Етикет: Брандън Сандерсън – Сънрийч

Епилог

Появихме се в помещението, в което се намираха охлювите на платформата Прайм – всички бяха скупчени в група и се намираха на около четири метра над земята. Приземихме се в плетеница от крайници, както извънземни, така и човешки, с хор от стонове и охкания и Нед, който крещеше:
– Махни свраката от врата ми! – Коленете ми бяха натъртени, а вратът ми – изкълчен, адреналинът все още напираше толкова силно, че човек би си помислил, че съм се изправила пред разстрел.
Но аз се засмях. Смеех се, защото някак си всички бяхме живи.
Докато моите колеги по краищата се измъкнаха и започнаха да помагат на извънземните да се изправят на крака, аз седях в центъра на пода и се смеех от сърце, докато Джил не дойде и не се прибра под мишницата ми.
– Вкъщи? – изтръби той несигурно.
– У дома – казах аз. – У дома, у дома, у дома. – И прегърнах охлюва плътно до гърдите си.
– Хм, Еф Ем? – Джорген каза. – Не мисля, че трябва да ги стискаш по този начин.
– Замълчи, Джорген – казах аз. И тогава, точно по средата на смеха, се разплаках и аз.
Така изглеждах, когато вратата на стаята се отвори и Дърдорко стоеше там, зяпнал всички ни, а Коб точно зад него изглеждаше така, сякаш е видял призрак.
Дърдорко ме гледаше как седя там, смеейки се и плачейки, и дойде да коленичи до мен. Той погледна към Джорген.
– Ти пречупи Еф Ем? – попита той.
– Очевидно – каза Джорген.
Коб поклати глава.
– Мислех, че Спенса е единствената, която прави подобни скалъпени глупости. Осъзнаваш, че си оставил звездни изтребители зад гърба си, нали? Не мога да обърна гръб на никого от вас нито за миг.
Избърсах сълзите си и се изправих. Корабите бяха загуба, без съмнение, но от начина, по който ни гледаше, можех да разбера, че това не беше основната грижа на Коб. Той се тревожеше за екипа ни също толкова, колкото и аз.
– Очевидно не е така, сър – казах аз.
Тогава Коб погледна към извънземните, прочисти гърлото си и протегна ръка.
– Министър Куна, предполагам? – каза той. – Аз съм адмирал Коб. Приятно ми е да се запозная с вас.
Куна се изправи в пълния си ръст, който беше по-висок от този на Коб, и оголи зъби срещу него. За момент Коб изглеждаше притеснен.
– За мен е удоволствие – каза Куна. – Благодарим ви, че изпратихте екипа си да ни помогне. Очакваме с нетърпение да се отплатим за труда ви.
В коридора майката на Джорген прочисти гърлото си. Лицето на Коб за кратко потъмня, а после той отстъпи встрани.
– Министър Куна – каза той. – Позволете ми да ви представя Джешуа Уест, нашия емисар от Националното събрание. Тя няма търпение да разговаря с вас.
Размених поглед с Джорген. Майка му беше нахлула и беше отблъснала последната ни дипломатическа възможност. Не знаех къде е отишла Аланик, но силно се съмнявах, че някога ще се върне.
– Разбира се – каза Куна и се измъкна елегантно от стаята, все още с оголени зъби, а свитата им ги последва.
Мамка му, това трябваше да е усмивка?
– Останалите – каза Коб – елате в командния център за разпит.
– Сър казах аз. – Бих искала да нахраня охлювите, ако нямате нищо против.
– Добре – каза Коб.
– Добре! – отговориха няколко от охлювите.
– О звезди, тези неща са досадни – каза Коб и поведе останалата част от екипа по коридора.
Само Дърдорко остана назад.
– Хей – каза той.
– Здравей – отвърнах аз. – Слушахте ли през хиперкомуникатора всичко това?
– Донякъде – каза Дърдорко. – Звучеше доста страшно.
– Така беше – казах аз. – Мислех, че Джорген е бил изяден от гигантско космическо чудовище, но охлювите му спасиха кожата.
Джорген ме зяпна и усетих, че в мен отново се надига малко истеричен смях.
– Космическо чудовище?
– По-конкретно мамутски мечок. Трябваше да го видиш. Беше по-голям от Платформа Прайм. А после Джил ме заведе да търся Джорген и за известно време си мислехме, че ще трябва да оставим останалата част от екипа да умре там.
– Джил те взе – каза Родж. – По собствено желание.
– Донякъде – казах аз. – Мислеше, че аз искам това. Тези същества са много по-умни, отколкото предполагахме. – Намерих Джил, увит около крака на масата, и го вдигнах, като прокарах пръсти през ресните на гърба му. – Трябва да разберем как да общуваме с тях. Щом ни опознаят и се грижат за нас, те ще искат да ни помогнат. Не е нужно да ги плашим. Можем… да ги помолим.
– Като партньорство – каза Дърдорко.
– Като партньорство. – Поставих Джил на масата и го погледнах.
Дърдорко стоеше неловко със скръстени ръце, сякаш не знаеше какво да прави с тях.
Мамка му, това момче беше сладко.
– Съжалявам, че те разтревожих – казах аз.
– Да, ама – каза той, като изтърка пръста си по пода. – Трябваше да знам, че няма да нарушиш перфектния си рекорд.
– Не и ако мога да помогна – казах аз.
Не знаех дали винаги ще мога да му помогна, не съвсем. Винаги съществуваше вероятността да изляза на мисия и никога да не се върна, като Гушер, като Хърл и Бим преди нея. Като толкова много други, които бяхме изгубили. Не бяхме приключили. Хипердвигателите ни даваха надежда за бъдещето, но оттук нататък нещата щяха да стават само по-опасни, а не по-малко.
Може би щеше да е по-безопасно да се защитя. Може би щеше да е по-благосклонно към Дърдорко да не позволи на никой от нас да се привърже.
Но аз протегнах ръка и Родж я пое. Пръстите му се преплетоха през моите.
Не беше достатъчно да оцелея заради самото оцеляване. Исках да живея. Наведох се и го целунах, бавно и нежно, сякаш имахме цялото време на света. И се надявах, че е така.
– Помогни му! – Джил каза и аз се обърнах, за да видя всички охлюви, с които се бяхме върнали, събрани около купчина стоки, които сигурно бяха донесени от реквизиции в наше отсъствие. Няколко кутии с лентички от водорасли, няколко вакумирани гъби.
И цяла кула с буркани с хайвер.
– Добре – казах аз. – Вие си го заслужихте.
Отворих няколко буркана и ги оставих да си хапнат.

Назад към част 16

Глава 16

Не.
Издърпах кораба си нагоре, после отново се сниших, за да избегна едно пипало, което с широк замах замахна към мен и вражеските кораби. Враговете също го избегнаха, но аз пожелах огнена смърт на всеки един от тях.
Джорген имаше кораб, пълен с хипердвигатели. Трябваше да успее да се измъкне, когато щитът му падна. Но ако го направеше, охлювите щяха да го телепортират някъде в космоса. Ако Джорген още не беше умрял от депресия, скоро щеше да се задуши.
Не.
– Еф Ем? Сейди? – Артуро се обади по радиото. – Какво се случва там горе?
– Хм – каза Сейди. – Хм, Досадник…
Нямаше да я карам да обяснява това.
– Досадник падна – казах аз.
– Еф Ем? – Артуро каза. – Какво говориш?
– Досадник падна – повторих. Не знаех как мога да звуча толкова безпристрастно. Гласът ми беше чужд на собствените ми уши. – Корабът му е унищожен. Спасението е невъзможно.
Тишина по радиото.
Най-накрая Кималин беше тази, която заговори.
– Той се измъкна, нали? Имал е всички тези охлюви. Трябва да се е измъкнал.
– Еф Ем? – Артуро попита.
– Не знам – казах честно. Не си обясних какъв е бил вероятният резултат, ако го е направил. Приятелите ми вече знаеха.
– Добре – каза Артуро. – Ще скърбим по-късно. Имаме мисия.
– Амфи… – започна Нед.
– Ще скърбим по-късно – каза Артуро твърдо. Той беше първият асистент, а сега нашият щурмови командир. – Ескадра, прегрупирайте се. Ще се насочим към базата, по пътя ще се опитаме да унищожим останалите кораби.
– Хора? – Куна каза. – Загубих връзка с шурмовия ви командира.
– Тук Амфибия – каза Артуро. – Сега командвам аз. – Гласът му беше стегнат, отсечен. Явно се мъчеше да изпълнява собствените си заповеди и аз не го обвинявах. – Все още идваме, за да изведем теб и хората ти оттам.
– Това би било ценно – каза Куна. – Корабите обстрелват местоположението ни, а щитът ни е пробит.
Сейди се промъкна сред пипалата на междинния модул, насочи се към ръба на съществото, където можехме отново да се гмурнем към долната страна на скалата. Вражеските кораби ни последваха и двете със Сейди направихме двойна ножица, избягвайки огъня им. Докато един от корабите се опитваше да ни преследва, ръка на междинния модул го удари отдолу. Корабът се залепи за стеблата и пипалото го отнесе надолу към устата си.
Ако корабите не бяха питателни, съществото явно още не беше разбрало това.
– Статус, Еф Ем? – Артуро попита.
– На път сме, Амфи – казах аз. – Не ни чакай.
– Прието. Всички пилоти да се придвижат към Куна и да унищожат вражеските кораби.
Измъкнах се от поредното пипало, когато то се стрелна към мен, изстрелях се през ръба на съществото и се свлече по стената на скалата. Сейди ме последва точно след мен, като най-накрая се оказа извън обсега на междинния модул. Моите съотборници се координираха помежду си по радиото, докато се захващаха с врага. Знаех, че трябва да се присъединим към тях – все още бяхме по-малобройни и колкото повече от нас се включат в битката, толкова по-голям е шансът да се измъкнем живи.
Макар че не бях сигурна какъв е смисълът от това. Бяхме загубили Джорген, единствения ни сайтоник. Без него какво щяхме да правим останалите? Щяхме да останем тук като Куна и да чакаме Върховенството да изпрати подкрепления, за да ни довърши. Куна сигурно имаше охлюв и проектор за комуникатора си, но без сайтоник не можехме да ги използваме, за да се приберем у дома.
Бяхме загубили. Бяхме заложили и бяхме загубили.
И така – въпреки абсолютното ми съгласие с Артуро, че времето за траур ще дойде по-късно – усетих как в очите ми се образуват сълзи. Горещи потоци от тях се стичаха по бузите ми, а аз тласках кораба си по-бързо, почти приветствайки гравитационните сили, които преодоляваха гравитационните капаци.
Вече наближавахме ескадрата си и в този момент на таблото ми се появи фигура, която ме накара да подскоча.
Джил седеше там, притискайки ръката ми.
Дали се беше опитал да спаси Джорген? Ако тялото му беше изгубено някъде в космоса, нямаше да можем да го върнем у дома.
Джил се плъзна от таблото и се настани в скута ми, като се притисна към мен, сякаш искаше да ме утеши. Не обвинявах охлювите за случилото се с Джорген. Радвах се, че Джил се е измъкнал, и се надявах, че и другите са се измъкнали. Може би Джорген беше отворил кутията в последния момент, осъзнавайки, че няма да успее да се измъкне, и беше дал на охлювите възможност да избягат. Комуникационният охлюв не можеше да скача с хиперскок, така че вероятно е бил погълнат от междинния модул.
Без сайтонични способности или холопроектор не можех да накарам Джил да направи хиперскок, така че присъствието му не ми беше от полза. Все още се намирахме в твърде отчаяна ситуация, за да почувствам облекчение.
Все пак не можех да не се радвам, че той е тук. Прокарах едната си ръка по гърба му, докато с другата задействах деструкторите си, отвличайки вниманието на кораба, който следеше Кималин. Сякаш усещаше притеснението ми, Джил се притисна по-близо, стягайки се около кръста ми като кожен колан.
И тогава всичко се промени. Корабът ми изчезна, мониторите ми, цялото пространство. Потънах в мрак.
И се приземих с гръм и трясък върху студен бетонен под.
– Ох! – Изкрещях, притискайки рамото си, където се бях приземила. Джил падна от кръста ми, като се претърколи на пода. Не можех да видя нищо, но определено вече не се намирах в космоса. Нито в моя кораб, тъй като лежах върху плоча от напукан бетон. Когато очите ми се приспособиха към тъмнината, видях сянка отпред и запълзях към нея с една протегната ръка.
Ръката ми срещна дърво. Рамка на врата, осъзнах, а там беше вратата, която се движеше на скърцащи панти. Джил беше скочил с хиперскок и ме беше взел със себе си, макар че не знаех къде и защо. Технически погледнато, сега можехме да бъдем навсякъде във Вселената, но тайниксът не беше склонен да отива далеч без конкретни инструкции.
Изправих се, бутнах вратата докрай и влязох в сенчест коридор. Малкото светлина, която имаше, идваше от тънката лента на тръбното осветление, която се простираше по тавана, и аз я последвах, движейки се нагоре по този коридор, а после надолу по друг. Осъзнах, че въздухът е топъл. Имаше атмосфера, която да дишам, гравитация, която да ме държи на земята, и топлина, която да ме предпазва от измръзване. Където и да ме беше довел Джил, изглежда беше на сравнително безопасно място.
И тогава усетих експлозията. Тя отекна в сградата, а камъкът потрепери под краката ми. Това може да е източникът на пукнатините, осъзнах аз. Тази сграда е била атакувана.
Бях започнала да подозирам къде се намирам и затова само леко се учудих, когато стигнах до края на коридора и се препънах в стая, пълна със същества, които не приличаха на нито едно, което някога бях виждал.
Висок, строен хуманоид с яркосиня кожа стоеше на някакъв контролен панел, заобиколен от две подобни същества, макар че едното от тях имаше изцяло червена кожа. Над очите им имаше хребети, подобни на тези на Аланик, макар и без кристалните израстъци, а скулите им бяха твърде изразени, за да са човешки.
До стройното синьо извънземно беше Джорген, който гледаше звездите през стъкления прозорец.
– Джорген! – Казах и се хвърлих през стаята, за да го прегърна. Малко се престарах, блъснах се в него и го съборих от краката му и го ударих в конзолата. В крайна сметка прегърнах рамото му, докато се опитвах да не падна.
Не беше най-грациозното ми движение, но предвид факта, че Джорген беше жив и в момента не се задушаваше във вакума, можех да го приема.
– Еф Ем – каза той – какво си…
Гласът на Сейди го прекъсна, чувайки се по радиото.
– Корабът й беше празен, Амфи. Разгледах го добре, преди да се разбие. Нямаше я там.
– Къде в звездите е отишла тогава? – Артуро отговори. – Не може просто да е изчезнала.
– Тя е тук – каза Джорген като натисна един бутон на радиото. – Прикрепила се е към ръката ми по много неудобен начин, но Еф Ем е тук и е много жива.
Пуснах я, като направих крачка назад.
– Как стигна до тук? – Джорген ме попита.
– Джил – казах аз. Оставих го в коридора, осъзнах, и той едва сега ме настигаше, легнал на пода до вратата. Затичах се и го вдигнах, като за добро го прегърнах. Беше ме телепортирал от кораба ми в разгара на битката и той очевидно се беше разбил в скалата, но явно се беше опитал да ми помогне.
– Радвам се да го чуя – каза Артуро по радиото. – Сейди, помогни на Странница. Тя е с три опашки. Мамка му, отново стрелят по теб…
Радиото прекъсна, когато поредната експлозия разтърси бункера, в който стояхме.
Синьото извънземно затвори очи, след което се обърна към Джорген. Те носеха един от онези преводачески щифтове, като този, който използвахме с Аланик.
– Защитата ни няма да издържи още дълго – казаха те. Разпознах гласа им от предаването. Това трябва да е Куна. – Те се насочват към генераторите ни за поддържане на живота. Когато те се провалят, ще се провалят и изкуствената гравитация, въздушното поле и производителите на топлина. Ако не тръгнем сега, може да се окаже, че няма да имаме време.
Джорген ме погледна.
И изведнъж разбрах какво има предвид Куна.
– Да не мислиш да ги оставиш тук? – казах аз. – Нашата ескадра. Приятелите ни. Не можем да тръгнем без тях.
– Куна има координатите от комуникатора им – каза тихо Джорген. – Имаме възможност да се приберем вкъщи с Куна и персонала им. Това бяха нашите заповеди, Еф Ем.
Той не звучеше щастлив от това. Разбира се, че не беше щастлив от това. Джорген не искаше да остави ескадрата ни тук повече от мен.
– Можем ли да се измъкнем оттук? – Попитах. – Имаме ли охлюв, който да не се е уплашил? – Не, не.
– Имаме Джил и Чъбс – каза Джорген, като направи жест, и аз открих, че Чъбс седи в ъгъла в странен стол с форма на диск. – Не мисля, че използвах някой от тях, когато направих хиперскока. Определено не съм използвал и двете. Би трябвало да можем да ги използваме, за да скочим до координатите на Метален Рой. Това ще ни отведе до местоположението на нашия комуникатор на платформата Прайм.
Знаех правилния отговор. Нуждите на групата надделяваха над нуждите на отделните хора. Ние бяхме пилоти. Подписахме се да защитаваме живота на гражданите на Метален Рой. Бяхме готови да направим тази жертва, всеки един от нас.
Без съмнение щях да съм готова да умра, за да спася живота на приятелите си. Но можехме ли наистина просто да си тръгнем, жертвайки техния живот за нашия?
Мисията беше да спасим Куна. Точно това се очакваше от нас да направим.
– Никога, помогни на Сейди – каза Артуро. – Тя е претоварена. Страннице, имаш ли видимост към кораба, който е на опашката ми?
Куна плъзна тънките си пръсти нагоре по таблото и натисна един бутон. Радиото замлъкна.
Бяха изключили гласовете, опитвайки се да улеснят това решение. Можеше да е любезност, но се чувстваше като шамар в лицето.
Друга експлозия разтърси базата и светлините угаснаха.
– Не можем да ги оставим тук – казах аз. Звезди, ето защо никога не съм искала да командвам. Нямах топки за това.
– Ще се върнем – каза Джорген. – Ще изкарам Куна и хората им навън и ще се върна…
– Мислиш ли, че ще ти позволят? – Попитах. – Мислиш, че ще позволят на единствения си полезен сайтоник да скочи обратно, за да умре вероятно тук? Наистина ли ще го направиш?
Джорген ме погледна и аз видях тежестта на решението в очите му. Това не беше негова грешка. Нищо от това не беше. Всички ние бяхме в ужасно положение.
Но именно нашият отбор щеше да плати цената.
– Добре – казах аз. – Знам, че правиш само това, което трябва да се направи.
– Добре! – Джил изтръби в ръцете ми.
– Не сега – казах му. Той беше спасил живота ми, като ме доведе тук. Трябваше да съм му благодарна. Но това, което исках, беше да бъда там, на моя кораб, и да се бия заедно с приятелите си.
Джил сигурно е усетил отчаянието ми, защото изчезна.
Джорген затвори очи и аз видях скръбта по лицето му.
– Добре – каза той на Куна. – Подготви хората си за скок.
Куна отправи призив към останалата част от екипа им да се съберат в контролната зала, след което Джорген пое контрола над радиото.
– Ескадра – каза той. – Откажете се от мисията.
– Повтори какво казваш, глупако? – Артуро каза. – Откажи се от…
– Отвеждаме Куна на безопасно място – каза Джорген. – Всички части се изтеглят в пълно отстъпление, във формация делта. Преминете на пълно изгаряне по курс, който Артуро избере, а ние ще се опитаме да се върнем за вас, щом министърът е в безопасност.
Той ме погледна.
– Ще се върна за тях – каза той. – Ще дойда с кораб. Ще получа отново координатите, ще летя обратно тук и ще ги доведа вкъщи.
Той ме молеше да му кажа, че вярвам, че това е възможно. Може би беше. Може би беше прав.
Но се притеснявах, че политиците ще надделеят над Коб, ако той е склонен да го допусне. В никакъв случай шестима пилоти не си струваха да рискуват единствения ни сайтоник. Всъщност дори не ги обвинявах. Разбирах математиката.
Но мразех всичко това.
– Добре! – Гласът на Джил се чу. Обърнах се, за да открия Джил на вратата с Фейн, комуникационния охлюв, който беше в комуникатора в Метален Рой.
Точно там, на пода.
– Какво, по дяволите… – каза Джорген.
– Фейн! – Джил каза, като се плъзна към мен и затрептя по-силно, сякаш може би не съм го чул. – Добре!
Беше отишъл да прибере Фейн, чак от Метален Рой. Беше го направил, защото мислеше, че това е, което искам. Никой не трябваше да го плаши за това. Беше го направил по същата причина, поради която ме беше извел от кораба ми. Защото бях разстроена, а Джил се опитваше да ми помогне.
Да помогне.
Хванах Джорджън за ръката.
– Изпрати му изображение на Сейди – казах аз.
– Какво? – Джорген попита.
– С ума си – казах аз. – Изпрати на Джил образ на Сейди, както правиш с очите, и с местата, които искаш да обикалят.
– Защо да…
– Сега! – Казах, като стиснах ръката му толкова силно, че той изохка. Да тормозя щурмовия командир не беше най-хубавият ми момент, но нямахме време да обяснявам.
– Добре – каза Джорген.
– Добре! – отговори Джил.
– Не, Сейди – казах аз. – Иди да вземеш Сейди.
Джорген затвори очи.
Джил изчезна.
– Еф Ем – каза Джорген. – Не можем да изпратим охлювите. Трябва да ги…
Друг удар разтърси базата и усетих как системата за производство на атмосфера излиза от строя. Ушите ми изпукаха, когато помещението започна да се разхерметизира. Още двама от странните извънземни се появиха на вратата, като престъпиха Фейн и се придвижиха в стаята.
– Всички сме тук – каза Куна. – Време е.
Поклатих глава.
– Изчакайте. Дай на Джил малко време.
– Еф Ем… – започна Джорген.
И тогава се появи Сейди. Тя се материализира на няколко метра от пода и се приземи с трясък, коленете ѝ се огънаха, а ръцете ѝ се изпънаха, за да не падне. Със закъснение тя изкрещя.
А аз за втори път неловко я прегърнах, като се хвърлих около нея и едва не я преобърнах.
– Джорген! – Казах. – Кажи на Джил да повика останалите. Изпрати снимките и на Чъбс. Можем да ги извадим. Те искат да помогнат. – Вдигнах Джил от пода. – Ще ти дам цял кашон хайвер, когато се върнем – казах аз. – Иди да вземеш приятелите ни.
Джорген ми намигна, но сигурно направи каквото казах, защото и двата охлюва изчезнаха.
– Командир – каза Куна. – С цялото ми уважение, трябва да…
Още един взрив накара пода да се разтресе, а ние със Сейди се вкопчихме една в друга, за да останем изправени.
– Какво става? – попита ме тя.
– Ще обясня по-късно – казах аз.
Последният взрив сигурно е засегнал системата, която създаваше фалшивата гравитация, защото изведнъж краката ми вече не бяха прилепнали към пода. Артуро се появи до мен, а след това и Кималин. С тях дойдоха Чъбс и Джил, а след това се появиха Туист с Ти-Сал, и Дрейп с Катнип. След миг Хепи трепна и Нед се появи горе до тавана, носейки се. Останалите от нашата ескадра се спогледаха объркано.
– Това са всички – каза Джорген. – Съберете се!
Друг взрив от корабите счупи прозореца, който се пръсна спираловидно. Ти-Сал се протегна нагоре и хвана Нед за китката, издърпа го надолу заедно с останалите и ние се хванахме един за друг. Куна и служителите им също се скупчиха, свързвайки ръце. Позволих на Сейди да се държи за кръста ми и хванах Джил в едната ръка и Чубс в другата и ги хвърлих на Кималин, която ги хвана, а аз събрах останалите охлюви в ръцете си.
– Не ги плаши – казах на Джорген.
– Еф Ем – отвърна той, явно развълнуван. – Какво, по дяволите…
– Вкъщи! – Изкрещях. – Вкъщи! Заведете ни у дома.
– Вкъщи! – Чъбс и Джил затръбиха заедно.
Стъклата се изсипаха над нас, докато корабите горе откриха огън.
И тогава целият свят изчезна.

Назад към част 15                                                                 Наппред към част 17

Глава 15

Останалата част от ескадрата ни посрещна на корабите. Ти-Сал все още хрупаше шепа пържени лентички от водорасли от столовата, а Катнип закопчаваше ципа на гащиризона си, но Кималин и Сейди вече се качваха в кокпита си.
– Какво става? – Попита Артуро, който ни посрещна до кораба на Джорген. – Този път сме само ние?
– Отиваме да спасим дезертирал министър на Върховенството – каза Джорген. – Само нашата ескадра, но трябва да побързаме. Министър Куна вече е атакуван. Имам координати за хиперскок дотам, но все още умуваме как да се върнем.
Артуро изглеждаше разтревожен при тази новина.
– Това са заповедите за нас?
– Това са заповедите – каза Джорген. – Да вдигнем всички във въздуха.
Артуро кимна и се отправи към кораба си, като по пътя извика на Нед да направи същото.
Дърдорко дотича с кутия, пълна с охлюви, която пъхна в ръцете ми. Джил беше в нея заедно с Хепи, Чъбс, Дрейп и Туист. – Коб иска да държим холопроектора свързан с комуникатора – каза той. – Така ще можем да общуваме с теб, когато пристигнеш там, защото ние ще имаме такъв, а и Куна има такъв.
– Може би няма да успееш да уплашиш отново Фейн – казах аз. – Ще трябва да опиташ с друг лилав охлюв. Макар че получихме повече от една комуникация от Куна от един и същи, така че може би връзката продължава известно време, след като е установена?
– Ще проверя това веднага щом тръгнете. – Дърдорко прехапа устни, изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо – но по-добре помисли.
– Ще ти помогна да натовариш охлювите в кораба на Джорген – казах аз, като погледнах охлювите. Там имаше още един лилав охлюв и си помислих, че се е смесил, но когато стигнахме до пилотската кабина на Джорген, Дърдорко го сложи в металната кутия под таблото заедно с другите. – Мисля, че трябва да вземеш със себе си един комуникационен охлюв – каза той. – Не знам със сигурност колко тайника ще има Куна. Технически Джорген може да комуникира сайтонично и без охлюв, но мисля, че трябва да имаш със себе си всички ресурси, които можем да отделим, в случай че… – Гласът му се прекъсна и той пое дълбоко дъх.
Разбрах го. Аз си отивах, а той оставаше и се страхуваше. Вероятно за всички нас, но ми харесваше да мисля, че той спестяваше малко повече за мен.
– Ще се върна – казах аз. – Отличен рекорд по неумиране, помниш ли?
– Да – каза той. – Помня.
Исках да хвана ръката му, но Джорген вече се качваше в кабината си.
Време е да тръгвам.
– Нямахме време да настроим корабите с взаимосвързващи се части – каза Дърдорко на Джорген – така че ще трябва да го направите по начина, по който го направихте миналия път, всички се докосват с крила.
– Разбрах – каза Джорген. – Ще се справим. Еф Ем, да вървим.
Дърдорко се протегна и ме стисна за ръката, след което побърза да се отдалечи. Изтичах за обикновения си „Поко“ и се качих в него, като веднага включих подемният пръстен и се изстрелях. Докато корабът ми се издигаше към тавана от платформи между секциите от пращяща синя енергия, които държаха щита по шевовете, погледнах назад и видях Дърдорко да ни гледа как се движим.
Ще се върна – помислих си аз към него. Но ако го кажа, това няма да го направи повече или по-малко вярно. Това не беше обещание, което някой от нас можеше да даде.
Може би не трябваше да започвам нищо между нас, да го поставям в положение да го нараня още повече, ако се случи най-лошото. Или може би прекалено много се стараех. Може би никой от нас нямаше значение, не съвсем. Какво щеше да промени, когато някой от нас го нямаше? ЗСД продължаваше да произвежда още кадети. Ако свършеха, намаляваха възрастта за явяване на пилотски изпит и ги привличаха все по-млади и по-млади. Продължавахме да изпращаме групи на мисии като тази, без да знаем дали ще се върнат, защото оцеляването ни като група имаше по-голямо значение от това на отделните хора. Не бях съгласна с това, но виждах логиката в него.
И все пак се чудех: ако нямахме значение като индивиди, тогава за какво спасявахме групата?
Присъединих се към останалата част от ескадрата на по-малко от половин километър от платформата. През пролуката между платформите можех да видя пукащата се мрежа на щита. Колкото и да се страхувах от звездите – чувствах се така, сякаш мога да падна от лицето на света – сега, когато ги нямаше, те ми липсваха.
Предполагах, че скоро ще ги видя отново.
– Звездна ескадра – каза Джорген – придвижвайте се заедно. Всички кораби трябва да се докоснат, иначе някои от вас ще останат назад.
Маневрирах с моя кораб между корабите на Сейди и Кималин с леко докосване. Металът на крилата ни се търкаше едно в друго и видях как Сейди ме погледна през сенника си. Опитах се да ѝ се усмихна успокоително. Спомних си какво каза Дърдорко: Изглеждаш така, сякаш винаги се справяш.
Исках да изглеждам така, осъзнах. Спенса губеше самообладание, Джорген се разстройваше, Дурдорко можеше да говори за страха, сякаш е най-добрият му приятел.
А аз?
Имаше сигурност в това да бъда тази, към която всички други гледат. Чувствах всичко, но не исках никой да го знае.
– Добре – каза Джорген. – Това изглежда добре. Започвам хиперскок.
Затворих очи. Предстоеше ни хиперскок много, много пъти по-далеч, отколкото някога. Чудех се дали ще отнеме повече време. Чудех се дали…
– Звезди! – Ти-Сал каза по радиото. – Виждате ли това?
– Да – каза Джорген. – Мисля, че това е нашата дестинация.
Отворих очи и се загледах през стъклото на сенника в черната шир пред мен. Светлината на най-близката звезда беше зад нас и осветяваше един обект в далечината – голяма скала, над която доминираха десетки бели пипала, стърчащи от нея като венчелистчета на някакво диво цвете.
Или, ами, не беше възможно да се определи с поглед колко голяма или далечна е тя. Никога не бях виждала нещо, с което бих могла да сравня това нещо. Разширих обхвата на мониторите си за близост, опитвайки се да го усетя.
– Намираме се на сто и петдесет километра – каза Артуро, като ме изпревари. – Това нещо. Това е мястото, където отиваме?
– Получавам комуникация – каза Джорген. – Чакай.
Изчакахме. Корабите ни се бяха отдалечили малко, откакто бяхме скочили, така че вече не се блъскахме един в друг, но никой от нас не беше включил ускорителите си, за да се придвижи по-далеч.
Радиото ми издаде малък трептящ звук и аз протегнах ръка, за да регулирам циферблата. Сега не беше моментът да се повреди.
И тогава по радиото се чу гладкият, извънземен глас на Куна.
– Звездна ескадра – каза извънземното. – Благодарим ви, че ни се притекохте на помощ. Вашият лидер ми разреши да се обърна към вас. Както виждате, аз и моят екипаж сме заседнали на стария аванпост на Върховенството Сънрийч – изоставено изследователско съоръжение, построено тук за изучаване на този рядък вид мамутски мекотели. Ще искате да го избегнете. Той е в процес на линеене, което го прави особено гладен.
– Гладен? – попита Катнип. – Досадник, какво означава, че е гладен?
– Разбирам, че вие, хората, не сте се сблъсквали често с други видове – продължи гласът на Куна. – Моят вид е наричан те, защото не отговаряме на човешките полове. Дионите са…
– Джорген? – Нед каза. – За какво говори извънземният?
– Те казват да не ги наричаме „тя“ – казах аз. – Но може би бихме могли да се справим с официалното представяне, когато стигнем там?
– Точно така – каза Джорген. – Благодаря ти за урока по етикет. Моят екип ще направи всичко възможно да научи какъв език предпочитате. Засега можете ли да ни кажете как да се свържем с вас? Искате да кажете, че това гигантско звездно… цвете… нещо ще ни изяде?
– Да, мамутският мекотел. По принцип предпочита минерали и други космически материи, но пипалата на крайниците му не могат да различат метала в корабите ви от по-хранителните вещества, така че може да минете през челюстите му, преди да разберете, че ви е уловил погрешка. Препоръчвам ви да избегнете изцяло крайниците, като летите покрай задната страна на… О, това е жалко.
Отвъд мамутския мекотелообразен модул няколко обекта се издигнаха към нас. Кораби, от вида им на монитора за близост, вероятно такива, които чакаха подкрепление от Върховенството. Само че те сигурно ни бяха забелязали, защото вече не чакаха.
– Моля – каза Куна. – Побързайте.
– Звездна ескадра – каза Джорген. – Ще летим наоколо към… страната на тази скала, която не иска да ни изяде. Някой да не е наясно коя е тази страна?
– Тази без красивото космическо чудовище – каза Кималин. – Разбрано.
– Точно така – каза Джорген. – Избягвайте вражеските кораби, но ако някой стреля по вас, стреляйте в отговот.
– Винаги солиден съвет – казах аз. – Формация?
– Двойно V – каза Джорген. – Ориентирайте се така, че гигантското космическо чудовище да е върху… гигантската космическа скала.
Без планета наблизо, за да се ориентираме коя е посоката надолу, предполагах, че има смисъл да се споразумеем предварително.
– Защо отгоре? – Нед попита. – Не може ли пипалата на чудовището на смъртта да са отдолу?
– Защото цветята растат нагоре – каза Сейди. – Дори гигантските цветя на смъртта. Всички знаят това.
– Тя те е хванала, Никога – каза Артуро.
– По-малко говорене – каза Джорген. – Нека да следим къде летим.
Утихнахме и се разпръснахме ветрилообразно, завъртайки се така, че междинният модул да разцъфне нагоре в тъмното небе, след което ускорихме към Сънрийч в крилати двойки, като Артуро и Никога заемаха позиция от едната страна, а Сейди и аз – от другата. С все още увеличен монитор за близост видях десет вражески кораба, които се приближаваха към едно място близо до центъра на долната страна на скалата. Други десет кораба се приближаваха към нас. Бяха повече от нас, но ние бяхме свикнали с това.
– Еф Ем и Сейди – каза Джорген – отвлечете колкото можете повече. Ти-Сал и Катнип, подкрепете ги. Останалите ще се опитаме да пробием до другата група кораби. Разделяй и владей.
Разделянето на отбора на две групи също ни отслабваше, но при всички положения изглеждаше добър избор. Ако отделяхме твърде много време на прехващащата сила, останалите кораби имаха повече време да убият или пленят Куна.
– Разбрах – казах аз и със Сейди потеглихме към пристигащите кораби. Когато се приближихме, завъртяхме ускорителите си, за да намалим скоростта до скорост за борба с кучета. Сейди щеше да последва примера ми, което означаваше, че конкретната форма на тази маневра зависи от мен. По-разумно за тези кораби би било да откажат примамката и да поддържат периметър, за да ни попречат да се доближим до базата, в която се бяха укрили Куна и екипът им. Трябваше да направя така, че да изглежда, че се опитвам да пробия покрай корабите, вместо да се опитвам да ги разсея от мисията им, и да се надявам, че ще ме възприемат като достатъчна заплаха, за да се получи.
– Прикрий ме – казах на Сейди.
– Готово – отвърна Сейди.
Започнах сложна поредица от маневри за избягване, такива, които щяха да накарат Дърдорко да позеленее. Промъкнах се покрай вражеските кораби през дъжд от огън на деструктори. Няколко от тях се завъртяха и червените им огнени линии ме последваха. Получих удар, но той се отби от щита ми. Потеглих към местоположението на Куна, като събирах опашки, докато вървях.
– Добре се движиш, Еф Ем – каза Джорген.
– Ние сме се погрижили за теб – добави Катнип.
Сега беше време да симулирам паника. Позволих на маневрите ми за избягване да станат по-широки и по-небрежни, не толкова, че да дам на врага твърде широка цел, но достатъчно, че да го изтълкуват като загуба на контрол. След това обърнах ускорителите си, усещайки рязкото съпротивление, когато джи-форса претовариха гравитационните капсули. Смених посоката, стрелкайки се обратно към вражеските кораби по начин, който беше невъзможен за изпълнение в атмосферата, но работеше прекрасно във вакум. Завъртях един от тях със светлинното си копие и използвах собствената си инерция, за да извърша завой, след което отлетях встрани, като пуснах кораба, щом отминах.
Получи се. Половината от корабите ме последваха, когато се изстрелях встрани. Ти-Сал и Катнип се присъединиха към Сейди, за да обстрелват корабите отзад, което още повече повиши адреналина от преследването. Вражеските кораби се втурнаха след мен, унищожителният огън ме обгради, отслабвайки щита ми. Ускорих ход – нямаше да мога да ги изпреваря, но те ставаха по-малко точни при висока скорост, а тук имахме цялото пространство на света.
– Браво – каза Джорген. – Сега се движим към базата. Амфи и Никога, заемете позиция. Странница и аз ще ви прикриваме.
– Те са ни на прицел – каза Ти-Сал. – Откъсват се и идват в твоята посока, Досадник.
Беше истина. Два от корабите все още бяха точно зад опашката ми, но другите три правеха широк кръг и се връщаха обратно, за да преследват останалата част от ескадрата.
– Сейди и аз можем да се справим с това, ако искате да ви следваме – казах на Ти-Сал и Каднип. И двамата с готовност се съгласиха и заобиколиха, за да преследват връщащите се кораби.
Продължих да правя маневри за избягване, като се опитвах да задържа интереса на двете си опашки. Не можех обаче да продължавам така вечно.
– Готова ли си да се погрижим за тези момчета? – Попитах Сейди.
– Готова – отвърна Сейди.
– Ти поеми този на лявото ми крило – казах аз. – Аз ще поема този отдясно.
– Разбрано – каза Сейди и аз рязко намалих скоростта, като се забавих с обратен ход на бустерите си. Вражеските кораби се изстреляха покрай мен и аз задействах моето ОМП, сваляйки щитовете им.
И двете със Сейди открихме огън, като разкъсвахме вражеските кораби на фона на тъмното небе.
– Добра работа – казах на Сейди. – Хайде да помогнем на другите. – Направихме пауза, докато възобновя отново щита си, а след това обърнахме курса, вече достатъчно далеч, за да не мога да видя останалите на фона на тъмния простор. Слушах как останалите разменят заповеди по радиото, ангажирайки се с вражеските кораби.
– Досадник, насочват се към теб.
– Прихванах ги. Прикрийте ме.
– Досадник, имам ясен изстрел. Можеш ли да свалиш щитовете им?
– Започвам.
Със Сейди ускорихме, докато откривах останалите на монитора си. Беше стряскащо трудно да свалиш изтребител на креляните, без първо да свалиш щитовете им, но тези кораби бяха твърде добри – все вражески асове, а не по-малко квалифицираните пилоти на дронове, с които се биехме. Екипът ни се нуждаеше от подкрепление.
– Досадник, имаш три кораба на опашката си – каза Артуро. – Не сваляй щитовете си.
– Виждам ги – каза Джорген. – Ще изскоча веднага след тях. Ативирам ОМП.
Със Сейди се издигнахме по-близо и най-накрая забелязах кораба на Джорген на фона на пространството точно когато щитът му падна.
Половин секунда по-късно той изчезна. Веднага увеличих мониторите за близост, търсейки кораба му.
Джорген се появи отново от другата страна на скалата, в близост до мамутския мечок и опасните му пипала.
– Досадник, какво правиш? – Попитах го по радиото.
– Прекалено много стрелях – каза Джорген. – Мисля, че охлювът ме разбра погрешно.
– Излизай оттам! – Казах.
– Аз ще се опитам – каза той. – Ще мина заобиколно и ще се опитам да излетя. Ако не успея, ще включа отново хипердвигателя.
На монитора раменете на междинния модул се движеха бавно, сякаш се поклащаха от вятъра.
– Хм, хора? – Нед каза. – Какво прави врагът?
Наблюдавах на мониторите как няколко от корабите близо до базата на Куна – и всички, с които се биехме, – се насочиха около ръба на скалата и нагоре към пипалата на междинния модул.
Те знаеха повече за това същество, отколкото ние. Ако са смятали, че могат да оцелеят, летейки през пипалата, вероятно са могли.
Но Джорген не можеше да се справи с всички тези кораби. Не и сам.
– Хора – каза Куна по радиото. – Анализът ни на схемите на вражеските ескадри показва, че сега основната им цел е да убият вашия сайтоник.
– Не думай – каза Нед.
– Дрън-дрън – каза Артуро, – те идват за теб. Излизай оттам.
– Включвам хипердвигателя – каза Джорген.
– Тръгваме – казах аз и ускорих, за да последвам другите кораби нагоре и над скалата.
По дяволите, междинният модул беше огромен. Тази скала беше далеч по-малка от планета, много по-близо до размерите на една от по-големите платформи около Метален Рой. Но раменете на мечото тяло достигаха многократно по-далеч от диаметъра на скалата, като всяко пипало беше широко на много километри и дълго няколко километра. Бяха белезникави на цвят, като по средата на всяко рамо растеше по-малка лилава дръжка, създаваща илюзията за лилава състезателна ивица. Ако мечото тяло използваше тези пипала, за да улавя отломки от пространството около себе си, то почти сигурно можеше да хване и задържи кораб. Сякаш привлечено от движението ми, едно от рамената започна бавно да се накланя в моята посока и аз отклоних кораба си от пътя, за да го избегна.
Отпред видях кораба на Джорген близо до центъра на съществото. Вражеските кораби се втурнаха към него, откривайки огън, докато пипалата на междинния модул бавно се поклащаха в тяхна посока.
– Включвам хипердвигателя – каза Джорген. Корабът му примигна…
И отново се върна, този път по-близо до тялото на междинния модул.
– По дяволите, охлювите не ме слушат – каза Джорген. – Мисля, че се опитват да влязат в по-малко пространство.
Насочих кораба си нагоре, за да имам по-добра видимост.
И се загледах в изплъзващата се паст на съществото. Редици и редици от дълги издатъци от слонова кост стърчаха от центъра ѝ като зъби, но те явно бяха гъвкави и се поклащаха като много по-дългите пипала.
Езици. Това същество имаше хиляди езици, разположени в кръг около розовата му пещериста уста. И в този момент всички те се протягаха към кораба на Джорген. Вражеските кораби продължаваха да се движат към него и аз ги последвах, а Сейди беше до крилото ми. Джорген се вдигна нагоре, разчиствайки езиците, след което избегна едно пипало, което се вълнообразно спускаше надолу, правейки примка към него. Врагът го достигна, а навсякъде валеше огън от деструктори.
– Махай се оттам! – казах на Джорген.
– Ангажиране… – каза Джорген.
Щитът му се пропука.
– Хипер…
Корабът му се дръпна настрани, сякаш се опитваше да избегне огъня за още един миг, за да си даде достатъчно време да изплаши някой от охлювите. Последно движение и щитът му падна.
– По дяволите… – каза Джорген по радиото.
И тогава корабът му се разкъса, разкъсан на парчета от вражеския огън, а парчетата се носеха назад, докато съществото се облизваше към тях нетърпеливо с езиците си.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

Глава 14

Когато Дърдорко провеждаше експеримент, той не се заиграваше.
Отне ни по-голямата част от вечерта, за да създадем нещо, което да отговаря на неговите стандарти, въпреки че самият експеримент се състоеше само от няколко кутии, разположени една срещу друга в стаята.
На следващата сутрин бяхме готови да започнем да събираме данни. Бяхме сортирали охлювите, като изолирахме червените и черните, тъй като все още не бяхме готови да се занимаваме с тях. Новата ни идея беше, че при липса на координати можем да научим охлювите да скачат с хиперскок на познато място по команда. Това нямаше да ни помогне веднага да стигнем до Куна, тъй като охлювите никога не са били там, където е Куна, но Дърдорко каза, че големите пробиви трябва да се разделят на по-малки стъпки. Да накараме охлювите да направят каквото и да било, без да ги плашим, щеше да е една от важните части. След това, ако успеем да се научим как да им даваме координати, ще имаме още едно средство да ги мотивираме да тръгнат.
Ако експериментът проработи, разбира се.
– Добре – каза Дърдорко. – Мисля, че сме готови за първата фаза.
Извадих Чъбс от сандъка. Докато подготвяхме експеримента, бяхме държали всички охлюви в затворена кутия, за да не могат да ни наблюдават. Не бях сигурна доколко ще обърнат внимание така или иначе, но Родж настояваше, че това може да обезсили резултатите.
Отворих една от кутиите и показах на Чъбс лъжичка хайвер, поставена в чинийка на дъното.
– У дома – казах му.
– У дома! – Чъбс изтръби.
Оставих го да изяде хайвера, после сложих още една малка лъжичка в чинията, за да я види, и накрая затворих кутията. След това пренесох Чъбс през стаята и го сложих в друга кутия, обърната настрани от тази с хайвера. Тази кутия беше направена от дърво и имаше прозрачна предна част, за да можем да го наблюдаваме вътре и да видим кога ще излезе. Чъбс нямаше да може да достигне хайвера, освен ако не реши да скочи.
Чъбс пълзеше около кутията, а лицето му ме гледаше през прозрачната пластмаса.
– Той не прави нищо – казах аз.
Родж стоеше над мен с клипборд и пишеше бележки. Не знаех какво пише, защото нищо не се случваше.
– Все още нищо – казах аз.
– Така работи науката – каза той. – Нищо, нищо, нищо. Може би нещо! О, не, това също беше нищо.
– Не знам как издържаш – казах аз.
– Шегуваш се нали? Това е очарователно.
– Наистина? Нищото е очарователно?
– Понякога – каза той. – Зависи от нищото, предполагам. Опитай се да му дадеш ключовата дума сега.
Натиснах пръста си върху пластмасата, привличайки вниманието на Чъбс.
– Дом – казах му.
Той не помръдна.
– Вкъщи – казах отново. – Върни се вкъщи и вземи хайвера, можеш ли? Заради теб изглеждам като идиот.
– Вкъщи – чу се слабото тръбене на Чъбс, но гласът му бе заглушен от пластмасата. – Вкъщи, вкъщи.
– Опитай се да гледаш настрани – предложи Родж. – Изглежда, че не обичат да скачат с хиперскок, докато ги наблюдаваме.
– Добре, добре – казах аз и се обърнах. – Няма да гледам.
Миг по-късно един охлюв побутна глезена ми. Там беше Чъбс, който ме гледаше очаквателно от пода.
– Мисля, че той вижда в теб източник на хайвер, Еф Ем – каза Дърдорко.
– Еф Ем! – повтори и Чъбс.
– Не аз – казах, пренесох Чъбс и му дадох да погледне за втори път в домашната кутия. След това го върнах в кутията за наблюдение и го затворих зад прозрачната врата.
– Дом – казах аз и се обърнах.
Родж изучаваше клипборда си. Когато погледнах обратно към кутията за наблюдение, Чъбс го нямаше. Намерих го на мястото „у дома“, където похапваше хайвер.
– Хей! – казах аз. – Добра работа! Вкъщи.
– Вкъщи! – радостно тръбеше охлювът.
– Добре – каза Родж. – И така, той отиде да намери храната, защото знаеше къде е тя. А сега виж дали можеш да го накараш да го направи, без да е видял първо храната.
Изчаках Чъбс да си дояде хайвера, след което го върнах в наблюдателницата и го сложих вътре.
– Вкъщи – казах му.
– У дома – отговори той.
И след това изчезна и отново се появи в кутията „у дома“, като се оглеждаше за хайвер.
– Ей, получи се – казах аз. Извадих вече почти празната си кутия с хайвер и дадох една лъжичка на Чъбс.
– Добре – каза Родж. – А сега опитай с още една хапка.
Когато се обърнах, Дрейп вече се беше покатерил на рамото на Родж и го галеше по бузата.
– Изглежда, че Дрейп доброволно се присъедини към експеримента. – Вдигнах Дрейп от раменете на Родж. От това, че стоях толкова близо до него, кожата ми настръхна и не бях само аз, когато Дърдорко се изчерви, дори задната част на врата му почервеня.
Тогава вратата се отвори рязко и ние се разминахме.
Джорген стоеше на вратата, държеше Джил и ни гледаше с любопитство.
– Здравейте – каза той. – Всичко наред ли е тук?
– Да! – каза Дърдорко твърде силно.
– Добре! – Джил каза от мястото, където седеше в подмишницата на Джорген.
– Не прави повече така – казах на Джил, като го взех от Джорген. – Радвам се, че си тук. Тъкмо навреме, за да участваш в нашия експеримент.
– Не мисля, че имам време за това – каза Джорген.
Повдигнах рамене.
– Не говорих на теб.
Джорген ме погледна, сякаш съм си изгубила ума, но поне не коментира колко близо бяхме стояли с Родж, когато той беше влязъл.
– Всъщност идвах да ви кажа, че са почти готови да се опитат да използват комуникатора, за да се свържат с Куна – каза Джорген. – Те ще използват холопроектора, за да захранят комуникатора, но Коб все още иска всички ние да присъстваме, тъй като работим с охлювите. Тадуик иска Родж да се консултира с него за комуникатора, а след това аз и Еф Ем трябва да докладваме.
– Разбира се – каза Дърдорко. – Еф Ем, може да ви покаже върху какво сме работили. – Той побърза да излезе от стаята, по-бързо от обикновено. Надявах се, че иска да се махне от Джорген, а не от мен.
Вероятно не бях аз.
Джорген свъси вежди към мен.
– Работиш? Това ли правиш тук?
– Да, всъщност – казах аз. – Разработихме експеримент.
– Така ли го наричат сега?
– Затваряй си устата – казах му аз.
Джорген ми се усмихна.
– Искаш ли сега да ти се подигравам за Спенса? – Попитах го. – Защото, ако това е честна игра, нека само да кажа…
– Забрави, че съм казал каквото и да било – каза бързо Джорген. – Покажи ми този експеримент.
– Мислех, че никога няма да попиташ. – Подадох на Джорген клипборда на Дърдорко, макар че той не изглеждаше толкова симпатичен, когато го носеше. – Ти си води записки.
Джорген примижа върху бележките на Ащиадинд, докато аз използвах последния си хайвер, прекарвайки Дрейп и Джил през експеримента. Дрейп не се телепортира в кутията, независимо колко пъти ѝ показах хайвера, но Джил го направи веднага, като тръби щастливо „у дома“.
– Хах – каза Джорген. – Може би някои от тях са по-мотивирани от храната, отколкото други?
– Вероятно – казах аз. – Но дори на Чъбс му трябваше известно време, за да изпълни командата. Не знам дали това ще е надежден начин да ги накараме да правят хиперскок, или не, макар че изглежда са в състояние да го правят отново и отново, без да се налага да чакат да ги плашим.
Джорген погледна часовника си.
– Трябва да се качим в командния център – каза той. – Виждам какво правите тук, Еф Ем, но не знам дали е по-добро от това, което имаме ние.
– Все още не – казах аз. – Дърдорко казва, че науката се нуждае от време, за да даде резултати.
– Това е моята гледна точка – каза Джорген.
Не беше нужно да уточнява. И двамата знаехме, че времето е едно от нещата, с които не разполагаме.

–––––––––––––––––––––––––––––––––-

Командният център беше претъпкан с членове на командния състав, инженери и още няколко души от свитата на Джешуа Уайт, изпратени от Националното събрание. Джорген се промуши през раменете, за да застане зад майка си, а аз го засенчих, чувствайки се не на място. Почувствах се по-добре, когато към нас се присъедини Дърдорко, дошъл от дискусия с няколко от другите инженери.

– Фейн е зареден в комуникатора – каза Дърдорко. – И холопроекторът вече е включен. Коб е записал съобщение и сме настроили данните в комуникатора така, че да съвпаднат с метаданните от първото предаване на Куна. Всичко това е много теоретично и ми се иска да имахме повече време да го изпробваме, но вероятно би трябвало да проработи.
– Свикнва ли се някога с това? – Попитах. – Винаги да пускаш проектите си в действие, преди да се почувстваш комфортно от количеството тестове, които си направил?
Дърдорко избърса дланите си в престилката.
– Определено още не съм стигнал дотам.
– Добре, тихо сега – каза Коб от мястото си в предната част на стаята. – Ще изпратим съобщението. – Той кимна на Зиминг, която натисна бутон на контролния панел, а след това Коб заговори в слушалките си. – Тук е адмирал Коб, човек от планетата Метален Рой. Министър Куна, моля да потвърдите получаването.
Зиминг натисна друг бутон.
– Работи ли? – попита Коб.
– Мисля, че да – каза Зимин. – Изпрати се, но не знам дали е…
– Адмирал Коб, човек от Метален Рой – каза глас по високоговорителя – същият зловещ, равен глас, който бяхме чули в първото съобщение. – Потвърждавам получаването. Благодаря ви за отговора.
Коб кимна и Зиминг възобнови предаването.
– Министър Куна. Бихме искали да се срещнем, но не сме в състояние да определим местоположението ви. Сайтоника ни не е обучен, а хипердвигателите ни са примитивни. Всяка помощ, която можете да предложите, за да ни помогнете да стигнем до вас, ще бъде добре дошла. Моля, посъветвайте ни.
– Боя се, че времето е малко – отвърна Куна. – Върховенство е изпратило сили да бомбардират местоположението ми и макар минималната ни артилерия да ги държи на разстояние, очакваме всеки момент да изпратят подкрепления.
– Колко кораба? – Коб попита по комуникатора.
Настъпи пауза.
– Двадесет изтребителя. Чуваме по информационната мрежа, че силите на Върховенството са разпръснати. Опасявам се, че скоро ще се мобилизират на вашата планета.
– Вече са го направили – каза Коб. – Засега ги задържаме.
– Двадесет кораба – промълви Джорген. – Можем да се справим с това. Ако успеем да стигнем дотам.
– Препращам координатите през хиперкомуникатора си – каза Куна. – Моля, свържете сайтоника си с комуникатора, за да получите координатите.
– Да свържеш сайтоника ни? – Джешуа каза. – Какво, в името на светлината на Северната звезда, означава това?
По-голямата част от стаята погледна към Джорген, който заекна. Ако имаше нещо, което Джорген мразеше, това беше да няма отговор.
– Може би трябва да взаимодейства с тайникс – казах аз. – Този, който използвахме, за да изпратим съобщението.
– Добре – каза Дърдорко. – Той е в комуникатора в сектор „Чарли“.
– Не би трябвало да се налага да докосваш Фейн, нали? – Попитах Джорген. – Можеш да изплашиш охлювите от разстояние, така че би трябвало да можеш да…
– Чакай – каза Джорген и затвори очи. – Работя върху това.
– Ти го направи – каза Коб, като приближи микрофона.
– Това е адмирал Коб – каза той. – В момента работим по свързването на нашият сайтоник.
– Е? – Попитах тихо Джорген.
– Опитвам се – каза Джорген. – Може би ако… – Джорген се дръпна назад, сякаш го бяха ударили по лицето. – Имам ги. Адмирале, имам координатите. Знам къде са. Звезди, това е болезнено. – Той разтри слепоочията си. Майка му го гледаше със загриженост.
– Имаме вашата позиция – каза Коб. – Ще изпратим ескадрила, която да ви защити. Джорген, поеми Звездна ескадра и…
– Трябва да се свържем с Народното събрание – каза Джешуа. – Нека те да вземат решение, преди да изпратим един от нашите сайтоници. Не знаем дали ще могат да се върнат.
Коб погледна към Джорген.
– Това е вярно, сър – каза Джорген. – Не съм сигурен, че ще мога сам да намеря отново Метален Рой. Възможно е охлювите да могат да се върнат инстинктивно от такова голямо разстояние, но не мога да бъда сигурен. Но тези извънземни разбират хипердвигателите по-добре от нас. Може би ще успеят да ни научат как.
Коб се обърна към Джешуа.
– Искаш да можеш да общуваш с враговете ни. Това е единствената извънземна сила, която някога е предлагала да разговаря с нас. Трябва да се възползваме от този шанс.
– Съгласна съм с теб – каза Джешуа. – Но Националното събрание трябва да реши…
– Сър – каза Джорген. – Координатите избледняват. Бавно е, така че имаме малко време, но е както беше със Спенса. Не знам как да се свържем на нея.
– Вземи си ескадрата – каза Коб на Джорген. – Тръгвай сега.
Джешуа се намръщи срещу него.
Джорген се поколеба за миг. След това кимна.
– Да, сър – каза той и аз последвах Джорген от командния център. Заедно потеглихме към площадката за кацане.

Назад към част 13                                                                 Напред към част 15

Глава 13

Джорген успя да накара охлюва ни да направи хиперскок на няколко километра от платформата „Прайм“, която се намираше на няколко слоя под щита – пращяща, светеща мрежа, която се простираше в пространството между платформите над главите ни. На площадката за кацане ни посрещнаха Коб и майката на Джорген, които поне веднъж изглеждаха щастливи. Тя изведе Джорген, като му каза, че трябва да се разберат.
– Аз мога да се справя с поставянето на охлювите в кашоните – казах на Дърдорко. – Предполагам, че искаш да отидеш да поговориш с приятелите си от инженерния отдел за щита.
– Сигурна ли си? – попита той.
– Да, сигурна съм. – Останалата част от моята ескадра се отправи към столовата, за да се разтовари от битката, но аз махнах и на тях.
Обикновено обичах общуването след битка, но днес исках да бъда сама.
– Не знам какво не ми е наред – казах на Джил, който се качи на рамото ми, докато аз носех останалите охлюви към инженерничт отсег в един кашон. – Би трябвало да съм щастлива.
– Щастлив! – изтръби Хепи от кутията.
– Да, точно така – казах аз. Никой в моята ескадра не беше пострадал, въпреки няколкото близки случая. Дърдорко и аз бяхме… нещо, макар че не знаех точно какво. Не съжалявах, че държах ръката му – не бях сигурна, че някога ще мога да съжалявам за това. Бяхме накарали хипердвигателите да заработят, донякъде. Не достатъчно, за да променим изхода на битката, но достатъчно, за да ни даде някаква надежда.
Но това беше точно това, осъзнах аз. Не бях сигурна какво ще последва. Не разполагахме със сайтоник, който да научи Джорген как да дава координати на охлювите. Имахме щит, който засега работеше, но нямаше как да издържи безкрайно. Имахме потенциални съюзници, които все още не можехме да достигнем, и цял куп врагове, които седяха на прага ни.
Бяхме оцелели, но на Метален Рой бяхме в същия капан, както и преди – може би в още по-голям. За известно време бяхме в състояние да достигнем до просторите на космоса – и ако свободата ни се измерваше в километри, а не в светлинни години, тя беше наша.
Сега бяхме загубили всичко това и единственият изход беше да разчитаме на капризите на същества, които, макар и очарователни, не бяха лесни за контролиране. Джорген не можеше да направи само толкова много. Дори ако инженерите успееха да възпроизведат холографската технология, за да оборудват всеки кораб с функционална кутия, трябваше да има ограничение колко хиперскока може да проследи наведнъж. Охлювите обикновено отиваха там, където ги помолеше, но при този скок той ме изпрати в обратна посока. Това се беше получило добре, но не можехме да гарантираме, че винаги ще се получава така.
А и щеше да е само въпрос на време, преди Върховенство да разбере как да се прицели и да убие Джорген. Без него щяхме да сме загубени.
Трябваше да се справим по-добре. Аз трябваше да се справя по-добре.
Когато стигнах до инженерния отдел, намерих Коб на среща със Зиминг и няколко от другите инженери. Дърдорко ми махна с ръка, но един от помощниците на Коб ме изведе, като ми показа съседната стая.
– Решихме да дадем на тайникс собствено пространство – каза тя. – Досега използвахме тази стая, за да строим кутии за корабите, но Дърдорко каза, че искате да започнете да държите тайниксите в тези стаи на пълно работно време. Можеш да започнеш с тези, които имаме, а ние ще изградим още, докато вървим напред.
Влязох в стаята и я намерих пълна с метални кутии с размерите на тази, инсталирана в кораба ми. Касите с охлюви и гъби бяха оставени в средата на пода, а инструментите и материалите за изграждане на кутиите бяха разпръснати около тях. Вероятно щеше да се наложи да намерим начин да държим кутиите, така че да не ги събираме от цялата платформа, но засега това щеше да свърши работа.
– Благодаря – казах на помощника, след което поставих кутията с тайникс върху техния сандък и затворих вратата след себе си.
– Благодаря – изтръби Джил на рамото ми.
– Благодаря – казах аз и посегнах към джоба си за кутията с хайвер. Тя почти беше свършила, но бях подала заявка до Коб за още и той каза, че ще ускори това. Искаше ми се да имам достатъчно, за да възнаградя всеки тайникс, който ни е помогнал днес, но чувствах, че трябва да запазя това, което ми е останало, докато пристигне заявката.
Това, което можех да направя обаче, беше да ги нахраня. Отворих щайгите и предложих на Хепи, Туист и останалите гъби. С поръчката трябваше да пристигнат и още такива, макар че от столовата бяха изпратили кутия с лентички от водорасли, които да опитат междувременно.
Извадих една от пакета.
– Какво мислиш? – Попитах Джил. Той побутна лентата с лице, но не отвори уста, а се втренчи в пръста ми за още хайвер.- Да, това си помислих и аз. – Предложих на Джил една гъба и след това седнах, като гледах как охлювите щастливо ядат, удължавайки времето, преди да се наложи да ги пъхна всеки в тъмна кутия, за да се настанят удобно в твърди, кубични контейнери.
Затворени, докато не станат полезни за нас, без да имат дори апарат за построяване на космически кораби, с които да се борят.
Седнах и се облегнах на стената на сандъка, а сълзите, които бях сдържала преди, горяха в очите ми.
Беше глупаво да се тревожиш за съдбата на охлювите. Имаше човешки същества, които щяха да продължат да умират – хора, които познавах, хора, които обичах. Ако не измислим по-добър начин за използване на хипердвигателите, всички те ще бъдат изгубени, охлювите ще бъдат отнети от Върховенство, за да бъдат използвани в техните кораби.
Сълзите се откъснаха от ъгълчетата на очите ми.
Може би в това беше проблемът. Не се притеснявах само за охлювите или само за моите хора. Притеснявах се за всички нас.
– Съжалявам за твоята роля в това – казах на Джил.
– Това! – повтори той ентусиазирано.
Вратата се отвори и аз се стреснах, като избърсах лицето си с обратната страна на ръката си. Дърдорко обаче видя, влезе и затвори вратата след себе си.
– Добре ли си? – попита той, сядайки на ръба на една маса близо до щайгата.
– Сигурно – отговорих аз. – Добре. Чудесно.
– Отлично! – изпищя с по-дълбокия си трепет един от червените охлюви от сандъка зад мен.
– Моят екип отведе Фейн до комуникатора – каза Дърдорко. – Коб иска да се опита да сплаши охлювите, за да изпратят съобщение до Куна, след като вече знаем как трябва да работи. В момента подготвят Джорген за това.
– Фантастично – казах аз. Не звучеше така, сякаш го имах предвид, а и не бях сигурна, че е така.
Риг ме погледна съчувствено, което трябваше да оценя, но вместо това ми се прииска да се скрия. Първоначално точно това правех тук, осъзнах. Да се крия от приятелите си, от управлението, от всички.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита той.
Повдигнах рамене.
– Не знам какво да кажа.
– Аз ще започна – каза той. – Това беше ужасяващо днес. Хипердвигателите сработиха и политиците са във възторг от това, но това е, защото не бяха в кораб, който се телепортира точно в сърцето на битката. Това беше страшно стряскащо.
– Съжалявам – казах аз. – Не исках да те забърквам в това.
– Всички сме забъркани в това – каза той. – И не съжалявам, че съм бил там. – Бузите му порозовяха, така че не помислих, че това е само защото искаше да помогне за военните усилия.
– Беше страшно – казах тихо аз. Това не беше нещо, което обикновено признавах след битка. Командването обичаше да се събират заедно и да пресъздава успехите ни с рула за вечеря и лентички водорасли като заместители на кораби. С изключение на мисиите, в които губехме някого, всички слагахме смело лице, подигравахме се един на друг и се смеехме на това, докато нервите ни не отшумят.
Вероятно това трябваше да правя и сега. И защо не исках да го правя?
– Имаш ли нужда да продължа? – попита той. – Мога да изброя много неща, които смятам за страшни.
– Това трябва ли да помогне? – Попитах. – Да направиш списък?
– Говоренето за това може да помогне. Ако не си готова, ще продължа. Ужасен съм за Спенса. Да се забиеш в нищото изглежда наистина лошо нещо и макар всички да казваме, че Спенса ще се измъкне, можем ли да гарантираме това, наистина?
– Не – казах аз.
– Не – съгласи се той. – А преди няколко дни на прага ни имаше Гробокоач и все още не съм сигурен защо не ни уби всички и кога ще се върне.
Дърдорко бе настоял, че няма да се върне, ако Спенса може да му помогне. Не се изненадах, че това беше предимно хода на събитията.
– Гробокопача изглеждаше ли толкова странен на мониторите тук долу, колкото и там? – Не, не. Попитах. – Защото никога не съм виждала подобно нещо и се надявам никога повече да не го видя.
– Беше ужасяващо! – каза той. – Едва не си изцапах гащите. – Засмях се. – Добре, твой ред – каза той. – От какво се страхуваш?
– Да не се върна – казах аз. Не осъзнавах колко дълбок е този страх, докато не го изрекох на глас. Усещах го в костите си. – Да умра в битка. Да престана да съществувам. Да бъда белегът, който приятелите ми няма да признаят или да говорят за него. – Направих пауза. – И обратното на това – да бъда последната, която е останала.
– Да, това е достатъчно, за да сънуваш кошмари. – Кимнах.
– Нищо чудно, че ми е толкова трудно да се сдържам.
– Сериозно? – Попита ме той. – Изглеждаш така, сякаш винаги се справяш.
– Това ли ти харесва в мен? – Попитах. – Защото аз не се справям. Просто не говоря за това.
– Явно трябва да го правиш – каза той.
Това не беше отговор на въпроса и аз внезапно се почувствах смутена. Скръстих ръце и се облегнах назад на сандъка.
Защо ми пукаше какво харесва Дърдорко в мен? Обикновено не се замислях много за впечатленията на другите. Появявах се, вършех си работата и се опитвах да защитавам приятелите си, ако хората не ме харесваха лично, така да бъде. Може би така беше по-добре. Колкото по-близка ставах с хората, толкова по-зле се чувствах, когато ги губех.
Винаги ли съм се чувствала така? Не, не и преди летателното училище. Но след това. Това беше наскоро. Предполагам, че е защитен механизъм.
Не ми харесваше особено.
– Затова ли те харесвам? – Каза Дърдорко. – Не знам. Може би малко. Харесва ми колко си стабилна, колко си уверена. Аз винаги съм толкова притеснен за всичко. Чудил съм се какво е да не си, ами не.
– Разочарован ли си, че всъщност не съм такава?
– Не – каза той. – По-скоро е облекчение.
Взирах се в него.
– Какво? – каза той. – Мислиш, че искам да бъдеш някакъв безчувствен робот? Хубаво е да имаш чувства, Еф Ем. Хубаво е да ги изразяваш. И е някак си хубаво да знам, че не съм единственият, който е ужасен.
– Не си – казах аз.
– Знам. Но всички ние го показваме по различни начини. Спенса вдига скандали и те заплашва, че ще те убие. Джорген се заплита в наръчника си с правила. Ти се преструваш, че си добре.
– Добре! – изтръби Джил.
– Да, добре – казах аз. – А ти?
– Стресирам се – отговори каза Дърдорко. – И работя върху трудни проблеми и се опитвам да ги реша. Когато Спенса изчезна за първи път, прекарах цяла седмица в опити да деконструирам навигационната система, която открихме в планетарната защита. Мисля, че трябва да се свърже с навигационните системи на корабите, за да могат всички да се координират по-добре по време на полет.
– Но ти не я разбра? – Попитах.
– Не – каза Родж. – Има твърде много части, които все още не разбираме. За известно време това ме държеше здравомислещ, но след това просто се почувствах, все едно съм се провалил.
– Явно не си се провалил. Разбрал си как да подобриш корабите ни въз основа на дизайна на Ем-Бот. Ти си основната причина, поради която изобщо успяхме да използваме хипердвигателите, дори и да не са съвършени все още.
– Всички работихме върху това – каза Дърдорко.
– И все пак. Не е провал.
– Знам – каза Дърдорко. – Просто винаги имам чувството, че трябва да правя повече. Ако можех да разбера всичко по-бързо, щяха да бъдат спасени повече животи. Всеки път, когато някой загине в битка, е можело да направя повече, за да го предотвратя.
Хм. Чувствах се по този начин, но не се бях замислял, че хората, които останаха тук, на платформата, се чувстват отговорни за смъртта ни.
– Все пак правиш най-доброто, на което си способен. Никой не може да иска повече от това.
– Точно така. Това кара ли те да се чувстваш по-добре, когато приятелите ти не се върнат?
– Не – казах аз.
– Точно така.
– Точно така – съгласи се Джил.
– Днес определено си бъбрив – казах аз и му предложих още една гъба. Погледнах към Дърдорко. Искаше ми се той да седне по-близо, но не бях сигурна, че съм готова да му го предложа.
Той беше прав. Беше добре да се говори. Но колкото повече го правех, толкова по-открита се чувствах, сякаш той виждаше през мен.
Не ми харесваше някой да вижда каква бъркотия съм в действителност, а най-малко той.
– Чувстваше ли се като провал, когато напусна летателното училище? – Попитах.
– Не съвсем – каза той. – Това беше мечтата на Спенса, не моята. Чувствах се по-скоро… без посока. Сякаш не бях сигурен какъв искам да бъда, но знаех, че не и пилот.
– Днешният ден вероятно потвърди това.
– И да, и не – каза той. – Беше по-скоро като прозорец към всичко, от което се отказах, разбираш ли? Инженерният екипаж е екип, но не е същото. Вие, момчета… зависите един от друг, за да оцелеете. И всички все още са мили с мен, въпреки че не съм част от ескадрата. Беше хубаво да изпитам това отново, макар да знам, че постъпих правилно, като се отказах.
– Ние зависим от теб, за да оцелеем – казах аз. – Днес всички ни спасиха инженерите, а не пилотите. Но знам какво имаш предвид.
Охлювите бавно се разхождаха из сандъка, тъй като го бях оставила отворен. Туист кацна на ръба и затръби, докато Дърдорко не посегна да я вдигне.
– Заради това, което си заслужава – казах – не мисля, че останалата част от ескадрата те възприема като отпаднал. Повечето от тях също са отпаднали от летателното училище. Ние с Джорген бяхме единствените, които завършиха.
– Как се чувстваш? – попита Дърдорко.
– Самотно – признах аз. – Коб ни каза на първия ден, че повечето от нас няма да се справят. Чувствах се виновен, че аз съм успялa, а другите не.
– Това обаче не попречи на останалите да летят – каза Дърдорко. – Само аз.
– Съжаляваш ли за това? – Погледнах го и се изненадах, като видях, че обмисля въпроса. Беше казал, че знае, че е постъпил правилно, и ми беше ясно, че призванието му е в инженерството.
Също така не ми беше неприятно, че в нормален ден той нямаше да е в толкова голяма опасност, колкото останалите от нас.
– Не – каза той. – Това не пречи понякога да ме боли. – Той погледна надолу към мен. – Ако можеше да го направиш отново, пак ли щеше да станеш пилот?
– Да – отговорих аз. Бях изненадана колко лесно дойде този отговор, дори след всичко, което бяхме преживели. – Ако не бях, нямаше да мога да защитавам приятелите си, разбираш ли? Те пак щяха да летят там горе, но аз нямаше да съм там.
Той кимна.
– Затова ли стана пилот? За да защитаваш другите хората?
– В крайна сметка, да – казах аз. – Не възнамерявах да остана в ЗСД завинаги. Не ми харесва начинът, по който Лигата на предизвикателите се държи така, сякаш войната е най-прекрасното нещо в историята, начинът, по който насилието изглежда прекрасно, а всъщност причинява толкова много болка. Но си мислех, че ако съм пилот, ще имам авторитета и уважението да говоря за това, разбираш ли? Че ще мога да се застъпвам за хората, които никой друг не би защитил, и хората ще трябва да ме слушат.
– Хората наистина те слушат – каза Дърдорко. – Винаги съм уважавал това у теб. Когато говориш, всички те слушат. Не защото си пилот. Ти предизвикваш уважение с това, че си такава, каквато си.
Лицето ми се затопли.
– Не се чувствам така – казах аз.
– Да – каза Родж. – Предполагам, че никой от нас не вярва на хубавите неща за себе си, нали?
– Може би Спенса – казах аз. Но не, това не беше вярно. Дори Спенса понякога беше несигурна. Това само я правеше по-гръмогласна и по-застрашителна.
– Тя иска – каза Дърдорко. Джил се притисна до лакътя ми, докато не опрях ръка на главата му, галейки го нежно.
– Това, което си пожелавам – казах аз – е да мога да гарантирам на тези хора живот, в който основната цел не е да можем да ги изплашим колкото се може повече пъти. Иска ми се да има и друг начин.
– Би било добре, ако успеем да намерим нещо – каза Дърдорко. – Защото, ако между плашилата минава все повече време, ще ни трябват повече охлюви или ще бъдем наистина ограничени в това колко често можем да използваме хипердвигателите. Върховенство разполага с планети, които биха могли да минират за охлюви в цяла галактика. Вероятно имат програми за размножаване. Засега имаме населението на една пещера.
– Ако разберем как да ги използваме по-ефективно, може би ще успеем да постигнем предимство пред Върховенство. – Свих се. Сега аз бях тази, която говореше за охлювите като за ресурс. – Това би подобрило и качеството на живот на тайникс. Ако успеем да ги убедим да правят хиперскок, въпреки че е страшно, тогава няма да ни се налага да разчитаме на първичните им импулси.
– Това е добра цел – каза той. – Бихме могли да разработим експеримент, да видим дали ще успеем да открием нещо.
Погледнах в очите му, които бяха дълбоки и ясни, сини, и имах някакви собствени първични импулси.
– За мен е добре – казах аз.
Родж се изправи от масата и ми предложи ръката си, за да ми помогне да се изправя. Когато се изправих, не ме пусна.
Бяхме почти еднакво високи, така че лицата ни бяха близо, без да се налага някой от нас да се навежда. Явно изненадах Родж, защото той се заинати малко, но не се отдръпна.
Приех това като добър знак. От друга страна, охлювът на рамото ми изглеждаше неспособен да разчете стаята.
– Добре! – изтръби Джил.
– Тихо – казах му аз. А после се наведе напред и допрях устни до тези на Родж.
– Добре! – Джил изтръби и се телепортира. Още един избягал, когото щеше да ми се наложи да проследя. По-късно.
Усмихнах се срещу устата на Родж.
– По-добре от добре е – казах аз.
Родж се засмя.
– Много по-добре.
Може би охлювът все пак можеше да чете настроението.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

Глава 12

Джорген ни насочи към група космически скали, които бяха твърде далеч, за да могат оръдейните платформи да ги взривят от небето, но бяха достатъчно големи, за да се скрием в тях.
– Коб е съгласен, че ще трябва да използваме хипердвигателите, за да преминем от другата страна на щита – каза Джорген. – Той не може да си позволи да свали щита, докато оръжейните кораби са паркирани там. Инженерите работят по това как да изключат отделни участъци от щита, но това ще отнеме време.
– Може да отнеме месеци – каза Дърдорко. – Можем да умрем от глад в очакване на това, ако първо не ни свърши горивото и не замръзнем.
– Точно така – каза Джорген. – А и искаме няколко пресни тайникса, преди да опитаме, за да не се окаже, че сме заседнали или сме се заклещили някъде, където Върховенство може да стигне до нас. Така че ще трябва да изчакаме всички охлюви да… изстинат, предполагам? Да се успокоят? Имаме време, защото Коб изпраща координатите ни на другите кораби, попаднали извън щита. Охлювите водят със себе си всичко, което се докосва до кутията им, така че всички ще се сгушим заедно, ще докоснем крила и ще се опитаме да направим хиперскок под щита, без да загубим никого.
– Щеше да е по-лесно, ако имахме някакъв начин да се скачим – каза ми Дърдорко. – Както правеха корабите от флота на „Дръзки“, преди да се разбият тук. Когато това свърши, моят екип трябва да поработи върху това.
Вдигнах Хепи от скута му и го взех в прегръдките си.
– Досадник – казах по радиото. – Вероятно трябва да се опиташ да успокоиш своите охлюви. Може да ги направи готови за повторна употреба по-бързо.
– Да ги успокоя? – Джорген каза. – Как искаш да го направя? Да им разкажа приказка за лека нощ?
– Можеш да се опиташ да си тръбиш отново – казах аз, най-вече защото знаех, че това ще го притесни.
– Недей – добави Дърдорко. – Не искаш да решат, че предпочитат да се изправят пред вакума на космоса, отколкото да останат там с теб.
– Много полезно – каза Джорген. – Напомни ми да ти благодаря.
– Вземи ги – казах аз. – Погали ги. Накарай ги да се чувстват удобно.
Явно трябваше да вземем със себе си гъби, но аз имах със себе си малко хайвер, който извадих от джоба си и набрах на пръста си, предлагайки го на Хепи. Джил затръби развълнувано до коляното ми. Той пропълзя нагоре по седалката, за да седне на подлакътника ми, като вдигна предната част на тялото си в умолителна позиция. Засмях се и предложих и на него лъжичка.
– Чувствам, че трябва да ви кажа – каза Джорген по радиото, – че сега имам по един охлюв на всяко рамо и трима в скута си, като всички изглеждат смътно неудобно, че ги докосвам. Обвинявам те, Еф Ем.
– Бъди по-нежен – казах аз. – Престани да ги стискаш.
– Не ги стискам! Имай малко вяра в мен.
– Винаги можеш да опиташ с онази приказка за лека нощ – добави Сейди. – Сега бих могла да се възползвам от една такава.
– Аз ще ти разкажа една – предложи Нед.
– Недей – каза Артуро. – Историите на Никога винаги завършват с това, че всички са изядени от космически чудовища.
– Ей! – Нед каза. – Всички най-добри истории завършват с това, че хората биват изяждани. Не е ли така, Сейди?
– Хм, ще се откажа, благодаря – каза Сейди.
– Някой друг? – Нед предложи. – Светице? Еф Ем?
– Благодаря, добре съм – казах аз.
– Благославяй звездите си – добави Кималин.
Облегнах се назад на седалката си. Според мониторите за близост креляните не ни бяха открили тук. Несъмнено търсеха избягалия сайтонични кораб, но тъй като знаеха, че имаме хипердвигатели, вероятно щяха да очакват, че вече сме избягали под щита.
– Мисля, че наистина ще оцелеем – каза Дърдорко. Звучеше изненадан.
– Толкова малко вяра в моето летене – казах аз, като му се усмихнах.
Дърдорко се усмихна срамежливо, а аз установих, че обръщам прекалено голямо внимание на устните му.
Днес той беше от полза, дори и без много пилотска подготовка. Вероятно трябваше да му го кажа, но вместо това отворих частен канал към Джорген.
– Досадник? – Попитах го. – Какво стана? След като щитът ти падна в последната схватка? Изглеждаше, че корабът ти се е повредил.
Джорген замълча за минута.
– Видях Спенса.
Дърдорко и аз разменихме погледи.
– Какво?
– Видях Спенса, в отражението в приборната ми дъска. Но това не беше отражение. Беше тя. Можех да я усетя, по същия начин, по който усещам очите. По същия начин, по който открих охлювите под повърхността.
– Сериозно? – Попитах. – Къде е тя?
– В нищото – каза Джорген. – На мястото, през което пътуваме, когато правим хиперскок. Тя е заседнала там и казва, че се предполага, че е невъзможно да се измъкне.
До мен Дърдорко затвори очи.
– Тя ще избяга – казах на Джорген, за да е от полза и на двамата.
– Това й казах и аз – каза Джорген. – И вярвам, че тя ще го направи. Но ми се иска тя вече да се е върнала.
– И аз искам – казах аз, макар да си представях, че е по съвсем други причини. – Но това е Пумпал. Тя ще оцелее.
– Силно се надявам – каза Джорген и затвори линията.
Дурдорко и аз седяхме в мълчание за момент. Ръката ми беше топла там, където докосваше неговата, и топлината се излъчваше по тялото ми. Накрая той измърмори:
– Не мога да повярвам, че си мислиш, че съм се занимавал със Спенса.
Засмях се.
– Вие сте близки, нали? Така че просто предположих…
– Израснахме заедно. Тя е като моя сестра. Не че някога съм имал сестра, но ако имах такава, която беше ужасяваща, мисля, че така щях да се чувствам.
– Добре, добре – казах аз. – Не трябваше да правя това предположение.
Той се изчерви.
– Можем ли отново да слушаме тази песен? – попита ме, вероятно за да смени темата. – Онази с всички гласове?
– Разбира се – казах аз и включих отново предавателя си. Припевът отново изпълни пилотската кабина и охлювите започнаха да тръбят в съвършена хармония. Прокарах ръка по ресните на гърба на Джил, надявайки се, че това му помага да се отпусне.
За да можем да го изплашим отново. Това все още ме караше да се чувствам като чудовище. Тези същества спасяваха живота ни, може би щяха да спасят цялата ни цивилизация.
И какво направихме ние в замяна? Ужасявахме ги.
На седалката на втория пилот Дърдорко имаше два охлюва, опънати в скута му, и още един особено дълъг, преметнат през раменете му.
– Мисля, че трябва да го наречем Дрейп – казах аз.
– Харесва ми – каза той и прокара ръка по корема на по-дебелия на коляното си, който се беше претърколил за разтривка на корема. – Мисля, че този е Туист.
– Хубаво.
– Здравей – каза Дърдорко. – Запазила си перфектния си рекорд да не те убиват. Оценявам, че този път не правиш изключение.
Усмихнах се.
– Благодаря за помощта ти. Направихме добър екип там горе.
– Да. – Родж се усмихна, макар че изглеждаше малко замечтан, и ми се стори, че знам защо. – Радвам се, че сме приятели – каза той тихо.
Никога не му бях казвала, че искам да бъдем само приятели. Той предполагаше, че това е справедливо.
Просто не беше вярно.
– Определено е по-добре, отколкото да ме игнорираш – казах аз.
Той изохка.
– Да, съжалявам за това.
– Не е нужно да се извиняваш. Разбирам.
– Все пак. Не трябваше да правя нещата странни. Не е голяма работа, ако не се интересуваш от мен.
– Интересуваш се от мен! – Хепи се провикна услужливо.
– Благодаря, Хепи – каза Дърдорко.
Мамка му, трябва ли да кажа нещо? Очевидно се интересувах от Родж. Харесваше ми колко компетентен беше, колко уверен ставаше, когато говореше за нещо, което обичаше. Беше любезен и бързомислещ, а и наистина работехме добре заедно в екип.
И тази усмивка. Звезди, можех да издържа да виждам тази усмивка всеки ден за дълго, дълго време.
Не, не липсата на интерес ме възпираше. Беше ситуацията, знанието, че всеки ден мога да отлетя на някоя от тези мисии и никога да не се върна. Това почти се беше случило днес – можеше да се случи всеки момент. Зависих от ескадрата си и от другите пилоти. Все още не знаех кого сме загубили днес, но се обзалагах, че в тази битка е имало жертви – хора, които познавах и харесвах. Хора като Гущер, които внезапно щяха да изчезнат, да помръкнат от съществуването си като умиращи звезди.
Не знаех дали съм готова да създам по-дълбоки привързаности от тези, които вече имах. Не бях сигурна как се справяше Джорген, знаейки, че Спенса винаги щеше да се втурне към опасността. Ако Дърдоро не седеше точно тук, може би щях да се обадя на Джорген и да го попитам.
Дърдорко се облегна назад, затвори очи и се заслуша в музиката. Той не беше намръщен. По-скоро беше… тъжен.
Не ми харесваше да му причинявам болка, особено когато имаше грешна идея. Но бях ли готова?
Готова съм толкова, колкото съм готова в момента,помислих си аз.
Може би в това опасно съществуване това беше най-близкото, до което някога щях да стигна.
– Не съм казала, че не се интересувам – казах накрая.
Очите на Дърдорко се разшириха.
– Наистина? – каза той. Звучеше съмнително.
– Да – казах аз. – Казах, че не знам.
– Да, добре – каза Дърдорко на свой ред. Той продължи да гали Туист по корема и охлювът пое високата сопранова партия, докато Дрейп тръбеше алт от раменете на Родж. Той беше толкова нежен с тях, толкова мил.
Трябваше да съм идиот, за да не дам шанс на това, независимо от обстоятелствата.
– Може би сега имам по-добра идея – казах аз. А после се пресегнах и хванах ръката му.
Рязкото поемане на дъх от страна на Дърдорко едва не ме накара да я пусна, но после той се отпусна и се усмихна. Бузите му станаха яркорозови, но и той не я пусна.
Седяхме там и слушахме размаха на музиката, като никой от нас не говореше. Обхвана ме тихо спокойствие и аз затворих очи, наслаждавайки се на него.
Може би не само охлювите имаха нужда от утеха.
Накрая гласът на Джорген се върна по радиото.
– Коб казва, че щитът се държи и артилерийският кораб засега е спрял да стреля. Четири други кораба ще се качат при нас, когато охлювите са готови. В момента те се крият от другата страна на скалното струпване и аз ги поканих на този канал.
Всички ескадри се обадиха, двама от „Бръшлян рейс“ и по един от „Риптид“ и „Рейнджър“ – разузнавателен полет, с който бяхме работили и преди.
Жребецът, помощник-ръководител на полет „Рейнджър“, се включи.
– Какъв е планът тук? Командването каза, че ще ни вземете вкъщи. Дали ще намерим дупка в щита?
– Негативно – каза Джорген. – Ще използваме хипердвигател.
По линията настъпи мълчание.
– Повтарям, „Звездна ескадра“? – каза Жребец. – „Казахте ли хипердвигател?“
– Потвърждавам – каза Джорген. – Имаме хипердвигател на борда, който ще използваме, за да влезем в планетарния щит.
Звучеше по-уверено, отколкото вероятно беше, като се имат предвид досегашните ни приключения с хипердвигателите. И все пак, след като щитът блокираше достъпа до планетата, оставаше само това или да чакаме корабите ни да изчерпят енергията си за поддържане на живота.
– Какво става? – Нед попита. – Никога преди не си използвал хипердвигател?
– Уммм – каза Жребец.
– Къде си бил? – Катнип добави. – Аз използвам хипердвигатели през цялото време. Използвах една по пътя към капсулите за прочистване тази сутрин, нали, Ти?
– Напълно – отвърна Ти-Сал. – Мислех, че в днешно време всички имат хипердвигатели.
– Добре – каза Джорген. – Това е достатъчно.
По линията се възцари тишина за известно време и тогава Жребец каза това, което всички останали пилоти сигурно си мислеха.
– Но сериозно? Хипердвигател?
– Той говори сериозно – казах аз.
– Щом ти така казваш – каза Сталион.
– Казвам. – Усмихнах се.
Джорген отвори отново личната ни линия.
– Еф Ем, как се справят твоите охлюви?
Джил изглеждаше малко обиден, че съм спряла да го галя, когато взех ръката на Родж, но освен това изглеждаха спокойни.
– Добре – отговорих аз. – Може би са готови? Можеш да опиташ и да видиш?
– Мисля, че трябва да използваме един от твоите. Всичките мои изглеждат доста недоволни.
– Спри да ги стискаш.
– Не го правя! Кълна се!
Засмях се и Дърдорко се присъедини към мен.
Ако се готвехме скоро да направим хиперскок, щеше да ми се наложи да пусна ръката му. Искам да кажа, че лакътят ми някак си ме болеше от това, че бях под неудобен ъгъл върху подлакътника, а дланта ми се потеше. Но все пак странно не исках да го направя.
Вероятно това означаваше нещо, но ми беше по-приятно да се опитам да направя хиперскок, отколкото да мисля за това.
Пуснах ръката на Родж, като изпънах пръстите си.
– Нека се опитаме да ги сложим всичките в кутията, за да не вземе Джорген отново грешният.
– Малко се притеснявам, че ще започнат да очакват уплахата в момента, в който ги сложат в кутията – каза Дърдорко. – Чудя се дали не трябва да ги държим в подобни кутии, когато не са на служба, за да ги аклиматизираме.
Колкото и да не ми се искаше горките охлюви да живеят в тъмни кутии през целия си живот, логиката му имаше смисъл. А и ми хареса, че ги нарече неработни, а не неизползваеми, сякаш бяха същества, а не предмети.
– Да се надяваме, че все още не са направили тази връзка – казах аз. – Защото не знам дали имаме време да ги аклиматизираме към нея сега. – Двамата с Дърдорко вкарахме петте охлюва в кутията и ги затворихме.
– Добре – казах на Джорген. – Готови сме.
– Звездна ескадра – каза Джорген, – И… гости. Елате да се присъедините към нас горе при… извитата формация в горната част на тази скала. Ще трябва да приближим корабите си достатъчно близо, за да докоснем крилата.
Погледнах през сенника, за да видя за какво говори Джорген – злокобна куковидна издатина на върха на това парче космическа скала. Включих подемния пръстен, за да ни издигне към него, а другите кораби се скупчиха около нас. Корабът на Джорген се приближи отдясно до нас, докато крилата ни се докоснаха, и аз видях охлюви, кацнали несигурно на всяко от раменете му.
– Изглеждат неудобно – каза Дърдорко.
Кималин използва усилвателите си, за да се доближи до нас отляво, като ми се усмихна и вдигна палец през стъклото.
– Всички пилоти, потвърдете, че сте в позиция за хиперскок – каза Джорген.
Всички потвърдиха, макар че новите пилоти звучаха значително по-малко уверено, че наистина сме на път да направим хиперскок.
– „Небесна петорка“, „готови сме“ – каза Джорген.
И тогава звездите изчезнаха.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

Глава 11

Нашата ескадра се вряза в центъра на бойното поле след ескадрите на „Валкирия“ и „Победа“, които имаха за задача да ни приближат достатъчно близо до оръжейния кораб, за да може Джорген да види свободен път към него. Той се нуждаеше от визуална представа за мястото, на което щеше да ни изпрати, за да е сигурен, че наистина ще пристигнем.
Вражеските кораби се разпръснаха ветрилообразно, прехващайки изтребителите ни, докато се движеха към артилерийския кораб. Трябваше да има начин да свалим това нещо, иначе силите на Върховенство нямаше да са толкова решени да го защитават. Не трябваше да го унищожаваме, а само да обезвредим орбиталните оръжия, преди да са имали възможност да унищожат Метален Рой.
Издигнах се с помощта на подемния пръстен в такт с музиката към идващите вражески кораби и ги обсипах с огън от деструктора. Веднага приковах няколко опашки, а Сейди и Кималин заеха позиция зад мен, готови да стрелят, след като сваля щитовете на враговете.
Обърнах ускорителите си, като ме забавиха. В атмосферата съпротивлението на въздуха вършеше тази работа вместо мен, но тук горе трябваше да го направя сама. Другите кораби бързо ме настигнаха и аз направих варелно превъртане, за да избегна огъня на деструкторите им, макар че част от него се плъзна по щита ми.
– По дяволите – каза Дърдорко, като се хвана за таблото. – Забравих колко дезориентиращо е това. – Все пак той се наведе над монитора за близост и го огледа бързо. – Завърти се надясно – каза той. – Към тях се е присъединил приятел. Ако минеш между двамата, ще можеш да уцелиш и тримата с ОМП.
– Готово – казах аз и се претърколих настрани, след което включих ускорителите си, за да изпратя кораба си назад през вражеския огън. Щитът ми се пропука още повече, но това нямаше значение. Натиснах своя ОМП, като свалих собствения си щит, както и щитовете на трите вражески кораба. Сейди и Кималин откриха огън, докато аз използвах серия от защитни маневри, за да избегна вражеския огън на деструкторите.
До мен Дърдорко стискаше очи.
– Да, не пропускай тази част – каза той.
– Сигурно е по-лошо, когато не е под твой контрол – казах аз.
– О, не – каза той. – Предпочитам ти да имаш контрол, а не аз.
– Ескадра – каза Джорген. – Приближете се се към бойния кораб. „Победа“ и „Валкирия“ са ни осигурили път.
Отново включих щита си и се подредихме в М-формация, докато си проправяхме път нагоре по бойното поле.
– Приближаваме се – каза Артуро и аз погледнах към мониторите за близост, за да видя пет кораба, които се приближават, за да пресекат пътя ни. Врагът не беше глупав. Знаеха, че се опитваме да се доближим до бойния кораб, за да го унищожим.
Макар че, ако изпратят всичките си подкрепления в боя, за да се бият с нас, няма да имат кой да защитава оръдията, след като ги достигнем. Разкъсахме формацията и започнахме да прави маневри за избягване.
– Амфи, Никога – каза Джорген, – отведете тези кораби далеч от останалата част от полета. Ти-Сал, Катнип, подкрепете ги.
– Работи – каза Дърдорко, оглеждайки мониторите. – Те не задържат нищо, за да защитят бойния кораб. Защо биха го направили, ако знаят, че имаме хипердвигател?
– Не знам – казах аз. – Може би защото те не използват хипердвигателите си по този начин. Можеш ли да си представиш какво би станало, ако те хиперскачат в спасителната машина и я детонират над базата Висина? И все пак те никога не го правят.
– Коб казва, че са внимателни с технологията – каза Дърдорко. – Не я поверяват на отделни изтребители, защото се страхуват да не загубят контрола над тайната на свръхсветлинното пътуване. Щом хората разберат как работи, по-малките планети ще могат да я използват и Върховенството началство ще изгуби контрол.
Ако това е така, контролът е на огромна цена. Трябваше да има начин да използваме това срещу тях.
Но първо трябваше да оцелеем.
Бойният кораб се очертаваше все по-голям в далечината и Джорген отвори частен канал с мен.
– Добре, Еф Ем – каза Джорген. – Вече виждам достатъчно добре района пред бойния кораб, така че мисля, че мога да насоча устройството. Готова ли си?
– Готови сме, колкото и до сега – казах аз.
– Не знам какво означава това – отговори Джорген.
– Готова съм, сър – казах аз. Правилен отговор, дори и да не беше съвсем верен. Нямаше никакво „готова“ за това.
– Добре – каза Джорген. – Съсредоточавам се върху устройството на вашия кораб.
Хепи изчезна от скута на Родж.
Мамка му
Джорген сбърка охлюва.
– Съжалявам! – Джорген изкрещя по радиото, точно когато един от корабите, които останалите бяха отвлекли, се обърна и изстреля деструкторите си към нас. Огнената дъга се приближи и Дърдорко стисна очи.
И тогава изведнъж един боен кораб се извиси точно пред мен, толкова близо, че трябваше да се извъртя настрани, за да не се забия право в него.
Корабът беше боклукчийски и явно не беше проектиран за летене в атмосфера. Двете масивни врати отпред се отдръпнаха настрани, разкривайки кръгло, стъклено оръдие вътре.
– Мисля, че това нещо е планетарното оръжие – казах на Родж. – Имаш ли идея откъде да започна да обстрелвам?
– Не в самото оръдие – каза Дърдорко. – То е създадено, за да поема огън. Деструкторите ти няма да са достатъчни, за да го унищожат. Органите за управление на оръдието ще са много по-уязвими, но те няма да са монтирани от външната страна на кораба, където лесно могат да бъдат обстрелвани. Опитай се да прелетиш отново около предната част, за да мога да я огледам по-добре.
– Еф Ем? – Джорген се обади по радиото. – Статус?
– Скокът е успешен, Досадник – казах аз. – Оценяваме целта. – Завъртях се и се насочих към предната част на кораба, като избягвах зоната непосредствено пред оръдието. Не знаех колко бързо може да стреля това нещо, а и не исках да разбера, като корабът ми бъде взривен на парчета от снаряд, предназначен да унищожи планета.
– Еф Ем? – Нед се обади по радиото. – Къде отидохте?
– Заета, Никога – казах аз.
– Еф Ем, имаш входящ сигнал – каза Джорген. – Група „Крел“ се обърна и лети право към вас. „Победа“ и „Валкирия“ са по петите им.
– Разрешение за преследване, сър? – Кималин попита.
– Разрешението е дадено. Дръжте колкото се може повече от тези кораби далеч от Еф Ем.
– Ето – каза Дърдорко, посочвайки нещо на монитора. – Под оръдието има щит, който отклонява входящия огън. Не знам дали е от управлението на оръдието – може да е подемният пръстен на кораба, ако имат такъв, или задвижващите системи.
– Нека да разберем – казах аз. Спуснах се под предната част на кораба, като се плъзнах по долната част, където Дърдорко беше посочил, че е видял щита. Предсказуемо, нямаше голям червен бутон с надпис „За да унищожите оръдието, натиснете тук“.
Но пък имаше люк с широчината на размаха на крилете ми, чийто капак беше плътно затворен, и аз го взривих с огън от деструкторите. Щитът издържа за миг, после се счупи, а вратата се откъсна и полетя в открития космос. Не успях да разгледам добре вътрешността на останките, преди още един унищожителен огън да връхлети от моята шестица, а аз приклещих кораба си под вратата и отново закръжих, като се поклащах, за да не бъда разкъсана на парчета от прииждащия враг.
– Е, намериха ни – казах аз. – Толкова за нашата преднина.
– Все още са в неизгодно положение – каза Дърдорко, оглеждайки мониторите ни. – Те се мъчат да защитят кораба, а ти току-що направи дупка в него. Можеш ли да надникнеш вътре?
Огънят от деструктори се разпръсна към мен, докато се провирах към предната част на кораба. Около оръдието се събираше зловеща синя енергия, така че я оставих настрана, докато отново летях под него.
И се сблъсках с незабавен обстрел от деструктори. Трябва да има нещо важно там долу, защото три вражески кораба обикаляха около повредата, защитавайки я, докато оръдието се зареждаше, за да стреля към планетата. Няколко изтребителя от ескадрите „Валкирия“ и „Победа“ долетяха и обкръжиха вражеските кораби, принуждавайки ги да се разпръснат или да разкъсат корпусите си на парчета.
– Еф Ем? – Джорген каза. – Вражеските сили се обръщат срещу вас. Правим каквото можем, за да ги държим далеч от вас, но сме по-многобройни. Уведомете ме, когато имате нужда да ви изтегля.
– Още не – казах аз. Присъединих се към другите изтребители, за да разпръснат вражеските кораби, докато Дърдорко посегна надолу и отключи кутията, изваждайки треперещия Чъбс, явно разтреперан от хиперскока. Взех Чъбс от него и го сложих на рамото си. Тогава осъзнах, че нямам представа къде е отишъл Хепи.
Звезди, дали охлювът се скиташе някъде из вакума? Някои неща можеха да оцелеят без атмосфера, но нямах представа дали тайниксът е едно от тях. Идеята за бедния Хепи, изгубен и сам в космоса, ме подтикваше да се разплача.
Което все още не си позволявах да направя точно сега.
Хоровото парче беше дълго, музиката все още се носеше от предавателя ми. Отново заобиколих към счупения люк, изстрелвах деструкторен огън, избягвах вражеските кораби. В отломките на взривената врата видях някакви машини, макар да нямах представа за какво служат.
– Устройство? – Попитах.
– Нямам представа – отвърна Дърдорко. – Казвам да го застреляме.
Отворих огън. Дъното на кораба светна, някои от взривовете се отбиха от корпуса и рикошираха в битката, а други пробиха техниката зад вратата на люка.
Огънят на деструкторите пропука щита ми и аз направих обратен завой, опитвайки се да се измъкна от преследвачите си. Три вражески кораба обаче ме имаха в полезрението си и ме последваха, докато се стрелках от дъното на кораба.
Беше само въпрос на време командването им да идентифицира кораба с хипердвигателя. Още два кораба се присъединиха към тях и аз започнах сложна серия от движения, които не им позволиха да изпържат напълно щита ми.
Това обаче беше всичко.
– Досадник – казах по радиото. – Трябва да се оттегля.
– Прието – каза Джорген.
Друг взрив унищожи щита ми. Още една и ни нямаше.

Стъклото на кокпита ми внезапно почерня.
Дърдорко се притесни.
– Мъртви ли сме?
Хиляди искри се взираха в мен. Не очи, а красиви бели звезди, далечни светове.
– Не сме мъртви – казах аз. Дъхът ми секна, включих отново щита си, а после сканирах монитора за близост. Може би сме твърде далеч, за да може Джорген да ни върне обратно, особено с изтощените ни охлюви. ЗДС щеше да ни потърси, ако горивото ни свършеше, но само ако имаше останал ЗСД след последната атака.
И моята ескадра. Какво щеше да стане с тях?
– Там – каза Дърдорко, като посочи монитора. Изстрелях ускорителите си, за да обърна кораба в неговата посока. Там. Бяхме достатъчно близо, за да видим битката, макар че сега се намирахме зад бойните кораби, по-далеч в пространството.
Светкавица в жълто и на таблото се появи тайникс. Хепи.
Беше се върнал, жив и невредим.
– Здравей, приятече – казах аз, посегнах към него и го почесах под шиповете. – Радвам се, че си добре.
Разговорите по радиото се възобновиха.
– Имам го!
– Ти-Сал, Катнип, помогнете на Сейди да си разкара опашката.
– Приемам.
– О звезди, има още такива!
– Някой чувал ли е Еф Ем? – попита Джорген.
– Ние сме тук – казах аз. – Приближаваме се към задния фланг на битката.
– Две минути – каза Дърдорко.
– Две минути.
– Толкова далеч? – Джорген попита. – Наредих на охлюва да ви изпрати към платформите, но предполагам, че не се е получило.
– Не – казах аз. – Изпрати ни в обратна посока. – Това беше обезпокоително, макар че предполагах, че би трябвало да го очакваме от същества, които реагират със страх.
– Радвам се, че сте добре – каза Джорген. – Ще се насочим към вас. Може да срещнете съпротива на този фланг. Ескадра, откъсни се и заобиколи лявата страна на бойното поле, за да го заобиколиш и да се срещнеш с Еф Ем. Еф Ем, дай ни данни.
Дърдорко прочете един по радиото, а останалите от полета потвърдиха, че идват в нашата посока.
– Ситуация? – Попитах Джорген.
– Не е добра – каза Джорген. – Битката се е разделила на две. Единият контингент от вражески кораби защитава бойните кораби, а другият пробива нашите сили и се насочва към Платформа Прайм. Другите ескадри не са успели да обезвредят оръдията и…
Той прекъсна, когато от оръжейния кораб изригна лъч от гореща бяла енергия и удари една от оръжейните платформи на Метален Рой. Отломки се разпръснаха из пояса от отломки, дестабилизирани от удара.
– Обстрелват планетата – каза Дърдорко. – Съществуващите ни защити не могат да спрат това.
– По дяволите – каза Джорген. – Коб призовава за отстъпление. Всички сили да се откажат от битката и да се върнат на платформата Прайм.
Щеше ли да има платформа Прайм, на която да се върне?
– Хм – каза Дърдорко, изучавайки монитора. – Изглежда, че пет кораба са се насочили към нас. Може би знаят, че сме направили хиперскок, за да стигнем дотук.
– Идваме за вас – каза Джорген. – Еф Ем, маневри за избягване, докато стигнем до тях. Няма да ви оставим.
– Разбрано – казах аз. След това към Родж: – Колко време ще мине, докато тези кораби стигнат до нас?
– Не след дълго – каза той. – Движат се бързо.
Обърнах ускорителите си, забавяйки скоростта си до скорост за борба с кучета.
Пет кораба. Не можех да ги изпреваря или надхитря, а и нямаше много терен за работа на това разстояние. При нормални обстоятелства можех да ускоря и да се надявам, че няма да сметнат, че си струва да ме преследват, но ако врагът знаеше, че съм направила хиперскок, щеше да приеме, че съм сайтоник, и да ме преследва безмилостно.
– Влизаме – каза Дърдорко. – По дяволите, това са пилотирани кораби, всички до един.
– Чакай – казах аз. Изпълних последователността на Барет, сложен набор от примки за избягване, които ме правеха почти невъзможна за прицелване. Дърдорко изстена и се хвана за таблото. Може би щях да се извиня, ако в момента не спасявах живота ни. За секунда си помислих, че може да повърне, и очевидно не бях единствената. Хепи се плъзна в скута му и се притисна към него, като тихо тръбеше.
Измъкнах се от Барет и веднага преминах в двойна ножица, докато всичките пет кораба на Креляните се втурнаха към мен, а пространството пред мен оживя от огъня на деструктори. Един от взривовете попадна в щита ми и го отслаби.
– Досадник, колко време ще мине, докато стигнеш дотук? – Попитах.
– Виждаме те на мониторите – каза Джорген. – Чакай.
Не можех да задействам своя ОМП, не и с толкова много топлина върху опашката си. Огънят на разрушителите валеше над нас от всички посоки. Врагът беше измислил формация, която правеше почти невъзможно избягването на огъня. По начина, по който летяха, разбрах, че не са толкова добри, колкото мен. Но те бяха повече. Много повече. Друг взрив удари щита ми, после още един. Преминах във варелно превъртане, но то нямаше да е достатъчно.
Нямаше да успеем да се измъкнем от това.
Изведнъж от лявата ми страна долетяха кораби – Нед и Артуро, които използваха своите ОМП, за да свалят щитовете на враговете. Един от вражеските кораби продължи да ме преследва, докато останалите се откъснаха, за да се справят с новата заплаха. Кималин с два чисти изстрела отстреля корабите със свалени щитове.
– Казах ви, че идваме – каза Нед по радиото. Ти-Сал и Катнип премахнаха последната ми опашка, след което се обърнаха и помогнаха на Джорген да преследва един от последните два кораба. Джорген се приближи към него, за да се доближи до обсега на ОМП…
И тогава корабът на Джорген внезапно се дръпна настрани.
Опитах се да отворя лична линия с него, но Джорген не вдигна.
– Досадник, добре ли си? – Попитах по общия канал.
Нищо.
Врагът се възползва от очевидното разсейване на Джорген, обърна се и нанесе директен удар. По начина, по който се пукаха щитовете му, те бяха опасно ниски. Но най-сетне той реагира, като започна да избягва и успя да изгуби противника си.
– Звездна ескадра, „отбрана“ – каза накрая Джорген. – Еф Ем, покрий ме, докато вклю щита си.
– Разбира се – казах аз и последвах крилото му, докато Джорген забавяше кораба си и заемаше отбранителна позиция. Останалата част от ескадрата преследваше последните два кораба, след което се прибра при нас, докато чакахме щитът на Джорген да се активира отново. Той все още се насочваше към планетата, когато заповедта ни беше да тръгнем в обратна посока. Нещо явно се беше объркало с него, а и той все още не отговаряше на личните ми повиквания.
– Какво става с него? – Попитах Дърдорко.
– Нямам представа – каза той.
Най-накрая щитът на Джорген се активира отново и гласът му се върна по общия канал. – Съжалявам – каза той, макар да не бях сигурна за какво се извинява. – Звездна ескадра, обърни посоката. Време е да се върнем на платформата Прайм.
Всички обърнахме посоката, като летяхме обратно с Джорген в центъра.
– Коб казва, че артилерийският кораб е пробил дупки в полето от отломки, достатъчно големи, за да достигнат повърхността – каза Джорген. – Още един удар може да унищожи апаратурата и да погребе пещерите. Всички полети трябва да се оттеглят под пояса на платформата – те ще включат планетарния щит. Не знам какво означава това. Дърдорко?
– Може и да не се получи – каза Дърдорко. – Но ако стане, платформите трябва да се придвижат на позиция, за да защитят повърхността на планетата от бомбардировка.
Погледнах назад към планетата. Сега в полето от отломки имаше още две големи дестабилизирани зони. Докато се бях разсеяла, бойните кораби бяха продължили да стрелят.
– Ами платформата Прайм? – Попитах. – Няма ли да е все още уязвима?
– Не знаем – каза Родж. – Но платформата Прайм контролира някои жизненоважни системи за планетарна защита. Коб каза, че няма да е добра тактическа стратегия да я инсталирана от външната страна на щита си.
– Независимо от това – каза Джорген, – те разчитат на оръжейните платформи да защитават Платформа Прайм, докато активират щита, а ние трябва да се приберем с пълна скорост.
Ускорих до Маг-9, а останалата част от ескадрата не изоставаше от мен. Бяхме в това заедно.
И наблюдавахме заедно как изведнъж в цялото поле от отломки платформите започнаха да се движат.
– Звезди, това ли се случва? – Кималин каза.
– Така изглежда – отвърна Артуро.
Колкото и далеч да бяхме, имахме перфектна гледка как платформите, започнаха да се пренареждат, а краищата им се разширяваха един към друг. Те се разпростряха по повърхността на полето от отломки като кораби с разперени във всички посоки крила, а над тях като тънък филм се образуваше пращящо синьо сияние.
– Какво е това? – попита Ти-Сал.
– Енергийно поле – каза Дърдорко. – Няма достатъчно платформи, които да покрият цялата атмосфера. Енергийното поле се простира между тях, като запълва празнините. То покрива и платформите, за да ги предпази от – това.
Докато говореше, бойният кораб отново запали оръдието си и бялата енергия удари новообразуващия се щит.
Тя отскочи, разпръсквайки се във всички посоки. Този път не отлетяха никакви отломки.
– Удържа! – възкликна Дърдорко. – О звезди, издържа.
– Хора – каза Нед. – Как ще минем през него?
По дяволите. Докато летяхме по-близо, сканирах планетата. Имаше райони, където платформите бяха явно повредени, нефункциониращи или липсващи. Това беше логично, като се има предвид количеството отломки, които бяха изпаднали от атмосферата и се бяха приземили на повърхността през годините. Но енергийните щитове се простираха над тези области, покривайки пропуските. Следващият взрив от бойния кораб се съсредоточи върху една от тези области, но не проби щита.
– Работи – казах аз.
– Повярвай ми – каза Дърдорко. – Никой не е по-изненадан от мен.
– Дърдирко, какво ще се случи, ако осъществим контакт с щита? – Джорген попита.
– Хм – каза Родж, – не бих препоръчал това. В най-добрия случай ще се намеси в работата на уредите ви, може би ще доведе до неизправност в управлението. В най-лошия случай енергията може да ви изпържи.
– Добре – каза Джорген. – И как да влезем вътре?
– Хм – каза Дърдорко – може би с изтощените ни хипердвигатели?
– Хора? – Нед каза. – Какво ще правим с големите сили от вражески кораби, които все още се мотаят точно там, където сме се насочили?
Виждах ги на мониторите за близост, все още се опитваха да обстрелват планетата, преследвайки малкото кораби, които бяха останали извън щита.
– Току-що се чух с Коб – каза Джорген. – Ще бягаме и ще се крием.
Предполагах, че това е единствената възможност, която ни остава.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

Глава 10

Когато пристигнахме на Платформа Прайм, на площадката за кацане цареше хаос. Подобно на битката преди пристигането на Делвер, пилотите се втурнаха към корабите си, докато получаваха инструкции в последния момент, а във всичко това се усещаше нервност. Спуснах кораба си до Звездна ескадра 1, обичайния кораб на Джорген. Дърдорки и двама негови колеги инженери стояха около него с отворен покрив и Дърдорко им подвикна яростно.
Джорген отвори люка и изскочи навън.
– Коб каза, че се прехвърляш на собствения си кораб – каза Дърдорко. – Извадихме модула за смущения от кораба на Аланик и го инсталирахме във вашия. Ако информацията, която взехме от нейните бази данни, е вярна, той ще спре врага да проектира илюзии в главата ти. Освен това имаш пет жълти тайникса в кутия под таблото. Тя не е красива, но е закрепена с болтове, така че охлювите няма да се телепортират без теб. Ще се справиш ли с това, че няма кой да ти помогне с тях?
– Ще се справя – каза Джорген. – Имаме нужда да летиш с Еф Ем.
Дърдорко погледна Джорген с ужас.
– Аз не съм пилот, Джорген. Едва съм започнал летателното училище.
– И днес няма да пилотираш – каза Джорген. – Ще се опитаме да използваме хипердвигателите, за да предприемем изненадваща атака срещу кораба с планетарното щурмово оръдие. Целта е да обезвредим оръдията им, така че да не могат да унищожат Платформа Прайм или да ударят повърхността на Метален Рой. Работата е там, че не знаем как точно работят тези оръжия. Не знаем как да ги унищожим и дали изобщо можем. Но ако ви изпратим там и вие разгледате добре оръжията…
– Тогава може би ще мога да ви помогна да разберете как да ги обезвредите. – кимна Дърдорко.
– Командването няма да ми позволи да го направя сам – каза Джорген, – но мога да усетя охлювите със съзнанието си от разстояние. Не е необходимо да съм точно до охлювите, за да общувам с тях. Така че ще те изпратим с Еф Ем. Няма да бъдеш там горе сам – те са готови да ми позволят да заповядам на Звездна ескадра да те подкрепи, защото ще трябва да виждам къде те изпращам. Освен това ще мога да използвам хипердвигателя, за да те изтегля, ако нещата се объркат.
Самата аз не бях въодушевена от плана – щом бях там, теоретично Джорген би трябвало да може да ме телепортира, ако нещо се обърка. Но всичко това беше много теоретично. Това не беше самоубийствена мисия, но беше най-близкото нещо, което някога бях правила.
Аз не бях Спенса. Не обичах да се втурвам с главата напред към опасността и да измислям нещата в движение. Но също така нямаше да позволя цялата ми планета да бъде унищожена, защото не бях готова да направя това, което трябваше да се направи. Аз бях пилот. Записах се за това. Щях да направя най-доброто, на което съм способна, за да се уверя, че колкото се може повече хора ще излязат живи от това, дори и аз да не съм сред тях.
Да взема Дърдорко с мен беше съвсем друг въпрос.
– Той не може да ти заповяда да го направиш – казах на Дърдорко. Той разбира се, знаеше това, защото не беше в командната верига на Джорген, но ми се стори подходящ момент за напомняне. – И Коб също не ти е заповядал да го направиш. – Коб разбираше причините, които един пилот може да има, за да не се качи отново в кораба. Коб го беше правил, когато е чувствал, че трябва, но нямаше да взема това решение за някой друг. Не ми беше нареждал и да правя това – беше твърде експериментално, твърде нестабилно.
Дърдорко кимна.
– Знам. Ще го направя.
– Сигурен ли си? – Попитах.
Джорген ме погледна остро. Дърдорко току-що се беше съгласил, което очевидно беше това, от което имахме нужда.
Но не се чувствах добре да вземам някого в битката с мен на толкова опасна мисия, ако не беше сигурен, че иска да е там.
– Да – каза Дърдорко. Той направи движение към една кутия до себе си. – Имаме още един тайникс, в случай че ни потрябва. – Той постави кутията в кораба, а охлюва гледаше сърцераздирателно през ръба. Дърдорко се качи на седалката на втория пилот до мен. Малко се поизмъчи, като се настани откъм най-отдалечената от мен страна на седалката, въпреки че ми се искаше да седне по-близо. Сложи си каската.
Мамка му, мразех това. Беше отпаднал от летателното училище по някаква причина и никога не бе искал да се върне, не като Кималин или Нед. Ако го убиех, това си беше за моя сметка. В съзнанието си видях как корабът на Гущера се взривява, а отломките се носят спираловидно към планетата.
Не и Дърдорко. Не исках това да се случи с него. Не можех да го допусна.
Не го чувствах като утеха, когато знаех, че ако той загине в тази битка, аз вероятно ще си отида с него.
– Наистина не е нужно да го правиш – казах аз. Надявах се, че ще се откаже, въпреки че имах нужда от помощта му.
Точно затова да изпитваш сложни чувства към някого, в ситуация като тази беше лоша идея.
– Знам, че не е нужно – каза Дърдорко. – Но Джорген е прав. Не бива да работиш сама с хипердвигателя, особено след като всъщност нямаш контрол над него.
– Ще се справим – казах с увереност, която не изпитвах. – Имам перфектен рекорд по това, че не съм умирирала в битки.
Дърдорко се засмя, но звучеше принудително. Той отново избягваше погледа ми. Поне този път явно се страхуваше от битката, а не от мен.
– Ще направя всичко възможно да не те убият там горе – казах аз. Щеше да стане. Трябваше да го направя.
– Вярвам ти – каза той. – Но тя не винаги е под твой контрол, нали?
Разбира се, че не е. Никога не можех да гарантирам, че ще се върна от която и да е мисия, още по-малко, че мога да предпазя някой друг.
Именно това ме тревожеше.
До нас видях как Джорген проверява кораба си и се готви да излети. Кималин, Сейди и останалите се носеха във въздуха в очакване на координати за среща. Към тях се бяха присъединили Ти-Сал и Катнип.
– Това ново планетарно оръжие – казах аз. – Не е ли това нещо, срещу което се предполага, че трябва да ни защитава щитът, върху който работиш?
– Би могло да бъде, ако щитът работеше – каза Дърдорко. – Но ние не сме го тествали. Ако го включим, може би нищо няма да се случи. Или пък части от системата може да се включат, но други да са твърде повредени, за да функционират. Отломките около Метален Рой са в лошо състояние. Системата може да се провали. Още по-лошо, може да се получи късо съединение, което да затрудни използването ѝ в бъдеще.
– А в най-лошия случай? – Попитах.
– Не знам – каза Родж. – Не сме имали време да очертаем всички последици. Ако има къси съединения на важни платформи, може да има значителни щети.
– На платформата Прайм? – Попитах.
– Не знам – повтори той. – Ето защо е твърде нестабилно да се опитваме, докато не разполагаме с време да разработим вероятните сценарии. Но сме дали пълен доклад на Командването за това какво знаем и какво не. От Коб ще зависи да реши какво да прави с него.
Джорген имаше право на мнение относно структурата на командването. Наистина имаше смисъл властта да бъде организирана така, че да може да се използва ефективно. Но тогава всичко зависеше от решенията на човека на върха. На Коб имах доверие. На Джешуа и на Асамблеята – по-малко.
Корабът на Джорген се издигна и аз включих подемният пръстен за придвижване, като се издигнах до него.
– Звездна ескадра – каза Джорген по радиото, – заповедите ни са да се включим в изтребителите, защитаващи бойните кораби. Не можем да им позволим да унищожат Платформа Прайм или да проникнат през полето от отломки, за да ударят повърхността на планетата.
– Звездна ескадра 5, прието. – Казах по радиото.
Когато останалата част от кораба се озвучи, ние следвахме навигационната си система през лабиринта от платформи отгоре.
– Днес ще бъдем в центъра на битката – каза Джорген. – Заповедта ни е да се задържим зад ескадри „Победа“ и „Валкирия“, докато те пробиват нагоре към бойния кораб. – Джорген нямаше намерение да говори за другата част от мисията ни по радиото, където съществуваше и най-малката вероятност врагът да успее да прихване съобщението. – Еф Ем е в дуо днес с Дърдорко.
– Чакай, Дърдорко лети с нас? – каза Кималин. – Добре дошъл обратно, Дърдорко!
– Предай им благодарности – каза ми той.
Посочих към контролите на радиото на Дърдорко.
– Кажи им и ти.
Той включи радиото си.
– Благодаря, Страннице – каза той. – Аз… не съм съвсем против да съм тук.
– От Дърдорко това е категорично одобрение – казах аз, а той ме дари със слаба усмивка. Той се отпусна малко на седалката, така че раменете ни се докоснаха и това поне беше утеха.
– Наистина възнамерявам да те запазя жив – му казах.
– Летим към група извънземни, които имат точно обратното намерение – каза Дърдорко. – Особено след като разберат, че имаме хипердвигател, дори и да не е много ефективен, и че сме там, за да унищожим оръдието им.
– Дърдорко, Еф Ем, готови ли сте с устройството? – Джорген попита по личния канал, когато разчистихме платформите и се издигнахме в космуса.
До мен Дърдорко отвори кутията и погледна тайникса.
– Знаеш ли кой от тях вече е бил използван от Джорген? – попита той.
– Не знам – отвърнах аз. – Може би да ги разменим всичките?
– Да, ще го направя. – Той извади четирите тайникса, които вече бяха в кутията, и ги размени с този, който беше донесъл със себе си. Хепи се изтегна на коляното му, като тихо тръбеше. Протегнах ръка и го почесах зад хрилете му.
– Готови сме – казах на Джорген по радиото.
– Това е преувеличено – промърмори Дърдорко до мен. – Но ние сме толкова готови, колкото и в момента.
Засмях се. Това беше едновременно дълбоко и ужасяващо чувство. Сложих ръка на предавателя си.
– Какво мислиш за музиката? – Попитах.
– Хареса ми онази песен, която свиреше преди в лабораторията. Имаш ли други?
– Да – казах и включих предавателя си, прелиствайки краткия списък с парчета, преди да избера едно.
Тази беше по-тежка от онази, която пуснах на Джорген. Нямах представа какви инструменти биха могли да издават тези звуци. Имаше мелодия, погребана под множество викове на език, който не разбирах. Но ритъмът беше ясен и звуците бяха странно завладяващи, дори и толкова силни и гневни, колкото изглеждаха.
Дърдорко се заслуша за миг и после смръщи нос.
– Това музика ли е? Сигурна ли си?
– Да – казах аз.- Просто е необходим изтънчен вкус, за да я оцениш.
Корабът ни ускори, движейки се към бойните кораби в стандартна V-образна формация. Сензорите ми за близост започнаха да засичат кораби – много, макар че все още не бяха толкова много, колкото се бяхме сблъскали, когато пристигна Гробокопача.
По-тревожното е, че по-големите кораби сега се движеха към Метален Рой. До този момент те оставаха на място – отправна точка, а не опасност за самите тях.
Музиката продължаваше да звучи неумолимо, докато ние продължавахме да ускоряваме до Маг-8. Извън полето от отломки имаше толкова много, ама толкова много пространство. Корабите се очертаваха в далечината, но дори и при високата скорост ни отне много време да се приближим.
Време, през което все повече осъзнавах, че Дърдорко седи до мен. Ръцете ни се докосваха от рамото до лакътя, затопляйки цялото ми тяло. Мамка му, не за това трябваше да мисля, когато се отправях към битка. Беше както казах на Сейди по време на последната битка: трябваше да се съсредоточа. Не бях свикнала някой да е с мен в кокпита ми по време на битка, камо ли пък човек, който ме харесва.
Той все още ме харесваше, нали?
– Не съм сигурен, че тази музика ще стане по-добра – каза Дърдорко.
– Добре – казах аз. – Ще я изключа.
– Не, не е нужно – каза бързо той, но аз вече бях посегнала към циферблата, търсейки друга песен. Не споделях музиката си с много хора, което вероятно беше егоистично. Не че исках да я запазя само за себе си – по-скоро не исках да я споделям с някого, който не би я оценил. Това беше единственото нещо, което ме свързваше с това, което бяхме, преди хората ни да се разбият на Метален Рой и да не могат да оцелеят.
Вероятно не трябваше да избирам едно от най-странните неща в колекцията си, за да го споделя с Дърдорко. Затова реших да избера нещо малко по-лесно за оценяване.
Избрах едно хорово произведение, също на друг език, който според баща ми е излязъл от употреба много преди хората да напуснат Земята. Десетки, може би стотици гласове се смесваха, пееха с различни тонове и височини, силно и все пак някак меко едновременно.
– О – каза Дърдорко. – Звезди, тази е прекрасна. Някой от тези инструменти ли е?
– Не мисля. Само гласове.
– Уау. – той погали разсеяно Хепи на коляното си и охлювът започна да тръби заедно с музиката, добавяйки още един висок тон към гласовете. Джил се приближи до мен, като се втренчи в бедрото ми.
– Тази трябва да ти хареса – казах аз. – Дори охлювите я оценяват.
Дърдорко присви очи към мен, а аз се засмях и го плеснах по ръката.
Искаше ми се да имам смелостта да направя нещо повече. Искаше ми се битката да не наближава толкова бързо. По дяволите, още един транспортен кораб беше пристигнал и от него се изсипаха още изтребители. Изглеждаше невероятно, че са стигнали толкова бързо, но Върховенството имаше работещи комуникатори за свръхсветлинна връзка. Имаха хипердвигатели, които отиваха там, където им кажеха, и възможност да извикат пилотите си и да ги транспортират през необятното пространство за миг.
Бяхме постигнали напредък, но все още изоставахме толкова много, че ми се искаше да се разплача.
Не и сега. Това не беше моментът да губя самообладание. Ескадрата ми зависеше от мен. Дърдорко зависеше от мен. Метален Рой зависеше от мен.
Корабите се разпръснаха по сензорите ми за близост, докато бързо наближавахме бойното поле. Този път бяхме пренесли битката при тях.
Искаше ми се да мисля, че това ще ни даде достатъчно предимство, за да бъде победата решителна.
– Готови сме толкова, колкото може сма в момента – казах аз.
– Нито повече, нито по-малко. – кимна Дърдорко
Няколко от вражеските кораби се откъснаха от групата и се насочиха към нас.
– Започваме – казах аз и се спуснахме към тях през през открития черен космус.

Назад към част 9                                                                  Напред към част 11

Глава 9

Всички се съгласихме, че ще е най-добре, ако Джорген не се опитва да използва хипердвигателя за първи път, докато пилотира кораб. Коб ни предостави ползването на един от двуместните изтребители, който имаше пилотско и копилотско място едно до друго. Кокпитът на машината беше тесен, като фюзелажът беше само малко по-широк от този на клас Ларго. Въпреки това, когато се качих вътре, кабината се почувства по-малка от обикновено, сякаш се притискаше към мен.
Дърдорко беше закрепил металната кутия под командното табло между инструментите и пода, така че охлювите да не могат да направят хиперскок, без да вземат със себе си останалата част от кораба. Той вече работеше по няколко дублиращи кутии, в случай че се получи.
Поне този път нямаше да летим в космоса. Креляните не бяха пробивал пояса на отломките от месеци, така че шансовете ми бяха големи и днес нямаше да ми се наложи да гледам как някой от приятелите ми изчезва в небето.
Това не го правеше по-лесно да седна отново на пилотското място.
– Сигурен ли си, че сме готови за това? – Попитах Джорген, докато се качвахме в кораба.
– Не – отговори той. – Но не мисля, че можем да си позволим да чакаме. Инженерите работят по защитата, но казват, че няма как да знаят дали някога ще бъде функционална.
Джорген се настани на седалката на втория пилот, рамо до рамо с мен. Това щеше да ми отнеме известно време за свикване; бях свикнала да имам малко повече пространство, докато летя.
Джорген провери състоянието на охлювите в кутията. В нея бяха Джил и Хепи, както и още няколко жълти охлюва. Всички се съгласихме, че трябва да вземем повече от един, в случай че нещо се обърка и загубим някои от тях при транспортирането.
– Добре – каза Джорген до мен. – Хайде да го направим.
Сложих си слушалките и включих радиото, като зададох канала на командването, който в случая ме свърза с Дърдорко.
– Готови сме – казах му.
– Прието – каза Дърдорко. – Звездна ескадра, имате разрешение за излитане.
Включих подемния пръстена и няколко други кораба се издигнаха от площадката заедно с нас. Не бяхме събрали цялата ескадра, но Сейди, Кималин, Нед и Артуро ни придружаваха в случай, че изпаднем в беда. Джорген превключи на канала, който споделяхме с тях – той все още беше щурмови командир, макар технически да не летеше.
– Звездна ескадра – каза той. – Спуснете се до 100 000 фута и се срещнете на координати 334-1280. Страннице и Сейди, вие двете летете напред, за да разузнаете района за неочаквано падане на отломки. Амфи и Никога, следвайте ни в точкова формация.
Нашите колеги от ескадрата получиха указания, а след това ускорих. Летяхме с половин Маг, докато не се гмурнахме надолу през пролука в пояса от платформи, издигайки се под светлините, които осветяваха планетата от слоя отломки.
Джорген нервно забърса превръзката под брадичката си.
– Притесняваш се, че това няма да се получи? – Попитах го.
– Да – каза той. – Но също така се притеснявам, че и ще се получи.
Това имаше смисъл. Трябваше да успеем да се измъкнем от Метален Рой, но не завиждах на Джорген, че е ключът към всичко това. Знаехме как да се скрием на тази дупка – планета и да се борим за живота си. Всичко останало беше голяма неизвестност.
– Какво ти каза Аланик? – Попитах го. – Когато говореше в ума ти точно преди да си тръгне?
Джорген замълча за миг и очаквах да каже, че е секретно, но не го направи.
– Тя каза, че съм могъщ. Че не трябва да позволявам на други хора да ме контролират.
– Хм. Това ли е?
– Да, това е.
– Защо излъга за това?
– Не ми се струваше хубаво да го кажа пред майка ми. – Джорген въздъхна. – Но казах на Коб истината, когато той ме разпита.
– Защо мислиш, че е казала това? – Изглежда, че Аланик имаше проблеми с приоритетите, което я караше да се вписва в Лигата на предизвикателните. Тя обаче не се доверяваше и на нас. Не че можех да я виня.
– Не знам – каза Джорген. – Може би на нейната планета управляват сайтоници? Може да ѝ се струва чуждо, че хора, които могат да се телепортират през цялата галактика по прищявка, ще слушат командна верига.
– Ти обаче не си съгласен с това – казах аз. Джорген беше шампион на командната верига. Той познаваше протокола от а до я, по-добре дори и от Коб.
Джорген поклати глава.
– Едно е да имаш власт, но ако не я направляваш, в крайна сметка можеш да направиш огромни грешки и да навредиш на хората. Има причина Командването да има контрол.
– А Националното събрание? – Попитах. – Смяташ ли, че те трябва да отнемат командната власт от ЗСД? – не, не, не помислих си аз.
Джорген сви рамене.
– Мисля, че имат право. Нашите военни не трябва да ръководят дипломацията на Лигата на предизвикателите.
Погледнах го.
Джорген въздъхна.
– Нито пък майка ми трябва да го прави, добре ли е? Изпратиха я да бъде връзката с военните. Тя не е дипломат.
– Имаме ли такива хора на Метален Рой? – Попитах.
– Не знам – каза Джорген. – Ти се справи доста добре с това.
Изпъшках.
– Нямам подготовка за дипломат.
– Не – каза Джорген. – Но и никой тук няма. Ти си скромна и по-добър дипломат от майка ми, това е сигурно.
Това не беше успокояваща мисъл. Имахме система за обучение на пилоти, за борба с Креляните. Бяхме прекарали поколения в усъвършенстването ѝ.
Какво щяхме да правим сега, когато обстоятелствата изведнъж изискваха други умения, умения, които не сме ценили като народ?
– Ще трябва да го измислим – казах аз. – Бързо при това, ако начинанието ни проработи.
Джорген погледна уредите.
– Приближаваме се към мястото. Сега ще се съсредоточа върху охлювите.
– Добре – казах аз. – Само… опитай се да не ни прехвърлиш на опасно място, става ли?
Джорген не отговори. Той все още не знаеше как да предава сайтонично координати, което означаваше, че няма да има контрол върху това къде ни изпраща.
Тук долу имаше много повече отломки, в които да се разбием, ако охлювите решат да ни телепортират в тясно пространство, както направиха с Джорген в инженерния отсек, но не смеехме да опитаме този експеримент извън атмосферата, където останалите пунктове на Върховенството можеха да ни наблюдават.
Все пак охлювите се бяха телепортирали само на метри в лабораторията. Никой от тях не беше напуснал платформата Прайм – винаги можех да ги намеря отново. Едва ли щяха да изберат този момент, за да ни отведат на светлинни години. Ако го направеха, все още щяхме да имаме хипердвигател; можехме да измислим как да се върнем обратно.
Само че Спенса беше тръгнала със същите намерения и сега никой не знаеше къде е – още една причина, поради която Джорген не биваше да се опитва да скача сам в кораб с хиперскок.
Не мислех, че това двамата да се изгубим в космоса е огромна стъпка напред.
Когато стигнахме до зоната, която бяхме определили за експерименти, Кималин и Сейди се стрелнаха напред, обхождайки района с елегантните си разузнавателни кораби. Харесваше ми да летя с кораби от клас „разузнавач“ повече от по-тежките класове, а и тази маневреност щеше да ми липсва, ако се наложи да ги сменя.
– Обади се на Дърдорко – каза Джорген, като очите му бяха затворени зад визьора. – Кажи му, че сме готови.
– Дърдорко – казах по общия канал. – Готови сме да започнем.
– Тук всичко е чисто – добави Кималин. – Няма отломки, няма транспортни кораби, нищо.
– Досадник, готов ли си за това? – Артуро добави.
– Кажи им, че съм готов – каза Джорген. Но той стискаше ръба на седалката си, сякаш беше ужасен. Не мислех, че това е лична обида за моето летене.
– Досадник се концентрира – казах аз. – Казва, че е готов.
– Опитай се да не се блъснеш в нас – каза Артуро.
– Каза, че Досадник се концентрира – каза Кималин. – Както винаги е казвала Светицата: Мълчаливият глупак е скрит глупак.
– Кого наричаш глупак, Страннице? – Нед попита.
– Не теб – каза Сейди. – Ти никога не си мълчалив.
Нед изсумтя.
– Добре, че съм прекалено глупав, за да разбера дали тя е имала предвид точно това.
– Кажи им да престанат да говорят – каза Джорген.
– Момчета, не се включвайте в канала – казах аз. – И ни проследете по сензорите си за близост. Може и да не се отдалечим, но ще трябва да докажем дали сме се движили.
Каналът замлъкна и аз погледнах към Джорген.
– Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш – казах аз. – Не го прави в моят кокпит.
– Ще се опитам да не го правя – каза Джорген. – Мислиш ли, че правим това твърде рано?
– Не. Мисля, че правим това, което трябва да се направи. Но ако не се отпуснеш, може да изплашиш този охлюв достатъчно, за да ни изстреля с хиперскок много по-далеч, отколкото искаме да отидем.
– Може би – каза Джорген. – Не знам дали работи така. Опитвам се да се отпусна.
– Можеш да тръбиш отново.
Джорген отвори едното си око и ме погледна.
Пошегувах се, но това ми даде друга идея.
– Ето – казах аз и посегнах към предавателя си. – Може би това ще помогне.
Включих предавателя и избрах бавно, красиво парче, изпълнено само от няколко струнни инструмента. На „Метален Рой“ имахме банджо и цигулки, но звуците, които излизаха от тях, бяха бледа сянка на дългите, мелодични ноти, които се носеха от моя предавател.
Джорген отвори очи и раменете му се отпуснаха малко.
– Откъде го взе?
– От баща ми – казах аз. – Нима не е красиво? Това е песента, която слушам, когато съм нервна.
Джорген си пое дълбоко дъх.
– Прекрасна е.
Беше толкова тъжно, че макар да имахме тази музика, не я пускахме публично. На Земята музиката е звучала по радиото през цялото време. Настройвало се на FM канал и можело да слушаш каквото си поискаш. Беше ми невероятно, че някога въздухът е бил изпълнен с тези вълни. Ето защо избрах Еф Ем за своя позивна: вълнуваше ме, че инициалите на името ми – Фрея Мартен – са същите като честотите за музика, която някога е била толкова широко достъпна.
– Готови ли сте? – Попитах.
Джорген кимна. Той наистина изглеждаше малко по-спокоен.
Включих отново радиото, без да си правя труда да изключвам предавателя.
– Дърдорко, имаме ли разрешение за хиперскок?
– Разрешено, Еф Ем – каза Дърдорко. – Когато сте готови.
– Мамка му, ето го – каза Джорген.
За миг музиката се извиси, но нищо друго не се случи. Затегнах хватката на контролите и погледнах към безплодната повърхност на планетата. Бяхме твърде високо, за да видим скалистите шарки на повърхността, и твърде далеч от пояса отломки, за да различим нещо повече от най-големите платформи и парчета отломки. Висях по средата, летях на Маг-1, за да имам по-голям контрол, ако се наложи да прибегнем до маневри за избягване. До мен Джорген вдиша дълбоко и музиката премина в поредица от бързи, ниски ноти, които съвпаднаха с пулса на сърцето ми.
Може би това не работеше. Може би нещо не беше наред. Може би…
Примигнах и пред кораба ми се появи парче метална отломка, която се насочи към нас.
Не. Ние се насочвахме към него.
Надигнах се и едва разминах с отломките, докато се плъзгах в пукнатината между две големи парчета метал, които се въртяха свободно в пояса от отломки – останки от системите тук горе, които отдавна бяха започнали да се разпадат. До мен Джорген отвори очи и изтръпна от изненада, когато се плъзнах покрай отломките и се стрелнах надолу – поне мислех, че е надолу; бях загубила ориентация, когато се телепортирахме.
– Внимавай! – Джорген изкрещя и твърде късно видях как парчето скала, което ускорителите ни бяха дестабилизирали, се върти към нас. Врязахме се право в него, което пропука щита ни, а аз извъртях кораба настрани, за да избегна сблъсъка с друга отломка.
– Еф Ем! – Дърдорко каза по радиото. – Хора, добре ли сте?
Джорген грабна радиото.
– Дърдорко, къде сме с Еф Ем?
– Намерих ви в пояса от отломки. Намирате се дълбоко в нестабилна зона. Опитвам се да намеря най-добрия курс, за да се измъкнете.
– По дяволите! – Казах, забавяйки скоростта ни, докато се провирахме между големи парчета отломки, които приличаха на платформа, разкъсана по сглобките. – Кажи му да го направи по-бързо.
– Сега, Дърдорко – каза Джорген. – Нуждаем се от този курс сега!
Промуших се между две парчета от платформата, но те се движеха към мен, вместо да се отдалечават, приближавайки се едно към друго сякаш ги държи панта. Ускорих, но Джорген сложи ръка на рамото ми.
И тогава изведнъж се материализирахме точно покрай ръба на сгъваемите платформи. Наблюдавах на мониторите си как чудовищните форми се блъскат една в друга зад нас.
– Какво направихте? – Попитах, заобикаляйки около поредната отломка.
– Съсредоточих се върху пространството, където исках да отидем – каза Джорген. – Мисля, че мога да дам на охлювите указание накъде да бягат, стига да виждам пространството, към което искам да бягат. Може би ще успея да го направя, ако мога да визуализирам мястото и то е някъде, където те го разпознават. Все пак ще трябва да експериментираме с това.
Участъкът от полето от отломки пред нас беше малко по-свободен и аз продължих да се провирам през отломките, докато музиката се разнасяше на дълги, бавни вълни. Спокойствие, помислих си. Фокус. Намерих част от пояса от отломки с по-широки, по-отворени пространства и заобиколих и заобиколих, докато Родж работеше на тази посока.
– Можем да експериментираме сега – предложих аз. – Можеш да визуализираш пространството над Платформа Прайм и да видиш дали охлювът ще ни отведе там.
През визьора си Джорген се намръщи. Той не отговори.
– Досадник – казах аз – добре ли си?
– Да – каза Джорген. – Но мисля – мисля, че втория път нещо ме чу.
– Чуло ли те е? – Попитах. – Като сайтоник?
– Да – каза Джорген.
Сърцето ми пропадна.
– Гробокопач?
Джорген поклати глава.
– Не мисля така. Беше сякаш – беше изненадан. Чу ме да протягам ръка към тайникса и беше шокирано, че съм там. Сякаш съм отворил врата и съм изненадал човека от другата страна.
– Ако не е бил Гробокопача и не е бил тайникс… – Единственият друг сайтоник на планетата, за когото знаехме, беше бабата на Спенса, макар че тя знаеше за Джорген, така че не би трябвало да е изненадана. – Има ли още от вас? Защото можем да използваме…
Джорген поклати глава.
– Не мисля, че сме били ние – каза той. – Мисля, че бяха те.
О. Върховенството? Знаехме, че разполагат с сайтоници, и беше логично да има един или двама, назначени на бойните кораби, паркирани близо до Метален Рой, особено ако използваха сайтоници за задвижване на хипердвигателите си.
– Ако ви чуят…
– Тогава знаят какво правим – каза Джорген. – Може да са усетили това, което направихме току-що. Не знам дали искам да опитаме отново веднага, когато те ни слушат.
Това наистина изглеждаше неразумно. Ако знаеха, че разработваме хипердвигатели, какво щяха да ни направят?
– Добре – каза Дърдорко по радиото. – Имам координати за вас. Ще трябва да се отдалечите от Платформа Прайм до по-стабилна част от пояса от отломки, през която можете да се проврете, за да се върнете обратно.- Дърдорко ни даде няколко координати и Джорген ги въведе в навигационната система. Ускорих още малко и се завъртях около парчета отломки, които бяха почти толкова големи, колкото платформата Прайм, но изкривени и изпочупени.
Джорген превключи радиото на общия канал, а аз намалих звука на предавателя си, но не го изключих.
– Амфи? – Джорген каза. – Никога? Момчета, добре ли сте?
– Живи сте – каза Артуро. – Мамка му, Досадник, вие просто изчезнахте.
– Той се опитваше да направи точно това, нали? – каза Никога.
– Точно така, но не очаквах, че наистина ще го направи. Къде сте вие, хора?
– Горе в пояса на отломките – каза Джорген. – Ще ти изпратя координатите, където очакваме да се появим, а ти можеш да ни придружиш до Платформа Прайм.
– Наистина ли направихте хиперскок? – попита Сейди. – Какво беше?
Включих радиото си.
– Като да си на едно място и после изведнъж да се окажеш на друго.
– Хм, хора? – каза Дърдорко. – Командният център се пълни. Мисля, че скоро ще ми вземат канала.
– Да ти вземат канала? – Джорген попита. – Защо?
– Чакай. Нека разбера.
Двамата с Джорген се спогледахме.
– Имаме тези координати – каза Артуро. – Движим се във вашата посока.
През парчетата метал под нас съзрях повърхността на планетата.
– Звездна ескадра – каза познат глас по радиото. Коб, който поемаше управлението от Дърдорко. – Ще ми трябвате всички, да се върнете незабавно на Платформа Прайм.
– Защо, сър? – Джорген попита по радиото.
– Имаме движение от бойните кораби – каза Коб. – Изглежда, че придърпват най-големия си кораб на позиция, този с планетарните оръжия.
О, Звезди.
– Какво? – Попитах.
– Сър – каза Джорген. – Казахте планетарно оръжие?
– Потвърдено – каза Коб. – От разговорите по информационните мрежи знаехме, че разполагат с ракети, с които могат да бомбардират планетата. Не бяха показали признаци, че ги използват, но сега се придвижват на позиция.
– Мислиш ли, че това е заради нас? – Попитах Джорген.
– Не знам – каза той. – Но ми се струва твърде голямо съвпадение, за да не е така.
– По-добре да кажеш на Коб, а? – Попитах го.
Джорген кимна.
– Сър, успяхме да изпълним мисията си, но когато я изпълнявахме, мисля, че сайтоник на Върховенство ни чу.
Настъпи пауза и в нея си представих как Коб се къпе в буря.
– Може би са решили, че е време да ни унищожат. Можеш ли да използваш тайникс, за да изведеш някой от нас в космоса?
– Негативно – каза Джорген. – Мисля, че мога да се телепортирам до места, които виждам или може би помня, но това е всичко.
– Прието, шурмови командире. Върнете се тук колкото се може по-бързо.
Преглътнах и устоях на желанието да включа отново музиката.
Не бяхме готови. Не можехме да бягаме, не и без пълен контрол над хипердвигателите, а Върховенство искаше да ни унищожи, преди да сме стигнали толкова далеч.
Ако сега атакуваха с пълен капацитет, дали някой от нас щеше да оцелее?
– На път сме – каза Джорген на Коб, когато пробих ръба на пояса от отломки. Артуро и Нед се вмъкнаха зад нас във флангова позиция, а Кималин и Сейди водеха към платформата Прайм.
– Трябва да има някакъв начин да използваме хипердвигателите в наша полза – казах на Джорген.
Джорген кимна.
– Адмирале – каза той по радиото, – не можем да използваме хипердвигателите, за да избягаме, но мисля, че бихме могли да ги използваме в битката.
Коб замълча.
– Ти си твърде ценен ресурс, за да те рискуваме – каза той накрая.
– Може би – каза Джорген. – Но ако не успеем да се справим с това, няма да има значение какво сме задържали, нали?
Това беше добра забележка, макар и отрезвяваща.
– Добре – каза Коб. – Кажи ми какво имаш предвид.

Назад към част 8                                                                 Напред към част 10

Глава 8

– Значи си сигурен – каза Джорген. – Свръхсветлинният комуникатор е проектиран да побере един от тези охлюви? – Той седеше на един от металните столове в инженерния отсек, а Фейн, лилавият тайникс, беше опънат в скута му. Сега Джорген имаше по-малко превръзки по лицето си, останалите малки бели парченца медицинска лента се открояваха в ярък контраст с тъмната му кожа.
Джорген разсеяно прокара пръсти по оранжевите шипове на Фейн и той леко потрепна, сякаш беше доволен от това.
– Почти сигурен – каза Дърдорко. – Еф Ем откри, че охлювите наистина носят кутията със себе си, когато скачат с хиперскок. Ако кутията в кораба на Ем-Бот е била построена, за да приюти охлюв, то кутията в свръхсветлинния комуникатор вероятно има същото предназначение.
– Но не бихте искали охлювът да отскочи с комуникатора – отбеляза Джорген.
– Нашата теория – казах аз, – е, че различните видове охлюви имат различни сайтонични способности. Лилавите и червените охлюви не успяват да избягат по начина, по който го правят жълтите, така че жълтите охлюви са телепортиращите.
– Точно така – каза Дърдорко. – А червеният направи онова… експлодиращо нещо. Възможно е лилавите да имат трета сила.
– Комуникационна сила – каза Джорген. – Подобно на начина, по който Спенса общуваше с Бабчето на светлинни години разстояние.
Дърдорко се усмихна.
– Точно така. – Обърна се и ме погледна – нещо, което като че ли му се удаваше много повече след разговора ни. Този път трябваше да се съпротивлявам да отвърна поглед. Не се чувствах съвсем комфортно от начина, по който се чувствах, когато ми обръщаше внимание – сякаш сърцето ми прескачаше удари. Това ме караше да се притеснявам, че ще го нараня, което беше глупаво, защото вече го бях направила, нали? Изглежда мислеше, че съм го оставила лесно, и може би беше така. Сега просто трябваше да оставя всичко на времето.
Но все още се чувствах неспокойна и повече от малко разочарована.
– Но защо бихте вградили една и съща кутия в кораба и в комуникатора? – Джорген попита. – Ако няма да телепортираш комуникатора и лилавите охлюви не могат да избягат, нямаш нужда от същия вид устройство в комуникатора, както в кораба. Не и ако целта на кутията е да се увери, че корабът прави хиперскок заедно с охлюва.
– Това е вярно – каза Дърдорко – ако единствената цел на кутията е да изпрати кораба с охлюва. – Той посочи парче, което беше извадил от устройството, преди да намерим кутията. – Но аз мисля, че вътрешността на кутията може да има и втора функция. Това е холографски проектор. Не е толкова усъвършенстван, колкото този на Ем-Бот, но е по-усъвършенстван от тези, които използваме ние. Мисля, че може да е бил използван за прожектиране на изображение върху вътрешността на кутията.
– Тогава не трябва ли кутията на Ем-Бот също да има такъв? – попита Джорген.
– Технологията на Ем-Бот му позволява да проектира холограми върху почти всяка повърхност – каза Дърдорко. – Така че той щеше да може да прожектира върху вътрешността на кутията без специален холопроектор.
– А целта на проектора е да казва на охлювите какво да правят – казах аз.
Родж ми се усмихна. Бузите му се набраздиха и сърцето ми отново направи онова скокливо нещо. Определено трябваше да разбера как да го контролирам.
– Това е идеята – каза той.
Джорген кимна.
– И ако имаме охлювите, кутията и проектора…
– Тогава би трябвало да сме в състояние да направим същото нещо.
– Добре – каза Джорген. – Това е добра работа. Не предполагам, че да накараш комуникатора да заработи е толкова лесно, колкото да сложиш лилав охлюв в него?
– Опитах това – каза Дърдорко. – Охлювът седи там и може би, ако чакаме достатъчно дълго, ще изпрати комуникация някъде…
– Но трябва да можем да насочваме това, което казва – каза Джорген. – Как да направим това? Знаем ли изобщо къде да изпратим съобщението?“
– Мисля, че да – каза Дърдорко. – Има някакви метаданни, които дойдоха със съобщението от министър Куна. Мисля, че може да успеем да ги използваме, за да отговорим. Комуникаторът има някакъв хардуер, подобен на щифта за превод на Аланик, и мисля, че той може да изпрати определено съобщение чрез тайникс, дори ако тайниксът всъщност не разбира съобщението. Това, което не съм измислил, е как да накарам охлюва да участва в комуникацията.
– Вероятно има нещо общо със сайтониката – каза Джорген. – Бумслуг се взриви, докато се опитвах да му говоря с ума си. Така че може би трябва – той ме погледна отстрани – да го помоля да изпрати съобщението?
– Или да го накарам по някакъв начин? – попита Дърдорко.
– За какво си мислеше, когато Бумслуг се взриви? – Попитах. – Каза, че се опитваш да говориш с него. Какво се опита да кажеш?
Джорген потърка задната част на врата си.
– Нищо особено. Казахте, че трябва да се сприятеля с него, така че се опитах да… му съчувствам, предполагам.
– Да му съчувстваш – каза Дърдорко.
Джорген изстена.
– Да, добре? Еф Ем каза, че трябва да се свържа с него…
– А ти ми каза, че това е глупаво…
– Защото мислех, че е глупаво. Но нищо друго не вършеше работа, затова реших, че си струва да опитам. Казах му, че съжалявам, че съм го изтръгнал от дома му и сега нахлувам в съзнанието му и му говоря през онова страшно място с всички очи. Добре ли е?
– Чакай – казах аз. – Очите?
– Да… – Той се измъкна и погледна охлюва.
– Очите – каза Дърдорко. – Казахте, че са страховити, нали? И се страхуваш от тях?
– Не се страхувам от тях – каза Джорген. – Но да, когато съм ги виждал, те са… изнервящи. Неудобно е, всички те да ме гледат. Това ме кара да се срамувам.
– Смущавам се – казах аз. – Неземни, всемогъщи същества, които могат да погубят живота ти за един миг – заедно с останалите животи на нашата планета – те гледат и това те кара да се смущаваш.
– Да, добре ли е? – Джорген каза. – Не е като да избирам как да се чувствам към тях. Трудно е да се обясни, ако никога не си го изпитвала.
– Но охлювите са го преживели – каза Дърдорко. – И когато си помислил за тези неща, Бумслуг се е уплашил.
– Може би – каза Джорген. – Затова, когато си помислих за очите, охлювът използва сайтонична мазката върху мен. Предполагам, че можем да опитаме отново, за да потвърдим… – Той опипа превръзките по лицето си. – Може би трябва да пробваме някоя от другите разновидности, като например телепортиращите се. Може би ще успея да… изплаша охлюва, за да направи хиперскок.
– Изглежда, че е добре да се опита – каза Дърдорко.
И двамата ме погледнаха, сякаш искаха мнението ми.
– Хм – казах аз. – Не ми харесва идеята да плашим охлювите, но тъй като това е единствената ни следа, струва ми се, че си струва да опитаме.
– Точно така – каза Джорген. Той внимателно вдигна Фейн от скута си и го сложи в сандъка. – Може би бихме могли да използваме един от охлювите в металната кутия. Казахте, че вече са я преместили веднъж, нали?
– Точно така – казах аз. Обърнах се, за да взема кутията от мястото, където я бяхме оставили до щайгата с охлювите.
Кутията беше изчезнала.
– Е, тогава доказахме, че хиперскачат с кутията, нали? – попита Джорген.
– Да – казах аз. – Къде са отишли с кутията, е друг въпрос. – Погледнах към коридора, но нещото не беше там.
– Можем да използваме друг охлюв – каза Дърдорко – и да намерим кутията по-късно.
Извадих Джил от сандъка.
Джорген взе Джил в ръце и го погледна в лицето.
– Смяташ ли, че първо трябва да се опитам да се свържа с нея?
– Не съм сигурен как това ще ти помогне да я изплашиш – каза Дърдорко. Той ме погледна, сякаш очакваше да споря.
– Да – казах аз. – Не мисля, че е необходимо да се свързваме с него тук. – Не исках охлювите да са нещастни, но сприятеляването с тях можеше активно да ги направи по-удобни и по-малко склонни да се движат.
– Добре – каза Джорген. – Този път няма да хъмкам.
– Изглежда, че това ще е от полза за всички – каза Дърдорко.
– Не знам – добавих аз. – Ако целта ни е да изплашим охлюва, твоето тръбене може да помогне.
Още вдлъбнатини.
Мамка му, бях в толкова голяма беда.
– Започваме – каза Джорген. Той затвори очи и нищо не се случи.
Дърдорко и аз се спогледахме. Проблемът с експериментите с сайтониката беше, че през по-голямата част от времето нямахме представа какво се случва.
После, без предупреждение, Джил изчезна.
– О! – Джорген каза. – Ей! Получи се.
– Да – казах аз. – Хм… къде отиде Джил?
Всички се огледахме, но той не беше в непосредствена близост.
– Сега ми хрумна – казах аз, – че ако успеете в това, ще ми създадете повече работа.
– Здравей – каза Джорген. – Ти доброволно се съгласи на тази работа.
Аз го направих. Излязох в коридора, като претърсих околните стаи за Джил. Намерих кутията с другите два жълти тайникса в нея в съседната стая, върнах я обратно и я поставих във вратата. В околните зали обаче нямаше и следа от Джил, нито пък в коридорите отвъд тях.
Тъкмо се канех да се откажа, когато един от помощниците от Командването излезе по коридора, държейки платнена торба, която издаваше тръбящи звук.
– Адмирал Коб изпрати това за вас – каза той. – Явно се е материализирало по средата на холопрожекцията му.
– Благодаря – казах аз и извадих Джил от чантата. – Можеш да задържиш чантата, в случай че видиш още някоя от тях.
– Добре – каза помощникът, като погледна тайника предпазливо.
Джил се поколеба малко, потрепвайки под допира ми, а аз бръкнах в джоба си, извадих малка кутийка с хайвер и предложих на Джил една хапка. Дори родителите ми щяха да одобрят това, ако знаеха, че охлювите са тайната за спасяването на живота на всички на Метален Рой.
– Добре – каза Дърдорко, когато се върнах. – Имаме идея за още един експеримент. Готова ли е Джил?
– Не е ли преживяла достатъчно? – Попитах.
– Знаем, че се страхува от очите – каза Джорген. – И искаме да видим дали ще успеем да я накараме да премести кутията.
Дърдорко вече беше отстранил охлювите, които се въргаляха в металната кутия. Отидох до щайгата и дадох на охлювите няколко гъби. Ако не разчитахме, че гладът ще ги мотивира да се телепортират, нямаше нужда горките да гладуват.
– Добре – каза Дърдорко и подаде на Джорген кутията със заредената в нея Джил. – Дръж кутията и ще видим дали ще успеем да я накараме да вземе теб и кутията със себе си, където и да отиде.
– Където и да отиде? – попита Джорген. – Нямаме представа къде ще отиде и искаме да ме вземе със себе си?
– Тази тактика би могла да се използва – казах аз, – например за измъкване на изтребителите от неприятности, когато са следени от Креляни. Но не е полезна за среща с Куна. – Все още се притеснявах да опитам това – какво, ако Аланик беше права и Куна беше просто още един инструмент на Върховенството началство, който искаше да ни контролира?
Без Аланик обаче Куна беше единствената ни възможност. Ако хората на Аланик не искаха да бъдат наши съюзници, все пак щяхме да имаме нужда от помощ, ако очаквахме да избягаме от Върховенството.
– Не мисля, че това ще ви отведе далеч – каза Дърдорко. – Никой от тайниксите не е напуснал непосредствената близост. Няма да ви изнесат от платформата.
– Значи да ги накараш да пътуват из Вселената си е проблем – казах аз.
– Точно така – каза Дърдорко. – Но едно по едно.
– Добре – каза Джорген.
– Добре! – Фейн изтръби откъм сандъка.
Джорген си пое дълбоко дъх, като държеше металната кутия в ръцете си.
Нищо не се случи.
След наистина дълго мълчание Джорген отвори очи.
– Не работи.
– Може би вече не се страхува – каза Дърдорко. – Ти му показа очите и нищо не се случи. Ако някой ми показваше едно и също страшно изображение отново и отново, щях да спра да се плаша от него.
– Добра забележка – каза Джорген. – Може би трябва да измислим нещо друго, което да ги плаши?
– Или да използваме друг охлюв – казах аз. Посегнах към сандъка и извадих Хепи. – Да опитаме с този.
След като Хепи беше закрепен в кутията, Джорген отново затвори очи.
И тогава, без предупреждение, той изчезна.
– Аууууу – каза Джорген, а ние с Дърдорко се извърнахме и го открихме в една от кутиите, пълни с навити на руло проектни схеми. Всички ролки с документи бяха смачкани отстрани, а тялото на Джорген беше сгънато с колене до брадичката. Кутията с охлюва в нея беше заклещена пред него и той я избута, като я запрати на пода с трясък. Джорген се закле.
Аз се захилих, а Дърдорко се ухили и после започна да се смее.
– Това не е смешно! – Джорген изкрещя.
– Мисля, че доказателствата срещу теб са там, щурмови командире – казах аз, макар че той беше прав. Разбира се, това, че се е сгромолясал в онази дупка, беше забавно, но какво щеше да стане, ако охлювът беше направил хиперскок на някое по-опасно или по-малко място? Охлювите бяха свикнали да намират място за собствената си телесна маса, а ние дори не знаехме дали са перфектни в това.
Мисля, че Дърдорко имаше същите мисли по същото време, защото прекоси стаята и помогна на Джорген да излезне. Джорген разтърка една от превързаните рани на лакътя си.
– Не мисля, че трябва да го изпитваме отново по този начин – казах аз.
– Съгласен съм – каза Джорген. – Чудя се дали охлювите имат повече съзнание, когато телепортират цял кораб. Изглежда като лош дизайн да използваш за телепортиране същество, което иска да те смачка в малко пространство.
Дърдорко кимна и каза.
– Все още съм впечатлен, че изобщо успяхме да го накараме да работи.
– Успяхме – казах аз. – Но какъв е смисълът?
– Смисълът? – Джорген попита. – Да се научим да използваме охлювите като хипердвигатели?
– Да имаш хипердвигатели, които телепортират само сайтоници – казах аз. – Ако за използването на хипердвигател е необходим сайтоник, а самите сайтоници могат да се телепортират без хипердвигатели…
– Може би се връщаме към проекциите – каза Дърдорко. – Те проектират нещо плашещо върху вътрешността на кутията и тогава сайтоник не е необходим. Екипът ми може да работи с проектора, за да види дали можем да го накараме да прожектира вътре в кутия, която можем да инсталираме в кораба.
– Освен това – каза Джорген – аз съм сайтоник и не знам как се прави хиперскок. Ако успея да накарам охлювите да го направят, пак ще сме напреднали от там, където сме били, дори и да има по-лесни начини.
Това беше вярно, но нещо в него все още ме притесняваше.
Дърдорко се замисли за момент.
– Може би си прав, че охлювите са по-наясно с размера си, когато вземат със себе си цял кораб. Ем-Бот също може да е имал някакъв начин да се справи с поставянето си в малко пространство, макар че не съм сигурен какъв би бил той.
– И какво правим сега? – Попитах.
– Всъщност нямаме избор – каза Джорген. – Опасно или не, трябва да изпробваме това в кораб.

Назад към част 7                                                                  Напред към част 9