Автор: LudatA

***

Минаха седмици.
Някак си времето минаваше. Никол не можеше да проумее как минутите се превръщат в часове, а после в дни, но това се случи и следващото нещо, което знаеше, беше, че е минал почти месец, откакто не беше виждала или разговаряла с Ред Джеймисън.
Животът ѝ се беше нормализирал. Работата вървеше добре и тя се бе върнала към това да помага на Реми в по-голямата си част, въпреки че Едуард я ценеше толкова много, че все още принуждаваше Реми да позволява на Никол да изпълнява задачи за него от време на време.
За пръв път получаваше постоянна заплата, което беше прекрасно, макар че всяка от тях ѝ напомняше за Ред – той подписваше всички. Когато за първи път погледна подписа му, почти се разплака, което щеше да е много неловко за колегите ѝ.
От време на време тя проверяваше „The Rag“ и гугълваше името на Ред, за да види дали има някакви истории за разваления им годеж, но никой досега не беше разбрал за това.
Накрая мина достатъчно време и тя разбра, че трябва да го направи.
– Ще кажа на родителите си – каза Никол на Даниела една неделна сутрин на багети и кафе, седнали на малка масичка пред любимото им кафене. Чадърът над главата им хвърляше сянка, докато седяха заедно и разговаряха.
Даниела разшири очи.
– Наистина ли ще им кажеш, че си скъсала с Ред?
– Да. – Никол отхапа от багетата. Беше вкусна и добра, а когато отпи глътка кафе, за да я преглътне, почти можеше да се убеди, че се чувства добре от това, което трябваше да направи.
– Не знам, Никол – каза несигурно съквартирантка ѝ, откъсна парче от шоколадовия кроасан и го сдъвка бавно.
– Ами ако ти и Ред се съберете отново?
– Мина един месец, а дори не сме си говорили.
– Вярно. – Даниела се взира в чинията си.
– Мислех си, че ще ме подтикваш да им кажа – каза Никол. – Защото се обадих на родителите ти?
– Ум… да. – Усмихна и се Никол.
Даниела въздъхна.
– Предполагам, че просто виждам колко си тъжна, откакто двамата се разделихте.
Никол беше изненадана.
– Наистина? – Тя разсеяно се заигра с чашата си с кафе. – Не мислех, че излъчвам супер мрачно настроение или нещо подобно.
– Не го показваш толкова явно, но аз мога да го разбера. Не си същата. – Даниела откъсна още едно парче от кроасана си и се замисли. – Мисля, че наистина си нещастна.
Сега беше ред на Никол да спре и да обмисли какво ѝ казва Даниела. Тя беше заета и всячески се опитваше да не мисли за живота си или за по-дълбоките си емоции. Но когато от време на време спираше и се замисляше, в стомаха ѝ веднага се появяваше буца, прилив на тъга, наистина на скръб, която я завладяваше и не искаше да я пусне.
– Добре, може би съм тъжна. Но е естествено да си тъжен, когато скъсваш с някого, нали?
Даниела кимна.
– Да, разбира се, че е. – Тя примижа малко, когато слънцето се приближи към гледката. – Просто се чудя дали двамата нямате недовършени дела.
Никол поклати окончателно глава.
– Нямаме.
– Добре, щом казваш така.
– Даниела! – Никол разроши косата си в знак на неудовлетвореност. – Ти трябваше да си приятелката, която постоянно ми казва да забравя за бившия си и да продължа напред.
– Знам, знам.
– Както и да е, аз продължавам напред. Имам нужда от приключване и да кажа на родителите ми е част от това.
Даниела само повдигна вежди и напъха още едно парче кроасан в устата си без повече коментари.
След закуската Никол се обади вкъщи и каза на родителите си, че иска да ги посети. Щеше да вземе влака до Сиракуза от гара Пенсилвания и да се върне обратно в Ню Йорк на следващия ден. Баща ѝ прозвуча изненадано.
– Какъв е поводът? – Попита той.
– О, просто ми липсвате.
Тя реши, че е важно да направи това лично, а не по телефона. Щеше да е трудно, но тогава наистина можеше да започне да събира парчетата и да се върне към живота си. Точно сега се чувстваше заседнала на място, сякаш пъпната връв между нея и Ред все още не беше истински прекъсната.
Щеше да се наложи да пропусне работа в понеделник, но тя никога не се беше обаждала, че е болна или нещо подобно. Утре щеше да се обади и да каже на Реми, че трябва да се прибере у дома, за да се справи със семеен проблем, и че ще се върне във вторник.
Малко по-късно тази сутрин тя взе метрото до гара Пенсилвания, а след това влака на „Амтрак“ чак до Сиракуза, където баща ѝ я чакаше в синия си пикап. Влизайки в камиона му, тя усети познатите миризми на грес и моторно масло, на ръждясал метал. Като механик, ръцете на баща ѝ бяха груби и обикновено имаше черни петна около ноктите си.
Той запали цигара и свали прозореца, докато пътуваха.
– Мислех, че си ги отказал – каза тя, докато той размахваше дима към прозореца.
– Да.
– И какво стана после? – Попита тя.
– Отказах се за почти осем месеца, а после гледах как „Метс“ провалиха осемте точки в деветия ининг срещу „Ориолс“. Той направи физиономия, сякаш и до днес го боли. – След това имах чувството, че ми дължат цигара.
– О, татко. – Никол мразеше, че той пуши. Откакто тя си спомняше, той пушеше по две-три кутии на ден, но едва през последните няколко години наистина беше намалил цигарите, а след това дори беше отказал веднъж или два пъти.
– Това е ужасна зависимост. – Той я погледна и се усмихна. – Достатъчно за мен. Как си? – Тя сви рамене.
– О-о-о – беше всичко, което каза. Последва дълга пауза, докато караха през познати райони на града. Костко, в който беше ходила милион пъти, когато порасна. Ресторантът, който сменяше собствениците си и имената си на всеки няколко години и изглежда никой не успяваше да се задържи там. В момента той се наричаше Fiore’s.
– Как е мама? – Попита Никол, опитвайки се да бъде непринудена.
Баща ѝ дръпна от цигарата си, когато спряха на светофара. Един възрастен, стар мъж разхождаше бавно през улицата куче, което изглеждаше също толкова старо като него.
– Майка ти – каза баща ѝ, – няма търпение да чуе новини за предстоящия годеж.
Думите му я удариха като удар в стомаха. Подобно на вълна, която я удари, тя бе залята от удара на това как бе приключило всичко. Между тях наистина беше свършило. Не изглеждаше възможно – беше се случило твърде бързо.
– Е, трябва да поговорим за това – каза Никол, като следеше за реакцията му.
Той нямаше особена реакция. Цигарата висеше от устните му и димът се стелеше през прозореца.
– Този старец има нужда от някой, който да разхожда него и кучето му – каза той, когато старецът и старото му куче най-накрая стигнаха до другата страна на пътя. По това време светлината вече беше преминала в зелено и отново в червено.
Няколко минути по-късно те пристигнаха у дома.
– Майка ти е в безпомощно състояние – предупреди той, когато влязоха през входната врата.
– О, не. В какво състояние? – Попита го Никол, но той не си направи труда да отговори.
Гласът на майка ѝ се обади от нещо, което звучеше като старата спалня на Никол в дъното на коридора.
– Алоооо?
– Здравей, мамо – отвърна Никол.
Намериха майка ѝ в старата спалня на Никол. Навсякъде имаше вещи – дрехи, списания, книги, тетрадки, обувки, всичко това на купчини. Майка ѝ беше коленичила и подреждаше нещата. Беше облечена с червена кърпа на главата, тениска и дънки. Това беше типичното ѝ облекло за „пролетно почистване“.
– Никол, искаш ли тези обувки? – Попита майка ѝ, като вдигна чифт изтъркани зелено-бели „Найкове“.
– Те са от младшата година в гимназията. Мисля, че тичах с тях, докато подметките не се разпаднаха.
– А ти?
– Не. Благодаря. – Тя отиде до бюрото си и погледна различните стикери и блестящи, искрящи химикалки и моливи, които бяха събрани до старите ѝ тетрадки.
– Отдавна искам да превърна тази стая в кабинет, – каза майка ѝ. – А сега, когато вече си възрастна и се омъжваш, си помислих, че е крайно време.
Никол се опита да се усмихне и да отмине неловкостта, която знаеше, че предстои.
– Това звучи като фантастична идея.
– Ами тези анцузи? – Попита майка ѝ, като вдигна грозните сини долнища високо във въздуха, за да ги види.
– Не. Определено не.
Майка ѝ направи физиономия.
– Толкова много хубави дрехи отиват напразно. А по онова време сигурно си ми плакала и си се оплаквала колко е готино всичко това и колко много ти трябва.
– За цялото това нещо с женитбата – започна Никол. Баща ѝ я погледна, очаквайки какво ще последва.
Междувременно майка ѝ беше заета със сортиране и сгъване.
– Дори не е нужно да минаваме през това отново – каза тя. – Знаеш как се чувстваме, но те подкрепяме напълно. Сега просто искаме да знаем на коя дата и къде. – Тя погледна към Никол. – И ако е възможно, бих искала да имаме някакъв принос за поканите и местата за сядане.
Никол обърна поглед към пода.
– Не мисля, че това ще е необходимо.
– Ами защо не? Толкова ли ти е писнало от мен, че не ми позволяваш дори да направя едно-две предложения?
– Не става дума за това. – Тя се опита да измисли как да го формулира, но изведнъж се уплаши да го каже на глас.
– Е, тогава…- Майка ѝ стисна устни и погледна купчините на пода. – О, знам какво исках да ти покажа. – Тя се наведе и грабна годишника на Никол от гимназията. – Какво ще кажеш за това?
Никол го прие, прелисти го и се усмихна леко на спомените. Била е тихо дете, така че нямаше тонове нейни снимки навсякъде. Но хората бяха написали някои мили и забавни коментари на предните и задните страници.
– Не знам… може би ще го запазя – каза Никол тихо и затвори годишника.
– Ще искаш да го покажеш на децата си някой ден – каза майка ѝ.
– И така, трябва да ти обясня за сватбата.
Майка ѝ моментално направи физиономия.
– Не е нужно да обясняваш заради мен.
– Няма да има такава.
– Каква?
– Сватба. Ние се разделихме. – Тя усети как челюстта ѝ трепери и моментално си каза да престане.
Не плачи пред майка си – всичко друго, но не и това.
Майка ѝ се опитваше да не показва облекчението си, но Никол го виждаше изписано на лицето ѝ, ясно като бял ден.
– Това е много лошо – каза тя, като се опита да звучи подкрепящо. – Какво се случи? Скарахте ли се?
– Просто не се получи – каза Никол.
Баща ѝ я прегърна и тя сложи лицето си в гърдите му. Той миришеше на цигари, както винаги, и това я успокои.
– Мисля, че това е за добро, скъпа – каза майка ѝ. Тя не отговори.
След като прекараха още известно време в почистване на старата ѝ стая и прибиране на дрехи и вещи в найлонови торбички, отидоха в кухнята и тя помогна на майка си да приготви пилешки гърди и ориз за вечеря. Това беше като връщане назад във времето – същите модели, навици и рутина, които винаги бяха имали.
Познатият шаблон помежду им беше удобен, макар и малко депресиращ на моменти. Майка ѝ правеше коментари и „предложения“, които Никол неизменно пренебрегваше. Но имаше един съвет, който тя не можеше просто да игнорира.
– Ами пръстенът? – Попита майка ѝ, докато втриваше с пръсти чесън на прах в пилешките гърди.
– Годежният ми пръстен?
– Предполагам, че си го върнала.
– Не. Още не.
Майка ѝ спря да меси месото и се обърна към нея.
– Защо не?
– Не знам. – Никол режеше зеленчуците за салатата, но ножът ѝ бе спрян за момент. – Предполагам, че все още не се е появила подходящата възможност.
– Няма подходяща възможност да върнеш годежен пръстен, Никол.
– Вярно.
– Трябва да му го изпратиш обратно веднага щом се прибереш у дома. Вкарай го в пощата и да приключиш с него.
Никол мразеше да го признае, но майка ѝ имаше право. Да държи пръстена в обувката си беше просто задържане на миналото. Няколко сълзи се търкулнаха по бузата ѝ, докато мислеше за акта на поставяне на годежния ѝ пръстен в плик.
Плачеше, докато режеше зеленчуците, но това беше нормално. Имаше достатъчно суров лук, за да има оправдание.

***

Върна се в града на следващия следобед и побърза да се прибере вкъщи, искайки – имайки нужда – да изпрати пръстена по пощата още същия ден преди последното вземане.
Той все още беше там, напъхан в пръста на обувката ѝ. Тя го изрови и го разгъна от заобикалящата го хартия. Беше там, блестящ на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на спалнята ѝ. Никол седна на леглото си и се загледа в него, като въртеше пръстена в ръцете си.
Да се сбогува с него беше все едно да му каже окончателно сбогом. Бяха заедно само за кратко време, наистина незначително време. Всички и го бяха изтъквали, сякаш сърцето не се интересуваше от времето.
Що се отнася до сърцето ѝ, Никол и Ред се бяха обичали цяла вечност и още малко. И все пак интелектуално тя можеше да си обясни колко фалшиво е това усещане. Любовта изискваше време, търпение и внимание, бяха нужни години, за да се изгради истинска, трайна връзка.
Тогава защо това усещане беше като агония? Ако краткото им време заедно беше толкова безсмислено и глупаво, защо имаше чувството, че това ще убие духа ѝ?
Никол не можеше да обясни емоциите си. Отново се разплака, докато увиваше пръстена във вестник, докато не се различаваше от всичко друго, което можеше да попадне в плик. Последното нещо, което искаше, беше някой любопитен пощенски раздавач да разбере какво има в този обикновен на вид плик, който се доставяше в луксозната къща в Кънектикът.
Около четири часа Никол отиде до най-близката пощенска кутия и без да се колебае, пъхна плика си в тъмната дупка, където той се присъедини към стотици, ако не и хиляди други подобни пощенски пратки.
Сега с нея наистина беше свършено.

Назад към част 12

МАКС

Кейлъб ни изстреля през имението, докато аз държах заклинанията за прикритие плътно около нас двамата и се втурнахме да търсим това, което ни трябваше. Надявах се, по дяволите, Сет да знае какво прави, като отвежда нимфите, защото лудите му идеи понякога бяха адски опасни.
– Няма време да се промъкваме – обади се Кал.
Усетих топлината на огнената му магия, която изгаряше кожата му, където бях седнала на гърба му, миг преди да я взриви в защитите, обграждащи къщата, в която живееше Стела Орион.
Топлината на пламъците целуваше кожата ми, докато се промушвахме през бариерите и заклинанията за откриване, а аз се придържах здраво, докато Кейлъб продължаваше да се движи, движейки се толкова бързо, че просто забих поглед в тила му, вместо да се опитвам да видя нещо около нас, за да си спестя чувството за морска болест.
Влязохме през входната врата и Кейлъб се стрелна през къщата, като прати вратите да се блъскат в стените, преди най-накрая да спре пред панел в стената, който, както предполагах, беше тайният вход към мазето. Очите ми се разшириха, когато видяхме, че Стела Орион стои там с оголени зъби и земна магия, която се навиваше в ръцете и.
– Отстъпете – предупредих аз, докато Кейлъб оголваше кътниците си право към нея.
– Защо си тук? – Поиска тя.
– Движи се – изръмжа Кейлъб.
– А какво ще стане, ако не го направя? – Издиша тя и аз усетих нещо под тези думи, дарбата ми се закачи за страха, надеждата, загубата. Какво си мислеше тя?
– Ще умреш – изплю Кейлъб, но тя все още не помръдваше, а погледът и се стрелкаше между нас.
– Това ли искаш? – Попитах, като дръпнах по-силно даровете си, а очите и се разшириха, когато усети притеглянето им.
– Искам толкова много неща – изсъска тя и аз усетих болка в нея, която ме прониза. – Искам да се върна във времето, когато светът не е бил пълен със смърт.
– Ами трябваше да помислиш за това, преди да помогнеш на приятеля си Дракон да завладее шибания свят – изригнах, докато усещах съжалението и, а дълбочината му подхранваше запасите ми от сила.
Тя се опита да счупи умствените си щитове срещу мен, но аз нямаше да позволя това да се случи, държейки се здраво.
Люспите се разпиляха по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, вдишвайки усещането за болка и скръб, което я притискаше, а тя освободи задушен ридаещ глас, когато лозите в ръцете и се откъснаха.
– Ще те нараним, ако не помръднеш – предупреди Кейлъб.
– Прави каквото искаш. Вече не ми пука – каза тя и поклати глава. – Дъщеря ми я няма. Синът ми ме мрази, а мъжът, на когото посветих живота си, само ме използваше.
– Лайънъл Акрукс използва всички – отбелязах аз и в нея се разнесе пламък на непокорство и сърдечна болка, докато клатеше глава, но тя не можеше да си държи езика зад зъбите сега, когато бях стиснал здраво емоциите ѝ и изкопчих още от нея.
– Той ме обичаше – каза тя. – Бяхме нещо специално. Поне докато…
Омразата и ревността се изляха през нея в черен и болезнен поток, а аз бях дарен с проблясъци от нейните спомени, за Лайънъл с новата му кралица, кучката в сянка Лавиния, как я целува, хвали, как се жени за нея.
– Нуждаем се от свързваща игла, за да я спрем – казах аз, изведнъж сигурен, че тя ще ни я даде. – Ако успеем да я откъснем от сенките, тогава ще можем да я убием. Не искаш ли да я видиш мъртва? – При това предложение в Стела се появи вълнение, последвано от страх и чувство за лоялност към човека, който беше довел кучката сянка тук, но аз се преборих с това чувство и се съсредоточих върху това да насърча отмъстителните емоции в нея, ревността и омразата, дарявайки я с видения на Лавиния, която е мъртва и изчезнала, а влиянието и е свалено от раменете на Лайънъл.
Стела избухна в ридание, като се отдръпна внезапно, оставяйки пътя свободен за Кейлъб, който се стрелна покрай нея надолу в мазето, връщайки се само след миг с игла за връзване в юмрука си. От него избухна взрив от земна магия и той завърза Стела с лиани, докато тя извика от тревога, неспособна да вдигне ръка, за да се съпротивлява, докато я държах в плен на дарбите си.
Натиснах силата си в нея по-силно, като я принудих да заспи и се уверих, че няма да се събуди през следващите часове, когато тя падна на пода с трясък.
– Мислиш ли, че трябва да я убием? – Попитах, като вдигнах поглед към Кейлъб, който се замисли за миг, преди да поклати глава.
– Нека оставим този избор на Орион. В края на краищата това е неговата майка.
Кимнах в знак на съгласие и той ме вдигна на крака, изстрелвайки ни обратно от къщата ѝ и профучавайки през обширния терен към имението на Акрукс.
Вдигнах ни обратно във въздуха, когато се приближихме до кулата над стаята на Дариус, а Кейлъб ни върна обратно през къщата, докато не се озовахме точно пред двора, където родителите ни все още кървяха в полза на принцесата на сенките.
– Искаш ли да го зашиеш или да ми пазиш гърба? – Попита Кейлъб, като и двамата се огледахме уплашено, защото чухме Сет да вие някъде из къщата, но не звучеше като да е в беда, по-скоро като да е на лов.
– Имам те – казах аз и отново насочих вниманието си към двора, като вперих поглед в баща ми и стиснах челюст. Там все още имаше няколко нимфи, но те нямаше да са нищо за нас.
Извих пръстите си и оставих водата да се стича от върховете на пръстите ми, а пътеките и се проточиха в двора и се насочиха към нимфите, които стояха на стража в образите си на феи. Водата се втурна към тях, докато намери ботушите им, след което се придвижи нагоре и по тях, а температурата и се затопли така, че те дори не забелязаха как капките и се допряха до кожата им.
В момента, в който се докоснах до всички тях, дръпнах силата си, свих юмрук и хванах кръвта във вените им, замразявайки я за един удар на сърцето, и четиримата паднаха мъртви на каменния под на двора, преди още да са разбрали, че са нападнати. Това отне голяма част от силите ми и аз си поех дълго дъх от усилието.
Кейлъб се изстреля пред мен, скочи върху каменния олтар с иглата в ръка и започна работа по затварянето на разлома.
Изтичах зад него, бързах да стигна до баща ми и го хванах за ръката, когато той вдигна глава, за да ме погледне шокиран.
– Макс? – Изпъшка той, а кожата му изглеждаше опъната по костите, сякаш силата на сенките изсмукваше същността му направо от кожата.
Кимнах твърдо, докато поемах кръвта и силата, които се надигаха от раната на китката му, дърпайки го към онова мръсно същество. Имаше тежки вериги, които го приковаваха към земята, за да не може да бъде засмукан направо в нея, и червата ми се изкривиха от омраза към шибаните задници, които бяха направили това с него.
– Ще те измъкнем оттук. След това всички заедно ще можем да отпразнуваме убийството на Лайънъл от Дариус.
Очите на баща ми се разшириха при това предложение и погледът му се насочи към вратата отвъд мен.
– По бързай – изсъска той. – Тук има безброй много от техния вид.
– Сет ги е отвлякъл – уверих го аз, а Антония изохка от страх за сина си.
– Има много повече от тях – настоя татко, но преди да успея да отговоря, болезнен вой накара страха да прониже сърцето ми и аз се отдръпнах от него, правейки няколко крачки към вратата, преди да погледна назад към Кейлъб в несигурност.
– Върви – изсъска той, а погледът му не се откъсваше от пукнатината, докато се бореше да прокара иглата през бариерата между нашите царства. – Сет се нуждае от теб повече, отколкото аз.
Колебаех се, но когато чух Сет отново да вие, решението ми се оформи и аз побягнах обратно към имението.
Сблъсъкът на магията накара дъските на пода да затреперят и аз се втурнах към него, като ледът покри юмруците ми, докато подготвях собствената си атака, но докато тичах покрай широкото стълбище в центъра на сградата, в рамото ми се вряза парче болка.
Погледнах надолу към малката точка на болка, наблюдавайки как от раната се разлива една-единствена капка кръв, и си поех рязко дъх на тревога, когато се завъртях и видях копие от сенки, което се стрелна право към мен откъм двора.
Тъмната енергия се заби в мен толкова силно, че ме събори от краката ми, и аз извиках, когато магията ми се оказа в нейната хватка, а неестественото и дърпане я измъкна от миниатюрната рана на ръката ми, докато сенките се вкопчиха в нея с желязна сила и аз изведнъж се строполих назад по пода.
Борех се и крещях, опитвайки се да се хвана за нещо, което да ме закрепи, докато сенките ме изтръгваха обратно през имението и навън в двора, ноктите ми се разцепваха, докато се опитвах да се хвана за рамката на вратата, преди да се освободя и от нея.
Извиках предупредително към Кейлъб, докато ме влачеха по камъните към олтара, и той се извърна, захвърли иглата за връзване, скочи от олтара и ме хвана за раменете, като се бореше да ме издърпа от разлома.
– Хванах те! – Изръмжа той, докато аз ритах и се борех да остана далеч от него.
– Кал, някой ме поряза – изпъшках аз. – Трябва да…
Болезненият вик на Кейлъб ме порази като удар в сърцето и хватката му върху мен внезапно се разколеба, когато сенките се забиха в раната на ръката му и започнаха да влачат и него към разлома.
Изкрещях, когато отново ме повлякоха към него, а в ушите ми отекнаха виковете на мъката на нашите семейства, докато това тъмно пространство ме призоваваше и ми предлагаше безкрайно удоволствие, което, както знаех, щеше да завърши единствено с моето унищожение.
Мислех за Джери, за всички хора, които обичах, и се опитах да се вкопча в тази любов, докато виждах как краят ми се приближава към мен, но преди да бъда изтръгнат в забвение, около глезена ми щракна окови и аз се свлякох на пода, дишайки диво.
Кейлъб срещна погледа ми, когато и той се озова там, а звукът от тежки стъпки ме накара да се огледам точно когато Вард излезе от къщата с израз на безмилостна победа на белязаното си лице, докато група нимфи влачеха след него пребит, окървавен Сет.
Сет се бореше, докато заключваха глезените му с белезници, а аз въздъхнах, когато тегленето на сенките се засили и те се вкопчиха в магията ми, използвайки силата ми, за да подхранват мръсната си господарка.
– Изглежда, че все пак те видях да идваш – изсъска Вард и докато пристъпваше напред, за да прокара острие по извивката на китката ми, от устните ми се изтръгна вик на агония, който се откъсна от мен в безкрайното небе, тъй като силата ми беше взета за заложник и аз бях оставен на милостта на омразните звезди.

Назад към част 76

* * *

– Мислех, че градът се е съгласил да построи стена около тази част на парка, за да не допуска зяпачи – каза Афродита, като се намръщи към затъмнената предна част на запечатаната каменна пещера.
– Те ще го направят. Но аз ги помолих да изчакат до края на днешния ден – обясних аз.
– Какво става, Зи? – Попита Стиви Рей.
– Ами, уговорката е следната. Аурокс няма да ме остави на мира – казах аз.
– Аурокс? Не е ли той там, да не би Неферет да излезе оттук? – Попита Шейлин, сочейки към пещерата.
– Той е, но е и в сънищата ми – казах на приятелите си.
– Какви сънища? – Попита Афродита.
Поклатих глава.
– Наистина не знам. Не си спомням нищо от тях, освен че Аурокс продължава да ме вика по име и колкото и пъти да се опитвам да му отговоря, не мога да го достигна. Но знам, че той е там. Знам, че има нужда от мен.
– Какво според теб означава това? – Каза Деймиън.
– Ами, мисля, че означава, че е попаднал в капан и трябва да го освободя – казах аз.
– Чакай, не. Ако го пуснеш оттам – Афродита подръпна брадичка към пещерата – Неферет и нейните отвратителни слуги ще избягат.
– Всъщност не мисля, че ще се случи точно това. Няма да пусна Старата магия на Аурокс. Просто ще освободя душата му.
– Но душата му вече я няма. Видяхме го онази нощ, точно преди да зареди пещерата, и това определено беше Хийт, който определено излезе от тялото на бика – каза Стиви Рей.
– Да, вижте, ето какво е това – не вярвам, че Аурокс е бил бездушен без Хийт. Вярвам, че Аурокс е развил собствената си душа заради изборите, които е направил, и това е, което е попаднало в капана там – казах аз.
– И тъй като Танатос е мъртва, ти си готова да действаш на нейно място и да помогнеш на Аурокс да премине в другия свят – каза Деймиън.
– Е, готова съм да опитам – ако ми помогнете.
– О, за нищо на света няма да пропуснем. Вдигнете се, стадо елементи. Кое е най-лошото нещо, което може да се случи? Тъмнината да се спусне по света? Отново? – Афродита се престори, че се е прозяла. – Била съм там, надрала съм този задник.
– Ще ти помогнем, Зи – каза Стиви Рей.
– Да, вярваме ти – каза Шоуни.
– Щом казваш, че Аурокс се нуждае от помощта ти, значи сме тук за теб – каза Деймиън.
– Абсолютно – съгласи се Шейлин.
– Благодаря ви. Толкова адски горда съм, че съм част от вашето стадо от елементори – казах, подсмърчайки и избърсвайки очите си.
– Зи, ти си сложила елементите в стадото. Огради се, преди да започнеш да подсмърчаш – каза Афродита. – И не псувай. Никога не звучи правилно, когато се опитваш.
Усмихнах ѝ се, докато кръгът ми се разпръсна, заемайки познатите си места. Баба даде на всеки от нас свеща му. Отидох при Деймиън и започнах оттам, откъдето беше започнало всичко, което сега ми се струваше толкова отдавна.
– Въздухът е навсякъде, така че е съвсем логично той да е първият елемент, който да бъде призован в кръга. Моля те да ме чуеш, въздух, и те призовавам в този кръг. – Докоснах жълтата свещ със запалената кибритена клечка и въздухът се завъртя около мен и Деймиън, повдигайки косите ни.
Той ми се усмихна през сълзите, които се събираха, но не се разливаха съвсем от очите му.
– Така ти каза и, когато за първи път призова въздуха в нашия кръг – още първия път, когато моята стихия се прояви за мен.
– Помниш ли! – Отговорих, като примигвах силно, за да не се разплача.
– Разбира се, че помня. Всички ще помним, Зи – каза Деймиън.
Усмихвайки се през сълзите си, се обърнах на юг и отидох при Шоуни.
– Огънят ми напомня за студените зимни нощи и за топлината и безопасността на камината, която отоплява колибата на баба ми. Моля те да ме чуеш, огън, и те призовавам в този кръг. – Червената свещ на Шоуни пламна, преди да успея да я запаля. Тя ми се усмихна. – Продължавай, Зи. Ние сме тук за теб.
Продължих да обикалям кръга към Шейлин.
– Водата е облекчение в горещия летен ден в Оклахома. Тя е невероятният океан, който най-накрая видях, и е дъждът, който кара лавандулата да расте. Моля те да ме чуеш, вода, и те призовавам в този кръг.
Синята свещ на Шейлин се запали лесно и ароматът на пролетен дъжд изпълни пространството около нас.
– Радвам се, че Никс ме дари с този афинитет – каза Шейлин. – Радвам се, че съм част от твоя кръг.
– Аз също, Шейлин – казах и аз.
После се преместих да застана пред най-добрата си приятелка.
– Още един път да направим това и да го направим както трябва – каза Стиви Рей.
Преглътнах буцата, която продължаваше да се опитва да се надигне в гърлото ми, и казах:
– Земята ни подкрепя и заобикаля. Без нея не бихме били нищо. Моля те да ме чуеш, Земя, и те призовавам в този кръг. – Звуците и ароматите на тревиста поляна изпълниха въздуха. С моята най-добра приятелка се усмихнахме една на друга.
След това се преместих в центъра на кръга и завърших хвърлянето, като вдигнах лилавата си свещ, за да я запаля. – Последната стихия е тази, която изпълва всичко и всички. Той ни прави уникални и вдъхва живот на всички неща. Моля те да ме чуеш, дух, и те призовавам в този кръг.
Духът се завихри около мен и през мен, докато моят кръг беше ограден с блестяща сребърна светлина. Затворих очи и се помолих. „Никс, няма да те изненадам, ако кажа, че не съм много сигурна какво правя тук – сигурна съм само, че трябва да съм тук. Моля те, напътствай ме и ме укрепи.“
Отворих очи и се изправих пред почернелите камъни, които бяха зазидани заедно, за да затворят живата гробница на Неферет. Мислейки за Танатос и спомняйки си за това, което бях гледала как тя прави за Калона, протегнах ръка и казах:
– Аурокс! Ти трябва да ме хванеш за ръка!
Това се случи много по-бързо, отколкото очаквах. От центъра на почернелите камъни избухна ослепително ярко кълбо с цвят на лунен камък. То се удължаваше и разширяваше, докато не се превърна в Аурокс!
– О, Боже, Зи беше права! – Изтръпна Стиви Рей.
– Здравей – казах аз. – Виждаш ли ме?
– Виждам те – каза той. Блестяща усмивка озари лицето му. Чу ме. Върна се за мен!
– Да, върнах се. Не оставям част от стадото на елементорите зад гърба си – казах аз.
– Част от стадото на елементорите. Това ми харесва. Ще го запомня.
– Запомни още нещо. Запомни, че се върнах заради теб.
Аурокс изглеждаше напълно шокиран, а после усмивката му се върна. Наистина те е грижа за мен.
– Наистина ми пука – казах аз.
Старк добави:
– Всички нас наистина ни е грижа, Аурокс.
– Аурокс насочи светещите си очи към Старк. Може ли все пак някой ден да изпием тази бира заедно?
– Разбира се! – Каза Старк. – Следващия път.
– Следващия път – повтори Аурокс. После ме погледна. – Сега какво?
– Сега престани да караш богинята си да чака – казах аз. – Ето, хвани ръката ми отново.
Не съм сигурен, че съм готов – каза той.
Усмихнах му се.
– Сигурна съм.
Той хвана ръката ми и аз я вдигнах отново, като си представях, че го хвърлям в небето. Сребърната светлина, която ни обгръщаше, се вля в мен и със силен тласък на енергия Аурокс се изстреля нагоре.
Нощното небе над нас потрепна и после се разтвори като разтворена завеса, за да разкрие Никс, застанала пред красиво синьо езеро. Калона беше до нея и ни се усмихваше отгоре. Гледах как богинята разтвори ръце, за да прегърне Аурокс, сякаш беше майка, която посреща у дома любимия си син.
– Най-накрая постъпих напълно правилно! – Казах, избърсвайки сълзите от бузите си.
Преди завесата към другия свят да се затвори, погледът на Никс се насочи към мен. Богинята се усмихна. Изглеждаше по-млада и по-щастлива, отколкото някога съм я виждала да изглежда. И тогава, много отчетливо, Никс, богинята на нощта, ми намигна.

ТОВА Е ВЕЧЕ:
КРАЙ.

Назад към част 59

Глава 1

Преди осем месеца. . .

КЕЙДЖ

Това наистина се случваше. Щях да завърша колеж. Имах пълна стипендия благодарение на бейзбола. Не беше от SEC, но все пак беше колеж от NCAA. Единственият проблем беше, че трябваше да се преместя в Тенеси. Ева щеше да замине с мен. Щях да направя това. Баща и не беше най-големият ми фен, но щеше да я изпрати в колеж в Тенеси, ако го помолеше. Тръгнах нагоре по стъпалата към апартамента ни, като ги изкачвах по две наведнъж. Нямах търпение да я видя. Трябваше да и кажа. Щях да получа диплома. Един ден щях да мога да имам истинска работа. Не бях неудачникът, за когото ме смяташе баща и.
Отворих вратата на апартамента. Ева седеше на пианото си, когато очите ми я откриха. Тя спря да свири и ми се усмихна. В този момент животът беше съвършен. Всичко беше наред. Имах своето момиче и щях да успея да осигуря бъдеще и на двама ни.
Тя ме изучаваше за момент, след което се изправи и се затича към мен.
– Получи я – каза тя и ме погледна нагоре, докато обвиваше ръце около кръста ми.
– Да, разбрах – отвърнах аз, придърпах я към гърдите си, след което притиснах устата си до нейната. Тя се гордееше с мен. По дяволите, чувствах се добре.
Насладих се на вкуса и, преди да се отдръпна и да се вгледам в очите и. Обичах очите и. Начинът, по който светеха, когато беше възбудена. Знаех, че съм вложил този поглед в тях, което го правеше още по-хубав.
– Къде? – Попита тя.
– До Хил Стейт – отговорих аз. Усмивката и не помръдна. Малката частица страх, че няма да е щастлива или че няма да дойде с мен, изчезна с усмивката ѝ.
– О, Кейдж! Толкова съм щастлива за теб. Това е всичко, което си искал! Ти го направи! – Плъзнах ръцете си в косата ѝ и обгърнах главата и.
– Не, Ева. Ти си всичко, което искам. Това е само застраховката, че мога да ти осигуря това, което заслужаваш.
Тя плъзна ръцете си нагоре по гърдите ми и сключи длани зад врата ми.
– Колкото и да е сладко, искам да направиш това и за теб. Не само за мен. Това е, което си искал. Искаше го още преди да те срещна. Не забравяй, че си работил за това много преди аз да се появя в живота ти.
Все още имаше моменти, в които ме изненадваше, че тя не го разбира. В момента, в който тя влезе в живота ми, нищо не остана същото. Причините да правя нещата се промениха. Животът ми придоби много по-голям смисъл.
– Ти си центърът на моя свят, момиче. Не забравяй това.
Тя прокара пръст по гърдите ми и се спря на пробитото ми зърно, като си играеше с него през ризата ми.
– Хм, ако с тази реплика си се опитвала да ме изкараш от гащичките ми, то тогава те поздравявам, защото току-що го направи.
Засмях се, когато тя хвана блузата ми и я дръпна нагоре. Вдигнах ръцете си, за да и помогна да се измъкне. Тя захвърли блузата ми на земята и след това ми се усмихна злобно.
– Това никога няма да ми омръзне. Знаеш това, нали? Да виждам това перфектно изваяно тяло, украсено с пиърсинги, е горещо, Кейдж Йорк.
Когато си бях направил първия пиърсинг на зърната, той беше единствено за удоволствие. Никога не съм си представял, че правилната малка Ева ще се възбуди толкова много от това. С удоволствие си бях направил и другия пиърсинг за нея. Каквото и да я възбуждаше, бях готов да го направя.
– Никога няма да ти омръзне да говориш палаво, докато ме събличаш – изръмжах, вдигнах я и я занесох обратно в спалнята ни, докато тя се кикотеше. Езикът и докосна зърното ми и аз изстенах. Трябваше да я съблека.
– Хареса ми на бара онази вечер – каза тя, като погледна назад към кухнята.
Спрях да вървя към стаята, вместо това се обърнах и се насочих към бара. Ако искаше на бара, тогава барът беше мястото, където щеше да го получи.
– Какво най-много ти хареса в бара, хм? Да облизвам тази гореща малка вагина или да поставям краката ти върху раменете ми, когато се вмъкна в теб?
Ева се разтрепери в ръцете ми и се изви.
– И двете. Винаги и двете.
– Добре. И на мен – отвърнах, застанах на пода в кухнята, след което свалих късите и панталони, за да се спуснат по краката ѝ, а после издърпах тениската ѝ. Тя не носеше сутиен. Това беше правило: Когато бяхме вкъщи, нямаше сутиен или бикини. Усмихнах се и целунах едно от твърдите и зърна, преди да плъзна ръка зад врата ѝ и да поискам отново устата и.
Това щеше да се получи. Щях да бъда достоен за любовта на Ева. Баща и беше сгрешил. Аз нямаше да бъда най-голямата грешка на Ева.

ЕВА

Лежах, увита в прегръдките на Кейдж, и го гледах как спи. След като бяхме правили палав забавен секс на бара, се бяхме преместили в спалнята, където той беше станал сладък и нежен. Беше толкова възбуден. Бях горда с него. За това беше работил. Знаех, че ще го направи, но той не беше толкова сигурен.
Без стабилния му поглед, който ме наблюдаваше, можех да позволя на притеснението да се промъкне. Не бях сигурна, че баща ми щеше да плати, за да се прехвърля чак в Тенеси с Кейдж. Дори и да си намерех работа, нямаше да мога да замина и аз, ако баща ми не ми помогне финансово. Баща ми прие с неохота избора ми да бъда с Кейдж, но това беше всичко. Той не го одобри. Беше сигурен, че Кейдж щеше да разбие сърцето ми.
Трябваше да отида да поговоря с него без Кейдж. Беше безсмислено да казвам на Кейдж за притесненията си, преди да съм говорила с баща си. Не исках Кейдж да се тревожи как да ме заведе там, докато е толкова високо в постиженията си. Той беше направил така, че тази стипендия да се случи. Не се нуждаеше от натиска, че и аз трябва да стигна дотам. Това беше мой проблем.
Целунах го по рамото, преди да се освободя от ръцете му. Трябваше да се обадя на баща ми и да видя дали иска да обядва с мен утре. Тогава щях да говоря с него. Той искаше да съм в колежа. Може би тази идея ще му хареса.
Затворих тихо вратата на спалнята след себе си и излязох навън, преди да се обадя на баща ми. Исках да съм достатъчно далеч от Кейдж, за да не може да се събуди и да ме чуе. Бях нервна, докато стоях под издигнатите апартаменти, в които живеехме и които се намираха директно на плажа. Опитах се да се съсредоточа върху вълните и красотата на залива пред мен.
– Крайно време беше да се обадиш на татко си – поздрави ме баща ми грубо. Бях му се обадила преди два дни и бях говорила с него. Не беше като да не се обаждам често. Той просто обичаше да се суети за това.
– Здравей, татко. Как са нещата? – Винаги питах първа. Сега, когато живеех в Морски Бриз с Кейдж, се чувствах откъсната от живота във фермата.
Притеснявах се за татко, без да има Джереми или мен, които да го гледат. Той не беше съвсем стар, но не беше и млад. Мразех да мисля за него, че е сам.
– Добре. Голямото момче най-накрая умря. Трябваше да се справя с това вчера. Сега, след като приключих с грижите за него, трябва да се върна на търга за добитък и да попълня запасите. Време е да продам тази партида. – Биг Бой беше бик. Много стар бик. Беше болен от няколко месеца. Беше бик, който Джош и аз бяхме избрали преди години, когато ходехме с татко на търга. Татко знаеше, че съм привързана към всичко, което ме свързваше с Джош, затова не беше продал бика. След като Джош беше убит, бикът стана още по-важен. Изпитах съжаление, че не бях там, когато Биг Бой е починал.
– Той живя дълго – казах на татко, но по-скоро ми се струваше, че го казвам на себе си. Успокоявах се, че е имал пълноценен живот. Темата за смъртта все още беше една от темите, с които се борех. Преследваше ме страхът да не загубя някой друг, когото съм обичала.
Единственият отговор на татко беше:
– Да, така е. Как вървят нещата при теб, момиченце? Това момче все още се отнася добре с теб?
Татко ме остави да си тръгна с Кейдж, беше трудно. Той не вярваше, че Кейдж е завинаги мой. Не вярваше на Кейдж и това ме нарани. Исках той да обича Кейдж толкова, колкото и аз. Но татко каза, че не е от тези, които остават.
– Нещата са прекрасни. Скоро са финалите и с нетърпение очаквам лятото – отвърнах честно. Татко беше толкова щастлив, когато напуснах малкия общински колеж у дома, за да отида тази година в Южна Алабама. Все още не бях решила каква да е специалността ми. Някога бях планирала живота си. Но след смъртта на Джош всичко се беше променило.
– Джереми ще се върне у дома след две седмици. Миналата седмица, когато си беше у дома, дойде на гости и ме попита за работа за лятото.
Искаше ми се да въздъхна с облекчение при идеята Джереми да бъде с баща ми това лято. Той се нуждаеше от помощ и знаейки, че Джереми ще бъде с него, беше много по-лесно. – Това е добре! Тази година няма да се налага да търсиш помощ.
– Момчето е добър работник. Добър млад мъж – каза татко. Това не беше просто констатация. Разбрах какво искаше да каже. Просто го игнорирах. Никога нямаше да се влюбя в Джереми така, както бях обичала неговия брат близнак Джош. Джош Бийзли беше моят свят. Джереми беше просто добър приятел.
– Надявах се, че ще мога да ти приготвя обяд някой ден тази седмица и да се видим – казах аз, като исках да премина към същността на въпроса и да променя темата едновременно.
– Чудех се дали някога ще поискаш. Липсват ми бисквитите, които правиш – отговори татко.
Усмихнах се и сърцето ми се сви. Обичах татко си. Понякога толкова много ми липсваше, въпреки че беше само на около час път с кола.
– Какво ще кажете за четвъртък? – Попитах, като исках да стигнем до него по-скоро рано, отколкото късно. Не можех да скрия притеснението си от Кейдж за дълго. Щеше да се наложи скоро да обсъдя това с татко.
– Звучи добре. Джереми ще бъде тук в четвъртък. След сряда той няма занятия и се прибира у дома за дългия уикенд. Иска да отиде с мен на търга за добитък в петък. – Добре. Да имам Джереми с мен ще е полезно. Той щеше да е на моя страна в това.
– Добре тогава. Ще се видим в четвъртък, татко. Обичам те – отвърнах аз.
– И аз те обичам, момиченце – каза той, преди да затвори слушалката.
Прибрах телефона в джоба си и застанах там, наблюдавайки вълните. Това щеше да е добре. Джереми щеше да ми помогне да убедя татко, че това е, което трябва да направя… това, което исках да направя. Татко щеше да ми липсва – толкова много, но не можех да бъда отделена от Кейдж. Исках да бъда с него. Това надделяваше над липсата на татко.
– Добре ли си? – Гласът на Лоу ме стресна и аз се обърнах, за да я видя да стои зад мен със загрижено намръщено лице. Уилоу беше най-добрата приятелка на Кейдж; той я наричаше Лоу и така правеха и всички останали. Да и кажа какво не е наред не беше добра идея. Вярвах и, но първата и лоялност беше към Кейдж. Знаех това.
– Да, просто се наслаждавам на водата – отвърнах аз.
Лоу не изглеждаше убедена, но се усмихна. Дългата и червена коса танцуваше на вятъра и аз отново си припомних факта, че щях напълно да ревнувам, ако не беше фактът, че тя беше щастливо омъжена за Маркъс Харди, бившия съквартирант на Кейдж. Не бях наблизо, когато Маркъс и Уилоу се бяха запознали, но очевидно това беше нещо като любов от пръв поглед. Кейдж се беше борил с Лоу, но в крайна сметка тя беше обикнала Маркъс.
– Мислех да се отбия и да видя дали ти и Кейдж не искате да вечеряте в нашата къща тази вечер. Престън и Аманда също ще дойдат. Маркъс и Престън отидоха на дълбоководен риболов този уикенд и донесоха много риба. Ще ги изпържим и ще се радваме да дойдете и вие. – Знаех, че Кейдж ще се радва да посети всичките си приятели. Беше толкова зает с бейзбола, че нямаше време да се вижда с никого, освен с Престън Дрейк, който играеше в неговия отбор. Престън беше причината Кейдж да влезе в този приятелски кръг. Това беше кръгът на Престън и когато двамата с Кейдж се бяха запознали, той беше уредил Маркъс да се премести при него.
– Да. С удоволствие. Какво мога да донеса?
– Кейдж продължава да говори за бисквитите ти. Можеш ли да направиш някои от тях и онзи шоколадов пай, който направи преди няколко месеца, когато дойдохме?
Усмихнах се и кимнах.
– Разбира се, че мога.
Лоу погледна назад към стълбите, които водеха към апартамента.
– А ти си сигурна, че всичко е наред? Знам, че Кейдж понякога може да бъде труден, но той има добро сърце и те обича.
Поклатих глава и я спрях да продължи. Нищо от това безпокойство, което изпитваше от мен, не беше свързано с Кейдж. Той беше съвършен.
– Кейдж е прекрасен. Аз съм добре. Току-що говорих по телефона с баща ми. Трябва да говоря с него за обучението в колежа догодина. Такива неща.
Лоу сякаш се отпусна малко.
– Добре, добре. Аз просто… Не мисля, че това момче би могло да се справи без теб. Откакто ти влезе в живота му, той се преобрази. Той боготвори земята, по която ходиш, и аз просто не искам да обърка това. Понякога може да взема глупави решения, но има добри намерения.
Именно в такива моменти си припомнях, че Лоу е неговото семейство. Тя беше всичко, което той имаше, наистина. Може и да не беше по-възрастна от Кейдж, но го защитаваше като по-голяма сестра. Това ме привърза към нея още повече.
– Обичам го. Винаги ще го обичам – уверих я аз.
Лоу се усмихна.
– Добре. Съжалявам, ако съм изглеждала малко защитна – каза тя.
– Не бих очаквала нищо по-малко. Радвам се, че той те има.

Назад към част 2

***

Изглежда, че животът винаги е бил небалансиран, помисли си Никол. От една страна, отношенията ѝ с Ред изглежда се бяха развалили – отново. От друга, нещата в работата някак си се бяха подобрили за една нощ.
Тази сутрин Реми се отби до бюрото ѝ, поздрави я и попита дали ѝ харесва да работи за Едуард.
Никол беше честна и призна, че би предпочела да продължи да работи за Реми.
Реми каза: „Може би мога да уредя това“ – с лека усмивка.
По-късно Реми се отби при нея и покани Никол да обядва с нея, на което тя веднага се съгласи.
По време на обяда Реми се извини, че е била толкова ужасна. Тя каза на Никол, че майка ѝ се е разболяла през изминалия уикенд и тя е била толкова разстроена от това, че очевидно е изкарала тревогите си на Никол.
Те се помириха и Реми отново обеща да провери дали може да убеди Едуард да позволи на Никол да се върне да работи за нея.
Това значително успокои Никол. Междувременно тя се опитваше да работи усърдно по задачите, които Едуард ѝ възлагаше, а те бяха много и скучни.
Не беше сигурна дали се надяваше да види отново Ред, или не. Част от нея определено искаше да се увери, че той е добре, а другата част се страхуваше от това, което би могъл да ѝ каже, ако все пак се срещнат.
Но тя не го видя.
Всъщност не го видя цяла седмица. Никол нямаше представа дали изобщо е бил в сградата, но ако беше, със сигурност не беше стъпвал в нейния край.
Другите хора започнаха да забелязват, че Ред не идва около бюрото ѝ. Отново се появиха онези скрити погледи в посока на Никол от страна на колегите ѝ, само че сега погледите бяха съжалителни, сякаш хората вече знаеха какво се е случило и предполагаха, че е захвърлена. Особено жените бяха склонни да и правят тъжни физиономии и да накланят глави точно така, без да произнасят нито дума.
Знаеха как да я накарат да се чувства унизена.
Тя спря да носи годежния пръстен. Беше си вкъщи, опакован в хартиена кърпичка и пъхнат във върха на една от обувките ѝ в задната част на гардероба.
Нещата между нея и Даниела дори се бяха нормализирали. Никол имаше ясното впечатление, че е много по-лесно да имаш приятели, когато си на дъното на бъчвата. Тогава всички можеха да се чувстват превъзходно и да те съжаляват, вместо да се чудят защо си получила нещо, което те не са.
Ставаше цинична и това ѝ беше неприятно.
Освен това беше объркана, тъжна и самотна. Липсваше ѝ Ред.
Липсваха ѝ обажданията му, хуморът му; начинът, по който я гледаше и правеше язвителни коментари и малки забележки за нещата, които казваше или правеше. Той беше толкова внимателен, толкова бдителен към нея.
Искаше ѝ се отново и отново да може да изтрие онази първа вечер в къщата, когато всичко се беше объркало по необясним и ужасен начин.
Никол все още не разбираше какво се е случило.
Уикендът дойде и си отиде, а Никол прекара по-голямата част от него на дивана с Даниела, гледайки телевизия и опитвайки се да се държи така, сякаш е добре. Нощите обаче бяха дълги и предимно безсънни, тъй като тя се върна към хубавите нощи с Ред и към начина, по който я гледаше и докосваше.
Следващия понеделник сутринта, след седмичната среща на екипа им, Едуард се приближи до Никол на бюрото ѝ.
– Току-що получих съобщение от Ред – каза ѝ той.
Сърцето ѝ мигновено прескочи и тя не можа да говори. Тя просто му кимна.
– Иска да отида в офиса му в единайсет, за да представя организационните промени, които правя в мрежата. Тъй като ти донякъде поемаш ръководството на този проект, реших, че трябва да дойдеш и ти.
– Ред иска да му разкажем за новата файлова структура? – Попита тя смаяна. Това едва ли беше голямо начинание спрямо компанията като цяло. Разбира се, това щеше да означава някои промени за творческата група, но нищо, което би трябвало да притеснява главния изпълнителен директор.
Едуард се засмя.
– Ред винаги е бил такъв. Понякога може да работиш по договор за двеста хиляди долара и той да не иска да чуе и дума за това. Друг път вършиш някаква работа безвъзмездно за местен супермаркет и той е напълно ангажиран с всяка част от нещата.
– Това е…- Тя поклати глава. – Не знам какво е това.
Едуард се усмихна съчувствено.
– Също така, искам само да кажа, че не е нужно да правиш това, ако ти е неудобно. Ред не е помолил изрично да дойдеш. – При последното изречение изражението му стана сериозно.
– Не е искал?
– Не. – Сигурен съм, че и в двата случая ще е добре.
Сега тя беше по-объркана от всякога. Беше предположила, че Ред изрично е поискал присъствието ѝ, че тази малка презентация за промените в структурата на файловете е била само уловка, за да я види.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна.
– Разбира се, че ще дойда. Аз съм тази, която работи по промените, така че би било глупаво да не го направя.
– Добре, тогава. Ще се видим след малко. Ще мина да те взема.
Едуард си тръгна и се върна в офиса си, а Никол отиде в банята, където се освежи. Беше облечена с тесен бял панталон, тъмночервени токчета и синя блуза с дълбоко деколте. Миналата седмица тя не беше на себе си и някои от тоалетите ѝ пострадаха. За щастие днес беше облякла един от най-добрите си тоалети и в резултат на това се чувстваше по-уверена.
Никол установи, че я мъчат пеперуди. Невероятно, но тя искаше да види отново Ред. Въпреки всичко, което се беше случило миналата седмица, раздялата ѝ беше дала време наистина да помисли за нещата. Ред не се беше свързвал с нея, не беше изпратила нито един текст или имейл, нищо. Ред не беше направил нито едно от тези неща и доколкото знаеше, се радваше, че се е отървал от нея.
Беше се изпотила, когато Едуард мина покрай бюрото ѝ и ѝ каза, че е време да се качи за презентацията. По време на пътуването с асансьора той я изучаваше внимателно.
– Не се притеснявай – каза той. – Ред ще ме прегледа поне толкова, колкото и теб.
– Не се притеснявам за това. – Тя се усмихна кратко и това беше достатъчно, за да каже на Едуард, че се притеснява от всичко останало.
Асансьорът спря и те се отправиха към офиса. Вратата беше открехната и тя видя Ред зад бюрото му – веднага сърцето ѝ я заболя за него. Беше облечен в тъмносин костюм и жилетка с лилава вратовръзка. Изглеждаше съвършен, великолепен, както винаги – като филмов супергерой, готов да скочи от офиса си и да се катери по сгради, да се бори със зли злодеи.
Стори ѝ се, че Ред щеше да се бие, да убива и дори да умре за нея, а тя го беше захвърлила толкова лесно, колкото дете оставя играчките си, когато вече не са нови и вълнуващи.
Когато влязоха, Ред вдигна поглед и очите му за миг се втренчиха в нейните със същия изблик на интензивност, който тя помнеше. Дъхът ѝ спря в гърдите.
Струваше ѝ се, че са минали минути, но в действителност знаеше, че е било само секунда или най-много две.
– Добро утро, Ред – каза Едуард, като се пресегна към местата до бюрото.
– Добро утро, и на двамата – отвърна Ред, сякаш нищо не се е случило, и се изправи, за да ги поздрави.
Никол се усмихна и промърмори добро утро, но то едва се изплъзна от устните ѝ. Както обикновено, тя беше дете пред него – нервна, без броня.
Това обаче беше първият път, когато беше в кабинета му с някой друг тук.
Усещането беше различно. И Ред се беше подготвил за тях двамата. Беше издигнал два стола един до друг.
След като всички седнаха, Ред сложи ръка под брадичката си и погледна и двамата.
– И така… реорганизация на мрежовите папки на творческата група. Как върви?
Едуард се обърна към Никол.
– Никол?
Тя погледна надолу към ръцете си, които трепереха, но в скута ѝ, така че никой освен нея да не забележи.
– Те вървят добре. Всичко върви добре, сър.
Сър. О-о. Това беше техният личен език и тя се бе върнала към него без да се замисли. Изглежда, че на Ред изобщо не му пукаше.
– Подробности? – Каза той, като се наведе напред.
Тя се впусна в много сложно и скучно описание на това как променя начина, по който всеки проект и акаунт се настройва в мрежата, и въпреки че в началото щеше да е объркващо за онези, които бяха свикнали със старите начини, в дългосрочен план щеше да е много по-ефективно.
– Звучи чудесно – каза Ред, след като помисли малко. – Чудесно. Това е всичко.
Едуард се усмихна и се изправи. Той заговори за един клиент, който съвсем наскоро се беше съгласил да даде на „Джеймисън Интернешънъл“ голяма част от бизнеса си за предстоящата година. Ред каза, че това е голяма победа за цялата компания, и благодари на Едуард за цялата му упорита работа.
– По-късно днес или утре ще си поговорим за Германия – каза му остро Ред и Едуард кимна, докато се насочваше към вратата.
Никол не можеше да повярва, че всичко е приключило толкова бързо. Беше очаквала нещо повече – някаква увертюра към нея. Но той на практика я беше пренебрегнал, беше се отнесъл към нея като към непознат. Болката, която изпитваше, беше по-страшна, отколкото очакваше. Едва дишаше.
Когато щяха да се качат отново в асансьора, тя каза на Едуард, че трябва да се върне и да попита Ред нещо.
– Сигурна ли си? – Каза Едуард, докато вратите се готвеха да се затворят.
– Да, трябва да проверя едно нещо… – Промълви тя.
Очите му се свиха.
– Не съм толкова сигурен, че това е добра идея, Никол.
– Съжалявам, но трябва да се погрижа за една малка… – Тя дори не довърши мисълта си, преди да скочи и да се върне бързо в офиса, когато вратите на асансьора се затвориха и Едуард се върна долу.
Тя стигна до вратата на офиса на Ред и я отвори, без дори да почука, а когато го направи, Ред беше почти до самата врата. Беше облякъл лек тренчкот и когато я видя, веждите му се свиха от ярост.
– Какво правиш?
– Трябва да поговоря с теб.
– Зает съм – каза той.
– Моля те, Ред.
Очите му се фокусираха внимателно върху нея, но тя не видя в тях любов – само нетърпение.
– Какво?
– Мисля, че трябва да поговорим за това, което се случи в дома ти.
– Моя дом – усмихна се той. – Колко бързо се променят местоименията тук.
– Никога не е била нашата къща – каза му тя.
– Очевидно. – Той започна да закопчава палтото си. – Слушай, това беше много приятно, но имам среща по обяд и не искам да закъснявам за нея.
– Знам, че те нараних – каза тя. – И съжалявам за това. Но ти ме изплаши, Ред. Не разбрах – все още не разбирам защо се държа така онази вечер.
Той вдигна яката си с рязко, враждебно движение.
– Какво искаш от мен сега, Никол? Дадох ти сърцето си и това явно не беше достатъчно. И какво следва?
Тя преглътна.
– Аз… просто искам да поговорим. Липсва ми разговорът с теб. – Очите му бяха гръмотевични.
– Ти си тръгна.
– Трябваше да си тръгна. Беше прекалено. Когато чух, че чупиш всички тези чинии и чаши, си помислих, че ни ограбват. Мислех, че си ранен или убит.
За пръв път тя видя в очите му трептене на несигурност, докато обмисляше това, което му казваше.
– Ограбени?
– Да. Бях заспала в киносалона. И се събудих от звука на чупещо се стъкло и писъци. Знаеш ли какво беше това за мен?
Раменете му се свиха малко, лицето му увисна точно толкова, че да изглежда по-възрастен, отколкото обикновено. За пръв път тя видя бръчки по челото му.
– Не знаех, че си мислиш, че си в опасност.
– И тогава, когато стигнах до трапезарията, ти изглеждаше напълно ненормален. Беше полугол, навсякъде имаше стъкло и счупени чинии, краката ти бяха порязани и кървяха. Помислих си, че може би ще ме нараниш.
Главата на Ред се отпусна, докато тя произнасяше думите. Той сложи ръка на лицето си и се обърна към прозореца.
– Господи, Никол. Нямах никаква представа, че си мислиш такива неща.
– Защо това те изненадва? – Каза тя. – Не те познавам чак толкова добре, а през първата вечер в дома ти се държиш като луд.
– Аз бях луд човек. – Той се засмя и сложи ръце в джобовете си. – Бях в кабинета с часове, а после тръгнах да те търся, не можах да те намеря никъде. Помислих, че си си тръгнала, и просто побеснях.
– Но ти искаше да си тръгна – ти ме накара да се разхождам сама! – Казах, като влязох още по-навътре в стаята. – Защо го направи? Защо се отнасяше така с мен?
Сълзите отново бяха в очите ѝ, докато питаше.
Той се обърна и я погледна и сега тя видя, че очите му също са със зачервени краища.
– Майната му. – Ноздрите му се разшириха и дишането му стана повърхностно. Той прехапа устна, сякаш за да не се срине. – Не мисля, че мога да го направя. Не мисля, че… – той поклати глава и махна с ръка.
Тя го наблюдаваше, вярвайки, че всеки момент ще започне да говори отново. Но той не започна. Вместо това той само поклати глава отново и отново и махна към вратата.
– Ред – каза тя. – Моля те, можем ли да поговорим за това?
Той я поведе към вратата, без да може да я погледне или да каже нещо, но даде да се разбере, че иска тя да си тръгне.
Тя излезе от кабинета му и той затвори вратата.
Никол стоеше с бузата си близо до вратата и се чудеше дали той прави същото от другата страна. Знаеше, че Ред все още я иска, точно както тя искаше него.
Но по някаква причина, която не можеше да проумее, той не беше в състояние да бъде истински с нея. Дори не можеше да говори за причините, за демоните, които сякаш го преследваха.

Назад към част 11                                                          Напред към част 13

ТОРИ

Огнена магия се удари във въздушния ми щит с такава сила, че ме събори от краката ми, а бронята ми звънна с метален звън, когато се сгромолясах по гръб, и изръмжах, докато се търкалях в калта и кръвта, покрили земята, като се изправих отново на крака, преди да призова крилата си от гръбнака и да се издигна във въздуха.
Битката все още бушуваше около мен и аз проклех, когато един от шибаните членове на фен клуба на Лайънъл изстреля драконовия огън по пътя ми, избягвайки атаката със скоростта си, вместо да хабя енергия за щит, и хвърлих парчета лед и дърво обратно към червения звяр, целейки се в крилата и очите му.
Драконът изрева в агония, когато магията преряза тънката мембрана на крилата му, а аз последвах атаката си с въздушна струя, която изпрати звяра да се издигне над редиците на нимфите, така че да се разбие в тях, докато пада, вместо да удари бунтовниците.
Отново бях изгубила Алехандро от поглед в близката схватка, тъй като той продължаваше да преминава и излиза от формата си на нимфа, за да атакува по различни начини, а нимфите по негова команда го пропускаха през редиците си, докато аз бях принудена да се изправям пред него отново и отново.
На гърба ми се бе сформирала вярна група от бунтовници, които се адаптираха към стила ми на водене на битки и се сражаваха заедно с мен, за да ми помогнат да спечеля позиции с всяка изминала минута, и аз предложих на Джъстин мрачна усмивка, когато той запали нимфа с огнената си магия и я изпрати с писък обратно в лоното на братята си.
Разтърсващ рев изпълни въздуха и аз погледнах през бойното поле към хълма, където Лайънъл и Дариус се бяха сражавали, а на лунната светлина проблясваха златни и зелени люспи, които се бяха налели с кръв.
Сърцето ми се сви от страх за мъжа ми, но си наложих да вярвам в него, както той трябваше да вярва в мен, за да доведем тази битка докрай. Макар че когато погледнах надолу към моите хора и видях сякаш безкрайния рояк от армията на Лайънъл, който напредваше към тях, трябваше да призная, че започнах да се страхувам от изхода на тази битка.
Сложих меча си в ножницата и призовах водната си магия, като се държах надвесена над битката, привличайки силата си към върховете на пръстите и задържайки я там, докато не се заклех, че чувам как водният поток пулсира срещу тъпанчетата ми, а силата му заплашва да ме залее.
Пуснах приливна вълна върху нимфите пред нас, косата ми се отметна назад от силата на енергията, която упражнявах, а от устните ми се изтръгна диво ръмжене, докато тя се разбиваше в тях, отмиваше ги и ги запращаше в калта на бойното поле. След това хванах тази кал и повлякох в нея колкото се може повече люлеещи се тела, като свих юмруци и крайниците ми затрепериха от силата на магията ми, докато ги потапях в калта и осигурявах на отряда си малко облекчение от битката.
Паднах от небето, за да се приземя пред хората си, и открих Каталина сред тях, която хвърляше дървени копия едно след друго в гърбовете на отстъпващите нимфи, успели да избягат от атаката ми, и ги поваляше, докато Хамиш държеше ръката си на рамото и, давайки и силата си.
– Това е то, Кити! Надупчи ги с повече дупки от смокинов храст!
Очите ми се стрелкаха напред-назад по бойното поле, докато малкият ми отряд от феи всички гледаха към мен за следващите ми заповеди, а Джъстин се приближи, вдигна метален щит и го държеше защитно, сякаш се надяваше да ме предпази от атака, ако такава дойдеше, а в другата му ръка блестеше огненото острие на Феникс, държано в готовност.
Забелязах Алехандро вляво от мен, когато звукът от писъци стана непоносим откъм неговата посока, батальонът на Юджийн се преобрази във формите си на тибетски плъх и се разбяга в ужас, докато нимфите се втурнаха към тях с дрънкалките си, задушаващи магията от въздуха.
Отворих уста, за да насоча групата си натам, но преди заповедта да успее да ми се изплъзне, Гейбриъл падна от небето като куршум, приземявайки се пред мен в напълно променената си форма на харпия, с черни криле, разперили се на гръбнака му, и тяло, покрито със сребърните бронирани люспи на неговия вид. Гръдният му кош се издигаше, кръвта бе опръскала бузата му, а погледът, който ми хвърли, бе изпълнен с целия ужас на това, което бе видял.
– Призови за отстъпление – изиска той. – Денят е изгубен, а армията ще бъде унищожена, ако се забавим. Не виждам какво ще направят нимфите, но ако не признаем поражението си сега, не ни остава никакво бъдеще, в което армията ще остане жива.
– Обкръжени сме, Гейбриъл – издишах уплашено, като държах гръбнака си изправен, в случай че някой ме наблюдава, но това беше истината. Армията на Лайънъл ни беше обкръжила, преди да ни нападне, и единственият изход беше да пробием.
– Семейството ми е прибрало голяма група земни елементали обратно в тунелите – отвърна той с поклащане на глава. – В момента копаят път за бягство за нас. Виждал съм деца и уязвими хора да бягат по този път и има голяма вероятност останалата част от армията ни също да успее да се измъкне през тях. Просто все още не съм видял какво трябва да се случи, за да се осигури тази съдба. Но сега или никога, Тори, заповядай да се оттеглим или войната ще бъде загубена тази нощ.
Очите ми се разшириха от ужас при това предложение, но не го разпитвах повече, доверявайки се на дарбите му, притиснах пръсти към гърлото си и усилих звука на гласа си, докато крещях достатъчно силно, за да чуе цялата ни армия.
– Отстъпление! Върнете се в тунелите! Отстъпление!
Навсякъде около нас бунтовниците чуха призива ми и изведнъж се втурнаха обратно към Бърлогата, вместо да се борят да избягат от нея, като нито един от тях не се противопостави на заповедта ми, бързайки да изпълни нареждането ми, а нимфите ги преследваха, жадни за гибелта им.
– Поставете щит между нашата и тяхната армия, за да дадете време на отстъплението – заповядах на никого конкретно, но Хамиш вдигна брадичка в знак на разбиране.
– Това ще бъде направено, кралице моя. Кити и аз ще поддържаме линията, докато нашите хора се измъкнат.
– Какво ще правите? – Задъха се Каталина, хващайки ръката ми, когато погледнах настрани и тя сякаш разбра, че няма да тръгна с тях.
– Ще ги последвам, щом приключи тази битка – изръмжах, като търсех в небето Лайънъл или Лавиния, но не открих нито един от тях близо до себе си. – Ако Лайънъл умре тази вечер, тогава ще можем да спасим това.
– Но, кралице моя – изпъшка Хамиш и аз му поклатих глава.
– Това е заповед. Имам нужда всички вие да изведете хората ни оттук. Мога ли да ви се доверя да го направите? Приковах го в погледа си и той наведе глава, като се подчини на заповедта ми.
– За мен беше чест да се бия за истинските кралици в този ден – каза той и сърцето ми се разтуптя от емоции, докато мислех за Дарси, чудех се дали Орион е успял да я върне на себе си и се надявах с цялата си душа, че тя ще бъде добре.
– И за мен беше чест да се бия с теб – казах твърдо, хванах ръката му за сбогом и се задъхах, когато Каталина ме обгърна с ръце.
– Накарай този шибаняк да крещи, когато умре – изръмжа тя и аз си отдъхнах със смях, като се заклех да опитам, пуснах я бързо и се обърнах назад, за да се изправя срещу битката.
– Моля за разрешение да остана и да се бия на твоя страна, кралице моя – каза Джъстин, привличайки вниманието ми към него, като се премести, за да застане отново защитно до мен, и аз кимнах, виждайки решителността в погледа му.
– Да видим дали ще успеем да сложим край на това нещо.
Тръгнах да тичам с Джъстин на крачка зад мен, погледът ми отново попадна на Алехандро, когато той се появи в тълпата нимфи, които преследваха отстъпващите бунтовници, грохотът на рода му отекна в костите ми и накара магията ми да изсъхне далеч от мен, когато вдигнах меча си с рев на предизвикателство и изтичах напред, за да го посрещна.

Назад към част 75                                                        Напред към част 77

Зоуи

– Аз съм нервна. Уф, и стомахът ми е разстроен – казах, като се опитвах да не си търкам ноктите. – Добре ли изглеждам? Може би трябва да се преоблека с дънки. Тази рокля е малко прекалено офицялна. – Погледнах надолу към себе си и откъснах един дълъг оранжево-кремав косъм от моята über-dressy рокля и се загледах в голямата оранжево-кремава котка, която се опитваше да изглежда невинна, докато мъркаше и се търкаше в краката на Старк. – Скайлар, не ме заблуждаваш. Нарочно се лигавиш.
– Изглеждаш великолепно, Зи. Не се преобличай. Отново. Така или иначе нямаш време. А Скайлар има дълга козина – той не може да си помогне, че се скубе. Нали – каза Старк и се наведе, за да погъделичка големия котарак по върха на главата му. Нала се промуши деликатно в стаята, кихна на Скайлар, а после, поклащайки корем, моята дебела котка се изнесе. Изглеждайки много котешки, Скайлар я преследваше щастливо.
– Той наистина ми харесва – каза Старк и се усмихна след котката. – И не е толкова злобен, колкото беше преди.
– Е, не го казвай на херцогинята. Носът ѝ все още кърви от мястото, където я удари онази вечер.
– Тя трябва да се научи да го оставя на мира. На новия му нашийник пише, че е известен насилник. – Старк се опитваше да звучи безгрижно, но забелязах, че дори той се притесняваше от килта, който беше избрал да носи.
– Мисля, че краката ти може да са по-добри от моите – казах само наполовина на шега.
– Не казвай това на твоя Пазител, у-ве-ци-а-ге-я. Той и без това се перчи достатъчно – подиграваше се баба и потупваше нежно Старк по бузата. Тя се приближи до мен и изглади дълбокото сърцевидно деколте на малиновата кадифена рокля, която бях позволила на Афродита да ме уговори да облека. След това отметна още един котешки косъм от сребърно бродираното изображение на богинята с вдигнати ръце, притискащи полумесеца, който почиваше над сърцето ми. – Ето, това е последното косъмче на Скайлар. А ти изглеждаш абсолютно прекрасно, Зоуибърд. Тази рокля става за първата върховна жрица на новия:

Северноамерикански върховен съвет.

Върховна жрица на Северноамериканския върховен съвет – кога стомахът ми ще спре да се свива всеки път, когато чуя новата си титла?
Сякаш прочела мислите ми, баба взе лицето ми в ръцете си. – Титлата ти ще ти се отдаде лесно, когато се отдадеш лесно на себе си. Вярвам, че това ще се случи, след като свършиш това, което трябва да направиш днес.
– Да, Зи. Знаеш какво трябва да направиш. Колкото по-скоро приключиш с това, толкова по-добре – каза Старк.
Срещнах очите му, търсейки признаци на ревност или гняв, и не видях такива. Видях само любов и доверие. Поех си дълбоко дъх.
– Прав си. И двамата сте прави. Да спрем да си губим времето. Няма да е толкова лошо.
– Лошо, Зи? Шегуваш ли се? Ще бъде страхотно! Ей, не забравяй – светът е малък. Няма да загубим никого. Те просто ще се разпилеят. – Старк се ухили и ме дари със сладката си нахакана усмивка. – Разбираш ли? Фледж.
Поклатих глава, но успях да не му извъртя очи.
– Разбирам.
– Зоуибърд, не трябва да мислиш за това като за край на нещо. Мисли за това като за начало на едно голямо приключение за всички вас – каза баба.
– Добре, да, права си, бабо. И изобщо, ще се завъртим в кръг още веднъж, преди всички да потеглят. Нека да направим това. – Със Старк от едната ми страна и баба от другата, излязох на сцената на аудиторията.
Аудиторията беше препълнена и можех да видя хора, които стояха по цялата дължина на задната и страничните стени.
– Откъде дойдоха всички? – Прошепнах на Старк, като се опитвах да не мърдам устните си.
– Е, Зи, микрофонът ти е включен – извиси се гласът на Стиви Рей някъде близо до предната част на аудиторията.
– Ах, по дяволите – прошепнах аз. А после стиснах устни, когато моето „ах, по дяволите“ отекна над тълпата. Смехът се разнесе обратно към мен, но не се почувствах зле настроена. Усещаше се приятелски. Примигнах и когато очите ми свикнаха с газовата светлина в залата, видях, че да, тълпата наистина беше огромна, но също така ми се усмихваше. Претърсих лицата, докато не открих една къдрава руса глава до друга руса, чиято коса беше дълга и права и почти невъзможно перфектна. Срещнах погледа на Афродита. Тя вдигна русолява вежда и ми кимна. После срещнах искрящите сини очи на Стиви Рей. Тя ми се усмихна широко и ми вдигна палец. Изпуснах дъха, който бях задържала, прочистих гърлото си и започнах.
– Искам да благодаря на всички вас, че дойдохте тази вечер за клетвата на Северноамериканския върховен съвет на вампирите, особено на хората, които са тук и които станаха толкова добри приятели на този Дом на нощта. – Детектив Маркс лесно се откриваше в тълпата – беше по-висок от почти всички останали. Усмихнах му се и той ми нахлупи въображаема шапка. Хареса ми, че около половин дузина униформени го придружаваха, и си направих бележка да не забравя да купя куп билети за следващото събитие на полицията за набиране на средства. – Днес ще направим нещо, което никога досега не е правено във вампирското общество. Ще поставим ново начало и ще включим в него и хората.
Направих пауза, когато избухнаха спонтанни аплодисменти, толкова изненадващи, че усетих как бузите ми се затоплят.
– И така, добре, ще започна, като извикам на сцената шестимата нови членове на нашия Върховен съвет. – Срещнах погледа ѝ и започнах с моята най-добра приятелка. – Стиви Рей!
От седалките зад Стиви Рей се чуха куп подсвирквания, придружени от пляскане с ръце. Усмихнах се, като разбрах, че семейството ѝ е пътувало от Хенриета. Стиви Рей целуна бързо Репхайм, след което забърза към сцената.
– Афродита!
Всички воини от „Синовете на Еребус“, начело с Дарий, се изправиха и бурно аплодираха, когато Афродита отметна косата си и грациозно излезе на сцената.
– Шоуни!
– Точно така! Добра работа, Шоуни! – Обади се детектив Маркс, докато той и останалите членове на ТПД, заедно с Ерик Найт, всички се радваха и подсвиркваха.
– Шейлин!
С удоволствие видях, че Ерик се изправи и я поздрави, докато минаваше покрай него – след като Никол я целуна по устните.
– Ленобия!
Един едър каубой изръмжа и размаха подобаващо бялата си шапка, когато Господарката на конете, изглеждаща неземно красива, си проправи път към сцената.
– И последното име, което назовавам, е първият мъж, който ще бъде член на който и да е вампирски Върховен съвет. Деймиън! – Казах. И се присъединих към ръкоплясканията и възгласите, когато Деймиън, зачервен, но усмихнат, изглади безупречно ушитата си риза, прегърна Адам Палука и побърза да се присъедини към нас.
Приятелите ми се разпръснаха от двете ми страни, като всички гледаха към мен за това, което щеше да последва. Преглътнах нервите си и седнах. Те последваха примера ми и заеха местата, които ги чакаха.
Добре, това не беше като Висшия съвет на вампирите, който все още управляваше в Европа от остров Сан Клементе. Нямахме каменни тронове и големи правила за това как всеки в тълпата трябва да се държи. Нито пък изключвахме хората от нашата зала/камера на Върховния съвет. Още от самото начало бяхме решили да правим нещата тук по различен начин. Като начало решихме, че нашите „тронове“ ще бъдат столове с удобни тапицирани седалки, украсени в училищната плетеница от лилаво, синьо и зелено на черен фон. Докато седях на моя, продължих церемонията.
– Сега искам да извикам на сцената нашия вампирски поет лауреат, Крамиша, която е и пророчица на Никс. Тя ще ни закълне като вашия нов Върховен съвет. Крамиша, излез на сцената!
Всички червени новаци се развикаха супер силно, когато Крамиша се изкачи по стълбите към сцената. Тя носеше любимите си шестсантиметрови златни лачени ботуши на токчета, които си подхождаха със златната ѝ перука. Имаше със себе си една от тетрадките си с цвят на лавандула и като взе микрофона, който баба ѝ предложи, я отвори и се премести на позиция с лице към нас.
– Готови ли сте?
– Да – казаха и седемте от нас.
– Тогава кажете това, което казвам, и знайте, че тази клетва е задължителна от сега до смъртта ви.
– Е, или докато изтече първият ни четиригодишен мандат и Северноамериканската камара на ноща гласува обратно за нашите позиции – поправих я бързо.
– Да, както казва Зи. – Крамиша кимна, напълно невъзмутимо. Когато започна да произнася думите на клетвата, гласът ѝ се промени, усили се и сякаш мълчаливо наблюдаващата я Никс внезапно ѝ вдъхна сила.

Новите времена изискват нови места и лица.
Възстановено равновесие, сега гледаме напред.

Крамиша направи пауза. Седемте заедно повторихме обвързващите думи на стихотворението ѝ:

Изпитанията ни бяха големи, но ние останахме верни.
Загубите ни бяха големи, но ние се справихме.

Тя отново направи пауза и ние повторихме думите ѝ:

Тази вечер ние обещаваме да стоим в Светлината.
Да водим с мъдрост, любов и сила.

Докато изричах думите с моите шестима приятели, се молех Никс да ми помогне, да помогне и на тях, да продължа да израствам в мъдрост, да бъда изпълнена с любов и винаги да показвам на другите уважението, което заслужават, докато владея дадената ми от богинята сила.

Ето! Новият Висш съвет, който виждате!
Така избрахме, така да бъде!

Като повторихме последните редове от клетвата, седемте се изправихме и като един се поклонихме на тълпата, която избухна в бурни възгласи.
– Добре, Зи. Сега им кажи останалото – каза Стиви Рей. – В края на краищата това беше твоя страхотна идея.
Кимнах, отново нервна, но се обърнах към тълпата и довърших започнатото.
– Както знаете, ние планираме да бъдем съвсем нов вид Висш съвет, защото искаме светът да види съвсем нов вид вампири. – Тълпата мигновено притихна, слушайки внимателно. – Част от това, което реших, ами това, което решихме ние, всичките седем, беше, че няма да останем тук, затворени от това, което наистина се случва във външния свят.
– И да ни растат паяжини от задниците – добави Стиви Рей, предизвиквайки смях в публиката.
– Е, да, нещо такова – казах аз и се усмихнах на най-добрата си приятелка. – И така, от утре вашият Върховен съвет ще излезе в страната, ще посещава различни Домове на нощта, ще изслушва проблемите и тревогите на нормалните, обикновени вампири и новаци, както и на хората, които живеят в близките им общности. – Поех си дълбоко дъх и безвъзвратно разпръснах приятелите си. – Стиви Рей, ти ще отидеш на север.
– Така да бъде – каза тя и се усмихна, макар че очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Деймиън, ти ще отидеш на изток.
– Така да бъде – съгласи се той тържествено.
– Шоуни, ти ще отидеш на юг.
– Така трябва да бъде – изрече тя.
– Шейлин, ти ще отидеш на запад.
– Така да бъде – каза тя и ми се усмихна любезно.
– А аз ще остана тук с теб – каза Афродита, а погледът ѝ беше мъдър и непоклатим в моя.
– Така да бъде – съгласих се аз. Обърнах се към публиката и казах: – Весела среща, весела раздяла и пак весела среща. И нека всички вие бъдете благословени!
Всички ръкопляскаха, този път по-трезво от преди. Очевидно куп хора бяха шокирани от решението, което аз и моят Съвет бяхме взели, но аз се чувствах добре. И, съдейки по лицата на приятелите ми, те също се чувстваха добре. Всички бяхме виждали колко объркани могат да станат нещата, когато Висшият съвет изгуби връзка с народа си. Бяхме твърдо решени това да не се случи на нас.
Но аз имах още едно нещо, което трябваше да направя, нещо, за което не бях казала на приятелите си. Обърнах се към тях и казах:
– Приятели, преди да си тръгнете, трябва да направим един последен кръг.
– Кръг? Точно сега ли, Зи? – Попита Стиви Рей.
– Кръг да, и то сега, някак си. Бихте ли дошли с мен? По-лесно е да ти покажа, отколкото да ти обяснявам – казах аз.
– Зи, ако имаш нужда от нас, винаги ще дойдем с теб – каза Деймиън.
– Аз ще изтегля хамъра от вън – каза Старк.
– Вече събрах ритуалните ти свещи и ги сложих в кошницата – каза баба.
– Добре, да вървим. Стадото на елементорите отново пътува – каза Афродита.

Назад към част 58                                                        Напред към част 60

Пролог

Стоях пред църквата и гледах към тържествените лица на семейството и приятелите. Да стоя тук, за да могат всички да ме гледат, не беше това, което исках да направя. Исках да се свия на кълбо до ковчега пред мен и да плача като бебе. Всичко това изглеждаше толкова несправедливо. Бях правила това и преди: да стоя пред тълпа от облени в сълзи лица и да говоря за мъжа, когото бях обичала, но който ми беше отнет.
Сега отново стоях тук. От мен се очакваше да говоря. Да кажа нещо за мъжа пред мен. За този, на когото бях поверила живота си. Този, към когото се бях вкопчила и разплакала, когато разбрах, че ще бъда самотна майка. Този, за когото знаех, че никога няма да ме изостави. Сега той си беше отишъл.
Погледнах към Джереми, който стоеше с костюм и вратовръзка и ме наблюдаваше внимателно. Той все още беше тук. Нямаше да ме остави. Все още го имах. Той ми кимна мълчаливо и знаех, че ако поискам, ще дойде тук и ще ме държи за ръка, докато правя това. Държах погледа си върху него, докато отварях уста, за да говоря. Виждайки го там, щях да получа силата, от която се нуждаех, за да продължа.
– В живота човек никога не очаква да загуби тези, които обича. Не планираме да застанем пред приятелите и семейството си и да говорим за някого, който е означавал света за нас. Но това се случва. Боли. Никога не става по-лесно. – Спрях и преглътнах буцата в гърлото си. Джереми направи крачка към мен, а аз поклатих глава. Щях да се справя и без него. Трябваше да го направя.
– Не ни е обещано утре. Баща ми ме научи на това, когато бях малка и не разбирах защо мама не се прибира вкъщи. После, когато изгубих момчето, с което мислех, че ще остарея, този факт ми беше напомнен още веднъж. Животът е кратък. – Свалих поглед от Джереми. Не можех да го гледам, докато говорех за Джош. Виждайки болката в очите му, само накарах сълзите, които изгаряха очите ми, да парят по-силно.
– Имах късмета да разбера какво е безусловна любов. Имала съм я два пъти в живота си от двама различни мъже. Те ме обичаха до деня на смъртта си. Ще ги държа близо до себе си до края на живота си. Само се надявам останалата част от света да има същия късмет като мен. – Задните врати на църквата се отвориха и аз спрях да говоря. Светът около мен сякаш се движеше на забавен ход.
Сините очи на Кейдж се втренчиха в моите, докато стоеше в задната част на църквата. Не бях очаквала да го видя днес. Не очаквах да го видя отново. Не бях готова да се изправя срещу него. Особено не днес.
Ръката на Джереми ме обгърна и го чух да ми шепне нещо, но не успях да се съсредоточа върху думите му. Смесицата от емоции в очите на Кейдж ме държеше замръзнала. Бяха минали шест месеца, откакто бях виждала болезнено красивото му лице. И още по-дълго, откакто бях обгърната от ръцете му. Той беше най-голямата лъжа в живота ми. Мислех, че той е единственият. Грешах. Сега знаех, че в живота се дава само един такъв човек, а когато Джош умря, умря и шансът ми да бъда обичана напълно.
– Хайде да седнем. – Думите на Джереми най-накрая се чуха. Той се притесняваше за мен. Аз обаче щях да довърша това. Появата на Кейдж Йорк нямаше да ми попречи да завърша това. Той вече ме беше спрял от толкова много неща. Нямаше да му позволя да контролира и това.
– Няма да мине ден, в който да не мисля за баща ми. Споменът за него ще остане прибран близо до сърцето ми. Един ден ще мога да разкажа на дъщеря си всичко за нейния дядо. Какъв добър човек е бил той. Колко много щеше да я обича. Никога няма да си лягам вечер с чувството, че не съм обичана, защото съм била обичана от един от най-великите мъже, които съм познавала. – Ръката на Джереми се стегна на кръста ми. Погледнах надолу към диамантения пръстен на лявата си ръка и гърдите ми се стегнаха. Татко беше изпитал такова облекчение в деня, в който Джереми беше сложил този пръстен на пръста ми. Беше се притеснил, че ще остана сама, когато той си отиде. Джереми го беше избавил от този страх.
– Обичам те, татко. Благодаря ти за всичко – прошепнах в микрофона.

Назад към част 1                                                      Напред към част 3

***

Навън беше студено само за лека рокля. Също така беше тъмно, въпреки че пътят все още беше осветен, а в обширния двор имаше красиви прожектори, които придаваха на всичко ефирен вид.
Никол скръсти ръце, трепереща, и тръгна по терена, опитвайки се да прочисти главата си. Тя не разбираше какво се случва между тях.
В един момент всичко беше наред, а в следващия личността му се беше променила драстично. Тя преиграваше последните един-два часа в главата си, превъртайки някои сцени и преглеждайки малките взаимодействия, които бяха имали, за да се опита да разплете истината.
Първият странен момент беше дошъл, когато Ред беше взел онова телефонно обаждане за Германия. По някаква причина, каквото и да се е случило по време на разговора, го е изправило на нокти – тя веднага го усети по езика на тялото му, по тона на гласа му.
Въпреки това той се съвзе, когато се прибраха вкъщи и ѝ показа имението. Едва когато бяха започнали да интимничат, нещо в него се беше променило. Но защо този път? Тя се зачуди, като се приближи до ръба на езерото и се загледа в малкото семейство патици, които плуваха наблизо.
В полумрака тя чуваше как те гребат и крякат тихо.
Защо този път той се държеше толкова различно, отколкото когато са били интимни в миналото?
Никол чу гласа на Даниела в главата си и си представи как тя цинично се смее.
Наричаш минало няколко срещи в рамките на един месец? Сериозно ли се заблуждаваш?
И след това бързо се чу гласът на майка ѝ. Личността на Ред не се е променила драстично, Никол. Просто не си го познавала достатъчно добре, за да осъзнаеш колко странен и студен е той в действителност.
Мускулите на стомаха ѝ се свиха, докато стоеше до езерото с патиците, а сълзите вече бяха близо до повърхността. Тя се опита да ги отблъсне. Отпусни се, каза си тя. Значи си имала странен момент. Ред е влиятелен човек, на чиито плещи лежи огромна отговорност, и понякога се напряга.
Но когато си представи как я наричаше уличница и как и беше нанесъл онези парещи удари с нещо по голия и задник. Това накара Никол да се запита дали чувствата му към нея са се променили, особено като се има предвид колко дистанциран беше станал след това, сякаш отвратен от самото и присъствие.
Надяваше се да усети ръцете на Ред върху раменете си, а после да чуе гласа му, който да я успокоява. Съжалявам – казваше той. Съжалявам, че се държах отнесено и хладно към теб. Толкова много те обичам. Никога повече няма да бъда такъв.
Това обаче така и не се случи.
След като вятърът се усили и Никол започна да трепери, тя се върна бавно в къщата.
Мястото беше пусто и самотно, точно както го беше описал Ред, когато ѝ разказваше какво е било преди тя да се появи в живота му. Това не трябваше да е така. Ред трябваше да ѝ разказва колко щастлив го е направила и те трябваше да лежат заедно в леглото или на дивана до огъня.
Вместо това Никол се разхождаше из коридорите на първия етаж. Имаше и други величествени стаи, които той все още не ѝ беше показал. Имаше цяла фитнес зала – бягащи пътеки, елиптични, стационарни велосипеди, свободни тежести и машини „Наутилус“.
Би трябвало да ми вземе членски внос, за да тренирам тук. Тя се усмихна при тази мисъл, но усмивката умря на устните ѝ при следващата. Той все пак може – никога не се знае с Ред.
След фитнеса тя видя пълно игрище за ракетен футбол, а след това и домашно кино, което съперничеше на повечето големи киносалони, в които беше ходила напоследък. Имаше огромни, удобни седалки в редове – две нива, и голям екран с проектор в задната част на залата.
Чудеше се какво ли е гледал Ред тук, съвсем сам.
Никол седна на една от седалките и се сви, чувствайки внезапна умора и носталгия по дома. Тъга по обикновения дом на родителите ѝ, по стаята в колежанското общежитие, дори по апартамента ѝ с Даниела в Бруклин.
Никол се унесе в сън, като за момента се чувстваше достатъчно удобно в мекия, топъл театрален стол.

***

Тя се събуди от звука на счупено стъкло.
Очите ѝ се отвориха и сърцето ѝ мигновено се разтуптя. Отначало дори не знаеше къде се намира, а после всичко се върна в съзнанието ѝ.
Още един силен трясък някъде из къщата.
Ами ако е имало взлом? Помисли си тя, като си представи как маскирани натрапници с пистолети хвърлят всичко, което не е заковано, в огромни чували.
В съзнанието ѝ Ред лежеше на пода, а главата му кървеше от мястото, където го бяха ударили.
Тя чу див писък, вик на ярост и болка. Беше първичен, като на животно.
Никол се измъкна от театралната зала, а ръцете ѝ трепереха от ужас. В дъното на коридора не можеше да види какво се случва, но имаше представа откъде идва звукът.
– О, боже, о, боже, моля те, не им позволявай да ме наранят – просъска тя. Обмисляше да се скрие, но не можеше да се насили да се сгуши така. Ами ако Ред е в беда, ами ако има нужда от нейната помощ?
Накрая звуците се усилиха и тя разбра, че е близо.
По стената се виждаха сенки от вътрешността на трапезарията. Никол се промъкна към вратата, като се наведе достатъчно далеч, за да надникне вътре и да види кой е там.
Беше Ред и той беше сам.
Беше облечен само с копринените си черни боксерки и блестеше от пот. По пода имаше счупени стъкла, а навсякъде – парчета порцелан и чинии. Беше разкъсал стаята на парчета.
Ред Джеймисън беше маниак. Ужасена за живота си, Никол се обърна и побягна покрай трапезарията с надеждата да излезе навън и да слезе на пътя, преди той да я хване.
Но Ред сигурно е чул стъпките ѝ, защото миг по-късно я преследваше.
– Никол! – Изкрещя той. – Никол, почакай!
Тя се обърна и погледна през рамо, ужасена от вида му. Беше луд, къдравата му черна коса се вееше назад, докато тичаше с пълна скорост, за да я настигне.
Близо до фоайето той я хвана за ръката и спря движението ѝ напред. Никол се обърна и се опита да го отблъсне, като крещеше колкото можеше по-силно за помощ.
– Никол – каза той, като успокои собствения си глас и се опита да привлече вниманието ѝ. – Успокой се. Скъпа…
– Моля те, остави ме на мира. – Тя отчаяно се опита да се отдръпне, но Ред беше прекалено силен. Той я държеше без усилие, сякаш беше дете.
– Съжалявам – каза той. – Много съжалявам.
– Не ми пука. – Тя го погледна. – Искам да се върна в апартамента си сега. Моля те.
– Нека ти обясня.
Тя поклати глава и за момент затвори очи. В съзнанието ѝ изникна образ, в който той хвърляше чаши с вино срещу стената и крещеше. Тя не искаше да е сама с него тук, не и след всичко това.
– Имам нужда… имам нужда да се прибера у дома. Незабавно.
От изражението на лицето ѝ той сигурно е видял, че тя има предвид това.
– Ще те заведа сега. Само ме остави да се преоблека.
Тя погледна към краката му.
– Кървиш.
Той погледна надолу.
– О. Сигурно съм се порязал от цялото това стъкло. – Той се опита да се засмее.
– Не искам да ме караш никъде. Моля те, извикай ми кола. Тя се прегърна, отдръпвайки се от близостта му.
– Никол… – Опита той още веднъж и тя извърна глава. Ред въздъхна, дълбока въздишка, която звучеше така, сякаш идваше от самото дъно на обсадената му душа. – Ще извикам кола. Трябва да е тук след минути.
– Ще почакам отвън – каза му тя и вече се отдалечаваше. -Моля те, остани тук.
– Разбира се.
Изведнъж тя усети пристъп на съжаление, който резонира в гърдите ѝ. Угризения за това как се е отнесла с него. Тя дори не знаеше какво е предизвикало избухването му. Може би е получил ужасни новини; смърт в семейството, някой е парализиран. Нямаше представа и не си беше направила труда да попита.
Но после си спомни колко странно се бе държал през цялата нощ – студенината, с която се бе отнесъл към нея. Дори по време на сексуалното им общуване той я наричаше курва и се отнасяше с нея твърде грубо – жестоко, когато се стигне дотам.
Тя заслужаваше нещо по-добро от това. Без значение колко красива е къщата, колко прекрасно е езерото и пейзажът, колите, дрехите и парите. Тя нямаше да бъде третирана толкова грубо заради странните прищевки на Ред.
Навън въздухът беше станал много студен и тя трепереше неудържимо. Никол обаче не се интересуваше от хладния нощен въздух. Искаше само да се качи в таксито и да се върне в стария си апартамент, където беше сравнително безопасно. Най-опасният човек там беше кухата съквартирантка, която просто щеше да се радва да каже:
– Аз ти казах.
Черният автомобил се плъзна до вратата след няма и десет минути. Никол се качи вътре и каза на шофьора адреса си, на което той само кимна, след което колата се плъзна нанякъде.
Когато си тръгнаха, тя погледна към къщата и сърцето ѝ наистина се сви. Ред беше някъде там, сам, и я гледаше, докато тя си тръгваше.
За пръв път, откакто реши да замине, тя осъзна, че изоставя годеника си, бяга от някого, когото е смятала да защитава и почита цял живот. Знаеше, че Ред има проблеми, но не беше предполагала, че те ще бъдат такива.
Беше твърде много.
Никол се прибра вкъщи около час по-късно и когато влезе в апартамента, благодари, че Даниела изглежда беше заспала в стаята си. Даниела беше нощна сова, която можеше също толкова лесно да е будна и да гледа някоя нощна реклама, да се тъпче със сладолед.
Но в апартамента беше тъмно и тихо и Никол беше щастлива да влезе на пръсти в старата си стая и да затвори тихо вратата след себе си. След това свали роклята си и се вмъкна гола в леглото. В известен смисъл беше щастлива, че се е върнала, въпреки че беше изтощена.
Докато лежеше там и се унасяше, тя си мислеше за Ред. Начинът, по който я погледна, когато му каза, че не иска да я закара до вкъщи. Изражението му беше напълно опустошено.
Тя не искаше да го наранява, никога.
Никол се унесе в неспокоен сън, в който сънуваше, че се лута по тъмни коридори в лабиринт, който се движи и променя. Трябваше да изчака някои пасажи да се свържат един с друг, за да може да продължи напред. В крайна сметка се беше объркала и изгубила, лутайки се в кръг.
Тя се лута и лута, докато накрая нощта свърши и тя се събуди.
Когато очите на Никол се отвориха, през прозореца на спалнята ѝ нахлуваше светлина. И чуваше Даниела да шуми в общата зона, което означаваше, че часът е доста късен. Даниела никога не ставаше преди седем.
Изскачайки от леглото, Никол грабна дрехите си за деня и тръгна към душа, надявайки се, че ще успее да сведе въпросите и обясненията до минимум.
Когато Никол излезе от стаята си, Даниела си гукаше и приготвяше сандвич за обяда си в кафявата чанта. Тя вдигна поглед, видя Никол и се върна към приготвянето на сандвича. После сякаш получи забавена реакция чист шок. Даниела отново вдигна поглед и изпищя.
– Какво правиш тук?
– Върнах се – въздъхна Никол и се опита да се усмихне смело.
Даниела се отдръпна от плота.
– Ти се върна, върна?
– Да.
– Не само за ден или два.
Никол поклати глава.
– Не, върнах се. И предпочитам да не говоря за това точно сега. Закъснявам за работа.
– Значи все още имаш работа.
За пръв път Никол се зачуди. Всъщност може би нямаше да има работа. В края на краищата, снощи тя сякаш беше изхвърлила изпълнителния директор, а какви бяха шансовете той да ѝ позволи да продължи да работи в компанията му след това?
– Мисля, че имам работа – отвърна бавно Никол.
– Така ли мислиш?
– Ще видим. – Тя тръгна към банята. – По-добре да вляза под душа, преди да имат още повече причини да ме уволнят.
Даниела я гледаше как си тръгва, все още с напълно смаян вид.

Назад към част 10                                                       Напред към част 12

ДАРСИ

Гневът изригна в съзнанието ми като киселина и вълна от него ме тласна напред, докато се взирах между феите на земята, разкъсвайки редиците им, а вкусът на толкова много кръв ме накара да побеснея.
Исках още. Трябваше да запълня тази тъмна и непрестанна нужда в мен да унищожавам, опустошавам и бичувам земята.
Кътниците в устата ми имаха вкус на отрова, острият и горчив привкус се търкаляше по езика ми и причиняваше безкрайна болка и страдание на всеки, който имаше късмета да остане жив след ухапването ми. Но те нямаше да живеят дълго. Не и когато черната и накърнена отрова се плъзнеше по вените им и ги обявяваше за поредната ми жертва. На нейната жертва.
Шепотът на Лавиния се носеше в ушите ми, гласът и ме подтикваше да продължа и душата ми беше толкова дълбоко свързана с нейната, дори когато някаква част от мен се надигаше и се бореше да не слуша заповедите и. Но беше невъзможно да им откажа, думите и караха огъня в мен да гори, който никога не можеше да бъде потушен, но това не беше огънят, който познавах, а едно злокобно нещо, което поглъщаше всяка добра част от мен цяла.
Един мъж се появи пред мен, с протегнати ръце и молба в сребристите му пръстени. Замахнах към него, ноктите ми се врязаха в свирепия въздушен щит, който се борех да разкъсам, отблъсквайки го назад, докато чупех и ръмжах, опитвайки се да пробия защитата му, докато той се бореше да я задържи на място.
– Блу! – Изкрещя той, като думата завладя нещо дълбоко в гърдите ми, но после шепотът на Лавиния стана по-силен и омразата ми се сгъсти.
– Убий го. Убий ги всички – призова тя в главата ми. Моята господарка. Ръководителката на моето същество, тази, която ме беше приковала и обвързала с нея по начини, които усещах толкова дълбоко, че никога не можех да ги измъкна.
Разкъсах въздушния му щит и той се изстреля с прилив на скорост, така че лапата ми се удари в земята, вместо да го удари. Изръмжах и обърнах поглед към един сребърен пегас, който се носеше по земята, обграждаше бунтовниците и спираше, за да позволи на няколко от тях да се качат на гърба му. Отвъд него розов пегас правеше същото и вече се издигаше в полет, а аз замахнах към нея, докато тя летеше към облаците, хванах я за копитата и я повлякох обратно от небето.
Хвърлих я на земята и се хвърлих напред, за да довърша убийството, но сребристият пегас ме нападна, заби рог в ръката ми и ме накара да изрева, докато отстъпвах назад. Розовият пегас се отскубна, завъртя опашка и побягна, а сребърният се втурна в галоп след нея.
Тръгнах след тях и ги настигнах, когато те разпериха криле и се издигнаха към небето, но аз бях по-бърза, скочих напред, за да ги вкарам обратно в лапите си и да ги довърша завинаги. Но нещо ме хвана за козината отзад, дръпна ме и ме хвърли на земята.
Сребристоокият мъж се появи отново, когато се изправих на крака, и изръмжах срещу него, докато той оплиташе въздушни въжета около мен, опитвайки се да ме прикове към волята си.
Появи се момиче с боздуган, което хвърли лиани от земна магия, завърза ме и ме повали на земята, докато се борех с магията им, гняв се разнесе по гръбнака ми, когато момичето изгради наморник, за да затвори здраво челюстите ми, и дръпна главата ми на земята.
Мъжът се втурна напред, коленичи пред мен и сложи ръка на главата ми, докато се борех да се освободя. Трябваше да се нахраня, да извлека колкото се може повече кръв и да заситя кралицата на сенките, която ме притежаваше.
Изръмжах, докато мъжът ми говореше, без да ми пука да го чуя, но беше невъзможно да го пренебрегна.
– Върни се при мен, Блу – заповяда той. – Погледни ме. Познаваш ме.
Той се наведе близо, така че виждах само очите му, и за миг бях сигурна, че го познавам. Гневът в мен започна да отстъпва и ръмженето в гърлото ми заглъхна, докато се опитвах да го намеря, несигурна защо имах чувството, че този мъж ме притежава толкова дълбоко, колкото и Лавиния.
Но тогава господарката ми заговори отново, гласът и изпълни главата ми и го заглуши.
– Той е твой враг. Хапни, разкъсай, убий. Пролей кръвта на бунтовниците и ще бъдеш възнаградена.
Изправих се на крака, когато във вените ми нахлу енергия, а сянката и мракът се разпространиха в мен като масло, което се изливаше в кръвта ми. Измъкнах се от връзките си, скъсах ги всички наведнъж и се хвърлих към мъжа пред мен.
Ноктите ми се врязаха в страните му, докато го улавях в лапите си, карайки го да реве от болка заради мен, докато го придърпвах към себе си и отварях челюсти, разкъсвайки наморника, докато отивах да откъсна главата му от раменете.
Нещо остро се удари в задния ми крак, отново и отново, и аз изревах от гняв, пуснах плячката си и се нахвърлих върху момичето с боздугана.
– Простете ми, лейди Дарси – изхлипа тя наполовина, докато се обръщаше и бягаше. – Не мога да ти позволя да нараниш мъжа, избран за теб от звездите!
Скочих след нея, на устните ми се появи ръмжене, докато тя хвърляше ледени стени зад себе си, за да ме забави, но аз преминах през всички тях, а парчетата летяха навсякъде и се врязваха в краката ми, докато продължавах да я преследвам, само за да се озова в огромна пропаст в земята.
Извиках от гняв, блъснах се в дъното и погледнах момичето, което стоеше в горната част на дупката и се опитваше да хвърли магическа мрежа над пропастта, за да ме задържи. Но аз бях създание на сенките, чудовище на нощта. И не исках да бъда задържано.
Изскочих нагоре, катерех се по мръсните стени и си проправях път нагоре, докато тя бързаше да ме хване в капана. Но аз стигнах преди нея, прорязах клетката и с острите си нокти и я хванах за крака и, докато се измъквах от дупката. Съборих я под себе си, докато боздугана се изплъзваше от хватката ѝ, и видях бялото на очите и, когато ги изпълни осъзнаване.
– Аз не умирам напразно! Обичам те, господарке! – Извика тя, когато затворих зъбите си около тялото и, разкъсвайки и разкъсвайки, докато не прекъснах писъците и. Изхвърлих я далеч от себе си като парцал, докато тя остави следа от кръв в пръстта, след което падна в дупката, която беше хвърлила, за да ме хване в капан, падайки в мрака.
Вдигнах глава и изревах в нощта за убийството си. А когато най-сетне отново погледнах надолу, открих, че среброокият мъж държи пламтящ меч над главата си, за да привлече вниманието ми, размахвайки го наляво и надясно.
Тръгнах през бойното поле, оставяйки другите бунтовници зад себе си, докато гласът в съзнанието ми ме подтикваше да довърша този и да пирувам с кръвта му.
И аз бях роб на тази заповед.

Назад към част 74                                                           Напред към част 76