Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 44

ТОРИ

Докато лежах в леглото си, в стаята ми, академията сякаш отекваше с някаква пустота. Цялото място беше безлюдно, тъй като почти всички прекарваха празниците у дома и тишината тук беше повече от странна.
Въпреки това нямах нищо против самотата след ужаса от битката с нимфите. И поне тук репортерите не можеха да ни преследват. Вече се наложи да поискам нов идентификационен номер на Атласа, защото моят беше изтекъл, и бях затрупана с имейли, обаждания и съобщения от всички шибаняци и тяхната стара леля Диърдър, които искаха да научат повече за ролята ни в битката. Бяхме се съгласили да направим още едно интервю с майката на Тайлър през новата година, само за да им дадем нещо, но освен това бяхме решили да не коментираме. Цяла Солария сякаш ни възхваляваше като герои и приветстваше завръщането ни като техни кралици и не беше като да можем просто така да отречем, че сме се върнали, за да претендираме за трона си.
От друга страна, едва ли можехме да предявим и претенции. Лайънъл също се опитваше да се свърже с нас и Орион каза, че единствената причина, поради която още не се е появил тук, за да поиска отговори от нас, е, че е трябвало да ръководи военните усилия заедно с другите съветници. Не бяха минали и двадесет и четири часа от битката в двореца, но оттогава вече имаше още шест докладвани сражения срещу нашите врагове из цяла Солария.
Една част от мен се радваше, че не се налага да участваме в тези битки, но друга част страдаше, че трябва да излезе и да помогне. Разполагахме със сила, която беше толкова мощна срещу нимфите, и ни се струваше нередно да се крием, докато други рискуват живота си, опитвайки се да се борят с тях без нашия огън.
Но Орион беше прав. Ние не бяхме обучени. Дори още не бяхме започнали уроците по борба с елементите. А Лайънъл можеше просто да иска кръвта ни. Затова беше най-добре да останем тук.
Преместих се неудобно, докато се опитвах да намеря начин да заспя, но това се оказа невъзможно. Умът ми беше прекалено зает с всичко – от битката до нещата, които бяхме открили в двореца за родителите ни и нашето наследство.
За известно време бях започнала да си позволявам да мисля за двореца като за свой дом, но започнах да се чудя дали не съм се заблуждавала, че чувствам такава връзка с една сграда. Не знаех защо чувствах такава връзка с нея, но почти ми се струваше, че самите стени бръмчат с позната енергия.
Извадих атласа си от нощното шкафче и седнах, докато търсех отговор в интернет. Не ми отне много време да намеря няколко статии за начина, по който е бил построен Дворецът на душите. Всяко поколение на Вега беше добавяло към строежа собствена магия, като беше насищало мястото със същността на своята сила и я беше добавяло към самата структура. Така че предполагах, че имам своя отговор. Магията на моите предци преминаваше през тази сграда, точно както кръвта им течеше във вените ми.
„Ела при мен…“
Пуснах атласа в скута си и вдигнах поглед, сякаш можех да видя собственика на този глас да ме гледа обратно. Докато бях в двореца, изобщо не я бях чувала да ме вика и не бях сигурна дали това е свързано с мястото или с факта, че там бях прекалено щастлива, за да мисля за сенките. Имаше много драма, благодарение на появата на наследниците и съветниците, но дори и тогава се забавлявах.
Или поне до нападението.
„Часът наближава. Постройте моста…“
Сенките се раздвижиха под кожата ми и аз затворих очи, докато след тях се носеше малка вълна на удоволствие. Може и да не бях изкушена от сенките, докато бяхме в двореца, но тук те сякаш ме зовяха през цялото време.
Очите ми се затвориха и за миг я видях. Момичето, което ме викаше и ме молеше да я спася от мрака. Сестрата на Орион не приличаше много на него, с изключение на очите ѝ, които горяха със същия интензитет като неговите.
„Времето наближава – изсъска тя и се протегна към мен.
Крайниците ми изстинаха и сенките се увиха по-плътно около мен.
Болка проряза предмишницата ми и аз изтръпнах, когато сенките се втурнаха по-плътно и по плътта ми се разля екстаз.
Смътно осъзнавах факта, че кървя, че бях разрязала ръката си с парче лед, за да пусна тъмнината, но не можех да отклоня вниманието си от удоволствието достатъчно дълго, за да ми пука.
Болката отново се вряза в ръката ми и аз изстенах, когато след нея се появи още по-голямо удоволствие. Почти ми се струваше, че сенките са завладели тялото ми и направляват действията ми, за да ме приближат към себе си. Но се чувствах толкова добре, че исках само още от това. Все повече и повече, докато не ме обгърна и не бях погълната от него.
– Рокси!
Огънят пламна около мен и изведнъж вече не бях сама в тъмнината. Един мъж стоеше до мен, обгърнат в пламъци, а от гърба му се подаваха гигантски златни криле.
Ръката му хвана моята и аз бях измъкната от сенките толкова бързо, че главата ми се завъртя.
Поех си треперещ дъх, когато установих, че лежа в леглото си, а Дариус е разкрачен над мен, стиснал здраво китките ми и с гореща плът, нагрята от силата на огнения му елемент. Лечебната енергия танцуваше по ръката ми, затваряйки раните ми.
– Върна ли се? – попита той отчаяно, погледът му се втренчи в моя, а очите му горяха с дива паника.
Поех си дълбоко дъх, задъхвайки се, докато се опитвах да се ориентирам отново.
– Какво се случи?- Попитах, намръщена, докато се опитвах да разбера как за няколко минути от седяща в леглото си почти се удавих в тъмното. Или това бяха часове? Чувствах се толкова изгубена, сякаш не бях сигурна кой път е нагоре или как се казвам. Имаше само едно, твърдо нещо, което ме привързваше към това място, а той ме гледаше така, сякаш не знаеше дали да ме убие, или да ме целуне.
Аз взех решението вместо него, като се надигнах и притиснах устата си към неговата, стенейки от нужда, когато той посрещна целувката ми с толкова тъмна страст, че имах чувството, че се давя отново и отново.
Захватът на Дариус върху китките ми се затегна болезнено, докато ме притискаше, забиваше ме в леглото и ме целуваше толкова силно, че сякаш се опитваше да ми открадне нещо с бруталността си.
Той се отдръпна внезапно с ръмжене на гняв, като ме заключи под себе си както с хватката си, така и с огъня в очите си.
– Току-що те измъкнах от лапите на сенките – изръмжа той.-Защо, по дяволите, си ги хранил с кръвта си?
Намръщих му се, докато се опитвах да разбера какво се беше случило.
– Не знам – издишах накрая.- Не си спомням…
– Ами опитай се повече.- Огънят в погледа му се разгаряше и усетих как собственият ми темперамент се надига, за да посрещне неговия.
– Казах ти, че в един момент просто си седях в леглото, а в следващия чух Клара да ме вика. Не си спомням много след това, освен че се събудих с един задник върху мен.
– От това, което разбрах, последната част е почти стандартна за теб – изсумтя той.
– Майната ти.
– Отново?- Подиграваше се той и Фениксът ми настръхна от гняв, докато се извивах под него, опитвайки се да се освободя от желязната му хватка.
– Едва ли – отвърнах аз.- По-скоро ще изгоря цялата кожа от тялото си, отколкото да ти позволя да го докоснеш отново.
– Тогава това ще да е причината, поради която току-що ме целуна по този начин – каза той с усмивка, която говореше, че си мисли, че ме притежава.
– Махай се от мен – поисках аз, дърпайки китките си, докато се опитвах да го отблъсна. Имаше около трийсет секунди, преди да извикам Феникса си, за да запаля огън точно под топките му.
Дариус се засмя без всякакво чувство за хумор и се изпъна, преди да отстъпи назад, за да се облегне на бюрото ми.
– Стани и се облечи. Идваш в Кралската дупка, за да обясниш на останалите наследници защо точно си скрила от тях истинската си форма на Ордена. Предлагам ти да изиграеш картата на глупавия малък смъртен и да твърдиш, че не си знаел. Защото ако не успееш да ги убедиш, ще отговаряш пред съветниците.
– Може би не планирам да отговарям пред никого – отвърнах, като се надигнах, за да мога да стана и да се изправя пред него. Той все още беше много по-висок от мен, така че трябваше да наклоня глава назад, за да срещна погледа му, но не ми пукаше. Нямаше да го оставя да стои над мен като мой началник.
– Ами твоите планове не значат нищо за Небесния съвет. И за мен също не означават много. Ще те завлека там, ако това е необходимо. И така, ще се облечеш ли или ще си с това? Погледът на Дариус се плъзна по торбестите ми шорти и горнището, сякаш наистина го обиждаха, а аз бях повече от изкушена да ги запазя само по тази причина.
Въздъхнах шумно, за да му дам да разбере, че е най-дразнещият човек, когото някога съм срещала.
– Добре. Ще стоиш там и ще ме гледаш как се преобличам ли?
Дариус се поколеба, сякаш наистина си мислеше да го направи, след което извърна очи, докато се насочваше към вратата. Спря до нея, преди да ме остави, и ме огледа с намръщено лице.
– Ако си загубила контрол над сенките, тогава трябва да направим нещо по въпроса. Кълнеш ли се, че не си възнамерявала да се порежеш?- Попита той, като за момент задкулисната част от него отново се скри.
Стиснах устни, наполовина изкушена да го излъжа, но истината беше по-страшна от идеята да му се доверя с тази малка частица или честност.
– Не съм – отвърнах аз.- Наистина не знам какво се случи…
Дариус се намръщи.
– Ще поговоря с Ланс и ще измислим какво да правим.
Вратата се затвори между нас с трясък, преди да успея да отговоря, и реших да пренебрегна онази малка част от мен, която се чудеше защо изобщо му пука.
Изпратих съобщение на Дарси, като я предупредих, че наследниците искат да ни видят, в случай че Сет също се е насочил към нея. Предполагах, че Орион е останал с нея миналата нощ, и се съмнявах, че тя иска Вълчият задник да ги хване отново на местопрестъплението.
За съжаление, закъснях да я спася от тази съдба, а от отговора ѝ разбрах, че сега вече върви към Дупката със Сет.
Захвърлих дрехите си и измъкнах от чекмеджето си горнище и бикини, след което обух и клин с висока талия. Грабнах пуловер от шкафа и се придвижих до прозореца с усмивка.
Ако драконовият задник изискваше присъствието ми в Дупката, това беше добре. Но не трябваше да издържам и разходката долу с него.
Качих се на перваза и отворих широко прозореца със смях.
Гърбът ми изтръпна, когато призовах крилата си, и скочих от перваза с възторжен вик половин секунда преди да се откъснат от плътта ми.
Златните пера пламнаха с огън, който стопли кожата ми и прогони последните остатъци от сенките, докато летях бързо и силно право към сърцето на Плачещата гора.
Засмях се на глас, докато вятърът галеше косата ми и буташе перата на крилата ми.
През целия си живот бях жадувала за чиста свобода и я намерих в най-простата ѝ форма, когато летях през облаците. Кожата ми жужеше от радостта на полета и усещах как всеки товар, който носех, се изплъзваше от мен, докато се въртях и се издигах в небето.
Зад гърба ми се чу огромен рев и аз се обърнах със смях, когато забелязах Дариус, който ме преследваше в зашеметяващата си форма на златен дракон.
Скочих от облаците и се стрелнах право към центъра на гората.
Въздухът зад мен се раздвижи, докато той се приближаваше, а мощните му криле караха косата ми да се вихри при всеки удар.
Дариус се обърна рязко, гмуркайки се в дърветата, тъй като забеляза Кралската дупка преди мен и аз се впуснах в преследване. Той се приземи на покрива на огромната дървена къща с трясък и аз паднах пред него с усмивка.
Той ме погледна за дълъг миг, а светлите му златни очи ме наблюдаваха през рептилоидните прорези на зениците си. Носът му се удари в гърдите ми и аз инстинктивно протегнах ръка, прокарвайки пръсти по блестящите люспи между очите му.
– Много повече ми харесваш, когато не можеш да говориш – промълвих.
Той изхриптя насмешливо и за миг ме обгърна дим. Когато той се преобрази, Дариус стоеше пред мен във формата си на фея. – Но тогава нямаше да можеш да ме захапеш с такава сила, Рокси. И колкото и да твърдиш, че мразиш това, мисля, че и двамата знаем, че то те кара да действаш. Може би ме мразиш. Но твърде много ти харесва да ме мразиш, за да искаш това просто да спре.
Той не ме изчака да отговоря, преди да вдигне един люк на покрива и да се спусне вътре.
– Глупак – промълвих аз.
Прибрах крилата си и по гръбнака ми премина тръпка, когато те отново изчезнаха и аз навлякох пуловера си върху главата.
Спуснах се в къщичката на дървото, следвайки Дариус, и открих, че пространството вътре е празно освен него. Той беше обул чифт черни панталони, оставяйки гърдите си голи, докато отиваше в кухненския бокс и пускаше кафемашината.
Беше обърнат с гръб към мен и аз се намръщих, докато погледът ми се спираше на двете най-големи татуировки, които минаваха през широките му лопатки. Никога досега не ги бях разглеждала отблизо, но когато го направих, устните ми се разтвориха.
– На кожата ти се борят дракон и феникс – отбелязах, сякаш той може би вече не знаеше. Огънят танцуваше в пространството между двата звяра, облизвайки се един друг в бушуващ ад.
– Е, не си мисли, че съм си направил татуировка заради теб, принцесо – подиграваше се той.- Може и да си шибан котарак в леглото, но аз имах тази татуировка много преди да погледна хубавото ти лице или да се докосна до тялото ти.
– Не мислех, че си си направил татуировка заради мен – изригнах, приближавайки се до него, когато той се обърна с лице към мен.- Просто смятам, че това е странно съвпадение.
– Никога не си ми изглеждала като момиче, което да се превръща в преследвачка само защото сме се закачали няколко пъти – каза той, наблюдавайки ме над ръба на чашата си с кафе, докато отпиваше дълга глътка.
– О, моля те, по-скоро ще преследвам пръдня на вятъра, отколкото да започна да ти се натрапвам – отвърнах, като извъртях очи.- Трябва да преодолееш себе си, Дариус.
– Може би ти трябва да се справиш с мен – контрира той.-Защото ти си тази, която преди десет минути беше вкарала езика си наполовина в гърлото ми.
– Е, не се притеснявай за това, защото това няма да се случи никога повече – обещах аз.
Дариус постави чашата си с кафе и внезапно се приближи към мен, като мина толкова близо, че бях принудена да се отдръпна до стената, за да се опитам да му избягам.
Той опря ръката си на стената до главата ми и се наведе близо, така че устата му беше само на сантиметри от моята. Сърцето ми заби извън ритъм от близостта му, но запазих изражението си невъзмутимо, като задържах погледа му.
– Можеш да го отричаш колкото си искаш, Рокси, но между нас ще се случи отново и отново – обеща той, ароматът му ме обгръщаше, а топлината на плътта му пламтеше толкова силно, че я усещах въпреки сантиметъра пространство, който ни разделяше.- Така че независимо колко ме мразиш или презираш, или искаш да не ме искаш по никакъв начин, няма как да го спреш. Не можеш да почувстваш такъв огън и просто да го оставиш да изгори.
Звукът от отварянето на вратата дойде от долния етаж и Дариус се отдръпна от мен, сякаш не беше казал и дума.
Загледах се във Феникса на гърба му, докато той се отдалечаваше от мен, вземаше кафето си и сядаше до камината. Той щракна с пръсти към нея и огънят се разгоря, точно когато се появиха всички останали.
Дарси не изглеждаше особено впечатлена, когато влезе в стаята с ръка на Сет, увита около раменете ѝ, и Макс от другата ѝ страна.
Челюстта на Кейлъб беше стегната и той се намръщи към мен, докато влизаше последен.
– Добре, че всички сме тук – мрачно каза Макс, като погледна между всички и зае място, заставайки пред огъня.
Дарси се измъкна от хватката на Сет и се премести да седне на дивана, а аз останах на крака със скръстени ръце.
– Съжалявам, че малко закъсняхме, но Дарси ме молеше да ми направя свирка по пътя дотук и ми се стори грубо да откажа – каза Сет небрежно, като се спусна до сестра ми, сякаш не забелязваше тръпката на отвращение, която премина през нея при думите му.
Завъртях очи към него, прехапвайки език, за да не се обадя на глупостите му.
– Ами без съмнение и е отнело известно време да открие малкия ти член сред този голям стар върколашки храст, за който ми каза, че имаш там долу – отвърнах подигравателно. Може и да не бях в състояние да го извикам за лъжите му, докато се предполагаше, че все още съм в неведение за истината между Дарси и Орион, но скоро бях измислила най-добрия начин да го обезоръжа. Просто се престорих, че Дарси е споделила с мен всякакви нелицеприятни подробности за него и той всъщност не можеше да се противопостави на тях, освен ако не искаше да признае лъжите си.
Сет изръмжа, но не се надигна да ме захапе, а Дарси ми се усмихна благодарно.
– Защо излъгахте за истинността на формулярите на Ордена?- Попита Кейлъб, като пренебрегна нашите реплики напред-назад, тъй като премина към причината, поради която бяхме тук.
– Не сме – отвърна Дарси невинно, като им разказа историята, към която Орион ни беше предложил да се придържаме, след като се върнахме в академията снощи.
– Всичко, което знаехме, беше, че имаме крила и някаква луда огнена магия – добавих аз с вдигане на рамене.
– Не бяхме ние тези, които казваха, че сме огнени харпии – каза Дарси с кимване.- А и не е като да знаем нещо за ордените, камо ли за изчезналите.
– Наистина не виждам каква е голямата работа – завърших аз.
Наследниците си размениха заредени погледи, а Дарси просто наблюдаваше огъня.
– Не виждаш в какво е проблемът?- Попита Макс недоверчиво и аз усетих как сиренните му дарби се опитват да намерят път покрай огъня на феникса ми, но той танцуваше под кожата ми и го задържаше така лесно, както дишането.
– Орион каза нещо за това, че заради него сме неподатливи на огън и че той ни пази от ментални магии като сиренните заклинания – замислено каза Дарси.- Което е удобно, предполагам.
Почти се разсмях на глас и трябваше да вдигна ръка, за да прикрия устата си и да симулирам кашлица. Кейлъб сведе очи към мен, сякаш не вярваше на това, но какво можеше да направи наистина?
– Значи просто очакваш да ти повярваме, че не си имала представа?- Подигра се Кейлъб.
– По същия начин, по който ние нямахме представа, че сме феи или че магията изобщо съществува, или че сме принцеси? Да, очаквам да повярвате, че отново сме били оставени в неведение за истинската си природа. Съжалявам, ако си мислиш, че тайно сме планирали сеанс по свързване на фениксите без теб или каквото и да било друго, но наистина не разбирам какво според теб бихме се опитали да постигнем, като излъжем за това, което сме.- Извих вежда към него и сгънах ръце, сякаш бях ядосана, че съм тук, и нямах никаква представа какво има предвид.
Дарси кимна твърдо в знак на съгласие и аз почти се усмихнах на усещането за дежа вю, което ми даде. Дори не можех да преброя колко пъти съм лъгала по този начин приемни родители, учители, социални работници или дори полицаи, докато Дарси прехапва езика си и се съгласява с твърдо кимване, знаейки, че е твърде отворена книга, за да изкара на преден план гола лъжа, ако говори твърде много.
– Добре – каза Дариус и най-сетне се изправи.- Това така или иначе няма значение. И какво от това, че са феникси? Магията им все още не може да съперничи на нашата, но са удобни в ситуация с нимфи. Не мисля, че е нужно да обсъждат това с родителите ни, ако това е всичко, което знаят. А вие?- Той погледна между останалите наследници и те сякаш се съгласиха с него, макар и малко неохотно.
– Мислех, че ти ще си най-разгневен от това – каза Макс, като се намръщи на Дариус.- Те са неподатливи на огън. Дори от драконовия огън. Това не означава ли…
– Това не означава нищо – сви рамене Дариус, лъжейки толкова проклето, че трябваше да повярвам, че е бил в това толкова дълго, колкото и аз. А като се замислих за чудовището, което го беше отгледало, предполагах, че мога да си представя защо е добър в това.- Може и да не горят, но все пак могат да се удавят.- Водата се плъзна между пръстите му в явна заплаха и аз вътрешно се настървих, когато той небрежно предложи това от всички неща. Може и да се опитваше да ни прикрие до известна степен, но само защото това служеше на него и на вендетата му срещу баща му. На него не му пукаше за нас. Явно не изпитваше никакво разкаяние за нещата, които бяхме преживели от него. Веднъж почти ме беше удавил и явно щеше да го направи отново, ако сметнеше, че е оправдано да го направи.
– Можем ли да тръгваме тогава?- Попита Дарси, като се изправи на крака.
Наследниците изглеждаха така, сякаш искаха да протестират, но не виждах как биха могли.
– Довиждане, задници. Ще ви оставим да се занимавате с подлите си планове – казах небрежно, докато двете се запътвахме към вратата и никой от тях не направи крачка, за да ни спре.
Дарси и аз мълчахме, докато си проправяхме път от Кралската дупка, а тя хвърли около нас балон за заглушаване, докато се отдалечавахме от тях с бърза крачка.
– Мислиш ли, че направихме достатъчно, за да държим съветниците далеч от нас?- Попита тя, като притискаше долната си устна.
– Надявам се – казах аз.- Но ако се наложи да се изправим и пред техните въпроси, ние сме готови. Дори Тъмната принуда на Лайънъл не може да пробие душевните ни стени, така че можем да го направим, ако се наложи.
Атласът на Дарси изпищя и тя го извади от джоба си, изражението ѝ омекна, когато видя от кого е, а аз ѝ извъртях очи. Това нещо с Орион я караше да се държи все така лепкаво. Беше очарователна по един леко ужасяващ начин. Защото колкото и да обичах да я виждам щастлива по този начин, просто не виждах как ще направят това дългосрочно. В кой момент щеше да е приемливо да бъдат открити за връзката си? Трябваше да преживеем четири години в академията с него като неин учител и дори да не бяха хванати, тогава как можеха изведнъж да кажат, че са решили да се съберат, след като това се е случило?
– Пита къде сме – каза Дарси, докато набираше отговор.- Явно Гейбриъл е видял нещо за новогодишната нощ и…
Едно размазано движение се стрелна към нас и аз изтръпнах, когато Орион се спря пред нас, очите му бяха светли, а косата разрошена. Носеше тениска на Соларийската питболна лига и анцунг изглеждаше по-млад от обикновено. Когато сваляше напълно учителската си шапка по този начин, виждах двамата да работят като двойка много по-лесно. Трябваше само да забравя цялото това нещо с учителя и това беше ясно като бял ден.
– Гейбриъл имаше видение за мен в новогодишната нощ – развълнувано каза Орион и хвана Дарси за ръка, докато той гледаше между нас двете с надежда, която блестеше в очите му.
– И?- Попита Дарси.- Видял ли е, че сме върнали Клара?
– Той не може да види сенките, те не се появяват във виденията – каза Орион с намръщена физиономия.- Но ме е видял да слизам към пещерата и каза, че е усетил, че нещо огромно идва точно преди бъдещето ми да се изгуби в мрака!
– Това не звучи като нещо добро, пич – казах аз, повдигайки вежда.
– Разбира се, че е – отвърна той, като ме стрелна с намръщена физиономия.- Това означава, че сме били там, използвайки тъмната магия, за да създадем моста. Той ни е видял да го правим. Тогава е настъпил подходящият момент.
– Но той не е могъл да види дали е работило или не?- Попитах съмнително.
Дарси ме стрелна с предупредителен поглед, докато Орион ми се намръщи.
– Разбира се, че ще проработи – изръмжа той.- Не си ли забелязала колко силен е зовът на сенките, откакто се върнахме в академията? Предстои нещо голямо, това трябва да е то. Ще спасим сестра ми!
Прехапах устна и погледнах към Дарси за отговор, защото не ми стигаше. Да, бях забелязала, че зовът на сенките е по-силен, отколкото беше преди, но беше трудно да кажа какво означава това. Дали защото се приближавахме към нещо огромно като връщането на Клара в реалния свят? Откъде, по дяволите, трябваше да знам това?
– Готови ли сме да построим моста?- Попита Дарси, като стисна окуражително пръстите на Орион.
– Да, но ще трябва да владеем сенките заедно. Изучавал съм много древни текстове за това, сигурен съм, че мога да направя правилните заклинания. Но ще е по-лесно с повече сила. Така че и четиримата ще трябва да работим заедно върху това. Ще кажа и на Дариус. Това ще бъде като споделяне на силата за тримата, всички вие просто ще насочвате сенките чрез мен и с общата ни сила ще можем да изградим мост, достатъчно силен, за да може тя да премине обратно.
Той изглеждаше толкова дяволски сигурен и толкова дяволски обнадежден, че усетих как кимам в знак на съгласие, без да е необходимо да го обмислям допълнително. Ако това беше необходимо, за да върне сестра си, тогава бях напълно съгласна. Само се надявах да е прав за значението на видението на Гейбриъл, защото ако разбера, че бъдещето ми е изгубено в тъмнина, със сигурност нямаше да изглеждам толкова дяволски весел за това. Но той явно знаеше повече от мен за тъмната магия и ако това видение го беше убедило, значи и мен ме беше убедило. Щяхме да си върнем сестра му и с малко късмет сенките може би нямаше да ме привличат толкова, след като тя не беше заклещена там, за да ме призовава.
– Добре. И какво трябва да направим?- Попитах.
– Аз ще направя всички приготовления – каза Орион, а вниманието му се плъзна към каквото и да означаваше това.- Трябва само да се появиш в пещерата преди полунощ в новогодишната нощ. Уверете се, че магията ви е напълно попълнена, и носете нещо топло. Гейбриъл каза, че предстои снежна буря.
– Добре – съгласихме се Дарси и аз едновременно.
Орион дари и двете ни с най-голямата шибана усмивка и аз едва не се разсмях. Не ми се струваше, че някога преди съм го виждала да се усмихва така. За кратко той целуна Дарси по устните, след което се отдалечи от нас, като при това изпрати около нас снежна буря.
– Предполагам, че тогава няма да празнуваме новата година – казах с усмивка.
– Не. Изглежда, че ще я прекараме в една тъмна пещера, за да сбъднем мечтите на Орион – съгласи се тя с широка усмивка.
– Е, когато го казваш по този начин, не мога да се сетя за нищо друго, което бих предпочела да правя – засмях се аз.

Назад към част 43                                                        Напред към част 45

 

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 43

ДАРСИ

На вратата ми се почука и аз се събудих със стон, премествайки се под тежестта на една тежка ръка. Поех си дъх, осъзнавайки, че Орион е останал през нощта, когато определено бяхме планирали той да си тръгне преди зазоряване.
– Дарси!- Тори се обади през вратата.- Отвори.
Изпуснах дъх на облекчение и се измъкнах от леглото, докато Орион потъна по-дълбоко под завивките. Облякох ризата му, побързах да отида до вратата и да разпръсна балона за заглушаване, който бяхме хвърлили снощи.
– Сама ли си?
– Да – отговори тя и аз я пуснах да влезе, като бързо затворих вратата след нея.
Беше облечена в бяло зимно палто с качулка от изкуствена кожа, а в погледа ѝ имаше блясък.
– Какво става?- Попитах.
– Наследниците ни предизвикаха на бой със снежни топки, ето за какво става въпрос – каза тя с маниакална усмивка.- Това е нашата игра, Дарси. Ще ги разбием!
Засмях се развълнувано.
– О, аз съм в играта.
Орион се изстреля към нас за един миг, боксерките му бяха на мястото си.
– Трябва да видя това.
– Само едно нещо…- Тори прехапа устна, поглеждайки Орион, сякаш искаше той да си тръгне. Тя вдигна ръка, хвърляйки стегнат балон за заглушаване около мен и себе си.
– Какво става?- Намръщих се, когато Орион сгъна ръцете си с израз на раздразнение.
– Снощи може би отново се свързах с Дариус.
Не съди сестра ми. Недей, недей, недей.
– Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?- Попитах загрижено. – Той те нарани, Тор…- Като почти те удави в басейна!
– Напълно контролирам ситуацията. Кълна се.
Кимнах, като се отпуснах малко. Тя можеше да се справи с това.
Тори пусна заглушаващия балон и погледна Орион.
– Да, така че аз прочетох по устните цялото това нещо – заяви той.- Радвам се, че го правиш щастлив.- Усмихна се той.
– Пич!- Изропта Тори.- Това не е готино.
– Ти го направи толкова лесно, когато езикът ти се изплези, докато казваше „Дариуус“ – подигра се Орион и тя го бутна в ръката.
Изсмях се, без да мога да се сдържа, и погледът на Тори се насочи обвинително към мен.
– Трябваше да видиш лицето на Блу, когато и казах, че си се закачила с него първия път.- Засмя се Орион и очите на Тори се разшириха.
– Какво, така че ти и Дариус просто сте клюкарствали за мен като двойка момичета? После си казал на сестра ми, преди да имам възможност?
– Технически погледнато, можеше да ми кажеш, но ние, нали знаеш… не си говорехме.- Повдигнах невинно рамене.
– Това е вярно. И както и да е, Тори, не беше като Дариус да ми каже за интимния ти орган или нещо подобно – подиграваше се Орион и очите ѝ пламнаха от предизвикателство.
– Прав си, точно това правим с Дарси с момчетата, с които се чукаме. Знам всичко за теб и за твоите гнусни постъпки, сър.
– Със сестра ти – отвърна той и носът на Тори се набръчка.
– Ех, можем ли да спрем този разговор точно сега?- Настоях, но те ме игнорираха.
– Не е в това въпросът – изсъска тя.- И можеш да кажеш на Дариус, че ако опише и една луничка по тялото ми, ще му отрежа топките.
– Какво става с теб и отрязването на топките на хората?- Веждите на Орион се свиха.- Просто се стреми към югуларната вена или нещо друго, дивачка.
Тори се усмихна и двамата се погледнаха един друг като добри приятели. Чувствах се адски невероятно да ги видя да се гледат така.
– Добре, обличай се – чакат ни – каза Тори развълнувано.
– Разбира се, веднага след като направя няколко от онези гнусни неща на сестра ти – обади се Орион и тя притисна ушите си с ръце, докато тичаше през вратата, а смехът ѝ се носеше към нас. Не бях сигурна, че съм я виждала толкова щастлива от много време насам. Но дайте на сестра ми възможност да затрупа наследниците със сняг и това се равняваше на една усмихната Тори. А може би това просто беше свързано с двойното Д, което беше получила снощи (Драконовият член на Дариус).
– Колко гадно?- Обърнах се към Орион с игрива усмивка.
– Толкова дяволски гадно.- Той хукна напред и аз изпищях, докато тичах към банята, втурвайки се към душа, докато той се стрелкаше след мен.
Бяхме закъснели допълнително за срещата с наследниците, когато се приготвихме за тръгване, но аз бях адски доволна.
Носех зелено яке в цвят каки и топли ръкавици, а Орион се изстреля до стаята си, за да облече нови дрехи.
Когато излязох от стаята си, той ме чакаше на стълбите, облечен в кожено яке, дънки и ботуши, изглеждаше божествено и сякаш стоеше там и ме чакаше от цяла вечност. Проклетият вампир.
– Тори е излязла навън – обясни той.
Тръгнахме през двореца и излязохме от главния вход, като намерихме Тори да разговаря с Ксавие покрай наследниците, които всички стояха на каменните стъпала, които водеха надолу от двореца.
– Къде, по дяволите, сте били?- Зачуди се Дариус.
О, по дяволите.
– Е…- Започнах, а Сет вдигна вежди, наслаждавайки се на шоуто, докато аз се мъчех да намеря извинение.
– Ами сблъсках се с Дарси и тя настояваше, че знае изхода, но десет грешни завоя по-късно и ето ни тук – плавно каза Орион, а аз стиснах устни.
– Да, плюс това минахме покрай една етажерка и Орион видя някаква нумерологична книга на нея и в общи линии трябваше да спре и да получи оргазъм заради нея – казах с вдигане на рамене.
– Ха, това си ти – засмя се Дариус.- Обзалагам се, че е била наистина гладка книга с твърди корици.
– Да, и гърбът беше толкова красив – заигра се Орион и аз прехапах устни, за да не се усмихна.- Можех да пипам тези страници цял ден.
– Добре, стига с това, което се случва в момента, нека да отидем в гората.- Посочи към западния ъгъл на терена Макс и тръгна да води.
Разходката дотам беше почти километър и започнах да се чудя дали това няма да е просто поредната шега на наследниците, която да добавят към колекцията си. Но бях приятно изненадана, когато стигнахме до широка поляна в сърцето на боровата гора и никой не се нахвърли върху нас.
– Добре, започваме. Няма да мина и крачка по-нататък – каза Тори, като се премести на моя страна.
– Чакай, вие двете не можете да се съюзите – каза Макс, сгъвайки ръце.
Тори сложи ръце на хълбоците си и аз повдигнах вежди.
– Защо не?- Казахме едновременно.
– Защото правите това нещо с общуването с ума, което ви дава предимство – каза Макс твърдо.- Можете да бъдете капитани на отборите.
– Ами…- Аз се поколебах, а Тори се нацупи.
– Готово. Това е играта „Сделка или не“ – каза Сет и ни махна да се разделим.
– Добре – отстъпи Тори и аз свих рамене.
Останалите наследници си размениха погледи, но не спориха, като се наредиха до Орион и Ксавие, за да можем да избираме.
– По-младата избира първа – обади се Орион и аз се усмихнах.
– Добре, избирам вас, професоре – казах, поглеждайки към Тори с предизвикателна усмивка, а тя ми отвърна с такава. Орион светкавично се приближи до мен с изблик на вампирска скорост, загреба една снежна топка и я замрази в дланта си до твърда буца лед.
– Уау, психопат. Целта ни е да убиваме ли?- Попитах и той се усмихна лениво, а втвърдената топка се издигна над дланта му на съвършено въздушно торнадо.
– Всеки тук може да се предпази с щит.- Сви рамене той.
– Еми, аз не съм Пробуден, все още не разполагам с магията си – обади се Ксавие.
Орион избухна в смях.
– Честно казано.- Той остави леда да се върне към сняг.- Сигурен ли си, че все още искаш да играеш?
– О, няма да играя просто така. Ще унищожавам – каза Ксавие с огън в очите.
– Хайде, избери някого, Тори – насърчи я Макс, подскачайки развълнувано на петите си.
– Кейлъб – каза тя леко и обикновено безгрижното изражение на Дариус се изпари. Очите му се стесниха върху Кейлъб, който се присъедини към страната на Тори и преметна ръка през раменете ѝ. Тя веднага се отърси, но това с нищо не успокои яростта в очите на Дариус.
Дариус – подхванах аз и Тори ме стрелна с изражение „О, ти ще играеш мръсно, нали? А аз отвърнах с такова, което казваше, че не взимам пленници, Тор.
По дяволите, нямаше да откажа да имам дракон в отбора си. Дори да беше глупав деветдесет и девет и девет процента от времето.
– Не знаех, че си толкова съревнователна, Блу – промърмори Орион, докато леденият вятър поривисто ни заобикаляше, а тонът му ми подсказваше колко точно му харесва да открива това за мен.
Погледнах го с усмивка.
– Когато става дума за бой със снежни топки, аз съм безмилостна.
– Можеш ли да пренесеш този отборен дух на следващото занимание по питбол?- Подиграваше се той.
– Ако ми помогнеш да спечеля, ще го донеса на всяка сесия по Питбол.- Протегнах ръка и той я пое, а устните му се отвориха, когато между нас се разнесе плясък на магия.
Дариус вече беше приковал Кейлъб в погледа си и аз задуших смях, като погледнах към Тори, за да видя кого ще избере следващ.
– Макс – каза тя.- Да видим какво може да направи Водният наследник с целия този сняг.
– По дяволите – промълви Ланс.- Ксавие е отговорност, но искам да сритам Сет направо в задника.
– Чух това – каза Сет с намръщена физиономия.
– Пич – Дариус стрелна Орион с объркан поглед, но той избегна погледа му.
Намръщих се, разглеждайки последните си възможности. Всъщност не познавах Ксавие, но фактът, че нямаше магия, не беше точно добър знак. Дали обаче исках Сет Капела в отбора си? По дяволите, не. А дали исках да имам повод да му набия задника в бой със снежни топки? Да, по дяволите.
– Ксавие – изрекох аз.
Сет изсумтя и се насочи към Тори, която веднага хвърли балон за заглушаване около отбора си.
Аз направих същото и се обърнах да обсъдим тактиката.
– Всички трябва да изберем една цел – каза Орион и аз вдигнах ръка, за да го спра точно там.
– Аз съм капитанът – казах аз и се усмихнах мило.- А Ксавие няма магия, така че не може да се справи с някого сам.
– Ако някой от вас ме закрие, имам добър мерник.- Размърда вежди Ксавие с надежда.
– Обичам те, братче, но няма да те държа за ръка през това, ще бъда прекалено зает да затрупам лицето на Кейлъб със сняг – каза Дариус с мрачна усмивка.
– Той е вампир, няма да му нанесеш нито един удар – каза Орион.- Аз ще взема Кейлъб.
– Добре, Рокси е моя – каза Дариус с усмивка, като изглеждаше, че подозрително бързо се присламчи към тази идея. Стиснах устни, знаейки какво точно бяха правили той и сестра ми вчера, и се надявах, че няма да я нарани. Защото беше очевидно, че тя изпитва нещо към него, дори и никога да не си го признае.
– Остават Макс и Сет – казах замислено аз.
– Макс ще язди Сет – каза Дариус.- Залагам претенциите си на това.
Орион кимна твърдо, като отново придоби онзи капитански поглед, който казваше, че иска победа.
– Можем да ги поемем.- Казах аз.
Погледнах през рамо, за да видя, че Сет вече се съблича, и се обърнах към Ксавие с една идея.
– Какво ще кажеш да се преобразиш във формата си на Орден, а аз да те… яздя? Ако нямаш нищо против?
Ксавие пребледня като лист и аз веднага разбрах, че съм казала нещо погрешно.
– О, аз не мога – заекна той, поклати глава и погледна през рамо, сякаш някой можеше да се появи точно зад него.
– Намираме се на почти една миля от двореца – каза Орион с вдигане на рамене.- Никой няма да види. Просто не летя.
Дариус потърка кокалчетата на пръстите си по челюстта, веждите му бяха плътно свъсени.
– Искам да кажа, че ще е добре за теб, Ксавие. Сигурно отчаяно искаш да се преобразиш.
Ксавие дъвчеше устните си и ме заболя, като видях колко му е неприятно от идеята за нещо толкова естествено. Баща му трябваше да отговаря за толкова много неща и това ме караше да се ядосвам от негово име.
– Не си длъжен да го правиш, ако не искаш, но това е моят дом, Ксавие. И ако искаш да се преобразиш, тогава се преобрази.
Ксавие погледна към брат си с толкова много надежда в очите, че това донякъде разби сърцето ми. Дариус сложи ръка на рамото му и се усмихна, докато кимаше.
– Баща ни няма да напусне двореца, прекалено зает е да шпионира наоколо, опитвайки се да изкопае мръсотия за Вега.
– Какво прави?- Въздъхнах, но Дариус ми махна със смях.
– Какво ще намери? Че разширяваш убежището си за птици, за да приемаш заблудени жаби?- Дариус ми се усмихна по начин, който беше напълно лишен от глупости. Той споделяше с мен една вътрешна шега. Чудовищна вътрешна шега.
Избухнах в смях, след което свих рамене.
– Добре, правиш ли това, Ксавие?
– Правя го – каза той, сякаш все още не беше сигурен, но посегна към ризата си.
– Чакай, още не – каза сериозно Орион.- Трябва да избягаме в дърветата, да се разделим и да заобиколим обратно към тях. Запази Ксавие за елемента на изненадата.- Той се поклащаше на петите си и преди да успея да му се скарам, че отново ми е откраднал капитанската шапка, стомахът ми се сви на топка от това, че изглеждаше толкова дяволски сладък. Освен това идеята беше страхотна.
Откъснах очи от него, а адреналинът се раздвижи във вените ми.
– Добре, Ланс спечели ни време да се измъкнем с водната ти магия, а после бягай, сякаш има огън в задника ти – което вероятно ще стане – казах аз, осъзнавайки, че съм използвала първото му име, но не изглеждаше другите двама да са забелязали.
– Както желаете, капитане.- Той пъхна ръка в косата си, докато очите му ме проследяваха.
Определено му харесваше това.
– Готова ли си?- Обади се Тори и аз се обърнах към нея, като кимнах, докато пусках балона за заглушаване.
Сет беше в огромната си форма на бял вълк, а Макс се беше покатерил на гърба му. Кейлъб беше насочил погледа си към Дариус, но той нямаше елемента на водата. Което правеше Макс и Тори най-силните в отбора им. Разбира се, не виждах как ще успеем да нанесем удар на някой, който притежаваше огън. И като се замисля, тя наистина имаше трима наследници в отбора си, а аз само един. Но един могъщ и обучен учител трябваше да се брои за поне един Наследник – може би обаче не Пегасът, който се страхуваше да се смени. Все пак по-добре един аутсайдер в отбора, отколкото един задник.
– ВЪРВИ!- Изръмжа Макс и Сет се втурна напред.
Обърнах се бързо и побягнах към дърветата отстрани на Ксавие. Земята се разтресе силно и аз погледнах през рамо, когато Орион хвърли огромна снежна стена към другия отбор и Сет и Макс се сблъскаха с нея. Орион се изстреля в дърветата, а аз побягнах по-бързо, благодарна най-сетне за двуседмичните занимания по питбол и уроците по физическо усъвършенстване, които бяха вкарали задника ми във форма.
Дариус се стрелна между два дебели клона и аз го забелязах да се катери по един от тях с невъзможна лекота. Маймунски дракон!
Държах се на страната на Ксавие, докато той сваляше дрехите и ги връзваше в ръцете си.
Зад гърба ни се разнесе вой и аз увеличих темпото ни, преди да повлека Ксавие зад един огромен бор.
– Готов ли си?- Прошепнах с надежда.
Той кимна, постави дрехите си в основата на дървото и се обърна с гръб към мен, разкривайки голия си задник. Погледнах през рамо, като хвърлих плътен въздушен щит около нас, докато се ослушвах за приближаващи стъпки.
– Добре ли си?- Попитах, а сърцето ми се разтуптя, докато Ксавие се колебаеше още малко.
– Да, просто… не ми се удава да правя това често, така че… ето.- Той скочи напред и от тялото му се освободи блестящ лилав пегас.
Загледах се в красотата му със страхопочитание, а той изхърка щастливо, тръгна към мен и потърка нос в рамото ми. Зад гърба ни прозвуча друг вой и аз се преместих от страни на Ксавие. Той спусна едно крило, за да ми позволи да се изкача, и радостта ме изпълни, когато се настаних на гърба му.
– Да спечелим това нещо – казах решително и Ксавие изпръхтя от вълнение, вдигна се и ме накара да се вкопча в него за живота си, преди да се изстреля напред към дърветата.
Беше безумно бърз, светът беше размазан, докато се носеше по заснежената земя, издигайки бял прах зад нас. Осъзнах, че заобикаля обратно по пътя, по който бяхме дошли, и събрах буря от въздух около нас, подготвяйки се да издухам снега и да го хвърля по първия срещнат противник.
Смехът ми се изтръгна, докато Ксавие се провираше през дърветата толкова плавно, сякаш летяхме, а копитата му едва докосваха земята. Някъде вляво от мен се чу писък, който ме накара да се обърна и да видя Дариус който беше скочил от дървото върху Тори. Смехът ми отекна по-високо, докато те се бореха на земята, търкаха сняг в косите си и се смееха така, сякаш не се мразеха в червата.
Пред нас се стрелна бяло петно и аз изкрещях, когато Макс вдигна ръце на върха на Сет и зад него се надигна приливна вълна от сняг. Освободих бурята около себе си, хвърляйки листове сняг върху него в опит да го изтръгна от гърба на Сет. Макс пое удара с цялото си тяло, но запази равновесие, явно не се предпазваше, тъй като използва магията си, за да вдигне огромната линия сняг зад него още по-високо.
Очите му се спряха върху Ксавие и той се усмихна широко.
– Погледнете, малкия пич! Шибано асо в ръкава. А сега да видим колко бързо можеш да бягаш!
Изпищях от вълнение и тревога, когато Ксавие се измъкна от тях и чух как целият снежен склон се втурна след нас.
Сет изпревари вълната, докато Макс вдигаше двете си ръце, събирайки всяко късче сняг, което можеше да добави към стената си.
Две петна се промъкнаха и предположих, че Орион и Кейлъб провеждат своя собствена високоскоростна версия на играта, тъй като от тях се разпръсна сняг.
– Бягай!- Помолих Ксавие и той нямаше нужда да бъде окуражаван два пъти, като се втурна през гората като ураган.
Извиках към небето, докато изпреварвахме Сет, но грохотът на целия този сняг зад нас не стихваше. Погледнах назад и открих, че Сет и Макс са се откъснали, като са се измъкнали от пътя на снега, който се разбиваше през дърветата и ни преследваше с двойна скорост.
– По дяволите!- Изкрещях, като погледнах през рамо и вдигнах ръка. Огънят разцъфна в дланта ми и аз хвърлих огромни топки от него към вълната, без да се сдържам, докато разтопявах колкото се може повече от нея. Беше ужасяващо и вълнуващо, но не беше достатъчно, за да ни спаси.
– Дръж се спокойно – помолих Ксавие, пуснах гривата му и внимателно се обърнах с лице в другата посока. По дяволите, по дяволите, това е глупаво и безразсъдно и толкова забавно!
Вдигнах ръцете си по-високо, призовавайки по-дълбоката сила в себе си, пламъците на Феникс се извиха около ръцете ми. Пуснах ги и два горящи канала от червен и син огън се врязаха в снега, стопявайки огромни дупки направо в него.
Стената изведнъж се срути и аз ликувах триумфално, обърнах се и потупах Ксавие по рамото. Той заскимтя щастливо и забави ход до тръс, докато обикаляхме обратно към поляната, където бяхме започнали играта.
Когато пристигнахме, Тори се измъкна от дърветата и запрати по нас снежни топки с въздушна магия, а Ксавие вдигна крило, за да ги блокира. Аз се засмях, скочих и загребах сняг, като оставих щита си спуснат, докато ги запращах обратно към нея. Ксавие затанцува с тръс около нас, после обърна задницата си към Тори и започна да рита сняг със задните си копита.
– Ксавие!- Извика тя през смях и изхвърли стена от огнена магия, за да разтопи снега, който той хвърляше по нея.
Една ръка се сключи около кръста ми и аз изкрещях, когато един вампир се затича с мен през поляната. Разбрах, че е Кейлъб, когато ни блъсна в едно дърво и го разтърси силно, за да изхвърли целия сняг от клоните. Той изчезна на мига и аз закъснях да го спра, тъй като снега се сгромоляса върху мен, оставяйки ме в замръзнала купчина до кръста.
Смехът му огласяше гората, докато препускаше насам-натам, след което секунда преди той и Орион да се появят в центъра на поляната, прозвуча ах! Орион го беше замразил до шията в твърд лед и забавлението ме разкъса, докато се измъквах от снега, за да се присъединя към останалите.
Кейлъб стисна челюст, когато освободи огнената си магия и ледът започна да се разпаря. Но той явно беше достатъчно силен, за да го държи под контрол още малко.
– Хванете го!- Извика Тори въпреки факта, че той беше в нейния отбор.
Аз и Орион се присъединихме към нея, като започнахме да удряме главата му със снежни топки.
Ксавие изръмжа от забавление, разтърсвайки гривата си, така че около него на земята паднаха блестящи парченца.
Дариус се появи зад Тори с огромна снежна топка, която държеше над главата си, но като видя какво прави сестра ми, я спусна и погледна към Кейлъб, замръзнал в центъра на пространството.
– Снежен човек – каза той весело, тръгна напред и отново вдигна огромната си снежна топка нагоре.
– Дариус – предупреди Кейлъб.- Не се д…
Дариус подхвърли огромната снежна топка над главата си и аз се разпаднах от смях, падайки на земята, като се хванах за страната си. Сет и Макс пристигнаха, но никой от тях не продължи играта, разсмивайки се заедно с останалите, докато Кейлъб се размърда. Огънят най-сетне пламна и снегът и ледът се разтвориха около него, оставяйки го мокър и намръщен. Това не продължи дълго, тъй като той разцепи усмивка, след което скочи върху Дариус, разроши косата му и двамата изпаднаха в игрива борба в снега.
Орион падна до мен и аз се преборих с желанието да облегна глава на рамото му, като вместо това споделих усмивка с него.
Ксавие тръгна към гората и аз предположих, че отива да си вземе дрехите, тъй като играта беше към края си.
– Спечелихме – изпях аз.
– Ер не, това е само полувреме – каза Макс и падна да седне до Сет, докато той си дърпаше дрехите. Той посегна към тях, изтегляйки водата от тях, без да каже и дума, а Сет го гушна в знак на благодарност. Всички се заеха да се подсушават един друг и аз се усмихнах, когато спокойствието на момента ме обзе. Иска ми се винаги да е така.
Атласите на наследниците изпищяха едновременно, но никой от тях не ги извади.
– О, време е всички да си вземете лудите хапчета ли?- Подиграваше се Тори, а Дариус скри усмивка с палеца си.
– Не, скъпа.- Кейлъб се изправи, като протегна ръце над главата си.- Това означава, че пресата е тук.
Атласите им пипнаха отново и Сет се изправи на крака с намръщена физиономия.
– И това означава, че моята PA се побърква, защото не стоя точно до нея, готов да давам интервюта. Шибаната Шарън.
Атласите им продължаваха да избухват със съобщения и аз извадих моя, като открих няколко текста от Джералдин. Бях го оставила на тих режим и дори не си бях помислила да го проверя.

Джералдин:
Нощни похитители на люлки! Пресата ще е тук след трийсет минути – върнахте ли се от сутрешната си авантюра?

Джералдин:
По дяволите с раницата ми! Къде сте ти и сестра ти? Петнайсет минути!!

Джералдин:
Разположих рокли в стаите ви, но обърнете моите парчета, че сте ги скъсали, Ваши величества!!

Джералдин:
Този скитник Вълпекула е тук!! Елате да му покажете как изглеждат истинските кралски особи и да му вкарате доблестта си в дупката за стафиди!

Джералдин:
Тронната зала ви очаква! Празната и утроба вече е плодородна и готова за нови кралици – елате тук и я засадете с вашето величие!

– Засади и своето величие?- Промърмори Орион, като се наведе над рамото ми.
Избухнах в смях и го отблъснах.
– Извинете ме, снопоукротителю, имам тронна зала за оплождане. Изправих се и всички се намръщиха на това, което бях казала.- Джералдин – добавих в обяснение.- Хайде, Тор. Трябва да тръгваме.
Тори стисна устни, докато се изправяше.
– Наистина ли трябва да забавляваме някакви скучни репортери цял ден?
– Трябва, ако искаш да имаш подкрепата на обществеността, малка Вега – каза Макс и също се изправи на крака.- Така че може би трябва да останеш тук.- Той намигна, тръгна да прекосява поляната, а ние го последвахме.
Скоро се върнахме в двореца, като се промъкнахме през входа за прислугата в западното крило, за да не ни забележи никой. Залите бяха тихи, докато вървяхме, никой от нас не беше сигурен накъде да тръгне, докато обикаляхме из криволичещите коридори.
Атласите на всички отново започнаха да звънят, но никой не ги извади. Аз дори не проверих моя, защото знаех, че така или иначе сме закъснели адски много.
– Спрете – казаха Кейлъб и Орион едновременно.
– Какво? Защо?- Попитах, но останалите наследници се бяха спряли зловещо неподвижни, гледайки към Кейлъб, който слушаше нещо.
Приближих се до Тори, споделяйки тревожен поглед с нея, докато въздухът около нас се преплиташе с напрежение.
– Ебаси – издиша Орион и очите му се насочиха към мен, изпълнени с вихрен ужас.
– Какво става?- Поиска Тори.
Отдалеч се разнесе смразяващ кръвта писък, който ме смрази до дъното на душата ми.
– Какво става, какво чуваш?- Макс притисна ръка към рамото на Кейлъб, лицето му се изкриви, докато попиваше емоциите му.
Кейлъб и Орион си поделиха погледи и сърцето ми заби на най-висока предавка. Преди който и да е от тях да отговори, те минаха покрай нас в мъгла и се хвърлиха към вратата в края на коридора. От ръцете на Кейлъб се освободиха лиани, които се разпростряха по дървото, а Орион замрази ключалката и ръбовете на рамката на вратата.
Инстинктивно вдигнах ръце, а паниката ме връхлетя на вълни. – Какво става?
Огромна тежест се блъсна във вратата, която те държаха затворена, и рамото ми се удари в рамото на Тори, докато се притискахме една към друга в тревога.
Дариус, Сет и Макс се преместиха, за да застанат от двете ни страни с високо вдигнати ръце, а Ксавие застана на крачка зад нас.
– Влезте във формулярите си за поръчка!- Изкрещя Орион, когато вратата се удари с още един разтърсващ трясък.
Стряскащ, смучещ звук изпълни въздуха и страхът се впи в сърцето ми с ледени нокти.
– Нимфи – изпъшка Ксавие зад нас.
Свалих палтото си и Тори направи същото. По навик тези дни под дрехите си бях сложила спортен сутиен с деколте и когато свалих горнището си, крилата се освободиха от гърба ми в същия момент, в който и тези на Тори. Наследниците се придвижиха напред, докато огнените ни крила се разстилаха зад нас, а топлината се разнасяше из въздуха.
Свързах ръце с Тори, а в съзнанието ми се въртяха спомени за последната битка, която бяхме водили. Страхувах се, но нямах намерение да бягам. Нашата сила можеше да ги убие. Ние бяхме оръжие, което трябваше да бъде използвано. Но как бяха влезли в двореца? И колко от тях бяха тук?
Сет скочи напред, преминавайки във вълчата си форма, и люспите пропълзяха по кожата на Макс, надничайки под дрехите му. Дариус стоеше твърдо, а в ръцете му пламтеше огън.
– Ксавие, смени се!- Подкани го Тори.
Той се поколеба още секунда, преди да се превъплъти във формата си на пегас, да наведе глава и да насочи рога си към вратата, докато си проправяше път между Тори и Дариус.
– Отдалечете се!- Кейлъб хвана ръката на Орион и го издърпа далеч от вратата, като двамата се спънаха, когато силите на нимфата започнаха да владеят магията им.
Огледах се за друга врата, но това беше единственият път напред. Джералдин стоеше някъде отвъд този коридор, плюс слугите, пресата. Не можехме просто да бягаме, трябваше да се борим, трябваше да помогнем.
– Можем да вземем няколко нимфи – изръмжа Дариус, когато Орион се присъедини към него с твърдо кимване.
Сет изръмжа в знак на съгласие и се наведе, готов да се нахвърли, когато вратите се разтресоха от още един тежък трясък.
– Ще ги поемеш по-добре във формата си на дракон, а и така е по-безопасно – промълви Орион.
– Ще се преместя, когато има място за летене – отвърна Дариус, а челюстта му се закова.
Огромна пукнатина се разцепи по средата на вратата и магията на Тори потече във вените ми, а моята се върна в нейните.
Нашите феникси бяха будни и готови да изгорят света.
– Пригответе се!- Изръмжа Орион и аз вдигнах свободната си ръка по-високо, докато червените и сините пламъци се гонеха в дланта ми.
Вратите се разтвориха и през тях премина звяр, дошъл направо от Царството на сенките, а височината му хвърли над нас платно от мрак. Тялото му беше изподрано като кора, а червените му очи светеха от жажда за кръв, докато протягаше опипващите си пръсти и се опитваше да изсмуче магията направо от нас.
Цялата сила на мощта му се вряза в мен и усетих как блокира магията ми. Но то не можеше да докосне силите на моя Орден. И знаех, че силата на нашия огън може да го унищожи.
Тори стисна ръката ми и ние освободихме силата си едновременно, хаотичната вихрушка от пламъци се изстреля към врага ни. Енергията, която създадохме помежду си, се сля в ледено синя струя, която се вряза право в тялото на нимфата. То се взриви на дъжд от пепел, а аз изтръпнах от опустошението, което бяхме причинили обединени.
Сет се втурна напред, когато друга нимфа пристъпи в разбитата врата, изстреля се във въздуха и разкъса гърлото на съществото. Двете с Тори се втурнахме напред, отприщвайки чудовищен огнен камшик, който отряза главата на нимфата от раменете ѝ, преди тя да се пръсне в дъжд от сажди.
Някъде напред се чу ужасен писклив звук и аз се превих от него, когато към него се присъедини друг глас, после още един и още един. Дворецът беше обсаден. Домът ни беше нападнат.
– Трябва да ги унищожим – изръмжа мощно Тори и аз кимнах в знак на съгласие.
– Да вървим – издишах аз.
Тръгнахме напред и останалите от групата ни ни последваха, докато заобикаляхме една дълга камера.
– Знам къде води това, хайде!- Обади се Дариус, като ни изпревари.
Орион побърза да се доближи до мен и лекото докосване на рамото му беше достатъчно, за да успокои малко бясното ми сърце. Ксавие тръгна зад брат си, а Макс отново седна на гърба на Сет.
Когато Дариус отвори огромната врата в края на залата, Кейлъб се стрелна към него и двамата преминаха през нея заедно. Отвъд вратата се чуваше сблъсък на битка, в ушите ми звучаха крясъците на нимфите и стенанията на феите.
Тръгнахме след тях и сърцето ми се разтуптя, когато навлязохме в огромната тронна зала.
Съветниците се бяха вкопчили в битка с петнадесет нимфи, а в ушите ми се разнасяше хриптящата им, смучеща сила. Антония се беше преобразила в кестенявата си форма на върколак, а бащата на Макс, Тиберий, беше показал блестящите си нефритени люспи. Не можах да забележа Лайънъл или Мелинда в битката. Телата бяха пръснати по плочите на улицата в купчини пепел, но не можех да определя кои са те.
Сърцето ми се разтуптя, когато наследниците се отделиха от нас, втурвайки се безстрашно в битката.
Ксавие се втурна право към една нимфа и я намушка с рога си, преди Антония да разкъса гърлото ѝ и тя да се разпръсне на пепел.
– Дариус!- Обади се Орион и те споделиха кимване, когато Дариус разкъса дрехите си, експлодирайки в невероятната си форма на златен дракон. Четири люспести крака се забиха в земята, но не за дълго, тъй като той разпери криле и се издигна във въздуха, заобиколи сводестия таван и изпусна свирепа струя Драконов огън върху главата на една нимфа.
– Лети – нареди ни Орион.- Вървете.- Той стисна ръката ми, след което излетя светкавично, преди да успея да го спра. Повали една нимфа на колене с вампирската си сила, а Дариус заобиколи, за да я довърши, като движенията им бяха толкова плавни, че изглеждаха сякаш са го правили хиляди пъти.
– Хайде.- Тори пусна ръката ми и аз разперих криле, като се издигнах и полетях над надигащата се битка долу.
Забелязах група феи до задната стена, докато две нимфи се приближаваха към тях, крадейки магията им и повличайки я в себе си.
Посочих ги на Тори и ние се спуснахме към тях, като ръцете ни се докоснаха. Когато силата ни се сблъска, ние я пуснахме върху нимфите, превръщайки ги в прах, преди да успеят да направят още една крачка към жертвата си.
Облекчението ме изпълни, докато кръжахме над тях и групата се взираше в нас, сочейки и задъхвайки се, докато ни разпознаваха.
Във въздуха се разнесе ужасен писък и сърцето ми се сви от паника, когато разпознах гласа на Джералдин. Обърнах се, търсейки я отчаяно, и я забелязах по гръб под една нимфа. Баща ѝ лежеше до нея неподвижен и чист ужас ме изпълни, докато с Тори се втурнахме да ѝ помогнем.
Боен вик напълни ушите ми и Макс се хвърли върху гърба на нимфата, стисна ръката сѝ около гърлото и дръпна назад с всички сили.
Джералдин се отскубна, дърпайки ръката на баща си, а сърцето ми се повдигна, когато той се размърда, пълзейки след нея.
Рев на болка отекна в стаята и Тори панически погледна през рамо.
– Иди да помогнеш на Дариус – подканих я и тя кимна, хвърляйки се в посоката, от която беше дошъл ревът.
Нахвърлих се върху нимфата, която Макс държеше, а челюстта ми се сви от ярост. Този звяр се беше опитал да нарани приятеля ми.
– Макс, пусни я!- Извиках и той падна от гърба на нимфата, като се строполи на земята в момента, в който пуснах силите си. Две усукани ленти от адски огън разкъсаха звяра и аз се приземих, протегнах ръка на Макс и му помогнах да се изправи. Той улови погледа ми и за един безкраен миг между нас премина странно чувство на другарство.
Чу се стон от болка и се обърнах, за да видя Джералдин, която стискаше кървава рана на ръката си. Макс изтича да я излекува и през мен премина облекчение. Огледах опустошенията и видях силата на всички, които се бореха обединени. Заедно бяхме неудържими. Заедно можехме да победим.
Ръката на нимфата се заби в ребрата ми и аз прелетях през стаята, задъхвайки се, докато пред очите ми избухваха звезди. Ударих се на земята в ъгъла на стаята и болката прониза гръбначния ми стълб, докато се опитвах да помръдна, но не можех. Ушите ми бучаха, а зрението ми се замъгляваше, докато се борех да си възвърна сетивата.
Нимфата, която ме беше нападнала, се приближи, наведе глава, а от езика ѝ се чуваше гнусно щракане. Сърцето ми затрепери, когато сянката ѝ падна върху мен.
Ръцете ми не помръдваха, пръстите ми потрепваха, но нещо ужасно не беше наред. Огънят се извиваше около ръцете ми, но не можех да го насоча, тъй като нимфата се надвесваше над мен, с гладен поглед, сякаш бях пиршество, което трябваше да бъде погълнато.
Буца напираше в основата на гърлото ми, когато огънят изпълзяваше от кожата ми, отчаяно опитвайки се да достигне чудовището пред мен, но не можех да го подчиня на волята си. Не можех да помръдна, тялото ми не реагираше. Ужасът достигна до сърцевината ми и ме взе за заложник.
Не можех да се боря. Не можех дори да крещя.
В периферията ми се появи сянка, която се сблъска с нимфата, докато тя протягаше изпитата си ръка. Орион проби дупка в гърдите ѝ и звярът изпищя толкова силно, че прозорците се разтресоха.
Той го постави на колене с груба сила, като хвана главата му и я разкъса с всички сили. Чу се хрущене и нимфата се взриви на въглени, които танцуваха около Орион във въздуха, докато той се обръщаше към мен с отчаян страх в очите.
Той падна на колене, прокара ръка под мен и аз се задъхах, когато болката отново се разпръсна в мен.
– Всичко е наред, имам те – нежно каза Орион и аз кимнах, доверявайки му се, че ще оправи това.
Изтръпнах, когато под дланта му върху гърба ми се разля топлина, и въздъхнах, когато болката отшумя, а гръбнакът ми заздравя под въздействието на силата му. Той се отпусна напред, когато го обзе изтощение, а аз се изправих, притискайки го към себе си.
Защитно ръмжене се изтръгна от мен, докато насърчавах Орион да се изправи на крака и отмятах косата от врата си.
– Пий – изисках аз, придърпвайки го към себе си. Той впи кътниците си в гърлото ми и започна да поглъща кръвта ми толкова бързо, колкото можеше.
Загледах се в разрухата над рамото му и страхът се загнезди в мен, когато осъзнах, че вече нямаме надмощие.
Антония беше притисната от крака на нимфата, докато Тиберий отчаяно се опитваше да я освободи. Джералдин се бореше безстрашно между баща си и Макс, но те бяха притиснати в ъгъла и виждах как силите им намаляват с всяка секунда.
Предсмъртният грохот на нимфите отекна във въздуха и се заби в черепа ми. Някой във формата на Немейски лъв беше набучен на края на сондата на нимфата и кръвта се лееше по пода като река. Колкото повече гледах, толкова повече смърт виждах, толкова повече безжизнени тела и безнадеждни лица.
– Блу – прошепна Орион с нотка на страх, когато две нимфи се обърнаха към нас.
Стиснах челюст и потърсих сестра си в другия край на стаята. Очите ѝ се втренчиха в моите в знак на разбиране и точно в същия момент формите ни на феникси се изтръгнаха напълно от плътта ни. Огънят загреба дрехите ми, обви се около мен като сатен, обгърна крайниците ми и погали тялото ми.
Застанах пред Орион и разперих криле, за да го предпазя от двете нимфи, които ни приближаваха, а пламъците на огъня ми се отразяваха в безжизнените им очи.
С вик на ярост вдигнах ръце, разсичайки въздуха, докато огънят ми на феникс пламтеше, образувайки собствени крила и унищожавайки двете нимфи, без да се замисля. Ожесточението на моята сила беше смазяващо, когато тя проряза сърцата на чудовищата, премина през стаята и унищожи съществото, което държеше Антония в лапите си.
Тори унищожи две от нимфите, които напредваха към Джералдин, а Макс и Дариус се спуснаха след нея, като вдигнаха още една нимфа от земята и я хвърлиха през огромния витраж. Сблъсъкът отекна в ушите ми. След това звънливият звук на хиляди парчета изпълни стаята, когато те се стовариха върху една нимфа и я изпратиха право в небитието.
Очите ми бяха привлечени към стълбището, когато от вратата се изсипаха Лайънъл Акрукс, Каталина и Мелинда Алтаир. Тримата бяха посипани с пепел, хубавите им дрехи бяха съсипани, а очите им се въртяха между мен и сестра ми.
Още една нимфа стана жертва на огъня ми, а чувството за непобедимост се разнесе из кръвта ми и ме опияни. Аз не просто бях могъща, аз бях въплъщение на силата. Формата ми на Орден беше доминиращо същество, което се съизмерваше единствено с неразрушимата сила, която беше сестра ми.
Накъсан дъх ме напусна, когато Тори довърши последното същество в стаята, а ръцете ѝ все още блестяха от искри, докато се носеше над трона.
Дариус се приземи с трясък и се върна във формата си на фея.
За дълъг миг се възцари мълчание, после някой издигна радостен възглас, към който бързо се присъединиха и други. Представителите на пресата се изсипаха от скривалищата си, а слугите, сгушени по ъглите, побързаха да се присъединят към тях, ръкопляскайки и възхвалявайки ни. Отне ми минута, за да осъзная, че някои от тях скандират
– Вега Кралици, Вега Кралици, Вега Кралици!
Джералдин подхвана скандирането заедно с баща си, като избута Макс настрани, докато той се опитваше да я провери за наранявания.
Забелязах, че Гъс Вълпекула се измъква откъм стълбището, с овчедушно изражение на лицето. Ръждивочервената му коса беше разрошена и покрита с прах, широките му очи шокирано разглеждаха пепелта на падналите нимфи.
Ксавие побърза да се приближи до Дариус, като заскимтя трескаво. Погледът на Лайънъл падна върху него, докато слизаше по стълбите, а в чертите му бе изписана отвратителна ярост.
– Ксавие се крие – каза Дариус гръмко, преди Лайънъл да успее да каже каквото и да било, преструвайки се, че пегасът до него не е неговият брат.- Той е в безопасност, отче.
Лайънъл наведе глава все така леко, но погледът, който хвърли на Дариус, говореше, че все още има проблеми.
Тори се приземи до мен и аз я придърпах в прегръдките си, толкова доволна, че сме преминали невредими през това. Огънят все още се увиваше около телата ни, спасявайки скромността ни, и докато се прегръщахме, той пламна по-ярко.
– Как са влезли?- Попита Хамиш, обгръщайки с ръка раменете на Джералдин.
– Стражите са паднали около двореца. Трябва да са владеели някаква наистина мощна магия, за да се справят – отговори Лайънъл, поемайки контрола над стаята, когато всички погледи се спряха на него.- Но както знаем, те са се справяли и преди…
– Има ли още от тези страховити изроди в крилата?- Попита Хамиш.
– Всички са мъртви – потвърди Лайънъл.
– Благодарение на Вега – каза една прислужница, избърсвайки сълзите изпод очите си.- Не можем да ви благодарим достатъчно.
Лицето на Лайънъл се превърна в камък. Очите му ни проследиха и сърцето ми се разтуптя в такт.
– Феникси – изръмжа той, а думата наряза въздуха на лентички. – Вие изобщо не сте Огнени харпии.
Наследниците погледнаха между нас в смесица от ужас и изненада.
О, по дяволите.
Орион хвана ръката ми и в същия миг се хвърли към тази на Тори. Той изсъска, когато огънят ни го изгори, и аз веднага поех контрол над него, за да не бъде наранен от него. Той все още се държеше здраво за Тори и аз видях как тя извива собствените си пламъци около него, така че те да го галят вместо нея.
– Какво правиш?- Изсъсках.
– Отвеждам Вега на сигурно място – обяви Орион и гласът му изпълни стаята.
– Ти си длъжен да се грижиш за сина ми – каза Лайънъл със смъртоносен глас.
Дариус сгъна ръце, като кимна леко на Орион. В един миг звезден прах падна върху нас и бяхме изтръгнати от вихър от светлини. Задъхах се, мразех да си тръгвам, когато толкова много хора лежаха мъртви на земята. Толкова много изгубени животи, феи, които бяха служили на семейството ни, които искаха аз и сестра ми да седнем на трона.
Сърцето ми се сви, докато се приземявахме в кабинета на Орион в академията, а умът ми се въртеше, докато се опитвах да преценя какво се беше случило току-що.
– Трябваше да ви взема, дворецът е компрометиран – каза Орион с мрачен тон.- Единственото място на света, където сега сте в безопасност, са тези стени. И то не само заради нимфите. Лайънъл знае какво представлявате. Въпрос на време е да се опита да ви убие.
– По дяволите – издиша Тори.
– Трябва да отвърнем на удара – изпъшках аз.
– Още не – предупреди Орион.- Още не сте готови.
– Току-що превърнахме онези нимфи в пепел, може би сме готови – възразих аз, а огънят все още пламтеше около мен и се разнасяше из вените ми. Не знаех дали това беше адреналинът от битката, но се чувствах готова да превзема света точно тогава.
– Да! Да си сготвим Дракон – решително каза Тори.
– Незнаеш на какво е способен, когато освободи пълната си сила – изръмжа Орион.- Виждал съм го. Твоят огън може и да превръща нимфите в прах, но Лайънъл е напълно обучена фея. И то не каква да е. Той е един от най-могъщите феи в света.
Кръвта ми се смрази и разбрах, че е прав. Може и да имахме този мощен огън, но какво да кажем за магията ни? Все още не можехме да правим дори някакви напреднали заклинания. Лайънъл вероятно можеше да ни убие по хиляди начини, за които дори не знаехме, че съществуват.
– Ти просто ни спираш, за да може Дариус да има възможност да се справи с него – обвини го Тори.- Знаеш, че ако се изправим, ще спечелим.
– Не предполагай, че знаеш начина, по който мисля – изръмжа Орион решително и Тори се намръщи, но кимна в знак на съгласие.
Хванах ръката ѝ и я приближих към себе си с въздишка.
– Трябва да бъдем разумни, иначе ще се окажем мъртви.
– Но ти ще се изправиш срещу него заедно с мен?- Попита тя с надежда.
– Разбира се. Когато сме обучени. Когато сме готови.
– Време е да започнете да мислите за съюзници – каза Орион с тих тон.- Трябва да изградите отношения, които ще ви помогнат в политическо отношение.
– Имаш предвид Наследниците – каза Тори язвително.
– Наистина?- Натиснах го и Орион кимна.
– На чия страна си ти?- Присви очи Тори.
– Аз съм на страната, която се изправя срещу Лайънъл Акрукс – каза той, челюстта му се стегна и сърцето ми заби неравномерно от силата в погледа му.- Това е единствената страна, която има значение.

Назад към част 42                                                             Напред към част 44

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 42

***

Следобедът беше запълнен с фотосесия, която се проточи няколко часа, докато фотографите правеха снимка след снимка на нас със и без наследниците и съветниците. Бузите ме боляха от фалшивата усмивка, а в края на разговора вече почти бях приключила с цялата тази коледна измама.
Всичко, което исках, беше да прекарам един ден със сестра си, а не да се занимавам с този театър. Но очевидно ние нямахме право на глас в тези неща. Поне не и докато съветниците можеха да ни налагат решенията си.
Когато настъпи вечерта и се преоблякохме в нови рокли за коледния бал, бях почти готова да се откажа и да си легна.
– Коледа е, Тор, няма нужда да изглеждаш толкова тъжна – подразни ме Дарси и аз се обърнах, за да ѝ се усмихна. Новата ѝ рокля беше сребриста и блестеше като звездна светлина, докато се движеше.
Аз бях избрала черна рокля с жартиери, която падаше по краката ми и беше завързана на гърба ми със сложна поредица от дантели. Кървавочервените ми токчета се показваха под нея, докато вървях, и ме издигаха нагоре с няколко сантиметра, така че наследниците не можеха да се извисяват толкова над мен.
Музиката ни приближаваше към балната зала и докато вървяхме, аз се усмихнах.
– Не съм тъжна – казах аз.- Просто очаквах с нетърпение няколко свободни от наследници дни, а сега ни натовариха и със съветниците. И имам чувството, че това ще бъде животът ни сега. Винаги ще трябва да правим неща, които не искаме. Имаме отговорности, а аз искам само свобода.
Дарси се засмя така, сякаш се шегувах, а може би отчасти беше така. Определено тук имахме много повече, отколкото преди в царството на смъртните, и аз не бях неблагодарна за това. Просто ми се струваше, че голяма част от това, което имахме сега, беше свързано с определени условия.
Спуснахме се по голямото стълбище и влязохме в балната зала под бурни аплодисменти.
Извърнах очи от нелепостта на това и се проврях през танцуващите тела в търсене на бара.
Преди да успея да го направя, силни ръце ме хванаха и се завъртях в тесен кръг, докато залата се завъртя и изведнъж се озовах насред дансинга в прегръдките на Кейлъб.
– Честита Коледа, скъпа – каза той, придърпвайки тялото ми към себе си, докато започнахме да танцуваме.
– Весела Коледа, задник – пошегувах се аз и му позволих да ме задържи, докато се движехме в бавен кръг на Have Yourself A Merry Little Christmas на Бинг Кросби.
– И така, искаш ли да обясниш какво се случи на вечерята по-рано?- Попита ме той.- Защото Дариус няма много какво да каже по въпроса.
– Какво да кажа?- Повдигнах рамене.- Аз съм пристрастена към секса.
Кейлъб се изсмя.
– Напоследък не съм виждал много доказателства за това.
– Никога не казвай никога – подиграх се аз.- Но аз не ти принадлежа, Кейлъб, така че ако реша да се възбуждам другаде, това зависи от мен.
– Мммм.
Това не беше кой знае какъв отговор, но той поне не изглеждаше ядосан.
– Само да знам с колко момчета се състезавам в момента?- Попита небрежно той.
– Ти ми кажи, Кейлъб. Ти си този, който ме нарисува да изглеждам така, сякаш чукам всяко момче, което срещна. Така че може би сега е така.
– Не ти вярвам – каза той, като ме завъртя в кръг под ръката си.
Избухнах в смях и се направих, че съм се върнала в прегръдката му, когато той отново ме придърпа към себе си.
– Добре. Но, честно казано, би ли имало някакво значение, ако бях?
Той се поколеба за миг, после поклати глава и се засмя.
– Не. Мисля, че щях да те искам, дори и да бях един от всичките.
Извъртях очи към него и се отдръпнах, когато песента свърши. – Само че не в дългосрочен план. Така ли?
Челюстта му се сви.
– Не. Не в дългосрочен план – призна той.
Точно това, което всяко момиче иска да чуе на Коледа. Засега ще ми стигнеш, скъпи, просто не си момичето, с което искам да остарея. Бъди спокойна, ти ще останеш част от сърце ми.
– Знаеш ли какво, Кейлъб, някак си ми е скучно. Мисля, че просто ще си легна – казах аз и се отдръпнах, когато започна друга песен.
– Искаш да кажеш, че ме оставяш сам?- Попита той.
– За тази нощ, да.
– А какво ще кажеш за утре вечер?- Попита той с усмивка.
– Защо не ми пишеш през новата година и аз ще помисля за това – подиграх се аз.
– Можеш да разчиташ на това – увери ме той и аз поклатих глава, докато се отдалечавах от него.
Забелязах Дарси, която танцуваше с Орион, и ѝ помахах бързо, за да ѝ кажа, че си тръгвам. Джералдин танцуваше с Макс и аз реших да я оставя на нейната собствена наследническа драма, като се обърнах и се измъкнах през една странична врата с надеждата, че никой няма да ме види да бягам.
Започнах да си напявам под нос „The Pogues Fairytale of New York“, докато се опитвах да намеря пътя обратно към входната зала, използвайки непознатите коридори.
Отвъд балната зала беше тихо и хладно, косъмчетата по голите ми ръце се изправиха, докато вървях.
Намръщих се объркано, когато стигнах до тежка дървена врата с корона, гравирана в дървото в края на коридора, и се зачудих дали не съм сбъркала някъде.
Любопитството надделя и аз пристъпих напред и отворих вратата.
Веждите ми се повдигнаха, когато разбрах, че по някакъв начин съм попаднал в огромната тронна зала. Озовах се с поглед върху облегалката на огромния стол, издълбан с пет глави на хидра, който се намираше на издигната платформа, за да може кралят да бъде винаги над хората.
В стаята беше тъмно, но една-единствена, бледосиня светлина се разливаше върху трона.
Почти се обърнах назад, но любопитството ме подтикваше. Чудех се какво ли би било да седна на трона, който наследниците толкова отчаяно искаха да обявят за свой. Какво беше толкова важно, че продължаваха да се отнасят с нас по този начин, само за да го запазят за себе си?
Направих бавни крачки към трона, сърцето ми биеше по-бързо, докато го приближавах, а адреналинът изтръпваше по крайниците ми. Чувствах се непослушна, лоша, сякаш правех нещо, което можеше да ми донесе неприятности, и все пак… живеех заради това чувство. За свободата да избирам да правя неща, които не бива да правя. Да правиш лоши избори и да си ги признаваш. И аз просто не можех да устоя на изкушението, което ми предложи тронът.
Заобиколих огромното кресло и дъхът ми спря в гърлото при вида на мъжа, който седеше там.
Дариус се беше облегнал назад в трона, с широко разтворени крака и една ръка, преметната небрежно през подлакътника, а другата притискаше тила му. Беше прокарал пръсти през косата си, освобождавайки я от продукта, който беше използвал, за да я оформи, така че тъмните кичури падаха свободно над челото му. Сакото му беше захвърлено на пода пред трона и той беше развързал папийонката си, която висеше свободно на врата му, а няколко копчета на бялата му риза бяха разкопчани.
Устните ми се разтвориха, когато погледът му падна върху мен, и за миг загубих ума и дума. Това беше човекът, който ме измъчваше и тормозеше, превърна нещастието ми в своя цел и ме гледаше как по заповед на баща си падам в сянката. Мразех го. Исках да го мразя толкова силно, че ме болеше. Но в моменти като този имах чувството, че просто лъжа себе си.
– Какво правиш тук?- Издишах, а тихият ми глас отекна в каменната стая.
– Не можех да те гледам как танцуваш с Кейлъб – каза той, задържайки погледа ми и просто признавайки това, което чувстваше поне веднъж.
– Защо?- Попитах, като все още не помръдвах, въпреки че едно по-умно момиче вече щеше да е избягало.
Той промени позицията си на трона и аз го погледнах, когато той се премести, за да подпре лакти на коленете си, докато ме гледаше надолу.
– Защото ти си в главата ми през цялото време. Пулсираш в кръвта ми с всеки удар на сърцето ми. Живея за всяка частица внимание, която ми предлагаш, и страдам от всеки миг, който прекарваш, игнорирайки ме – каза той мрачно, като през цялото време задържаше погледа ми.
– Аз мислех, че ме мразиш?- Попитах.
– Мразя те – съгласи се той.- Защото ти представляваш всичко, което искам, и всичко, което не мога да имам.
– Искаш ме?- Попитах бавно, като направих крачка към него въпреки тъмната енергия, която се навърташе около него.
– Знаеш, че те искам – отговори той просто, сякаш всичко в нас беше просто.
– Не, не знам. Знам, че обичаш да ме нараняваш и да ме съсипваш – казах аз.- Знам, че искаш да ме контролираш, да вземаш от мен и да ме караш да се кланям в краката ти.
– Искам – съгласи се той, като дори не се опита да отрече нищо от това.- И мисля, че една прецакана част от теб харесва, когато правя тези неща.
– Я върви на майната си – изсъсках, но все още не си бях тръгнала.
– Мисля, че ти харесва, когато те наранявам, защото на някакво ниво вярваш, че го заслужаваш.
– Защо да чувствам нещо толкова прецакано?- Изръмжах.
– Защото сме еднакви. Всеки път, когато баща ми ме удари, нарани или окове, малка част от мен се наслаждава на болката. Защото знам, че я заслужавам. За това, че не съм му отнел Ксавие. За това, че не му попречих да си присвои сенките. За това, че му позволих да нарани теб и сестра ти.- Дариус се намръщи, сякаш не му харесваше да мисли тези неща за себе си, но усетих и честността в думите му. И по някаква странна причина разбрах какво има предвид.
– Аз бях причината никой да не ни задържи – казах с тих глас, сякаш признаването на глас можеше да го направи още по-вярно. – Аз бях най-шумната. Грубиянката. Тази, която никой не харесваше, камо ли да обича. Всъщност чух как едни от приемните ни родители помолиха социалните служби да ми намерят ново настаняване, докато те предлагаха да осиновят само Дарси. Можех да кажа на социалния ни работник, че ще се съглася на това. Можех да я оставя да бъде щастлива, вместо да я влача със себе си. Но това е, което правя. Аз съм тази, която ѝ попречи да има коледни традиции или приятели, които да продължат повече от един семестър. Аз съм тази, която никой никога не е искал дългосрочно…
Дариус ме гледаше по начин, който караше сърцето ми да бие по-бързо, а аз не бях сигурна какво да направя с това. Не знаех защо току-що му бях казала това. Никога не бях споделяла тези чувства дори с Дарси. Тя винаги просто не се съгласяваше, ако се опитвах да го изтъкна, а аз обичах това, че тя се грижеше за мен достатъчно, за да игнорира недостатъците ми. Но това не го правеше по-малко вярно.
– Ето защо ме притискаш дори когато не се налага – каза той. – Искаш да те накажа и искаш да ме нараниш в замяна – настоя той, без да се интересува, че намръщената ми физиономия се задълбочава, а ръцете ми се свиват в юмруци отстрани.- И мисля, че се възбуждаш от това да виждаш как ме боли.
– Как някога съм те наранила?- Избухнах.
– Ти ме нараняваш всеки път, когато ме игнорираш. Нараняваш ме всеки път, когато прекарваш време с Милтън или с онзи кретен с шапката, или с Кал, или с който и да е друг шибаняк, който ти хване окото.
Нацупих устни към него.
– Може би сам вярваш на собствените си глупости. Не съм аз тази, която каза на света, че съм пристрастена към секса.
– Всъщност ти го направи – посочи той, явно имайки предвид онова интервю, което бях направила за „Дейли Солария“.
– Само защото не ми даде друг избор.
Той се вгледа в мен за дълъг момент.
– Уволних онзи модел.
– Какво?- Попитах с намръщена физиономия.
– Тази, която участваше в онази фотосесия с теб. Онази, която изглеждаше така, сякаш наистина те е прецакал.
– Уау. Ти си луд – казах рязко.- Този бедняк вероятно наистина се е нуждаел от тази работа.
– Нямаше нужда да приема работата си толкова шибано сериозно – изръмжа Дариус.
– Какво, по дяволите, е това, Дариус?- Попитах го ядосано.- Какво е това, което искаш от мен? Защото се държиш адски много като някакъв презрян любовник, но ние така и не успяхме да слезем от стартовата линия, така че не разбирам защо…
– Аз също не разбирам – изръмжа той.- Но когато те видя, единственото, което искам, е да предявя претенции към теб. Искам да бъдеш моя, а знам, че никога няма да бъдеш и това ме прави още по-прецакан, отколкото бях в началото. Ето защо те мразя. Не защото трябва да го правя или защото баща ми го иска, а защото ти олицетворяваш всяка свобода, която никога не ми е била дадена. Сякаш си създадена изцяло, за да ме дразниш, да си играеш с мен и да ме разтърсваш, а аз няма да позволя това да се случи.
– И какво искаш от мен?- Поисках.- Искаш ли да седнеш на този трон с мен на колене пред теб. Това ще сложи ли край на тази вражда между нас?
– Не знам.
Взирах се в него за дълъг миг, като по кожата ми се надигаше топлина, а в тялото ми воюваше болка от копнеж. Може би все още го мразех, но и аз го исках. Когато нощите ми не бяха обладани от сенките, те бяха преследвани от сънища за него. За вкуса на устните му и докосването на плътта му. Той ме гледаше, сякаш не знаеше какво да очаква от мен, и аз поставих крака си на първото стъпало на издигнатата платформа, на която се намираше тронът. Бяха общо три. За да е сигурно, че който и да седне там, ще гледа отвисоко всеки, който застане пред него. И ако това му трябваше толкова много от мен, тогава можеше да го получи.
Никога нямаше да му се поклоня, но той можеше да ме накара да коленича.
Когато стигнах до второто стъпало, Дариус седна и ме погледна така, сякаш се надяваше, че имам някакъв отговор за него, докато в действителност бях по-прецакана, отколкото той дори знаеше.
Можех да видя онази болка в него, онази нужда, онзи глад, който го караше да прави всички неща, които правеше с мен. И аз исках да я замръзя и да я прикрия с нещо друго. Щях да взема болката му и да я изгоря с похот и може би и двамата щяхме да се почувстваме по-добре. Само за малко.
Задържах погледа на Дариус, докато бавно се спусках на колене пред него.
– Никога няма да ти се поклоня – издишах, докато студеният камък в подножието на трона се впиваше в кожата ми.- Но ако ти харесва да съм на колене, тогава има по-добри неща, които мога да правя тук долу, отколкото да целувам краката ти.
Дариус седна по-изправен, когато поставих ръцете си на коленете му и бавно ги прокарах нагоре по вътрешната страна на бедрата му.
Погледът му беше прикован към движенията ми и сърцето ми започна да бие, докато наблюдавах реакцията, която предизвиквах в плътта му.
Този мъж, който седеше пред мен на трон с желязна воля и темперамента на своя Дракон, бързо ставаше жертва на движенията ми. Може би аз бях тази, която беше на колене, но той беше този, който се подчиняваше. Аз контролирах това, него, похотта в погледа му и нуждата в плътта му. Можех да му предложа удоволствие или болка, или смесица от двете, в каквито количества пожелаех. И знаейки, че го имам на своя милост, всеки сантиметър от плътта ми оживяваше от собствена нужда.
Плъзнах ръката си нагоре по слабините му, усмихвайки се мрачно, когато усетих твърдия като скала хребет на възбудата му, който ме очакваше.
– Това ли искаш от мен?- Подразних го, докато плъзгах ципа му надолу и пъхах пръсти в боксерките му.
– Искам всичко от теб – отговори той яростно и в този момент бях готова да му го дам.
Освободих го от панталоните му и от мен се изтръгна задъхан стон, докато приемах цялата му твърда дължина. Едва го бях докоснала, а желанието в погледа му беше достатъчно, за да възпламени цялото ми тяло.
Надигнах се още повече на колене и бавно поех дължината му в устата си.
Дариус изстена, когато прокарах устни по ствола му, а езикът ми обикаляше, докато бавно се отдръпвах отново.
– Майната му, Рокси – изсъска той през зъби, докато го поемах отново, а собственото ми тяло бучеше от нужда, докато усещах как става още по-твърд, набъбващ от желание, докато поемах контрола над него.
Ръката му се оплете в косата ми и аз изстенах, когато той ме придърпа по-силно, вкарвайки се в мен, докато аз стенех от възбуда, знаейки колко много му харесва това.
Вкарвах го в устата си и го изкарвах от нея отново и отново, наслаждавайки се на вкуса на желанието му и на начина, по който тялото му ставаше жертва на моето. Всеки път, когато ме напускаше стон на възбуда, хватката му върху мен се затягаше, сякаш искаше да ме притежава с това действие, но аз бях тази, която го притежаваше. Пръстите ми се впиха в бедрата му, докато увеличавах темпото си, приближавайки го към кулминацията, която усещах как се надига в плътността му в устата ми.
– Изправи се – изкомандва внезапно Дариус, издърпа ме за косата и наклони брадичката ми назад, за да може да ме погледне.
Той се протегна към мен, хвана ръката ми със свободната си ръка и ме издърпа в скута си, така че да съм разкрачена върху него, а роклята ми да е вдигната над бедрата ми. Устата му намери моята и той ме целуна толкова силно, че забравих чий въздух дишам, езикът му се впи в устата ми, а устните му посиняха, докато аз увивах ръце около врата му. Разтърсих бедрата си над него, така че да усещам всеки твърд сантиметър от него между бедрата си, и го придърпах по-близо, сякаш се опитвах да го погълна.
Дариус ме дръпна назад за косата, за да може да ме погледне в очите, и прокара палец по устата ми, където червеното ми червило се беше размазало.
– Не искам да си на колене. Искам да се биеш с мен, да ме мразиш и да ме чукаш, както си искаш. Ти си Роксания Вега и не си създадена, за да се кланяш на когото и да било – изръмжа той страстно.
– Искаш да те мразя?- Попитах изненадано.
– Искам да изпитваш чувства към мен. И ще приема омразата, ако това е всичко, което предлагаш.
Той ме целуна отново и този път не се поколебах, като му отвърнах на целувката, а ръцете ми намериха копчетата на ризата му, като започнах да ги дърпам.
Дариус хвана подгъва на роклята ми и започна да я дърпа нагоре. Задната ѝ част беше пристегната с шест различни връзки и на Дарси и бяха нужни около десет минути, за да ме облече в нея. Тя се закачи на талията ми, пристягайки се здраво и не искаше да стигне по-нагоре.
Той изръмжа, като дръпна по-силно, и аз прекъснах целувката ни с проклятие, защото материята се вряза в мен.
– Ау – изхлипах аз.
– Защо носиш нещо, което е толкова трудно да се свали?- Изръмжа той.
– Защото всъщност не планирам да се закачам със задници през цялото време, просто това е нещо, което все ми се случва – изръмжах.
Дариус ме погледна за дълъг миг и ъгълчето на устата му се повдигна точно когато усетих как топлината на магията му се натрупва в кожата му.
– Изчакай – предупредих аз.- Тази рокля принадлежи на…
Огнена магия пламна в дланите му и аз изкрещях, когато пламъците му оживяха по гърба ми и той разкъса това, което беше останало от роклята върху мен. Огънят може и да не можеше да ме нарани, но се отрази доста зле на бедната ми рокля.
– Какво правиш?- Изригнах, докато той оглеждаше кървавочервеното ми бельо с разпален поглед.
– Това вбеси ли те?- Попита той.
– Да – изръмжах аз.
– Тогава ми покажи колко много – предизвика ме Дариус.
Бутнах го обратно към трона, така че раменете му се удариха в облегалката му и в каменната стая отекна тъп тътен. Вече бях разкопчала половината от ризата му, но увих материала в юмруци и изтръгнах останалата част от него с ръмжене на гняв, което изпрати копчетата нагоре.
Дариус се засмя, а аз захапах устната му достатъчно силно, за да му пусна кръв.
Избутах разкъсаната му риза от него и прекъснах целувката ни, за да притисна устата си към онези татуировки, за които бях мечтала твърде много пъти.
Дариус премести ръката си между нас, пъхна пръстите си в бикините ми и изстена, когато установи, че съм готова за него, както явно и той за мен.
Вече се задъхвах от нужда, докато той обикаляше с пръсти около отвора ми, дразнеше ме, подиграваше ме и отказваше да ми даде това, което исках.
Хванах краката си по-силно около него, а токчетата на обувките ми се забиха в бедрата му и предизвикаха болезнено хъркане от негова страна.
Пръстите му отново обикаляха в бикините ми и бях почти сигурна, че иска да го помоля, но това нямаше да се случи.
Отблъснах се от него и се облегнах назад, а ръцете ми се преместиха зад гърба ми и аз разкопчах сутиена си, сваляйки го от себе си. Дариус изстена, докато измъкваше ръката си от бикините ми и ме буташе назад, за да получи достъп до гърдите ми.
Той засмука зърното ми, като го прокара между зъбите си по начин, който ме болеше толкова силно, че извиках. Гласът ми отекна от каменните стени на тронната зала и се зачудих какво ли ще стане, ако някой ни намери тук в този вид. Вега и наследник, които се чукат на трона, за който се борихме толкова отчаяно.
Хванах косата му в юмрук и го целунах отново, докато той смъкваше панталоните си, разкривайки всеки сантиметър от тялото си под мен.
Беше като нещо, нарисувано направо по образа на бог, всяка извивка на тялото му ме привличаше – от широкия наклон на раменете до перфектната кройка на коремните мускули и безупречните линии на лицето му. Бях се опиянила от гледката му и от усещането на тялото му срещу моето.
Той беше като наркотик, а аз се чувствах като наркоман, който се връща за още една доза. Знаех, че е отрова, но просто не можех да се спра да не отхапя.
Дариус ме вдигна и ноктите ми се впиха в бицепсите му достатъчно силно, за да пуснат кръв, докато се държах на разстояние от него и той свали бикините ми.
Той ме целуна отново, а наболата му брада се заби в челюстта ми по най-сладкия начин.
Отдръпнах се и погледът ми се спря в тъмните му очи, докато се спусках върху него.
Дъхът ми застина в гърдите, когато всеки сантиметър от него се плъзна в мен, изпълвайки ме по най-съвършения начин.
Той ме гледаше, докато го приемах, а очите му горяха от свиреп глад, докато ръцете му хващаха дупето ми и ме притискаха толкова силно, че изстенах от удоволствие.
– Толкова шибано красива си, Рокси – издиша той и звукът на това име в устните му предизвика в мен трептене на гняв.
Това не е моето шибано име.
Разклатих бедрата си, яздейки го силно, докато коленете ми се забиваха в студения камък на трона, на който седяхме, а токчетата ми се впиваха в краката му. Той можеше да изтръгне обувките от мен, но имах чувството, че се наслаждаваше на болката точно толкова, колкото и на удоволствието. Ръцете му бяха навсякъде, докато посрещаше всеки мой тласък с рязък тласък на собствените си бедра, предизвиквайки викове от устните ми, които отекнаха толкова силно, че се учудих, че всички в двореца не ни чуха.
Ръцете ми се вкопчиха в косата му, ноктите ми разрязваха кожата му, докато го наказвах, наказвах и себе си и се опитвах да изкарам всеки сантиметър от разочарованието в плътта си върху този звяр под мен.
Целувките му бяха силни, а хватката му – непоколебима. Дърпаше ме за косата и хапеше гърдите ми и за всяко парче болка, което ми причиняваше, бях възнаграждавана с удар от удоволствие.
Дариус привлече водна магия в ръцете си и покри върховете на пръстите си с лед, докато прокарваше ръка по корема ми.
Задъхах се, когато студът се стовари върху кожата ми, която изгаряше от силата на моя Феникс.
Навсякъде, където ме докосваше, се появяваха ситни тръпки и аз изстенах, когато той премести пръстите си право надолу върху идеалното място на върха на бедрата ми.
Проклех от студа, който се стовари върху тази чувствителна зона, а Дариус погълна проклятията ми, докато ме целуваше отново.
Замръзналите му пръсти започнаха да се движат в опияняващ ритъм в такт с всеки мощен тласък в мен и всеки мускул в тялото ми се стегна с очаквана енергия.
Смесицата от студа на пръстите му и топлината му вътре в мен караше главата ми да се върти и ми се искаше той да ме освободи от мъчението на плътта ми. И двамата се задъхвахме от нужда и усилие и когато той изръмжа от желание, усетих как звукът му вибрира във всеки сантиметър от плътта ми.
С един последен, наказателен тласък на бедрата си и удар на палеца си той ме накара да се преобърна на ръба и аз се вкопчих в него, докато името му се изтръгваше от устните ми, а цялото ми тяло се гърчеше от най-силното удоволствие, което някога бях изпитвала.
Той ме последва в забравата, а хватката му за косата ми се затегна до степен да изтръгне част от нея, докато ме притискаше към себе си и се разливаше в мен с ръмжене от удоволствие.
Отпуснах се срещу него, тежкото ни дишане изпълни пространството, докато притисках челото си към неговото и се опитвах да се възстановя от земетресението, което току-що се беше случило в тялото ми.
Точно когато започнах да си поемам дъх, Дариус свали щитовете на магията си и аз автоматично свалих своите в отговор.
Усещането за силата му, която заля плътта ми, накара всеки чувствителен нерв отново да избухне от удоволствие и аз проклех, когато тялото ми отново стана негова жертва.
Ръцете му ме обгърнаха и той ме привлече в целувка, различна от другите, които бяхме споделяли. Езикът му се вмъкна в устата ми почти бавно, а ръцете му се плъзнаха по гръбнака ми, когато се поддадох и вече не се чувствах само като похот. Чувствах се така, сякаш небето се срутва, земята се разцепва и на света оставаме само ние двамата.
Пръстите ми се движеха по гърдите му, докато не стиснах челюстта му между дланите си, и имах чувството, че тази целувка може да ме погълне изцяло.
Най-накрая се разделихме, прибирайки магията си в себе си, докато се опитвахме да си поемем дъх.
– Ти ще бъдеш моята разруха – изръмжа Дариус в ухото ми и аз се отдръпнах достатъчно, за да го погледна надолу.
– Не и ако първо ме унищожиш – издишах в отговор, докато рисувах линиите на челюстта му с върховете на пръстите си.
Той отдръпна косата от лицето ми и ме придърпа назад, за да може да погледне дълбоко в очите ми.
– Това ли си мислиш, че се опитвам да направя?
Погледнах го обратно за дълъг момент, като наполовина исках да го нараня, наполовина исках да го целуна отново. Между нас все още имаше толкова много прецакани неща. Толкова много неща, които бяхме казали и направили, че дори сега ми беше трудно да видя в него нещо друго, освен хищник.
– Не знам – отвърнах честно.
– Може би това е истина – промълви той.
Наведе се напред, сякаш искаше да ме целуне отново, но аз се отдръпнах, хванала една от главите на хидрата, докато слизах от скута му и се придвижвах, за да си взема дрехите.
Навлякох бельото си обратно, след което взех ризата му от пода и я облякох върху него, тъй като той беше унищожил роклята ми.
Той отново обу панталоните си и аз го наблюдавах как си закопчава ципа.
Погледнахме се за момент, сякаш трябваше да кажем още нещо, но какво всъщност можеше?
Мразехме се и това разочарование се беше преляло в секс. Отново.
Нищо страшно. И планирах да напомням това на гърмящото си сърце толкова пъти, колкото е необходимо, докато то не се върне към нормалния си ритъм.
Изпуснах дъх, когато погледът му се спря на оголените ми бедра и аз грабнах съсипаната си рокля от пода.
Наистина нямаше какво друго да си кажем, така че просто се обърнах и излязох от стаята, насочвайки се нагоре по стълбището, след което забързах обратно през празните коридори на двореца към крилото на кралицата.
Щях да призная на Дарси последната си недискретност веднага щом я видя, а тя щеше да има шибан ден от това.

Назад към част 41                                                               Напред към част 43

 

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 41

ТОРИ

– Толкова е хубаво да възстановим старите дворцови традиции – достигна до мен гласът на Мелинда Алтаир и аз погледнах надолу по масата към съветниците. Не беше убягнало от вниманието ми, че никой не беше заел място в началото на масата и имах чувството, че това е мястото, запазено за краля. Или може би за кралиците. Така или иначе, там не беше поставено нищо и никой не го споменаваше.
– Да, хубав жест е да посрещнеш изгубените принцеси обратно и да им позволиш да участват в нещата – отвърна Лайънъл, вдигайки към устата си вилица, пълна с някаква изискана храна.
– Да ни позволят?- Попитах със смях, като повиших глас, за да се уверя, че няма шанс да пропуснат думите ми.- Само че в чий дворец сте отново?
Лайънъл спря с вилицата си на половината път към устните, а погледът му се впи в мен, докато аз небрежно отпивах от шампанското си.
Дариус предупредително прочисти гърлото си до мен, но аз го игнорирах. Нямаше да позволя на тези задници да прегазят Коледа и после да се правят, че ми правят някаква услуга, като са тук. Ако не друго, те трябва да оценят факта, че не сме ги изгонили.
Лайънъл се усмихна, но усмивката не докосна очите му.
– Ами това е интересен въпрос – отвърна той.- Защото има хора, които казват, че Дворецът на душите трябва да принадлежи на най-могъщата фея в Кралството, а не просто да се предава сляпо в рамките на една кръвна линия.
Кимнах, сякаш беше изказал справедливо мнение, и той пъхна предястието в устата си.
– Разбира се, ние сме най-могъщите феи в Кралството – замислих се аз.- Така че предполагам, че ще бъде наш, откъдето и да го погледнеш.
Дарси улови погледа ми от другата страна на масата и сякаш бе застинала между смеха и ужаса от това, че примамвам врага ни по този начин. Леко свих едно рамо и отпих още една дълга глътка от питието си.
– И така, ако не седяхте тук и не вечеряхте с всички нас, какво точно щяхте да правите през деня си, скъпа?- Попита ме Кейлъб, като отклони вниманието ми от съветниците.
Всички изглеждаха достатъчно щастливи, за да оставят темата да отпадне дотук, преди да е изпаднала в каквото и да е несъгласие, и аз се обърнах от киселия поглед на Лайънъл.
Преместих погледа си към Кейлъб и забих малко храна във вилицата си. Грешната вилица. Защото не ми пукаше за нелепите кралски традиции в храненето и ако неканените гости на тази маса си мислеха, че съм дивак заради това, че използвам грешните прибори, нямаше да ми пука.
– Не знам. Вече имахме бой със снежни топки и това е почти единствената ни традиция. Така че може би просто ще гледаме телевизия или ще разглеждаме двореца.
– Каква традиция е борбата със снежни топки?- Попита отдясно Дариус, като привлече вниманието ми към него.
– Единственият вид, който можеш да имаш, когато нямаш пари и никога не прекарваш Коледа на едно и също място два пъти – отговорих със сладък като пай глас, докато му се мръщех.
Той кимна с глава, но в същото време се намръщи.
– Значи никога не си прекарвала повече от една Коледа на едно и също място?
– С Фелбрукс имахме две – включи се Дарси от другата страна на масата.
– Да – съгласих се аз.- Но те ни караха да ядем в кухнята, докато семейството им беше в трапезарията, така че…
– Бяхте изпратени далеч от тях?- Попита Дариус с тихо ръмжене.
– Всъщност можеш да наречеш това наша коледна традиция – казах леко.- Традиция е да се чувстваме нежелани на Коледа. И благодарение на вас, момчета, можем да се чувстваме така и тази година. Въпреки че за първи път всъщност имаме собствена къща, в която да празнуваме, всички вие все пак положихте усилия да се уверите, че няма да пропуснем усещането да бъдем нежелано допълнение към празника. Благодаря ви за това.
– Тор…- Каза с тих глас Дарси и аз я погледнах за миг, като и предложих извинителна усмивка, преди да сведа поглед към храната си.
По някаква неизвестна причина сълзите изгаряха задните части на очите ми и нямаше да позволя на тези задници да видят това, така че просто се концентрирах върху храната си, докато в нашата част на масата се възцари неловка тишина.
Сет прочисти гърлото си неудобно и махна на сервитьора за още шампанско, докато от гърлото му се изтръгна тихо хлипане.
Чудесно, сега аз съм тази, която разваля Коледа.
– Не си нежелана – промърмори Дариус толкова тихо, че не бях сигурна дали някой друг го чува.- И съжалявам, че съсипваме деня ти.
Погледнах го изненадано, устните ми се разтвориха, докато се опитвах да разбера какво трябваше да кажа на това. Дори не знаех, че тази дума е в речника му, да не говорим, че е способен да я насочи към мен.
– Не го разваляш – отвърнах бавно, опитвайки се да се отърва от усещането, че нещо ни е било откраднато от тази засада на хранене.- Не е като да сме имали някакви други невероятни планове…
Той улови погледа ми и за миг имах чувството, че наистина разбира нещо за мен. Погледът му се плъзна към баща му, после обратно към мен, преди да заговори отново.
– Забавно е, че ти прекарваше всяка Коледа в желанието си да я прекараш със семейство, което те желаеше, а аз прекарвах всяка Коледа в очакване на тези официални ястия, за да не ми се налага да прекарвам твърде много от нея в компанията на своите.
Ръката му се премести върху масата и малкият му пръст докосна моя. Стомахът ми трепна от неочаквания контакт и прехапах устни, когато се оказах прикована в погледа му с тъмните му очи, които се впиваха в душата ми, сякаш наистина ме виждаше.
– Ами може би Коледа просто е гадна, независимо от начина, по който я правиш – прошепнах заговорнически.- А перфектна е само по филмите.
– Тази година засега не се очертава никак зле – контрира той, погледът му се плъзна по лицето ми и се спря на устните ми, които рязко си спомних как се притисках към плътта му не толкова отдавна.
Кожата ми настръхна и се огледах, когато усетих докосването на магията на Сирена по кожата си. Топлината изчезна от вените ми и открих, че Макс наблюдава двама ни с леко намръщване. Огънят на феникса ми бързо изгори магията му и аз му извъртях очи за това, че се опитва да открадне похотта ми, като върнах вниманието си към храната.
– Защо, момичета, не изберете нещо, което да правим по-късно, ако искате да създадем нова традиция?- Предложи небрежно Макс.- Можеш да доведеш и Грус…- Проследих погледа му надолу по масата към мястото, където Джералдин разговаряше развълнувано с някои от сестрите на Сет. Долових думите, че се спуска с бонбона на срама, и изхвръкнах от смях на себе си.
– Мога да я попитам – казах бавно.- Но съм почти сигурна, че тя ще се среща с някого по-късно…
– С кого?- Поиска Макс и Дарси объркано улови погледа ми. Аз помръднах устни в знак на забавление и тя се досети, като бързо добави към лъжата ми една своя.
– О, да, тя се среща с един от слугите – каза Дарси ентусиазирано.- Каза, че никога не е имала някой, който да и разклаща кокалите така, както той може…
Устата на Макс се отвори, докато се взираше в сервитьорите, които идваха и си отиваха с възмущение.
– Глупости – изръмжа той.- Някакъв шибан сервитьор не е по-добър от мен в чувала.
Изсмях се, а Дарси се усмихна в морковите си.
– Това онзи човек там ли е?- Попита Макс и аз проследих ръката му до един огромен сервитьор, който носеше четири подноса наведнъж и го правеше да изглежда лесно.
– Не, но е секси – съгласих се аз, като го огледах.- Може би трябва да го помоля да дойде и да ми нареди възглавниците по-късно…
– Мога да го направя вместо теб, ако имаш нужда от помощ – изпъшка Кейлъб и Дариус постави чашата си достатъчно силно, за да размести приборите.
Погледнах го изненадано, но той не ме гледаше, а се беше намръщил на горещия сервитьор, който сякаш го забеляза и бързо напусна стаята.
– Този човек ли е?- Попита Макс, посочвайки друг добре сложен сервитьор.
Това някакво изискване ли е за работа тук или нещо такова? „Търси се сервитьор, предпочита се предишен опит, дебелите бедра се ценят, а натрупаните коремни мускули са плюс…
– Не. Това не е той – каза Дарси и аз се усмихнах, когато тя посочи едно от най-малките момчета в стаята, което по случайност беше и с около двайсет години по-възрастно от нас.
– Майната му – каза Макс в знак на отрицание.- Няма как да ме размени за него!
– Тя каза, че той има скрити таланти – добавих аз с намигване.
– Да – съгласи се Дарси.- И огромен…
Макс се изправи на крака с поглед, вперен в бедния сервитьор, и двете с Дарси избухнахме в смях.
– Шегуваш се?- Попита развеселено Сет, докато Макс се спусна обратно на стола си с намръщена физиономия, а Кейлъб изръмжа от смях.
– Това не беше смешно – изръмжа той.
– Да, беше – не се съгласи Кейлъб.
– Приеми го – каза Дариус и се облегна назад в стола си, докато очите му блестяха от веселие.- Трудно е, когато момичето, което харесваш, не иска да ти отдели време. В един момент той си мисли, че всичко е наред, а в следващия тя отново го игнорира, мрази го и…- Той замълча, когато всички го погледнахме и погледът му се плъзна по мен.- И няма нужда и ние да му се смеем – завърши той бавно.
– Благодаря, братко – измърмори Макс, докато се захващаше да атакува картофите си.
– Защо просто не се опиташ да бъдеш честен с Джералдин, ако я харесваш?- Предложих.- Просто и кажи какво ти харесва в нея и може би тя ще бъде по-отворена към…
– Няма да се правя на глупак пред никого – измърмори той в отговор и аз го оставих.
– И така, какво правихте вие двете тук през последните няколко дни?- Попита ни Кейлъб, като смени темата.
– В повечето случаи просто изследвахме малко двореца ни – каза Дарси и аз и се усмихнах.
– Да, съжалявам, пич, но определено не съм толкова впечатлена от фантастичната ви къща, колкото преди – казах с усмивка на Дариус и той наистина се усмихна.
– Точно така. Сега имаш дворец, така че си мислиш, че си много по-добра от нас, обикновените наследници – пошегува се той.
– Ами… ние сме принцеси, така че…
Дариус се засмя, а аз за момент просто го гледах с разтворени устни. Къде бяха онези дръндьовци, които ни измъчваха из целия кампус? Това някакво коледно чудо ли беше или нещо подобно?
Дали тази сутрин е дошъл малък елф и е влязъл в задниците на всички, за да ги изпълни с коледен дух? Каквато и да беше причината, нямаше да я оспорвам.
– Разбира се, ако официално се откажеш от престола, няма да можеш да подхвърляш термина „принцеса“ толкова небрежно – каза Лайънъл гръмко и привлече вниманието ми към него по-надолу на масата.
– Ако направим какво?- Попита намръщено Дарси.
– Не е нужно да обсъждаме това на Коледа – добави Антония, докато допиваше виното си. Сервитьорът моментално го напълни отново, а розовият оттенък на бузите ѝ ме накара да се запитам колко ли вече е изпила.
– Е, не е като да имаме много възможности да говорим с момичетата, докато те получават образованието си – възрази Лайънъл.- Така че изглежда, че това е най-подходящият момент да подхванем идеята.
– Идеята да се откажем от претенциите си за трона?- Уточних, като гръбнакът ми се изправи при предложението да обърнем гръб на рожденото си право. Никога не съм казвала, че искам да управлявам Солария. Но това място, нещата, които вече бяхме открили само от няколко дни престой тук, бяха в кръвта ни. Не исках да обърна гръб на първата връзка, която някога наистина имах с родителите ни, без дори да съм имала възможност да я изследвам напълно.
– Е, ти неведнъж си давал да се разбере, че нямаш желание да управляваш. Ако се откажеш публично от претенциите си, ако се откажеш от Двореца на душите и от трона, тогава…
– Не – казах просто.
Дарси ме стрелна със загрижен поглед през масата за това, че съм го захапала, но майната му. Този задник вече искаше кръвта ни и аз нямаше да се подмазвам на идеята да ни отнеме и двореца.
– Хайде сега – каза Лайънъл със смях, който сякаш трябваше да изтръгне насила от дупката на задника си и беше всичко друго, но не и приятелски.- Знам, че сигурно ти е приятно да се отдадеш на фантазията за това място, но не става дума да ти отнемаме наследството. Златото в сметките на родителите ти и другите имоти, които са притежавали, пак ще преминат към теб, след като се дипломираш.
Стиснах устни, погледът ми падна върху Дарси, защото го бяхме казвали многократно. Но това беше преди. Преди Наследниците да ни измъчват месеци наред. Преди наистина да разберем какво е да си фея. Преди Лайънъл Акрукс да ни открадне от Академията и да рискува живота ни, за да завладее сенките. И след като изтърпях всичко това и излязох бореща се от другата страна, бях много по-малко склонен да се откажа от претенциите си за трона, който родителите ни бяха оставили за нас. Особено на човек като него.
– Нека пудинг партито започне!- Обади се гръмко Хамиш Грус, а аз бях спасена от отговор от вълната сервитьори, които се спуснаха по масите и започнаха да разчистват чиниите ни, за да освободят място за десерта.
Облегнах се назад в стола си, докато обслужващият персонал работеше, за да събере всичко от вечерята, и една топла ръка кацна на бедрото ми под масата.
Ръката на Дариус се затегна, докато се навеждаше близо до мен, за да ми говори, и усетих как над двама ни се плъзна балон на мълчанието.
– Мислех, че знаеш много добре, отколко е опасно да дразниш баща ми – изръмжа той в ухото ми, а брадата му одра челюстта ми, докато се навеждаше достатъчно близо, за да накара топлина да пробяга по гръбнака ми.- Имаш ли желание да умреш или нещо подобно, Рокси?
– Защо?- Издишах, като се обърнах достатъчно, за да уловя погледа му в моя. Пространството между устата ни почти не съществуваше, докато държах очите си приковани в неговите. – Ще ме накажеш ли за това, че съм лоша?
Зениците на Дариус се разшириха при това предложение и аз се отвърнах пренебрежително от него, когато той пусна балона за заглушаване, преди някой да го забележи. Той обаче не свали ръката си от крака ми.
Погледът ми проследи невероятните десерти, които бяха наредени на масата. Имаше купчини профитероли, чийзкейкове, които блестяха с магия, всички възможни видове пайове, тарталети и торти, както и сладоледи, сорбета и сиропи с всякакви вкусове. Устата ми се свиваше само при вида им и не бях съвсем сигурна откъде да започна.
Дариус все още не беше отдръпнал ръката си от бедрото ми и аз го погледнах изпод миглите си, чудейки се какво си мисли.
Той не отвърна на погледа ми, но ръката му се премести върху крака ми, като намери процепа на роклята ми и прокара пръсти под материята.
Дъхът заседна в гърлото ми при усещането за топлата му кожа срещу моята, хиляди изпълнени с грехове спомени за нас двамата в Блестящите извори се стовариха върху мен и ме накараха да онемея.
– И така, какви традиции спазвате обикновено, когато не идвате в двореца за Коледа?- Попита Наследниците Дарси, като започна да зарежда избрани десерти в чинията си.
– Ами ние винаги я празнуваме заедно – отговори Сет.- Обикновено се редуваме в чия къща да отидем и тази година щеше да е в моята.
– Но това беше преди да намерим изгубените ни малки Вега – добави Макс, а гласът му се оцвети в забавление.
– Обикновено се храним заедно с всички така, а след снимките за пресата…
– Какво?- Попитах с отвращение. Нима от нас се очакваше да отстъпим част от деня си на пресата??
Дариус се засмя мрачно и се наведе напред, за да натрупа десерта в чинията с дясната си ръка, докато премести лявата си по-надолу под полата ми.
Сърцето ми подскочи, докато се опитвах да си спомня какво бях казала, а Дариус премести върховете на пръстите си по вътрешната част на бедрото ми.
– Да, съжалявам, скъпа, но това е неразделна част от това да бъдеш един от нас. Снимките са някак си задължителни по всяко време – засмя се Кейлъб, преди да отхапе от шоколадовата си торта и да постави ръка на лявото ми коляно.
Замръзнах. Чинията ми все още беше празна, а момчетата от двете ми страни ме докосваха по начин, който абсолютно не трябваше да допускам. И все пак бях тук, все още седях там и не ги отблъсквах от себе си.
Прехапах устни, протегнах ръка напред, за да сложа няколко банички в чинията си, и набучих една на вилицата си, докато се опитвах да разбера какво трябва да направя. Очевидното решение беше да ги отблъсна от себе си. Но когато Дариус премести ръката си малко по-нагоре, се оказа, че накланям крак към него, приканвайки го да се приближи.
Кейлъб улови погледа ми и ми се усмихна, докато също плъзгаше ръката си нагоре по крака ми.
По някаква причина до този момент не се бях замисляла за факта, че си играя с огъня, като се забърквам с двама от наследниците. Никога не бях смятала Дариус за вариант заради омразата, която пламна между нас, докато не позволихме на тази омраза да се прелее в похот. А с Кейлъб винаги е било ясно, че няма бъдеще, така че всъщност не виждах нищо лошо в това, което се беше случило между мен и някой от тях. Но когато Кейлъб отново премести ръката си с един сантиметър по-високо, имах чувството, че ще разбера какво е да си по средата на любовен триъгълник. С изключение на любовната част. Предположих, че тогава това ще бъде триъгълник на похотта. Което всъщност не звучеше никак зле, като изключим факта, че двете страни на триъгълника не знаеха за участието си в това конкретно взаимодействие.
Макар че това явно щеше да се промени след около трийсет секунди, защото ръката на Дариус току-що беше спряла да се издига под полата ми, когато пръстите му се допряха до линията на бикините ми.
Дъхът ми секна, сърцето ми заби по-силно, а сърцевината ми се изпълни с разтопена топлина, която определено нямаше да бъде задоволена от ръката му, която просто лежеше върху плътта ми.
Очите ми се плъзнаха към тези на Дариус, а в погледа му имаше въпрос, който накара бузите ми да се изчервят. Погледът ми падна върху устата му и не можех да не си помисля за страстта на целувките му по устните ми.
Кейлъб премести ръката си по-високо и сърцето ми подскочи, когато кокалчетата му се удариха в тези на Дариус.
Изпуснах вилицата си с трясък и на практика скочих от мястото си, когато от гърлото на Дариус се разнесе тихо, притежателно ръмжене. Устните на Кейлъб се разтвориха от изненада, сякаш не знаеше какво, по дяволите, да си помисли, а аз категорично нямах намерение да водя този разговор.
– Почивка в банята – обявих гръмко, докато хората по цялата маса се обръщаха да ме гледат изненадано. Завъртях се и се отдалечих толкова бързо, колкото можех, без да тичам.
Погледнах обратно към масата и открих, че Кейлъб и Дариус се мръщят един на друг, сякаш и двамата не можеха да осмислят току-що случилото се, и аз напълно се съгласих с тях. Защото, когато се събудих тази сутрин, нямах никакви наследници в радара си, а сега двама от тях изглеждаха склонни отново да търсят вниманието ми.
Подметките ми щракнаха шумно, докато се движех право по дългия коридор пред трапезарията, като смътно търсех тоалетна, но най-вече се опитвах да се махна от това неловко като дявол взаимодействие. И горещо. Беше неловко и горещо. Можех да го призная пред себе си, докато пулсът ми продължаваше да тупти, а топлината танцуваше по гръбнака ми.
Отворих една врата на случаен принцип, но вместо в тоалетна, се озовах в огромна зала с портрети по стените и голям стол в центъра. Този стол не приличаше на трона в тронната зала. Беше направен от стъкло и покрит с блестящи сребърни скъпоценни камъни, които изобразяваха съзвездията.
Приближих се бавно до него, а любопитството ми се разпали, докато разглеждах портретите, които висяха по стените. На тях бяха изобразени мъже и жени на различна възраст, някои с корони на главите си, но много от тях без. Когато се приближих до стола, забелязах сред тях портрета на нашата майка. Гледаше към среднощното небе със спокоен поглед и сребърна диадема в косата.
– Имаш ли дарбата на Зрението?- Прозвуча тъмен глас зад мен и аз се извърнах, за да погледна към Лайънъл Акрукс, който се приближи до мен.
– Не съвсем – отвърнах, а сърцето ми подскочи, когато осъзнах, че съм сама с него.
Под кожата ми се раздвижиха сенки, но аз ги изтласках обратно, за да не ги забележи. Вместо това призовах своя Феникс и се отпуснах малко, докато топлината на моя Орден облизваше кожата ми отвътре навън.
– Жалко. Това е Камарата на кралския ясновидец, макар че в момента никой не заема тази длъжност. Майка ти беше последният велик ясновидец от нашето поколение. Разбира се, има и много други хора с дарбата да виждат, но никой не е виждал толкова ясно като нея… обаче дори това не беше достатъчно, за да я спаси накрая.- Лайънъл се приближи още повече до мен и аз се успокоих, отказвайки да му покажа страха си, когато той спря до мен, погледна портрета и за миг изглеждаше изгубен в спомените си.- Тя беше наистина красива жена – каза той бавно, а погледът му се плъзна от картината към мен.- Това е едно от нещата, които ти и сестра ти сте наследили.
Той посегна към мен и прибра кичур тъмна коса зад ухото ми, а студените му пръсти се плъзнаха по челюстта и надолу по гърлото ми.
Сведох поглед към него, когато той отдръпна ръката си, и по гръбнака ми премина тръпка.
– Търсиш ли нещо?- Попитах студено. Нямах намерение да се преструвам, че изпитвам нещо към този мъж, освен презрение.
– Просто се чудех как се настанявате в двореца?- Попита небрежно Лайънъл.
– Чувствам се като у дома си – казах, изненадвайки себе си с истината, която се съдържаше в тези думи.
– Е, не се настанявай прекалено удобно.
– Същото важи и за теб – отвърнах мрачно, докато едно гласче в задната част на главата ми ми крещеше да млъкна по дяволите.
Лайънъл се хвърли към мен толкова бързо, че дори не успях да се опитам да го отблъсна, преди ръката му да се озове около гърлото ми.
– Не ме изпитвай, момиче – изсъска той, като ме отблъскваше назад, докато задникът ми не се удари в стъкления стол в центъра на стаята, а той не се наведе над мен.
Задъхах се, пръстите ми се свиха около неговите, докато се опитвах да разхлабя хватката му върху мен.
– Ако за миг ти се стори, че не контролирам изцяло съдбата ти, тогава провери отново. Ти и сестра ти си поемате дъх само защото аз желая това да е така. Ти учиш в академията си и прецакваш половината от мъжете, които срещаш, само защото аз го позволявам. Вие седите там и ме предизвиквате и говорите по начина, по който го правите, само защото аз съм избрал това да бъде така. И ако в някой момент ме притиснете твърде много, тогава ще е толкова лесно да се случи поредната трагедия в дома на Вега.- Хватката на Лайънъл върху мен се затегна синилно и огънят на Феникса пламна горещо под кожата ми, оставайки задържан в плътта ми само благодарение на чистата сила на волята.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това?- Изсъсках през стягането в гърлото си, докато той продължаваше да ме стиска.
– Майка ти е била най-великата прорицателка от поколения насам – въздъхна Лайънъл.- И въпреки това не е могла да избегне собствената си смърт. Ясновидците не могат да видят нимфите, защото те се крият в сенките. Но тогава кой би могъл да предвиди, че те ще влязат в двореца?
Взирах се в него, докато се опитвах да разбера дали това трябваше да е някаква заплаха.
– Опитах се да ги спася, нали знаеш. Баща ти беше мой приятел…
– Не знаех, че Дивия Крал има приятели – казах аз, любопитна въпреки себе си. Ако той е бил там в нощта, когато родителите ми бяха убити, тогава може би щеше да знае кое е онова момче, което Аструм беше спасил.
– Може би не е знаел до края.
Взирах се в Лайънъл, искаше ми се да сподели с мен повече от това, което знаеше, но изглежда беше приключил с този разговор. Той ме отблъсна от себе си, така че гърбът ми се удари в стъкления стол зад мен и въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Забрави за този разговор – изръмжа Лайънъл, гласът му беше плътен от тъмна принуда, а сенките танцуваха пред очите му и се разливаха между пръстите му.- И започни да ми показваш малко повече уважение пред компанията.
Огънят на Феникса пробяга горещ под кожата ми, докато изгаряше през притегателната сила на заповедите му, и аз му се усмихнах, докато той се отдалечаваше от мен с размах в крачка, сякаш си мислеше, че е кралят на шибания свят.
Точно когато Лайънъл стигна до вратата, той се обърна назад, за да ме погледне с жестока усмивка, изкривила красивото му лице.
– О, и не се притеснявай да разбиеш сърцето на сина ми следващия път, когато дойде да търси да пропълзи между бедрата ти – добави той, а сенките отново покриха думите му, докато се опитваше да ме принуди да падна под волята му.- Щях да му заповядам да спре да те преследва, но мисля, че така може би ще е по-добре. Когато го отрежиш и накараш нещастното му сърце да кърви за теб, омразата му само ще се засили. А когато дойде време да унищожим теб и сестра ти веднъж завинаги, той ще бъде твърде готов да изиграе ролята си.
Вратата щракна зад гърба му и аз останах на място с разтуптяно сърце и вихрен ум. Той не беше внимавал в подбора на думите си, защото си мислеше, че може да ме накара да ги забравя, но аз все още не бях сигурна дали всъщност ми е казал нещо или не.
Така или иначе, това само затвърди едно нещо в съзнанието ми: Лайънъл Акрукс беше наш враг и работеше срещу нас също толкова сигурно, колкото и ние трябваше да работим срещу него.

Назад към част 40                                                               Напред към част 42

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 40

ДАРСИ

Бях се свила до Тори в леглото ѝ, когато настъпи полунощ. Наближаваше Коледа и аз толкова се радвах, че ще я прекараме по обичайния ни начин, спящи в една стая, готови да се събудим заедно на разсъмване – или поне аз щях да се събудя на разсъмване и да подканя Тори също да стане.
Тори дишаше тихо, но за мен сънят нямаше да дойде толкова лесно. Умът ми се въртеше от мисли и въпроси за майка ни и баща ни. Нуждаех се от още отговори, а самите стени сякаш ги задържаха, шепнейки с приглушени гласове, които не можех да чуя съвсем.
Оставих очите си да се затворят, мислейки за майка ми, припомняйки си лицето ѝ от огледалното видение, което ни беше подарила. Тя е знаела, че един ден отново ще влезем в този дворец и ще разгадаем тайните, които е оставила за нас. А аз знаех, че има още какво да се открие.
Бледа светлина се процеди през клепачите ми и аз присвих очи, откривайки, че луната е пробила снежните облаци отвъд стъклените врати, които водеха към балкона. Бяхме оставили завесите отворени, за да гледаме как снегът се трупа върху каменния парапет.
Шепотът ставаше все по-силен и имах най-силното усещане, че изобщо не си го въобразявам. Стените наистина говореха, а може би това бяха звездите. Така или иначе, нещо ме зовеше, измъкваше ме от топлината под завивките като песен на сирена.
Потопих краката си в пухкавите чехли и изпратих топлина във вените си, за да прогоня студа отвъд леглото ни. Преместих се до прозореца, където луната изглеждаше по-ярка, отколкото някога съм я виждала, сгушена сред одеяло от звезди, които блестяха като диаманти.
– Какво е това?- Прошепнах като луда, но бях преживяла твърде много странни неща от пристигането си в „Зодиак“, за да не вярвам в това.- Какво искаш да ни покажеш?
Нещо привлече погледа ми в периферията и се обърнах, за да открия картата на Аструм, която лежеше в краката на леглото ни, а картинката на Слънцето светеше, сякаш в нея гореше огън.
Придвижих се несигурно към нея, сърцето ми се разтуптя, когато я вдигнах и топлината се просмука през пръстите ми. Обърнах я, за да прочета отново посланието, и чух в главата си последния ред, изречен с гласа на майка ми. „Там, където крилата срещат справедливостта, кръвта ви е спасена.“
Гърлото ми се сгъсти, когато малкият набор от изрисувани крила на стената светна под лунните лъчи, насочвайки ме към него.
– Тори – извиках аз, бързайки да я събудя.
– Не искам да нося шапката на ВСО – промърмори тя и аз разтърсих ръката ѝ.
– Ставай – подканих я и очите ѝ се присвиха.
– Дарси? Какво става?
– Мисля, че майка ни иска да ни покаже нещо – казах аз.
Тя се събуди напълно, измъкна се от леглото и аз посочих блестящите крила на стената, докато тя ми даде израз „луда ли си?“.
– Хайде – подканих я аз.
– По дяволите – издиша тя.
Приближихме се до крилата и аз протегнах ръка, прокарвайки пръсти по релефната сребърна боя. Сиянието мигновено угасна и до вратата светнаха още едни крила. Вдишах дълбоко, обръщайки се към Тори, която ми кимна и плъзна ръката си в моята.
– Да вървим – каза тя твърдо.
Излязохме от стаята и грохотът на водопада ни заобиколи, заедно със задушаващата топлина на басейна. От другата му страна светнаха още едни крила и ние забързахме през пространството към тях. Докато Тори притискаше пръстите си към тях, над вратата вдясно от нас светна още едно.
Тръгнахме към нея и аз я бутнах, разкривайки тъмен коридор отвъд. Тори хвърли пламък в дланта си и аз направих същото, докато навлизахме в притискащото черно. Докато вървяхме, стените бяха осветени и показваха големи картини в позлатени рамки. На много от тях бяха изобразени майка ни и баща ни, но имаше и други роднини, които гледаха към нас.
В далечния край на коридора една огромна картина обхващаше цялата стена. Родителите ни бяха застанали един до друг и всеки от тях държеше бебе в ръцете си. Устата ми се разтвори от начина, по който ни гледаха, а от изражението им струеше любов.
– Търсете добре, търсете дълбоко.- Гласът на майка ми изпълни въздуха и аз се успокоих.
Тори ме погледна, а широките ѝ очи ми подсказаха, че и тя го е чула.
Вляво от нас светнаха още едни крила, докато се насочвахме към голяма бална зала. Таваните бяха от стъкло, а една от стените също, гледаща към вътрешен двор под огромен наклонен покрив. Подът беше толкова полиран, че можех да видя отражението ни в него, докато вървяхме, насочвайки се към сребристите крила в далечния ъгъл на залата. До него имаше нарисуван комплект златни люспи, които се възпламеняваха със същата сила.
„Там, където крилата срещат справедливостта, кръвта ви е спасена.“
Притиснах ръката си до нея и се намръщих, когато тя продължи да свети. Тори се придвижи напред, докосвайки пръстите си също до нея, и по ръката ми потече вълна от енергия.
Чу се щракване и тайна врата в стената се отвори, разкривайки тъмен коридор с ледени стени.
– О, Боже мой.- Наведох се напред, за да погледна вътре, но в мига, в който го направих, ме обгърна вълна от топлина. Бях въвлечен във видение на кръв, смърт и огън.
Слугите бяха разхвърляни по пода, а четирима стражи се опитваха да задържат затворена вратата в края на помещението. Под тях се стелеше дим, а носът ми се изпълваше с мирис на изгоряло.
Един от стражите хвърли дебели лиани, за да задържи вратата, а останалите приготвиха магии в дланите си, за да се борят с всичко, което се опитваше да я пробие. Стените се разтресоха от огромна тежест, която падна върху тях, и страхът се разби в сърцето ми, докато се взирах немигащо в сцената.
Някъде плачеше бебе и крещеше жена, а ужасните звуци се заплитаха в черепа ми.
Друга врата се отвори вляво от мен и сърцето ми спря при вида на професор Аструм. Той беше много по-млад, но косата му вече беше посивяла и падаше около раменете му. Ръката му беше заключена около ръката на едно дете, което тичаше на крачка зад него.
– Натам, не се паникьосвай, скъпо момче – успокои го Аструм.
Вратата се отвори и стражите бяха отхвърлени настрани от огромна, подобна на дърво ръка, докато в стаята се изсипаха три нимфи. Ужасът стисна сърцето ми, докато стражите се бореха да ги унищожат, но онова ужасно смучене, хриптене изпълни въздуха, когато чудовищата завладяха магията им. Зад чудовищата пламна огън, който се изкачи по стените и погълна всичко по пътя си.
Аструм се стрелна към тайната врата в стената, насочвайки ръката на момчето напред, за да я притисне. Погледнах надолу към детето с гарвановата коса и познатите му очи. Не бях сигурна дали наистина го познавах, или споменът дърпаше емоциите в мен, карайки ме да почувствам онова, което Аструм бе почувствал онзи ден.
– Това ще ни изведе от двореца – обеща Аструм.- Не се обръщай назад!
Двамата изчезнаха в тунела и в мига, в който вратата се затвори зад тях, видението се изпари.
Задъхах се и се облегнах на Тори, тъй като силата на спомена отне със себе си част от силата ми.
– Кой беше този?- Въздъхна Тори, а аз поклатих глава, без да имам отговор.
Вратата се затвори и магията около нея избледня, докато се заключваше отново.
Опитахме се да притиснем ръце към нея, за да извадим още спомени от дълбините ѝ, но сребърните крила бяха тихи, тайната предадена.

***

Събудих се рано сутринта на Коледа с усмивка, която дърпаше устните ми, попивайки красивата стая около мен и кехлибарената слънчева светлина, която се изливаше върху леглото. След последната нощ бях изпълнена с надежда. Не разполагах с всички отговори, но всяка минута, прекарана тук, сякаш ни разкриваше нещо повече и бях сигурна, че дворецът има още какво да ни разкрие.
Което и да беше момчето, което бяхме видели във видението, то трябваше да е важно по някакъв начин. Но просто не можех да свържа точките. Сякаш майка ми и Аструм бяха заговорничили, за да ни донесат тази информация, съхранявайки спомените си в стените и картите Таро и чакайки да ги открием. Но какво означаваше всичко това? Със сигурност все още ни липсваха парчета от пъзела.
Побързах да стана от леглото и се усмихнах, когато ми хрумна една идея. Измъкнах се на балкона, като вкарах огнена магия в кръвта си, за да прогоня студа, докато се взирах в невероятната гледка. Висока стена обграждаше територията на двореца, а отвъд нея се виждаше град с блестящи небостъргачи. Направих си бележка да попитам Джералдин къде точно се намираме в Солария. Можеше да се намираме на хиляда или две мили от академията и реших да се сдобия с карта на света колкото се може по-скоро. Бях толкова затворен в балона на академията, че не бях прекарал достатъчно време в размисъл за това какво се крие отвъд стените ѝ.
Загребах една снежна топка от ръба на балкона и се прибрах вътре, знаейки, че това може да започне трета световна война, но какво пък? Прицелих се в Тори, изстрелях я към нея и тя експлодира на лицето ѝ.
Тя изпищя, скочи на крака и очите ѝ се насочиха към мен. – О, ти си толкова мъртва!
Тя скочи от леглото, а аз се стрелнах навън с възторжен вик, набрах още сняг и използвах въздушната си магия, за да го запратя към нея. Тя се засмя, вдигна ръка и хвърли светкавичен огън, който я разтопи във въздуха, преди да вземе шепа сняг и да я изстреля към мен. Той се удари в гърдите ми и смехът ни се понесе в небето, като ние продължихме борбата, докато не се измокрихме до кости смеейки се като луди, връщайки се вътре.
Скоро се върнах в стаята си, за да се подготвя за деня, като се възхищавах на красивите стъклени стени, през които водата се стичаше в бавен и безкраен кръг.
Изкъпах се в нелепо разкошната баня и се облякох в блестяща бяла рокля с пуловер със снежен човек на него – защото, хей, беше Коледа. Съчетах я с едни високи до коленете чорапи и прихванах едната страна на косата си със сребърна щипка.
Атласът ми звънна в чантата и аз го извадих, прехапвайки устна, когато открих съобщение от Орион.

Ланс:
Весела Коледа, Блу. Изглежда, че така или иначе ще я прекарам с теб. Предполагам, че си чула новините?

Намръщих се, написах отговор и излязох от стаята, за да намеря Тори.

Дарси:
Какви новини?

Ланс:
Ще видиш…

Загадъчно копеле.
Намерих Тори в коридора, облечена в черни дънки и суичър.
Избухнах в смях.
– Това ли е твоята представа за коледно настроение?- Подиграх се.
– Не…- Тя вдигна нещо в ръката си, размаха към мен лъскава звездна щипка и я пъхна в косата си.- Та дам.
– Джингъл топчета не!- Обади се Джералдин от върха на стълбите. Погледнах нагоре, откривайки я в невероятна среднощна синя бална рокля, допълнена с ръкавици на Пепеляшка, а косата ѝ беше завъртяна на сложен кок.- Трябва да носите рокли, подходящи за кралски особи!
Тя започна да тича надолу по стълбите, което беше доста впечатляващо на тези токчета, и спря пред нас, клатейки глава. Изглеждаше сияйна, кожата ѝ сякаш блестеше под светлините, а земните ѝ очи блестяха.
– Какво значение има това?- Попита с вдигане на рамене Тори.- Тук сме само ние.
– Гъделичкай ме благороднико – въздъхна тя и притеснено дръпна роклята си.- Не исках да казвам нищо прекалено рано, в случай че доведа Даниел Даунър на партито.
– За какво говориш?- Притесних се, като в гърдите ми се образува възел при изражението ѝ.
– Кралска традиция е Вега да вечеря с върховните съветници и техните семейства и беше решено, че тази традиция ще бъде спазена в чест на първата ви Коледа обратно в двореца – каза Джералдин, след което затаи дъх, поглеждайки тревожно между нас.
– Искаш да кажеш, че Лайънъл Акрукс ще бъде тук?- Олюля се Тори, изглеждайки ужасена.
– А наследниците?- Задъхах се.
– Да.- Джералдин наведе глава от срам.- Исках само да се насладите на времето, което ви е дадено преди пристигането им. Но сега виждам каква солена паплач съм била.
Въздъхнах, като положих ръка на ръката ѝ.
– Всичко е наред. И си права, щеше да развалиш дните, които прекарахме тук, знаейки, че те идват.
– Боже, за колко време ще бъдат тук?- Попита с присвити вежди Тори.
– За следобеда и… вечерта, а после… и за нощта.- Джералдин прочисти гърлото си.- Заминават си утре по здрач.
– Ами по-добре да се приготвим, предполагам.- Погледнах към Тори, осъзнавайки какво е имал предвид Орион. Той трябва да придружава Дариус и семейството му тук. И този факт се стовари върху мен като оловна тежест, когато осъзнах, че все пак може би няма да успеем да останем насаме с него.
Вярвам, че ще му го натрапят изневиделица, сякаш няма собствен живот. Предположих, че точно това искаше Лайънъл – всички около него да са на къса каишка.
Червата ми се свиха при мисълта да видя отново това надуто драконово копеле след онова, което беше направил с нас. Щеше да се наложи да се преструваме, че не помним какво се беше случило по време на лунното затъмнение, да се държим съвсем нормално. Е, толкова нормално, колкото бихме могли да се справим в компанията на човек, който би ни видял мъртви на мига. Особено ако знаеше, че притежаваме Петия елемент точно като него. И че всъщност сме феникси, а не огнени харпии. Ние бяхме най-голямата заплаха, която семейството му познаваше, и той никога не можеше да разбере това. Не и докато не бяхме достатъчно добре обучени, за да се защитаваме сами.
Джералдин остана с нас, докато отивахме в стаята на Тори, за да се преоблечем.
Тори ме погледна с мисъл, която танцуваше в очите ѝ.
– В този гардероб има куп кралски рокли.- Тя посочи към онази, в която бяхме видели видението в огледалото.
Устните ми се разтвориха.
– Имаш предвид роклите на майка ни?
Тори сви едно рамо, някаква част от нея не можеше да произнесе тази дума дори сега.
– Те просто ще отидат на боклука.
– Този миг е съставен от всичките ми мечти – изригна Джералдин и аз се обърнах, за да видя как в очите ѝ плуват сълзи.- Принцесите, облечени в роклите на майка си – от това ми се подмокрят очите и се разколебавам.- Тя прокара ръце под очите си и аз се намръщих, побутвайки я леко, за да изтръгна усмивка от нея.- Върви!- Помоли тя.- Очакването изяжда вътрешностите ми.
Засмях се, докато следвах Тори в гардероба, разглеждайки красивата гама от рокли около мен.
Прегледах релсата отдясно, докато Тори разглеждаше тази отсреща.
– Мислиш ли, че ще ни станат?- Зачудих се на глас, като свалих от закачалката една невероятна рокля в розово злато и я придърпах към себе си.
– Изглежда, че ще станат – каза Тори и избра спираща сърцето океанскозелена рокля.
Свалих роклята с пуловера си и навлякох тази на майка ми, като се изгубих в километри мрежа, докато огромната пола падаше около глезените ми. Тори се придвижи напред, за да я затвори на гърба, корсажът беше без презрамки и с колан, който пристягаше талията ми.
Помогнах на Тори да се облече в зелената, дантелените презрамки се настаниха деликатно върху раменете ѝ. Полата се развяваше зад гърба ѝ, докато се въртеше, а цветът караше тъмнозелените ѝ очи да блестят.
Върнахме се в спалнята и Джералдин се разплака.
– Недей, ще си развалиш грима – успокоих я аз и побързах да изляза напред. Тя използва водната си магия, за да насочи сълзите си напред от очите и, така че да не разтекат спиралата ѝ. Те се завихриха около нас във въздуха, докато се опитвахме да я успокоим. Беше напълно странно и напълно готино.
– Просто изглеждате толкова великодушни – каза тя, като държеше ръка на бузите на всяка от нас.- Аз съм най-щастливата дама в цяла Солария. Чувствам се така, сякаш се нося с главата надолу върху облак, покрит с фойерверки.
– Без теб нямаше да стигнем доникъде, Джералдин – казах сериозно и всички се стиснахме в силна прегръдка.
Джералдин ни изведе от стаите на майка ни и ни заведе в друго огромно крило на двореца. Минахме през огромни тъмни зали, в които цареше забрава и които крещяха за баща ни. Усещах присъствието му в тази част на двореца, сякаш все още обикаляше коридорите в лошо настроение. Исках да разбера защо имаше толкова студено сърце. Какво се беше случило с него, за да го направи толкова жесток?
Изглеждаше толкова смело от страна на майка ми да го приеме за свой въпреки всичко, което трябваше да знае за него. Надявах се да е била щастлива, но от спомените, които бяхме видели, изглежда, че е била. Може би беше невъзможно елисейските партньори да не са щастливи един с друг. И това накара съзнанието ми да се улови за Орион и да се запитам дали наистина може да сме предопределени един за друг, както бяха родителите ми.
Пристигнахме пред една дървена врата, чиито железни дръжки бяха оформени като две змийски глави на хидра.
Няколко пазачи се придвижиха напред, за да отворят вратите, и аз оправих полата си, изведнъж почувствала, че ще ни огледат от главата до петите.
Вратите се отвориха и аз забравих да дишам. Намирахме се на върха на красиво стълбище, което се спускаше към огромна тронна зала. Таваните изглеждаха високи половин километър, а сините витражи пропускаха студена светлина.
Лилави огньове бумтяха в няколко огнища и имах смразяващото усещане, че стоя в леговището на някой мрачен владетел. И предполагах, че е така. Беше внушително, плашещо. И си представих, че точно така е искал да се чувстват гостите му Дивия крал. Дори фактът, че влязохме така високо на върха на стълбището, означаваше, че трябва да гледаме надолу към всички, събрали се долу.
Погледът ми падна върху огромния трон, който седеше на фона на блестящата синя светлина, която се процеждаше от прозорците по стените. Беше изработен от тъмен камък, широката облегалка се издигаше отзад и се разделяше на пет глави на хидра, чиито дълги шии се извиваха заедно и стигаха до тавана. Две от тях се извиваха наоколо, за да образуват ръцете, а двуглавите им езици стърчаха и показваха заострените си кътници. Всичките им очи бяха инкрустирани със сапфири, които блестяха под светлината, падаща върху тях. Това говореше за силата на човека, който седеше на него. Беше заплаха за всеки, който го предизвикваше, и изявление за магията, която сигурно живееше в него. Беше и остро напомняне за начина на живот на феите. Най-силният владееше земята. И един ден това щяхме да бъдем ние.
Вратите се отвориха в далечния край на тронната зала и редица стражи тръгна пред група хора. Съветниците бяха облечени в изискани дрехи, четиримата вървяха в редица един до друг. Зад тях вървяха Наследниците, всеки от тях в елегантни черни костюми и папийонки. Орион беше отвъд тях в същото облекло, което накара сърцето ми да се разтупти, докато разглеждах изящните му дрехи и пригладената назад коса. Ръката му беше свързана с тази на Каталина Акрукс, която носеше най-дълбоко изрязаната рокля в историята, а платовете бяла коприна изглеждаха почти като сватбена рокля. Зад тях стоеше Ксавие с голяма група от, както предположих, братята и сестрите на другите наследници и партньорите на съветниците.
Всички те спряха в основата на стълбите и Хамиш се появи до нас, като ни поведе надолу.
Погледнах към Тори и ние се хванахме за ръце като по инстинкт, слизайки по стълбите една до друга, докато всички очи в стаята ни обследваха. Повдигнах брадичката си, когато Лайънъл ни гледаше хладно, а челюстта му тиктакаше, докато се приближавахме. Настъпи неловка пауза, в която изглеждаше подходящо някоя от страните да се поклони, но никой от нас не го направи. Усетих, че това задава тон, докато съветниците си разменяха погледи. Не бяхме казали и дума за това и все пак и Тори, и аз явно бяхме решили това интуитивно. Притежавахме своята власт, своите имена. Освен това това беше нашият дом, което ги правеше наши гости.
Хамиш прочисти гърлото си, бързайки напред, а аз погледнах през рамо, осъзнавайки, че Джералдин е останала в горната част на стълбите.
– Изглеждате чудесно – първа наруши тишината майката на Сет, Антония, която сякаш нямаше търпение да протегне ръка и да ни докосне. Роклята ѝ беше бледосиня със сложни малки бели цветчета по нея, като цветът подчертаваше нежните ѝ черти.
– Красиви – съгласи се майката на Кейлъб, Мелинда.- За момент си помислих, че виждам майка ви два пъти.- Тя се усмихна любезно и възелът в гърдите ми малко се отпусна. Розовочервената ѝ рокля висеше от раменете ѝ и обгръщаше фигурата ѝ перфектно.
Бащата на Макс, Тиберий, пристъпи напред и ни подаде ръка. – Приятно ми е да ви видя отново и двете. Той изглеждаше царствено в тъмносин костюм и бяла папийонка.
Хванахме ръката му на свой ред, разменихме си любезности, преди въздухът да бъде прорязан от острия глас на Лайънъл.
– Ами аз съм гладен – каза той студено и погледна към Хамиш.- Цял ден ли ще ни накарат да стоим тук?
– Не, Върховни господарю. Можем да преместим този помпащ парти автобус направо в трапезарията, а?- Предложи той, изглеждайки нервен, докато бърчеше веждите си. Лайънъл кимна рязко и едва ни погледна, докато се движеше след Хамиш, поемайки водачеството, въпреки че бях сигурна, че трябваше да го направим ние.
След това наследниците забавиха ход пред нас и не можех да не забележа колко красиви изглеждат всички. За първи път приличаха на принцове, каквито бяха, но твърдостта в очите им ме накара да се почувствам неудобно.
– Изглеждаш страхотно, Тори – каза Кейлъб и се придвижи напред, за да целуне гърба на ръката ѝ.- Ще се разходиш ли с мен?
Той ѝ предложи ръката си и тя хвърли поглед към Дариус, преди да кимне бързо и да тръгне напред с него. Дариус веднага тръгна след тях с намръщена физиономия, а погледът ми се насочи към Орион отвъд Макс и Сет. Очите му изгориха дупка право в мен и топлината се разпространи до дълбините на костите ми. Искаше ми се да си пробия път покрай наследниците, да избутам Каталина и фалшивите ѝ цици за да заема мястото ѝ до него.
Вероятно това не беше най-добрата идея.
Принудих се да отклоня погледа си от него и да се върна към наследниците точно когато Джералдин се появи до мен.
Гърлото на Макс се размърда, докато я гледаше.
– Изглеждаш добре, Грус – каза той, а Сет извъртя очи.- Ще вървиш ли с мен?- Той предложи ръката си и Джералдин го огледа внимателно.
– Предполагам, че днес имам нужда от елегантен мъж на ръката си – каза тя ефирно, придвижи се напред, за да свърже ръката си с неговата, а Макс изглеждаше така, сякаш е спечелил от лотарията, докато тръгваха.
Сет протегна ръка към мен и аз стиснах устни.
– Добре съм.- Минах покрай него, но той ме хвана за ръка.
– Хайде, бейби. Коледа е. Примирие за днес, да?
Намръщих му се, но му позволих да вземе ръката ми, знаейки, че все още има силата да натисне спусъка на мен и Орион по всяко време, когато пожелае. И дали това нямаше да превърне този ден от прекрасен във фантастичен?
– Между другото, изглеждаш зашеметяващо – каза Сет, а гримасата ми се задълбочи в подозрение.- Какво?- Попита той за изражението ми, докато се движехме през една врата и по широк коридор.
– Когато кажеш нещо хубаво, това обикновено означава, че планираш да направиш нещо ужасно.
Сет блъсна рамото си в моето, като пръстите му се допряха до кожата ми по неговия вълчи начин. Извърнах ръката си, за да го спра, и от него се изтръгна ниско хленчене.
– Днес това е просто комплимент – закле се той.- Обичам Коледа, няма да я развалям, като се държа като копеле. Освен това това е твоят дом. Знам колко голямо значение трябва да имат тези неща за теб.
Зяпнах го, чудейки се дали извънземно не е отвлякло истинския Сет Капела и не го е заменило с фалшив.
– Добре, кой си ти и къде е отишъл задникът на Вълка?- Повдигнах вежди и той изсумтя от смях. В този момент изглеждаше момчешки и млад, а ръката му се отметна назад, за да оправи един разпуснат кичур коса в кок.
– Той все още е тук, бебе. Просто спи.
Намалих гласа си, докато отговарях.
– Добре.
– Защо шепнеш?- Намръщи се той.
– Не искам да го събуждам.
– Така е, така е, спомни си старите начини на Вега!- Хамиш се обади отпред.- Чудесно, ама съвсем вълшебно.
Опитах се да надникна зад ъгъла напред, чудейки се какво става. Обърнахме се и открихме красива каменна арка, която ни разделяше от ярко осветена трапезария. Арката беше изградена от две преплитащи се крила и беше инкрустирана с блестящи прозрачни скъпоценни камъни, които пулсираха със светлина всеки път, когато някоя двойка пристъпваше под нея.
Лайънъл се премести под нея заедно с Мелинда и се наведе напред, за да я целуне по бузата. Веждите ми се свъсиха, докато те вървяха напред, а Тори и Кейлъб пристъпиха след тях. Тори се опита да продължи да върви, но Хамиш я хвана за ръката и я избута назад.
– Грозни джинджифилови сладки!- Изпъшка Хамиш.- Милейди, не можете да преминете през арката, без да споделите целувка със спътника си. Звездите ще ви прокълнат с лош късмет до края на деня, ако не го направите, но ще ви дарят с късмет, ако го направите. Арката на майка ти се събужда всяка Коледа точно за това нещо.
Сърцето ми се сви при този факт, сладостта на арката на майка ми бе накърнена от собствения ми спътник.
Тори изсумтя, след което Кейлъб се гмурна, хвана я за кръста и притисна целувка към устните ѝ. Дариус стоеше зад тях с ръце в джобовете и изглеждаше така, сякаш се готвеше да ги изправи пред Дракона. Не можах да се сдържа да не се усмихна, докато Тори избяга надалеч, а Кейлъб хукна след нея като влюбено кученце.
Хамиш хвана ръката на Дариус.
– Няма да имаш нищо против да преведеш един човек през нея, нали?
Дариус се намръщи, но поведе Хамиш доста силно под арката и изчака, докато Хамиш се наведе и го целуна по бузата. Дариус продължи напред, но Хамиш чакаше от другата страна, за да преведе хората през арката.
Макс и Джералдин бяха следващите и тя разроши косата си, сякаш не ѝ пукаше, докато се движеха под арката. Тя веднага постави устните си върху неговите, докато той все още свиваше рамене и издуваше гърди в подготовка. След това тя изчезна точно така, а той стоеше и се взираше след нея като риба на сухо.
– Заповядайте, г-н Ригел.- Отблъсна го Хамиш.
Той махна с ръка на мен и на Сет напред и стомахът ми се сви, когато разбрах, че ще ме обгърне с уста. Защото имаше по-голям шанс да се превърна в снежинка и да отлетя от вятъра, отколкото да сложа устните си върху него.
– Размени се с нея.- Сет се обърна рязко.- Ще минеш с мен, нали, лельо Каталина?- попита той сладко.
Лицето ѝ се вкисна, като заби нокти в ръкава на костюма на Орион, когото притискаше. Веждите ми подскочиха от изненада, когато Сет я хвана за ръката и я повлече към арката, като не ѝ даде избор въпреки силните ѝ протести. Застанах пред Орион с изгаряща нужда да се приближа до него, поглеждайки през рамо, когато Сет целуна Каталина по бузата, след което ми хвърли не толкова деликатно намигване.
Очите на Орион заблестяха силно, докато ме хващаше за ръка и ме насочваше към арката.
– Здравейте, професоре – казах учтиво, а сърцето ми трепереше като лист в гърдите. Не знаех защо съм толкова разгорещена, бях го видяла само преди няколко дни, но някаква дълбока част от мен се нуждаеше от компанията му, както белите ми дробове от въздух.
– Мис Вега – каза той рязко.
Сериозно ли Сет просто ни подари този момент, или наистина не искаше да ме целуне толкова силно?
Пристъпихме под арката и аз погледнах Орион със сърце в гърлото и пулс абсолютно навсякъде. Той се наведе и притисна устни към бузата ми близо до ухото.
– Изглеждаш неописуемо – промърмори той толкова тихо, че едва го долових.
Устните му оставиха изгаряща следа след себе си и не знаех как такова просто докосване може да ме направи толкова слаба, но усещах как разкъсва краищата на душата ми.
Той свърза ръката си с моята и влязохме в грандиозната трапезария, където ни очакваше огромна маса.
– Не планирах да прекарам Коледа по този начин – прошепнах аз.
– Аз също – промърмори той и хвърли поглед към вампирите в стаята, за да провери дали не слушат.- Ще бъде наистина неловко, когато пощальонът се появи с моята изключително голяма доставка на секс играчки.
Изненадано се засмях гръмко и няколко от съветниците погледнаха в наша посока.
– Изключително голяма доставка ли е или изключително голяма секс играчка?- Попитах между стиснатите устни, докато те се върнаха към разговорите си.
– Може би ще разбереш по-късно, ако звездите са благосклонни към нас.- Той се усмихна широко, след което се появи Каталина, издърпа го от ръцете ми и сърцето ми се сви в стомаха.
Приближих се до края на масата, където Тори седеше между Дариус и Кейлъб, като и двамата притискаха ръцете си към нейните, въпреки че имаха достатъчно място. Тя се нацупи, забивайки лакти в тях, за да ги накара да се отдръпнат, а аз ѝ се усмихнах съчувствено. Това нещо беше неловко като хаштаг.
Спуснах се между Сет и Макс срещу нея, докато съветниците запълваха средата на масата, а Орион и останалите членове на семейството се подаваха в другия край. Можех да разбера чии са братята и сестрите на Сет, защото те се бяха нахвърлили един върху друг, лаеха от смях и се притискаха един към друг. Той имаше общо шест от тях, четири момичета и две момчета. Ксавие се беше сгушил между две от момичетата и изглеждаше малко не на себе си, докато те се навеждаха над него и си играеха с косата му. Всички останали братя и сестри на наследниците разговаряха лесно, сякаш бяха стари приятели.
Макс се обърна към мен с ленива усмивка.
– Как се наслаждаваш на двореца си, малка Вега? Сънуваш ли мокри сънища за цялата сила, която е живяла тук някога?
– Не сънувам мокри сънища за властта, това ли е нещото, с което се възбуждаш?- Попитах сладко.
Макс се засмя и кимна с глава.
– Не мога да кажа, че не се е случвало.
Какво се е случило с екипажа на гадните наследници днес? Те се държат мило. И това ме плаши.
– Вечерята се сервира!- Обади се Хамиш и аз вдигнах поглед, откривайки множество сервитьори, които се изсипаха в стаята, държейки сребърни чинии, пълни с пиршество за крале – и кралици.
Все още бях някак шокирана от развоя на този ден. Определено не бях планирала да прекарам Коледа по този начин. Макар че не можех да не призная, че ми беше доста любопитно как ще се развие всичко това.

Назад към част 39                                                  Напред към част 41

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 39

ТОРИ

На Бъдни вечер се събудих в легло, което за първи път в живота си можех да нарека свое. Или поне за пръв път, който си спомням. Никога не сме имали истински дом. Никога не сме прекарвали повече от две Коледи на едно и също място. Бяхме само допълнителни екстри към традициите, които не ни принадлежаха.
Замислих се какво ли би било, ако бяхме празнували Коледа тук с родителите си. Дали щяха да са като другите съветници, загрижени повече за това да покажем сила и власт, отколкото любов и състрадание, дори в определеното за това време на годината?
Поех си дъх и прогоних тези мисли. Те така или иначе бяха безсмислени. Какво значение имаше дали майка ни винаги щеше да ни събужда на Коледа с целувка или дали баща ни щеше да съдийства на боевете ни със снежни топки?
Те не успяха да направят нито едно от нещата, които можеха да планират да направят с нас. Добро или лошо. Така че какъв беше смисълът да си представяме сценарии, които вероятно нямаха нищо общо с реалността, която така или иначе ни беше открадната?
Зяпнах, като разперих широко ръце и ги прокарах по огромния матрак, на който бях спала. Беше достатъчно голям за петима души. Не знаех дали да си мисля, че родителите ми просто са имали прекалено много пари, или са били пристрастени към една-две оргии.
Самата рамка на леглото сякаш беше направена от масивно сребро, а стаята, в която се намираше, беше най-пищното място, което някога съм виждала. Каменни лиани растяха нагоре и нагоре по всички повърхности, а цветята по тях бяха разцъфнали и изглеждаха толкова реалистично, че можех само да предположа, че някой със силата на земната магия ги е отгледал, а после ги е превърнал в камък.
В далечния край на стаята имаше огромен прозорец, който обхващаше цялата стена и държеше в средата си две стъклени врати, които водеха към широк балкон с изглед към градините.
Отново се прозях, докато седях сред гнездото от одеяла, в което бях спал. Бяха толкова копринено меки, че се чувствах сякаш спях върху купчина пера, а един поглед към сребърния часовник, окачен на стената, ми подсказа, че в комфортната обстановка съм се върнала към старите си навици.
Беше десет и половина, което означаваше, че най-вероятно съм пропуснала закуската, за която Джералдин говореше снощи. Чувствах се като три процента виновна за това, но честно казано, фактът, че успях да си полежа, въпреки че ме дебнеха сенките, не беше нищо друго освен чудо.
Прекосих стаята до гардероба, в който бях хвърлила куфара си снощи, и разтворих вратата.
Светлините вътре се включиха автоматично и аз погледнах огромното пространство, изпълнено с релси и релси с дрехи. Предположих, че никой не се е сетил да прибере вещите на родителите ни, след като са починали, но крайният резултат беше това леко плашещо усещане, че те все още са тук.
Престъпих покрай куфара си, тъй като любопитството ме подтикваше, и се придвижих между стелажите с елегантни бални рокли и дизайнерски обувки.
Прокарах пръсти по някои от роклите и най-слабият мирис на розова вода раздвижи въздуха. Спрях, очите ми се затвориха и ме обзе странно усещане за топлина и сигурност. Сякаш ме държаха здраво в нечии ръце и нищо на света не можеше да ме докосне.
Очите ми отново се отвориха и почти споменът избледня, макар че останах с усещането за дежа вю, докато навлизах по-навътре в пространството.
Може би призраците, които се задържат тук, ме помнят…
В далечния край на гардероба стоеше огромно огледало, което заемаше цялата стена. Имаше рамка от сложно издълбано дърво, в която се виждаха изображения на хидра и харпия, танцуващи една около друга. На някои от тях харпията прегръщаше хидрата, а на други изглеждаше, че просто се забавляват.
Проследих модела на изображенията нагоре по рамката и се спрях, когато забелязах две нови същества, които танцуваха с тях. Фениксите се издигаха над тях, докато Хидрата накланяше всичките си глави назад, за да ги наблюдава, а очите на Харпията блестяха със сълзи на гордост.
– Това е невъзможно – прошепнах аз, а дъхът ми замъгли стъклото на огледалото пред мен. Как може някой да е знаел какви ще бъдем?
Странни импулси сякаш бръмчаха във въздуха около мен и аз прехапах долната си устна, докато погледът ми се плъзгаше от дърворезбите към стъклото на самото огледало. Изглеждаше съвсем обикновено, отражението ми ме гледаше с предпазливи очи. Но нещо дълбоко в стомаха ми подсказваше, че това е нещо друго.
– Тори?- Гласът на Дарси ме изтръгна от моментната замаяност, в която бях изпаднала, и аз се обърнах, за да погледна назад към спалнята.
– Тук – извиках в отговор, а дъхът ми отново замъгли стъклото. Което беше странно, защото тук не беше студено.
– Съжалявам, но трябваше да дойда. Джералдин си губи топките там долу и изглежда имат някакъв странен ритуален начин за ядене на коледната вечеря, за който трябва да ни научат до утре. Макар че не мога да разбера защо е важно в какъв ред ядем храната си.- Дарси вкара глава в гардероба и аз я погледнах в отражението.- Какво правиш тук?- Попита тя с намръщена физиономия.
– Мисля, че открих нещо – казах бавно.- Виж, ето. Има издълбани образи на майка ни и баща ни, а после… феникси…
– Какво?- Дарси прескочи куфара ми и се насочи към мен с бърза крачка. Беше облечена в тъмносиня рокля, която точно съответстваше на нюанса на косата ѝ.
– Виж.- Посочих нагоре към резбите на фениксите и Дарси се наведе около мен, за да ги разгледа.
Онзи странен пулс във въздуха изглеждаше по-остър сега, когато и тя беше тук, и погледът ми отново падна върху стъклото.
– Как е възможно това да е било там?- Попита Дарси.- Няма смисъл. Никой не е знаел какво ще бъдем преди…
Протегнах ръка и поставих плоска длан върху стъклото, а в гърдите ми се заби удар от енергия, който отекна от стените на моята сила и привлече енергията, която дремеше в мен.
– Докосни стъклото, Дарси – издишах аз, без да знам защо, но чувствайки се сигурна, че това се нуждае и от нейната магия. Точно както под водопада.
Дарси се намръщи, после бавно вдигна ръката си и я постави до моята.
Вдишах рязко, когато някаква дълбока сила се уви около магията ми и я дръпна достатъчно силно, за да създаде мост. Веднага щом отпуснах контрола върху силата си, тя започна да тече направо от ръката ми в стъклото, сливайки се с тази на Дарси, докато образът на двете ни, стоящи в гардероба, избледня в нищото. Той беше заменен от образ на красива жена, която върви през оживен пазар и събира екзотични плодове в голяма кошница. Небето над нея беше най-яркото синьо, а въздухът беше гъст от топлина. Жълт пясък бележеше калдъръмената улица, по която вървеше, и усещането за екзотичното място ме изпълни със странен копнеж.
– Това нашата майка ли е?- Въздъхна до мен Дарси. И когато жената от изображението обърна лице, за да погледне към небето, разбрах, че е права.
В чертите ѝ имаше известна прилика с нас. Тъмните ѝ очи бяха обрамчени от гъсти мигли, почти като огледален образ на нашите, а нещо в пълните ѝ устни също ми се стори познато.
– Да – съгласих се аз.- Но какво е това?
Дарси вдигна рамене, докато образът трептеше и се променяше. Майка ни се разхождаше по величествени коридори, носейки плодовете, които беше купила на пазара, подредени в широка чиния. Тя се приближи до двойна врата и спря пред нея, тъй като чу гласове.
– Сигурен ли сте в това, лейтенанте мой? Ако звездите не са съгласни, това може да доведе до мощна порция сос от кисели краставички.
Намръщих се, когато разпознах този глас. Можех да се закълна, че беше Хамиш Грус.
– Постави ме под съмнение още веднъж и ще ти отнема главата заедно с тази на императора – изръмжа тъмен глас в отговор.
Устните на майка ни се разтвориха от шок и тя направи крачка назад, но вратата се отвори, преди да успее да избяга.
Мъжът, който се извисяваше над нея, беше мощен добре сложен и мрачно привлекателен. Силната му челюст беше покрита с брада, а кафявите му очи се присвиха, когато я забеляза да стои пред него.
– Знаеш ли какво правим с шпионите в Солария?- Изръмжа баща ни, а магията се пропукваше между пръстите му, докато правеше крачка към нея, сякаш възнамеряваше да отскубне кожата от костите ѝ.
– Това си ти – издиша тя в отговор, без да изглежда ни най-малко уплашена, докато пристъпваше по-близо до него.
Продължи да върви, като скъсяваше разстоянието между тях, докато не се оказа само на сантиметри от него.
– Госпожо, отдръпнете се от Негово величество!- Изръмжа Хамиш, а аз му хвърлих един поглед. Беше поне с трийсет години по-млад от мъжа, когото сега познавахме, мустаците му бяха по-тъмни, а фигурата – малко по-слаба.
Майка ни не го погледна, а натисна чинията с плодове в ръцете му, сякаш не стоеше там и не я заплашваше.
– В най-тъмния ден и най-дългата нощ ще те водя към дома с толкова светла любов – прошепна майка ни, като впи поглед в този на баща ни. Тя протегна ръка и я притисна към гърдите на Дивия крал. Той замълча, магията в ръцете му пламна, но не направи никакво движение, за да я отблъсне. Тя плъзна ръката си нагоре по фината копринена риза, която носеше, прокара пръсти по шията му и спря, като задържа челюстта му в ръката си.- Видях живота, който ни е съдено да споделим. Искаш ли и ти да го видиш?
Погледът на баща ни потъмня и той разтвори устни, като изглеждаше, че е на път да ѝ откаже.
Познавателна усмивка озари лицето на майка ни.
– Истината ще промени света – настояваше тя.
Преди кралят да успее да отговори, магията пламна под върховете на пръстите ѝ и устните му се отпуснаха, докато тя му показваше видения за бъдещето, което виждаше за двамата.
Ние също бяхме надарени с видението им и сърцето ми заби по-бързо, когато ги зърнахме да се промъкват из двореца с бели стени, за да се срещат тайно, да си крадат целувки под звездите, да се заплитат в чаршафите и да летят през облаците във формите на своя Орден.
Баща ни беше студен човек, но когато оставаше насаме с нея, се усмихваше, смееше се, обичаше. Виждахме проблясъци на щастие, което ги свързваше цял живот. Как тя успокояваше лошите му настроения и отново и отново смекчаваше гнева му.
Можех да почувствам емоциите на майка ни, които бяха свързани с виденията. Тяхната любов щеше да спаси родината ѝ от гнева на Дивия крал. Вместо да завладее тази красива земя на слънцето и пясъка, той щеше да се ожени за нейната принцеса и да я доведе у дома, за да управлява до него. Любовта им щеше да спаси безброй животи не само тук, но и в Солария. Тя беше видяла всичко. Като че ли съдбата им беше неизбежна и силата ѝ по-голяма от всички магии на света.
Нямаше значение, че той беше луд, който беше наредил повече кръв и смърт от всеки крал или кралица в историята на този свят, тя щеше да обича всички части от него, които никой друг никога не беше виждал. Тя щеше да открие доброто сред омразата и да го приближи към светлината.
Видяхме как двамата бяха призовани под звездите и откликнаха на призива на съдбата, като избраха да бъдат елисейски партньори, а душите им бяха свързани в любов за всички времена, докато очите им бяха обсипани със сребро.
И макар че тя го избра заради собственото си сърце, тя го избра и заради всички, които попаднаха под властта му. Защото с нея на негова страна бъдещето беше по-светло, пътищата по-ясни и по-склонни към мир и благоденствие.
В бъдещето, което тя му показа, имаше толкова много любов и страст, че в гърдите ми пламна болка. Дори я видяхме с огромен корем, докато той раздаваше целувки по кожата ѝ и говореше на бебетата, които растяха в нея. След това ни показаха как двамата люлеят близо до себе си малки близнаци, сякаш целият им свят започваше и свършваше с малките животи, които бяха създали заедно.
Виденията избледняха и аз почти отдръпнах ръката си, но огледалото потрепери срещу дланта ми и сцената се смени, за да ми покаже нещо друго.
Майка ни се събуди в студена пот, ужасът я заливаше на вълни, докато бързаше към огромното легло, където двете спящи бебета бяха сгушени едно до друго.
Една сълза се плъзна по бузата ѝ, докато ни гледаше, а паниката я заслепи, тъй като видението, което беше видяла, я изпълни със страх.
– Какво има, любов?- Попита баща ни от леглото, като се надигна на лакти.
– Кръв – промълви тя.- И огън, и смърт. Все още не мога да видя никакъв начин да го заобиколя.
– Казах ти, че никога няма да допусна това да се случи – изръмжа той, избута се от леглото и се запъти към нея, за да може да я придърпа в прегръдките си.- Аз съм най-могъщата фея в целия свят. Никой не може да стигне до нас. Никой не може да нарани децата ни.
Майка ни се вкопчи отчаяно в него, клатейки глава, сякаш просто не можеше да му повярва, и ни подари още един поглед към виденията си.
Над семейството ни бе надвиснала сянка и без значение какво щеше да направи тя или баща ни, смъртта щеше да дойде за тях. Всеки път, когато тя се опитваше да го промени, сянката само се приближаваше. Виждаше редица от пет гроба, малки ковчези, огън, страх и писъци. Но не можеше да види самата заплаха. Тя беше забулена в мрак, въплъщаваше страха и независимо какъв избор правеше, той все се сбъдваше.
Всеки избор с изключение на един… докато се бореше да овладее виденията си, тя измисли един-единствен вариант, който не завършваше с пълното унищожение на семейството ни.
Една нощ, докато баща ни спеше, тя взе торбичка със звезден прах и отпътува до царството на смъртните с мен и Дарси, скрити под наметалото ѝ.
Сълзите се стичаха по бузите и, когато се появи в дома на едно смъртно семейство, което имаше близнаци на същата възраст като нас.
Тя събуди хората, които беше избрала да ни отгледат, и страхът ме прониза по гръбнака, докато ги принуждаваше да не забелязват никаква разлика в бебетата си. Каза им да ни обичат и защитават и да ни отгледат със силен дух и ум.
Тя се просълзи, докато ни оставяше там и вземаше техните деца на наше място, докато се връщаше в Двореца на душите.
Почти изтръгнах ръката си от стъклото. Не можех да разбера как може да е толкова безчувствена, че да размени живота ни за този на две невинни смъртни момичета. Но преди да успея да се отдръпна, ни споходи едно последно видение.
Това бяхме аз и Дарси, седнали на трона. В Солария цареше мир, хората бяха щастливи и балансът на силите беше възстановен. В далечината срещу нас стоеше тъмна сянка, но заедно може би щяхме да имаме шанс да я победим и да спасим хората на Солария. Но без нас цялата надежда беше изгубена.
Видението избледня и аз се дръпнах назад, докато сърцето ми биеше.
– Дали те… дали тя е съхранила виденията си там за нас по някакъв начин?- Попита Дарси, дъвчейки устните си, докато се опитваше да преработи всичко, което току-що бяхме видели.
– Тя смяташе, че ние сме единственият шанс на Солария да се изправи срещу сенките – отговорих с дрезгав глас.- Ето защо ни направи замяна…
Не знаех какво да правя с всичко, което току-що бяхме видели, но една малка, жалка, болезнена част от мен, за чието съществуване никога не обичах да признавам, се разкъсваше. Родителите ни ни бяха обичали. Искали са ни. Бяха умрели, желаейки да живеят с нас. И това знание означаваше за мен повече, отколкото някога съм си представяла, че може да означава.
– Тя ни обичаше, Дарси – промълвих аз.- Баща ни също… без значение какъв друг е бил и какво е правил. Родителите ни ни искаха.
Дарси избухна в сълзи, като ме обгърна с ръце, а аз усетих, че треперя в прегръдките ѝ.
Не исках да научавам повече за хората, които ни бяха довели на този свят, когато бяхме дошли тук. Но сега, когато го направих, осъзнах колко много е трябвало да знам.
Имаше толкова много истории и слухове за тях, толкова много омраза към нещата, които баща ни беше направил, и към чудовището, което всички твърдяха, че е, че дори не си бях представяла идеята, че той може да е обичал семейството си. Или че жената, за която се е оженил, го е превръщала в по-добър човек, спасявайки света от най-лошото в природата му.
– При светлината на Уран, Тори Вега, ако пропуснеш обяда, ще бъда много разочарована!- Обади се някъде откъм спалнята Джералдин.
Пуснах Дарси и избърсах сълзите от бузите си, докато се опитвах да се успокоя отново.
– Каква е тази шумотевица?- Задъха се Джералдин, когато се появи на вратата, и аз се засмях наполовина, когато тя ме погледна.
– Просто е много да си тук, предполагам. Чувстваме се малко претоварени – казах аз.
– Да – съгласи се Дарси.- Малко е… много.
– Разбира се, че е!- Задъха се Джералдин.- И ето ме тук като злепоставяща Бренда, която се опитва да ви накара да влезете в ролите на перфектни принцеси, когато трябваше да разбера, че ви трябва време, за да се адаптирате към завръщането у дома!
– У дома?- Попитах с тих глас. Как можех да гледам на това място като на свой дом? Дворецът беше по-голям от малък град. И все пак… имаше нещо странно успокояващо в това да си тук.
– Никога досега не сме имали дом – каза Дарси, споделяйки с мен поглед, който говореше, че и тя не е толкова сигурна в това.
– Ами сега вече имате – каза твърдо Джералдин.- Нашите принцеси бяха изгубени твърде дълго. Но сега вие сте у дома и кралство Солария се радва, тъй като най-могъщият ни род е възстановен. Светът на феите е изграден върху основата на силата и мощта. И сега си върнахме най-могъщото семейство. Може да има хора, които искат да ви държат настрана или да ви видят паднали, но истинските кралици се издигат. Родът Вега отново е непокътнат. А когато поемете пълен контрол над съдбата си, дори звездите няма да бъдат подготвени за могъществото, което притежавате.
Устните ми се разтвориха, което би трябвало да е протест, но вместо това можех само да погледна сестра си, докато силата на думите на Джералдин ме заливаше.
Никога не бяхме искали тази съдба, никога не бяхме искали тази власт или трон, или да се изправим срещу Наследниците. Но тя все пак беше наша.
Бяхме родени, за да управляваме това кралство, а във вените ни течеше силата на баща ни и любовта на майка ни.
Ние бяхме най-могъщият орден на феите, който е бил виждан от хиляда години насам. Ние бяхме първите феи, които притежаваха и четирите елемента в живата памет.
Така че може би беше време да спрем да отричаме правото си по рождение. Защото Вега бяха родени, за да управляват. А на мен ми беше писнало да ме карат да се кланям.

Назад към част 38                                                            Напред към част 40

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 38

ДАРСИ

Беше последният ден от срока и животът отново беше добър. Толкова добър, колкото можеше да бъде, след като Сет Капела се надвесваше с брадва над главата ми на всяка крачка. Но сега, когато Тори знаеше истината, това беше напълно освобождаващо. Не беше планирано и все още се притеснявах, че тя ще бъде повлечена надолу с мен, ако всичко отиде по дяволите, но може би звездите бяха взели решението вместо нас. А това трябваше да е добър знак.
Прекарах голяма част от сутринта, носейки се из стаята си на порив на въздуха, пеейки Power на Little Mix, докато мислено вдигах среден пръст към Сет. Тори неохотно се беше съгласила да се престори, че не знае за мен и Орион, въпреки че искаше да отреже топките на Сет за това. Но на тези топки беше написано моето име.
Имах и друга причина да съм щастлив. Защото ако дворецът принадлежеше на мен и Тори за коледните празници, тогава нямах причина да не поканя Орион да остане при нас. Всъщност това беше идея на Тори, която беше напълно луда. Не можех да се нарадвам колко е съгласна с това, но тъй като ми беше разказала подробности за закачката с Дариус, предположих, че не може да прецени. И макар да знаех, че се самобичува за това, което е направила, част от мен знаеше, че тя изпитва нещо към Дариус, което не може да обясни. И каквото и да е било то, тя е трябвало да се справи с него сама.
Трябваше да изчакаме и да видим колко празен е дворецът в действителност, но звучеше така, сякаш цели крила от него не се използват, така че скриването на Орион нямаше да е проблем, дори и да имаше персонал, който се мотаеше наоколо. Все още не му бях казала, исках да го изненадам с това тази сутрин. И имах предвид перфектната изненада.
Слязох долу за прощалната закуска, преди всички да се приберат за празниците, като оставих чантата си опакована и чакаща в стаята ми. Бяхме получили официално писмо от Грус, в което се казваше колко развълнувани са да ни посрещнат в двореца. Имах чувството, че ни очаква нещо екстравагантно, но Джералдин не обелваше и дума за това какво да очакваме.
Скоро пристигнах в „Кълбото“ и веждите ми подскочиха при вида на невероятната коледна тематична изложба, която заобикаляше обичайната ни маса. Джералдин и останалите от В.С.О. седяха около нея и всички носеха огромни сребърни шапки с формата на звезди с надпис Merry ChristmASS! Масата беше покрита със слой сняг, а чиниите със сладкиши, багети, варени яйца, препечени филийки, зърнени закуски и кани със сок и кафе изпълваха пространството. По нея непрекъснато падаха снежинки, които се топяха, преди да достигнат повърхността, а аз се възхищавах на магията на водата.
– Весела Коледа, кралица Дарси!- Каза Джералдин, когато ме забеляза, после погледна през рамо.- И весели празници, кралица Тори!- Тя изхърка, разпадайки се от смях.- Виждате ли какво направих? Вместо да кажа В.С.О., аз го превърнах в думата задник!
– О, никога преди не съм забелязвала, че се пише така – каза Тори с усмивка.
Погледнах през рамо към сестра си и не можах да се сдържа да не я придърпам в прегръдка в момента, в който се приближи. Тя се засмя, лъчезарно и ме погледна, когато се отдръпна, веднага бяхме застигнати от двама членове на ВСО, които поставиха пластмасови златни корони на главите ни. В предната им част беше издълбан надписът ВСО Queens, а аз хванах ръката на Тори, преди да я свали, и се разсмях. Тя извърна очи, но я остави на мястото ѝ и седна на масата.
Седях до нея и се наслаждавах на коледния дух около нас, но най-много се радвах на това, че сестра ми отново е до мен.
Диего имаше кисело изражение на лицето, бъркаше в купата си, шапката му беше нахлупена ниско, и изглеждаше толкова весел, колкото коледен елф, който току-що е получил разстройство.
– Какво става?- Попитах го, като си взех кроасан с бадеми и отхапах от него.
София го погледна, но бързо се разсея от Тайлър, който се опитваше да ѝ обясни една игра на карти.
– Нищо – промълви Диего.
– Трябва да е нещо – настоях аз. Не му бях казала, че съм видяла майка му в дома на семейство Орион. Орион все още не му се доверяваше достатъчно, за да обсъждаме подобни неща, а и аз се чувствах по-предпазлива около него тези дни.
– Не искам да се прибирам вкъщи – каза Диего мрачно, въртейки лъжицата си около купата със зърнени храни, които се бяха превърнали в каша.- Ние дори не празнуваме Коледа и Мама просто ще прекара цялото време, напомняйки ми защо съм такова разочарование за семейството.
Намръщих се и погледнах към Тори.
– Може би можеш да дойдеш с нас в двореца?
Тори ми хвърли страничен поглед, който казваше о, моля те, Боже, не, а аз ѝ отвърнах с такъв, който казваше, но майка му е пълна кучка, Тор.
Тя извърна очи в знак на съгласие и отхапа голяма хапка от багета.
– Наистина ли мислиш, че мога?- Попита с надежда Диего.
– Хазартни гроздове до последния им цент – изпъшка Джералдин, докато се вслушваше в разговора ни.- Това е голямото завръщане на принцесите Вега в Двореца на душите, който е празен от осемнадесет години, Диего Поларис! Няма да е подходящо да се присъединиш към тях по този знаменателен повод.
– Съмнявам се, че Мама щеше да ми позволи – въздъхна Диего.
Намръщих се и погледнах към Джералдин със загриженост.
– Наистина ли това ще е толкова голяма работа?
– Да, защото аз наистина искам просто да отида да се отпусна в голяма къща със сауна и басейн за няколко дни, така че…- Тори сви рамене.
Джералдин се изправи, след което скочи на стола си.
– Няма да е просто голяма работа. Ще бъде най-кремообразната гъбена торта, пълна със сладко от фейлетони и захарни дупчици; глазурата ще бъде направена от меден нектар от най-голямата пчелна царица, която някога е разпервала криле в Солария! Черешката на върха ще бъде най-големият и сочен плод, който някога е докосвал устните ви!- Тя стъпи направо на масата, като избута купа с картофи.- Това ще бъде дяволска божественост от сладост! Камбаните на Нунонг ще звънят във вечността, за да изкристализират момента за идните поколения! Монахините от Галхун ще извикат името на Вега във вечната нощ! Съветниците ще имат най-колебливи и слаби колене, докато се опитват да не се поддадат на най-отчаяното си желание да коленичат в краката ти и да заложат трона на истинските кралски задници, на които принадлежи! За един-единствен съдбовен миг никой в Солария няма да си спомня имената Акрукс, Ригел, Алтаир или Капела, защото Вега ще се е завърнала!
– Вега се завърнаха!- Ревнаха В.С.О., като издигнаха юмруци във въздуха.
Онемях, докато се взирах в нея, с ръка, поставена на сърцето ѝ, а другата ѝ ръка, вдигната нагоре, с цветя, разцъфнали от върховете на пръстите ѝ.
– Значи няма нищо страшно?- Казах и Тори изхъмка, рамото ѝ се удари в моето, докато В.С.О. изпаднаха в истерия.

***

Забързах към кабинета на Орион със закъсняла задача в ръка като пълно извинение, в случай че се сблъскам с някой учител по пътя.
Бях му изпратила съобщение, в което му казвах да се срещнем тук, след като се преоблека в стаята си. Той щеше да побеснее, когато види какво имам под палтото си. Защото отговорът беше едно голямо дебело нищо. Освен чорапите до коленете и ботушите за сняг, аз бях напълно гола.
Пристигнах пред кабинета му и развълнувано почуках на вратата.
– Влезте – каза официално Орион и аз се усмихнах, хванах ципа на палтото си и го дръпнах наполовина, докато влизах в стаята.
Директор Нова седеше на стола срещу него, с гръб към мен, а аз дръпнах ципа толкова бързо, че косата ми се заклещи в него. Аааа!
Орион ме зяпна точно когато Нова се завъртя на стола си, повдигайки една тъмна вежда. Тя се намръщи, докато аз се мъчех да освободя косата си, докато се опитвах да не разкривам факта, че съм с гол задник под това чудовищно палто. Защо звезди, защо??
Устните на Орион бяха толкова плътно стиснати, че не бях сигурна дали се бори със смеха си, или е на път да си изпатя.
– Защо стоиш там като лимон, момиче?- Попита ме Нова, докато освобождавах косата си и прочиствах гърлото си.- Какво искаш?
– Просто трябваше да предам една задача по кардинална магия.- Размахах я като доказателство, придвижвайки се напред, за да я предам на Орион. Очите му се присвиха, когато я взе, и той се облегна назад на стола си.
– Което е закъсняло, така че десет точки от Въздух – каза той хладнокръвно.
Задник.
Стиснах устни и кимнах, като се върнах към вратата.
– Весела Коледа, господин директор – добавих, преди да изляза.
– И на теб, Тори – обади се тя и аз въздъхнах, докато се движех в коридора, затваряйки вратата след себе си.
Е, поне това не беше ужасно неловко. О, не, чакай… беше.
Тръгнах по коридора и излязох навън, където снегът се сипеше на пухкави бели парцали. Пъхнах ръце в джобовете си, студът се разкъсваше под палтото ми и се плъзгаше по голата ми кожа. Вкарах огнена магия във вените си и се отпуснах, докато тя премахваше студа.
Някъде наблизо се чу ръмжене и аз се загледах в гъстата мъгла, образувана от снега, който се свличаше върху земята пред мен.
Сред нея се появиха две вълчи очи и Сет изскочи от една преспа в огромната си форма на бял орден. Той ме блъсна с гръб към вратата на Юпитер и ме облиза точно в средата на лицето ми. Избяга с вой, който адски много приличаше на смях, а от снега се измъкнаха петима вълци, които се втурнаха след него през целия кампус.
– Весела Коледа и на теб, задник – промълвих аз, като дръпнах ръкава си, за да избърша слюнката от лицето си.
Започнах да се движа обратно към Въздушната кула, светът беше тих, тъй като снегът заглушаваше всичко около мен. Тори и аз щяхме да бъдем взети от бащата на Джералдин след един час, но аз исках да прекарам това време с Орион. Ако Нова не помръднеше задника си от кабинета му скоро, нямаше дори да го видя, преди да си тръгнем.
Задържах се по целия път до кулата, проверявайки Атласа си за съобщения, които да казват, че брегът е чист. Но очевидно не беше.
Влезнах обратно в стаята си с нацупени устни, бутнах вратата и я ритнах.
Орион излезе от банята ми и аз изпищях от вълнение, тичайки напред, за да го целуна. Той ме държеше близо до себе си и прокарваше ръка през косата ми, докато снежинките се топяха в нея, а той пускаше топъл порив въздух, за да я изсуши.
– Чувствам се като Питър Пан. Винаги се промъквам през прозореца ти.
– Оставям го отворен само заради теб.- Усмихнах се.
– Е, Уенди… искаш ли да дойдеш в Невърленд? Ти липсваш на изгубените момчета.- Той ме придърпа към твърдия си член и аз се засмях мрачно.
– Не изглеждат чак толкова изгубени – подиграх се аз.
– По-добре провери за всеки случай – промърмори той и аз се изправих на пръсти, целунах го нежно, докато прокарвах ръка по сериозната издутина в панталоните му. Той изстена срещу устата ми и аз се отдръпнах, разкопчах палтото си и го оставих да падне на пода в краката ми.
– Мамка му, Блу – изпъшка той, докато разглеждаше тялото ми, преди да се втурне напред и да ме бутне на леглото.
Изгубих се в страстта му толкова дълго, колкото ни се отдаде, но когато телефонът ми започна да пищи и бях на третия си оргазъм, разбрах, че вероятно е време да приключим. Орион лежеше под мен и изглеждаше готов да заспи, докато аз скачах от леглото и тичах наоколо, дърпайки дрехите и разресвайки косата си. Скоро той се разсъни гледайки ме с апетитна усмивка, която ме изкушаваше да се върна при него.
Когато бях облечена в тъмносини дънки и кичозен коледен пуловер с надпис Jingle All The Fae през пегас в блестяща шапка, скочих върху него и забих мокра целувка върху устните му.
– Имам покана за теб – казах, докато ръцете му се опираха на бедрата ми.
– Включва ли това да оскверня този нелепо възхитителен пуловер?- Попита той, накланяйки глава на една страна с изпълнен с надежда поглед.
Ударих го по гърдите и се засмях.
– Не. То включва това, че ти ще се озовеш със звездния прах на територията на двореца, а аз ще те вмъкна вътре увит в килим или нещо подобно.
Усмивката му изчезна, заменена с поглед с широко отворени очи.
– Дворецът? Не мога, Блу.
– Никой няма да те види. Сигурна съм, че има много места, където да се скриеш.
Погледът му трепна от изкушение и аз се наведох, прокарвайки уста по челюстта му.
– И ще имаме много стари, прашни стаи, където можеш да оскверниш този пуловер.
Той издаде тих смях, притискайки ме по-силно.
– Как мога да откажа?
– Наистина ли ще дойдеш?
– Да, ще дойда – каза той с мръснишко изражение, което му придаваше двоен смисъл.
– Ти имаш лошо влияние – подигравам се аз.
– Казва момичето, което се появява в офиса ми, без да носи нищо под палтото си.- Той вдигна вежда, като ми придаде строгия поглед на учител, а аз в отговор му придадох невинния поглед на ученик.
Седнах, а той изруга, когато смачках члена му, като ме избута от себе си, за да може да се изправи.
– По звездите, покрай теб и сестра ти, няма да ми остане никаква мъжка сила.
Захилих се, докато той обуваше боксерките си, а аз трябваше да се наслаждавам на шоуто, докато той обличаше останалите си дрехи. На вратата се почука, преди да е закопчал ризата си.
– Само секунда!- Извиках, като подканих Орион към прозореца.
– Пуснете ме да вляза – Джералдин е направила нещо ужасно!- Замоли ме Тори, а Орион ми сви рамене и за всеки случай влезе в банята.
Беше най-странното нещо да можеш да говориш открито за това с някого – освен с отмъстителния задник върколак.
Пуснах я в стаята и затворих вратата, преди Орион да се появи отново от банята, все още закопчавайки ризата си.
Тори се вгледа в него, после погледна към мен, после към леглото.
– Ех, пич!
Орион само се усмихна, а тя му отвърна с насмешка.
– Извинявай – казах виновно, като погледнах надолу към снопчето блестящи розови и лилави материали в ръцете ѝ.- Какво е това?
– Това е ад, зашит в проклета рокля, ето какво е. Две рокли, за да бъда точен. Джералдин иска да ги носим на „голямото завръщане“ или както там продължава да го нарича. Но виж ги.- Тя ги размърда, така че полите се разгънаха, държейки двете рокли, които бяха отвратителни отвъд думите.
Огромни панделки с къдрици и километри мрежа се скупчваха върху всяко пухкаво бедствие.
– Няма да я облека – обяви Тори.- Ще ги изгоря, Дарси.- Дива светлина озари очите ѝ и по кожата ѝ затрещяха искри.- Изгори ги с мен, ще кажем, че е било инцидент.
Орион се придвижи напред и изтръгна роклите от ръцете ѝ.
– Нека не бързаме, малка подпалвачка. Помниш ли какво се случи последния път, когато запали нещо?
Спомних си за стаята на Дариус и Тори невинно засмука долната си устна, а аз започнах да се смея.
– Просто си облечи нещо друго – продължи Орион.- Проблемът е решен.
– Тогава ще я обидим. Тя каза, че ги е направила сама – въздъхна Тори драматично.
– О, боже, ще бъдем в новините с тях, нали?- Казах, взирайки се в чудовищните рокли.
– Аз просто ще умра – каза Тори страстно.
– Просто носете това, което ви харесва, и сложете илюзия върху тях, която само Джералдин може да види.- Вдигна рамене Орион, сякаш това беше толкова просто, а аз му хвърлих най-жалния си поглед.
– Искаш да кажеш, че ще го направиш за нас?- Попитах сладко.
Очите му се плъзнаха по мен.
– Да, разбира се, Блу.
Веждите на Тори се вдигнаха, докато го гледаше.
– Най-странното нещо във всичко това е, че ти си мил, знаеш това, нали?
Погледът на Орион потъмня, когато върху чертите му се появи злобен поглед.
– Това не е постоянна мярка.
– Ще видим.- Тори се втурна към куфара си и го отвори с замах.-Купих няколко зашеметяващи рокли за престоя ни в двореца, Дарси.
– Разбира се, че си го направила – засмях се, когато тя извади две красиви рокли от дълбините на багажа си; едната в наситен тъмносин цвят, а другата – в дълбока слива. Тя ми подаде тъмносинята и аз побързах да отида до гардероба, за да си избера бельо и обувки.
– Ще те оставя да се оправиш – каза Орион и се отдръпна до прозореца.- Аз ще се насоча към портата, за да хвърля илюзията върху Грус.- Той се изстреля през прозореца в размазана вампирска скорост, а аз побързах да го затворя след него.
Скоро бяхме облечени и се отправихме към края на кампуса, където студентите излизаха от голямата порта или скачаха в колите, когато родителите им пристигаха да ги вземат. Няколко професори се въртяха наоколо и забелязах Орион сред тях да разговаря с Гейбриъл.
София и Диего побързаха да се сбогуват и ме обзе тъга.
– Приятна Коледа – каза София, като нагласяше ушанките на главата си.- Ще ми липсваш.
– И ти на мен.- Стиснах я, след което тя се премести, за да прегърне Тори.
Диего държеше малка чанта в ръката си, а бръчката притискаше чертите му.
– Ще се върнем, преди да се усетиш – казах нежно и той кимна, придърпвайки ме в прегръдка.
– Бъдете на сигурно място, чикас – каза той и погледна между нас, преди да се отдалечи към една черна кола. Прозорецът на шофьора се спусна и сърцето ми заби по-бързо, когато видях майка му, чието изражение се намръщи, докато гледаше сина си. Тя му каза нещо между стиснатите си устни и той побърза да сложи чантата в багажника, преди да се качи на задната седалка. Колата направи обратен завой, мина бавно покрай нас и имах чувството, че ни наблюдават от затъмнените прозорци.
– Ами качи се на моя пеликан и го наречи Фани Сю – изпъшка Джералдин и аз се обърнах, забелязвайки я да се приближава с целото В.С.О. на гърба си. Носеше виолетова рокля, която далеч не беше толкова отвратителна, колкото тези, които беше приготвила за нас, а върху голямата ѝ гръд беше закачена лъскава значка на В.С.О.- Не изглеждат ли просто като най-блестящите моливи в пакета!- Извика тя към клуба и те започнаха да ръкопляскат.- Роклите са просто възхитителни и на двете ви, ако мога да се изразя така.
Погледнах към Орион, който ми намигна, преди да се обърне към Гейбриъл. Уши на прилеп.
– Благодаря ти, прекрасни са – казах, прегърнах я и се чувствах само на един процент гадно, че не съм облякла тези, които тя беше направила. Но не исках да пристигам в двореца, изглеждайки като топка захарен памук.
– Готови ли сте да си пробиете път в двореца с блясък?- Попита Джералдин развълнувано, като погледна през рамо към някого.
Забелязах баща ѝ, Хамиш, който се движеше из тълпата и ни се усмихваше любезно. Той носеше тъмен костюм, съчетан с ярка вратовръзка, която подхождаше на роклята на Джералдин.
– Благославяй моя чувал – о, извинявайте за езика.- Той се поклони ниско.- Толкова е чудно да ви видя отново и двете. Готови ли сте да тръгваме?
– Да – казахме в един глас с Тори и усмивката ми се разшири.
Хамиш извади от джоба си торбичка със звезден прах, а аз погледнах към Орион, за да уловя отново погледа му, и му се усмихнах за довиждане.
Долових ръмжене на двигател и Хамиш спря да прави това, което правеше, като погледна към пътя, по който се движеха три коли, водени от бледосив мотор.
– По дяволите, той вече го е сменил – промърмори Тори, когато Дариус дръпна газта и се втурна през портата под бурни аплодисменти.
Завъртях очи, когато черният дюнерджийски автомобил на Кейлъб се зададе следващ и той спусна прозореца, сочейки към Тори.
– Весела Коледа, скъпа.- Той потегли, преди тя да успее да отговори, но тя се усмихна след него и поклати глава.
След това спря Макс с тъмносин „Астон Минотин“, като се вгледа в Джералдин.
– Приятно изкарване, Грус. Между другото, изглеждаш секси като дявол.- Той намигна и Хамиш изправи гръбнака си, размахвайки юмрук след него.
– Тази хлъзгава морска пъстърва – каза той възмутено.
– Не се притеснявай, татко, той просто иска да се повърти с една истинска джентълменка.
– Това и прави, баба ми бабакануш – каза Хамиш и кимна решително. – Помниш обаче какво винаги е казвала майка ти да правиш с такива мъже, нали?
– Отрязвай им пръстите, а после и ръцете – казаха те в един глас и аз избухнах от смях, споделяйки поглед с Тори.
Сет пристигна с блестящо бяло „Файзерати“ и аз скръстих ръце, когато и той предсказуемо спря. Това ли беше опашката за парада на задниците или нещо подобно?
Той носеше слънчеви очила като пълен пич и насочи пръстите си към нас като пистолет, преструвайки се, че стреля.
– Ще се видим скоро, Вега.- Той потегли с рев на двигателя си.
– Точно така. Да качим това шимпанзе на машината, нали?- Хамиш подхвърли звездния прах във въздуха и аз се откъснах от академията във вихър от звезди, стомахът ми се завъртя от пътуването и от това, което ни очакваше в края му.
Петите ми се удариха в земята и Тори хвана ръката ми, преди да падна. Хвърлих ѝ благодарен поглед, но веднага бях заслепена от светкавиците на фотоапаратите. Рев от въпроси изпълни ушите ми и разбрах, че се намираме на червен килим, водещ към огромна златна порта на върха на няколко стъпала.
От двете ни страни репортерите бяха задържани с бариери, за да привлекат вниманието ни. Мъж в костюм се поклони ниско и взе чантите ни, след което се изстреля с бърза вампирска скорост.
Не можех да откъсна поглед от това, което се намираше отвъд портата. Дворецът се издигаше към небето, чистите му стени се издигаха нагоре, за да създадат огромна готическа кула в сърцето му, чийто покрив се стесняваше до точка, която изглеждаше достатъчно остра, за да прониже небето. Стените бяха бледосиви, а още кули се издигаха симетрично от двете страни на внушителната сграда. Нито един от покривите не беше покрит със сняг, сякаш някой беше отделил време да разтопи всичко. Прозорците блестяха на слънчевата светлина и в мен се прокара вълнение, тъй като нещо в това място ме зовеше като далечен спомен.
– Вега няма да приема никакви въпроси – каза твърдо Хамиш и аз забелязах, че говори директно на Гъс Вълпекула с тъмночервена коса и лисичи черти. Гледаше ни като храна, която искаше да дъвче в продължение на известно време, и аз му се намръщих в отговор.
– Ще участвате ли във вековните кралски традиции? – обади се една жена с развяваща се грива от златни коси.
– Ще произнесете ли реч в коледната сутрин?- Извика друга жена.
– Ще бъде ли допусната пресата в двореца?- Молеше дребен мъж.
– Как планирате да прекарате времето си тук?- Забелязах майката на Тайлър, която беше направила статията ни за „Дейли Солария“, с тъмнорусата си коса и любезни черти. Двете с Тори се придвижихме до нея въпреки мърморещите оплаквания на Хамиш.
– Искаме да научим повече за роднините си, докато сме тук – казах в микрофона ѝ.
– И искаме да се отпуснем – добави Тори.- Работихме до насита в „Зодиак“.
Няколко души от тълпата се разсмяха и Хамиш ни насочи към портата, където от двете ѝ страни стояха двама пазачи в черни униформи. На гърдите на единия им джоб се открояваше сребърен символ на огъня, а на другия охранител – на земята. Вдигнах вежди, когато те се поклониха ниско и отвориха портите под възгласа на тълпата. Погледнах назад от мястото, където бяхме застанали на стъпалата, и осъзнах, че отвъд репортерите се е събрало море от цивилни, които се опитват да ни погледнат.
Те махаха развълнувано, подскачайки нагоре-надолу, а аз вдигнах ръка и от мен се изтръгна изненадан смях. Тори също вдигна ръка, за да помаха, и въздухът се изпълни с бурни аплодисменти.
– Истинските кралици се завърнаха!- Изкрещя някой, след което скандирането бе подето от останалата част от тълпата.
По бузите ми се разля руменина, докато Хамиш ни превеждаше през портите, а аз се вглеждах в дългата пътека напред, която разделяше безупречна градина от двете ни страни. По земята лежеше сняг, но пътеката беше разчистена, така че краищата ѝ се очертаваха идеално.
Пред нас имаше куполна чешма с две огромни каменни крила, разперени от нея, сякаш ангел беше коленичил под водата. Останах безмълвна, когато минахме покрай него и се изкачихме по огромни стъпала към дървени врати, които бяха по-високи от Кълбото.
Те се отвориха, когато се приближихме, и Джералдин изпищя от вълнение зад мен. Влязохме във входно антре със сводест таван и невероятно стълбище от тъмно дърво. На парапетите бяха сложно гравирани различните ордени, а на върха на първото ниво имаше красива дървена дърворезба на жена-харпия. Косата ѝ се спускаше по гърба, докато гледаше към нещо високо над себе си, а очите ѝ сякаш преливаха от любов.
Насочих погледа си, за да последвам нейния, и открих, че целият таван е изрисуван с огромна хидра. Черният звяр заемаше целия таван, а многобройните му змийски глави гледаха надолу към жената долу. По гръбнака ми премина тръпка на дискомфорт, когато осъзнах, че това е първият ми поглед към Дивия Крал и неговата съпруга. Истинските ни родители.
– Сигурен съм, че ще искате да изследвате всяко кътче – каза Хамиш развълнувано.- Можете да останете във всяка стая, която пожелаете, но портиерът ще занесе нещата ви в стаите на майка ви. Просто следвайте крилата, те ще ви отведат там.- Той посочи към задната стена, където нежно бяха изрисувани малки сребърни крила. Забелязах друг комплект по-нагоре по стълбите вляво и сърцето ми заби.
– Ще дойда да ви намеря по-късно за вечеря – каза Джералдин. – Почукай и пак почукай, за да видиш кое какво е.- Тя лъчезарно се насочи към една врата от едната страна на огромното стълбище и изчезна през нея.
– Това място е…- Започнах.
– Безумно – завърши Тори.
Изкачихме се бавно по стълбите и аз я хванах за ръка, изведнъж почувствах нужда от близостта на моята близначка в такъв важен момент от живота ни. Тя я пое без да се оплаква и аз стиснах пръстите ѝ, докато се приближавахме до богато украсената дърворезба на майка ни.
– Тя прилича на нас – въздъхнах аз.
Тори сви рамене.
– Може би малко.
Погледнах я с намръщен поглед.
– Не ти харесва тук.
– Не е това – промърмори тя, като отмести поглед от статуята.-Просто нямам нужда да знам за майка и баща, които са ни захвърлили в съвсем друг свят. Те провалиха живота ни, преди още да сме го започнали.
– Знам – въздъхнах аз.- Но все още не мога да се отърва от нуждата да науча за тях.- Обърнах поглед към картината високо над нас.- Не мога да си представя да имам баща, който е бил толкова жесток, колкото казват, че е бил. Страхувам се да знам какво е правил, но мисля, че трябва да знам.
– Разбирам.- Тя се усмихна окуражително.- Така че, докато ти научаваш всичко за това колко голям пич е бил татко, аз ще издирвам плувния басейн и ще наваксвам със съня.
Засмях се и се придвижихме нагоре по стълбите, следвайки сребърните крила през невероятни коридори и покрай стенописите на двореца, които изобразяваха различните сезони. На това място имаше енергия, която сякаш бръмчеше във вените ми. Сякаш звездите бяха чакали дълго време да се върнем тук и сега чакаха да се случи нещо невероятно.
Проправихме си път през старите готически пространства и най-накрая намерихме стаите на майка ни. Намираха се през една сребърна врата, в която две крила се разделяха по средата, и сърцето ми застина при гледката одвъд.
Намирахме се на балкон, който гледаше към огромен плувен басейн долу. Беше издълбан от скала, от хълма се стичаше водопад, който сигурно беше направен с помощта на земна магия. Парата се извиваше към стъкления таван далеч горе, а мекото звучене на музика от арфа галише ушите ми. Живи дървета се придържаха към краищата на басейна, а по склона на хълма растяха трева и цветя.
– Мисля, че си намерила този басейн, Тор.
Тя се усмихна широко и ние се отправихме надолу по наклонените стълби, които се извиваха към долния етаж. От стените водеха врати в стотици посоки и ме сърбеше да надникна във всяка една от тях.
Забелязах чантите ни да седят пред две врати от противоположните страни на басейна и побързах да продължа напред, влизайки в стаята си. Очакването ме изпълни, когато пристъпих в пространството; стените бяха от тъмно стъкло, през което се вихреше вода, а отвъд огромното легло се откриваше изглед към балкона.
Тори изведнъж ме хвана за ръката и ме завъртя с усмивка.
– Всичко това е наше!- Изкрещя тя от радост.
Извиках заедно с нея и тя ме повлече след себе си към басейна, като сваляше обувките си, докато вървеше. Аз също свалих моите и смехът ни се разнесе от стъкления таван далеч горе, докато скачахме напълно облечени.
Горещата вода ме обгърна и аз излязох на повърхността с усмивка, все още държейки се за ръката на Тори. Във водата се разнесе странно пулсиране и аз се задъхах, когато разбрах какво е то. Погледнах към Тори, която имаше същото изражение на лицето си.
– Там.- Посочих водопада и заплувахме към мястото, където водата се пенеше и бълбукаше под потока. Вдигнахме свободните си ръце, магията ни потече между нас, когато разделихме водопада и отвъд него се разкри скрита пещера.
Пуснахме се една друга, изкачихме се вътре и водната завеса се спусна зад нас. Самата скала излъчваше наситено синьо сияние и всичко в това малко пространство крещеше от магия.
– Ето – каза Тори развълнувано, придвижи се до стената отзад и постави ръка върху нея. Аз също се преместих там, опирайки инстинктивно ръката си до нейната. В скалата се появи дупка, а заклинанието за прикриване сякаш се отключи при съвместното ни докосване.
Вътре имаше два богато украсени сребърни пръстена, единият с гравирано G, а другият с R. Зад тях, опряна до стената, имаше карта Таро.
Сърцето ми биеше по-силно, когато се наведох и взех картата, а Тори взе двата пръстена.
– Мисля, че те са за нас – въздъхна тя.- Роксаня и Гуендалина…
Погледнах картата от Аструм, която беше на Слънцето, а значението ѝ вече беше запомнено от часовете ми по Таро: Доброта, истина и красота.
Обърнах я, а Тори се приближи до мен, докато адреналинът нахлуваше в кръвта ми.

Добре дошли у дома, скъпи принцеси.
Търсете добре, търсете дълбоко.
Тази къща крие тайна в стените си.
Там, където крилата срещат справедливостта, кръвта ви е спасена.

– Какво означава това?- Въздъхнах, а Тори поклати глава.
– Загадъчно, както винаги. Предполагам, че ще трябва да издирваме тайни по стените – каза тя сухо.- Или да седим край басейна и да чакаме тайните да се разкрият пред нас. На мен ми е лесно.- Тя се обърна и се гмурна обратно във водата, като остави двата сребърни пръстена и картата при мен.
Стиснах всички тях близо до гърдите си, а адреналинът ми се покачи, тъй като тайните, които се криеха на това място, сякаш ме заобикаляха. А аз, например, щях да внимавам за тези тайни.

Назад към част 37                                                          Напред към част 39

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 37

ТОРИ

Добро утро, Близнаци.
Звездите проговориха за вашия ден!

Днешният ден може да ви донесе неочаквана изненада, а последвалите сътресения да доведат до драматична промяна в обстоятелствата. Опитайте се да имате отворено сърце и да дадете път на прошката, когато гневът надигне глава, и ще откриете, че утре се събуждате с по-светло слънце.

Прехвърлях този малък къс от неинформация и се опитах да разбера какво означава. Сенките все още се придържаха към мен след поредната нощ, в която слушах шепота на Клара. Понякога имах чувството, че изгубеното момиче е единственият човек, който някога съм срещал и който наистина ме разбира.
Намръщих се, когато тази идея започна да се заражда. Това не беше вярно. Дарси ме познаваше по-добре от всеки друг и предположението, че някаква принцеса на сенките може дори да започне да се сравнява с нея, беше пълна глупост. Това изобщо не беше моя мисъл. Беше сянка, която се опитваше да пусне корени в мен. Опитваше се да разпръсне отровата си под кожата ми и да ме откъсне от моята реалност, за да прегърна призива на господарката и. Зачудих се дали точно това се беше случило с Клара.
Фениксът се премести под кожата ми и целувката на пламъците му отново прогони сенките.
Завърших закопчаването на ризата си и се преместих да погледна през прозореца.
Снегът наистина беше красив; блестящият бял пейзаж се простираше докъдето ми стигаше погледът и изглеждаше още по-вълшебено от обикновено под допира му.
Зяпнах, като се отдръпнах от прозореца, и се преместих да взема якето и шапката от шкафа. С огнената си магия нямаше нужда да се обличам според времето, но днес ми се искаше да прегърна сезона. Исках да усетя ухапването на студа по бузите си и да видя как дъхът ми се издига в облак от пара пред мен.
Навлякох дебелото си тъмносиньо яке и свалих шапката си над ушите, след което преметнах чантата си през рамо и излязох.
Милтън Хюбърт излизаше от общото помещение едновременно с мен и се усмихна, докато вървеше до мен.
– Замислих се – каза той, като ме погледна отстрани.
– Да?- Попитах го.
– Ами, не мога да не забележа, че за човек, който твърди, че е пристрастен към секса, ти всъщност изглежда не си лягаш много често с мъже.
– Това е супер странно нещо, което си забелязал в мен – отбелязах аз.
Той се засмя.
– Не мисля, че разбираш колко много момчета ме питат как да попаднат в радара ти. Знаят, че сме приятели, и изглежда си мислят, че това означава, че съм и твой сутеньор, или може би искат да съм техен сутеньор за пради теб… Така или иначе, обърнаха ми внимание на факта, че изглежда никога никой не идва и не си тръгва от стаята ти, а и вече не оставаш извън Къщата за през нощта…
– Може би не трябва да вярваш на всичко, което четеш във вестниците – подразних го аз.
– Като например статиите, дадени от теб, за теб?- Той ми се усмихна и аз свих рамене.
– Те са най-подвеждащите от всички. Защо не кажеш на малките си приятелчета, че се възстановявам? Всъщност днес съм в петдесетдневен цикъл на безбрачие и съм на път да получа монетата си на моята среща на анонимните сексуални наркомани.
– Така ли е?- Засмя се той.
– Депресиращо… да, мисля, че всъщност може и да е така.- Стиснах устни, докато обмислях това. Не бях била с никого от онзи психически срив, който бях преживяла в „Блестящите извори“ с Дариус. Онова абсолютно незабравимо, може би просто мечтаещо за това всяка нощ до края на живота ми изпускане на здравия разум, което обичах да се преструвам, че не се е случило. Дори като си помислех за него сега, прехапах устните си и не бях сигурна какво да правя с прилива на топлина, който мина по гръбнака ми. Защото Дариус Акрукс категорично не беше грешка, която щях да направя два пъти. Разбира се, не и докато бях трезвена. Определено нямаше да се върна там… като петдесет и четири процента. По дяволите.
– Е, ако искаш да ти помогна с това, имам списък с възможности за теб – пошегува се Милтън.
– Благодаря, ще го имам предвид.
Приближихме се до „Кълбото“ и моят „Атлас“ звънна в джоба ми.

Кейлъб:
Пет минути, скъпа. Може би ще искаш да бягаш 😉

Сърцето ми подскочи, когато прочетох съобщението за втори път. Това не бяха правилата, по които играехме. А и той сякаш не ми даваше избор дали искам да играя, или не. Което трябваше напълно да ме вбеси. Но всъщност ми липсваха игрите, които бяхме свикнали да играем. Бях се уморила от рутината на скуката и самотата, а ако един горещ вампир искаше да ме преследва и да ми пие кръвта, коя бях аз, че да откажа?
– Трябва да тръгвам – казах на Милтън, докато се оглеждах наоколо в търсене на следи от Кейлъб.- Ще те хвана по-късно.
– Добре… – отвърна той, но аз нямах време за обяснения и се обърнах от него, тичайки право към най-близката сграда, която се оказа Зала Юпитер.
Вдигнах качулката и прибрах косата си под шапката, докато започнах да тичам с надеждата, че това може да означава, че по-малко хора ще ме разпознаят. Фен клуба на Кейлъб щеше да е повече от готов да ме продаде на него заради шанса миг от неговото удоволствие да бъде насочен към тях.
Долното ниво на Юпитер изглеждаше по-оживено от обичайното за този час на деня, затова се отклоних от него и вместо това забързах по огромното каменно стълбище към следващия етаж.
Тръгнах по широкия коридор и погледнах през рамо, проверявайки за някакъв знак, че ме следят, и се усмихнах на себе си, когато не успях да забележа никого.
Поддържах бърза крачка, но не тичах, докато се носех по дългия коридор, изпускайки лек смях.
Направих още една крачка, точно когато вратата до мен се отвори и размазано движение оповести пристигането на вампира.
Изкрещях от изненада, когато силни ръце се увиха около кръста ми и ме вдигнаха от краката.
Изстреляхме се обратно в стаята и звукът от затръшването на вратата се чу зад гърба ми, докато светът се въртеше и ме нападаше аромат на канела.
Задникът ми се удари в бюрото и аз примижах от изненада, когато Орион ме избута назад, разтвори бедрата ми и се премести между краката ми, докато ме притискаше обратно към бюрото.
– Майната му. Толкова дълго чаках да го направя – изпъшка той, докато устата му се премести към врата ми и кътниците му се допряха до кожата ми. Отдръпнах се от шока, сърцето ми се разтуптя от страх, а объркването почти ме удави. Какво имаше предвид, че е чакал да ме ухапе? Дали току-що се бях натъкнала на някаква странна война на вампирска кръв, която той водеше с Кейлъб?
Хватката на Орион върху мен се затегна, когато кътниците му отново докоснаха шията ми, но вместо да ме ухапе, той ме целуна, устата му се движеше по кожата ми, докато тежестта му ме притискаше.
Какво, по дяволите, се случва в момента??
Извих се под него, опитвайки се да го отблъсна, докато мозъкът ми се опитваше да разбере какво, по дяволите, се случва.
– Професоре!- Изригнах, бутайки го отново, когато той пъхна ръцете си в якето и започна да дърпа копчетата на ризата. Кожата ми настръхна, докато ме целуваше, и аз се извих още повече, опитвайки се да го отблъсна, но той изстена, сякаш мислеше, че го дърпам обратно.
– Искаш ли да играем тази игра? Била ли си лошо момиче тогава?- Орион се засмя мрачно и сърцето ми се разтуптя в панически ритъм, но мозъкът ми бързо наваксваше с лудостта, която се случваше тук, и нямаше как тялото ми да вземе участие.
Отворих уста, за да му кажа да се махне от мен, точно когато той отново ме прегърна и ме вдигна от бюрото си.
Светът отново се замъгли и следващото нещо, което разбрах, беше, че той ме е захвърлил обратно към рафта с книги встрани от стаята. Очите ми се разшириха от ужас, когато ме притисна с тялото си, а аз се взирах в него, което бързо се превръщаше в пълна ярост.
– Какво, по дяволите…
Устните му се удариха в моите и аз затворих устни, стиснах челюстта си, като се свих обратно към рафта с книги, а ръцете ми намериха гърдите му, докато се опитвах да го отблъсна. Но той беше като стена от чисти шибани мускули.
Орион бутна грубо якето и качулката ми падна, отнасяйки шапката ми със себе си, така че тъмната ми коса се разпиля около лицето. Той се дръпна назад, а очите му се разшириха от изненада и нещо, което изглеждаше като чист ужас.
– О, по дяволите – издиша той точно когато го ударих с коляно в топките толкова силно, колкото можех.
– Майната му!- Орион изхриптя, докато се запъваше назад, а аз замахнах към него, удряйки го право в челюстта.
– Какво правиш?- Изкрещях му, докато той отстъпваше назад, протягайки ръка, за да ме отблъсне, докато с другата си ръка притискаше изпочупените си топки.
– Чакай – изпъшка той точно когато вратата се отвори зад него.
Дарси стоеше там, а устните ѝ се разтваряха от шок, докато се взираше между мен и Орион, сякаш не можеше да разбере какво вижда.
Изтръгнах една книга от рафта зад мен и я хвърлих в главата на Орион.
– Бягай, Дарси!- Задъхах се и хвърлих още една книга към него.- Той си е загубил ума!
– Какво?- Извика тя, като направи крачка по-близо въпреки указанията ми.
– Имал е трансплантация на мозък с Уошър, но е решил да се вживее напълно в ролята си на страховития задник на професора перверзник!
– О, по дяволите – издиша Дарси, влизайки в стаята, заключвайки вратата зад себе си и хвърляйки заглушаващ балон около нас. Лицето ѝ пребледня и по чертите ѝ се разля чиста тревога.- Не е това, което си мислиш, Тор.
– Значи не ме е грабнал просто от коридора, не се е опитал да ми изтръгне дрехите и да си сложи шибаната уста върху мен?- Поисках, като хвърлих още една книга, която удари Орион в главата.
– Ау! Престани да хвърляш шибаните ми книги!- Изсъска той, все още грижейки се за мъжествеността си.
Очите на Дарси се разшириха от паника, докато тя поглеждаше към Орион.
– Не, Тор, ти не разбираш. Той не те е нападал! Сигурно си е помислил…
– Имаше проклета шапка – изсумтя Орион, преди да обърне поглед към мен.- Казвал съм ти за носенето на шибани шапки и преди!
– Какво? Имаш фетиш към шапките или нещо такова? Защото в такъв случай може би трябва да тормозиш Диего, а не мен!- Вдигнах още една книга в прегръдката си, но Дарси застана между нас.
– Не! Мислех, че си сестра ти – изръмжа Орион и ме погледна, сякаш това по някакъв начин беше моя вина.
– И с какво е по-добре да прецакаш сестра ми, отколкото…
Прекъснах тирадата си, а погледът ми се плъзна от него към Дарси, когато долната и устна започна да трепери.
– Това е, което не можах да ти кажа – издиша тя.- Аз и Ланс…
– Ланс?- Повторих, като отново погледнах Орион, сякаш току-що му беше пораснала втора глава.
– Не ме гледай, сякаш съм някакъв стар извратеняк – изпъшка той.
– Ти си – отвърнах мигновено.
– Той е само с осем години по-голям от мен, Тор, ти и преди си имала по-възрастни от него гаджета – каза Дарси и извъртя проклетите си очи към мен, сякаш аз бях тази, която се държеше като луда тук.
– Ами те също се оказаха съмнителни задници – отвърнах аз.
– Това не е защото са били по-възрастни от теб, а защото имаш ужасен вкус за мъже – изръмжа тя и очите ми се разшириха, когато осъзнах, че я е грижа за него достатъчно, за да се застъпи за него заради него.
Взирах се в нея за дълъг миг, след което върнах погледа си към него. Орион изглеждаше така, сякаш не знаеше дали да се ядоса, да изпита облекчение или да се уплаши, и се приближи до сестра ми, като взе ръката ѝ в своята, сякаш искаше да каже, че ще я подкрепи, независимо как ще се развие ситуацията.
– Аз не… искам да кажа, как… кога…?- Размахах ръка между двамата, докато носът ми се свиваше от ужас, а в главата ми се въртяха всякакви порно сценарии от старата школа. Като например как той я задържа след часовете заради това, че е непослушно момиче, или как тя му носи лъскава червена ябълка и предлага да направи всичко, за да получи по-добра оценка в класа му.
– Ние…- Дарси погледна Орион, сякаш дори не беше сигурна дали трябва да ми каже, а той си пое дъх, когато най-накрая спря да си стиска топките, сякаш можеха да паднат. Той и кимна леко и напрежението сякаш се оттече от раменете и, докато тя продължаваше. – Винаги сме имали връзка…
– Да, знам, че си го смятала за секси по начина, по който си пускала слюнки в часовете му. Искам да знам в кой момент той реши да започне да те тормози?- Попитах.
– Аз не съм някакъв шибан хищник – изръмжа Орион.
– Казва вампирът – отвърнах аз.
– Това е нещо повече от някаква физическа връзка – каза бързо Дарси, като се премести така, че да е леко между мен и професор Хъмпсалот, сякаш смяташе, че всеки момент мога да се нахвърля върху него. А това всъщност не звучеше като най-лошата идея на света. Той явно я беше принудил да ме излъже за това. Той беше причината да бъда сама толкова дълго време. И като си помисля, че всъщност бях започнал да мисля за него като за нещо по-малко от задник.
Устните ми се отдръпнаха и в ръцете ми оживя огън на Феникс, който изпепели скъпоценната му книга и накара лицето му да се изкриви от гняв.
– Ще те убия – заклех се и направих крачка напред.
– Не, Тори!- Дарси се премести между нас и собственият ѝ огън затрептя по ръцете ѝ, докато се изправяше срещу мен.- Просто слушай, можеш ли? Вместо да правиш предположения! Ако понякога можеш да контролираш самообладанието си, нямаше да имаш и половината от проблемите, които имаш!
Гледах я шокирано, а пламъците в дланите ми трептяха несигурно. Не ми се струваше, че тя някога през целия ни живот ми е крещяла по този начин. Фактът, че тя явно изпитваше толкова силни чувства по този въпрос, беше достатъчен, за да ме накара да се спра и с голямо усилие прогоних пламъците си. Книгата в ръката ми леко димеше и Орион побледня, сякаш физически го болеше да я погледне. Нямах представа защо. Беше озаглавена „Усъвършенствана нумерология“, така че наистина му правех услуга.
– Ами започни да говориш, защото ако не успееш да ме убедиш, че той не е някакъв сексуален досадник, промиващ мозъци, пазещ тайни, мръсен стар извратеняк, тогава ще му изгоря топките тук и сега.
– Какво ти ебаваш ли се?- Изръмжа Орион, но Дарси го игнорира.
– Добре, добре, просто слушай. Мисля, че всичко започна в момента, в който се запознахме. Имаме връзка, Тор. Той ме разбира по начин, по който никой друг не го е правил. И аз му се доверявам толкова безрезервно, че сякаш душата ми знае, че трябва да му се доверя. И ние се опитахме да се борим с това, което се случваше между нас, защото знаем, че не е позволено. Но после, онази вечер, когато всички отидохме на партито в имението на Акрукс, просто… се предадохме.- Тя сви рамене безпомощно.- И знам, че това е лудост, безумие и противоречи на правилата и че и двамата можем да си навлечем толкова много неприятности заради това, но… не мога просто да изключа начина, по който изпитвам чувства към него. Не мога да отрека това, което сърцето ми иска и от което се нуждая.
В очите ѝ проблясваха сълзи, докато ме молеше да разбера, и виждах как дълбочината на чувствата проблясва в погледа ѝ. Но това не означаваше, че той чувства същото. Не означаваше, че не я е манипулирал, не е промивал мозъка ѝ или не е използвал позицията си на нейна Свръзка, за да злоупотреби с доверието ѝ.
– А сега ти – изрекох аз и го погледнах.- Кажи ми какво искаш от сестра ми и не смей да лъжеш за това.
Орион ме погледна за дълъг миг, преди погледът му да се плъзне към нея.
– Дарси е всичко за мен – въздъхна той.- Тя е всичко, за което мисля, и всичко, което искам. Виждам толкова много хубави неща в нея и тя някак си изкарва най-доброто от мен. И ако чувстваш, че не можеш да запазиш тази тайна за нас или сякаш трябва да кажеш на властите за това, което се случва между нас, тогава те разбирам. Защото искаш да я защитиш също толкова силно, колкото и аз. Но дори и да ни разделят, дори и да отида в затвора Даркмор и да трябва да изживея остатъка от дните си зад решетките, никога няма да съжалявам за нито един миг от това. Защото животът ми беше празен, преди да я обикна. И раздялата ни няма да промени начина, по който изпитвам чувства към нея.
Устните ми се разтвориха, сърцето ми заби в опияняващ ритъм, когато честността в гласа му ме призова. Нямаше как да фалшифицира този поглед в очите си. Нямаше как да излъже толкова убедително. Той я обичаше. И когато я погледнах и възприех дивата паника в погледа ѝ, отчаяната нужда да я разбера, разбрах, че и тя го обича. Това не беше някаква мръсна афера. Беше истинско.
– Защо ме излъга за това?- Попитах объркано. Наистина ли си мислеше, че щях да разкажа, ако просто ми се беше доверила?
Очите на Дарси блестяха от сълзи.
– В началото не исках да те замесвам, ако това излезе наяве. Но после Сет разбра на Хелоуин и реших все пак да ти кажа… но той ме изнудваше да не го правя. Той държеше тази тайна над нас, караше ни да правим всякакви неща със заплахата, че ще каже на всички. Ланс щеше да бъде арестъван от властта за това, че ме обича, Тор. И още по-лошо…
– Любов – издишах просто. Защото какво друго изобщо имаше значение в този свят? Стоях и отново гледах между двамата, докато се опитвах да измисля какво друго да кажа, и изведнъж се зачудих как не съм го видяла преди.- Добре… Но какво, по дяволите, ще правите сега?
Те си размениха погледи и Дарси сви рамене.
– Просто трябва да го запазим в тайна. После се надявам, че като се дипломирам и мине малко време…- Бузите ѝ се обагриха от смущение и имах чувството, че не е изказвала този план преди, но Орион изглеждаше така, сякаш упорито се опитваше да не се усмихне на думите ѝ, така че предполагах, че му харесва.
Спуснах книгата в ръката си и я пуснах на пода.
– Можеш ли да спреш да повреждаш безценни книги, моля?- Промърмори Орион и аз не можах да не се засмея.
– Нападаш ме, обвиняваш ме, че нося шапка, после ми казваш, че си влюбен в сестра ми, а най-належащият ти проблем е отношението ми към някакви стари книги?- Избухнах в смях.
– Ти ме нападна – възрази той.
– Какво е направила тя?- Попита объркано Дарси.
– Опитваше се да си пъхне езика в гърлото ми, затова го ритнах в топките – казах с усмивка.
– Ти не просто ме ритна в топките, а мисля, че ги счупи – изръмжа Орион, а Дарси се засмя.- Това не е смешно.
– Доста е смешно – възразих аз.
Дарси се засмя още по-силно и изведнъж се хвърли към мен.
– Можеш ли да ми простиш, Тор? Просто толкова се страхувах от това, което ще направи Сет. Той не може да разбере, че ти знаеш за нас – използваше това, за да ни отдалечава все повече една от друга. Не знаех какво да правя, но това, че бях далеч от теб, ме разкъсваше. Много, много съжалявам.- Тя ме стисна толкова силно, че едва можех да дишам, а аз я притиснах обратно със същата сила.
– Съжалявам, че не повярвах, че си имала основателна причина да ме излъжеш – прошепнах в отговор.- И се кълна във всичко, което съм, че ще намерим начин да накараме Сет Капела да си плати за това.- Погледът ми се плъзна отвъд нея, докато се отдалечавахме една от друга, а Орион се премести неудобно, когато го погледнах.
– Имаш един шанс да постъпиш правилно с нея – предупредих, сочейки към него.- И ако го прецакаш, ако я нараниш или разбиеш сърцето ѝ, тогава няма просто да те изритам в топките. Ще те кастрирам.
Орион премести защитно ръце пред джуките си и прочисти гърлото си, докато поглеждаше към Дарси.
– По дяволите, мисля, че тя наистина би го направила – промълви той, сякаш бях луда.
Дарси ми предложи най-светлата усмивка на света, докато му отговаряше.
– Да, определено би го направила.

Назад към част 36                                                 Напред към част 38

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 36

ДАРСИ

Лежах на леглото си и се мръщех на нумерологичното уравнение, докато стомахът ми къркореше за обяд. Беше събота и разговорите в кампуса гравитираха около коледните планове на всички.
Не исках да мисля за наближаващата Коледа, когато с Тори все още бяхме скарани. Тя беше единствената константа, която имах за всяка Коледа, откакто се помнех. Нямаше значение в коя къща сме, кои приемни родители празнуват или не празнуват с нас. Имаше значение, че всяка коледна сутрин се събуждахме и я споделяхме заедно. Аз в ранни зори, а Тори – час по-късно, след като най-накрая я измъкнех от леглото.
Когато валеше сняг, правехме снежни човеци, играехме бой със снежни топки и си правехме шейна от метална тава. Оставахме навън, докато пръстите на ръцете и краката ни не замръзнеха, а носовете ни не се зачервяха. Това беше нашият начин. И не ме интересуваше на колко години сме, все още исках да се събудя в коледната сутрин и да правя всички тези неща с единствената си плът и кръв на света.
Изпратих съобщение на Тори, а сърцето ми се разтуптя, докато се опитвах да реша какво да кажа.

Дарси:
Ако можех да ти кажа какво се случва, щях да го направя. Моля те, не ме изключвай, Тори. Скоро е Коледа. Ще останем сами тук, в академията, но това няма да има никакво значение, стига да имам теб.

Видях, че тя пише отговор, точките се появяваха и после изчезваха, докато преписваше отговора си няколко пъти.

Тори:
Не разбирам защо не можеш да ми се довериш за това.

Дарси:
Не става въпрос за доверие.

Тори:
Ясно.

Въздъхнах, опитвайки се да измисля как да поправя това. Ако кажех твърде много за това защо не мога да ѝ кажа, тя щеше да разбере, че ме заплашва. Колкото и да беше болезнено, най-добрият начин да я защитя беше да се преструвам, че наистина не искам да споделям тази тайна с нея. Но това ми се струваше толкова добро, колкото да забия пирон в сърцето си.
Нещо блесна в периферията ми и аз се извърнах, вдишвайки рязко, когато Орион се появи сред облак звезден прах, който бързо изчезна в етера.
– Свята работа – издишах, докато възприемах външния му вид. Носеше елегантни панталони и свежа бяла риза, косата му беше прибрана, а в ръката си държеше тъмносиньо цвете, което беше в същия цвят като моята коса. Приличаше на лилия, венчелистчетата бяха големи, а прахообразният бял прашец блестеше.
– Изненадана ли си?- Попита той, а аз скочих от леглото, обгърнах го с ръце и си откраднах целувката, за която мечтаех от дни. Устата му беше топла и приканваща, а хватката му върху мен се затегна, пръстите на краката ми почти напуснаха земята.
– Определено съм изненадана – казах с усмивка, докато се отдръпвах.
Той вдигна цветето, завъртя го между пръстите си с усмивка и ми го подаде.
Взех го, а по бузите ми нахлу топлина.
– Красиво е.
– Средно. Ти, от друга страна…- Той отново ме придърпа към себе си, изтръгна цветето от ръцете ми и го захвърли на бюрото ми.-Изглеждаш абсолютно възхитителна.
– Какво…- Преди да успея да довърша думата, Орион хвърли шепа звезден прах върху нас и аз бях засмукана в галактика от звезди.
Претърколих се през тъканта между световете и едва не се блъснах в Орион, когато краката ми удариха твърда земя. Определено обаче ставах все по-добра в приземяването.
Огледах се наоколо и забравих да дишам, докато възприемах пространството около себе си. Намирахме се под огромна плачеща върба, чиито гъсти листа висяха по краищата на широката поляна под нея. Мраз покриваше клоните в искрящо синьо, а над нас висеше полилей от чист лед, в който проблясваха кълба от златна светлина. Под него имаше маса и два стола, издълбани от лед и покрити с дебели кожени одеяла. Храната изпълваше всяко кътче, а в центъра на масата стоеше бутилка вино. Земята беше покрита с пухкав бял слой сняг, а през сърцето ѝ като стъклен блясък течеше замръзнал поток.
– Прекалено много е, нали?- Наруши тишината Орион.- Знаех, че е твърде много, но продължавах да добавям ледени висулки…
– Ланс, това е невероятно – обърнах се към него, възхитена от това, което беше направил. Той хвана ръката ми и стотици думи се нахвърлиха върху устните ми, но нито една от тях не излезе. Нито една от тях не беше достатъчно добра, за да изрази колко много означаваше това за мен.
Той създаде малки светове, които принадлежаха само на нас. Под басейна, между чаршафите, под върбата. Той можеше да направи всяко място наше и да изключи всяко друго живо същество.
Гърлото му се размърда и в ъгълчето на устата му се появи уязвима усмивка.
– Досега не съм се срещал с момиче. Не и така. Не и по правилния начин. Но с теб, да те накарам да се усмихнеш по този начин… това е всичко. Преди няколко месеца ако можех да се погледна сега шях да си помисля, че съм си изгубил ума. Заради теб ми се иска да обличам дървета, Блу. Заради теб съм стопроцентово луд. И не ми пука за това.
Усмихнах се главозамайващо, предавайки на паметта си всяка част от това място, този момент, безумната му реч. Това беше нашето съвършенство.
– Начин да накараш едно момиче да онемее.- Прехапах устна, а той се усмихна лукаво.
Разгъна пръсти, подхвърляйки лист хартия в ръката ми, а аз погледнах надолу към една от бележките, които му бях подарила за рождения ден.

МОЖЕ
Среща с мен.

– Трябваше аз да ти организирам среща – казах и го погледнах.
– Ами аз не играя по твоите правила, Блу.- Устните му се закачиха в ъгъла и в гърдите ми се разля топлина. Аз също не бях склонна да играя по неговите правила, така че не можех да споря с него.
Издигнах се на пръсти и прокарах устата си по неговата в най-леката и сладка целувка, докато пръстите му се плъзнаха между моите. Той ме насочи към един от столовите и аз седнах на него, като го погледнах с игрива усмивка, когато той се премести на другия стол.
Струваше ми се толкова далечен, а по бузите ми си проправяше път руменина. Не бях от момичетата, които обичат официалните вечери, а и той не ми изглеждаше като такъв тип човек.
Той ме огледа за секунда и се намръщи.
– Това не е наистина за нас, нали?
– Не, но знам как можем да го поправим.- Скочих, грабнах одеялото от стола и го сложих на земята.
Той се усмихна, стана и събрахме храната върху одеялото, за да си направим пикник. Той отвори виното със зъби и аз се отпуснах, падайки до него на земята. Много по-добре.
Отворих дланта си, насърчавайки огъня в нея, след което я поставих нежно върху снега отвъд одеялото. Снегът започна да се топи и Орион пое ръката ми, като се премести до мен.
– Ако не искаш снегът да се разтопи, можеш да го защитиш така…- Магията му се допря до кожата ми и аз отпуснах бариерите си, така че силата му да премине през мен.
Усетих как той насочва магията към върховете на пръстите ми и приливът, който ме заля, беше опияняващ. Той ми показа как да предпазя снега от горещината и скоро усетих как двата елемента – огън и вода – работят в хармония.
Орион отново отдръпна магията си и аз въздъхнах, когато суровата му енергия ме напусна.
– И така, имам новина – каза той, докато ми подаваше купа с пълнени маслини.
Взех една, хрупайки я и наслаждавайки се на горчивия вкус.
– Ами да?
– Дариус и аз се сдобрихме – каза той.
– Това е страхотно – въздъхнах аз.- Така че можеш да му разкажеш за нас и…
Орион поклати глава, на веждите му се образуваха линии, докато думите умираха в гърлото ми. Той въздъхна и сведе поглед към земята.
– Извини се, че е бил задник, но не повдигна въпроса за нищо друго, което бях казал, когато спорихме. Ако му разкажа за нас, мисля, че това просто ще срине изцяло доверието му в мен…
Хванах ръката му, а сърцето ми се сви на топка.
– Не искам да забивам клин между теб и приятеля ти.
– Това не е твоя вина – изръмжа той и ме погледна в очите.- Той трябва да научи грешките по пътя си. Трябва да се примири с чувствата си към сестра ти. Сега, когато са спали заедно, той може би най-накрая…
– Чакай – какво?- Задъхах се, а устата ми се отвори.
Боже мой, тя е прецакала Дариус??
Веждите на Орион се извиха.
– Предположих, че знаеш.
– Тори не иска да говори с мен, откъде да знам?
– Беше преди известно време.- Той потърка брадата си с извинителен поглед.
– Да, ама ми се струва, че е цяла вечност, откакто с Тори не сме били в добри отношения.- Намръщих се, душата ме болеше за компанията на моята близначка.- Предполагам, че го разбирам. Защо би споделила това с мен, след като аз пазя толкова много тайни от нея?
Орион хвана ръката ми и я стисна нежно.
– Четох картите, все още има надежда, Блу. Не спирай да опитваш с нея.
Усмихнах се с надежда, толкова много ми се искаше да повярвам в това.
– Разбира се, че няма да го направя. Все пак е толкова глупаво, че ако и бях казал за нас от самото начало, можех да спестя всичко това. Тя преспа с Дариус, за бога, защо ще я интересува, че съм с теб? А дори и да беше така, пак нямаше да ме отблъсне заради това.
– Това беше по повече причини, ти се опитваше да я предпазиш от това да се забърка в това.
Въздъхнах и наведох глава.
– Знам, а сега вместо това обърках всичко.
Орион ме придърпа към себе си, като хвана брадичката ми, за да ме накара да погледна към него.
– Не знаехме, че нещата ще стигнат толкова далеч. И освен това аз бях този, който те предупреди да не и казваш.
– Обикновено не те оставям да ми заповядваш, така че сега знаем защо това е лоша идея – подиграх се, бутайки ръката му закачливо.
Той се усмихна с вълча усмивка и ме придърпа по-близо.
– Може би все пак ми харесва, когато се бунтуваш, това ми дава поводи да те наказвам.- Той се втренчи във врата ми, а кътниците му върху кожата ми накараха мислите ми да се замъглят.- Спомняш ли си, когато ме бутна от Въздушната кула и аз те хванах на стълбището?
Кимнах, прехапвайки устните си при спомена.
– Това беше доста горещо, ако се върна назад.
– Майната му на ретроспекцията. Знаеш ли колко студени душове ми се е налагало да вземам заради теб?
Смехът се изтръгна от дробовете ми и аз се наведох в ръцете му, откраднах целувка и оставих притесненията си да отпаднат. Магията на това място беше завладяваща и исках да се насладя на този откраднат миг на чист покой, дори и да знаех, че няма да продължи вечно.
Проправихме си път през храната и скоро се наситих, легнах на одеялото с ръка, опряна на стомаха ми. Орион използва въздушната си магия, за да изпрати лениво чиниите и остатъците обратно на масата, след което падна до мен, притискайки главата си с ръка.
Погледнах нагоре към блестящия балдахин и ме обзе щастие.
– Къде сме?- Попитах, чудейки се за първи път.
– Това е в края на имението Еървейл. Домът на семейството ми. Със сестра ми си играехме тук като деца.
– Тук си израснал?- Попитах, като изведнъж ме засърбя да изляза изпод върбата и да го видя сама.
– Да. Стела е далеч в града, така че къщата е празна – точно като сърцето ѝ.
Засмях се и той се наведе напред, за да отметне кичур коса зад ухото ми.
– Значи предполагам, че няма да имаш уютна Коледа вкъщи с майка си?- Попитах.
– Предпочитам да ям железни нокти и да ги отмивам с литър киселина.
Намръщих се.
– И какво ще правиш?
– Вероятно ще остана в академията. Освен ако Лайънъл не ме вкара в някое празнично забавление при Акруксите.
– Може би тогава ще се видим, ако останеш в „Зодиак“ – казах аз, но сърцето ми беше прекалено натежало от мисълта, че няма да го прекарам с Тори, за да се зарадвам на тази идея. Трябваше да се помирим преди това. Не можех да понеса да я прекарам без нея.
Орион ме погледна объркано.
– Никой ли не ти е казал?
– Какво да ми е казал?
– От теб и сестра ти ще се очаква да го прекарате в двореца. Той е подготвен за пристигането ви.
– Сериозно ли?- Задъхах се, а сърцето ми лудо заби. Исках да отида и да посетя двореца още в мига, в който чух за него, но никога не съм очаквала, че наистина ще остана там – дори ако сега технически го притежавахме. И то по време на Коледа.
– Да. Щях да ти кажа по-рано, но си помислих, че Грус щеше да го спомене. Семейството ѝ е участвало в подготовката.
– Като я познавам, сигурно е искала това да е изненада на Бъдни вечер – засмях се, но усмивката ми угасна, когато се замислих какво ли ще е да вляза в дома на родните си родители. Мястото, на което сигурно съм била някога като бебе. Беше напълно сюрреалистично.
– Не искаш ли да отидеш?- Попита Орион, като изследваше изражението ми.
– Просто… не знам какво да очаквам, предполагам.
– Помисли за имението на Акрукс, умножено по хиляда пъти.
– О, Боже мой – въздъхнах.- Бил ли си там?
– Веднъж. Отидох с Дариус на обиколка, докато един фотограф го снимаше.- Той се наведе и притисна устните си към моите, карайки ме да забравя притесненията си за миг.- Ще ти хареса, Блу. Той е подходящ за кралица.
Повдигнах вежди.
– Но не и за кралица, пред която да коленичиш – отвърнах ефирно.- Ще коленичиш само за един или четирима крале.
– В моя защита, направих на Дариус свирка само веднъж, докато бях пиян, така че това наистина не се брои – пошегува се той.
Разсмях се, а той се усмихна и спусна уста към гърлото ми. Клепачите му се плъзнаха по пулса ми и от него се изтръгна гладно ръмжене. Стиснах раменете му, като предложих главата си настрани, а той впи зъбите си в кожата ми, без да се колебае нито за миг. Извих се в него, докато той пиеше, а очите ми се затвориха, когато ръката му намери китките ми и ги притисна в одеялото. Знаеше, че не е нужно да ме държи, но бях сигурна, че му харесва да го прави.
Когато издърпа кътниците си, зениците му бяха разширени и дишаше тежко, докато ме гледаше надолу.
– Какъв вкус имам?- Запитах го, повдигайки вежди.
– Като сила, огън и разтопена захар.
– Това е много специфично.- Усмихнах се.
– Прекарах много време в размисъл за това.- Той оголи кътниците си, докато се усмихваше, и сърцето ми се разтвори като таблетка, шупнала във вода.
– Мога ли да видя къщата ти?- Попитах, като погледнах с надежда към клоните, които ни заобикаляха.
– Искаш ли?- Попита той и се претърколи по гръб с намръщена физиономия.- Това е просто една къща.
– Не… тя е част от теб.- Протегнах ръка, за да прокарам пръсти по челюстта му.- Аз събирам комплекта.
Той се усмихна на това, хвана ръката ми и ме изстреля на крака, като ме издърпа нагоре с вампирската си скорост.
– Ти ме убеди.
– Не беше нужно много – подиграх се аз.
– Трудно е да ти се откаже, Блу.
Той пое инициативата, като ме поведе към ръба на дървото и избута листата настрани със звук, подобен на звън на чаши. Промъкнах се през пролуката и погледнах през снежната равнина към мястото, където между два хълма беше сгушена красива къща. Всичко беше неподвижно, дори въздухът едва се полюшваше върху бузите ми, когато стъпвах върху мекия сняг отвъд върбата.
Замръзналият поток се извиваше до къщата и минаваше под старо водно колело отстрани. Беше живописна, като модернизирана селска къща с бледи тухлени стени и боядисани в червено рамки на прозорците.
Докато вървяхме, Орион хвърляше вятър зад гърба ни, като скриваше следите ни със снежен прах. Хвърлих му въпросителен поглед.
– За всеки случай – обясни той.
– Какво би направила майка ти, ако ме намери тук с теб?- Попитах, несигурна дали трябва да се притеснявам повече от тази възможност.
– Ще се отрече от мен. О, чакай, тя вече го направи.- Той се засмя, но гърлото ми инстинктивно се сви.
– Тя е идиотка.
Той стисна ръката ми, но не каза нищо в отговор.
Приближихме се до къщата и Орион се придвижи до входната врата, като притисна дланта си към нея и затвори очи, докато се концентрираше. По вратата проблесна светлина, след което тя се отвори с щракване.
– Тя не ми е попречила да получа достъп, така че предполагам, че все още ми има някакво доверие.
Той я бутна широко и ми направи знак да вляза преди него. Влязох в коридора, който беше голям и студен, с тъмни дъски на пода и картини на електрически бури в рамки по стените. Желязно стълбище се извиваше в центъра на пространството, а разкритите тухлени арки даваха възможност да се надникне в други стаи около нас.
Орион отдели малко време, за да премахне снега от обувките ни с водната си магия и го депонира навън. След това бутна вратата и ми направи жест да я разгледам.
Усмихнах се и се вмъкнах в огромната кухня, където голяма червена камина стоеше и отопляваше пространството. Прокарах пръсти по кухненския остров с дървен плот и погледнах палаво Орион.
– Кое беше твоето място?
Той посочи това в края и аз също прокарах пръсти по него. Той се придвижи напред, а бръчка смръщи челото му, докато докосваше стола в противоположния край.
– Това беше на баща ми.- Той пристъпи напред и прокара пръсти по следващия.- И на Клара.- Ръката му остана върху този и челюстта му се отдръпна, докато се взираше в празното място.
– Ще я върнем – обещах и погледът му се вдигна, за да срещне моя.
Той кимна веднъж, след което се обърна и излезе от кухнята.
– Хайде, има едно място, което искам да видиш.
Забързах след него през големия коридор до дървено пано в стената. Той натисна ръката си върху него и по дървото се разляха пламъци на магия, докато той буташе тайната врата. Откри се стълбище, което се спускаше под къщата, и около мен задуха студен вятър, който предизвика хлад до сърцето ми.
– Къде отива?- Попитах развълнувано.
– Това е мястото, където татко е експериментирал с тъмна магия.- В очите му се появиха пулсиращи сенки и по кожата ми преминаха тръпки, докато го следвах в тясното пространство, насочващо се надолу под къщата.
Той хвърли светлинно кълбо пред нас и устните ми се разтвориха, когато стигнахме до дъното на стълбите. Пред нас се простираше голяма каменна камера. От едната страна имаше старо бюро, а от другата беше пълно със сандъци и рафтове.
Тъмнината ме заля като поток и аз се задъхах, когато мощно усещане потегли през дълбините на тялото ми.
– Близо… толкова близо – гласът на Клара изпълни съзнанието ми и Орион се обърна към мен с тревога, когато се промъкнах покрай него. – Ще ти трябва, за да ме освободиш.
Сенките бяха диви, увиваха се около мен, опитваха се да ме повлекат след себе си.
– Блу?- Орион ме подхвана, но аз се отдръпнах от него, а река от мрак направляваше стъпките ми, докато се придвижвах към един от старите дървени сандъци в другия край на стаята. Паднах на колене и го дръпнах, като претърсих съдържанието му. Гласът на Орион звучеше далечно, сякаш беше зад бариера, и не можех да разбера думите.
Ръката ми се закачи за една кутия и аз я измъкнах, като я поставих на земята. Сенките се разбягаха като от полъх на вятъра и всичко отново рязко се фокусира. Орион беше коленичил до мен, а ръката му лежеше върху резбованата дървена кутия, която бях извадил от сандъка.
– Какво се случва?- Попита той разтревожено.
– Клара каза, че ни трябва това, за да я върнем.
Очите на Орион търсеха моите, трескаво изпълнени с надежда. Той обърна кутията и звездният прах се взираше в мен, трептеше слабо, а силата на огромната му мощ се извиваше във въздуха. Това не беше обикновен звезден прах, разбрах го само по аурата, която излъчваше. Това беше звездният прах, който можеше да позволи на една фея да пътува до Царството на сенките. Такъв, какъвто Лайънъл беше създал в нощта на лунното затъмнение. Споменът за онази нощ сякаш се придържаше към този тъмен материал пред мен. Познавах го, сякаш беше привързан към душата ми. И може би по някакъв начин беше така.
– Това е… гениално – въздъхна Орион.- Мислех, че може би обикновеният звезден прах ще е достатъчен, но това ще отвори пътя напълно.
Той забърза към сандъка, извади буркан и загреба в него една мярка от тъмния звезден прах.
Отгоре се чу звук от вратата и двамата замръзнахме. Буквално, превърнахме се в проклети ледени скулптури, защото, дявол да го вземе.
– Затвори ли скритата врата?- Въздъхнах, страхувайки се, че майка му ще я види отворена на горния етаж.
Орион кимна.
– Тогава нека просто да се измъкнем оттук със звезден прах – прошепнах забързано.
– Не можем – изръмжа той.- Къщата е обградена със защитна стена, която не позволява на никого да влезе със звезден прах директно в нея или да излезе от нея. Това е мярка за сигурност.
– По дяволите – изсъсках, изправяйки се на крака, а Орион направи същото.
– Мога да отвлека вниманието на Стела, докато ти се измъкваш през входната врата – каза той, изглеждайки така, сякаш последното нещо на света, което искаше да прави, беше да говори с майка си.
Хванах ръката му, а във вените ми се надигна дива енергия.
– Майната му на това, да бягаме заедно.
Очите му заблестяха при тази идея и той прекоси стаята към стълбището в мълчаливо съгласие. Забързах след него и усетих как натискът на заглушаващия балон се плъзга по мен.
– Дръж се близо – промърмори той.
Стигнахме до върха на стълбището и аз се притиснах до широкия гръб на Орион, докато надничахме през тънките пукнатини около вратата, които даваха изглед към коридора.
Стела се появи с тясна червена рокля и убийствени токчета.
– Можеш да окачиш палтото и ръкавиците си там – заговори тя на някого, когото не виждах.
Сърцето ми се разтуптя лудо, когато в полезрението ми се появи още една жена. В нея имаше нещо странно познато, макар да бях сигурна, че никога преди не съм я виждала. Тъмната ѝ коса беше къса и плътно накъдрена, лицето ѝ беше хлътнало, но малкият ѝ ръст не отнемаше от трептенето на силата, която сякаш се излъчваше от нея. Носеше дебело черно палто и чифт грозни плетени ръкавици, като ги остави въпреки указанието на Стела.
– Няма да се задържа дълго – каза жената с гърлен тон.- Тук съм само за моята част от тъмния звезден прах.
Погледнах към Орион, споделяйки загрижен поглед. Ако слязат тук, ни чакаха сериозни неприятности. Орион може и да можеше да обясни защо е в дома на семейството си, но как трябваше да обясни защо го придружава близначка на Вега?
– Първо кафе, Друсила – каза Стела. Това беше заповед и въпреки че Друсила изглеждаше неохотно да я изпълни, тя все пак последва Стела в кухнята.
Изпуснах накъсан дъх и Орион ме придърпа по-близо.
– Време е да тръгваме.
Кимнах и се приготвих, докато той буташе вратата. Изчакахме една напрегната секунда, преди да излезем в коридора.
– А как се справя синът ви в академията?- Гласът на Стела се носеше към нас.
– Диего е безполезен, няма да направи нищо, което му кажа – каза студено Друсила и умът ми се завъртя.- Иска ми се да имах дъщеря. Много по-сговорчива.
Устата ми се отвори. Това беше майката на Диего?
– Е, тук съм напълно съгласна с теб. Откакто загубих момиченцето си, синът ми е само трън в очите ми. Кълна се, че нарочно се опитва да ме разстрои.
Прокраднах се покрай Орион и той отвори входната врата, като ме избута навън, преди да ме последва.
– Да бягаме – обяви той и ме хвана за ръка, докато бягахме в снега, като ме изхвърли от краката ми в прегръдките си. Прикрих следите ни с порив на въздуха, докато той извади звездния прах от джоба си.
– Това дърво е границата.- Той посочи напред и се стрелна към него с висока скорост.
Адреналинът премина във вените ми, докато се приближавахме все повече и повече към нашето бягство.
В момента, в който подминахме дървото, Орион хвърли шепа звезден прах във въздуха. Извих се в бездната, завъртях се през море от звезди, преди да се приземя обратно в академията за миг. Бяхме в кабинета му и се засмях, когато разбрах, че сме се измъкнали незабелязано.
– Какво ще кажеш за храната под върбата?- Попитах. Не си представях, че Стела скоро ще се разходи по този път, но беше възможно.
– Ще се върна за нея по-късно – каза Орион, след което погали бузата ми и ме придърпа по-близо. Можех да усетя как сърцето му бие, когато опрях ръка на гърдите му, и му се усмихнах странично.
– Изглежда, че семейството на Диего е толкова объркано, колкото и моето – въздъхна той.- Предполагам, че бих могъл да се отнеса по-леко към него…
– Той има добро сърце – казах тихо.
Той кимна, устните му бяха стиснати, сякаш все още му беше трудно да приеме това.
– Съжалявам, че днес беше катастрофа.
– Не беше – казах честно и го приближих, като го дръпнах за ризата. – Хареса ми.
– Обичам те – контрира той и светът спря, когато тежестта на думите му забави самото време.
– Ланс – вдишах, а в сърцето ми се промъкна чувство на сурово щастие.
– Това не е начинът, по който исках да го кажа, и все още не съм сигурен, че трябваше да го направя…- Веждите му се свиха.- Не знам колко време ни остава, Блу, но сърцето ми ще бъде твое, независимо дали сме заедно, или не.
Сълзите ме пронизаха, защото идеята да се разделим беше твърде непоносима, за да се изправим пред нея точно сега. Наведох се и притиснах устни към неговите, потънала в начина, по който ме караше да се чувствам. Защото, разбира се, и аз го обичах. Как можах да не го осъзная досега?
На вратата се почука и Орион се отдръпна, когато моментът ни беше откраднат. Дори не успях да му го върна.
Орион се намръщи, придвижвайки се към вратата, а аз паднах на мястото на бюрото му, пренареждайки чертите на лицето си до отегчение.
Той отвори вратата и професор Персей подаде глава навътре в помещението.
– Ах, Ланс, чудех се дали мога да ти поразровя мозъка за няколко въздушни заклинания, които мисля да добавя към учебната програма?
– Разбира се. Мис Вега тъкмо си тръгваше.
Изправих се и тръгнах към вратата, а Персей ми се усмихна приятелски. Погледнах назад през рамо и погледът ми срещна този на Орион в мълчаливо сбогуване, преди да се измъкна.
– Не забравяй да упражняваш звездните карти!- Извика той след мен със строг глас.
Усмивка се появи на устата ми, докато се връщах към въздушната кула, без да успея да я изтрия от лицето си по време на цялата разходка. Когато стигнах до стаята си, се чувствах напълно опиянена.
Той ме обичаше. Ланс Орион ме обичаше. А аз му отвръщах с всяко кътче на сърцето си и с всички пространства между тях.
Отворих вратата и щастливият ми миг се срина около мен, когато открих Сет да седи на стола на бюрото ми, а сините листенца бяха разпръснати по коленете му и по пода.
Веднага се защитих, а зъбите ми се стиснаха, когато влязох в стаята.
– Какво правиш тук?- Попитах.
– Затвори вратата – каза той небрежно, игнорирайки въпроса ми.
Съпротивлявах се, докато той не ме погледна предупредително и аз я побутнах, за да я затворя, докато сърцето ми се блъскаше бясно в гърдите. Взирах се в унищоженото цвете с ярост, кипяща под плътта ми. Той нямаше право да го докосва.
– Наистина трябва да си сложиш магическа ключалка на вратата, бебе. Някой недоброжелател може да влезе…
Намръщих се, сгънах ръце и прикрих с ярост неудобството си, че той е тук.
– Какво искаш?
Той извади нещо от джоба си и го сложи на бюрото. Езикът ми се удебели при вида на лунния камък „Водолей“, който бях използвала, за да го заразя с бълхи.
– Мислех, че е време да ти съобщя, че аз и другите наследници разбрахме какво сте направили ти и сестра ти. Всичко, което сте направили. Слуховете на Пегас за Кал, грифоните в комплекта за питбул на Макс, бълхите, които използвахте, за да ме отчуждите от глутницата ми…
Преглътнах надигащата се буца в гърлото ми, взирайки се в него с немигащ поглед.
– Значи това е отмъщение за това?- Попитах, чудейки се дали най-накрая не съм разбрала причината, поради която ме измъчваше.
– Не съвсем – каза той небрежно, като се поклащаше от една страна на друга на стола ми.
Сърцето ми се втвърди на студена топка, когато той се изправи и ме погледна косо. Аз държах брадичката си вдигната, гледайки право в него. Може и да бях по-малка, но сега вече знаех силата си. Той не можеше да ме сплаши само с ръст.
– Статията в новините беше отмъщение – обясни той.- Но ти просто не можеше да я оставиш така, нали?- Той изръмжа и огнена магия изтръпна по вътрешната страна на дланите ми.- Трябваше да отидеш и да изопачиш тази история, за да ни прецакаш за пореден път.
Статията се беше разразила, откакто я бяха отпечатали, и дори бяхме започнали да получаваме писма от фенове заради нея. Почти не минаваше ден във FaeBook, в който някой да не спомене колко състрадателна съм била или колко силна е била Тори, че се е изправила срещу пристрастяването си. Статията имаше по-голямо въздействие, отколкото можехме да предвидим.
– Работата е там, Сет, че ти продължаваш да очакваш от нас да се предадем като дресирани кучета. Кога ще осъзнаеш, че никога няма да се пречупим?- Изсъсках последната дума, а напрежението между нас се разнесе във въздуха.
– Аз те притежавам, Вега. И въпреки това все още не можеш да се държиш прилично.- Той се приближи до мен, накланяйки глава надолу, докато погледът му се плъзгаше по мен. Ръката му се изстреля и от дланите ми предупредително бликна огън. Ръката му се затвори върху дръжката на вратата до мен и мрачна усмивка дръпна ъгълчето на устата му.- И сега, когато светът призна силата ти, предполагам, че наистина си достоен противник.- Той отвори вратата и аз отстъпих встрани, като се намръщих в тила му, докато той изчезваше в коридора.
Затворих вратата и я заключих, като се опитвах да разбера по какъв начин работи главата на този човек. Дали ме хвалеше, или ме заплашваше?
Очите ми попаднаха върху венчелистчетата на пода и отговорът беше ясен. Той искаше животът ми да се разпадне точно както това цвете. И искаше да е този, който да го направи. Едно красиво нещо, смачкано в юмрука му. Но аз не бях крехка, бях оръжие, изковано в огън. И изглеждаше, че той най-сетне е осъзнал това.

Назад към част 35                                                         Напред към част 37

 

 

 

 

 

 

Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 35

ДАРИУС

Отдалечавайки се от Рокси Вега, почувствах удар подобен на ритник в топките. Беше всепоглъщаща болка, която не позволяваше на вниманието ми да се отклони от нея. Искаше ми се да прекарам по-дълго време с нея, но честно казано, не бях сигурен дали компанията ми ще помогне, или само ще влоши всичко.
Вече не си говорехме, не се хапехме и не се карахме. По дяволите, вече дори не се гледахме. Или по-точно казано, тя не ме гледаше. Защото аз със сигурност я гледах достатъчно.
Събуждах се рано сутрин и я чаках да се появи в общата стая, само за да съм сигурен, че сенките не са я погълнали през нощта. Забелязах торбичките под очите ѝ и начина, по който винаги търсеше Милтън Хюбърт веднага след като си вземеше кафе с три захарчета. Отначало си помислих, че между тях има нещо, но когато го запитах за това, той най-накрая призна, че тя го е помолила да излекува махмурлука ѝ.
Което някак си беше дори по-лошо от това да я гледам с друг мъж. Защото това беше просто още един знак колко много се бори тя. Няколко пъти се бях опитал да говоря с нея за това, но до днес всеки път, когато се опитвах да се приближа до нея, тя просто бягаше от мен. И то не от страх, не по начин, който бих могъл да възприема като знак, че най-накрая е решила да ми се поклони. А по начин, който казваше, че компанията ми е последното нещо, което желае. И аз не можех да я виня за това. Но това правеше опитите да и помогна практически невъзможни.
Бях помолил учениците, които бяха настанени в стаите, намиращи се най-близо до нейната спалня, да я наблюдават и да ми съобщават за всичко странно. Няколко от тях ми казаха, че тя се събуждала през нощта и крещяла доста редовно. Но когато се опитах да я попитам за това, тя го беше приела като някаква атака и просто беше започнала да поставя балон със заглушител около стаята си всяка нощ, така че никой повече да не може да чуе писъците ѝ. Знаех, защото често ходех до вратата ѝ посред нощ и притисках ръката си до нея, протягайки се със собствената си магия, докато тя не се допреше до нейната и ме увери, че тя е добре. Или ако не добре, то поне жива.
Погледнах надолу към пръстите си и открих, че са изцапани с кръвта ѝ от мястото, където я бях излекувал. Искаше ми се само да мога да поправя раните в нея толкова лесно, колкото тези, които бележеха плътта ѝ.
Беше казала, че сега между нея и Кейлъб не се случва нищо и това ме изпълни с опияняващо чувство на облекчение, което нямах реално право да изпитвам. Защото колкото и да ми харесваше да се преструвам, че имам някаква власт над нея, знаех, че това не е вярно. Това влюбване, обсебване или увлечение, което изпитвах към нея, не ми даваше никакви права върху нея. Не бях заслужил каквото и да било право на глас в живота ѝ. Не че това означаваше, че я желая по-малко. Но трябваше да си припомням този факт. Защото ако Кал отново я ухапеше, бях повече от готов да се обзаложа, че щеше да търси нещо повече от това от нея. А аз наистина нямах никаква основателна причина да се противопоставя на това. Какво можех да ѝ кажа по този въпрос все пак? Не бъди с него, защото някога сме били заедно. За един, твърде кратък, разтърсващ момент, ти беше моя. И никога не трябваше да те оставям да си отидеш.
Това вероятно щеше да мине толкова добре, колкото и когато се опитах да убедя баща си да не ме бие. Тя явно беше решила да забрави всичко, което бяхме правили заедно. А болката от това, че ме отхвърли на глас, че трябваше да я чуя как го изрича, щеше да сломи онази жалка част от мен, която все още обичаше да се придържа към идеята, че това наистина е означавало нещо за нея. Защото това означаваше за мен повече, отколкото бих могъл да изразя с думи. И въпреки мъката, която ми причиняваше да погледна назад към този момент и да осъзная, че той наистина е отминал, не бих заменил спомена за него за всички аури на света.
Издишах раздразнено, докато се разхождах из Плачещата гора. Не знаех какво, по дяволите, се случва с мен. Не се втурвах към момичетата. Никога през живота си не бях изпитвал такива чувства към някоя. Но не можех да си помогна. Единственото, което можех да направя, беше да ги затворя здраво и да откажа да ги покажа.
Атласът ми започна да звъни и аз го извадих от джоба си, като по навик подхвърлих едно балонче за заглушаване, преди да отговоря.
Сърцето ми се разтуптя, когато видях името на брат ми на идентификатора на обаждащия се, и се усмихнах, докато поздравявах.
– Имаш ли вече някакъв напредък в това да ме измъкнеш оттук?- Попита той шеговито, както правеше всеки път, когато говорехме.
– Работя върху това – обещах, което не беше лъжа. Но също така не беше нещо, в което да съм постигнал някакъв напредък.
– Как са майката и бащата?- Попитах, не защото наистина ми пукаше, а защото наистина исках да разбера дали напоследък задникът, глава на нашето домакинство, отново е насочил гнева си срещу малкия ми брат, или не.
– Добре – отвърна той и аз си поех бавно дъх, защото това означаваше, че не му се е налагало да търпи твърде много през последните няколко дни.- Макар че майка ни направи нещо странно онази вечер.
– А?- Попитах любопитно. Майка не правеше странни неща. Всъщност тя не правеше много неща. Просто някак си се носеше из къщата с повдигащ сутиен и дизайнерска рокля и изглеждаше красива, когато баща ми решаваше да я изведе на публично място. Понякога се чудех дали винаги е била такава, или това е роля, в която е влязла, откакто е станала съпруга на съветник. Знаех, че сама по себе си е магически силна, но никога не е използвала магията си за нещо друго, освен да изглежда красива или да лекува раните ни, ако сме се изправили срещу баща си.
– Да. Тя дойде в стаята ми в три сутринта и аз се престорих, че спя, в случай че…- Нямаше нужда да довършва изречението, защото си спомних какво беше усещането да те събуди посред нощ баща ми, когато се прибираше пиян, зъл и ядосан.
– Какво искаше?- Попитах.
– Дойде, седна на леглото ми и просто… заплака. Галеше ме по косата и ми пееше онази приспивна песен, която винаги пееше, когато бяхме деца. Нали знаеш онази за човека в стъклената къща, който не можел да излезе?- Каза Ксавие.
Намръщих се, когато спрях, и се отдалечих от пътеката, като се подпрях на един огромен дъб, отдавайки цялото си внимание на разговора.
– Мислиш ли, че просто е изпитвала носталгия?- Попитах.
– Не. Ами… може би. Но преди да си тръгне, тя каза нещо. Всъщност по-скоро го прошепна, така че не съм напълно сигурен, че съм го чул правилно…
– Какво каза?- Попитах любопитно. А фактът, че бях любопитен за нещо, което майка беше направила, беше повече от странен за мен.
– Мисля, че каза. „Бих искала да ти кажа“.
Между нас настъпи мълчание и аз се намръщих върху питболните си ботуши, докато се опитвах да разбера какво би могло да означава това.
Ако я познавах по-добре, тогава може би щях да имам шанс да я разбера, но в интерес на истината тя винаги е била просто едно такова фоново украшение на дома ни. Радвах се на нейната компания само когато лекуваше раните, които баща ми ми правеше. Но сега, когато можех да правя това сам, вече дори нямах нужда от нея за това.
– Помниш ли, когато бяхме деца и тя ни гонеше из цялата къща?- Попита бавно Ксавие.- Помниш ли, че играехме на криеница и винаги се криехме в килера и всеки път, когато ни откриваше, тя изтръпваше от изненада и започваше да разказва колко сме били умни, че сме се скрили толкова добре?
Намръщих се, защото тази история събуди някои спомени в мен.
– Донякъде – признах аз. Но беше минало толкова много време, откакто беше правила нещо подобно с нас, че беше трудно да се каже дали изобщо е била тя.- Но може би това е била само някоя от бавачките.
– Хайде, Дариус, спомни си – призова Ксавие.- Аз съм по-млад от теб и щом аз мога да си спомня, значи и ти определено можеш.
Измърморих в знак на съгласие.
– Тя използваше земната си магия, за да отглежда онези светещи цветя в спалните ни, за да не се налага да оставаме сами в тъмното по цяла нощ.
– Да!- Каза ентусиазирано Ксавие, когато му напомних за това.- И тя беше тази, която първа ни показа как да използваме поднос, за да се спускаме по стълбите!
Изизбухнах в смях, когато си спомних и това. Бяхме го направили на главното стълбище в централния атриум. Тя се беше изсипала от подноса в подножието на стълбището, дългата ѝ коса се развяваше около нея, докато се смееше от сърце, а ние се кикотехме в знак на благодарност. Роклята ѝ се беше заплела около краката и двамата скочихме върху нея, гъделичкайки я с викове на радост. Трябва да съм бил на около шест години, а Ксавие – на четири. Бяхме щастливи. Поне в този момент. А може би и повече.
– Но после баща ни се прибра с Тиберий Ригел за вечеря и я видяха да лежи така на пода…- Добави Ксавие.
Намръщих се, като си спомних и тази част. Всички бяхме замълчали, забавлението се беше изтръгнало от къщата в момента, в който баща ни беше стъпил в нея. Всъщност обаче той не беше направил нищо по въпроса. Само се усмихваше, сякаш и той участваше в забавлението. Но очите му бяха твърди и студени по онзи начин, от който знаех, че трябва да се страхувам още тогава. Майка се извини, докато се изправяше на крака, и всички побързахме да се отдалечим от него, оставяйки го да говори за бизнес с бащата на Макс.
– Никога повече не си игра с нас така – промълвих аз.
Смътно си спомням, че известно време след това я молех да се включи в игрите ни, но колкото повече пъти учтиво отказваше, толкова по-рядко я молехме, докато не забравих, че изобщо някога е участвала в забавленията ни. През следващите години тя бавно се отдръпваше от нас все повече и повече и в крайна сметка се превърна в безпардонното същество, което сега познавахме.
– Покани ли вече Тори Вега на среща?- Попита Ксавие, като рязко смени темата, за да ме подсети за това.
– Никога не трябваше да ти казвам, че съм се свързал с нея – измърморих раздразнено. Макар че, честно казано, имах нужда от някого, с когото да поговоря за нея, защото изгарях от всички неща, които тя ме караше да чувствам, и докато този спор все още седеше на място между мен и Ланс, всъщност нямах никой друг.
Другите Наследници няма да се зарадват, ако им кажа. Кал щеше да ревнува, може би дори щеше да бъде наранен, въпреки че неведнъж ми беше казвал да я свалям, ако искам. Макс явно смяташе, че всички ние трябва да избягваме Вега на всяка цена, а Сет все още изпитваше огромно удоволствие да ги измъчва, когато можеше, така че те явно нямаше да са най-полезните или съпричастни хора, с които да говоря.
– Хайде, човече – изръмжа Ксавие.- Аз съм буквално затворен в една кула тук като искряща Рапунцел. Най-близкото до това да имам собствен живот е да слушам за твоя.
Въздъхнах, неспособен да му откажа, когато разиграваше тази карта, но преди да успея да отговоря, на заден план прозвуча гласът на баща ми.
– С кого говориш?- Попита той.
– Това е само Дариус – отвърна Ксавие отбранително и аз стиснах зъби при нотката на страх в гласа му.
– Брат ти има по-важни неща да прави с времето си, отколкото да го губи в разговори с теб. Предай го – нареди той. Миг по-късно гласът му стана по-ясен, докато говореше по телефона.- Усвои ли вече поставянето на полупостоянни илюзии?- Попита той, назовавайки последната магия, върху която работех в „Кардинална магия“. Колкото и да беше зает, той винаги държеше сметка за докладите на класовете, които професорите ми му изпращаха ежедневно. Не можеше да допусне да изоставам в нещо и да го злепоставям.
– Току-що приключих тренировката по питбол – отвърнах аз.- Връщам се в къщата, за да продължа със задачите си.
– Тогава нямаш нужда от такова разсейване, нали?
Линията замря, преди да успея да отговоря, и се опитах да не си позволя да се загрижа за това какво може да прави той с Ксавие сега. Не звучеше като ядосан, което завършва със синини и счупени кости, а просто като обичайното ниво на ярост, което проявяваше около брат ми тези дни.
Прибрах атласа си обратно в джоба и въздъхнах.
Знакът на Везни на ръката ми ме сърбеше и гореше, което ме караше да отида и да потърся Пазителя си. Беше минало твърде много време, откакто бях прекарвал качествено време с Орион, и поддържането на този спор с него само ни нараняваше и двамата. Собственото ми упорство беше главният виновник да ни разделя. Той явно беше решил, че съм постъпил несправедливо, което беше почти толкова лошо, колкото да се изсереш на прага му, когато ставаше въпрос за Везни. И аз всъщност бях съгласен с него. Бях се държал като пълен шибан глупак и само собствената ми упоритост ни държеше разделени.
Беше време да се извиня и да спра с тези глупости. Това се отразяваше на тренировките ни, на подготовката ни да помогнем на Клара да премине обратно, дори на съня ни сега, тъй като връзката между нас постоянно ме будеше с желанието да отида при него. Стига толкова. Може и да ми беше трудно да призная, когато греша, но ме беше грижа за Ланс достатъчно, за да преглътна гордостта си. Беше време да си призная грешките и да се извиня.
Обърнах се обратно по пътя, по който бях дошла, и тръгнах през дърветата в посока към Астероид Плейс. Сърцето ми беше по-леко дори само като знаех дестинацията си, а марката на ръката ми изтръпна в очакване.
Приближих се до затворената общност и се придържах към сенките, използвайки тъмнината, за да се скрия, докато обикалях отзад.
Приближих се до желязната порта и хвърлих под краката си стълб вода, който ме издигна над нея.
Приземих се от другата страна и се затичах към къщата му. Кожата ми настръхна от осъзнаването, че най-накрая ще оправя нещата между нас, и не можех да не се усмихна, докато увеличавах темпото си още повече.
Вече тичах, когато забелязах къщата му, и спринтирах по алеята, която разделяше неговата от тази на Уошър.
Вратата се отвори точно преди да стигна до нея и очите на Ланс бяха широко отворени от вълнение, докато той разперваше ръце. Аз се блъснах в него и ние се обгърнахме с ръце и едва не паднахме от силата на сблъсъка ни.
– Съжалявам – изръмжах, докато го заключвах в прегръдките си, и част от мен искаше никога да не ми се налага да го пускам.
– И аз съжалявам – съгласи се той, а брадата му одраска бузата ми по най-добрия начин.
Запътихме се към къщата му, без да се освобождаваме един от друг, и аз ритнах вратата след нас. Майната му на това, какво щеше да си помисли някой, ако ни видеше в този вид.
– Ебаси, миришеш толкова хубаво – изстенах, когато ме обгърна ароматът на канела.
– Наистина трябва да се боря с желанието да те целуна точно сега – пошегува се той, макар че докато го казваше, наполовина се изкушавах да обърна устата си към неговата.
Тази шибана връзка с Пазителя!
– Мисля, че ако просто си правим свирки, всичко ще е наред – засмях се аз и той се втренчи в мен.
– По звездите, това дори не звучи като най-лошата идея – изстена той и аз се засмях още по-силно.
– Немисля, че си просто някакъв задник, с когото баща ми ме е свързал – изръмжах, защото тези думи ме преследваха, откакто бях позволила отровата им да се излее от устните ми.- Бях ядосан, но никога не трябваше да казвам това. Трябва да знаеш, че не това мисля за теб.
– Знам – грубо отговори Ланс.- И съжалявам, че се опитах да ти наложа идеята да споделиш трона с Вега по този начин. Не съм имал намерение да ти крещя за това или да се опитвам да ти налагам избор. Просто мисля, че…
– Не мога… моля те, можем ли да не обсъждаме Вега тази вечер?- Умолявам.- Те и без това ме преследват твърде често.
Ланс се отдръпна достатъчно, за да ме погледне с леко намръщване. Знаех, че в някакъв момент трябва да проведем този разговор, но нямаше да променя решението си да споделя трона си с дъщерите на Дивия Крал. Ланс въздъхна, тъй като сякаш осъзнаваше, че задълбаването в проблемите ни сега няма да реши нищо, и ми кимна леко. Беше почти Коледа и аз просто имах нужда двамата да сме добре. Можехме да се разправяме с тези глупости и друг път. Освен това разбирах, че той просто иска да ми помогне, като ми представи всички възможни решения на проблемите ми с близначките, но бях сигурен, че той никога не е вярвал, че наистина ще си поделим трона.
– Разбира се – съгласи се Ланс със стегната усмивка, като засега остави темата да отпадне от масата.- Просто се радвам, че си се върнал.
– Това ме убиваше. Не знам защо просто не го направих по-рано – казах с тих глас, докато се принуждавах да го пусна и се придвижихме по-навътре в къщата.- Просто напоследък бях толкова ядосан на себе си за толкова много неща и… предполагам, че просто не исках да поема отговорност за нищо от това.
– Баща ти те е възпитал да бъдеш безмилостен и да не взимаш пленници. Научил те е никога да не се огъваш, да не отстъпваш и да не се извиняваш за действията си. Трябваше да дойда при теб – каза Ланс, стиснал лицето ми между ръцете си, за да не мога да откъсна поглед от него.- Просто не исках да си мислиш, че единствената причина да дойда е този проклет белег на ръката ми.
Поклатих глава и той отпусна ръката си върху мен.
– Знам, че връзката ни е нещо повече от това, което ни беше наложено насила – казах честно.- Обичам те като брат. Ти означаваш за мен повече от повечето истински членове на семейството ми.
– Е, нека просто се радваме, че не сме роднини – закани се той.-Защото, ако и двамата имахме темперамента на дракон, тогава вероятно щяхме да имаме много повече такива спорове – и свирките щяха да бъдат допълнително грешни.
Изсмях се и прокарах ръка през косата си, докато си отдъхвах с облекчение. За пръв път от седмици насам сърцето ми беше леко и част от напрежението в мен спадна.
– Беше прав, когато каза, че аз съм най-големият си враг – промълвих аз.- Изглежда, че единствените избори, които съм направила напоследък, са били по-лоши.
– Е, напоследък и аз самият върша дяволски добра работа в това да вземам лоши решения, така че не мога да те съдя.- Ланс ме поведе към дивана и падна на него, като доля чашата с бърбън, която стоеше на масичката за кафе, и ми я предложи, преди сам да отпие от бутилката.
– Искаш ли да ми обясниш това?- Попитах го, като се приближих до него, така че краката ни бяха притиснати един до друг. След като седмици наред се избягвахме един друг, освен в часовете, тренировките по питбол и работата ни със сенките, връзката между нас жадуваше за тази връзка и от опит знаех, че е по-лесно да ѝ се отдам, отколкото да се опитвам да се боря с нея.
Ланс ме погледна за дълъг миг, след което въздъхна.
– Ще го направя. Но не сега. Сега просто искам да се насладя на известно време в твоята компания и вероятно да прекарам нощта, галейки те по напълно платоничен, напълно шибан и нелеп начин, от който тази връзка се нуждае.
– Ебаси, това звучи толкова добре – изръмжах и избухнах в дившки смях.
– Да гледаме ли филм?- Попита Ланс, включвайки Faeflix и издирвайки някакъв екшън.
– Това звучи като райски кът – признах аз, защото наистина имах нужда да прекарам известно време, без да правя нищо и да забравя за всички гадости в живота ни. Тази вечер нямаше да има нито нимфи, нито съветници, нито политика, нито Вега. Само двама напълно пораснали мъже, които гледат екшън филми и най-вероятно се държат за ръце през цялото време. Което беше почти най-добрата вечер, която можех да си представя в момента. И когато Орион се протегна и взе ръката ми, усетих, че се усмихвам като дете на Коледа и всичките ми проблеми изглеждаха малко по-поносими.

Назад към част 34                                                        Напред към част 36

 

 

 

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!