П.С.Каст, Кристин Каст
Училище за вампири
Проклятието на Неферет
новела 10,5
1
15 януари 1893 г.
Дневник на Емили Уилър
Вписване: първо
Това не е дневник. Отвращавам се от самата мисъл да събирам мислите и действията си в заключена книга, която да пазя, сякаш са скъпоценни камъни.
Знам, че мислите ми не са скъпоценни камъни.
Започнах да подозирам, че мислите ми са доста луди.
Ето защо се чувствам принудена да ги записвам. Възможно е при препрочитането им, някога в бъдещето, да открия защо са ме сполетели тези ужасни неща.
Или пък ще открия, че наистина съм си изгубила ума.
Ако това е така, тогава това ще послужи като запис на началото на моята параноя и лудост, за да се положат основите за откриване на лечение.
Искам ли да бъда излекувана?
Може би е по-добре да оставим този въпрос настрана за момента.
Първо, нека започна от момента, в който всичко се промени. Това не беше на тази, първа дата от дневника ми. Беше преди два месеца и половина, на първия ден от ноември, хиляда осемстотин и деветдесет и втора година. Това беше сутринта, когато майка ми почина.
Дори тук, на смълчаните страници на този дневник, се колебая дали да си спомням за тази ужасна сутрин. Майка ми умря в прилив на кръв, който се изля от вътрешността ѝ след раждането на малкото, безжизнено телце на брат ми Барет, кръстен на баща ми. И тогава, както и днес, ми се струваше, че майка ми просто се е предала, когато е видяла, че Барет няма да си поеме дъх. Сякаш дори жизнената сила, която я поддържаше, не можеше да понесе загубата на скъпоценния ѝ единствен син.
Или пък цялата истина беше, че тя не можеше да понесе да се изправи пред баща ми след загубата на неговия скъпоценен, единствен син?
Този въпрос не би ми дошъл на ум преди тази сутрин. До сутринта, в която майка ми почина, въпросите, които най-често влизаха в ума ми, бяха насочени към това как да убедя майка си да ми позволи да си купя още един от новите костюми за велосипеди, които бяха на мода, или как да направя косата си точно като на момиче от Гибсън.
Ако съм мислила за баща си преди сутринта, когато майка ми почина, то беше така, както повечето ми приятелки мислеха за бащите си – като за далечен и донякъде плашещ патриарх. В моя конкретен случай баща ми ме хвалеше само чрез коментарите на майка ми. Всъщност преди смъртта на майка ми той сякаш рядко ме забелязваше изобщо.
Баща ми не беше в стаята, когато майка ми почина. Лекарят беше обявил, че процесът на раждане е твърде вулгарен, за да може мъж да бъде свидетел на това, особено мъж от ранга на Барет Х. Уилър, президент на Първа национална банка в Чикаго.
А аз? Дъщерята на Барет и Алис Уилър? Лекарят не ми спомена за вулгарността на раждането. Всъщност лекарят дори не ме забеляза, докато майка ми не беше умря и баща ми не ми беше обърнал внимание.
– Емили, ти няма да ме оставиш. Ще чакаш с мен, докато дойде лекарят, и после ще останеш там, на мястото до прозореца. Трябва да знаеш какво е да си съпруга и майка. Не бива да се впускаш в това сляпо, както направих аз. – Заповяда ми майка с онзи свой мек глас, който караше всички, които не я познаваха истински, да вярват, че е мекушава и не е нищо повече от красива, сговорчиво украшение на ръката на баща ми.
– Да, майко – бях казала с кимване и бях направила това, което тя ми беше наредила.
Спомням си как седях, неподвижна като сянка, на неосветената седалка на прозореца срещу леглото в богатата спалня на майка ми. Виждах всичко. Смъртта ѝ не отне много време.
Имаше толкова много кръв. Барет се беше родил в кръв – малко, неподвижно, покрито с кръв същество. Той приличаше на гротескна счупена кукла. След спазъма, който го бе изхвърлил между краката на майка ми, кръвта не спираше. Продължаваше да приижда и приижда, докато майка ми плачеше със сълзи, безмълвна като сина ѝ. Знаех, че плаче, защото беше отвърнала глава от гледката на лекаря, който увиваше мъртвото бебе в бельо. Тогава погледът на майка ми срещна моя.
Не можех да остана на мястото до прозореца. Втурнах се към леглото ѝ и докато лекарят и медицинската сестра напразно се опитваха да спрат алената река, която извираше от нея, аз хванах ръката ѝ и отметнах влажната коса от челото ѝ. През сълзите и страха си се опитах да я успокоя и да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред, щом си почине.
Майка ми беше стиснала ръката ми и прошепна:
– Радвам се, че си тук с мен в края.
– Не! Ще се оправиш, майко! – Бях протестирала.
– Пшшш – успокои ме тя. – Просто дръж ръката ми. – Тогава гласът ѝ бе угаснал, но изумрудените очи на майка, за които всички казваха, че толкова приличат на моите, не откъснаха поглед от мен през цялото време, докато зачервеното ѝ лице шокиращо побеля, а дъхът ѝ омекна, застина, а после при една въздишка съвсем спря.
Тогава целунах ръката ѝ и се запътих обратно към мястото си до прозореца, където плаках незабелязано, докато медицинската сестра изпълняваше трудната задача да изхвърли напоеното бельо и да приведе майка ми в приличен вид за погледа на баща ми. Но баща ми не беше изчакал майка ми да бъде подготвена за него. Той се вмъкна в стаята, пренебрегвайки протестите на лекаря.
– Казвате, че е син? – Баща ми не беше погледнал към леглото. Вместо това се втурна към кошарата, където лежеше забуленото тяло на Барет.
– Наистина беше момче – каза мрачно лекарят. – Родено е твърде рано, както ви казах, сър. Нямаше какво да се направи. Белите му дробове бяха твърде слаби. Той никога не си е поемал дъх. Не е издал нито един плач.
– Мъртъв… мълчалив. – Баща ми избърса уморено ръка по лицето си. – Знаеш ли, че когато се роди Емили, тя плака толкова силно, че я чух в салона долу и повярвах, че е син?
– Е, господин Уилър, знам, че това не е голяма утеха след загубата на син и съпруга, но вие имате дъщеря, а чрез нея и обещание за наследници.
– Тя ми обеща наследници! – Изкрещя баща ми, като най-накрая се обърна към майка ми.
Трябва да съм издала някакъв малък, наранен звук, защото очите на баща ми веднага се насочиха към моята седалка на прозореца. Те се стесниха и за миг изглеждаше, че не ме е разпознал. А после се размърда, сякаш се опитваше да изтръска нещо неприятно от кожата си.
– Емили, защо си тук? – Гласът на баща ми звучеше толкова гневно, че изглежда въпросът, който искаше да зададе, беше много повече от това защо съм в тази стая в този конкретен момент.
– Майка ме помоли да остана – заекнах аз.
– Майка ти е мъртва – каза той, а гневът се превърна в твърда истина.
– И това не е място за млада дама. – Лицето на лекаря беше почервеняло, когато се изправи пред баща ми. – Моля за извинение, господин Уилър. Бях твърде зает с раждането, за да забележа момичето там.
– Вината не е ваша, докторе Фишър. Жена ми често правеше и казваше неща, които ме смущаваха. Това е просто последното от тях. – Баща ми направи пренебрежителен жест, който обхвана лекаря, прислужниците и мен. – А сега ме оставете с госпожа Уилър, всички вие.
Исках да избягам от стаята – да избягам колкото се може по-бързо, но краката ми бяха изтръпнали и изстинали от дългото седене без движение и когато минавах покрай баща ми, се спънах. Ръката му ме хвана под лакътя. Погледнах нагоре, уплашена.
Изражението на лицето му изведнъж се смекчи, докато ме гледаше надолу.
– Имаш очите на майка си.
– Да. – Задъхана и замаяна, това беше всичко, което успях да кажа.
– Това е както трябва да бъде. Сега ти си лейди на Уилър Хаус. – След това баща ми ме освободи и бавно, тежко се отправи към окървавеното легло.
Когато затворих вратата след себе си, чух, че започва да плаче.
С това започна и моето странно и самотно време на траур. По време на погребението се движех безчувствено, а след това припаднах. Сякаш сънят ме беше завладял. Не можех да се освободя от него. Цели два месеца почти не напусках леглото си. Не ми пукаше, че съм отслабнала и пребледняла. Не ми пукаше, че социалните съболезнователни обаждания на приятелите на майка ми и техните дъщери останаха без отговор. Не забелязах, че Коледа и Нова година дойдоха и си отидоха. Мери, прислужницата на майка ми, която бях наследила, молеше, уговаряше и ругаеше. На мен изобщо не ми пукаше.
Беше петият ден на януари, когато баща ми ме освободи от хватката на съня. В стаята ми беше станало студено, толкова студено, че треперенето ми ме събуди. Огънят в огнището ми беше угаснал и не беше разпален отново, затова дръпнах въжето, прикрепено към звънеца за повикване на Мери, който звънеше чак долу в помещенията за прислугата в недрата на къщата, но тя не отговори на повикването ми. Спомням си, че облякох халата си и си помислих – за кратко – колко голям изглеждаше той и колко много ме поглъщаше. Проправяйки си бавно път от спалнята си на третия етаж по широкото дървено стълбище, трепереща, търсех Мери. Баща ми беше излязъл от кабинета си, когато стигнах до дъното на стълбите. Когато ме видя за първи път, очите му бяха безизразни, а след това изражението му беше изненадано. Изненада, последвана от нещо, за което бях почти сигурна, че е отвращение.
– Емили, изглеждаш окаяно! Тънка и бледа! Болна ли си?
Преди да успея да отговоря, Мери беше там и бързаше през фоайето към нас.
– Казах ви, господин Уилър. Тя не се храни. Казах, че не прави нищо друго, освен да спи. Тя се разпилява. – Мери говореше енергично, а мекият ѝ ирландски акцент беше по-силно изразен от обикновено.
– Е, това поведение трябва да се прекрати веднага – каза строго баща ми. – Емили, ще напуснеш леглото си. Ще се храниш. Ще правиш ежедневни разходки в градините. Просто няма да позволя да изглеждаш изтощена. В края на краищата ти си госпожата на Уилър Хаус, а моята госпожа не може да изглежда като гладуваща бездомница.
Очите му бяха твърди. Гневът му беше плашещ, особено като разбрах, че майка няма да се появи от салона си, бръмчейки с разсейваща енергия и отблъсквайки ме, докато успокояваше баща ми с усмивка и докосване.
Направих автоматична крачка встрани от него, което само направи изражението му по-мрачно.
– Имаш външния вид на майка си, но не и нейния дух. Колкото и дразнеща да беше понякога, аз се възхищавах на нейния хъс. Тя ми липсва.
– И на мен ми липсва майка – чух се да изричам.
– Разбира се, че ти липсва, гълъбче – успокои ме Мери. – Минаха само малко повече от два месеца.
– Значи все пак имаме нещо общо. – Баща ми напълно игнорираше Мери и говореше така, сякаш тя не беше там, нервно докосвайки косата ми, изглаждайки халата ми. – Загубата на Алис Уилър създаде нашето общо. – След това обърна глава, изучавайки ме. – Имаш нейния вид. – Баща ми поглади тъмната си брада и погледът му загуби твърдата си, заплашителна сила. – Ще трябва да се възползваме по най-добрия начин от нейното отсъствие, нали знаеш.
– Да, отче. – Почувствах облекчение от смекчаването на гласа му.
– Добре. Тогава очаквам всяка вечер да се присъединяваш към мен за вечеря, както правехте с майка ти. Няма повече да се криеш в стаята си и да гладуваш, за да не те виждат.
Тогава се усмихнах, наистина се усмихнах.
– Бих искала – казах аз.
Той измърмори, удари вестника, който държеше, по ръката си и кимна.
– Тогава до вечеря – каза той, мина покрай мен и изчезна в западното крило на къщата.
– Тази вечер може би ще съм дори малко гладна – казах на Мери, докато тя ме поздравяваше и ми помагаше да се кача по стълбите.
– Хубаво е да видя, че той се интересува от теб, така е – беше прошепнала щастливо Мери.
Почти не ѝ обърнах внимание. Единствената ми мисъл беше, че за първи път от месец насам имам нещо повече от сън и тъга, което да очаквам с нетърпение. Баща ми и аз имахме обща вечеря!
Вечерта се бях облякла внимателно за вечерята, като за пръв път разбрах колко много съм отслабнала, когато черната ми траурна рокля трябваше да бъде пристегната, за да не виси непривлекателно свободно. Мери разресваше косата ми, като я усукваше в гъст кок, който според мен правеше новоизтънялото ми лице да изглежда много по-старо от петнайсетте ми години.
Никога няма да забравя как се стреснах, когато влязох в трапезарията ни и видях двете подредби – тази на баща ми, където той винаги беше начело на масата, и моята, сега поставена на мястото на майка ми до дясната ръка на баща ми.
Той беше застанал и държеше стола на майка ми за мен. Докато седях, бях сигурна, че все още усещам парфюма ѝ – розова вода с лек намек за лимоновата вода, която използваше за изплакване на косата си, за да подчертае богатството на кестенявите ѝ коси.
Джордж, негърът, който сервираше вечерята ни, започна да сипва от супника. Притеснявах се, че тишината ще бъде ужасна, но когато отецът започна да яде, започнаха и познатите му думи.
– Комитетът за Колумбовото изложение се обедини колективно зад Бърнъм; подкрепяме го изцяло. Отначало се чудех, че човекът може да е малко луд – че се опитва да постигне нещо непостижимо, но визията му за Световно Колумбово изложение в Чикаго, което да засенчи великолепието на Париж, изглежда е постижима или поне проектът му изглежда здрав – екстравагантен, но здрав.- Той направи пауза, за да хапне залък от пържолата с картофи, която замени празната му купа със супа, и в тази пауза чух гласа на майка ми.
– Не е ли екстравагантност това, за което всички призовават? – И не разбрах, докато бащата не ме погледна, че съм говорила аз, а не все пак духът на майка ми. Замръзнах под острия му, тъмноок поглед, като ми се искаше да бях мълчала и да бях сънувала вечерята, както много пъти в миналото.
– И откъде знаеш какво викат всички? – Острите му, тъмни очи бяха втренчени в мен, но устните му леко се повдигнаха в ъгълчетата, точно както някога почти се усмихваше на майка ми.
Спомням си, че почувствах прилив на облекчение и се усмихнах сърдечно в отговор. Въпросът му беше един от тези, които бях чувала да задава на Майка повече пъти, отколкото бих могла да започна да броя. Оставих думите ѝ да отговорят вместо мен.
– Знам, че вярваш, че жените само говорят, но те и слушат. – Говорех по-бързо и по-тихо от майка, но очите на баща ми се бяха присвили в ъгълчетата, докато показваше одобрението и забавлението си.
– Наистина… – беше казал с кикот, като беше отрязал голямо парче кървавочервено месо и го ядеше, сякаш беше гладен, докато отпиваше чаши вино, червено и тъмно като течността, която се стичаше от месото му. – Но трябва да следя отблизо Бърнам и неговата глутница архитекти, наистина отблизо. Гротескно надхвърлят бюджета, а тези работници… винаги са проблем… винаги са проблем… – Баща ми говореше, докато дъвчеше, като изпускаше парченца храна и вино в брадата си – навик, който знаех, че майка ми ненавиждаше и често го упрекваше.
Аз не го упрекнах, нито пък се отвращавах от добре усвоения му навик. Просто се принудих да ям и да издавам подходящи звуци на благодарност, докато той говореше за важността на финансовата отговорност и за тревогата, която крехкото здраве на един от водещите архитекти предизвикваше в борда като цяло. В края на краищата, г-н Рут вече се беше разболял от пневмония. Някои казваха, че той е бил движещата сила на целия проект, а не Бърнам изобщо.
Вечерята се изниза бързо, докато баща ми най-сетне се нахрани и наговори до насита. След това се изправи и, както го бях чувала да пожелава безброй пъти на майка ми, каза:
– Ще се оттегля в библиотеката си за една пура и едно бренди. Приятна вечер, скъпа моя, и скоро ще се видим отново. – Спомням си, че изпитвах огромна топлина към него, защото си мислех:
„Той се отнася с мен като с пораснала жена – истинска дама в къщата!“
– Емили – продължи той, въпреки че беше доста разколебан и очевидно доста в чашите си, – нека решим, че тъй като току-що започнахме новата година, тя ще отбележи ново начало и за двама ни. Ще се опитаме ли да продължим напред заедно, скъпа моя?
В очите ми се появиха сълзи и аз се усмихнах трепетно към него.
– Да, отче. Много бих искала това.
Тогава съвсем неочаквано той вдигна тънката ми ръка в голямата си, наведе се над нея и я целуна – точно както целуваше ръката на майка ми на раздяла. Въпреки че устните и брадата му бяха влажни от виното и храната, аз все още се усмихвах и се чувствах като дама, когато, държейки ръката ми в своята, той срещна погледа ми.
Тогава за пръв път видях това, което днес смятам за изгарящ поглед. Сякаш очите му се взираха толкова силно в моите, че се страхувах, че ще ме запалят.
– Очите ти са на майка ти – каза той. Думите му бяха неясни и усетих острата миризма на дъха му, силно примесен с вино.
Установих, че не мога да говоря. Само се размърдах и кимнах.
Тогава баща ми пусна ръката ми и излезе несигурно от стаята. Преди Джордж да започне да разчиства масата, аз взех ленената си салфетка и я разтрих по гърба на ръката си, изтрих оставената там влага и се зачудих защо усещам такова неприятно чувство дълбоко в стомаха си.
Напред към част 2
