Автор: LudatA

Глава 19

Ястието беше вкусно, толкова вкусно, че ми се искаше да си оближа пръстите. Гостилничарят очаквано се опита да откаже парите, но Джордж не прие подаръка.
На плота беше поставена малка торбичка, пълна със злато, както разбрах, и аз реших да задам нов въпрос на сюзерена си:
– Джордж, сега смяташ да ме натикаш обратно в Академията, нали?
– Защо „да те натикам“? – Възрази той безгрижно. – Просто ще те изпратя. Академията е много сигурно място.
Да, знам, но…
– Трябва да се срещна с Филиния. Мога ли все пак да прекарам остатъка от деня в семейното имение?
Телефонът, който все още беше в джоба ми, изгаряше пръстите ми. За моя огромна радост джаджата не беше изгубена, а аз исках да направя поне едно от нещата, които бях планирала да направя.
Надявам се, че Филиния е получила съобщението ми? Ако е така и ако баба донесе куфара, просто трябва да направя снимка за мама. В края на краищата тя чака, а следващата възможност ще дойде най-рано след седмица.
Ако изобщо се появи! Уви, животът ми е станал твърде непредсказуем, за да мога да планирам със сигурност.
А и не съм разчитала да говоря с херцогинята – за това няма да имаме време. Твърде сложно е и изисква сили, с които вече не разполагам. Ще трябва да поговорим за роднинските връзки и миналите събития някой друг път.
– Хм – каза Джордж скептично.
Отворих уста, за да добавя, че имението също е безопасно. И че бихме могли да увеличим охраната там. Джордж можеше да изпрати цялата си армия в имението и ние с баба ми нямаше да издадем нито звук. Кълна се в това!
Но самият монарх каза нещо друго:
– Твърде късно е. Не можеш да се върнеш навреме в Академията.
– Трябва ми само половин час! – Помолих се.
Той не искаше да го направи. Определено не искаше. Но това беше странен ден. Магнитни бури, може би? Или слънчеви изригвания? С какво друго би могло да се обясни, че кралят е толкова любезен?
– Добре, Марго. Половин час и нито минута повече.
А след това идва и не толкова приятната част:
– Ще те придружа и ще чакам. След това ще те заведа на мястото, където учиш.
О, точно от това имам нужда.
– Може би Тонс ще се погрижи за мен. – Току-що се изплъзна от устата ми.
Очите на Джордж пламнаха за част от секундата, но това беше като тъмен пламък.
– Защо Тонс? – Прозвуча малко… хм, ревниво?
– Знам че винаги му възлагаш работата, когато си зает?
Между другото, това ми напомня за обучението по самозащита. Имах какво да кажа на Джордж, защото той го беше организирал, за да ме насърчи да специализирам в Сянката.
Но имаше и нещо повече от това:
– И Рик Брайт подпомагаше Тонс в нашия изборен план.
Това явно беше новина за краля, но той бързо се съвзе.
– Това е интересно допълнение. Утре ще се занимая и с това.
Това е всичко. Разговорите приключиха, излязохме на двора и отново оседлахме грифона. Гриша дъвчеше нещо яростно и аз отново си спомних за дара, който така и не бях предала.
– Джордж, с какво се храни нашият… или по-скоро твоят пазител?
– Карм – Джордж наблегна на името, – предпочита пресен, все още жив дивеч.
Ъмх…! Какво е дивеч? Зайци и други животни?
Представих си себе си като ловец и въздъхнах горчиво. Не, не мога да благодаря на грифона в скоро време. Освен ако не го поръчам някъде?
Тогава, разбира се, си спомних за пътуването до търга за кученца, където можеш да си купиш заек или нещо друго. А заедно с това и провалената мисия за намиране на нов домашен любимец за Марк – е, днес нещата определено не вървят на добре.
Беше тъкмо когато излитахме, а устата ми не беше на тила – кралят не можеше да види, че ъгълчетата на устните ми са спуснати. Затова беше изненадващо да го чуя:
– За какво си тъжна?
– За всичко – признах мрачно.
Изкачихме се по-високо, и още по-високо… и тогава Джордж попита:
– А по-подробно?
Не му разказах за заека, но му разказах за неприятната ситуация с Жреца.
Като чу името на котката, Величеството изхърка. Отмъстително, все пак. Все още ли не беше простил онова нападение на масата за закуска?
Но миг по-късно се изправи:
– Дайте на момчето пиленце грифон. Повярвай ми, ще му хареса.
– Това е страхотна идея – измърморих скептично аз. – Но откъде да взема пиленце грифон?
На търга нямаше грифони – щях да забележа! А здравият разум ми подсказваше, че такова животно ще струва дори повече от комплект хидра и плешива котка.
– Е… има едно място – загадъчно каза Джордж. – Разбира се, пиленцата не са толкова великолепни като Карм и нямат нищо общо с Пазителя, но можеш да се сдобиеш с тях.
– Колко? – Нов принципен въпрос.
Само на мен ли ми се стори, или Негово величество мъркаше?
След това ми съобщиха:
– Скъпо, Маргарет. Невероятно скъпо. Но могат да ти направят подарък.
Алчността ми дори не помръдна! Не вярвам в безплатните подаръци и скъпите неща, раздавани даром.
– Защо да вярвам? Защо да ми се подаряват грифони?
– Помисли си – прошепна сърдечно Джордж. Той прошепна прочувствено, от което по гръбнака ми премина приятна тръпка.
Замислих се. Единственото заключение, до което можех да стигна, беше, че дарителят е самият крал.
Втора вълна от ледени тръпки, защото мисля, че отгатнах метода на плащане. Добрата новина е, че бях права за безплатния подарък. Не е имало и няма!
Но понякога е по-добре да питаш, отколкото да гадаеш:
– Добре. Колко ще ви дължа лично аз?
– Не мога да взема пари от една дама.
– Ако не пари, то какво?
Всъщност очаквах целувки, и то в множествено число, защото това са много пари.
Но после буквално скочих, защото.
– Услуга. Ще ми дължиш услуга, Маргарет.
Що за свят е това? В него всички са измамници!
Тъкмо когато съм направила услуга на Зора, дължа на Психо, а сега и самият крал иска услуга.
– Каква услуга?
– Няма значение – каза монархът по общо взето очаквания начин. – Всичко.
– В рамките на разумното?
– Ами.
Отново се дръпнах. Извъртях очи и изпитах желание да ударя с лакът моя крал. Но това е непробиваем мускул и е жалко! И изобщо.
– В рамките на разумното – не попитах, а се уверих. – И няма да правя тази услуга, докато не завърша Академията.
– О, хайде! – Възмути се Джордж. – Това е твърде дълго!
– Нищо – промълви тя тихо. – Услугите са като вино. Колкото по-дълго отлежават, толкова по-сладки са.
Точно това казах! Не съм го имала предвид! Просто се опитах да бъда умна и не успях!
Но кралят се размърда:
– По-сладки, казваш?
Точно така. Достатъчно. Този разговор явно върви в погрешна посока.
Благоразумно замълчах и без да чака отговор, Джордж отпусна хватката си. Ръката му се премести от кръста ми към рамото и миг по-късно масажираше напрегнатите ми мускули.
В областта на шийната ми яка започна бърза революция на релаксация.
– Джор… – опитах се да го призова да спре.
– Отпусни се – мъжът явно се забавляваше. – Всичко беше наред.

Летенето с Джордж се оказа много по-различно от летенето с Зубара и Психото. Тези двамата бяха милион пъти по-безопасни, въпреки глупостта си!
Джордж ме накара да искам да бягам! По-бързо от вятъра, да изпреваря грифона! Само че такъв мъркащ крал беше напълно непонятен за мен, а и събуждаше някакви провокативни и не твърде прилични чувства. Все още не проявени, но определено неприемливи за момиче, което е подписало магически договор.
В резултат на това се опитах да сляза от грифона, преди да сме се приземили в двора на имението на Сонтор. Меката морава беше на няколко метра от нас и аз вече се мъчех да сляза.
Но не можех да скоча. Джордж ме задържа, като ме нарече с дума, която обиждаше интелекта ми.
В същия момент прислужницата изскочи от стъклените врати, следвана от Филиния. Когато видях баба си, ми се прииска да се обърна и да избягам обратно в онази тиха, сладка гостилница.
Не, нямаше нищо нередно в лицето на баба ми, но изведнъж осъзнах колко много съм направила.
Ужасът. Филиния ще припадне, когато разбере. Но дори сега, в своето невежество, тя има всички основания да подозира, че нещо се е объркало.
Доведе ме тук самият Джордж. И то на „Пазител“. Това не остава незабелязано!
Това вече е повод за големи подозрения. Ами ако Филиния иска отговори сега?
Чувствах се замаяна от притеснение, но херцогинята си оставаше херцогиня. Тя изчака да побързаме и да се приближим до стъклената врата, преди да извие тънка, перфектно артикулирана вежда.
– Нещо не е наред ли? – Попита тя.
Погледът на Филиния падна върху роклята ми, а в гласа ѝ се долавяше загриженост:
– Марго?
Нямах време да кажа нищо; кралят пое инициативата. Но по-добре да побързам, защото негово величество нахално беше извъртял ситуацията:
– Това е нищо. Всичко е наред, само дето почти си станала прабаба.
Сега лицето на лейди Сонтор се опъна!
Но нямаше никакво възмущение към мен. Нямаше викове „Марго, как смееш?“. Останах извън подозрение, но Джордж получи отговор:
– Ваше величество, засрамете се! Как можахте да и сторите това? Марго е порядъчна млада дама.
Монархът се закашля. Погледна ме укорително и промълви без следа от хумор:
– Опита се да го направи отрочето Брайт. За твое сведение, аз спасявах деня.
Станах неподходящо розова и кимнах, потвърждавайки казаното.
– Брайт? – Виолетовите очи на баба блеснаха от ярост. – Какво?
Рик започваше да се страхува. Джордж беше попитал какво е вазелин, но Филиния дори не попита – тя нямаше нужда от такива вещества, можеше да се справи и без тях.
– Ще се справя с това, госпожо – каза Джордж и прекъсна бурята. – Не се намесвайте в правосъдието, ако обичате.
Херцогинята искаше да избухне, но тонът на краля я накара да пребледнее. След това тя издиша и с повдигната нагоре брадичка каза:
– Нападението срещу честта и достойнството на една млада дама няма да бъде толерирано. Вярвам, че Брайт ще бъде наказан възможно най-строго?
– Всички Брайт – каза Джордж спокойно. – И не само те.
За пореден път осъзнах, че днес не мога да говоря с баба си. Тя искаше подробности, а Джордж беше готов да ги даде.
Аз не бях нужна. Затова прошепнах на херцогинята, че ще се върна скоро, и побързах да отида в спалнята си. Надявам се, че Джордж не си спомня, че не летяхме чак дотук, за да мога да се разхождам из къщата, докато Филиния на практика разпитва сюзерена си.
Адреналинът ми все пак се беше покачил. Не ми се струваше голяма работа да направя няколко снимки, но присъствието на Джордж наоколо ме караше да се притеснявам. Ами ако изскочи в най-неподходящия момент и ме хване в чуждите ми дрехи? Как щях да обясня какво се случва?
А след това имаше и Елиа. Тя беше тази, на която подадох телефона, но прислужницата не можа да преодолее шока и да си спомни как се правят снимки.
Направихме няколко снимки на повече или по-малко неутрални стени, а после се преместихме в много неутрална обстановка – градината, прилежаща към имението.
Тук напрежението се увеличи. В допълнение към заплахата от страна на Джордж, съществуваше и заплахата от вездесъщите съседи. Ето защо снимахме бързо. И след като разгледах снимките, стигнах до извода, че би било добре да облека самата Елиа в земни дрехи и да я представя за моята английска приятелка. Но не и тази вечер. Половин час беше изтекъл, слънцето залязваше, а аз трябваше да бягам.
И така, побягнах. Първо в спалнята, за да се преоблека отново – не в скъсаната рокля, а в една резервна, прилична. След това в дневната, където Филиния говореше с Джордж.
Когато ме видя, кралят кимна доволно.
С изненада разбрах, че за нас е приготвена карета. Не, забелязах, че Гриша не беше на тревата в задния двор, но кой знае! Връщането в карета все пак беше по-добро – по-малко забележимо.
– Скъпа, чакам те другата седмица – каза Филиния с топлота и загриженост.
Не можах да издържа и се поддадох на чувствата си, затова отидох и целунах баба по бузата. Тя видимо се смути и това беше краят на срещата ни.
За Академията! За учебниците и другата полезна суматоха!
Докато с Джордж вървяхме към изхода, зърнах саксиите с цветя на един от первазите на прозорците. По някаква причина те бяха без растения, така че не можех да ги подмина.
– Мога ли да си взема една? – Попитах Филиния, която ни изпровождаше.
Херцогинята се изненада, но не възрази.
Така си тръгнахме – аз, кралят и една малка саксия, пълна с влажна почва.
Джордж не попита защо саксията е пълна с пръст; той по принцип стана много мълчалив, погълнат от собствените си мисли. В това мълчание той ме закара до портата и едва там се събуди:
– Маргарет, дай ми ръката си.
Подадох я с известно треперене.
И тогава усетих убождане в дясната си лопатка. Беше остро, болезнено!
Можеше да е халюцинация или неволна реакция, но ми напомни за нещо.
– Джордж? – Обадих се напрегнато.
– Маякът – обясни монархът. – Баба ти го разреши писмено.
Значи точно това са обсъждали толкова задълбочено!
Почувствах се раздвоена. От една страна, бях за това, но от друга… Не ми се искаше да разбера, че местонахождението ми не е тайна.
Не че смятах да нарушавам каквото и да е. Не мислех за това, бях се нагърбила с него. – Но този вид наблюдение.
– Марго, не се изнервяй толкова. Това е правилното нещо, което трябва да се направи. То е в твой интерес.
Да, разбира се, че е така. И между другото.
Извадих от джоба си шепа златни бижута. Намерих ги в една стара рокля, която преобличах. Верижка, няколко пръстена и няколко златни пластини с дупки, като лепенки.
– Това е твое? Или случайно съм ограбила Брайт?
Джордж се вгледа по-внимателно и въздъхна тежко:
– Мои. Всичко е мое.
След това с тъга ме предадоха на вътрешната охрана на Академията и ме придружиха до спалното ми помещение. Охранителите изпълниха мисията си, без дори да осъзнават, че истинският враг ги чакаше не извън сградата, а вътре.
Жрецът! Плешивият котарак, такъв, с какъвто можеш да плашиш само маниаци, седеше в средата на всекидневната с най-злобния израз на лицето си.
Щом влязох, опашката му тупна на паркета, а в пронизителното „мяу“ чух истерично „къде?“.
Къде е телефонът, питам те! – Изкрещя Жреца с целия си вид.
– Чакай малко – промълвих аз. – Нека поне изпратя снимките на майка ми.
Той изчака, но ми беше трудно да го убедя, затова се наложи да се заключа в банята.
Както и да е, както и да го погледнеш, котката е загубена. Пристрастяването към интернет покосява не само хора, но и невинни животни, които никога не са познавали цивилизацията.

Назад към част 19

***

В петък следобед, когато самолетът на Никол и Ред кацна в Лас Вегас, нещата вече бяха започнали доста трудно.
След като закараха Райли до къщата на Кейн Райт, колата им беше спукала гума.
След това, след като стигнаха до летището, където беше нает частен самолет, Ред изведнъж осъзна, че е оставил портфейла си вкъщи.
Наложи се да се обадят на един от служителите, за да го донесе на летището, и това ги забави с още около час.
След като се издигнаха във въздуха, полетът бе съпътстван от ужасни турбуленции. Ред беше опитен пътник и дори той изглеждаше притеснен от тях на моменти.
– Мисля, че може да се разболея – беше му казала Никол в един момент.
– Може би ще можем да ти дадем нещо за… – Ред беше започнал да казва, а после тя беше грабнала найлонова торбичка и беше повърнала в нея, преди той да успее да довърши изказването си.
За техен късмет полетът не беше много дълъг и те се приземиха живи и здрави, без да се почувстват по-зле.
Слизайки от самолета, Ред прокле под носа си.
– Какво става?
– Джеб трябваше да ни посрещне на летището – каза той. – Но мобилният ми телефон е мъртъв, а аз дори нямам зарядно. – Той поклати глава. – Кълна се, че сигурно съм прокълнат в момента – може би това пътуване беше лоша идея.
Никол го погледна.
– Всичко е наред – каза тя. – Мога да му се обадя от телефона си. Какъв е номерът му?
Ред извъртя очи.
– Нямам представа.
Вътре те успяха да намерят човек, който чрез озвучителната система обяви, че Джеб трябва да дойде и да се срещне с тях на информационното бюро, и около пет минути по-късно той пристигна, усмихнат и жизнерадостен.
– Какво ти стана, Ред? – Попита той, докато се приближаваше. – Загубил си ми номера или нещо подобно?
– Телефонът умря – каза му Ред. – Съжалявам за объркването. Досега нещата не вървяха точно по план.
– Ей, нищо страшно. Да ти помогна ли с багажа или нещо друго?
– Не, аз ги взех. Пакетирахме леко.
Ред и Джеб си размениха бързо, но приятелско ръкостискане, а после Джеб се наведе и прегърна Никол.
– Мина твърде много време – каза той тихо.
– Така е – съгласи се тя.
– И съжалявам, че не съм идвал да видя бебето ти. Знаеш ли, просто беше… трудно… с цялата семейна драма.
– Не е нужно да се извиняваш или да се обясняваш – каза му тя. – Сега си тук с нас, това е важното.
– Това е ясно.
– Патрик не дойде ли с теб? – Попита Ред, докато тримата тръгваха към изхода на улицата.
– Той се върна в „Парагон“ – каза Джеб.
Когато излязоха навън, Никол беше шокирана от горещината. Сякаш бе ударена в лицето от стена от горещ въздух, а слънцето бе толкова ярко, че трябваше веднага да си сложи слънчеви очила. Освен това започна да се поти.
За щастие Джеб беше паркирал до бордюра, така че те натовариха чантите си в колата и влязоха вътре, където беше хладно от климатика, който работеше през цялото време.
Джеб шофира и Ред седна отпред, а Никол седна на задната седалка и се загледа през прозореца в отминаващите пейзажи. Бяха на магистралата и очевидно се насочваха към лентата на Лас Вегас. Отстрани на пътя имаше палми, а небето беше ясно и синьо. Всичко сякаш отразяваше ярката слънчева светлина, включително и сградите.
Когато бяха напуснали Източното крайбрежие, времето беше меко и малко облачно. Този климат представляваше огромна разлика и Никол не беше сигурна какво мисли за него.
Джеб и Ред говореха за приятеля си Патрик и за хотела и казиното „Парагон“, които той откриваше.
– Ще се изумиш, когато видиш какво прави тук – каза Джеб на брат си.
– Нямам търпение – отвърна Ред. – Всичко, което прочетох и проучих, ми казва, че това е победител, особено сега, когато е сключил ексклузивен договор с UFF.
– Разбира се, това е огромно. Но тогава това не е единственото нещо, което има. В нощния клуб, който е построил в съседство с хотела, ще има партита с известни личности от А-листата – нарича се „Афтършок“. Изискани ястия в Колизеума – видя ли, че е поканил Дейвид ДеГрасо за главен готвач там?
Ред кимна.
– Чух. Прави всички правилни неща.
– А това, че те има на борда, е само още едно нещо, което ще помогне за успеха на това начинание.
– Е, това предполага, че той вече е на борда, нали? – Попита Никол.
Джеб я погледна в огледалото за обратно виждане, а Ред и отвърна с поглед. Никой от тях не отговори.
– Просто го обмисляме – каза тя. – Така ли?
– Точно така, разбира се – отвърна Ред. – Не съм подписал договор или нещо подобно.
– И ти също не си казал „да“, нали?
Джеб отново погледна в задното си стъкло.
– Съжалявам, ако съм казал нещо, което те е изнервило, Никол. Аз просто съм ентусиазиран за това. Наистина се надявам Ред да се присъедини към мен тук – Ред, ти и бебето, разбира се. Искам да кажа, че продадох практиката си, за да дойда тук и да бъда част от това, така че очевидно вярвам във всичко, което казвам.
Никол стискаше юмруци, осъзна тя. Тя ги отпусна и се опита да се усмихне.
– Просто съм малко предпазлива да се ангажирам с каквото и да било, без да имам време наистина да обмисля всички възможности. Сега трябва да помислим и за Райли.
– Абсолютно – съгласи се Ред. – Мислиш ли, че не се съобразявам с това, което е най-добро за дъщеря ми?
– Никога не съм казвала такова нещо.
– Но намекна за това.
– Съвсем не.
Колата замлъкна. Джеб прочисти гърлото си.
– Хей, там е Парагон. – Каза той, посочвайки огромната кула, която изглеждаше така, сякаш все още се намира на няколко пресечки разстояние. Беше златна, искряща и заобиколена от огромен отразяващ басейн и огромни фонтани от двете страни. Върху върха на кулата се скролваше надписът Paragon Hotel And Casino, както и датата на грандиозното откриване.
Когато наближиха, Джеб отново заговори.
– Това, което е наистина страхотно в момента, е, че сме резервирали за вас двамата най-добрата стая в хотела – пентхаус апартамента на шестдесетия етаж на кулата. Тъй като „Парагон“ все още не е официално открит, ще имате изключителен достъп до фитнес залата и спа центъра и няма да има много хора наоколо, които да ви притесняват.
– Има ли изобщо някой, който да е отседнал тук, освен нас? – Попита го Ред.
– Разбира се, няколко мениджъри. Патрик и аз. Обучаваме персонала, така че през деня там има хора, които посещават курсове и упражняват работните си умения. А през нощта има скелетен екип, който ще се справя с всичко, от което имате нужда.
– Звучи идеално – засмя се Ред и погледна Никол, за да види какво мисли тя.
Никол се насили да се усмихне.
– Екстериорът е невероятен – каза тя, като се опитваше да измисли нещо положително, което да каже.
Джеб ги придружи във фоайето на хотела, където на гишето за регистрация имаше един млад мъж, който беше приятен и им даде ключове за стаите.
– Всичко е уредено – каза Джеб, докато ги водеше към асансьорите. – Вие двамата просто се качете в стаята, отпуснете се, разтоварете се. Ние с Патрик ще се отбием малко по-късно и ще ви разведем из казиното и всичко останало. Може би ще вечеряме?
– Звучи идеално – каза му Ред. – Благодаря, че подготви всичко това.
– Всичко за моя брат! – Отговори с усмивка Джеб. – Ще се видим по-късно. – Той се обърна и излезе от фоайето и тръгна по един от коридорите, кой знае накъде.
Никол и Ред влязоха в асансьора.
– Не мога да повярвам, че Джеб е продал практиката си, за да дойде тук и… и… какво точно ще прави?
Ред поглеждаше телефона си. Той се ухили.
– Джеб току-що ми изпрати снимка на Патрик, който отпива от бутилка шампанско. Предполагам, че това е било снощи.
– И така, какво ще прави Джеб в хотела? Какво ще работи?
Ред вдигна поглед от телефона си.
– Той е мълчалив партньор. Вложил е всичките си пари от медицинската си практика.
– Това не е ли малко рисковано?
– Да, рисковано е. Но това е неговият живот. Предполагам, че му е омръзнало да играе на сигурно с практиката си, омръзнало му е да прави едно и също нещо ден след ден. Той изобщо не е имал социален живот. Сега всичко ще бъде точно обратното на това за него.
Никол стисна устни, когато асансьорът спря до пентхауса. Почти попита Ред дали и на него не му е омръзнало да играе на сигурно. Но след това вратите на асансьора се отвориха и тя реши, че е по-добре този въпрос да остане незададен. Освен това не мислеше, че Ред се чувства така по отношение на живота си. Той не беше лекар, който от години приема едни и същи пациенти с едни и същи проблеми.
Все още беше изключително успешен бизнесмен, който можеше да идва и да си тръгва, когато пожелае, и работеше по проекти, които го вълнуваха. Ред беше страстен към работата си.
Но все пак мисълта я тормозеше. Защо той изведнъж толкова много искаше да се вдигне и да премести семейството в този нов град с неговите излишаци и пороци? Възможно ли е вече да се чувстваше задушен с новото бебе и жена, които го теглеха надолу за първи път в живота му?
Отвориха вратата на апартамента им и Никол не можа да се сдържи да не изтръпне. Беше огромен, покрит със златни и сребърни килими, завеси и тапицерии. Стаята беше огромна, с професионално изглеждащ бар, който беше толкова голям, колкото бихте намерили в повечето ресторанти от висока класа.
Имаше камина, огромен телевизионен екран, който заемаше цялата една стена, врати, които водеха към терасата и басейна. Ред пусна чантите им, като се оглеждаше наоколо с широка усмивка, като дете на Коледа.
– Света крава – каза той, като посочи с пръст. Никол проследи погледа му и видя, че през друга врата има истинско баскетболно игрище.
– Как, по дяволите, това може да е тук? – Извика тя.
– Това място е мечтата на всеки мъж – каза той, изтича до вратата и я отвори. – Не е пълноразмерно игрище, но е напълно достатъчно за игра с момчетата – каза той и се огледа учудено. – Обзалагам се, че мога да се хвърля върху тази площадка. Имам желание да опитам, но не нося подходящите обувки.
Никол се засмя на момчешкия ентусиазъм на Ред, после се премести в коридора и видя още една стая, която Ред щеше да хареса. Беше открила стаята за игри с маса за билярд, редица телевизори на стената (вероятно за гледане на многобройни спортни събития едновременно), аркадни игри и дори комплект барабани, китари и усилватели в един ъгъл.
– Надявам се, че тази стая е звукоизолирана – промълви тя.
Този хотелски апартамент беше идеален – ако бяхте мъж.
Ако бяхте жена, беше малко по-малко съвършен.
В крайна сметка тя намери банята до основната спалня. Банята беше огромна, златна и богато украсена, с голяма вана и душ. Опита се да си представи как взима хубава топла вана и се отпуска във ваната, но когато погледна към тавана над главата си, откри странна картина на жени по бикини, окачена по цял мотоциклет.
Беше наистина странно докосване, но в известен смисъл се вписваше във всичко останало на това място.

Разхождайки се отново из него, тя забеляза, че навсякъде има подобни картини и рисунки. Някои от тях бяха на спортни герои като Майк Тайсън, Майкъл Джордан или Леброн Джеймс, или на рок икони като Мик Джагър от „Ролинг Стоунс“. Имаше дори странна, почти елегантна скулптура в естествен размер на Памела Андерсън.
Никол изтръпна при мисълта на какво ще бъде подложена тази скулптура от многобройните обитатели на този апартамент през следващите години.
Ред беше замаян, смееше се на някои неща и се възхищаваше на други.
– Имат топки – каза той, – това е сигурно. – Никога досега не съм виждал стая като тази.
– Аз също – каза Никол, като се опитваше да не звучи толкова неентусиазирано, колкото се чувстваше.
– Малко е младежка – добави Ред с ръце на хълбоците, докато се разхождаше наоколо. – Но те си знаят пазара. Този хотел е като детска площадка – „Дисниленд“ за момчета.
– А какво да кажем за съпругите им? – Попита Никол.
Ред я погледна.
– Ами, не знам. Ти мразиш ли го?
Тя отвори уста, за да отговори вярно. Мразя го с всяка кост на тялото си – искаше да му каже тя. Той е грозен, крещящ, глупав и шумен.
Но нещо в лицето му беше толкова патетично обнадеждаващо, че тя просто не можеше да му каже истината.
– Знаеш ли какво, той има страхотно чувство за хумор. И усещането е за забавление, само като влезеш вътре. Изглежда като гигантско парти, което само чака да се случи.
– Точно така, Никол! – Каза ѝ Ред, като пляскаше с ръце. – Обожавам го. По дяволите, това дори може да бъде нашият слоган. Хотел и казино „Парагон“: „Парти, което чака да се случи“.

Назад към част 7

ГЕЙБРИЪЛ

– Хей, поздравления за днешния мач – казах на Орион.
– Благодаря, човече – каза той. – Няма да повярваш колко момичета ми предложиха кръв след това. Не мисля, че някога съм имал толкова много магия във вените си. – Той пъхна ръка в косата си с усмивка.
Отпих от бирата си, а усмивката се отдръпна от устата ми.
– Любимата ми част от мача беше, когато отстрани Данте и Леон в рамките на две секунди един след друг. – Начинът, по който двамата се мятаха на земята, вероятно беше най-интересният момент от цялото ми пътуване.
Орион се засмя.
– Какво става? Не харесваш тези момчета?
– Може да се каже и така. Знам, че с Елис трябва да сме заедно, но те все ми пречат – казах аз, а той се намръщи.
– Това е гадно, човече – каза той. – Все пак беше доста смешно, когато и аз се захванах с нея, нали? Тя крещеше наистина добре. – Той се усмихна, а в погледа му се появи злорадство и аз стиснах устни.
– Това не беше смешно – казах сериозно и той се опита да спре да се усмихва, но напълно не успя. Част от мен искаше да го удари за това, но знаех, че трябва да се сприятеля с него. Ако „Зрението“ беше нещо, което можеше да се каже, а то обикновено беше така, Орион беше жизненоважен, за да ни помогне с Кинг. Освен това, освен очевидния му интерес към Елис, не можех да отрека, че има нещо в него, което ми харесва.
– Има ли някое тихо място, където можем да отидем да си поговорим? – Попитах, като прецених, че сега е подходящ момент да го оставя насаме. Никъде не виждах Елис и имах чувството, че е тръгнала с Райдър. Но вместо да се занимавам с това, че това ме разкъсваше отвътре, щях да се съсредоточа върху това, за което бяхме дошли тук. Дори ако трябваше да го направя сам.
– Ти не си точно моят тип. – Усмихна се Орион, отпивайки от чашата си с вода. Изглеждаше също толкова удобно на това парти, колкото и аз се чувствах. Но тъй като беше спечелил титлата „Играч на мача“, беше прекарал по-голямата част от вечерта, хванат от различни групи, за да бъде поздравен и принуден да общува.
– Може би ще успея да те убедя – подшушнах аз, а той се засмя, тръгна напред, за да ме поведе към изхода, и остави чашата си на една маса. Няколко момичета се бореха за нея като куче с кост и аз набърчих нос, докато пусках празната си бутилка от бира в кошчето за боклук.
Излязохме на топлия летен въздух и тръгнахме по пътеката.
– Колко бързо можеш да се движиш във формата си на харпия? – Попита Орион с предизвикателство в погледа си.
– По-бързо от теб – отговорих с усмивка.
– Искаш ли да се обзаложиш?
Свалих ризата си, пъхнах я в задната част на панталона си и пуснах крилата си. Те се разпериха от двете ми страни и чух няколко момичета да се кикотят някъде зад нас.
Погледът на Орион падна върху татуировките ми и изглеждаше леко заинтригуван.
– Готов ли си? – Попита той, приготвяйки се да тича.
– Готов.
Той се изстреля от мен в миг и аз излетях в небето, забелязвайки прилив на движение напред и летейки след него. Светът се изниза покрай мен, докато се издигах над главата му, следвайки го, докато той пътуваше на север през кампуса към Земната територия.
Усмивка се появи на устата ми, докато се засилвах все повече. Не можех да си спомня кога за последен път бях летял просто за забавление. Усещането беше невероятно.
Орион се изстреля към стадиона за питбол и аз се засмях, когато той се насочи навътре. Сега ще спечеля.
Прехвръкнах над върха на отворения покрив, спускайки се надолу в него, за да седна на една от седалките в горната част на трибуните. Орион се появи половин секунда по-късно, като се спусна на седалката до моята с подсмърчане.
– Измамник – обвини той.
– Никога не си казвал, че трябва да минавам по същия път като теб – подиграх се аз, като се облегнах назад на стола си и подпрях единия си лакът на ръба му.
– Това се подразбираше – засмя се той, след което бръкна в джоба на якето си и извади пакет бисквити. – Орео? – Предложи той, като протегна пакета.
Избухнах в смях.
– Защо ги носиш наоколо?
– Някаква мацка ми ги даде. – Сви рамене той. – А и нямам възможност да ям захар и наполовина толкова, колкото ми се иска. – Той захапа една от бисквитите и аз също си взех една, като си играех с нея в ръката си.
– Аз също не искам – съгласих се аз. През половината от времето бях прекалено разсеян, за да си спомням да ям всичките си ястия. Обикновено наблюдавах Елис в другия край на кафенето по време на хранене, докато тя флиртуваше с някой от задниците, или мислех за миналото си и се опитвах да го разгадая чрез малкото улики, които имах.
– По звездите, ти си секси – издиша Орион, като се наведе по-близо с мрачно изражение на лицето. – Обзалагам се, че имаш и голям член.
– Какво? – Замълчах, като се отдръпнах от него, когато той протегна ръка, за да докосне бузата ми.
– Всичките тези мускули изглеждат така, сякаш имат нужда от внимание – изръмжа той и взе ръката ми, докато се дърпах на другата седалка. – Спри да бягаш, Нокси, позволи ми да те накарам да се почувстваш добре. Никой не може да ни види тук.
– Не съм по момчетата, пич. – Плъзнах се още по-далеч, а очите му заблестяха с червеникав блясък.
Погледът ми падна върху захвърления на земята пакет „Орео“ и аз вдишах рязко, като изхвърлих тази в ръката си.
– Бил си упоен с отвара за похот, идиот. – Посегнах към пакетчето, но Орион се изстреля на пътя ми с размазана вампирска скорост и притисна устата си до моята.
– Ей! – Отблъснах го и очите му се разшириха от болка.
– Не искаш ли това? – Той прокара ръка по гърдите ми, а от погледа му струеше желание.
Разбрах, че трябва да играя с него, ако исках да го доближа до антидот за това, но майната му, ако щях да му позволя да ме целуне отново.
– Да, разбира се, че искам. Но не тук. – Изправих се, а той посегна към катарамата на колана ми.
– Защо не? – Мърмореше, а очите му бяха премрежени от желание. – Искам да си тук и да стенеш с името ми, Нокси.
– Точно така, аз също. Но нека отидем някъде другаде – казах твърдо, издърпах го напред и го вдигнах в ръцете си. Беше тежък шибаняк, но успях и се издигнах в небето.
Той дори не реагира на това, че го държат високо над земята, вместо това се опита да ме целуне отново и аз не можах да направя много, за да го спра да притиска устата си към бузата ми, после към челюстта ми, към врата ми.
– Ланс! – Изригнах, а той отметна глава назад и се намръщи.
– Какво не е наред, бебе?
Опитах се да не се смея, но, по дяволите, да имам този звяр на питбол, който ме гледа в очите с поход, беше доста смешно.
– Къде е лабораторията ви за отвари? – Попитах го, докато ръцете му обикаляха по бицепсите ми.
– На изток от Кълбото – каза той неясно и смукна долната си устна. – Обзалагам се, че ще изглеждаш наистина добре под мен.
Пренебрегнах потока му от мръснишки приказки, докато ни водеше към лабораторията, като се спуснах пред високата сграда с червени тухлени стени. Спуснах Орион на крака и той прокара пръсти по гърдите ми, като се спря на татуировката Везни.
– На теб е моят звезден знак – изръмжа той и стисна врата ми, докато се опитваше да ме целуне. – Това е съдба.
– Чакай – още не. – Отхвърлих го отново от себе си, като го поведох към лабораторията за отвари и влязох в първата класна стая, която намерих, прибирайки крилата си, докато вървях. Бутнах Орион на едно място, докато се насочвах към шкафа за принадлежности, като използвах силата си, за да отключа магическите ключалки на шкафа. За щастие бях направил антидота за тази отвара миналата година в класа на професор Титан, след като избухна епидемия от отвари на похотта, които се слагаха в храната в кафенето. Момичето, което беше отговорно за това, беше изключено, но не и преди няколко ученици да се опитат да прецакат всичко и всеки в близост до тях в продължение на една седмица.
Извадих необходимото и се преместих на бюрото до Орион с котлето.
– Какво правиш, Нокси? – Промърмори той и се надигна от мястото си, когато започнах да слагам съставките в него.
– Правя ти специална напитка.
Той изръмжа одобрително, след което започна да разкопчава ризата си, за да разкрие мускулестите си гърди, и я остави да падне на пода, докато пъхаше ръка в косата си.
– Ще го направим ли над бюрото? Това ли е мръсната ти фантазия? Харесва ми да имам контрол. – Той се премести зад мен, обгърна с ръце кръста ми и заби твърдия си член в дупето ми.
Изправих се от изненада и се обърнах към него, като го отблъснах една крачка назад и вдигнах дланта си. Използвах земната си магия, за да свържа китките му пред него, от което той изглеждаше още по-възбуден. Така го завързах за едно бюро на няколко метра от мен и кътниците му се разшириха, докато ме гледаше.
– Обичаш ли да е грубо? – Попита той с тих глас и аз се изсмях, като се върнах към отварата, докато той започна да описва няколко мръсни позиции, в които искаше да ме постави, и как щеше да ме хапе, докато не изкрещя.
Скоро приготвих чаша с антидота и се приближих към него с намръщена физиономия.
– Изпий това за мен. – Поднесох чашата до устните му, но той не пи.
– Какво е това? – Попита той подозрително.
– Това е коктейл – казах с вдигане на рамене.
Очите му се присвиха и той поклати глава.
– Не пия алкохол.
По дяволите. Защо щеше да се сеща за това точно сега?
Притиснах ръката си към гърдите му и симулирах съблазнителна усмивка.
– Легни по гръб на бюрото.
Той се усмихна, направи каквото казах, а аз се наведох над него, притиснах го на място и пъхнах едната си ръка в косата му. Вплетох пръстите си в нея и дръпнах силно, като го накарах да въздъхне. В момента, в който устата му се отвори, изсипах антидота в гърлото му и притиснах устата му с ръка. Той се размърда под мен, но лианите ми го задържаха на място и бавно тялото му се отпусна.
Очите му се разшириха от осъзнаване, после от ужас, гняв и срам.
Махнах ръката си от устата му и слязох от него, като сгънах ръце.
– По-добре?
– Ебаси. – Той затвори очи. – Какво, по дяволите, се случи?
Освободих го от връзките и той седна на бюрото, прокарвайки ръка по лицето си с болезнен звук.
– Дадоха ти отвара за похот – казах аз и той изстена.
– По дяволите – въздъхна той. – Треньорът ми каза да не приемам подаръци от никого. Но това беше просто пакетче Орео… – Той поклати глава. – Кейти Епископо е толкова мъртва, че ми направи това. – Той погледна към мен с неловко изражение. – Съжалявам за… знаеш нали.
– Беше доста шибано смешно, докато не си отърка члена в задника ми – казах аз, а от гърлото ми се изтръгна смях.
– По дяволите. – Той скочи от бюрото, взе ризата си и я навлече. – Благодаря, че ме доведе тук и направи тази противоотрова. Ако бях останал сам така, сигурно щях да прецакам някое дърво или нещо подобно.
– Няма проблем. – Повдигнах рамене. – Или това, или да се изгубя в една страстна нощ с теб.
Той се засмя и аз не можех да не почувствам странно привличане към него. Със сигурност не такова, което да има нещо общо с похотта, а по-скоро с приятелството. А това не беше нещо, с което бях свикнала.
– Така че… може би ще прозвучи доста объркано. Но имах видение за теб, преди да дойда тук – казах му, като се облегнах на ръба на бюрото.
– Ти имаш Зрение? – Попита той и изглеждаше заинтригуван, докато довършваше закопчаването на ризата си.
– Да, имам предвид, че не работи през половината от времето, но когато работи, е доста точно.
– И какво видя? – Намръщи се той, а аз вдигнах ръка, за да хвърля балон за заглушаване около нас.
– Ами… видях, че може би ще ни помогнеш. – Знаех, че вярвам много на този човек, но можех да разчитам на виденията си. А ако Орион наистина правеше тъмна магия, тогава имахме нужда от него. И това не означаваше, че той е точно лош. Просто че нарушаваше закона.
– Да ти помогна? – Попита той. – Защо, какво става?
Поех си дълбоко дъх, защото това щеше да прозвучи сериозно прецакано. Той можеше да избяга на километър, но имах чувството, че няма да го направи.
– В Алестрия убиват хора по някакъв наистина скапан начин – започнах аз. – И аз и Елис се опитваме да разберем кой го прави.
Веждите му се извиха, но той не каза нищо, докато чакаше да продължа.
– Разпитахме един от хората, за които знаем, че работят за тях, и тя ни разказа за ритуала, който убиецът изпълнява, когато ги убива.
– Той? – Запита Орион.
– Е, не знаем със сигурност, но който и да е той, нарича себе си крал.
– По дяволите – въздъхна Орион. – И какъв е ритуалът?
– Това е тъмна магия – казах аз, търсейки очите му, тъй като в погледа му се появи трепетно вълнение. – Но аз не знам нищо за тъмната магия, не знам как действа това заклинание и дали може да бъде отменено…
– Какво е заклинанието? – Попита той пресипнало.
– Когато Кинг убива жертвите си… те се жертват доброволно и той взема елементарната им магия – издишах и напрежението се разпростря във въздуха между нас.
Адамовата му ябълка се поклати и очите му се разшириха.
– Знаеш за тъмната магия – казах аз, пристъпвайки напред, а той нервно погледна към вратата зад себе си. – Виждал съм те. И имам нужда да ми помогнеш с това.
Той се засмя нервно.
– Не знам какво си мислиш, че си видял във видението си…
– Знам какво съм видял – казах твърдо. – И не те съдя за това. Честно казано, не ме интересува какви са причините да го направиш и никога не бих издишал и дума за това пред никого. Така че моля те… можеш ли да ни помогнеш? Този ритуал звучи ли ти познато?
Орион прокара ръка през косата си, а от него струеше тревога.
– Не тук – каза той твърдо. – Хайде, ще отидем в моята стая. – Той се обърна и тръгна да излиза от класната стая, а аз разтворих заглушаващия си балон, преди да тръгна след него.
Той не каза нито дума, докато вървяхме през гъстата гора, която минаваше през кампуса, и се насочихме към въздушната територия. Той ме поведе към огромната кула, в която се помещаваха учениците от специалност „Въздушни елементари“, и вдигна ръка, за да хвърли магия върху триъгълния символ над вратата.
Тя се отвори и ние влязохме вътре, като се изкачихме по огромно вито стълбище почти до самия връх на кулата. Той ме поведе по тъмен коридор и се вмъкна в една стая. Последвах го и се озовах в огромна спалня с масивно легло с кралски размери в центъра. По стените имаше плакати на питбол, а на рафта над леглото му бяха наредени куп трофеи. Вдясно от мен имаше огромен рафт, който заемаше почти цялата стена и беше пълен с всякакви учебници и книги.
Орион хвърли заглушителен балон, докато се придвижваше към един шкаф в задната част на стаята и отваряше решетъчната врата. Влезе вътре и след миг се появи с огромна книга с кожена подвързия.
– Преди да ти кажа каквото и да било, трябва да сключим сделка, според която никога няма да обелиш и дума за магията, която правя, пред никого извън хората, които ти помагат да хванеш този убиец.
Кимнах, придвижих се напред и доброволно протегнах ръка.
– Кълна се в това.
Той пое дланта ми и се разтърсихме, като между нас се разнесе плясък на магия, който обвърза сделката.
Орион се отпусна леко, като се свлече на края на леглото си и отвори книгата, прелиствайки страниците, докато намери нещо. Той потупа мястото до себе си и аз сбърчих вежди.
– Няма да се опиташ да ме прецакаш отново, нали?
Той се засмя.
– В сънищата ти, Нокси.
Усмивката ми се отдръпна от устата.
– Само в твоите, Орион. Или трябва да те наричам Орио?
Той изхърка и премести книгата към мен, за да мога да видя страницата, която ми показваше.
– Това е заклинание, наречено пренасяне на магия. То може да се извърши чрез костите на мъртви феи, но елементът, който вземаш от всяка кост, се задържа в тялото на гостоприемника само за кратко време.
– Опитвал ли си? – Попитах с тревога.
Орион се премести до мен и аз осъзнах, че златното момче на Зодиак изобщо не е толкова златно.
– Да. Но за това има по-висша магия, която е далеч по-сложна. В тази книга се говори малко за нея, но видът на писанията, съдържащи тази информация, вероятно отдавна са унищожени или ако има останали текстове за нея, те ще бъдат добре скрити от този, който ги притежава. В общи линии теорията гласи, че Елементът може да бъде взет от жива фея в последните мигове от живота му. Но те трябва да умрат доброволно, за да го предадат… – Той посочи един пасаж в книгата и аз се наведох напред, за да го прочета.

„Смъртта отваря вратичка към магията на елемента на дадена фея за кратък момент от време. За да се възползва от тази магия обаче, субектът трябва да свали магическите си бариери в самия момент на смъртта. Това е наблюдавано само при самоубийци, което прави почти невъзможно организирането му.“

Устата ми пресъхна, а сърцето ми биеше неравномерно.
– Убиецът използва наркотик, наречен „Килблейз“, който усилва емоциите на феите. Жената, която разпитвахме, беше съветничка, която е намирала за Кинг пациенти със склонност към самоубийство, за да ги използва в ритуалите си. Той им дава Килблейз и ги кара да се самоубият.
– Майната му – издиша Орион. – Защо не сте отишли в FIB?
Намръщих се.
– FIB са доста безполезни в Алестрия. Освен това Елис не им се доверява, а доказването на тези неща е доста трудно, когато нямаме солидни доказателства. Освен това Кинг добре прикрива следите си.
– Разбирам – каза той и затвори книгата.
– Има ли някакъв начин да премахнем елементарната магия, която Кинг е взел? Не искам да прехвърлям това на твоите плещи, но гадината ще се заеме с Небесните съветници, когато има достатъчно власт. Той иска да управлява Солария и кой знае какво кралство ще бъде това с някой толкова безмилостен като него на трона. Трябва да го спрем.
В очите на Орион проблесна страх и той бързо кимна.
– Ще го проверя за теб. Майка ми има още книги, до които мога да получа достъп. Ще се прибера у дома този уикенд със сестра ми. – Той извади своя атлас. – Дай ми номера си.
– Разбира се, само да не ти хрумне да се опитваш да ми пращаш секс записи. – Усмихнах се, взех Атласа и го въведох.
Той се ухили.
– Предпочитам момичетата си с малко по-малко мускули.
– Имаш ли си приятелка? – Попитах, като му подхвърлих Атласа.
– Не… всъщност нямам време за нищо дългосрочно. Трябва да се съсредоточа върху играта си. Освен това вампирите така или иначе са самотници. Освен ако не намеря идеалния партньор, вероятно ще си остана сам. Не мога да си представя да срещна момиче, с което да искам да бъда двайсет и четири седем.
– Чувствах се така, преди да срещна Елис – казах аз, а думите се изсипаха от устните ми. Нещо в Орион ме караше да му се доверявам, въпреки че да се отварям пред други феи беше нещо, което рядко правех. – Мислиш ли, че това, че е вампир, е причината да не може да се установи с един човек?
Той повдигна вежди, обмисляйки въпроса.
– Може би. Искам да кажа, че винаги съм вярвал, че ако е правилната, просто ще се получи, разбираш ли? Така че наистина ли мислиш, че тя е единствената за теб?
– Видях го – казах с тих глас. – Виждал съм ни и двамата със сребърни пръстени около очите.
– Вие сте Елисейски партньори? – Попита той със страхопочитание. – Човече, ако това е вярно, значи няма за какво да се притесняваш. Звездите ще ви съберат заедно.
– Да, точно на това разчитам. Но като я виждам с други момчета, това ме убива.
Той сложи ръка на рамото ми, а веждите му се събраха.
– Издръж. Никоя фея не може да се пребори със съдбата.
– Да, предполагам, че си прав. – Усмихнах се. – Това е само въпрос на време.

Назад към част 37

Глава 24

Боунс ги остави зад къщата, която беше наел. Беше я избрал по много причини, една от които бяха гъстите дървета, които я предпазваха от любопитни погледи, въпреки че се намираше в края на нормален квартал. Сега Боунс се радваше, че я има, защото и Кат се нуждаеше от място, където да се скрие. Хотелите бяха твърде публични, за да бъдат безопасни, а тя не можеше да се прибере у дома. Някой, който искаше да я убие, знаеше къде живее.

Лицето на Кат не възвърна цвета си, докато не влезе в двуетажната постройка, въпреки че Боунс не мислеше, че това има връзка с покушението срещу нея. Очевидно тя мразеше летенето повече, отколкото да се вози на мотоциклета му.
– Мислиш ли, че Иън стои зад покушението? – Попита тя, докато следваше Боунс в кухнята.
Беше се замислил за това по пътя.
– Няма шанс. Иън иска да си жива, за да може да те прибави към колекцията си от рядки неща. Не може да го направи, ако главата ти е на парчета.
Тя докосна раната на челото си като по рефлекс. Беше спряла да кърви, но близо до слепоочието ѝ имаше гадна червена рана. Боунс грабна ножа от плота и разряза дланта си, като възнамеряваше да я излекува, когато тя го спря.
– Недей. Искам засега да е там.
Той постави ножа на земята. Докато докосне лицето ѝ, дланта му вече беше заздравяла.
– Откъде знаеше да ме избуташ от пътя? – Попита тя, като покри ръката му със своята.
Той се пребори с тръпката при спомена.
– Чух изстрела. Той не използва заглушител.
Ако го беше направил, Кат щеше да е мъртва. Ако Боунс не беше тренирал сетивата си векове наред да търсят опасност дори когато е съсредоточен върху други неща, тя щеше да е мъртва. Ако се беше движил само с една малка част по-бавно, тя щеше да е мъртва. Толкова много причини, поради които не биваше да е тук с него сега…
– Движиш се толкова бързо – каза тя тихо.
Той изтърва мислите в главата си.
– Не достатъчно бързо. Един куршум докосна кожата ти. Това е твърде бавно за мен.
Смехът на Кат беше по-сух от хрущящи листа.
– Това е по-бързо, отколкото знаех, че някой вампир може да се движи. Трикът с летенето също ме смая, макар че никога няма да можем да се върнем в онзи ресторант. Ти разруши мястото и дори не им плати за виното.
Той имаше своя лед; тя имаше своя сарказъм, за да се предпазва, когато се чувстваше извън контрол, и сега той се включи с пълна сила.
– И двамата знаем кой трябва да стои зад това, Котенце. Очевидно Дон е решил да не ти се доверява, след като се срещаш с вампир.
Тя не каза нищо. Само огледа кухнята, сякаш внезапно очарована от белите шкафове, уредите от неръждаема стомана и плотовете от гранит с въглен и бяло.
– Това не е Дон – каза накрая тя и вдигна ръка, когато Боунс си пое дъх, за да възрази. – Помиси за това. Елис каза, че първоначално е получил договора преди седмица, така че някой е планирал удара, преди ти да се върнеш в живота ми. Тогава Дон не е имал причина да иска смъртта ми. Играех по всички негови правила.
По дяволите, тя беше права. Дори Дон по някакъв начин да е знаел за Боунс от момента на сватбата на Денис и Ранди, това пак не се вписваше във времевата рамка.
– Все още съм толкова разтревожен от това, че почти носех мозъка ти върху мен, че не мисля ясно. Добре, тогава. Дон изглежда чист, но тогава това означава, че в комплекса ви има предател.
– Как? – Попита тя невярващо.
Боунс я погледна остро.
– Това не беше поредният договор за Червената Жътварка. Това беше на името Кристин Ръсел, защото те знаеха къде живееш, къде работиш и че си „държавен служител“. Тези неща ги знаят само хората в твоя комплекс, така че на колко заподозрени се равнява това?
Тя изглеждаше разтревожена.
– Цялото ми звено, учените на Дон, някои от охранителите… така че около сто души.
Разочарованието го изпълни.
– Това е голям брой. Това също така означава, че няма да отнеме много време на Иън да разбере и къде се намираш.
Не и с такава информация, която обикаляше човешките ловци на глави, при което оттам до многобройните източници на Иън беше само малък скок. Боунс трябваше да работи бързо. Само ако можеше да събере всички заподозрени на едно и също място по едно и също време… чакай. Можеше.
– Ще посетя работата ти и ще изчукам Юда.
Кат го изгледа така, сякаш му беше израснала втора глава.
– Не можеш. Това място е силно въоръжено и силно охранявано. Би трябвало да знам – аз съм проектирала охраната! Има само два начина, по които вампир може да влезе там без масово кръвопролитие. Единият начин е съсухрен. Те съхраняват мъртвите за изследване. Другият е почти толкова неприятен: вътре в нашата капсула. Дон държи някои вампири живи заради кръвта им, за да може да продължи да произвежда „Брамс“.
– Брамс? – Попита той с повдигнато чело.
– Синтезирана версия на лечебния компонент във вампирската кръв – каза тя с нетърпеливо махване с ръка. – Не действа толкова добре, колкото истинската, но е чудесна за лечение на счупени кости и вътрешни кръвоизливи.
Дон наистина трябва да се страхува, че пиенето на вампирска кръв превръща хората в зло. В противен случай нямаше да отдели време, средства и усилия, за да направи по-слаба синтетична нейна версия. Но параноята на Дон можеше да се използва в полза на Боунс сега.
Боунс извади мобилния си телефон, превъртя го и набра номера.
– Ало, да, искам голяма пица с допълнително сирене, пеперони и гъби. Ммм, хмм, също и двулитрова бутилка кока-кола. Ще платя в брой. Ето адреса.
Докато затвори телефона, между веждите на Кат се заби бръчка.
– Това код за нещо ли е?
Боунс изхърка.
– Да, това е код за голяма пица и кола. Ти така и не успя да се нахраниш, а аз не мога да те накарам да гладуваш при мен, нали? Не се притеснявай, всичко е за теб. Както знаеш, аз съм сит. А сега ми разкажи всичко за тази капсула.
– Защо? – Попита тя с открито подозрение.
Той я дари с най-невинната си усмивка.
– Забавлявай се с мен.
Тя прекара следващите пет минути в описване на впечатляващия мобилен затвор, като завърши с:
– Не сме имали случаи на бягство, след като вампирът е закрепен вътре.
– Много правилно, че не сте имали. – Дори майстор като него щеше да е в истински капан. Сигурно го е проектирала, когато е била в особено лошо настроение.
– Откъде този внезапен интерес към капсулата?
Боунс не отговори. Вместо това написа на Тед и се намръщи, когато получи автоматичен отговор. Точно така, Тед беше отсъствал по повод десетата годишнина от сватбата си, а съпругът на Тед, Брус, нарочно беше избрал място без достъп до интернет. Умният мъж знаеше, че да остане извън мрежата е единственият начин да осигури спокойствието на Тед. Но Тед не беше единственият компютърен гений, когото Боунс познаваше.
Боунс изпрати текстово съобщение на Ранди, като го отбеляза като спешно. Мобилният му телефон иззвъня по-малко от минута по-късно.
– Какво става, Крис? – Попита Ранди.
Очите на Кат се разшириха, когато чу гласа на Ранди.
– Ти се обаждаш на Ранди, докато той и Денис са на меден месец?
Боунс и махна с ръка.
– Много съжалявам, че те безпокоя, приятелю, но това е спешен случай. Аз съм при приятелката на Денис, Кристин. Някой от работата ѝ се опита да я убие тази нощ.
– Какво? – Изпищя по линията Денис. Ранди сигурно беше включил разговора на високоговорител.
Кат се опита да изтръгне мобилния телефон на Боунс. Той се измъкна от обсега ѝ, говорейки над исканията на Денис да разбере какво се е случило.
– Не мога да навлизам в подробности сега, но тя е добре. Все пак предателят трябва да бъде намерен, а само вампир може да изтръгне признание от нежелаещите, но шефът ѝ няма да е доволен, че ще му помогна. Ето защо няма да го питаме. Кристин има няколко пароли за задни вратички към системата за сигурност на комплекса си. Мислиш ли, че можеш да я преодолееш с някоя от тях, Ранди?
– Искаш да хакна ФБР? – Ранди звучеше отчасти ужасен и отчасти заинтригуван.
– Тя всъщност не работи за ФБР, приятелю. Това е прикритие за истинската ѝ работа – да ловува немъртвите.
– О – каза Ранди. – Това има повече смисъл. Добре, ама с парола дори от ниско ниво мога да хакна всичко.
– Не е необходимо! – Изкрещя Кат.
– Необходимо е – контрира я Боунс. – Можеш ли да си готов за три часа, Ранди?
– Мога да го направя за пет минути – каза Ранди.
– Три часа ще са достатъчни и благодаря – отвърна Боунс. – Меденият ти месец сега е за моя сметка, така че се поглези с най-доброто шампанско и най-луксозните удобства.
Боунс затвори телефона. Лицето на Кат вече не беше червено от гняв. Вместо това беше бледо като това на Елис, след като беше останал без кръв.
– Възнамеряваш да позволиш на екипа ми да те залови. Ето защо ме питаш за капсулата.
– Да – каза той просто.
– Мислиш, че няма да разберат, че това е капан? – Отвърна тя.
– Не и ако си мислят, че имат контрол. Всъщност ще повярват, че правят това зад гърба ти.
– Как? – Почти му изкрещя тя.
Боунс и каза. Ако беше възможно, тя стана още по-бледа.
– Ти си. Загубил. Твоя. Разум – изсъска тя.
Боунс само се усмихна.
– Напротив, никога не съм мислил по-ясно.

Назад към част 24

„Ще я нахраниш ли следващия път?“

ГЛАВА 27

УИЛА

Айви граничеше с досада. Не. Бях мила. Тя ме дразнеше. Хубаво би било да имам тапи за уши, за да не се налага да чувам високия ѝ глас, който постоянно изисква вниманието на цялата маса. Липсваше ми масата за пикник навън, където седях сама с обяда си от кафявата хартиена торбичка, който Нона ми беше приготвила, и с книгата си. Там беше по-тихо.
Гънър дойде след мен и ме помоли да дойда да ям с него, така че се съгласих, без да се замислям. От няколко дни минавах покрай масата им на излизане и знаех, че е пълна с хора като Айви, които не ме интересуваха особено.
До този момент Попи щеше да започне да я имитира, докато ми шепнеше в ухото. Аз щях да се кикотя и да не мога да контролирам смеха си, за да не ми избяга. Сърцето ми се сви при тази мисъл. Тя ми липсваше.
– Танците са забавни. Трябва да отидеш – наведе се и прошепна Брейди, после се протегна за чиния с пица със сирене и я сложи пред мен. Аз ядях само пица със сирене. Имаше още три варианта, които бяха поставени в центъра на масата от нещо, което изглеждаше като преоблечени майки. Не бях сигурна за какво става дума. И не ме интересуваше. Това, което ме интересуваше, беше, че Брейди ми беше поднесъл правилната.
– На късмет ли беше това предположение? – Попитах го.
Той ми хвърли доволна усмивка.
– Не. Изместих повече от една пеперони от пицата ти още по времето, когато беше мис „Аз-ям само сирене на моята пица“.
Той си спомни. Глупавото чувство в стомаха ми трябваше да изчезне, но то стана още по-глупаво и мразех, че сега се усмихвам. Погледът ми падна върху устните му и си спомних какъв беше вкусът им. Колко много ми беше харесало. Колко много не трябваше да му се наслаждавам.
– Да не си мислиш, че не си спомням това? Не забравям много, когато става дума за теб. – Гласът му все още беше тих, така че само аз можех да го чуя.
– Ще я нахраниш ли в устата следващия път? – Попита шумно Гънър и двамата скочихме.
Обърнах поглед към Гънър, който имаше усмивка на лицето си, сякаш се шегуваше, но тя не се срещаше с очите му. Беше се загледал с тази усмивка, а погледът му беше съсредоточен върху момчето до мен. Напрежението се сгъсти и аз вече не очаквах с нетърпение да изям това парче пица в чинията си.
– Просто съм учтив – отвърна Брейди със стегнатост в тона, която означаваше, че знае, че Гънър е ядосан.
Гънър не отговори на това. Той извъртя очи и посегна към чинията, после погледна надолу по масата, преди да кимне с глава към някого. Изобщо не го разбирах.
Секунди по-късно разбрах. Гънър беше извикал жена, която да го забавлява с кимането на главата си. Една блондинка с наистина дълга коса и цици, много по-големи от тези на средностатистическа гимназистка, се приближи до него и той отдръпна стола си, за да може тя да седне в скута му. Отвратително.
– Това би трябвало да предизвика бунт с Кими – промърмори Брейди и аз насочих вниманието си от Гънър и момичето към него.
– Когато иска да предизвика сцени, той изправя Серена и Кими една срещу друга. Това е неговият незрял начин да надуе егото си. – Прошепна това Брейди, така че Гънър да не го чуе. Гънър, когото познавах от къщичката на дървото, не беше това момче, което се държеше като гадняр в момента.
– О – отвърнах аз, без да искам да го злепоставям. Той все още ми беше приятел и очевидно му имах достатъчно доверие, за да пази най-голямата ми тайна.
Серена се захили шумно и чух как дълбокият глас на Гънър изръмжа, докато и казваше нещо с тих шепот. Ревността бавно се прокрадна в мен, а аз я мразех. Нямаше за какво да ревнувам. Гънър беше мой приятел. Да мълча и да се усмихвам на Брейди или Маги, когато ми говореха, беше най-доброто, което можех да направя. Емоциите ми бяха сурови и това беше глупаво.
Преминаването на обяда не можеше да стане достатъчно бързо.
Айви започна да изисква вниманието на Брейди, а аз се съсредоточих върху пицата си и отново си пожелах да бъда навън с книгата си на масата за пикник. Щом свършеше храната, щях да се оправдая, че трябва да отида до тоалетната, и да се махна. Щях да остана там, докато звънецът не удари. Харесваше ми да съм сама. То ми даваше време да си спомня къде съм била и къде трябва да отида. Това, че бях с Гънър и Брейди, ме караше да забравям понякога, а аз не можех да забравям. Не беше честно да забравям.
Брейди ме срещна пред последния ни час и ме помоли да седна с него, Уест и Маги. Така и направих. Никой от тях не спомена за бягството ми от обяда. Което беше облекчение. Така последният час мина бързо и засега не ми се мисли за Гънър. Имах по-големи проблеми.
Исках да спомена факта, че предпочитам да седя сама пред Гънър, когато той ме закара до вкъщи днес. През изминалата седмица той ме караше до вкъщи преди футболната си тренировка, но днес имаха почивка, за да си починат след големия мач през изминалия уикенд. Така че нямаше да ме закара до вкъщи, а после да си тръгне. Щях да имам време да поговоря с него за това.
Маги ми даде номера на мобилния си телефон, преди да изляза от класната стая, и аз ѝ обясних, че не мога да ѝ пиша, защото нямам мобилен, но мога да ѝ се обадя от стационарния телефон на баба ми. Вместо да ме погледне така, сякаш съм си изгубила ума, тя се усмихна, сякаш това е напълно логично, и след това се разделихме.
Едва когато бях на паркинга и вървях към пикапа на Гънър, разбрах, че го няма. Огледах се наоколо, за да видя дали не го е преместил, но него го нямаше. Сигурно ме е забравил. Оттук до дома му имаше само шест мили. Можех да вървя пеша.
Издърпах чантата с книгите по-високо на лявото си рамо и тръгнах към главния път. Беше странно, че Гънър ме беше забравил. Сякаш ми беше ядосан. Имах чувството, че е така. Напрежението на масата по време на обяда се беше сгъстило, а аз не знаех защо. Разбира се, ревнувах Серена, колкото и да не ми се искаше да го призная. Но не му казах нищо. Той нямаше причина да ми се сърди.
През последните осем месеца се бях занимавала с много по-важни неща от това. Един човек да ме остави да се прибера пеша не беше голяма работа. Щях да оцелея.

Назад към част 27

Глава 18

ДЖОРДЖ

Когато шпионите ми казаха, че Марго отново е изчезнала, усетих пред очите си алено петно. Опитах се да направя няколко дълбоки вдишвания, но не успях дори това.
Обяснението, което последва новината, беше още „по-добро“:
– Дамата е била в компанията на граф Брайт и са избягали от наблюдение, но има основания да се смята, че това е станало против волята на момичето – каза говорителят.
– В смисъл?
– По всичко личи, че лейди Маргарет не е имала намерение да бяга.
Не е имала намерение? Така че тя… Хайде. Това не може да е вярно!
– Заповядай на екипа за издирване да отиде в замъка на семейство Брайт – казах. – Следене на местоположението на изчезналия мъж. Уведомете всички постове в столицата и другите градове. Групата, която следеше Маргарет Сонтор, е отстранена!
Изправих се на крака, а докладващия отговори с поклон:
– Това вече е направено, Ваше Величество.
– Кой го е наредил?
– Ръководителят на службата за вътрешно разузнаване, който контролираше наблюдението.
Отново стиснах зъби:
– Отстранете и него! Предайте контрола на операцията на Тонс!
Пратеникът се изненада и излезе от кабинета, но аз…
Искаше ми се да разбивам нещата. Както и да преобърна бюрото и да изхвърля няколко стола през прозореца. После исках да стигна до групата шпиони, които бях назначил да пазят Маргарет, и лично да ударя всеки от тях в лицето.
Но твърде добре осъзнавах, че това няма да реши проблема, а и няма да приближи завръщането на адептката.
Ами ако Специалистите грешат и Марго избяга доброволно? В преследване на друго приключение, като лов на Каруми, например?
Ами ако тя е тази, която е насърчила граф Брайт да избегне откриването? Тя би направила много повече от това. И би имало повече смисъл, отколкото да я отвлече. Брайт е в Академията, а всички тук знаят какво изпитвам към младата Сонтор.
А и тя има толкова много артефакти у себе си.
Поколебах се, защото арсеналът на Маргарет не беше толкова непробиваем. Може да я отвлекат с това оборудване, но да я открия?
Хвърлих чашата в стената и тъкмо се канех сам да отворя телепортатора, да преодолея защитата на кабинета и на самия дворец, за да стигна до Службата за вътрешно разузнаване, когато вратата се отвори и майка ми се вмъкна в кабинета.
– Джордж, скъпи, какво става? – Попита тя със загрижен тон. – Каква е тази суматоха?
Исках да я отхвърля, защото не беше време за разговори, но обясних:
– Марго е изчезнала. Подозирам, че е била отвлечена.
– От кого? – Лицето на кралицата майка се беше изкривило. – Дитрих ли беше?
– За щастие, не Дитрих. Но можеше да е всеки. Не мога да изключа участието на Дитрих.
Извиних се и добавих, че съм зает и че Майка…
– Джордж, почакай!
Ето как разбрах за медальона, подарен от лейди Мира на лейди Маргарет. Мама увери младата дама, че маякът в него е неактивен, което означава, че Маргарет ще трябва сама да получи достъп до него, за да може амулетът да работи.
Но къде сте виждали маяци, които не могат да бъдат активирани от „задната“ страна?
След няколко минути разбрах, че дамата пътува бързо по северозападния път, и отново изгарях от жажда за убийство. Все пак успях да се съвзема, издадох допълнителни заповеди на Тонс и… оставих лейди Маргарет да се оплете.
Знаех, че няма да и направят нищо лошо – беше твърде глупаво, а и артефактите не позволяваха да и се навреди пряко. В същото време исках да разбера плана и да стигна до клиента, ако имаше такъв.
Второ, реших, че отвличането ще бъде добър урок за един от моите прекалено активни адепти. Това щеше да е добър урок за нея, за да научи какво се случва, когато не се подчиняваш на краля си.
Групата все пак отиде в замъка на Брайт, а останалите елементи от предварителния план все още бяха в сила. Не възнамерявах да оставя Маргарет без надзор и, разбира се, я последвах.
Призовах Карм и полетях. Бях нависоко, но виждах каретата отлично, предвид артефакта ми за подобряване на зрението.
След дълго пътуване каретата спря на едно място, където пътят минаваше през гората. Видях как двама мъже слязоха от нея и изнесоха – да, изнесоха! – Лейди Марго.
След това се появи светкавица, характерна за използването на амулет за телепортация. Не можех да уловя следите на портала от толкова далечно разстояние, но Марго все още имаше фара, а аз имах един много коварен грифон.
Затова реших да го проверя – тъй като дамата беше толкова скъпа на нашия семеен пазител, че той не се подчиняваше дори на моите заповеди.
– Какво става? Можеш ли да откриеш девойката? – Изкрещях силно на Карм.
Той ускори рязко и направи остър завой.
Няколко минути по-късно имаше още един завой. После още един. И тогава на Карм му беше дошло до гуша! Последва светкавица – грифонът също се беше телепортирал.
Веднага разпознах земите на семейство Брайт – типичен пейзаж, планински терен и черното петно на замък в далечината. Но похитителите не се насочваха към замъка, а в другата посока – към върха на една от планините, по незабележима пътека.
Първо се изкачих нагоре зад облаците, а след това започнах да се спускам. Пътеката беше трудна, но не се съмнявах, че Маргарет ще се справи с нея.
Докато го правех, видях малък храм от типа на тези, които са били построени в началото на времето, и група мъже в традиционно древно светло облекло. Появи се едно много неприятно предположение! Дали Брайт щяха да омъжат Маргарет в рамките на собствения си клан?
Зачудих се как ли щеше да се държи Марго при такива обстоятелства.
Настроението ми стана още по-мрачно – замислих се дали само на мен съска, а ще приеме с отворени обятия ухажването на Рик. Освен това на някои момичета им харесва дивото поведение на мъж, който ги мята на рамо и ги влачи към храма. Ами ако младата Сонтор е едно от тези момичета?
Ами…
Когато всички участници в беззаконието се скриха в древната сграда, казах на Карм да се приземи, а самият аз лесно се изкачих по стената и скочих на покрива.
Огледах се ослушах се, после намерих добро място и безшумно отстраних слоя от рушащите се керемиди.
Скочих долу. Зашеметих изумения шаман веднага, а след това…
Да! Маргарет не беше въодушевена от брака. Аз щях да изляза така или иначе. Защо да стоя в ъгъла, когато съм тук за „тържеството“?
Брайт… Хм. Винаги съм знаел, че сред поданиците ми има известен брой идиоти, но не и в такава степен! Ще се справя с този вид, който е извън границите на позволеното.
Когато Марго се озова на гърба на Карм, аз издишах с облекчение и се качих. Прегърнах „любимата“ си адептка плътно около кръста и наредих на Пазителя:
– Да летим!
Той се отблъсна с лапичките си и вече бяхме във въздуха. Изведнъж артефактите се задействаха, образувайки около младата лейди Сонтор силово поле, непроницаемо за вятъра и студа.
За щастие, аз не бях отблъснат от него, а обгърнат от него, защитавайки както мен, така и Маргарет. Не че имах нужда от това, имах си собствени бариери, но имаше нещо приятно в тази обща защита. И да, куполът, създаден от артефактите на Маргарет, беше по-плътен.
Това даваше не само известна свобода, но и допълнително изкушение. Ние сме в небето. Заедно. Тялото ѝ се притиска плътно към моето…
Не можех да издържа, наведох се към шията на момичето, вдишах сладкия, много приятен аромат, а после леко ухапах ушната мида на дамата.
– Ау! – възкликна Марго. – Какво правиш?
– Ядосан съм – отвърнах честно.
Е, как да не се ядосаш, след като току-що тя едва не стана съпруга на друг? Как да не съм ядосан, когато тази дама отново се забърка в неприятности, дори и да не беше по нейна вина?
Тя отново се измъкна от наблюдението, което ме накара да дърпам ушите на цялата Агенция за вътрешно разузнаване, и дори кралицата майка си навлече неприятности.
И защо е така? Защото някой привлича неприятностите твърде активно, патологично!
Втората причина е, че моят собствен маяк липсваше на дамата. Но за това съм си виновен аз. Не съм направил достатъчно, не съм я следил.
И после има още нещо.
– Можеше да се защитиш – прошепнах нелюбезно, – можеше да нападнеш Рик Брайт и останалите с рубина. Вече знаеш как да го използваш.
– Аз не можех – каза Маргарет, преглътна и направи напразен опит да се отдалечи. – Те са живи хора, а не чудовища. Не мога да използвам този вид магия върху хора.
– Интер-рес-сно – почти изсъсках аз. – Нима Рик Брайт знаеше за това?
– Всички знаят за това – отвърна с намръщена физиономия тя. – Бях разтръбила за отказа си да наранявам хора и за неспособността си да го правя още от провала в аудиторията, когато цялата академия започна да гледа настрани от мен.
– Не можеш? – Запитах аз.
Това е интересна информация. Така че, ако преминем от хапане към…
– Но мога да направя изключение лично за теб! – Каза внезапно адептката.
Ами…
– Защо е така?
Попитах аз и отново се наведех към тънката шия. Сега Маргарет приличаше на раздърпана парцалеса, но това нямаше значение. В коприна или в парцали, нямаше разлика!
Устните ми докоснаха порцелановата кожа и дамата искрено се възмути:
– Джордж! Престани веднага!
Това, което се случи след това, беше по-интересно. С магия наистина не ме удари, но…
– Ако не спреш, ще помоля Гриша да те ухапе!
Веднага ме хвана пристъп на раздразнение. Името на моя грифон е Карм! Казвал съм го няколко пъти!
– Джордж – изсъска отново Маргарита.
Но аз не се спрях. Вратът на дамата беше твърде изкусителен. Освен това се бях втурнал да я спасявам – не заслужавах ли награда?
– Ако не спреш, ще се оплача на баба. – Но в тази фраза имаше по-малко съпротива. Маргарет все още се интересуваше от докосването ми.
Осъзнавайки, че заплахата няма ефект, дамата добави:
– А също и на майка ти!
Изхърках:
– До самите богове.
Престанах обаче да я целувам – усещането беше твърде горещо за мен. Притиснах я по-силно и осъзнах, че Тонс е бил прав.
И на врата ми седна, и краката и увиснаха, и вече ме омотава с въжета – и това въпреки факта, че още не сме сгодени! Дори не мога да си представя какво ще се случи по-нататък.
Затова и не си го представях.
Съсредоточих се върху нещо друго – полет, който лесно можеше да се превърне в среща. Всички знаят, че кралете не ухажват, защото нямат време, но е време да признаем, че Маргарет не е всеки.
Тя е различна. И дори не става дума за способността ѝ да привлича неприятности, артефакти и магии. Марго е… просто различна. Различна. Може би животът, изпълнен с изолация и уединение, е взел своето?
Можех да заповядам на Карм да се телепортира или да се телепортирам сам, но избрах да не бързам. Имаше лазурносиньо небе с бели пера от облаци, хлад и тишина, изпълнени със свистенето на вятъра.
Летяхме. Носехме се, улавяхме въздушните течения, после се издигахме нагоре, после се спускахме. И тишина! Имаше много теми за разговор, но….
Половин час по-късно изведнъж осъзнах, че съм ужасно гладен. И в края на краищата Маргарет също е закусвала неизвестно кога.
Дадох мислена заповед на Карм и той се обърна към далечната ивица път, започна да се спуска полека. Реактивирах артефакта, който ми позволяваше да подобрявам зрението си. Скоро дадох нова заповед на Пазителя.
В този момент Маргарет се разтревожи:
– Ние се спускаме? Защо? Все още не сме стигнали до столицата.
– Гладен съм – прошепнах в розовото ѝ ухо, а интонацията… е, да, знаех как ще прозвучи.
Дамата се дръпна очаквателно, но хватката ми беше по-силна от всяка примка.
– Успокойте се – казах с усмивка. – Просто ще обядваме в някоя хубава гостилница.
– Кралете обядват ли на такива места? – Зачуди се тя.
– О, това се случва на кралете. Нещата се случват по време на дълги пътешествия и военни кампании.
Не мислех, че ще се заинтересува, но в крайна сметка тя зададе малко странен въпрос:
– Бил ли сте някога на война?

МАРГАРЕТ

Приземяването на Гриша-Карм насред гостилницата предизвика не по-малък шок от появата му на панаира. А когато хората зърнаха ездача, започна истинското вълнение.
Слугите тичаха, гостите се кланяха, дори конете в конюшнята реагираха с нездрав рев.
Преди да сме слезли от грифона, самият домакин, добре нахранен, респектиращ мъж, изтича на двора.
– Ваше Величество! – Възкликна той. – Каква чест за мен да ви видя отново!
М-м-м, значи Джордж не е тук за първи път?
След отговорите и обясненията на краля ни придружиха до залата на ресторанта и ни настаниха на най-добрата от далечните маси. Следващото нещо беше да разберат какво точно искат височайшите гости – това беше съвместното меню.
Кралят очаквано искаше месо! А аз… се замислих и се присъединих към него. Помолих и за кафе, а след това поисках и повече информация:
– Бихте ли ми казали, моля ви, къде имате…
Замълчах, като смятах, че няма нужда да довършвам, намекът вече беше ясен.
Собственикът изведнъж се закашля и веждата на Джордж трепна. Със закъснение осъзнах, че в този свят за дамите вероятно не е прието да се питат мъже за такива неща.
Но тогава какво да правя? Героично да издържам?
– Кхем-кхем – успя да каже накрая домакинът с леко смущение. – Нека да поканя жена си, тя ще ви изведе навън.
След това погледът на кръчмаря отново пропътува раздърпаната ми рокля. За него това беше интрига на интригите!
Повдигнах рамене и се облегнах назад в стола си. Мислех, че това е краят на случката, но се оказа, че не е така.
Жената на кръчмаря дойде бързо, но когато станах, за да отида в интимната стая, Джордж също стана. Жената вече се беше смутила. А забележката на Джордж беше непоколебима:
– Ще те видя навън.
Заведоха ме в главния апартамент, защото помещенията за посетители всъщност бяха отвън. По търговския път просто нямаше градска цивилизация. Нямаше течаща вода, нямаше подходяща канализация, нищо.
И всичко щеше да е наред, но Джордж не просто чакаше, той пазеше вратата. Или се страхуваше от моето бягство, или се застраховаше в случай на ново, напълно невъзможно нападение. Изглежда, бях събудила параноичния, властен, самоуверен мъж. Да.
Гостилничарката вече не беше смутена, а по-скоро шокирана, но добре за нея. Не си направих труда да обяснявам или да коментирам. Когато приключих с необходимите задължения и си измих лицето и ръцете, се върнах при Джордж и го придружих до трапезарията.
Кралят, колкото и да е странно, предпочиташе бирата.
Отпих глътка от заветното кафе и повторих въпроса, който вече бях задала:
– Бил ли сте някога на война?
Изрекох го и едва тогава осъзнах, че вероятно е странен въпрос. В края на краищата се намираме в магическа средновековна епоха и въоръжените конфликти би трябвало да са редовно явление – поне на Земята тази епоха е била конфликтна.
– Разбира се – отвърна Джордж. – Ако си спомняте малко история – каза той с намек за акцент – Естриол отдавна не воюва с никого, но имаме съюзници, които подкрепяме.
– Вие лично ги подкрепяте? Със собственото си присъствие? – Ех! Това е истинска грешка!
– Рядко се случва, но се случва. Първата и последна пълноценна война, в която участвах, се случи много отдавна. Тогава бях на четиринайсет години.
Четиринадесет?
Първоначално се учудих, а миг по-късно се учудих още повече, защото по онова време той не е бил вълшебник. Дарбата тук се дава при навършване на пълнолетие, което е деветнайсет години. Понякога се отлага до двадесет години.
– Съжалявам – казах аз за всеки случай. И съжалих за отсъствието на ученик, който да запълни пропуските ми!
– Нищо, Маргарет. Но смъртта на баща ми със сигурност ми направи голямо впечатление.
Добре, добре.
Почувствах се неловко, защото в този момент не бях мислила за предишния крал. Но сега си спомних, че бащата на Джордж е бил убит в битка.
Жалко е. Не го познавах, но беше жалко.
– Съжалявам – повторих аз, а Джордж махна с ръка.
Той затвори очи за миг, после продължи:
– Тогава загинаха много добри магове и воини, беше трудна битка. – Отново направи пауза, а после каза: – Между другото, след битката Естриол много обедня по отношение на магията. Семената на дара се завърнаха много неохотно. Това беше като сигнал от самата магия, че не е нужно да убиваме.
Кимнах объркано, а после ни сервираха месото, което бяхме поръчали. Освен сочните, перфектно приготвени пържоли, донесоха и сосове, зеленчуци и други.
Беше очевидно, че това е случай, в който дъвченето е по-добро, затова промълвих:
– Добър апетит.
В отговор чух проницателното:
– Отпусни се, Маргарет. Всичко е наред.

Назад към част 18                                                             Напред към част 20

***

Даниела беше шокирана, когато тази сутрин се срещна с Никол в търговския център за една от седмичните им „разходки и разговори“. Обикновено веднъж седмично те се срещаха рано сутрин, преди повечето магазини в мола да са отворили, и се разхождаха заедно. Райли беше щастлива в количката си и дремеше, докато Даниела и Никол се упражняваха и имаха възможност да си поприказват.
– Той иска да се преместите в Лас Вегас? – Попита Даниела, като размахваше драматично ръце напред-назад, докато се насочваха към големия фонтан в средата на източното крило на търговския център. – Това е лудост, Никол. Сигурно има криза на средната възраст или нещо подобно.
– Не знам. Не мисля така.
– Казвам ти, Никол. Кейн прави същите неща. Напоследък започна да ходи в една боксова зала и наистина се качва на ринга и удря хора! Казва, че това е добре, за да си освободи тестостерона или нещо подобно.
Никол я погледна.
– Ти сериозно ли? Кейн вече се боксира?
– Напълно сериозно. Той го обича. Сигурно е заради възрастта.
Никол не си направи труда да спомене, че Кейн е значително по-възрастен от Ред.
Даниела беше чувствителна към възрастта на Кейн, точно както беше чувствителна към всичко, свързано с връзката им.
– Е, единственото, което ще направя, е да прекарам няколко нощи във Вегас и да видя дали има някакъв шанс да се получи.
– Мисля, че това е лоша идея.
– Може и така да е, но аз ще го направя.
– А какво ще кажеш за Райли? Водиш ли я?
– Разбира се.
– На уикенд във Вегас? Как ще е забавно?
– Не мога просто да я оставя вкъщи.
– Защо не? – Каза Даниела.
Намалиха скоростта до фонтана и тя седна на един от близките столове и завърза една от връзките на обувките си.
– Като начало, нямам кой да я гледа. – Никол бавно премести количката напред-назад, като поддържаше движението, за да не се събуди Райли и да не заплаче. По това време на деня тя можеше да бъде раздразнителна.
– Аз ще я гледам – каза Даниела, приключи с връзките и погледна нагоре. – С удоволствие ще го направя.
– Това е мило от твоя страна, но не бих могла.
– Няма да е проблем. Кейн и аз бихме могли да играем заедно на къща. – Усмихна се тя.
Никол не беше сигурна в тази идея. Дали изобщо се доверяваше на Даниела с Райли? Не беше сигурна, че най-добрата ѝ приятелка наистина разбира колко взискателно може да бъде да гледаш дете за толкова дълго време.
– Тя е много трудна, Даниела.
Даниела се изправи и отметна кичур коса от лицето си.
– Не мислиш ли, че мога да се справя.
– Разбира се, че мисля – каза тя, но може би сърцето ѝ не беше в това.
Даниела я погледна предизвикателно.
– По-добре да мога да го направя, защото съм бременна.
Никол беше зашеметена. Тя буквално не намираше думи.
И в този момент Даниела започна да плаче. Тя зарови лице в ръцете си и започна да ридае неудържимо.
Никол я прегърна.
– Всичко е наред – успокои я тя. – Шшшш…
– Мислиш си, че ще бъда ужасна майка! – Разплака се Даниела.
– Съвсем не. Просто съм изненадана. Никога не си споменавала нищо за това, че искаш да имаш деца, или че с Кейн сте опитвали. Той знае ли за бременността?
Даниела поклати глава. Тя избърса очите си и въздъхна.
– Не, едва вчера разбрах за това. Опитвам се да разбера кога да му кажа.
– Мислиш, че той няма да иска да го задържиш ли?
– Разбира се, че ще го запазя. Той никога не би ми казал да го направя… нали?
– Не знам, мила. Просто питам. – Разтри гърба и Никол. – Сигурна съм, че той ще бъде щастлив, в екстаз.
– Нека да гледаме Райли този уикенд, когато ти и Ред отидете на екскурзия. Така двамата ще можете да се насладите на времето си като двойка и да го оползотворите максимално. А ние с Кейн ще можем да прекараме няколко дни с Райли и ако всичко мине добре, ще му съобщя новината.
Никол се замисли за това.
– Никога не съм била далеч от Райли за толкова дълго време.
– Кълна се, че ще направя всичко, което ми кажеш. Точно по твоя график, всички неща, които тя харесва и не харесва, всичките ѝ нужди. Ще го следвам докрай.
Никол най-накрая реши, че това има смисъл. Даниела беше добра приятелка и щеше да бъде чудесна майка. Райли можеше да бъде оставена за няколко дни на нейните грижи – щеше да е добре за всички.
– Добре, нека го направим – каза ѝ Никол.
Даниела плесна с ръце.
– Наистина ли?
– Наистина. Напълно сериозно.
– О, Боже, Никол! Нямам търпение да го направя! – Даниела вече беше усмихната и весела. Тъгата и тревогата, които я бяха разяждали, сякаш се бяха разсеяли за няколко секунди. Тя говореше енергично, размахваше ръце, планирайки предстоящото забавление, докато отново продължаваха да се разхождат из търговския център.
Когато стигнаха до края на определеното им време за разходка из мола, двете жени се прегърнаха силно.
– Толкова съм щастлива за теб – каза Никол. – Това е невероятна новина. Знам, че ти и Кейн ще бъдете невероятни родители.
– Благодаря, че го казваш. – Даниела кимна, после сви рамене. – Разбира се, това може малко да попречи на актьорската ми кариера, но аз имам ясни приоритети. Семейството е на първо място.
– И все още можеш да играеш.
– Но ако се наложи да си почина за известно време, просто така става.
Никол кимна. Знаеше, че Даниела може би поставя семейството на първо място, а може би и че Даниела е уморена да бъде отхвърляна и отхвърляна в новата си професия.
И ако раждането на дете щеше да послужи и за двойна цел – да запази лицето си, то коя беше Никол, за да ѝ каже обратното?
– Трябва да правиш това, което трябва да правиш – каза Никол.
Даниела отваряше вратата, за да излезе от търговския център.
– Кажи ми в колко часа да очакваме Райли, добре?
– Ще ти се обадя или ще ти напиша съобщение – каза Никол.
Тя гледаше как най-добрата ѝ приятелка си тръгва, усещайки топлина и обич, които я изненадаха.
Даниела може и да беше станала малко луда, откакто с Кейн станаха заедно, но Никол знаеше, че под всичко това Даниела има златно сърце.
И колкото и да се притесняваше, Никол си помисли, че може би ще е добре да прекара една-две нощи далеч от Райли. Все някога щеше да им се наложи да го направят, така че тя предположи, че това е най-подходящият момент.

Назад към част 6                                                           Напред към част 8

ЕЛИС

Сърцето ми заби, докато се връщах към вратата, а пръстите ми се свиваха около дръжката, докато се колебаех дълго. Възможно беше от другата страна на вратата да ме чака една от най-мръсните ми, забранени фантазии. Достатъчно вероятно, за да се разгори между бедрата ми само при мисълта за това.
Отпуснах бавно дъх и подредих чертите си в неутрално изражение, преди да издам това, което току-що бях обмислила, с разтворени устни и задъхан дъх. Идеята Данте и Райдър да са заедно беше почти кощунство. Беше фантазия, която ме разгорещяваше нощем, отчасти защото знаех, че не отразява реалността. Нямаше как да загърбят различията си и да се съберат заради мен. Имаше ли?
Разтворих вратата и те застанаха рамо до рамо, извисявайки се над мен и излъчвайки онзи вид аура, от който хубавите момичета бягат. Но аз не бях хубаво момиче. И твърде дълго бях мечтала да съгреша с тях.
– Можем ли да влезем, Бела? – Измърка Данте.
– Заедно? – Попитах с груб глас, погледът ми прескачаше между тях, докато в мен започна да се заражда тъмна надежда.
– Решихме да оставим настрана сделката си – каза Данте, а погледът му се плъзна по мен и накара зърната ми да се втвърдят само при мисълта какво означава това. – Което означава, че вече няма правила, ако ти кажеш, че няма.
Прехапах устна, възхищавайки се на начина, по който раменете му запълваха всеки сантиметър от ризата му, преди да се плъзна към Райдър и да си представя как тези огромни ръце се увиват около голата ми плът.
– Няма повече правила – съгласих се, без да успея да скрия усмивката си.
Райдър мигновено пристъпи напред, като удари рамото си в Данте с достатъчна сила, за да го отблъсне с крачка назад, преди да хване косата ми в юмрук и да притисне устните си към моите.
Задъхах се от изненада и езикът му се вмъкна право в устата ми, загребвайки срещу моя по начин, който беше толкова мръсен, че не можех да не си представя как би се чувствал между бедрата ми. Пронизващите му звуци се търкулнаха по езика ми и аз изстенах, като хванах раменете му, придърпвайки го по-близо. Свободната му ръка хвана дупето ми достатъчно силно, за да ме посини, докато притискаше тялото ми към своето, като се уверяваше, че усещам точно колко е твърд в панталоните си.
Вратата се затръшна с трясък, който сякаш подпечата тази съдба, и Данте хвана ръката ми, откъсвайки ме от целувката на Райдър, ръмжейки гладно. Обърнах се към него и миг по-късно устата му се срещна с моята, а по устните ми се разля електричество, докато ме целуваше.
Райдър беше принуден да ме остави да се отдръпна само на сантиметър и той отпусна хватката си за косата ми, за да хване в ръка презрамката на черната ми рокля и да я издърпа от рамото ми. Той продължи да дърпа, докато не се чу разкъсване и аз не въздъхнах в устата на Данте, когато гърдата ми се освободи и Райдър се наведе ниско, за да улови зърното ми между устните си.
Студеният му език ме накара да стена за миг, докато той прокара шипа си по изпъкналата плът, преди да я издърпа между зъбите си достатъчно силно, за да боли.
Данте изръмжа от похот, докато вкарваше езика си още по-навътре в устата ми, а ръката му се премести към подгъва на роклята ми. Пръстите му се плъзнаха нагоре по вътрешната част на бедрото ми, проблясвайки от електричество, докато се приближаваше към центъра ми, обещавайки ми най-сладкото забравяне с едва едно докосване.
Пръстите му стигнаха до бикините ми и аз разтворих краката си нетърпеливо, жадувайки да усетя всяка част от тялото му срещу всяка част от моето.
Бях сложила ръка на гърдите на всеки от тях и пръстите ми бъркаха по копчетата, докато се опитвах да се съсредоточа върху свалянето на дрехите им, докато двамата всячески се опитваха да откраднат вниманието ми един от друг.
Данте изстена, когато пръстите му се преместиха под бикините ми и усети колко съм мокра за него. И за двамата. Исках да стана жертва на тези хищници. Исках да ме вземат, да ме използват и да ме съсипят, но повече от всичко това исках да ме искат така, както аз исках тях. Трябваше да се нуждаят от това като мен и в този момент беше ясно, че го правят. Дори пропастта, която ги разделяше, войната, която водеха един срещу друг всеки ден от живота си, не можеше да ги предпази от това. От мен. Те бяха мои и аз бях тяхна и макар че това трябваше да е грешно, не беше. Беше правилно. Толкова правилно, че дори не можех да дишам с тяхната плът срещу моята, камо ли да мисля трезво.
Пръстите на Данте се плъзгаха напред-назад под бикините ми, обикаляйки около перфектното място на върха на бедрата ми. През мен премина ток от електричество, който ме накара да извикам срещу устните му.
Райдър изръмжа, а ръката му се премести, за да хване полата ми, преди да намери горната част на бикините ми и да прокара пръсти под тях.
Двамата изръмжаха предупредително един срещу друг, когато ръцете им се сблъскаха, а аз прекъснах целувката си с Данте, когато от устните ми излезе отчаян стон.
– Моля ви – изпъшках, като разтърсих бедрата си срещу ръцете им, тъй като колебанието им да работят заедно задържаше удоволствието ми.
И двамата се обърнаха от погледите си един към друг, за да погледнат вместо това мен, докато аз се задъхвах между тях.
– Толкова си алчна, бейби – мърмореше Райдър. – Искаш всичко наведнъж, нали?
– Да – помолих. – Имам нужда от теб. И от двамата.
Те си размениха погледи за най-кратките секунди и аз изтръпнах, когато и двамата в един и същи момент свалиха ръцете си. Хладният допир на плътта на Райдър и електрическата топлина на Данте завъртяха главата ми, докато и двамата дразнеха пръстите си през влажността, която ги очакваше.
– Noi siamo i tuoi schiavi, amore mio(Ние сме твои роби, любов моя) – промърмори Данте. Но преди да успея да попитам какво означава това, и двамата пъхнаха по два пръста в мен.
Райдър стенеше гладно, докато двамата влизаха в мъчителен ритъм, а другата му ръка се преместваше, за да хване отново кичур от косата ми и да я преплете през пръстите си.
– Това е всичко, за което някога съм мечтал с теб, и всичко, от което някога съм се страхувал едновременно – изръмжа той в ухото ми. – Харесва ли ти да ме измъчваш, бебе?
Можех само да хленча в отговор, докато тялото ми се стягаше около двамата, а гърбът ми се извиваше в очакване на удоволствието, което усещах да се натрупва в мен.
Хванах бицепса на Данте в дясната си ръка и този на Райдър в лявата, като се отказах да ги събличам и съсредоточих цялото си внимание върху това да не рухна под силата на това, което ми правеха.
Те продължаваха, работеха заедно за първи път в живота си само за да могат да ме унищожат, вкарвайки пръстите си в мен и излизайки от мен в перфектен синхрон, докато не свърших, крещейки удоволствието си до тавана, докато Данте изпрати изстрел от електричество, който ме прониза, за да удължи екстаза.
Ръката на Райдър се затегна болезнено и той ме придърпа към себе си, като отново поиска устата ми, докато двамата измъкнаха ръцете си от бельото ми.
Зъбите му уловиха долната ми устна и той ме захапа силно, стенейки, когато болката ми се плъзна под кожата му и той настоятелно заби твърдия хребет на члена си в бедрото ми.
Борех се с треперенето на мускулите си, когато хванах ризата му в хватката си и я разкъсах със светкавицата на надарената си сила, като пратих копчетата да се разлетят в бързината си да усетя кожата му върху моята.
Поривът на вятъра ни блъсна и аз се спънах крачка назад, когато бяхме принудени да се разделим и Данте ме завъртя с лице към себе си.
Той хвана лицето ми между ръцете си и наклони посинелите ми устни, за да се срещнат с неговите, докато аз разкопчавах копчетата на ризата му с отчаяна болка в тялото си. Имах нужда от това. Имах нужда да ги видя, всички тях, тук, пред мен. Никакви правила, никакви заобикалки, никакви сделки, само свободата да се отдадем на фантазиите, от които всички се бяхме лишавали твърде дълго.
Преметнах ризата му през широките му рамене и той ги отметна назад, така че тя падна на пода.
Данте изруга, когато отново се откъсна от мен, а аз изстенах от нужда, когато забелязах лианите, които Райдър беше обвил около ръцете му, за да го издърпа.
Данте счупи лианите с рязко дръпване и от него се изтръгна ръмжене, докато двамата се стрелкаха към мен с намерение.
– Спри – изисках аз, задъхвайки се от нужда, докато протягах ръка към гърдите и на двамата.
Увеличих натиска и започнах да вървя, като ги обръщах и ги карах да се връщат назад, докато не се блъснаха в леглото.
– Искам и двамата.
Те не изглеждаха напълно сигурни как да ми го дадат, затова реших да им покажа.
Приближих се бавно и двамата ме гледаха, докато плъзгах ръце по голите им гърди, проследявайки набъбването на мускулите им и белезите, които бележеха плътта на Райдър.
Стигнах до коланите им и двамата ме гледаха, докато разкопчавах коланите им и спусках циповете им.
Райдър изстена от желание, а Данте пусна изблик на електричество, от което светлините над главите ми затрептяха, а зърната ми се втвърдиха още повече.
Погледнах между тъмнозелените очи на Райдър и тъмнокафявите на Данте, докато пъхнах ръцете си в боксерките им и взех и двамата в дланите си едновременно. Изстенах, когато усетих копринено гладката кожа, солидната им дължина, и двамата молещи за освобождаване. Палецът на лявата ми ръка се плъзна по пиърсинга на Райдър и усетих как той потрепери, докато бавно помпах ръцете си нагоре-надолу, изследвайки и двамата, наслаждавайки се на този момент, в който най-накрая ги почувствах, след като толкова дълго отричахме колко много се нуждаехме от това.
Сдържаността им се счупи в същия миг и двамата се посегнаха към мен, ръцете им изследваха тялото ми през роклята и се опитваха да ме приближат, за да мога да ги целуна отново.
Изведнъж отдръпнах ръцете си и ги избутах с прилив на вампирска сила, така че и двамата паднаха на леглото под мен, притиснати един към друг. Те не направиха никакво движение, за да се отдалечат, и двамата ме гледаха отчаяно и сякаш за миг се забравиха един друг.
Усмихнах се лукаво, като свалих роклята си и я пуснах на пода, така че стоях пред тях по черни бикини и токчета. Свалих обувките, след което поставих по едно коляно между краката на всеки от тях и се покатерих върху телата им, като ги разпънах наполовина и положих ръце на гърдите на всеки от тях.
Погледнах между тях, опитвайки се да реша какво искам да направя с тях по-нататък, и се чудех дали наистина мога да се справя с тези две чудовища наведнъж.
– Non ho mai desiderato nessuno come te(Никога не съм искал някого като теб) – каза Данте и аз прехапах устни, докато се чудех какво иска да каже. Каквото и да беше, по тялото ми се разнесе топлина и аз се наведох, за да му открадна целувка, като в същото време погалих члена на Райдър.
Ръцете им се движеха по кожата ми и аз стенех, докато плъзгаха пръсти по гърдите ми, играейки си със зърната ми, и ме караха да се чувствам дива от нужда.
Задържах се в целувката с Данте и Райдър стана нетърпелив, а ръката му удари дупето ми достатъчно силно, за да остави отпечатък.
– Майната му – изсъсках срещу устните на Данте и той го направи отново, по-силно. – Още – помолих и светкавица от електричество премина през тялото ми, отекна във всяка точка, където плътта ми се срещаше с тази на Данте, и премина и в Райдър.
Райдър стенеше и можех да кажа, че това му харесваше точно толкова, колкото и на мен, дори и да не го признаваше.
Данте отново поиска устата ми, впивайки ръце в косата ми, докато изпълваше тази целувка с всички обещания, които ми беше дал, когато това не беше позволено.
Отдръпнах се и се преместих, за да целуна Райдър, но устните му едва докоснаха моите, преди да хване челюстта ми и да ме наклони отново към Данте.
– Можем да те целунем и двамата едновременно, бейби – каза той и Данте мигновено се наведе, за да отвоюва устата ми за своя, целувайки ме с такава страст, че се страхувах да не изгоря в нея.
Райдър се премести надолу по матрака, като вдигна крака ми от себе си, докато се придвижваше, за да коленичи в подножието на леглото.
Хвана бедрата ми и повдигна дупето ми във въздуха, като ме напляска отново, докато се съпротивлявах леко.
– Прави каквото ти се каже – заповяда той мрачно и аз не можех да не изстена в устата на Данте, докато Райдър бавно сваляше бикините ми, повдигайки коленете ми едно по едно, за да ги свали от мен.
Той разтвори бедрата ми, като прокара палеца си право по средата ми и ме накара да се задъхам, когато пусна устата си към вътрешната част на коляното ми. Райдър прокара студения си език по вътрешната страна на бедрото ми, а колчето му предизвика тръпка на очакване, която премина през мен, когато достигна най-високата точка на крака ми.
Той се отдръпна и аз изстенах, очаквайки всеки момент устата му да се озове в центъра ми, но вместо това зъбите му се впиха в дупето ми с болка, която ме накара да изкрещя.
Райдър се засмя мрачно, а аз се задъхах, когато зъбите ми изскочиха, жадувайки аз да съм тази, която хапе.
Данте услужливо наклони брадичката си назад, а ръцете му намериха гърдите ми и започнаха да дразнят зърната ми по начин, който почти ме накара да се разпадна от само себе си.
Задъхах се тежко и устата на Райдър изведнъж се озова точно там, където имах нужда, а пиърсингът му се търкулна точно върху клитора ми, докато той хващаше дупето ми и го избутваше по-високо, за да му даде желания ъгъл.
Изстенах, когато Райдър завъртя езика си срещу мен, и протегнах ръка, за да хвана Данте за гърлото, притискайки го, докато впивах зъбите си право във врата му.
Електричеството на кръвта му се разля в мен, докато Райдър прокарваше език между бедрата ми, а пиърсингът му намираше идеалното място с всяко движение, което правеше.
Тялото ми започна да се тресе, докато той поемаше контрол над плътта ми, и преди да се усетя, се оказах отново в екстаз, а виковете ми бяха заглушени, докато устата ми оставаше прикована към врата на Данте. Райдър продължаваше да ме ближе и дразни, изстисквайки всяка капка удоволствие от мен, преди най-накрая да се отдръпне и да ме плясне още веднъж.
Сърцето ми подскочи в такт с удара по дупето ми и аз измъкнах зъбите си от плътта на Данте, докато поредица от проклятия напускаше устните ми.
Райдър се отдръпна и Данте хвана ръцете ми, обръщайки ме под себе си, докато се изправяше и сваляше панталоните си, освобождавайки пълната му, твърда дължина. Лежах задъхана под него, чудейки се дали ще мога сериозно да се справя с двамата достатъчно дълго, за да им върна това удоволствие, в което ме къпеха.
Данте се спусна над мен, хвана китките ми в хватката си и ги държеше от двете ми страни, притискайки ме, докато върхът на члена му се опираше във входа ми.
– Mio Vampira – изръмжа той притежателно, когато погледнах в тъмните му очи и той поиска тялото ми с мощно движение на бедрата си, което беше прекъснато от удар от електричество, залял вените ми.
Изкрещях, докато свиквах с пълнотата на тялото си, а всеки втвърден сантиметър от него ме подлудяваше. Обвих краката си около кръста му, докато той ме чукаше силно, темпото му беше наказателно, а писъците ми отекваха от стените. Исках да се протегна към него, да го докосна и погаля, но той ме държеше притисната, нещо напълно вълшебно с него в този момент.
Звукът от панталоните на Райдър, които се удариха в пода, отвлече вниманието ми за момент и успях да обърна глава, за да видя твърдия му член и сребърния шип, който го украсяваше, докато той се приближаваше към нас.
Райдър съскаше нетърпеливо, когато тялото ми се стегна около дебелия член на Данте, и аз го погледнах с молба в погледа си.
– Ти си моя, Бела – изръмжа Данте, устните му се допряха до моите в ясно искане да отстъпя, преди да се отдръпне. Той освободи хватката си върху китката ми и хвана челюстта ми в голямата си ръка, като обърна лицето ми така, че да гледам Райдър, докато той продължаваше да ме чука. – И ти също си негова.
– Да – изпъшках, когато нещо в мен се разкъса при това признание. Че мога да принадлежа и на двамата. На всички тях. И че всички можем да споделяме това заедно, без да е необходимо да избираме.
Данте отпусна хватката си върху брадичката ми и ме целуна още веднъж, преди да се отдръпне от мен и да застане в подножието на леглото.
Хвана ме за кръста и ме преобърна, поставяйки ме на ръце и колене, преди да хване бедрата ми и да се впие в мен още веднъж.
Изкрещях, защото новата позиция позволи на Данте да ме изпълни още повече, като навлизаше все по-дълбоко с всеки мощен тласък на бедрата си.
Райдър се приближи до мен с тъмен глад в очите и с напъващ се от нужда член. Той стоеше пред мен и ме гледаше в очите, докато Данте продължаваше да ме чука точно пред него, а аз молех за още.
– Отвори си устата, бейби – заповяда Райдър, протегна дясната си ръка, за да хване шепа от люляковата ми коса и да я завърже около думата „болка“ на кокалчетата си.
Направих каквото ми каза, като ме болеше да го усетя и в мен, да го докосна, да го вкуся, да го накарам да бъде част от това. От нас. Заедно.
Той не беше нежен с мен, но аз не исках да бъде такъв. Членът му се плъзна право между устните ми и в задната част на гърлото ми с един силен тласък. В момента, в който изстенах окуражително, той се отдръпна, преди да се забие отново в мен.
Задъхвах се от пълнотата на двамата в мен, прокарвайки език около пиърсинга на члена на Райдър, докато вкусвах похотта му в устата си и усещах как Данте изгражда поредната вълна от удоволствие в плътта ми.
Хватката на Райдър за косата ми беше непоклатима, болезнена, докато той чукаше устата ми с ритъм, който отговаряше на люлеенето на тялото ми от тласъците на Данте.
Данте изръмжа и електричеството в стаята стана по-силно, докато той се стягаше в мен, приближавайки своя и моя край едновременно. Изкрещях около дебелия вал на Райдър, когато тялото ми отново се разпадна, а Данте прокле на своя език, докато свършваше заедно с мен. Когато свърши, в тялото ми се разнесе рязко електричество, което възпламени всички нервни окончания и се прехвърли върху Райдър, където устните ми все още бяха плътно увити около члена му.
Целият ми свят се разпадна и Райдър изръмжа гладно, когато изведнъж се отдръпна от устата ми.
Данте падна на леглото с доволен стон, но погледът в очите на Райдър ми даде да разбера, че това е моментът, който той е чакал.
Той хвана китките ми и ме издърпа на колене, за да може да ме целуне, като стенеше от чисто удоволствие, докато аз обгръщах с ръка твърдия му член.
– Имаш вкус на мен и череши – изръмжа той срещу устните ми, докато ръцете му обгръщаха китките ми и лианите се прокрадваха, за да ги завържат заедно.
Райдър държеше края на лианата и рязко дръпна, за да ме накара да го последвам, докато се изправяше. С магията си той закрепи лианите за горната част над огромното легло, като ги затегна, докато не се наложи да застана на пръсти пред него.
– Ще ми трябва малко болка, за да ме довършиш, бейби – изръмжа Райдър, докато пристъпваше напред, разтваряше бедрата ми с коляно и влизаше между тях с поглед, който казваше, че иска да ме погълне. – Така че гледай да ме ухапеш. И не се сдържай.
Зъбите ми изтръпнаха гладно при това предложение и Райдър хвана дясното ми коляно в хватката си, закачайки го за лакътя си, преди да се гмурне в мен.
Задъхах се, когато пробождането му се търкулна точно през центъра ми, прокарвайки линия на изгарящо удоволствие чак до сърцевината ми, което беше толкова силно, че за момент не можех да дишам.
Той не ми даде никакво време да се приспособя, пръстите му се впиха в крака ми, докато натискаше бедрата си с безмилостно темпо, удряйки гръбнака ми в стойката на леглото, докато вземаше от плътта ми каквото му трябва.
Изкрещях отново и отново, главата ми се наклони назад, докато поглъщах усещането, че тялото му владее моето.
Гърдите на Райдър се притиснаха към моите, а грубата кожа на белезите му се допираше до зърната ми по начин, който разпалваше плътта ми.
Задъхах се, когато топли ръце се плъзнаха по корема ми и обърнах глава, за да погледна Данте точно когато той притисна електрически заредените си пръсти към клитора ми.
Тялото ми беше разкъсано и пречупено, беше заливано от удоволствие толкова много пъти, откакто влязоха в стаята ми, че не можех да повярвам, че ще измъкнат още повече от мен.
– Захапи ме – заповяда Райдър, погледът му улови моя с отчаяна нужда и аз му изръмжах, оголвайки зъби миг преди да ги забия в плътта му.
Не бях внимателна, не положих усилия да бъда нежна, просто се впих във вените му и пих от дълбокия кладенец на мрака, който живееше там.
Райдър започна да ме чука още по-силно и аз можех само да се вкопчвам в него, докато се стягах отново, кръвта му, пръстите на Данте и дебелата му дължина караха тялото ми да полудява.
Наклоних глава назад и изкрещях, когато оргазмът ми ме разкъса, а кръвта капеше от устните ми, докато усещах как Райдър се изпразва в мен в същия момент.
Тримата останахме така сякаш цяла вечност, задъхани от най-пълното чувство на удовлетворение след месеци борба с това, за което телата ни жадуваха.
Райдър притисна челото си до моето, а Данте целуна врата ми нежно, с любов.
– Ти си всичко, което бих могъл да искам, Бела – въздъхна Данте.
– Ти си повече, отколкото някога съм си представял – добави Райдър.
– Добре – отговорих аз. – Защото никога няма да пусна нито един от вас.
Райдър въздъхна, сякаш това изказване беше успокоило нещо в душата му, и лианите, които ме държаха нагоре, се отдръпнаха.
Тримата паднахме обратно на леглото ми и аз се оказах притисната между двамата, а тялото ме болеше по най-добрия възможен начин.
– Останете тук тази нощ – издишах, докато очите ми се затваряха, а ръцете им се увиваха около мен.
– Планирах го, бебе – прошепна Райдър в ухото ми, докато Данте гасеше осветлението. – А на сутринта ще направим това с теб отново и отново.
– Два пъти – добави Данте с тих смях и аз прехапах устна от вълнение.
Това беше вид събуждане, с което можех да свикна.

Назад към част 36                                                         Напред към част 38

Глава 23

Устните на Кат бяха сладост и огън, докато тялото ѝ го дразнеше със своето съвършенство, докато се притискаше към него достатъчно силно, за да се посини. Тя отново разкъса ризата му и Боунс изстена, когато тя се разтвори и той усети как голата ѝ кожа се трие в неговата, но не достатъчно. Роклята ѝ все още пречеше.
Той я подпря с гръб към дървото, докато разцепваше предната част на роклята ѝ. Сега гърдите ѝ търкаха гърдите му с цялата си копринена, чувствена пълнота. Трябваше да ги вкуси и той наведе глава, докато рубинено твърдото ѝ зърно се озова в устата му. Засмука този вкусен връх, докато галеше извивките ѝ, докато тя не обгърна краката си около кръста му. Чувството, че топлината ѝ се допира до пениса му, разделена само от бикините ѝ и панталона му, накара сетивата му да експлодират. Тя му беше нужна сега.
Той избута гащите ѝ настрани и потопи пръстите си в нея, стенейки от влажните ѝ, горещи дълбини. Тя извика и започна да диша толкова учестено, че той се откъсна от устата ѝ, за да целуне врата ѝ. Пулсът ѝ се удари в устните му, докато тя разкъсваше панталоните му, и хладният въздух го докосна, когато те паднаха. След това остана само ръката ѝ, която го стискаше достатъчно силно, за да му причини синини, и помпаше члена му, докато той не издържаше на чувственото мъчение.
– Нямам търпение – изрече той и разкъса гащите ѝ. След това поиска устата ѝ, докато се впиваше в нея, като почти свърши точно тогава от разкъсващото го удоволствие.
Устните му заглушиха вика ѝ „Да!“. Тя го стисна по-силно, докато той се движеше по-дълбоко и по-силно, изгубен в усещането за нея. Някаква част от него го предупреждаваше да бъде по-мек, но той не можеше. Не и когато изведнъж се беше удавил, след като години наред беше умирал от жажда и изгарял, след като беше усещал само лед.
– Не спирай, не спирай! – Извика тя срещу устата му.
Той никога не искаше да спре. Нуждаеше се от всеки миг от това. От силните му тласъци ги обсипаха листа от дървото, на което Кат се беше подпряла, и Боунс наполовина очакваше те да избухнат в пламъци. Огънят, който изпепеляваше нервните му окончания, трябваше да е осезаем. Нищо толкова силно не можеше да бъде само чувство.
Силният вик на Кат възвести кулминацията, която пулсираше около него с такива еротични спазми, че и последната част от контрола му изчезна. Изтръгна стон, когато възторгът се превърна в каскадно блаженство, което се разпространи, докато изтръпнаха дори пръстите на краката му. Кат се отпусна срещу него, като само натискът на тялото му я задържаше на дървото.
– Нещо ме боде… в гърба – издиша тя след дълги мигове.
Боунс я придърпа по-здраво към бедрата си и я отдалечи от дървото. Зад гърба ѝ се озова малък, много смачкан клон на дърво.
– Клонче – каза той.
Краката ѝ го побутнаха по начин от рода на „пусни ме надолу“. Той не искаше да го направи, но го направи, оплаквайки загубата на съединените им тела, докато се измъкваше от нея. Ръцете му обаче останаха около нея и той я целуна по шията, докато тя се успокояваше.
– Това премахна ефекта от годините на лишения – каза тя под все още ускореното си дишане.
Усещането му беше толкова силно, че му отне миг да осмисли значението на това твърдение.
– Години? – Повтори той с внезапно дрезгав глас.
Тя прибра главата си под брадичката му, докато той не можеше да види очите ѝ.
– А, да. Години. Ноа беше първият мъж, с когото се срещах след теб, и ние не… добре. Не сме го правили.
Облекчението го прониза, последвано от срам. Не можеше да ѝ каже същото след ужасната си грешка, но можеше да каже това, и то беше абсолютната истина.
– Нямаше да има значение, ако след мен имаше други мъже, Котенце. О, щеше да ме е грижа, не се заблуждавай, но в крайна сметка нямаше да има значение.
Нищо нямаше да го задържи от нея. Нито един бивш любовник, нито стотина. Тя беше негова независимо от всичко.
– Но признавам, че много се радвам, че не е имало – промълви той със сурова честност. После наклони главата ѝ и я целуна.
Тя се разтопи в него, докато липсата на дрехи на важните места стана много трудна за пренебрегване. Едно разместване на телата им и той щеше да е вътре в нея, да усеща как стените ѝ се свиват около него, докато дивите ѝ викове отново изпълват ушите му…
– Трябва да спрем – каза той, принуждавайки устата си и други части да се отдалечат от нея. – Скоро някой ще се натъкне на нас.
Кат се разсмя накъсано и погледна към тялото на Елис.
– Да, и ако е полицай, ще ни обвинят в много повече от неприлично излагане на показ.
Светкавицата на погледа му щеше да предотврати този сценарий, но с оглед на това, че органите на реда разполагат с камери на автомобила и камери на тялото, това решение също щеше да създаде свои собствени проблеми. Боунс се канеше да я пусне, когато тя докосна ръката му.
– Боунс. – Тя преглътна трудно. – Нямам право да питам, тъй като ти дадох писмени инструкции да ме забравиш, и ще кажа същото, че няма значение, но… предпочитам да знам, отколкото да се чудя.
Разбира се, че ще го направи. Може би това беше последното нещо, за което искаше да говори, но тя заслужаваше истината.
– Веднъж. Достатъчно близо, за да се брои, поне. След Чикаго, когато ти оставих онзи часовник, а ти не дойде при мен, бях много… не на себе си. Мислех, че си ме забравила или в най-добрия случай не ти пука. В същото време в стаята ми дойде една моя стара любовница.
– И? – Кат каза. Подробности – добави погледът ѝ.
Той се надяваше неяснотата да е достатъчна, но трябваше да знае по-добре. Дори не можеше да я обвинява. Той също щеше да иска да знае всичко. В този случай бруталната истина беше по-благосклонна, отколкото да остави всичко на въображението, което нямаше граници.
– Двамата с нея бяхме в леглото, бях я опитал, а после спрях, защото не можех да спра да мисля за теб. Затова се извиних и си тръгнах.
Тя затвори очи, болката стягаше чертите ѝ, а ароматът ѝ се изостряше от гняв. Искаше му се да я притисне към себе си, да поиска прошка, да я моли да забрави, но не го направи. Тя имаше право да чувства целия си гняв, цялата си болка и каквото и да е друго, което се въртеше в нея, без той да се опитва да го минимизира или изтрие.
– Няма значение – измърмори тя няколко мига по-късно. – Наистина няма значение. Просто… боли, това е всичко.
Раните са рани, а това беше рана, точно както беше и напускането ѝ от него. Нито един от двамата не бе направил това с намерението да нарани другия, но това не спря болката.
– Съжалявам, Котенце. Не трябваше да позволявам да се стигне толкова далеч. Бях ядосан, самотен и наранен. Страхувам се, че това не е почтена комбинация.
Тя отвори очи и се усмихна.
– Пак повтарям, разбрах за този часовник едва седмици след като го остави. Не казвам, че щях да избягам с теб, ако го бях видяла по-рано, но щях да натисна този бутон, Боунс. Нямаше да мога да се спра.
По устните му се появи усмивка.
– Никога не съм бил в състояние да се спра, когато става въпрос за теб, Котенце. – И никога няма да го направя. – Но наистина трябва да тръгваме сега.
– Пеша? – Попита тя с надежда в гласа си.
Боунс изхърка, докато връзваше двете най-големи разкъсвания на панталона си. Сега поне нямаше да паднат.
– Не. По по-бързия начин.
Устата ѝ се присви, но тя прие палтото му и го облече. Така щеше да ѝ е по-топло, а и сега бледата ѝ кожа нямаше да е фар на фона на нощното небе.
– Не мога да повярвам, че не си ми казал, че можеш да летиш. Мога да се сетя за повече от няколко случая в Охайо, когато това щеше да ми спести много пари за бензин – промълви тя.
– Като че ли щеше да си толкова безразлична. Спомняш ли си как реагираше на всички останали начини, по които не приличах на човек тогава?
– Вярно е – каза тя след пауза. След това: – Нека отгатна – можеш да прескачаш и високи сгради с един скок?
Той се засмя, като я придърпа към себе си.
– Ще опитаме това утре вечер.
– А какво ще кажеш за него? – Каза тя с кимване към тялото на Елис. – Просто ще го оставим там?
– Сигурен съм, че шефът ти ще изпрати твоите момчета да се погрижат за него, щом открият тялото му. Сега той е техен проблем. Нашият проблем е да открием кой е наел покойния Елис Пиърсън.
Боунс ги вдигна във въздуха, докато го казваше. Ръцете на Кат се стегнаха около него. Когато той се издигна нагоре, краката ѝ също се вплетоха в неговите. Скоро тя го стискаше толкова силно, че той можеше да я пусне и да направи въздушно преобръщане, без да я изпусне.
– Ти никога не падаш, нали? – Извика тя над вятъра.
Боунс само се засмя.
– Напоследък не.

Назад към част 23                                                         Напред към част 25

„Аз не танцувам“

ГЛАВА 26

БРЕЙДИ

По-рано в коридора Уила се беше отпуснала малко с мен. Сега не можех да изтрия усмивката от лицето си. Може би не бях объркал нещата. Исках да имам шанс за това. За нас. Беше очевидно, че тя се опитва да не се чувства неудобно около мен след целувката ни, и аз се радвах. Защото исках още целувки. Исках повече Уила. В момента игнорирах лекцията на учителката, докато мислех как да се измъкна от абитуриентския бал с Айви, за да мога да взема Уила. Бях в безопасност от това Гънър да я вземе, защото той вече беше набелязал Серена. Знаех, че той не е готов да се откаже и от свирка, и от секс в нощта на абитуриентския бал, за да вземе Уила.
Единствената ми пречка беше Айви, а аз не исках да бъда жесток. Просто исках да се освободя от нея. Толкова дълго я бях оставял да бъде, че не се бях замислял какво ще стане, ако в живота ми влезе Уила. Да нараня Айви не беше привлекателно, но колкото и да се опитвах, не можех да мисля за друг начин. Умът ми премина през няколко сценария. Връщаше се към това, че платих на Неш, който все още не беше поканил никого, за да я поканя на бала. Тя щеше да му откаже, но тогава той щеше да ѝ каже, че флиртувам с Уила, и за да си ме върне, най-вероятно щеше да отиде с него. Така тя щеше да направи своя избор, а не моя, и нямаше да бъде наранена.
Това беше просто много манипулиране, а и аз не бях напълно съгласен с него. По дяволите. Защо бях попитал Айви? Макар че, честно казано, знаех защо. Просто беше лесно.
Звънецът най-накрая удари, а това означаваше, че е време за обяд. Бях гладен, но аз винаги съм бил гладен. Беше седмицата на връщането, така че футболистите получаваха специални ястия, донесени от мажоретките и членовете на клуба на привържениците. Днес имаше пица и аз бях повече от готов за нея. Повечето от мажоретките носеха сладкиши. Надявах се на някое от онези браунита с глазура, които майката на Айви винаги правеше. Споменах и за тях миналата седмица, когато ме попита за любимия ми десерт за седмицата на абитуриентския бал. Непременно ги бях поискал.
Отново ме гризеше чувство за вина заради случая с Айви. Промених начина си на мислене и потърсих Уила в тълпата. Погледът ми попадна върху нея и Гънър, които вървяха заедно към кафенето. Няма да излъжа. Малка хапка ревност се вкопчи в мен. Гънър се смееше на нещо, което тя казваше. Колкото повече ги виждах заедно, толкова по-трудно ми беше да бъда около Гънър. Останах раздразнен от него. Той я подвеждаше. Той не беше човек за една жена. Никога не е бил такъв. Уила беше различна. Както и приятелството ми с Гънър. То бавно се разпадаше. Заради нея. И въпреки че не исках това, то се случваше.
Уила си заслужаваше. Гледането ѝ ме караше да се чувствам по-добре. Харесвах начина, по който носеше своите Chuck Taylors с полите си. Беше сладко. Почти като че ли се събуждаше и решаваше да се облече момичешки, а после си казваше „майната му“ и захвърляше обувките си, преди да тръгне.
– Мама ти приготви брауни – каза Айви, когато ръката ѝ се плъзна под моята и тя се уви около нея. Сякаш се държеше за мен от страх да не падне. Усетих болен възел в стомаха си, защото исках да се освободя от нея, но не бях сигурен как да го направя.
– Благодаря – отвърнах аз и имах предвид това. Познавайки Айви, тя щеше да ми дава брауни всеки ден тази седмица. За пореден път доказвах какъв пич съм, че се опитвам да се освободя от това да я заведа на абитуриентския бал.
– Също така се погрижих да ти донесат хляб със сирене и онзи сос, който обичаш. Знам, че го обичаш с пицата си.
Отново ме накара да се почувствам ужасно. Ако можеше да бъде просто досадното прилепчиво момиче, щеше да е по-лесно. Но тогава тя прави хубави неща като това и аз се чувствам зле.
– Чудесно. Благодаря ти – казах отново.
Влязохме в кафенето, а тя все още ме държеше за ръката в съвсем явен знак, че съм зает. Или поне така и се искаше да бъде. Не че момичетата тук наистина се интересуваха от това. Те флиртуваха с мен, само за да я ядосат. Айви искаше смислена връзка. А аз просто не изпитвах същите чувства към Айви.
Обръщайки вниманието си обратно към Гънър и Уила, видях как тя седна на нашата маса с него. Интересно. Всеки от футболния отбор трябваше да покани един човек на масата в седмицата на абитуриентския бал, за да се храни с него, и Гънър беше избрал Уила. Аз трябваше да избера Айви. Тя се беше погрижила да имам хляб със сирене и брауни, по дяволите. Най-доброто, което можех да направя, беше да седна до нея. Което и направих набързо, преди някой друг да го направи. Айви щеше да се справи с това.
– Кълна се в Бога! Не съм губил абитуриентски бал от първата ни година и нямам намерение да започвам – хвалеше се Гънър на Уила. Тя ме погледна, когато седнах от другата ѝ страна. Гънър беше в края на масата, а Уила седеше отдясно, от страната, обърната към вратата. Предполагам, че е искала да държи бягството си на прицел, ако и се наложи да се измъкне от всички нас.
– Говорим си за плячка. Харесва ми – казах аз.
Уила ми се усмихна.
– Това ще е първата ми игра. Надявам се, че всички сте прави за всички тези футболни божествени неща. Не обичам да се радвам на губещи. – Подигравателният тон на гласа ѝ ме накара да се усмихна. Това, както и фактът, че тя идваше на нашия мач. Не бях очаквал това. Удовлетворената ми усмивка започна да избледнява, когато се замислих с кого може би ще дойде. Мислех, че трябва да се притеснявам само за Гънър. Имаше ли и някой друг?
– С кого идваш? – Попитах, чудейки се дали е имала среща за абитуриентския бал и аз съм я пропуснал.
Тя сви рамене.
– Сама. – Повечето момичета, които познавах, не биха били толкова готини да признаят, че нямат приятели, с които да отидат на мач. Единствените двама, които Уила имаше, щяха да бъдат на терена. Не бях виждал някое от момичетата да говори с нея, освен Маги. Сякаш беше прочела мислите ми от другата страна на масата, докато тя и Уест заемаха местата си, Маги заговори.
– Можеш да отидеш с мен. Винаги имам нужда от някого, с когото да седя, докато Уест играе.
Искаше ми се да ударя пет на братовчедка си за това, че е толкова страхотна. Преди месец тя дори не говореше. Поне не с никого, освен с Уест. За останалата част от света тя беше няма. Беше изминала дълъг път.
– След мача можеш да отидеш с мен и Уест и на танците – добави тя.
Тази идея ми хареса. Особено ако успеех да приключа нещата с Айви. Все още се опитвах да разбера как да го направя, без да я нараня. Тя не заслужаваше това.
– О, добре. Но аз не планирах да отида на танците.
Маги не настояваше на това. Тя просто кимна.
– Нямаш среща? – Попита Неш, като повдигна вежди, сякаш се канеше да попита.
– Не, но аз не ходя на танци – отвърна Уила.
– Просто се радвам, че ще дойдеш на мача – казах аз, надявайки се да сменя темата, преди да е тръгнала в нежелана от мен посока.
– Какъв цвят е роклята ти, Маги? – Заговори Айви, докато държеше ръката ми по-силно.
Маги премести поглед към Айви, после погледна обратно към мен. Маги не беше от хората, които говорят за мода.
– Още не знам.
Мама щеше да заведе Маги да си купи рокля тази седмица. Маги не беше настоявала и, ако трябва да бъда честен, майка ми се вълнуваше повече от Маги, че ще и купи рокля. Тя щеше да се чувства добре, ако носеше нещо, което вече имаше.
– Сериозно? Имам си купена още от август. Разкошна е, със златист блестящ плат, който прилепва на всички правилни места.
Не отговорих и измъкнах ръката си от ръцете на Айви. Когато тя се опита да я задържи, аз се подразних.
– Трябва да ям – казах ѝ и я дръпнах да се освободи. Понякога беше трудно да бъда мил с нея. Нараненият поглед в очите ѝ обаче ме накара да се почувствам зле в стомаха си. По дяволите.

Назад към част 26                                                     Напред към част 28