УИЛА НАШ – БЛЪФЪТ
Като най-новия жител на Каламити Евърли Крисчън смята, че животът в малкия град Монтана ще бъде скучен и кротък – а тя има нужда от нормално ежедневие след последните няколко хаотични години. Но една вечер скуката я кара да отиде в местния бар, където се оказва, че седи до красив и загадъчен художник.
Мъжът е всичко друго, но не и скучен и кротък, особено в спалнята, а когато тя излиза от душа и подслушва разговора му, животът отново става интересен.
Рийз Хъксли се нуждае от съпруга.
И защо Евърли да не бъде булката?
Тя има своите причини да се съгласи на прибързаното бракосъчетание – причини, които пази за себе си. Стига да успее да се спре да не се влюби в съпруга си, тя ще се измъкне цяла от този фиктивен брак. Но Евърли има слабост към непокорните мъже и колкото повече Хъкс я отблъсква, толкова повече тя осъзнава, че този блъф е всичко друго, но не и лъжа.
ГЛАВА 1
ЕВЪРЛИ
– Обичам Каламити.
Особено в събота вечер.
Навън златистите улични лампи печелеха битката си с мрака, хвърляйки сияние върху паркираните коли и тротоарите. Сградите дремеха, почивайки си до сутринта, когато весели хора щяха да им вдъхнат живот. Звездите, които надничаха през гъстите кичури сиви облаци, изчезваха една по една, докато бурята се носеше над високите планини в далечината.
Не след дълго заваля и сняг. В един момент въздухът беше неподвижен. В следващия беше изпълнен с тежки, дебели люспи, изсипани от небето, сякаш облаците се бяха стоварили над провинцията за толкова дълго време, че вече не можеха да държат стегнати шевовете си.
Бял слой покриваше с прах улиците и паркираните коли. Люспите полепнаха по безлистните клони на дърветата. Със снега дойде и дълбоко захлаждане, температурата на табелата на банката четири блока по-надолу падаше непрекъснато.
Стиснах дебелата жилетка, която бях облякла по-рано, и се зарових в дебелата ѝ яка. Въздухът, който идваше от стъклото, беше студен, а когато издишах дълго, пред устата ми се образува кръг от мъгла.
Това място се беше превърнало в любимото ми място за отдих. Застанала до прозореца си на втория етаж на тази малка сграда в центъра на Каламити, Монтана, имах ясна гледка към почти цялата Първа улица.
Сутрин придърпвах един стол до стъклото. Докато отпивах от кафето си, наблюдавах как местните жители пристигат, за да отворят магазините и офисите си. Вечер сменях кафето с вино. След месеци запомних витрините и надписите на магазините.
Преди няколко години се срещах с едно момче, което имаше мания по старите уестърни. Толкова отчаяно се опитваше да се впише в кънтри сцената в Нешвил, че си мислеше, че може да изучава черно-бели филми, за да се научи да бъде каубой или разбойник. След две седмици и твърде много филми се отказах от идиота позьор.
Но „Каламити“ ми напомни за онези филми, в които участваха Джон Уейн, Джеймс Стюарт и Кърк Дъглас. Само че тук беше автентично, а не холивудска снимачна площадка. Макар че явно беше еволюирала, за да отговаря на съвременния свят, имаше моменти, в които можех да затворя очи и да си представя Клинт Истууд, застанал от едната страна на Първа, изправен срещу злодей, забулен в черно.
Сградите имаха предимно квадратни фасади, някои от които бяха облицовани със сивкаво дърво. Други, като тази двуетажна сграда, в която живеех, бяха покрити с избледняла червена тухла. Върху няколко от най-старите сгради все още личаха оригиналните изрисувани надписи, стогодишната боя отказваше да се поддаде на времето и природните стихии.
Леглото ми беше притиснато до стена от необработени тухли, а от външната страна думите Candy Shoppe бяха призрак в очукано бяло. Понякога се сгушвах в леглото си и притисках ръка към тази стена, усещайки как буквите се просмукват през стогодишния хоросан. Представях си, че в пространството под мен се стича опашка от деца с широко отворени очи и слюнки за ярко оцветени бонбони в стъклени буркани.
Магазинът за бонбони отдавна го нямаше. Сега това празно от години помещение се превръщаше във фитнес студио, собственост на моята хазяйка и приятелка Кериган Хейл. След като то отвори врати, с удоволствие щях да посещавам класове по йога или баре, за да разнообразявам дните си.
След близо пет месеца в Каламити, да си губя дните и нощите пред този прозорец започна да ми се струва… ами, жалко. Бях двайсет и девет годишна жена, която прекарваше дните си в това студио, наблюдавайки как светът минава, докато се взираше от перваза си на втория етаж. Нямах работа. Нямах хобита. Нямах никакви стремежи.
Жалко.
Но в безопасност.
Този град и този прозорец, от който можех да наблюдавам как хората идват и си отиват, се бяха превърнали в мое убежище.
Дали бъдещето ми беше празно и черно като нощното небе? Да. Бях ли затънала в рутина? Абсолютно. Дали ми пукаше?
Месеци наред този отговор беше категорично „не“. Не, не ми пукаше. Но напоследък любимият въпрос на баща ми се въртеше в съзнанието ми и създаваше достатъчно шум, за да стане все по-трудно да го игнорирам.
Евърли, какво правиш с живота си?
През последните десет години отговорът ми беше един и същ. Пеех. Исках да бъда певица. И преследвах това бъдеще, спринтирах през дните си, протягайки се към тази мечта, макар че колкото и бързо да тичах, не можех да я стигна.
Преди пет месеца спрях да тичам. Краката ми се бяха отказали. След един преследвач, близко до смъртта преживяване и десетилетие на разочарования, пеенето беше в историята.
Какво правех с живота си? Ако знаех, по дяволите.
Телефонът ми иззвъня в джоба на жилетката ми. Извадих го и видях съобщение от Люси.
Искаш ли да отидем на вечеря утре вечер?
Написах бързо едно „сигурно“, след което прибрах телефона и се облегнах на прозореца, а студът от стъклото проникваше през пуловера ми.
Луси живее в Каламити със съпруга си Дюк, местния шериф. Тя беше най-добрата ми приятелка и причината да съм тук, в Монтана.
Двете бяхме израснали заедно в щата Ню Йорк. Заедно си играехме с кукли Барби и принцеси. Бяхме се научили да караме ролери в нашия квартал, одраскахме си коленете и решихме, че ролерите са зло. Бяхме построили приказни градини в нейния заден двор и трасета с препятствия в моя.
И пеехме.
Луси винаги е обичала да пее. Тя измисляше песни за пътуването с автобуса, за уроците по плуване или за това как се рисува с тебешир по пътя. Музиката беше част от Луси, както кръвта и сърдечния ѝ ритъм. Естествено, всичко, което тя обичаше, и аз обичах. И в двете посоки. Гласът ѝ беше вълшебен и въпреки че никога не ми е било толкова лесно, можех да изсвиря повече от прилична мелодия.
Пеенето беше още една връзка, още една връзка, и когато тя реши да се премести в Нешвил, за да преследва певческа кариера, и попита дали и аз ще отида, очевидният отговор беше „да“. Със звезди в очите, бях напуснала колежа, за да се преместя в нов град с най-добрата си приятелка, изпълнена с надежда и амбиция.
С Люси бяхме съквартирантки от десет години и докато нейната кариера се развиваше стремглаво нагоре, моята беше в застой. Но аз никога не бях спирала да опитвам.
Месеците, прекарани пред този прозорец, ми бяха дали достатъчно време да мисля. Да изследвам миналото.
Дали съм работила толкова усърдно, за да стана певица, защото всъщност съм обичала да пея? Или го бях направила, защото бях твърде упорита, за да призная поражението си? Или пък твърде уплашена, за да призная, че не знам какво искам от живота си?
Истината беше, че вече не исках да бъда певица. За разлика от Люси, аз не жадувах за музиката, сякаш тя беше следващият ми дъх. Преследвачът не беше я съсипал напълно за нея. Но мен?
На Люси ѝ беше трудно да разбере защо просто… приключих. С подкрепата на Дюк тя беше оставила преследването зад гърба си. Пишеше песни и работеше върху нов албум. Пееше в бара на Джейн с местната група.
И всичко това, докато аз стоях до стъклото, загледана в бъдещето, без да имам представа в коя посока ще ме отведе то.
Родителите ми ме наричаха изгубена.
Предпочитах да съм в безпътица. И още малко щях да остана в лимбо.
Защото и лимбото беше безопасно.
Обичах малкия си, защитен апартамент. Наслаждавах се на рутината на мързеливите си дни. Имах нужда да бъда тази, която наблюдава, вместо тази, която е наблюдавана.
Така че… лимбо. Докато нещо не ме повика и аз не започнех да живея отново.
Минутите минаваха, докато стоях на прозореца, а под мен улиците на Каламити бяха тихи. Тъй като пред бара на Джейн нямаше нищо друго освен няколко паркирани автомобила, нямаше какво друго да се наблюдава освен падащия сняг, затова се отдръпнах от прозореца.
Светлините в апартамента бяха изключени. Можех да се взирам в хората отвън, но не исках те да ми отвръщат с поглед. Използвах синьото сияние от часовника на микровълновата печка, за да се ориентирам в отворената стая. С вино в ръка седнах на кремавия диван, който бях разположила в другия край на стаята, срещу леглото си. Таблетът ми лежеше на избелялата овална масичка за кафе и аз го отворих, за да видя книгата, която бях чела по-рано.
Второто ми любимо занимание напоследък беше да чета романи за истински престъпления. Изгубвах се в мистерията и вътрешната работа на ума на серийния убиец. По някакъв начин опознаването на психически ненормалните ме караше по-лесно да приемам действията на моя преследвач. В тези романи научавах защо злодеят е бил злодей. Мотивите бяха точно там, черно на бяло.
Люси и аз нямахме много отговори за нашия преследвач. Жената беше болна. Но това обяснение никога не ни се е струвало достатъчно. Затова четях, защото може би щях да намеря отговор в някоя от тези книги.
Снегът навън продължаваше да вали, докато аз поглъщах страниците, четейки в тъмното, докато телефонът ми не иззвъня. Извадих го. Имейл от майка ми?
Беше почти един часа сутринта в Монтана, което означаваше, че на Източното крайбрежие е почти три часа сутринта. Майка ми винаги беше ранобудна, особено по време на данъчния сезон, и използваше часовете преди зазоряване, за да изпрати поредица от кратки имейли.
Поне аз предполагах, че всички нейни имейли са кратки. Никога не бях получавала такъв с нежен тон или приятелски поздрав, така че сигурно така общуваше с всички.
Или може би само с мен.
ЕВЪРЛИ,
Баща ти и аз чакаме отговора ти на дискусията ни от миналата седмица. Отделили сме един час, за да ти се обадим тази вечер в пет часа планинско стандартно време. Моля те да бъдеш подготвена.
Синтия Санчес-Крисчън CPA, MPAc
Нейните имейли никога не са били подписвани с, мама. Никога не е имало „Обичам те“. Гордея се с теб. Ядосвам се на теб. Радвам се за теб. Защото Синтия Санчес-Крисчън беше апатична, когато ставаше въпрос за дъщеря ѝ. Вероятно това беше причината да я избягвам.
Пет часа. Това означаваше, че имах по-малко от двайсет и четири часа, докато получа привилегията да чуя незаинтересоваността ѝ, защото пропускането на насрочения ни разговор щеше да доведе само до още имейли, които нямах желание да получавам.
Изтрих бележката и станах, хвърлих таблета си на дивана, след което се върнах до прозореца. Облегнах се на рамката и усетих как чистите бели завеси от пода до тавана се спускат над рамото ми.
Бях в Каламити от септември. След преследвача нито Луси, нито аз имахме голямо желание да се върнем в Нашвил и да си вземем вещите, затова бяхме изпратили дрехи и други лични вещи в Монтана. Мебелите, тези, които не бяха пронизани от дупки от куршуми, бяха дарени и забравени.
Оставиха ми празния лист, който беше този апартамент.
Кериган беше почистила помещението, преди да се нанеса, като изнесе боклуците и го изчисти отгоре до долу. Но беше оставила суровия край, тухлите, стъклото и недовършения таван. Аз омекотих стаята с текстури, като завесите и плюшеното ми бяло легло. Всичко, което бях купила, беше в нюанс на бяло или кремаво. Това, което липсваше в апартамента като цвят вътре, Каламити компенсираше отвън.
Миналата есен, когато дърветата се превърнаха в калейдоскоп от червено, оранжево и зелено, бях оставила завесите широко разтворени, за да могат цветовете да проникнат вътре. След това на тяхно място се появи зимното синьо. Нямах търпение да дочакам зеленото на пролетта и жълтото на лятото.
Те щяха да озарят стаята и да ме привлекат навън.
Нямах кола. В Нешвил нямах нужда от такава. Така че ходех пеша, където трябваше да отида. До магазина за хранителни стоки. До банката. Малкото кино. Ако някога имах нужда, Луси ме караше на по-далечни разстояния, като тя и немското овчарско кученце на Дюк, Чедър, се возеха.
Животът в малкия град беше добре дошъл за разлика от градската суета. Според Дюк лятото в Каламити щеше да е по-натоварено. Туристите се стичали в района, препълвайки улиците и магазините. Но тази вечер, когато часовникът навлизаше в ранните часове на утрешния ден, беше спокойно. Тихо.
От другата страна на улицата и две пресечки по-надолу електриково-оранжевото сияние от неоновия надпис на бар „Джейн“ оцветяваше падащия сняг в червеникави люспи. Отпред имаше само две коли, които заемаха диагоналните паркоместа най-близо до вратата. Сякаш знаеха, че съм ги чакала, двама мъже се избутаха навън, стиснаха си ръцете, преди да се качат в колите си, а задните им светлини скоро изчезнаха.
Първа улица беше празна.
Самотата, по-тъмна от небето и по-студена от снега, се просмука в костите ми.
Какво правех с живота си?
Отдръпнах се от прозореца и прекосих стаята, за да стигна до закачалката за дрехи до вратата. Нахлузих горскозелената парка, която си бях купила преди Коледа, и обух чифт гумени ботуши до коленете. След това излязох през вратата, преди да успея да се убедя да се кача в безопасното си легло.
Животът в Каламити – поне моят живот – беше скучен, характеристика, която приемах с удоволствие. Само че в този момент, без да се разсейвам, въпросът, който дращеше съвестта ми, въпросът, който караше самотата да потъва все по-дълбоко, щеше да ме тормози цяла нощ.
Какво правех с живота си?
Не тази вечер. Това щеше да бъде темата на утрешния разговор с родителите ми, а сега нямаше да го премислям.
Преди да отключа вратата, проверих през огледалото дали стълбището е празно. Тъй като тук горе имаше само един апартамент, тези стълби бяха мои. Но това, че моята преследвачка беше мъртва, не означаваше, че страховете, които беше създала, бяха загинали заедно с нея.
Стълбището пред вратата беше празно, никаква изненада, така че се измъкнах, движейки се по сивото стълбище до страничната изходна врата, която ме изхвърли на Първа улица. Проверих и нейното огледало, после отворих вратата, за да се уверя, че съм сама. Когато излязох навън, зимният въздух разхлади дробовете ми.
Въпреки че беше по-топъл, отколкото очаквах. Снежинките, които кацнаха върху кафявата ми коса, моментално се стопиха. Без да искам да се задържам сама, забързах по тротоара, като се ослушвах за всеки звук на някой зад мен. Но улицата беше пуста и единствените ботуши, които оставяха следи в снега, бяха моите собствени.
Червено-оранжевата светлина от заведението „Джейн“ ме примамваше – заедно със силно питие. Виното нямаше да ми стигне тази вечер. Нямаше да притъпи тревогата, която пълзеше по гръбнака ми, караше сърцето ми да бие прекалено бързо и дишането ми да е прекалено повърхностно. Може би излизането в тъмнината не беше най-добрата идея.
Някога бях безстрашна. Една разходка от два блока по добре осветен тротоар не би ме накарала да се замисля. Но когато стигнах до вратата на Джейн, вече почти тичах.
Влетях вътре, подръпвайки ботушите си, докато оглеждах района.
Празно. Почти.
С изключение на самата Джейн и един мъж на стол, седнал в средата на бара.
Проправих си път покрай масите в центъра на помещението, сканирайки високите сепарета, които обгръщаха стените. Те също бяха празни. Сцената вляво от бара беше пуста, но стойките за микрофони бяха останали. Апаратурата на групата беше притисната до стената. Дори джубоксът в ъгъла беше изключен.
– Затварям след четиридесет минути – каза Джейн, когато ме забеляза да пресичам помещението, вдигайки пръст. – Нито секунда повече. Искам да се прибера, преди пътищата да станат опасни.
Джейн Фулсън е известна легенда в Каламити. Бях я срещала само няколко пъти във вечерите, в които Люси ме беше измъкнала за чийзбургер и питие, но Джейн не беше жена, която се забравя лесно.
Бялата ѝ коса беше вързана на опашка, а няколко кичура падаха зад ушите ѝ. Кожата ѝ беше постоянно загоряла, а бръчките около очите и устата ѝ бяха спечелени от години усилена работа. Въпреки че беше отворена за посетители, когато влезеш през вратата на бара ѝ, знаеш, че си в нейния бар. В „Джейн“ клиентът не винаги беше прав. Тя беше.
– Едно питие – обещах аз и разкопчах палтото си, заемайки столчето едно по-надолу от другия посетител.
Погледнах отражението си в огледалото зад бара. Снегът не беше се отнесъл добре с косата ми и тя висеше на калпави кичури по раменете ми до кръста. Не си бях направила труда да се гримирам тази сутрин и носът ми беше зачервен от ходенето.
За щастие светлината беше слаба. Яркостта от надписите с бира и алкохол по стените се поглъщаше от високите тавани и множеството дървени декори.
Хвърлих кратък поглед на човека до мен. След това направих двойна снимка и устата ми пресъхна.
Здравей. Къде се беше скрил този красавец? Бях прекарала доста време, наблюдавайки обитателите на Каламити, и щях да го запомня.
Широките му рамене се бяха свили, докато се навеждаше към бара, прегърбен над чашата си. Ледът дрънчеше в чашата му, докато той разбъркваше коктейла с малка жълта сламка. Профилът му беше съвършен. Изправено чело. Силен нос. Изрязана челюст, покрита с набола брада. Пищни устни, които се сгърчиха.
Беше облечен с термоблуза с дълги ръкави, която се оформяше по въжените му ръце. Силата се излъчваше от тялото му и от мускулестите очертания на гърба му. Лицето и тялото бяха съвършени, но енергията, която излъчваше, ме накара да изпадна в ужас.
Имаше този суров и груб ръб. Вряща енергия, която се носеше от тялото му на вълни. Предупреждение. Послание. Стой настрана. На слепоочието ми се образуваха капчици пот и аз се мъчех да вдигна тежкия, горещ въздух.
Мъжът седеше само на няколко метра от мен, но беше в свой собствен свят. Невидима стена отделяше стола му от останалите, като държеше другите затворени.
– Какво мога да предложа? – Джейн постави хартиена подложка пред мен.
Примигнах, изгубена в мъглата на този човек, и принудих погледа си да продължи напред.
– Е… джин.
– Нещо с този джин? – Попита Джейн, а погледът ѝ се стрелна между мен и красивия непознат.
– Тоник, моля.
Тя кимна и се зае с приготвянето на напитката, докато аз свалих палтото си и го сложих на табуретката до мен.
Бях с обикновени черни панталони. Под жилетката си бях навлякла бял потник върху спортния си сутиен. По подгъва имаше капка салса от предишната ми вечеря, когато бях загубила контрол над един нарязан на кубчета домат. Преместих ръба на жилетката си, за да го прикрия, и прокарах ръка през косата си.
Ето какво се случваше, когато действах импулсивно. Сблъсках се с единственото горещо момче в Каламити, а бях на практика по пижама и с глава на излязла от леглото.
Дай пет, Ев. Следващия път просто си остани вкъщи.
Джейн се върна с питието ми, постави го върху подложката, преди да хвърли поглед към часовника през рамо.
– Четиридесет минути.
– Да, госпожо.
Тя се намръщи на госпожата, преди да изчезне през вратата, която свързваше бара с кухнята.
Остави мен и спътника ми в пълна тишина.
Въздухът около нас беше задушен. Вдигнах питието си с трепереща ръка, отпих и се насладих на вкуса на хвойната. Изкушавах се да преглътна, за да охладя огъня, който пулсираше във вените ми, и го направих.
Кой беше този човек? Любопитството ме надви и аз погледнах към огледалото.
Чифт от най-сините очи, които някога бях виждала, срещнаха погледа ми. Сини като океана в слънчев ден. Синьо като вечерното небе над планините на Монтана. Безкрайно синьо, което ме погълна изцяло.
Откъснах погледа си от огледалото и се обърнах към профила му, искайки да видя това синьо отблизо.
Отне му миг да погледне към мен, а когато го направи, само поклати брадичка в мълчалив поздрав. След това се върна към питието си, а раменете му се притиснаха към ушите, докато се опитваше да ме заглуши.
Пясъчнорусата му коса беше късо подстригана, но по-дългите кичури отгоре бяха влажни. Той също не беше тук от дълго време.
– Не е честно – изригнах аз.
Той погледна към огледалото, към отражението ми. После бавно поднесе чашата си към устните. Жълтата сламка беше огъната, прегъната през ръба и придържана от един от дългите му пръсти. Хватката му на практика поглъщаше цялата чаша.
– Какво не е честно?
Господи, той имаше и хубав глас. По раменете ми преминаха тръпки от богатия и грапав тембър.
– Миглите ти.
Той примигна, после отпи още една глътка.
Бях сигурна, че просто ще продължи да пие и да игнорира присъствието ми през следващите трийсет и седем минути, само че тогава се обърна и… бам. Тези очи ме хванаха в капан като птица в клетка.
Никой мъж не ме беше карал да се чувствам така само с един поглед. Пулсът ми се ускори. Поклатих се на мястото си. Желанието разцъфна в сърцевината ми. Пълната сила на персийското му синьо изпрати приливната вълна на екстаза, която ме връхлетя.
– Кой си ти? – Прошепнах.
Веждите му се събраха.
– Коя си ти?
– Е-Евърли Крисчън. – Езикът ми се стори твърде голям за устата ми. Той кимна и се върна към питието си.
Няма как. Нямаше да му се размине толкова лесно.
– Сега е твой ред. Кой си ти?
– Никой специален.
Измърморих.
– Приятно ми е да се запозная с теб, Никой специален. Имаш ли нещо против да те наричам Горещото Бар Момче?
Ъгълчето на устата му се повдигна.
Победа. Скрих усмивката си в питието и отпих дълга глътка. Никога не съм била добра в изтънчеността. Безсрамният флирт беше по-скоро в мой стил и макар да не бях наследила много от майка си, вроденият ѝ талант да бъде откровена изглежда се беше запазил. Добър или лош, обикновено казвах всичко, което ми идваше наум.
– Какво те доведе тук тази вечер? – Попитах, без да очаквам отговор.
Той не ме разочарова. Просто отпи от чашата си, а езикът му се стрелна, за да намокри долната устна.
Имаше ли представа, че само присъствието му ме караше да се гърча на този стол?
– Имах нужда от силно питие. – Отговорих на собствения си въпрос. – И може би малко вълнение.
– Вероятно трябваше да дойдеш тук по-рано. Пропуснала си прозореца за вълнение.
Сбърчих вежда и срещнах погледа му в огледалото.
– Дали?
***
Събуди ме шумът от движението. Бъркотията от гумите върху топящия се сняг. Примигнах и се събудих, вдигнах се от възглавницата, за да отметна косата от лицето си. Не беше нужно да проверявам под измачкания чаршаф, за да разбера, че съм чисто гола.
А мястото до мен беше празно.
Пльоснах се във възглавницата и се протегнах, докато по лицето ми се разстилаше усмивка. В сърцевината на тялото ми се появи болка. Мускулите ми пулсираха. Снощи бях използвана и задоволена по доста добър начин.
Някъде преди разсъмване момчето от горещия бар – Хъкс – беше изчезнало, без да каже нито дума.
Смехът ми отекна в празния апартамент.
– Обичам Каламити.
Напред към част 2
