Лаура Таласа
Странен химн
Търговецът #2
Сирена и сродна душа на Краля на нощта, Калипсо Лилис оцелява в лапите на Карнон, лудия крал, и неговия извратен затвор. Но кошмарът не е приключил. Калипси носи физически напомняния за времето, когато е била пленница, а все повече доказателства сочат, че Крадецът на души все още е на свобода.
Когато един празник на фея изтласква Кали и нейната половинка Дезмънд Флин в Кралство Флора, те водят разследването със себе си. Но под ярките светлини и поразителните цветя на кралството те откриват, че има и по-неотложни проблеми, с които трябва да се справят. Никое място не е по-уникално диво от големите зали на фейрите и никакви сделки не могат да спасят Кали от кралските интриги.
Феите играят опасни игри. Някои искат любов, други – отмъщение, трети – плът, а четвърти – неща, които са твърде неизразими, за да бъдат изречени. Едно нещо е сигурно: никой не е такъв, какъвто изглежда. Дори и Дез, който става все по-загадъчен с всяка следваща тайна.
Но Кралство Флора има свои собствени тайни – от кървящи дървета до заклеймени роби и изчезнали стражи. Нещо се раздвижва в страната на всичко, което расте, и ако Кали не внимава, то ще отнеме всичко и всички, които обича – и нея заедно с него.
Астрид,
За теб, Вселената
„Ние всички сме като светлата луна, все пак имаме и своята тъмна страна.“
-Калил Гибран
Могъщият Никс дойде,
Могъщият Никс търси,
Всичко, което можеше,
от тъмната си участ.
В дълбоката нощ,
се издигна неговото царство,
Пази се, велики кралю,
от това, което расте.
Лесно се покорява.
Лесно е да се короняса.
Но и най-силните,
може да бъдат покосени.
Издигнат в сенките,
отгледан в нощта.
Твоето дете ще дойде,
и ще се издигне чрез силата.
И ти, убитият,
ще чакаш и ще видиш.
Какво друго,
една душа може да бъде.
Тялото да бъде прокълнато,
тяло, което да обвиняваш,
тяло, което е земята,
не иска още да го вземе.
Пази се от смъртния,
под твоето небе,
смачкай човека,
който ще те види умрял.
Два пъти ще възкръснеш,
два пъти ще паднеш,
за да не можеш,
да промениш всичко.
Или да загинеш през деня,
да загинеш призори,
Светът вярва,
че вече те няма.
Така че потъмни сърцето си.
Моят цар на сенките,
и ни позволи да видим,
какво ще донесе войната.
-Пророчеството на Галехар Никс
Глава 1
КРИЛА.
Аз имам крила.
Черните преливащи се пера проблясват под приглушената светлина на кралските покои на Дез – ту черни, ту зелени, ту сини.
Крила.
Заставам пред едно от позлатените огледала на Дез, едновременно ужасена и запленена от гледката. Дори и сгънати, върховете на крилата ми се извисяват доста над главата ми, а върховете им докосват задната част на голите ми прасци.
Разбира се, крилата не са единственото различно нещо в мен. След една особено неприятна схватка с Карнон, лудия крал на фауната, сега имам и люспести предмишници и пръсти с нокти.
И това са само промените, които можете да видите. Няма нищо – може би с изключение на наранения поглед в очите ми – което да показвам за всички онези части от мен, които са променени по различни, по-фундаментални начини.
По-голямата част от десетилетието бях прекарала в борба с идеята, че съм жертва. Бях се справила адски добре и с това – ако не се лъжа – преди да дойда в Другия свят. И тогава дойде Карнон. Дори сега, когато си спомням, ме побиват леки тръпки.
Всички тези умело изработени слоеве броня, които носех, бяха отърсени за една седмица затвор и не съм съвсем сигурна как да се справя с това.
Честно казано, наистина не искам да се справям с него.
Но колкото и да ми е зле, на Господаря на животните му е още по-зле. Дез го изпари пича толкова напълно, че от него остана само кърваво петно върху останките от тронната му зала.
Очевидно човек не се ебава с половинката на Нощния крал.
Половинка.
Това е още едно нещо, с което се сдобих наскоро – сродна душа. Обвързана съм с Дезмънд Флин, Търговеца, един от най-търсените престъпници на земята и един от най-могъщите феи тук, в другия свят.
Но дори и това – сродството – е по-сложно, отколкото изглежда.
Все още имам толкова много въпроси относно връзката ни, като например факта, че допреди няколко седмици не знаех, че съм сродна душа. Други свръхестествени хора откриват подобни неща още когато са тийнейджъри и магията им се пробужда.
Така че защо аз не го направих?
Съществува и фактът, че повечето сродни души усещат връзката, която ги свързва с половинката им, сякаш е нещо физическо.
Поставям ръка върху сърцето си.
Не съм усещала такова нещо.
Всичко, което имам, е думата на Дез, че сме сродни души – това и сладката болка в костите ми, която зове за него и само за него.
Пускам ръката от гърдите си.
Зад отражението ми звездите блестят точно зад сводестите прозорци на апартамента на Дез в другия свят. Висящите фенери висят неосветени, а искрящата светлина, уловена по стенните свещници, отдавна е угаснала.
Заседнала съм тук, в Царството на нощта.
Съмнявам се, че има чак толкова много свръхестествени същества, които биха се оплакали от положението ми – сродна душа на крал, принуден да живее в дворец – но простата, отрезвяваща истина е, че момиче като мен не може да се върне на Земята с гигантски криле, стърчащи от гърба ѝ.
Такова нещо не би се приело добре.
Така че съм заклещена тук, далеч от моите приятели – добре де, приятелка (но, в интерес на истината, Темпер има силата и отношението на поне двама души) – на място, където способността ми да очаровам, т.е. да съблазнявам другите с гласа си, е по същество безполезна. Феите, както научих, не могат да бъдат омагьосвани; моята магия е твърде несъвместима с тяхната.
За да е ясно, това не е двупосочна улица. Те все още могат да използват силите си върху мен; гривната на китката ми е достатъчно доказателство за това.
Очите ми се връщат към крилата ми, към моите странни, неземни крила.
– Знаеш ли, гледането им няма да ги накара да изчезнат.
Стряскам се при звука на копринения глас на Дезмънд.
Той се подпира на стената в сенчестия ъгъл на тъмната си спалня, а изражението му е непочтително, както обикновено. Бялата му руса коса обрамчва лицето му и дори сега, дори когато съм срамежлива, разкрита и странно засрамена от собствената си кожа, пръстите ми ме сърбят да се проврат през тази негова мека коса и да го придърпам към себе си.
Носи само ниски панталони, а мускулестият му торс и ръкавите с татуировки са на показ. Сърцето ми се ускорява при тази гледка. Двамата се взираме един в друг за миг. Той не прави движение, за да се приближи, въпреки че се кълна, че иска. Мога да го видя в сребристите му очи.
– Не исках да те събуждам – казвам тихо.
– Нямам нищо против да ме събудиш, – казва той и очите му блестят. Той не помръдва от мястото си.
– От колко време си там? – Питам го.
Той кръстосва ръце върху голия си торс, като прекъсва гледката ми към гърдите му.
– По-добрият въпрос е: откога ти си там?
Толкова типично за Дез е да отговаря на въпрос с въпрос.
Обръщам се обратно към огледалото.
– Не мога да спя.
Наистина не мога. Причината не е в леглото и определено не е в мъжа, който го топли. Всеки път, когато се опитам да се обърна по корем или по гръб, неизбежно се преобръщам на крило и се събуждам.
Съществува и малкият въпрос, че на това място слънцето никога не изгрява. Царството на нощта е вечно потънало в мрак, тъй като то рисува нощта по небето. Никога няма да има момент, в който слънцето да надникне в тази стая, така че никога не мога да знам кога точно да се събудя.
Дез изчезва от мястото си до стената. След част от секундата се появява зад гърба ми.
Устните му се допират до ухото ми.
– Има и по-добри начини да прекараш дългите безсънни вечери, – казва Дез тихо, а едната му ръка се спуска по ръката ми.
Сирената ми се раздвижва при думите му, а кожата ми придобива най-слабото сияние.
Устните му докосват шията ми и дори този най-лек допир кара дъха ми да замира.
Но после зървам отражението си и виждам крилата. Сиянието напуска кожата ми за миг.
Дез забелязва момента, в който интересът ми отслабва, и се отдалечава от мен, сякаш никога не е бил там. А аз мразя това. Усещам разстоянието между нас. Не искам да ми дава пространство, искам да ме придърпа по-близо, да ме целуне по-дълбоко, да ме накара да потуша тази нова несигурност, която изпитвам.
– Тези крила… – Започвам да обяснявам, но после спирам.
Дез ме заобикаля отпред.
– Какво става с тях? – Пита той, като ми препречва пътя към огледалото.
Вдигам брадичката си.
– Те ще пречат.
Той повдига вежда.
– На какво ще пречат?
Сякаш не е наясно около какво точно танцуваме.
– На играта на шах, – казвам саркастично. – На… интимността.
Дез ме гледа няколко секунди, след което устата му бавно се извива в усмивка. Това е усмивка, пълна с хитрости и пакости.
Той се приближава, само на косъм от лицата ни.
– Херувимче, уверявам те, че крилата ти няма да са проблем. – Погледът му се впива в устните ми. – Но може би умът ти ще се успокои по-добре с една демонстрация?
По негово предложение под кожата ми пламва светлина, а сирената ми веднага е готова да заработи. Каквато и да е моята несигурност, тя не я споделя.
Поглеждам през рамо, към крилата си, и притесненията ми се връщат.
– Не са ли те голяма пречка?
В мига, в който думите напускат устните ми, ми се иска да мога да ги уловя и да ги натикам обратно в гърлото си.
Единственото нещо, което мразя по-силно от това да се чувствам жертва, е да излъчвам несигурността си. Обикновено цялата тази емоционална броня, която нося, ги прикрива – понякога толкова дълбоко, че забравям, че са там, но след изпитанието ми с Карнон тази броня лежи на разпилени парчета някъде около краката ми, а аз все още нямам нито времето, нито волята да си изработя нов комплект. Ужасно суров и болезнено уязвим съм.
Дез повдига вежди. На гърба му се разтварят собствените му крила, които досега не бях забелязала. Сребристата им кожа се опъва, докато се простират от двете му страни, закривайки по-голямата част от стаята.
– Осъзнаваш ли, че почти всички феи имат крила?
Знам, че имат. Но аз никога не съм имала.
Вдигам предмишница. На слабата светлина златните люспи, които покриват ръката ми от китката до лакътя, блестят като бижута. На върховете на всеки от пръстите ми ноктите блестят в черно. В момента те не са заострени (благодарение на старателното им изпиляване), но в момента, в който сиренето ми се разсърди малко, ще израснат отново в извити точки.
– Какво ще кажеш за това? – Питам. – Повечето феи имат ли това?
Той стиска ръката ми в своята.
– Няма значение по един или друг начин. Ти си моя. – Дез целува дланта ми и някак си успява да накара несигурността ми да се почувства малка и незначителна.
Той не пуска ръката ми и аз се взирам в люспите.
– Ще изчезнат ли някога? – Питам.
Хватката му се затяга.
– Искаш ли да изчезнат?
Би трябвало вече да познавам този глас. Би трябвало да чувам предупредителните нотки в него, опасното му звучене. Но не го правя, твърде погълната от собственото си самосъжаление.
Срещам очите му.
– Да.
Разбирам, че се държа лошо. Вместо да правя лимонада от лимони, аз почти разрязвам тези лимони и ги изстисквам в очите си.
Сърцето ми започва да се ускорява, когато той докосва с пръсти едно от стотиците мъниста, които все още обикалят китката ми, всяко едно от тях е дълг за услуга, която съм осребрила отдавна.
Очите му се стрелкат към моите.
– Истина или предизвикателство?
Погледът на Дез помръдва, докато си играе с мънистото на китката ми, очаквайки отговора ми.
Истина или предизвикателство?
Това е малката игра, която той обича да прави от моя погасителен план. На мен ми се струва, че тя не прилича толкова на играта, която десетгодишни момичета играят на нощните партита, и много повече на руска рулетка с напълно заредено оръжие.
Взирам се в Търговеца, сребърните му очи са едновременно толкова чужди и толкова познати.
Не отговарям достатъчно бързо.
Той стиска китката ми най-леко.
– Предизвикателство – казва той вместо мен.
Частта от мен, която обича секса и насилието, се тресе от вълнение, искайки всичко, което предлага Дез. Останалата част от мен започва да си мисли, че трябва да се страхувам до смърт. Това е същият мъж, който е известен по тези места като Краля на хаоса. Това, че сме сродници, не означава, че той ще се отнесе лесно към мен. Той все още е същият зъл човек, когото срещнах преди осем години.
Дез се усмихва, погледът му е почти зловещ. Миг по-късно на пода до мен пада купчина кожи. Гледам ги тъпо, без да разбирам какво е това, на което ме е предизвикал.
Доколкото знам, току-що ме прецакаха.
Всъщност съм почти сигурна, че ме прецакаха.
– Облечи се – казва Дез и освобождава китката ми. – Време е да започнем обучението ти.
Напред към част 2
