Категория: Градът на драконите

***

От този ден нататък живота на Айра протичаше почти ежеминутно.
Всяка сутрин започваше със силното съскане на Кер, което я принуждаваше да отвори очи, да стане от заспалия си стол и, прозявайки се отчаяно, да се върне в стаята си, преди някое от момичетата да разбере, че не е спала там.
След това следваше задължителния ритуал на миене, къпане, подреждане на косата и дрехите, изпъстрен с погледите на съседите и язвителните забележки на „пъстрото“ трио.
По правило Итава, която искрено смяташе Айра за статистка в техния клас, се подиграваше най-много. Зира беше малко по-мека с езика си. А Аранта изглеждаше като заядлива мълчаливка сред тях, но изразителните ѝ погледи бяха по-лоши от всяка подигравка: русата кралица на курса гледаше Айра така, както принцесите гледат хлебарка, която е пропълзяла в леглото. Или на комар, който внезапно се е покатерил върху скъп ботуш.
Не е изненадващо, че Айра се опита да не бъде забелязана от тях и след като едва обтри със студена вода пулсиращите си слепоочия, набързо напусна банята, като по пътя сплете дългата си коса. С времето започна да се мие само вечер, дори преди да отиде в склада, за да не среща изобщо съседите си.
След това настъпиха досадните часове на уроците: естествена история, основи на заклинанията, ежедневни уроци по практическа магия с лер де Сигон, билкарство, безкрайно досадни лекции по лечителство от господин Лоур… и проучвания, проучвания, проучвания… Всеки урок учениците се измъчваха с безкрайни въпроси и изискваха възможно най-пълни отговори, за които трябваше буквално да наизустяват цели глави от учебниците и горещо да се надяват, че обема на наличната там информация ще задоволи строгите учители.

На Айра, честно казано, ѝ беше по-лесно от повечето: Щедрия подарък на Марсо означаваше, че не ѝ се налага да прекарва дълги часове в изучаване на новия материал, така че не ѝ се налагаше да се труди всеки ден. Поне не и в реалния живот. Проблемът обаче беше, че тя можеше безболезнено да усвои само по една книга на вечер, докато имаше много… много много предмети. И всеки от тях изискваше задълбочена подготовка.
Освен това книгите, донесени от призрака, не можеха да се разделят на отделни глави и да се изучават постепенно: стола се придържаше към принципа „всичко или нищо“, така че тя трябваше да прочете всяка книга от корица до корица. А това изведнъж отнемаше толкова много енергия, че сутрин Айра ставаше напълно разбита.
Да, тя овладя учебниците по практическа магия и билкарство още през първите два дни. След това съвестно прочете наръчниците на господин Дербер, въпреки че до новия час имаше още много време. След това дойдоха учебниците по лечителство и естествена история… Айра не ги взе наведнъж само защото все още се справяше добре с помощта на мистериозните гласове, които успяваха да ѝ дадат отговорите навреме по време на уроците на лер ла Роже. А също и защото искаше да се запознае малко по-отблизо с фехтовката, поне на теория.
Но дойде деня, в който стана абсолютно необходимо да се заема с тях. И тя го направи, въпреки че Марсо настоятелно я посъветва да не използва две книги едновременно.
От този момент нататък главоболието не я напускаше нито за миг. Събуждаше се с безмилостно хленчене в тила, бързаше за час, опитвайки се да игнорира неприятното звънене в ушите си, и дори сядаше на бюрото си, масажирайки упорито слепоочията си.
– Нещо не е наред ли, лейди? – Попита един ден лер де Сигон, като забеляза уморения ѝ вид.
Айра поклати отрицателно глава:
– Не, лер Мерге. Всичко е наред.
– Тогава може би ще ни обясните принципите на съставяне на заклинания, основани на магията на Огъня?
Необходимата страница послушно се отвори в главата ѝ и момичето, мъчително мръщейки нос, я прочете по навик. След това магьосника кимна доволно и като видя, че ученичката усърдно се старае, отиде настрани, занимавайки се с някой друг.
След Практическата магия, както обикновено, последва урока на господин ла Роже – Естествена история или Основи на заклинанията, който той преподаваше с особено усърдие, очевидно горд от такава висока чест. След това дойде ред на госпожа дер Ваги, където тя можеше да си почине от разпитване, защото вечно разкрепостената билкарка, убедена в способността на Айра да се грижи за скъпоценната ѝ градина, не я притискаше твърде много в час. Когато господин Лоур се появи в час, момичето се отпусна и почти се плъзна под масата, като не изоставаше от съучениците си. Но тя дори не си помисли да мърмори, защото Лечителството беше единствения предмет, по който никой никога не задаваше въпроси.
След третия урок адептите по традиция отидоха на обяд, след което се разотидоха за час. Айра щеше да избяга през тайния проход, като все пак успя да се измъкне от класната стая преди Аранта и постоянния ѝ спътник Асгрейв. След като първоначалните страсти се бяха уталожили, Грей вече не се канеше да я пресрещне на изхода или в празния коридор, но Айра не мислеше, че всичко е забравено. Напротив, като добър ловец, той просто изчакваше подходящия момент. А тя изобщо нямаше да му даде този шанс. Прекара обедната си почивка в оранжерията, където се грижеше за подопечните на мадам дер Ваги, и дори започна необяснимо да ѝ харесва.
Първата половина на деня неизменно беше последвана от втората, в която младите магове имаха много по-трудно време, отколкото в сутрешните часове. Тук, за разлика от първите уроци, беше време за практика, а тя беше много по-трудна, отколкото всички очакваха.
Айра беше изтощена, когато научи как да предизвиква слабо състояние на Озарение. Тя беше изтощена, изморена от въпросите на Марсо и почти отчаяна. Стана раздразнителна и разсеяна. Понякога дори не чуваше въпросите, отправени към нея. Понякога се препъваше в нищото и не обръщаше внимание на подигравките на съучениците си. Най-накрая се научи да усеща тайнствения щит на Овси, с който започна обучението ѝ, и започна да го възприема като полупрозрачен филм, който обгръщаше тялото ѝ от всички страни и го предпазваше от любопитни погледи.
С Озарението обаче не се получаваше толкова лесно. Изглеждаше така, сякаш е на път да я докосне, почти стигаше до правилната точка, почти я виждаше и дори протягаше ръка… но после нещо се счупваше и правилното отношение отлиташе в неизвестните далечини.
Проблемът беше и в това, че в най-решителния момент проклетия Зорг се промъкваше под бюрата и започваше да се намесва, когато Айра започваше да си мисли, че всичко е на път да се получи. Малкото чудовище изведнъж се появяваше от най-неочаквани места, въпреки че не биваше да се появява в другите класове, пъхаше нос в нея, за да я разсее, и винаги бързаше да се отдалечи, за да не получи обувка на дебелия си задник.
Айра всеки път го заплашваше с юмрук и мислено обещаваше да се оплаче на господин Оге. Когато гущера избяга… а той можеше да го направи не само бързо, но и напълно незабелязано от останалите… се върна към прекъснатото упражнение. Но по това време правилната нагласа беше безвъзвратно изчезнала. И когато урока вървеше към края си, момичето отново и отново със съжаление заяви, че отново не е в състояние да направи нищо.
Разбира се, беше твърде рано да се отчайва: От целия клас само Зира и Грей бяха успели наистина да постигнат Озарение, за което веднага получиха няколко допълнителни точки. Но това не беше оправдание за Айра. И дори болезненото сърцебиене, което се връщаше по време на подобни опити, не можеше да я спре.
Имайки предвид думите на Марсо, тя прекарваше дни наред в усърдно оглеждане на съучениците си, опитвайки се да идентифицира неизвестния шегаджия, който я беше оставил без учебниците. Но нито Грей, нито Аранта, нито тесния им кръг от Бри, Сивил, Милера и Олеро бяха показали, че имат нещо общо с това. Нещо повече, никой не бе намекнал за някои от странностите в поведението ѝ или пък не бе попитал къде бяга всяка вечер мълчаливата и подчертано затворена ученичка.
Айра нямаше нищо против това, затова скоро забрави за злополучното недоразумение с библиотекаря. Прекарваше нощите си в хранилището, като постепенно се научи да чете все повече и повече книги на вечер.

Назад към част 19                                                          Напред към част 21

Епилог

Девет месеца по-късно в градското имение Арнел, построено в пределите на Уестърнадан, проплака мъжко бебе, точно както беше предсказала мисис Чейни, почтената акушерка. Ейдриън беше щастлив, но не достатъчно щастлив, за да се присъедини към всички пристигнали роднини и да се възхити на едва родения наследник. От първите контракции нататък съпруга ми остана близо до мен и ме държеше за ръка по време на раждането, възмущавайки се от забраната за магическа намеса за ускоряване или обезболяване на процеса.
Аарин се роди голямо, силно и издръжливо бебе и още с първия си плач почти счупи бариерата, която запазваше великолепието и очарованието на пролетта на върха на Желязната планина, както и като цяло топлото време, което позволяваше да се отглеждат много храни в самия Уестърнадан и да не се разчита повече на доставки от по-южните райони на Империята. Така че щастливия баща, копнеещ за поне малка почивка, трябваше да предаде сина си на лорд Давернети, напълно окаян от факта, че се е родило момче и всички пайети и рокли, които беше приготвил, ще трябва да се отложат за по-добър случай. Но дори тъгата не позволи на старшия следовател да предаде бебето на Бетсалин, която беше пристигнала, както и на собствената му баба, и едва тигана на мисис Еньо, взет назаем от мисис Макстън, която ние все още наричахме така, а не мисис Нарел, вразуми полицая. Но не за дълго. Все пак лорд Давернети не отстъпваше по хитрост на абсолютно всички.
През последните девет месеца живота в Града на драконите се беше променил напълно.
Много бракове бяха отменени, но много повече семейства се бяха намерили – драконите, които вече не бяха обвързани с властни глави на кланове, сега бяха свободни да се женят, а това бяха щастливи сватби и също толкова щастливи любовници. Уговорените бракове почти напълно бяха престанали да съществуват.
Мисис Макстън обаче се омъжи за мистър Нарел. Въпреки желанието си да живее под един покрив с мен, както преди, моята почтена икономка реши да остане на пътя на добродетелта и стана възпитателка на драконовите деца, върнати в Уестърнадан и спасени от търговците на жива стока. Родителите ми също се грижеха за тези нещастници и в по-голямата си част фабриките на баща ми, построени за рекордно кратко време, наемаха полукръвни, които сега имаха доходи, статут и сигурно бъдеще.
Господата Уолън, Илър и Онър останаха при мен, а мисис МакАвърт се премести при нас, след като стана мисис Уолън.
Неочаквано ръждивите дракони, които в по-голямата си част вече обитаваха Рейнхол, избраха Бетсалин за кмет на Рейнхол. Това беше невероятен прецедент – никъде в Империята досега не беше имало жена начело на града. Бетсалин имаше много да учи, но това момиче с трудна съдба, със задълженията на кмет се справи не по-малко успешно, отколкото някога със задълженията на прислужница.
„Мис Вайърти, повярвайте ми, по-трудно е да премахнете петно от покривка, отколкото корумпиран служител“ – казваше ми тя. И съдейки по начина, по който града процъфтяваше под нейното управление, тя беше права.
Лорд Гордън рядко се връщаше в Желязната планина, но бяхме чували много за него от племената, които беше спасил, и още повече от трансформиращите, особено след като дракона със знанията на Звяра беше станал глава на едно от отдалечените планински племена. Но ОрКолин също ми беше разказал за него в едно писмо.
Бившият младши следовател ми беше писал само веднъж. Но ръката му беше написала само името ми върху плика: „Мис Анабел Вайърти“, докато самият плик съдържаше друго, много по-изтъркано писмо, с познатия почерк:
„До моята скъпа ученичка“

„Скъпа Анабел, ако четеш това писмо, това означава, че твоя стар познат Джими, когото познавах и като пребит от съдбата нещастник, и като могъщ, почти непобедим Звяр, е мъртъв, както и аз. Скъпо мое дете, причиних ти много болка и при цялото си безсърдечие се срамувам да предположа какво ще се случва в доброто ти сърце, когато осъзнаеш всичко, което съм отприщил върху младия ти наивен и неоформен ум. Но ако четеш това, няма за какво да съжалявам. Абсолютно за нищо. Основната опасност би била Кръвната памет, заложена в кръвта на моя народ като болест, към която са податливи ръждивите дракони, но ти доказа, че тя не е в драконовото наследство. Умирам в мир, Анабел. Знам, че можеш да се справиш с останалото, и нямам и грам съмнение в теб. И разбирам твоя гняв, твоето възмущение и твоята неприязън към стареца, който е стоварил тежък товар върху крехките ти рамене. Но ако стария ти наставник все още означава нещо за теб, ще ти дам един последен съвет – обърни се към лорд Крисчън Давернети. Сигурен съм, че няма да се разбирате веднага, но по-късно ще осъзнаеш колко добросърдечен е този дракон“.

При тези редове откъснах поглед от писмото и погледнах към „добросърдечния дракон“. В момента същият този „добросърдечен“ дракон беше готов да убие всички наоколо с дървено люлеещо се конче, от което току-що беше паднал обожавания му кръщелник, без никакви писъци или видими наранявания. И същия този кръщелник сега стоеше и гледаше чичо Крисчън с големите си очи, мълчаливо повтаряйки най-странните изрази след него. О, не, сърцето на лорд Давернети може и да беше добро, но нравът му не беше такъв.
„Престанете да се изявявате, детето не само ви слуша, но и повтаря всичко!“ – Изпратих го мислено.
Лорд Давернети, след като престана да уверява останалите в предстоящата им смърт, описвайки я с всичките ѝ ужасяващи подробности, се обърна към къщата, видя ме да седя в сянката на беседката, после погледна към наследника на семейство Арнел и предложи:
– Към затвора при чичо ти?
Аарин щастливо разпери ръце.
В следващия миг огромния дракон се издигна във въздуха, притискайки мъничкото драконче, което също отчаяно се опитваше да размаха криле, но не се справяше толкова добре.
Безпомощно седнах да напиша обратно писмо на лорд Гордън, чудейки се какво прави и как писмото е стигнало до него, когато от Ейдриън дойде мислено съобщение:
„Почти съм приключил, ще се прибера след шест часа̀“.
„И ще вечеряме сами, защото лорд Давернети отново е отвлякъл сина ни“ – отговорих му раздразнено. Но веднага се сетих за причините, поради които съпруга ми трябваше да лети до столицата, и попитах: – „Как мина срещата с кабинета?“
„Без никакви трудности, благодарение на баща ти. Изглежда, че това е нещо семейно – да намираш изход от на пръв поглед безнадеждни ситуации“.
Неволно се усмихнах.
„Освен това баща ти има непогрешима репутация в бизнес средите. Затова представител на Министерството на търговията в Уестърнадан ще бъде мистър Вайърти“.
„Ммм, поздравявам, татко.“
„С увеличаването на документите?“ – усмихна се Ейдриън. – „Но това е единствената отстъпка, която направих, иначе Желязната планина и околностите запазват абсолютен суверенитет. Какво да ти донеса?“
Искаше ми се да отговоря: „Себе си“, но това щеше да прозвучи прекалено много. От друга страна, честно казано, не исках нищо друго. Така че, след като помислих малко, отговорих:
„Скъпи съпруже, има един черен дракон, който лети над просторите на сивата скучна столица на нашата империя. Характерът му не е най-добрият на света, темперамента му също се нуждае от корекция, а има и повече от достатъчно други недостатъци, но повече от всичко друго бих искала да го доведеш при мен.“
Тих смях от страна на най-щастливия дракон на света и пълното с нежност:
„Обичам те.“

Край на книгата

Назад към част 66

* * *

Градът на драконите избухна в цветове!
Дори отдалеч цъфналите паркове и алеи бяха възхитителни, а по пътя към града нямаше нито едно островче сняг, само зелен килим от изумрудени треви, изпъстрен с ярки цветове на диви цветя. Навсякъде летяха пеперуди, ярки и приказни, тротоарите бяха осеяни с цветни листенца, жителите на града ни хвърляха цветя и ако не беше мистър Нарел, който използваше заклинанието „щит“, опасявам се, че каретата ни щеше да пристигне в катедралата, пълна догоре с цветя.
Но щом стигнахме до катедралата, на стъпалата и в двора на която вече се бяха събрали гостите, а броя им беше страшен, нещо невъобразимо започна да се случва с цветята, украсяващи храма.
Снежнобелите камелии, лилиуми, мимози и момини сълзи изведнъж бавно и коварно станаха яркожълти, почти лимонови.
След това, сякаш в пристъп на ярост, те отново станаха снежнобели. Но почти веднага, в самата дълбочина на всяко цвете, жълтото започна да се появява отново….
Отново ослепително бяло!
Ярко жълто!
Блестящо светлосиньо, като леда на сините езера на драконовата магия.
– Мисля, че е съвършено! – Бързо излязох от каретата и извиках.
И битката на цветовете спря мигновено.
След това се появи леко объркване.
Не бях запозната с драконовите сватбени церемонии, а драконите в по-голямата си част никога не бяха присъствали на човешка сватбена церемония. Затова пастор Рислин трябваше да излезе и да обяви, че всички гости трябва да влязат в храма. Казаха му, че това би било крайно неуважително към лейди Арнел. За щастие, пастора настоя.
Застанала близо до каретата, аз държах ръката на баща си и усещах как цялото ми тяло трепери, без да мога да се успокоя. Денят беше великолепен. Топлият бриз носеше сладки аромати на цветя. А катедралата се пукаше по шевовете в пълния смисъл на думата – не беше проектирана да побере толкова много гости.
– Мисля, че това е сън – изведнъж каза татко.
– Вие с мама сте редом и за мен това е нещо толкова вълшебно, толкова трудно за вярване – отвърнах аз.
И тогава катедралата наистина се пропука. После се разшири на ширина, а малко и на дължина, но не толкова, че да се наложи да се отдръпнем набързо.
– Какво се случва? – Попита нервно баща ми.
– Мм, лорд Арнел разшири катедралата, за да побере всички хора, които искат да присъстват на сватбата ни – казах почти небрежно.
– И това не те плаши? – Това беше разумен въпрос.
Но когато посочих драконите, които се бяха спуснали от небето като крилати чудовища и се бяха спуснали на земята като джентълмени, и обсипания с цветя град, отвърнах с усмивка.
Органът зазвуча.
Всички дракони, които ме пазеха, извадиха сабите си и застанаха на колене, правейки тунел до входа на катедралата.
Беше време за брачната церемония.
И изведнъж осъзнах, че съм излъгала баща си – беше ме страх.
Много страх.
Стоях до каретата, отрупана с цветя, под виковете на тълпата граждани, която обграждаше двора на катедралата, и, държейки се за баща ми, се страхувах да направя и крачка. Крачка към нов живот…
– Никога не съм ти казвал, но майка ти се опита да избяга от сватбата ни – изведнъж каза татко.
– Защо? – Наистина никога през живота си не съм чувала за това.
– Кой знае? – Усмихна ми се баща ми. – Настигнах я при градската порта и се престорихме, че трябва спешно да сменим букета на булката. А ти, скъпа моя, между другото, си без такъв.
– О – беше всичко, което успях да кажа.
И като затворих очи, набързо казах:
„Ейдриън, забравихме булчинския букет?“
„Трябва ли ви букет? Веднага ще дойда!“ – Намеси се лорд Давернети.
„Остани на мястото си!“ – Почти изръмжа лорд Арнел.
Вероятно го беше казал на старшия следовател, но останахме да стоим на мястото, където стояхме и двамата.
И когато едно клонче бяла орхидея изникна във въздуха точно пред мен, се зарадвах, че татко е там, и се дръпнах назад, за да не падна. Първото стръкче орхидея беше последвано от второ, а след това и от трето. Орхидеите бяха последвани от момини сълзи, жасмин, стръкчета мирта и един невероятен елемент, който не бях виждала досега в други булчински букети – цветя със сатенени панделки, украсени с капки диаманти, които съвпадаха с тези, от които блестеше роклята ми.
Органът отново засвири.
Звукът, усилен от магията, отекна в целия град на драконите.
Събрала смелост и стиснала здраво букета си, направих първата крачка към входа на катедралата.
Драконовата стража вдигна сабите си още по-високо, но аз за всеки случай сведох глава.
Докато се изкачвах по стъпалата, трябваше за малко да подам букета на баща си, за да не се заплетат полите ми, но баща ми стоически издържа.
На прага оправих роклята си, изправих раменете си и почти забравих да взема букета, но баща ми ми напомни, че неговата задача е да придружи дъщеря си до олтара, а не да носи цветни изкушения. Аз трябваше отново да взема букета, отново да изправя гърба си, да изправя раменете си, да вдигна брадичката си и… да не забравя воала. Отново предадох букета във временното владение на баща ми, метнах част от воала върху лицето си, върнах си букета и когато влязох в катедралата, органиста най-вероятно ме намрази – рядко булка влиза в храма от третия път.
Но ако органиста все пак направи някакъв коментар, никой не го чу – залата бе удавена в приветствия, най-вече от лявата страна на катедралата. Невероятно, но цялото човешко население на Уестърнадан се беше присъединило към страната на булката и така храма вече беше разделен – от едната страна стояха драконите, които почтително свеждаха глави и още по-учтиво мълчаха, а от другата – хората, които ликуваха при появата ми. И всички бяха тук. Адвокатите, двойката Еньо, семейство Верг и дори таксиметровите шофьори познати на мистър Илнър.
Като отговорих на поздравите, тръгнах по пътеката, обсипана с бели розови листенца от въздуха, и не погледнах веднага към мястото пред олтара, но едва погледнах… Баща ми издържа с чест опита ми да се спъна и за щастие никой нищо не забеляза.
А аз вървях към човека, който никога не откъсваше от мен възхитения поглед на безкрайно щастливите си очи.
В този момент лорд Давернети изпусна венчалните ни халки и капелана се втурна да ги вземе, но ние с Ейдриън бяхме подминати от суматохата.
В дъжда от розови листенца аз се отправих към олтара при него, като държах с треперещи ръце булчинския букет и не откъсвах поглед от мъжа, за когото никога не съм се осмелявала да мечтая.
„Какво виждаш, когато ме гледаш, Анабел?“
„Виждам щастие, което може да превърне вечната зима в цъфтяща пролет…
Виждам човек, който може да чуе призива ми от хиляди километри и да дойде при мен на свой риск.
Виждам съпруг, който събуди в мен чувства, които ме накараха да отхвърля всички правила на прекомерната етика, светотатствения морал и прекалената добродетел, наложени ми още от детството.
Виждам човек, който промени живота ми, без да ме лиши от семейството ми, близките ми или доброто ми име.
Виждам вас, лорд Ейдриън Арнел…“
Пръстените все още не можеха да бъдат намерени, бяха се търкулнали някъде под седалките от страната на драконите, но едва ли някой се интересуваше от съдбата им – поне булката и младоженецът не се смущаваха от загубата.
Без да чака баща ми да ме поведе към олтара, Ейдриън слезе и като се поклони на баща ми, мълчаливо ми протегна ръка. Мълчаливо протегнах треперещата си длан към него и когато топлите му пръсти стиснаха ледените ми, се почувствах по-спокойна.
– Извинявам се за известното своеволие, мистър Вайърти, но въз основа на собствения ви опит предпочетох да не рискувам – извини се лорд Арнел в своеобразното си извинение.
– Аз не бих избягала! – Казах му с яростен шепот, докато баща ми се отдръпна и застана до майка ми.
– Да? – Ейдриън ме обърна към олтара и ни поведе към свещеника. – Вашите тежко въоръжени мистър Онър, мистър Уолън и мистър Илър изглеждат убедени в обратното.
Хвърлих благодарен поглед към моите верни домашни, готови да застанат на моя страна във всяка ситуация, и реших да не продължавам дискусията.
Литургията беше красива и пастор Рислин вероятно се беше потрудил много над нея, като внимателно изговаряше всяка дума, цитираше поговорки и подчертаваше първенството на мъжа в брака и ролята на всеки съпруг в трудната задача да запази семейството.
Но при фразата: „И да бъде с него в богатство и бедност“, сред драконовите дами се чу вик на възмущение. Най-изненадващо е, че дамите в драконовото общество са били готови да търпят болестта и дори смъртта на съпруга, но бедността в града, където благоденствието е било желано на мястото на всички добри неща, съпругите не са били.
– О, бедната мис Вайърти, да се съгласи да се омъжи при такива варварски условия! – Възкликна лейди Есалин, запомнена от мен с изключителното изобилие от възглавници в салона си.
Другите дами се присъединиха към нея, но шепнешком, без да се опитват да привлекат вниманието на лорд Арнел.
Но в момента едва ли имаше нещо, което да отвлече вниманието на Ейдриън, но аз бях особено доволна, когато отец Рислин, който беше взел предвид особеностите на междурасовия брак, се обърна към нас не като към „младоженци“, а като към „булка и младоженец“:
– Обичайки с цялото си сърце, тук, пред очите на Господа, сме се събрали, за да съединим с връзката на свещения брак онези, които са преминали през всички изпитания, за да бъдат днес заедно.
В този момент очите ми се напълниха със сълзи, Ейдриън протегна ръка и нежно избърса мокрите капки от лицето ми.
И тогава светия отец изведнъж добави раздразнено:
– Не, лорд Давернети, думите: „Ако тук има човек, който сега може да посочи причина, поради която тези двама не могат да бъдат обвързани в брак, нека я каже или да мълчи завинаги“, няма да последват в края на моята реч!
– Но защо? Между другото, вие нарушавате протокола! – Възмути се старшия следовател.
– Няма да има такива думи! – Наложи се твърдо да настоява отец Ризлин.
– Добре, тогава някой ще трябва да попълни протокола, и то с всички правила, в полицейското управление. Какви са плановете ви за тази вечер, пастор Ризлин?
И преди да успеем да се намесим, пастора ехидно отвърна:
– Присъствам на едно тържество. Сватба. Това е достойната двойка… дори ако цялото достойнство в тази двойка отива само на мис Вайърти.
За първи път по време на цялата церемония младоженците спряха да се гледат един друг и погледнаха свещеника.
Осъзнавайки, че част от казаното от него е било напълно напразно, пастора се изпълни със свято достойнство и гръмко заяви
– Обявявам ви за съпруг и съпруга! Братя, сестри и… не братя и сестри, моля, приветствайте лорд и лейди Арнел!
„Не че искам да развалям сватбата ви, но този светец забрави още една чудесна фраза“ – мислено се намеси лорд Давернети.
„За това, че вече можеш да целунеш булката? Забелязах, да.“
„Ако не сте искали да развалите сватбата ни, къде са ни брачните халки в такъв случай?“ – Не можех да се сдържа.
И лорд Давернети, сякаш нищо не се беше случило, веднага попита:
„И така, какво следва според протоколът?“
След това се изправихме и се обърнахме към гостите, приемайки поздравления.
Отделих миг, за да благодаря на отец Рислин за чудесния ритуал на сватбата, но драконите със сигурност не споделяха мнението ми.
Органът отново засвири и камбаните на града забиха, когато двамата с Ейдриън излязохме на прага на църквата под радостните възгласи на тълпата и подхвърлените във въздуха букети цветя и шапки. Изглеждаше така, сякаш целия Уестърнадан беше не само в пълен разцвет, но и изпълнен с щастие като безгрижно дете.
– Ейдриън, нямам думи… това е най-хубавия ден в живота ми – прошепнах, отговаряйки на поздравленията на жителите на града.
– Заради цветята? – И нарушавайки всички правила на благоприличие, кмета на Уестърнадан сложи ръка на кръста ми, привличайки ме към себе си. – Тогава формулировката е грешна, любима ми лейди Арнел – не ден, а дни.
Когато вдигнах поглед към него, видях хиляди искрици в драконовите му очи и наистина изключително драконова усмивка на устните му.
– Винаги си се притеснявала за количеството на магическата ми енергия. А аз открих перфектния начин да използвам силите си. Това е моя сватбен подарък за теб – вечна пролет в Уестърнадан. Харесва ли ти?
Като го погледнах с усмивка, искрено му признах:
– Никога не съм мислила, че ще намеря щастие и дом в този студен град на върха на Желязната планина.
Пренебрегвайки напълно всички наоколо, Ейдриън ме прегърна и тихо отвърна:
– Никога не съм си представял, че в една студена сутрин, след толкова много изтощителни години, ще открия цял свят в твоите очи.

Назад към част 65                                                             Напред към част 67

* * *

В каретата с мен бяха майка ми, баща ми, мисис Макстън, мисис МакАвърт и Бетсалин. Конете, както и нашите, бяха управлявани от гордия мистър Илнър, който беше принудил коняря на имението Арнел, под дулото на пистолет, да се откаже от работата си. Може би той щеше да се провали в този спор, но мистър Онър и мистър Уолън също бяха въоръжени, което и демонстрираха, а неочаквано появилия се мистър Нарел, избегна възмутения поглед на мисис Макстън и заяви, че ще подкрепи мистър Илнър дори с цената на собствения си живот. Така или иначе, никой не искаше да се замесва с домашните ми, но след думите на бойния маг всички сметнаха за необходимо да се оттеглят, и то колкото се може по-далеч.
Излязохме от имението, придружени от мистър Уолън, мистър Онър и мистър Нарел, който въпреки всичко успяваше да хвърля все повече и повече подаръци върху роклята на мисис Макстън, която ставаше все по-мрачна с всеки букет, който моята достопочтена икономка хвърляше обратно към него, предизвиквайки смеха на мисис МакАвърт и Бетсалин.
– Скъпа моя, малко съм объркана, мисис Макстън вдовица ли е, или това не е толкова ясно и бившия ѝ съпруг сега се опитва всячески да възстанови техния определено щастлив брак? – Проговори майка ми.
Мисис Макстън се изчерви.
Междувременно бойния маг се приближи и заговори почтително:
– Мисис Вайърти, започвам да разбирам за какво дъщеря ви е толкова умна, проницателна и интелигентна.
И с усилие избегна поредния букет.
– Не, майко, мисис Макстън е вдовица. От друга страна, мистър Нарел е бъдещ съпруг. И мисля, че ще е най-добре, ако обсъдите темата по-късно – казах примирително.
Изведнъж мистър Нарел ме погледна сериозно и попита:
– Мис Вайърти, кажете ми истината – имам ли някакъв шанс да получа прошка?
Тъй като мисис Макстън седеше срещу мен, погледнах първо нея, очаквайки нейното мнение и реакция. Не можех да отговарям на такива въпроси по собствена преценка. Но и мисис Макстън, когато срещна погледа ми, не пожела да каже нищо.
Е, оставаше ми само едно нещо да направя:
– Професор Наруа, ако отговорът е „не“, какво ще направите?
И видях как носната кърпичка на мисис Макстън конвулсивно се стиска в дланта ѝ – отговора беше важен за моята скъпа икономка, въпреки цялата неприязън, разочарование и гняв, които изпитваше към бойния магьосник.
Професорът мълча известно време, но после, като погледна единствено към мисис Макстън, тихо отговори:
– Няма да се откажа. Никога. И за нищо на света.
И докосвайки юздите, той потегли от каретата, но в същия миг в ръцете на мисис Макстън се появи един изящно опакован сервиз. Беше на „Морган и Морган“, от най-хубавия порцелан, украсен със сини виолетки и изящни листенца, и завързан със синя панделка, която пристягаше посребрен лист, на който бе изписано:
„Не ме изхвърляй, ще се счупя.“
– Добрите неща не трябва да се изхвърлят. Ще го считам за подарък за вас, мис Вайърти, за вашата сватба.
И дори Бетсалин запази усмивката си, защото кой знае, мисис Макстън беше научила от мисис Еньо не само как да плете бързо.
В този момент спряхме пред портите на имението. С ужас си спомних, че не бях взела кожената си пелерина, а роклята ми беше много тънка и неприспособена към студа.
Но щом портите се отвориха, във въздуха се издигнаха двайсет дракона наведнъж, чийто вик отекна по върха на планината и се разнесе из небесата.
А след това потеглихме от пролетта, в една също толкова пищно цъфтяща пролет.

Назад към част 64                                                     Напред към част 66

* * *

Спуснах се по главното стълбище на имението на Арнел в пълна тишина, стъпвайки внимателно с обувки, толкова крехки, че сякаш бяха направени от кристал, и в рокля, толкова лека, че ме накара да изтръпна в очакване на леден вятър, но мисис Макавърт ме увери, че лорд Арнел вече се е погрижил за всичко и че няма причина да се притеснявам.
Няма причина?
О, имаше много причини.
Аз се омъжвах.
В роклята на моите мечти, за мъж, за когото не съм смеела да мечтая, след позора, който трябваше да сложи край на живота ми, и всички изпитания, които толкова пъти са държали този живот на косъм.
– Мис Вайърти, цялата треперите, искате ли чай? – Попита мистър Уолън, като ме държеше нежно.
Въпреки че баща ми вече беше добре, мистър Уолън ми помогна да сляза по стълбите, а мистър Онър беше на крачка зад него, готов да ме подкрепи във всеки един момент. Баща ми беше придружен от майка ми, мисис Макстън вървеше с мисис Еньо, а мистър Еньо се държеше близо до мистър Илнър, за всеки случай.
– Страхувам се, че чая няма да ми помогне, а ръцете ми са толкова треперещи, че по-скоро бих го изляла върху себе си, като разваля сватбената си рокля – прошепнах в отговор.
– Всички булки са нервни преди сватбата, но във вашия случай няма смисъл да се нервирате. – И мистър Уолън, поглеждайки към вътрешния си джоб, каза: – Аз съм въоръжен, мистър Онър е въоръжен до зъби, мистър Илнър, не му гледайте слабостта, тя е очевидна, носи два Браунинга наведнъж. Така че, ако някой трябва да се притеснява за днешната брачна церемония, това съвсем не сте вие.
Усмихвайки се неволно, дори не си направих труда да му напомня, че оръжията са забранени за внасяне в храма на Господ.
– И все пак, мис Вайърти, може би да пийнете малко чай? – Мисис Макстън, въпреки че беше поне на седем крачки зад мен, все пак успя да чуе думата „чай“.
Обърнах се, погледнах почтената си икономка и поклатих отрицателно глава, като усетих едновременно как усмивката не ме напуска и как сълзите изпълват очите ми.
Не толкова отдавна пътувах в студеното наето такси, свита на твърдата седалка като безпомощно и уплашено дете, чудейки се дали ще прекарам остатъка от дните си практически погребана жива и завинаги разделена от собственото си семейство в този снежен, леден град на върха на Желязната планина. След това последваха дни, изпълнени с тревога, и във всеки от тях се страхувах, че мога да загубя скъпия ми мистър Уолън, мисис Макстън, Бетси, мистър Онър, мистър Илнър… Но ето че стоя и виждам всички тях живи и здрави, и готови да подкрепят всяко мое решение, независимо от обстоятелствата.
– Трябва да призная, че съм най-щастливата булка на целия свят – издишах искрено.
– Дали защото имаш най-красивия младоженец? – Попита веднага Бетси.
Тя тъкмо слизаше с мисис МакАвърт под ръка.
– Не – макар че несъмнено беше също толкова вярно – аз съм най-щастливата булка, защото имам вас. Всички вас.
И като вдигнах полите си, забързах надолу, като повлякох със себе си и мистър Уолън, който, както всички останали, побърза да вземе носна кърпичка.
– Мис Вайърти – започна той укорително в подножието на стълбите – едно е плачеща булка на сватба, а съвсем друго – всички нейни роднини с мокри очи. Помислете си в какво положение ще поставите лорд Арнел… но той го заслужава. Можете да продължите.
Аз не бих могла.
Вече бяхме слезли в залата, където ме очакваха всички слуги на имението, покланяйки се при появата ми. Всички бяха облечени, но най-важното беше, че всички имаха цветя в ръцете си. Лалета, крокуси, лилии, рози, стръкчета цъфнал зюмбюл, магнолия и камелия.
– Толкова много цветове! – Възклицанието излезе неволно.
Служителите на имението се изправиха, усмихнаха се и някои извикаха „Поздравления!“, но мисис МакАвърт решително ги прекъсна с думите:
– Рано е за поздравления, ще спазваме човешките традиции.
А после се изправи надменно и гръмогласно нареди:
– Отворете главните врати!
Наистина не можех да разбера причините за такава тържественост, но сега двама лакеи синхронно взеха позлатените дръжки на вратите и като ме погледнаха с нескрити и изпълнени с очакване усмивки, веднага отвориха вратите… Аз онемях…..
С потока топъл въздух, изпълнен с пролетни аромати, в залата се втурнаха снежнобели, розови, леко бежови листенца на цъфнали дървета. Но там, отвъд отворените врати, абсолютно всичко беше разцъфнало!
О, ако не беше мистър Уолън и неговата непоколебима сдържаност, щях да се спъна, защото докато правех крачка след крачка към царството на цветята, не намерих сили да погледна под краката си и едва не паднах, когато прекрачих прага.
– Мистър Уолън, аз… вие също го виждате?
– Аз го видях и го знам – каза с известно снизхождение управителя. – Мис Вайърти, погледнете цветовете – няма нито един жълт. Отначало имаше, но когато мисис Макстън каза на лорд Арнел, че хризантемите или други жълти цветя означават раздяла, всички изчезнаха за един час. Лично лорд Арнел го направи.
Наистина нямаше жълти цветя, но докато слизах по стъпалата от терасата към сватбената карета, дори не можех да започна да броя всички налични цветя. Навсякъде в зелената трева цъфтяха любимите ми анемони, зюмбюли, метличини, маргаритки, виолетки. А цветните лехи бяха една от друга по-пищни – розите цъфтяха по-близо до къщата, камелиите и лилиите цъфтяха и в градината. А по стволовете на някои дървета цъфтяха дори орхидеи във всякакви цветове и нюанси.
– Лорд Давернети полетя заради орхидеите – каза мистър Уолън, докато ме водеше към каретата. – А гадината донесе само жълти. Наистина, ако магията не беше разрешила този случай, днес можеше да погребем онзи полицай под купчина орхидеи.
– Купчина? – От всички думи, които чух, това е единствената, която се запечата в съзнанието ми. – Но в градината няма много орхидеи.
– В градината няма много – лакея отвори вратата и мистър Уолън ми помогна да вляза в отворената карета – но кой е казал, че това е единственото място, където днес за вас цъфтят цветя?
И като ме настани в каретата, мистър Уолън извади от вътрешния си джоб малка карфица с вързан ален конец и като я закрепи на ръкава на роклята ми, каза тихо:
– За късмет, скъпоценна мис Вайърти. Бъдете щастлива.
И се оттегли, като се усмихваше сдържано и се опитваше да скрие коварния блясък на появилите се сълзи. Бях трогната до дъното на душата си.

Назад към част 63                                                   Напред към част 65

***

Майка ми изпадна в ужас, но все пак се сдържа и продължи да слуша мълчаливо.
– „Да се скриеш на видно място“ – професора смяташе, че това е най-разумното нещо, което може да се направи в тази ситуация. В резултат на това, когато бях изпратена в Уестърнадан, херцог Карио предположи, че в Града на драконите е изпратена само бившата любовница на възрастния професор, а не млад маг с отлична подготовка, знания, ефективни техники за трансформация и смелост да се включи в разследването на масовите смъртни случаи, които се случват в града.
Поглеждайки ме шокирано, мама каза тихо:
– И все пак той се е отнасял с теб чудовищно.
За секунда настъпи мълчание и почти нямаше звук:
– Но когато един по един тези, които учеха с теб в една група, започнаха да изчезват, аз безкрайно се зарадвах и благодарих на небесата, че за разлика от техните родители мога поне от време на време да виждам дъщеря си – и очите на мама се напълниха със сълзи.
Е, избърсвайки своите, побързах да съобщя:
– Лорд Арнел и лорд Давернети са успели да открият всички „плъхарници“. Всички не са могли да бъдат спасени, но някои са оцелели.
В този момент откъм банята се чу глас:
– Мис Вайърти, водата е готова. Ще ви сложа малко ментово масло в нея, добре?
И писък от мисис МакАвърт:
– Бетсалин!
Изглежда, че все още имахме време да поговорим.
– Любопитна съм за нещо – каза мама, като се взираше замислено в огъня. – Правителството знаеше за „плъхарниците“, професор Стантън също, а вероятно от известно време и главата на „Уестърнадан“ беше наясно с тях. Но някак си изведнъж драконите внезапно се загрижиха за съдбата на младите магове и незабавно спасиха всички, които бяха останали живи. Дракони, Бел. Най-пресметливите, егоистични и безразлични към страданията на чуждите хора.
Поглед към мен и тихото:
– Направиха го само заради теб, нали?
Да, драконите имаха репутацията на… доста подходящo, ако трябва да съм откровена.
Но в момента чувствах, че е необходимо да се намеся.
– Майко, много преди мен лорд Арнел и лорд Давернети са помогнали на много ръждиви дракони. А ако си спомняш онази чудовищна история за Барти Уотхорн и младия херцог на Клеймор, който го застрелял на дуел, може би се чудиш как едно десетгодишно момче е успяло да направи толкова точен изстрел. Само защото е имало велик учител.
И тъй като майка ми остана безмълвна, гледайки ме шокирано, добавих:
– Невероятно е, но както се оказа, лорд Арнел се появи в съдбата ми много по-рано, отколкото си мислех.
Майка едва успя да сдържи сълзите си.
Тя обвиняваше себе си за случилото се с Уотхорн, за чудовищния ми ангажимент и за гувернантката, която бе белязала дланите ми. А аз не бях достатъчно чувствителна или внимателна, за да намеря подходящи думи за утеха.
И единственото, което ми хрумна да кажа в тази ситуация, беше да кажа с притворно весела усмивка:
– Ейдриън каза, че ако имаме момиченце, ти и татко ще го отгледате, защото той смята, че вие възпитавате дъщери перфектно.
И тогава спалнята ми изведнъж стана много тиха.
Толкова тихо, че чух звука на падащи във водата в банята капки, последвани от съскането на мисис МакАвърт:
– Бетсалин, сега ще те удавя в тази вана, ако още веднъж използваш някакво ароматно масло!
Но това наистина се оказа единственото нещо, което се случи. Иначе – всички изведнъж рязко замлъкнаха и дори майка придоби изключително невинен вид и явно искаше да приключи разговора.
– Какво се случи? – Бях искрено изненадана. – Майко?
След като огледа спалнята, мама взе категорично решение:
– Ще отида да избърша бижутата.
Мисис Макстън, възползвайки се от това, че съм останала сама, веднага предложи:
– Мис Вайърти, малко чай от лайка със солени фъстъци?
Мисис МакАвърт също не остана безучастна и изкрещя от банята:
– Предпочита да изпие неароматизиран черен чай с рибено суфле и пастет от кисели краставички.
И все пак всички те, абсолютно всички, се държаха повече от странно!
И тъкмо се канех да попитам какво става, когато една от възрастните старши камериерки, отговаряща за целия господарски етаж, не издържа на странното поведение и каза раздразнено:
– Не ми се иска да ви го казвам, лейди Арнел, но ще имате момче. И няма нужда да се изчервявате толкова много, точно както когато се върнахте с лорд Арнел, той сияе от щастие, а вие дори на чаеното парти в пет часа ядете кисело зеле.
О, аз дори не можех да седна и не можех да се държа на краката.
– Аз… – нямаше думи – аз… Аз съм просто магьосник, в случай на магическо изтощение вкусовите предпочитания много се променят, това е съвсем нормално!
– Ммм – измърмори главната камериерка, докато сгъваше ризите ми – твоето „напълно нормално“ е на малко повече от седмица.
И като вдигна глава от текстила, целият черен и украсен с дантела, добави:
– Силен дракон ще бъде, може би дори по-силен от баща си.
– Не дай си боже! – Неволно избухнах.
И тогава мисис МакАвърт погледна от банята и с нескрито подозрение каза:
– Е, изглежда, че лейди Арнел знае повече, отколкото всички си мислехме. Какво още криеш от нас?
Всички по-нататъшни събития се провеждаха в мълчание.
Единствено мисис Макстън попитах шепнешком, докато закопчаваше диадемата със сини диаманти, онази от съкровищницата, откога знае.
– Откакто смесихте пастет от черен дроб с лимоново сладко за чая за закуска – отговори шепнешком моята вярна икономка.
Така че всички знаят.
Когато се появих пред огледалото в мечтаната си рокля, мечтаната тиара на лорд Арнел и обувки, които съвпадаха с мечтите на майка и мисис Макстън, всички около мен ахнаха от възторг.
Една младоженка стоеше пламнала от срам по такъв начин, че нямаше нужда да се черви. Повече от всичко исках да видя Ейдриън сега. И то не за да му покажа сватбената си рокля, а за да имам първия си семеен скандал.
Е, добре де, не забелязах нищо, но той! Той знаеше всичко!
Честно казано, не предполагах, че съм бременна. В Университета по магия има много малък брой момичета и една от причините за това е мигновеното изтичане на магията, когато жената е бременна. Но аз не бях загубила нито капка от собствените си сили… и едва сега разбрах каква беше причината – имунитета ми към магията на драконите ми изигра много оригинална шега, защото бъдещото бебе беше дракон, така че цялата ми магия все още беше с мен.
О, колко наивна бях.
Ако знаех по-рано, щях да внимавам повече какво ям и изобщо да съм по-внимателна, и….
– Ще го убия! – Не можех да не се огледам в огледалото.
– Едва след сватбата – отвърна мисис Макстън веднага. – Веднага ще изпратя съобщение на мистър Авенър, със сигурност ще ни трябва адвокат, а що се отнася до начина на убийството му, оставете това на мен и мистър Онър, ще се справим.
Мисис МакАвърт плесна възмутено с ръце и поиска:
– Чак след сватбения банкет! Нито секунда преди това! Работих толкова много, за да се подготвя!
– Какво ти пука за банкета? – Възмути се мисис Макстон. – Ще имаме погребение, също толкова добро, колкото и вашия банкет, и повярвайте ми, мистър Онър е отличен готвач.
И кой знае какви други пъклени планове щяхме да имаме, ако мистър Уолън не беше влязъл и не беше казал:
– Екипажът чака.
После извади от джоба си носна кърпичка, избърса една жална сълза и добави:
– Нашата мис Вайърти се омъжва. Толкова е красива.
След тези думи всеки имаше нужда от носна кърпичка.
И тогава вратата се отвори и аз видях човека, когото исках да видя повече от всичко на света, и човека, когото не исках да видя точно сега.
– Бел… – издиша татко, гледайки ме в сватбената ми рокля.
– Проклет да е, а защо аз трябва да съм кум? – Лорд Давернети беше възмутен. – Не е честно, аз първи те представих на майка си, въведох те в къщата и в леглото…
Не знам откъде мисис Макстън има чугунен тиган, но беше майсторка в хвърлянето му. Искрено се надявам, че уроците по хвърляне са се провеждали в дома на двойката Еньо, защото се страхувам да си представя какви щети биха могли да нанесат.
– Добър опит – каза лорд Давернети, като хвана много ловко тигана за дръжката, и изведнъж, като се приближи много бързо до възрастната старша прислужница, приятелски сложи ръка на раменете ѝ и я попита заговорнически:
– Слушайте, мисис Чейни, вие бяхте най-опитната акушерка в целия град, спомням си, че майка ми казваше, че дори сте израждала мен…
– Спомням си – отвърна намръщено драконицата и изтръска полицейската ръка от рамото си. – Това е нещо, което искаш да забравиш, а не можеш да го забравиш. Начинът, по който крещеше! Изкрещя така, сякаш искаше да те вкарат обратно. Никога не съм виждала толкова нагло бебе преди или след това…
– Няма значение – прекъсна я Давернети набързо.
– Кажи ми нещо. Напоследък Ейдриън се държи подозрително, лицето му е толкова щастливо, че ми омръзна да му изпращам кутии с лимони.
– Не ги изпращай – чу се гласа на мистър Онър в коридора – омръзна ни да правим сладко от тези лимони.
С раздразнен поглед към вратата Давернети продължи, сякаш нищо не се е случило:
– Мисис Чейни, вие сте опитна жена, можете да разпознаете бременността дори при зайците. И така… какво ще кажете за нашата красива Бел, бременна ли е или все още имам шанс?
И всички замръзнаха.
Както тези, които знаеха истината, така и мъжете от публиката, които, Господи, помилуй, моля те, нека да е така, не знаеха нищо.
Мисис Чейни, като остави настрана ризите, които още не бяха сгънати, погледна строго лорд Давернети и отговори тежко:
– Лорд Давернети, вие сте задник от самото си раждане и все още сте такъв! Що се отнася до положението на момичето, за което попитахте, ще бъда напълно честна – целомъдрието на нашата дама преди брака не подлежи на съмнение!
– Аз го знаех! – Възкликна началника на полицейското управление. – Знаех го! Е, Бел, бебче, помни – преди олтара все още ще имаш възможност да промениш решението си!
И с тези думи, подсвирквайки си щастливо на някаква весела мелодия, очевидно от улична оперета, началника на полицията в Уестърнадан ни напусна.
Докато мисис Чейни го гледаше как отлита в небето, тя добави с лукава усмивка, сякаш говореше на себе си:
– Ха, брачните връзки, скрепени с първично желязо, са по-силни от някоя човешка брачна церемония в някоя катедрала.
И тогава баща ми ме погледна с пълно изумление и попита:
– Бел, носиш ли дете?

Назад към част 62                                                            Напред към част 64

* * *

Роклята, която никога не е трябвало да се появи в реалността, но ето я тук, блестяща в реалността. Сложна кройка, която някога смятах, че никой шивач не може да направи. Светлосин тюл върху снежнобял сатен, копринени флорални композиции върху гърдите, ресни, подчертаващи корсета, артистично украсяващи пищната пола.
– Възстановил си изгорелите листове – прошепнах едва доловимо, докато се взирах във всеки детайл на сватбената рокля.
– Направила си ме способен да възстановя разрушените стени, възстановяването на изгорелите листове не беше голяма работа.
Обърнах се рязко и погледнах в тъмните очи на дракона. Той можеше да заблуди всекиго, но не и мен – едно беше да възстановиш разрушеното, а съвсем друго – да превърнеш пепелта в листове хартия, запазвайки написаното.
– Ейдриън… – исках да кажа толкова много неща.
Нежна усмивка на лицето на най-красивия мъж на света и тихото:
– Анабел, аз ще изпълня всичките ти мечти. Всичко. Каквито и да са те. Но по-добре да не ги изгаряш повече „без нужда“, съкровище мое, защото, не толкова опитна лейди Арнел, предчувствието ти отново е вярно – по-трудно беше да се възстанови написаното, отколкото да се създаде рокля според чертежа и бележките.
От миглите ми бликнаха сълзи и се стичаха надолу.
След като измъкна носна кърпичка от вътрешния джоб, което не беше лесно, като се има предвид, че Арнел все още ме прегръщаше, дракона избърса мокрите пътеки с подчертана грижовност, наведе се към мен и прошепна нежно в слепоочието ми:
– Имаше още нещо, което можех да изпълня. Можеш ли да си спомниш какво беше то?
И като се изправи, нежно ме погали по бузата, а после, обръщайки се, остави мен, шокираните хора около мен и сватбената рокля, за която не смеех да мечтая.

* * *

Подготовката ми за сватбената церемония беше много нетрадиционна – гримът, с който започваше подготовката на булката, трябваше да се направи в последния момент, защото булката започна да хлипа тихо от време на време, а всички присъстващи бяха също толкова чувствителни, колкото и булката.
Само Бетсалин разреди нашето хлипащо общество.
– Приятелките ми, млечната ми майка, баба ми – ще ги доведа всичките! – Каза Бетси, като изсипа трета лъжица ментово масло във ваната ми. – И зимата! Никой никога повече няма да гладува, представяте ли си, мис Вайърти?
– Мога да си представя – казах аз, замръзнала от студ.
– Ще е вълшебно! – И тя изсипа цялото останало ментово масло във вече замръзналата вода.
– Бетси! – Възкликна мисис Макстън, която се беше втурнала към миризмата.
И водата трябваше да бъде сменена.
Докато стоях в топла кърпа до камината, майка ми ми каза, че баща ми е решил да напусне фабриката в столицата и да създаде работилница за тъкани в Уестърнадан, работилница за производство на каруци с нова пружинна система, подходяща за планински град, и оранжерия за отглеждане на зеленчуци, билки и плодове.
– Баща ти започна да се чувства много по-добре, много сме благодарни на доктор Еньо – завърши мама.
– Не само несъмнения талант на доктор Еньо – бях принудена да призная – преди всичко това е основния камък на къщата, в която лорд Арнел ви е настанил.
Майка ми ме погледна учудено.
– Основен камък? – Попита ме отново.
– Да – опитах се да обясня – в Града на драконите някои от къщите, основани някога от най-силните глави на кланове, са били защитени от основен камък. Те са поддържали жителите здрави и са лекували повечето болести, запазвайки невероятно дълголетие.
След малко размисъл майка ми прояви обичайната си съобразителност:
– Чух, че неотдавна, по заповед на лорд Арнел и с твоето пряко участие, са били арестувани дами, чиято възраст е била доста над двеста години.
Кимнах и го потвърдих:
– Да. Съпругите на бащите-основатели на селището Желязна планина. Едва ли сега искам да говоря за случилото се, но тези дами заслужаваха съдбата си.
След като ме изслуша, майка ми ме погледна втренчено в очите и като сниши глас, попита:
– Правилно ли разбрах, че при цялата си арогантност, наглост и доста отвратително поведение, когато се срещнахме за първи път, лорд Арнел все пак ни изпрати в една от малкото къщи, способни да излекуват баща ти?
Опитах се да сдържа неканената си усмивка и неволно проговорих:
– Страхувам се, че създаването на доста неприятно впечатление при първата среща е някаква особеност на Ейдриън.
Но после, сериозно, трябваше да призная:
– Напълно си права, майко.
Кимвайки, майка ми бързо си направи други изводи:
– Този човек е труден за разбиране и повечето му постъпки отначало предизвикват възмущение. Но след като наблюдавах вас двамата известно време, се опасявам, че си създадох малко по-различно впечатление от това, което са си изградили мисис Макстън и вашите домашни. Лорд Арнел има много недостатъци, това е вярно, но към теб той е най-внимателния, любезен, дискретен, надежден и почтен човек, когото съм виждала през живота си.
С благодарен поглед към майка ми намерих сили да кимна в знак на съгласие с нейните заключения.
– Но това, което не разбирам – е, майка ми винаги сменяше темите рязко . – Ако живота в Града на дракона може да излекува дори сърдечно заболяване, как така професор Стантън умря в столицата?
Колкото и да мислех, единственото логично заключение, до което можех да стигна, беше, че професор Стантън е умрял умишлено.
И тъй като майка ми мълчеше и ме гледаше взискателно, трябваше да обясня:
– Той се беше пожертвал, за да осигури безпрепятственото ми пристигане в Уестърнадан.
Напълно шокирана, майка ми изпусна само един дъх:
– Но защо?
Срамувах се да призная такова нещо, но все пак не виждах причина да мълча.
– Професор Стантън умишлено ме беше накарал да изглеждам като негова любовница пред най-висшето общество в столицата.

Назад към част 61                                                             Напред към част 63

* * *

В имението на Арнел слязохме точно пред портата. Оттук се откриваше великолепна гледка към самата грандиозна сграда, която имаше неоспоримото право да се нарича дворец, към чудесната заснежена градина, към ярко цъфналите рози, които се виждаха през стъклото на оранжерията… и към пълното отсъствие на когото и да било наоколо.
– Толкова е удивително тихо – отбелязах аз, докато Ейдриън ме хващаше за ръка и ме водеше към къщата.
– Съжалявам – почти извинително каза лорд Арнел. – Притеснявах се за теб и за чувствата ти след тази среща. Но трябва да призная, че само разговора с ОрКолин беше наистина тежък за теб.
Чух в тези думи въпроса, който Ейдриън искаше да зададе, но не искаше да ме притиска.
Когато усетих топлината на ръката му върху пръстите си, забавих ход, а после спрях.
Няколко мига стоях с наведена назад глава, загледана в студеното синьо зимно небе, а после се опитах да изразя с думи това, което тежеше на душата ми.
– Срамувам се от лорд Гордън, това е вярно, и се чувствам недостойна за жена, която е нарушила собствената си дума. Но не съм отнела надеждата на лорд Гордън за щастливо бъдеще и почтен брак. Той е много симпатичен, изненадващо човечен за дракон, вече напълно освободен от връзките на Звяра и мрежата от интриги, правила и власт, която беше оплетена около него от жадните за власт матрони на Града на драконите. От една страна, искрено се срамувам, но от друга, сега пред лорд Гордън лежи целия свят и съм убедена, че той ще си намери достойно момиче и никоя драконица никога повече няма да попречи на влюбените да се съберат.
Аз замълчах, вече не мислех за лорд Гордън, защото лорд Арнел беше прав – наистина ми беше трудно да говоря с ОрКолин.
– Никога няма да върна изгубения син на генерала – почти прошепнах, усещайки дълбочината на отчаянието. – Фактът на изкуственото възникване и прилагане на Кръвната памет е доказан. Засегнати са само носителите на кръвта на Ръждив дракон, което в известен смисъл е добре, защото мащаба на трагедията е контролиран. Но все пак.
– Защо чувам вина в гласа ти? – Внезапно доста рязко попита Ейдриън.
Обърнах се и няколко дълги секунди гледах как вятъра се опитва да издуха снега от върховете на околните дървета върху почистената каменна настилка на имението на Арнел, но снега беше здраво задържан от метеорологичната бариера и нито едно зрънце не се разпиля върху пометения двор. Всичко остана там, извън оградата. Снегът, счупените клони, мръсотията…
Ето това беше същността на всички дракони.
И все пак се осмелих да го кажа:
– От шест години професор Стантън изучаваше свойствата на Кръвната памет и дори беше наел мен, най-удобния студент от дясното течение на Магическия университет. Но, както разбирате, професора е знаел за Кръвната памет и преди. Нещо повече, той разполагаше с Джими, един от Зверовете, които доброволно се бяха съгласили да станат обект на изследване на Стантън, и аз изтръпвам, като си помисля какво е трябвало да изтърпи този нещастник.
– Анабел – Ейдриън нежно стисна пръстите ми.
– И така – продължих да се взирам във въздушната бариера – професора е изучавал Кръвната памет много преди да се появя аз. Много преди да се установи в столицата. Ако си спомням разказа на леля ти Алисент Арнел, Стантън за пръв път е прочел заповедите на бащите-основатели на Уестърнадан преди повече от шейсет години. И ако… ако моят наставник имаше съвест, щеше да обърне внимание не само да открие особеностите на собствения си народ, но и… и…
– И да открие истинската същност на онази Кръвна памет, която превръща младите трансформиращи в Зверове, убивайки ги? – Ейдриън обобщи същността на моите терзания.
Като погледнах към дракона, който днес щеше да бъде мой съпруг, издишах тихо:
– Да.
Бавно обръщайки ме, лорд Арнел изучаваше с поглед бледото ми лице, след което тихо попита:
– Кога умря сина на ОрКолин?
И това беше най-лошата част.
– Преди пет години – прошепнах аз.
Стантън можеше да го спаси. В онзи момент вече е знаел достатъчно за трансформиращите и е използвал умствена намеса в съзнанието на ОрКолин. Така че е знаел, абсолютно е знаел всичко, но не е направил абсолютно нищо. Аз също не го направих.
Въздъхвайки тежко, Ейдриън ме погледна в очите и каза дрезгаво:
– Четири години, четиристотин смъртни случая, четиристотин погребения, на които роднините на мъртвите надаваха вой и бяха готови да разкопаят замръзналата земя от отчаяние и скръб, а аз можех само да гледам безсилно. Как мислиш, че се чувствам в резултат на това?
О, не знаех какво да отговоря на това.
– Анабел – той нежно докосна лицето ми – преживяхме много. И ти, и аз. Но ако аз имам за какво да се обвинявам, имам много въпроси и съжаления, то ти нямаш абсолютно нищо, за което да се обвиняваш. Едва след смъртта на професор Стантън ти беше свободна да мислиш и да действаш според собствената си преценка. Преди това беше обвързана с неговия авторитет, с уважението ти към него като наставник и учител и с истинската драконова хитрост на лорд, който би направил всичко, за да не загуби съкровището си. Но…
Едва доловимо кикотене, поглед в очите ми и тихото:
– Анабел, Стантън наистина можеше да се намеси в делата на клановете на трансформиращите. Можеше да спаси сина на ОрКолин. Можеше да направи много неща. Но той беше заложил всичко на оцеляването на драконовата раса. Всичко, включително собствения си живот. И ти можеш да го обвиняваш, заслужено, но аз винаги ще изпитвам най-дълбока благодарност към Стантън за това, че те доведе в Желязната планина в една студена нощ, изпълнена с моето отчаяние.
Ейдриън се наведе и докосна устните си до моите в целувка. Нежна, чувствена, успокояваща, отнемаща цялата скръб.
– Няма да спрем дотук – продължи лорд Арнел, обви ръце около кръста ми и ме привлече към себе си. – Заселване на ръждивите дракони в Рейнхол, блокиране на заразените от изкуствено създадената Кръвна памет, разработване на нови територии и, един от най-високите приоритети, защита на децата на двете ни раси. Желязната планина ще се промени, Анабел. Някога си мислех, че столицата на Империята е образец на прогрес и цивилизация, но когато се озовах в покрайнините на Грейт-Уин заедно с теб, ясно осъзнах, че това не е така. Уестърнадан ще се превърне в бастион на науката, изкуството и прогреса. И основната промяна…
И тогава той се усмихна.
– Основната промяна? – Запитах го енергично. – За каква основна промяна става дума?
Усмивката на хитрия дракон само се разшири.
– Ейдриън!
Но без да има и най-малкото намерение да ми отговори, лорд Арнел с лекота ме вдигна на ръце и ме отнесе в къщата, като, разбира се, си напяваше нещо много любопитно, но не чак толкова, че да може да ме отклони от главното.
– Ще мълчиш ли? – Попитах възмутено, когато мистър Уолън ни отвори вратата.
– Да – отвърна весело дракона, без да мисли да ме пуска.
И тогава мистър Уолън, някак отдавна и незабелязано изместил и заел мястото на прислужника на Арнел, тихо каза:
– Мис Вайърти, на ваше място бих побързал да се кача горе. Лорд Арнел, никой не се съмнява във вашата сила и упоритост, но… на ваше място бих напуснал имението. Поне временно.
При това положение, като престанах да искам отговор от някого, който така или иначе нямаше да ми отговори, набързо се здрависах с управителя и се опитах да сляза на пода.
Уви, такава възможност не ми беше предоставена.
– Благодаря ви за предупреждението – отвърна лорд Арнел на мистър Уолън учтиво, но с известна снизходителна насмешка, и тръгна смело напред, като все още ме държеше здраво в ръцете си.
И беше посрещнат от тиган!
Чугунен, внушителен и невероятно познат.
Но удар не ме достигна, защото бях в ръцете на лорд Арнел и мисис Макстън се постара да не ме нарани.
– Беше много мило от страна на мисис Еньо, че ви даде назаем тигана си – каза лорд Арнел подигравателно. – Е, непременно ще информирам професор Наруа, че освен порцелановите сервизи за чай, вие предпочитате и чугунените тигани за пържене.
И разярената икономка изхвърли съдовете, като си изкара яростта върху тях и върху пода, който също беше ударен.
Но това не беше всичко.
– Лорд Арнел, моля ви, пуснете дъщеря ми! – Поиска майка ми, която се озова на стълбите.
– Добро утро и на теб, майко – учтиво я поздрави лорд Арнел.
О, само тази фраза промени гнева в милост и майка ми мълчаливо подаде на мистър Онър пистолета, който определено беше зареден със сол. След това тя изглеждаше толкова невинна, сякаш никога не е имала подобни притеснения, и каза съвсем учтиво:
– Ейдриън, предполагам, че вече имам право да ви наричам на първо име, предполагам, че не сте запознат с някои от традициите на човешките сватби и в тази връзка съвсем мога да ви простя някои… неподходящи решения. Все пак трябва да знаеш, че сватбената рокля на булката винаги се е шиела от майката на булката и от никой друг.
– Или която може да се нарече жената, която от много години замества майка й – намеси се мисис Макстън.
С едва доловим кикот и без да каже нито дума нито на майка ми, нито на мисис Макстън, Ейдриън ме отнесе уверено в залата на имението, която беше много оживена, а въздуха беше изпълнен с нескрито и бързо нарастващо любопитство.
Когато пристигнахме, всички се разпръснаха, приближавайки се към стените, и аз видях манекен в определен костюм, в момента покрит с плътна бяла материя, която не позволяваше да се види формата или оформянето на костюма или нещо друго. Нещо повече – беше невъзможно да се приближа, костюмът беше покрит не само от плата, но и от силова бариера, толкова мощна, че ръката на Ейдриън веднага се разпознаваше в нейното създаване.
– Знаеш ли – каза леко лорд Арнел, спускайки ме на крака – ние сме преминали през много неща заедно. Но сред толкова много ярки моменти имаше един, който безкрайно докосна сърцето ми. Моментът, в който едно смело момиче, без да си позволи дори да заплаче, изгори всичките си мечти в ярките пламъци на разпалената камина.
Той сложи ръка на кръста ми, придърпа ме към гърдите си и прошепна:
– Надявам се, че не мислиш, че това е прекалено от моя страна.
И плътния плат се издигна нагоре, някъде отвъд полезрението, защото единственото, което виждах в този миг, беше роклята.

Назад към част 60                                                      Напред към част 62

* * *

След като поседях известно време сама, станах и се отправих към кабинета на първия етаж, където професора приемаше посетители навремето.
Всички вече бяха там.
Лорд Арнел седеше в началото на масата и мрачно разглеждаше сутрешните вестници, Бетси щеше да седне, но горкото момиче се приближаваше от време на време и бързо избърсваше открития от нея прах, очевидно не можейки да гледа как къщата на професор Стантън е в окаяно състояние. Лорд Гордън стоеше до прозореца и гледаше с празен поглед навън.
Когато влязох, всички в стаята ме погледнаха едновременно.
– Анабел, чувството за вина е напълно неуместно, ти вече си направила всичко възможно за ОрКолин, не си спала по цели нощи, бързайки да завършиш това изследване.
Може би ръководителя на Уестърнадан е бил прав, може би, но…
– Но това няма да върне сина му. – отвърнах тихо.
– Но ще спаси внуците му. – каза Ейдриън доста рязко.
И като сгъна вестника, го остави настрана на ръба на масата, за да започне с главното, а драконовата раса според черния дракон винаги е била приоритет:
– Лорд Гордън, каквито и чувства да изпитвате в момента и колкото и да сте ядосан, предавам съдбата на расата на ръждивите дракони във вашите ръце.
В един миг младшия следовател престана да ме гледа с болка и гняв и насочи цялото си внимание към лорд Арнел. Кметът продължи съвсем спокойно:
– Бетсалин ще бъде ваш водач. В момента Рейнхол се възстановява, похарчихме много пари, за да възстановим града, и твоята основна задача ще бъде да доведеш всички представители на расата на Руфусдрако в новия им дом.
И тогава лорд Гордън заговори рязко:
– Те са наши врагове!
Вдигнал уморен, но непреклонен поглед към него, лорд Арнел каза студено:
– Те са дракони. В момента са застрашена раса. Толкова слаба, че маговете от старата школа ги смятаха за беззащитна плячка и безропотни жертви. Но както и да е, те са дракони, също като нас. И сега, след като Анабел успя да докаже, че Кръвната памет не само е изкуствено създадена, но и е под контрола на маговете от старата школа, ние, крилатите хора, нямаме право да стоим настрана.
В този момент не гледах към лорд Гордън, не можех да откъсна очи от Бетси. Момичето стоеше и гледаше шокирано лорд Арнел, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
Ейдриън ме погледна, проследи погледа ми и погледна към Бетсалин.
Едва тогава прислужницата се осмели да прошепне:
– Лорд Арнел, вярно ли е това… вярно ли е?
И от осанката на главата на Уестърнадан изчезна всякаква арогантност, а в погледа му не бях виждала често толкова много човечност и топлина.
– Бетсалин – започна Ейдриън тихо и успокояващо – отдавна знаеш позицията ми за Руфусдрако. Моята и тази на лорд Давернети.
Бетси кимна, като все още продължаваше да плаче.
– Сега, след като Анабел разкри истинските убийци на бащите-основатели на селищата в Желязната планина, планирам официално да оспоря Заветите на предците. Но дори и плановете ми да се провалят, Рейнхол е град в подножието на Желязната планина. Ще имате сигурен и безопасен дом. Училища, промишленост, перспективи. Във всеки случай това е много по-добре от съществуването, което повечето Ръждиви дракони водят сега. Бетси притисна до гърдите си парцала, с който по-рано трескаво бършеше праха, и прошепна:
– Но какво да кажем за… Кръвната памет?
Ейдриън ме погледна, позволявайки ми сама да обясня ситуацията.
Е, отидох до дивана, бавно се спуснах на ръба му и не твърде уверено започнах:
– Бетси, паметта за кръвта се събужда в представителите на вашата раса след контакт с магове, нали?
А момичето тръгна към мен и потъна до мен, спомняйки си за всички ужаси, които е преживяла.
– С Крисчън неведнъж бяхме посещавали примитивните селища на ръждивите дракони. Неведнъж или два пъти, помагахме на членове на вашата раса да избягат, но никога не се сблъскахме с враждебност. Така че, поне на теория, можем да приемем, че Анабел е напълно права – именно маговете от старата школа събудиха Кървавата памет по изкуствен начин.
Бетси седеше и едва дишаше.
– Обаче – продължи Ейдриън – когато знаеш причината за дадено заболяване, е само въпрос на време да се отървеш от него. Руфусдрако ще бъде под наша защита в Рейнхол. Що се отнася до маговете от старата школа, ние ще засилим митническите си пунктове дотолкова, че за промъкване в нашите територии не може да става и дума. Освен това сега, когато крилатите хора имат крила, ще има постоянни въздушни патрули. Ще успеем да защитим твоя народ, Бетсалин.
А Бетси, осъзнала какво е казано, погледна плахо към лорд Гордън. Именно той щеше да отговаря за преместването на ръждивите дракони, защото всички останали лорд Арнел и лорд Давернети бяха изчислили, че се нуждаят от тях тук. А също и защото старшите дракони вече нямаха доверие на лорд Гордън.
– В какво се състоеше причината? – Младшият следовател зададе един конкретен, но много болезнен въпрос.
И лорд Арнел беше чакал този въпрос.
– Нападение на Императора! – отвърна главата на Уестърнадан. – Вие активирахте „Гехинама“ точно над главата на Едуард Четвърти. И макар че това не беше ваш план, вината е ваша, защото не само позволихте да бъдете манипулиран, но и застрашихте оцеляването на цялата драконова раса.
Лорд Гордън видимо пребледня, но Арнел продължи също толкова безмилостно:
– Нещо повече – вие застрашихте живота на мис Вайърти и мистър Нарел, които трябваше да задържат „Ригескундиндутае“ в продължение на близо час, за да предотвратят жертви в столицата. Затова не ме обвинявайте, че не искам да ви виждам в Уестърнадан за част от времето, необходимо, за да придобиете контрол над собствения си разум. Нямам никакво желание да чакам всяка секунда поредното заклинание от категорията на „Гехиннам“ в моя град или в близост до моята дама.
И лорд Гордън ме погледна.
Думите на лорд Арнел бяха неописуемо жестоки, но и истинността им не беше отречена от никого. За щастие, катастрофата в столицата и смъртта на император Едуард Четвърти бяха предотвратени, а аз със собствените си ръце бях унищожила херцог Карио, както и онази странна жена, която беше начело на храма в планините… Но нямаше как да знаем дали потока от врагове е свършил дотук.
– Анабел – каза много тихо лорд Гордън.
Станах, пристъпих към него и заговорих бързо:
– Много съм ви благодарна, лорд Гордън. Ако не бяхте вие, ако не бяха вашите предупреждения, едва ли скоро щях да обърна внимание на дамите от висшето общество на Уестърнадан и със сигурност нямаше да бъда подготвена за нападение. Може би косвено застрашихте живота ми, когато бяхте използван за създаването на заклинанието „Адски часовник“ в столицата, но преди по-малко от седмица, когато трябваше да се изправя срещу главите на клановете Естен, Брейд, Ферд и Гадер, оцелях само благодарение на предпазливостта, която ми вдъхнахте.
Усмихвайки се бавно с усмивка, изпълнена с тъга и скръб, лорд Гордън каза:
– Безкрайно се радвам, че успях да ти бъда полезен, Анабел.
Реверанс в знак на уважение и признателност и моя тих отговор:
– Аз също съм ви безкрайно благодарна, лорд Гордън. За това, че бяхте първия ми приятел в този студен град, за помощта, която ми оказвахте безкористно и самоотвержено отново и отново, за подкрепата, която ми липсваше понякога, и за огромното доверие, което ми оказахте по време на преобразяването си. И осъзнавам, че съм наранила дълбоко чувствата ви, но… и безкрайно съжалявам, че ви нараних.
И като се изправих, погледнах към младшия следовател.
– Наранила? – Едва чуто произнесе той. – Анабел, вие ми дадохте живот, очевидно, тъй като именно вие реагирахте на „Гехиннам“, вие отново ми спасихте живота, а в момента ми дадохте смисъла на моето съществуване.
– Страхувам се, че по-скоро ви натоварих с грижите за „Ръждивите дракони“.
Лорд Гордън поклати отрицателно глава и повтори онова, което беше казал по-рано:
– Анабел, вие дадохте смисъл на по-нататъшното ми съществуване. Знаете колко незначителна е била позицията ми през всичките тези години, но спасяването на цял един народ е повече от достойна мисия, особено за човек като мен.
И след това, като наведе глава, младшия следовател каза почтително:
– Лейди Арнел, желая ви добро и истинско щастие. Вие го заслужавате.
И като се изправи, добави, без да ме гледа в очите:
– Съжалявам, лейди Арнел, но се страхувам, че няма да мога да присъствам на сватбената ви церемония.
Бях предвидила подобно нещо и нямаше за какво да обвинявам лорд Гордън.
– Но аз ще присъствам! – Възкликна радостно Бетси. А после добави напрегнато: – Ако, разбира се, младоженеца доживее да види катедралата. А може и да не го направи.
Излишно е да казвам, че и двамата с лорд Гордън се обърнахме и се загледахме в лорд Арнел с изумление.
– Не се притеснявай, Бетси, сигурен съм, че ще доживея – каза лукаво кмета на Уестърнадан.
– О, не бих била толкова сигурна. Знаете ли, мисис Вайърти не е мисис Макстън. Дори мисис Макстън се страхува от майката на мис Вайърти. А знаете ли, мистър Вайърти много иска да поговори с вас като мъж с мъж. Но не мисля, че ще успеете да проведете разговор на четири очи, защото мисис Вайърти…
– Е, може би ще е разумно да остана още малко. – Каза замислено лорд Гордън.
В този момент лорд Арнел решително се изправи и каза:
– Анабел, тръгваме си, имаме сватба, за която трябва да се подготвим.
И без дори да ми даде време за подобаващо сбогуване, се изнесе първо от кабинета, а след това и от къщата, а после се издигна нагоре, запазвайки човешката си форма.

Назад към част 59                                                         Напред към част 61

* * *

Къщата на професор Стантън изглеждаше празна и безлюдна.
Неотоплени печки, студени стени, вещи, изхвърлени набързо, напукани стени, които не можеха да издържат на честата употреба на заклинанието „Мурум“. За съжаление човешката магия е несъвършена, но за първи път виждах толкова ясна демонстрация на това. Къщата, която беше първото ми убежище в студения, леден вятър на Града на драконите, определено се нуждаеше от ремонт и изглеждаше много по-окаяна, стара и изоставена, отколкото в деня, в който бях пристъпила през вратата.
– Тъжна си – мълчаливо ме следваше Ейдриън, докато докосвах едно или друго нещо с пръсти, гледайки с копнеж слоя прах дори по картините. – Анабел, няма да ми е трудно да възстановя тази къща.
Когато се огледах, се усмихнах и прошепнах:
– Благодаря ти.
А след това добавих едно много по-рационално:
– Или по-скоро ще ти благодаря след няколко месеца, ако дотогава най-накрая си овладял умението да контролираш силата си.
– Смятате ли, че съм толкова безнадежден, мис Вайърти?
– Не… мисля, че сте толкова силен, лорд Арнел!
Малката кавга ме откъсна от тъжните ми мисли и когато входната врата се хлопна долу, вече се бях съвзела и бързах да посрещна генерала. Правех всичко възможно да посрещна с усмивка човек, който щеше да изпита непоносима болка, а аз не бях в състояние да я облекча с нищо.
Генерал ОрКолин хлипаше обилно, без да може да спре или да се успокои. Сълзите се стичаха по лицето му, залепваха за брадата му, за да се разлеят върху ръцете му, върху гърдите му, върху пода. Само тетрадката, която бях дала на трансформиращия, остана невредима, защото ОрКолин я беше увил в шал и я държеше толкова внимателно, като я отблъскваше колкото се може повече от себе си, но не смееше да я пусне. Той не можеше, просто не можеше да го направи.
– Бел – приглушено ридание разтърси трансформиращия – Бел, момиче, благодаря ти… благодаря ти… аз… съм… благодарен… Аз…
– Съжалявам, че е толкова късно. – И затова не можах да приема думите на благодарност.
Защото никога няма да забравя болезнените му думи:
„Трябваше сам да убия един от тримата си сина.
Ние, знаете ли, дори се научихме да убиваме, Анабел, с един удар. Просто така. За да не страда той. Трудно е. Аз не чаках три дни, а пет“. И това, което ОрКолин беше казал преди това: „Момчетата, които поемат по различен път, когато се преобразяват за първи път… ние ги убиваме, Анабел. Убиваме ги от съжаление. Малцина оцеляват, знаеш ли? А да гледаш как едно животно умира дни наред е удоволствие. И ако имаше някакъв шанс или надежда, изобщо някаква надежда, но няма. Затова ги убиваме, просто ги убиваме.“
В тетрадката, която дадох на генерала, имаше не просто шанс, и дори не надежда – имаше схема. Пълноценна, научна, основана на работата на професор Стантън, на моята и на знанията, които първия Звяр, чието име беше Джими, ми беше предал. С непознат проблем беше трудно да се справиш, но с нещо, което беше създадено изкуствено, като Кръвната памет на ръждивите дракони, беше много по-лесно. Това ми отне само четири нощи. Всеки миг беше ценен, дори да беше напълно безсънен, защото в клановете на трансформиращите все още се раждаха момчета, които щяха да имат Тринадесетата луна.
– Аз… – ОрКолин се опита да се сдържи, но виждах колко му е трудно – благодарен съм, Бел, толкова съм благодарен, но… боли.
– Аз разбирам.
– Чух, че ще се омъжваш днес?
– Да.
– Съжалявам, че не мога да дойда.
– Разбирам.
Кимвайки с рошавата си глава, ОрКолин с мъка се изправи, запъти се към вратата, обърна се и като взе грижливо опакованата тетрадка, попита:
– Това единичен екземпляр ли е?
– Не, аз преписах едно копие и с магическа пръчка направих още две – побързах да успокоя трансформиращия.
– Тогава не е толкова страшно. Но, знаеш ли, това е такава отговорност. Такава отговорност… – Никога не бях виждала генерал ОрКолин в такова състояние на объркване, но го разбирах, разбирах го с цялото си сърце.
И трансформиращия изведнъж каза твърдо, с рязко поклащане на главата си:
– Знаеш ли, ще посетя гроба на моето момче. През всичките тези години не съм ходил, не можех, но сега… ще отида. Ще седна. Има какво да му кажа, толкова време е минало.
Осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.
– Хей, Бел, бейби, днес е сватбения ти ден – каза той, опитвайки се да развесели някого, който се нуждаеше от подкрепа повече от мен.
– Спомням си – избърсах сълзите си, – трудно е да се забрави.
– Дали защото твоята мисис Макстън обикаля с гняв имението Арнел, търсейки местния главен дракон? – ОрКолин все пак се насили да се усмихне.
– И затова също. – кимнах с усмивка.
ОрКолин отвърна с кимване и внезапно станал сериозен, каза тихо:
– Знаеш ли, винаги съм смятал, че Стантън е по-умен от теб. Все пак дракон, ниво на магията два пъти по-високо от твоето, а способността му да запазва хладнокръвие и да разсъждава научно във всяка ситуация беше възхитителна. Но ще ти кажа това, което ние, трансформиращите, рядко казваме – ти надмина учителя си, момиче.
И като наведе глава, ОрКолин почеса дланта си и притисна юмрук с кървави нокти към сърцето си. Знак на почит, с който са удостоени само най-великите вождове.
– ОрКолин! – Изправих се объркано.
– Заслужаваш го – прекъсна трансформиращия опита ми да го спра. – Наистина си го заслужила. Никога не съм изпитвал такова уважение към някого. Ти си първия човек, пред когото някога съм прекланял глава с кърваво благоговение. Грижи се за себе си, Анабел Вайърти.

Назад към част 58                                                      Напред към част 60