Глава 20
– И какво, трябва да нося това?
Изскачам от банята, а на косата ми все още е закачена преса.
– Нещо хубаво, но не прекалено хубаво. Никакви панталони или термобельо. – Макар че той изглежда адски секси в черното си облекло на убиец.
Легион свива устни в съзерцание и взима две ризи, като изучава всяка от тях със смръщено чело.
– Не се изисква вратовръзка? Кажи ми, че не трябва да нося вратовръзка.
Развързвам сипещата се преса от косата си и почти прескачам до мястото, където стои той. След като изтръгвам закачалките от ръцете му и поставям дрехите обратно на леглото, обгръщам врата му с ръце.
– Отпусни се. Това е просто вечеря със сестра ми и нейното гадже. Не е интервю за работа.
– Сигурна ли си в това? – промърморва той и потапя глава по-близо, мотивирайки ме да стъпя на пръсти.
– Бих казала, че вече си нает. По дяволите, ти си служител на месеца.
– Мммм… и каква е наградата ми за това?
Бавно плъзгайки ръцете си по гърдите му, се връщам няколко крачки назад и вземам между пръстите си колана на късият си халат. След това с игрив поглед, все още прикован към неговия, развързвам колана, оставяйки халата да падне от раменете ми на пода. Очите на Ел трептят от дяволско изкушение, докато той разглежда черния дантелен комплект, съшит със сребърни конци, които сякаш блестят на фона на светлата ми кожа. Лицевата част е прозрачна, което му позволява да зърне вече набъбналите ми зърна. От двете страни има изрязани части, които показват талията ми, която се извива в оформени бедра. Бляскавата материя се разкроява високо, оставяйки само тънка ивица, която покрива пола ми, и още по-малко – дупето ми.
В миналото винаги съм се срамувала от извивките си. Но начинът, по който Легион ме гледа – сякаш единственото му желание на тази земя е да изтръгне всяко парченце дантела от тялото ми и да посвети съществуването си на това да го боготвори часове наред – ме кара да се чувствам като най-сексапилната жена на планетата.
Той пристъпва напред и се протяга зад гърба ми, хващайки с ръка дупето ми, като същевременно ме придърпва към гърдите си. Извиквам от допира.
– Внимавай, нестинарке. Или няма да отидем никъде за много дълго време – изръмжава той, гласът му е нисък и насилствен в ухото ми. Дори на фона на топлината на тялото му, аз треперя.
– Няма да ти позволя – прошепвам аз.
– Кой е казал, че ще ми позволиш? – Той се смее, тъмно и зловещо.
Всеки друг би се ужасил от тази малка игра, но тя само разпалва още повече вълнението ми. С едната си ръка държи гърба ми, а другата се заплита в косата ми, дърпайки я с достатъчно сила, за да убоде скалпа ми.
– Ще закъснеем – изреждам, докато той прокарва устни нагоре-надолу по шията ми.
– Това е моето намерение. – Той издърпва косата ми в същото време стяга хватката си за дупето ми, което ме кара да изстена. – Изглежда, че това е и твоето намерение.
– Не е – лъжа.
– Обзалагам се, че ако протегна ръка между бедрата ти, ще бъдеш мокра и готова за мен.
– Не, няма. – Още една измислица.
– О, наистина ли? – Той вдига глава, но остава толкова близо, че усещам топлината на дъха му. – Забавно е да си свръхестествен, Идън. Мога да те усетя. Почти мога да те усетя на вкус. Лъжи, ако трябва, но и двамата знаем истината. Ти ме искаш.
– И? Може би искам. Но за разлика от теб, аз имам малко самоконтрол.
– Самоконтрол, а?
Ръката върху дупето ми започва да се спуска надолу, докато не се промушва между бедрата ми отзад. Тънката, прозрачна материя е като втора кожа и само най-малкото докосване на нагорещената ми сърцевина ме кара да треперя.
– Какво правиш?
– Просто се отпусни – нарежда той, а гласът му е мек.
Притиска дланта си към мен, а пръстите му галят клитора ми през дантелата, само с достатъчна тежест, за да го усетя там. После изведнъж ръката му е погълната от топлина, която сякаш вибрира и се влива право в мен. Тя поглъща вътрешностите ми, обгръщайки всяко нервно окончание с топъл, пулсиращ натиск, който ме довежда до ръба, но ме държи вързана в състояние на порочно чистилище. Това е онова усещане точно преди освобождаването… прологът към най-интензивния оргазъм в живота ми. Задъхвам се, отмятам глава назад, докато се опитвам да се движа срещу ръката му, тялото ми моли за още малко, но той ме държи напълно неподвижна, отказвайки ми милост. Поглеждам към него с умоляващи очи и наблюдавам как ъгълчетата на устата му се изкривяват в злобна усмивка.
И в ход, който може да се опише само като чисто зло, той прави крачка назад, маха ръката си, но оставя пулсиращата си топлина дълбоко в утробата ми.
– Какво. Беше. Това? – Задъхвам се, докато налягането в мен се променя. Толкова съм невероятно мокра, а триенето на дантелата върху същността ми само засилва усещането.
– Тествам самоконтрола ти. Сега трябва да приключим с подготовката. – Той нежно впива зъби в долната си устна, като ме оглежда нагоре-надолу. – Вечерята ще бъде забавна.
Изгарям. Тялото ми е зачервено от главата до петите. И това лъчисто пулсиране – като огнен възел от неподправено блаженство – продължава да се нагнетява в мен, довеждайки ме до ръба, за да утихне в изтръпваща болка.
– Не можеш… да ме оставиш… така. Моля те. – Дишането ми е толкова бързо, че имам чувството, че мога да припадна. Няма начин да издържа на тази вечеря. Ще се гърча на стола си и ще се опитвам да преглътна стоновете си, докато шоковите вълни се разпространяват през мен.
Все още с онази самодоволна усмивка, той пристъпва към мен, като този път опипва същността ми отпред. Само при усещането на ръката му започвам да треперя между бедрата си.
– Спокойно, бейби. Ще го направя по-добре.
Още един прилив на топлина и натискът намалява, но едва-едва. Все още го усещам – усещам го – макар и да не е толкова силен. Все още ще ми е трудно да се държа, но поне ще мога да се преборя с изкушението да разкъсам дрехите си и да се наведем на масата.
С малкото гордост, която ми е останала, вдигам брадичката си и рисувам маска на хладно безразличие.
– Десет минути. Тръгваме след десет минути – заявявам аз. Но дори аз не мога да отрека треперенето в гласа си.
Бързам да оправя грима си и да довърша прическата си, като правя паузи на всеки трийсет секунди, за да дишам през пристъпи на мъчително удоволствие, а треперещите ми ръце се хващат за плота в банята. Когато излизам, за да се облека, намирам Ел. седнал на леглото, изглеждащ дяволски красив в черно от глава до пети, подобно на това, което носеше в имението на Наблюдателите. Спомням си, че онази вечер си помислих, че той е най-съблазнителният мъж, когото някога съм виждала, а сега това чувство само се засили. С топлината му, която преминава през мен, и звездните му очи, които обхождат извивките ми, докато се вмъквам в роклята си, се чувствам така, сякаш той може просто да издиша името ми и аз щях да дойда по команда.
Той се пресяга и вдига кристална чаша, пълна с червена течност.
– Ето. Пий. Ще ти помогне.
Взимам предложената чаша от пръстите му и питам:
– Някакъв свръхестествен тоник, който да ме накара да халюцинирам?
– Вино. – Легион поклаща глава – То ще премахне напрежението.
Стискам устни в знак на подигравателно недоверие, преди да отпия глътка. Добре е. Наистина добро. Сравнимо е с виното, което ми сервираха, когато бях в…
Блокирам мисълта, преди да се е проявила напълно в главата ми.
Не бях имала повече видения с Луцифер. Дори сънищата ми бяха без Дявола. И се чувствах… странно. Да нямам тази натрапчивост, след като толкова дълго време усещах присъствието му – това ме държеше в напрежение. Онази нощ, когато той се появи на леглото, докато Легион ме чукаше без жал, трябваше да е случайност. Може би беше просто остатъчен ефект от престоя в Ада. Чаках го да се върне, но той така и не се върна, сякаш беше изоставил всякаква мисъл за мен. И ако това, което Легион каза, беше вярно – ако наистина ме беше оставил да си отида – изглежда, че вече не ме искаше.
Добре.
Изпих виното, за да разсея всички мисли за Луцифер от съзнанието си. Не тази вечер. След ръждясалото влакче в живота ми през последния месец искам просто една нормална вечер, в която да правя това, което правят нормалните двойки. След това искам да се прибера вкъщи и да правя невероятен секс с антиприятеля си.
След като пулсирането в най-съкровеното ми място най-сетне спря и успявам да си обуя обувките, отивам да взема чантата си и забелязвам, че имам ново текстово съобщение.
Проверявам. Можем ли да се срещнем?
Бързо сканирам думите и пъхам малкия мобилен телефон на самото дъно на чантата си, без да отговоря. Легион, който, за щастие, не знае нищо, стои на вратата на спалнята и държи палтото ми отворено.
– Имаш ли всичко? – пита той.
Промушвам ръцете си през ръкавите.
– Всичко, което ми трябва.
Не знам докога ще мога да се държа така.
Когато се преместих, дадох на Крисис да разбере, че няма да крада от Седемте. Но също така не бях казала на Легион за агента на Алианса, който беше получовек и полуангел и който по същество ме изнудваше. Той знаеше за престоя ми в Ада, но останалата част от Алианса не знаеше, включително и баща ми. А ако знаеха, той се кълнеше, че ще бъда затворена за цял живот, и по някакви странни причини причини той не искаше това да се случи. Искаше обаче да се внедря в Седемте, да използвам обичта им към мен срещу тях и, надявам се, да открадна свещения им кинжал, Изкупителя.
Което е шибано нелепо.
Вместо това му предлагам късчета информация, нищо съществено, просто достатъчно, за да го успокоя, докато не измисля план, с който да спася собствения си задник, без да предам Седемте. Разумното нещо би било да отида при Легиона с исканията на Крисис. Но знам, че той щеше да вдигне Ада, опитвайки се да ме защити, а аз не искам те да се изправят срещу Алианса. И колкото и да е странно, искам да защитя Крисис, точно както той иска да защити мен. Нищо от това няма смисъл – знам. Но има достатъчно убийства в моя полза.
Докато стигнем до гаража, всички мисли за Алианса и предателството са изчезнали. Легион ме хваща за ръка и ме повежда към колата си – чисто нов Ягуар XJ, копие на този, който беше унищожен в катастрофата, причинена от Луцифер.
– Обожавам тази кола – гукам, потъвайки в меката кожена седалка. Въпреки че никога не съм била автомобилен ентусиаст, миризмата на новата кола е като афродизиак за мен.
– Наистина? Достатъчно се оплакваше, че се возиш в нея по време на пътуването до Колорадо.
– Това беше различно. Опитваше се да ме измъчваш с пуешко сушено месо и вегетариански чипс.
– А сега? – Той ми хвърля страничен поглед и включва колата на задвижване.
– Сега… бих отишла навсякъде с теб. Но само ако мога да избирам закуските. И музиката.
Тръгваме през подземните тунели, маркирани с руни на тъмната магия. Когато излязохме на улицата, ни посрещнаха големи, пухкави снежинки. Преди месец щях да псувам и да се оплаквам, че трябва да се провирам през замръзналата бяла кал, но сега, седейки до най-сексапилното същество на Земята, с дупе, здраво седнало на отопляемата кожена седалка, всичко изглежда толкова красиво, като малки ангелски крила, падащи от небето и опрашващи всичко с искрящ пух. Никога не съм осъзнавала колко вълшебен е градът през нощта. Гледките, звуците, хората… това е моят дом. Но досега никога не съм го усещала точно така. До Легион.
– Какво? – попита той, а дълбокият му глас бе нежна ласка под воала на лунната светлина.
– Нищо – дори не бях осъзнала, че се взирам в него. Поклащам глава. – Просто… съм щастлива.
– Щастлива? Това е просто кола. Мога да ти дам няколко минути насаме с нея, ако искаш.
– Не, умник. – Удрям го закачливо по рамото и завъртам очи. – Искам да кажа, че съм истински щастлива. Вече няколко седмици няма никакви нападения, никакви безумни кошмари, със сестра ми сме по-близки от всякога, а Феникс ме учи да контролирам импулсите си. Бих казала, че животът е толкова добър, колкото някога ще стане за мен, и не се ядосвам на това.
– Радвам се – усмихва се Ел и се протяга, за да стисне леко бедрото ми. – Значи сеансите с Феникс ти помагат?
– Мисля, че да. Разбира се, не съм била никъде, където да го тествам в действителност, но като се има предвид, че не съм удушила Лилит в съня ѝ, бих казала, че се справям доста добре. Освен това медитацията с Джин всяка вечер помага много. Чувствам се дзен.
Той се смее безпардонно, по онзи рядък начин, който кара гърдите ми да се затоплят. Иска ми се само да мога да видя по-добре тези ясно изразени ямички, които през последните две седмици проследявах с език. Отново се взирам, но не ми пука. Това е то. Ето какво е усещането за истинско блаженство. И преди да ми се изплъзне, искам да го уловя в дланите си, да го изпия от бутилка и да го притисна до гърдите си за вечни времена.
Пристигаме в ресторанта – малко, романтично място, което Ел предложи – преди да се появят сестра ми и Бен. Когато влизаме, заедно с невероятния аромат на подправки и прясно изпечени хлебчета, ни посреща сърдечно възрастен господин с кожа с цвета на полирани стотинки. Той заговаря Ел на майчиния си език и когато Ел безупречно отговаря в същия дух, съм повече от впечатлена. Не защото Ел говори амхарски(официален език в Етиопия), Но защото възрастният мъж изглежда обича Ел и не е ни най-малко уплашен. Сякаш го познава лично, което ми се струва като акт на божествена намеса, когато става дума за Ел. През последния месец спях до него, предложих му тялото и душата си и да, макар че се сближихме, ми е трудно да се чувствам така, сякаш наистина го познавам. И като се има предвид, че той е паднал ангел на милиарди години, превърнал се в убиец на демони, дали някога ще го опозная?
Усмихвам се и благодаря на по-възрастния господин, след като ни заведе до една интимна маса в задната част на заведението. Тук вече има няколко посетители, но нашият район изглежда умишлен. Достатъчно дълго съм била в „Седемте“, за да знам, че нищо не е случайно. Има видима пътека към предната врата, а задната води към кухнята. Има и полустена, която частично блокира масата ни, идеална за скриване на оръжия. Няма да се учудя, ако има авариен люк, водещ към алеята зад сградата.
– Това е хубаво. Не знаех, че си фен на етиопската храна – отбелязвам, като вземам менюто. Легион е поръчал бутилка вино за масата, въпреки че не е голям любител на пиенето. Да пиеш означава да грешиш, а той прави много от това с мен.
– Помислих си, че ще искаш да опиташ нещо различно. Всъщност Джийн беше този, който ме запозна с това място. Познаваме Сами и семейството му от известно време. Те са добри хора.
Взирам се в него, докато той се замисля над менюто. Знам, че усеща погледа ми върху него, но не го признава.
– Те… знаят ли?
Ел прелиства ламинираната страница на менюто.
– Познавам Сами още от малък. Баща му беше собственик на този ресторант, когато той беше само малка кухня с няколко разнебитени маси. Подозирам, че той знае, че не сме просто смъртни, като се има предвид, че не сме остарели през последните шест десетилетия. Той не задава въпроси за нас, а ние не предлагаме никакви обяснения.
Реалността е като удар в корема, който избива въздуха направо от мен.
Когато нарастващото ми мълчание става твърде неприятно, за да го игнорира, Ел се обръща към мен, леко намръщен.
– Нещо не е наред ли?
Слагам менюто, което не четях, а очите ми са приковани в чашата с вода.
– Ти не остаряваш.
– Не остарявам.
– Ами…аз … остарявам.
Оставам напълно неподвижна, докато не усещам как върховете на пръстите му, топли и изненадващо нежни, докосват челюстта ми, за да насочат лицето ми към неговото.
– В човешкия ви живот има много непредвидими неща. Смъртта не е едно от тях. Бъди благодарна, че с времето ще се освободиш от недъзите на твоя свят и ще намериш вечен мир. Смъртта е дар, Идън. Дар, на който много завиждам.
Зашеметена, аз просто го гледам, без да мога да намеря думи, с които да му кажа, че греши. Смъртта не е дар. Не и там, където отивам.
Разтварям устни, за да се опитам да му кажа точно това, но преди да успея, чувам пеещия глас на сестра ми, която прави комплимент на Сами за красивите африкански произведения на изкуството, закрепени из ресторанта. Той им отговаря на перфектен английски, докато води нея и Бен към нашето малко уединено място. Когато се приближават, Ел се изправя.
– Мери, толкова ми е приятно да те видя отново – усмихва се топло той. Протяга ръка към Бен. – Радвам се, че най-накрая се запознах с теб, Бен. Моля ви седнете.
Бен поема ръката му, но мога да кажа, че е повече от малко притеснен от размера и властното присъствие на Ел. Сестра ми – не толкова. След като благодари на Сами, преди той да се запъти към кухнята, тя свива устни и свежда поглед.
– Ел сигурно чистиш добре. Това определено е подобрение. – Тя заема мястото срещу мен, оставяйки Бен да седне срещу Ел. Мисля, че бедното момче току-що звучно се задави.
Обръщайки се към мен, тези сребърни очи, които блестят от веселие, той отговаря:
– Сестра ти има начин да ме накара да искам да бъда по-добър мъж.
Изчервявам се като ученичка и се обръщам към сестра ми, като я стрелвам с поглед, който казва „бъди мила“. Което е лудост, като се има предвид, че обикновено тя ми хвърля този поглед, когато има нужда да се държа добре.
По даден знак Сами се връща с виното и чиния с различни, ярко оцветени сосове и подправки, поднесени с някакъв вид плосък хляб, който все още се носи с къдрици пара. Всичко това изглежда вкусно, макар и малко плашещо.
– Уау – отбелязва сестра ми, разглеждайки блюдата пред нас. – Това изглежда невероятно. Живяла съм тук през целия си живот, но никога не съм знаела за това място.
– Скрито бижу – отговаря Ел, а гласът му е оцветен с бодрост, каквато никога не съм чувала преди. Не мога да разбера дали всичко това е преструвка за сестричката ми, или е искрено пристрастие към ресторанта и неговия собственик.
След това, в действие, което почти кара очите на сестра ми да излязат от орбитите си, Ел взема малко от хляба, загребва малко сос, леща и малки парченца месо и го поднася към устните ми.
– Отвори. – Той издиша тази единствена команда, сякаш иска достъп до влажното пространство между бедрата ми. Тялото ми изтръпва при звука на знойния му тон.
Правя, каквото иска, и той плъзга хляба върху езика ми – пикантна, богата и екзотична. Стенанията ми са удовлетворени.
– Добре е, нали?
Мога само да кимна с глава, докато гледам как изсмуква остатъците от пръстите си, а очите му са присвити и вперени в мен.
Минават почти цели шейсет секунди, преди да се сетя, че не сме сами, и когато поглеждам към сестра ми и Бен, и двамата зяпат с отворени усти.
– Включете се – казва Ел, като прекъсва неловките им погледи. – Надявам се, да ви харесва горещо.
Трябва да прехапя вътрешната страна на бузата си, за да не се разсмея. Това би трябвало да е интересно.
Докато Сами донесе второто блюдо, това с агнешко, пилешко и говеждо, вече не съм единствената, която яде от дланта на Ел. Очевидно момчето си е написало домашното. Той печели гласа на Бен с познанията си за спорта, особено за любимия си бейзболен отбор „Кубс“ и епичната им победа в Световните серии, която Бен смята за „божия съдба“. След това той разпитва сестра ми за работата ѝ в болницата, като дори се заканва, че ще ѝ благодари за службата и саможертвата ѝ в полза на обществото. А когато разказва за участието си в благотворителни организации и фондации в града, по-специално в такива, които са в полза на разселени и проблемни младежи, сериозно не знам дали да се смея, или да го целуна. Наистина съм впечатлена. Той уцелва всички точки и е адски трудно да не бъдеш напълно завладян от него.
– И така, Ел, кажи ми кога искаш да гледаме мач, човече – казва Бен, докато обличаме палтата си.
Току-що бяхме приключили с невероятна вечеря, за която Сами отказа да платим, когато го попитах. Явно вече се е погрижил за това. Не съм изненадана.
– Ще го направим. Сигурен съм, че дамите биха искали да прекарат един следобед без нас, за да не им се натрапваме. – Той се спусна надолу, за да остави нежна целувка на слепоочието ми.
– Сигурен съм, че можем да намерим някаква неприятност, в която да се забъркаме – намига ми Мери.
Знам, че по-късно ще получа ухото си. През последните няколко седмици я умолявах да даде шанс на Ел. А сега, когато го направи, съм сигурна, че ще има какво да каже по въпроса. И колкото и досадно да изглежда това, аз донякъде се вълнувам от него. Никога не сме имали такова нещо. Тя винаги е била открита с мен за връзките си, но аз никога не съм имала нищо, което да си струва да споделя. Никога не сме говорили за момчета, докато растяхме. Никога не ме е карала да се чувствам зле заради това, но мога да кажа, че това е нещо, което винаги е искала – тази близост. И макар че не мога да ѝ кажа всичко, мога да ѝ дам това. Каквото и да е това между мен и Ел.
– Надявам се, че не е било твърде ужасно – отбелязвам, след като се сбогуваме и Бен и сестра ми са на сигурно място в неговия „Форд Фокус“.
Ел натиска автоматичния старт на Ягуара и ми отваря вратата.
– Защо мислиш, че е било ужасно?
Не отговарям, докато той не сяда на шофьорската седалка.
– Не знам. Това е нещо ново за теб. По дяволите, ново е и за мен. Казах ти… никога не съм правила това преди.
– Яла ли си етиопска храна преди?
– Не. Казах ти – отговарям, преди да добавя прибързано: – Това правим, нали?
– Иска ми се да мисля, че правим нещо повече от срещи.
Обръщам се, за да го погледна в тъмното, профилът му е забулен в сенки и мистерия, и си спомням думите му от по-рано. Смъртта няма да е подарък, не и ако той все още броди по тази земя. Не и ако не е с мен. За толкова кратко време той се е превърнал в нещо постоянно и да си представя живота – дори задгробния живот – без него ми се струва невъзможно. Това само още веднъж ми напомня, че всичко е временно.
Дори аз.
Особено аз.
– Има ли нещо повече от това? – Прошепвам толкова тихо, че не съм сигурна дали ме чува.
Уличните лампи се процеждат през затъмнените прозорци, рисувайки лицето му в приглушени червени и зелени ивици. Когато най-сетне проговаря, гласът му е изпълнен с неназована емоция, която не мога да опиша, но която със сигурност съм усещала през това кратко време, в което съм се грижила за него.
– Ти си повече, Идън. Ти си всичко, което съм търсил – за което съм се борил. Ти си моят рай.
Назад към част 20 Напред към част 22