Етикет: Тиджан – Картър Рид

Глава 3

Слязох от таксито пред клуб Инфинити и за момент се поколебах. Какво, по дяволите, правя? Опашката от желаещите да влязат в най-популярният нощен клуб на Картър Рид беше се разпростряла по цялата алея и час от близкият площад. Клубът беше най-ексклузивният и най-недостъпният в града. Когато моят животът все още беше нормален, преди малко повече от четиридесет и осем часа, с приятелите ми предпочетохме да го посещаваме доста по нормални и семпли клубове. В които пускаха техно музика, смесена с поп хитове, и не изглеждаше, че стават съмнителни неща във всеки тъмен ъгъл на клуба.
Но този клуб имаше една особеност, поради която много хора бяха нетърпелив да влезе вътре и го правеше предпочитан за определени кръгове посетители: поверителността беше гарантирана тук. Множество знаменитости си пробиваха път вътре и те веднага бяха ескортирани до частни стаи или сепарета, на етажа над главните дансинги. Също така тук идваха и друг тип посетители, свързани с криминалните и мафиотски кръгове, което правеше клуба примамлив и изключителен едновременно.
Всеки, който дойдеше в Инфинити, можеше да бъде сигурен, че всичко което се случи вътре ще остане зад стените на клуба със сигурност. За това се грижеха охранителите, които “почистваха“ щателно и методично. Картър не беше глупак и не позволяваше своеволия в клубът си. Някои клиенти може би изпитваха чувство на пълна свобода и безнаказаност, но си имаше сигурни граници, и се поддържаха стриктно.
Въпреки че не случайно не посещавах Инфинити, нямах даже и подозрения за правилата вътре. Познавах Картър. Той никога нямаше да одобри такива неща, познавахме се от деца все пак. Но дали това не се бе променило?! Преглътнах, спомняйки си положението в което се намирах. Убих човек и сега се надявах, че Картър ще ми помогне.
— Госпожице — даде ми знак таксиджията. – Трябва да платите. Не съм благотворително дружество.
— О, − разрових чантата си, намерих парите и му ги подадох. Той тъкмо се канеше да потегли, когато от клуба изскочи смееща се двойка и влезе в таксито. Още не бях затворил вратата. Шофьорът изключи знакът за свободно такси и чух как мъжът измърмори адреса, преди да се затвори вратата. Шофьорът си тръгна, а аз останах на тротоара пред клубът.
— Страхотно. По дяволите, какви отново ги върша?
Огледах опашката от желаещи да влязат вътре. Повечето от тях бяха почти голи, а аз бях с ризка с дълги ръкави и дънки. За щастие Аманда ми даде назаем от своите дънките и те ми бяха като по мярка, но все пак в сравнение с останалите момичета изглеждах като монахиня в униформа. В този ми вид няма да ме допуснат в клубът. Поех дълбоко дъх и прецених дължината на опашката извила се надалеч. Да се добера поне до входа ще отнеме няколко часа. Прехапвайки устната си реших да заобиколя опашката и да се приближа до четиримата гардове на входа. Един от тях ме погледна, а в очите му проблесна скука. Съдейки от изражението му явно други също вече са бяха опитали и им беше отказано. Направо ми спря дъха – дори можеха да ме сложат в черният си списък и тогава вече няма да остане никаква надежда.
Голям черен седан мина покрай клуба и зави в уличка. Аз го последвах. Може би можеш да влезеш от там?
Но не. Колата спря и те с бърза крачка се отправиха към отворената задна врата. Четиримата гардове отвориха и излязоха от вътре. Мъжът и жената бързо излязоха от колата и се шмугнаха през страничната врата. Тя беше облечена в блестяща червена рокля. Единствено чух как тя се изкикоти гръмко, всички влезнаха, а вратата се затвори без да ми даде време даже да я доближа. Колата потегли бързо и се изгуби зад ъгъла.
И изведнъж вратата се отвори отново, излезе друг гард и тръгна по алеята към мен. Преглътнах нервно. Да. Това е моят шанс.
Докато се приближавах към него, посегнах към ръката му, но той ме сграбчи за китката преди да успея въобще да го докосна.
Аз замръзнах. И очите ми се разшириха, когато усетих да ме държи за ръката
като с клещи. Погледът му беше строг, почти леден. В очите му не се четеше нищо
— Да? — изръмжа той.
Преглътнах отново, опитвайки се да не проличи как треперят коленете ми.
— Аз… аз…
— Слушам те, скъпа. Имаш точно пет секунди.
Боже мой.
– Аз… аз познавам Картър Рид. Мога ли… имам предвид… Той…
Пазачът се ухили, а жестокостта в погледа му ме накара настръхна. Сковах се цялата.
— Да… ти си като всички останали, скъпа. Искаш просто да говориш с него, нали? Върви на края на опашката и изчакай реда си. − Погледът му се подхлъзна по тялото ми и ме измери многозначително от глава до пети. — Но мисля, че само си губиш времето. В такива дрехи няма как да влезеш вътре. Имаш страхотно тяло, но трябва да го виждаме. А ти не показваш нищо, скъпа.
Всичко в мен се срина. Представях си, че нещата ще са различни но кого заблуждавам? Може би Картър Рид дори вече не ме помни и със сигурност не го интересува проблемите, в които се забърках. Но аз не знаех какво друго да направя, затова тръгна покрай сградата и завих зад ъгъла. Аз въздъхнах с огорчение. Опашката се беше разтегнала на още няколко пресечки. Няма да вляза вътре, дори няма да се доближа до вратата.
В този момент телефонът ми из вибрира. Погледнах го за да видя кой пише. Беше Бен:
[— Къде изчезна? Мел взе да полудява. Плаче и изпадна отново в истерия. Мисля да отидем в болницата.]
Бързо написах:
[[— НЕ СИ ГО И ПОМИСЛЯЙ! Не трябва. Не бъди глупак. Ще ни убият и двете.]]
Изпратих съобщение, помислих малко и написах друго.
[[— И теб също ще убият.]]
[— Трябва да се върнеш. Тя има нужда от теб.]
Усетих как сълзите отново потекоха, но упорито вървях и стигнах до края на опашки. Издишах тежко. Това е за нейно добро. – Ако трябва ще чакам цяла нощ и целия ден. трябва да видя Картър. Той е единствената ни надежда.
Отговорих на Бен:
[[— Ще отсъствам за малко. Опитвам се да оправя бъркотията. Вярвай ми.]]
[— Ема, тя е полудяла! Върни се веднага!]
Исках пак да заплача, но се сдържах. — Трябва да го направя. Въпреки нейната емоционална травма, трябва да направя това, за да се уверя, че и двете ще останем живи. Бен не го разбира. Той мисли само за настоящият момент, за Мелъри, която плаче и как Аманда и аз трябва да й помогнем да се изкъпе, защото я боли цялото тяло. Синините и раните ще заздравеят. Както и душата, макар че ще отнеме много време. А аз сега трябва да се уверя, че ще имаме това време!
Написах обратно отговор:
[[— Ще изчезна за известно време, опитвам се да оправя нещата за да оцелеем. Изключвам телефона. Съжалявам…]]
Бързо изключих телефона, но преди да изгасне на екранът се появи последното му съобщение:
[— Кучка…]
Завъртях очи. И отново се надигна в мен бурята от чувства и мисли.

* * *

Опашката се движеше с темповете на костенурка. На няколко пъти гардовете изкачаха и обикаляха началото на опашката, като подбираха хубави момичета и ги отвеждаха към входа. С течение на времето забелязах, че те избират по осем момичета за всеки непридружен съмнителен снобар. Включих телефона си няколко пъти за да проверя часа и около два през нощта успях да се добера до ъгълът преди последната права. Гледах как колите се движат, хората изскачат от тях и бързо потъваха вътре. Стори ми се по едно време, че на практика да вляза вътре е почти невъзможно, камо ли да се приближа до Картър. И всеки път, когато се канех да си тръгна, си мислех за Мелъри. Ръцете на Джеръми обвиха гърло й. Нямаше къде другаде да отида и решавах, че трябваше да остана и да чакам. Но два часа по-късно клубът затвори, а аз доникъде не бях стигнала. Повечето хора се разпръснаха, но някои останаха. Едно от момичетата пред мен подхвърли на приятелката си, че знаменитостите ще се появяват скоро. И понякога те гледат през опашката от чакащи и избират момичета, и го водят вкъщи. Приятелката й изпищя от въодушевление.
И наистина, когато всички започнаха да си тръгват, на улицата започнаха да се появяват така наречените елитни клиенти на клубът. Но повечето нямаха нужда да търсят на опашката. Те бяха вече в компанията на момичета.

* * *

Час по-късно, когато всички най-накрая си тръгнаха, аз останах последната. Не знаех къде да отида.
Същият пазач, който ме заговори по рано през нощта излезе на улицата. Той ме забеляза приближи се бавно и с пренебрежение попита:
— Ти луда ли си, малката? Какво още търсиш тук? Не раздаваме входове за следващата вечер. Ще трябва да се върнеш и отново да се наредиш. Ела по-рано следващия път и носи дрехи “по така“, ако разбираш какво имам предвид. Така със сигурност ще влезеш.
Той ме гледаше с изтощен и празен поглед.
— Трябва да видя Картър Рид.
Той отметна глава назад и завъртя очи и се изпъчи.
— Сериозно? Ти си знаеш твоята, нали? — Той се разсмя. — Знаеш ли колко такива като теб идват при мен и казват, че познават шефа? Не… сериозно, опитай се да познаеш!
Подигравката му ме смути, но трябваше да отстоя позицията си. Нямах друг изход.
— Наистина го познавам. Той беше най-добрият приятел на брат ми.
— Да бе, повярвах ти…
Огледах се и заговорих по-уверено.
— Той беше най-добрият приятел на брат ми. Не сме разговаряли от много години но сега нещо се случи. Ей-Джей ми каза да се свържа с Картър, ако имам нужда от нещо. Каза, че ще помогне. А и няма къде другаде да отида.
Той пое дълбоко дъх и ме огледа отново отгоре до долу. Забелязах вътре в очите му да блести съжаление. После измърмори:
— Не мога да повярвам, че правя това. Как каза, че се казваше брат ти?
— Ей-Джей Мартинс. – Не мигнах и не се запънах. Името на брат ми прозвуча силно и отчетливо.
Той сложи ръка на врата си и го потри, гледайки напред в далечината с твърд поглед. След това поклати глава и сведе ръка.
— Не мога да повярвам, че правя това. – После извади радиото и натисна бутона.
— Роджърс, там ли си? Отговори! – И отпусна бутона.
— Да, тук съм! Какво става?
Той поклати глава и натисна отново бутона.
— Можеш ли да предадеш нещо от мен на шефа?
— Какво точно? – Чу се моментален отговор.
Той изруга и завъртя очи на другата страна.
— Попитайте го дали познава сестрата на Ей-Джей Мартинс? Тя е тук на улица и иска да го види. Прекара цялата нощ тук понеже не я пуснахме.
— Сега ще се свържа с него. Изчакай.
Следващите две минути бяха най-дългите в живота ми. Дъхът ми спря. Усетих погледа на пазача върху мен. Той не свали очи от мен и мърмореше:
— Може да ми коства работата, красавице. Мога да бъда изгонен за такова нещо. Той не се церемони с такива неща.
Преглътнах. Имах доста добра идея кой е Картър. Тогава радиото изсъска отново и гласът на Роджър се включи.
— Шефът каза да я пуснеш и да я заведеш в мезонета. Той скоро ще дойде.
В този миг изпитах толкова облекчение, че стон се изтръгна от устата ми и аз почти падна насред улицата. Коленете ми трепереха откакто гарда се свърза с колегата си.
— Хей, успокой се.
Той ме хвана за ръката, държейки ме да не падна, и ме задърпа нагоре. Всичкото недоверие и сарказъм изчезнаха. Сега той стана въплъщение на охранител професионалист, и услужливо ме отведе до входа на Инфинити преди, даже да успея да му благодаря.
Когато бях в този клуб последния път си спомних, че беше много тъмно. Уговори ме да отида там една колежка. Гаджето й работеше като охрана и ни пусна вътре. Страхувах се да отида там, но Розали каза, че я възбужда самата мисъл за този клуб. Когато влязохме вътре, аз разбрах откъде идва цялата тази възбуда. В дъното мъждукаха светлините от прожекторите и лека музика изпълваше атмосферата, но останалата част от клуба беше в абсолютен мрак. Когато преминахме през всички коридори и лабиринти около централния дансинг, видяхме много тайни кътчета и разкошни сепарета. Няколко пъти попаднахме на гърчещи се двойки, които просто нямаха време да ни забележат. Когато успяхме да се доберем до дансинга, там и останахме цялата нощ. Хипнотични ритми звучаха от стени, подове, тавани, навсякъде се разнасяше почти опияняващият дим, появяващ се сякаш от нищото. В този огромен клуб Розали и аз не посмяхме да се разделим нито за миг, но рискът си заслужаваше. Аз никога не употребявах наркотици, но танцувахме цяла нощ и се чувствах така сякаш съм под въздействието на най силната дрога. Спомняйки си онази вечер, влязох в клуба в очакване на същото онова чувство, но този път беше различно, бях окъпан в ярка светлина. Зад бар плотовете бяха останали няколко бармани, бършещи чаши. А в един от ъглите, няколко сервитьорки си шушукаха нещо. Докато пазачът ме водеше по задния коридор, няколко момичета изтичаха покрай нас, бяха с внимателно прибрани коси и ярък грим. Всички в една и съща форма с увити по телата си черни панделки. Парчета черен плат покриваха гърдите им, само гърдите на една от тях бяха оголени. Бързо преминаха по коридора. Лицата на всички момичета бяха студени. В този момент пазачът измърмори:
— Те са танцьори. Обикновено си тръгват веднага щом свършат в самостоятелните стаи.
Не разбрах какво има предвид, но кимнах с глава. Минахме няколко коридора, изкачихме се по стълби. Кога влязохме в един тунел, аз го хванах неволно за ръката.
— Къде отиваме?
От магистралата под нас се чуваше силен шум от минаващите автомобили, така че той се приведе леко към мен без да каже ни дума, и ме поведе по-нататък.
— Шефът е собственик на хотела зад клуба. Той каза да те заведа в мезонета, така че отиваме в хотела. Изчакайте там, докато той се върне в града.
— В града? Картър дори не е в града?
Отново не последва отговор. Стигнахме до края на тунела и той бутна тежката врата. Тя се затвори зад нас и изведнъж стана тихо. Твърде тихо. Червен плюшен килим минаваше по коридор със златни врати. Имаше дори позлата по дръжките. Опитах се да си спомня какъв хотел може да бъде свързан с Инфинити, но не можах. Изглеждаше скъп и снобарски. Пазачът ме заведе до асансьорите. Вътре имаше мъж в сиво униформа. Никой не каза нищо, но той натисна сив бутон. И започнахме да се издигаме. След десет етажа вратите се отворих и видях коридор с диван и една врата. Служителят от асансьора блокира вратите и излезе пръв. Отключи ни и отвори вратата, и се върна в асансьора след това. Вратите се затвориха, а пазачът дори не се помръдна от място си.
Погледнах го въпросително.
— Какво да правя?
Той посочи към стаята.
— Влез вътре ако обичаш.
— А ти?
Той се втренчи в стената и отвърна.
— Ще изчакам, докато си тръгнеш.
Влезнах вътре безмълвна и изчаках Картър Рид.

Назад към част 2                                                                    Напред към част 4

Глава 2

Когато се събудих, всичко ми беше като в мъгла. Не разбирах какво става, а гърбът ме болеше адски. Бях спала свита на кълбо, а когато се изправих, усетих остър болезнен спазъм. Почти изкрещях, но сложих ръка на устата си. Не можеш да вдигаш шум. Рязко се напрегнах, но после издишах, чувайки други звуци зад себе си. Тенджера се удари в тиган, в който нещо се пържеше.
Огледах се разбрах, че лежа на матрак на земята в хола. Видях два дивана от двете ми страни и в този миг си спомних всичко.
Ние сме с Бен. Мелъри крещеше и плачеше. Мелъри беше изнасилена.
Паднах обратно върху матрака с глух удар. Джеръми Дънван.
Паниката започна да ме обзема отново, но след това вратата се отвори. Аз отскочих назад и изкрещях. Някой се втурна в стаята, а аз продължих да крещя. И въпреки че видях приятелката си, не можах да се спра.
—Джеръми.
Бях преследвана от собствения си глас. Чух отново изстрела, усетих отката в ръката си.
—Бъди тиха. Иначе те ще ни чуят.
Задъхвайки се от ужас, покрих устата си с ръка и отново се строполих на матрака, зарових лицето си във възглавница. И отново изкрещях. Какво направих с пистолета? Боже. Това е доказателство, по дяволите. Не можех да си спомня къде беше.
Нежна ръка докосна рамото ми.
— Ема.
Чух гласа на Аманда, един от малкото, на които имах доверие. Тя легна до мен и ме прегърна нежно.
— Хайде. Ставай.
Пръстът й се плъзна към брадичката ми и тя вдигна главата ми. Опитах се да си поема въздух, но напразно. Цялото ми тяло се сгъна напред, аз започнах да се удрям в гърдите. Обзе ме паника. Задавих се. Господи. Пистолетът.
(Пляс)
Главата ми се обърна рязко наляво, но не усещах болка. Това ме вразуми, успях да дишам отново. Усетих, че пулсът ми се забавя, обърнах се към Аманда и я обгърнах с ръце също.
— Благодаря.
Тя отметна русата си коса от лицето си и се усмихна. Усмивката й беше мека изразяваща сякаш съжаление. Но не ме интересуваше, че тя се усмихва от съжаление. Прегърнах я с всички сили. Тя не знаеше нищо, но дойде. Поех дълбоко дъх.
— Аманда.
Бен спря на прага между кухнята и хола. С бяла престилка, вързана около кръста си и без риза. Под престилката носеше набръчкани дънки със скъсани колене. Съдейки по външния им вид, той беше спал с тях, тогава видях следи от сълзи по гърдите му и разбрах, че цяла нощ е прегръщал Мелъри.
Аманда му махна с ръка.
— Ние сме добре. Сега ще дойдем , става ли?
Той присви черните си очи.
Аз въздъхнах, когато видях колко разрошена е черната му коса, сякаш никой беше я рошил отново и отново с ръка. Тогава забелязах червени следи от нокти по гърдите му и веднага скочих на крака.
— Ти шегуваш ли се?
— Ема.
Аманда скочи на крака с мен. Тя се опита да ми препречи пътя, но аз я бутнах в страни.
— Преспа ли с нея, копеле? Правил си секс с нея снощи?!
Той въздъхна и се почеса по гърдите. Видях още червени драскотини и белези. Те се виждаха по целия му гръб. Изпъкнали върху бледата му кожа. Пак ми стана зле. Имах чувството, че ще повърна, но не можех да помръдна. Стоях и просто го гледах с отвращение.
Той въздъхна и вдигна ръка към косата си. Опита се да я пооправи и пое отново дълбоко въздух. Наведе рамене, и отпусна ръка надолу.
— Какво не е наред, Ема? Тя просто не искаше повече да го усеща. Искаше да усети мен. Искаше да бъде докосната от друг мъж.
— И как така се случи? – Изсъсках, знаейки предварително, че не може да е истина.
Той наведе глава. Кърпата, която държеше в другата си ръка, падна на земята. Накрая той ме погледна с мрачен поглед.
— Ами тя плака цяла нощ.
— Бен! – извика ужасено Аманда.
— О, Аманда, хайде стига – разпери ръце той.
— Ти не беше тук. Бях сам. Не знаех какво да правя. Мелъри не беше на себе си цяла нощ, а тази — посочи той към мен — също беше като зомби. Това беше първият й признак на живот снощи. Аз също мислих, дали трябва да я заведа в болницата.
Сърцето ми прескочи.
— Но не го направи.
— Не — очите му блеснаха от досада. — Но трябваше. Ти трябваше да го направиш. Тя не трябва въобще да е тук. И двете не трябва… Не е нужно да се криете…
— Те ще ни убият, глупако! – Изкрещях истерично аз.
— Кои са те? — извика той в отговор. Той вдигна ръце, свити в юмруци. – Кой, Ема? Кой би могъл да бъде толкова опасен, че вместо в болница да дойдеш тук…
— Мафията, идиот такъв! – Втурнах се към него, но Аманда ме обви с малките си ръчички и ме повали обратно на матрака. Паднах, но веднага се изправих на крака. Косата ми се пръсна по лицето ми, отхвърлих я назад и се хвърлих отново към Бен. Яростта замъгли очите и съзнанието ми, бях обзет от див гняв. Но в момента когато той направи крачка назад, ми просветна как изглеждам. Колко луда.
Поех дълбоко дъх и се опитах да се успокоя. По дяволите. Оказа се, че не е толкова лесно.
— Къде е тя? – Попитах припряно аз.
— Спи. – Той скръсти ръце на гърдите си, свеждайки брадичката си. – И ще продължи да спи. Тя трябва да си почине, Ем. Тя започна да се възстановява и сега се нуждае от максимално спокойствие.
Прокарах ръце през тъмните си коси. Исках да ги изтръгна. Исках да изпитам тази болка. Всяко мъчение ще свърши работа, само за да заглуша болката в мен. Изкрещях и паднах на колене. Господи, каква шега? По дяволите, всичко отива по дяволите. Те ще ме убият.
— Ема. – Аманда отново се приближи до мен. Тя ми помогна да стана и седнахме на дивана. Бях все още бясна, но в този момент я хванах за ръка. Наистина имах нужда от цялата й подкрепа.
Хаосът се завихри вътре в мен и бързо обзе цялото ми същество. Не можех да го спра. Не можех да се контролирам и да се освободя от емоциите.
— Ема.
Затворих очи, когато меките й ръце докоснаха брадичката ми. Тя я вдигна и внимателно, и грижливо разгледа умореното ми лице. Тогава каза тихо:
— Трябва да се изкъпеш, скъпа. Да отидем в банята. Ще ти помогна.
Поклатих глава неодобрително. Няма смисъл.
— Да тръгваме. – Тя ме хвана за лакътя и започна да ме дърпа нагоре. Държеше ме здраво.
Бен ни гледаше с натежали очи, без да се движи. Ръката, покриваща лицето му, не можеше да скрие изтощението си. Видях, че и той едва стои на краката си. И на двама ни беше трудно, но тогава погледнах към затворената врата на спалнята. И изведнъж се усмихна болезнено. Ето кой беше наистина зле.
Мелъри. Тя беше изнасилена.
Отново си припомних празния й поглед, когато той я обладаваше.
Трепнах от отвращение и този път наистина започнах да повръщам. Втурнах се към банята, паднах на колене. Бързо отворих капака на тоалетната и повърнах. После пак и пак. И отново, и накрая трябваше да се държа за тоалетната, за да не падна на пода.
Мислех, че сега ще умра.
— Ох скъпа. Ема, скъпа.
Аманда коленичи до мен и притисна мокра кърпа до челото ми. Избърса бузите и устните ми.
— Изглеждаш ужасно, но всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред, мила.
Стиснах клепачите си здраво. Защото не исках да видя съжалението в очите й. Просто беше непоносимо, за мен. Тя има толкова пронизителни сини очи, че е невъзможно да се скрият емоциите в тях. Спешно трябва да вземем нещата в свои ръце. Отново се сетих за Мелъри и някак си успях да изгоня страха за миг. Обърнах се и погледнах Аманда в очите. За разлика от нейните ярко сини, моите бяха тъмни почти черни и тя не видя нищо в тях. Не можа да забележи колко усилия ми костваше, за да се сдържа от нов пристъп на повръщане.
Чувствах се като прокажена.
— Убих човек.
— Знам, скъпа. Тя се наведе и притисна челото си към моето. Ръцете й продължиха да бършат бузите ми с влажната кърпа. – Ще се справим. Ние трябва да се справим.
— Как? – казах с разтреперен глас. Бях толкова слаба и жалка.
— Идват за мен, Емс. Трябва да си силна сега. Чуваш ли? Трябва да си силна.
В главата ми прозвуча отново гласът на брат ми. Тези спомени нямаше да ми помогнат сега.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Какво има?
— Нищо. – Измърморих аз, вдигнах ръка и се опитах да я отблъсна малко. Защото нямах достатъчно въздух.
— Няма значение кой чука на вратата, не я отваряй. Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам ти.
Стиснах зъби. – Престани да мислиш за брат си.
– ЕМА! ЕЛА БЪРЗО! — Обади се Бен от хола.
Изскочих от банята като попарена, готова да му крещя, че крещи, но след това чух думите на журналиста и замръзнах.
— Джереми Дънван е изчезнал вчера след обяд. – Неговата снимка се появи на телевизионния екран. На нея той беше засмян, усмихваше се на фотографа с безгрижен поглед. После показаха отново сериозната журналистка. Тя въздъхна, гледайки напрегнато в камерата.
— Ако имате някаква информация за местоположението на Джеръми Дънван, обадете се на номера, който виждате в долната част на екрана. Ако имате някаква информация за това какво може да се е случило с него, моля, обадете се на този номер.
Тя повтаряше една и съща фраза отново и отново.
— Франко Дънван, бащата на Джереми, отиде в полицията тази сутрин и обяви за изчезнал 32-годишният си син, който не се е върнал у дома предишната вечер.
Тя го повтаряше отново и отново. Отново ме обзе паника. Появиха се нови негови снимки, някои с приятели. На една беше в униформа за софтбол, на друга с бира в ръка. За всеки той изглеждаше дружелюбен и привлекателен, изобщо не беше чудовището, което бях видях преди двадесет и четири часа.
Бен изпъшка, докато се взираше в екрана. Той отново прокара ръка през косата си. Докато с другата притискаше дистанционно към гърдите си.
— Мислех, че ти… — замръзна той. Той затвори устата си, после я отвори отново. Пое си дълбоко дъх и премигна.
— По дяволите, Ема. Какво си направила?
Примижах и се втурнах към него. Той се облегна назад от изненада, а аз грабнах дистанционното и изключих телевизора.
— Той я изнасили. Щеше да я убие. И после той щеше да убие и мен – спрях за момент и преглътнах буцата, която се надигна в гърлото ми. Всичко плуваше в очите ми.
— Направих каквото трябваше.
Бен посочи към телевизора. Ръката му трепереше.
— Франко Дънван. Те казаха на Франко Дънван. Знаеш ли кой е?
— Ако някога се нуждаеш от нещо, иди при Картър. − Поклатих глава, за да изчистя отново ума си от последните думи на брат ми, преди той да излезе от апартамента ни. Тичах след него. Той не искаше, но когато ме хвана в уличката, вече беше късно. Те се появиха на другия край и той ме вдигна, за да ми помогне да се скрия.
Отново избутах спомените и се обърнах към Бен.
— Казах ти снощи.
— Онзи ден.
— Какво? − Замръзнах в този момент.
— Завчера — измърмори Бен, потънал в собствените си мисли. Пристигнахте тук преди два дни.
Изплаках аз. Той е мъртъв от два дни. Напълно бях загубила представа за времето. Но той е прав. Винаги ходех на фитнес в пет часа вечер, след работа, но този ден се върнах по-рано, след като пропуснах тренировката. Убих го преди две нощи.
— Спала съм почти двадесет и четири часа. − Примигнах от изненада. – А Мелъри? Бързо вдигнах поглед, но Бен поклати глава.
— Тя заспа само преди няколко час. Изобщо не е спала, както и аз.
— Ох.
Аманда дойде и ми взе дистанционното. За да включи отново телевизора.
Тя седна на дивана, а Бен седна до нея. И двамата се облегнаха назад с решителни лица. Щяха да гледат новините. За да чуят всички подробности. А аз не бях на себе си от вълнение, но също се обърнах и се настаних на дивана.
Опитах се да се подготвя за това, което може да чуя.
— Властите ще проведат задълбочено издирване на Джеръми Дънван и също ни стана известно, че федералните власти са поели случая. Те смятат, че изчезването на Джеръми Дънван може да е свързано с разправата на мафията. Точно сега — гласът й стана по-висок, — научихме от надеждни източници, че Франко Дънван, баща на Джеръми Дънван, е един от лидерите на семейство Бартел. Федералните власти от години се опитват да намерят доказателства срещу г-н Джоузеф Бартел, за да осъдят около тридесет членове на престъпната банда свързваща се с него, според слуховете.
— И така, Анджела — каза по-нисък глас.
— Да, Марк? – отвърна тя с престорена жизненост.
— Значи властите смятат, че изчезването може да е свързано с враждата между клановете Бартел и Маурицио?
— Въпреки че все още нямаме потвърдена информация, че разследването се движи към семейство Маурицио, това изглежда доста вероятно. Правителството дълго време се опитва да получи доказателства срещу Картър Рид, който според тях е в близки отношения със семейство Маурицио.
Сърцето ми се сви. Обърнах се към екрана. Имаше негова снимка. Затаих дъх си.
Забравих какви ясни сини очи имаше и какъв мощен поглед. Изглеждаше, че е готов да убие този, който го е заснел – но тогава се появи следващата снимка. Той беше в черен смокинг и слиза от черна кола. Беше с вдигната ръка, за да защити лицето си от фотографите, но те явно са били по-бързи и са успели да го снимат. Устните му бяха извити в усмивка и дори в размитото изображение, безпогрешно се отгатваха характерните черти на лицето му.
— Отиди при Картър.
Отново си спомних думите на брат ми, но не ги изпълних. Вероятно е трябвало. Той беше най-добрият приятел на брат ми от преди повече от десет години. След като убиха Ей Джей, той се присъедини към семейството на Маурицио и чух, че е убил всички замесени в смъртта на брат ми. Когато за първи път разбрах за това, бях потръпнала, а сега изведнъж изпитах отново същото чувство.
Нашият град е голям, но не достатъчно голям. Клюките се разпространяват бързо и скоро всички наричат Картър хладнокръвен убиец. Той не спря само с убийството на онези, които поръчаха убийството: той изби също и онези, които го биха, тези, които ги покриваха, шофьора и дори този, който връчи заповедта. Той се отърва от всички, действайки по-бързо, отколкото можете да си представите.
Докато бях в гимназията, преминавайки от едно приемно семейство в друго, го видях няколко пъти. Случайно, например, когато чаках автобуса, а той излезе от ресторанта. Той винаги беше заобиколен от други хора, огромни, здрави момчета. Те ме плашеха тогава, плашат ме и сега.
След това, в колежа – отидох да уча в местно училище – го виждаха в нощни клубове, където ходех с приятели. Никога не съм искала специални привилегии, дори се съмнявах, че той ме помни, но знаех кои са клубовете му. Повечето от тях бяха популярни и приятелите ми все искаха да ходят там, а на мех ми харесваше да го срещам понякога. Но винаги се случваше от разстояние. Той беше заобиколен от същите мъже, но понякога с него имаше и жени. Винаги много красиви, до неправдоподобност. Той получаваше най-доброто.
Въздъхнах, когато още няколко негови снимки бяха показани по телевизията. Винаги го показваха, когато имаше някаква история свързана с местната мафия. Медиите го обичаха. Беше зашеметяващо добър – изпъкнали скули, сини, вълчи очи и тъмно руса коса. Плюс високо, атлетично тяло с мускулести рамене.
Никой не знаеше, че го познавам. Не посмях да кажа на никого. Само да знаеха… Прехапах устна, докато си мислех за това. Дали Мелъри щеше да ме помоли ли да отида при него? Ако някой може да ми помогне, то това беше той . Но тази история? Мога ли да му се доверя? Да му кажа, че съм убил един от враговете му?
— Не вярвай на никого, на никого освен на Картър. Отиди при Картър. Той ще се погрижи за всичко. Той ще се погрижи за теб, Емс. Обещавам.
Болеше ме докато преглъщах, а когато отново отворих очи, видях Мелъри на вратата на спалнята. Тя се бе завила с одеяло. По бузите й имаше засъхнали сълзи. Тя ме погледна в очите.
Той я беше пречупил. Веднага го видях в погледа й.
И в този момент взех решение. Ще отида при Картър, но ако той не помогне, ще се справя сама. Трябва. Исках пак да убия това копеле. Ако баща му дойде за нас, ще я защитя. И ще защитя себе си също. Картър се присъедини към мафията, когато бяхме деца. Той го направи, за да отмъсти за брат ми. Ако той е могъл, тогава и аз ще мога да оцелея. Трябва!

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

& LiglatA

Посвещавам тази книга на моите читатели. Невероятни сте, честно! Подкрепяхте ме и се борихте за мен, дори когато се сблъсквах с неразбиране.
Посвещавам тази книга и на моята сродна душа. Той винаги е там, каквото и да се случи. Взаимно е, скъпи Дж.

Глава 1

Копелето е тук!
Това беше първата ми мисъл, когато се промъкнах в нашият апартамента. Това беше моят апартамент, моят. А трябваше да вървя на пръсти, защото гаджето на съквартирантката ми беше перверзник. Обикновено, когото видех колата му на паркинга, просто изчезвах, но сега случая беше различен. Те бяха в хола , а съквартирантката ми стенеше. Тогава чух шамар, той я удари, а аз замръзнаха. Не помръднах и ги наблюдавах. Той й изръмжа да млъкне и я облада. Тя изскимтя отново, но след това спря, а той продължи да прониква в нея.
Не можах да отместя поглед.
Господи, той я изнасилваше!
Стана ми тъпо. Не можех да повярвам на собствените си очи. Той продължи да прониква в нея, като я свали пред себе си. Държеше краката й, после стисна двете й китки с една ръка. Той не спираше. Тя лежеше пред него и не можеше да помръдне. Той я надви, пречупи я, а аз стоях и просто гледах.
Мразех го, направо буца заседна в гърлото ми, но успях да преглътна и се сдържах. Не е сега времето да направя нещо, за което със сигурност ще съжалявам. Но дори знаейки това, вече бях решила.
Мелъри отново изпищя. Нейното страдание разбиваше сърцето ми. Ръцете ми трепереха, той отново й нареди да млъкне. Проникна в нея още по-грубо и по-дълбоко. Той продължаваше, без да мисли, че може да има още някой в апартамента.
Това беше моят дом, по дяволите.
Това беше и нейният дом.
Не го харесвахме, но на него не му пукаше. Той продължи да я изнасилва. После взе да ръмжи от удоволствие. Потръпнах от отвращение. За малко да повърна, но се окопитих и се запътих към кухнята. Имахме шкаф, пълен с ножове, но нито един от тях не ставаше. Не и за него.
Преминах през кухнята и излязох във вътрешния двора, и коленичих върху дъските. Вдигнах една от тях и извадих една кутия. Брат ми щеше да се разстрои много, ако разбереше. Поредният писък се разнесе зад мен, а решителността ми се увеличи.
Ръцете ми вече не трепереха.
Намерих пистолета, брат ми не искаше да знам за него. Извадих го от кутията и върнах дъската на мястото. Сърцето ми биеше вече по-бавно, отколкото би трябвало. Върнах се в хола. Звуците от насилването не спираха. Диванът се удряше в стената при всеки напън. Съквартирантката ми скимтеше при всяко движение. Изглеждаше, че никога няма да спре, а аз стиснах пистолета по-здраво и направих едно последно движение.
Той промени позата си. Притисна я с гръб към стената, продължавайки да прониква грубо в нея. Главата й се блъскаше в стената. Тя беше побеляла като призрак – през изсъхналите й сълзи потекоха нови. Спиралата й потече заедно с тях, покривайки лицето й с черни дири, а по тялото й започнаха да се появяват синини. Бузата й беше подута и зачервена от ударите. По челото и краката й имаше отворени рани, от които течеше кръв.
Очите й срещнаха моите през рамото му. Тя отново изхлипа, но ръката му отново хвана гърлото й. Той го стисна по-силно, а тя започна да се задъхва едва поемайки си въздух. Колкото по-силно стискаше, толкова по-мощни тласъци правеше. Явно това го възбуждаше. Тя се блъскаше от една страна на друга – не можеше да диша.
Той стисна още по-силно.
Очите й започнаха да изкристализират, видях последните проблясъци в тях. Това беше. Знаех. Ръката ми стисна пистолета още по-здраво и го вдигна във въздуха.
Усетих облекчението му, преди дори да е успял да изстене. Усетих го през въздуха, през нея дори. Знаех, че ще свърши в нея, и изпитах непоносимо отвращение, а ръката ми стисна здраво пистолета. Свалих предпазителя и се прокашлях.
Той замръзна.
Не се обърна, въпреки че трябваше.
Чаках, усещайки как сърцето ми бие, но той просто не посмя да се обърне.
— Джеръми.
Гласът ми беше мек, твърде мек, а той все пак си обърна глава, за да ме погледне. Когато видя какво имам в ръката си, в очите му проблесна ужас . Аз натиснах спусъкът.
Куршумът премина точно през средата на челото. Не се изненадах, когато Мелъри започна да крещи, все още в хватката му. Дори когато започна да пада, тялото му все още я притискаше към стената. Тя трескаво го отблъсна с ръце. Трупът му падна на пода, доколкото му позволяваха ставите. Коленете му все още бяха сгънати, а кръвта му бавно се стичаше от раната. Образувайки локва, която постепенно нарастваше.
Все още крещейки, Мелъри се освободи и падна на пода до тялото му. Тя пропълзя по стената до далечния ъгъл на стаята и се сви на пода. Хлипаше истерично, а писъците й продължаваха да излизат от гърдите й.
Приближих се до нея, но вместо да я успокоя, както би трябвало, сложих пръст на устните си и изшътках. Когато тя замълча, прошепнах:
— Тихо. Че ще ни чуят.
Тя кимна, поемайки конвулсивно въздух и продължи да хлипа безмълвно. Обърнах се и седнах до нея. Не можех да се откъсна поглед от трупа му. Вече около него имаше локва кръв. Която бавно пропълзя под дивана.
Автоматично отпуснах ръката си върху натъртеното, кървящо коляно на Мелъри. Погалих го, опитвайки се да я успокоя, но не можех да откъсна очи от тялото. Аз го убих. Убих човек. Все още не можех да осмисля това и да го осъзная, но беше така. А трябваше да съм във фитнеса. Трябваше да се опитвам да флиртувам с новия треньор, но бях твърде уморена. И този път не отидох на фитнес, а веднага се прибрах. Когато видях колата му, почти се обърнах. Мразех Джеръми Дънван. Той беше свързан с местната мафия и се отнасяше към Мелъри като с боклук. Но аз така и не тръгнах към фитнеса. Реших, че мога да се вмъкна вътре. Те така или иначе обикновено бяха в стаята й.
Лицето на Джеръми беше насочено към нас. Спомних си за миг как тя го отблъсна и тялото му се свлече под странен ъгъл на пода, а очите му се взираха право в мен. Беше мъртъв, а очите му бяха празни, но все още ме гледаха. Когато погледнах в очите на мъжът, когото бях убила, по гърбът ми преминаха студени тръпки. Той ме прокле! Дали ще ида в ада?!
— Оох… — изхлипа Мелъри.
Риданията й станаха още по-силни. Притесних се, че могат да ни чуят в другите апартаменти – над нас или под нас. И да повикат полицията. Може би ние самите трябва да се обадим на полиция. Дума да не става – аз извърших убийство. Убих Джеръми Дънван. Не можем да се обадим на никого.
Хванах и стиснах силно ръката й. Моята беше студена, а нейната лепкава. Дланта й беше топла от кръвта стичаща се от нея. Обърнах се и видях, че с другата си ръка е притиснала устата си. Тя продължи да въздиша конвулсивно, опитвайки се да сдържи риданията си.
— Трябва да тръгваме.
Собственият ми глас ми прозвуча грубо. А аз потръпнах от прозвучалата жестокост. Тя кимна, все още ридаеща, въздишаща, кървяща. Трябва да тръгваме. И стиснах ръката й.
– Сега.
Тя отново кимна, но ние не помръднахме. Изглежда, че краката ни не ни слушаха.

* * *

След това всичко стана неясно и мътно. И не помня детайли.
Седяхме в колата на паркинга на бензиностанцията и се споглеждахме. Мелъри трябваше да се измие. Да карам ли до болницата? Трябва ли да представим фото или видео доказателство за изнасилване? Тогава тя отново започна да плаче и аз си спомних кого бях убил. Бащата на Джереми ще иска да ни отмъсти. Никаква полиция няма да помогне тук, особено като се има предвид, че половината от управлението работят за бащата му, който работи за семейство Бартел. Тялото му ще бъде намерено в нашия апартамент, а аз нямах смелостта да се отърва от него.

* * *

Трябваше да отида да поискам ключа от банята – тя не трябваше да се показва така. Вътре една от двете лампи не работеше и осветлението не беше добро, затова се наложи да прегледам всичките й синини светейки си със мобилния телефон. Тя беше бита навсякъде, от върха на главата до петите, имаше две големи рани по прасците. Когато ги видях и вдигнах поглед, тя прошепна:
— Той ме риташе.

* * *

Купих слънчеви очила на Мелъри и едно шалче, за да може да покрие главата си. Изглеждаше като странна чужденка, но поне успяхме да скрием раните й. Когато влязохме в закусвалнята за да си поръчаме кафе, никой не ни обърна внимание. Стомахът ми къркореше, но не можех да сложа нищо в устата си. Дори не докоснахме кафетата си. Ръцете на Мелъри трепереха толкова силно, че не можеше да вдигне дори чашата. Аз се бях посъвзела от вцепенението, но тя все още не беше на себе си.
Минаха много часове, беше минало вече полунощ. Никоя от нас не поръча храна. Когато сервитьорите се смениха, пак поръчах кафе. Този път най-накрая успях да отпия от него. Мелъри трепна. Погледнах я уплашена и едва тогава усетих горещото кафе в устата си. Изгорих се, но почти нищо не усетих. След още десет минути, кафето отново изстина. А Мелъри все така не го докосваше.
Дойде утрото. Телефоните и на двете ни звъняха, но просто ги гледахме мълчаливо. Аз не можех да говоря. Едва поръчах още едно кафе от новия сервитьор. Най накрая Мелъри поспря да трепери, но виждах, че ръцете й все още бяха сковани — тя ги държеше в скута си опитвайки се да ги прикрие. Тогава тя промълви, че трябва да отиде до тоалетната. Отидохме там заедно.

* * *

Решихме отново да се върнахме в колата. Служителите на кафенето бяха започнали да си шушукат, така че предпочетохме да си тръгнем. Не искахме да извикат полиция. Но сега пак нямаше къде да отидем. Тогава Мелъри подсмърчайки каза:
— Бен. Можем да отидем при Бен.
Погледнах я изненадана.
— Тии, сериозно ли, сигурна ли си?
Тя кимна плахо, а сълзите й отново потекоха. Но събра сили и промълви.
— Той ще ни помогне. Знам.

* * *

Ръцете ми бяха замръзнали. Почти не усещах волана. Обърнах колата и потеглихме към домът на нейният колега.
Той отвори вратата, погледна Мелъри и я придърпа в прегръдките си. Тя продължи да плаче. Влязохме в кухнята. Бен покри себе си и нея с одеяло. В следващите няколко часа в дома на Бен, аз бавно започнах да осъзнавам пълния мащаб на случилото се.
Докато тя, ридаеше, му разказа за случилото се, а аз бях притихнала в стола си и буря от мисли и чувства ме връхлитаха.
Джеръми Дънван. Преди двадесет и четири часа той беше жив и дишаше. Боже мой. Убих го. Стомахът ми отново се сви. Имах чувството, че някой ми върза ръцете и краката, хвърли ме на магистралата и изчака автобусът да ме прегази, а след това отново, и отново, и отново…
Аз ще умра. Въпрос е само на време. Франко Дънван работи за семейство Бартел. А те убиха брат ми. Сега., сега е мой ред…
Обзе ме отново ледена паника. Вече не слушах Мелъри. Може би беше самозащитна реакция. Той щеше да я убие. Той я изнасили. Убих го, защото иначе той щеше да убие и мен също. Но това сега няма значение.
Поех си дълбоко дъх, опитах с последните си сили да мисля логично. Полицията нямаше да помогне! Защо тогава снимахме нейните наранявания? Какъв беше смисълът? Никакъв. Ние бягахме. И ще трябва да продължим да бягаме.
— Мелс, трябва да тръгваме. Промълвих аз.
Тя ме погледна, сгушена в гърдите на Бен. Той я прегърна още по-силно, а тя изведнъж пребледня и страхът започна да я обзема отново!
— Ние не можем!
— Ние трябва!
Те ще ни преследват и ще ни убият.
— Моля те, Том, моля те. – Брат ми молеше за милост, но те го повалиха на колене и го удариха с бухалка. През цялото това време Ей Джей не свали очи от мен. Той гледаше отвъд алеята, където бяха аз, и двамата знаехме, че не могат да ме видят. Той ме накара да пропълзя зад вентилационната решетка, преди да дойдат. Аз стиснах ръце, борейки се с желанието си да изпълзя и да му помогна. Той поклати глава. Знаеше какво искам да направя и поклати глава за да ме спре!
— Ема!
Когато дойдох обратно в действителността открих, че Бен е сбърчил вежди ядосано.
— Какво?
Всичко изглеждаше толкова нереално. Като сън. Вероятно всичко това беше сън, не може да е истина!
В този момент Бен избухна:
— Боже, могла си да бъдеш там, до него, ти също.
Тогава той скочи от стола си и се втурна към мен.
— Какво стана?
Картър ще ми отмъсти.
Тогава отново се върнах в тази алея. Чух брат си, как се задъхва. Той се задави в собствената си кръв, а те му се присмяха. По дяволите, смееха му се!
— Ти си никой, Мартинс. Едно жалко нищожество. Ако вашето момче дойде при нас, той ще получи от същото. Всъщност ние точно това искаме, той да дойде. Нали, момчета?
Том разпери ръце и тримата му мъже се закикотиха заедно с него. После отново вдигна бухалката.
Ей Джей ме погледна. И видях как с устни каза:
— Обичам те.
Бухалката се спусна с голяма скорост…
Паднах от стола си и отново се върнах в реалността. Бях на пода.
— Господи, Ема. Какво… Какво по дяволите?
Бен ме хвана за ръката и ми помогна да стана. Той отмести глава посочвайки към спалнята си:
— Най-накрая успях да я сложих да спи, а ти сега ще я събудиш? Знаеш през какъв ад е преминала? Изненадваш ме.
— Отнасяш се с разбиране?
Отдръпнах ръката си от него и извърнах очи.
— Шегуваш ли се? Аз го убих, идиот такъв. Убих изнасилвача й, за да й спася живота! Аз спасих животът й!
— А сега имам нужда, някой да спаси моят!

Напред към част 2