ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 13

Глава 13

Когато Ноa спря до Инфинити, телефонът ми извибрира. Щом видях, че беше Картър, почувствах се приятно и щастлива. Тереза беше настояла да се облека подобаващо за излизането. Тя ми подари бяла рокля. Не очаквах много, но когато я облякох, беше перфектна сякаш купувана за мен. Подгъва стигаше до пръстите на краката ми, а горната част беше разделена на две. Всъщност май това дори не беше рокля, а две отделни парчета плат. Тереза ги подреди така, че всеки от тях да покрие гърдите ми и да ги увие около кръста ми. Тя твърдеше, че съм богиня, и право да призная се чувствах така. Сега наистина се радвах, че се вслушах в съвета й. Бях обзет от нетърпение и вълнение, но когато прочетох съобщението, се замаях от страст.
[― Ще се върна тази вечер. Имах време да свърша всичко днес. Вече летя на обратно. Ти къде си?]
Отговорих му:
[[― Скоро ще бъда в Инфинити. С приятелката ми, която познава твоят приятел. Ноа Томлинсън.]]
[― Томас и Майк къде са?]
[[― В колата зад мен. Аз Пътувам с Ноа и Тереза.]]
[― Бъди близо около Ноа. Той знае как да те защити ако се наложи.]
[― А в клубът момчетата ще се погрижат за вас.]
― На кого пишеш, Ема?
Погледнах нагоре и едва не изпуснах мобилния си телефон. Тереза се намръщи. Погледът ѝ падна върху телефона ми и аз се изчервих, Побързах да скрия екрана. Осъзнах, че съм по-червена от рак. Тереза се усмихна и повдигна вежда многозначително.
― Имаш си гадже Ема, така ли? Цяла седмица работим заедно, а не си го споменавала. Разкажи ми веднага! – Ехидна усмивчица се появи по устните й.
Погледнах Ноа който в момента шофираше и явно личеше, че беше напрегнат.
― Ами ти също не ми спомена нищо, за теб и него. – Кимнах към Ноа.
Тя притвори устни и розовина изби по бузите й, а усмивката и изчезна.
― Добре се измъкна, браво. Признавам хвана ме. – Тя отново се усмихна и се обърна към мен. – Но аз все пак искам да знам всичко за него. До най малките подробности.
Не, не искаш. Повярвай ми.
Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях изражението на лицето на Ноа. Той ясно споделяше неизказаната ми мисъл. Съдейки от това, което чух, Тереза не би била доволна ако разбереше, за отношенията ми с Картър. Аз се намръщих и сведох глава. Да. Току-що признах, че между нас има нещо. Поех си рязко дъх и ръцете ми започнаха да треперят. Явно беше, че имаше нещо, което се заражда между мен и Картър. Той не казваше нищо директно, но… той ме искаше. Знаех. Усещах го, въпреки че той не беше направил никакъв ход все още.
Когато се прибирах от работа, той винаги си беше вкъщи. Всяка вечер вечеряхме заедно. След онази първата нощ, никога не спах в моето легло. Той винаги ме водеше при себе си. Той ме държеше и ме галеше по гърба, докато не заспях. Няколко пъти се събуждах посред нощ, а той вече не беше там. Първия път погледнах в залата, но там също го нямаше. Останах будна до пет сутринта, когато той се върна. Картър не включи осветлението, но го чух да влиза в стаята и да ляга в леглото. Той отново ме придърпа към гърдите си и ме прегърна силно. Скоро усетих по дишането му, че спеше дълбоко. Когато дишането му се успокои, аз също заспах спокойна.
Вторият и третият път, когато се събудих и не го намерих до мен, не отидох да го потърся. Отново заспивах и се събуждах, когато той се връщаше. Винаги се свивах в прегръдките му, а той се будеше с мен, когато на сутринта се приготвях да отида на работа. Изглеждаше сякаш никога не се уморява. Винаги беше на линия, правеше ми кафе и закуска, преди още да стигна до кухнята. И после ме караше на работа. Всяка сутрин ме целуваше, преди да сляза от колата, но никога, когато бяхме вкъщи или в леглото.
[―Ще дойда и ще те намеря в клуба.]
Прехапах устните си. Стана ми страшно да си представя реакцията на Тереза.
[[― Не, не трябва.]]
[― Защо не?]
[[― Тереза се тревожи за Ноа. Тя не те харесва.]]
[― А тя въобще познава ли ме?]
Не успях да сдържа усмивката си. Той дори не знаеше.
[[― Не, но репутацията ти говори сама за себе си.]]
[―Тя може и да не ме види. Аз ще те намеря, бъди спокойна.]
Накрая въздъхнах. О, Боже. В последното му съобщение имаше обещание, а дали не беше заплаха! Нервите ми бяха опънати до краен предел. От първото съобщение започнах да треперя. Но последното вече ми дойде твърде много. Картър ме побъркваше цяла седмица. Аз го исках. Отчаяно имах нужда от него. И просто си губих ума при всяка мисъл за него.
― Пристигнахме.
Когато погледнах през прозореца, с изненада установих, че сме спрели в алеята до Инфинити. И после си спомних за двойката, която бях наблюдавала от улицата как влязоха в клуба през задния вход.
Вратата се отвори и се появиха двама охранители. Ноа отвори вратата и се отдръпна, за да може Тереза да излезе. Моята врата беше отворен от един от пазачите.
Когато излязох, се огледах и видях, че Майк се приближи до един от охранителите. И се сля с тях.
― Хайде да вървим, Ема – подкани ме Тереза.
Майк ми кимна да вляза и аз влязох. Той ме последва заедно с още трима служители. Когато се присъединих към Ноа и Тереза в малкия коридор, видях още двама охранители. Приятелката ми изкрещя щастливо и ме прегърна. Тя се тресеше от вълнение.
― Ще бъде страхотно – прошепна тя в ухото ми. – Никога няма да го призная на Ноа, но понякога се радвам, че той познава собственика. Винаги получаваме първокласно обслужване, а мястото е невероятно. Просто не искам да са толкова близки, колкото са сега. Страхувам се от собственика.
Хванах за миг ръка й и поклатих положително глава. Преди седмица нямаше да повярвам, че Тереза ходи в клубове като Инфинити. Много неща щяха да ме изненада преди седмица. А също и започнах да й се ядосвам, защото тя бълваше твърде много глупости за Картър. Но все пак я разбирах. Очевидно знаеше за връзките му с мафията, но никога не го беше срещала. И от тази мисъл изпитвах ново чувство на тревога. Как би реагирала, ако го срещнеше и разбереше за нас? Дали след това все още ще иска да бъде моя приятелка? Или може би ще поиска да има нещо повече с Картър? Не съм глупачка. И съм наясно, че част от реакцията ѝ се дължи на мистериозния образ на Картър създадени от медиите. Беше като гангстер от филмите. Атрактивен, но недостижим. Той беше твърде силен.
― Госпожице.
Подскочих при краткото подканване на Майк. Улисана в мислите си бях изостанала от Ноа и Тереза, които следваха другите двама охранители по коридор. Те спряха на половината път надолу и, учудени, ме зачакаха. Майк и другите трима охранители застанаха зад мен. Аз поклатих нервно глава и продължих напред. Вечерта обещаваше да бъде наистина интересна.
Бяхме въведени във един от ВИП салоните с достъп до дансинга, споделен с два други VIP салона. Охранители заеха местата си до стената и скоро дори ми се стори, че ги няма. Но Тереза от време на време поглеждаше към един от тях, най-големия. И прошепна в ухото на Ноа с учуден глас.
― Твоят приятел се е престарал днес.
Тя се усмихна лаконично, а Ноа не каза нищо само погледна в моята посока. И двамата знаехме истината. Охранителите бяха тук заради мен.
В този момент в салонът ни влезе някакъв мъж в делови костюм и се приближи до Ноа. Изглеждаше изключително злобен и вулгарен. Косата му беше блестяща и лъскава. С перфектно бели зъби. Той беше от типа мъже, към които причислявах шефа си. Двамата с Ноа си стиснаха ръцете и се потупаха по рамото. Скоро Ноа направи жест към Тереза да се приближи. Тримата разговаряха няколко минути, а двама сервитьори ни донесоха напитки. Тогава Тереза хвана мъжът под ръка и му направи жест да се наведе. Тя прошепна нещо на ухото му, като през цялото време се усмихваше на Ноа, който отново посърна. А Тереза и другият се засмяха шумно.
По някаква причина ми се прииска да се слея със стените, явно не се чувствах на място. Неволно отстъпих назад. Лакътят ми беше леко докоснат от някой. Подскочих, обърнах се и видях Майк. Той направи леко се поклони.
― Госпожице, всичко наред ли е!?
Въздъхнах:
― Майк, можеш да ме наричаш и по име.
Той кимна по посока на Тереза.
― Страхувам се, че приятелката ви ще ревнува.
Усмихнах се, но може би беше прав. Надали щеше да ревнува, но със сигурност щеше да е много любопитна. Майк беше чул мнението й за Картър. Всички охранители също го бяха чули.
― Ема, ела тук.
Вътрешностите ми се свиха, но не можех да откажа на Тереза. По необяснима причина не исках да се доближавам до новодошлият. Но тя се приближи, хвана ме за ръка и ме поведе към тях като сложи ръка на раменете ми.
― Това е моята приятелка Ема. Ема, това е Скот. Той е управител на Инфинити.
Той ми протегна ръка със съблазнителна усмивка.
― Ема, много ми е приятно да се запознаем.
Ноа изхърка зад мен.
По гърба ми пробягаха тръпки. Стиснах ръката му, но я пуснах веднага. Опитах се да се усмихна, за да прикрия неловката ситуация и пак усетих неприятните тръпки.
― Приятно ми е да се запозная и с вас, мистър.
― Ема!
Какво? Погледнах Тереза. Тя отвори уста и изцъкли очи. Какво толкова е станало?
― Мистър? – Скот направи тъпа гримаса, без да спира да се усмихва. – Никой до сега не ме наричал така, освен приятелчетата на малката ми племенница. Те ме наричаха мистър Греъм. Моля те, казвай ми просто Скот.
Кимнах и направих крачка назад.
В този момент Ноа пощипа Тереза отстрани по хълбока. Тя замахна към него, но той успя да пресече ръката й, засмя се и направи крачка настрани, заставайки между мен и Скот. Веднага разбрах, че го направи умишлено. И му бях благодарен.
Той веднага придърпа Тереза към себе си и обгърна с ръка кръста й. И след това отпи от чашата си. После се извърна към Скот.
― Чух, че сега за теб работи моята по малка сестра. Как се е случило това?
― О, да – засмя се Скот и наклони глава назад. – Тя дойде при нас за интервю. Как можех да откажа на сестрата на великия Ноа Томлинсън? Тя е добър работник, Ноа. Трябва да се гордееш се с нея.
Ноа се напрегна.
― Това е първата й нощ.
― Тя се справя чудесно между другото. Сигурен съм, че след няколко месеца ще бъде една от най-добрите. И скоро ще може да обслужва частните салони.
― Надявам се, че тя ще работи само зад гишето, Скот!
В гласа му прозвуча ледено предупреждение.
― Да, да, разбира се – Скот вече не се смееше. – Ти какво си помисли? Как бих могъл да постъпя така с малката ти сестра?
― Ааа, Картър знае ли, че Бриана работи тук?
― Защо Големият шеф трябва да знае това? Това е моята работа.
Всички са напрегнаха. Тонът на Скот беше станал язвителен.
― Аз наемам и уволнявам хора – каза той тихо. – Ти не искаш да уволня сестра ти още първия ден, нали, Ноа?
― Тереза каза, че си дошъл да провериш Бриана и да се увериш, че си върши добре работа. Но сякаш целта ти е друга. Сигурен съм, че Бриана щеше да се разстрои ако разбере.
По време на разговора отново се оттеглих на по-безопасно разстояние. Аз подсъзнателно застанах близо до Майк, около него се чувствах по-спокойна.
Тереза се усмихна напрегнато.
― Стига толкова, момчета. Искам да пия. Скот, ще ни поръчаш ли вино? Обещах на Ема да пием вино тази вечер и да се забавляваме.
― Вече е поръчано – отвърна Скот, без да му мигне окото. – Бутилката е на подноса зад теб.
И те двамата продължиха да се взираха един в друг, без да отвръщат поглед. Стана непоносимо и тягостно. Обърнах се към Майк.
― Не го искам този тук. – посочвайки с глава към Скот.
Той кимна и докосна слушалката в ухото си и измърмори нещо, и в този момент на входа като по команда някой се изкашля.
― Г-н Греъм.
Скот се обърна учудено.
― Джин? Как ти… – той направи пауза, взирайки се в дъното на салона: – Картър се е върнал?
Пристъпих напред, за да видя Джийн, но Майк ме хвана за лакътя и ме задържа.
― Моля… Ема.
Отпуснах се и останах на мястото, където бях.
― Можете ли да дойдете с мен, г-н Греъм?
― Защо? – Скот се намръщи и погледна въпросително към Ноа. – Аз съм тук с приятели, Джийн. Всичко може да почака до утре, стига господин Рийд да не е тук.
― Можете ли да дойдете с мен, г-н Греъм? – Джийн повтори въпросът си с повече енергия.
Скот сви рамене. Краткият конфликт беше приключил. Той се усмихна извинително на Тереза и Ноа и кимна.
― Извинете ме, имам малко работа, но ще се опитам да се върна преди края на нощта.
Той се погледна към мен и се намръщи, когато видя ръката на Майк върху лакътя ми.
― Беше ми много приятно да се запознаем, Ема.
Усмихнах се леко, а Майк все така не пусна ръката ми.
Скот стоеше и ме гледаше втренчено. Неловка тишина се възцари за няколко секунди, които ми се сториха цяла вечност. Тогава Джийн отново се закашля, привличайки вниманието му.
― Г-н Греъм.
Скот поклати глава и излезе. Веднага щом си тръгна, Майк пусна ръката ми и аз най-накрая успях да си поема въздух. Не знам какво беше това, но присъствието му ме накара да се стресна.
Погледнах нагоре.
― Майк, би ли ми казал… – замълчах, преди да довърша въпроса. Той се усмихна и аз разбрах, че Картър е тук. Ето защо Джийн се появи. Личният телохранител на Картър.
― Значи Картър вече е тук?
Но Майк вече беше заел обичайната си позиция до стената, давайки да се разбере, че не смята да отговаря на въпроса ми.
― Това беше… странно… – Тереза се намръщи и взе чаша вино от подноса, оставен от сервитьора. Тя поклати глава. – Ема, мога ли да ти предложа нещо за пиене?
Кимнах с облекчение и се върнах при тях. Коленете ми леко потрепериха. Час по-късно, след две бутилки вино и танци на малкия дансинг, Тереза тръгна да търси дамската тоалетна. А аз тръгнах към нашата маса. Ноа ми подаде бутилка вода и потупа стола до себе си. Седнах с облекчение, без изобщо да очаквам това, което щеше да се случи след това.
― Благодаря ти – той се огледа, за да се увери, че Тереза не ни чува. – Мразя този човек. От него ме побиват тръпки, но не знам дали трябва да кажа на Картър това което научих случайно. Знам, че го няма сега благодарение на теб.
Потръпнах, спомняйки си страховития смях на Скот.
― Просто не го харесах.
― Не съм изненадан. Казват, че е набирал проститутки за семейството на Маурицио.
Потръпнах:
― Защо Картър го е наел, тогава?
Той сви рамене.
― Не знам, може би за услуга? Но ако те плаши, той няма да е тук вече. Сигурен съм. И ти благодаря. Нямаш си представа, през последните шест месеца той се навърташе постоянно около Бриана. Сигурен съм, че той има пръст в новата й работа за нея.
Кимнах. Няма да се изненадам.
― А защо тогава толкова се вълнувахте да го видите?
― Никога не бива да позволяваш на такъв човек да разбере какво мислиш всъщност за него. Освен ако не си в състояние да промениш нещо, а това никога не е било в моята власт.
Кимнах. Разумна позиция.
― Но Тереза изглежда го харесва.
― Повечето жени го харесват – Ноа ме погледна подигравателно и ми хвърли бърз поглед. – Ти май изглежда си изключение. Слава Богу.
В съзнанието ми изведнъж изплува образът на Джереми, който изнасилваше Мелъри. Аз закрих устата си с ръка, като се сдържах да не повърна.
― Ема?
Преглътнах едвам и поклатих глава.
― Всичко е наред – почувствах се зле за миг. – Виждала съм и по-лоши мъже от този. Ако ми се отдаде възможност, бих убил Джереми Дънван отново, но този път с удоволствие.
― Госпожице? – Майк се приближи до нас, а когато привлече вниманието ми се поправи. – Ема.
― Да?
― Колата ти е тук.
― Моята кола? – Картър. – Ау!
Ноа се ухили.
― Отивай. Тереза ще иска да остане тук по-дълго. Знам го от опит. Ще й кажа, че си се прибрала у дома. Поздрави Картър, от мен.
Когато осъзнах какво казва Майк, ме обхвана радост и вълнение. Едва си спомнях как станах, разтрих рамото на Ноа с благодарност и излязох. В коридора бързо последвах Майк. Дори не забелязах другите четирима охранители, които ме последваха през лабиринта от коридори в Инфинити. Този път светлините бяха изгасени и един спомен се върна към мен. Спомних си за нощта, в която отидох в клуба със съквартирантката си, в студентските ми години. Беше тръгнала да си търси гадже, а аз останах да танцувам сама, докато някой не ме хвана през кръста. В тази нощ се поддадох на изкушението и не устоях на докосването на непознатия. Не го видях дори, но усетих страстта му и оттогава не бях усещала нищо подобно, докато не срещнах Картър. Усетих тази страст онази нощ и всеки път, когато си мислех за случилото се тогава, тя се разпалваше в мен с нова сила.
Когато ме покани в тъмната стая, не можех да се контролирам вече. Не можех и да мисля трезво. Когато видях сянката и усетих ръката му на кръста си, точно както в онази нощ, аз се обърнах към него. И се отдадох изцяло на докосването му. Дори преди да кажа каквото и да било, знаех и усещах, че непознатият онази нощ беше Картър. Никой друг мъж не ме беше карал да се чувствам така.
Сега го желаех още повече.

Назад към част 12                                                                   Напред към част 14

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 12

Глава 12

Останалата част от седмицата премина неусетно и рутинно. Почти не видях г-н. Хъдсън, което изобщо не ме разстрои. Работих върху новият проект изключително много с Тереза и често обядвахме заедно. До края на седмицата дори бих казала , че тя се превърна в моя приятелка. А това беше нещото, от което имах нужда след като спрях да получавам съобщения от Аманда. Една сутрин с Тереза отидохме в кафенето да закусим, а Аманда ни обслужи. Тя избягваше контакт с очите, но аз я наблюдавах и забеляза торбичките под уморените й очи. Мислех, че нещо се беше случило с Мелъри, но не можех да забравя предупреждението на Картър. Нямаше път назад. Трябваше да оставя старите си приятели в името на всички нас. Така беше по-добре и за тях, и за мен.
Те ми липсваха, Мелъри, Аманда и дори Бен, съвсем малко. Липсваха ми времената в които ние четиримата прекарвахме страхотни уикенди, така че когато Тереза ме покани у тях на пица, да пием вино и да гледаме филми, бях много развълнувана. Картър замина извън града за уикенда. Той не ми каза къде отива, а само, че ще се върне в неделя вечерта. Аз определено не исках да прекарам уикенда сама. Затова му се обадих, за да му кажа къде ще бъда. А той само поиска да уведомя хората му за плановете ми вечерта. Картър също допълни екипа ми за сигурност. Започнах да осъзнавам, че гардовете не работят 24 часа в денонощието. А се сменят на всеки осем часа. На въпреки това всички те ми изглеждаха еднакво. Дори нарекох Майк с имената на три различни момчета, или поне така мисля. Истинският имаше белег на лявата си ръка и сякаш очите му бяха по-тъмни отколкото на другите.
Когато спряхме пред къщата на Тереза, с мен беше самият Майк. Издишах, опитвайки се да се успокоя. Той ме погледна успокоително усмихна се и слезе от колата.
Аз изчаках вътре.
Това беше обичайната им процедура: колата спря малко по далеч и един от охранителите излизаше, за да провери сградата за някакви заплахи, и само след това излизахме. Другият охранител първо обикаляше около колата и оглеждаше за някой подозрителен наоколо, после заставаше пред вратата ми и чакаше третия охранител, който трябваше да огледа сградата отвътре. Едва тогава ми отваряха вратата за да изляза от колата. Влизах в сградата бързо и забравях за тях.
Те винаги бяха наоколо. Никога не знаех къде точно, но винаги бяха близо. Една вечер по време на вечеря Картър каза, че учи своите хора да са като призраци. Трябва да могат да се вписват във всяка обстановка, иначе нямаше да са в неговия отбор. Той самият никога не ги използваше. Когато той тръгна, с него имаше само един човек на име Джийн. Никога не го бях виждала, но често чувах гласа му, когато идваше за Картър.
Джийн оставаше загадка за мен, както и целият живот на Картър.
Когато Майк ми отвори вратата, леко му кимнах и отидох до входната врата. Портиерът на сградата погледна уплашено към охраната, но ми отвори вратата. Ръката му трепереше, а той се изчерви щом забеляза, че го забелязах. Исках да промълвя нещо за да го насърча, но не го направих. Наведох глава и го последвах до асансьора. Той натисна бутона за етажа, на който живееше Тереза, и ми пожела да прекарам добре вечерта. Каза, че й е съобщил, че ще идвам по интеркома.
Кимнах благосклонно на портиера, както и на Майк. Направих крачка назад и зачаках асансьорът да спре на правилния етаж.
Тереза подаде глава през отворената врата. Тя ми направи нетърпелив жест да вляза.
― Здравей! Пицата вече е на път, а виното се охлажда. Надявам се да ти хареса. Аз лично предпочитам сладкото. Но и това ще свърши работа.
Чувайки лекия й безгрижен смях, се отпуснах малко. Когато влязох в домът й веднага почувствах уюта. Тя живееше в голям апартамент с три спални.
― Искаш ли обиколка из моята крепост? – Усмихнах се тя.
― О, да разбира се.
― Това е кухнята.
Тя посочи с ръка стаята, в която се намирахме, имаше плот в центъра.
― А това е моята дневна.
Имаше ъглов диван от бяло кадифе и малък двуместен диван. На стената висеше голям телевизор с плосък екран. Тереза мина през дневната и отвори стъклените врати в другия край на стаята.
― Ето го и балконът ми. Не е нищо особено, но гледката ми харесва.
Балконът гледаше към двора, който беше заобиколен от всички страни със сгради. А в центъра имаше плувен басейн.
― А ето я и моята спалня, – тя направи две крачки напред, отвори друга стъклена врата и влязохме в голяма спалня. Бялото каре съвпадаше с белия диван от всекидневната. След като огледахме спалнята и другите две стаи – кабинета и малка фитнес залата – разбрах, че тя нямаше стая за гости. Последната спирка беше банята. Тя отвори вратата.
― Имам собствена баня в спалнята, така че ти можеш да използваш тази когато ми идваш на гости. Никога нямам посетители, така че можеш да я смяташ като своя собствена.
Беше ми много приятно да го чуя. Тя вече планираше следващата ни среща!
Интер комат иззвъня и тя отиде да отговори.
― Да?
― Пицата е тук.
― Добре, пуснете го. Чакам.
― Да, мис Уебър.
Тя се усмихна, поклати глава и се обърна към мен:
― Той винаги ме нарича мис Уебър. Живея в тази къща от тригодишна възраст. Джарвис спокойно би могъл да ме нарича по име, но не…
― Живяла си тук през целия си живот?
Тя кимна и извади портмонето си от чантата.
― Да, родителите ми са се преместили тук, когато баща ми е постъпил на работа като архитект. След като те починаха, не можах да си тръгна. Преместих се за малко в по-евтин и малък апартамент, но обичам тази сграда. Това е моят дом. Познавам съседите си през целия си живот. Няма много хора, които са си тръгнали оттук.
Погледнах я учудено. В по-евтин апартамент? Никога не бих могла да си позволя такова място, не и със заплатата на асистента на господин Хъдсън. Но разбрах смисълът на другите й думи:
― О, съжалявам за родителите ти.
Тереза вдигна рамене и отвори вратата.
― Всичко е наред. Те загинаха при автомобилна катастрофа. Казаха ми, че не са страдали. Всичко е приключило мигновено.
Долових тъжният копнежа в гласа й.
В това време асансьорът иззвъня и тя излезе, за да плати пицата. Когато доставчикът си тръгна, а тя се върна с голяма димяща кутия в ръка. Аз не знаех какво да й кажа. Знаех от първа ръка за скръбта и смъртта, но все още чувствах приятелката си като чужда. Бях израснала в едностаен апартамент с Ей-Джей. Мелъри и Бен имаха родители, но също живееха в бедност. Всички трябваше да си проправяме с труд път нагоре. Аз бях най-успешната сред приятелите ми, но все още не се чувствах комфортно в такъв апартамент и сред такива хора. А Картър, той беше различен. Дори не знаех дали такова място сега би му харесало и подхождало…
― А твоите родители?
― Ъъъ. – Какво можех да й кажа? – Родителите ми починаха, когато бях на девет години. Израснах с брат си.
― Съжалявам за родителите ти. Сигурно сте били много близки с брат ти?
Бях.
― Да аз бях доста близка с него. – Усмихнах се и побързах да сменя темата. – Пицата мирише божествено, направо умирам от глад
Тя се захили и извади чинии:
― Ти също ли харесваш пиците на Сами? Аз израснах с него. Мама ги поръчваше постоянно. Подозирах, че се е влюбила в доставчика, а баща ми нямаше против. Това беше единствената възможност да ям бърза храна. Мама предпочиташе да се храни здравословно. Но аз не съм такава. Аз си се глезя при всяка възможност. Предполагам че единственият начин да се откажа от пицата е да напълнея, въпреки че и тогава се съмнявам че ще успея да я оставя. – Усмихна се тя с широка усмивка.
Не можех да не се съглася. Тереза беше слаба като бастун, а когато обядвах с нея през цялата седмица, забелязах, че има голям апетит. Аз никога също не съм имала проблем с теглото си. Но имах проблем с апетита и Тереза започна да го забелязва. Днес възнамерявах да не изоставам от нея, но тя вече беше изяла едно парче, докато търсеше чаши за вино. Не няма шанс явно. Затова сложих парче в чинията си и взех протегнатата чаша вино.
Това си е напълно нормално – да се поглезиш след натоварената работна седмица и да се смееш с приятели на по чаша вино. Напълно нормално. Мога да бъда нормална. А Картър не беше нормален и не можеше да запълни живота ми.
― Какво ще гледаме?
Тя посочи диваните и скоро се сгушихме в сред възглавниците, с пицата и втората бутилка вино. Забелязвайки, че я съзерцавах, тя се изчерви и промълви:
― Ставам доста мързелива, щом седна на дивана. И не ми харесва да ставам, не съди.
― В никакъв случай.
Не успях да сдържа широката си усмивка. Наистина имах нужда от приятелка като Тереза.
След втория филм и втората бутилка вино тъкмо вече се бяхме отпуснали и блажено се изтягахме на дивана, когато някой почука на вратата. Скочих от дивана, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Тереза погледна към вратата. В погледа й нямаше нито страх, нито дори изненада. Тя въздъхна и стана от дивана, леко раздразнена от неудобството, което току що й бяха причинили.
― Ще ме извиниш ли за момент?
Къде?
Върнах се на дивана и легнах отново опитвайки се да се скрия, зад няколко възглавници. Когато Тереза отвори вратата, чух че прозвуча мъжки глас. Челюстта ми се разтвори от учудване. Тереза има гадже, а дори не ми е казала? Добре! От друга страна аз също не говорех за личния си живот. Тогава не можех да я обвинявам за това.
― Ноа, защо не ме предупреди?
Опитах се да престанах да надничам и неволно пропълзях на пода. О господи, та това беше шефът ни.
Той измърмори раздразнено и избухна:
― Предупредих те! Казах ти за семейната вечеря още миналата седмица.
― Да, – Тереза успя да се овладее. – Спомена, но не ме покани. Мислех, че ще е както обикновено. Ти мислиш само за себе си.
― Боже! Ти ще ме побъркваш.
Тя се изкикоти:
― Справяш се добре и сам. Аз не е нужно да правя нищо. – Гласът й омекна. ― Майка ти сигурно ми е ядосана.
― Не се притеснявай. Обвинява мен естествено, казва, че сигурно съм направил нещо аз, за да не дойдеш.
― Добре, влез тогава. Ще се обадя на майка ти и ще се разберем. Но не мога да отида никъде тази вечер. Не съм сам.
― Не си сама? – В гласа му се долови интерес и загриженост. – А с кого си?
― С приятелка, с кого друг да съм!
Сега той се изкикоти.
― Че ти нямаш приятелки.
― Бих затръшнал вратата пред лицето ти, ако не се налагаше да се обаждам на майка ти.
― Добре де, добре – отвърна той с кикот.
― Няма значение. Влез. И се опитай да не обидиш приятелката ми.
Тя се обърна и вдигна телефона, който беше до мен на масата. Тя се наведе и ми отправи извинителен поглед, докато продължаваше да говори с огромния мъж, който я следваше.
― Дръжте се професионално. Тя работи за теб.
И излезе от стаята, като държеше телефона до ухото си.
Аз седнах и се опитах да изглеждам естествено, за да не проличи колко напрегната съм всъщност. Това е Ноа Томлинсън. Никога не го бях срещала, но съм го виждала на снимки, от времената когато се е занимавал със смесени бойни изкуства и е печелил национални шампионати. Той беше облечен с дънки и пуловер, който впечатляващо очертаваше гърдите му. Той беше просто гигант. Хващайки погледа му, видях че той ме огледа от главата до петите с подозрителен поглед.
Очаквах, че собственикът на Ричмънд ще протегне ръка за поздрав, ще изглади косата си и ще започне учтив разговор като повечето хора от неговия калибър биха направили. Но той не го направи. Той се намръщи още повече и се облегнат на кухненския плот. Скръсти ръце на гърдите си, което подчерта още повече мощните му гърди и ме погледна строго.
― Коя си ти?
Той не знаеше коя съм. А аз си мислех, че би трябвало да знае.
― Ема Мартинс.
Веждите му се вдигнаха нагоре в почуда и сякаш всичко се промени за миг. На лицето му се прочете шок и може би почти паника. Той погледна към стаята, където беше Тереза, за да се увери, че тя все още говори по телефона, и прошепна:
― Какво правиш ти тук?
― Аз…? Ами с Тереза сме приятелки. Работим заедно. По вашият нов проект.
Той въздъхна шумно.
― Да, но не очаквах това. Знаех, че ще работите заедно, но… – погледна отново към Тереза – Тя не знае за вашата връзка с Картър, нали?
Връзката ми с Картър? Той знаеше? Каква връзка, всъщност?
― Ами не, никой не знае. А какво имате предвид, че не сте очаквал?
Той отново се намръщи.
― Това е моя грешка. Съжалявам, но трябва да си тръгнеш. И ще трябва да прекратиш приятелството си с Тереза. Тя мрази Картър.
Очите ми се разшириха. Тя познаваше Картър?
Той се поправи.
― Искам да кажа, мрази го задочно. Никога не се е срещала с него, не се притеснявай. Но тя знае, че той е мой приятел и има връзки с мафията. Тя не одобрява нашето приятелство и ако тя разбере за връзката ви, – той изсвири и поклати с глава – няма да е готино. Повярвай ми.
― А вие с Тереза от къде се познавате?
Той сви рамене.
― Семейно приятелство. Родителите ѝ бяха приятели с моите . Ние и помогнахме, когато те починаха.
― О.
Той отново присви очи.
― Тии… не се опитваш да се добереш до парите й, нали?
КАКВО?!
Но после се огледах и се сетих, че тя определено има пари. Видях го веднага, но не знаех колко е богата. А после си спомних с кого живея аз и отговорих:
― Наистина ли мислиш, че искам парите й?
― Ааа, да…
Той се отпусна и се усмихна и това го преобрази. Сега можех да разбера защо много от момичетата в работата си шепнеха за привлекателността му. Той не разполагаше с класическия модел външност, както у Картър, но усмивката му озаряваше лицето му отвътре и това го правеше още по-мъжествен.
― За миг забравих за връзките ти. Може би пък тя е тази, която иска парите ти.
Съдейки по леката иронична усмивка, която долових на лицето му, той се шегуваше. Малко се засегнах. Да, бях израснала с измамник, но аз самата не съм правила нищо такова. Ей Джей не би ме оставил, а след като го убиха, се постарах да бъда успешен човек без да печеля по незаконен начин.
― Слушай – челюстта му се напрегна, гласът му стана по-суров, – не се обиждай. Нищо лично нямам срещу теб, просто Тереза вече е била преследвана заради пари. Тя има толкова много приятели, защото е ужасно доверчива. Аз самият я съветвам да стои далеч от всички, но от време на време тя се опитва да се сприятелява. И това никога не завършва добре. Затова и си помислих това за теб, докато не разбрах коя си.
Това обясняваше липсата на приятели у Тереза. Но все още не можех да разсея подозренията му. Той се опита да ги скрие, но аз усещах, че те бяха там. Чудех се дали връзката ми с Картър само не ги е засилила. Интуицията ми казваше, че ме подозира, независимо от присъствието на Картър в живота ми.
― Готова съм! – Тереза се върна с доволна усмивка на лицето си. Тя обгърна с ръка раменете на Ноа и се прилепи в тялото му. – Майка ти и аз изяснихме всичко.
Той я погледна с лека насмешка.
― Не може да бъде.
Усмивката й се разтегна още повече.
― Да.
Той изстена.
― Не знам какво сте се договорили с майка ми, но аз си тръгвам. Имам среща тази вечер.
― Не, не, не… – засмя се тя и го плесна по гърдите. – А всъщност да. Имаш среща с мен и Ема. Бриана получи работа в Инфинити. И казах на майка ти, че ще отидем да я проверим как е тя.
― Бриана какво…? – Ноа избухна. – Ти какво й каза… шегуваш се?
― Да, да.
Тереза застана в нахална поза с ръце на хълбоците.
― И трябва да си доволен от мен, че казах на майка ти, че ще отидем и ще я проверим. И тогава тя няма да се сърди на теб, затова че не ме покани на семейната ви вечеря тази вечер.
― Семейна вечеря? Ама тя Бриана нямаше да е там – промълви той, през зъби. – Била получила работа в Инфинити, така ли? Какво, по дяволите… Каква глупост е това? Та там е опасно.
Тереза се намръщи.
― Изглежда, че тя смята, че това е най-страхотната работа на света. А пък ти постоянно ходиш там.
― Не…
― И постоянно ме водиш там.
― Еее… да – Ноа стискаше челюстта си, изразявайки недоволство. – Но как, по дяволите, е стигнала дотам?
― Какво имаш предвид? Сигурно е била поканена от собственика. Той нали се стреми да ти бъде приятел, Ноа. Както обикновено.
Гласът й се усили, а той сведе глава. На мен ми изглеждаше, че те двамата си имат много такива пререкания. Шефът ни ми хвърли предупредителен поглед. В него се четеше и извинение, докато Тереза продължаваше монолога си.
― Не разбирам как можеш да бъдеш приятел с човек като него. Той е само неприятности, Ноа. Той е просто един обикновен…
― Тереза – прекъсна я той и погледна в моята посока.
― О – изчерви се тя и се обърна към мен. – Съжалявам, Ема. Просто не харесвам един от приятелите на Ноа, но това не бива да те засяга. Много ме е срам. Забравих, че си тук – после се усмихна, а снежнобелите й зъби проблеснаха. – Искаш ли да отидем да танцуваме? Ноа познава собственика на Инфинити. Не съм във възторг от човека, но клубът е супер готин.
Аз не знаех как да реагирам, бях заекнала и не можех да кажа ни дума. – Инфинити… Картър…
― О, дори не се безпокой. Повярвай ми. Знам, че може да бъде опасно, но Ноа и аз винаги имаме ВИП обслужване там. Собствен частен вход и частен салон. Там е напълно безопасно за нас.
Все още не можех да отговоря нищо. Тя ме хвана за ръката.
― Обещавам, че ще ти хареса. И се съмнявам, че ще видим този човек изобщо. Той почти не е в клуба. Той е толкова важен и зает, че не може да намери време за приятелите си.
В гласа й имаше сарказъм.
Ноа извърна очи.
― Може ли да спреш да мрънкаш? Та ти дори не го познаваш лично.
Тя го погледна мрачно.
― Не е нужно да го познавам. Той е лош човек, Ноа. И аз не разбирам защо отказваш да го видиш. Той те използва заради Ричмънд. Самият ти ми каза, че той е искал да купи миналата година акции.
Той поклати глава и промълви.
― Не съм казал, че иска да купи акции. Казах ти, че съм му предлага да купи още акции.
Тя се изправи в цял ръст и сви рамене.
― Да си приятел с него, а той е просто лудост.
― Хайде, Тереза. Дори не го познаваш. Не знаеш нищо за приятелството ми с него. И – той отново погледна в моята посока – ти наистина ли искаш да обсъждаме това пред приятелката ти?
Имаше ефект. След миг тя се отпусна и отново стисна ръката ми.
― Съжалявам, Ема. Понякога мога да бъда толкова зла.
Опитах се да се усмихна окуражително в отговор.
― Всичко е наред. Всички имаме… тайни.
― Е, това не е тайна, а по-скоро спор, който не си струва да водим днес. Поканих те, защото мислех, че можем да се по забавляваме. Ще отидем ли в Инфинити? Там също ще ни е забавно.
Тя ме погледна с умоляващ поглед.
Добре де, какво толкова. Мисля, че ще бъде забавно.
Кимнах. Тереза плесна с ръце, Ноа се намръщи, а аз не знаех как ще се развие тази вечер. Когато слязохме долу и се качих в колата на Ноа видях, че моята кола е зад мен. Не знаех какво да правя с Майк и другите охранители, но когато Ноа тръгна по улицата, моята кола го последва. Явно те знаеха какво да правят. И се надявах, че Картър няма да се разсърди заради внезапната промяна на плановете.

* КАРТЪР *

― Сър.
Картър погледна към вратата и видя един от хората си. Той стана от бюрото си и остави бизнес партньорите си. Когато излязоха на коридора, мъжът изчака вратата да се затвори вратата и заговори:
― Приятелят ѝ се срещал с Бартел.
― Те ли го намериха?
― Не, господине. Той отиде сам.
Очите на Картър се изцъклиха.
― Сигурни ли си?
Той кимна.
― Да, господине. Ние стояхме на разстояние, и когато се върна в апартамента, той носеше куфарче.
― Какво имаше в него?
― Пари, сър.
Картър разочаровано затвори очи. Знаеше какво означава това.
― Сигурни ли сте?
― Той го отвори в колата. Ванс снимаше всичко. Там имаше много пари.
― Добре – въздъхна той. – Удвоете сигурността ѝ. И се уверете се, че те са незабележим.
Картър се върна на срещата, но му отне още няколко минути, за да се съсредоточите върху бизнеса. Мислите му бяха заети с Ема и с новината. А тя изобщо не му хареса. Всичко се беше случило твърде бързо. Скоро трябваше да й каже всичко, но не искаше. Все още не. Беше й твърде рано, за да се страхува толкова.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 11

Глава 11

Събудих се внезапно от кошмар. Ръцете му вече не ме прегръщаха. И бедрата му вече не бяха прилепени с моите, завъртях се инстинктивно за да го потърся, но с разочарование разбрах, че го няма. Часовникът показваше седем сутринта. Светлините бяха изключени и почти не виждах нищо, но успях да стана и да си намеря халата. Облякох го и тръгнах да търся Картър.
Минах надолу по етажите, като проверих във всяка стая. Накрая чух шум на първия етаж. Под вратата на една от стаите проникваше лъч светлина и оттам се чуваха силни удари. Плахо отворих вратата и видях Картър в средата на фитнес зала. Все още носеше черните панталони, но вече беше без тениска. Гърдите му блестяха от потта. А той самият обикаляше около боксов чувал с ръце, увити в бинтове. По превръзките на ръцете му имаше кръв. Стъписана погледнах да видя дали има и други рани, но не видях никъде другаде кръв. Само пот и мускули. Те се стягаха и отпускаха при всеки удар, като ясно с открояваха на контрастната светлина. Зачудих се дали изобщо има грам излишно тегло. Малко вероятно. Като ме забеляза, той спря.
Той хвана крушата и спря люлеенето й, докато тежко вдишваше и издишваше тежко. Аз влязох в залата с наведена глава, но опитвайки се с очи да не пропусна нито едно негово движение.
Накрая той ме погледна и попита:
― Не можа да заспиш ли?
Поклатих глава отрицателно.
Не знаех какво да направя. Исках да съм близо до него, но не можех да го призная. А и какво ще се промени това? Аз мълчах, но ръцете ми не искаха да се подчинят. Те жадуваха да го докоснат. Краката ми желаеха да прекосят стаята, за да бъда отново в обятията му. Спрях и направих крачка назад, сякаш за да устоя на желанието да се приближа до него.
Привличането ми към него беше толкова силно. Прекалено силно дори. И това ме плашеше до смърт, просто беше по силно от мен самата и не знаех как да го контролирам.
― Ема.
Погледнах нагоре сякаш очаквайки присъда и преглътнах. Той ме гледаше с потъмнял поглед. Очите му бяха пълни със страст, но и с мрак едновременно. Опасност. Точно това и беше причината явно, която ме държеше на разстояние. Той беше твърде опасен.
― Не си провери телефона изобщо, нали?
Намръщих се в недоумение. Телефонът? Но после си спомних. И поклатих глава отрицателно. Не, не съм го проверявала. Той беше прав. Не проверих телефона защото исках да се махна от него. За да се скрия от новия си живот. Да забравя всичко, само за една нощ.
― Говори с мен – каза той тихо.
Направо ахнах от изненада, чувайки меката молба в гласа му. Той ме умоляваше. О, Боже. Не можах да се сдържа. Краката ми прекосиха стаята и спрях точно пред него. Но не посмях да го докоснах. Погледът ми беше прикован от гърдите му, които се издигаха и спускаха в равномерен ритъм. И о ужас, очите ми се разшириха от изненада, когато видях собствената си ръка върху гърдите му. Защо по дяволите не мога да се контролирам, когато съм около този мъж?
― За какво мислиш? – Гласът му стана дрезгав. Усетих как сърцето му се ускори под моята ръка.
Просто чух дълбоката въздишка която се отдели от собствените ми гърди и в този миг се предадох. Затворих очи и се приближих към него. Той ме хвана нежно през кръста, а главата ми се облегна на гърдите му. Странно но почувствах всичко това за нормално, да бъда в обятията му.
― Ема, трябва да поговорим.
Едва кимнах. А в гърлото ми се появи буца. Прегърнах го и свих ръце в юмруци. Прехапах устна опитвайки се да не скоча в ръцете му, само вдигнах глава и се усмихнах.
― Исках да забравя всичко за една нощ.
Той наклони глава. А погледът му стана още по-тъмен. Взирах се право в очите му и не можех да се откъсна от тяхната хватка. Думите потекоха свободно:
― Не съм се крила от теб. А исках да се скрия от всички. Съжалявам, че аз бях причината да ти се обадят и да трябва да се върнеш от Гърция заради мен.
Сърцето ми замръзна за миг. Господи. Той се е върнал заради мен. И колебливо продължих:
― Сега нещата са различни, Картър. Нищо не е както преди. Вчера дори работата ми… дори тя… сега всичко е – по-добре – напълно различно. Всичко е различно. Аз самата съм различна. Промених се и не знам какво да правя сега.
След цялата тази безсмислица изречена от мен аз просто затворих очи, опитвайки се да събера мислите си.
― Хей – ръката му се плъзна по ръката ми нагоре и той погали бузата ми. – Когато ми се обадиха и ми казаха, че си изчезнала, нещо се промени и в мен също. Бих направил всичко за теб, Ема. Аз мислех, че Дънван е разбрал за теб и те е хванал. В онзи момент бях готов да се върна и да започна война. Когато разбрах, че си пила с колежки и вече си в къщи. Върнах се вкъщи веднага. Имах нужда да те видя. За да се уверя, че си добре. Когато се прибрах, ти беше в леглото. Спеше. Изглеждаше толкова… невинна. Исках да убия Джереми Дънван за това, което ти направи за това, което ти е причинил.
Аз поклатих глава:
― Той нарани Малъри…
― И теб също – каза Картър развълнувано. – Той промени живота ти. И само заради това няма да се спра, докато всички негови хора не бъдат в гроба.
Махнах ръцете си от него. За какво говореше той? Отново поклатих глава:
― Но ти не можеш да…
― Мога – изръмжа той. Ръцете му се увиха плътно около гърба ми. – Когато дойде при мен, исках да унищожа Джереми Дънван, но не успях. Ти вече го беше убила. А баща му няма да спре, Ема. Той все още се опитват да разберат какво се е случило със сина му и те знаят за Мелъри.
Очите ми се разшириха и се наведох напред. Дъхът ми секна. Обзе ме паника. А ръцете му продължаваха да ме стискат здраво и да не ме пускат.
― Те знаят, че е бил с момиче, въпрос на време да я открият.
Не можех да дишам. Паниката не изчезваше. Не ми достигаше въздух.
― Не мога да я защитя…
Главата ми се замота и накрая окончателно се подадох на паниката. Изкрещях:
― Ти ми обеща. Ти каза, че ще… – Той ме разтърси и ме погледна:
― Казах това, което трябваше да кажа, за да те доведа тук. Защото никога нямаше да я изоставиш, ако бях казал истината.
― Не! – Изтръгнах се от хватката му. Обърнах се и тръгнах към вратата.
― Не – изръмжа той, хвана ръката ми и ме дръпна назад.
Опитах се да се боря, но той ме вдигна във въздуха. И ме отнесе в далечният, тъмен ъгъл на залата, и ме притисна до стената. Бях хваната като в капана. Нямаше къде да мърдам. Държеше ме така, както ме беше държал на леглото през първата нощ, с крака и ръце. Бях напълно без помощна. Гърдите му отново се притиснаха към моите. Той наведе глава към врата ми и допря устните си до кожата ми.
Потръпнах от чувствата в мен, за миг пак да се подам. Но Мелъри… опитах се да се освободя отново. Беше безполезно.
Той прошепна, като се беше втренчил във врата ми:
― Не можеш да отидеш при нея. Не можеш, Ема. – Проплаках. Краката ми започнаха да се отпускат. ― Този мъж не беше гаджето ти. – Поклатих глава в недоумение. И отново проплаках. ― Разбрах кой е той и къде работи. Работи със съквартирантката ти. Той я обича, нали?
Отново кимнах утвърдително. Въздъхнах и наведох главата ми да е опряна в стената. Той беше всичко, от което се нуждаех отново.
Картър отново прошепна, като продължаваше втренчено да гледа врата ми:
― Този човек би направил всичко за нея. Как мислиш, какво ще направи той ако хората на Франко я хванат? – Изпаднах в потрес. Защото знаех отговора на този въпрос. Но той продължи: ― Той ще те предаде на секундата. И ти знаеш това. И дори няма да те предупреди, Ема. Веднага след като я хванат, той няма дори да се поколебае и ще отиде при Франко. Това е всичко. Хора на Франко знаят, че Джереми е бил с някого и сега я търсят. Когато я разпитат, а те ще го направят непременно, името ти ще излезе наяве. Дори тя да не те издаде, той ще го направи, Ема.
Той продължаваше да ме държи в смъртоносна хватка:
― Ще го направи заради безопасността на жената, която обича. И аз бих направил същото за теб. – Сърцето ми спря. Той току що… Отворих очи, погледнах го. И видях страст. ― Ема, аз те защитавам още от детството ни. И аз няма да спра да го правя, и сега. Всичко е заради Ей-Джей.
Нещо сякаш се скъса в мен. Това всичко е само заради брат ми! Сякаш стисна с ръката сърцето ми. И не можех да спра болката.
Той продължи да ме държи и отново заговори:
― Моите хора трябва да знаят къде си всяка една минута. Те ще дойдат за теб, Ема. Това е само въпрос на време. Но когато го направят… когато това се случи, те ще разберат кой те защитава и това трябва да ги спре. Щом разберат, че съм на твоя страна, ще се появи друг въпрос. Франко Дънван ще се обърне към семейството си и те ще решат дали ще успее да отмъсти за сина си или не. Ако се съгласят, тогава ще започнат война срещу мен.
Примигнах няколко пъти за да разсея сълзите си. Не знаех какво да мисля. Той беше прав, нещата бяха извън моя контрол и сили. Поклатих глава безпомощно. Имах нужда да обмисля нещата. Трябва да се отърся от емоциите. И да се съсредоточа.
Изхлипах:
― А какво ще каже твоето семейството?
― Какво имаш предвид?
С неистови усилия успях да го отблъсна с няколко сантиметра назад. Но той ме привличаше толкова, че тялото ми веднага поиска да се вкопчи отново в него.
― Когато Франко разбере, че ме защитаваш, въпросът няма да е само… между вас двамата. Така ли?
Той кимна.
― И той ще трябва да отиде при семейството си, за да поиска разрешение да тръгне след мен?
Прониза ме пареща болка, когато разбрах какво ще направят ако това се случи. Но веднага отблъснах тези мисли.
― Така че той се нуждае от съгласието на семейството си, а ти? Искам да кажа, че семейството ти също трябва да одобри и моята защита, нали?
Погледът му омекна и той докосна врата ми отново, и нежно го погали с пръст, и тихо прошепна:
― Вече е одобрено.
― Какво имаш предвид?
Той ме погали по челото.
― Защитавам те, откакто се присъединих към семейството на Маурицио. Ти си основната причина да се присъединя към тях.
―Какво? Какво общо има това с мен? – Погледът ми молеше да се до изкаже до край, но аз не можех да го кажа.
Той се усмихна и ме целуна леко в ъгълчето на устата. Но не се отдалечи, както преди, а остана. Усещах влажният му език, и чувствата ми отново избухнаха.
― След като хората им убиха Ей-Джей, те потърсиха и теб. Искаха да унищожат цялото му семейство. Аз ги избих, а после се присъединих към Маурицио. Безопасността ти беше условие за моето присъединяване към семейството им. Винаги ще бъдеш в безопасност. Това е моят първи приоритет, дори над този на семейството. И те го знаят. Всичко, което правя за теб, ще бъде одобрено от семейството.
Но… не можех да разбера. Това, което каза, беше немислимо. Нямаше никакъв смисъл. Той ме е защитавал през всички тези години?
Но…
Той ме целуна по бузата и въздъхна. А пръстите му ласкаво погалиха ръката ми.
―Опитах се да те предпазя. Исках да живееш свободно. Да живееш живота си. Но сега, когато дойде при мен, вече не мога да позволя да имаш тази свобода. Трябва да бъдеш с мен. Трябва моите хора да знаят къде се намираш по всяко време. Не мога… да рискувам. Не е изключено Франко да се противопостави на желанието на семейството в случай, че те откажат. А той е луд и може би ще го направи. А когато го направи и… след като победи моите хора… – Той потръпна и ме придърпа силно към себе си. – Трябва да си в безопасност. Трябва да мога да се свържа с теб по всяко време.
Кимнах и едновременно с това се разтреперих.
― Какво не е наред?
Не можех да обясня. Сама не знаех. В мен се разразяваше буря. И колкото повече обясняваше той, толкова по-зле ми ставаше на мен. Започнах да се обърквам. Не можех да осмисля всичко това, затова започнах да се хващам към думите, които ми се сториха логични. Трябваше да остана с него. Франко Дънван може все още да ме преследва. Имам нужда от Картър. Трябва да бъда с него и това е най-важното.
― Ема.
Усетих как паниката отшумява… Можех да дишам отново. И да мисля. Но сърцето ми все още биеше бясно. Тогава той постави ръка между гърдите ми, а сърцето ми още повече ускори ритъма си.
― Няма да се крия повече. Разбрах.
― Сигурна ли си?
― Да.
Той въздъхна с облекчение и прилепи челото си към моето.
Не можех да го напусна, дори и да исках. Разумът ми ме беше напуснал. Вече не можех дори да си помисля да го оставя.
И аз попитах:
― Какво ще стане с Мелъри?
Той се намръщи:
― Какво за Мелъри?
― Какво знаят за нея?
Той отново се напрегна.
― Имам свой човек там. Той каза, че все още не знаят много, но знаят, че Джереми е имал приятелка, и сега я търсят.
― Ами ако е имал и други приятелки?
― Те знаят, че е имало момиче, с което той се е виждал редовно.
Трепнах обнадеждена.
― А знаят ли името ѝ?
― Все още не, мисля.
Всичко в мен се сви отново, и тогава разбрах. А сърцето ме преряза
― Но те ще узнаят, нали?
Той кимна:
― Много съжалявам, Ема.
― Колко време ще им отнеме?
Той се усмихна тъжно:
― Не знам. Но се съмнявам, че ще търсят Малъри дълго време.
В гърлото ми заседна буца.
― Дали ще я наранят?
Той не отговори. Но аз знаех отговора на този въпрос. Той отново ме вдигна на ръце, но този път прегръдката му беше приятна и нежна. Картър отдръпна кичурът коса от челото ми:
― Ще я запазят жива може би, ако тя те издаде.
Онемях. Болката беше твърде силна. Невероятно, но сега вече се надявах, че моята съквартирантка и най-добра приятелка ще ме предаде. За да бъде в безопасност. Джереми нямаше да може я нарани повече. Кимнах. Нямах нищо против, стига това да я запазеше в безопасност.
― Картър.
Той ме прегърна по-силно.
― Да?
― Можеш ли да спиш до мен?
― Разбира се.
Той ме понесе но не в моята, а в неговата стая. Беше започнало да се разсъмва и беше достатъчно светло. Моите очи бяха затворени, когато той ме покри с одеялото и легна до мен. Усетих как ме прегърна.
― В колко часа трябва да ставаш?
― В осем часа.
Но това нямаше значение. Не можех да заспя, а и той не можеше.
Един час по-късно, когато алармата се включи, станах от леглото и се приготвих за работа. Картър ми подаде кафе и след това се отправихме към колата. Той дойде с мен до работа и стискаше през цялото време ръката ми. Когато пристигнахме, Майк или неговият двойник, ми отвори вратата, но аз не излязох. И поседях в колата още една минутка. Никой не каза нито дума. Чакаше ме отворената врата и аз влязох с неохота.
Преди да изляза, Картър пак целуна ъгълчето на устата ми. И избърса падащата ми сълза. А когато излязох, осъзнах, че целият ми живот се е променил и за първи път приех този факт.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 10

Глава 10

След третата кана бира към на се присъединиха момичетата с които ходех да пия обикновено. Всички искаха да се запознаят с Тереза, защото тя винаги изглеждаше недостъпна за приятелство. А когато разбраха по какъв проект работя сега, получих някои доста завистливи и гневни погледи. Лора изглеждаше единствената, която се радваше искрено за мен, беше най-приятният човек в тази компания. Отдавна не бях поглеждала телефона си и не знаех колко е часът, кога настъпи внезапна тишина на масата.
Погледнах нагоре.
― Какво има?
Всички ме гледаха. Или по-скоро надничаха зад гърба ми. И тогава ми просветна. Вътрешностите ми се стегнаха и си поех дълбоко дъх преди да се обърна, но после се отпуснах, и издишах с облекчение. Беше само Майк или Томас. Не можеше да се каже точно, защото не ги различавах. Приличаха на близнаци.
― Мис Мартинс – каза той.
Висок като гигант. Засмях се при тази мисъл. Може би да беше любезен гигант, но Картър го беше наел за гард, така че е малко вероятно. Той заговори отново с монотонният си басов глас:
― Колата ви чака отвън.
― Вашият автомобил? – Едно от момичетата се захили. – Нещата явно вървят добре за теб, Емс? Готин нов проект в работата и нова кола.
Друго момиче се засмя:
― Той е като лакей за пътуване.
― Шофьор ти ли е той? – Подхвърли друга.
― Прилича на някакъв стриптийзьор. – Прошепна някой тихо.
Първото момиче отново се захили и удари с ръка по масата.
― Той ще си свали панталоните всеки момент… Всеки момент… Изчакайте…
Но Майк дори не мигна. Той не реагираше. Той просто ме чакаше. Аз въздъхнах обезсърчена.
― Забавлението свърши… трябва да вървя, момичета.
― Хайде стига! Ема, не отивай. Забавлението тепърва започва.
Поклатих глава много сериозно.
― Утре трябва да работя – Тереза също кимна, а аз посочих към нея.
― Да утре трябва да работим. Няма как да прекалим тази нощ.
― Да, ние никога не прекаляваме през седмицата! Колежки не се обиждайте. – Усмихнах се аз. – Ще се видим утре?
― Чакай – Тереза грабна чантата си и подхвърли банкнота на масата. – Мислиш ли, че можеш да ме закараш до вкъщи? Няма да шофирам в това състояние.
― Разбира се, че не. – Започнах да тършувам из чантата си, за да платя сметката, но в този момент Майк прошепна в ухото ми:
― Вече се погрижихме за това, госпожице Мартинс.
Упс. Той е плати сметката ми? Естествено, защо ли да се учудвам. Но мигновено се разсеях, когато хванах да хвърля бърз поглед към Тереза, която чакаше наблизо. Имаше неловка пауза, а аз го погледнах въпросително чудейки се как да го попитам: Можем ли да… да я закараме? Позволено ли е това? Не бях много запозната с правилата на Картър. Картър, ако изобщо имаше такива. Намръщих се. Откъде беше дошъл Майк? Дали са чакали отвън през целия ден и вечер? Но откъде знаеха, че съм в Джус с колежките си? Повдигнах рамене . Какво, по дяволите? Замаян от опиянението, дръпнах Тереза за лакътя и каза:
― Хайде.
Тя му се усмихна весело и тръгнахме. Майк ни последва нетърпеливо. Излязохме навън, а колата наистина чакаше отпред. Когато Тереза посегна да отвори задната врата, аз замръзнах. И в същото време осъзнах грешката си. Картър можеше да ме чака в колата и той изобщо нямаше да се зарадва да види приятелката ми. Но когато тя отвори и влезна, без да коментира или поздравява. Аз се успокоих малко. Тогава улових пак спокойният поглед на Майк и осъзнах, че той не би й позволил да дойде с нас, ако Картър е бил в колата.
Изчервих се. Понякога преигравам прекалено.
Наведох се напред за да вляза и седнах до Тереза, а Майк се настани на седалката до мен. Трябваше да се преместим малко , а Тереза се за хихика прикривайки ехидната си усмивка с ръка на устата.
― Ама ти наистина имаш бодигард. Него ще го закараме ли до вкъщи? – Тя ми потупа крака няколко пъти и се наведе напред в пристъп на смях. – А кой управлява автомобила всъщност? И шофьор ли имаш, Ема? – Добави тя и се закикоти още повече.
Аз изпаднах в паника, и затаих дъх. Не исках да й разказвам нищо. И не ми се искаше да промени отношението си към мен. Кой друг колега има шофьор и бодигард? По дяволите!
Но Майк сякаш усетил паниката ми, отговори вместо мен:
― Моят асистент е отпред. Това е нова услуга на Джус.
― Така ли? – Намръщи се тя. – Никога не бях чувала за тази услуга. Ако знаех, бих се възползвала. И то не веднъж.
― Тя е само за тази нощ, госпожо.
― Госпожо! – Захили се тя и отново ме побутна с лакът. – Ема, последната кана май ни дойде множко, но пък беше забавно. Нали? Мисля, че ние двете ще се справим чудесно с новият проект. Ноа ще се гордее с нас. Радвам се, че избра теб – тя се наведе по-близо и прошепна силно. – Нямам много приятелки на работа. Беше ми много хубаво с момичетата, много се забавлявах тази вечер. Ще трябва да го направим отново.
Потупах я по ръката дружелюбно. А тя се обърна към прозореца и попита Майк:
― Нужен ли ви е нейният адрес?
Без да ме поглежда, той отговори:
― Вече го знаем, благодаря ви че попитахте госпожо.
Зашеметена, се облегнах назад на седалката си. Бях унижена от собствения ми охранител. Така ли беше? Или ми се стори заради бирата?
Тереза живееше в нова къща. Когато тя излезе, колата изчака за да може портиерът да я посрещне. А аз потънах ниско на седалката, а смесените чувства отново превзеха умът ми. – Връщам се в къща, която не беше мой дом. Сякаш всичко се беше върнало към предишния си вид. – Вече не си принцесата от приказките с новите приятели и новата работа – докато пътувахме през града, постепенно се връщах към реалността. – Ти уби един човек и сега се криеш от семейството му. Въздъхнах тежко и затворих очи. Скоро щяхме да се приберем вкъщи, при Картър и надали ми предстои добра нощ.
Когато колата влезе в подземния паркинг, не изчаках Майк да ми отвори вратата. Когато колата спря, отворих вратата и изскочих бързо навън. И успях да натисна бутона за асансьора, преди Майк дори да слезе от колата. Двамата охранители се втурнаха след мен, но аз вече стоях в асансьора и гледах как вратите се затварят. По някакъв начин това ме накара да се почувствам по-добре. Бях успяла да се изплъзна само за секунда и то в къщата на Картър, а това вече си беше една малка победа.
Но еуфорията беше само за секунди, и изведнъж всичко в мен се сви. В първият момент не разбрах защо. Но когато асансьорът се отвори на етажът и излязох в коридора с треперещи крака, и ръце. Дланите ми също се изпотиха, а пулсът ми се беше ускорил. Разбрах причината. Картър! Ако Майк беше недоволен от мен, тогава Картър щеше да е просто бесен. Какво обаче направих погрешно? Това си е моят живот. И мога да го живея както си искам.
Опитах се да се убедя, че Картър няма причина да ми се ядосва. Той не контролира живота ми. Но това беше лъжа! Когато отворих вратата. Сърцето ми започна да бие още по-бързо и ми се гадеше. Но щом влязох вътре, спрях учудена. На етажът беше тъмно. Светлините не бяха включени и когато стигнах до стълбите, не можах да видя никаква светлина, и в останалата част от сградата.
Бях сама. Картър го нямаше.
Не можех да осмисля собствените си чувства, свързани с отсъствието му и отказах да повярвам на собственото си разочарование. Затова взех решение да не мисля за това повече. Взех душ и си легнах. Беше около полунощ, а утре ми предстоеше много работа.
По-късно, много по-късно, някой рязко дръпна одеялото от мен и аз подскочи. Погледнах часовника. Беше пет часа сутринта. Картър стоеше над леглото ми. Той ме гледаше с ледено-сините си очи. Беше облечен изцяло в черно и с качулка на главата. Качулката скриваше русата му коса и не забелязах нищо друго. Погледът му сякаш ме бе хванал в капан и не можех да се освободя. Той се беше превърнал отново в стария непознат и изглеждаше яростен.
Облегнах се на таблата, без да кажа нито дума. Не се осмелих. Нито пък дръпнах одеялото за да се прикрия. Бях си легнала с тясна бяла тениска и бикини. Знаех какво иска Картър. Останах на мястото си, опитвайки да дишам равномерно. Чувствах се като хваната в капана. Над мен сякаш стоеше диво животно. И тогава той се приближи. Панталоните му докосваха леглото. Беше толкова близо.
Той се наведе над леглото, като постави ръце от двете страни на главата ми. А аз се вкопчих за таблата на леглото, но той запази дистанция. Коленете му не докосваха леглото. Дъхът му гъделичкаше кожата ми. Той изръмжа тихо:
― Бях на път за Гърция, когато ми се обадиха. Тази вечер, че си изчезнала.
Вдишах отново и издишах конвулсивно.
― Не… изчезнала… – дъхът му дразнеше устните ми. Той се взираше, без да примигва, едва сдържайки гнева си. – Работих до късно. Писах ти за това.
Юмруците му стиснаха по-силно таблата, а коляното му докосна леглото. Матрака потъна под тежестта му, но той се задържа над мен.
Сякаш сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми, а аз погледнах настрани опитвайки се да избягам от леденият поглед. Емоциите ме разкъсваха. Почувствах пак пулсиране между краката си. Стиснах ги с надеждата, че ще изчезне. Какво не е наред с мен?
― Изпрати ми жалко съобщение и повече не погледна телефона си. – Затворих очи. Той беше прав. ― Опитваш се да се скриеш от мен!
Отново беше прав.
Сега дъхът му се усещаше отстрани. Той се раздвижи и аз се зачудих: Къде ли гледаше сега? Приближаваше ли се? Матрака отново увисна и аз предположи, че и двете колена вече са на леглото. Бях все още в капана на ръцете му, а той беше толкова близо. Пулсирането между краката ми се засилваше. Исках го. Исках да е до мен, върху мен. Не можах да се сдържа и издадох нисък стон. И веднага прехапах устните си, опитвайки се да потисне следващият.
Ръката му се пусна от таблата и хвана моята брадичка.
― Ема.
О, Боже. Тонът му се смекчи. Той нежно погали кожата ми. Моите крака се раздалечиха, съвсем малко. Сякаш инстинктивно се отворих за него.
― Ема, погледни ме. – Поклатих глава. Не трябва. Той ще разбере. ― Ема. – Устните му докоснаха ръба на устата ми и аз пак изстенах. Не можех да се сдържа и се притиснах към него. Устните ми срещнаха неговите, но той се отдръпна, запазвайки само първоначалното леко докосване. Той не се подаде.
Исках го само за себе си, целият, а не тези леки докосвания.
Той се приближи още повече и свали другата си ръка от таблата.
Плъзна я до кръста ми и ме повдигна. Отворих очите си и го прегърнах. Той ме вдигна от леглото и ме отнесе до скрина. Настани ме на него, премести ме до ръба и застана между краката ми. След това постави едната си ръка на скрина, а другата леко постави на гърба ми. Той ме придърпа до себе си, гърдите ми се притиснаха към него, устните ми неволно се разтвориха. Пулсирането в слабините ми стана непоносимо. Бях мокра и готова да го приема вътре в мен.
― Защо не каза на моите хора, че излизаш от работа?
Едва го чувах – страстта ме беше лишила от здрав разум. Само усещах как сърцето му бие бавно и спокойно, а моето блъскаше като лудо. Усещах топлината в слабините му. Беше леко възбуден, притисна ме, а аз си разтворих краката по-широко. Той вдиша рязко. И отпусна глава на рамото ми. Сухите му устни целунаха голата ми кожа. Косата ми беше отпусната назад и той после целуна врата ми.
Потръпнах от удоволствие.
― Ема – прошепна той. – Защо не каза на моите хора, че си тръгваш? Претърсили са цялата сграда, преди да се свържат с мен.
Гласът му стана по-взискателен, а аз се мъчех да разбера за какво говори той. Когато разбрах смисъла на думите му, се намръщих. Не ми се говореше. Съвсем не. Гласът ми беше дрезгав.
― Забравих. – Исках го все повече и повече. Какво правеше той с мен? ― Забравих. Тереза предложи да отидем в Джус. А аз видях… – Кого видях? – Разсеях се за миг. – Видях Аманда и аз се разстроих.
― Защо си се разстроила? – Той дръпна косата ми настрани и допря устни до гърба ми. Обгърна с ръка бедрото ми и ме придърпа още по-близо до себе си. Възможно най-близо.
Аз разтворих краката си още по-широко.
Гърдите му се притиснаха към моите, а ръката му се придвижи плавно към талията ми. И спря от вътрешната страна на бедрата ми.
Цялата горях, от похот и страст.
Тогава той повтори пак:
― Защо се разстрои?
Прегърнах врата му по-силно. Притиснах се към гърдите му и казах с приглушен глас:
― Защото ги напуснах.
Напуснах ги заради теб.
Прехапах устните си, за да не го кажа на глас. Той знаеше колко много го исках. Започнах да се чудя дали не съм го искала през цялото време?
― О, Ема. – Той сложи ръка на тила ми и повдигна главата ми. Разглеждайки устните ми с потъмнели от страст очи, той промърмори:
― Те са в безопасност. А ти не си. Трябва да си тук с мен, където мога да те защитя. Ти натисна спусъка. Ти си тази, която те искат.
„Джереми.“
Собственият ми глас ме преследваше. Изстрелът прозвуча отново и отново усетих отката на пистолета.
„Шшш. Ще ни чуят.“
Заплаках, а Картър ме вдигна от скрина. Обвих ръцете и краката си около него, и отпуснах глава на рамото му. Заплаках, докато той ме спускаше към леглото, без да ме изпуска от себе си. Не можех да се успокоя. И заспах в прегръдките му.

* КАРТЪР *

Картър седна на ръба на леглото. Той я гледаше. Тази нощ тя беше плакала в прегръдките му и той беше готов да убие всеки, който я е наранил. Но той не можеше. Тя вече беше убила Джереми, а Франко имаше рак. Опитваше се да контролира гнева си, той отвори чекмеджето на нощното си шкафче и се вгледа в пистолета си. Верният му приятел, той го беше използвах толкова много пъти, когато някой трябваше да изчезне. Картър не го беше докосвал от много дълго време. И може би не би трябвало да го прави, макар че изкушението да вземе нещата в свои ръце беше голямо. Ръцете му трепереха от нетърпение. Би било толкова лесно. Можеше да го направи, без никой да разбере. Щеше да отиде при Франко и да проникне в къщата му. Но не. Смъртта на Франко е политически ход. Това трябваше да бъде одобрено от семейството. И дори когато той умре, а той ще умре, семейство Бартел ще изпрати някой друг. Всички те бяха еднакви. Те ще направят това, което Франко направи с Кристино. Когато поемат поста и правят повече отколкото е нужно, само за да докажат властта си.
Това не може да се допусне. Когато Франко умре, всичко трябва да свърши заедно с него. Никой няма да я нарани.
Картър внимателно затвори шкафчето и се отправи към фитнеса. Ръцете му трябваше да пребият някого, поне да е боксовата круша. По пътя той обмисляше как да организира смъртта на Франко, за да бъде тя свободна и в безопасност.

Назад към част 9                                                                    Напред към част 11

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 9

Глава 9

Тереза не се шегуваше. Затова писах на Картър, че ще закъснея на работното място. Когато не получих отговор, прибрах телефона и повече не помислих за него. След като прочетох повече то информацията и получих представа за това, което Ноа Томлинсън искаше за новия си проект, аз бях развълнувана. Той искаше напитката му да бъде достойна конкуренция на местния пазар. Ако този бърбън стане хит, следващата стъпка ще е създаването на други подобни продукти и аз ще бъда в екипа. Всъщност ние с Тереза вършихме основната част от работата. Нейният шеф и г-н Хъдсън ни наглеждаше, но водещите в проекта бяхме ние. Очакваше ни сериозна работа.
Когато наближи седем вечерта, Тереза чу къркоренията идващи от стомаха ми, и се усмихна. Тя вдигна очилата си на челото и се облегна назад на облегалката на стола си.
― Какво мислиш?
― В смисъл? – Седях на пода, около мен бяха натрупани три купчини с документи. Бях така повече от час и се съмнявах, че ще мога да се изправя. Краката ми бяха започнали да изтръпват още преди четиридесет минути.
― Може би за днес стига? Това е първият ти ден след ваканцията, все пак. Сигурно ти се иска да убиеш някого, а? – Усмихна се тя широко.
Шегата й ми спря дъха. Да убиеш… не можахте ли да намери друга дума? Засмях се и се опитах да се отпусна и да не мисля. Раменете ми бяха като камъни.
― Да. Мисля, че това е достатъчно за днес.
― Не знам за теб, но аз бих спряла в Джус, да хапна нещо. Какво ще кажеш за парче пица и бира?
Започнах да се изправям от пода и когато най-накрая успях, се усмихнах.
― Оо… да, разбира се. С удоволствие.
Понякога други асистенти също ме канеха на питие. Не бяхме сравнително малко, и не се случваше често. Но Тереза беше друг вид птица. Тя беше асистент на директора по продажбите. И сега знаех вече, че познава лично Ноа Томлинсън. Поканата й дойде изненадващо за мен, но не можех да откажа. Всъщност Тереза Уебър предизвикваше голямо любопитство у всички. Тя работеше за цялото висшето ръководство и то сама. Всички разчитаха на нея когато трябва да се свърши добре работата. Но никой нямаше представа, нито я беше виждал да излизала и да пие след работа, нито да яде пица.
Тереза се усмихна приятелски и изключи компютъра.
― Добре. Ще се срещнем там след петнайсет минути? Или да ме изчакаш и да отидем заедно?
― Да се срещнем във фоайето след десет минути?
― Страхотно. Ще се видим тогава.
Отидох в офиса си, изключих всичко, взех телефона и го хвърлих в чантата си. Преди да срещна Тереза, исках да отида до тоалетната. Реших да посетя тази на първия етаж. Винаги е било по-чисто защото се използваше от клиенти и я под държах безупречна, а и беше много красива: скъпи плочки по пода, отделни мивки по стените. Всяка кабина имаше индивидуално покритие в духа на италианското изкуство. Самият Ричмънд беше произведение на изкуството. Ако Картър имаше нещо общо с това място, можеше само да се гордее.
― Ехо, здравей!
Вдигнах рязко глава и свалих ръцете си от мивката. Аманда стоеше зад мен. Бледа като смъртта, държейки се за стената, за да не падне. Обърнах се и се опитах да я задържа, за да запази равновесие.
Аманда се отдръпна от ръката ми. Усмивката ми избледня, ръката ми увисна във въздуха. Не бях свикнал на подобни реакции от страна на приятелите си.
― Съжалявам – каза тя виновно. – Днешният ден беше… тежък ден.
Наведох глава. Почувствах се засрамена, когато си спомних какво бях оставила зад себе си. Изпълни ме изгарящо чувство за вина.
― Много съжалявам, Аманда. Наистина. Аз…
Тя махна с ръка:
― Не се притеснявай.
За колебах се за миг:
― Работиш ли в кафето тази вечер?
Тя кимна:
― Поех вечерната смяна. Почистват нашата тоалетна. Вие сте в непосредствена близост, затова реших да вляза тук.
― Да – почувствах се виновна. – Наистина съжалявам че си тръгнах, Аманда.
― Ема, дори не се притеснявай за това. Сериозно – каза тя твърдо. – Ние… знаем, че си направила нещо, за да помогнеш на Малъри и на всички нас, все пак всички ние сме част от историята. Няма нужда да се извиняваш.
Въздъхнах натъжена. Загърбих предишният си живот и започнах друг, по бляскав. Дори работата ми изглеждаше по-добра благодарение на Картър.
― Как е Мелъри?
― Хм… – Аманда се измъкна от мястото си и влезе в кабината.
Изчаках я да свърши и да излезе, за да си измие ръцете. Тя пусна водата, насапуниса дланите си, след това изтръска водата и накрая ме погледна:
― Снощи Бен я заведе в болницата.
― Какво? – Сърцето ми сякаш спря.
Тя отново махна с ръка.
― Не, не, не. Не се притеснявай. Той просто искаше да я прегледат. Не можаха да изолират спермата, защото Бен вече беше… нали знаеш.
Погледнах встрани. А тя сниши гласа си и се приближи.
― Искаше да погледнат синините й, да видят дали оздравителният процес вървеше добре. В болницата препоръчаха да иде на психотерапевт и мисля, че той я заведе там този следобед. След като ти си тръгна, казвайки, че можем да се върнем към нормалния живот, Мелъри започна да се оправя. Не беше ти единствената, която се страхуваше от това, което те могат да ни направят.
Вътрешностите ми се свиха при спомена. Франко Дънван все още е някъде там. Търси сина си. Благодарение на Картър той няма да може да ни проследи. Кимнах, а гърлото ми отново се беше свило от емоция.
― Радвам се, че тя е по-добре.
― Бен все още иска да идвам всяка вечер, но снощи тя спа добре. Тази вечер тя се съгласи да си вземе малко да хапне. И току-що той ми написа, че гледала филм по телевизията. После щях да се отбия при нея и да видя дали иска да остана за през нощта.
― Добре – измъкнах се аз.
Всичко това трябваше да го правя аз. Да лягам с нея, да я карам до болницата, да се уверя, че е стигнала до кабинета на терапевта. Аз не трябваше да ходя на работа, да започвам този нов проект, който би осигурило бъдещето ми, още по-малко да ходя в Джус за да пия бира и да ям пица с някого, с когото винаги съм искал да бъда приятел. Всичко се беше променило толкова много. Сякаш бях изгубила старото си аз.
― Ема? – Вратата се отвори и Тереза влезе, но спря когато ме видя. – Момчетата на рецепцията казаха, че са те видели да влизаш в банята. Готова ли си да тръгваме?
Очите на Аманда се разшириха. Тереза я забеляза и протегна ръка:
― Здравейте, вие работите в малкото кафене в съседство, нали? Аз съм Тереза Уебър.
― Ами… – Аманда нищо не отговори, но стисна протегнатата ръка. – Аз съм Аманда. Да, аз работя в кафенето. А вие работите за г-н Далтън, нали?
― Е, сега вече и двете с Ема работим за него. Работим върху общ проект. – Бузите на Тереза са зачервиха от вълнение. – А аз съм много доволна от днешното ни сътрудничество.
Аманда ме погледна учудено, а аз не знаех какво да направя и кажа. Да… това беше. Край. Бях разкрита.
Изненадата й изчезна, а очите й потъмняха от негодувание. Тя разбра, че съм била повишена и очевидно вече бях разменила нея за Тереза.
Наведох глава. Трябваше да си призная и да се предам. Може би това щеше да помогне. Не, не би помогнало. Щеше да е пак същото, но нямаше да имаме защитата на Картър. Тя не знаеше към кого съм се обърнала за тяхната безопасност. За Картър по някаква причина беше жизненоважно да не разберат за него. Той си имаше собствени причини. И аз вярвах в тях. Вярвах в него.
― Ааа… разбирам.
Тереза се намръщи гледайки ни. Тя трепна с мигли, а аз знаех, че усеща, че става нещо нередно. След това си пое дълбоко дъх и се усмихна учтиво на Аманда.
― Беше ми приятно да се запознаем. Готова ли си, Ема?
Просто кимнах. Все още не можех да говоря. Докато излизахме, я погледнах за последно. Болката й се бе превърнала в гняв, но аз забелязах също и малката сълза стичаща се по бузата й. Аманда я избърса и се обърна с гръб към нас.
Излязох оттам с натежало сърце. Не беше съвсем ясно какво се беше случило, но приятелството ми с Аманда никога нямаше да бъде същото. Тя знаеше, че животът ми се беше променил и това не беше същата промяна която им се бе случила на тях. Нещата само се влошиха за тях и се подобриха за мен.
Когато с Тереза излязохме от хотела и пресякохме пътя към популярната кръчма, взех решение. Не знаех конкретните причини на Картър за неговите искания, но аз не можех да забравя приятелите си с лека ръка. Трябваше да видя отново Мелъри. Да се уверя, че всичко между нас е наред.
Влизайки вътре, се стреснах, когато видях мястото претъпкано. Изглежда, че доста също имаха нужда от питие. Включително значителна част от персонала на Ричмънд. Сервитьорите в ресторанта, служителите на рецепцията и няколко мениджъри, вдигнаха очи и веднага се утихнаха, когато видяха, че съм с Тереза. Тя ме заведе в задната част и избра маса в ъгъла. В противоположния край на помещението седяха момичетата с които обикновено ходех на по питие. Те замълчаха, когато видяха с кой съм сега. Някои от тях зяпнаха учудени кимайки на останалите. Шумът в ресторанта се възвърна, когато Тереза махна с ръка, призовавайки сервитьорът. Имах нужда от питие. Незабавно.
Тереза ни поръча пица, а и аз кимнах утвърдително на предложението й да си поръчаме кана бира. Когато пристигна, изпих първата чаша на един дъх.
― Уау – зачуди се тя. – Това на мен ли се дължи?
― Не, съжалявам. Напоследък съм много стресирана.
― Да. – Кимна тя. – Чух, че ваканцията ти е била… непланирана май!
Тъкмо се канех да си налея втора чаша, защото смятах, че ще е последна за тази вечер, но когато я чух ръката ми да се спря.
― Какво имаш предвид?
― О – сви рамене тя и отпи глътка от бирата си. – Ами нищо, просто чух, че ти се е случило нещо лошо и ти се е наложило да напуснеш града неочаквано. Семейни проблеми?
― От къде чу това?
― Бях в офиса с Ноа, когато някой му се обади. После той веднага се обади на шефа ти, г-н Хъдсън и му каза, че си в отпуск за тази седмица.
О, боже. Но всъщност не бях много изненадана, макар че нямах представа, че се беше получило по този начин. Наведох погледа си, опитвайки се да събера мислите си. Обадил се е на самия Ноа Томлинсън? Трепнах неволно.
― Кога беше това?
― Ами.. миналия петък? – Отговори намръщвайки се почти незабелязано. – Защо?
Непонятно и съмнително. Не бях ходила на работа от четири дни до този телефонен разговор. Когато се появих никой нямаше някакви въпроси към мен? Очевидно не, защото обяснението идва от самия собственик. А той пък се е задоволил с едно телефонно обаждане само? Поклатих глава. Картър беше нещо повече от спаринг с Ноа Томлинсън. Може би дори повече от инвеститор.
― Добре ли си, Ема?
― Хм, да – опитах се да се усмихна щастливо. – Всичко е наред. Права си. Семейни проблеми. Но нещата вече се подобряват. – Надявах се, че нещата наистина ще се подобрят.
― Добре – усмихна се тя до уши и се наведе по-близо. – Трябва да призная, че очаквах с нетърпение да работя по този проект с теб.
― Така ли? Защо?
Тя се засмя:
― Заслужила си повишението. Скромна си. Трудолюбива. И издържа най-дълго като асистент на г-н Хъдсън. – Ухили се тя. – С него е толкова трудно да се работи. Ако човек е издържал толкова дълго, колкото теб без да напусне… Това говори много. Освен това -захили се тя, – Ако този проект върви добре, и двете ще получим популярност и привилегии.
― Сериозно ли? – Изненадах се аз – Откъде знаеш?
Тя се облегна назад на стола си, опитвайки се да сдържи усмивката си, и сви рамене.
― Не мога да ти кажа това, но знам, че е възможно. Отдавна са ти хвърлили око.
Облегнах се също, зашеметен от чутото. Беше невероятно. Значи съм се справила сама. И Картър не ми е помагал за повишението. Ако това, което тя казва, е вярно, значи заслужавам новия проект и евентуално повишение дори, а той нямаше нищо общо с това.
Искаше ми се да празнувам. Жива съм. Ще остана жива и всичко ще бъде добре. Облегнах се назад в стола си с изумление, опитвайки се да проумея всичко. Просто не можех да повярвам. Можех, но не вярвах. Миналата седмица изобщо не си и представях как ще се развият нещата, но това е нормално след случилото се. Аз все още имам работа. И скоро, надявам се, ще си имам още по-добра работа и всичко ще бъде наред. Ще бъде още по-добре дори. Мелъри получава грижи.
― Добре ли си? – Тереза ме погледна строго.
― Да, добре съм.
И аз наистина мислех така. Посягах към втората си чаша бира, когато пристигна пицата.
― Да пием за това.
Тя вдигна чашата си.

Назад към част 8                                                                   Напред към част 10

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 8

Глава 8

Първата нощ прекарах в тревожени сънища. Не знаех кога ще се върне Картър. Не знаех какво той очаква от мен. Дали той очаква нещо повече? Имаше ли друга причина да съм в дома му, освен безопасността ми? Бях затворила вратата на спалнята, но се чудех. Дали ще дойде при мен? Или може би бях тук по друга причина? Всеки път, когато ми се струваше, че чувам някакъв звук, се пробуждах рязко и сърцето ми се свиваше в гърдите. Но нищо не се случваше и аз с облекчение се отпусках отново в леглото.
Последният път, когато погледнах часовника си, беше около пет сутринта. След това се събудих чак след осем, мъчейки се да отворя очи. Бях спала три пълни часа сън, без да се будя. Огледах просторната стая и веднага си спомних всичко. Станах рязко, напълно будна, а сънят беше изчезнал за миг.
Без да знам какво да правя и къде да отида, взех един халат от гардероба, взех си душ, а после се отправих към долния етаж. Където чух звукът на водата от врящо кафе. После усетих миризмата на бекон, от който стомахът ми се сви от глад.
Влязох в кухнята и рязко спрях. Вместо сивия костюм от снощи Картър беше облечен с дънки и обикновена тениска.
Устата ми се напълни със слюнка, но не бях сигурна дали беше заради храната. Никога не бях виждала проста тениска да изглежда толкова привлекателно върху мъжки гърди. Тогава отново осъзнах за какво си мисля. О, хайде стига.
― Добро утро – каза той, с присъщото му спокойствие. Косата му беше все още мокра от душа, а краищата ѝ леко се къдреха. Изглеждаше очарователно.
Усмихнах се вътрешно. Картър Рид изобщо не беше очарователен. По скоро горещ и опасен. Но не и очарователен.
― Какво?
Поклатих глава и отговорих:
― Нищо.
― Седни – посочи той плота на масата. – Искаш ли закуска?
Погледнах към масата. Кутия със зърнени храни, багети, портокалов сок и пържени яйца.
― Закуска за шампиони, а?
Той се усмихна. Тяло сякаш за миг пламна . Господи. Трябва да се овладея да се овладея. Вече започвах да изглеждам жалка.
― Тази сутрин отидох във фитнеса. Закуската помага да се заредиш с енергията за целия ден. Така че хапни си добре – той привлече погледа ми отново. – Взимай каквото пожелаеш.
Сърцето ми вече биеше като лудо. Удряше като копитата на галопиращ кон.
Успях да измрънкам само:
― Еем… кафе?
Усмивката му се разшири. Знаеше точно какво ми причинява, но той се обърна пак към печката.
― Искаш ли да ти направя омлет?
― Хмм… – стомахът ми се сви, но аз поклатих глава. – Обикновено пия кафе за закуска или закусвам на път за работа. Трудно се будя сутрин и винаги закъснявам за работа. Е, почти винаги.
Той погледна часовника си.
― В колко часа започваш работа?
Аз под смръкнах:
― След тази седмица… надали имам още такава.
― Сигурна ли си?
Гледах вторачено в чашата си с кафе, но сега рязко преместих поглед към на Картър. И срещнах още по-твърд поглед. Аз се задъхах. И тогава ми стана подозрително.
― Картър, какво си направил?
― Защо си мислиш, че съм направил нещо?
Погледнах го внимателно. Да. Точно така. В сините му вълчи очи се четеше лукавост. Въздъхнах. Бях започнала да осъзнавам, че той може да направи всичко, явно дори да ми върне работата.
― Познаваш г-н Хъдсън, така ли?
Усмивката му се разшири още:
― Не, не познавам г-н Хъдсън. Кой е този?
Не беше ясно дали лъже, или не.
― Директор отдел реклама в Ричмънд. Аз съм негова асистентка.
― Ааа. – Той отпи глътка портокалов сок. – Добре.
Защо поведението му започна да ме дразни?
Той отново погледна часовника си:
― Та, в колко часа обикновено ходеше на работа?
― В девет. – Примижах. – Защо?
― Така ли мислиш да идеш на работа?
Свалих погледа си от него и бързо се огледах около себе си – халата, босите ми крака.
После осъзнах смисълът на казаното и вдигнах поглед.
― Върнал си работата ми, нали?
Той отпи още една глътка сок.
― Не познавам г-н Хъдсън, но съм спаринг партньор с Ноа Томлинсън.
Челюстта ми падна, а изражението на лицето ми беше смесица от ужас, изненада и възхищение.
― Познаваш Ноа Томлинсън? Картър, той е собственика на Ричмънд.
Ричмънд беше голяма местна и интернационална верига от хотели, ресторанти, барове. Също имаха и производствен отдел с различна ориентация, където до миналата седмица работих и аз.
― Наясно съм – усмивката му стана неприятна.
Останах без думи. Ноа Томлинсън. Чакай малко – той каза „спаринг партньори“? Аз бях замаяна и се хванах за плота на масата, за да не падна. Но ръката ми се подхлъзна и щях да падна от стола на пода, ако не беше Картър. Той ме хвана за ръката. Всичко се случи толкова бързо. Не можех да откъсна поглед от дланта му, която обгръщаше ръката ми. Той ме настани отново на стола и направи крачка назад.
― Страхотни реакции – похвалих го аз, докато си поемах дъх. – Сигурна съм, че са ти полезни в битките на ринга.
Картър се усмихна и сви рамене:
― Има си своите предимства – хвърли ми саркастичен поглед той. – Ще закъснееш, ако не започнеш да се оправяш. – Все още не можех да повярвам на думите му. ― Ема.
Работата. Ще закъснея. Вече минава 9:30. О, Боже. Поклатих глава. Главата ми отново се завъртя. Но се окопитих бързо:
― Ноа Томлинсън ти е дължал услуга и ти си я поискал, нали?
Картър повдигна вежда:
― Все още имаш работа, но ако закъснееш, не мога да обещая нищо.
Не беше нужно да казва нищо друго. Втурнах се нагоре и изхвърлих съдържанието на чантата си на леглото. Но не можах да намеря нищо подходящо. Искаше ми се да изкрещя от отчаяние. Но тогава аз погледнах към гардероба и ми хрумна една мисъл… когато го отворих, аз… устата ми се отвори от изумление. Е, не точно. Щях да си отворя устата ако имах време. Гардеробът беше препълнен с дизайнерски дрехи. Извадих една пола и видях, че е моят размер. Нямах време да мисля за съвпадения.
Набързо взех тясна бяла пола и блуза. В другия гардероб имаше обувки. Почти припаднах. Обувки с ток, сандали и всичко, за което едно момиче може да мечтае. Обзета от емоции и вълнение, сложих обувките с висок ток Касиди, но след това спрях за миг замислена. А как ще стигна до работа?
Излязох бързешком от спалнята с чантата си и новия телефон на Картър. А отговорът вече ме чакаше във всекидневната. Един от охранителите ми кимна.
― Мис Мартинс. Колата ви чака долу.
Разбира се, че е така! Колата “ми“ ме чакала. Това беше животът на Картър. А сега, очевидно, беше вече и моят.
Слязохме с асансьора долу. Друг охранител отвори вратата на колата пред мен. Вмъкнах се вътре. Един от тях седна до мен, а другият – отпред и потеглихме. Мълчах. Не знаех въобще какво да кажа. Дори не знаех кой охранител седи до мен, но изглеждаха така, сякаш Картър им беше наредил да са с мен през цялото време.
Точно когато пристигахме в Ричмънд, телефонът ми извибрира.
[― Когато свършиш и искаш да се прибереш у дома, набери 09 на телефона ти. Майк и Томас ще те чакат на задния изход. Успешен ден, Ема.]
Дълго се взирах в телефона. Не можех да отвърна поглед. Вкъщи? При Картър? Наистина живеех с него! Звучеше ми толкова интимно, че пулсът ми веднага се ускори. Това ме накара да се потръпна и гореща вълна обля тялото ми. Явно моят живот беше на път да се промени за винаги.
Автомобил. Двама телохранители. Животът в една невероятна къща, с невероятен мъж. Въздъхнах конвулсивно. Ще можеш ли да се справиш? Всичко беше прекалено… Прекалено много, и за кратко време.
Облегнах се назад за да дойда на себе си. В мен нарастваше като лавина чувство на безпокойство. Преди четири дни мислех, че животът ми е приключил. А сега се беше завъртяло всичко на сто и осемдесет градуса.
― Госпожо, пристигнахме.
Събудих се от мислите си. Колата спря и аз излязох. Видях, че сме на задния вход. Когато пазачът затвори вратата зад мен, погледнах го, без да знам какво да направя или да му кажа.
Той посочи с ръка към входа, недоумяващо.
― Ще се срещнем отново тук. Приятно изкарване на работния ден.
― Ааз… Благодаря…
Той кимна и зачака.
― Хм… госпожо, трябва да тръгвате.
― Ъъъ…! – Изчервих се от притеснение, но се съвзех бързо и побързах да отида до вратата. Дори не знаех за този вход, но наблизо имаше присъствен часовник. Отбелязах пристигането си и се отправих към стаята за почивка за кафе, в дъното. Не обърнах внимание на колегите от бюрата ,покрай които преминах. Несъмнено, шепнеха си за едноседмичното ми отсъствие. Но когато си направих кафе и си излязох, бях изненадана. Никаква реакция от тяхна страна. Сякаш нищо не се беше случило. Повдигнах рамене и се отправих към офисът на г-н. Хъдсън.
Почуках на вратата едва доловимо и влязох вътре с плахи стъпки, и отново бях зашеметена. Със свито сърце очаквах да видя повелителната му физиономия и укорът в очите му. Или поне да направи някакъв заядлив коментар. Но, за мое най голямо учудване нищо не се случи. Въпреки че ме видя си направи вид, че не ме е забелязал, докато говореше с някой по телефона. Тогава не се поколебах и за миг, изхвърчах с тихи, бързи стъпки от кабинета му, и се отправих към своя.
На бюрото в малкия ми кабинет на две врати от този на г-н Хъдсън, намерих купчина документи, а в електронната ми поща имаше толкова много имейли, че прекарах цялата сутрин само в четенето им.

* * *

Към обяд нещата започнаха да поемат по старият добре познат ритъм.
По едно време г-н. Хъдсън почука и се показа през леко открехнатата врата на кабинета ми:
― Как мина почивката ти? – Аз подскочих от изненада. Сърцето ми се разтуптя. Той никога не беше чукал на вратата, дори от учтивост. ― Отпочина ли си?
Погледнах го смутена. И изрекох първото, което ми хрумна:
― Упс… Хм… чудесно. А как мина вашата седмицата?
Господин Хъдсън ме погледна през очилата и потърка носа си. Винаги е бил едър на ръст, но беше станал още по-едър, когато спря да тренира заради травма в гърба. Беше качил над двайсет килограма през последната година и половина. И почти всичките тези килограми видно се бяха залепили, за коремът му. А той, въпреки че се опитваше да го прикрие беше много нещастен. Всички знаеха, че г-н. Хъдсън се смяташе за мъжкар и “Казанова“, но сега, когато косата му беше започнала да оредява и посивява, му сана доста трудно да поддържа имиджа си.
Ноздрите му се разшириха от раздразнение и той го избоботи:
― Седмицата ми мина добре, но трябваше да ме уведомите, за неочакваната ви отпуска предварително.
Той присви очи и изкриви ъгълчето на устните си в насмешка.
― Молбата ви я беше разписал някой отгоре. Не сте споменавала, че познавате някой отгоре, г-це. Мартинс!
Изправих гърба си и вдигнах брадичка.
― Отпуската беше изненада и за мен господине. Извинявам се за причиненото неудобство на вас и останалите служители.
Той изхърка:
― Благодарете на Тереза, тя се погрижи за по-голямата част от работата ви г-це. Мартинс. Естествено, тя не успя да се справи с всичко, все пак моят асистент сте вие, а не тя. Мисля че трябва да поговорите с нея за някои от нещата, които пропуснахте. Тя ще ви запознае с подробностите. Също така предстои ни голяма сделка. Ще се проведе конференция в Ню Йорк. Искам да ви изпратя там.
Не повярвах на ушите си.
― Ню Йорк? Наистина ли отивам в Ню Йорк?
― Имате нещо против ли, г-це. Мартинс? – Долових раздразнение в тона му.
― Да, да, да, г-н Хъдсън. Тоест не, не! Разбира се, че нямам нищо против г-н Хъдсън.
― Добре – извърна очи той. – Трябва да представим г-н Томлинсън. И искам да направите вие проекта.
― Какъв проект, г-н Хъдсън?
― Нов и различен. Вижте в електронната си поща, трябва да има писмо за това. Ако не можете да го намерите, попитайте секретарката ми.
― Добре, г-н Хъдсън. – Принудих се да се усмихна професионално. Той не бива да знае, че ми се иска да го удуша. Нов… различен…? Писмо по пощата? Той ми говореше, сякаш съм на две години.
А той завъртя очи, въздъхна все още привидно раздразнен и се отправи към своя офиса. Бях сама, на бюрото си, пълно с документи. Исках да стана. Да го последвам. И да разбия нещо. Той никога не ми е говорил така преди. Какво, по дяволите са му казали? И от кой? Явно се беше случило и още нещо, за което и не подозирах.
Но единственото, което ми оставаше беше да прегледам отново цялата поща. Мина един час, но все още не можех да намеря съобщението, за което говореше той. Нямаше имейли от него или от някой висшестоящ, така че скочих от стола си и отидох да потърся Тереза Уебър, другата асистентка. Тя работеше под ръководството на директора от отдел продажби. Не исках да ходя при нея, тя беше също толкова неприятна, колкото и шефът си.
Когато стигнах до кабинета на Тереза, тя беше намръщена както в повечето от случаите когато се виждахме, и седеше пред компютъра си с молив в зъбите.
Почуках на вратата. Тя се отдръпна рязко от монитора и изруга, след като моливът й излетя от устата. Но успя да се хване за ръба на бюрото си, за да не падне от стола. Косата й, събрана на конска опашка, се разроши от внезапното движение. Тя ококори зелените си очи зад тънките очилца, а горното копче на блузата й се беше отворило. Не успя да прикрие смущението си.
― Прекъсвам ли те?
― Не, не – тя направи жест към стола пред бюрото си. А след това Тереза бързо закопча копчето и се опита да поправи косата си. Но напразно. Половината от нея падаше върху рамото й, а другата половина все още беше вързана.
― Съжалявам. Изненада ме.
Опитах се да скрия усмивка ми, напираща отвътре. Тереза…! Не бяхме много близки, но тя имаше доста добра репутация все пак. Винаги беше изключително съсредоточена върху всичко, което правеше. Понякога ми се струваше, че не може да бъде разсеяна дори чрез взрива на ядрена бомба.
― Над какво работиш?
― Искаш да кажеш, над какво работим – поправи ме тя. И посочи към монитора. –Господин Томлинсън помоли да направиш този проект.
Веждите ми се вдигнаха от изненада. Г-н Томлинсън е попитал лично за мен? Веднага се разтревожих. Каква е тази работа? Надявах се Картър да няма нищо общо с това. Но подозирах, че това е свързано с него. Не би могло да бъде другояче. Дъхът ми секна, когато Тереза направи жест да погледна към монитора.
― Ето – тя докосна екрана.
Започнах да чета и изпаднах в шок. Проекта беше поръчка за разработване на собствена марка алкохол. Поклатих глава. ― Какво означава това?
Тереза сигурно беше усетила объркването ми и продължи:
― Г-н Томлинсън иска да го разработим, Ема. Този бърбън се е превърнал в бестселър в ресторантите и баровете. Ние получаваме запитвания от други места. Той иска да го популяризира и да го продава в цялата страна. Това е сериозна работа, Ема.
― Но защо аз?
Тя сви рамене и се обърна към компютъра.
― Кой знае как избира хората, Ноа. Той винаги има причина и винаги се получава. Той е просто гений.
― Ноа? – Усмихнах се. – Ти с него на ти ли си?
Пръстите й се сковаха, а по шията ѝ се разнесе руменина. А усмивката ми стана още по-широка.
― Знаеш клюките в офиса, Тереза. Те летят, за нула време.
Тереза се намръщи, a по лицето й изби руменина.
― Не… всичко това са глупости. Хм… – тя ме погледна умолително и сведе поглед. И сякаш замръзна, беше затаила дъх и се пулеше с недоумение.
― Уау. Какви обувки!
― Обувки? – Сега беше мой ред да се смутя. Бях забравил за моите скъпи обувки и скъпите ми дизайнерски дрехи.
― Тези Касиди ли са?!
― Хм… – прехапах устните си. – Да…
― О, Боже мой! – Тя се наведе, за да ги погледне по-добре не вярвайки на очите си. После се изправи, сви рамене и ме погледна с каменно лице.
― Ема, тези обувки все още не са на пазара.
― Откъде знаеш? – Подсмъркнах и започнах да се хиля. В офиса ставаше горещо.
― Защото познавам служител на Хагълс.
Когато назова бутикът – ексклузивен, скъп и популярен с много известни личности сред клиентелата си, едва не припаднах. Разбира се, от къде другаде Картър да има цял гардероб с обувки, които дори не са по рафтовете в магазините. Погледнах надолу към полата и се зачудих колко струваше моето облекло. За колко ли съм облечена?
Преглътнах едвам, опитвайки се да се държа естествено.
Тереза също се вгледа в дрехите ми, а очите ѝ се разшириха от изумление.
― Изглеждаш добре, Ема. Просто прекрасно!
Не ми хареса прекомерното й внимание , но тя познава лично Ной. Това е много по-интересно от дрехите ми. Махнах с ръка към компютъра.
― И така, какво трябва да знам за презентацията? Кажи ми какво каза Ноа, какво иска.
Тя скочи отново на стола си, сякаш се беше опарила.
― О, разбира се. – Сложи очилата и прокара ръка през косата си въздъхвайки. – Нощта ще е дълга. Имаш много да наваксваш.

Назад към част 7                                                                   Напред към част 9

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 7

Глава 7

― Не разбирам – изкрещя Бен се хвана за косата си. – Ти какво, сериозно ли говориш? Напускаш просто така? Това беше първата нощ, в която тя спа спокойно. Без да се буди с крясъци. Разбери, Мелъри има нужда от теб тук.
Погледнах към дивана, на който се беше свила приятелката ми. Тя под смръкна и избърса една сълза, но не каза нищо. Тя не беше обелила и дума откакто й казах, че сме защитени, и сме в безопасност вече. Дори не ме попита откъде знам или какво имам предвид, просто кимна. Мелъри не каза нито дума, дори когато й казах, че трябва да си тръгвам. Отвърна поглед, а по бузата й се търкулна поредната сълза. Придърпах я към себе си и я прегърна, опитвайки се да я успокоя.
Не беше никак лесно. Не можех да й обясня за “сделката“ която бях сключила. Картър не искаше те да знаят за него, а и аз не исках. Картър и аз… връзката ни трябваше да се пази в тайна. Не знаех защо, но го усещах. Как щях да им го обясня, ако трябваше да мълча?
Мелъри ме прегърна също. И постояхме доста време така на дивана. Аманда седеше и ни гледаше с озадачен поглед, докато Бен обикаляше кухнята, но без да каже нито дума.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от Картър.
[― Отвън те чака кола. Не бързай, сбогувай се спокойно.]
― Кой е този? – Попита Бен. Той отново се хвана за косата си. Погледна ме с луд поглед и добави. – Ема, не те разбирам. Наистина. Трябва да си тук и да се грижиш за Мелъри. Тя има нужда от теб.
― Бен – каза Аманда тихо и тъжно. – Помисли за миг. Явно тя е направи нещо за нас. Ема никога нямаше да тръгне, ако не беше необходимо. Тя вече ти казва, че сме в безопасност и вече не е нужно да се притесняваме. Не бъди глупав. Помисли над това.
― Но… – той направи пауза, като все още стискаше косата си с ръце. Без да мърда, той огледа стаята. – Мелъри има нужда от нея. За мен… това е, което има значение.
― Мога да се справя – прошепна и всички се обърнахме рязко. Мелъри се уви плътно в одеялото. Стоеше с широко отворени очи, пълни със страх, а долната й устна трепереше. Тя се закашля, сякаш опитвайки се да възвърне гласа си и повтори. – Мога да го направя. Наистина ще се справя.
Бен се хвърли към нея. Мелъри протегна ръка пред себе си, спирайки го преди да я е доближил. Той замръзна, сякаш вкаменен. Тогава Аманда заговори.
― Ами – тя примигна бързо, опитвайки се да прикрие учудването си. – Ето, че решихме.
Аз не можех да откъсна очи от Мел. Тя се опита да изтръгне една усмивка. Мъничка, но усмивка. И прошепна:
― Емс, мога да се справя с това. Не се притеснявайте за мен. Направи това, което трябва да направиш. Знам, че го правиш, за да ни помогнеш по някакъв начин.
― Това ли е?
Напрегнах се. Бен ни гледаше обладан от ярост.
― Това е всичко, така ли? Сериозно?
― Бен! – Аманда се намеси възмутено.
Гласът му омекна, но очите му все още се четеше яростта.
― Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Какво, по дяволите, се случва?
Грабнах чантата с дрехите, която Аманда беше донесла. Бяхме си разделили нещата. Оставихме купчина от дрехите в спалнята за Мелъри. Картър каза, че може да се върне в апартамента, но когато й казах, че може би е добре да се прибере у дома, тя се сви на леглото и затрепери отново. Знаех, че няма да живеем отново заедно. Затова я прегърнах и прошепнах, че ще се свържа с хазяина. И че аз щях да се погрижа за всичко – да опаковам вещите й, да намеря място, където да ги съхранявам, докато тя не си намери ново място за живеене. Когато казах на Аманда за плановете си, тя обеща да помогне. Също да остане с Мелъри за известно време, докато се изправи на крака. Накарах Мелъри да ми обещае, че ще отиде на психолог. Първоначално тя се стресна от думите ми, но след секунда кимна одобрително. И пак се отнесе гледайки празно в пространство. Аманда и аз се спогледахме, докато сгъвахме дрехите й.
― Това беше всичко. – Бен все още беше ядосан. Аманда изглеждаше леко озадачена. Мелъри отново се потопи в собствения си свят. Беше време да си тръгвам.
С натежало сърце се отправих към входната врата. Не знаех, кога ще ги видя отново. Бях хванала вече дръжката на вратата, когато чух някакво движение зад мен. Нежни ръце се увиха около кръста ми, обърнах се, за да прегърна Мелъри също. Тя прошепна:
― Грижи се за себе си, моля те. Знам, че го правиш, за да ми помогнеш.
Кимнах просто, не намерих сили да кажа нито дума. Беше по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Притиснах я към себе си колкото сили имах.
Бен и Аманда се приближиха също до вратата. Той все още се държеше за косата си, без да се пусне. Аманда се опита да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна. Аз въздъхнах тъжно.
― Трябва да тръгвам. Няма друг начин. – Те ще бъдат в безопасност, а аз трябва да вървя.
― Довиждане – целунах Мелъри по челото и отворих вратата. – Грижете се за себе си. И бъдете внимателни. – Тя стоеше и сякаш беше изгубена.
От устата на Бен излезе бълбукащ звук. Той стоеше изумен и ме гледаше.
― Ти наистина ли ни напускаш? Не мога да повярвам.
Само кимнах. От емоциите в гърлото ми се беше образувала буца и не можех да говоря. След това си тръгнах. Сълзите размътиха погледа ми, но аз дори не можах да ги изтрия. Без да поглеждам назад, се насочих към голямата черна кола, която ме очакваше. Шофьорът излезе и ми отвори вратата. Качих се без да се обърна. Не погледнах повече назад. Просто не можех.
Колата запали, аз стоях безмълвна и унесена в мислите си. Картър не беше в колата, а аз като че ли се зарадвах, че него го нямаше. Чувствах се сякаш бях преминала на тъмната страна, и бях продала себе си. Но всеки път, когато мислех за него, тялото ми трепереше от желание. Поклатих глава безпомощно. Картър е опасен. Той не трябва да има такава власт над мен. След като се уверя, че Франко Дънван няма да тръгне след мен, ще трябва да си тръгна.
Изпитвах странно чувство вътре в себе си. И то се засилваше колкото повече наближихме домът на Картър. Когато свършеше, трябваше да си тръгна. Знам, че ако не го направя той ще ме унищожи рано или късно.
Но когато колата влезе в подземния паркинг и спря, сърцето ми направо спря. Обля ме вълна от тъмно удоволствие. Мисълта за съвместен живот с него, да го имам до себе си постоянно, караше сърцето ми да бие лудо. Той вече имаше твърде много власт над мен.
Вратата рязко се отвори и влезе един гард. Беше като Голиат облечен в черен костюм. Съдейки по огромната му челюст, плешивата глава и празния поглед, можеше спокойно да бъде професионален борец. Имаше някаква издутина под сакото си. Вече знаех, че това е оръжие. Той посочи към асансьора.
― Ще ви покажем новия ви дом, госпожице Мартинс. Моля, последвайте ме.
Последвах го с треперещи крака, стискайки чанта си в ръка. Качихме се в асансьора. Вратата се затръшна зад мен. Друг охранител с подобни внушителни размери на първият, я затвори. Той натисна бутона за последният етаж.
― Ние… – гласът ми прозвуча дрезгаво. – Къде сме ние?
Огромният мъж се обърна към мен:
― Намирате се в частната резиденция на г-н Рид. Ще бъдете на последният етаж.
Очите ми се разшириха.
― Последният етаж? Искате да кажете… целият етаж? Той е собственик на цялата сграда?
― Да, госпожице.
На асансьора имаше шест бутона. Значи сградата има шест етажа? Знаех, че Картър е могъщ, но колко могъщ беше в действителност? Притежавал е цяла сграда в град, който никой друг нямаше такъв дом.
Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, видях коридор като пред мезонета. Той водеше от асансьора към една врата. Имаше пейка, полилей и огледало.
Когато двамата пазачи минаха по коридора и застанаха от двете страни на пейката, се зачудих дали редът ще бъде същият и тук. Те ще останат ли, докато си тръгна? Но в мезонета охранителят си беше тръгнал.
― Можете да влезете вътре, госпожо – първият направи жест към вратата. Той сгъна ръце на гърдите си, а раменете му се свлякоха под черното сако.
Поех си дълбоко дъх и влязох вътре.
За разлика от мезонета, който беше в тъмнина, този се къпеше в светлина. Бели мраморни подове, бели стени с ярки декорации. В средата на стаята имаше дълга маса. Също така бялa. Вместо стени имаше прозорци от тавана до пода. Погледнах навън, там се разпростираше целият град. Не можех да повярвам, че ще живея тук и сега.
В самия край на огромната стая имаше стълбище, което водеше към другият етаж. Където имаше две спални. Всяка от тях със самостоятелна баня.
Във всекидневната имаше два бели огромни дивана около прекрасна пламтяща камина. Бях обиколила вече всяко кътче което привлече вниманието ми във новият ми дом. Накрая бях застанала отново до огромните прозорци съзерцавайки красотата на нощния град, който сякаш никога до сега не бях виждала.
― Как мина сбогуването?
Обърнах се. Картър стоеше до стълбите. Черният суитчър и панталоните бяха изчезнали. Сега той беше облечен в безупречен костюм. Сив със синьо райе, което идеално пасваше на очите му. Вратовръзката също подчертаваше цветовете, и засилваше ефекта на стилния костюм.
― Изглеждаш прекрасно.
Той въздъхна:
― Не искаш ли да поговорим за тях?
Поех дълбоко въздух и погледнах встрани.
― Някъде си тръгнал, или сега се връщаш?
Той кимна утвърдително и тръгна към мен:
― Имам няколко срещи тази вечер.
Разбира се, че е така. Напълно логично. Ти си член на мафията. Вашата работа
се извършва предимно през нощта. – Но единственото, което успях да изрека:
― Ами, добре.
Той въздъхна още по-дълбоко:
― Ще се върна на сутринта. Ако имаш нужда от храна или нещо друго, можеш да се обърнеш към Том или Майк.
― Това са двете момчета? – Посочвайки с глава към входната врата.
― Да – усмихна се леко той.
Дъхът ми неволно секна, сякаш изразявайки разочарованието което се опитвах да прикрия. Лицето му се промени веднага, дори от малка емоция която долови. Бях виждала това и преди, но все още беше невероятно. Беше красив – нямаше друг начин да го кажа. Когато видя моя реакция, очите му потъмняха. Той направи още една крачка към мен и протегна ръката.
Аз инстинктивно направих крачка встрани от него, чак после осъзнах какво съм направила. Стиснах зъбите. Жадувах за допирът му и същевременно се страхувах от него. От това противоречие, вътре в мен се разразяваше буря.
Ръката му се отдръпна назад.
― Добре тогава – усмивката му стана по-мека. – Ако имаш нужда от нещо, обади ми се – той направи жест към дългата маса зад мен. – Там е новият ти телефон. По-безопасно ще е да използваш него, отколкото старият. Старият може би се подслушва.
― Ооо… – намръщих се, поглеждайки към масата. – Значи Дънван знае, че аз съм убиецът?
― Така е по-безопасно. Просто използвай новият!
Обърнах се и бях изненадана. Не трябваше да отвръщам поглед. Той се беше приближил на разстояние една ръка. Гласът му звучеше още по-тихо:
― Франко Дънван няма представа какво си направила. Тази телефонна компания също е моя, тя ще ти осигури сигурна връзка. – Кимна той към масата където лежеше телефона. – Но не мога да ти гарантирам това с друг телефонен номер. Така че направи ни тази услуга. Така ще се тревожа по-малко за теб.
Кимнах. Бях обзета от толкова много емоции, че не можех да мисля пълноценно в момента.
― Ема – каза името ми с тих шепот. Протегна ръка и сложи длан на врата ми. Нежно придвижи палеца си нагоре надолу и се приближи почти до тялото ми.
Затворих очи, усещайки го. Ръцете ми вече трепереха. Исках да го прегърна и да го притисна към себе си, но не можах. Просто се вцепених отново. Дори не осъзнавах, че сама се бях прегърнала от самото начало. Той се притисна към мен. Дъхът му дразнеше устните ми, а челото му почти се долепи в моето.
Той вдигна другата си ръка и постави палеца си на устните ми.
Изстенах, а устата ми се отвори. Пръстът му проникна, само на милиметър на вътре. И преди да успея да се овладея, езикът ми сякаш по своя воля се придвижи и го докосна. Той отново прошепна:
― Ема… – той затаи дъх и ме придърпа още по-близо.
― Сър – прекъсна ни друг глас.
Картър ме гледаше с потъмнели от страст очи, но в следващия момент се изкашля и се отдръпна леко назад.
― Сега идвам, Джен. Трябва да тръгвам. – Добави по-тихо за мен.
Кимнах, трепереща в ръцете му. Той въздъхна и ме придърпа отново. Затаих дъх, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Но не усетих устните му там където ги очаквах, а на челото си. Той прошепна:
― Радвам се, че си тук. Брат ти би искал да те държа под око.
Той се отдръпна от мен бързо и след секунда вече го нямаше. Останах да стоя там объркана.
За това ли прави всичко това? За Ей-Джей?
Телефонът ми извибрира в джоба. Извадих го. Текстово съобщение от Аманда.
[― Бен продължава да се върти в кръг. Той все още не е на себе си. Ние поръчахме пица, а той заплаши разносвача с нож. Или поне се опита. Ножът падна и едва не го прободе в крака. Неумел задник. С кого ме остави?!]
Аз се усмихнах.
[[― Накарай го да излезе навън, утре. Това ще му се отрази добре. Също и Мелс. Успех. И скрий ножовете ?]]
[― Добър съвет ? Където и да се намираш, надявам се да си добре.]
Поколебах се за момент. Поех си дълбоко дъх. Ще бъде… Всичко ще бъде наред.
[[― Ще се справя. Надявам се, че и вие сте добре. Грижи се за Мелс вместо мен.]]
[― Добре.]
Гледайки към новия телефон, оставен от Картър, написах номерът му и й казах оттук нататък, че ще използвам него. Когато тя отговори, че го е записала и ще го даде на Мелъри, аз се отпуснах сякаш с облекчение. Тя не зададе никакви въпроси. Притеснявах се за това, но Аманда и Мелъри не бяха попитали за това къде съм била в дните когато бях изчезнала. Те ми се довериха. Знаеха, че ме е грижа за тях и ще се погрижа за всичко.
Огледах новата си къща отново. Поклатих глава. Това е новият ми живот, или поне засега. С тази мисъл грабнах чантата си и тръгнах да търся спалнята си. Щях да си взема душ и да се наспя добре. Животът трябваше да се върне към нормалния си ритъм.
Когато влязох в огромната спалнята и видях разкошното легло пред себе си, аз се зачудих какъв точно ще бъде новият ми живот. Съмнение отново премина през ума ми. Дали нямаше да прилича на стария ми живот?!

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 6

Глава 6

Картър го нямаше доста дълго. Изчаках известно време, хапнах още малко и се свих на леглото. Едва успяла да се покрия с одеялото и да прегърнала възглавница, и заспах мигновено. Никога не съм заспивало толкова бързо. Когато се събудих, все още беше тъмно в мезонета. Той не се беше върнал. Това ме разстрои повече, отколкото бях готова да призная дори пред мен самата. Намерих си телефона, чантата и отидох до изхода.
Не знаех какво да правя. Той каза да чакам, но колко време? Не мога да седя тук завинаги. Ами ако не се върне?
От тази мисъл изпитах направо болка. Поех дълбоко дъх. Той обеща, че ще ме защити, но ако той не се върне, тогава оставам пак сама! Във всеки случай оставих Мелъри твърде дълго. Тя трябва да знае, че ще трябва да вземем решения. Ще трябва да напуснем. Вече е ясно. Последният вариант беше изчерпан, нямаме друг избор. Може би Картър не беше най-правилната идея. Вече е ясно!
Когато излязох от мезонета, отвън нямаше охрана. Това само потвърди предположението ми. Картър промени решението си. Сега сме сами. Влизайки в асансьора си спомних, че не бяхме дошли от фоайето и се зачудих кой бутон да натисна. В крайна сметка реших да отида до партерния етаж. Там открих хотелският паркинг. Имаше няколко редици лъскави скъпи коли. Тръгнах към края на реда и видях червен знак в далечния ъгъл. Изход. С въздишка на облекчение тръгнах в тази посока. Врата се оказа масивна и тежка, но успях някак си да я отворя. Пред мен се показа една малка стълба. Поех по нея нагоре и чух звуците на улицата докато накрая на стълбата застанах пред нова врата без знаци и надписи. Отворих я и бързо се измъкнах от сградата озовавайки се в една малка уличка. Тръгнах към съседната пряка и се озовах на същото място, където бях чакала завчера през нощта. На входа на Инфинити имаше отново дълга опашка. Забелязах няколко познати лица от предната вечер, дори същите две момичета, които се надяваха да бъдат избрани от известни личности бяха отново на опашката. На лицата им долових същото отчаяно нетърпение. Една от двете ме забеляза също и ме огледа от главата до петите, докато на лицето и се появи презрителна усмивка. Обърнах се и си тръгнах. Инфинити за мен не съществуваше. Вече получих отговор. Спрях едно такси и когато колата спря пред къщата на Бен, тежка въздишка се откъсна от гърдите ми. Не исках да ходя там. Не исках да я гледам в очите и да усещам мъката, която Джеръми й причини. Не исках да й кажа, че ще трябва да си тръгнем. Но нямах избор.
Вратата беше заключена и аз почуках. Бен ми го отвори, лицето му беше изкривено от гняв.
— Е, къде беше?
Настръхнах…
Той стискаше в ръката си кухненски нож.
— Имаше ли проблеми докато ме нямаше?
— Имаш предвид кошмарите на Мелъри и нейното смразяващи крясъци? Не. Нямахме никакви проблеми, освен… чакай малко… ах да… Ти. Нейната съквартирантка и най-добрата й приятелка си тръгна. Без да ни каже къде отива и кога, и дали ще се върне. И тя естествено реши, че ти си я изоставила. Мисля че в общи линии е това, малко ли ти се струва? – Подхвърли той злобно.
Влязох вътре, той затръшна вратата зад гърба ми .
— Перфектната приятелка си ти Ема!
— Ема? – От хола се разнесе плахо скимтене. Там стоеше Мелъри увита в одеяло. С разрошена, стърчаща коса. С огромни торбички под очите. Долната й устна, която беше разбита от Джеръми беше все още отекла и започна да трепери.
— Мелъри — обвих я с ръце. Исках да я убедя, че ще се оправим. Без значение колко далеч трябва да избягаме, ние ще оцелеем.
Когато я прегърнах, тя потрепери цялата. Чух отново как започна да ридае и просто я притиснах още по-силно. Ръката ми я погали по косата. Тя също ме прегърна силно, стисна ризата ми и проплака.
— Моля те, не си тръгвай отново.
Поклатих глава.
— Няма да го направя. Обещавам.
Бен беше застанал на вратата и ни наблюдаваше. Лицето му бавно омекна, четеше се страх в неговото изражението. Нещо проблесна в потъмнелите му очи, някаква паника и безпокойството. Но след това се обърна и се отдалечи. Пусна водата в кухнята и, съдейки по звука, започна да мие чиниите.
— Почти не е спала, докато те нямаше! – Аманда се появи на вратата на спалнята. Тъжна едва забележима усмивка премина за миг по лицето и, а умора я беше превзела също като Бен. Беше облечена в синя тениска и нов чифт дънки.
— Вчера отидох на работа и купих някой неща – тя погледна към кухнята. – Бен не отиде. Страх го беше да я остави сама. Всеки път, когато се опитваше да заспи, не минаваше и часа, и се събуждаше с писъци… – заекна тя. – Какво й направи той.
Бен се изкашля зад нас. Той стисна с две ръце кърпа за баня.
— Можеш ли да се опиташ да я приспиш? – Аманда отново ме погледна. Поколебавайки се за миг.
— Тя има нужда от теб или от мен. Аз… – тя вдигна поглед през рамото на Бен. – Бен се опита, но тя не го допусна да я докосва.
И аз… осъзнах. Всичко в мен се сви, но аз кимнах и поведох Мелъри към спалнята. Преди да успее да заспи лежах в леглото прегръщайки я цял час. Изчаках още почти час, за да се уверя, че е заспала. Мелъри дишаше равномерно и дълбоко и аз реших да стана. Бен седеше в кухнята и изглеждаше доста уморен. Спуснати рамене, подпухнали очи. Пред него имаше чаша кафе, докосвайки я разбрах, че е студено. Каната за кафе беше празна.
— Искаш ли да направя още кафе?
Той вдигна глава изненадано, сякаш ме виждаше за първи път.
— Ой… хм, да. Благодаря. – Той прокара ръка по лицето си, насилвайки се да се разсъни.
— Тя спи ли?
Изсипах останалото кафе в мивката и налях вода.
— Да. Отне цял час докато се успокой и заспа.
Той кимна.
— Аманда още ли е тук?
— Не. Тя си тръгна преди час. Ще се върне утре. Мисля, че спомена, че ще донесе дрехи. И храна, надявам се.
Очите му се изцъклиха от умора. Налях вода в кафемашината. Отворих килера. По рафтовете нямаше нищо, освен огромна торба кафе. Сложих две щедри лъжици. Скоро тя започна да кипи.
— Да, отдавна не съм ходил да пазарувам. Твърде много бях нервен… – той спря, замислено погледа си върху масата.
— Страхувал си се да излезеш?
Бен кимна.
— Да — засмя се тъжно той. – Аз съм ужасен и не мога да изляза навън. Страхувам се, че те са там и знаят. Страх ме е, че ни наблюдават. И тя – той погледна към стаята, където Мелъри спеше. – Не мога да я докосна. Опитах се да й помогна когато тя попита. Тя не искаше да усеща докосването му, а сега моите също са й отвратителни.
— Не. Вината е негова. Вярвай ми. Ти й помогна. И продължаваш.
Той вдигна изненадано глава.
— Държах се като идиот с теб. Защо си толкова добра с мен?
Вдигнах рамене и се свих на стола си.
— Разбрах. Просто искаш да й помогнеш, но не знаеш как. Разбирам те. Повярвай ми.
Той поклати глава и затвори очи.
— Ема, не знам какво да правя. Изобщо. Тя трябва да ходи на работа. Аз също трябва да отида на работа. Обадих се и поисках отпуск, дадоха ми седмица. Трябва да решим как да се справим с тази глупост и то съвсем скоро. – Той отново погледна към входната врата. – Много ме е страх да изляза там. Нямаш си и идея.
— Представям си. Наистина, представям си .
Той въздъхна. Краткото примирие приключи, когато той стана от стола.
— Ще отида да почистя. Това е всичко, което правя. Прибирам си посудата, масата, подът. Трябва да направя нещо иначе ще откача. – Той се засмя горчиво. – Трябва да отида да си взема душ. Ако имате нужда от мен, ще съм под душа.
Бен се страхуваше да напусне къщата, а аз точно това исках. Отидох във вътрешния двор, да дишам чист въздух. Надявах се да измисля нещо ново, но когато Картър си тръгна, разбрах, че шансовете ни са ниски.
Излязох в малкия вътрешен двор и седнах на един от шезлонгите. Така и не можах да се примиря с идеята, че може би ще ми се наложи да бягам. Мелъри не го уби. А аз. Той я нападна. Но тя може да ме предаде в замяна на безопасност си, а аз до тогава ще съм далече.
Всичко вътре в мен се сви отново. Прилоша ми, прегърнах се по-силно с ръцете си. Не можех да се отърва от чувството си на уязвимост. Опитах се да се свържа Картър. Но той ме напусна и сега ми остава само едно нещо. Аз трябва да изчезна. И Мелъри ще бъде в безопасност. Това е, не ми се иска но това е единственото правилно решение!
След като взех ново решение, не бързах да си тръгвам. И седях дълго време на шезлонга. Тялото ми потръпна в студения нощен въздух, но аз сякаш не го почувствах. Не можех да мисля за друго. Единствено мислех за следващата си стъпка. Къде ще отида? Как? Имам нужда от пари. Много пари, а нямам почти никакви. Аз не печелих зле, дори доста повече от останалите. Но това все пак не беше достатъчно. Бен и Мелъри работеха в магазин за спортни облекла. Приходите им определено не бяха достатъчни, за да ми помогнат. Аманда беше учителка. Може би имаше повече, но аз знаех, че през лятото работеше на втора работа в едно кафе, така че надали и тя ще може да помогне. Никой няма да ми помогне.
Седях навън много дълго време. Бен погледна към вътрешния двор и отвори на вратата. Когато ме видя излезе , приближи се към мен и ми подаде одеяло. Приех одеялото и се завих. Обърнах се отново и продължих да гледам напред в нищото, а Бен се върна в къщата. Лампите угаснаха и аз останах в тъмното.
— Казах ти да останеш в апартамента ми, и да не мърдаш!
Тръпки побягаха по цялото ми тяло и подскочих от изненада.
Картър се появи зад ъгъла във вътрешния двор.
Изглеждаше ядосан, а очи му сякаш светеха на лунната светлина. Той седна срещу мен. Беше облечен изцяло в черно – черен панталон, черно яке с качулка на главата. Качулката закриваше почти очите му. Така той изглеждаше още по-опасен.
Гърлото ми пресъхна изведнъж. Когато той се обърна за да вземе стол, Забелязах издутината на кръста му. Пистолет? Разбира се. Това е Картър Рид. Той е убиец. Това е неговият занаят.
— Какво правиш тук?
Сърцето ми се сви. Ако той е тук, тогава?…
— Дойдох за теб – той се наведе напред. – Казах ти да останеш в апартамента. Върнах се, а теб те нямаше. И това не ми хареса, Ема, никак не ми хареса.
Погледнах към вратата. Ами ако Бен излезе? Не исках, той да знае за Картър.
Картър усети това и въздъхна раздразнено.
— Притесняваш ли се за приятеля си?
— Бен?
Бях изумена. Той ли… Не… Картър е тук. Седи срещу мен. Не можех да го проумея.
— Как попадна тук?
В очите му се четеше решителност, но и нещо друго. Имаше сякаш и някакви мрачни намерения, които караха сърцето ми да бие по-бързо.
— Ти дойде при мен за помощ, след което изчезна. Ема, какво всъщност искаш?
— Какво искам? Искам да ми помогнеш.
— А защо си мислиш, че тръгнах от собственият си дом? За да ти помогна.
— Оо… – облегнах се на стола. Разбира се, той излезе, за да ми помогне. Аз съм просто идиот.
— Но когато се събудих, теб те нямаше. Аз… Колко време трябваше да чакам? Сърцето ми се сви. Може би ти искаше да ме предадеш? Бях на идеалното място, съвсем сама и ти можеше да доведе Франко Дънван.
— Ти какво, откачи ли? – избухна той. – Тръгвай. Идваш с мен!
— Не! – Скочих на крака. – Не мога да си тръгна. Мелъри, Бен… Картър, не мога да си тръгна. Те зависят от мен, те разчитат на мен.
С рязко движение той се надвеси над мен. Хвана ме за лактите и ме привлече към себе си. Беше силно напрегнат, тялото му беше твърдо. Аз не можах да сдържа тихата въздишка която излезе дълбоко от гърдите ми, когато ме докосна усетих как желанието отново се събуди в мен. Исках да се сгуша в него, да го усетя още по-близо. Поклатих глава. Трябва да се отърва от тези мисли, по дяволите.
Картър се наведе към мен.
— Мислиш ли, че той ще ти помогне? Ти дойде при мен, Ема. Не при него.
Дъхът му погали кожата ми. Затворих очи, усещайки как се размеквам.
Ръцете му ме стиснаха още по-силно, придърпа ме още по близо към себе си. Притискаше ме с всеки сантиметър от тялото си. Почувствах го между краката си. Той прошепна, притискайки устни към врата ми:
― Ти уби Дънван. Приятелчето ти няма да ви спаси. Да вървим, аз ще те защитя. С мен ще бъдеш в безопасност.
Треперех в ръцете му като лист. Исках да отида с него. Наистина ли е така просто? Не, не, а Мелъри?
― Моята съквартирантка. Той я нападна. Какво ще стане с нея?
Той поклати глава. С устните си докосна нежно кожата ми. Усетих лекият почти недоловим натиск на зъбите му върху шията си.
Въздъхнах и въпреки че се опитвах да се противопоставя с цялото си същество не можах да се сдържа, и се сгуших в неговите обятия.
― Тя ще бъде в безопасност. Тя не е направила нищо. Ти си виновната. Те ще търсят теб и аз няма да мога да те защитя, ако не си с мен. Ела, да тръгваме, Ема!
Господи. Той не ме е изоставил. А аз точно това си помислих. Реших, че си е тръгнал, но не беше. Облекчението ме изпълни със слабост. Почувствах, че краката ми се подкосиха, но Картър ме задържа. Той ме прегърна, пъхна бавно ръката си под ризата, в талията на дънките ми. И ме притисна към себе си силно.
А на мен ми се прииска ръката му да продължи. Исках да погали цялото ми тяло. Исках го безнадеждно .Трябваше да се отърва от тези мисли. Не забравяй за положението в което се намираш.
Притиснах главата си към гърдите му. Устните ми докоснаха частта от кожата му, която суичъра му не покриваше. Той потръпна от допирът но успя да го прикрие. Когато казах.
— Ще стигнат до Мелъри. Той я изнасили, Картър. Аз го убих, за да я спася. Тя не ме спря. Те го знаят и ще дойдат за нея. Ще я намерят, Картър…
Той поклати глава. Той ме хвана с другата си ръка.
― Не. Те няма да разберат, но ти трябва да дойдеш с мен.
― Ами Мелъри?
― Моите хора вече са се погрижили за това.
― Спри, какво означава това? – Опитах се да се отдалеча. Но той не го позволи. – Картър!
Той ме прегърна още по-силно. Мускулестите му ръце не ми позволяваха да помръдна.
― Моите хора ще наблюдават съквартирантката ти. Вашият апартамент вече беше изчистен. Приятелката ти ще може да продължи с живота си. Франко Дънван няма да свърже изчезването на сина си с нея.
— Значи и аз съм свободна? – Попитах аз със задавен глас. И надеждата пламна отвътре. Той остана безмълвен. Гърдите му, притиснати към мен, се издигаха нагоре-надолу.
Дишаше дълбоко, а ръцете му ме обвиха още по-здраво.
― Трябва да останеш с мен…
Рязко се отдръпнах назад, като се опитах да се откъсна от хватката му, но успях само с няколко милиметра.
― Но ти каза…
Студените му очи блестяха в мрака. Те ме стесняваха и тръпнех от погледа му, но не можех да отместя очи, сякаш бяха в плен на неговите очи. Отново почувствах непреодолимото желание, което направо ме влудяваше.
― Не мога да те защитя, ако не си с мен. Можеш да живееш своят живот, но трябва да си с мен.
― С теб?
― Да, докато всичко свърши и не се успокоят нещата. – Кимна той.
― Какво да свърши? Но ти каза, че вече е свършило!
― Невъзможно е да се каже точно. Моите хора ще се грижат за тях. Съквартирантката ти и приятелят ти, ще бъдат в безопасност. Но за теб те няма да гарантират! Затова искам да бъдеш до мен.
― Но… аз…
Той избухна:
— В противен случай няма да защитавам нито тях, ако ти не дойдеш.
― Ти няма?
Паниката отново ме обзе. Все още ни трябва защита. Те се нуждаят от неговата защита. Той обхвана лицето ми с ръката си. Аз се опитах да се отдръпна. Докосването му беше толкова внимателно, толкова нежно, но думите бяха толкова жестоки и студени. Но аз трябваше да защитя Мелъри. И нямах друг избор.
После прошепна:
― Ти си сестрата на Ей-Джей. Трябва да те защитя, Ема.
Обзе ме пак чувството на вина. Той беше прав. Ей-Джей също искаше това. Но Мелъри… вдигнах поглед.
― Ще се погрижиш ли за приятелите ми? Мелъри ще бъде ли в безопасност?
Той кимна.
— Твоите хора ще я пазят ли? Няма да тръгна с теб, ако не обещаеш да я защитиш. И това е последната ми дума.
Той отново кимна безмълвно. Беше толкова напрегнат. После повтори с предишната студенина.
― Моите хора ще я пазят, докато ти си с мен.
Разумът ми се бореше но сякаш цялото ми същество очакваше този отговор. И аз просто чух как собствените ми устни изрекоха:
― Добре, Картър, ще дойда с теб.
* КАРТЪР *
Картър изтича обратно към колата и седна на задната седалка. Той не се огледа, но усети неодобрението на другаря си. Той продължи да мълчи и тогава старшият спътника му го попита:
― Какво й каза?
Отговорът беше кратък:
― Тя ще живее с мен.
― Ти си глупак, знаеш ли?
Картър светкавично го притисна към вратата. Хванат за гърлото в парализираща хватката. Но другият не се бореше. Той знаеше, че е безсмислено. И не каза нито дума. Между тях се усещаше напрежение и Картър изчака докато не почувства, че противникът се е отказал.
― Изказвай мнението си само ако съм те питал!
След като го задържа още няколко мига, той най-накрая го пусна. С тях в колата имаше още двама охранители, но нито един от тях не помръдна или не издаваше никакъв звук. Стояха сякаш нищо не се бе случило.
Косата потегли, след няколко пресечки мълчание спътникът му отбеляза, потривайки гърлото си:
― Познавам те от доста време, Картър. Но никога не съм те виждал такъв.
― С нея всичко е различно.
― Да това го забелязах вече.
Картър не отговори. Спътникът изчака още няколко пресечки и попита.
― Какво й каза за другите?
― Че моите хора ще се грижат за тях и ще ги защитавам, доколкото мога.
― Значи си я излъгал! По дяволите…
Той отново започна да изразява недоволството си, но се въздържа навреме. След това се наведе напред рязко, все още държейки гърлото си.
― Знаеш, че не можеш да защитиш приятелите й, дори ако сложиш хора постоянно с тях. Щом се появи Бартел, нашите хора ще трябва да избягат. Те не трябва да знаят за нашето участие. Твърде малко време е минало, все още.
― Не ми пука за нейните приятели. Грижа се за нея и тя ще бъде в безопасност.
— А какво ще стане, когато тя разбере, че си я измамил?
― Ще се наложи да го приеме. Ще трябва. В момента, в който Дънван се е появил в животът им, сигурността е свършила. А когато тя е решила да натисне спусъка, вече е била обречена. Но мисля, че приятелите й не са в опасност.
― Сигурен ли си, че тя може да се справи? Знаеш до какво може да стигне.
Картър въздъхна и си спомни изражението на лицето й, докато спеше в мезонета му. Изтощена, гладна, но спокойна. Той не посмя да я събуди, а когато се върна и установи, че е будна, тогава постъпи като страхливец. Остана в тъмното, разпитвайки я като негов враг. Трябваше да се убеди. И той се убеди. Той каза на спътника си:
― Аз я притиснах, Джийн. Тя има борбен дух. Повече от мен когато започнах. Тя ще се справи, вярвам го.
― Ще трябва или ще умре. – Помисли си Картър, без да каже и дума повече.

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 5

Глава 5

Картър грижливо се погрижи за мен. Той ме вдигна със силните си ръце, настани ме на плота в банята до мивката, даде ми чаша с вода за да изплакна уста си. След това ми подаде още една за да пия и ме занесе в кухнята. Подаде ми парченце от пицата и строго ми нареди да дъвча старателно, след това изчезна за известно време. Нямах представа какво прави и къде изчезна. Напрегнах слухът си и разбрах че той е в мезонета. Чух го да говори по телефона, беше достатъчно тихо в апартамента. Знаех, че е там и нямаше да си тръгне, и сякаш с облекчение взех парче от пицата за да утоля глада си. След първото изчаках за един миг, като се уверих, че този път няма да ми се повдигне си взех още едно парче пица. Този път му се насладих сякаш никога по рано не бях вкусвала пица. Толкова дни не бях яла, че вече не си спомнях от кога точно.
– Как се чувстваш?
Той застана до масата и ме погледна право в очите. Лицето му остана безизразно, в този момент тръпки пробягаха по гърба ми. Отново е другият. Не познавах този Картър и се чудех къде отиде отново старият. Телефонното обаждане. Очевидно този разговор го промени.
— Добре съм.
Той въздъхна и седна срещу мен. Движейки се като призрак се отпусна на стол с грацията на пантера.
— За какво си мислиш, Ема?
Потръпнах отново при звука на собственото си име. Беше ми странно и сякаш чуждо. Чувствеността, с която го казваше преди, беше изчезнала. И тогава ми просветна, че го прави нарочно. Искаше да събуди в мен желанието и го получаваше. Дали използваше всичко като оръжие? Гласът, очите, тялото си, умът?
Погледнах към чинията си.
— Ти си се променил много.
— Да — въздъхна той замислено. – Всичко тогава беше, много по-лесно.
Погледнах рязко нагоре.
— В известен смисъл – поясни той.
— В известен смисъл ли? – Завладя ме гняв.
Ей-Джей беше пристрастен към наркотиците и хазарт. Дължеше доста пари на мафията и за това беше убит. Положението на Картър не беше много по-добро. Баща алкохолик, майка наркоманка, а той прекарваше повечето нощи на нашия диван. Доколкото си спомням, винаги идваше със следи от побоища и рани.
Тогава запалих.
— Явно си спомняш нещата по различен начин от мен. Нещата не бяха по-лесни, просто всичко се промени.
В този момент той се засмя с глас и се изправи нервно. А смехът му накара космите по врата ми да настръхнат.
— Да. Беше ми по-лесно, Ема. Защото не трябваше да убивам хора – отговори сядайки отново.
— Опитваш се да ме изплашиш, нали?
Той се наведе напред.
— Май вече не съм малкото момче, което има нужда от място за спане. Изглежда сега, си сменихме ролите, Ема – лицето му стана непроницаемо. — Можеш ли да ми кажеш защо дойде тук? Ти потърси мен! Ето ме! Какъв ти е проблемът?
Въздъхнах огорчена, и поклатих глава разочаровано.
— Де да беше всичко толкова лесно.
— Шегуваш ли се? Да съм те обидил по някакъв начин? Ти дойде при мен, кажи защо?
Отворих уста опитвайки се да продължа, но той ме прекъсна.
— Успокой малко и намали оборотите. Аз не понасям такова отношение от моите хора. И няма да го позволя и на теб, няма значение дали сме се познавали преди или не.
Затворих уста и седях смаяна, сякаш ударена с мокър парцал. Той беше прав. Не бих говорила така с друг човек на негово място. Картър, когото познавах, вече го няма. Сега го видях. И разбрах. Осъзнавайки, че съм направила грешка. Отблъснах се от масата, и се изправих.
— Съжалявам. Трябва да тръгвам.
— Спри — нареди той.
Отпуснах се обратно на стола си, но не защото бях променила решението си. Тялото ми някак реагира на заповедта му. Той каза, а аз се подчиних. Поколебах се за момент, примигвайки от изненада, опитвайки се да разбера какво стана. Всичко се случи толкова бързо.
Но бързо се опомних и тогава гневът ми отново закипя. Наведох се напред. Канех се да направя отровен и заядлив коментар, когато той въздъхна. Погледът му отново се смекчи.
— Не бях чувал нищо за малката сестра на Ей Джей от десет години. И искам да знам причината, поради която се появяваш отново.
Гневът, враждебността и глупавите чувства се изпариха. Сетих се отново за причината и кошмарът се върна. С нови сили ме обзеха паниката и отчаянието, сякаш бяха станали мои най-добри приятели. Опитах се да подбера думите си. Когато изведнъж ръцете ми затрепериха, а той сякаш изстина отново. Погледът му потъмня, и в очите му се появи гняв.
— Ема, кой те нарани?
Гласът му беше мек, но в интонацията му имаше хладнина. Отново бях разтърсена. Затворих очи. Какво му бях направила? Аз усетих омразата му. Тя ме изгори.
— Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво се е случило.
Замръзнах!
— Страхувам се, че ще ме нараниш.
— Никога няма да те нараня.
— Обещаваш ли? – Затаих дъх. Зависих от него, всичко зависеше от него. Мелъри имаше нужда от него. Аз имах нужда от него.
— Обещавам.
Облекчението ме обзе и аз се отпуснах в стола си. Тогава прошепна с дрезгав глас:
— Направих нещо.
Той кимна а всичко вътре в мен се сви. Просто не можах да го произнеса на глас. Ако той разбере, аз ще изгубя контрол над ситуацията.
— Какво си направила? — попита меко той.
Сега вече той се опитваше да ме убеди да му се доверя. Ако беше толкова лесно. Можех просто да отворя и да му разкажа за проблемите си, но не. Това решение правилно ли е? Може ли да му се доверя? Та аз не го познавам вече! Той е хладнокръвен убиец. Аз явно никога не съм го познавала. Познавах само момчето, но него вече го нямаше.
— Ема…
Погледнах го, а в очите ми избиха сълзи.
— Знам, че сега се колебаеш дали да ми кажеш какво се е случило, но след като си тук, явно аз съм единственият ти избор. Аз те познавам. Спомням си какво умно момиче беше. Винаги ти се възхищавах за начина, по който се държиш. Възхищавах се на борбеността ти. Знаех го тогава и сега го знам също. — Той се наведе напред. Почувствах в него пак старият Картър. — Трябва да ми кажеш. Няма да ти навредя. Аз вече ти обещах.
Аз кимнах. Той беше прав. Абсолютно прав. Той е единственият. Но аз не можеше да го погледна в очите. Наведох глава и прошепнах:
— Убих човек.
— Кого?
И никаква друга реакция. Просто въпрос. Буцата от страха сякаш ме пусна.
— Той се гавреше със съквартирантката ми.
— Кого уби, Ема?
Произнасяйки името ми, сякаш ме галеше. Аз се отпуснах още повече. Стана ми по-лесно да се доверя. И продължих.
— Той я изнасилваше, когато влязох в апартамента ни.
Спрях. Не можа да се произнесе името. Той беше член на мафията. Картър беше член на мафията. Той ще ме убие.
— Кой е изнасилил съквартирантката ти?
Отново поклатих глава.
— Не мога да кажа.
— Но трябва да ми кажеш!
Мекотата пак изчезна. Той отново се напрегна.
Облегнах се на облегалката на стола. Пред мен отново седеше непознат човек. Сега знаех със сигурност, че трябва да се махна оттам. Опитах се да преглътне буцата на ужаса, която отново се бе събрала в гърлото ми. Погледнах към външната вратата. Отвън определено имаше охрана. Отново погледнах Картър. Ще трябва да го спра по някакъв начин. За да не успее да предупреди. Но как?
Телефонът му звънна от съседната стаята. Явно го беше забравил там. Когато той се обърна аз се втурнах към вратата. Това беше единственият ми шанс. Той ловко ме хвана за кръста, сякаш го беше очаквал. Не успях да направя няколко крачки дори. Вдигна ме с едната си ръка, а с другата парирайки опитите ми да се освободя, той каза:
— Ема, постъпваш глупаво. Спри!
Борих се с всички сили.
— Пусни ме!
— Не.
Освободих ръката си някак и се опитах да се отблъсна от него, но той я хвана отново и я притисна силно към гърбът ми. После бързо ме понесе към спалнята. Опитах се да го ударя между краката, но не успях. Отново ме парира, този път с крак между краката ми. Опитах пак да го ритна, но той вдигна крака си и аз увиснах във въздуха. Отчаяно, реших да използвам единственото ми останало оръжие. Наклоних главата си напред и го захапах за устните, и рязко я дръпнах назад.
— Оох…
Той извърна глава отстрани на моята и се закикоти тихо в ухото ми. Опитах се отново да го ударя този път с глава, но под този ъгъл не можех да му направя нищо.
— Картър! Пусни ме!
Той отново се изкикоти и седна на леглото, продължавайки да ми държи ръце. Притиснах гръб към него и той ме прегърна силно. Притисна главата ми към неговата с рамо. Не можех да направя нищо. Тогава той прошепна в ухото ми, сякаш ме погали с дъха си:
— И все още си боец, както те научи Ей-Джей. Щеше да се гордее с теб.
Опитах се да се освободя отново. Извивах се, борех се, но напразно. Той седеше спокойно и ме държа така докато се успокоя. Накрая изтощена вече се отпуснах надолу.
— Пусни ме, Картър. Моля те.
Той веднага се преобърна и аз се озовах на леглото. Картър увисна над мен, затискайки краката ми със своите и вдигайки ръцете ми над главата ми. Той ги държеше с една ръка, а с другата хвана брадичката ми. Накара ме да го гледам. Тялото му не ме притискаше. Той просто се държеше във въздуха, като се взираше внимателно в мен. Аз усетих как се опитва да прочете мислите ми и затворих очи. Ръката му на брадичката ми стана нежна изведнъж и той прошепна:
— Ема… кажи ми.
Господи. Неговата нежност имаше ефект. Отворих автоматично очите и останах в капан на погледа му. Той превзе тялото ми и умът ми. В гърлото ми се надигна ридание, тялото ми омекна отново. То се предаде на неговите ръце. Желанието да се бия ме напусна, отстъпи място на страстта.
Деляха ни само няколко сантиметра. Между краката ми “тя“ отново за пулсира. Изпитах пак желанието той да докосне там, да “я“ погали. Почувствах болка. Тялото ми се отпусна, както и хватката му. Коляното му се плъзна надолу между моите крака. Опитах се да не се движа. Исках коляното му да се вдигне отново. Аз изтръпнах, когато усети меко докосване под брадичката си. Премигнах, по чувствайки внезапният изблик на сълзите ми, той се придвижи малко нагоре и спря над моето лице. Приближи се и усетих устни и дъха му. Той ме погледна внимателно, около неговите очите се появиха няколко линии на безпокойство. От устните му се откъсна лека въздишка.
— Разкажи ми какво се е случило — меко каза той.
Предадох се. Вече не беше непознатият. Пак беше момчето Картър с който израснах. Обгърнах го с ръце и го придърпах към себе си. Вместо да се боря, аз се сгуших по-близо до него. Той също ме обви с ръце и ни претърколи настрани. Потупа ме по гърбът и наведе главата си между врата и рамото ми. Почувствах движението на устните му, докато отново повтори:
— Ще трябва да ми кажеш. Аз няма да те нараня. Аз ще те защитя.
Бях потресена. Най-накрая. Толкова отчаяно исках да ги чуя тези думи. Ръката му се плъзна към бедрото ми, а другата сграбчи моят тил и ме придърпа към себе си. Защитата ми се срина напълно. Аз въздъхна и се притисна към него. Имах нужда от него толкова много.
— Ема…
Обзе ме срам. Той разбираше всичко. Какъв човек съм аз? Боря се бягам, а след това започвам да треперя в ръцете му?
Ръката му започна да гали бедрото ми. Неговите пръсти се плъзнаха по тялото ми, под тениска, под ластик на бикините и спря. Опитах се да се съпротивлявам, но нетърпимо исках да обвия краката си около него. Прииска ми се да съм под него, да усещам силната му ръката между краката си. Но нищо не направих. Просто лежах и слушах как бие сърцето ми. Толкова силно биеше, че той би могъл да почувства ударите му. Те изпълваха всичко наоколо. Той ме целуна нежно по челото и отново се изправи. Погледна към мен, със същата молба в очите си. Махна кичурът коса от челото ми, попита:
— Не ми се доверяваш?
Аз кимнах…
— Страхувам се от теб.
Той се усмихна с ъгълчето на устата си.
— Сериозно?
— Вече не те познавам.
Аз самата не можех да повярвам, че признавам това, но имах нужда да се доверя на някого. Ако искам да оцелея след това, което съм направила. Набирайки малко смелост, докоснах гърдите му. Неговото сърце беше спокойно, промълвих:
— Знам кой си. Ти си хладнокръвен убиец. И знам, че ти стана такъв заради Ей-Джей – сълза изтече от ъгъла на окото ми. И падна останала незабелязана. – Винаги съм искала да ти благодаря за това.
Той се напрегна.
— Трябва да ми кажеш кого си убила.
Погледнах устните му, неволно се чудех какво ли ще бъде да почувствам, когато отново чух ледената интонация. Топлината и страстта моментално ме напуснаха. Напрегнах се и погледнах в очите му. Потръпнах, там отново нямаше нищо. Нито нежност, нито разбиране, нищо. Пак стана непознатият.
Ръката ми се отдръпна от гърдите му. Аз лежах под него, но той се отдръпна и седна на ръба на огромното легло.
Усетих болката в гърдите си. Не можех да си тръгна. Имах нужда от него.
— Спри да си играеш игри, Ема. Кажи ми кого си убил – той се обърна. В очите му отново имаше лед. — Искам да ти помогна. Ти и Ей-Джей бяхте моето семейство. Готов съм на всичко за теб, но сега и ти ми губиш времето.
Той беше прав.
Седнах и се облегнах на Таблата на спалнята. Време е! Новият Картър и старият Картър са един и същи човек. И не трябва да се страхувам от никой от двамата. Да, беше безмилостен, но можеше да ми помогне.
— Убих Джеръми Дънван.
— Къде? – Попита той.
— В моя апартамент.
Той кимна и добави.
— Стой тук.
И тогава се изправи и набързо излезе.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

ТИДЖАН – Картър Рид ЧАСТ 4

Глава 4

С бясно биещо сърце, ледени ръце и ураган от бушуващи мисли в главата ми, аз стоях сама в огромният мезонета. Стори ми се, че сърцето ми е на път да излезе от гърдите ми. Поех дълбоко дъх но отново мислите превзеха съзнанието ми. Правилно ли постъпвам? Картър Рид – убиец. Той е свързан с мафията…
Не знаех колко тясно е свързан със семейството на Маурицио, но знаех, че той има голямо влияние. Ей-Джей винаги е знаел, че Картър ще постигне страхотни неща в живота. Често брат ми се хвалеше с това преди мен, казваше че Картър ще стигне далеч, че е достатъчно умен и ще стане известен. И наистина той направи голямо име, всички в града бяха чували за него.
Мезонетът беше тъмен, и никъде не светеше осветление. Аз предпочетох да остана в тъмнината, сякаш инстинктивно търсех сигурност в нея. Лунната светлина влизаща през стъклените врати и падаше върху диваните, описващи окръжност в центъра на помещението. В близост до един от диваните имаше камина. Пристъпих плахо няколко крачки и седнах. Свих се на един от меките дивани, прегърнах една от възглавниците намиращи се до мен и зачаках спасителя си.
Сърцето ми все още биеше много лудо. Вече няколко дни не можеше да се успокои. Не знаех колко време чаках. Може би няколко часа може би минути. Телефонът беше с мен, можех да проверя часа, но не исках да го включвам. След последното съобщение от Бен, аз го включих само веднъж мисля, но откакто гардът ме поведе през коридорите на Инфинити и ме доведе до хотелският мезонет не го бях включвала отново. Странно но сякаш се наслаждавах на тишината. Въпреки че все още бях уплашена и кръвта във вените ми течеше с главоломна скорост, поех отново конвулсивно дъх и сякаш усетих нещо друго. Сигурност. В този луксозен дом се чувствах в безопасност. Беше огромно облекчение да се скрия от случилото се и от това, което бях направила.
Една от сълзите ми падна върху ръката ми и се стече по нея надолу. Погледнах я учудено осъзнавайки, че всъщност не я усещам по кожата си. Прегърнах възглавницата още по силно и съзерцавах, как всяка следваща сълза се плъзга по ръката ми.
Загледана втренчено в нарастващото влажно от сълзите ми петно върху възглавницата, сякаш загубих представа за времето. И колкото и да се стараех да остана будна, умората си каза думата. Клепачите ми бяха станали по-тежки от олово и вече не успявах да ги държа отворени. Главата ми изведнъж натежа, опитах се да я вдигна отново. Притиснах с всички сили възглавницата отново към гърдите си и се опитах да седна възможно най-изправена. Но всички усилия бяха напразни. Този път главата ми се облегна назад и аз почти заспах. В последен пристъп на съпротива се опитах да стана, но се олюлях и отново паднах на дивана, хванах се за облегалката, и накрая се предадох на изтощението. Главата ми се зарови във все още влажната от сълзите ми възглавница, свих се на кълбо и заспах.

* * *

Усетих нещо в просъница, размърдах се, примигнах за да проясня замъгленият си поглед и сякаш видях тъмен силует. Той застана над мен. Почувствах някаква вътрешна тревожност, която ме караше да се събудя, да се предпазя, но тялото ми не ме слушаше. Отново потънах в дълбок сън. Тежък. Желан. Предадох му се безсилно.

* * *

Когато се събудих отново, навън все още беше тъмно. Невероятно. Аз се обърнах за да погледна часовника в ъгъла – осем часа. Дойдох тук около пет сутринта, а сега е вече осем вечерта? Въздъхнах рязко; цял ден бях спала. С мъка станах и започнах да ровя в джобовете си. Няма го телефона. Обзе ме нарастваща паника, претърсих възглавниците и всичко наоколо. Надигнах се рязко, надничайки в тъмнината. Къде отиде телефонът? Няма го в джобовете ми, не е на дивана. Коленичих на пода и претърсих под диваните. Отново нищо. С докосване намерих една лампа и се опитах да я запаля, но не успях.
Счупена ли е? Не може да бъде!
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
Гласът идваше някъде отгоре, отзад. Паднах на пода и се втрещих от страх. Господи. Какво се случва? Няма ми телефонът. Осветлението не работи. Картър не ми се доверява?
Въздъхнах рязко. Той ще ме убие?
Гласът повтори отново, но този път по-тихо.
— Къде беше, когато Ей-Джей беше ограбен?
(Туп-туп. Туп-туп. Туп-туп)
Ръцете ми отново се разтрепериха, дланите ми се бяха изпотили. Опитах се да ги изтрия в дънките си и понечих да отговоря, но не думите не излизаха. Само издадох задавен глух звук.
— Зададох ти въпрос.
Затворих очи. Той стоеше неподвижно. Определено беше той, но гласът му беше някак си студен. Познавам го почти цял живот, но никога не се бях страхувала от него. Но…
Той се беше превърнал в хладнокръвен убиец. И сега беше в една стая с мен.
— Убиха го.
Изчаках, секунда, две, минута. Той продължи да говори тихо:
— Кой ограби брат ти?
Накрая избухнах:
— Не го ограбиха. Той беше убит.
Помислих си за онзи ден и дъхът ми отново спря. Аз пак се почувствах мъчително безпомощна. Не можах да направя нищо онзи ден. Исках, отчаяно желах, но Ей-Джей поклати глава. Той не е поиска да се намесвам. Аз мислех да изляза от прикритието си и да умра с него, но също знаех, че ще ми направят нещо много по-лошо. Така че останах.
Отново почувствах буцата в гърлото си. Усетих, че отново ще избухна в сълзи. Стиснах зъби и се опитах да ги сдържа. Не сега, не тук. Този Картър Рид може би ще ме убие. Той се оказа напълно различен човек, отколкото си го спомнях. Онзи Картър, който аз помних, никога не би направил с мен нищо подобно.
— Как?
— Как, какво? – Започнах да се ядосвам. Как смее?
— Как умря?
Той остана абсолютно спокоен. С всеки въпрос гласът му ставаше все по-студен. В него не беше останало нищо човешко, нищо от това, което помнех и се надявах, че ще намеря.
— Той беше бит с бухалка! — извиках в тъмнината на стаята. – По дяволите. Убиха го с шибана бухалка и аз видях всичко.
Наведох се и притиснах чело към коленете си. Навярно търсейки защита, но не. Дънките се оказаха топли и потни. Все още усещах кръв на Джеръми по себе си, въпреки че бях взела душ… или не? Вече не помнех. Все още ли имах кръв по мен от Мелъри и Джеръми? Тя беше попила в мен ли? Аз полудявам!
Въздъхнах тежко. Част от мен все още желаеше смъртта на Джеръми. Той заслужаваше да умре отново. По много по-лош начин от куршумът в главата.
Не знаех колко време седях така на пода. В стаята се възцари тишина, а след това неочаквано беше залята със светлина.
Изненадана, паднах на една страна и затворих очите си. Светлината ме заслепи силно. Когато отново отворих очи, дишах тежко и не бях готова да го видя. Но той стоеше пред мен. Картър Рид.
Всичките ми мисли ме напуснаха, всички чувства, гледах втренчено само него. Той се облегна на стъклената стена, скръсти ръце на гърдите си и ме погледна със зловещо студени очи. Пронизващи “вълчи“ сини очи. Когато бяхме деца, той имаше дълга руса коса, стигаща почти до раменете му. Сега беше много късо подстриган, но му отиваше. Затаих дъх си. Разбрах, че последните няколко преценки може би бяха погрешни, в сравнение с това, което виждах в момента. Високите скули преливаха в ъгловато му лице с перфектни устни. Дълги извити мигли, за които много жени биха му завиждали . Ризата прилягаше на раменете и гърдите му, рисувайки стегнатите мускули отдолу. Той беше превърнал собственото си тяло в оръжие и то съвсем преднамерено.
По дяволите. Той беше перфектен. Но беше убиец.
Облизах устните си и си поех дълбоко въздух, изведнъж изпитах някакво странно привличане. Само не сега. Няма начин. Но той забеляза това и се усмихна загадъчно. Той
много добре видя реакцията ми. Опитах се да се овладея, но напразно. О ужас, усетих влага и лека и неудобна пулсация в слабините си. С голямо усилие успях да откъсна очи от него, но тогава чух тихия му кратък кикот:
— Никой не знае как е починал Ей-Джей, освен сестра му. Трябваше да се уверя, че това си ти.
Трябвало да се увери? Страхуваше ли се от мен? Не съм загубил чувството си за ирония явно. Той е убиецът. А не аз. Въпреки че… аз вътрешно потръпнах. И аз вече съм убиец.
— Ами да… Аз съм, някой друг ли очакваше?
Той се отблъсна от стената и тръгна към диваните, като спря две стъпки пред мен. Той ме погледна и бързо кимна.
—Ставай.
Станах. Неохотно.
Той ме разгледа. Внимателно, бавно и спокойно. Не пропусна нито част от мен. Погледът му се спря на коляното ми, където сълзите ми бяха навлажнили дънките докато плаках. Тогава той каза, със все същия студен и отчетлив тон:
— Обърни се.
Погледнах го в очите.
— Не.
—Обърни се, Ема!
Щом изрече името ми, горещи вълни от желание ме заляха. Борих се с тях с всички сили. Аз не исках нищо такова от него. Той не трябва да забележи нищо. Стиснах челюстта си, свих ръцете си в юмруци и притиснах към себе си. Собственото ми тяло ме предаде, но все пак аз се обърнах. И се почувствах унизена. Аз бях като добиче доведено на заколение. Той продължи да ме гледа мълчаливо.
— Отслабнала си много — той махна с ръка към кухнята. – Има пица ако си гладна.
Мълчах упорито. Но когато спомена храната, стомахът ми закъркори и слюнка изпълни устата ми. Кога за последно ядох? Изглежда в закусвалнята, след като убихме Джеръми. Не, след като аз го убих! Опитах се да се насиля да ям нещо, но не успях. Имах чувството, че ще повърна всякаква храна която сложа в устата си. И затова се “налях“ само с кафе.
Минах покрай него за да стигна до кухнята, но той ме хвана за ръката и я притисна към себе си.
— Не! − Не исках да бъда докосван.
Пред очите ми веднага се появи картината как Мелъри беше малтретирана и аз инстинктивно дръпнах ръката си назад, но той не я пусна. В следващия миг ме вдигна и ме притисна към стената. В крайна сметка се озовах като в капан.
— Аз казах не!
Опитах се да го ритна, но той ме парализира в хватката си. Кипях от ярост, но не можех да направя абсолютно нищо. Той вдигна ръцете ми над главата ми, държейки ги с едната си длан. След това притисна краката си в моите. Сега вече изобщо не можех да се движа. Сърцето ми биеше като лудо отново. Изхленчих, задъхвайки се едновременно от желание и страх. Пулсацията между краката ми стана почти непоносима.
Той се отдръпна, само на сантиметри, и огледа отново тялото ми. Продължих да дишам тежко. Погледна гърдите ми, но не го докосна. Прехапах устни. И желанието надделя, искаше ми се той да се докосне до “нея“. Исках да усетя ръката му там, но не можех да поискам това от него. Не можех да му призная. Аз изстенах тихо, той рязко ме погледна в очите. В очите му за миг проблесна изненада. Но веднага изчезна. После направи крачка назад. Веднага щом ме пусна, аз паднах на пода.
Трябваше да го ритнат, за да стане ясно, че не трябваше да ме третират така. Дали той би направи същото отново. Дали отново би ме бутнал към стената и тялото ми тогава нямаше да издържи. Бях в пълен шок.
Той направи крачка назад.
— Ема, какво ти се случи?
Не можех да откъсна очи от него. Той ме държеше като в плен, бях като дива котка. Придърпах коленете си към гърдите си и ги обвих с ръце. Въздъхвайки, притиснах челото си към тях. Исках всичко да изчезне. Да се върне брат ми. В животът на Мелъри никога да не се беше появявал Джереми. И Картър да не се беше превърнал в мъж, стоящ пред мен сега. Бях изпълнен със срам. Боже как бих могъл да желая този човек? Този хладен, отчужден убиец.
— Като теб – прозвуча безмилостна мисъл дълбоко в подсъзнанието ми.
До мен беше подхвърлена кутията с пицата. Миризмата и се оказа по-силна от мен. Устата ми отново се напълни със слюнка, а стомахът ми се сви. Хванах кутията и без да мисля за нищо, натъпках парче пица в устата си, опитвайки да набутам още. Бях толкова гладна. Но след третата хапка отново всичко в стомахът ми се навдигна и потиснах порива да повърна. Изпитах ужасна болка. Скочих на крака и се огледах, бях в паника, чувствах че не мога да издържам повече.
Картър посочи към една от вратите, а аз прелетях през нея точно в последната секунда. Паднах на колене до тоалетната и с болезнени конвулсии всичко хапнато излезе. Накрая отново нямах нищо в стомаха си. Сякаш тялото ми също толкова силно искаше да се отърве от всичко, както самата аз.
Когато свърших, с омазана от повръщано уста, притиснах челото си към гърнето и въздъхнах с облекчение. Чувствах се толкова слаба и така безпомощна.
Чаша с вода беше поставена до мен. Внимателно с ръката си Картър отстрани падналата косата на лицето ми и коленичи до мен. Той ме погледна, но този път беше сякаш старият Картър. Убиецът беше изчезнал някъде. Той ми се усмихна:
— Аз ще се погрижа за теб.
Изпитах огромно облекчение след тези думи, тялото ми се отпусна. И аз отново паднах на пода, той ме хвана за ръката и я сложи в скута си. Вкопчих се в него, ръката му се върна към косите ми и ги отстрани отново от лицето ми. Бавно и със свито сърце, положих глава на гърдите му и усети как той ме прегърна с другата си ръка.
Най накрая…

Назад към част 3                                                                  Напред към част 5

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!