Етикет: Зодиакална академия – Пробуждането – книга 1-1

ДАРИУС

Жлъч изгаряше гърлото ми, докато изкачвах стълбите в Дом Огън, вземах ги две по две и нахлух в стаята си.
Блъснах вратата и тя се удари в стената толкова силно, че се пропука точно в средата на масивното дърво, преди да я изритам отново на мястото ѝ.
Сърцето ми биеше толкова бясно, че усещах пулса си навсякъде в тялото, мускулите ми се тресяха и трепереха, а драконът в мен драпаше по границите на плътта ми и ревеше да бъде освободен.
Нададох яростен рев и се хванах за ръба на сандъка със съкровища, като го преобърнах и златните монети и скъпоценните камъни се разпиляха по килима във всички посоки.
Свих юмрук и се запътих към позлатеното огледало, което висеше на стената, с пълното намерение да ударя кокалчетата си право в него, за да го унищожа, но останах неподвижен, когато се видях в огледалото.
В очите ми имаше тъмнина, която накара сърцето ми да прескочи и в слабата светлина на стаята ми, в която трептеше само оранжевото от огъня в огнището, можех да се закълна, че мъжът, който ме гледаше, беше баща ми. Вдигнал юмрук, готов да нанесе удар, яростта му гореше повече от драконов огън и нито една частица милост не се виждаше в грамадната му фигура.
Поех си дълбоко дъх, мускулите ми се разтрепериха, докато се борех с истината, която ме гледаше в очите.
Аз наистина се превръщах в него. Моят кошмар. Моят демон. Моето чудовище.
Това, което направих тази вечер… страхът, който причиних на това момиче, без друга причина, освен че исках да я принудя да се преклони пред моята превъзходна сила, беше изцяло негов. Точно така би постъпил и стомахът ми се сви, когато осъзнах, че той щеше да се гордее с мен за това.
Преведох се, стиснах краищата на тоалетката, която стоеше пред огледалото, и се загледах в тъмното дърво, съсредоточавайки се върху линиите, които минаваха през него, за да не се налага да виждам как баща ми ме гледа от собственото ми отражение.
Това беше, което той искаше. И всичко, в което някога съм се кълнял, че никога няма да се превърна.
Глупаво си мислех, че разполагам с повече време. Време да науча тъмната магия, на която Ланс ме учеше, време да овладея магията на огъня и водата, време да израсна напълно в силата си, за да мога да го предизвикам, да го победя, да го унищожа.
Бях заспивал безброй пъти, мечтаейки това чудовище да бъде смазано под петите ми, но вместо това бях насочил цялата си ярост и омраза към едно момиче, което не ми беше направило нищо, освен че стоеше на пътя ми.
Затворих очи, но в момента, в който го направих, видях само нея, как тялото ѝ се тресеше от студа и как зеленият ѝ поглед ме намери, докато тя лежеше край онзи басейн, притиснала силно сестра си, докато любовта им гореше помежду им.
Тя ме беше видяла тогава. Най-лошото от мен. Беше погледнала в очите ми и знаех, че е разбрала какво съм и някак си това беше нещото, което сломи решимостта ми, което разби волята ми и разкъса желанието ми да ги видя разбити.
Но тогава вече беше твърде късно за това. Бяхме го направили. Бях въплътил човека, срещу когото винаги съм се клел да се боря. Бях се превърнал в него точно както той винаги е искал и начинът, по който тя ме гледаше, беше точно същият, по който Ксавие винаги го е гледал.
Сякаш бях най-лошото същество, което някога е имала нещастието да срещне. Сякаш омразата ѝ към мен беше река от кръв, която изпомпваше тялото ѝ с всеки удар на сърцето ѝ и никога нямаше да пресъхне.
Изпълваше ме най-отвратителната увереност, че съм направила нещо, от което никога няма да се върна. Бях преминал през бариера, за която дори не знаех, че е поставена пред мен. И сега, след като го бях направил, знаех, че ще става все по-лесно и по-лесно да премина през нея отново. Всяко действие, което предприемах оттук нататък, щеше да се определя от жестокостта, която проявих тази вечер, и никога нямаше да мога да го върна назад. Никога няма да го върна назад. Никога няма да поправя това, което бях разбил в момичето, което ме накара да горя още от първия миг, в който я срещнах.
Не трябваше да ми пука. Не трябваше да ми пука за някаква изгубена принцеса с изумрудени очи и огън в душата. Но ми пукаше. Знаех и все пак направих това, което бях направил. Бях действал по заповедта на човека, когото мразех, и оставих душата си да плати цената за действията ми.
Опитах се да се придържам към причините да го направя. Да си напомням, че Ксавие е в безопасност благодарение на мен. Но той не беше. Не и в действителност. Не и докато онова чудовище все още властваше над нас и управляваше съдбите ни.
Силно се изкушавах просто да се преместя и да дам свобода на звяра в себе си, но се борех с желанието, като вместо това се съсредоточавах върху човека, който беше причинил всичко това, и върху единствения шанс за свобода, който изобщо можех да си представя.
Очите ми се отвориха, когато стигнах до решение. Едно решение, което вече бях взела много отдавна, с Ланс до мен и звездите, които ни гледаха отгоре. Щях да предизвикам Лайънъл Акрукс и да унищожа властта му над мен, като в същото време унищожа и него.
Щях да заема мястото му в Небесния съвет и ако имах късмет, той щеше да умре в борбата, която щеше да ми се наложи за да му отнема поста.
Но това вече нямаше да бъде мечта за бъдещето.
Не.
Това щеше да се случи сега.
Защото не можех да продължавам така, роб на порочните му желания и пешка в извратените му игри. Тази вечер бях счупил нещо в себе си и в едно момиче, което не заслужаваше нито миг от моето мъчение върху плътта си.
Това нямаше как да се поправи.
Но имаше нещо, което можех да поправя, и това беше Лайънъл Акрукс.
Вдигнах глава и отново се вгледах в отражението си, впивайки в себе си приликата между мъжа в огледалото и този, който преследваше кошмарите ми от твърде дълго време. Той искаше да се превърна в чудовище? Добре. Ще бъда неговото чудовище.
Дръпнах горното чекмедже на тоалетката и посегнах към торбичката със звезден прах, която държах там, с намерението да се насоча направо към покритото му със злато имение и да сложа край на това сега. В мен протичаха яростта и отчаянието на един сломен човек и щях да ги използвам като оръжие срещу човека, който ми беше дал живот.
Но щом пръстите ми докоснаха торбичката със звезден прах, около мен задуха вятър и някой я изтръгна толкова бързо, че едва долових движението. Светлините светнаха и аз погледнах нагоре, като открих, че образът на баща ми в отражението ми е изчезнал, тъй като собствените ми черти бяха фокусирани от светлината и всички разлики между нас бяха показани.
Зад мен, застанал до прозореца с торбичката със звезден прах, стиснат в юмрук, беше Ланс, а яростният му поглед се впиваше в гърба ми, докато оголваше зъби, за да разкрие кътниците си.
– Върни ми го – изисках аз, като се нахвърлих върху него и се изправих в целия си ръст.
– Не – отвърна той също толкова яростно, държейки торбичката към огъня, когато направих крачка към него, и ме накара да спра.
– Какво, по дяволите, правиш? Дай ми звездния прах, Ланс. Трябва да тръгвам.
– Не можеш да предизвикваш баща си по този начин – предупреди той и бръчката ми се задълбочи, докато се опитвах да разбера откъде, по дяволите, знаеше къде съм се запътил и какво съм планирал да направя. – Гейбриъл имаше видение за начина, по който ще се получи – няма да спечелиш.
– Ще спечеля – изръмжах и отново се запътих напред, но Ланс хвърли торбата със звезден прах в пламъците, преди да успея да преодолея и половината от разстоянието между нас.
Експлозия от тъмни пламъци избухна от камината, когато скъпоценното вещество беше погълнато от огъня, а аз изпуснах рев, докато се втурнах напред, блъснах се в така наречения си най-добър приятел и сграбчих предната част на ризата му, докато го притисках към стената.
– Не мога да те оставя да загубиш тази битка, Дариус!- Изръмжа той, опитвайки се да ме избута назад, докато оголваше кътниците си срещу мен, но аз отказах да го пусна.
– Гейбриъл не може да предсказва бъдещето ми!- Изръмжах в отговор.- Едва познавам тази полуоскубана пуйка – няма как да види резултата от действията ми. Бих…
– Той ме видя как умирам – изсъска Орион, прекъсна ме и изпрати паника, която се вряза във вените ми.
– Лъжеш – въздъхнах, но видях истината в очите му.
– Не си готов – каза той с груб глас и посегна да стисне лицето ми между ръцете си, като ме принуди да го погледна в очите.- Още не.
– Тогава кога?- Поисках да знам, но той успя само да поклати глава и аз се отдръпнах от него в ярост, цялото ми тяло вибрираше, докато се борех с промяната, която се опитваше да ме вземе за заложник.
– Не знам – призна Ланс, разбивайки надеждата ми за спасение и карайки ме да свивам ръце в косата си, докато се обръщах да го погледна отново.
– Ти видя какво направих тази вечер – изръмжах аз.- В какво се превърнах заради него и знаеш, че това няма да спре дотук. Сега той знае колко далеч може да ме тласне през цялото време, в което използва Ксавие като разменна монета. И всеки път, когато направя нещо подобно, той ще отсича парче по парче мъжа, който искам да бъда, докато не се превърна в това, което той иска да бъда.
Ланс не каза нищо, ръцете му паднаха отстрани, докато просто ме гледаше, а аз знаех много добре какво вижда. Бях видял ужаса в очите му, когато откри какво съм направил на Рокси. Видях разочарованието и още по-лошото – страха. Страхът, че наистина ще ме сполети съдбата, която баща ми искаше за мен, и че никога няма да избягаме от нея.
– Ще го победиш – каза Ланс твърдо, сякаш виждаше как се разпадам и искаше да се опита да задържи счупените парчета.- Само че не днес.
– А какво ще стане със съществото, в което ще се превърна междувременно?- Издишах, изпълвайки се със самоомраза, докато писъкът на Рокси звучеше в съзнанието ми, а пресата на съдбата тежеше толкова силно върху раменете ми, че едва се държах на краката си.- Какво ще стане, когато вече не мога да понасям гледката на собственото си отражение? Какво ще стане, когато човекът, който толкова отчаяно искаш да унищожи Лайънъл Акрукс, в крайна сметка се окаже също толкова лош, колкото и той, в усилията, които са необходими, за да се изправиш срещу него?
– Намираш нещо, за което да се хванеш – каза Ланс.- Нещо, което да те прикове към това, което си, и не го пускаш, по дяволите.
Подиграх се на това празно шибано предложение и се обърнах, за да погледна през прозореца, който бях оставил отворен, откъдето можех да видя звездите, трептящи в небето отвъд.
– Но това е проблемът, нали? Имам само пясък в джобовете си и грях в сърцето си. Не мога да запазя доброто в себе си, Ланс, защото благодарение на този човек вече не е останало нищо от него.
Той отвори уста, за да ми каже още нещо, но звярът под кожата ми беше свършил и чакаше да му дам разрешение да се освободи.
Затичах се и скочих през прозореца Драконът се откъсна от плътта ми с рев, който разтърси стъклената Къща зад мен, докато дрехите ми се разкъсваха бързо от тялото ми.
Обърнах се към звездите и полетях право към тях, гмурнах се в облаците и оставих яростна огнена струя да се откъсне от устните ми и да се разнесе по тялото ми.
Летях все по-високо и по-високо, търсейки пролука в облаците, за да мога да погледна звездите и да ги прокълна за съдбата ми и за това колко често се е изкривявала срещу мен, но не можех да намеря край на облаците, независимо колко високо летях.
И единственото нещо, което открих сред масата сивота, през която летях, беше погледът в очите на Роксания Вега, която видя най-лошото в мен, и усетих как целият ми живот се разбива като счупено стъкло около мен.
Може би винаги съм бил предопределен да бъда нейното чудовище, но открих, че мразя тази съдба с много по-голяма страст, отколкото някога бих могъл да намразя нея.

Назад към част 32

_______________________

ОРИОН

Когато стигнах до сградата на „Луната“ и бурните възгласи на тълпата се превърнаха в грохот в ушите ми, погледнах назад към Дарси, видях блестящата паника в очите ѝ и се изстрелях от нея с бърза скорост в търсене на сестра ѝ. Звучеше, че опасността така или иначе е пред нас, а страхът за сестра ѝ изпрати в мен още един импулс на решимост да спра наследниците.
Влязох вътре, докато жесток смях зливаше въздуха, а от езика ми се изтърколи ръмжене, когато забелязах леда и момичето, хванато в капан под него.
Стигнах до ръба на басейна и се гмурнах откъм страната, като изхвърлих от дланите си поток от вода, който разтопи леда, преди да го ударя. Потопих се дълбоко в ледения басейн, бушуващата буря от магия се завихри около тялото ми, сковавайки крайниците ми, а аз се засилих през нея със силата на собствената си магия, прокарвайки си път през водата чак до безсъзнателното тяло на Тори, която потъваше все по-дълбоко в басейна.
Закачих ръката си за нея и ритнах силно, използвайки дарбите си, за да овладея водата и да ни изтласка по-бързо на повърхността.
Поех глътка въздух, когато изплувах на повърхността, и притиснах Тори плътно до себе си, докато шумът на тълпата спадна до възбудено бърборене и малко по-нервен смях. Челюстта ми пулсираше, докато плувах към ръба на басейна, опитвайки се да не мисля за това какво щеше да се случи, ако тя беше мъртва. Ако Наследниците я бяха убили, по дяволите. Ако Дариус го беше направил.
Дарси издаде отчаян плач, когато вдигнах Тори на ръба на басейна и тя се хвана за ръката ми, докато се измъквах от водата.
Сърцето ми тиктакаше като бомба, която чака да избухне, но трябваше да се съсредоточа, трябваше да я излекувам, по дяволите.
– Тори – изхлипа Дарси и умът ми се върна в миналото, в момента, в който гледах как собствената ми сестра умира, а името ѝ се откъсна от устните ми с такава мъка, с каквато името на Тори беше напуснало нейните.
Пулсът ми се разбунтува в ушите, когато коленичих от другата страна на Тори и притиснах ръка към челото ѝ. Кожата ѝ беше толкова студена, а сърцебиенето ѝ не достигаше до ушите ми. Не бях сигурен дали това се дължеше на факта, че сърцето на Дарси биеше толкова силно, или на това, че го нямаше, но така или иначе трябваше да действам възможно най-бързо, за да се опитам да я върна.
Дарси си пое трескаво дъх, очите ѝ се втренчиха в неподвижните черти на Тори, в сините ѝ устни.
Хайде. Ти си боец, Тори Вега. Събуди се.
Потърсих водата в дробовете ѝ с елемента си, като се вкопчих в нея, докато продължавах да вливам лечебна магия във вените ѝ. И с едно сигурно дръпване на магията я принудих да се изкашля.
Очите ѝ се отвориха и тя се надигна, когато водата се издигна нагоре, пръскайки се, докато аз се отдръпвах настрани, за да се измъкна от пътя. Беше по бельо, тялото ѝ трепереше силно, но когато Дарси я обви в ръцете си, знаех, че ще се оправи.
Наследниците, от друга страна….
Погледът ми се насочи към тях, когато и четиримата започнаха да отстъпват към изхода, и гневът ме връхлетя като гръм.
– АКО ДАЖЕ САМО ЕДИН ЧОВЕК В ТАЗИ СТАЯ СЕ ПРЕМЕСТИ ДОРИ С ИНЧ КЪМ ВРАТАТА, ЩЕ ОЗНАЧАВА НЕЗАБАВНО ИЗГОНИВАНЕ!– Изръмжах толкова силно, че нито един ученик в това пространство не можеше да го пропусне.
Наследниците спряха да вървят и замряха.
Дариус прокара ръка по тила си, челюстта му се сви, а очите му се превърнаха в море от неизразим мрак.
Сет се търкаше във всички тях, сякаш се опитваше да ги успокои и гледката на косата
на Дарси, която стърчи от джоба му, изостри гнева ми в смъртоносно острие.
– Застанете с лице до шибаната стена – заповядах, като накарах половината от учениците тук да трепнат, но не и шибаните наследници. Не. Те бяха кралете на проклетия звезден свят и явно си мислеха, че могат да тъпчат всеки, който не им харесва, и да им се размине.
Опитах се да уловя погледа на Дариус, но той не ме погледна. Челюстта му беше скована, чертите му бяха маска на студена отстраненост и имах ужасното усещане, че този път баща му наистина е спечелил. Най-накрая беше успял да оформи сина си по свой образ и подобие и, дявол да го вземе, беше ужасяващо да видя резултата от това, който ме гледаше. Четиримата се обърнаха като един, подчиниха ми се и се наредиха с лице към стената, а аз се разхождах, докато реша какво да правя с тях.
Мускулите ми се напрегнаха, докато останалите зрители се групираха, сякаш това щеше да ги спаси от гнева ми.
– Добре ли си?- Дарси се задави зад гърба ми и това беше достатъчно, за да възпламени вените ми отново. Това не беше постъпка на Фея. Това беше постъпка на страхливец. И накара кожата ми да настръхне от отвращение.
– Съжалявам, Дарси – каза Тори с дрезгав тон и гърдите ми се стегнаха като в клещи.
– Няма за какво да се извиняваш – прошепна Дарси.
Взирах се в тила на наследниците, знаейки, че няма нищо, което да мога да направя наистина като наказание за това. Небесните съветници щяха да ги подкрепят до гроб, дори и Тори да беше умряла. Щяха да намерят начин да го направят да изглежда като инцидент, да защитят скъпоценните си малки вундеркинди. И пред лицето на тази сила аз се чувствах безполезен.
Защото какъв е смисълът от правилата, кодексите и морала, ако те не значат нищо за хората, които управляват света? И си дадох сметка, че стоя пред четирима души, които един ден ще държат съдбата на Солария в ръцете си, и това действие беше достатъчно, за да ме накара да се усъмня в желанието си за това. Никога не съм се интересувал много от другите Наследници, но си мислех, че те са по-добри от това. Мислех, че родителите им са такива. Но сега стоях в следите на техните възможности и откривах, че са избрали да действат с подмолни тактики, и това оставяше горчив вкус в устата ми. Най-вече за Дариус. Защото знаех, че той не е този човек. И все пак беше ужасяващо колко лесно можеше да се превърне в чудовище.
Тълпата от последователи на Наследниците започна да мърмори помежду си и някои направиха опит да излязат, което беше глупаво.
– Никой няма да напуска тази стая, докато не чуя какво се е случило – изръмжах им аз и заблудените ученици се върнаха в редиците си като уплашени овце пред вълк.
Промъкнах се към наследниците, погледът ми се спря върху Сет, преди да хвана дългата му коса в юмрук и да ударя главата му в стената със силно пращене. Ебаси, чувството беше приятно.
– Имаш ли да кажеш нещо за това, което се случи с близначките Вега тази вечер?- Попитах, докато Сет издаде съскане на болка между зъбите си и в мен се разнесе удовлетворение.
Това е за Блу, ти, правоимащ козел.
– Не, сър – каза Сет с тих глас.
Разбира се, че не се издаваше.
Пристъпих към Макс до него, притискайки лицето му в стената, докато той не ме прокле под носа си.
– Ами ти. Ригел?
– Не, сър – промълви той и аз знаех точно как щеше да се развие това.
Придвижих се до Кейлъб, като се наведех, за да говоря на ухото му.
– Гавриш ли се с източника си, Кейлъб? Знаеш, че това противоречи на вампирския код и може би просто съм в настроение да ти изтръгнат зъбите за това.- Това беше напразна заплаха. Мелинда Алтаир щеше да премести небесата, за да предпази сина си от неприятности. Но няколко нарушения на вампирския кодекс можеха да завършат с такова нещо и се надявах, че той поне вярва, че може би имам начин да го направя.
Широките рамене на Кейлъб се напрегнаха от гняв и знаех, че сдържа инстинкта си да се бие с мен. Още едно нарушение тази вечер и можеше да се наложи майка му да дойде и да ме разпита защо главата на сина ѝ е била откъсната.
– Запознат съм с кода, сър. Не съм им направил нищо.
– Глупости – изригнах, а в кръвта ми кипеше ярост.
След това се преместих при Дариус, опирайки ръка на рамото му, тъй като връзката ме привличаше към него, молейки ме да се поправя с него. Не ме интересуваха желанията му, но ме интересуваше да получа истински отговор от него. Другите можеха да се прецакат, но Дариус поне щеше да е честен с мен. Той се отърси от ръката ми, но вместо това обвих ръката си плътно около него, принуждавайки го да усети връзката между нас и напрежението в тялото му се удвои, докато се бореше с нея.
– И ти ли ще ме излъжеш в лицето, Дариус?- Попитах.
Дариус ме отблъсна.
– Не мога да ви лъжа в лицето, когато съм изправен срещу стена, нали така, сър?- Тонът му беше подигравателен и имаше за цел да ме изключи, карайки връзката на Пазителя да се разгори рязко в мен, изисквайки да оправя нещата между нас. Но майната му. Той беше този, който направи това. Нямаше да му се подмазвам, дори ако връзката ме унищожи отвътре.
Завъртях го, като го освободих в същия момент, и той ме погледна с ледена дистанцираност, достойна за Лайънъл Акрукс. Потърсих в очите му момчето, което познавах и обичах, и ми беше толкова трудно да го открия там, че за миг се уплаших колко далеч е отишъл.
– Последен шанс – казах с тих глас само за него.- Обясни ми.
Очите на Дариус се плъзнаха от лицето ми към Тори, челюстта му трепереше, а в очите му проблясваше болка, от което ме изпълни облекчение, тъй като открих там човек, а не чудовище.
– Искаме да си заминат.- Каза Дариус с тих тон.- Просто се опитваме да ги изгоним – знаеш под какъв натиск сме. Макс разбра страховете им и добре… ние ги съживихме.- Той вдигна рамене, сякаш това не беше нищо, но беше всичко.
Поклатих глава в знак на разочарование. Знаех, че го заплашват, знаех какъв риск поема, като се противопоставя на Лайънъл, знаех, че поставя Ксавие на огневата линия, но това… това беше дело на безсърдечен тиранин. Не на фея, които заслужават трона.
– Мислех, че от всички наследници ти си по-добър от родителите си.
Лицето на Дариус се изкриви и аз му обърнах гръб, показвайки какво мисля за действията му тази вечер. Бях работил неуморно, за да му помогна да се подготви да заеме мястото на Лайънъл в Съвета възможно най-скоро, да го смачка под петата си. Но дали бях сляп за това, в което се превръщаше пред очите ми? Нима сега той беше марионетка на Лайънъл?
Не че не можех да разбера нуждата му да защити Ксавие, но да се разправя с Вега по този начин не беше необходимо. Можеше да се справи много по-добре, с много повече достойнство. А сега целият свят щеше да види как той и останалите наследници се справят със заплахата. И това не беше с някакво шибано благородство, това беше сигурно.
– Всички присъстващи в тази стая, освен момичетата Вега, сега са задържани с мен за цяла седмица. Капела, Алтаир, Ригел и Акрукс, ще изкарате две седмици и сте с предупреждение. Още една подобна изцепка и не ме интересува дали сте синове на самите звезди, ще бъдете изключени от „Зодиак“. Това беше почти всичко, до което можех да стигна. Съветниците нямаше да търпят повече от това наказание. Беше прецакано, но започвах да си мисля, че светът е прецакан. А властта беше в центъра на всичко, разваляше доброто и засилваше лошото.
– Знаеш ли какво, Орион? Върви, на майната си – изръмжа Дариус, мина покрай мен и излезе през вратата.
Погнусих се от безцеремонния начин, по който ми говореше, хвърлих поглед след него и се борих с всички сили с връзката, която изискваше да го последвам. Но нямах намерение да тичам към него като озъбено куче пазач. Той беше направил своя избор тази вечер. Имаше достатъчно възможности да обсъди това с мен, да измисли някаква алтернатива. Но не, това беше изборът на наследниците. И точно сега ми се гадеше от мисълта, че един ден ще им се кланям.
– Задържане?- Изръмжа Тори.- Това ли е?
Зъбите ми скърцаха в устата, докато мълчах, без да имам отговор, който да задоволи този въпрос. Макар че той дръпна някаква отдавна изгубена част от мен, докато я гледах, без да мога да видя някой друг, освен Клара, която ме гледаше обратно.
– Как можеш да им позволиш да се измъкнат?- Попита Дарси и погледът ми се насочи към нея, а стягането в гърдите ми се задълбочи. Защото нямам никакъв шибан избор, Блу.
Преместих се, за да приклекна пред двете, и посегнах към ръката на Тори, предлагайки единственото, което можех в този момент.
– Имаш нужда от още лечение.
– Не тук – промълви тя и погледна към тълпата.- Просто искам да се махна.
Пренебрегнах я, като притиснах ръката си към рамото ѝ и работех, за да я излекувам допълнително, докато в главата ми се надигаше силна буря. Вложих цялата си енергия, за да направя това, чувствайки, че съм точно там, където трябва да бъда, докато давам силата си на това момиче, и се чудех защо имах чувството, че всички звезди на небето ни наблюдават. Имах смразяващото усещане, че по някакъв начин ги разочаровах, но това беше глупаво. Не бях на тяхна страна в тази война, но това не означаваше, че съм искал това.
Хвърлих поглед към Дарси, която стискаше ръката на сестра си, и се зачудих дали наистина ще си тръгнат сега. Да се върнат в царството на смъртните. Да бягат, за да спасят шибания си живот. Едва ли са имали време да се приспособят към порядките на Солария, на Феи, така че защо да остават?
Феята в мен искаше да види борба в очите им, но такава нямаше. Изглеждаха победени. И нещо в това не ми хареса.
Не и по този начин. Не се отказваш по този начин.
Тори сви крака до гърдите си, а зъбите ѝ тракаха, докато студът продължаваше да сковава тялото ѝ. Тя протегна ръка към косата на Дарси, сякаш я забелязваше за първи път, а гърлото на Дарси се размърда по начин, който ме накара да искам да забия юмрук в гърдите на Сет Капела и да изтръгна сърцето му от тях.
Тя ще порасне отново. Просто и трябва отвара за растеж на косата. Някой със сигурност ще ѝ каже за нея.
– Привлечи огнената си магия – промълвих на Тори.- Тя ще ти помогне да се стоплиш.
Погледът ѝ се плъзна към мен за миг и тя се отдалечи малко от мен, но аз не я пуснах. Знаех, че вижда в мен враг и може би това беше точна оценка. Но аз все още бях неин учител, все още имах дълг към нея извън тази вражда и не ме интересуваше дали знае, че не одобрявам това, което ѝ беше сторено.
– Просто се уверявам, че цялата вода е извън белите ви дробове и ще излекувам всички щети, които е нанесла – обясних с равен тон, а сърцето ми все повече потъваше в гърдите, докато гледах това момиче и резултата от яростта на Дариус. Той избра да бъде като Лайънъл тази вечер. Избра този път и се страхувам, че няма да се върне от него, сега, когато е тръгнал по него.
– Какво ти се е случило?- Попита сестра си Тори, гласът ѝ все още беше дрезгав.
Устните на Дарси се разтвориха, после отново се затвориха и погледът ѝ се премести към Сет, Кейлъб и Макс отвъд мен, а Тори проследи линията на погледа ѝ. Бързо погледна отново встрани и магията ми започна да се изпразва, докато лекувах последните поражения върху белите ѝ дробове, като пуснах ръката си от рамото ѝ.
Тори ме изгледа неопределено, след което придърпа колене по-близо до тялото си, явно целяща да прикрие дантеленото бельо, с което беше облечена. Тълпата все още гледаше и това друго ниво на унижение нямаше да продължи.
– Кейлъб, съблечи ризата си и я дай на госпожица Вега – изръмжах аз.
Кейлъб се поколеба за миг, преди да започне да разкопчава копчетата си.
– Не искам нищо от него – каза Тори, гласът ѝ беше нисък, изпълнен с ужас, но решението ѝ беше ясно.
Кейлъб направи пауза, а аз изръмжах от ситуацията, свалих собственото си сако и й го подадох. Дарси насочи ръцете на Тори в ръкавите и издърпа мократа ѝ коса изпод яката. Изпитах облекчение, когато тя се изправи на крака и го закопча, сигурен, че ще се справи. Може би не психически, но поне физически. Очите ѝ останаха наведени, но аз имах тихата надежда, че това момиче няма да позволи на наследниците да потушат огъня ѝ. Тя беше по-силна от това. По-силна, отколкото можеше дори да си представи. И двете бяха.
– Ще ви заведа обратно до…- Започнах, но висок писък, изпълнен с ужас, прониза въздуха някъде отвън сградата. Трябва да се шегувате с мен, звезди?
– Какво сега?- Изръмжах, докато се обръщах и започвах да тичам към изхода.
Дарси и Тори ме настигнаха, когато стигнах до двойните врати, и инстинктите ми подсказаха да не ги оставям зад себе си, когато бутнах вратите и овладях желанието да използвам вампирската си скорост.
Тръгнах по пътеката, а кътниците ми се разшириха, докато по гръбнака ми преминаваше студ, и ускорих крачка към Кълбото.
Там се беше събрала тълпа, а светлината на огъня се отразяваше в златната външна част на Кълбото и в мен нахлу тревога. Какво, по дяволите, се случва?
– Отдалечете се!- Заповядах и тълпата се раздели, за да ме пропусне.
Близначките останаха точно зад мен, докато вървях, а пръстите ме сърбяха за меча, скрит като ножче в джоба ми, докато стигах до предната част на тълпата.
– Кой го е направил?- Промърмори едно момче отдясно на мен.
– Мислиш ли, че е била нимфа?- Прошепна уплашено едно момиче.
Топлината на огъня ме заля, а отвратителната миризма на смърт порази сетивата ми точно преди да видя тялото.
– Какво, по дяволите, е това?- Прошепна Дарси уплашено.
– Виждал съм само Драконов огън да гори така – чу се гласът на едно момче от лявата ми страна, но докато се взирах в ревящия пламък пред мен, бях сигурен, че това не е драконов огън. Той гореше с бялата горещина на ад, за разлика от червения пламък на Дракона. Можеше да е елементарна магия и все пак… трябваше да са адски мощни, за да предизвикат такъв пламък.
Вдигнах ръце, заливайки огъня с водна вълна, борейки се със силата му, докато магията ми се разреди още повече. И когато пламъците най-сетне угаснаха под напора на даровете ми, очите ми се спряха върху овъгленото тяло на земята, а в гърлото ми заседна буца.
Близначките изведнъж ме заобиколиха, за да видят по-добре, а умът ми се завъртя в спирала, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, се е случило тук. Кой беше този? И кой, по дяволите, го беше убил?
– По дяволите – въздъхна Тори, а Дарси сложи ръка на устата си.
Умът ми най-накрая се върна на работа и аз се изправих.
– Всички ученици да се върнат по домовете си!- Изригнах.- Всички свидетели, които са видели да се хвърлят тези пламъци или нещо подозрително, довело до тази смърт, да се явят незабавно.- Забелязах Уошър в тълпата и го посочих – лицето му беше бледо, а очите му – широко отворени, докато се взираше в тялото на земята.- Доведи Илейн!- Заповядах му и той кимна, примигвайки, за да се върне в реалността, и се шмугна в тълпата.
Учениците се втурнаха около мен в море от движещи се тела, докато аз ги заплашвах със задържане и се опитвах да поддържам реда. Не знаех как се е случило това или кой е този, който лежи на земята, но трябваше да намеря Дариус. Защото тази смърт беше причинена от някой изключително могъщ човек и трябваше да съм сигурна, че той е в безопасност. През ума ми премина отвратителна мисъл, че овъгленото тяло може да е негово, преди да усетя мощното пулсиране на връзката на Пазителя между нас и веднага да разбера, че не е, напрежението изтече от раменете ми. Той е добре. Просто трябва да го намеря.
Изгубих самообладание спрямо всички останали ученици, които все още се опитваха да видят тялото или дори да го снимат.
– СЛЕД ПЕТ СЕКУНДИ ЗАЛИВАМ ВСЕКИ, КОЙТО Е ОЩЕ ТУК, С ДОСТАТЪЧНО ВОДА, ЗА ДА ГО ИЗМИЕМ НАПРАВНО ОТ ЗЕМЯТА!- Изръмжах и останалите ученици побързаха да се подчинят, а някои от тях нададоха писъци на уплаха.
– Вие двете какво още правите тук?- Изръмжах, когато забелязах близначките и те се извърнаха изненадано към мен.
– Ние просто…- Дарси започна, но не успя да измисли край на изречението си. Паниката се разля в гърдите ми и челюстта ми се разтрепери, докато ги гледах. Трябваше да тръгват, да се върнат в домовете си. Имаше шибан убиец на свобода.
– Махайте се по дяволите оттук!- Изригнах и Дарси се стресна, двете се дръпнаха от мен и побягнаха по пътеката с останалите ученици.
Дишането ми стана по-тежко, когато прокарах пръсти през косата си и се приближих до тялото, взирайки се в останките и опитвайки се да забележа някакъв знак за това кой може да е той.
Звездите сякаш светеха по-ярко над мен и аз погледнах към тях за отговори, чувствайки, че ме наблюдават. Една сянка ги пресече отгоре и сърцето ми се сви, преди Гейбриъл да се приземи зад мен и да ме дръпне за ръката, за да ме накара да се обърна към него.
– Гейбриъл – задъхах се, стискайки силно рамото му.- Какво става?
– Трябва да тръгнеш – каза той, а в очите му проблесна паника.
– Къде да отида?- Попитах объркано.
– При Дариус. Сега, Ланс – каза той трескаво.- Той е на път да се прибере у дома, за да убие баща си. Връзката на Пазителя ще те привлече към него в момента, в който започне битката. И ти ще умреш в кръстосания огън, преди Дариус да бъде поставен на колене в краката на Лайънъл.
– Какво?- Въздъхнах, умът ми не успяваше да се съвземе, докато лудостта на тази нощ продължаваше.
– Бързай – изръмжа той, когато звукът на приближаващите се учители се разнесе от по-надолу по пътеката. – Имаш само няколко минути, за да спреш тази съдба. Той е в стаята си, но не за дълго.
Кимнах и на практика усетих как заровете започват да се хвърлят на тази съдба.
Майната му, бях мъртъв, ако не помръднех.
Изстрелях се от Гейбриъл с пълната скорост на моя Орден и хиляди шепоти изпълниха ушите ми, които не можех да разбера, сякаш звездите говореха помежду си в небесата над мен. И се почувствах твърде близо до тяхната прегръдка, докато смъртта ми висеше на косъм.
Дариус, какво, по дяволите, правиш?

Назад към част 31                                                         Напред към част 33

ДАРУИС

Намалих темпото, докато дърпах Рокси, а мястото, където се държах за ръката ѝ, сякаш изгаряше като горещи въглени върху кожата ми.
Звездите бяха ярки тази вечер и между постоянното удряне на стъпките ни можех да се закълна, че чувам шепота им, който ни наблюдаваше. Гледат ме.
Преглътнах буцата в гърлото си и продължих да вървя, без да я поглеждам, защото ако погледнех в тези нейни големи очи, знаех, че ще видя себе си отразена в тях. А аз не исках да гледам мъжа, който трябваше да бъда тази вечер. Ако намерех истински страх в погледа ѝ, докато ме гледаше, тогава знаех, че наистина ще се пречупя. Защото тази вечер се чувстваше важна. Такава, каквато означаваше, че съдбата се върти на косъм и каквото и да се случи с монетата, тя може да определи всичко.
Това, което възнамерявах да и направя, беше нещо чудовищно, което баща ми би похвалил. Жестокият урок, който той с удоволствие щеше да ми даде. Ако го направех, щях само да се промъкна още по-дълбоко в сянката му, да се приближа до съдбата, която той ми беше избрал и която никога не съм искал да изпълня.
Но може би съм бил глупак, когато съм вярвала, че мога да бъда нещо различно от това. За да победя един чудовищен човек, трябваше да бъда още по-голямо чудовище.
Тя не се бореше, все още се държеше под властта на моята принуда и мисълта, че така открадвам волята ѝ, откъсваше парчета от и без това изтерзаната ми душа.
Всички неща в нея, на които най-много се възхищавах, онзи огън, който пламтеше в нея и ме привличаше толкова лесно, бяха потиснати от онази власт, която бях откраднал върху действията ѝ. Мразех го. Знаех какво е да бъдеш принуден да бъдеш под петата на друг. Да ти откраднат правото да се бориш, както и да страдаш от тяхната жестокост. Въплъщавах единствения човек, в когото никога не съм искал да се превърна, и въпреки това не виждах друг начин.
Тук не ставаше дума за мен, за нея или за трона. Ставаше дума за малкия ми брат, който се нуждаеше от моята защита. И може би тя щеше да разбере това, ако ѝ го обяснех, защото обичаше сестра си толкова яростно, колкото и слънцето, така че бях сигурен, че би направила всякаква жертва за нея.
Но, разбира се, не можех да обясня такова нещо нито на нея, нито на когото и да било друг. Така че в очите на света, който ме наблюдаваше, аз просто щях да бъда злодеят. Но може би за единствения човек, който ми беше останал на този свят и който пазеше някаква истинска чистота в себе си, аз можех да бъда неговото спасение. Затова трябваше да се съсредоточа върху това. Ксавие се нуждаеше от мен, за да го направя. Така че това щеше да стане.
– Къде ме водиш?- Рокси издиша, а страхът в тона ѝ накара челюстта ми да се свие. От това нямаше да има връщане назад. Знаех го. Баща ми вече знаеше моята слабост. Знаеше точно как да ме удари. Което означаваше, че ме владее по-сигурно, отколкото някога преди. Аз бях негово създание, което трябваше да изпълнява заповедите му. Пречупен по начина, по който той винаги е искал да ме пречупи, така че да не бъда нищо повече от кукла на конци. Наследникът му, дясната му ръка, двойник на тъмното създание, в което се бе превърнал преди много, много време.
– Отиваме да се видим с едни приятели – казах аз, тонът ми беше отсечен. Не можех да кажа нищо повече от това. Просто трябваше да се справя с това. Да го завърша.
Завлякох я в сградата, след което я повлякох през тихата спортна зала и към съблекалните на басейна отвъд нея. Тя не можеше да ми се противопостави благодарение на принудата, която ѝ бях наложил, но усещах как мускулите ѝ се стягат като намотка в пружина.
Защо не можеше просто да се откаже от тази игра в момента, в който я въвлякох в нея?
Издърпах я през още една врата към огромния плувен басейн и стиснах устни пред насъбралата се тълпа, като ми се искаше да можехме да направим това без свидетели. Но в това беше целият смисъл, трябваше да покажем на света колко ниско могат да бъдат тласнати Вега и да се уверим, че всички шушукания за това, че ще се издигнат на власт и ще си върнат трона, са напълно смазани. Това не беше битка между феи срещу някакви необучени момичета, а доказателство, че те не са достатъчно феи, за да преодолеят собствените си страхове, което щеше да покаже на всички колко слаби са всъщност.
Маргьорит и приятелките ѝ изкрещяха развълнувано и раздразнението ми се повиши при вида на момичето, което някога бях взел в леглото си. Беше се оказала точно такава психопатска грешка, каквато не исках да допускам, и по радостния поглед в очите ѝ, докато ме гледаше как влача Рокси тук, останах с впечатлението, че може би си мисли, че това означава нещо, що се отнася до мен и нея. Но това съвсем не беше така.
Глудницата вълци на Сет започнаха да вият от възбуда, бутаха се и се блъскаха един друг край басейна, докато пиеха бутилки бира. Все още нямаше следа от техния Алфа, така че предположих, че той все още работи по своята част от този план.
Червата ми се свиха, когато си помислих за това, отклоних ума си от него и се съсредоточих върху всяка своя стъпка, докато дърпах Рокси по дължината на басейна. Погледнах табелата, която предупреждаваше, че водата е дълбока шест метра, и се зачудих докъде наистина стига страхът ѝ от водата. Дали това изобщо щеше да е достатъчно? Дали страхът беше по-скоро свързан с откритата вода, или с перспективата да се удави? Макар че предполагах, че всеки би бил ужасен, ако е в капан под водата и не може да избяга, така че трябваше да приема, че това е достатъчно.
Тя наклони глава назад, за да погледне към трите дъски за скокове във вода в далечния край на басейна, и усетих, че по тялото ѝ, където я държах, премина трепет от страх, но въпреки това не я пуснах. Трябваше само да си помисля за брат ми, който беше ужасен и ме чакаше да свърша това, и знаех, че няма да се поколебая.
Кейлъб явно беше използвал бързината си, за да ни изпревари тук, и двамата с Макс стояха в очакване до дъските за скокове във вода, като двамата изглеждаха като полярни противоположности в отношението си към това. Макс на практика искреше от енергия, отдаваше се на предизвикателството и най-вероятно използваше дарбите си, за да подсили емоциите, които искаше да излъчи, като същевременно потискаше всякакви чувства на съмнение или вина. Кейлъб не издаваше нищо, докато ни наблюдаваше как се приближаваме, но очите му се спряха на момичето, което дърпах със себе си, и знаех, че това не му харесва, дори и да се съгласяваше с него в името на единството в групата ни.
Спрях до тях и реших да приключа с цялото това нещо възможно най-бързо, като завъртях Рокси така, че тя да гледа през басейна към тълпата от зрители, след което пуснах ръката си около раменете ѝ и предложих нахална усмивка, за да я видят всички.
– Много хора говореха за завръщането на наследниците на Вега, сякаш са нещо специално – призовах аз, карайки тълпата да замълчи, докато ме слушаше.- Но аз все още не виждам нещо впечатляващо в тях. Тази дори не може да се пребори с основната Принуда.
Преместих я на гърдите си, като се чудех дали няма да каже нещо срещу мен или да се опита да помоли хората, които наблюдават това, да ѝ помогнат. Те нямаше да го направят. Но ако тя молеше достатъчно убедително, може би дори нямаше да се наложи да минаваме през това. Стига да я видяхме на колене и в наша милост, това нямаше ли да послужи на целта?
– За да се издигнем на върха, ние се борим срещу страховете си и излизаме триумфално!- Макс викаше, изричайки същите неща, които родителите ни бяха набивали в главите ни безброй пъти. Бях се изправял пред подобни предизвикателства отново и отново през цялото си детство, а баща ми сякаш изпитваше удоволствие да ме плаши по всякакъв начин, докато ме принуждаваше да се боря със страховете си.- Така че не трябва ли едно от момичетата, които претендират да бъдат наши кралици, да докаже, че може да направи същото?
Рокси се намръщи на Макс и той се приближи, като се наведе да ѝ говори с решителност и злоба, които се търкаляха от кожата му.
– Благодаря, че сподели страховете си с мен – мърмореше той.- Това направи планирането на това много по-лесно.
Погледнах между двамата, чудейки се дали тя ще се пропука и ще се помоли. Но, разбира се, не го направи, защото нищо с нея не е лесно, а тя не би направила дори толкова, за да спаси себе си и нас от необходимостта да направим това.
Макс се наведе по-близо, прокара пръст по ръката ѝ и се усмихна, докато вкусваше емоциите ѝ, а аз се вцепених, когато той сложи ръка върху нея.
– Хайде тогава – казах аз, като свалих ръката си от раменете ѝ и леко я побутнах, за да я накарам отново да се раздвижи.
Докато минавахме покрай Кейлъб, той хвърли на Рокси успокоителна усмивка, сякаш се опитваше да ѝ каже, че ще се справи, а аз го погледнах язвително, като ми ставаше повече от гадно, че съвестта му показва лицето си и ме кара да се чувствам като още по-голям гадняр за това, което трябваше да направим тук. Той знаеше много добре, че нямах никакъв шибан избор и дори да беше готов да се противопостави на желанията на майка си за това, аз не си позволявах лукса да предизвиквам баща си за каквото и да било.
Преведох Рокси покрай двете долни дъски за гмуркане и спрях до стълбата, която водеше към десетметровата дъска, искайки да свърша това.
– Хайде сега, Рокси – казах аз, като се наведех близо до нея, за да я заговоря, сякаш това имаше някакво значение, сякаш правеше нещата по-добри.- Качи се горе.
Тя вдигна зелените си очи към моите, навлажнявайки устните си и привличайки вниманието ми към устата ѝ, преди да се вгледам отново в душата ѝ. Имах чувството, че тежестта на всички звезди на небето ме притиска, шепне и шушука неща, които не можех да разбера, но които звучаха като далечна буря в ушите ми. Тук се случваше нещо по-важно, отколкото бях в състояние да разбера напълно, но не знаех дали това означава, че трябва да продължа с тази задача, или да се върна от пътя, по който бях поел.
– Почти не мога да плувам – въздъхна Рокси и това не беше молба за помощ или дори нещо подобно. Просто констатация на факт, защото искаше да е сигурна, че знам това. Искаше да разбера напълно какво щях да ѝ направя, ако я принудя да направи това. И не можех да отрека, че това ме накара да се замисля. Знаех в какво ме превръща това. Кой ме прави, но не беше като да имам и други възможности за избор. Ксавие сега беше там с това чудовище и нямах представа докъде щеше да стигне, за да ме накаже, ако сега отново го подведа.- Ще се удавя, ако скоча от там.
Никога.
Думата отекна в мен с окончателност, която знаех, че е вярна. Може и да съм готов да и направя това, да я тероризирам и да я накарам да ме мрази повече от всеки друг мъж, когото познава, но нямаше да я оставя да умре тук. Това нямаше да се случи. Но страхът в очите ѝ ме накара да видя всички най-лоши неща в себе си и за най-краткия миг решителността ми се пропука.
Със сигурност, ако тя се поклони и се съгласи да си тръгне, нямаше да ми се налага да правя това? Баща ми щеше да се задоволи с това.
– Готова ли си да ни се поклониш тогава?- Попитах почти отчаяно, като се преместих толкова близо до нея, че на практика можех да усетя как сърцето ѝ бие в гърдите.- И да оставиш това училище зад гърба си?
Тя ме погледна в очите, но вместо целия огън и ярост, които обикновено ми предлагаше, видях само едно момиче, което ме гледаше насреща. Момиче, на което животът тук е бил откраднат, когато е била бебе. Което е било захвърлено и отхвърляно и никога не е принадлежало никъде, докато не е намерило пътя обратно към Солария.
Тя не беше жестокото същество, което очаквахме да бъде като дъщеря на Дивия крал. Всъщност тя дори не беше истинска заплаха за нас. Поне засега. Беше се изгубила и търсеше нещо, което можеше да е ключът към запълването на всички празни места в душата ѝ. И аз можех да разбера този порив по-добре от повечето хора.
Устните ми се разтвориха, когато решимостта ми започна да се разколебава и шепотът на звездите изглеждаше почти като рев на буря, която се надигаше в далечината. Не знаех какво да кажа или да направя, но по някаква причина не исках повече да правя това…
– Започни да се катериш! До самия връх!- Изкрещя откъм гърба ни Макс, като принудата му беше толкова силна, че почти и аз се поддадох на нея, тъй като ме хвана неподготвен.
Рокси се отдръпна от мен, докато все още укрепвах умствените си щитове срещу силата му, и преди да успея да направя нещо повече от това да я гледам как си отива, тя беше свалила токчетата си и се катереше по стълбата.
Направих крачка напред, сякаш исках да я спра, но Макс хвана ръката ми и докато гледах към него, около нас двамата се плъзна заглушаващ балон.
– Ако промениш решението си, какво ще направи баща ти?- Попита той с тих глас, а погледът в очите му ми подсказваше, че е разбрал твърде много за реалното ми положение въпреки усилията ми да запазя тези тайни от него.
Погледнах в очите му за дълъг момент, след което отново отпуснах поглед към краката си.
– Той ще ме накаже – промълвих, кожата ми настръхна от полуистината, защото знаех, че не аз ще понеса основната тежест от това.
– Усещал съм частица от страха, с който ти живееш заради това наказание, и знам със сигурност, че не искам да се сблъскваш с него. Така че кажи ми, Дариус, струва ли си тя това, което ще ти струва да се спреш сега?- Попита Макс сериозно.
Погледът ми се премести върху Рокси, която продължаваше да се катери, а дългата ѝ черна рокля се заплиташе около краката ѝ, докато тълпата от задници, която беше поканена да гледа това, скандираше: – Скочи! Скочи! Скочи!- Като жадуваха за нейното унищожение.
Гърлото ми се стегна от думите, които не исках да изричам, но колкото и да мразех да бъда мъжът, който въплъщавах тази вечер, знаех, че бих пожертвал това и още повече за безопасността на брат си. Дори за нея.
Когато взех това решение, Макс сякаш го усети и кимна твърдо, докато ме освобождаваше.
– Няма да те видя да страдаш заради една Вега – каза той сериозно.- Което означава, че това вече е свършено.- Той пусна заглушителния балон, като ме спаси от необходимостта да отговарям, и аз отново погледнах към Рокси, наблюдавайки как тя се добра до върха на стълбата и се изправи на крака върху дъската за скокове.
Макс се приближи до ръба на басейна, завъртя пръсти, докато хвърляше магията си във водата, и парата, която се търкаляше от нея, бързо изчезна, докато температурата на течността рязко спадаше.
Вратите се отвориха с трясък в далечния край на помещението и Сет изрева развълнувано, докато се втурваше навътре, като притискаше с ръце устата си и ни викаше, докато се приближаваше.
– Бях притеснен, че ще пропусна шоуто. Току-що приключих с унищожаването на другата!
Кимнах, разбирайки какво означава това. Това вече беше свършило наполовина, така че сега просто трябваше да свършим своята част. Тогава Ксавие щеше да е в безопасност и аз можех да се съсредоточа върху него, вместо да се оставям да бъда разсейван от едно момиче, което така или иначе никога нямаше да бъде мое.
– Хайде – заповяда Макс и дръпна брадичката си, за да ме накара да вървя с него към ръба на басейна.
Вдигнахме ръце и поехме контрола над водата пред нас, като я накарахме да се извива и да пищи, сякаш буря прорязваше ледените ѝ дълбини.
– Готова ли си, малка Вега?- Изкрещя Макс и тълпата ученици запя по-силно, жаждата им за кръв нарастваше. Бях му благодарен, че пое отговорността за това, макар да знаех, че това прави и мен страхливец. Но нямаше друг начин и докато се съсредоточавах върху Ксавие, знаех, че мога да се справя с братята си на моя страна.
– Скочи!- Макс изкрещя, а принудата му беше мощна като таран.
Рокси пристъпи напред, но после се дръпна и спря, а Макс изсъска проклятие.
– Тя се отърва – изръмжа той и по някаква безумна причина ми се прииска да се изсмея на това. Защото, разбира се, че се беше освободила. Това момиче беше упорито като луната.
– Върви – каза Сет с мрачна усмивка и миг по-късно из стаята се разнесе виещ вятър, който се втурна към нея и той започна да го насочва към гърба ѝ.
Но Рокси не беше от момичетата, които се оставят да бъдат бутани, така че преди той да набере достатъчно сила, за да я избута през ръба, тя направи крачка и се изстреля от края на дъската за скокове във вода.
Секундите, които и бяха нужни, за да падне към водата, сякаш се проточиха безкрайно, докато я гледах как пада, как черната материя на роклята се развява около краката й и как от дробовете и се изтръгва писък, който ме прониза.
Тя се удари силно във водата, изчезвайки под бурната повърхност, и кълна се, че секундите се отброяваха в минути, докато се взирах в гърчещата се течност и чаках тя да се появи отново.
Сет се разсмя, а тълпата крещеше за кръвта на Вега, но аз просто стоях там, взирах се във водата и се опитвах да я открия в нея.
Протегнах ръка със силата си, използвайки връзката, която вече бях създал с водата, за да я потърся в дълбините ѝ. Освободих дъха, който бях задържал, когато усетих ритника на краката ѝ срещу водата, и погледът ми се насочи към една точка в центъра на басейна секунда преди тя да изплува със задъхване. Беше свалила роклята си, за да и е по-лесно да плува, и беше само по бельо, докато се оглеждаше панически.
Облекчението ми продължи само миг, тъй като Сет се наведе близо до мен и прошепна в ухото ми.
– Направи го, Дариус. Завърши това. Нека приключим с тази шибана работа.
И въпреки че крайниците ми се чувстваха натежали от това решение, знаех, че то вече е взето, така че стиснах челюст и изпълних заповедта му, изтръгвайки водата от басейна във вълна, която се издигна до нея и я закри в сянката си.
Рокси се опита да изплува от нея, но аз махнах с ръка и я изпратих върху нея, запращайки я отново под повърхността и завъртайки я в създаденото от мен течение. Отказвах да си позволя да почувствам каквото и да било, освен концентрацията, която ми беше необходима, за да контролирам магията, докато не я освободих отново от нея и тя отново започна да плува към повърхността.
Макс сви пръстите си до мен и повърхността на водата започна да замръзва, сърцето ми се разтуптя, докато гледах как течността се втвърдява, докато той я заключва в дълбините на басейна.
Секундите се проточиха и изведнъж ръката ѝ се удари в леда, погледът ми се спря върху гледката на блъскането ѝ в непрозрачната плоча, докато пулсът ми започна да се учестява и в ушите ми прозвуча рев.
Звездите крещяха в черепа ми, подиграваха се, дразнеха ме, смееха се, проклинаха ме – дори не бях сигурен за какво, но знаех, че ме наблюдават, съдят, променят съдбата.
Това беше толкова прецакано. Най-лошото нещо, което някога бях правил по заповед на баща ми, и мразех да мисля какво още може да поиска от мен сега.
Юмрукът на Рокси започна да се удря в леда и аз се изместих напред с един сантиметър, несигурен какво възнамерявам да направя дори преди Макс да хване ръката ми и да ме погледне строго.
– Скоро ще свърши – изръмжа той и аз кимнах, но гадното чувство в корема ми не намаляваше.
Изведнъж ледът започна да трепери и по него се появиха пукнатини като паяжини, когато Рокси освободи основната част от силата си изпод повърхността.
Тя успя да пробие дупка точно през него, глътна въздух, когато хватката на Макс върху ръката ми се затегна и силата му се заби в бариерата на моята собствена.
– Трябва ми повече сила, за да я задържа – изсъска той, искането му беше ясно и аз принудих бариерите си да се отдръпнат настрани заради него, позволявайки на силата ни да се слее, докато той черпеше от кладенеца на магията в мен и подсилваше леда, така че тя отново да бъде хваната в капан под повърхността.
Все повече и повече пукнатини се разпространяваха по леда, който покриваше горната част на басейна, докато Рокси хвърляше магията си срещу нашата в брутална, мощна вълна и възгласите на тълпата се превръщаха в ропот на съмнение, правейки цялото това нещо много по-жизненоважно, отколкото беше преди.
Ако тя успееше да пробие този лед, това щеше да се обърне срещу нас по грандиозен начин. Тя щеше да докаже колко е силна, като се освободи от нас и преодолее страха си в крайна сметка, а аз можех само да си представя гнева на баща ми, ако това се случи.
Мислех за брат си и за нищо друго, докато вливах още магия във връзката си с Макс, помагайки му да укрепи леда, докато аз движех собствената си водна магия около нея отдолу, фокусирайки се върху движенията на краката ѝ, върху ударите на сърцето ѝ.
Бях готов да я извадя от водата в момента, в който тя престанеше да се бори. Това нямаше да завърши с нейното нараняване по какъвто и да е начин, освен с тероризирането ѝ. И дори това може да е достатъчно, за да счупи нещо в мен. Защото вече знаех, че тази граница, която бях преминал, не беше такава, от която някога бих могъл да се върна назад. Сега бях точно като него. Точно като човека, в когото винаги съм се кълнял, че никога няма да се превърна.
Челюстта ми беше скована от решителност, докато решимостта ми започна да се разбива в гърдите ми парче по парче. Само още малко. Още няколко секунди. Не за мен. А за Ксавие.

Назад към част 30                                                          Напред към част 32

ОРИОН

Застанах от едната страна на вратата на „Кълбото“ и останах в сянка, докато партито ставаше все по-диво, а кожата ме сърбеше от желание да си тръгна. Но не да се прибера у дома, да се върна там, където бях оставила Дарси със Сет, защото имах ужасното усещане, че съм сбъркала, като съм последвала съвета на Гейбриъл.
Тайлър Корбин профуча покрай мен със София Сигнус през рамо, сякаш току-що я беше отвлякъл, и аз гледах безучастно как той се спъва в собствените си крака и те се блъскат в една маса, бутайки купа с пунш, докато те избухват в смях, а аз прокарвам ръка по лицето си, търпимостта ми към тази нощ започва да се изчерпва.
Измъкнах се през вратата, като реших да проверя Дарси за последен път. Това не можеше да навреди. Бях спазила инструкциите на Гейбриъл, беше десет минути след девет, така че какво наистина можеше да се обърка сега?
Усилих темпото си, когато заобиколих „Кълбото“, сърцето ми биеше неприятно, във въздуха се носеше усещане за страх, което ме изнервяше.
Намалих скоростта и стигнах до мястото, където ги бях оставил, като намерих Дарси на земята пред една пейка, с ръце, притиснати върху проскубаната и коса, и я напускаха задушаващи ридания. Замръзнах, по гръбнака ми капеше леден студ, когато я намерих съкрушена, знаещ точно кой ѝ е направил това, без да е необходимо нито една дума да излезе от устните ѝ. В гърдите ми сякаш се заби острие на ярост, което никога нямаше да се откъсне.
Трябваше да искам това. Да я видя на колене с разбита на парчета сила, но вместо това усещах болката ѝ толкова остро, сякаш беше моя собствена.
Изстрелях се напред, като притиснах ръката си към рамото ѝ. Тя се стресна от контакта, завъртя се и изхвърли дланта си с ръмжене на устните си. Огромна пукнатина се разнесе по пътеката, когато земната магия я напусна, и аз се стрелнах встрани, преди да ме събори. Ебаси.
Очите ѝ пламнаха с адската ярост и за секунда видях феята в нея, преди да се обърне и да се опита да скрие лицето си от мен, оставяйки гърдите ми на възли.
Не… Блу.
Паднах на колене пред нея, а в мен кипеше омраза към Сет Капела. Той беше безсърдечен, бях го виждал и преди. Но това издигаше нещата на ново ниво и виждах, че означава нещо много по-дълбоко за нея, отколкото някога щях да разбера.
– Дошъл си за да ми кажеш, нали ти казах?- Захапа ме тя, докато сълзите продължаваха да се стичат по бузите ѝ и единственото, което исках да направя, беше да я придърпам към себе си и да ги избърша. Това момиче не заслужаваше да плаче долу в калта. Това беше грешно. Може би исках да се справят с Вега, но никога по този начин.
– Ставай – подканих я, хванах я за ръка и я издърпах на крака. Трябваше да използва този гняв, да го превърне в броня и да го носи на тялото си, когато искаше да отмъсти на Сет. Това беше начинът на нашия вид и тя трябваше да го знае, но думите нямаше да минат през устата ми, защото бяха думи на предател. Трябваше да се радвам, че Сет е направил това, но някаква част от мен не го допускаше. Това беше мръсна, шибана тактика.
– Защо се върна?- Изхлипа тя, издърпа ръката си от хватката ми и отново обви с ръце главата си.
Беше направил истинска бъркотия в косата ѝ, беше отрязъл всички сини краища и беше оставил на показ участък от скалпа и, но косата можеше да порасне отново. Трябваше ѝ само подходяща отвара. Тя търсеше очите ми, гледайки толкова недоверчиво към мен, че някаква отдавна изгубена част от личността ми се събуди, опитвайки се да ѝ предложа нещо, което да подобри настроението ѝ.
– Паякообразните ми сетива изтръпнаха – казах аз с тих смях и тя се намръщи към мен. Чудесно, това се получи добре. Идиот.
– Това шега ли беше?- Попита тя, гласът ѝ беше суров и примесен с объркване.
Устата ми се разтегна в ъгъла, докато се опитвах да изкопча усмивка от нея. Имах нужда светлината ѝ да се върне по егоистични причини и очевидно не ми беше чуждо да се правя на глупак в опит да я накарам да се усмихне отново.
– Беше – каза той.- Доста добра според мен.- Придърпах я по-близо, вдишвайки я и продължавайки по този път на лудостта, по който бях поел, решен да подобря настроението ѝ.- Сега синьото изчезна, как ще разбера коя близначка коя е?
Тя се разсмя под формата на хълцане, а вътрешният ми звяр замърка.
– Прав беше, доволен ли си признах си?- Тя подсмърча, избърсвайки влажните си очи с дантеления си ръкав, размазвайки спиралата по бузите си.
Все още изглеждаше красива с разбитото си сърце, съсипаната си коса и линиите от сълзи, прошарени по лицето ѝ. Унищожението ѝ беше жестоко произведение на изкуството, но не и такова, от което не можеше да се възстанови. Тя беше повече фея от това. Но когато отворих уста, за да изрека тези пророчески думи, въздухът бе прорязан от писък, който разкъса главата ми.
Паниката се разпръсна в мен, когато разпознах гласа на Тори Вега и в душата си знаех кой е отговорен за този писък. Пуснах Дарси и побягнах към източника на този звук, но не толкова бързо, че да я оставя сама. Все пак трябваше да побързам, защото Дариус и другите наследници очевидно бяха адски решени да тероризират Вега тази вечер и беше ясно, че не са близо до края.

Назад към част 29                                                                   Напред към част 31

СЕТ

Сега, когато професор Хапвам малко си беше отишъл, имах Дарси Вега само за себе си. Тя приличаше на мечта върху облак от бита сметана, а аз бях големият лош вълк, който е тук, за да изяде облака ѝ и да я гледа как пада към гибелта си. И колкото повече я гледах и стоварвах всичките си проблеми върху нея, толкова по-лесно ми ставаше да се превърна в най-психичната си същност. Защото тя и сестра ѝ бяха причината да пропусна семейния си лунен марш. Те бяха причината, поради която не можех да се прибера вкъщи, причината, поради която майка ми ме беше отрязала. И което е по-важно от всичко това, те бяха причината, поради която потенциално щях да загубя мястото си в Небесния съвет, ако не се справя с това сега. Така че да, бях прегърнал вътрешните си демони, защото те харесваха вкуса на болката и страданието и правеха усмивките ми малко по-лесни за носене. Особено когато отрязвах по-слабите си емоции и ги натъпквах дълбоко в себе си, където дори аз не можех да ги открия.
Тръгнах към нея, като навих пръстите си между нейните и ги затворих здраво.
– Наред ли е всичко?- Попитах весело, а тя кимна, макар че на челото ѝ имаше слаба бръчка, оставена от Орион. Явно мразеше той да я хапе, макар че аз не го разбирах. Ухапването на вампир можеше да бъде горещо като дявол и определено ми харесваше, когато Кейлъб ме притискаше и забиваше кътниците си в мен, но предполагах, че когато е професор задник, това някак си изсмуква забавлението от него.
Повлякох я по пътеката с усмивка на уста, като я насочих към една пейка, която се намираше пред голям храст, където се бяха скрили Кайли и нейните приятелки. Трябваше ми някой скрит човек и тъй като не исках да замесвам глудницата си в това, избрах Кайли и няколко нейни приятели да ми помогнат. Гаден ход? Доста. Но алфите трябваше да защитават своята глудницата.
Седнах на пейката и придърпах Дарси до себе си, като притиснах лицето в косата ѝ. Усмивката ми изчезна, докато я вдишвах, и нещо ме дръпна от вътрешната страна на гърдите.
Аз съм безмилостна фея. Лидер. И един ден ще бъда лорд. Това е за по-голямо добро.
– Какво има, скъпа?- Попитах, докато устата ми се плъзгаше по ухото ѝ. Тя изглеждаше напрегната, разсеяна. А и не бях свикнал момичетата да се държат толкова резервирано с мен, когато включвах чара си.
– Нищо – каза тя бързо и аз се облегнах назад, като наклоних глава на една страна, като разглеждах изражението ѝ.
– Лъжеш – подиграх се аз.- Орион нарани ли те?- Ако го беше направил, щях да го погреба. Но от друга страна, бях на път да ѝ направя нещо много по-лошо, отколкото той би могъл да ѝ направи, така че това малко обещание беше някак безсмислено. Аз и тя щяхме да тръгнем в много противоположни посоки. Тя можеше да избяга чак до Царството на смъртните, за да не я видя никога повече, макар че мисълта за това не ми се струваше съвсем добра. И все пак… щях да го преодолея. Имах желязно сърце. Бях безсърдечен звяр, точно както майка ми винаги казваше, че съм. И тази вечер щях да я накарам да се гордее с мен.
– Не – призна тя, но нещо все още не ми се струваше наред.
В храстите зад нас се чу шумолене и през мен премина раздразнение. Те имат една шибана работа. Глупавите първокурсници дори не могат да хвърлят заглушаващ балон. Безполезни.
Прокарах език по зъбите си, исках да побързам и напълно осъзнавах, че се колебая. Но сега нямаше място за слабост. Трябваше да се изправя и да направя онова, за което съм роден; да избутам съперниците в мръсотията и да докажа, че съм по-добър. Това беше нашият начин. А и не се нуждаех от обичта на това момиче, когато имах Наследниците. Ние бяхме всичко, от което някога сме се нуждаели един друг, и сега осъзнах, че те са единствените, които някога ще ме разберат истински. Ние бяхме заедно в това. Братя до края. И те щяха да ме подкрепят независимо от решенията, които вземах, защото ги вземахме заедно. Единен фронт. Кралете на Солария. И беше време да направим на тези момичета добрина и да ги унищожим старателно, ефикасно и по начин, от който никога няма да могат да се възстановят.
Прокарах пръсти по бузата на Дарси, привличайки вниманието ѝ към мен, и тя ме погледна с големите си очи, които работеха, за да дръпнат струните на сърцето ми. Но аз смазах всяко съчувствие, което изпитвах, потъвайки по-дълбоко в мрака, който живееше в мен.
– Ако те притеснява, мога да взема мерки, за да го накарам да се отдръпне. Обикновено не притискаме професори, но…- Усмихнах се, навеждайки се по-близо, пръстите ми се плъзнаха надолу, за да обхванат брадичката ѝ и да наклонят устата ѝ в една линия с моята.- Заслужаваш си.
Поне за последен път щях да опитам сладостта, преди да се превърна в най-лошото същество, което тя някога е познавала. Ръката ми докосна коляното ѝ и тя се премести в дъгата на тялото ми, а в очите ѝ имаше нужда, която изискваше отговор. И когато ми предложи устните си, аз ги поех, като отначало ги опитах бавно, преди да я сграбча, придърпвайки я здраво към себе си. Вкарах езика си в устата ѝ по най-мръсния начин, който знаех, и я придърпах изцяло в скута си, така че роклята ѝ се издигна по бедрата, а членът ми се изду. Това трябваше да бъде шоу за камерата, но аз се изгубих в Дарси за една открадната вечност, обладах я, накарах Вега да ми се поклони по най-добрия начин, който знаех.
Въздъхнах, когато езикът ѝ се срещна с моя, а пръстите ѝ се вкопчиха в ризата ми, което почти ме накара да забравя за какво е предназначена тази целувка. Защото това беше целувка на злодей, отвличане на вниманието, целящо да ми спечели време за съкрушителния удар, който щях да нанеса.
Измъкнах острието от джоба си и хванах задната част на шията ѝ, приковавайки я на място срещу мен, докато се готвех да пожертвам част от душата си за трона.
– Сет – изкрещя тя, прекъсвайки целувката ни, докато аз се държах по-здраво, без да искам да изгубя този шанс.
Хванах кока й и с един чист разрез го отрязах в ръката си, като юмрукът ми се стегна около него, докато в гърдите ми се събираше вълна от жестоко удовлетворение. Там. Беше готово. Бях изпълнил дълга си. Но защо това удовлетворение вече започваше да ме вкисва?
– Не!- Изпъшка тя в абсолютен ужас, избута ме назад и аз я пуснах.
Тя падна от скута ми на купчина върху пътеката, като си ожули коленете, а аз позволих на чудовището в мен да поеме изцяло контрола. Сега трябваше да направя добро шоу. Трябваше да я заболи, трябваше светът да види слабостта ѝ, за да знае, че никога повече няма да вярва на Вега. Защото истинските Наследници се надигаха и никой не можеше да ни победи. Дори потомците на Дивия крал.
Един-единствен кичур синя коса се освободи от хватката ми, трепна на земята пред нея и тя го грабна, ръцете ѝ трепереха, докато го гледаше, а очите ѝ се насълзяваха.
Гледах я как се съкрушава, отказвайки да отвърна поглед, докато се изправях пред това, което бях направил. Можех да го приема. Нямаше да се чувствам виновен. Бях направила това, което трябваше. Това бях аз. И сега тя виждаше врага си под ярката светлина на луната, а не беше достатъчно силна, за да отвърне на удара. Така че аз бях спечелил. И това беше всичко, което имаше значение. Нали така?
Доволна усмивка изпъстри чертите ми, когато усетих върху себе си обектива на камерата на Кайли.
– Казах ти, че ще ти взема косата тя е моя – казах аз, а гласът ми беше студен, който изсмукваше цялата топлина от света.- И тъй като Макс ми разказа малката ридаеща история зад това, бях още по-решен да се хвана за нея.
Долната ѝ устна потрепери и по бузите ѝ се стичаха сълзи, а някаква вълча част от мен се примоли да я утеши за миг, преди да се принудя да остана там, където бях. Бях въплъщение на нейния страх и щях да изиграя ролята докрай. На практика усещах гордостта на майка си от това, когато ѝ го кажех. Може би сега тя щеше да ми позволи да се прибера у дома. Може би щеше да ми позволи да отида на лунния марш.
Хихикане изпълни въздуха и Кайли се измъкна от храстите заедно с куп нейни приятели, като държеше в ръка атласа си.
– Записах цялото нещо – каза ми тя триумфално.
Задържах погледа си върху Дарси, когато дланта ѝ се отвори, сякаш се готвеше да направи магия, и аз се втурнах напред, затваряйки юмрука ѝ в моя, докато прикляках пред нея.
– Нищо лично, Вега – прошепнах, надявайки се, че тя ще види, че наистина имам предвид тези думи. Тя беше мила мацка, не ставаше дума за нея. Всичко беше политика. А политиката беше мръсна.- Това е пътят на Фея. Ако не искаш нещата да станат още по-зле за теб, вземи сестра си и се махай от нашата академия.- Намигнах, изправих се на крака и обгърнах Кайли с ръка като последна ебавка за Дарси, без да се съсредоточавам твърде много върху това дали след това тя някога отново ще се довери на някой мъж.
– Да отидем в Лунната зала, не искам да пропускам забавлението – казах силно, така че Дарси да ме чуе, като стисках косата ѝ заключена здраво в юмрука ми.
Един падна, един остава…

Назад към част 28                                                                 Напред към част 30

ОРИОН

Гледах Дарси и Сет да танцуват, докато не ми се стори, че очите ми ще се разкървавят. Не бях отпил нито глътка от бирата, която стисках в ръката си, и се бях вслушала в Уошър, докато той разказваше истории за дните си тук, в академията „Зодиак“, и за всички „дръзки“ неща, които беше измислил. Повечето от тях изглежда включваха члена му. Тъй като Нова беше излязла да танцува с няколко служителки, предполагах, че е почувствал, че това е чудесна възможност да ми разкаже обърканите си истории.
Когато Дарси и Сет изчезнаха по посока на изхода, се притесних. И с напредването на минутите желанието да ги издиря се превърна в отчаяние.
– Имам нужда от още една бира – промълвих на Уешър и тръгнах направо.
– Но тази е пълна – извика той след мен и аз я поставих на една маса, игнорирайки го, докато се насочвах към вратата, избутвайки студентите от пътя си, докато вървях.
Челюстта ми пулсираше, тъй като зъбите ми се впиваха силно един в друг, а сърцето ми се разтуптяваше, когато стигнах навън. Ако Сет планираше нещо, трябваше да я предупредя. Не можех просто да стоя безучастно и да го оставя да я нарани. Това беше мой дълг, защото тя беше моят Източник. Поне в това се убеждавах.
Навън се мотаеха няколко ученици, но никой от тях не беше тя, затова завих по пътеката и започнах да я търся, като се молех да не намеря онзи задник да я целува или нещо по-лошо. Свих се при тази мисъл и кътниците ми се изостриха, когато звярът в мен се събуди. Бях в опасно настроение, изменчиво, и не бях сигурен какво точно ще направя, ако ги открия заедно.
Когато стигнах по-далеч около „Кълбото“, погледът ми попадна на нея, застанала встрани от пътеката с гръб към сградата и със затворени очи. На веждите ѝ се четеше линия на напрежение и изглеждаше така, сякаш не искаше да бъде намерена, но аз продължавах да вървя, изпълнен с облекчение, че не е тук със Сет Капела. Но това не означаваше, че вече е излязла от играта. Наследниците бяха замислили нещо и аз трябваше да се уверя, че тя е наясно с това.
Приближих се до нея, разпознавайки тази нейна нужда от пространство, защото така се чувствах на всяко парти, на което бях присъствал. И когато спрях пред нея, изучавайки красивото ѝ лице и наслаждавайки се на тишината във въздуха, се зачудих какво ли би било да се наведа и да опитам устните ѝ. Да почувствам как ме придърпва към себе си и ме приема в топлината на тялото си.
Очите ѝ се отвориха и се спряха на хищника пред нея, а по чертите ѝ премина изненада, но не и страх.
– О – издиша тя и я обзе загриженост, когато осъзна, че сме сами. Очите ѝ се стрелнаха към пътеката, сякаш се надяваше да намери още хора, но бяхме сами.
Тя се отдръпна от стената, с явното намерение да си тръгне, но аз застанах точно на пътя ѝ.
– Професоре – предупреди тя, явно страхувайки се, че съм дошъл да я ухапя. Но това не беше намерението ми, макар че жадувах за кръвта ѝ с отчаянието на изгладняло животно.
Ръката ми падна на талията ѝ, притискайки материята на роклята ѝ, докато се навеждах под налудничавите пориви в мен да се приближа до нея. Тя беше въплъщение на слънцето, а аз бях прекарал толкова дълго време в тъмнината, че единственото, което исках, бяха няколко мига в нейната топлина. Наистина ли това беше такова престъпление?
Да, беше. Но все пак… думите на Гейбриъл останаха в съзнанието ми и макар да знаех, че това е всякакъв нюанс на грешка, чувствах го и като всеки нюанс на правилно.
Тя си пое дъх и по врата ѝ преминаха леки тръпки, което накара зъбите ми да настръхнат, а пенисът ми да потрепери. Тя също ли усещаше това? Толкова ли бях съблазнителен за нея, колкото и тя за мен? Не ми се струваше възможно. И все пак погледът и казваше, че може би е така.
Отдръпнах ръката си, възстанових самообладанието си и споделих с нея поглед, който казваше, че знае, че съм преминал границата, но не ме смъмри за това. Бях си позволил само малко. Достатъчно, за да нахраня съществото в мен, което искаше повече от нея. Гейбриъл ми беше казал да се накланям към светлината, а за мен нямаше фея, която да гори по-ярко от нея. Но аз не трябваше да съм тук, за да разширявам границите на моята гнусна фантазия за нея, а за да я предупредя.
– Защо продължаваш да флиртуваш с дявола?- Попитах я, а тя се намръщи, сякаш мислеше, че говоря за себе си.- Сет Капела.
Тя сгъна ръце, накланяйки брадичката си, като стените ѝ веднага се вдигнаха.
– Вие сте моята връзка, сър, а не моят житейски гуру. Ако искам да се срещам със Сет, ще го направя – каза тя хладнокръвно.
Чудесно. Това вече се прецаква.
Погледнах часовника си, проклинайки вътрешно наближаващото време. Почти девет часа. Трябваше да предам това предупреждение, след което да изпълня заповедта на Гейбриъл да си тръгна.
Чувах приближаващите се ученици и знаех, че не е добра идея да ме видят тук сам с нея. Щеше да изглежда съмнително.
– Аз ли те бавя?- Попита тя с горчивина.
– Да, а сега ми дай китката си.- Посегнах към нея, тъй като имах нужда от прикритие защо съм тук, ако някой се появи, но тя отново се отдръпна.
– Наистина ли? Ще ме ухапеш тази вечер от всички нощи?- Изсъска тя, но аз бях твърде разсеян, за да отговоря, и отново хвърлих поглед надолу по пътеката, докато смехът се насочваше насам. Пристъпих напред, за да я хвана, и тя изведнъж се разсмя. На мен. И звукът беше като изстрел, който разкъсва гърдите ми.
Тя сведе очи, силата се премести в ръцете ѝ, когато разбра защо се държа така. Но аз не можех да си го позволя. Тя не контролираше ситуацията. Аз бях.
Изстрелях се напред, притиснах я до стената и оголих кътници, принуждавайки я да се подчини. Сърцето ѝ заби в мен и да съм толкова близо до нея беше рая на света.
– Това не е позволено, нали, сър?- Каза тя ледено, думите ѝ се врязаха дълбоко, защото осъзна, че има някакви патрони срещу мен. А аз трябваше бързо да разтоваря малкото ѝ оръжие.
Държах ръката си заключена около ръката ѝ, а погледът ми бе насочен към шията ѝ, докато през мен преминаваше спешното желание да се храня от нея по този начин. Това беше по-интимен начин на хранене, макар че познавах и още по-интимни начини от този – не че мислех за тях. Членът ми щеше да ме издаде, ако не се размърдах скоро, но не можех да я пусна. Беше твърде вълнуващо да я имам така. И защо да не я ухапя? В края на краищата тя беше моят Източник.
– И откъде ти хрумна тази идея?- Попитах сухо, надявайки се да я отблъсна от следите на моето провинение.
– От начин, по който се държиш. Защо изобщо ме последва тук? Можеше да ме ухапеш вътре.
Повдигнах рамене.
– Изглеждаше като лесна плячка.
Предупреди я и си тръгни, за бога. По дяволите.
Но това общуване ми доставяше прекалено голямо удоволствие, а все още имах няколко минути за убиване.
Тя пусна студен смях и киселината в очите ѝ накара хватката ми да се отпусне върху нея. Може би все пак съм си представял желанието ѝ към мен. Може би наистина бях преминал границата в повече от един аспект. А мисълта за това не ми харесваше.
– Не го вярвам. – каза тя.
– Защо изобщо търпя този разговор?- Промълвих си. Бяхме навлезли в опасна територия. Бях я притиснал до стената и все още не я хапех. И честно казано, това, което устата ми искаше да направи най-много, дори не беше в територията на хапането. Една целувка от нея щеше да е грях, но може би си заслужаваше да падна на колене, за да се покая.
Не можеш. Ти си нейният професор. Нейният враг.
Майната му.
– Добре – въздъхнах, сякаш бях уморен от този разговор, но той беше най-съблазнителният, който бях водил някога може би.- Не трябва да съм тук насаме с теб. Това не е подходящо.
Веждите ѝ се извиха.
– Всеки понеделник прекарваме време насаме в кабинета ти.
– Това е различно – изръмжах аз и отново погледнах нагоре по пътеката. Учениците щяха да дойдат по този път. Наистина трябваше да се махна.
– Какво ще се случи, ако кажа на директор Нова за това?- Попита тя, карайки сърцето ми да забие силно.
– Би ли?- Изсъсках. По дяволите, може би бях подценил това момиче. Може би тя щеше да ме хвърли на вълците заради това. Но тогава през нея премина тръпка, която беше толкова показателна, че бях сигурен, че е свързана с мен. Зениците ѝ се разшириха и тя навлажни устните си по начин, който ме привлече към нея толкова силно, че ми трябваше цялата ми воля, за да се спра да я целуна.
– Пробвай ме – прошепна тя, но тялото ѝ беше издало играта. Нямаше да каже, защото тя също усещаше това, беше изписано в плътта ѝ, в начина, по който очите ѝ се впиваха в устата ми и гърлото ѝ се движише. Не бях сигурен, че тя дори осъзнаваше колко силно ме привличаха тези очи, молейки ме да извърша престъпление с нея.
Плъзнах пръсти по ръката ѝ, изкушението като демон, който шепнеше в ухото ми. Само един път. Наистина ли можеше да навреди толкова много?
Ръката ми се плъзна по гърлото ѝ, галейки кадифено меката ѝ кожа, и се наведох, чувствайки, че звездите се притискат към гърба ми и ме принуждават да се приближа. Блу вдигна брадичката си нагоре, а устните ѝ бяха предложение, което исках да използвам. И в тази секунда знаех, че ще го направя. Щях да целуна принцесата и да проклинам последствията. Защото това момиче беше всичко хубаво на света, което ми липсваше, и трябваше да разбера какво е усещането да се удавя в нея. Дори това да означаваше моето падение. Дори ако я развратя докрай.
Някой прочисти гърлото си и двамата се стреснахме, а вампирският ми слух го долови десетократно. Майната му!
Погледнах назад, открих Сет там с нетърпеливо изражение на лицето и веднага погледнах обратно към Дарси.
– Какво правиш?- Тя се опита да ме избута назад, но аз не помръднах.
– Чака ме да те ухапя – казах, отдръпнах се на сантиметър от нея и намразих усещането, беше като за пропаст.- За да може да те върне обратно.
Тя се поколеба, очите ѝ станаха далечни и аз знаех, че разгорещеният момент, който беше минал между нас, вече е мъртъв и изчезнал, никога няма да се върне, по дяволите.
– Е, свършвай с това – изсъска тя.- Или ще продължиш да си играеш с храната си?
Бях изгубил времето си, прекалено запленен от нея, за да направя това, за което бях дошъл тук. Но трябваше да опитам. Наведох се, за да заговоря на ухото ѝ, като гласът ми не беше нищо повече от дъх на шепот.
– Стой далеч от него. Влез вътре.- Бяхме толкова близо, а ароматът ѝ беше като наркотик, който правеше мислите ми мъгливи и трудни за възприемане. Моля те, послушай ме, Блу. Не знам какво ще се случи, ако не го направиш.
Надявах се, че това е достатъчно, защото времето ми изтече и трябваше да си тръгна, както ми беше наредил Гейбриъл. Знаех, че по-добре да го направя, отколкото да вървя срещу напътствията му.
Със свиващо усещане в стомаха си се отдръпнах, оставяйки зъбите си далеч нея, и се изстрелях надалеч с прилив на скорост, знаейки, че ако се движа по-бавно, ще спра, за да разбия юмрука си в лицето на Сет.
Просто се надявах, че съм направил достатъчно, за да я накарам да ме послуша.

Назад към част 27                                                                 Напред към част 29

КЕЙЛЪБ

Стоях встрани от залата, докато всички останали се наслаждаваха на танците. Но тази вечер нямаше да е забавна за нас. Всички знаехме какво се очаква от нас и въпреки съгласието ми с това, все още изпитвах нежелание.
Сет вече се беше отскубнал да танцува с Дарси, привличайки я в капана си като паяк, който примамва невинна мушица в мрежата си.
Погледнах към тях, а щастието в очите ѝ, докато той я въртеше по дансинга, накара стомаха ми да се свие. Това не ми харесваше. Сет винаги твърде лесно се изкушаваше от тъмнината, стигаше твърде далеч в шегите си и утвърждаваше господството си над другите феи с изблик на гняв, който понякога избухваше твърде сурово.
Само че в душата си знаех, че жестокостта, на която се поддаваше, не беше наистина негова. И когато се държеше така, не можех да не искам да го разтърся и да му напомня за нещата, които наистина му харесваха. Ако не се пазеше, понякога се притеснявах, че ще позволи на йерархията и политиката, в които се бяхме родили, да изгорят онази свободна и невинна светлина, която той винаги излъчваше, и мисълта за това караше сърцето ми да се свива от отчаяна болка.
Знаех, че той не е единственият от нас, който се превръща в нещо много по-жестоко, отколкото може би сме избрали да бъдем. Но не беше ли това смисълът? Ние нямахме избор, защото бяхме родени за власт. А с властта идваха и много отговорности, като най-малката от тях беше, че трябваше да поддържаме позициите си на върха на йерархията по всяко време.
Дариус все още не се беше показал и знаех, че и той не е много щастлив от това, което щяхме да правим тази вечер. Не че бях успял да го накарам да си признае. Почти ми беше отхапал главата, когато се опитах да го убедя да отстъпи.
Разбирах го. Баща му не беше като майка ми. Лайънъл Акрукс управляваше с железен юмрук и думата му беше закон. Макс ме беше убедил да се съглася, обещавайки ми, че това е най-доброто нещо за брат ни, а аз исках това, така че се съгласих.
Но когато погледът ми кацна върху Тори Вега, която стоеше сама на бара, изглеждайки напълно опустошително в черна рокля, която прилепваше към фигурата ѝ като разлято масло, тези съмнения отново се надигнаха в мен.
Тя си поръча питие и аз се стрелнах през тълпата, преди да успея да се спра, спрях до нея и се облегнах на бара, сякаш бях там от часове, а не от мигове.
– Не е твърде късно – казах, без да мога да се сдържа, като хвърлих бърз поглед из залата за другите наследници. Не бях съвсем сигурен какво са планирали за нея, освен че щеше да се състои в басейна, но знаех, че няма да е нищо добро.
Тори се обърна да ме погледне, предлагайки ми половин усмивка, докато ме оглеждаше солидно с тези нейни дълбоки зелени очи, които накараха гърдите ми да се издуят и членът ми да започне да обръща много повече внимание.
– Не е късно за какво?- Попита тя, отпи глътка от питието си и насочи вниманието ми към кървавочервеното червило, което носеше.
– За да се измъкнем оттук и да се позабавляваме истински – предложих аз, като протегнах ръка, за да прокарам върховете на пръстите си по ръката ѝ. Ако се съгласеше, тогава можех да я измъкна оттук за по-малко от един удар на сърцето, можех да я спася от този опит да се отървем от нея и да прекарам нощта, посвещавайки се на нейното удоволствие.
Казвах си, че предлагам това, защото тя е моят Източник и е мой дълг да я защитя, но това беше нещо повече от това, като това усещане в червата ми, че това, което аз и другите Наследници планирахме, беше погрешно. Грешен ход. Все още вярвах, че това ще ни направи да изглеждаме по-скоро слаби, отколкото силни, и въпреки че бях принуден да отстъпя срещу тримата, имах чувството, че това така или иначе дори няма да се получи. Тези момичета може и да не бяха израснали в това кралство, но бяха феи и бях сигурен, че ще се върнат в битката, независимо колко силно ще ги атакуваме тази вечер, така че защо да го правим?
Тори изглеждаше така, сякаш наистина обмисляше предложението ми, но после само леко поклати глава в знак на отказ, с което попари надеждите ми.
– Ако искаш да ме видиш, трябва да се потрудиш повече – подиграваше се тя и всяка друга вечер щях да бъда повече от готов да приема предложението ѝ, но тази вечер трябваше първо да ми позволи да я скрия в стаята си.
Наведох се малко по-близо, допрях уста до ухото ѝ, докато говорех съблазнително, опитвайки се да изтръгна съгласие от устните ѝ.
– Обещавам ти, че ще работя наистина усилено.
Тя ме погледна с топлина в очите и за момент си помислих, че съм я хванал, но след това леко сви рамене и поклати глава, сякаш изобщо не е обмисляла това.
– Изкушаващо… но не.
Стиснах устни от разочарование и отворих уста да кажа нещо друго, за да я убедя, но преди да успея да измисля какво би могло да бъде това, Макс и Дариус се появиха в другия край на бара.
Двамата стрелнаха мен и Тори със смъртоносни погледи, сякаш знаеха точно какво съм замислил, и стомахът ми се сви, когато се предадох на неизбежното.
Дариус ми направи знак и аз се изправих, потискайки въздишка. Може и да не ми харесваше това, но знаех къде е лоялността ми и тя винаги щеше да бъде точно до другите наследници.
– Тръгвай – измърмори Тори и аз се поколебах за миг, като не ми хареса намекът, че ме призовават като добро куче, но и не можех да отрека, че мястото ми е при тях. И ако трябваше да избирам, тогава всеки път щяха да бъдат братята ми срещу всяка алтернатива.
Усмихнах се унищожително, докато правех крачка встрани.
– Няма да сменям верността си, Тори – казах, примирявайки се с начина, по който трябваше да се развие нощта сега.- Без значение колко добре изглеждаш в тази рокля. Все още не можем да ти позволим да заемеш трона ни.
Отдалечих се, но чух думите, които тя измърмори горчиво на гърба ми.
– Не искам твоя проклет трон.
Искаше ми се само думите ѝ да са достатъчни, за да ги приемат съветниците.
– Какво и каза?- Попита Дариус с тихо ръмжене, когато се присъединих към него и Макс.
– Помолих я да се върне в стаята ми тази вечер, за да мога да прекарам вечерта, чукайки я, вместо да гледам гадното шоу, което ще последва сега – признах, защото бях дал достатъчно ясно да се разбере, че така или иначе не съм съгласен с този план и нямаше да излъжа братята си, дори и истината да не им хареса.
Дариус се изсмя.
– Значи предполагам, че тя те е отрязала – каза той злорадо и аз просто не можах да се сдържа, като отговорих.
– Предния път обаче не го направи.
От гърлото на Дариус се изтръгна ръмжене и той блъсна питието си върху бара достатъчно силно, за да го разбие.
Макс пристъпи напред и сложи ръка на ръцете и на двама ни.
– Тази вечер няма време за тези мачовски глупости – каза той твърдо, опитвайки се да ни успокои с даровете си, а аз му позволих да го направи, защото така или иначе тази вечер се чувствах твърде звездно нервен. Ако трябваше да правим тези глупости, исках просто да приключим с тях.
Огледах се за някаква следа от Сет, но открих, че той и Дарси липсват, което означаваше, че част от плана им вероятно вече е на привършване, и се отказах от всякакви по-глупави идеи да отлагам това.
Дариус погледна надолу по бара към Тори, която вдигна предизвикателно брадичка, преди да му отвърне, сякаш не се страхуваше ни най-малко от него. По дяволите. Тя беше шибано луда. Адски секси, но и с желание за смърт. Обърна му гръб, за да се почувства още по-зле, след което се смеси с тълпата.
Дариус изглеждаше склонен да тръгне след нея, но докато се отдръпваше от бара, атласът му започна да звъни в джоба и аз забелязах името на баща му на идентификатора на обаждането, преди да отговори.
– Да разбирам ли, че няма да ме разочароваш отново тази вечер?- Каза Лайънъл със студен глас, от който косъмчетата по тила ми се изправиха. Вероятно не трябваше да използвам дарбите си, за да подслушвам разговора, но Дариус вероятно трябваше да използва балон за заглушаване, ако все пак не искаше да го правя.
– Ще го направя – отсича Дариус.
– Добре. Защото брат ти е тук, в кабинета ми, заедно с мен, и чака да чуе от теб за успеха ти, нали така, Ксавие?
– Дариус?- Гласът на Ксавие беше накъсан от страх, но когато погледнах Дариус със загриженост, той явно разбра, че чувам разговора му, и хвърли около себе си балон за заглушаване, за да скрие останалата част от него от мен.
Това обаче нямаше значение. От начина, по който сърцето му биеше и кокалчетата му побеляваха там, където стискаше атласа си, можех да разбера, че се страхува от нещо.
– Сега виждаш ли защо трябва да направим това?- Изръмжа Макс с тих глас, а дарбите му явно го настройваха и към страха на Дариус и аз кимнах в знак на съгласие.
– Да – въздъхнах.- Разбирам.
Развълнуван писък разряза въздуха на парчета и аз се огледах, за да открия, че Джералдин Грус се втурва през стаята в огромна розова рокля, която приличаше на една от онези старомодни рокли с много волани.
Тя се хвърли към Тори с вълнение и двете се прегърнаха силно в знак на поздрав.
– Слава богу, че е добре – издиша Макс до мен и аз се обърнах към него с леко намръщена физиономия.
– Притесняваш ли се за Грус, голямо момче?- Подразних го, а той моментално откъсна поглед от нея и се отърси от загрижения поглед в очите си.
– Ами щеше да е гадно, ако някоя нимфа беше получила цялата и сила – каза той.- Освен това тя е една от малкото феи в нашия клас, който е дори полуспособен да използва магията си срещу нас, така че…
– И така?- Натиснах, но в този момент Дариус приключи разговора си и свали балона за заглушаване.
– Да продължим с това – каза той мрачно.- Къде отиде Рокси?
Забелязах я сред тълпата, когато се откъсна от Джералдин и тръгна към изхода, като насочих засилените си сетива към нея и я чух да пита онова момче с шапката дали знае къде е отишла Дарси.
– Хлапето с шапката току-що ѝ каза да отиде да потърси сестра си навън – казах аз, като посочих Тори точно когато тя се измъкна от вратата.
Дариус изправи гръбнака си, сякаш маршируваше в битка, и се отдалечи през тълпата, без да ни изчака.
Макс и аз го последвахме на известно разстояние, оставяйки го да поеме инициативата в това отношение, като той ни поведе навън и зави наляво от изхода, проследявайки стъпките на Тори, докато скриваше звука от своите в поредния заглушителен балон.
Тя дори не знаеше, че в тъмното я преследва чудовище, и когато отново започнах да се притеснявам какво правим, Макс ме хвана за ръката.
– Трябва да стане така – настоя той с тих глас и ме принуди да кимна в знак на съгласие.
– Това не означава, че трябва да ми харесва – промълвих аз.
Трептящи светлинни кълба маркираха двете страни на пътеките и Тори се насочи по тази, която водеше към сградата на Лунната зала, сякаш дори звездите направляваха съдбата ѝ към този момент. Дариус се приближи до нея, настигайки я, а тя нито веднъж не погледна назад.
В последната секунда тя се извърна към него, а очите ѝ се разшириха от изненада, когато той нарисува жестока усмивка, която го бях виждала да носи много пъти преди. Насочих дарбите си към тях, за да ги подслушвам, докато ние с Макс останахме извън полезрението на сенките, чудейки се дали тя може да се опита да отвърне на удара Фея на Фея. С достатъчно силен изблик на силата си може би дори ще успее да избяга от него, но сериозно се съмнявах, че съдбата ще бъде така благосклонна към нея.
– Излязла си на разходка?- Попита Дариус, когато Тори направи крачка назад.
– Нещо такова – отвърна тя и погледна отвъд него, сякаш се надяваше, че някой друг може да е тук, но не ни забеляза в рамките на заклинанията за прикриване на Макс.- Искаш ли нещо?- Попита тя, когато Дариус остана мълчалив и чух как сърцето му бие като военен барабан в гърдите, докато се подготвяше за това. Не му харесваше повече от на мен, бях сигурна в това. Но каквото и да се случваше с баща му, то беше достатъчно, за да го накара да го направи така или иначе.
– Последен шанс, Рокси. Вземи сестра си и напусни тази академия. Върнете се към малките си смъртни животи и оставете Солария в ръцете на хора, които са достойни за трона – каза мрачно, но чух и нотка на молба в тези думи, сякаш наистина се надяваше тя просто да се съгласи и да не се налага да минаваме през това.
-Няма да отидем никъде – отвърна тя предизвикателно.- Така, че ще трябва да се примириш с това.
– Това ли е окончателното ти решение?- Попита той, като направи крачка към нея, от което сърдечният ѝ ритъм се ускори, но тя все още държеше на своето като истинска фея.
– Да – изплю тя.
– Тогава предполагам, че ще трябва да променя решението ти – въздъхна Дариус.
Тя му се намръщи и направи крачка, за да се обърне, но ръката му се изтреля и я хвана за ръката, придърпа я към себе си и сложи край на ситуацията още преди да е започнала.
– Пусни ме – поиска Тори, опитвайки се да се изтръгне от хватката му.
– Не, не мисля, че ще го направя – изръмжа той.- Ще научиш един малък урок на уважението. Няма да позволя отново да ми обърнеш гръб.- В тона му имаше истински гняв, докато ѝ говореше, и имах чувството, че ѝ е ядосан за това, че просто не се е предала, не се е огънала пред волята ни, както трябваше. Защото сега щеше да се наложи да се превърне в чудовището, което толкова много се опитваше да не бъде, и предположих, че в очите му това беше изцяло по нейна вина.
Тори се бореше, но той хвана и другата ѝ ръка, придърпа я толкова близо, че дъхът им се смеси, докато тя се взираше в очите му.
– Не се бори с мен. И не крещи – каза той, а в гласа му се долавяше принуда.
На практика усещах как тя се опитва да отблъсне заповедта му, но пръстенът на силата, който беше използвал, за да я Принуди, все още тегнеше във въздуха и знаех, че той се е погрижил да няма никакъв шанс за това.
Дариус се усмихна, сякаш даваше път на дявола в себе си, после се обърна и започна да я води към сградата на лунната отпред.
Размених поглед с Макс, когато пусна магията, която ни беше скрила, а той погледна към мен.
– Да стигнем първи и да се уверим, че всички останали са на мястото си, за да гледат шоуто – каза той твърдо и аз кимнах, защото така или иначе сега не ми оставаше друг избор.
Хванах го и го прехвърлих през рамо, след което се стрелнах около страната на сградата и го занесох вътре. Сега вече нямаше връщане назад. А аз просто исках тази нощ да свърши.

Назад към част 26                                                                      Напред към част 28

ОРИОН

Прекарването на вечерта да надзиравам училищните танци беше точно на едно място с убийството в списъка ми с приятни неща за правене тази вечер. И тъй като Нова така любезно ме беше избрала за един от присъстващите учители, просто нямах търпение да се оправя и да прескоча до „Кълбото“, за да започна да гледам как група ученици се дрогират и се млатят един друг.
О, не, чакай, предпочитам да сложа члена си в блендера.
Най-лошото от всичко това беше, че знаех, че наследниците са замислили нещо, а Дариус не искаше да ми каже какво. И тъй като в момента не бяхме точно най-добри приятели един с друг, почти цялото си време извън часовете прекарвах сам. До тази вечер, разбира се. Тази вечер щях да бъда в компанията на стотици хора, които изобщо не харесвах, докато се притеснявах какво замисля Дариус и се страхувам, че ще си навлече неприятности.
Погледнах часовника, докато лежах отпуснат на дивана, без риза и с бутилка бърбън, балансираща върху коремната ми преса. Коремни мускули, които вероятно щяха да бъдат загубени от все по-нарастващия ми навик да пия, ако не внимавах. По-рано бях ходил във фитнеса в сградата на „Лунната зала“ и бях тренирал, докато не можех да виждам направо, така че предполагах, че това е балансирано.
На вратата се почука и аз въздъхнах, потъвайки по-ниско в дивана. Не бях пиян. Бях полуотговорен, тъй като исках да се грижа за Дариус тази вечер, така че бях изпила само няколко глътки, но флиртувах с идеята да изпия всяка капка, да припадна и да се справя с последствията утре.
Почукването се повтори и аз проклех, поставих бутилката на пода и се изправих на крака, като се стрелнах към вратата с бърза крачка. Отворих я и открих Гейбриъл да стои там с твърдо намръщено лице и сгънати на гърба крила.
– Нокси – казах изненадано, като събрах нещо като усмивка, но той не ми я върна.
Поклати глава и се вмъкна в къщата, като при това крилото му ме удари в лицето.
– Не беше необходимо, но добре – промълвих, затваряйки вратата след него и обръщайки се към него за обяснение за необявеното посещение.
– Орион, това е…- Той погледна към празните бутилки бърбън на кухненския плот, после към мен и имах чувството, че разтваря гърдите ми и гледа директно всичките ми лоши решения в живота.
– Какво?- Измърморих, а той смръщи вежди.
– Това вече излиза извън контрол.
– Добре съм – казах пренебрежително.
– Това не е добре – изръмжа той, смъртно сериозен. Никога не ми говореше така. Само се шегувахме заедно, той беше един от малкото хора, с които наистина можех да се забавлявам.
– Не е толкова лошо, колкото изглежда – опитах се аз, но той сгъна ръце като ядосан родител и аз се преборих с въртенето на очи.
– Всъщност е по-лошо – каза той, но тонът му беше хаплив.- И ако не се вземеш в ръце, нещата ще се развият по спиралата. Нямаш представа какво е заложено в баланса тук.
– Тогава ми кажи – казах сухо и махнах с ръка.- Продължавай, о, могъщ прорицателю. Кажи ми каква съдба прецаквам сега.
– Най-хубавото в проклетия ти живот – изсумтя той и веждите ми се извиха от яростта в тона му.
Огледах празния си дом, който беше кух като туптящия мускул в гърдите ми, и свих рамене.
– Ако става въпрос за Лайънъл, може би трябва да говориш с Дариус, защото сега всичко зависи от него. Не мога да променя мнението му, той, по дяволите, не ме слуша.
– Не става въпрос за Лайънъл – каза той и отвърна поглед.- Е, и е….но не е.
– Благодаря, че изяснихте това – отвърнах аз, погледнах часовника на стената, осъзнах, че танците са започнали преди десет минути и също така осъзнах, че ми е все едно.
Гейбриъл отиде до бутилката бърбън, която бях оставил на пода, взе я и отиде до мивката, като я изля в канала, докато ме гледаше право в очите.
Прокарах език по зъбите си заради отношението му.
– Имам още от това.
– Не, нямаш – каза той с предизвикателство в погледа си.- Промъкнах се през задния ти прозорец и ги взех от спалнята ти.
– По дяволите – проклех аз. Имах защитни заклинания на това място, които позволяваха само на Гейбриъл и Дариус да преминават през тях, но явно трябваше да съкратя този списък.
– Сега ме слушай, Орион – каза той, като удари празната бутилка върху кухненския плот, а гръбнакът ми се изправи от властността на тона му.- Трябва да започнеш да обръщаш внимание на инстинктите си. И знам, че си най-негативният задник на света, но ти казвам, че тук има надежда. Има изход от тази гадна яма, която наричаш живот.
Стиснах челюстта си упорито, но той не спря, прокрадна се към мен като човек с мисия и се насочи към лицето ми.
– Пропиляваш се – изръмжа той.- Ти си толкова шибано специален, Ланс, че ако можех само да ти покажа, дори нямаше да разпознаеш човека, който знам, че можеш да бъдеш.
– Какво искаш да направя тогава, за да бъда този специален малък човек, Гейбриъл?- Изсъсках.- Да си облека пачка и да хвърлям брокат из стаята?
– Не, задник такъв – той се приближи до мен и взе лицето ми в двете си ръце.- Искам да видиш потенциала си и да го използваш. Защото пътят, по който вървиш, не те води до нищо добро, Ланс. Разбираш ли това? Тук говоря за ранен гроб. И наистина не ми пука дали звездите смятат, че е лоша идея да ти го кажа, защото приключих с опитите да те побутна в правилната посока, насилвам те. Така че облечи си някакви проклети чисти дрехи, излез през вратата и отиди да изпълниш дълга си тази вечер, защото ако не го направиш, кълна ти се, ще съжаляваш.
Взирах се в него изненадано, думите му най-накрая прорязаха мъглата от нещастни глупости в главата ми. Той беше ясновидец и аз приемах това много сериозно, защото знаех силата, която притежаваше. Той можеше да види съдбата ми. И колкото и всичко да ми се струваше безсмислено, всъщност все още не исках да умра. А погледът в очите му казваше, че не съм за този свят, ако не намеря начин да се променя. Нямах представа как трябваше да го направя, когато звездите продължаваха да ми подхвърлят гадости, но предполагах, че трябва да опитам. Защото приятелят ми изглеждаше съкрушен заради мен и не исках това бреме да тежи на него.
– Добре – съгласих се аз и напрежението изтече от раменете му, облекчението изпълни погледа му, преди очите му да се оцъклят от някакво видение. Когато се върна при мен, той ме пусна и кимна, а в очите му цареше мрак.
– Защо все още изглеждаш тъжен?- Попитах, като гърдите ми се свиха от притеснение.
– Защото понякога трябва да се случат ужасни неща, за да се появят нови пътища, и аз трябва да им позволя да се случат.
– Страхотен начин да ме успокоиш, братко – подшушнах аз и той се усмихна наполовина, макар че бързо отново прибледня. Той притисна ръка към рамото ми, а в очите му блестеше вяра.
– Знам, че в крайна сметка ще постъпиш правилно. Вярвам ти.
– Искаш ли да ме предупредиш какво е правилното нещо?- Опитах се, но той поклати глава, а на устните му се появи многозначителна усмивка.
Остана мълчалив за момент, след което кимна твърдо. – В девет часа трябва да си далеч от Вега и наследниците поне за десет минути – каза той.- Разбра ли?
– И няма да ми кажеш защо, нали?- Въздъхнах.
– Не. Но ти ще се справиш, Орион. Просто продължавай да правиш това, което ти предложих и преди, и сега.
– Да намериш светлината, да?- Отговорих с присвити очи.
– Тя е по-близо, отколкото си мислиш – каза той с усмивка, докато се насочваше към вратата.- Ще се поразходя малко из кампуса. Ще те намеря по-късно.- Той излезе навън, разпери криле и излетя, преди да успея да отговоря на загадъчното му изражение, но бях доста свикнала да се държи така, сякаш знае нещо, което аз не знам, така че нямаше да се замислям.
Въздъхнах, след което се стрелнах към душа, измих се за рекордно кратко време – което си казваше думата – след което се запътих към стаята си, докато се подсушавах и нахлузвах бледосиня риза и черен панталон, като набързо оформях косата си. След това излязох от къщата и се втурнах по посока на „Кълбото“, като забавих ход, когато стигнах до пътеката, водеща към него, където учениците се трупаха вътре, всички облечени в модни дрехи.
Погледът ми пресече всички тях към Вега, когато стигнах до входа, и очите ми се впиха в дупето на Дарси, преди да успея да се спра. Тя носеше прилепнала тъмносиня рокля с дантелени ръкави, която обгръщаше извивките ѝ толкова перфектно, че накара притежателно ръмжене да изпълни гърлото ми.
Набрах още малко скорост и ги последвах вътре, а очите ми се спряха на откритата ѝ шия, където се гъделичкаха свободно пуснати кичури черна и синя коса, падащи от кока, в който ги беше оформила. Зъбите ми изтръпнаха от желание да пия от нея, но ме обзе и много по-силното желание просто да докосна устни върху тази златиста кожа.
Последвах я вътре като сянка и я наблюдавах как оглежда украсата – мястото беше преобразено в бална зала на тема есен. Златни листа се носеха из стаята в безкраен вълшебен вятър, а по тавана се разстилаха лози, чиито листа се оцветяваха в зелено, после в оранжево, червено, златно, преди да паднат и да се присъединят към танцуващите на пода. Тя се взираше очаровано в магията и аз поклатих глава, докато я гледах, искайки да видя отново онзи поглед в очите ѝ, онзи, в който сякаш поглъщаше света пред себе си. Това ме накара да копнея за човека, който бях, този, който някога беше толкова въодушевен от живота, който мислеше, че всичко е възможно.
Тя започна да се придвижва по-дълбоко в тълпата със сестра си, сякаш търсеше някого, и аз взех светкавичното решение да привлека вниманието ѝ. Само за секунда. За да мога да открадна малка част от нея.
Придвижих се зад нея, пръстите ми докоснаха лакътя ѝ и тя обърна глава, а дъхът ѝ секна, когато се приближих до нея.
– Добър вечер – промърморих в ухото ѝ, а енергията бръмчеше във вените ми като наркотик. Взаимодействието продължи само две секунди и въпреки това, докато минавах покрай нея, тази енергия остана в мен и аз я задържах колкото можех по-силно, мислейки за мрака, на който бях роб само преди миг, и не исках да се прокрадва отново.
Уошър ми махна ентусиазирано от бара до Нова и аз въздъхнах вътрешно, докато се присъединявах към тях, знаейки, че нощта ще е дълга. Но докато можех да хвърлям по някой и друг поглед към Дарси Вега, може би нямаше да е толкова непоносимо. Въпреки че не можех да не си спомня думите на Гейбриъл за това, че понякога трябва да се случат ужасни неща. И имах ужасното, свиващо се усещане, че тази вечер наследниците щяха да направят нещо, което нямаше да могат да върнат назад. И нещо в мен се промени, когато осъзнах, че ще се опитам да предпазя Вега от гнева им.

Назад към част 25                                                                  Напред към част 27

МАКС

Седях на брега на Аква Езерото чакайки да започне класът ми за подобряване на сиренния орден и с нетърпение гледах как близнаците Вега се приближават към нас през моравата.
Днес те щяха да се присъединят към класа ни, за да видим дали има някакви улики, че могат да се появят като едни от нас, но аз сериозно се съмнявах в това. Сирените бяха естествено съпричастни по природа, лесно се вживяваха в емоциите на другите още преди официалното появяване на нашия орден. Обикновено бяхме истински по загрижени за благополучието на другите феи, отколкото за себе си, защото бяхме толкова наясно, че техните чувства всъщност засягаха и нашите, или бяхме коварни задници, които злоупотребяваха с познанията си в името на манипулацията.
Каквото и да ставаше, не можех да кажа, че съм видял доказателства за едно от двете поведения от двете момичета, които бяха на път да се присъединят към нашия клас, и не бях усетил и колебанието на собствените им емоции, които се опитваха да достигнат и да повлияят на другите. Така че бях доста уверен в преценката си, че не са от моя вид.
Въпреки това всъщност наистина очаквах с нетърпение този клас. С останалите наследници знаехме какво трябва да направим сега и макар че Дариус не искаше да ми позволи да усетя емоциите му, докато го обсъждахме, имаше моменти, в които усещах страха му във въздуха.
Приятелят ми не беше човек, който се страхува много на този свят, и макар да пазеше своите тайни за нещата, които изтърпяваше, когато си беше у дома, никой от нас не беше глупав. Долавяхме тона на отношенията с баща му. Бяхме достатъчно близо, за да станем свидетели на някои от синините, а Кейлъб веднъж беше чул някои от ударите, макар че никой от нас не можеше да направи нищо, за да му помогне да се спаси от тях. Но Дариус беше един от най-силните феи, които познавах. Той издържаше на всичко, което баща му хвърляше върху него, и дори процъфтяваше въпреки това и въпреки че имаше своите демони, знаех, че никога досега не е бил сломен от нищо от това. Но страхът, който успях да усетя у него през последните няколко дни, беше по-свеж и някак толкова суров, че накара и мен да настръхна. Така че бях готов да заложа всичките си люспи, че Лионел Акрукс го е заплашил с нещо наистина мотивиращо, за да предизвика такава определена реакция у него.
Което означаваше само едно нещо. Сега трябваше да успеем да изпълним задачата си. Собственият ми баща също ми беше изяснил желанията си по този въпрос. Вега трябваше да бъдат изпитани извън всякакво съмнение. Ако имаше някакъв шанс те да са достатъчно слаби, за да бъдат прогонени, тогава ние бяхме отговорни за това. А ако ги ударим, но те все пак намерят смелост и сила на волята да останат… тогава щеше да се наложи да променим тактиката си. Вече нямаше да става дума за това да се отървем от тях. Щеше да е да докажем, че те никога няма да могат да се сравнят с нас. А това ми се струваше много по-опасно, отколкото просто да ги накараме да си тръгнат.
Така че с този план и с желанието да помогна да се поправи каквото и да е, което предизвикваше бурните емоции, които продължавах да усещам у Дариус, бях готов да направя всичко необходимо, за да се боря срещу Вега.
И за мой късмет, тъй като те присъстваха на този урок днес, щях да успея да получа необходимата информация, а по-късно аз и останалите наследници щяхме да финализираме плановете си.
Близнаците стигнаха до нас и аз усетих нервите им, когато стигнаха до голямата група, вниманието им се насочи към мен за миг, преди отново да се отклони.
– Добро утро, момичета, аз съм професор Ундин – обади се учителката, която водеше този клас, и ги подкани да се приближат. Тя имаше тъмночервена коса, която беше сплетена на плитка по гръбнака, и носеше тънко горнище и къси панталони въпреки хладината във въздуха, готова да отидем да поплуваме, щом класът наистина започне.- Елате всички, влезте в кръга – нареди тя.
Всички, които все още стояха прави, седнаха в тревата, моята малка група почитатели се скупчи близо до мен, както винаги, позволявайки ми да усещам тяхното обожание, похот, завист – все приятни емоции, с които да се наслаждавам, докато надувам егото си съвсем малко.
Седнах напред, за да огледам по-добре в нашите новодошли, сключих ръце около коленете си и наблюдавах колко неудобно се чувстват, че са заобиколени от такива като мен.
– Не бих имал нищо против да ги подхраня с малко похот и да видя колко диви могат да станат – промълви Люис, като се наведе близо до мен. Момчето беше първокласен лизач на задници, който сигурно щеше да ми смуче члена, докато лъска обувките ми, ако го бях помолил, но аз му угаждах, защото семейството му беше доста влиятелно, а баща ми искаше да ги държи на своя страна.
Усмихнах се, сякаш се забавлявах от забележката му, но не бях привърженик на насилственото каране на хората, без те да го искат. Дали щях да изпълня стаята с нея, докато чуках едно момиче? Да, разбира се, че щях. Но в този момент съгласието ѝ щеше да е потвърдено и можех да използвам дарбите си, без да се чувствам като гадняр, който се опитва да наложи секс на някого, който не би го искал без влиянието на дарбите ми. Луис обаче винаги е бил гадняр.
Ундин извади от джоба си четеца за емоции, сребърното топче висеше в гнездо от тел, което тя раздвижи, като щракна с пръст по него и накара топчето вътре да се завърти. Подхвърли го на Кайла в другия край на кръга, която го хвана във въздуха.
– Щастие – обяви Кайла, разчитайки емоцията от топчето, когато то спря да се върти.
– Страхотно – каза Ундин.- Кой иска да започне?
Въздъхнах, вече ми беше скучно от тази проклета детска игра. Неведнъж бях молил баща си да ме откаже от тези занимания, но той настояваше, че е добре да се запозная с останалите от моя вид, за да мога да изградя тяхната лоялност към мен в нашия Орден. На всичкото отгоре многократно се оказваше, че се храним с щастливи емоции, което по принцип не обичах да правя.
– Не може ли отново да се страхуваме, госпожице?
– Миналата седмица се занимавахме със страха – каза твърдо Ундин.- И освен това прекарвате достатъчно време в тероризиране на останалите ученици в „Зодиак“, за да си набавите нужната доза, господин Ригел. Не е нужно да го получавате и тук всяка седмица.
– По дяволите – изръмжах аз. Дори не ставаше дума за това, че предпочитам вкуса на страха, просто бях толкова могъщ, че ако се хранех с щастието на друга фея твърде дълго, обикновено свършвах с това, че му го открадвах и го оставях да се чувства празен или тъжен известно време след това. Предпочитах да си доставям удоволствие, като им отнемам неприятните емоции и ги оставям да се чувстват свободни от бремето си и по-щастливи, отколкото са били в началото. Не че някога съм издавал тази истина на някого. Нека си мислят, че съм чудовище, което се наслаждава на вкуса на страха и болката – това само подхранваше репутацията ми на един от най-безмилостните феи в кралството.
– Езика, г-н Ригел. Това е пет точки от Вода – изстреля ме Ундин.- Знаеш колко мразя е-тата и с-тата.
– А какво да кажем за Ч?- Подиграх се с усмивка.
Ундин ме пренебрегна, оглеждайки кръга, докато не фиксира вниманието си върху Вега.
– А, това е добра възможност да ви представя нашия Орден, момичета. Елате и застанете тук с мен.
Те се изправиха на крака и всички настръхнаха, като ги изгледаха с интерес, знаейки как върви тази игра. Всички тук явно искаха да получат шанса да се хранят от най-могъщите феи в кралството.
– Помислете за един щастлив спомен, който сте имали тази седмица – нареди Ундин и момичетата си размениха погледи, които сякаш подсказваха, че изобщо не са били щастливи тази седмица.
Вкорененото в мен съчувствие почти ме накара да се почувствам зле заради това, но после се съсредоточих върху необходимостта да ги премахна от тази академия и осъзнах, че може да е само за добро, ако са нещастни тук.
– Еми…- Тори се намръщи, а Дарси сдъвка устните си.
Няколко хихикания прозвучаха от наблюдаващите Сирени, но аз останах тих.
– Сигурно има нещо, което ви е направило щастливи през последните седем дни? Или може би през последните четиринадесет?- Ундин повдигна вежди, изглеждайки загрижена, докато протягаше ръка към дарбите си, за да оцени емоциите им.
Усетих промяната в емоциите на близнаците, когато и двамата успяха да намерят щастлив спомен, върху който да се съсредоточат.
– Имам един – обяви Дарси, а Тори кимна с усмивка.
– Добре.- Ундин избра десет души от кръга, включително и Люис, който ме дари с мръсна усмивка, докато подскачаше, и всички се втурнаха нетърпеливо напред, докато аз останах на мястото си.
– Сваляй си палтото – подкани Бри Дарси и Саймън го свали от раменете ѝ, като го хвърли на тревата, преди тя да успее да протестира.
– Хей!- Тя се опита да го сграбчи, но сирените се затвориха около нея, блокирайки я.
– Задръжте този щастлив спомен в главите си – извика Ундин.
– Разкажи ни за твоя спомен – насърчи я Бри и усетих как се опитва да успокои Дарси, за да бъде по-склонна да сподели.
– Бях в града и пиех с приятели – каза Дарси с усмивка, която се превърна в изблик на смях и всички сирени се засмяха заедно с нея, докато попиваха щастието ѝ и захранваха магическите си резерви.
– Какво друго?- Попита Люис и от ухилената похотливост, която усещах да идва от него, можех да кажа, че се надява на секс история.- Усещам още нещо в теб, разкажи ни за останалата част от вечерта.- Той протегна ръка, за да прокара пръсти по китката ѝ, и аз усетих как силата му напира срещу волята ѝ, докато извличаше това, което искаше, от езика ѝ.- Видях професор Орион.
Кайла се задъха, хвърли поглед към Люис, после се усмихна жадно, като се държеше за ръката на Дарси.
Можех да усетя вкуса на тази похот от целия път дотук и извърнах очи. Половината от момичетата в това училище се стремяха към професора по кардинална магия. Беше малко тъжно наистина.
Дарси се намръщи, докато се опитваше да се отдръпне, но Люис я държеше здраво и впрегна цялата си воля, за да я принуди да продължи.
– Той беше ядосан… толкова е секси, когато е ядосан.
Няколко от момичетата изстенаха похотливо и Ундин внезапно плесна с ръце, когато разбра какво са замислили.
– Стига. Днес няма да се занимаваме с похот.
Групата на сирените пусна Дарси и лицето ѝ се нажежи до червено, когато тя сякаш осъзна какво е казала. Люис се върна да седне при мен, усмихвайки се от ухо до ухо и протягайки ръка за петица.
Не държах на тази глупости, затова се престорих, че не го забелязвам, докато гледах към Тори, която все още споделяше историята си с групата около нея, но не бях достатъчно близо, за да подслушвам.
Ундин раздели групата на по-малки групички и те започнаха да разказват щастливи спомени един за друг, а аз просто лежах в тревата, притисках главата си с ръце и чаках професорът ни да премине през тази скучна част от урока.
Никой не се опитваше да ме принуди да участвам, така че просто гледах сивите облаци, които се търкаляха покрай мен, и се къпех в усещането за щастие, което ме заобикаляше, докато всички продължаваха да се хранят с тази емоция, а на мен ми беше подарена рядка почивка от цялата тийнейджърска злоба и драма, които обикновено изпълваха тази академия.
Ундин се премести, за да опита късмета си и да открадне малко похот от Дарси, а аз въздъхнах. Тя не беше по-добра от останалите в това. Когато се уверих, че тя е напълно разсеяна от това, което Дарси Вега си мислеше за професор Орион, се изправих на крака и се промъкнах зад тях.
Приближих се, после се нахвърлих с вик, сграбчих раменете на Ундин и изсмуках страха от нея, докато тя изпищя от страх. Запасите ми от сила се увеличиха и аз се усмихнах на яростното ѝ лице, докато тя се въртеше срещу мен.
– Няма да се занимаваме със страх, Ригел – изръмжа тя и вдигна ръка, така че поривът на въздуха ме отблъсна няколко крачки назад.
Тя се отдалечи, проверявайки останалите ученици, а аз насочих вниманието си към това да изплаша някои от останалите, за да облекча скуката си. Получавах удар от скока на страха, който можех да създам, последван от прилив на енергия, когато им го открадвах, а още не бях приключил.
Получих добавка от още няколко жертви, но тогава Люис ме намери отново, като доведе няколко момичета, които беше прихванал с похот, и те се кикотеха, докато се притискаха към мен.
– Хей, човече, тези четирите казват, че искат да дойдат да се забавляват с нас, след като този урок свърши – каза развълнувано Люис и ме побутна по начин, който ме накара да искам да му счупя проклетия лакът.
– Чувала съм, че можеш да изпълниш стаята с толкова много похот, че едно момиче може да свърши само като влезе в нея – каза задъхано едно от момичетата, като ме гледаше с жив интерес, който не можех да кажа, че ми пречеше.
– Случвало ми се е веднъж или два пъти – признах с усмивка, която накара всички да се захилят.
– Е какво ще кажете? Да отидем ли в твоята стая след часовете и да си направим парти?- Люис ме подкани, а похотта му се плъзна по мен като мазна ръка, която гали тиква.
– Звучи ми добре – съгласих се, докато едно от момичетата хапеше долната си устна с надежда. Но нямаше да включа Люис в това парти. Просто трябваше да бъда малко по-изтънчен, отколкото просто да му кажа да се маха благодарение на политическата програма на татко. Но бях сигурна, че ще измисля нещо.
– Аз не съм сирена – гласът на Тори Вега привлече вниманието ми и аз погледнах към нея, за да я видя да стои със сестра си, която кимна в знак на съгласие.
– Просто трябва да си поговоря с Вега, преди да тръгнем – промърморих на останалите и Люис изръмжа като мръсен стар лешояд, докато поглеждаше към близначките.
– Ще ги накараш ли и те да се присъединят към нас?- Попита той развълнувано.
– Не – измърморих аз. Едно е да споделяш похотта си с тази група сиренски момичета, които активно прибавяха собствените си сили към микса и явно я искаха, но никога нямаше да насилвам похотта на момиче, което не я иска, и ако някога хвана Люис да го опитва, тогава щях да го накажа за това, че е опозорил нашия Орден, независимо дали става дума за политически цели или не. Татко щеше да ме подкрепи, ако се стигнеше до това.
Ундин плясна с ръце, за да даде знак за края на тази част от урока, и всички се отправиха към брега на езерото, където започнаха да свалят дрехите си и да се събличат, за да разкрият люспите на формата на нашия Орден, покриващи телата им.
Ундин не си направи труда да дава допълнителни обяснения, а се гмурна направо в езерото в момента, в който червените люспи се появиха по тялото ѝ.
– Няма да вляза там – каза твърдо Тори, отдръпвайки се от ръба на водата, а по кожата ми се прокрадна нотка на страх, която ме заинтригува до краен предел.
Останалите от класа бързо последваха Ундин в езерото и аз дръпнах ризата си, сякаш също щях да се гмурна, докато само аз и малката ми група останахме на брега с Вега.
Позволих на промяната да ме обхване, тъмносините люспи се разляха по плътта ми и покриха кожата ми като хладна ласка, която мигновено ме защити от ухапването на студения вятър.
Усмихнах се на Вега, когато те насочиха вниманието си към мен, приближих се до тях и дадох знак на останалата част от групата ми да се държи настрана, докато отприщя пълната сила на моята мощ и се подготвях да получа това, от което аз и другите наследници се нуждаехме, за да завършим плановете си.
Момичетата останаха неподвижни, когато ги улових в плен на дарбите си, и взех ръцете им, като използвах контакта кожа върху кожа, за да ги потопя напълно в силата си и да ги накарам да се чувстват спокойни и в безопасност с мен.
– Здравей – каза Тори задъхано и аз трябваше да се преборя със самодоволното изражение на копеле, което пълзеше по лицето ми, докато поемах контрола над двете най-могъщи феи в Солария с лекота като дишане.
– Как са любимите ми близначки?- Попитах, а Люис и останалите се засмяха като група дружки, макар че никой от тях не посмя да се приближи, знаейки, че това е моята храна.- Елате да седнете до мен.
Насочих Вега към ръба на езерото и те седнаха от двете ми страни, а аз държах здраво ръцете им и се уверих, че остават изцяло под моето обаяние. Пуснах ръцете им, но плъзнах по една ръка върху раменете на всеки от тях, за да ги придърпам по-близо, потъвайки още по-дълбоко в силата си, за да се уверя, че ги владея, преди да продължа.
– Кой е най-големият ти страх, Тори?- Вдишах в ухото ѝ и тя се обърна, за да ме погледне, а очите ѝ се разшириха от ужас, докато усещах как той се натрупва в нея под силата на дарбите ми.
Въздъхнах тихо, изчаквайки ги, докато и двете се опитваха да ме отблъснат, но влиянието ми беше силно и се настани дълбоко в тях. Със силен тласък на дарбите си успях да ги накарам да се върнат под мой контрол, изтръгвайки тази истина от устните на Тори.
– Бившето ми гадже ме караше до вкъщи късно една вечер – прошепна Тори и за миг звукът от изсвирване на гуми сякаш отскочи през черепа ми.- Бяхме се скарали и той продължаваше да ми крещи. Казах му да млъкне и да гледа пътя. Той караше като луд.- Страхът ѝ се засили, а аз се държах здраво, нуждаех се от нещо повече от това, от нещо, което да можем да използваме.- Връщахме се от уикенд в Уисконсин. Пътищата бяха толкова тъмни, но той не искаше да намали скоростта. Взе един завой твърде бързо и…- Очите ѝ блестяха от сълзи и Дарси се протегна, за да хване ръката ѝ. За момент в гърдите ми се появи чувство за вина, преди да се принудя да се съсредоточа върху това защо трябваше да го направя. Родителите ни имаха нужда да го направим. Солария разчиташе на нас да гарантираме, че ще бъде управлявана от най-добрите феи за тази работа. Дариус се нуждаеше от това повече от всички. Беше необходимо. И аз нямаше да отстъпя.
– Отклонихме се от един мост и се разбихме в реката долу. Колата потъна толкова бързо, а бившият ми… той излезе. Той ме остави. Просто доплува до брега на реката.- Гласът на Тори беше изпълнен с ужаса на този спомен и аз получих няколко проблясъка на водата, която се изливаше върху нея, звуците от писъците ѝ.- Не можах да си разкопчая колана и изпаднах в паника. Въздухът свършваше и беше толкова, толкова тъмно.- Сълзи се стичаха по бузите ѝ и аз прехапах език срещу желанието да спра, вместо това се отдръпнах достатъчно, за да не се налага да виждам спомените ѝ и да мога да възприемам думите.- И когато водата мина над главата ми, просто си помислих, че това е всичко. Щях да умра, заклещена в тази гадна кола, докато още по-гадното ми гадже седеше на брега на реката и не се опита да ми помогне.- Тя преглътна трудно и аз реших да я освободя от този момент, тъй като така или иначе имах това, от което се нуждаех.- За щастие един фермер ни беше видял да се отклоняваме от пътя. Той доплува и сряза колана. Той ме спаси. Но оттогава просто не мога да влизам в дълбока вода. Тя ме плаши до смърт.- Тя се разтрепери и аз я успокоих, разтривайки ръката ѝ, като вкарвах успокояващи чувства в кожата ѝ и се съпротивлявах на всяко съчувствие, което може би бях склонен да изпитвам към нея. Всеки се страхуваше от нещо. А нейният страх се оказа лесен за използване, така че това беше добре. Щях да продължавам да си го повтарям, докато не успея да измия усещането за този страх от кожата си и да вкуся отново малко щастие.
Обърнах се към Дарси, като съсредоточих силата си върху нея.
– А ти? Какъв е най-големият ти страх, Дарси?
– Всяко приемно семейство, което някога сме имали, се е отървало от нас. Едва ли сме били в един дом повече от година. Създавахме проблеми. Понякога толкова много съжалявам за някои от нещата, които направих. Ако се бях отнасяла по-добре с тези семейства, може би щяха да ме искат. Това беше почти поносимо. Знаех, че е трудно да ме обичат, но мислех, че съм напълно необичана, докато…- Тя се опита да се бори срещу силата ми, но аз я държах здраво и трябваше да свърша това, така че натисках, докато тя не можеше да се бори повече.
– Продължавай – прошепнах аз, като подплатих тона си и с моите дарби.
– Този човек започна да ме преследва в училище миналата година. Никога не съм прекарвала много време да се сприятелявам с хора, но той беше мил и се чувствах добре да говоря с някой, на когото му пука. Излизахме около три месеца и си помислих за една идиотска секунда, че всъщност се влюбвам в него. Загубих девствеността си с него на едно парти, а след това той беше толкова студен с мен. Едва ме гледаше и знаех, че нещо не е наред. Начинът, по който въздухът се променя точно преди
буря, това беше усещането. Той беше получил това, което искаше и просто ме остави там, след като ме нахрани с някакво глупаво извинение как не е готов за връзка.
– Дарси – прошепна Тори, опитвайки се да се пребори с прегръдката ми, за да може да спаси сестра си от разказването на това, но аз имах нужда да чуя края, затова я подтикнах да продължи.
– Той ме заряза пет секунди след като е получил това, което е искал. Излязох от там възможно най-бързо. И на път за вкъщи плачех и не виждах нищо. Препънах се на тротоара и си ударих дясното коляно като тромав идиот, какъвто съм. Онази нощ седях в леглото, просто се взирах в тази синина, чудейки се как една физическа рана може да изглежда толкова ясно видима, но емоционалните рани оставаха напълно невидими. Исках моята болка да бъде заклеймена върху мен, за да ми напомня никога повече да не вярвам на никого. Така че боядисах косата си в цвета на тази синина. Черно и синьо. Моята лична рана. Най-дълбокият ми страх е отхвърлянето, сърцето ми е съкрушено от ново сляпо доверие. Така че никога повече няма да допусна никого близо до мен.
Между нас настъпи мълчание, докато се опитвах да измисля как да използваме това срещу нея, а за момент тя просто плачеше в прегръдките ми.
Изтеглих силата си обратно, втвърдявайки сърцето си срещу всякакви глупави идеи за съчувствие, докато се съсредоточавах върху всички причини, които имах, за да направя това, преди да се изправя рязко, оставяйки ги да седят на земята.
– Благодаря за храната, Вега. До нови срещи.
Гмурнах се в езерото, без да се обръщам назад, като исках да изстържа усещането за страха им от плътта си. Но поне бях получил от тях това, от което се нуждаех. А когато след няколко часа се срещна с наследниците на обяд, щях да мога да им предам страховете на Вега, за да можем четиримата да финализираме плановете си срещу тях.
Не губих много време да плувам в езерото, вместо това се насочих към подводния вход на Дом Вода и излязох от водата на малкия плаж в общата стая.
За моя изненада четирите момичета и Люис ме последваха от водата и похотта им ме заля, като всички се приближиха, когато стъпих на сухия килим.
– И така, правим ли го?- Попита развълнувано Люис, гледайки ме така, сякаш идеята двамата заедно да изчукаме едно момиче щеше да бъде най-значимото събитие в целия му живот.
Страхът на Вега все още ме притискаше, но докато момичетата от „Сирена“ се приближаваха, пърхаха с мигли и хапеха устни, а около мен танцуваше похот, осъзнах, че лесно мога да прогоня това чувство, като приема това предложение. Можех да пропусна няколко урока, за да се отдам на това и да подобря настроението си отново.
– Да, хайде тогава – казах аз, използвайки водната си магия, за да подсуша всички ни, преди да премина през общото помещение и да тръгна по коридора, който водеше към моята стая.
Желанието се засилваше между нас шестимата, а аз използвах дарбите си, за да го подклаждам, докато не се втвърдих като камък в банските си и нямах търпение да чукам тези момичета, докато не загубят гласа си от крещене на името ми.
Но Люис нямаше да се присъедини към партито.
Когато забелязах пред себе си вратата, вкарах още повече похот в момчето, което вървеше до мен, като я изграждах все по-нагоре и по-нагоре, докато той не извика.
– Ебаси, гледай, Макс – задъхано изрече той, като стискаше с юмрук твърдия си пенис през банските. – Толкова си силен, че с тази скорост ще швърша, преди дори да вляза вътре.
Устните ми се размърдаха и аз вкарах още повече похот в него, използвайки грубата сила на моята мощ и го накарах да изстене силно, докато свършваше в банските си точно пред вратата на спалнята ми.
– О, по дяволите, съжалявам, човече – казах аз, като симулирах извинителен поглед, докато отварях вратата и четирите момичета се втурваха вътре с кокетно кикотене.
– Майната му – прокле Люис, загледан в петното от сперма, което се просмукваше през банските му.
– Може би следващия път, а?- Влязох в стаята си и затворих вратата пред лицето му, преди да успее да се опита да протестира.
Тъмно кикотене избухна от мен, когато се обърнах към стаята си и открих четирите момичета вече голи на леглото ми. Две от тях бяха започнали без мен, а брюнетката се наслаждаваше на най-съкровенното мясти на другото момиче, сякаш беше любимото ѝ ястие, и накара члена ми да се втвърди още повече, докато гледах шоуто.
Спуснах се на леглото между другите две и се изгубих в усещането да чукам всички една след друга, докато не изчезна всякаква вина, която можеше да се крие в мен.

***

Докато си проправях път през четирите момичета и ги накарах да свършат толкова много пъти, че знаех, че никога няма да забравят времето, прекарано в леглото ми, до края на живота си, вече официално закъснявах за среща с другите наследници.
Оставих момичетата в наситена, сънена купчина крайници и си плиснах една студена вода в лицето, за да се събудя, преди да навлека едни дънки и тениска и да изляза от Къщата, за да се срещна с тях.
Имаше няколко съобщения от Сет и Кейлъб, които ме предупреждаваха, че ще изядат пицата ми, ако ги накарам да чакат още дълго, така че когато излязох на брега на Аква Лейк, започнах да тичам.
Забързах през Плачещата гора, като се насочих към дърветата и минах през тях, преди да се отклоня към Кълбото, където останалите ме чакаха да се появя за обяд.
Насочих се към вътрешността, като се придвижих направо през пространството до нашия диван. На масичката пред тях имаше купчина кутии от пица за вкъщи и няколко празни кутии от газирани напитки.
– О, ето го и него – подигра се Кейлъб от позицията си на дивана до Сет, на когото от устата му висеше половин парче пица.
– Да, да – казах, докато се спусках на мястото си на червения диван вляво от огъня, поглеждайки към Дариус, който седеше в далечния край, докато неусетно се опитвах да преценя настроението му. Останалите обикновено бяха отворени книги за мен, позволявайки ми достъп поне до повърхността на емоциите им, но Дариус винаги се стараеше най-много да ме държи настрана.
– Направи ли го?- Попита Дариус, хвърляйки балон за заглушаване около нас и игнорирайки останалите, докато Кейлъб се отдръпна от нас, за да си вземе питие.
– Направих го – казах аз, взех кутията с пица за себе си и отворих капака, така че ароматът на сирене да ме залее и да накара стомаха ми да се свие в очакване.
– И?- Попита Дариус, като се наведе напред и ме прикова в тъмния си поглед, докато подпираше предмишниците си на коленете.
– При Тори е лесно. Тя се страхува от дълбока вода, от удавяне, от такива глупости – казах аз, преди да отхапя от пицата си и да ги оставя да помислят.
– Така че защо просто не я хвърлим в басейна в „Лунната залаг“?- Предложи с усмивка Сет, сякаш не можеше да измисли нищо по-добро.
– И да замразим горната част, така че да не може да излезе обратно – добавих с мрачен тон в гласа си, като си спомних страха, който беше изпитвала при допира на ледената вода до кожата ѝ, и реших, че това наистина ще засили ужаса.
– Да замразиш горната част?- Попита Дариус, а челюстта му се стегна.- Не мисля, че наистина можем да убием една от принцесите на Вега.
Имаше късче гняв и може би дори болка, които съпътстваха това изявление, но когато го стрелнах с поглед, той заби менталните си щитове в солидна стена, която не ми позволи дори да се шмугна в това, което изпитваше. Задник.
– Не – съгласи се Сет.- Но можем да я накараме да си мисли, че ще го направим. Да я изплашим добре, докато не започне да ни умолява да спасим, след което да нахлуем, да я измъкнем от водата, да и дадем уста в уста и може би малко да я утешим, когато поиска, след което да я изпратим да бяга оттук, далеч от големите лоши чудовища, с които просто не е достатъчно силна да се справи. Просто е.
Но не беше толкова просто, колкото той си представяше. Той играеше психопат, тъй
като майка му го беше заплашила за да се отърве от Вега и знаех, че когато стане
такъв, той няма да отстъпи, докато не получи това, което иска.
– Какво друго имаш?- Поиска от мен Дариус.- Сигурно е имало още нещо, от което тя се е страхувала. Нещо, което не е толкова…
– Нищо – отвърнах с вдигане на рамене.- Водата е единственото за нея.
Ръката на Дариус се сви в юмрук, но накрая кимна.
– Можем да я накараме да си мисли, че ще я напъхаме вътре. Може би страхът от това ще е достатъчен.
– А ако не е, ще я ритнем в задника и ще замразим водата, нали?- Попитах, като нарочно се бутах в него, за да се опитам да разчета какво чувства. Дали по някаква причина не желаеше да продължи с това, или това беше нещото, от което се нуждаеше? Беше вбесяващо да не знам и мразех това, че отказваше да ми позволи да го разбера напълно, за да кажа.
Дариус остана безмълвен, отново погледна към мен, сякаш все още чакаше друг вариант да се излее от устните ми, но не знаех какво иска да кажа. Планът ми се струваше доста солиден. Дори щях да мога да усетя сърцебиенето ѝ във водата, ако поддържах силна връзка с нея със силата си, докато го правехме. Не беше като да е в някаква реална опасност. Ставаше дума просто да използваме страха ѝ.
Кейлъб се върна при нас, като пусна кутия с газирана напитка на масата, преди да се нахвърли върху Сет и да започне да се бори с него за парче пица, въпреки че на масата беше останала много пица.
Сет изръмжа игриво и се отдръпна от Кейлъб, докато успяваше да доизяде пицата, а Кейлъб огледа останалите, за да разбере сериозното настроение на разговора ни.
– И какво пропуснах?- Попита Кейлъб, облягайки се на стола си и мръщейки се.
– Просто решаваме как най-добре да използваме страховете на Вега срещу тях – казах твърдо аз.
Кейлъб стисна устни. погледна от Сет към мен и Дариус, сякаш имаше да каже нещо, но задържа езика си, когато Сет заговори отново.
– Ще бъде страхотно, ще ги принудим да се изправят срещу нещата, които ги ужасяват най-много, и когато всички видят, че дори не са достатъчно феи, за да се изправят срещу страховете си, вече няма да има съмнения кой е най-подходящ да управлява кралството след нашите родители.
– Наистина ли мислиш, че всичко това е необходимо?- Прекъсна обяснението Кейлъб, като прокара пръсти в русите си къдрици и погледна между трима ни.- Аз лично смятам, че това ни кара да изглеждаме някак слаби. Защо нападаме две необучени момичета и се опитваме да ги прогоним? Ако наистина смятаме, че те никога няма да могат да ни надминат по умения, защо не ги оставим да посещават академията? Не ми се струва, че те някога ще поискат трона от нас така или иначе. Не и ако продължаваме да надграждаме знанията си и да усъвършенстваме магията си. Как биха могли да ни настигнат в уменията си? А и не е като силата ни да е толкова по-малка от тяхната.
– Казваш това само защото искаш да влезеш в гащите на Тори, а знаеш, че няма да се докоснеш до тях, ако се ебаваш с нея по този начин – издекламира Сет.
Дариус изръмжа мрачно предупредително, а погледът му се стесни върху Кейлъб, който дори не си направи труда да отрече.
– И какво? Харесва ми вкусът на кръвта ѝ и искам да опитам и още малко от нея. Това не означава, че изведнъж съм станал роялист. Освен това държа на това, което казах, а и майка ми е съгласна. Оставането им тук не е краят за нас и ако не друго, то само ще ни предложи повече възможности да докажем, че превъзходните ни умения и знания превъзхождат грубата им сила.
Кейлъб погледна между всички ни търсейки съюзник, но Сет изглеждаше по-заинтересован да си вземе още едно парче пица, а аз просто бях щастлив да следвам плана на баща ми да се опитаме да разрешим този проблем сега. Ако не проработеше, тогава така или иначе щяхме да направим това, което Кейлъб искаше.
– Не – изръмжа Дариус, говорейки от името на всички ни, и за момент предизвика вълна от напрежение в групата, тъй като алфите във всички нас се настървиха срещу идеята той да се опита да поеме управлението.- Просто трябва да приключа с това. Трябва да направим това, което искат родителите ни, и това е краят. Не мога да си позволя да се противопоставя на баща си по този въпрос.
Мина един миг на мълчание, в който всички четяхме между редовете на думите му, и аз долових най-малкия намек за отчаяние, идващ от Дариус. Всъщност бях почти сигурен, че и там имаше нежелание, но то беше смекчено от твърда решителност, която знаех, че няма да се разколебае. Той дори не обръщаше внимание на собствените си чувства по този въпрос, явно беше съсредоточен само върху изпълнението на желанията на Лайънъл и трябваше да предположа, че ако не го направи, последствията ще бъдат нещо, което не може да понесе.
Погледнах към останалите, знаейки, че и те са разбрали това, макар че тънкостите, към които бях пристрастен благодарение на дарбите си от Ордена, бяха изгубени за тях. Но беше достатъчно ясно, че Лайънъл е отправил някакви заплахи за това, ако не го направи, и никой от нас не искаше Дариус да се изправи пред гнева му заради някакъв провал от наша страна.
– Добре – въздъхна Кейлъб, макар че не изглеждаше чак толкова щастлив от това.- Ако всички сте решени да продължите, тогава знайте, че съм с вас, както винаги.
Дариус кимна доволно, облегна се назад в стола си и въздъхна, като пусна няколко струйки дим между устните си.
– И какво ще кажеш за Гвендалина?- Попита той, като гледаше в огъня, вместо към нас.
– Нейната е малко по-сложна – признах аз.- Тя има този дълбоко вкоренен вид страх от отхвърляне. От това да се довери на някого, да се отвори за него и той да я предаде и унижи, такива неща.
Погледнах между останалите, които се намръщиха, също толкова изгубени в търсене на начин, по който да обърнем това срещу нея, колкото и аз. Тя дори не се виждаше с никого, когото бихме могли да принудим да се обърне срещу нея, а единственият човек, за когото наистина се грижеше, беше сестра ѝ.
Но връзката между близначките беше желязна и знаех, че няма как да успеем да вкараме клин между тях, особено в толкова кратки срокове.
– Ами ако някой я накара да го хареса?- Попита замислено Сет.- Знаете, да я накара да се развълнува и размечтае, да я покани на среща, да я заведе на танците, а след това да и спретне пълен Кери.
– Искаш да излееш свинска кръв върху главата ѝ?- Подиграх се.- Това не е ли малко пресилено?
Сет сви рамене.
– Може би нещо малко по-добро от това, нещо по-лично, нещо, което наистина ще удари силно и…
– Косата ѝ – изригнах, когато останалата част от казаното от нея ми хрумна и осъзнах какво ще трябва да вземем от нея, ако наистина искаме да я ударим силно.- Тя боядисва краищата си в синьо, за да и напомнят, че никога повече не трябва да се доверява на никого. Така че, ако се довери на някого, а после той я отреже всичко…
Сет развълнувано плесна с ръце и размаха ръка във въздуха.
– Аз съм доброволец за това! Ще я накарам да се влюби в мен толкова силно, че до вечерта на партито ще се издъни по целия ми член. След това бам, като нинджа с повече от едно оръжие между бедрата си, ще ударя и ще отрежа косата ѝ докрай. Сбогом на косата, сбогом на достойнството, сбогом на Вега.
Устните на Дариус се свиха назад, сякаш се отвращаваше от тази идея, а Кейлъб също не изглеждаше да я харесва много, но никой от тях не се изказа против нея.
– Ще се получи – казах уверено, защото бях усетил тези страхове у момичетата и бях сигурен, че ако нещо е достатъчно да ги сломи, то това ще е то.
– Тогава да го направим – каза твърдо Дариус, а зад очите му трепнаха сенки, когато се обърна да ни погледне отново.
– В нощта на танците?- Предложи Сет, а главата му се въртеше напред-назад между нас с нетърпение, сякаш това беше най-добрата игра, в която го бяха канили от много време насам.
– Да – съгласих се аз и Кейлъб кимна, макар че все още изглежда, че не беше съгласен.
– Тогава нека уточним подробностите – казах твърдо.- Време е да се отървем от проблема с Вега завинаги.
– Вие се разберете за подробностите без мен. Но говорейки за нашия проблем с Вега…- Кейлъб кимна към вратата и аз се обърнах, за да гледам как близначките влизат в стаята, изглеждайки уморени от уроците си и вероятно все още доста изцедени, след като бяха прекарали толкова много време сред сирените по-рано.
Те прекосиха стаята, като избраха да се присъединят към няколко свои приятели, закътани в един ъгъл, вместо да седнат с клуба на задниците днес, а ние четиримата ги гледахме с мълчаливо очакване.
Погледът на Тори прекоси нашата редица и когато се спря на Дариус, горната ѝ устна се отдръпна в явна неприязън, което го накара да се напрегне раздразнено.
Сет се усмихна широко, изстреля ръка във въздуха и махна на Дарси, сякаш бяха най-добри приятели, но тя просто се обърна.
– И нека забавлението започне – каза той, бръкна в джоба си за парче хартия и химикалка, след което надраска бележка, която останалите прочетохме през рамо.
Бъдете моята придружителка за танците.
– Нямаш никакъв шанс, пич – каза Кейлъб с развеселен поглед, но Сет просто скри бележката в ръката си и се изправи на крака.
– О, да, имам;- аз съм безумно секси, лудо горещ, и всяко момиче и момче в тази стая може да каже с един поглед, че знам точно как да ги накарам да вият, ако искам. И дори през мъглата от презрение, която Дарси Вега ми хвърля, просто знам, че има цяла купчина любопитни вагини, които чакат вниманието ми.
– Злагам петдесет аури, че ти отказва категорично – каза Кейлъб с поклащане на глава.
– Сто – Дариус повиши залога и Сет се задъха, сякаш беше обиден.
– Това, че сте се надявали, че ще ви поканя на танците с мен, не означава, че трябва да сте гадни кучки заради това, че съм поканил някой друг.- Той се обърна и се отдалечи целенасочено, а аз се ухилих, докато го гледах как отива.
– Няма шибан начин да се справи с това – измърмори Кейлъб, като също го наблюдаваше.
Дариус отхвърли заглушаващия балон, който ни обграждаше, когато разговорът ни за Вега приключи.
Сет изглеждаше уверен както винаги, тъй като просто се запъти към Вега и падна на свободния стол до Дарси, което накара малките ѝ приятелки доста да се отдръпнат от ужас, а Тори просто му се скара.
Не можех да разбера какво си говорят всички от другия край на стаята, но изглеждаше, че Сет е отстрелян.
– Трябва ли ни нов план за нея?- Попитах останалите със съмнение, докато Сет отново се изправи на крака.
– Не, той е предизвикал интереса ѝ – отбеляза Калеб и аз отново им обърнах внимание, докато Сет се наведе да говори на ухото на Дарси, преди да пусне бележката си в джоба ѝ.
Той се отдалечи от нея и се върна при нас, а аз наблюдавах как бузите на Дарси порозовяха, докато тя го гледаше как си отива.
– Мисля, че може би наистина е проработило – казах изненадано, макар че Дариус не изглеждаше убеден.
Точно когато Сет се върна при нас, се появи и Маргьорит, училищната ѝ пола беше вдигната до дупето ѝ, а похотта се лееше от нея като сироп, докато се движеше, за да падне в скута на Дариус.
– Недей – изръмжа той, улови бедрата ѝ и я постави на краката ѝ.
– Какво да не правя?- Попита тя объркано, като примигваше с мигли, докато го гледаше надолу.
– Не сядай върху мен – отвърна той с равен тон.- Всъщност бих предпочел да не поставяш повече никаква част от тялото си върху мен, разбра ли?
Маргьорит изпръхтя объркано, докато няколко нейни приятелки се приближиха зад нея като глутница хиени, които усещат миризмата на убийство, докато се опитват да я прикрият с акт на загриженост.
– Но скъпи, ние с теб сме твърди като скала. Не разбирам…
– Тогава нека ти го опиша – отвърна Дариус с отегчен, плосък тон, като се облегна назад на седалката си и я гледаше така, сякаш тя не беше нищо повече от дразнител в живота му.
Това нещо беше студено. А Кейлъб вдигаше вежди към мен, сякаш искаше да каже, че, дявол да го вземе, Дариус е подивял. Можех да го разбера от блясъка в сините му очи.
– Ние с теб така или иначе никога не сме били официално нищо – каза Дариус.- И сега официално сме нищо.
– Ти късаш с мен?- Изпъшка тя и ръката ѝ полетя към сърцето, докато няколко души ни погледнаха.
– Не – отвърна Дариус и тя увисна от облекчение, но аз изтръпнах, защото вече можех да разбера какво ще последва.- Никога не си ми била приятелка, така че не можем да скъсаме.
– К-какво?
Дариус въздъхна и можех да кажа, че е приключил с това. Вероятно можех да се намеся, за да помогна на Маргьорит да продължи или нещо подобно, но бях задник и се наслаждавах на драмата толкова, колкото и Сет, който всъщност беше успял да намери някъде пакет пуканки, които хрупаше, докато гледаше представлението.
Протегнах ръка и той ми позволи да взема една шепа и я пъхнах между устните си, когато Дариус нанесе фаталния удар.
– Чукахме се няколко пъти, но бързо ми омръзна – каза Дариус.- Може да отидеш да изпробваш нови трикове с някой друг или нещо подобно, не ме интересува. Важното е, че приключихме. Ако искаш да вярваш, че скъсвам с теб, тогава добре – скъсвам с теб. Разбираш ли?
– Не можеш!- Маргьорит изкрещя толкова силно, че цялото Кълбо замлъкна и всички се обърнаха, за да погледнат в наша посока.
– Всичко свърши, продължавай напред – каза Дариус достатъчно силно, за да го чуят всички, преди да отклони поглед от нея.
Но бедната, отчаяна глупачка просто не можеше да остави срама си да свърши дотук и се хвърли напред, грабна ръката му в прегръдката си и я дръпна, докато започна да ридае.
– Дариус, бебе, как можеш да захвърлиш всичко, което имаме?
Дариус предпочете да не потвърди това с отговор и вместо това се съсредоточи върху това да си върне ръката, като трептенето на раздразнение в погледа му ми даде да разбера, че се бори с желанието да направи по-голяма сцена, без съмнение не искайки това да се разпространи из таблоидите утре.
– Дариус!- Маргьорит изкрещя отчаяно и в дланите ѝ избухна огън, тъй като тя изгуби ума си.
Забавлението ми отпадна за миг и аз се изправих на крака заедно с останалите наследници, а пуканките на Сет паднаха на пода, когато той изхвръкна. Никой който е заплашвал някой от нас и не му се е разминавало.
Дариус пристъпи напред с предизвикателство в очите и Маргьорит мигновено се отдръпна, а от устните ѝ се изтръгна хлипане, докато гасеше пламъците в ръцете си и мърмореше извинения.
Заобикалящите я момичета се придвижиха напред, за да я издърпат, а тя им позволи да я изтеглят обратно, докато продължаваше да ридае драматично.
Дариус явно беше много по-раздразнен от тази проява, отколкото от загубата на последната си приятелка за чукане, и аз плеснах с ръка по рамото му, предлагайки му малко хладни вибрации, макар че той не ги прие.
– Това е заради тях.- Маргьорит рязко се дръпна и посочи през стаята към Тори, която за нейна чест само смръщи вежди в отговор.- Откакто те пристигнаха, се държиш различно.
– Престани да се излагаш – каза Кейлъб, като извърна очи.- Ти просто не можеш да се справиш с факта, че Дариус се отегчи от теб преди месеци. Продължавай напред, намери си някой друг, с когото да се чукаш. От това, което чух, изглежда, че имаш нужда от практика.
Маргьорит с ужас погледна назад към Дариус, но не усетих от нея да излиза много разбито сърце, по-скоро потъпкани амбиции и несбъдната похот.
– Но ти ме обичаш.
Разнесе се тишина и празната маска на Дариус се разчупи, като той погледна между мен и останалите с жестокост в изражението си, а аз знаех, че тя е отишла и го е тласнала твърде далеч.
– Обичам те?- Засмя се той и се обърна, за да я погледне с презрение.- В кой момент от нашите креватни партита, които се провеждаха веднъж седмично, ти хрумна тази идея?
Маргьорит се изчерви яростно, а приятелите ѝ се опитаха да я отдръпнат, сякаш виждаха, че това само ще се влоши за нея, ако не се откаже сега, а аз и останалите наследници се обединихме около Дариус.
Сет започна да се смее на думите на Дариус и Кайли изпъчи гърди, като го погледна.
– Ти не си по-добър! Видях онова видео, на което ти и Дариус чукате Вега в бара миналия петък.
Сет притисна ръка към сърцето си, задъхвайки се драматично.
– Извинявай, бейби, забравих да ти поискам разрешение? Знаеш, че съм напълно полиаморен, нали?
Изглеждаше на около две секунди от това да премине във формата си на Медуза, тъй като яростта изгаряше изражението ѝ, а ръцете ѝ се свиваха в юмруци.
– Не, Сет, никога не си ми казвал това.
– Не?- Попита той, опирайки рамото си в моето.- Е, не можеш да ме обвиняваш сега, нали?
– Ти си лъжец – изсъска тя и онзи опасен вид тишина отново настъпи при това обвинение.
Направих крачка напред, като си счупих врата.
– Искаш ли да кажеш това отново, Кайли?
Кайли се отдръпна, а в изражението ѝ се появи страх.
– Той не е полиаморен, Макс, той просто ми изневерява.
Почти ми стана жал за нея, ако наистина е вярвала в това.
Дариус обаче явно беше приключил с цялото шоу, затова се премести да заобиколи Маргьорит, но тя го хвана за ръката, държейки го здраво, докато го принуждаваше да я погледне.
– Моля те – помоли го тя.
– Пусни ме – каза той с убийствен тон и можех да кажа, че прави всичко възможно да се сдържи, докато Драконът се олюляваше от тази публична шибана бъркотия, която се случваше около него.
Тя се отдръпна, изглежда най-накрая разбра колко смъртоносно сериозен е той и четиримата се провряхме през тълпата момичета, като се отправихме през стаята и оставихме драмата зад гърба си.
– Беше забавно – усмихна се Сет.- Знаеш ли какво трябва да направиш сега, за да я ядосаш истински, Дариус?
– Какво?- Попита той, все още изглеждайки адски раздразнен.
– Начукай го на Тори Вега. Направи го без заглушителен балон, така че цялата Къща да чуе как тя крещи името ти и после…
– Отивам да летя – изсумтя Дариус, пусна чантата си и започна да се съблича бързо.- Някой от вас ще ме чака ли пред „Кардинална магия“ с нещата ми?
– Да, братко – отговорих аз, взех дрехите и ги напъхах в чантата му, преди той да премине във формата си на дракон и да излети без повече думи.
– Горкият голям Д – въздъхна Сет.- Той наистина има нужда от някакъв приличен секс. Това разочарование ще го изяде жив, ако не го изкара от него.
Извиках и го плеснах по тила.
– Той няма нужда да се чука – казах твърдо.
– О – каза Сет и тихо изрева, докато гледаше как Дариус изчезва в облаците над главата му.
– Да. О.
– Тогава нека просто го направим – каза Кейлъб, звучейки примирено.- След това, след партито, всички ще можем да се върнем към нормалния живот.
Всички се съгласихме с това и се отдалечихме, за да се насладим спокойно на остатъка от обедната си почивка. Но аз бях почти сигурен, че единственият истински мир, който щяхме да намерим, беше, когато Вега се откажеха от претенциите си за трона.

Назад към глава 23                                                       Напред към част 25

ДАРИУС

Лежах в леглото си с натрупано около мен злато, докато попълвах магията си, а музиката звучеше от високоговорителя ми, докато се опитвах да намеря някакво подобие на покой от враждуващите мисли и чувства, които постоянно се случваха в черепа ми.
Сега трябваше да бъда долу в Огнената арена и да наставлявам Рокси Вега в огнената ѝ магия, но точно това нямаше да направя никога. Професор Пиро можеше да ме помоли да го направя и аз можеше дори да се съглася, но когато се стигнеше дотам, Рокси щеше да трябва да ме принуди да участвам, ако искаше да го направя. А тъй като тя беше напълно неспособна да го направи, това нямаше да се случи.
Така или иначе я избягвах. Другите наследници и аз бяхме измислили началото на плановете, необходими, за да се отървем от нея и сестра ѝ завинаги, и се бях съсредоточил върху тази цел. Нямаше нужда да се разсейвам с желанието си към нея и нямаше да се поставям в положение, което може да доведе до това тя да ме привлече отново.
Ланс смяташе, че може да са Сирени, но аз се чудех дали не са нещо по-скоро като Инкуби. Орденът беше доста рядък, но целият им начин на подхранване на магията се основаваше на сексуалното желание и те бяха майстори в контролирането и изискването на похот от другите. А Рокси Вега определено вдъхваше много похот навсякъде, където отидеше. Тя вдъхна толкова много похот в мен, че се оказах напълно неспособен да се надървя от някоя друга освен от нея, а спомените за тялото ѝ, устата ѝ или дори само за това как ме наричаше с шибани имена изпълваха съзнанието ми в момента, в който обгръщах с юмрук пулсиращия си член. Дори се опитах да гледам порно, за да отвлека вниманието си от нея, но в крайна сметка просто затварях проклетите си очи и все пак мислех за нея, представяйки си колко добре ще се чувствам, ако я пълня с члена си, вместо да чукам ръката си през цялото време.
Но бях твърдо решен да спра да мисля за нея по този начин. Да спра да мисля за нея изобщо, освен с желанието да се отърва от нея.
Преди няколко часа бях говорил отново с Ксавие и той ме беше уверил, че всичко е наред. След училище се занимаваше с много допълнителна работа и обучение, за да напредне, както и за да избегне баща ми, като не попада твърде често в компанията му в имението.
Беше казал, че майка му се е промъквала в стаята му нощем, сядала е на ръба на леглото му и е пъхала пръсти в косата му, както правеше, когато бяхме деца, а аз знаех, че той вижда много в това. Но не бях сигурна какво трябваше да докажат няколко нежни докосвания от страна на жената, която преди много време ни беше изоставила на тиранията на баща ни. Не че му бях казал това, разбира се, защото Ксавие не беше като мен. Въпреки че и двамата бяхме израснали в една и съща токсична среда, той все още беше толкова проклето обнадежден през цялото време. Все още търсеше светлина в мрака. И може би това имаше нещо общо с това, че аз бях наследникът и поемах основната тежест на вниманието, уроците и наказанията на баща ни, но имах чувството, че на него му е присъщо.
Най-вече си пожелавах тази година да отмине, за да може Ксавие да дойде и да остане тук, в академията, с мен. Щях да се чувствам много по-добре, когато се измъкнеше от онази къща завинаги и някъде, където можех да го наблюдавам през цялото време с неговата пробудена магия и освободената му форма на Драконов орден.
Атласът ми иззвъня и аз го погледнах, като видях съобщението от Ланс и написах раздразнено.

Ланс:
Ще ми кажеш ли плановете си?

Дариус:
По-добре е да не знаеш.

Все още не бях сигурен какво щяхме да направим с останалите наследници, за да се справим с Вега, но имаше голяма вероятност това да надхвърли границите на онова, което един учител би трябвало да допусне да се случи. Нямаше да поставя работата му тук в опасност заради това. Освен това си беше моя работа и на Наследниците да го решаваме, не трябваше да го въвличам в още повече мои гадости.

Ланс:
Мога да помогна

Дариус:
Целият ти живот е прекаран в това да ми помагаш. Иди поне веднъж да правиш нещо, което ти доставя удоволствие.

Гледнах Атласа в продължение на няколко дълги секунди, но той не отговори. Червата ми се изкривиха, знаейки, че това изказване ще го разстрои, но то беше и истината. Баща ми беше откраднал живота на Ланс, когато ни беше свързал, и ми беше писнало да го въвличам в моите глупости през цялото време, по дяволите. Да, беше ми приятно да имам съюзник в омразата си към Лайънъл Акрукс, но докъде ме беше докарало всичко, което се опитвахме да направим? Ланс може и да ме обучаваше на тъмна магия, но това все още не беше достатъчно, за да ме постави на равни начала с баща ми, така че да мога да се справя с него. А сега Ксавие беше нападнат заради глупавите ми опити за противопоставяне. Не исках да поставям Ланс също на огневата линия.
Така че той може да е бил наранен от това, че съм го изтласкал от това, но аз просто се опитвах да го защитя. Опитвах се да го държа колкото се може по-далеч от гнева на баща ми. И ако трябва да бъда честен, аз също бях егоист. Ланс винаги искаше да види доброто в мен, нещата, които ме отличаваха от Лайънъл Акрукс и доказваха, че не съм клонингът, който той се опитваше да ме принуди да бъда. Но започвах да си мисля, че това е било просто една хубава лъжа, която сме си казвали през последните няколко години, защото сега трябваше да бъда също толкова чудовище като него, за да защитя брат си. И ако трябваше да се обърна към мрака, за да постигна това, което искаше баща ми, тогава знаех, че ще го направя – просто не исках да се сблъсквам с разочарованието в очите на Ланс, когато види в какво съм си позволил да се превърна.
По гръбначния ми стълб пробягаха тръпки и аз вдигнах глава, като погледнах към вратата на спалнята си малко преди някой да почука на нея.
– Отворено е – извиках аз. Така или иначе наполовина очаквах Кейлъб да се отбие и вероятно беше добре, че го направи, защото имах нужда да се разсея от бурята на мислите си.- Влез.
Последва дълга пауза, след което вратата се отвори и сърцето ми се разтуптя, когато погледнах към нея, откривайки Роксания Вега, която стоеше там в тесен спортен сутиен и клин и изглеждаше твърде изкусително, докато разглеждаше стаята ми.
Носът ѝ леко се набръчка, докато зелените ѝ очи обхождаха всичко, впивайки се във всички детайли на мястото, което наричах свой дом – от жълтите и оранжевите прозорци, които се простираха по цялата стена над леглото ми, до дивана и телевизора, които имах до далечната стена.
Погледът ѝ докосна всеки златен предмет в стаята – от мебелите до часовника и рамките на картините, преди да се спре на сандъка със съкровища, който в момента стоеше празен в подножието на леглото ми.
В гърдите ми се надигна защитно ръмжене, докато очите ѝ се задържаха там, разглеждайки всичките ми най-ценни притежания, преди най-накрая да насочи вниманието си към мен, където седях без риза на леглото си, заобиколен от златото си.
– Какво, по дяволите, искаш?- Изръмжах, като се изправих в седнало положение и я погледнах.
Бях я избягвал по дяволски основателна причина и когато членът ми се размърда, сякаш искаше да я поздрави, насила си припомних защо. Стремях се да се държа далеч от нея, докато не бяхме готови да изпълним плановете си да се отървем от нея, защото не исках нито един момент на съмнение да оцвети решението ми за това.
– Имаш ли пиратски фетиш или нещо подобно?- Попита тя, извивайки вежди към златото ми и ме смая, тъй като изглеждаше почти развеселена. Очаквах да започне да ми крещи, че съм пропуснал сеанса ни, или поне да ме ругае, но вместо това тя наведе глава към мен и изглеждаше някак мила и объркана пред омразата, която бях решил да насоча към нея. Предполагах, че може да си е помислила, че времето, което бяхме прекарали в танци заедно, е смекчило част от враждебността между нас, но това не можеше да бъде по-далеч от истината, като се има предвид цената на този момент на слабост, който бях изпитал в ръцете ѝ.
– Какво?- Попитах, като принудих гримасата си да се стегне, докато си мислех за брат ми, който крещи в агония, и отказвах да ѝ позволя да ме отклони от целта ми.
– Ами ти си полугол в легло, пълно с монети, така че или правиш нещо с тях, или ги слагаш на някое… недостъпно място, докато си напълно облечен, или съм пропуснала бележката за записването ти в новата флотилия на капитан Силвър.
Това шега ли беше? За миг дори не знаех какво да ѝ отговоря, но когато тя ме погледна с истинско объркване в погледа, разбрах, че не знае какво съм. Дали затова не се страхуваше да ме дразни? Затова ли ме буташе и подтикваше, когато всяка друга фея би се свила от страх?
– Ти наистина не знаеш нищо, нали?- Подиграх се.- Така моят вид регенерира силата си – от златото.
– О.- Тя отново се намръщи на монетите и можех да кажа, че все още не го е разбрала.- Значи ти си пиратски орден? Превръщаш ли се в еднокрак човек с превръзка на окото, жаден за ром и с домашен папагал?
Въпросът ѝ ме хвана толкова неподготвен, че почти се пречупих, а в гърдите ми се надигна смях, който нямаше никаква работа там. Бях принуден да го потисна с твърдо напомняне за начина, по който ароматът на горящата плът на Ксавие беше изпълнил въздуха в кабинета на баща ми, и се принудих да си върна контрола над ситуацията.
– Какво, по дяволите, правиш в стаята ми?- Попитах.
– Защо мислиш, че съм тук?- Изстреля тя мигновено. Но нямах намерение да ѝ правя услугата да улеснявам това взаимодействие.
– Единствената възможна причина, която мога да си представя, че си достатъчно глупава, за да нахлуеш тук, е, че най-накрая си осъзнала кой наистина заслужава да управлява Солария. И тъй като това е така, предполагам, че смяташ да се поклониш ниско и да възхвалиш мен и останалите Наследници като свои крале – казах аз, свих рамене, тъй като това ми се стори искрено предположение, и наблюдавах как очите ѝ пламнаха от гняв при това предложение.
– Продължавай да мечтаеш – промълви тя.- Тук съм, защото пропусна поредната ни учебна сесия, както сигурно знаеш.
– И какво, ако съм?- Попитах, като се изтласках внезапно на крака и съборих на пода шепа златни монети. – Какво ще направиш по въпроса? Да ме накараш да се подчиня на волята ли?
Рокси вдигна брадичката си и ме погледна предизвикателно.
– Ела и направи сеанса, както си обещал – поиска тя.
Приближих се до нея, принуждавайки я да ме погледне нагоре, докато се издигах над нея, исках да я видя как отстъпва, но вместо това тя удържа и стегна челюст, очаквайки отговора ми.
– Не – издишах, всеки сантиметър от тялото ми изгаряше с огнената ми магия, докато тя изскачаше на повърхността на кожата ми при предизвикателството в очите ѝ.- Ако искаш да те обучавам, ще трябва да ме накараш. Ако наистина си една от нашия вид, тогава ще трябва бързо да научиш, че феите взимат това, което искат, а единственото нещо, което има значение за нас, е властта. Така че ако искаш да направя нещо за теб, ще трябва да ме принудиш.
Рокси изглеждаше готова най-сетне да започне да крещи, но когато отвори уста, вместо това излезе подигравателна закачка.
– Колко елемента владееш, Дариус? – Попита тя, гласът ѝ беше груб и нисък.- Два, нали?
Драконът в мен изрева от гняв заради намеците ѝ, но аз отказах да го покажа, като запазих лицето си в непоклатимата маска, която баща ми ми беше втълпил.
– Двама са повече от достатъчно – отвърнах просто.
– Да… но да имаш и четирите трябва да е по-добре.- Тя на практика ми се усмихваше, примамваше ме, дръзваше ме да направя най-лошото, сякаш наистина смяташе, че ще се справи, ако го направя. И да ме прокълне сърцето до звездите, но се изкушавах да направя точно това. Да я оставя да види звяра в мен и да провери дали наистина може да се справи с него.
– Аз съм върхов хищник. Моят вид не е създаден, за да приема заповеди от когото и да било. В ДНК-то ми е записано да ви управлявам. Никога не бих могъл да се поклоня, независимо от това колко могъща можеш да бъдеш или какъв потенциал можеш да имаш – казах ледено.
– Откъде можеш да знаеш това? Ти дори не знаеш какъв орден съм. Може би съм по-високо в хранителната верига, отколкото си мислиш – каза тя, а очите ѝ все още блестяха, сякаш се възползваше от възможността да дразни злодея в мен.
Подиграх се, приближавайки се до нея, докато не се озовах в личното ѝ пространство, а сладкият аромат на кожата ѝ ме приканваше, докато се навеждах близо до нея и поставях ръцете си на вратата от двете страни на главата ѝ, притискайки и наблюдавайки я с разтуптяно сърце, докато тя все още отказваше да помръдне.
– Никой не е по-високо в хранителната верига от мен, Рокси – обясних ѝ, а погледът ми се спусна надолу, за да я попие, въпреки че отказвах да допусна в душата си нещо друго освен омраза към нея и всичко, което тя представляваше. Тя беше мой враг, просто и ясно, и не можех да допусна нито един момент на съмнение да помрачи това в името на брат ми.
Тя ме изучаваше, докато аз я изучавах, и притеглянето, което продължавах да усещам към нея, се пропукваше по голата ми плът като приближаваща се гръмотевична буря. Но аз не исках да се подчиня на желанията ѝ. Между мен и нея не беше останало нищо освен нуждата в мен да се отърва от нея.
– Какъв орден си?- Издиша Рокси, гърдите ѝ се издигаха и спускаха с тежкото налягане на въздуха, който ни заобикаляше, а погледът ми падна върху набъбналите ѝ цици в малкия спортен сутиен, който носеше.
– Ще ти покажа моя, ако ти ми покажеш твоя – подиграх се аз, а очите ми се преместиха в златния оттенък на моя Дракон, рептилоидните процепи и всичко останало, преди да примижа отново и да наблюдавам как шокът проблясва по чертите ѝ.
– Но аз все още не знам своя орден – възрази тя.- Професор Орион смята, че израстването в света на смъртните е потиснало способностите ни.
Наблюдавах я за момент, чудейки се дали това наистина е вярно и тя наистина няма представа какво е. И колкото и да е странно, всъщност ѝ повярвах.
Но ако искаше да разбере каква порода същество стои пред нея, тогава бях достатъчно щастлив да и направя шоу и да я накарам да разбере защо точно трябва да се страхува от мен.
Отстъпих внезапно назад, прекъсвайки енергийната лента, която сякаш ме привличаше към нея, докато разкопчах колана и откопчах копчето на дънките си.
– Какво правиш?- Изсумтя тя, загледана в мен, когато свалих дънките и боксерките си заедно с тях и й позволих да се запознае с цялата дължина на члена ми.
Погледът ѝ остана залепен за него и кръвта започна да се стича натам при усещането за нейното внимание, сякаш тази част от мен все още не се беше съгласила с решението ми да нямам повече нищо общо с нея, освен да се уверя, че е напуснала това място. Стиснах зъби, докато членът ми продължаваше да има всякакви идеи за нещата, които би могъл да прави с нея, ако просто я накарам да се наведе за мен сега, и се опитах да не оставям погледа си да се задържа върху устата ѝ, докато обмислях колко много бих искал да я чукам.
– Когато престанеш да ме чукаш с очи, ще ти покажа какво толкова отчаяно искаш да знаеш – издекламирах аз, като принудих вниманието ѝ да се върне към лицето ми и си спечелих намръщване.
– Хората не са склонни да си вадят боклуците по средата на разговора – изсумтя тя, сякаш ми беше ядосана за това.- Така че, ако не искаш да гледам малкия Дариус, тогава не трябваше да го включваш в разговора ни.
Изпуснах дъх на смях, преди да успея да се сдържа, а умът и членът ми се лутаха по всевъзможни пътища извън границите, докато си давах две секунди, за да обмисля дали все пак мога да я убедя да се наведе за мен.
Наведох се по-близо до нея, докато тя ми отвръщаше с омраза, но дишането ѝ се ускоряваше, а зениците ѝ се разширяваха от нещо, за което бих могъл да се закълна, че е нейното собствено желание.
Аз исках това. Исках го повече, отколкото можех да кажа, и беше толкова шибано изкушаващо да пристъпя напред, да я хвана за врата и да я целуна грубо, докато не се предаде и не ми се поклони така, както ми се искаше. Можех да го видя в очите ѝ. Изкушението, въпреки омразата, а аз толкова много исках да я целуна, че почти направих последната крачка.
Но докато собственият ми пулс гърмеше като военен барабан в ушите ми, знаех, че няма да е толкова просто. Само един вкус от нея и щях да се пристрастя. А това не можех да си позволя, независимо колко изкусително греховна можеше да бъде тя.
– Ако отново дойдеш в стаята ми без покана, то по-добре да е, защото си готова да ни се поклониш или да ме молиш да те прегъна през таблата и да те накарам да изкрещиш името ми – казах с цялата увереност, която изпитвах, знаейки, че тя става толкова мокра за мен, колкото и аз ставам твърд за нея.
Тя се притисна обратно към вратата ми, бедрата ѝ се свиха, сякаш се опитваше да се пребори с реакцията си, но аз усещах как тя бръмчи във въздуха между нас, независимо колко дълбоко се мръщеше.
Всичко беше животинско и знаех, че ще бъде най-хубавото нещо, ако му се отдадем. Но не можех.
Изведнъж се отвърнах от нея и скочих през отворения прозорец до нас.
Рокси изтръпна от тревога, когато паднах, а аз разперих широко ръце, оставяйки секундите да минават, като се запътвах към земята, докато моят Дракон се надигаше в мен с огнено отчаяние за свобода.
Когато златният Дракон се изтръгна от кожата ми, от гърлото ми се изтръгна рев, достатъчно силен, за да разтресе всички прозорци в Дом Огън.
В следващия миг от челюстта ми избухна огън, чиято топлина се разнесе по златните ми люспи, докато се втурвах с главата напред през пламъците.
Издигнах се към небето, без да си позволявам да погледна назад към момичето, което знаех, че все още ме наблюдава, докато усещането за очите ѝ върху кожата ми ме изстъргваше и предизвикваше тръпки на предчувствие.
Това момиче беше моето предстоящо падение. Трябваше само да се уверя, че тя никога няма да достигне този потенциал.

Назад към част 22                                                               Напред кум част 24