Етикет: Тиджан – Картър Рид

Глава 22

― Добре ли си?
Няколко часа по-рано Картър ми разказа, какво са искали да сторят с Мелъри. Тогава го помолих да ме остави за малко сама. Оттогава седях на леглото, просто така седях и мислих. Когато осъзнах колко много всъщност беше направил Картър за мен. Почувствах дълбока благодарност. – Той е купил моята свобода, въпреки че самият той не беше свободен до край. Ще трябва да им плаща в продължение на пет години, но дали това ще бъде достатъчно? Вероятно няма да го оставят на мира. Какво знаех за този живот аз. Това беше неговият свят. И съдейки по властта и богатство му, той просперира в много добре в този свят. – Не отговорих, изчаках го да затвори вратата след себе си. Той ми донесе чаша вода и чиния със сандвич, който не докоснах. Моят стомах мислеше различно, но не желаех да ям сега. В мислите ми беше само Мелъри като секс-робиня.

* * *

― Ема? Картър влезе през вратата и седна до мен на леглото.
― Как ще разберем, че всички те са премахнати?
― Няма значение. Франко е единственият, който може да ни отмъсти. Когато той умре, никой друг няма да плати за твоето убийство. Ти ще бъдеш в безопасност.
― Но не и ти… – избухнах аз. Те не се те освободили.
― Ема?
― Ти не си в безопасност. Все още си свързани с тях. – Той ме придърпа към себе си, като нежно прокара пръсти по ръката ми.
― Не е нужно да се тревожиш за мен. Докато продължавам да правя това което правя, аз ще бъда наред.
— А ако грешиш? Ами ако спреш да правиш пари за тях? – Това, което можеха да му направят, беше най-лошият ми кошмар. Образът на неговия труп мина в съзнанието ми. Като тялото на Джеръми Дънван, в локва кръв. Представих си сините очи на Картър, изрязаните му скули и мускулестото тяло, безжизнено и студено. Потръпнах и поклатих глава. Това не може да се случи.
Той пусна ръката си от рамото ми и я плъзна между нас, намирайки моята длан. Пръстите му се преплетоха с моите.
― Това няма да стане. Не съм нов, Ема. Работя със семейство Маурицио от много години. А сега моята дума има тежест и в двете семейства. Ще се оправя. – Усмихна се той. – Но признавам, че е приятно да чувстваш, че някой се интересува и притеснява за мен . Обикновено хората се страхуват от мен, а не обратното.
Погледнах към него, разкъсвайки се отвътре.
― Те не те познават като мен. – Те не те обичат като мен. – Той погледна устните ми и прошепна:
― Не, не ме познават. Никой не ме познава като теб. – Приближи се, а аз затворих очи и усетих докосването на устните му. Той ме целуна с нежна настойчивост и аз му отвърнах. Езикът му се плъзна вътре и надделя над моя, докато ме сложи в прегръдките си. Аз ахнах, когато той съблече блузата ми.
― Картър. – Устните му отново намериха моите. Желанието ми растеше, заплашвайки да ме лиши от контрол. Трепнах, когато ръката му се плъзна нагоре. Тя сякаш остави по кожата ми горяща следа. Той продължи да изучава тялото ми, а любовта ми към него ми размъти главата. Бях като ослепяла от страст. Той промени позата, като ме положи по гръб, надвиснал над мен, наслаждавайки се на всеки милиметър от тялото ми. След блузата ми, последва я и сутиенът. След това панталоните. Неговите пръсти се пъхнаха под ластика на бикините ми. Докато ги смъкваше надолу, те ме гъделичкаха от вътрешната страна на краката. Придърпах го към себе си, нетърпелива да съблека ризата му. Почувствах възхитително кадифената му кожа и веднага посегнах към дънките му. Картър се отдръпна назад, събу ги и ги хвърли настрана. Той се върна бавно между краката ми, целуваше ме и ме галеше. Обичаше ме с всяко докосване, с всяка ласка.
Когато най-накрая той го вкара в мен, аз замрях, неспособна бях да сдържа трепета си. Той започна да се движи бавно навън и навътре, а аз се разкъсвах от страст в ръцете му. Темпото му се ускоряваше, всяко следващо проникване ставаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Обвих краката си около него. Всички мои сетивата станаха едно с него. Тялото ми му принадлежеше. Той можеше да прави каквото си поиска. Прокарах ръка по гърба му, а той потрепери от докосването ми. Тялото му също принадлежеше на мен. Двамата си принадлежахме един на друг.
В следващият миг усетих, че съм на ръба на екстаза, и се вкопчих още по-здраво в него. Той продължи да се движи. Хвана краката ми и ги вдигна нагоре. А аз ги разтворих още повече за да може той да влезе още по-дълбоко в мен.
— Картър… – прошепнах аз.
Хванах го здраво. Когато той правеше тласък, аз се движих към него. Унисонът беше пълен. През цялото това време той ме гледаше в очите. Чувствах се напълно разкрита, с гола душа. Бедрата му набираха скорост. Най-после дойде моментът. Той се напрегна, а аз избухнах в мощен оргазъм. Заливаха ме вълни от неконтролируемо удоволствие. Когато приключих, той все още беше вътре в мен, горещ и пулсиращ, усещах как със всеки тласък той се предава. Докато се строполи върху мен, прокарах ръка по потния му
гръб и го целунах по рамото.
— Картър… – изстенах аз.
Той издиша толкова дълбоко, че цялото му тяло потрепери. Погали ме по ръката и се повдигна, без да сваля очи от устните ми. Не казах нищо повече. Не можех. – Този мъж беше мой. Мощно, съвършено създание с очи на вълк, и безкомпромисен характер.
Той ме целуна и нежно и прошепна.
― Обичам те по дяволите, Ема.
― И аз те обичам.
Бях твърде слаба и залята от блаженство, за да изразя силните чувства, които се рояха вътре в мен, но когато погледнах Картър, видях мощта му. През нощта, докато лежах в ръцете му, той се обърна към мен. И отново станахме едно цяло, усетих как в мен се пробужда собствената ми сила. Не можех да живея без този прекрасен човек. Той беше моето второ аз. И винаги ще го обичам.

* * *

Станах от леглото и навлякох халата, който висеше на вратата на банята. Влизайки в кухнята, се огледах и видях кафеварка. Включих я и докато се приготвяше кафето, започнах да ровя, за нещо за ядене. Мислех да приготвя закуска за всички. Аз знаех и усещах, че се бях променила. Може би защото почти ме убиха и го бях видяла със моите собствените очи. Или може би заради осъзнаването на това, което можеше да се случи на Мелъри, ако не бях натиснала спусъка. Във всеки случай бях променена. Нещо вътре в мен превключи. Вече не треперих, вече не плачех за загубата на свободата си или за, това че нямах възможност да пийна с приятели по коктейл без зоркият надзор на охраната си. Всичко това вече не беше важно. Хора бяха загинали заради мен. Но аз вече не се притеснявах за това. Въпреки че беше неправилно. Или може би бе защото с Картър бяхме станали едно цяло. Чувствах силата му вътре в себе си. Досега не бях усещала подобно нещо. Може би усещах това защото бях неговата любима. Беше завладяващо и опияняващо чувство.
— Добро утро… – прозя се Тереза отзад.
Обърнах се и сякаш я виждах за първи път. Въпреки че знаех, че тя си е същата. Явно бях аз, промяната беше в мен. Тереза ми се стори някак слаба. Тя също забеляза това. Вдигна ръка, за да се почеше зад ухото, но срещайки погледа ми сведе ръка отново. Изумена се взря в мен. Настъпи няколко секундна тишина. Тя поклати глава и присви очи. Завърза колана на халата си и скръсти ръце на гърдите си, и се замисли.
― Изглеждаш някак различно, Ема.
Разопаковах бекона и сложих няколко парчета в тигана. Мазнината зацвърча, а аз се обърнах към нея и я попитах.
― Успя ли да поспиш?
— Да, колкото и да е странно. Отново се прозя и се подпря с лакти на плота. – А ти?
В главата ми веднага се появиха картини на нашите занимания с любов и веднага приятна тръпка премина през цялото ми тяло. Усмихнах се леко и кимнах положително.
― Да, спах.
― Той още ли спи? – Като чух усмивката й, стиснах дръжката на тигана. И двете знаехме кого има предвид. Изпънах гърба си и се насилих да се успокоя.
― Да. А Ноа? – Последва тихо ридание след което тя отговори.
― Не знам.
Погледнах я и видях страданието в очите й пред да успее да го прикрие.
―Съжалявам много, Тереза. – Тя сви рамене и възкликна.
― Какво може да се направи? Бриана каза доста ясно снощи каквото желае. Ноа няма да тръгне срещу й. Въпреки че почти не умряхме.
― Скот Греъм беше виновен за лудостта, която се случи снощи.
― Не съм много сигурна в това… – аз се напрегнах, чувайки гласа й ме подразни. – Значи това ти е казал той?
― Добре, достатъчно. – Погледнах я, кипяща от гняв. – Стига толкова.
― Имаш грешна представа за снощи, Тереза. Позволи ми да ти изясня случилото се сега веднага. – Тя се изпъчи недоволно, но замълча. А аз изтървах щипците, които държах в ръката си и те паднаха с трясък върху плота.
― Ти видя това, което видя! Видя как Картър уби твоя приятел, но този човек беше изпратен да убие мен. Да Тереза това е самата истина и той щеше да го направи. Може би Скот Греъм е бил мил с теб, когато си ходила в Инфинити, но той продаваше информация на човек който ме искаше мъртъв.
— Стига глупости… – изсъска тя. Беше пребледня с всяка моя дума. – Престани, Ема. Говориш пълни глупости.
Аз бях спокойна. Дори ледено студена.
― Преди около три седмици се върнах у дома и открих моята съквартирантка в момента, в който бе изнасилена. Онзи щеше да я убие или нещо по-лошо дори. И щеше да направи същото с мен, защото бях там. Тогава аз го застрелях, Тереза. – Тя трепна, когато казах това. А аз се разгорещих ожесточено и не ми пукаше. Тя трябва да чуе жестоката истина.
― Тогава се обърнах към Картър за помощ, защото го познавам и му се доверявам. Оттогава той ме защитава, защото човекът, когото убих беше син на друг бандит.
Тя отвори широко очи, а аз сякаш видях как мислите й се роят в нейната глава. Тя преценяваше фактите. И веднага щом очите й се напълниха ужас, знаех, че тя разбира. Името на Дънван едва се чу от присвитите й устни.
― Да, аз убих Джеръми Дънван, баща му ме търсеше. Мисля, че можеш да си представиш какво точно искаше да направи той с мен.
― Боже мой. – Възкликна тя.
Аз изчаках. Трябваше да знам какво ще реши да се прави с тази информация. Ако отиде в полицията, ще обрече и мен. Друга мисъл ми дойде също и ми се зави свят, а косата върху задната част на главата ми се изправи. Погледнах зад нея. Там стоеше Картър на прага. Знаех, че и той също чака. Иска да знае как ще реагира сега когато беше научила истината. Очите му срещнаха моите и в дълбините проблесна мрак. И в този момент разбрах, че тя няма да има възможност да отиде при полицията. Картър ще ме пази на всяка цена. Аз погледнах отново към Тереза, надявайки се на чудо, че ще приеме ситуацията. Защото в противен случай щеше да умре. Картър ще отнеме живота й, за да спаси моя.
― Спри със въпросите.
Главите на двете ни се обърнаха. Ноа беше застанал на другата врата, беше ядосан, със стиснати юмруци. Той нахлу в кухнята не изпускайки от погледа си Тереза.
― Казах ти да спреш да задаваш въпроси. Спри незабавно! Съвсем сериозен съм Тереза. – Тя се изправи в защита.
— Ами ако не спра? Какво ще стане с мен? – Ноа изпъшка тихо и извика.
― Ти шегуваш ли се?
Тя замълча, когато срещна пламтящия му поглед. И нервно преглътна.
― Ти си на сигурно място в къща на човек, свързан с мафията, и искаш да проявиш подлост, защото си го видяла да убива някого? – Неговите очи блеснаха от ярост. – Що за глупости, по дяволите? Помисли си много добре, Тереза! – Тя се намръщи.
― Ти добре знаеше кой е Картър за мен. Дължа му живота си, Тереза. Живота си! Но това не го прави по-малко опасен. Той е любезен към мен, винаги ще съм му благодарен за всичко, което е направил. Но ти говориш за него все едно е арогантен петокласник. Той е убиец, Тереза. Приятелката ти ясно ти го каза. Сега спри и помисли за това, което тя не ти е казала – Ноа се приближи към Тереза. Той я умоляваше. – Моля те, остави ги на мира. Моля те, Тереза. Той я обича. Той строши врата на Скот заради нея. Какво мислиш, че ще ти направи на теб, Тереза? – Той протегна към нея ръцете си. Тънките й пръсти изчезнаха в дланите му. А той продължи.
― Ти просто ще изчезнеш и никой няма да те открие повече. Той ще го направи, когато най-малко го очакваш или ще ти се случи ужасна злополука. Нямам представа как, но той ще го направи, защото заплашваш живота й. Не разбираш ли? – Той наведе глава и я погледна в очите. – Моля те разбери ме, моля те, моля те, разбери Тереза. Спри се докато е време. Престани да говориш, за това. Просто спри.
― Но… – тя отвори уста, сълзи се стичаха по бузите й. Но нищо не прозвуча. Очите й се стрелнаха към мен, но аз не казах нищо. Той беше прав. Тя трябваше да го послуша. Тогава устата й се затвори, тя се залюля обратно към плота. И щеше да падне, ако не беше Ноа. Той я вдигна и се обърна към Картър.
― Тя няма да каже нито думичка. Обещавам. – А Картър се намръщи.
— Обещавам, Картър.
Той ме погледна, сякаш ме питаше дали да им повярва. Аз не каза нищо. Не можех. Нямах представа каква ще бъде Тереза, какво ще направи или помисли след месец, или година, или десет години. Дали тя ще мълчи. Затова и мълчах.
Ъгълчето на устните му се изви нагоре, сякаш искаше да каже „много ви благодаря“, но очите му все така бяха празни.
― Картър? – Ноа настоя.
Той се отдръпна, за да ги пропусне. Това беше единственият отговор на неизказаната молба на приятел. Раменете на Ноа се отпуснаха и той изведе Тереза през вратата. Колата беше отвън. Когато затръшнаха вратата след себе си, аз измърморих
― Той мисли, че ще убиеш жената, която обича. – Картър ме погледна.
― А трябва ли?
Преди ден щях да се моля за живота й. Тя беше невинна, чиста. И не исках нищо лошо да й се случи. Но сега се бях променила. Тереза ми бе станала приятелка, но тази нощ всичко се промени. Картър е моят любим. Той стана моето семейство. Единственият ми съюзник. И тъй като тя беше заплаха за живота му, аз отговорих.
― Не мога да те загубя сега.

Назад към част 21                                                                 Напред към част 23

Глава 21

Мислех, че ще върнем Тереза у дома, но с изненада осъзнах, че спряхме на някакво отдалечено от цивилизацията място. Беше някаква вила и беше огромна. Излязох от колата, огледах се и видях как огромните порти от ковано желязо се затварят зад нас и ключалка щракна.
― Къде се намираме?
Ноа отговори на въпроса на Тереза.
― На безопасно място. Не се безпокой. Тук ще сме само за тази нощта. – Той сбърчи вежди и погледна Картър. – Нали така?
Не последва отговор. Картър ме хвана за ръката и ме поведе навътре. Когато влязохме вътре, той ме завлече в близката стаята и затвори вратата.
― Моля, направи ми услуга.
― Къде се намираме? Защо не сме у дома? – Той пристъпи по-близо и понижи глас.
― Това е услугата която ще искам. Понеже не вярвам на приятелката ти. Не мога да я пусна и не мога да я заведа в нашата къща, така че това е най-добрата алтернатива. Всички ще сме затворени тук през следващия ден. Тук няма мобилна връзка или интернет. Имаме само един телевизор и това е всичко.
Той ме хвана за раменете и ме обърна към себе си, поглеждайки право в очите ми.
― Ема, трябва да наблюдаваш приятелката си.
– Тереза? – Притесних се. – Но за какво?
― Убих човек. Тя вече беше в колата, но може и да е видяла нещо. Аз трябва да знам какво е видяла и какво мисли за това, което се случи там.
― Страхуваш се, че тя ще отиде в полицията? – Изключено. Аз се намръщих. – Тя няма да го направи, Картър! Моят Картър! – Та тя знае, че ти и Ноа сте приятели и знае за нас, няма начин….
― Ти сама каза, че тя никога не е одобрявала моите връзки и работа, и не одобрява, че с Ноа сме приятели. – Той леко се намръщи и докосна бедрото ми, за да ме привлече по-близо. След това сведе глава до врата ми, любимото му място. Докосна кожата ми с устните си и промърмори.
― Убих мъж в нейно присъствие. Знам, че тя го смяташе за приятел. Но бих го убил отново ако се наложи.
Потръпнах при чутото, беше приятна тръпка. Затаих дъх и затворих очи, а ръката му се пъхна под роклята ми. После изпълзя до гърдите ми и спря под тях. Пръстите се плъзнаха под сутиена и леко нежно ги стиснаха. Зърната ми се надигнаха, копнееха за докосването му. Той се усмихна и отстъпи, за да види очите ми. Очите му бяха полузатворени от страст.
― Не бих се поколебал да го направя отново. Той беше изпратен да те убие Ема.
В главата ми проблесна образа на Скот с пистолета. Мисълта се появи от само себе си без да го искам.
― Но защо? Та той работеше за теб, нали? – Картър се поколеба, издърпа ръката си и отстъпи назад. Усещах студа без докосването му. – Картър. – Той трепна.
― Забравих, че той е приятел с Ноа и Тереза. Надявах се да го държа далеч от теб… Но той продаваше информация на Франко.
― Какво? Защо не… И откога го знаеш?
― Затова той работеше за мен. Наблюдавахме го и Инфинити беше най-подходящото място, за тази цел. Целият ми бизнес е законен но той не знаеше това.
― Чакай малко. Държал си го в Инфинити, за да информира Франко?
Той се засмя и поклати глава.
― Не, държахме го там, защото там нямаше нищо което може да издаде. А и на всяко друго място той би изглеждал подозрителен. Той каза на Франко къде си. Заради него бяхме нападнати първия път.
― Но… значи те са търсили мен… А не тялото на Джеръми…
— Да — въздъхна той. – Те знаят, Ема. Те знаят, че си била ти.
— Бен ми даде достатъчно пари. – Спомних си думите на Аманда. Сякаш лед мина през вените и тялото ми се смрази. Устата ми се отвори, а дишането ми се забави.
― Изглеждаше необикновено щастлив миналата седмица. – Дъхът ми направо секна.
― Това е немислимо, но няма друго обяснение. Как така? – Бях изпълнена с горчивина. Сякаш нож беше забит в гърба ми. Стана ми зле и се разтреперих.
― Ема?
Поклатих глава, но не бях на себе си. – Това е немислимо, но той ме предупреди.
― Ема! – Той хвана тила ми и ме принуди да го погледна в очите. – Какво се случва?
— Ти… – въздъхнах аз. Беше ми трудно дори да говоря.
― Аз, какво?
— Ти каза, че… Бен е. Бен им казал.
― Бен ми даде достатъчно пари. – Боже мой. – Затворих очи. Страшно ме заболя главата. – Мелъри и Бен си заминаха. Започнах да изпадам в паника и трудно дишах. Отворих уста опитвайки за глътка кислород, но напразно. Белите ми дробове бяха спрели да работят. Ударих с юмрук гърдите си, чувствайки как нещо бавно но сигурно стяга гърлото ми. Паниката ме беше погълнала, ослепях дори и виждах всичко размазано.
Картър изруга, вдигна ме и ме замъкна нанякъде. Аз отворих уста в отчаян опит да вдишам глътка въздух. Но нищо. Започнах да се гърча.
― Боже мой. Господи.
Някой ме плисна с вода. Ледена, тя само се засили многократно бурята бушуваща вътре. С писъци помъчих да избягам, но Картър здраво ме държеше на място. Наведен върху ми, не ме изпускаше от ръцете си. Държеше ме като в капан, а аз отново се опитах да се отскубна и да избягам. Секунди по-късно водата се затопли и дишането ми лека-полека се изравни. И започнах да се успокоявам.
― Какво става с нея? – Попита Тереза отдалеч.
― Мелъри и Бен си заминаха.
Поклатих глава, но гласът на Аманда ме преследваше. – Той е. Той ме продаде.
― Бен ми даде достатъчно пари.
― Той й е дал пари, за да се погрижи за вещите ми. – Краката ми се подкосиха, когато осъзнах какво означава това. – Той знаеше… Искал е да се погрижат за моите вещи. И е платил за да скрият моите и на Мелъри нещата. Знаел ли е какво ще направят? Трябва да е знаел.
― Ема? – Картър ме прегърна.
Почувствах грижовния му глас. Той ме гледаше и в очите му се четеше, че знаеше. –Какво знаеше той?
– Ема? Добре ли си?
Тереза стоеше на вратата на банята. Бледа, с трепереща долна устна. Тя се държеше за дръжката, а пръстите й също трепереха. Тогава аз казах без никакви емоции.
— Ти каза, че може той да ме предаде!
Картър затвори очи, наведе рамене и въздъхна. Той знаеше. Той беше прав. Аз дори се надявах на такъв изход, но сега, когато вече се случи… Всичко беше различно. Не бях готова за предателство.
― Кой те е предал? – Тереза все още стоеше там. – Какво се случва?
Задържах погледа на Картър. А земята изчезна изпод краката ми. Вече не усещах паниката и не треперих.
― Той им е казал, нали? – Картър кимна положително.
Посегнах към него и го хванах за раменете. Той ме изнесе от банята и ме отнесе в спалнята. Постави ме на крака и излезе. Тереза беше ни последвала, докосна ръката ми, беше уплашена все още от моят пристъп. Тя прошепна.
― Какво става, Ема?
Картър се върна с две кърпи. Подаде ми едната, а с втората започна да суши себе си отивайки към вратата.
― Ема?
― Бен ме предаде. Платено му беше за да ме предаде. А Мелъри, дали тя знаеше? Те заминаха. Къде? Тя добре ли е?
Тереза се приближи и понижи глас.
― Знам, че той уби Скот. Не се тревожи, Ема. Аз ще се обадя на полицията. Знам, че си влюбена в него, но той не е подходящ за теб. Не се безпокой, ще се погрижа за всичко. Ще те измъкна от това.
Погледнах я, но се чувствах сякаш бях отделена от собственото ми тяло. Все едно ни наблюдавах отстрани, от безопасно разстояние. Чух как промълвих.
― Иначе той щеше да убие мен.
― Не. – Тя поклати глава. – Няма да позволя. Няма да му позволя да те нарани.
― Скот Греъм щеше да ме убие. Картър ми спаси живота. – Тя опули очи и се намръщи.
― Ти все още си в шок. Виждам. Не знаеш какво се случи.
В този миг сграбчих ръката й в смъртна хватка. Тереза изкрещя и се опита да откачи пръстите ми от себе си, един по един. Тя гледаше лицето ми, после ръката ми и така повтори няколко пъти. Беше сбърчила вежди и прехапала устни. И уплашено изстена.
― Ема, ти не знаеш за какво говориш. Мислиш, че си влюбена в него, но не си. Ти си заслепена от външния му вид и могъществото. Но той е опасен, Ема. Много опасен.
― Той е моето семейство. – Тереза продължаваше да се бори с пръстите ми, но не успяваше да се отскубне от хватката ми. Тя възкликна.
― Добре, де. Добре, Ема. Виждам, че ще бъде по-трудно, отколкото си мислех. Ти не му казвай нищо. Той може да се върне всеки момент.
― Аз убих човек. – Тя онемя от чутото. Като пуснах ръка й, тя отстъпи назад като попарена.
— Какво… какво каза?
― Аз се опитвам да я защитя.
Тереза се обърна и видя Картър пред вратата. Той стоеше с мрачен поглед, държейки сухи дрехи в ръцете си. Бавно дойде при мен, погледна ме по-отблизо, и каза.
― Очите ти се изцъклени.
― Тя е в шок. Тя си мисли, че е убила някого. – Нервно каза Тереза
― Да, уби. – Избухна той и хвърли дрехите на леглото. – Тръгвай, аз сам ще се погрижа за нея. – Тя изсумтя.
― Да, разбира се. Може и да си приятели с Ноа, а може би и да познаваш Ема от преди много време, но няма да те оставя насаме с нея. Нито за една секунда.
— Ноа… – Обърна се Картър към вратата.
― Какво?! – Изкрещя Тереза. В същият миг някой я вдигна във въздуха. Беше Ноа, появи се зад нея, пристъпи напред, хвана я и напусна стаята с нея. А Картър извика подире им.
― Тя не трябва да си тръгва. За сега.
— Знам… – Каза Ноа през рамо.
Секунда по-късно вратата се затръшна и аз се обърнах към Картър. Все още не усещах тялото си. Той посегна с ръката си към лицето ми. Хвана го и нежно прокара палец по бузата ми, и нежно помоли.
― Върни се при мен.
Аз успях само да поклатя глава. Там където бях сега, бе по-безопасно.
― Върни се при мен.
Той се приближи. Гласът му чувствено галеше цялото ми същество.
― Върни се при мен, Ема.
Отново поклатих глава. – По-добре да не усещам нищо. Така не беше страшно. Никой нямаше да ме предаде, докато съм в това състояние.
Той облегна чело на моето и въздъхна.
― Моля те, Ема. Нуждая се от теб. Обичам те.
Затворих очи и болката се върна като лавина. Болеше ме всичко наведнъж. Това чувство беше непоносимо, но когато отново отворих очи видях облекчението му.
Той прибра няколко кичура от косата зад ухото ми. Аз все още се чувствах вцепенена. Той направи крачка назад, но не ме пусна. А аз вече знаех, че имам нужда да чуя всичко.
― Кажи ми какво става. – Той кимна примирено.
― Страхувам се, че няма да ти хареса.
― Но аз трябва да знам.
― Добре. – Той ме изчака да седна и започна.
― Вече ти казах, че имам свой човек при Франко, но спрях да получавам информация от него малко преди първата атака. Той написа, че Бен те е предал и затова удвоих охраната ти, въпреки че е малко вероятно да си го забелязала. Онази вечер, когато ни нападнаха, разбрах, че нещо не е наред с него. Нещо му се е случило иначе той щеше да ни предупреди.
― Убили ли са го? – Картър кимна утвърдително.
― Тялото му бе намерено вчера. Беше предаден от една от къщите на Маурицио.
Поех дълбоко дъх. Имаше и нещо друго. И знаех какво.
― Какво друго? – Той се поколеба, напрегна се и попита със сериозен тон.
― Сигурна ли си, че искаш да знаеш всичко?
―Трябва да знам, Картър! – Нямах друг избор. – Картър, Мелъри е изчезнала. Наистина се надявам, че Бен е взел парите и е избягал заедно с нея, но трябва да знам със сигурност. Което означава, че трябва да знам всичко. Ти трябва да ми кажеш всичко. Моля те, кажи ми!
― Твоят приятел Бен отиде при Франко и му каза, че ти си убила синът му. Те не са знаели за мен или какво точно се бе случило с тялото, но са търсили Мелъри. Знаели са, че Джеръми Дънван има постоянна приятелка. И Бен е знаел, че е въпрос на време да я намерят, затова им даде твоето името. Предаде те за определена сума пари и гаранция за нейната безопасност. – Той тъжно ме погледна. Вълчите му очи се бяха превърнаха в лед. – Глупава постъпка. Така или иначе ще го убият, ако все още не са го направили.
― Научил си това от вашия информатор, така ли?
― Знаем, че Скот Греъм е съобщил на Франко, че си в клуба. Но той не знаеше, че и аз ще бъда там, и че ще се прибереш с мен. Те няма да могат да стигна до теб, докато си на моя територия. Ето защо те ни нападнаха два пъти на улицата. След първата атака ние мислихме да заведем Скот в склада за разпит, – за секунда Картър замлъкна. – Правим това, преди да убием някого.
― Мислили сте да убиете Скот, но не сте го направили. – А какво стана? – Дори не мигнах.
― Искахме да разберем повече. Подозирах, че моят информатор е мъртъв, така че оставихме Скот жив там, където беше. Задържаха го до себе си за да видим дали ще ни бъде полезен. А днес времето му изтече. Джийн дойде да го заведе в склада, но той някак си се освободи.
― Защо днес? – Развълнувах се аз.
― Защото всичко трябваше да свърши днес.
― Какво… кое всичко?
Той започна да крачи нервно из стаята, стискайки своята коса. Влажната му риза беше започнала да изсъхва, полепвайки по кожата му. Докато крачеше напред-назад, а мускулите му бяха изпъкнали от напрежение. Изведнъж ме обзе страх. Припомняйки си атаката и настъпилото паническо бягство, причинено от пистолета на Скот и от други събития. И започнах да осъзнавам, че те са се подготвяли доста време за този ден. Тревогата ме обземаше все повече и повече. Бавно станах и се приближи до него. Спрях нервното му крачене, хващайки го за ръката.
― Какво трябва да се случи днес?
― Франко Дънван трябваше да бъде убит тази вечер.
― Ти…? – Той поклати глава, стискайки и отпускайки челюстите си.
― Собственото му семейство.
― Просто ми кажете. Обясни ми.
― Миналия уикенд бях в Чикаго… знаеш ли кой живее в Чикаго?
― Не.
― Там е седалището на семейство Бартел. – Сърцето ми започна да бие още по-бързо.
— Значи си отишъл там? Но за какво? – Той докосна ръката ми. Нежно я сграбчи и ме придърпа към себе си. Усетих как сърцето му бие и прошепна развълнувано.
― Отидох там, за да осигуря примирие между Маурицио и Бартел. – В този момент сърцето ми спря.
― Заради мен?
― Ще направя всичко заради теб.
Той ме хвана за врата и наклони леко главата ми назад, така че аз да погледна в очите му. А те бяха потъмнели от желание. И когато видях вътре в тях жаждата, в мен се породи страстта. Която прерасна в пожар, който ставаше все по-горещ и по-ярък, докато гледах очите му.
― И двете семейства искаха мир и аз им го дадох. Окончателно решение нямаше до тази вечер, но го получих най-накрая. Бях извикан на среща с главата на семейство Маурицио. Бях там преди да дойда в Инфинити. Всичко вече е решено. Утре сутринта Франко Дънван ще умре и ти ще бъдеш в безопасност.
― Как го направи? Как успя? Мислех, че две семейства са враждуващи от много години вече.
— Не… – поклати глава той. – Те сложиха край на враждата. Единственият член на семейството, който продължи войната, беше Франко. Отидох при тях, за да се договорим, за твоята сигурност. И им дадох 2,5% от приходите, които ще получавам през следващите пет години.
― И твоето семейство се съгласи?
― На тях също им дадох 2,5%. Общо 5% от печалбата ми, от легалният бизнес ще отиде при семействата. Откупих ни и също платих за смъртта на Франко. Това е малка жертва, но достатъчна, за да запази съгласието между семействата. Такава е сделката, двете семейства получават по 2,5%. А аз гаранция за тяхното примирие. Докато аз печеля от легалният бизнесът, това ще бъде от полза за тях и тяхната репутация. Те ще могат да използват легалният бизнес, за прикриване на нелегалният, а аз приключих с тях. Излязох от играта. А ти ще си извън обсега на Франко.
— Но защо тогава Скот се опита да ме убие?
— Мисля, че това беше последният им опит. Когато атаките започнаха явно Франко разбра всичко. И искаше да ме нарани, а за това има само един начин… ти. Аз бих направил същото, ако бях притиснат в ъгъла. Бих ударил по най-уязвимите места, но неговият план не проработи. Ти си в безопасност.
― Ще умрат ли хората днес? – Той кимна.
― Само партньорите на Франко. Семейство Бартел ще се погрижи за това. А смърт на Франко е техният подарък за мен. Останалото е за прикритие.
― И всичко това заради мен. Цялото това кръвопролитие. – Не знаех как да реагирам. – Та аз дори започнах всичко не заради себе си. Направих го за Мелъри.
— Картър… – промълвих аз. – Знаеш ли къде е Мелъри?
Той поклати глава.
― Не, но ако е жива, те ще я намерят. Новият глава на семейство Бартел в град знае за това. Те знаят защо си застреляла Джеръми. И ще се свържат с мен, ако я намерят.
Аз само успях да кимнах. – Това все пак е най-важното, нали? Всичко беше започнато заради нея.
― Ема.
― Да? – Картър изглеждаше несигурен.
― Има още нещо, което трябва да знаеш.
― Какво? – В този момент сърцето ми отново спря.
― Джереми Дънван се занимаваше със вербуването на секс-робини. – Той замълча за миг, явно все още се съмняваше дали да ми каже.
― Продължи…
― Според моя информатор те смятаха, че Джеръми се е опитвал да пречупи и да вербува твоята съквартирантка. Това е правил в онази вечер, когато го уби. Той не е искал да я убива. Искал е да я направи секс-робиня.
Думите му ме поразиха. Студени и безмилостни.
― Искал е да направи секс-робиня от нея… искал е да направи секс-робиня от нея… – Думите на Картър се повториха многократно в главата ми, чувах ги отново и отново. И изведнъж спрях да се тревожа за смъртта на тези хора. Убийството на Джеръми Дънван не му беше достатъчно. Той заслужаваше нещо по-лошото. Смъртта му трябваше да бъде бавна и мъчителна.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22

Глава 20

Прекарахме остатъка от вечерта в мъчително очакване, преливащи от адреналин. Бях привлечена от Картър, не оставахме дълго време без да се гледаме и докосваме един друг. Когато се върнахме на дансинга, Тереза забеляза, че нещо се беше променило. Тя повдигна вежди, дойде при мен и ме дръпна за ръката.
― Какво стана, разказвай?
― В смисъл? – Опитах да се измъкна. Но едва дишах. Тялото ми продължаваше да трепери от осъзнаването на това, че Картър ме обича. – Той ме обича. – Обхванах ме нови емоции и размътиха глава ми.
― Ема, може и да съм пияна, но не съм глупава. Ти цялата сияеш. -Тя отвори уста учудено. – Тук ли го направихте?
― Не естествено! – Възмутих се аз.
Тя сви рамене.
― Малко екстремно признавам, но сме в Инфинити все пак. – Тя погледна към Картър. Ноа му подаваше питие. – А той е собственикът. При желание можете да го направите на основния дансинг. – Тя потръпна.
― Да, но не го направихме. – Въпреки че бяхме близко.
― Защо? Аз бих, ако той беше мой. – Тя понижи глас, разтегляйки съблазнително думите си. Картър се обърна към нас. И втренчи поглед в Тереза, присви очи и се обърна към Ноа след това. А тя се изкикоти.
― Господи, колко пъти съм флиртувал с него… Хвърлях му влажни погледи, прехапвах устните си и още какво ли не, но напразно. Мога да кажа, че ти е верен.
Аз замръзнах. – Трябва ли да й се сърдя?
Тя въздъхна.
― Едно е сигурно, греших с всички си обвинения спрямо него. Ноа винаги е казвал, че не знам за какво говоря. Трябваше да го послушам…- тя се усмихна широко. – Надявам се да правите горещ и мръсен секс тази нощ. Направи го вместо мен.
Погледнах шефа си.
― Съмнявам се, че ще е необходимо. Мисля, че тази нощ ти ще намажеш също.
― Не. – Тя завъртя очи. – Обичам Бриана, но тя не беше на себе си, когато ни видя заедно. Ето я, виж я само.
Дребничката блондинка беше застанала до момчетата. Когато тя вдигна ръката си, сякаш за да я сложи на гърдите на Картър, бях пронизана от чувство си за собственост. –Той е мой. – Картър зърна погледа ми и ъгълчето на на устните му трепна. Тогава се отдръпна на безопасно разстояние от ръцете й. Ръката й се върна обратно към бедрото, тя се напрегна и вдигна глава. Той ме погледна пламенно, сякаш успокояващо, но аз премигнах бързо и поклатих глава, потискайки желанието си да отида там и да прогоня момичето от него. Изпитах сякаш за първи път този примитивен инстинкт, който също създаде лекото раздразнение между краката ми.
В този момент Тереза измърмори, – докато отпиваше от питието си.
― Богородице, поредният горещ поглед.
— Значи сестра му не одобрява връзката ви? – Смених бързо темата аз. А тя се усмихна и отговори.
― Много ловко сменяш темата, но хайде от мен да мине. – Тя дълбоко въздъхна и отпи още една глътка. – Бриана е принцесата в семейството на Ноа. Всички я обичат и тя дойде да работи тук, опитвайки се да докаже самодостатъчноста си. И, разбира се трябва да споменем и наследството от дядо й. Той й предписа всичко с условието тя да си намери нормална работа и да работа няколко години преди да получи парите. И сега се опитва да докаже на всички, че е способна на това.
― Мислех си, че двете имате страхотни отношения.
― Да. Обичам я като малка сестра и вероятно затова беше толкова шокирана, когато видя мен и Ноа да танцуваме, – в гласа й дори се долавяха печални нотки. – И естествено ако по-малката сестричка е против, тогава баткото не бива да я разочарова. Защото боже опази ако Бриана се разстрой. Горката тя, страдаше толкова много преди десет години, когато дядо им почина. – Гласа на Тереза бликаше от неприкрит сарказъм.
― И затова всички й играят по свирката?
― Да естество, що за въпрос Ема! – Тя допи питието си и се отправи към бара за още едно, повличайки ме с нея. – Тя беше с дядо си, в момента когато той почина. Последвалата година не беше много лесна, за нея. Получи психично разстройство, не можеше да спи, почти не ядеше. Започна да пие, приемаше наркотици и всякакви такива. Правеше незащитен секс. Тя, меко казано, изстиска от роднините си, всичките им сокове, останали след смъртта на дядото. И Ноа никога не ще рискува здравето й.
― А те нямат ли нещо против тя да работи тук?
― Шегуваш ли се? – Тя поклати глава. – След първоначалния шок, после те свикнаха. А тук на нея и харесва. И това е важното. Важното е, че е някъде на работа и направи пари. Освен това нали я повишиха. – Барманът й поднесе питието, тя взе чашата, отпи голяма глътка и я остави с гръм и трясък на плота. – Знам, че гаджето ти направи услуга на Ноа от любезност, но на нея това не й пука. Сега си е навила на пръста, че шефът й я желае. Само гледай.
И наистина, тя отново се приближи до Картър. Завъртя глава, така че отхвърли назад
дългата си коса и наду устни очарователно. Аз стиснах зъби и се опитах да не счупя чашата си с пръсти.
— Съжалявам – въздъхна Тереза. – Обичам я. Просто съм малко разтроена, че нощта, за която мечтаех да прекарам с Ноа, няма да се случи. Явно никога!
― Но тя не може да решава такива неща вместо теб.
― Да но решава и ще продължи да ги решава. – Погледът й помръкна. – Добре познавам Ноа. Той има склонност към прекомерната опека. Ако има дори малък шанс тя отново да откачи, той не би го позволил. Откакто тя се появи, той дори не ме е погледнал. И няма и да ме погледне. Преструваме се, че няма нищо помежду ни, и че аз съм само негова служителка.
Тогава си спомних кавгата им, когато за първи път ходих на гости у Тереза.
― Излиза, че това е дългогодишен проблем?
― Да! Имат прекрасна майка. Тя винаги ме кани на всичките им семейни събития, но в крайна сметка аз не съм член на семейството. Ноа не иска аз да ходя там. Бриана предполагам иска, но не и по начинът, по който аз бих искала.
― С него, имаш предвид?
― Именно.
Също както и аз. Картър беше от моето семейство, но всичко се разруши когато убиха Ей-Джей. А aз разруших и второто си семейство.
— Но всичко е наред… – Гласът й стана груб и тя допи питието си на екс. Сложи чашата си на бара и се залюля на страни. Аз успях да я хвана, за да не се строполи на земята, а главата й се килна.
― Май е време да се прибирам вкъщи.
― Скоро клубът затваря. Мисля, че е време за всички ни.
Тя опипа и стисна силно ръката ми.
― Благодаря ти, Ема. Вече виждам, че си добра приятелка. Понякога май си мисля, че единствената ми утеха са добрите приятели.
― Понякога приятелите са най-доброто семейство.
― Знам.
― За какво си говорите вие двете? – Зад нас се чу приятен глас.
Тереза замръзна.
— Нищо важно, Бриана. А как беше вечерта ти?
Отблизо, яркосините й очи бяха ослепителни. Мъничък нос, перфектна малка уста. Малката сестра на Ноа изглеждаше като елфа. Сладка и очарователна. Но когато погледите ни се срещнаха, престорената й невинност в миг изчезна. От дълбините надзърташе нещо тъмно, но в момента в който ослепителната й усмивка стана по-широка, скри всичко. Униформената черна риза с надпис Инфинити, й беше малко тясна и показва няколко инча от златистият й тен. Униформата включваше черна риза и черен панталони, а черните панталони на Бриана обгръщаха всяка нейна извивка. Тя протегна ръка към мен.
― Официално все още не се познаваме, въпреки че Ноа ми спомена някои работи.
― Бриана, това е Ема. Ема това е Бриана.
Докато се ръкувахме, тя задържа ръката малко ми по-дълго от необходимото. –Предупреждение! – Примижах малко и тя пусни ръката ми. Но усмивката й не изчезна.
— И ти също ли си позната на Картър?
Просто при мисълта за това се напрегнах.
― Да, познавам го цял живот. – Не можах да устоя на изкушението. А очите й се разшириха при този отговор.
― Наистина ли?
Тереза се обърна към мен.
― Така ли?
В същия момент нечия ръка кацна на бедрото ми. Без да имам дори време да реагирам, Картър ме придърпа към себе си. И за секунда вече се намирах в топлите му прегръдки. Тялото ми сякаш се разтопи, а той каза.
― Бях най-добрият приятел на брат й. Техният диван ми беше станал втора спалня.
― Не знаех, че имаш най-добър приятел, Картър. – включи се Ноа.
— Да имах. — Той ме целуна нежно по рамото. – И на тази прекрасна песен, ни е време с Ема да се прибираме в къщи.
Веждите на Бриана се вдигнаха, последвани от тези на Тереза. Ноа се намръщи. Картър ме хвана за ръка. Погледнах през рамо, за да ги подразня. Тереза с устни изрече – Вкъщи? – Аз й се усмихнах, ние излязохме през вратата и бързо тръгнахме по тъмния коридор. Охранителите се движиха с нас, заобикаляйки ни, докато продължихме през лабиринта от коридори на клуба. Струваше ми се, че вървим по друг маршрут от обикновено. Но не започнах да задавам въпроси, докато Картър ме дърпаше със себе си. Охранителите усетиха вълнението му и се напрегнаха. Минахме през тунела, който свързваше клуба с хотела. Спомних си за мезонета, но когато напуснахме шикозния коридор с пътеката от червено кадифе, се отправихме към страничните стълби и забързахме надолу по тях. Спряхме пред вратата, която водеше към приземието на гаража. Гардовете забързаха напред, а Картър ме задържа. За секунда останахме сами.
― Какво се случва? – В този момент ръцете му се обвиха около мен.
― Трябва да те отведем на безопасно място.
― Картър. Какво се случва? – Той не отговори, просто извади пистолет и стисна ръката ми. Вратата се отвори и един от пазачите му кимна.
― Чисто е, сър.
Картър излезе пръв, държейки здраво ръката ми. Направихме няколко крачки до колата, той се отдръпна и ме пропусна вътре първа, държейки ръката си над главата ми. Като бързо влезе след мен. Очаквах, че ще има повече охрана в автомобила. Имаше места за още трима, но той затвори врата. Останахме само ние. Скоро колата потегли.
Пътувахме доста, когато колата изведнъж спря рязко. Сърцето ми прескочи. – Само не отново. – За разлика от миналия път, той не изчака някаква информация отпред. Веднага след като колата спря, започна да действа. Той седеше до мен. Въздъхнах, опитвайки се да се успокоя. И ето го излетя от колата, дори не разбрах какво се случва.
Отвън се чуха крясъци и изстрели.
― Пистолет! – Извика някой. А някой друг извика.
― Бягай!
Чух стъпки. Покрай колата изтичаха хора. Тогава иззвъня глух звук от удар.
― Излизай оттук. – Извика някой.
― Махай се от тук! Сега!
― Ой! – Закрещя някакво момиче. Още един глух удар и писъка прекъсна.
Това беше прекалено. Отворих вратата. Не трябваше заради мен да бъдат наранявани невинни хора. Когато погледнах навън, около мен хората продължаваха да бягат. Някакво момче едва не се блъсна в мен. За да ме избегне, се отблъсна от колата и се завъртя по капака й. Но продължи да бяга.
― Влизай в колата!
Огледах се. Около мен имаше няколко гардове. Зърнах Майк в далечината. Биеше се с някого. – Къде е Картър? – Аз не можах да го намеря с поглед и започнах да се паникьосвам. Извиках с всички сили.
― Картър!
— Отдръпни се… – изруга някой. Тогава се чу задушаващ звук. Обърнах се и видях, че един от охранителите сграбчи някакъв човек за гърло. Той го вдигна от земята и го хвърли настрани.
― Хей!
― Движи се на там. Сега! – Човекът стана, готов да спори, но видя още двама от охраната и хукнаха на където му казаха.
― Ема!
Изпънах врат. На прага, недалеч от колата, стоеше Тереза. Ноа застана отпред, държейки я с ръка през корема. Той е мрачно гледаше тълпата бягащи хора, които тичаха на всички посоки.
(Бам! Бам!)
― Ема! Ела насам. – Тереза ми махаше неистово с ръка.
― Не… – най-близкият до мен гард се приближи и ме сграбчи за ръката, и започна да ме вкарва обратно в колата. – Влезте вътре госпожице. Г-н Рид ще се върне.
― Но… – погледнах приятелите си.
― Тук е по-безопасно. – Ръката му ме стисна още по здраво.
― Ема! – Разпознах гласа на Картър. Той беше тук, тичаше към мен, жестикулираше подкани ме да се кача в колата. Когато видя, че не правя какво искаше, извика на някой наблизо. – Матю, сложи я вътре, бързо. – Друга жена изпищя зад нас.
― Картър. – Ноа излезе навън на улицата. Нашата кола тръгна. А Картър им махна с ръка.
― Влизайте в колата. Матю, вкарай я вътре. ВЕДНАГА!
Гардът стисна още по-силно ръката ми и почти ме вдигна във въздуха. Ноа и Тереза започнаха да пресичат улицата към нас, но тогава видях нещо. И се вцепених от ужас. Очите ми се разшириха. Но не можах да го спра. Не можех да направя нищо в този момент. Картър тичаше към нас с голяма скорост. Гледах всичко сякаш на забавен каданс, как от друга врата излезе мъж, беше твърде далеч от охраната и недосегаем за тях и Картър. Беше Скот Греъм, той държеше пистолета. Повдигна го с лекота. Сякаш вече го беше правил много пъти преди. Вместо стария вулгарен Казанова, на лицето му се четеше леденина. Той беше убиец, като Картър. И насочи оръжието право към мен.
Всички спряха. Сърцето ми спря. Спрях да дишам.
– ЕМА! – Изкрещя Тереза. От гърлото й се нададе сърцераздирателен вик.
А Скот ме погледна, прицели се, присви очи. – Сега. Само още секунда, и…
Приготвих се. Гледах в мъртвешките му очи и чаках. – Сега… Аз ще умра… разбрах го и не можех да направя нищо.
Гардът рязко се завъртя, но Скот не ме изпускаше от поглед. Той премести пистолета си встрани и отново се прицели в мен.
И изведнъж там до него изникна Картър. Той обви ръка около врата на убиеца. Скот се опита да се съпротивлява, но беше твърде късно. Картър го хвана за тила и го завъртя. С рязко, смъртоносно движение, вратът му изпука и Картър пусна тялото. Скот падна в краката му. Картър не спря. Той прескочи трупа и за секунда беше вече до мен. И ме изтръгна от охранителя. Преди да ме набута в колата, отново се огледах. След Картър вървяха двама охранители. Те заедно вдигнаха тялото на Скот за ръцете. И го хвърлиха вътре в багажника на колата е пред нас. Тя ускори и изчезна от погледа ми.
Тереза и Ноа вече бяха в колата ни.
― Къде е сестра ти?
― Излезе през изход за служители. Тя е в безопасност.
Докато се усетя, Картър затръшна вратата и колата потегли. От бързото ускорение на автомобила се залепих на седалката. А Картър спокойно ме прегърна през кръста и ме дръпна към себе си. Седях вкопчена в него и не можех да затворя очи.
Аз почти умрях тази вечер. Трябва да чувствам нещо. Страх, шок, все нещо! Но аз не чувствам нищо!

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

Глава 19

Пет часа по-късно получих съобщение.
[Нещо се случи. Съжалявам. Ще се срещнем направо в Инфинити тази вечер. Охраната ти вече са наясно. Ще те отведат там към десет.]
Не му отговорих. Може би трябваше, но цялото ми тяло бръмчеше от възмущение. Очаквах го с нетърпение, а той ми сервира сега това. Скоро ми писа също и Тереза.
[Ще се видим в Инфинити! Нямам търпение!]
През следващия час избирах какво да облека. Отивах заради Тереза и защото Ноа ме бил повишил. Но също така нямах търпение да се види с Картър, дори и да беше по-късно от обещаното, и не насаме. Слизайки по стълбите, не обърнах внимание на шокираните погледи на гардовете и дори не забелязах вдигнатата вежда на Майк. Не исках да си признавам, че съм се нагласила така за някого, пък било то за Картър, въпреки че си беше така. Вталената жълтеникаво-кафява рокля беше сякаш излята по мен, като втора кожа. В горната част изглеждаше като корсет, което беше допълнителното й предимство.
Когато отидох в Инфинити и видях реакцията на другите, тогава разбрах, че роклята е перфектна. Но когато наближихме вратата на офисът на Картър, замръзнах. Скот Греъм вървеше по коридора към нас. Той спря пред офиса, вдигна поглед и оценяващо огледа тялото ми, и подсвирна. Двама от гардовете пристъпиха напред сякаш по команда и му блокира изгледа.
— Г-н Греъм. – Поздрави го Майк. И спря на място, като и Лорънс, чието име научих наскоро. Томас също се приближи до мен. Скот се опита да ги заобиколи и да погледне отново, но между нас веднага израсна цяла стена от хора. Никога не съм бил толкова благодарна на охраната си, както в този момент.
― Здравейте, момчета. При шефа ли идвате?
Томас се наведе към мен и каза нещо в ухото му. Това не го чух точно, но скоро друг глас проговори силно и властно.
― Г-н Греъм, г-н Рид любезно ви помоли да не безпокойте гостите му тази вечер.
― Какво? Но…
― Свободен сте от задълженията си за тази вечер.
― Но какво става, Джийн? – В гласа му се долавяше гняв. – Ти не можеш да ми кажеш какво да правя.
― Всъщност, – отвърна Джийн вече грубо, – мога. Днес е твоят почивен ден, Скот. И във твои интерес е да си тръгнеш сам.
Настъпи тягостно дълга тишина. Гардовете бяха замръзнаха като стена около мен. Въздухът се сгъсти от напрежение, но след това управителят се засмя.
― Добре. Тръгвам си, но утре ще говоря лично с Картър за това.
― Той чака вашето обаждане още днес.
Охранителите изчакаха още минута и се разделиха. Скот Греъм си беше тръгнал, както и мистериозният Джийн. Дишането веднага стана по-лесно и аз използвах момента да поема дълбоко дъх, когато Майк отвори вратата и влезе вътре. Трима от гардовете го последваха. Скоро беше подаден сигнал на останалите и Томас ми кимна.
― Можеш да влезеш, Ема.
Усмихнах се любезно.
― Благодаря ти Томас.
Когато влязох вътре, бях изумена. Пред мен се разкри огромна пищна зала с дансинг. Около дансинга бяха поставени дивани и бар плот със столове. Офисът на Картър спокойно би могъл да му служи и като негов апартамент. Оглеждайки се, видях четири врати и се зачудих дали всички те водят до спални. Останалите зали който бях посещавала не приличаха на тази. Много необичаен офис за нощен клуб. Мислех, че ще се срещна с Картър в личната му зала, но очевидно той имаше няколко. Стъклените врати се разтвориха и Тереза влезе с две огромни чаши. Тя ме гледаше удивена, с разтворена устата.
― Не може да бъде, Ема! Изглеждаш страхотно! – В очите й пламна блясък. Имаш явно специални планове за вечерта?
Изчервих се.
― Не искам да говоря за това.
― Точно планираш, – ухили се тя и ми подаде една от чашите. – И аз не те обвинявам. Този човек е просто невероятен. Ако нямах среща утре вечер и ако не бяхме приятелки, аз самата щях да си опитам късмета. Той е невероятен, Ема. Имаш голям късмет, че си намерила такъв жребец.
― Тереза… – знаех, че тя понякога прекрачва границите, но до такава степен още не бях свикнала. Тогава видях как бузите й се зачервяват и тя помаха с ръка опитвайки се да се охлади. В този момент се появи Ноа.
― Тя е пияна. Не й обръщай внимание.
― Предположих. – Така, значи имате среща? – Тереза изсумтя. Сигурно бе прочела мислите ми.
― Не с него. Този следобед срещнах чаровен джентълмен. Който ми предложи питие. И накрая бях поканена някъде… – тя хвърли мрачен поглед встрани към Ноа. А Ноа отмести очи, докато наливаше напитки зад бара.
― Джентълмен? Той е негодник. Ти само почакай малко. Ще се убедиш сама. – Тя се изправи и повдигна раменете. – Ще видя как?
Ноа измърмори нещо под носа си и се върна на дансинга. Тереза го наблюдаваше, докато не изчезна от погледа й. Ъгълчетата на устните й увиснаха, раменете й се отпуснаха.
― Той е копелето, не е Алън. Алън се отнасяше с мен като джентълмен. Мил. Грижовен. Не като Ноа. Той понякога е такъв задник.
― Какво е станало? – Попитах аз разтревожена. Устните й трепереха, брадичката й трепна и сълзите й потекоха.
– Тереза?
Тя поклати глава, без да може да говори, и седна на един от диваните. Седнах до нея и сложих напитките на масата. Погладих с кръгови движения гърбът й, и прошепнах.
― Какво стана? Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.
― Не, няма да е наред.
― Какво се е случило? Разкажи ми!
— Той е задник, ето това се е случило. – Тя вдигна глава и избърса сълзите си.
― Когато пристигнахме, отидохме у нас. Бях толкова щастлива, че ние отново ще работим заедно и исках да започнем възможно най-скоро да празнуваме. Ноа каза да те оставя на мира до вечерта. Ние малко си пийнахме, а след това, – тя пое дълбоко дъх, отново избърса сълзите си. Гримът й се размаза. – След това преспахме.
Изправих се, закръглих устни, но не бях особено изненадана.
― И, беше лошо ли?
― Не! – Изхлипа тя. – Това е проблема. Беше невероятно. И болезнено. Като по филмите.
― Та какъв е проблема, тогава? Освен ако той не…
― Ема, направихме го два пъти. – Тя се обърна към мен продължавайки да плаче. – Ами искам още, това е проблемът. Готова съм да го правя цяла вечност, но той каза благодаря. Благодаря ти! Можеш ли да си представиш? Благодаря ти. Все едно съм му прислужница, която е почистила дивана. Благодаря ти! Майната му. Благодаря ти! А после той ми предложи да ходим заедно на фитнес. Фитнес, представяш ли си!
― Съжалявам, Тереза.
― Спести на приятелката си подробностите от интимния ни живот. Тя си има по-сериозни проблеми – Изкрещя Ноа, като се приближи към нас. А тя пое дъх и се изправи.
― Това е личен разговор. Не те засяга.
― Не беше много личен, чух всяка шибана дума. Достатъчно сълзи, Тереза. Сериозно възнамерявам да те чукам днес.
Челюстта на Тереза падна. Тя залитна и изпищя.
― Наистина ли?
― Да. – Очите му блестяха от досада. Той свали и хвърли вратовръзката си на маса. – Хайде допий питието си, ще си вземем други и да отидем да по танцуваме.
Когато той излезе, Тереза ме хвана за ръката олюлявайки се и измърмори.
― Знам, че не трябва да ми харесва. Знам, феминистките ще ме осъдят. Но ще правя секс с този мъж. Ще правя секс тази вечер и всяка вечер следваща вечер след тази, надявам се.
Засмях се и я плеснах по дупето.
― Хайде, Тереза. Покажете му кой е шефът.
― Аз естествено.
― Иди и му го кажи.
Тя се усмихна ослепително и ме прегърна силно за момент, придърпвайки ме към себе си.
― Благодаря ти, Ема. Много се радвам, че се запознахме двете. Дори не можеш да си представиш. Не ми е лесно да се сприятелявам, но с теб веднага си паснахме.
Потупах я по гърба в знак на приятелство и казах.
― Аз също се радвам много, Тереза.
Но когато тя се обърна и радостно побърза към Ноа на дансинга, аз се натъжих и насладата ми от вечерта секна. – Аз имам и други приятели. Двама от тях ми бяха много близки и скъпи, но аз ги изоставих.
― Какво е станало?
Обърнах се и видях Картър. Носеше черен суитчър черна риза и черен панталон. Никога не съм оценявала гардероба му, но веднага разбрах, че не е дошъл от офиса. Гърлото ми пресъхна.
― Къде беше?
Грижовният му поглед се превърна в изучаващ. Чак потръпнах под внимателно му наблюдение, знаейки, че го прави обичайно. Просто отново ме четеше, опитвайки се да разбере какво не е наред. Той се наклони глава на една страна, вълчите ми очи се присвиха замислено и пристисна устни.
― Сърдита ли си, че не дойдох при теб? – Той протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах.
― Разстроена съм, че не дойде при мен. И се ядосвам, защото криеш неща от мен които трябва да обсъдим.
Той се приближи до мен и ме докосна. Ръката му докосна гърба ми, придърпвайки ме още по-близо. Замаях се, както винаги от допирът му. Бях заслепена от емоции, страст и удоволствие. Желанието се надигна като ураган в мен. То отново ме обзе и затворих очи. Усетих как главата му се накланя към мен. Той меко ме докосна с устните си и промълви.
― Права си, но сега – ръката му обгърна врата ми, – ние сме тук, за да отпразнуваме повишението ти.
Аз се разтопих в ръцете му.
― Все още не са ми го съобщили официално.
Устните му се притиснаха в моите, открадвайки дъха ми. Ръката му срещна моята. Той преплете пръстите ни и прошепна, без да вдига поглед от моите устни.
— Тогава нека да го обявим официално. – Той се обърна към дансинга и извика.
― Ноа.
― Да?
Той вървеше за ръка с Тереза. И двамата изглеждаха сякаш току що се бяха целували. Срещнахме очите си с нея, тя се усмихна и аз разбрах. Че е щастлива и много пияна. Картър ме прегърна и ме придърпа по-близо към себе си. Той протегна ръка настрани и сръчния сервитьор, веднага му подаде питие. Той ми го подаде, взе още едно за себе си и го вдигна във въздуха.
― За един прекрасен нов продукт в Ричмънд и за Ема, получила днес новината… – той замълча, гледайки изразително Ноа.
— О, да – Ноа вдигна чашата си. – Ти беше повишена, Ема, но тези двамата вече всичко издрънкаха. Честито! Сега ти си лидерът на популяризиране на проекти и ще работиш с ръководителя на иновационните проекти. – Той прегърна Тереза.
― Поздравления и на двете ви.
Тереза се изкикоти и вдигна чашата си.
― Поздравления и за двете ни!
― Благодаря.
Гледах Тереза и Ноа да докоснаха чашите си и отпиха по глътка. Тя посегна към него за целувка, но той я отблъсна тактично. Тя се нацупи, но той се намръщи и я повлече обратно към дансинга за да се уединят.
Картър и аз ги наблюдавахме през стъклените стени как те се целуват. Аз се изкикотих.
― Знаят ли, че ги виждаме?
Картър ме придърпа към себе си и наклони глава. Леко целуна врата ми и промърмори:
― Не ми пука. Докато можем да бъдем сами. – Той хвана бедрата ми и ме придърпа здраво към себе си, докато устните му целунаха врата ми. Затворих очи и почувствах нещо ново. Необичайно, но приятно. Успокоение. В ръцете му, заобиколена от двама нови приятели, аз бях щастлива.

* * *

Картър остана с мен през по-голямата част от вечерта. Той се отлъчи само за няколко телефонни разговора или ако някой от служителите в клуба го извикаше за момент, но предимно бяхме само четирима. Няколко часа по-късно сестрата на Ноа, стройно момиче, се присъедини към нас с платинена коса и искрящи сини очи. Те двете с Тереза явно бяха близки. Гледайки ги как се смееха заедно, явно ги свързваше много годишно приятелство. Аз почувствах ревност, дори. Когато видях как момичето общува с брат си, ревността прерасна в завист. Липсваше ми Ей-Джей. Липсваха ми прегръдките му. Липсваше ми закачливите боричкания. Липсваше ми начина, по който ми казваше какво да правя, а аз го игнорирах. Липсваше ми времето, което така и не можахме да имаме заедно. Ей-Джей загина толкова отдавна, че вече много рядко си мислех за него, но тази вечер аз си спомних за него. И не можах да сдържа сълзите си. Те бяха изцелителни и не се срамувах от тях. Тереза забеляза сълзите ми и попита.
― Добре ли си?
Аз кимнах. – Добре съм. Наистина.
Картър се върна след едно от обажданията и видя всичко. Хвана ме за ръката и ме отведе в една от задните спални. Там той щракна ключа за осветлението. То стана меко и приглушено, но аз успях да видях, че това изобщо не беше спалня. Два големи дивана бяха свързани с още един ъглов. Цялата стена беше заета от огромен екран. Картър го включи, но изключи звука. Това беше предаване от камерите на клуба. Всяка минута изображението се променяше, показвайки различно помещение в Инфинити. Той се обърна и ме огледа внимателно. Цветните изображения на мигащият екран, оцветяваха в различни нюанси кожата му. Така изглеждаше още по-съблазнителен и опасен. Той попита.
― Какво стана?
Аз въздъхнах. Той винаги знаеше.
― Нищо.
― Ема.
― Нищо. – Гласът ми трепна.
Той ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.
― Какво стана?
― Нищо.
Ръцете му ме обгърнаха силно. Докосванията му бяха стана за мен е като втора кожа.
― Просто ги наблюдавах.
― Те направиха ли нещо?
― Не, просто любовта им един към друг… И Тереза е израснала с тях. Това е…
― Ей-Джей.
Една дума, а все едно в мен се взриви сърцето ми. Да, той ми липсваше, но сякаш предишните емоции не изглеждаха нищо в сравнение с бурята, която избухна в мен сега. Паднах на дивана, Картър седна до мен. Той ме сложи в скута си и ме целуна по челото. Махна косата от лицето ми, като продължаваше да го гали. Докосванията му бяха
нежни и успокояващи. Той беше прав. Става дума за Ей-Джей. Липсваше ми брат.
―И той ми липсва, – усмихна се тъжно Картър. – Ние не говорим твърде често за него, но аз го обичах. Въпреки че те защитавам не заради него. Знам, че мислиш така, но причината не е тази. Защитавам те заради теб, защото…
Бях онемял. – Щеше ли да каже точно това, което си мислех?… Аз чаках със затаен дъх, но той беше предпазлив. Понечи да погледне настрани, но аз го хванах за брадичката и я задържах на място.
― Картър.
Предпазливият му поглед изчезна.
― Какво?
Ръката ми го стисна.
― Какво щеше да кажеш?
― Кога?
Обърнах се с лице към него, обвивайки краката си около него. Вкопчих се в гърдите му и го погледнах в очите. Приближи устните си до неговите и прошепнах.
― Какво щеше да ми кажеш?
Гърдите му се вдигнаха и усетих дъха му. затворих очи. Но той така и не го каза.
— Моля те – въздъхнах аз.
― За какво?
― Защото мисля, че знам. – Надявах се, че зная. Всеки нерв в тялото ми беше напрегнат от желание. Жадувах да чуя тези думи. Жаждата нарасна в гърдите ми и
изглеждаше на път да избухне.
― Кажи ми.
Той се усмихна.
― Да кажа какво? Че ме е грижа за теб? Ти вече го знаеш.
― Спри да ме дразниш.
Той спря да се усмихва и сведе поглед. Погледна устните ми. И накрая го каза.
― Обичам те.
Целият свят в миг изчезна. Погледнах го в очите. Сложих ръка на гърдите му и я задържах там, близо до сърцето. Той наклони главата ми назад, целуна ме нежно. И прошепна.
― Винаги съм те обичал.
Още една целувка.
— Винаги ще те обичам, Ема. Имам нужда само от теб.
Той обви ръце около врата ми и ме целуна по устните.
― А ти обичаш ли ме?
Не можах да не се усмихна.
― Ти вече знаеш, че те обичам.
Ръката му се стегна по-силно.
― Кажи го.
― Обичам те.
Разтопих се отново в ръцете му. Когато казах тези думи, станахме като едно цяло. И аз пак повторих.
― Обичам те. И винаги съм те обичала.
Устните му се притиснаха към моите, настоявайки да го пусна. Поддадох се. Нуждаех се от него изцяло, целият, исках колкото се може повече.

Назад към част 18                                                                 Напред към част 20

Глава 18

― Ема.
Нечия ръка докосна леко рамото ми. Събудих се, но не разбрах къде съм. Над мен се беше надвесил голям черен силует. Аз изкрещях.
― Тихо! – Наведе се той. – Аз съм, Майк. Не се плаши.
Спрях да крещя. Той запали светлината. От изпитаната паниката не можех да дишам дълбоко. Преобърнах се в леглото и възвърнах дъха си. Лека полека се успокоих от първоначалният шок. Усетих нещо студено в ръката си.
― Това е Картър. Иска да говори с вас.
― Какво? – Попитах все още замаяна.
Студен предмет отново беше притиснат към мен.
― Това е Картър. На телефона, госпожице.
Телефон. Картър! Протегнах ръка и взех малък мобилен телефон. Превъртях се отново, притиснах го до ухото си и попитах.
― Картър?
― Хей, здрасти.
Веднага се почувствах много по-добре. Гласът му беше успокояващ. И едва усетих тихото щракване на вратата, която се затваря. И прошепнах в отговор.
― Хей.
Той се засмя. Мекият му баритон звучеше от слушалката, обгръща ме като поредната му ласка. Затворих очи и отново се зарових в постелите. Не ме интересуваше как съм стигнал там или какво се беше случи, всичко, от което имах нужда сега, беше Картър. И никой друг.
― Казаха ми, че си припаднал. Добре ли си?
Потрепнах, когато си спомних.
― Да, май съм добре.
― Какво се случи?
― Защото теб те няма тук. Защото изглежда нещо се е случило с Мелъри и Бен. Аманда ми каза, че са тръгнали и аз мисля, че ти знаеш какво им се е случило. Защото съм уморена от всичко това и се чувствам като в капан. Защото ме изгониха от големия
проект в работа ми и нямам идея защо. Защото ми липсва Аманда. Всички ми липсват, дори Бен.
Чувствах се глупаво да разказвам за всичко това и още по-глупаво от колко бързо му признах всичко. Че се нуждая от него. Прилепих слушалката до ухото си с трепереща ръка.
― Защото ми липсваш и защото ме е страх.
От другата страна на слушалката беше тишина за един миг.
― Връщам се.
Усетих експлозия вътре в мен след чутото, но се опитах да възразя.
― Не, аз нямах това предвид…
— Еее… аз все пак се прибирам. – Прозвуча гласът му уморено. – Имам бизнес в Ню Йорк и веднага след това излитам. – И след кратка пауза, добави. – И ти ми липсваш.
Приятна топлина ме обля цялата, но се опитах да се сдържа. Станах твърде емоционална. А не би трябвало. Но все пак прошепнах в отговор.
― Радвам се, че се върна.
— Но първо, трябва да ми обещаеш нещо.
― Какво?
― Спри да се сърдиш на охраната си и не променяй плановете си изведнъж, за да не могат те да реагират.
Обзе ме вина.
― Ходи където искаш, само предупреждавай момчетата предварително. Те са добри служители, но не винаги успяват да са на всякъде едновременно. Затова, ако обичаш, Ема.
― Добре.
― Добре. Как мина седмицата ти?
― Кофти.
Той отново се засмя.
— Подозирам, че не е само последната седмица?
― Какво?
― Петък вечер, Ема. Забрави ли!
― Ааа! – Изненадах се. – Забравих за нападението. Как можах да забравя?!
― Забравих за него. Не е за вярване…
― Слушай, – тонът му стана по-интимен, – не мога да говоря за това по телефона, но се опитвам… опитвам се да осигуря сигурността ти. И може би един ден няма да има нужда от охрана. Наистина се опитвам, Ема. Точно сега, давам всичко от себе си, всички сили. Ще си добре и всичко ще е наред.
— Но моята съквартирантка – прошепнах аз.
Той въздъхна в телефона.
― Не мога да дам никакви обещания. Опитвам се, но ти си моят приоритет, Ема. Обещавам, че всичко ще свърши скоро.
Стиснах телефона по-здраво.
― Обещаваш ли?
― Да. Мога да обещая.
Кимнах и усетих как една сълза падна върху възглавницата ми.
― Добре.
― Добре ли си? – В гласа му се долавяше безпокойство. – Ти храниш ли се добре?
― Страх ме е. – Признанието ми изскочи от устата ми, преди да се усетя какво казвам.
― Съжалявам, Ема. Трябваше да съм там, до теб.
― Не, ти каза, че си зает. Работата. Ти… опитваш се да ме предпазиш. – Щом помислих за това почувствах срам. – Той беше прав. Ядосах му се, че замина и го нямаше толкова дълго време. Ядосах се, че не се обади и не ми пишеше. Ядосах се че го нямаше до мен, но Картър си беше специален. Това бяха необичайни отношения, все пак. – И тогава подскочих в леглото. – Картър и аз имахме връзка. – Тогава си припомних, за последната ми връзка и стиснах очи. – Гаджето ми, изневери ми, ограби ме и настрои всичките ми приятели срещу мен. Друга причината, поради която дружах единствено с Мелъри и Аманда. Те двете бяха надеждни приятели. Ей-Джей и Картър бяха първото ми семейство. Някои от приятелите ми от колежа бяха арогантни и двулики и никога не съм ги смятала за семейство, но всичко се промени, когато се срещнах след дипломирането ми с Мелъри. Тя замени семейството ми, след което се присъедини Аманда. И Бен, той беше с Мелъри от години. Но сега и тримата ги няма, а Картър се върна.
Седях там, опитвайки се да дишам, сълзи се стичаха по лицето ми. Всички си тръгнаха.
– Ема? – Стреснах се от гласа му. Телефонът падна върху одеялото, но аз бързо го вдигнах.
― Съжалявам, улисах се.
― Добре ли си?
― Да, всичко е наред.
― Ема.
— Даа… – отвърнах припряно. – Кога се прибираш?
― Утре вечер.
— Добре. – Поех си дълбоко дъх. – Това е добре.
— Сигурна ли си, че всичко е наред?
― Всичко е наред, – Така и беше. – Докато чувах и чувствах неговият глас, докато беше в живота ми щях да съм добре, но няма да е за дълго. Всички хубави неща свършват бързо. Той ще си тръгне накрая. Сигурна съм. Просто не знам кога и как това ще се случи.
― Хубаво… – но той не ми повярва.
Преброих до десет, надявайки се той да затвори. А аз не можах да се освободя от мислите, които се въртяха в главата ми. Бяха твърде много и твърде натрапчиви.
― Казват, че готвиш за момчетата?
Раменете ми се отпуснаха. Той смени темата.
― Да, срам ме беше. Исках да сготвя по нещо за всеки. – Той се засмя.
― Сигурен съм, че те ще са във възторг, независимо какво си сготвила.
Вмъкнах се обратно под завивките. Говорихме още цял час, най-дългият разговор в живота ми. Можех да говоря още толкова, но чух колко беше уморен и му казах да си ляга вече. Той въздъхна в телефона.
― Беше ми приятно да чуя гласа ти, Ема. И ти ми липсваш, много.
Не можах да не се усмихна.
― Лека нощ, Картър.
― Лека нощ, Ема. Ще се видим утре.
― Да, до утре.
Тогава чух сигналът когато той прекъсна разговора и оставих телефона до себе си. Спах с него.

* КАРТЪР *

Той затвори. Спътникът му вдигна поглед от съседната седалка и попита.
― Тя добре ли е?
― Тя е разстроена и се чувства като в капан. Не знае какво се случва, и затова е дост разтроена.
Спътникът му се намръщи.
― Тя самата ли ти каза всичко това?
― Тя дори не знае, че чувства всичко това.
― А ти знаеш, така ли?
Картър се усмихна лукаво на приятеля си.
― Винаги знам. И за теб също знам всичко. Искаш ли да знаеш?
Картър се готвеше да продължи, но Джийн изпъшка.
— Моля те, не е нужно. – Замълча за секунда и добави. – Ще й кажеш ли какво се случва?
― Все още не. Искам да изчакам, за сега.
Джийн вдигна телефона.
― Говорих с Кристиян.
Картър замълча, опитвайки се да остане спокоен. А Джийн се поколеба. Картър повдигна вежда.
― Трябва ли да гадая ли? Тестваш интуицията ми ли?
― Млъкни.
Джийн не можа да не се усмихне. И поклати глава. Картър му напомни за сина му. Затова той гарантира за него, когато Харви го доведе в семейството. Картър не знаеше това, а Джийн не искаше той да разбира, въпреки че е вероятно Картър да предполагаше. Той се отнасяше с него по специален начин, но Картър Рид също изискваше специално отношение. Той винаги беше по-добър от другите. Доказваше го всеки път, отново и отново.
— Джийн… – подкани го Картър.
― Сега те се съветват. Решението ще разберем утре. – Погледна той към младият мъж стоящ до него. Изглеждаше безразличен и студен, както обикновено.
― Не се ли притесняваш?
― Законният бизнес винаги е по-добър. Те няма да го отстъпят.
― Ами ако го направят?
Картър се обърна към прозореца.
― Ще измисля още нещо, тогава.
Джин се размърда на мястото си, опитвайки се да протегне дългите си крака. Той не се съмняваше, че Картър ще намери друг начин. Както винаги. И изруга под носът си.
― Проклетите самолети винаги са толкова тесни, дори в частните няма място за да си опънеш краката наред.

* * *

На следващия ден, в края на работния ден, научих истинската причина за пътуването му до Ню Йорк. Тереза ми се обади и извика развълнувана в слушалка.
― Отново си в играта!
― В смисъл? – Усмихнах се, чувайки радостта й, затворих вратата на офиса ми след себе си, и се отправих към асансьора. Денят ми беше мъчителен. Знаех, че ще видя Картър тази вечер. И затова времето се влачеше безкрайно бавно.
― Проекта Бърбън. Върнаха те отново. – Засмя се тя. – Алисън се представи ужасно. Беше толкова смутена пред гаджето ти, че постоянно бъркаше всичко. В резултат на това Ноа я изгони от стаята. Така че ти се връщаш отново. Страхотно е, нали?
— Да… – намръщих се. – Приятелят ми?
— Ами, да. – Продължи с по-сериозен тон. – Не е ли страхотно, Ема.
― В смисъл?
— Картър Рид. Твоето гадже. Когато те видях с него в клуба преди не разбрах, че е Картър Рид. – Тя замълча за миг. – Присмиваше ми се ти, нали? Защо не ми каза нищо?
― Какво? – Натиснах бутона на асансьора. – Не. Как разбра за Картър? Не мислех, че ще се срещнете.
― Искаш да кажеш, откъде? Той е най-добрият приятел на Ноа и притежава част от акциите му.
― Мислех, че Ноа му е предложил акции, но той отказал?
― Не, той му предложи да купи още акции и той отказа. Но Картър така или иначе вече притежава 32% от бизнеса. Мислех, че знаеш. – Тя добави плахо. – Добре де, трябва да призная, че никога не съм вярвал на Ноа, но след като лично го срещнах, започвам да разбирам, че съм била предубедена относно Картър.
Влязох в асансьора и натиснах десния бутон.
― Ние с Картър не обсъждаме подобни неща. Ааа… – Въздъхнах тъжно. – Картър беше ли там? Беше ли на срещата? – Затова значи той замина за Ню Йорк, а не заради мен, както ми каза.
― Разбира се, че беше. Трябва да представим новият проект пред съвета, за по-нататъшно развитие на марката. Ти знаеше ли това?
Но аз не знаех. На истината не знаех. – Въздъхнах в телефона.
― Слушай, Тереза. Трябва да вървя. Да обсъдим това по-късно, става ли?
― Не, послушай само. Ние вече летим обратно. С него сме, в самолета му. Той е толкова сладък, Ема. Каза ни, че иска да ни зарадва днес. Аз обаждам се да ти кажа да се нагласиш както трябва. Защото ще идем тази вечер в Инфинити, ще бъдем там със собственика. Можеш ли да си представиш какви привилегии ни очакват? Ноа и аз прекарахме страхотно там само защото се познаваха, но да излизаме със самия собственик?! Възхитена съм направо. И Бриана също ще бъде там. Ние вече разбрахме. Картър я повиши веднага щом разбра, че работи в клуба за него. Не знам с какво точно се занимава, но сега Ноа няма нищо против вече да работи там. Гаджето ти явно се беше погрижил за този въпрос.
― Спри да го наричаш мое гадже. – На другия край на линията се възцари тишина. Вратата на асансьорът се отвори. Излязох и тръгнах към задния вход. Влязох във вече отворената врата на колата, плъзнах се отзад на седалката, а Майк седна до мен. Той ми махна леко.
— Съжалявам. – Въздъхнах аз. – Ядосана съм му, нали разбираш…
― Ой. Добре. Но днес ще дойдеш в Инфинити, нали? Дори и да си му ядосана? Моля те, ела?!
Усмихнах се насилствено.
― Ще дойда, но само заради теб.
— И заради него. – Прошепна тя в телефона. – Дори и да си ядосана просто си представи горещи секс. Той е просто страхотен екземпляр. Ема! Знам, че трябва да го мразя. И го мразех, но сексуалността му е неоспорима. Ако не бях свикнала толкова с Ноа и неговият чар, може би бих реагирал по същия начин като Алисън. Добре, че съм имунизиран, нали?
― Ти си ужасна. – Възмутих се аз.
Тя се засмя.
― Просто се радвам, че се върна в играта отново. Ноа вече го каза че ще ни повиши и двете. Той не иска г-н Хъдсън да участва в този проект, така че той ще те постави над него. Г-н Хъдсън ще бъде новият ти асистент. Сега ти ще си лидерът по популяризиране на проекти. Честито!
― Какво?
От другия край се чу кикотене и тя избухна.
― Просто. Не трябваше да го казвам. Това трябваше да бъде изненада. Облечи се секси. Днес ще бъде забавно, обещавам ти!
Тогава я чух да казва.
― Млъкни, Ноа. Ако не й бях казал, може би въобще нямаше да дойде… Не ме интересува… – Гласът й стана по-ясен. – До скоро, Ема. Ще се видим вечерта!
Веднага след това телефонът ми отново за звъня. Този път беше Картър.
― Обаждаш се за да се подмажеш ли?
Той въздъхна.
― Не, но вече май да. Ти си ядосана отново?
― Седял си до нея, така ли?
― Аз съм в опашната част на самолета. Те са отпред.
― Но как така, ти…
― Работеше интеркомът в близост до нея и аз чух всичко, което тя ти каза.
Дори не се срамуваш да си го признаеш.
― Подслушвал си я!
― Да. И ще го правя отново и отново, ако те засяга. Изглежда, нямаш представа колко далеч съм готов да стигна заради теб.
Кимнах нервно и се облегнах на седалката.
― Не си бил в Ню Йорк заради мен.
― Да, но бях в Чикаго заради теб. Днес пристигнах в Ню Йорк заради приятелят ми, който някога ме помоли да инвестирам в неговият бизнес, за да успее да сбъднете мечтата си. Беше добра оферта и инвестирах. От моя страна това се оказа разумно, едно от първите решения, които сам взех, независимо от това с кой свързват с моята репутация. Това решение и тези пари позволиха да продължа напред и съм много близо до пълна независимост от предишните ми партньори. Разбираш ли?
― О да. разбирам. – Изведнъж се почувствах като гладуващ, който е получил първото си парче храна от една седмица. И исках още.
― Връщаш ли се с тях?
― Връщам се веднага при теб.
В мен пламна страстта. А пламъкът се превърна в пожар.
― Побързай.
— Да. – В гласа му прозвуча също желание. А дъха ми едва не спря.
― Още ли си ядосана?
Аз трепнах.
― Всъщност аз дори не съм се ядосала.
― Добре.
Погледнах към Майк, който толкова усърдно изследваше гледката през прозореца. Личеше си, че той беше смутен от нашия интимен разговор. Затова понижих глас.
— Ще имам да ти разказвам, когато се върнеш.
След като се поколеба, той отговори с дрезгав глас:
― Аз също, имам.
Сърцето ми прескочи. Топли вълни преминаха през тялото ми.
― Договорихме се.
Той се засмя.
― Добре, договорихме се.
След секундна пауза, плахо продължих аз.
― Заради теб ли бях отстранен от проекта?
― Да.
― Защо?
― Не е безопасно. Не исках да отидеш в Ню Йорк, не и сега. Освен това не е етично. Ноа въобще не трябваше да те включва в този екип. Той знаеше, че аз съм в съвета. Знаеше за връзката ми с теб. И се опита да ме манипулира. – Аз пак се обърках и го прекъснах.
― За какво говориш? Искаш да кажеш, че се е страхувал, че в противен случай няма да одобриш продукта?
― Да, моите предишните партньори имат конкурентна марка.
― Но ти го одобри?
― Разбира се.
Главата ми се въртеше.
― Не разбирам.
Той отново се засмя.
― Това е извинение за да се измъкнем от другия продукт.
Затаих дъха си за миг.
― А ще те пуснат ли… да си тръгнеш?
― Да. Свърших много добра за работа с тях все пак. Те знаеха, че аз отдавна искам да се отделя, а миналата седмица им застраховах рисковете. Така че изпълних задължения към семейството.
― Тоест.… – Не може да бъде. Хората не напускат такъв живот.
― Да, Ема. Сега съм свободен.
Аз бях безмълвна. Сълзи потекоха от очите ми и сграбчих телефона, сякаш животът ми зависеше от това.
― Ема.
― Да? – промълвих аз. А той заговори още по-тихо.
― Добра новина, нали?
— Да… – въздъхнах аз. – Отлична.
— Добре… – замълча за момент. – Почти пристигнахме. Скоро ще съм си вкъщи.
А аз не можах да отговоря нищо.
Трябваше да му кажа довиждане или да му пожелая на добър път?! Каквото и да трябваше да направя, не можах. Думите му ме бяха размазали като камион. Опитвах се да разбера какво означава всичко това и за двама ни.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

Глава 17

Трябваше да изляза през задната врата, която използвах откакто Картър се върна в живота ми. Трябваше да се прибера но не го направих. Бях в бунтарско настроение, затова си тръгна през главния вход и се отправих към кафенето, където работеше Аманда. Огледах се набързо и видях приятелката си. Тя подреждаше поднос с бисквитки на витрината. Заобиколих бар плота и се приближих към нея.
Тя продължи да подрежда бисквитките, като упорито не ми обръщаше внимание. Сутринта й бях изпратила поредното съобщение, но то беше останало без отговор, отново. Не разбрах защо се преструваше, че не съществувам, но знаех, че Картър не ме съветва да общувам с тях тримата. Каза, че е рисковано, защото могат да ме предадат в замяна на собствената си безопасност. Обърнах се и видях Майк който внимателно изучаваше менюто на вратата. А от тоалетната излезе друг от гардовете ми, дори не знаех кой е. Но явно бях в безопасност. Нямах представа как се успяват да се движат толкова бързо, но те бяха професионалисти, а и бяха утроили бдителност си след забежката ми до Джус, миналият път.
― Аманда. – Но пак нищо. Тя продължаваше с заниманието си.
― Не можеш да ме игнорираш постоянно.
Тя въздъхна и отмести подносът настрани.
― Защо си ми ядосан?
Тя се намръщи без да каже ни дума и се хвана отново с подноса.
Добре. Разбрах, но няма да ходя никъде. Уморих се да бъда сама. Откакто ме изхвърлиха от проекта, повечето момичета последваха примера и решиха да стоя настрана от мен. Сега никой не ми говори и прекарах последната седмица буквално сама. Дори г-н Хъдсън не ме е посещавал след нашия разговор, а неговата секретарка просто клати глава всеки път, когато влезна да проверя там ли е той или не. Писах съобщение на Тереза и мислех да се свържа със самия Ноа, той беше големият шеф все пак. До миналия петък бих умря от ужас при мисълта да му изпрати имейл без одобрението на г-н Хъдсън. Но се съмнявам, че е уместно да го правя в този момент. Може би бях твърде притеснена от проблемите в работата ми. Или може би просто бях самотна без Картър, който замина кой знае къде, за цяла седмица. Общо взето, Мелъри ми липсваше. Липсваше ми Аманда също. И дори се бях затъжила малко и за Бен. Нямаше да си тръгна, докато не получа от приятелката ми поне дума.
― Как е Малъри?
В този момент подносът с бисквитките падна от витрината и се строполи на пода. Всички хора в кафенето се обърнаха, Аманда коленичи и започна трескаво събира бисквитките от земята. Седнах до нея, тя се изчерви. Беше леко неловка ситуация. Тя стисна ръката ми в знак на неодобрение.
― Няма нужда! – Изсъска ми тя, хвърляйки ми леден поглед.
Тя ми проговори! – Очите ми светнаха.
― Хей. Здрасти!
Проклинайки тихо под носът си, тя посегна към бисквитките, които бяха паднали най-далеч от нея.
― Махай се, Ема.
— Не. – Намръщих се аз. – В никакъв случай?
— Мелъри и Бен си тръгнаха. — Изсъска тя, докато все още седяхме на пода и събирахме разпиляното. Ръката ми трепна неволно и всички бисквитки в нея, се превърнаха в трохи.
― Какво?
― Те ме напуснаха. Също както и ти си тръгна. Всички си тръгнаха. – Тя стана и се избърса в панталоните си. – Направи си изводите и си тръгвай. Аз също май трябва да направя своите и да си намеря друга работа явно.
― Аз не искам да си тръгвам. – Измърморих аз объркано.
― Не ме интересува какво искаш.
Тя ме погледна мрачно и отнесе подноса към помощно помещение в дъното. Аз я последвах без много да му мисля. Зад себе си долових тежка въздишка, но аз не погледнах дали беше някои от охрана или не. Не ми пукаше просто в момента. Аманда видя да я следвам и отново изруга. Тя отнесе подноса до мивката и изхвърли всички бисквитки в кошчето.
― Знам, че ми писа в понеделник, но аз изхвърлих телефона. Така че не ми пиши повече.
— Ти каза, че Мелъри и Бен са си заминали?
Тя кимна леко и пусна водата.
― Да. Миналата седмица ходех във вашата квартира след работа да опаковам вещите ви. И в неделя минах да оставя някои неща на Мелъри, но когато отидох в апартамента на Бен, нямаше никой и беше празен.
― Празен?
― Да, празен… те са заминали. Дрехите му бяха събрани. В кухнята имаше опаковани кутии със съдове. Върнах се в понеделник, но беше заключено. Аз опитах да отключа с резервния ми ключ, но бяха сменили ключалката. Доколкото успях да видя през прозорците, там дори нямаше вече мебели. Те са си тръгнали, Ема.
Подносът стоеше в мивката под течащата вода, но Аманда така и не го изми. Тя ме гледаше многозначително, с известна доза презрение и добави.
― Изглеждаш страхотно. Радвам се, че поне на някой му е провървяло след всичко, което се случи.
Направих крачка назад, сякаш ме плеснаха с мокър парцал, но тя не беше виновна. Все пак аз бях тази, която натисна спусъка, не Аманда.
― Съжалявам, че се забърка в цялата тази каша.
― В коя каша ,Ема? – Избухна тя. – На мен не ми изглежда, че нещо въобще се е случило. Тяло липсва, кой, по дяволите го беше отстранил и беше почистил следите, Ема? После ти изчезваш, сега пък тези двамата също. А аз останах сама, като пълна глупачка. Дори не знаех какво да правя с вещите ти, затова ги сложих на склад.
― Нека поне ти платя за това. – Измрънках объркана, без дори да знам какво друго по смислено да й кажа.
Тя сви рамене, докато се опитваше да измие подноса под течащата водата.
― Зарежи, няма значение. Бен ми даде достатъчно пари и аз предплатих с тях за една година напред.
― Чакай. – Хванах я за ръката. – Бен ти е дал пари, така ли?
― Да. И какво от това? – Тросна се тя.
Но той не е от типа, който раздава пари. Обикновено все няма.
― А откъде ги е взел, знаеш ли?
― Не, не знам. Той не каза, просто ми подаде голям плик и каза да се погрижа за нещата на Мелъри. Не задавах въпроси. След твоето заминаване разбрах, че е по-добре да не задавам твърде много въпроси.
Аз примигнах леко притеснена.
― А как се държеше Бен?
― Какво имаш в предвид? – Отговори отегчено тя.
― Ами не знам, мърмореше ли както обикновено?
— Та кога той не е мърморел? – Изведнъж тя замръзна за миг, с подносът в ръка. – Въпреки че, между другото, миналата седмица той изглеждаше необичайно щастлив, като че ли. – Тя сви рамене. – Но дори не искам да знам каква е била причината. Взех парите и направих както каза. Както ти обещах, че ще се погрижа за апартамента. Двама колеги ми помогнаха с почистването, а ключовете оставих на масата. Вашият хазяин изглежда дори не реагира на това.
Кимнах с глава умислена, опитвайки се да се убедя, че всичко е наред. – Аз съм в безопасност. Аманда е добре, ядосана, но все пак е добре. Но думите й ме притесняват. Мелъри и Бен си бяха тръгнали. Какво означаваше това? Това трябва да означава нещо. Бен имаше пари. Преди това никога не е имал пари. Нещо не е наред. Съдейки по това което научих от Аманда, нещо очевидно не беше наред.
Тя прехапа устни, докато ме гледаше.
― Не изглеждаш много добре. Какво има, Ема?
Вдигнах глава.
― Нищо. Всичко е наред. Благодаря ти, че си се погрижила за апартамента ни.
― Слушай. – Раменете й се отпуснаха, а гласът й омекна. – Съжалявам, че не ти писах и не ти се обадих. Ти ми остави новият си номер, но след като си тръгна, ти се ядосах. Знам, че направи нещо за нашата обща сигурност и знам, че не трябва да питам какво е, но няколко дни след като си тръгна, Мелъри имаше поредната криза. И отново беше болна. Бен не ми позволи да ти се обаждам. Каза, че си ни оставила, и че можем да се справим и без теб. – Тя пое дълбоко дъх. – Във всеки случай малко ти бях обидена. И също ми липсват шегите ни с Бен. Понякога е толкова странен.
Усмихнах се за миг. Ситуацията никак не беше смешна, но и на мен ми липсваха тези моменти.
― Казваш, че Бен е бил щастлив? И как се държеше?
― О, не можеш да си представиш. – Изкикоти се тя, докато при върши с миенето на подноса и го сложи да съхне. – Вървеше помпозно като паун. Дори не знам, как да го опиша. Имаше странна и глупава походка. – Тя се засмя. – Явно си е представял, че е горещ мачо, но изглеждаше нелепо. Беше като надут пуяк.
Усмихнах се още по-широко и се отпуснах. – Липсват ми. Нашите разговори и закачки, Приятелство ни.
― Смятал се е за горещ мачо?
― Хванах го пред огледалото. Изглеждаше сякаш беше мастурбирал. Целият беше потен, а панталоните му бяха разкопчани и раздърпани.
― Гадост, направо не ми се говори. – Потрепна тя. – По това време Мелъри също беше започнал да идва на себе си. Тя също го мисли за дебил, но не като нас. Тя не… – Тя притихна и погледна настрани, а в очите й проблесна тъга. – Мелъри, не съм аз. Тя не се смееше на Бен както ние го правихме.
― Значи Мелъри се е подобрила, а след това… – Така и не се доизказах, че Мелъри и Бен са си тръгнали. – Боже мой. Какво беше станало? Те са заминали! Може би ги бяха хванали? – Студени тръпки ме побиха от тези мисли. – Може би Франко беше открил Мелъри? Но Картър не каза нищо, а щеше да ми каже, нали? – Но тогава прозрях. – По скоро не би ми казал. И го нямаше вече от цяла седмица. – Отново вътре в мен всичко се сви и сякаш почувствах, че се е случило нещо ужасно.
― Ема? Изглеждаш зле, добре ли си?
― Трябва да тръгвам, Аманда. – Обърнах се на токчета и излязох. Искаше ми се да побягна, но реших да не го правя. Щеше да изглежда твърде подозрително. – Явно всичко се е променило. Джеръми Дънван разби всичко! Картър беше прав. Той беше осакатил и мен дори. Заради това, което направи на Мелъри, аз загубих приятелите си и живота си.
Стиснах зъби. – Писна ми да чакам и да се крия. Грижех се за Мелъри още преди Картър да влезе в живота ми. Не съм безпомощна и е време да ми каже какво става. В крайна сметка това е моят живот, по дяволите.
Щом излязох от кафенето, някой ме хвана и направо ме завлече до колата. Майк ме натика вътре и седна до мен. Другият се качи отпред до шофьора и затвори врата. Аз изгледах с мрачен поглед Майк и потърках ръката си. Той ме сграбчи по-силно от когато и да било преди.
― Ай. – Въздъхна той тежко, после се изпъна и се намести в седалката. – Ръката ви добре ли е, госпожице?
― Добре е, да. – Погледнах го учудено. Никога не го бях виждала да показва емоции, било то и саркастични, но той бързо се взе в ръце.
― Ядосан си на мен, нали? – Той се напрегна леко, а аз се поправих. – Всички вие сте ми ядосани, нали? – Той не отговори. Но това си беше отговор. Въздъхнах и наведох замислен поглед.
― Просто тя ми липсваше и трябваше да я видя. Съжалявам.
Това няма да се повтори. Знам, че прекалих. Те просто си вършиха работата, а аз се ядосах. Все още съм ядосана, дали трябваше да кажа на Картър за случилото се. – След минутка размисъл, поех дълбоко дъх и реших, че няма да му кажа и дума. – Майк пазеше мен все пак! И днес аз не трябваше да забравям за това…
― Когато излязохте, ние бяхме в неведение. В кафенето не бяхме проверили служебните помещения.
― Ооо… хм. Какво искаш да кажеш, в неведение?
― Ние проверихме всяка стая в сградата, в която работите. Дори бяхме подготвени за кафенето, но вие решихте да отидете в служебното помещение. И нямахме човек там, защото не очаквахме, че ще я последвате. Мислехме, че ще останете в залата.
— Значи не бяхте проверили онази стаята? – Той трепна.
― Ще бъдем по-внимателни следващия път, госпожице. Обещавам.
Погледнах го изненадано. – Защо се извинява? – Той видя изражението ми и добави.
― Ако нещо се е случи, някой ви хване, виновни ще излезем ние. Че не сме се подготвили добре. Затова винаги трябва да сме нащрек.
― Ааа, това е то. Вече съм с номинация „Срам на месеца“. – Обзе ме чувство за вина. – Няма да влизам отново в такива помещения. Това ще помогне ли? – Изобщо не знаех нищо за тяхната работа. – Момчета, можете ли да ми кажете малко за работата си? Аз не знам почти нищо за вас. Картър просто каза да се обадя на 09, когато свърша работа и реша да се прибирам. Никога не съм ви звъняла, но вие винаги знаете всичко. Той каза, че ме наблюдавате от дълго време.
Майк сви рамене.
― Имаме си начини, но не е нужно да знаете повече. Вече няма да допуснем тази грешка, госпожице.
― Добре, – усетих, че той иска да сложи край на разговора и замълчах.

* * *

По-късно отново си спомних за охраната ми. Бях си взела душ и се преоблякох. Почувствах глад. И когато претоплях храната си, видях как единият от гардовете внезапно се обърна. Той държеше ръката си към корема си и се чу ръмжене. Зачудих се кога за последно бяха яли? Трябва да има почивки предположих. Погледнах огромната тава с ядене. Прекалено много храна за един. Разделих храната в три чинии и подадох една на охранителя. И вилица също. Той беше изумен, но поклати отрицателно глава.
― Не благодаря, госпожице. Всичко е наред.
Стомахът му отново изръмжа. Замижах с очи и пъхнах чинията в неговите ръце.
— Ще отнеме само две минути, няма да умирам, обещавам. Нападай… – вдигнах другата чиния. – Къде е партньорът ти? – Той се поколеба, но все пак насочи с вилицата си към моя етаж.
― Отвън до асансьора, госпожице.
― Ти яж… – посочих чинията му и се качих по стълбите.
Другия гард реагира по същия начин, освен това изпусна вилицата си. Тя удари пода със силен трясък, а той я сграбчи докато мърмореше за извинение. Оставих чинията си на пейката до него и махнах с ръка.
― Ако обичаш. Яж. – Огледах малкия коридор. Майк го нямаше. – Къде са другите?
Той вдигна глава.
― Госпожице? – Аз въздъхнах.
Защо всички ме наричат госпожице?
― Майк и останалите охранители. Къде е той и колко сте? Аз ще приготвя за всички по нещо за ядене. За да могат да хапнат по време на почивката.
Очевидно той не очакваше това. И смутено отговори.
― Майк го извикаха за транспорт. Тук сега има още осем други охранители.
― Осем? Стига бе? Добре тогава. Ще сготвя още храна.
Не уточних какво означава транспорт. Но започнах да разбирам какво са готови да ми кажат и какво не. – Транспорт явно беше в списъка „Не обсъждайте с Ема“. Но бях изненадан да разбера колко охранители е поставил Картър да ме пазят. Оказва се, че около мен постоянно има десетина души. – Десет… призля ми, и рязко се тръшнах на бар стола. – Десет пазачи. Знаех, че са няколко, но десет… Това изглежда не е шега. Аз се намирах в сериозна ситуация явно. Картър няма да си губи времето напразно. – И в този момент си спомних какво беше казала Аманда за Бен и Мелъри. Ръцете ми се разтрепериха. Вече не можех да пренебрегвам подозренията си. – Нещо се беше случило. Точно. Почувствах го. И с мен щеше да се случи същото или нещо повече. Десет пазачи. И десетте са обучени и са готови да застанат заради мен на пътя на куршума.
Столът ми се поклати, опитах да се хвана за плота. Но не можах да се задържа. Ръцете ми трепереха твърде много.
― Госпожице?
Чух гласът на охранителя сякаш в далечината. Всичко наоколо притъмня. Той беше някъде далече. Мислех, че е в съседната стая? Може би беше излязъл и след това всичко помръкна. Някъде нещо се счупи и чух шума от нечие радио.
― Тя припадна… Обади се на шефа, бързо…

Назад към част 16                                                                   Напред към част 18

Глава 16

Колата спря на паркинга и Майк ме преведе вкъщи през врата на фитнес залата. Той буквално ме носеше, докато стигнахме в кухнята.
Постави ме в средата на стаята и ме заоглежда. Останалите четирима телохранители се разделиха в противоположни посоки. Провериха целият периметър. Не бях на себе си, всичко ми се струваше като на филм, не знаех какво да направя и затова останах просто неподвижна, леко поклащайки се.
― Чисто.
― Чисто.
― Чисто.
― Чисто.
― Чисто.
Огледах кухнята и изкрещях:
― И тук е чисто.
Някъде в сградата се чу кикот и после настана отново тишина. Трима от тях се върнаха в кухнята. А другите бяха някъде на пост явно, защото не се появиха. Майк им разпореди.
― Заемете пост при асансьора.
Ой. Разбира се. Асансьор. Как можех да забравя за асансьора?
― Ема.
Обърнах се бавно. Майк ми говореше. – Защо ли той беше единственият, който изобщо разговаряше с мен? – Той махна с ръка към стол, донесен от един от мъжете.
— Видът ти е ужасен, Ема. Изглеждаш сякаш всеки момент ще паднеш.
Ой. Залюлях се по-силно. Едно от момчетата ме хвана през ръката и ме завлече до стола. След това ме премести заедно със стола до масата в средата и аз облегнах ръце върху нея, опитвайки се да не се свлека от стола.
― Тя има пистолет?!
Мъжете се обърнаха рязко по посока на гласът, но това беше Картър. Той стоеше в отворената вратата на фитнеса и изглеждаше изключително ядосан. Той мина покрай Майк и посочи към масата и мен.
― Тя има пистолет?!
Изражението му беше объркано.
Въздъхнах с облекчение. – Картър е тук, жив, разгневен но адски привлекателен. – Неволно се изчервих от внезапните мисли обзели съзнанието ми. Ние сме в леглото, в колата, на този плот. Да. Поклатих глава и кимнах сама на себе си. Бях в шок, определено. В момента единственото ми желание беше да се нахвърля на Картър. Аз не исках да мисля за изстрелите и трупове, не. Сексът ми изглеждаше много по-интересен.
― Ема? – Картър се приближи. – Откъде взе този пистолет?
― От мъжът, когото застреля.
Той се намръщи.
― Пистолетът му падна под колата и аз го вдигнах. исках да помогна.
Изражението му се отпусна, целуна ме нежно по устните и без да се откъсне от тях, промърмори.
― Остави пистолета. Вземи си душ.
Не помръднах от мястото си. Въпреки че нямах нищо против, просто сякаш краката ми бяха отказали.
― Хайде, Ема. Моля те.
Аз кимнах.
― Не мога да ходя.
Един от мъжете отново се засмя едва доловимо. А Картър му изпрати мрачен поглед. Протегна се към мен с ръце и ме пое в обятията си. Вдигна ме от стола и аз обвих краката си около кръста му. Оказва се, че все още са способни на това. Когато се обърнахме и той излезе от кухнята, отпуснах глава на рамото му. Почувствах се добре. Уютно като у дома. Той ме занесе в банята си и ме постави на пода. Аз стоях без да се движа. Той отвори стъклената врата на душ. Вътре имаше почти цяла стая. Картър пусна водата и се увери, че е достатъчно топла. Пара започна да изпълва стаята.
Картър се обърна към мен, като не откъсваше очи от моите. Очите му бяха толкова тъжни. Аз докоснах устните му с палец и въздъхна.
― Какъв е проблема? – попита той дрезгаво.
Поклатих глава.
― Толкова много лоши неща се случиха днес, а аз мисля само за теб.
— Ема – изстена той.
― Ти уби толкова много хора днес.
Той се наведе към мен, като погали кожата ми с дъха си.
― Да.
Слагайки ръка на гърдите му, усетих как сърцето му бие. Силно и учестено.
― Ти ме защити.
― Ема, ако не искаш нещата да вървят по-нататък, по-добре спри сега.
Погледнах го. Но не казах нито дума. Той ми предостави избор, но аз не издържах повече. Исках да бъда с него. Картър видя и усети отговора ми, а очите му потъмняха.
Затаих дъх. А той направи крачка назад. Пръстите му се хлъзнаха под дрехите ми и пропълзяха нагоре. Вдигнах ръце, той свали роклята ми и я захвърли настрани. Сутиенът я последва. След това хвана с ръка гърдите ми, погали зърното ми с палеца си. Сърцето ми блъскаше като обезумяло. Исках го до болка, но не можех да направя нищо. Просто стоях искайки повече, имайки нужда от повече. Когато той се наведе и захапа зърното ми с устата, не можах да не простена. Зарових пръсти в косата му, а сама бях станала заложник на устните му. Той ме дразнеше леко захапвайки зърното ми и играейки около него с език.
Извих гръб и наклоних глава назад, позволявайки му по-добър достъп. Неговите ласки ме лишиха от разсъдък. Желанието станало неустоимо, краката ми започнаха да треперят.
Той продължи да целува гърдите ми. Ръката му се плъзна надолу и спря между краката ми. Той отново пъхна пръстите си вътре, а след това ме вдигна, за да мога да обвия краката си около кръста му.
Хванах се за него. Той се изправи и тръгна към душа. Ние бяхме под водните струи, но това не ме интересуваше, вътре в мен бушуваше горещ пламък. Пръстите му влизаха и излизаха, разпалвайки все повече и повече пожарът. Пусна зърното и посегна към устните ми. Дъхът ми спря когато устните му срещнаха моите и езикът му се плъзна навътре в устата ми, докато пръстите с всеки път проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в мен.
― Картър. – Прошепнах аз.
Той продължаваше да прониква. А аз все повече се възбуждах. Картър направи две крачки към стената и опря гърбът ми в нея, аз забих ноктите си в раменете му. Оргазмът беше много близо. Пръстите му се активизираха с пълна сила и аз започнах да крещя, неспособна да се сдържам повече. Вълни от удоволствие ме заливаха, при всяка негова пулсация. Силите най-накрая ме напусна. Когато Картър усети, че приключих, ме свали и ме настани на седалка в кабината. Клепачите ми бяха натежали и гледах блажено как той съблича и последните си дрехи. След това се наведе към мен и събу бикините ми. Виждайки мускулестите му рамене пред мен, прехапах устна искайки да ги докосна, да се вкопча отново в тези мускули.
Преди да се изправи, той целуна бедрото ми. Всичко вътре в мен отново закипя и усетих нов прилив на удоволствие, но той се усмихна самодоволно и се изправи. Добре осъзнаваше силата, която имаше над тялото ми. Аз присвих очи, язвителна забележка се въртеше на езика ми, но той отново се качи под душа и думите ми се изпариха.
Гледах как водните струи течаха по безупречното му тяло и отново го желаех.
Преди си мислех, че той е превърнал тялото си в оръжие и не бях сгрешила. Той беше самото съвършенство, от мускулите на ръцете му до мускулите на неговата тънка талия. – Съвършен.
Изкъпа се, без да сваля очи от мен. Аз също не можех да откъсна очи. Кога приключи, тялото ми отново пламна от страст. първият оргазъм просто предизвика апетита ми.
Той се приближи, изправи ме на крака и ме дръпна под водата. Напени косата ми с шампоан и изми пяната. Стоях със затворени очи наслаждавайки се на нежна грижа. Изми всеки милиметър от тялото ми. Когато приключи с областта между краката ми, той коленичи пред мен, погледна страстно в очите ми и притисна устата си там. Аз изтръпнах и се изправих на пръсти. Езикът му се гмурна вътре в мени и аз простенах.
Той държеше бедрата ми и я галеше с езика си. Захапваше я нежно и я облизваше, докато не се вкопчих в косата му отново, разтреперана от възбуда, и тогава избухнах отново във всепоглъщащ оргазъм.
Той отново ме вдигна. Временно удовлетворена, сложих главата на рамото му и го обвих с ръце и крака. Той ме понесе от банята до неговата спалня. Остави ме внимателно на леглото и ме подсуши. Аз не можех да откъсна очи от него. Докосването му беше изпълнено с любов. Той избърса себе си също и аз се надявах да легне до мен. Исках да му доставя удоволствие също в замяна, но той изчезна в гардероба си и скоро излезе оттам облечен в нещо черно.
― Какво правиш? — попитах аз със слаб глас. Тяло ми се бе отпуснало от удоволствие и думите трудно излизаха.
Той се приближи и издърпа одеялото изпод мен. Сложи ме в леглото зави ме и целуна голото ми рамо.
― Спи, Ема. Ще се върна скоро.
―Чакай. – Изведнъж се паникьосах и го хванах за ръката. – Къде отиваш?
― Трябва да уредя нещо. Ще се върна. – Той погледна към вратата. – Ако имаш нужда от нещо, моите хора са тук, – махна той моята коса от челото ми. – Спи, Ема. Имаше тежка вечер.
― Картър. Но…
Исках той да остане с мен. Но за секунда и вече го нямаше. Когато той угаси светлината и затвори вратата след себе си, аз останах вътре сама в мрака, със замръзнало сърце. Не исках той да си тръгва. Исках да прекарам нощта с него, особено след такава вечер. Но след като лежах на тъмно около час, започнах да проумявам, че така трябва да бъде, явно имаше дела за вършене.
Тази нощ така и не заспах.

* * *

Той се върна чак в края на уикенда. Беше минала съботата и неделята. Прекарах и двата дни, обикаляйки къщата. Изпратих няколко съобщения до Аманда, опитвайки се да разберат как е Мелъри, но те останаха без отговор. Не беше изненадващо. А в неделя вечерта Тереза се обади и ме покани на вечеря, но аз й отказах. Тя ме видя с Картър. Знаеше, че се познаваме и аз премълчах за това по-рано, когато тя го обсъждаше. Но трябваше да дам поне някакво обяснение, макари кратко и неправдоподобно, беше нужно, за да изгладим работните си отношения и зараждащото се приятелство. Въпреки това в понеделник сутринта, когато се събудих и започнах да се готвя за работа, нямах абсолютно никакви сили и желание да измислям някаква лъжа.
Майк имаше почивен ден и с мен имаше друг гард.
Други двама бяха някъде в къщата и имаше двама до асансьора. Не бих се учудила ако Картър беше поставил охрана навсякъде около мен. Той ми предаваше съобщения чрез своите хора, че той беше добре, за да ми пожелае лека нощ, че ще се върне възможно най-скоро. Аз дори не знаех дали наистина са от Картър, или той беше наредил на своите хората да ми ги казват, щом усетят загрижеността ми. Аз нямах представа какво става, но се опитах да не се ядосвам. Знаех, че той е зает човек. Сигурно има някаква спешна работа, след атаката. Но той ми липсваше много, и се притеснявах.
Бях вече в офиса от около десет минути, когато г-н. Хъдсън нахлу в кабинета ми. Дори без да почука. Отново.
― Какво си направила?
― Извинете?!
― Какво си направила? – Той хвърли лист хартия на бюрото ми. Бяхме свалени от проекта по бърбънът. – Какво си направила? Това е искане от мис Уебър. И тъй като тя е по-високостояща от теб, а нейния шеф по високостоящ от мен, това значи, че сме изгонени от проекта. Какво си направила, Ема?
Взех листа и видях, че е имейл до Г-н Хъдсън изпратен от търговския директор. С три кратки предложения той обявява, че групата е реорганизирана. Там се фигурираха две нови имена, а нашите бяха изключени. Погледнах долната част на страницата. Имейлът беше, препратка на Ноа Томлинсън.
Опитах се да преглътна, но ми заседна.
Тереза наистина мразеше Картър и вече знаеше, че аз имам връзка с него. Мамка му. Изгониха ни заради мен.
― Така? – Трябваше да излъжа, нямах друг избор просто.
— Нямам представа, г-н Хъдсън. Тереза и аз отлично се сработихме. Тя дори ме покани на питие в петък вечер. Аз отидох с нея в Инфинити.
Той замръзна и прочетох в очите му ужас.
― Ходили сте в Инфинити? И как стигнахте до там? – Изстреля през зъби той. – Виж ти… момичетата говорят, че не е лесно да се влезе там. И пуснаха ли ви? – Той е леко поклати глава, сякаш кимаше, но после се намръщи. – Значи след това нещо се е случило. Изхвърлиха ни, разбираш ли! И аз искам да го поправиш. Искам да бъда в този екип, Ема. Затова поправи случилото се. – И затръшна вратата зад себе си.
Взех телефона да се обадя… – Но на кой? Нямах никого на когото да се обадя. Обикновено набирах Мелъри. Ако тя не отговаряше, звънях на Аманда. Но след онази среща в тоалетната преди седмица, повече не чух нищо от нея. Мелъри изобщо не беше на линия. – Кой все още ми беше приятел? Тереза за една седмица или Картър, но на него аз не можех да се обадя. След петъчната атака той беше зает с „почистване“, както се изрази Майк. Не исках да знам какво означава това, а съдейки от мрачния му вид, също не изгаряше от желание да ми обясни. Но очевидно, в това имаше смисъл, защото нито дума не беше казана за атаката. Аз прегледах новините през уикенда. И нищо.
Върнах телефона на мястото му и изпратих имейл на Тереза. Дойде автоматичен отговор, че тя няма да бъде в офиса си цяла седмица. Някои дни минаха без новини. Но в четвъртък, когато трябваше да летя до Ню Йорк, се сблъскахме с нея.
Натиснах бутона на асансьора и вратата му се отвори. Аз бях изненадана да намеря Тереза вътре, с молив в устата и два тежки куфара. Тя държеше огромен плакат, който започна да се изплъзва от ръцете й, явно от изненадата при неочакваната ни среща.
― Ой! – Тя се опита да го хване и случайно изпусна дръжката на единият от куфарите. Който падна на пода, отвори се и от него изпаднаха документи, химикалки, папки и флаш-памет. – О, не… – тя седна на пода и започна да ги събира.
Влязох вътре, натиснах десния бутон и седнах до нея, за да й помогна.
― Боже мой. Това изобщо не е необходимо. Наистина, Ема – и неловко се усмихна, все още държейки молива в устата си.
Изправих се на крака отново. От неочакваната й реакция.
― О, няма проблем. – Погледнах надолу към документите в ръцете ми и видях логото на новия Ричмънд – Бърбън. Двата куфара изглеждаха много подозрително. – Отиваш на летището ли, Тереза?
― Да. – Тя отметна ръката си назад, за да вдигне косата си от челото, но вместо това развали старателно вързаната си опашка. – Ноа добави Алисън в екипа и тази седмица се превърна в ад. Щях да ти се обадя и да те помоля да отидем да пийнем в Джус, но така и не ми остана свободно време. Дори не мога да си проверя имейла. Можеш ли да си представиш? – Изстена тя. – Когато това приключи. Ще трябва да преглеждам пощата си цяла седмица. А и ще има още много неща да се направят, след като проектът бъде представен на съвета.
― Чакай, чакай. – Каква е тази глупост. – Значи Ноа ме е отстранил от проекта?
― Ноа отстрани г-н безполезен. Той не желаеше да участва твоят шеф и затова ви замени, за Алисън и Харолд. Между другото, с теб имахме страхотна седмица и щяхме да завършим всичко до понеделник. А с нея, ако имаме късмет, ще свършим навреме за началото на презентацията. Аз бих искала да дойдеш ти, наистина.
― Ооо… – това беше неочаквано. – Мислех, че ти си поискала да ни заменят.
― Господи, Ема. Не разбира се! Бих предпочела да оставят теб. Ако беше вътре в проект, ние вече щяхме да релаксираме край басейна с коктейли в ръка.
Тя взе последния лист хартия, изправи се, приглади полата и коса си. Но от опашката й излязоха нови снопчета коса.
― Между другото, с кого се качи в колата онази вечер? – Тя се изкикоти ехидно. – Излизам от тоалетната и Ноа ми каза, че си се прибрала. Представи си изненадата ми, когато по-късно, вече на път да си тръгнем, те видяхме за ръка с г-н Джи-Кю.
Г-н Джи-Кю? Тя наистина ли не знае?
― Ем… – стъписано се усмихнах аз. – не го очаквах от теб.
Вратите на асансьора в този момент се отвориха и Тереза промърмори.
― Разказвай, веднага. – Тя излезе, но когато видя, че съм останал на мястото си, задържа вратата на асансьора. – Какво става, идваш ли?
― Ааа. трябваше да сляза на предишният етаж. Забравих нещо важно, и сега се сетих. До другата седмица, Тереза!
― Ами… добре. Ще се видим, тогава! Да пием вино, когато се върна!
Вратите на асансьора се затвориха и аз останах сама с единствената мисъл. Какво, по дяволите, се бе случило току-що?

Назад към част 15                                                                 Напред към част 17

Глава 15

Всичко вътре се сви, болеше ме дори да дишам, но прехапах устна и продължих да слушам по-нататък.
― Франко не е поръчвал убийството на Ей-Джей. Всички си мислят, че е бил той, но всъщност поръчителя е бил Кристино.
Затворих очи и потръпнах, когато си спомних картината от онзи ден и как брат ми се молеше.
— Моля те, Том, моля те недей.
Гласът на Картър стана дрезгав.
― Беше Том, по-малкият брат на Кристино, – каза той. И гледайки ме внимателно добави – Но ти знаеш това. Ти беше там.
В съзнанието ми се появи агонизиращият спомен: Том, вдигна бухалката, и…
― Да.
Отново се опитах да се изплъзна от скута му. Но Картър ме държеше през бедрата и не успях. Притисна ме към него и продължи, но вече с по-тих глас прошепна в ухото ми.
― Бях горе. Ей-Джей идваше при мен и аз го видях, но нищо не можах да направя. Не можах дори да отворя прозореца, за да извикам. По дяволите аз не можах да направя нищо, въпреки че се опитах.
Той е бил там. Отворих широко очи, притискайки се в гърдите му. – Той е бил там. Това е просто немислимо.
Ръката му започна да ме гали по косата и той продължи.
―Когато това се случи, не можех да отместя поглед. Когато те го удариха с бухалката по главата, в същият момент всичко се промени за мен, Ема.
― Боже мой. – Въздъхнах тежко и се сгуших в него.
― Вече знаех, че ще ги убия, но когато от вентилационната шахта излезе ти… нещо се пречупи в мен. Ти… ти! Ти беше видяла всичко. Те направиха това пред очите ти. Като на лента превъртях случилото се в главата си. И разбрах, че те не знаеха, че ти си била там. Не можеха да знаят, защото – ръката му затрепери в този момент – ако знаеха, щяха да убият и теб. Или още по-лошо. Щяха да те вземат със себе си.
За миг изчезна всяка сдържаност в него, беше заменена от ледена ярост, която го беше превзела от онзи ден насетне.
― Убих ги всичките, Ема. И бих го сторил отново. И ще го направя отново. Още същата вечер отидох в дома на Том. Преобърнах всички стаи. Прерязах им гърлата… В един момент дойдоха още, бяха твърде много… аз използвах оръжията им.
Стисках ризата му. Беше се сбръчкала на топка в ръцете ми. С омраза слушах всичко, което той каза, но имах нужда да го чуя. Част от мен желаеше да бъда там също, да им отмъстя, нещо за което сега можех само да слушам. Опитвайки се да се контролирам, бях прехапала устната си толкова силно, че скоро почувствах вкусът на собствената си кръв. Но не спрях да стискам, стисках все по-силно, опитвайки се болката да ме върне в реалността.
Гласът на Картър ставаше все по-отдалечен, докато потъвах в спомените от онзи ден. Той пое дълбоко дъх. Гърдите му се издигнаха и спуснаха бавно.
― Няма да разказвам всичко. Не искам да ти създам нови кошмари. Когато приключих в къщата, тръгнах към Синия Чип и застрелях също и Кристино. И двамата му охранители, и шофьорът му, точно в офиса където ги намерих. Там имаше и други хора, които не познавах, но все пак убих и тях. Убих всички… за теб.
Той се поколеба за миг и се замисли. А аз не помръдвах, бях се вкопчила за него и продължавах да хапя устните си, до кръв. Усетих дори как кръвта се стичаше по брадичката ми и капеше върху гърдите му. Но това сякаш нямаше значение.
― А след това си отишъл при Маурицио? – промълвих с дрезгав глас. Болеше ме да говоря дори.
― Излязох от Синия Чип и взех такси до склада им. Харви се оказа първият човек, който ме видя. И бях голям късметлия, че беше точно той. Целият бях в кръв. Не знаех откъде беше, не помнех да съм докосвал тела, но тя беше по дрехите ми и покриваше цялото ми лице дори. Странното беше, че таксиметровият шофьор не е звъннал в полицията. Спокойно можеше да го направи. Когато стигнахме, излязох от колата, и Харви ме видя. Той ме помнеше от баща ми. Двамата бяха приятели по бутилка и знаех, че той никога не одобряваше побойте ми.
Спомних си, че Картър спеше у нас почти всяка вечер, промъкваше се през задната врата. Той никога не говореше за това когато бяхме деца, а сега, когато се върнах в живота му, също не повдигна темата. Спомних си една от нощите. Той лежеше на нашия диван, пребит и кървящ. Не знаех какво да кажа. Ей-Джей упорито се правеше, че не забелязва нищо, защото така искаше Картър. Но аз не можех да не забележа. В онази нощ легнах да спя на пода до него, по едно време през нощта се събудих, защото кракът му се изплъзна от дивана и се стовари върху моя. Аз не помръднах няколко часа. Лежах неподвижно, докато Картър не си махна кракът. Когато той се събуди, не обели нито дума. Просто стана и тръгна обратно към къщата си. Тези тежки спомени ме накараха почти да заплача отново, но се въздържах. Когато Картър поиска да говори за това, аз ще бъда до него.
― Харви гарантира за мен. Каза, че съм добър боец и може да ми се има доверие.
Останалото го знаех. Приеха го в редиците си, а той направи още няколко масови убийства в следващите години. Когато социалните служби ме взеха и аз започнах да обикалям из приемните семейства, чувах историите за Картър Рид. Хладнокръвният убиец на мафията. Историите спряха, когато завърших гимназия. И вече в първата ми година в университета разбрах как той се беше издигнал нагоре. Откриха Инфинити, а след това още няколко подобни клуба. Четири години по-късно Картър Рид се беше превърнал в легенда.
А сега той ме държеше в прегръдките си. Целуна ме нежно по бузата, и прошепна.
― Франко Дънван зае мястото на Кристино в семейство Бартел. Те разбраха, че аз направих всичко това заради смъртта на Ей-Джей. Че той беше моят най-добър приятел. И затова Франко те избра за своя мишена.
― Какво?
Той кимна, гледайки ме със съжаление.
― Но те не успяха да се доберат до теб, успях да ги спра. Франко искаше да отмъсти за Кристино и да си спечели име, – разтърси Картър глава, – въпреки че лидерите никога не биха го позволили. Ти беше твърде млада и невинна. Но това не попречи на опитите на Франко, той просто действаше тайно.
Цялото тяло ме болеше. Боеше ме да дишам, да чувствам и да мисля. Но въпреки това успях да промълвя.
― Опитвали са се да стигнат до мен? През цялото това време?
Той кимна, обгръщайки лицето ми с ръцете си.
— Защитавах те през целия ти живот, Ема. Майк и Томас са просто последните от дълга редица охранители, които те държат под око. През целият ти живот, още от онзи ден до сега. Всичко това беше за теб. – Той се намръщи. – В деня когато ти дойде при мен на входа на мезонета трябваше да има охрана. Но той отишъл до тоалетната и ти си се измъкнала, обаче останалите са те последвали. – Той се засмя. – Просто не можех да повярвам. Той се закле да не ме разочарова отново.
Цял живот? Грижел си се за мен? Цял живот? – Не го побираше главата ми. – Стой чакай малко, оказва се… – Направих рязко движение.
― Знаел си за Джеръми Дънван, преди още да дойда при теб? – Той кимна, очаквайки реакцията ми.
Започнах пак да се паникьосвам. Напрегнах се. В гърдите ми сякаш нещо заседна.
Но… как… някаква глупост е това. Знаел е, но как? И защо си чакал да дойда сама?
Извърнах главата се, опитвайки се да разбера всичко, но той ме обърна към себе си отново. Погледът му блестеше от нежност и любов. Прокара палеца си по бузата ми.
― Моите хора се погрижиха за тялото и пистолета. Ето защо за сега той е считан за изчезнал.
― Но ти не ми каза нищо…
Спомних си за вътрешната истерия и паниката от случилото се, защото Франко Дънван щеше да ни убие. Конвулсивно въздъхнах, а сърцето ми отново започна да бие учестено.
― Знаех, че ще се уплашиш и ще изпаднеш в истерия, но това беше твое решение. Затова реших да не се намесвам и да те оставя да решиш сама. Винаги съм искал да останеш свободна колкото се може по-дълго, но когато дойде при мен…
— Твоите хора знаеха ли, че ще дойдох в Инфинити?
Той кимна.
― Вече се връщах, когато ми се обадиха. Знаех, че си там и си решила да дойдеш при мен сама. – Той наведе брадичката ми и ме погледна право в очите. – Най-накрая.
― И ти си направил всичко това за мен?
― Бих започнал война заради теб.
Отново ми секна дъха. Струваше ми се, че сърцето ми ще изскочи от гърдите. Той постави ръката си на бедрото ми и бавно я премести от вътрешната страна. Затворих очи и се опрях челото си в неговото. Ръката му се плъзна под роклята ми и след това под бельото ми. За втори път тази вечер. Поех дълбоко дъх в очакване, а той проникна дълбоко в мен. Усещах горещия му дъх по лицето си, но не се движех. Не исках да се движа. Ръката му започна да се движи бавно напред-назад, а аз се разтреперих от страст. Когато вкара втория пръст и продължи в същия ритъм, отворих очи. Картър беше толкова близо. Той ме погледна в очите и ускори темпото.
Опитах се да се сдържа, но не успях. От мен излезе тих стон.
Той се усмихна едва забележимо и хвана с другата си ръката тила ми. Стисна ме доста силно, но в този момент нямаше значение. Преодолях малкото разстояние между нас и докоснах устните си до неговите. Фитилът беше запален. Аз вече горях, а когато устните ни се докоснаха, почувствах го като взрив вътре в мен. Пламнах цялата. Устата му се разтвори, устните му очакваха моите. Той искаше да го пусна вътре. Аз бих му дала и направила всичко. Обичах този човек. Прегърнах го още по-силно, обгръщайки раменете му. Но никак не успявах да бъда достатъчно близо.
— Ема — прошепна той, без да се отдалечава от устните ми. Езиците ни се докоснаха.
― Картър.
Точно в този момент колата рязко зави и аз залитнах на страна. Щях да се ударя във вратата, но Картър ме хвана. Задържа ме на място, той натисна бутона на тавана.
― Джийн?
Същият тих глас от клуба му отговори:
― Сър, три автомобила.
Картър спря за миг, замислен. Тогава той ме свали от коленете си и ме спусна на пода. Погледът му се промени, на лицето му сякаш се появи студена маска. Това вече не беше Картър, когото познавах, който ме прегръщаше и целуваше. Сега до мен беше убиецът и в тази секунда всичко се промени. Времето се забави, секундите течаха в такт със сърцето ми.
Колата започна да намалява. Картър бръкна в един тайник и извади пистолет. Черен, гладък и смъртоносен. Държейки го в ръка се приближи до вратата. И тогава, като ураган той изскочи от колата. Аз подскочих, а колата спря рязко. Вратата се разтвори до край. Отпред имаше хора. Тогава чух свиренето на спирачките на друга кола. Чуха се крясъци. Прозвучаха изстрели. Някой се развика.
Отворих уста, опитвайки се да чуя, но не успях. Сякаш върху мен беше хвърлено наметало. Въпреки че видях всичко, не успях да чуя почти нищо. Всички звуци ми се струваха приглушени. Тогава сякаш главата ми избухна, почувствах остра болката и слухът ми се върнаха.
― Картър… извика някой. Може би Майк? Сърцето ми зачести, и сякаш усещах всеки негов удар дълбоко в мозъка си.
Запълзях към вратата.
(Бам! Бам!)
Олюлях се настрани, когато някой се блъсна в колата. И бързо се отблъсна от нея с гърлено ръмжене.
― Картър!
Вече някой друг. Може би Джийн?
Туптенето на сърцето ми отекваше в ушите ми. Опитах се да се хване за кожената тапицерия, но напразно. Продължих бавно да пълзя по пода и накрая се озовах близо до отворената врата.
(Бам! Бам!)
Погледнах назад с ококорени очи. Сърцето ми почти изскочи от гръдният кош. Но се съвзех и стиснах зъби. – Аз съм част от това, което се случва. И негова причина. Трябва да видя…
Извадих глава от колата опитвайки се да видя какво се случва, но веднага бях прикрита от няколко чифта крака. Те образуваха жива стена пред отворената врата, а аз се свлякох на земята. Усетих парене, но много отдалечено, едва осезаемо. Успях да коленича накрая и погледнах между краката на защитниците си. Те стояха с готови пистолети.
Видях Картър в далечината. Той беше зад колата, която спря зад нас. Имаше и друг автомобил, които стоеше настрана и беше изоставен. Всичките му врати бяха отворени, а вътре започна пожар. Пламъкът се разгоря и нощното небе се изпълни с дим. Ужасна гледка, но не можех да откъсна очи от Картър. Над него имаше улична лампа и видях как вдигна на крака някакъв мъж, удари го с приклада на пистолет, а онзи падна на земята в безсъзнание. Тогава Картър се огледа. Той изглеждаше спокоен. Не беше уплашен като мен. А може би не, и той също не беше спокоен. Поех си рязко въздух и преди да успея да извикам. Той примигна обърна се светкавично, вдигайки пистолета си и изстреля два куршума. Тялото на друг падна върху капака на близката кола, и се хлъзна на земята. А пистолетът му се хлъзна по асфалта и спря под нашата кола, много близо до мен. Посегнах към него.
Не знаех какво правя. Просто исках да помогна. Стиснах зъби, протегнах още повече ръката си. Връхчетата на пръстите ми докоснаха метала. Оказа се, че е много горещ и аз го обърнах за да го вземете по-лесно. Докато пръстите ми се затваряха върху дръжката,
Усетих как ме вдигат на крака. В ръката ми имаше пистолет.
Изумен, Майк ме вдигна във въздуха. Краката ми висяха, едва докосвайки земята. Той стисна ръката ми силно до болка, но в момента всичко, което ме интересуваше, беше пистолетът. И Картър. – Къде е Картър? Отново погледнах наоколо.
Той се биеше с друг мъж в момента. Който беше двойно по-голям от самият него. Той замахна с юмрук. Картър го избегна и със светкавично движение заби лакът в лицето му.
Противникът му залитна назад, а Картър използва това и го удари в коляното. Мъжът падна, но Картър не спря. Той вдигна пистолета си и силно го удари с дръжката. Мъжът падна по гръб.
(Бам! Бам! Бам!)
Отново прозвучаха изстрели.
Картър се огледа. Очите му се разшириха, когато ме видя притисната към гърдите на Майк. После рязко вдигна пистолета си насочвайки го право към нас.
Гледах всичко това с някакъв болезнен интерес, без да осъзнавам какво се случва всъщност. В този момент пръстът му натисна спусъка.
― Ох!
Майк се обърна рязко и ме повлече със себе си. Видяхме зад нас човек свличащ се на земята. Картър го застреля. Кръв течеше от челото му, а пистолетът му падна на земята до него.
― Бързо, изведи я оттук!
― Сър?
Картър изтича обратно към нас. Той ни махна с ръка.
― Отведи я. Веднага!
Майк буквално ме хвърли в колата и седна до мен. Той ме свали на пода и колата потегли.
― Не! – Опитах се да стана. – Картър!
Но ръката на телохранителя натисна главата ми и ми попречи да се изправя. Майк се наведе и извика в ухото ми.
― Той ще се оправи.
― Картър!
Майк поклати глава и прошепна.
— Той ще се оправи, Ема. Загрижен е преди всичко за твоята безопасност.
― Не! – Опитах се да го хвана за ръката, за да се освободя и да се върна обратно при Картър. – Той остана там.
― Не. Майк отново поклати глава, този път ме държеше и с двете си ръце. – Там има втора кола. Той ще се върне с нея.
Отдалечихме се твърде много. Знаех, че не мога да се върна вече и се вслушах в думите на охранителят. Картър ще се прибере с другата кола. Задължително. Всичко ще бъде наред. Когато пристигнахме в къщата на Картър, аз отпуснах поглед надолу. Пистолетът все още беше в ръката ми.

* КАРТЪР *

Картър наблюдаваше как двете коли тръгват с Ема. Тя беше вътре на сигурно. Казваше си това отново и отново. Тя е в безопасност. Трябва да се увери, че никой друг не е останал. Той е един от най-добрите бойци и трябва да е тук, а не с нея. За сега.
Той хукна към третата кола. Шофьорът беше застрелян и се бе облегнал на волана, от което клаксона свиреше непрекъснато. Картър го издърпа назад и всичко утихна. После усети движение на задната седалка. Бързо отвори вратата и измъкна борещия се мъж от колата. Той вдигна ръката си опитвайки се да насочи пистолета към Картър. Но Картър го нокаутира. Мъжкият се опита да отвърне с крак, но получи втори удара. После натисна
противникът си върху колата. Онзи не можеше да направи нищо повече и безпомощно
погледна Картър.
Картър го изгледа гневно, не каза нито дума, не мигна. Очите му бяха празни, студени като лед.
Джийн се приближи към тях. Високият възрастен мъж спря близо и се огледа. Потърка се по брадичката и каза.
― Това е само началото.
― Знам.
Картър го погледна мрачно. И тласна пленника си към него. След това притисна с крак един от падналите в безсъзнание мъже. Когато онзи изстена, той рязко го вдигна и го захвърли към близката стена.
― Кой разкри нейното местонахождение?
― Можем да ги разпитаме в склада.
― Не!
― Картър.
Джин пристъпи напред и сложи ръка на напрегнатото му рамо.
― Ние ще се заемем с всичко. Отиди при приятелката си. Увери се, че е всичко с нея е наред и тя е добре.
Картър знаеше, че е прав. Джийн винаги е бил прав. Беше му досадно дори. И въпреки че Картър обикновено пренебрегваше непоисканите му съвети, този път той го послуша. Той си спомни бледото лице на Ема, когато я вкараха в колата.
Картър се наведе, сграбчи борещия се мъж за главата и с рязко движение прекърши врата му. Когато се изправи, Джин направи крачка към него и попита.
― Сега по-добре ли се чувстваш?
― Не, – той намусено, погледна партньора си. – Утре отиваме в Чикаго.
― Сигурен ли си?
Картър не отговори.
Джин въздъхна.
― Има и друг проблем.
Картър погледна приятеля си. Челюстта му се стегна.
― Гаджето й ходи отново при тях.
Раменете на Картър се стегнаха още повече.
— Кажи ми, че е ходил за парите.
― Не е получил пари. Контролират го в случай че им потрябва отново.
Картър изруга. Не можеше да се сдържи. И просто повтори.
― Утре отиваме в Чикаго.
Джин никога не питаше два пъти.
― И също се обади на Ноа. Не искам тя да ходи в Ню Йорк. Не е безопасно за момента.
Още двама негови хора се придвижиха с мотоциклети. Картър направи знак на един от тях да слезе и сам седна на мотора. Завъртя го ловко и потегли бързо към вкъщи.

Назад към част 14                                                                 Напред към част 16

Глава 14

― Значи си бил ти…
Сърцето ми щеше да изскочи, когато устните на Картър докоснаха врата ми. Аз усетих влажният му език и се опитах да се обърна към него. Исках да го почувствам пред себе си, между краката си, но ръцете му стегнаха хватката още повече. Той се притисна с цялото си тяло зад мен.
И прошепна в ухото ми:
― Бях аз.
Сложих ръката си върху неговата, която беше обвила врата ми и, тогава ми позволи да се обърнах към него. Дланите му се плъзнаха нежно по тялото ми. Очите на Картър бяха потъмнели, чак изглеждаха неестествено. А аз знаех какво ще види той в моите очите, същата страст и желание , но вече се бях предала не можех да се съпротивлявам повече. Не можех да живея без него. Спомних си онази нощ … Мелс ме заряза, бях сама докато не усетих някой зад себе си. Не бях пила достатъчно за да загубя контрол, но алкохолът също допринесе за неповторимото усещане. Когато си спомних онази вечер отново, цялото ми тяло пламна от страст.
Той наведе глава и прошепна.
― Бях в стаята на охраната. Видях те на камерите и не можах да се сдържа.
Ръцете му се плъзнаха бавно върху гърба ми, после една от тях слезе до бедрото ми и той ме придърпа към себе си. Въздъхнах, когато той притисна бедрата си към мен, после ме повдигна и ме отнесе в ъгъла.
Също както онази нощ, той ме държеше във въздуха и аз обвих краката си около кръста му. Сега той беше още по-близо. Ръцете му се плъзнаха под роклята ми, проправяйки си път все по-нагоре и нагоре. Ръката му стигна до бикините ми, а пръстите му нежно започнаха да търка между краката ми.
Страстта и удоволствието ме завладяха. Изгаряща от желание, го молех да не спира. Бедрата ми се движеха в такт с неговите пръсти. Изведнъж той дръпна роклята ми и я разкъса, а ръката му нетърпеливо докосна кожата ми.
— Картър – прошепнах аз, извивайки гръб. Той целуна врата ми отново галейки го с езика си.
― Искам те вътре в мен, сега.
Той простена , докато стисна по-здраво бедрата ми, а два от пръстите му внимателно потънаха вътре в мен. Той ги пъхна дълбоко вътре, след това ги извади и пак ги вкара дълбоко колкото можа. Аз вече изгарях от похот. Езикът му продължи да гали врата ми. Изстенах и раздвижих инстинктивно бедрата си за да го улесня. Пръстите му веднага влязоха още по-дълбоко. Той ме придърпа към себе си и устните му се сляха с моите. Неговият език влезе в устата ми и срещна моят, докато пръстите продължиха да влизат дълбоко в мен. Горях от страст, имах чувството че ще експлодирам.
— Моля те — изстенах аз.
Цяла седмица ме държиш на разстояние и си играеш с мен. Тялото ми беше напрегнато като струна през цялата проклета седмица. Не са ми достатъчни твоите пръсти. Аз искам него, целият.
― Искам те.
Пръстите му продължиха щурмът върху нежните ми части. Той ускори темпото и аз вече не можех да се сдържа. Финалът се приближаваше все повече и повече. Няколко мига преди да свърша извих тялото си толкова много, че чак ударих стената с главата си. Избутах бедрата си. Той измърка, направи няколко последни дълбоки влизания, Аз избухнах направо в ръцете му.
Тялото ми трепереше неконтролируемо, докато се носеше през вълните на оргазъма. Картър ме държеше, а аз се отпуснах в ръцете му. Тогава той ме целуна нежно по рамото ръката му се плъзна нагоре под роклята ми и обхвана гърдите ми.
Искам да се съблека. Искам да го съблека. Искам да няма нищо между нас.
Гледах Картър с опиянен поглед. Той веднага Осъзнава какво искам и нежно ме свали на пода. Притисна ме към себе си, нежно ме целуна по устните и прошепна.
― Не тук, имай търпение.
Затворих очи и отпуснах глава на гърдите му. Той ме целуна отново.
― Скоро.
Тялото ми се отпусна и направо не бях на себе си. Ушите ми пищяха, а вълните от оргазма все още не бяха затихнали. Картър ми помогна да оправя роклята си. Едва успях да оправя косата си, той се усмихна и ме хвана за ръката. И тогава дрезгаво обеща.
― Ти само почакай да се приберем. Няма да можеш да ходиш цяла седмица.
Това се надявам.
В главата ми изникнаха образи от предстоящата нощ и отново се навлажних. Ти ще ме довършиш. Дори когато го усещам вътре в себе си, това пак не е достатъчно. Аз искам повече. Никога няма да ми е достатъчно, а днес той просто ме дразнеше. Моето тялото отново беше готово. Тя го очакваше с нетърпение влажна и пулсираща.
Ръката ми се плъзна по мускулестия му гръб нагоре към врата. Усетих всички издутини, вдлъбнатини и извивки. И с удоволствие усетих как мускулите му се напрягат, докато обърна глава, за да ме погледне.
Всичко това принадлежеше на мен. Той беше мой.
Той изстена и в същия момент ме притисна към стената. Сграбчи бедрата ми със сила и се вкопчи в мен. Усетих издутината в неговите панталони. Всичко това е мое. Само мое. Той се наведе, устните му отново се залепиха в моите.
Едва дишайки, хванах ръцете му. Мускулите му потреперваха при докосванията ми. А той искаше още.
— Ето… – прошепна той срещу устните ми. – Точно това исках онази вечерта. Едва се сдържах да не те вкуся. Но днес ти наистина ми принадлежиш. Ти си моя, Ема. Винаги си била моя.
Намерих сили да кимна в знак на съгласие.
― Моя.
И той беше мой, но не събрах смелост да го изрека. Но всяка клетка в тялото ми крещеше за това.
Той отново ме хвана за ръката и ме изведе в коридора. Някакви хора спряха и ни погледнаха. Знаех, че е заради него. Картър беше просто неустоим. Перфектно тяло. Студени сини очи и ангелско лице. Всички знаеха кой е той. Дори медиите полудяваха, когато той се появеше публично. Но в същото време той беше невидим, като призрак, и учеше на същото своите хора. Затова рядко го виждаха. Дори служителите от клубът замръзваха в присъствието на смъртоносният тип, въпреки че го бяха виждала и преди.
Чувствата и мислите ме обзеха отново. Краката ми трепереха и пак си спомних за оргазъма.
Този опасен тип, които ме държи за ръката, принадлежеше на мен и само на мен Аз принадлежах на него и треперех дори само при мисълта за него. Аз съм напълно под негова власт. Ставам все по-зависима от него. Ръце ми жадуваха да докосват мускулестото му тяло отново и отново.
Прехапах устни. Пламъкът между краката ми не затихваше. Дори се превръщаше в болка, изникваща някъде дълбоко вътре в мен, болка която чувствах когато бяхме заедно всеки път, докато ме гледаше и ме докосваше.
Въздъхнах тихо, а Картър се обърна и ми хвърли изгарящ поглед. Вълчите му очи сякаш пронизваха направо душата ми. За него винаги съм била гола, независимо с какво съм облечена и колко високи са стените около сърцето ми. Той усети сякаш мислите ми и стисна ръката ми, вдигна я, и нежно я целуна. Аз затворих очи от удоволствие, а палещата болката между краката ми стана още по-силна.
― Господине. Един мъж излезе от сенките. Беше един от гардовете.
Картър спря, за да го изслуша. Мъжът говореше тихо и не чух нищо, но и двамата се взираха в мен.
― Какво, има? – попитах аз машинално
Картър направи гримаса, а ръката му стисна още по-здраво моята. Аз попитах пак.
― Картър? Какво?
Той се обърна, с присъщата му решителност, сложи ръката си на гърба ми и ме поведе отново по коридора. Скоро видях да ни чакат Майк и осъзнах, че сме се върнали в същата стая, където са Тереза и Ноа. Дръпнах се рязко. Не знаех какво става, но разбрах, че той щеше да ме остави тук. Нещо се е случило и той явно трябваше да реши проблема, но не искаше да съм сама.
― Ема?
— Не – поклатих глава. – Няма да си тръгнеш този път.
Той ме изгледа гневно, след което кимна. Дръпна ме за ръката. Почти припаднах от облекчение, когато той се обърна към гарда и му нареди.
― Разберете всичко и ми се обадете. Бързо.
Гарда се обърна и тръгна бързо по коридора. Нямаше нужда да му се казва два пъти.
Той отново ме поведе през коридорите на Инфинити и накрая стигнахме до задния вход. Черна кола с отворена врата вече ни чакаше, а до нея беше застанал Майк. Картър му направи знак и той си тръгна. Приближихме се до колата, той ми помогна да седна и седна до мен. Когато протегна ръка да затвори вратата, наведох се напред и погледнах навън. Тереза и Ноа чакаха колата си зад нас. Тя зяпна от изненада, когато ме видя, а Ноа се намръщи и наведе глава.
О не, по дяволите.
Вратата се затвори в този момент и колата потегли. Картър не разбра, че те бяха там, или просто не му пука. Трудно ми е да повярвам, че не знаеше че Ноа стоеше зад нас.
― Какво? Картър ме погледна.
Явно издадох звук, без изобщо да си дам сметка за това. Последните събития бяха сякаш като някакъв сън.
― А нищо, глупости. Дори не си струва да се обсъжда.
Той взе отново ръката ми и я целуна нежно.
― Ема, кажи ми.
При докосването му веднага сякаш се отпуснах и успокоих, но инстинктивно поклатих глава негативно. Дори се почувствах някак неудобно.
― Наистина няма нищо.
— Ема — въздъхна той. Заради Греъм ли си така замислена? Казаха ми, че си помолила да го изведат от салона. Съжалявам за това. Трябваше да предвидя това. Той повече няма да те притеснява. Обещавам.
Поклатих машинално глава, но бих казала, че изпитах облекчение от чутото. Но само успях да кажа.
― Ноа и приятелката му стояха зад нас.
― Знам.
― Знаеше?
Картър кимна, а погледът му падна към устните ми. Той вдигна ръката си и прокара палец по тях. Сърцето ми се сви отново. После наведе главата си по-близо, но не ме целуна. Аз очаквах целувка, но той само погали нежно с ръка моята буза.
— Да, но ти не искаше да се срещна с твоята приятелка.
Срещнахме се едва преди седмица. Тя е по-скоро приятелка на Ноа. Ръката му стисна бедрото ми. Той ме придърпа по-близо до себе си.
― И твоя също. Нали тази вечер, беше при нея на гости?
Аз кимнах. От близостта ни започнах отново да се вълнувам. Не знаех кой ще бъде отгоре, но бях вече готова за него. И чаках със затаен дъх той да ме вземе.
― Значи тя също е и твоя приятелка, – усмихна се той и притисна челото си към моето. – Аз се отнасям добре с хората, които осъждат тези, които имат връзка с мафията. Затова не се тревожи за твоята приятел, Ема. Ако тя е толкова добра с теб, колкото е била през всичките тези години с Ноа, нямам причина да не я харесвам.
Той позна. Аз наистина се притеснявах повече какво ще си помисли той за Тереза, отколкото обратното. Изпитвах нужда той да одобри единствената ми приятелка в момента. Имах трима приятели, които смятах за мое семейство, но сега те бяха заменени от Картър. Той бързо завладя целия ми свят.
― Какво не е наред?
Поклатих глава, усещайки как от емоциите ми ме задушавах. Аз самата не си вярвах. Щях да заплача, и едва сдържах сълзите си. Той ме обърна към себе си.
― Ема!
Виждайки загрижеността в очите му, не издържах. По бузата ми потекоха няколко сълзи, а той ги изтри. Докосването му беше така леко и ласкаво.
— Картър – изхлипах аз.
Той ме постави на коленете си и ме придърпа към себе си. Чувствах се защитена и удобно, като у дома. Затворих очи и се отпуснах, опитвайки да се отърва от тревогите си. Спрях да се боря с моите чувства и с факта, че този човек завладя не само живота ми, но и сърцето ми. Знаех, че не искам да го оставя повече и Франко Дънван нямаше нищо общо с това. Сякаш съм го наблюдавала и бях искала да дойда при него в продължение на всички тези години, но никога нямах подходяща причина. Тази мисъл ме обля като кофа с ледена вода. Отдръпнах се и погледнах Картър. Загрижеността и страстта блестяха все още в очите му. Той очакваше да направя или да кажа нещо.
Аз въздъхнах натъжено. Трябва да забавя малко. Трябваше да защитя сърцето си, но го погледнах и не можах. Море от емоции бушуваше в мен и погледът му ми беше достатъчен. Само един поглед,. Само един и ме теглеше безнадеждно. Винаги съм бил привлечена от него. Той беше като котва в океана за мен. Колкото по-дълбоко навлизаше, толкова повече го исках. Бях влюбена в Картър Рид.
Ами ако винаги съм го обичала?
― Картър.
― Ммм? – Той отново леко докосна устните ми с палец. И погледна нагоре. Гласът ми стана дрезгав:.
― Как направи това?
Той знаеше за какво говоря. Свали ръка и се облегна на седалката, вперил очи в мен. Меката игривост беше заменена от леден студ. Сега Картър ми напомни за студения убиец, за който всички говореха.
Исках да сляза от скута му, но той ме задържа на място.
― Искаш да знаеш какво се случи след смъртта на Ей-Джей?
Аз кимнах. Мислех, че знам всичко, но може би не беше така.
― Ти спомена преди, че те са ме търсили?
Той веднага реагира на тези думи, като стисна силно ръката ми. Но бързо се взе в ръце и отпусна хавата си, и отговори.
― Да. Търсиха те. Франко Дънван е чудовище, но няма да се преструвам сякаш аз не приличам на него. Наложи се и станах като него.

* КАРТЪР *

Картър я погледна. А тя беше толкова искрена. Искаше да знае всичко и той видя, че тя има нужда от това, но замълча. Ще се справи ли тя? Неговият човек му беше казал, че са изгубили връзка с Трой. Той беше техен информатор при Дънван и никога не го беше разочаровал. Но нещо се е случило или предстои да се случи. Последния път Трой каза, че приятелят я „продаде“ на Франко и сега хората му я търсят.
Трябва ли да й каже, преди да е станало твърде късно. Всичко от самото начало.
Тя трябва да е готова.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15