Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 49

КЕЙЛЪБ

Слънцето беше ярко в небето над академията, а леденият ден се облекчаваше от неговите усилия въпреки ледения студ, който отказваше да се разсее от присъствието му. Мразовитите клони в Плачещата гора се бяха залепили, превръщайки в ледена пързалка пътеките, които пресичаха кампуса, а дъхът ми се издигаше в мъгла около мен, докато тичах.
Тръгнах през дърветата към Кралската дупка, като се оглеждах за всеки, който може да ме забележи, и проверявах два пъти дали не ме следят.
Беше рано, едва наскоро се бе разсъмнало в кампуса. Бях оставил Сет да спи в леглото в кулата на Въздух. Никой не знаеше, че съм тук или с кого се срещам, и възнамерявах това да остане така.
Счупване на клонче ме накара да спра, а очите ми сканираха пространството между дърветата, където утринната светлина се процеждаше през короната на наклонени струи. Още една пукнатина се появи точно пред мен, но задната част на врата ми изтръпна, подсказвайки ми, че опасността не се крие пред мен, а зад мен.
Завъртях се, а приливът на въздух оповести пристигането на друг вампир, и то такъв, който познавах толкова добре, колкото и небето. Брат ми Хадли се нахвърли върху мен, но аз бях готов, ръката ми излетя и го улови право в гърдите, хвърляйки го на земята. Той изкашля дъх и ме погледна разочаровано.
– Никога няма да бъдеш по-бърз от мен, Хад. – Пробляснах с усмивка и му подадох ръка, за да му помогна да се изправи.
Той я пое, хвърляйки поглед към дърветата, докато самосъзнателно заглаждаше тъмната си коса.
– Кой е там и ти помага да ме разсееш? – Попитах с тих глас.
– Атина – той произнесе името ѝ, сякаш принадлежеше на божество, а аз не пропуснах да открия и притежанието в гласа му. Сякаш призована от него, тя се появи от трептящата светлина между дърветата, кафявата ѝ коса, прошарена с лилаво, и големите ѝ очи ѝ придаваха вид на нещо невинно, но аз я бях виждал да се бие във вълчата си форма и знаех, че не е такова нещо.
– Какво правите тук толкова рано? – Попитах ги, а те двамата си споделиха поглед, който ми подсказа, че са замислили нещо.
– Не си единствения, който е зает да помага във войната – каза Хадли с блясък на пакост в очите, който ми напомни за времето, когато като деца се впускахме в приключения на територията на нашето семейство. Имаше река, която прегръщаше южната граница, и имах ярък спомен как с Хадли си направихме сал от клони, двамата се бяхме сгушили в него и планирахме да отплаваме с него. Успяхме да изминем около пет метра, преди да потъне, и се измъкнахме на калния бряг на реката, смеейки се в мръсотията. Сега тези невинни дни изглеждаха толкова далечни, сякаш този безгрижен живот вече не беше достъпен. Но сериозно се надявах да греша в това отношение. Може би от другата страна на тази война отново щяхме да се озовем в калта рамо до рамо с часове свобода пред нас.
– Какво те кара да работиш? – Попитах. – Миячка?
Атина потръпна.
– Не, благодаря на звездите. Правим оръжие.
– Кои сте „ние“? – Попитах, заинтригуван.
– Ние, Ксавие и Грейсън – отвърна Хадли. – Гюс Вълпекула имаше схема от кабинета на Лайънъл в двора на Солария, показваща планове за създаване на магически оръжия, които могат да се монтират на гърбовете на феи, когато са се преобразили.
– И отначало си мислехме, че можем да използваме плановете, за да си направим наши собствени – каза Атина. – Но нямаме нито времето, нито ресурсите за това. Затова вместо това измислихме оръжие, което може да обезвреди всички оръжия на Лайънъл. Наричаме го защитник.
– Как работи? – Попитах развълнувано.
– Изпраща импулс, който потенциално може да изпържи всички – каза Хадли. – Но… – Той прокара ръка по тила си. – Трудно ни е да намерим достатъчно силен източник на енергия, за да го направим. Зареждахме всякакви кристали и ги добавяхме към защитното устройство, но нищо от това, което опитахме, няма силата, която вероятно ще му е необходима. Лайънъл може да е направил стотици от тези оръжия, доколкото знаем.
Притеснението ми премина през мен при мисълта за още една огромна заплаха, добавена към вече ужасяващата армия на Лайънъл.
– А обсегът е друг проблем – каза Атина и аз забелязах тъмнината под очите ѝ, която ми подсказваше, че вероятно са работили по това цяла нощ. – Засега защитника изпраща само импулс, който изминава десет метра. Това няма да е достатъчно.
Намръщих се.
– Опитахте ли да добавите чист кварц или може би дори нефрит? – Предложих. – Те трябва да помогнат за усилването.
– Да, но според изчисленията на Грейсън ще трябва да имаме планина от тези неща, за да свалим цяла армия, носеща тези оръжия – каза Хадли и аз въздъхнах.
– Продължавай да работиш върху това – насърчих го, като ми се искаше да мога да предложа повече.
– Ще го измислим – каза Атина, а погледът ѝ пламна от решителност.
Хадли я хвана за ръка и начинът, по който я погледна, внезапно ме накара да се уверя, че малкият ми брат се е влюбил в Капела, а главата ми е във вихъра на гадостите от това. Явно имаше нещо в тях, което призоваваше душите на Алтаир.
Хлопнах ръка на рамото му, стискайки го за довиждане, и той ми кимна, преди да продължи.
Тръгнах през дърветата, като набелязвах пътя към целта си и проверявах през рамо, преди да стигна до Кралската дупка и да спра в сянката на огромния дъб.
Държах балона за заглушаване вдигнат и хвърлих заклинание за усилване на района, но всичко беше тихо. Не че исках да поемам някакви рискове. Паднах на едно коляно и затворих очи, като поставих ръка на земята и се свързах с нея.
Прокарах съзнанието си в пръстта, корените на дърветата и нагоре през клоните на безбройните дървета около мен. Сред гората се разхождаха дребни гризачи, катерици и дори лисица, но нито един от тях не притежаваше магически подпис, който да подсказва, че може да е фея в променена форма. Бях сам.
Поех си дъх, след което се изстрелях от Дупката, стрелнах се между дърветата с висока скорост и се затичах към края на университетското градче.
Не бях казал на никого за това. Дори на Сет. При мисълта за него в червата ми се разбунтува вина, но не можех да продължавам да отричам поривите си. Имах нужда от това. Не можех да му се съпротивлявам повече.
Звукът от състезателни стъпки достигна до мен и аз се плъзнах да спра, падналите листа се завъртяха около мен, докато ги нарушавах, торнадо от червено, жълто и оранжево се завъртя между краката ми за няколко секунди, които се проточиха с пристигането на този, когото чаках.
Обърнах се с лице към него, докато той навлизаше в поляната, кътниците ми се оголиха при приближаването му, а мускулите ми се напрегнаха автоматично.
Орион изскочи от дърветата в размазано движение, сблъска се с мен и ме събори на земята, където двамата започнахме да се боричкаме игриво, преди най-накрая да използвам една лиана, за да го хвана за крака и да го сваля от себе си.
– Не бързаш – коментирах аз, избърсвайки кръвта от разцепената устна, която ми беше направил.
– Бях с Блу – отвърна той и се усмихна на този факт.
Извъртях очи.
– Имаш ли го?
– Да.
Той дръпна брадичката си и аз хвърлих скрит поглед наоколо, преди да го последвам до купчина покрити с мъх камъни, на върха на които растеше възрастна върба, чиито листа висяха надолу, за да закрият ствола.
Орион избута листата настрани и се премести под тях. Аз го последвах, като протегнах ръка с магията си за земя и подтикнах два от камъните да се отдръпнат, правейки отвор за нас.
Насочихме се към тайното пространство, което бях създал под земята, а камъните се сгромолясаха, докато се затваряха зад гърбовете ни, за да скрият всички следи отвън.
С едно движение на пръстите си запалих огньове в огнището в центъра на пространството и в свещниците по земните стени.
Имаше маса от гранит с два големи и удобни стола от двете ѝ страни, всички издялани с моята земна магия. Корените на върбата над нас покриваха покрива на пещерата, като на светлината на огъня цветът им изглеждаше почти златен, а кръстосаните шарки, които образуваха, представляваха украса, достойна за майката природа.
Орион огледа помещението, забелязвайки тъмната метална релса, която обграждаше централния огън, камъните, които бяха издълбани, за да наподобяват керемиди по пода, после тъмносините и зелени мебели, които завършваха всичко и му придаваха усещане за домашен уют.
– Показно – промълви той.
– Свикнал съм с определено ниво на комфорт – отвърнах аз с вдигане на рамене, без да се извинявам. Ако щяхме да прекарваме време на това място, тогава нямаше да го оставя като някаква влажна пещера.
– Свикнал си да бъдеш разглезено дете – подигра се той.
– Не се озлобявай само защото въздушната и водната магия са по-нисши – отвърнах аз, с което си спечелих подигравка от негова страна.
Заехме местата си на масата и Орион постави чантата, която носеше, между нас. Изчаках, докато той извади няколко стари свитъка и една книга, толкова изтрита и изядена от молци, че се учудих, че цялата не се е разпаднала.
– Все още не съм се опитвал да я отворя – потвърди той, като внимателно постави книгата.
– Нека видя дали мога да и помогна малко – предложих аз и посегнах към нея.
Орион кимна, но изсумтя, когато я вдигнах. Беше изградил въздушен щит около мухлясалите страници, за да се опита да ги предпази по време на пътуването дотук, но той падна, когато я вдигнах. Очаквах тежък том, но книгата приличаше по-скоро на дневник и беше достатъчно тънка, за да ми даде да разбера, че не може да бъде толкова изчерпателна. Тя се огъваше в ръката ми, кафявата корица сякаш всеки момент можеше да се отлепи, а самите страници се очертаваха като тънка хартия по краищата си.
Натиснах магията си в книгата, като се опитах да подсиля целостта на пергамента с помощта на земната си магия, но внимавах да не го променя изобщо. Ако използвах прекалено много сила, информацията, която се съдържаше в нея, можеше да бъде изгубена.
Орион затаи дъх, докато бавно укрепвах подвързията, заздравявах корицата и придавах на страниците малко повече плътност.
След като приключих, я сложих между нас.
– Достатъчно – изрече той, а аз го погледнах самоуверено, знаейки, че сложната магия, която бях направил, е много повече от това. Но той никога не е бил от хората, които правят комплименти в класната стая, а и не изглеждаше да планира да ги раздава скоро.
Заглавието беше избледняло, а на по-голямата част от предната корица имаше почерняло петно, което можеше да е повредено от сажди или дим, но можех да различа само думите.

От преданията на завета.

– Това е от епохата на кръвта? Потвърдих, като ме прониза неприятна тръпка.
Тези дни може и да бяха безброй години в миналото ни, но всички вампири бяха принудени да признаят срама от тях – реалността на какво бяха способни нашите видове, когато злоупотребяваха с пълната сила на орденските си форми. Да не говорим за начина, по който това едва не доведе до унищожението на нашия вид, когато останалите феи са се изправили със сила срещу нас.
Вампирите бяха врагът в тази отдавнашна война и само договора, сключен в последните дни от нейното завършване, спаси нашия вид. Беше влязъл в сила закон, който изискваше смъртта на всички вампири при появата им. Ако това се беше случило, кой би могъл да каже дали някой от нашите родове щеше да оцелее? Ние двамата никога нямаше да се родим.
– Не оправдавам нищо от това, което е било извършено тогава – каза Орион, като ме стрелна с твърд поглед, сякаш трябваше да потвърди и моите намерения.
Изправих гръбнака си.
– Не съм предполагал, че е така.
Между нас настъпи тежка тишина. Четенето на тази книга беше нарушение на закон, но не това ни възпираше. Знанието, което можехме да намерим там, можеше да бъде точно това, от което се нуждаехме, но то не беше нещо, което някога бихме могли да разкажеме. Веднъж узнаехме ли тайните ѝ, и двамата щяхме да сме отговорни да ги пазим и защитаваме. В неподходящи ръце всичко това можеше да се окаже много по-опасно, отколкото някой от нас вероятно е оценявал.
– Чувал съм, че в Залязващите земи има завети в дивите местности. Те се възползват от хаоса на Безкрайната война, която бушува на техния континент, и са оставени без контрол и закон – казах аз. – Има хора, които вярват, че ще излязат от сенките, в които се крият, и ще бъдат тези, които най-накрая ще сложат край на войната там – ще създадат нов режим, не по-различен от този, който управляваше Солария през Кървавите векове. – Може би губех време, а може би се опитвах да ни разубедя, но така или иначе ми се струваше, че трябва да го кажа.
Орион се намръщи.
– Нищо за Залязващите земи не ни е известно – каза той. – Аз съм много подозрителен към всички слухове, които твърдят, че идват от това адско място – те са напълно изолирани от света в рамките на своята магическа призма вече повече от сто години. Нищо и никой не влиза и не излиза оттам, така че как тези слухове изобщо стигат до нас през морето?
Кимнах, умът ми беше твърде зает с войната, която бушуваше в Солария, за да отделя време да обмислям какви ужаси се случват в Залязващите земи. Единственото, което знаех със сигурност за тях, беше, че се радвах, че призмата е на мястото си и държи всички езичници, които живеят там, вътре в нея. Последното нещо, от което се нуждаехме, бяха жадни за власт феи от другия край на източните морета, които да гледат твърде дълго в нашата посока. Който и да беше запечатал това място от останалия свят, по всичко личеше, че ни е направил услуга, и аз бях повече от щастлив то да остане блокирано за неопределено време. Проблемите на едно кралство бяха повече от достатъчни, за да се занимаваме с тях.
– Майната му. Стигнахме дотук. – Посегнах към книгата, но ръката на Орион се изстреля и той хвана китката ми, преди да успея да обърна страницата.
– Каквото и да научим в тази книга, каквото и изкушение да открием в силата, за която шепнат думите, закълни ми се, че никога няма да я използваме извън това, което трябва да направим, за да спечелим тази война – поиска той, очите му бяха потъмнели от притеснение за това, което правим, а темпото на пулса ми подсказваше, че съм също толкова нервен.
– Заклевам се, братко – обещах му. – Искам това знание само по една причина. И когато Лайънъл Акрукс лежи мъртъв и гние в земята, ще изхвърля от главата си всички спомени за тази информация и никога повече няма да мисля за нея, камо ли да я използвам. Преклоних се пред Истинските кралици и нямам никакво желание да се превърна в предател.
– Тогава нека бъде научена и използвана, а след това забравена – съгласи се той и ми подаде ръка.
Взех я в своята и силата на тази клетва хлопна между нас, звездите ни обвързаха с думите ни.
Преглътнах дебелата буца в гърлото си, пулсът ми гръмна в ушите, докато отново свеждах поглед към безобидно изглеждащата книга.
После я отворих.

Назад към част 48

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 44

ГЪНЪР

Носенето на смокинг беше гадно. Мразех да се обличам, но тази година щеше да е пълна с това. Сватби от задника. Усмихнах се, мислейки си за факта, че една от тях щеше да е моя. Застанал на ръба на площадката, видях Уест да говори с майка си. В тази глупост имаше толкова много щети. Изглеждаше така, сякаш си говореха отдавна и закъсняло. Смъртта на баща му беше объркала това семейство. Той винаги е имал живота, който исках да имам, докато не се разпадна всичко.
Не че моето гадно семейство беше по-добро. Нямаше да се сдобря с майка ми в деня на сватбата ми. Тя не се интересуваше от това, а и нямаше смърт, която да ни раздели. Майка ми не беше от тези, които искат деца. Баща ми не беше истинският ми баща и ме мразеше от деня на раждането ми. Там нямаше изгубена любов. Дори не знаех къде живее сега, нито пък ме интересуваше.
Приятелите ми винаги са били моето семейство. Скоро щях да създам свое собствено семейство тук, в този град. Щях да превърна името Лоутън в нещо, с което да се гордея, а къщата, която бе приютила толкова много лъжи, омраза и мрак, щеше да се изпълни със звуците на смеха на Уила и децата ни, които да растат щастливи и обичани. Те щяха да имат всичко, което аз нямах. Майката, която нито на мен, нито на Уила беше дадена.
– Ще стоиш тук и ще гледаш всичко това ли? – Попита ме Брейди, докато вървеше към мен.
Повдигнах рамене.
– Зависи, имаш ли питие?
Той се усмихна, след което извади от вътрешността на якето си едно шише.
– Помислих, че всички ще имаме нужда от глътка. Това е първото ни родео с това.
Взех шишето и отпих, след което му го върнах.
– До края на годината ще бъдем професионалисти – казах му.
– Адски правилно. Колко време мислиш, че ще мине, преди другите трима да се задомят? – Попита той.
Вдишах дълбоко и сканирах тълпата за останалите.
– Мисля, че Райкър е следващият. Той ще направи някоя сложна глупост, която ще влезе в проклетите новини.
Брейди се засмя.
– Неш ще го последва. Той няма да позволи на Талула да се измъкне за втори път.
– И тогава Аса ще е последен. Двамата с Езмита се нуждаят от повече време. Те пропиляха много от него през годините. Всички знаехме, че им е мястото заедно още тогава. Беше шибано очевидно.
Брейди се обърна, за да погледне назад към Уест и майка му, които сега вървяха към пастора.
– Изглежда, че закърпват нещата – каза той, кимвайки в тяхна посока.
– Крайно време е – промълвих аз.
– Чувал ли си се с Уила? Знаеш ли кога ще дойдат? Опитах се да се обадя на Райли, но отиде на гласова поща.
Бях закарал Уила при майката на Брейди рано тази сутрин. Бяха се подготвяли цял ден.
– Преди час тя ми писа, за да се увери, че се приготвям, но това е всичко.
Тогава родителите на Брейди се качиха до нас, а Брайъни беше на задната седалка с някакви цветя в косата си. Тя се усмихваше на Брейди. Никога не съм си мислил, че Брейди ще стане толкова страхотен баща толкова млад, но той го направи. Беше всичко, което брат ми никога нямаше да бъде.
– Татко! – Изпищя Брайъни, като не видя никого, освен него, когато излезе от колата, облечена в бяла рокля, която беше цялата пухкава и момичешка. – Почти е време!
Брейди се придвижи напред и я прегърна.
Тогава погледът ѝ срещна моя, а усмивката на лицето ѝ беше тази, която ми напомни, че имам семейство със същата кръв. Усмивката на Лоутън върху това малко момиченце винаги ми е напомняла, че не съм единственият добър Лоутън на този свят. Тя беше най-добрата, дори ако фамилията ѝ щеше да е Хигенс. Бях съгласен с това.
Бях пропуснал само малко по-малко от две години от живота на Брайъни. Все още съжалявах за това. За глупостта си. Знаех каква болка ми беше причинило. Сега правех всичко по силите си, за да помогна на Уила да намери начин да излекува същата болка и съжаление, които знаех, че изпитва заради времето, което беше загубила с Бела. Да ги гледам как украсяват стаята на Бела в нашата къща и да ги слушам как говорят по телефона ми донесе повече радост, отколкото предполагах, че е възможно. Като гледах Брайъни, я разбирах и знаех какъв късмет имаме с Уила, че ни е даден втори шанс в живота със семейство.

Назад към част 43

Елена Звездная Градът на драконите – Книга 4 – Част 39

***

Въпреки че осъзнаваше, че не може да ме спре, лорд Гордън отказа да се подчини. Не ми пукаше много, но щом излязохме от салона, младшият следовател, успял да преодолее заклинанието ми, изръмжа пред домашните ми:
– Това може да я убие! – за негов истински шок никой не обърна и най-малко внимание на думите му. И тогава, очевидно несвикнал да се отказва по принцип, Гордън, който беше повлечен от заклинанието в освободеното подземие, извика: – Аз съм Звярът! Аз мога да я убия! – последното нещо, което очакваше, беше, че след тези думи мистър Уолън ще извади пушката си, мистър Онър – внушителния си секач, а мисис Еньо, която се беше поддала на лошото влияние на нашата не най-законопослушна компания, попита:
– Мистър Онър, мога ли да взема назаем един от вашите чугунени тигани? – апотеозът на идиотизма на ситуацията беше появата на доктор Еньо, който, след като разгледа мрачно решителните ни лица, извади скалпел от джоба си и освобождавайки го от стерилната му обвивка, заяви:
– Аз съм с вас!
Невъзможно е да се опише с думи изражението, което се появи на лицето на лорд Гордън.
Довърши го Бетси, която се спусна по стълбите с купчина свещи в ръце и с моя бележник. Тя ми предаде тетрадката, но сама постави свещите, уверена и решителна, така че дори и непосветеният би разбрал, че не го прави за първи път. Надали. И лорд Гордън обърна шокирания си поглед към мен.
– Това ще те заболи. – беше всичко, което успях да му кажа.
– Спри, Анабел! – помоли той напрегнато.
Можех ли да спра?
– „Волант“! – заклинанието за левитация вдигна дракона и го пусна в центъра на вече значително разтопения основен камък.
Помислих си, че лорд Гордън би трябвало да се съблече, но от друга страна, не бях сигурна, че мога да задържа две заклинания едновременно, затова реших да не мисля за безопасността на дрехите му.
– Ти поемаш риск! – възкликна отчаяно полицаят.
– Знам… – отвърнах му вяло.
И вдишвайки, издишах, като изпълних заклинанието с цялата му сила:
– „Трансформацио“!
И от дълбокото гърло на лорд Гордън се изтръгна чудовищен рев. Рев, рев и още един рев. Стените на подземието се разтресоха, свещите затрещяха, а моите домашни и доктор Еньо се взираха учудено в младия полицай. Трудно можеше да се подозира такава мощ, такава първична сила, такова ниво на съпротива у кльощав млад мъж, но аз очаквах нещо подобно.
– „Потест“!
И Гордън рухна върху основния камък, гълтайки въздух с уста и чувайки пукането на собствения си гръбнак. За съжаление тялото му искаше да премине през трансформацията по вече познатия начин, разчитайки на способностите на трансформиращите, но аз трябваше да събудя тези на дракона. И аз трябваше да го събудя, пренебрегвайки очевидното желание на дракона да не се преобръща.
И едва лорд Гордън, след като се беше справил с атаката, беше отворил уста да призове магията си и да ме спре, аз отново заговорих безмилостно:
– „Трансформацио“!
И ревът от дълбините на диафрагмата му едва не угаси светлината на свещта, но не това ме накара да се напрегна – спомних си какво се беше случило с лорд Арнел и как тялото му беше започнало да почернява, но това не бяха люспи по лицето на лорд Гордън, а козина!
– „Потест“! – писъкът ми оглуши дори мен.
Но той нямаше никакъв ефект. Нито „Потест“, нито многократното използване на едно и също заклинание. Тялото на Гордън сякаш се разкъса, както и дрехите му, гръбнакът му се изкриви неестествено, едната ръка започна да се превръща в лапата на Звяра, все още само призрачна, но вече оформена, отровната опашка се изви заплашително във въздуха над него.
– „Ветитум“! – изрекох заклинанието за забрана толкова силно, че се сринах на колене, но то проработи.
Чудовищната форма беше отхвърлена, лицето на лорд Гордън, бледо и обляно в пот, се върна към нормалното си състояние, а дрехите му започнаха да се рушат до основния камък на кървави парчета.
За няколко секунди и двамата, изтощени до краен предел, се взирахме един в друг в шок. Лорд Гордън просто не можеше да говори сега, а аз нямах думи. Нищо друго освен:
– Напуснете, всички веднага.
– О, не! – възкликна твърдо мисис Макстън.
Вдигнах ръка в яростна решимост да изрека забраненото заклинание за подчинение, и замръзнах, като си спомних какво се беше случило с мистър Илнър. Все още без сили да се изправя, се обърнах към мисис Макстън и просто помолих:
– Моля ви, много ви моля.
Всички мои домашни видяха рефлекторното движение на ръката ми, последвано от обичайното категорично „Ин драг“ на професор Стантън, и всички разбраха, че съм можела и все още мога да го наложа.
– Мис Вайърти, какво, по дяволите, ни правите? – възкликна Бетси в един миг.
– Мис Вайърти просто се опитва да ни спаси. Както винаги го прави. – каза студено мистър Уолън. Аз оставам горе с пушката си. Мистър Онър, вие знаете какво да правите.
– Да, ще донеса револверите. – съгласи се моят готвач.
– Жените да излязат. – заповяда доктор Еньо.
Той не очакваше да бъде причислен към жените и да бъде изпратен.
Мистър Онър най-бързо напусна подземието, за да се върне с револвери и пушки. Готвачът беше горе, на тясната площадка пред стълбите, водещи надолу, а мистър Уолън също се качи там, защото не трябваше да ме оставя сама.
– Стреляйте само ако Звярът ви заплашва! – предупредих и двамата, знаейки, че не мога да ги измъкна оттук с думи, освен ако не ги нараня, което никога нямаше да направя.
– А вас? – попита мистър Онър, презареждайки пистолета си – Какво трябва да направя, ако той ви заплашва?
Надигнах се тежко, разкопчах няколкото копчета на яката си, които изведнъж започнаха да пречат на дишането ми, и отговорих, дишайки тежко:
– Звярът няма да навреди на този, който е скъп на притежателя му. Няма да ме нарани.
Лорд Гордън въздъхна конвулсивно, беше очевидно, че тази информация му донесе огромно облекчение, и все пак:
– Мис Вайърти, но целият този ритуал ви вреди! – с право отбеляза той.
– Нищо. – отстъпих назад до стената и изтощено се облегнах на нея – Всичко, което ме очаква, е магическо изтощение, нищо убийствено, случвало ми се е и по-лошо. Подгответе се, лорд Гордън, ще бъде трудно.
Той кимна, като смъкна камизолката и ризата си, деликатно запази панталоните си и скоро вече седеше на камъка, като ме гледаше напрегнато. Имаше едно нещо, което лорд Гордън не можеше да се въздържи да каже:
– Толкова ли сте сигурна в моята невинност?
– На сто процента! – отвърнах аз, абсолютно сериозна. И добавих безмилостно: – „Трансформацио“!
Младият дракон рухна. Ребрата му се счупиха при удара в скалата и се чу ужасен пронизителен звук от чупене на кости, но Гордън продължаваше да ме гледа и аз видях, че очите му все още са драконови. Първият плах намек за успех.
– Дръжте се под контрол, лорд Гордън, – посъветвах го аз, плъзгайки се по стената – контролирайте се, това е най-важното нещо за вас в момента.
– Себастиан.. – каза полицаят хрипливо.
– Какво? – не разбрах веднага какво има предвид.
С едва доловимо кикотене младшият следовател обясни:
– Пълното ми име е Алек Себастиан Гордън. У дома винаги са ме наричали с второто ми име. – Той въздъхна и обясни: – Надявам се, че тази информация ще ви бъде от някаква полза.
– Ще бъде, – усмихнах се аз – благодаря ви. „Трансформацио“!
Блясъкът в очите на дракона ми напомни толкова много за преобразяването на лорд Арнел, но това беше единствената прилика – иначе всичко останало отново се беше объркало – и подземието се разтърси не от рева на дракона, а от рева на Звяра.
– „Потест“! – подскочих от пода и сега стоях там, стиснала длани, и усещах как в душата ми се прокрадва страх…
Страх, че ще се проваля!
Следователят все още лежеше на камъка, но гърбът му, целият му гръб беше неестествено извит, а кожата му беше покрита с власинки. А заклинанието за отмяна не работеше. Е, нямаше друг избор.
– „Ветитум“! – и този път се мъчех да се задържа на краката си.
А лорд Гордън се мъчеше да се върне в нормалната си човешка форма. Не знаех какво да правя по-нататък. Трескаво мислех за всички възможни варианти на други забранителни заклинания, които не бяха толкова изтощителни като „Ветитум“, и не успях да намеря нито едно.
И тогава се чу отгоре:
– Мис Вайърти, чай?
– С удоволствие, благодаря, мисис Макстън. – казах аз.
Казах го с машинален глас.
А после се успокоих. По най-невероятния начин. И докато мисис Макстън слизаше по стълбите, аз отидох, взех тетрадката, която бях изпуснала, и като прелистих страниците, се върнах на стената. Едва когато седнах, открих четворно одеяло, топла плетка, възглавница и горещ чай в порцеланова чаша от комплекта, който моята икономка пазеше като зеницата на окото си и никога не бе използвала, откакто се бяхме преместили.
– Благодаря ви! – благодарих аз, усещайки как сълзите ми идват.
– Ще се справите, скъпа моя, ще се справите. – увери ме мисис Макстън.
И нейната убеденост ми даде сили.
Пръстите ми намериха правилната страница и аз избрах трите най-малко силни и в същото време най-ефективни заместители на „Прохибере“, за спиране, „Ут секум“, да се прекрати, „Сатис“, достатъчно. Повторих всяко от тях на себе си по няколко пъти, затворих тетрадката си и казах:
– „Трансформацио“!
На какво се надявах, може би ще попитате? Лорд Гордън рухна обратно върху камъка, пет пъти по-бързо от преди, покрит с козина, а ръцете му се превърнаха в ноктести лапи, и двете.
– „Прохибре“!
Без резултат.
– „Ут секум“!
Същият ефект, в смисъл на пълна липса на такъв.
– „Сатис“.
Ревът на Звяра за пореден път разтърси цялата ми къща.
– „Потест“!
Във въздуха над Гордън започна да се оформя отровна опашка. Какво, по дяволите, е това!
– „Ветитум“!
Щях да падна, без да седя с гръб към стената. И тук лорд Гордън се беше проснал на камъка, дишаше тежко и задъхано. По лицето му се лееше пот, по устните му имаше кръв, а в очите му – отчаяние. Вероятно и в моите.
– Стига толкова! – изстена драконът – Чувам гласа му, Анабел, усещам силата му, а виждам и състоянието ви, спрете, моля ви.
А, Звярът е решил да говори?
Това предизвикателство ли е?
Добре, прието е!
Решително се надигнах от одеялото, взех чаша чай и се отправих към Гордън.
– Анабел! – игнорирах дрезгавия вик на следователя.
– Мис Вайърти! – викът на мистър Онър, подобен на звука от спуснат спусък, беше невъзможен за пренебрегване.
Невъзможно е да се игнорира. Дори бих казала, че беше опасно. Не за мен, а за лорд Гордън, когото бившият пират можеше хладнокръвно да застреля, за да го предпази, така да се каже.
Обърнах се и срещнах погледа на готвача, а той беше студеният поглед на опитен убиец.
– Мистър Онър, не го очаквах от вас. – трябваше да призная.
– Мис Вайърти, не го очаквах от себе си, но ако нещо се случи с вас, никога няма да си го простя. – каза категорично мистър Онър.
Отпих бавна глътка от чая си и за няколко секунди се замислих, а след това, разсъждавайки, отговорих твърдо:
– С мен вече се случи нещо, мистър Онър. Още в столицата. Когато професор Стантън ме представи като своя любовница, унищожавайки както репутацията ми, така и способността ми да общувам със семейството, за което бях позор. И не казвайте, че не сте знаели нищо за това.
Вдигнатият револвер потрепери. И мигновено погледът на мистър Онър се върна в обичайното си състояние и той не можа да ми каже нищо повече. От негово име заговори мистър Уолън:
– Не разбрахме веднага, мис Вайърти. Далеч не. Едва когато годеникът ви се появи на прага, пламнал от отмъщение и готвещ се да предизвика професора на дуел. Знаете ли как завърши той?
Поклатих отрицателно глава, без да мога да кажа, че изобщо не знам нищо за това.
– Заклинание за подчинение. – каза с горчивина управителя ми – А мистър Донър, вашия годеник, се върна покорно в дома си, носейки годежния ви пръстен, набутан в гърлото му. Предполагам, че семейството му е трябвало да извика лекар. И второ подчинително заклинание за всички нас, които не можехме да останем незасегнати от ситуацията. Беше ни наредено да мълчим. По времето, когато професор Стантън напусна този свят, вече беше твърде късно и твърде безмилостно, за да ви кажем нещо. Не смеехме да се осмелим. Никой от нас.
Това беше удар на съдбата, който приех с твърдост.
В ръката си имах чаша чай, а нищо в живота не успокоява така, както чаша горещ чай. Пръстенът на Жорж – толкова се срамувах, че го бях изгубила и не го върнах, когато годеникът ми развали годежа. Срамувах се от това и до днес, пръстенът принадлежеше на семейството му от поколения и аз бях обиколила цялото имение, за да го търся, а после… той бил върнат на собственика си по един много варварски и нечовешки начин, на който изглежда бяха способни само драконите. И горчивина заля душата ми при спомена как самият професор Стантън, загърбил всички дела, е участвал в търсенето на пръстена… Какво лицемерие! Какво чудовищно лицемерие!
– Не стреляйте – помолих аз, преглъщайки поредната глътка чай. – Пак повтарям, Звярът няма да ме нарани във всеки случай.
И аз уверено продължих по пътя си.
Придържайки полата си, заобиколих горящите свещи и потънах на ръба на основния камък, като държах гърба си идеално изправен и почти механично продължих да пия чай.
– Анабел! – изхриптя лорд Гордън.
– „Трансформацио“! – приближавайки чашата до устните си, казах аз.
И подземието се изпълни с рева на дракон. А аз, седейки полуобърната, безразлично наблюдавах трансформиращия се мъж, който се бореше с припадък, без козина по тялото си – Звярът се страхуваше да не ме нарани. Невероятно, но в този момент любовта на лорд Гордън го защитаваше така, както нищо на света не би могло.
– Дръжте се, Себастиан! – казах аз и продължих: – „Вокантем“!
Заклинанието за призоваване накара Гордън да се вкопчи в гладкия камък с окървавени нокти и за миг погледът на Звяра проблесна в очите му, плашейки го със заоблената си зеница, но… лорд Гордън сигурно ме обичаше силно и искрено и така Звярът беше принуден да отстъпи пред другото същество.
А на моето предизвикателство отговори един дракон.
– „Куод вераимаго“! – призоваването на истинската форма.
И следователят потръпна, като бързо се покри с люспи. Те се пръснаха от тялото му, разкъсвайки кожата му, но когато кръвта се оттече и цветът на люспите стана видим, разбрах, че лорд Гордън е сребърен. Сребърен дракон.
– „Потест“!
И трансформацията спря, а лорд Гордън падна на камъка изтерзан, обезкръвен, изтощен… но вече много повече дракон, отколкото Звяр.
– Мис Вайърти, вода? – долетя от горния етаж.
– И сняг също, ако нямате нищо против. – казах аз.
Лорд Гордън, който дишаше тежко, каза дрезгаво:
– Чувствам се като Звяра, окован в имението Арнел – адски съм жаден.
– Всичко е наред, лорд Гордън. Сега всичко върви както трябва.
Той вдигна глава, погледна ме и после каза тихо:
– Мис Вайърти, нямате представа колко сте красива.
Усмихвайки се, аз тихо отговорих:
– Не мога да кажа нищо за красотата, но в едно съм сигурна отсега нататък – във вашата любов. Тя е невероятно силна.
Полицаят преглътна конвулсивно, гледайки ме шокирано, а след това ме попита с пресипнал глас:
– Искате да кажете, че не сте имали такава увереност, когато идвахте към мен!
Скрих усмивката си зад чашата, докато отпивах още една глътка, и за щастие мистър Онър се появи с кофа вода. Лорд Гордън замръзна, гледайки кофата и мистър Онър – възпитанието му не му позволяваше да пие така, но моята готвачка тактично го насърчи:
– Арнел пиеше така.
– Цялата кофа – цялата вода? – попита лорд Гордън.
– В него влезе, и във вас ще влезе. – увери го мистър Онър.
Лорд Гордън, каза разкаяно:
– Моля да ме извините за липсата на възпитание, мис Вайърти! – той хвана кофата с две ръце и започна да пие, като внимаваше да не разлее нито капка върху мен, която все още седеше до него.
И нямах намерение да ставам.
Още не бяхме приключили, а Звярът определено не дремеше.
Когато Бетси слезе с още една кофа, лорд Гордън искаше да се полее, вероятно го сърбеше по цялата кожа, но от друга страна, аз седях до него и той не искаше да ме остави мокра. Осъзнавайки, че е безсмислено да го убеждавам, аз докоснах водата и прошепнах:
– „Конгелатио“!
Водата мигновено се превърна в сняг и лорд Гордън с облекчение я изля върху себе си, като едва сдържаше стона си от облекчение, когато снегът охлади кожата му.
– Боли ли? – попитах с нескрито съчувствие.
– Малко е неприятно. – отвърна той.
Кимнах и докато мистър Онър и Бетси вървяха по стълбите, казах:
– „Трансформацио“!
Отново ревът на пробуждащия се дракон, лорд Гордън, падащ на кървавия, бавно топящ се сняг, и ноктите на Звяра, изникващи изпод пръстите му и изчезващи веднага щом се приближа до изкривения мъж. И Звярът трябваше да се оттегли.
А на мен ми оставаше само да се моля. Най-трудното предстоеше.

Назад към част 38

 

Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 7

***

Времето минаваше бавно. Пълзенето беше прекалено бързо, за да опише естеството на времето, което минава, докато лежиш в болничното легло.
Дори когато Кейлин спеше, времето сякаш не се движеше по същия начин, както преди.
А когато тя се събудеше, то ставаше още по-мъчително. Секундите минаваха, а в стаята ѝ беше толкова тихо. Понякога влизаше медицинска сестра, за да се погрижи за интравенозната система на Кейлин.
Тя имаше и сонда за хранене и често ѝ казваха, че животът ѝ ще бъде много по-приятен, когато започне да се храни с твърда храна.
Разочарованието нарастваше. Започна да издава звуци и да движи ръката си, а не само пръста си, въпреки че всяко малко нещо, което правеше, ѝ отнемаше огромно количество енергия.
Тя лежеше в леглото, потеше се, движеше ръката си и стенеше, като от време на време произнасяше името на Илайджа.
Медицинските сестри и говореха и успокояваха, казвайки ѝ, че всичко е наред и да не се разстройва толкова.
Късно през нощта нещата станаха страшни.
Ами ако това е всичко, което някога ще мога да говоря? Чудеше се тя. Мислите ѝ бяха мрачни, а стаята около нея някак си отразяваше мрака. Всичко беше зеленикаво, оцветено и изкривено.
Ами ако никога повече няма да ми бъде позволено да видя Илайджа? Те го държат далеч от мен – държат ни далеч един от друг. Точно когато най-много се нуждая от него, той не е тук.
Тя си помисли за него, за усмивката му и добрите му очи, за начина, по който я гледаше – за начина, по който я целуваше.
Мислеше си за Илайджа и сълзите и се стичаха, а тя стенеше като пребито животно.

***

На следващата сутрин една от медицинските сестри влезе да провери жизнените ѝ показатели, усмихвайки се щастливо.
– Здравей, красавице, виждам, че си се събудила рано и весело – каза жената.
Кейлин вдигна ръка и започна да я размахва – най-доброто, което можеше да направи, за да покаже раздразнението си. Тя си пое дълбоко дъх и леко повдигна глава.
– Илайджа.
Медицинската сестра спря на място.
– Младият мъж, с когото бяхте в катастрофата? – Каза тя.
Кейлин преглътна, отпусна глава на възглавницата и кимна с облекчение, че се е изразила ясно.
– Имаме нареждане да не допускаме при теб никого освен родителите и сестра ти.
На Кейлин ѝ се искаше да изреве неодобрението си, но беше невъзможно. Ръцете ѝ се свиха в юмруци и тя ги удари в леглото.
– Слушай, трябва да се успокоиш. Не можеш да се изнервяш по този начин. Ще ти дадем малко ативан, за да се отпуснеш малко, Кейлин.
Тя облиза устните си, вече разтревожена.
– Моля те – прошепна тя. – Помогни.
Но гласът ѝ не беше силен, а медицинската сестра беше твърдо решена да я разглежда като някакъв жалък, изпаднал в мозъчна смърт баскетболист.
Миг по-късно сестрата ѝ даваше нещо през канюлата – сигурно беше ативан.
Не след дълго Кейлин отново заспа.
Когато се събуди, червенокосата медицинска сестра се беше върнала – тази, която първоначално беше открила, че Кейлин е излязла от кома. Тя си тананикаше и носеше мивката с кърпата.
– Хелън – каза Кейлин.
Хелън изпусна умивалника с лек писък.
– О, Боже мой!
– Хелън – каза отново Кейлин, като се опитваше да запази силата в гласа си.
– Знаеш името ми ли, скъпа?
Кейлин затвори очи за кратко и кимна, после отвори очи. Трябваше да запази силите си, колкото и изтощително да беше цялото това нещо.
– Помогни – каза тя тихо.
– Какво е това? – Попита Хелън, приближи се и се наведе. – Кажи го още веднъж, скъпа.
– Помощ. На мен.
Тя погледна Кейлин с широко отворени очи.
– Разбира се, че ще ти помогна. Но какво не е наред? Можеш ли да ми кажеш?
Кейлин дишаше дълбоко в продължение на няколко мига. Това беше изтощително и тя отново нямаше сили, което само по себе си беше разочароващо. Не можеше да разбере как може да е толкова трудно да правиш толкова прости неща, но беше така.
Най-накрая и стигнаха силите да проговори отново.
– Илайджа. Моля те. Моля те.
– Твоят приятел? Момчето в чакалнята?
Кейлин се задъха, кимна, очите ѝ бяха отчаяни и широки. Ако медицинската сестра отхвърлеше молбата ѝ като останалите, тя не знаеше какво щеше да направи.
Но Хелън просто кимна рязко.
– Веднага ще се върна. Дръж се здраво, скъпа.
А после енергично се изнесе от стаята, вървейки с определена цел.
Изминаха няколко минути и всяка секунда беше като мъчение, в очакване да разбере дали Хелън просто не е отишла да попита някоя авторитетна фигура дали Илайджа може да я посети. Ако Хелън беше направила това, Кейлин знаеше, че всичко е приключило.
Никой нямаше да му позволи да я посети в състоянието, в което се намираше, не и докато родителите ѝ отговаряха за грижите за нея.
Но тъкмо когато наистина бе започнала да губи надежда, че някой изобщо ще се върне, се чуха гласове и стъпки, които се приближаваха.
– Може да си навлека големи неприятности, нали знаеш. Така че моля те…
– Разбирам. Никога няма да кажа и дума – отвърна познатият глас.
– Не мога да бъда там с теб – каза Хелън. – Ако някой ме попита, ще кажа, че си се промъкнал там против волята на всички. Включително и на мен.
– Благодаря ти, че ме пусна – каза той. – Много ти благодаря.
– Побързай и не се задържай дълго.
Няколко секунди по-късно Илайджа зави зад ъгъла на стаята ѝ. Кейлин не можеше да повярва на очите си и сълзите бързо стигнаха до тях, смущавайки я.
– Слава Богу, че си се събудила – каза той и се втурна към леглото ѝ. Щом приседна до нея, тя усети миризмата му. Ароматът му беше неповторим, успокояващ, като любима риза, като красив ден, който никога нямаше да избледнее от паметта.
Ръката му покри ръката ѝ и я стисна.
– Илайджа – прошепна тя, все още усмихната. Сърцето ѝ се издигаше в гърдите ѝ и тя искаше да скочи в прегръдките му.
Моля те, просто ме вземи от тази адска дупка. Вземи ме със себе си, Илайджа. Освободи ме.
Илайджа също имаше сълзи в очите си. Той преглътна.
– Аз… мислех, че може би съм те загубил завинаги.
– Не – каза тя. – Н… никога.
Той стисна зъби. После се наведе и я целуна нежно по бузата. Тя усещаше миризмата и кожата му и ако можеше, щеше да му каже никога да не мърда.
Просто остани близо, така, помисли си тя. Просто дръж устните си върху кожата ми.
– Никога повече няма да позволя да ти се случи нещо – каза той. – Не мога да повярвам, че всичко това е по моя вина. – Той погледна надолу и поклати глава, а тялото му се свиваше от ярост и разочарование.
Беше облечен с черна тениска и дънки и изглеждаше почти добре, освен че имаше синини – големи, тъмни оцветявания в лилаво, зелено и червено по ръцете и врата и под двете очи. Имаше шевове по три-четири порезни рани по лицето си – една на бузата, друга на брадичката и още една по челото. Други по-малки порязвания заздравяваха без шевове.
За Кейлин той все още изглеждаше красив, както винаги. Ако не друго, раните и синините добавяха ново измерение към красотата му. Сега тя си помисли, че Илайджа изглежда малко по-мъдър.
Очите му изучаваха нейните.
– Уморена си – каза той.
Тя кимна бавно.
– Тогава не е нужно да стоиш будна. Почини си.
– Не – прошепна тя.
– Защото съм тук? – Попита той.
Тя въздъхна.
– Да, да…
Той взе ръката ѝ в двете си и целуна кокалчетата ѝ.
– Трябва да остана тук през целия ден до теб – каза й той. – Точно това искам да правя. Но не мога да остана, защото ако го направя, ще навлека неприятности на онази медицинска сестра. И може да ме изгонят от цялата болница и тогава никога няма да мога да те видя.
Сърцето ѝ се разтуптя от страх, че той отново си тръгва толкова скоро. Тя хвана здраво ръката му със своята, държейки се за живота си.
– Не – каза тя.
– Кейлин, ще се върна веднага щом мога – каза и той. – Ще изчакам, докато видя свободно място, когато никой не гледа, и ще дойда на гости.
– Д…о…бре. – Последната сричка почти я уби да я каже. Беше напълно и напълно изтощена.
Той я целуна отново, този път по устните, и тя му отвърна, както можеше, наслаждавайки се на мириса и вкуса му. Усети вкуса на сол и канела.
Кейлин отново се унесе.
По някакъв начин беше заедно с Илайджа и всичко беше наред. Смееха се, разхождаха се по перфектния пясъчен плаж на Сиеста Ки.
Беше толкова реално, че тя си помисли, че трябва да се случва.
Усещането на пясъка между пръстите ѝ. Делфините, които плуваха в океана, а светлината на слънцето се отразяваше от перките им.
Друга част от нея знаеше, че това не е реално.
Но някой ден – някой ден Илайджа и аз ще отидем на този плаж и ще се разходим заедно. Някой ден скоро.

Назад към част 6

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 48

ДАРИУС

Седях на ръба на леглото ми в Дом Огън с един глезен, кацнал на отсрещното коляно, кракът ми подскачаше нетърпеливо, докато се опитвах да убедя себе си, че гледам филма, който вървеше на огромния екран отвъд дивана ми. В действителност очите ми по-често попадаха на вратата, а минутите се превръщаха в часове, докато чаках и чаках Рокси да се върне.
Беше късно. Почти четири сутринта. Бях прекарал целия ден с Джералдин и Макс, обяснявайки им колкото се може повече подробности за военния лагер и новия дворец на баща ми, които можехме да си спомним, и помагайки им да планират най-добрите ходове, които бунтовниците да направят по-нататък.
Беше шибано изморително, особено когато Джералдин внимателно разглеждаше всяка малка подробност, винаги питаше за още, а после ме изучаваше с присвити очи, сякаш решаваше дали може да се вярва на спомените ми. Дори беше споменала, че трябва да извика циклоп, който да изтръгне спомените от съзнанието ни и да изкара суровите факти от това, което беше нарекла „травмата от срещата“.
Изръмжах, докато си мислех за това, а димът се носеше между устните ми и по езика. Издухах един пръстен във въздуха и наблюдавах как той отплава към телевизора, разкъсвайки се върху лицето на актьора, който се справяше зрелищно зле със задачата да задържи вниманието ми.
Тя трябваше да се е върнала досега. Колко време изобщо трябваше да мине, за да убедят група самотни нимфи да излязат от скривалището и да се борят за свободата си? Близначките бяха готови да им предложат много повече, отколкото повечето феи някога биха предположили дори да дадат на нимфите под формата на свободи, и очаквах да им отхапят ръцете за възможността, която им предоставяха.
Половината се изправих, после паднах на леглото. Така или иначе нямаше да е от полза да тръгна да търся – Рокси беше единствената, която знаеше местоположението на Нимфите, а тя бе отказала да сподели знанието с когото и да било, преди звездата да се изсипе на прах.
Изръмжах, съсредоточавайки се върху равномерния ритъм на сърцето си, напомняйки си, че ако тя беше в опасност, то щеше да бие по-силно, а ако беше мъртва, то вече щях да съм я последвал в забвение.
Почукването ме накара да се изправя, но се намръщих, когато разбрах, че изобщо не идва от вратата ми, а от прозореца, дълъг до пода, който използвах, когато се премествах.
Приближих се до прозореца и го отворих, когато я открих там, с розови от студа бузи и разрошена от летенето коса.
Хванах я за ръката и я вкарах вътре, целунах я гладно и оставих топлината на плътта ми да се впие в нейната. Не че тя се нуждаеше от допълнителен огън, но все пак винаги щях да ѝ го предложа.
– Какво отне толкова време? – Попитах я, затваряйки прозореца зад гърба ѝ, и вдишах аромата на кожата ѝ, докато доближавах устата си до гърлото ѝ.
– О, знаеш ли, нимфите са пичове. Върховната нимфа отказа да се включи в редиците ни, но сред селото има група бунтовници, които са готови да се бият с нас.
– Това е добре – казах с надежда.
– Да, с изключение на факта, че те не могат да напуснат селото без разрешението на Върховната нимфа, а дори и да могат, Лавиния вероятно ще ги опетни отново.
– Тогава не е толкова добре – въздъхнах аз.
– Не, не, освен ако не успеем да измислим начин да заобиколим всичко това.
Погледнах я за миг и тя се изтласка от ръцете ми, като се запъти към стаята ми, сякаш притежаваше проклетото място.
– Какво ще вечеряме? – Попита тя, а крилата ѝ се стопиха, за да може да свали ризата си и да я хвърли на пода.
– Ядохме преди няколко часа. Може би, ако беше съобщила на някого кога ще се върнеш, щеше да има нещо, което да те чака.
Рокси изпъшка.
– Бъди ангелче и отиди да ми донесеш нещо, покрито със сирене и гуакамоле – о, и една голяма сладка сода също, колкото повече захар, толкова по-добре. – Докато говореше, тя събу ботушите си и продължи пътя си към банята.
– Не съм ангел – казах ѝ, като направих крачка по-близо, вместо по-далеч.
– Уф, не ме карай да ти заповядвам. – Тя махна с ръка към мен, а очите ѝ блестяха от забавление, докато чакаше да захапя, без съмнение надявайки се, че ще я последвам в банята и ще ѝ напомня, че не съм момче за поръчки. Но денят беше шибан и въпреки закачката ѝ знаех, че тя наистина трябва да е гладна, затова се принудих да направя крачка назад вместо това.
– Както желаете, кралице моя – поклоних се подигравателно и се насладих на начина, по който веждите ѝ се повдигнаха от изненада, преди да се обърна и да изляза в коридора на Дом Огън. Ако съпругата ми искаше храна, тогава със сигурност щях да я нахраня.
Тръгнах надолу по стълбите две по две, като вълнението ми най-сетне се успокои, след като тя се беше върнала. Знаех, че може да се справи със себе си, но това не ме улесняваше да гледам как тя изчезва в гнездото на нимфите на неизвестно място през по-голямата част от деня и нощта.
Бързо се отправих към „Кълбото“, като изпратих поръчката си напред чрез моя атлас, за да ме чака, когато пристигна.
Нощта беше спокойна, намаляващата луна бледнееше през облаците над главите ми, нищо не подсказваше, че вчера по това време тук се е водила битка. Нищо не ни напомняше за телата, които така внимателно бяха прибрани от бойното поле и изпратени с радост от звездите. Да не говорим за труповете на враговете ни, които чрез звезден прах бяха изпратени обратно в покрайнините на двореца на баща ми – напомняне за нашата сила и за това, че вече знаехме къде се крие той.
Ако Макс не беше изпратил звездата да спи, кой знае какво можеше да се случи тук? От това, което Рокси беше казала, силата, която Лавиния притежаваше, далеч надхвърляше нейните и на сестра ѝ фениксови пламъци, както и магията във вените им. Нямах представа колко време ни оставаше, докато звездата се събуди отново, но в момента, в който това станеше, Лавиния със сигурност щеше да се върне, за да довърши започнатото. А баща ми можеше просто да се присъедини към нея, вместо да се крие в замъка си.
Влязох с бързане в „Кълбото“, като едва погледнах малцината феи, които се мотаеха наоколо – някои се хранеха, а други просто седяха в тишината, може би неспособни да заспят с войната, която се въртеше в съзнанието им.
Придвижих се до края на плота за сервиране, където се намираше малък люк, и докоснах ръката си до него, като освободих достатъчно сила, за да ме разпознае. Това нещо беше инсталирано в края на първия срок, след като Кейлъб се беше разсърдил, че не може да получи закуска в три часа сутринта, след като всички бяхме пили една нощ. Беше поискал да може да поръчва каквато храна и напитки иска, независимо от времето на деня или нощта, и тъй като беше правоимащ задник, а майка му беше една от четирите най-могъщи феи в кралството, академията се съгласи и създаде това устройство, което да се използва изключително от нас четиримата. Макар че предполагах, че сега вероятно трябва да осигуря достъп до него и на близначките.
Когато люкът се отвори, ме чакаше плетена кошница и аз я хванах за дръжката, като се обърнах да си тръгна толкова бързо, колкото бях дошъл.
Погледнах към червения диван, който някога представляваше нашата позиция на власт в центъра на стаята – макар че сега той беше избутан настрани, за да освободи място за огромната маса, която използвахме за военните съвети. Сет и Кейлъб седяха там, притиснали бедрата си едно към друго, с ниско наведени глави, докато разговаряха и си поделяха огромна пица.
Те погледнаха нагоре, сякаш усещаха погледа ми върху тях, и аз им се усмихнах, преди да покажа знак за мир на Сет и да му намигна.
Устните на Сет се отвориха и Кейлъб го удари с лакът встрани, като изсъска нещо в ухото му, което не чух, но все пак ме накара да се изхиля като задник.
Излязох през вратата, без да им кажа и дума, наслаждавайки се на начина, по който се опитваха да реагират всеки път, когато им се подигравах за тайната им афера.
Върнах се в къщата на Огън достатъчно бързо, като не обръщах внимание на погледите, които ми хвърляха малцината будни хора в общата стая. Ако трябваше да изтърпя още един въпрос за това какво е отвъд Завесата, вероятно щях да изпратя шибаняка, който ме попита там, да го види сам.
Върнах се обратно в стаята си, като се насочих право към банята, където през отворената пукнатина на вратата се търкаляше пара, но когато отворих уста да съобщя за завръщането си, застинах.
Рокси беше във ваната ми с джакузи, мехурчетата се въртяха около нея, а главата ѝ беше отпусната назад към ръба ѝ, където беше заспала.
Поставих кошницата за пикник до вратата, като се доверих на магията в нея да запази храната свежа, после взех един стол и отидох в банята. Пуснах стола до ръба на ваната, след което се приближих, за да я целуна по челото. Тя промърмори нещо сънливо и аз се усмихнах, забелязвайки ивичките спирала под очите ѝ и напукания червен лак по върховете на пръстите ѝ, където ръката ѝ лежеше на ръба на ваната.
Джералдин се грижеше близначките да излизат всеки ден в перфектен вид, но знаех, че коректорът под очите на Рокси става все по-плътен, а ружът, придаващ цвят на бузите ѝ, е по-необходим. Тя се трудеше настървено между военните съвети и проверките на армията, да не говорим за тръгването по задачи като тази, която беше поела днес.
Направих водна магия в ръцете си и протегнах ръка, за да започна да мия косата ѝ вместо нея. Тя държеше очите си затворени, докато го правех, но ъгълчетата на устата ѝ се повдигнаха в усмивка. Тя изстена, когато започнах да масажирам шампоана по дължината на абаносовите ѝ кичури, и възелът, който цял ден се стягаше в гърдите ми, най-накрая се разплете.
– Липсваше ми днес – промърморих, изплаквайки пяната от косата ѝ с топла вода, която хвърлях от дланта си.
– Толкова си прилепчив – закани се тя сънливо.
– Понякога си мисля, че ми липсваш дори докато си с мен, знанието, че ще има къде да отидеш, какво да правиш, къде да бъдеш, винаги виси там, чакайки да те открадне отново.
Рокси издъхна в смях, след което отново изстена, когато вкарах балсама в следващата част на косата ѝ.
– Аз съм кралица – изтъкна тя.
– Всеки иска да получи парче от теб – съгласих се аз.
– Но само ти можеш да задържиш парченцата, които отхапваш – отвърна тя.
Отново изплакнах косата ѝ, за да я изчистя, след което се преместих по-близо, за да мога да избърша грима от лицето ѝ. Тя ми позволи да го направя, като отвори онези големи, зелени очи, които някога ме бяха пленили с един-единствен, изпъстрен от съдбата поглед.
– Бях толкова глупав, че загубих толкова много време да се боря с това – казах аз.
– Войната ли те кара да изпитваш носталгия, Дариус? – Попита тя и, по дяволите, обичах начина, по който езикът ѝ се увиваше около името ми.
– Може би.
– Ще спечелим това – добави тя, лъжата беше толкова красива на устните ѝ, защото и двамата знаехме, че шансовете за това са в най-добрия случай малки, въпреки това колко мощно щяхме да се борим, за да стане така.
– Знам – съгласих се аз, моята нечестност беше също толкова греховна, колкото и нейната.
Тя се усмихна многозначително, но в очите на жената, която беше моят свят, нямаше страх, а само пламтящо желание да накарам тези думи да се превърнат в истини въпреки начина, по който бяха подредени шансовете.
Тя протегна ръка, стисна ризата ми и я дръпна достатъчно силно, за да ме изтласка от стола. Ваната с джакузи беше повече от достатъчно голяма за нас двамата и аз се засмях, докато я оставях да ме завлече в нея, напълно облечен, с ботуши и всичко останало.
Рокси ме целуна между смеха си, като тежестта ми я притисна във водата, преди да се отдръпна и да се разположа с лице към нея, закачайки прасците ѝ за бедрата си.
– Ето, яж – казах аз, използвайки водната си магия, за да пренеса коша до нас, преди да се изгубя в представите за плътта ѝ и да забравя да се грижа за нея така, както бях обещал.
– Ти пренесе кошницата за пикник през целия кампус заради мен като Червената шапчица ли? – Засмя се тя, докато балансирах вещта върху стола до ваната и я отворих.
Подсмръхнах.
– Да, бейби, носех я. И какви големи очи имаш, бабо.
Тя отново се засмя, като ми намигна с мигли.
– Още по-хубави, за да виждаш с тях глупостите си, скъпа моя.
Усмихнах се, взех от кошкицата парещата чиния с начос и я поставих върху плаващия поднос с лед, който бях хвърлил за целта. Тя посегна към тях, но аз отблъснах ръката ѝ настрани и сам вдигнах един към устата ѝ.
– И какви големи устни имаш – добавих, докато тя ме оставяше да я храня с развеселено изражение, което някак си граничеше с презрение. Но тя беше моята кралица, както обичаше да изтъква, така че щях да играя ролята на послушен поданик.
Предсказуемо тя застена, докато дъвчеше, облизвайки тези свои предизвикващи фантазия устни, преди да отговори.
– Още по-хубаво е да те целувам, скъпа моя.
Устоях на желанието да направя точно това, като продължих да я храня, докато тя го позволяваше, а очите ѝ блестяха при храненето, наслаждавайки се на играта.
– Ботушите ти се забиват в дупето ми – оплака се тя около храната си, преди да издърпа един от крака ми и да го изхвърли от ваната, като водата се разлетя навсякъде. Вторият последва бързо след това.
– Доволен бях да те чакам извън водата – казах, взех бутилката текила от коша и ѝ налях един шот в една от чашите, които също бяха прибрани там.
– Исках да си по-близо – отвърна тя с лекота, тези думи бяха почти толкова добри, колкото и това, че плъзна крака си обратно по бедрото ми и го прокара по издутината на разкрача ми.
Наведох се по-близо, за да налея текилата в устата ѝ, и тя ми позволи, поглъщайки мярката с един удар.
Принудих се да продължа да я храня, въпреки че погледът ми се плъзна към бълбукащата вода, където зърнах втвърдените ѝ зърна. Тя продължаваше да държи крака си върху слабините ми, като го притискаше към члена ми и ми беше адски трудно да се концентрирам върху това да се уверя, че е добре нахранена.
– Така че кажи ми – каза тя, а очите ѝ просветнаха, когато ѝ хрумна нещо. – Харесва ли ти да се целуваш с Макс?
Изхърках.
– Това беше четвъртия път, в който бях омагьосан от него. Не беше чак толкова вълнуващо, като изключим това, че звездата го дръпна по време на това.
– Колко език използваше? – Настоя тя, докато довършваше последния си начос, а аз хвърлях чинията обратно в коша.
– Съжалявам, че ще те разочаровам, бейби, но нямаше език.
Очите ѝ се свиха.
– О, хайде, не ме лъжи. Вече съм попадала в мрежата на похотта му, знам как става.
– Мрежата на похотта? Не, Рокси, в неговата магия няма похот. Ако си почувствала това, значи всичко е било между теб и него.
Тя стисна устни раздразнено.
– Значи искаш да кажеш, че пълното целуване, което имах с него, е било напълно излишно за магията?
Ревността пламна в мен при мисълта за това, въпреки че беше далеч преди нас двамата и знаейки, че сега определено няма нищо между тях.
– Тя изисква целувка. Затворената уста работи прекрасно. Може би си се целувала с него заради пристрастеността си към секса…
– О, да ти еба майката – засмя се тя гръмко, наплиска ме агресивно с водата и се увери, че всяка част от мен, която не беше мокра преди, сега определено беше.
Аз също се разсмях, хванах я за глезена и я дръпнах, за да я завлека под водата.
Рокси ме изрита в шибаната челюст, докато се гмуркаше, а после почти ме удави, като хвърли силата си във водата и изхвърли цялото съдържание на ваната върху главата ми.
Банята се наводни, столът се преобърна, а коша за пикник се понесе към мивката.
Двамата избухнахме в нов смях и аз се изправих, вдигнах я със себе си и я целунах, докато тя увиваше ръце и крака около тялото ми, позволявайки ми да я изнеса от банята.
– О, каква голяма сила имаш, скъпа моя – подразних устните ѝ, докато краката ми туптяха по мокрия килим до вратата на банята и аз се насочих към леглото.
– Още по-добра, за да те ритам по задника, скъпи мой – отвърна тя.
Хвърлих я на матрака, прехапвайки устните си, докато я гледах, а перфектните извивки на тялото ѝ бяха на показ, за да ги изследвам.
С една ръка издърпах мократа си риза през главата и я захвърлих настрани, преди да разкопчея колана си.
– Какви големи цици имаш, скъпа моя – изръмжах аз, гладът ми за нея беше преминал границата на изчакването, а членът ми се опъваше в ципа.
Смехът ѝ беше чист и красив, ръцете ѝ се движеха, за да галят гърдите ѝ и да дърпат зърната ѝ, докато ме гледаше как се събличам.
Свалих напоените си дънки, като взех боксерките и чорапите с тях, и се промъкнах до края на леглото, хванах се за балдахина над главата и я гледах как се гърчи под мен.
Членът ми беше твърд и болезнен, свободната ми ръка се движеше, за да го погали, докато гледах надолу към това красиво мое създание, исках да уловя образа ѝ там, в леглото ми, мократа ѝ коса, напоена с чаршафите, ръцете ѝ, движещи се по простора на бронзовата ѝ плът, караха устата ми да ревнува.
Рокси отпусна едната си гърда, прокара ръка по пъпа си, преди да стигне до сърцевината си и да започне да си играе със себе си. Тя изстена, докато галеше клитора си, а хватката ми върху балдахина се затегна, докато гледах как гърбът ѝ се извива към чаршафите.
– Колко си мокра? – Попитах я, като погледът ми се плъзгаше по водните капки, които се търкаляха по кожата ѝ, преди да се върна към путката ѝ и да наблюдавам как тя пъха два пръста в себе си.
– Мокра – изпъшка тя, като ги плъзгаше навътре и навън, прокарваше ги по клитора си и после го правеше отново. – Ще гледаш ли как свършвам, или ще поемеш и ще го направиш сам?
– Не съм решил – изръмжах, движейки юмрука по вала си с бавни и лениви движения, за да облекча малко нуждата в собствената си плът. Прекумът се размаза по дланта ми и аз изстенах, когато Рокси отново вкара пръстите си в себе си.
– Имам нужда от още – издиша тя, а другата ѝ ръка стискаше гърдите ѝ.
– Още не – отвърнах аз, а хватката ми за балдахина беше толкова силна, че имаше опасност да се счупи, но и аз имах нужда от още. Трябваше да запечатам това в паметта си и никога да не го оставям.
Рокси прехапа устна, очите ѝ се срещнаха с моите, преди да извади ръката си от путката и да раздвижи пръстите си, за да направи магия.
Очаквах наполовина да дойдат лиани и да ме завлекат отгоре ѝ, както тя толкова често се опитваше да направи, когато не исках просто да се подчиня на исканията ѝ по този начин, но вместо това тя направи вибратор от лед, нещото беше голямо колкото моето и блестеше слабо.
– Майната му – проклех, помпайки члена си по-силно, докато се борех с всички сили да остана да стоя над нея, искайки да видя какво ще направи по-нататък.
Тя ми се усмихна, докато прокарваше секс играчката по тялото си, зърната ѝ се втвърдиха още повече при целувката му, а по цялата ѝ плът се появиха ледени тръпки. Стонът, който се изтръгна от нея, когато прокара това нещо по клитора си, беше надминат само от този, който последва, когато го вкара в сърцевината си.
Гърдите ми се надигаха от задъхани вдишвания, докато я гледах как се чука с него, а другата ѝ ръка галеше клитора ѝ.
Тя беше шибан шедьовър, създание на желанието, нуждата и секса и беше изцяло моя.
Чуках собствената си ръка, докато я гледах, а балдахина над леглото скърцаше, докато юмрукът ми се стягаше около него.
Рокси се изви от леглото, изстена силно, преди да извика от блаженство, този звук беше какофония от екстаз, която ме накара да ругая силно, балдахинът се разцепи в хватката ми и се счупи на две.
Оставих парчетата да паднат, за да увиснат безсилно над краката на леглото, и се спуснах над нея, целунах я силно и обвих юмрука си около нейния, където тя все още държеше играчката в себе си.
Започнах да я чукам с нея, като гледах в очите ѝ и наблюдавах как онова чувство отново се надига в нея.
– Сега ще свършиш още по-силно – казах ѝ. – Първо с това, а след това и с пениса ми. Нали?
– Да – изпъшка тя, бедрата ѝ отговаряха на тласъците на играчката, когато започнах да я чукам с нея още по-силно, да я помпам вътре в нея и да гледам със затаен дъх, докато тя не се разпадна за мен, както беше инструктирана.
Рокси извика името ми, когато този път свърши, и аз издърпах играчката от нея, пускайки устата си към путката ѝ, за да мога да усетя нейния оргазъм. Обходих с език вътрешните ѝ стени, усещайки как се стягат и пулсират, преди да се съсредоточа върху клитора ѝ.
Преметнах краката ѝ през раменете си, а бедрата ѝ се стегнаха около главата ми, докато я поглъщах, обичайки вкуса на тялото ѝ и хващайки дупето ѝ, за да я придърпам толкова близо, че дори не можех да дишам.
Ноктите ѝ се впиха в скалпа ми, докато я облизвах безмилостно, изисквайки повече удоволствие от плътта ѝ и получавайки наградата си, когато тя свърши с експлозивен вик.
Бях вътре в нея още преди да е свършила, потънах докрай и изстенах с облекчение, когато стегнатостта на сърцевината ѝ ме прие у дома.
Изправих се над нея, повдигнах се на колене и вдигнах дупето ѝ в скута си, за да мога да я гледам как все още лежи пред мен на леглото.
Тя премести пръстите си обратно към клитора и аз наблюдавах мястото, където членът ми потъваше в нея, вкарвайки го все по-силно и по-бързо, потта обливаше коремната ми преса, всеки мускул в тялото ми беше напрегнат от нужда и желание.
Циците ѝ подскачаха в такт с тласъците ми и тя издишаше името ми, молейки се за освобождаване от това мъчение.
Аз обаче издържах, не исках това никога да спре, обичах това усещане твърде много, за да се откажа от него, преди да се наложи.
Тя прие всичко, което можех да дам, и когато най-накрая се завъртя около члена ми, путката ѝ се стискаше здраво, а устните ѝ дишаха името ми като молитва, аз се спуснах с нея. Напъхах се дълбоко, свърших силно, изпълних я и я отбелязах като своя за това, което можеше да е хилядния път, но никога нямаше да е достатъчно.
Свих се над нея, целувах я силно, а задъханото ни дишане изпълваше тишината, останала след виковете ни.
Когато се съвзехме достатъчно, за да се движим отново, я привлякох в обятията си и ни преместих на леглото, като използвах магията на водата, за да изчистя следите от това, което бяхме направили, и после огъня, за да ни изсуши най-накрая, преди да издърпам завивката върху нас.
– Обичам те, Дариус Вега – каза Рокси и очите ѝ се затвориха, докато се настаняваше на гърдите ми, където сърцето ми се удряше в ухото ѝ.
– Аз те обичах първи – казах ѝ, като я обгърнах с ръка и оставих и моите очи да се затворят.
Може и да бяхме заплетени от губещата страна на една война, но нямаше да позволя това да отнеме онова, което бяхме заявили един за друг. Изоставащите винаги имат своя ден и аз щях да направя всичко възможно, за да се уверя, че ще имаме своя.

Назад към част 47                                                      Напред към част 49

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 43

ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО
„Играта може и да е приключила, но сега имаме бъдещето.“

УЕСТ

Стоях и гледах към Лоутън. Точно на мястото, на което стояхме с баща ми, и на същото място, на което бях довел Маги. Това беше идеалното място. Когато Маги го предложи, когато се опитвахме да изберем мястото на сватбата ни, бях изненадан. Разбира се, имаше добра гледка, но не беше църква. Нямаше цветни градини или нещо крещящо, което повечето жени искат.
Макар че трансформацията, която момичетата бяха извършили, го беше направило адски вълшебно. Знаех, че този ден ще настъпи, а мисля, че и баща ми знаеше. Беше обикнал Маги от пръв поглед, но тогава беше трудно да не я обикнеш. Аз със сигурност се бях опитал да не я обичам. Глупавото хлапе, което бях, не я заслужаваше. Бях благодарен, че тя беше прозряла през целия ми гняв и болка, за да намери някой, който си струва да бъде спасен.
– Готов ли си да го направиш? – Попита ме Брейди, когато застана до мен.
– Знаеш отговора – отвърнах аз.
Той въздъхна.
– Да, мисля, че знам. Предполагам, че е редно вие двамата да сте първите, които ще се разходят до олтара и ще имат дете. Вие бяхте първите от нас, които се влюбиха силно.
Усмихнах се.
– Не беше толкова далеч зад мен.
– Аз също няма да забавя крачка от женитбата. Повече от готов съм Райли и Брайъни да бъдат Хигенсови. Знам, че те са мои, но искам да направя и последната стъпка.
– Разбирам това – отвърнах аз.
Стояхме там и гледахме към града, който ни беше отгледал. През всички хубави моменти, победи, загуби, разбити сърца и най-мрачните ни моменти бяхме знаели, че това е нашият дом. Имахме това единствено сигурно нещо, за което да се хванем. Не всеки имаше това и аз знаех, че сме адски късметлии. Това беше нещо повече от футболни екипи, каски, прясно окосена трева, мирис на кравешка кожа. Това беше приятелство, което ни превърна в семейство. Винаги щяхме да го имаме, дори и дните ни на игрище да бяха свършили. То ни беше научило на много неща за живота, беше ни подготвило за нещата, които предстоят, а ние си мислехме, че просто играем спорт, който обичаме.
– Имахме късмет – казах аз, за да наруша тишината.
Брейди се обърна да ме погледне, но аз продължих да се наслаждавам на гледката.
– Имахме това. Един друг – завърших аз.
– Да, бяхме… сме. Играта може и да е приключила, но сега имаме бъдещето.
Усмихнах се.
– Точно това си мислех.
– Уест. – Познат глас произнесе името ми и аз се обърнах, за да видя майка ми, която стоеше там. Не бях очаквал, че тя ще бъде тук. Знаех, че това е дело на Маги. Тя искаше да поговоря с майка ми, но аз не бях в състояние да го направя. Не и след като тя се беше омъжила и не беше помислила да ми каже преди това.
– Здравей, майко – отговорих аз.
Брейди ме плесна по гърба, после си тръгна, оставяйки ни там. Част от мен искаше да остане, за да бъде буфер или да отвлича вниманието.
Тя изглеждаше нервна, докато извиваше ръцете си. Бях добър в разчитането на езика на тялото ѝ. Някога бяхме близки. Някога тя ми беше майка. Това беше умряло с баща ми. Тя ми каза това, което вече бях разбрал.
– Маги ми каза за сватбата.
Кимнах.
– Звучи като Маги.
Тя прехапа устна и видях как в очите ѝ блестят неизплакани сълзи. Не исках да виждам майка си да плаче. Бог знае, че бях видял достатъчно от това в миналото си, но също така не можех просто да ѝ простя и да се държа така, сякаш последните шест години не са се случили.
– Тя е красива булка, но аз знаех, че ще бъде такава – каза мама.
Знаех, че Маги ще бъде зашеметяваща. Мама не искаше да говори за това, а и днес не беше денят, в който исках да имам сърдечен разговор с нея. Това беше денят, в който се ожених за жената, с която щях да прекарам живота си. Жената, която нито веднъж не ме беше подвела или ми беше обърнала гръб. Когато най-много се нуждаех от някого, тя беше до мен. Не можех да кажа същото за майка ми.
– Тя те покани и ти дойде. Хубаво е да те видя отново. Благодаря, че дойде – казах аз и започнах да се отдалечавам.
– Уест, моля те. Трябва да кажа нещо. Трябва да обясня.
– Не, не трябва. Не тук и не днес. Времето за това е минало.
– Скъпи, моля те – помоли тя и гласът ѝ се пречупи. Самотната сълза, която се търкаляше по бузата ѝ, ме накара да се сетя за татко. Той никога не искаше мама да плаче. Обичаше нейния смях. Аз я разплаквах и въпреки че не заслужаваше това, не можех да го направя.
– Добре, добре. Слушам. Просто спри да плачеш.
Тя подсмръкна и избърса сълзата си и следващата, която се канеше да падне.
– Съжалявам. Това е нещо, което не съм казала, а трябва. Наистина съжалявам. Изгубих себе си, когато загубихме баща ти. Трябваше да бъда до теб. Трябваше да бъда майка, но се мъчех да се справя. Ти замина за колежа и малкото напредък, който бях постигнала, за да бъда отново майка, беше загубен. Бях самотна и тъжна. Не мислех, че някога ще бъда отново щастлива. Търсех го. Като те видях, ми напомни за всичко, което имахме и което загубихме. Чувствах се виновна, когато те погледнех, и знаех колко разочарован щеше да бъде баща ти от мен.
– Избягах от този живот. От нашия живот. Лоутън. Всичко това. И те нараних. Толкова съжалявам… и знам, че не си съгласен да се омъжа. Затова и изчаках да ти кажа. Страхувах се как ще го приемеш. Но аз отново съм щастлива. Вече не се чувствам изгубена. И знам, че не мога да изтрия миналото, но искам да променя начина, по който стоят нещата сега. Искам да бъда майка за теб… и баба. – Тъгата, надеждата и страхът в очите ѝ затрудняваха избухването. Не разбирах майка си. Съмнявах се, че някога ще го направя, но тя беше моята майка. Никога не бях преставал да я обичам или да се нуждая от нея в живота си. Просто се бях научил да живея без нея.
– Права си. Не го разбирам. Никога няма да разбера, но ти прощавам. Никога не съм те държал настрана от живота си. Това беше твое решение. Ако искаш да бъдеш майка и баба, тогава го направи. Покажи ми. Тук топката е в твоето поле – казах ѝ аз.
Тя ме дари със сълзлива усмивка.
– Наистина?
– Винаги е било така, мамо – отвърнах аз.
Тя се приближи до мен и аз разбрах какво иска. Отворих ръце и тя влезе в тях, докато я държах. Тя подсмърчаше на гърдите ми, а аз погледнах към града.
– Всичко ще бъде наред, татко – промълвих аз, защото не се съмнявах, че той е там и гледа.

Назад към част 42                                                     Напред към част 44

 

Елена Звездная Градът на драконите – Книга 4 – Част 38

* * *

Поне не ни се налагаше да говорим на масата – мисис Макстън и мисис Еньо компенсираха липсата на тишина с непрестанните си разговори. А темите за този разговор варираха от рецепти за чай до обсъждане на нови методи за плетене на вълнени чорапи. Беше изключително увлекателно. Дотолкова, че аз се преструвах на погълната от тази много полезна и важна информация, а лорд Гордън мълчеше, защото щеше да е неуместно да ме прекъсне да слушам толкова ентусиазирано.
Но в момента, в който дамите обсъждаха рецепти за почистващ препарат, който да накара порцелановите чинии да заблестят, лорд Гордън не издържа и частта от масата, на която седяхме един срещу друг, беше отделена с бледосиньо-бяло очертание, мълчание, изпълнено с осъзнаване на собствената му безполезност.
– Мис Вайърти, имам да обсъждам с вас нещо много важно! – започна младият дракон.
Отпих глътка от чая си, който вече беше доста хладен, въздъхнах, принуждавайки се да събера мислите си, погледнах към лорд Гордън и казах учтиво:
– Слушам ви внимателно.
Не беше трудно да се досетя, че ще става дума за разговора ми с лорд Арнел, нещо повече – за недопустимостта на нашето поведение и за моето съгласие за годеж, но се надявах, че лорд Гордън няма да иска от мен обяснения. В края на краищата е трудно да обясниш на човек, който не е бил в прегръдките на дракон, че критичното мислене едва ли работи.
Но грешах, младшият следовател изобщо нямаше да говори за Арнел. И като ме погледна в очите, той каза:
– Мис Вайърти, съжалявам, но аз съм вторият Звяр.
И чашката падна от ръцете ми… За щастие не беше далеч, падна на масата, без дори да разлее чая в нея.
Няколко секунди мълчах, като гледах младия полицай в шок и объркване, после казах трескаво:
– Но кожата ви не реагира на докосването на златото.
Лорд Гордън остави чашата и чинийката настрана и бавно свали ръкавиците си. Изгаряния! Внушителни, ярко алени на бледата му кожа, бълбукащи изгаряния! Сдържах писъка си, като само придържах дланта си към устата, но ужасът… ужасът все още се изживяваше пълноценно.
– Виждам, че съм ви изплашил. – бавно каза лорд Гордън.
До степен да крещя! Но аз не говорех за това.
Протегнах ръка и казах необходимите думи:
– „Аргентум санитатем“ и напрегнато наблюдавах как раните изчезват, сякаш неохотно, с невероятно за това заклинание забавяне.
– Закъсняла реакция, – каза младшият следовател – изоставам във всичко още от дете. Развитие, ръст, тегло, здраве. Вероятно бях най-болното дете в Уестърнадан, защото на всяко лекарство му трябваше време, за да подейства. Много дълго време.
Мълчах, докато ужасните следи заздравяха, и едва тогава погледнах към лорд Гордън с шокирани очи.
– Майка ми – продължи полицаят – никога не ме е съжалявала много като дете. Винаги съм си мислел, че е защото бях болнав – докато другите майки се гордееха с успехите на децата си, моите „успехи“ щяха да бъдат премълчани. Но после се появихте вие, Анабел, и думите ви за уайверните в кабинета на лорд Давернети ме разтърсиха с ужасно осъзнаване – майка ми не ме е родила. Благодаря ви!
Той бързо си сложи ръкавици, скривайки вече излекуваните си длани, стисна ръце пред себе си, погледна ме отново и продължи:
– Майка ми не можеше да има деца. Смятах се за виновен за това, защото именно моето раждане, според легендата, разпратена до всички роднини, било толкова трудно, че майка ми загубила способността си да дава живот. Всъщност баща ми беше Гордън… – лорд Гордън направи пауза.
Беше обзет от емоции, но като джентълмен не се принизи до неприлични думи и изрази.
– Истинската ми майка била момиче, за което той не знаел, че е трансформираща. Тя е умряла, докато ме е раждала. Баща ми прекарал известно време след това в опити да събуди драконовата ми същност, и родителите ми се върнали в Уестърнадан едва след като очите ми придобили характерния вид и форма на драконовите хора.
Светлосините очи на лорд Гордън внезапно се промениха, като зеницата и ирисът придобиха заоблена форма, за да станат отново вертикално издължени. Останах безмълвна в шок, взирайки се с пълен ужас в дракона, който, както се оказа, беше само половин дракон.
– Моята „тринадесета луна“ очевидно започна, когато навърших деветнайсет години. – продължи полицаят – Беше труден период, често губех съзнание, бях принуден да напусна академията за законност и ред и лежах в безсъзнание почти седмица, докато не ме намери баща ми, който беше излязъл на разходка в планината по случай възстановяването. Като сравнявам всичко, което казахте, сега разбирам какво е било. По това време почти изцяло отсъствах от нашето планинско имение, а родителите ми нито веднъж не поканиха лекаря – предполагам, че се досещате защо.
Предположих – защото докторът можеше да забележи някои от „особеностите“ на един привидно чистокръвен дракон.
– Тази нощ… – лицето на лорд Гордън пребледня, гласът му хриптеше, гласът му беше странна, приглушена заплаха – Видях те.
Замръзнах.
– Видях те и чух думите, които лейди Карио-Енсан ти каза. И, както вече знаеш, нейният убиец бях аз.
Изпитах непреодолимо желание да затворя ушите и очите си и да се махна оттук, от мястото, където беше повече от уязвима, моята мисис Макстън, а заедно с нея в същото време и мисис Еньо, но лорд Гордън предугади действието ми и заговори:
– Кълна се в кръвта си – никога няма да навредя на тези, които сега са под покрива на тази къща.
„Кълна се в кръвта си“ е фраза на трансформиращите. И клетва на трансформиращ. Но тази клетва миришеше на увереност и аз ѝ повярвах, но имах ли избор?
– Убийството на Елизабет Карио – казах с труд – помниш ли го?
Лорд Гордън поклати отрицателно глава, после замръзна за миг, преглътна конвулсивно и след това отговори със задъхване:
– Моментът на самото убийство – не, но всичко сочи, че съм го извършил аз.
След това опря лакти на масата, леко се прегърби и без да ме поглежда, започна да ми разказва:
– Вече ви разказах колко силни са жените в драконовото общество. По-рано това беше по-очевидно, но с идването на лорд Арнел на власт положението им се промени и стана подобно на това във вашето общество. Патриархатът естествено не устройваше жените. Но, както винаги, дамите предпочитаха да решат въпроса по мирен път – чрез брак, но Арнел се оказа изненадващо устойчив на женските прелести и за повече от петнадесет години усилия все още остава свободен.
Погледна ме, после пръстена, който не можех да махна – вече бях опитала.
– Лейди Елизабет – продължи лорд Гордън – като съпруга на главата на къщата не устройваше никого. Дамите искаха някой, който да контролира Арнел, но лейди Енсан беше член на човешкото общество, на всичкото отгоре тя се влюби лудо, следователно беше готова да се подчинява, но не и да подчинява. И тогава ѝ поставиха условието, че трябва да се научи да влияе на Арнел или да се махне – драконовите дами обикновено се изразяваха по много ясен и точен начин. Лейди Енсан гарантира, че ще изпълни условието в сватбената нощ на нея и годеника ѝ. Ето защо тази вечер се озовах в ловната хижа.
– Вие? – попитах тихо.
Лорд Гордън кимна.
След това, като погледна надолу към стиснатите си ръце, обясни хрипливо:
– Аз съм на двадесет и девет години, мис Вайърти, и от ранно детство мечтая за щастливо семейство, в което да бъда обичан и обгрижван. Но предвид заболяването ми в детството, можех да се оженя само ако майка ми даде благословията си… Можех да имам любовница, да се заглеждам отстрани, колкото си искам, но не можех да се оженя. Никое момиче от приличното драконово общество не би се съгласило да се омъжи без разрешението на майка ми и на нейната.
Той замълча за няколко мига, загледан в дланите си. После каза с тих глас:
– И колко благодарен бях на всички тях за това, когато ви видях, Анабел.
Той вдигна рязко глава и сякаш се вгледа в самата ми душа.
– Когато ви видях – тихите думи паднаха като снежинки в безветрена нощ – разбрах, че никога не съм обичал. Абсолютно никога. Защото, когато обичаш, всичко става маловажно – обществото, неговите правила, мнението на другите. Провидението наистина ме беше спасило от ужасното нещо да обичам с цялото си сърце, докато съм женен за друга. Имах късмет. Истински късмет в това отношение. Но във всички останали отношения съдбата ме изигра с лихва.
Въздъхвайки шумно, лорд Гордън продължи с подновена увереност и спокойствие:
– Това беше ритуал.
При въпросителния ми поглед той обясни:
– Лейди Елизабет извършваше ритуала, когато аз влязох. Тя беше обяснила на лорд Арнел, че това е традиция на нейното семейство да извършва ритуала за щастие в брака, а той седеше в центъра на кръга от свещи и гледаше годеницата си с усилие да сдържи усмивката си. Трябваше да призная, че тази нощ му беше трудно. Дамата забъркваше заклинанията и Арнел едва се сдържаше да запази учтиво изражение на лицето си и да не се намръщи при поредната грешка… Трудно би било за един музикант да чуе неумелото свирене на друг музикант, който свири фалшиво почти всяка нота.
Но тогава…
Лорд Гордън тръсна глава, сякаш се отърсваше от неприятен спомен, лицето му се втвърди и той каза:
– Нещо започна да се случва. Не с лорд Арнел, а с мен. Омразата, абсолютната омраза, идваше отнякъде, променяше възприятието ми за реалността, изостряше зрението, слуха и обонянието ми стократно. И чух глас, който звучеше почти в унисон с отчаяния фалцет на лейди Елизабет, и дори гласът си приличаше, само че този глас не беше фалшифициран ни най-малко, и това беше гласът, който казваше: „Убий Давернети!“
Младшият следовател преглътна видимо и ме попита:
– Знаете ли кой ме нае да работя в полицейското управление?
– Давернети… – предположих.
Лорд Гордън кимна мълчаливо.
След това тихо продължи:
– Лорд Давернети направи много за мен. Той настояваше да ми бъде позволено да завърша Академията за право и ред. Прие ме като стажант. Издигна ме до нивото, което ми беше необходимо, за да премина стандартите. И бях повишен в младши следовател пет години по-рано от обичайното, но го заслужих, защото служих, служих на полицейското управление. Исках да докажа на всички, особено на лорд Давернети, че съм
достоен както за работата, така и за званието младши следовател. И му бях благодарен, истински благодарен… Вероятно затова думите „Убий Давернети“ бяха спусъкът за
моята свирепа омраза.
Секунда пауза и:
– Втурнах се към Звяра, без да се замислям и изпитвайки единствено нуждата да го разкъсам с голи ръце… Но веднага стана ясно, че ръцете ми отдавна са изчезнали.
И лорд Гордан замълча.
Аз също мълчах, гледах го с ужас и очаквах чудовищното продължение, което щеше да последва, защото знаех кървавия край на тази ужасна история.
– Плъзнахме се по склона. – започна рязко младшият следовател – Лорд Арнел реагира на шума. Не можех да го видя, но го усещах. Познавах и района край ловната хижа, но
другият Звяр не го знаеше. Това ми даде предимство и успях да хвърля Звяра в пропастта. Но когато се върнах в ловната хижа, лорд Арнел не беше там, а само онази… вещица.
Той се усмихна лукаво, жестоко, с изненадваща за него безчовечност и продължи:
– Не бих я докоснал дори след всичко това, но лейди Карио Енсан нападна първа. Тя беше много по-добра в бойната магия, отколкото в магията на трансформацията, и не помня момента, в който болката ме разяри напълно. Спомням си само как спрях… в момента, в който ти скочи от стъпалото на наетата карета.
Той отново ме погледна и обясни:
– Очаквахме да се появи имперски магьосник. Още един. И аз, усещайки, че си надарена с магия, се отдръпнах, като възнамерявах да те последвам, само за да видя какво съм направил. Лейди Енсан бе овладяла доста добре левитацията, но силите ѝ не бяха достатъчни за „достатъчно далеч“. Тя напусна перваза, на който се биехме, и умря, преди да стигне до пътя. Когато се притече на помощ… и начина, по който се опита да помогнеш на умиращата жена, моментално те изчисти от всякакви подозрения. Поне за мен. Постоях там известно време, без да мога да откъсна очи от начина, по който вятърът докосваше косата ти, после, използвайки силата и възможностите на Звяра, бързо се прибрах у дома.
– А конят ти те следваше вярно, дори не се страхуваше от чудовищния вид? – предположих аз.
Лорд Гордън кимна мълчаливо.
Седях там, напълно шокирана и съкрушена. Има някои разкрития, за които не искаш да знаеш – това беше едно от тях.
– Какво ме чака? – изведнъж зададе въпрос лорд Гордън.
Честно казано, нямаше с какво да го утеша. Но това доверие, тази болка във всеки детайл от историята му и това безумно съжаление за случилото се…
Вдигнах чашата с чай, отпих няколко бавни глътки и като погледнах отново полицая, чието лице беше пребледняло от отчаяние, казах тихо:
– Херцог Карио вярваше, че Звяра е напълно извън контрол – но ти си изключение. Въз основа на информацията, с която разполагам, Звярът в крайна сметка ще поеме контрол над съзнанието ти, но… Като се замисля, като се замисля, може би като събудим дракона в теб, ще можем да овладеем Звяра и след това…
– Не! – прекъсна ме лорд Гордън с една кратка дума.
Той многократно отблъсна чашата от себе си, сякаш отблъскваше всички изгледи за смирение с пълна безнадеждност, после ме погледна в очите и каза:
– Мис Вайърти, ще ви припомня това, което казах по-рано – в някакъв момент загубих контрол над себе си. Знам, че убих лейди Елизабет Карио-Енсан, но не знам как. Честно казано, не си спомням как, но ръцете ми бяха покрити с кръв, когато се върнах в дома си. И това не беше моята кръв. Не, мис Вайърти, никога няма да ви изложа на такава опасност, защото има само едно нещо, от което се страхувам много повече от смъртта – да ви видя умряла. Искам да живеете, Анабел, и то в безопасност.
И младият дракон се изправи и ме погледна с див копнеж.
– Не ви казах това, за да събудя у вас съжаление и желание да ми помогнете. Познавам ви, вашия характер и вашата прямота и затова очаквах да получа конкретен отговор на въпроса: „Какво ме очаква?“. Вие ми отговорихте. Искрено ви благодаря за това, Анабел.
Той премести поглед към лявата ми ръка, усмихна се горчиво на блясъка на пръстена на нея и добави:
– Арнел ще се погрижи за твоята безопасност, дори ако трябва да разчисти имението си от всички дами. И със сигурност ще го направи, щом му кажа за заговора. Имам само една молба, Анабел.
Чувствайки чудовищна празнота в гърдите си, попитах тихо:
– Каква?
– Не ме посещавайте в затвора. Никога. И запазете пръстена ми, докато го имате, ще мога да си спомням най-хубавите моменти от живота си, когато вярвах, че сте приела предложението ми. Довиждане, мис Вайърти.
И покланяйки се благородно, лорд Гордън се канеше да ме напусне благородно, за да може, когато се върне в имението Арнел, да им каже кой е вторият Звяр. Той щеше да се предаде на полицията като спазващ закона дракон и благороден лорд.
Можех ли да го пусна да си тръгне? Вероятно щеше да е правилно да постъпя така, но човекът, който ми разкри душата си, следователят, неволно ме подтикна да последвам изключително лошия му пример и щом лорд Гордън вдигна ръка, за да разруши преградата, която скриваше разговора ни от всички, казах с писък:
– Смятат ме за любовница на професор Стантън. Знаете ли това?
Лорд Гордън замръзна.
Няколко мига той стоя и ме гледа с отчаян копнеж, после решително се върна на мястото си, седна, придърпа стола си към масата, погледна ме отново в очите и каза:
– Анабел, той нямаше избор.
Вече не бях изненадана или учудена от нищо, а само попитах:
– Защо?
Лорд Гордън се опита да обясни, дори отвори уста в порив, но после, свеждайки поглед, бе принуден да признае:
– Защото така беше по-лесно.
Мълчах, вече нямах сили да говоря. И с болка, която имаше вкус на пълно отчаяние и липса на желание да живея, изслушах това, което беше казано след това.
– По-лесно е да се изолира от семейството си, от обществото, от всички…
Лорд Гордън вече гледаше единствено дланите си.
– Съжалявам! – добави той и за мен беше ясно, че наистина съжалява.
Взирах се още няколко секунди в него, който не можеше да ме погледне, беше неспособен да ме погледне, и тогава казах:
– И аз съжалявам. „Ин драг“!
Драконът беше изкривен от заклинание за подчинение в същия миг.
Мисис Макстън и мисис Еньо подскочиха уплашени, когато илюзията за нашето мълчаливо неучастие в чаеното парти рухна. И двете замръзнаха в шок, гледайки към мен с вдигната ръка и към дракона, който отчаяно се опитваше да устои на заклинанието.
– Една малка подробност, лорд Гордън. – казах, като го погледнах студено – Звярът защитава своя стопанин. До последния момент стопанинът е убеден, че всичко е наред, но вие нямате такова убеждение. Нещо повече, вашият Звяр не е скрил от вас нищо от случващото се. Нищо, освен убийството. Вие не намирате ли това за странно?
Драконът падна на колене, опитвайки се да потисне заклинанието ми, но не успя.
– А аз го намирам – продължих аз, увеличавайки потока на магията – и от това, което вече знам за цялата случка, не вие сте извършили убийството.
Затова наредих на икономката:
– Мисис Макстън, помолете мистър Уолън и мистър Онър да разчистят подземието. И ще ми трябва чай. Доста чай.
Почитаемата ми икономка кимна мигновено, но мисис Еньо, несвикнала на такива сътресения възкликна:
– Какво става? Какво става с лорд Гордън?
– Сигурно нещо много, много лошо, иначе мис Вайърти нямаше да се държи с него така… грубо и незаконно. Елате, скъпа, имаме работа за вършене.
Докато двете бързаха да излязат, младшият следовател отново се опита да отхвърли оковите на заклинанието за подчинение, но това, което се беше случило преди, беше, че
дланта ми засия със синя магия. Драконова магия. Магията на един конкретен дракон, лорд Арнел. Не разбирах напълно механизма, но можех да кажа, че това е магията на драконите, а не моята. И сега, въпреки всички усилия на лорд Гордан да се съпротивлява, аз продължавах да държа контрола. Но не за дълго.
– Анабел – коленичилият дракон успя да вдигне глава – какво правите?
– Правя всичко по силите си, за да предотвратя екзекуцията на невинен човек. И повярвайте ми, ще направя абсолютно всичко, което е по силите ми. Изборът ви е само един: ще ми се подчините по собствена воля, или ще се опитате да се съпротивлявате… и в този случай трансформацията ще се осъществи против волята ви.
Драконът дръпна глава, тъмните му кичури се измъкнаха от перфектната му прическа и паднаха върху твърде изящното му за дракон лице, а Гордън изръмжа:
– Защо?!
Какво можех да му кажа? Че е по-добре, отколкото да ридаеш за изгубения си живот? Че това е правилно, защото съм абсолютно убедена в неговата невинност? Или, че това беше просто един почти съзнателен опит за самоубийство пред ужасното осъзнаване, че вече нямах какво да губя?

Назад към част 37                                                   Напред към част 39

 

Кели Фейвър – Принудени – Болка – Книга 5 – Част 6

***

Сега събуждането беше различно.
Очите ѝ се отвориха и видяха, че половин дузина лекари кръжат около леглото ѝ и я наблюдават. Един от тях, възрастен мъж с бяла коса, ѝ напомни за Алберт Айнщайн. Той пристъпи напред и заговори директно на нея.
– Здравей, Кейлин, казвам се доктор Голдфарб. Радвам се да те видя будна. Можеш ли да ме чуеш и разбереш? Можеш да отговориш устно или просто да кимнеш, ако така ти е по-лесно в момента.
Кейлин преглътна. Беше объркана, опитваше се да си спомни къде се намира и как е попаднала там.
После, след като малко се помъчи да си спомни подробностите, те отново я връхлетяха.
Аз съм в болницата. Бях в кома и сега излизам от нея.
А какво да кажем за Илайджа? Той беше дошъл на гости веднъж, за което тя знаеше, но оттогава не го беше виждала.
– Кейлин? – Каза доктор Голдфарб. – Разбираш ли ме?
Тя се опита да говори и се затрудни, затова вместо това се опита да кимне с глава. Отне и няколко секунди, но после установи, че главата и бавно се движи нагоре-надолу. Беше ѝ необходима много енергия, за да го направи.
– Много добре, Кейлин – каза старият лекар. Той имаше навика да потрива мазния си нос, сякаш му се искаше да кихне и се опитваше да го задържи.
Доктор Голдфарб започна да ѝ обяснява, че е била в кома, което тя вече знаеше. След това започна да ѝ разказва за естеството на мозъчните травми и за това, че от тях се възстановява много трудно. Спомена нещо за „Скалата на Глазгоу за кома“ и някаква друга скала и тест, нищо от които не означаваше нищо за нея.
Но другите лекари кимаха с глава, каквото и да казваше, така че тя предположи, че трябва да е важно.
– Ще трябва незабавно да започнем с рехабилитацията ти, Кейлин – каза Голдфарб, потърка носа си и после избърса ръка в лабораторната си престилка. – Проучванията са установили, че най-големият напредък се постига в първите дни и седмици след травма като твоята. Искаме да улесним незабавното оздравяване, доколкото е възможно. Има ли смисъл в това?
Тя кимна.
– Семейството ви е много развълнувано от факта, че сте се събудили, така че след малко ще ги пуснем да ви видят. Искате ли това?
Голдфарб изчака с очакване тя да кимне с глава за одобрение. Тя не кимна и лекарите си размениха погледи.
– Изглежда объркана – промълви някой.
– Вероятно е просто уморена – отвърна Голдфарб.
Не съм уморена, помисли си Кейлин. Е, уморена съм. Но не е това. Не майка ми и баща ми – и не Дина – са тези, които искам да видя.
Имам нужда от Илайджа. Къде е той? Защо не е тук?
Тя отвори уста и гласът ѝ излезе бавно и много слабо, като стара скърцаща врата, която току-що се е отворила, след като години наред не е била използвана.
– Ил…Ил….Ил….
Лекарите се придвижиха напред, всички едновременно, за да я чуят по-ясно. Щеше да е смешно, ако тя не се бореше толкова упорито само за да каже една проста дума.
– Ил…ай…джа.
– Какво? – Каза Голдфарб, като се приближи и се наведе до устата ѝ. – Не се опитвай да се напъваш да го кажеш, Кейлин. Можеш да ми го прошепнеш на ухото.
Той обърна косматите си уши към устата ѝ и Кейлин си пое дълбоко дъх.
– Илайджа – опита се да изкрещи тя, само че наистина излезе като шепот. И след като изрече името му, тя се срина в себе си, отново чувствайки се така, сякаш е тичала с часове.
– Тя каза „Илайджа“ – обяви доктор Голдфарб, като се изправи и застана с лице към останалите лекари.
Един от останалите лекари вдигна ръка.
– Може би това е името на някой роднина.
– Не, това е името на мъжа, с когото е била, когато е претърпяла злополуката – каза една лекарка. – Бях в стаята му преди няколко дни. Огнестрелна рана, лека травма на главата.
– Беше ли освободен? – Попита Голдфарб.
– Смятам, че е бил освободен след няколко дни, тъй като куршумът е нанесъл много малки вътрешни увреждания – няма засегнати органи.
– Добре, можем да се свържем с него – отговори доктор Голдфарб.
– Мисля, че в момента е в чакалнята – каза друг лекар.
Всички се обърнаха към този лекар.
Доктор Голдфарб погледна внимателно лекаря.
– От колко време е в чакалнята?
– Забелязах го по-рано и попитах за него, защото ми се стори странно. Той е бил в чакалнята всеки ден в продължение на часове, седял е там, предполагам, докато тя се събуди.
Кейлин не можеше да повярва. Илайджа е бил там и я е чакал през цялото време. Емоциите се надигнаха в гърдите ѝ и тя усети как се отпуска, а после по бузите ѝ потекоха сълзи.
– Тя плаче – каза някой.
Доктор Голдфарб се приближи към нея, а лицето му беше маска на загриженост.
– Не се притеснявай, Кейлин, всичко ще бъде наред. Тук си в безопасност.
– Илайджа – прошепна тя. Беше и трудно да го направи, но трябваше да знаят колко важен е той наистина за нея.
Доктор Голдфарб се изправи, потърка носа си за кратко, преди да реши.
– Добре, ще наредим този човек Илайджа да бъде доведен в стаята ѝ веднага.
– Докторе, мисля, че има проблем с родителите…
– Тя е пълнолетна, докторе…
Всички се събраха плътно един до друг и започнаха да се съветват. Но когато приключиха, Голдфарб се усмихна на Кейлин.
– Ще се върнем след малко – каза той и я потупа по ръката. – Ти просто си почини.
Тя не искаше да си почива. Искаше Илайджа.
На Кейлин ѝ се прииска да изкрещи, да се разхвърчи и да изпадне в истерия. Ако Илайджа беше в болницата и чакаше да я види, тогава трябваше да го доведат. Не беше честно да го оставят в чакалнята, особено когато тя го беше поискала.
Лекарите излязоха от стаята и Кейлин зачака, а сълзите все още се стичаха по бузите ѝ.
След няколко часа някой се приближи до стаята. Кейлин чу стъпките, които се приближаваха, и сърцебиенето ѝ започна да се ускорява в очакване Илайджа да влезе и да я види будна.
Нямаше търпение да погледне в очите му и да се усмихне, да му даде да разбере, че е наясно с жертвите, които е направил. Искаше да му покаже, че го обича, независимо какво се е случило.
Дали изобщо някога съм си признавала, че го обичам? Чудеше се тя.
Е, сега ще му кажа, ако мога.
Само че в стаята влезе не Илайджа. Бяха майка ѝ, баща ѝ и Дина.
Те носеха разтревожени изражения на лицата си. Майка ѝ видя Кейлин и се разплака.
Дина се опита да я утеши, но лицето на Дина беше притиснато, а кожата ѝ – на петна от гняв.
Разбира се, помисли си Кейлин – Дина мразеше, когато някой друг получаваше внимание.
– Мамо, всичко е наред. Всичко ще бъде наред – утеши я Дина.
– Моето бебе – извика майка ѝ, а после се затича и хвърли ръце около Кейлин. Тя зарови глава в рамото на Кейлин и се разплака в плата на болничната ѝ рокля.
Очите на Кейлин се преместиха надолу, за да я гледат, но тя видя само върха на главата на майка си – фините коси, скалпа под нея – и тогава майка ѝ погледна нагоре към Кейлин през течащата спирала.
– Наистина си будна – подсмръкна тя. – Бебе, ти си жива.
Кейлин облиза устните си.
– Мисля, че тя ще проговори – каза бащата на Кейлин.
Родителите ѝ я гледаха със затаен дъх, а Дина извърна очи към небето и направи физиономия, сякаш току-що е била принудена да изяде лъжица мръсотия.
– Илайджа – каза Кейлийн.
– Какво? – Майка ѝ се отдръпна назад, сякаш я бяха ударили.
Бащата на Кейлин се стресна. Челюстта му трепереше.
Дина изглеждаше положително триумфираща.
– Тя току-що каза Илайджа. Можеш ли да повярваш, че тя пита за него? След всичко, което се е случило?
– Но защо? Защо? – Каза майка ѝ. – Не мога да разбера защо е казала името му от всички неща, които би могла да ми каже.
– Може би те мрази – каза Дина.
Майката и бащата на Кейлин погледнаха Дина, която само сви рамене.
– Тя не те мрази – каза бащата на Кейлин и разтри раменете на майка ѝ. – Тя е наранена, объркана – току-що е излязла от кома. Едва ли е в състояние да разбере какво казва.
– Мисля, че тя знае – каза Дина.
Кейлин си пое дъх и изтласка още въздух от дробовете си и го вкара в гърлото си.
– Илайджа – каза тя отново и този път на практика изкрещя името му.
– Не мога да слушам това – каза майка ѝ.
– Илайджа – отвърна Кейлин. Мониторът за сърдечния ѝ ритъм писукаше все по-бързо и по-бързо. – Илайджа. – Тя си пое дъх отново. – Илайджа!
Дина извади мобилния си телефон.
– Някой ще я затвори ли?
В стаята влезе медицинска сестра.
– Всичко ли е наред?
– Не, не е – каза майката на Кейлин. – Честно казано, трябва да обясним на персонала тук, че има опасен млад мъж, който дъщеря ми продължава да иска да види.
Медицинската сестра погледна към Кейлин.
– Тя иска да види някого? Нали е в кома?
– Не, тя е излязла от кома.
– И е по-луда от всякога – промълви Дина.
– ИЛАЙДЖА! – Изкрещя Кейлин. Сърцето ѝ се разтуптя. По челото ѝ се стичаха капчици пот. Никога не беше изразходвала толкова много енергия за такова дребно нещо като произнасянето на нечие име.
Струваше ѝ се, че може да умре от говорене, толкова ѝ беше трудно.
Но гневът беше прекрасно гориво.
Медицинската сестра се вгледа в сцената и насочи вниманието си към семейството на Кейлин.
– Можете ли всички да излезете с мен навън за момент, моля?
Четиримата излязоха навън, оставяйки Кейлин сама, напрегната, а от ъгълчетата на очите ѝ се стичаха сълзи.
Мина известно време и тогава майката на Кейлин влезе сама. Изглеждаше по-възрастна, някак по-крехка, сякаш се е състарила с десетилетие през последните няколко дни. Приближи се до леглото на Илайджа и я погледна студено.
– Сега ще се приберем у дома, Кейлин. Очевидно в момента не искаш да ни виждаш. Но ти си моя дъщеря и аз ще направя всичко по силите си, за да те защитя. Обясних на медицинската сестра, че Илайджа е опасен и че все още не си способна да бъдеш напълно разбрана. Като такава, ние все още отговаряме за грижите за теб и моето решение е да не му се позволява да те посещава.
Кейлийн започна да трепери, докато гледаше безпощадното лице на майка си.
Как смееш? Искаше и се да изкрещи. Как смееш да вземеш това решение, когато знаеш колко силно искам да го видя?
Но всъщност не можеше да каже нищо от това. Устата ѝ се напрягаше да говори. Тя стенеше, устните ѝ трепереха, докато се опитваше да състави пълноценно изречение.
Майка ѝ я потупа по рамото.
– Мисля, че трябва просто да се опиташ да си починеш, Кейлин. Ще се върнем утре. Всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това.

Назад към част 5                                                   Напред към част 7

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Неспокойни звезди – Книга 9 – Част 47

ЛАЙЪНЪЛ

Лунното море блестеше под ботушите ми, докато проправях въздушна пътека през водите му, с кохортата ми от обвързани мъже, с легион от моята армия и с най-близките от моя двор около мен. Днешният ден щеше да ми даде нова победа, която можех да усетя във въздуха като куче, което преследва кръвта на жертвата си.
Пръстите на ръката на сянката ми се огънаха и усетих как Лавиния дърпа връзката, която държеше над нея, управлявайки ме като марионетка. Това беше напомняне за нейния контрол, за нейното влияние. А това беше проблем, който виждах все по-ясно с всеки изминал ден. Това не беше съвсем непозната ситуация. Най-близките ми хора винаги са били най-опасни, а аз можех да вкарам в капана си всяко животно, независимо от заплахата, която представляваше. Всички същества имаха слаби места или слепи зони и аз винаги намирах начин да ги използвам в своя полза. Накрая излизах начело.
Може би най-истинската заплаха вече не се криеше в моята кралица, а в съществото, което вървеше по петите ми. Чувствах присъствието на звездата като нож, който се забива в гърба ми, разтваря ме и ме смята за незначителен. Това нямаше да се случи.
Трябваше да действам много внимателно с този мой нов познат. Звезда във формата на фея, дошла да се разхожда по тази земя, която бях завладял като своя. Силата му беше отвъд всичко, което можех да разбера досега, но ако можех да го превърна в инструмент… да го уловя с хитрост, тогава той щеше да се превърне в оръжие като никое друго.
– Ваше превъзходителство – обърнах се към Клидиний. – Ела, върви до мен и ми разкажи повече за времето, което си прекарал на земята.
Клидиний не се придвижи напред, но поне заговори, а гласът му беше натрапчив и надигна защитата ми.
– Разказах ти за проклятието на Вега.
– Наистина – казах аз, поглеждайки към Вард вляво от мен, който издаде тихо хлипане.
Мазният ми слуга се потеше и знаех, че това не е от климата; той се страхуваше от Клидиний до дъното на душата си. Жалкото му съществуване на прорицател беше в противоречие с всемогъщата звезда, която не можеше да предвиди по никакъв начин. Но по-истинската опасност се криеше в мен. Полезността на Вард се изчерпваше сега, когато мадам Монита беше в моя двор, а грешките му се преброяваха и отчитаха. Тя може и да не беше ясновидка, но астрологичните ѝ познания бяха почти толкова добри, колкото и на ясновидка, а в някои отношения и по-добри. Беше предсказала, че армията на бунтовниците е на път да се сдобие с нови привърженици от голяма група морски хора, и беше необходимо простото залавяне на няколко могъщи феи на тези брегове, за да се потвърдят подозренията ми за кого се отнася това предсказание.
Доброто око на Вард срещна моето и по чертите му се появи ужас, който ме накара да бъда сигурен, че знае какво мисля. Може би виждаше кървавата смърт, която с удоволствие щях да му нанеса, ако ме разочарова още веднъж, и се надявах, че това може да е достатъчно, за да събуди у него някаква стойност все пак.
– Вега са живели арогантно в продължение на много поколения – казах аз, продължавайки усилията си с Клидиний. – Изглежда, че са трън в очите и на двама ни. Общ противник.
– Сега, когато съм свободен от оковите на звездната си форма, не се нуждая от противници – замисли се Клидиний. – Войната е за същества от кожа и кости. Достатъчно съм опитвал смъртта и не се вълнувам от нея.
– Не става дума за смърт, а за сила – казах аз, борейки се с желанието да погледна обратно към звездата. Една грешна стъпка и Клидиний можеше да реши да отърве кралството от неговия крал.
– Власт. Да, вярвам, че това може да е ключа – каза Клидиний. – Трябва да се довериш на изгрева на Троицата. Помогнете ми в това, както обеща, и аз ще те възнаградя.
Обмислих тези думи, като все още не бях сигурен дали мога да им се доверя. Звездата разбалансира тежестта на властта, която притежавах, неговият контрол над мен беше абсолютен, ако пожелаеше. Но може би спасението ми се криеше в такава награда.
– Ще ви помагам по всякакъв начин, ваше превъзходителство – обещах, като добавих допълнителен тенор в гласа си, за да продам предаността си. – Вие ли ще вземете решение за тази награда, или мога да отправя молба?
Клидиний мълча толкова дълго, че в продължение на няколко мъчителни мига единственото, което чувах, беше твърдото биене на пулса в ушите ми. Играех смъртоносна игра, вървях по линията на живота и смъртта. Но така беше и с Дивия Крал – натискане и дърпане, докато не го стигнах точно там, където исках.
– Искайте каквото искате. Удовлетвори ме и аз ще ти дам всичко, което искаш, Кралю на плътта и огъня.
– Тогава първо ще ти угодя, а после ще решавам. Такъв е редът на важност на тези неща – казах аз, а устните ми леко се извиха в ъгъла.
Знаех точно какво ще поискам. В живота ми оставаше една непокорена територия, която щеше да ме издигне от фея до бог. Безсмъртието. Такова, каквото нито една магия, нито едно острие, нито една звезда не може да ми отнеме. Безкраен живот. Вечният крал. Да, само при мисълта за това кръвта ми се нагорещи като пещта на хиляди слънца.
– Много ли е далече, кралю? – Изплува напред от редиците на моите обвързани мъже Лавиния, а Тарик дойде с нея, вперил очи във водата, сякаш тя го очароваше по някакъв начин. Момчето лесно се разсейваше напоследък, а аз имах намерение да обърна колана си на гърба му и да го вразумя още тази вечер. Беше прекрасен екземпляр за наследник, но можеше да бъде празен в някои отношения и не виждах у него стремежа към господство, който бях видял у Дариус. Няма значение обаче. Такива неща могат да се научат, да се усъвършенстват чрез дисциплина. Той щеше да научи мястото си в този свят и ако не можеше да покаже стойността си, щях да го заменя с друго, по-хубаво същество.
Имаше няколко жени сред моите обвързани, които ми хванаха окото, но ще трябва да помисля за по-близки кръвни връзки… Без съмнение бих могъл да претендирам за правото на съпругите на моите последователи. За всеки от моите дракони би било чест да ми служи в производството на наследник. Проблемът беше, че в момента топките ми се държаха в окови от моята кралица. Ако само можех да получа съгласието ѝ да се обвърже с мен като пазител, тя вече нямаше да може да ми навреди.
Умът ми се върна към Дариус и вечно мъчителните въпроси, които се въртяха в главата ми, откакто го бях видял в замъка си. Как, по дяволите, беше успял да го направи? Бях го видял да умира. Аз самия го бях изпратил отвъд завесата. Никой не се е връщал от смъртта. Просто не беше възможно, но щях да съм глупак, ако отрека това, което бях видял. Ако беше научил някакъв начин да привърже душата си към този свят, щях да го хвана и да изтръгна истината от устните му, за да я науча сам. Тогава той щеше да страда в моята компания, като всеки ден щеше да кърви от ръката ми, а аз щях да разбера дали моя подъл наследник може да умре два пъти.
До този ден изглеждаше, че той ще остане трън в очите ми. Той и сина на Тиберий бяха нахлули в замъка ми и с помощта на някаква неизвестна сила бяха направили падналата ми звезда безполезна. Нямаше начин да я събудя, който да се вижда ясно, а Лавиния отново беше отслабена точно когато беше на път да унищожи Вега и армията им.
Клидиний бе усетил, че звездата спи, но дори той не можеше да я извади от съня. Беше се заклел, че тя ще се събуди отново след време. Само след дни. Тогава тази война щеше да бъде спечелена от новооткритото ми оръжие веднъж завинаги. Трябваше само да бъда търпелив, а това беше сила, която бях научил отдавна. Всичко хубаво идваше при тези, които чакат.
– Вард, ти трябва да очертаеш пътя ни – подхвърлих аз на ясновидеца. – Видя ли вече целта ни, или ще продължим да вървим към хоризонта, докато не се превърнем в прах?
Вард изсумтя, сякаш го бях ударил, и пръстите ми трепнаха от инстинкта да го направя. Изглежда обаче беше достатъчно мотивиран, за да се опита да ме успокои, защото очите му се оцъклиха и миг по-късно той посочи надясно. Проправих си път натам, като създадох въздушен мост под краката ни и следвах посоката му, докато не застанахме на едно на пръв поглед безобидно място над спокойната вода. В далечината, на няколко мили назад по пътя, по който бяхме дошли, пясъчни плажове прегръщаха ръба на сушата, а дълъг дървен кей се простираше в тази посока, сякаш сочеше точно това място.
– Още една крачка, кралю мой – насърчи ме Вард и аз направих каквото ми нареди, като вдигнах ръка и усетих как там се чупят мощни защити и заклинания за прикриване.
Бях научил от устата на пленени феи, че Академия Хидрос предлага убежище на всички видове ордени, базирани на водата. Това беше специализирано училище за такива същества, океански измекяри, сирени, келпи, акули, калипсос и дори шепот за редки водни дракони, които щяха да бъдат чудесни попълнения за моите подчинени.
– Позволете ми, кралю мой. – Лавиния пристъпи напред, а сенките ѝ се размахаха, за да ударят заклинанията, скриващи Академия Хидрос от погледа. Хванах китката ѝ, стиснах я в хватката си и ѝ се подиграх.
– Мога да се справя – казах, като в последния момент направих гласа си захаросан.
Тя ме погледна изпепеляващо, после наведе глава и отстъпи назад.
Вдигнах ръката си по-високо, владеех бурната сила във вените си и работех, за да разкъсам заклинанията за прикриване едно по едно. Ръката ми започна да трепери, докато вливах все повече и повече сила в заклинанията, разкъсвах поредното заклинание за прикриване и дишах по-тежко, когато открих, че отвъд ме чакат още повече. Все пак продължих напред, силата ми беше очевидна, а страхопочитанието на моя кралски двор караше гърдите ми да се надуват от гордост.
Вкопчих се в защитите, като исках да ги разтворя и да открия академията, но магията им ме връхлетя наведнъж. Изхвърчах от краката си, плъзгайки се по гърба си по въздушната платформа, толкова зашеметен, че не успях да се уловя с магия, преди да полетя в океана.
Проклех и се разпръсках, когато моите връзки се втурнаха да ми помогнат да изляза от водата, и изръмжах от ярост, изпращайки въздушна струя, която ги изхвърли далеч от мен. Издигнах се от водата и пристъпих към Клидиний, като прокарах ръка през косата си, за да я махна от лицето. Звездата ме прие с безизразно изражение, а в ухото ми се разнесе хриптене, което ме накара да се извърна, за да потърся източника му.
Тарик стоеше там и за миг се заклех, че устните му са се усмихнали, а празните му очи блестяха с нещо подобно на забавление. Макар че то изчезна в следващия миг, не исках да допусна подобна възможност.
– Смееш ли да ми се хилиш, момче?! – Избухнах, хвърлих се към него и го хванах за гърлото. Беше голям, по-голям дори от мен. С всеки изминал ден растеше, сякаш възнамеряваше до пролетта да ме задмине напълно.
Погледът му падна в знак на уважение.
– Не, татко – промърмори той, а аз стиснах гърлото му по-силно, за да не може повече думи да минат през устните му.
– Ще се разкайваш за това, когато се върнем в двореца – изсъсках аз.
Никакъв страх не премина през чертите му, нищо друго освен каменно безразличие не ме гледаше в очите. Сякаш болката не означаваше нищо за това същество, а аз не приемах добре това. Отблъснах го от себе си, без да имам време за неподчинението му точно сега, но със сигурност щях да намеря време за това по-късно.
Въздушната магия ме обгърна, докато някои от моите връзки работеха, за да изсушат дрехите ми, и аз отново пристъпих към охраната, опитвайки се да скрия изтощението си. Количеството сила, което бях използвал, почти ме беше изцедило, но нямаше да се правя на глупак пред собствените си хора.
Клидиний махна с ръка, преди да успея да направя нов опит, и сякаш магията на този свят не беше нищо за него, оградите се сринаха, силата се разпиля и разкри пронизващите кули на тюркоазен замък, който се издигаше от дълбините на океана.
От вътрешността на академията се разнесе военен вик и Клидиний пристъпи напред, с празен поглед, докато изтръгваше феите от сигурното им убежище, изтръгваше ги от замъка през прозорците и ги хвърляше във водата наоколо. Обвързаните ми побързаха да ги уловят, като ги поставиха в магически капсули в океана, а аз наблюдавах как звездата се справи със стотици феи с една ръка, със страхопочитание и трепет, които караха душата ми да се тресе.
Силата му беше несравнима с тази на нито едно същество на Земята. Той беше най-великото съществуващо същество и аз не можех да проумея магията, която се съдържаше във вените му.
Беше ми ясно, че има само един отговор за неговото съществуване – трябваше да намеря начин да притежавам точно тази сила, да я уловя и да я обявя за своя. Защото на този свят не можеше да има по-велико същество от мен.

Назад към част 46                                                   Напред към част  48

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 42

ГЛАВА 6

РАЙКЪР

Неш стоеше до мен точно на входа на портите на игрището „Хънтър Маклай“. Скоро щяха да започнат да пристигат коли. Посвещението щеше да започне след час. Аурора се подготвяше с Талула в кабинетите. Беше нервна и Талула ми беше обещала, че ще ми помогне да я успокоя, както и да я убедя да изпие чаша от шампанското, което се охлаждаше в заседателната зала. Когато това приключи, семействата ни щяха да влязат на прием. Дотогава всички щяхме да имаме нужда от питие.
– Това е всичко – каза той. – Това, за което сме работили.
Ударих го по гърба.
– Не съм направил много. Не и в сравнение с теб. Това е твоята идея. Ти начерта плановете, ти ги представи, ти построи това.
Той се усмихна, като ме погледна.
– Нищо от това не бих могъл да направя без твоите пари и инвеститорите, които привлече.
Повдигнах рамене.
– Моята част беше по-лесна. Това, което направи тук, е нещо, за което завинаги ще ти бъда благодарен. Може би дори ще ти позволя да ме победиш в игра на билярд.
Той се засмя.
– Съмнявам се.
– Да, вероятно си прав – съгласих се аз.
Мълчахме известно време, когато първата кола спря на паркинга. Това беше бащата на Аурора.
– Това, което си направил за тях, за Аурора, за Хънтър… наистина е шибано невероятно – казах му.
Неш сви рамене.
– Исках да имам нещо подобно. Да го построя и да дам на децата бъдеще или поне някаква надежда. Хънтър беше един от нас. Той нямаше възможност да се влюби… или да дойде на последното парти на полето. Не можех да измисля по-добро име за мястото. Освен това ти си този, който финансира стипендията на негово име.
– Един ден той щеше да ми бъде девер – казах аз. – И това не беше последното полево парти. Не забравяй, че след десет години ще правим още едно.
Той се засмя.
– Иска ми се да мисля, че ще го направим, но кой знае къде ще бъдем всички, какво ще правим.
Искаше ми се да споря, но той беше прав. Не знаехме какво крие бъдещето за всички нас.
– Снощи беше хубаво – казах му. – Всички имахме нужда от това.
– Да, беше. Дори и с разнасянето на храна и момичешки напитки – отвърна той.
Все повече коли започнаха да спират на паркинга и ние зачакахме, за да посрещнем всички, които минаваха през портите.

* * *

С трибуните, пълни със семействата, приятелите и хората от този град, които познавахме през целия си живот, гледах как Аурора пристъпва напред към микрофона. Бях толкова нервен, защото исках да съм там и да я държа за ръка. Знаех, че това е голямо събитие за нея, и ми беше трудно да я оставя да го направи без мен.
– Благодаря ви, че сте тук днес – започна тя. Онази усмивка, която ми принадлежеше, озари лицето ѝ и аз наблюдавах как тя погледна бележките, които беше написала, след което ги сложи, сякаш беше решила да не ги използва.
– Влязох в този свят с най-добър приятел. Не всеки е благословен с това, но аз бях. Споделяхме утробата на майка си, детско легло, спалня, батут и люлка. С брат ми винаги бях приета. Той никога не се е отнасял с мен различно, както биха направили другите деца, когато разберяха, че говоря с ръцете си. Когато бях с него, сякаш изобщо нищо не беше различно в мен. Той беше моят брат близнак, първият ми приятел, моят защитник, дори когато ми се искаше да се отдръпне малко.
Смехът се разнесе из тълпата, а аз усетих токава проклета буца в гърлото си, че не бях сигурен дали ще мога да преглътна.
– Хънтър Маклай винаги ще бъде част от мен. Има моменти, в които се кълна, че той е до мен. Чувствам покой и знам, че е той. И днес, когато гледам към всички вас и към това съоръжение, аз знам… – Тя направи пауза и си пое дълбоко дъх. Можех да видя борбата в чертите на лицето ѝ. Собствените ми очи се бореха със сълзите. – За мен е чест, че той ще бъде запомнен по този начин. С такова невероятно място. Той би се радвал да знае, че на децата е дадена тази възможност да играят спорта, за който вярвам, че е роден с любов.
Избърсах очите си, преди сълзите да паднат. Аурора продължи да разказва за работата, вложена в това място. Тя благодари на инвеститорите и благодари на семейството ми за дарението на земята. Не бях сигурен, че има сухо око на трибуните, когато тя се отдръпна, а Неш ѝ прошепна и я прегърна, преди да вземе микрофона.
Изчаках, докато тя се премести зад сцената, за да прекося тревата и да отида при нея. Тя не само беше говорила пред стотици хора, но и беше използвала гласа си. С целия си страх, че гласът ѝ е различен, тя го беше преодоляла. Дългите ми крачки ме отведоха бързо до нея и когато тя се обърна към мен, я придърпах в прегръдките си.
– Ти беше невероятна – казах в косата ѝ.
– Звучах ли добре? – Попита ме тя.
– Бебе, гласът ти е най-сладкият звук на земята. Казвал съм ти го милион пъти.
– Но ти ме обичаш – отвърна тя.
Погледнах я надолу.
– О, това е нещо повече от любов. Поклонение, обожание, това са по-близки описания.
Тя се засмя тихо.
– Аз също те почитам и обожавам.
– Добре, защото ще те задържа.
Тя кимна.
– Много добре.
Прибрах един кичур от косата ѝ зад ухото ѝ.
– Дори не изглеждаше нервна.
Меката усмивка, която се разля по устните ѝ, ме накара да искам да я целувам с часове.
– Не бях сама – каза тя. – Хънтър беше там. Усещах го. Сякаш беше толкова близо, че държеше ръката ми. Сякаш можех да протегна ръка и да го докосна. Може да звучи глупаво, но беше истинско. Той беше с мен там горе.
Поклатих глава.
– Това не звучи глупаво. Мисля, че за нищо на света не би пропуснал това.
Очите ѝ блестяха от сълзи.
– Аз също. Точно както когато бяхме деца, той се появи, за да ме предпази от това да правя нещо сама. Той винаги е бил такъв. Не трябваше да очаквам, че днес няма да се появи.
Придърпах я към гърдите си и я прегърнах.
– Той винаги ще се появява за важните неща, бебе.
И той щеше да го направи. Знаех, че ще го направи. Това беше Хънтър Маклай.

Назад към част 41                                                       Напред към част 43

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!