Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 20

***

Тишината след последните ми думи стана гробна.
– Мис Вайърти – каза най-сетне мистър Уолън – не мислите ли, че това е последният аргумент в полза на вината на лорд Арнел?
– Предполагам, че сте прав. – каза мистър Илнър.
– Страхувам се… Трябва да се съглася с колегите си. – каза професор Наруа.
– Не мисля, че е толкова просто. – намеси се мистър Онър – Знаете ли, когато бях младеж на „Храбрият корсар“, в първите дни, край нашите пристанища се появи „Черната шхуна“, както я наричахме, известна още като „Корабът на смъртта“, „Призрачният убиец“ и… имаше много имена и всяка кръчма измисляше едно от друго по-лошо. Та въпросът е, че корабът отплава с черни платна и черен флаг без добрия стар Роджър. Изряза ги всички, изчисти ги. На практика изкормени. Спомням си, че срещнахме един от онези кораби, които дрейфуваха, но той не даваше никакви сигнали. Когато се приближихме… Никога през живота си не бях повръщал толкова много, а на кораба дори нямаше живи плъхове.
– О, Божия сила, мистър Онър! – възкликна мисис Макстън.
– Трябва да се извиня, – каза готвачът без угризения – но не можете да извадите думите от историята. Беше ужасно това, което те направиха. Ужасно. Дивашко, няма друг начин. Кой със здрав разум би направил такова нещо? А там имаше множество констабили, полиция, морска полиция, много хора. Но вече ви казах – пиратското братство е само беззаконие и безправие на пръв поглед, но всъщност нашите закони са по-строги от щатските, а убийството заради самото убийство не е пиратски почерк, беше нещо друго. Започнахме да търсим бавно и забелязахме едно странно нещо – не беше изгодно да нападаме тези кораби. От тях не можеше да се извлече никаква печалба. Стоките бяха евтини или оскъдни, но това, от което имаха много, бяха момчетата. Обикновено на един кораб се вземаха един или двама младежи за обучение, но на тези кораби имаше по трима или четирима. На пръв поглед това е дреболия, но мозъкът се вкопчва в такива дреболии, ако няма за какво друго да се вкопчи. И така, вече открихме две улики: първата е, че не е било наше дело, ние бихме действали с цел печалба, а там не е имало какво да грабим. А втората – каква е тази странност с юношите? И ние си замълчахме, подписахме договор и няколко месеца се държахме на гладни дажби, но бяхме решени. А военните се опитваха да организират нападение, тогава беше открита третата следа – някой от морската полиция е бил плъх, защото едва бяха тръгнали да нападат и това беше всичко, „Черната шхуна“ не се показа на хоризонта.
– Приятелю мой, – професор Наруа се почеса замислено по брадичката – предполагате ли, че някой в Уестърнадан умишлено се е опитвал да накара лорд Арнел да мисли, че е замесен в…?
– Не предполагам това, – усмихна се язвително мистър Онър – казвам ви го направо.
Всички ме погледнаха и аз заговорих:
– Напълно съм съгласен с мнението на мистър Онър, нещо повече, по-нататъшните събития само го потвърдиха, но… мистър Онър, какво ще кажете за кораба? Как свърши?
– О, мис Вайърти! – смутено се изкашля мистър Онър, но погледът ми беше твърдо решен да чуе останалата част от историята и, предавайки се, готвачът започна: – В дните, когато Империята все още почиташе маговете от старата школа, един не много почтен майстор Хевендиш беше гарнизонен маг близо до островите Върг в южната ни крепост. Той не беше благочестив човек, както повечето хора, избрали пътя на магията, и беше известен с това, че е необуздан, зъл, жесток, склонен към всякакви зли изцепки, които рядко завършват добре, както и с това, че е известен с любовта си към момчетата.
– Мистър Онър! – възкликна възмутено мисис Макстън.
– Не искам да кажа това, – каза пиратът – вие винаги говорите за собствения си вид, за добродетелта, в която няма място за обикновена обич. Лорд Хевендиш обичаше младите мъже по една-единствена причина: вярваше, че може да събуди у тях искрата на знанието и магията, докато жените смяташе за ограничени, едва надарени със способности и с не повече права от добитъка в обора. Лорд Хевендиш бил известен като разюздан мошеник, склонен към насилие и отвличане на девойки не с най-благочестиви намерения, което в крайна сметка довело до смъртта му, защото в крайна сметка всяка обидена девойка ще си има баща, брат или любовник, или всички накуп и тогава дори най-силният магьосник ще пострада. Ще ви кажа следното мис Вайърти, винаги има начин да се убие. Така беше и този път, защото не се примириха дълго с безобразията на негодника и един ден стражите от гарнизона намериха трупа на лорд Хавендиш, силно осакатен и разкъсан на парчета от собственото му вярно куче. Как се е случило това, питате се? И аз ще ви отговоря – преди да купи куче от развъдник, е трябвало да се поинтересува дали някога не е отвличал дъщерята на развъдчика. А след това, когато наеме треньор за кучето си, е трябвало да разбере дали някога не е бил достатъчно влюбен, за да се ожени дори за oбезчестeно момиче. И накрая, когато отивал на лов в тресавищата, е трябвaло да разбере дали неговият придружаващ не е брат на някой от нещастниците…? Във всеки случай виновникът бил кучето, което не получило никакво наказание за убийството, защото как можеш да поставиш на подсъдимата скамейка бездушно, тъпоглаво животно?
Мисис Макстън погледна мистър Онър с пълно учудване, а Бетси отблъсна чинията си с храна от нея, но… всички бяхме готови да слушаме и мистър Онър не ни остави да страдаме в неведение.
– Длъжността на гарнизонния магьосник – продължи той – се оваканти за кратко време, един от чираците на лорд Хавендиш беше нает и за известно време нещата бяха спокойни. Около двадесет години. Мистър Сейнвор, останал без наставник, в по-голямата си част изучаваше науката за магията сам, въз основа на бележките, монографиите и учебниците, оставени от лорд Хавендиш. Той беше човек, който дълбоко се интересуваше от науката, и ако момичетата му се възхищаваха, то беше само заради красотата на черепа му, която, съгласете се, никак не можеше да му послужи за успех при слабия пол, и затова мистър Сейнвор оставаше самотен, но почти не страдаше от самота, изцяло отдаден на науката за магията. Ентусиаст на работата си – така казваха за мистър Сейнвор всички, които го познаваха, макар че всъщност никой не го познаваше отблизо. Въпреки това всички знаеха, че мистър Сейнвор много пъти е изпращал молба до столицата да му бъде разрешено да постъпи в магистратурата, но… поради липса на достатъчно сили и способности, всеки път му е било отказвано.
– Което несъмнено му е навредило като човек, отдаден на магията и истински ентусиаст в своето дело. – каза мрачно професор Наруа.
– Уви! – съгласи се мистър Онър – И една нощ Черната шхуна напусна пристанището.
След известно мълчание нашият бивш пират продължи:
– В ретроспекция си давам сметка, че единственото нещо, което спря решението на правителството да унищожи напълно крайбрежното братство, беше констебъл Давер… – мистър Онър изведнъж се напрегна, седна по-изправен, погледна чинията пред себе си и сякаш не можеше да повярва на казаното, довърши: – Констебъл Давернети.
На масата цареше пълна тишина.
– Не си спомням името. – продължи мистър Онър – Както казах, бях все още издънка по стандартите на братството и не бях допуснат до съвета на всички капитани и техните помощници, така че мога да говоря само за това, което чух по-късно, когато дочух слуха в кръчмите. Говореше се, че младият констебъл задал само един въпрос: „Изгодно ли ви беше да нападнете тези кораби?“ – и получил честен отговор. И тогава набезите престанали, а констебълът се заел с морския гарнизон. „Черната шхуна“ беше намерена след няколко дни и тя беше бяла и синя като всеки военен кораб на империята. Бели платна, синя кърма, само че екипажът на нея беше мършав и дръглив. И се наложи на един констебъл да направи малко магия, за да види какво всъщност се случва на нея, когато… никой не си спомняше нищо.
Бях шокирана до дъното на душата си. Бях шокирана до степен, в която едва можех да дишам. Цветето ми, което бях нарисувала сдържано, отдавна беше зачеркнато с няколко нервни назъбени линии, а душата ми беше в смут, за разлика от ума ми.
Умът на учения просто направи логичен паралел – лорд Давернети, ако е бил констебъл, вероятно по тази причина не е вярвал до последно, че лорд Арнел е убиецът. И преди е попадал в ситуация, в която виновникът е изглеждал очевиден, но следата се е криела по-дълбоко…
– Тези хора, тези… – опитах се да кажа аз.
– Моряците? – мистър Онър ме разбра правилно – Те нямаха спомен за нищо. Шхуната плаваше покрай брега от време на време, докато мистър Сейнвор „изучаваше флората и фауната“, и това беше единственото, което моряците знаеха. Нямаха спомен да са били убивали по заповед на магьосник, да са били нападани кораби. Абсолютно нищо. Тогава, след известно време, пристанищните проститутки…
– Мистър Онър!
– Извинете ме, мисис Макстън. Пристанищните жени, мис Вайърти, си спомниха, че моряците се събуждали нощем с писъци и сънували кошмари. Те също така пиели много по време на отпуск. Не можели да ядат месо, особено ако го видят сурово или на парчета – от него им ставало лошо. Но всичко това си спомняли по-късно, може би нещо са си приписали, кой да каже.
Единственото, което исках да попитам сега, беше „защо“. Просто защо? Какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът?
И на неизказания ми въпрос някак си много потиснато отговори професор Наруа:
– Той е желаел младост.
Всички погледнахме към мага и последният, въздъхвайки тежко, обясни:
– Научните трудове понякога… без нужното ниво на познания могат да се тълкуват по съвсем различен начин. Пожелал си е младост. Вероятно е намерил в писанията на лорд Хавендиш споменаване, че е възможно да удължиш живота си за сметка на младите от твоя пол. Формулировката е доста неясна и за онези, които не са наясно с нюансите, се опасявам, че може да има различни значения. Срещал съм хора, които искрено вярват, че изяждайки сърцето на врага си, можеш да придобиеш неговата сила. Може би мистър Сейнвор е сметнал това за разумно и ефективно и затова е избрал онези кораби с много млади сърца. Дами, извинявам се, страхувам се, че напълно развалих апетита ви.
– Вие умеете това – да разваляте нещата! – каза мисис Макстън.
Но в саркастичната ѝ забележка имаше толкова объркване, колкото и във всеки от нас.
– Значи другите са били разчленени, за да не разбере никой? – каза замислено мистър Илнър.
– Изглежда, че е така. – съгласи се професор Наруа.
– О, мистър Онър, радвам се, че сте се измъкнали оттам! – възкликна Бетси.
Бившият пират само се усмихна, поклати глава и каза:
– Скъпа Бетси, няма по-страшен звяр от човека.
– Има… – не се съгласих аз – дракони. По-конкретно, ръждивите дракони.
– Да, да се върнем на нашите убийства. – съгласи се мистър Уолън – И, мис Вайърти, спомням си, че бяхте искрено изненадана, че в тетрадките на мисис Томпсън са записани само имената на момичетата, а бебетата от мъжки пол дори не са преброени. Дали защото едва ли са доживявали до двадесетте си години?
Кимнах тъжно, но не можах да не забележа:
– Мистър Уолън, вие сте много проницателен и може би имате право.
Управителят наведе глава, приемайки комплимента с достойнството на професията си.
Вдигнах перото си с подновена увереност и се върнах към разговора:
– Мистър Онър, благодаря ви за поучителния разказ. Е, ако именно лорд Давернети е бил столичният констебъл, това би обяснило защо той така неохотно е повярвал, че негов роднина е замесен в убийствата. Както впрочем и мотивацията за някои от неговите постъпки…
С изключение например на наглото, непристойно нахлуване в спалнята ми и хвърлянето на заклинание, което все още не е развалено! Но не за това ми се налагаше да мисля в момента.
– И така, – продължих аз – изхождайки от разказа на мистър Онър от който, имам предвид разказа, кръвта ми се смразява, можем да предположим, че и двете незаконни дъщери на херцог Карио са или в полицията, което е много съмнително, или имат човек – или може би дракон – по-близък до лорд Давернети, и следователно никой не е бил убит в нощите, когато лорд Арнел гарантирано е бил затворен.
– Защо? – попита развълнувано Бетси.
Трябваше да обясня:
– Мистър Сейнвор е бил гарнизонен магьосник, което означава, че е знаел добре кога корабите на Империята са изпращани от гарнизона на обиколки в търсене на Черната шхуна. Опасявам се, че нещо подобно се случва и в сегашната ситуация – някой е бил добре осведомен за работата на полицията и местоположението на лорд Арнел.

Назад към част 19

 

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 19

***

Е, последният човек, когото всички погледнахме, беше мистър Илнър.
Конярят не проговори веднага. Той довърши старателно яхнията, после избърса устните си със салфетка, преди да заговори:
– Конюшните се заключват за през нощта. По заповед на старата лейди Арнел. И тази заповед също е отпреди малко повече от четири години. И ще ви кажа още нещо – старата дама измъкна цялото си домочадие от столицата, сякаш дърпаше юздите. Всичките. Цялото семейство Арнел сега е в това имение, а преди това само лорд Арнел живееше тук и старата дама се грижеше за него. И ще ви кажа нещо, всички тези дракони знаят нещо. Има причина старата дама да държи всички при себе си сега. И има нещо нередно в магията, но мистър Наруа сигурно знае повече от мен за това.
Бойният маг се намръщи и каза:
– Не, не разбирам. Обясни ми, ако нямаш нищо против.
Мистър Илнър това не го затрудни, но погледна професора мрачно и едва след това ни съобщи:
– Трима бойни магове в имението. Само на тях е позволено да вземат конете след залез слънце, а също и на лорд Арнел, макар че кой знае защо не може да го направи. И така, конярите казват, че тези бойни магове имат една единствена задача: вечер да покриват всичко извън оградата със сняг, а на сутринта да проверяват за следи.
И отчасти ни беше ясно защо мистър Илнър гледаше професора така. Ставаше дума за бойни магове. Бойни магове, които са били наемани открито. А на бойните магове беше забранено дори да влизат на територията на Империята, камо ли да ги наемат – наемайки ги, Арнел се излагаха на риск. Суверенитетът си беше суверенитет, но… това беше непростимо дори за драконите.
– Откъде знаеш, че са майстори на бойните изкуства? – попита с равен тон професор Наруа.
– Призрачни гончета. – отговори просто мистър Илнър – Те ги пускат по следа. Ако намерят такава.
И така, какви изводи могат да се направят от всичко това?
– Преди четири години, преди първото убийство, старата лейди Арнел е знаела какво да очаква. – казах аз, почуквайки с пръсти по отворените писма.
– Да, – потвърди професор Наруа – случило се е нещо, което е трябвало да има някакви последици, и драконите са знаели какви са тези последици.
– Един от драконите. – добавих замислено аз.
Мисис Макстън, възползвайки се от мълчанието ми, заговори:
– Сутринта горяха само седемдесет и две от седемдесет и петте камини в имението, но до вечерта огънят весело пращеше във всички тях. Не мислите ли, че това е странно?
Погледнахме се един друг.
– О, мисис Макстън, не знам какво е нормално във всичко това. – казах с тежка въздишка.
– Арестът на онази прислужница на императрицата, нахалната мис Марион Абиго? – каза енергично мисис Макстън.
И моята смела икономка с ентусиазъм разказа случката на всички присъстващи. По думите на мисис Макстън аз бях извършила невероятен подвиг, намесвайки се в последния момент и спасявайки „бедната нещастница, хвърлена на отровните змии“. Но не бях съвсем сигурна, че съм спасила Шърли Акинли, която сега беше принудена да играе ролята на лейди Елизабет Енсан-Карио.
– Е, – замислено каза мистър Уолън – сега разбирам защо всички слуги в имението Арнел произнасят името на нашата мис Вайърти с почит.
Погледнах управителя някак объркано и мистър Уолън ми обясни:
– Ако лейди Енсан беше отровена, първият удар щеше да падне върху слугите. Щеше да има разпити, проверки, уволнения без препоръчителни писма, което, като се има предвид фактът, че хората са обвързани с Уестърнадан, щеше да означава, че няма да могат да си намерят прилична работа. Днес вие спасихте много хора, мис Вайърти. Тях и техните семейства. И прислугата го знае – всички прислужници, които минаха покрай мен този следобед, прошепнаха: „Бог да благослови вашата мис Вайърти.“
Предполагам, че трябваше да кажа нещо в отговор, но намерих сили само да се усмихна тъжно. Несъмнено много се радвах, че е предотвратено едно ужасно престъпление, но както и в случая със спасяването на Ариана Арнел, спасяване в последния момент, не изпитвах нито триумф, нито спокойствие, нито удовлетворение. Много по-удовлетворена щях да бъда от липсата на подобни ситуации по принцип.
– Виждам, че не сте щастлива. – отбеляза професор Наруа.
– Не виждам причина да съм щастлива. – отвърнах тихо.
– А аз виждам! – възкликна Бетси – Мис Вайърти, мистър Уолън казва истината – днес вие спасихте много животи! И аз… аз вече не се чувствам виновна! Идеята да отида да работя за Арнел беше моя. И съжалявам, мислех, че сме дошли тук напразно, но днес спасихме цял един живот. И помогнахме и на слугините, защото те са изтощени, горките, с цялата тази имперска орда… О, моля за извинение, свита.
Със сигурност никой не се беше сетил да я порицае за липсата на уважение и се опасявам, че думата „орда“ беше съвсем уместна.
– Не знам обаче колко още ще издържат. Още дори не е настъпила нощта, а аз почти не мога да движа краката си. – каза Бетси – Трудно е да се работи така. А като си помисля колко време още им остава, става ми страшно.
– Не за дълго. – казах аз.
И всички ме погледнаха въпросително, с изключение на професор Наруа. Той бързо разбра.
– Един скандал с личната прислужница на императрицата няма да остане без последствия. – магьосникът се усмихна – Ловко. Колко скоро императорът и свитата му ще напуснат имението Арнел?
– Предполагам, че утре. – казах не много уверено.
Единствената причина, поради която не бях сигурна, беше, че не знаех колко бързо се изпълнява смъртното наказание в Уестърнадан. А за покушението срещу лейди Енсан мис Марион Ебигот я очакваше смъртна присъда. Подозирах, че нейно величество ще се втурне да спасява вярната си спътница, защото една обикновена слугиня, жена, която притежаваше магия от старата школа, определено не беше обикновена слугиня. А освен това всички в империята знаеха, че драконите бързо убиват… Сигурна съм, че Давернети ще обърне дори тези слухове в своя полза, така че императрицата ще побърза със заминаването си, ще направи всичко възможно за това. В края на краищата само извън териториите на драконите тя ще има възможност да моли съпруга си за императорска прошка за отровителката.
Отблъснах чинията с яхния от себе си и се приближих до греяното вино, което професор Наруа беше приготвил за мен и което се оказа незаменимо средство за възстановяване на магическите ми сили. След това извадих тетрадката си, изправих гърба си, пресъздавайки перфектната стойка, която отличаваше „добре възпитаната мис от лошо възпитаната мис“, и започнах да пиша, споделяйки наблюденията си с домашните:
– И така. Да започнем с главния, херцог Карио. Той – огледах присъстващите – също знаеше за нещо. Не просто знае, той се подготвя за него. Момичето, което остави бележка на прага ни, обещавайки да удави този град в кръв, със сигурност е една от незаконните му дъщери: или Амбър Енсан, или Лора Енсан. И те са в Уестърнадан от четири години насам. Вярвам, че те са и тези, които са започнали всички тези ритуални убийства.
Бетси, която продължаваше да се храни с удоволствие, изпусна лъжицата си в шок.
– Лейди… убийца? – попита шокирано прислужницата.
– Те не са просто лейди, – написах имената им, записах приблизителните дати на пристигане, опитах се да свържа всичко някак си – те са два инструмента на смъртта, две остриета, наточени от омраза, и са уайверни, тоест отчасти Руфусдрако, отчасти трансформиращи.
Мистър Онър ме изслуша със същото мрачно внимание, както всички останали тук, но именно той попита:
– Коршун Карио е обучавал своите момичета? А не момчетата?
– Не… – поклатих отрицателно глава – Достатъчно странно беше да осъзная, че убийците са две доста млади момичета, при това дами, но от това, което ми беше казал генерал ОрКолин, не всички момчета със смесица от кръв от двете нации във вените си оцелявали. По-често те умирали още на първото си завъртане, на тринадесетата си луна.
И никой не го разбираше. Дори професор Наруа, който, както каза, дълго време е живял с трансформиращи. Точно това ме накара да го погледна изненадано и магьосникът, донякъде смутен, беше принуден да извади своя талмуд.
Не беше необичайно да го видя да вади огромната ръкописна книга от медальона си, но Бетси отново беше спряла да яде, макар да беше очевидно, че прислужницата е била и гладна, и уморена през целия ден. Мисис Макстън се отнесе към магическата поява на внушителната книга с безразличието на икономка и предвидливо премести чиниите и чашата с вино далеч от професора, като направи място за монографията му.
– Тринадесета луна, тринадесета луна… – повтаряше той, като нервно прелистваше страниците.
Най-накрая спря да губи време, изрече търсещо „Куарере“ и книгата сама се разгърна на правилната страница.
– Тринадесетата луна – прочете професор Наруа – е конвенционален период на смяна на поколенията, който трае три до четири години след началото на юношеството. В някои случаи, при оскъдно хранене и наличие на тежък физически труд, той се проточва до пълните седем години.
Тази информация ме разтревожи.
Поради причината, че веднага си спомних за един разговор, който бях провела наскоро:
– „Но ако някой е оцелял, генерал ОрКолин, как да го намерим?
– Ще ви кажа едно – той е тънък. Толкова тънък, че не можеш да определиш силата му.“
– Те не ги хранят? – попита развълнувано Бетси.
Но никой не обърна внимание на думите ѝ. Всички ме гледаха с подчертано внимание и аз – аз можех да кажа само следното:
– Генерал ОрКолин ми описа мъжките уайверни като слаби, много слаби, състрадателни – което по принцип е изключително човешка черта на характера, те губят паметта си, когато се превърнат, както повечето трансформиращи.
– Но, мис Вайърти, ние говорихме за две женски уайверни. – напомни ми мистър Уолън.
Да, говорихме и това беше най-големият проблем, защото се страхувам, че се е случило нещо чудовищно.
– Обективно погледнато, въз основа на данните, с които разполагаме до момента, можем да кажем следното… – започнах бавно и несигурно, взирайки се в тетрадката пред мен, опитвайки се да звуча дистанцирано и научно, но… не беше особено достойно – Преди четири години се случва нещо, което се превръща в спусък за тетивата на лъка, горящ фитил за оръдието, натискане на спусъка за праховата карабина. Нещо, което все още се изплъзва от моето разбиране, и силно се съмнявам, че някой в Уестърнадан ще ни информира открито за този нюанс. Тази точка, от която няма връщане назад, която задейства цялата верига от ужасни последствия. Така че причината остава неизвестна. Но ето ги последствията… последствията, които ние с вас вече сме имали нещастието да оценим и осъзнаем. Около четиристотин загинали – ужасна цифра, осиротели деца, родители, съпрузи. И всички тези убийства са имали само една цел – да принудят лорд Ейдриън Арнел да се превърне в дракон в пълния смисъл на думата.
Беше ми толкова трудно да говоря за чувствата на самия лорд Арнел, но откровеността вече се беше превърнала в добра традиция в нашия малък кръг, така че, нервно рисувайки цвете в полето на бележника си, докладвах:
– И във всяко от убийствата лорд Арнел е обвинявал себе си.
Не погледнах домашните си, само чух как мисис Макстън шумно издиша, Бетси изпищя, а мъжете млъкнаха.
– Когато са се появили такива подозрения, – продължих аз, рисувайки листенцата – лорд Арнел започнал да се заключва през нощта, оставайки под грижите на лорд Давернети… и убийствата спрели.

Назад към част 18                                                      Напред към част 20

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 18

* * *

Прекарах остатъка от деня в кухнята. Това беше една от трите кухни в имението на Арнел, където готвеха обичайно по Коледа, но сега беше празна. И така, всички ние безстрашно се бяхме събрали тук: унилата аз, веселата мисис Макстън, която беше поела отговорността да ми дава чай (и аз ѝ бях много благодарна за това), мистър Илнър, Онър, Уолън, Бетси и професор Наруа, който беше приел работа като магьосник-илюзионист и дори прекара известно време, разказвайки на всички ни колко страхотни щели да бъдат фойерверките.
Той говореше за фойерверките, докато Бетси и мисис Макстън подреждаха масата, а после, след като всички бяха седнали, професорът затвори вратите с едно махване, а аз активирах изолационния балдахин, прекъсвайки възможността да ни чува някой друг.
Погледнахме се един друг и започнахме да ядем, без да се страхуваме, че ще бъдем разкрити, защото всички Арнели и техните гости сега се измъчват… искам да кажа, даваха тържествена вечеря на високите гости. Очевидно последната и затова подчертано тържествена.
Бетси беше първата, която съобщи новината:
– Лейди Арнел, всички, с изключение на старата лейди Арнел, бяха смъмрени от мисис МакАвърт. Тя говореше тихо, но по начин, от който ме побиха тръпки! Това е нещо! И дамите ще си мълчат за вас, мис Вайърти, всички ще си мълчат. Може би майката на лорд Ейдриън ще каже нещо, но не на сина си, а на вас… е, вие я познавате достатъчно добре. Тя наистина е зла драконица, вие ѝ причинявате нервен тик. Ето как ѝ трепва окото! Когато чуе за вас, тя получава тик на окото, както си му е редът. И това е така, защото е сестра на покойния ни професор и отдавна ви мрази, мис Вайърти. А каква досадница е Белатрикс Стантън, казвам ви! Винаги трябва всичко да е перфектно. Ако някоя покривка за легло е малко накриво или някой ъгъл е неравен, то тя веднага ще нареди да ги изхвърлят. Но мисис МакАвърт е строга, но разбираща жена и затова казва леденото: „Да, както искате“, а на камериерките: „Не позволявайте на милейди да ви види два дни“, и това е всичко.
Щафетата бе поета от мистър Уолън:
– Въпреки забраната на мисис МакАвърт, потвърдена от старата лейди Арнел, майката на лорд Ейдриън Арнел написа днес повече от дузина писма. Позволих си… да не ги предам на куриера.
И мистър Уолън, като извади тринадесет писма от джоба на гърдите си, мълчаливо ги сложи на масата. Мистър Онър, осъзнавайки, че ще е трудно да отвори писмата с настолен нож, извади кинжал от скрита ножница и ми го подаде за острието.
Можех само да се радвам, че съм хапнала нещо, защото думите, които лейди Арнел, с моминско име Стентън, използваше към мен, убиха апетита ми. „Мерзавка“, „гнусна гад“, „нещастница без майка“ и много други епитети. Бях имала неудоволствието да чуя всичко това по-рано в дома на моя възпитател, но някак си сега и без това недоброжелателното отношение на лейди Белатрикс към мен се замени с яростна омраза. И това беше повече от неприятно. Особено призивите за незабавното ми унищожение.
Онова, което щеше да се случи, когато семейният адвокат мистър Адога щеше да прочете завещанието на професора, беше ужасяващо. Едно нещо беше сигурно: по-добре да съм се омъжила, докато траурът приключи и завещанието бъде прочетено. В противен случай просто нямаше да оцелея някак си случайно…
Не съм сигурна, че бракът ще бъде моето спасение.
Бях наясно, че професор Стантън има голямо семейство. А адвокатът мистър Авенър каза, че преките наследници ще бъдат един брат, две сестри и четирима племенници. Но мистър Авенър лично мен ме подведе – защото на принципа на мажоритарността по-голямата част от наследството трябваше да отиде при брата на професора и освен това при най-големия му син. Но това очевидно се отнасяше само за недвижимото имущество. Що се отнася до паричните фондове, за тях претендираха много по-голям брой роднини на лорд Стантън. По-малкият му брат, племенниците и племенничките в значителен брой, съпругите на племенниците и сестрите. Четиринадесет дракона. Вследствие на това тринадесет писма на лейди Белатрикс Стентън-Арнел.
Лейди Арнел започваше писмата си с думите: „Моя скъпоценна сестра“ или „Моят обеднял брат“, или „Моят най-скъп лишен от наследство племенник“, или „Моят почетен лишен от наследство зет“. След това имаше абсолютно същия текст, копиран и пренаписан, за да подпише смъртната ми присъда още преди да са минали единадесетте месеца на траур. Как или откъде лейди Белатрикс Арнел, родена Стантън, беше научила, че професорът е оставил част от сметките си на мен, не знаех, но тя пишеше с очевидна убеденост.
– Предлагам да ги изгорим. – предложи професор Наруа, като погледна текста на едно от съобщенията, които бях отворила.
– Подкрепям го. – каза мистър Онър.
– Това е добро място за тези клевети. – каза мистър Илнър, след като прочете едно от писмата почти до края.
Клевети е може би най-точното определение. От текста на писмата ставаше ясно, че съм паднала жена, която в началото е попаднала в обятията на самия професор Стантън и която сега дели едно легло последователно с лорд Арнел и лорд Давернети.
Кошмарът на всичко това за мен беше, че имаше известна истина в това, което казваше роднината на Стентън – бях прекарала отчасти една нощ в леглото с лорд Давернети и… беше ужасно.
– Мис Вайърти, трябва ли да сте толкова разтревожена от думите на една избухлива жена? – мисис Макстън ме потупа успокоително по дланта.
– Тези думи не са безсмислици, те са об-ми-слени. – Бетси отхапа една хапка хляб, сдъвка я набързо и като преглътна, каза: – Старата лейди Арнел е пестелива и тъй като сестрата на нашия професор е станала вдовица, и дават вдовишка издръжка. И това е много за мен, но не е достатъчно за една дама. Лейди майката на Арнел би искала да отиде в столицата, да блесне на балове и всякакви такива неща, в кореспонденцията си държи двама любовници наведнъж, но старата лейди Арнел не ѝ дава свободна воля и е строга за всичко, а ако лейди Белатрикс се развълнува, издръжката ѝ веднага ще бъде отрязана, затова тя много се зарадва, когато нашият професор почина. Мечтаеше да получи дял, защото професорът не беше женен и нямаше синове, така че цялото му състояние трябваше да отиде при роднините му. И тя планираше да замине за столицата, да води охолен живот, и тогава се появи слухът, че ти си наследницата. Така че дамата се разбесня.
Думите на Бетси бяха частично потвърдени от мистър Уолън:
– По време на смъртта на баща си професор Стантън е бил глава на доста бедно семейство. Бедно според стандартите на дракона. Ако сте забелязали, професорът нямаше друга земя в Желязната планина освен тази, върху която се намираше къщата му. А къщата е по-скоро сравнима с жилищата на средностатистическите жители на града. Но след като е управлявал правилно средствата си, професорът ги е инвестирал успешно много пъти, както и е сътрудничил на императорския двор и е направил много открития, като по този начин е умножил състоянието си. И при това положение съм напълно солидарен с желанието на лорд Стантън да направи вас, мис Вайърти, своя наследница, защото… – той се прекъсна и добави: – Така е справедливо.
О, да знаех как ще се развие това правосъдие за мен! И още по-болезнено е да осъзнаеш, че професорът е бил този, който е знаел. Той несъмнено е знаел всичко…
С конвулсивно издишване обобщих всичко:
– Лейди Белатрикс Арнел, родена Стентън, не е наша приятелка.
– Абсолютно вярно. – подкрепи ме професор Наруа и магът явно се гордееше, че този път му е било позволено да участва в… може би в заговора – Но в същото време лелята на лорд Арнел определено ни е приятелка.
– Аз не бих бил толкова сигурен в това. – каза тихо мистър Онър, загледан в кинжала си, който му бях върнала веднага след като разпечатах писмата – Лейди Алисент Арнел вече е изгубила три дъщери и ако се наложи, за да спаси останалите, ще подгони мис Вайърти без угризения. Има жени, които никога няма да минат през кал, но умеят отлично да ходят по главите.
– Имате право. – замислено каза мисис Макстън – Но тя препоръча лорд Гордън, а той е много достоен млад мъж.
– Надявам се, че не е твърде почтен. – казах аз, споделяйки очакванията си и добавих: – Но към идеята ми да посетим моргата ще се върнем по-късно.
Идеята със сигурност не резонираше с домакинството ми, но за това наистина можехме да поговорим по-късно, точно сега трябваше да се съсредоточим върху други неща.
– В кухнята за закуска, в един таен шкаф, има билки за зачеване. – каза мистър Онър по един прозаичен начин. И когато всички го погледнахме, той обясни: – Те се дават на дамите от семейство Арнел. На практика на всички, които не са омъжени. Редовно. Тайно от момичетата… имам предвид драконките. Заповеди на старата лейди Арнел, отпреди малко повече от четири години.
Отново това време – четири години. О, иска ми се да попитам лично старата лейди Арнел, а се страхувам, че не само нея.

Назад към част 17                                                        Напред към част 19

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 17

***

Той ме погледна, а аз му отвърнах със също толкова мрачен, безнадежден поглед. Защото нямаше кой да повдигне обвинение! Императорската двойка е безотговорна. Властта на император Уилям Дайрел е абсолютна и на практика неограничена. На практика има само два ограничаващи фактора – волята на самия император и териториите под контрола на Уестърнадан. Но дори на територията на драконите нито императорът, нито съпругата му могат да бъдат преследвани. Нещо повече, императорската двойка дори не може да бъде призована като свидетели, камо ли да изпрати императрицата в затвора.
– Ти, проклета луна! – изруга ОрКолин.
– Уви и пак уви. – бях напълно съгласна с възмущението на генерала.
И също като него ясно осъзнавах, че Давернети е постъпил правилно.
– А какво да кажем за отравянето на момичето Енсан? – попита трансформиращия след миг мълчание.
– Старши следователят се оплака от отпечатъците ми, но той е запазил чинията и отровите върху нея, така че вероятно ще се опита да ги използва. – предположих аз.
ОрКолин отново се прегърби, опря ръце на кабинката и каза гневно:
– Няма смисъл. Императорът винаги ще запази свещеното си право на помилване.
– Не и на територията на Уестърнадан.
Пристъпих по-близо, облегнах се на кабинката, потръпнах, когато топлият дъх на Билинка се понесе над мен, и добавих:
– С такива доказателства в ръка и няколко налични свидетели Давернети би могъл да повдигне обвинения срещу прислужницата на нейно величество. На всичкото отгоре жената сега бърза да се върне с доктор Еньо, за да запише ужасната неестествена смърт на лейди Енсан. Само че дамата е напълно здрава. Предполагам, че прислужницата на императрицата ще се опита да предизвика скандал, като възнамерява да разгласи ситуацията и по този начин да издаде себе си и опита за отравяне на годеницата на лорд Арнел.
Генералът се усмихна и продължи с разбиране:
– Давернети ще повдигне обвинение с доказателства и доказателствен материал. Императрицата ще поиска от своя съпруг императорско помилване за вярната си слугиня. Такова помилване е невъзможно на територията на Уестърнадан, така че… Изглежда, че ще напуснем този адски студ на Желязната планина ако не днес, то утре.
– Така изглежда. – прошепнах аз и изпитах огромно чувство на съжаление.
Не, не съжалявах, че императорът и свитата му ще бъдат принудени да напуснат имението и цялата територия на планината, съжалявах само, че съвсем скоро няма да мога да видя отново генерал ОрКолин. Бях тъжна от перспективата да се разделя с него.
– Липсва ми Стантън. – призна внезапно ОрКолин – Старият дракон беше добър приятел.
– И наставник. – отвърнах аз.
Генералът се усмихна криво, а после каза:
– Не очаквах Белатрикс Стантън изведнъж да се окаже майка на лорд Арнел.
– Това беше изненада и за мен. – казах тихо, като отчаяно се опитвах да държа емоциите си под контрол.
След миг мълчание трансформиращия си призна:
– Стентън ми нареди да не я докосвам. Беше взел думата ми още в столицата и аз бях глупак, че му я дадох.
– Ти не си единственият… – не можех да кажа нищо повече.
Ние мълчахме.
В далечината се чу скърцането на ресорите, последвано от вика на д-р Еньо:
– Бързо! Къде е тя?
И гласът на камериерката, който помнехме добре от времето, когато бяхме окупирали гардероба на императрицата за целите на конспирацията:
– Следвайте ме! Убедена съм, че ще се опитат да я скрият!
ОрКолин стисна зъби като от зъбобол. За него, като трансформиращ, всички тези игри на преструвки и лицемерие бяха напълно неприемливи – трансформиращите са праволинейни. Двете икономки обаче се спогледаха и след като кимнах, побързаха да се насочат към звука на гласовете и към самото начало на пиесата.
– Жалко, че Давернети няма да успее. – каза генералът, когато мисис Макстън и мисис МакАвърт ни напуснаха.
Повдигнах рамене и отбелязах:
– Лорд Давернети е напуснал имението без чинията, съответно трябва да е предал основното доказателство на някого в полицейското управление.
И предположението ми се потвърди веднага щом коняря вкара нов жребец в конюшнята.
– Лорд Гордън, младши следовател, пристигна. – съобщи момчето на ОрКолин.
Точно както и предполагах.
По-нататъшните събития се развиваха два етажа по-нагоре и някой, според мен мисис МакАвърт, услужливо беше отворила прозореца, което позволи на трансформиращия и на мен да станем реални участници в събитията – генералът имаше отличен слух на трансформиращ и именно той ми разказа най-интересните моменти.
Слугинята: „Но аз видях как на дамата и стана лошо със собствените си очи!“
Старата лейди Арнел: „Какво имаш предвид, скъпа? Моят превъзходен пай беше изяден от всички присъстващи дами и както виждате, докторе, всичко е наред.“
Напрегнато мълчание.
Слугинята: „Но аз видях как на дамата ѝ стана лошо!“
Старата лейди Арнел: „Скъпа моя, кога и как я видяхте? Вие влизахте ли в салона ми? Вие сте на служба при нейно величество, какво бихте могли да търсите в покоите ми?!“
Зашеметяваща тишина и гласът на лорд Гордън, който дори аз чух отчасти:
– Лейди Карио-Енсан, как се чувствате?
Отговорът ОрКолин беше принуден да ми го преразкаже.
Лейди Енсан: – „Благодаря, всичко е чудесно и не усещам никакви признаци на отравяне, може би защото мис Вайърти се намеси и взе чинията, която въпросната личност ми беше подхвърлила. И, скъпа моя, аз съм дъщеря на баща си, не се влияя от илюзии, а и точно вас видях прекрасно в салона на лейди Арнел. И именно вие ми поднесохте тази чиния, в която, както се оказа по-късно, имаше отрова!“
Уау, лейди Енсан е била инструктирана от някого. Погледнах ОрКолин изненадано и той неохотно обясни:
– Давернети се отби да я види, преди да си тръгне. Умно го е направил.
Лорд старши следователя по принцип се оказа изключително сръчен тип. Но младшият следовател не изоставаше много от него.
– Марион Абиго, вие сте арестувана за опит за убийство! – прозвуча гласът му.
Последваха викове на възмущение, крясъци, призиви към императрицата и опити да сплашат с името ѝ, но нищо от това нямаше значение.
Скоро коняря отново отведе коня на лорд Гордън, а след това до имението пристигна полицейска карета. Крещящата прислужница на Нейно величество беше отведена без особена чест и благочестие. Магьосницата от старата школа явно се опита на няколко пъти да изпрати съобщение на господарката си, но драконите си бяха дракони, всички опити бяха осуетени.
И само няколко минути по-късно двамата с генерала наблюдавахме как служителите на реда отвеждат престъпницата там, където ѝ е мястото – в затвора.
– Едно – нула! – коментира ОрКолин – Мис Анабел Вайърти печели.
Нито той, нито аз изпитвахме съжаление към отровителката. Генералът, защото съжалението не му беше присъщо, а аз, защото видях състава на отровата… Човек, който е решил да убие друг по такъв чудовищен начин, според мен вече не заслужава съжаление.
И все пак имаше един въпрос, който се нуждаеше от изясняване:
– Това не е моята победа.
– Тя е твоя. – не се съгласи ОрКолин – Тя е изцяло твоя, Анабел. Ако зависеше от мен, щях да ти дам медал за това, че си спасила девойката от ужасна съдба, но ние, трансформиращите, не можем да се мерим със силните на деня. Ще го направя по моя начин. И така, момиченце, ти питаше за човек, в когото тече едновременно кръв на трансформиращ и на дракон.
– Да! – прошепнах, като погледнах виновно към трансформиращия.
По някаква причина се чувствах виновна. Не знаех защо. Може би заради факта, че като въздъхна тежко, генералът изведнъж изглеждаше с десет години по-възрастен. Може би защото спря да ме гледа, сякаш се срамуваше и му беше тежко, а може би защото осъзнах, че ОрКолин ще ми разкаже за нещо, което предпочита да не си спомня. Никога да не си спомня.
– Анабел, момиченце, мразя да те разочаровам, но… ние ги убиваме. – дойде ужасният отговор.
Какво?!
В пълно недоумение към ОрКолин се приближих малко, на път да попитам какво има предвид… какво точно има предвид и кого убиват.
Но трансформиращия ме погледна по начин, по който не смеех да попитам, въздъхна отново и неохотно, с голямо нежелание да го каже по принцип, каза:
– Момчетата, които при първичната си трансформация тръгват в друга посока… ние ги убиваме, Анабел. Убиваме ги от съжаление. Малцина оцеляват, знаеш ли? А да гледаш как един звяр умира с дни – това вече не е удоволствие. И ако имаше някакъв шанс или надежда, изобщо някаква надежда, но няма. И ние ги убиваме, момиченце, просто ги убиваме.
Сигурно съм се замаяла, защото ОрКолин ме хвана за лакътя, изчака ме да се опомня и ме пусна. Стоях там пребледняла, усещах как цялата кръв изтича от лицето ми и… не можех да повярвам.
Но в същото време, ако бях по-умна, всъщност отдавна щях да съм го осъзнала. УнГар и медальонът с бебето му, малко момиченце, покрито изцяло с гъста черна козина. Съвършено очарователно създание, от гледна точка на трансформиращия, но не и за хората. Едва на тринайсет години щеше да започне първата трансформация и момичето щеше да се превърне от животно в момиче с човешки вид, само че по-голямо, с по-гъста коса, с малко по-различна захапка и да, със способността да се превръща в животно в случай на опасност. Но това е, ако… всичко върви както трябва. Фактът, че мис Кейлон беше дъщеря на гарнизонен лекар, направи възможна както бременността, така и успешното ѝ приключване, а иначе човешките жени не раждаха деца трансформиращи. Дракониците, от друга страна, очевидно го правеха. Но те вероятно не е трябвало да ги раждат….
– Кървава сватба – чувала ли си за нея? – попита ОрКолин, като отново погледна само към коня.
Кимнах.
– Тя защо е била наречена така.. – продължи трансформиращия – заради кръвта, която е била пролята след това. Много кръв. И това беше кръвта на нашите деца. Не на драконовите деца, а на нашите. Виждаш ли, драконовите момичета не се смятаха за чужди, сключихме договор, взехме заплащане, част от него, а ти ни познаваш, Анабел, ние не се бием с жени. Сватбените пиршества свършиха, но не веднага, не веднага момичетата станаха жени. Ние сме трансформиращи, можем да почакаме. А времето лекува, Анабел, и онези, които се чувстваха предадени и продадени, накрая приеха реда на нещата и онези, които станаха техни съпрузи. А в жилищата се чуваше детски смях. Смехът на много деца. Дъщерите на драконите са плодовити, раждат лесно и имаше много деца. Толкова много, Анабел. И колко щастливи бяха бащите им… до тринадесетата луна на синовете си.
Генералът замълча, затвори очи и поклати глава, сякаш му се искаше да се отърве от това знание, но как би могъл?
– Малцина оцеляха, Анабел. – тихо каза ОрКолин – Малцина. А имаше още толкова много луни, които щяха да настъпят.
В този момент се появиха лорд Арнел и лорд Давернети, които се връщаха от гората. Те яздеха отпред, говорейки за нещо, следвани от охрана от двама трансформиращи, след това императрицата и императорът, който изглежда беше заспал и затова беше паднал на коня си по не особено царствен начин, почти държан от друг трансформиращ, и тримата завършиха кавалкадата.
– Аз ще ти кажа това.. – ОрКолин се изправи, за да ме предпази от завръщащите се – имаше някои, които оцеляха, и тогава клановете на трансформиращите имаха силни, много силни водачи, и те раждаха много деца, и можеха да лекуват, и бяха ненадминати в битките – един замах с опашката им можеше да разсече тяло, по-силно от нокът или двуръчен меч. Те бяха силни лидери, легендарни. Те бяха. Но в продължение на години, повече от сто години, казвам ти, момчетата не оцеляват. Чакаме, опитваме се да помогнем, защото кръвта се е смесила, отдавна се е смесила, дори не можеш да разбереш чии са предците, а момичетата са различни – всички оцеляват, но момчетата са в беда. А когато в някого се събуди семето на дракона, никога няма да разбереш. Страшно е, Анабел. Когато се роди момче, е страшно. И ти чакаш, чакаш, страхът е смразяващ, но не можеш да направиш нищо. Трябваше сам да убия един от тримата си сина. Знаеш ли, ние дори се научихме да убиваме, Анабел, с един удар. Просто така. За да не страда той. Тежко е. Не изчаках три дни, виех като вълк над него пет.
Той погледна драконите, после мен и каза:
– Върви, върви, Давернети няма да каже и дума срещу теб, но Арнел, струва ми се, ще те изхвърли от имението заедно с всички слуги.
Той беше прав за това.
И все пак:
– Но ако някой оцелее, генерал ОрКолин, как ще го намерите? – беше ми трудно да задам такъв въпрос на баща, който беше загубил детето си и едва намираше сили да ми разкаже за това, но трябваше да попитам.
Беше важно. За да предотвратя други смъртни случаи.
Генералът постоя за миг, замисли се, скръсти ръце на мощните си гърди и каза:
– Ще ти кажа какво, той е кльощав. Толкова тънък, че дори не можеш да кажеш, че е силен. Състрадателен, много съпричастност има в тях, като при вас, хората, добрите. И те не помнят, не помнят нищо, когато се превърнат, те научават за това от нас. Това е всичко.
– Мис Вайърти! – обади се малко напрегнато мисис МакАвърт, когато излезе от задната врата.
Да, беше време да тръгвам.

Назад към част 16                                                           Напред към част 18

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 16

* * *

Намерихме генерала в конюшнята, не в най-добро настроение.
Той стоеше прегърбен и се подпираше на бокса пред коня си, който нервно разтърсваше копитата си, трепереше, дишаше тежко и като цяло се държеше прекалено развълнувано.
Като забеляза появата ни, ОрКолин кимна на кобилата и каза:
– Виждаш ли? Развълнувана.
Това не можеше да бъде пренебрегнато от доблестната ми икономка:
– Генерал ОрКолин, вашето лекомислено отношение не е добро за почтеното име на мис Вайърти! – мисис Макстън най-сетне получи възможност да говори и имаше за какво да се ядосва.
Трансформиращият погледна лениво моята почетна икономка и каза язвително:
– Мисис Макстън, вие не би трябвало да сте икономка, а възпитателка в пансион за благородни момичета. Там е вашето място, казвам ви.
– Генерале! – вече бях възмутена.
– Съжалявам, момиченце. – каза трансформиращия, който изобщо не се чувстваше виновен. И отново, като погледна коня, каза с мрачна замисленост: – Превъзбудена.
Мисис Макстън издиша възмутено, мисис МакАвърт имаше повече сдържаност и по-малко желание да предпази морала ми от пагубното влияние на другите и затова си позволи да попита:
– Какво имате предвид, генерал ОрКолин?
Той се канеше да отговори, но като погледна мисис Макстън, поклати глава и каза:
– Анабел, обясни.
Нямаше много за обяснение.
Но аз се намръщих:
– Трансформиращите са обучили конете си за всеки от гвардейците. Те не просто са обучени, те са магически закрепени. Защото трансформиращите все още са хищници за конете, така че без магическо въздействие нито едно животно няма да носи на гърба си, да речем, вълк. А сега ние с вас имаме неудоволствието да наблюдаваме, че магическата връзка между генерал ОрКолин и кобилата му е прекъсната и обективно – кобилата вижда пред себе си своя господар, субективно – усеща звяра. Оттук и нервното вълнение.
Докато казвах всичко това, улових леко насмешливия поглед на генерала и той обясни присмеха си:
– Беше като на изпит.
Обърна се към кобилата, въздъхна и изведнъж добави гръмко:
– Като цяло всичко е делово. Но не разбрах защо кобилата ми се разгневи и защо точно сега!
И тогава всички чухме един глас, който аз лично не бих искал да чувам.
– Именно сега „какво“? – лорд Давернети влезе в конюшнята.
ОрКолин, ако се съди по намръщената му физиономия, също не беше доволен от полицая, но уважаваше правото на изпълнителната власт, затова отговори:
– Точно сега, когато императорът с Арнел и императрицата отидоха на разходка в планината.
В следващия миг видяхме само лорд Давернети, който се отдалечаваше на черния си жребец към гората на имението Арнел, и доста широката, но много, много доволна усмивка на генерала.
И нищо чудно, че накрая всички погледнахме ОрКолин с някакво въпросително възмущение, а последният мълчаливо измъкна иззад гърба си едно малко вълче, намигна му весело и каза, като го пусна:
– Бягай, приятелче, много си се потрудил.
И след като подведе полицая по такъв прост начин, трансформиращия направи жест към мен и щом се приближих, каза:
– Виж, мъниче, това твое ченге унищожи всички механични гадове. Заедно с колбата. Дадох му я, както ти каза, и не съм впечатлен, трябва да призная. Какво ще правим сега?
Стоях там с отворена уста, гледайки ту към трансформиращия, ту към вълчето, което се отдалечаваше щастливо към гората, ту към входа на конюшнята, а после се предадох. ОрКолин знаеше, че Давернети идва при нас, трансформиращите можеха да усетят миризмата на дракони на двеста крачки, а ОрКолин беше най-силният от трансформиращите се, и аз също знаех, че не струва нищо да примамиш вълчето при трансформиращия и всъщност генералът току-що беше изразил причините за постъпката си, но все пак…
– Мислех, че са направили нещо на кобилата ви! – издишах в сърцето си.
– С моята Билинка? Моята кобила винаги ще ме разпознае, Анабел, не ми трябва маг-връзка, а и смятах да дам вълчето на полицейския жребец, но после те чух да идваш.
И всички се загледахме след лорд Давернети, който бързаше към гората.
– И така, какво ще правим? – попита отново ОрКолин, но много по-сериозно.
– Генерале, – пристъпих малко по-близо – колко дъщери има херцог Карио?
Трансформиращият се почеса по брадата си, явно беше прихванал бълхи от вълчето, замисли се и отговори:
– Мисля, че има три дъщери. Тук се раждат повече синове. Но ти казвам, Анабел, херцогът винаги е предпочитал момичетата си. Още в замъка, преди столицата, преди Уилям да се възкачи на трона, преди всичко това. Той имаше три момичета. Едно законно, Елизабет, и две, които бяха родени от някой друг – Амбър и Лора, но те бяха кръстени Енсан, няма да ти казвам защо, не знам много за вашите традиции. Но това, което мога да кажа със сигурност, е, че херцогът прекарваше закуската, обяда и особено вечерята с дъщерите си. Винаги под балдахин от мълчание. Винаги без прислуга. Случайно го видях само няколко пъти докато му носех спешен доклад. И той учеше момичетата си. Научил ги е добре. Прекарваше много време с тях, особено с Амбър и Лора, които ходеха с него на лов и в планините, и ги учеше да се бият и двете, предимно сам.
Той се замисли, като се вгледа в частта от гората, където Давернети вече беше изчезнал, и изведнъж каза:
– Странно, нали? Вашите мъже обикновено не си играят с дъщерите си, нали?
– Да. – бях принудена да призная.
– Лейди Енсан се възмути и се разрази скандал за това, че херцогът не възпитава наследницата, а продължава да се занимава с тези копелета. Той бързо ѝ затвори устата и нищо повече не се обсъждаше. А преди четири години и Амбър, и Лора изчезнаха. Херцогът ги отведе някъде, върна се сам, а с Елизабет, законното му дете, вече не се занимаваше толкова, все по-често хапваше или в столицата в ресторанта, или на приеми, у дома изобщо престана да бъде. Аз защо знам – имаше заповед къде да го търсят, ако нещо се случи, а адресът на градската къща не беше в списъка.
Стоях там, объркана и замислена. Конят на ОрКолин се протегна към мен, докосна ръката ми с меки устни, даде ми топъл дъх и аз…
– Дали херцог Карио е напускал столицата? – попитах тихо генерала.
– Рядко. – трансформиращият извади една ябълка, подаде ми я, а аз я дадох на Билинка – Какво още искаш да ми кажеш?
Стоейки, изчаках търпеливо, докато конят не взе напълно плода от ръката ми, и тогава казах очевидното:
– В Уестърнадан има трансформиращ, в чиято кръв тече кръвта на дракони и върколаци. И това е мъж.
ОрКолин се обърна към мен с цялото си могъщо тяло, погледна ме внимателно и попита:
– Анабел, сигурна ли си?
В общи линии, да, бях съвсем сигурна. Бях повече от сигурна. Аз…
– Слушай, мъниче! – навеждайки се към мен по начин, който приличаше по-скоро на прегърбено положение, ОрКолин каза тихо: – Има тайни, които е по-добре да си останат тайни. Разбираш ли ме?
Аз разбрах. Страхувам се, че бях една от малкото хора, които наистина разбираха. Но не можех да мълча. Най-малкото за мен беше важно да потвърдя подозренията си. Вероятно беше и правилно да покажа раната на убитата лейди Енсан Карио на ОрКолин, но в същото време – а имах ли право да го направя? Това не беше моя тайна. Нещо по-лошо, това беше тайна, от която можеше да пострада лорд Арнел и целият суверенитет на Уестърнадан, защото ако фактът на такова масово убийство излезеше наяве, и… императорът щеше да се намеси. Особено ако херцог Карио, който, ако се съди по разговорите му с императрицата, по никакъв начин не беше загубил политическото си влияние.
О, съмнения, съмнения и пак съмнения.
И изразяването дори на едно от тях вероятно би било предателство, а неизразяването им – престъпна небрежност.
– Генерале – казах тихо, така че само той да чуе – тайните са добри, предполагам, но не и когато един мъжки уайверн може да бъде… Почти съм сигурна, че е замесен в убийства. Масови убийства.
Мисис Макстън и мисис МакАвърт стояха на няколко крачки от нас и ни слушаха в пълно мълчание, а заради тяхното присъствие конярите се държаха настрана… Искам да кажа, по-скоро заради присъствието на мисис МакАвърт, от която забележимо се бояха, ако не се страхуваха, и затова разговорът ни с генерала беше почти частен, с изключение на Билинка, която любопитно размърда уши и поиска още една ябълка. Не напразно я поиска, очевидно усещаше, че генералът има поне още една. Така и беше – ОрКолин извади плода от джоба си, даде го на кобилата и ме погледна.
Вгледах се в него с нервно вълнение.
– Да допуснем – каза ОрКолин бавно, с мрачна решителност – че ти кажа. Въпросът е: ще предадеш ли тази информация на драконите?
Това беше добър въпрос. Повече от добър.
– Нека ти напомня, – погледът на трансформиращия стана сериозен – лорд Давернети унищожи и колбата, и механичните паяци. Унищожи ги напълно. А сега дори нямам доказателства, за да повдигна обвинение…
В този момент генералът спря да говори.

Назад към част 15                                                          Напред към част 17

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 15

***

Но все пак трябваше да се съгласи с моите заключения:
– Да, камериерката на лейди Енсан в онзи кървав ден беше мисис Тодс. Но, честно казано, не разбирам как сте стигнали до това?
– Цветя, – усмихнах се мило – забравили сте такава малка подробност като цветята. Леглото обикновено се украсява с листенца от рози. Това е толкова романтично и прави нощта специална за двойката, която ще се изправи пред всички трудности на живота заедно. А единственият магьосник, който може да се погрижи за розовите листенца, е мисис Тодс, която е до шия в задълженията си към вас. И така, от чии устни знаете за този интимен акт, лорд Давернети?
Полицаят замълча.
– И още един въпрос, – продължих аз с вълнението на гонче на следа – кой поръча цветята? Чия беше идеята? И самата лейди Енсан настояваше ли за това?!
Лорд Давернети се стъписа.
В този момент мисис МакАвърт се върна със стомна с антиеметична напитка, напълни чаша за лорд главния следовател и получи неочакван въпрос от мен:
– Мисис МакАвърт, кой реши, че спалнята на едва сключилите брак лорд Арнел и лейди Енсан трябва да бъде украсена с листенца от рози?
Икономката не отговори веднага. Поставяйки каната на масата, тя постоя известно време, припомняйки си събитията от деня, и накрая заговори:
– Лейди Арнел. Майката на лорд Ейдриън Арнел.
Погледнах лорд Давернети с известен триумф и зададох на икономката друг въпрос:
– Извинете, че питам, мисис МакАвърт, но бихте ли ми съобщили защо точно лейди Арнел се е заела с толкова оригинален въпрос? Доколкото ми е известно, обикновено това е задължение на личната камериерка на една дама, когато тя се омъжи.
След като нагласи черната си рокля, а после и белите маншети на ръкавите, мисис МакАвърт ме погледна и каза:
– Имате право, мис Вайърти. Наистина това е обичайна задача на личната камериерка, но старата лейди Арнел беше донякъде объркана, когато стана ясно, че лейди Енсан, която така безсрамно настояваше за това, не е помислила за никакво украшение на брачното ложе. Това… ни се стори малко възмутително. И така, лейди Арнел се погрижи за такъв интимен момент, като поръча от цветарница. И тъй като мисис Тодс трябваше да украси спалнята, тя трябваше да подготви младата дама за нощта. Съжалявам, сигурно не бива да ви разказвам всичко това и осъзнавам, че церберът на вашия морал не ни чува в момента, но погледът в очите на мисис Макстън ми подсказва, че ме очаква морална лекция веднага щом прекрача прага на тишината. Имате ли още въпроси към мен?
– Да, – кимнах – само един въпрос. Камериерката на лейди Енсан. Как реагира тя на това, че не последва господарката си в ловната хижа?
Поправяйки строгата си прическа, мисис МакАвърт отговори:
– Мис Нети реагира негативно, но възмущението ѝ остана пренебрегнато от самата лейди Енсан. Решението да остави камериерката в имението е нейно. Нещо друго?
Поклатих отрицателно глава.
Но когато мисис МакАвърт се обърна да напусне зоната, откъсната от цялото подземие с балдахин от тишина, попитах:
– Не оставяйте мисис Макстън и мен, моля ви.
Жената със стоманен темперамент сякаш прие с неочаквана благосклонност плахата ми, почти детска молба и ме увери:
– Аз със сигурност ще изчакам приключването на разговора ви с лорд Давернети, скъпа моя.
– Благодаря ви! – благодарих и аз.
И икономката на Арнел, след като премина балдахина на мълчанието, се върна при мисис Макстън и седна до нея.
Лорд Давернети, след като я изчака да си тръгне, ме погледна и попита откровено:
– Вашите заключения, Анабел?
Аз мълчах, като гледах предизвикателно лорда главен следовател. Драконът се намръщи, въздъхна раздразнено и с тона на ученик от семинарията, който цитира най-скучния трактат в живота си, каза:
– Добре. Какви са заключенията ви, мис Вайърти?
– Е, можете да бъдете любезен, когато се налага. – не устоях на едно подмятане.
Но впоследствие вече не ставаше въпрос за взаимни упреци и аз изказах собствените си заключения:
– Лейди Елизабет Карио-Енсан пристига в Уестърнадан, за да сключи ангажимент, чиято цел за лорд Карио вероятно е била да навлезе в територията на Желязната планина в своя статут, защото в качеството си на обикновен шпионин той вероятно е бил в Уестърнадан не веднъж, а дори и повече от два пъти… Но да оставим това настрана и да се върнем към младата Елизабет. Като се има предвид хладнокръвието, с което бяха убили сестрите ѝ, нивото на техните умения и познания, няма съмнение, че самата лейди Елизабет също е притежавала способности. Нещо ми подсказва, че ръждивите следи, водещи към криптата на Арнел, са оставени от нея.
– Откъде такава увереност? – попита лорд Давернети студено.
– Това не е увереност, а само предположение. – възразих аз – Но нека бъдем честни, за четири години в Уестърнадан нито херцог Карио, нито незаконните му дъщери са оставили следа някъде.
Старши следователят издиша шумно, наля си още една джинджифилова напитка, отпи глътка и на практика поиска:
– Продължете.
Продължението едва ли обещаваше да бъде приятно за мен, но аз продължих:
– Казахте, че Елизабет е влюбена в лорд Арнел. Убеден ли сте в това?
След миг мълчание Давернети кимна и съобщи:
– Беше очевидно, мис Вайърти. Влюбените момичета сияеха, Елизабет сияеше, очите ѝ винаги бяха вперени в Ейдриън и изглеждаше, че ако имаше воля, щеше да се разтвори в любовта си без следа.
Тъжно е да се разбере, но:
– Очевидно именно това е ѝ направила.
Една въпросителна вежда се изви и поиска:
– Продължете!
Махнах с ръце и недвусмислено дадох знак, че продължавам, и се върнах към собствената си теория:
– Елизабет била влюбена. Влюбена, както казвате вие, страстно и яростно влюбена. И все пак тя е била дъщеря на херцог Карио. Нима не е знаела за плановете на баща си? Съмнявам се в това. Вероятно е имала повърхностни познания за собствените си способности, затова само се е опитала да влезе в криптата на Арнел, но когато е забелязала, че оставя следи, бързо се е оттеглила. Впрочем това не е толкова важно, важното е, че Елизабет е знаела за плановете на баща си и сестрите си. Тя е знаела, не е могла да не знае. Но ето че тя е в Уестърнадан, среща се с лорд Арнел и се влюбва. Кажете ми, лорд Давернети, какво би направило едно момиче, което истински обича някого, за да спаси този, когото обича?
Чашата, която полицаят държеше, падна на пода и се разби на парчета, а драконът отвърна с ехо:
– Всичко.
Ужасното осъзнаване направи лицето му бледо, изостри хищния му, внушителен нос, отбеляза тъмните кръгове под очите му.
– Лейди Енсан не е имала намерение да прекара нощта в леглото с лорд Арнел. – казах убедено аз – Нейната цел е била да спаси този, когото обича.
Тежкият поглед на полицая изразяваше множество чувства, емоции и въпроси, главния от които беше:
– Ако лейди Елизабет не е знаела какъв ефект оказва върху нея желязото, откъде би могла да знае ритуала… процедурата… протокола за извършване на смяната? – всяка дума беше трудна за главния следовател, повече от трудна.
И не разбрах веднага причината.
По принцип беше трудно да се разбере, но… имаше едно ужасно „но“. Ако теорията ми беше вярна, именно Арнел беше убил лейди Енсан онази нощ.
И единственото хубаво нещо в случая беше, че не държах чаша, иначе се страхувам, че по каменния под щеше да има още стъкла.
– Анабел? – много тихо каза лорд Давернети.
И дори не си направих труда да го поправя, зашеметена от чудовищната мисъл. Много по-зашеметена от него, защото, за разлика от полицая, аз присъствах в момента на смъртта на едно красиво младо момиче в прекрасна снежнобяла рокля, върху която аленият цвят на смъртта беше разцъфнал с кръв. Видях всичко това, а също така я чух да казва: „Звярът… Звярът е буден… Звярът… Бягай…“
Имаше ли вина в думите ѝ? Сега отчаяно се опитвах да си спомня за нея. Имаше ли дори ехо от вина в изкривения от болка глас?
– Трудно ми е да… правя заключения. – отвърнах тихо на дракона.
Давернети се обърна, загледан в стената с някакъв див копнеж и болка, после каза, едва чуто:
– С вашето пристигане в този град сякаш във въздуха се разнесе мирис на пролет… А това, което направихте за Ейдриън… За него беше непоносимо бреме да вярва, че той е убиецът на всички тези момичета. И тогава вие. Като последен подарък на Стантън за нас от отвъдното. Дори не подарък, а огромен дар. И вие опровергахте вината на Ейдриън. Той започна да живее, Анабел, едва когато вие доказахте, че участието му в убийствата е било само косвено. Със сигурност нито той, нито аз някога ще забравим онези, които не успяхме да спасим, онези, които трябваше да погребем, онези, които бяха убити. Това ще остане болка в душите ни, камък в гърдите ни, но…
Той замълча за миг и като все още не ме поглеждаше, издиша:
– Но не знам как ще кажа на брат си, че кръвта на лейди Енсан е по ръцете му.
И това беше краят на емоцията.
Лорд Давернети издиша рязко, обърна се към мен, сложи крак върху крак и попита:
– Предполагате ли, че лейди Елизабет, която дори не знаеше, че може да оставя следи върху желязо, е познавала техниката на ритуала за събуждане на звяра?
– Дракона! – поправих го аз.
Полицаят отново вдигна вежда, без дори да осъзнава колко се изплаших от толкова подчертаната проява на самоувереност. Уви, бях казала чистата истина – страхът си оставаше. Дори с цялото разбиране за собствените ми способности.
И погледнах към икономките – и двете икономки бяха отговорни за морала ми, а те бяха там за мен, особено мисис Макстън… О, точно сега бих могла да изпия чаша чай. Успокояващ, с мента и върбинка, или ободряващ, с цитрусов аромат.
– Професор Стантън не е единственият учен, към когото херцог Карио се е обърнал с „проблема си“. – отново започнах да изглаждам гънките на роклята си, това малко ме успокояваше – Освен нас работеха още няколко групи. Плюс вероятно самият херцог Карио и… дъщерите му. Разбирате ли, пробуждането на инстинктите и формата на звяра у трансформиращите …
И тогава се поколебах.
Аз се поколебах!
Погледнах лорд Давернети, шокирана, и с дрезгав до хриптене глас попитах:
– Спомняте ли си външния вид и размерите на лорд Арнел, когато се превърна в дракон?
Старши следователят ме погледна с известно недоумение.
– Драконът… – гласът ми секна – драконът има пет нокътя на лапата си! Пет! А разкъсването от врата до долната част на корема на лейди Енсан е причинено от нещо с един!
От чисто нервно вълнение се изправих, като се разхождах от една страна на друга и си припомних илюстрацията, която ми беше показал професор Наруа. Защо в този момент не бях помислила и за секунда за вече заловената уайверна? Бях видяла женска уайверна и тя нямаше никакви шипове на опашката си. Тя имаше опашка. Змийска опашка. Никакви костни израстъци, които биха могли да нанесат поражения като пронизващ тялото меч. Но мъжките уайверни имаха съвсем различни структури на тялото!
Спрях, обърнах се към лорд Давернети, който следеше напрегнато всяка моя стъпка, и попитах:
– Тялото на лейди Елизабет Карио-Енсан все още ли е в моргата?
– Да! – потвърди полицаят с очевидна неохота.
Кимнах, приемайки отговора му, и на практика поисках:
– Намерете професор Наруа, отидете с него в моргата и го оставете да огледа трупа. Защото, ако съм права, „звярът“ – конкретно в мъжки род, така каза тя, преди да умре: „звярът се събуди“ – и все още е в Уестърнадан. И не е нито дракон, нито трансформиращ – той е от мъжки пол, резултат от смесването на въпросните видове. И да, що се отнася до въпроса ви дали покойната лейди Енсан е можела да използва заклинания за трансформация – можела е. Без съмнение е имала магическа дарба, присъствала е на такива ритуали и свещите, подредени в кръг, са пряко доказателство за това, а думите на заклинанията не е трудно да се научат, ако си ги чувал повече от веднъж. Със сигурност е имало някакви познания, прибавете към тях и онази любов, която ни прави слепи и арогантни, и ще получите едно момиче, което просто е искало да спре всичко това. Която изобщо не е искала този град да потъне в кръв. Побързайте, защото ако предчувствието ми е вярно, убийствата ще започнат отново.
Лорд Давернети се надигна в сдържано, но забележимо вълнение.
– Къде е Нарел? – попита той.
– Той си е намерил работа като маг-илюзионист. – казах аз.
– Винаги е казвал, че това е истинското му призвание. – каза язвително Давернети. После изведнъж каза: – Анабел, ако мога да направя нещо за вас….
– Забравете за това! – прекъснах го – Просто забравете за мен! Повярвайте ми, това би било най-доброто нещо, което бихте могли да направите за мен.
Драконът ме погледна мрачно, дръпна назад балдахина с махване на ръка, взе чинията, уви я в маскировъчна и защитна тъкан и побърза да излезе от подземието.
Веднага щом балдахинът изчезна, двете икономки станаха и съпроводиха заминаването на лорд-главния следовател с предпазлив поглед, а мен още по-предпазливо.
– Към ОрКолин! – подадох сигнал за следващата ни дестинация.

Назад към част 14                                                           Напред към част 16

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 14

***

Той отпи още една глътка, поколеба се, въздъхна, погледна ме малко виновно и каза:
– Но нещата не вървяха по план още от първата среща на Ейдриън и Елизабет Енсан-Карио. Тя трябваше да напусне Уестърнадан веднага след годежа, както се полагаше, както би трябвало да се прави при брачни съюзи от такъв калибър, но… – погледна ме в очите и промълви: – Момичето се влюби.
Усмивка и почти с горчива насмешка:
– Те бяха красива двойка. Арнел, затворен в себе си, обзет от ужасно осъзнаване, мрачен като планините в най-големия мраз, и Елизабет, слънчева, ясна, красива, толкова млада, открито запленена от него… и невероятно упорита. Тя категорично отказваше брачния дар, който трябваше да получи според традицията, единственото, което искаше, беше да бъде с Ейдриън. Нали знаете, такава искрена, чиста, светла любов… С нея до себе си Ейдриън започна да се размразява. Но нощите… всички нощи, които той прекара в затвора, Анабел. Всяка нощ. Когато слънцето се скри зад хоризонта, затворих брат си в долното ниво на полицейското управление. И нямаше повече убийства.
О, Боже мой.
– Опитахме много неща – продължи лорд Давернети – умствена комуникация, обмен на кръв, маяци. Много неща, Анабел, но когато атаката започна, всичко се срина: комуникацията ни, стените, решетките. Щом се освободи, аз се опитах да го спра, получих удар и загубих съзнание… Не че бях склонен да загубя сетивата си, но ударът беше… Няма значение. През онази нощ отново умря едно момиче. Така че на сутринта, ако имаше някакви съмнения, те вече не бяха останали.
Лорд Давернети довърши отварата си, изля остатъка от каната в една чаша и я подаде на мисис МакАвърти. Тя се изправи, премина през блестящата завеса на тишината с известно притеснение и взе каната.
– Готвачът знае какво да прави. – увери я лорд Давернети – Не казвайте на онзи пират, мистър Онър, за кого е напитката, иначе се страхувам, че нашият морски приятел ще ми подхвърли лекарство за гадене вместо против гадене. Нали знаете този своенравен слуга на нашата скъпоценна мис Вайърти.
Мисис МакАвърт не можа да сдържи усмивката си, погледна ме и обеща:
– Ще бъда бърза.
Докато тя си тръгваше, ми се искаше мисис Макстън да се приближи до мен, но знаех твърде ясно, че Давернети никога няма да каже и дума пред нея.
– Кажете ми Анабел, – каза старшият следовател, щом мисис МакАвърт си тръгна – какво бихте си помислили, ако вашият безумно, безгранично и безкрайно обичан годеник напускаше имението си и вас в него всяка вечер с настъпването на здрача, за да се върне чак на сутринта?
– Че е имал много работа? – предложих.
– Анабел, Анабел.. – каза Давернети с укорителна усмивка – вие никога не сте обичали. Любовта, скъпа ми мис Вайърти, е вид звяр. Тя живее вътре, някъде между сърцето и душата, и спи, спи спокойно, понякога изглежда, че ще спи вечно. Но в един миг, само един поглед към тези сини очи, само един-единствен гневен, възмутен поглед към тези сини очи, и този звяр се събужда, разтърсва се от гладен рев, оглушава от жажда за притежание, практически измъчва с ревност, убива с всеки миг, в който няма… тези очи.
На това аз правилно отбелязах:
– Очите на лорд Арнел са черни, а на лейди Елизабет Енсан-Карио – нежно сини. Не разбирам за какво ставаше дума в случая с очите.
Като ме погледна, Давернети се усмихна и каза:
– За ревността, Анабел, единствено за да обоснове ревността, която се беше породила у лейди Елизабет Енсан. Момичето подозираше, че Ейдриън прекарва нощите си при любовницата си. И тя постави условието си – нощта след годежа.
Чувала съм го от лейди Арнел и преди, чувам го и сега, но ми е трудно да го разбера.
– За какво? – попитах, надявайки се на смислен отговор.
Лорд Давернети ме поздрави с остатъка от джинджифиловата ментова напитка и ми направи комплимент:
– Добър въпрос, Анабел, много добър въпрос.
Той замълча за секунда, отпи глътка, въздъхна и като погледна отново само към подгъва на роклята ми, каза тихо:
– Виждате ли, мис Вайърти, нейното желание и нейното условие ние приехме безусловно, защото от чисто мъжка гледна точка желанието да притежаваш е съвсем разбираемо. Да обладая жената, която обичам, да докосна кожата ѝ, да остана с любимата си там, където нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата…
– Ние говорим за Елизабет Карио-Енсан? – попитах ядосано, прекъсвайки намека, който беше много ясен в думите на старши следователя.
Лорд Давернети вдигна поглед до нивото на лицето ми и като ме погледна в очите, тихо потвърди:
– Да, Анабел, става дума за Елизабет Карио-Енсан. Момичето, което толкова силно желаеше своя възлюбен, че гарантираше, че ако след годежа има интимна връзка, ще напусне Уестърнадан за уговорения период от време, тоест за една година.
При израза „интимност“ неволно погледнах към мисис Макстън. Толкова бях свикнала с постоянната опека на тази чудесна жена над моята невинност, че сега, когато бях останала без верния си страж, се чувствах повече от неудобно.
Но с огромно усилие се сдържах и попитах с равен тон:
– Какво се случи след това?
На устните на старшия следователя проблясна много странна усмивка. Странна и дори плашеща. Не знаех дали усмивката му или мълчанието му ме плашеха повече.
Оказа се, че мълчанието е повече, така че аз заговорих:
– Имате малка разлика във формулировката, лорд Давернети, вие казвате: „И тя постави условието си – в нощта след годежа“, а след това казвате: „интимна близост…“
Изведнъж осъзнах, че едва ли ще успея да произнеса думата. Но все пак вдигнах брадичката си и изразих мисълта си:
– Вие казахте: „Интимна близост след годежа, и момичето ще напусне Уестърнадан за определен период от време“.
О, да, успях да кажа това, похвалете ме за честта и смелостта ми! И продължих, като все още се опитвах да запазя самообладание:
– И така, „интимност“. Само интимност, защото да прекара цяла нощ с булката си не беше нещо, което лорд Арнел можеше да си позволи при тези обстоятелства. Часът на годежа както обикновено е бил сутринта преди обяд. Най-много до обяд. А след това влюбените – по някаква причина и тази дума ми се стори трудна – са имали достатъчно време да…
О, Боже, как да го кажа?!
– Да се наслаждават един на друг.
Да, аз успях!
– Сега истинският въпрос е: какво се обърка? – попитах лорд Давернети, който явно се смееше на смущението ми.
И той спря да се смее.
Сега трябваше да събере смелост, за да ми каже честно:
– Аз не знам, Анабел.
Давернети помръкна. Поседя за миг, леко намръщен, сякаш се опитваше да овладее гнева, който някак си се беше разгорял в него, после съобщи гневно, рязко, с накъсани изречения:
– Младите се бяха усамотили в планината, в една ловна хижа. Трябваше да пристигна половин час преди залез слънце, след което Ейдриън щеше да се отправи… към моето имение, където бяхме уредили каменна пещера, способна да го задържи при всяко положение там, а аз, предавайки лейди Енсан на прислужницата ѝ, щях да осигуря отпътуването ѝ от града. Но когато пристигнах в хижата… намерих само свещи. Много свещи, все още горящи, подредени в кръг върху каменния под на всекидневната. Свещи, счупени мебели и кръв навсякъде…
Въздъхна и каза раздразнено:
– До залеза на слънцето оставаше повече от час. Дойдох рано, да. Усетих, че нещо не е наред. И както се оказа, бях прав. На сутринта намерих Ейдриън в дъното на дефилето. По това време мъртвата лейди Енсан, която си намерила, вече беше в моргата.
Едва дишайки, погледнах старшия следовател, който беше загубил цялата си язвителност и сарказъм, и… не можех да не попитам:
– А какво си спомня лорд Арнел за случилото се?
Погледна ме, тежко въздъхна и каза с развратна усмивка:
– Интимен акт, скъпа Анабел, изключително интимен акт. Надявам се, че не се обиждате от формулировката?
– Надявайте се! – казах ледено.
Но полицаят беше прав – формулировката беше стряскаща. По невероятен, по някакъв неразбираем начин.
Веднъж бях преживяла нещо подобно, когато научих, че Жорж се е оженил и че двойката очаква наследник. Вече бях напълно погълната от научната работа на професор Стантън, но онзи ден, денят, който бившата ми приятелка беше описала подробно, когато ме срещна на изхода на библиотеката… Помнех този ден. Някак си го помнех.
Но миналото трябва да остане в миналото.
– И така, – върнах се към темата на разговора ни – лорд Арнел и годеницата му се бяха уединили в една ловна хижа в планината и бяха консумирали брака, всъщност още преди сватбата. Правилно ли ви разбирам?
Старши следователят кимна.
– А лорд Арнел не си спомня нищо друго освен самия акт на консумиране? – бях изненадана, че мога да говоря за него.
– Не! – потвърди предположението ми лорд Давернети.
Седях със скръстени в скута си ръце и си спомнях ужасната нощ на пристигането ми в Уестърнадан, виещия вятър, скърцащия сняг, момичето, което се тресеше в агония. И ето че някои неща не се връзваха!
„Да обладая жената, която обичам, да докосна кожата ѝ, да остана с любимата си там, където нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата.“
Но лейди Енсан беше облечена. И съвсем не с нощница, а с рокля, чудно красива бяла рокля, искряща от бродерии. И да предположим, че можеше да я свали сама или с помощта на лорд Арнел, но да я облече….
– Вие лъжете! – казах възмутено, като погледнах в тъмнозелените очи на дракона – Вие седите тук и нагло ме лъжете!
Давернети повдигна вежди, изразявайки с целия си вид, че на света няма по-праведен човек от него, но…
– Вашите думи бяха: „Нито условностите, нито дрехите могат да попречат на преплитането на телата.“ – напомних му аз и добавих – Очевидно забравяте, че именно аз открих умиращата лейди Елизабет Карио-Енсан. И имам достатъчно добра памет, за да си спомням ясно дрехите, в които тя беше открита от мен. А това беше рокля, лорд Давернети. Рокля за годеж. Знаете ли по какво се различават роклите за такъв важен повод от тези в ежедневието?
Полицаят мълчеше и ме гледаше втренчено.
– Шнуровете на корсета са отзад! – казах ядосано – А подобна рокля не може да се сваля или облича без чужда помощ. Не и без квалифицирана помощ. И докато една прислужница с такъв опит може да го направи лесно, то един мъж едва ли може да го направи. А сега ме погледнете в очите и ми кажете отново, какво казахте за интимния акт?
Лорд старши следователят не повтори, все още ме гледаше с бавно потъмняващи очи и напрегнато мълчеше.
– Знаете ли, – седнах по-изправена, макар че и без това не можех да бъда по-изправена, корсетът беше твърде стегнат – мисля, че се е случило малко по-различно, отколкото се опитвате да го представите.
Този път Давернети не остана безмълвен:
– И как мислите, че е станало това, Анабел?
– Мис Вайърти! – отвърнах.
Той кимна, приемайки както възмущението, така и искането ми.
Аз обаче, пътувайки мислено назад към онази ужасна вечер, се принудих да си припомня подробностите, моментите, малките неща, които бях пропуснала. И си спомних за косата. Светло-златистите коси на лейди Енсан, украсени със златни нишки. По някаква причина в онзи момент не бях обърнала внимание на този детайл, но сега – във висшето общество нито една прическа или събитие не включва разпуснати коси. Тя се смята за признак на лош вкус и не е позволена на светско събитие. Но косата на лейди Елизабет Енсан-Карио беше полуразпусната, точно полуразпусната, а не разрошена. Това беше прическа. Провокативна, социално неприемлива, но това беше прическа. И на лейди Енсан и отиваше изключително много… Може ли едно момиче от висшето общество да не знае кога е най-привлекателно? Не. Можеше ли да си създаде собствена прическа, като вплете златни нишки в косата си? Отново не.
Значи там е имало камериерка.
– И така.. – изведнъж се успокоих напълно, докато проследявах логичната верига от събития – младоженците са пристигнали в планинската вила поотделно. Първо са дошли лейди Енсан и нейната камериерка, а след това и лорд Арнел, нали?
Лорд Давернети определено не желаеше да говори за това, но все пак кимна.
Много добре, нека да продължим:
– След пристигането на лорд Арнел камериерката напуска вилата, оставяйки булката и младоженеца сами, и….
Спрях се в този момент.
Много отдавна, в онзи друг живот, когато бях просто Анабел Лили Вайърти и се радвах на мисълта, че мистър Джордж Донър скоро ще бъде мой съпруг, прислужницата ми, малко подигравателно, ме беше попитала какви листенца от цветя да използва за брачното ни ложе. Случвало ми се е да се изчервявам и да се чувствам неловко при мисълта за това, но сега… Първата нощ от брака на една двойка е толкова важна. На нея се отдава толкова голямо значение, внимание, отговорност…
И цветя.
В суровата зима и вечния сняг на Уестърнадан розовите листенца много бързо губят привлекателността си, което означава, че цветята се доставят от магьосник. Магьосник, на когото лорд Давернети се доверяваше абсолютно и напълно, защото той, като началник на полицейското управление, явно предпочиташе да взема всички предпазни мерки.
– Мисис Тодс! – казах аз, като погледнах предизвикателно главния разследващ служител – Камериерката на лейди Елизабет Карио-Енсан в онази нощ е била мисис Тодс, нали?
Издишвайки напрегнато, лорд Давернети ме погледна повече от мрачно и каза:
– Анабел, вие ме плашите.
– Мис Вайърти! – казах аз.
– Като мис Вайърти ме плашите още повече. – намеси се язвително полицаят.

Назад към част 13                                                    Напред към част 15

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 13

***

– На колко години е била най-малката от сестрите Енсан, когато херцогът е влязъл във… връзка с нея? – попитах тихо.
– Седемнайсет или осемнайсет. – отвърна безразлично полицаят.
Уви, аз не притежавах неговото безразличие. Нито пък неговото равнодушие. И нежеланието му дори да си представи какво се е случило. Защото за мен, с моето живо въображение, то беше твърде ясно. Барон Енсан, получил предложение от самия лорд Карио, който имаше в перспектива титлата херцог, вероятно се е радвал, бил е щастлив и като цяло искрено е вярвал, че сключва благоприятен съюз. И бракът се сключва. Ако приемем, че най-голямата дъщеря на барона е запазила фамилното си име, бракът вероятно е бил традиционен. И аз си представих храм с високи сводести тавани, гости, насядали по пейките, красива булка в бяло, сияеща от усмивка, щастие, надежда, и самият херцог, застанал пред олтара в очакване на своята невеста. Една красива приказка. Приказка за една от сестрите, а другата…..
– Каква е разликата във възрастта на баронеса Енсан? – питах конкретно за съпругата и сестрата на съпругата на херцога.
Защото, когато се говори за дъщери, вече трябва да се използва терминът херцогиня. Поне за една от тях.
– Мм, – замисли се за момент Давернети – по време на сватбата Сиена е била в началото на двайсетте си години, а Микеле е била три години по-млада.
Не можех да не си представя момичето в роклята на шаферка, което гледа щастието на по-голямата си сестра, на сватбената церемония с възторжени очи, сини като лятното небе, и мечтае… мечтае за същото. За същото щастие, за същия храм, за това, че и тя ще чака до олтара със силен уверен мъж, който ще я гледа с любов…
И ме е страх, наистина страх, да си помисля какво се е случило след това.
„По-малката сестра на херцогиня Енсан, която ви е позната, роди тризнаци от съпруга на по-голямата си сестра. Три идентични момичета. През същия месец херцогиня Енсан роди собствена дъщеря, законна дъщеря“.
Изглежда, че това са само думи. Само думи… Но това, което се криеше зад тях, беше ужасяващо. Може би, напълно възможно и аз щях да го приема не толкова остро, ако не беше дневникът на майка Изабел, но както и да е… В кой момент херцогът е обърнал внимание на по-малката сестра на съпругата си? Кога е отишъл при нея? Как я е принудил? Той я е изнасилил, иначе бедното момиче нямаше да изпада в истерия в милосърдната къща, молейки да се отърве от „доказателството за греха“.
– Анабел, вие сте бледа. – отбеляза старшият разследващ полицай, изключително внимателен лорд.
– Уви, има си причини. – отвърнах тихо аз.
– А каква според вас е причината за вашето лошо настроение?
Погледнах го и няколко секунди се взирах в очите му, без да мога да разбера дали се шегува, иронизира или наистина не разбира.
– Лорд Давернети – заговорих накрая – това, което се е случило с младата баронеса Енсан, не беше нищо друго освен насилие.
Усмихвайки се, старшият следовател поклати глава и отговори:
– Анабел, откъде ние с вас знаем това? Напълно възможно е момичето просто да се е влюбило, драконите често се влюбват, ние имаме известна харизма, така….
Пауза, доста добра пауза, за да се подчертае двусмислието на казаното, само че като оставим настрана цялата тази двусмисленост, аз зададох конкретен въпрос:
– Лорд Давернети, какво мислите, че се случи с мен, след като влязохте в къщата ми като крадец и отидохте в леглото ми като изнасилвач?!
– Анабел! – Давернети мигновено пристъпи напред, очите му вече не се присмиваха и не се усмихваха, с изключение на известно напрежение – Нека не бъркаме понятията. Аз не съм ви изнасилвал! Не съм искал да ви обидя по никакъв начин. Аз…
– Въпросът беше в друго! – прекъснах го ледено – Въпросът беше: „Какво мислите, че се случи с мен след това?“
Старши следователят се облегна назад на стола си, като ме гледаше напрегнато и втренчено.
Аз, от друга страна, не виждах причина да се крия.
– Плаках през по-голямата част от нощта. – казах съвсем спокойно и погледнах в черно-зелените очи на дракона с твърдост, на която преди не бях мислила, че съм способна – Взех няколко бани, като все се опитвах и опитвам да отмия всяко ваше докосване. Къпах се, докато не свърши всичката топла вода в къщата, а като се има предвид системата за парно отопление, която професорът е внедрил, имаше много вода. Така че, когато топлата вода свърши, все още се чувствах мръсна. Толкова мръсна, че не можех да се успокоя дори след като избърсах тялото си с кърпа, напоена със спирт. И да, лорд Давернети, все още се страхувам да спя в стаята си, не мога да понеса дори мисълта да легна в леглото, на което ме тормозехте.
Докато говорех, Давернети пребледня, честно казано, макар и някак отстранено – иначе не можех, страхувам се, че сълзите напираха в очите ми. Ставаше все по-блед с всяка моя дума.
– Анабел… – прошепна той, щом спрях да говоря.
– Да, не сте ме изнасилили. – потвърдих онова, което той очевидно искаше да каже – И двамата с вас знаем защо: живяла съм с дракон повече от шест години, познавам слабостите ви и мога да се защитавам. Но ако нямах всичко това – нито дарба, нито способност, нито знание – как щеше да завърши онази нощ, лорд Давернети!
Полицаят замълча за миг, загледан в мен.
После заговори:
– Повече от сигурен съм, че щеше да ви хареса.
Усмихнах се горчиво и поклатих отрицателно глава, като го гледах втренчено. Но отстъплението явно не влизаше в навиците на старши следователя.
– Бих направил абсолютно всичко, за да ви хареса.
И не се сдържах:
– Вие вярвате в това толкова дълбоко! – усмивката отново беше горчива – Толкова искрено! Толкова непогрешимо! Лорд Давернети, вие сте умен дракон. Току-що ви разказах открито и честно какво преживях след вашето нощно посещение. Къде в описанието на чувствата и емоциите ми чухте нещо, което да ви позволи да кажете: „Повече от сигурен съм, че щеше да ви хареса?“
И полицаят отвърна поглед.
– И така, – казах аз с дълбока въздишка – сега да се върнем към наистина важната тема на обсъждане.
– Съжалявам! – изведнъж каза лорд Давернети и погледна нанякъде към каменната стена – Съжалявам безумно, безкрайно, ужасно много. Не мога да понеса да знам, че сте плакали заради мен, и бих направил всичко, за да изкупя всяка сълза, която сте пролели. Анабел, ако мога да направя нещо, аз…
– Сега не става въпрос за мен. – прекъснах дракона не много деликатно, но нямахме много време за губене в обяснения – А и не ми трябват вашите съжаления, нито вашето съчувствие, нито каквито и да били опити да „изкупите случилото се“. Благодаря ви, но вече съм научила, че единственото нещо, което е по-лошо от омразата към драконите, е тяхната благодарност. Така че, моля ви, просто не ме докосвайте никога повече и повярвайте ми, това ще бъде повече от достатъчно.
Давернети ме гледаше мълчаливо.
Задържах погледа му с цялото достойнство, което можех да събера, и се върнах към това, което наистина имаше значение.
– И така! – беше дума, която бях научила от професор Стантън, дума, която ме дразнеше, но всичко минава, както и това – Така че имаме съществуването на четири сестри Енсан. Едната от тях, лейди Елизабет Карио-Енсан, законно родена и сгодена за Арнел, беше убита и намерена от мен при навлизането в територията на Уестърнадан. Втората, нелегитимната, но също в действителност лейди Карио-Енсан, беше незабавно открита от вас, доведена в Уестърнадан и сега се представя за мъртвата законна Елизабет. Освен това в Града на драконите пристигнаха и двете незаконни дъщери на херцога – Амбър и Лаура Енсан. И двете са магьосници. Обучени магьосници, които могат да използват както драконова магия, така и магията от старата школа, като се има предвид заклинанието „Адски огън“, което беше използвано в опита да се разруши домът на вече покойната сватовница мисис Томпсън. И Лора, и Амбър вероятно са уайверни – тоест смесица от ръждиви дракони и трансформиращи. Едната от тях е била заловена… – Аз се замислих, после добавих язвително: – Не и без моя помощ. Ами другата?
Полицаят слушаше с интерес, но направи една поправка:
– Шърли Акинли не беше „незабавно открита“ от мен. За момичето се грижеше професор Стантън. И най-вероятно той щеше да я приеме в дома си след смъртта на приемната майка на момичето, но… от крясъците на Шърли прозорците се взривяваха. Професорът разумно преценил, че това ще привлече излишно внимание към момичето, затова я изпратил в Уестърнадан. Уви, Шърли избягала от девическия пансион. След това се забъркала с лоша компания… може би сте чували за темпераментния характер на жените от нашата раса… – после ме погледна и сухо каза: – Простете.
– Продължавайте. – помолих аз.
Но продължението не дойде веднага.
Лорд Давернети мълча известно време, като поглеждаше към полите на роклята ми на лична секретарка, после каза:
– Трудно ми е да ви запозная със заключенията си след вашата шокираща откровеност, затова ще бъда много кратък и тактичен. Бракът с херцогиня Елизабет Карио-Енсан, както разбирате, не беше мечтата на Ейдриън. Но повтарям – главата на семейството няма право да избира съпруга въз основа на собствените си желания и симпатии, неговата задача е да доведе в къщата жена, която да се превърне в опора, богатство и въплъщение на силата на семейството. А изборът на достойно момиче, което ще може да се справи с тази задача, не е прост въпрос. Особено ако вземем предвид, че сме приели браковете между роднини…
След миг мълчание старшият следовател добави:
– Вероятно заради това, което… описахте, говорейки за собствените си усещания. Повярвайте ми, това е… смазващо.
Той поклати глава, сякаш се отърваваше от нелицеприятните мисли, и продължи:
– В друга ситуация предложението на херцог Карио щеше да бъде отхвърлено. Драконите, особено онези, които наследяват кръвни линии и богатства, се женят изключително за драконици, това е в реда на нещата в Уестърнадан. Но… вече имахме на разположение около четиристотин трупа. Уестърнадан е град, който почти винаги е покрит със сняг. Някога на мен това ми харесваше – съвършената белота на нашия град, но когато върху девствения бял сняг започнаха да цъфтят алени петна… Триста деветдесет и девет момичета и жени, Анабел. Осиротели родители, съпрузи, малки деца. Засилихме патрулите, засилихме патрулите до такава степен, че един пазач, който се разхождаше из града през нощта, можеше да види друг в далечината. Но… убийствата не спряха.
След миг мълчание Давернети погледна към двете икономки, които седяха и гледаха напрегнато от мен към него, без да могат да чуят нищо, но все пак и двете останаха наблизо, и ако грижите на мисис Макстън бяха приятни и познати, то от мисис МакАвърт не бях очаквала такава преданост и… това беше приятно и за мен. Без съмнение казах истината на лорд Главния следовател за това как се чувствах след нощното му посещение, но никога няма да призная, че от онази нощ в присъствието на този дракон все още ме тресе. Страхът си остава. Страхът винаги остава. И едва ли можех да мисля последователно, когато бях насаме с лорда, но присъствието на две смели жени тук ме успокояваше.
– Не си спомням точно коя нощ Ейдриън изведнъж реагира нетипично. – продължи Давернети – От доста време не бяхме спали в напразен опит да открием убиеца. Ние, двама от най-силните дракони в Уестърнадан, се опитвахме да решим уравнение, което беше пълно с неизвестни, а знакът за равенство винаги беше последван от труп, поредното цвете на смъртта, разцъфнало в снега. И изведнъж нещо се обърка! Ейдриън рязко се изправи и тръгна нанякъде. Извиках и той се обърна, а аз се почувствах неловко… Погледът, Анабел… той не просто имаше вид на дракон, а и на кръвясали очи. Когато се обърна при гласа ми, той спря… Знаете ли какъв беше ужасът на ситуацията?
Поклатих отрицателно глава, слушайки лорд Давернети в нервно напрежение, долавяйки всяка негова дума. Старши следователят се усмихна невесело на изненаданото ми внимание и каза:
– Целият ужас беше в това, че никой не беше убит тази нощ. Никой, Анабел.
Изведнъж осъзнах, че го слушам, почти без да си поемам дъх… и вече знаех какво ще чуя по-нататък:
– През всяка друга нощ, откакто започнаха убийствата, Ейдриън претърсваше града, също като мен. Това беше първата нощ, в която, след като бяхме осъзнали безсмислието на патрулирането, се бяхме насочили към търсенето на маниакалния убиец, преглеждайки докладите от местопрестъплението и записите от архивите. Това беше първата нощ, в която Ейдриън беше с мен. Изводите… Предполагам, че осъзнавате изводите, които направихме.
Аз… разбрах.
Давернети въздъхна тежко и без да ме погледне, се върна към разказа си:
– На следващата вечер сам заключих Ейдриън. В затвора. На най-ниското ниво на затвора. И… това се случи отново, Анабел. Отчуждението, което го обзе, лудостта, която го последва и опитът да напусне затворническата килия. Той огъна решетките, Анабел, опита се да ги счупи, не отговори на гласа ми и да… никой не беше убит отново тази нощ. Никой. На сутринта Ейдриън седеше на каменния под, гледаше ме мълчаливо, аз него и в главите ни нямаше никакво съмнение кой е убиецът.
– Боже, това е ужасно! – казах аз.
– Повече от ужасно! – потвърди лорд Давернети.
Той посегна към декантера, наля си настойка против повръщане до върха на чашата, взе последната част от нея и като отпи бавно, продължи:
– Това беше тежко, ужасно осъзнаване. Бяхме изправени пред труден избор. Да оповестим подозренията си щеше да е недалновидно, глупаво и безсмислено. Но имаше все повече и повече от нас, които искаха да оповестят фактите за многото смъртни случаи. Драконовият град, както и цялата Желязна планина, има независимост, но Империята все още разполагаше с някакви лостове за влияние и проблемите започнаха, когато император Уилям Дейрел дойде на власт, но всъщност тези лостове бяха дадени на херцог Карио, който никога не беше признат от баща си, но беше признат от кръвния си брат. Признат и ползващ се с пълно доверие. По този начин Коршун Карио става управляващ на империята. Какво означаваше това за нас? Опити за проникване в нашите територии от страна на многобройни ревизори, поява на магове, които се опитваха да скрият магическата си същност, но усърдно дебнеха нещо, и много други неприятности, които в настоящата ситуация не можехме да си позволим. И така, когато херцогът предложи брак в замяна на спиране на „проверките“, бяхме принудени да се съгласим. При брак от такъв калибър времето от годежа до същинската сватба е една година. Цяла година, Анабел, а в този момент времето беше ценност, от която не можехме да си позволим да се откажем.

Назад към част 12                                                       Напред към част 14

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 12

* * *

– Анабел… Ани, красавице моя, къде се крием, а? Едно, две, три, четири, пет, бъдещата лейди Давернети ще намеря.
Беше толкова ужасно, че ми се прииска да се обърна и да напусна подземието, независимо от всичко. Но, уви, пред мен беше Давернети, който лично претърсваше всяка килия, и аз наистина се учудих, че изобщо има килии и че те не случайно са заключени със златни решетки, и че зад мен имам две икономки. И една чиния с отрова в ръката ми. Нямаше къде да се оттегля и нямаше какво да правя.
– Анабеееел! – продължи да се подиграва с името ми лорд Давернети.
При това издевателстваше. Той вече знаеше, че съм слязла в тъмницата. Знаеше също, че лорд Арнел не може да се присъедини към моето търсене. Императорът беше отишъл на разходка с кон след съня си и лорд Арнел нямаше друг избор, освен да играе ролята на гостоприемен домакин и да придружи престолонаследника. Единствената добра новина беше, че императрицата пътуваше с тях, а генерал ОрКолин беше наясно с опита за покушение и състава на отровата, така че сега… трансформиращите претърсваха покоите на императрицата, нейните слуги и компаньонката ѝ, която сега бързаше с пълна скорост към доктора. Императрицата и компаньонката очевидно не бяха доволни, че лейди Енсан не се е разболяла по време на чаеното парти, и мислейки, че дамите от семейство Арнел умишлено крият лошото ѝ състояние, компаньонката ѝ се втурна да „търси помощ“.
А ние побързахме да търсим лорд Давернети и за нас беше лесно да го намерим – трансформиращите веднага ни казаха къде се намира главният следовател и по какви знаци можем да го открием. Имаше само един знак, но той беше единственият, който отличаваше полицая от всички останали в имението. Просто никой друг не разтягаше с гаден глас: „Анабеееееееел, радост моя“.
– Какъв ужас! – мисис МакАвърт не можа да издържи.
– Не ми говори! – каза мисис Макстън.
Аз обаче вървях напред с чувство за обреченост, а гласът беше моят водач.
Лорд Давернети беше по-умен от това, той беше човек на логиката и дедукцията и затова се намираше в най-удобната стая на затворническия етаж в имението Арнел. И когато стигнах до правилната килия, ме посрещна великолепното обзавеждане – прозорецът с изглед към зимната градина, който сигурно е изпълвал затворническия салон със светлина и топлина, разкошната тапицерия на лилавите и алени дивани, облицованите стени, и нахалната усмивка на лорд Давернети, който се беше настанил удобно в мекото кресло и отпиваше джинджифилово-минтрова напитка.
– Помага ли? – попитах саркастично, като спрях на входа.
– Мм, повече от полезно. – Давернети се усмихна като котарак, който е изял повече от достатъчно сметана, за да му стигне до края на живота – И така, скъпа моя Анабел, ето ви!
– Уви! – казах аз.
Скръбта ми беше повече от оправдана – те дори не ме търсеха, защото знаеха, че единственият начин да ме намерят във всички коридори, галерии и проходи на имението Арнел е с помощта на слугите, а драконът разбираше това. Давернети знаеше, че на моя страна са трансформиращите. Така че, без да си прави труда да ме търси, той се бе настанил удобно тук, в подземието, пресмятайки и заключавайки, че ще дойда при него.
Така и стана, но това не ме накара да се почувствам по-добре.
– Опитаха се да отровят лейди Енсан. – казах аз, приближих се и поставих чиния на масата пред старшия следователя.
Надявах се, че поне ще пребледнее, докато се приближавам, но не – драконът се усмихна лукаво, поздрави ме с чаша джинджифилово-минтрова напитка и дори ми я предложи, посочвайки дивана до себе си:
– Седнете.
– Аз ще постоя. – отвърнах аз, като направих няколко крачки встрани.
– Нямам нищо против. – каза лорд Давернети по особен начин, като ме гледаше с нескрито удоволствие – Трябва да призная, че това е красива гледка и дори не искам да я загубя. Анабел, на вас дяволски ви отива роклята на лична секретарка, особено тази, която ви е с два размера по-малка. Корсетът стегнат ли е?
– Имате ли съвест? – не можах да си помогна.
– Разбира се, че не, при мен тя не съществува. – хитрата усмивка на старшия следовател ставаше все по-коварна – Кажете ми, моя красива бъдеща съпруго, навлечена в корсет, който подчертава едно много отлично телосложение. Ще гледам и ще гледам. Липсват само разпуснатата коса и черната дантелена риза…
И погледът му стана почти мечтателен.
– Искате ли малко отрова? – попитах го, съвсем безкористно – Смятам, че тя наистина би добавила нови и причудливи аромати към вашата инфузия!
– Доста интригуващо предложение. – но в очите му имаше стомана, а усмивката напълно бе изчезнала от лицето на лорд Давернети – Седнете, мис Вайърти, опасявам се, че ще имаме доста неприятен разговор.
Изкушавах се да седна близо до лорд Давернети и да го гледам как страда с чувство за триумф, но не бях дракон и затова любовта към ближния не беше празна дума. Седнах на ръба на дивана, колкото се може по-далеч от лорд Главния следовател, а двете икономки изведнъж се настаниха на другия диван и… и аз, и те бяхме изумени от този факт.
Осъзнаването, че полицаят отново е използвал забранената магия за подчинение, естествено, не ме зарадва.
– Престанете! – изисках аз.
Лорд Давернети не престана. С едно движение на ръката му над отровната чиния се появи формула на наличните отрови. Полицаят се вгледа в чинията за няколко секунди, след което я върна в първоначалния ѝ вид.
– Не е лошо, – каза Давернети след известно мълчание – но не бих ви наел за полицай. Анабел, повярвай ми, тази чиния ще се справи чудесно и без вашите пръстови отпечатъци.
– Това е всичко, което си мислите, че трябва да ми кажете?! Аз… аз… – онемях от възмущение.
Не останаха думи и след като лорд Давернети с друго движение ни закри със защитен балдахин, напълно лишавайки икономиките от възможността да чуят каквото и да било, погледна ме и каза:
– Скъпа ми мис Вайърти, вие надминахте себе си. Изненадан. Удивен. Възхитен.
Можеше ли нещо да ме разтревожи повече от подобно начало на разговора?
– Да проникнете в имението на Арнел, да си осигурите подкрепата на всички слуги, да се промъкнете в покоите на императрицата… Трябва да призная, че сте умна, находчива, изключително проницателна и имате забележителната способност да разпознавате онези моменти, които оставаха в сянка за всички около вас, включително и за мен. Задължен съм ви, мис Вайърти.
Звучеше като похвала, но сърцето ми се сви.
– Какво мислите за дамите от дома на Арнел? – продължи без преход лорд Давернети.
Аз не отговорих, не исках да обиждам дамите, а и ако нямах какво хубаво да кажа, защо изобщо да си правя труда?
– Мм, много разумно решение. – похвали го лордът главен следовател и изведнъж каза: – Не е ли това значителен контраст с майка ми?
Този път не си замълчах и хладнокръвно отбелязах:
– Сплетничеството не е достойно за джентълмени, не мислите ли?
– Установих, че имате много остър език, скъпа Анабел. – усмивката на лорд Давернети придоби малко хищническо изражение, а после, съвсем неочаквано, полицаят каза сериозно: – Мис Вайърти, може би в този момент сте стигнали до някакви заключения, но се опасявам, че те са съвсем погрешни.
Чашата на възмущението ми повече от преля и аз отговорих на полицая напълно искрено:
– Много съжалявам, лорд Давернети, но се опасявам, че опасенията ви са съвсем неоснователни, поради причината, че аз лично все още не съм си направила никакви заключения. Не съм направила никакви, не съм стигнала до тях, не съм летяла до тях, не съм пълзяла до тях и се опасявам, че с късчетата информация, които трябва да изтръгна от вас, драконите, скоро няма да мога да направя никакви заключения!
Не успявайки да овладея нервното си напрежение, аз скочих, направих няколко крачки покрай дивана и обратно, осъзнах, че и двете икономки ме виждат отлично, спрях, обърнах се към лорд Давернети и зададох директен въпрос:
– Какво възнамерявате да направите?
Драконът се усмихна, наблюдавайки внимателно всяко мое движение, и каза многозначително:
– Да ви получа. Като начало.
С конвулсивно издишване аз все пак облякох възмущението си в словесна форма и отбелязах:
– Лорд Давернети, казвам ви това за последен път и искрено се надявам, че най-сетне ще ме чуете. НИКОГА НЯМА ДА БЪДА ВАША СЪПРУГА! НИКОГА! Защото брак без любов все още е възможен, но брак без уважение е обречен. Нямам никакво уважение към вас. Съжалявам, но това е реалност, причинена от вас и вашето поведение, лорд Давернети. Така че уважавайте поне малко себе си и престанете с преднамерените си нагли опити да ме накарате да избягам от страх в къщата си и да се скрия там колкото се може по-дълго! Точно това се опитвате да направите, нали?
Усмивката беше изчезнала от хищното лице на дракона, металът в очите му, а челюстите му бяха стиснати толкова здраво, че ми се стори, че чувам скърцане на зъби.
Спря ли ме това? Съвсем не.
– Така че, – върнах се на дивана и седнах, като държах гърба си идеално изправен, макар че предвид старанието, с което ме бяха пристегнали, всяка друга поза би била невъзможна – да оставим изводите и да преминем към реалностите. Нейно Величество е маг от старата школа. Маг, достатъчно силен, ако е успяла да приложи маг-технология за контрол на съзнанието.
– Магьосническа технология? – намеси се лорд Давернети, отпивайки още една глътка от луксозното си питие.
– Материя магика. – обозначих научното им наименование – Магически технологии. Някаква симбиоза на магията и механиката, като магизметрите например. А това, което генерал ОрКолин извлече от подчинените си, несъмнено беше точно това – магтехнология. По този начин можем да заключим, че императрицата има магическо ниво от около дванадесет деления или приблизително толкова. Аз бих казала десет, но Нейно Величество е била в смъртното си тяло повече от двеста години, съответно способностите ѝ са по-високи.
Погледът на полицая не ми хареса, но продължих:
– Говорихте ли с ОрКолин?
Старши следователят кимна мълчаливо.
– Значи вече знаете, че херцог Карио контролира ситуацията в Уестърнадан. – заключих аз.
– Не бих направил такова категорично изявление, Анабел. – усмихна се лорд Давернети – Ситуацията в Уестърнадан е под наш контрол, на мен и на Ейдриън.
Не можех да се сдържа да не отбележа с нескрит сарказъм:
– Съдейки по ситуацията, контролът явно не е вашата силна страна.
Усмивката бавно напусна лицето на старши следователя. Усмихнах се по най-очарователния начин и продължих:
– Какво възнамерявате да направите?
– Вече ви казах. – каза лорд Давернети с тон на нетърпение.
– Нямах предвид напразните ви надежди, а какво точно ще направите, за да защитите лейди Енсан и хората от този град?
Драконът отвърна на болезненото ми избухване с твърд поглед, отпи глътка инфузия и попита:
– Какво знаете за лейди Енсан?
Той нарочно наблегна на думата „лейди“, намеквайки за това, което и двамата знаехме – момичето беше копеле, така че всъщност не беше „лейди“, и още…
Реших отново да бъда честна, не бях сигурна, че лорд Давернети ще отговори на честността ми с достойнство, но… отдавна бях загубила всякаква вяра в способността на драконите да направят нещо достойно.
– Известно ми е, – оправих полата си, изглаждайки гънките – че преди време, преди около двеста години, ръждивите дракони са сключили съюз с трансформиращите и са им дали тридесет момичета от собствената си кръв в замяна на услуга.
Погледнах Давернети, очаквайки всичко друго, но не и насмешлива ирония:
– Кървава сватба.
– Извинете? – не разбрах.
Старши следователят допи с един замах питието си, остави чашата настрана, настани се удобно в креслото си, сякаш щеше да прекара много време в него, погледна ме насмешливо, почука с пръсти по подлакътниците и каза нещо много разсеяно:
– Има едно разпространено мнение, че не можеш да наречеш хубаво нещо брака… Но това не важи за нашия брак, ние с вас ще имаме прекрасно семейство, Анабел.
Облегнах се назад на дивана и скръстих ръце на гърдите си по предизвикателен начин, който ясно показваше отношението ми към неговите намеци.
Все пак не можах да се въздържа да не кажа нещо:
– Много съдържателно. Много. Винаги съм си мечтала да чуя от вашите устни фразата „Не можеш да наречеш доброто дело брак.“ Мечтата ми се сбъдна! Вече мога да умра спокойно. Мисля да напиша в завещанието си: „Погребете ме под паметника на драконовата наглост, глупост, недалновидност, неспособност за нормален диалог и…“ И се страхувам, че списъкът продължава и продължава, а за всичко това явно няма достатъчно надгробни паметници. Лорд Давернети, не съм поласкана, че всеки разговор, който водим с вас, е за сватба. Няма да има сватба, примирете се. Що се отнася до лейди Енсан, вероятно нейният несъмнен баща, херцог Карио, е потомък на едно от момичетата с трансформиращ. И още един неоспорим факт е, че лейди Енсан се опитаха да я убият и ще се опитат да я убият отново.
Давернети почука с пръсти по подлакътника – правеше го синхронно, с пръстите на двете си ръце – погледна ме и изведнъж каза:
– Колко незаконни бастарда на лейди Енсан според вас има в момента?
Исках да отговоря, но… се поколебах под ехидния поглед на полицая.
– Три. – любезно ме просветли той – По-малката сестра на лейди Карио, родена Енсан, онази, чието раждане сте спрели, ражда тризнаци от съпруга на по-голямата си сестра. Три еднакви момичета. През същия месец лейди Енсан-Карио роди дъщеря, законна дъщеря, от съпруга си, имперски бастард, който бе успял да се сдобие с титлата херцог.
Давернети направи пауза, усмихна се на учудването ми от неразбираемостта на чутото и продължи:
– Елизабет Енсан-Карио е израснала заедно със сестрите си Амбър и Лора Енсан. Забелязвате ли нещо необичайно?
Забелязах. Незаконородените момичета нямаха име на баща, а само на майка си, и… едната сестра липсваше.
– Сестрата на съпругата на херцога на Карио – продължи безразлично лордът главен следовател – е родила тайно, в една милосърдна къща, за да скрие срама си. И тя, няма да повярвате, призовала да се убият и трите „доказателства за грях“. Тя поискала дъщерите ѝ да бъдат удавени като бездомни котенца в поток. Безумните и родилни изблици били чути от перачката, която носела прането. Жената, която не можела да има деца, се опитала да спаси и трите момичета. Но тъкмо когато изнасяла първото от тях през задната врата, в милосърдната къща се появил херцог Карио. А свидетели на греха нямало… Нито един. Включително и майката, която току-що беше родила. И херцогът, който си мислел, че има само две деца, напуснал пламтящата сграда със собствените си две новородени дъщери.
Сигурно бях побеляла повече от сняг, защото лорд Давернети замълча за миг, оставяйки ме да се справя с емоциите си, а после се върна към историята:
– Елизабет Енсан-Карио е била възпитана според канона и традицията, а сестрите ѝ са имали по-малко късмет. Да, и двете се научиха да пеят, да бродират и да свирят на музикални инструменти, но освен това – постоянни силови тренировки, обучение като маг от старата школа, изучаване и призоваване на огън. Херцог Карио подготвяше нещо повече от дъщери – инструменти за отмъщение. Девойките, а след това и момичетата заспиваха и се събуждаха с една-единствена мисъл – унищожаването на Града на драконите.
Старшият следователя въздъхна тежко, изражението му загуби всякакъв сарказъм и ирония, а полицаят каза много тихо:
– Това беше само съвпадение, Анабел, само съвпадение, но уплашената перачка, стиснала почти собственото си дете, се втурна към професор Стантън за помощ. Благодарение на него научих за инцидента и за съществуването на третата извънбрачна дъщеря на Карио.
Друга пауза и внезапен въпрос:
– Знаете ли какво е майорат, Анабел?
– Редът на наследяване. – отговорих малко объркана.
– Какво умно момиче. – похвали ме странно Давернети и когато го погледнах възмутено, каза: – Професор Стантън е бил глава на семейство Стантън. Най-възрастният в семейството. Но в нарушение на всички традиции, на правилата за наследяване, напук на всичко, той ви направи наследница… Анабел, знаете ли колко братя има професор Стантън?
– Защо ми разказвате всичко това? – попитах мрачно.
Давернети не отговори, а помръдна рамо, сякаш за да протегне шия, и се върна на мястото, откъдето беше започнал:
– Главата на семейството, Анабел, няма свободата да избира своя партньор. Стантън е бил влюбен и предполагам, че знаете в кого.
Знаех, бях чула лейди Арнел да казва: „Ариана е негова дъщеря“, но не обявих знанието си, изчаквайки думите на старши следователя. И те дойдоха:
– Друго ограничение е, че главата на семейството не може да се жени за разведена жена, а моята скъпа и известна леля вече беше омъжена против волята си. Което, както може би си спомняте от думите на нашия понякога твърде словоохотлив Ейдриън, не се поощрява в Уестърнадан.
Поклащайки неодобрително глава, полицаят съобщи:
– Както разбирате, те бяха бесни: и Алисент, и самият Стантън. Но делото беше извършено и леля прекара нощта със съпруга си. Предполагам, че вече сте наясно колко лесно е да се предизвика желание у силно облагодетелствана драконица, нали? – странна усмивка трепна на устните на дракона.
Изобщо не ми се искаше да се усмихвам. В странно състояние на отвращение, горчивина, шок, погледнах лорд Давернети и… Има неща, които умът не иска да разбере. Сега имаше… няколко такива неща.

Назад към част 11                                                            Напред към част 13

 

Елена Звездная – Градът на драконите – Книга 3 – Част 11

***

И се страхувам, че мисис МакАвърт беше единствената, която запази спокойствие.
– Отровата не е била в чая? – попита тя мигновено.
– Не. – усилих формулата за отровата, която беше белязана със заклинание за истина, и отговорих на икономката – Очевидно императорската свита знае, че срещата в салона на лейди Арнел е само между роднини. Като се има предвид, че главната цел е да се натопи лейди Арнел, беше необходимо да се използва възможно най-бързо действащото съединение. Такова, което да предизвика незабавно отравяне при драконите. Но убийството на всички дами в имението не влизаше в плановете на отровителите. Само лейди Енсан трябваше да получи отровата. И тя я получи. А съставът на включените вещества… е впечатляващ.
За миг се почувствах зле. Това не беше само една отрова. Използвали са три отрови – стрихнин, тетрадотоксин и флуороводородна киселина. Това беше отрова, от която не можеше да се спасиш. Нямаше как. Отровения човек го очакваше дълга, мъчителна смърт, без начин да облекчи страданията си и без абсолютно никакъв шанс за излекуване.
– Мис Вайърти, – побърза да се обърне към мен мисис Макстън, моята вярна икономка – скъпа моя, вие сте бледосиня.
– Нищо чудно, – продължавах да гледам формулата с ужас – убийството щеше да стане шумно, повече от шумно, а публичността щеше да е значителна.
Обърнах се към мисис МакАвърт и попитах:
– Колко време обикновено продължава чаеното парти в салона на лейди Арнел?
Последната, чувствайки се малко смутена от пълното ми пренебрежение към присъстващите дами, все пак отговори:
– Обикновено около половин час.
Какъв… ужас.
Дори не знаех как да изразя с думи колко ужасно беше това.
– Тридесет минути… – гласът ми трепереше – първата активна съставка трябваше да е тетрадотоксин. Тази отрова щеше да парализира напълно устната кухина на лейди Енсан, да я направи неспособна да говори или да преглъща, последвана от конвулсии. Вероятно досега щеше да бъде извикан лекар. Доколкото ми е известно, най-добрият лекар в Уестърнадан е д-р Еньо. От дома му до имението Арнел се стига за около половин час. Тридесет минути. Това е достатъчно време за стрихнина, който е вторият компонент на отровата. През тези трийсет минути лейди Енсан щеше да започне да изпитва гадене, последвано от повръщане, после хаотични мускулни контракции. Но всичко това щеше да изглежда като заболяване, така че никой нямаше да го скрие, без дори да си дава сметка, че докато пристигне д-р Еньо, флуороводородната киселина щеше да се е задействала и вероятно до момента на прегледа щеше да е получила не само увреждане на стомаха, но и на костите. Аз…
Аз не можех да кажа нищо друго.
Виждала съм как флуороводородната киселина разяжда лабораторни плъхове и не познавам нищо по-лошо от тази отрова. Ужасно. Тя причинява непоносима агония. И необратима. Тетрадотоксинът и стрихнинът могат да бъдат магически блокирани дори с обикновено заклинание „Темпус“, но флуороводородната киселина е почти неподатлива на магии. А всичко това заедно… Никой лекар, дори магьосник от старата школа, не би могъл да спаси лейди Енсан, ако тя вкуси и най-малката частица от тази трикомпонентна отрова.
– Прочутата и всезнаеща мис Вайърти! – лейди Белатрикс, която, за мое огромно съжаление, е едновременно и Стентън, и Арнел, провъзгласи на висок глас с насмешка.
И аз се учудих, че след всичко, което беше чула, единственото, от което се интересуваше тази подла жена, бях аз, но предизвикателството беше прието мигновено.
– Драконици! – възкликнах, без да прикривам нито истинското си отношение към тази раса, нито гнева си – Знаменитите, нищо незнаещи драконици!
О, Боже, ако това се беше случило, когато бях на седемнайсет, сигурно щях да треперя като крехка роза под проливния дъжд, но сега…
– А вие сте дръзка! – това го каза тази, която се надявам да не беше майката на лорд Арнел.
– А вие ме отвращавате! – наистина имах основание да направя такова изявление.
Дамите бяха зашеметени.
– Мис Вайърти! – възкликна шокирано мисис МакАвърт.
О, наистина, как можех да кажа на глас това, което си мислех?! Нарушение на благоприличието! Нарушение на етикета! Неприемливо поведение!
Само че:
– Мисис МакАвърт, искрено съжалявам, че говорих по този начин във ваше присъствие. Съзнавам, че като икономка на имението Арнел сте длъжна да се грижите за доброто име на онези, които принадлежат към семейството, затова няма да продължавам. Само ще си позволя да дам на всички вас един добър съвет: не вземайте нищо от ръцете на лейди Белатрикс Стантън, защото то може да… съдържа отрова!
А подобно избухване никога не е било простено.
– Искате да кажете, че съм искала да отровя дамата, за която всички сме принудени да се преструваме, че е Енсан? – надигна се от дивана Белатрикс Стантън.
След като погледнах скептично драконицата, попитах:
– Слугинята ви ли беше тази, която сервира десертните чинии?
И всички замръзнаха.
Дамите се спогледаха, а мисис МакАвърт след миг размисъл трябваше да признае объркано:
– А коя беше тя? Не забелязах, а сега осъзнавам, че не съм запомнила лицето.
И тя погледна въпросително към мисис Макстън. Икономката ми с тежка въздишка обясни:
– Магията на илюзията, мисис МакАвърт. Моята мис Вайърти е добра в това, така че тя го видя веднага.
Всички останали дами замълчаха и само лейди Енсан прошепна слабо:
– Тази прислужница беше… по-стройна на вид, но аз не забелязах, аз…
Тя замълча.
Лейди Белатрикс ми хвърляше омразен поглед и се страхувам, че и аз и отвърнах със същото. И все пак аз бях тази, която трябваше да я спре.
– И двете знаем точно в какво ви обвинявам и то няма нищо общо с този опит да бъде отровена лейди Енсан! – казах студено, а после добавих – Приятен ден, милейди!
И с тези думи се отправих към вратата, като възнамерявах да намеря лорд Давернети и да му предам както чинията, така и купчината лоши новини, но …
– Хей, вие, това… – гласът на фалшивата лейди Енсан трепереше – благодаря ви.
Изражението ѝ ме спря.
Обърнах се бавно и погледнах изключително нещастното момиче. Тя можеше да се роди дама, можеше да живее съвсем различен живот, живот на обичана дъщеря, а не на незаконно дете, хвърлено в най-близкия трудов дом, с тъжната съдба, отредена за всички копелета. Но уви…
И аз можех да премълча, но погледнах към тази лейди Енсан и видях другата, с разкъсано гърло, в бяла, окървавена рокля, която се полюшваше от ледения вятър, бушуващ сред снежните планини. И на тази лейди Енсан, за съжаление, не можах да помогна с нищо, но искрено се радвам, че успях да спася тази от свирепа смърт. Но исках да ѝ помогна, въпреки че я бях спасила, затова реших да ѝ разкажа:
– Не знам дали са ви казвали, – внимавах да избера правилните думи – но вие сте точно същата като човека, когото замествате. Вие сте лейди Карио-Енсан по кръв и по рождение. Не знам каква е била съдбата ви и подозирам, че не е била лесна, но трябва да знаете следното: вие сте лейди Карио-Енсан, дъщеря на херцога на Карио и баронеса Енсан. Независимо дали е законно или не, вие сте дама. И макар че може да не сте получили прилично възпитание, но въз основа на това, което току-що се случи, вие сте до голяма степен по-възпитана от всички дами тук.
И като поклоних глава за сбогом, тъкмо се канех да хвана дръжката на вратата, когато изправилата се лейди Енсан заговори с нервно вълнение:
– Н-но това е невъзможно! Майка ми беше добра жена, но само перачка. А баща ми умря, когато бях едва на осем години, нахапаха го вълци, баща ми изостана зад колата, и гората… Той беше каруцар и возеше промишлени стоки из цялата империя и ме обичаше така, както един добър баща може да обича дъщеря си… Детството ми беше най-щастливото време в живота ми, но майка ми не можа да понесе мъката от загубата на баща ми, загуби сили и работата свърши зле. Така че останах сама. А това, което току-що казахте… може ли да е истина?!
Бедното дете. Изведнъж се замислих какво би станало, ако приемният ѝ баща не беше имал такова нещастие? Да, макар и в бедност, но тя щеше да живее щастливо в любов и грижи, в топлината на семейство, което я е приело като своя, но….
– Аз много съжалявам. – не бих могла да скрия съчувствието си, дори и да искам – Много се радвам, че вашата съдба е била в голяма степен по-завидна от тази, която ви представих, и все пак трябва да знаете истината. Спомнете си момента, когато херцогът на Карио ви сграбчи и ви одраска, а капката от кръвта ви се раздели на две ясни картини: първата представляваше змей с отворена паст, символът на дома Карио, а втората – полуотворена бяла роза, обвита в лоза, символът на дома Енсан. Вие сте лейди Карио-Енсан. В това няма никакво съмнение. И… аз много съжалявам. Изхождайки от казаното от вас, вие сте били осиновена от добро и светло семейство и аз напълно разбирам и споделям чувствата и скръбта ви – защото почтеният мъж, когото описвате, е много по-достоен да бъде ваш баща от херцог Карио.
В очите на момичето, което стоеше там, блестяха сълзи. И колко красива беше тя в този момент… докато мълчеше.
– Значи този мерзавец херцог ме е създал?! – попита лейди Енсан с дрезгав глас.
Да, в такива моменти човек осъзнава колко значителна е разликата между грубия език на хората и възпитаната изискана реч на дамите от висшето общество. И все пак:
– Да, именно той.
– Искам да ви помоля да не използвате този език пред мис Вайърти! – възкликна мисис Макстън, която, вярна на принципите си, беше готова да пази невинността ми по всяко време.
В опит да изгладя нещата, посъветвах лейди Енсан с искрена загриженост:
– Мислете за доброто. Съжалявам, че баща ви е толкова недостоен човек, но вие сте негова плът и кръв и съответно ще станете съпруга на лорд Арнел, като ще имате всички права за това.
Изведнъж осъзнах, че ми е изключително трудно да кажа на някого, че ще стане съпруга на лорд Арнел, но тогава… тогава лейди Белатрикс се намеси с цялата си жлъч:
– О, скъпа лейди Енсан, със сигурност е наложително, дори жизненоважно, да се вслушате в съвета на любовницата на годеника си.
Почти изпуснах чинията си с отрова при това и погледнах лейди Белатрикс със змийска усмивка на пълно възмущение, но… тя не беше взела предвид присъствието на мисис Макстън.
– А аз казах ли ви, мис Вайърти, че всеки съди по себе си? – икономката ми се приближи, като на практика ме блокира от присъстващите жени на Арнел – Не? Е, сега е най-подходящият момент, може да се каже нагледна илюстрация!
И в думите и имаше не по-малко яд, отколкото в тези на лейди Стентън-Арнел.
– Как може?! – змията се надигна – Какво си позволявате?!
– Аз? – мисис Макстън се престори на учудена – Аз абсолютно нищо. Но знаете ли, след това, което казахте за недостойната връзка на мис Вайърти с вашия син, горкия лорд Арнел, Бог му е дал такава маминка, толкова ми е жал за него, започвам да подозирам, че когато отивате при доктор Еньо с настинка, не всичко е в рамките на медицинската грижа, о, не всичко. Със сигурност ще споделя мислите си за вас с мисис Еньо, жената на хлебаря и млекаря. И знаете ли, следващия път си гледайте езика, лейди Арнел. Нашата мис Вайърти е жалостива жена и помага на всички безкористно, за нищо, вижда се, но тя е добро момиче и не е отмъстителна, за разлика от мен. Но аз съм и може да се случи така, че един ден да имате нужда от помощ, а аз… и случайно да сложа бележката ви в камината, за отопление, така да се каже. Всичко най-добро, милейди!
И така, напуснахме стаята на клеветата и неуспешното убийство, а мисис Макстън не се лиши от удоволствието да затръшне вратата с гръм и трясък. Впечатляващ трясък.
Но почти веднага щом излязохме, вратата се отвори, едва чуто, затвори се безшумно и мисис МакАвърт, нервно стиснала ръце, каза виновно:
– Много съжалявам.
Тя въздъхна конвулсивно и, все още гледайки в пода, продължи:
– Драконите няма да поискат помощ, те никога… аз….
Мисис Макстън протегна ръка, докосна стиснатите пръсти на мисис МакАвърт и каза тихо:
– Да, всички разбираме, мисис МакАвърт, и… аз не съм толкова злопаметна.
Икономките си размениха тъжни усмивки, едната разбираща, другата виновна.
– И така, към лорд Давернети? – попита развълнувано мисис МакАвърт.

Назад към част 10                                                          Напред към част 12

 

 

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!