Етикет: 5

П.С.Каст, Кристин Каст

Училище за вампири

Проклятието на Неферет

новела 10,5

1

15 януари 1893 г.

Дневник на Емили Уилър

Вписване: първо

Това не е дневник. Отвращавам се от самата мисъл да събирам мислите и действията си в заключена книга, която да пазя, сякаш са скъпоценни камъни.
Знам, че мислите ми не са скъпоценни камъни.
Започнах да подозирам, че мислите ми са доста луди.
Ето защо се чувствам принудена да ги записвам. Възможно е при препрочитането им, някога в бъдещето, да открия защо са ме сполетели тези ужасни неща.
Или пък ще открия, че наистина съм си изгубила ума.
Ако това е така, тогава това ще послужи като запис на началото на моята параноя и лудост, за да се положат основите за откриване на лечение.
Искам ли да бъда излекувана?
Може би е по-добре да оставим този въпрос настрана за момента.
Първо, нека започна от момента, в който всичко се промени. Това не беше на тази, първа дата от дневника ми. Беше преди два месеца и половина, на първия ден от ноември, хиляда осемстотин и деветдесет и втора година. Това беше сутринта, когато майка ми почина.
Дори тук, на смълчаните страници на този дневник, се колебая дали да си спомням за тази ужасна сутрин. Майка ми умря в прилив на кръв, който се изля от вътрешността ѝ след раждането на малкото, безжизнено телце на брат ми Барет, кръстен на баща ми. И тогава, както и днес, ми се струваше, че майка ми просто се е предала, когато е видяла, че Барет няма да си поеме дъх. Сякаш дори жизнената сила, която я поддържаше, не можеше да понесе загубата на скъпоценния ѝ единствен син.
Или пък цялата истина беше, че тя не можеше да понесе да се изправи пред баща ми след загубата на неговия скъпоценен, единствен син?
Този въпрос не би ми дошъл на ум преди тази сутрин. До сутринта, в която майка ми почина, въпросите, които най-често влизаха в ума ми, бяха насочени към това как да убедя майка си да ми позволи да си купя още един от новите костюми за велосипеди, които бяха на мода, или как да направя косата си точно като на момиче от Гибсън.
Ако съм мислила за баща си преди сутринта, когато майка ми почина, то беше така, както повечето ми приятелки мислеха за бащите си – като за далечен и донякъде плашещ патриарх. В моя конкретен случай баща ми ме хвалеше само чрез коментарите на майка ми. Всъщност преди смъртта на майка ми той сякаш рядко ме забелязваше изобщо.
Баща ми не беше в стаята, когато майка ми почина. Лекарят беше обявил, че процесът на раждане е твърде вулгарен, за да може мъж да бъде свидетел на това, особено мъж от ранга на Барет Х. Уилър, президент на Първа национална банка в Чикаго.
А аз? Дъщерята на Барет и Алис Уилър? Лекарят не ми спомена за вулгарността на раждането. Всъщност лекарят дори не ме забеляза, докато майка ми не беше умря и баща ми не ми беше обърнал внимание.
– Емили, ти няма да ме оставиш. Ще чакаш с мен, докато дойде лекарят, и после ще останеш там, на мястото до прозореца. Трябва да знаеш какво е да си съпруга и майка. Не бива да се впускаш в това сляпо, както направих аз. – Заповяда ми майка с онзи свой мек глас, който караше всички, които не я познаваха истински, да вярват, че е мекушава и не е нищо повече от красива, сговорчиво украшение на ръката на баща ми.
– Да, майко – бях казала с кимване и бях направила това, което тя ми беше наредила.
Спомням си как седях, неподвижна като сянка, на неосветената седалка на прозореца срещу леглото в богатата спалня на майка ми. Виждах всичко. Смъртта ѝ не отне много време.
Имаше толкова много кръв. Барет се беше родил в кръв – малко, неподвижно, покрито с кръв същество. Той приличаше на гротескна счупена кукла. След спазъма, който го бе изхвърлил между краката на майка ми, кръвта не спираше. Продължаваше да приижда и приижда, докато майка ми плачеше със сълзи, безмълвна като сина ѝ. Знаех, че плаче, защото беше отвърнала глава от гледката на лекаря, който увиваше мъртвото бебе в бельо. Тогава погледът на майка ми срещна моя.
Не можех да остана на мястото до прозореца. Втурнах се към леглото ѝ и докато лекарят и медицинската сестра напразно се опитваха да спрат алената река, която извираше от нея, аз хванах ръката ѝ и отметнах влажната коса от челото ѝ. През сълзите и страха си се опитах да я успокоя и да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред, щом си почине.
Майка ми беше стиснала ръката ми и прошепна:
– Радвам се, че си тук с мен в края.
– Не! Ще се оправиш, майко! – Бях протестирала.
– Пшшш – успокои ме тя. – Просто дръж ръката ми. – Тогава гласът ѝ бе угаснал, но изумрудените очи на майка, за които всички казваха, че толкова приличат на моите, не откъснаха поглед от мен през цялото време, докато зачервеното ѝ лице шокиращо побеля, а дъхът ѝ омекна, застина, а после при една въздишка съвсем спря.
Тогава целунах ръката ѝ и се запътих обратно към мястото си до прозореца, където плаках незабелязано, докато медицинската сестра изпълняваше трудната задача да изхвърли напоеното бельо и да приведе майка ми в приличен вид за погледа на баща ми. Но баща ми не беше изчакал майка ми да бъде подготвена за него. Той се вмъкна в стаята, пренебрегвайки протестите на лекаря.
– Казвате, че е син? – Баща ми не беше погледнал към леглото. Вместо това се втурна към кошарата, където лежеше забуленото тяло на Барет.
– Наистина беше момче – каза мрачно лекарят. – Родено е твърде рано, както ви казах, сър. Нямаше какво да се направи. Белите му дробове бяха твърде слаби. Той никога не си е поемал дъх. Не е издал нито един плач.
– Мъртъв… мълчалив. – Баща ми избърса уморено ръка по лицето си. – Знаеш ли, че когато се роди Емили, тя плака толкова силно, че я чух в салона долу и повярвах, че е син?
– Е, господин Уилър, знам, че това не е голяма утеха след загубата на син и съпруга, но вие имате дъщеря, а чрез нея и обещание за наследници.
– Тя ми обеща наследници! – Изкрещя баща ми, като най-накрая се обърна към майка ми.
Трябва да съм издала някакъв малък, наранен звук, защото очите на баща ми веднага се насочиха към моята седалка на прозореца. Те се стесниха и за миг изглеждаше, че не ме е разпознал. А после се размърда, сякаш се опитваше да изтръска нещо неприятно от кожата си.
– Емили, защо си тук? – Гласът на баща ми звучеше толкова гневно, че изглежда въпросът, който искаше да зададе, беше много повече от това защо съм в тази стая в този конкретен момент.
– Майка ме помоли да остана – заекнах аз.
– Майка ти е мъртва – каза той, а гневът се превърна в твърда истина.
– И това не е място за млада дама. – Лицето на лекаря беше почервеняло, когато се изправи пред баща ми. – Моля за извинение, господин Уилър. Бях твърде зает с раждането, за да забележа момичето там.
– Вината не е ваша, докторе Фишър. Жена ми често правеше и казваше неща, които ме смущаваха. Това е просто последното от тях. – Баща ми направи пренебрежителен жест, който обхвана лекаря, прислужниците и мен. – А сега ме оставете с госпожа Уилър, всички вие.
Исках да избягам от стаята – да избягам колкото се може по-бързо, но краката ми бяха изтръпнали и изстинали от дългото седене без движение и когато минавах покрай баща ми, се спънах. Ръката му ме хвана под лакътя. Погледнах нагоре, уплашена.
Изражението на лицето му изведнъж се смекчи, докато ме гледаше надолу.
– Имаш очите на майка си.
– Да. – Задъхана и замаяна, това беше всичко, което успях да кажа.
– Това е както трябва да бъде. Сега ти си лейди на Уилър Хаус. – След това баща ми ме освободи и бавно, тежко се отправи към окървавеното легло.
Когато затворих вратата след себе си, чух, че започва да плаче.
С това започна и моето странно и самотно време на траур. По време на погребението се движех безчувствено, а след това припаднах. Сякаш сънят ме беше завладял. Не можех да се освободя от него. Цели два месеца почти не напусках леглото си. Не ми пукаше, че съм отслабнала и пребледняла. Не ми пукаше, че социалните съболезнователни обаждания на приятелите на майка ми и техните дъщери останаха без отговор. Не забелязах, че Коледа и Нова година дойдоха и си отидоха. Мери, прислужницата на майка ми, която бях наследила, молеше, уговаряше и ругаеше. На мен изобщо не ми пукаше.
Беше петият ден на януари, когато баща ми ме освободи от хватката на съня. В стаята ми беше станало студено, толкова студено, че треперенето ми ме събуди. Огънят в огнището ми беше угаснал и не беше разпален отново, затова дръпнах въжето, прикрепено към звънеца за повикване на Мери, който звънеше чак долу в помещенията за прислугата в недрата на къщата, но тя не отговори на повикването ми. Спомням си, че облякох халата си и си помислих – за кратко – колко голям изглеждаше той и колко много ме поглъщаше. Проправяйки си бавно път от спалнята си на третия етаж по широкото дървено стълбище, трепереща, търсех Мери. Баща ми беше излязъл от кабинета си, когато стигнах до дъното на стълбите. Когато ме видя за първи път, очите му бяха безизразни, а след това изражението му беше изненадано. Изненада, последвана от нещо, за което бях почти сигурна, че е отвращение.
– Емили, изглеждаш окаяно! Тънка и бледа! Болна ли си?
Преди да успея да отговоря, Мери беше там и бързаше през фоайето към нас.
– Казах ви, господин Уилър. Тя не се храни. Казах, че не прави нищо друго, освен да спи. Тя се разпилява. – Мери говореше енергично, а мекият ѝ ирландски акцент беше по-силно изразен от обикновено.
– Е, това поведение трябва да се прекрати веднага – каза строго баща ми. – Емили, ще напуснеш леглото си. Ще се храниш. Ще правиш ежедневни разходки в градините. Просто няма да позволя да изглеждаш изтощена. В края на краищата ти си госпожата на Уилър Хаус, а моята госпожа не може да изглежда като гладуваща бездомница.
Очите му бяха твърди. Гневът му беше плашещ, особено като разбрах, че майка няма да се появи от салона си, бръмчейки с разсейваща енергия и отблъсквайки ме, докато успокояваше баща ми с усмивка и докосване.
Направих автоматична крачка встрани от него, което само направи изражението му по-мрачно.
– Имаш външния вид на майка си, но не и нейния дух. Колкото и дразнеща да беше понякога, аз се възхищавах на нейния хъс. Тя ми липсва.
– И на мен ми липсва майка – чух се да изричам.
– Разбира се, че ти липсва, гълъбче – успокои ме Мери. – Минаха само малко повече от два месеца.
– Значи все пак имаме нещо общо. – Баща ми напълно игнорираше Мери и говореше така, сякаш тя не беше там, нервно докосвайки косата ми, изглаждайки халата ми. – Загубата на Алис Уилър създаде нашето общо. – След това обърна глава, изучавайки ме. – Имаш нейния вид. – Баща ми поглади тъмната си брада и погледът му загуби твърдата си, заплашителна сила. – Ще трябва да се възползваме по най-добрия начин от нейното отсъствие, нали знаеш.
– Да, отче. – Почувствах облекчение от смекчаването на гласа му.
– Добре. Тогава очаквам всяка вечер да се присъединяваш към мен за вечеря, както правехте с майка ти. Няма повече да се криеш в стаята си и да гладуваш, за да не те виждат.
Тогава се усмихнах, наистина се усмихнах.
– Бих искала – казах аз.
Той измърмори, удари вестника, който държеше, по ръката си и кимна.
– Тогава до вечеря – каза той, мина покрай мен и изчезна в западното крило на къщата.
– Тази вечер може би ще съм дори малко гладна – казах на Мери, докато тя ме поздравяваше и ми помагаше да се кача по стълбите.
– Хубаво е да видя, че той се интересува от теб, така е – беше прошепнала щастливо Мери.
Почти не ѝ обърнах внимание. Единствената ми мисъл беше, че за първи път от месец насам имам нещо повече от сън и тъга, което да очаквам с нетърпение. Баща ми и аз имахме обща вечеря!
Вечерта се бях облякла внимателно за вечерята, като за пръв път разбрах колко много съм отслабнала, когато черната ми траурна рокля трябваше да бъде пристегната, за да не виси непривлекателно свободно. Мери разресваше косата ми, като я усукваше в гъст кок, който според мен правеше новоизтънялото ми лице да изглежда много по-старо от петнайсетте ми години.
Никога няма да забравя как се стреснах, когато влязох в трапезарията ни и видях двете подредби – тази на баща ми, където той винаги беше начело на масата, и моята, сега поставена на мястото на майка ми до дясната ръка на баща ми.
Той беше застанал и държеше стола на майка ми за мен. Докато седях, бях сигурна, че все още усещам парфюма ѝ – розова вода с лек намек за лимоновата вода, която използваше за изплакване на косата си, за да подчертае богатството на кестенявите ѝ коси.
Джордж, негърът, който сервираше вечерята ни, започна да сипва от супника. Притеснявах се, че тишината ще бъде ужасна, но когато отецът започна да яде, започнаха и познатите му думи.
– Комитетът за Колумбовото изложение се обедини колективно зад Бърнъм; подкрепяме го изцяло. Отначало се чудех, че човекът може да е малко луд – че се опитва да постигне нещо непостижимо, но визията му за Световно Колумбово изложение в Чикаго, което да засенчи великолепието на Париж, изглежда е постижима или поне проектът му изглежда здрав – екстравагантен, но здрав.- Той направи пауза, за да хапне залък от пържолата с картофи, която замени празната му купа със супа, и в тази пауза чух гласа на майка ми.
– Не е ли екстравагантност това, за което всички призовават? – И не разбрах, докато бащата не ме погледна, че съм говорила аз, а не все пак духът на майка ми. Замръзнах под острия му, тъмноок поглед, като ми се искаше да бях мълчала и да бях сънувала вечерята, както много пъти в миналото.
– И откъде знаеш какво викат всички? – Острите му, тъмни очи бяха втренчени в мен, но устните му леко се повдигнаха в ъгълчетата, точно както някога почти се усмихваше на майка ми.
Спомням си, че почувствах прилив на облекчение и се усмихнах сърдечно в отговор. Въпросът му беше един от тези, които бях чувала да задава на Майка повече пъти, отколкото бих могла да започна да броя. Оставих думите ѝ да отговорят вместо мен.
– Знам, че вярваш, че жените само говорят, но те и слушат. – Говорех по-бързо и по-тихо от майка, но очите на баща ми се бяха присвили в ъгълчетата, докато показваше одобрението и забавлението си.
– Наистина… – беше казал с кикот, като беше отрязал голямо парче кървавочервено месо и го ядеше, сякаш беше гладен, докато отпиваше чаши вино, червено и тъмно като течността, която се стичаше от месото му. – Но трябва да следя отблизо Бърнам и неговата глутница архитекти, наистина отблизо. Гротескно надхвърлят бюджета, а тези работници… винаги са проблем… винаги са проблем… – Баща ми говореше, докато дъвчеше, като изпускаше парченца храна и вино в брадата си – навик, който знаех, че майка ми ненавиждаше и често го упрекваше.
Аз не го упрекнах, нито пък се отвращавах от добре усвоения му навик. Просто се принудих да ям и да издавам подходящи звуци на благодарност, докато той говореше за важността на финансовата отговорност и за тревогата, която крехкото здраве на един от водещите архитекти предизвикваше в борда като цяло. В края на краищата, г-н Рут вече се беше разболял от пневмония. Някои казваха, че той е бил движещата сила на целия проект, а не Бърнам изобщо.
Вечерята се изниза бързо, докато баща ми най-сетне се нахрани и наговори до насита. След това се изправи и, както го бях чувала да пожелава безброй пъти на майка ми, каза:
– Ще се оттегля в библиотеката си за една пура и едно бренди. Приятна вечер, скъпа моя, и скоро ще се видим отново. – Спомням си, че изпитвах огромна топлина към него, защото си мислех:
„Той се отнася с мен като с пораснала жена – истинска дама в къщата!“
– Емили – продължи той, въпреки че беше доста разколебан и очевидно доста в чашите си, – нека решим, че тъй като току-що започнахме новата година, тя ще отбележи ново начало и за двама ни. Ще се опитаме ли да продължим напред заедно, скъпа моя?
В очите ми се появиха сълзи и аз се усмихнах трепетно към него.
– Да, отче. Много бих искала това.
Тогава съвсем неочаквано той вдигна тънката ми ръка в голямата си, наведе се над нея и я целуна – точно както целуваше ръката на майка ми на раздяла. Въпреки че устните и брадата му бяха влажни от виното и храната, аз все още се усмихвах и се чувствах като дама, когато, държейки ръката ми в своята, той срещна погледа ми.
Тогава за пръв път видях това, което днес смятам за изгарящ поглед. Сякаш очите му се взираха толкова силно в моите, че се страхувах, че ще ме запалят.
– Очите ти са на майка ти – каза той. Думите му бяха неясни и усетих острата миризма на дъха му, силно примесен с вино.
Установих, че не мога да говоря. Само се размърдах и кимнах.
Тогава баща ми пусна ръката ми и излезе несигурно от стаята. Преди Джордж да започне да разчиства масата, аз взех ленената си салфетка и я разтрих по гърба на ръката си, изтрих оставената там влага и се зачудих защо усещам такова неприятно чувство дълбоко в стомаха си.

Напред към част 2

ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ

Каролайн Пекъм

Голямото ВСО парти

НОВЕЛА 5,5

Веднъж на една луна дивият вятър прошепна в ухото ми, че истинските кралици се завръщат в Солария, и аз си поставих за цел да отворя пътя им към трона, за да могат да се вмъкнат вътре като мазна стрида.
Сега, в този най-специален и чуден ден, в самия ден на тяхното раждане, аз ще докажа, че съм най-верният и надежден техен последовател. Макар че, разбира се, Венера е в моята карта и лейди Петуния отново е зърнала досадната баракуда.
Макс Ригел е най-грешното ми изкушение, акулата в мрака, която иска да ме примами в морската си пещера, и не знам дали съм достатъчно фея, за да му устоя дълго.
Но едно нещо е сигурно, ще се погрижа Вега да получи голямото В.С.О. парти, което заслужава за рождения си ден, или ще умра, опитвайки се. Да бъдат проклети съсухрените калмари!

Назад към част 2

ГЛАВА ПЪРВА

Февруари 1788 г., Франция

„Elle est morte!“(Тя е мъртва)

Светът на Ленобия се взриви от вик и три малки думи.
– Тя е мъртва?- Жана, прислужницата, която работеше до нея, спря да меси пухкавото, ароматно тесто за хляб.
– Оуи, нека Светата майка се смили над душата на Сесил.
Ленобия вдигна очи и видя майка си да стои в сводестата врата на кухнята. Хубавото ѝ лице беше необичайно бледо, а ръката ѝ стискаше износените мъниста от броеницата, които винаги бяха закачени на врата ѝ.
Ленобия поклати глава невярващо.
– Но само преди дни тя се смееше и пееше. Чух я. Видях я!
– Беше красива, но никога не беше силна, това бедно момиче – каза Жана и тъжно поклати глава.- Винаги беше толкова бледа. Половината замък се разболя от същата тази болест, включително сестра ми и брат ми. Лесно се излекуваха.
– Смъртта, тя удря бързо и ужасно – каза майката на Ленобия. – Господар или слуга, накрая тя идва за всеки от нас.
Завинаги след това мирисът на пресен хляб напомняше на Ленобия за смъртта и разболяваше стомаха ѝ.
Жана потръпна и се прекръсти с побеляла от брашно ръка, оставяйки в средата на челото си петно с форма на полумесец. – Нека Майката ни закриля.
Автоматично Ленобия се поклони, макар че очите ѝ не слизаха от лицето на майка ѝ.
– Ела с мен, Ленобия. Имам нужда от твоята помощ повече, отколкото Жана.
Ленобия никога нямаше да забрави чувството на ужас, което я обзе при думите на майка ѝ.
– Но ще има гости – опечалени – трябва да имаме хляб – заеква Ленобия. Сивите очи на майка ѝ, които толкова приличаха на нейните собствени, се превърнаха в буреносни облаци.
– Това не беше молба – каза тя, като плавно премина от френски на английски.
– Когато майка ти говори на варварския английски, знаеше, че трябва да се подчиняваш.
Жана сви кръгли рамене и се върна към месенето на тестото.
Ленобия избърса ръцете си в ленената кърпа и се насили да побърза към майка си. Елизабет Уайтхол кимна на дъщеря си, след което се обърна и направи знак на Ленобия да я последва.
Те бързо си проправиха път през широките, изящни зали на замъка Навара. Имаше благородници, които разполагаха с повече пари от барон Буйонски – той не беше от доверените лица или придворни на крал Луи, но имаше семейство, което можеше да се проследи стотици години назад, и имение, на което завиждаха много лордове, които бяха по-богати, макар и не толкова добре възпитани.
Днес залите на замъка бяха притихнали, а извитите прозорци, които обикновено позволяваха на изобилната слънчева светлина да се разлива върху чистите мраморни подове, вече бяха застлани с тежко черно кадифе от легион мълчаливи слугини. Ленобия си помисли, че самата къща изглеждаше приглушена от скръб и шок.
После Ленобия осъзна, че бързат да се отдалечат от централната част на имението и да се насочат към един от задните изходи, който се изпразваше близо до конюшните.
– Maman, où allons-nous?(Мамо, къде отиваме)
– На английски! Знаеш, че не понасям звука на френския език – избухна майка ѝ.
Ленобия потисна въздишка на раздразнение и превключи на родния език на майка си.
– Къде отиваме?
Майка ѝ се огледа, след това хвана дъщеря си за ръка и с тих, стегнат глас каза:
– Трябва да ми се довериш и да правиш точно каквото казвам.
– Разбира се, че ти се доверявам, майко – каза Ленобия, уплашена от дивия поглед на майка си.
Изражението на Елизабет се смекчи и тя докосна бузата на дъщеря си.
– Ти си добро момиче. Винаги си била такава. Обстоятелствата, в които си попаднала, са моя вина, само мой грях.
Ленобия започна да клати глава.
– Не, това не е твой грях! Баронът взема за любовница когото си поиска. Ти беше прекалено красива, за да не привлечеш вниманието му. Това не беше твоя вина.
Елизабет се усмихна, което позволи на част от предишната ѝ прелест да изплува на повърхността.
– Ах, но аз не бях достатъчно красива, за да привлека погледа му, и тъй като бях само дъщеря на английски фермер, баронът ме отхвърли, макар че предполагам, че трябва да съм му вечно благодарна, че намери място за мен и за теб в дома си.
Ленобия усети как в нея пламва старата горчивина.
– Той те взе от Англия – открадна те от семейството ти. А аз съм негова дъщеря. Той трябва да намери място и за мен, и за майка ми.
– Ти си негова извънбрачна дъщеря – поправи я Елизабет.- И само една от многото – макар че далеч не и най-красивата. Толкова красива, колкото и законната му дъщеря, бедната, мъртва Сесил.
Ленобия отмести поглед от майка си. Неприятната истина беше, че тя и доведената ѝ сестра наистина си приличаха много, достатъчно много, за да предизвикат слухове и шепот, когато двете момичета започнаха да се превръщат в млади жени. През последните две години Ленобия се беше научила, че е най-добре да избягва сестра си и останалите членове на семейството на барона, които сякаш не я понасяха. По-лесно ѝ беше да бяга в конюшните – там, където Сесил, баронесата и тримата ѝ братя рядко ходеха.
Мина ѝ през ума, че сега, когато сестрата, която толкова много приличаше на нея, но не я признаваше, е мъртва, животът ѝ или ще стане много по-лесен, или мрачните погледи и острите думи на баронесата и момчетата ѝ ще се влошат още повече.
– Съжалявам, че Сесил е мъртва – каза Ленобия на глас, опитвайки се да разсъждава в бъркотията на мислите си.
– Не бих пожелала нищо лошо на детето, но ако е било предопределено да умре, съм благодарна, че това се случи сега, в този момент.- Елизабет хвана брадичката на дъщеря си и я накара да срещне погледа ѝ.- Смъртта на Сесил ще означава живот за теб.
– Живот? За мен? Но аз вече имам живот.
– Да, животът на слугиня-бастарда в дом, който презира факта, че господарят им разпръсква семето си безцелно, а след това се наслаждава да развява плодовете на прегрешенията си, сякаш това доказва мъжествеността му отново и отново. Това не е животът, който желая за единственото си дете.
– Но аз не съм…
– Ела и ще разбереш – прекъсна я майка ѝ, отново я хвана за ръка и я повлече по коридора, докато стигнаха до малка стая близо до една от задните врати на замъка. Елизабет отвори вратата и въведе Ленобия в слабо осветената стая. Тя се придвижи целенасочено до голям кош, подобен на онези, които се използват за пренасяне на бельото за пране. Върху него наистина имаше чаршаф, застлан чаршаф. Майка ѝ го дръпна, за да открие рокля, която дори на слабата светлина преливаше в синьо, слонова кост и сиво.
Ленобия се взираше, докато майка ѝ започна да вади роклята и скъпото бельо от кошницата, да ги изтръсква, да изглажда бръчките им, да изтрива деликатните кадифени пантофки. Тя погледна дъщеря си.
– Трябва да побързаш. Ако искаме да успеем, имаме много малко време.
– Майко? Аз.
– Ще облечеш тези дрехи, а заедно с тях ще облечеш и чужда самоличност. Днес ще станеш Сесил Марсон дьо Ла Тур д’Оверн, законната дъщеря на барон Буйонски.
Ленобия се зачуди дали майка ѝ не е полудяла напълно.
– Майко, всички знаят, че Сесил е мъртва.
– Не, дете мое. Всички в замъка дьо Навара знаят, че тя е мъртва. Никой в каретата, която ще пристигне до час, за да превози Сесил до пристанището на Хавър, нито в кораба, който я очаква там, не знае, че е мъртва. Няма и да го научат, защото Сесил ще посрещне тази карета и ще поеме с този кораб към Новия свят, към новия съпруг и новия живот, който я очаква в Ню Орлиънс като законна дъщеря на френски барон.
– Не мога!
Майка ѝ захвърли роклята и хвана двете ръце на дъщеря си, стискайки ги толкова силно, че Ленобия щеше да трепне, ако не беше толкова шокирана.
– Трябва! Знаеш ли какво те чака тук? Ти си почти на шестнадесет години. От две лета си напълно жена. Скриваш се в конюшнята – криеш се в кухнята, но не можеш да се криеш вечно. Видях как те гледаше маркизът миналия месец, а после и миналата седмица.- Майка ѝ поклати глава и Ленобия с шок осъзна, че се бори със сълзите си, докато продължава да говори.- Ние с теб не сме говорили за това, но трябва да знаеш, че истинската причина, поради която не присъствахме на литургията в Евре през последните седмици, не е, че задълженията ми ме преумориха.
– Чудех се… но не исках да знам!- Ленобия стисна треперещите си устни, страхувайки се какво още може да каже.
– Трябва да погледнеш истината в очите.
Ленобия си пое дълбоко дъх, но все още по тялото ѝ преминаваше тръпка на страх.
– Епископът на Евре – почти усещах топлината на очите му, когато ме гледаше.
– Чувала съм, че той прави много повече от това да гледа млади момичета – каза майка ѝ.- Има нещо нечестиво в този човек – нещо повече от греха на телесните му желания. Ленобия, дъще, не мога да те защитя от него или от който и да е друг мъж, защото баронът няма да те защити. Да станеш някой друг и да избягаш от доживотната присъда, която означава да си бастард, е единственият ти отговор.
Ленобия хвана ръцете на майка си, сякаш бяха спасително въже, и се вгледа в очите, които толкова много приличаха на нейните собствени. Майка ми е права. Знам, че е права.
– Трябва да бъда достатъчно смела, за да го направя.- Ленобия изрече мисълта си на глас.
– Ти си достатъчно смела, за да го направиш. Във вените ти тече кръвта на смели англичани. Помни това и то ще те укрепи.
– Ще помня.
– Тогава добре.- Майка ѝ кимна решително.- Съблечи тези слугински парцали и ще те облечем наново.- Тя стисна ръцете на дъщеря си, преди да ги пусне и да се върне към купчината блестящи платове.
Когато треперещите ръце на Ленобия се поколебаха, майчините поеха управлението и бързо я лишиха от простите, но познати дрехи. Елизабет дори не остави на Ленобия домашната си премяна и за един зашеметяващ миг ѝ се стори, че дори сваля старата си кожа за нова. Тя не спря, докато дъщеря ѝ не се разголи напълно.
След това, в пълна тишина, Елизабет облече Ленобия внимателно, слой след слой: премяна, джобове, панерчета, долна пола, горна пола, панталони, коремче и прекрасната копринена роба полски стил. Едва след като ѝ помогна да обуе пантофките, разбърка косата ѝ и наметна около раменете ѝ пелерина с качулка, обшита с кожа, тя най-накрая се отдръпна, направи дълбок реверанс и каза: „Bonjour, Mademoiselle Cecile, votre carrosse attend.“(Здравейте, г-це Сесил, вашата карета ви чака.)
– Маман, не! Този план – разбирам защо трябва да ме изпратите, но как ще го понесете?- Ленобия притисна с ръка устата си, опитвайки се да заглуши надигащия се там ридание.
Елизабет Уайтхол просто се изправи, взе раменете на дъщеря си и каза:
– Мога да го понеса заради голямата любов, която изпитвам към теб.- Бавно обърна Ленобия, за да може да види отражението си в голямото напукано огледало, което лежеше на пода зад тях и чакаше да бъде сменено.- Виж, дете.
Ленобия изтръпна и се протегна към отражението, твърде изненадана, за да направи нещо друго, освен да гледа.
– С изключение на очите ти и лекотата на косата ти, ти си нейният образ. Знай го. Вярвай в това. Стани нея.
Погледът на Ленобия се насочи от огледалото към майка ѝ.
– Не! Не мога да бъда тя. Бог да успокои душата ѝ, но Сесил не беше добро момиче. Майко, знаеш, че тя ме проклинаше всеки път, когато ме видеше, въпреки че имаме една и съща кръв. Моля те, маман, не ме карай да правя това. Не ме карай да се превърна в нея.
Елизабет докосна бузата на дъщеря си.
– Мое мило, силно момиче. Никога не би могла да станеш като Сесил и аз никога не бих поискала това от теб. Вземи само нейното име. Вътре, тук.- Докосването ѝ премина от лицето на Ленобия към мястото на гърдите ѝ, под което сърцето ѝ биеше трепетно.- Тук ти винаги ще бъдеш Ленобия Уайтхол. Знай това. Вярвай в това. И по този начин ще станеш повече от нея.
Ленобия преглътна сухотата в гърлото си и ужасното туптене на сърцето си.
– Чувам те. Вярвам ти. Ще приема нейното име, но няма да се превърна в нея.
– Добре. Тогава е решено.- Майка ѝ посегна към коша за пране и вдигна малка чанта с форма на кутия.- Ето, вземи това. Останалите и куфари бяха изпратени на пристанището преди няколко дни.
– La casquette de Cecile.(Шапката на Сесил.)- Ленобия я взе колебливо.
– Не използвай вулгарната френска дума за нея. Те я правят да звучи като ковчег. Това е куфар за пътуване. Това е всичко. Предназначен е за начало на нов живот, а не за край на стария.- В него са нейните бижута. Чух Никол и Ан да си говорят.
Другите слуги непрестанно разказваха как баронът е пренебрегвал Сесил в продължение на шестнадесет години, но сега, когато я изпращат, той я обсипва с бижута и внимание, докато баронесата плаче, че е загубила единствената си дъщеря.
– Защо баронът се съгласи да изпрати Сесил в Новия свят?
Майка ѝ изхъмка презрително.
– Последната му любовница, онази оперна певица, почти го е разорила. Кралят плаща скъпо за титулувани, добродетелни дъщери, които искат да се омъжат за благородниците от Ню Орлиънс.
– Баронът е продал дъщеря си?
– Продаде. Излишъкът му ти е купил нов живот. А сега нека тръгнем, за да можеш да се възползваш от него.- Майка ѝ отвори вратата и надникна в коридора. Обърна се към Ленобия. – Няма никой наоколо. Сложи си качулката на косата. Следвай ме. Бързо.
– Но каретата ще бъде спряна от лихварите. Ще кажат на шофьорите за Сесил.
– Да, ако на каретата беше позволено да влезе в имението, щяха да им кажат. Ето защо ще я посрещнем пред голямата порта. Ще се качиш там.
Нямаше време да спори с майка си. Беше почти средата на сутринта и трябваше да има слуги, търговци и посетители, които да идват и да си отиват от оживеното имение. Но днес над всичко бе надвиснала мъгла. Дори лицето на слънцето беше забулено от мъглата и ниските, мътни облаци, които се виеха над замъка.
Беше сигурна, че ще ги спрат, ще ги открият, но по-скоро, отколкото изглеждаше възможно, огромната желязна порта изплува от мъглата. Майка ѝ отвори по-малкия изход на пътеката и те забързаха към пътя.
– Ще кажеш на шофьора на каретата, че в замъка има ага, затова баронът те е изпратил, за да не се зарази някой. Не забравяй, че си дъщеря на благородник. Очаквай да ти се подчиняват.
– Да, майко.
– Добре. Винаги си изглеждала по-възрастна от годините си и сега разбирам защо. Вече не можеш да бъдеш дете, моя красива, смела дъще. Трябва да станеш жена.
– Но, маман, аз…- Започна Ленобия, но думите на майка ѝ я накараха да замълчи.
– Изслушай ме и знай, че ти казвам истината. Аз вярвам в теб. Вярвам в твоята сила, Ленобия. Вярвам и в твоята доброта. Майка ѝ направи пауза, след което бавно свали старите мъниста от броеницата около врата си и ги вдигна, като ги постави над главата на дъщеря си и ги прибра под дантеленото коремче, така че да бъдат притиснати към кожата ѝ, невидими за всички.
– Вземи тези. Помни, че вярвам в теб, и знай, че макар и да сме разделени, аз винаги ще бъда част от теб.
Едва тогава Ленобия разбра истината. Тя никога повече нямаше да види майка си.
– Не.- Гласът ѝ звучеше странно, твърде високо, твърде бързо и тя трудно си поемаше дъх.- Маман! Трябва да дойдеш с мен!
Елизабет Уайтхол взе дъщеря си в ръце.
– Не мога. На fille du roi(Дъщерята на краля) не се разрешава да има прислуга. На кораба има малко място.- Тя прегърна силно Ленобия и заговори бързо, докато в далечината през мъглата отекна звукът на карета.- Знам, че съм била строга към теб, но това е само защото трябваше да израснеш смела и силна. Винаги съм те обичала, Ленобия. Ти си най-доброто, най-хубавото нещо в живота ми. Ще мисля за теб и ще ми липсваш всеки ден, докато съм жив.
– Не, маман – проплака Ленобия.- Не мога да се сбогувам с теб. Не мога да го направя.
– Ти ще го направиш за мен. Ще изживееш живота, който аз не можах да ти дам. Бъди смела, прекрасното ми дете. Не забравяй коя си.
– Как да си спомня коя съм, ако се преструвам на някой друг?- Ленобия се разплака. Елизабет се отдръпна и нежно избърса мокротата от бузите на дъщеря си.
– Ще си спомниш тук.- Майка ѝ отново притисна дланта си към гърдите на Ленобия над сърцето ѝ.- Тук ще останеш вярна на мен и на себе си. В сърцето си винаги ще знаеш, винаги ще помниш. Както и в моето, аз винаги ще знам, винаги ще те помня.
Тогава каретата изкочи на пътя до тях, което накара майката и дъщерята да се спънат и да се отдръпнат от пътя.
– Уау!- Кочияшът на каретата издърпа екипажа си нагоре и извика към Ленобия и майка ѝ.- Какво правите там, жени? Искате ли да бъдете убити?
– Няма да говорите на мадмоазел Сесил Марсон дьо Ла Тур д’Оверн с такъв глас!- Изкрещя майка ѝ на кочияша. Погледът му се плъзна към Ленобия, която избърса сълзите от бузите си с обратната страна на ръката си, вдигна брадичка и се загледа в кочияша.
– Мадмоазел д’Оверн? Но защо сте тук?
– В замъка има заболяване. Баща ми, баронът, ме държи отделно от него, за да не съм заразна.- Ръката на Ленобия отиде на гърдите ѝ и тя се притисна към дантелената тъкан там, така че броениците на майка ѝ се впи в кожата ѝ, заземявайки я, давайки ѝ сила. Но все пак не можеше да не протегне ръка и да се вкопчи в ръката на майка си за сигурност.
– Ти глупав ли си, човече? Не виждаш ли, че мадмоазел те чака тук вече твърде дълго? Помогни и да влезе в каретата и да се махне от тази ужасна влага, преди да се е разболяла – избухна майка и към слугата.
Кочияшът веднага слезе, отвори вратата на каретата и подаде ръка.
Ленобия се почувства така, сякаш целият въздух беше излязъл от тялото ѝ. Тя погледна диво към майка си.
По лицето на майка ѝ се стичаха сълзи, но тя просто направи дълбок реверанс и каза:
– Бон воаяж, дете.
Ленобия не обърна внимание на зяпналия кочияш и издърпа майка си нагоре, като я прегърна толкова силно, че броениците се впиха болезнено в кожата ѝ.
– Кажи на майка ми, че я обичам, че ще я помня и че ще ми липсва всеки ден от живота ми – каза тя с треперещ глас.
– И моята молитва към Светата Майка на всички нас е тя да позволи този грях да бъде приписан на мен. Нека това проклятие се стовари върху моята глава, а не върху твоята – прошепна Елизабет до бузата на дъщеря си.
След това разчупи прегръдката на Ленобия, отново направи реверанс и се обърна, вървейки без колебание обратно по пътя, по който бяха дошли.
– Мадмоазел д’Оверн?- Ленобия погледна кочияша.- Да взема ли касетата за вас?
– Не – каза тя дървено, изненадана, че гласът ѝ все още работи.- Ще си взема касетката с мен.- Той я погледна странно, но и протегна ръка. Тя видя как ръката ѝ се поставя в неговата и краката ѝ я понесоха нагоре и в каретата. Той се поклони за кратко и след това се върна на мястото си на кочияш. Докато каретата се носеше напред, Ленобия се обърна назад към портите на замъка Навара и видя майка си да се свлича на земята и да плаче, като закриваше устата си с две ръце, за да заглуши стенанията си от мъка.
Притиснала ръка към студеното стъкло на прозореца на каретата, Ленобия ридаеше, гледайки как майка ѝ и нейният свят се размиват в мъгла и спомен.

Напред към част 2

УЧИЛИЩЕ ЗА ВАМПИРИ           

Клетвата на Дракон

Новела 8,5

Първата част от нова завладяваща минипоредица от новели от авторите на бестселъри №1 на „Училище за вампири“, „Клетвата на Дракон“ разказва историята на страховития инструктор по фехтовка от „Училище за вампири“ – любовта, която ще го преобрази, и обещанието, което ще го преследва.

В началото на XIX в. в Англия, много преди да стане професор в Дома на нощта в Тулса, Брайън Ланкфорд е проблемен, но талантлив човешки тийнейджър, който смята, че може да му се размине всичко. докато на баща му, богат благородник, най-сетне му писва и го прогонва в Америка. Когато Брайън е белязан на пристанището и му се дава възможност да избира между лондонската Къща на нощта и кораба с дракона за Америка, той избира дракона – и съвсем нова съдба.
Да станеш Вампир може и да е вълнуващо, но това отваря врата към опасен свят… В Сейнт Луис през 1830 г., Портата на Запада, Дракон Ланкфорд става Майстор на меча и скоро разбира, че има както страшни предизвикателства, така и красиви предимства. Като Анастасия, пленителната млада професорка по заклинания и ритуали в Дома на нощта в Тауър Гроув, която наистина не би трябвало да има нищо общо с един младеж.
Но когато една тъмна сила я заплашва, Дракон попада във фокуса ѝ. Макар че невероятните му бойни умения го превръщат в могъщ вампир, дали е достатъчно силен, за да отблъсне злото, като същевременно защити и Анастасия? Дали изборът му ще я спаси – или ще унищожи всички тях?

                                           Напред към част 2