СТИМУЛИРАНЕ
Той нямаше да види падащата звезда, ако жената в леглото му не беше заспала, пресрочила времето си и не беше го изпълнила с неспокойно желание за самотна разходка по плажа.
Океанът през нощта винаги го караше да се радва, че е жив, затова беше избрал да живее толкова близо до него.
Жив беше единственото нещо, което винаги щеше да бъде.
Тази нощ морето беше трепетно тъмно стъкло, което криеше неизказани тайни в дълбините си, а на спокойната му повърхност звездите блестяха като диаманти. Животворящо, животоотвличащо, красиво, предизвикателство, с което си струва да се научиш да се справяш, пълно с нови чудеса всеки ден – ако имаше жена като океана в леглото си, той все още щеше да е там.
Той не беше човек, който вярва в знамения от небето. Беше живял твърде дълго за това и знаеше, че ако получи някакъв знак, той ще избухне отдолу в дъжд от искри и сяра, а няма да се спусне отгоре, чудо за гледане.
В продължение на няколко мига той наблюдаваше как звездата проправя път през черното кадифено небе, оставяйки след себе си ивица блестящ звезден прах.
После се обърна и съблече дрехите си, за да отиде да поплува. Беше почти до водата, когато осъзна, че звездата се насочва към него и е много по-близо, отколкото изглеждаше първоначално. Всъщност изглеждаше, че ако продължи по сегашния си път, може да кацне на неговия плаж. Какви бяха шансовете за това?
Той повдигна вежди, като обмисли траекторията ѝ. Макар да не можеше да прецени скоростта ѝ, звездата със сигурност изглеждаше на път за директен сблъсък.
С него.
Смехът му беше дълбок, подигравателен; колко богато би било това. След толкова много еони той трябваше да бъде повален от падаща звезда? Дали най-накрая бе успял да обиди и онези, които живееха на небето, и онези, които живееха под него? Дали все пак присъдата му беше крайна?
Той наблюдаваше приближаването ѝ, забавляваше се и се предизвикваше да го открие. Да сложи край на живота му. Да го заличи.
Той изръмжа:
– Направи всичко възможно – и затвори очи, очаквайки удара. Беше виждал края твърде много пъти, за да се интересува в какъв вид се появява. Нямаше нужда да гледа. Знаеше какво е смъртта.
Никога не е окончателна. Не и за него.
Той чакаше.
И чакаше.
Накрая отвори очи. Звездата беше забавила ход и вече не се движеше по небето, а се носеше бавно, лениво, точно над главата му, може би на километър над него.
Той не помръдна нито един мускул. Хайде, кучко. Направи го.
Звездата рязко падна, като при падането набираше скорост.
Когато се разби на плажа на десетина крачки от него, удара го погреба в мека експлозия от пясък.
С извито чело той съзерцаваше вдлъбнатината. Единственият друг път, когато Вселената го беше избрала за внимание, не беше минал добре. Беше заинтригуван въпреки себе си; това беше необичаен развой на събитията за човек, за когото вече нищо не беше необичайно, а и не беше от много дълго време.
Приближавайки се до вдлъбнатината, той клекна и започна да копае. Когато най-сетне пръстите му се спряха на нещото, което беше паднало от небето, той измърмори клетва и издърпа ръцете си от пясъка.
Беше ужасно горещо. А сега отново беше покрито.
Той седна, опъна крака около вдлъбнатината и я разкопа още по-внимателно, докато не се откри черно парче с големината на ръката му, с назъбени, счупени ръбове, които светеха червено като горящи въглени.
Толкова за знаците.
Толкова за смъртта.
Беше само плоско парче разтопена скала, което по стечение на обстоятелствата бе паднало на плажа му, докато той случайно се бе разхождал.
Той се надигна и започна да се запътва към морето, но докато се отдалечаваше от падналата звезда, внезапен вятър понесе след него аромат, който го спря на място. Чудовището вътре в него изръмжа и вдиша жадно.
Ах, тази миризма! Каква беше тази миризма?
Погледна назад, ноздрите му се разшириха. Върна се към предмета, застана над него със затворени очи, дишаше жадно и опитваше аромата с ума си. Чудовището му вече се разхождаше, неспокойно и бдително.
Жена.
Скалата миришеше на жена: Тъмна и огромна, сложна като морето. Тя беше живот и смърт, милост и безмилостност, радост и скръб. Сложна. Трудна за управление. Струва си да се научиш да яздиш.
Откъде беше дошла?
Погълнат от мистерията, той отвори очи. Въпреки че оздравяваше със забележителна бързина, нямаше никакво настроение да изгаря ръцете си отново, затова се запъти към близката скална падина и избра дълъг тесен клин.
Върна се към далечната звезда, побутна я с камъка и я заби в пясъчната вдлъбнатина, за да може да я обърне и да я разгледа. Дори ръцете му да бяха на достатъчно разстояние от обекта, той излъчваше достатъчно топлина, за да предизвика мехури по кожата му.
Той, който не вярваше нито в знаците, нито в смъртта, който, в интерес на истината, не вярваше изобщо в нищо, дълго се взираше надолу, без да има никаква кървава представа какво да прави с това.
От другата страна на падналата звезда, гравирана от перо от звезден прах, блестяха три думи:
АЗ СЪМ ДОБРЕ, АЗ СЪМ
Назад към част 1 Напред към част 3
