Автор: LudatA

КСАВИЕ

Завих във въздуха, крилата ми се прибраха, когато паднах под пламтящо огнено кълбо, което се откъсна от челюстите на Мантикора. Топлината от него затопли бронираните плочи на гърба ми, а после студеният вятър отново ме притисна.
Летях под корема на зверския лъв с кожени криле. Скорпионската му опашка ме връхлетя, но аз завих наляво и с усилие забих рога си нагоре, забивайки го между ребрата на Мантикора.
Звярът изрева от болка, а аз го забих още по-дълбоко, пронизвайки сърцето му, и изведнъж тежестта на цялото му тяло се стовари върху мен. Размахах криле, оставяйки мантикората да падне върху гърба ми, след което се понесе по спиралата към сражаващите се феи далеч долу.
След това към мен се насочи една харпия с кафяви криле и меч в ръка. Тя замахна към врата ми и аз се дръпнах назад, а острието едва не се плъзна покрай гърлото ми, преди красив сребърен жребец да я блъсне отстрани и да я забие в рога си. Тайлър я довърши със силен ритник, който я прати да падне на земята, и улови погледа ми за миг, преди отново да се впусне в битката.
Бъркотията от криле беше навсякъде, виковете на войната се носеха отгоре и отдолу, във всички посоки.
Погледът ми се закачи за розовата грива на София точно отвъд два сблъскали се грифона, но тогава се сблъсках с тежест, която ми открадна дъха. Дракон. Гигантски звяр с най-тъмночервен цвят се втурна към мен с нокти и една от страничните ми плочи беше откъсната.
Изхлипах от тревога, когато огромният пръст с нокти ме удари отново и се заби в главата ми толкова силно, че зрението ми се развали.
Тъмнината ме завладя и паниката ми се изгуби в нея, докато падах.
Примигнах и се съвзех, загледан в бойното поле, което се намираше само на метри под мен. С уплашен рев размахах криле, наклоних се наляво, за да пропусна замаха на копието на нимфата, и ритнах главите на вражеските феи, докато се борех да набера отново височина. Но ръцете хванаха задните ми крака, опашката ми. Дърпаха ме, придърпваха ме надолу в битката и пулсът ми се учести, докато се борех да се освободя.
Ритах и се мятах, крилата ми биеха, за да се опитам да се върна в небето, но още ръце ме хванаха за крилата и аз се свлякох на калта с ужасяващо ръмжене. Един меч се насочи към главата ми и аз се оттласнах, а острието се плъзна по бронята ми със звън на метал в метал.
Зарових рога си в гърдите на виновника, но от ръцете на вражеските земни елементали, които се опитваха да ме задържат, изригнаха лиани. Борех се по-усилено, за да се освободя, пречупвайки някои от лианите със зъби, докато друга фея ме хвана за главата и ледът се разрасна по дланите му.
Смъртта ми беше твърде ясна. Не можех да избягам, не можех да се боря. Имаше твърде много от тях, които ме държаха на земята, за да осигурят съдбата ми.
Вдясно от мен се носеше рев и блестяща брадва проряза ръцете на водния елементал, който се канеше да ме довърши, а отрязаните му ръце паднаха на земята с мокър плясък. Писъците му бяха прекъснати от поредния замах на брадвата в гърдите му и около мен в широк кръг се разгоря яростен огън, който изгаряше всеки, който се държеше за мен. Лианите се скъсаха и аз скочих изправен, ритайки и блъскайки се, за да не допусна повече нападатели.
Тогава Дариус пристъпи през пламъците като привидение на смъртта, с ръмжене на устните, докато се приближаваше, за да ме излекува. Раните ми се затвориха и аз му изревах команда, като подръпвах брадичка на гърба си, докато водата заливаше пламъците на Дариус и ги потушаваше.
Дариус преметна крак върху мен, хващайки гривата ми, а аз се издигнах, ритайки силно със задните си крака и трошейки черепите на всеки, който беше достатъчно глупав да се опита да ме хване отново.
Летях достатъчно високо, за да видя мащаба на битката, а тежкото дишане на Дариус ми подсказваше, че се е борил дълго и упорито, и се надявах този кратък миг на почивка да е достатъчен, за да възстанови силите му.
– Трябва да стигна до замъка – изръмжа той. – Но първо трябва да се справя с бойните машини. Те предизвикват хаос.
Приковах погледа си към огромните кули, заредени с катапулти и жестоки магически оръдия, които бяха разположени в тила на вражеските редици. Взривовете бяха ефикасни, кървави и ужасни, а армията ни получаваше все по-тежки удари с всяка изминала секунда.
Отгоре свързаните дракони на Лайънъл разкъсваха нашите редици от летящи феи и сърцето ми се сви, когато осъзнах колко бързо се обръщаше ходът на тази война в полза на баща ми. Не можехме да се държим още дълго така. Трябваше да направим нещо.
Насочих се към най-близката кула, а ръката на Дариус се вкопчи по-силно в гривата ми.
– Така, долети достатъчно близо и ще изгоря шибаняка до основи.
Излетях в тази посока колкото се може по-бързо, като летях по-високо, за да не привличам вниманието на феите, които работеха с машините.
Зареждаше се още един катапулт, а в оръдието искреше магия, готова да унищожи още от нашата армия.
Аз се спуснах от небето с ярост в сърцето, а Дариус изстреля огън по конструкцията с такава сила, че пламъците се завъртяха във вихър през нея. Писъци се носеха от феи в кулата, някои скачаха от нея, за да се опитат да избягат.
Забелязах, че канонът започва да се разваля в пламъците на Дариус, а взривове от магия се изстрелват в произволни посоки, докато механизмът се разваля.
Прилетях към него със скорост, ритнах го силно и го принудих да се завърти, а магията, която избухна от него, обхвана армията на Лайънъл вместо нашата. Свистящ, бръмчащ звук подсказа, че е на път да се взриви, и аз отново се втурнах към небето, преди в гърба ни да се разнесе силен взрив и шрапнели да се изсипят върху вражеската армия, а кървавите писъци ме накараха да заскимтя от победа.
Дариус изръмжа, потупа ме по рамото и аз се завъртях, за да се насоча към следващата бойна машина, а в мен се вливаше решителност. Ние бяхме ангели на смъртта, които се издигаха в небето, и щяхме да свалим тези кули заедно с колкото се може повече от нашите врагове.

Назад към част 85

Глава 34

Джаспър

Нищо не ме е ужасявало така, както тази… тази неизвестност. Дори когато баща ми получи инфаркт. Никога не бях изпадал в такова отчаяние от възможната предстояща гибел. Преборих се с желанието да обърна колата на юг и да карам, докато стигнем до Флорида Кийс. Или на запад, докато стигнем до Калифорния. Или още по-далеч. По-далеч от това. От майка ми.
Не нейните лъжи ме плашеха. Казах на Беула, че е така, но не беше. Това бяха нейните тайни, с които се страхувах да се сблъскам. Тя не беше ядосана. Не се държеше така, сякаш да се държим за ръце е отвратително. Беше… различна.
Не пуснах ръката на Беула, докато пътувахме към дома. Трябваше да я почувствам и сега тя беше там. Че не съм я загубил. Това не беше свършило. Не беше имало възможност да започне наистина. Не бяхме прекарали нито една почивка заедно. Не бяхме танцували. Не бяхме ходили на среща.
Исках да я заведа в Париж, Италия и Испания. Да и покажа любимите си места. Да изживея живота си с нея. Може би сега трябва да караме към летището и да отлетим. Да заминем. Да защитим това, което имаме. Това, което бяхме открили. Нищо, което майка ми можеше да ми каже, нямаше да промени любовта ми към Беула. Нуждата ми от нея.
– Обичам те – каза тя тихо.
– Обичам те – повторих аз.
– Всичко ще бъде наред – каза ми тя.
Исках и аз да мисля така. Но дълбоко в себе си изпитвах страх. Никога не съм бил щастлив. Тя беше първият ми истински поглед към щастието и бях глупав да мисля, че ще го запазя. Не ми беше писано да имам това в живота си.
След като спрях на пътя, паркирах колата и погледнах право пред себе си. Това беше всичко. Трябваше да се доверя на това, което щяхме да разберем. Да се доверя, че Беула ме обича достатъчно. Че какъвто и ужас да разкрива майка ми в себе си, ние ще можем да го издържим.
– Да вървим – казах, като я погледнах.
Тя кимна.
Влязохме в къщата. Ръцете ни вече не бяха свързани. Тежестта и болката от загубата вече бяха там. Не можех да побера мрака, който вече ме заливаше. Щеше да е нещо, което майка ми беше направила. Нещо, за което се страхувах, че Беула няма да може да прости. Причина да избяга оттук.
Спрях и я хванах за ръката.
– Не ме мрази заради нея. Каквото и да е направила, моля те, обичай ме. Ще отидем далеч от нея. Не трябва никога повече да я виждаме. Просто… не позволявай нейните грехове да бъдат мои.
Беула ми се усмихна. Не нейната светла щастлива усмивка. Усмивка, която беше успокояваща, и тя постави ръка на лицето ми.
– Тя не може да ме накара да спра да те обичам.
Боже, надявах се да е така.
Влязохме вътре и намерихме Порша в голямата стая. На масата имаше кутия от обувки и чаша с поне два шота бърбън в нея.
Тя се обърна към нас и отпи.
– И двамата трябва да седнете. Едно питие също може да ви помогне.
Не взехме питие и не седнахме.
– Просто ни кажи. Да приключим с тези глупости – казах аз, а тревогата ми все още ме дращеше.
Тя вдигна вежди, сякаш не оценяваше, че и говоря по този начин, след което посегна към кутията и извади сгънато листче хартия. Наблюдавах я, докато отиваше към мен и ми го подаваше. Загледах се в него, докато тя ми го подаваше, за да го взема.
– Погледни го. После ще ти обясня.
С неохота взех хартията и разгърнах акта за раждане.
Четейки, първият ми въпрос беше защо майка ми е имала акта за раждане на Хайди? Но болестта, която ме грабна, след като прочетох името на Порша Едуардс като майка, почти ме повали на колене.
Поклатих глава и се отдалечих от нея.
– Не. Това, това не е истинско. – Светът ми се въртеше. Толкова много въпроси, на които не исках да получа отговори. Това беше още по-лошо. По-лошо от страховете ми по-рано.
– Бях млада и сгодена за баща ти. Живеех в малка къща с две спални, която дори нямаше централно отопление и въздух. Родителите ми бяха строги, религиозни хора и аз мразех света, в който бях израснала. За щастие, имах красота. Използвах красотата си, за да избягам от всичко това. Предстоеше ми да изживея своята приказка. Животът, който исках. Когато един мъж, когото смятах за чичо, дякон в църквата, човек, на когото всички се възхищаваха, ме изнасили. Бях изпратена да му занеса храна от майка ми. Тя каза, че той се чувствал зле и искала да постъпи по християнски и да изпрати храна. Исках сестра ми да я занесе, но и тя беше болна. През тази седмица тя беше повръщала. Никой не знаеше защо. Все още не.
– Аз взех храната, той не беше болен. Беше пиян и голям мъж. Беше на повече от шейсет години, но беше висок и поддържаше форма. Той ми каза разни неща. Опита се да ме накара да правя секс с него доброволно. Опитах се да му се противопоставя, да си тръгна, но накрая той спечели. Не казах на никого.
– Два дни по-късно сестра ми разбра, че болестта ѝ е била бременност. Беше бременна от най-красивия мъж в града. Той караше мотоциклет, живееше за момента, но в живота не вървеше наникъде. Сестра ми се беше влюбила в него. Той напусна града в момента, в който тя му каза. Родителите ми щяха да я изпратят да роди, а после да я принудят да го даде за осиновяване. Два дни по-късно сестра ми си беше тръгнала, оставяйки само извинителна бележка. Това беше скандал. За който я мразех. – Порша спря за миг и се замисли.
– Сега за нашето семейство говореше целият град и аз бях сигурна, че ще загубя приказката си. Но не го направих. Той все още ме искаше. Не му пукаше за сестра ми или за религиозните ми, луди родители. Бяхме сгодени и едва когато напълнях с килограми, които не трябваше да имам, разбрах, че съм бременна. Мислех, че е наше. От известно време правехме секс. Избързахме със сватбата и не казахме на никого за бременността. Вместо това отидохме в Париж. Там завърших бременността си. Далеч от неговите приятели и от нашия свят. След известно време щяхме да се върнем у дома и да вземем бебето със себе си. Но тя… не беше добре. Тя имаше тризомия 21, известна още като синдром на Даун.
– Не! – Силният вик на Беула ме проряза. Тя се отдръпна, клатейки глава. – Това е… Не! – Тя посочи свидетелството за раждане в ръката ми. – Това не е Хайди. Не. Това не е на Хайди.
Тогава майка ми я погледна. В очите ѝ се четеше съжаление. Тя беше унищожила Беула и това беше всичко, което чувстваше. Жал.
– Не бихме могли да задържим такова дете. Бях малка. Имахме общество и този живот, който трябваше да живеем. Пътуване, ами… тя щеше да е невъзможна. Обсъждахме да я настаним в дом. Но аз не можех. Тя беше бебе. Имаше нужда от майка. Така че намерих майката, за която знаех, че ще я обича. Ще се погрижи за нея. Ще се грижи за нея. Ще се отнася с нея като със своя. Намерих сестра си.
Бавно тази една дума взе сърцето ми и го разби, докато неверието и отчаянието ме поглъщаха.
Сестра.
– Памела беше моята сестра. Тя беше по-млада от мен. По-красива от мен, но имаше очи за най-лошото момче в града. Мислеше, че може да го спаси. През целия ни живот беше спасявала животни и ги беше обгрижвала. Това беше нейният начин. Намерих нея и невръстната ѝ дъщеря в един парк за каравани, живеещи в бедност в Алабама. Дадох ѝ дъщеря си и двеста хиляди долара. След това си тръгнах и никога повече не се свързах с нея. Това беше преди деветнайсет години.
Това отчаяние е кошмар, от който ще се събудя всеки момент, беше всичко, което можех да мисля точно тогава.
– Ти си я оставила. Как можа да я оставиш? – Каза шепнешком Беула.
Порша извади останалите предмети от кутията. Болнична гривна, снимки и няколко писма.
– Памела все още ми изпращаше писма със снимки през годините. Никога не съм отговаряла. Но ги пазех. Можеш да ги прочетеш.
Беула се взираше в предметите в ръката и, а аз исках да я грабна и да избягам. Трябваше да отидем в Калифорния. Трябваше да заминем.
Беула поклати глава, а после се отдръпна, сякаш Порша беше опасна.
– Не мога. Не мога да бъда тук. – Тя отново поклати глава и започна да си тръгва.
– Той е твой първи братовчед. Не исках да ти казвам, но вие ме принудихте, като направихте каквото и да е. Не съжалявам за това, което направих. Никога нямаше да бъда такава майка, каквато беше Пам. Никога. Хайди имаше по-добър живот с нея.
Беула спря и без да поглежда назад, отвърна.
– Съгласна съм. Тя избяга от живота си с чудовище, а вместо това трябваше да живее с ангел. Ти си ужасна, ужасна жена.
След това Беула си тръгна.
Гледах я как си отива.
– Не можеш да я обичаш по този начин. Това е кръвосмешение. Отвратително.
Бях твърде съкрушен, за да отговоря.
Последвах я, цялото ми тяло и умът ми бяха изтръпнали, знаейки, че малката радост, която имах, е изчезнала. Надеждата, която имах, беше изчезнала.
– Беула – извиках аз и тя спря. – Можем да избягаме.
Тогава тя се изправи срещу мен. По лицето ѝ се стичаха сълзи.
– Не можеш да избягаш от това. То е нещо, с което трябва да се сблъскаме. – Тя изпусна кратък плач. – Сбогом, Джаспър.
Душата ми тръгна с нея, когато тя се обърна и си тръгна.

Назад към част 34

***

Събудих се един час преди полунощ. Събудих се сама и лежах няколко секунди, опитвайки се да разбера какво не е наред. Нещо определено се разминаваше с установената ми рутина, но не осъзнах веднага какво. Едва след известно време осъзнах, че никой не ме е събудил. Часовникът в хотелската стая показваше четвърт час след дванадесет, но нито лорд Арнел, нито лорд Давернети бяха там.
Изненадана, станах, облякох халата си и предпазливо отворих вратата на дневната.
Лорд Арнел беше там.
Мрачен, слаб, уморен. Седеше с чаша чай в едната си ръка, която във внушителната му длан изглеждаше много по-малка от размерите си, а с другата прелистваше страниците на дебела папка и съсредоточено четеше съдържанието ѝ.
Драконът не ме видя – по-скоро ме усети.
Забави се с една секунда и като обърна глава, Арнел ме погледна в очите и каза:
– Добър вечер, Анабел.
– Благополучие по всяко време на денонощието. – бях станала изкусна в драконовия етикет.
Драконът се усмихна с крайчеца на устните си и заяви очевидното:
– Ако смятате да продължите доброто дело по окуражаване на драконовия народ, трябва да си смените дрехите.
Кимнах, гледах го как обръща поредната страница и си позволих да се зачудя:
– Какво четете?
За моя искрена изненада Арнел не се поколеба и отговори честно:
– Доклад за политическата кариера на Карио.
Предпазливо се приближих и се наведох през бюрото, като надникнах в папката. За мое искрено съжаление, тя беше написана с почерк, който беше толкова сложен, че не можех да разбера нито една дума.
– Има ли нещо интересно? – попитах, опитвайки се да прикрия собственото си разочарование, че не мога да я прочета сама.
Арнел вдигна глава, погледна ме втренчено, после мълчаливо обърна папката към мен и щом бележките бяха под правилен ъгъл, почеркът стана четлив. Седнах на ръба на стола си и прегледах докладите, заключенията, етапите на кариерата, които бяха написани сухо и сдържано, характеристиките, които предшестваха всяко повишение, и върнах папката на дракона, като не открих в нея нищо интересно за мен.
– Вие не се интересувате от кариерата на Карио? – въпросът беше зададен с известна подигравка.
Посрещнах погледа му с предизвикателство, гледайки решително този дракон. През нощта той беше толкова близо до мен, колкото никой друг на света, на разсъмване беше унищожил дори призрака на интимност, като използваше веригата, а по обяд беше унищожил всякакво съчувствие към себе си, като се отнасяше толкова жестоко с майка ми. Какво имаше между нас сега? Моята ярост, моят гняв, моето възмущение.
– Лорд Арнел, бяхте ли обучен в основните принципи на управление на общественото мнение или може би сте преминали някакво обучение в столицата на Империята, преди да заемете поста на управител на Уестърнадан? – попитах, като се опитвах да не пренебрегвам чувствата си.
Драконът, забелязал нещо странно в поведението ми, се съсредоточи върху мен и затова отговори някак отстранено:
– Не. Такова нещо не беше част от програмата ми за обучение.
– Жалко. – трябваше да призная – Секунда.
Отидох в спалнята, отворих куфара си, намерих лекциите си по икономика и с тях се върнах в напрегнато очакващия ме кмет. Седнах срещу него, отворих дебелата тетрадка с почерк, който беше далеч от калиграфията, и като намерих подходящата тема, я прочетох:
– „Активиране на търсенето“ – етапите на популяризиране на даден продукт или стока сред масите.
– Извинете? – лорд Арнел със сигурност не е имал представа за какво става дума.
Потискайки тежка въздишка, обясних:
– Това са основите. Изучавахме активирането на потребностите в рамките на икономиката, но доколкото знам, в политиката е почти същото. Нека се опитаме да разгледаме „Деманда активацията“, като използваме кариерата на херцог Карио за пример. И така, първото нещо, което той използва, този оперант, е да привлече вниманието. Озовал се на границата на империята и осъзнал, че като копеле няма да може да заеме полагащото му се място в човешкото общество, Карио направил предложение на клановете на трансформиращите и привлякъл вниманието им, като открито заел позицията на човек, който защитава интересите на трансформиращите, нали?
Лорд Арнел бавно обърна папката и започна отначало и отговори:
– Да, точно така. Той се е застъпил за един трансформиращ, който е пребил офицер от гарнизона, и е доказал, че това е било самозащита, а не нападение. Тогава той произнесъл реч за правата на трансформиращите.
– Операм – привличане на внимание. – заключих аз – Следващата стъпка трябваше да бъде Рем – интерес. Икономическата стратегия използва личните характеристики и онези качества, които са еднакви за продавача и „купувачите“ на дадена стока или продукт, като фактори за предизвикване на интерес.
Проучвайки замислено няколко поредни доклада, Арнел се спря на един и потвърди:
– Статия в местния вестник за офицер Карио, информация, че той е бил отхвърлен от императорското семейство и е бил аутсайдер в обществото на офицерите от гарнизона.
– Подобно на трансформиращите, те са били в подобно неравностойно положение преди Карио. – обобщих аз – По такъв начин той набляга на приликите им, на роднинството им и предизвиква интерес към себе си.
Кимвайки, Арнел попита:
– Какво следва?
– Вотум. – отвърнах аз, проверявайки конспекта си – Желание. Желанието на трансформиращите да си сътрудничат с Карио, заради роднинството и общите интереси, позицията и сходните възгледи.
След като обърна още няколко листа с доклади, драконът кимна и каза:
– Искане за възможността за смяна на представителя на империята в племенния съвет. Трансформиращите са поискали Карио.
– Не е изненада, той използва класическа схема. „Деманда активация“ е стара изпитана система, която винаги работи безотказно. – казах с тъжна ирония.
– Следващото. – почти нареди Арнел.
– Несеситудо – необходимост. – прочетох в бележките си и добавих собствените си думи: – Вероятно Карио е убедил трансформиращите, че е жизнено важен за тях, че без него няма да бъдат признати в Империята, нито пък ще имат достойна за тях позиция. По този начин той би създал нуждата от него в съзнанието на трансформиращите.
– Следващото.
Аз, подчинявайки се на почти пълната заповед, прочетох:
– Агере – действие, Карио накара трансформиращите да действат, несъмнено в свой интерес, но все пак – трансформиращите заеха активна политическа позиция, съгласиха се да се преместят в столицата, станаха лична охрана първо на Карио, после на императора.
Лорд Арнел ме изслуша мълчаливо, после захлопна папката и попита глухо:
– Анабел, откъде бих могъл да получа такава информация?
Исках да кажа нещо обидно като: „Иди да учиш“, но пред мен седеше един дракон. Знаех, че той вече е бил обучаван и трениран в парламента, но не знаех дали е в горната или долната камара. Така или иначе, имаше едно неприятно „но“:
– Вие сте дракон.
– Наясно съм с това. – отвърна студено драконът.
– Знам, че го знаете, но не това е важното. Както ние, така и трансформиращите сме до голяма степен емоционално ориентирани, така че технологии като „Деманда активация“ работят за нас. Но в случая с драконите… вие не се водите от емоции, а от хладен разум и изчисления, това са вашите черти и… При вас подобна технология….
Не исках да продължавам, затова спрях да говоря.
Лорд Арнел обаче не искаше да мълчи.
– Права сте, Анабел, ние сме различни, но сега ми се налага да играя на полето на Карио, така че трябва да науча правилата на неговата игра. И така, къде мога да намеря необходимата ми информация в най-кратки срокове?
Аз нямах представа.
Драконите живееха отделно и почти нямаше човешки учебници на такива теми, а дори и такива, в които информацията да е представена достатъчно кратко и конкретно. И тогава погледнах конспекта си….
Отне ми няколко мига, за да взема решение, и бързо прелистих до края на тетрадката, откъснах последните няколко страници и мълчаливо подадох конспекта на дракона.
– Благодаря! – благодари ми той дискретно – Не мога да не се запитам какво имаше на тези страници, които бяха така безмилостно откъснати?
– Лични. – отвърнах хладнокръвно.
И като се надигнах, отидох до камината, където безмилостно бях изхвърлила листовете, на които подробно беше нарисувана… сватбената ми рокля, която никога нямаше да се появи в реалността… тя остана в сънищата ми, също отдавна изхвърлени заради безполезност. И ето ме тук, загледана в пламъците, които поглъщат рисунките, бележките, плановете… Огънят, който поглъща всичко.
– Анабел, – гледах как листовете горят в пламъците, но не забелязах момента, в който лорд Арнел застана зад мен, в най-неприлична близост – какво става с вас?
– Това е странен въпрос. – след три крачки вече бях от другата страна на камината, обърнах се и погледнах студено към дракона.
– Студенина, дистанцираност, скрит гняв. – каза той тихо, взирайки се внимателно в мен – Направих ли нещо, с което да ви обидя, мис Вайърти?
Не, вече няма да играя тази игра – на мен ми стига с лихва професор Стантън.
– Всичко е наред, лорд Арнел. – усмихнах се, но не бях сигурна, че се усмихвам с някакво подобие на добронамереност – А и с какво бихте могли да се провините пред мен? Вие, който решително смятате благородничеството за недостатък. Прав сте, трябва да се променя.
Докато си тръгвах, сякаш усещах погледа му с цялото си тяло. Но нито един поглед или дума не можеха да върнат назад онова, което той беше направил. И не ме интересуваше какви са мотивите на дракона. Не ме интересуваше.

Назад към част 33

***

След като прекараха възможно най-дългото време, докато допият шоколадовото мляко, Кейлин и Илайджа станаха, за да си тръгнат.
Касиерката се приближи до тях, когато те вече бяха на път да излязат от магазина. Тя държеше малка кутия с понички.
– Почакайте – каза тя.
– Да? – Попита Илайджа, вече подозрителен, раменете му се напрегнаха.
Момичето се усмихна с известно смущение.
– Аз просто… помислих, че може би искаш понички. Така или иначе щяхме да ги изхвърлим. – Тя сви рамене.
Илайджа се загледа в кутията и преглътна. Той прочисти гърлото си и Кейлин можеше да каже, че жестът наистина го е трогнал дълбоко.
– Благодаря – промълви той. Той взе кутията от ръцете ѝ. – Това означава повече, отколкото мислиш.
– Не е голяма работа – каза момичето.
– Не – отвърна Кейлин. – Това е голяма работа. Наистина е.
Момичето ги гледаше как си тръгват с леко озадачено изражение и те излязоха на ярката слънчева светлина, тъй като дъждът беше спрял, а облаците се бяха разсеяли.
Започнаха да вървят без видима цел. Нямаше повече полицейски коли и скенерът на Илайджа отново беше включен, но вече нямаше постоянни предавания за издирването.
В крайна сметка се бяха отдалечили от главните пътища и бяха навлезли в предградията. Без да го обсъждат, те продължиха да се лутат в един квартал, който не се различаваше много от този, в който тя живееше с родителите си.
Къщите бяха достатъчно отдалечени една от друга, така че всяка имаше собствена хубаво поддържана морава, имаше малки огради и се чуваха звуци от детски игри.
Кейлин се чудеше дали полицията се е отказала да търси нея и Илайджа, или изведнъж щеше да бъде изненадана от рояк полицейски коли, които спират и от които изскачат полицаи с извадени пистолети, искащи от тях да вдигнат ръце.
Илайджа отвори кутията на „Дънкин Донътс“ и показа на Калин селекцията, която момичето беше сложило там за тях. Имаше две понички с шоколадова глазура, една с желиран пълнеж, няколко обикновени и две глазирани. Кейлин се замисли и накрая избра поничка с шоколадова глазура.
Слюнка напълни устата ѝ още преди да е отхапала първата хапка и тя осъзна, че е по-гладна, отколкото беше от много, много време насам. Може би някога.
Когато отхапа, захарта и сладостта попаднаха във вкусовите ѝ рецептори и Кейлин изстена.
Илайджа я погледна с повдигната вежда.
– Ако не знаех по-добре, щях да се запитам какво е сложило това момиче в тези понички – изохка Илайджа.
– Това е невероятно – каза Кейлин, все още наслаждавайки се на първата си хапка. – Няма ли и ти да хапнеш?
– Може би по-късно – каза Илайджа, затвори кутията и продължи да върви, като сега гледаше в далечината.
Тя се смрази, докато го гледаше.
– Да не би все още да мислиш, че трябва да се разделим? – Попита го Кейлин. – Моля те, кажи ми, че това беше само мимолетна мисъл.
Илайджа не отговори известно време. После въздъхна дълбоко.
– Трябва да се прибереш вкъщи, Кейлин.
Очите ѝ моментално се напълниха със сълзи. Тя хвърли поничката си на земята, без дори да иска да я яде повече.
– Майната му на това – изхлипа тя наполовина.
Илайджа се обърна и я погледна.
– Знаеш, че е за добро – каза той. – Ако останем заедно, ще се озовеш в затвора заедно с мен.
– Така или иначе ще се озова. Имат името ми, търсят и мен.
– Можеш да отричаш и няма да има достатъчно доказателства, за да те осъдят действително за каквото и да било. Аз ще излъжа и ще кажа, че съм бил с друго момиче. Никой няма да може да докаже нищо, стига да не те хванат с мен.
– Ти каза, че няма да те хванат. Каза…
– Знам какво съм казал – прекъсна я Илайджа. Сега лицето му беше мрачно. – И няма нищо, което да искам повече от това да те имам до себе си всяка секунда.
– Тогава ми позволи да остана с теб.
– Няма да поставям това, което искам, пред това, което е най-добро за теб.
Тя се усмихна.
– А ти знаеш какво е най-добро за мен по-добре, отколкото аз самата?
– Може би знам – отвърна той.
Тя се изпълни със силна ярост. Завъртя се, търсейки къде да избяга, искайки да го накара да я преследва. Но всъщност нямаше къде да бяга, осъзна тя.
Наблизо имаше къща с табела „Продава се“ в предния двор и Кейлин отиде до нея и седна на бордюра, позволявайки си да плаче.
– Хей – каза Илайджа.
– Просто си тръгни – каза му тя. – Остави ме. Ако наистина искаш да направиш това, тогава си тръгни. Аз ще намеря начин да отида там, където искам да отида след това.
– Няма да те оставя така – каза той.
– Защо не? – Тя едва виждаше през сълзите си. – По-добре просто да го направиш сега. Просто го направи и приключи с това.
– Кейлин – въздъхна той.
– Не произнасяй името ми така.
– Трябва да продължим да се движим, преди някой да ни е забелязал.
– Вече не ми пука. И освен това тази къща се продава, така че никой няма да забележи нищо.
Той замълча, а Кейлин просто продължаваше да плаче. Толкова ѝ беше писнало от това, че трябва да го напуска, че трябва да се разделят. Не биваше да се разделят отново – тя би направила почти всичко, за да остане с него, дори ако това означаваше самата тя да отиде в затвора.
Но Илайджа беше изгубил надежда.
Накрая тя вдигна поглед и го откри да гледа към табелата „Продава се“ със странно изражение на лицето.

Назад към част 7

Глава 10

Когато бях смъртна, имах доста лоша координация между ръцете и очите, но векове и векове практика почти усъвършенстват всяко умение.
– Уау – каза Сет с широко отворени очи.
Една топка за пинг-понг изплува от ръката ми и се приземи чинно в чаша, пълна със синя вода. Около синята чаша седяха притиснати около двайсет други чаши, някои с чиста вода, а други с червена. Погледнах целта си и пуснах още една топка за пинг-понг. Тя също се приземи в синята чаша. Това беше третия път, в който уцелих целта си.
Човекът, който стопанисваше щанда за игри, поклати глава.
– Не виждам това често.
Сет се обърна и ми се усмихна – или по-скоро той се обърна и се усмихна на Бет. Бяхме взели такси до този малък карнавал на брега на морето и бяхме прекарали по-голямата част от вечерта в игри и въртене на атракциони, които ми причиняваха само малко повече гадене, отколкото обсъждането в журито. След всички тези демонични подкупи и интриги представянето на друга жена, за да изпитам гаджето си, ми се струваше направо елементарно.
– Беше невероятно – каза Сет. – Спортуваш ли или нещо подобно?
– От време на време – отговорих загадъчно.
– Ето ти го. – Обслужващият играта отново поклати глава и ми подаде голям плюшен дракон. Подадох го на Сет, който вече държеше еднорог и мече.
– Сигурен ли си, че нямаш нищо против всичко това? – Попитах го, докато си тръгвахме.
– Хей, аз не печеля нищо – отвърна той, премествайки ръката си върху животните. – Ти вършиш цялата работа. Смятам, че просто трябва да помагам, както мога.
Засмях се. Това беше толкова типично за Сет. Ако ръцете му не бяха пълни, можеше да има опасност да се протегна и да го хвана за ръка.
– Не мога да ги задържа – казах му аз. – Искаш ли да ги вземеш вкъщи?
– Не – отвърна той бързо. – Твърде много проблеми. – Зачудих се дали се замисляше за трудностите да ги побере в багажа си или за трудностите да обясни на приятелката си как се е сдобил с печалбата на друга жена на междинния път.
Пухкави облачета в бледорозово привлякоха погледа ми и се спрях на продавача на захарен памук. Купих си едно кичурче и двамата със Сет седнахме на близката пейка, за да може той да остави тежестта си и да хапне заедно с мен въртящата се захар.
– Добри Боже – каза той, като сложи едно парче в устата си. – Вече усещам, че получавам диабет.
Не отговорих веднага, вместо това се наслаждавах на начина, по който захарта се разтопи до нищо върху езика ми.
– Изглеждаш като във форма – казах му няколко минути по-късно. – Не мисля, че си причиняваш някакви трайни увреждания.
– Не и в момента, не. Но не мога да превърна това в нещо редовно. Плувам и тичам, но като се има предвид колко време просто, ами, седя… да. Трябва да внимавам с тези неща. – Той откъсна още едно парче. – Но не точно сега.
Засмях се.
– Чувам те. Трябва да ходя на фитнес всеки ден и… – Направих пауза. С каква модерна фитнес дейност се занимаваха смъртните жени в наши дни? – … и да отдавам почит на елиптичната машина. Болка в задника – без да имам намерение да се карам. Искам да кажа, че ненавиждам онези хора, които могат да ядат каквото си поискат и никога не качват и килограм.
Той кимна.
– Да, приятелката ми е такава… – Той се прекъсна и рязко погледна другаде.
– Всичко е наред – казах аз. – Не е нужно да избягваш да говориш за нея. Ние сме само приятели, помниш ли? – Изминаха няколко неловки момента. Не се целувахме или нещо подобно, но никой със здрав разум не беше достатъчно забравил, за да си мисли, че това излизане няма романтичен подтекст. – И така? Какво става с нея? Наистина ли е в добра форма?
– Е, да – каза той накрая. Опасната тема беше предизвикала част от обичайната му колебливост. – Наистина е стройна.
– Готино – казах аз. – И тя не тренира или нещо подобно? Сигурно има добри гени.
Сет се задави малко със захарния си памук.
– Да. Страхотни гени.
– Откога се срещате?
– От няколко месеца.
– Сериозно ли е? – Той не отговори. – Слушай – казах набързо – ако не искаш да говорим за това, няма страшно, наистина…
– Не, не. – Той въздъхна. – Просто… Съжалявам. Това просто е някак странно за мен. За нас. Ти и аз. – Той направи жест към щастливите хора, които се смесваха около карнавалните атракции. – Това. Аз просто не… Просто не съм сигурен… Не знам.
– Чувстваш се виновен? – Попитах.
Той се замисли.
– Да. Малко. Искам да кажа, че сме в града за нейното… нещо, така че не е като да пренебрегвам нещо свое, като съм тук тази вечер. Написах си нещо. Тя е заета. И, хм, обичам да излизам с теб, но цялото това нещо е…
– … странно – завърших аз.
– Да.
– Разбирам те. Знам, че е трудно… мъжете и жените да бъдат приятели винаги е така. И не искам да ти създавам проблеми. Можем да си тръгнем сега, ако искаш. – Направих многозначителна пауза, преди да пристъпя към убийството. – Искам да кажа, че особено ако имате проблеми или нещо друго… може би е по-добре да не го правим…
Сет се загледа в сивата линия на Тихия океан.
– Не проблеми. Само няколко прекъсвания тук и там.
Очаквах да каже нещо повече, но той не го направи. И така. Сет не смяташе, че при нас всичко е перфектно. Нищо чудно. Аз със сигурност не бях. Като го чух да признава това – на жена, която едва ли познаваше – нещо в гърдите ми се разкъса болезнено.
Но не изглеждаше, че смята да го доразвива, което беше добре. Не изглеждаше обаче и така, сякаш щеше да стане и да си тръгне, така че не приемаше предложението ми – Бет – да прекратим днешната неловкост. Опитах се да си помисля какво би казала някоя привидно полезна и тайно похотлива жена. Бог знае, че съм играла тази роля много пъти в миналото. Няма нищо по-хубаво от услужлива довереница, която да проправи пътя към съблазняването.
– Искаш ли да поговорим за нещо? – Той ме погледна и аз му предложих малка усмивка. – Искаш ли женска гледна точка?
В отговор той се усмихна и поклати глава.
– Това е повече от това. Проблемите, които имаме… ами те са просто малки пукнатини тук и там в това, което иначе е… – В главата му се завъртяха колелата на избора на думи. – … произведение на изкуството.
– Малките пукнатини в крайна сметка могат да унищожат едно произведение на изкуството – отбелязах аз.
– Да – каза той тъжно. – Но засега е толкова красиво. – Настъпи още по-голяма тишина и най-сетне Сет се изправи от прегърбеността, в която беше изпаднал. – Знаеш ли, може би трябва да си тръгнем. Съжалявам… Не исках да…
Облекчението ме заля. Сет си тръгваше от тази ситуация.
– Не, не, всичко е наред – уверих го, мачкайки хартията от захарен памук. – Все пак вече е късно.
Изправихме се и Сет отново прибра печалбата ми. Намръщен, той ги погледна надолу, а след това остави очите си да се отклонят към хората, които вървяха нагоре-надолу по пистата, наблюдаваха и играеха игри. Проследих погледа му и го познавах достатъчно добре, за да разбера веднага какво привлича вниманието му.
Една жена – може би около трийсетте – минаваше през него. С нея вървяха две деца от началното училище – момче и момиче, докато тя буташе количка, в която имаше малко дете. Момчето сочеше към една от игрите. Не можах да чуя какво казва, но звучеше развълнувано. Минаха близо до нас и аз ясно чух думите на майка му.
– Никой никога не печели тези неща – каза му тя. – Това е прахосване на пари.
Продължиха да вървят, а после спряха в сянката на лудо въртяща се атракция, за да може тя да клекне и да се погрижи за шишето на малчугана.
– Веднага ще се върна – каза ми Сет.
Усмивка се прокрадна на лицето ми, докато го гледах как се разхожда, носейки плюшените животни. Те вече бяха твърде далеч, за да ги чуя, но го гледах как говори с жената и представя предложенията си на децата. Сърцето ми трепна, а вътрешностите ми станаха по-мънички от захарен памук. Сет беше невероятен. Нямаше никой друг на света като него. Никой не беше толкова сладък. Никой не беше толкова мил.
– Знаеш ли – изведнъж прозвуча глас в ухото ми – колко лесно могат да се разхлабят болтовете в една от тези коли? И при скоростта, с която се движат… уау. Да. Ще бъде доста зле за всеки в колата – да не говорим за всеки, който се удари в земята.
Обърнах се отривисто и погледнах в студените очи на Магента Липс от журито. Слабият демон стоеше до нея. Лекият блясък на външния им вид ми подсказваше, че са невидими за очите на смъртните. Проклятие. За половин секунда милата природа на Сет ме беше накарала да забравя за неволите си. А сега те бяха тук, точно пред мен.
– А знаеш ли също – добави демона, – колко хора в подобна тълпа са въоръжени? Пистолети, ножове. Толкова е лесно нещата да се объркат, ако някой потенциален крадец се опита да открадне нещо от някого. По дяволите, не е задължително да има престъпление. Избухва тривиална кавга, някой вади пистолет, някой случаен минувач в тълпата е на неподходящото място в неподходящото време…
– И все пак дори това не е толкова опасно, колкото пътуването на връщане – замисли се демоницата. – Хората все още не вярват на онези статистики, че летенето е по-безопасно от шофирането, но е невероятно какво може да се обърка на пътя. Пиян шофьор. Повреда на спирачките. Наистина, чудно е, че смъртните живеят толкова дълго, колкото живеят.
– За щастие – изтъкна демона – ние не сме смъртни, така че не трябва да се притесняваме за подобни неща. – Той се обърна от мен и аз проследих погледа му до мястото, където Сет все още стоеше и говореше със семейството. – Горките копелета.
– Заплашваш ли ме? – Попитах с тих глас.
Пурпурните устни на Магента Липс се изкривиха в жестока усмивка.
– Разбира се, че не, скъпа. Знаеш правилата. Не можем да ти навредим. Не бихме си и помислили за това. – Но сега очите ѝ бяха насочени и към Сет.
– Слушайте, ако мислите…
– О, вижте това – прекъсна ме демона, като погледна часовника си. – Трябва да се върнем. Все още има още за обсъждане на сутринта, а съм сигурен, че всички ще искаме да се наспим добре, ако се окаже толкова дълго, колкото беше днешното.
– Е – каза Магента Липс рязко. – Да се надяваме, че няма да е така.
Те изчезнаха. Минута по-късно Сет се върна при мен и се усмихна широко. Беше още една от онези широки усмивки, които толкова обичах, но дори не можех да ги оценя.
– Сега има хора, които наистина ценят добрата ръка за хвърляне. – Усмивката му избледня, когато ме погледна. – Добре ли си?
Не. Не, не бях. Едва можех да фокусирам лицето му и ми беше студено навсякъде, въпреки топлото време. Думите на двата демона се бяха врязали в мен като шрапнел.
– Аз… да… – Преглътнах. – Просто изведнъж не се чувствам толкова добре. Да си вървим.

* * *

Тази нощ не спах добре. „Не добре“ означава „изобщо не“. Мятах се и се въртях, като редувах да гледам тавана и Сет. Очевидно той не беше натрупал захар от карнавалната храна, защото беше заспал, когато се върнах в нормалното си тяло. През цялата нощ той спеше тежко и спокойно, с доволно изражение на лицето. Не приличаше на човек, който не може да докосне приятелката си сукуба или над главата му е надвиснала смъртна заплаха.
Сигурно… сигурно няма да го направят, помислих си. Блъфираха. Опитваха се да ме уплашат. Не биха могли да го направят.
Само че… можеха. Като съдебен заседател и демонична „собственост“ аз бях недосегаема. Но на никого в йерархията на Ада нямаше да му пука какво ще направят със Сет. Той беше смъртен, който не играеше особена роля в нищо, което ги засягаше. Никой нямаше да повдигне вежди, ако умреше при мистериозни – или земни – обстоятелства.
Мисълта, че ще се опитат да направят това с мен, ме накара да се притесня. И все пак знаех, че нямам причина да се чувствам толкова уплашена. Бях шибана сукуба. Работех за Ада. Всеки, който беше част от този безумен спектакъл, се беше поддал на изкушението и беше продал душата си заради алчност, ревност или някакъв друг порок. Тук нямаше морал. Никакво чувство за чест. Няма нужда от справедливост. Никой не се интересуваше от Сет. Никой не се интересуваше дали Старла и Клайд са виновни или не.
С изключение, разбира се, на мен.
Когато настъпи утрото, отидох в залата за съвещания като някой лунатик. Останалите вече се бяха събрали, както и вчера. Когато влязох, всички вдигнаха очи и при вида на тези усмивки и знаещи погледи стомахът ми се сви. Отвърнах очи, погледнах право напред и седнах в своя ъгъл.
– Добре тогава – каза Магента Липс. В главата ми проблесна образа на погледа ѝ върху Сет снощи. – Да приключим ли с това? Кой е за осъждането на Старла и Клайд?
– Аз – каза Фъстъченото масло.
– Аз – каза Слабия демон.
Те обиколиха стаята. И точно както вчера, всичко отново се свеждаше до мен. Дванайсет демона, впили очи в мен. Може би ми се струваше, че усещам миризма на сяра във въздуха. Прибрах се в ъгъла си.
Просто кажи думата – каза един гневен глас в главата ми. Съгласи се с тях. Приключи с това. Върни се у дома. Пази Сет в безопасност.
Сет. Сет беше това, което имаше значение тук. Каквото и да се случи със Старла и Клайд, нямаше да ги убие. Но щеше да ги нарани. О, да. Определено щеше да боли. Като пет века болка. Но те щяха да оцелеят. Не като Сет. Сет беше смъртен. Един инцидент щеше да го убие. И докато и Старла, и Клайд вероятно имаха списък с други злодеяния, за които заслужаваха наказание, Сет нямаше такъв. Сет беше добър. Сет раздаваше плюшени животни на деца. Сет призна за приятелката си на друга жена, която го привлича. Сет прави това, което е правилно.
Сет винаги е правил това, което е правилно.
Думите боляха, когато говорех с демоните.
– Аз… не съм… убедена… все още…
Вчера те бяха изненадани да чуят несъгласието ми, но днес бяха наистина потресени. Не мисля, че от Реформацията насам толкова много демони са били хващани неподготвени.
Демонът, който вчера беше запалил цигара, се хвърли към мен.
– Защо, ти малка…
Фъстъченото масло го хвана.
– Недей.
Друг демон се зае с делото.
– Но ти я чу! Тя…
– Да! – Прекъсна го друг. – Някаква сукубна курва няма да ми попречи да бъда лейтенант в Монако…
– Тихо – изсумтя Магента Липс. Настъпи тишина. Очите ѝ паднаха върху мен и това беше като разнасяне на слана по плътта ми. Безсмъртният ѝ подпис се завъртя около мен, лепкав и смрадлив. Като оранжерийни цветя, които започват да гният. – Тя още не е убедена. – Гласът ѝ беше много спокоен, много стабилен.
– Ще я убедя – изръмжа сдържания демон.
Демонката направи лек жест към Слабия демон.
– Обяснете отново нашата логика, моля.
Той го направи. В думите му се долавяше раздразнение, докато говореше, но иначе изреждаше цялата поредица от глупави причини, които бяха измислили вчера. Когато свърши, ме погледна с очакване.
Сет, Сет – прошепна вътрешният ми глас. Какво правиш?
Потръпнах, когато започнах да говоря.
– Аз… това е…
Демонката ме прекъсна с вдигната длан.
– Не, не отговаряй още. Просто си помисли за това, което си казахме. Нека да починем за обяд и да се срещнем отново след половин час.
Аз зяпнах. Останалите споделиха изненадата ми. Обяд? Бяхме тук от петнайсет минути. Но тази група, колкото и да нямаше търпение да се предам, също приветстваше възможността за почивка. Те се изнизаха навън или просто изчезнаха. Докато си тръгваха, очаквах някой да ме задържи и да ми отправи няколко заплашителни думи, но никой от тях не го направи.
Слязох сама по стълбите, неспокойна и объркана. Не се чувствах гладна, но не бях яла цял ден, така че реших, че трябва да изпия поне кафе и поничка. В асансьора намерих Клайд, който ме чакаше.
– Не ми говори – казах уморено.
Лицето му беше твърдо.
– Чух какво се случва. Подготвят ни. Старла и мен.
– Да, донякъде знам това – отвърнах аз. – Вече два дни ми се налага да търпя дванайсет демона да ми крещят заради това.
– Ние не сме го направили – каза той яростно.
– Знам, знам. Никой не го е направил. – Боже, исках да съм някъде другаде. Топлият плаж или леглото ми щяха да бъдат оптимални, но честно казано, в този момент не бях придирчива.
– Не можеш да им позволиш да ни осъдят. Не е честно. – Страхът и отчаянието висяха в гласа му, изненадвайки ме. Винаги е изглеждал толкова издръжлив, сякаш петвековно изкормване изобщо не би го стреснало.
– Справедливо ли е? Справедливо?
Излязохме от асансьора. От другата страна на фоайето видях Сет, който се готвеше да си тръгне за деня. Беше спрял да говори с портиера и привлече вниманието ми. Вдигнах ръка, за да му кажа да почака, и се обърнах към Клайд.
– Ще ти кажа какво не е честно – казах аз. – Виждаш ли онзи човек там? Това е моето гадже. Той няма нищо общо с всичко това. Той просто дойде тук, за да ми прави компания. Но тъй като реших да взема връх в твоя случай, онези гадове в журито заплашват да го убият, ако не гласувам по техния начин. Това не е честно.
Лицето на Клайд стана по-малко гневно. Завладя го трезв, мрачен поглед.
– Те няма да го направят.
– Дали не биха го направили? И изобщо, дори и да не го направят и аз все пак да успея да се справя с това благородство, никога няма да ги разколебая. Това просто ще продължи да се случва. Подкупите на Къртис са твърде добри. Той ми предложи… е, нещо, което винаги съм искала. И очевидно е обещал да направи някакъв друг демон, демон-лейтенант в Монако. Само Бог знае какво още има на масата.
Клайд изхърка.
– Тогава той лъже. Кърт е могъщ, но не може да направи това. Мислиш ли, че все още щеше да е в Белгия, ако можеше да дърпа конците за прехвърляне в Монако?
Чудесно. Фалшиви подкупи. Сякаш това нещо не беше достатъчно лошо.
– Е, дори и така да е – възразих аз, – онзи демон от журито със сигурност му е повярвал. Това е единственото, което има значение.
– Значи… си се отказала.
– Държиш се така, сякаш си шокиран от това! – Възкликнах. – Защо е нормално всички наоколо да имат черни души, а на мен някак си ми се налага по-висок стандарт?
Той отново стана тържествен.
– Защото в теб има нещо, което все още не е изчезнало. Проблясък на доброта.
– Проблясък на доброта?
– Да. А тук това означава…
В този момент полилеят падна без предупреждение.
Нямаше никакво разтърсване, нито треперене. Никакъв знак, че започва да се изплъзва. Бам! Същият полилей, който висеше над фоайето и на който се подигравах за евтинията, се сгромоляса и се удари в твърдия под в зрелищна експлозия от стъкло. Осколки с всякакви размери се разпръснаха в блестящ радиус из цялата стая. Явно все пак не беше пластмаса. Беше като да гледаш постановка на „Фантомът от операта“, само че с по-добри специални ефекти.
Не можахме да получим реални наранявания, но Клайд инстинктивно ме хвана за ръката и ме дръпна назад. Взирахме се в бъркотията, зашеметени. Хората крещяха. По някакъв необясним начин никой всъщност не беше попаднал директно под нея. Това беше чудо – ирония на съдбата, като се има предвид повечето от настоящите гости на хотела. Въпреки това пръскащото се стъкло беше нанесло доста телесни повреди и почти всеки във фоайето беше получил някаква рана.
Включително и Сет.
Изтръгнах се от хватката на Клайд и тръгнах през стаята, обикаляйки около отломките. Сет все още стоеше до бюрото на портиера. Беше изпуснал чантата си за лаптоп и държеше в ръка двусантиметрово парче стъкло. Кръв покриваше единия му край и видях допълнителната рана на бузата му.
– О, Боже мой – изпъшках аз. – Добре ли си?
Той се намръщи.
– Мисля, че да. Има ли още такива? Не ми се струва.
Малки парченца стъкло и фин кристален прах покриваха голяма част от дрехите му, но за щастие не видях повече забити в кожата му. Навън беше топло, но несъмнено по навик от Сиатъл, днес той беше тръгнал с фланела върху тениската си „Линда Картър“. Дългите ръкави го бяха предпазили, както и дебелата материя.
Изучавах раната на лицето му с ужас, като устоях на желанието да я докосна.
– Трябва да го прегледат. – Приближи се зад мен Клайд.
Сет поклати глава.
– Няма да има нужда от шевове или нещо подобно. Тук има много хора, които са в по-лошо състояние от мен.
– Имаш голям късмет, че това е всичко, което имаш – въздъхнах аз, оглеждайки фоайето към другите, които несъмнено щяха да се нуждаят от медицинска помощ. Никой не изглеждаше мъртъв или нещо подобно, просто одраскани. Нарастващият темп на ужасност на цялото това пътуване беше поразителен, но Сет да попадне в болница заради падащ полилей щеше да е противно на вярата.
– Не мога да повярвам…
Спрях. Очите ми попаднаха на четирима души, които стояха точно срещу мен. Четирима души, които изобщо не бяха пострадали. Четирима демони. Четирима съдебни заседатели.
Те ме гледаха със злоба в очите. Устните с пурпурен цвят се свиха в знаеща усмивка. Изведнъж… изведнъж разбрах.
Обърнах се обратно към Сет, а сърцето ми се превърна в олово, докато стисках ръката му. Клайд, забелязал това, което бях видяла, ме погледна с разширени очи.
– Джорджина…
Поклатих глава.
– Съжалявам – казах, имайки предвид това. – Но проблясъците на добротата наистина не означават нищо.

Назад към част 10

ДАРСИ

– Все още го няма – прошепна Тори тревожно, когато се скрихме зад един от гигантските камъни, а около нас бяха увити заклинания за прикритие, за да не ни виждат.
„Търпение, дъщери на пламъците“ – дълбокият глас на Арктур се разнесе в съзнанието ни, а падналата звезда блестеше между дванадесетте камъка в един дълбок кратер. „Клидиний със сигурност ме е видял да падам.“
– Това трябва да се получи – казах аз, ръката ми намери тази на близначката ми и пръстите ни се стегнаха един в друг.
Тори кимна, вярвайки в мен, и ние отново замълчахме, чакайки, слушайки, надявайки се.
„Най-сетне – въздъхна Арктур и ние се огледахме зад камъка, а сенките се придържаха към нас и ни скриваха от погледа. Там, в небето, беше Клидиний, летящ на бели, блестящи криле в своята форма на Фея. Той се спусна, за да кацне на върха на един от дванайсетте каменни стълба, разглеждайки падналата между тях звезда. Костите ми се разтрепериха от огромната сила, която притежаваше, въздухът беше жив от нея.
Проклех вътрешно, мястото, на което Клидиний се беше приземил, не беше достатъчно близо, за да бъде хванат в нашата примка.
– Арктур? – Клидиний заговори, а в гласа му се долавяше любопитство. – От всички звезди… да открия, че ти си паднал, това е наистина странна вест.
– Време е силата ми да се освободи, предателю на Новус – отговори Арктур. – Освен ако…
– Освен? – Запита Клидиний.
– Докато лежа тук, на земята, която съм наблюдавал безброй векове, се оказвам докоснат от нещо, което никога не бих могъл да предвидя. Нещо, което е пропито с лоши предзнаменования.
– И какво е това? – Настоя Клидиний, като се приближи малко до върха на високия камък, но не достатъчно близо.
– Любопитство – призна Арктур и сърцето ми заби малко по-бързо. – Тази земя е по-красива сега, когато я възприемам от земята. Иска ми се да мога да я изследвам, макар и само за миг.
Клидиний наклони глава, преминавайки в клек, за да наблюдава падналата под него звезда.
– Познавам този копнеж. Това, което търсиш, е онова, за което ме осъди, Арктур. Дали падането те променя, или аз трябва да бъда измамен?
– Измама – издекламира Арктур. – С каква цел сега? Аз съм изхвърлен от небето, влиянието ми там е изчезнало. И при падането си видях това, което ти видя. Страхувам се от тези думи, докато те преминават от мен към теб, но все пак те са истина.
– Хм. – Замисли се Клайдиний и аз се напрегнах да слушам. – Може би ще вземеш тяло? Тогава заедно ти и аз бихме могли да свалим трети от небето. Небесната троица може да бъде изкована още тази нощ.
– Троица? – Гласът на Арктур се разтрепери.
– Да… това е моята цена. Ще ти направя тяло, но първо ще ми се закълнеш във вярност – заповяда Клидиний.
Последва тишина и аз затаих дъх в очакване Арктур да отговори.
– Тогава ела по-близо. Нека връзката бъде изкована – предложи Арктур и Клидиний размаха белите пера на гърба си, като се приземи на ръба на кратера в каменния кръг.
– Сега – изсъсках аз и двете с Тори ударихме длани в каменния стълб, зад който се бяхме скрили, като му придадохме силата си и я забихме дълбоко.
Камъните на гилдията пламнаха от енергия и светлинна струя се разпростря около гигантските камъни в пръстен, образувайки неизбежна примка. Или поне така бяха обещали оракулите.
Клайдиний се взираше в светлинния пръстен, отстъпвайки крачка назад от ръба на кратера, докато пулсът ми се разтърсваше от несигурност. Дали се беше получило? Можеше ли това наистина да спре толкова могъщо същество като него?
– Каква магия е това? – Прошепна Клидиний, а в гласа му се долавяше съмнение.
– Капан – обадих се аз, като се издигнах на крилете си заедно с Тори и го погледнах отгоре.
Клайдиний ни погледна, а в обикновено безстрастния му поглед се появи трептене на тревога.
– Дъщери на пламъците, каквато и магия да владеете, тя не може да задържи звезда.
Той уверено полетя на крилете си, но измина само няколко метра, преди да се блъсне в силовото поле от светлина и да бъде повален на земята.
Той се изправи бързо, хвърляйки поглед към каменния кръг, докато мърмореше, говорейки си сам на себе си. Езикът не можех да разбера, но нещо ми подсказваше, че сега наистина е разтревожен.
Клидиний събра в ръката си кълбо от звезден огън, пламтящите бели пламъци се увеличаваха и нарастваха, преди да ги хвърли към каменния стълб на Близнаците. Подготвих собствения си огън, ако успее да се освободи, и прилив на адреналин заля вените ми. В момента, в който всемогъщата звездна сила се удари в камъка, земята се разтресе, а въздуха се сгъсти, но камъка не се счупи. Нямаше нито пукнатина, нито следа.
Клидиний се взираше точно в това място, после в нас и накрая в Арктур.
– Измама – изръмжа той.
– Жертвата ми ще си струва твоята смърт – каза Арктур, презрението му към тази звезда от Новус беше ясно и аз почувствах вълна от благодарност за това, че той предложи този план, действайки като примамка за нас.
Погледнах към Тори с вълнение и ние полетяхме по-ниско, подготвяйки следващия си ход.
– Какво сега, дъщери на пламъците? – Попита ни Клидиний, следейки ни с очи. – Вашата магия не може да ме задържи за неопределено време.
Беше прав, силата на този кръг имаше граници от това, което бях научила от книгите, които Юджийн беше изпратил от Библиотеката на изгубените. Но можеше да издържи достатъчно дълго.
Изрекох една-единствена дума, която накара света да потръпне от сила, сила толкова огромна, че разтърси центъра на моето същество.
– Либеро.
– Не – изпъшка Клидиний, ръката му се насочи към гърдите, а коленете му се подкосиха, когато падна на земята.
– Думите на силата на Имперската звезда все още са свързани със сърцето ти, Клидиний – каза Тори язвително и злокобна усмивка повдигна устните ми.
– Ти създаде тези думи, свърза ги със същността си и предложи на нашите предци сила чрез използването им, като през цялото време ги проклинаше, че не са спазили изкривеното ти обещание – казах ледено. – И сега те ще бъдат твоето падение.
– Невъзможно – изсъска Клидиний, а очите му се превърнаха в два ярки, бели блясъка на ярост. – Думите бяха изковани от езика ми. Аз ги притежавам, а не вие, слаби създания с крехка смъртност.
Той започна да говори на древен език, все по-бързо и по-бързо, а въздухът затрептя от силата, която вплиташе.
„Бързо – подкани ни Арктур. „Той се опитва да разгадае магията на силните думи.“
– Либеро! – Извика Тори, думата за „освобождаване“ изискваше Клидиний да се подчини на волята ни.
Клидиний се изпъна напред с вик на ярост, а думите му идваха още по-бързо, карайки въздуха да пращи и да пламти от несвята магия.
– Силентиум! – Изкрещях и устните му се затвориха, затискайки го със силната дума, която бяхме научили от дневника на Азриел.
Той ни погледна с ужас, после обърна поглед към пръстта и започна да изписва заклинанието си в калта, като пръстите му се движеха с бясна, неестествена скорост.
– Конгелус – изсъска Тори и крайниците му се сковаха, замръзвайки, след което се свързваха с думата за неподвижност.
Клидиний беше принуден да легне по гръб, загледан в своята разруха с небето зад гърба ни. Две кралици, с ореол от огнени криле, с неговата разруха, изписана върху устните ни.
– Либеро – изкомандвах аз и Клидиний се сви, когато върху кожата му се натрупа сияние.
– Новус предател – изсъска Арктур. – Нека фалшивото ти тяло бъде хвърлено на прах, нека магията ти отново стане чиста, нека се надбягва в покрайнините на света, нека подхранва феите, които бяхме създадени да защитаваме и напътстваме.
Думите на Клидиний се разнесоха през атмосферата, заклинанието му бе произнесено само от ума му, докато се бореше да пречупи силата, която притежавахме. Но беше твърде късно. Времето му беше изтекло.
С кимване от мен към Тори решихме да произнесем последната дума заедно, обединявайки силата си в нея.
– Либеро – заповядахме ние, властта звучеше от гласовете ни, когато заповядвахме на тази звезда да се подчини на волята ни.
Никой не ни се противопостави. Никой не властваше над нас. Никое същество не можеше да ни опровергае.
С изблик на сияйна светлина всичко беше готово. Тялото на Клидиний се разпадна на парчета и се разби на нищо, освен на горящ пламък от най-чиста магия. То се разнесе по земята и небето, забивайки се в мен и моята близначка, карайки ме да се задъхвам от цялата тази всемогъща сила, бореща се да се отдаде на природата. Умът ми беше обхванат от пламъци на познание. Светлина, смърт, живот, безкрайно време. Всичко това се миеше в добродетелната земя и аз вече не можех да усетя Клидиний сред него. Същността му беше изчезнала, тази магия вече не беше негова, а на света.
– Сбогом, дъщери на пламъците. Пожелавам ви късмет във вашата война – каза Арктур, после силата му се присъедини към сбирката и аз се изгубих.
Душата ми се преплете с магията му, а умът ми възприе повече, отколкото можех да обработя наведнъж. Галактики и умиращи слънца, после гори и течаща вода, вятър, който не спираше, огън, който гореше дълбоко в сърцевината на нашата Земя. Животът процъфтяваше във вените ми, тъй като бях свързана с толкова много същества едновременно, а всичко това ме водеше към едно спокойно убежище, което никога не исках да напусна. Видях възхода на света и на самите клетки, от които се състоеше самия живот, после паднах, разбивайки се в твърдата земя на склона на хълма, който гледаше към каменния кръг, с Тори до мен.
Задъхвахме се от току-що преживения поток от сила и смеха се изтръгна от дробовете ни, преди да си спомним за битката, която ни очакваше.
Очите ни се срещнаха и усмивките ни се превърнаха в нещо тъмно и решително, докато се изправяхме на крака.
Тори извади торбичка със звезден прах и нямаше нужда да минават думи помежду ни, за да разберем къде отиваме. Имаше само едно място, към което съдбата ни призоваваше сега.
Беше време да тръгнем на война.

Назад към част 84                                                            Напред към част 86

Глава 33

Беула

Стоун се беше върнал. Моят поглед премина от Джаспър до Стоун, а след това се върна в Джаспър. Може би трябваше да изчакам, докато той каже да вляза. Не влязох по-нататък.
– Съжалявам. Мога да работя на друго място. Не исках да прекъсвам.
Джаспър се изправи от мястото, където беше седнал на ръба на бюрото си с лице към Стоун. И двамата изглеждаха сериозни, но лицето му веднага омекна, когато тръгна към мен.
– Можеш да влезеш, когато пожелаеш. Казвал съм ти го – каза той.
Да, беше го казал, но също така знаех, че Стоун не ме харесва.
– Добре – беше всичко, което казах в отговор. Стоун ме изнервяше. Присъствието му само внасяше напрежение. Не можех да разбера защо Джаспър го харесваше толкова много. Стърлинг и Тейт бяха много по-лесни и приятни за общуване.
– Говорихме за бизнес и приключихме. Стоун си тръгва.
Стоун не помръдна от стола. Не ми се струваше, че е планирал да си тръгне. Не го споменах и не погледнах директно към него.
– Трябва да стигна до архива. Ще бъда тъха. Вие можете да продължите да говорите за бизнес.
– Как мина посещението ти? – Попита Джаспър.
– Чудесно. Хайди беше толкова развълнувана да ме види. Не ме беше очаквала, така че това беше удоволствие. Благодаря ти.
Той подхвана тила ми и ме целуна. Беше по-дълбока, отколкото ми беше удобно със Стоун в стаята, но аз отвърнах на целувката.
– Не ми благодари за това – прошепна той срещу устните ми, след което притисна още една целувка към устата ми, преди да ме пусне.
– Моля те, продължавай да смучеш лицето ѝ, докато аз присъствам. Нямам нищо против – каза Стоун с дълбокия си глас, който звучеше непринудено.
Джаспър извъртя очи и ме дари с крива усмивка. – Не му обръщай внимание.
Това беше трудно да се направи.
– Ще се захвана за работа – казах отново, след което побързах да изляза от стаята и да отида до стаята за документи.
– Винаги ли ще се държиш като задник около нея? – Чух да го пита Джаспър.
– Повече от вероятно е – отговори той.
Затворих вратата между нас и въздъхнах облекчено, че съм далеч от него. Надявах се, че Стоун не се е върнал, за да остане в къщата с басейна. Не ми се струваше, че някога ще се чувстваме добре заедно. Той нямаше да одобри това. Не и по начина, по който го бяха направили останалите.
Бях прекарала чудесна сутрин със сестра ми и нямаше да позволя на Стоун да ми развали настроението. Седнах и започнах да работя върху разхвърляната купчина, в която едва бях направила вдлъбнатина. Времето минаваше и вече беше обяд, когато вратата се отвори и Джаспър влезе вътре.
– Гладен съм. Ела да хапнеш с мен.
Изправих се и оправих полата си.
– Звучи добре. Аз също огладнях.
Той протегна ръце и аз влязох в тях. Това ми хареса. Чувството, че имам някого.
– Стоун ще се размрази накрая – каза той в косата ми, докато ме притискаше към себе си. – Един ден двамата ще се разбирате прекрасно.
Съмнявах се в това, но се надявах да е вярно.
– Щом казваш така.
Джаспър се засмя, след което се отдръпна достатъчно, за да ме целуне. Това беше достатъчно. Да го имам. Не беше нужно приятелите му да ме харесват. Той трябваше.
Държеше ръката ми, докато се придвижвахме към асансьора. Той не криеше това. Каквото и да бяхме сега, той се беше погрижил всички да знаят. Бранди Джо щеше да ме хвърли от прозореца, ако имаше възможност. Поне чистата омраза в очите ѝ, когато се разминахме с нея във фоайето, говореше за това. Щеше да ми се наложи да си пазя гърба около нея.
– Къде отиваме? – Попитах и Джаспър направи пауза. Очите му се спряха на нещо право напред. Проследих погледа му и видях Порша да слиза от черна лимузина пред входа. Това щеше да обърка нещата. Тя щеше да е още по-малко развълнувана от мен, отколкото Стоун.
Очаквах Джаспър да пусне ръката ми, но тя се стегна около моята. Помислих си, че ще застанем там като стена, за да не допуснем злото за момент, но той започна да върви, движейки ни напред. Тя ни видя едва когато портиерът отвори вратата и ние излязохме на слънчевата светлина.
Стъпките ѝ спряха. Погледът ѝ се насочи от лицата на двама ни към съединените ни ръце. Очаквах ярост. Възмущение. Или дори драматичен пристъп. Но вместо това имаше страх. Това не го разбирах.
– Не съм мислила за това. Трябваше да го направя. Тя е прекрасна. Гените ѝ са отлични. Ти си мъж и аз те оставих насаме с нея. Аз просто… Очаквах повече от нея. Повече решителност. Повече гордост.
Джаспър беше напрегнат и преди, но сега хватката му върху ръката ми беше толкова силна, че граничеше с болка. Не казах нищо.
– Няма да ти позволя да я нараниш или да кажеш нещо, което да я разстрои. Ще се измъкнеш без пукната пара. Разбираш ли ме? – Тонът му беше толкова студен, че ме накара да настръхна.
Порша не изглеждаше загрижена. Раменете ѝ останаха изправени. Главата ѝ беше вдигната по онзи възвишен начин, с който бях свикнала от нея.
– Допуснал си сериозна грешка, сине. Такава, за която без съмнение ще обвиниш мен, но която в крайна сметка щеше да разбереш. Тайните не могат да бъдат скрити завинаги. Научих това по трудния начин. Но тази тайна? Лъжите? Те трябва да излязат наяве сега. Това няма да навреди само на нея, а и на вас двамата.
Сърцето ми започна да бие нервно. Имаше нещо, което тя не беше споделила. Знаех, че има тайна, която тя крие. Това беше единственото нещо, което имаше смисъл в това, че тя се грижеше за Хайди и за мен. Просто не можех да разбера какво е то.
– За какво, по дяволите, дрънкаш? Няма да си губя времето да слушам глупостите ти. – Джаспър изглеждаше недоволен от Порша.
Брадата ѝ се повдигна и тя въздъхна уморено.
– Ще се срещна с вас двамата в къщата след час. Имам неща, които и двамата трябва да видите. – Тя направи пауза и погледна от мен обратно към сина си. – За да видите, че не дрънкам глупости. – Дори когато проклинаше, звучеше полирано.
Обърна се на пета, шофьорът отвори вратата на лимузината и тя се качи обратно. Не помръднахме, докато тя не отпътува.
Тялото на Джаспър беше толкова навито, че ми напомняше на бомба, която е на път да избухне.
– Не е нужно да я слушаме. Хайде да ядем – тонът му беше твърд, а гневът си личеше.
– Искам да чуя какво има да каже тя. Става въпрос за майка ми. Знам, че е така. Винаги съм знаела, че има нещо, което Порша не ми е казала. Причината, поради която ни беше помогнала. След като чух всичко това, мисля, че трябва да изслушаме това, което тя има да каже. Мисля, че трябва да го направим, Джаспър. Ти я мразиш, но това не означава, че е нормално да пренебрегваш това.
Той хвана ръката ми и ме дръпна към себе си. След това ме държеше здраво, сякаш щях да се изпаря. Сякаш щях да го напусна завинаги. – Не и се доверявам. Тя ще се опита да сложи край на живота ни.
Не ми се струваше, че тя прави точно това.
– Нека да видим доказателствата ѝ. Това е всичко, което искам. Изслушай я.
Той въздъхна и продължи да ме държи. Останахме така в продължение на няколко мига. Когато най-накрая ме пусна, кимна веднъж.
– Добре.

Назад към част 33                                                         Напред към част 35

***

Два часа по-късно ми съобщиха, че първият ми работен ден е приключил, мистър Хостен ме уведоми също, че ще дежуря в долните архиви, които са отворени за посетители, и ми издаде пропуск на името на лорд Андрю Феърфакс.
Като му благодарих и му пожелах всичко добро, изхвръкнах от кметството, присъединявайки се към потока от също толкова дребни чиновници – висшите чинове напуснаха администрацията много по-късно, всички бяха чистокръвни и като истински чистокръвни страдаха от недъга на работохолизма.
Когато излязох от кметството, завих по една алея, лутах се между сградите, чувствайки се замаяна от липсата на сън и прекомерната умора, в един закътан ъгъл промених външния си вид от този на лорд Феърфакс на този на Бетси и едва тогава побързах да стигна до хотел „Полетът на дракона“. Всички вече познаваха Бетси, така че нямаше никакъв проблем с намирането на апартамента под наем. Проблемът беше в нещо друго: веднага щом влязох, светът започна да губи формата си.
Опомних се на дивана в салона, заобиколена от разтревожените си домашни и също толкова разтревожената лейди Феърфакс.
– „Потест“! – казах, като свалих маскировката и на двете ни и се сринах обратно върху възглавниците.
През следващите няколко секунди се взирах в тавана, докато всички ме гледаха. Трябваше да си легна и да поспя, но умората беше нещо изключително незначително в сравнение с въпроса, който трябваше да бъде зададен.
Не трябваше.
– Настигнах майка ти – съобщи ми мисис Макстън – и ѝ казах, че знаеш всичко и че трябва веднага да се върне в столицата.
– Благодаря ви! – прошепнах аз, а очите ми се насълзиха.
Сълзи, за които сега не беше нито времето, нито мястото. С труд, но сядайки, аз попитах:
– Бетси, би ли ми донесла книгата „Опис на най-известните фамилии в Уестърнадан“?
– Списък, – поправи ме учтиво Бетсалин – там е написано списък.
– Да, точно така. – съгласих се аз.
– Мис Вайърти, трябва да легнете. – каза мисис Макстън, загрижена за мен.
– И да ядете. – добави мистър Онър.
– Само ще проверя нещо и ще хапна, а после ще си легна. – уверих го аз, като много се съмнявах дали имам сили да стана от леглото.
Но го направих, веднага щом Бетси се върна с книгата. Защото, когато я отворих на първата страница, прочетох шестте имена на бащите-основатели на Уестърнадан.

1. Арнел.
2. Давертин.
3. Естенбрайт.
4. Брейдър.
5. Фердерон.
6. Гадермайстен.

Захлопнах шумно книгата и паднах обратно на възглавниците, гледайки към тавана, който беше абсолютно безразличен към всичко, украсен с мазилка, позлата и барелефи, и който, започнах да подозирам, също мразеше драконите!
– Те излъгаха, – казах на домашните си без гняв, просто като констатация на факта – за пореден път излъгаха. В криптата лорд Арнел ми каза: – Почти си стигнала до дъното, като си взела от библиотеката Списъка на прочутите фамилии на Уестърнадан. Но ако аз бях започнала с този списък, с тази книга, никога, абсолютно никога нямаше да стигна до дъното. Бях упорито подвеждана.
– О! – беше всичко, което Бетси каза.
Останалите мълчаха почти минута, след което мистър Уолън заговори:
– Ако лорд Давернети го беше направил, щях да съм възмутен, но фактът, че лорд Арнел е произнесъл тази фраза, говори само за едно: той е искал да те предпази.
– О, да, още веднъж! – все пак бях истински ядосана – Загриженост, нищо да не кажеш.
И тогава мисис Макстън взе нещата в свои ръце.
– Мис Вайърти, ще се изкъпете, ще обядвате, ще спите и едва след това ще страдате, в този ред и в никакъв друг.
– Каква прекрасна перспектива! – не можех да не възкликна.
Но без ни най-малко смущение икономката се произнесе:
– Страданието е в края на списъка, мис Вайърти. Изправете се.

***

Четвърт час по-късно бях в леглото с бърза закуска и тъкмо се канех да заспя, когато от коридора на хотелския апартамент се чу гласът на лорд Арнел:
– Мистър Уолън, мисля, че тази сутрин бях много конкретен.
Намръщих се и се канех да стана, но в разговора се включи мисис Макстън.
– Лорд Арнел, момичето почти не е спало, а и е изтощена от опитите да свали нашийника и веригата, които сте ѝ сложили! Затова ще бъда много конкретна – няма да ходим никъде, докато мис Вайърти не се наспи добре. И не ви съветвам… Лорд Арнел!
Бързи стъпки, вратата се отвори безшумно и почти веднага несигурно докосване на бузата ми.
– По дяволите, Анабел, аз само се опитвах да те защитя. Но теб, както виждам, не мога да те задържа, дори и с верига.
И нашийникът щракна, спускайки се от врата ми.
За щастие не ми се наложи да отварям очи, за да видя моята вярна мисис Макстън.
– Лорд Арнел, излезте! – изиска тя.
И драконът, изненадващо, се подчини.
Но когато вратата на спалнята ми се затвори, чух тихия му глас:
– Безкрайно съжалявам, че трябва да ви го кажа, но положението е много сериозно. Мис Вайърти не трябва да напуска центъра на Уестърнадан под никакъв предлог, дори ако пристигането на родителите ѝ стане известно. Никакви опити за излизане извън бариерата за сигурност, която съм поставил. Никакъв контакт с външни лица извън нея. И мисис Макстън, преди да ме погледнете с нескрит скептицизъм и презрение, помислете за следното – лорд Стантън пожертва живота си, за да запази Анабел жива. Ако Карио знаеше за способностите ѝ, тя нямаше да стигне до Желязната планина. Е, сега той знае. Отсега нататък имайте това предвид. Ще се върна довечера.
Никой не затръшна вратата и добре, че въпреки цялото вълнение все пак се унесох в сън, защото мисис Макстън беше права, човек може да страда и след това.

Назад към част 32                                                        Напред към част 34

***

Лампичката на резервоара за ниско ниво на горивото в таблото на колата светна и сега беше яркожълта, която Кейлин не можеше да спре да наблюдава с ъгълчето на окото си.
Никой от двамата не беше говорил за това, защото нямаше какво да се направи. Илайджа просто бе продължил да шофира и дъждът продължаваше да се излива, докато вятърът блъскаше колата, а сивото небе се простираше неумолимо в далечината.
През последния час не бяха говорили много, и двамата бяха потънали в собствените си мисли.
Кейлин имаше чувството, че наближават края на нещата – стомахът ѝ беше свит толкова дълго, че едва дишаше. Беше гладна, уморена и уплашена. Не си спомняше кога за последен път не се беше страхувала напълно, но изглеждаше, че това може би е останало в миналото.
Щастието беше като някоя стара снимка, която гледаш и трудно можеш да повярваш, че някога ти се е случила.
Но после погледна Илайджа и си спомни защо прави това, защо преминава през всичко това.
Аз го обичам. Толкова го обичам, че чак ме боли.
Но трябваше ли да боли толкова много? Беше като рана от куршум в стомаха ѝ, а тя беше толкова уморена… толкова уморена.
Накрая дъждът се превърна в мъгла, а после спря напълно.
Илайджа спря колата до един малък магазин и погледна към Кейлин.
– Влизам вътре за секунда – каза той, гласът му беше тих и скучен. Очите му бяха твърди, безпощадни.
– Но… но нямаме пари да си купим нищо – каза тя.
Той въздъхна.
– Знам това, Кейлин. Наистина ли искаш да ти кажа какво ще правя там?
Тя получи внезапен тласък на силна паника и го хвана за ръката.
– Недей да го правиш, Илайджа. Не ги кради или ограбвай, или – каквото и да е. Недей. Моля те.
Той не се отдръпна от нея. Просто я гледаше, очите му бяха неподвижни и спокойни, но дълбоко тъжни.
– Кейлин – каза той, а гласът му почти се задави. – Няма какво друго да направя. Или това, или… или да го наречем така, както е.
– Какво означава това? – Попита тя.
– Означава, че може би е време да се прибереш у дома – каза той.
Сега тласъкът на страха стана по-силен, като болка в сърцето ѝ, която беше толкова силна, че си помисли, че може да е някакъв пристъп.
– Казахме, че никога няма да се откажем един от друг.
– Аз не се отказвам от нас – каза и той. – Но не мога повече да те влача надолу с мен.
– Ти не…
– Престани – каза той. – Просто ме изслушай за секунда. – Ръката му хвана нейната и я стисна. – Обичам те – каза и той. – Знаеш това, нали?
– Илайджа – прошепна тя, а сълзите внезапно изникнаха в очите ѝ и започнаха да се стичат по бузите ѝ.
– Обичам те повече от когото и да било или от каквото и да било на този свят – продължи той. – Бих умрял за теб, Кейлин. Бих умрял за теб.
Тя не можеше да го погледне. Защото звукът на гласа му ѝ подсказваше, че всичко е приключило, точно както бе подозирала, че може да се случи.
Той все пак се беше отказал от тях.
– Не мога – каза тя, все още шепнейки. – Не мога да те оставя.
– Трябва да се прибереш у дома и да подредиш живота си – каза той. – Ще ме арестуват и ще се върна в затвора за дълго време.
– Не, Илайджа. Ти не знаеш, че…
– И двамата го знаем – каза той, като я прекъсна окончателно. – Това е само въпрос на време, Кейлин. И аз няма да те оставя да затънеш заедно с мен. Ако ни хванат заедно, ти също ще отидеш в затвора. Животът ти ще приключи.
– Животът ми е свършил, ако ти не си в него.
– Това не е вярно – каза той. – Погледни ме, момиченце.
Тя вече ридаеше, но вдигна глава и го погледна. Очите му отново бяха меки и добри. Той наистина я обичаше и тя можеше да го види толкова ясно, да види истинската и чиста любов в сърцето му. Тя сияеше в нея и това беше най-красивото нещо, което някога беше виждала.
– Виждам те – каза му тя. – Наистина те виждам.
Тогава той се усмихна и сякаш ѝ позволи да стане истински свидетел на това, което се криеше зад твърдата му външност и всички негови стени. Беше като ангел, помисли си тя. Ангел, само че измъчван и изтезаван в този жесток свят, в който нямаше място за него.
– И аз виждам теб, красавице – каза той, а сега докосваше бузата ѝ и ѝ се усмихваше. – Но вече е време. Време е.
– Не – каза тя. – Не мога.
– Ще те оставя тук, в този магазин. Дай ми половин час, преди да поискаш да вземеш телефона им назаем и да се обадиш вкъщи.
– Не, Илайджа! – Изкрещя тя, ужасена. – Не! Не мога да се прибера вкъщи.
– Кейлин – каза той.
– Няма да те оставя – каза тя. – Няма да те оставя. Не още. Моля те, просто ми дай още няколко часа с теб. Моля те – помоли тя.
– Ако ме накараш, ще те вдигна и ще те изхвърля от колата – предупреди той.
– Не съм дете – каза тя. – Искам да остана с теб. Без значение какво ще се случи.
Той откъсна погледа си от нейния, гледайки надолу, притеснен.
– Не мога да ти позволя да го направиш – каза той. – Не мога да бъда отговорен за това, което се случва с теб.
– Не си – каза му тя.
– Аз съм.
И тъкмо тогава се чу силното СЗООООП на сирена и главата на Илайджа се вдигна. Той се обърна и погледна през задното стъкло, проклинайки.
– Ебаси, това са ченгетата.
– Карай, Илайджа! Карай!
Той облиза устните си.
– Не можем да ги изпреварим. Ще се предам – каза той.
Чу се силен звук от мегафон.
– ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА. ПОВТАРЯМ, ИЗЛЕЗТЕ ОТ КОЛАТА.
Кейлин сграбчи ръката му и я стисна с всичка сила.
– Карай, Илайджа. Измъкни ни оттук сега.
– Сигурна ли си?
– Просто тръгвай. Просто тръгвай.
Той поклати глава и отново прокле.
Кейлин погледна през прозореца и видя, че това беше една полицейска кола и тя се приближаваше към тях, сирените мигаха и се виеха заплашително. По всяка вероятност полицаите вече бяха извикали подкрепление и скоро щеше да има още.
В нея се надигна чувство на пълна безпомощна паника, но тя го потисна.
И тогава Илайджа натисна газта и те отлетяха от полицейския крайцер със скорост, която изглеждаше невъзможна. Двигателят ревеше и ръмжеше, сякаш плачеше от това, че е натиснат прекалено силно, а цялата кола вибрираше от звука и силата му.
Кейлин никога не беше се возила в кола, която да се движи с такава скорост.
Тя се огледа и езикът на тялото на Илайджа беше изненадващо спокоен, докато погледът му се стрелкаше към огледалото за обратно виждане и отново се връщаше към пътя пред него. Колата набра скорост, а двигателят протестираше още по-силно, докато той заковаваше стрелката на скоростомера.
Движеха се с повече от сто километра в час по малка градска улица. Кейлин се обърна и видя, че полицейската кола е недалеч зад тях. Сирената ѝ гърмеше и не се движеше толкова бързо като тях, но не изоставаше.
Колата се опитваше да ги държи в полезрението си, осъзна тя. Докато не ги изгубеше от поглед, щеше да накара все повече полицейски коли да дойдат, за да им помогнат да ги усмирят.
Скоро щеше да има още една и още една, помисли си тя.
Може би ще изпратят един или два хеликоптера за добра мярка.
Мисълта я накара почти да се разсмее на глас и тя усети как умът ѝ се разтяга, сякаш здравият ѝ разум наистина е на път да се счупи.
– Дръжте се – каза Илайджа, а после рязко сряза волана и те се завъртяха на сто и осемдесет градуса, гумите им изпищяха, докато той помпаше спирачката, а Кейлин го гледаше как борави с волана, докато се изплъзваха от контрол.
Димът от гумите на пътя се издигаше нагоре и в ноздрите ѝ се носеше миризма на изгоряло.
Ще умрем, помисли си тя.
Но после отново караха, този път в обратна посока, докато полицейската кола минаваше покрай тях, занасяше и се опитваше да спре навреме. Но Илайджа беше изненадал полицаите и хукна да завива надясно по друга улица, после зави наляво по друга странична уличка, като отново се втурна по-бързо.
Очите му бяха съсредоточени, докато ги водеше по улица след улица.
– Добре, трябва да се откажем от колата, сега – каза ѝ той. – Не разполагаме с много време. Хайде.
– Но тогава няма да можем да се измъкнем – каза тя.
Илайджа вкара колата в една тясна уличка.
– Бензинът така или иначе свърши – каза той. – А аз ни спечелих най-много минута-две с малката си каскада там – каза и той. – Ще има цяла армия от полицаи, които ще търсят тази кола. Трябва да тръгваме.
С това Илайджа излезе, а Кейлин го последва и те започнаха да се отдалечават от нея, оставяйки я да седи, парейки, паркирана по диагонал на алеята.
Илайджа я хвана за ръката, след което я поведе през пролука между две сгради и на нова улица.
– Спокойно – каза той, почти шепнейки в ухото и. – Сякаш просто ще прекараме един забавен ден заедно.
Вървяха бавно по улицата, чувайки сирена след сирена, които се строяваха в близкото разстояние. Сърцето на Кейлин туптеше в гърдите ѝ и тя се чувстваше замаяна от тревога.
Скенерът затрещя и от лицето на Илайджа се разнесе изблик на слаб статичен сигнал, а Кейлин осъзна, че той е пъхнал скенера под сакото си, в колана на панталоните си.
Докато вървяха заедно, можеха да слушат как диспечерът и полицията координират усилията си за издирване. Все още не бяха намерили колата, така че това беше нещо.
След около петнайсет минути ходене влязоха в „Дънкин Донутс“. Преди да влезе в магазина, Илайджа изключи скенера си.
След като влезе вътре, Илайджа бръкна в джобовете си и преброи почти достатъчно дребни, за да си купи малка опаковка шоколадово мляко. Липсваше им една четвърт и момичето на касата се смили над тях.
– Не се притеснявайте за това – усмихна се тя и взе парите. – Имам една четвърт, която мога да използвам.
– Благодаря – каза Кейлин с облекчение.
Отидоха и седнаха на една маса точно вдясно от прозореца, така че все още да виждат улицата, но да не са изложени на риск да бъдат забелязани от преминаващите коли.
Илайджа отвори млякото и го подаде на Кейлин. Тя го изпи с благодарност, изненадана от невероятния му вкус.
– Това може би е най-доброто шоколадово мляко, което съм опитвала някога – каза му тя.
Илайджа се усмихна. Усмивката му избледня, когато покрай магазина „Дънкин Донътс“ прелетяха първо една, после две, после три полицейски коли.
Кейлин си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.
Един възрастен мъж и една възрастна жена, които отпиваха кафе, гледаха как полицейските коли отминават.
– Господи, виж ги как вървят – каза старецът. – Чудя се какво е станало.
Старицата поклати глава.
– Този град става все по-зле и по-зле. Сигурно са застреляли някого.
Старецът сбърчи вежди.
– Как мислиш?
– Тийнейджъри – каза старицата и поклати глава.
– Вероятно е така – съгласи се мъжът, а после се върна към четенето на вестника си и отпиването на кафето.
Илайджа и Кейлин се спогледаха и се усмихнаха един на друг.
– Тийнейджъри – прошепна Илайджа.
Тя трябваше да се засмее малко.
– Вероятно е така – съгласи се тя.
Колкото и да е лошо, осъзна, че не е толкова страшно, защото все още е с Илайджа. Кейлин изпи още малко шоколадово мляко и се пресегна да хване ръката му.

Назад към част 6                                                         Напред към част 8

Глава 9

Не ме напускаше странността на това, че технически съм на среща с приятеля си и друга жена. Нито пък фактът, че подобно налудничаво, параноично поведение беше типично за онзи тип жени, за които чуваш по телевизията, че вкарват себе си и децата си в езеро.
Джорджина така и не просветли Сет кога „тя“ ще се върне по-късно. Това му даде непосредствена причина да не се прибере у дома и нощта се оказа дълга. В крайна сметка двамата се разходихме по улицата до някакво симпатично малко френско кафене. Имаше места на открито, които бяха абсолютно идеални за хладния вечерен въздух. Масичките бяха малки и кръгли, изработени от патинирана мед. Коледните лампички, закачени весело по ръба на покрива, блещукаха към нас. Виждайки ги, си спомних за предишната ми метафора за демоничната йерархия на властта. Къртис трябваше да извади само една „лампичка“ от моята верига, за да ми подари една нощ със Сет, нощ, която евентуално можеше да попречи на лудост като тази нощ да се повтори. Размишлявайки върху това, процеса отново се върна в съзнанието ми. От мисълта, че утре ще се върна към обсъждането със съдебните заседатели, мозъка ме заболя.
Миналото на Бет все още се изливаше с лекота, но пък аз цял живот си измислях самоличности. Освен това знаех достатъчно за Сет, за да я адаптирам перфектно към него. Можех да кажа точно това, което той искаше да чуе. Вечерята мина бързо, разговора беше бърз и яростен. След това се запътихме към един крайбрежен парк и прекарахме дълга нощ, продължавайки разговора си. Няколко пъти трябваше да си напомням, че трябва да остана в ролята си. Да бъда с него и да разговаряме така се чувствах толкова естествено и удобно, че ми беше трудно да си спомня, че с него не сме на обикновена среща. Той беше с Бет. Това, което беше обезпокоително, беше, че той се отнасяше към „Бет“ точно толкова мило и фамилиарно, колкото би се отнесъл и към мен.
От всичко, което знаех, Сет можеше да остане навън цяла нощ, но в крайна сметка аз си измислих някакво извинение, че трябва да се прибера вкъщи и да си напиша домашното. Не се докоснахме – без целувки или прегръдки, но Сет ме гледаше с истинско удоволствие.
– Беше наистина страхотно – каза той. – С теб… много лесно се говори. Благодаря ти, че ме покани на среща.
– Благодаря, че се присъедини към мен – отвърнах аз. – Беше по-добре от домашната работа. – Наклоних глава с любопитство. – И така, кажи ми още веднъж: за колко време си в града?
Той сви рамене. – Все още не съм напълно сигурен. Поне още няколко дни.
– А, добре. – Придадох си вид на срамежлива плахост. – Ами… Не предполагам… Не предполагам, че би искал да вечеряме отново, преди да заминеш?
Той се замисли, а в очите му се четеше конфликт.
– Не знам – каза той. – Бих искал… но не знам какъв е графикът ми. – Последва осезаемо нервна пауза. – Мога ли… мога ли да ти се обадя, когато знам със сигурност?
Глупости. Не. Той не можеше да се обади на номера на Джорджина.
– Изгубих си мобилния телефон – казах му аз.
– Ами… Вероятно утре ще бъда в закусвалнята. Може да поговорим тогава.
О, да. Още по-добре. Истинската Бет щеше да е доста изненадана да чуе каква страхотна нощ са изкарали. Умът ми се завъртя трескаво.
– Напоследък идват и няколко други приятели, а шефа ми се дразни, че продължавам да говоря с хората по време на смяната си. Може би всъщност ще е по-добре, ако работиш някъде другаде. Трябва да запазя тази работа – добавих, надявайки се, че звуча като „Жалко борещо се студентско момиче“. – Защо просто не ми дадеш номера си и аз да те потърся утре?
Той го надраска на парче хартия и тръгнахме в различни посоки. Няколко минути по-късно станах невидима и го настигнах, следвайки го обратно към хотела. Оставих го да влезе пръв в стаята, изчаках няколко минути, след което влязох вътре в обичайната си форма.
– Здравей – казах аз и се усмихнах. Той беше на леглото и гледаше някакво импровизирано комедийно шоу. – Все още си буден.
Той ми отвърна с усмивка.
– Луда нощ?
Извъртях очи и се метнах на леглото до него.
– Нямаш представа. Какво прави днес?
Очите му се върнаха към телевизора.
– Писах. Вечерях.
Флиртувах безсрамно с друга жена – допълних аз.
– Все същото, все същото – казах вместо това. – Нима никога не става скучно?
Той прокара пръсти по ръката ми.
– Ти имаш достатъчно вълнение и за двама ни.
Притиснах се до него и гледахме телевизия в мълчание. Когато след известно време направих няколко любовни предложения, той отново отказа.
– Не… не става дума за теб. Просто не съм готов за това.
– Не е нужно да правиш каквото и да било – подразних го аз. – Аз върша цялата работа.
– Знам, знам. Просто в момента това не… не ме привлича много.
– Аз да съм гола и да се възбуждам не е много привлекателно?
Той вдигна ръце невинно.
– Нищо лично, кълна се. Просто… не е същото като секса, като този съюз, разбираш ли? Не ме разбирай погрешно… Харесва ми и не казвам, че не искам да го направя отново. Но… Искам да кажа, че това е глазура. Ти и аз… нашата връзка е това, което има значение. Знаем, че физическото не влиза в нея. – Ръката му намери моята. – Достатъчно е да съм с теб.
Въздъхнах и се надявах да е прав.

* * *

Не си направих труда да попитам Сет къде отива на работа на следващата сутрин. Исках да забравя миналата нощ, беше глупаво от моя страна. Нищо, което да повторя. Надявах се, че ще послуша съвета на „Бет“ и просто ще отиде някъде другаде. Ако планираше да се върне в закусвалнята, не исках да мисля за това и за последвалите усложнения, когато сверят историите си една с друга.
Освен това си имах други усложнения, които да ме занимават. Това шибано жури. До началото на този процес на обсъждане бях почти сигурна, че не може да има по-болезнено професионално преживяване от времето, когато шефа на книжарницата ми ни накара да посетим семинар, озаглавен „Как да превърнем работата с минимална заплата в максимално забавление“. Бях напуснала този курс с желание да си пробия дупка в главата, за да спра болката. Изведнъж обаче можех да изкарам целия този ужасен семинар отново, вместо да се изправя отново пред „журито на колегите“.
За моя изненада аз бях последния пристигнал член на журито. Погледнах часовника, чудейки се дали не съм се объркала и не съм закъсняла. Не. Бях с няколко минути по-рано – което означаваше, че останалите са пристигнали още по-рано. В стаята се водеха непринудени разговори, но видях, че няколко погледа се насочиха към мен, когато влязох и потърсих ъгъла си от вчера.
Щом се настаних, демоницата с пурпурни устни, която беше завидяла на блестящата идея на Джером за пълномощно, веднага започна работа. Всички се умълчаха и обърнаха внимание. Притеснението ми нарасна.
– И така – каза тя енергично – нека приключим с това, нали? Кой какво има да сподели по случая?
Моят приятел с фъстъчено масло се изказа веднага.
– Ами, на мен ми се струва доста очевидно. Няма начин Къртис да е направил това. Той не би искал да се изгаври с прегледа си, а освен това не живее наблизо. – Исках да отбележа, че един демон би могъл да се пренесе от Белгия до Лос Анджелис за един миг, но останалите кимаха нетърпеливо, сякаш разсъжденията му бяха напълно логични. – И изобщо, мина много време. Мисля, че той се е отказал от обидата. Искам да кажа, по дяволите, ако цялото това нещо, което направи на Антъни с глиганите и канибалите, не му беше достатъчно отмъщение, не мисля, че заличаването ще е голямо подобрение.
Останалите се засмяха одобрително.
– Напълно си прав – измърмори някой. – Той няма нищо общо с това.
– Съгласен съм – каза друг.
От цялата стая последваха още потвърждения за невинността на Къртис. След няколко минути на това, Магента Липс ни премести на следващия етап. Можех само да гледам с широко отворени очи, изумена от тази блестяща проява на ред.
– Добре тогава – каза тя. – Какво още мислим?
Този път демона със слабата брадичка скочи.
– Ами, Старла ми се струва логичния избор.
Старла, честно казано, ми се струваше най-малко логичният избор. С неудобство си спомних думите ѝ за това, че е лесна мишена. Тя имаше най-малко какво да предложи като подкуп. Събрах смелост да протестирам срещу вината ѝ, но бях прекъсната, когато дискусията взе още по-странен обрат.
– Съгласен съм – каза един демон от другата страна на стаята. Той поднесе запалена цигара към устните си, въпреки малката табелка на крайната масичка, която учтиво го приканваше да не пуши. – Разбира се, всички знаем, че тя не би могла да го направи сама. Което оставя само едно обяснение.
– Точно така – съгласи се слабия демон. – Клайд.
– Това е единственото разумно обяснение – разсъждаваше Магента Липс. – Старла решава да убие Антъни, измисля логистиката и след това кара Клайд да го направи. – Антъни беше изгорен. Наистина не знаех колко логистично планиране е било необходимо за това.
– И всички знаем, че Клайд така или иначе е искал да го направи – добави Фъстъчено масло. – Вероятно дори не се е нуждаел от нейната провокация.
Погледнах от лице на лице, като изведнъж се почувствах ужасно не в час. Чувствах се като дубльор в пиеса. Всички вече бяха научили репликите си, а аз бях отчайващо неподготвена.
Точно както при оправдаването на Къртис, всички в стаята бяха съгласни с тази теория. Веднага дванайсет очи се насочиха към мен, а погледите им тлееха – и то не по сексуален начин.
– А ти? – Попита слабия демон. – А ти какво мислиш?
– Аз… – Преглътнах. – Мисля, че не разполагаме с достатъчно доказателства, за да твърдим със сигурност, че Клайд и Старла са работили заедно.
Фъстъченото масло се изсмя.
– Кому са нужни доказателства? Имаме дедуктивни разсъждения.
– Нуждаем се от единодушно гласуване – каза предупредително председателстващата демонка. – Всички сме съгласни. Ти си единствената, която не е.
Лицата, които досега бях виждала отегчени и игриви, изведнъж станаха твърди и студени. Заплашителни. Гледаха ме с гневни изражения, осмелявайки се да не се съглася.
Явно нещо се беше случило снощи. Докато аз бях навън и се държах като приятелка на психопат, Къртис очевидно беше направил сериозно лобиране, за да накара журито да се съгласи с тази теория. Качеството на подкупите трябваше да е извън класациите. Забавно беше обаче, че не беше дошъл при мен. Разбира се, като се има предвид сделката, която вече беше предложил, вероятно е сметнал, че няма по-голяма награда, която да ми даде. Беше прав. Вероятно също така е преценил, че няма смисъл да ме разколебава, защото няма да мога да се изправя срещу всички тези разгневени демони.
И за миг си помислих, че и в това е прав. Тази група беше страшна като дявол. Щеше да е толкова лесно да се съглася с тях, толкова лесно да гласувам за тази непотвърдена теория. Не исках да имам дванайсет слуги на Ада, които да ме мразят. Исках да се прибера у дома и да сложа край на тази лудост. Исках да отведа Сет далеч от сервитьорките, които биха могли да го въвлекат в изкушение.
И така, мисля, че беше изненада за всички – включително и за мен – когато следващите думи от устата ми бяха:
– Аз… не мисля, че това обяснение е правилно.
Следващите часове бяха ужасни.
Те ми крещяха. Бяха ми се разсърдили. Заплашваха ме. Никой от тях не ме нарани – правилата на цялата операция го забраняват – но бяха близо до това. А понякога психическия тормоз може да е по-лош от физическия. Чух по-креативни варианти от тези, които Къртис беше измислил за Антъни.
Почти се разплаках, когато спасението дойде под формата на Луис. Той пъхна глава в стаята, тъй като бе очаквал, че такова мързеливо жури ще се оттегли по-рано. Виждайки демоните, събрали се около мен така заплашително, той повдигна вежда и каза:
– Защо не приключим за днес?
Той ме придружи долу, като ме държеше за ръката. Едва когато влязохме в бара, осъзнах, че треперя. Седнахме и той ми поръча водка гимлет.
– Добре ли си? – Попита той не без угризения.
Поех си дълбоко дъх и му разказах какво се беше случило. На лицето му не се появи почти никакво изражение.
– Умно – каза той накрая, след като приключих с разказа.
– Умно? – Възкликнах, подканяйки се за второ питие, тъй като бях вдишала първото за по-малко от две минути. – Това беше шибана лудост! Имаш ли представа какво ми казаха? Какво казаха, че ще ми направят?
Луис поклати глава, но все още изглеждаше безгрижен.
– Опитват се да те изплашат. И да, получава се, но ти знаеш, че не могат да те наранят. Защитена си от всички правила на този процес и така или иначе Джером щеше да наниже всеки от тях, ако те докоснеше. Те са мухи в сравнение с него.
– Беше ужасно – повторих аз с треперене. – Не мога да повярвам, че всички те се хванаха на тази идея. Това е лудост.
– Не съвсем. – Луис изпи собственото си питие, бърбън и сода. – Къртис може да предложи най-много, така че неговите подкупи ще са най-добри. А този вариант предизвиква и най-голямо благоволение у Ноел. Тя мрази Старла. Ноел ще се радва да я види да страда. А Клайд беше наперен, когато се вбеси заради случката с повишението. Това трябваше да нарани и нейната гордост. По този начин той получи урок за това какво се случва, когато отвръщаш на думите на началниците си.
Въздъхнах.
– Така че съдебните заседатели получават наградата си и печелят точки пред Ноел.
Луис кимна.
– Какви са шансовете съдебните заседатели да променят мнението си?
– Шансовете са толкова големи, колкото шансовете на снежната топка в ада.
Загледах се.
– Съжалявам – каза той, изглеждайки огорчен.
Сдържах се с второто питие, като вместо това разбърках леда наоколо и наоколо.
– Какво мога да направя? – Попитах мрачно. – Почти съм сигурна, че Клайд и Старла не са направили това.
– Правиш единствените неща, които можеш да направиш. Или се съгласяваш със съдебните заседатели, или се изправяш срещу тях.
Задуших се от горчив смях.
– Мислиш, че мога да им се противопоставя?
– Ако някой може, то ти можеш.
– Разбира се. Това би било моето „досадно, но очарователно чувство за правилно и неправилно“, нали?
Той се усмихна.
– Точно това те прави толкова забавна.
Върнах се към питието си.
– Не мога да се изправя срещу тях. Ще полудея. И това нещо никога няма да свърши.
– Тогава гласувай. – Останах с впечатлението, че интересът на Луис сега е по-скоро да наблюдава моралния казус, в който се намирам, отколкото да види как ще завърши процесът.
– Не знам дали ще мога да направя и това.
Той се изправи и ме потупа по рамото.
– Тогава добре, скъпа. Ти си прецакана. Но ако оцелееш след всичко това, можеш да дойдеш да работиш за мен във Вегас по всяко време.
Луис излезе от бара, а аз го последвах няколко минути по-късно. При това се разминах с Къртис. Той се усмихна и започна да се присъединява към мен.
– Не искам да говоря с теб – изсъсках аз.
– Чух, че в журито имало малко разногласия. – Той се ухили. – Но само малко.
Спрях и се обърнах към него, като за половин секунда забравих, че се изправям срещу демон, който е по-силен от мен физически и магически.
– Не мога да повярвам, че си направил това! Организирал това. Достатъчно лошо е, че искаше да подкупиш хората, дори и да накараш грешния човек да пострада. Но това? Сега двама души ще пострадат.
– Чувал съм обаче, че това е доста солидна теория – каза той гладко.
– Това е ужасно.
– Ние работим за Ада, малчуганке. – Когато не отговорих, той продължи: – Освен това, ако се развие по моя начин, пак ще изпълня сделката ни. Това е победа за теб.
– Не ми трябва твоята сделка.
– Точно така. Защото гаджето ти се оказва вярно и непоколебимо срещу блондинката.
– Той е.
Къртис поклати глава, все още с онази досадна усмивка.
– Джорджина, Джорджина. Нищо чудно, че Луис те харесва толкова много. Ти си очарователна. – Той направи крачка към мен и снижи гласа си. – Знам за снощи и от това, което видях, изглежда, че твоя човек не си е свършил толкова добре работата срещу твоите – искам да кажа, нейните – черти.
– Ти си ме проследил? – Извиках. Това ставаше все по-лошо и по-лошо. Прехапах потока от нецензурни думи. – Е, това няма значение. Той не е опитал нищо. Не е предложил нищо.
– Е, това беше само първата среща – изтъкна Къртис.
– Това не беше среща.
Той извъртя очи.
– Семантика. Добре, тогава. Мислиш ли, че може да бъде отново толкова благороден? На второ да-нещо когато и да е?
– Няма да има второ да-нещо.
– Сигурна ли си? Ще откаже ли?
– Разбира се… – Спрях, защото изведнъж не бях сигурна.
Къртис се изсмя на съмнението ми и се отдръпна.
– Иди и виж.
Гледах го как си отива. През мен преминаха хиляди емоции. Страх и неудовлетвореност от работата на журито. Съмнение и ревност заради Сет. Къртис беше много добър демон, осъзнах. И под добър имах предвид зъл и подъл. За пореден път той ме бе хвърлил в състояние, което от хилядолетия е довеждало смъртните до изкушение. Стресът и тревогата ми от провала с журито само засилиха нещата.
Ето защо не биваше да се учудвам, когато – въпреки обещанията си да не повтарям вчерашната вечер – се обадих на Сет и му казах, че тази вечер ще бъда заета. Половин час по-късно намерих телефон във фоайето и му се обадих като Бет, като отново го поканих на вечеря.
За мой най-голям ужас, той прие.

Назад към част 9                                                              Напред към част 11