Налини Синг – Неочакван гост
Новела 9.3 от „Ловец на гилдията“
Елена прокара ръка през косата на Рафаел, после по мускулестите му рамене.
– А сега какво ти казах?
Съпругът ѝ направи онова нещо, което беше започнал да прави – усмихна се. Само че тази усмивка беше повече от злобна.
– Не се плаши – каза той, успявайки да имитира строгия тон, с който тя бе издала заповедта.
Като се намръщи на жестоко могъщия архангел, който беше нейна вечност, Елена посочи с пръст великолепните му гърди.
– Не се шегувам. Ще направиш всичко възможно да не бъдеш страшен. – Що се отнася до повечето смъртни, той никога не можеше да бъде напълно нестрашен.
Беше архангел, силата бе слята в самите му клетки. Имаше способността да срива небостъргачи, да унищожава цели градове, да мачка империи. Никога нямаше да бъде нищо друго освен Рафаел, архангела на Ню Йорк. Но колкото и да е необикновено, той беше и на Елена.
– Елена – моя. – Рафаел погали с палци скулите ѝ. – Обещавам, че няма да разбивам приятелите ти на пух и прах.
– Рафаел! – Тя го удари по гърдите, когато той избухна в смях. – Това твое ново чувство за хумор има нужда от сериозна работа. – Но устните ѝ се свиха, защото този мъж беше истински по начин, по който архангела, когото беше срещнала за първи път, никога не беше бил. Отдалечен, студен и жесток, той живееше високо в кулата си над Ню Йорк, отдалечен и опасен.
Той си оставаше все така опасен, но сега в него имаше жилка смъртност, образувана от любовта му към Елена. Тази смъртност понякога я плашеше, защото го правеше уязвим… но също така го правеше нейния Рафаел.
– Ела, хбебти. – Той се приближи до самия край на балкона на кулата без парапети, на който стояха, а далеч долу се виждаше малък град-играчка. – Да отидем на това парти.
Като разпери криле, Елена се понесе в нощта, а любимия ѝ град блестеше около нея. Рафаел летеше на върха на крилото с нея, макар че можеше да я изпревари сто пъти.
Тя се обърна и му се усмихна.
– Здравей, ангелче.
Повдигна вежди.
– На мен ли говориш, консорте?
Тя се засмя на ледения му архангелски тон.
– Обичам те. – Той се опитваше да направи невъзможното за нея, опитваше се да ѝ даде това, от което се нуждаеше, защото сърцето ѝ винаги щеше да бъде смъртно.
– Кнебек, хбебти.
Полетът до централата на гилдията беше кратък. Пристигнаха, за да я намерят ярко осветена в чест на годишнината на Гилдията. Други институции може би бяха организирали някакво изискано тържество с черна вратовръзка, на което бяха поканили движещи се личности.
За щастие всички хора на върха на Гилдията бяха бивши ловци. Те знаеха, че трябва да се организира адски добро парти с дрескод, който да е ловджийски. Това парти беше социалната кулминация в ловния календар. Плюс единици или двойки бяха добре дошли, стига да знаеха единственото правило на вечерта: забавлението беше приоритет.
Елена отлетя директно към зоната за обучение на открито – това беше най-доброто място за кацане и се оказа, че е централно за партито. Широките задни врати на гилдията бяха отворени, а вътрешната парти зона се преливаше в откритата част. Тази част беше украсена с пламтящи мангали и цветни феерични светлини. И розови пластмасови фламингота, пушещи пури.
Елена видя ръката на Рансъм в този конкретен щрих, вероятно с помощта на Демарко. Приносът на Елена беше коктейл-бар, обслужван от двама експерти в занаята. Макар че на юбилейното парти на гилдията винаги имаше пълен отворен бар, сложните коктейли бяха извън уменията на ловците. Странно за нея – Елена беше мръсно богата в резултат на лова, който за пръв път беше събрал нея и Рафаел. Чувстваше се добре да направи нещо забавно за приятелите си.
Тя се приземи първа, като бързо затвори крилата си, за да не удари никого. Не че колегите ѝ ловци щяха да имат нещо против. Ако вече бяха пияни, сигурно щяха да се опитат вместо това да си хванат някое перо.
– Ели! – Демарко я вдигна в мечешка прегръдка. – Мислех, че си довела приятел? – Това беше смехотворен коментар, никой не я беше взел на сериозно, когато беше посочила плюс едно на електронната покана.
Елена се усмихна, отвърна на прегръдката, после вдигна поглед.
Рафаел се спусна в блясъка на криле, които блестяха в светлината, хвърляна от мангалите.
– Майната ми на мен. – Устата на Демарко се отвори.
Не беше единствената.
Всеки ловец в околността, дори и онези, които вече носеха огромни розови шапки фламинго и пиеха тежки коктейли, замръзна на място. Елена усети как стомаха ѝ се свива. За секунда ѝ беше смешно… но това бяха нейните приятели. А Рафаел беше нейното сърце. Тя искаше двамата да се срещнат, макар да знаеше, че това е почти невъзможно.
– Ели! – Гласът на Ашуини, другия ловец, ѝ махна към високата маса, която споделяше със съпруга си – който се оказа вампир.
Гласът ѝ сякаш разчупи застиналата тишина. Някой нададе силно „Ууууп!“, последвано от:
– Това вече официално е най-доброто парти в Ню Йорк! Засмучете този смокинг с изискани панталони!
Краката загърмяха, чуха се още викове и атмосферата се превърна в нормална за ловците на гилдията. Сърцето на Елена се успокои. Знаеше, че комфорта няма да продължи дълго – огромната сила на Рафаел много скоро щеше да стане непосилна дори за силните ловци, но засега двата ѝ свята бяха в хармония и това беше една блестяща нюйоркска нощ.
Присъединявайки се към приятелите си, с Рафаел до нея, Елена отиде да приеме коктейла, който Ашуини ѝ подаде. Разбира се, другата жена знаеше, че тя ще кацне. Ашуини беше призрачна като нея.
– Забрави за това момичешко питие с чадър. – Рансъм пъхна чаша в ръката ѝ. – Това е истински коктейл.
Тя отпи… и почти загуби съзнание.
– Какво е това? – Попита тя, след като спря да кашля. – Леден чай от Лонг Айлънд на стероиди?
Рансъм се усмихна и докосна чашата си до тази на Елена.
– Това е моята специална празнична напитка. Бях единствения, който се обзаложи, че ще се появиш с Рафаел. – Той протегна ръка към Рафаел.
Двамата мъже се ръкуваха, преди Рансъм да каже:
– Искаш ли да опиташ специалния ми коктейл, Рафаел?
Вдигайки чашата към Рафаел, Елена каза:
– Опитай първо една глътка, за да видиш дали искаш да ти изгорят вкусовите рецептори. – Алкохолът все още си проправяше път през организма ѝ.
Архангелът ѝ явно беше в закачливо настроение – а това беше дума, която никога не беше мислила, че ще използва, за да го опише. Той взе чашата и изпи съдържанието ѝ, сякаш беше вода.
– Малко слаба.
Ловците наоколо се спукаха от смях. И през двайсетте минути, в които Рафаел успя да остане, преди силата му да започне да пулсира твърде силно срещу човешките сетива, мъжа, когото Елена обичаше с цялото си сърце и душа, общуваше с приятелите ѝ, сякаш между тях нямаше пропаст от власт и сила, като и двете страни оставиха настрана външния свят и бяха в този момент, в тази радост.
– Това беше най-доброто парти на гилдията, на което съм присъствала – каза тя на Рафаел по-късно същата вечер, докато лежаха кожа до кожа в огромното си легло, Манхатън с блестящ килим отвъд големите прозорци от пода до тавана. – Също така започвам да осъзнавам, че трябва да си бил див, когато си бил на няколкостотин години.
За секунда я изпълни тъга, чувство за загуба на едно време, което никога нямаше да може да преживее.
После Рафаел се засмя и ѝ разказа историята как веднъж той и още няколко млади ангели организирали толкова бурно парти, че им забранили да влизат в Убежището за една година, и тъгата изчезна. Миналото ги беше формирало, но бъдещето беше тяхно… и те щяха да го направят заедно.
Винаги.
