Автор: LudatA

Глава 6

Кериган седеше безучастно на прозореца, балансирайки несигурно върху варосаните камъни, докато гледаше към фулмастерното море долу. Звуците на вълните отекваха в ушите му, но дори те не бяха достатъчни, за да заглушат звука на разбития глас на Серен.
Погледът към болката, която се бе появила в тези котешки очи. Тя все още го преследваше.
Как можеше безполезен, неостриган плат да означава толкова много за някого?
И все пак беше.
Още по-лошо, той си спомни времето, когато нещо толкова просто като гниещо зеле означаваше всичко за него. Заслужаваше си да понесе и най-жестоките побоища, само за да може да го опита.
Неусетно спомените му се надигнаха. Дори сега се виждаше като момче в родното си село…
Беше гладен, но глада не беше нещо ново в неговия свят – беше се родил гладен и беше останал такъв всеки ден, докато Моргана не го намери.
Тогава той беше само на седем години и се беше разменял с местния хлебар за работа. Цяла сутрин метеше пода на пекарната и преместваше кофите с брашно, а аромата на прясно изпечен хляб караше стомаха му да се свива от глад. С напредването на сутринта го обсеби мисълта да опита поне едно малко парченце от този хляб.
– Мога ли да хапна сега, господине?
– Свърши си работата, момче, и тогава ще ти бъде платено. И не мързелувай, иначе няма да получиш нищо от мен.
Кериган се опита да се върне на работа, но докато хлебаря обираше лошите листа на зелето, което готвеше за сутрешната си трапеза, беше толкова гладен, че се страхуваше, че ще се разболее на място. Едва издържаше на болката от това.
Преди два дни беше ял за последен път…
Пекарят беше изхвърлил изхвърлените листа в кофата за боклук. Кериган се взираше в тях, докато се опитваше да мете. Тези увяхнали листа не си заслужаваха да се ядат и въпреки това той вече усещаше вкуса им. Представяше си ги, докато дъвчеше и преглъщаше, докато не облекчи болката в него.
Когато стана ясно, че хлебаря е приключил със зелето – че няма намерение да прави нищо друго, освен да го изхвърли, Кериган посегна да вземе едно листо.
Човекът веднага го избута назад. Устните му изгоряха като огън, когато вкуси собствената си кръв от удара.
– Крадец! – Изръмжа от гняв хлебаря. – Безполезен син на курва. Изчезвай!
Кериган си тръгна, но не и преди да бутне мъжа назад и да открадне цял хляб. Изяде по-голямата част от него, преди да бъде арестуван, бит и хвърлен в затвора.
Тридневното унижение си заслужаваше вкуса на топлия, сладък хляб, който се разтапяше толкова вкусно в устата му. Моментното удовлетворение от пълния стомах.
Дали кърпата на Серен беше толкова ценна за нея, че да рискува живота си заради нея?
Да, най-вероятно. Дори и в безсъзнание, тя я бе притиснала към гърдите си с хватката на лъвица, сякаш предизвикваше някой да се опита да ѝ я отнеме.
За пръв път през целия си живот, изпълнен с жестокост, предателство и бруталност, Кериган почувства странно съчувствие. Подобно на него, преди да се присъедини към армията на Моргана, Серен нямаше нищо на този свят, което да нарече свое. Нищо друго освен парче безполезен плат.
Въздъхна, затвори очи и мислено повика Блез при себе си.
– Имаш нужда от мен ли, кралю мой?
Кериган слезе от мястото си на прозореца, така че мандрагора да не е зад гърба му.
– Да. Наблюдавай малко девойката. Имам нещо, което трябва да свърша.
Блез се намръщи.
– Ти си тръгваш?
– Ще се върна.
Мандрагора сбърчи вежди при това.
– Защо имам чувството, че ще направиш някоя глупост?
– Най-вероятно защото съм на път да направя нещо глупаво.
– А има ли конкретна причина за тази глупост?
– Не съвсем.
Виолетовите очи на Блез затанцуваха с чувство за хумор, макар Кериган да знаеше, че мандрагора не вижда нищо повече от сенчестите очертания на тялото му.
– Е, в такъв случай ще я пазя ревностно, вместо да се присъединя към теб в споменатата глупост, тъй като се старая винаги да избягвам такива моменти.
– Добре. – Кериган се отдръпна, докато призоваваше силите си да разтворят формата му от това царство и да го върнат обратно в Камелот.
Пътуването по този път винаги е било малко смущаващо. Премина през него малък електрически удар, после за миг-два го обзе гадене, преди всичко да се оправи. Но дори и така, той го предпочиташе пред нормалния начин на пътуване. Беше много по-бързо и лесно.
Премигна в стаята в кулата, която беше дал на Серен, и се подготви за засада. На Моргана и приличаше да е планирала такова нещо. И все пак там нямаше нищо. Стаята беше точно такава, каквато я беше оставила.
Стряскащо.
Кериган се огледа, уверявайки се, че не е забелязан, преди да види червената кърпа върху черното ѝ легло. Извъртя очи заради безполезността ѝ и я грабна.
Нещо се раздвижи от ъгъла.
Кериган тръсна глава, за да забележи бързото, сенчесто движение. Усети как очите му се зачервяват, а настроението му се покачва.
– Пакс?
Сянката изчезна.
Кериган изсъска, като се бореше да не преследва проклетия шарок, който несъмнено се насочваше право към Моргана. Нямаше да му е от полза да преследва Пакс. Трябваше да се върне при Серен, преди Моргана да използва магията си, за да ги открие.
Щеше да му се наложи да постави бариера над Радостната градина, за да я държи настрана. Ако тя ги открие…
Имаше само толкова много неща, които можеше или по-скоро искаше да направи, за да запази Серен в безопасност.

Назад към част 13

ТЕЙТЪМ

Докторът ни беше пуснал в частна клиника в някакъв непознат град, когато пристигнахме преди няколко часа. Не можех да се съсредоточа върху това къде се намираме, можех да се съсредоточа само върху Сейнт и върху това колко неподвижен е той. Мъжът го беше вкарал вътре заедно с няколко медицински сестри, всички те носеха маски и ръкавици. Не ни пуснаха останалите в сградата, докато не провериха температурата ни и не ни попитаха дали имаме някакви симптоми или сме били в контакт с някой, когото не познаваме напоследък. Никой от нас не спомена за групата въоръжени мъже, с които всички току-що се бяхме борили и се бяхме приближили твърде много, а аз дори не исках да мисля за факта, че освен всичко останало бяхме изложени на риск от заразяване. Или, предполагам, това не беше съвсем вярно, нали? Защото според една от многото бомби, които бяха паднали върху главата ми тази вечер, всъщност бях имунизирана. Но просто нямах сили да мисля за това точно сега, докато бях толкова погълната от тревогите за Сейнт.
Стоях в чакалнята с бели стени и флуоресцентни лампи, които ни облъчваха, толкова ослепително ярки, че сякаш пламваха право в черепа ми. Притеснението се впиваше в гърдите ми като скакалци, които пируват с вътрешностите ми. Намирах се в чистилището в очакване да разбера дали Сейнт ще живее. Да чуя колко тежки са нараняванията му.
Намерих се да гледам Блейк, Монро и Киян, а очите им бяха вперени в мен, сякаш бях центъра на техния свят. Чух как Монро тихо им обяснява какво се е случило в хижата, как Мортез е убил баща ми и се е захванал с мен. И начина, по който израженията им се изкривиха от това, на което бях станала свидетел, ме накара да ги заобичам още повече.
Изтръгнах хлипане на нужда, когато се приближих към тях и те като един ме обгърнаха с телата си, притискайки ме в средата си, докато ме държаха и галеха, а аз въздъхнах, защото просто се оставих на това. Все още не можех да преценя всичко, което се беше случило, просто имах нужда да усетя топлината им, която ме заобикаляше. Но през всичко това болката и скръбта ми се разляха и сълзите се стичаха по бузите ми, тъй като загубата на баща ми се вряза в мен толкова дълбоко, че едва можех да дишам.
Кръвта, която ме покриваше, засъхваше по кожата ми като филм. Искаше ми се да измия и изчистя всяко парченце от плътта си, докато не открия под нея ново момиче. Но се страхувах от тази, която щях да открия там, когато го направя.
След известно време ме измъкнаха от групата и установих, че съм изтеглена на един стол, увита в ръцете на Блейк, който ме притискаше към твърдите си гърди, шепнейки успокоителни думи в ухото ми. Зарових лице във врата му, докато той споделяше болката ми. Той познаваше тази скръб, сам я беше преживял не много отдавна. И ми се струваше съвсем правилно да се разпадна в ръцете му, защото точно сега той беше огледало на душата ми.
Монро притисна ръка към гърба ми, докато стоеше близо до мен, а ръката на Киян се уви здраво около моята, докато заемаше мястото до Блейк. Плаках, докато сълзите не искаха да идват повече и сърцето ми се оттегли във втвърдена черупка, а болката ми малко отслабна. Чувствах се куха и изтощена и някак си това беше по-лошо. Сякаш сега усещах липсата на баща ми. Нова дупка, издълбана в гърдите ми, разширяваща празнината, която Джес беше оставила, когато я бях загубила. Цялото ми семейство си беше отишло. Спомените за детството ми, за всички дни, които бяхме прекарали заедно, сега живееха единствено в мен. На света не беше останал никой, който да споделя моето минало. Нито един човек, който някога да си спомня с мен, който да знае шегите, които сме споделяли, забавленията, които сме имали, живота, който сме водили. Аз трябваше да го нося, да го преживея. Сама.
Най-накрая се измъкнах от скута на Блейк и Монро се отдръпна с една крачка назад, когато го подминах и отидох до прозореца, загледана в бледото небе. Зората наближаваше. А аз не исках това. Исках да се върна към последния път, когато слънцето бе залязло и променило всичко. Да направя хиляди различни избори. Струваше ми се, че когато слънцето изгрее, тази нощ щеше да бъде изпепелена. Но точно сега всичко това ми се струваше просто като ужасен кошмар, от който все още можех да се събудя, стига да знаех как.
Момчетата говореха с ниски гласове, но аз не можех да различа думите и не се опитвах да ги различа. В ушите ми бръмчеше, стена, която ме отделяше от света, докато аз се оттеглях все по-навътре в себе си. Не усещах нищо, нито дървения перваз на прозореца, където лежеше ръката ми, нито температурата в стаята. Просто усещах… Нищо.
– Тейтъм – изрече Монро и думата сякаш проби стената, зад която изчезвах, и ме върна към живота. Не се обърнах към него, но усетих, че се приближи зад мен. Топлината на плътта му ме повика и когато той скъси разстоянието между нас, аз се облегнах на гърдите му, осъзнавайки, че съм замръзнала до кости, след като ръцете му ме обгърнаха. – Трябва да останем тук четиридесет и осем часа за карантина, след което можем да се приберем у дома.
Вкъщи. Изборът на думата ми се стори толкова странен. Евърлейк не беше дом. Домът беше баща ми, дома беше Джес, дома беше там, където сърцето ми беше доволно. Евърлейк не беше нито едно от тези неща. Но… Монро беше.
– Сейнт – промърморих аз, а в тона ми се долавяше страх.
Докторът отвори вратата в другия край на стаята и сърцето ми се разтресе, докато се обръщах към него в паника. Той държеше маската си на място, докато ни гледаше, а ръкавиците му бяха изцапани с кръв.
– Той е стабилен – каза той и силите излязоха от тялото ми.
– Майната му – издиша Монро, но без да има песъчинки в гласа си, както очаквах. Не би ли трябвало да е недоволен, че Сейнт е добре?
Раменете ми увиснаха от облекчение, след което цялото ми тяло ги последва и аз приклекнах ниско, поемайки дълги вдишвания, докато тази новина ме пронизваше. Блейк потупа Киян по рамото, като двамата споделиха облекчена прегръдка.
– Казвах ти, че това копеле е твърде упорито, за да умре, бейби – каза Киян и се засмя.
– Мога ли да го видя? – Попитах.
– Той е в безсъзнание – обясни доктора.
– Но все пак искам да го видя.
Монро се приближи, като ме издърпа на крака и държеше ръка на гърба ми.
Докторът кимна.
– Скоро ще можеш да го видиш, сестрите тъкмо почистват.
– Каква е прогнозата, докторе? – Настоя Блейк.
– Той има косо счупване на лъчевата кост на дясната ръка и три счупени ребра от същата страна. Куршумът не е минал през него, затова го извадихме от рамото му, зашихме го и му дадохме кръвопреливане, антибиотици и малко течности. Честно казано, той е късметлия.
– Може би, ако куршума беше направен от чисто сребро, щеше да има по-голям шанс да го убие – пошегува се Блейк, скачайки върху Киян в радостта си и сърцето ми се повдигна малко.
– Да, с един свещеник, който да хвърли светена вода върху него и да го хвърли обратно в ада – съгласи се Киян.
– Дори и тогава той вероятно щеше да откаже да умре. Кожата му можеше да се разтопи от костите му, но той просто щеше да се мотае наоколо като разгневен полтъргайст, който ни крещи всеки път, когато прецакаме графиците му – пошегува се Блейк.
Подигравателните им шеги почти предизвикаха усмивка на лицето ми, особено като усетих облекчението в стаята като нещо физическо.
Докторът отново излезе от чакалнята и аз разтърках уморените си очи, като се облегнах на Монро за подкрепа, докато чакахме да ни пуснат при Сейнт.
Минутите сякаш се проточиха, но накрая лекаря се върна и ни покани да влезем.
– По двама наведнъж – настоя той.
– Хайде, бебе. Аз ще те заведа. – Киян ме хвана за ръка и аз оставих пръстите си да се проследят по ръката на Монро за довиждане, докато той ме водеше.
Киян се чувстваше толкова силен, тялото му беше като броня. Искаше ми се да се плъзна в него за известно време и да се преструвам, че съм непоклатима като него. Но дори и да черпех от тази негова сила, знаех, че тя не може да направи нищо, за да поправи разбитото ми сърце. Нито да излекува зейналата рана, оставена от смъртта на баща ми. Нищо не можеше да ме предпази от това.
Когато влязохме в стаята, във въздуха все още се носеше мирис на кръв, но той беше притъпен от химически привкус, който се усети в гърлото ми. Сейнт беше без риза, раната на рамото му беше превързана заедно с ребрата и в лявата му ръка беше забита инфузия, а дясната беше притисната към гърдите му с прашка.
Изглеждаше толкова не-Сейнт, лежейки там, чертите на лицето му бяха меки от съня, което го правеше да изглежда млад, уязвим. Отдръпнах се от Каян, навеждайки се, за да погаля бузата на Сейнт, и сълзите отново се появиха, когато си спомних за позицията, която това момче беше направило за мен, поставяйки се пред онази кола, за извинението, което ми беше изрекъл, макар да не знаех какво точно е имал предвид. Проследих скулата му с върховете на пръстите си и въздъхнах от топлината на кожата му, от потвърждението, че сърцето му бие, макар че така или иначе това беше ясно от пиукането на монитора в стаята. Но и аз трябваше да го почувствам. Прокарах ръка надолу към гърлото му и пулса му заби там почти гневно, сякаш беше решил да покаже на света колко жив е всъщност. И това почти предизвика усмивка на устните ми.
– Ще са нужни повече от куршум и кола, за да убиеш Сейнт Мемфис – изръмжа Киян в ухото ми, сякаш никога не се е притеснявал за приятеля си. Но аз бях видяла паниката в него толкова ясно, колкото и деня. Безсърдечната поза на Киян вече не ме заблуждаваше. Той имаше сърце и в него се криеше дълбока и непоколебима любов към приятелите му.
Когато всички прекарахме известно време с него, доктора предложи да прегледа раните и синините ни. Въпреки че тялото ми беше болно и разранено, някак си не бях счупила нищо, дори когато бях скочила от колата. Всъщност никой нямаше нищо прекалено сериозно и трябваше да вярвам, че това не е нищо друго освен чудо.
Предложиха ни отделно отделение с душ и някакви шалтета, в които да спим, и пред нас се разтегли времето за карантинния период. Сред всички страхове, които ме бяха обзели тази вечер, едва ли имах време да се притеснявам, че Нощните пазители могат да бъдат заразени. Те се бяха изложили на риск заради мен, още един риск, за който никога нямаше да мога да им се отплатя. Бяха се изправили пред смъртта по всички възможни начини заради мен и знаех, че това променя всичко.

***

Лежах със Сейнт в леглото му в Храма в кремава пижама. До леглото му беше поставена система, а на нощното шкафче седеше списък с инструкции от лекаря. Това не беше дори близо до идеалното и страха, че нещо може да му се случи под нашите грижи, ме караше да се притеснявам. Затова останах с него, не го оставих настрана нито за секунда, откакто се върнахме тук снощи след изтичането на карантинния период. Поне бяхме избегнали тази единствена заплаха и знаех със сигурност, че всички те ще бъдат добре. Беше на куп успокоителни, за да даде време на тялото си да се възстанови, и през нощта се беше размърдал само няколко пъти, но сега вече ги бяха изключили, така че беше въпрос на време да се върне при нас.
С настъпването на утрото се свих до него, като държах ръката си на гърдите му, а тяхното издигане и спадане ме уверяваше, че мога да си почина за няколко часа. Отчаяно исках той да се събуди, но се раздвижвах при всяко негово движение, така че ми беше трудно да се отпусна. Но точно когато се канех да се унеса, той изстена.
– Тейтъм – каза той, гласа му беше тих като шепот, а дъха му се полюшваше върху бузата ми. Не успяхме да го облечем с блуза, затова носеше само тъмносини шорти и чорапи.
Изправих се, погледнах го надолу и тъмните му очи се разшириха, докато погледа му се плъзгаше по чертите ми, по синините, порязванията и раните, правейки равносметка на всичко това, докато аз просто потъвах в дълбините на ирисите му.
– Този задник те е наранил – каза той мрачно, с яд в тона си.
– Той е мъртъв – казах аз, като повдигнах малко брадичката си.
Той въздъхна, отпускайки се, но не откъсваше поглед от нараняванията, които се очертаваха по плътта ми.
– Ти си добре – казах му аз. – Простреляха те, имаш пукнати ребра и фрактура на дясната ръка, но си добре, Сейнт.
– Мм – измърмори той, сякаш не беше съгласен с тази оценка, и веднага се опита да се изправи, като челото му се сгърчи рязко, докато разтърсваше ребрата си.
– Легни си – изпъшках, като притиснах ръка към неконтузеното му рамо, за да се опитам да го спра, но той продължи, измъкна се от леглото и се изправи на крака. Само че краката му не издържаха и той мигновено се срина на колене, като накара интравенозноата система да подскочи към него на колелцата си, докато я дърпаше.
– Сейнт! – Изскочих след него, опитвайки се да му помогна да се изправи. – Загубил си много кръв, а и си на много лекарства, трябва да си починеш.
– Добре съм. Мога да се изправя сам – настояваше той, но беше ясно, че не може.
– Просто ми позволи да ти помогна – настоях аз, но той продължи да се опитва да ме избута.
– Колко е часа? – Поиска той с паника в очите.
Погледнах часовника зад мен на нощното шкафче и се намръщих, като видях, че е три минути преди девет.
– Девет сутринта – казах веднага.
– Лъжеш – изсъска той и се опита да изкриви врат, за да погледне сам, но аз се преместих, за да блокирам погледа му.
По стълбите се разнесоха стъпки и Блейк се появи в черни шорти, а веждите му скочиха нагоре, когато видя Сейнт на пода. Той се затича напред, вдигна го и го постави обратно на леглото.
– Ето ти го, приятелю.
– Не съм ти приятел, махай се от пътя ми – изръмжа Сейнт.
– Ооо, той е малко сърдито приятелче. – Усмихна се широко Блейк, очевидно адски доволен да види приятеля си буден въпреки бурното му настроение.
– Трябва да останеш в леглото – поисках аз и Сейнт се обърна към мен с наведено чело. – Моля те. Остани. Ще ти донеса това, от което имаш нужда. Ще направя всичко, което ми кажеш.
Гърлото му се размърда, когато осъзна, че му предавам контрола, че му позволявам да ме командва, да получава каквото си поиска. Все пак човека почти беше умрял, за да ме спаси. Това беше най-малкото, което можех да направя, за да му помогна да се излекува от нараняванията си.
Той дръпна брадичката си веднъж в знак на съгласие.
– Имам нужда да пикая.
– Докторът ти е дал специален подарък за това. – Блейк закачи тавата от пода, размаха я към него и Сейнт се намръщи мрачно.
– Няма да пикая в пластмасова купа. Никога. – Сейнт отново преметна крака през ръба на леглото и аз погледнах Блейк, като кимнахме в знак на съгласие, докато се опитвахме да му помогнем да се изправи.
Той мърмореше проклятия по целия път до банята, докато му помагахме да стигне дотам, а системата се поклащаше на поставката си, докато аз я бутах със себе си, а той настояваше, че може да го направи сам, преди да го вкара вътре и да изрита вратата в лицето ни.
Обърнах се към Блейк точно когато той протегна ръка и проследи с палец синината на бузата ми.
– Как си, скъпа?
Той не искаше глупав отговор, можех да кажа. Виждаше болката ми, сякаш грееше от очите ми, затова му казах честната истина.
– Изтощена, с разбито сърце и някак… Изтръпнала. Нищо от това не се чувства истинско. Но е… Знам, че е. – Отпуснах глава, прехапвайки сълзите, които заплашваха да се разлеят, и Блейк повдигна брадичката ми, за да срещне погледа му.
– Винаги, когато искаш да говориш, аз съм тук. Имам те, Тейт. Само кажи думата. – Той се наведе и ме целуна по бузата, но аз се обърнах към него, инстинктивно издирвайки топлината на устата му. Привлече ме по-близо за кръста, нежните му докосвания успокояваха бясното ми сърцебиене, докато ме целуваше сладко, изричайки хиляди тихи съболезнования, които ми помогнаха да се съшия отново. Поне за малко.
Разделихме се точно преди вратата да се отвори и Сейнт да застане там, стиснал стойката, изглеждайки блед. Той стисна зъби и се придвижи напред, сякаш искаше да се забие в нас, но ние се отдръпнахме и всеки от нас прихвана ръка около кръста му, преди да успее да го направи.
– Престани да се суетиш – изръмжа той, но най-вече на Блейк, както забелязах.
Все пак му помогнахме да се върне в леглото и Сейнт отхвърли Блейк, докато аз му помагах да се подпре с няколко възглавници.
– Просто извикай, ако имаш нужда от помощ за нещо, Пепеляшке – каза Блейк, преди да слезе долу, като хвърли очи на Сейнт.
Когато приключих с подреждането на спалното бельо на Сейнт, срещнах разочарования му поглед и паднах да коленича пред него на края на матрака в мълчаливо предложение, което казваше какво трябва да направя?
– Ще си взема един ден почивка – каза Сейнт чистосърдечно. – Днес можеш да ме изчакаш, а утре нещата ще се върнат към нормалното си състояние.
– Сейнт… – Въздъхнах. За него нещата нямаше да са нормални дълго време. Докторът каза, че възстановяването му може да отнеме седмици. Нямаше да може да тренира, да играе футбол или да извършва някоя от обичайните си дейности, докато не се излекува напълно, или можеше да си причини трайни увреждания.
– Тейтъм – изръмжа той предупредително и аз погледнах към него с разтуптяно сърце. Осъзнах, че и аз имам нужда от това, имах нужда Сейнт да ме поеме и да ми каже какво да правя точно сега, защото нямах представа как да поставя единия си крак пред другия, знаейки, че баща ми вече не е на този свят. Не знаех коя съм без него. Вече не знаех как изглежда бъдещето и къде е моето място. Чувствах се в капана на една безкрайна сянка, която се простираше вечно пред мен. И не можех да избягам от нея.
– Нека просто се съсредоточим върху настоящия момент – направих компромис, стискайки ръце в чаршафите, докато се опитвах да не позволя на мислите си да се плъзнат отново твърде далеч в отчаянието, обратно към момента, в който Мортез беше застрелял татко, как беше паднал под мен и бях видяла толкова много нищо в очите му. Никакво време нямаше да е достатъчно, за да изтрие този образ от съзнанието ми. – Кажи ми какво да правя. Моля те. – Гласът ми се пречупи и аз сведех глава, изгубена. Бях толкова изгубена. Щях да се разпадна на парчета, ако просто не направех нещо. Каквото и да било.
– Тейтъм… Какво става? – Попита той, тона му беше мек и гъст от загриженост. Изобщо не звучеше като Сейнт.
– Баща ми – изтръгнах аз, опитвайки се да го кажа с дистанцираност, но не успях да се справя. – Мортез го застреля. Той е… Мъртъв. – Да го изрека на глас беше много по-лошо, отколкото да го повторя в главата си хиляди пъти. Изведнъж беше толкова задушаващо реално, че ми се искаше да мога да върна думите назад, да ги натикам в гърлото си и никога повече да не ги изрека. Няколко гъсти сълзи се търкулнаха по бузите ми и аз ги избърсах набързо.
Сейнт мълча дълго време.
– Не мога… Да си представя как се чувстваш в момента – каза той с отмерен глас, сякаш наистина искаше да каже тези думи. – Но ако имаш нужда да поема контрола…
– Искам – казах яростно, като го погледнах нагоре. Този език беше език, който и двамата разбирахме, от който и двамата имахме нещо. Той ни центрираше. Липсата ни на контрол в сегашните ни ситуации беше изтощителна и този отговор беше подарък за всеки от нас.
Той кимна твърдо, а в очите му пламна огън.
– Донеси закуска за всички. Моята ще е на поднос в скута тук, а ти ще изядеш своята също тук. Овесена каша със стафиди и топло мляко. Поръси я със захар.
Захар? Той никога не ми е давал захар. Но инструкциите бяха ясни и аз се хванах за тях, станах от леглото и слязох по стълбите, доволна, че имам върху какво да се съсредоточа, освен върху това, което се беше случило в хижата. Киян спеше на дивана, а Монро дремеше на един стол с напрегната бръчка между очите си.
Приготвих обичайната храна за всички и реших да избера препечен хляб с яйца за Монро, тъй като го бях виждала да яде това няколко пъти при него. Когато подреждах цялата храна на масата и се канех да отнеса моята и тази на Сейнт на горния етаж, Монро се размърда от фотьойла и се изправи, мигайки със съня от очите си.
– Какво правиш? – Попита ме той, като в тона му се долавяше спешна тревога.
– Сейнт е буден. Направих закуска – казах с леко свиване на рамене и очите му станаха тъмни.
– Сейнт! – Изръмжа той и погледна към балкона. – Тя е преживяла твърде много, няма да ѝ заповядваш!
– Всичко е наред – казах твърдо, преди Сейнт да успее да отговори. – Искам го. Имам нужда от това.
Челото на Монро се смръщи и той се приближи до мен, като поклати глава.
– Позволи ми да помогна – каза той с глас, предназначен само за мен. – Кажи ми от какво имаш нужда и аз ще ти го дам. – Искреността в очите му беше трогателна и аз му се усмихнах с благодарност.
– Имам нужда да се занимавам. Но можеш ли да събудиш Киян и да доведеш Блейк, за да могат да хапнат малко храна? – Предложих и челюстта му пулсира няколко пъти, преди да кимне, отстъпвайки.
Аз се отправих нагоре, докато той отиде при Киян, като го побутна отстрани.
– Не бих го направил и за всички камили на света – промърмори Киян, като замахна към мястото, на което Монро го беше побутнал, сякаш там беше кацнала муха. Монро го бутна отново и Киян се събуди, като се хвърли към Монро с жестока горна част, която Монро отклони в последния момент.
– Успокой се, Рамбо – промълви Монро. – Закуската е готова.
Киян се изправи, очите му ме намериха, когато се измъкнах на балкона, и в погледа му се появи копнеж, от който кожата ми настръхна. Целувката, която бяхме споделили, беше толкова силна, че още усещах как се задържа по устните ми. Тя бе прогонила всяко съмнение, което някога съм имала относно намеренията му към мен. С тази целувка той ми беше предложил част от душата си, а аз му бях предложила своята в замяна.
Сложих храната на Сейнт в скута му и се настаних до него, като покривах и двамата. Не исках да има паузи между отделните инструкции. Трябваха ми задачи за всяка минута от този ден, иначе никога нямаше да се справя.
Сейнт се мъчеше да нареже храната си с една ръка, а раздразнението му нарастваше, докато проклинаше и ръмжеше от ярост.
– Позволи ми – предложих аз, докато довършвах овесената си каша, а той направи пауза, докато обмисляше това, преди да кимне.
Нарязах му храната, като коленичих до него, след което протегнах вилицата и я насочих към устата му. Той ме наблюдаваше внимателно, докато работех, и аз влязох в ритъм, като му подавах една след друга хапки.
– Човекът, който те е наранил, има късмет, че е мъртъв – коментира разговорливо Сейнт. – В противен случай щях да изцедя кръвта му капка по капка и да го нарежа на хиляди малки парченца, които птиците да изядат.
– Сърцето ти си личи. Не разбрах, че имаш такова, докато не започна да кървиш толкова много – замислих се аз.
– Обвързан съм с теб, Тейтъм, жив или мъртъв. И бих застанал между теб и огъня на ада, за да защитя това, което е мое.
Наклоних главата си на една страна, като се вгледах в свирепото му изражение, в бушуващия ад в очите му. Как бях помислила, че е толкова безжизнен и студен, когато го срещнах за първи път? В момента в него имаше толкова много огън, че беше почти ослепителен. Стомахът ми се сви при думите му. Думи, които никога не бих могла да си представя, че ще ми каже, камо ли да си представя този топъл отговор, който имах на тях.
– Ти вече го направи, Сейнт.

Назад към част 4

***

„Ейтале прави елфите неконтролируеми – беше казал веднъж Марсо. – В името на тази, която Ейтале е избрала, те са готови на всичко и са неспособни да ѝ навредят. За един елф това е по-лошо от смъртта. По-лошо от предателство и най-лошото наказание, за което може да се сети. Когато тя се усмихва, те са щастливи. Когато тя е тъжна, те изпитват болка. Когато тя прегръща друг мъж, те полудяват, а когато тя умира… “
Айра машинално погледна ръката си, на която вече имаше пурпурна синина, и потрепери.
Всемогъщи… Викран сигурно полудява от ярост в момента! Самата мисъл, че неговата Айтале е наранена, би трябвало да го накара да иска да удуши кощунствения мъж на място. Ейтале е проклятието на елфите. Тяхната лудост, наказание и най-лошото страдание, което кара всеки от тях мигновено да загуби главата си и да се подчини само на една мисъл – за нея. А това означава… Всемогъщи!
Айра се обърна уплашено и като срещна синьо-жълтите очи, горящи в полумрака, с ужас разбра: Значи. Бриер имаше невероятен, просто приказен късмет, че Викран можеше да държи под контрол темперамента си. И не само че не изля гнева си върху небрежния ученик, но и се принуди да гледа как Бриер отново вдига оръжието си. Знаеше, че това може да се случи отново. Знаейки, че всеки момент и двамата могат да сгрешат. Боже, това сигурно е било мъчение за него!
Айра преглътна, когато магьосника безшумно се приближи и нежно хвана ръката ѝ – същата, чиято синина бе започнала бързо да изчезва в момента, в който го направи. Тя замръзна панически, търсейки с разширени очи непроницаемото лице на мага, после прошепна виновно:
– Извинявай.
Като се погрижи за синината, Викран изръмжа раздразнено:
– Глупак!
– Това не е по вина на Бриер – забързано каза Айра. – Вината беше моя. Беше моя грешка. Не му се ядосвай, моля те. И ми прости за глупостта ми.
– Не е виновен Бриер… Аз съм глупак – въздъхна тежко мага. – Оказва се, че е толкова трудно да бъда твой учител. И е толкова трудно да се преструвам, че между нас няма нищо друго.
Тя вдигна глава от изненада, а след това трепна, когато мъжа прокара върховете на пръстите си по бузата ѝ. Тя замръзна невярващо и затаи дъх, страхувайки се да се надява и отчаяно опасявайки се, че тази неволна ласка ще свърши също толкова внезапно, но Викран не спря. Напротив, той се наведе още по-ниско, фиксирайки един отпуснат кичур коса. Погледна я внимателно и накрая я целуна нежно.
– Ти… Ти… Какво правиш?! – Айра скочи на крака. – Недей! Те ще видят!
– Няма да видят… – Той отново докосна устните ѝ, бавно я погали по залятата от ярка руменина буза, но после се върна и за дълъг миг я хвана в сладък плен, карайки сърцето ѝ да бие неистово, а ръцете ѝ, които бяха притиснати в гърдите му, безсилно се разтвориха и се увиха около врата му.
Айра веднага се разтопи и неволно се сгуши обратно. Забравена, разтопена, зачервена от смущение. Но когато той се отдръпна и устните ѝ спряха да горят от горещ огън, тя направи слаб опит да се съпротивлява.
– Какво правиш, безумецо? Ами ако Бриер се върне? Или някой влезе?!
– Няма да го направят – усмихна се магьосника, като сложи ръка на кръста ѝ. – Напразно ли прекарах една седмица в изграждане на защитата? Нима за нищо не трябваше да създавам защитните мрежи отново и отново? Не се притеснявай, любов моя, никой повече няма да ни безпокои. Тук можем да правим всичко. Можем да го направим сега.
Сърцето на Айра подскочи от радост.
– Наистина?
Вместо да отговори, той я целуна отново, като я придърпваше все по-близо и по-близо. Издиша шумно в малкото ѝ ухо, карайки го да свети и да избухва в пламъци чак до върха, а после се наведе, вдигна пищящото момиче на ръце и го отнесе.
– О.
– Не стой боса – ще се простудиш.
– Сега ще се облека… Вик! Къде ме водиш?!
Викран обърна глава, докато вървеше.
– Как ме нарече?
– Аз… – Айра изведнъж се смути. – Не ти харесва? Тогава аз няма да го правя.
– Харесва ми – магьосника я целуна нежно по носа. – Всичко ми харесва, стига да е свързано с теб. Вик… Никой досега не ме е наричал така. И знаеш ли какво? Мисля, че е страхотно.
Айра се притисна към него с благодарност, усещайки как подновеното му сърце бие мощно, и не се възпротиви, когато мага седна на един появил се от нищото стол. После се сгуши в скута му, прегърна го силно и затвори очи с доволна въздишка.
Колко хубаво беше, че той беше наблизо! Че поне сега нямаше нужда да мълчи. Нямаше нужда да се крие и постоянно да се оглежда, преструвайки се, че нищо не се случва. И нямаше нужда да крие, че е щастлива. Вече щастлива, защото той беше там, близо, благоговейно я прегръщаше и нежно галеше бузата ѝ. Ръцете му я държат здраво, сякаш и сега се страхува да не я изгуби, дългото му наметало обгръщаше грижливо босите ѝ крака. А точно под ухото ѝ плавно бие любящото му сърце, което най-сетне вече не го боли.
– Не знаех, че ще е толкова трудно – тихо прошепна Викран, докато Айра лежеше неподвижно. – Мислех, че сме преминали трудната част. Мислех, че мога да се отдръпна и да изиграя ролята си, без никой да разбере. Но се оказа, че твоята омраза не е най-лошото нещо, което ми се е случвало. Много по-лошо е да знам, че ме обичаш, но не можеш дори да се доближиш до мен… Страдаш, тревожиш се, не можеш да спиш. И всичко това е по моя вина. Защото трябва да те отблъсквам. Съжалявам. Не осъзнавах, че ще е непоносимо да виждам очите ти, да чувам ударите на сърцето ти, да усещам разочарованието ти, болката ти… И да мълча.
Айра се притисна още по-близо до него, без да иска да се разделят нито за миг. Тя зарови лице в ризата му, притисна се към гърдите му, обви ръце около врата му и прошепна:
– Обичам те, Вик.
– Аз също те обичам. – Магът въздъхна тихо и я притисна в прегръдките си. – Но трябва да сме внимателни. Оге ще контролира всичките ти занятия, включително кога започват и свършват, къде се провеждат, как се провеждат и с кого. А аз ще трябва да те държа отговорна, като редовно отчитам напредъка ти.
– Как ще ме учиш? На теб ти е трудно да ме учиш.
– Трудно е да те ударя, искаше да кажеш? – Викран се усмихна язвително. – Да, така е. Ще трябва да измислим нещо с оръжията. Надявах се на Бриер, но се опасявам, че съм си губил времето: Нервите ми няма да издържат на още едно такова изпитание.
– Мислех, че ще го убиеш – тихо призна Айра, като се вгледа внимателно в сините очи на полуелфа.
– Аз също – въздъхна той виновно. – Разбира се, подозирах, че ще се притесня, но това е… Нещо невероятно. Разбирам всичко, знам, че няма друг начин, знам, че не мога да го направя сам, но никоя битка не е без грешки… А не се случи нищо ужасно: Само синина… Но сякаш над нея висеше воал, и това е всичко. Когато видях кръвта, толкова се ядосах, че едва не се преобърнах. Предполагам, че е било защитна реакция: Ейтале не прощава грешките.
Тя въздъхна тъжно.
– Така че ще трябва да гледаш настрани, докато аз фехтовам.
– Опитах да го направя. Не работи. Все още гледам и продължавам да очаквам да те удари.
– Тогава трябва по друг начин – каза Айра и се надигна неспокойно. – Трябва да се науча. Ти сам го каза.
– Знам. Ще измисля нещо. Може би ще те оставя на Бриер и ще се разходя в парка. Или ще опитам с учебна рапира. Не се притеснявай. Ще видим кое е най-доброто. Няма да те дам на никого.
– Не мисля, че някой се опитва да ме убие – пошегува се тя, но Викран стана сериозен.
– Все още не, защото никой не знае коя си.
– Кои сме ние – поправи го тихо тя и той се усмихна слабо. – Между другото, как реагира Завета на моето огледало? Вдигнаха ли много шум?
– Когато се върнах, Виоран още не беше приключил със сферата и си отидох… Или по-скоро лер Иоро ме помоли да си тръгна… Когато те все още бяха в шок.
– Дали не показах нещо прекалено? – Разтревожи се Айра.
– Не – мага успокоително затвори клепачите си. – Видях почти всичко, което Старейшината е научил, и мисля, че си свършила работата си перфектно. Няма нищо излишно. Никакви разкъсвания. А гласа на Сърцето беше маскиран от твоето собствено (доста неясно, трябва да призная) възприятие. Дори се изненадах, че си се справила толкова чудесно. Така че никой не чу края на разговора ни. И не видяха как ме върна обратно. И ако са забелязали малките пролуки в паметта ти – точно там, където Алварис и Марсо казват много излишни неща – то те имат по-важни проблеми в момента, отколкото да обръщат внимание на такива дреболии.
– Значи те не знаят и за Кеари?
– Не, Виоран не я е виждал.
– Как е тя, между другото? – Айра го погледна с любопитство. Кер скочи на рамото на мага, като подсмърчаше с интерес.
Викран разкопча яката си, разкривайки змията на шията си, нежно погали люспите, като същевременно изпрати лек мисловен импулс. С усмивка наблюдаваше как събудената метаморфа се движи внезапно и вдигна дланта си нагоре. След това се засмя тихо, когато гъвкавото тяло се плъзна надолу и се превърна в напълно различно същество.
– Здравей, мъниче – прошепна той, като погледна в пронизващите сини очи на малката белка. – А ти си пораснала още малко.
Кеари изпищя щастливо.
– Нека да се стопли – каза Айра с усмивка. – Кер, покажи ѝ всичко наоколо. Не вдигай шум и не разхвърляй пода: Не искам никой друг да знае за Кеари.
Метаморфите си размениха изразителни погледи, след което пъргаво се промъкнаха в полумрака, като се заклатушкаха край стелажа с оръжия. Не дрънчаха много обаче – осъзнаваха, че грохота на падащото желязо ще привлече излишно внимание, затова внимаваха да не изплашат ехото и да не повредят каменните стени.
Айра, след като ги проследи с дълъг поглед, отново се обърна.
– Какво реши Завета?
– Нима директора не ти каза?
– Той каза, че ме дават на теб да ме възпитаваш. Че те няма да докоснат Кер и ще ми позволят да остана при тях. Каза, че им е интересно да видят какво ще се случи. Каза също, че ти си единствения, който може да ме научи на правилните умения.
– Той не спомена Легран? – Намръщи се Викран.
– Не е. Трябваше ли да го направи?
– Не знам – бавно каза мага. – Но се надявам, че Оге има разума да не го въвлича в обучението ти.
– А какво ще кажеш за Алварис?
– В момента върви проверка. Този път в Лигерия и особено в Лир, в официалните редици, сред членовете на Завета, с които може да е свързан също толкова тясно, колкото и с тримата, които обърна. И, разбира се, Иоро поиска от всички кръвни клетви, че никой друг не е замесен.
– Те дадоха ли?
– Къде ще отидат?
– Кой е Иоро? Червенокосият, който задаваше въпросите?
– Да – кимна Викран. – Той беше най-възрастния член на Завета след Алварис. А сега вероятно ще бъде новия ръководител.
– Изглежда млад – каза тя.
– Иоро владее добре тялото си, така че може да изглежда като сивокос старец или като седемнайсетгодишно момче. Именно това прави, когато идва да инспектира някои отдалечени кътчета на четирите кралства. Можеш ли да си представиш как го гледат в началото?
Айра се усмихна неволно.
– Сигурно му се струва смешно.
– Мм-ммм. Мисля, че Иоро се забавлява, когато вместо важен съветник посрещащите видят млад мъж с разрошена коса и крива усмивка. После обаче се представя в пълна форма… Но обикновено чак след като е изслушал всички шепоти, научил е всички тайни и се е ровил в чуждите мисли, които никой не си и помисля да крие в негово присъствие.
– Предполагам, че когато разкрие истинското си лице, се надига паника?
– Веднъж бях с него в Свободните земи и след като си тръгнахме, настана такава суматоха, че чиновниците не смееха да си отворят устата без разрешение в продължение на пет години.
– А какво ще кажеш за Виоран? Наистина ли е твой чичо?
– Да – каза Викран мрачно.
– Роден?
– Баща ми беше негов по-голям брат и член на кръга на старейшините. Беше добър магьосник, така че загубата му беше голяма загуба за гората. Той обичаше майка ми. Ето защо тя беше обвинена за смъртта му. И аз също. Докато не се оказа, че съм наследил способностите и на баща си, и на майка си. Само поради тази причина ми дадоха подслон за известно време и дори ме научиха на родната магия на елфите, но после Виоран даде да се разбере, че съм жив само по негова милост и трябва да се подчинявам на изискванията му безропотно. Не исках да го правя. Той отговори, като посочи причините за смъртта на родителите ми. Не му повярвах и поисках да ме заведе до Дървото на Огла, за да разбера истината. Но по решение на Кръга ми беше отказано да вляза. Те казаха, че не принадлежа към клана и следователно нямам право да докосвам свещения корен. Затова отидох там тайно и сам разбрах всичко. Успях да видя и нещо забранено и тогава разбрах, че нямам никакво право да бъда там.
– Къде отиде? – Попита Айра.
– Свободните земи. Както знаем, там няма крале, а управляват избрани губернатори. Има много елфи, макар че те не са много обичани, така че е лесно да се изгубиш. Приех името на майка си, дер Солен, за да не ме свързват със Западната гора. А и те не ме последваха – Виоран не би се принизил до това. Ако се бях върнал, може би щеше да ме убие, но…
– Марсо каза, че си нанесъл много щети.
– Направил съм – призна неохотно Викран. – Бях млад и горещ. А и този човек беше от богато семейство. Вероятно трябваше да се въздържа, но никога не съм уважавал насилниците. Така че доста силно обезпокоих тамошната охрана. После Завета дойде да ме види и след като научи какво става, бързо ме изпрати тук.
– А веднага след училище, в Защитената гора?
– Предложиха ми да остана и да уча за магистратура, но ми стана скучно. А и работата с адептите не ми допадна. Особено с момичета, защото…
Магьосникът направи пауза, мигновено помрачен, а Айра прехапа език, за да не спомене посвещението – тема, която те се бяха постарали да не засягат.
Тя твърде добре помнеше колко болка му беше причинила. И твърде добре знаеше защо понякога той прекъсваше целувката внезапно и изстиваше, отдръпваше се, сякаш се страхуваше да не отиде твърде далеч.
Тя не настояваше. Просто се опитваше да бъде възможно най-близо в такива моменти, така че той да почувства и да повярва в своята прошка. По-скоро можеше да прогони от паметта си отчаянието, с което някога бе отишъл да умре. Да забрави болката, да спре да разкъсва сърцето си със съмнения. И никога повече да не изпита такава мъка.
И сега тя се сгуши близо до него, погали втвърдената му буза. С другата си ръка стисна побелелите му от напрежение пръсти и ги притисна към гърдите му, стопляйки го с дъха си. А после изчака мълчаливо, давайки му време да се опомни и да се размрази отново.
– Прости ми – прошепна тихо магьосника.
– Нямам за какво да ти прощавам – отвърна тихо Айра. – И не съжалявам за това.
Той рязко се обърна.
– Не казвай това.
– Вик, престани. Знаеш, че сърцето не търпи лъжи.
– Точно така. Ако дълбоко в себе си не исках… Нямаше да се получи!
– И тогава нямаше да съм Айра, която познаваш – каза тя тихо, обръщайки лицето му към себе си. – Ти спаси живота ми. И аз съм благодарна на теб и на Марсо за това. Но аз не затова ти говоря за Сърцето, глупако: Просто исках да ти кажа, че то не е само твое.
Викран се намръщи неразбиращо.
– Защо?
– Сърцето не търпи лъжи. А това означава, че не си единствения, който би се провалил, знаеш ли? Много съм мислила за това – призна Айра. – И стигнах до извода, че ако беше само един от нас, нямаше да ти се позволи… Сърцето ми щеше да се противопостави. Но аз вече си мислех за теб. Гледах те и си мислех, че може би греша, като се страхувам от инициацията. И не трябваше да бягам. Защото ти никога нямаше да ме нараниш. И можеше да постъпиш правилно, така че инициацията да не бъде кошмар. Сърцето ми го почувства. И аз… Аз също го почувствах.
Магът потрепери, докато срещаше погледа ѝ, изпълнен с нежност и искрена загриженост, а после внезапно осъзна, че дори сега тя се тревожи само за него, и внезапно я придърпа към гърдите си.
– Айра, как можеш?! Как смееш да прикриваш грешките ми?!
– Обичам те – повтори тя и нетърпеливо допря устни до неговите. – Дори тогава си мисля, че те обичах. И не съжалявам за нищо, чуваш ли? Не съжалявам за нищо. С изключение на това, че твърде дълго не видях истината.
Накрая той не издържа повече и с нечут стон притисна устните си към нейните. Все още отчаяно се колебаеше, но не можеше да устои на зашеметяващата ѝ близост. Побъркваше се от допира на меките ѝ пръсти. Почти потръпваше от аромата на кожата ѝ. Безумно искаше да не я изпуска от ръцете си, но се страхуваше да не я нарани.
Ейтале… Неговата възкръснала, преродена и по чудо възродена душа… Неговият живот, неговата цел, неговия единствен смисъл. Тя беше с него тук и сега. Беше също толкова трескава да се приближи. Приемайки го. Прощавайки. Като се съгласи да остави миналото. И тя се разтопи в прегръдките му, доброволно се предаде и беше безкрайно щастлива.
– Искаш ли да дойдеш с мен? – Издиша кратко мага и се отдръпна за миг.
– Къде?
– Към виарите. Или при вампирите.
– Искам – съгласи се Айра, протягайки ръка напред с настойчива настоятелност. – Но не сега. Все още не е полунощ, нали? Още не са се събрали, нали? Значи мога да не съм твоя ученичка още известно време?
Викран се усмихна слабо.
– Можеш.
– Тогава ме целуни, за да мога да го помня три ужасно дълги дни.
– Това е нещо, което никога няма да откажа – магьосника изръмжа по вълчи начин, наведе се и веднага го доказа.

Назад към част 24

ГЛАВА 66

АГАТА

Слънцето изгрява, когато кервана ни от коли достига павилиона на заклинателите, а прехода през хилядите ибарисанци е бавен и досаден.
Спускам се с лекота по стъпалата, а крайниците ме болят в знак на протест. С изключение на няколко кратки почивки, когато напоявахме конете и се облекчавахме, колите се търкаляха ден и нощ, а обитателите им спяха там, където седяха. Ако кралица Нилина беше мъдра, щеше да ни накара да тръгнем дни по-рано, но тя няма интерес от продължително пътуване, а скъпоценната ѝ карета има всички удобства.
Поглеждам нагоре към ясното синьо небе.
– Няма много време за губене, нали? – Дори сега се виждат слабите очертания на луната на Худем. Тя ще се засилва с всеки изминал час, докато увисне толкова ниско и засияе толкова ярко, че нищо няма да може да се скрие, сенките няма да съществуват.
– Никога не съм виждала толкова много хора. – Казва Баедрия, меко говорещата пратеничка, която я подкрепи, а тъмния ѝ поглед обхожда морето от палатки, в които са настанени бедните души, които се готвят да умрат за своята коварна кралица. – Не мислех, че има толкова много хора в цял Ибарис.
– Страхувам се, че ще бъдат много по-малко, когато слънцето изгрее на разсъмване. – Кралица Нилина им е обещала лесно преминаване зад Мордаин. Много от тях вероятно вярват, че ще преминат през прохода на разлома и ще им бъде подарена земя.
Навеждам се, за да изпробвам стръка нова трева, поникнал под краката ми. През пръстта се провират още безброй тревички. Утъпкани под краката, но недвусмислени. Нищо не е растяло тук в продължение на две хилядолетия, а сега се забелязват признаци на нов живот?
Дали това има нещо общо с промените, които се страхувам, че предстоят?
– Мислиш ли, че ако хората знаеха, че Нейно Височество е призовала съдбата, щяха да я последват? – Попита Баедрия.
– Хората вярват в това, в което искат да вярват, дори когато истината е изложена пред тях, нефилтрирана и неоспорима. – Лорел не е зъл заклинател, нито пък е сляпа, но избира пътя, който ѝ осигурява позицията на Прайм. Вероятно смята, че всякакви скрити истини няма да променят резултата. Може би е права. Мога да застана на върха на този фургон и да ги изкрещя, за да ги чуят всички, и единственото, което ще спечеля, е стрела в хранопровода.
Сенките се приближават, яздейки двама по двама в права линия, като самоличността им е скрита зад страховитите им черни доспехи. Но аз знам, че Соланж води ескорта с кралицата и елементалите. Тя може и да не одобрява участието ни в тази война с Ислор, но също така знае, че няма друг избор, освен да следва заповедите. Всички ние сме пешки в играта на кралица Нилина и тя ще ни замени, когато е необходимо.
Кралската карета забавя ход, а в тялото ѝ проблясват безброй скъпоценни камъни, които отразяват кулите на замъка. Нилина никога не напуска Аргон без армията, предвождана от командир Тиберий, и без Сенките. Тя рядко напуска Аргон, тъй като предпочита удобствата на разглезения си живот, вместо да вижда как народа ѝ страда.
– Трябва да тичаш и да намериш майстор Бара. Сигурна съм, че той има задача за теб. – Добавям като замисъл. – Нека съдбата бъде с теб до зори.
– И с теб също. – Баедрия се покланя и тръгва.
Вратата на каретата се отваря и от нея излиза самата кралица Нилина, а символичната огърлица на Аоифе се заяжда с блясъка си. Тя е заменила златната си рокля със златна и сребърна, може би в знак на благодарност към Вин’нила, докато се подготвя да наблюдава развоя на битката. Мога да предположа, без да ми е казано, че тя няма намерение да се присъедини, а само да претендира за победа.
Зад нея излиза Кресида, а очите ѝ са широко отворени и уплашени.
Гневът ми кипва. Този проклет кралски демон. Може ли да бъде по-откровена в интригите си, държейки невинния заклинател без якичка залепен за бедрото си, в случай че трябва да призове съдбата?
Погледът на кралицата се насочва към мен и аз се скривам зад каруцата ни, за да не ме вижда. Със сигурност щеше да се усъмни в присъствието ми, ако ме видеше, а разпитите, които тя прави, никога не завършват добре за никого. Трябва да се справя по-добре със скриването, докато успея да премина.
– Майстор писарю!
Подскачам при дрезгавия глас и се обръщам, за да срещна пронизващия поглед на Соланж.
Вторият се извисява над мен.
– Струваше ми се, че те видях сред битката, но не можах да го разбера. Каква възможна причина има един стар книжар да се включи във войната?
Колебая се. Соланж не е известна с търпението си. Ако кажа истината, това ще се развие по един от двата начина, а ако излъжа – само по един.
Тя ме хваща за ръката и ме завлича в близката палатка, като отблъсква обитателите ѝ. Всички те са кастери-посланици, а гълъбите им търпеливо чакат в телени сандъци.
– Не си мислете, че понеже сте на преклонна възраст и че Прайма не е тук, няма да ви накажа сама. – Сваля шлема и маската си, поставя ги върху един сандък и избърсва капките пот от челото си. – Алегра ли те изпрати?
Устните ми се свиват. Знам, че Соланж не изпитва особена любов към Ибарис, но освен това не знам къде би стояла по въпроса.
– Мислиш ли, че не съм забелязала колко много време прекарвате заедно? Във всички ъгълчета, в които Втория и Главния писар шепнат? – Тя поклаща глава, а кестенявокафявите ѝ коси се плъзгат по рамото ѝ. – Предлагам ти да започнеш да ми разказваш какво знаеш, преди кралицата да ме е повикала и да съм принудена да разкрия заговор в редиците на Мордаин, без да съм го разбрала преди това.
Соланж може и да ненавижда кралицата, но тя следва редиците и би отишла при Нилина от злоба, за да задуши плановете на другия Втори. Нямам избор.
– Кралицата призова Аоифе преди двадесет и пет години с помощта на заклинателката Ианка, за да създаде оръжие срещу Ислор под формата на принцеса Ромерия.
Ноздрите на Соланж се разширяват, докато тя се мъчи да контролира настроението си. Тя вече обвиняваше кралицата в същото.
– Какво ще кажете за нещо, което не всички вече знаем и пренебрегваме?
– Писарите никога не са го пренебрегвали – избухвам аз, търпението ми е изчерпано.
Соланж сгъва ръце на гърдите си, самодоволна усмивка свива устните ѝ, сякаш си мисли, че ме е вкарала в ъгъла.
– Значи писарите са тези, които заговорничат?
– Ние не заговорничим. Ние напътстваме, обучаваме и подготвяме, докато кралицата на Ибарис ни води към гибел, а собствените ни лидери се прекланят пред вечната ѝ измама, за да запазят властовите си позиции. Посвещаваме живота си в служба на знанието, докато всички вие се присмивате и се подигравате на целта ни, и все пак именно нашата работа разкрива истинската опасност, която се крие зад предателството на кралицата, позволява ни да видим онова, което вие все още не виждате. – Цитирам репликата, врязана в черепа ми. – Когато тя възкръсне отново като Дъщеря на мнозина и Кралица за всички, само тогава може да има надежда за мир между народите.
Високомерието на Соланж избледнява, но на негово място не е типичния и хапещ гняв. Вместо това виждам нотка на тревога.
– Какво имаш предвид с това?
Въздъхвам. Може би този, който ще съпроводи толкова много хора към смъртта им, трябва да знае какво им предстои.
– Мога да ти обясня всичко, но ще трябва да се отдадеш на пророчеството.

Назад към част 65

МЕЛАНИ

С голям поднос, балансиран на ръката ми, нося пет поръчки от специалния обяд с пуйка и сос в четвъртък на група среброкоси жени, които разговарят на леден чай в задната част на секцията ми в закусвалнята.
– Ето ви, дами. – Поставям грамадните чинии пред тях и прибирам празния поднос под мишница, докато питам дали мога да им донеса още нещо.
Трябваше да работя чак в събота, но след като имах цял ден за убиване след внезапното ми уволнение от имението на Джаред Ръш тази сутрин, реших, че ще предпочета да взема допълнителна смяна, вместо да прекарам остатъка от деня вкъщи, захласната по вбесяващата дързост на този човек.
Бих искала да забравя, че се съблякох пред него, но това никога няма да се случи. Въпреки че почти бях убедила себе си, че това е просто изискване на работата, която съм започнала по собствена воля, не се чувствах като на работа.
Да стоя гола пред него, докато неразгадаемия му, преценяващ поглед ме изпива от главата до петите, беше по-интимно, отколкото искам да призная. Чувствах се като попаднала в буря, всичките ми сетива бяха изострени, кожата ми беше прекалено стегната и гореща, оживена от милион малки електрически заряди.
Сега, няколко часа по-късно, изпитвам само гняв и неловкост.
По нечетливото му, почти сурово изражение, докато ме гледаше, трябва да се запитам дали изведнъж не е съжалил, че е предложил да ме нарисува.
Може би белега ми го отблъсна.
Може би не оценяваше факта, че не съм припаднала на масата му за закуска така, както съм сигурна, че е свикнал с всяка друга жена, която среща.
Или може би предпочита да нарисува Алиса, която и да е тя. Макар че и тази сутрин не изглеждаше щастлив да се занимава с нея. Не че жените на Джаред Ръш или несъмнено заслужените му проблеми с тях ме засягат.
– Мелани, скъпа? – Една от дамите нахлува в мислите ми с приятен, пеещ глас. – Не искам да те притеснявам, но не поисках ли зеленчуци вместо картофено пюре?
По дяволите. Примигвам и поклащам глава.
– О, да, така е. Съжалявам, госпожо Августино. Веднага ще се върна с това за вас.
Не ми е присъщо да съм толкова разсеян, но ума ми е в захлас през целия ден. Не само заради тревожната ми реакция към Джаред Ръш, но и заради нещата, които ми каза.
Неща за Даниел.
Те може да са колеги по проекта за хотел, но недоверието на Ръш към Даниел е ясно. Всеки би имал право да се разстрои от значителен дълг като този, който е натрупал онази нощ, но Джаред Ръш изглежда не одобрява Даниел на по-дълбоко ниво, като човек.
Защо го е наел за проекта, ако не го е харесвал? За Бога, защо го кани на частна игра на покер с високи залози в имението си – особено когато е знаел за положението на Даниел в Лас Вегас?
Аз самата дори не знаех за това. Джаред Ръш е прав, бях заслепена, когато научих за хазарта на Даниел. Чувствах се глупаво; все още се чувствам. Защо го беше скрил от мен? Колко дълго щеше да се опитва да го запази в тайна?
Когато се връщам в кухнята за чинията със зеленчуци, в краищата на мислите ми се въртят и други въпроси.
Не само за мъжа, в когото се влюбих през последните три месеца, но и за онзи, когото изобщо не познавам, но който сякаш е способен да проникне в душата ми само с един изгарящ поглед и няколко шокиращо интимни думи.
„Ако беше моя, щях да си забия шибан куршум в главата, преди да те дам на човек като мен. Не и по каквато и да е причина. Не и за каквато и да е цена“.
Все още чувам тъмната вибрация на дълбокия му глас толкова близо до ухото ми. Все още усещам горещия му дъх върху голата си кожа. Чувствам го толкова силно, че дори сега треперя от него.
Боже, какво не е наред с мен? Трябва да забравя за Джаред Ръш. Трябва да забравя за всички объркващи неща, които ме кара да чувствам всеки път, когато съм близо до него. Той е средство за постигане на една цел, възможност за ново начало и за Даниел, и за мен. След като получи картината си и плати за нея, както е обещал, ние с Даниел ще можем да се опитаме да преодолеем цялата тази тревожна ситуация и да продължим живота си. Въпреки че не мога да отрека, че доверието ми към него може би никога няма да бъде напълно възстановено.
Що се отнася до начина, по който Ръш се държеше с мен тази сутрин, и тревожните му забележки, доколкото знам, това е просто подготовка за това да ме изкара пред платното си. Би трябвало да очаквам, че той ще сондира за слаби места, ще търси пукнатини в това, което съм.
Той няма да ги намери. Не мога да му позволя.
Въздъхвам и влизам през люлеещата се врата в кухнята, която работи на пълни обороти в този натоварен обеден час.
– Поръчайте – извиква готвача, като прекъсва разговора със звънеца до себе си.
Тарелката с паста маринара и чеснов тост е за един от клиентите на другия сервитьор, но аз я вземам, след като съм напълнила малка купичка с броколи и моркови на пара за моята маса.
– Ще го извадя, Чък.
Той ми намига и ми маха с ръка в знак на благодарност, докато се премества да се погрижи за бургерите, които се пекат на скарата. Когато се връщам в трапезарията, за да донеса храната, почти се блъскам в Даниел.
– Здравей, Мел. – Облечен е в костюм, сякаш е дошъл в Куинс направо от офиса си в Мидтаун, което очевидно е така. В ръката си държи голям букет червени рози.
Никога досега не е идвал в закусвалнята. Толкова е неочаквано да го видя сега, че мога само да се намръщя.
– Какво правиш тук?
Той ми се усмихва с една от своите момчешки усмивки, които не спират да ме очароват. С изключение на днешния ден.
– Така ли се посреща човек, който държи дузина рози с дълги дръжки?
– Съжалявам. Просто… Дай ми минутка, добре? – Правя жест с чиниите в ръцете си, после се промъквам покрай него, за да занеса храната на госпожа Августино и на другата маса.
Когато се връщам, Даниел се е облегнал на бюрото за обяд, а усмивката му малко помръква, когато погледите ни се срещат. Опитва се да бъде весел, но в изражението му има нотка на притеснение.
– Цяла сутрин ти звънях и ти пишех. Много се притесних, когато не ми отговори.
– Работих през последните няколко часа. – Това всъщност не е оправдание за игнорирането му, но предпочитам и да не лъжа. Чувствам как бръчката ми се сгърчва още повече.
– Откъде знаеш, че работя днес?
– Спрях се в дома ти. Майка ти ми каза, че си взела смяна. – Той се приближава и снижава гласа си до шепот. – Мислех, че тази сутрин ще се срещнеш с Ръш.
-Аз бях. Аз ходих. – Поклащам глава. – Наистина не искам да говоря за това. Както казах, работя.
Това е отблъскване и той го знае. Виждам нотката на отхвърляне в очите му.
– Мел, добре ли сме?
– Разбира се. – Навеждам глава към него. – А не сме ли?
– Какво трябва да означава това?
В същия момент Шели, сервитьорката, чиято поръчка донесох, нахлува от почивката си с аромат на цигара.
– Ооо, рози за мен? Не трябваше! – Провиква се тя, премятайки ръка през раменете ми. – Кой е този хубав костюм, Мелс?
– Това е Даниел – промълвявам аз, а неловкото напрежение пулсира незабелязано от колежката ми.
– Аз съм гаджето на Мелани. – Без да пропуска нито миг, погледа на Даниел се насочва към пластмасовата табелка с името, закачена над лявата ѝ гърда. – Приятно ми е да се запознаем, Шели.
Тя го поглежда, преди да ме погледне и да разшири очи.
– По-добре занеси тези красиви рози във вода, момиче. Давай, вземи си почивка. Аз ще гледам масите ти.
– Благодаря, Шел. – Бих предпочела да продължа да работя, но отбягването на Даниел няма да подобри нещата. Взимам букета от него и той ме следва през кухнята до малката зона за почивка близо до задната врата на закусвалнята. Макар че да наречеш масата с изпочупените крака и разнебитените метални столове „кът за почивка“ е пресилено.
Той сяда, сякаш възнамерява да остане за малко.
Не мога да устоя да не вдишам сладкия парфюм на цветята, независимо колко неудобно е да ми ги подарят, докато съм в обедната почивка.
– Ще отида да потърся нещо, в което да ги сложа.
Връщам се с розите, поставени в кана за студен чай, пълна с вода. Даниел ми се усмихва, а аз решавам да остана изправена.
– Харесват ли ти?
– Те са красиви.
Когато не предлагам нищо повече, той поставя лакти на разтворените си колене и сключва ръце като за молитва. Виждала съм тази поза и преди, когато той и аз стояхме пред Джаред Ръш през първата вечер. Сега не мога да не смятам, че това е унилата поза на Даниел.
– Значи днес сте се срещнали с Ръш? – Пита той след малко.
Едва кимвам.
– За колко време?
– Не за дълго.
Той преглъща, а ръцете му все още са сплетени, докато ме поглежда.
– Всичко ли мина добре?
– Не особено, не.
Дъхът, който издишва, е тежък. Когато заговаря, гласа му звучи разкаяно, почти умолително.
– Няма ли да ми кажеш какво се случи?
– Не, Даниел, няма. – Поставям розите на масата и отстъпвам крачка назад. – Единственият начин това да се получи между нас е да направя това нещо с Джаред Ръш и никога да не говорим за него. Нито сега, нито след това.
В челюстта му силно пулсира сухожилие.
– Ако той те докосне, Мелани…
– Не го е направил.
– Проклет да е, ако те нарани по какъвто и да е начин, ще убия кучия син.
– Може би трябваше да помислиш за това, преди да ме помолиш да се съглася да му позирам.
Гневът на Даниел спира.
– К-какво?
Не го казах с яд, но той звучи толкова ужасен и наранен, че почти съжалявам, че го казах. Почти.
– Мел, каква друга възможност имахме? Ръш нямаше да ме остави да напусна тази къща, без да му платя дължимото. Аз нямам толкова пари в брой.
– Да не говорим за парите, които дължиш в Лас Вегас – напомням му.
Веждите му се набръчкват.
– Точно така – казва той, като държи гласа си достатъчно тих, за да бъде заглушен от останалата част от кухненската дейност. Протяга ръка и взема ръката ми между своите. Дланите му са влажни и хладни, но хватката му е твърда. Очите му ме умоляват. – Слушай ме. Обичам те. Знам, че никога няма да мога да ти го наваксам, но ще направя всичко възможно да опитам.
– Тогава можеш да започнеш, като ми кажеш защо си пазил в тайна от мен проблемите си с хазарта.
Той помръдва, главата му се отдръпва назад, преди да въздъхне тежко. Проклинайки ниско, той свежда поглед към съединените ни ръце.
– Не ти казах, защото не исках да те виждам да ме гледаш по начина, по който ме гледаш сега. Не исках да те загубя. Не искам да те загубя.
Докато се взирам в горната част на спуснатата му глава, ми идват наум думите на Джаред Ръш. Всички онези малки семенца на съмнение, които исках да отрека, започнаха да пускат корени, откакто напуснах дома му тази сутрин.
– Пазиш ли други тайни от мен?
– Какво? Не. – Главата му се вдига, погледа му е суров. – Не пазя, кълна ти се, Мел.
Искам да му повярвам. Боже, отчаяно искам да му повярвам. След няколко месеца заедно трябва да мога да се доверя, че този мил, любящ мъж е такъв, какъвто ми се е показал. Ако тържествеността в красивото му лице е някакъв показател, той трябва да ми казва истината.
Тогава защо все още чувам дълбокия глас на Джаред Ръш, който ме предупреждава, че Даниел крие нещо от мен? Че той не ме заслужава?
Защото вече позволявам на Ръш да ме отведе по тъмна пътека, ето защо. Трябва да е така. Може би е казал тези неща само за да ме манипулира, за да започне да ме деконструира, преди четката му да направи първия си щрих върху платното. А може би просто ме смята за глупачка, че обичам Даниел.
Така или иначе, няма значение защо Джаред Ръш е казал това, което е направил.
Няма значение какво мисли той.
Ако имам съмнения относно Даниел, те са мои и трябва да ги преодолея или да ги оставя зад гърба си. Точно сега не съм сигурна, че съм готова да направя и едното, и другото. Особено не тук, сред шума и хаоса на закусвалнята.
– Трябва да се върна на масите си.
Когато отдръпнах ръката си, Даниел става от стола и застана до мен. Докосването му се премества върху раменете ми, където лекичко почива, а палците му ме галят разсеяно.
– В колко часа свършва смяната ти? След час имам среща с клиент, която не мога да пропусна, но искам да те видя. Имам нужда да те видя.
– Даниел, не мога. – Отдалечавам се от допира му, от обсега му.
– Не можеш или не искаш?
– Имам да пиша реферат тази вечер. – Това е вярно, но също така е и добре дошло извинение за малко пространство за мен самата. То обаче няма да продължи достатъчно дълго. – На сутринта трябва да се върна при Ръш – казвам, изпитвайки странна смесица от любопитство и трепет пред идеята. – Утре отиваме в студиото му в Хемптън.
– Хамптън. – Даниел се подиграва, а гласа му е напрегнат. На лицето му се появява мрачно признание, преди да прокълне под носа си. – Мразя всичко в тази проклета уговорка. Ти ми принадлежиш, Мелани. Мразя идеята Ръш да остане сам с теб. Мразя идеята да те гледа, дори да казва, че е само за да те нарисува.
Мога да кажа, че той мрази това, и за пръв път се чудя дали това не е целта. Като знам колко малко знам за Джаред Ръш, няма да се изненадам, ако не изпитва известно удовлетворение от идеята да причини на Даниел страдание.
– Откога се познавате с Джаред Ръш?
Той вдига пренебрежително рамене.
– Предполагам, че около месец, малко повече. Запознахме се във фирмата, когато той се обърна към нас за проекта си за хотел в Грамърси Парк. Защо?
– Просто ми е любопитно. – Но това е нещо повече от това. Аз съм подозрителна по начин, който няма особен смисъл за мен. Подозрителна съм към Даниел, към Джаред Ръш, към неща, които никога преди не съм поставяла под съмнение в живота си.
Срещата с Джаред Ръш повдигна безброй въпроси в съзнанието ми. Той събуди в мен параноя, заедно с други, нежелани чувства, които не мога да отрека. Тези чувства все още се таят в мен със същата сила, както и тъмния му, опасен глас.
– Мел, какво става? – Даниел се протяга към мен, а аз потръпвам при докосването му.
– Съжалявам – промърморвам, разсеяна и раздразнена. – Трябва да се върна на работа.
– Добре. – Той се намръщва и оставя ръката си бавно да падне настрани.
Той ме извежда до оживената трапезария на ресторанта. Когато спираме на изхода, той се навежда напред, за да ме целуне, а аз отмествам глава и вместо устни му подавам бузата си. Казвам си, че това е, защото сме пред закусвалня, пълна с любопитни клиенти, но малката тревога в стомаха ми говори нещо друго.
Даниел прочиства гърлото си.
– Ще ми обещаеш ли да ми се обадиш утре… След това? Трябва да знам, че си се прибрала благополучно. Можеш ли да ми дадеш поне това?
– Добре. – Кимвам, като се усмихвам, но не се чувствам добре.

Назад към част 10

Доли

Розовият коктейл, който Голди ми даде, нямаше вкус на водка. Беше плодов, с лека нотка на алкохол. Ако трябваше да остана тук, с тези шумни, груби и малко плашещи хора, имах нужда от нещо, което да успокои нервите ми. Двама мъже вече се бяха сбили. Брик и Текс ги бяха разделили. Имаше една блондинка, която в момента беше качила крака на един непознат мъж на един от диваните, и се страхувах да погледна отново в тази посока, защото не бях сигурна дали не правят секс.
– Здрасти, красавице – каза един непознат мъж, като се облегна на бара и ме погледна.
Погледнах го и се усмихнах насила. Беше на моя възраст, може би с година-две по-голям. Ръцете му бяха голи и покрити с татуировки, беше слаб, но добре сложен.
– Не се доближавай, Пинч – информира го Нина. – Иди да флиртуваш с някоя от курвите в клуба.
Мъжът се усмихна на Нина, но погледа му веднага се върна към мен.
– Защо да правя това, когато има такава красавица като теб, седнала тук, съвсем сама?
– Освен ако не искаш Мика да ти се нахвърли, махай се – предупреди Нина.
Той не помръдна, но усмивката му се разшири.
– Мика е зает да чука Дилън – отвърна той. След това се наведе към мен. – Кажи ми, скъпа, как се казваш?
Никога не ме бяха удряли в гърдите, но си представях, че усещането, което ме обзе при думите му, е точно такова. Ноктите ми се забиха в бедрото ми, докато се опитвах да контролирам суровите емоции, които ме обземаха.
Не бях достатъчна. Никога не бях достатъчна. Никога нямаше да бъда достатъчна. Никой не ме искаше. Бях нищо повече от пешка за единствения човек, който мислех, че ме иска. Колко още отхвърляне можех да поема, преди да се срине напълно?
– ПИНЧ!
Викът на Мика ме накара да подскоча, изплашена. Стаята замлъкна, а мъжа пред мен пребледня и започна да се отдалечава от мен, очите му се разшириха. Болката от ноктите ми, които разкъсваха кожата, не ме интересуваше. В известен смисъл беше облекчение. Болката ме откъсваше от реалността, в която бях нежелана. Напомняше ми как някога бях използвала това като наркотик. Бях забравила как се чувствах, как замъгляваше истината.
– Не я гледай повече. – Гласът на Мика беше заплашителен. – Не и говори. Не дишай въздуха ѝ.
– Най-накрая дойде – каза Голди на Мика с намръщено лице.
Мика беше до мен, тялото му беше толкова близо, че ръката му докосна гърба ми.
– Добре ли си? – Попита той, навеждайки се към мен.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
– Доли? – Гласът му звучеше загрижен.
Трябваше да отговоря.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
Успях да кимна с глава. Мъжът, когото той нарече Пинч, промърмори извинение в моя посока, след което се насочи към другата страна на стаята.
Пръстите на Мика се увиха около горната част на ръката ми.
– Ела с мен. – Думите му не оставяха място за дискусия.
Той ме издърпа нежно от стола. Можех да се съпротивлявам или да стана. Не исках да привличам още внимание към себе си, затова направих както ми каза, макар да се надявах, че ще ме заведе в някоя стая и ще ме остави там. Да говоря с него след случилото се по-рано в апартамента щеше да бъде още едно унижение, което щеше да се добави към това, което вече преживявах.
Усещах погледите на всички върху себе си. Държах погледа си наведен, не ми харесваше да съм в центъра на вниманието. Не бях свикнала с това и откривах, че изобщо не ми харесва. Мика ме прегърна през раменете и ме изведе оттам, през червената врата. Щом се озовахме в тъмния коридор, далеч от любопитни погледи, аз се отдръпнах и го отблъснах.
Сто двадесет и две, сто двадесет и две, сто двадесет и две.
– Предпочитам да не ме докосваш – казах, отдалечавайки се от него. Не бях сигурна къде да отида.
– И двамата знаем, че това не е вярно, Тинк – каза той зад мен.
Спрях и вдишах дълбоко. Нямаше да позволя това да ме съсипе. Бях по-силна от това. Трябваше да съм. Бях преживяла по-лоши неща.
– Просто ме заведи в стая и ме остави. Искам да съм сама и да премина през този ад, за да мога да се върна у дома – отговорих.
Мика ме подмина и се запъти към стълбите.
– Добре – беше всичко, което каза.
Започнах да вървя зад него и се опитах да потисна гнева, болката и смесицата от емоции, които бушуваха в гърдите ми. Към списъка трябваше да добавя и омраза. Мразех го, че можеше да ме накара да се чувствам така. Че ми пукаше какво мисли за мен. Мразех, че исках одобрението му. И мразех, че ме беше подтикнал да се самонараня. Бяха минали години, откакто бях се наранявала умишлено. За да се справя с вътрешния си конфликт. Ходих на терапия за това. Бях го преодоляла. А Мика ме върна обратно, без да направи почти нищо.
Стигнахме до върха и той зави надясно, но не спря пред вратата на стаята, в която ме остави последния път, когато бях тук. Вместо това продължи да върви, докато стигна до края на коридора, отвори последната врата, отстъпи назад и ми направи знак да вляза. Не се обърнах да го погледна, докато минавах покрай него и влизах в новата стая.
Бях толкова фокусиран да не покажа никаква реакция, че не забелязах, че стаята изглеждаше като че ли принадлежеше на някого. Явно беше обитавана. Вратата се затръшна, което ме стресна. Обърнах се и видях Мика да стои там и да ме гледа.
– Къде сме? – Попитах.
– В моята стая.
Неговата стая? Очите ми отново огледаха стаята, обръщайки повече внимание на детайлите. Огромното легло не заемаше дори половината от пространството. Стаята беше два пъти по-голяма, ако не и три пъти, от другата стая, която бях видяла. Огромен плосък телевизор покриваше стената срещу леглото. Под нея стоеше черно скринче. В левия ъгъл на стаята имаше китара на стойка, а върху кафяво кожено кресло бяха хвърлени дънки. А миризмата… Сякаш бях заровила лицето си в гърдите на Мика.
– Защо ме доведе тук? – Попитах го, най-накрая обръщайки погледа си към него.
– Всички стаи са пълни. Моето легло е единственото свободно – отговори той и започна да съблича коженото си яке, докато се приближаваше към скрина. – Леглото е голямо, Тинк. Ще имаш достатъчно място.
Говореше ли сериозно? Планираше да спим двамата в едно легло? Стиснах юмруци до тялото си. Мислеше ли, че това е смешно?
– Няма да спя в това легло – казах, гледайки го с отвращение. Знаех какво беше правил тук само преди няколко минути.
Той повдигна вежда.
– Наистина ли? Интересно, след като преди няколко часа беше готова да ме оставиш да те изчукам.
Унижението от думите му ме удари и аз затворих очи, опитвайки се да се концентрирам, за да не покажа никакви емоции. Когато го погледнах отново, почувствах как гнева, отхвърлянето и предателството се надигнаха в мен.
– Имах момент на лудост – отвърнах рязко. – Да го припишем на това, че съм… Бавно развиваща.
Мика направи три дълги крачки, докато не застана толкова близо, че можех да усетя топлината от тялото му.
– Никога – каза той през зъби – не казвай отново такива гадости за себе си.
Наведох глава назад и го погледнах с гняв.
– Съжалявам. Не знаех, че само ти имаш право да ме обиждаш и унижаваш.
Ноздрите му се разшириха, докато ме гледаше. Мигът на съжаление, който видях в бледосините му очи, не беше достатъчен, за да почувствам съчувствие към него.
– Доли, аз… – Погледът му се спусна и цялото му тяло се напря. – Какво, по дяволите, се е случило с крака ти? – Попита ядосано, след което коленичи и вдигна полата ми, за да види размазаната кръв от мястото, където ноктите ми бяха разкъсали кожата. – Кой ти направи това? – Заплахата в гласа му ме накара да се разтреперя. Но вероятно допира му също имаше нещо общо с това.
– Аз – изръмжах, издърпвайки крака си от хватката му и отстъпвайки назад.
Той остана на пода, зяпайки ме, сякаш не ме познаваше. Изражението му омекна, но челюстта му подсказваше, че все още стискаше зъби.
– Ти ли направи това? Умишлено?
Не беше нужно да му отговарям. Той не заслужаваше нищо от мен. Но ми се струваше невъзможно да не кажа нищо, когато ме гледаше така. Сякаш и той изпитваше физическа болка.
– Не исках. Борех се с нещо вътре в себе си. Просто се случи – обясних и се обърнах, за да не може да види лицето ми или раната на бедрото ми. – Остави ме на мира. Моля те. Искам да остана сама. За да се свия на кълбо и да плача без публика.
Чух стъпките му по дървения под, но той не си тръгна. Затворих очи, точно когато ръцете му ме обгърнаха.
– Не искам да си тръгвам. Искам да съм тук. С теб.
Не, не, не. Той нямаше да ми направи това. Не можех да се кача на влакчето на емоциите, което Мика Абе можеше да ме хвърли в спирала, и да изляза невредима.
– Ти ми каза много ясно, че не ме искаш.
Хватката му върху ръцете ми се затегна.
– Мислиш, че като си тръгнах, не те исках? – Той въздъхна. – Тинк, беше точно обратното. Аз те спасявах от себе си. Ти заслужаваш нещо по-добро.
Разбира се, че щеше да се представи за герой. Да омекоти удара, за да не го мразя. Мика беше експерт в манипулирането както на жени, така и на мъже.
– Сигурно затова ме гледаше като някаква изродка, а после избяга от стаята – отвърнах и се опитах да се освободя от хватката му. Опитът ми беше напразен.
Мика ме привлече обратно към гърдите си с лекота, сякаш не се бях съпротивлявала.
– Нищо – прошепна той, с уста близо до ухото ми – в теб не е изродско. – Дясната му ръка се плъзна по рамото ми, после отмести косата ми назад. Палецът му започна да гали врата ми с малки кръгови движения. – Ти си красива, мила, внимателна, добра, очарователна. Не мога да се сетя за мъж, който е достатъчно добър за теб. Който заслужава привилегията да те докосва. – Устните му се притиснаха към слепоочието ми. – Аз със сигурност не съм. Но искам да го правя. Толкова много, че ме изяжда отвътре. Миризмата ти по пръстите ми ме побърква. Почти изсуших вкуса ти, опитвайки се да взема още.
Тялото ми се бунтуваше срещу ума ми, трепереше и сякаш се топеше в твърдата му гърди. Думите му имаха власт над здравия ми разум.
– Седни на леглото и ще донеса нещо, с което да почистя крака ти. Не ми харесва да те виждам ранена – каза той, докато ръцете му се преместиха към талията ми и ме придвижи напред, докато нямах друг избор, освен да се обърна и да седна, както ми беше казал.
Погледът ми бавно се плъзна по облечените в дънки бедра и спря на издутината в панталона му. Изненадана, вдигнах поглед към лицето му. Усетих как бузите ми се зачервяват, докато дяволска усмивка се появи на устните му.
– Остани тук – каза просто той и се насочи към вратата на банята, която беше отворена от другата страна на стаята.
Когато излезе от погледа ми, свалих поглед към бедрото си.
Следите от ноктите ми бяха ясно видими, дори и с размазаната кръв около тях. Срамът започна да се разпростира в гърдите ми. Беше минало години, откакто бях взела нож в ръце. Веднъж нуждата беше толкова силна, че не можех да я контролирам. Спомените за това как се затворих в таванската стая с джобния нож на баща ми ме преследваха.
– Кажи ми защо. – Мика не ме притискаше, но усещах, че иска да чуе отговор. Той отново коленичи пред мен и взе влажна кърпа, за да избърше кръвта. Когато я изчисти, погледна ме. – Ноктите ти?
Кимнах, но не бях готова да му кажа защо. Причината беше част от миналото ми, за която знаеше само Пепър.
Той прокара палеца си точно под разкъсаната кожа. Исках да я покрия, да я скрия. Особено от него. Разкриваше прекалено много. Повече, отколкото бях способна да споделя. Мика не беше човек, когото другите игнорираха. Винаги получаваше това, което искаше. Но това не беше нещо, което можех да му дам. Причината беше моя. Трябваше да остане там, заключена. Страхувах се, че ако говоря за нея, ще я върна. Тъмната сила, която някога ме беше държала в плен.
– Може да щипе малко – предупреди ме той, като взе антибиотичния мехлем, изстиска малко върху върха на пръста си и намаза белезите, които бях оставила.
Намазването не болеше, но усетих топло изтръпване, което не бях сигурна дали е от крема или от реакцията на тялото ми към докосването на Мика.
Изчисти излишъка от пръста си, отвори превръзка и я постави върху раните ми. Взе ръката ми и намери кръвта под ноктите ми, след което я изчисти с кърпата. Когато свърши, очаквах да се изправи, но вместо това той наведе глава и ме целуна точно под превръзката, след което вдигна поглед към мен.
– Никога повече не наранявай нито една част от това красиво тяло – ми каза той с ярост в погледа. – Ако имаш нужда да нараняваш нещо, наранявай мен. Не себе си. Никога себе си.
Никога в живота си не бях наранявала друг човек, но неговата молба – или по-скоро изискване – ме накара да се почувствам, сякаш е успял да достигне до най-уязвимото място в мен и да го успокои, както беше направил с видимите ми белези. Разумът ми знаеше, че ако позволя на Мика да има власт над мен, това ще доведе до бъдещи мъки, но останалата част от мен искаше само да го моля да ме прегърне. Дори и за миг. Беше глупаво, но той ме караше да се чувствам в безопасност. В живота си бях изпитвала това много рядко.
– Тези токчета, които носиш, са адски секси, но не могат да са удобни. – Тонът му беше по-мек, леко подкачащ. Свали обувките ми и прокара ръка по краката ми, масажирайки болезнените места, преди да ги пусне.
Когато започна да се изправя, разбрах, че е свършило. Отново щях да остана сама и мъките от миналото щяха да ме обземат. Щях да се справя както мога и да се надявам, че волята ми е по-силна от желанието ми.
Той кимна с глава към другия край на леглото.
– Върви там и си легни. Кълна се, че чаршафите са чисти. Никой освен мен не е спал в тях.
Да се потопя в аромата му можеше да е най-лошата идея в моето състояние, но аз го исках. Ако трябваше да остана сама с демоните си, поне можех да се сгуша под завивките и да се насладя на мястото, където беше тялото му. Бях се отказала да споря или да се опитвам да се спася от бъдещото страдание, което това щеше да ми донесе. Отстъпих назад и дръпнах завивките, за да се пъхна под тях. Меката топлина не ми даваше много утеха, но беше по-добре от нищо.
Мика се наведе и започна да развързва ботушите си. Гледах го мълчаливо, не знаех какво да мисля. Когато се изправи и се приближи към леглото, надеждата бавно започна да се разгръща в гърдите ми. Той дръпна завивките и, все още облечен в дънките си, се плъзна до мен.
– Обърни се – каза с дрезгав шепот.
Бях обърната към него и исках да продължа да го гледам, но направих както ми каза. Щом се обърнах, той ме прегърна и ме привлече към себе си, докато не се озовах притисната към гърдите му.
– Ще останеш с мен? – Попитах, изненадана и почти замаяна от мисълта, че Мика Абе ме държи така.
– Изглежда, че няма друго място, където бих искал да бъда – отговори той. Притисна лицето си в косата ми и вдъхна дълбоко. – Заспивай, Тинк. Аз ще съм тук.

Назад към част 18

***

Който и да беше направил резбата, беше майстор на изкуството. Сърцето ѝ се разтуптя и тя прокара ръка по надписа в краката му:

HIC JACET SEPULTUS INCLYTUS LAUNCELOT DU LAC

– Тук е погребан прочутият Ланселот дю Лак – прошепна тя. Погледът ѝ се върна към красивото му каменно лице. Трудно беше да повярва, че това е мъжа, за когото беше чувала толкова много истории. Че някога се е сражавал редом с Артур.
Побиха я ледени тръпки. Тези истории бяха истински. Наистина е имало Камелот, Гуиневир и велик крал…
– Познаваше ли го? – Попита тя Кериган.
– Не. Той умря много преди да се родя. Дойдох в Камелот триста години след като той падна под властта на Моргана.
– И Артур. Той също ли е мъртъв? – Попита тя, като погледна назад към Кериган.
Погледът му стана тъп.
– Никой не знае със сигурност. Той беше отведен в Авалон, където почиваше известно време. Някои казват, че все още почива там, а други твърдят, че си е тръгнал, след като е чул за смъртта на Ланселот и Гуиневир. Много от тях вярват, че е умрял от разбито сърце.
Серен не знаеше какво да мисли за всичко това. Не всеки ден някой научаваше, че любимата му фантазия е била реалност.
– И сега аз съм въвлечена в тяхната борба. Невероятно е.
– Не, не съвсем. Невероятно е, че един безполезен крадец е намерил меч и го е използвал, за да стане крал.
– Това ли си бил?
Кериган кимна, макар да не беше сигурен защо ѝ говори по този начин. Не приличаше на него да говори за миналото, но тогава всички в Камелот знаеха какъв е бил… Откъде е дошъл. Не беше така, сякаш го криеше. И по някаква причина със Серен беше лесно да се говори.
– Аз само търсех начин да избягам от войниците, които бяха изпратени да ме арестуват. В един момент се страхувах, че ще бъда заловен от тях, а в следващия имах повече власт, отколкото някога съм мечтал.
Тя вдигна поглед към него.
– Какво ще стане с теб сега, след като си предал Моргана?
Загрижеността в тона ѝ го изненада. В миналото на никого не му беше пукало какво се е случило с него, а той се съмняваше, че тя наистина го прави. Всъщност съдбата ѝ най-вероятно щеше да се подобри, ако Моргана го убиеше.
– Честно казано, не знам. Не беше най-мъдрото нещо, което трябваше да направя. Най-вероятно трябваше да го обмисля по-добре, преди да действам.
Серен обмисли това. Да, най-вероятно. От заповедта на Моргана към гаргойлите беше очевидно, че тя искаше да го убие. Но това я накара да си зададе друг въпрос.
– Защо Моргана иска да ме отнеме от теб?
– Най-вероятно, за да те поквари. Както тя развращава всеки, който идва при нея.
Серен беше по-силна от това. Нищо нямаше да я поквари. Тя никога нямаше да бъде толкова слаба.
– И какво правим сега?
Очите му бяха напълно празни, докато я гледаше.
– Не знам, Серен. Ако бях мъдър, щях да те върна на Моргана. – Той постави изненадващо нежна ръка върху лицето ѝ.
На върха на езика ѝ беше да го помоли да я върне, но вече знаеше отговора. Нямаше да го направи и всъщност беше благодарна за този факт. Не знаеше как Моргана би могла да се опита да я поквари, но това можеше да бъде най-болезнено, а болката беше нещо, което тя би искала да избегне, ако е възможно.
Кериган се поколеба, когато усети мекотата на кожата ѝ в дланта си. Зелените ѝ очи бяха големи и светли. Те го подтикваха към онова, което бе отхвърлил преди векове. Как можеше тази малка мишчица да го съблазни така?
Той докосна устните ѝ с палец, искайки да ги опита отново. Но с каква цел?
Той открито се бе противопоставил на Моргана. Ако се върнеше в Камелот, щеше да трябва да я успокои…
Ако можеше.
Но сега не искаше да мисли за това.
Искаше само да усети топлината на тази жена. Навел ниско глава, той не я целуна. Вместо това допря загрубялата си буза до гладката ѝ, за да усети мекотата ѝ и да вдъхне сладкия аромат на кожата ѝ.
– Кажи ми, Серен – прошепна той в ухото ѝ. – Ако беше с мъж, когото обичаше, какво щеше да направиш сега?
Серен не беше сигурна какво да отговори на този въпрос.
– Не знам – отговори тя честно. – Никога не съм била с друг мъж освен с майстор Руфъс, а той е толкова стар и зъл, че никога не съм давала воля на фантазиите си.
Тя усети как той се усмихва на бузата ѝ.
– А през нощта? – Прошепна той накъсано. – Когато сънуваш съвсем сама в леглото си, какъв мъж виждаш в прегръдките си?
– Никога не съм виждала лицето му – каза тя с тих тон. – Виждам само образа му. Тих мъж с добро сърце. Човек, който е почтен и милосърден към всички около себе си.
Кериган вътрешно се стресна от думите ѝ, тъй като тя описа точно тези неща, които той никога не би могъл да бъде. Жена като нея никога не би могла да обича крадец. Лъжец.
Чудовищно животно.
Внезапният прилив на гняв го накара да се нахвърли върху нея и да я нарани. Да я накаже за нейната честност.
Но дори когато тази мисъл премина през ума му, той знаеше, че не може да го направи. Беше я помолил за истината и тя му я беше дала.
Мъртвото му сърце се сви, когато се отдръпна от нея.
– Ела, Серен, ще те заведа до покоите ти.
– Няма просто да мислиш за моята… – Думите ѝ прекъснаха, когато той направи точно това.
Той наблюдаваше как очите ѝ се окръглят при вида на пищната и красива стая. Леглото беше голямо и позлатено. Със сигурност това беше стая за кралица, а не за човек с нейното положение.
– Къде съм аз?
– Ти си в покоите на Ланселот. – Кериган трябваше да се насили да не се усмихне на прозявката ѝ.
– А ти? – Попита тя. – Къде ще спиш?
– Не спя. – Поне не повече от няколко мига в даден момент. Отдавна беше научил, че спящите мъже са уязвими за нападение. Като младеж беше принуден да спи без легло и да е готов да отблъсне всеки, който иска да го нападне или за монети, или за други неща, които е по-добре да не се споменават. Нямаше подслон за него. Никаква сигурност. И така той се научи да жертва съня в името на спокойствието.
Без да каже и дума, той започна да се отдалечава от стаята, но тя го спря, като сложи ръка на ръката му. Кериган се вгледа в изящното, деликатно докосване.
– Благодаря ти, милорд.
– За какво?
– За това, че ме спасихте от Моргана и ми дадохте такава красива стая.
Той наклони глава към нея, макар че това, което наистина искаше, беше да я притисне до себе си и да използва леглото зад нея, докато горещината в слабините му не се насити напълно.
– Трябва да си починеш, Серен. Ще ти трябват сили.
Тя кимна, преди да се отдръпне от него. Но докато прекосяваше пода, той видя, че тя неочаквано се напрегна, сякаш нещо внезапно я бе заболяло.
– Има ли нещо нередно?
Тя го погледна с толкова тъжно изражение, че той наистина почувства болката ѝ.
– Аленият ми плат. Оставих го в покоите си… Не мога да повярвам, сега е изгубен. Изчезнал е завинаги.
Той се ухили при това.
– Това е плат. Каква полза от него?
Тя застина при думите му, докато в очите ѝ се събираха сълзи.
– Беше мой, милорд. Прекарах голяма част от живота си през изминалата година, за да го приготвя, и той беше всичко, което имах на света. Може да ви се струва незначително, но за мен той означаваше всичко. – После повтори думата под носа си. – Всичко.
Кериган се подигра на сантименталността ѝ. Плат. Остави на една жена да се грижи за нещо толкова незначително.
Но докато я гледаше как изтрива сълзата си, усети как нещо в него се разкъсва. Искаше му се да я утеши.
Какво става с теб?
Тя е нищо.
Отвратен от неприличните си мисли, той се изниза от стаята ѝ. Не стигна обаче по-далеч от коридора, тъй като мисълта за разбитото ѝ сърце го смаза.
Забрави за това, Кериган.
Да, той напълно възнамеряваше да я изхвърли от съзнанието си.

***

Моргана се усмихна на себе си, докато се връщаше сама в покоите си. Спря, щом съзря голия бревалер, който я чакаше невъзмутимо до резбованото ѝ дървено легло. Високият, тъмен Адони беше красив както винаги, но тъй като беше обучен куртизан, знаеше точно колко много от стойността му зависи от тази външност.
Черната му коса падаше точно над широките му, мускулести рамене, които се стесняваха до най-сочния шестплочков корем… Тя толкова обичаше този термин от края на двайсети, началото на двайсет и първи век. Тъмни вежди се спускаха над диви очи, които бяха лешниковозелени и винаги приканващи.
Той беше любимия ѝ любовник над всички останали… Поне за момента. И най-вероятно щеше да бъде наследника на Кериган, когато всичко това приключи. Ако Даме Фортуна пожелае това.
– Как мина, кралице моя? – Попита той с онзи свой дълбоко съблазнителен глас.
Тя се засмя, като се премести да застане пред него, за да може той да свали тежкото ѝ червено кадифено наметало.
– Глупакът ми играе в ръцете, точно както знаех, че ще го направи.
– Сигурна ли си?
– Разбира се. – Тя наистина не искаше Кръглата маса. Поне засега. Масата в този момент щеше да е толкова безполезна за нея, колкото и черната в залата долу. Без Пенмерлин тук, който да зареди масата, тя никога нямаше да работи правилно.
Веднага след смъртта на брат си тя се бе опитала сама да получи достъп до тези сили. Но тя беше отрицателен елемент, който се нуждаеше от положителен, за да я зареди.
Това изискваше нов, неопетнен Пенмерлин, но за съжаление никой Мерлин нямаше да дойде в Камелот, докато той беше в нейните ръце. И нито тя, нито някой от хората ѝ можеше да наложи Мерлин тук. Последният път, когато се бяха опитали, беше катастрофален.
Не, един Мерлин трябва да влезе в тази зала по собствена воля…
И това я бе довело до настоящия план. Ако не можеше да доведе Мерлин тук, тогава щеше да го роди. Богове и богини, как обичаше добрите вратички.
Беше планирала бащата на детето да е Бревалър, но като се замисли повече, Кериган щеше да е много по-добър донор. Той, както и малката къкла, която беше заловил, също имаше в себе си кръвта на техния магически род.
Ако две такива същества се обединят…
Раждането на детето щеше да направи Кериган ненужен. Най-сетне тя щеше да може да го убие. Но нещо повече, тя можеше да върне Мордред и да го възстанови в перфектно здраве. Щастието я заля при мисълта, че сина ѝ ще се върне при нея. Това беше всичко, което някога е искала.
И знаеше, че ако се опиташе да накара Кериган да постели мишката, той щеше да откаже само за да я наскърби. Затова бе изпратила Магда при Серен с указание тя да съблазни звяра.
Трябваше да знае, че Серен няма да е в състояние да извърши подобен подвиг, и така се роди последната ѝ хитрост – събери двамата достатъчно дълго и Кериган непременно щеше да вземе жената в някакъв момент. Не беше в природата му да си отказва плътски удоволствия.
Сега, когато бяха само двамата и той вече нямаше на разположение нито една от нейните феи, от които да избира…
Да, щеше да е само въпрос на време да преспи с девойката.
Въпрос на време беше тя да убие Кериган и мишката и да вземе невръстното им дете за свое. Тя се засмя тихо в очакване. Скоро света щеше да бъде неин и нямаше да има кой да я спре…

Назад към част 12                                                    Напред към част 14

КИЯН

Моторът, който принадлежеше на бащата на Тейтъм, изхвръкна и засвири под мен, докато се движех по пътя, пренебрегвайки протестите му, докато го насилвах до краен предел. Не ми пукаше дали двигателя ще избухне под мен, стига да стигна до момичето си, преди това да се случи.
Студеният вятър хапеше бузите ми и охлаждаше мокрите пръски кръв по кожата ми, докато карах бързо и упорито, но накрая бях възнаграден за усилията си с вида на фаровете, които привличаха вниманието ми към пътя пред мен.
Втурнах се зад колата на Монро, Мустанг 68, наполовина излязъл извън пътя, а фаровете му хвърляха сенки встрани между гъстите дървета вляво от него.
Собствените ми фарове осветиха празните седалки в него, а широките, отворени врати ясно показваха, че тук няма никой.
Твърде познат писък привлече вниманието ми, когато натиснах спирачките и мотора спря на чакъла край пътя, което ме накара да провлача петата на ботуша си по асфалта, за да спра цялото нещо да се завърти.
Изключих двигателя на мотора, скочих от него и го оставих да падне на пътя с тежък трясък, преди да се втурна към дърветата.
Чувах как Тейтъм крещи някъде в тъмнината и имах чувството, че цялата ми душа крещи заедно с нея, докато хващах бухалката в ръката си по-силно и се втурвах към нея.
Земята се спускаше стръмно, а светлината от фаровете на колата бързо оставаше зад гърба ми, докато се спусках в гората и преследвах момичето си. Всяка моя стъпка беше като специфично мъчение, суровото, брутално биене на сърцето ми я викаше с отчаяна молба да се задържи още малко.
Идвам, бебе. Просто продължавай да се бориш за мен.
Отне ми всичко, за да не я извикам, за да и съобщя, че идвам, за да запазя присъствието си скрито, така че да мога да се промъкна до този шибаняк и да го довърша, преди още да е разбрал, че съм тук. Защото, ако наистина си мислеше, че може да преследва момичето ми в тъмното и да не стане жертва на чудовището в мен, то щеше да разбере от какво точно съм направен, когато пресечеш глупостите.
Защото, щом веднъж бръкнеше под кожата ми, аз бях само дълбоко, тъмно, първично насилие и хранех душата си с вкуса на кръвта. Бях отгледан с гнева на притиснат в ъгъла вълк и милосърдието на изгладняла гад. Нищо на този свят не можеше да ме спре да го унищожа сега.
Тръгнах с пълна скорост към звуците на нейните писъци и колкото повече се приближавах, толкова повече кожата ми настръхваше, когато чух в тях нещо, което беше също толкова тъмно и брутално, колкото и яростта, която живееше в мен.
Пробих се между дърветата с високо вдигната бухалка, готов да му строша шибаната глава, и вместо това я намерих. Тейтъм Ривърс, момичето, което се бе заклело да бъде мое, което ме бе направило свой чрез веригите на страстта и съдбата, което нито веднъж не се бе отказало от борбата или не бе отстъпило пред злото в нас, най-накрая се разкри като създанието, родено от кошмарите, което винаги бях знаел, че е.
Беше обляна в кръв, яркочервенияю цвят оцветяваше кожата ѝ и я рисуваше като кралица на смъртта, на която трябва да се покланяме, докато стоеше над тялото на мъжа, когото беше убила, гърдите ѝ се издигаха, а очите ѝ бяха диви, когато вдигна поглед и ме откри там. Несъмнено бях изцапан от смъртта също толкова силно, колкото и тя, двамата бяхме двойка окървавени, разбити души, които се бяха намерили в тъмнината.
Тялото, което лежеше в краката ѝ, очевидно беше мъртво, безжизнения труп беше окървавен и изпочупен, докато тя стоеше над него с победа и, кълна се, се влюбих в нея още повече, докато оставах вкопчен на място, гледайки я, обляна в кръвта на врага си.
Погледът ѝ срещна моя и между нас настъпи тишина, докато тя осъзнаваше, че съм дошъл да я спася, а аз приемах, че не е имала нужда от мен. Не че това щеше да ми попречи да идвам отново за нея всеки път, когато тя има нужда от мен.
Пуснах бухалката си, а тя изпусна пистолета в юмрука си, когато направих три дълги крачки, за да скъся разстоянието между нас, и хванах челюстта ѝ в хватката си.
Тейтъм изсмука рязко дъх, когато яркосините ѝ очи се разшириха миг преди устата ми да поиска нейната.
Изпълнен с чиста, плътска, насилствена нужда, аз я вкусих, езика ми се промъкна между устните ѝ и преглътна изненадата, която се появи, когато откраднах първата ни целувка. Но ако аз бях крадец, то тя беше най-скъпоценния скъпоценен камък, познат на човека, и не протестираше срещу това, че я вземам.
Можех да усетя вкуса на душата ѝ между движението на устните ни, да усетя болката ѝ, когато тя сграбчи бицепсите ми и заби ноктите си достатъчно силно, за да накара собствената ми кръв да се присъедини към тази, която покриваше плътта ми. Тя беше чиста и светла и празна и тъмна, това прецакано малко създание, което беше толкова близо до счупване, че го усещах на всяко място, където я докосвах. Но тя не се пречупи. Нито сега, нито някога. Тя беше най-свирепото, най-силното, най-предизвикателното момиче, което някога бях срещал, и нямаше нищо на този или на онзи свят, което да я хвърли в разруха.
Зъбите ѝ се впиха в долната ми устна и дори не бях сигурен дали кръвта, която усещах, беше моя или на мъжете, които току-що бяхме убили, и не ме интересуваше. Защото тази целувка беше нещо повече от целувка. Тя беше клетва, обет и обещание, което възнамерявах да спазя, докато смъртта не дойде и не ме изтръгне от този свят, ритайки, крещейки и проклинайки до края на времето. Сега аз бях нейното създание. Бях мъж на колене в дъжда и чудовище, което се крие в тъмнината, и бях неин, за да ме командва по свое желание.
Тя беше взела собствеността върху моето извратено, прецакано същество и аз с готовност щях да се гмурна в адския огън и отвъд него по нейна заповед, само и само да я направя щастлива.
Ръцете ѝ се плъзнаха към задната част на врата ми, докато не започна да удря косата ми в юмрук и да ме придърпва към себе си, вкарвайки част от собствената си болка в мен и обявявайки ме за свой веднъж завинаги. Вече нямаше връщане назад и двамата го знаехме. Това беше последната стена, която ни разделяше, и ние я събаряхме, сякаш изобщо не беше построена.
Когато се борех с желанието да я целуна по този начин през всичките тези пъти досега, това беше единствено за нейно добро. Беше по-добре да е далеч от мен. По-добре да ме мрази, да ме проклина и да изпитва болка от моята болка. Но сега, когато я видях в най-мрачния ѝ момент, знаех, че това, че съм я държал настрана, не е направило нищо, за да я спре да ме притежава. И вече не исках да се въздържам. Бях нейния звяр, който можеше да използва, унищожава и наказва, и щях да дам живота си за нея, преди да я видя отново наранена.
Разделихме се и тя ме погледна с див глад, който ме караше да жадувам за още и още от нея. Искаше ми се света да изчезне. Искаше ми се просто да спрем времето и да забравим за брат ми, който кърви и се нуждае от нас, и да забравим за мъртвите мъже, изпълнили гората, за да мога да я поискам изцяло тук и сега. Исках да събера телата ни, покрити с кръвта на враговете ни и с болката на скръбта ни. Но ако го направех, това означаваше, че се отказвам от Сейнт. А аз щях да умра преди да го направя.
– Моето чудовище – въздъхна Тейтъм, докато ме гледаше на лунната светлина, изрисувана с кръвта за нея.
– Винаги – съгласих се с груб глас, който се надявах да ѝ предаде истинността на този обет, преди да грабна ръката ѝ и да я придърпам към себе си.
Закачих бейзболната бухалка от земята и грабнах мобилния телефон, който лежеше сред мъртвите листа до трупа, преди да го изключа и да го пъхна в джоба си. Погледнах района още веднъж, за да се уверя, че няма нищо друго, което да си струва да взема, след което я хванах за ръка и тръгнах обратно по хълма към пътя.
Бяхме сериозно прецакани. Нямаше как да прикрием това сами, камо ли да осигурим на Сейнт необходимата му помощ толкова бързо, колкото му е необходима… Ако приемем, че най-лошото вече не се е случило.
Но аз отказвах да повярвам в това, защото бях сигурен, че щях да го усетя, ако той беше умрял. Клетвите на Нощните пазители, които бяхме дали, може и да ми се струваха глупости понякога, но едно нещо беше сигурно в съзнанието ми. Те бяха свързали душите ни. И ако той се беше преместил от това място, тогава просто знаех, че ще го позная. Щях да го почувствам в стомаха си, сякаш парче от изкривеното ми сърце беше изтръгнато от плътта ми и изгорено на пух и прах.
– Сейнт? – Попита Тейтъм, докато я дърпах в бърза крачка, и чух страха в гласа ѝ.
– Жив – изръмжах аз, дръзвайки тя, вселената или който и да е друг, който би искал да се намеси, да се опита да ме разпита за това.
Пръстите ѝ се затегнаха върху моите и от устните ѝ се изтръгна задушен ридаещ стон на облекчение при думите ми.
Чувствах как се пропуква, как адреналина от битката изчезва от тялото ѝ, а реалността се стоварва върху нея силно и бързо, когато е принудена да се изправи пред всичко, което се беше случило тази вечер. И имах чувството, че не знам и половината от него.
Обърнах се към нея и я вдигнах в обятията си, без да кажа нито дума, притискайки я към гърдите си, като усещах шокирания ѝ поглед върху лицето си, но просто продължавах да се движа обратно към пътя.
– Тейтъм! – Изръмжа Монро, когато наближихме ръба на дърветата, и аз излязох на пътя точно когато той се втурна към колата.
– Тя е тук, добре е – извиках в отговор, когато погледа му падна върху нас и трескавия поглед в очите му ме накара да спра.
Беше облян в пот от бягането през целия този път и не забави ход, докато тичаше право към нас, а аз оставих Тейтъм да се изплъзне от хватката ми.
Монро хвана лицето ѝ между ръцете си, наклони брадичката ѝ назад, докато я оглеждаше, а палците му размазваха кръвта по бузите ѝ, докато се уверяваше, че не е нейна. След това спусна ръце по страните ѝ, проверявайки ръцете, дланите, талията ѝ. Падна на колене пред нея, докато оглеждаше краката ѝ, уверявайки се напълно, че не е ранена, преди да издаде стон на облекчение и да притисне глава към корема ѝ.
– Добре съм – успокои го Тейтъм, а ръцете ѝ погалиха русата му коса с успокояващо движение, което я обагри с кръвта на мъжа, когото беше убила.
Той се изправи внезапно, устните му уловиха нейните, като я обви здраво в ръцете си, сякаш никога повече не искаше да я пусне, а веждите ми се изстреляха нагоре, когато тя се разтопи в него.
До тази секунда нямах време да се замисля защо, по дяволите, беше излязъл в тази хижа с нея, без да си облече проклетата блуза, но като ги гледах сега, това ми стана безспорно ясно. Очевидно всички Нощни пазители бяха също толкова обсебени от нашето момиче, колкото и всеки друг, и всички негови досегашни протести за обратното бяха просто глупости, целящи да скрият това, което сега беше болезнено очевидно.
Наш се отдръпна внезапно, сякаш току-що си беше спомнил, че съм тук. Че той е учител, а тя е негова ученичка и че това е най-голямата тайна, която всички ще трябва да пазим след тази вечер.
Исках да се ядосам за това. Исках да ревна и да изръмжа, да предявя претенциите си и да му кажа да се отдръпне от моето момиче.
Но тя не беше моето момиче, нали? Беше се заклела във всички нас и това, че аз се отдавах само на нея, не означаваше, че тя щеше да направи същото. Вече знаех за това, което имаше с Блейк, и бях видял какво живее между нея и Сейнт. И ако наистина исках да повярвам в историята за това кои сме всички ние и за кого претендираме, тогава може би щеше да ми се наложи да приема, че това е начина, по който е. Начинът, по който винаги е трябвало да бъде.
– Значи е така? – Попитах, за да го потвърдя, приковавайки Наш в погледа си, като го предизвиквах да направи така, че това да означава по-малко, отколкото трябваше, ако очакваше да споделя момичето си с него.
Монро преглътна силно и погледа му се плъзна от мен към Тейтъм, докато държеше ръката ѝ здраво, явно очаквайки да си изгубя ума от тази истина. Но сега я виждах, горяща толкова ярко, че сигурно съм бил сляп, за да я пропусна преди. Той беше завладян от нашата кралица, както и всички останали.
– Да – каза Монро, вдигайки предизвикателно брадичката си, докато се изправяше срещу мен. – Така е.
– Какво ще направиш? – Попита Тейтъм и аз си поех дъх, докато вадех мобилния си телефон от джоба.
– Нещо, което ми се иска да не ми се налага – отговорих, докато се движех, за да направя обаждането, за което се бях заклел, че никога няма да направя. Но всички обети, клетви и декларации не означаваха нищо, ако излагаха на риск момичето ми и ако можеха да се равняват на смъртта на брат ми.
– Не можеш да кажеш на никого за нас – изръмжа Монро и хвана китката ми с желязна хватка, сякаш възнамеряваше да изтръгне мобилния телефон от ръцете ми.
– Няма да го направя – казах аз и изтръгнах ръката си обратно от хватката му. – Ще запазя малката ти тайна, можеш да ми се довериш за това. Това, което трябва да направя сега, е да се справя с тези неща. Имаме клане и умиращ човек в ръцете си и предполагам, че нямаш никакъв начин да ни помогнеш да се справим с това. Така че можеш да ни закараш обратно при останалите, докато аз се обадя.
Отдалечих се от него и подозрителните му погледи и се качих на задната седалка на неговия „Мустанг“, като се взирах в телефона си, сякаш беше тиктакаща бомба, която щеше да избухне в лицето ми.
Монро изкара мотора, с който бях дошъл тук, от пътя и го запрати в дърветата, докато се колебаех с палец върху бутона за повикване. Защо правейки това просто нещо, се чувствах като да подпиша собствената си смъртна присъда?
Тейтъм се премести около колата и се качи на пътническата седалка, като се обърна да ме погледне през рамо със страх в очите.
– Какво правиш? – Попита ме тя, докато погледа ми обхождаше кръвта по кожата ѝ.
– Поправям това – казах с груб глас, като се въздържах да кажа цялата истина. Продавам душата си на дявола заради теб, бебе.
Устните ѝ се разтвориха, но аз натиснах бутона за набиране на номера, преди да успее да попита повече, и Монро скочи в колата, запали двигателя и ни обърна обратно към хижата.
Той звънна само два пъти, преди да се свърже, и от високоговорителя се разнесе забавния смях на чичо ми, който накара къдрица ярост да затанцува по крайниците ми.
– Знаех, че не можеш да продължаваш да бягаш от семейството си, момче Киян – каза Найл, изглеждайки като весел глупак, въпреки че беше най-опасния човек, когото познавах.
– Никога не съм бягал от нищо в проклетия си живот – изръмжах и Монро срещна за миг погледа ми в огледалото за обратно виждане, сякаш току-що беше разбрал на кого точно се обаждам. Бях му разказал достатъчно за семейството си по време на тренировките ни, за да има някакво разбиране колко малко ми се искаше да водя този разговор с тях. Но щях да го направя заради Сейнт. За нея. Това петчленно семейство, което бях открил за себе си, си струваше всяка жертва, която трябваше да направя. Със сигурност струваше много повече от хората, които ме бяха създали в този прецакан свят.
– Па ще бъде много доволен да разбере, че си се върнала в семейството – отвърна Найл, пренебрегвайки думите ми, докато усещах как каишката се увива плътно около гърлото ми, както винаги съм знаел, че ще се случи отново един ден, независимо от това колко много ми се искаше да я оставя зад гърба си.
– Е, цената на моето завръщане е лекар и почистване – казах, преглъщайки омразата си към семейството с толкова презрение, колкото можех да съумея, макар да знаех, че губя единствения шанс, който някога наистина съм имал да избягам от тях.
Найл беше единствения от тях, когото уважавах дори на йота, и то главно защото знаех, че убива само хора, които според него наистина го заслужават. Въпреки тази предпоставка за склонността му към насилие той беше най-кръвожадния и вероятно най-лудия член на генетично свързаното ми семейство. Той със сигурност имаше най-много кръв по ръцете си и със сигурност щеше да бъде този, който щеше да бъде изпратен след мен, ако някога избутам дядо си твърде далеч и надживея полезността си. И все пак имаше нещо в този психотичен козел, което ми харесваше по моя си шибан начин. И ако трябваше да се обърна към някого от тях за тази услуга, то той винаги щеше да бъде избраният от мен чичо.
Тейтъм все още ме наблюдаваше, докато карахме обратно по пътя, но аз не я погледнах. Не исках да вижда, че се продавам, дори ако това беше единствения избор, който имахме в момента.
– Колко тела? – Попита Найл, като от секунда на секундата звучеше все по-забавно, когато разбра, че си купувам обратно път със смърт.
– Изгубих бройката – казах честно и той се засмя по-силно, пляскайки с ръце от вълнение.
– Знаех, че във вените ти тече гореща кръв на О’Брайън, момче – изръмжа той. – Просто ми изпрати местоположението си и ще се погрижа за това.
– Докторът трябва да е бърз – поисках аз.
– Не се притеснявай, момче. Ще препратя местонахождението на най-добрия наблизо, когато разбера къде се намираш, и ще се погрижа да е готов и да те чака, когато стигнеш там. С какво си имаме работа?
– Беше блъснат от кола и прострелян – промълвих, като се борех да задържа емоциите си, макар че факта, че исках лекар за Сейнт, така или иначе щеше да каже на семейството ми всичко за това колко много означава той за мен. Но това нямаше значение точно сега. Просто трябваше да се съсредоточа върху това да се уверя, че той ще остане жив. Всичко, което щеше да последва, просто щеше да падне на раменете ми, когато това се случи, и тогава щях да понеса тежестта му. Нямаше цена, която да не платя за живота на брат ми.
– Смятай, че е готово – каза щастливо Найл. – И с нетърпение очаквам да видя теб и момичето ти за Коледа.
Линията заглъхна и аз пуснах телефона в скута си с проклятие на разочарование. Ако изобщо имаше някакъв друг начин да оправя това, щях да го направя. Но семейството ми бяха единствените достатъчно прецакани хора, за да се справят ефективно с тази гадост вместо нас. А и при толкова много кръв на Сейнт, изцапала земята, знаех, че не мога да рискувам органите на реда да открият мястото на това клане. Щеше да има твърде много доказателства, които да се свържат с нас.
– Кой беше този? – Поиска Тейтъм, а аз погледнах в сините ѝ очи, като закрепих непроницаема маска върху чертите си и свих рамене.
– Просто едни хора, които могат да се отърват от всички тези доказателства за нас – отговорих равномерно.
– А какво става с баща ми? – Попита тя, а гласа ѝ затрепери. – Какво ще направят с тялото му?
Отворих уста, за да ѝ кажа, че ще се отърве от него като от останалите – най-вероятно ще го накълцат и разтворят в киселина. Доказателствата за всичко, което е бил, ще бъдат унищожени и загубени завинаги. Но погледа на суровата болка в очите ѝ накара нещо в стомаха ми рязко да се свие и аз се поколебах. Може и да не ми пукаше за моето семейство, но беше ясно, че на нея ѝ пука за нейното. И ако се отдавах на нея, това означаваше да я предпазя от всичко, което можеше да я нарани, дори болката да не беше физическа.
– Ще се погрижа да му направят гроб – казах ѝ с тих глас, знаейки, че това само ще ме задължава още повече на семейството ми, но чувствах, че това е единствения истински избор, който мога да направя. – Подходящ гроб, който да можеш да посещаваш. По някакъв начин.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но те не се разляха, тъй като тя примигна силно и погледна обратно към пътя без думи.
Изпратих бързо съобщение на Найл, като препратих координатите ни и предадох съобщението да запази тялото на Донован Ривърс. Отговорът му беше мигновен.

Нийл:

Това ще ти струва скъпо, момче.

Каян:

Знам.

Монро най-накрая натисна спирачките, когато се върнахме при Блейк и Сейнт, и аз изскочих от колата, а погледа ми обходи неподвижната форма на брат ми, който лежеше умиращ в калта, докато Блейк задържаше натиска върху раната с чиста сила на волята.
– Той…? – Започна Тейтъм, докато изскачаше от колата, а очите ѝ бяха пълни със страх, докато Блейк я гледаше с ясно облекчение. Той не си губеше времето да пита за маймуната, която я беше отвлякла. Знаеше много добре, че не бихме го оставили да диша.
– Жив е – изръмжа Блейк. – Почти.
– Имам лекар, който ни чака – казах аз и се придвижих напред, за да взема ключовете на Сейнт от джоба му. – Да закараме упорития му задник там, преди да е изкървил и да се върне да ни преследва, че сме прецакали това.
Никой не се засмя на гадната ми шега и Тейтъм падна до Блейк, за да му помогне, както може. Монро гледаше Сейнт с тъмна интензивност в погледа, която накара ханша ми да се надигне, но толкова бързо, колкото си мислех, че съм го видял, той отново изчезна.
– Заведи ме до колата му – заповядах, докато се придвижвах обратно към мустанга. – Спряхме го долу до пътя. Ще трябва да поддържаме натиска върху раната по време на пътуването, а в твоето парче лайна няма място за това.
– Това е класика – изръмжа Монро, но не изказа повече оплаквания, докато отново се качихме в Мустанга и потеглихме, за да вземем колата на Сейнт.
След това ни оставаше само да караме до какъвто и да е нерегистриран лекар, който Найл ми намери, и да се надяваме, че Сейнт ще се справи. Но нямах намерение да давам на алтернативата никакво място в съзнанието си. Защото Сейнт Мемфис беше толкова постоянен, колкото яростта в душата ми и насилието във вените ми. Освен това той никога нямаше да позволи на някакво парче гадно нищожество като онзи задник да го погуби. Беше прекалено горд за това.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

* * *

Тя почти изтича до тренировъчната зала, като в бързината си почти забрави да се преоблече. Втурна се по познатите коридори и едва не пропусна десния завой, след което изскочи на двора. Безпогрешно намери един самотен склон в пустошта и се промъкна в появилия се като по магия проход. На един дъх тя полетя по стълбите, затвори за миг очи и отвори тежката врата със силно туптящо сърце.
– Отново си пропуснал удара – долетя до нея спокойния глас на Викран. – В една истинска битка това можеше да ти струва живота. Ако се беше защитил или се беше отклонил, всичко щеше да е наред. Но тъй като нямаше време да направиш нито едното, нито другото, усети последиците от невниманието си върху собствената си кожа.
– Да, учителю – въздъхна невидимия бедняк, в чийто глас Айра с изненада разпозна Бриер.
– Посочи основната си грешка.
– Трябваше да поставя Земя срещу вашия Огън, а аз взех Вода.
– Още – поиска магьосника.
Тя се вгледа във Викран със смесени чувства.
Всемогъщи… Колко суров изглеждаше сега: В неизменно черните си одежди, в строг камизол, с бледа кожа, сини очи, черна коса и смъртоносен. Сякаш стоеше неподвижно, ръката му с рапирата беше спусната, гледаше някъде далеч, но виждаше всичко, което ставаше в залата. И виновното лице на ученика, и лекото трептене на паяжините в ъгъла, и слабия ветрец от открехнатата врата, и горящите очи, в които блести искрено обожание.
– Аз също закъснях с Озарението – послушно докладва младежа, без да забележи, че в залата има непознат. – И неуспях да го променя от един елемент в друг.
– Защо не го направи?
– Защото очаквах от вас Въздух.
– Точно така – съгласи се сухо учителя. – Отново мислиш в категориите атака-защита-атака, докато в боя няма две еднакви позиции. Това, че аурата ми свети с Въздух, не означава, че ще го използвам. И не означава, че си успял да разгадаеш защитата ми. С други думи, трябва да си готов във всеки един момент да отблъснеш удар от някоя от стихиите, а не да разчиташ на второто си зрение, което, между другото, все още е далеч от съвършенство… Айра, влез и загрей. Сега ще приключа с Бриер, а после ще се заема с теб.
Айра прехапа устни, чувствайки се раздразнена от безразличието, но нямаше какво да се направи – трябваше да направи каквото и се каже и да проведе обичайното обучение. Както и преди – мълчалива, стабилна, безстрастна както винаги. Макар да признаваше, че има големи надежди…
– Бързо – каза мага, като завъртя леко глава, и момичето побърза да се отдалечи: Викран беше преди всичко учител. На когото, между другото, се беше зарекла да бъде силна и изключително сериозна по време на обучението си. Също така обеща, че няма да позволи на никого дори да подозира за Ейтале. И беше твърдо решена да удържи на думата си.
Айра набързо събу обувките, свали наметалото и сплете косата си. Напомни си, че сега не е време за чувства. Тя заглуши глупавото си сърце. Сложи безстрастната си маска, след което мълчаливо се приближи до Бриер, който се обърна и погледна и двамата въпросително.
– Добър вечер, учителю.
– Загрявай – каза майстор Викран със същия стабилен глас и Айра послушно се оттегли в един ъгъл, където започна позната серия от упражнения, които, честно казано, беше забравила през последните няколко дни.
През цялото време, докато тя усърдно загряваше, мъжете правеха своите неща. Те обикаляха стаята като две хищни сенки, от време на време си разменяха светкавични удари и отправяха кратки бойни заклинания. Самата Айра никога досега не ги беше използвала, макар че на теория знаеше почти всички, затова се взираше в тях, опитвайки се да отгатне какво правят, как го правят и защо.
Бриер се опита да достигне учителя с мощно огнено колело, като го създаде изненадващо бързо и веднага го хвърли към главата на майстор Викран. Той, разбира се, избегна и огненото кълбо се заизкачва към отсрещната стена. Но по средата на пътя си то се удари в невидим щит, на който Айра не беше обърнала внимание преди това, и се посипа в безвредни алени искри.
Едва сега Айра осъзна, че Викран поддържа силна защита около себе си и Бриер. Така че залата нямаше да бъде повредена, тя нямаше да бъде ударена и допълнителната енергия нямаше да бъде пропиляна. Освен това той постоянно нападаше ученика си, често разваляше дрехите му и постоянно пускаше прости, но коварни заклинания. Той наблюдаваше Айра с ъгълчето на окото си. Непрекъснато изпитваше защитните сили на Бриер. А той все още изглеждаше свеж и изпълнен с енергия. Бриер едва успяваше да избягва ударите, които се сипеха върху него от всички страни, хвърчеше из стаята като обезумяла катерица, набързо падаше, скачаше отново и от време на време съскаше, когато не можеше да избегне ударите.
И приблизително веднъж на всеки пет минути, бързаше да направи нещо наистина опасно и мощно. Но това беше почти безобидно, защото учителя всеки път успяваше да избегне заклинанието, а веднъж дори го прихвана и го изпрати обратно. След това Бриер, който и без това се потеше обилно, беше измокрен до кожа. А когато Айра приключи с разгрявката, дишаше толкова тежко, сякаш беше търкаляла огромен чувал с желязо върху Снежните планини.
– Засега това е достатъчно – майстор Викран най-накрая се смили над измокрения си ученик. – Айра, загря ли?
– Да, учителю.
– Вземи рапирата си и ела тук.
Тя послушно отиде до стелажа с оръжия, погали мимоходом подсмърчащия плъх и се върна, като едновременно с това размърда ръцете си.
Чудя се какво ли е замислил Викран? Дали иска да работи с двама ученици наведнъж? Смята ли, че тя все още е твърде слаба, за да може да я срази Бриер?
Но магьосникът внезапно се отдръпна и посочи с пръст смаяния младеж.
– Атака.
Айра се обърна учудено, но той не се шегуваше – сините очи бяха спокойни и студени, както в старите времена. Лицето подчертаваше невъзмутимостта. Гласът беше сух и безстрастен. В цялата фигура имаше непоклатима увереност в собствената му правота, а потвърждаващото кимване беше толкова небрежно и бързо, че момичето отново прехапа устни.
Бриер погледна противника си с поглед на пълно нещастие.
– Съжалявам…
Момичето се изправи, вместо да отговори: Е, ето един урок за теб. Чаках го, очаквах го, толкова се надявах, толкова се притеснявах, че си гризах всички нокти. Мислеше си, че поне сега ще може да го прегърне, да се гушне, да чуе нежния му глас и да забрави за миг тревогите си, но ето – това.
Тъжно. Много тъжно и наранено. Въпреки че знаеш, че всъщност не е така, въпреки че си бе обещала, че няма да се разстройваш за нищо, но все пак трябваше да стиска болезнено челюстта си, за да не се издаде. А после послушно нападаше, усещайки оценяващите погледи от външния свят във всеки един момент.
– Съжалявам – отново промълви Бриер, като ловко се отдалечи от линията на атаката. – Ако съм направил нещо нередно, то е било случайно. Свикнал съм с това. Отдавна не сме тренирали заедно.
– Внимавай – напомни им тихо майстор Викран. – Не искам повече да се занимавам с вас. Бриер, гледай си ръцете. Айра, не бързай.
Момичето отново нападна, този път използвайки свързващото средство, което беше научило не толкова отдавна. След това успешно блокира удара на Бриер, като го накара да изохка от изненада. Умело избягвайки измамен лупинг, тя отново блокира удар в гърдите. След това ловко отскочи, избягвайки серия от удари. Тя се плъзна встрани, когато младия мъж разбра, че е научила много, и стана по-смел. Най-накрая тя направи успешна атака и преодолявайки съпротивата на другия, прокара затъпения връх на рапирата си по рамото му.
Закъснялият Бриер се отдръпна и зяпна, защото само допреди няколко месеца едва успяваше да застане правилно в стойка. А сега почти го беше надвила. Дори и да беше изключително предпазлив и да мислеше само как да не я нарани, дори и внезапната ѝ поява да го беше объркала, а заповедите на наставника му да го бяха объркали… Но все пак: Това беше невероятен напредък!
Айра се усмихна скромно.
– Още един път – нареди майстор Викран, който наблюдаваше учениците си внимателно. – Бриер, не спи. Имаше предостатъчно време да избегнеш. Айра, поддържай защитата си – ако бях на негово място, щях да имам време да те улуча три пъти.
– Добре, учителю. Ще се постарая.
– Дръж се – прошепна зловещо младия мъж, осъзнавайки, че сега може да не бъде внимателен.
Айра изхърка.
– Ти се дръж. Не съм толкова тромава, колкото бях преди.
Старшият ученик само се усмихна и изведнъж ускори темпото. Толкова бързо, че тя едва не се смути и едва не пропусна чувствителен удар. Добре, че навика беше по-силен и тялото ѝ реагираше самостоятелно, иначе Бриер щеше да спечели боя, без дори да го е започнала. Трябваше да събере разсъдъка си, да призове всичките си дребни умения и да премине в защита, за да избегне срама.
Бриер витаеше около нея като разгневена муха. Движенията на ръцете му станаха толкова бързи, че Айра едва имаше време да се обърне. От непрестанните удари тя трябваше да се прикрие, страхливо да се върне назад и отчаяно да се защити. Колкото и да се стараеше обаче, вредния съперник за сега тя се държеше. Не знаеше как, но все още го държеше на разстояние. Докато не се спъна в нещо и не загуби равновесие.
Всичко останало се случи твърде бързо: Светкавичният удар, мигновения отблясък на стомана пред носа ѝ, дългия звънлив звук, от който почти я заболяха ушите, и удара по дясното ѝ рамо, който накара Айра да съска и почти да изпусне рапирата си.
В последния момент тя успя да се отдръпне, така че Бриер да не може да нанесе втори удар в корема ѝ. За сметка на това успя да засече отново дясната ѝ ръка, след което тя най-накрая се отвори безсилно и рапирата, дрънчаща възмутено, се търкулна с трясък на каменния под.
След като бе спечелил надмощие, Бриер веднага спря и се приближи притеснено.
– Айра, добре ли си? Съжалявам, че те нараних. Казах ти, че съм отвикнал от това. Много ли те боли?
Момичето се намръщи, разтривайки изтръпналата си ръка, и вдигна падналото си оръжие, но нямаше време да отговори подобаващо на противника си – зад гърба ѝ изведнъж израсна мрачна сянка, нечии ръце леко я избутаха настрани и странно груб глас изръмжа:
– Аз на кого казах: Внимателно!
Младежът неволно отстъпи крачка назад, когато тежкия поглед на учителя едва не го изпепели на място. Очите на учителя Викран станаха отчетливо жълти, върховете на издължените му зъби се показаха изпод горната му устна, а неестествено ярките му зеници се разшириха така, че изглеждаше, че след миг ще избухне истински пламък. Или нещо по-лошо от огън, нещо, срещу което дори Завета нямаше защита.
Айра се обърна разтревожено и с потръпване побърза да се намеси:
– Добре съм, учителю. Той не ме е наранил. Сама си бях виновна, че пропуснах удара.
– Бриер! – Магът сякаш не беше чул.
– Съжалявам… Извинявайте, учителю – виновно каза младия мъж. – Забравих.
– Откога спря да контролираш силата си!
– Това няма да се повтори.
– Надявам се да е така – гласа на майстор Викран внезапно стана студен. Лицето му си възвърна хладнокръвието, а очите му отново посиняха. Не толкова спокойни като топло лятно море, а толкова ледени, че дори Айра се почувства неловко. – В противен случай ще се разочаровам и ще си помисля, че за две години не съм те научил на нищо. Недопустимо е един пазител да губи контрол над себе си, над тялото си, над дарбата си и над щита си. Ако това се случи отново, обучението ти ще продължи на друго място, без мен. Разбираш ли?
Бриер, без да смее да вдигне поглед, преглътна звучно.
– Да, учителю.
– Продължете.
Наставникът погледна язвително провинилия се ученик и се обърна, а Айра беше напълно разстроена.
Според нея грешката беше нейна и Викран не беше прав: Тя си получи заслуженото. А и не се беше случило нищо страшно – ръката ѝ вече почти не я болеше, а ако на следващия ден се появише малка синина, тя беше видяла по-лошо…
Когато си помисли за началото на обучението си, неволно се стресна и отблъсна неприятните спомени. Бррр. Макар че именно лер Алварис му беше наредил да бъде жесток, тя не искаше да си спомня за тези синини. Нито пък искаше да ги преживее за втори път. Но не искаше и да си ги спомня повече. И продължаваше да се обвинява за случилото се.
Последните няколко минути от битката преминаха доста вяло и без никакъв ентусиазъм. Бриер се страхуваше да не предизвика за втори път недоволството на учителя си, затова се стараеше да не докосва противника си дори с върха на рапирата. Айра, от своя страна, се притесняваше за него. Майстор Викран не се намесваше повече, като им даваше възможност неубедително да изобразяват борбата, и незабележимо смръщваше нос, когато единия или другия започваше да се кичи безогледно с удари. От време на време отваряше уста, за да поправи, но нито една дума не се изплъзваше от устните му. А времето той изтърпяваше до последната секунда. Едва когато определеното за часа време изтече, той мрачно се обърна и подхвърли в тишината:
– Стига! – Учениците изпитаха невероятно облекчение.
– Бриер, вие сте освободен. Следващият урок е след три дни. Но ще трябва да посветиш следващите няколко вечери на медитация и самоконтрол. За да не те виждам да правиш повече подобни грешки.
– Да, учителю. Благодаря ви за урока – поклони се кратко Бриер, върна рапирата си на мястото ѝ, бързо си обу обувките и със съчувствен поглед към Айра мълчаливо излезе.
Тежката врата се затвори зад него с неприятно дрънчене, изпращайки дълго ехо из залата. Нещо затрещя от външната страна на вратата, сякаш тя бе залостена с раздразнение. После горния прозорец се хлопна, прекъсвайки притока на хладен въздух. Сенките в далечните ъгли зашепнаха. Най-сетне най-после настъпи тишина и във внезапно сгъстената тишина, която върна тревожните спомени, Айра с въздишка спусна ръце.
– Какво следва, учителю?
Майстор Викран помръдна тихо и бързо вдигна поглед.

Назад към част 23                                                     Напред към част 25

ГЛАВА 65

ЗАНДЕР

– Опашккарят ще пристигне на разсъмване със съобщение от Ромерия, потвърждаващо, че всичко е наред – уверява ме Елисаф, докато се разхождаме из офицерските помещения. Светлината на огъня и тихия смях ни заобикалят от всички страни, докато войниците се опитват да се отърсят от тревогата, която ги гризе, знаейки, че това може да е последната пълна нощ в живота им.
– Сигурен съм, че си прав. – И все пак се притеснявам.
Минаваме покрай шатрата на Абаран, където Азиел и Дракон стоят на стража отвън, преструвайки се, че не слушат опияняващите звуци на сдвояване вътре, а ръцете им стискат дръжката на меча, готови да убият всеки, ако има някакъв признак на предателство.
– Колко златни монети ми дължиш? – Прошепва Елисаф.
– Ти си този, който ми дължи. – По-предсказуем командир не съм срещал. – Тя сигурно не се надява на успеха ни утре.
Хуморът на Елисаф изчезва.
– Тя не е единствената.
Въздъхвам.
– Ела. Трябва да сме там, за да посрещнем Радомир, преди някой да го е взел за враг и да започне война твърде рано. – Ако не са преполовили Солдор, след като са изоставили лоялността си.

***

Когато пристигаме, Гаелар и нейната рота войници вече са на наблюдателната кула, мечовете им са насочени към двайсетте саплини. Нито един кон не е в състояние да стои на едно място, усещайки опасенията на ездачите си.
Радомир наистина удържа на думата си.
– Какъв топъл поздрав за разлома от нашите съюзници, Ваше Височество! – Заявява той с размах, като проблясва с назъбените си зъби.
– Свалете оръжията – заповядвам аз и се движа между двете групи, като не обръщам внимание на начина, по който войниците изчакват кимването на Гаелар, преди да го последват. – Те не се нуждаят от ескорт. Ще останат с мен, докато се върнат в Солдор.
– Както желаете, Ваше Височество. – Гаелар обръща коня си. – С мен! – Те яздят обратно към лагера, сякаш искат да се отдалечат от саплините възможно най-бързо.
Въздъхвам.
– Обичаш да дразниш хората, нали?
– Когато насочват мечовете си към мен без никаква друга причина, освен това, което съм? Това ми доставя удоволствие. – Радомир се държи далеч повече като арогантния саплин, който срещнахме за пръв път пред портите на Улиседе, но сега съм видял другата му страна и знам, че дълбоко в него се крие островитянин, който няма търпение да излезе наяве. Тъмният му поглед сканира безбройните палатки. – Какви новини за разлома? Нещо жизненоважно?
– Няколко нападения на виверни през последните няколко дни.
– Като се има предвид какво изпълзява навън напоследък, не съм изненадан. А ибарисците с вас? Накараха ли ги да се чувстват също толкова добре дошли?
– Абаран посреща един в момента. – Елисаф се засмива на собствената си шега.
Обръщам очи.
– Не можеш да ги виниш за това, че се страхуват, Радомир. Те не се доверяват на твоя вид, а ти все още не си им дал причина за това. Но не са стреляли по теб, така че бих казал, че това е напредък.
Той изучава лагера пред себе си.
– Въпреки това мисля, че ще се върнем в Солдор за през нощта. Не бих искал да сме толкова близо до свободата, само за да умрем, преди да имаме възможност да я усетим.
– Както искаш. – Може би това не е най-лошата идея. Всички вече са на ръба. – Ще се видим утре, щом слънцето залезе?
– И това ще е последния път, когато трябва да чакаме това. – Той отдава чест и обръща коня си, а спътниците му го следват.
Но раздиращия ушите рев в нощта привлича вниманието на всички към зейналата пропаст, където една виверна се гмурка към група войници на коне. Писъците се чуват, когато ноктите му се забиват в телата им и ги хвърлят на земята. Другите войници стрелят по нея със стрели, които се отразяват от оранжевите му люспи като пръчки.
Пулсът ми се учестява.
– Обзалагам се, че това е тази, която уби Брагвам. – Връщам се за секунди.
– Вижте какви щети може да нанесе само една. – Представете си десет от тях, сто – Елисаф не трябва да казва повече.
Изваждам меча си от ножницата.
– Това е последното нещо, от което имахме нужда тази вечер.
– Като един! – Радомир изръмжава, всички наченки на предишното му чувство за хумор са изчезнали. Групата от саплини променя посоката си и се втурва към пукнатината, а копитата на конете им гърмят.
Елисаф и аз следваме на крачка след тях, а моя афинитет е насочен към близките пламъци.
Виверната заобикаля, за да атакува отново. Гаелар се втурва с хората си, крещейки заповеди за войниците на разлома напред да се разпръснат. Това е умно – ако се групираме заедно, с всяко преминаване ще загинат още хора.
Виверната сигурно забелязва приближаващите се блестящи шлемове и щитове на Улиседе, защото се накланя рязко и завива, за да посрещне групата челно.
Радомир се изкачва, докато не приклекне на седлото си, с рапира в свободната си ръка.
– Какво прави той? – Изкрещява Елисаф. – Той е луд!
– Не знам, но те живеят с тези зверове от векове, така че може би трябва да се доверим, че знаят нещо, което ние не знаем.
С рев виверната се гмурка.
А аз затаявам дъх, едновременно с ужас и очарование, наблюдавайки как звяра отваря гигантската си паст, с намерението да вземе колкото се може повече жертви. Но в последния момент сякаш променя решението си и се отдръпва, почти като че ли отблъснат. Радомир използва тази възможност, за да скочи и да забие тънкото острие в коженото му крило.
Звярът изревава от болка, преди да се удари в земята и да отхвърли Радомир. Острието все още е забито дълбоко в лявата му страна, само дръжката стърчи. То се опитва да излети отново, но раненото му крило се влачи.
Стрелите се сипят, обсипвайки тялото му. То се обръща назад, изправяйки се срещу противниците си от нивото на земята. Дори да е куц, той все още може да нанесе неописуеми щети. Не можем да си го позволим.
Хвърлям значителна огнена топка към главата му, а после още една. И още една.
С писък виверната се обръща и се втурва към пропастта, като се гмурка над нея без колебание и изчезва от погледа.
Тялото ми се свлича с облекчение. Двамата с Елисаф се насочваме към мястото, където Радомир лежи проснат на земята, но не сме единствените. И двамата от хората му, и Гаелар се втурват от различни ъгли. Всички стигаме до него по едно и също време.
Слизам от коня и тичам към страната му, очаквайки тежко ранен саплин.
Вместо това го намирам да се смее.
– Казах ти, че те нямат вкус към нашия вид. Обикновено го осъзнават в последния възможен момент.
– Обикновено? – Той се втурва, надявайки се, че ще ги отблъсне, преди да е нанесъл опустошителен удар? Поклащам глава, макар да откривам, че у мен се заражда ново уважение към водача на саплините. Той не трябваше да се излага на опасност, особено когато е толкова близо до постигането на целите си с или без нас, но го направи без колебание.
Може би все пак не съм преценил правилно саплина и този съюз.
Радомир се отлепя от земята и поглежда окървавените си ръце. Сигурно ги е порязал на люспите на виверна.
– На крилото на звяра има място, което, ако пробиеш точно така, ще го обездвижиш от полет.
– Откъде научи това? – Пита Гаелар, а неудобството ѝ отпреди временно отсъства.
– Вие може да защитавате разлома от тези същества, командире, но ние сме се научили да оцеляваме с тях от много години. Не беше лесно.
Тя кимва и аз виждам как ума ѝ се разбърква.
Това, което аз виждам, е възможност.
– Може би бихте желали да прекарате време в споделяне на знания с войниците тук, за да сме всички по-добре подготвени. – Представям си, че мислите ѝ са в тази насока. Мога да му заповядам да остане, но той може да се разбунтува. По този начин той има избор да ни помогне и да докаже стойността на саплините.
Черните очи се преместват от мен към Гаелар.
– Нямам нищо по-добро за вършене.
Гаелар навежда глава.
– Това ще бъде много ценно за всички.
Лагерът е изнервен след поредното нападение на виверна, дузина тела – войници и коне – са разхвърляни като отломки по пресечената земя. И все пак в нощта се чува радостна песен, последвана миг по-късно от още. Скоро избухва цял хор, а енергията се разраства.
Усмихвам се.
Ето как се борим срещу Нулинга и Малахи.
Обединени.

Назад към част 64                                                        Напред към част 66