Етикет: Брандън Сандерсън – РеДаун

Глава 18

Час по-късно Родж, Джорген и аз отново се събрахме в контролната зала, за да използваме хипердвигателя. Останалите пилоти – както хора, така и урдаилите – бяха готови в корабите си, за да бъдат транспортирани да защитават платформата. Родж беше извадил радиото от останките на моя кораб и го беше инсталирал в контролната зала, така че щеше да може да говори с нас, щом се издигнем във въздуха.
– Ето го – каза Джорген, когато Родж сложи Дрейп в кутията за тайникс на навигационната система. – Поне вече сме използвали хипердвигатели. Мислим ли, че това работи по същия начин като тези в нашите кораби? Просто ще му изпратя местоположение и цялата платформа ще се премести?
– Върховенството придвижва огромни кораби с хипердвигатели – казах аз. – Така че тази платформа не би трябвало да е проблем.
– Аз знам само как да изпратя охлювите на места, които и двамата знаем – каза Джорген. – Аз не знам къде отиваме.
– Мога да му дам координати – казах аз. – Ако отиваме в Кулата, искам да съм сигурна, че сме извън обсега на дървото, за да не стрелят по него автокулите. – Нямаше да нося отговорност за толкова много цивилни жертви, и то не само защото щеше да е невъзможно да убедя хората си, че сме имали добри намерения след нещо подобно.
– Можеш ли сама да преместиш платформата? – Попита ме Родж. – Струва ми се, че можеш да се справиш и без помощта на тайникс.
– Може би – казах аз. – Но предпочитам да не рискувам.
– Освен това трябва да я тестваме с хипердвигателя – каза Джорген. – Така ще знаем дали работи, в случай че ми се наложи да ни извадя, след като Аланик вече я няма. – Той се обърна към мен. – Знаеш ли какъв обхват имат оръжията?
– Ще го надценя – казах аз – за да съм сигурна. Искаме оръжията да стрелят по хората, които идват след нас, а не по Кулата. Винаги можем да преместим платформата втори път, ако се наложи.
Потърсих по цялата планета, достигайки отвъд Индустрия и Вретена – където живеех – до Кулата. В момента тя беше далеч от други дървета, което оставяше много клони на пространството в миазмата, за да преместим платформата. Трябваше ми да е достатъчно близо до Кулата, за да може Единството да я възприеме като заплаха, но не толкова близо, че някой да пострада, дори корабите, които преминаваха през оживеното въздушно пространство около дървото.
По-добре да е твърде далеч, отколкото твърде близо. Избрах по-далечно място и отпечатах координатите в съзнанието си. И след това, протягайки ръка към Дрейп, му ги подадох.
Нищо не се случи.
– Защо не работи? – Попитах.
– Той не те слуша – каза Джорген. – Вероятно защото не те познава.
Това имаше смисъл. Повечето от охлювите на Метален Рой също не бяха дошли, когато ги повиках. А тези, които бяха дошли, го бяха направили само защото им бях обещал храна и приятели.
– Това е добре – каза Родж. – Това означава, че не всички охлюви могат да бъдат използвани срещу нас в битка.
– Ще трябва да му дадеш команда – каза Джорген на Родж.
Родж се наведе и заговори през металната врата на кутията.
– Върви.
Нямаше и най-малкото колебание.
И след това отново онази ужасна загуба на контрол, когато се плъзнах в негативната сфера, без да се издърпам през нея. Върнах се на мястото, където стоях преди, в центъра на контролната зала.
Прозорецът, обърнат към миазмата, изведнъж потъмня.
– Хм, хора? – Кималин се обади откъм хангара. – Трябва да дойдете да видите това.
Всички се изнизахме през вратата на хангара. Пилотите седяха в корабите си с отворени стъкла и гледаха през огромните прозорци през вихрещия се миазъм към протягащите се клони на Кулата, наречена така, защото беше най-високата от всички дървета – дълга и стройна, с клони, които се издигаха почти право в небето. Тук почти нямаше хоризонтални сгради, а само спирали, вградени в страните на клоните, всички осветени със стотици хиляди градски светлини. Сложностите на архитектурата бяха твърде малки, за да се видят от това разстояние, но цялостният ефект все пак беше впечатляващ. Почувствах малко гордост от начина, по който хората се взираха в него.
– Това е невероятно – каза Родж.
– Мисля, че и другото дърво беше впечатляващо – добави Артуро.
-Кухото е една руина – казах аз. – Това е цивилизацията на УрДейл.
Навсякъде виждах как пилотите на „Независимост“ седят по-високо.
Зарадвах се, че успях да поставя платформата достатъчно далеч от дървото, за да не стрелят по нея кулите. Но бяхме достатъчно близо, за да се виждаме от клоните, така че хората трябваше да ни забележат.
Джорген се придвижи до кораба си и се заигра с радиото. Той улови канал, в който се говореше за метеорологичните модели в миазмата, а след това канал за контрол на въздушното движение.
– Препятствие във въздушното пространство откъм сумрачната страна. Всички полети да избягват…
– Да – каза Нед. – Определено са ни забелязали.
– Ами другите сайтоници? – Попита Еф Ем.
Джорген затвори очи и аз изчаках, докато той протегне ръка през негативната сфера около РеДаун.
– Усещам един от тях – каза той. – Твоят приятел Куилан?
Проследих обхвата му. Той беше прав. Куилан се движеше към нас. Движеше се толкова бързо, че сигурно вече е бил в кораба, преди да направим хиперскока.
– Привлякохме вниманието им – каза Джорген. – Всички кораби, време е да се издигнем във въздуха. Ще излезем от хангара заедно. Когато всички сме готови, ще направим хиперскок на всички извън обсега на автокулите.
Покривите се спуснаха и корабите се издигнаха от площадката за кацане. Нед се отдръпна назад, като извади от кутията си своя тайникс, Чубс. Бяхме се договорили, че трябва да взема със себе си хипердвигател, в случай че Артуро и аз се разделим, а Нага ще може да намери Чубс веднага. Това щеше да остави Нед без хипердвигател в битката, така че той щеше да разчита на съотборниците си да го издърпат навътре и навън със светлинни копия, точно както пилотите на „Независимост“.
– Добре, приятелю – каза Нед. – Отиваш на приключение с хубавата извънземна дама.
– Нед – каза Артуро, сякаш си мислеше, че може да ме обиди. Но когато Нед предаде своя тайникс – хипердвигател, създание, толкова ценно, че повечето хора във Вселената биха убили за него – не можех да почувствам нищо друго освен страхопочитание.
Наистина щяха да ми позволят да взема един. И да, знаех, че е само защото смятаха, че това ще им помогне да ме проследят, ако се опитам да избягам от тях – и вероятно щеше да стане.
Но все пак. Бях рискувала всичко, за да разбера тайната на тези същества. А сега държах едно от тях в ръцете си.
То ме погледна, а лицето му беше странно.
– Извънземна дама! – промълви то.
– Върви на кораба си – каза Джорген на Нед. – Хайде да тръгваме.
Останалата част от ескадрата вече маневрираше с корабите си през вратите на хангара и излизаше на повърхността на платформата. Поставих Чубс в пространството зад седалката си, но миг по-късно той се притисна до глезените ми до педалите. Не ми се нравеше идеята, че заради преченето му ще бъда свалена от автострелбата, затова го забих в скута си.
– Как издържат да летят с теб? – Попитах го.
– Летят с теб! Каза Чубс. Тайниксът звучеше като прост мимикрия, но сигурно разбираше поне част от това, което казваше, щом можеше да научи имената си и после да се намери чрез негативното царство.
Родж изчака пред кораба ми, докато проверявах управлението.
– Премахнахме онова нещо, което прихващаше сигналите, когато идваха – каза Родж. – Смятахме, че то може да помогне на Джорген да не е податлив на сайтонични смущения.
– Не, моят кораб не блокира сайтонични смущения – казах аз. – Мисля, че това, което премахнахте, беше устройство за криптиране, но днес така или иначе няма да ми трябва.
– О – каза Родж. Изглеждаше смутен, но нямаше нужда да бъде. От това, което можех да кажа, той беше свършил добра работа, за да върне кораба ми в летателно състояние.
– Благодаря ти, че поправи това за мен – казах аз.
– Разбира се – каза Родж. – Сигурен съм за ремонта на повредите. Всички те бяха завършени преди векове. Всичко, което направих снощи, беше да завърша повторното сглобяване. Би трябвало да сте добре във въздуха.
Той се отдръпна, а аз включих подемния пръстен за придвижване, повдигнах се от пода на кацащата площадка и излетях, за да посрещна останалите във формацията около Джорген.
Позволих на един от хората да ме хване със светлинното си копие и да направи хиперскочи отвъд автоматичната стрелба с пилотите на „Независимост“. Не знаех колко хиперскока ще трябва да правя, а исках да сведа броя на скоковете до минимум, когато можех. Джорген ни извади далеч навън, като даде по-голямо разстояние, отколкото вероятно ни беше необходимо.
Проверих честотата, от която излъчваше Ринакин. Програмата му беше започнала и го чух да разсъждава как разривът между нашите фракции е истинският проблем за РеДаун. Според честотния локатор на кораба ми сигналът идваше от дървото на Съвета, точно както се очакваше.
Това беше добре. Протегнах ръка със сайтонични си сетива, търсейки Куилан, и открих, че той се приближава към нашето местоположение. Засегнах се с радиото си, опитвайки се да намеря общия канал на ескадрата, за да съобщя на Джорген, но докато го намеря, той вече даваше на ескадрата информация за настъпващия враг.
– Ще намалим скоростта до скорост Маг пет – каза той – и ще летим към Кулата, далеч от врага.
Корабите веднага изпълниха заповедта му. Като постави нашите хора от противоположната страна на платформата на Куилан, Джорген гарантира, че Куилан ще трябва да заобиколи платформата, за да стигне до тях. Джорген щеше да може да изстреля хипероръжието към него, без да се притеснява, че ще улучи собствените си хора при взрива.
Полетът на „Независимост“ се присъедини към нас, докато летяхме от платформата към дървото, достатъчно бавно, за да може Куилан лесно да ни настигне. Трябваше да знае, че сме замислили нещо, но нямаше да разбере какво.
– Родж? – Каза Джорген. – Имаш ли видимост за вражеската ескадра?
– Имам – каза Родж. – Приближават се към платформата.
Летейки в обратна посока, не можех да видя идващите кораби – които Куилан сигурно беше повикал от подкрепленията при дървото на Съвета – освен на екрана на сензора си. Но усетих смущението, което се разнесе из негативната сфера, когато Джорген се свърза с Бумслугър в контролната зала на платформата и му нареди да обстрелва ескадрата, докато заобикалят от другата страна на платформата. Сканирах радиоканалите, долавяйки частици от предаванията им, докато пилотите крещяха, ругаеха и заявяваха намеренията си да катапултират.
Не знаех дали всички са успели, но когато Джорген ни нареди да се завъртим и да прелетим отново под платформата, видях няколко пилоти да се спускат през миазмата с парашути. Два от корабите се сблъскаха с далечната страна на платформата.
Още няколко кораба се насочиха към нас, като избегнаха остриетата на ума. За съжаление сред тях беше и Куилан.
„Аланик“ – каза той в съзнанието ми. – „Какво правиш“?
Ако това отвличане на вниманието трябваше да проработи, Куилан трябваше да повярва, че имам сериозни намерения.
„Правя това, което трябва да се направи. Виж какво направи това с ескадрата ти. Какво мислиш, че ще направи с хората ти в Кулата“?
„Изгубила си разсъдъка си“ – отвърна Куилан.
Това беше добре. Имах нужда той да повярва, че съм го направила.
– Еф Ем, Сейди, заемете позиция. Обхващайте вражеските кораби. Ти-Сал, Катнип, Никога, подкрепете ги.
Пет кораба се изстреляха пред нас, срещайки се с вражеските кораби, докато те заобикаляха платформата извън зоната на автоматичния огън. Към тях се присъединиха няколко кораба на „Независимост“.
Достигнах до негативната сфера, проверявайки дървото на Съвета. Почти на една четвърт от пътя около планетата усетих как мъртвото пространство изчезва, зоната около дървото на Съвета вече не беше покрита със сайтоничен инхибитори.
Куилан беше повикал другите сайтоници, осъзнавайки, че единственият начин да спре платформата е да потисне способността ни да използваме сайтоници в района или да постави сътресително поле.
– Досадник – казах по радиото. – Започваме.
– Прието – отговори Джорген. – Направи го.
– Не забравяй за мен – каза Артуро. Той прелетя близо до крилото ми, сякаш искаше да е сигурен, че съм запомнила, че е с мен.
Сякаш можех да забравя.
Когато се протегнах към ума на Нага, осъзнах, че Чубс се е сгушил около кръста ми и е заспал.
В изтребител. В разгара на битка.
Радвах се, че някой е успял да намери покой. Нямаше да е Нага, тъй като посегнах към съзнанието му, давайки му сайтонични координати близо до дървото на Съвета, но достатъчно далеч, за да не бъдем забелязани веднага.
– Кажи на Нага да върви – казах на Артуро по радиото.
– Нага, отиваме – каза той.
Корабът на Артуро изчезна и аз го последвах.

Назад към част 17                                                                 Напред към част 19

Глава 17

Трудно ми беше да следвам собствените си съвети и затова прекарах голяма част от цикъла на сън в будно състояние, слушайки. По някое време, докато всички хора спяха, долових съобщение, което пътуваше през негативната сфера.
„Всичко на ръка“ – казваше Куилан. – „Дайте ни време, върнете Аланик“.
„Предайте ни разбойническата сайтоничка и нейните съюзници – ако това се окаже трудно за вас, създайте правителство, което може да го направи“.
Поех си дълбоко дъх. Куилан все още се опитваше да успокои Върховенството, но беше заварил буря в бутилка и всеки момент чашата можеше да се счупи. Засега ги задържаше, но ако се уморяха да чакат, щяхме да платим цената.
Трябваше да направим своя ход още утре, с каквито ресурси разполагахме.
Събудих се сутринта, без да съм сигурна колко съм спала всъщност, макар че все пак се радвах, че сме отделили време за почивка. Уморените пилоти бяха некадърни пилоти, а некадърните пилоти губеха мачове. Или в този случай се самоубиваха.
Докато хората се хранеха, използвах радиото в кораба на Джорген, за да проверя честотата, която Наналис беше използвал, за да предаде съобщението от Ринакин. Това беше каналът на „Единство“, който те често използваха, за да изпращат съобщения на хората си, въпреки наставленията на Върховенството да сведем безжичната комуникация до минимум. Чудех се колко ли дълго ще продължи това, след като дадоха на Върховенството по-голямо влияние над РеДаун. Чудех се дали ще съжаляват за това.
Сега нямаше излъчване, но имаше повтарящо се съобщение за предстоящ специален разговор между Ринакин и един от най-популярните оратори на Единството по-късно сутринта.
Това беше добре. Ако Ринакин излъчваше, можех да използвам този сигнал, за да открия местоположението му. Ненадейно щяха да ме отведат право при него.
Когато всички приключиха с яденето, последвах хората до контролната зала с кутиите на тайникс. Родж, Джорген, Еф Ем и аз се събрахме в стаята, докато останалите чакаха отвън.
– Никой от твоите хора не е умрял през нощта – казах на Джорген. – Така че предполагам, че удалните ядки не са били токсични за вас.
– Казваш това само защото не ти се наложи да делиш една стая с Нед миналата нощ – каза Джорген.
– Добре – каза Родж. – Завърших сглобяването на кораба на Аланик и открих системите за защита. Те са подобни на тези на Платформа Прайм, така че успях да ги накарам да заработят. Не мисля, че са толкова ефективни, колкото планетарния щит, защото нямаме стотици други платформи, които да образуват бариера. Но вижте.
Той направи жест през прозореца към синкавия оттенък, който сега оцветяваше миазмата.
– Това е нещо – каза Джорген. – Добра работа.
Зачудих се колко ли е спал Родж, но той не се оплака.
– Очакваме да знаем как работят комуникационните и навигационните системи – каза той. – Би трябвало да са подобни на хиперкомуникационните и хипердвигателите, които вече използваме. Но искаме да проверим тази непозната сайтонична оръжейна система, а след това да направим план как да използваме платформата, за да отвърнем на удара.
– Родж и аз си мислехме, че Бумслугър може да е подходящ тип за поставяне на оръжейна система – каза Еф Ем. – Предвид това, което сме го виждали да прави.
Джорген коленичи, за да вдигне внимателно Бумслугър, който лежеше във вратата на контролната зала.
– Готов ли си, приятелю?
– Приятелю – отвърна Бумслъгър с дълбокия си глас.
– Добре – каза Родж. – Би било наистина хубаво да имаме оръжейна система, която да можем да контролираме.
Еф Ем взе Бумслугър от Джорген и го постави в кутията.
– Ще ти дам толкова много хайвер, ако това проработи – каза тя.
– Ако трябва да експериментираме с него – каза Джорген – радвам се, че е в метална кутия, където, надявам се, няма да може да ни нарани.
Бях почти сигурна, че остриетата на ума могат да преминават през повечето вещества и да нанасят щети по време на движение, но не казах това на Джорген. Ако бившите обитатели на тази платформа са поставили тайникс в тази кутия и след това са го използвали за захранване на оръжия, вероятно не са се нарязали на лентички в процеса.
– Добре – каза Родж, когато кутията беше затворена. – Да видим какво може да направи.
– Какво да го питам? – Попита Джорген. – Моля те, атакувай… нещо?
– Направи бум – каза Еф Ем. – Спомняш си какво беше усещането, нали?
Джорген изстена.
– Твърде добре.
– Можеш ли да насочиш оръжието? – Попитах. – Намираме се далеч от Дупката, но не знаем точно колко далеч може да достигне това оръжие.
– Тя е права – каза Родж. – Върховенството имаше планетарни оръжия. Това може да е едно от тях. Не съм видял нищо на тази платформа толкова голямо, колкото беше то, но не съм извършил точно изчерпателно търсене и…
– Ще се опитам да се съсредоточа встрани от дървото – каза Джорген. – Навън в миазмите. По същия начин, по който го правя, когато ги насочвам към хиперскок. Някой друг има някакви притеснения?
Всички замълчахме.
– Добре – каза Джорген. – Започваме.
Съсредоточих се върху съзнанието на охлюва, като се опитах да не осъществявам достатъчен контакт, за да го разсея от съобщението на Джорген, но достатъчно, за да усетя промяната.
Не ми беше нужно обаче. Цялата платформа се разтресе от звука, сякаш оръжие беше стреляло с невероятна сила. През прозореца миазмът пред нас се промени, завихряйки се във вихри около невидими снаряди.
– По дяволите! – Извика Нед отвън. – Какво беше това?
– Остриета на ума – казах аз. – Насочиха ли се там, на където искахте?
– Насочиха се – каза Джорген. – Все още нямаме представа колко мощно е това оръжие. То раздвижи газовите облаци наоколо, но това не означава…
– Добре насочено острие на ума може да пробие корпуса на кораба – казах аз.
– Това изглежда като нещо, което можем да използваме, за да се защитим – каза Родж. – Макар че се притеснявам, че с използването му вече ще сме привлекли вниманието.
В ума ми започна да се оформя план.
– Привличането на вниманието обаче може да е нещо добро – казах аз. – Ако преместим платформата и активираме оръжията, Единството ще иска да ни спре.
– Това е вярно – каза Джорген. – Те ще изпратят сили след нас.
– Но те няма да могат да преминат бързо покрай автокулите – казах аз. – Подобна операция изисква много дронове и много търпение, и то ако успеят да преминат през щита. Те ще искат да изпратят сайтоника на „Единство“, за да ви спре.
– Каква е ползата от сайтониката, ако имаме вдигнат инхибитор? – Попита Еф Ем.
– Те все още ще могат да ни въздействат – казах аз. – Инхибиторът не позволява на сайтониците без ключ да използват силите си от вътрешността на полето. Другите сайтоници все още биха могли да ни обкръжат и да поставят свое собствено инхибиторно поле, което да ни попречи да използваме сайтонично оръжия или да излезем с хиперскока, като по същество ни хване в капан.
– Все още ще имаме автокули и щит, които да ни защитават – каза Джорген.
– Да – казах аз. – Но те също така могат да увеличават способностите си един на друг. Куилан може да използва сайтоничните си сили, за да нокаутира хората с ударна вълна. Така постъпи с мен, преди да разбия кораба ви. Другите сайтоници могат да му помогнат да я усили, създавайки сътресително поле, подобно на начина, по който те обединяват умовете си в инхибитор. Правили са го и преди по време на политически протести. – Казаха, че потушават бунтове, опитвайки се да запазят мира. Но масовото нокаутиране на хора винаги ми се е струвало насилствено.
– Защо вече не са го направили с нас? – Попита Еф Ем.
– Предполагам, че планират да го направят – казах аз. – Но това няма да им позволи да влязат в щита, а и не е лесно да се направи. Ще трябва да обкръжат платформата и да поддържат повече или по-малко същите позиции, докато го направят. Това не е много приложимо в истинска битка, където вражеските кораби могат да ви прогонят от строя.
– Така че ще ни трябват кораби във въздуха – каза Джорген – да сме сигурни, че не могат да влязат във формацията, за да ни възпрепятстват или да използват сътресителното поле. Бихме могли да изкушим другите сайтоници да се отдалечат от Ринакин, което ще улесни спасяването му от теб.
– Добре – казах аз. Дори и да бяха вкарали Ринакин в инхибитор, задвижван от тайникс, пак щях да имам по-голям шанс да го спася без другите сайтоници, с които да се боря.
– Но какво точно ще направим, за да привлечем вниманието им? – Попита Еф Ем. – Ще е нужно нещо повече от това да изстреляме хипероръжието в миазмата.
– Има ли някаква база на Обединението, която да обстрелваме? – Попита Джорген. – Не искаме да удряме цивилни цели, но ако можем да ударим някоя военна…
Идеята действително да изстреляме оръжие с мисловни остриета, дори по цел на Единството, ме ужасяваше.
– Не искам да убиваме никого, освен ако не се наложи – казах аз.
– Разбира се – каза Джорген. – Можем да ги изчакаме да стрелят първи.
– Но в базата им ще има много хора от Единството, които няма да стрелят по нас – казах аз. – А аз не искам да стрелям по тях.
Хората ме погледнаха за момент, сякаш можеха да приемат това, но не го разбираха съвсем.
Цял живот бяха воювали и бяха готови да направят жертви, за които не бях готова. Аз се държах така, сякаш съм закоравяла за последствията, но никога не бях убивала никого. Предимно бях стреляла по хора с маркиращи лазери – по-голямата част от времето ми на кораби беше прекарано в игри.
– Какво ще стане, ако преместим платформата в миазмата пред централата на „Единство“? – Попитах. – Това е дърво с огромно население, така че не искам да стреляме по него. Но самото присъствие там ще се почувства като заплаха за Единството, повече от всяко друго дърво, освен дървото на Съвета. Не можем да заплашваме това, защото трябва да отвлечем сайтониците по-далеч, за да мога да отида и да взема Ринакин, ако го оставят. Но не е нужно да стреляш по дървото. Просто скочи там с хиперскок, може би изстреляй предупредителен изстрел с хипероръжието в миазмата.
– Това е по-добра идея – каза Джорген. – Права си. Не искаме да нараняваме никого, когото не трябва да нараняваме.
– Добре – казах аз. – Междувременно бих могла да вляза и да взема Ринакин, тъй като той ще бъде сравнително незащитен.
– Освен ако не го доведат със себе си – каза Еф Ем.
– Може и да дойдат – казах аз. – Но ако го доведат при нас, ще можем да променим плана и аз ще мога да се върна, за да го спася от корабите им.
– Не бива да ходиш сама – каза Джорген. – Има твърде много неща, които могат да се объркат в този план, и ще ти трябва подкрепление.
– Сама ще бъда по-скрит – казах аз.
– Но ние работим в екип – настоя Джорген, като хвърли поглед към Еф Ем. – Имаш нужда от някого там, ако нещата се объркат. Най-малкото този човек би могъл да ангажира своя тайникс, за да се върне тук и да ни каже какво ти се е случило, за да можем да организираме спасителни действия.
Това беше добър знак, че ще се сетят да ме спасят, ако нещо се обърка.
– Аз ще трябва да остана тук, за да общувам с охлювите в платформата – продължи Джорген, – а Родж също ще трябва да остане, но…
– Аз ще отида – каза Артуро откъм вратата.
Погледнах го. Вчера изглеждаше, че започва да ми се доверява, но ето че доброволно се съгласи да дойде и да ме гледа. За да се увери, че няма да накарам хората му да се изложат на показ, а после да грабнат Ринакин и да избягат.
Можех да го направя, осъзнах. Присъствието на Артуро нямаше да ме спре. Но целият смисъл на това да отида в Метален Рой на първо място беше да намеря съюзници. Дори и останалите хора да бяха направили друг избор, тези хора все още бяха готови да работят с мен. Поне досега.
Джорген кимна.
– В това има най-голям смисъл. Може би трябва да вземеш и Нед.
– Аланик е права – каза Артуро. – Колкото повече хора водим, толкова по-малко скрити сме. Но ако влизаме в битка с кораб със сайтоничен инхибитор, ще искаме да сме поне двама. Ако установим, че го охранява цял флот, ще можем да се върнем с хиперскок и да се прегрупираме, но поне ще знаем повече, отколкото знаем сега.
– Добре – каза Джорген. – Ще трябва да съберем всички заедно и да обсъдим това. Аланик, би ли отишла да поговориш с пилотите на „Независимост“? Да видим дали ще се присъединят към нас? Можем да се срещнем в хангара. Това е единственото пространство, което сме намерили досега и което е достатъчно голямо, за да се съберем всички заедно удобно.
Кимнах.
Не ми харесваше да излагам на опасност когото и да било от тях, но ако успеем, щеше да си струва.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

Глава 16

Когато Джорген излезе от стаята, Еф Ем сякаш се отпусна.
– Добре ли си? – Попита я Кималин.
– Да – каза Еф Ем. – Наистина не трябваше да казвам това на Джорген.
– Определено не – каза Родж. – Но разбирам защо си го направила.
– Трябва да се разходя – каза Еф Ем. – Ще ти покажа другата контролна зала. Там може да има системи за щита. – Двамата с Родж тръгнаха в посока, противоположна на тази на Джорген. Кималин ги последва, като каза на останалите, че трябва да се свържат с пилотите на „Независимост“ и да видят дали са намерили място, където всички да се настаним удобно за през нощта.
Те се отдалечиха, като взеха със себе си повечето от охлювите и храната. Артуро остана зад тях.
– Винаги ли са такива? – Попитах ги.
– Еф Ем и Джорген? – Артуро каза. – Не, не е така.
Това не беше кой знае какво успокоение, но тъй като всички те изглеждаха ангажирани да доведат нещата докрай, предположих, че трябва да оставя вътрешната им политика на мира.
Артуро ме наблюдаваше спокойно.
Въздъхнах.
– Все още мислиш, че ще ви предам? – Попитах.
– Надявам се, че няма да го направиш – каза той. Така или иначе не изглеждаше разстроен от това. Просто беше несигурен.
– Ти също би могъл да ме предадеш – настоях аз. – Бихте могли да обещаете на Върховенството, че ще ме доведете, да използвате мен и хората ми като разменна монета, за да си извоювате по-добра позиция, както прави Куилан.
– Бихме могли – каза Артуро. Изглеждаше изненадан, сякаш не се беше сетил за това.
Не исках да му внушавам никакви идеи. Те щяха да бъдат герои, достатъчно, че командирите им да забравят за военния им съд. Адмиралът им можеше да твърди, че това е бил неговият план през цялото време. Така би постъпил нашият Съвет в такава ситуация.
– Но ние няма да го направим – каза Артуро. – Изминахме целия този път, за да си осигурим съюз. Такива са нашите заповеди.
Те бяха не заповеди, както си спомних. Но нямах намерение да споменавам това.
– Благодаря ви – казах аз. Артуро кимна, но и двамата се гледахме неспокойно.
Чаках го да си тръгне, но той продължаваше да стои там. Нима не искаше да ме остави сама в тази стая? Нима си мислеше, че ще я саботирам по някакъв начин?
– Не е нужно да ме наблюдаваш всяка минута – казах аз.
– Знам – каза Артуро. Отново изглеждаше изненадан, сякаш идеята не му беше хрумнала. – Просто се чудех защо го правиш.
Примигнах.
– Опитваш се да спасиш приятеля ми?
– Боря се с Върховенството – каза той. – Когато го описа на Метален Рой, звучеше така, сякаш животът ви тук е добър.
– Така е – казах аз. – И бих искала да остане така.
-И така, ако твоите хора се присъединят към Върховенството, какво според теб ще бъде по-лошо?
Отворих уста, после отново я затворих. Беше ми трудно да си представя какво точно би било това. Да се предадеш на Върховенството, но ми се струваше като най-лошото нещо, което би могло да се случи, но на пръв поглед виждах как това би изглеждало привлекателно за хората след годините на война и терор.
– Не мисля, че ще се опитат да ни изтребят – казах внимателно. – Ако искаха да го направят, щяха да го направят преди години, след като загубихме последната война.
– Добре – каза Артуро.
– Но мисля, че ще ни потиснат.
– А сега не ви ли потискат? – Попита Артуро.
– Не, потискат – казах бързо аз. – Те крият от нас тайните на хипердвигателите, опитват се да контролират как използваме сайтониката, казват ни кои аспекти на нашата култура са „по-слаби“ или „напреднали“.
– Наистина ли искаш да водиш война с тях, само защото те са критични към теб и отказват да споделят?
– Не става дума за това – казах аз. – Те активно се опитват да ни попречат да се учим. Казват ни, че безжичните технологии са опасни, че сайтониката е опасна – но те са се превърнали в мощна цивилизация благодарение на използването на същите тези ресурси. Като ни отказват достъп – не само, че няма да ни помогнат, а сякаш са минали през вратата и после са я заключили зад себе си.
Артуро кимна.
– Все пак – каза той – за какво ви е тази технология, ако не искате да имате нищо общо с тях? Не би ли било това единствената причина, поради която тя ви е нужна? За да взаимодействаш с тях?
– Нуждаем се от нея, за да се борим с тях – казах аз. – Защото не искаме да бъдем под техен контрол. Защото не сме „по-малки“. Ние сме интелигентни и имаме право да направляваме собствения си живот и собственото си бъдеще. Ние не се опитваме да поемем властта от Висшестоящите. Искаме само да съществуваме без тяхната намеса и без тяхната… присъда.
Артуро кимна. Имах чувството, че не спори с мен. Опитваше се да разбере.
– И това си струва за теб – каза той. – Да рискуваш война, да рискуваш те все пак да решат да те изтребят. Да рискуваш живота си и живота на всички, които обичаш, живота на целия си народ. За да избегнеш да бъдеш съдена от тях.
– Не само, че ни съдят – казах аз. Беше толкова трудно да се определи, но усещах съпротивата срещу всичко, което представляваше Върховенството, сякаш беше част от мен. – Става дума за това, че ни съдят и ни намират за недостатъчни. И ако им сътрудничим, все едно признаваме, че са прави. Че сме по-малки. А ние не сме. Ние сме равностойни същества, които заслужават да бъдат третирани като равностойни. И аз предпочитам да рискувам всичко, отколкото да капитулирам, защото не мога да отрека това пред себе си. Би ме убило да го направя.
Артуро срещна очите ми и кимна. Помислих си, че… може би той уважава този отговор. Най-малкото го е приел.
– А ти? – Попитах. – Защо си тук?
– Заповядаха ми да бъда тук – каза той.
– Не ти е беше наредено – казах аз.
– Така е, но Джорген е моят щурмови командир и аз го последвах.
Така, както си го спомнях, останалите повлякоха Джорген след себе си, докато той не долови идеята.
– Значи не си съгласен. Смяташ, че не е трябвало да идваш.
Артуро се поколеба. Може би се притесняваше да изрази несъгласие с началника си, но изглежда, че с Джорген имаха по-близки отношения. Помислих си, че в това има нещо повече.
– Иска ли ти се да се върнеш на Метален Рой? – Попитах го. – Да помагаш на хората си да сключат мирно споразумение?
Той замълча за миг, загледан през прозореца в миазмата.
– Не – призна той. – Мисля, че постъпваме правилно, като ви помагаме.
Кимнах.
– Да, помагате ни.
– Може би не е най-умното нещо – каза той. – Притеснявам се, че сме избрали губещата страна и на твоята, и на моята планета, и се страхувам, че това ще се обърка ужасно за всички ни. Но не ми харесва идеята да се пазарим с хората, които ни убиват от поколения. Не ми харесва и идеята за мирни преговори със съществата, които ни държат в клетка.
Усмихнах се. Тогава той разбираше.
– Да им отстъпя е като да реша да умра бавно.
– Не знам за това – каза той. – Но си права, че се чувстваме като да признаем, че сме по-малки. Сякаш казваме, че сме заслужавали начина, по който са се отнасяли с нас, и сме готови просто да простим и да забравим.
– Върховенството харесва тази идея – казах аз – стига винаги ние да сме тези, които забравят.
Артуро кимна и отново се загледа в миазмата. Харесваше ми начинът, по който мислеше за нещата. Фактът, че той наистина мислеше за тях, докато толкова много хора и на неговата, и на моята планета бяха готови да преглътнат лесната история, без да се притесняват дали е истинска.
– Ти ли избра да бъдеш пилот? – Попитах. – Народът ти е във война, но не може всички да сте изтребители.
– Не – каза Артуро. – Казват, че всички сме част от военните усилия, независимо от работата си, и може би това е вярно в известен смисъл. Но това да си пилот ти носи много уважение. Много хора в неравностойно положение искат да издържат изпита за пилоти заради възможностите, които им предоставя, но за мен това беше очаквано. Родителите ми имат много връзки, много… социална власт, предполагам. И за да поддържам империята, трябваше да бъда пилот.
– Това е логично – казах аз. – Трябва да докажеш, че си най-добрият.
– Не искаха да остана и да го докажа – каза Артуро. – Едва не ме убиха, когато бях кадет. Родителите ми дръпнаха конците, получих значката си по-рано, за да не се налага да продължавам да летя.
– Но ти летиш.
– Да – каза Артуро. – Родителите ми не бяха щастливи от това. Приятелката ми също не беше доволна. Всички те смятаха, че съм изпълнил своята част. Но аз не бях направил това, разбираш ли? Мразех мисълта, че ще се промъкна обратно в пещерите и ще се възползвам от смъртта на приятелите си, хора, които познавах и харесвах. Чувствах се като страхливец, да се крия, когато трябваше да се бия там. – Той поклати глава.
– Затова ли твоят… – На Джорген не му харесваше, когато използвах тази дума. – Не мисля, че има точен превод за нея на моя език, но твоят приятел…
– Моята приятелка – каза Артуро. – Да, ето защо тя скъса с мен в крайна сметка. Мисля, че от известно време искаше да го направи, но не се чувстваше способна. Като че ли не е приятно да се откажеш от някого, който се бори за бъдещето на човечеството, но тя винаги е смятала, че ще се върна няколко месеца след летателното училище. И тогава не го направих.
– Съжалявам – казах аз.
– Всичко е наред. Мисля, че и двамата сме по-добре, честно казано. Тя каза, че съм се променил, че не ми пука за нещата, за които ми пукаше преди. – Той сви рамене. – Вероятно е била права.
Като се има предвид колко дълбоко изглеждаше загрижен за свободата на народа си сега, си помислих, че това може да е само за добро, но се чудех дали той ще се съгласи.
– Ние сме на една и съща страна – казах аз. – Щом искаш да се бориш с Върховенството, не е нужно да се притесняваш за мен.
– Същото важи и за теб – каза той. – Джорген държи на правилата, но не иска да играе повече с тях, отколкото ние с теб.
Повярвах му. Не можех да бъда напълно сигурна, че казва истината, но той имаше същия проблем с мен.
Независимо от това, щом подредим всичко, всички щяхме да разберем.

***

Притеснявах се, че ще е неудобно да спя на платформата, но брат ми и пилотите от „Независимост“ бяха открили двуетажни стаи от времето, когато платформата е била обитаема. Имаше цял блок от тях – повече стаи, отколкото можеше да ни трябват. Пилотите на „Независимост“ се настаниха в една от тях, а семейството на Ринакин и някои от другите бежанци се разположиха в още няколко. Стаите очевидно бяха използвани от спасители през последните години, защото старите възглавници бяха подменени на всички, с изключение на най-горните легла, където те бяха в по-голямата си част разпаднали се. Останалите легла не бяха толкова меки или чисти, колкото ми се искаше, но бяха по-добри от спането в кабините.
Всички мъже-човеци се настаниха в една от спалните, а жените – в друга, където ме поканиха да се присъединя към тях. В една от съседните общи стаи Кималин и Сейди разделиха лентичките с водорасли и крема, така че всеки да получи порция за вечеря. Предадох водораслите – тъй като знаехме, че вафлите с ядки са безопасни за ядене, подуших няколко.
Можех да отида да ям с брат ми, но вместо това останах с хората. Трябваше да се уверя, че няма да се замислят за това, което правим тук, а освен това започвах да се наслаждавам на компанията им.
– Ако искаш, можеш да си вземеш чаша крем, в която да потопиш ядковите пръчици – каза Кималин и бутна кана с течност в моята посока.
Погледнах мътната бяла субстанция.
– Какво е това?
– Това е мляко – каза ми Сейди. – Но като старо мляко. Мисля…? Не съм съвсем наясно как го правят.
– Човешко мляко? – Попитах.
-Ех, не – каза Сейди. – Мисля, че е краве мляко.
Това звучеше отвратително.
– Всичко е наред – казах аз. – Макар че мисля, че Хепи ще вземе моята порция.
Охлювът се беше измъкнал от чантата на Кималин и висеше надолу, сякаш щеше да потопи лицето си право в каната.
– Хепи! – Каза Кималин. – Твоето е тук. – Тя измъкна охлюва от чантата и го сложи при останалите, които доволно дъвчеха лентички от водорасли.
Джорген се приближи. Еф Ем и Родж не се бяха присъединили към нас – за последен път я видях да седи с Родж в хангара, докато той работеше по моя кораб, и двамата говореха с тихи гласове.
– Мога ли да те помоля за помощ за нещо? – Попита ме Джорген.
– Да – казах аз и излязохме в един коридор с дълъг прозорец, който гледаше към миазмата.
Джорген притискаше пръсти към стъклото и наблюдаваше как миазмът се завихря срещу него.
– Тъй като имаме минутка, се чудех дали би могла да ме научите на нещо от сайтониката.
– Разбира се – казах аз и седнах на пода в коридора, с гръб към прозореца. Очертанията на Дупката се виждаха слабо, тъмните му клони се протягаха към червеното небе.
– Бабчето ме научи как да медитирам – каза Джорген, сядайки срещу мен. – Да слушам звездите. Това ми помогна, но в крайна сметка не чух звездите. Вместо това чух тайникс.
– В крайна сметка това звучи по-полезно – казах аз.
– Вероятно е било така. Но Спенса успя да направи хиперскок чак до Към Звездите.
– Технически погледнато, всички сайтоници притежават всяка сила – казах аз. – Не съм наясно колко са. Ние сме в състояние да проявяваме съзнателно само някои от тях след много тренировки. А някои може би никога няма да успеем да използваме. От петимата сайтоници на РеДаун аз съм единствената, която е успяла да направи хиперскок.
– Ето защо другите сайтоници не бяха в състояние да ни последват тук веднага, дори преди да вдигнем инхибитора – каза Джорген. – И ако аз никога няма да мога да се науча…
– Точно това се опитвам да ти кажа – казах аз. – Има и други ценни видове сайтоника. Предполага се, че умствените остриета са най-трудните. Никога не съм успявала да ги проявя.
– Каза, че това са нещо като малки парченца от нищото, които режат като бръснарски ножчета?
– Да – казах аз. – Като твоя Бумслугър.
– Бумслугър! – Бумслугър каза от рамото на Джорген.
– Аз също не съм успял да го направя – каза Джорген.
– Да започнем с това, което вече работи – казах аз. – Знаеш как да намериш моя ум и умовете на тайникс. Можеш ли да го направиш сега?
Джорген разсеяно погали Бумслугър по гръбнака. Той затвори очи и аз усетих как умът му се протяга към моя.
– Добре. Сега се протегни още по-далеч. Протегни се над пространството на планетата. Виж дали можеш да откриеш сайтониците на Единството. Сега, след като имаш ключа за инхибитора, би трябвало да успееш да ги откриеш.
– По-лесно е, когато съм по-близо до източника – каза Джорген. „Когато чух тайниците под повърхността на Метален Рой, имаше толкова много от тях, така че беше по-силно…
– Опитай, Джорген – казах аз. – Спри да се фокусираш толкова много върху това, което не си в състояние да направиш, и опитай.
Усетих присъствието му в съзнанието си, докато протягаше ръка.
„Мразя това“ – каза Джорген. – „Не мога да направя достатъчно“.
– Ето така – казах аз. – Можеш да ме достигнеш. Сега се опитай да намериш други. И бъди по-тих, докато го правиш. Те все още не знаят кой си, а ние не искаме да им даваме тази информация, освен ако не ни е от полза да го направим.
– Чу ли това? – Джорген каза. Звучеше смутено. – Не исках да изпратя това, което си мислех…
– Трябва да внимаваш да не излъчваш, когато установяваш контакт – казах аз. – Но сега опитайте медитацията, която си научил преди. Вместо да се протягаш към моя ум, протегни ръка към негативната сфера, която ни заобикаля, над цялата планета.
Джорген дълго мълча, а Бумслъгър се прибра в свивката на лакътя му и тихо захърка. След известно време си помислих, че Джорген може би е заспал седнал.
– Усещам другия тайникс – каза накрая Джорген. – Не мога да открия други сайтоници – и някъде в далечината има пространство, пространство, което се усеща като… твърдо. Сякаш не мога да достигна до него.
Последвах го през миазмата. Да, там беше. От далечната страна на ядрото, от страната на планетата в нощния цикъл.
– Дървото на Съвета – казах аз. – Инхибирано от другите сайтоници. – Зачудих се дали не са го направили като предпазна мярка, след като нашият инхибитор се е вдигнал. Нямаше да могат да го поддържат през цялото време, но сигурно се притесняваха за това, което бяхме планирали.
Искаха да ни накарат да повярваме, че контролират ситуацията, но все още се страхуваха от нас, което означаваше, че не са. Не съвсем.
– Трябва да се науча да правя тези инхибитори – каза Джорген.
– Научил си се как да намериш място, което е било инхибирано – казах аз. – Може би ще се зарадваш първо на това.
– Това не е достатъчно – каза Джорген.
Разбрах какво има предвид. Никога нямаше да е достатъчно, докато битката не свърши и хората му не бъдат в безопасност.
– Съсредоточи се върху това, което имаш – казах аз. – Можем да поработим още върху него, но мисля, че първо трябва да се наспиш. Изморяването ще те накара само да се разстроиш още повече. А когато си разочарован, е много по-трудно да се учиш. – И опасно, ако започнеш да проявяваш неща като сътресения на мозъка и остриета на ума.
Джорген не спореше.
– В това има смисъл. Благодаря, Аланик.
Сега се почувствах неадекватна. Джорген и екипът му бяха рискували всичко, за да ми помогнат, а аз почти нищо не му бях показала.
Това не е достатъчно – беше казал той. Чувствах се по същия начин.
– Почини си малко – казах аз.
– Лека нощ – каза Джорген и ме остави да се взирам в червено-виолетовото сияние на слънцето на фона на миазмите над него.

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

Глава 15

Излязохме от негативното царство в хангара на „Скитащ лист“, в който нямаше нито хора, нито УрДейл.
– Това никога не става по-малко ужасяващо – каза Родж.
– И дезориентиращо – каза Еф Ем. – А ние дори не виждаме страховитите очи.
– Радвай се за това – казах аз. Отново протегнах ръка, търсейки съзнанието на Джорген. Намерих го и тайникс, принадлежащ на другите членове на полета. Те не бяха отишли далеч.
– Защо Коб ни преследваше по този начин? – Попита Еф Ем. – Той дори не се опита да говори с нас. Може би Джеешуа го наблюдава твърде внимателно?
– Може би – каза Родж. – Коб се съгласи с всичко, което казаха, след като си тръгнахте. Ако не бях там, когато ти даде заповед да си тръгнеш, никога нямаше да си помисля, че го е направил.
– Направи го! – Каза един от охлювите.
Коб беше вече далеч и какъвто и сайтоник на Върховенството да ни беше проследил, или не можеше, или не ни следваше.
Това беше по-зловещо от всичко друго.
– Поне спасихме тези момчета – каза Еф Ем и прегърна охлювите. – Въпреки че не си представям, че пилотите им са доволни от нас.
– Щастливи! – изтрещя един от охлювите. После няколко от тях изчезнаха.
Всички излязохме изпод крилото, а Еф Ем и Родж понесоха със себе си кутията с водорасли и буркана с крем.
– Натам – казах аз, като поведох Еф Ем и Родж към останалите.
Намерихме ги няколко секции по-надолу от хангара, събрани около една отворена арка. По-голямата част от ескадрата седеше отвън с два отворени сандъка пред себе си. Джорген беше вътре, а Артуро се беше облегнал на рамката на вратата и гледаше другите със съмнение.
– Родж! – Каза Кималин, като махаше яростно с ръка. Няколко от новите охлюви се бяха събрали около нея и Хепи.
– Здравейте, всички – каза Родж.
– Вижте! – Сейди размаха наполовина опаковано вафлено блокче към нас. – Намерихме старите им хранителни запаси!
– Вековните хранителни запаси? – Попитах.
– Не мисля така – каза Нед. – Не мога да прочета етикетите на тези неща, но няма как да са толкова стари. Занесохме малко на твоите приятели и те ни благодариха. Нямаше да го направят, ако им предлагахме двестагодишна храна, нали?
Приближих се, разглеждайки кутиите.
– Мисля, че си прав. Това прилича на склад за храна на някой спасител. – Вафлите бяха опаковани поотделно, а на външната кутия наистина беше изписана датата на произход. – Изглежда, че са само на пет години.
– Вкусни – каза Артуро.
– Тази е вкусно! – Каза Сейди. – В него има някакви ядки. – Тя ме погледна с широко отворени очи. – Те не са отровни за хората или нещо подобно, нали?
– Нямам представа какво е отровно за хората – казах аз. – Макар че вашите хора са живели сред нас на РеДаун и са яли нашата храна, така че повечето от тях вероятно са безопасни за ядене. Ядките се наричат удал. Те растат на храстовидни растения, които живеят в пукнатините на клоните. Те са доста добри, макар че не мога да гарантирам за тези вафли. – Извадих една и я разопаковах. Беше по-трошлива от обикновено, вероятно поради възрастта си, но поне не беше мухлясало.
– Може би трябваше да сме по-внимателни – каза Сейди и се намръщи на ядковата си вафла, докато я поставяше.
– Всичко е наред, Сейди – каза Нед. – Аз съм на третото си блокче. Ако умреш, аз ще си отида с теб.
Сейди не изглеждаше успокоена.
– Донесохме ти храна – каза Еф Ем и вдигна кутията с лентички от водорасли. – Така че няма да се налага да разчиташ на почистените ядкови барчета.
– О, крем! – Каза Кималин, като взе каната от Родж. – Благодаря!
– Донесохте и още охлюви – каза Джорген и се присъедини към Артуро на вратата. – Защо?
– Това е дълга история – каза Еф Ем.
– Колко дълга може да бъде? – Попита Джорген. – Нямаше те най-много десет минути.
– Нямаше ги само за десет минути – каза Сейди – а докато ги нямаше, все пак успяхме да намерим кутиите с тайникс. – Тя и Катнип – или Ти-Сал? Наистина трябваше да разбера кой от двамата е – плеснаха с длани в нещо, което предположих, че трябва да е човешки жест на празнуване.
– Сериозно? – Каза Еф Ем. – Толкова бързо ги намерихте?
– Не беше трудно – каза Кималин. – Намерихме карта на станцията на платформата в онова инженерно помещение, написана на английски. На нея беше обозначена контролната зала.
– Шшшшшшш – каза Ти-Сал или Катнип. – Можеше да ги оставиш да си мислят, че сме невероятни.
– Ние сме невероятни – каза Сейди. – Невероятни в четенето на карти.
– Искам да видя това – каза Родж, а Еф Ем постави кутията с лентички от водорасли в краката на Сейди и последва Родж и мен в стаята с Джорген. Новият син тайникс седеше на контролния панел и изтръпна към Еф Ем, когато тя влезе.
Едната стена беше доминирана от панели, лостове и превключватели, а над панелите имаше широк прозорец, който гледаше през ръба на платформата в миазмата. Навсякъде из стаята, монтирани към стените, имаше метални кутии като тази в кораба на Джорген.
– Всички ли имат холопроектори? – Попита Еф Ем. – Защото, ако е така, бихме могли да ги съблечем, тъй като вече не ни трябват за охлювите.
Родж клекна и погледна проводниците под панела.
– Изглежда, че вече са го разграбили. Но по-голямата част от кабелите са непокътнати. Самите проводници сигурно не струват много на тази планета.
– Защо да са? – Попитах. – Те са проводници.
– Зависи от това дали разполагате с ресурси за добив на подходящите метали – казва Родж. – Някои от тях са ценни на Метален Рой.
Това имаше смисъл. Ядрото на РеДаун беше богато на метали, поради което Върховенството се занимаваше с нас от самото начало. Те искаха ресурсите ни, а ние ги разменяхме за най-малкото признание на достойнството ни, вместо да си спомним, че сме в позицията на силата.
– Тайниксът също е ценен – каза Джорген. – Сериозно, откъде се взеха тези?
– Донесохме ги със себе си – каза Еф Ем – защото Върховенството иска да ги вземе.
– Говорихте ли с Коб? – Попита Джорген.
– Не – каза Еф Ем. – Коб и Джешуа разговаряха с Върховенството по хиперкома. Те вече са се срещнали веднъж и то поиска от тях да предадат сайтониците и хипердвигателите ни.
– Еф Ем – каза Джорген. – Моля те, кажи ми, че не си откраднала тайникса.
– Не сме ги откраднали – отвърна Еф Ем. – Ние ги спасихме. Аланик ги повика и те дойдоха по собствена воля.
– Те са хипердвигатели! – Каза Джорген. – Не са хора. Коб ни нареди да дойдем тук, но не ни помоли да вземем охлювите, които бяха поръчани на други пилоти…
Еф Ем сведе очи.
– Понякога трябва да постъпиш правилно, Джорген. Дори ако командването казва да направиш нещо друго.
– Добре – каза Джорген с тих глас. – Но теб те нямаше няколко минути, Еф Ем. Не обмислихте това. Не говорихте с Коб, а доколкото знаем, той има план, който зависи от хипердвигателите! Не можеш да направиш това. – Той погледна от мен към Родж. – Защо й помогнахте?
– Хм – каза Родж.
Нямах повече отговор. Артуро ме наблюдаваше, а аз нямах намерение да призная, че наличието на повече хипердвигатели на „РеДаун“ ми се струва добра идея. Артуро не беше идиот, както и Джорген. Вероятно вече бяха събрали клонките.
– Трябваше да се направи – каза Еф Ем. – Дори и да не бяха живи същества, които имат чувства…
– Другите пилоти са човешки същества – каза Джорген. – А ти ги остави без инструмент, който биха могли да използват, за да оцелеят, Еф Ем. Освен това фактът, че охлювите са ти позволили да направиш това, не е добър. Ако те ще отговорят на Аланик, когото не познават, това означава, че вражеските сайтоници могат да използват същата тактика срещу нас.
– И явно трябва да тренираме това с тях – каза Еф Ем. – Но този път беше добре, защото…
– Нищо от това не е добре! -Каза Джорген. – Да дойдем тук, когато Коб ни даде нещо като заповед за това, е едно, но това е изцяло извън командната верига, а вие не го обмислихте и не се консултирахте с мен, преди да го направите. Можеше да накараш Аланик да се свърже с мен. Можеше да проведем разговор за това…
Еф Ем затвори очи и си пое дълбоко дъх.
– Ти си прав, добре? Беше прибързано. Но ние няма да ги върнем обратно. Не и докато майка ти обмисля да ги даде на Върховенството. Това дори няма добър тактически смисъл, Джорген, и ти го знаеш.
– Но не ти взимаш тактическите решения – каза Джорген. – Ти не знаеш какъв е по-големият план.
Еф Ем каза.
– Няма да им позволя да направят това. А ако е така, значи не си моят щурмови командир.
Родж и Артуро се взираха с широко отворени очи във Еф Ем, сякаш тя беше казала нещо ужасно. Еф Ем погледна към пода, а ръцете ѝ трепереха.
– Не исках да кажа това – каза тя тихо.
Джорген се взираше в Еф Ем, а устата му беше заета от гневна линия. Родж и Артуро си размениха загрижени погледи, а извън контролната зала останалата част от ескадрата замлъкна.
– Добре – каза Джорген и отпусна челюстта си. – Засега ще ги задържим тук. Макар да си представям, че ще има много пилоти, които няма да са въодушевени от това, че сме им откраднали тайникс.
– Ще ги върнем, когато ситуацията е безопасна – каза Еф Ем през зъби.
Разбира се, че ще го направят. Нямаха никакво намерение да ги разделят с нас.
Не можех да позволя на хората да си тръгнат оттук с всички охлюви. Дори един от тях можеше да промени всичко за РеДаун. Но сега те не вдигаха шум за напускане, така че не беше моментът да се притеснявам за това. Не и когато все още имах надежда, че ще ми помогнат.
– Добре – каза Родж. – Ако тайниксът остава, може би трябва да разберем как се свързва с тази платформа.
Еф Ем изглеждаше така, сякаш искаше да избяга от стаята, а Джорген изглеждаше така, сякаш искаше да удари някого, но и двамата кимнаха.
– Добра идея – каза Артуро.
– Добре тогава – каза Родж. Той стисна рамото на Еф Ем, а после се премести при една от кутиите на стената. – Самите кутии не са разглобени. Логично е, ако хората тук не знаят тайните на хипердвигателите.
– Открихме нещо странно на тази карта – каза Артуро. – Разбира се, имаше контролна зала и системи за автопилот. Но нямаше двигатели и навигационни системи. Аланик каза, че тази платформа се е движела, но изглежда, че няма начин да я преместим, поне не и на схемите, които намерихме.
– Интересно – каза Родж. – Може би се нуждае от хипердвигател, за да се движи? Донеси ми нещо, на което да застана, за да мога да погледна над кутиите и да видя как са свързани с платформата.
Всичко полезно в тази стая, което не беше закрепено с винтове, изглеждаше разграбено, но Ти-Сал и Катнип донесоха парче метал, което беше достатъчно високо, за да може Родж да се издигне. Докато те го правеха, Кималин се промъкна в стаята с нас и свърза ръката си с тази на Еф Ем. Тя и Джорген все още мълчаха. Джорген се облегна на стената срещу Еф Ем със скръстени ръце, а Еф Ем активно избягваше да го гледа. Това беше подобрение в сравнение с крещенето. Колкото повече се караха, толкова повече се притеснявах, че ще решат, че РеДаун не си заслужава труда. Макар че ако това се случи, може би ще успея да убедя Еф Ем да остане и да задържи тайникса при себе си. Джорген беше техният сайтоник, така че можеше да повлияе на охлювите да тръгнат с него.
Но както бяхме открили, той не беше единственият.
Родж се взираше в отломките, докато Катнип и Ти-Сал ги слагаха на пода.
– Това парче от крило на звезден изтребител ли е?
– Да – каза един от тях.
– Това парче от крилото на някой от нашите изтребители ли е? – Попита Родж.
– Имах малък проблеми с кацането – казах аз, а другият се изхили.
Родж ме погледна така, сякаш се чудеше как съм още жива.
– Ще ти разкажем всичко по-късно – каза Джорген. – Точно сега трябва да знаем какво могат да правят тайниксите, ако ги свържем с платформата.
Родж се издигна на крилото, като първо почука по стената, а след това открехна един панел, за да разкрие платка.
– Всичко това изглежда непокътнато – каза Родж. – Или не е ценно, или спасителите не са знаели, че е тук. Холопроекторите щяха да са много по-разпознаваеми. – Родж се спусна отново надолу. – Тези кутии са с етикети отдолу, но не на английски. Аланик?
Трябваше да се наведа над контролния панел и да изпъна врата си нагоре, за да види етикетите. Те не бяха нито на английски, нито на моя език, а на мандарин.
– На тази кутия пише, че е за оръжейната система – казах аз. – Но това няма смисъл, нали? Оръжейните системи не са сайтонични.
Родж и Джорген си размениха погледи.
– Авторелетата не са – каза Артуро. – Но на картата тези съоръжения бяха разположени на друго място. Има ли… сайтонични оръжейни системи?
– Може би – казах аз. – Никога не съм чувала за това.
И все пак, макар че надписите върху кутиите бяха малко остарели, смисълът беше ясен. Следващите няколко кутии бяха за комуникационната система. На отсрещната стена намерих една с различен етикет.
– Тази е за навигационната система.
– Значи наистина има хипердвигател – каза Еф Ем.
Родж кимна.
– Има само едно място за навигационен охлюв и няколко за хиперкомуникации. Вероятно, за да можеш да имаш отворени комунални връзки с много хора едновременно. Нужен е само един охлюв, за да премести платформата.
Разгледах кутиите покрай третата стена.
– Тези са за защитните системи.
– Може да е щит като този вкъщи – каза Родж. – Това би било полезно. Макар че не знам как би работило това, защото на Метален Рой платформите се комбинират, за да се превърнат в щит, а механизмът на щита не изисква тайникс. – Той се обърна към мен. – Знаеш ли как се е използвала тази платформа в миналото? Била ли е част от по-голяма система?
– Не знам – казах аз. – Върховенството не обича да преподаваме подробности от военната ни история. Ринакин ме научи на някои неща, но по-голямата част от образованието ни се ограничава до това да ни казват, че сме сгрешили, когато сме воювали.
– Ти обаче не вярваш в това – каза Еф Ем. – Защо не, щом така са ви учили?
– Вярваш ли във всичко, което ти казват? – Попитах.
– Не – каза Еф Ем. – Но понякога за повечето хора е трудно да игнорират доминиращите послания, особено когато никой не желае да говори срещу тях.
– О – казах аз. – Не, официалната учебна програма е пригодена така, че да изглеждаме добре за Върховенството, но в РеДаун винаги е имало сътресения относно това чии идеи са най-добри. Тук не липсват различни мнения.
– Това трябва да е толкова объркващо – каза Родж.
– Понякога – казах аз. – Но е и освобождаващо. При толкова много различни идеи е по-лесно да избереш в какво да вярваш. Единството би искало всички да се обединим под един набор от убеждения, едно споразумение за това кое е най-доброто. Но това отнема знанията ни, намалява способността ни да решаваме кое е правилно и кое не.
– Така че се нуждаете от идеите на другите, за да бъдете наистина свободни – каза Еф Ем. – Тази идея ми харесва.
Не ми се струваше, че имаме нужда от Единство, но може би това беше вярно. Може би, ако Независимостта спечели, щяхме да направим същото, опростявайки това, което учим, за да сме винаги прави. Може би напрежението между нас беше онова, което наистина позволяваше разговорът да се случи.
Ако искахме да запазим това напрежение, трябваше да се уверя, че Независимите ще оцелеят.
Джорген все още стоеше отстрани със скръстени ръце. Не можех да разбера какво мисли, а и не ми се струваше, че ще се зарадва, ако го извикат пред останалите след конфронтацията му с Еф Ем.
„Не си съгласен с тази идея“? – Попитах в ума му.
„Не“ – отвърна Джорген. – „Но съм съгласен с Родж, че звучи объркващо“.
– Нека сега да изпробваме сайтоничните защитни системи – каза Джорген на Родж. – Ако успеем да потиснем платформата или да включим щита, ще си спечелим повече време.
Родж кимна и протегна ръка към синия охлюв, който сякаш я помириса, макар да нямаше видим нос. След като даде на охлюва момент да се аклиматизира към него, той го вдигна, постави го внимателно в една от кутиите за защитни системи и затвори вратата.
Нищо не се случи.
– Какво трябва да направиш сега? – Попитах. – Да го помолиш да направи нещо?
– Не знам какво да го помоля да направи – каза Джорген. – Не мога да му дам изображение на инхибитор. Той не прилича на нищо.
– Може би би могъл да се опиташ да му покажеш изображение на приближаващ се към нас сатоник, за да разбере от какво се страхуваме.
– Няма да се върнем към плашенето на охлювите, за да се подчинят – каза Еф Ем.
– Точно така – каза Родж. – Но има разлика между това да ги плашиш и да общуваш с тях. Можеш ли, примерно, да им обясниш ситуацията?
Джорген погледна със съмнение, но Еф Ем кимна и се върна към взиране в пода.
– Добре – каза Джорген. – Ще се опитам да… обясня. – Той затвори очи, а аз се заслушах в негативната сфера, опитвайки се да чуя какво му съобщава.
Тук нямаше думи, а само идеи. Джорген показа на охлюва собствения си страх, а след това и снимка на сайтониката, появила се в контролната зала. Усетих собствения страх на охлюва – не му харесваше начинът, по който сайтониците са се отнасяли с него в миналото.
От клоните. Тези неща бяха интелигентни.
Въпреки това охлювът не направи нищо.
– Можеш ли да го помолиш да ни защити? – Попитах. Казваха, че охлювите разбирали абстрактни понятия като опасност…
Джорген изпрати изображение, почти като молба. Впечатление за това, че платформата е изключена от външната сайтоника.
Охлювът на Артуро издаде писклив звук и след това вселената около мен спря да вибрира, сякаш цялата изведнъж бе умряла. Тя изчезна – способността ми да се протегна, да намеря другите, да достигна до шепнещите гласове, които ми казваха, че не съм сама. Може би точно това имаше предвид Джорген, когато каза, че Спенса може да чува звездите. Не толкова звездите, колкото цялата материя в цялото пространство и време.
А сега те бяха изчезнали.
Джорген изглеждаше също толкова дезориентиран, колкото и аз. Бумслугър беше заровил лицето си под ръката на Джорген, а Снъгълс лежеше изпуснат в чантата на гърдите му. Джил се беше сгушила около раменете на Еф Ем.
– Вече не ги чувам – каза Джорген. – Получи се, но – ако не можем да използваме собствените си сили, не можем да следим врага или да го подслушваме. – Той се обърна към мен. – Как направихме това на Метален Рой? Някакво предложение?
– Трябва да има код, който да ни позволява да използваме сайтоника, докато сме в рамките на инхибитора. Не знам как го получи на Метален Рой, но успя. Може би, тъй като силите ти са се проявили там, си израснал с кода в съзнанието си?
– Това би обяснило как и тайниксът го е получил – каза Еф Ем.
– Може би някъде тук има ключ – каза Родж. Той се наведе над контролния панел. – В базата данни има някои записи, но изглежда са празни.
– Пусни ги – казах аз.
– Разбира се – каза Родж и се заигра с някои от бутоните.
В съзнанието ми се промъкна впечатление, подобно на ключ, който се вмъква под вратата. Концентрирах се върху него, запечатвайки го в паметта си, и светът около мен отново започна да вибрира като хор от насекоми, които започват да чуруликат отново след буря.
– Звезди – каза Джорген. – Така е по-добре.
– По-добре – съгласиха се Джил и Бумлъгър, а гласовете им образуваха странна хармония.
Протегнах ръка, открих умовете на охлювите по-далеч на платформата и им предложих впечатлението. Можех да усетя облекчението на всеки от тях.
– Това би трябвало да ни осигури известно прикритие – каза Родж. – Мога да поработя по вдигането на щита и да прекарам известно време в поправяне на кораба на Аланик, за да е готов за битка. След това ще можем да изпробваме оръжейните системи и хипердвигателя.
– Добре – каза Джорген. – Това изглежда добър план.
– Смятаме, че можем да използваме охлювите, за да преместим платформата – каза Артуро. – Но какво ще правим с нея, ако успеем?
– Това е голям и мощен инструмент – казах аз. – Но не е най-скритият, за да сме сигурни. Ако започнем да местим платформата наоколо, „Единство“ ще забележи. Трябва да измислим начин да използваме отвличането на вниманието, за да спасим Ринакин.
– Предполагаме, че той иска да бъде спасен – каза Еф Ем. Тя се обърна към Родж. – Искаме да спасим приятеля ѝ, но го чухме по радиото да казва, че преминава на другата страна.
– Чудя се какво ли би било усещането – каза Родж.
Представях си, че са се чувствали много подобно, след като командирът им се е опитал да ги залови, след като ги е изпратил. Надявах се да има разумно обяснение.
Еф Ем погледна нервно към Джорген.
– Има още нещо – каза тя. – Коб изпрати хора след нас, когато отидохме да вземем кораба на Аланик. Те знаеха, че сме там по някакъв начин, а и самият Коб ни видя. Мислех, че може би ще ни прикрие, но не го направи. Той извика хората, които бяха с него, право при нас.
– Може би го е направил, защото е знаел, че така или иначе ще избягаме – каза Родж. – Знаеше, че Аланик може да ни измъкне.
– Все пак – каза Еф Ем – можеше да ни даде още няколко секунди.
– Можеше да забележи, че „спасяваш“ Тайникс – каза Джорген.
– Да – каза Родж. – Вероятно това не е помогнало. – Той погледна надолу към уредите и въздъхна. – Що се отнася до това как бихме могли да използваме платформата, искам да разгледам тези други системи и да добия по-добра представа с какво си имаме работа. След това можем да поговорим за начините, по които бихме могли да я използваме.
– Всичко това ще отнеме известно време – каза Джорген и се отдръпна, за да погледне през прозореца в миазмата. – Става късно. Поне на Метален Рой е така. В колко часа настъпва нощта тук?
Не бях съвсем сигурна. Погледнах през прозореца към ъгъла на слънцето през миазмата.
– Мисля, че след около три цикъла на съня.
– Интересно – каза Родж. – Вие спите няколко пъти в денонощието?
– Да – отговорих аз. – Един ден се равнява на девет цикъла на сън по това време на годината на дървото, където живея. Понякога е по-малко или повече, в зависимост от местоположението на дадено дърво в миазмата. Не съм сигурна колко ще е тук, но съдейки по ъгъла на слънцето, това е моята оценка.
– Значи един ден тук е около седмица – каза Джорген. – Ние сме израснали под земята, така че дните ни също са произведени. Дори и да не се стъмни, пак трябва да спим и да ядем нещо, което няма да ни убие. – Той погледна недоволно към Еф Ем. – Благодаря, че донесохте лентите с водорасли.
– Това беше идея на Аланик – каза Еф Ем.
– Добре, че Нед се нахрани с тези ядкови пръчици – каза Артуро. – Може би ще останат малко лентички от водорасли и за останалите.
– Макар че се надявам да не се срине до килца – добави Кималин.
– Ще се захвана за работа – каза Родж. – Можем да си починем и после да се върнем към плана.
– Звучи добре – каза Джорген и се запъти навън, оставяйки останалите зад себе си.

Назад към част 14                                                                  Напред към част 16

Глава 14

Не бях подготвена за това какво ще е усещането да витаеш в негативната сфера, докато очите са вперили проницателните си погледи другаде. Обикновено те ми обръщаха цялото си внимание, но този път не ме забелязваха. Беше облекчение да се скрия, но също така се чувствах малко обидена.
Появихме се в коридора на платформата на хората непосредствено пред Родж, който изкрещя.
– Мамка му! – извика той. – Това е ужасяващо, когато не го очаквам.
– Ш-ш-ш-т! – Каза Еф Ем, хвана го за ръката и го издърпа в най-близката стая. Погледнах нагоре-надолу по празния коридор, после ги последвах. В един шкаф за съхранение на вещи, както изглеждаше. Не изглеждаше да има някакви алтернативни изходи, но предполагах, че можем да излезнем с хиперскок, ако се наложи.
– Мислех, че каза, че го правиш често – прошепнах на Еф Ем. – Не очаквах, че ще е толкова шумен.
– Обикновено го уговаряме предварително – каза Родж. – Също така, каза ли й, че го правим често?
– Това беше по вина на Нед – каза Еф Ем.
– Хм, добре – каза Родж. – Е, здравей, трябва да знаеш, че има издадена заповед за незабавният ти арест. Могат да ме задържат за неуважение към обществото само заради това, че разговарям с теб.
Стори ми се, че оправданията на Джорген звучат като натякване. Еф Ем хвана ръката на Родж и те застанаха близо един до друг. И аз за съжаление стоях близо до тях, защото нямаше много място между рафтовете с… опаковани лентички с водорасли, както изглеждаше. Трябва да сме близо до кухненските им съоръжения.
– Нуждаем се от помощта ти за РеДаун – каза Еф Ем. – Намерихме нещо. Платформа, която някога се е движела по планетата, но сега е в окаяно състояние. Изглежда подобна на тези, които имаме тук, но всъщност не знаем какво гледаме. Или как да я използваме.
– И така, решихте да изскочите в средата на коридора? На място, където ви издирват за дезертьорство?
– Само дезертьорство ли е? – Попита Еф Ем. – Притеснявахме се, че ще ни обвинят и в това.
– Също и за кражба в големи размери – казах аз. – За кражба на осем звездни кораба.
– Девет – каза Еф Ем. – Включително и твоя.
– Не съм сигурен, че са решили в какво ще ви обвинят официално. Но изглежда, че е проблем да те арестуват за което и да е от тях.
Всичко това беше извън темата.
– Готов ли си да дойдеш в РеДаун, за да ни помогнеш с платформата? – Попитах го.
Родж ми намигна.
– Готов ли съм да…
– Ела с нас да разгледаме платформата – каза Еф Ем. – Ако никой не ни види да си тръгваме, може би ще успееш да се върнеш, без никой да разбере, че ни помагаш.
– Само че аз също бих искала да си взема кораба – напомних й аз.
– Добре – каза Еф Ем. – Е, можеш да им кажеш, че сме те отвлекли или нещо подобно.
– И да добавим това към списъка с престъпленията ни – добавих аз.
Родж ни гледаше с широко отворени очи.
– Аз ще ви помогна. Но трябва да знаеш, че и тук се случват много неща. Коб и Джешуа се срещнаха с някакви представители на Върховенството.
Това беше вярно. Коб посочи това като причина да не иска да се върнем в Метален Рой с ескадрата на „Независимост“.
– Върнаха ли се? – Попитах.
Родж кимна.
– Беше бърза среща. Използваха хипердвигател, за да се срещнат на един кораб точно извън щита и размениха условия. След това се върнаха и са обсъждали какво искат да направят. Мисля, че сега може би разговарят по хиперкома с хората от Върховенството.
– Чакай – казах аз, като посегнах към негативната сфера, търсейки близки гласове.
„Разбирам притесненията ви“ – каза глас, който не разпознах. – „Заплаха за себе си и за другите -научете се на правилните мерки за безопасност, за да предотвратите катастрофата -изпратете сайтоника си при нас за обучение“
– Искат от вашите лидери да изпратят вашите сайтоници във Върховенството – казах аз. – Опитаха се да ни накарат да направим същото нещо на РеДаун, първо като ни помолиха, а после като ни заплашиха. Мисля, че Куилан вярва, че ще се е доказал, ако ме предаде лично, и че ако го направи, Върховенството ще остави на мира него и другите сайтоници.
– Родителите на Джорген не смятат това, нали? – Еф Ем попита Родж. – Да предадат собствения си син на Върховенството?
– Моите собствени родители твърдяха, че може би е по-добре да бъда обучен от Върховенството – казах аз. – Ще се изненадаш на какво ще повярват хората.
– Възможно ли е това да е по-добре? – Попита Родж. – Ние сме в неведение, когато става дума за сайтоничният потенциал. Ти очевидно можеш много повече от Джорген, а сайтониците на Върховенството може би знаят още повече.
– Те знаят – казах аз. – Но те няма да ти помогнат, каквото и да казват.
– Все пак виждам, че събранието го обмисля – каза Еф Ем. – Вярвайки, че размяната на няколко живота, за да се сложи край на войната, би била приемлива жертва. Да рискуваш няколко души, за да спасиш толкова много. За това сме се подписали всички, нали? Те може да го смятат за не по-лошо от това да позволят на сина си да се присъедини към ЗСД и възможността за мир…
Затаих дъх. Бях им казвал отново и отново какво мисля за сключването на мир с Върховенството. Те вече знаеха какво имам да кажа. Докато слушах, долових друг глас по хиперкома. Джешуа Уест. „Уверения, че няма да им се случи нищо лошо“.
„Ценен“ – каза извънземният глас. – „Никога не бъдете толкова агресивни, че да“- „агресивни дотолкова, че да ни изтребят“
„работете с нас, няма от какво да се страхувате – предайте хипердвигателите си и…“
– Представителите на Върховенството казват, че няма да навредят на сайтониците – казах аз. Това може и да е вярно, но все пак да ги изпратим беше ужасна идея. – И Коб беше прав. Искат да предадете и тайниксите.
– Не можем да го направим – каза Еф Ем. – Така ли е?
– Да? – Каза Драпе и Родж сложи ръка на гръбнака ми.
– Опитват се да ви затворят тук – казах аз. – Това е, което те правят. Държат те изолиран на твоята планета, ако не играеш по техните правила.
– Така винаги са постъпвали с нас – каза Родж. – Откакто флотът ни се разби тук.
– Но този път имаме силата да си тръгнем – каза Еф Ем. – Не можем да се откажем от това, без да рискуваме, че те ще се върнат към опитите си да ни изтребят. Щитът ги спира засега…
– Но не завинаги – каза Родж. – Това е вярно.
– И няма да се откажем от тайникса – каза Еф Ем. – Независимо от всичко.
„Преговаряйте. Разбира се, ще ни трябват гаранции, че – ако искаме да си сътрудничим –

Човек или УрДаил, политиците са едни и същи“.
– Звучи така, сякаш мислят за това.
– Имах предвид нас – каза Еф Ем. – Няма да се откажем от тях. Политиците ще трябва да дойдат в РеДаун и да ги вземат от нас.
Усмихнах се.
– Бих се качила на това дърво с теб.
– Предполагам, че и Коб ще го направи – каза Родж. – Той не може да е за това.
„Вашето щедро предложение“ – каза друг глас по хиперкома. Адмирал Коб, помислих си аз. – „Необходимо е време да съберем тайниксите – да ги транспортираме до вас и да продължим преговорите си“.
– Хм – казах аз. – Изглежда, че и той го обмисля.
– Сериозно? – Попита Родж.
Еф Ем поклати глава.
– Трябва да измъкнем още от тайниците, докато все още можем.
– Не можем да ги вземем, ако не ни е наредено – каза Родж. – Ще трябва да поговорим с Коб.
– Коб казва, че е за това да ги изпрати на Върховенството! – Каза Еф Ем. – Ако това е вярно, той няма да помогне.
– Може би го казва за оптиката – каза Родж. – Може би ще се радва да има възможност да ги изпрати, за да не могат да бъдат предадени.
– Той може да го направи само толкова пъти – казах аз – преди вашите политици да се усетят.
– Това е вярно – каза Еф Ем. – Може би трябва да ги вземем сами, без да питаме.
Родж погледна Еф Ем с тревога, но той не ѝ възрази.
– Къде ще ги намерим? – Попитах.
– Тези, които могат да скачат с хиперскок, са навсякъде по платформата – каза Родж. – Повечето от тях си партнират с пилоти. Някои от хиперкомите и мисловните охлюви се държат в инженерната служба, но в момента там е пълно с хора.
Така че няма да можем да ги изтеглим всичките, без да предупредим хората за присъствието си.
– Мисля, че трябва да вземем моя кораб и да се махнем оттук възможно най-скоро. Може ли да лети?
– Не и в момента – каза Родж. – Съжалявам, не съм имал време да…
– Можеш ли да го поправиш на РеДаун? – Попитах. Ако не, ще трябва да вземем друг човешки кораб. Когато дойде време да направим своя ход, исках всички пилоти на „Независимост“ да са във въздуха с нас.
– Да – каза Родж. – Ако ми дадете няколко часа, ще мога да го сглобя отново.
– Какво още казва Върховенството? – Попита Еф Ем.
Бях се разсеял от предаването, но отново се съсредоточих върху него.
„Срещаме се, за да ви уверим в нашите намерения – правете това, което е най-добро за вашия вид и междугалактическите интереси“.
– Устройват друга среща – казах аз. – Вероятно, за да предадат тайникс, предполагам.
– А какво ще кажете за Бабчето? – Родж попита.
– Кой? – Попитах.
– Бека Нощносянкова. Бабата на Спенса. Ако Върховенството наистина иска от тях да предадат сайтониците, тя може да се окаже в опасност.
– Искате ли да се свържа с нея? – Попитах.
– Трябва поне да я предупредим – каза Еф Ем. – Може би трябва да я вземем с нас.
Направих пауза, протягайки ръка към планетата отдолу. Навътре в планетата, под повърхността, през подземните пещери, където живееха хората.
Един глас се протегна към мен.
„Аланик“? – Каза той.
Значи е чувала за мен. Прекарах толкова дълго време в безсъзнание на тази платформа, че това имаше смисъл.
„Да“ – казах аз. – „Вашето правителство обмисля да сключи сделка за предаване на сайтониците си на Върховенството. Имате ли нужда да ви спасим“?
Това, което последва, не бяха точно думи, а силно усещане за нежелание.
„Метален Рой не е нашият дом“ – каза Бабчето. – „Но това са моите хора. Няма да ги изоставя“.
„Джорген тръгна да ми помага, затова почувствах нужда да го защитя. Джорген не ви е изоставил“ – казах аз. – „Той отие за помощ. Може да дойдеш с нас“.
Не познавах Бабчето, но нямах намерение да оставя една стара жена да бъде предадена на Върховенството. Освен това можем да използваме още един сайтоник. Колкото повече имахме на наша страна, толкова повече изравнявахме шансовете си с Единството.
„Те идват за теб“ – каза Бабчето. – „Трябва да тръгваш“.
„Кой“? – попитах аз. Куилан и другите сайтоници на УрДейл не можеха да скачат с хиперскок, но сайтониците на Върховенството можеха.
„Знаеха ли, че сме тук“?
„Вървете“ – каза Бабчето. – „Воинът се бие. Той не отстъпва и не изоставя хората си“.
Кимнах.
– Тя иска да остане тук – казах аз. – Знае, че може да се опитат да я използват като разменна монета, но тя няма да изостави Метален Рой.
– Това добра идея ли е? – Попита Еф Ем.
– Ако идеята е на Бабчето, няма да я разубедиш – каза Родж.
– Мога да уважа решението ѝ – казах аз. – Но тя казва, че идват за нас. Не знам кой, но трябва да побързаме.
– Все още мисля, че трябва да се опитаме да измъкнем още от охлювите, преди да тръгнем – каза Еф Ем. – Има десетки от тях тук, при другите пилоти.
– Цялата армия няма да дезертира – каза Родж. – Само ще се изложим на опасност, ако се опитаме да ги убедим.
– Джорген може да ги накара да му отговорят, нали? – Попитах. – Ами ако им се обадя да дойдат при мен? Мислиш ли, че ще го направят?
– Зависи – каза Родж. – Може да са достатъчно привързани към пилотите си, за да останат. По-вероятно е да дойдат, ако им обещаеш нещо като хайвер.
– Имам малко – каза Еф Ем. – Не е достатъчно, за да ги нахраним всички. Ако им обещаем хайвер и не го изпълним, това ще е лошо за обучението им, но не толкова лошо, колкото да бъдат дадени на Върховенството.
Грабнах една голяма кутия с лентички от водорасли на рафта.
– Можем да ги вземем. Хората на Скитащия лист ще огладнеят, така че вероятно все пак трябва да им занесем малко за тях.
– Добра идея – каза Родж и взе една кана с бяло вещество.
– Крем – каза Еф Ем. – Кималин ще се зарадва.
– Ако ще се опитвам да повикам охлювите, това ще привлече вниманието – казах аз. – Трябва да го направим от кораба, за да можем да си тръгнем веднага след това.
Родж погледна Еф Ем, сякаш искаше да попита дали наистина правим това.
– Мисля, че трябва да го направиш – каза ми Еф Ем. – Не се чувствам добре да ги оставяме тук, дори и с пилотите им, когато не знаем дали другите ескадри ще ги защитят.
– Вероятно няма да го направят – каза Родж. – Асамблеята се нахвърли доста твърдо върху вас за това, което направихте, и Коб трябваше да се съгласи с това.
– Добре – казах аз. – Мога да ни прехвърля до моя кораб в отсека за кацане.
Прекарах ни през негативната сфера под тези странно разсеяни очи. Изминавахме съвсем малко разстояние, но там пространството не функционираше по същия начин. Ако боравехме с относителни разстояния, би трябвало да прекараме много по-кратко време в негативното царство в сравнение с времето, когато скочихме от РеДаун, но все пак увиснахме там за миг и после излязохме от другата страна в големия хангар до разглобения ми кораб. През големия покривен прозорец виждах платформите горе и части от искрящия щит, който обгръщаше планетата.
– Сигурен ли си, че можеш да го накараш да лети отново? – Попитах Родж тихо.
– Ще ми отнеме малко време – каза Родж – но да, мога.
– Има по-голям шанс да работи, отколкото този, с който си тръгна миналия път – добави Еф Ем.
– Последния път! – Джил се провикна и Еф Ем го затисна.
– Чакай, какво стана с онзи? – Прошепна Родж.
– Те са някъде тук – каза един глас от края на площадката за кацане. – Намерете ги.
Еф Ем и Родж се сгушиха по-близо един до друг под крилото, а контейнерите с храна бяха прибрани до коленете им.
– Това е Коб – прошепна Родж.
Така и стана. Дали бабата на Спенса го беше предупредила? Тя не искаше да изостави хората си, но звучеше така, сякаш искаше да продължим да се бием.
Не, вероятно е било Върховенството. Някой от техните сайтоници може да ги е предупредил за пристигането ни и след това да е забелязал, че скачаме с хиперскок към площадката за кацане.
– Аланик – прошепна Еф Ем. – Охлювите.
Може би щяхме да разчитаме на Коб да ни прикрие за момент, но не за дълго. Който и сайтоник да наблюдаваше, щеше да усети, че викам охлювите, но ако хиперскоча достатъчно бързо, нямаше да могат да ме спрат.
Рязко кимнах на Еф Ем, притиснах гърба си към долната част на фюзелажа и протегнах ръка през базата.
Имаше много от тези мънички умове. Поне десетки. Когато посегнах към тях, те се обърнаха към мен, сякаш бяха любопитни.
Можех да работя с това. Не бях сигурна колко език разбират охлювите, но в негативната сфера цялото общуване се свеждаше до мисли, които всеки можеше да разбере. Все пак не исках да се усложнявам прекалено. Приятел – изпратих им аз. Те очевидно разбираха това понятие, като се има предвид колко привързани бяха един към друг и към пилотите си. А това беше концепция, на която отговаряше всяко живо същество: Храна.
Усещах как ми отговарят, някои от тях по-гладни от други, всички търсеха социална връзка, сякаш това беше нещото, за което най-много копнееха. Осъзнах, че тези същества са имали взаимоотношения помежду си много преди хората да ги заловят, но те са виждали хората не като похитители, а като радостно попълнение в семейството си.
Много от тях не искаха да си тръгнат.
Стъпките се приближиха, когато хората на Коб се разпръснаха из хангара. Нямаше да им отнеме много време да ни намерят тук. Не разполагах с много време.
„Повече семейство“ – казах им, като им изпратих снимки на Родж, Еф Ем и Джорген.
Това ги заинтригува. Те познаваха и харесваха и тримата и искаха да ги видят отново.
Още ботуши, щракащи по металната повърхност на платформата. Движение зад ръба на крилото и после…
– Трябва да тръгваме – прошепна Родж.
„Елате“ – извиках аз на тайникса.
И тогава Коб се появи на няколко крачки от мен. Очите му бяха вперени в нас под крилото.
И в краката ни се появиха половин дузина тайникс.
Еф Ем и Родж се протегнаха напред, грабвайки охлювите, а челюстта на Коб падна.
– Те са тук! – Изкрещя той.
Не. Не ни прикрива. Точно обратното. Вероятно трябваше да очакваме това, като се има предвид, че крадяхме хипердвигателите на военните му без разрешение.
Появиха се още охлюви – може би вече десетина.
Коб се запъти към нас, сякаш се готвеше да ни изтръгне изпод крилото.
Може би беше за показ, но не трябваше да ги предупреждава за присъствието ни, нали?
Не възнамерявах да остана тук и да разбера. Протегнах ръка към негативната сфера, към Блуждаещия лист и останалите хора. С кораба до гърба си и рамо, притиснато към Еф Ем, дръпнах и отсекът за кацане изчезна.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

Глава 13

Можех да чакам в кораба толкова дълго, преди да тръгна да търся Джорген и останалите. Поне не беше трудно да намеря Джорген, защото можех да усетя съзнанието му и да последвам в тази посока. Коридорите тук бяха гладки и стерилни, подобни на тези на Метален Рой, макар че тези бяха структурирани по-скоро като големи тръби, отколкото като квадратни зали.
Джорген сякаш се промени за момент и се зачудих дали усеща, че се приближавам към него.
„И тогава… Аланик“? – Каза той в съзнанието ми.
„Да“ – отговорих аз. – „Успя да установиш контакт“.
„Това е… подобно на общуването с охлювите, но и различно. По-лесно е, когато Спенса първа установи връзката“.
„Разговарял ли си със Спенса наскоро“? – Не знаех дали тя ще може да общува извън негативната сфера по същия начин, по който ние общувахме чрез нея.
„Да, два пъти. И двата пъти тя се появи… като че ли… Но тя не беше наистина там. Нещо като хиперскок“.
Имаше някаква тъга, която съпътстваше това. Може би тъга.
„Ти и Спенса сте близки“ – казах аз.
Към тъгата се присъедини още една емоция. Може би смущение.
„О“ – казах аз. – „Ти и Спенса сте партньорска двойка“?
„А какво? А… не, не е партньорска двойка. Искам да кажа, че не става въпрос за чифтосване. Имам предвид…“
Засмях се и гласът на Джорген изчезна от съзнанието ми. Помислих си, че се е оттеглил умишлено, и ако беше така, това беше добре. Беше се научил дори без моите наставления. Бях открила, че това е най-добрият начин, със сайтоничните сили. Те не се изучават директно, а се преживяват и направляват. Умът ти интуитивно знаеше какво да прави, стига да можеше да се откъсне от пътя си и да му позволи.
Настигнах някои от хората пред една стая, пълна с панели с уреди. Джорген и Кималин се бяха облегнали на вратата и наблюдаваха Еф Ем, докато тя ги разглеждаше.
– Намерихте ли нещо полезно? – Попитах.
– Може би – каза Джорген. – Предполагам, че не сте случайно инженер?
– Не, само пилот – казах аз. Приближих се и погледнах към бутоните и превключвателите, които Еф Ем разглеждаше. – Някой от вас има ли опит?
– Родж има – каза Еф Ем. – Може би ще успее да ни каже дали някое от тези неща ще активира щит или ще се свърже със сайтоничен инхибитор.
– Всяко от тези неща би било полезно – казах аз.
Еф Ем погледна през рамо към Джорген.
– Колкото и да ми се иска да попитам Родж, не знам дали въвличането му в това е добра идея.
– Чудя се дали бихме могли да го измъкнем, без никой да забележи – каза Джорген. – Ако накараме някой от охлювите да ни заведе във В-К-Ъ-Щ-И…
Щипката преведе последната част като набор от букви, но нямах представа какво пише на езика на хората.
– Какво означава това? – Попитах.
Джорген въздъхна.
– Това е думата за мястото, където живееш. Еф Ем случайно направи така, че това да е ключовата дума за охлювите, за да ни върнат обратно на Метален Рой.
– Не беше случайно – каза Еф Ем. – Това беше логичен избор.
– И се опитваме да ги накараме да го правят само ако първо кажем имената им като команда – продължи Джорген. – Но понякога се объркват и някой казва нещо от рода на: Липсва ми В-К-Ъ-Щ-И, и охлювът им ги отвежда в инженерния отсек на платформата Прайм. Което е неудобство само ако са били, да речем, в столовата или нещо подобно.
Кималин въздъхна.
– Но е много по-неприятно, ако си се канел да влезнеш в почистващата капсула, гол като в деня на раждането си.
– Не че тя ще знае – каза Еф Ем.
– Да благословиш звездите на тези изненадани инженери – добави Кималин.
– И така, сега се свеждаме до изписването на основните думи – каза Джорген. – А можехме да изберем нещо по-необичайно за кодова дума.
– Значи казваш думата – казах аз – а охлювът скача с теб? Това е удобно.
– Когато работи, е страхотно – каза Джорген. – Когато не работи, в най-добрия случай е досадно.
– В най-лошия случай е унизително – каза Кималин.
– Може да е животозастрашаващо – настоя Джорген.
– Ей – каза Еф Ем. – Ти и Родж бяхте тези, които казаха, че трябва да се придържаме към една и съща дума, когато обучаваме останалите охлюви, за да е по-лесно.
– Все още работим с тях – каза Джорген. – Имахме съвсем малко време с тях, преди да пристигнеш ти. Но досега всички те ще кажат В-К-Ъ-Щ-И, когато ги помолим. Някои от тях също така ще ни изнесат на няколко километра, ако им кажем В-К-Ъ-Щ-И.
– Аз също не знам какво означава това – казах аз. – Не мисля, че преводача знае как се пише.
– Това е думата за скок във въздуха – каза Еф Ем. – Също и втората половина на хиперскок, която те, изглежда, не разпознават като команда, слава богу. Всички са малко по-добри в това да изпълняват тази команда само когато първо кажем имената им.
– Вероятно защото предпочитат да отидат В-К-Ъ-Щ-И, отколкото да скочат някъде на случаен принцип – каза Кималин. – А всички ние не бихме ли го направили?
– Това ли са единствените команди, на които отговарят? – Попитах. Хората доброволно се бяха отказали от подробностите за това как да използват хипердвигателите си, но нямах намерение да им обръщам внимание на това.
– Ако искаш да правиш нещо друго – каза Еф Ем, – трябва ти сайтоника. Джорген може да поиска от охлювите да направят хиперскок навсякъде, където той вижда, или навсякъде, където той може да визуализира, така че охлювите да могат да го разпознаят. Останалите сме ограничени до устни команди, които трябва да упражняваме предварително. Охлювите го възприемат доста бързо и разбират някои основни абстрактни понятия като опасност. Работим по програма за свързване. Ето защо ги държим с нас в чанти – макар че инженерите работят и върху раница. Идеята е, че дори пилотът да не може да подаде команда, охлювите са достатъчно привързани към партньорите си пилоти, за да искат да ни измъкнат от опасност, и са достатъчно запознати с нас, за да разберат какво може да е полезно и какво не.
– Изглежда, че много искаме от един охлюв.
– Охлюв! – Джил се провикна тихо.
– Така е – каза Еф Ем. – Но те се справят чудесно с това. Не е ли така, Джил?
– Джил! – Охлювът на Кималин каза и веднага се появи на върха на конструкцията пред Еф Ем, като се протегна нагоре, за да погледне към Джил в чантата на Еф Ем.
– Добро момиче, Хепи – каза Еф Ем, бръкна в джоба си и извади кутийка с някакво слузесто на вид вещество. Тайниксът нетърпеливо я изяде от пръста ѝ, въпреки усилията на Джил да се вмъкне и да си вземе.
– Това е другата команда, която знаят – каза Джорген. – Могат да разпознават имената си и да се намират един друг, независимо от разстоянието. Така че дори и Аланик да не искаше да отиде до Метален Рой, за да вземе Родж…
– Отново ли научаваме колко сме безполезни без инженерите? – Попита Сейди, като вървеше зад нас с останалите. – Мислех, че вече го знаем.
– Така си и мислих – каза Ти-Сал – или Катнип. – Но се оказва, че няма ограничение в броя на случаите, в които трябва да научим очевидни неща.
– Говори за себе си – каза другият. – Аз вече го знаех. Просто чаках останалите да наваксат.
Артуро ги последва заедно с Нед. Той изобщо не ме призна, сякаш разговорът ни никога не се е състоял.
Беше напълно основателно да не ми се доверява. Но все пак ме притесняваше, че не го направи, въпреки че имаше основание – дори беше умен – да мисли, че мога да ги предам.
– Някой друг чувства ли се… по-тежък тук? – Попита Нед.
– Да – казах аз. – Планетите ни имат малка гравитационна разлика. Забелязах това на Метален Рой. Не мисля, че разликата е достатъчна, за да има значение.
– Има значение за моите четириноги – каза Нед. – Чувствам се така, сякаш правя обиколки около овощната градина във Висина. – Той ми намигна. – Вероятно нямате овощни градини, тъй като живеете върху дървета.
– Всъщност имаме – казах аз. – Присаждаме по-малки дървета в клоните на големите. Те растат и по естествен път на места, където кората се е разпаднала на отломки.
Еф Ем върна тайникса на Кималин.
– Надявах се, че разглеждането на техниката може да предизвика нещо, тъй като съм прекарала много време, слушайки Родж да говори за тези неща. Но не. Все още не знам достатъчно, за да съм полезна. – Тя погледна към Джорген. – Възможно е Командването да не знае, че Родж е участвал в нашето заминаване. Не искам да му създавам проблеми.
– Бихме могли да се опитаме да го изведем и след това да го върнем, без никой да разбере – каза отново Джорген. – За целта обаче може да ни е нужна помощта на Аланик. Ако използваме позицията В-К-Ъ-Щ-И, за да скочим с хиперскок, това ще е очевидно. Майка ми може дори да има хора, които да ни чакат.
– Искам да отида – казва Еф Ем. – Мога да обясня ситуацията на Родж.
– Всеки от нас може да обясни ситуацията на Родж – казва Нед.
– Да – бавно каза Еф Ем. – Но той ми има доверие.
– Той вярва на всички нас, нали? – Каза Нед. – Освен може би на Аланик. Не се обиждай, Аланик.
– Защо да се обиждам от това? – Попитах. – То е факт.
– Виждаш ли? – Каза Нед. – Знаех си, че те харесвам.
Артуро погледна Нед с поглед, който не можах да разчета.
– Аланик може да отиде да вземе Родж – каза Джорген. – А Еф Ем може да отиде с нея, за да му обясни ситуацията. Имаш ли нищо против, Аланик?
Бях ли готова да взема някого със себе си, когато стъпвах на платформа, пълна с хора, които сега вероятно ме смятаха за престъпник?
– Да, разбира се – казах аз.
– Все пак мога да скоча направо при Родж и сама – каза Еф Ем. – Джил ще се справи.
– Все пак искам да вземеш Аланик с теб – каза Джорген. – Смятам, че Джил ще може да се върне лесно, но не искам да останеш на Метален Рой, изправена пред военен съд.
– Чакай – каза Нед. – Защо Джил е наистина добре в намирането на охлюва на Родж?
– Защото сме ги тренирали толкова много пъти – каза Еф Ем. Тя изглеждаше малко розова и звучеше отбранително.
– Добре – каза Нед. – Но ние сме се упражнявали с всички охлюви. Толкова много пъти сме тренирали, че си мисля, че може би бих могъл да намеря тези охлюви в нищото…
– Не би могъл – каза Джорген.
– Остави го, Нед каза Артуро.
– Но аз просто казвам…
– Чувам какво казваш! – Еф Ем каза твърде силно.
Всички се взираха в нея.
Тя въздъхна.
– Нашите охлюви са наистина добри в намирането един на друг, защото ние с Родж се срещаме и използваме охлювите, за да се посещаваме един друг, така че да не се налага да се занимаваме с неудобни въпроси, защото не бяхме готови да кажем на всички. Там. Сега вече знаете.
– О – каза Нед. Той винаги имаше какво да каже за всичко, но сега изглеждаше смутен. Въз основа на реакциите на групата предположих, че Джорген и Кималин вече знаят, а на Ти-Сал и Катнип им е все едно.
– Двойките партньори табу ли са във вашата култура? – Попитах. – Всички изглеждате много притеснени да говорите за тях.
– Не са табу – каза Еф Ем. – Но… лични. – Тя ме погледна. – Винаги ли урдаилите говорят открито за тези неща?
– Доста открито – казах аз. – Определено няма от какво да се срамуваш. Може да зависи от културата на семейството ти, но повечето семейства се вълнуват от партньорските двойки, защото приветстват децата.
– Никой от нас не мисли за деца – каза бързо Джорген.
– Можете ли да си представите? – Еф Ем каза.
Не разбрах.
– Защото сте във война? Всички вие сте родени по време на войната, нали? – Освен ако не съм разбрала драстично закономерностите на човешкото стареене, би трябвало да са били.
– Защото сме твърде млади – каза Еф Ем. – А и ние сме пилоти на фронтовата линия. Това не е живот, който е благоприятен за отглеждане на деца. Много от родителите ни са били пилоти, но повечето от нас са имали поне един родител, който не е летял.
– Чакай – казах аз. – Вие сте отгледани от родителите си?
Всички хора ме погледнаха, сякаш това беше много глупав въпрос.
– Да – каза Кималин. – От кого сте отгледани вие?
– Баба ми и дядо ми – казах аз. – Насърчават ни да си намерим партньорска двойка млади, за да можем да имаме деца, докато родителите ни са все още млади и достатъчно здрави, за да отглеждат децата. Родителите трябва да работят, за да издържат семействата си. Те нямат време или енергия за грижи за децата. Освен това ние сме само двама, когато има поне четирима баби и дядовци, така че вероятността някой от тях да е в състояние да се грижи за децата е много по-голяма, отколкото при родителите.
– Хм – каза Сейди. – Предполагам, че това има смисъл, когато го кажеш по този начин.
Опитах се да си представя как човешките родители трябва да се справят с раждането на бебета, докато – да използвам примера на Еф Ем – все още са на възраст да летят във военновъздушните сили. Това звучеше като ужасна система.
– Добре – каза Джорген. – Мисля, че урокът тук е, че никой от нас не иска да говори за връзки или да планира да има деца в близко бъдеще, освен може би Аланик.
– Нямам намерение да имам дете – казах аз. – Не съм в партньорска двойка. Но не ми пречи да го кажа. В моята култура така или иначе не е срамно.
– Е, аз се чувствам срамно – каза Нед. – Всички са двойки, освен мен! Еф Ем си има гадже, а Артуро по принцип е сгоден…
– Не съм – каза Артуро.
– А Джорген и Спенса…
– Замълчи, Нед… – каза Джорген.
– Кималин, ти имаш ли си гадже?
Кималин изведнъж изглеждаше неудобно.
– Е, не.
– Но сериозно, достатъчно лошо е, че трябва да се мотая наоколо, докато Артуро и Брин си разменят лиги…
– Вече няма да ти се налага да го правиш, повярвай ми – каза Артуро.
– Какво? – Каза Нед. – Защо?
– Защото се разделихме.
Сега всички се взираха в Артуро. Обикновено той имаше самоуверено излъчване, но сега малко повяхна.
Добре де, хората определено се смущаваха необосновано от връзките си. Удивително беше, че видът им е успял да оцелее.
– Сериозно? – Попита Нед. Сега изглеждаше много по-загрижен. – Кога се случи това?
– Преди няколко дни. Тя ми написа писмо. Но мислех, че сме установили, че никой от нас не иска да говори за връзки. Можем ли да сменим темата?
– Звезди, моля – каза Джорген.
– Въпросът е – каза Еф Ем – дали смятаме, че помощта на Родж за платформата ще бъде достатъчно полезна, за да сме готови да го помолим да рискува военен процес заедно с останалите?
– Ако беше военен процес, щяхме да бъдем освободени – каза Джорген. – Защото Коб е нашият военен лидер и той ни каза да отидем. За да ни осъдят, би трябвало да е граждански процес, а те не могат да ни съдят по граждански ред, защото всичко, което направихме, беше да не се подчиним на заповед, което не е нарушение на гражданския закон.
– И откраднахме кораби – напомни му Кималин.
– Които са военна собственост! – Каза Джорген. – Също така трябва да бъдем съдени от ЗСД. Няма дезертьорство, няма кражба в големи размери.
Всички изглеждаха скептични, включително и Джорген, но ако това му помагаше да се чувства по-добре, не виждах нищо лошо да го оставя на погрешната му логика.
– Не си се подчинил на майка си – каза Нед. – Какво мислиш, че тя ще ти направи за това?
– Не знам – каза Джорген. – Но поне останалите от вас са освободени от отговорност.
– Бих искала моя кораб – казах аз. – В противен случай ще имаме един пилот по-малко във въздуха. Ако го прехвърлим тук с Родж, ще може ли той да довърши сглобяването му? – След последния ми опит в човешки кораб бих приела собствения си кораб обратно, стига да летеше.
– Обзалагам се, че ще го направи – каза Еф Ем. – Чувствал се е много зле, че го е разглобил, а след това ти си имала нужда от него.
– Мисля, че най-големият въпрос – каза Артуро – е какви са другите ни възможности?
Всички замълчаха.
– Добре – каза Джорген. – Останалите ще останем тук и ще видим дали ще успеем да намерим място, където платформата е изградена така, че да взаимодейства с тайникс.
– Да се свърже с тях? – Попитах.
– Ако тази платформа разполага с технология за хиперкомуникация или хипердвигател, вероятно ще има кутии за тайникс – каза Еф Ем. – Като тази в разбития кораб на Върховенството.
– Ще потърсим кутиите, докато теб те няма – каза Джорген – а после Родж може да ни помогне да разберем какво става, когато дойде.
Надявах се, че няма да отсъстваме достатъчно дълго, за да им се наложи да търсят много. Отиването за Родж и кораба ми трябва да е мисия от типа „вътре и вън“.
Но тези неща рядко се получаваха просто така.
– Добре – казах аз. – Готови ли сме?
Еф Ем почеса Джил по главата.
– Позволете ми да ни заведа – каза тя. – Джил има нужда от тренировка.
Бях малко предпазлива относно това, че ще се движа из Вселената по прищявката на един охлюв, но хората изглеждаха сигурни, че това ще се получи. Освен това исках да науча тайните на технологията на хипердвигателя. Това беше моят шанс да видя една от тях в действие.
– Добре – казах аз. Еф Ем застана до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Мамка му, надявам се да не е под душа или нещо подобно – каза тя.
– Или на среща с командването – каза Джорген.
– Или това. Джил – каза Еф Ем. – Заведи ме при Дрейп.
– Дрейп! – радостно изкрещя охлювът.
Изискваше се цялата ми концентрация, за да не се боря с притегателната сила на негативното царство, когато бях засмукана в него от сила, напълно извън моя контрол.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

Глава 12

Взирах се право пред себе си, опитвайки се да го разбера. Един от хората, с които все още не се бях запознала, се почеса по главата.
– Не съм най-умният човек наоколо – каза той – но това звучеше много като гласуване в подкрепа на Върховенството. – Разпознах гласа му от радиото – това беше Никога, който летеше с Артуро.
– По някакъв начин са стигнали до него – казах аз. Сигурно са го заплашили. Подкупът никога нямаше да подейства на Ринакин. Той беше твърде принципен за това. Но всеки имаше нещо, от което се страхуваше. Всеки имаше нещо, което не искаше да пожертва.
Не знаех какво ще бъде това нещо за мен и се надявах никога да не ми се налага да го разбера.
– Баща ми никога не би капитулирал пред Върховенството – каза Инин.
– Това е вярно – казах аз, най-вече в полза на хората. Защото беше вярно. Ринакин вярваше в дебатите, в дискусиите, в това да продължи да се застъпва и да работи с Единството. Вярваше в убеждаването на хората да видят разум, но винаги оставаше верен на принципите си. Нямаше как да смени страната си за броени часове. А дори и да беше така, никога не би ме извикал по този начин.
Той ме изпрати. Каза ми да потърся помощ. Не би направил това, а след това да обяви на цялата планета, че съм беглец.
– Това беше неговият глас – казах аз. – Може да са му казали, че са заловили семейството му, да са го заплашили, че ще ги измъчват.
Гилаф се размърда и видях как няколко от другите пилоти на „Независимост“ ме погледнаха с тревога. Идеята, че „Единство“ може да измъчва някого, изглеждаше твърде жестока, твърде агресивна дори за тях.
Но като се има предвид, че Куилан току-що се бе опитал да ме убие, не се чувствах толкова милостива.
– Възможно е – каза Инин. – В такъв случай трябва да го спасим. – Тя погледна към Джорген. – Ти ни спаси. Готов ли си да ни помогнеш и с това?
– По начало Ринакин ме изпрати при хората – казах на Инин. – Този съюз беше негова идея. – Последната операция не беше минала толкова добре, колкото ни се искаше, но сега имахме повече бойци и все още имаше надежда.
– Дойдохме, за да помогнем – каза Джорген и аз на практика го чух как подрежда заповедите си, опитвайки се да разбере какво е упълномощен да направи. – Очевидно е ужасно, че вашият лидер е използван срещу движението ви.
– Но – каза Артуро – ние не знаем, че той е заплашван, нали? Откъде знаем, че той не е променил решението си?
Очите на Инин се свиха, но аз заговорих преди тя да успее.
– Не е променено. Не би го направил.
Артуро и Джорген си размениха погледи.
Тези хора изобщо не познаваха Ринакин. Не ме познаваха достатъчно добре, за да се доверят на преценката ми по този въпрос, а останалите от народа ми познаваха още по-малко. На тяхно място и аз щях да се усъмня в себе си.
– Трябва да обмислим това, преди да предприемем каквото и да било – продължи Артуро.
– Да – каза Никога – не бих искал да дезертираме по лоша информация или нещо подобно.
– Ние не сме дезертирали – каза Джорген. – Беше ни наредено да отидем.
– Изрично не ни беше наредено да отидем – каза Еф Ем. – Не помниш ли?
– Коб го формулира така, защото трябваше да го направи – каза Джорген. – Това все пак бяха заповеди, дори и да бяха… не-заповеди. Това означава, че не е било дезертьорство. Така ли? – Той огледа останалите за потвърждение и всички се вгледаха в него.
– Благославяй звездите си – каза Кималин.
И Джорген се закле.
Момичето със синята коса – Сейди, както предположих в базата по процеса на елиминиране – се приближи до мен.
– Не сме се срещали – каза тя. – Аз съм Сейди. А това е Нед.
Нед. Поне това щеше да е лесно за запомняне.
Сейди посочи двамата мъже, облегнати на един от корабите.
– А това са Ти-Сал и Катнип. Истинските им имена са Трей и Корбин, но никой не ги нарича така. Те просто се наричат с позивните си.
Нямах представа кой от тях е Ти-Стал и кой – Катнип, но не попитах.
– Това е брат ми Гилаф – казах аз. – И дъщерята на Ринакин, Инин. – Не знаех имената на всички останали, а и никой изглежда не смяташе, че сега е моментът да изисква от хората да запомнят всички.
Обърнах се към Гилаф. Трябваше да убедя хората да предприемат офанзива срещу Единство оттук, а това щеше да е по-лесно да се направи, без останалите ми хора да стоят тук и да слушат.
– Ще трябва да картографираме съоръженията тук – казах аз. – Да разберем с какво работим. Можеш ли да вземеш пилотите и да се опиташ да намериш безопасно място, където семейството на Ринакин и останалите да си починат?
Гилаф погледна към бременния корем на Инин и Инин го погледна. Тя явно не обичаше да се отнасят с нея като с бебе, само защото го носеше.
– Добре съм – каза Инин. – Но ми се струва разумно да се уверя, че сме в безопасност тук. Вашият капитан е ранен и ще има нужда от място, където да си почине.
Това беше вярно. Пристъпих към откритата вътрешност на кораба на Върховенството. Няколко цивилни седяха вътре, заедно с капитана на „Независимост“, който лежеше на пода, а един медик се грижеше за раната в крака му.
– Има ли нужда от допълнителна помощ? – Попитах. Можех да го откарам с хиперскок до болница, ако се наложи, но ако не беше необходимо, не исках да рискувам.
– Можем да се справим тук – каза медикът. – Макар че ще му трябва време, преди да се върне на работа.
– Добре – каза Гилаф. Той се обърна към Джорген. – Благодаря ти, че ни се притече на помощ. Въпреки че онова нещо, което направихте, като ни преместихте от място на място – всички ли сте сайтоници?
Джорген изглеждаше разтревожен, сякаш не беше сигурен дали трябва да издаде тайните им. Всички хора бяха оставили охлювите си в корабите си и аз не исках да ги ядосвам, но знаейки какви активи имаме на наша страна, само щях да вдъхновя хората си.
– Те имат хипердвигатели в корабите си – казах на Гилаф.
– Разклати клоните – каза Гилаф и чух още мърморене на шок и облекчение от другите пилоти. – Очакваме с нетърпение нашия съюз. – Той се придвижи в кораба, като помогна на медика да вдигне капитана им, и заедно групата пилоти се придвижи през преддверието, което водеше по-навътре в платформата. Инин и останалите цивилни ги последваха.
Надявах се, че районът не е твърде опасен и че всички клошари отдавна са изчезнали. Но Гилаф и останалите бяха обучени. Те можеха да се справят сами и да защитят останалите.
Обърнах се към Джорген и останалите хора. Бяхме изминали дълъг път и трябваше да ги убедя да останат с мен още малко.
– Какво да правим сега? – Джорген попита. – Не знаем дали вашият приятел Ринакин иска да бъде спасен. А тези хора… те ли са единствените урдаилите, от които можем да очакваме да са на наша страна?
– Ринакин е на наша страна – казах аз.
– Да – каза Джорген. – Но той говори публично срещу вас, а е само един човек.
Много хора щяха да слушат Ринакин, което го правеше един много важен човек. Но като се има предвид това, което току-що бяхме чули, в момента това работеше срещу нас.
– Ти си беглец – каза Джорген. – А сега и ние сме бегълци, защото ти помагаме.
– Няма да избегнем военния съд, ако се приберем у дома – каза Сейди. – Нали?
– Джорген може да го направи – каза Кималин. – Наистина ли майка ти ще те вкара в затвора за дезертьорство?
– Може би – каза Джорген. – Но не ме кара да се чувствам по-добре, като знам, че са готови да направят това с останалите от вас. Мамка му. Какво да правим?
– Можеш да се обадиш на Коб – каза Еф Ем. – Виж какво иска да направим.
Джорген поклати глава.
– Коб каза, че ще се свърже с мен, но не мога да му се обадя. Той се опитва да поддържа илюзията, че няма нищо общо с нашето заминаване, за да не го изключат родителите ми напълно от системата.
– Могат ли да го направят? – Попита Кималин.
– Може би – каза Джорген. – В книгите няма много специфични кодекси за това как трябва да се действа в междугалактическата дипломация, което им дава известна свобода на действие.
– Дипломацията е грешка – казах аз. – Там не сте в по-добро положение, отколкото тук, не и докато правителството ви обмисля капитулация.
– Ако и двете ни правителства се движат в една и съща посока, какво ще правим по въпроса? – Попита Джорген. – Ние сме пилоти. Нямаме контрол върху подобни неща.
– На РеДаун има много хора, които ще постъпят правилно, когато го виждат ясно – казах аз. – Но те са измамени. Единството говори, че всички можем да се разбираме, но не можем да го правим с хора, които искат да ни потискат. – Огледах останалите, като преценявах реакциите им. Тук се намирах в несигурно положение. Ако решат да не ми помогнат, аз и останалите пилоти щяхме да сме сами.
Всички хора се спогледаха един друг. Изглеждаха примирени, което в този случай беше добре. Трябваше само да им дам повод да повярват, че има надежда.
– Спасяването на Ринакин ще промени нещата – казах аз. – Той е обичан от много от моите хора. Ако Единството го заплашва и ние го изведем на безопасно място, тогава той ще може да говори истината, да каже на хората какво всъщност замисля Единството. Те са превзели армията, заловили са нашите хора. Ако хората чуят тази новина от устата на Ринакин, повече от тях ще се обърнат към нашата кауза.
Джорген въздъхна.
– Добре. Ние сме ангажирани. Нека извлечем най-доброто от това. – Той погледна нагоре през покривния прозорец към гигантската автокула, която беше спряла да стреля. През негативната сфера усетих как Куилан се отдалечава. – Какво точно прави тази платформа тук?
– Беше бойна платформа – казах аз. – Изоставена след втората война, преди векове. Мисля, че някога се е движила през миазмите на воля, но сега просто се носи.
– Трябва да огледаме наоколо – каза Джорген. – Платформите на Метален Рой са подобни и имат всякакви други възможности освен автоматичната стрелба. Може би на нея ще има щит, който можем да задействаме, или нещо друго, което може да ни помогне да спасим Ринакин. – Джорген се обърна към мен. – Има ли някаква причина да не скочиш с хиперскок и да го изтеглиш тук? Дали защото не знаеш къде е той?
– Ако продължава да излъчва, ще е достатъчно лесно да триангулираме местоположението му – казах аз. – Но някои от сайтониците на Единството имат способността да инхибират, така че няма да оставят Ринакин без охрана. Върховенството също така е предоставило на Единството някои сайтонични инхибитори. Повече от тези в този кораб. – Направих жест към отломките.
– Инхибиторът все още ли е на борда? – Попита Еф Ем.
Това беше добър въпрос. Инхибиторът на кораба беше останал активен, дори след като пилотската кабина беше унищожена.
Сега не работеше, но технологията все още трябваше да е на борда. Влязох в празния корпус, разглеждайки това, което беше останало от кораба.
Редиците от пътнически седалки в по-голямата си част бяха все още непокътнати, а в края на пътеката имаше панел с уреди – и кутия, вградена в страната на кораба. Придвижих се по пътеката, а Еф Ем беше точно зад мен.
– Това е кутията за тайникс – каза Еф Ем, промъкна се покрай мен и клекна до нея. Другите хора се скупчиха около дупката в корпуса и наблюдаваха.
– В нея няма нито един охлюв – каза Джорген. – Ако имаше, щяхме да го усетим.
Той беше прав – кутията ми се стори празна. Но когато Еф Ем я откопча и я дръпна, от кутията ни гледаше бледосин тайникс с яркозелени бодли.
– Здравей, бейби – каза Еф Ем, посегна внимателно и извади охлюва. Тя погледна Джорген през рамо. – Няма охлюв в кутията, а?
– Не мога да го усетя в негативната сфера – казах аз. Не можех дори да докосна мястото, където почиваше в ръцете на Еф Ем, макар че преди това областта беше твърде малка, за да я забележа. – То… се е самозабравило.
– Това е очарователно – каза Сейди.
Еф Ем прокара ръка по гръбначните му стълбове и то тихо избръмча, сякаш беше нервно.
– Предполагам, че това отговаря на въпроса как го правят – каза Джорген. – И сега вече имаме един. Може би ще успеем да разберем как да го използваме, за да защитим платформата.
– Не можеш ли просто да го помолиш хубаво? – Попитах.
– Можем да опитаме – каза Еф Ем. – Но може би ще му трябват малко повече инструкции. Работата с останалите отнема време.
– Време – тихо промълви охлювът.
– Все пак – каза Джорген. – Ако успеем да използваме възможностите на платформата, бихме могли да се установим. Това би ни дало и известно време, за да определим местоположението на Ринакин.
Еф Ем продължаваше да държи новия охлюв и не изглеждаше, че има желание да го пусне. Технически този охлюв би трябвало да принадлежи на моите хора, защото беше възстановен на наша територия, но аз не знаех какво да правя с него, така че засега вероятно беше по-добре да е в нейните ръце.
– Очаквам, че ще държат Ринакин на дървото на Съвета или близо до него. Това е мястото, където живеят сайтониците на Единството.
– Още дървета – каза Нед. – Наистина ли живеете на тях? А не долу на повърхността на планетата?
– РеДаун е газов гигант – казах аз. – Няма повърхност, освен ядрото. А атмосферата там долу не може да се диша. Ние слизаме там само за добив на полезни изкопаеми.
– Това е вашата родна планета? – Попита Сейди. – Като че ли хората ви са живели по дърветата още преди да имате кораби?
– Да – казах аз. – Винаги сме превръщали дърветата на РеДаун в наш дом.
Сейди издаде малък писклив звук.
– Това е толкова готино.
– И донякъде ужасяващо – каза Еф Ем. – Ами ако паднеш?
– Често ли падате от платформите си? – Попитах.
– Не – каза Еф Ем. – Но ние всъщност не живеем върху тях. Това е военна база. Всички цивилни на Метален Рой живеят под земята. На Платформа Прайм няма деца.
– Ние се учим млади как да бъдем внимателни – казах аз. – Не ходим по ръбовете на клоните без предпазни средства. Имаме стени, парапети и мрежи. Няколко души падат всяка година, но тези смъртни случаи се дължат най-вече на повреди в оборудването, като например скъсване на въжето при скачане с гума.
Всички ме гледаха така, сякаш съм си изгубила ума.
– Добре – каза Джорген. – Нека се поразровим малко и да видим какво можем да намерим на тази платформа.
Кимнах. Не бях сигурна какво ще има за работа, но поне хората вече не говореха за бягство.
– Аланик – каза Джорген. – Защо не пробваш с радиото, докато се оглеждаме? Да видим дали ще откриеш още някакви предавания, които да ни подскажат какво планират хората, които са отвлекли Ринакин.
Хората вероятно искаха да се съвещават без мен, но не можех да ги спра да говорят помежду си. Ако се опитах, щях да изглеждам отчаяна.
– Добре – казах аз.
Еф Ем изнесе синия охлюв от кораба, а хората се придвижиха към вратата, която водеше по-навътре в платформата. Излязох от кораба Върховенство и се преместих в кабината на Джорген, за да си поиграя с радиото. Под арматурното табло имаше закрепена кутия, подобна на тази, в която се намираше инхибиторният охлюв. Отворих вратата и Бумслугър ме погледна очаквателно, сякаш можех да осигуря още лентички от водорасли.
Щеше да бъде много разочарован.
Хората не бяха отсъствали повече от няколко минути, когато някой се приближи до отворения навес. Артуро вървеше към мен с жълто-синия си охлюв в чанта на гърдите си. Сигурно се беше върнал, за да я вземе от кораба си.
Понечих да се изправя, но Артуро вдигна ръка.
– Аланик – каза той. – Можем ли да поговорим?
– Да – казах аз.
Артуро погледна през рамо, сякаш се страхуваше, че ще ни подслушат. Охлюва в чантата ме изгледа причудливо.
– Мислех си за това, което каза на Метален Рой, за това, че Върховенството иска да предадеш хората, с които работиш.
Не му бях казала това, затова предположих, че Джорген трябва да му го е казал.
– Не сме работили с никакви хора – казах аз.
– Точно така – каза Артуро, лицето му беше мрачно. – Но сега го правиш.
О. Толкова се бях съсредоточила върху това да получа помощ, че не се бях замислила как ще изглежда това. Явно не трябваше да казвам на Джорген за това конкретно искане.
– Просто се борихме заедно с хората, които искат да ме предадат на Върховенството – казах аз.
– Разбира се – каза Артуро. – Но това, че стреляхме по няколко кораба, не означава, че не планирате да ни предадете по някакъв друг начин.
Това беше вярно и нищо, което можех да кажа, нямаше да докаже обратното.
– Значи вярваш, че те лъжа.
– Не знам – каза Артуро. – Не съм сигурен какви са мотивите ти. Джорген вярва, че наистина искаш да сключиш съюз с Метален Рой, че ще го научиш как да използва силите си.
– Да използваш силите му! – Добави тайниксът му, сякаш за да подчертае.
– Спокойно, Нага – каза Артуро и погали бодлите му.
– Ще го направя – казах аз. – С удоволствие ще го направя, защото работим заедно. Всички вие рискувахте много, за да сте тук.
– Рискуваме – каза Артуро. – Затова се надявам, че не си дошла на Метален Рой, за да търсиш хора, които да използвате, за да успокоите Върховенството.
Поколебах се.
– Никога не бих работила с тях. Дървото им е изгнило докрай.
– Искам да ти вярвам – каза Артуро. – Както и Джорген. Затова и не е казал на Коб за това, което си казала.
Очевидно е трябвало да го направи. Командирът им беше взел решение, без да разполага с цялата информация.
– Джорген ме подозира, че съм го измамила – казах аз.
– Не – каза Артуро. – Джорген е твърде зает да се тревожи дали не е изпълнил заповедта. Аз се притеснявам, че ти може да си ни измамила. – Той ме погледна право в очите. Неговите бяха тъмни и дълбоки, а не ясни и светли като на повечето урдаилите. – Можем ли да ти се доверим?
– Вече ни се доверихте. Направихте го, когато напуснахте планетата си заедно с мен. – Бях избягала, когато ги срещнах за пръв път, без да искам да им се доверя, но те все пак бяха дошли да ми помогнат. Не бих постъпила по същия начин, но се радвах, че по този начин те не бяха като мен.
– Направихме го – каза Артуро. – Защото потенциалните ползи надхвърлят рисковете. Нуждаем се от съюзници, също като вас. И може да сме невежи, когато става дума за галактическа политика, но не сме безпомощни. Ако се обърнете срещу нас, ние ще отвърнем на удара, разбираш ли?
Артуро представи заплахата спокойно и равномерно, сякаш тя не беше нищо повече от факт.
Тези хора притежаваха хипердвигатели, бяха открили тайната там, където аз се бях провалила. Освен това бяха оцелели в продължение на почти един век пред лицето на враждебността на Върховенството.
– Би било много сериозна грешка да ви подценя – казах аз.
– Радвам се, че сме съгласни с това.
– И нямам никакво намерение да предам нито вас, нито народа ви.
Артуро продължаваше да ме гледа, лицето му беше замислено, оценяваше ме. Притесняваше ме това, че не можех да прочета в очите му какво е видял.
– Благодаря ти – каза Артуро. – Надявам се, че това ще остане между нас.
А после се обърна и уверено тръгна обратно в посоката, в която бяха тръгнали Джорген и останалите.
Наблюдавах го, докато се изгуби от погледа ми. Не бях примамила хората тук с намерението да ги продам на Върховенството, но в известен смисъл исках да ги използвам. Единството използваше призрака на човешкото изчезване, за да сплаши хората си и да ги накара да се подчинят. Ако моите хора видеха хора, които се бият на наша страна, щяха да видят, че съпротивата е възможна, дори срещу ужасяващи шансове. Тяхното съществуване беше оръжие, което можех да използвам срещу враговете си.
При тези обстоятелства би било глупаво да постъпя по друг начин.

Назад към част 11                                                                   Напред към част 13

Глава 11

– Катапултирай! – Джорген ми изкрещя по радиото.
Потърсих лоста за катапултиране отстрани на седалката ми и тя се дестабилизира, все още прикрепена към кораба.
По дяволите, това не беше лостът за катапултиране.
„Къде е“? – Изкрещях му през негативната сфера и в съзнанието ми се оформи образ, напълно ясен, на лост точно под коленете ми. Корабът ми се разтресе към повърхността на платформата…
И аз се надигнах върху лоста, куполът ми се взриви навън, а ракетите под седалката ми го изхвърлиха във въздуха. Подготвих се да скоча отново с хиперскок, ако катапултирането ме изстреля на пътя на автономната платформа, но аз прелетях във въздуха под тях, а после парашутът ми се отвори, издърпа ме назад и ме повлече по повърхността на платформата. Изтърколих се и спрях в основата на една от автокулите.
Отвързах се от парашута и побягнах по металната платформа по посока на останките от кораба, а миазмът полепна по скафандъра ми.
Авторешетките стреляха над мен, отблъсквайки Куилан и хората му. Те обсипваха платформата с огън от деструктори, макар че изстрелите им се разминаваха, защото не можеха да стрелят точно отвъд обсега на автострелбата. Примъкнах се под металния покрив, който се простираше около автокулите, и си проправих път към входа на хангара, който Кималин беше открила. Звездна ескадра и изтребителите на Независимост бяха приземили корабите си на празния под на хангара. И хората, и урдаилите вече бяха слезли от корабите си и свалили шлемовете си, взирайки се един в друг.
Джорген отвори капака си и огледа другите кораби.
Преброи ги. Увери се, че хората му са добре, видя колко от корабите на „Независимост“ сме спасили. Имаше около две дузини от тях плюс разбития кораб на Върховенството. Разпознах дъщерята на Ринакин сред няколко други души, които надничаха от него.
Свалих шлема си. Кималин беше права, платформата все още генерираше атмосфера. Зачудих се дали чистачите не са поддържали генераторите, за да улеснят работата си. Да се промъкнеш покрай автострелбата беше трудно и опасно, но не и невъзможно, ако разполагаш с достатъчно дронове, които да отвлекат вниманието на автотерористите. Онези, които бяха тук, трябваше да са добре финансирани, в допълнение към лудостта. Можехме да твърдим само второто.
– Успяхме – каза Джорген. – Аланик, твоят кораб…
– Няма го – казах аз. Може и да има нещо, което можем да спасим, но нямаше да полети отново.
– Радвам се, че си добре – каза Джорген. Той не каза нито дума за унищожаването на тяхната собственост.
Брат ми слезе от един от корабите „Независимост“ и се приближи бавно към мен, като гледаше хората, сякаш се страхуваше от тях. Когато стигна до мен, той ме прегърна.
– Аланик – каза той. – Притеснявах се, че са те заловили.
Остави на Гилаф да се тревожи за мен, когато той беше този, който беше заловен.
– Радвам се, че си добре, но… – Той огледа хангара. – Хора?
Не бях казала на никого от семейството си какво се беше случило по време на мисията ми в Към Звездите, само че нещата не бяха минали по план.
– Те са готови да се съюзят с нас срещу Върховенството.
Видях как няколко от другите пилоти на „Независимост“ се споглеждат, опитвайки се да осмислят тази новина. Инин, дъщерята на Ринакин, пристъпи напред. Тя носеше прилепнало яке за бременни върху заобления си корем. Сега си спомних – тя очакваше бебе след няколко слънчеви цикъла. Когато за първи път съобщи за това, Ринакин каза, че би искал да се оттегли от поста си, за да помага в грижите за бебето, но, разбира се, политическата ситуация правеше това невъзможно.
– Баща ми се притесняваше, че Върховенството ще те потърси – каза тя. – Знаеш ли дали той…
Нямаше да разпространявам сладкото заради тази новина.
– Взеха го – казах аз. – Трябва да го намерим, преди да го предадат на Върховенството. Куилан се опитва да ни събере, за да ни използва като лост за натиск. Ринакин и аз – и останалите от вас – в замяна на по-добри търговски условия, повече напредък. – Не знаех какво точно искат, но…
– Напредък за РеДаун – каза брат ми с отвращение и чух мърморене на съгласие в цялата група пилоти.
Инин погледна към Джорген. Тя не разполагаше с щифт, за да превежда, но Джорген го направи.
– Ти си тук, за да помогнеш за спасяването на баща ми? За да ни помогнеш да обърнем вятъра в наша полза?
– Хм – каза Джорген. – Ние сме тук, за да сключим съюз. – Той ме погледна. – На теория сме по-силни заедно, но тук сме в малко затруднено положение. Това не е точно силна позиция, от която да организираме контранастъпление.
– Това е вярно – казах аз. – Но ние спасихме хората ми и за това съм им благодарна.
Гилаф ми се усмихна, но изглеждаше притеснен. Всички те бяха притеснени.
Имаше основателна причина.
Еф Ем погледна нагоре през покривния прозорец на хангара, сканирайки за кораби.
– Могат ли да стигнат до нас тук? – попита тя.
Потърсих Куилан в негативната сфера и усетих, че съзнанието му витае в миазмите.
– Не мисля – казах аз. – Те не разполагат със сайтоници, които могат да правят хиперскок. Може да се опитат да вкарат безпилотни самолети, за да отвлекат вниманието на кулите, но така няма да успеят да вкарат много кораби, може би един или два, така че ние ще превъзхождаме по сила.
С голямо количество, с изтребителите на „Независимост“ тук. Куилан ще трябва да отстъпи и да се прегрупира. Като се има предвид сегашното му положение, и той го знаеше.
Ако Върховенството наистина се канеше да ме хване, в крайна сметка щяха да се появят. Но дори и Куилан нямаше сайтоници на Върховенството на разположение – и особено ако очакваше да се докаже пред тях – така че бяхме спечелили поне малко време.
– Чуваш ли комуникациите им? – Попита Джорген. – Правят ли планове?
Не чух никакви хиперкомуникационни предавания в района, но Куилан щеше да знае, че ще слушам за това. Възможно е да е превключил на радио.
– Можеш ли да се опиташ да намериш канала им? – Попитах Джорген.
– Разбира се – каза той. Той посегна към радиото си, като изключи слушалките, за да можем всички да чуем. Превъртя се през тишина и статично електричество, а след това от таблото му се проектира глас.
– Народът на РеДаун, с двустранна подкрепа, имаме огромното удоволствие да обявим…
Гилаф се задави, а аз почти го повторих. Гласът принадлежеше на Наналис.
– Оставете го там – казах аз и Джорген отдръпна пръстите си от циферблата.
Наналис се обърна властно към публиката.
– Нашето сътрудничество за издигане на УрДейл на галактическата сцена.
– Кой е това? – Попита Артуро, като се приближи.
– Председателят на Съвета – казах аз. – Избран за лидер на РеДаун. Във всеки случай в момента.
Инин сгъна ръце и се облегна назад на кораба на Върховенството. Баща ѝ от години се беше противопоставял на Наналис в Съвета.
– Благодаря – каза един познат глас и очите на Инин се разшириха. – Това е Ринакин, Върховният канцлер на Независимостта. – Това беше Ринакин – разпознах гласа му. – Може и да имаме различия, но едно нещо, за което и Единство, и Независимост са съгласни, е, че искаме най-доброто за РеДауна и за нейния народ.
– Това ли е човекът, когото дойдохме да спасим? – Попита Джорген.
Кимнах, макар че навсякъде в стаята усещах как пилотите на „Независимост“ се напрягат. Нашата страна не биваше да говори така, особено докато Единство беше в разгара на военен преврат.
– Време е да оставим настрана различията си – продължи Ринакин – в името на напредъка на РеДаун. Бих искал да обявя двустранно сътрудничество с Върховенството.
Това беше изгнило дърво. Ринакин използваше почти същите думи, които Наналис беше използвала в своето съобщение по време на играта. Джорген ме погледна.
– Те го карат да каже това – казах аз. – Трябва да го направят. – Лицето на Инин се втвърди и тя кимна.
– През следващите дни ще работя с Наналис и Съвета – каза Ринакин – за да осигуря бъдещето и на Единство, и на Независимост и – преди всичко – на прогреса.
– Прогрес – каза Гилаф. – Така казват, но ни продават. Всички останали аванпостове се предадоха. Всички, освен нас.
– Има един въпрос, който ме тревожи, докато напредваме с коалицията – каза Ринакин. – Аланик, ако си там, предай се. Не е твърде късно да станеш част от решението. Благодаря ти.
Предаването приключи и Джорген изключи радиото.

Назад към част 10                                                                   Напред към част 12

Глава 10

Все още не бях сигурна накъде е десет часа, но се досетих за коя дървесна пролука говори Джорген и се промъкнах през негативното царство, като се измъкнах от другата страна. Това беше третият ми хиперскок за по-кратко време, отколкото ми се искаше, и очите изглеждаха по-приковани в мен от обикновено, но излязох от негативната сфера на половин километър от Джорген и Кималин, които бяха много по-близо един до друг.
„Как го правиш“? – попитах Джорген.
„Изпращам на охлювите изображение на място. И след това питаме мило“.
„Питате мило“?
„Това не е единственият начин“ – каза Джорген. – „Но е нашият“.
„Не бих могла да споря с резултатите им“.
Имахме миг да се преориентираме, докато врагът стреляше от дупките в Дупката. Опитах се да проследя битката на екрана на сензора си. Корабите на „Независимост“ вече бяха във въздуха и защитаваха базата. Не бях сигурна колко служители на „Единство“ са все още вътре, но можехме да се справим с тях след минута. Надявах се, че щом спечелим тази схватка, те ще се предадат.
Звездна ескадра се разпръсна, водейки вражеските кораби в кръг около дървото и насочвайки се към базата на „Независимост“. Джорген и Кималин се държаха настрана, докато Джорген даваше инструкции на останалите. Аз все още не го разбирах. Ако някой лидер постъпваше така в младежките лиги или при обучението във военновъздушните сили, веднага щеше да бъде сменен. Не повишаваше средните си показатели за стрелба или за избягване, като се мотаеше назад, и ако статистиките ти не бяха достатъчно впечатляващи, не можеше да напреднеш. Наблюдавайки работата на Джорген, се замислих дали не съм направила твърде голяма разлика между човешката агресия въз основа на няколко словесни спора и готовността да се изстреляш от една кабина.
Четири кораба на „Единство“ се заредиха по разклоненията към нас и аз завъртях кораба си, обсипвайки един от тях с десруктивен огън. Корабът заобиколи един от клоните, прелетя близо до висящите под него структури, използвайки ги за прикритие.
Това беше страхлив ход. Нямаше да стрелям по кораба, докато той минаваше над цивилни, но и нямаше да го оставя да се измъкне. Продължих да се движа точно над него, подготвяйки още огън. Корабът се завъртя около клона, извивайки се в спирала, а аз го последвах. Изчаках чист участък от клона без цивилни цели и открих огън. Корабът се опита да се измъкне, но Кималин връхлетя отстрани, а деструкторите ѝ препречиха пътя за бягство. Щитът на кораба падна, а изстрелът на Кималин попадна в един от ускорителите, като го запрати встрани от клона.
Пилотът на „Единство“ катапултира, но пропусна дървото, носейки се надолу под назъбения камък на Дупката.
„Аланик“ – каза Куилан в главата ми. – „Не знам откъде си намерил друг сайтоник, но само си влошаваш положението, като се съпротивляваш“.
Почти отвърнах, че той само си влошава положението, като се бори с нас, но се сдържах. Той не си заслужаваше.
– Амфи, Никога, Сейди се нуждае от подкрепа – каза Джорген. Последвах Кималин обратно при Джорген. Долу, в основата на дървото, видях как корабът на Сейди е притиснат от три кораба, които бяха обединили светлинните си куки в мрежа. Те се приближиха, единият от тях ускори напред и я отряза, като хвана кораба ѝ в светлинната си мрежа и го повлече след себе си. Еф Ем се движеше по петите им, а Деструкторите пламтяха.
– Сейди – каза Джеркфейс. – Искаш ли да те извадя?
– Потвърждавам – каза Сеиди. – Дързостта е готова.
Сейди изчезна от мрежата. Корабите се поколебаха за секунда, вероятно чудейки се какво се е случило, и после се обърнаха, опитвайки се да хванат Еф Ем в мрежите си. Амфи и Никога застреляха два от тях, докато Еф Ем танцуваше надалеч.
– Аланик? – Каза Джорген. – Кой е този глас в главата ми, който не си ти?
– Куилан – казах аз. – Той е на път.
– Той иска да знае кой съм, но аз не му отговарям.
– Така е по-добре – казах аз. – Повярвай ми.
Бяхме разтърсили по-голямата част от първата вълна кораби, но втората вълна ни връхлетя. Те щяха да са тук след малко.
– Досадник – каза Артуро. – Не можем да вземем всички тези кораби. Имаме ли план?
– Освен ако нямаме някакъв начин да защитим базата – каза Джорген, – ще трябва да се евакуираме.
Надявах се да имаме повече време да достигнем до другите бази на „Независимост“, да повикаме още изтребители да се присъединят към нас. Ако половината от изтребителите тук ни бяха изоставили, имахме още по-малка подкрепа, отколкото се надявах. Ако Метален Рой беше изпратил повече от своите военни, може би…
Бях казала на Коб, че ще се възползвам от това, което той е готов да изпрати, и възнамерявах да го направя. Бяхме спасили моите хора. Това все пак беше подобрение. Ако хората бяха готови да работят с мен, щяхме да продължим напред заедно.
– Да го направим – казах аз.
– Къде ще отидем? – Попита Артуро. – Можем ли да скочим с хиперскок до Метален Рой?
– Вече? – Никога каза. – Тъкмо започвахме да се забавляваме.
– Не, не можем – каза Джорген. – Получих съобщение от Коб по хиперкома. Той каза, че събранието е уредило среща с Върховенството. Наложило се е да нареди ареста ни при завръщането ни, за да убеди майка ми да го държи в течение. Той е притеснен от отстъпките, които правят. Ако сега доведем хората на Аланик на Метален Рой, той се страхува, че те ще се окажат разменна монета.
– Това няма да се случи – казах аз.
– Мамка му, тези кораби се приближават бързо, дрън-дрън – каза Еф Ем. – Не можем да изтеглим всички с един хиперскок. Ще се превърнем в твърде голяма мишена, опитвайки се да свържем всички заедно.
– Еф Ем е права – каза Джорген. – Ще трябва да използваме хипердвигателите, а това означава, че трябва да е някъде, където охлювите знаят, или някъде, където аз мога да видя, поне за първия скок.
– Платформата – казах аз. – Странстващ лист. Можеш да използваш хипердвигателите си, за да стигнеш под автокулите. Сайтониците на „Единство“ не могат да се телепортират. Не могат да ни преследват там.
Поне не и ако Куилан не успее да убеди приятелите си от Върховенството да изпратят хиперскачащи сайтоници, за да ни извлекат. Той не би искал да го направи, ако можеше да помогне, опитваше се да докаже колко полезен и сговорчив може да бъде. Щеше да изгуби влиянието си, ако накара Върховенството да свърши цялата работа.
– Това може би е най-добрият ни вариант – каза Джорген. – Ще вземем със себе си колкото се може повече от УрДейл. Аланик, можеш ли да се свържеш с тях?
– В действие – казах аз.
Подкрепленията на Куилан вече пристигаха, огън от деструктори валеше през клоните горе. Звездна ескадра ги посрещна пред базата на „Независимост“, а Джорген даде заповед на ескадрата си да защитава въздушното пространство отпред. Превключих на канала на „Независимост“.
– Изтребители на Независимост – казах – наближава флот и силата му е огромна. Трябва да бягаме. Кой е вашият командир?
– Аланик – каза брат ми – нашият капитан беше ранен при взрива. Аз мога да говоря от името на групата. Къде ще отидем?
Съжалявах, че някой от тях е бил ранен, но се радвах, че Гилаф не е сред тях.
– Ще изоставим базата – казах аз, – и ще се оттеглим в „Скитащ лист“.
Последва дълго мълчание.
– Към Скитащия лист – каза друг пилот. – Платформата, която стреля по нас.
– Точно така – казах аз. – Останете заедно във въздушното пространство пред базата. Нека някой кацне и каже на тези, които нямат кораби, да се съберат в повредения кораб на Върховенството. – Това можеше да е единственият начин да приберем семейството на Ринакин и другите ни съюзници, които не са бойци, в допълнение към всички ранени. – Идваме да ви вземем. Нашите съюзници имат някои… нетрадиционни методи, но няма да ви оставим.
– Ще го направим – каза Гилаф, макар че звучеше съмнително.
– Дръжте се – казах аз. – Ще се измъкнем оттук.
– Ние ще ти пазим гърба – каза Гилаф.
– И ние твоя. – Превключих отново на канала с хората. – Цивилните се събират вътре в разбития кораб. Би трябвало да можем да използваме светлинно копие, за да ги вземем със себе си, нали така?
– Да – каза Джорген. – Странница и аз се насочваме към Странстващия лист. Ще изпратя първо Странница, а след това останалите ни кораби могат да скочат към нея. Може да ни отнеме няколко пътувания, за да съберем всички.
Надявах се хипердвигателите им да им помогнат по някакъв начин да избегнат очите. Сигурно, щом Върховенството се чувстваше в безопасност да ги използва толкова често, колкото те.
– Ако имате възможност, ще съм благодарен да ме закарате с някой от вашите хипердвигатели – казах аз. Не исках да рискувам да предприемам нов скок толкова скоро, не и ако не се налагаше.
– Добре, разбира се – каза Джорген. Звучеше объркан, но не ме попита. – Помогни ни да защитим базата, а след това ще те изтеглим, когато приключим.
Проследих него и Кималин на екрана на сензора, докато се приближаваха към платформата. Те летяха през миазмата със скорост, близка до Маг-9 – скорост, която сигурно заплашваше да раздроби корабите им.
Тези хора имаха сериозни намерения.
– Внимавайте да не се приближавате твърде много – казах им аз.
– Имаме опит с тези неща – каза Джорген. – Ще спазваме дистанция.
Опрях се на газта, настигайки хората пред базата. Вражеските кораби прорязаха въздушното пространство, опитвайки се да прогонят хората, но те се сражаваха в тандем, тормозейки врага достатъчно, за да не им позволят да кацнат и да арестуват моите хора.
Спуснах се към входа на хангара, заемайки отбранителна позиция близо до разбития кораб на Върховенството. Дори от това разстояние виждах хора, притиснати до стъклото в задната част на трюма, които ни гледаха, вероятно чудейки се какво ще се случи.
Поне да ме бяха послушали. Иначе нямаше да успея да ги измъкна.
– Добре, имам визуална информация за повърхността на платформата – каза Джорген. – Страннице, готова ли си?
– Готова – каза Кималин.
Наблюдавах на сензорите си за близост как корабът на Кималин изчезна от небето.
– Страннице, състояние? – Попита Джорген.
– Добре съм! – Кималин каза. – Близо до повърхността на платформата, под автоматичния огън. Сега търся входа на хангара.
– Не можем да чакаме – каза Джорген. – Звездна ескадра, вие сте отишли да отскочите.
– Приемам, Досадник – каза Артуро. – Започваме.
Във въздушното пространство непосредствено над нас усетих как Куилан се спуска от повторното си навлизане в атмосферата.
„Аланик“ – каза той. – „Спрете това, преди някой да пострада“.
„Твърде късно“ – отвърнах аз. Стрелях по един вражески кораб, отърсвайки го от опашката на Еф Ем, а Еф Ем приклещи един от корабите на „Независимост“ със светлинното си копие.
След това и двамата изчезнаха.
Навсякъде по бойното поле хората изчезнаха с корабите на Независимостта. Миг по-късно корабът на Еф Ем се появи отново, толкова близо до този на Джорген, че едва не се сблъскаха.
– Съжалявам! – каза по радиото Еф Ем. – Наистина трябва да поработим върху усещането им за пространство, когато сме във въздуха!
Няколко от корабите на другите хора също се появиха отново и аз напуснах поста си до входа на базата, за да осигуря прикриващ огън, докато Джорген правеше всичко възможно, за да избегне появяващите се отново негови колеги.
– Защо правят това? – Попитах Джорген по радиото.
– Използваме охлюва на Странница като котва от едната страна, а моя – от другата – каза Джорген. – Това е нова тактика. Все още отработваме тънкостите.
Хората направиха още една обиколка, като закачиха още от изтребителите на „Независимост“ на платформата.
– Амфи – каза Джорген, когато Артуро се появи отново. – Вземи кораба на Върховенството.
– Прието – каза Артуро, докато летях пред хангара, привличайки огъня на близките кораби, а след това завих над върха на базата, за да ги избегна. Не видях Артуро да изскача с повредения кораб на Върховенството, но когато се върнах, хангарът беше празен. Един кораб се приближи към мен с пламтящи деструктори.
„Отстъпи, Аланк“ – каза Куилан в съзнанието ми. – „Силите ти намаляват и няма къде да бягаш“.
Това не беше точно вярно, но разбрах, че Куилан още не е разбрал това. Отведох го далеч от базата и от Джорген. Не исках някой от човешките кораби да попадне под кръстосан огън, ако той реши да…
През негативната сфера край лявото ми крило премина ток и аз накарах кораба да се преобърне.
Ако Куилан искаше да хвърля мисловни остриета, сигурно напоследък се е усъвършенствал в тях. Последния път, когато тренирах с него, той щеше да се отсече от небето, опитвайки се да направи нещо подобно.
– Колко кораба са останали? – Попитах Джорген.
– Не са много – каза Джорген. – Още едно пътуване би трябвало да свърши работа. Как върви всичко от твоя страна, Страннице?
– Намерих хангар – каза Кималин. – Изглежда, че вътре има работещи атмосферни генератори.
Това беше добре. Предположих, че на платформата няма да има кой знае каква полза, защото ако все още беше полезна, Върховенството отдавна щеше да я е демонтирало. Понякога чистачи и търсачи на силни усещания рискуваха да пътуват отвъд автокулите, но това беше всичко.
„Аланик“ – каза Куилан – „не можеш да се скриеш от нас. Предай се незабавно“.
„Или“? – Попитах. – „Нима Върховенството не ме искаше жива“?
„Да“ – каза Куилан. – „Но ако настояваш да се съпротивляваш, ще трябва да се вземат мерки“.
И с това Куилан и още два кораба зад него откриха огън.
Прехвърлих кораба си в отбранителна последователност, но тя не беше толкова ловка или непосредствена, колкото би била в собствения ми кораб, където управлението беше втора природа. Наклоних носа си по посока на „Скитащ лист“ и натиснах презареждане, изстрелвайки се пред Куилан и останалите. Корабът ми се разтресе, сякаш можеше да се разпадне, а гравитационните ми кондензатори погълнаха g-силите, но миг по-късно успях да видя Странстващия лист през вихрещата се червена мъгла – платформата на автокорабните машини беше голяма колкото един от по-големите клонове на Индустрията.
Куилан ме настигаше бързо и аз държах съзнанието си отворено за негативната сфера около мен, за да мога да отбягвам, когато той изпрати още два изблика на мисловни остриета след крилата ми. Не можех да се кача на някой от хората и техните хипердвигатели, докато Куилан беше на опашката ми, не и без да ги изложа на опасност. Щеше да се наложи да рискувам с още един хиперскок и да се надявам, че ще изляза от другата страна.
– Аланик – каза Джорген. – Можеш ли да се измъкнеш оттам?
– Работя върху това – казах аз. Щеше да ми се наложи да направя хиперскок под автоматичните оръжия, но за да пристигна на точно такава позиция – под зоната на автоматичния огън, но над платформата, за да не се разбия – трябваше да мога да виждам къде отивам.
– Мисля, че това е последният от тях, Досадник – каза Артуро.
– Разбрах. Изтегляме се. Аланик, имаш ли нужда от помощ?
Куилан можеше да разкъса човешките кораби на парчета с тези умствени остриета. Единственият, който можеше да ги види да идват, беше Джорген, а аз нямах време да обяснявам за какво да внимава.
– Имам го – казах аз, протягайки ръка през негативната сфера към пространството над платформата. Зад гърба ми се появи пулсация и аз избегнах твърде късно. Сътресение удари съзнанието ми, изхвърли фокуса ми и изтри зрението ми, така че единственото, което виждах, бяха звезди. Почти изгубих съзнание.
Огънят удряше щита ми на бързи вълни, като го изтощаваше. Нямах време да се преориентирам. Докоснах се до негативната сфера и издърпах себе си и кораба си през нея до платформата от другата страна.
Едва виждах очите, макар че усещах омразата им. Те се стремяха към мен, търсеха ме, готови да ме разкъсат, ако ме намерят…
Излязох, зрението ми се върна, но в объркването си се бях насочила към твърде високо място във въздуха над платформата. Едно от огромните оръдия се завъртя в моята посока и откри огън. Веднага паднах към платформата.
Твърде късно. Стрелбата попадна в ускорителя ми и корабът ми се разтресе. Оръдието стреля отново…
Насочих се към място по-близо до повърхността на платформата и се впуснах в негативната сфера. Хиляди очи наблюдаваха кораба ми, докато той се клатеше и прескачаше, а след това аз се върнах, спускайки се към повърхността на платформата. Опитах се да се издигна, но бързо губех височина.
– Аланик! – Джорген се обади по радиото. Сензорите ми показваха, че „Звездна ескадра“ и изтребителите „Независимост“ са по-далеч зад мен. Корабът ми се разлюля, миазмът се раздели, докато носът ми се гмурна към твърдата повърхност на платформата.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

Глава 9

– Страннице! – Джорген изкрещя по радиото. – Доклад?
– Мисля, че е успешено? – Кималин каза. – Кокпитът е унищожен. Корпусът е непокътнат.
Това беше сериозно впечатляващ изстрел. Кималин щеше да бъде звезда дори в професионалната лига.
– Аланик? Как е инхибиторът?
Сканирах района през негативната сфера. Корпусът представляваше гигантско празно пространство.
– Работи – казах аз. Аз държах едната половина на кораба със светлинното си копие, а Артуро – другата. Подемният пръстенът на кораба също изглеждаше работоспособен, така че не се налагаше да настройваме усилвателите си, за да го задържим във въздуха. Без управлението на пилотската кабина не знаех колко дълго ще продължи това.
– Ами пилотът? – Попитах.
– Ами, мъртъв? – Предположи Кималин. – И вторият пилот, ако е имало такъв.
Примигнах надолу към кораба. От този ъгъл нямах ясен изглед към пилотската кабина, но…
– Добре си се справила, Страннице – каза Джорген, сякаш това беше нищо.
Тя току-що беше убила хора, а те го смятаха за нищо.
Поколебах се. Какво си мислех, че ще се случи в истинска военна престрелка?
– Тук сме, за да помогнем – каза Еф Ем, и аз погледнах нагоре през стъклото, за да видя как останалата част от ескадрата се спуска към останалите кораби. Изглежда, че засега са се справили, а светлинното копие щеше да е достатъчно, за да хиперскочим всички.
– Трябва да прескочим с този кораб до базата – казах аз. – Където пилотите могат да се качат на корабите „Независимост“ и да ни помогнат.
– Можеш да ги вземеш по всяко време, Аланик – каза Джорген.
Не се нуждаех от разрешението му, но поне бяхме съгласни с това, което трябваше да се направи.
– Тази база ще е пълна с врагове, нали? – Попита Артуро.
– Вероятно – казах аз. – Пусни копието си, ако не искаш да дойдеш с мен.
Дадох на Артуро няколко секунди, за да реши. С все още функциониращия подемен пръстен на кораба нямах нужда от него, за да задържа кораба, но можех да използвам подкрепление, когато пристигнем. Когато той не се отпусна, достигнах през негативната сфера до въздушното пространство пред базата „Независимост“ и ни издърпах всички през него.
Очите бяха гневни, когато минахме под тях, но не повече от миналия път. Надявах се, че е минало достатъчно време от последния ми скок, за да не излагам всички ни на твърде голям риск. Особено защото не бях сигурна, че ще се измъкна от тази битка, без да ми се наложи отново да скачам с хиперскок.
– Аланик – каза Артуро по радиото – потвърждаваш, ли че персоналът в този хангар е вражески, така ли?
Трябваше да обърна кораба си настрани, за да видя за какво говори той. В хангара имаше войници на „Единство“, някои гледаха объркано, други бягаха да се прикрият.
– Потвърждавам – казах аз.
– Прието – каза Артуро. Той откри огън, когато наближихме хангара, и останалите хора от Единство започнаха да бягат.
– Трябва ли да обезопасим района? – Попита Артуро.
– Моите хора могат да се справят – казах аз. Поне се надявах, че ще се справят по-добре, отколкото първия път. Влетяхме в хангара и оставихме транспортьора на земята, като корабите ни все още висяха над него. Хората ми се изсипаха навън, включително и брат ми Гилаф, който се обърна и се загледа в нас. Бяха не повече от петдесет души – чудех се дали някои от хората от „Независимост“ не са дезертирали към „Единство“.
Свалих шлема си и махнах на Гилаф. Той махна в отговор и се присъедини към групата пилоти на „Независимост“, които вече се насочваха към останалите кораби. Те щяха да се вдигнат във въздуха и да се включат в битката, което ни даваше преднина по численост.
Засега.
Отново потърсих хиперкомуникационни сигнали. Далеч в миазмите чух бръмчене на комуникация.
„От Дупката. Доведете я жива“ – друга сайтонична намеса – „не съм сигурен какво да очаквам“
Усмихнах се. Куилан усещаше Джорген и охлювите, както и аз. Група хора с хипердвигатели щеше да е на последно място в списъка му с възможни обяснения.
– Пристигат още врагове – казах по радиото.
– Знаем ли колко са корабите? – Артуро попита.
– Нямам представа – казах аз. – Зависи от това колко ще успее да събере Куилан набързо. – И колко голяма заплаха съм според него.
Корабите не можеха да се движат толкова бързо през миазмата, колкото във вакуума, заради съпротивлението на въздуха. Вероятно „Куилан“ щеше да се насочи направо нагоре от атмосферата и след това да заобиколи планетата във вакуума. Щеше да свика частите възможно най-близо до нас – което означаваше, че те можеха да са тук много преди него.
Разширих сензорите си, търсейки прииждащите кораби. Те идваха през миазмата откъм сумрачната страна на Дупката. Преди да стигнат до нас, щяха да минат покрай „Звездна ескадра“.
– Наближават бързо. Откъм тъмната страна.
– Какво е това? – Попита Джорген.
– Страната, от която слънцето залязва. Откъм…
Врагът се раздели на две групи, докато корабите се приближаваха към дървото.
– Ние използваме разположението на часовника – каза той. – Като например, точно зад мен е шест часа, точно пред мен е дванадесет…
Смътно бях чувала за това – старомоден начин за указване на посоките, вероятно от времето, когато бяхме съюзници на хората.
– Вече не използваме това означение. Ето. – Изпратих посоката в съзнанието му, за да може да види какво имам предвид.
– По дяволите – каза Джорген. – Виждам ги на нашите сензори. Приближават се бързо. Изглежда са около двайсет.
– Пилотите, които спасихме, сега се качват в корабите си – казах аз – така че ще имаме подкрепление.
Останалите войници на „Единство“ изглежда не желаеха да влязат в хангара, за да бъдат застреляни от нашите деструктори, което беше дало на пилотите на „Независимост“ достатъчно време да се качат в корабите си. Сега аз и Артуро можехме да се върнем и да помогнем на ескадрата, без да рискуваме, че моите хора ще бъдат превзети.
– Връщаме се при вас – казах на Джорген. – Може би ще успеем да направим заслон вътре в дървото и да държим вражеските кораби заети.
– Ппието – каза Джорген. – Но ако нещата станат прекалено горещи или се опитат да ни заобиколят, ще приложим протокола за отскок.
Не знаех какво е това, но трябваше да вярвам, че ще се справят сами. Намерих радиоканала на „Независимост“ и излъчих към корабите.
– Пилоти на „Независимост“. Съюзниците се сражават със силите на Единството в близост до операциите в мината за дървен материал. Задръжте базата и ще се върнем, за да ви подкрепим веднага щом можем.
– Аланик – каза брат ми по радиото. – Кои са твоите съюзници?
Не възнамерявах да съобщавам това по радиото.
– Ще ти обясня по-късно. – Превключих на канала на „Звездна ескадра“ и последвах Артуро, докато той насочваше кораба си към входа в основата на клоните.
Подкрепленията на Куилан ни изпревариха там. Видях как половината от тяхната ескадра влиза в шахтата, която водеше към мината за дървен материал, докато другите летяха в по-големия горен отвор пред нас. Бяха се разделили, за да нападнат Джорген и останалите от двете страни. Артуро откри огън, докато ги преследвахме навътре, и някои от корабите се обърнаха, отвръщайки на огъня.
– Имате компания долу – каза Артуро по радиото. – Ние ги държим заети горе.
– Приемам, Амфи – каза Джорген. – Звездна ескадра. Позиции за кръстосан огън. Еф Ем, Сейди, покрийте нашите шест.
Джорген беше казал, че шестимата са зад него, нали? Радвах се, че ако използваше тази терминология, тя не беше адресирана към мен. Избягнах огъня от идващия кораб, докато с Артуро профучавахме покрай него, оставяйки ги да ни последват надолу в дълбините на дерето.
Приближихме се към формацията на „Звездна ескадра“ отгоре, като стреляхме по корабите, които ги бяха притиснали близо до дъното на дървото. Корабът, към който се насочих, изгуби щита си и аз го уцелих с деструктор точно в бустерите му. Пилотът катапултира, присъединявайки се към няколко други пилоти, които се спускаха надолу в минните съоръжения, докато корабите им се разбиваха в дървената стена откъм страната на зората.
Звездна ескадра летеше в свободна сфера с Джорген и Кималин в центъра, всички с подемни пръстени, завъртени така, че да насочват носовете си нагоре под различен ъгъл. Те изпълниха въздуха с разрушителни взривове, като всяка огнена линия се пресичаше с друга. Тази формация беше подобна на тази, която бях научила по време на обучението, макар че ние използвахме лазерни оръжия. Ако имахте препятствие в гърба си и достатъчно кораби, скупчени заедно, всеки враг, който се опитваше да се добере до вас, рискуваше да бъде маркиран в пресичащите се огневи линии.
Артуро зае позиция до Никога, а аз заобиколих корабите между нас и прелетях, за да се присъединя към Кималин и Джорген в центъра.
– Какво правиш? – Попитах Джорген по радиото. – Ти си лидерът. Не трябва ли да си отпред?
– Какво? – Джорген каза. – Не. Ако съм отпред, не мога да наблюдавам и да давам заповеди. А ако аз съм в беда, кой ще се погрижи останалата част от ескадрата да е в безопасност?
В безопасност?
– Но ти няма да получиш нищо от удоволствието – казах аз. – Как ще се докажеш?
– Да се докажа? – Попита Джорген.
– Страннице, влизам! – Каза Еф Ем. Кималин завъртя кораба си, за да се насочи надолу, и откри огън. Отне ми още секунда, за да обърна кораба си в правилната посока, и след това се присъединих към тях.
Особено Кималин беше добър стрелец – тя нанесе няколко удара по вражеските щитове, преди те да се отлепят встрани и да се завъртят отново.
Още два кораба се промъкнаха покрай Еф Ем и Сейди под нас. Те се приближиха достатъчно, за да разгърнат леките си куки – по две от всеки кораб, като потоците се пресичаха един друг и образуваха нещо като мрежа. Те се отдръпнаха, опитвайки се да прелетят покрай Кималин, за да заловят нейния кораб, но тя се извъртя настрани, избягвайки капана.
– Мамка му! Какво е това?
– Светлинни мрежи – казах аз. – Това е тактика за залавяне. Заповедта им е да ни хванат живи. – Или поне мен във всеки случай, сега, когато Куилан знаеше, че съм тук. Макар че ако тези пилоти се приближат достатъчно, за да разпознаят хората под летателните им шлемове, командирът им бързо ще разбере, че наличието на хора, които да предадат на Върховенството, може да работи само в полза на Единството.
Не че щях да позволя това да се случи.
Корабите насочиха мрежите си към Джорген и аз стрелях по един от тях с деструкторите си. Пилотът се опита да поддържа мрежата твърде дълго и аз нанесох достатъчно удари, за да сваля щита. Корабът се завъртя, разкъсвайки мрежата, но Кималин получи последния изстрел и корабът премина в неконтролируемо въртене. Пилотът катапултира и вместо да отлети встрани като останалите, корабът се заби спираловидно в една от минните сгради долу.
Поне тук нямаше да живеят много хора, макар че щеше да има и цивилни. Надявах се, че са се укрили, когато са започнали боевете.
– Досадник – каза Еф Ем – имаме входящи.
Тя беше права. Сензорите ми идентифицираха цяла флотилия кораби на Върховенството, много повече, отколкото бяхме преследвали около това дърво, и всички те щяха да са оборудвани с леки мрежи. Те все още бяха на няколко минути разстояние, но идваха към нас.
– Не можем да се борим с всички тези – каза Джорген. – Доколко базата е защитена? Има ли наземна поддръжка?
– Като оръжия? – Попитах. – Не е. Никога не е била нападана, не и от почти един век. Може би дори и тогава.
– По дяволите – каза Джорген. – Трябва да се измъкнем оттук. Звездна ескадра, протокол за отбиване. Падайте обратно към базата. Няма да тръгнем без хората на Аланик.
Напускане? Трябваше да превземем и задържим базата. Ако си тръгнехме сега, как щяхме да вдъхновим останалата част от военновъздушните сили на „Независимост“ да се бият?
Все пак можех да видя идващите кораби на екрана на сензора си. Бяха твърде много. Нямаше да успеем да удържим базата срещу толкова много, дори и да нямаха сайтоник със себе си.
Еф Ем и Сейди веднага изчезнаха, макар че ги видях да се появяват отново извън дървото през една от дупките на възела. Бяха използвали хипердвигателите си, за да избягат. Пилотите на „Единство“ явно не очакваха това и през негативната сфера чух откъслечни объркани възклицания по радиото.
– Аланик – каза Джорген. – Не искаме да те оставяме.
Сякаш можеха.
– Разбрано – казах аз.
– Точно така. Страннице. На десет часа. Започваме.
– Приемам, Досадник – каза Кималин и след това и двата им кораба изчезнаха.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10