***
Когато целия наш екип се беше събрал в кабинета на професор Стантън, аз лежах на пода, с писалка в ръце, пълна с моята кръв вместо мастило, и усърдно изписвах изречението: „Куриозитас ест нефас.“ То се превеждаше просто: любопитството не е порок. И това беше нашата условна парола с професора, полу на шега, полу на сериозно, но във всеки случай професорът обикновено запечатваше нещо за мен, използвайки тази формула. И това със сигурност имаше смисъл, защото на никой крадец не би му хрумнало да постави фразата „Любопитството не е порок“ на сейфа като ключ. Това беше перфектната парола.
Но с един съществен недостатък – изискваше се тази фраза да бъде написана с перфектен калиграфски почерк, а тук имах трудности… почеркът ми далеч не беше перфектен.
И така, аз правех дванадесетия си опит, докато мистър Уолън и мисис Макстън се редуваха да разказват на останалите присъстващи всичко, което са успели да разберат досега. Аз почти не слушах, заета със собствената си работа.
– Така че, – каза мистър Илнър, след като изслуша всичко – полицията е отчасти замесена.
– Да, – като изписах „ест нефас“ казах аз – мисис Тодс е работила в полицейското управление, осигурявайки охрана на онези дами, които са били в опасност да бъдат нападнати.
– С цената на живота на онези, на които е трябвало да бъде „осигурена безопасност“? – Разбра веднага мистър Онър.
– Мм-хм! – потвърдих аз, като се наложи да изтрия написаното отново, защото, уви, бях допуснала още една грешка.
Бившият пират въздъхна тежко и като наряза на порции шунковото руло с лук и гъби, разказа на всички ни:
– Виждал съм го. Маговете от старата школа бяха прогонени от империята и се заселиха, където можеха, а пиратите – били едно от местата, както те си мислели, за удобен път за бягство.
– Защо „били“? – зачуди се мисис Макстън, подавайки чиниите на мистър Онър, за да подреди порциите в тях.
– Виждате ли, мисис Макстън – започна да подрежда вечерята готвача – пиратската общност само на пръв поглед е сбор от мърша, където всеки може да се изгуби, но всъщност тези, при които смъртта е винаги наблизо, стават много внимателни и да, пиратите имат силно чувство за другарство, защото всеки знае, че ако днес спасиш нечий живот, утре няма да те оставят да умреш. Ето защо, пиратите не са сляпо подчинени на капитана, а екип. Екипаж, който, в случай на недоволство от капитана, има пълното право да го отстрани от поста му и да го замени с някой, който е по-способен да осигури безопасността на екипажа.
– Твърде объркващо е. – каза Бетси.
– Само на пръв поглед, – побърза да я увери мистър Онър, – но всъщност пиратите реагират много бързо на заплаха. И към някои особености на поведението… които са нетипични. Виждаш ли, Бетси, пиратите не са войници, наемници или самоубийци. Те са крадци, внимателни и предпазливи, това е нормално поведение. Но когато в екипажа на някой капитан, изведнъж целият екипаж започнал да се втурва към пленените като обезумели… Те заподозрели нещо нередно. Бързо разбрали причината – новият капитан на „Лунната сепия“ бил магьосник. И на няколко други кораба също имаше магове на руля.
– И… – Бетси взе чинията от мисис Макстън и набучи парченце руло на вилицата си, но без да го поднася към устата си, изчака мистър Онър да продължи разказа си.
– Ами какво, – усмихна се язвително бившият пират – магьосник или не, когато праховия склад се взриви насред морето, нямаш много шансове да избягаш, нямаш и голям шанс за спасение. А дори и да си магьосник и да не изгориш в пожар, акулите бързо вършат работа.
Даже аз, от това, спрях да пиша!
– О, Боже мой! – възкликна Бетси.
– Двадесет кораба потънаха, – въздъхна мистър Онър – за да спасим нашите, но не и магьосниците. Но дори и тези, които бяха спасени… е, дори и най-състрадателните не съжаляваха дълго време маговете, а после, когато започна вълната от самоубийства, съвсем спряха да ги съжаляват. Избиха ги всички. Никой не остана.
Каква ужасна история.
И все пак в този момент много ме интересуваше един въпрос:
– Мистър Онър, как ги идентифицирахте?
– Магьосниците от старата школа ли? – разясни готвача.
Кимнах.
– Помогна ни професор Стантън! – шокира всички ни мистър Онър.
И като отряза една порция за мен, готвачът го подаде на мисис Макстън. Тя, подкрепяйки общото ни пренебрежение към условности като хранене на маса, ми донесе чиния на поднос и я постави на пода до мен, като се стараеше да не пречи повече на собствената ми кръв във въздушното пространство над люка.
– Драконите могат да ги усетят, – продължи мистър Онър – чистокръвните дракони. Повечето от тях бяха унищожени от братството по това време, маговете не са неуязвими, винаги има начин да ги убият, а когато професор Стантън дойде на проверка, нашите шапкари се сбиха с него и драконът намери последните четирима от тях за една нощ. И тъкмо навреме, казвам ви, маговете от старата школа вече се бяха настанили в сиропиталището и започнаха да обучават децата. Те щяха да закъснеят с десет години и…
Той не каза нищо друго, но нямаше нужда. Всичко беше много ясно.
С изключение на едно нещо.
– Мистър Онър, по какъв невероятен начин, започнахте да работите за професора? – попитах аз.
Наистина ми беше любопитно.
И не само на мен, всички вече седяхме и гледахме с очакване към готвача ни. Мистър Онър погледна всички ни напрегнато, погледна ме отделно и после каза тихо:
– Той ме измъкна… от онова заклинание ме измъкна.
И аз изпуснах писалката с кърваво мастило.
Седнах с кръстосани крака по варварски начин, подредих подноса в скута си, избърсах дланите си с мократа кърпа, която Бетси ми беше дала, и като взех ножа и вилицата, попитах:
– А ето от това място нататък, по-подробно, моля?
И започнах да ям, гледайки жадно готвача, който единствен още не беше започнал да яде. Но всички ние ядяхме, беше вкусно и изключително любопитно.
– Той е успял да го направи през първите няколко минути след изричането на заклинанието ли? – попитах, като дъвчех и преглъщах първата хапка.
Замръзнах, осъзнавайки въпроса и сама си отговорих на него:
– Не, той не би могъл.
Работата е там, че драконите имат различен вид магия, той едва ли може да повлияе на това, което вече е повлияно от магията на старата школа и…
И тогава погледнах към мистър Онър. Готвачът ме гледаше много напрегнато. В крайна сметка всички го гледахме също толкова напрегнато, и което е по-важно, всички спряхме да дъвчем.
И тогава мистър Онър каза тихо:
– Професорът първо извади ноктите му един по един, а след това извади нож… както се оказа, единственото нещо, от което магьосниците от старата школа не могат да се защитят, е-e-е…
Готвачът ни явно не искаше да продължи, а освен това по някаква причина се смути, погледна към мисис Макстън, смути се още повече и тогава Бетси, очевидно доволна, че сякаш се е досетила първа, възкликна:
– Той му го е нарязал на ситно?! Да? Аз съм права, нали?
Мистър Уолън се закашля, мистър Илнър погледна шокирано към мистър Онър, а мисис Макстън възкликна възмутено: „Бетси!“ и само аз, като най-наивната в нашата сплотена група, шокирано се намесих:
– Той го е осакатил?!
Не можах да го проумея.
– Мис Вайърти! – мисис Макстън вече се беше възмутила от поведението ми.
Но нашия готвач все пак беше длъжен да отговори, макар и малко уклончиво:
– Отчасти, мис Вайърти, страхувам се, че предположението на Бетси беше малко по-близо до истината.
– Права съм! – усмихна се самодоволно прислужницата.
Мистър Онър кимна и добави:
– Докато режеха първия, той крещеше, но отказа да разваля магии, а когато професор Стантън започна втория, той просто… е, жив съм. Но професорът все пак отряза и втория.
– Страхувам се, че… скоро няма да мога да ям бъркани яйца сутрин. – промълви мисис Макстън.
Уви, съгласих се с нея, но само отчасти, защото:
– На мисис Тодс нямах какво да ѝ отрежа. – бях принудена да напомня. И за всеки случай попитах: – От колко време сте бил под влиянието на магията дотогава?
Забележително е – че почти всички загубихме апетит, но бяхме впечатлени, уви.
– Повече от година. – каза малко дистанцирано мистър Онър.
И аз замръзнах, гледайки го невярващо.
Повече от година?! Повече от година??? Как е възможно това?
– Доколкото аз разбрах, интервенцията е ефективна само през първите няколко минути. – каза управителя и се обърна към мен.
Ако говорим за намесата на друг маг, тогава да, няколко минути, понякога дори по-малко. — потвърдих напрегнато.
Потвърдих го с изражение на откровен шок.
Защото ако драконите могат да накарат маг от старата школа да развали собственото си заклинание, тогава… Не знам всичко за способностите на драконите.
– Това е немислимо… – издишах и оставих подноса с недоядената вечеря настрана.
След това бях принудена да промия писалката с остатъците от кръвта си в спиртен разтвор, отново пробих тънката кожа на китката си, стигнах до вената, напълних писалката, настаних се на пода и започнах да изписвам далеч не любимото си „Куриозитас ест нефас“.
Честно казано, бях потресена. Истински потресена. От всички. Но, най-вече от драконите.
– И така, това, което знаем – след като отново се провалих, започнах аз, като почуквах леко перото си по пода, за да не се съсири кръвта в него преди времето – първо, драконите имат много повече способности, възможности и други неща, за които аз, ти или по принцип който и да е от хората като цяло и човешките магове в частност знаем.
Присъстващите бавно се върнаха към вечерята си с цялата грижа и внимание, към мен.
– След това, – продължих аз – има популация от ръждиви дракони, тоест Руфусдрако, на които е строго забранено да влизат в Града на драконите, но не на всички, както разбирам – драконът, който се опита да нахлуе в дома ни, беше една осма Руфусдрако и вероятно за съществуването му се е знаело, а начинът, по който го наричаха „отроче“… – направих пауза за миг, после продължих – Искам да кажа, че драконите, класическите дракони, да ги наречем основателите на града, знаят, че са останали някои частично ръждиви дракони, но новината за съществуването на чистокръвния Руфусдрако беше откровение и за Арнел, и за лорд Давернети.
И аз издишах и не вдишах, а се опитах отново да изпиша „Куриозитас ест нефас“… и отново не успях.
– Знаем също, че има определена организация, в която влиза и лейди Арнел, трябва да разбера коя, а тази организация отговаря за контрабандата на деца – и човешки, но най-вече драконови – от Уестърнадан. За какво? Е, това изобщо не е ясно.
И още един опит да въведа проклетото „Любопитството не е порок“, макар че, ако се съди по успеха ми в този случай, то явно е порок.
След кратка почивка продължих:
– Също така… установените факти, че цялата компания от сватовници в този град е посветена на това да накара неомъжените дракони да се оженят. Което… не че е странно, но буди недоумение – по принцип винаги съм предполагала, че абсолютно всички общности на почтените матрони имат за основна цел сключването на брак.
– Но тук става нещо друго. – каза мисис Макстън.
– Да, и все още не сме сигурни какво е. – въздъхнах аз.
И отново започнах да пиша: „Куриозитас ест нефас“, което мразех.
В този момент на вратата се почука.
Не на вратата на кабинета, а на входната врата.
Всички замръзнахме, без ни най-малко желание да отворим, дори и мистър Уолън, чиято работа беше да го направи. И нещо повече, всички слушахме със задоволство как професор Наруа върви от кухнята към входната врата, отваря я, вика на кучетата, взема нещо и затваря вратата. След това слушахме със същото напрегнато внимание как мага се изкачва по стълбите към втория етаж, но все пак се стреснахме, когато на вратата се почука.
– Има писмо за вас, мис Вайърти. – каза професор Наруа.
– Пъхнете го под вратата! – внезапно реши мисис Макстън.
– Вие сигурно ми се подигравате! – възмути се мага.
– Под вратата! – именно с подигравателен тон поиска икономката.
Запечатаният с черен восък плик се плъзна безопасно в процепа под вратата. Мистър Уолън го взе, постави го върху поднос, излезе напред и с достоен поклон ми подаде подноса и плика.
Аз, както и всички останали тук, за пореден път искрено се възхитих на хладнокръвието на нашия управител, благодарих му, взех плика, проверих го магически за всеки случай и като не открих нищо опасно, го отворих.
Сгреших!
Силно сгреших в преценката си за съдържанието на това съобщение.
То беше отрова!
Жестока отрова, която мигновено прониква в кръвта, замъглява съзнанието и предизвиква сълзи в очите, защото в отвореното писмо имаше само няколко реда:
„Аз не исках да ви обидя, да предизвикам желание или нещо друго, като докоснах ръката ви! Само се опитах да ви подкрепя, вие бяхте бледа и уплашена, не можах да го отмина.“
Дори не ми трябваше подпис – знаех със сигурност, че лорд Арнел го е написал. Знаех го толкова сигурно, сякаш стоях над рамото му, когато го е писал, и виждах как свива юмрук в опит да сдържи напрежението, и виждах как перото се пропуква, когато натискът не успява, аз…
– Мис Вайърти. – внезапно ме повика мисис Макстън.
Аз вдигнах поглед към икономката и изведнъж осъзнах, че от мен идва сияние. Шокирана от това явление, се погледнах в огледалото… Наистина имаше сияние. То не беше магически определено, обгръщаше ме като предпазлива прегръдка, но изчезна веднага щом се вгледах по-внимателно в него.
И то беше нещо толкова непонятно като… както да получиш извинение от дракон.
Аз отново преместих поглед към писмото – то се разпадаше в дланта ми, разпадаше се на пепел на пода… Ако лорд Арнел се е извинил, той е искал това извинение да остане само между нас… И това ме караше да се чувствам много странно.
Извинения, да, но скрити, сякаш се срамуват от тях.
Изпитвах смесени чувства към цялата ситуация. Смесени, неразбираеми и… „Аз не исках да ви обидя, да предизвикам желание или нещо друго, като докоснах ръката ви, само се опитах да ви подкрепя, вие бяхте бледа и уплашена, не можах да го отмина…“ Сърцето ми не го възприемаше в редовете на писмото, сякаш чувах думите на Арнел наистина и от това… от това чувствата ми бяха трудни за идентифициране.
Много сложно.
– Лорд Давернети е решил да се извини? – попита малко враждебно мистър Уолън.
– От него няма да дочакаме. – мрачно въздъхна мисис Макстън.
– Имаш невероятната способност веднага да виждаш същността на един чове… еее… дракон. – казах и докладвах – Извинението беше от лорд Арнел.
И аз отново се заех с перото, без да обръщам внимание на общото напрежение, явно желаейки да узнаят подробностите и обстоятелствата, след които лорд Арнел се е извинил.
– И така… – след като отново се провалих в писането на „Куриозитас ест нефас“, се върнах към обсъжданата тема – също така разбрахме, че драконите са способни да доведат маговете от старата школа до точката на отмяна на собствените им заклинания….
И тогава аз спрях. Вдигнах глава, огледах служителите си и се замислих практически на глас:
– А какво, ако лорд Давернети знае за това?
Моите замълчаха за момент и мистър Уолън отбеляза:
– Даже и да знае, какво променя това?
Нищо. На практика нищо, освен…
– Това може да е причината, която да подтикне маговете от старата школа, криещи се в Уестърнадан, да се присъединят към редиците на заговорниците. – предположих аз.
– Мис Вайърти, за краткото време, откакто сме в Града на драконите, аз също съм напълно узрял, за да се присъединя към антидраконовата коалиция! – каза с чувство мистър Илнър.
– Присъединявам се към казаното. – намеси се мистър Онер.
– И аз. – добави мисис Макстън.
– А пък аз, след позора на мис Вайърти с онази черна риза… – Бетси въздъхна.
Аз станах пурпурна като надписа, който отново бях опитала да направя. И заради смущението отново се провалих с гръм и трясък.
– Ако трябва да обобщя вашите твърдения, смело е да предположим, че всички в Града на драконите са против драконите, дори и драконите. – казах аз, като разклатих писалката си.
И разбрах, че съм казала чистата истина.
Лежах и гледах към люка, а после отново погледнах присъстващите, които, боя се, бяха повече от съгласни с мен. И в същото време мистър Уолън отбеляза:
– Ако някои дракони са против, вероятно става дума за борба между семействата на основателите, които имат висок ранг, статут и доходи, и семействата на новодошлите, които искат да се присъединят към гореспоменатите облаги, на принципа – време е да се дели.
– Може би е така, – не можах да не се съглася – но според думите на сестра Мариса в случая е замесена някоя от Арнел.
– Насилствен брак? – Предположи Бетси.
– Уви, не, доколкото разбирам, в Уестърнадан няма принудителни бракове. – бях принудена да кажа аз.
И кабинетът на професор Стантън отново изпадна в напрегната тишина.
Точно до думите на мистър Илнър:
– Не трябва да мислим по този начин. Не така. Трябва да мислим като дракони, за да разберем нещата.
Всички го погледнахме с известна доза скептицизъм, но кочияшът не беше плах човек и сега не се смути:
– Мис Вайърти, помните ли как ви нарисувах картата на убийствата – човек едва ли би могъл да я направи, но конете, които се страхуваха от местата, където миришеше на кръв, я издадоха. Така е и тук – не можем да осмислим този въпрос, докато мислим като хора. Трябва да мислим като дракони.
Седнах. Излях отново съсирената кръв, изплакнах перото със спирт, погледнах кочияша и заговорих замислено:
– Да мислим като дракони?
– Точно така. – каза мистър Илнър.
– Драконите имат различно мислене. – подкрепи колегите си мистър Онър – Например професор Стантън, когато търсеше последните магове от старата школа на нашия пиратски остров – другите не можеха, но той ги намери по някакъв начин. И то не с помощта на магия.
Искренно съжалявам, че професор Стантън никога не ми е разказвал за този епизод от миналото си. С удоволствие щях да го чуя.
– И така – казах аз, като напипах отново вената, което между другото беше изключително болезнено – има и уайверни. Смесица от Руфусдрако и трансформиращи. В момента знаем за поне трима от тях – единият е в летописите на трансформиращите хроники, вторият се пази от същите трансформиращи като полуразпаднала се мумия, а третият е заловен на площада от дракони. И всъщност разполагаме с почти неоспорими доказателства, че именно третият уайверн е причинил смъртта на нещастната мисис Томпсън.
Докато аз се мръщех и вливах нова кръв, останалите мълчаха.
– Предлагам да избягаме. – каза накрая мистър Уолън.
Това беше най-малкото, което очаквахме от най-сдържания човек в компанията. И все пак един изпълнен с величие управител и едно бягство са някак …
– Няма да ни позволят, това е първо, а и аз не бих искала да попадна пред очите, а още по-малко в лапите на херцог Карио. – изказах се аз, по-повода на бягството.
И с ожесточение изписах вече откровено вбесяващото: „Куриозитас ест нефас“.
И… това проработи.
Щракване на механизма, проблясък на магия по контура на тайника, килимът се проряза като от остро острие и капакът на люка се отвори с второ щракване.
Всички затаихме дъх.
Но при цялото ни желание да отворим тайника още сега и да стигнем до дъното на загадката, никой не помръдна – професор Стантън отдавна се беше научил да проявява сдържаност дори в най-неудържимите ситуации.
Ето и сега тайника се забави повече от две минути, преди да избълва едно писмо за начало.
Съобщението полетя малко неудачно към подноса, на който беше оставена недоядената ми вечеря. Но без дори да докосне върха на плика до чая, макар че успя да полети почти в чашата, писмото се разгъна, освети офиса със сияние и каза на глас:
– Скъпа моя Анабел, ако си отворила тайника с цялото си упорство, това означава, че ти, момичето ми, си в лошо състояние.
– Ето че дори и на онзи свят той разбира всичко! – възкликна Бетси с възхищение.
Мисис Макстън набързо я шляпна и след това всички бяхме готови отново да слушаме. В крайна сметка не съм кървяла толкова много напразно! И очевидно професорът също мислеше така.
– И така – прозвуча същото сияйно, надяваме се, мъдро послание – правило едно, не се забърквай с лорд Арнел.
Изглежда, че кръвта е изразходвана напразно – помислих си аз със скептична усмивка.
А посланието реши да продължи да „радва“:
– Правило две – никога не се забърквай с лорд Крисчън Давернети. Обърни внимание, в списъка на най подходящите кандидати за твой съпруг, аз не съм отбелязал името на Крисчън Давернети. Не се заблуждавай, че Крисчън е значително по-млад, по-благороден и по-сигурен.
Аз едва не изпуснах писалката си. Е, Давернети! Той… той… „Името ми е в списъка ви с кандидати за съпрузи. Вторият отгоре“! Мерзавец! Лъжлив, безскрупулен и безсрамен гадняр, който лъже дори за такова нещо! И искрено съжалявах, че в пристъп на ярост изгорих този проклет списък, щеше да е удоволствие да пъхна под носа на лорд главния следовател доказателства, че името му изобщо не фигурира в списъка с кандидати за мой съпруг!
Служителите на професора, които не знаеха за безсрамния фалшификат на полицая, едва забелязаха възмущението ми и не можаха да сдържат своето.
Мисис Макстън, плесна с ръце и възкликна възмутено:
– Ако третото правило гласи: „Не ходи при мисис Томпсън“, сама ще разкъсам това писмо на парчета! – каза тя.
Съобщението, което не успя да разбере заплахата за своето съществуване, изрече:
– Правило три, не се свързвайте с мисис Томпсън, сватовницата на Уестърнадан.
И всички ние погледнахме към мисис Макстън в очакване да видим дали тя ще се опита да изпълни заплахата си.
– Не, но какъв умен дракон е бил, когато е бил жив! – каза тъжно икономката, но не унищожи писмото.
Но това, което последва, я шокира напълно:
– Сред драконите с първа кръв има една напълно идиотска легенда, според която, ако се прекара нощта с девойка, в която драконът е влюбен, той ще събуди кръвната си памет. Ние с теб съвместно доказахме, че тази теория е напълно ненаучна, но бъди подготвена за това, че драконите вярват в нея приблизително толкова, колкото вярват, че образованите жени са безплодни.
И тогава всички ме погледнаха. Погледнаха ме много, много внимателно. И мистър Уолън попита по палав начин:
– Мис Вайърти, защо се разплакахте във каретата?
– И защо лорд Арнел се извини след това? – добави мистър Илнър.
– Значи предложението за проверка на теорията на практика, вече е отправено. – мрачно реши мистър Онър.
– Той е безсрамен подлец! – не можеше да се сдържи мисис Макстън.
– Между другото, според мен той не е много красив, а дори е слаб. – каза Бетси и се намръщи.
Бузите ми пламнаха от срам. Но това едва ли беше причина да изразявам възмущението си сега, а и все още се срамувах от себе си, че избухнах в сълзи в каретата. И така, опитах се да се преструвам, че изобщо нищо не се е случило, като цяло бях съсредоточена върху съобщението на професора и… и все още имах надежда, че моят ментор и ръководител ще съобщи нещо полезно.
И о, чудо, не сгреших.
– Анабел, вземи писалка.
Грабнах онази, по която имаше кръв, но професорът, като че знаеше, уточни:
– Тази с мастилото.
Хвърлих окървавената химикалка в спиртния разтвор, набързо се придвижих до масата, грабнах лист хартия и се приготвих да пиша. Имаше много неща за записване.
– Нашата памет е изтрита! – се казваше в съобщението – Никога през живота си не съм успявал да разбера причината за това, но успях да разбера нещо, като проникнах в имението на Арнел. Там, в една крипта, защитена, неочаквано за мен, от изчезналата фамилия Руфусдрако, открих някои от табутата, които са били частично изтъркани в опит да бъдат унищожени, и някои, които бяха съвсем читави, т.е. правилата, които драконите от клановете основатели на Уестърнандан не можеха да нарушават, и инструкциите, които трябваше да се спазват. Нямах време да стигна до правилата, те бяха написани на стария език, но от указанията: 1. Обгради жилището си с желязо, то ще ти покаже опасността. 2. Пазете се от среброто, то замъглява очите. 3. Никога не се свързвайте с императорското семейство. 4. Унищожавайте ръждивите семена.
Аз набързо записах всяка от инструкциите и някак си не бях подготвена за това, че те ще завършат с четвъртата точка. Но точно тогава посланието спря с важните неща и премина към най-важното:
– Съществува цяла мрежа от онези, които се противопоставят на събуждането на кръвната памет, така че щом попаднеш в града, ще откриеш, че драконовите девойки често раждат много преди да се омъжат.
Замръзнах, а мисис Макстън отбеляза скептично:
– Вече се сблъскахме.
Но ние почти не реагирахме на думите ѝ, обръщайки цялото си внимание на съобщението, което… взе и се самоунищожи. Мълчаливо. Без светкавица. Пепелта се сгромоляса в недокоснатия ми чай, който сега със сигурност беше годен само да се излее.
– И това е…. всичко? – попита Бетси шокирана.
Ние бяхме солидарни с нея повече от всякога!
И така, всички погледнахме въпросително към тайника. Тайник, който взе и… се затвори по най-подигравателния начин!
– Да, това вече излиза извън всякаква мярка! – не можа да се сдържи мисис Макстън.
Съгласихме се с нея отчасти или по-скоро напълно и изцяло, но в същото време:
– Трябва да отидем в имението на Арнел. – каза разумно мистър Илнър.
– Професорът ни даде ясен сигнал. – потвърди мистър Онър.
– Интересно, какво е попречило на самия професор да прочете цялото послание на предците докрай. – разумно отбеляза мистър Уолън.
– Е, лейди Арнел, кой друг може да е? Той там явно не е бил сам! – не скри възмущението си и мисис Макстън.
И тогава Бетси каза замислено:
– Аз чух, още в къщата на лейди Давернети, че в тази крипта не пускат никого. Казват, че когато става дума за погребение на Арнел, слизат само роднини, и то само кръвни роднини. Тези, които имат арнелска кръв.
От всичко това заключих :
– Тогава няма смисъл да се омъжвам за лорд Арнел!
Не че е имало такъв шанс, но все пак…
– Е, да. – съгласи се мисис Макстън.
Останалите предпочетоха да запазят мълчание. И аз им бях много благодарна за това.
– Но това е добър съвет. – каза отново готвачът.
– Остава да измислим как. – съгласи се мистър Илнър.
– В този момент самият император е на посещение в имението на Арнел, а охраната на императора… – каза многозначително мистър Уолън.
И всичко това беше чудесно, но:
– Трябва да се наспя, да възстановя силите си, да премахна заклинанието и едва тогава ще рискувам да направя такава разходка. – казах аз и отново прочетох „Драконовите заповеди“.
Всички се съгласиха.
– Ще отида да ви направя малко бульон. – каза мистър Онър и се изправи.
– Аз ще оправя леглото и ще приготвя вана. – реши Бетси и също стана.
– Ще ви направя ментов чай. – мисис Макстън започна да помага на Бетси да слага чиниите на подноса.
– Ще отида при Арнелови и ще си поговоря с ОрКолин. – каза мистър Илнър.
– Аз ще отида при мистър Авенър, за да разбера какво имаме за мисис Тодс и какви варианти имаме за прикриване на нашествието ни в имението на драконите. – добави управителя.
– Мислите ли, че ще има такива? – попитах скептично.
Мистър Уолън сви рамене, а после каза:
– Защо не? Винаги можете да използвате фрази като „Научна дейност на исторически ценен обект“ или „Навлизане в частна собственост като част от научен труд“. Във всеки случай бих искал да имам нещо, което да ви предпази от лорд Давернети, който, както всички знаем, изобщо не е склонен да се извинява, но е напълно способен на всякакви подлости, за да получи момичето, което харесва. Мис Вайърти, вие сте пропуснали същината на посланието на професора.
И докато аз седях зашеметена от чутото, мъжете тактично напуснаха кабинета на професора, Бетси се шмугна след тях, а мисис Макстън поясни:
– Не чухте ли… „ако прекара нощта с девойка, в която драконът е влюбен“?
– Чух, – прошепнах аз – но… но… все пак… аз… те…той…
– Развратници! – закова всички дракони мисис Макстън – Сигурно се влюбват по пет пъти в годината!
Е, освен ако е така…
– Трябва да мислим като дракони, мис Вайърти, и мисля, че знам как.
– Как? – поинтересувах се.
– Повече егоизъм, по-малко състрадание! – обяви мисис Макстън – Хайде да си лягаме, мис Вайърти, имате заклинание, което трябва да отмените.
С мисли за заклинанието не исках да си лягам. В смисъл – отново ще сънувам Давернети.
Назад към част 30 Напред към част 32