РОРИ
Прокарах палец по десния си зъб, после по левия, а от усещането ме побиха тръпки. Това вече не беше моето тяло. Нямах проблем с вампирите, но техният Орден не ми принадлежеше. Болеше ме за моя Лъв, копнеех за него по начин, който разкъсваше душата ми. Това не бях аз. Тялото ми беше взето за заложник, принудено да носи желанията и нуждите на друго същество. Беше неестествено и аз се въздържах да използвам дарбите на тази нова форма, докато седях в килията си, с гръб към стената, на която седях, с наведена глава и неравномерно дишане.
Умът ми винаги намираше Роза, когато изпадах в най-тъмните ями на отчаянието, нейните живи кафяви очи и остър език ме подтикваха да се държа. Но за какво? Дори да успея да избягам от това място и да се върна при нея, ще го направя променен и с липсваща важна част от себе си. Тя нямаше да ме съди, знаех това, но живеех във фалшив слой плът, който седеше върху костите ми като грозна лъжа. Не исках да се върна при нея в този вид.
Забих ръка в косата си, като между пръстите ми липсваше дебелината на гривата ми, тъй като тя беше отрязана. Нищо в мен не приличаше на Лъва, който някога бях, и гърдите ми се стегнаха, когато си представих лицето на брат ми, страха на Леон, ужаса му от това, което ми беше отнето.
Майките ми щяха да плачат, баща ми… Ами той вече се беше отрекъл от мен. Ако разбереше в какво съм се превърнала сега, вероятно щеше да откаже да признае съществуването ми изобщо. Но това щеше да е при условие, че някога се измъкна оттук и успея да се върна при хората, които обичах, за да се изправя пред мъката им заради това, което бях сега. Това беше най-добрия сценарий. Или може би не беше. Може би щеше да е по-добре, ако изгниех тук, така че никой от близките ми никога да не трябва да понася знанието за това, което ми беше сторено.
Съскащ шум привлече вниманието ми и аз погледнах към тесните вентилационни отвори в горната част на стените. С прилив на енергия се изправих на крака, като отново се движех твърде бързо и се дезориентирах. Дори не си направих труда да придърпам ризата си над носа, когато в килията ми беше вкаран някакъв газ. Нямаше как да избягам от него. Отначало заподозрях потискане на реда, но клепачите ми започнаха да се спускат и тежкият зов на съня ме връхлетя. Коленете ми се удариха в пода и когато очите ми се затвориха, видях как от отворената врата към мен се приближават фини ботуши.
– Спи, скъпоценни – гласа на Роланд ме последва в тъмнината. – Съдбата вика.
Първото нещо, което усетих, беше движение. Подът се поклащаше от една страна на друга и стомаха ми се свиваше, когато приспивателния газ най-сетне отшумя. Нямах представа колко време е минало. Часове? Дни? Единствената следа беше малката лунна светлина, която се процеждаше през миглите ми. Нощта беше настъпила, това беше всичко, в което можех да бъда сигурен.
Примигнах и се вгледах в клетката, в която се намирах, в решетките, които се простираха над главата ми и ме притискаха в гърба, където лежах. Точно отвъд тях малък кръгъл прозорец пропускаше сребърната светлина на луната и ми напомняше за моята Роза. Тя имаше такава връзка с това небесно същество, а силата ѝ беше тайнствена и красива. Винаги съм ѝ се възхищавал, но сега, като се замислих, може би никога не ѝ бях казвал това. Имаше толкова много неща, които не бях казал. Твърде много думи, които бяха затворени в сърцето ми, за да не стигнат до нея. Надявах се на тази луна и на всяка звезда около нея, че тя не живее върху загубата ми. Но това беше глупава мисъл. Тя беше дошла за мен в дълбините на ада и беше толкова близо до това да ме освободи от хватката на веригите ми, но не успя. А за нея това би било неприемливо. Тя щеше да се пребие и да ме търси до краищата на света, за да се опита да си ме върне, и разбира се, аз, по дяволите, я обичах за това. Нейната сила беше по-дълбока от магията, тя беше чиста сила на душата. Тя щеше да се бори за мен, както и аз за нея…
Намръщих се, когато тази мисъл ме спря, а погледа ми падна върху знака на пълнолунието на лявата ми китка. Тя не се отказваше, така че защо, по дяволите, аз се отказвах? Може вече да не бях нейния Лъв, но все още бях маркиран като неин партньор. Тя все още заслужаваше да направя всичко по силите си, за да се върна при нея.
От устните ми се разнесе ръмжене, когато новия ми Орден се събуди, кътниците ми се удължиха, а в гърлото ми се появи онзи странен глад. Нуждаех се от кръв и с удоволствие щях да я взема от всеки жалък задник, който намерех.
Изтласках се на крака, онова непрестанно люлеене най-сетне придоби смисъл, когато погледнах по-добре през прозореца. Намирах се в лодка в морето и от усещането, че или наскоро бяхме акостирали, или все още не бяхме тръгнали към мястото, за което се бяхме запътили.
С блокиращите магията белезници на китките ми все още нямах достъп до силата си, но имах този чужд орден, с който да работя. Хванах двете решетки на клетката си, стиснах ги здраво и се опитах да ги изтръгна. Вампирът в мен се събуди още повече, силата ми се увеличи и решетките изстенаха, после се огънаха, като се разтвориха достатъчно широко, за да мога да си пробия път. Измъкнах се и изблик на неочаквана скорост ме прати да се блъсна в далечната стена. Проклех се, докато преобръщах купчина празни дървени щайги, а звука със сигурност щеше да предупреди всички наблизо.
– Какво беше това? – Изръмжа мъжки глас на палубата.
– Проверете товара – изсъска една жена и бях почти сигурен, че разпознах гласа на Анджи.
Придвижих се до вратата, като се притиснах до стената до нея в сянката и зачаках някой да я отвори.
Няколко ключалки щракнаха заедно с усещането, че магическа бариера изсвистява от съществуване, после глупака бутна широко вратата и влезе в стаята със смъртта си.
Бях върху него, преди да успее да направи нещо повече от това да изкрещи, счупих врата му с новопридобитата си сила и хвърлих тялото му на пода. Искаше ми се да се нахраня, но първо трябваше да се махна оттук. С нов прилив на хаотична скорост се втурнах през вратата и по стълбите, като се забих в горната палуба и се блъснах в главното платно. Гредата се счупи от сблъсъка, изкъртване на дърво изпълни въздуха и привлече погледа на Анджи от другия край на палубата.
Тя изтръпна от страх, ръцете ѝ се вдигнаха и в дланите ѝ разцъфна огън.
– Спри! – Изкрещя тя, докато тичах към нея, без да имам намерение да изпълнявам нито една команда, която тя отправи към мен.
Огнените кълба, които тя изпращаше по пътя ми, бяха лесни за избягване, зрението ми беше толкова остро, че ги виждах да идват сякаш на забавен каданс. Краката ми реагираха още по-бързо, преплитайки ме наляво и надясно, въпреки че се препъвах, докато стигна до Анджи. Ударихме се силно, тялото ѝ се заби в палубата под моето, а аз стиснах ръката си в косата ѝ, заплашвайки да ѝ откъсна главата.
– Къде е моя лъв!? – Изръмжах в лицето ѝ.
Тя изтръпна от ужас, ръцете ѝ се вкопчиха в ръцете ми, огъня ѝ ме изгаряше, но аз никога нямаше да я пусна.
– Роланд го има! – Изкрещя тя. – Той вече е в съоръжението на острова. По този път!
Тя направи жест и аз погледнах, разглеждайки пясъчния плаж и издигащия се хълм, който водеше към голям ограден комплекс на върха му.
Впих грубо кътниците си в гърлото ѝ, разкъсвайки кожата ѝ и карайки да я боли, докато писъците ѝ не заглъхнаха под устните ми, като най-накрая взех мярка за отмъщение в смъртта ѝ. Изплюх кръвта ѝ от устните си, нищо в тази кучка не ме привличаше въпреки жаждата ми, после се оттласнах от безжизненото ѝ тяло и скочих през ръба на лодката. Тръгнах нагоре по хълма толкова бързо, че ми се стори, че летя, а палмите се размиваха в периферията ми, лунната светлина се размиваше с тъмнозелените листа.
В момента, в който стигнах до върха на хълма, осъзнах, че е трябвало да бъда по-изкусен. Навсякъде имаше феи, които пренасяха клетки, пълни със странни животни, през широки отворени дървени врати и надолу по редица стъпала в сградата.
Сред тях беше и Роланд, който стоеше до голяма клетка, в която се беше сгушило зверско същество. Очите ми се спряха върху него и аз побягнах по-бързо, защото исках да го убия още този ден и да го накарам да страда за това, което ми беше направил. Но не и преди той да ми върне лъва.
Тъмното му ляво око се завъртя по пътя ми и той се спъна от уплаха, а ръката му полетя към клетката до него и я отключи със светкавица на магия. Вратата се отвори и зверското нещо вътре излезе, като се постави между мен и Роланд, докато викове на уплаха пронизваха въздуха около нас.
Спрях се, когато съществото ме връхлетя, подготвяйки се да го пресрещна и да си пробия път към феята, която презирах повече от всеки друг на този свят. Звярът беше висок, напластен с косми върху дебели мускули, почти маймунски в походката си, но лицето му… Познавах това лице, макар че татуировките му сега липсваха, а очите му бяха като две празни ивици земя.
– Густард? – Изсумтя, а ужаса, че го виждам в този вид, ме замрази за твърде дълго. Каквото и да беше направил Роланд с него, го беше превърнал в чудовище.
Юмрукът на Густард замахна към мен, сблъска се с черепа ми и аз се заклатих настрани, а ухото ми звънна от удара.
– Хвани го! – Нареди Роланд. – Не го убивай!
По някаква причина Густард се подчини, замахна отново към мен, но този път бях готов, отбих се и нанесох своя удар. Той се счупи в ребрата му, но удара беше като удар в желязо, а кокалчетата ми крещяха от болка.
– Използвай психическите си способности, за да го обезоръжиш – обади се Роланд на Густард.
Той отвори уста, разкривайки остри зъби, и от гърлото му се изтръгна ужасен писклив звук.
Всички наоколо извикаха, когато този шум се разнесе из въздуха и се заби в черепа ми. Но той не беше насочен към тях, беше насочен към мен, забиваше се в главата ми като наковалня и ме принуждаваше да му се подчиня.
Ударих се в прашната земя, драпах по пръстта, докато се опитвах да се изправя, но силата на този звук сковаваше крайниците ми. Тя премина през мен и ме отслаби, докато не се превърнах в безполезна развалина в краката на Густард.
Роланд пристъпи над мен, ръката му се удари в челото ми, а двете му очи се сляха в едно. Циклоп.
Силата му се плъзна в главата ми и аз бях безпомощен да се преборя с нея, докато той принуди съзнанието ми да се изключи, карайки ме отново да заспя.
– Ти си моя – мърмореше Роланд, докато отново изпадах в забвение. – Спи сега, Найт. Когато се събудиш отново, ще имаме работа за вършене.