Категория: Чарли Дейвидсън

Глава 6

„Най-вероятно причината за смъртта ми ще бъде сарказма в неподходящия момент.“
Факт

Куки се захвана да изяснява всичко, което може за живота на Фарис, докато Амбър се втурна да търси Куентин. Тъй като не трябваше да се връща в училището за глухи в Санта Фе до следващия ден, той реши да остане при нас за през нощта. Амбър наистина искаше да ми помогне със случая, но стигна до заключението, че ще е много по-забавно да прекара времето си с най-симпатичния човек на света. Точно така го нарече тя.
Изминах целия коридор на втория етаж до дъното, където започваха стълбите към тавана. Ракета живее там откакто се премести в манастира. Вече два пъти сменяхме гипсокартона, защото дните на Ракетата са заети почти денонощно с драскане на имената на умрели по стените. А той знаеше името на всеки, който някога е умрял на земята. Разбира се, невъзможно е да се запишат всички. Веднъж прочетох, че всеки ден по света умират сто и петдесет хиляди души, и не можех да разбера защо Ракетата записва едни имена, а други не. Въпреки това, той смяташе за своя работа да води своеобразен запис на мъртвите в продължение на много десетилетия подред. И коя съм аз, че да възразявам? Освен това, трябва да има някакъв ключ към лудостта на нашия гений. Някой ден определено ще разбера дали има връзка между имената, които драска по стените.
Тъкмо щях да се изкача, когато изведнъж усетих прилив на студен вятър в тила ми. Разроши косата ми и аз настръхнах. И тогава видях едно момиче, с което се опитвах да говоря от няколко месеца. Не говоря за тази, който плачеше в гардероба ми. Тя се появи преди няколко дни. Тази другата вече живееше в манастира, когато се преместихме. Тя беше млада или по-скоро много млада монахиня, но облеклото й изглеждаше по-старо от тези, носени в съвременните манастири.
Много бавно, сякаш опитвайки се да не стресна диво животно, се обърнах към нея. Не исках тя да се страхува от мен. Бях сигурна, че през цялото време се опитва да ми покаже нещо. Появявайки се, тя хукваше нанякъде и от време на време спираше да види дали я следвам. Но всеки път, влизайки в гората, я губех от поглед.
– Е, не и днес – казах, когато момичето се обърна, за да си тръгне.
Тя бързо тръгна по коридора към главното стълбище и изчезна. Слязох долу и излязох на двора, знаейки много добре, че ще ме чака. Така беше. Лицето й беше изпълнено с чист страх, а миглите й бяха сплъстени от наскоро пролети сълзи. Щом ме забеляза, тя, както винаги, се втурна.
– Няма да те изпусна днес – казах й аз, но не получих отговор.
Движехме се по вече познатата и отдавна обрасла с висока трева пътека, която водеше в обратна посока на манастира. В края на пътеката монахинята, както винаги, изчезна. Спрях се и се огледах разочаровано. Това момиче не беше на повече от осемнадесет години. Какво се опитваше да ми покаже?
Събрах смелост, навлязох по-навътре в гората и попитах във въздуха:
– Къде си?
Може би трябваше да й сложа Ейнджъл за опашка. Той можеше да я проследи и да не изостане. Момичето, подобно на Ракета, явно вярваше, че мога да минавам през твърди предмети.
Последния път, когато играхме на криеница, претърсих гората вляво от мястото, където изчезна монахинята, но в крайна сметка стигнах до задънена улица. Този път се преместих надясно, като от време на време се препъвах по неравната земя. Успявах да вървя бързо, въпреки, че непрекъснато се заплитах в паяжини, тръсках ръце и трескаво се бършех. Някъде в далечината се чуваше ръмженето на адските хрътки.
Изведнъж усетих аромата на лавандула. Лек, но разпознаваем. Спрях. Защо тук мирише на лавандула? Вземайки се в ръце, осъзнах, че съм се приближила твърде много до границата. Оставаха обаче още няколко метра. Или щяха да останат, ако някой не ме беше бутнал отзад.
Започнах да падам напред, но успях да се хвана за един клон. Просто не усещах краката под себе си. Клонът се счупи и аз се търкулнах надолу по планината. Дърветата се сляха в размита мъгла. Клоните драскаха и блъскаха лицето ми, докато накрая успях да се хвана за един корен. Внезапното спиране предизвика болка в рамото ми. Нямах представа, че планината е толкова стръмна от тази страна на манастира. Опитвайки се да намеря опора под краката си, потрепнах и изведнъж замръзнах. Нечии ръце ме сграбчиха здраво.
Вдигнах глава и се загледах в уплашените очи на монахинята. Тя ме задърпа нагоре и аз запълзях, докато се озовах на твърда земя. Първоначално в главата ми изникна въпросът дали тя ме бутна. Но, ако беше тя, нямаше да ми помага.
– Благодаря – казах аз, отърсвайки се от пръстта. Момичето не отговори. – Видя ли кой ме бутна?
Тя замълча. Е, бях свикнала вече. Няма значение дали е видяла нещо или не. Струва ми се, че прекрасно знаех чии са ръцете.
Доближих се, колкото можех да се осмеля до ръба на скалата, държейки се здраво за дървото. Буквално секунда преди падането нещо привлече вниманието ми.
Оттук виждах малка поляна с поток. Никога не съм слизала там, защото поляната беше извън свещената земя. Но Рейес също не можеше да стигне толкова далеч. И все пак той стоеше точно там, до гъстите храсти, и говореше с Ейнджъл. С моя Ейнджъл! С моя приятел и главен, макар и единствен, детектив!
Първо, просеката беше много по-далеч от границата, маркирана от Ош. Така, че Рейес отдавна трябваше да е станал предястие. Второ, какво, за бога, общо може да има с Ейнджъл? Наведох се малко по-близо и примижах. Поляната беше страхотна. Чудесно място за пикник. Ниско висящото слънце се наклони над земята и удължи сянката на Рейес. Забелязах, че изражението му е някак замислено. Или дори ядосано. Нямаше яке. Беше разкопчал горните копчета на снежнобялата си риза и запретнал ръкавите.
Прокарвайки ръка по лицето си, Рейес рязко се отдръпна от Ейнджъл. Двамата никога не са се разбирали. Така, че защо ще водят тайни разговори сега? Дали Рейес е разбрал ли Лауър? Може ли Ейнджъл да ме е следил през цялото това време? За няколко секунди страхът стисна гърдите ми, докато не се сетих, че посивялото лице не ми отива.
Поемайки дълбоко дъх, аз се обърнах към младата монахиня, но тя вече беше изчезнала. Останах сама в гората, където някой се опита да ме убие. Мисълта не беше приятна, затова бързо тръгнах обратно към манастира, опитвайки се да се отърва от смразяващия страх. Даф искаше ли ме мъртва? Беше казал нещо за бутането ми и преди, а аз определено бях бутната. Това едва ли е съвпадение.
Промъквайки се в къщата, изтичах горе да се преоблека отново, тъй като цялата бях покрита с кал и трева, след което се върнах до стълбите, водещи към тавана. Ако монахинята се появи отново, определено няма да я преследвам. Навън се стъмваше и някъде в гората бродеше убиец-тласкач.
Тръгнах бавно нагоре по стъпалата. След падането ме заболя корема и с всяка крачка болката ставаше все по-остра. Но е малко вероятно раждането да е започнало. Болката беше твърде остра, плюс това ме болеше само на едно място отстрани. Очевидно просто съм го ударила, докато се търкалях надолу по планината. Поех си дълбоко дъх, отворих вратата на тавана и веднага видях Ракета, който драскаше друго име върху гипсокартона.
– Госпожице Шарлот! – Засия той, прегърна ме силно, увеличавайки стократно болката в хълбока ми и веднага се върна към работата си.
Проведохме кратък разговор. Облегнах се на колоната и казах внимателно:
– Ракета, имам име за теб.
– Имам твърде много от тях.
– Твърде много имена?
– Аха. Твърде много.
– Наистина съжалявам. Можете ли да провериш едно за мен?
– Малко вероятно, госпожице Шарлот.
– Защо? – Попитах аз, разтривайки болното място.
– Имам твърде много от тях.
– Беше красива сватба. – Слива се появи до мен с плешивата Барби в ръце. – Куки беше толкова красива! Жалко, че не можах да й направя прическата.
Самата мисъл за това ме изпълни с див ужас.
– Незабравка тук ли е?
Все още не съм виждала по-малката сестра на Ракетата в манастира. Какво да кажа? Това момиче обича да играе на криеница.
– Да. Тя е в кръглата стая.
Намръщих се замислено.
– В коя друга кръгла стая?
– В една малка.
– В каква, по дяволите, малка?
– Ами в тази, която е долу, и за която никой не знае.
Това можеше да продължи цяла вечност.
– Добре – отдръпнах се аз. – Надявам се да се забавлява.
– Харесва й тук. Тихо е и спокойно.
– Добре.
Изведнъж се запитах дали Слива говори за онзи килер, който не можехме да отворим. До кухнята имаше нещо като перално помещение, където имаше врата или към килер, или към стая, или към склад. И тази врата или беше заклещена, или беше заключена, или и двете наведнъж. Дори Рейес не можа да я отвори. В началото вратата беше нещо като предизвикателство, но в крайна сметка се отказахме от идеята да преодолеем това препятствие и преминахме към по-интересни неща.
Малко са тези, които разбират, че няма нищо по-интересно от заключена врата, която не може да се отвори. Лично аз възнамерявах да вляза в тази стая на всяка цена. Честно казано, не знаех как.
– Добре, Ракета. Сега сериозно. Трябва да провериш за Фарис Мартина Уотърс.
Ракетата изглеждаше тъжен:
– Нямам такава в списъка си.
– Еха! – Усмихнах се. – Това е добре.
– Все още нямам – добави геният.
А това е лошо.
– Значи, скоро ще се появи? – Попитах, знаейки предварително какъв отговор ще получа.
– Не можеш да нарушаваш правилата, госпожице Шарлот – каза Ракета и продължи да драска гипсокартона.
Реших да задам друг въпрос, въпреки, че знаех отговора и на него. Но, както се казва, от опит глава не боли.
– Знаеш ли къде е тя?
– Не къде, а само живи или не. Не можеш да нарушаваш правилата.
По дяволите!
– Знаеш ли, правилата са създадени, за да бъдат нарушавани. И все пак, чии са тези правила, Ракета? Кой ти ги наложи?
Той ме погледна така, сякаш бях на дъното на скалата за интелигентност.
– Сестра Хобс.
– Ясно. А когато сестра Хобс ти изброи тези правила, какво точно имаше предвид?
– Всичко – каза Ракета, разпервайки широко ръце. – Но най-вече пудинга.
Сега вече, просто трябваше да попитам.
– А какво общо има пудинга?
– В това, че се опитвах да й обясня къде изчезна вчерашният пудинг, и че Рубин го е взел. Тогава сестра Хобс каза: без значение къде, кога и кой, само с да или не.
Разговорът явно не вървеше по начина, по който си представях.
– Да или не?
– Взел ли съм го или не.
Взирах се в Ракета с увиснала челюст. Минута, че и повече. Какво, шегуваше ли се? През цялото това време непрекъснато ми разказваше за някакви правила, които нямат нищо общо с мъртвите, или как да разпознава всички тези имена, а за някакъв пудинг?
Някак си успях да смеля новината.
– Ракета, не мисля, че тези правила важат за всички случаи.
Всички, които бяха наблизо, ахнаха силно.
– Госпожице Шарлот – започна Ракета с укор, -тези правила важат навсякъде. Казах ти. Ставаше дума не само за пудинга, но и за царевичния хляб с мед, за костенурката на име Цвете и (макар, и само веднъж) за хлорпромазина.
Не вярвах на ушите си. Винаги смятах, че Ракетата е взел правилата от някакво небесно пособие или ръководство. С други думи, от някакъв официален източник. Но се оказва, че правилата са му наложени от медицинска сестра от лудницата, където е живял през по-голямата част от живота си! В съзнанието ми веднага изникна образа на медицинската сестра от „Полет над кукувиче гнездо“. Жената беше ужасна.
– Ракета, сестра Хобс не е имала предвид мъртви хора. Можеш да ми кажеш каквото искаш за тях.
– Не можеш да нарушаваш правилата. А ти вече си нарушила всички правила.
Ракета все още ми се караше, че използвах свръхестествените си сили, за да излекувам едно малко момче и още няколко души в болницата преди няколко месеца. На гения се струваше, че използването на моя дар за лечение на хора е грубо нарушение на правилата. Но аз постоянно спасявам хора. Намирам убийци и изчезнали деца. Разрешавам сложни казуси. Как това е по-различно от излекуването на болно дете?
– Ракета, да кажем, че излекувах едно момче, само като го докоснах. Да кажем, че съм излекувала още няколко болни. Защо е по-различно от това, което правя всеки ден? Непрекъснато спасявам хората със свръхестествените си връзки. Защо едното нарушава правилата, а другото – не?
– Спри да му крещиш – намеси се Слива, като погали плешивата глава на куклата, но аз не й обърнах внимание.
– И знам дяволски добре, че правилата на сестра Хобс не важат за мен, защото когато си я познавал, дори не съм била наоколо.
– Сестра Хобс е много умна – каза Ракета, като надраска „К“ на стената.
Реших да опитам отново.
– Добре. Така, че да или не. И така, Фарис Уотърс скоро ще умре. Къде ще се случи?
– Не къде, а само да или…
– Добре! – Ядосах се. – Ако още веднъж ми споменеш за правилата си, ще ги стисна в юмрук и ще ги изгоря с лазерния си поглед!
Нямам лазерно зрение, разбира се, но би било страхотно.
– Госпожице Шарлот! – Ахна Ракета. – Не можеш да направиш това!
– Мога и още как. Само гледай. – Изправих се на пръсти, оказвайки нос до нос с него. – Изобщо не се съмнявай.
С очи, големи като чинии, Ракетата изчезна.
– Нямаш лазерен поглед -отбеляза тежко Слива.
– Откъде знаеш. Все пак съм бог, ако не си чула.
Но СС не се хвана:
– Ако не си Супермен, то тогава лазерният ти мерник не свети.
Нямах време да кажа нищо повече. Слива последва примера на Ракета и ме остави сама на прашния таван.
Погледнах името, което Ракетата драскаше и замръзнах. Ърл Джеймс Уокър. Човекът или по-скоро чудовището, отгледало Рейес. Сега той доживяваше дните си, хранейки се през сламка, в хоспис. Рейес сряза гръбнака на това копеле, докато ме измъчваше и искаше да ме убие. А сега Уокър го грозеше смърт.
За няколко секунди стоях и си мислех защо тази коза трябва да умре точно сега, но след това разбрах, че на харизан кон зъбите не се гледат.

***

Първото нещо, което направих, когато се върнах в спалнята, беше да се обадя на Кийт, за да й кажа, че племенницата на Федекс е все още жива. Вярно, реших да не споменавам, че не ни остава много време. Затова отчаяно се нуждаехме от пробив.
Оказа се, че федералните също не разполагат с много информация, и всички улики в крайна сметка водеха до задънена улица. Планът беше да се разпитат отново съучениците на Фарис, в случай, че са пропуснали нещо важно.
– Чарли – каза накрая Кийт, – трябва да направиш своя номер. Трябва да я намерим.
– Работя по въпроса, честна дума.
Грабвайки лаптопа си, делото на Фарис Уотърс и чаша горещ шоколад, се отпуснах върху Дейвид Бекъм. Стомахът почти не ме болеше, но точно в този момент Пип реши да се пробва на Олимпийските игри, демонстрирайки на съдиите всичките си спортни умения. Погалих корема си там, където мислех, че е дупето на кифличката, и започнах да преглеждам досието на племенницата на агент Уотърс.
Усещах, че ме наблюдават, но това ми се случва доста често напоследък, затова не му обърнах внимание и продължих да чета. Прегледах всички съобщения на Фарис и подчертах тези, които привлякоха вниманието ми. Куки работеше долу в импровизирания офис. След известно време горещият шоколад изстина, а освен това трябваше да разбера как се справя Кук, затова слязох долу.
Манастирът беше разчистен. Останали бяха само няколко гости, но всички те или се мотаеха в кухнята, или се наслаждаваха на чистия въздух навън, където беше барбекюто. Слава Богу, братовчедката на Куки, Лусил вече си беше отишла. Веднага отидох в офиса, но чичо Боб ме засече:
– Може ли за малко?
– Не, но на разпродажбата струвах само деветдесет и девет долара.
Въздъхвайки, той наля масло в огъня.
– Имаш ли минута?
Потупах джобовете си.
– Не е с мен. Може би се е търкулнала зад дивана.
– Чарли.
Чибо само се престори на раздразнен. Всъщност, той беше изпълнен с щастие. И подобни емоции идваха от него доста рядко. Кълна се, ако Куки беше тук, щях да я целуна право по устните.
Все пак, трябва да призная, че чичо Боб ме изненада малко. В края на краищата аз прецаках предмедения му меден месец.
– Извинявай, че днес стана така – казах аз.
– Не се тревожи. Тя е като теб. Няма да се успокои, докато не хване виновника.
– И това е истина. Куки е злато. Но ти вече го знаеш.
– Знам.
– Между другото, днес изглеждаше страхотно.
Чибо се беше преоблякъл, но това не променяше факта, че изглеждаше страхотно в смокинг.
– Благодаря.
Навлязохме в неудобна територия. За нас с чичо, комплиментите не са много познати. Много по-познати са ни пасивно-агресивното дразнене, леките заплахи и подтикване.
– Ти също изглеждаше фантастично.
Веждите ми се издигнаха.
– Странно е, че си забелязал. С такава богиня до теб!
– И това е вярно – изчерви се чичо Боб.
– Надявам се, че капитанът си е прекарал добре.
– Мисля, че да. Той… тоест ти много го заинтригува.
Чичо Боб очевидно нямаше предвид нищо добро, но все пак казах:
– Да-а, само не казвай на благоверния ми. Защо ти трябвам?
– Като цяло все още не сме решили къде да прекараме медения си месец. И си помислих, че може би знаеш къде иска да отиде. Тя не ми казва. Иска да избера мястото сам. А аз искам тя да го избере.
– Какво трябва да направя? Да хвърлям ези-тура и да разбера кой от вас да избира?
– Не. Искам да разбереш къде точно иска да отиде.
Усмихнах се и се приближих.
– Виждаш ли, какъв магданоз има тук… На нея не й пука. Тя иска да отиде, където ти искаш. Може да й купиш обиколка на Босна и пак ще се зарадва.
– Ползата от теб е като от козел мляко.
– Ето ти един съвет. Не я води в ада. Казват, че по това време на годината там е ужасна суша.
– Вземам си думите назад. Още по-безполезна си.
– Знам. Наистина. Има ли новини?
Не беше нужно да уточнявам, за да разбере чичо Боб за какво говоря.
– Не, скъпа. Наистина съжалявам. Сега чакаме докладите от лабораторията.
За разлика от сериалите, експертизата в реалния живот отнема около две седмици. Понякога дори няколко месеца. Така, че не се надявах много на резултатите от работата на славните експерти. Търпението ми отдавна се изчерпа. Все пак Чибо се нуждаеше от нещо, което да го държи зает, докато г-н Аланис не му подхвърли анонимната подсказка, за човека от Ватикана. За Бога, щях да убия за възможността да присъствам на разпита. Сигурно е някой не особено забележим. Например, някой любител да пошляпва жените в метрото или да говори по време на представление.
Прегърнах чичо Боб и му прошепнах в ухото:
– Пуерто Рико.
Той ме притисна в отговор, ухили се и накрая ми намигна.

***

Канейки се все пак да се добера до офиса, изведнъж реших, че сега е моментът хубавичко да разпитам главния ми следовател за последните тревожни открития. Какво биха могли да обсъждат Ейнджъл и Рейес? И защо Ейнджъл изведнъж е на негова страна? Доколкото знаех, тринадесетгодишният гангстер мразеше съпруга ми. А сега, ей така, станаха приятели?
Реших на всяка цена да стигна до дъното на нещата и призовах Ейнджъл. Той се появи със скръстени на гърдите ръце, сякаш съм попречила на нещо важно. Пичът е загинал преди много време. Какви важни неща може да има един призрак?
– Какво сте замислили с моята половинка?
Изненадата проблесна върху младото лице, но Ейнджъл бързо се окопити:
– Нямам представа за какво става въпрос.
– Не си играй на обидена невинност пред мен. Видях ви с Рейес на поляната.
– Шшшшт! – Изсъска Ейнджъл и закри устата ми с ръка. – Как успя да ни видиш?
Отдръпнах ръката му.
– С очите си. И докато бяхте там, Рейес изглеждаше разстроен. Какво става и защо е цялата тази тайна?
Той изруга тихо под нос.
– Не мога да ти кажа.
– Ейнджъл, – пристъпих по-близо и му хвърлих известния си убийствен поглед, от който се страхуваха и хората, и животните, – или ще ми кажеш всичко, или кълна се във всички светии, че има…
– Моля те! – Ейнджъл ми махна като на досадна муха. – Той ме плаши повече от теб. Но само в дните, в които има съгласни.
– Чакай малко… Защо те плаши? Заплашвал ли те е?
– Не, няма нужда. Ти видя как се ядосва? Затова не искам да се забърквам в такива боклуци.
– Значи не си виждал аз как се ядосвам.
Ейнджъл изсумтя.
– Ядосваш се като госпожа Кливър, когато й изгорят кексчетата.
– Това е обидно! Никога през живота си не съм пекла кексчета.
– Ти знаеш по-добре, chikita. Определено няма да бръмча, така че можеш да вземеш заплахите си и… ох!
Хванах ръката му и нарочно впих в призрачната „кожа“ ноктите си.
– Какъв е проблема? – Придърпах го по-близо. – Промени ли решението си?
– Можеш да ме измъчваш колкото искаш. Няма смисъл. Не мога да ти кажа нищо. Но знай, че всичко, което той прави, е само заради теб и вашето дете.
Веднага го пуснах.
– Заради Пип?
– Да – отговори Ейнджъл и потърка ръката си.
– Само ми намекни, Ейнджъл. Ако тя е в опасност…
– Ако? – Попита той скептично. – Излизала ли си навън? Ясно е, като бял ден, че тя е в опасност. И двете сте. Не знам как още не си го разбрала.
– Разбрах. Напълно разбрах. Но…
– Няма да кажа и дума повече. Задай въпросите си на Реязиел.
Ейнджъл изчезна и не ми остави шанс дори малко да поспоря. По дяволите! Мразя, когато, така да се каже, не съм посветена в тесния кръг. Обичам кръговете. Защо хората никак не разбират това?
От трапезарията-кабинет се чу силен трясък. Малката стая зад трапезарията превърнахме в офис, а самата трапезария – в общ работен кабинет. Рейес, Ош и Гарет прекарваха много време там, изучавайки текстовете, които Суопс намери, опитвайки се да разберат как да приключат с Дузината. Ош настояваше, че кучетата не могат да се убият, но могат да бъдат върнати обратно в ада. Затова сега тримата търсеха и начин как да ги върнат в родината им. Решението, разбира се, е временно, но бяхме готови на всичко.
Изтичах натам и се натъкнах на много разстроения Гарет Суопс, и бедния, невинен стол, върху който си беше излял гнева. Купчината документи, върху които Суопс работеше повече от седмица, бяха на пода заедно със стола. Да гледаш разлютения Гарет е забавно, така, че не се намесих. Но той ме забеляза и смутено ми обърна гръб.
– Какво правиш? – Попитах.
Все още носеше хубавата риза, която беше сложил под сакото си.
– Мислех, че си отишъл да хванеш беглеца Хавиер.
– Отидох, но се оказа, че са го хванали още сутринта.
– Това е добре. – Кимнах към купчината документи: – Има ли напредък?
– Никакъв -поклати глава Гарет. – Няма нищо, по дяволите, как да се унищожи Дузината.
Той беше наел един доктор по филология, за преведе пророчествата. Д-р фон Холщайн не можа да поработи върху всички текстове, но преведе не малко. И информацията в преведените текстове беше невероятна. Някой си, на име Клеозарий нахвърлил много пророчества, повечето, от които се отнасяха до мен, тоест дъщерята на светлината, и Пип, която просто нарекъл дъщерята. В един или два откъса Клео е написал, че тя ще е в резултата от сливането на светлина и тъмнина, тоест аз и Рейес, съответно, и пророкувал, че Пип (въпреки, че разбира се, не я наричаше така) ще свали Луцифер. Ще го унищожи веднъж завинаги. Повечето от написаното от Клеозарий противоречи на „Откровението“ и съдържащите се в него предсказания, но все пак нещо съвпадаше. Например, споменаването на четиримата конници. Вярно, Клео ги нарича просто пратеници на голямото страдание.
Той също така предсказва появата на Дузината и написал това, което чувахме отвсякъде: една Дузина ще бъде изпратена, а втората ще бъде призована. Въпросът е: кой ще ги изпрати и кой ще ги призове? Разбира се, Луцифер изпрати своята Дузина, тоест, адските кучета, които охраняваха границите на нашата свещена земя ден и нощ. Но кой тогава ще призове втората дузина? Каква роля ще играят те в цялата бъркотия? И как, за бога, да ги убием?
– Съжалявам, Чарлз – добави Гарет, точно когато Рейес и Ош влязоха в трапезарията, – но в текстовете няма и намек как да ги убием. Поне в пасажите, преведени от д-р Фон. А материалите все още са много. Щеше да му отнеме години, за да ги преведе всичките.
– Всичко е наред. Ще се обадя на сестра Мери Елизабет малко по-късно. Може да е научила нещо.
Сестра Мери Елизабет от време на време чуваше ангелските разговори. Буквално. Тя не може да общува директно с ангелите, но понякога подслушва много любопитна информация.
Седнах на стола и прелистих няколко страници. Рейес седна до мен, а Ош остана прав, да си дояде сандвича си с месо на скара. Миризмата беше опияняваща и устата ми веднага се напълни със слюнка.
– Вечерята е готова – каза Рейес, като ме погледна внимателно.
Запазената марка топлина обгори кожата ми. Рейес все още носеше бялата си риза, свежата му прическа все още изглеждаше перфектно, но брадата му вече беше набола по скулите. И изглеждаше уморен. Очите му изглеждаха сънливи. Всичко това, разбира се, е страхотно секси, но Рейес никога не е бил сънлив. Той притежава неизчерпаема енергия. Поне винаги съм си мислила така.
Все още ме преследваше въпросът каква обща работа може да има с Ейнджъл. Рейес набираше шпиони-призраци наляво и надясно. Може би му трябваше нещо подобно и от Ейнджъл. Но защо ще ме шпионира? Определено няма да ходя никъде. Всички сме затворени тук. Може би затова въздухът на практика пукаше от напрежение, а Рейес излъчваше горещина, както винаги. Не беше свикнал да се чувства безполезен и сега изглеждаше като притиснат в ъгъла вълк, готов да се нахвърли върху всичко, което се движи. Той изглеждаше и се държеше страхотно днес, но енергията му толкова се беше сгъстила, сякаш, ако му дадеш най-малкия повод и просто ще избухне.
– Нищо ли не искаш да ми кажеш? – Попита той и сърцето ми прескочи.
Нима вече беше разбрал за Лауър? Или, че се опитах да разпитам Ейнджъл? Или, че ме бяха бутнали? Съмнявах се, че да ме е видял и в трите случая. И със сигурност няма да му дам причина да излезе от релси, особено пред всички. Ще му разкажа за Лауър по-късно и тогава ще реши какво да прави по-нататък. Освен това, той ме излъга. До известна степен. Не ми каза какво правят с Ейнджъл. За това къде минава границата, също ме излъга. Въпреки, че може да е дело и на Ош. Но ако е така, как би могъл Рейес да отиде отвъд границата, маркирана от Ош? Или Ош също е замесен в случващото се? И какво точно става, по дяволите?
– Не – усмихнах се широко. – Между другото исках да разбера дали всичко е наред с хеликоптера.
Преди няколко месеца измислихме план. Веднага след като Пип се роди, ще се качим на хеликоптер, нает от Рейес, и ще отлетим до острова, където някога се е намирала колонията на прокажените. Целият остров е осветен, което означава, че там няма да има адски хрътки. Не знаехме дали ще имаме късмет, но нямахме по-добър план. А през цялото време правехме много планове.
– Всичко е наред. Всичко е уредено отдавна.
– Супер.
Рейес продължи да се взира в мен, така, че аз се втренчих в записките и забелязах няколко страници, написани с почерка на Гарет.
– Какво е това?
– Нищо – отвърна той. – Опитах се сам да превеждам.
Бях впечатлена и Рейес… е, той изглежда беше скептичен, относно казаното от Суопс. Сякаш не е очаквал нищо друго от него. Или може би все още се опитваше да разбере дали лъжа или не.
– Има ли нещо за мен или за Пип? – Попитах и започнах да чета.
– Изглежда има малко за теб. Откъде, по дяволите, да знам? – Приближавайки се до масата, Гарет взе бележника. – Доколкото разбирам, говорим за началото и края на нещо. Просто не знам на какво.
– Надявам се, все пак да не е на света. Може ли да прочетеш текста на глас? – Попитах аз, защото изведнъж в главата ми изникна една идея.
– Само малко. Не знам как се произнасят всички гласни, така че…
– Опитай – не се отказах аз, изгаряйки от желание да тествам теорията си.
Гарет взе една от страниците. Копирахме всички оригинални текстове. Те бяха на хиляди години, така че, сега се съхраняваха на сигурно място, а Суопс работеше с копията.
Въздъхвайки силно, за да ни покаже колко много не иска да го прави, Гарет заеквайки, прочете няколко реда. После спря и ме погледна. Седях там, усещах как зъбните колела в главата ми работят, опитвайки се да разбера произношението на Суопс, и тогава казах:
– Отново.
Не мога да чета всички езици, които някога са съществували на земята, но говоря всеки един от тях. Живите и мъртвите, както и жестомични.
Гарет започна отначало.
– Крал! -възкликнах аз, втренчила се в него. – Там се говори за краля.
– Не -възрази Рейес, като се изправи, – за кралицата. Ако обърнеш внимание на първата дума в изречението, става ясно, че говорим за обект от женски род. Просто Суопс произнася погрешно думата. – Той погледна Гарет. – Чети.
Гарет взе един преобърнат стол, седна на масата и прочете същия ред.
– По-добре е -направих му комплимент. – Този път го разбрах. И така, някаква кралица, тя е първата …
– И ще стане последната – завърши Рейес и ме погледна в очите. – Това е за теб. Само вместо думата “бог” се използва думата “кралица”.
– Логично е – каза Ош, също сядайки на масата. – Пророкът е трябвало внимателно да подбира думите си, в противен случай са щели да го вземат за еретик.
– Или да го обвинят, че е сключил сделка с дявола – добави Рейес.
– Като магьосник – кимна Ош. – Щели са да го осъдят на смърт и най-вероятно да го убият с камъни.
Страшно е дори да си го помислиш.
– И така, ако ти си кралицата в този пасаж – отбеляза Ош, – тогава как можеш да бъдеш първата и последната?
Рейес все още ме гледаше, а аз се опитвах да го игнорирам. Защото погледът му не беше от категорията „приближи се, скъпа“, а по-скоро от операта „коя си ти, по дяволите?“. Или това, или въображението ми се развихряше.
– Какъв е проблема? – Накрая попитах аз.
– Наистина говори за теб – каза Рейес, сякаш току-що му е хрумнало. – Ти си първият истински призрачен бог.
Намръщих се. Обсъждахме нещо подобно и преди.
– Аз не съм ли тринадесетата? Нищо не разбирам, по дяволите.
Рейес поклати глава.
– Ти си тринадесетият бог, но първият истински бог на призраците. Или призрачен бог.
С целия, присъщ за мен драматизъм, се проснах (най-вече само с глава) на масата.
– Никога не си ми разказвал нищо подробно. Вече съм напълно объркана.
-Добре -засмя се тихо Рейес. – Ето какво знам. Имало седем богове. По-точно така бихте ги наричали на този свят. И тези седем били първите, първични богове, които създали всичко там, в своя свят. Както Бог е създал всичко тук, на този свят.
Обърнах се към съпруга си, опитвайки се да сложа всичко по местата:
– Нещо като друга галактика?
– Не – вметна Ош. – Като друга вселена. Тази вече е заета.
– Има други вселени? – Гарет беше изумен.
– Има толкова вселени, колкото звезди има в небето над нас.
Зашеметен колкото мен, Суопс се облегна на стола си.
– Значи в моята вселена – промърморих аз, – е имало седем богове. Не само един.
– Да, поради липса на по-добра дума. Всъщност те са напълно различни същества, но засега “бог” ще свърши работа.
– Засякох. Бог си е бог. А ние имаме седем.
– Били са седем. С течение на времето боговете станали тринадесет, включвайки и теб. Но си останала само ти. Ти си последната от тях.
Повторих драматичния си припадък и Рейес отново се засмя. Той отметна косата от лицето ми и я прибра зад ухото.
– Седемте първични богове не са били като Бога на този свят. Те можели да произведат потомство, но само веднъж.
– Добре, хвана ме. Защо само веднъж?
– Защото, когато създадат друг бог, а именно тези други наричам призрачни богове, те се сливат в едно и престават да съществуват. И този съюз поражда друго същество…
– Като Пип!
– … като Пип, само едно ново творение се появява от сливането на два бога и притежава силите, и на двамата си създатели. Което означава, че призрачният бог е по-силен от двамата, които са го създали, взети поотделно. Все едно, две звезди се сблъскват и възниква свръхнова, която ще живее вечно, и ще има безкраен запас от енергия. Минали милиони години. Даже милиарди. През цялото това време първоначалните богове се сливали помежду си, след това и с вече създаден призрачен бог, и т.н по същия сценарий, докато останал само един. И всички те били удивителни, величествени създания със силата на милиард слънца.
Аз направо замръзнах на място.
По дяволите, каква страхотна история.
– Благодаря.
– Но защо тогава съм и първата, и последната?
– Ако си направиш труда да броиш…
Втренчих се в Рейес с ужас. Нямах идея какво да броя. Но той не ми обърна внимание.
– … тогава ще разбереш, че седемте първични богове и първите богове-призраци, които са създали, в резултат на процеса на сливане, могат да създадат само тринадесетия бог-призрак. Седемте първични богове и първите три богове-призраци, се съединили, в резултат, на което се родили два призрачни бога. И за първи път в тяхната вселена, двамата останали призрачни богове, които притежавали силите на всичките си предшественици, се сляли в едно и от техния съюз си се родила ти.
Затворих очи, опитвайки се да си представя целия процес.
– Явно имаш проблеми с математиката.
– Добра съм по математика.
Рейес взе лист хартия и молив, и нарисува диаграма, в която отбеляза седемте първоначални богове с кръстове, а призрачните, генерирани от тях, с нули. Прав беше. От седемте първични богове, включително и самите тях, излизаха общо тринадесет. Седем първични и шест призрачни.
– Значи, за да ме създадат, баща ми и майка ми са пожертвали живота си?
– И да, и не – каза Ош. – Те все още живеят в теб. Ако всичко наистина е така, тогава силата, с която е наситена всяка твоя клетка, е способна да унищожи тази вселена. Дори милион вселени и всичко, което съществува в тях. Хубаво е, че членовете на твоята раса са много мили сами по себе си. Харесва ми да мисля, че боговете, които са те предшествали, са нещо като… – Ош спря, опитвайки се да намери точната дума, и хвърли поглед към Рейес.
– Наставници – предложи Рейес.
– Точно. Те са като наставници, които съществуват в ума ти и в спомените, които определят генетиката ви. Ти просто си – отделно същество.
– И за да отговоря на въпроса ти – добави Рейес, – ти си първият истински призрачен бог, създаден от двама призрачни богове. И понеже няма други, ти си и последната.
– Някак си е тъжно – въздъхнах аз и след това попитах, като сложих ръка на гърдите си: – Но те все още са тук, нали?
– Като съветници.
– Само си помисли! – Ош ме погледна със страхопочитание. – Цялата сила, енергия и мощ на първите седем богове са отгледани, събрани и прехвърлени само на теб.
Рейес погледна даева и направи нещо, което изобщо не очаквах – попита го за съвет:
– И именно от този момент нататък не разбирам какво се случва.
Ош кимна, давайки знак, че е готов да го изслуша.
– Защо е на този свят? – Продължи Рейес. – Ако тя е последният бог на своята вселена, на целия си народ и изобщо последният от рода си, защо се е озовала тук?
– Дори аз не мога да го разбера – каза Ош.
– Първият път, когато правихме секс – започнах аз, което накара Рейес да се почувства малко неловко, но пък Ош наостри уши – видях нещо. Как ме забеляза за първи път? – Погледнах право към съпруга си. – Ти ме избра от хиляди същества, създадени от светлина. И всички бяха точно като мен. Така, че вероятно сме повече.
– Не бяха точно същите като теб. За сравнение, за да опиша по някакъв начин твоя свят, представи си Бог, в смисъл на бога на този свят, сред неговите ангели. Той не е като тях. Той ги е създал. В неговата власт е да ги превърне всички в прах, със силата на една-единствена мисъл, но той все още живее сред тях. Ангелите, разбира се, са по-могъщи от простосмъртните, но не приличат на Бог, въпреки, че са създадени от една и съща същност. От същия свят.
– Значи ме видя сред моите собствени ангели?
– Образно казано. Но отново, ти трябва да разбереш: цялата тази история е отнела милиони, ако не и милиарди години. Боговете от твоето измерение са по-стари от всички, които някога съм срещал.
И тогава ме осени просветление.
– Тогава аз съм по-възрастна от теб.
– Какво? – Попита Рейес с недоумение.
– Ти, сигурно си на много векове, но аз, оказва се, съм по-възрастна. Аз съм на милиони години!
– Точно така – засмя се той.
– Значи, съм съблазнила бебе – обобщих аз с доволен поглед. – Съжалявам, че не си спомням нищо от това.
– Доколкото разбирам, ще си спомниш всичко, щом разбереш неземното си име. Това е като предпазна мярка. Но на теория не трябва да научаваш името си, докато физическото ти тяло не умре.
– Но аз вече умрях! – Напомних аз. – Когато Дузината ни нападна, забих кама в сърцето си. Аз, по дяволите, умрях и още как, и видях рая над нас. Можеш да ми вярваш.
– Ти умря, но се върна – каза Ош, който също имаше проблеми да разбере цялото това объркване. – Това е единственото обяснение. Когато умря, ти не зае поста на ангела на смъртта, тоест на жътваря, както е било предвидено.
– Значи, другите ангели на смъртта, или … жътвари, които са жънали, поради липса на по-добра дума, души преди мен, също са били от моя свят?
– Да – отвърна Рейес. – Но твоите предшественици жътвари са повече като ангелите на земния Бог. Никой бог никога не е вършил такава черна работа.
– Е, защо да разпиляват генофонда? – Каза Гарет. – Защо да изпращат най-истинския бог тук, ако има специално хора за това?
Рейес кимна, съгласявайки се, че цялата работа противоречи на всякаква логика.
– Както казах, това е все едно да изпратите кралицата да работи като чистачка.
– Или, в крайна сметка, Господ, – забеляза Ош на свой ред, – да разчиства нечия каша.
Гарет ме погледна замислено.
– Е, и след кого трябва да чистиш?

Назад към част 5

Глава 5

„Понякога поглеждам назад към миналото си и се изумявам, че все още съм жива.“
Надпис върху тениска

Когато Рейес, известен още като Реязиел, решил да се роди на земята, за да можем да бъдем заедно, той избрал прекрасна двойка за негови родители. По-точно тази версия на тази история ми беше разказана. Той обаче, бил отвлечен още като бебе. Първоначално си мислех, че отвличането е дело на Ърл Уокър, страховито чудовище, което, ако мога така да се изразя, отгледа Рейес. И едва преди да се преместя в манастира, на практика разбрах, че Ърл не го е отвлякъл. Рейес е бил откраднат от двойка от Албакърки на име Фостър. Направо от паркинг в Северна Каролина. Как Рейес се е озовал с Ърл Уокър, все още не ми е съвсем ясно. Най-вероятно семейство Фостър са се страхували, че са на път да ги заловят, и са го продали на Уокър. Както и да е, сега те имаха още един син. Помолих г-н Аланис да разбере две неща. Първо, човекът, когото Фостър наричат свой син, наистина ли е техен син, или той също е бил отвлечен от тях. И второ, кои са хората, от които Рейес първоначално е откраднат. Тоест, точно тези, които е избрал за свои родители.
За последното питах с причина. Преди 30 години тези хора са загубили детето си. И тридесет години сърцата им са разбити и мечтите им разрушени. Исках по някакъв начин да им кажа, че синът им е пораснал и е станал прекрасен, и благороден човек във всеки един смисъл.
Тъй като знаех времето и мястото на отвличането (преди тридесет години на паркинг в Северна Каролина), за г-н Аланис не беше трудно да намери биологичните родители на Рейес. Разбира се, ако Рейес разбере, че съм ги търсила, тогава определено ще къса и ще хвърля. Накара ме да обещая, че няма да търся тези хора. Но след като научих за Пип и за връзката, която съществува между родители и дете, не можех да оставя всичко както е, и да оставя тези хора да умрат, без да знаят дали синът им е жив или не, дали е щастлив и какво е изстрадал.
Разбира се, не е нужно да знаят, че Рейес наистина е страдал. И за мъките, които с думи не може да се опишат. Но ми се струва, че просто трябва да знаят, че е жив, здрав и щастлив… Поне засега. Надявам се, никога да не разбере какво съм направила и да е щастлив много, много дълго време. Постъпката ми, разбира се, беше против волята му, но лично аз не мога да си представя какво е да загубя Пип. В главата ми не се вписваше какво ще направя, ако тя изчезне безследно и никога няма да разбера какво се е случило с нея. Никой родител не трябва да преживява такъв кошмар. Ако това означава, че рискувам да си навлека гнева на Рейес, така да бъде. Лично аз определено ще спя по-добре нощем, ако направя всичко възможно да уведомя родителите му, какъв прекрасен човек е станал синът им.
Накратко, след като г-н Аланис намери биологичните родители на Рейес, бях измислила план. Написах писмо от името на уж незаинтересован частен детектив и помолих г-н Аланис анонимно да им го изпрати. Не споменах името на Рейес, нито къде живее, нито какво е преживял. Дадох им само обща информация. Достатъчна, за да може родителите му най-накрая да сложат край на съмненията си, и да продължат живота си. Всъщност се надявах, че да стане така.
– Като се има предвид възрастта и външния вид на приемния им син, съм почти 100% сигурен, че той е едно от трите деца, изчезнали по същото време, когато Фостър са го осиновили.
– Сигурен ли си, че са го осиновили?
– Агенцията, която открих е затворена отдавна. Но успях да разбера, че е работила само няколко месеца, и е успяла да осъществи само три осиновявания.
– Три?
– Точно така. Трябва обаче да призная, че човекът, за когото говорим… Като цяло, всичко изглежда наред с него. Сигурна ли си, че искаш да отвориш тази кутия с червеи?
– Шегуваш ли се? Обичам червеи. Ако Фостър са го отвлекли, тогава истинските му родители имат право да знаят истината. И той самия има право да знае! Или… или мислиш, че вече знае?
– Силно се съмнявам. Ако се съди по документите, бил е само на няколко седмици.
– Е, ще трябва някак да решим този проблем. Междувременно… как премина другата мисия?
Да напиша писмо до родителите на Рейес, че той е жив и здрав, и е станал прекрасен човек, се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Не намирах правилния начин да кажа на скърбящите хора, че синът, който някога са загубили, е пораснал и сега всичко с него е наред.
Уловката беше, че Рейес ми забрани да общувам директно с тези хора. Направих всичко както той искаше. Г-н Аланис изпрати писмото, не аз. Вярно, не предупредих детектива за навика на Рейес да реже гръбнаци. Пък и моят любим няма да узнае нищо. А това е добре, защото яростта му е много способна да довърши нашия свят. Слава Богу, че съм добра в прикриването на следите.
– Забавно е, че ги спомена.
– Ги? – Попитах.
Детективът прочисти гърлото си. Загледа се в плика, който държеше в ръцете си. Огледа се.
– Г-н Аланис?
– За биологичните родители на съпруга ти.
– Изпрати ли писмото?
– Изпратих го, да. – Изведнъж стана толкова неспокоен, че се развълнувах.
– И?
– Те са тук.
– Кой е тук?
– Биологичните родители на твоя съпруг.
Смисълът на изречените думи достига до мен няколко дълги секунди. А когато достигна, изпитах такъв шок, сякаш ме извлякоха от сауната, а след това ме потопиха в ледено езеро. Нервите ми се взривиха и аз се взрях в детектива с увиснала челюст.
Той нервно се почеса по темето.
– Те… тоест, моят помощник…
– Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
– … посочил обратен адрес в писмото.
– Не.
– Да и…
– Не може да бъде.
– Може.
– Не. – Земята се тресеше под краката ми. – Моля те, кажи ми, че не е вярно.
– Г-це Дейвидсън, заплашиха да се обадят на ФБР…
Всичко около мен са замъгли и за първи път от месеци насам почти припаднах. Само, че този път никой не ме удари, не ме напомпа с нищо и не се опита да ме търкаля по асфалта. Причините бяха съвсем естествени. Например, експлозивна смес от вълнение и див, сковаващ ума, ужас.
– … ако не обясня какво става и как съм получил информацията за техния син. И тъй като знам, че подобна развръзка едва ли би ти харесала, реших, че можеш сама да обясниш всичко и…
Притъмня ми пред очите. Рейес определено ще ме убие.
– … да измислиш как да организираш всичко.
Чакай малко! Все още съм бременна и то не от кой да е, а от него! Той не може да ме убие. Незаконно е почти в целия свят.
– Кажи на съпруга си за това някак по-внимателно и след това ги запознай. На бутилка вино.
Последното нещо, което си спомням, беше как светът стана някак мек и пухкав. И тогава всичко помръкна.

***

– Да я качим в колата.
Изстенах нещо нечленоразделно, когато една ръка ме сграбчи под раменете. Втората беше под коленете ми и щом ме вдигнахаа от земята, се чу тежка въздишка. Отворих очи. С помощта на други двама души, г-н Аланис ме завлече някъде в ръцете си.
Мамка му! Отвличат ме!
Не. По-лошо. Отнасяха ме от границата на свещената земя. И докато отпуснато се приближавах към смъртта, въздухът около мен трепереше от тихо ръмжене.
– Чакай – промърморих аз, опитвайки се да прогоня мъглата в очите си. – Г-н Аланис, пуснете ме. Добре съм.
Той падна на едно коляно.
– Наистина ли?
– Честна дума.
Щом задника ми докосна земята, изпълзях обратно. Само сантиметри ме деляха от кучетата. Всяко от чудовищата можеше да ме хване за крака и да ме повлече през границата, но нито едно от тях не направи нещо такова. Вярно, всички ръмжаха и тракаха със зъби в един глас, обещавайки ужасна разправа.
Ставайки на крака, се озовах лице в лице с жена. Очевидно, това е биологичната майка на Рейес. И беше невероятно красива. Мека руса коса, нежни сиви очи. По някакво чудо, въпреки нещастието, което й се е случило, тя успяваше да изглежда прекрасно на тази възраст. Скръбта на тези хора беше толкова дълбока, че никога не са имали други деца. Поне аз така си мислех.
-Г-жо Лауър -поздравих аз, опитвайки се да успокоя разтуптяното си сърце.
– Знаеш ли какво се случило със сина ми? – започна тя без преамбюл и чертите й се втвърдиха. Разбирах за какво става дума. Тази жена не знае дали да повярва в случващото се, и има ли право да се надява след толкова години. – Къде е сега Райън?
Така са кръстили Рейес при раждането му. Райън Александър Лауър. Това, че средните му имена са еднакви, а и трите собствени – даденото му при раждането, това с което го познавах, и неземното, Реязиел – започват с буквата “Р”, ме порази до дъното на душата ми, още когато разбрах за това.
Погледнах назад към манастира, чийто покрив едва се виждаше оттук. Досега никой не беше забелязал отсъствието ми, но не мисля, че ми остава много време. Погледнах г-н Лауър. Той имаше тъмна коса и кафяви очи, което вероятно обяснява цвета на косата и очите на Рейес, защото нищо друго от биологичните му родители не се проявяваше в него. Очевидно Рейес наистина прилича на Луцифер. Поне що се отнася до красотата.
Трябваше да отделя още време. Поне още малко.
– Нека започна с това, че съм омъжена за мъж, който според мен може да е твой син.
Г-жа Лауър покри устата си с нежна ръка. В очите й блеснаха сълзи.
– Ако се върнете в Албакърки, давам ви дума, че ще се свържа с вас възможно най-скоро. Това са новини, които трябва да предам на Рейес много внимателно.
– Рейес? – Попита госпожа Лауър с едва доловим глас. – Рейес ли се казва?
Не им дадох фамилното му име, за да не им хрумне да го търсят в гугъл. Не е нужно да знаят подробностите, докато не ми се удаде възможност да им обясня всичко.
– Моля те да ми се довериш и да не се обаждаш на ФБР, докато не кажа на съпруга си какво съм направила.
– Значи вие написахте писмото – каза накрая г-н Лауър.
– Да. – Сложих ръце на корема си. – Исках да знаете, че е жив и здрав. Че е станал прекрасен, невероятен и най-забележителния човек, който съм срещала в живота си.
-Не мога да разбера – каза отново г-жа Лауър, – защо той не се свърза с нас? Защо не си му казала, че си ни намерила?
Затворих очи и наведох глава.
– Той беше категорично против да ви търся.
Думите ми я нараниха. Усетих, че тази болка я пронизва до дъното на душата й.
– Но не е поради причините, за които може да се сетите.
– Тогава, защо?
– Той мисли, че не ви заслужава.
– Как така? – На лицето на г-жа Лауер ясно се четеше недоумение.
Хванах я за ръката.
– Няма да те лъжа. Било му трудно в живота. Много трудно.
Г-жа Лауър стисна устни, за да не се разплаче.
– Той не иска да знаеш през какво е преминал. Не иска да изостря вината, която вероятно все още изпитвате.
Тя отново сложи ръка на устата си, а г-н Лауър я прегърна.
– Моля ви, разберете, той въобще няма да се зарадва като разбере, че съм се свързала с вас.
– Ще се оправиш ли?
– Да. Няма да направи нищо ужасно. Може да изскочи на улицата или каквото там обичат да правят мъжете, но със сигурност няма да ми навреди. Той ме обича.
– Възможно ли е… – започна г-н Лауър, но поради кипящите в него чувства не успя да завърши.
Затаих дъх.
– Може ли поне да видим снимката му? – Попита госпожа Лауър.
– Разбира се.
Извадих мобилния си телефон, прелистих снимките, докато намерих една, на която Рейес не беше полугол, и подадох телефона на Лауър.
И двамата ахнаха. Едновременно.
На снимката, която избрах, Рейес беше с обикновена риза, но му стоше готино. На него, по дяволите, всичко му стоеше така.
Г-жа Лауър докосна екрана с треперещи пръсти.
– Прилича на чичо ти Сал.
– А според мен на прадядо ми.
Може би прибързах със заключенията за семейната прилика. Веднага, щом имам възможност да общувам открито с тези хора, без да рискувам собствения си брак, ще поискам да разгледам всички семейни албуми.
– Толкова е красив! – Г-жа Лауър въздъхна тъжно.
– Казвам му го всеки ден – съгласих се аз, абсолютно сериозно.
Тя се усмихна тъжно.
– Кога можем да го видим?
Прехапах замислено устни и след това отговорих:
– Ако ми дадете няколко дни, обещавам, че ще се свърже с вас.
– Това нашият внук ли е? – Попита внезапно госпожа Лауер и аз замръзнах от шок.
– Да – най-накрая отговорих и се погалих по корема. Трябваше! Пип ще има истински баба и дядо! Дениз не се брои. – По-скоро е внучка.
Г-жа Лауър пристъпи колебливо.
– Може ли?
– Разбира се.
Тя ме погали по корема, сякаш съм Буда. Което по принцип е логично. Чувствах се като Буда.
– Как се казва?
– Ммм, за сега, Пип.
Семейство Лауър се засмяха. Г-н Аланис също не можа да устои.
– По принцип, бих останала, но наистина трябва да отида до тоалетната.
– Разбира се, разбира се! – Каза веднага г-жа Лауър и ме прегърна за сбогом.
Съпругът й направи същото и аз се изпълних от чувствата, които кипяха в трима ни. Така-а, как да крия това от Рейес, докато не получа възможност да говоря с него нормално?
Господин Лауър ми подаде визитна картичка.
– Това е номерът ми. Отседнали сме в “Мариот” на “Луизиана Авеню”.
– Разбрах. Ще се обадя веднага, щом говоря с него.
– Бихте ли… – започна г-жа Лауър и след това спря, подбирайки думите си. – Можеш ли да му кажеш, че го обичаме? Че му желаем само най-доброто?
– Разбира се.
Останах да гледам как тримата стигнаха до колата на г-н Аланис и потеглиха, а след това получих нова паническа атака.
Как, по дяволите, ще кажа на Рейес?
Погледнах към адските хрътки, които бродеха по границата. Козината им беше сребриста като рибки в езерце. Виждах само части от мощните тела, които се появяваха и изчезваха, като полупрозрачни отражения на някакъв вид мираж. Колкото по-близо се приближавах, толкова по-силно кучетата ръмжаха и тракаха със зъби, като гладни пирани. Явно нямаха търпение да си откъснат поне парченце от мен. Чудя се дали мога да се доближа още повече? Могат ли да ме хванат и да ме завлекат през границата, без да стъпят на свещената земя?
Все пак не посмях да се доближа, защото няма да рискувам живота на Пип. Но ги гледах с отворени очи, опитвайки се да намеря белег върху кучетата. Ош каза, че всички адски създания имат свой белег – един вид символ на това кои са и какви сили имат. Мислех си, че ако мога да видя тези белези и след това ги нарисувам, ще получим отговор, който да ни помогне в търсенето. И най-накрая, да разберем как да ги убием.
Но колкото и близо да бях, не можах да видя никакви белези. Всъщност нямах идея какво да търся. Видях само сребърен прах върху тъмно-черна козина, който не отразяваше, а поглъщаше светлината. Всъщност, сребристият цвят беше отражение на безкрайната, непроницаема чернота. Не видях никакви белези. Може би целият смисъл е, че все още не съм се научила да виждам това, което виждат другите свръхестествени същества. Може би, ако разберях повече коя съм и на какво съм способна, ще мога да видя през животните.
Едното изръмжа и аз видях още един сребърен проблясък. Този път, заедно с уста, осеяна с ужасяващи зъби. Кучето се втурна към мен. Залитнах назад и се спънах в ботушите си с нисък ток, но успях да се задържа и да не падна на задника си. И слава Богу, защото Пип очевидно нямаше да се впечатли от уменията ми да балансирам.
Щом дойдох на себе си, зад мен се чу мъжки глас:
– Един т-тласък и т-ти ще с-станеш техният обяд.
Зашеметена се обърнах и видях Дъф. Дъф е мъртвия заекващ на около двайсет и нещо. Винаги носи бейзболна шапка и очила. Стори ми се готин още от първия ден. И това, че заекваше, изигра важна роля. Но напоследък се страхувах от него. Нямам представа защо, освен ако, разбира се, не се вземе под внимание, че всичките му думи напоследък към мен, по един или друг начин носят скрита заплаха.
Дъф ми се усмихна, но не веднага. Няколко секунди той просто стоя, гледайки очаровано ръмжащите зверове, които се движеха по границата и чакаха да попадна в лапите им. Изглежда, сякаш Дъф е очарован от адските хрътки. Той обаче бързо се овладя и изражението му омекна.
– Какво правиш тук, Дъф?
– Просто дойдох да видя как я караш.
– Защо? – Попитах подозрително. – Рейес ли те изпрати?
– Н-не. Не. Дойдох сам. В-видях, че излизаш и си помислих, че може да имаш нужда от помощ.
– И защо реши така?
Напоследък Дъф много се мотаеше и появяваше там, където не трябва. Всъщност, той буквално ме преследваше и предвид присъствието на един тип от Ватикана, преследвачите ми бяха предостатъчни. Все си мислех да говоря за Дъф с Рейес, но не исках да изхвърлям призрака от живота ни без видима причина. Започна обаче да изглежда, че всичко върви в тази посока. Понякога Дъф казваше странни неща. Въпреки че, може би просто не знае как да общува с хората. Срещала съм такива хора. Например, братовчедката на Куки Лусил. Или някой от нейните втори братовчеди. Или чичо й по майчина линия. Да, като цяло цялото й семейство може да стане обект на изследване на Харвард.
Но Дъф, що се отнася до мен, се държеше твърде странно. Не ме разбирайте погрешно, обичам странностите, но странностите на Дъф изглеждаха страховити, сякаш правеше всяка стъпка с причина, в преследване на някаква скрита цел. Сякаш изпитваше съдбата си, искаше да знае докъде може да стигне с мен. Е, ако продължава така, скоро ще разбере.
Въпреки това бях напълно неподготвена за това, което каза след това.
– Чудя се какво ще стане, ако някой те бутне през границата?
Проследих погледа му, видях въжето, опънато от Ош, и погледнах право към Дъф:
– Заплашваш ли ме?
Очите му се разшириха.
– Не! И никога не бих направил това. Просто… Искам да кажа, просто се чудя какво биха направили. Кучетата.
– Ще ме разкъсат на парчета. – Е, това е, стигат ми толкова луди за днес. – Съжалявам, Дъф, но трябва да се върна на сватбата.
– Разбира се – каза той и изчезна.
Зърнах последния му, напрегнат поглед към Пип, която се размърда, сякаш и тя го беше забелязала. Поне така ми се струваше. Обърнах се, за да продължа и се блъснах в мъртвия тринадесетгодишен гангстер.
– Ейнджъл! – Изпищях аз, защото гласът ми се повиши с една октава от радост, прегърнах го и го целунах по бузата. – Не сме се виждали от доста време и страшно ми липсваш.
Той нежно ме прегърна в отговор, сякаш се страхуваше да не смачка бебето в корема ми.
– Къде беше? – Попитах, отстъпвайки на една ръка разстояние.
Носеше същата червена бандана и същата мръсна тениска. А когато го целунах по бузата, познатия пух погъделичка устните ми. Както винаги, Ейнджъл се усмихна палаво, оставяйки ме да се чудя отново и отново какво му е на ума.
– Навсякъде. А ти все още си страхотна. И такава бих те обичал.
– Добре, добре! – С мъка, но все пак успях да се усмихна по-широко. – Много мило от твоя страна, но ще се справя някак си.
– Ако изведнъж промениш решението си – сви рамене Ангел, – имаш ми номера.
Изсумтях и честно признах:
– Липсваше ми. Как е семейството ти?
Той наведе глава. Виждах, че му е трудно да приеме факта, че семейството на най-добрия му приятел стана и негово семейство.
– Наред е. Мама и нейните племенници готвят тамале по цял ден.
Устата ми веднага се напълни със слюнка. За Бога, Павлов може да замени едно от кучетата си с мен.
– Между другото, исках да ти кажа нещо.
– Уау, това звучи сериозно! – Подразних се аз.
– Трябва да стоиш далеч от него.
– От Рейес, нали? Отново?
– Съншайн, ти се омъжи за него. И ти предстои да му родиш дете.
Ейнджъл наведе глава още по-ниско, за да скрие лицето си.
– Не от него. От онзи пич, който току-що беше тук. Този прецакан pendejo само се преструва, че е твой приятел.
Сбърчих замислено вежди.
– Дъф?
Той беше единственият тук през последните няколко минути. Освен ако… Сърцето ми прескочи. Ами, ако Ейнджъл ме е чул да говоря с г-н Аланис и Лауър?
– Не ме интересува как се казва. Това четириоко копеле дори външно изглежда като маниак.
– Ейнджъл, неучтиво е да съдиш хората само по външния им вид. Не всички, които носят очила, са маниаци.
– Нямах това предвид.
– Знам скъпи. – Повдигнах лицето му за брадичката. – Сигурен ли си, че си добре?
– Не му вярвам. Особено, когато се навърта около теб.
– Доколкото си спомням, ти и на Рейес не вярваше.
Ейнджъл отново провеси нос.
– Е, той е наред.
– Извинявай. Струва ми се, че не чух.
– Казвам, че Реязиел е наред.
Бих била по-малко изненадана, ако Ейнджъл внезапно ме удари по лицето.
– За един и същ Реязиел ли говорим? За този, за който постоянно ме предупреждаваше и който не можеше да търпиш от самото начало?
Той подритна едно камъче, но, разбира се, пропусна. Нематериални разходи и т.н.
– Той те защитава. Всичко друго са глупости.
– Това е много мило! – Прегърнах го силно. Оказа се неудобно, защото Ейнджъл не бързаше да ме прегърне. – Ти си най-сладкият гангстер в света.
– Аааа – промърмори той, явно желаейки устроения от мен кошмар, да приключи възможно най-скоро.
– Как ми се иска да си жив! – Отдръпнах се отново, но все още го държах за раменете. – Определено бих ти купила тениска с “Ангелите на Чарли“.
Зла усмивка заигра на устните на Ейнджъл.
– Изобщо нямаше да я нося.
– А аз щях да те изнудвам. – Хващайки се за ръка тръгнахме към манастира. Наистина трябваше да бягам по малка. – Бих я носила всеки ден и бих казала “благодаря”.
– По дяволите, не, луда.
Проправяйки си път през храстите, се върнахме на празника. Хиляди мисли се тълпяха в главата ми, но присъствието на Ейнджъл помогна да се отклоня от неизбежното. Няма да е лесно да обясня внезапната поява на биологичните родители на Рейес. Най-вероятно, адските хрътки ще са просто цвете, в сравнение с живота ми без него. А точно на това се обрекох, когато реших да тръгна против волята му.

***

Ейнджъл каза, че трябва да провери как се справят тамале, целуна ме за сбогом и се опита да пъхне езика си в устата ми. Ударих го силно по дупето, но за съжаление изглежда му беше приятно. Разхождайки се из манастира, отидох до входната врата и забелязах, че вече почти няма коли. Но пък имаше още повече призраци, отколкото, когато излязох. Всички гледаха право пред себе си и определено чакаха нещо, усилвайки напрежението, което вече ме владееше.
Във всеки случай, трябва да си излея душата пред Рейес. Трябва да оправя кашата, която сама забърках. Между другото, никога не разбрах значението на този израз. По някаква причина изглежда, че превръща всяка трудност в преодолима. В края на краищата, говорим за овесена каша. Какви проблеми може да има? Според мен трябва да се измисли по-точна дума. Например, за оправяне на втвърден бетон. Е, сега е по-добре.
Хванах дръжката, но нямах време да отворя вратата. Отвори я Дениз.
– Къде беше?! – Изкрещя тя почти истерично. – Всички се притеснихме заради теб!
Зад нея се появи Джема и направи неистов жест. Като се има предвид, че тя всъщност е психиатър, не изглеждаше много професионално.
– Нямаш право да ходиш в гората, без да кажеш на никого.
– Е, ма-а-ам, – изскимтях аз като ученичка, – всички готини деца го правят. Освен това, явно не съм девственица и бих оцеляла в гората, дори и да попадна на маниак.
Цъкайки с език, Дениз ме придърпа вътре.
– Не разбирам и половината от това, което казваш.
Кълна се, най-лошият ми кошмар се сбъдва. Татко почина и двадесет и седем години по-късно, мащехата ми няма търпение да ми обърне внимание. И тогава се вкамених. Осени ми. Всичко си дойде на мястото. Не сме на свещена земя. Рейес ме е излъгал. Ние сме в ада!
– Трябва да си починеш горе, докато почистим – притече ми се на помощ сестра ми.
Усмихвайки се доволно на Джема, аз предизвикателно се протегнах.
– Вярно. Ужасно съм уморена. А и Пип беше много активна днес. Изтощи ме до загуба на съзнание.
Джема присви очи подозрително, а аз се засмях и изтичах горе, надявайки се, че банята е празна. Късметлийка съм. Слава Богу, за малките удоволствия. Вече си миех ръцете, когато изведнъж забелязах някакво движение зад мен. Бързо се обърнах и видях баща си. Моят прекрасен, прекрасен татко! След като се преместих в манастира, от време на време го забелязвах тук-там, но той никога не оставаше за дълго и никога не ми говореше. Освен това, всеки път се оглеждаше нервно, сякаш се страхуваше, че го следят.
– Татко! – Втурнах се към него. Дори тези няколко секунди бяха най-дългата ни среща след смъртта му и имах цял куп въпроси. – Тате, как си? Какво става? – За първи път докосвах студената му буза с длан и риданията се изтръгнаха от гърдите ми. – Защо не говориш с мен?
-Шарлот – каза той тихо, гледайки ме с такова удивление, сякаш ме виждаше за първи път. – Моето момиче! Нямах представа коя си, колко много означаваш…
– Какво? Татко…
– Толкова се гордея с теб!
Докато го докоснах, той не можеше да изчезне.
– Остани и говори с мен, моля те. Имам толкова много въпроси!
– Имаш? – Татко се засмя тихо.
И тогава нещо го разсея. Той хвърли поглед към вратата на банята, отдръпна се от дланта ми и изчезна. Погледнах надолу към вдигнатата си ръка, опитвайки се да попия тръпката, оставена от баща ми във въздуха, и да разбера защо той изчезна толкова внезапно.
На вратата се почука, последван от дълбок, кадифен глас:
– Чарли?
Дори през затворената врата усетих вечната топлина на съпруга си. И тогава погледнах към мястото, където току-що беше стоял баща ми. Страхуваше ли се от Рейес?
Отворих вратата, усещайки, че започвам да се тревожа още повече. Защо татко се страхува от него?
– Здравей – каза Рейес и присви очи. – Добре ли си?
– Какво? Аз? Разбира се.
Той стисна зъбите си толкова силно, че по бузите му се появиха любимите ми трапчинки.
– Разказвай.
Някак си, сега вече имам извинение защо съм нервна. Това означава, че мога да отлагам още малко, преди да кажа истината на съпруга си. Може би, когато разбере какво съм направила, никога повече няма да иска да говори с мен. Само като си го помислих, в гърлото ми се надигна огромна буца.
– Дъч – каза почти заплашително Рейес.
– Аз… видях татко.
Той се огледа.
– Сега ли?
– Да, но изчезна точно преди да пристигнеш.
Рейес се намръщи, хвърли поглед наляво, но не каза нищо. Погледнах в същата посока и той се възползва от шанса да ме целуне по врата.
– Къде ходи?
– Разхождах се.
– Странно време за разходка.
– Странно време да проверяваш как е Артемида – отвърнах аз.
Разтревожен, Рейес отстъпи назад.
– Какво видя?
Не и веднага, но все пак разбрах какво си мисли. Че съм го проследила. А, ако е така, значи крие нещо. Да-а. Понякога вината прави невероятни неща с хората.
– Дърветата. Трева. Храсти. Сребристо-черната козина на адски кучета.
Силните челюсти заиграха.
– Приближи ли се до границата?
– Не много. Бях в беседката. Но ги видях от там.
– Ако е така, тогава може би не трябва да ходиш повече в беседката.
– Може би първо трябва да ми кажеш защо проверяваш мъртвото куче, което не е в никаква опасност.
– Изобщо познаваш ли нашето куче? – Рейес се засмя.
Прав е. Отпуснах се малко.
– Ок. Разбира се, тя може да изпадне в беда, но…
– Тя се бие с адските хрътки, по дяволите.
Челюстта ми увисна от изненада.
– Артемида? Шегуваш ли се?
– Опитах се да я държа извън границата.
Едва си поех дъх от ужас.
– Благодаря. Но защо го прави?
– Тя е твоят пазител и вижда заплаха в кучетата. Трябва да призная, че е много проницателна.
Кимнах разсеяно.
– Както и да е, уредихме импровизирано барбекю. Искаш ли да ядеш?
– Не е нужно да питаш.
Някога Рейес беше невероятен готвач, но поставете го зад скарата и небесата се отворят само за да го гледат.
– Тогава ще ти донеса нещо по-късно.
– Супер. – Той все още беше в смокинга си и не можех да му се наситя. – Просто не си сменяй дрехите.
– Защо? – Попита Рейес и трапчинките, които караха краката ми да се подкосяват, се появиха отново.
– Защото не мога да се отърва от фантазиите си за Джеймс Бонд.
– Е, костюмът трябва да се върне чак в понеделник.
Обвих пръсти около реверите и придърпах Рейес по-близо.
– Усещам, че вечерта ще се проведе в духа на “Лунен състезател”.

***

Рейес ме заведе до вратата на нашата спалня, където Куки и Амбър вече се преобличаха. Последвах примера им. Смених роклята си с пуловер и панталон, който се разпъва във всички посоки, за да не пречи на корема ми, и си обух меки ботуши.
– И така – започна Куки, докато Амбър й помагаше да свали роклята, кикотейки се, когато косата на Куки се защипа в ципа, – какво имаме на дневен ред?
– Твоят предмеден меден месец – подхвърлих аз и веднага щом тя отвори уста, за да възрази, добавих: – С Амбър и Куентин ще направим пуканки и ще гледаме „Шоуто на ужасите на Роки Хорър“.
Амбър кимна ентусиазирано.
– Казваш го само, за да ме накараш да си тръгна – измърмори Куки, като най-накрая освободи косата си от плен. – Познавам те. Докато Амбър и Куентин гледат филма, ти ще се занимаваш със случая.
По дяволите, наистина ме познава много добре.
– И какво от това? Мога да работя, докато ти се търкаляш с чичо ми.
Последва силен смях – Амбър не можа да се сдържи.
– Обещавам да ти кажа всичко, веднага щом се върнеш. В крайна сметка днес е твоят сватбен ден, Кук.
– Така е, мамо – съгласи се Амбър и ми намигна. – Ако се наложи, аз ще помогна на леля Чарли.
Дадохме си пет. Кой да знае, колко обожавам това дете! Но Куки само поклати глава, докато закачаше роклята си на закачалка.
– Разбрахме се с Робърт. Ще ти помогна със случая, а той ще направи всичко възможно от своя страна. И вече отиде в града да види дали има новини.
– Кук, ама това е някаква дивотия!
Тя отиде до мивката, за да измие блясъка от лицето си.
– Чарли, така или иначе няма да ходим на истински меден месец, докато Пип не се роди. Така, че всичко е наред.
Веднага щом Куки заговори за медения месец, почувствах някакво неприятно чувство, което се разпространява в нея. И така беше винаги, когато засягахме тази тема. За Бога, ако не знаех как стоят нещата в действителност (и честно казано, наистина не знаех), можех да се закълна, че Куки изобщо не иска да ходи на меден месец.
Все пак днес тя се омъжи, по дяволите! Никоя булка не трябва да работи в деня на сватбата си. Деветдесет процента съм сигурна, че дори има такъв закон. От друга страна, коя съм аз, че да споря?
– Ок. Имам нужда от всичко, което можеш да намериш. Приятели. Активност в социалните мрежи. Телефонни разговори, продължили повече от две минути.
– Тя е на петнайсет – напомни й Амбър. – Сигурна съм, че всичките й обаждания продължават повече от две минути.
Усмихнах се:
– Добра идея, водно конче.
Някой ден съм сигурна, че ще направя страхотен частен детектив от Амбър.
В отговор бели зъби се показаха в широка усмивка.
Взех няколко страници от папката, която Кийт беше оставила.
– Тичам към Ракетата. Да разбера… статуса на Фарис Уотърс. А след това ще прегледам съобщенията й. Ако намеря нещо подозрително, можем да го сравним с нейните обаждания. Искам да знам дали някой хищник не я е примамил някъде.
Куки сияеше, сякаш няма търпение да заработи по новия случай. Е, наистина мина много време. Занимавахме се само с дребни странични работи, които не изискваха нашето присъствие, но отдавна не сме имали такива мащаби. И все пак не можех да не си помисля, че ентусиазмът на Куки има повече общо с медения месец, отколкото с работата.
Внимателно изтрих останалия блясък от бузата на моята приятелка. Каквото и да казва тя, съжаленията ме изяждаха жива. Никой не трябва да търси изчезнало дете в деня на сватбата си.
– Мислиш ли, че е още жива? -попита Амбър.
Куки сложи ръка на рамото на дъщеря си и аз погледнах нагоре към таванското помещение.
– Има само един начин да разберем.

Назад към част 4                                                                    Напред към част 6

Глава 4

„Ами, ако целта на живота ми е да служа като предупреждение към другите?“
Надпис върху тениска

Беше прекрасен ден във всеки смисъл, но все още нещо липсваше. Ейнджъл, моят мъртъв тринадесетгодишен приятел и партньор. Той никога не пропуска парти. Сериозно обмислях да му се обадя, но той знаеше за сватбата, което означава, че ще дойде, ако иска. Освен това, има много работа с приемното си семейство. Може би днес и там има някакво важно събитие.
Но някакси се съмнявах. Ейнджъл се държи странно напоследък. Тоест, по-странно от обикновено. От време на време се появяваше неочаквано с такъв вид, сякаш спешно трябва да търчи нанякъде, и месеци наред почти не говореше с мен. Може да е приел брака ми с Рейес много по-добре, отколкото си мислех. Може би дори да уважава нашия съюз. Или може би просто се е уплашил от бременността ми, по дяволите. При всяко свое появяване, Ейнджъл сякаш умишлено не поглеждаше в посока на Пип. Трябва да проведа обстоен разговор с него и да го посъветвам за добър психиатър. Вярно, предвид обстоятелствата, задачата нямаше да е лесна. Жалко, че Джема не може да общува с призраци.
Минаха още два часа и гостите започнаха постепенно да се разсейват. Не буквално, защото телата им все още са материални. Накратко, някои започнаха да се приближават до младоженците, за да ги поздравят още веднъж и да се сбогуват. Не можех да разбера защо си тръгват, когато Куки и чичо Боб все още са тук. Всъщност, трябва да изпратим щастливата на предмедения си меден месец с хвърляне на ориз. Това е традиция и не ми се случва често да хвърлям нещо по чичо или по най-добрата си приятелка. Освен това, планирах изпращането много, много внимателно, но младоженците все още не тръгваха. Куки все още се скиташе сред гостите в булчинската си рокля, а Чибо в смокинг. И двамата танцуваха, ядяха и пиеха, сякаш изобщо нямаше да ходят някъде.
Не искат ли да останат насаме някое тихо и спокойно място? Например, аз много исках да остана сама с моя нечовешки секси съпруг. Вярно, изобщо не исках той да се преоблича. Едва ли ще имам друг шанс да му скъсам костюма? Най-накрая имам възможността да изиграя всичките си фантазии за Джеймс Бонд, които ме преследват от година, даже, и от две. Но много скоро ми предстои друга среща, затова ще трябва да отложа разкъсването на дрехите му. Вероятно е добре, че Рейес е толкова зает. От време на време идваше да види как съм, но постоянно го повеждаха нанякъде. Дори го накараха да вдигне тост. Речта излезе даже много добра. Фактът, че по едно време чичо Боб несправедливо го вкара в затвора за убийство, Рейес спомена само веднъж. Така, че да, тостът се получи страхотен.
За пореден път Рейес беше разсеян по пътя си към мен от жена, която приличаше на баба му и аз се засмях, когато видях колко сковано й се усмихна. Дамата пофлиртува, попърха с миглите си и десетина пъти потупа Рейес по рамото, което го накара да се почувства още по-неловко. Накрая, докато бабата говореше и жестикулираше драматично, той извади мобилния си телефон и набра нещо. Не съм много сигурна, разбира се, но можех да се обзаложа, че дамата му разказваше как е работила като стриптизьорка, докато не си е счупила бедрото.
Телефонът ми избипка. Извадих го от изисканата малка чантичка, която пасваше на роклята и прочетох съобщение от Рейес:
– Ще ме спасиш ли или какво?
– Не знам – отвърнах аз. – В момента много се забавлявам. Искаш ли секс чрез смс-и?
Все още държейки телефона, Рейес скръсти ръце на гърдите си. После се облегна на едно дърво и, ухилен, написа:
– И още как.
– Яко. Какво носиш?
Очите му искряха палаво.
-Леопардови слипове и раирани чорапи.
Избухнах в смях, спечелвайки си любопитни погледи от стоящите наблизо и написах, този път напълно сериозно, без шеги:
– Ти си удивителен. Как стана така, че си истински?
Рейес също стана сериозен и гледа телефона поне за минута, а същата стара жена, описваше операцията си за смяна на тазобедрената става с цветни детайли. Поне така ми изглеждаше от мястото, където стоях. Рейес вдигна показалеца си, за да я прекъсне, и тръгна към мен. От погледа му, всичко в мен се разтопи. Походката му беше напрегната, като на пантера, по време на лов. А смокингът умножаваше впечатлението стократно. Дълбоко, дълбоко в стомаха ми се разля топлина. Само с някакви си три крачки, Рейес вече беше в кухнята и спря точно пред мен.
Вдигнах глава и огледах очертанията на чувствените устни, резките линии на брадичката и челюстта… Миг по-късно, силната му ръка ме хвана за тила, сякаш Рейес ще ме привлече към себе си, когато се чу гласът на Ашли:
– Лельо Чарли! Чичо Рейес! Мама казва, че трябва да тръгваме.
Рейес успя да я хване точно, когато тя скочи на врата му.
– Мога ли да остана през нощта? Моля те-е-е-е-е!
Бианка се появи в кухнята, поклати глава и ни хвърли поглед, който даваше да се разбере, че сме в беда, ако не я послушаме.
Потупах Ашли по гърба, зашеметена как момичето силно прегърна Рейес. Главата й се отпусна на рамото му, а красивите й устни се надуха сладко.
– Чичо Рейес получи достатъчно женско внимание за днес – засмя се Амадор, като трудно отлепи дъщеря си от него. – Последното нещо, от което се нуждае, е оранжев ураган, който го следва навсякъде.
Цял ден Амадор наричаше роклите ни оранжеви. Основно, защото Ашли мразеше оранжевия цвят.
– Цвят на канела е – измърмори тя, разстроена, че не направихме пижамено парти след приема.
– Леля Чарли трябва да си почине – добави Бианка, хващайки ръката й, докато Амадор поставяше дъщеря си на пода.
– Можем да почиваме заедно – не се предаваше “урагана”
Явно я бях разглезила с нашите пижамени партита. Между другото, въобще не съжалявах за това.
– Да гледаме някой филм, докато чичо Рейес прави порнокорн.
Всички наоколо замръзнаха с отворена уста, а ние с Рейес трудно сдържахме смеха си. Ситуацията никак не беше нормална и би било най-малкото неуместно да избухнем в смях точно сега.
– Пуканки, скъпа, – поправи я Амадор и погледна Бианка. – Трябва да я научим как да произнася тази дума възможно най-скоро.
И все пак не можах да устоя. Трябваше да се закашлям, за да скрия смеха си. Рейес се извърна, явно неспособен да се сдържи усмивката си.
– Опитах се – измърмори Бианка смутено и погледна дъщеря си. – Хайде. Щом се приберем, веднага ще отидем в Макдоналдс. Сделка?
От страна на Бианка това беше почти подвиг. Тя не е от тези, които хранят децата с бързо хранене.
– Ура! – Извика Стивън, който току-що нахлу в кухнята и се втурна на зигзаг мужду нас. Престори, че завива наляво, ловко избяга от ръцете на родителите си и хукна надясно. Секунда по-късно Рейес го хвана и го подхвърли почти до тавана. Стивън се засмя на глас. – Някой ден ще стана бърз колкото теб!
– Обзалагам се, че баща ти е много по-бърз – каза Рейес.
– Дори не започвай! – Изсумтя весело Амадор. – Научих си урока отдавна.
Бианка погъделичка босия крак на сина си.
– Ако отидем в Макдоналдс, ще трябва да си обуеш обувките.
Стивън никога не е бил голям фен на обувките, чорапите или дрехите като цяло. Веднъж избяга от къщи само по гащи. Намериха го, препускащ по улицата и разказвайки на всеки срещнат, че извънземни са отвлекли майка му.
– Не харесвам обувки – оплака се Стивън, и на практика се уви около врата на Рейес, опитвайки се да избегне Бианка, която дърпаше чорапите на сина си.
– Помниш ли какво пише на вратите на Макдоналдс? – “Сандалите не са разрешени”.
Стивън спря да се гърчи и се загледа в майка си, сякаш е загубила ума си.
– Ама, аз не съм сандал. И изобщо не нося обувки.
Отново ми беше трудно да не се засмея.
– Той е прав – усмихна се Рейес.
– Смей се, смей се, pendejo – подразни го Амадор. – Ще има празник и на вашата улица.
Рейес ме погледна.
– Нямам търпение.
Всички се прегърнахме за довиждане. Направо избухвах от надежди за Пип. Напоследък гледането на Ашли и Стивън заедно с Рейес, се превърна в любимото ми нещо. Нямах търпение да видя как ще се държи с Пип. Ако е дори наполовина толкова очарователна като децата на Амадор и Бианка…
И тогава ме осени. Погледнах към Пип, после към Рейес. Няма дори и да мигнем, когато ще започне да усуква въжета от него.
– Изглежда, че сме в беда.
Рейес се засмя и ме прегърна силно.
– Изобщо не се съмнявам -каза той и ме завлече в тъмния ъгъл.
Засмях се и ахнах, когато се наведе и захапа ухото ми.
– Аз съм с размерите на Невада! Как изобщо можеш да ме искаш?
– Е, предполагам, че съм влюбен в Невада – отвърна Рейес с глас, дълбок и нежен като целувките му.
Ако до нас не стоеше някаква си дамичка, моментът щеше да е идеален.
– Ти имаш най-старата душа, която някога съм виждала – каза тя, гледайки ме внимателно.
– Е, много ти благодаря – измърморих в отговор, а когато Рейес най-накрая вдигна глава, я заразглеждах.
Беше облечена в омачкана рокля на цветя, под която очевидно не носеше сутиен. А трябваше. Носенето на сутиен в този конкретен случай би било много полезно. Малко по-рано я видях да рови из шкафчетата ни, мислейки, че никой не й обръща внимание. Давам си зъба, че вече е претършувала аптечката в банята.
– Ти си древна.
Да. Никак не е обидно. Изправих се.
– Всъщност аз просто…
– Ти си постара от звездния прах в небето – прекъсна ме дамата.
Очите й бяха замъглени и аз моментално реших, че никога повече няма да уреждам сватби с неограничени количества алкохол, към които явно се стичат всякакви психари.
Изведнъж Рейес направи крачка назад, сякаш нещо на улицата беше привлякло вниманието му.
– Ще отида да проверя как е Артемида.
– Защо така изведнъж? – Измърморих аз.
Откога го интересуваше как се справя мъртвото куче? Искам да кажа… добре, пред какви проблеми би могла да се изправи тя?
– Стара си колкото самото време.
– Виж, – вече сериозно започнах да се дразня, – не на всяко момиче е приятно да чуе това.
– По-възрастна си от…
– Да, по дяволите! Знаеш ли какво? – Завлякох дамата от ъгъла обратно към центъра на кухнята, където Дениз миеше чинии. – Тук има повече шампанско, отколкото на улицата. И не вярвай, ако някой ти каже, че е свършило. Чувствай се свободна да изпратиш всички в ада. Става ли?
Точно в този момент се появи Куки с изражение на чист ужас на лицето.
– Люсил, можеш ли да намериш чичо Томи? Той те търсеше.
– Боже мой! – Жената ахна и се втурна към двора.
– Съжалявам – каза Кук. – Лусил няма да те притеснява повече. Чичо Томи отдавна го няма, така, че ще й се наложи да се оглежда, докато посинее.
– Наистина съжалявам. Как е умрял?
– Той не е умрял. Една вечер просто си опаковал нещата и се отправил към Аляска. Досега на всеки няколко години получаваме картички от него.
– Знаеш ли, имаш много разнородно семейство. – Погледнах Дениз, която се опитваше да изтърка петното от покривката. – Е, вероятно това е така за всички.
– Не, не, права си. Моите роднини не дават шанс на всеки. Ето защо днес видя някои от тях за първи път.
– Страхотни са, Кук, честно. Защо никога не си ми казвала, че братовчедка ти Люсил е ясновидка?
– Казах ти. Спомни си! Казах ти, че не е като другите, в нощта, когато играехме “Заблуди съседа” с двойката от първия етаж.
– Ти каза, че не е като другите, но не каза, че е ясновидка.
Куки ме погледна скептично.
– Тоест, напълно, напълно, истински ясновидец?
– Да. Може би Амбър го има от нея.
За един дъх Куки прескочи от съмнение към ужас.
– Пепел ти на езика! Амбър изобщо не прилича на Лусил. – Страха порази приятелката ми като мълния. – Люсил държи кутии със свещи за хемороиди. И то от седемдесетте години.
– Дори и така да е, дарбата сигурно се предава във вашето семейство от поколение на поколение. Знаеш, че дъщеря ти е много специална.
– Специална е, но не в този смисъл.
– Е, добре – засмях се аз. – Все пак е жалко, че смятат Лусил за луда още от малка. Всъщност, тя е просто…
– Ексцентрична – завърши Куки. – Разбрах. Но не знаех, че наистина има някаква дарба.
– Не мисля, че някой знае. Поне не се опитвай да потискаш таланта на Амбър, и й дай възможност да го развие, за да не се превърне някой ден и тя, в млада дама с тонове лекарства за хемороиди.
– Ще направя всичко възможно това да не се случи.
Куки кимна, когато Лусил мина покрай кухнята. Горкичката, разпитваше околните дали са виждали Томи.
– Чакай малко! – Засмях се и се намръщих. – Не е ли време с Чибо да тръгвате към еднократния секс? Имам предвид на предмедения си меден месец?
– Ами-и, всъщност, – засмя се приятелката ми, – време е, но в ръцете си имаме едно изчезнало момиче, и тя със сигурност е с приоритет.
– Какво? – Сякаш ме поляха със студена вода. – Не, Куки. Няма да работиш в деня на сватбата си за нищо на света. Господи, аз дори не мога… – Мобилният ми телефон изчурулика. Съобщението, което чаках цял ден, пристигна. – Време е да бягам…
– Къде?
– А ти, скъпа, отиваш на предмедения си меден месец. И това е заповед.
– И така, къде отиваш?
– Говоря сериозно, Кук. – Изтичах покрай моята приятелка. По-точно, минах покрай нея по-бързо от обикновено. – Като се върна, кракът ти да не е тук.
– Не ти е позволено да напускаш свещената земя.
По път грабнах един пуловер и малко преди входната врата да се затвори зад мен, успях да извикам:
– Заминавай, ти казвах!

***

Край паркираните коли още се размотаваха гости. Забързах покрай тях, надявайки се, че никой няма да се сети да ме извика да се сбогуваме. Опитах се също така, да не гледам призраците, които срещах по пътя си. Трябваше да правя чудеса от сръчност, за да не се блъскам в тях и да се надявам гостите да не ме сметнат за пияна. Сериозно, не трябва ли вече да се прибират вкъщи? Продължих да вървя напред, гледайки надолу в краката си и поемайки големи рискове. Ако Рейес се върне и разбере, че ме няма, определено ще започне пълномащабно издирване.
За щастие, няма да ме види как отивам в гората откъм задния двор. Освен ако, разбира се, не знае къде да ме търси. Нарочно се гмурнах в първия ред дървета и заобиколих манастира, докато не се озовах на пътеката, водеща към пътя на около стотина метра от сградата. Избягвайки клони и призраци, куцуках през сухата, пожълтяла трева толкова бързо, колкото ми позволяваха краката, и бях постоянно нащрек, дори и да знаех, че Дузината не може да дойдат тук. Те ме бяха нападали повече от веднъж и никога повече не искам да изпитам острите им като бръснач зъби в мощните им челюсти.
Някъде в далечината чух ръмжене. Ниският звук разтърси земята, напомняйки ми, че през всичките тези месеци, чудовищата неуморно патрулираха по границите. Колкото повече навлизах в гората, толкова по-нервна ставах. Най-накрая се появи път, със син седан, паркиран отстрани. Спрях. Краката ме заболяха от бързото ходене по неравната земя. Ръмженето стана по-силно, отекна от дърветата и завибрира в гърдите ми. Направих всичко възможно да потисна страха си, за да не извикам по невнимание този, когото не исках да намесвам в плановете си за среща насаме с представител от същия пол. Въпреки това, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Адските хрътки знаеха, че се насочвам право към лапите им и вече бях буквално на няколко крачки от границата, където лесно можеха да хванат и извлекат от свещената земя. Поглеждайки назад, за да видя дали Рейес ме следва, казах на глас:
– Вече съм тук!
Висок мъж, на около шестдесет години излезе иззад едно дърво, облечен в костюм и с военна прическа. Пристъпвайки по-близо, той ме огледа отгоре до долу.
– Г-н Аланис -поздравих.
– Г-це Дейвидсън – отвърна той в тон. – Не знаех, че трябва да се облека по-официално.
– За този парцал ли говориш? – Пошегувах се аз. – Хвърлих си го точно преди да изляза. – Той ми намигна и аз добавих: – Най-добрата ми приятелка се омъжи днес. Нямах време да се преоблека.
– Разбирам. И все пак не бих те посъветвал да ходиш по този път с такива обувки. Особено в твоето положение.
– Знам, знам, но трябваше да се измъкна незабелязано. Между другото, отново благодаря, че се съгласи да се срещнеш с мен по този начин.
– Няма нужда.
Г-н Аланис изгаряше от любопитство към мен и тайните ни срещи с него, но не задаваше въпроси.
Работата е там, че г-н Аланис е частен детектив, когото наех няколко седмици след като се настанихме в манастира. Затворена, не можех да разследвам убийството на баща си, затова наех някой, който може. Разбира се, чичо Боб и цялото полицейско управление на Албакърки участваха активно в този случай, но никога не съм се чувствала толкова безпомощна и безполезна. Свободата сега означаваше за мен повече от всякога. Просто трябваше да се намеся в разследването и да направя всичко по силите си. Ако това означава да се противопоставя на желанията на Рейес и Чибо, така да бъде.
Поглеждайки покрай мен, г-н Аланис каза:
– Няма да питам защо се срещаме тайно, но все пак трябва да знам дали си в някаква опасност.
Слушах тежкото дишане на адските хрътки. О-о, само, ако знаеше…
– Не – махнах с ръка. – Въобще не.
И не излъгах. Такава опасност, за която детективът говореше, не съществуваше. Искаше да знае дали се страхувам от Рейес или от някой друг, който може случайно да се натъкне на нас.
– А ако те хванат в крачка? Какво тогава?
Наистина, какво тогава?
– Да кажем, че съпругът ми ще се разочарова от мен, но от негова страна не ме заплашва никаква опасност.
Изглежда отговорът ми го удовлетвори, но все пак хвърли още един поглед към дърветата зад мен.
– И така, какво успя да разбереш? – Попитах го, за да приключим по-бързо.
Още малко и Рейес ще разбере, че ме няма. Честно казано, изненадана съм, че още не е разбрал за срещите ни с г-н Аланис. Всички около мен казваха, че съм ярка. Толкова много, че се виждам от всяка точка на света. Защо Рейес никога не ме видя как бягам от манастира? Как може да не знае къде съм в даден момент?
На три метра от мен се чу ръмжене. Замръзнах, гледайки как сребърният прах заискрява и изчезва зад дърветата. Сърцето ми се сви от страх. Господин Аланис потърка русите стърнища по брадичката си и извади бележник.
Била съм тук поне десет пъти, а кучетата никога не са се приближавали толкова близо. Веднага след като се преместихме в манастира, Ош отбеляза границите на свещената земя с колове, по които опъна въже. Или бях по-близо до границата, отколкото си мислех, или Ош е объркал нещо в изчисленията.
Между дърветата се появи още един сребърен проблясък, под който за миг забелязах завъртащи се гладки мускули. Чувах дишането на адската хрътка и ме обзе силно желание да избягам, но чудовището се държеше на разстояние. Така-а, за сега няма нужда да хукна, крещейки обратно към манастира. Въпреки това, врата и раменете ми се свиха от напрежение и всички ми сетива бяха в пълна бойна готовност.
– Чичо ти е на прав път – започна г-н Аланис.
Премигнах.
– Тоест?
– Ти беше права. След последната ни среща спрях там – той посочи един тесен път, който вървеше малко по-нагоре – и зачаках. Скоро този човек се появи и паркира почти на същото място, където сега е моята кола.
Той кимна към седана си, а аз цялата се изпълних с вълнение.
– Успя ли да го проследиш? – Попитах.
Цялата полиция издирваше момчето, но той успяваше като призрак да се измъква през пръстите им. До днес.
– Успях.
Плеснах с ръце. Това беше първата добра новина през последните месеци. Явно някакъв пич ме следеше през цялия ми живот. След като научил за това, татко тръгнал след него и след това умря. Намерихме снимки на този мъж, направени от татко, но така и не разбрахме кой е той. Оказва се, че татко е успял да проследи човека, а ние дори не можехме да се доближим до него. Поне така си мислехме. Един ден се разхождах с Пип и Артемида и забелязах кола, паркирана на пътя. Щом погледнах към нея, шофьорът веднага избяга, но успях да го позная от снимките на баща ми.
Когато татко изчезна, намерихме планина от снимки в хотелската му стая, където живееше по това време. Сред тях бяха и мои снимки. От детството ми , и такива, направени само няколко дни преди смъртта му. А той умря веднага след като е открил този човек. Не вярвам в такива съвпадения. Който и да е, трябва да има нещо общо със смъртта на татко. И дори и да няма, все пак наистина искам да знам защо ме следи от раждането ми.
– И това не е всичко. Както казах, беше права. Този човек има много твои снимки, и то от най-ранна възраст. Въпреки това, го проследих до апартамента му и направих няколко снимки през прозореца. Освен снимки, той има статии за теб и дори снимки от училищните ти албуми. Честно казано, има целия ти живот по стените си. Но изненадващото е, че някои от снимките са направени почти веднага след раждането ти.
– И какво е изненадващото?
– Твърде млад е, за да те е следил толкова дълго. Той е около тридесетте. Или е започнал да те следи от петгодишна възраст, или е имало някой друг преди него. И този някой си е вършил работата много, много дълго време.
Беше прав. Имах предчувствие, че знам кой стои зад всичко това. Или по-скоро какво.
Г-н Аланис ми показа снимката. Аз кимнах.
– Той е. Човекът от снимките на татко.
– Тогава и тук си права. Работи за Ватикана.
Това вече го знаех. Един от бившите ми клиенти, отец Глен, ме просветли, че Ватикана води досие за мен, откакто съм се родила. Но защо? Дали църквата е организирала убийството на татко само, защото е разбрал истината? Заради няколко снимки? По един или друг начин имах нужда от доказателство, че този човек наистина съществува. И неговият адрес в добавка.
Но за начало…
– Защо си толкова сигурен, че работи за Ватикана? Имаш ли доказателства?
– На първо място, църквата му плаща сметките – сви рамене г-н Аланис. – И второ, веднъж седмично му се обаждат от италиански номер. А номерът е регистриран в офис някъде във Ватикана. Трябва да ти призная, че не знам много за самата Ватикана, но съм сигурен, че имат поне няколко десетки клона, които изпълняват различни функции. За съжаление не успях да разбера към кой клон е регистриран номерът.
– А откъде разбра, че му се обаждат от там? – Попитах аз, доволна, че г-н Аланис не си е губил времето.
– Честно казано, се получи странно. Човекът просто си остави телефона на масата в ресторанта – излъга детективът, без да се изчерви. – До момента, когато телефона се върна при собственика си, случайно успях да превъртя входящите повиквания и да прочета съобщенията.
– Да, има странни, но много успешни съвпадения в живота.
– Съвсем правилно. – Той ми подаде жълт плик. – И е много вероятно цялата информация да е в този плик.
– Надявам се на най-доброто – отвърнах аз, вече мислейки как да пренеса плика в манастира. -Установи ли връзка между този човек и баща ми? Има ли нещо, което да докаже участието му в смъртта на татко?
– Не. И предполагам, че и ти няма да намериш нещо подобно.
– Защо?
– Според мен той не е от тези, които могат да убият някого и да оставят трупа в някакъв склад.
Напомнянето как беше намерен татко ме накара да се разтреперя.
– Какво те доведе до подобни изводи?
– На първо място, той е вегетарианец. Повечето вегетарианци не са жестоки. И второ, никога не пропуска литургия.
– Логично. Все пак работи за Ватикана.
– Мисля, че неговата задача е да наблюдава и да докладва. По някаква причина някой във Ватикана наистина иска да знае всяко твое движение. Ами, този човек, изобщо не ми се струва способен да убива.
Кимнах, решавайки да се доверя на инстинктите на детектива.
– Случайно да знаеш името му?
– Хауърд. Освен ако, разбира се, не е истинско.
– Хауърд? – Попитах разочаровано.
Очаквах да чуя нещо екзотично и италианско, като Алберто или Чезарио. Но просто Хауърд?
– Хауърд Берковиц.
– Шегуваш се!
– Не – усмихна се г-н Аланис. – Така пише в документите му.
– Ок. Определено ще проверя всичко. А ти усучи този Хауърд и го доведи при мен.
– Съжалявам, госпожице Дейвидсън – засмя се детективът, – но не се занимавам с отвличания.
– Не говоря за отвличане. Отвличането е твърде грубо. Убеди го. Обещай му нещо в замяна. В най-лошия случай, напомпай го с “Рохипнол”.
– И това не мога. Но имам по-добра идея.
– Не може да има по-добра идея – промърморих аз разочарована.
А си мислех, че неговите морални принципи са приблизително на същото ниво като моите. Тоест, практически не съществуват.
– Може би трябва да кажем на чичо ти, който между другото е полицейски детектив? Той ще завлече човека до управлението и ще го разпита обстойно.
Подритнах едно камъче с крака си.
– Идеята не е лоша, но аз няма да съм там.
– Смяташ, че чичо ти няма да извлече истината от заподозрения?
Тъй като няма да бъда там, няма да мога да разбера дали човекът лъже или не. Но със сигурност няма да споделя това с г-н Аланис.
– Не, напълно вярвам на чичо си. Не мога да не се доверя. Но трябва да му предадем информацията, без той дори да предполага, че по някакъв начин съм замесена в това.
– Ще измисля нещо.
– Чудесно. Е, поне правим крачка в правилната посока. – Огледах се, за да видя дали не е изпратена издирвателна група за мен. Засега всичко беше тихо. – Ами другия случай, за който говорихме?
– Кой от всички? – Каза весело детективът.
Имах наглостта да го натоваря с няколко задачи наведнъж.
– За брата.
– О да! – Той прелисти бележника.
За това можех да изпадна в беда. Рейес не искаше да се намесвам, и страховете на г-н Аланис за моята безопасност може да са основателни. Разбира се, съпругът ми никога не би ме наранил, дори и да знае, че ровя в миналото му. За съжаление, не мога да кажа същото за случайно оказал се в ръцете му минувач.

Назад към част 3                                                          Напред към част 5

Глава 3

„При кремация тялото не се връща.“
Погребална плоча

Докато Куки и Амбър си слагаха последни щрихи в спалнята, аз реших да завърша приготовленията си в банята и докато куцах по тесния коридор, почти усещах как историята на манастира струи от стените. Подовите дъски скърцаха под краката ми. Беше лесно да си представя какво им е било на монахините да живеят тук преди двеста години. Е, добре де, монахините ги отхвърлих. Но в съзнанието ми се рисуваха цветни картини как хората, живеещи в манастира, общуват с индианците, гледат как децата им играят, отглеждат зеленчуци и плодове в градините. Сигурно са водили прекрасен живот. И със сигурност всички тези жени – и монахини, и индианци, и местни фермери – са били много, много смели.
В същото време такъв живот не може да се нарече лесен. Особено без клетъчни телефони. Да, и една баня на етаж – вече си е лукс. Но се примирих. Всяка стая имаше мивка и огледало, но при зовът на природата трябваше да бягам на друго място. Слава Богу, Рейес уреди тук система за отопление и въздушно охлаждане, но се страхувах, че атмосферата на манастира може да се промени и да загубим историческата стойност на сградата, затова направихме само най-необходимите неща. Стаите на горния етаж стоят недокоснати, малки и полупразни. Но всяка имаше печка. Тези печки не са били използвани дълго време, но все още работеха и можеха добре да отоплят малките стаи. Долу също оставихме почти всичко както си беше. Само на места изкърпихме стените и ремонтирахме подовете. В правилните ръце бившият женски манастир би могъл да стане изискан ресторант, но първо трябва да се регистрира в Историческото дружество, за да се запази ехото от миналото.
И все пак променихме няколко неща. Във всяка от баните на горния и долния етаж монтирахме вана и душ кабина. Разбира се, душовете не бяха толкова луксозни като каменния душ Джордж в апартамента на Рейес, но самите бани бяха доста модерни в сравнение с оригиналните. Последният път, когато са били ремонтирани е било през четиридесетте години на ХХ век, но оттогава санитарната техника е отишла далеч напред.
Почуках тихо и като не получих отговор, отворих вратата. Парата удари лицето ми и оставаше само да се моля да не се разтече нито блясъка по лицето ми, нито самото ми лице. Махайки, за да разсея горещите облаци, почти се натъкнах на полуголия демон-роб, който увиваше кърпа около кръста си.
– Ош! – Извиках аз, закривайки очите си с ръка. – Аз почуках. Какво, по дяволите?
Хитра усмивка играеше на красивото му лице. Знаех това, защото пръстите ми се разделиха съвсем случайно. И не бях виновна, че го видях, така да се каже, както майка го е родила. Ош изглеждаше на около деветнадесет години, въпреки че всъщност възрастта му се изчисляваше във векове. И не само това, той беше по-възрастен и от Рейес. Но дори, знаейки това, пак се чувствах като перверзник всеки път, когато гледах стройната мускулеста фигура. Ош е създаден в ада, където е бил роб. Или даева, както ги наричаха там. А животът му, меко казано, не е бил сладък. Не мога да си представя през какво е трябвало да премине. Да си роб е едно нещо. Да отидеш в ада е нещо друго. А да си роб в ада… Самата мисъл кара мозъка ми да кипи.
Защо има роби в ада? Какво точно правят там? Не знаех нищо за техните задължения. Например, че са били принудени да служат в демоничната армия. За първи път срещнах Ош, когато той беше домакин на залагания на карти, където хората залагаха душите си. Към мен се обърна клиент, чиято душа Ош спечелил, и искаше да върна тази душа. Но такава е природата на даева. Той живее от човешките души. За щастие, успях да го убедя да яде само онези, които не заслужават душата си. Ами, например, убийци, наркодилъри, копелета, които тормозят деца, и лобисти.
Накратко, тогава разбрах, че Ош или, както го наричаха долу, Ошекиел, е избягал от ада много по-рано от Рейес. Освен това, той е единственият даева, който е успял да избяга от там. В началото Рейес не му вярваше толкова, колкото аз, но с времето се научи да разчита на него. Заради Пип. Защото демонът, дълбоко в себе си, изглежда, всъщност се интересува от неродената ни дъщеря.
Веднъж Рейес ми каза, че има една съществена разлика между Ош в ада и Ош на земята. В човешкото му превъплъщение белезите му не се виждат. И от това, сърцето ме болеше за него.
Вярно, не и днес.
Гледайки ме отгоре-надолу, Ош се ухили като вълк.
– Чух. Но ми стана някак самотно. И реших, че малко компания няма да ми навреди.
Спрях да се преструвам на олицетворение на чистота и невинност, отпуснах ръка и завъртях очи.
– О, моля те! – И прокарах пръст през рамото си: – Махай се. Трябва да завърша подготовката си.
– А аз трябва да се обръсна – каза веднага Ош.
– Можете да се бръснеш в стаята си.
– Стаята ми е с размерите на килер за чистачки.
– Моята също. Никой не те е молил да се местиш тук. Можеше да си останаш в луксозния си дом.
Всъщност ние наистина тайно го настанихме в килера, но не можеш да се обидиш от нещо, което не знаеш.
– И да прогоните адските хрътки без мен? Никога! Но мястото е наистина тъпо – добави той и поклати глава.
От черната му коса, върху лицето ми паднаха капки вода. Стиснах устни, сякаш на Ош му пука.
– Съгласна съм. Добре, че не съм родена през деветнадесети век и не съм станала монахиня.
Усмивката, запазена марка отново блесна с пълна сила.
– Нещо ми подсказва, че дори и да си се родила през ХIХ век, пак нямаше да станеш монахиня.
Прав е. Най-накрая го прогоних, обърнах се към огледалото, за да освежа грима си, но когато парата се изчисти, видях нещо неочаквано. На стената зад мен бяха надраскани имена.
Втренчих се в тавана, сякаш от тук мога да видя направо в таванското помещение и тропайки с бос крак, ядосано извиках:
– Ракета!
Той веднага се появи. Ракетата е умрял през петдесетте и беше голям, висок, добър човек. Гледайки го, си спомних огромното плюшено мече, с което си играех като дете.
– Какво правиш? Казах ти, че можеш да пишеш имената само на тавана!
С Рейес обшихме таванското помещение с няколко слоя гипсокартон, за да не повреди Ракетата стените на манастира.
– Но, госпожице Шарлот, не остана място.
– Тогава започни да пишеш върху вече написаните имена. На няколко слоя, като в болницата.
– Добре, госпожице Шарлот, но ще трябва да надраскам тапета, а сестра Хобс не харесва това.
Очевидно сестра Хобс е била медицинска сестра в психиатричната болница, където е израснал Ракета. Доколкото успях да разбера (а това беше нищожно), вкарали са го в лудницата съвсем млад. Явно дарбата на Ракетата е била с него и приживе. Той знае имената на всички хора, които са загинали на земята. И си e поставил като цел на живота си, да запише всеки един от тях. Не мога да си представя какво са си мислили родителите му, гледайки как детето им пише имената на мъртвите отново и отново върху всичко, което му попадне под ръка. В онези дни, изпращането му за лечение е било напълно очаквано решение.
Усмихнах се на думите му. Всеки, който вярва, че стените непременно са от тапети, трябва да излиза по-често.
– Ще купим много, много нови тапети. Не се тревожи.
Ракетата не чака дълго. Той се премести веднага след нас и ме взриви с изключително важната новина за котенцето, което се заблудило в лудницата и се изгубило. Изглежда майка му го е напуснала, а Незабравка, петгодишната сестра на Ракета, не можела да си намери място от притеснение. Тъй като, по това време Ракета вече беше тук, се наложи Куки да обикаля лудницата няколко дни в търсене на котето и след това да го донесе в манастира. Ракета каза, че Незабравка също се е преместила, но не я бях виждала. Вярно, през годините на моите посещения в психиатричната болница Незабравка се беше появявала само три пъти. Защото беше страшно срамежлива. Но знаех, че където и да отиде Ракета, тя ще го последва.
За съжаление, същото може да се каже и за дребната нахалница на име Слива. По-точно аз я нарекох така, защото се беше удавила по пижама, на която бяха нарисувани захарни сливи. Тя има дълга руса коса, ярко сини очи и синкав оттенък на устните, което ясно намеква за причината за смъртта.
Слагайки ръце на бедрата си, Слива се появи точно пред мен и ме погледна ядосано:
– Защо крещиш на Ракета? Плашиш Незабравка!
– Ракета пише имена там, където не трябва. Това е против правилата. Не можеш да нарушаваш правилата, нали, Ракета?
Той увеси нос от срам.
– Не можете да нарушавате правилата. Точно така, госпожице Шарлот.
– Значи имената могат да се пишат само на тавана. Сделка?
– Сделка.
Ракетата изчезна, но Слива, за съжаление, остана. С нея имаме един общ познат – брат й, полицай Тафт. Казах му, че Слива се е нанесла при нас и няколко пъти той я посети в манастира. Разбира се, не може да я види, но аз съм много добър преводач.
След като престана да гледа ядосано, Слива най-накрая забеляза грима ми и рязко смени гнева си с милост:
– Ти блестиш!
Приклекнах, за да може тя да стигне до лицето ми. Ледена ръка докосна бузата ми.
– Точно като принцеса от приказка.
– Благодаря – казах аз, докосната до сърце.
– Разбира се, не си толкова красива, а си и много дебела, но блестиш като принцеса.
С усилие потиснах усмивката си, за да не загубя по средата на битката. Защото не трябва да отстъпваш и да се отказваш. И процедих през стиснати зъби:
– Благодаря отново.
– Винаги си добре дошла.
– Джесика случайно да се е върнала?
В гимназията Джесика беше най-добрата ми приятелка. Когато Ракета, Незабравка и Слива се преместиха в манастира, тя реши да ги последва, явно възнамерявайки да превърне живота ми в ад. Слава Богу, напоследък не я виждах много често.
– Не. Тя прекарва много време със сестра си.
– Надявам се тя да е добре.
– Всичко е страхотно. Само ми се струва, че се страхува от кучетата, които са на улицата.
Е, разбирам я.
– Като цяло, с Незабравка искаме да си поиграем с Одеялцето.
– Супер! Да се увиеш в него и да се преструваш на призраци? Мисля, че това е много добра игра.
– Не! – Възкликна раздразнено Слива, ядосана, че не съм наясно със събитията. – С Одеялцето. С котенцето.
– А-а! Готин план. – Преди да успее да се изпари, бързо попитах: – А защо Одеялце?
– Защото е лъскаво и черно, като одеялото на Дейвид.
Ясно. Значи брат й Дейвид, известен още като полицай Тафт, има лъскаво, черно спално бельо. Да-а. Да имаш информация никога не е излишно
– Разбрах. Добре тогава, забавлявайте се.
– А-ха.
Слива изчезна и ме остави сама. А не трябваше. Нямам представа как да се справя сама. В края на краищата цялото ми лице беше в блясък!

***

Когато с Амбър вече приключвахме с обличането, гостите бавно започнаха да пристигат. С високо оформена коса, в която на места пробясваха малки бронзови пеперуди, Амбър изглеждаше прекрасно и беше много щастлива, когато чичо Боб се появи. Тя се зарадва не заради него, и не защото щеше да се жени за майка й, а защото беше довел Куентин със себе си. По-точно – самия Куентин.
Куентин Ръдърфорд е млад юноша, който попадна в нашата компания, след като беше обладан от демон. Демонът преследваше мен, и беше избрал Куентин, защото вижда свръхестествения свят и се е възползвал от дарбата му, за да види моята светлина. След като се отървахме от споменатия демон, научихме, че Куентин е роден глух. Той нямаше семейство, затова ние, заедно със сестрите на Непорочния кръст, някак си го осиновихме. Скоро стана ясно, че Амбър е изключително щастлива от това. Съдейки по нейния удивително подробен разказ, Куентин беше облечен като манекен и аз самата нямах търпение да го видя.
Докато Хилди приключи с прическата на Куки, ние се преоблякохме в празничните рокли. Изтичах за букетите и в същото време проверих как вървят приготовленията, като се опитвах с всички сили да не налетя на мащехата си. Познавайки сестра ми, може да се каже, че церемонията ще бъде невероятна. Джема най-накрая имаше късмета да планира поне една сватба, защото моята не се оказа съвсем както се очакваше. Беше солидна импровизация в болничното отделение и всички усилия на сестра ми отидоха на вятъра. Сега, тя има шанс да започне отначало на ново място с нова колекция от жертви.
Връщайки се обратно в стаята, с Амбър гледахме как гостите излизат от колите. Бившият клиент на Джема, който е и сегашното й гадже, Уайът пристигна едновременно с шефа на Чибо, капитан Екерт, няколко детектива, които бях виждала повече от веднъж, и брата на Слива, полицай Тафт. След това се появи Гарет Суопс, приятел и колега, който изглеждаше много, много привлекателен в тъмносиво сако и вратовръзка. Веднага след него дойдоха Амадор и Бианка с децата си. Те често посещаваха Рейес и няколко пъти си правихме невероятни барбекюта. Куки успя да се влюби във всички Санчес, и в крайна сметка ги покани на сватбата. Седемгодишната им дъщеря Ашли ще ръси цветни листенца по пътеката, а петгодишният Стивън ще носи пръстените. По-нататък няколко непознати за мен хора слязоха от колите и веднага тръгнаха из манастира, където организирахме импровизиран параклис. Някои от тях се оказаха млади момичета на около деветнадесет и двадесет и три години. Куки веднъж беше казала, че има много втори братовчеди. Предвид броя на спиращите дъха мъже, които ще присъстват на церемонията, младите дами определено нямаше да скучаят.
Разказвах на Куки всичко, което мога за идващите гости, за да я успокоя малко. Просто беше ужасно нервна. Мислех си, че след като научи колко гости са пристигнали, тя ще се отпусне, но се оказа обратното – Куки трепереше все повече и повече. Кой да знае!
– Е, това е всичко – каза тя накрая и застана зад мен.
Обърнах се и замръзнах с отпусната челюст. Куки изглеждаше невероятно! Късата й тъмна коса беше прибрана назад, създавайки впечатление на мрежеста френска плитка. Подобно на нас с Амбър, косата й беше украсена с малки бронзови пеперуди, за да пасне на нашите канелени рокли. Но роклята на Куки, с бродирани перли беше с наситен кремав нюанс. Гримът й беше прост, но ефектен. Като цяло, разбира се, вида й беше спираща дъха гледка.
– Куки… – въздъхнах, неспособна да откъсна очи от нея. – Ти си страхотна! Като филмова звезда от четиридесетте. Просто олицетворение на елегантността!
Приятелката ми се засмя тихо и напрегнатите й рамене леко се отпуснаха.
– Мислиш ли, че ще се хареса на Робърт?
– Моля ти се! – Как й се обърна езика да каже това? – Чичо Боб ще остане без думи, щом те види.
Тя сбърчи нос и се изкикоти като истинска ученичка.
– Мамо – възхитено промърмори Амбър, – толкова си красива!
– Благодаря ти, слънчице. Ти също си просто невероятна.
Амбър сведе очи и срамежливо зарови пръста си в невидимата земя.
– Значи наистина ще го направим? – Попита ме развълнувано Кук.
– Слънце, ако не направим това, тогава твоят човек определено ще те отвлече и ще те отведе в Мексико. Или до Лас Вегас. Или в Румъния. По един или друг начин все пак ще се ожените.
Тя наведе глава.
– Съжалявам, че ще се женим точно сега.
– Какво?! – Гласът ми се повиши с една октава. – За какво говориш?
– Аз… дори не знам как да го кажа… не искам да те разсейвам от раждането на бебето. За теб това е много особено време.
– Куки Мари Ковалски! Как смееш да говориш такива неща?!
– Така ли?
– По-точно няма никъде! Освен това чичо ми със сигурност ще се отрече от мен, ако аз лично не се погрижа да минеш по пътеката до олтара след няколко минути.
Куки се засмя и ме прегърна силно. Амбър се присъедини към нас и Джема влезе в стаята секунда по-късно. В продължение на трийсет секунди тя мълча зашеметена, внимателно притискайки пръсти към устните си, а след това се отърси от ступора си и ни направи знак да тръгваме. По миглите й блестяха сълзи, докато ни водеше надолу по стълбите. Долу се срещнахме с Бианка и децата. Роклята на Ашли се оказа по-малка версия на това, което носеше Амбър. Гъстата й коса, както тази на Амбър, беше вдигната и украсена с бронзови пеперуди. Стивън, в черен смокинг с папийонка, за да не се различава от другите мъже, изглеждаше просто шик. За пореден път обяснявайки на децата какво трябва да направят, Бианка отиде да седне до съпруга си Амадор и Джема ни поведе всички до задната врата, откъдето щяхме да излезем на зелената пътека, водеща към олтара.
Ашли се въртеше нервно, пускайки листенца, докато Стивън си дърпаше вратовръзката си.
– Може би е по-добре да побързаме – казах аз, – или нашите помощници няма да издържат дълго.
Прегръщайки ни за последно, Джема отиде при Уайът. Засвири сватбената музика и ние си поехме дълбоко дъх. Стивън тръгна пръв по пътеката, носейки възглавницата с брачните халки. Зад него беше Ашли. Разпръсквайки листенца от рози, тя не пропускаше да помаха на гостите и да позира за снимки.
Погледнах Куки, опитвайки се да не избухна в сълзи. Твърде рано е. На сватбите има специално време за сълзи. И все пак не можех да устоя. Прегърнах силно приятелката си и усетих как по бузата ми се стича сълза. Целувайки Амбър по бузата, се стегнах и тръгнах по пътеката.
Бях планирала всичко внимателно. Щях да гледам право напред, да мисля за дишането и да се опитам да не се спъвам. Досега всичко вървеше по план. Погледнах чичо си, който чакаше булката пред олтара. Той изглеждаше страхотно. Косата и мустаците му бяха спретнато подстригани. Черен смокинг. Бяла риза. Колосана папийонка. Забелязах, че му е неспокойно и осъзнах, че се усмихвам, но се спрях навреме и продължих напред, мислейки за дишане и преглъщане на сълзи.
И тогава се случи, каквото се случи. Очите ми попаднаха върху Рейес Александър Фароу. Кумът на младоженеца беше облечен в точно същия черен смокинг като този на чичо Боб. Същата бяла риза, същата папийонка, но разликата между двамата мъже беше поразителна. Сякаш между тях имаше пропаст. Сякаш Рейес е роден за цялата красота, която съществува в живота. Явно е успял да си подстриже косата. Как може един и същи мъж с мръсна тениска и скъсани дънки да изглежда не по-малко секси, отколкото в смокинг с папийонка, в главата ми не се побираше. Но основната атракция беше самият Рейес. Дори под добре скроения му костюм, раменете му изглеждаха невероятно широки и мощни. Лицето му, както винаги, беше поразително красиво. Силна брадичка, перфектно изваяни чувствени устни. Гъсти черни мигли, които хвърлят сенки по бузите му. И косата… Вече беше по-къса, но непокорните тъмни къдрици все още падаха по челото и се извиваха над ушите. Рейес изглеждаше като супермодел. Като нещо екзотично и много, много рядко. Като някой, дошъл от друг свят.
Той забеляза, че го гледам. Ъгълът на красивата ми уста се повдигна малко, след това лявата му вежда леко се изви, а коленете ми почти се подвиха. Не съм виждала нищо по-красиво в живота си.
Изведнъж се чу шепот. Погледнах наляво. Дениз ме гледаше яростно, а в очите на Джема се четеше див ужас. Сърцето ми заби по-бързо, очите ми се отвориха широко като на сестра ми. И аз започнах да се паникьосвам, макар че нямах представа защо. Джема кимна някъде напред и ми просветна: бях се спряла. Щом очите ми срещнаха Рейес, аз замръзнах на място.
Веднага се съвзех, изправих рамене и тръгнах по пътеката, чудейки се дали някой е забелязал петминутната пауза в церемонията. Надявам се, че не. А ако все пак някой е забелязал, тогава на секундата в корема ми ще зарита детето. Ако не друго, ще обвиня Пип за всичко. Само дето бузите ми се зачервиха.
Мислех, че Рейес ще ми се смее. Или поне ще намери моите нетактични лудории за забавни. Но когато го погледнах отново, той изобщо не се смееше. Дори не се усмихваше. Чертите му потъмняха и изражението му стана почти опасно. Усети как реагирах към него, а аз от своя страна усетих неговата реакция, и бях напълно зашеметена. Нямам представа как може да реагира така на мен, когато изглеждам като огромен мечок. Какво пък, вече е зает. Мога да живея с това.
Стигнах до олтара, отстъпих встрани, обърнах се към гостите и заедно с всички зачаках появата на прекрасната булка. „Сватбеният марш“ зазвуча от високоговорителите и всички се изправиха. Куки и Амбър излязоха от манастира под светлината на топлия есенен ден. Бавно се понесоха по пътеката, давайки на гостите възможност да снимат и слушайки одобрителния шепот.
Но аз се интересувах само от Чибо. Жалко, че не помолих някой да го снима в този момент. Реакцията му към Куки си струваше цялото кафе в Албакърки. Или дори в цялата страна. Не! В световен мащаб!
Виждайки булката, Чибо рязко вдиша през носа си. Устата му леко се отвори и на лицето му ясно се виждаха удивление и много съмнения. Да, много в духа на чичо Боб. Знаех как се чувства в момента. Точно в този момент се чудеше, какво толкова е видяла Куки в него. И можех да му отговоря. Видяла е всичко: скромност, благодарност, безкрайна любов към нея и към Амбър. Не, не само любов. Чичо Боб уважаваше Куки, уважаваше дъщеря й и беше искрено благодарен и на двете. За по-голям подарък от съдбата той не си е и мечтал.
Когато стигнаха до олтара, свещеникът вдигна ръце, давайки знак на всички да заемат местата си, а когато гостите седнаха, попита:
– Кой дава тази жена на този мъж?
– Аз, нейната дъщеря – каза Амбър с леко треперещ глас, – Амбър Ковалски.
С блеснали от сълзи очи, тя погледна Куки, бързо я прегърна и сложи ръката й в тази на чичо Боб, символично давайки му разрешение да се ожени за майка й. За него това беше голяма чест. Както никога досега, изпитах диво щастие за моя мрънкащ чичо.
Свещеникът се усмихна одобрително и аз кимнах на Куентин, който седеше на първия ред. Той се изправи, хвана Амбър за ръката и я поведе към място до неговото. Всичко, което се случваше, беше толкова тържествено и сладко, че отново едва сдържах сълзите си, които заплашваха да залеят всичко наоколо.
След като бързо преминаха през клетвите, свещеникът получи задължителните „Съгласен“ и „Съгласна“. Честно казано, не можех да се нагледам на красивата двойка, но очите ми се връщаха към съпруга ми отново и отново, защото никога не бях виждала нещо по-удивително. Тъмната кожа рязко контрастираше със снежнобялата яка на ризата. А също и свежата прическа, и гладко избръснатото лице… За бога, обожавам обраслия и бодлив Рейес, но сегашният му вид спираше дъха. Той беше като Тарзан, Кларк Кент и Джеймс Бонд, събрани в едно. Няма да се учудя, ако някъде близо до манастира имаше паркиран Астън Мартин.
Получавайки разрешение, чичо Боб прегърна с едната си ръка през кръста Куки, а с другата повдигна главата й под брадичката. Едва сега забелязах, че тя плаче. Чибо й даде най-нежната целувка на света, ясна индикация за голямата любов и уважение, които изпитваше към жената, току-що станала му съпруга. Тълпата от гости избухна в аплодисменти и поздравления. Всичко свърши. След много приготовления, усилия и очакване, всичко свърши. Донякъде твърде бързо. Разбира се, тепърва предстоеше приема и всичко останало, а след това ще се заема с работата, докато Куки се наслаждава за една нощ на предмедения си месец в шикозния спа курорт “Буря Бъфало” в долината “Похоак” на север от Санта Фе.
Куки настоя с Чибо да имат истински меден месец, след като Пип се роди. Кифличката още не се беше родила, а вече променяше живота ни. Още повече, дори успя да участва в церемонията, забавлявайки гостите, които забелязаха, как танцува роклята ми. Не знам какво искаше. Просто да се намести или да получи своята доза внимание. Както и да е, Пип се бореше да стане звездата на програмата.
Погледнах я и се усмихнах доволно.
Точно, когато тълпата се разбушува, чичо Боб задърпа Куки по пътеката. Това беше славно, защото той я завлече направо към храната.
– Трябва да призная – казах на Джема, докато трупах от всичко в чинията си – добре си се справила.
Избрах салата от зеле със сьомга на скара и изящна чиния, пълна до ръба с макарони и сирене. Ще се върна за още, макар, че трябва да оставя място за тиквения мус, тирамисуто и шоколадовите трюфели. И за сватбената торта! Господи, да не забравя за тортата!
Почти всичко за сватбата беше избрала Джема. Декорациите, храната и другите малки неща, които направиха толкова важния ден за Куки специален. Затова дължах много на сестра си. И като цяло, сега без нея бях като без ръце.
– Благодаря ти, малка сестричке – отвърна Джема, като ме побутна весело с рамо.
– Как се чувстваш? – Попита ме Уайът, който не мърдаше и на крачка от нея.
Рейес също се мотаеше наблизо. Или по-скоро точно до мен. Затова реших да добавя малко драма:
– По-зле от всякога. Тичам до тоалетната най-малко на всеки тридесет секунди. Краката ми са подути. Лигавя се в най-неподходящите моменти. И винаги жадувам за тост със сардина и зелено чили.
Уайът имаше такта да симулира шок, но Рейес само се усмихна. Очевидно се интересуваше повече от храната, отколкото от моето страдание. Негодник.
– Не понасяш сардини – ми каза Джема.
– В това е въпроса! Все едно вече не съм аз. Сякаш някой ме е превзел. – Застинах с отворена уста. – Това е нашествие на похитители на тела!
– Мисля – изкиска се Джема, – че това се нарича бременност.
– Никой не се интересува от моето страдание – измърморих, докато Рейес носеше чиниите ни на масата.
Джема и Уайът ни последваха.
– Интересуваме се – каза сестра ми. – Всъщност доста.
Денят бавно се превръщаше във вечер. С Рейес седяхме и гледахме Куки. За първи път в живота си, най-добрата ми приятелка беше в светлината на прожекторите и целата светеше.
– Куки, е просто очарователна – каза Рейес.
Обърнах се към него, а той гледаша младоженците с поглед, пълен с одобрение.
– Всеки път, когато кажеш нещо подобно, аз се влюбвам в теб още повече.
Той ме погледна изненадано, но бързо се съвзе. Изражението му стана напрегнато и всичко вътре в мен се сви на възел.
– Исках да ти благодаря, че се съгласи да бъдеш кум на чичо Боб.
Рейес не отговори. Блестящите му очи се спряха на устните ми. Леко като перце, по кожата му зашумоля характерната топлина. Той пъхна ръката си под подгъва на роклята ми и прокара пръст надолу по крака ми, чак до коляното. От докосването му се появи възхитителна тръпка и в долната част на корема ми се разля топлина. Съпругът ми знаеше точно как ми се отразява неговата интимност, но, за съжаление, вълшебният момент бързо приключи. Цяла тълпа жени поискаха вниманието на Рейес и аз просто бях поразена от тяхната наглост. Въпреки, че нямам идея защо. Това се случваше навсякъде, където отидохме. По-точно в онези дни, когато обикновено отидехме някъде или пътувахме. А едната, дори го попита дали ще отиде с нея, за да провер дали всичко е наред с нейните гуми.
Какво да кажа? Куки има невероятно плодотворно семейство.
Гостите се мотаеха предимно из задния двор, където, слава богу, нямаше много призраци. Но пред манастира от техния брой нямаше къде ябълка да падне. Докато Рейес помагаше да се съберат масите, аз разговарях с Гарет и Ош. За голямо раздразнение на вторите братовчеди на Куки, които едва не се сбиха за вниманието на тези двамата. След това се помотах с Пари, една от моите приятелки, и нейния хубавец Тре. А след като Куки и чичо Боб разрязаха тортата, закуцуках в търсене на Амбър и Куентин. Попитахме Куентин предварително дали иска да му превеждаме за церемонията, но той отказа. Каза, че така или иначе никой не слуша думите, а самият той просто иска да се наслади на процеса. Въпреки това, с Амбър непрекъснато шепнеха (тоест общуваха с жестове, така че никой да не ги вижда) и беше ужасно приятно да ги гледам.
В този ден ме очакваше още едно изпитание. На четири крака. Артемида прие факта, че с Рейес сме навън, като сигнал да полудеем и тичаше из двора като палячо на метамфетамини, като от време на време поглеждаше да види дали наблюдаваме нейните номера. Бог знае, нямахме избор. Всеки път, когато се обръщахме, тя се втурваше към нас като куршум. Един проблем – за нас с Рейес и Ош, Артемида беше осезаема като всички останали. Тя прелиташе през гостите като плюнка и едва не ме събори. Два пъти. Притеснен за мен и Пип, Рейес ме заведе в манастира, където имаше още повече храна. Дори вътре, гостите обикаляха, хапваха, пиеха и се наслаждаваха на празника. Вярно, заедно с Рейес успяхме да се задържим малко, защото много скоро присъствието му отново беше нужно някъде.
Оказа се, че Куки има много роднини, за които не знаех нищо. Солидни лели, чичовци и сестри с братя, с различна степен на родство. Куки нямаше братя и сестри, както и родители, които бяха починали отдавна, но другите й роднини се появяваха на партиди. Имаше цели пет втори братовчедки. Млади и самоуверени, те всички се съгласиха, че никога не са виждали по-красиви мъже от Рейес, Ош и Гарет. Дори Куентин и импозантното гадже на Пари Тре, не бяха пощадени от атаките на Игривата петорка. Честно казано, разбирах ги. Вярно, бях сериозно притеснена за живота на една от тях, когато започна активно да ухажва Куентин. Амбър настръхна от глава до пети, и в главата ми се прокрадна подозрението, че споменатата млада дама ще се върне в къщи с липса на коса, крайници, очи или зъби. При такъв сценарий всяка част от тялото може да бъде засегната.
Слава богу, Рейес охлади назрялата буря навреме и Амбър заведе Куентин до една тиха маса, далеч от повечето гости. Само, че заради намесата си самият Рейес се оказа на огневата линия. Пред очите ми Игривата петорка буквално се стовари върху него, и всяка се стремеше да се доближи колкото може по-близо. Рейес реагира на всичко това абсолютно спокойно, което изобщо не ме изненада. От детството си е свикнал с натрапчивото внимание.
Освен това, знаеше, че наблюдавам какво се случва. Седях до прозореца и го гледах как търпи атака след атака. Но с течение на времето Рейес все по-често ми хвърляше закачливи погледи, намигаше и се усмихваше. Всичко щеше да е наред, ако не беше направил нещо, което почти ме потопи в бездната на оргазма. Отвъд морето от гости, събрани в двора, той ме изгледа дълго, продължително и след това прехапа долната си устна. Да наречеш всичко това просто секси, би било като да наречеш цунамито лека вълна в океана.
Автоматично се придвижих до вратата, за да го повикам вътре, когато изведнъж чух женски глас:
– Здравей, сладка тиквичке.
Баба Лилиан стоеше зад мен и се опитваше да види през рамото ми какво гледам. Тя е починала около шейсетте години и дори след смъртта си беше наполовина хипи, наполовина гражданка на света. Наоколо имаше много хора, затова взех мобилния телефон и го притиснах до ухото си, за да не изглеждам на някого като пациент на лудницата.
– Бабо Лил! – Поздравих и бързо я прегърнах, докато никой не гледаше. – Кога се върна?
– Точно сега, скъпа моя. Защо е този шум и глъч?
– Куки се ожени днес.
– Куки?
– За чичо Боб -кимнах аз.
– Хайде, бе! – Баба Лил се изкиска ентусиазирано. – Отдавна беше време на хлапето да се хване на куката. Притеснявам за него още от онзи инцидент с киселото мляко, когато беше само на седем години.
Не посмях да попитам за подробностите.
– Значи ще останеш по-дълго?
– Докато не родиш. Просто трябва да видя момичето, на което всички се възхищават. Хората счупиха веригата. Говорят само за нея. Дори се наложи да се обадя в полицията. Така, за всеки случай.
Дори не питайте!
– Ба, това е яко! Толкова се радвам, че ще бъдеш тук, когато Пип се роди!
– Не бих пропуснала за нищо на света. Но се наложи да се откажа да плувам гола със седмия крал на Русия. – Баба Лил многозначително размърда вежди. – Е, къде е твоят секси джентълмен? Виждаш ли, получавам кървене в носа, когато видя нещо високо, тъмно и спиращо дъха. Мъжете около мен рядко радват окото.
– Там – засмях се аз. – Под обстрела на вторите братовчедки на Куки.
– Супер. Отивам да правя компания на момичетата.
Почти рухнах от смях, когато баба Лил се появи зад Рейес и стисна задника му с две ръце. Съпругът ми ме погледна обвиняващо, сякаш имах нещо общо с това. Въпреки, че нямаше за какво да се притеснява. Баба Лил бързо забеляза Ош, който избягваше една възрастна дама, прекалила с шардонето си.
А най-якото е, че Рейес малко се изчерви, а аз се влюбих още повече.

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

Глава 2

„Иронията е в това, да приличаш на игла.“
Надпис върху тениска

Два часа по-късно, една прекрасна жена на име Хилди, правеше прическата на Куки. И слава Богу, защото си нямах идея какво да правя с този моп. Амбър четеше детски стихчета на Пип и аз ядях ягоди, седнала на върха на света. Имам предвид, на луксозния диван на име Дейвид Бекъм. Знаейки, колко много обичам есента, Дейвид благоразумно застана до самия прозорец, за да се възхищавам на пъстрите цветове. Есента в планината Хемес е спираща дъха гледка!
– Хъмпти Дъмпти седеше на стената – прочете Амбър от книжката с картинки, която купи специално за Пип, и продължи да гледа корема ми, сякаш проверяваше дали тя слуша внимателно.
– Хъмпти е имал скучен живот, нали? – Не можах да устоя.
– Хъмпти Дъмпти падна насън – продължи Амбър, без да ми обърне ни най-малко внимание.
Необичайно.
– Липса на упражнения, никаква координация…
– Цялата кралска кавалерия, цялата кралска армия, не може нито на Хъмпти, нито на Дъмпти, нито на Хъмпти Дъмпти да се опре.
– Е, добре – казах аз, спирайки да поднасям ягодите към устата си. – Как може една кавалерия да събира яйца? Нали наполовината е от коне! Сериозно, как могат да помогнат конете?
Амбър е тринадесетгодишната дъщеря на Куки, въпреки, че лесно може да й се дадат и тридесет. Подозирах, че е малко ясновидка. Няколко пъти бях поразена до дъното на душата си, от нейните познания и възгледи за някои неща. Освен това, Амбър изглежда имаше някаква специална връзка с Пип. За Бога, сякаш, понякога до нея кифличката се държи много по-спокойно. Да, по-странно е от всякога.
Амбър седеше на стола до мен. Дълги тъмни къдрици се спускаха по гърба й. Огромни сини очи се взираха в страниците. Всички бяхме по пижами и халати, с изключение на Куки, която седеше по пижама под фризьорската пелерина. Оставаха още няколко часа до сватбата, но с Амбър вече си бяхме направили косите, разкошен маникюр и мек, блестящ грим с капка блясък. Опитах се да убедя Куки, че лицето ми сияе и няма нужда от блясък, но тя настоя. Искаше да бъде заобиколена от принцеси на сватбата, което означава, че трябва да се превърнем в принцеси на всяка цена. Страхувах се да напомня на моята приятелка, че принцесите не носят пайети. По-скоро като стриптизьорки.
– Е, това е приказка! – Амбър се изкикоти и погледна вратата за стотен път.
Чичо Боб обеща да доведе на сватбата Куентин, който беше нейният най-добър приятел и в момента любовта на живота й. Трябва да призная, самата аз се влюбих в него от първата ни среща, какво да кажем за впечатлително момиче? Добре, че Куки беше твърде стара за него.
– Мислиш ли, че някой ще дойде? – Попита Куки. Отново.
Докато Амбър не откъсваше очите си от вратата, Куки поглеждаше отново и отново към алеята на манастира.
– Да – отвърнах аз, правейки всичко възможно да не се разсмея на нетърпението й. – И спри да се тревожиш вече. – Горката Хилди! – Искате ли нещо? – Слагайки последната ягода в устата си, взех телефона.
– Отново? – Куки беше ужасена. – Жал ми е за него.
– Ти шегуваш ли се? Видя ли задника ми? И всичко е заради него!
– Ок. Тогава ще изпия чаша вода.
– Аз искам портокалова минерална вода – добави Амбър.
– Ще бъде изпълнено. А ти, Хилди?
– Благодаря, нищо не искам – каза горкичката и се намръщи съсредоточено.
Писах на Рейес. Напоследък често изпращах съобщения със заповедите на моите поддръжници. Какво да кажа? Бременността си има своите предимства. Две минути по-късно, в тениска и дънки той донесе поръчките ни. Трябваше да слезе в кухнята, тоест да се качи по стълбите, след това през фоайето и главния салон. Накратко, за мен, в сегашното си състояние, кухнята беше почти недостъпна.
С намигване Рейес ми подаде чаша вода. Беше си взел душ, но не се беше обръснал. И не се беше сресал. Като цяло не беше се приготвил. Господи, как може да е толкова секси?
– Така ли ще дойдеш на сватбата? – Подразних се аз.
Чичо Боб ме срази, когато помоли Рейес да му бъде кум. През последните няколко месеца тези двамата доста се сближиха. Което според мен е прекрасно, тъй като преди време именно чичо Боб вкара Рейес зад решетките. Но дори Рейес призна, че доказателствата срещу него са били солидни. Ърл Уокър, чудовището, което го е отгледало, доста се е потрудил, за да накисне Рейес за убийството си. И така и стана. И тогава ченгетата намериха Уокър, който не само не беше умрял, но си и живееше щастливо.
– Мислиш, че не изглеждам добре ли? – Попита Рейес.
– Нямам нищо против, но…
– И аз – намеси веднага Амбър.
Мисълта за нейното възхищение от Рейес накара сърцето ми да се разтопи. Той се усмихна широко. А това е ужасно нечестно от негова страна.
– И аз съм на същото мнение – добави Куки.
Рейес отиде до нея, докато Хилди я сресваше. По-точно, докато се опитваше да я сресва. С появата на сина на този, който някога е бил смятан за най-красивия ангел на небето, горкичката успя да залитне няколко пъти и едва не свали скалпа на Куки.
– Обещавам, когато му дойде времето, ще изглеждам по-представително. Междувременно, преди да те отвлекат куп хора, – той извади малка кутия и я подаде на Кук, – искам да ти дам нещо.
– Рейес…- започна тя с широко отворени очи, отвори кутията, гледа мълчаливо съдържанието няколко секунди, опитвайки се да разбере целия смисъл на подаръка, и след това се хвърли на врата на Рейес.
От ръцете й висеше златна верижка, с инкрустирана с диаманти висулка за безкрайност.
– Неописуемо красиво! – Възкликна Куки със задавен глас, готова да избухне в сълзи от надигащите се чувства, и целуна Рейес по бузата.
Със смутена усмивка той наведе глава и се обърна към мен. А аз, по дяволите, нямах време да се събера и да изтрия от лицето си израза на всепоглъщаща любов и върховна благодарност. Защото Рейес е невероятен. Просто вълшебен, това е всичко.
Като видя изражението ми, той замръзна. Взира се в очите ми няколко секунди, а след това се приближи и ме целуна по бузата, за да ми прошепне в ухото:
– Ако искаш да изкараме деня, без да си разкъсаме дрехите, спри да ме гледаш така.
Отвърнах му на целувка.
– Не смятам да не те виждам гол цял ден.
Белите зъби блеснаха отново.
– Имаш ли нужда от нещо друго?
– Не бих отказала питоцин.
Единият ъгъл на устата се вдигна нагоре.
– Какво е това?
– Средство за стимулиране на раждането. Пип отдавна трябваше да се роди. Да си подстрижа косата. Да си намеря работа. И отчаяно се нуждая от плосък корем.
– Пробва ли да разклатиш пресата?
– Просто не мога да разбера. Аз съм свръхестествено същество. И ти също. Защо не мога да имам кратка бременност като Бела и Едуард? Или като Гуен от “Торчууд”? Скъли, Даяна Трой? В най-лошия случай, като Корделия, когато излетя от демона. Двадесет и четири часа и бам-бам – демонско дете!
– Листовките са навсякъде – каза Куки мрачно, гледайки многозначително Амбър.
Еха! Все пак си спомних, че дъщеря й е само на тринадесет.
– Сериозно! Какво по дяволите? Девет месеца са си чисто мъчение. – Хванах се за корема и красноречиво направих гримаса. – Мъчение. По-лошо от скорбут. – Нямам представа какво е скорбут, но звучи страшно.
Смеейки се тихо, Рейес ме целуна по темето и си тръгна. Тръгна си!
– Не се шегувам! – Извиках след него. – Още малко и ще ми свърши търпението!
– Вече го няма – каза Куки.
– А, добре. – Реших да прекратя шоуто. – Честно казано, чувствам се страхотно. И никой не ми е казал, че ще бъде така. Пълна съм със сила и енергия. Сякаш се втурвам напред с издути платна. Постоянно.
– Имаш синдром на гнездене.
Сбърчих объркано вежди.
– Подготвяш се за бебето – поясни Кук.
– Тоест, няма да има истински гнезда?
– Не, няма – каза приятелката ми под смеха на Хилди.
– А при теб как беше?
– Ами, в известен смисъл ми беше приятно да съм бременна.
– Наистина ли? – Амбър се усмихна гордо, сякаш Куки се е радвала на бременността си заради нея, а не въпреки нея.
– Радвам се да го чуя – казах аз. – И, как мина раждането?
– Това също е забавно – мигновено каза Куки, но усмивката й беше също толкова фалшива, колкото миглите, които Хилди й беше сложила.
– Куки, знам кога някой ме лъже.
– Ок, ок! Вероятно прекалих със забавлението, но всичко мина… да кажем, интересно. В процеса научаваш много. Само не забравяй, че това няма да продължи вечно. А най-готиният момент е, когато ти разрешат да напъваш. Веднага ти става по-лесно. Но не можеш да напъваш предварително.
Огледах се за химикал и хартия.
– Може би трябва да си го запиша точка по точка? Чакай малко! Какво ще стане, ако започна да напъвам преждевременно? Акушерката Катрин не каза нищо за това.
Катрин е акушерката, която Рейес нае. Странно е, че все още не се е появила. Бременността ми беше към края, затова идваше всеки ден. Оказа се, че тази жена е любителка на мачкането и разтриването. За Бога, обичам да ме мачкат и разтриват, но това се отнася само за един човек. И името му не е Катрин.
– Какво ще се случи? – Попита Куки смаяно. – Луда ли си? Ако започнеш да напъваш рано, тогава… тогава… – Тя изведнъж спря да говори и се взря право напред.
– Ще получа инсулт?
Куки примигна и ме погледна.
– Не. Нямам представа какво ще се случи, ако напъваш предварително.
Хвърли поглед към Хилди, но тя само сви рамене мълчаливо, продължавайки да издевателства над косата й. Погледнах Амбър, но тя само сви рамене.
– Знаете ли, момичета, това не е хубаво. Сега ще ме е страх до смърт от напъването.
– Повярвай ми, ще напъваш, и още как!
Хилди кимна в знак на съгласие. Амбър също сякаш знаеше отлично какво се случва в процеса на раждане.
– Някой дойде – каза тя и изтича до прозореца.
Артемида, която през цялото това време хъркаше във възглавницата на леглото ми, се втурна след Амбър и започна да лае силно приближаващата се към манастира кола.
– Гостите ли пристигат вече? – Куки изпадна в паника. – Още не са донесли храната. Декораторите все още работят. И цветята са все още в мазето!
Мислех да стана и да погледна, но въпросът не отиде по-далеч от мислите ми.
– Това е мащехата ти – каза Амбър.
А денят започна толкова добре! Слава Богу, че Джема ще е с нея – проблясък на надежда в бездната на мрака. Мащехата ми също ме посещаваше всеки ден. Жената, която през целия си живот не си мръдна пръста, за да ми помогне, и нито веднъж не ме погледна, освен, ако не кървях, изведнъж реши да се състезава за титлата майка на годината. Джема ме помоли да бъда търпелива. Тя сподели, че след смъртта на татко, Дениз е много самотна и сега копнее да се помири и да навакса.
Може и така да е, но презрението през целия му живот може да наплаши всеки. Плюех на всичко, което мащехата ми искаше, включително и на готовността й да се извини за поведението си. Тя не спираше да се опитва да ме засече и да говори очи в очи с мен, но някак си успявах да избягвам куршумите. Защото, нямах ни най-малко желание да я слушам.
– Пристигна и още някой. Там е паркиран черен джип.
Все пак се търкулнах от Дейвид Бекъм, погледнах през прозореца и казах изненадано:
– Това е специален агент Карсън.
Не се бяхме виждали от месеци. Говорихме по телефона няколко пъти и си разменяхме имейли, но нищо повече.
– А-а! Тази жена от ФБР! Тя е готина – промърмори тъжно Амбър. – И аз искам да работя за ФБР.
– Щеше да ставаш фризьорка – каза Куки, – или неврохирург.
– Промених си решението. Искам работа, където мога да нося пистолет.
– За какво? – Ужасих се.
– Момчетата си падат по мацки с оръжие.
– Причината си я бива – одобрих и с Амбър плеснахме ръце.
Куки само поклати глава.
– Ще отида да разбера какво има. Ще се върна скоро.
– Изчакай! – Успя да излае Куки, изпълзя изпод ръцете на Хилди и й подаде наметката, която току-що беше свалила. – С теб съм.
– За бога, Кук! Днес е твоята сватба, а Хилди още не е свършила.
– Ами, ако Кийт има работа за нас? Трябва да сляза и да науча всичко от първа ръка. Хилди засега може да се погрижи за Амбър – предложи приятелката ми и се вторачи въпросително в Хилди.
Разбирате ли, Амбър реши, че иска различна прическа. Куки се съгласи при условие, че ще има достатъчно време за това. Очевидно времето изведнъж стана достатъчно.
– Ок. Само имай предвид, разбира се, че ми харесва бельото ти, но все пак е по-добре да се покриеш.

***

Оставяйки Амбър на грижите на Хилди, с Куки слязохме долу по пижами и халати, и минахме по дървения под към вратата. Артемида не изоставаше.
Отворих вратата и посрещнах Кийт с отворени обятия. Буквално. Тя ме гледа няколко дълги секунди, след което бързо ме прегърна и ме потупа по гърба, сякаш не знаеше къде да сложи ръцете си.
– Ти си много… блестяща – каза Кийт с глас, който звучеше така, сякаш диша хелий.
Сигурно, защото й притиснах трахеята. Прегръщането с половин сърце не е за мен. Ако трахеята на човек е здрава и невредима след моите прегръдки, значи правя нещо не както трябва.
– В неподходящо време ли идвам?
Хванах Кийт за раменете, за да я разгледам още по-добре, което я направи още по-неспокойна. Яко!
Но, честно казано, тя изглеждаше страхотно. Беше навила косата си, сложила прилепнал костюм и дори се беше гримирала. В света, разбира се, се случват и странни неща, но не много.
– Все още не. Предстои ни сватба, но остават още няколко часа.
– Съжалявам – ахна Кийт. – Трябваше първо да се обадя.
– Я стига! – Казах аз и поведох нея, и другия агент, който никога досега не бях виждала към фоайето.
Наложи ми се да проверявам всеки мой жест и всяко движение с най-голяма точност. И всичко това, за да не гледам към Куки. Не бяха оформили прическата й до край, и сега топче коса, закрепено с фиби седеше точно на върха на главата й. В гимназията видях нещо такова в един от часовете по биология. Когато научих, че в света има вирус, който изглежда точно по същия начин, ужасно се уплаших и си създадох кошмари за цял живот. По-точно бих си създала, ако ми пукаше. Все пак бях в гимназията. По това време ми пукаше само за момчета.
Но, да гледаш вируса в лицето, така да се каже, си беше страшно и при всеки поглед към него ме полазваха тръпки по гърба. А от такъв страх, по принцип, се освобождавам с необуздан смях. Но, ако сега се засмея, Куки ще се смути. Затова, докато гледах в нейната посока, правех всичко възможно да се контролирам. Трябваше да се съсредоточа. Да се концентрирам. Да се свържа с моята вътрешна нинджа. По отношение на концентрацията, нинджите са истински професионалисти.
– Случило ли се е нещо? – Попитах Кийт, докато придружавах гостите към нашата импровизирана всекидневна.
Подозирах, че някога в тази стая монахините мълчаливо са размишлявали по възвишени въпроси. Надявах се само, Бог да не възрази срещу идеята ни да превърнем това място във всекидневна, където да приемаме гости. Освен това, само веднъж сме се забавлявали в нея. Вчера. Вярно, изобщо не бях пила, което означава, че съм застрахована срещу всички последствия, които може да се очакват след пиене в дома Господен. Но пък Куки съгреши за шест недели напред. Бедничката.
– Искам да ти покажа нещо – каза Кийт. – Но веднага ще кажа, че специален агент Уотърс беше категорично против нашето пътуване до тук.
Погледнах към идващия зад мен мъж.
– Очевидно вие сте специален агент Уотърс.
– Аз съм – отвърна той грубо.
Енергията, която излъчваше, вибрираше забележимо. Под колосаната си яка Уотърс кипеше от гняв. Което означава, че ще е забавно.
Въпреки, че на външен вид не беше нещо особено. Среден на ръст, строен и прилежен, с екзотичен оттенък на кожата. Имаше акцент, който намекваше за местен произход. В главата ми се прокраднаха подозрения, че в свободното си време се облича в боа от пера и пее караоке. Макар, че може би просто съм злобна.
– Съжалявам да чуя, че не ви хареса идеята да се свържете с мен.
– Не мисля, че можеш да ни помогнеш. Не разбирам защо изобщо дойдохме. – Уотърс впи тежък поглед в Кийт.
В мен веднага пламнаха всичките ми защитни рефлекси, но се принудих да изстискам най-благосклонната усмивка на света.
– Ами, надявам се, че ще успея да те разочаровам.
Дааа! Изненадах го! Той помълча няколко секунди, след което проговори:
– Ако наистина умееш това, за което говори агент Карсън, тогава определено няма да бъда разочарован.
– Добре. – Показах им с жест да седнат, имайки предвид ограничените ни места за сядане на дивана, стола и дървената пейка под огромния прозорец. – Да приемем, че се споразумяхме.
Прекрачвайки прага на хола, замръзнах на място и почти съборих следващите ме трима души. Мисля, че видях нещо с крайчеца на окото си. Обърнах се, за да се уверя, че не ме лъжат очите
Не. Не ме лъжеха.
Той беше тук.
В ъгъла на новата ми всекидневна, точно като в апартамента ми в Албакърки, висеше господин Уонг. През трите години, които живях в моята кутийка, той не помръдна нито на крачка от ъгъла. Никога. Когато се преместих в апартамента, той вече беше там. Сметнах го за приятен бонус, заедно с гранитните плотове и подовото отопление. Но сега той беше тук. Висеше, както винаги, на няколко сантиметра от пода, с нос в ъгъла. Нищо не се беше променило, освен самото място.
Артемида също го забеляза и размаха късата си опашка толкова бързо, че тя се превърна размито петно, като крилата на пчела. Дръпна крака на г-н Уонг. Опита се да влезе под краката му. Залая. Заскимтя и се претърколи по гръб. А аз стоях и гледах онемяла бившия си съквартирант. Куки ме покри и сама поведе гостите по-нататък в дневната. Исках да извикам името на г-н Уонг, да изтичам до него и да го прегърна силно. Толкова ми липсваше! Имах един проблем обаче: с това със сигурност ще да изплаша до смърт неочакваните ни гости.
Агент Уотърс зае стола, оставяйки дивана за нас, жените. Отказвайки се да привлече вниманието на г-н Уонг, Артемида се хвърли към пейката и се изпъна на слънце с целия си ръст. Накрая успях да накарам краката си да се раздвижат и да се присъединя към събралата се компания. Когато всички седнаха, направих всичко възможно да не поглеждам Куки. Това, обаче е като да се опитваш да не гледаш призрака, който витае в стаята. Поне за мен лично е абсолютно същото.
– И така, какво е станало? – Съвзех се и попитах Кийт.
В главата ми се тълпяха хиляди причини, поради които г-н Уонг може да е тук. Призраците пристигаха на тълпи, като далечни роднини по празниците. А сега и г-н Уонг. Защо? Как е стигнал до тук? Как ме е намерил изобщо? Жизненоважните въпроси се изсипваха и изливаха като пясък в пясъчен часовник. Поне някои от тях. Всъщност, имах още много.
Кийт ми подаде една папка. Отърсвайки се от ступора си, отворих документите и веднага видях снимка на красиво момиче, с огромни изразителни очи и топла усмивка.
– Изчезнала е – започна Кийт. – На четиринадесет години. За последно е видяна с приятели в парк в Берналило. Родителите й разбрали, че е изчезнала, когато не се върнала …
– Вкъщи от училище – завърших аз, преглеждайки страниците. – Видях го по новините. Фарис Уотърс.
Вдигнах глава и като погледнах агент Уотърс, веднага забелязах приликата.
– Минаха две седмици – каза той.
– Тя дъщеря ли ви е?
Толкова мощен гняв и безпомощност лъхаха от него, че предположението беше съвсем разумно.
– Племенница.
Наведох глава.
– Наистина съжалявам.
– А аз съжалявам, че ви губим времето, когато и без нас имате какво да правите.
– Съвсем не.
Преструвах се, че не разбирам за какво говори Уотърс (а той имаше предвид, че им губя времето), и продължих да прелиствам страница след страница, опитвайки се да намеря важни улики. Няколко дни преди да бъде отвлечена Фарис, са видели тъмнозелен пикап да се движи из парка с часове. А след изчезването на момичето, колата сякаш я отнесъл вятъра.
– Тук пише, че след училище е трябвало да се срещне с приятели, за да отиде на някакво парти, но не е дошла на срещата.
– Родителите не знаели за партито, но, съдейки по съобщенията в телефона й, Фарис нарочно не им е казала нищо. В същия петък вечерта нейна съученичка празнувала рождения си ден.
– Имам нужда от тези съобщения и имейли – казах аз, докато продължавах да разглеждам документите. – И списък с нейните приятели с цялата информация за контакт.
Кит извади тетрадка и започна да си води бележки.
– Добре. До края на деня ще разполагаш с всичко, което имаме.
Агент Уотърс стана и отиде до прозореца. Беше ядосан и това си личеше дори по начина, по който раменете му бяха напрегнати.
– Агент Уотърс – каза Кийт рязко.
Той се обърна към нас:
– Защо въобще дойдохме тук? Само си губим времето. Какво може да направи тя, което ние вече да не сме направили?
Кийт се изправи.
– Вече ти казах, Джони. Тя троши загадките като орехи. Това й е работата. И при това е много добра. Тези две дами – Карсън кимна към нас с Куки – разкриха случаи, които всички считаха за висящи. Миналата година по моя молба разкриха три стари случая. Намериха улики там, където никой не се беше сетил да потърси. Помниш ли онзи козел от Аляска? Именно те го откриха.
Душата ми пееше от това, че Кийт спомена Куки. Без своята съучастничка аз не струвам и грош.
Агент Уотърс, вече Джони, затърка с пръсти косата си. Удивително, но като свърши на главата му все пак беше останало нещо.
– А сега сядай и слушай внимателно – добави Кийт с такъв тон, че в мен се разгоря любопитство.
В миналото между тези двамата е имало нещо, особено отчитайки сърдития поглед, който хвърли на партньорката си Уотърс. Заобикаляйки стола, той отново седна.
– Разпитахте ли приятелите на Фарис?
При този въпрос погледа му се насочи към мен. Агент Уотърс приемаше моите въпроси като намек за неговата некомпетентност. Нямах нищо такова в предвид, но към това дело той не се отнасяше безпристрастно.
– Защо изпитвате чувство за вина? – Попитах го аз.
На фона на бушуващите в него емоции, чувството за вина се усещаше слабо, но аз все пак улових.
– Какво?! – Той реагира така, сякаш му ударих шамар.
– Чувствате се виновен. Защо?
– Я върви по дяволите! – Процеди той, скърцайки със зъби.
Аз мислено се подготвих за атака. Ако въпроса ми го ядоса, то следващите думи ще го извадят от равновесие.
– Докато не ми обясните, защо изпитвате чувство на вина, ще ви считам за заподозрян.
Куки и Кийт ахнаха силно в един глас. За Куки беше ясно, тя си ахка наляво и надясно, но да поразиш специялен агент Карсън не беше торкова лесно.
– Чарли.. – започна Кийт, а Куки сложи ръка на рамото ми.
Тя направи това инстинктивно, когато агент Уотърс се изправи и се надвесе над мен. Работата не беше в ръста му, а в това, че аз бях седнала и това му даваше извество преимущество. Какво пък, ако рискува да ми налети, ще трябва да го ударя в топките.
– Когато това е станало, Джони… – продължи Кийт, осъзнавайки се и се изправи – Агент Уотърс работи в Далаския клон. От две години.
– Много жалко – казах й аз, но нямах намерение да отстъпвам. Ще изчакам Джони. И не се шегувах. Докато не разбера защо се чувства виновен в изчезването на племенницата си, ще считам, че е свързан по някакъв начин. – Явно вие двамата имате общо минало. А това значи, Кийт, че твоите твърдения в момента не могат да бъдат обективни.
Получих своето. Уотърс излезе от релси и аз се подготвих за война. Ама наистина ли ще удари бременна жена? Джони се втурна напред и аз разбрах, че ще удари без му мигне окото. След секунда в стаята, с изгарящ кожата взрив, нахлу Рейес в нематериалната си форма. Аз вдигнах ръка. Жеста беше предназначен за Рейес, който по принцип първо скършваше гръбнаци и след това задаваше въпроси, но спря и Уотърс. В този момент лицето му беше на сантиметри от моето.
– Ходиш по ръба на пропастта – процеди агента.
Кийт изведнъж се оказа между нас и го тласна назад. Жалко. Искаше ми се да видя на какво е способен.
– Какво правиш? – Изсъска Карсън.
Уотърс се извъртя с гръб към нея. Рейес се изпари, а след няколко секунди влезе в стаята в плът, застана на прага и се подпря с рамо на касата. Погледът му беше прикован в агент Уотърс. Опитах се незабелязано да му покажа г-н Уонг, но той не реагира и явно нямаше намерение да изпуска от поглед целта си. Ех, де да имах тази съсредоточеност.
Отново разтърквайки косата си агент Уотърс седна и започна да потрива дланта си с палеца на другата ръка.
– Може би имам вина за случилото се.
Кийт вече беше седнала на дивана, но като чу думите му отново се изправи.
– Какво имаш предвид?
Уотърс стисна устни и след това отговори:
– Струва ми се, че се опитваше да установи кой я следи.
– Не си споменавал, че някой я следи – хващайки папката, Карсън започна да преглежда документите.
– Не. Аз…аз не исках брат ми и жена му да разберат, че Фарис се е обърнала към мен.
Кийт, онемяла се пльосна на дивана.
– Получих имейл от нея преди около месец – продължи Уотърс. – Попита ме как може да проследи някой. Каза, че в района се е появил някакъв странен човек и ме помоли да му проверя регистрационните номера.
– Защо това го няма в доклада?
– Защото, от това нямаше да има никакъв смисъл. – Ярост и вина пламнаха отново в Уотърс. – В писмото нямаше нищо друго. Само, че около парка, където са се събрали с приятели, се мотае някакъв страховит тип. Фарис винаги е искала да работи за ФБР. Вероятно, смяташе сама да разбере всичко за този човек.
– Какво й отговори? – Попита Куки.
Уотърс наведе глава.
– Казах й, че е незаконно да проверявам регистрационните табели просто така, и й наредих да каже на родителите си за този човек.
– Няма защо да се обвиняваш – намесих се аз.
Той поклати глава.
– Да, но след няколко дни тя ми написа друго писмо. Каза, че е разбрала кой е той и ме помоли да дойда в Ню Мексико и да го арестувам.
– И? – Не можа да устои Кийт.
– И аз й казах да даде цялата информация на родителите си, за да се свържат с полицията. Казах й, че нямам време.
Лично аз не видях нищо лошо в това, но Карсън буквално скочи от дивана и изсъска през стиснати зъби:
– Ти егоистична измет! Знаеш колко много означаваш за нея!
Уотърс наведе глава още по-ниско, като куче, което току-що е порицано. Но Карсън не се отказа:
– Тя те обича с цялото си сърце! – О, да, определено са имали общо минало. – И би направила всичко, за да те върне тук.
– Точно така – най-накрая вдигна глава агент Уотърс.
Кийт обмисли думите му, след което се засмя горчиво.
– Значи такава е работата! Мислел си, че тя си измисля всичко това, за да те върне у дома.
Той отново се сви и Карсън се извърна презрително.
– Бяхте ли близки с племенницата ви? – Попитах Джони.
– Преди да се преместя, да. Много.
В мен се зароди любопитство. Но не заради емоциите му, а заради чувствата, които струяха от Кийт. Раменете й се отпуснаха, а главата на агент Карсън беше изпълнена със скръб. Като се изправи отново, тя каза сухо:
– Сега й кажи останалото.
За няколко секунди той не разбираше за какво говори, а след това изведнъж присви очи:
– Шегуваш ли се? – Кийт мълчеше, така че Уотърс попита: – Какво общо има това?
Тя се обърна отново към него.
– Ако ти не й кажеш, аз ще й кажа.
– Това са глупости, Кийт. Защо изобщо повдигаш тази тема?
Карсън пристъпи към него.
– Преди година щях да кажа същото. Докато не срещнах Чарли.
Уотърс погледна към мен и след това отново към Кийт.
– Кажи й – повтори тя твърдо.
– Господи Исусе! – Уотърс скочи на крака и се извърна, сякаш не може да ме погледне в очите. – От четиригодишна възраст Фарис твърди, че ще умре, преди да навърши петнадесет години.
Примигнах в недоумение.
– И кога ще стане на петнайсет?
Отговорът беше толкова тих, че едва го чух.
– Утре.
Куки притисна ръка към гърдите си, а Карсън се обърна към мен.
– Както казах, преди година щях да пропусна това покрай ушите си.
– И тогава се запозна с мен.
– Точно. Е, как смяташ? Има ли някаква връзка?
– Да кажем, че не вярвам в съвпаденията.
– Отивам да си взема въздух – каза Уотърс, като се придвижи към изхода и замръзна наполовина, виждайки най-накрая съпруга ми.
По-точно моят много ядосан съпруг. Защото Рейес беше убеден, че агент Уотърс ще ме нападне. В продължение на няколко дълги секунди, под ядосания поглед на Рейес, Уотърс не помръдна, но след това се взе в ръце и мина покрай него към входната врата. Още повече, всяко рязко движение на агента излъчваше наглост.
Когато вратата се затвори зад него, погледнах Кийт.
– Ок. Какво, по дяволите е това?
– В смисъл? – Уточни тя.
– Между вас двамата враждебността може да се среже с нож. Какво става?
Карсън погледна към вратата.
– Джони е бившия ми.
– Била си омъжена?
– Не се дръж, сякаш си страшно изненадана.
– Не съм изненадана, просто…
– Според теб не мога да хвана някой мъж?
– Кийт, не това е въпросът. Ти си отдадена на работата си до ушите. Малко съм изненадана, че си отделила време да се омъжиш.
– Ами, както виждаш, бях омъжена.
– И то не за кой да е, а за федерален! Правилата не забраняват ли близки отношения между колеги?
– И така може да се каже. Въпреки, че в действителност всичко е относително и зависи от много обстоятелства. Но да, той е федерален.
Замислих се.
– Значи, той е твоят бивш, тоест бивш и още федерален агент… Ще го нарека FedEx.
Строгото изражение на Кийт омекна от нотка на усмивка.
– Ще го ядоса.
– Жалко, че не ти е взел фамилията.
– Знам, знам – измърмори Кит. – Тогава името му щеше да е Джони Карсън. Не знам как пропусна такава възможност.
– Взе ли фамилията Уотърс?
Въпросът сякаш я погали по грешния начин.
– Не. Тогава вече работех в Бюрото и реших да не си сменям името.
– Може би това е бил проблемът. – Повдигнах многозначително вежди. Под правилния ъгъл веждите ми могат да объркат всеки. – Може би не си се отдала напълно на брака.
Челюстта на Карсън увисна.
– Даваш ми съвети за семейния живот? От колко време си женена? Някакви осем минути?
– По-скоро осем месеца – бях зашеметена.
– И какво? Взе ли фамилното му име?
Сбърчих нос и погледнах назад към най-разбиращия съпруг на света.
– Нямахме време.
– А, да, да – кимна Кийт, оглеждайки се, и добави, правейки кавички във въздуха: – Трябваше да зарежеш всичко и да се “гмурнеш”. Между другото, не изгаряш ли от желание да ми обясниш защо сте тук?
Прехапах устна.
– Съмнявам се, че ще искаш да знаеш истината.
Тя се наведе по-близо.
– И ако все пак искам, ще ми кажеш ли?
– Най-вероятно, не. Някои неща е по-добре да не знаеш, – усмихнах се плътно и майсторски смених темата: – Между другото, съм удивена, че си била женена. Оказа се, че не знам много за теб.
– Виж кой го казва! Решаваш казуси по почти свръхестествени методи, а досега не си ми казала как успяваш да го направиш.
Погледнах голата си китка.
– Виж само колко е часът!
– Чарли…
– Трябва да се подготвим за сватбата, нали, Кук?
Разрошена Куки кимна, докато влачех Кийт покрай Рейес към входната врата. На пътеката вече бяха паркирани два микробуса. Единият беше от ресторанта, другият – от цветаря. Джони стоеше на верандата с едната си ръка в джоба и бутилка вода в другата. Когато ни видя, се изправи.
Все още ми е трудно да повярвам, че Кит е била женена. Освен това, хванах проблясъка на чувства, когато тя отново видя Уотърс. Карсън все още е влюбена в бившия си. Чудех се дали да й кажа, че и той все още я обича?
Уотърс се обърна към нас, но Кийт заговори на Куки.
– Извинявам се. Не исках да те безпокоя в ден като този.
– Моля те! – Кук махна с ръка. – Затворени сме тук от месеци. Бавно полудяваме.
Преди Карсън да избяга, аз бързо я прегърнах и й прошепнах в ухото:
– Ще ти се обадя довечера и ще ти кажа дали е жива или не.
Кийт кимна, очевидно решена да не пита пред Джони как точно мога да разбера. Пуснах я и добавих:
– Ще направя всичко възможно. Обещавам.
– Не се и съмнявам.
Джони изглежда не споделяше нейната увереност. Но имаше любезността да се извини за поведението си:
– Съжалявам, че откачих.
– Всичко е наред. Разстроен си. Разбирам.
Той кимна. Сигурно се радваше, че няма да напиша жалба срещу него.
След като помахахме за сбогом на агентите, с Куки се втурнахме обратно и бързо затворихме вратата след себе си, докато Бог и всички негови създания не ни бяха видели по халати. Рейес вече беше там, а Куки внезапно проявявайки съвест, се опита да приглади косата си. Мисля, че е по-лесно да укротиш ураган.
Съпругът ми ме прегърна през кръста и аз се сгуших до него, къпейки се в родната си топлина.
– Видя ли го?
Най-накрая Рейес спря да гледа към вратата и изви въпросително вежда.
– Г-н Уонг – обясних аз. – Той е тук.
Съдейки по начина, по който ъгълчето на красивите му устни се повдигна, това не беше новина за Рейес.
– От колко време е тук?
– От тази сутрин. Усещаш ли?
– Какво точно?
– Енергийната промяна. – Рейес погледна към мястото, където висеше г-н Уонг, въпреки че от мястото, където стояхме, не можахме да видим съседа ми, защото ни разделяше носеща стена. – Продължавам да се чудя какво прави тук.
– И аз.
– И аз съм на същото мнение – вметна Куки, без да знае какво да прави с ръцете си.
Този път, когато я погледнах, не можах да се сдържа и гръмко се разсмях.
– Какъв е проблема? – Попита тя в паника, отново опитвайки се да покори косите си. – Готвя се за сватба. Какъв е проблемът?
Приближих се и я прегърнах, с една от смазващите трахеята прегръдки.
– Ти. Ти си най-големият ни проблем.
– Мисля, че двама от тримата, стоящи тук, няма да се съгласят с теб – възрази Куки и в отговор смачка моята трахея.
Манастирът прие още един гост. Джема влезе във фоайето на пръсти, с гръб към нас, и тихо затвори вратата след себе си. Русата ми сестра вече се беше облякла за сватбата. Зеленикаво синя коктейлна рокля, боти в тон. Но на лицето й стояха огромни слънчеви очила, с които, разбира се, изобщо не приличаше на насекомо. Блестящите къдрици бяха събрани в опашка. Като дете Джема обичаше еднорозите, но според мен сега явно прекаляваше с тази любов.
– Какво правите вие тук? – Сестра ми изсъска шепнешком и можех да се закълна, че не произнася някои звуци. – Куки, ще се жениш след час и половина. Защо си тук долу? И то по халат за баня! А какво ще кажеш за косата?! – Тя се взря в главата на Куки с ужас, но след това рязко промени начина си на действие. – Въпреки че… ако това е твоята прическа, значи всичко е супер. Харесва ми. Много ти отива.
Отново се засмях и Джема, притискайки показалеца към устните си, дълго изсъска:
– Шшшшшшт!
За Бога, щях да схвана намека и за по-кратко.
– Махмурлук ли имаш, или какво? – Обидих се . – Колко изпи вчера?
– Не знам. Загубих бройката след третата чаша. Или може би след дванадесетата. Не помня точно.
Възмущението ми нямаше край.
– За какво си мислеше? Защо да се напиваш толкова, като знаеш отлично, че на следващия ден имаме сватба?
– Не исках да изоставам от Куки.
– Да не си полудяла?
Джема се облегна на вратата и отново ме изтласка.
– Куки е експерт по пиенето. Последният, който се опита да я надпие, лежа в гипс цял месец.
– Само защото – реши да се защити Куки, – някой на име Хосе Куерво убеди пича, че може да лети. Нямам нищо общо.
Но Джема не я слушаше.
– Ами косата?
– Джема, тя няма да се омъжи така.
– Бог да благослови! Вече се притесних – въздъхна сестра ми и притисна ръка към гърдите си, за да успокои буйното си сърце, а после започна да ни избутва към стълбите: – Е, това е, сега да вървим, да вървим, да вървим! Имаме много работа!
Обърнах се към Рейес и казах шеговито:
– Със сигурност повече от някои.
Ако питате мен може и гол да отиде на сватбата. Вярно, на чичо Боб няма да му хареса, така както на мен и момичетата.
След като ме притисна за последен път, Рейес ни пусна да вършим подвизи.
– Къде е Дениз? – Попитах, докато вървях.
Изобщо не ме интересуваше къде е изчезнала мащехата ми, но исках да се подготвя за нейната тържествена поява. От тези театрални изяви винаги ми ставаше лошо.
– Навън – каза Джема. – Раздава заповеди на декораторите.
– Класика. Само да стои далеч от мен.
Подпирайки маникюрираните си пръсти на кръста, Джема въздъхна укорително.
– Чарли, трябва да обещаеш, че в името на Куки и чичо Боб, днес няма да спориш с мама.
– Какво?!
Как може да каже такова нещо? Тя изобщо ли не ми вярва?
Изражението на Джема не се промени нито на йота и аз се отказах. Сестра ми явно е предопределена да стане една от онези строги майки, от които всички деца на площадката се страхуват и тайно обсъждат.
– Добре, както искаш. Ще бъда изключително мила и учтива. Докато приключи сватбата. След като пръстените са на пръстите, всеки е за себе си. Включително и злите мащехи.
Джема завъртя очи.
– Двете наистина трябва да отидете на групова терапия.
– Това пък защо! – Ядосах се. – През последните осем месеца тази жена вече се е насадила в черния ми дроб.
Дениз идваше в манастира няколко пъти седмично. И всеки път имаше нова причина. Или е забелязала, че ни е свършил препарата за миене на съдове, или просто искала да знае как съм. Когато татко срещна Дениз, тя беше педиатрична медицинска сестра и този факт, нали разбирате, й позволи да нахлуе в скъпоценния ми личен живот и да ме бомбардира с въпроси. Как се чувствам? Какво ми е налягането? Приемам ли витамините, които ми е донесла? Подувам ли се в края на деня? През целия ми живот тя никога не ми беше обръщала толкова внимание. А ако се появявах на нейния радар, винаги беше с причина. За да ме погледне, Дениз винаги имаше основателна причина. Може би, ако татко не беше изгладил грубите ръбове, причинени от странностите и капризите на Чарли Дейвидсън, бедната Дениз нямаше към кого да се обърне. Явно изобщо не е обмисляла варианта да говори с мен.
– Тя е самотна, Чарли. – Джема се превърна в самото съчувствие.
– Нека да страда от самота в твоя дом.
– Работя. А в офиса тя ще изплаши всичките ми клиенти.
– Значи, тук тя може да изплаши призраците? Между другото и аз имам клиенти.
– Чарли, тя е наистина е болна в момента.
– Знам. Усещам тъгата й. Всеки път, когато се появи, всичко, за което мисля, е баща ми и това кара сърцето ми да кърви. Докато тя идва тук, сърцето ми ще се къса на парчета.
– Може би сърцето й също има нужда от помощ?
– Определено. Но не ме интересува.
– Не ти вярвам.
– Повярвай. И все пак, как можеш да я защитаваш след всичко, през което ми причини?
– Може би има нужда от твоята прошка. Тя знае, че е постъпила лошо.
– Постъпила? – Попитах аз, като с всяка секунда се дразнех все повече и повече. – Казваш това, сякаш тя е извършила едно-единствено нарушение. Всичко, което направи, беше лошо, Джем.
Дениз трепереше над Джема като птичка над яйцата си. А с мен дори и не се опита да се сближи. Получих само мрачни погледи и постоянно презрение. Всяка майка, родна или не, която се опитва да вкара дъщеря си в психиатрична болница само, защото е различна от другите деца, не заслужава любов. Но се опитах. Години наред се стараех да изглеждам като Джема. За да угодя поне малко на Дениз. Веднъж прекарах два дни в упражнения по правопис, за да получа “6”. Надявах се глупавата хартия да се озове на хладилника до теста на Джема. След като получих дългоочакваната оценка, толкова се зарадвах, че търчах презглава чак от спирката, само и само да го покажа на мащехата си възможно най-скоро. Наполовината път паднах, но се прибрах цяла и невредима. Едва поглеждайки към листа с яркочервеното “6”, Дениз ме изпрати в стаята ми без вечеря. За това, че, като паднах, си скъсах раницата.
Същата нощ се промъкнах в кухнята, за да си взема лъжица фъстъчено масло и намерих теста си в кофата за боклук. Три секунди по-късно получих прозрение: никога няма да спечеля любовта на Дениз. Тя ме презира, точка. Трудно е, когато единствената майка, която малкото момиченце познава, не изпитва нищо друго освен презрение към нея. На седем години това е силен удар по гордостта. Вземайки теста, го занесох в стаята си, изгладих го, доколкото можах, и го закрепих на коркова дъска, на която висяха снимки на собствената ми майка, направени от баща ми, когато тя все още ме е носила под сърцето си. Преди да умре, давайки ми живот. Тези снимки и смачканият тест ми послужиха за напомняне. Всеки път, когато исках да получа одобрението на Дениз, гледах смачканото „6“ и променях решението си. Лично на мен ми се струва, че като се примирих с безразличието на мащехата си, спасих себе си от емоционални страдания, а нея от разочарования.
– Тя го знае – настойчиво ме увещаваше Джема. – Знае, че се е държала лошо. Единственото, което не знае, е как да говори с теб и да поиска прошка за всичко. Умишлено затрудняваш нещата.
– Аз затруднявам нещата? – Бях зашеметена.
– Чарли, – сестра ми премина към прехваления си медицински тон, мек и безпристрастен, – ако не седнеш и не обсъдиш всичко натрупано, ако не се разровиш надълбоко в миналото, проблемите няма да се решат.
Джема винаги забравя, че колкото и меко, и безпристрастно да звучи гласът й, усещам всичко, което се случва под прикритието на спокойствие и търпение. Този разговор се повтаряше отново и отново от няколко седмици. Макар, че къде ти! По-скоро от няколко месеца. Усещах колко е разстроена сестра ми. Сега, когато Дениз изведнъж пожела си да се сближи с мен, Джема нямаше търпение да ни помири. Искаше да станем приятелкии и заедно да ходим по магазините.
За Бога, предпочитам да отида до леговището на адските хрътки.
– Според теб, ако с Дениз не седнем за няколко часа да си побъбрим от сърце, тогава проблемите, които не са решавани от десетилетия, ще останат нерешени? – Поясних, изобразявайки най-чистия ужас, уж от обикновената мисъл за ужасните последици. И тогава свивайки рамене казах безразлично:
– Аз съм за.
Обръщайки се, се качих по стълбите, давайки знак, че разговорът е приключил, и чух как Джема въздъхва тъжно зад мен.

Назад към част 1                                                                  Напред към част 3

Коледа за Незабравка

Притиснал нос към прозореца на мазето, Ракетата се взираше очарован в мигащите светлини. Няколко къщи около изоставената психиатрична болница, където живееха със сестра му, бяха украсени за празника. Цялата тази красота се отразяваше от снега, покрил земята с бяло одеяло и дал на света мек, многоцветен блясък. Ракетата се страхуваше дори да помръдне. В главата му, като слънчеви атоми се тълпяха, имената на наскоро починалите и проблясваха отново и отново, но не му пукаше. Все пак днес е Бъдни вечер. Значи Дядо Коледа ще дойде.
– Побързай, Незабравке! – извика Ракетата на петгодишната си сестра.
Тя беше много малка, защото е починала много рано. Но чакаше Ракетата и го следваше навсякъде, дори когато родителите му го изпратиха в психиатрична болница по време на Втората световна война. Незабравка останала там, докато любимият й брат не се присъединил към нея след смъртта.
– Той ще дойде много, много скоро! – Ракетата се изкикоти щастливо.
Незабравка се появи в далечния ъгъл. Твърде далеч от прозореца, така че не видя никакви мигащи светлини или блестящ сняг. Както винаги, беше облечена с гащеризон и мръсна тениска. С тъмна коса, подстригана късо и прибрана зад ушите. Когато Ракетата махна развълнувано, подканвайки я към себе си, Незабравка най-накрая се усмихна плахо и преставайки да кърши ръце, предпазливо пристъпи напред.
– Всичко ще пропуснеш! – Ракетата поклати глава. – Казвам ти, той ще се появи само за малко, а ти просто продължаваш да се криеш в ъгъла.
Разбира се, знаеше защо сестра му се съмнява. Преди често е била мамена, така че сега почти не вярваше, че Дядо Коледа наистина ще дойде. Но тази година всичко ще бъде различно. Мис Шарлот каза на Ракетата истината за г-н Клаус. Това, че, обикаляйки света, понякога той забравя къде да се отбие. А тази година самата тя ще му напомни за Ракетата и Незабравка. Ракетата си мислеше, че Дядо Коледа не е дошъл при тях, защото Ракета и Незабравка не са истинските им имена, а измислени и вероятно Дядо Коледа просто не е знаел къде да ги търси. Но мис Шарлот каза, че Дядо Коледа е като Ракета: знае всички имена, истински и фалшиви, на всички деца по света. Разбира се, Ракета вече е възрастен, но Незабравка е все още дете, така че Дядо Коледа просто трябва най-накрая да вдигне задника си и да си свърши проклетата работа.
Забелязвайки някакво движение, Ракета пое дълбоко дъх и замръзна. С отворени от вълнение очи той наблюдаваше как през прозореца минават чифт крака в черни ботуши с напъхани в тях червени панталони. По някаква причина ръцете му потрепнаха сами и Ракета падна от стола, на който стоеше.
– Той е тук! – Извика Ракета и се изправи тежко на крака. – Той наистина дойде! Да бягаме!
Незабравката засия и се усмихна широко. Усмивката й моментално се изпари, когато брат й я вдигна на ръце и избяга от мазето. Нямаше време да внимава – трябваше да си легне възможно най-скоро. Мис Шарлот каза, че Дядо Коледа идва при деца, които бързо заспиват. Ракета и Незабравка не са спали отдавна, но това са глупости. Щом казаха да си лягаме, значи ще си лягаме. Дори, ако трябва да върже сестра си за глупавото легло.
– Изобщо не искам да спя – прошепна Незабравката.
– Просто се преструвай.
Ракета хукна колкото може по-бързо по коридора до мястото, където стояха старите легла с пружини.
Смеейки се тихо, Незабравка го прегърна по-силно за врата.
– Може би Дядо Коледа не идва, защото ние никога не спим?
Ракета почти се спъна, но се улови навреме и побягна нататък. Дори не му минаваше през ум.
– Обзалагам се, че е така. Мамка му! Никой не ми е казал, че Дядо Коледа има правила! Не може да се нарушават правилата.
Незабравка кимна и вълнението, което се съхраняваше дълбоко, дълбоко през всичките тези години, се отрази на кукленското й лице:
– Не може да се нарушават правилата.
Ракета положи сестра си на голите пружини. Малкото телце, отслабнало от праховата пневмония, не заемаше дори половината от леглото. Жалко, че нямаше матрак, но и така ставаше.
След като се справи със сестра си, Ракета се промъкна на пръсти до второто легло, изви се, за да легне по-удобно и се покри със стар хартиен плик, като го издърпа до носа си. Показваха се само очите му. И започна да чака. И да слуша. Някъде отгоре се чу шумолене. Задъхана, Незабравка внезапно се изправи, но Ракета, стискайки развълнувано хартията в ръцете си, й даде знак да легне обратно.
– Съжалявам – прошепна Незабравка и легна, покривайки устата си с ръце.
Разопаковането на пакета отне цяла вечност.
– Затвори очи – каза Ракета с едва доловим глас. – Трябва бързо да заспим.
Кимвайки, Незабравка затвори очи, но той видя, че тя наднича.
– Престани! – Ракета изсъска малко по-силно.
Този път тя покри лицето си с ръце, но разтвори пръсти. Ракета въздъхна. Дядо Коледа няма да се върже на нещо такова. Точно в този момент по стълбите се чуха стъпки. За да успокои по някакъв начин вълнението си, Ракета замръзна и не посмя да помръдне, дори когато чу нещо да пада върху стъпалата под акомпанимента на избрани ругатни. Но се чудеше защо Дядо Коледа изведнъж се изразява с такива думи и дори с момичешки глас. Ракета винаги си е мислел, че гласът на Дядо Коледа трябва да е много по-нисък.
Затвори плътно очи, докато слушаше приближаващите стъпки. На прага Дядо Коледа спря и угаси фенерчето. Ракета видя светлината, защото клепачите му бяха почти прозрачни, но не отвори очи. Дядо Коледа беше много близо и Ракета затаи дъх. Дядо Коледа застана първо до леглото на Ракета, след това отиде до това на Незабравка и после се върна към стълбите.
Нещо изскърца, отново се чуха ругатни, в които, ако се вслушаш, прозвучаха имената на елените и Дядо Коледа изчезна. Ракета отвори очи и веднага щом видя подаръка на сестра си, скочи от леглото.
– Незабравка! Просто погледни!
Тя отпусна ръце и отвори очи, които изглеждаха още по-големи заради тъмните кръгове под тях. Накрая сестра му видя подаръка. На пода имаше кукла. Малка и лека. Такава, че Незабравка да може да носи със себе си без много усилия. Сестра му примигна от изненада, а устата й се превърна в идеално кръгло „О“.
– Той наистина дойде! – Възкликна Незабравка, гласът й все още беше дрезгав от пневмонията. Опита се да вземе подаръка, но ръката й мина направо. Съсредоточавайки се, сестра му опита отново и се получи. Вдигайки куклата, тя я притисна към гърдите си. Сълзи бликнаха в очите й. Той наистина дойде…
Куклата много приличаше на тази, с която си играеше у дома. Дядо Коледа наистина знаеше много. Много.
– Ракета – извика сестра му, едва чуто, сочейки нещо с пръст.
Ракета трудно да изплува от спомените си и много бавно се обърна, за да види накъде сочи сестра му. На пода до леглото му имаше тенекиена ракета. Той бързо я вдигна. Беше играчка с часовников механизъм. Много пъти е виждал подобни в магазините за евтини стоки, но семейството му не можеше да си позволи подобни покупки.
– Той не ни е забравил – каза тихо Незабравка.
Ракета се усмихна.
– Казах ти! Мис Шарлот познава Дядо Коледа. Тя познава и Великденския заек. И президента.
Доволна както винаги, Незабравка кимна и погали главата на куклата.

Край

Назад към част 20

Угощение за Чарли
Хелоуински разказ

Тайно от всички, дълбоко, дълбоко в душата си, обичам Хелоуин.
Знам какво си мислите.
– Разбира се, че харесваш Хелоуин! В крайна сметка ти си ангелът на смъртта!
Но честно казано, любовта ми към недооценената вечер на “вси светии” няма нищо общо с факта, че съм обикновен човек със свръхестествени отговорности.
Между другото, казвам се Чарли Дейвидсън. Аз съм частен детектив. Ангел на смъртта. Единствен по рода си нарушител на спокойствието на хората около мен. Мога и да флиртувам така, сякаш няма утре. Но всичко това е поезия.
Самият Хелоуин не е толкова свръхестествен, колкото си мислите, но определено изважда лудостта в хората. Затова е много, много весел празник.
Тази година обаче ще бъде различна. За първи път от десет години отивам на парти за Хелоуин. И никакви разследвания, наблюдения и задушевни разговори с призраци. Само най-чистото удоволствие във всеки смисъл…
(Тук свирят арфи, отбелязвайки началото на историята.)
– Значи, на партито ще бъдеш бионично момиче от популярен салон?
– Много те моля! – Погледнах възмутено Куки, най-добрата ми приятелка.
Мотаехме се в спалнята ми, защото се подготвях най-старателно за една нощ на пиянство и разврат.
– Аз ще бъда изобретателка от Дивия Запад, който е измислила мех… машини, задвижвани от пара и проектирани специално за каугърли.
Съмнявайки се с всяка своя пора, Куки ме огледа отгоре до долу.
– Не мога да си представя какво означава това. Но изглеждаш точно като готова на всичко бионична салонна дама.
Усмихнах се и се погледнах в огледалото. Многослойна пола с волани – да. Имах цилиндър, шал и златни очила, подобни на слънчеви. Корсет с метални кръпки, притискащи моите момичета, Заплаха и Уил Робинсън толкова здраво, че са на път да изскочат – даже два пъти. Давам си зъба, че купонът ще е разкошен. Крайно време е да компенсирам застоялата липса на флирт.
– Не е зле.
Обърнах се рязко, чувайки дълбокия глас зад себе си, чийто собственик все още не си беше направил труда да се материализира. Но не бих объркало с нищо този кадифен тембър, нито електрическия пукот във въздуха, нито вечната топлина, която излъчваше най-мощното същество в цялата вселена.
Бавно успокоявайки се, се принудих да говоря на въздуха, за да помоля Рейес Фароу, син на Сатаната, получовек и полусупермодел, да ме придружи на партито:
– Ако искаш, можеш да дойдеш с мен.
Куки, която изучаваше подробно ботушите ми с връзки, хвърли поглед към мен, престори се на озадачена за момент, но бързо разбра какво се случва.
– Ясно, – проточи тя, приемайки усмивката ми за молба да се изпари някъде възможно най-бързо, кимна и се огледа. – Ще съм си в къщи.
– Благодаря ти, Кук.
Усмихвайки се на гърба й, се обърнах натам, където горещината беше най-силна. Рейес се материализира постепенно. Отначало димът и сенките се сгъстиха и образуваха силна длан. Зад нея се появи мощна предмишница и мощно рамо. След това димът се събра на пода, появи се един крак и пристъпи напред. В момента, в който се оказах в силна прегръдка, Рейес се материализира напълно. Осезаем, солиден, горещ във всеки смисъл. По-съблазнителен от неделен грях.
– И къде отиваш? – Попита той.
Ъгълчето на устата ми се повдигна игриво и напълно забравих да дишам. Тъмната коса се навиваше над ушите му, а очите с цвят на кафе блестяха изпод полуспуснатите, невероятно дълги мигли, докато Рейес оценяваше облеклото ми.
– На парти – въздъхнах тихо.
Опитах да се преструвам, че присъствието му по никакъв начин не ме притеснява. Но, честно казано, да кажа, че присъствието на Рейес не ме засяга по никакъв начин, е все едно да кажа, че слънцето не влияе по никакъв начин на Земята. Нито със светлината си, нито с топлината, нито с гравитацията.
Сложих ръце на гърдите му и попитах:
– Е, какво? Искаш ли?
– Много – усмихна се той широко и, навеждайки се, захапа ухото ми.
Удоволствието се разля на вълни по шията и гръбнака ми.
– Според мен не става въпрос за партито.
Рейес ме придърпа по-силно към себе си и се разхвърчаха искри. Още малко и пожарната аларма щеше да се включи. Устните му проправиха горещ път от нежни целувки по шията ми, а голата ми кожа беше необичайно студена.
– Ако говориш за онова парти долу – каза той, потривайки врата ми, – това е просто група пенсионери, които отпиват подсилен пунш и слушат оркестрова музика.
Замръзнах.
– Тоест, искат да плюят на плейлиста ми?!
Рейес се усмихна във врата ми и отново ме обгърна с ръце.
– Ако Лорънс Уелк не е включен, тогава трябва да кажа да.
Щях да се разсмея от сърце, ако точно в този момент не ме съблазняваше създание, изковано в пламъците на греха. Едната му ръка вече стискаше кръста ми, а другата се катереше нагоре по гръбнака и ребрата ми, правейки невъзможно освобождаването. Аз обаче изобщо не исках да бягам, защото в стомаха ми моментално се разпространи течен огън.
Преди да успея да мигна, топлият му дъх отново погали ухото ми.
– Как, за бога, да махна тази глупост? – Попита отчаяно с дрезгав глас.
През гъстата гореща мъгла едва осъзнах, че Рейес има предвид корсета с шипове, вдъхновен от стиймпънк.
– Там има “светкавица”, – промърморих едва чуто, осъзнавайки, че при цялото си желание няма да мога да пусна това, което ръцете ми успяха да завладеят. – Разкопчай “светкавицата”.

Назад към част 19                                                        Напред към част 21

Бонус:

През очите на Рейес

Пред очите ми Дъч изскочи от апартамента с такава скорост, че водата се разплиска от аквариума, а част от претъпканата й чанта се разпиля. Светлината, която излъчваше, се нажежи от ярост и се превърна в тъмно блестящо злато, като очите й. Всичко това, заедно с болката от смъртта на баща й, ме обхвана като наелектризираща вълна. В Дъч има толкова много сила, че ми е трудно да повярвам и всеки ден тя става все по-силна и по-силна. Много скоро ще надхвърли всякакви граници. Ще стане този, който не може да бъде спрян. Ще се превърне в Бога, който е родена, и ще разбере, че вече не се нуждае от мен.
Като чух стъпките й по стълбите, извиках мелеза, който Дъч нарича Ейнджъл и свой помощник в разследванията. Щом се появи, наклоних глава настрани в очакване на отговор.
Момчето пъхна ръце в джобовете си и кимна.
– Ти беше прав. Той я шпионира.
– Кой го е изпратил? – Не бях в настроение да играя игрички.
– Слушай тук, pendejo. Правя това само заради нея. Работя за Чарли, не за теб. И тя, по дяволите, заслужава да знае всичко.
Шутът винаги се страхувал от мен, но по някаква причина е станал по-смел. Скоро ще откъсна шибаната бандана от главата му и ще я вържа около гърлото му. Но не сега.
Потискайки инстинктите си, му хвърлих зъл поглед.
Проработи. Малкият увисна и проговори:
– Не знам кой. Някакъв си пипер в черен “ролс” с повече тесто, отколкото мозък. Освен ако, разбира се, той наистина прави това, за което си мислиш.
Кимнах. Сигурно е емисар – пратеник на баща ми. А шпионинът, който заповядах на хлапето да следи, ще стане поредният проблем за Дъч. Защото той я следи от отдавна. А аз следя него.
Как да й кажа, че мъртвеца, когото смята за приятел, я шпионира по заповед на баща ми? При сегашните обстоятелства тази новина определено няма да я зарадва.
Името му е Дъф и Дъч, както мнозина преди нея, се влюби в бебешкото му лице и наивното заекване. Но знам какъв е отвътре. В крайна сметка, не просто така се е озовал зад решетките.
– Не откъсвай очи от него. И ме уведоми, ако има новини.
– Ами, ако Чарли има нужда от мен?
– Тогава бягаш при нея, а когато се освободиш, обратно при мъртвото копеле.
Кимвайки, момчето се канеше да се разтвори, но се спря.
– Това копеле ще я нарани ли?
– Дъф? – Уточних аз.
– Не, богатия пипер.
– Само, ако му дадем възможност.
Момчето наведе глава.
– Мога да го довърша.
– И да ме лишиш от удоволствието? – Пристъпих напред. – Не ми харесва такъв развой на събитията.
Идиотът се отдръпна.
– Майната ти. Справяй се сам с него. Но призракът е мой.
– Когато приключа с Дъф, целият е твой. Можеш да правиш каквото поискаш с него.
– Това, по дяволите е абсолютно сигурно! – С доволен поглед накрая каза момчето и изчезна.
Последвайки Дъч, излязох от апартамента, треперейки от болка, от сблъсъка ми с Дузината. Трябва да призная, че сериозно ме изненадаха. Кучетата, изглежда беше невъзможно да се убият. Но определено имаше начин. И трябва да го намеря. Заради Дъч и бебето. Нашето дете. Липсват ми само няколко части от пъзела. Веднага, щом разбера кой ги е призовал, ще го унищожа. И кучетата ще станат по-уязвими. Шансовете за смачкването им ще се увеличат.
Тепърва ми предстои да разбера каква роля играе даева Ошекиел във всичко това, но докато ми е полезен, ще го търпя. Но, само дори да мигне в грешна посока, ще му прекъсна гръбнака. Най-малко.
Излязох в мастиленочерната нощ. Дъч седеше в джипа си със строго изражение, а двигателят работеше на празен ход. Обиколих колата и отворих шофьорската врата. Емоциите на Дъч се врязаха в мен като товарен влак и веднага почувствах как тя се бори да не се удави в мъката.
– Трябва да се обадя на Джема – успя да каже.
– Ще й обадиш по пътя. Аз ще карам.
Излизайки от колата, Дъч гневно избърса сълзата, търкулнала се по бузата й. От невероятно силната й енергия земята зашумоля под краката ни. Исках да я спра, но не посмях и мълчаливо я гледах как отива към пътническата седалка. Емоциите кипяха в нея с такава сила, че можеше да се сравни само с атомна бомба на етапа, когато първото ядро се разцепи, а всичко останало остава част от секундата преди експлозията. Дъч има неограничена сила, която изобщо не знае как да контролира. Но това не винаги ще бъде така. Сега тя може да унищожи милиони животи с едно мигване и дори няма да разбере как е станало, докато не види последствията. А ако се случи нещо такова, то ще я събори повече от всичко, което се е случвало преди.
Затова не я притеснявах. Отстъпих. Не исках да поема отговорността за разрушенията, които може да причини. А още повече, не исках да попадна под горещата й ръка и да прекратя съществуването си. Искам да видя дъщеря ни. Поне за минута. Да видя съществото, предназначено да смаже баща ми веднъж завинаги.
След това ще умра в мир, знаейки, че той ще плати за всичките си престъпления срещу човечеството и ще прекарам цяла вечност с единственото същество в цялата вселена, в чиито крака съм готов да падна при първия призив.

Назад към част 18                                                        Напред към част 20

Глава 18

„Швадба – [шваˊд’ба], същ.
1) облед шъчетание швещенни змии в блак;
2) сбъдната мечта.“
Надпис върху тениска

При Чичо Боб, както се оказа, разрешиха да влезе в цяла тълпа. Имам предвид капитана, Рейес, Куки, няколко детективи и аз. Джема се втурна, разпенена, бледа като чаршафите, върху които лежеше Чибо. Прегърнахме се, което не беше толкова лесно с белезниците, след което влязохме заедно в отделението.
Там вече седеше Железният юмрук – съдията, която таеше люта омраза към мен. Така беше преди. Съмнявам се, разбира се, че отношението й към мен се е променило драстично, но напоследък доста добре понасяше присъствието ми и това вече беше нещо. Тя била в болницата, за да посети баба си, когато научила новината за Чибо. Това, че е отделила време да го посети, беше много мило от нейна страна.
След упойката чичо Боб беше като пиян и затова ми беше още по-забавно да го гледам. Бяха му сложили морфин, което едва ли е добре. Със сънливо намигване чичо Боб каза на Куки, че изглежда като паста с ангелска коса, известна още като капелини. Нямам представа какво означава това, но Куки буквално се стопи от удоволствие. Или пропусках нещо, или Чибо мислеше за ангела и за ядене едновременно, но в сегашното си състояние ги омеша. Случва се. Веднъж не спах две седмици и слепих кафето и секса в една дума. Помолих сервитьора да ми даде кофгазъм. Каза, че нямат това в менюто, но ако изчакам до края на смяната му, той ще направи всичко възможно да изпълни поръчката ми. Много сладко момче.
Наведох се над леглото и прегърнах голямата глава на чичо Боб, защото ме беше страх да го прегърна някъде другаде. Той се усмихна насила.
– Всичко е наред, малката.
Не ме е дразнил така от детството. От почти забравената дума изплуваха приятни спомени, в които се промъкнаха и няколко обезпокоителни. Какво да кажа? Няма идеални хора. Боже! Обичам този мъж с цялото си сърце!
– Толкова съм ти ядосана, че нямам думи! – Прошепнах в ухото му, навеждайки се още по-ниско, за да не види сълзите в очите ми.
Как можеше да рискува живота си така, за да не арестуват Рейес за убийство? Дори и да е неволно. Може би Чибо чувстваше, че му дължи услуга. В крайна сметка преди повече от десет години именно той го е арестувал.
– Знам, скъпа.
Чичо Боб искаше да ме потупа по ръката, но вместо това потупа Уил Робинсън. Всеки друг път и двамата бихме се чувствали неловко, но предвид обстоятелствата…
Вдигнах ръката си с белезниците и преплетох пръсти с тези на Чибо. Всичко се получи. Всички видяха, че той определено е прострелян. Едва не умря и не се облече в Хелоуински костюм от набръчкана жарава. Въпреки че, по мое скромно мнение, старият костюм на Спайдърмен беше много по-готин. Чичо Боб в чоропогащник си е гледка. Разбира се, тогава имах нужда от психиатър, но кой не се нуждае от такъв от време на време? Освен това, чичо Боб се опитваше да спаси г-н Трухильо, последната жертва на Силвия. Затова е време да сляза от сцената.
Целунах Чибо по бузата, прошепнах една-единствена дума на латински и се отдръпнах, за да могат и останалите да му пожелаят бързо оздравяване. Бузите му веднага се зачервиха, а тенът му стана по-свеж. Чичо Боб ме погледна подозрително, но знаех, че не съм го излекувала напълно. Само облекчих болката и леко коригирах вътрешните органи. Това трябваше да е достатъчно, за да изпълни молбата ми по-късно.
Говорихме още няколко минути и след това всички ни казаха да си тръгваме.
– Ще те помоля само за една малка услуга – успях да кажа.
– Всичко, скъпа – каза Чибо със замъглени от морфина очи.
Разбира се, сега не беше най-доброто време, но аз заеквайки, все пак успях да обясня ситуацията и получих куп усмивки в отговор. Половин час по-късно се върнахме при леглото на Чибо, но този път по по-брачна причина.
Докато с Рейес се прибирахме вкъщи, за да вземем свидетелство за брак и други дреболии, Куки отиде да вземе Амбър от училище. Настоях да ми свалят белезниците. Измих лицето си, махнах тревата от косата си и облякох бяла коктейлна рокля със сребърни сандали. Рейес носеше черен смокинг и сива вратовръзка. Беше се обръснал и дори се беше опитал да среше косата си назад, но тъмните къдрици все пак падаха по челото му. Когато той дойде в моята половина на апартамента, аз – аз! – останах без думи. Още малко и нямаше да се върнем в болницата.
Амбър и Куки ме накараха да се оставя в ръцете на Джема. Сресвайки косата ми и закрепвайки кичурите тук-там с фиби, сестра ми крадешком изтри сълзите от бузите си.
– Всичките ми планове отидоха в канала! – Оплака се тя, разстроена, че съм развалила грандиозното тържество, което се канеше да организира.
И с право.
Пред отделението се тълпяха медицински сестри и няколко лекари. Едва ли искаха да погледат “романтиката”. По-скоро самата странност на ситуацията предизвика сериозното любопитство. Ако мога така да кажа, съдията “Железния юмрук” Куимби ръководеше церемонията. Куки и Джема, които стояха до мен, бяха шаферки, а ръката ми даваше чичо Боб направо от леглото и активно настояваше Рейес да не ме връща на семейството за нищо на света.
Рейес трябваше да се обърне за помощ към Гарет и Ош. Не можех да повярвам, че всичко това се случва наистина. От самото начало нито Суопс, нито Ош се харесваха на Рейес, а сега по ирония на съдбата станаха негови кумове и свидетели на първите ни стъпки към семейното щастие. Преди церемонията отново се опитах да се свържа с баща ми, но не се получи. Дори не ми хрумна да се обадя на Дениз. Ще я шокирам с новината на следващата ни среща, въпреки, че искрено се надявам тази среща да се състои в ада.
Въпреки бързането, тясната стая и стерилната атмосфера, само гледането на Рейес караше пеперудите да пърхат в стомаха ми и сърцето ми да стане два пъти по-голямо.
Омъжвам се за него.
Не за когото и да било, а за него.
Мъжът на мечтите ми е на път да бъде мой завинаги. Амин.
Едва осъзнах какво казва съдията, защото мислите ми препускаха. Предстои ми да стана омъжена жена и скоро ще имам бебе. Никога през живота си не съм била по-щастлива от сега. Дори не се надявах да имам собствено семейство, но някой, очевидно, имаше други планове. Ако, разбира се, все пак победим Дузината.
– Пръстените? – Попита съдия Куимби и Гарет й подаде пръстените, които ние с Рейес тайно му дадохме по-рано.
Купих обикновена халка от преплетено злато и сребро. Стори ми се, че тази комбинация символизира и двама ни, и това как животът ни е свързан от раждането. Бях първата, която даде традиционните обети и за първи път в живота ми те означаваха нещо за мен. Оттук нататък това не бяха просто думи, а искрено обещание за лоялност и преданост, което давах на любимия си мъж.

Рейес се изправи в пълен ръст, излъчвайки гордост. Но когато поставих пръстена на пръста му, почувствах лекото треперене, сякаш той беше също толкова зашеметен от случващото се, колкото и аз. Просто се надявах, че не съм единствената и имах чувството, че ми оказват голяма чест.
Дойде реда на Рейес. Вземайки пръстена, той го сложи на пръста ми до половината и повтори обетите си. Чаках очарована за думата, която ще направи този мъж мой, и не забелязах пръстена, докато Рейес не го сложи докрай, казвайки: „Съгласен съм“.
И тогава челюстта ми падна. Поглеждайки към Рейес, отново се втренчих във великолепното произведение на изкуството на пръста си и прошепнах:
– Рейес, невероятно е!
По бузите му се появиха идеално симетрични трапчинки.
– Подхожда на очите ти.
Всред преплетените с огън златни кръгове блестеше кехлибарен скъпоценен камък, чийто цвят наистина съвпадаше с цвета на очите ми.
– Какво е това? – Попитах.
– Оранжев диамант.
Взрях се в Рейес шокирана.
– Къде го намери?
Той се наведе към мен и ми прошепна в ухото:
– В ада.
Вкамених се.
– Там, където съм роден. В сърцето на най-парещата пустиня, която наричате ад. Малко хора знаят за това, но там имаме най-добрите диаманти в цялата вселена. Топлина, налягане – идеални условия.
Докато ние си говорехме тихо, съдията продължи да говори за задълженията и как мъжете нямат право да ни „мачкат“. Бих искала също така да знам какво точно означава да “мачкаш”.
– Защо отиде там, Рейес? Защо да пое такъв риск?
– Отидох до там и обратно толкова бързо, че никой не забеляза. Освен това изражението на лицето ти си заслужаваше.
Старателно слагайки си непроницаемо изражение, отново погледнах пръстена и разбрах, че нямам думи. Но те не бяха необходими. Рейес ме обви с ръце и ме целуна с горещите си устни. От върха на пръстите на краката ми до върха на главата се надигна тръпка. Вече не сме булка и младоженец. Оттук нататък ние сме, както се казва, едно цяло, което се носи по вълните на ослепителното щастие. За Бога, точно такъв статус и ще кача в социалната мрежа.
Амбър въздъхна силно и в отделението се разнесе смях под бурни аплодисменти. Вярно, това продължи само минута, след което главната сестра успокои всички с фантастично убийствен поглед. След това се усмихна широко и аз се зачудих дали не е на някакви хапчета.
– Купихме торта – каза накрая тя, показвайки на всички сладоледената торта, която очевидно беше предназначена за рожден ден на дете. Което значи – просто перфектно.
Оформихме кръг и започнахме да се наслаждаваме на замразения блясък, заливайки го с джинджифилов ейл от конусообразни чаши. Опитвайки се да ме засрами, чичо Боб заразказва истории за моето детство. Нямахме много време – трябваше да се приготвяме. Ош вече беше намерил подходящо място. Един изоставен манастир в планината Хемес, построен върху свещената земя на индианците. Двоен удар, така да се каже.
За стотен път погледнах с обожание пръстена.
– Диамант от ада. Кой би си помислил?
– А аз помогнах в избора на обкова! – Каза Джема, която стоеше на няколко метра от мен, явно не чувайки думите ми.
– И аз! – Ембър се усмихна от ухо до ухо.
– Златото също е необичайно.
Погледнах към Рейес.
– И откъде идва? Късче от райската порта?
– Точно така – ухили се той, – но аз не мога да отида там. Трябваше да изпратя куриер.
Нямах представа дали да му вярвам или не, но не ме интересуваше. Омъжих се.
Не, не така.
Ние се оженихме. И чакахме бебе. Може ли живота да стане по-добър?
Грабнах подаръчната торба (беше торба от най-близкия “Walmart”), и я подадох на Рейес.
– Какво е това? – Попита той, присвивайки подозрително очи.
– Твоят сватбен подарък.
Цялата треперех от вълнение, докато Рейес измъкваше купената тениска от чантата и прочете на глас:
– Не ми трябва Google. Жена ми знае всичко.
Закикотих се като пациент с психични отклонения, а Рейес се наведе и ме целуна по врата, точно под ухото.
– Не мога да повярвам, че си ми жена.
– А аз не мога да повярвам, че вече не трябва да те наричам годеник. Харесва ми тази дума…
Той се засмя тихо и огледа стаята. Колкото повече време минаваше, толкова повече Рейес изглеждаше някак си отчужден. Преструвайки се, че е напълно щастлив, той върна тениската в торбата. Сърцето ми прескочи. Нима съжалява, че се ожени за мен? Толкова скоро? Не са минали и десет минути! Ако е така, значи имаме проблеми до козирката.
Чибо разказваше историята, как получих белега на челото си в основата на косата. Впрочем, изцяло е виновен той, защото остави резачката близо до плюшената миеща мечка. Кое дете не би искало да придобие ценен опит при подобни обстоятелства? Възползвах се от възможността да дръпна Рейес настрана.
– Добре, изплюй камъчето. Това трябва да е най-щастливият ден в живота ни. Или те притеснява това, че целия си облепен в тиксо?
Той се опита да се усмихне, но усмивката бързо изчезна.
– Сега съм длъжен да ти кажа името ти.
– Не разбрах?
– Обещах ти. Но… – Рейес поклати глава. – Не знам какво ще се случи тогава.
– А-а, вярно – спомних си аз. – Ти обеща, в деня на сватбата ни да ми кажеш неземното ми име.
– Да.
– Не го прави. – До нас се приближи Ош, втренчил се в Рейес. – Не знаем какво ще се случи, когато тя чуе името си. Не знаем какво ще стане с Пип.
Рейес му хвърли абсолютно същия поглед.
– Дадох дума, даева. И държа на думата си.
Обещанието обаче не му даваше покой. Наистина исках да знам истинското си име, но това може да почака. Сега има по-важни неща.
Хванах го за ръката:
– Ще ми го кажеш по-късно. Целият ни живот е пред нас, Реязиел. Това може да почака.
Рейес беше толкова облекчен, че едва не избухнах в смях. За Бога, понякога е същинско дете. Висок, секси, смъртоносен, всяващ ужас в сърцата на свръхестествени същества, но все пак дете.
Изглеждайки изключително доволен, Ош отиде да говори със съдията, която довършваше парчето си сладоледена торта, а аз започнах да се тревожа за душата й. Това хлапе е мек дявол и всеки, без изключение, иска нещо толкова силно, че е готов да рискува душата си. Но той ми обеща да бъде добро момче и да яде душите само на гадовете. И се заклевам, по-добре да изпълни обещанието си, иначе ще му се наложи да се върне в ада по-рано, отколкото е планирал.
Дойде капитана и каза, че ченгетата са намерили цял Клондайк улики срещу Силвия Стар в дома й. Дневник от времето на процеса, снимки, бележки, които е писала на Рейес, докато той е бил в затвора. Освен това, намерили олтар, посветен на него. Да. Очевидно Рейес вдъхновява хората за всякакви олтари и музеи. Странно, но което си е, си е. Доказателствата бяха достатъчни, за да потвърдят историята на чичо Боб. Според капитана, случаят е приключен и аз тайно въздъхнах с облекчение.
Скоро всички започнаха да се разотиват. Целувах Чибо по цялото лице, докато се изчерви дълбоко, след което се прибрахме вкъщи. Ош трябваше да ни се обади, след като си опакова нещата. Имахме час да се подготвим, но никога не съм знаела как да се мбързо. Винаги си забравям бикините, пастата за зъби или всичко това наведнъж. Слава богу, Рейес обеща да ми помогне веднага щом опакова нещата си.
Въпреки липсата на стена, той отиде в своя апартамент, а аз – в моя и веднага се преместих в банята, за да смета всичко, което ми видят очите в пътната си чанта. Тъкмо се чудех дали да си взема супер четката със сапунени дюзи, когато изведнъж се появи Джесика.
За моя изненада, тя не забъбри веднага, а изчака да я забележа. Издържа цели две минути и накрая се отказа:
– Искам да знаеш, че винаги се чувствах виновна за случилото се между нас в училище.
– Да, разбира се.
Избрах едно от всички червила и проверих оттенъка му на ръката си. Дали е грешно червисването в ярко червено в манастир? А пък и честно казано, нямах представа какви дрехи вървят с този цвят.
– Не можеш да си представиш колко плитка и егоистична мога да бъда.
– Мога, повярвай ми. – Може би си струва да се спра на розовите нюанси?
– Но сега това няма значение. Много се радвам, че умрях!
Замръзнах и се обърнах към Джесика.
– Какво имаш предвид?
– Ако не бях умряла, никога не бих си помислила да се обърна към теб за помощ, когато блъснаха племенника ми. Много съм ти благодарна за това, което направи, Чарли.
– Нищо не съм направила, Джесика. Не ми дължиш нищо.
Това, че се е примирила със смъртта, само защото, така е успяла да спаси племенника си, ми каза повече от всякакви думи. Вече почти реших да не забелязвам болезнените нотки в гласа й, когато тя заговори отново:
– Дължа ти всичко, Чарли, и никога няма да го забравя. За да ти се отблагодаря по някакъв начин, ще остана с Ракета, Слива и Незабравка. Ще постъпя правилно и ще те оставя на мира, защото… – Джесика се сви и едва чуто завърши: – Защото съм влюбена в годеника ти.
– Рейес? – Бях зашеметена.
– Да. Съжалявам.
В мен пламнаха собственически чувства.
– От тази вечер той ми е съпруг.
Тя веднага вдигна глава и пепелявото й лице се превърна в маска на тъга.
– Толкова бързо?
– Точно така.
– Тогава аз си тръгвам.
Едва успях да потисна импулса си да изтанцувам победния танц.
– Вероятно така ще бъде най-добре за всички.
– Права си. Защото съм дълбоко, безкрайно и безвъзвратно влюбена в него.
– Добре, добре, bella. Време е да си намериш свой мъж. Capisce?
– Намерих го. Или си забравила? Фреди Джеймс. А някой ми го отне.
Ега ти глупостите. Не знаех, че Джесика, която смятах, че е най-добрата ми приятелка от години, докато не ми обърна гръб, е била толкова обсебена от човека, с когото загубих девствеността си. Веднага се сетих за думите й, че е повърхностна и егоист. Но все пак…
– Между другото, много се радвам, че ти постъпи така тогава – казах аз, опитвайки се да изразя искреност в гласа си, а не злорадство.
Джесика скръсти ръце на гърдите си.
– Е, и каква си ти след това? Коза!
– Не. Това, за което говоря е… Ами-и, Фреди не беше толкова сладък, колкото си мислехме. Радвам се, че не е трябвало да се сблъскаш с проблемите му.
– Така значи-и – примигна тя изненадано. – Тогава съжалявам, че не ти е провървяло
– Да, аз също.
– Значи наистина е женен? – Попита Джесика, подсмърквайки отново. – Завинаги, завинаги?
– Махай се оттук – наредих аз, сочейки вратата и Джесика изчезна. Наистина се надявам да е за дълго време.
Едва бях влязла в спалнята, когато се появи Ракетата, с някак изтощен вид. Явно приемните ми часове са се променили. Трябва да си отпечатам табела с новия график.
– Ракета! – Поздравих изненадано и го зачаках да се отпусне.
Той рядко излизаше от болницата, а когато се разделихме последния път, ме нападна яростна адска хрътка.
Ракетата примигна, завъртя се около себе си, свиквайки с новата среда, и след това ме погледна. Закръгленото му лице и плешивата глава блестяха слабо в приглушената светлина на хола.
Когато погледът му най-накрая се съсредоточи върху мен, той скръсти ръце на гърдите си.
– Не можеш да нарушаваш правилата, г-це Шарлот.
Ново двадесет и пет.
– Знам скъпи. – Докоснах рамото му. Ако Ракетата не беше толкова разстроен, никога нямаше да дойде. – Кое правило наруших?
– Всички! – Той размаха ръце, явно разочарован от мен до дъното на душата си.
По дяволите, неприязънта ми към правилата!
– Трябваше да изтрия, госпожице Шарлот. Три имена. – Вдигна три пълни пръста. – Три. Едно, две, три. Три.
Нищо не разбирайки,се намръщих.
– Какво трябваше да изтриеш? Имена на стената? – В сърцето ми се зароди надежда. – Моето беше ли сред тях?
– Не. Ти умря.
Точно така, по дяволите. Умрях. Наистина. Зашеметяващо! Знаех си, че видях ангел. Най-истински, с подигравателни вежди. Просто няма по-прекрасно нещо.
Докато Ракетата ми се караше, на вратата на спалнята се появи Рейес. Погледнах го и Бети Уайт се изпълни с радост. Мъртва съм, което означава, че мога да зачеркна това от моя списък със задачи. Следващата стъпка – медения месец.
– Не теб трябваше да изтрия – продължи Ракета – а други.
Ами, изяснихме и това. Потупах го по рамото, за да му кажа, че може да си тръгва.
– Тези в болницата. Небесата са страшно ядосани.
Замръзнах, усещайки как по гръбнака ми запълзява ужасяващ страх.
– Какво значи “небесата са страшно ядосани”?
– Дошло им е времето. Не можеш да правиш това, госпожице Шарлот. Не можеш просто да спасяваш хора. Трябваше да трия! – Извика той.
Явно това го беше разстроило. Че се е наложило да изтрива имена. Беше ми страшно любопитно как е изтрил имената, надраскани на стената, но въпреки това върнах разговора към рая:
– Рая, Ракета. Какво става с рая?
– Хаос! – Той отново размаха ръце. – Те са ядосани, че трябваше да трияяяяя!
Ясноо. Не обича да изтрива имена.
– Съжалявам, Ракета – казах аз и погледнах неспокойно към Рейес.
Той наведе глава и аз усетих настроението му. Отново беше мрачно.
– Това е добре. Само да знаеш, ще трябва да изтрия още едно име. Повече да не си посмяла да пипаш болниците. Това е измама. Така казва Михаил.
– Кой е този Михаил?
– Архангел.
– Архангел?
Разбира се, знаех кой е Михаил, но, меко казано, бях изненадана, че той се появи в разговора.
– Най-големият архангел от всички.
Ясно-о-о. Ракетата прекарва твърде много време със Слива. Усещах влиянието й.
– Знам кой е Михаил, но…
– Госпожице Шарлот, трябва да тръгвам. Трябва да изтрия още един.
Ракетата изчезна преди да успея да го спра, а аз стоях и зяпах Рейес с отпусната челюст.
– Аз какво, вбесила съм архангел?!
Рейес не отговори. Минах покрай него в спалнята.
– Това не е добре. О, колко не е добре. Във всяко отношение, от където и да го погледнеш, не е добре.
Грабвайки купчина дрехи от гардероба, се обърнах и първо видях Рейес, който наведе глава и ме погледна някак странно, а след това и баща ми.
– Татко! – Извиках аз, препъвайки се във вечерната си рокля. Не можех да реша дали да я взема или не в изоставения манастир. Откъде да знам, може пък да има повод?
– Привет, скъпа – каза татко.
С ръце в джобовете, той стоеше точно пред прозореца ми. Светлината на улична лампа обрамчваше високия му силует. Обзета от щастие, че татко най-после се появи, хвърлих купчината на леглото и точно в този момент, сякаш ме поляха с ледена вода. Изправих се и, замръзвайки, пригладих дрехите си с ръце.
– По-добре отговори – каза татко и едва сега ми просветна, че мобилният телефон в джоба ми вибрира.
Невярващо извадих телефона си и го притиснах до ухото си.
– Госпожице Дейвидсън? – Каза капитан Екерт с официален тон в телефона.
– Да – прошепнах аз.
– Проверихме информацията, която ни даде чичо ти. Става дума за адреса, който намерихте в хотелската стая.
– Да – повторих аз, усещайки как ужасът се надига от пода, опитвайки се да ме погълне цялата.
Преди да продължи, капитанът се прокашля.
– Намерихме тялото.
Очите ми помръкнаха, а аз все гледах и гледах баща си. Две огнестрелни рани в гърдите.
– Има основание да се смятаме, че това е баща ти. – Капитанът помълча няколко секунди, като ми даде време да обработя чутото, а след това попита: – Научихте ли нещо друго за разследването, което той е провеждал? Кой е бил неговата цел?
Изпуснах телефона, но не чувствах нищо. Рейес го вдигна, каза на капитана, че ще се обадя отново, и прекрати разговора.
– Татко… – прошепнах аз, неспособна да откъсна поглед от двете рани на гърдите му и кръвта, напоила синята му риза.
Отидох до него, но той направи крачка назад и наведе глава, сякаш го беше срам. Спрях.
– Какъв е проблема?
– Прости ми, скъпа. Не знаех.
– Не разбирам…
Очите ми плуваха, сърцето ми беше толкова празно, че почти не виждах баща си, опитвайки се с всички сили да не рухна под тежестта на непоносимата мъка.
– Не знаех колко специална си наистина. Знаех, разбира се, че имаш дарба, но не можех да си представя важността на това коя си. Невероятна си, слънчице.
– Тате, какво стана?
– Ти си бог.
– Недей, моля те. Кой направи това?
Сякаш дошъл на себе си, татко кимна.
– Има хора, скъпа, които знаят коя си. Опитах се да ги спра. Опитах се да разбера кои са, но те първи се добраха до мен.
– Откъде са тези снимки? – Попитах аз, имайки в предвид снимките в хотела. – Те… тези хора, които са снимали….. те ли са виновни?
– Не. Но те знаят кой го е направил. Те, са те следили, изучавали, записвали всяко събитие в живота ти, още от раждането ти. – Без дори да осъзнава, татко каза последните думи, сякаш му прилоша. – Те знаят повече за теб отколкото аз. Но не бива да им вярваш. Те няма да ти помогнат. Тяхната работа е да те наблюдават и да докладват.
Това го знаех.
– На Ватикана. Те докладват на Ватикана.
Татко изглеждаше изненадан, но добави:
– Има и други. Наричат се Дузината.
– Да, – кимнах, – знаем за тях.
– Изпратени са. – С тези думи той започна да изчезва.
Втурнах се напред.
– Татко, къде отиваш?
– Трябва да тръгвам. Ще се свържа с вас веднага щом разбера нещо друго.
Вече до него, той сложи студената си ръка на рамото ми.
– Слушай ме внимателно, Чарли. Говоря за дузината, която са изпратили. Изпратил ги е някой много, много лош.
– Знам – отвърнах, гледайки го как става все по-прозрачен.
– Не – поклати глава татко. – Това не са тези, които… – Той погледна назад и изчезна, успявайки да добави накрая: – Тези бяха изпратени.
Все още усещайки студената следа по рамото си, се загледах в мястото, където баща ми току-що стоеше, а след това затворих очи, за да виждам вече празнотата пред себе си. Неспособна да преодолея празнотата, настанила се в сърцето ми.
– Дъч – тихо ме повика Рейес.
Обърнах се и, треперейки от ридания, се хвърлих в прегръдките му. Как да кажа на Джема, че баща ни е мъртъв? Заради мен! Заради това коя съм! Чувството на загуба, каквото никога досега не съм изпитвала, ме разби на парчета. Вкопчвайки се в Рейес, допуснах болката, оставяйки я да стигне до костите ми и да отрови плътта ми.
Измъчвайки се цяла вечност, най-накрая се отлепих от Рейес и отидох в банята да измия лицето си. А когато се върнах, аз самата усетих колко решително изпънах рамене.
– Не мога да си тръгна – подготвяйки се за спора, казах с дрезгав глас, сякаш плачът ми е докарал настинка. Колко ли съм ревала, след като тениската на Рейес се е намокрила цялата? – Трябва да разберем кой е убил баща ми, а това не може да стане от „бункер“ в планината.
Рейес наведе глава.
– Трябва да се довериш на чичо си за това.
– Той не знае с какво е свързано. А аз знам.
Рейес пристъпи заплашително напред.
– Ние тръгваме. И това не подлежи на обсъждане .
Аз също се приближих, вдигнах ръка и леко стиснах гърлото му с пръсти.
– Мога да си тръгна веднага, оставяйки те да се гърчиш на пода.
Той кимна и заговори тихо и спокойно, сякаш се опитваше да осъществи контакт с ранено животно:
– Можеш да направиш всичко с мен, Дъч.
Удоволствието стопли гърдите ми.
– Но първо помисли за дъщеря ни.
Тези думи ме накараха да се събудя. Отпуснах ръка и отстъпих назад. Не исках да мисля за нищо друго, освен, че баща ми е застрелян и оставен да кърви в някакво проклето складово помещение.
– Трябва да я пазим – продължи Рейес и повдигна брадичката ми. – Знаеш го по-добре от мен. Веднага щом сме в безопасност, ще разберем какво се е случило с баща ти.
– Кога, Рейес? Кога ще бъдем в безопасност? Нямаме идея как да спрем кучетата. Освен това, не знаем как да ги убием.
– Ще разберем – каза той уверено.- Но не тук. Тук сме твърде уязвими и на всяка крачка сме изложени на опасност. Обещавам, че ще разберем.
Потреперих в пристъп на ярост, изтръгнах се от пръстите му, грабнах чантата и започнах да нахвърлям неща в нея, без да ги гледам.
– Продължавай да се убеждаваш в това – излаях най-накрая, грабнах аквариума с г-жа Тибодо и излетях от апартамента като куршум.
Ще отида навсякъде. Заради дъщеря ми ще се затворя в някой безполезен манастир. Но в момента, в който разбера, че тя е в безопасност, че никой не може да й навреди, ще стоваря ада върху всички, които ми причиниха толкова много мъка. Да не говорим за бащата на Рейес, на който му предстоеше да научи какво е да застанеш между озлобена майка и нейното дете.
С всяка моя крачка, с всяка мисъл, която укрепваше в съзнанието ми, земята гърмеше под краката ми. Ако трябва, със собствените си ръце, от незнайните дълбини, ще вдигна ада и ще разкъсам това копеле.

Щом иска война, ще я получи.

Назад към част 17                                                             Напред към част 19