Категория: Градът на драконите

***

Пътуването с каретата до хотелската стая почти не си спомнях – необходимостта да защитя репутацията си изискваше действие, но тъй като едва ли бях в състояние да мисля трезво, заклинанието за мутация доведе до това, че се върнах в стаята под прикритието на мистър Онър, а той беше с, крехката фигура на Бетси която ме следваше, носейки кофа с горещи тухли и внушителна чанта, в която се съхраняваха на топло греяното вино и сандвичите, до които така и не се добрах предната вечер. Персоналът на хотела определено беше впечатлен от силата на моята камериерка, а домашните ни – от факта, че пребледнелият мистър Онър се запъти и си проправи път към спалнята ми.
Но най-много се изненадах, когато измих лицето си със студена вода и се изправих пред огледалото.
– Мистър Онър, съжалявам. – изкрещях аз, като бързо премахнах заклинанието.
И погледнах отражението на Бетсалин.
Отново премахнах заклинанието… за да види в огледалото мисис Макстън. Очарователно, нали?
– „Квод вераимаго“! – заклинанието на истинския външен вид работеше перфектно.
Излизайки от спалнята, го хвърлих върху мистър Онър, който седеше на дивана като лорд Давернети, и останах истински изненадана, когато то не подейства. Погледнах надолу към собствените си ръце, намръщих се и се канех да го използвам отново, когато Давернети заговори:
– Добро утро, Бел.
О, значи не съм била аз и изобщо не е било по моя вина. Това е облекчение.
– Добро утро, лорд Давернети. – отвърнах и се огледах разсеяно.
В гостната бяха мистър Уолън, Бетси, мисис Макстън, мистър Илнър, Бетси… Не веднага разбрах, че нещо не е наред, докато не осъзнах, че Бетси никога не би седнала по този начин – с широко разтворени крака и мъжествено подгънати ръце.
– „Квод вераимаго“! – казах, като с целия си външен вид изразих колко ме е срам.
Грешната Бетси веднага се превърна в правилния и познат мистър Онър. И всичко щеше да е наред, ако не беше Давернети.
– На какво дължа тази чест? – обърнах се към него и се спънах назад от бързото си движение.
Подкрепи ме винаги готовата мисис Макстън, а Бетси ми поднесе чая, който толкова много ми липсваше.
– Как мина нощта? – попита малко напрегнато главният разследващ полицай.
Не без помощта на мисис Макстън отпих първата си глътка чай и животът ми стана малко по-добър.
– Не беше лесно, – отговорих учтиво на лорд Давернети – но се справихме.
Драконът, пристъпвайки леко напред, нареди:
– Обяснете.
Отговорът ми беше също толкова ясен:
– Професор Енастао се намеси в преобразяването на лорд Бастуа. Всичко завърши добре.
– Добре!!! – старши следователят повдигна вежда – Анабел, опитваш се да ми кажеш, че си пропиляла тази нощ за Бастуа заради най-глупавото желание на Енастао да докаже, че е толкова добър, колкото теб, и не си трансформирала две дузини дракони, от които наистина се нуждая в момента!
Издържайки на яростния му поглед, отговорих тихо:
– Да.
Издишвайки шумно, Давернети се облегна на облегалката на дивана, скръсти ръце на гърдите си и попита:
– Къде беше Арнел в този момент?
Усетих, че неволно се изчервявам при такъв въпрос, но отговорих твърдо:
– С мен.
И нямаше повече възмущение от лорд Давернети.
– Значи ситуацията е била критична! – заключи той мрачно.
Бях напълно съгласна с това твърдение.
Давернети ме погледна няколко секунди, след което каза:
– Лейди Анабел Арнел или лейди Анабел Давернети? Нуждая се от незабавен отговор.
Съвършено объркана от въпроса, успях да кажа нещо едва след третата глътка чай.
– Извинете, какво? – гласът ми беше спаднал значително.
Не ми хареса категоричността на въпроса, нито тонът, който предполагаше, че решението вече е взето. Но полицаят не си правеше труда с обяснения и повтори въпроса, като според него го опрости малко:
– Първи вариант или втори вариант?
– Отивайте по дяволите! – издръжливостта ми отказа.
– Тогава вторият вариант. – рязко заключи лорд Давернети – Добре, ще зарадвам лейди Майка ми. Мисис Макстън, мистър Уолън, започвайте да опаковате нещата, ще излетим до настъпването на нощта.
И ставайки, лорд Давернети напусна нашата разтърсена общност.
И докато всички мълчаха, аз лично се върнах към прекъснатото чаено парти.
Но не за дълго.
– Има ли нещо, което трябва да знам? – попитах предпазливо семейството си, като си спомних, че не бях виждала нито мисис Макстън, нито мистър Уолън предната вечер. А мистър Онър беше дошъл да ме придружи.
– Трудно е да се каже, мис Вайърти. – мисис Макстън се свлече на дивана до мен – Вчера лорд Арнел нареди да бъдат отнесени роклите ви и другите дрехи, приготвени за вас. Но когато ги видях, бях принудена да изразя възмущението си пред шивачката. Договорихме се, че тя ще направи всички необходими промени. Мислех, че така ще спечелим малко време, за да ви уведомим за плановете на тези проклети дракони!

Назад към част 38

***

И снежната преспа бързо се стопи, като вече не заглушаваше мъчителния рев на лорд Бастуа. Но отново беше зле – той беше покрит само отчасти с люспи, тялото му отказваше да придобие друг вид, костите му се чупеха, отхвърляйки необходимата еластичност, и само ноктите му се остъргваха по камъка, карайки ме да се гърча.
– „Потест“!
Заклинанието ми беше блокирано от избирателното проклятие на лорд Бастуа, но когато той рухна обратно върху камъка, трябваше да обясня:
– Вие вече сте се трансформирали и мутацията не е изчезнала – сега развитието и спира само вашето съзнание, което е неестествено и се чувства неудобно, намирайки се в състояние на неконтролируема слуз. Но това може да се промени веднага щом заспите, например. Нямаме изход, лорд Бастуа, а и аз не мога да ви дам време за почивка. Съжалявам.
Погледът на дракона, изпълнен с болка и ярост, и хрипливото:
– Разбирам го. Продължавайте.
Безизходица, която ме кара да се чувствам почти като палач.
– „Трансформатио“!
– „Вокантем“!
– „Куод вераимаго“!
– „Потест“!
Чувствам се така, сякаш държа камшик и с всяко заклинание удрям беззащитен човек. И при всеки удар кожата му се разкъсва, кървави капки летят във въздуха, падат върху основния камък, боядисват нова порция сняг в малиново и алено.
– Сняг! – заповядва мистър Онър.
– Вода! – заповядва лорд Арнел.
Мога да се изправя, за първи път от толкова много нощи, но все още ми се иска да се срина на пода на колене и да заплача от собствената си безпомощност. Нямаше нищо нищичко, което бих могла да направя, за да облекча състоянието на лорд Бастуа. Нищо. Той беше прекалено изтощен от процеса на мутация на професор Енастао, а аз бях прекалено уплашена от същия този процес, за да направя нещо, което да облекчи трансформацията му.
– Греяно вино. – лорд Арнел се приближи безшумно зад мен и като застана зад мен, почти насила ми подаде топла чаша.
Бих предпочела чай, чаша добър стар ментов чай с върбинка и мисис Макстън до мен, но щом лорд Арнел ме обгърна с ръка и ме придърпа към себе си, осъзнах, че изведнъж съм станала по-спокойна. И по-добре. И имах сили да продължа. И дълбоко чувство на благодарност за тази мълчалива, но така необходима подкрепа и насърчение.
– Добре ли сте? – попита тихо дракона.
– Само моментна слабост. – отвърнах уклончиво.
– Разбирам. – каза той кратко.
И не се отдалечи. Не махна ръката, която стискаше кръста ми, увеличи потока от магия, с който разполагах, и взе чашата, освобождавайки дланите ми. Нямаше нужда да казва: „Аз съм тук за теб“, нямаше нужда от думи.
– Лорд Бастуа, готов ли сте? – попитах дракона, който жадно отпиваше от кофата.
Следователят изля останалата част от ледената вода върху главата си, подаде кофата на мистър Онър и поиска хрипливо:
– Да продължаваме.
– „Трансформатио“! – казах тихо.
И рев от болка, отчаяние и ужас разтърси сводовете на подземието. Единствената причина, поради която не трепнах и не се отдалечих, беше, че зад мен имаше дракон. Най-силният дракон в съвременната история, и аз не се уплаших нито за миг.
– „Фералкат“! – заклинанието за събуждане на дракона надви воя, в който се бе превърнал ревът.
Бастуа падна върху основния камък, изви гръб, бързо се покри с люспи, но бълбукащото хриптене показваше, че тази трансформация е на твърде висока цена. Вдигнах ръка, за да произнеса заклинание за отмяна, но Арнел прихвана дланта ми и каза тихо, само за мен:
– Не. Продължавай, той ще се оправи.
Не бях сигурна в това, но присъствието на лорд Арнел тук позволяваше вариант на трансформация. Само една, но все пак.
И вместо „Потест“, аз казах:
– „Есенцианегатио“! – отрицанието на човешката форма.
Предположих, че в това е проблемът. Мутиралият Бастуа се радваше, че си е върнал човешката форма, и умът му отхвърляше другите форми. Може би това беше същността на невъзможността за трансформация.
Предположението беше правилно.
Щом заклинанието удари старшия следовател, той изрева, от което сводовете на подземието отново се разтресоха, и рухна върху основния камък, но резултатът беше, че трансформацията беше започнала. Първо, две огромни крила изникнаха от омаломощения му гръб в светкавици от огън, като подпалваха кръвта. След това от челюстите му изригна огън, а самият Бастуа започна бързо да увеличава размерите си. В този момент щях да се отдръпна, драконите понякога изригваха пламъци, но Арнел беше зад мен, а с него никакъв пламък не предизвикваше страх.
Все пак предприех действия.
– „Империум“! – заклинание за контрол на събуждащата се същност.
И следващият огнен рев Бастуа потисна. После се изправи тежко на четирите си лапи, размаха опашка, изпъна огромната си шия и разпери криле. Огромни, все още огнени криле. Той ги огледа с известно недоумение и пламъците угаснаха, разкривайки кожена тъкан. Бързо, наистина зверско завъртане на главата му и поглед към мен.
Имаше възможност да го изпусна точно сега, но все пак се успокоих.
– „Квод вераимаго“! – заклинанието на истинската форма.
И това заклинание нямаше никакъв ефект върху Бастуа. Защото истинската му форма беше тази, формата на дракон. Гигантски, могъщ, летящ дракон.
Усмихнах се с облекчение, а лорд Бастуа благодарно наведе глава. Арнел даде заповед да се отвори горната бариера, пропускайки ледения въздух на изтичащата нощ в подземието, а аз прошепнах едно последно нещо:
– Ад сидера воларе! – Лети към звездите.
Тежко размахване на криле, порив на вятъра, който угаси всички звезди. И още един, вече уверен. Мощните задни крака се оттласнаха от камъка с мощно подръпване и драконът се издигна нагоре! Огромен, почти черен в тази светлина, непонятно красив дракон …
– Дали се получи? – много тихо попита мистър Онър, сякаш се страхуваше да говори на глас.
– Да. – отвърнах тихо аз.
И отметнала глава назад, погледнах нагоре към бързо посивяващото небе на зазоряване – трансформацията отне около шест часа.
Аз не бях забелязала времето, но сега умората си бе взела своето и се почувствах отпаднала.
– Мисля, че трябва да си починете. – каза лорд Арнел, като ме вдигна на ръце.
– До каретата, – казах аз, губейки усещане за реалност – ще ме отнесете до каретата.
Драконът се усмихна, без да каже нищо, но когато започнахме да изкачваме стъпалата, той издиша и се наведе близо до лицето ми:
– До къщата. Ще те заведа до ловната къща.
Отворих очи и мрачно се вгледах в грамадния господар на Уестърнадан. В очите му имаше предизвикателство, усмивката му беше по-скоро подигравка, а всичко което се случваше…
– Не ви съветвам. Никога. Никак. И в никакъв случай. – прошепнах аз, като го гледах в очите с нескрита заплаха.
– Ще изпълня желанието ви… тази вечер. – отвърна лорд Арнел, явно намеквайки, че мога да очаквам такова нещо само тази вечер.
– Вървете в ада! – пожелах раздразнено.
– О – на устните му се появи усмивка на очакване – обещавам, че ще отида в ада с вас, Анабел. И трябва да кажа, че ще ви хареса. Съгласете се, че отричането би било донякъде лицемерно от ваша страна.
Бях съгласна само с това, той да отиде в ада, ако не в ада, то някъде другаде.
– Но би било несправедливо от моя страна да отрека факта, че съм безкрайно щастлив да ви бъда полезен тази нощ. Радвам се, че ми се доверявате много повече, отколкото на лорд Гордън.
О, аз можех и да си замълча, но лорд Арнел се постави сам.
И чакайки момента, в който стигнахме до повърхността, лорд Арнел ме постави на крака до каретата, а мистър Онър беше отворил вратата на кабината, казах с нескрито удоволствие:
– Не ви вярвам повече, отколкото на лорд Гордън. Напротив. Причината, поради която вашето присъствие беше необходимо, беше, че лорд Гордън имаше работа с мутация, а аз се опасявах да използвам схемата за трансформация в негово присъствие. Това е всичко. Желая ви приятен ден, лорд Арнел.
И с най-триумфален поглед се качих в каретата.
Мистър Онър затръшна вратата и скочи на седалката.
Ние тръгнахме.
Лорд Арнел остана да стои с ръце в джобовете на панталоните си и наблюдаваше заминаването ни с недоброжелателен поглед. Щом се изгуби от погледа ми, аз се облегнах на седалката, изпитвайки огромно чувство на справедливо отмъщение, макар и частично. И с това огромно чувство заспах.

Назад към част 37                                                          Напред към част 39

***

– Неговото ниво на сила се повишава. – дойде лорд Гордън, уви едно наметало около раменете ми и седна до мен.
Обърнах се обратно към магометъра и разбрах, че Себастиан е бил прав: беше доста над четиристотин единици. Бях изненадана, че заклинанията ми все още действат върху лорд Бастуа. Изненадващо и все пак изглеждаше, че това е моят шанс.
– Лорд Бастуа – изправих се решително и тръгнах към мазното нещо, което все още имаше само очи – какво чувствате в момента?
Няколко мига беше тихо, после се появи устата на веществото, съвсем човешка, само зъбите бяха клиновидни и остри, и драконът отговори:
– Няма болка. Силата расте, изпълва цялото ми същество. Чувствата избледняват… Мис Вайърти, това ли е краят?
Вие бихте могли да кажете „да“, но аз отговорих:
– Не се надявайте.
– Мислите ли, че за мен все още има надежда? – усмихнах се… кой, по дяволите, знае.
Като погледнах черната субстанция, осъзнах, че тя увеличава размерите си, и направих крачка назад, за да не си измокря обувките.
– По-добре е да си тръгнете. – каза лорд Гордън напрегнато.
Щеше да е по-добре да си тръгна, това беше факт. Като се замисля, трябваше да си тръгна по принцип, но си спомних как този смел дракон беше готов да ме защитава от Звяра до последно, така че можех ли да го оставя да умре сега? Въпросът беше риторичен.
– Лорд Гордън, ще трябва да си тръгнете. – казах тихо, мислейки си за факта, че в случая с младшия следовател вече се бях занимавала с трансформацията на дракон, подложен на принудителна мутация. Така че, ако се погледне в по-широк план, лорд Бастуа представляваше почти същото нещо.
– Анабел! – каза Себастиан напрегнато.
Една секунда да помисля и вече съм взела решението си:
– Ако не е прекалено трудно, извикайте лорд Арнел.
– Бел! – възкликна гневно лорд Гордън.
Оглеждайки се, тъжно се усмихнах и обясних:
– Ще трябва да тръгна по пътя, който доведе до успешен резултат с вас, но да го направя пред вас вероятно е опасно, не знам как ще реагирате на заклинанията ми, а и не мога да ви помогна в критична ситуация. Моля, обадете се на лорд Арнел и стойте колкото се може по-далеч оттук.
Лицето му се изкриви от мъка и полицаят бързо се обърна, прикривайки чувствата си.
– Разбирам. – каза той с приглушен глас и бързо се насочи към изхода.
Без да го поглеждам, аз се обърнах към мистър Онър:
– Ще ми трябва сняг. Много сняг.
Готвачът ми кимна, тръгна към изхода на подземната зала и извика на някого:
– Уважаеми, но определено не към мен, господа, намерете кофи, организирайте се във верига и започнете да прехвърляте снега тук. И да, можете да се облечете, мис Вайърти няма достатъчно време и енергия за всички вас днес.
Мислено се стъписах, като си спомних, че днес имаше около двайсет дракона, които чакаха да бъдат преобразени, но не възразих нито дума – мистър Онър беше прав, за всичко.
Особено по отношение на времето.
А аз забравих за отстъплението!
Топлата пелерина падна на пода, краката ми се разтрепераха нервно и някъде вътре в себе си усетих стегнат възел, който блокира дъха ми, но направих крачка напред и тъмната кал се отдръпна, сякаш усети, че движението ми ще бъде последвано от удар.
– „Ин драг“! – заклинанието за подчинение, забранено от всички закони, се отрази от стените, внезапно подсилено от драконовата магия, и обвърза онова, в което се превръщаше лорд Бастуа.
Погледнах назад, Арнел стоеше на входа и не беше трудно да се досетя кой е подсилил заклинанието ми. Кой и как.
– Само заклинания за послушание и протест. – уточних с какво може да се намеси той.
Арнел кимна мълчаливо.
И ние започнахме да действаме.
Още една крачка напред и аз разперих ръце, генерирайки най-мощното заклинание, възможно в тази ситуация, единственото, в което можех да вложа максимална част от собствените си сили.
– „Мутатионем негата“!
Заклинанието избухна в синьо сияние, затрептя със синкаво-сребърни проблясъци, затрептя с тюркоазено-ледена светлина, концентрира се около мен и се разпадна над черната, мазна каша с нарастващ магически потенциал.
Бастуа изрева. И за съжаление не с едно – със сто гърла!
Спрях за миг, без да очаквам този развой на събитията, защото заклинанието трябваше да проработи. Да подейства от първия път, едва ли щях да имам сили да го направя отново със същата сила.
Но направих крачка, разперих ръце, усещайки как пръстите ми треперят, поех дълбоко въздух и с всички сили повторих:
– „Мутатионем негата“!
Синьото сияние е почти ослепително, проблясва сякаш в главата ми, трептенето се разклаща приблизително колкото цялото ми тяло, но имах достатъчно сили. И ударът беше мощен, на степен по-мощен, изтласквайки черната каша на буца в центъра на основния камък.
И аз почти се развеселих, готвейки се да използвам отново „Ин драг“, но мигнах… само едно мигване и това, което беше цяло, започна отново да се разстила по изсечения камък.
Секунда паника.
Почти паника и тихият глас на дракон:
– Аз съм до вас.
И силата, чудовищната сила, която само драконите могат да контролират, ме заобикаля, образувайки стълб от сияйна магия, засенчваща блясъка на свещите, осветяваща всеки ъгъл на мрачното подземие, светлина.
Вдишвам, уверена и решителена, и издишвам:
– „Мутатионем негата“!!!
Гласът ми се усилваше. Магията ми се завърна в пълна сила. Заклинанието ми беше неразрушимо!
И веществото, което се опитваше да се разлее, да капе и пръска, да тече на потоци и струи, стана монолитно, сви се и се сля в човек, който дишаше тежко, потеше се и трепереше, трепереше от болка.
Неволно погледнах назад към Арнел, драконът ми се усмихна едва забележимо и аз му отвърнах с щастлива усмивка. Аз го направих! Най-важната и най-трудната част – тя вече е свършена.
И отново обръщайки поглед към лорд Бастуа, който въпреки собственото си състояние побърза да се прикрие от целомъдрения ми поглед с парче плетеница, преминах директно към процеса на трансформация.
– „Трансформатио“! – Трансформация.
– „Вокантем“! – Зов.
– „Квод вераимаго“! – Заклинанието на истинската форма.
– „Фералкат“! – Пробуждане на дракона.
– „Империум“! – Заклинанието за контрол.
– „Винкулум“! – Обвързване на второто същество със съзнанието на първото.
– „Есенцианегацио“! – Отричане на човешката форма.
Вече нямах нужда от тетрадка – вече бях научила всичко. Не се нуждаех от топлина – Арнел ме стопляше с магия. Не се нуждаех от почивка – кметът на Уестърнадан беше предоставил собствените си сили на мое разположение, а моите вече бяха достатъчни, за да ме държат за работа. И така се концентрирах върху процеса на трансформация, единствено върху нея и лорд Бастуа.
– „Квод вераимаго“! – и следователя падна на основния камък, разтреперан от рева излизащ от гърдите му, покривайки се с люспи, но не ставайки дракон.
Така че отново се връщаме на изходна позиция.
– „Потест“!
И към мистър Онър:
– Сняг, ако не ви затруднява.
Моят готвач не се затрудни.
– Момчета, сняг! – заповяда той на драконите, които искрено му се бяха ядосали.
Лорд Бастуа беше погребан под снежна преспа за по-малко от минута. Следователят прокопа прозорец във временното си, много студено убежище, погледна ме, дишайки тежко, и попита:
– А може би и така ще е добре? Мис Вайърти, ако трябва да бъда откровен, изключително много се радвам, че отново съм в познато тяло, в момента то наистина е пределът на мечтите ми и аз…
– „Трансформатио“! – казах неумолимо.

Назад към част 36                                                       Напред към част 38

***

Лорд Гордън съвсем неочаквано ме обгърна с ръце, притисна ме към себе си и заговори тихо:
– Анабел, знаете ли, че ви обичам?
Замръзнах, усещайки топлината на дъха му и без да разбирам какво означава въпросът.
– Вероятно – продължи младшият следовател, като все още докосваше ухото ми с дъха си – вече знаете за резерва от сили, който има всеки мъжки дракон, и за неговото засилване, щом драконът… придобие крила.
– Да! – не отрекох, ужасена да осъзная нещо, от което нямах нужда, особено в момента – ръцете му, ръцете, които ме стискаха здраво… бяха различни.
Без феноменалната увереност, която отличаваше докосването на лорд Арнел, без тази сила, която беше под железен контрол, без… Трижди проклети и напълно ненужни мисли!
– Да, известно ми е, – потвърдих твърдо, покривайки ръката на лорд Гордън със своята – но не разбирам защо заговорихте за това.
Драконът ме прегърна малко по-силно и прошепна:
– Затворете очи, Анабел.
Аз се подчиних.
И едва успях да сдържа писъка си – бях привлечена някъде в планините. Не към Желязната планина, с нейния единствен връх, а някъде далеч, неизмеримо далеч. Някъде там, където тъмните планински върхове потъваха в синя мъгла, някъде към тях, с непреодолимо усещане за полет, което накара сърцето ми да се свие. И тогава вътрешният ми поглед замръзна пред едно езеро. Малко, но много дълбоко синьо езеро, в което силата изобщо не беше вода.
– Сега тя е твоя, – прошепна слабо лорд Гордън – както и сърцето ми.
– Това е… това е твърде много. – издишах аз, усещайки друго езеро и друга сила.
Такава, която отдавна беше в мен, такава, която бях получила без думи и предложения, такава, която трябваше да бъде категорично отхвърлена, но не така и не сега.
– Благодаря ти! – принудих се да го кажа, благодарна за дара, невероятен дар, който не исках да приема.
– Разбирам, че ти нямаш намерение да я използваш, – разбирането на Себастиан беше изненадващо за всеки друг дракон, но естествено за него – но сега знаеш пътя и ако нещо се случи… Просто ми обещай, че в критична ситуация ще използваш този коз.
Обърнах се, погледнах го в очите и мълчаливо кимнах. Той се усмихна в отговор и мигновено ме пусна, като вече не очерняше добродетелта ми в очите на хаотично множащия се лорд Бастуа, както и на мистър Онър и професор Енастао, които вече бяха пристигнали. Именно на последните дадох нарежданията си:
– Записите, всички. Колкото е възможно по-бързо.
И издърпах връзките, които свързваха яката на наметалото ми. Уви, за разлика от получаването на записите, останалото нямаше да стане бързо – щеше да бъде дълга и мъчителна нощ и аз го знаех.

***

– „Потест“!
Викът ми бе прекъснат от рева на професор Енастао, който се срина на колене от изтощение, но продължаваше да ограничава мутацията на лорд Бастуа.
Не се получаваше. Нямаше как. Въпреки че професорът, подобно на лорд Стантън, притежаваше ниво от дванадесет магически единици, силата му се стопяваше, пометена от силата на вътрешния и вероятно хаотично увеличен резерв на лорд Бастуа. А професор Енастао ми изглеждаше като самотна свещ, небрежно поставена на линията на прибоя, която се опитва да бъде запалена отново след всяка надигаща се вълна.
– Починете си малко. – посъветвах го аз, като направих още един запис в бележника си.

„5. хаотичната трансформация отключва скрити резерви от сила. Проучи въпроса.“

Огромно черно петно, подобно на петролен разлив, ме гледаше с умните и разбиращи очи на дракон… но това беше единственото, което беше останало от лорд Бастуа. Лорд Гордън мълчеше, мълчеше вече дълго време, не се намесваше и не ме отвличаше от задачата, която не можеше да бъде решена… а трябваше, защото на карта беше заложен живот. Животът на един обезумял от болка дракон.
– Професор Енастао, бих ви посъветвал да се отдръпнете.
– Не се нуждая от съветите ви. – изсъска той раздразнено.
Той е отговорен за случилото се.
Единствено той беше отговорен, но по някаква причина продължаваше да отрича вината си, опитвайки се да я отдаде на моето неточно възпроизвеждане на записките на професор Стантън.
– Нима няма бележки, направени от ръката на Стантън? – отново гневно попита Енастао – Защото имам причина да се съмнявам в квалификацията ви, съжалявам, че трябва да го кажа.
Очите на дракона проблеснаха с ярост в черната мазна слуз.
– Профе… – започнах, после осъзнах, че е безсмислено да говоря с Енастао, затова изкрещях набързо: – „Потест“!
Огромната паст, която се появи от локвата, в която се бе превърнал драконът, заби зъби в лицето на професора и падна, спряна от заклинанието ми.
Професорът се отдръпна, замръзна за миг и се предаде. Обърна се, забързано се приближи до мен, избърса нервно потта от челото си и попита хрипливо:
– Какви са шансовете?
Поглеждайки нервно към списъка с вече идентифицираните явления, не бях в състояние да дам конкретен отговор. Всичко, с което разполагахме сега, беше тяло, неспособно на дългосрочна трансформация в каквото и да било, и постоянно намиращо се в състояние на течна субстанция. Не знаех какво да правя с него. Това беше ситуация, в която наистина ми липсваше професор Стантън – той щеше да измисли нещо.

Назад към част 35                                                    Напред към част 37

***

Излязох от хотела, придружена от мистър Онър. Тъй като се намирахме в центъра на Уестърнадан, пътуването до имението на Арнел беше три пъти по-кратко, а аз бях отказала да летя на или с дракон в полза на топлия комфорт на моя екипаж. Мистър Онър се беше погрижил за топлите тухли и горещото греяно вино, но аз не се бях съгласила да пътувам в компанията на лорд Арнел, нито пък бях посочила причина за отказа си.
Затова не беше изненада, че в имението ме посрещна лорд Енастао, един от най-изтъкнатите магове на крилатия народ и учен с професорска степен. Познавах го от повече от пет години и през това време единственото чувство, което изпитвахме един към друг, беше взаимна неприязън.
– Мис Вайърти, радвам се, че отново ви виждам. – каза професор Енастао и ми протегна ръка, като искаше да ми помогне да сляза от каретата по най-неподходящия начин – ръката му не беше облечена в ръкавица.
– И на вас… добро здраве! – отвърнах аз, като пренебрегнах ръката му и зачаках мистър Онър.
Моят уважаван готвач мигновено осъзна ситуацията, скочи от седалката и ми помогна да сляза. Тънкото лице на професор Енастао изразяваше искрено презрение и пренебрежение към мен, поради причината, че мистър Онър също беше без ръкавици.
– Интересен… избор. – не можа да се въздържи да не коментира дракона.
Аз останах безмълвна, като му се усмихнах учтиво.
Професор Енастао силно не харесваше професор Стантън. Драконът, който се беше оженил за своя студентка, беше изключително ядосан, когато научи, че младата му съпруга се е съгласила на брака единствено заради отказа на професор Стантън. Страстният брак не довел до нищо добро и завършил с високопоставен развод – нещо нечувано в едно прилично общество, където разводите нямали място. Но драконът си е дракон – няколко къщи внезапно изгорели, един уплашен до смърт съдия и развод, получен въпреки съпротивата на семейството на нещастното момиче, след който професор Енастао се превърнал в парий в обществото. Името му бързо отпадна от всички покани и списъци с гости, някои магазини затвориха вратите си за него завинаги, лабораторията внезапно загуби всичките си лаборанти, а последният удар беше прекратяването на договора му с императорския двор. Енастао се върна в Уестърнадан и повече не беше чут в столицата. Е, бях неприятно изненадан да разбера, че светът на драконите е малък.
– Позволете ми да ви придружа. – каза Енастао и ми направи подканващ жест към бункера.
О, ако можех да откажа.
– Много любезно от ваша страна. – отвърнах с лек поклон, стискайки тетрадката и записките си.
Последвахме мразовитата пътека от идеално издялани камъни до входа. За щастие мистър Онър ни последва.
– Удивително е – започна професор Енастао, като гледаше напред и сякаш небрежно говореше – магическият ритуал, създаден от професор Стантън, изведнъж проработва само когато единственият важен фактор е вашето присъствие. Очарователно, не мислите ли?
– Да, прав сте, много интересно. – от учтивата усмивка ме заболя в скулите.
– Продължавам да си мисля за това, – продължи провокативния си разпит професор Енастао – защо Стантън заключи ефективността на трансформацията на вас.
И твърд, почти взискателен поглед към мен.
О, бих могла да отговоря много неща. Например, бих могла да започна с това, че съм имала късмета да съм имунизирана срещу драконовата магия. Много относителен имунитет, както се оказа след срещата ми с лорд Арнел. Бих могла да се сравня и с инструмент – прецизен и точен, правещ резултатите точни и предвидими. Така че имах какво да отговоря, но проблемът беше друг – аз не исках да отговарям, а професорът определено очакваше отговор, нещо повече – на практика го изискваше.
– Това е интересно нещо, върху което трябва да се помисли. – казах учтиво.
– Напълно. – каза професорът, осъзнавайки, че отговор няма да има.
И той се разтрепери с цялото си тяло, като с труд продължи пътя си привидно почти без засечки. Но едва ли можех да го виня за подобна реакция – главата на лорд Бастуа, кацнала на много дълъг и тънък врат, надничаше от входа на бункера. А можех да се закълна, че само до вчера вратът на този частично преобразен дракон беше по-дебел.
– Благополучие, мис Вайърти. – весело ме поздрави лорд Бастуа, или по-скоро главата му – Професор Енастао, успяхте ли да намерите решение на нашия… малък проблем?
Спрях и бавно се обърнах към професора. Драконът мълчаливо отвърна поглед. Удивително!
– А вие съгласувахте ли експериментите с лорд Арнел? – попитах откровено.
– Той… беше малко зает. – отговори уклончиво Енастао.
О, Боже мой!
И аз едва не изпуснах тетрадките си, когато видях, че дългият, тънък врат на Бастуа завършва с почти детски ръце… поне дванайсет от тях.
– Мис Вайърти, – мистър Онър се приближи, като съвсем не учтиво отблъсна дракона – не се ли чувствате добре?
Това беше чудесен повод да се отървем от професор Енастао и съпътстващата го истерия.
– Придружете ме, ако това няма да ви затрудни. – помолих тихо.
Беше ми подаден лакът и ме отведоха право към сюрреалистичния, определено преобразен лорд Бастуа… или по-скоро към главата, врата и ръцете му. Старши следователят, приближил лицето си до моето, каза мрачно:
– Съдейки по реакцията ви, нещата не стоят добре.
Съдейки по реакцията ми, определено. Но изведнъж съвсем ясно осъзнах, че професор Енастао също реагира странно, макар че той, като човекът, извършил тази чудовищна трансформация, би трябвало да знае състоянието на Бастуа. И тогава на дракона му пораснаха още два чифта ръце.
Аз се запътих назад, мистър Онър ме подкрепяше галантно и здраво, а зад мен Енастао тихо хленчеше.
В този момент от небето паднаха два дракона, за да се трансформират в лорд Арнел и лорд Гордън само на няколко метра от каменната повърхност.
В следващата секунда Арнел погледна мълчаливо Енастао.
Професорът видимо побледня.
– В кабинета ми! – сухо каза кметът на Уестърнадан.
Лорд Гордън почти не обърна внимание, докато бързаше към мен.
– Мис Вайърти. – каза той, като ме погледна с усмивка.
– Лорд Гордън. – отвърнах му с топла усмивка.
– Как сте? – младшият следовател ми подаде ръка.
Пускайки лакътя на мистър Онър, който значително улесняваше пътя му, аз приех помощта на лорд Гордън и отивайки с него към входа на бункера и многобройните крайници на лорд Бастуа, отговорих:
– Надявам се на най-доброто в бъдеще, а вие?
Гордън ме погледна в очите и тихо отговори:
– Вече съм почти щастлив, защото сте близо до мен. Успяхте ли да си починете?
Лорд Гордън имаше сини очи, топли ръце, отворено сърце и напълно обезоръжаваща усмивка.
– Съвсем. Не сте ли зает тази вечер?
– Зает – лорд Гордън пристъпи напред, за да ми помогне да сляза по стъпалата – и това е най-доброто от всички възможни занимания – тази вечер ще бъда зает единствено с това да бъда с теб.
И предстоящата нощ престана да бъде толкова мрачна.
Усмихвайки се щастливо на лорд Гордън, аз се обърнах към главата на лорд Бастуа, която мълчаливо почти се носеше във въздуха:
– Предполагам, че днес ще започнем с вас. И като се има предвид ситуацията, в която вече се намираме, опасявам се, че трансформацията ще бъде изключително болезнена.
– О, мис Вайърти, наистина ли мислите, че може да има нещо по-лошо от ръце, които безкрайно да излизат от тялото ми?
Изтръпнах при мисълта за подобно нещо и продължих надолу по каменните стъпала, като някак си се придържах към единствената му думата „ръце“. Студеното, монументално подземие, дланта ми, здраво стисната в тази на лорд Гордън, мистър Онър, който ни следваше, сюрреалистичната драконова глава, бледата, мрачна сянка на професор Енастао, която стъпваше почти безшумно, и по някаква причина мислех само за думата „ръце“. И за мое собствено възмущение усетих как сърцето ми бие по-силно, напомняйки ми за трескавия ритъм на онази изгаряща целувка, за докосването на горещите пръсти, за дланта, която стискаше моята… и неволно се обърнах, за да видя как погледът на лорд Арнел се спуска зад мен. Тъмните очи на дракона горяха почти фанатично от гняв, ръцете му бяха мрачно сгънати на гърдите, изражението му беше непроницаемо като каменна маска, зад която бушуваха пламъци. Той пресече погледа ми, който на практика изгаряше лорд Гордън, и аз мигновено се обърнах, като повече от всичко желаех да забравя. Да забравя какво се беше случило в ловната къща. Да забравя чувствата, които бях изпитала тогава. Да забравя срама, който ме изгаряше за всичко, което бях преживяла. Просто да забравя.
– Сигурна ли сте, че трябва да започнете с лорд Бастуа? – попита тихо и сериозно лорд Гордън.
– Да, – погледнах го с безкрайна благодарност и той никога нямаше да разбере защо съм толкова благодарна, че въпросът му ме отвлече от чудовищните ми мисли – иначе се опасявам, че до сутринта…
– В такъв случай не бихте ли могла да побързате? – попита нервно Бастуа, разтреперан от поредната неконтролируема мутация.
– Прав сте, трябва да побързаме. – съгласих се напълно с него.
Лорд Гордън ме погледна и бързо ме взе на ръце, радвах се, че не съм изпуснала тетрадките си, мистър Онър изкрещя: „Ще наваксам“, а професор Енастао се впусна в много по-голяма тирада, започваща с покровителственото: „Мис Вайърти, бързането по такива въпроси е недопустимо и…“
Но никой не го слушаше.
За миг стиснах очи, и то не от удоволствие – беше ужасяващо да гледам как мигат завоите и стените, така че въздъхнах с облекчение, когато драконът спря.
– Аз изплаших ли ви?
– О, не, изобщо не. – отворих очи и се усмихнах на младшия следовател – Това беше скоростта, с която се движехте.
– Това беше минимумът – лорд Гордън ме изправи внимателно на крака – и се надявам скоро да успея да ви покажа какво е летене, там е скоростта.
Дланта му докосна нежно бузата ми, а после се плъзна надолу, прекъсвайки докосването, тъй като главата на лорд Бастуа идваше бързо след нас, така че трябваше да се съобразяваме. И като цяло да се разсейваме от всякакви чужди мисли.
Една последна топла усмивка към Себастиан и обръщане към центъра на пещерата, само за да се отдръпна от ужас, когато видях вече не дузина ръце – четири слети драконови тела, много крака, нокти и едно-единствено, обречено крило. И то ставаше все по-малко и по-малко.
– О, Боже! – беше всичко, което успях да кажа.

Назад към част 34                                                             Напред към част 36

***

Събудих се един час преди полунощ. Събудих се сама и лежах няколко секунди, опитвайки се да разбера какво не е наред. Нещо определено се разминаваше с установената ми рутина, но не осъзнах веднага какво. Едва след известно време осъзнах, че никой не ме е събудил. Часовникът в хотелската стая показваше четвърт час след дванадесет, но нито лорд Арнел, нито лорд Давернети бяха там.
Изненадана, станах, облякох халата си и предпазливо отворих вратата на дневната.
Лорд Арнел беше там.
Мрачен, слаб, уморен. Седеше с чаша чай в едната си ръка, която във внушителната му длан изглеждаше много по-малка от размерите си, а с другата прелистваше страниците на дебела папка и съсредоточено четеше съдържанието ѝ.
Драконът не ме видя – по-скоро ме усети.
Забави се с една секунда и като обърна глава, Арнел ме погледна в очите и каза:
– Добър вечер, Анабел.
– Благополучие по всяко време на денонощието. – бях станала изкусна в драконовия етикет.
Драконът се усмихна с крайчеца на устните си и заяви очевидното:
– Ако смятате да продължите доброто дело по окуражаване на драконовия народ, трябва да си смените дрехите.
Кимнах, гледах го как обръща поредната страница и си позволих да се зачудя:
– Какво четете?
За моя искрена изненада Арнел не се поколеба и отговори честно:
– Доклад за политическата кариера на Карио.
Предпазливо се приближих и се наведох през бюрото, като надникнах в папката. За мое искрено съжаление, тя беше написана с почерк, който беше толкова сложен, че не можех да разбера нито една дума.
– Има ли нещо интересно? – попитах, опитвайки се да прикрия собственото си разочарование, че не мога да я прочета сама.
Арнел вдигна глава, погледна ме втренчено, после мълчаливо обърна папката към мен и щом бележките бяха под правилен ъгъл, почеркът стана четлив. Седнах на ръба на стола си и прегледах докладите, заключенията, етапите на кариерата, които бяха написани сухо и сдържано, характеристиките, които предшестваха всяко повишение, и върнах папката на дракона, като не открих в нея нищо интересно за мен.
– Вие не се интересувате от кариерата на Карио? – въпросът беше зададен с известна подигравка.
Посрещнах погледа му с предизвикателство, гледайки решително този дракон. През нощта той беше толкова близо до мен, колкото никой друг на света, на разсъмване беше унищожил дори призрака на интимност, като използваше веригата, а по обяд беше унищожил всякакво съчувствие към себе си, като се отнасяше толкова жестоко с майка ми. Какво имаше между нас сега? Моята ярост, моят гняв, моето възмущение.
– Лорд Арнел, бяхте ли обучен в основните принципи на управление на общественото мнение или може би сте преминали някакво обучение в столицата на Империята, преди да заемете поста на управител на Уестърнадан? – попитах, като се опитвах да не пренебрегвам чувствата си.
Драконът, забелязал нещо странно в поведението ми, се съсредоточи върху мен и затова отговори някак отстранено:
– Не. Такова нещо не беше част от програмата ми за обучение.
– Жалко. – трябваше да призная – Секунда.
Отидох в спалнята, отворих куфара си, намерих лекциите си по икономика и с тях се върнах в напрегнато очакващия ме кмет. Седнах срещу него, отворих дебелата тетрадка с почерк, който беше далеч от калиграфията, и като намерих подходящата тема, я прочетох:
– „Активиране на търсенето“ – етапите на популяризиране на даден продукт или стока сред масите.
– Извинете? – лорд Арнел със сигурност не е имал представа за какво става дума.
Потискайки тежка въздишка, обясних:
– Това са основите. Изучавахме активирането на потребностите в рамките на икономиката, но доколкото знам, в политиката е почти същото. Нека се опитаме да разгледаме „Деманда активацията“, като използваме кариерата на херцог Карио за пример. И така, първото нещо, което той използва, този оперант, е да привлече вниманието. Озовал се на границата на империята и осъзнал, че като копеле няма да може да заеме полагащото му се място в човешкото общество, Карио направил предложение на клановете на трансформиращите и привлякъл вниманието им, като открито заел позицията на човек, който защитава интересите на трансформиращите, нали?
Лорд Арнел бавно обърна папката и започна отначало и отговори:
– Да, точно така. Той се е застъпил за един трансформиращ, който е пребил офицер от гарнизона, и е доказал, че това е било самозащита, а не нападение. Тогава той произнесъл реч за правата на трансформиращите.
– Операм – привличане на внимание. – заключих аз – Следващата стъпка трябваше да бъде Рем – интерес. Икономическата стратегия използва личните характеристики и онези качества, които са еднакви за продавача и „купувачите“ на дадена стока или продукт, като фактори за предизвикване на интерес.
Проучвайки замислено няколко поредни доклада, Арнел се спря на един и потвърди:
– Статия в местния вестник за офицер Карио, информация, че той е бил отхвърлен от императорското семейство и е бил аутсайдер в обществото на офицерите от гарнизона.
– Подобно на трансформиращите, те са били в подобно неравностойно положение преди Карио. – обобщих аз – По такъв начин той набляга на приликите им, на роднинството им и предизвиква интерес към себе си.
Кимвайки, Арнел попита:
– Какво следва?
– Вотум. – отвърнах аз, проверявайки конспекта си – Желание. Желанието на трансформиращите да си сътрудничат с Карио, заради роднинството и общите интереси, позицията и сходните възгледи.
След като обърна още няколко листа с доклади, драконът кимна и каза:
– Искане за възможността за смяна на представителя на империята в племенния съвет. Трансформиращите са поискали Карио.
– Не е изненада, той използва класическа схема. „Деманда активация“ е стара изпитана система, която винаги работи безотказно. – казах с тъжна ирония.
– Следващото. – почти нареди Арнел.
– Несеситудо – необходимост. – прочетох в бележките си и добавих собствените си думи: – Вероятно Карио е убедил трансформиращите, че е жизнено важен за тях, че без него няма да бъдат признати в Империята, нито пък ще имат достойна за тях позиция. По този начин той би създал нуждата от него в съзнанието на трансформиращите.
– Следващото.
Аз, подчинявайки се на почти пълната заповед, прочетох:
– Агере – действие, Карио накара трансформиращите да действат, несъмнено в свой интерес, но все пак – трансформиращите заеха активна политическа позиция, съгласиха се да се преместят в столицата, станаха лична охрана първо на Карио, после на императора.
Лорд Арнел ме изслуша мълчаливо, после захлопна папката и попита глухо:
– Анабел, откъде бих могъл да получа такава информация?
Исках да кажа нещо обидно като: „Иди да учиш“, но пред мен седеше един дракон. Знаех, че той вече е бил обучаван и трениран в парламента, но не знаех дали е в горната или долната камара. Така или иначе, имаше едно неприятно „но“:
– Вие сте дракон.
– Наясно съм с това. – отвърна студено драконът.
– Знам, че го знаете, но не това е важното. Както ние, така и трансформиращите сме до голяма степен емоционално ориентирани, така че технологии като „Деманда активация“ работят за нас. Но в случая с драконите… вие не се водите от емоции, а от хладен разум и изчисления, това са вашите черти и… При вас подобна технология….
Не исках да продължавам, затова спрях да говоря.
Лорд Арнел обаче не искаше да мълчи.
– Права сте, Анабел, ние сме различни, но сега ми се налага да играя на полето на Карио, така че трябва да науча правилата на неговата игра. И така, къде мога да намеря необходимата ми информация в най-кратки срокове?
Аз нямах представа.
Драконите живееха отделно и почти нямаше човешки учебници на такива теми, а дори и такива, в които информацията да е представена достатъчно кратко и конкретно. И тогава погледнах конспекта си….
Отне ми няколко мига, за да взема решение, и бързо прелистих до края на тетрадката, откъснах последните няколко страници и мълчаливо подадох конспекта на дракона.
– Благодаря! – благодари ми той дискретно – Не мога да не се запитам какво имаше на тези страници, които бяха така безмилостно откъснати?
– Лични. – отвърнах хладнокръвно.
И като се надигнах, отидох до камината, където безмилостно бях изхвърлила листовете, на които подробно беше нарисувана… сватбената ми рокля, която никога нямаше да се появи в реалността… тя остана в сънищата ми, също отдавна изхвърлени заради безполезност. И ето ме тук, загледана в пламъците, които поглъщат рисунките, бележките, плановете… Огънят, който поглъща всичко.
– Анабел, – гледах как листовете горят в пламъците, но не забелязах момента, в който лорд Арнел застана зад мен, в най-неприлична близост – какво става с вас?
– Това е странен въпрос. – след три крачки вече бях от другата страна на камината, обърнах се и погледнах студено към дракона.
– Студенина, дистанцираност, скрит гняв. – каза той тихо, взирайки се внимателно в мен – Направих ли нещо, с което да ви обидя, мис Вайърти?
Не, вече няма да играя тази игра – на мен ми стига с лихва професор Стантън.
– Всичко е наред, лорд Арнел. – усмихнах се, но не бях сигурна, че се усмихвам с някакво подобие на добронамереност – А и с какво бихте могли да се провините пред мен? Вие, който решително смятате благородничеството за недостатък. Прав сте, трябва да се променя.
Докато си тръгвах, сякаш усещах погледа му с цялото си тяло. Но нито един поглед или дума не можеха да върнат назад онова, което той беше направил. И не ме интересуваше какви са мотивите на дракона. Не ме интересуваше.

Назад към част 33                                                    Напред към част 35

***

Два часа по-късно ми съобщиха, че първият ми работен ден е приключил, мистър Хостен ме уведоми също, че ще дежуря в долните архиви, които са отворени за посетители, и ми издаде пропуск на името на лорд Андрю Феърфакс.
Като му благодарих и му пожелах всичко добро, изхвръкнах от кметството, присъединявайки се към потока от също толкова дребни чиновници – висшите чинове напуснаха администрацията много по-късно, всички бяха чистокръвни и като истински чистокръвни страдаха от недъга на работохолизма.
Когато излязох от кметството, завих по една алея, лутах се между сградите, чувствайки се замаяна от липсата на сън и прекомерната умора, в един закътан ъгъл промених външния си вид от този на лорд Феърфакс на този на Бетси и едва тогава побързах да стигна до хотел „Полетът на дракона“. Всички вече познаваха Бетси, така че нямаше никакъв проблем с намирането на апартамента под наем. Проблемът беше в нещо друго: веднага щом влязох, светът започна да губи формата си.
Опомних се на дивана в салона, заобиколена от разтревожените си домашни и също толкова разтревожената лейди Феърфакс.
– „Потест“! – казах, като свалих маскировката и на двете ни и се сринах обратно върху възглавниците.
През следващите няколко секунди се взирах в тавана, докато всички ме гледаха. Трябваше да си легна и да поспя, но умората беше нещо изключително незначително в сравнение с въпроса, който трябваше да бъде зададен.
Не трябваше.
– Настигнах майка ти – съобщи ми мисис Макстън – и ѝ казах, че знаеш всичко и че трябва веднага да се върне в столицата.
– Благодаря ви! – прошепнах аз, а очите ми се насълзиха.
Сълзи, за които сега не беше нито времето, нито мястото. С труд, но сядайки, аз попитах:
– Бетси, би ли ми донесла книгата „Опис на най-известните фамилии в Уестърнадан“?
– Списък, – поправи ме учтиво Бетсалин – там е написано списък.
– Да, точно така. – съгласих се аз.
– Мис Вайърти, трябва да легнете. – каза мисис Макстън, загрижена за мен.
– И да ядете. – добави мистър Онър.
– Само ще проверя нещо и ще хапна, а после ще си легна. – уверих го аз, като много се съмнявах дали имам сили да стана от леглото.
Но го направих, веднага щом Бетси се върна с книгата. Защото, когато я отворих на първата страница, прочетох шестте имена на бащите-основатели на Уестърнадан.

1. Арнел.
2. Давертин.
3. Естенбрайт.
4. Брейдър.
5. Фердерон.
6. Гадермайстен.

Захлопнах шумно книгата и паднах обратно на възглавниците, гледайки към тавана, който беше абсолютно безразличен към всичко, украсен с мазилка, позлата и барелефи, и който, започнах да подозирам, също мразеше драконите!
– Те излъгаха, – казах на домашните си без гняв, просто като констатация на факта – за пореден път излъгаха. В криптата лорд Арнел ми каза: – Почти си стигнала до дъното, като си взела от библиотеката Списъка на прочутите фамилии на Уестърнадан. Но ако аз бях започнала с този списък, с тази книга, никога, абсолютно никога нямаше да стигна до дъното. Бях упорито подвеждана.
– О! – беше всичко, което Бетси каза.
Останалите мълчаха почти минута, след което мистър Уолън заговори:
– Ако лорд Давернети го беше направил, щях да съм възмутен, но фактът, че лорд Арнел е произнесъл тази фраза, говори само за едно: той е искал да те предпази.
– О, да, още веднъж! – все пак бях истински ядосана – Загриженост, нищо да не кажеш.
И тогава мисис Макстън взе нещата в свои ръце.
– Мис Вайърти, ще се изкъпете, ще обядвате, ще спите и едва след това ще страдате, в този ред и в никакъв друг.
– Каква прекрасна перспектива! – не можех да не възкликна.
Но без ни най-малко смущение икономката се произнесе:
– Страданието е в края на списъка, мис Вайърти. Изправете се.

***

Четвърт час по-късно бях в леглото с бърза закуска и тъкмо се канех да заспя, когато от коридора на хотелския апартамент се чу гласът на лорд Арнел:
– Мистър Уолън, мисля, че тази сутрин бях много конкретен.
Намръщих се и се канех да стана, но в разговора се включи мисис Макстън.
– Лорд Арнел, момичето почти не е спало, а и е изтощена от опитите да свали нашийника и веригата, които сте ѝ сложили! Затова ще бъда много конкретна – няма да ходим никъде, докато мис Вайърти не се наспи добре. И не ви съветвам… Лорд Арнел!
Бързи стъпки, вратата се отвори безшумно и почти веднага несигурно докосване на бузата ми.
– По дяволите, Анабел, аз само се опитвах да те защитя. Но теб, както виждам, не мога да те задържа, дори и с верига.
И нашийникът щракна, спускайки се от врата ми.
За щастие не ми се наложи да отварям очи, за да видя моята вярна мисис Макстън.
– Лорд Арнел, излезте! – изиска тя.
И драконът, изненадващо, се подчини.
Но когато вратата на спалнята ми се затвори, чух тихия му глас:
– Безкрайно съжалявам, че трябва да ви го кажа, но положението е много сериозно. Мис Вайърти не трябва да напуска центъра на Уестърнадан под никакъв предлог, дори ако пристигането на родителите ѝ стане известно. Никакви опити за излизане извън бариерата за сигурност, която съм поставил. Никакъв контакт с външни лица извън нея. И мисис Макстън, преди да ме погледнете с нескрит скептицизъм и презрение, помислете за следното – лорд Стантън пожертва живота си, за да запази Анабел жива. Ако Карио знаеше за способностите ѝ, тя нямаше да стигне до Желязната планина. Е, сега той знае. Отсега нататък имайте това предвид. Ще се върна довечера.
Никой не затръшна вратата и добре, че въпреки цялото вълнение все пак се унесох в сън, защото мисис Макстън беше права, човек може да страда и след това.

Назад към част 32                                                        Напред към част 34

***

– Млади драконе, запомни, никакъв огън. – старши архиваря мистър Хостен беше изключително педантичен, привърженик на строгостта във всичко – от облеклото до запетайките във всеки документ – Пропускът ви ще бъде получен на портала. От вас ще се изисква внимание, готовност за работа, понякога, няма да крия, почти непоносима, но много важна.
Преструвах се с всички сили, че съм внимателна, но мислите ми… мислите ми бяха далеч.
Много далеч, някъде назад в детството ми.
Разговорите за това, че съм осиновена, започнали шест месеца след раждането ми, а очите ми все още бяха сиво-сини. При кафявоока майка и също толкова кафявоок баща цветът на очите ми изглеждаше на всички като очевиден намек, че съм незаконородена. Няколко пъти бях чувала подобни клюки от кухненските прислужници, но скоро те се съгласиха, че съм упорита и умна като баща си, който беше натрупал състоянието си благодарение на волята и упорития си труд, и изискана като майка ми, която произхождаше от бедно, но много уважавано семейство и преди да се омъжи, дори беше наричана лейди. Но след случилото се с Барти Уотхорн слуховете отново се разнесоха. Те се разгоряха и пламнаха като горски пожар, неумолим и неудържим. Никоя добре възпитана дама не би извършила такова фрапиращо нещо, но една доведена дъщеря, дъщеря на паднала жена, би могла да направи такова нещо… Ябълката от дървото и така нататък… В допълнение към всичко това Господ не беше дал на майката други деца и затова клюките говореха, че мисис Вайърти винаги е била безплодна и изобщо не може да създаде дете…
Професор Стантън е посял семената на съмнението в много плодородна почва!
Повече от плодородна. И може би в някакъв момент съмненията са накарали майка ми да се усъмни в самия факт на своето майчинство. Особено ако професорът го е „подпомогнал“… Но не можех да разбера защо? Защо всичко това? Каква беше причината за толкова силното желание да ме отделят от семейството ми? Дали това бяха моите способности? В университета имаше много по-способни млади хора. Дарбата на магията? Но тя беше една от най-слабите в момента, в който професорът започна да преподава на нашата група, тогава тя премина от три на шест единици по магизиметъра и това беше краят на моя потенциал. Ето защо беше такава изненада за всички, включително и за мен, когато професор Стантън стана мой ръководител и аз написах първата си курсова работа под негово ръководство. По онова време го смятах за благословия от небето, за неочаквана сполука и изключителен късмет. Спомням си, че камериерката ми каза: „Ако е късмет, значи е лош късмет“, но аз пробвах нова учебна рокля и едва ли тогава изразът можеше да ме засегне. Мечтаех за кариера на учен. Знаейки, че способностите ми са под средното ниво, бях готова да работя по най-добрия начин, така че там, където не можех да постигна резултати с магия, да ги постигна с упорит труд и постоянство. И исках да постигна слава, известност, да направя нещо, за което родителите ми да се гордеят с мен… Всичко тръгна надолу и в бездната!
– Лорд Феърфакс, вземете тази папка с личните досиета, подредете ги по азбучен ред по година на раждане. Можете ли да го направите?
– Разбира се. – отвърнах аз и като взех папката, тръгнах да изпълня задачата.
И напразно казах, че нямам опит в работата в архивите – имах много богат опит, както и всеки научен работник, прекарал почти години от живота си в архиви и библиотеки. И когато се върнах с празни ръце, главният архивист, след като ме погледна недоверчиво, се втурна в архива, за да провери изпълнената задача. Той се върна достатъчно бързо, потупа ме одобрително по рамото и каза:
– Е, ще сляза долу и ще съобщя на отдел „Човешки ресурси“, че нямате нужда от стаж и че трябва да промените пропуска си за сигурност. А вие, лорд Феърфакс, може да се заемете с отдел финанси.
Кимнах мълчаливо и тръгнах в тази посока.
Чух тих глас зад мен:
– Мисля, че сме намерили чудесен служител, мистър Хостейн.
– Не говорете за него в кметството, лорд Арнел бързо взема най-умните.
Ръцете ми трепереха нервно, докато се отправях към финансовия отдел, но това не беше пречка – не беше проблем да подредя финансовите отчети на фирмите на Уестърнадан, като в същото време заделям копия за данъчния отдел. Това беше просто техническа работа, която не изискваше никакво мислене, и затова мислите ми се насочиха в съвсем друга посока.
Изведнъж едва сега осъзнах какво ми беше отнел професор Стантън.
Беше взел всичко!
Мечтаех за научни трудове, но единствената ми статия беше публикувана под негово име.
Мечтаех си за кариера на учен, но в крайна сметка работех за професор Стантън и бях негов научен сътрудник.
Можех да продължа кариерата си и след смъртта му, но къщата, дадена ми при условия, за които нямах представа, ме превърна в затворник на Желязната планина.
Можех да натрупам състояние дори тук. Можех да се омъжа за порядъчен мъж и да живея в радост и благоденствие, но Стантън ми беше завещал ЦЯЛОТО си състояние и ми беше дал избор между брак с дракони, които лично беше избрал, или смърт, защото да се изправя срещу всички роднини на професора не беше битка, от която можех да изляза жива.
Той ми взе всичко, абсолютно всичко!
А сега точно така лорд Арнел се опитваше да ми отнеме всичко.
И аз щях да се разплача от отчаяние, увита в топло одеяло до прозореца, но професор Стантън беше добър урок и аз го бях научила. Повечето от тях научих, след като той умря.
По някое време осъзнах, че буквите върху архивните папки се сливат в нечетливо петно, и трябваше да избърша сълзите си, а през останалото време си мислех. Мислех, мислех и пак мислех.
Въпреки цялата неприязън, която бях натрупала към професор Стантън, беше трудно да му се разсърдя истински. Първо, драконът всъщност се беше самоубил, защото ако се беше върнал в Уестърнадан, основният камък на собствената му къща щеше да удължи живота му, ако не и да го излекува. Второ, можех да си мечтая за кариера на учен, но всички мои съученици, които имаха и най-малката способност да се противопоставят на драконовата магия, се оказаха в изследователски групи и всъщност в лапите на херцог Карио. Така че не се знае кое щеше да е по-лошо – да бъдат тук на моето място или в „плъхарника“, да работят за Звяра.
Опасявам се, че второто щеше да е по-лошо. Но и първото не беше много по-добро. Така че, общо взето, бях принудена да стигна до разочароващото заключение, че просто трябваше да се омъжа след гимназията, както би трябвало да направи всяко порядъчно момиче. И ако го бях направила, щях да имам поне три деца, уважаван съпруг, уважавана къща, уважавана прислужница и… абсолютното невежество, че целият свят отива по дяволите! Ако не бях в Уестърнадан навреме, Карио щеше да подчини Арнел и той щеше да има крила заедно с веригата и нашийника си. И тогава… предполагам, че това, което щеше да се случи след това, щеше да бъде нападение срещу императорската двойка, смяна на властта, Коршун щеше да бъде провъзгласен за новия император, суверенитетът на Желязната планина щеше да бъде унищожен, а в столицата щеше да се изсипе поток от управляеми и контролируеми дракони. Дракони, които не биха се опитали да се съобразят с правилата на добрите нрави на човешкото общество. Те щяха да донесат своите собствени. И няма съмнение, че всички повече или по-малко важни постове щяха да бъдат заети от дракони, което означава, че столицата щеше да бъде обхваната от хаос и беззаконие, а цялото човечество… дори не искам да мисля какво щеше да очаква цялото човечество. Така че моят враг не беше нито Стантън, нито лорд Арнел, а херцог Карио.
Паяк, който вече е разпрострял мрежата си в Града на драконите.
И кой би си помислил, че основата, клоните, които крепят тази мрежа, ще бъдат жените от висшето драконово общество! Аз не бих могла. Не мога да си представя майка ми да подкупва бандити на улицата, за да убият баща ми. Немислимо за мен – и, както се оказа, съвсем естествено за дамите от Уестърнадан. С тях трябваше да се справим незабавно.
Разпоредих още няколко досиета, докато чаках вторият архивист, представен ми като лорд Троу, да напусне архивния отдел, и след това се заех с целта на моята работа.
Архивът с личните данни на всички жители на Уестърнадан се намираше зад магическа бариера, която не можеше да бъде преодоляна от нито един представител както на драконовата магия, така и на магията от старата школа, но за мен подобно нещо не беше трудно. Започвах да разбирам защо градът на драконите не обичаше толкова много нас, маговете – ние бяхме като вода, която се просмукваше там, където те не можеха.
Промъкнах се през бариерата, отидох до стелажите с лични досиета и започнах от самото начало – един древен, остъклен шкаф. Не се налагаше да го пипам – всички имена бяха върху папките, тържествено и внимателно повдигнати от катедрите, затова извадих тетрадката си с разработките и описанията на техниките за трансформация, намерих няколко празни листа и започнах да преписвам.

1. Арнел – нищо ново или изненадващо.
2. Даверн – тази фамилия беше малко изненадваща, но подозирах, че това е истинското име на семейството на старшия следовател, единственият въпрос беше причината за промяната.
3. Естен – това е фамилията, която се използва за целите на изследването.
4. Брейд.
5. Ферд.
6. Гадер.

Излязох от отдела за лични данни така тихо, както бях влязла в него.

Назад към част 31                                                   Напред към част 33

***

Разбрах, че се давя от сълзи, едва когато мисис Макстън ми подаде носна кърпичка, а аз не можах да я взема, защото закривах устата си с едната си длан, а с другата безсилно впивах нокти в грубото дърво на вратата на килера. И се страхувах да помръдна, дори да дишам, от страх да не издам присъствието си и… да загубя майка си завинаги. Да я загубя, без дори да я видя. Да я загубя, без все още да осъзнавам напълно, че не съм я загубила в миналото…
– Няма да посмеете да ме изгоните от проклетия си град! – възкликна майка ми.
Почти нечутите стъпки на дракона и казаното с непроницаемо спокойствие:
– Мисис Вайърти, а къде според вас са тези документи, доказващи прякото ви родство?
Тихо скърцане на кожа, подобно на ретикул, притиснат страхливо към гърдите.
Миризма на изгаряне.
Шокирано възклицание.
– Е, това е всичко. – каза той с насмешка – Без документ за самоличност. За разлика от удостоверението за раждане, издадено на името на мис Анабел Делакроа и намиращо се в архивите на Уестърнадан.
Ноктите ми се впиха във вратата, забивайки трески в пръстите ми, но дори не усещах тази болка – съвсем друг вид болка ме убиваше.
– Незабавно ще напуснете моя град, мисис Вайърти, без да съобщавате името си на когото и да било в рамките на териториите на Желязната планина. Не ме карайте да използвам магия. Успешен ден.
– Иска ми се да сте мъртъв! – беше нейния треперещ, но яростен отговор.
– Едва ли. – отвърна ѝ учтиво лорд Арнел – Уестенморт, изпроводи я навън.
Чаках изчезването на майка ми, но не чух стъпките ѝ.
– Мадам – долетя учтивият глас на дракона – моля, по този път.
Всичко, което исках да направя сега, беше да отворя вратата и да кажа какво мисля по този въпрос. Всичко, което направих, беше да притисна по-силно дланта си към устните, извити в ням писък, чувствайки се замаяна от липсата на кислород.
Преди шест години щях да се намеся. Преди шест години аз се бях намесила, а след това цялото семейство ми беше обърнало гръб. Тогава младежката наивност и сляпата вяра в професор Стантън ми бяха попречили да видя цялата картина, но сега – бях по-възрастна и познавах драконите твърде добре, за да се намеся сега. И така, стоях там, задушавайки се от болка и сълзи, и слушах слабия, далечен тропот на обувките с железни подметки, които майка ми толкова много обичаше…..
– Мис Вайърти – обади се слабо мисис Макстън – момичето ми, дръжте се.
Аз се държах.
Отчаяна и обречена, но се държах. Анабел Делакроа. Анабел Делакроа! Удивително! Наистина, наистина невероятно! Каква жестока, нечовешка, зверска жестокост!
– Делакроа, не е ли… – започна мисис Макстън.
– Да, – прекъснах я рязко – това е Фани Делакроа, убийца на деца, известна в цялата империя, която повече от четиридесет години поддържаше така наречената „детска ферма“, където неомъжени девойки или пропаднали жени, неспособни да отглеждат децата си, даваха децата си срещу малка такса. Първите, за да запазят в тайна срамната извънбрачна връзка, а вторите – за да се отърват от рожбата си. Със случая някога се занимаваше професор Стантън като консултант на полицията, изучавахме го като част от общата история на съдебната магия в първи курс.
С всяка следваща дума, абсолютно с всяка следваща дума, аз се вбесявах все повече и повече. О, колко сляпа съм била!
– Мис Вайърти, – гласа на икономката ми трепереше и съвсем не от ужас – опасявам се, че и мисис Макстън, също като мен, изпитваше огромен гняв – как може професорът да ви приписва такова минало?
Обърнах се, опрях гръб на вратата, като се опитвах да не изпадна в истерия, и тихо обясних:
– Клиниката „Остирн“, в която се родих поради трудности по време на бременността, беше посочена в делото на Фани Делакроа като едно от местата, на които тази мадам продаваше бебета. Това беше изгодно за болницата, защото отпадна необходимостта да се съобщава на майките, които бяха загубили бебетата си по вина на акушерките, че те са починали. Така че, да, професор Стантън може и да е извършил фалшификация.
– О, Боже! – прошепна мисис Макстън.
Но тя беше твърда жена и затова попита веднага:
– Какво възнамерявате да правите сега?
– Да не се разплача…
– О, скъпа моя.
Страхувам се, че съжалението само ме накара да се почувствам още по-зле. Вече се мъчех да сдържам сълзите си, задушавах се от безсилие, от ужаса на осъзнаването, от разбирането за безсмислието на всяко действие сега, а и съжалявах, толкова много съжалявах….
– Мога да я настигна. – предложи мисис Макстън набързо – Мистър Илнър познава града и можем да хванем таксито на администрацията, като прекосим жилищните квартали. Можем да го направим!
Притиснах ледените си пръсти към слепоочията и се опитах да измисля какво да направя възможно най-бързо. Исках да отворя вратата на тесния склад, да изтичам по стълбите и да прегърна майка си, исках да се разплача, но какво тогава? Какво можеше да направи лорд Арнел, за да попречи на родителите ми да се приближат до мен? Всичко! Абсолютно всичко! От съдебна заповед и лишаване на майка ми и баща ми от родителски права заради фалшифицирани документи до забрана да влизат в Уестърнадан. И това е само като кмет. Като дракон той беше много по-могъщ и можеше да накара майка ми да повярва, че никога не е имала дете… Чувството на безсилие ме убиваше.
– Не, – прошепнах аз, усещайки как светът ми се разпада на парчета – не… няма да направим нищо. Не и сега.
– По-добре да направим и да съжаляваме, отколкото да не направим нищо! – каза ми твърдо мисис Макстън. И добави: – Отидете в архива. Ако мога, ще ѝ предам, вести от вас, а ако не мога, няма да го направя. Този път нямам заклинание, което да ми пречи да се доближа до родителите ви, и не мога да понасям повече да гледам как сърцето ви кърви.
И като ме отмести настрани, икономката решително отвори вратата, за да се спре под шокирания поглед на рецепциониста, който се качваше по стълбите.
– Грешната врата, – обяви мисис Макстън – определено беше грешната врата.
– А и беше на грешния етаж. – подкрепи я възрастният дракон.
– Точно така! – каза тя гордо и забърза надолу по стълбите.
Аз, опитвайки се да не забелязвам треските, които оставаха под ноктите ми, бавно се запътих към третия етаж.
Отначало се клатушках, после стъпката ми се ускори и към края на стълбите почти тичах, за да стигна до прозореца. И успях! Докоснах с дъх матовото стъкло и видях долу майка ми, водена от висок дракон в официален камизол към каретата, а мисис Макстън, в ролята на лейди Феърфакс, настигаше лорд Уестенмор и му казваше нещо, след което драконът се поклони бързо и се втурна към кметството. Мисис Макстън се възползва от това, като набързо стисна ръцете на майка ми, каза ѝ нещо и се обърна, като почти се върна в кметството. Но тогава на прага се появи лорд Арнел, а „лейди Феърфакс“ се престори, че изобщо не отива в кметството, а се разхожда сутрин.
Кметът на Уестърнадан известно време я гледаше, после обърна поглед към майка ми… Само на мен ли ми се стори, или тъмната ѝ коса наистина беше побеляла толкова? Мамо…
– Лорд Феърфакс, – чу се откъм гърба ми – наблюдавате за майка си ли?
– Да. – казах честно.
– Архивният отдел е тук, все пак ще ви изпроводя. – възрастният дракон беше толкова безпомощен.
Но прозорецът отново беше замръзнал, каретата с майка ми напускаше Града на драконите, мисис Макстън беше почти стигнала до хотела „Полетът на дракона“ и единственото, което трябваше да направя, беше да изиграя ролята си докрай. И да довърша работата. А после, когато всичко свърши, да се омъжа за лорд Гордън и на сватбеното ни пътешествие да отидем в столицата. А дотогава ще се погрижа родителите ми да са добре.

Назад към част 30                                                  Напред към част 32

***

– Мистър Илнър, отидете в хотела. – наредих аз с гласа на мис Вайърти, на която толкова ѝ липсваше смелост.
И решението дойде светкавично – мъжественост! Не пълноценно, а само повърхностно, насочено единствено към гласа, към ларингеалната му част. Тази промяна беше твърде незначителна, за да бъде взета под внимание от когото и да било.
– „Маскулинум“! – прошепнах, като затворих очи.
Заклинанието падна върху огледално-неподвижния магически фон не като перо, по-скоро като есенно листо, но листата са добри, защото рядко падат сами. В целия център на града, тук-там, магическият фон леко се колебаеше от битови заклинания – драконите са магическа раса, за тях използването на заклинания в ежедневието е толкова естествено, колкото за нас е поемането на дъх.
– Как звучи гласът ми? – без да отварям очи, напрегнато попитах мисис Макстън, опитвайки се да говоря, използвайки дъха на долната част на гърдите си.
– Като на млад мъж. – отвърна величествено „майката“.
С едва доловимо кимване отворих мигли и се втурнах към кметството, повличайки със себе си безстрашната си икономка.
Като минахме част от площада, се поклонихме на стражите на вратата и научихме имената си.
– Лейди Феърфакс, лорд Феърфакс, радвам се да ви видя в Уестърнадан. – каза един от стражите – Лейди Феърфакс, моля, приемете нашите съболезнования.
Мисис Макстън ги прие с достойнство.
– И поздравления. – каза вторият страж.
Мисис Макстън прие и това с достойнство. Целият ѝ поглед изразяваше обща готовност да приеме абсолютно всичко и всички, и въпреки това да запази достойнството си, в момента, в който приема всичко това и всичко останало. Междувременно вратите се отвориха и ние влязохме в сградата на кметството.
Изненадващо, въпреки ужасяващите събития от последните няколко дни, кметството беше изпълнено с граждани, повечето от които жени. Дамите и тяхното обкръжение стояха на опашка, държейки в облечените си в ръкавици ръце изненадващо подобни свитъци. По-скоро интуитивното, отколкото рационалното ми желание да избегна вниманието ме подтикна да действам възможно най-бързо и решително, когато рецепциониста се обърна към нас с учтива усмивка и се канеше да назове имената ни, като по този начин привлече вниманието на отегчените драконици на опашката към нашите личности, което би било напълно излишно.
– Тук сме заради работата. – казах аз с умерено смутен тон на гласа, като последната ми дума беше малко притеснителна.
Надявам се, че младите лордове без средства за препитание се смущават по този начин, а гласът ми не звучеше пискливо.
Рецепционистът, достолепен сивокос джентълмен, запази сърдечно изражение на лицето си, но усмивката му стана малко нервна, когато драконът уточни:
– Извинете, коя именно?
– В архивите. – делово пое въпроса в свои ръце мисис Макстън – На моето мило момче е обещано място от самата лейди Арнел, дано дните ѝ са благополучни и пълни със златни монети. Къде да отидем?
– Ааа… архивите са на горния етаж. На третия етаж, лейди Феърфакс. Ще помоля някой да ви придружи лично…
– Няма нужда! – мисис Макстън го прекъсна властно и се обърна към мен: – Скъпи мой, искам да приключим с тези формалности и да посетим магазина за шапки.
Бях готов напълно да подкрепя желанието и да се отърве от рецепциониста, но самият дракон, без да крие учудването си, се усъмни:
– Шапка? Не адвокат?
Адвокат?! Погледнахме нервно с мисис Макстън, искрено озадачени от това, което чухме, но общата атмосфера, опашката от нервни драконови дами, странните листове в ръцете на всяка от тях… В Града на драконите определено се случваше нещо много странно.
– По-късно ще се срещна с адвокат. – реших, без да навлизам в подробности.
– Разбирам, че опашката не е най-приятното място за прекарване на времето. – рецепциониста определено не разбра нищо, но не навлезе в същността на въпроса, явно опитвайки се да спаси собствените си нерви – Трети етаж.
– Благополучие на вас. – благодарих и се сбогувах едновременно и забързах към стълбите, повличайки „майка“ си, която започна да се оглежда подозрително – Ще използваме външното стълбище.
– Разумно. – съгласи се рецепциониста.
Мисис Макстън не разбра веднага идеята ми, но никоя дама не би престъпила сина си на публично място и тя трябваше да се задоволи с бегъл оглед на обстановката, без надежда да види всичко отгоре, като се качи по външното стълбище.
Едва на стъпалата, когато се бяхме изгубили от погледа, възползвайки се от служебния коридор и удобната конструкция на архитектурата на кметството, тя каза укорително:
– Би било интересно да знаем какво точно се случва.
– По-късно, майко. – отвърнах учтиво, като същевременно се поклоних на дракона, който слезе да ни посрещне.
И усетих странно, внезапно и бързо нарастващо напрежение. Да, в Уестърнадан определено се случваше нещо странно, а аз нямаше как да знам какво е то. Но докато се изкачвах нагоре, усещах потискащата тежест на лошото чувство, потискаща и увеличаваща се… С всяка крачка, с всяка стъпка.
Когато стигнахме до първия етаж, спрях.
Дишах тежко и почти не разбирах причините за състоянието си. Но нещо не беше наред. Раздразнителното крякане на нервните драконици на първия етаж, деловите и строги фрази на драконите, работещи в кметството на втория етаж, и още нещо… Нещо неясно, избиващо ритъм в сърцето ми, което се превърна в мой сърдечен ритъм.
– Скъпа… скъпи – поправи се мигновено мисис Макстън и продължи с грижовния тон на майка – какво става? Вие сте блед, или само на мен ми се струва?
Едва чух думите ѝ.
Цок-цок-цок-цок…
Не знам как чух този тих звук сред шума, тракането на пишещите машини, стъпките на дракони и хора, но го чух. Чух го и го разпознах. Трудно е да не разпознаеш тези стъпки, които си чакал от ранно детство, готова да скочиш с вик „Мамо!“ и да прегърнеш най-близкия човек на целия свят.
– Мис Вайърти – скъпа, какво става с вас? – прошепна нервно мисис Макстън.
Не знам какво се случваше с мен, но едва се владеех.
Изведнъж откъм портата се чу властният глас на лорд Арнел:
– Мисис, не съм свършил!
Само бързата реакция на мисис Макстън ни спаси от разкриване. По някакво чудо тя забеляза незабележителната врата на килера на стълбищната площадка и с ловкостта на фокусник, който крие картите си в ръкава, набързо вмъкна мен и себе си в скромното помещение. Трябваше да се сместим с два мопа, метла и кофа и ми се струваше, че в килера цари само укорителна тишина на потиснатите домашни принадлежности. Но аз почти не я забелязах, като насочих цялото си същество към слушане.
Майка ми се втурна гневно надолу по стълбището, но почти веднага трябваше да спре – не че може да се спори с магията на драконите, особено на тези с крила. Така тя спря пред една синя стена, която усещах дори със затворени очи.
– Мисис Вайърти – леденият тон на лорд Арнел ме накара да се размърдам – ще го кажа отново, в случай че не сте ме чула първия път, ще напуснете Уестърнадан незабавно. Ще бъдете ескортирана до границата.
Два удара на сърцето… спиране, бързо изстиване на дланите… Не бях виждала мама от шест години, но дори не се опитах да направя опит да изляза от скривалището си, осъзнавайки с отчаяние и ярост защо днес му трябваше веригата.
Той не се страхуваше от конфронтацията ми с дракониците, просто не искаше да науча истината.
– Лорд Арнел – сълзи се плъзнаха от миглите при звука на гласа на майка ми – не съм виждала дъщеря си от шест години! Шест години! Вашият поданик, вашият предшественик или какъвто и да е бил той, успя да ме убеди, че Анабел не е мое дете. Фалшиви документи, удостоверения от акушерката и лекаря, които изродиха детето ми, архивни данни, фалшификации… О, професор Стантън беше доста умел, роден лъжец, като останалите от вашето драконово племе! А изнудването му и заплахите да каже на Анабел, че истинската ѝ майка е паднала жена… Наистина, не мога да ви опиша колко болка и отчаяние ни причини този гнусен дракон на мен и на мистър Вайърти! Но сега мога да докажа истината, имам всички документи, които доказват, че Бел е моя дъщеря, и никой съд, нито един, чувате ли, няма да ги опровергае! Шест години, лорд Арнел, не можех да държа детето си! Изминах половината път през цялата империя! Изкачих твоята проклета планина! И сега ми казвате да се махна оттук, без дори да видя дъщеря си? Вървете по дяволите, проклето копеле!
Пауза и спокоен въпрос:
– Вие осъзнавате ли с кого говорите?
– С животно! Безчувствено, нечовешко животно, лишено от съвест, чест и благородство! С мерзавец, който, подобно на лорд Стантън, да гори в ада с вечни пламъци, някак си е решил, че има право да си играе с живота на хората!

Назад към част 29                                                  Напред към част 31