Сабаа Тахир – Факла срещу нощта
„Въглен в пепелта“ – Книга 2
Елиас и Лайя бягат, за да спасят живота си.
След събитията от Предизвикателствата, войниците от Военната академия преследват двамата бегълци, които бягат от град Сера и предприемат опасно пътуване през сърцето на Империята.
Лайя е решена да проникне в Кауф – най-сигурния и опасен затвор на Империята, за да спаси брат си, който е ключа към оцеляването на Книжниците. А Елиас е твърдо решен да помогне на Лайя да успее, дори ако това означава да се откаже от последния си шанс за свобода.
Но тъмни сили, човешки и неземни, действат срещу Лайя и Елиас. Двойката трябва да се бори на всяка крачка, за да надхитри враговете си: кръвожадния император Маркус, безмилостния комендант, садистичния надзирател на Кауф и, най-сърцераздирателното от всичко, Хелене – бившата приятелка на Елиас и най-новата Кръвожадна на Империята.
Обвързана с волята на Маркус, Хелене е изправена пред мъчителна мисия – мисия, която може да я унищожи: да открие предателя Елиас Ветуриус и роба-книжник, който му е помогнал да избяга… и да убие и двамата.
За майка ми, баща ми, Мер и Бун
Всичко, което съм, дължа на вас
ЧАСТ I
ПОЛЕТ
I: Лайя
Как ни намериха толкова бързо?
Зад гърба ми катакомбите отекват от гневни викове и скърцане на метал. Очите ми се стрелкат към усмихнатите черепи по стените. Струва ми се, че чувам гласовете на мъртвите.
Бъдете бързи, бъдете експедитивни – сякаш съскат те. Освен ако не искаш да се присъединиш към нашите редици.
– По-бързо, Лайя, – каза водача ми. Бронята му проблясва, докато бърза пред мен през катакомбите.
– Ще ги изгубим, ако сме бързи. Знам един тунел за бягство, който води извън града. Щом сме там, сме в безопасност.
Чуваме скърцане зад нас и бледите очи на водача ми се промушват покрай рамото ми. Ръката му е златистокафяво петно, докато лети към дръжката на преметнатото през гърба му оръжие.
Едно просто движение, изпълнено със заплаха. Напомняне, че той не е просто моя водач. Той е Елиас Ветуриус, наследник на една от най-добрите фамилии в Империята. Той е бивша Маска – елитен войник на Бойната империя. И той е мой съюзник – единствения човек, който може да ми помогне да спася брат си Дарин от прочутия затвор на Военната империя.
С една крачка Елиас е до мен. На другата е отпред, движейки се с неестествена грациозност за толкова голям човек. Заедно поглеждаме към тунела, през който току-що преминахме. Пулсът ми тупти в ушите. Изчезва всякакво въодушевление, което изпитвах при унищожаването на Академията „Блекклиф“ или спасяването на Елиас от екзекуция. Империята ни преследва. Ако ни хване, ще умрем.
Потта се просмуква през ризата ми, но въпреки горещината на тунелите, по кожата ми преминава хлад и косъмчетата по тила ми се надигат. Струва ми се, че чувам ръмжене, като това на някакво хитро, гладно същество.
Побързай – крещят ми инстинктите. Излизай оттук.
– Елиас – прошепвам, но той допира пръст до устните ми – шшш – и измъква един нож от половин дузина ножове, закачени на гърдите му.
Издърпвам кинжала от колана си и се опитвам да чуя отвъд щракането на тунелните тарантули и собственото си дишане. Усещането, че съм наблюдавана, изчезва – заменено от нещо по-лошо: миризмата на смола и пламък; издигането и спадането на гласове, които се приближават.
Войници на Империята.
Елиас докосва рамото ми и посочва краката си, после моите. Стъпи там, където стъпвам аз. Толкова внимателно, че се страхувам да дишам, го имитирам, докато той се обръща и бързо се отдалечава от гласовете.
Стигаме до разклонение в тунела и завиваме надясно. Елиас кимва към дълбока, висока до раменете дупка в стената, куха, но с каменен ковчег, обърнат настрани.
– Вътре – прошепва той, – чак до гърба.
Вмъквам се в криптата, като потискам потръпването си от силното црррък на местната тарантула. На гърба ми е окачена изкованата от Дарин сабя, а дръжката ѝ се стърже шумно по камъка. Престани да се суетиш, Лайя – без значение какво пълзи тук.
Елиас се вмъква в криптата след мен, като ръста му го принуждава да приклекне наполовина. В тясното пространство ръцете ни се допират и той си поема рязко дъх. Но когато вдигам поглед, лицето му е обърнато към тунела.
Дори на слабата светлина сивото на очите му и острите линии на челюстта му са поразителни. Чувствам сътресение ниско в стомаха си – не съм свикнала с лицето му. Само преди час, докато бягахме от разрушенията, които извърших в Блекклиф, чертите му бяха скрити от сребърна маска.
Той накланя глава, слушайки как войниците се приближават. Вървят бързо, а гласовете им отекват от стените на катакомбите като отсечени призиви на грабливи птици.
– …вероятно е тръгнал на юг. Ако е имал поне половин мозък.
– Ако имаше и половин мозък – казва втори войник, – щеше да премине Предизвикателствата и нямаше да сме затънали с плебейски мършаджии като император.
Войниците влизат в нашия тунел и един от тях поглежда с фенера си в криптата срещу нашата.
– Кървави адове. – Той се отдръпва бързо при вида на това, което се крие вътре.
Нашата крипта е следващата. Коремът ми се свива, ръката ми трепери върху кинжала.
До мен Елиас освобождава друго острие от ножницата си. Раменете му са отпуснати, ръцете му са свободни около ножовете. Но когато виждам лицето му – бръчките са изкривили лицето му, челюстта е стегната – сърцето ми се свива. Той среща погледа ми и за миг виждам мъката му. Той не иска да донесе смърт на тези мъже.
Но ако ни видят, ще предупредят останалите стражи тук долу и ще се озовем до шия във войниците на Империята. Стискам предмишницата на Елиас. Той нахлузва качулката си върху главата и вдига черна кърпа, за да скрие лицето си.
Войникът се приближава, стъпките му са тежки. Усещам миризмата му – пот, желязо и мръсотия. Елиас стиска ножовете си по-здраво. Тялото му е свито като дива котка, която чака да удари. Стискам ръка над гривната си – подарък от майка ми. Под пръстите ми познатия модел е балсам.
Войникът стига до ръба на криптата. Той вдига фенера си…
Изведнъж, по-надолу в тунела, се чува тропот. Войниците се завъртат, вадят стомана и бързат да разследват. За секунди светлината от фенера им угасва, а звука от стъпките им става все по-слаб.
Елиас си поема дъх.
– Хайде, – казва той. – Ако този патрул е претърсвал района, ще има още. Трябва да стигнем до аварийния проход.
Излизаме от криптата, а в тунелите се разнася трус, който разтърсва пръстта и праща кости и черепи да се сгромолясват на земята. Препъвам се и Елиас ме хваща за рамото, като ме запраща към стената и се сгушва до мен. Криптата остава непокътната, но таванът на тунела се пропуква зловещо.
– Какво, по дяволите, беше това?
– Усещаше се като земен трус. – Елиас прави крачка встрани от стената и поглежда тавана. – Само че в Сера няма земни трусове.
Пресичаме катакомбите с нова спешност. С всяка крачка очаквам да чуя друг патрул, да видя факли в далечината.
Когато Елиас спира, това е толкова внезапно, че се удрям в широкия му гръб. Навлязохме в кръгла погребална камера с нисък куполообразен таван. Пред нас се разклоняват два тунела. В единия трептят факли, почти твърде далеч, за да ги различим. Стените на камерата са осеяни с гробници, всяка от които е охранявана от каменна статуя на брониран мъж. Под шлемовете им се подават черепи, които ни гледат. Потръпвам и се приближавам до Елиас.
Но той не поглежда нито към криптите, нито към тунелите, нито към далечните факли.
Той се взира в малкото момиче в центъра на камерата.
Облечено е в разкъсани дрехи, а ръката ѝ е притисната към течаща рана в страната. Дребните ѝ черти я бележат като стипендиантка, но когато се опитвам да видя очите ѝ, тя отмята глава, а тъмната ѝ коса пада в лицето. Горката. Сълзите се стичат по мръсните ѝ бузи.
– Десет дявола, тук става пренаселено – промърморва Елиас. Той прави крачка към момичето, протегнал ръце, сякаш се справя с изплашено животно. – Не трябва да си тук, любов. – Гласът му е нежен. – Ти сама ли си?
Тя изпуска мъничко хлипане.
– Помогни ми, – прошепва тя.
– Позволи ми да видя този разрез. Мога да я превържа. – Елиас пада на едно коляно, така че да е на нивото ѝ, както правеше дядо ми с най-малките си пациенти. Тя се отдръпва от него и поглежда към мен.
Пристъпвам напред, но инстинктите ми ме подтикват към предпазливост. Момичето ме наблюдава.
– Можеш ли да ми кажеш името си, малката? – Питам я.
– Помогни ми, – повтаря тя. Нещо в начина, по който избягва погледа ми, кара кожата ми да настръхне. Но все пак тя е била малтретирана – вероятно от Империята – и сега е изправена пред военен, който е въоръжен до корените на косата си. Сигурно е ужасена.
Момичето се отдръпва, а аз поглеждам към осветения от факли тунел. Факлите означават, че сме на територията на Империята. Въпрос на време е да се появят войници.
– Елиас. – Кимвам към факлите. – Не разполагаме с време. Войниците…
– Не можем просто да я оставим. – Вината му е ясна като ден. Смъртта на приятелите му преди дни по време на Третото изпитание му тежи; не иска да причини друга. И ще го направим, ако оставим момичето тук само да умре от раните си.
– Имаш ли семейство в града? – Пита я Елиас. – Имаш ли нужда от…
– Сребро. – Тя накланя глава. – Имам нужда от сребро.
Веждите на Елиас се повдигат. Не мога да го виня. Не е това, което и аз очаквах.
– Сребро? – Казвам. – Ние не…
– Сребро. – Тя се размърдва настрани като раче. Струва ми се, че виждам твърде бързия проблясък на окото през прошарената ѝ коса. Странно. – Монети. Оръжие. Бижута.
Тя поглежда към врата ми, ушите ми, китките ми. С този поглед тя се издава.
Взирам се в катраненочерните кълба, където би трябвало да са очите ѝ, и търся кинжала си. Но Елиас вече е пред мен, а в ръцете му проблясват остриета.
– Отдалечи се – изръмжава той на момичето, досущ като Маска.
– Помогни ми. – Момичето отново оставя косата си да падне в лицето ѝ и слага ръце зад гърба си, изкривена карикатура на суетно дете. – Помогни.
При явното ми отвращение устните ѝ се свиват в присмех, който изглежда неприлично на иначе милото ѝ лице. Тя изръмжава – гърленият звук, който чух по-рано. Това е, което усетих, че ни наблюдава. Това е присъствието, което усещах в тунелите.
– Знам, че имаш сребро. – В основата на момичешкия глас на съществото стои неистов глад. – Дай ми го. Имам нужда от него.
– Махай се от нас, – казва Елиас. – Преди да съм ти откъснал главата.
Момичето – или каквото и да е то – не обръща внимание на Елиас и насочва погледа си към мен.
– Нямаш нужда от него, човече. Ще ти дам нещо в замяна. Нещо прекрасно.
– Какво си ти? – Прошепвам.
Тя размахва ръце, а ръцете ѝ блестят със странна виридесценция. Елиас полита към нея, но тя го избягва и закрепва пръстите си върху китката ми. Изкрещя и ръката ми засиява за по-малко от секунда, преди тя да се хвърли назад, да изреве, стискайки ръката си, сякаш гори. Елиас ме издърпва на крака от пръстта, в която съм се проснала, като в същото време хвърля кинжал към момичето. Тя го избягва, като продължава да пищи.
– Хитро момиче! – Тя се отдръпва, когато Елиас отново се хвърля към нея, а очите ѝ са насочени само към мен. – Хитрец! Питаш какво съм аз, но какво си ти?
Елиас замахва към нея, плъзгайки един от ножовете си по врата ѝ. Той не е достатъчно бърз.
– Убиец! – Тя се обръща към него. – Убиец! Самата смърт! Вървящ жътвар! Ако греховете ти бяха кръв, дете, щеше да се удавиш в река, която сам си създал.
Елиас се отдръпва назад, а в очите му е изписан шок. Светлината в тунела затрептява. Три факли се поклащат бързо към нас.
– Идват войници. – Съществото се завърта с лице към мен. – Ще ги убия заради теб, момиче с медени очи. Отвори им гърлата. Вече отвлякох другите, които те следват, още в тунела. Ще го направя отново. Ако ми дадеш среброто си. Той я иска. Ще ни възнагради, ако му го дадем.
Кой е той? Не питам, само вдигам кинжала си в отговор.
– Глупав човек! – Момичето стиска юмруци. – Той ще го вземе от теб. Ще намери начин. – Тя се обръща към тунела. – Елиас Ветуриус! – Потръпвам. Крясъкът ѝ е толкова силен, че вероятно са я чули в Антиум. – Елиас Вету…
Думите ѝ умират, когато кинжалът на Елиас разкъсва сърцето ѝ.
– Ефрит, ефрит от пещерата, – казва той. Тялото ѝ се изплъзва от оръжието и се приземява с твърд удар, като падащ камък. – Обича тъмнината, но се страхува от острието.
– Стара рима. – Той слага ножницата си. – Доскоро не осъзнавах колко е удобен.
Елиас ме хваща за ръката и се втурваме в неосветения тунел. Може би по някакво чудо войниците не са чули момичето. Може би не са ни видели. Може би, може би…
Няма такъв късмет. Чувам вик и тропот на стъпки зад нас.