Етикет: С.Л. Дженингс – Родена от греха

Глава 19

– Абсолютно не.
– Хайде де. – вдигам целофанената торбичка с желиран царевичен сироп, пред лицето на Легион и се усмихвам възможно най-мило. – Sour Patch Kids са основен продукт в Америка! И виж – те са с плодов вкус. Това трябва да е здравословно.
– Той е пълен с бои, добавки и преработена захар. От всички неща, които трябва да ядеш, защо би искала тази отрова?
– Тойол, моля те, кажи на приятеля си, че Sour Patch Kids са напълно здраводловни и той трябва да спре да бъде здравна полиция, и да поживее малко. – Примигвам при споменаването, че поставям нещо в тялото си и се обръщам, преди той да види пламналите ми бузи.
– Мммммм… – пакетчето на практика е било върху мръсния, пълен с микроби линолеум на бензиностанцията и той поглежда към Легион, после обратно към мен, смесица от шок и забавление е изписана върху екзотичното му лице.
– Кълна се, достатъчно е лошо, че той оспори всеки мой музикалния избор. Трябва да се подлагам и на вегетариански чипс и пуешко месо? Пуешкото така и така е адски суха храна. Защо ще го изсушаваш още повече?
– По дяволите, има право – свива рамене Тойол.
– По-добре е, отколкото да консумирате тази токсична глупост. – С ръце, кръстосани на гърдите, черната термо блуза обгръща всяка извивка на бицепсите и раменете му като боя за тяло, Легион ни дарява с по един бегъл навъсен поглед. – И не съм стар пън.
– Сериозно, Ел – засмя се той, плескайки по-едрия мъж по рамото. Само думите излезли от устата му ме карат да избухна в пристъп на смях, а Тойол поема водещата роля в разговора. – Живей малко. Няма да ни убие.
– Добре. Какво още ни трябва? – Легион завърта очи, преди да хвърли торбата с контрабандни бонбони в кошницата.
– Оооо! Тези! – Крещя, вдигайки пакет с медени кифлички.
– Сложи го в проклетата кошница. – Легион е ядосан от избора ми, но не спори с мен за първи път.
Докато подновявам търсенето си на храна, наситена със захар, улавям с крайчеца на окото си, че Феникс се приближава, повдигайки толкова високо веждите си, че се опитват да се скрият в косата му.
– Актуализация на състоянието? – пита Ел, разчитайки изражението на брата си демон. Той кима сковано и накланя глава на една страна, давайки знак на Легион да го последва. Ел подава на Тойол кошницата и изчезва с Феникс навън.
– Всичко наред ли е? – питам, преструвайки се на безразлична.
– Нищо, с което да не можем да се справим. – Искрица на пакост проблясва в черните дълбини на дръпнатите му очи.
– Ще се оправят ли … – вкъщи, за малко да изтърся, но се спирам преди да го кажа. – В Чикаго, имам предвид, без вас, момчета?
– Да. Вероятно дишат малко по-лесно сега, когато те няма.
– И защо е така? – Намръщвам се, болка от обида пронизва гърдите ми.
– Привличането на Скачача. – Тойол се смее и поклаща глава. – Наистина е ужасно в затворени пространства. Представи си твоето лично порно шоу на живо, което върви навсякъде, където се обърнеш, в продължение на двадесет и четири часа на ден в продължение на седмици наред. Сега увеличи тази огромна привлекателност по десет. Така се живее с теб.
– О! – успявам да кажа, преди топлина да залее лицето ми и бързо се обръщам към изложебите печени ядки с мед. Несъзнателно хвърлям пакетчета вътре, имайки нужда от нещо, което да занимава ръцете ми. – Съжалявам.
– Не е твоя вина. Но може да бъде трудно за тези, които не са толкова дисциплинирани.
– Затова ли се появихте с Феникс, а не другите? – Обръщам се към него навреме, за да го видя как поклаща глава.
– Имам лична връзка в човека. Феникс е повече дипломат от всеки от нас. И Ел… добре, познаваш го. Съмнявам се, че отново ще те изпусне от поглед.
Устата ми пресъхва и езикът ми се превръща в олово. Преглъщам тихо значи ще съм обвързана с Легион за… мамка му, няколко месеца, години, цял живот? Не мога да очаквам това от него, а и не съм сигурна, че искам.
Не, абсолютно не.
Как мога да се окова за мъж – демон – който презира това, което съм, и просто се чувства обвързан от някаква древна вражда, за да ме защити?
– Хей, няма ли да е яко да пътувам с вас, момчета, в Роувъра за следващия етап от пътуването? – Установявам, че питам. Задълженията му към мен може и да същите като тези на Легион, но поне не ми угажда, за да ме държи доволна. Или може би и той това прави. Все пак… не съм признавала греховете си пред Тойол. Не спях в комфорта на силните му ръце, докато той шепнеше сладки думи в тъмното. И не се притисках към него, умолявайки със затруднено дишане и неистово биене на сърцето да усетя повече от твърдото му тяло.
Той ме погледна внезапно, очите му се присвиха от размишление. Но преди да успее да отвори уста, за да отговори, груб глас го прави вместо него.
– Не. Няма да бъде.
– Защо не? – Въртя се и почти се сблъсквам в огромните мускулести гърди на Легион.
Той просто поклаща глава и взема кошницата с нездравословна храна от Тойол, преди да се отправи към касата. Това е всичко, което ще получа.
– Какъв му е проблемът? – Присмивам се на гърба му.
– Проблем? – Тойол се ухили. – Той е в добро настроение.
Вече пътуваме от солидните десет часа, има още няколко докато стигнем до Колорадо. Слънцето бавно залязва над хоризонта и аз се чувствам лепкава от мръсотията от пътуването. Все пак Легион отказва да спре в хотел за нощувка.
– Не си ли уморен? – хленча, завъртайки се в мястото си. Въпреки че ягуара е първокласен и луксозен отвътре и отвън, дупето ми се сплеска преди доста време.
– Не.
– Е аз съм.
– Тогава заспивай.
– Как? Вратът ми ще бъде схванат с дни, дори ако се излегна докрай. Имам нужда от легло, възглавница и душ. И нещо за ядене, освен хот-дог и лед от бензиностанция.
– Ти избра тези неща.
– Знам, но… – Вдетенявам се – знам, но да достигнеш до Легион е като да се опитваш да взривиш тухлена стена. Възхищавам се на неговата упоритост, честно казано. Но ми се иска и той да отстъпи малко
– Не мога да рискувам да останеш на място, което е незащитено – казва той тихо. – Дори да стоя буден цяла нощ и да те наблюдавам, може да попаднем в капан. И отказвам да рискувам, когато се отнася за теб.
– Защо? – Взирам се в него, гледам как сенките галят поразителните му черти. Дълбоко поставените му сребърни очи сякаш светят на лунната светлина.
– Казах ти, Идън.
– Да, и те чух. Но защо? Защо да правиш всичко това за непозната? Наистина ли си заслужавам? Бихте ли направили това за всеки тъжен благотворителен случай на улицата?
– Да.
– Значи това е твоята гледна точка. Имаш комплекс на супергерой и ме виждаш като счупена птица, която трябва да бъде поправена. – Не успявам да сдържа болката от реалността да не отекне в гласа ми.
– Не – отговаря той, поклащайки глава. – Ти наистина си заслужаваш.
Кисела нотка на ирационален гняв опетнява езика ми и аз поглеждам настрани, фокусирайки мрачните си очи върху обширните открити полета, обвити в приближаването на нощта.
– Виж… – започвам аз, а гласът ми трепери. – Трябва да спреш да говориш такива неща. Трябва да спреш да ме караш да вярвам, че съм нещо повече от домакиня на паднал ангел, оръжие или пешка. Защото понякога ми се иска да повярвам. И когато кажеш такива неща, мога да забравя – дори само за секунда – че съдбата ми е запечатана в кръв и сълзи. Забравям, че нямам бъдеще и цел в този живот. И в момента, в който забравя какво съм наистина, е моментът, в който ще си позволя да мечтая отново.
Не се обръщам към него, но го усещам. Ръката му е лека, като докосване на перце по гърба ми, но това е достатъчно, за да ми покаже, че ме е чул.
– Не трябва да забравяш – казва той тихо. – Не трябва да се страхуваш да мечтаеш.
Кимам, но все пак отказвам да го погледна. Не искам той да ме види как плача.

*
Полунощ е, когато Легион нежно ме разбужда. Сигурно съм заспала, докато гледах как здрачът поглъща слънцето, хвърляйки призрачен мрак върху полетата, поръсени с късна есен. И точно както очаквах, вратът ми е схванат като дъска.
Повдигам глава и присвивам срещу златния блясък на прожекторите, усилен от меките бели блещукащи светлини, нанизани по алеята. Разтягам болезнените си крайници с прозявка.
– Къде се намираме?
– Хотел. Безопасно е.
– Най-накрая. – Със сковани пръсти бъркам в дръжката на вратата на колата, но преди да успея да я отворя, Легион е от другата страна. Той маха на камериера и ми отваря вратата. – Благодаря – усмихвам се.
– Моля. Ще взема багажа ни.
Стоя на калдъръмената пътека пред входните стъпала на хотела, изгубена от страхопочитание пред чистия блясък на това, което се разкрива пред мен. От другата страна на алеята, заобиколена от очарователен път с плочи, има спретнато поддържана градина с огромен фонтан. Осветените му води сякаш се вливат в листата от кранове от двете страни, като ефективно поддържат дърветата и храстите яркозелени, странно. От Чикаго насам видяхме което виждахме беше с цвят на ръжда, изсъхнали листа и покафеняваща трева, докоснати от първите признаци на зимата. Тук сякаш всичко процъфтява и цъфти.
– Готова? – пита Легион, приближавайки се до мен, въпреки че погледът му остава насочен към Тойол, който говори с гигант, облечен в тъмни нюанси. Мъжът е масивен, по-висок от Легион и по-широк от Каин. Учудващо е как е успял да побере здравото си тяло в черния си дизайнерски костюм. Но предполагам, че когато работиш на място като това, имиджът е всичко. И все пак затъмнените слънчеви очила през нощта изглеждат малко смешни.
Следваме портиера с размерите на Хълк през зашеметяващото фоайе до рецепцията. Той казва няколко тихи думи на Тойол, преди да кимне веднъж в моята посока и да изчезне зад врата на няколко метра. Тръпка пълзи по врата ми, преди да пропълзи и по гръбнака ми.
– Добър вечер, казвам се Доусън – казва домакинът зад мраморния плот. – Виждам, че г-н Скотос е резервирал четири стаи, за да вас, г-н…
– Ел. Наричайте ме Ел – отговаря Легион с гладък като сатен глас. – И ще ни трябват само две стаи, благодаря.
– Както желаете. – Горкият Доусън гледа всеки един от нас, острите му зелени очи са пълни с незададени въпроси.
Той проверява нещо в компютъра си, преди да ни подаде карти, за стаите вместо ключове, и да обясни за удобствата на курорта, които бързо забравям. Знам, че не трябва, но мина толкова време. Толкова отдавна, откакто разтягах умствените си крайници и пропълзях в друг човешки ум. Рисковано е, като се има предвид, че той също може да е свръхестествено същество, но привлекателността на тази сила ме призовава, подканя ме да протегна ръка и да изстържа с ноктите си по тънката преграда около мислите му. Податлива е като шпакловка или пяна и се обвива около мен, докато прилагам само едно докосване, не натиск, засмуквайки намерението си в приветливите му ръце, вмъквам се лесно без съпротива, сякаш той е безстрашен, сейф, без защита.
Нотки на спокойно, океанско синьо и свеж памук са първите неща, които наводняват сетивата ми. Но в един изоставен ъгъл се крие чужда тъмнина, сякаш той не знае за нейното присъствие, не зъл мрак, а всепоглъщащ, такъв, който заличава светлината, където и да я докосне. Не е мъртъв, макар и малко студен и отделен. Тъмнината не му принадлежи, но се е привързала към него, сякаш е поела собствеността.
– Дайте ни по-хубаво стаи. – Изричам думите, преди непознатият мрак да разбере, че съм там. Не искам и мен да хване.
– Имам удоволствието да ви информирам, че сменихме стаите ви до нашите ексклузивни апартаменти. Безплатно, разбира се. – Доусън вдига глава и сияе ярко.
– Изпратете храна и вино. – Гласът ми е обвит в непоклатим тембър, толкова различен от моя напоследък. Едвам го разпознавам. Преглъщам горчивия вкус на кръвта му на езика си.
– И ще изпратим меню за сирене и вино от кухнята. – Той плъзга четири карти през тезгяха. – Надявам се да се насладите на престоя си тук в хотел Брадмур.
Вратите на асансьора, водещ до горните етажи, дори не са напълно затворени, когато Легион грубо ме хваща за ръката в лакътя.
– Луда ли си? Това не е наша територия. Магьосникът може да приеме това, което направим за сериозно престъпление!
– Не съм го наранила! – Опитвам се да се измъкна от хватката му, но е като менгеме. – Просто исках да видя дали все още мога да го направя.
– Не го разбираш, нали? – Той откъсва пръстите си, но пристъпва толкова близо, че топлината на яростта му опарва носа ми. – Това е нещо повече от вас и вашите дребни човешки желания. Не можеш да си играеш със свободната воля на хората, Идън.
– Не съм – отговарям аз, отказвайки му да ме сплаши, дори и да е прав. – Все още се уча, все още се опитвам да си навъртя всичко това. Извинете ме, че не съм реформиран грешник като вас.
– Не става дума за реформиране. Става дума за това да имаш съвест. – Той поклаща глава и грубо прокарва ръка през разрошената си коса, отивайки до другата стена на асансьора. – Ако искаш да те спася, трябва да започнеш да се държиш като някой, който си заслужава да бъде спасен.
Отварям уста да отвърна, но той открадна думите ми, гласа ми. Той открадна битката направо от мен.
– Мисля, че това, което Ел се опитва да каже… – започва Феникс, стъпвайки между Легион и мен. Това е един от малкото пъти, когато ми е говорил, откакто почти беше убит от ангелската отрова, странно, мислех, че ще бъде по-любезен, може би дори малко благодарен. Ако не знаех по-добре, щях да кажа, че ме избягва. – Идън, ние разбираме, че хората по природа не са съвършени и не очакваме да бъдеш. Но колкото повече се облягаш на делата на дявола и умишлено избягваш праведния път, толкова по-лесно ще бъде влиянието на Луцифер да проникне в главата ти. Ангелите и демоните не могат да пречат на свободната воля на хората, но ти можеш. Това, което правиш с тази сила, те отличава.
За щастие, асансьора звънн и вратите се отвариха, разкривайки нашия етаж, така че нямам възможност да отговоря. Така или иначе не знам какво да кажа.
Следвам Легион, чувствам се като смъмрено кученце, въпреки че отказвам да му позволя да го види. С вдигната глава влизам в луксозния апартамент. Феникс и Тойол са отседнали в съседния на нашия.
Подобно на алеята и фоайето, стаята е украсена с богатство, напомнящо за френското благородство от 1700-те години, изпъстрено с богат бронз, пурпур и лапис. За моя вкус е малко лъскаво и ако се съди по насмешката на Легион, определено не е приятно за проницателните му сиви очи.
– Мамка му – мърмори той под носа си.
– Малко натруфено, но всичко е по-добро от това да спиш в кола. – Изпъвам врата си от едната към другата страна и завъртам раменете си, свивайки се от кънтящия пук на движението.
– Хм, ти вземи леглото. – Легион пристъпва напред с протегната ръка, но се спира. – Ще бъда на дивана.
– Сигурен ли си? – Поглеждам към златно-синия диван Кабриоле с повдигнати вежди. Едва е достатъчно голям, за да побере двама души, един, ако говорим за демони.
– Давай, почисти се и се настани. Утре ни чака голям ден. – Той ми хвърля чантата ми и се обръща към мини бара. Гледам го да наблюдава дървената количка, сякаш може да види направо малките бутилки алкохол, почиващи вътре. Стогодишна борба води война в чертите му, преди той да се обърне.
Пускам чантата си и се приближавам до мини бара, изваждайки деликатните бутилки водка, уиски и ром, изложени над хладилника. Поставям ги отгоре и се обръщам към Легион, скръстила ръце на гърдите си.
– Не те прави лош човек, ако го искаш. Това не отменя всичко добро, което си направил – всичко добро, което все още правиш.
Взимам чантата си и се отправям право към банята, нетърпелива да отмия деня от тялото си и вкуса на кръв от устата си. Когато излизам от светилището на парата и утехата, облечена в една от хавлиените кърпи на хотела, намирам количка с бутилка вино и поднос под метален купол във всекидневната. Легион седи на малка кръгла маса за закуска. И от всички неща, които би могъл да прави след петнадесетчасово пътуване, той чисти оръжията си.
– Банята е свободна – коментирам аз. Той дори не вдига глава. – Трябва да хапнеш нещо.
– Добре съм – мърмори той, а сръчните му пръсти се движат умело по оръжието.
Вдигам рамене и се приближавам до недокоснатата количка. Под купола на чинията се намират различни сирена, меса и пресни плодове, идеални за бутилка червено вино. Свиват ми се устните, оглеждам всички и се хвърлям на дивана точно срещу Легион. Той дори не ме поглежда.
– Ако си ядосан за случилото се долу, съжалявам – казвам аз със затруднено дишане.
– Не съм ядосан.
– Наистина ли? Значи не говориш с мен, защото си обичайният щастлив човек, пълен със слънце и нарциси?
Той не отговаря, но ъгълът на устата му потрепва.
– Сериозно, Ел. Опитвам се. Не можеш да ме промениш за една нощ.
– Не искам да те променям, Идън. – Той пуска щипката в ръката си, звукът от стомана върху дърво отекна грубо около пищното пространство. Когато вдига глава, за да ме погледне, погледът му е леден. – Искам да видиш, че има повече от това, което си позволила на способностите си да те превърнат. Можеш да унищожиш с една-единствена изречена дума. Представи си какво би могла да създадеш. Представи си каква би могла да бъдеш.
Поклащам глава, той не ме познава, не знае нищо за мен, видя няколко дела и ме наблюдава през очите на убиец, който дебне плячката си. Той не знае за всичките години, в които се опитвах да заглуша гласа в главата си, или за всичките нощи, в които скърбях за хората, които бях наранила. Той не знае колко трудно ми беше в страхотните ми години, когато все още се борех с изоставянето и посттравматичното разстройство. Никога не е чувствал тежестта на самотата да ме смазва в среднощните часове, правейки невъзможно дишането.
Вижда счупена кукла. Проект. Мисия.
Той не ме вижда.
– И ти знаеш това, как?
– Знам това, защото разбирам това привличане към мрака. Почувствах го. – Легион стои, изоставяйки оръжията си, и идва да застане пред мен. Страховитото му тяло ме обгръща в сянка, гаси светлината, струяща от близката лампа Тифани. – Усещам го всеки ден. И е толкова по-лесно да се подчиниш на неговата привлекателност.
– Можеше да ме заблудиш. Изглежда не се подчиняваш на нищо.
– Идън, подчинявам ти се всеки ден. – Изведнъж той се надвисва над мен, ръцете му са опряни на дивана в движение, което ме хваща в капан между ръцете му. – Всеки момент, когато сме заедно, всеки път, когато спиш с буза, притисната към гърдите ми, аз се подчинявам на една страна от мен, която беше изгубена преди много време. И в тези моменти си спомням какъв бях и какво загубих. И мразя себе си, че го пропуснах. – Той се отблъсква от облегалката на дивана и пристъпва към мястото, където онези лоши малки бутилки са подредени върху мини хладилника. Той избира уискито и отвива деликатната му капачка. – Аз съм адът на земята, Идън. Но това не означава, че искам да бъда. – Наблюдавам как гърлото му се поклаща чувствено, докато отпива от парещия алкохол, очите му са обърнати към небесата. Странно е как едно просто, естествено действие може да накара всяка кост в тялото ми да се превърне в течност.
– Затова ли искаш да бъда по-добра? – питам задъхана. – За да ти е по-лесно?
– Не. – Той хвърля бутилката в близкото кошче и грабва друга. – Искам да бъдеш по-добра за теб самата.
– Не вярвам в това. – Поклащам глава и отпивам обилна глътка вино.
– Тогава в какво вярваш?
– Вярвам, че това – отпивам още една глътка, жадувайки за смелост – което презираш в мен, е точното нещо, което искаш.
– Искаш да кажеш, че те искам, неимоверно? – Полуусмивка пълзи по устните му.
– Не знам, Легион, ти кажи?
Мълчанието, което се простира между нас, става задушаващо, докато той се взира в мен, изражението му е празно, с изключение на бляскавия огън, пламнал в очите му. Премествам се неудобно.
– Трябва да спиш – казва той накрая, като гледа настрани.
– И ти също.
– Да, но по късно.
Знам, че е лъжа. И все пак не съм сигурна защо изобщо ми пука.
Тихо допивам виното и храната си и се връщам в спалнята. Подобно на зоната за сядане, пространството е украсено в богати цветове и буйни материи, но аз съм твърде изтощена, за да го оценя. Пълзя между най-мекото бельо, познато на човека, и още преди главата ми да е дпкоснала възглавницата съм заспала.
По някое време през нощта ароматът на среднощен жасмин и допира на мазолести пръсти нахлуват в сънищата ми. Мечти за задъхани въздишки и изпепеляващи целувки и неистови докосвания, мечти за Легион.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

Глава 18

Едва се е разсъмнало, когато се събуждам от унищожителен шум, от силното отваряне и затваряне на чекмеджетата на скрина. В черепът ми марширува миниатюрен оркестър, а чувствам очите си сякаш се взирам директно в слънцето. Усещам езикът ми като шкурка и имам усещането, че сякаш съм яла тебешир. Достатъчно пъти съм препивала, за да знам, че имам махмурлук. И докато махмурлукът след шампанско е достатъчно скапан, махмурлукът след шампанско смесено с пунш очевидно е черешката на тортата. Трябват ми поне още пет часа, преди да се почувствам отново човек.
– Ставай и заблести! – Лилит чурулика, твърде дяволски доволна след нощта, която току-що бяхме прекарали. По дяволите, тя все още беше будна, когато си легнах.
– Какво, по дяволите – крещя аз, гърлото ми е толкова пресъхнало, че всъщност усещам гласните си струни да се трият една в друга при всяка агонизираща дума. – Какво правиш тук толкова рано?
– Приготвям багаж. – продължава чуруликайки тя, докато сгъва спретнато широк пуловер с изпъкнали рамене и го поставя в куфар, подпрян на леглото.
– Приготвяш багаж? За какво? – нервнича аз.
– Ти, Легион, Феникс и Тойол отивате на малко пътешествие. Тойол получи съобщение от вътрешния магьосник. Готов е да се срещне с нас – но при неговите условия и на негова територия. Така че трябва да отидеш при него.
– О. – Страх прониза нервите ми. Магьосници, вещици… Нямам представа в какво се забърквам.
– По-добре се раздвижи. Тръгвате след тридесет минути.
Тридесет минути? Събирам малкото сили, които ми остават, и се вдигам от леглото. Стаята се люлее и се люлее и аз почти се отказвам и се хвърлям обратно на леглото. Това е нашият шанс и не мога да го съсипя заради махмурлук, ще трябва да се стегна.
– Къде изобщо отиваме? – питам я, като на практика пълзя до банята. Имам чувството, че ще трябва да си мия зъбите в продължение на осем часа наред, само за да махна алкохола от тях.
– Колорадо Спрингс. – Лилит прави пауза достатъчно дълго, за да ме стрелне с дяволска усмивка, а веждите й се извиват неистово.

*
– Защо не можем да летим до там? – питам, като се намествам на пътническата седалка на ягуара. Легион се фокусира върху дългия участък от I-80 пред нас, но не се съмнявам, че върти очи зад тъмните си очила Рей Бан.
– Ако бъдеш призована, докато си на борда, ще свърши зле. И не мисля, че бихме могли да вкараме на AR-15, шест глока и амуниции в багажа ни.
– Донесъл си всички тези оръжия? – Очите ми излизат от орбитите си.
– Идън, точно това нося в тази кола. – Устата му потрепва с наченка на усмивка. – Тойол и Феникс имат същото в тяхната, заедно с катаните на Тойол.
– Но защо? Този магьосник заплаха ли е за нас?
– Всеки е заплаха, Идън.
Замълчавам за момент, за да осмисля казаното. Всеки е заплаха. До края на живота си – колкото и дълго да е това – винаги ще бъда нащрек, винаги ще гледам през рамо. Не мога да се крия постоянно в апартамента и не искам да разчитам на другите за моята безопасност. Използвах способността си като патерица, откакто открих, че мога да манипулирам хората само с една-единствена прошепната дума. Но какво ще стане, ако не мога да го използвам? Ами ако се сблъскам с нещо нечовешко?
– Искам да се науча как да се бия.
– Какво? – При това Легион най-накрая ме поглежда.
– Искам да се науча как да се бия. Не мога да очаквам всички да ме защитавате, докато просто седя и се свивам. Трябва да направя нещо – да бъда активна. И не е като да живея с теб завинаги.
– Сигурна ли си? – Той поглежда назад към пътя, устните му са стиснати в права линия.
– Сигурна съм. – кимнах и наистина го мислех. – Феникс почти умря заради мен. Ако тренирах и се научех да се защитавам, бих могла да помогна.
– Щом това е което искаш – отговаря той категорично.
– Но не е това, което искаш ти. – контрирам на свой ред.
– Искам всичко, което може да те предпази в безопасност, Идън. – Гледам го как свива устни с отвращение, преди да отговори: – Ако обучението ти да се биеш ти дава допълнително чувство за сигурност, което аз не мога да ти осигуря, така да бъде. – Той казва, но думите му имат по-дълбок смисъл. Наситен с отминала болка.
– Ел, нямах предвид, че не се чувствам сигурна. Защото не е така. И макар да не разбирам защо правиш всичко това за мен, аз го оценявам – заради мен и безопасността на хората около мен. Просто мразя да се чувствам безпомощна. И не искам да бъда в тежест.
– Какво те кара да мислиш, че си бреме? – той на практика ми крещи.
– Просто не го разбирам. – поклащам глава. – Чухте Наблюдателя – аз не съм… не съм добър човек, защо ме спасявате? Защо да ви пука дали ще живея или ще умра? Няма смисъл.
– Това е моя работа.
– Не е, нещо повече от това е, нали? Взимаш ли всичките си мисии вкъщи, за да спиш в едно легло с тях?
– Не – изсъска той, а ноздрите му се разшириха.
– Тогава защо, Ел? Защо да рискуваш всичко това за мен? Защо си губиш времето за един слаб, жалък човек, който е трябвало да бъде оръжие на злото?
– Адриел ще умре, ако бъдеш убита. – Взирам се злобно в профила му, наблюдавайки движението на мускулите на челюстта му за няколко мъчително дълги секунди, преди най-накрая да продължи. – Тя може да прескача от жизнеспособен домакин на друг, но трябва да го иска. Дори и да е така, домакинът трябва да е жив.
Имам чувството, че току-що съм била върната към реалността.
През цялото това време, през всичките тези нощи, в които спя притисната до гърдите му, той не е защитавал мен от света, а Адриел, не мен иска да защитава. А ангелът, който нахлу в живота ми и тялото ми, когато бях на пет години.
Ангелът, който стоеше отстрани и ме гледаше как ме бият и гладувам, ангелът, който ми даде силата да нанеса отчаяната си ярост върху невинни хора.
Чувствам се като някаква шибана глупачка.
Снощи имаше искри между нас. И може би това беше просто вродената реакция от Скачача, но знам, че Легион също ги е усетил. По дяволите, буквално го усетих до задника си. И тогава след взетия душ можех да се закълна, че бяхме споделили нещо повече от похот, предизвикана от алкохол. Той беше уязвим по начин, който никога не бях очаквала да бъде. Той ми позволи да го докосна… да го видя… макар и само за момент. В замяна си позволих да почувствам нещо различно от страх или от объркването, или дори от болката. Почувствах надежда, разбиране. Бях съпричастна към това малко ядро на истината – този малък акт на съкрушена човечност.
И сега виждам, че той не се е открил за мен, а за Адриел. Аз бях просто съдът, смъртен чувал от плът и кости, който стоеше между него и с когото той наистина искаше да се свърже.
Дълго време не проговарям. Когато спираме на бензиностанция за почивка, и за да налеем гориво, не мога да изляза достатъчно бързо от колата.
– Чакай – казва той, преди да успея да стъпя с двата си крака върху замърсения с гориво тротоар. Миризмата на бензин е отвратителна, но е много по-добре, отколкото да си в капан до него и уханието му на среднощен жасмин и запалена земя. – Не бива да влизаш сама.
– Добре съм – казвам категорично, докато се изправям.
– Пусни ме да дойда с теб.
– Не. – категорично отказвам.
– Идън – въздъхва той. Той сваля очилата си и прокарва ръка през косата си, карайки своенравен кичур да засенчи тези особени сребърни очи, хвърляйки ги в здрача.
– Какво? – излайвам.
Когато той не отговаря, приемам това като знак за победата ми в момента, като част от мен иска да се е борил малко по-силно. Все пак щях да настоявам да отида сама, но все пак… раздразнението му беше по-добре от нищо.
Когато излизам от тоалетната на бензиностанцията, която беше изненадващо подредена – като се има предвид всичко – Легион стои до вратата. Боря се с желанието да му се усмихна, като си спомням, че той не се грижи за мен, а за падналият ангел в мен.
– Искаш ли нещо за ядене или пиене? – пита той предпазливо.
– Благодаря, не искам. – поклащам глава.
Обръщам се, за да се върна към колата, но той не ме следва. Когато се появява минути по-късно, той носи найлонова пазарска чантичка.
– Взех ти вода и малко кафе със захар – прави гримаса, а изражението на обикновено твърдото му лице е забавно. – Нямаха нищо прясно, което да изглежда апетитно, така че ти взех пържено пуешко, и нещо, което се предполага, че е вегетариански чипс.
– Без бонбони или чипс? – Вземам торбичката от ръцете му и се усмихвам с благодарност.
– По дяволите не. По-добре е да ядеш фибростъкло. Не си рискувам задника, за да те поддържам жива, само за да те оставя да умреш от ръцете на хидрогенирани мазнини.
Искам да се смея, но той е смъртоносно сериозен. И все пак лека усмивка се прокрадва на лицето ми.
– Какво? – пита той, запалвайки колата.
– Противоречиш си, нали знаеш. – поклащам глава.
– Как така? – Той се мръщи. Не по начина, който втвърдява чертите му, а по начина, който го кара да изглежда почти… човек.
Потегляме от бензиностанцията, където спряхме за почивка с Тойол и Феникс, които ни следват плътно в черния Рендж Роувър.
– Ти си дяволски безсмъртен, на когото делото на живота е да убива хора. По дяволите, първоначално искаше да убиеш и мен. И все пак се притесняваш за хидрогенирани мазнини? Какво следва? Скрити семена от чиа и киноа в жабката?
Легион потръпва леко, преди да направи нещо, което напълно ме обезоръжава.
Разсмива се.
– Предполагам, че си права.
– Знам, че съм права. Животът е кратък, Ел. Поне за мен е така. Може и да умра щастлива, покрита с кашкавален прах от Чийтос, или да се разболея, като ям настърган картон.
Той отново се смее, звукът е като кадифе за ушите ми. Няма и намек за тъмнина или злоба. В знойния му баритон няма скрита снизходителност. Той се засмя, защото нещо, което казах, беше смешно. И през цялата мътност и кал на изцапаната ми душа намерих причина да се пошегувам, дори и да беше адски банална. Беше нашият адски банален момент.
– Следващия път аз ще избера закуските – казвам му, гледайки как чертите му се разпъват в усмивка. Сякаш жестът е толкова рядък и толкова красив, че лицето му иска да го пожелае завинаги, изписвайки момента дълбоко в кожата му. – Имаш трапчинки – усещам, че се задъхвам от откритието.
– Да. – Той ми хвърля бърз поглед, но не прави движение, за да ги скрие. – Предполагам, че имам.
– Защо никога не съм ги забелязала?
– Не знам, Идън – свива рамене той. – Сигурно не си гледала достатъчно внимателно.
Искам да отговоря, но няма какво да кажа. Може би бях толкова заета да търся причини да бъда отблъсната от него, че не бях успяла да видя красотата. Не, това също не е правилно.
Може би ги бях виждала. Може би ме уплаши начина, по който неговите зашеметяващи физически качества ме обезоръжават напълно. Може би влечението ми към него беше станало
толкова силно, че исках да го мразя – трябваше да го мразя – за да си дам шанс за изкупление. Защото, ако го оставя да продължи, щях да открия, че… изпитвам чувства към него. Влюбвах се в него. И това беше абсолютно нелепо във всеки смисъл на думата.
– Имаме нужда от музика – казвам аз, имайки нужда да разтърся интимността на тишината. Карахме часове само на звуците от неспирния цикъл на тревожните ми вдишвания.
Завъртам циферблата на радиото и ме посрещна шибан шум сума от банджота, китари и цигулки. Бързо го изключвам.
– Какво по дяволите беше това?
– Ние сме в Айова, Идън. – Легион се усмихва. – При това в селски район на Айова. Ето. – Той натиска бутон, маркиран със символ Bluetooth. – Свържи телефона си.
– Сигурен ли си? – С удоволствие го вадя от джоба на горнището си.
– Да. Защо не? – контрира ме той с лека усмивка.
По някаква странна причина коремът ми се сви на нервна топка. Музиката винаги е била свещена за мен, моето бягство от разпадащия се свят извън слушалките ми. Заглушаваше подигравателните гласове в главата ми и собственото ми коварно съзнание. Да го споделя с него е като да го пусна в онази част от душата ми, която бях отделила само за мен. Нещо, което не беше опустошено от моя срам.
Превъртам до любимия си плейлист, мека смесица от хип-хоп и алт рок, дори малко поп. Когато през високоговорителите започна да вибрира завладяваща басова линия, Легион ме погледна.
– Какво?
– Интересен избор – клати глава той, а ъгълът на устата му потрепва.
– Мисля, че е подходящо. – Усмихвам се на свой ред.
– Monster?
– Право в десетката? – питам аз с меден глас.
– Не. Въобще не. Но наистина? Кание?
– Той е чикагско съкровище!
– Но той е Кание Уест. И повярвай ми, това не е комплимент. Той искрено вярва в собствените си глупости.
Не питам откъде знае това, но съхранявам информацията за друг път. Вместо това прехвърлям на друга песен. Той се смее веднага щом през високоговорителите зазвучава Bose.
– Сигурно се шегуваш.
– Какво? Защо? – Пърхам драматично с мигли.
– Луцифер на Джей Зи? Сигурна ли си, че не знаеше нищо за ангелите и демоните преди миналата седмица?
– Да. Трябва ли да я сменя?
– Не – усмихва се той. – Можеш да я оставиш. Харесва ми да съм в твоята изкривена главичка, фойерверко.
– Как ме нарече?
– Фойерверка. – Най-лекият червен цвят докосва бузата му. – Така те описа Каин онази първа нощ. Мисля, че ти пасва.
Прехапвам устните си, за да не се ухиля като идиот, и насочвам вниманието си към пътя, който се простира пред нас. Аз съм на пътешествие с един от най-големите, най-лошите демони в историята и ето ме, искрено стресирана от някакво глупаво име на домашен любимец и го впечатлявам с вкуса си към музиката.
Приоритети, Идън.
– Харесва ми това – казва той след още няколко песни.
– Така ли? – Сърцето ми прескача един удар. Само да можех да се погледна отстрани.
– Да. Кой е?
– Logic. Мога да ти направя плейлист, ако искаш. – Той кимва веднъж, преди устните му да се стегнат, което ги кара да побелеят. – Всичко наред ли е? – питам с кротък глас.
Той отново кима, но дори този жест изглежда пресилен. Отварям уста, за да настоявам за още, но решавам да не го направя, моментът отмина. Лекотата, която се беше настанила между нас, небрежните закачки – вече ги няма. Може би си представях всичко.
– Не съм слушал музика от много време. – След няколко мили и дори повече минути той най-накрая въздъхва.
Обръщам се да го погледна, но не казвам нищо, от страх, че признанието му не е предназначено за мен.
– Това ми напомняше твърде много за… дома. Там винаги имаше музика.
Задържам дъха си, представяйки си това чуждо място в ума си. Той си спомня за дома. Спомня си небето.
– Разкажи ми – подканвам го тихо, и наистина го мисля.
Лицето му сякаш омекна от редовното си напрегнато състояние. Кокалчетата му се отпускат на волана. Дори тези широки рамене сякаш се отпускат, когато си спомня място, толкова различно от мрака и унищожението на моя свят, а сега и негов.
– Там беше вечно слънце, загърнато в мекия пух на благодатта. Няма борби или бедност, няма войни, изковани от завист или алчност. Усмихвахме се и танцувахме. Обичахме се свободно и безкрайно и безсрамно, защото любовта не беше просто чувство. Не бяха рози и бонбони или други материални вещи, това бяхме ние, това, което бях. – Не смея да говоря, дори да дишам. Просто го наблюдавам, иска ми се да мога да го докосна в утеха. Иска ми се част от тази любов, за която той говори толкова пламенно, да ме обхване. – Но това беше много отдавна – изрича той, думите му натежаха от емоция.
– Колко отдавна? – прошепвам аз.
– Много преди създаването. Много преди съществуването на човечеството. – Гласът му придобива древна сдържаност, сякаш е свидетел на раждането на този свят със собствените си очи.
Осъзнаването, че в момента седя до човек – не, ангел, превърнал се в демон – който е ходил по тази земя много преди създаването на човека, ме удря като тон тухли. Как? Как може някой или
нещо да оцелее толкова дълго, но да остане млад и жизнен? Каква небесна магия тече във вените му?
– На колко години си?
– Нямам възраст. – Той ме наблюдава с крайчеца на окото си и отговаря: – Просто съм аз.
– Значи нямаш представа кога си създаден?
– Земята е създадена преди около четири и половина милиарда години. Вярвам, че това, което бях някога – който бях някога – се е родило преди това. – Той свива рамене.
– Значи си жив от милиарди години? – Устата ми пресъхва.
– Времето се движи различно когато си ангел. – Той поклаща глава с усмивка на устните му. – Годините минават като дни. Седмиците са просто мигване с окото. Тогава нямах представа за времето. Не и докато не си тръгнах.
– И така, когато… – Знам, че не трябва да питам, но не мога да се сдържа. Има толкова много неща, които искам да науча. Сякаш цял живот съм била немощна, а сега виждам, чувам и усещам всичко наведнъж. – Кога падна от небето?
– Това е история за друг път. Какво ще кажеш за друг плейлист? – Челюстта му се напряга и тъмнината забулва лицето му, въпреки непринудения му тон.
Правя каквото поиска, но не пренебрегвам усещането в стомаха ми, което ме кара да копая по-дълбоко. Падането на Легион от рая е една история, която той не може да разкаже. А може да е най-важната досега.

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

Глава 17

– Какво, по дяволите, правеше там?
– Какво? – Легион ме издърпа през коридора, заобикаляйки групите омешани безделници, които се натискаха до стената. Мозъкът ми все още е замъглен от остатъците от алкохол и оргазъм.
– Казах, какво, по дяволите, правеше там? По дяволите, Идън, не можеш просто да избягаш сама. Тук има около дузина същества, които биха искали да забият зъби в теб.
– Бях добре. – завъртях очи.
– Била си добре? – Той се извърна към мен, но краката му продължиха да се движат. Заобиколихме балната зала, все още в разгара си със звуците на Тридесет секунди до Марс. Не бих се учудила, ако наистина бяха сцената. – Идън, не си добре. Ти напусна покоите на Наблюдателя толкова бързо, че аз…
– Ти какво? – противопоставих му се аз, като се изтръгнах се от хватката му. Скръстих ръце на гърдите си, отказвайки да направя още една крачка с него. – Нямаше време да изтриеш лигите от устата си? Наистина ли си мислеше, че ще остана да те гледам как смучеш лицето на тази садистка? Съжалявам, но порно на живо не ми харесва. Сигурна съм, че твоите приятели са осигурили достатъчно морална подкрепа. Господи, Ел. Очаквах да издържиш по-дълго от това. Но предполагам, че за някой, който не се е чукал от век, не можеш да се сдържиш.
– Какво каза? – Направи заплашителна крачка към мен. Ноздрите му бяха разширени, а устата му извита в гримаса на злобна насмешка.
– Няма проблем. Случва се на всеки. Явно дори и на демоните. – Погледнах пренебрежително, твърде насърчена от розовия газиран ликьор, който замъгляваше здравия ми разум, казващ ми да се страхувам.
Една дълга крачка, един удар на сърцето, един дъх и той е толкова близо, че мога да усетя пламъка на яростта му, излъчващ се от масивната му фигура. Тези древни очи, направени от умиращи звезди, горят право в душата ми. Насилвам се да вдигна поглед в лицето му, като му се намръщих.
– Ти не… – Челюстта му е толкова стегната, сякаш думите отказват да излязат, хванати в капан между гнева и разочарованието. Вместо това той сграбчи ръката ми обратно. – Хайде.
– Къде ме водиш? – извиках, опитвайки се да се задържа на нелепо високите си токчета. Подът най-накрая се втвърди под мен; това е облекчение. Но все още се люлее и люлее като платформа за забавления. – Хей, по-бавно! Не всеки е свръхестествен изрод като теб.
– Така ли? Е, може би трябваше да помислиш за това, преди да избягаш да си играеш с чудовища. – Той се движи неестествено бързо, но изглежда никой не забелязва. Или поне не им пука.
– Не знам за какво говориш. Ти си този, който на практика ме хвърли в бърлогата на лъва, облечен в първокласни бикини. Мислиш ли, че искам да съм тук? Мислиш, че ми хареса да те гледам как вкусваш сливиците на Барби, на тази стриптийзьора, о боже?
Той сковано поклаща глава, отказвайки да ми достави удоволствие като ми отговори. Не осъзнавам, че се насочваме към изхода, докато вече не сме навън.
– Къде ме водиш?
– Вкъщи – изръмжа той.
– Ами мисията…
– Приключвам. Ще се оправят.
– Ел, по-бавно – приканвам го, докато той се насочва към опашката от коли, разположени около алеята, заобикаляйки камериера. Чакълът хруска под обувките ми, което прави невъзможно ходенето без да се спъвам. Когато стигнахме ягуара, той почти откъсна пасажерската вратата от пантите, преди буквално да ме хвърли вътре.
– Какво правиш, по дяволите! – Виквам, когато той се надвесва над мен, за да закопчае предпазния ми колан. Горещината, струяща от него потушава борбата ми. Отказвам да дишам от страх, че ще вдишам изпепеляващия му гняв и ще стана жертва на аромата му. Не мога да определя точно какво е, но е опияняващо. Напомня ми за началото на лятна буря, преди светкавицата да разкъса небето, угасвайки точно преди да пламне огън от земята.
Още преди да успея да разсея усещането за твърдото му тяло опряно в моето, той е на шофьорската седалка и профучава по алеята.
– Сериозно, пич, какъв ти е проблемът? – питам след няколко минути мълчание. Навън е пълен мрак и той препуска по криволичещи завои по-бързо, отколкото мога да ги проследя.
– Моя проблем? – той изсумтява. – Ти си моят проблем, Идън. Къде, по дяволите, беше?
– Казах ти. Не исках да оставам наоколо за основното събитие, затова напуснах. – Горчивина капе от всяка дума. Горчивина и…нараняване. – Предполагам, че не си толкова благороден, колкото искаше да мисля.
– За какво говориш? Мислиш, че аз… – Той поклати глава. – Няма значение.
– Какво, Легион? – Наклонявам тялото си доколкото мога в затвореното пространство. – Не искаш да те виждам такъв, какъвто си? Предполагам, че е добре да разкриеш всичките си мръсни, малки тайни и да ме унижиш, но имаш пропуск. Мога да се разглеждам като мръсна, неморална кучка, но ти… можеш да поддържаш девствения си имидж. Разбирам го.
– Ставаш смешна.
– Аз ли съм смешна? – Гласът ми излиза по-слаб, отколкото възнамерявам. Но тъй като алкохолът възбужда глупавите ми човешки емоции, не мога просто да оставя това. – Одеве в апартамента се държеше така, сякаш докосването ми те отблъсква. Не можа да се измъкнеш
достатъчно бързо. Но с Ирин, или както и да е името й… – Поех разтревожен дъх. – Виж, ако това ти харесва, добре. Но не лъжи за това.
– Не излъгах, Идън. – Той гледа право напред, скърца със зъби от раздразнение. – Нищо не се е случило.
– Това не приличаше на нищо. Но продължавай да си казваш това. Може би ще стане истина.
Не обелваме и дума докато се връщаме в града. Елегантният Ягуар се движи като мечта, но аз дори не мога да му се насладя. Не мога да се отърся от образа как той я докосва, целува. Сякаш наистина я искаше. И тогава банята… нищо от това няма смисъл. Но ги усетих. Все още ги усещам. Кожата ми цвърчи от призрака на ръцете им, езиците им. Дълбоко в корема ми мускулите ми се свиват, сякаш той все още е вътре в мен, блъска… пулсира…
– Пристигнахме – казва Легион, слизайки от главния път в странична улица, която е на практика скрита от обществеността. Той прави рязък завой и влиза в нещо, което изглежда като тесен, стар гараж, който не може да бъде достатъчно голям, за да се поберем. Гаражът се простира в подземен тунел и караме още една миля, преди да видя ярки прожектори. Под сградата на Седемте сме.
– Кога ще се върнат другите? – питам, докато излизаме.
– Скоро. – Той все още не ме поглежда. Преди няколко дни, може би дори часове, щях да направя всичко, за да избягам от злобния му поглед. Но сега… се чувствам слаба. И несигурна. И все още толкова дяволски възбудена.
Излиза от колата и се насочва към асансьора, без да ме чака. Следвам го като жалко изгубено кученце, тялото ми увисна от внезапно изтощение. Всяка крачка, която правя, нещо се разбърква в мен, плъзгайки се като мед в сърцевината ми. Задушавам се, когато влизам в асансьора и заставам до него. Сякаш не усеща присъствието ми, но кълна се, усещам как кокалчетата му шепнат срещу моите.
Апартаментът изглежда студен, когато влизаме. Страшен. Без присъствието на Седемте и тяхната задушаваща телесна топлина, почти виждам мъглата на дъха си пред мен. Бързо се отправям към задната спалня – спалнята на Легион – за душ и топли дрехи. Само че съм тук с него, след всичко, което се случи тази вечер, никога не съм се чувствала толкова гола.
– Какво правиш? – пита той, докато преглеждам кутията си с дрехи.
– Махам тези нелепи дрехи – изсъсквам аз. Грабнах чифт потници и термо блуза с дълъг ръкав и се завъртях, почти се блъснах в гърдите му. Когато се опитвам да го заобиколя, той ми препречва пътя.
– Идън. – Гласът му е суров, лишен от обичайната си грубост.
– Пусни ме да мина – настоявам аз, отново опитвайки се да го заобиколя.
– Изчакай. – С изненадващо нежни пръсти той издърпва вързопа с памучни дрехи от хватката ми. – Трябва да ти обясня нещо.
– Да ми обясниш какво? Какво друго евентуално трябва да знам? Чу Наблюдателя: Аз съм зла. И ти знаеше това, нали? Знаехте, че през цялото време бях аз, а не някакво сатанинско влияние, което дърпа конците. Дори и твоят скъпоценен Адриел. Не трябваше да ме вземаш тази вечер и да оставиш някой изрод да ме унижава и да се подиграва с моите дребни, човешки дефекти. Знаеше.
– Да.
– Тогава защо? – По изражението ми се чете болка. Смъквам безсрамно горнището си и го хвърлям в гърдите му. Той го оставя да падне на пода.
– Защото ако ти кажех, нямаше да ми повярваш. – Той ме гледа, изоставяйки обичайния си намръщен поглед. – И дори и да беше, ще го оставиш да те погълне жива. – Той прави крачка напред. – Мога да ти помогна. Всички тези пориви, които те тласкат към неморалност, мога да ти помогна да ги преодолееш.
– Благодаря, но не благодаря – казвам аз, опитвайки се да го заобиколя. – Не можем всички да се родим отново като теб. И може би… може би не искам.
– Нямаш предвид това. – Легион поклаща глава.
– Откъде знаеш? Погледни се – трепвам аз, вдигайки ръце от раздразнение. – Вероятно си прекарал векове сам и си се ядосвал, рана по-стегната от възел. Разхождаш се тук, сякаш светът ще се разпадне всеки момент. Забавляваш ли се някога? По дяволите, знаеш ли изобщо какво е забавление?
– Идън…
– Видях те, Легион. Видях как отговори на това… на тази жена. Как прокара ръце по цялото й тяло, сякаш кожата й беше направена от коприна. Видях как реагира, когато вкуси устните й. Искаше повече. И ако не седяхме всички там, щеше да вземеш повече. – Това бавно движещо се усещане започва отново да се събужда при спомена за яростната страст на Легион. Мразех да го гледам. Но само защото мразех да го искам толкова.
Очите му се разширяват от шок и той отстъпва назад, пускайки ме да мина. Ще ми се скъсат нерви. И като се има предвид, че той не отрича, знам, че всичко, което казвам, е истина. И това… от това осъзнаване боли.
– Ако знаех, че искаш да ме използваш само като извинение, за да получиш това, което искаш, нямаше да дойда. Можеше да направиш гадното си малко дело, без да ме използваш като стръв.
Отдръпвам дрехите си от него. Преди да успея да мина, той ме хваща за лакътя с достатъчно натиск, за да ме принуди да спра.
– Идън, чакай. – Не се боря с хватката му, но и не се обръщам. – Не исках да целувам Ирин. Не исках да имам нищо общо с тази егоистична, егоцентрична уличница.
– Успя да ме заблудиш.
– Наблюдателят процъфтява чрез информацията, която може да бъде слабост. И тя се занимава с търговия на такава информация на онези, които искат да я използват срещу мен, когато служи за постигане на целта.
– И какво общо има това с мен?
Той ме придърпа към себе си, карайки ме да се препъвам обратно в твърдата топлина на гърдите му. Вдишвам рязко при контакта, исках да мога да остана, но знам, че не мога. Все още ме държи там, гърдите му са притиснати към гърба ми, пръстите му изгарят кожата ми с хватката си.
– Идън, ако Наблюдателят знаеше кого наистина искам да целуна, коя наистина си представях, докато хващах дупето й през тази крехка малка пола; коя исках да бъде, докато притисках втвърдените й зърна към гърдите си, докато докосвах езика си в нейния – тя нямаше да се поколебае да продаде тази тайна на този, който предложи най-висока цена.
– И кого си представяше? – Изправям се нервно на краката си, карайки ме да се търкам в твърдите му слабини. Ахнах от осъзнаването.
Той не се отдръпва. Дори когато напрежението в панталоните му расте още повече, отърквайки се в горната част на гърба ми, той не се отдръпва. Той иска да го усетя. И Господи… той се чувства толкова добре.
– Мисля, че знаеш, Идън.
Дъхът ми излиза, докато се боря с желанието да се притисна към него още повече. Чувствам се по-гореща… по-силна. Сякаш цялото му тяло бучи с неумолима сила. Можеше да ме счупи на две, сякаш бях не повече от деликатна клонка. И бих му позволила. Точно сега бих го оставила да прави каквото си поиска.
– Легион… – издишам аз, обожавайки името му в този момент. Уплаши ме още първия път, когато го каза, разтърсвайки земята под краката ми. Но сега…толкова е чувствено, съблазнително. Искам да го прошепна, докато той целува врата ми. Искам да го изкрещя, докато той влиза в мен.
Усещам как навежда главата си надолу, за да покрие косата ми с устните си. Коремът му се огъва от напрежение, което прокарва сладостни тръпки по гърба ми. С пръстите си погали ръката ми от лакътя до рамото нежно като с перце, карайки ме да потръпна.
Звукът от затваряне на тежка стоманена врата разбива момента на хиляди парчета и съм погълната от крехкия студ от бързото отстъпване на Легион. Гърдите ми се надигат неистово, докато се опитвам да възвърна разсъдъка си и се обръщам към него.
– Вкъщи са – изръмжава той, гласът му е плътен като очевидната издутина на панталоните му. Той ме погледна, смръщвайки вежди.
– Да – това е всичко, което мога да кажа.
– Трябва… – Стъкленият му поглед се стрелва към отворената врата на спалнята.
– Да
Гледам го как затваря очи само за миг, преди да тръгне към коридора заедно с аромата и горещината си. Толкова ми е студено, че не съм сигурна, че някога наистина е бил плътно до мен.
След душ, който не помага за отмиването на спомена за разтапящото му докосване, излизам в общата част, за да намеря всички, разположени около масата в трапезарията, всички все още в тъмните си дрехи, всички ме чакат с очакване. Поглеждам надолу към моят сив потник, лилава термо блуза и изтъркани дънки. Не можех да изглеждам по-неуместно, отколкото вече бях.
– Сега, когато всички сме тук, можем да започнем – обявява Легион, без да ме поглежда. Заемам мястото си вдясно от него. – Феникс?
– Ирин ни информира, че единственият начин да видим плана на Луцифер за Идън е да привлечем помощта на вещица. Но не каква да е вещица. – Златоокият демон ми кимва веднъж, след което се обръща към масата. – Ще ни трябва мощна – такава, чиято магия не е родена от този свят.
Вещица? Какво по… Сериозно, истина ли е нещото, в което вярвах преди седмица? Знам, че нищо от това не трябва да ме изненада, но мамка му. Какво друго има там, за което хората нямат представа?
– И така, това, което искаш да кажеш, е, че сме прецакани – изпъшква Каин от другата страна на масата. – Страхотно. Така че всичко това беше за нищо.
– Е, и да, и не – намесва се Тойол. – Добрата новина е, че огражденията около сградата бяха направени с кървава магия от магьосник, с който съм имал работа в миналото.
– Можеш ли да се свържеш с него? – Легион задава въпроса, сплитайки пръстите си под брадичката.
– Това е лошата новина. – Тойол въздъхна тежко, раменете му се отпуснаха малко. – Той е мъртъв.
– Страхотно – мърмори Андраш. – И сега какво? Просто прекарах цялата вечер, занимавайки любимите домашни любимци на Ирин.
– Не се оплакваше преди малко – шегува се Лилит, спечелвайки груб жест от съквартиранта си. Тя отвръща с проблясване на пръст. – Поне не трябваше да я гледаш как се целува. Кълна се, Ел, тя е толкова жадна за теб, че чак е неудобно.
– Стига – смъмри я Легион, пренасочвайки вниманието си към Тойол. – Има ли други, които познаваш, които могат да го направят?
– Ами… не точно. – Тойол извива устни замислено.
– Какво значи това?
– Това означава, че има брат, но не съм сигурен дали той ще ни помогне. Магьосникът, когото познавах, беше по-склонен и беше известен, че… се занимаваше с неща, които техният вид смяташе за обидни. Работата с демони е едно от тези неща.
– Можеш ли да опиташ? – Легион потупа с пръст по брадичката си, веждите му се смръщват докато мисли.
– Мога да опитам – кимва Тойол. – Но не мога да бъда сигурен, че ще се справи. И може да има цена, която трябва да се плати.
– Всяка магия има своята цена – съгласява се Легион.
– Ще се свържа с моя източник – каза Тойол и извади мобилния си телефон. Започна да докосва клавишите толкова бързо, че палците му се размазват пред очите ми. Дори не поглежда към екрана. – Той вече не е магьосник, но е част от семейството, ако някой има достъп, това е той.
– Добре – кимна Легион, преди да погледне към Каин. – Някаква дейност тази вечер?
– Нито един. – Демонът с белези поклаща глава. – Сестра ти е в безопасност. Проверихме, преди да дойдем тук. Дори не мисля, че измамниците на Големия Лош осъзнават, че тя си е отишла.
– Какво? – Сърцето ми сякаш спира да бие в гърдите ми. Кръвта бучи в ушите ми, карайки задавените ми думи да звучат далечно и изкривено. – Сестра ми… няма ли я?
– Преместихме я – отговаря Легион, без дори да се обърне към мен.
– Къде? – Питам аз, въпреки че прозвуча повече като искане.
– Линкълн Скуеър.
– Ел купи старата сграда – обясни Лилит, хващайки ръката ми в своята. Усмихна ми се окуражаващо, за да разсее ужаса, който беше изписан по лицето ми. – Той плати на всички жители, като ги информира, че комплексът ще бъде реставриран заради токсична плесен и че трябва да напуснат незабавно. Но също така й беше казано, че част от пакета включва нов апартамент в по-хубав квартал, включващ портиер и охрана.
Обръщам се към Легион, който най-накрая срещна погледа ми, тези сребърни очи, блещукащи на фона на лунната светлина.
– Ти си направил това? За сестра ми? – Прошепвам въпреки буцата в гърлото ми.
– Не, Идън – отговаря той и поклаща глава. – Направих това за теб.
Не ме поглежда отново, докато продължават срещата си, преглеждайки информацията, предоставена им от Наблюдателя за доставчика на ангелска отрова. Дори не чувам думите им. Легион се е погрижил за сестра ми, единственото семейство, което ми е останало в този жесток, самотен свят. Не защото го помолих или дори очаквах тази абсурдна доброта в замяна на моето съгласие. Той просто го е направил…за мен.
Не много по-късно се мушвам в леглото, изтощена най-вече емоционално. Не мога да обработя всичко наведнъж, така че се фокусирам върху едно нещо: моите сложни чувства към чудовището, чиято истинска природа е да ме убие. Дори това изглежда твърде много за дешифриране, като се има предвид, че дори не знам какво чувствам. Знам, че ме плаши. Знам, че прави невъзможно дишането, когато е наоколо. Но също така знам, че нещо в мен го жадува така, както никога през целия си живот не съм жадувала за нищо и за никой. Може би това е нещото ангел-демон. Може би съблазняването на Скачача ме привлича към него по същата причина, поради която Седемте са на ръба с мен наоколо.
Но докато той излиза от банята, облечен само с долнище, смъкнато ниско под кръста му, знам, че е нещо повече от това.
Малки втечнени кристали изсъхват върху бронзовата му кожа, украсявайки вихри и линии от синьо-черно мастило. Позволявам си една малка доброта: гледам го. Наистина го огледах, без срам, без страх. И това, което виждам е… прекрасно.
Редовете от писанието, които покриват ръцете му, говорят за думи за изкупление и спасение. Откровения, Юда, Римляни, Матей, Лука. Знам тези думи и мога да разбера защо ги е избрал. Те са неговата житейска история – падението му и пътуването обратно към Божието благоволение.
На гърдите има сложен дизайн, който покрива цялата му лява страна. Виждала съм същия на масивния бицепс на Каин и го забелязах на лопатката на Лили, надничащ от нейния гащеризон по-рано тази вечер. Сядам на колене, надявайки се да го разгледам по-добре. Легион проследи погледа ми и погледна надолу.
– Това е символът на Седемте – обяснява той. – Числото седем се разбира от само себе си. Перата са за изгубените крила.
– Крила? Имахте ли крила? – Той накланя тялото си, така че да мога да видя двете ленти, които се простират от горната част на раменете му до средата на гърба. Те са маркирани с отчетливи завъртулки и знаци, които не мога да преведа, оформени в дълги, тънки правоъгълници.
– Взеха ги, когато паднах. На повечето демони също са дадени крила – подобни на прилепови, лоши черни, неща, обсипани с нокти – но аз никога не ги приех, отказах. Крилата на Серафима са масивни и царствени и ще обхващат дължината на цялата тази стая. Понякога си мисля, че все още ги усещам… – Той навежда глава надолу и леко потръпва, хвърляйки спомена в собствения си тъмен ъгъл. Чудя се каква друга тъга все още преследва това студено, мъртво пространство. Чудя се дали те чувстват нещо като моето. – Другите оставиха крилата си зад гърба си, когато избрахме този живот. Те обаче могат да си ги възстановят, ако се върнем.
Накланям тялото си още малко, приближавайки се до мястото, където той стои в основата на леглото. Руните в тези ленти мастило изглеждат като усукани лози, достигащи до небесата. Но при по-внимателно разглеждане разбирам, че е много повече.
Горните секции са изобразени в нещо, което изглежда като лъчи от брилянтна светлина, струяща през облаците. Там, където мастилената светлина започва да избледнява, се материализира нова секция. Растеж и живот, и промяна. човечеството. Листата поникват от сенчестата земя и птици летят между странните герои. Красиво е в своята крехкост, но точно като моя свят, нещо тъмно и много по-страшно се крие отдолу.
Самите долни части на лентите са забулени в черно, набраздени в нещо, което прилича на ядосан огън. Там няма нищо. Няма живот. Няма светлина. Няма надежда. Просто тъмнината на отчаянието, наслоена върху смъртта на безброй изгубени души. Изгубени души като него… и като мен.
В почит към изгубените си крила Легион е избрал падането си от Божието благоволение. Може би, за да му напомни какво е бил някога и всичко, което е изгубил. Може би това е напомняне как да си го върне.
– Красиво е – прошепвам аз, а гласът ми е изпълнен с учудване. Осмелявам се да докосна гладката, белязана кожа с най-лекият допир на върха на пръстите си. Той потреперва, но все пак устоява, позволявайки ми да проследя картата на произхода му. Кожата му гори, но и моята също. Студът не съществува, когато е наблизо.
– Ти си красива. – прошепва на свой ред.
– Можеш ли да си ги върнеш някой ден? – Той поклаща глава, преди да се обърне, за да ме погледне, голите му гърди и корем са само на сантиметри от все още протегната ми ръка.
– Не. Невъзможно е. – казва с нотка на носталгия от загубата.
– Защо не искаш демоничните си крила?
– Защото не исках да загубя себе си. – очите му са като две сребърни езера пълни с болка, и ме хипнотизират. Искам да се гмурна и да го спася…да го спася от самия него.
Спомням си какво ми каза Лилит преди дни. Той чувства толкова много, съдържа толкова много страдание, защото той е Легион. Той не е един, а много. И понякога му е трудно да различи кое е единствено той – и кое са те. Цялото това време е прекарал в търсене на покаяние за всеки един от тях. И все пак мога да кажа, че не си е простил.
По-рано тази вечер споделихме момент, породен от похот. Но това…това е издълбано от нещо съвсем друго.
– Късно е – каза той, нарушавайки магията на мълчанието. Отстъпи назад и пристъпи към своята страна на леглото. – Трябва да поспим.
– Да, съгласна съм. – Късно е, но всяка клетка в тялото ми на практика бръмчи от усещания. Не знам как ще заспя, особено с него до мен.
– Почувствахте тази вечер. – Той се вмъква в чаршафите, докато изключвам лампата. Когато и двамата се настанихме под завивките, той издиша тежко и раздразнено.
– Какво? – Обръщам се към него в тъмното.
– Почувствахте. Сърдечната ти честота беше повишена. Пулсът ти беше див. Нещо се случваше в тази баня.
– Не беше нищо. – Преглъщам истината, усещайки как бузите ми се нагряват от срам.
– Почувствах те, Идън. Не беше нищо. Усетих как тялото ти трепери. Усетих неща, които… не съм чувствал от много дълго време. – Той изпуска тежък дъх. – Виж, не е нужно да ми казваш, но знам, и разбирам, че имаш човешки, плътски нужди. Така че, ако трябва да ги наситиш – ако имаш нужда от облекчение – няма да ти стоя на пътя.
Кимам, въпреки че той не ме вижда и се обръщам с гръб към него.
По някое време през нощта цялото ми тяло е погълнато от успокояваща топлина. Кошмарът не идва.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

Глава 16

В бързането си да избягам от порно зад вратите, украсени с черни диамантен очи, се озовавам отново в балната зала. Още по-претъпкано е. Дори музиката изглежда по-силна. Преглеждам масата купонджии за познатите ми лица, но не виждам нито един от тях. Андраш сигурно е зает с момчетата си, а аз нямам представа къде могат да бъдат Джин и Тойол.
Изгубена съм в море от гърчещи се, нечестиви тела, хлъзгава пот и грях. Всички те са просто мъгла… просто мъгла от похот, алчност и отровно желание. Залитам през мъглата на секса и вървя на треперещи крака, докато стигна до бара. Полираното дърво е студено под пръстите ми, докато хващам ръба на горната част на плота. Плъзгам се върху табуретка, благодарна да отпусна краката и уморения си ум.
– Мога ли да ти донеса нещо? Шампанско? – пита барман, който държи бутилка газирана розова течност. Той е странно привлекателен, чертите му са твърде меки, твърде красиви за твърдото му мускулесто тяло, драпирано с нищо друго освен тесни черни шорти.
Започвам да оправям червилото по устните си, но се спирам. Бях отвлечена от дома си, осмивана, бита и унижавана. Облечена само като кукла, за да мога да бъда подигравана от пет фута висока изкусителка. Тогава бях принудена да я гледам как се разправя с моя похитител, същият мъж, който ме взе да ме държи като свой домашен любимец. Приключих да ми казват какво да кажа, какво да облека, какво да пия. Няма повече. Искат да бъда послушна и кротка. Те искат да бъда слабият малък човек, какъвто трябва да бъда, не мога, не мога повече да се преструвам. Не мога да пренебрегна огъня, който се навива в червата ми и се плъзга във вените ми. Не мога да пренебрегна това, което съм.
– Не. Аз ще пия юмрук.
Хубавият барман ме гледа и присвива очи, сякаш може да види направо до смъртната ми душа. Повдигам брадичката си, стягам нервите си.
– Разбрах – е всичко, което той казва, преди да вземе чаша и да я плъзне по горната част на бара. Изпивам го на три гигантски глътки.
– Още един.
– Внимавай, скъпа, тези неща ще…
– Аз съм голямо момиче. Друг.
Той повдига идеално извити вежди в спекулация, но отново напълва чашата ми. Изпивам го също толкова бързо, колкото и първия.
– Благодаря – измърморих аз, преди той да успее да се отдалечи, за да обслужи друг покровител.
Тогава го усещам.
Течни фойерверки избухнаха в кръвта ми, носейки токсичния екстаз до върха
на пръстите на краката ми. Пръстите ми изтръпват, сякаш ги гъделичкат с пера, а повърхността на кожата ми гори със златиста топлина, аз съм огън. Зрението ми става блестящо синьо, след това червено, после зелено. Всичко около мен блести като утринна роса върху стръкчета трева, милион мънички сълзички призми, пръснати от светлина и цвят. Въздъхвам от начина, по който дъгите танцуват по голи рамене и се плъзгат надолу по краката. Музиката не само гали ушите ми, но и се плъзга по устните ми. Усещам нотки, солени и сладки на езика си. Преглъщам го и оставям мелодията да се движи през мен, отвеждайки ме до дансинга.
Плъзгам се през галактики на токчета, направени от облаци от папие-маше. Тълпата ме поглъща, галейки ме с нетърпеливи пръсти и бутащи се бедра. Движа се с тях, ставам едно с тях. Тук няма присъда. Без срам или страх от преследване. Само движение, звук и усещане. Лека съм като птица с криле, носени от звезден прах — мъничка точица ослепителна светлина в огромна вселена.
Танцувам песен след песен със затворени очи и вдигнати ръце. Тялото ми ми казва, че трябва да се облекча, но не мога да спра. Не мога да спра чувството на брилянтно блаженство, вързано във вените ми, контролиращо ме като марионетка върху струни на паяжина.
Минути или може би часове по-късно нуждите на пикочния ми мехур стават твърде интензивни, за да ги пренебрегна. Тълпата ме прочиства, сякаш знае, че трябва да тръгвам, тласкайки ме върху поръсена със златен прах приливна вълна. Олюлявам се към коридора, който никога досега не съм виждал, извивам дръжката на първата врата. Заключена. Опитвам друга. И друга. Докато намеря такава, който се отваря лесно. Добрата новина: това е баня. Лошата новина: заето е. Много, много зает.
– О, Боже, толкова съжалявам – крещя аз, закривайки очи. Но не и преди да видя оргията, която се спуска на тоалетната седалка.
– Няма нужда да се извиняваш, скъпа. Влез.
Не. Не, не искам да влизам. Но го правя. Мамка му, трябва. Правя крачка в банята, отлята в златисто, червено и черно. Много като останалата част от къщата. Краката ми треперят на обувките с каишки.
– Сега затвори вратата.
Ръката ми се протяга назад към копчето, докато треперещите ми върхове на пръстите ми срещнат ключалката. Безсмислено го щраквам.
– Сега… вдигни главата си. Вдигни глава и ме погледнете.
Глас в главата ми крещи „не“, молейки ме да държа очите си насочени към земята. Не гледай, не гледай, не гледай. Вратът ми крещи от напрежение, докато се опитвам да успокоя движението му. Очите ми горят от усилието да не се фокусират. не мога да гледам. не трябва да гледам. Но аз искам. Трябва.
Мъжът зад гласа седи на капака на тоалетната седалка, а красивото му ефирно лице е маска на еротична наслада. Коса, поръсена с лъскава слънчева светлина, пълната му, нацупена уста е с чувствена усмивка. Очите му не са нито сини, нито виолетови, нито лешникови. Здрач. Ирисите му блестят с нюанси на здрач, движейки се като дремещо небе.
Той е гол, напълно гол в отвъдното си съвършенство. Всяка част от него е изваяна от алабастър, твърда, гладка и непроницаема. Една жена коленичи между краката му, облечена само с корсет и бельо с прашки, давайки ми изглед към нейната еластична, сърцевидна задна част, докато го взима в устата си отново, и отново, и отново. Тя стене около дължината му, сякаш вкусът му е толкова сладък, колкото и твърд. Собствената й дребничка ръка се промъква между бедрата й, за да плъзга и размесва мократа ивица дантела, която покрива най – съкровеното й място.
Друга жена седи на коляното на мъжа и го язди. Чувам триенето на кожата в кожата, виждам блестящата влага, която оцветява бедрото му с всяко извиване на нейните оформени бедра.
Пръстите й са заровени дълбоко в друго момиче, което стои пред нея, целува устните й и гали пълните й гърди.
Техните стенания, виковете им… неговият поглед. Не мога да погледна настрани. Не мога да отрека блясъка на възбуда под парчето ми сатен. Никога не съм виждала нещо толкова еротично в живота си. И колкото повече гледам – колкото повече усещам нуждата им, тежка във въздуха, прилепнала към кожата ми като мъглата на зората – толкова повече искам да усетя това, което чувстват те.
Те се движат заедно с такава грация и плавност, сякаш удоволствието е втора природа. Жената между краката на мъжа плъзга ръка по релефа на корема му, докато стигне до зърното. Тя прищипва малката пъпка между черните нокти, което кара цялото му тяло да потрепва. И аз се усещам, че трепвам.
– Ела тук – заповядва мъжът, а гласът му вибрира през мен, вграждайки се в костите ми. Той изкривява пръст. – Ела тук.
Правя крачка по-близо, но краката ми не са моите. Устните ми се разтварят по рефлекс и аз вдишам въздух с аромат на секс..
– Ела при мен – пее той, подканвайки ме. Представям си, че този пръст гали зърната ми, преди да прокара бавен път по корема ми. Представям си как се потапя в мен толкова дълбоко, че крещя. И с това идващо насам движение той ме довежда до край, с треперещи колене и изцъклени очи.
Вървя, докато подът падне и просто се движа върху облак от моите собствени коварни желания. Ходя, докато пищялите ми докоснат меката плът на нахакано дупе. Докато не видя как дяволски червени устни се плъзгат по изкусителната му твърдост, поглъщайки го сантиметър по сантиметър на влудяващо дебелия член. Момичето, което язди бедрото му, се протяга да обсипе с целувки като перца ръката ми с гъша кожа, а аз не я спирам. Чувствам се добре. Все едно ме облизват. Все едно съм изчукана.
Потръпвам на мястото си, докато очите му обикалят тялото ми. Грехът, надничащ през белите решетки на моето невинно лишаване от свобода. Усещам погледа му, гальовен, любопитен. Да виждам нечестието , нагнетяващо се вътре в мен и да се наслаждавам на суматохата. Той не отстъпва, не се отдръпва и не се срамува заради любопитството ми. Това му е приятно. Възбужда го. И в този поглед, завихрен от еротика, това ме възбужда.
Той разресва косата на момичето между краката си и тя се отдръпва, освобождавайки го с звучно пукане. Олюлявам се назад, оставяйки я да мине и я гледам как се присъединява към другите жени. Сякаш по хореография, жената на бедрото му стои, а тримата… тримата…
– Не се страхувай – гука мъжът. – Няма да те нараня, нито те. Те са много приятелски настроени.
При това момичетата започват да се кикотят между целувки и облизвания. Изглеждат толкова… забавни. Толкова свободни с телата си. Винаги съм мечтала да бъда такова момиче – очевидно красиво, безгрижно, неудържимо.
– Можеш да бъдеш – отбелязва мъжът, четейки мислите ми. – Можеш да бъдете като тях, дори и повече. Просто ела при мен.
Не се съмнявам как е чул неизказаните ми бръщолевения. Не поставям под съмнение абсурдността на твърденията му. Правя крачка напред, достатъчно близо, че страните на краката ми докосват коленете му. Той все още е твърд, все още блести от смесица от рубинено червило и слюнка. Можех да се наведа напред и да го усетя между бедрото си. Можех да протегна ръка и да го взема в ръката си.
– Направи го – настоява той, извивайки леко бедрата си напред. – Направи го. Знаеш, че искаш.
Аз искам, да. Щеше да пулсира бурно в дланта ми. Почти усещах тази копринена кожа върху моята.
– Направи го – казва той отново. – Искам те.
Пръстите ми треперят от копнеж. Трябва да направя това. Тялото ме боли от нуждата да го докосна. Така и правя.
Той стене силно в секундата, в която докосвам блесналия връх на члена му. Подтикната от реакцията му, прокарвам пръстите си по вените и хребетите, чак до основата му. Той пулсира за мен, иска ме. Тялото му става радиоактивно само от моето докосване.
– Още – изхриптява той със закрити очи.
Отначало улавям бавно дължината му в юмрук, набирайки инерция и натиск с всеки негов тласък. Устата ми се пълни със слюнка, когато си го представям как влиза и излиза от мен. Искам огромната му твърдост дълбоко в мен. Искам да усетя биенето на сърцето му в утробата си, предизвиквайки най-силния оргазъм в живота ми.
– Да – стене той. – Обърни се.
Дори не се опитвам да се откажа от усещането за чисто въодушевление и жажда, както правя, както ми се казва. Той хваща бедрата ми отзад, придърпвайки ме към себе си. Той разтваря краката ми, така че да застанат от двете му страни и ме поставя, за да съм точно над него. Точно над частта, която искам да бъде заровена в мен до своята основа.
Полата ми е набутана над дупето. Дантелената ми прашка е избутана на една страна. И преди да мога да възразя, да дишам или да мисля, ние се сблъскваме.
Викам в разгара на екстаз, който никога не съм изпитвала. Самият размер и сила на него ме разкъсват, но удоволствието засенчва болката. Той докосва всички грозни части от мен — цялата коварност и измама — и ги прави красиви. Аз съм непобедима, недосегаема, докато седя на неговия член, сякаш съм седнала на шибан трон, изграден от пот и грях. Кралицата на корупцията. Неговата императрица на злото.
Жената си заема мястото между краката му и започва да ближе… да облизва мястото, където се срещаме той и аз. Облизване на влагата, която се събира при всеки дълбок тласък. Друг идва да докосва гърдите ми, събирайки ги, за да оближе и хапе. А другата ме целува дълго, дълбоко и чувствено, преглъщайки стоновете ми и ги заменя със своите.
Опитах удовлетворението. Ядох еуфория. Вкусът на рая покрива езика ми и се плъзга надолу по гърлото ми, изпълвайки ме, докато съм цяла.
Движим се заедно, сякаш това винаги е трябвало да бъде. Сякаш винаги ми е било писано да бъда негова.
Облягам се назад и отпускам глава на рамото му, наслаждавайки се на това състояние на чисто блаженство. Бедрата ми се движат от само себе си, срещайки тласък от него за невъзможно дълбок удар. Той познава тялото ми толкова добре – всички го знаят. Бих се страхувала от всеки друг, но не съм с тях. Тук принадлежа.
– Идън – сумти мъжът в ухото ми, докато се бута нагоре. Той започва да набъбва в треперещата ми плът, изпълвайки ме до ръба. – Идън. Идън. – Той казва името ми отново и отново, докато се приближава. Отново и отново, докато ме довежда до ръба на екстаза.
– Идън. Идън. Идън…
Сърцето ми бие в ушите ми, отеквайки с всеки кънтящ удар на кожа до кожата.
– Идън. Идън. Идън.
Удрянето става по-силно, когато се приближа толкова близо, че усещам сладостта и солеността на освобождаването на езика си. Задъхвам се на устни, направени от захаросани череши. Ръцете ми хващат кичури от извито слънце. Усещам го… усещам как се блъска към мен, срещу мен, вътре в мен.
– Идън. Идън. Идън!
Със затворени очи, отхвърлям глава към гърба и крещя, изпускайки всяка капка нужда от течност от треперещото ми тяло. Той е безкрайна, неумолима, сила на природата в мен. Усещането минава през мен като ураган, а аз съм окото на бурята – безтегловно, неподвижно и смъртоносно.
Когато най-накрая отварям очи, съм сама и се облягам на вратата. Дрънка силно, сигурно след оргазма ми.
– Идън! Идън, отвори тази врата, преди да я изкъртя, по дяволите, от пантите.
О, мамка му.
Мигам и гледам надолу. Полата ми е до ханша и пръстите ми са между краката ми, напълно пропити със собствената ми топла възбуда, ох, мамка му.
Легион удари отново, преди да завърти дръжката на вратата. Бързо оправям дрехите си и тичам до мивката да си измия ръцете.
– Ъъъъ, идвам! – Заеквам, бързам да стигна до вратата, преди той да изпълни обещанието си. Това не предвещава нищо добро за никого от нас. Нямам представа какви биха били последствията от прекъсването на партито и не искам да разбера.
Поемам дълбоко дъх, преди да завъртя ключалката и да отворя вратата. Легион стои пред мен, стиснал здраво юмруци и светещи сребърни очи, диви от ярост. Хвърли един поглед към мен и направи гримаса.
– Хайде – изръмжава той и ме хваща за ръката. Той ме дърпа от банята и от фантома, който току-що ме прецака на тоалетната седалка.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

Глава 15

Стомахът ми е вързан сякаш на хиляди възли, когато стъпваме в асансьора пред входната врата. В коридора няма нищо друго. Няма други декорации, само асансьора.
Чувствам се сякаш цяла вечност е минала, откакто съм била навън, и докато съм развълнуван, част от мен е пронизана от безпокойство. Кой или какво би могло да ни чака, когато стъпим на улицата? Ами ако видя някой от преди и трябва да обяснявам?
За щастие всички тези притеснения се разсейват, когато кабината на асансьора се отвори, водеща към подземен гараж. Има коли, и още коли, и още коли след това, джипове, кабриолети, седани. Дори нещо, което прилича на танк. Цялата черна, с много, ама много графити. Не е нужно да питам защо. Обиколила съм достатъчно наркодилъри, за да знам, че крещящите цветове, звънчетата и свирките привличат вниманието. И докато всяко превозно средство изглежда ново и луксозно, те не са украсени с хромирани джанти или показни състезателни ивици.
Решаваме да вземем две коли: GMC Yukon Denali XL, пословичният звяр на джипове, и Ягуар XJ, много по-лъскаво, по-секси за возене. Повечето от нас се натрупват в Деналито, оставяйки Легион, Каин и Феникс в Ягуара да обсъждат стратегията. Коства ми много, за да прикрия разочарованието си.
– Не се ли тревожите, че някой ще се промъкне през гаража? – питам, гледайки през прозореца от мястото си зад пасажерската страна. Джин кара, а Тойол зае другата предна седалка, оставяйки Лилит, Андраш и мен отзад.
– Сградата е добре въоръжена с аларми- отговаря Тойол. – Системата, която защитава нашия гараж и апартамента, е меко казано много сложна.
– Как така?
– Контролира се от кръвта. Нашата кръв, по-точно. Това е серия от много подробна механика, заедно с докосване на магия на кръвта. Всъщност отделения. Те не позволяват на враговете да намерят мястото, но дори и да можеха, щяха да бъдат убити в момента, в който стъпят в имота ни.
– Но какво ще стане с мен? – Магия на кръвта? Тези момчета не се шегуват
– Магията на кръвта предпазва от свръхестественото. Който друг се промъкне без нашето съгласие, няма да стигне и пет фута, преди да бъде отнесен обратно при създателя си. Добра си.- Той поглежда обратно към нас, очите му танцуват от зловеща наслада в тъмното. – Хей, Лил, мислиш ли, че Наблюдателят този път ще има забавления на живо?
– О, по дяволите, надявам се, че не. Последния път трябваше да изхвърля чисто нова рокля, защото не можах да извадя проклетата боя от нея.
– Боя? – Кръв можех да разбера. Още повече… интимни… телесни течности. Но боя?
– Парти за рисуване по телата. Наложниците на Наблюдателя бяха напълно голи, с изключение на сложно проектираните татоси по телата им. Дори много от гостите изоставиха облеклото си за усещането от нова втора кожа. Беше много разхвърляна нощ, меко казано.
Еха. Мога да си представя. Голите хора, съчетани с алкохол, просто искат неприятности.
– И така… какво точно е Наблюдателят? – Исках да попитам Легион, но бях твърде разсеяна.
– Нито демон, нито ангел, а безсмъртен. Много стар и много отегчен. Представи си счетоводител на човешкото царство, някой, който вижда всичко и знае всичко. Той не поддържа вярност към нито една от страните и ще прави доноси, ако някой наруши правилата. Това е Наблюдателят.
– Значи като детегледачка ангел – демон?
– Точно. Но със съмнителен морал и афинитет към красиви, лъскави неща. – Поглеждам надолу към оскъдния си тоалет и трепвам. Освен копринен шал на раменете ми, аз съм по-изложена, отколкото някога съм била. Лилит настоя да ходя без яке, страхувайки се, че ще размажа златните петна по кожата си. Тя каза, че трябва да изглеждам перфектно, сякаш принадлежа там. Слава Богу, че топлината на телата в колата е достатъчна, за да ме стопли. Предполагам, че това е положителната страна на търкалянето с демони – получавам моя лична пещ.
Домът на Наблюдателя, за който научавам, че е един от многото, се намира извън града в Уинетка, известен още като „където живеят богатите хора“. Огромното имение е разположено на декари земя точно до водата. Тъмно е, така че не мога да се насладя на гледката. Къщата обаче е осветена от червени и бели тонирани прожектори, сигнализиращи, че партито е в ход. Луксозните превозни средства спретнато подредени и изчакващи в кръговото, докато камериерите работят, за да поддържат линията за приемане в движение. Украсено е. Повече от всеки клуб, в който съм била. Никога не съм виждала такова богатство, такова богатство. И още не сме напуснали колата.
– Предполагам, че това ще бъде една от онези нощи – изпъшка Андраш от мястото зад мен.
– Защо казваш това?
– Наблюдателя, е известен с пищни партита, гъмжащи от разврат. Все пак всичко е в името на доброто забавление. Без насилие, без злоба. Просто от вида грях, който се простира на линията. Знаеш, че е грешно, но се чувстваш толкова добре. И тъй като това е свещена земя и всички създания на нощта и деня са добре дошли, изкушението ще бъде на върха си. – Той ме поглежда отгоре до долу, пакостите блестят зад сините ириси. — Още повече с теб тук.
– Добре, хора, гледайте и внимавайте – командва Тойол отпред. Той притиска пръст до ухото си и промърмори нещо твърде ниско, за да чуя. – Идън, в твой интерес е да останеш близо. Бъди винаги с един от нас. Никой не може да те нарани, докато си на това парти, но това не означава непременно, че си в безопасност.
– Какво означава това? – Тръпка прокара остри като кинжал парчета лед по гръбнака ми.
– Това означава, че може да видиш неща… да чувстваш неща… които обикновено не би видяла или изпитала – обяснява Лилит. – На тези врати ще има зверове от всички слоеве на обществото. Много от тях имат чувство за хумор.
– И стойте далеч от юмрука – предупреждава Андраш. – Ще те удари директно по задника. Вярвай ми.
– Нещо друго? – Завъртам очи. Какъв беше смисълът да ме доведеш, ако съм просто част от партито? Да стоя там и да изглеждам красиво, докато възрастните заговорничат и планират? Можех да остана в апартамента с книгата и музиката ми.
– Да – отговаря Лилит, точно когато служителите на паркинга се приближават до затъмнения автомобил. – Опитайте се да не позволяваш на хормоните ти да вземат връх. Ти си в овулация. Нефилим и Камбион са силно желани.
С тази забележка тя излиза от колата, оставяйки ме с уста, увиснала до преекспонираното ми деколте.
С премерени стъпки, предизвиквайки цялата увереност, която имам, в оскъдно облеченото си тяло, влизам в имението, оградено от Джин и Тойол, като Лилит и Андраш поеха водещата роля. Легион , Феникс и Каин са тръгнали да почистят сцената и по някакъв начин комуникират с останалата част от екипа си чрез невидими слушалки. Хипнотичните звуци на паника! Имението вибрира от ритъма на силната музика, влизам и разположението на партито поставя хедонистичната сцена пред мен. Задушавам се. Красиви същества от всички сфери на живота танцуват и се смесват и флиртуват, облечени в изкуствени ангелски крила и червени заострени
опашки, като всяко облекло е по-смело от следващото. Мислех, че съм гола. Някои от тези хора всъщност са. Една прекрасна жена, която трябва да бъде модел денем, минава покрай нас, облечена с малко повече от стратегически разположени пера от слонова кост върху зърната си и прашки с диаманти.
– Всички тези хора ангели ли са, или демони? – прошепвам аз.
– Някои. Някои са хора. Някои са… други.
– И откъде знаеш, че можем да им вярваме? Откъде знаеш, че не се опитват да ме убият?
-Ще се изненадаш колко от нас просто искат да се впишат. Просто искат да водят нормален живот. Смъртните са очарователни за нас. Продължителността на живота ви е толкова кратка, толкова крехка, но чувствате толкова много. Любов, омраза, болка, радост, похот, ярост. Вие се управлявате изцяло от емоциите си без бремето защо и последствията как. Никога няма да разберете кой е бил убит, за да почувствате тази радост, или душите, унищожени, за да облекчат болката ви. Просто ги поемаш в себе си, безмилостно, арогантно, без да знаеш за войните, които бушуват в името на твоята всепоглъщаща любов. По-скоро завиждаме на това невежество.
Аз съм зашеметена без думи. Да си помислиш, че едно безсмъртно – древно същество, старо като времето и мощно като бог – завижда на слаб, незначителен човек като мен?
За щастие не ми се налага да мисля за пропиляната си смъртност още дълго. Лилит ни отвежда до отворена бална зала, където музиката изглежда е централизирана. Паника! все още свири от околните високоговорители, въртейки истории за непристойни дела, подходящи за електрическото настроение на партито. Но не само тяхната музика ме съблазнява,те са, музикантите, свирят на сцена на не повече от двадесет ярда от мястото, където стоя. Фронтменът Брендън Ури е в обичайното си облекло от черни кожени панталони без риза, размахвайки характерната си коса, докато изпълнява серенади на феновете.
Замръзвам на място. По дяволите. Къде по дяволите съм аз? И кой, по дяволите, е Наблюдателят, за да има такъв вид привличане?
– Хайде – уговаря ме Андраш, дърпа ме за лакътя. Отправяме се към бара, който трябва да бъде близо 50 фута, украсен със златни листа, черни и бели пера и кървавочервени рози.
– Тя ще пие чаша шампанско – казва той на един барман. – Юмрук за мен и Лилит.
– Мислех, че това нещо е опасно? — питам, когато раздава чашите, веждата ми се повдигна подозрително.
– За теб. Не за нас.
Тойол и Джин изчезнаха в тълпата и не съм забелязала Легион, откакто пристигнахме. Не съм изненадана; това място е музей и положително оживено с дейност. Червени стробоскопи хвърлят примамливи сенки върху гърчещите се тела. Напитки преливат от всяка чаша — шампанско, шотове и искрящ пунш с розов оттенък. Напълно непознати, облечени в богохулно бельо, се целуват и се галят един друг. Трудно е да не се почувстваш погълнат от всичко това.
– Къде са всички? – питам аз, изведнъж се чувствам много малка и много несигурна. Следвам линията на зрението на Андраш, докато той се взира в двама мъже само на метри от нас, облечени в нищо повече от тесни боксерки. Те са притиснати гърди до гърди, докато езиците им се заплитат в бавен, криволичещ танц на нетърпеливи, изследователски крайници.
– Чакам да видя Наблюдателя – отговаря той, без да ме поглежда. Той облизва устните си, докато мъжете търкат очевидните си ерекции един в друг.
– Не трябва ли да отидем с тях?
– Те ще се обадят, когато се наложи. – След това без да каже дума, той изпива последните остатъци от питието си и се прехвърля към двамата мъже със затворени устни. Гледам ги как пърхат с очакване при приближаването му. Когато той спира пред тях, с ръце, пъхнати в джобовете на черните си панталони, те се обръщат страхливо към него, а поръсените им с бронз бузи пламнаха от страст и вълнение. Изглежда дори не им казва нищо. Той просто стои там и ги гледа как се извиват в неговото властно присъствие. Дишането им е задавено, а късите им панталони са толкова опънати, че си мисля в кой момент ще се пръснат на малки парченца.
Кожата им се хлъзга с блестяща пот. Очите блестят от неподправена възбуда. И докато се мразя, че гледам, виждам как твърдостта в късите им панталони става по-дебела, по-дълга.
Безмълвно Андраш се обръща, за да се отдалечи през балната зала. Двамата мъже го следват, позволявайки му да ги отведе до неразкрита зона, оборудвана с легло с балдахин. Има десетки от тях – малки заливчета, украсени с големи шезлонги, построени за двама, висящи легла и гигантски възглавници, драпирани в коприна с цвят на злато. Място за всяко удоволствие. Почти всички са заети с хора, които говорят, ядат пресни, екзотични плодове, целуват се и дори повече от това. Отдръпвам се от сцена, която кара устата ми да пресъхне и корема ми да се стопли от далечен спомен. Мъж и жена се целуват интимно на ниско легло, покрито с бели листенца от рози. Той я обсипва със целувки, дразни със зъби и език, докато ръката му се издига нагоре по голото й бедро, давайки на друг мъж достъп до нейната сърцевина. Мъжете облизват и смучат треперещите й устни,
Дъхът ми спира. За да бъдеш обичан така, да бъдеш доволен така, за да го видят всички… това трябва да е най-голямото бързане. Тя не изглежда кротка или покорна под докосването им. Тя изглежда освободена — свободна да изследва желанията на тялото си с красива смелост, която ме кара да си представям себе си в нейните обувки. Да бъда тази жена… да усещам това, което тя чувства… само мисълта кара влагата да се събира върху парчето дантела между краката ми.
– Време е за шоу – обявява Лилит, дърпайки ме от тъмните ми, чувствени мисли. Тя взема празната чаша от върховете на пръстите ми. Дори не си спомням да съм допила шампанското.
Лилит плъзга дланта си към моята и нежно дърпа, увещавайки ме да я последвам до друга част на къщата. Заобикаляме леглата и изключително големите шезлонги, за да влезем в дълъг коридор, виждайки няколко врати. Не мога да си представя какво се случва там, но го чувам. Гръмък смях, звуци от мокри шамари и безспорно задъхано дишане. Вдигам брадичката си и гледам напред.
Спираме до набор от резбовани двойни врати, подходящи за дворец, украсени със златни орнаменти и рубини, които блестят под слабото осветление. В средата на всяка врата има богато украсено око, направено от хиляди искрящи черни диаманти. Квартирата на Наблюдателя.
– Отговори честно на всеки въпрос. Лъжата е безсмислена и обидна, така че бъди директна и откровена. Не се стеснявай. Наблюдателят ще те изяде жива, ако се държиш като уплашена малка мишка. И при никакви обстоятелства не се опитвай да проникне в ума на някого. Може и дори ще бъдеш убита, преди някой от нас да се намеси. Разбра ли?
– Разбрах. – Кимам, преди да изпусна нервите си.
Тя вдига юмрук, за да почука, но преди кокалчетата й да се докоснат до полираното дърво, вратата се отваря, разкривайки червени жакардови стени, украсени с богато украсено злато. Чувам ги, преди да успея да ги видя, но шумният им смях не помага много, за да облекчи безпокойството ми. След всичко, което видях — всичко, което почувствах — откакто влязох в това имение, мога само да си представя какво ме чака отвъд любопитните очи на вратата.
– Ела, ела – приканва непознат глас.
Ръката ми все още е в хватката на Лилит и сърцето ми в гърлото, заповядвам на треперещите си колене да направят крачка. След това друга. И друг. Докато не извървим коридора, боядисан с черешова кръв.
Завиваме зад ъгъла и влизаме в нещо, което изглежда като всекидневна или дневна стая, и аз почти ахнах от изненада от вялата фигура, излежала се на подиума с балдахин от рози и дялан мрамор. Наблюдателят… жена ли е?
– Здравей, Идън. Толкова ми е приятно най-накрая да се запознаем.
Тя се издига от трона си с възглавници с грацията на императрица и се промъква до мен, с извивото й тяло, украсено с нищо повече от прозрачен саронг и сутиен със скъпоценни камъни. Легион, Феникс и Каин я наблюдават с от близо, с внимателни очи, докато спира точно пред мен, оставяйки само на сантиметри от мен.
– По-хубава си, отколкото очаквах – усмихва се тя, разтваряйки покритите с бонбонен цвят устни, показвайки ярко белите си зъби.
– Ти също – отговарям аз.
– Така ли? – Смехът й е дълбок и оживен, когато тя накланя глава назад, карайки черната й тежка опашка да се докосне до голите й рамене. – Очакваше ли рогато същество с зъби?
– Не. – Осмелявам се да хвърля поглед през рамото й към Легион, чиито пълни устни са притиснати в мрачна линия. – Очаквах мъж.
– О? Изглежда, че твоите приятели не са те информирали правилно.- Тя премести поглед към Лилит, като й отправи същата криволичеща усмивка. – Лил, скъпа. Защо пазим тайни от нашия млада Идън?
– Извинявай, Ирин. Тя не попита.
– Ах – казва тя. – Винаги задавай правилните въпроси, Идън. Те ще дадат правилните отговори. Идвам! Седни! – заповядва тя, махвайки ни към подиума. Тя се приближава до определеното й място, което наподобява огромна буйна кабина с големи възглавници и сгъва дребното си тяло на място в средата, прибирайки босите си крака между възглавниците.
Заемам място най-отляво, карайки я да каже:
– Не бъди глупава, Идън. Ела по-близо. Няма да те ухапя. – Още една хищна усмивка.
Правя каквото тя изисква и се приближавам.
– Благодаря, че ме прие.
– Разбира се! Каня Седемте на всичките си партита. Те обаче често отказват. Искаш ли да знаете защо?
Поглеждам към Легион, който стои на няколко метра от нея, скръстил ръце на широките си гърди. За щастие Лилит избра да се присъедини към нас на подиума.
– Разбира се – отговарям ясно.
– Изпитвам голямо удоволствие от удоволствията на Земята, както виждате. Сексуалността е мощна. И властта е желана от всички. Не сте ли съгласни?
Кимвам точно когато красив бронзов мъж, който носи нищо повече от тесни черни слипове, ми предлага чаша шампанско. Приемам със сигурна усмивка.
– Така е, разбирам го и съм съгласна.
– И вярваш ли, че си могъща? — пита тя, наблюдавайки ме, докато пия голяма глътка от газираната, леко сладка течност.
– Не точно. Не.
– Ах, но ти си, изключително мощна. Имаш познанията на Скачача вътре в теб, нали? Ангелът Адриел?
– Да, казаха ми. – Отпивам още една дълга глътка.
– Значи знаеш, че има определени способности, които ти дават достъп до умовете на хората. Давайки ти възможност да зърнеш намеренията на душите им.
По дяволите. Тя ме чете като книга.
Допивам последното си шампанско и се срещам с друго, само секунди по-късно. С радост приемам, въпреки грубия звук на възражение на крачка от мен.
– Аз мога. Да.
– Адриел – ухили се тя. – Ангелите и демоните нямат способността да променят волята на хората. Но ти не си нито едното, нито другото, което ти дава възможност да използваш нейните сили без последици. Не е ли прекрасно?
– Предполагам. – свивам рамене.
– Не виждаш ли, Идън? Тя те избра специално, защото има план за теб. План да бъдеш някой велик на този свят. План за докосване до живота на мнозина. – Тя произнася думите с толкова плам, сякаш наистина вярва в това. Сякаш тя иска и аз да повярвам. Просто поклащам глава и си пия шампанското.
– Не си съгласна. – Тя повдига стройна черна вежда.
– Аз не, мисля, че тя ме избра, защото съм слаба. Не докосвам живота на хората. Не правя нищо, което да превъзхожда величието. Аз…
Не мога да го кажа. Не мога да бъда тази, която ще им каже, че техният скъпоценен Адриел не е нищо повече от демон с мрачен дневен ред. Такъв, който ме кара да правя и казвам неща, които отприщват болка и страдание.
– Виждам го сега. – Тя въздъхва и се обляга на една възглавница. Друг красив мъж — този с цвета на прясна сметана — й носи ниска чаша пунш. – Вярваш, че Адриел ти влияе да правиш неща от ярост и болка. Мислиш, че тя те прави чудовище.
Зашеметена, отварям уста, за да не се съглася, но след това отново я затварям. Предупреждението на Лилит. Наблюдателят вижда всичко, чува всичко. Тя знае какво съм направила.
– Така мисля.
– Това ще те улесни ли? Да повярваш, че това е дело на Адриел?
– Не разбирам – намръщих се.
– Гуди, нали? – Негодната жена вдига поглед към тавана, гледайки стенописа на сложно изрисувани херувими с румени бузи и къдрава руса коса. – Казах на художника, че искам ангели, а не деца. Кълна се, добра помощ е толкова трудно да се намери.
– А?
– Задай правилните въпроси, Идън – нежно ми се кара тя.
– Защо Адриел ме кара да мисля неща – отпивам още една глътка за смелост – да казвам неща – които ще наранят хората? – Или по-лошо. Не е нужно да го казвам. Тя вече го е видяла.
– Тя не го прави – просто отговаря тя, все още гледайки към тавана.
– Значи Призоваването? Повлияна ли съм от каквото и да е зло, което беше имплантирано в мен?
– Не. – Тя се прозява, отегчена от разговора ни.
– Тогава кой? Кой ми казва да правя тези неща? – питам останала без дъх
– Ти. – Бавно Наблюдателят откъсва погледа си от стенописа на херувимите.
– Какво? – Не бих могла да съм я чула правилно. – Но това няма смисъл.
– Разбира се, че е така. Болката, която си причинила, грешното, което си направила – всичко това произтича от собствения ти вътрешен смут. Адриел ти даде пистолета, но ти зареди боеприпасите и стреля.
– Но…- Не е рационално. Гласовете, които ми шепнеха, казвайки ми да накарам хората да се спъват в собствените си крака, или да пускат парите си на земята, или да разлея питието си върху ризите им. Или да ходят пред движещ се автобус. Не съм способна на такъв тип зло, нали така?
– Това не те прави лош човек – казва тя с проблясък на съпричастност в тъмните й очи. – Това те прави човек.
Кръвта нахлува в ушите ми, носейки със себе си ритъма на бързо биещо ми сърце. Вкусът на шампанското става стар и горчи на езика ми. Кафявите ми очи се разширяват от объркване.
Аз съм зла. Аз съм зла. Аз съм зла. Аз не Адриел, не Луцифер, а аз!
Неспособна да се изправя пред истината в погледа на Наблюдателя, поглеждам надолу в скута си. Облечена съм в бяло, но изцапана със собствената си злоба. През цялото време съм била вълкът в овча кожа.
– Ирин – чувам да казва Легион. – Има по-важни въпроси за обсъждане освен дребните, смъртни дефекти на Идън. – Думите му болят, но няма злоба в тях. Той се опитва да ме пощади, точно както направи вчера. Вдигам глава, за да го видя как седи до нея.
– О, Легион – изрича тя, хващайки коляното му с червени заострени нокти. – Просто се забавлявам малко! Но си прав. Бизнесът на първо място. Тогава удоволствие.
– Призоваването, Ирин. Кога ще се случи? И къде? – изстрелва на един дъх Легион.
– Ах, ах, ах – увещава го тя, размахвайки пръст от едната към другата страна. – Първо трябва да обсъдим условията. Ти знаеш това. – Тя се взира в лицето му с черни звезди, блещукащи в очите й. Тя прехапва чувствената си долна устна съблазнително.
– Назови своята цена. – Легион отговаря със скука в тона му.
– Знаеш какво искам. Винаги знаеш какво искам. – Тогава погледът на Наблюдателя – на Ирин – с притворени клепачи се плъзга към мен. – Дали тя?
– Неуместно е. – Разширяват се ноздрите на Легион.
– Сигурен ли си в това? – дразни тя, а ръката на бедрото му пълзи нагоре с лениви движения. Усещам топлина в бузите си.
– Продължавай с това, Ирин.
– Добре – казва тя с нетърпение, като слага косата си зад ухото, с повече усилия, отколкото е необходимо. – Както знаете, аз не съм гадател, така че не мога да гледам в бъдещето. Нямам представа кога и къде ще я извикат.
– Тогава приключихме тук – казва Легион, отмествайки ръката й от скута му. Нещо вътре в мен тайно се радва.
– Но… има начин – бързо добавя Ирин, преди Легион да успее да се отдръпне напълно.
– Говори – мускула на челюстта на Легион работи досадно бързо.
– Ще трябва да потърсите външен източник. Някой, който може да надникне в миналото й, за да разкрие бъдещето й.
Моето минало. Поклащам глава рефлекторно.
– Нещо за криене, скъпа? – Ирин протяга ръката си и я поставя върху крака на Легион, отново, като го дърпа със заострените си нокти, докато насочва отровния си поглед към мен. Тя ме провокира… играе си с мен. Защо? Какво, по дяволите, ме интересува?
– Не – отговарям, просто е мъртва съм.
– Лъжи – Казва го така, сякаш моята нечестност я забавлява.
– Имаш минути, Ирин. Секунди. – Легион прочиства гърлото си, привличайки вниманието й към себе си.
– Разбира се, скъпи – ухили му се тя. – Но първо изисквам плащането.
– Това не работи така. – Той поклаща глава.
– Ах, но е така. Ако искате тази информация, ще играете по моите правила. Ако не, можете да отидете да се насладите на партито. Може би нашата малка Идън ще бъде Призована тази вечер? Жалко. Присъстват толкова много човешки души — много, които Луцифер би искал да прибере за себе си. Толкова е срамно, че охраната ми ще трябва незабавно да я обезвреди за нарушаване на правилата. – Тя въздъхва, сякаш мисълта да ме убие я отегчава. Сякаш гледката на кръвта ми, напръскана по жакардовите стени, щеше да бъде не повече от досада.
– Добре. Какво искаш от мен?
Ирин насочва тялото си към Легион, притискайки напрегнатите си гърди към бицепса му. В червата ми навлиза гадно чувство и усещам как шампанското си пробива път до гърлото ми.
– Целувка. Целуни ме, Легион. Накарай ме да почувствам този огън, който гори толкова ярко и горещо в теб. Накарайте го да запали в пръстите на краката ми и да оближе бедрата ми. Запечатай устните ми с твоето нечестие и знанието, което търсите, е ваше.
Преглъщам надигащата се жлъчка и завъртам очи. Тази жена истинска ли е? Кой сключва такава сделка? Коя, по дяволите, си мисли, че е, че да иска нещо толкова нищожно, незряло и интимно от друг човек? Тя е най-големият нарцисист. И знам, че Легион ще прозре нейните глупости.
– Сделка.
Главата ми се върти толкова бързо, че зрението ми се замъглява. Не. Той не може. Той няма да го направи.
Лилит се вцепенява до мен, но не казва нито дума. Поглеждам към Феникс, към Каин, но и на двамата изражения са безпристрастни. Защо й позволяват да ги манипулира? И защо Легион – най-страшният и най-силният човек, който някога съм срещала – е сведен до нивото на не повече от проститутка?
Искам да се принудя да отклоня поглед, когато Ирин се изправи на колене, подравнявайки лицето си с неговото, но не мога. Тя гали бузата му, преди да прокара пръсти през косата му. Тя се опитва да направи това романтично, нежно. Тя се опитва да го съблазни.
Легион стои напълно неподвижен, докато Ирин го гали, както би го правил любовник. Той дори не се бори с този фарс. Сякаш той иска това. Той я иска.
Тя се приближава, облизвайки устните си в подготовка. Собствените му устни се разтварят, готов да приеме. Червено боядисани нокти стискат тила му, докато ръцете му притискат долната част на гърба й. О, Боже, той наистина иска това. Той се занимава с това. Няма значение, че Ирин е змия. Всичко, което вижда, са цици и дупе и е сведен до типичен мъж. Защо вярвах, че той ще реагира по различен начин? Защо очаквах той да покаже само капчица самоуважение?
Кръвта ми тече ледено студена във вените ми, докато гледам как устните им се сблъскват с толкова много страст, че Ирин стене в устата му, позволявайки на Легион да влезе. Езиците се плъзгат един срещу друг в еротичен танц, зъбите скърцат едни срещу други в плам. Той прокарва ръка по задника й през прозрачната материя, омесва я и я придърпва към тялото си. Ирин хваща косата му, нетърпелива да поеме повече от него в себе си. Не мога да видя това. Не мога да се преструвам, че това е наред. Че това не ме отвращава. Че това не е…
Стъклената чаша в ръката ми се разбива в перленият мраморен под, докато аз почти тичам към двойните врати, отчаяно да избягам от звуците на неистовите им целувки. Те дори не трепват.

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

Глава 14

– Почуках – казва Каин, преди да успея да изкрещя. Плоските му черни очи се насочват към слушалките, висящи от юмрука ми с побелели кокалчета, продължавайки да чувам звуците на музиката. – Музиката ти е твърде силна.
– Какво искаш? – Преглъщам страха си.
– Семейството ще ядем в 5.
Вдигнатите ми вежди, и погледа ми блуждае от едната страна на другата, сякаш казвам: И какво от това?
– Трябва да си там – отговаря той, четейки изражението ми.
– Защо?
– Ти спаси живота на брат ми. – Устните на Каин се сплескаха в тънка нарязана черта по омърсеното му лице, преди да отговори: – Сега си една от нас.- Той се обръща и излиза от стаята, преди да имам възможност да възразя.
Една от тях? Не знам дали да се лаская или обидя. И все пак не мога да отрека топлото чувство в гърдите ми, което се обгръща около студеното ми сърце, задушавайки мъртвите останки от изоставеното момиченце и самота. Смешна съм, знам, но… чувствам се добре да принадлежа някъде. Дори ако това означава, че принадлежа към присъщото зло.
Сега си негова.
Разклащам глупавата представа и се изправям на крака, аз не съм негова, не съм ничия.
На плахи крака влизам в зоната на трапезарията и ги намирам седнали около масата с мраморен плот. Дори Феникс седи до Легион, а благоговейните му златни очи блестят от емоция. Той се усмихва и навежда глава, докато заемам мястото срещу него, до Легион.
Трябваше да кажа не… Трябваше да остана скрита в стаята само поради тази причина. Не знам какво да кажа, нито как да действам. Доброжелателното приемане на благодарност е напълно чуждо за мен.
Легион ме приковава с ледения си поглед и не мога да бъда сигурна дали е изненадан или разстроен, че съм се намесила в семейната им среща. Извивам ръце в скута си, отказвайки да го призная. Може би, ако не говоря или дори не дишам, ще бъда невидим.
– Преди да започнем – отеква дълбокият му глас в иначе тихото пространство, – трябва да се обърнем към нещо сериозно.
О, не. Не, не, не, НЕ.
Усещам как очите им пълзят по мен и ме разкъсват. Мълчаливите въпроси за това как и защо, минават като призраци през горещите ми уши. Издърпвам раменете си навътре, надявайки се, че ще спрат тревогата да не избухне от гърдите ми.
– Прецаках всичко – обявява Легион, привличайки всички очи към лицето му. Той гледа право пред себе си, с вдигната брадичка в знак на предизвикателство. – Трябваше да съм там с теб цялата тази сутрин. Това беше моята смяна и Феникс ме замести, защото бях с махмурлук, и не можех да излезна и да си свърша работата си. Вината е моя. И се извинявам.
Намръщвам се, но казвам тиха благодарствена молитва. Не знам какво прави, но… Защо?
– Сега, когато това се извиних… Каин, кажи ни какво знаеш.
– Имаше повече демонична активност от нормалното през последните 72 часа, централизирана около южните квартали…- Мъжът с белези кимва.
Той рецитира своя подробен доклад, информирайки своите другари за необяснимото увеличаване на атаките на демони из града. Непознати убити по улиците. Цели семейства избивани в домовете им. Това е Чикаго, така че медиите го определят като разгорещени войни между съперничещи си банди, но те знаят смисъла на действията. Те ги провокират. Принуждавайки Седемте да направят избор: да ме предадат или невинни ще умрат. Устата ми пресъхва.
– И имаме ли следа за отровата? — пита Легион.
– Не – отговаря Тойол и поклаща глава. – Няма смисъл. Защо ангелите ще дадат единственото си оръжие за обида на врага си? Защо да предават единственото нещо, което може да ги убие във войната?
– Какво? – Намесвам се, преди да успея да се спра. – Какво каза?
– Ангелите – отговаря Феникс с дрезгав глас от писъците. – Отровата им е отровна и за нас. Демоните по-рано днес, бяха потопили оръжията си в нея. Някой ги снабдява и само Серафимът, най-възвишеният, има ресурсите да го направи.
Но това… няма смисъл. Защо ангелите работят с демони, за да убиват беззащитни хора, които нямат абсолютно нищо общо с мен? И защо нещо, което би трябвало да е добро и просто да позволява такава смърт и разрушение, да се унищожи света на смъртните? Поклащам глава, отказвайки да повярвам.
– Защо? Как? – Но дори докато задавам въпросите, вече знам отговорите. Те почиват в ъглите на стегнатите му устни, побелелите му кокалчетата, стягането на пулсиращата му челюст, вече ми дават нужното потвърждение.
– Не знаем – отговаря Легион, без да ме поглежда.
– Все пак знаеш кой може, да го направи – казва Лилит до мен. Обръщам се към нея и откривам лека усмивка на розовите й устни. Руса разрошена коса, облекло без гънки. Няма признаци на бруталност. Не се налага да се боря с топлината, която залива гърдите ми.
– Не – е всичко, което казва Легион, дума изречена остро и окончателно. Той маха погледа си от нейния пълен с предизвикателство.
– Хайде, Ел. Знаеш, че това е най-добрият ни ход. Не можем да излезем беззащитни и да очакваме да я защитим, когато не можем да защитим нас самите. Който и да стои зад тези атаки, трябва да бъде спрян, или следващия път може да е по-лошо. Всеки един от нас би могъл да бъде на мястото на Феникс. Дори и ти.
– Не – повтаря той. Гръмовният тембър на гласа му вибрира по тежкия мрамор под лактите ми.
– Тя е права – намесва се Андраш. – Тя е права и ти го знаеш. На практика сме седнали патици. И това беше последната капка противоотрова, която ни беше останала. Силно се съмнявам, че Луцифер би искал да ни снабди с повече от кръвта си.
– И бихме могли да получим отговори – добавя Лилит. – Отговори защо е избрана Идън и за какво ще бъде призована. Ако успеем да определим естеството на нейното призвание, може би бихме могли да го прихванем. Или да я научим да се бори. Трябва да направим нещо друго, освен да седим наоколо с тиктакаща бомба със закъснител, която чака да избухне.
Сядам изправена, лицето ми е маска на глупаво облекчение. Има начин… начин да спрат Призива. Начин да спрат мен.
– Кой? — питам аз, а в гласът ми проличава надежда.
– Наблюдателят – отговаря Лилит, сериозното й изражение все още седи върху Легион. — Знаеш, че съм прав, Ел. Това е единственият начин.
Не казва нито дума, езикът му е стиснат от егоистична гордост. Как може просто да седи там, когато хората умират? Когато собственото му семейство е изложено на риск? Когато има шанс — дори малък — да ме спре да стана убиец?
– Моля… – прошепвам аз, тази една дума натежа с всяка унция от моето безпокойство. – Моля те.
Очите му се сключват с моите само за миг, почти твърде бързо, за да го видя, той оставя маската си да се изплъзне, разкривайки топлина и нежност. Разкриването на Легион от виденията ми.
– Добре. -Той поема дълбоко дъх и затваря очи при издишването му. – Но ние се държим заедно и правим нещата по моя начин. Тойол, намери местонахождението на Наблюдателя. Феникс, как се лекуваш?
– Около 80%. До сутринта ще съм като нов.
– Добре. Наблюдателят ще изиска аудиенция, а вие имате връзки. – Феникс повдига вежди, но Легион пренебрегва мълчаливия въпрос. – Лил, увери се, че Идън е добре подготвена и облечена. Искам тракер за нея.
– Чакай… отивам и аз? – Бях се подготвила да отида да търсят този Наблюдател, но аз… можех да вляза в нещо много по-смъртоносно от леговището на Седемте.
– Няма да получим отговори, освен ако не си там – отговаря Лилит.
– Не се тревожи. Ще бъдеш в безопасност.
– Курти утре вечер – намесва се и Тойол от две седалки надолу, преглеждайки мобилния си телефон. – И ще ви хареса темата.
– Сега какво? – Легион завърта очи и се обляга назад в стола си, кръстосвайки изрязаните предмишници пред гърдите си.
– Светци и грешници – ухилва се Тойол смутено.
– Наблюдателят е шибан мръсник. – Легион изсумтява саркастично.

*
Когато Тойол каза, че има тема, помислих, че тя се отнася само за декора, може би някакъв празничен пунш и закуски. Но не. Това би било твърде нормално. Това е проклето костюмно парти.
– Трябва ли да нося това? – хленча, смъквайки тясната си пола. Ние сме в стаята на Лилит и Андраш и те се забавляваха твърде много за моя сметка.
– Да. Ще трябва да изглеждаш като част от партито. Ако не го направиш, ще останеш вън по грешни причини. Наблюдателят обича всичко кичозно и екстравагантно.
Пускам вдишания въздух и се осмелявам да погледна в дългото до пода огледало. Кожата ми е ексфолирана, прилича на коприна и сякаш е намазана с масло, смесено със златни пигменти. Единствените части от мен, които са покрити, са в чиста бяла дантела и сатен, покривайки малко повече от зоната на бикините и гърдите ми. Златни гривни украсяват китките ми заедно с маншет около двете ми ръце. Моите токчета са с каишки и неприлично високи, което добавя допълнителни четири инча към средната ми височина. Сребристи, гъсти къдрици се спускат по гърба ми и оформят лицето ми, изцяло боядисано с повече грим, отколкото продават в Sephora.
Изглеждам като модел на марка за бельо или звезда в кощунствено порно. Аз съм чист грях, обвит в сянката на невинността.
– Изглеждаш…- Андраш размишлява, като ме оглежда отгоре-надолу. Той ми направи прическата, докато Лилит ми направи грима. Кълна се, тези двамата биха могли да направят Каин да изглежда като Хенри Кавил.
– Нелепо? – Аз отговарям. -Глупава? Куха?
– Секси, като ада! — възкликва той. – Кълна се, Идън, ако не бях гей, определено щях да те повозя на онази ми работа. Може да направя изключение след тази вечер. Ти си… по-примамливи от обикновено.
– А? – Опитвам се и не успявам да скрия изчервяването на бузите ми.
– Този Скачач в теб? – Обяснява той, прокарвайки дълъг пръст по тънкия корсаж, който спира точно под гърдите ми. – Можем да го усетим… как ни съблазнява. Подиграва се с нас. Нашите базови сетива са се засилили, откакто си тук. Ето защо именно Лил беше изпратена да се сприятелява с теб. Всеки от нас би те обладал много отдавна, което щеше да направи наистина неудобно положението, когато смятахме да те убием.
– Не ме изваждай от играта все още – извиква Лилит, заставайки до него. – Мина много, много време и не е като да не съм потопила пръста на крака или два в дамското езерце.
Преглъщам, и то трудно.
– Затова ви карам всички… – Лицето ми пламва горещо, предизвиквайки устойчивостта на грима.
– Възбудена? – Андраш отговаря. – Невероятно. Не знам как Ел ти се съпротивлява всяка вечер. Освен ако няма нещо, което не ни казвате…
– Знаеш, че това няма да се случи. – Лилит го удря игриво по ръката, разрязвайки напрегнатата интимност на момента. – Легион никога не би го направил.
Имам смелостта да се почувствам обидена, може би дори малко наранена. Гордостта ми определено е наранена, обръщам се към странното, знойно момиче в огледалото.
– Не си ти, любов – казва бързо Лилит, четейки тържественото ми изражение. Чувствам се още по-тъп. – Но Легион не…
– Той е целомъдрен – казва Андраш, завършвайки мисълта си.
– Целомъдрен? – Очите ми нарастват два пъти.
– Помниш ли когато ти казах, че той не пие прекалено? – започва да ми обяснява смутено – Така е с всички грехове. Така де, повечето. Но секса? Не, никога. Не на секса от почти век.
– Не е правил секс от сто години? – Викам, много по-силно, отколкото трябва. Стискам устни. По дяволите. По дяволите! Как? Топките му трябва да са слонски. И мамка му, защо си мисля за топките му? Кълна се, очите ми са толкова широки, че изкуствените ми мигли се топят върху идеално оформените ми вежди.
– Може да е и по-дълго. Легион беше… много търсен в подземния свят. Той беше силен, могъщ, загадъчен и изключително красив – въздъхва Лилит, сякаш си спомняше годините на славата му. – Той все още е красив и силен, но това е само една малка част от това, което беше.
Легион бил още по-разкошен? Не знам как е възможно. Неговият тип тяло е изградено само за две неща: да доведе мъжете до смърт и жените до оргазъм. Изскубнати от звездите очи, горди скули, прав нос и пълни устни, обримчени от спретнато поддържана брада на лицето, съставляват лицето му. Той не е толкова красив като Андраш, нито толкова екзотичен като Тойол, нито дори толкова царствен като Феникс. Но той е безупречен. Много над шест фута чисто мъжко съвършенство.
И това ме кара да се ужася още повече от себе си.
Как мога да мисля за него така? Как мога да изпитвам нещо друго освен апатия към неговото целомъдрие? Няма нищо общо с мен. Той няма нищо общо с мен. Какво прави и какво не прави с члена си, не е моя работа.
– Добре, мисля, че си готова! — възкликва Лилит. Взимам нейното лъскаво, винилово горнище, което се спуска до пъпа, показвайки пълни гърди и тонизиран корем. Никога няма да разбера как смята да ходи на своите шестинчови платформени токчета. Опушените й очи и кървавочервените устни наистина обединяват погледа. Тя изглежда по-скоро властна, отколкото демонична, не че изглеждаше като демон преди.
Андраш е облечен в изящен костюм от три части в черно, обгръщащ тялото му идеално. Русите му кичури са събрани на кок и, ако не се лъжа, носи мъжки грим. Всъщност не му стои зле. Честно казано, изглежда доста горещо. Думите му се повтарят в главата ми. Изкушавам го. Карам го да гори за мен. Не аз обаче. Всички те са привлечени от Адриел.
Разбира се, че са.
Поглеждам за последен път в огледалото и стягам нервите си, преди да изляза от стаята. Легион все още трябва да свърже проследяващото ми устройство, така че поемам дълбоко въздух и отварям вратата към спалнята му.
Той седи на леглото, което споделяме, прегърбен с лакти на коленете, с ръце, стиснати заедно. Той вдига бавно глава, сребърните му очи поемат мъчителното пътуване от моите високи токчета през дългите ми крака със златни петна до миниатюрното парче – пола до голото ми коремче. Неговият разтопен поглед докосва гърдите ми само за един удар на сърцето, преди да се вдигне към лицето ми. Знам, че е целомъдрен. Знам, че той не се интересува от мен. Но погледът му е чист, неподправен грях и секс.
Той затваря очи за миг твърде дълго, за да се счита за мигване, изчиствайки похотта от зрението си. Той се върна. Точно така магията е развалена и той се връща към мен със студено безразличие. Влизам в стаята с горещи бузи. Той не ме иска. И дори да го направи, нямаше да го привличам аз.
– Ела тук – заповядва той с груб глас, наситен с някаква неназована емоция, подчинявам се. Без мисли, без колебания. Бавно се приближавам до мястото, където стои той, като тракането на токчетата ми имитира биенето на сърцето ми.
Когато стоя почти между краката му, той се изправя, надвиснал над мен с плашещата си фигура. Дори с токчетата стигам само до брадичката му. Достатъчно високо, за да целуна врата му или да оближа участъка от оголена загоряла кожа, надничаща през горното незакопчано копче на черната му риза.
– Това е устройство за проследяване. – Той бръкна в джоба на панталоните си и извади малко копче, не по-голямо от палеца ми. – Ще ми каже къде се намирате, както и ще разчете пулса и сърдечния ти ритъм, ще ме предупреди за всеки стрес, и всяко нещо, което те притесни.
– Това наистина ли е необходимо?
– Да – отговаря той, като го държи между върховете на пръстите си. – Собствеността на Наблюдателя е свещена земя, което означава, че не са разрешени оръжия или насилие. Нарушаването на тези закони води до внезапна, абсолютна смърт. Няма да мога да те защитя. Така че трябва… да те почувствам.
– Какво? – не съм чула правилно. Да ме почувства?
– Ще нося приемника, за да мога физически да усетя, ако нещо не е наред. Ако трябва да те намеря, той излъчва сигнал към нервната ми система и всъщност ме отвежда до теб, без да предизвиква сцени.
– Еха. Това е доста кокетно.- То е. Наистина съм впечатлен, че са помислили за всичко. Такова устройство трябва да бъде в ръцете на всеки родител на малки деца.
– Да, Тойол го проектира.
– Тойол? Той го е проектирал? – Мамка му. Знаех, че човекът е технологичен маниак, но по дяволите… – Тогава защо не ми го постави той?
– Защото не мислех, че искаш ръцете му върху тялото си. – Той поглежда надолу в очите ми, стоманено сиво, потъващо в шоколадово кафяво.
Останала без дъх, задържам погледа му. Неговата поразителна топлина ме заобикаля, обвивайки ме в огнен пашкул. Трябва да му кажа, че не искам ничии ръце върху тялото си, особено неговото. Трябва да откажа каквото и предателство да донесе докосването му, но аз не го правя. Защото не мога.
– Извинявам се, аз…- Устата му работи преди мисълта, сякаш думите сами излизат. – Моля те…
Не му казвам да го направи, но и не възразявам, когато бавно плъзга върха на пръста си по ниското деколте на горнището ми. Той нежно дърпа тъканта на горнището ми, разкривайки млечнобелите ми гърди. Задържам дъха си, но не регистрирам изгарянето на дробовете си. Всичко, което усещам, е кожата му върху моята, докосваща се по чувствителното място, където ме гъделичкаше наболата му брада във виденията ми. Единственото, което мога да си представя, са големите му мазолести ръце, които се месят, изследват, хващат се, докато навежда глава надолу, за да вземе втвърденото ми зърно в устата си.
– Това няма да навреди – казва той, плъзгайки подрязаната дантела от сатен малко по-надолу. – Просто трябва да го сложа точно върху сърцето ти.
Не смея да отговарям. Съмнявам се, че дори мога.
С мъчително мека четка на пръстите си по средата на гърдите ми той намира мястото, където сърцето ми лудо бие. Силен, непостоянен ритъм, който свири само за него. Той спира само за секунда, като поема този хипнотичен удар в тялото си, след което бързо прикрепя сензора към кожата ми. Докато ме гледаше през кълба от въртящо се сребро.
– Там – казва той, като внимателно поставя корсажа ми обратно върху горната част на гърдите ми. – Приемникът е зад ухото ми. Ще предаде сигнал направо към мозъка ми.
– Смяташ ли да ме оставиш там сама? – Мразя паниката в гласа си.
– Не. Но ще бъде претъпкано. Партитата на Наблюдателят са… оживени… меко казано. Очаква се да се забавлявате.
– И какво ще стане, ако избягам? – повдигам вежда.
– Ти не си затворник, Идън – Легион мръкна, заобикаляйки ме, носейки топлината си със себе си. – Тук си, защото трябва да бъдеш защитена. Свободна си да си тръгнеш, когато пожелаеш.
– Не се чувства така – предизвиквам аз.
– Защото знаех, че ако нямаме време да те накараме да разбереш — да обясним всичко — ще си тръгнеш без да се замисляш. И ще те вземат в момента, в който излезеш от тази сграда.
Той е прав. И аз го мразя за това. Бих си тръгнала, без да ги чуя. Не бих повярвала на нищо от това, ако се опитаха да обяснят набързо. Щях да избягам вкъщи при сестра ми и да заведа когото и да е било точно до прага ни. Или по-лошо. Щях да бъда активирана и може би сама да съм убил сестра си. Потръпвам при тази мисъл.
– Не мога да готвя. – не знам защо го изтърсих, но трябваше да го кажа
– Какво? – Той се намръщи.
– Аз не мога да готвя, нито сестра ми. Всеки ден ядяхме полуготови макарони със сирене и замразена храна. Нашата идея за гурме ястие беше лазанята на Стофър. Храната тук е много по-добра.
Той кимва веднъж, най-малката извивка на усмивка дръпна единия ъгъл на устните му, преди да се обърне към вратата на спалнята. Спирам го точно когато удари прага.
– Как разбра, че е добре за мен да държиш ръцете си върху мен? – питам аз с юмрук, опрян в, откритото ми бедро. – Как разбра, че няма да те отблъсна?
Легион поглежда през рамото си, на лицето му играе зловеща усмивка.
– Не знаех.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

Глава 13

– Какво, по дяволите, се случи? – Легион крещи, а дълбокият му рев разтърсва прозорците.
– Попаднахме в засада – отговаря Тойол, вдигайки Феникс с ръка под раменете. Джин е от другата му страна. – Дузина от тях. Сякаш знаеха нашите патрулни маршрути.
О, не, Феникс. Главата му се отпуска назад, сякаш не се държи на повече от косъм. Гледам с ужас, докато възприемам голямата дупка в панталоните му, разкривайки опустошено бедро. Изглежда, сякаш е бил размазан от мечка. Или по-лошо.
– Тези шибаняци стават смели. Атака през деня? Той става отчаян, Ел. Те я искат и знаят, че е под наша защита.
– Вкарайте го в лазарета. – Челюстта на Легион скърца, докато смила думите на братята си. -Трябва да обработим тази рана, преди да загуби твърде много кръв. Каин, колко все още са там?
– Убихме всички освен двама. Те се измъкнаха, когато беше ударен Феникс. Мамка му! – Мога да разчета яростта, примесена с вина на лицето му. Приятелят му беше ранен и двама от хората, с които се биеха, избягали. Чувства се отговорен.
– Лилит – ахва Андраш с бледо лице и отворени очи. Легион кима, разбирайки безпокойството му.
– Вземете я и я върнете. Каин, върви с него.
Андраш избяга само за миг, връщайки се в предната част на апартамента, въоръжен до зъби и облечен за битка. Толкова различен от русокосия мъж ангел, който просто се излежаваше на дивана, превърташе каналите и се преструваше, че не подслушва. Легионът се обръща към лазарета, след като двамата демонични воини излязоха от вратата.
– Мога да помогна – чувам се, че му казвам на гърба. Той не се обръща, но прави пауза, така че аз продължавам. Нямаме време за деликатеси. -Сестра ми… тя е сестра в спешното. Тя ме научи на някои неща. Изглежда има артериално увреждане. Може би ще мога да помогна. -Той мълчи смъртоносно за половин удар, преди да кимне.
– Хайде. – отговаря просто и стегнато.
Без да обръщам внимание на наситено червената кръв, която се стичаше от вратата към коридора, аз бързо се втурнах към лазарета, опитвайки се да се справя със стъпките на Легион. Феникс е в лошо състояние и между съня и реалността, така че не мога да поискам насоки. Братята му също не помагат много, твърде зашеметени и ядосани, за да направят нещо повече от това да стоят там и да го гледат как кърви, а собствената им кръв се източва от лицата им. Няма начин да разчитам на нито един от тях, така че се натоварвам, опитвайки се да си спомня всичко, на което сестра ми ме научи, на всичко, което знаех, докато й помагах да учи в училището за медицински сестри.
– Отрова. – Тойол вдига поглед към мен, наклонените му очи са много по-широки, отколкото някога съм ги виждал.
Преглеждам крака му. Бях права. Кръвта блика като фонтан, покривайки белия под с плочки. Каквото и да го е нападнало, ударило е директно артерията му.
– Добре, имам нужда от турникет и много марля. Ел, можеш ли да регулираш тази маса и да повдигнеш този крак? Джин, вземи тази марля и приложи директен натиск. Тойол, помогни ми да завържа турникета — инструктирам аз, като им хвърлям на всички латексови ръкавици. Действието сякаш ги връща към реалността и ние бързо влизаме в действие. – Добре, добре, над раната, така че да е по-близо до сърцето. Не го стягайте твърде много.
След като кракът е повдигнат и загубата на кръв се забави от жестоката струя до постоянна струйка, аз ровя в големия бял шкаф, съдържащ около хиляда различни флакони.
– Какво търсиш? – пита Легион.
– Адреналин. Не знам какъв вид отрова има в системата му, но ако имаш някакво тайно чудодейно лекарство, предлагам ти да му го дадеш сега. Той губи твърде много кръв. И с повишената си температура той има минути. Може би секунди.
Легион изчезва от стаята, препускайки до някакво неразкрито място и ме оставя да чета чуждите драсканици върху малките стъклени бурканчета. Потта покрива челото ми, докато примижавам към безсмислените надписи. Всичко ми изглежда еднакво. На път съм над главата си, но трябва да направя нещо друго, освен да стоя с палец в задника, докато някой кърви пред мен.
– Ето тук, това е противоотровата — изпъхтя Легион, внезапно до мен. Нямам време да бъда зашеметена, преди той да пъхне малък червен контейнер в дланта ми и да извади флакон с бистра течност. – И адреналин. За какво ти трябва това?
– Ще видиш. Подай ми алкохола и го хвани за раменете. Джин, хвани му краката. Това ще боли.
Отстранявам напоената с кръв марля от гадната рана и поемам дълбоко дъх, преди да я излея директно върху крака. Той крещи от мъчителна болка, но аз просто се опитвам да остана съсредоточена, преглъщайки буцата в гърлото си. Знам, че правя всичко това погрешно, но не знам какво друго да направя. Единственото, за което мога да мисля, е да спася крака на Феникс… и живота му.
– Тойол, имам нужда от нова марля – казвам аз, хващайки върха на флакона с адреналин. Той ми подава свежата бяла кърпа точно когато я отварям. Накисвам го напълно, преди да го задържа директно върху раната.
– Какво правиш? – пита Легион. Все още не е отпуснал раменете на приятеля си.
– Боксов трик. Помага за съсирването на кръвта в раната и ускорява заздравяването.
– Всъщност работи ли?
– Предполагам, че ще видим. – Изричам тиха молитва.
Комбинацията от адреналин и ускореното заздравяване на Феникс позволява на раните да се съсирват в рамките на минути, а кръвта се забавя до просто капене. Турникетът вече не е необходим и Феникс спря да крещи от болка. Той обаче е твърде неподвижен. Твърде блед. Прекалено студен.
– Това е отровата – обяснява Тойол. – Остриетата им бяха покрити с него. Това е смъртоносно за нашия вид.
С голямо усилие напълвам голяма стерилна спринцовка с толкова антиотрова, колкото е необходимо. Това е странен цвят с опушен перлен цвят, нищо подобно, което бих очаквала за медицински серум. Но нямам време за второ предположение. Бързо го губим. Ако не разбера това правилно, Седемте ще стават шест.
Дълбоко вдишване, Идън.
Притискам ухо към гърдите му, надявайки се — моля се — сърцебиенето да насочи следващия ми ход. Нищо освен тихо бръмчене не помръдва в пространството, където би било човешкото сърце. Нямам други алтернативи. Поглеждам към Легион, търсейки някакви признаци, че съм на прав път. За щастие, той ми кимва твърдо.
Излизайки с вяра, забивам иглата право в гърдите му, пробивайки плът и кости. Отвратителните звуци на метал, прорязващ дебела тъкан, карат стомаха ми да се върти, но аз се отърсвам, натискайки буталото. Не мисля, че някой от нас диша, докато Феникс не пое въздух, поемайки толкова кислород, колкото белите му дробове могат да съберат. Кожата му започва да се превръща от пепеляв в нормалния си гладък махагон. И точно пред удивените ми очи, сухожилията и мускулите започват да се зашиват. Работи.
Отдръпвам се, за да им дам място, знаейки, че вече не се изисква нищо от мен. Различни нюанси рисуват всичките емоции на лицата им. Усмихвам се на себе си. Направих нещо…нещо, което никога не съм предполагала, че мога. Нещо добро за промяна.
– Хей – казва Легион, приближавайки се до мен, докато търкам кръвта от ръцете и лицето си. За щастие в лазарета има голяма мивка и много сапун. За нещастие, от вратата има наситено червена следа, изпълваща затвореното пространство с отчетлива метална миризма, наситена със странна сладост. Като орлови нокти и слънце.
– Хей – отговарям аз, хвърляйки поглед надолу гледам кръвта, като вихрушки от ръжда, стичащи се по канализацията.
– Ти… беше невероятна. Ти спаси живота на брат ми и за това имам голям дълг към теб.
Поглеждам нагоре и го виждам да ме гледа, пронизващият му поглед е толкова напрегнат, че ми открадва дъха. Думите ме изоставят, оставяйки устните ми в беззвучно ахване. Умът ми е разпръснат пъзел, чиито части не пасват съвсем заедно, за да образуват последователни мисли. Търся…търся начин да предам това, което чувствам. Но дори и аз не знам какво е то.
Този човек — това чудовище — е моят потенциален убиец. И все пак всеки път, когато докосна кожата му, ръцете му се обвиват здраво около тялото ми, никога не съм се чувствала по-жива.
Поклащам глава, разсейвайки безумната представа. Това е адреналин, или шок, или смес от двете. Чувствам към него това, което той очевидно изпитва към мен. Нищо проклето.
– Това е… нищо – отговарям накрая, имитирайки откровението, звънтящо в ума ми. – Не ми дължиш нищо. Дори не знам какво направих. Просто имахме късмет, честно казано.
– Не. Ти му помогна, Идън, и в резултат на това помогна на нас. Не трябваше. Можеше да стоиш отстрани и да го гледаш как умира и никой нямаше да те обвинява. – Намръщени веждите му изпъкват, сякаш изведнъж си спомня кой съм и какво представлявам. – Защо?
– Не знам – свивам рамене, имайки в предвид, точно това е не знам. – Предполагам… предполагам, че не можех да позволя някой да умре, дори… демон… заради мен. Заради опитите да ме защитите – Смея се иронично, звукът е погрешен и тъжен за собствените ми уши. – Не би си струвало.
Намръщеното се задълбочава, прониквайки в очите му, докато не проблясват с бушуваща древна буря. Той пристъпва напред, движенията на тялото му са толкова плавни… толкова хищни. Като пантера в съня ми. Като бродещия звяр от снощи.
Той отваря уста, гняв на върха на езика му. Но преди да успее да го излее върху мен, Тойол го потупва по рамото, привличайки вниманието му. Пускам дъха, несъзнателно заклещен в гърлото ми.
– Ей човече. Другите са на път. – Тези непреклонни очи попадат върху мен, пълни с благодарност и облекчение. Той се усмихва искрено, лесно, сякаш му е втора природа. Сякаш е… щастлив. – Благодаря ти, Идън. Не знаеш… благодаря. – Покланя се от кръста.
– Хм, наистина не беше нищо особено. Радвам се, че той ще се оправи.
– Той ще бъде добре – казва той, изправен. – Благодарение на теб. Имаме късмет, че беше тук.
Бързо подсушавам ръцете си, нетърпелива да избягам от миризмата на медната кръв и тяхната поразителна признателност. Не съм свикнала с това… хората да се радват на присъствието ми. От деня, в който се родих, постоянно са ми кавали, че съм бреме — петно върху това, което би трябвало да бъде щастлив живот. Майка ми никога не ме оставяше да забравя какво бях съсипала. Живота ми не се оправи и след като тя се освободи от мен. Едва когато срещнах сестра ми, почувствах малко нормалност и най-вече любов.
Проправям си път към изхода на лазарета, усмихвайки се сковано на Джин, когато той кимна в моята посока, а очите му блестят от сълзи. Изглежда, че Феникс си почива, докато тялото му се лекува. Раната е напълно запечатана, макар и леко възпалена. Това е чудо. Подобно нараняване би убило смъртен за минути, дори и без отровата.
Почти избягах в спринт, когато излезнах в коридора, и не забавих, докато не стигнах до банята в спалнята на Легион. Трябва да сваля тези изцапани с кръв дрехи. Трябва да изчистя миризмата на смърт и разруха от кожата си. Не мога да нагрея достатъчно водата. Не мога да направя струите на душа достатъчно силни. Не мога да избягам от това, което е направено, и коя съм, и какво ще се случи, докато съм жива.
Излизам от душа, без дори да се занимавам с кърпа, и прокарвам ръка по замъглено от пара огледало. Едно момиче, непознатата от огледалото, се взира в мен, болката й е толкова дълбока, че тя пребледнява още повече.
Не виждам ангел. Дори не виждам дявола.
Виждам непозната със сребърната ми коса, гледа през кафявите ми очи, диша дъха ми, сякаш всеки дъх от живот й принадлежи.
Тя не е маловажна. Животът й не е без значение. Тя е смела, силна, иновативна. Днес тя спаси нечий живот. Някой, който би участвал в собственото й убийство миналата седмица.
Тя беше нужна днес. Тя не беше в тежест. Тя не беше грешка.
Това момиче беше избрало да бъде предимство, а не жертва. Тя нямаше да бъде мъченик в лицето на несгодите. Тя щеше да стои и да се бори, въпреки смъртната си слабост. Въпреки съдбата й. Тя ще се бори… и ще победи.
Поглеждам я за последен път, преди да се обърна и да грабна кърпа. В бързането си да се изчистя, бях забравил да взема чисти дрехи, така че увивам пухкавия хавлиен плат около тялото си и отварям вратата, предавайки самотата на парата и тишината.
Легион седи на леглото, стоическият му поглед е насочен към банята. Изкрещявам от изненада и се хващам за гърдите, като внимавам да запазя кърпата непокътната.
– Съжалявам, аз… – Неговото обичайно намръщено изражение украсява лицето му, челюстта му тиктака от ярост. Или това е разочарование? Очи от живо сребро бродят по все още влажното ми тяло, сякаш е отвратен от вида на откритата ми плът. Стискам кърпата по-здраво.
Без да каже и дума, той стои раздразнен, хвърляйки малък вързоп на леглото. Той излиза от стаята, без дори да хвърли поглед през рамо и затръшва вратата на спалнята.
Там, сред море от буреносни облаци и сатен, са слушалките ми, мобилният ми телефон и откраднатата вилица.
*
Един умен човек би се обадил на 911. Може би дори да се обади на сестра си и да й обясни какво се е случило с него. Но разумната част от нея знаеше, че така ще подпише смъртната си присъда.
Нямах съмнение, че телефонът ми е подслушван и дейността ми ще бъде внимателно наблюдавана. Освен това не бих могла да въвлека никой друг в това. Дори обучен човек не би могъл да устои срещу каквито и свръхестествени сили да имам. И ако Седемте подслушваха телефона ми, кой може да каже, че още по-голямото зло не е направило същото? Можех да доведа техните врагове — нашите врагове — точно до входната им врата.
Приемам мирното предложение за това, което е — малък акт на вяра. Иска да види дали може да ми се довери. Опитва се да докаже, че не съм затворник. Бих била глупачка да прецака това, като тествам границите на добротата.
Слагам малките накрайници на слушалките в ушите си, превъртам до любимия си плейлист и вземам книгата, която Лилит ми беше заела. Губя се в плавни бас линии и твърди текстове, докато се ровя в измислен свят, пълен с фантазия. Дори не мигам, докато пълзящо усещане не пропълзя от върха на раменете ми до основата на гръбнака ми. Аз не съм сама. Планина от неподатливи мускули и твърдо лице, издълбано в постоянно ръмжене, стои на по-малко от ярд в основата на леглото.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

Глава 12

Започва както винаги.
Студен бетон захапва ходилата на босите ми крака. Острието в ръката ми го чувствам безтегловно и с него галих голата си пазва, като с копринено перце. Въздъхвам от усещането, че малки бодли убождат зърната ми и го оставям да се понесе надолу към корема ми, издълбавайки фантомни символи по ребрата ми. Поклащам бедрата си от едната на другата страна, потапям се и се търкалям, така че той да види всеки сантиметър от тялото ми в цялата му слава. За да види какво удоволствие мога да му донеса.
Чувам виковете им, сладка, еротична симфония към моя бавен, криволичещ танц. Те ме молят да ги пусна. Молете ме да пощадя жалките ви малки животи. Накланям глава назад и се
смея, позволявайки им да видят тежките ми гърди, треперещи от моето забавление. Разтварям бедрата си и дразня хлъзгавите си устни със самия връх на острието. Пъшкам от усещането за остра стомана срещу влажна топлина. С приковани очи към пленниците си, поднасям ножа до чакащият ми език и го облизвам.
Те също го искат, но просто още не го знаят. Но смятам да ги накарам да го искат.
Знам, че колкото по-бързо ги заколя, толкова по-бързо мога да го взема в себе си. Горя за него, но тази игра е твърде забавна. Очакването, копнежът, това е също толкова сладко, колкото и убийството. И когато получа наградата си — когато ме наведе в локва свежа, топла кръв и се зарови в мен до основата си — ще бъде още по-сладко.
Ослепителна светкавица обгръща стаята, поглъщайки я цялата. Когато очите ми свикват със странния, ярък пламък, откривам, че съм в легло, драпирано в коприна и сатен с цвета на сутрешна мъгла. Вече няма студ в краката ми, няма острие в ръцете ми. Тялото ми е топло, меко и нетърпеливо. Протягам крайници и се усмихвам, лека въздишка се изплъзва от обърнатите ми нагоре устни.
Той пълзи по тялото ми, носейки онази дяволска усмивка, която ме прави слаба в коленете. Преструвам се на уплашена и се опитвам да избягам от приближаването му, но той бързо хваща бедрото ми и ме придърпва към себе си.
– Не можеш да бягаш далеч от мен — усмихва се лениво.
– Защо да искам? – Поглеждам в тези очи, със сянка, като от летен дъжд и вдигам ръка, за да поиграя в среднощно черната му коса. Той потръпва под моето докосване.
– Никога – издиша той, накланяйки глава така, че устните му да се докоснат до моите. Потръпвам при усещането, че късото му изтръпване погъделичка лицето ми. – Никога не се страхувай от мен. Никога не бягай от мен.
– Никога – обещавам, имайки в предвид думата повече от обещанието за следващото ми сърцебиене.
Той нежно разделя бедрата ми с лек натиск на коляното си и се настанява между краката ми. Усещам го срещу мен, пулсиращ, все по-твърд и по-дълъг. Бута на входа ми, без той дори да свива бедрата си.
– Никога – повтарям аз със стон без дъх. Върхът на мъжеството му, се впива в тялото ми, усещането за парене и болка е балсам за треперещата ми плът. – Никога – пъшкам в устата му, докато езикът му вкусва моя.
Той седи изправен, взема ме със себе си, така че бавно се плъзгам по дължината му, прилягайки около него като ръкавица. Искам да се движа — искам да го почувствам толкова дълбоко, колкото тялото ми може да го поеме… толкова дълбоко, колкото може — но той ме притиска, обикаля по целия ми гръб, бедрата ми, с порочните си ръце, докато аз стискам изваяните му рамене. Дръж се за него, шепне глас. Дръж се и никога не пускай…
Аз се събуждам в най-ранните моменти на зазоряването, а крайниците ми са заплетени с тези на Легион под чаршафите. Той спи дълбоко по гръб, бузата ми е притисната към гърдите му, ръката му обвива тялото ми предпазливо. И двамата сме от неговата страна на леглото. Или ме е придърпал към себе си, или трябва да съм се търкулнала към него през нощта, търсейки топлината му на фона на студения въздух. Той ме държи толкова здраво, сякаш се страхува, че ще се изплъзна. Сякаш някакво неописуемо зло ще ме изтръгне от лапите му в среднощните часове.
Осмелявам се да хвърля поглед към лицето му, чудейки се дали може да усети очите ми върху него. Чудя се дали е наясно с начина, по който голият ми крак почива върху бедрото му. Трябва да се отдръпна от него и да се върна от моята страна на това глупаво голямо легло, но се страхувам, че това ще го събуди. И той е толкова топъл. Толкова ми е топло, колкото сърцето ми е студено.
Не съм готова да се събудя. Не съм готова да напусна безопасността и спокойствието на този пашкул и да се изправя пред още един ден на научаване на съдбата ми.
Затварям очи срещу изгряващото слънце и копнея за нощ, само още малко. Само още няколко минути от тъмнината й, за да се почувствам отново крехка и уязвима. Денят носи
въпроси, които се разтварят в болезнени отговори. Истини, които ме оставят още по-объркана и ядосана. Не искам да напускам това легло, нито ръцете му, нито тази шарада. Все още не.
Чувам глас, който се опитва да ме извади от съня, но одеялото на съня вече ме  покриваше отново. Оставих го да ми изпее приспивна песен, мека и мелодична, докато усещах само топлина, гладък камък и сатена с цвета на дъждовни облаци. Докато неизвестността затъмни слънцето през затворените ми клепачи.
Дръж се за него. Дръж се и никога не пускай.
– Никога – прошепвам в гърдите на Легион, преди да заспя отново.

*
Легион не е в леглото, когато се събуждам за втори път около средата на сутринта и съм благодарна. Не мога да си представя какво трябваше да е минавало през ума му, когато се е събудил и ме е видял сгушена в ръцете му. Честно казано, дори не знам какво минаваше през моя собствен ум. Той е демон. Създание от мръсотия и разрушение. Чудовище, което ме брутализира, когато бях уплашена и объркана. Но докосването му ми донесе безопасност. Думите му ме утешиха. Самото му присъствие прогони ужасите в сънищата ми и ги замени с нещо друго. Нещо сладко и нежно. Той замени тези кошмари със… себе си.
Вече имах кошмари от години, всеки от които ме разтърсваше до основи. Винаги беше едно и също: студена, циментова стая без врати и прозорци, аз гола и гърчеща се… и техните плачове. Тяхната кръв. И в крайна сметка аз и някой или нищо, което не мога да видя — не мога да докосна — ме чука безсмислено сред кръвта на заклани трупове.
Винаги крещя за него. Винаги се моля за още и още. Той удря вътрешностите ми, докато плътта ми се възпалява и възпалява, но аз не искам да спира. Сякаш копнея за жестокостта. Знам, че е грешно, но част от мен – нещо болно, изкривено и покварено – се чувства като правилно. Като негова запазена марка за лоши решения към мен.
Стискам разрошената си коса в юмрук, сякаш за да извадя садистичните мисли от главата си. Имам отчаяна нужда от добър, почистващ душ, за да отмия продължаващия ужас. На леглото няма куп чисти дрехи, но до скрина има голяма картонена кутия. Явно на някого му е писнало да изнася нещата ми от стария апартамент и е решил да ми ги опакова. Дрехи, обувки, тоалетни принадлежности, книги, зарядно за телефона ми. Без снимки или други напомняния за живота, който бях принуден да оставя след себе си, радвам се за това. Вече прибрах тези спомени и ги съхраних завинаги на сигурно място в главата си.
Къпя се и се обличам в черни йога панталони и суитчър, избирайки комфорта пред модата, преди да изляза в хола. За моя изненада всички изчезнаха, с изключение на Андраш и… Легион.
Той седи на масата в трапезарията и се взира в чаша кафе. Челото му е опряно дланта на ръката му, лакътят му е притиснат към мрамора, сякаш е голямо усилие да не падне с лице право в горещата напитка.
Отправям се към дивана, където Андраш гледа телевизия. Той изглежда като по-малкото от двете злини.
– Добро утро, сънливке – казва той в поздрав. — Джин ти остави закуската на печката.
– Къде са всички? – Кимам и му се усмихвам сърдечно.
– Най-вече патрули. Лилит искаше да пазарува. Такова суетно малко създание.- Той превключва канала към нещо по HBO, по-стар филм с участието на Ал Пачино. Той се смее. – Кълна се, те винаги го изобразяват като някакъв тъмнокос стар човек. Хората са странни.
– СЗО?
– Луцифер – отговаря лекомислено. – Никой ли не чете книга тези дни? Той беше Божият любимец, най-талантливият и красив от всички ангели. Защо, по дяволите, би изглеждал на средна възраст, с провиснали топки, нисък пич?
Луцифер.
Само да си го представя като нещо различно от червен, рогат звяр ме изнервя.
– И така… как изглежда той?
– Прекрасно, висок, чувствен. – Андраш вдига рамене. – Точно както Създателят е създал своите хора по свой образ, Луцифер е създал нас по свой. Е, така или иначе повечето от нас.
Любопитните ми очи безсрамно обикалят красивия рус мъж от глава до пети. Дълбоко поставени кристално сини очи, прав перфектен нос, пълни, надути устни. Дългата до раменете му руса коса е вързана на мъжки кок, което обикновено би ме накарало да потръпна. Въпреки това, това изглежда стилно и елегантно на него. Не се съмнявам, че той може да носи чанта на главата си и някак си да, тя да изглежда примамлива и загадъчна.
Ако това е дело на Сатана, не мога да си представя, как изглежда самия той…
– Мислех, че има само мъжки ангели и демони – казвам аз, превключвайки скоростите. — Има Лилит и… Адриел.
– Библията е написана от мизогини, които смятат, че Божията воля е да бие жените и да принася в жертва девици. И някои от най – светите мъже имаха няколко съпруги и наложници, като гледаха на жените просто като на инкубатори за тяхното праведно потомство. Не вярвай на всичко написано.
Кимам в знак на съгласие. За съжаление, твърде много его маниаци са възприели същото мислене в съвременния свят.
Позволявам си само най-малкия поглед към Легион, който все още седи с глава в дланта си, с недокоснато кафе. Андраш следва линията на зрението ми и блесна с хитра полуусмивка.
– Той беше там цяла сутрин – почти прошепва той.
– А?
– Мисля, че снощи наистина го привлече. Той не беше много пиян. Прекомерното поглъщане на алкохол е… греховно.
– Защо да го е грижа за греховното. – Това е странно нещо да се каже. Намръщвам се, объркана. -Искам да кажа, като се има предвид какъв си ти и какъв е той…- Просто думата не я чувствам правилна на езика си.
– Легионът не е като другите демони. Това, което той вярва… -Андраш вдига рамене – това, което е търсил… не е само за шоу. Той иска да живее живота на праведния. По дяволите, след като те нагруби, той се включи в патрула по телефона. Пости, молеше за покаяние. Той иска това повече от всеки от нас.
– А ти какво искаш? — питам с треперещ глас.
– Спасение. – Сериозността в очите му е толкова ясна, че мога да видя отражението си в тези сини езера. -Това е повече от постижимо за някои от нас, повече отколкото за други. Аз съм член с карти на All Boys Club. Според добрата книга, проклет съм, независимо какво правя или ще направя.
– Ти си гей? – Не искам да излезе толкова нагло, но… той е гей? Предполагам, че дори демоните не могат да отрекат кои са. Не съм изненадана обаче. Андраш е твърде, направо дяволски красив. Всяка жена би ревнувала.
– Последно проверих – усмихва се той. – Роден съм да бъда ангелски красив и примамлив. Бях известен с това, че… изкушавах плътта на хората.
Интересно. Чувал съм за екстремни мъже, които са излизали, но винаги съм мислил, че дълбоко в себе си са наистина хомосексуални и твърде уплашени или упорити, за да признаят това. Може би Андраш е отговорен за повече от няколко сексуални събуждания.
– Отиди да говориш с него. – Андраш поглежда към своя лидер, приятеля си… брат си. Когато очите му отново намерят моите, той навежда глава към Легион. – Обзалагам се, че ще оцени разсейването.
Не мога да съм сигурна, че е прав, но нещо в мен се вълнува. Нещо тъжно, самотно и объркано. Нещо, което мисля, че Легион познава твърде добре.
Прикривайки натрапчивостта си с нуждата от храна, влизам в кухнята за закуската, която Джин така любезно ми е остави: яйца, бекон и домашни бисквити. Във френската преса има дори прясно кафе. Помагам си и се настанявам на масата в трапезарията, избирайки обичайното си място… до Легион. Той дори не вдига поглед.
– Добре ли си? – Най-накрая събирам смелост да попитам. Той изсумтява нещо, наподобяващо да.
Аз мълчаливо ям храната си, примирена, за да го оставя да тъне в своята вина и нещастие, ние не сме приятели. Ние не сме нищо. Той не ми дължи обяснение или дори леки разговори. Не мога да очаквам някой да предложи капчица доброта, само защото спах в ръцете му през последните две нощи. По дяволите, това може да е причината да ме игнорира сега.
Внезапно се чувствам несигурна и малко — не много — смутена, решавам да намаля храната си и да избягам в спалнята. Но преди да успея да занеса чинията си в кухнята, той вдига лицето си от ръката си.
– Ти плачеше.
– Какво? -Салфетката пада от върха на пръстите ми и попада в полу изядените ми яйца.
– Миналата нощ. Ти плачеше в съня си. Не исках да те будя, затова…- Той преглъща и поглежда обратно към кафето си. Така че той ме привлече към себе си. -Протягаше ръка… търсейки някого. – Търсила съм някой?
– Казах ли нещо? – Не знам какво да кажа или направя. Да му благодаря ли? Да се преструвам ли, че нищо не се е случило? Никоя дума не изглежда като правилната.
За щастие той поклаща глава, треперейки, сякаш движението го е разтърсило от болките в мозъка му. Бих му предложила малко Advil, но няма да има разлика.
– О. Предполагам, че това е добре.
Поглеждам надолу към чинията си. Сега ми се иска да продължа да ям само за да имам нещо за което да използвам устата си.
– Съжалявам.
– Защо? – Вдигам глава, чудейки се дали съм го чул правилно.
– Не трябваше да се напивам. Беше глупаво от моя страна, особено с теб в леглото ми.
– Беше твое решение.
– Не, не беше- казва той с повече сила, отколкото очаквах. Достатъчно за да ме накара да се свия малко. -Можех да направя нещо, което не би ти харесало. Нещо непростимо.
– Бях добре, Ел. – Това е най-близкото до името му, което мога да използвам без да настръхвам. – Ти не ме нарани. Просто заспахме.
– Да, но можех, бих. Не ме разбирай погрешно, Идън, аз съм демон. Моята природа е зла. Това, че съм избрал различен път, не означава, че не съм склонен към похот. – Похот. Легион… жаден за мен? Отпивам дълга глътка силно кафе.- Идън, има нещо, което трябва да знаеш за мен.
– Да? – Думата едва не ми се забива в гърлото.
– Когато бях…
Преди да успее да завърши мисълта си, входната врата се отваря рязко, разливайки мрак в иначе ярко осветената стая. Легион се изправя на крака за част от секундата, юмруците му са свити отстрани на тялото и се заклещват между мен и масата. Бих оценила факта, че имам пълен изглед, отблизо и личен изглед към задните му части, ако не бяха неистовите викове, които отекват из стаята. Обикалям здравото тяло на Легион и виждам… Кръв. Толкова много кръв навсякъде.
По кожата им. Накиснала е дрехите им. Пръски върху тежките им ботуши. Толкова много кръв означава, че нещо сериозно не е наред. Толкова много кръв означава, че някой е мъртъв.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

Глава 11

Седим около масата, облечени в мълчаливото следствие от истината. Никой не проговаря от няколко минути, но все пак чувам въпросите им. Усещам изпитателните им погледи, насочени към мен, чудейки се дали ще бягам, ще крещя, ще плача, или ще остана. Прекалено съм вцепенена, за да направя каквото и да било.
Отварям устата си, но бързо я затварям, думите ми убягват. Какво ще кажа на един от най-мощните и страшни демони в историята? На звяра, който тероризира невинни и унищожава цели села? Дори не знам как мога да го погледна отново. Това не беше разбиране или болка, която се въртеше в очите му. Пепелявите лица на много… много… демони представляваха чудовището, седящо до мен.
– Стига за днес – обявява той, скачайки на крака, сякаш столът му гори. Без да каже дума, той се приближава до входната врата и я отваря рязко, изчезвайки в тъмната зала.
– Ще тръгвам – казва Каин и въздъхна. Той си пробива път към изхода, докато другите мъже бързо се разпръскват, оттегляйки се в различни части на апартамента.
Поглеждам към Лилит с въпросително сбръчкано чело.
– Той съжалява повече от всеки друг. Боли го повече от всеки. Когато самото ти същество се състои от десетки изгубени души, болката е безкрайна. Не може да определи какво наистина са те и кое е той. Бори се от хилядолетия, търсейки признаци за всеки един от тях. Той няма да се откаже. Ел мисли… той мисли, че един ден ще се върне по някакъв начин в Рая. И като те спаси, той вярва, че това ще му помогне да спечели Божието благоволение и милост.
Поглеждам към затворената входна врата. Дори призракът на Легион не е останал.

*
Лилит, Андраш и Тойол се отправят към следващата патрулна смяна, оставяйки ме с Джин и Феникс. Докато двойката не предизвиква повече страх в мен от останалите, аз отхвърлям
предложението на Феникс за игра на шах и се примирявам с пределите на спалнята на Ел. За щастие Лилит ми даде няколко книги, за да прекарам времето.
– Трябва да прочетеш това- сияеше тя, вдигайки червена книга с твърди корици с удебелен шрифт. Докоснах с пръсти рисунката на корицата — момиче с въртяща се татуировка, обхващаща дължината на предмишницата й. Не изглежда като приказките, които обикновено избирам за себе си, тъй като винаги съм избирала по-съвременни четива.
– За какво става дума? – поинтересувах се.
– Ако ти кажа- тя поклати глава- няма да го прочетеш. Просто ми се довери за това, нали? Имай малко вяра.
Тя беше права, не бих го прочела.
Но докато прелиствам страниците, очите ми нетърпеливи да попият всяка дума, докато сърцето ми трепти в гърдите ми, толкова се радвам, че послушах съвета й. Губя се във фантастичното пътешествие, усещайки гнева на героинята, отчаянието…ужаса. Дори усещам малко ядро от нещо друго, надежда. Може би дори любов.
– Чук, чук – казва Феникс на прага, лицето му е забулено в сенки. Вече е паднала нощта. Дори не осъзнавах, че е минало толкова много време.
– Хей – казвам с плаха усмивка.
– Мислех си, че мога да те разведа наоколо, докато Джин приготвя вечерята. Трябва да отбележа — мисля, че му харесва да си тук. Не се случва често да готви три хранения на ден.
– Той обикновено не прави ли точно това, да готви? – Запазвам мястото си с отметка и неохотно се плъзгам от леглото.
– Когато не патрулираме, почиваме или тренираме. -Феникс поклаща глава. -Освен това ние не се нуждаем от храна толкова редовно, колкото хората.
– О. Е, моля, не се притеснявайте за моя сметка. Ядох супа неотдавна и обикновено не ям много. И обикновено нямам толкова добра храна на разположение.
– Няма никакви проблеми. Другите ще оценят нещо топло в коремите си, когато се приберат по-късно тази вечер. Ще ти покажа къде има всичко, за да се почувствате като у дома си.
У дома. Но това не е моят дом. Никога няма да бъде моят дом. Не мога да бъда сигурна, че дори знам какво е домът.
– Това е стаята на Лилит и Андраш – обяснява ми Феникс, докато ме води по коридора, спирайки пред вратата, която е най-близо до стаята на Легионера. Огромна е. Едната страна очевидно е на Лилит, украсена в нежно розово, лилаво и синьо-зелено. Нейната секция е разделена от преграда, украсена с блещукащи светлини, докато това на Андраш е разделено от екран в азиатски стил. Между съответните им секции има група от плюшени столове с фънк цветове, 65-инчов телевизор, библиотека и бюро. Вратата, водеща към самостоятелна баня, е разположена отляво. Обстановката ми напомня за стая в общежитие, ако общежитията бяха три пъти по-големи и обзаведени с най-добрите принадлежности, които парите могат да купят.
– Тази сграда някога е била склад – обяснява ми Феникс, забелязал моето удивление. -Напълно го ремонтирахме и сега живеем на целия последен етаж. Под нас, в тази сграда, има бар, ресторант и няколко бутика.
Нищо чудно, че това място е толкова голямо. Те имат цял блок за живеене.
Срещу стаята на Лилит и Андраш е тази на Феникс и Джин. Обстановката е почти същата, въпреки че декорът е коренно различен. Докато русите демони украсяваха пространството си с цветове, текстури и изящество, Джин и Феникс бяха запазили своето доста просто, като се бяха спрели на приглушени земни тонове и богата дървесина. Няма телевизор, отбелязвам, но общата част е пълна с книги от стена до стена. Всеки език, вариращ от древни томове до по-нови произведения. Тежко бюро от тъмен махагон е централно разположено до стената.
– Ако всички имате толкова много място тук, защо просто не направите отделни спални?-Питам, без да искам да обиждам. Предлагам лека усмивка, за да покажа намерението си.
– За нас е по-добре да сме близо един до друг. Изкушението да се върнем към старата си природа може да бъде трудно за пренебрегне в изолация. Да бъдем заедно ни държи отговорни. Това ни поддържа свързани един с друг. Кимам с разбиране.
– Но… Ел…- Все още ми е трудно да казвам името му на глас.
– Легионерът има достатъчно собствени души, за да му правят компания. – Едната страна на устата му се повдига в полуусмивка, и той смутено свива рамене.
Вратата до стаята им съдържа лазарет, зареден с различни превръзки, високотехнологични машини, които съм виждал само в сериала д-р Хаус, и дори болнично легло. Феникс каза, че е лекар. Смътно се чудя колко пъти му се е налагало да закърпи гадно порязване или да оправя счупена кост. Оказва се, че демоните са безсмъртни. Няма ли просто да се регенерират или да се излекуват?
– Нашите тела на Земята са донякъде податливи на нараняване, подобно на хората – казва Феникс, отговаряйки на моите неизказани разсъждения. -Можем да се излекуваме от повечето повърхностни рани сами за минути, но по-сериозните наранявания могат да ни оставят изтощени и да не можем да се възстановим. Ето къде идва съвременната медицина.
– По-трудно ли е да лекуваш вашия вид? – Прокарвам пръсти по машина, състояща се от около дузина различни бутона и екраниран монитор. – Или е като да лекуваш човек?
– По същество е същото. Не можем да използваме анестезия, така че…
– Чакай. Не използвате ли болкоуспокояващи?
– Не е необходимо. -Финикс се усмихва по този лесен начин, който кара очите му да блестят със златиста слънчева светлина. – Тъй като телата ни поддържат температура около 103 градуса, щя ги изгорим, преди дори да може да подейства.
– Значи са будни и усещат всичко? Дори и хирургични процедури?
– Ако първи не припаднат от болката.- обяснява ми той
Студена тръпка пробива път по гръбнака ми. Колко ужасно.
– Хей, какво има там? – излизаме в коридора и аз посочвам врата срещу лазарета.
– Склад – отговаря той хладно, преди да ме заведе при Каин в стаята на Тойол.
Точно както очаквах. Тъмна на цвят и пълна с безкрайни забавления и джаджи. Освен огромните легла и дрехите, разхвърляни наоколо, бихте си помислили, че току-що сте влезли в Best Buy. Освен това е осеяна с произволни оръжия — пистолети, ловни ножове и мечове, както и някои други неща, с които не съм запозната. Не оставаме там повече от няколко минути.
– Мога ли да те попитам нещо? — казвам, докато тръгваме към хола.
– Разбира се. – Феникс се настанява на дивана, канейки ме да седна срещу него.
– Защо не мога да си тръгна? Защо не мога да видя сестра си?
– Ти все още си риск за населението като цяло. -Той си поема дълбоко дъх, извивайки пръсти под брадичката си. – Ако бъдеш Призована, докато си там, ще бъдеш опасност за всички около теб, особено за сестра ти. Ние те държим тук за твоята безопасност и за тяхната. Не защото искаме да бъдем жестоки. Всъщност точно обратното.
– Но какво ще стане, ако ме Призоват докато съм тук? Какво бихте могли да направите, за да го спрете?
– Е, не можеш да нарушиш волята ни, така че единственият ти метод за атака ще бъде физическият. А ние бихме могли… да се справим с това.
Той не трябва да казва думите. Мога да ги прочета ясно по красивото му лице.
– Но… за колко време? Не мога да остана тук завинаги. Не мога да бъда заключена от външния свят до края на живота си.- Мисълта никога да не общувам с друго човешко същество, никога да не усещам слънчевата светлина върху лицето си, никога да не потапя пръстите на краката си в мразовитите води на езерото Мичиган… честно казано, не е по-добре от това да съм мъртва.
– Търсим начин да прихванем Призива. Може би с обучение и внимателно ръководство можем да открием знаците навреме, за да избегнем трагедии.- Той отваря и затваря ръце, сякаш се опитва да улови тревогата ми в дланите си.
– И ако не изпълня това, за което съм Призована? Ако по някакъв начин избегнете атака? Какво тогава?
– Ние те предпазваме от самоубийство. -Очите му падат на пода само за миг, сякаш самата тежест на разкаянието му е твърде голяма, за да се понесе наведнъж. Когато той поглежда отново към мен, изражението му е мрачно… безнадеждно.
Аз съм хваната в капан от собствената си съдба, затворена в ръката, която този живот — моят незначителен, невзрачен човешки живот — ми даде. Ако остана, оставам изолирана от всичко, което знам. Не повече от затворник в уютна затворническа килия. Ако отида, рискувам да нараня хора — да убия хора. Няма начин да спрете това, което идва. Няма начин да се бориш срещу него. Андраш беше прав. Родена съм от греха и ще умра грешница. Дори и решението да не е в моите ръце.
– Може да има начин… – предполага Феникс. Той извива пълните си устни, сякаш се бори с решението да ми каже. – Може да успеем да разберем за какво си отгледана и да ти помогнем — да те научим — да се бориш срещу Призива. Особено с Адриел…
– Адриел? Защо ще ми помага? Така или иначе не е направила нищо, освен да удължи неизбежното.
– Тя спаси живота ти, Идън.- Феникс се намръщи.
– По-добре да бях умряла!- Думите излизат от мен, преди да успея да забавя инерцията им. Не искам да крещя, особено на човек, който не ми е показал нищо освен доброта и грижа, откакто ме взеха. Не съм свикнала с това. Не съм свикнала с нищо от това.
– Не вярвам в това – казва той и поклаща глава. -И ти също. Имаш цел, Идън. Цел, по-голяма от теб, по-голяма от мен, по-голяма от всички нас. Адриел сигурно го е видяла. Не знаем защо е паднала, но го направи с някаква причина. Може би тя…- Той поклаща глава. -Няма значение.
– Какво? – питам невярващо
– Не вярвам, че би рискувала да падне, ако знаеше, че всяка надежда е загубена. Ако знаеше, че няма начин да се върне.
Искам да му кажа, че греши. Адриел не е това, което той си мисли, че е. Да шепне в главата ми, да ми казва да наранявам хората, за да удовлетворя собствения си ирационален гняв, не ти носи билет обратно в Рая. Адриел не падна, за да ме доведе до спасение. Тя падна, за да ни постави на колене.
Ел и Каин не се връщат навреме за вечеря. Не пропускам насилственото бърборене около масата, докато вечеряме еленска яхния и сладък царевичен хляб. Божествено е, разбира се, но всичко, което усещам, е горчивият вкус на моята съдба.
Ще умра тук.

*
Рязко се събуждам от оглушителния звук на метал срещу метал. Първият ми инстинкт е да крещя, да бягам, но гласът ми е просто задавен шепот, когато виждам две тъмни, плашещи фигури да залитат в спалнята, осветени само от блестяща лунна светлина, струяща от прозореца.
– По дяволите, Ел, тежиш един шибан тон! – Каин лае, водейки по-високия мъж към леглото. Сядам и дърпам чаршафите до брадичката си. Лилит ми даде нощница, която да нося и макар и красива, тя е повече от малко тънка. Дебелата фланелена пижама просто е безсмислена за нейната повишена телесна температура.
Първата ми мисъл е, че той е наранен, и захапвам глупавата паника, надигаща се в червата ми. Но тогава чувам нещо, което напълно ме обърква, той… се смее.
Каин слага една от татуираните ръце на Ел около раменете си. Веднага щом го постави на ръба на леглото, той се отдръпва назад, а блажената му физиономия пада само на сантиметри от крака ми.
– Какво му се случи? – Прошепвам на белязания демон.
– Твоето момче тук е лека категория. -Каин ме поглежда и колкото и да е странно, погледът му е лишен от обичайната си злоба. Вместо това той изглежда… забавен.
– Той пиян ли е? – питам недоумяващо, каква е ситуацията.
– Не, не съм! – Ел се усмихва, преди да избухне в пристъп на смях. -Ще взема всеки от вас… всеки от вас точно в този момент. Помогни ми да стана. Ще ти покажа. Няма нищо страшно за мен!
Бях притеснена, колкото и да мразя да си го призная. Притеснена, че нещо се случва. А през цялото това време той беше навън да пие.
– Леко, голям човек – настръхва Каин, събувайки ботушите на приятеля си. -Може би друг път. Не бих искал да опетня това твое красиво лице.
– Бик. Мамка му. Същински бик съм.- Легион вдига поглед, насочва тези сребърни очи към смаяното ми изражение, преди да ги остави да се движат по голите ми рамене и открити ръце. Устата му леко се разтваря и нещо друго изцяло изпълва погледа му.
Глад. Не мога да погледна настрани.
– Добре, хубаво момче – казва Кейн, изправяйки гърба си. – Време е да поспим. Сам си със събличането. Майната му на това.
Искам да му кажа да остане, за да ме спаси от разярения звяр, скрит в погледа на Легион. Той ме спаси от смущението, което изпитвам към този чудовищен мъж. Спаси ме от себе си. Но Каин се измъква от стаята с лукава усмивка на омърсеното му лице. Той играе опасна игра. Може би и двамата играем тази опасна игра.
Не понасям тишината. Не мога да понася начина, по който той просто… гледа. Преглъщам, отмивайки страха си.
– Хайде. Трябва да си легнеш. – констатирам аз.
– Да – Най-накрая мига, спомняйки си кой е той. Спомняйки си коя съм аз. С известно усилие той се преобръща и поставя колене на леглото, движейки се, сякаш тежестта на масивната му фигура е от олово. Той е на четири крака като животното, което е, този призрачен поглед шепне по измръзналата ми от студ кожа. Усещам топлината му да се разнася над мен, гали врата ми, целува устните ми, плъзга се по покритите ми със сатен зърна.
Той бавно пълзи към горната част на леглото, движенията му са гъвкави и смъртоносни като на пантера. Задържам дъха си за нещо, което изглежда като вечност, отчитайки всеки мой неистов удар на сърцето, когато той се приближава… по-близо… по-близо… докато не е точно пред мен. Веднъж си помислих, че размерът на това легло е огромен. Сега не съм толкова сигурна дали съм благодарна или разочарована от това.
Когато той надвисва над свитите ми колене, тези мускулести предмишници от двете страни на бедрата ми, аз ахнах. Той се приближава само за частица, подравнявайки лицето си с моето. Виждайки ме. Той гледа право в душата ми. Той вижда всичко грозно, цялата болка. Цялото желание се разпалва в треперещата ми плът.
Не изпускам дъха си, докато внезапно не преобръща тялото си, настанявайки се по гръб. Той стиска възглавницата си зад главата си, кокалчетата му са толкова опънати, че се страхувам, че може да я разкъса на две. Невероятно дълги, тъмни мигли се вееха над гордите скули, докато той затваря очи. За секунди дишането му става тежко и дълбоко.
Не мисля, че ще мога да заспя.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

Глава 10

Феникс пристига с Каин, докато Джин ми прави купа домашна супа. Настоявам, че мога просто да загрея малко остатъци или да направя сандвич, но той просто ме игнорира, фокусирайки се върху зеленчуците на дъската му за рязане.
– Той не ме харесва, нали? – Прошепвам на Лили — по дяволите — Лилит. Лесно е да се върнеш в приятелството с нея. Тя просто ми изглежда… нормална.
– Кой Джин? Защо казваш това?
– Ами… – Поглеждам бронзовия брадат мъж, молейки се яростно да не ме чуе от масата в трапезарията. Ако казаното от Тойол е вярно, не искам да се впускам в лошата му страна. — Той не иска да говори с мен.
– Той няма да говори с теб, защото не може, глупаче!- Лилит се смее радостно, карайки ме да се огледам, за да видя дали не съм пропуснала нещо. – Езикът му е отрязан.
– Боже мой. Толкова съжалявам.- Покривам устата си с треперещи пръсти. Не съм сигурна защо й се извинявам¸ но изглежда е правилното нещо да го кажа. И тогава има Джи-думата. Затворена съм в многоетажен апартамент с отряд демони. Това не е ли като да играеш Biggie на парти на Death Row?
– Случи се преди много време. – Тя свива рамене. – Готвенето му помага да се отпусне.
– И така… Л-Луцифер ли го направи? За това, че е убил пешките му?
– Не. Той го направи сам.-Тя го казва толкова небрежно, сякаш ми казваше какво е закусила. -Сам си отряза езика.
Какво кара човек да се осакатява? Мисля аз и не разбирам решението му.
– Но защо? – Знам, че имат котешки рефлекси — виждал съм ги. И свръхчовешка сила също. Но наистина, наистина се надявам, че Джин не може да ме чуе че се бъркам в миналото му.
– Джинът използва влиянието си, за да нанесе вреда на жертвите си. Той им шепне в ухото, очарова ги със собствените им желания. Той не нарушава свободната им воля, но ги кара да вярват, че искат да извършват порочни, похотливи действия. Спите със съпруга на най-добрата си приятелка, защото сте толкова подчинени на основните си желания. Вие крадете пари от съседа си, защото вярвате, че имате нужда от тях повече от него. Прерязваш гърлото на някого, защото те възбужда мисълта, че кръвта му се разлива по ръцете ти. Той взема вашата слабост
— вашите грешки — и ги избутва от ръба. -Тя се забавлява, за да погледне силния, мълчалив мъж, който нежно скубе пресни билки за супата, и въздъхва. -Това може да се отрази върху вас… постоянното предателство и измами. Постоянно предизвиква болка, гняв и нещастие. Може да те изсуши, докато не остане нищо.
– Но не е ли това, което искате? – Примигвам при скромното й обяснение. – За да ни боли всички? За да се преклони светът пред злото?
– Ние сме демони, Идън. Това не означава, че нямаме съвест. – Тя се обръща към мен, докато остатъци от трептене все още набраздяват челото й.
– Говори за себе си – казва груб глас от другата страна на масата. Каин. Син на Адам и Ева, убиецът на Авел. Демон на убийството. Има леко присвиване в черните му очи, докато той ме гледа яростно, разкъсвайки ме като лешояд. Опитва се да ме разсее с отровната си усмивка. Усещам как паяци пълзят по цялото ми тяло, стържат и драскат кожата ми с бодливите си малки крачета. Но все пак задържам погледа му.
Няма да му позволя да види колко много ме ужасява и как само като гледам този гротески белег, стомахът ми се свива. Няма да му дам удовлетворението, за което толкова копнее.
Вярвам, че някога може да е бил красив. И той все още може да бъде сега, дори и с обезобразяването. Но той не иска да бъде. Той се наслаждава на страха, на отвращението. Той иска хората да правят гримаси и да избягват зрителния контакт. Той се радва да кара жените да стискат чантите си, за да се втурнат към отсрещната страна на улицата, когато той се приближи. Той изпитва радост от сплашването на по-малките мъже, свеждайки ги до страхливи малки момчета. Познавам го, защото съм него.
Изолацията е много по-добър вариант от отхвърлянето.
Показването на страх в този момент само ще докаже колко наистина съм безпомощна. Припаднах по време на обяд, плаках, докато сополи бълбукаха от носа ми, повръщах в косата си. Изглеждам като всички останали за него — жалка, слаба. Той мрази, че съм тук; това е очевидно. И все пак той е един от тях. Така че може би той не ме презира толкова, колкото изглежда. Може би той няма избор по въпроса.
– Аз те презирам – присмива се той, показвайки зъби. Толкова за тази теория.
– А? – Думите му, съчетани с грубостта на тона му, ме хващат неподготвен.
– Казах, презирам те. Това, което си… на какво си способна. И все пак мамиш съдбата си. Страхливка.
– Отпусни се, Каин – отвръща Лилит, махвайки му. -Той е просто ядосан, защото не е имал убийство през последните шест седмици.
– Трябваше да съм там онази вечер! Бях на път! – вика той, размахвайки ръце. Никой дори не му хвърля втори поглед.
– Ел и аз се справихме добре.
– Ха – изсумтява той. -Искаш да кажеш, че Ел се справи. Щеше да бъдеш храна за плъхове. Знаеш ли… разочарован съм от теб, Лил. Обикновено си много по-фокусирана. Може би три десетилетия без пишка те кара да загубиш предимството си. И всички знаем, че вашият съквартирант Андраш не ви го дава. Кажете ми, вие двамата споделяте ли вибраторите?
Случва се толкова бързо, че дори нямам възможност да изкрещя или да се прикрия, но самата скорост ме връща назад в стола. Изправям се от земята точно навреме, за да видя как Лилит вдига Каин на крака от земята, като с една ръка хваща яката му. След това тя го блъска обратно върху мраморния плот с кънтящ трясък, достатъчно силен, за да разбие черепа му на прах.
– Пази си езика, Каин. Или ще те изтърбуша и ще ти подаря най-прекрасната усмивка- изсъска тя, пълзейки нагоре по тялото му като същество, лишено от кости и стави. Ръцете и краката й се огъват под противоположни ъгли. Вратът й се простира невероятно дълъг и прилича на змия и можех да се закълна, че истинските зъби са излезли от устата й.
Тя вдига ръка с нокти, целяща да удари, точно когато Ел решава да влезе в общата част от спалнята си. Той спира на няколко метра от мястото и поклаща глава.
– Престанете, вие двамата. Няма да купувам друга маса.
Със зловеща усмивка, която определено показва остри като бръсначи зъби, Лилит бавно се спуска надолу по масивното тяло на Каин. Мъжът с планински размери скача без следи от нараняване и изглажда дрехите си.
– По дяволите, Лил, това е нова риза! Просто се шегувам. Престани да бъдеш толкова чувствителна.
– Извини се. – настоява тя лекомислено, оправяйки русата си коса до първоначалното й съвършенство. Лилит внимателно вдига разпръснатите столове и сяда с цялата грация на балерина.
– Съжалявам. Мамка му. – Каин се връща обратно на собственото си място, лицето му е червено от гняв… или срам.
– На мен не. – Тя махва с изящно движение на ръка към мястото, където все още стоя, с отворени очи. -На нея.
– Какво? Не се извинявам на някакъв мръсен човек…
– Извини се или ще ти отрежа орехчетата с нож за масло.
– Извинявам се. – Неохотно, Каин се обръща към мен, устата му е стисната в права линия. Той издиша утежнено и кръстоса ръце, а по изпъкналите му бицепси са очертават вени.
– За какво? — пита мило Лилит.
– За това, че съм глупак. -Той поема примирено дъх и раздува ноздрите си като бик.
– Добре! Това е много по-добре!
Ел кашля силно, с ръка, обхванал устата си, за да потисне смеха си. Ниско ръмжене от страната на масата на Каин гърми по пода.
Изглежда, че шумът свърши, Джин донася гореща купа супа и я поставя пред стола ми, заедно с кошница с прясно изпечен хляб. Плахо се настанявам обратно на стола ми, коремът ми ме води по пътя. Първата лъжица едва не ми изгаря езика, но си заслужава. О, толкова си заслужава. Сочни хапки пиле, крехки зеленчуци, паста ал денте и пресни билки и подправки. Можех да ям тази супа всеки ден до края на живота си и никога да не ми омръзне. Взимам филийка топъл хляб и я потапям в бульона, оставяйки аромата да проникне във всяко кътче. Това е небето — истински рай — в устата ми.
– Все още те презирам – мърмори Каин, наблюдавайки ме като недохранен ястреб.
– Това е добре. -Приключвам с дъвченето, преди нежно да попия устата си с платнена салфетка. – И аз не те харесвам особено. Наистина трябва да получиш помощ за тези проблеми с гнева. Гневът на демоните е сериозно нещо, нали знаете. – След това хапвам още една хапка, очите ми не напускат неговите.
Зачервяването на лицето на Каин, се изкачи чак до ушите му, а ръцете му се свиха толкова здраво, че новата му риза започна да пращи на бицепсите. Ел кашля малко по-силно.
Джин се връща на масата с друга купа и я поставя пред Каин. Малък пластир за счупеното му его. Когато се обръща към кухнята, кълна се, че виждам усмивка, която дърпа устните му.

*
– Знам, че имаш въпроси защо си тук… и какво смятаме да правим с теб- казва Ел, от главното място на масата. Отново сядам от дясната му страна, заклещена между него и Лилит. Феникс стои срещу мен, тези червеникави очи излъчват спокойствие и достойнство.
– Правя го. – Това е подценяване. Нищо от това не разбирам. Не разбирам защо бях избрана да бъда призована. И освен това, не разбирам защо група убийци от демони, за демони се заклеха да ме защитават.
– Идън, какво се случи, когато беше на пет?
– Не знам какво имаш предвид. – Топлината струи от лицето ми въпреки високата температура в апартамента. Поглеждам надолу към ръцете си, заплетени в скута ми.
– Всичко е наред, Идън — прошепва успокояващо Лилит. Тя се пресяга и разпъва пръстите ми, вземайки ръката ми в своята. Тя е гореща — изгаря — точно като Ел. Не бях забелязала преди, но пък не мога да си спомня да съм я докосвала. Наистина се виждахме само в магазина, където винаги беше студено. Започвам да предполагам защо и това няма нищо общо
с пестеливостта на Едуардо. Поглеждам нагоре и оглеждам масата. СИдън групи нетърпеливи очи гледат назад, чакайки да потвърдя съдбата си.
– Майка ми… тя каза, че единственият начин да изчисти душата ми е като ме кръсти. Една сутрин тя ми направи палачинки. Никога преди не съм ги яла. Тогава тя запали свещи из цялата баня. Тя рецитира стихове и пееше химни. – Преглъщам през стегнатото си гърлото. -Тя ме сложи във ваната, пълна с вода, и ме задържа. Борих се, за да изляза на повърхността, но тя не ме пусна. Тя нямаше да ме остави. В крайна сметка спрях да се бия.
– Ти се удави.- Феникс кима, устата му е стегната, мрачен е.
– Да.
– И след това?
– След…- Затварям очи, предизвиквайки споменът, който се бях заклела никога да не разкривам. Беше заключен здраво, окован с вериги, зад дебели врати и тухлени стени. Далеч отвъд забравените рождени дни, мразовитите нощи на твърдо легло и празните, пълни с хлебарки шкафове. Само два спомени стояха покрити с одеяла от прах в това малко, тъмно пространство. Това беше един от тях. -След като се събудих под водата, бях студена, бледа. Но аз бях жива. И беше нощ. – Напълно безшумно е, с изключение на биенето на едното сърце. Моето сърце.
– Имаше ли още някой в къщата? — пита Ел, гласът му е лишен от обичайния си тембър.
– Никой никога не е идвал на гости. – поклащам глава. -Целият квартал знаеше, че майка ми е луда.
– Някакви животни… домашни любимци?
– Куче – кимам аз. – Блудник. Не знам защо продължаваше да се появява. Нямахме никаква храна, освен остатъците, с които го хранех, когато можех да отделя малко повече. Това беше единственият ми приятел. Майка ми мразеше това куче. Сигурно го е прогонила завинаги, щом си е помислила… веднъж тя…-Преглъщам жлъчката в гърлото си, решена да премина през нея, без да се пука. Без да им показвам колко съм безвъзвратно слаба и съкрушена.- …помислих, че съм мъртва.
Ел поглежда към Феникс, който кима веднъж в отговор. Те изобщо не изглеждат изненадани от моя живот.
– Идън, ти оцеля, защото беше обитавана от това, което наричаме скачачи – обяснява падналият ангел-демон. -Твоят кучешки спътник не беше там само за огризки от масата. Тя беше там, за да те спаси.
– Тя? – Това няма смисъл. Нищо от това няма смисъл. Току-що бях определил този инцидент като едно от многото странно трагични събития в живота ми.
– Адриел – отговаря Ел.
– Виж, казах ти, че не знам… – Намръщвам се и поклащам глава. Не пак тази глупост.
– Адриел е ангел. Тя трябваше да е паднала, за да те намери… за да те спаси. Тя използвала кучето като кораб. Затова дойде в живота ти. Тя знаеше… тя знаеше, че е само въпрос на време. Тя скочи в тялото ти, преди да е станало твърде късно.
Мигам веднъж… два пъти. Паниката изпълва дробовете ми, карайки всеки дъх да излиза къс и насечен. Ангел. Адриел е ангел. Вътре в мен.
– Но това… не може да бъде.
– Имаш способности, които не можеш да обясниш. Ти си в състояние да нарушиш волята на хората само с една дума. Защо мислиш, че е така?
– Не. Не, това не е възможно. – Поклащам яростно глава. Ангели, демони… това е нелепо.
– Нищо от това не е възможно. – Лилит стисна успокоително ръката ми, но аз я измъкнах от хватката й.
– Идън, можем да ти помогнем – уверява ме Феникс. — Точно това се опитвахме да те накараме да разбереш. Ако си Призована—ако Луцифер те активира, докато Адриел все още обитава душата ти…
– Ще имаш способността да унищожиш човечеството – заключи Ел, а сребърните му очи светят като лампи от лунен камък.
– Не! – Потта облива дланите ми, докато се отблъсквам от масата и се изправям на крака. -Грешиш! – Крещя, отчаяно се опитвам да повярвам на собствените си твърдения.
Приемането на тяхната странна теория би означавало да приема, че наистина не е останало добро в света. Защото как може един ангел да стои отстрани и да гледа как дете страда? Как би могъл един ангел да търпи побой след побой? Как би могъл един ангел да ми заповяда да наранявам хората, да мамя хората… да ги убивам ?
Повярвах им, когато ми казаха, че съм родена с нотка на зло, която тече във вените ми. Това, което можех да си представя и сама. Това бих могла да разбера като обяснение за всичко лошо, което съм направила. Но това? Аз не съм ангел. Един ангел не би се наслаждавал на страданието на другите.
– Ти не знаеш за какво говориш – казвам аз, гласът ми е кух като душата ми. -Ти не знаеш нищо за мен и нещата, които съм била принудена да направя.
Ел се изправя на крака с едно бързо движение, стиснал юмруци отстрани на тялото си. Той ме приковава с онзи звезден поглед, пълен със собствените му древни болки.
– Да. Имам — изсъсква той, а челюстта му трепери под тежестта на искреното му изявление.
– Как? Ти не беше там. Ти не знаеш…- Какво направих. Това, което причиних. Не довършвам на глас — Не можеш да знаеш, поне не и със сигурност.
– Да. Правя го. Знам го -Той заобикаля масата и застава пред мен, достатъчно близо, за да усетя огъня му.
– Как? – Прошепвам, осмелявайки се да го погледна. Дръзвам да се вгледам в това опустошително красиво лице, издълбано от камък и кост.
– Защото някога бях серафим – произнася той, а неговият все командващ тон гърми по пода под краката ми, обута само с чорапи. Взрив от знойна топлина се излъчва от цялото му тяло, принуждавайки ме да се отдръпна. – Но сега… аз… съм… само… част от Легион.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12