Категория: Колийн Хоук

ЕПИЛОГ

Трябва да съм спала на лодката дълго време, защото когато се събудих, бях в леглото във фермата на баба ми. Амон седеше на плетен стол наблизо, кръстосал крака, а главата му беше клюмнала в съня. Той се размърда, когато отметнах завивките.
– Лили? – попита той. – Как се чувстваш?
– Изцедена и закачена на простора на Нана, за да изсъхна.
– Аз също – каза той, почесвайки врата си отстрани.
– Откога сме тук? – Попитах.
– Хасан ни остави снощи. Пренесох те вътре. Преди да си тръгне, той ми даде тази чанта, пълна с документи и снимки.
– Може ли да ги видя? – Попитах.
Той ми подаде чантата и вътре намерих акт за раждане, паспорт, шофьорска книжка, училищни документи и документи за гражданство на няколко държави, включително Египет. Заедно с това имаше списък със сметки от банки по света. Аз ахнах, когато любимите му археологически инструменти също паднаха на леглото.

Бяхме във фермата от една седмица, измисляйки начин да разкажа на родителите си как съм срещнала красиво египетско момче в Айова, когато една нощ сънувах. Луната хвърляше светлина върху леглото, аз дишах учестено и седнах. Гласът на Амон ме успокои.
– Какво има? – попита той.
– Мисля, че е Астен.Той ми показа нещо.
Прекарах следващия час в описване на видяното. Изида и Нефтис призоваха великите богове, които бяха привели космоса в съответствие, и Васрет и Нехени се появиха с доволни усмивки. Нехени сърдечно поздрави майка си.
– Какво можем да направим за вас? – попита той.
– Озирис и аз претърсихме долния свят. След като Поглъщащата си отиде, успяхме да принудим адските хрътки да ни помогнат. Жътварите също предложиха своята помощ.
– Да? – каза търпеливо Васрет.
– Намерихме част от косата ѝ – каза тя развълнувано. – Няколко нишки от нея бяха уловени в кората на изгореното приказно дърво. – Изида даде червените нишки на Нехени.
– И аз ви донесох останките на едно мъртвородено египетско момиче – каза Озирис, поставяйки малка увита фигура на земята. – Търсих в отвъдното и не я намерих. Мислех, че може би ще можете да я префасонирате.
Васрет и Нехени се спогледаха и след това постигнаха съгласие.
– Ще направим каквото поискахте – казаха те в един глас.
Те взеха даровете и се появиха отново на повърхността на Водите на Хаоса. След това направиха заклинание и казаха:
– Тиарет, ние призоваваме твоята жизнена сила и създаваме нова форма за теб от тялото на човек, който никога не е живял. Ашли, ние призоваваме твоята жизнена сила и ти предлагаме да влезеш в новата си форма.
Светлината се обедини и се издигна от новоразширените Води на Хаоса. Змията Тару ги гледаше любопитно, докато работеха. Когато двете жени отвориха очи, те се спогледаха и се усмихнаха широко, паднаха в прегръдките си и се смееха. Боговете ги придружиха до отвъдното и ги скриха в Залата на съда. Когато пазителите бяха извикани, Васрет ги попита дали все още държат сърдечните скарабеи, които им бяха поверени. Кимвайки, те ги издърпваха от гърдите си и с учудване усещаха туптящите сърца на онези, които обичаха. След това новосъздадените момичета се събраха отново с мъжете, които държаха сърцата им.
Ахмос обви ръцете си около прекрасна жена с къдрава червена коса, която висеше до кръста. Носът ѝ беше осеян с лунички, а зелената ѝ рокля издаваше зеления блясък в смеещите се очи. Зад нея две прозрачни крила потрепваха от вълнение.
След прегръдката си Ахмос и Ашли се обърнаха към богинята.
Васрет каза:
– Ашли, ти си новосъздадена. Отсега нататък ще се наричаш Луна, съпругата на бога на луната. Нека новото ви име бъде гравирано в сърцето ви. Заедно ще бъдете обединени в желанието си да служите на космоса. Вашата роля ще бъде култиватор на нови царства и пазител на източния хоризонт. Ще ви бъде дадена силата с вашия спътник да вървите по Пътя на вчерашните и утрешните дни. Тъй като това е вашето желание, връзката между вас сега е неразрушима, като тази на Изида и Озирис. Нищо няма да ви раздели от този момент нататък.
Тогава Астен излезе напред с великолепна принцеса. Тя вървеше с уверени стъпки на дълги крака, които се простираха на километри и държеше главата си високо и гордо. Кожата ѝ беше гладка и тъмна. Линиите на скулите и челюстта ѝ бяха изпъкнали, а устата и фигурата ѝ бяха извити и пищни. Около тънката ѝ шия висеше дебела огърлица от полиран бронз. Тя беше истинска богиня. Когато погледна Астен, тя му се усмихна лукаво, златистите ѝ очи блеснаха, когато наклони глава към него. Ъгълчето на устата ѝ се повдигна, когато той прошепна нещо в ухото ѝ.
– Тиарет – каза Нехени, – отсега нататък ще се наричаш Наледи, съпругата на бога на звездите.
Астен промърмори тихо:
– Моята малка звезда.
– Мълчи, Астен – каза жената тихо, но с щастлива усмивка.
Гласът беше малко по-различен от този, който помнех, но гледайки жената, лесно можех да видя как лъвицата се взира в мен. Дори и да не бяха множеството кафяви къдрици, които обрамчваха прекрасното ѝ лице като златен ореол, щях да разбера, че е Тиа. Единственото, което липсваше, беше потрепващата опашка.
– Нека новото ви име бъде гравирано в сърцето ви. Вашата роля ще бъде ловец на небето. Пазител на западния хоризонт. Вие, с вашия спътник, ще получите способността да вървите по Пътя на вчерашните и утрешните дни. Тъй като това е вашето желание, връзката между вас сега е неразрушима, като тази на Изида и Озирис. Нищо няма да ви раздели от този момент нататък.
– Не съм кой знае колко ловец без нокти – каза смело богинята лъвица.
Васрет се усмихна.
– Тогава може би ще имаш повече полза от тях, отколкото аз. Тя извади ножовете-копия от гърба си и ги подаде на Тиа. Лъвицата, превърнала се в богиня, прокара ръка по тях, на практика мъркайки доволно.
– Направихме за вас каквото можахме – каза Васрет, – и се надяваме, че ще намерите щастие. Остава само едно нещо, преди да се разделим с вас.
Четирите богове се спогледаха объркани.
Нехени им се усмихна.
– Въпреки че нямате повече нужда да подреждате слънцето, луната и звездите, вашите нови сили ви дават възможността да напуснете задълженията си в отвъдния живот, когато има затишие в работата ви. Ако решите да посетите царството на смъртните или което и да е друго царство в космоса, което желаете, можете да го направите, но понякога може да имате нужда от помощта на смъртен, който да ви служи като водач по време на престоя ви на Земята.
– Има прецедент да се призовава главен везир да служи. Избрахме един. – Нехени се обърна в съня ми и ме погледна право. – Амон, ти си призван да служиш на боговете като главен везир на нов орден, наречен Жреците на Атон. Ние ви даваме знанията, необходими за това, и вие ще ни бъдете познат с истинското си име, Амсет. Ще ви бъдат предоставени правомощията, които идват с офиса, включително способността да правите магии, подобрена представа за работата на космоса, чувствителност към свръхестественото и дълъг живот. Вашите задължения ще включват грижа за бизнеса на боговете и осигуряване на смъртна храна и помощ, както е подходящо за боговете, които посещават вашето царство.
– Лили Йънг – продължи той, – с това си призована да служиш като матриарх на Ордена на Сфинкса. Отсега нататък ще бъдете известни като Небтет, митичната богиня. Ще ви бъдат предоставени правомощията, които идват с тази длъжност, включително повишена физическа сила, зрение, слух и дълъг живот. Поверени са ви стрелите на Изида, които да използвате, както сметнете за добре, и ще служите заедно с вашия съпруг и спътник, главния везир. Ти си първата съпруга на Амон, за която се говори.
– Тъй като това е вашето желание и въпреки факта, че сте смъртен, връзката между вас двамата вече е неразрушима, като тази на Изида и Озирис. Нищо няма да ви раздели от този момент нататък. Ние ви почитаме и ви даряваме с бижутата на Онази, която победи Сфинкса. И преди сте виждали това съкровище. Скрито е в храма, където за първи път срещнахте Изида. Вие също сте наследник на златната стая, скрита в храма на Хатшепсут. Извикайте лодкаря и той ще ви инструктира допълнително за местоположението му. Той ми хвърли златна монета, която изглеждаше много позната. Хванах го в ръката си и го обърнах. Единствената разлика беше в шапката, която носеше лодкарят.
– След като каза това, се събудих – казах на Амон. – Мислиш ли, че е било истинско?
– Мисля, че е истинско – каза той. Хвана ръката ми, той я притисна към устните си и след това пусна златна монета върху дланта ми и я обви с пръсти. – Намерих това на възглавницата ти – каза той.
– Амсет – казах. – Истинското ти име. Това е думата, която ми прошепна в пирамидата, когато ми даде сърдечния си скарабей.
– Да. Окото ми даде истинското ми име много преди боговете да ми го дарят.
– И ти ми го довери? Озирис ми каза, че дори Изида не знае истинското му име.
– Озирис излъга – каза Амон. – И той, и съпругата му си размениха истински имена, когато размениха сърца. Беше задължителна част от заклинанието. Знам, защото го гледах през Окото. Освен това бих ти доверил всичко, млада Лили – каза той, прибирайки кичур коса зад ухото ми. – Знаеш ли, аз също имах сън.
– И какъв беше? – попитах, обгърнах врата му с ръце и се приближих към него. Усетих удара на сърдечния му скарабей в гърдите си и знаех, че реагираме един на друг по същия начин.
Амон ме дръпна в скута си, сключил ръце около кръста ми и се наведе, дразнейки устните ми с нежна целувка. Когато останах без дъх, той вдигна глава. – В съня ми еднорог, който и двамата познаваме, ме побутна по рамото.
Аз ахнах.
– Небу? – Попитах.
Амон кимна.
– Той беше в отвъдния живот. Красива принцеса седеше на гърба му и той разклащаше гордо гривата си, докато подскачаше, показвайки я, а аликорнът му блестеше, докато се обръщаше. Докато препускаше в галоп над хълмовете, той каза: „Тайната молитва на майка ти най-накрая получи отговор, Амон. Ти намери това, което всички ние търсим.“ След това той се обърна в галоп и извика: „Все още ми дължиш благодеяние.“
Засмяхме се заедно и Амон отново хвана устните ми.
Когато се разделихме, попитах:
– Какво беше тайното желание на майка ти? Отново да бъдеш смъртен?
Амон поклати глава. – Тя искаше да намеря любовта. Да бъда щастлив.
– Такъв ли си? – попитах, дразнейки го.
Той наклони глава, сякаш сериозно обмисляше въпроса.
– Бих бил по-щастлив, ако имахме няколко кръгли сладкиши, пълни със захаросани плодове. – Когато го ударих по ръката, той изтрезня. – Щастлива ли си, Нехабет?
– Шегуваш ли се? Дадено ми е слънцето. – Той ме целуна нежно и скоро бяхме толкова изгубени един в друг, че дори не чухме крясъка на птицата, която викаше своя другар от покрива на фермата.
Ако си бяхме направили труда да погледнем, щяхме да видим как граблива птица, хвърчило, се издига във въздуха, където я пресрещна птица Бену. Двамата отлетяха към хоризонта, телата им бяха обрамчени в светлината на залязващата луна.

Назад към част 32

ГЛАВА 31

СБОГУВАНИЯ

Надвиснала над останалите, аз извиках с гласа на самите звезди:
– Сега е време да излекуваме Водите на Хаоса! Тохо. Цамут. Елате при мен!
Двете змии вдигнаха главите си от повърхността и се издигнаха във въздуха. Дългите им тела се изпънаха, вълнообразно носейки се по вълните на енергията, хвърляна от Водите на хаоса.
– Тохо – казах аз. – Зачерквам името ти от космоса. Вземам жизнената ти енергия и те превръщам в нещо ново. Цамут! Изтривам името ти от космоса. Взимам жизнената ти енергия и те превръщам в нещо ново.
Телата на двете змии, като тези на Амон-Ра и Сет, се превърнаха в чиста енергия. Те се увиваха една около друга, хапеха и усукваха, докато се наместиха.
– Сега ще се казваш Тару. Тару, защитник на Водите на Хаоса, прегърни новата си форма и заеми правилното си място, отдавна изоставено.
Пред мен се материализира нова змия. Беше с по-дебело тяло. Люспите му бяха оцветени в синьо, а блестящите му очи бяха жълти. Отвори уста, той изсъска и бързо се втурна към ръба на Водите на хаоса. Заобиколи ръба и след това той захапа собствената си опашка, завършвайки кръга, който ще защитава водите. Зърнах сянката на паяка, която се влачеше след него.
Докоснах повърхността на водата и казах на наблюдаващите богове:
– Работата ми е свършена. Като награда за моите усилия от ваше име, ще създам ново тяло за Ахмос и той ще стане мой спътник, докато кръстосвам космоса, изследвайки цялото творение в моята нова форма.
Поставих косите, които бях запазила от Ахмос, върху дланта си, подготвяйки се да го извикам и да създам новото му тяло.
– Чакай – каза Хорус, изправяйки се на крака, предпазливо изпробвайки новите си крайници.
Спрях, замислих се, виждайки очакващите погледи, които боговете ми отправиха.
– Какво още искате от мен? – попитах ги. – Тъмният е мъртъв. Възстанових реда в космоса, което беше мой дълг.
– Искаме да те помолим да ни върнеш изгубените – отговори Хорус, което ме изненада. Той беше най-малко замесен в събитията.
– За кого говориш? – Попитах.
– Синовете на Египет и дъщерите на Васрет.
– Знаете, че не мога да спася всички изгубени. Някои са променени. Това не може да бъде отменено. Задоволи се да знаеш, че по отношение на тези, за които говориш, техните сърца са завинаги обединени в мен.
– Тогава бих попитал – каза Хорус, пристъпвайки напред, – как можеш да вземеш за свой спътник човек, чието сърце е постоянно свързано с друго?
– Той няма да има друг избор, освен да ме обича, защото нося сърцето ѝ в себе си.
– В такъв случай това е лош подарък, който приемаш за себе си – каза той. – Това е само сянка на любов. Вместо това бих ти предложил да помислиш за спътник, с когото си била разделена отдавна. Този, който си забравила.
Поех си въздух, сърцето ми заби при думите му. Стиснах устни и попитах:
– За кого говориш?
– Подобно на Лилиана Йънг, синът на Изида и Озирис е роден като магически камък. Но тялото на малкото им дете било слабо, тъй като във Водите на Хаоса нямаше достатъчно енергия, за да създаде друг могъщ бог. Така че Изида изтъка заклинание. Тя даде част от себе си и съпруга си, за да задържат детето. Когато разбра, че въпреки усилията ѝ той ще загине, аз протегнах ръка към нея.
Нефтис се приближи до сестра си и прегърна Изида през кръста.
– Направих ѝ предложение. Такова, което беше прието. С помощта на Изида, Озирис и Нефтис беше изтъкано заклинание, което ми позволи да съжителствам с техния син, обитавайки едно и също тяло. Чрез Хорус излязох от тъмнината. Подобно на теб, аз се появих във време, когато космосът имаше нужда от мен.
– Аз бях този, който разсейваше Сет в продължение на векове, за да имаме време да се подготвим за издигането на втория магически камък, но той започна да подозира, че има нещо повече от това, че семейството му се обединява срещу него. За да ме предпази допълнително, знанието за истинската ми самоличност беше нарочно премахнато от съзнанието ми. Беше скрито в Окото и за известно време самият Амон-Ра го носеше.
– За да разсее Сет, Амон-Ра изтъка сложна история, в която обеща Окото на победителя в голямо състезание, продължило години. Когато спечелих, Амон-Ра ми даде го даде. Но Сет стана подозрителен. Той желаеше власт и търсеше начини да открадне нашите тайни. За да го защити, истинското око беше скрито в един от Синовете на Египет. Амон беше изпълнен с достатъчно сила, за да носи Окото, но истинската му природа беше скрита от него.
– През цялото това време се крих на видно място в очакване на часа на пристигането ти. Така че виждаш ли, Васрет, като теб, аз се появих с взето назаем тяло от плът. Но за разлика от теб, сега съм напълно наясно кой съм, тъй като имах шанса да проуча произхода си с помощта на Окото на Хор, сила, която може би познаваш по-добре като Окото на Ре или Всевиждащото око.
Поех дъх. Тялото на Хорус придоби блясък, докато той говореше. Беше ми топло и познато. Той се приближи и хвана ръката ми. Пръстите ни се сключиха и аз се втренчих в тях, изпълнена със страхопочитание.
Той продължи:
– Причината, поради която се чувствах обвързан с Лилиана Йънг, причината, поради която я преследвах, беше, че част от мен можеше да усети половинката ми в живота, когато беше наблизо. Това, което съм, Окото, което ме определя, не съществува само. Има второ око. Заедно двамата, които ги владеят, виждат всичко. Можеш ли да назовеш това Око, Васрет? Можеш ли да ми кажеш името? Погледни в сърцето ми и виж какво съм. Виж кой съм. Отвори ума си за мен и познай доброто и лошото, егоистичното и безкористното и ме разбери.
Сега Хорус държеше и двете ми ръце в своите. Той ги поднесе към устата си и ги целуна последователно. Погледнах дълбоко в очите му, потъвайки в тях, търсейки истината. Имаше нещо в него, което беше едновременно утешително и примамливо. С ръце в неговите отворих мислите си и едно име изплува на повърхността.
– Ти си… ти си Нехени.
Кимвайки, Хорус се усмихна и попита:
– А кой е Нехени?
– Нехени е консорт на този, който владее Окото.
Той стисна ръцете ми.
– И кой притежава тази сила?
– Този, който притежава тази сила, е… – Изведнъж енергията, протичаща през мен, замръзна. – Аз съм – казах аз, учудена на откровението, което избухна в съзнанието ми. – Васрет е името, което смъртните са ми дали, но истинското ми име е Уаджет. Източникът на моята сила е Окото.
Знанието за това коя съм всъщност ми даде невероятна сила и треперех, че най-накрая разбрах собствения си произход.
Нехени погали лицето ми, успокоявайки треперенето ми, преминаващо през крайниците ми.
– Ела, моя дългогодишна спътнице – каза той. – Трябва да се опознаем отново един с друг. Имам много неща да те науча. Но преди да се сбогуваме с боговете, те искат нашата помощ за възстановяването на другите.
Развълнувана от разкритието, че имам истински спътник, кимнах.
– Ще направя каквото мога.
Излекувах Анубис, който беше дал голяма част от себе си, докато моят спътник излекува родителите си.
Взех косата, която бях спасила от Ахмос, и призовах неговата жизнена енергия. Той се издигна пред мен и заедно с Нехени му създадохме ново тяло и работихме, докато всичко, което беше дал, когато лекуваше тялото на Лили, не беше възстановено.
Тогава Анубис пристъпи напред и се поклони и на двама ни, подавайки коса във всяка от ръцете си.
– Те принадлежат на Астен и Амон – каза той. – Хасан ми ги даде, в случай че отново загубим някое от телата им.
Вдигайки ръка, изплетох заклинанието за Амон, докато спътникът ми направи същото за Астен. Когато младите мъже поеха първите си глътки въздух и блуждаещите им сенки се сляха с истинските им тела, аз казах:
– Мога да създам ново тяло, идентично на това за Лили, но не мога да създам тела за Ашли или Тиа след като техните смъртни форми отдавна ги няма. Ще ти дам избор. Мога да призова енергиите и на трите момичета в едно тяло още веднъж или мога да призова само Лили. Какво искаш да направя?
Амон пристъпи напред. Без колебание той каза:
– Лили би искала да са с нея.
– Тогава нека бъде както казваш.
Издърпах косъм от собствената си глава и създадох ново тяло, след което призовах жизнените енергии на Тиа, Ашли и Лили. Три ленти светлина се издигнаха от Водите на Хаоса и навлязоха в моя близнак. Лили примигна и се олюля. Амон я хвана за ръката и тя кимна в знак на благодарност.
– Какво… какво се случи? – попита Лили.
Прекъсвайки я, нетърпелива да изследвам новата си реалност с моя спътник, казах:
– Направихме каквото можахме. – Извадих шестте сърца и ги подадох на Лили, след което ѝ се усмихнах. Нехени целуна бузите на майка си и леля си.
– Майко? – каза той и протегна ръка към жената, която му бе дала живот. – Цената е платена за магията, която направи, за да съживиш съпруга си. Няма да има повече бариери между теб и Озирис. Благодаря ти, че ми даде дом и че ме дари с любовта си. Но дойде време да те напусна.
Изида избърса една сълза и прегърна сина си.
– Върви с моята благословия и тази на баща ти. Независимо от произхода ти, ти винаги ще бъдеш наш син.
– Ти винаги ще бъдеш моя майка.
С последна усмивка се обърнахме и заедно погледнахме към звездите.
Вкопавайки се в лъч светлина, ние се издигнахме в космоса, за да започнем нашето ново приключение.

– Какво? Какво се случи току що? – Попитах.
Амон се канеше да отговори, когато един мъж се приближи. Такъв, който никога не съм срещал.
– Лили Йънг – каза той. – Аз съм Атон, богът на слънцето, съпругът на Нефтис. Ако се върнете в Хелиополис с нас, ние ще ви обясним всичко, което се случи.
Скоро Водите на Хаоса останаха далеч зад нас – светло място в тъмното звездно поле. Притиснах се към гърба на Амон и го държах здраво. Крилете ми бяха изчезнали, а заедно с тях и другите ми сили. Дори оръжията ми бяха изчезнали. Уаджет, която сега беше моето… моето какво? Клонинг? Еднояйчен близнак? – беше ги взела със себе си.
Опитах се да ангажирам Тиа и Ашли в разговор, но двете бяха странно тихи по време на пътуването до дома. Тялото ми се чувстваше стегнато и неудобно. Сякаш не бях точно аз. Може да е от роклята на богинята, която носих. Ако оставим настрана златните сандали с каишки, прозрачната материя не беше моето нещо. Косата ми дори беше на къдрици, висящи над всяко рамо. Чувствах се гола без колана.
Когато кацнахме, Атон, новият главен бог, нареди пиршество и докато се приготвяше, той ми разказа всичко, което се беше случило. Да кажа, че бях шокирана, беше подценяване. Радвах се, че не бях видяла как Амон и Ахмос умират. Беше достатъчно трудно да видя смъртта на Астен. Когато Атон ни каза всичко, което можеше, той хвана ръката на Нефтис и те тръгнаха да се погрижат за ремонта на своя град.
Отпуснах се на златен шезлонг, извивайки ръце, несигурна какво ще се случи с мен сега. Щяха ли Амон, Астен и Ахмос да се върнат да пазят пътя към отвъдния живот? Мога ли да ги посещавам? Силата на сфинкса ме беше напуснала. Това означаваше ли, че вече не мога да ги виждам? Ще бъда ли все още свързан с Амон в сънищата? Сърцата ни бяха свързани, доколкото усещах, но имаше толкова много въпроси без отговор.
Синовете на Египет бяха извикани при Атон и Нефтис. На празника Амон хвана ръката ми под масата, правейки малки кръгчета с палеца си, които изстрелваха електрически импулси по тялото ми. Изида, Озирис и Анубис липсваха, но реших, че Изида скърби за загубата на сина си и се грижи за съпруга си. Очевидно Хорус се е погрижил Озирис да бъде излекуван напълно, но има смисъл в това, че искат време да останат сами заедно. Били са разделени от дълго време. Нямах представа къде е Анубис. Ако щяха да ме изпратят у дома, бих предпочела да се сбогувам с него, преди да си тръгна.
Когато пиршеството приключи, малкото останали еднорози бяха призовани. Атон се наведе към мен и каза:
– Мислех, че ще искаш да ми окажеш честта, преди да се прибереш у дома.
Сбръчках вежди в недоумение, погледнах Амон, който само сви рамене. Той беше също толкова объркан, колкото и аз. Атон похвали еднорозите за тяхната дързост в битката, смелостта им пред лицето на смъртта и тежката жертва, направено от техните старейшини. След това той обяви, че проклятието върху всички еднорози е премахнато и те ще получат достъп до отвъдния живот. В ръцете му се въртеше пясък. Той блестеше златен и искрящ и образуваше перфектен аликорн.
– Лили! – каза той – Искаш ли?
Красив еднорог пристъпи напред, кожата ѝ блестеше като късчета диамант, вградени вътре, приближи се към мен с наведена глава. Тя присви предния си крак, дългата ѝ грива се изви над едното ѝ око.
Зрението ми се замъгли, когато си помислих за Небу. Приближавайки се до еднорога, внимателно поставих рога в центъра на челото ѝ, докато Атон пееше заклинание. Светлина цъфна около краищата на рога и след това той се закрепи. Веднага около главите на всеки еднорог в стаята се образува искрящ пясък и когато се втвърди, всеки имаше нов рог. Като един, те се надигнаха, ритйки с копита във въздуха, и цвилиха от щастие.
Тази пред мен вдигна глава и се усмихна.
„Благодаря ти, Лили Йънг.“
– Захра?- ахнах. – Не те познах.
„Всички еднорози, които са се жертвали в битката, заслужават тази чест.“
– Това… красиво е – казах аз.
Усмихнах се, но беше тъжно. Тя се обърна да си тръгне и Амон ме хвана за ръката. Знаех колко много Небу искаше проклятието да бъде премахнато и се радвах за децата му. След това беше решено, че като награда за техните усилия Синовете на Египет ще получат дара на смъртността, ако го пожелаят. Прехапах устни, докато говореха тихо помежду си. Беше егоистично от моя страна да желая всички те да се върнат с мен в света на смъртните, но не можех да си представя никога повече да не ги видя. Тиа и Ашли отново бяха много тихи, нито една от тях не каза повече от „Нека изчакаме и да видим“.
Когато взеха решението си, те обявиха, че Амон ще вземе дара на смъртността и ще се върне с мен в Ню Йорк. Астен и Ахмос щяха да останат като пазители на задгробния живот на новата богиня, която скоро щяха да назначат на мястото на Ма’ат. Сърцето ми се разби, знаейки, че ще трябва да ги изоставя, и ясно усещах тихия плач в дъното на съзнанието си.
Атон постави ръцете си на раменете на Амон и аз видях момента, в който той пое смъртността. Той сякаш почти се олюля под тежестта му, но ми предложи мила усмивка. Знаех, че въпреки факта, че вече няма сили, той е доволен от подаръка. Въздържах се от оценка, докато всичко не бъде казано и направено.
Амон и аз получихме разрешение да ги придружим до отвъдното. Тъй като вече не бяхме безсмъртни и не бяхме мъртви, нямаше начин да стигнем до там, освен ако не бъдем взети от някой от боговете. Нефтис се включи доброволно. Тя постави една ръка на моето рамо, а друга на на Амон. Ахмос и Астен успяха сами да се върнат в отвъдното. Затворих очи и петимата се завъртяхме в пясък.

Усещах как всеки сантиметър от мен се разплита. Когато бяхме събрани отново, застанах на познато място, Залата на съда. Прокарах ръка по рамото на трона на Ма’ат, поех дълбоко въздух, опитвайки се да смекча дивите емоции, които изпитвах. Изтръгна се ридание, когато се обърнах към тримата мъже зад мен. Устните ми потрепериха и ми отне малко време да чуя тихия глас, който говореше в ума ми.
„Ya hafta ни пусни“ – каза Ашли.
– Какво? – ахнах на глас. – Не разбирам какво ми казваш.
„Взехме своето решение, Лили“ – обясни тихо Тиа.
„Ние не принадлежим към света на смъртните“ – каза Ашли. „Вече не.“
„Нашето желание е да живееш живота си неограничена“ – добави Тиа. „Оставането с теб само би причинило объркване за теб и тъга за нас. Ще бъде по-добре да ни оставиш да си тръгнем при нашите условия.“
– Но… но къде ще отидете? – попитах, а по лицето ми се стичаха сълзи.
„Може би ще се озовем тук в отвъдния живот“ – каза Ашли.
„Но ние сме подготвени, ако не го успеем“ – каза Тиа. „Резултатът няма да повлияе на нашето решение.“
– Те… – измърморих, препъвайки се в думите си. – Ашли и Тиа искат да си тръгнат. Възможно ли е това? – попитах Нефтис.
– Да – отговори тя ясно. – Ако искат да си отидат, те просто се отказват от властта си. Техните умове ще се отделят от твоя.
– Това ще бъде ли край за тях ?
Тя се поколеба.
– Не вярвам. Тъй като са били призовани директно от Водите на Хаоса, вероятно ще се върнат на същото място.
Ръцете ми трепереха.
– Не – казах решително. Обезпокоена от треперещите си крайници, аз ги скръстих на гърдите си. – Няма да го позволя.
„Сестро“ – каза Тиа. Когато не отговорих, тя тихо извика името ми. „Лили. Обичаме те. Ти си нашето семейство. Но трябва да направим това, което смятаме за правилно. Това не е твой избор.“
– Моля те – помолих аз. – Не прави това.
„Преди да тръгнем, – каза Ашли – ще ни позволиш ли да се сбогуваме?“
Притиснах трепереща ръка към устата си. Сълзи се събираха в ъглите на очите ми и капеха по бузите ми, оставяйки мокри, лепкави следи. Можех само да кимна в отговор. Ашли разбра и се появи, докато аз отстъпих назад и се хванах за Тиа.
– Ахмос? – каза тя и протегна ръка.
– Аш? – отговори той и веднага я прегърна. – Сигурна ли си? – попита той, докато я галеше по косата.
Тя кимна и се усмихна.
– Така е правилно, любов. Дръж сърцето ми с теб. – Ашли взе сърдечния си скарабей, все още свързан с този на Ахмос, и го притисна в ръцете му.
След като го изчезна в гърдите му, той постави ръцете си върху лицето ѝ, обхващайки бузите ѝ. – Обичам те, Аш. Намери своето приказно дърво и ме чакай на тревистия хълм. Ако изобщо е възможно, ще се присъединя към теб.
– Ще те чакам, мой Ахмос. Ще потърся усмивката ти в лицето на луната и ще усетя докосването ти в нейните лъчи.
Ахмос я целуна яростно, отчаяно и след това се свлече на колене, тихи ридания разтърсиха едрото му тяло, докато държеше краката ѝ.
– Ах, мое хубаво момче – каза тя. – Успокой се сега. – Ашли погали косата от лицето му. Той вдигна бурни сиви очи към нейните. – Дай ми една последна смела усмивка.
Ахмос кимна и се опита да изпълни молбата ѝ, но успя само да потрепне тъжно устните си.
– Сбогом, мой прекрасен бог на луната – каза тя. Имаше леко раздвижване на въздуха и след това Ашли изчезна. Избухнах в ридания и се вкопчих в Тиа, но тя ме сгълча и се издигна на повърхността.
– Ашли си отиде – каза тя. – Бих искала да говоря с Астен, преди да замина.
Амон и Ахмос се отдалечиха, за да дадат на Астен и Тиа малко уединение.
– Тия – започна Астен, но тя вдигна ръка, спирайки го.
– Не съм по цветистите думи като сестрите ми – каза Тиа – но има много неща, които ми се искаше да ти кажа, преди да те видя как умираш. – Тя вдигна върха на пръста си и бавно погали една от тъмните му вежди. – Астен, ти си по-красив от изгрева за мен. Ти знаеш кой и какво съм и успя да ме обикнеш. Не съжалявам, че се отказах от тялото си, за да прегърна Лили, и ако ти ме прегърнеш сега – тя преглътна, – няма да съжалявам, че те напускам.
Астен се приближи и обхвана с ръцете си кръста ѝ. Притискайки чело към нейното, той каза:
– Може да не съжаляваш, че си тръгваш, но аз да. Ще мисля за теб всеки ден от моя дълъг живот. Всеки път, когато погледна слънцето, ще видя златните ти очи. В сънищата си ще те търся и ще си спомням времето, когато ме помоли да те целуна. Можеш да се сбогуваш с мен, но аз никога няма да се сбогувам с теб.
Тиа вдигна глава, вените ѝ се изпълниха с горещина, сърцето ѝ биеше туптящо.
– От всички мъже ти си моята половинка. Никога няма да имам друг. С цялата енергия, която ми е останала, ще копнея за теб, Астен. Намери ме сред звездите.
Подобно на Ашли, Тиа разби двете сърца, принадлежащи на нея и на мъжа, който я държеше, и ги притисна в гърдите му.
– Помни ме, Тене – каза тя и впи устни в неговите.
Астен наклони устата си към нейната, отначало нежно, а след това целувката се задълбочи, стана по-сладка и по-сърдечна. Когато се разделиха, Астен каза срещу устните и:
-Винаги, Тиарет.
После тя си отиде и останах само аз. Риданията продължаваха да разбиват тялото ми. Усещах смътно, че Астен ме предава на Амон. Той ме прегърна нежно, галеше ме по врата, докато напоявах ръкава му със сълзите си. Когато най-накрая се овладях, Нефтис каза:
– Ела, Лили, запознай се с новата богиня на отвъдния живот, преди да си тръгнеш.
Тя ме заведе в една стая, където на една жена обличаха нова роба. Нефтис прочисти гърлото си и жената се обърна. Устата ми зяпна.
– Н…нана? – казах, изтичах до нея и обгърнах кръста ѝ с ръце.
-Лилипад – каза тя успокояващо. – Радвам се да те видя.
Вдигнах глава.
– Но… не разбирам. Как може да си тук? – Попитах. – Позволени са само мъртвите или безсмъртните. И какво има предвид Нефтис под богиня?
– Е, докара ме тук новият лодкар. – Тя вдигна поглед и се усмихна на някой зад мен. – Ето го и него.
Обърнах се в ръцете ѝ и видях усмихнатия д-р Хасан. Беше облечен по същия начин, както винаги, с изключение на нов колан, в който бяха поставени речните пръчки.
– Скачването беше малко трудно – каза той. – Виждам, че се запозна с новата ми съпруга – добави с блясък в очите.
– Съпруга? – Зяпнах към него и се обърнах към баба си.
Тя се усмихна спокойно и обхвана брадичката ми.
– Сега, Лилипад, очаквам да се погрижиш за Боси и да изпечеш тортите на близнаците за рождените им дни. И от време на време ще посещаваш ли гроба на дядо си и ще се грижиш за цветята му?
Да, но…
Тя ме прекъсна и ме целуна по челото, слагайки ръце на раменете ми.
– Има много работа за вършене. Предполагам, че ние двамата ще бъдем заети – каза тя и се усмихна на новия си съпруг. – Между другото – добави тя – харесвам твоя Амон. Той има много силна брадичка. – Наклонявайки глава към Амон, тя ми намигна.
– Аз, аз – заекнах, – предполагам, че д-р Хасан също.
– Да – каза Нана с тих смях.
– Погрижих се – каза нов глас зад мен.
– Анубис? – Завъртях се. Той ми кимна почтително, изненадващ жест от мрачния бог, когото някога познавах.
– Останките на баба ти и д-р Хасан са погребани на мястото, което са охранявали – каза той, – ако пожелаеш да ги посетиш. Техните саркофази лежат до тези на бившите тела на Астен, Ахмос и Амон.
– Останки? – казах, а в гласа ми се прокрадна ужас.
– Сега, Лилипад – каза баба ми, – Атон и Нефтис се нуждаят от повече помощ. Те ни предложиха шанс да направим точно това. Знаеш, че на никой от нас не му оставаха много години. Сега ще имаме векове да бъдем заедно и да научим всичко, което можем един за друг. Като водач на кораба Оскар ще може да ме посещава често. Какъв по-добър човек можеш да измислиш, за да помогнете на мъртвите в прехода?
– Той… той е добър избор – признах аз. – Но какво да кажем за…
– Ще имаш своя Амон. Оставих ти фермата. Можеш да я продадеш или да я подариш на близнаците. Правете каквото искате с нея.
Устната ми потрепери.
– Но… Нана…
Тя ме придърпа към себе си.
– Ах, Лили – каза тя. – Знам, че сърцето те боли. И моето щипе малко. Но ще се видим отново. Може би дори има шанс хитрият Анубис да ви позволи да се возите на стоп от време на време, за да ни посетите. – Тя изтри сълзите ми с палци. – Сега тръгвай и живей щастлив живот. Ще се видим отново.
– Но как?
– Онзи твоят Астен ми обеща да ми позволи да те посетя насън. Предполагам, че мога да повярвам на думата на младия мъж. Сега тръгвай, явно имам много работа, която трябва да свърша.
Тя ме целуна нежно по бузата и след това Нана беше изведена бързо, следвана от голяма група слуги. Очевидно редът за преценка е бил много, много дълъг.
– Готова ли си? – попита д-р Хасан и сложи любимата си федора на главата си. – Трябва да те върна обратно в царството на смъртните.
Кимнах съкрушено и се опитах да му се усмихна. Чувствах се не на място като пиле в орлово гнездо. Ахмос и Астен ме прегърнаха, като първият ме вдигна във въздуха и целуна челото ми, а другият ме хвана с длани за врата и бързо целуна бузата ми. Те се опитаха да бъдат смели, но знаех, че ги наранявам, дълбоко. Трезво се сбогуваха с Амон.
Той стисна двете им ръце.
– В смъртта и в живота, Астен. В смъртта и в живота, Ахмос.
– В смъртта и в живота – повториха те.
– Ние ще бдим над вас – каза Ахмос.
– И ще пазим пътя ви към отвъдното – повтори Астен.
Преди да разбера какво се случва, ние последвахме Хасан до девствената палуба на чисто нов кораб.
– Прекрасна е – казах аз, а лека тъга смекчи ентусиазма ми, когато си помислих за Черти и Мезектет. – Как я наричаш?- Попитах.
– Наричам я Хатшепсут – каза той с усмивка. – Анубис каза, че при следващото ми завръщане ще се опита да организира посещение на Хатшепсут – самата фараонка! Представи си. Да мога да срещна онази, която прекарах цял живот да я изследвам! О, ще трябва да започна да правя списък с въпроси.
Усмихнах му се нежно. Очевидно беше доволен от съдбата си. Колкото и да ми липсваше – и той, и Нана – не можех да им откажа това щастие.
– Тръгваме! – Оскар извика и скоро се носехме по Водите на Хаоса. Амон и аз застанахме отстрани, махайки на Нефтис, Анубис, Астен и Ахмос, докато вече не ги виждахме. След това се плъзнах надолу към палубата, а Амон беше точно до мен. Той хвана ръката ми в своята и проследи линиите.
– Длан до длан, рискувахме заедно, ще живеем заедно и сега ще умрем заедно. – Амон обгърна тялото ми с ръка и ме притисна към себе си, докато плавахме към изгряващото слънце.

Назад към част 31                                                          Напред към част 33

ГЛАВА 30

ОБЕДИНЕНИ

Вдишване, поемайки ароматите на кръв, живот, енергия, загуба, смърт, болка и амбиция. Бяха пикантни и остри, и сладки. Преминавайки в новата си форма, отворих очи и погледнах сцената пред мен. Аз съм Васрет. Ахмос лежеше наблизо и едва дишаше. Белите му дробове бяха смачкани. Десният му крак бе счупен на две места.
Анубис бавно умираше от отровата на Апеп, както и другите богове, проснати на повърхността на водата, включително любимия на Лили, Амон. Астен го нямаше никъде, но усетих как енергията му се носи някъде около мен, въртяща се и почти невъзстановима.
Наоколо витаеха ужасни зверове, родени от мрака. Те страдаха по начин, по който никое същество, родено от физическия свят, не би трябвало. Телата им се движеха между живота и смъртта. Всяко движение беше агония за тях. Те нямаха свобода, нямаха друг избор, освен да се подчиняват на този, който ги беше създал от парченца и от двете нива на съществуване.
Стиснах устни, поех дълбоко, успокояващо дъх и духнах нежно. От устата ми се издигна силен вятър, изпращайки всички полусъщества обратно в невидимото измерение, на което принадлежаха. Това, което беше останало от техните физически форми, се промени в чиста енергия и се понесе като сняг във Водите на Хаоса. Знаех, че този акт ще укрепи този, на когото бяха призовани да се бият, но сега нямаше как да се направи друго.
Когато изчезнаха, направих крачка напред и изсумтях, като най-накрая осъзнах нараняванията по собственото си тяло. Едното крило се влачеше по земята – костта се беше счупила на две и точно над рамото ми се виждаше назъбено парче. Тъмна инфекция пулсираше в крака и ръката ми, където съществата ме бяха ухапали и одраскали.
Вдигайки ръце, затворих очи и изтеглих енергия от Водите на хаоса. Тя облиза краката ми и се издигна нагоре по краката ми. Скоро цялото ми тяло пулсираше и усещах всяко порязване, всяка синина и всяка рана да се лекува, заедно със сила и здраве.
– Така е по-добре – промърморих.
С излекуваното ми тяло можех да изпълня задълженията си, първото от които беше да се погрижа за Апеп, който дори сега се плъзгаше към мен с широко отворена уста.
– Спри – казах, вдигайки ръка. Знаейки, че не трябва да се разсейвам от работата си, използвах енергията от водата, за да оформя балон около Сет, Изида и Хор. Сет беше зает да се опитва да разруши Хорус и богът изглеждаше достатъчно издръжлив, за да издържи още няколко мига. Изида вдигна поглед и наклони глава към мен, но само леко кимна, продължавайки да говори на Сет, разсейвайки го.
Апеп не забеляза това. Той се втурна напред още по-бързо. Сега, когато нямаше да ни безпокоят, затворих очи, посегнах към истинското му име и го намерих. Беше почти твърде лесно. Усмихвайки се, казах:
– Тохо, ще ме чуеш и ще се подчиниш.
Змията веднага спря. Свит в голям пръстен с глава, облегната на тялото, той ме гледаше с блестящи очи, изпълнени с омраза.
„Коя си ти?“ – каза той. „Откъде знаеш истинското ми име?“
– Как така не знаеш? – Попитах. – Ти си се самозабравил. Казаха ти, че си творение на Сет. Това е лъжа. Сет те е излъгал. Възползвал се е от фрагментирания ти ум и ти дава обещания, които не може да изпълни. – Змията се втренчи в мен, но видях, че не разбира. – Може би ще си спомниш, когато те събера отново с твоя близнак.
„Не е възможно“ – каза змията. „Той е изгубен за мен.“
– Цамут! – Извиках. – Позволявам ти да излезеш от твоя затвор. Ела при мен от Острова на изгубените и се събери отново с брат си! – Чу се тътен като при земетресение и повърхността на водите се наклони рязко в една посока и после се изправи. От тъмна дупка в центъра се появи глава. Тялото на змията се плъзна към нас, след което се изправи, сякаш се готвеше да атакува брат си.
– Цамут, успокой се. – Когато змията се приближи, навивайки се така, че да може да държи под едното си око брат си, а другото мен, спря да се движи. Дългото му тяло се простираше над водата. Люспите му бяха светлосиви, а очите му жълти. Стряскащ контраст с тъмния му брат. – Цамут – започнах. – Когато те срещнах в твоята пещера, ти се съгласи да освободиш Синовете на Египет в замяна на отмъщение на този, който те е хванал в капан. Дойде време да изпълня обещанието си.
Отметнах назад глава и изкрещях в тъмните небеса отгоре:
– Прокълнат Антропофаг! Краят на дните ти е близо. Ела при мен и приеми наказанието си!
Миг по-късно един обект излетя от тъмния център на Водите на хаоса и се понесе нагоре в дъга. Забелязах тънка нишка от мрежа, която се влачеше по небето. Гигантски паяк кацна меко на повърхността на водата, дългите му крака бяха стабилни на хлъзгавата повърхност.
– Приключи ли със своя гоблен? – попитах тихо.
„Да, господарке“ – отговори паякът.
– Тогава се огледай около себе си. Това са причинили твоите действия.
„Не е изцяло по моя вина“ – каза паякът. „Не можете да ме обвинявате за изборите, които други са направили.“
– Тук грешиш. – Обърнах се към двете змии, които ме наблюдаваха с интерес. – Това е съществото, отговорно за вашата раздяла. Някога бяхте Номмо, боговете-близнаци създатели, които пазиха полюсите. Вашето задължение беше да защитите Водите на Хаоса. Вашите дълги тела се увиваха около тях във вечен кръг. Гладът беше балансиран, защото главата на Тохо беше захапала опашката на Цамут и обратно. Докато се движехте, поддържахте космоса в баланс. Поради алчността на този космически паяк мрежата, свързваща всички, беше отслабена. Но тя не можеше да ви погълне. Вместо това тя ви разкъса, оставяйки водите незащитени. След това избухна буря и мощен камък падна във водата. Това беше раждането на Амон-Ра. Водите на хаоса се опитаха да коригират промяната, като дадоха на един от боговете силата да разрушава, но двамата богове не можаха да се споразумеят как да балансират великите сили на сътворението и заличаването. Хаосът се влоши.
„Може ли това да се поправи?“ – попита Цамут.
– Някои неща могат да бъдат поправени. Точно както Акх заключва Ka и Бa заедно, за да създаде нещо ново, аз мога да ви свържа отново. Но за да го направя, ще трябва да ви дам ново име, с което отсега нататък ще бъдеш известен.
Обърнах се към паяка.
– А ти, като покаяние за ужасните дела, които си извършил, ще бъдеш преобразен. Ти ще се присъединиш към тях и ще се влачиш след тях като шут – сянка, просто отражение на съществото, което някога си била. Това ще послужи като напомняне, че алчната амбиция е семе, посято в най-черните блата и само зли плодове могат да растат от него.
– Ще се казва за вас: „Когато сянката на паяка преследва светлината на луната, това е тъмно предзнаменование за хаос.“ Смъртните ще погледнат нагоре и ще знаят, че да продължават по такъв път е опасно, защото би означавало унищожаване на всичко.
Вдигайки ръце, изпях заклинание и треперещият паяк изпищя, когато тялото ѝ се трансформира. Дълбочината и същността му се стопиха. Когато не остана нищо освен сянка, създанието се шмугна в мрака под намотките на Тохо.
– Готово – казах аз. – Сега нека се заемем с останалите.
Обърнах гръб на змиите, които ме следваха плътно и коленичих за кратко до Ахмос. Прекарвайки ръката си върху него, аз му дадох достатъчно енергия, за да го излекува.
– Цамут? – казах. – Ще дадеш ли от отровата си, за да излекуваш ранените от брат ти?
„Да“ – каза змията. Толкова нежно, колкото можеше една космическа змия, той внимателно ухапа Анубис и след това премина към Амон. Отровата, която инжектира, изсъска и забълбука там, където срещаше тъмната отрова на неговия близнак. Двете се неутрализират взаимно и жертвите започнаха да се лекуват.
Когато Цамут приключи с Амон-Ра и Нефтис, вдигнах ръце и махнах балона около Сет, Хор и Изида. Очите на Хорус бяха изцъклени. Липсваше му ръка, крак и половината от другия крак. Сет се беше навел над него, потта се стичаше по лицето му, дишаше тежко, задъхвайки се, докато се бореше. Изида пееше трескаво над сина си, а прекрасната ѝ коса падаше по лицето ѝ.
– Сет – казах аз. – Спри.
Сет погледна нагоре, сведе чело от объркване, забелязвайки както мен, така и втората змия.
– Какво става тук? – попита той нетърпеливо.
– Аз съм Освободителят – казах тихо. – Бях призована от звездите, за да върна космоса обратно в хармония. Твоето създаване е голяма грешка и мой дълг е да я поправя.
Сет се изплю ядосано:
– Аз не съм грешка! Аз съм най-могъщият от боговете. Единствената грешка е, че трябваше да поема честта, която трябваше да ми бъде оказана по право. Няма кой да ме победи! – Той махна диво към боговете около себе си. – Дори Амон-Ра не е толкова силен. Всички трябва да се подчинят на моята воля.
– Не – казах аз. – Ти ще се подчиниш на моята.
Казах го толкова тихо, че Сет наклони глава, несигурен какво е чул. Той ме изучаваше и аз видях момента, в който гневът му се превърна в неограничена наслада.
– Ти си! – каза той. -Тази, която трябваше да бъде моята истинска кралица! Усещах абсолютната ти сила в сънищата си и си мислех, че сфинксът я владее, но никога не е била тя. Винаги си била ти. Най-после дойде при мен.
– Колко ужасно грешиш. Обиждаш ме с предположението си. Аз съм Освободителя! Ти мислиш, че съм дошла да те освободя, когато всъщност съм дошла да освободя космоса от теб!
С рев Сет насочи силата си към мен. Тя пулсираше в пространството между нас, превръщайки материята, до която се докосваше, в чиста енергия, която се вливаше във Водите на Хаоса. Протегнах ръката си, обхванах енергията и я задържах в дланта си. Беше красиво. Велико като водите. Оставих я да се стича през пръстите ми и вдигнах поглед към младия бог.
– Коя си ти? – попита той и направи крачка назад в шок, когато видя колко лесно се противопоставих на силата му.
– Това тяло някога е принадлежало на Лилиана Йънг. Тя беше магическия камък. Светлината, която пронизваше мрака. Бях привлечена от нея и видях света през нейните очи. Нейният дар ми даде способността да вляза в царството ти. Твоята Нефтис ме зърна през воала на звездите и успях да я преведа през вековете. Първата ти съпруга ми помогна да се родя.
Имам много имена. Известна съм като Васрет, Освободителя. Някои ме наричат Кетеш или Хеката. Други ме наричат трите фурии, Мойра или Сирената, която пее на хората и те трябва да се подчиняват. Аз съм всичко това. Аз съм господарката на космоса. Негов пазач. И дойдох да поискам да си платиш за своите дела.
Облизайки устни, Сет проницателно присви очи.
– Ако наистина бдиш над космоса, тогава знаеш, че към мен са се отнасяли несправедливо – каза той. – Собственото ми семейство ме затвори за векове. Със сигурност не можеш да ме обвиняваш, че искам това, което ми се полага.
– Да, Сет. Твоята амбиция е била подхранвана от болка и неразбиране, но ти си имал възможност да се издигнеш над тях, но си избрал да крадеш от другите, вместо да работиш сериозно, за да изградиш себе си. Виждаш изборите, които си направил, но си изключил истинската сила на сина си. Сега ще я видиш. Виж мечтите, които можеха да се сбъднат!
Почерпих от енергиите, които се въртяха около Водите на Хаоса и показах на Сет най-съкровената му мечта. Любовта, която щеше да получи от своите брат и сестра богове, го накара да потрепери, но не беше от самообвинение, а от ярост. Беше ядосан, че мечтите му не се бяха осъществили по начина, по който желаеше, и обвиняваше другите за собствените си провали.
Като използвах силата на Ахмос, му показах всяко разклонение на пътя, по който е вървял, и как всяко от тях би довело до по-приятен край. Когато дойде време да му покажа силата на Разкривателя, въздъхнах, знаейки, че това няма да промени нищо. Но Сет трябваше да го види. Да му помогна да разбере всичко, което е изгубил, щастието, което е изпуснал през пръстите си, щеше да го накаже повече от всяко наказание, което можех да му наложа. Когато свърши, казах:
– Сега вече знаеш. Твоите синове – Мечтател, Откривател и Разкривател – са ти дадени, за да направляват стъпките ти. За да те накарат да преоцениш избора си. На всеки хиляда години изгнанието, което си търпял, е можело да бъде облекчено, ако се беше вслушал в техните предупреждения. Вместо това ти отблъсна тези, които някога си копнеел да прегърнеш. Опита се да създадеш свой собствен невъзможен триъгълник, мислейки да погълнеш силата му в себе си, но вместо това той действаше като портал, давайки ми достъп до твоето царство, за да мога да поправя това, което е счупено. В това няма баланс, Сет. Осъждам те за действията ти.
Усетих пробуждането на онези, които бяха паднали. Амон-Ра хвана ръката на Нефтис, вдигна я на крака и двамата се приближиха. Богинята се усмихна и коленичи в краката ми. Анубис приклекна до Изида, поемайки умиращия Хор от треперещите ѝ ръце. Тогава Ахмос и Амон излязоха напред и застанаха до мен.
– Лили Йънг беше ключът, който най-накрая ме събуди – казах и чух много ясно с рязкото вдишване на Амон. – Тя обвърза Синовете на Египет, твоите творения, заедно. Феята ми даде крила, за да полетя от мястото си на почивка към твоето царство. – Този път Ахмос беше този, който се стегна при споменаването на тази, която обичаше. Спрях само за момент. – И лъвицата ми даде силата си, за да мога да направя това, което трябва.
Ръцете на Сет се свиха в юмруци и той стисна челюстта си. Неговият инат ме дразнеше. – Ти говориш за справедливост, за това, което ти се дължи. Сега ще ти кажа, че тези шест същества заслужават повече уважение от теб. Те са използвали силите си безкористно от любов един към друг и любов към всички, които обитават космоса.
Обръщайки се към Ахмос и Амон, казах:
– Съжалявам за загубата ви. Но дойде времето да направите последната си жертва. Вие вече предадохте сърцата си – казах, посочвайки трите скарабея. – Сега искам сърцата, които криете в себе си.
– Преди да направите това, трябва да знаете, че след като овладея тези сърца, ще открадна живота ви за последен път. Вашите физически форми ще се разтворят, присъединявайки се към Водите на хаоса. Няма да ви има повече. Тази енергия ще се подреди в мен в перфектна сизигия, така че да имам силата да възстановя баланса. Няма да ви налагам това решение, въпреки че бих могла, ако го пожелая. Предпочитам да стане доброволно. Ахмос, Амон, ще направите ли това?
Ахмос беше първият, който отговори. Поставяйки ръка на сърцето си, той извади сърдечния скарабей на Ашли. Той притисна устни към зеления скъпоценен камък и след това тихо ми го подаде.
– Благодаря – казах аз. С щракване на пръстите ми малка част от косата на Ахмос се повдигна и падна върху дланта ми.
– Избрах те за мой спътник, Ахмос. Тялото ти ще умре, но аз ще направя нещо ново от теб, когато приключа.
Ахмос изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но се спря. Той погледна брат си дълго, след което се обърна към мен и кимна. Болеше ме да разбера, че той не беше толкова ентусиазиран от идеята, колкото си мислих, че ще бъде. Опитах се да го утеша, като казах: – За мен е голяма чест да служиш заедно с мен. Има много от космоса, който можем да изследваме.
– Да – каза Ахмос. – За мен е чест. -Той наведе почтително глава, но нещо в държанието му не беше, както трябва. Усетих кисела нотка, която, колкото и да се стараех, не можех да пренебрегна. Все пак имаше и други неща, с които трябваше да се заема.
Амон извади скарабея на Лили, но вместо да го погледне, той ме погледна, вглеждайки се в лицето ми, сякаш търсеше изгубената си любов.
– Тя не е тук – казах нежно. – Съжалявам, но не съм избрала теб. Изборът ми се основаваше на това кой брат ще може да живее в хармония с мен.
Пренебрегвайки последното ми изявление, Амон попита:
– Ще я видя ли отново? – Той хвана ръката ми и я хвана в топлите си ръце. – Тя ще бъде ли там, където ще отида?
Предложих му тъжна усмивка.
– Дори аз не знам всичко, Амон. Но вие двамата сте свързани. Ако успея да върна баланса, тогава вашите енергии ще бъдат събрани заедно, каквито и да станете и където и да отидете.
Амон кимна и ми подаде сърцето на Лили. Извадих сърцето на Тиа от колана си и отворих двете си ръце. Сърдечните скарабеи, принадлежащи на Тиа, Ашли и Лили, се издигнаха във въздуха, въртяха се все по-бързо и по-бързо, всеки скъпоценен камък светеше, светлината преливаше, докато трите топки светлина се превърнаха в чиста енергия, която се стрелна към гърдите ми и изчезна.
Свалих кожената лента, която висеше завързана за всяко рамо. В материала бяха вградени трите сърца скарабеи, принадлежащи на Синовете на Египет. Анубис кимна и на двамата млади мъже, очите му блестяха от емоции. Амон-Ра беше мълчалив, докато Изида изглеждаше сериозна, а Нефтис се усмихваше през сълзи. Със сърцата на трите момичета в мен, емоциите ми се развихриха. Опитах се да ги подтисна, знаейки, че това е нещо, което трябва да направя.
Преди да успея да започна процеса, Сет се трансформира в дракон.
– Няма да вземеш това, което ми принадлежи! – извика той. Стоях спокойно, докато драконът размахваше мощните си криле, издигайки се във въздуха. Той заобиколи веднъж, докато аз го гледах. Амон-Ра и Нефтис отскочиха назад с викове, докато Сет взривяваше въздуха с огън. При следващото си минаване той отвори могъщите си челюсти, пламъците се запалиха вътре, когато той се насочи право към мен.
– Ти направи своя избор – казах. – Подготви се за последствията. – Поех дъх и прошепнах истинското име на Сет директно в драконовия му ум. Аскалон.
В този момент драконът изпищя, не само защото бях използвала истинското му име, но и защото Амон беше взел един от моите ножове-копия, протегна го и скочи във въздуха, пронизвайки кожата на дракона в уязвимото място под неговата крило. Драконът падна на купчина, мощните му гърди се надигнаха, моето копие все още беше забито в хълбока му.
Приклекнах, гледайки съществото в очите.
– Тези младежи бяха ключът към поражението ти. Ти си им дал собствената си сила, мислейки да си я върнеш, но Амон те унищожи така сигурно, както ти щеше да постъпиш с него. Космосът те беше дарил с толкова много, че само един от тези, които си създал, имаше силата да ти навреди по този начин. Жалко е, че се стигна дотук. Но аз ще довърша задачата, която той започна. – Вдигнах ръцете си и трите останали сърдечни скарабея се издигнаха във въздуха..
– Чакай! – каза Нефтис. – Амон първо трябва да върне Окото на Хор.
– И… златният сокол – добави Хорус, едва произнасяйки думите. – Това е повече от символ.
Аз кимнах.
– Много добре. Амон, ще дойдеш ли напред?
Когато го направи, Хор, задъхан от болка, изплете заклинание. Светлината се издига от тялото на Амон и прие формата на крилата птица. Чух писък, когато светлината се трансформира в истински златен сокол. То полетя към Хорус, който го улови на останалата си ръка. Той доближи устните си до върха на украсената с перо глава на птицата и я целуна.
– Липсваше ми ужасно, стари приятелю – каза той.
– Сега Окото – каза Нефтис. – Амон не може да го върне сам. Хорус ще трябва да си го вземеш сам.
Затваряйки очи, Хорус замърмори тихо и златна светлина блесна от разбитото му тяло. Амон изпищя и от центъра на челото му избухна блестящо бяло кълбо, което висеше и се въртеше във въздуха. Когато Хорус завърши заклинанието си, кълбото се втурна към него и потъна в челото му. Уморено той отвори очи и те заблестяха в златно. Светлина изпълни тялото му и в този момент имаше забележима промяна в изражението му. Хорус се държеше различно. Взирайки се в тялото си, той вдигна ръка и я огледа, сякаш я виждаше за първи път. После ме погледна дълго, замислено. Накрая той погледна към Нефтис и кимна.
– Готово.
– Много добре – казах аз. – Тогава ще продължа.
Амон падна на колене. Изглеждаше сломен. Ахмос коленичи до него, обгръщайки брат си с ръка. Заклинанието започна, сърдечните скарабеи се завъртяха във въздуха и тогава те също влязоха в тялото ми. Сърцата, заключени заедно – три сърца заедно с още три. Всяко от тях е свързано с другото, за да не се разделят никога повече. Вдигнах лъка си, извиках стрела и прошепнах истинското име на Амон. Изстрелях я и тя се заби в гърдите на Амон. Повторих същото с Ахмос. Очите ми се затвориха, когато усетих болката от загубата. Когато ги отворих, Амон и Ахмос вече се бяха свлекли на повърхността на Водите на Хаоса, а телата им се топяха пред очите ми.
Сет ме погледна злобно, когато се приближих.
– Остави ме да умра от удара на Амон – каза той, когато жизнената му кръв изтече във Водите на хаоса и изчезна. Формата му бавно се променяше към чиста енергия. – Нека загина от неговата ръка, а не от ръката на жена.
Наклоних глава и го изучавах.
– Не те убива жена – казах и се усмихнах – а богиня. Всъщност това беше трио от богини, които те повалиха. Запомни имената им – Изида, Нефтис, Васрет. Но също така знай, че сам си навлече тази съдба. Когато смъртните говорят за Сет, те само ще си спомнят как е паднал. Добре би било да помислиш върху това. Може би в последните си мигове ще се опиташ да оцениш мъдрите жени, които са се съгласили да бъдат част от живота ти, колкото и заблудени да са били. Прилагай този урок в бъдеще.
– Да приложа този урок? – Сет изплю. – Какво имаш предвид?
– Ще видиш, Аскалон. Нефтис, Амон-Ра, излезте напред.
Двамата богове пристъпиха.
– Знаете ли какво имам намерение да направя? – попитах меко.
Очите на Нефтис се насълзиха и тя кимна, след което се обърна към Амон-Ра.
– Сигурен ли си? – попита тя.
Той нежно я погали по лицето.
– Ще бъда с теб по какъвто мога начин – каза Амон-Ра. – Чувствам в сърцето си, че това е правилният избор. Това е денят, за който се подготвяхме дълго.
Нефтис протегна ръце около врата му и доближи устните му до своите. Изида ахна и устата на Анубис се отвори от шок, но те не казаха нищо.
След като се разделиха, Амон-Ра хвана ръката на Нефтис и двамата се обърнаха към мен. Той притисна върховете на пръстите ѝ към устните си за кратко и каза:
– Готови сме.
– Много добре. – Издигайки гласа си към космоса, изтеглих сила от тялото си, вдигнах лъка си, като извадих не стрела с перо, а един от моите ножове-копия, и казах. – Аскалон, зачерквам името ти от космоса. Взимам жизнената ти енергия и те превръщам в нещо ново. Опъвайки лъка, пуснах копието да полети и то се заби дълбоко в гърдите на дракона. Звярът се развихри и закрещя, когато тялото му започна да се разтваря по-бързо.
Обръщайки се към двойката, стояща наблизо, казах:
– Амон-Ра, зачерквам името ти от космоса. Взимам жизнената ти енергия и те превръщам в нещо ново.
Амон-Ра извика, когато тялото му се трансформира в бяла енергия. Нефтис изпищя и отстъпи назад, бузите ѝ бяха мокри от сълзи. В същото време тялото на дракона се превърна в енергия. Събрах ръцете си и двете енергии се обединиха. За известно време изглеждаше, че двете същества ще се разкъсат, но след това хаосът утихна и енергията се сля в едно същество, направено от светлина.
– Сега ще те назова и докато го правя, ти ще приемеш нова форма. Вашите сили ще бъдат в баланс, защото ще впрегнете способността си да създавате и да разрушавате. Взех най-доброто и от двама ви. Нефтис сега е вашата истинска съпруга и ще бъде ваш спътник през вековете. Името, което ти давам, няма да е тайна за тези, които те обичат. Защото, ако пренебрегнеш задълженията си, те ще имат властта да те накажат. Отсега нататък ще се наричаш Атон.
Тялото на Атон придоби форма. Светлината намаля, докато успяхме да го видим. Беше красив, висок и строен. Очите му блестяха със страхопочитание и учудване, когато погледна семейството си за първи път. Косата му беше тъмна като тази на Амон-Ра, но отзад имаше малка опашка. В чертите му открих частица както от Сет, така и от Амон-Ра, но Атон също беше напълно уникален – същество, създадено от качествата и на двамата мъже.
Той се обърна и се усмихна на Изида и Анубис и след това се намръщи, когато видя Хор. Размахвайки ръка, той измърмори заклинание и тялото на Хорус се втвърди, когато енергията се върна към него, създавайки отново изгубените му крайници. Изида яростно прегърна своя възстановен син, а по бузите ѝ се стичаха сълзи от радост.
Когато Атон ме погледна, той кимна леко и накрая се обърна към Нефтис и падна на едно коляно, вдигайки ръка.
– Ще ме приемеш ли, кралице моя? – попита той и вдигна пълни с надежда очи към Нефтис.
Тя кимна официално.
– Да.
– Ще се постарая да спечеля сърцето ти и твоята лоялност.
– Сърцето ми вече е твое.
Атон се изправи и хвана ръцете ѝ, докато я гледаше в очите. Бързо разбра.
– Ти си дала на Амон-Ра сърдечния си скарабей.
Нефтис кимна.
– Да.
– Тогава ще ти предложа моето.
Той извади сърдечния си скарабей, красив камък, обсипан със злато и оникс. Нефтис го взе и го постави на гърдите си. След миг го нямаше. Очите ѝ се разшириха.
– Аз… чувствам те – каза тя.
– И аз теб, любов моя.
Докато богът на космоса и съпругата му се гледаха един друг, аз размахах криле, издигайки се във въздуха, за да се подготвя за следващата си задача.

Назад към част 30                                                           Напред към част 32

ГЛАВА 29

ТАЙНАТА НА ЗВЕЗДИТЕ

– Ах, да – каза Сет. – Мистериозната жена!
Моят нюйоркски социален опит забеляза, че ръкавите на блузата на Сет бяха станали по-къси. Очевидно той растеше, докато беше в обелиска. Или това, или той просто нямаше чувство за стил или не се интересуваше от облеклото си. Разгледах лицето му и забелязах, че има нещо неправилно, нещо почти дребно в него. Сякаш беше късно разцъфнал тийнейджър, който все още не беше достигнал зряла възраст. Или може би просто имаше едно от онези лица, които винаги го караха да изглежда по-млад, отколкото всъщност беше. Като един от онези актьори, които все още могат да поемат роли като гимназисти далеч на двадесетте си години.
Не беше ли Сет жив от векове? Така ли работише безсмъртният пубертет? Уау, това беше гадно. Идеята, че щях да нося брекети и да се боря с акне векове наред, беше ужасяваща. Вероятно ще искам да си го изкарам на всички около мен. Докато Изида беше свита пред него, той правеше многократни опити да приглади косата си, но като че ли не осъзнаваше, че го прави. Пръстите му потрепваха и бледосините му очи често се местеха към жената в краката му.
Тялото му изглеждаше достатъчно силно, но прекалено дългите му крайници изобщо не изглеждаха координирани. За Тиа той приличаше на тромаво мъжко малко, което се правише на силно, без нищо да подкрепя това. Ашли се чудеше дали това не е в резултат от затвора. Тя ми напомни, че формата ѝ се е променила, докато била скрита в приказното дърво. Вероятно е гладувал, докато е бил в капан в обелиска.
Сет присви твърдите си като кремък очи и се опита да се изсмее снизходително, но вместо това изсумтя и замръзна, сякаш шокиран, че такъв звук идва от тялото му. Устните ми трепнаха. Той веднага забеляза реакцията ми и скръцна със зъби. Червенина пропълзя по лицето му и можех да видя момента, в който смущението му се смени с гняв.
Без да се движа съзнателно, направих крачка назад, докато не почувствах стабилното присъствие на Амон зад мен. Гневът, който кипеше в Сет, беше нещо много силно. Беше като ужасен гръмотевичен облак, който се готви да отприщи яростта си. Един мъдър човек би се подготвил, би заковал прозорците си с дъски и би потърсил подслон.
Сега разбрах защо Сет предпочиташе да приема формите на животни, вместо на безсмъртното си тяло. Като животно той се чувстваше могъщ, силен и горд, но като човек се чувстваше малък и стеснителен. Животните бяха маски, които той носеше, за да скрие несъвършенствата си. Имаше някакъв болезнен смисъл, като се имаше предвид твърде перфектното семейство, в което беше израснал.
Астен изобщо не приличаше на Сет. Всъщност Астен се държеше повече като Анубис и братята му, отколкото като човека, който всъщност го беше довел на света. Беше облекчение в много отношения да видя колко са различни. Те не бяха различни само по външен вид. С правилната грижа за кожата, добра прическа и дрехи по мярка, Сет нямаше да бъде твърде неприятен за очите. Но за мен привлекателността идваше отвътре. Като се има предвид това, Сет беше отблъскващ.
Проблемът беше, че Сет беше могъщ. И по-лошо, беше жесток. Може би причините да стане такъв не бяха изцяло по негова вина. Сет имаше нужда да бъде обожаван и оценен, независимо дали го заслужава или не. Много тийнейджъри имаха същия проблем. Те злоупотребяваха с приятелките си или тормозеха онези, които смятаха за слаби, защото това ги караше да се чувстват силни. Просто никога не съм си мислила, че един бог ще бъде такъв.
– Мислехте ли – започна Сет, прекъсвайки мислите ми, – че просто ще забравя за потомството си? – Той се пресегна и погали счупеното крило на Изида. Тя трепна от болка. – Намерих родната майка на Астен и измъчих достатъчно странстващия ѝ дух, за да науча това, което трябваше да знам. Тя беше много по-полезна в смъртта, отколкото в живота, тъй като шпионираше божествения си син. За мен не беше изненада, че Анубис беше спасил детето. Той наистина има слабост към кученца, изгубени котенца и изоставени бебета.
– След като събрах информацията, от която се нуждаех, изпълних плана си тримата принцове да бъдат убити и да, дори знаейки, че един от тях е моят син. Използвах свещеника Рунихура, за да прошепне в ухото на мистириозната жена, че единственият начин да бъда убит е, ако син от моята кръв го направи. Знаех, че тя ще направи всичко възможно да го насочи към мен, ако плановете ми се объркат и той оживее. Разбира се, никога не е имало опасност той наистина да ме убие, но ще бъде достатъчно лесно да го мотивирам, когато дойде подходящият момент.
– Той, разбира се, не е живял, т.е. Рунихура го уби според инструкциите. За съжаление, боговете се намесиха и хванаха жизнената енергия в капан, преди да успее да се върне във Водите на Хаоса. Малко след това бях затворен в обелиска и прекарвах годините, кроейки отмъщението си. И, ето ни сега.
Той се усмихна почти искрено, и аз осъзнах, че е така. Беше щастлив, че е център на внимание. Това беше големият му момент. Неговото последно представление. Сет попиваше всяка секунда от светлината на прожекторите. Успях да придам заинтересовано изражение на лицето си и попитах:
– И така, защо изпрати майка му в съня му? Изглежда, че всичко е вървяло, както си скила. Какво се е променило?
– Интригите на боговете са това, което се промени. Беше добре, че бях взел предпазни мерки с майката на Астен. Разбирате ли, знаех, че има шанс, макар и малък, вие да ме спрете.
Това исках да чуя.
– О? – Казах просто, знаейки, че той няма да може да устои на възможността да изложи собствените си постижения и мъдрост.
– След като разбрах какво е направила Изида, обединявайки трите момчета, знаех, че трябва да отменя нейното заклинание. – Той обви ръката си около врата на Изида и я стисна. -жЗнаеш, скъпа, че магиите ти са предназначени да работят за мен, а не срещу мен.
– Да, Сет – измърмори тя уморено.
– Какво? – попита Сет и стисна по-силно врата ѝ.
– Искам да кажа, да, съпруже – каза тя и му предложи тънка усмивка.
– Така е по-добре- каза той. Той вдигна ръце от врата ѝ, за да погали разсеяно дългата ѝ коса. – До къде бях стигнал? О да. Когато моите небесни демони доведоха Астен при мен, аз го държах затворник известно време, без да му се разкривам, за да мога да реша какви стъпки да предприема. Не можех сам да счупя веригата. Заклинанието на Изида беше твърде силно. Само син на Египет можеше да го разбие. Не можех да рискувам открита конфронтация, когато всички бяхте обвързани по такъв начин. Беше твърде голям риск за мен.
– Но тогава се появи моята прекрасна съпруга – първата ми съпруга, Нефтис. Не бяха необходими много заплахи от моя страна, за да я убедя, че да ми помогне е в неин интерес. Всъщност, сега като се замисля, тя изглеждаше много склонна да се извини за всички неприятности, които ми причини. Предполагам, че е правилно на една съпруга да ѝ липсва нейният съпруг. – Той се обърна, за да погледне Нефтис, която лежеше на земята, нежното ѝ лице бе обрамчено от водите, които течаха покрай нея. – Може би ще обмисля да я убия. Може да е хубаво да изправя двете си съпруги една срещу друга.
– И така, както казах – каза той, обръщайки се отново към нас – затворих Нефтис с Астен и по много драматичен начин тя му призна, че аз съм истинският му баща и че за да ме убие, той трябва да да се самоубие.
Сет се засмя.
– Тя също го предупреди, че разбиването на веригите е от първостепенно значение. Че ако се самоубие, докато е свързан с братята си, те ще споделят същата съдба. Астен, каквото благородно създание е, вярваше с цялото си сърце, че ако се самоубие, ще спаси всички ви и ще ме отслаби до смърт.
Хвърлих поглед към тялото на Нефтис. Тя ни беше предала. Не можех да повярвам, че би ни причинила това, на собственото си семейство. Наистина ли беше толкова лоялна към съпруга си? Може би ревнуваше от Изида, но Нефтис повече от всеки друг изглеждаше водеща в битката срещу Сет. Историята му имаше смисъл, но просто не нещо не се връзваше. Нещо не беше наред.
– Но защо минаваме през това? – Попитах. – Защо му позволи да се самоубие? След като Астен е бил освободен от обвързването, нямаше нужда да го унищожаваш. Така или иначе не успя да поемеш жизнената му енергия. Анубис я затвори в канопичните буркани. Защо изобщо го остави да вдигне лъка? – подсмихнах се отвратено. – Само чудовище би направило такова нещо.
– Ти си просто момиче, млад сфинксе, следователно не очаквам да разбереш напълно играта на боговете. Ти си просто играч, пешка, хвърлена на дъската, за да ме разсейва, докато другите играят своите роли. Мислех, че ще постигнеш много повече от това, което виждам, но трябва да кажа, че съм доста разочарован. Анубис знае защо Астен трябваше да умре. Нали, Анубис?
Анубис погледна към бога.
– Защото беше мой син?
Сет се засмя толкова силно, че в ъгъла на окото му се появи сълза.
– Мислиш ли, че наистина ме е грижа за произхода на Астен? Смъртта му ми доставя още по-голямо удоволствие, като знам, че те боли. Ето защо изпратих един от моите последователи да го заведе до измислено семейство, което беше достатъчно ужасно, за да сломи и най-твърдите души. Но не, мой твърде голям и тъп приятелю. Това не е причината. Със сигурност знаеш истинската.
Сет спря за момент, изчаквайки, след което устата му се разтегна в широка усмивка.
– Или може би не. Между нас казано – каза ми Сет със сценичен шепот – Анубис не получи най-големия мозък в космоса.
Анубис направи заплашителна крачка напред, но Сет вдигна ръка.
– Спокойно. Няма нужда да ставаме груби. Все пак може да искаш да провериш бурканите. Не съм сигурен, че дори ти, могъщият бог на мъртвите, си наясно с всичко, което се случи.
Анубис не би прекъснал зрителния контакт със Сет. Вместо да изпълни заповедта на Сет, черният му меч се материализира в ръката му.
– Уморих се да те слушам как се хвалиш – каза Анубис. – Вярвам, че първо ще ти отрежа езика.
В подигравателен отговор Сет изцъка с език и размаха пръст, след което посочи канопичните буркани близо до краката ми. Тъй като Анубис не искаше да мръдне, аз го направих. Коленичих, вдигнах буркана с главата на ибис и счупих печата. Вътрешността на буркана беше тъмна и празна. Гледах го в продължение на цяла минута, чакайки да се появи бяла светлина, след това вдигнах тревожно глава и опгледнах Амон.
– Вътре няма нищо – казах.
Амон се размърда нервно.
– Това не е възможно, Лили. Видяхме как енергията влиза вътре. – Тъй като Апеп изглежда изчакваше командата на Сет, Амон коленичи до мен. Той отвори втория буркан, третия и четвъртия.
– Виждаш ли? – каза Сет. – Енергията на Астен е моя. Направи ме достатъчно силен, за да счупя оковите, които ме оковаваха. Сега мога да черпя от силата на разрушаването, приемайки я както никога досега! – Сет се изсмя, подигравайки се на отчаянието ни. – Трябва да е много смел, като знае, че е видял собствената си смърт. Предполагам, че това прави сина ми по-силен от всички вас. Разбира се, това не му помогнаа много, нали?
– Не. Не е възможно. Аз… спасих част от косата му, за да можем да го възстановим! – казах на Амон. Протегнах ръката си, пуснах косата на Астен в нея и затворих пръстите му върху кичурите. – Опитай – помолих го аз. – Опитай се да му създадеш ново тяло.
Да – каза Сет с радост, изписана по лицето му. – Нека видим как опитваш.
Устата на Анубис беше свита в мрачна линия, дебелите мускули на врата му бяха изпъкнали, сякаш се готвеше да скочи. Изида дори не ни погледна, а Хорус просто гледаше безизразно в майка си. Изглеждаше като човек, който току-що е загубил всичко, точно така се чувствах и аз.
Амон затвори очи и вдигна ръце, прошепвайки заклинание. Косата на Астен се вдигна във въздуха, когато магията се събра около него, но след това светлината се помрачи и се разпръсна, косата се разпръсна от ветровете, раздвижвани от Водите на хаоса.
– Не! – Изплаках, докато отчаяно се опитвах да я хвана косата, но тя отлетя и се стопи във вълнуващата се мъгла, преди да успея да я грабна обратно.
Амон ме хвана, придърпа ме към гърдите си и аз се свлякох върху него, ридаейки.
– Няма какво да направя – промърмори той срещу ухото ми. – Астен си отиде.
Сет се ухили.
– Защо мислите, че ви доведох тук? Това е място на съзидание, но е и място на разрушаване. Канопичните буркани, колкото и магически да са, не могат да предотвратят естествения процес на раждане и смърт, който се случва тук. Водите на Хаоса източиха бурканите, точно както източиха енергията от всяко създание, умряло във вашата малка война. Успях да погълна цялата тази енергия, включително тази на Астен. Сега всичко, което трябва да направя, е да довърша вас.
Бясна се обърнах към него. Пръстите ми се превърнаха в нокти, допълнителният кокал израсна веднага, когато ноктите ми се появиха. Острите им върхове блестяха в отразената светлина на Водите на Хаоса. Смътно чух вик.
– Лили, не!
Но аз вече не бях Лили. Бях сфинкс и създанието, което стоеше пред мен, беше убило половинката ми, причинявайки втора и последна смърт. Единствената ми цел в живота сега беше да причиня същото на убиеца му. Със злобно ръмжене скочих, котешките ми очи се присвиха при гледката на пулса на гърлото му. Забих нокти дълбоко в раменете му и отворих уста.
Сет изкрещя и се дръпна, когато спуснах устни към уязвимото място на врата му, готвейки се да го разкъсам със зъби, но той ме отхвърли. Плъзнах се много метри назад, забивайки нокти в повърхността, но не намирайки нищо за което да се захвана. Другите ми спътници скочиха. Змията нападна. Хорус изтича до майка си, дърпайки я далеч от разсеяния Сет, който беше притиснат в ъгъла от всички страни.
Призовах крилете си, за да ме спрат на хлъзгавата повърхност, след това изтичах няколко крачки, преди да се издигна във въздуха. Докато събирах енергията от космоса, гледах безпомощно как спътниците ми се бият. Сет се опитваше да убие Хорус, но майката му държеше ръката си на рамото му, напявайки заклинание, което сякаш забавяше процеса. Досега само предмишницата му се беше превърнала в прах.
Междувременно Апеп успя да ухапе Анубис по рамото. Когато се измъкнах от хлъзгавата повърхност, за да се включи отново в битката, той беше съборен настрани. Отровата започна да действа и могъщият бог падна на колене. Този път той стана. Намотките на Апеп се увиха около Ахмос, задушавайки го, докато Амон яростно се оптиваше да убие чудовището. Черна кръв капеше по повърхността на водата и изчезваше със свистене. Унищожаването на Хорус напредваше и Сет призова останалите си небесни демони. Като нямах друг избор, плеснах с крила. Летящите гаргойли избухнаха в пламък, а пепелта се изсипа върху воините долу.
Отворих крилата си, проклинайки факта, че трябваше да изразходвам енергията си върху летящата армия, вместо да взривя Сет. Докато енергията се събираше, усетих раздвижване във въздуха около мен. Нещо разкъса ръката ми и друга рана се отвори на крака ми. Билоко също се върнаха. Извадих ножовете си и започнах диво да се бия. Но те продължиха да идват.
Хорус се беше сринал срещу майка си. Кракът му липсваше до коляното. Ахмос или беше припаднал, или също беше ухапан. Изкрещях от болка, когато нокти разкъсаха едното ми крило, и изпуснах ножовете си. Бавно се понесех надолу, крилата ми не можеха да ме държат във въздуха повече. Инстинктивно вдигнах ръце нагоре и изблик на светлина се стрелна във въздуха, превръщайки тъмното пространство в зелено, после в сребристо, после в бронзово. Чух писъците на стотици Билоко, докато умираха от светлината на сърдечните скарабеи, които носих. Колкото и бързо да дойде, енергията ме напусна също толкова бързо. Бях изтощена, силите ми изчерпани.
Сълзи изпълниха очите ми, когато паднах и видях как Апеп хвърля настрана Ахмос и отблъсва Амон, хвърляйки го във въздуха. Той се завъртя бясно и преди да успее да се изправи, Апеп захапа гърдите му. Амон изкрещя и аз също, когато видях зъба да излиза от гърба на Амон.
Змията поклати енергично глава и Амон излетя, падайки с тежък звук върху блестящите Води на Хаоса. Цялото ми тяло беше изтръпнало, когато краката ми докоснаха земята. Дори не регистрирах писъците на Хорус в съзнанието си. Погледнах през простора, за да видя радостния Сет, надвиснал над Изида и Хор. Апеп отваряше челюстите си, подготвяйки се да захапе отново, но вече нищо не чувах. Дори гласовете на Тиа и Ашли бяха изгубени за мен. Или може би бяха станали безсмислени като мен.
Докато умът и тялото ми отплуваха, започнах да разпознавам малък шепот. Погледнах нагоре и осъзнах, че това са самите звезди. Говореха ми. Казваха ми нечие име.
Но назоваването беше нещо, което Васрет можеше да направи. Не аз. Все още шепотът притискаше ума ми.
„Освободител“ – казаха. „Време е Освободителят да възкръсне.“
– Освободител – повторих аз. Устните ми формираха думата. – Освободителят е ключът. Изведнъж си спомних думите на д-р Хасан:
„Човекът, за когото този ритуал остава на Земята, е човек, който дори не е бил роден по времето, когато името му е било изписано на стената. Това е името, което звездите са ни нашепвали през вековете.“
Сега звездите шепнеха име. „Освободител“ – казаха отново и отново.
„Има едно древно пророчество за хаоса“ – проговори гласът на Ма’ат в съзнанието ми. В него се казва, че ще дойде време, когато в космоса ще царува хаос. Хармонията ще се изгуби. Редът ще се разпадне. Силата на боговете ще се окаже в капана на паяжина. Това е времето, когато ще се появи Освободителят.“
Знаех кой е Освободителят. Само тя можеше да победи Сет.
Наклоних глава назад, затворих очи и обвих ръце около Тиа и Ашли, привличайки ги към себе си. През целия си живот бях живяла затворена в клетка, която сама си създадох, страхувайки се да не разочаровам другите и да бъда човекът, който исках да бъда, но вече не бях това момиче. Повече от всичко исках да бъда с този, когото обичах, да изследвам живота, който е извън обсега ми, но не беше писано да стане. Никога нямаше да разбера каква бих могла да бъда, какво бихме могли да бъдем двамата с Амон, но поне го усетих.
Казах на двете си сестри: „Понякога трябва да се правят жертви и трябва да се откажем от това, което искаме най-много на света, за да могат другите да живеят доволни и щастливи. Васрет!“ – казах, промърморвайки думите към звездите отгоре. „Готови сме. Призоваваме те с името, прошепнато в космоса. Ние призоваваме Освободителя.“
Изблик на ярка светлина ни обгърна.
„Благодаря, Лили, Тиа, Ашли. Вашата жертва ще бъде изтъкана сред звездите“ – каза глас, който всички разпознахме. Студен вятър ме подмина и аз се издигнах от мястото, където се носех. За момент усетих, че Тиа и Ашли се вкопчиха в мен, а след това не усещах нищо.

Назад към част 29                                                        Напред към част 31

ГЛАВА 28

СИНЪТ НА ДРАКОНА

Тиа се надигна в мен.
– Той не е твой син, Унищожителю! – изплю тя.
– О, уверявам те, такъв е. Нали, Астен?
Астен сведе поглед.
– Сет казва истината – каза той. – Без бариерата на обелиска най-накрая видях сънищата на Сет и тези на моята истинска смъртна майка.
– Не разбирам – казах, обръщайки се към Анубис. – Мислех, че Астен е смъртен, в който случай Ахмос и Амон биха били повече синове на Сет, отколкото Астен. Доколкото знам, Сет е помогнал на майките им да забременеят.
Изражението на Анубис беше болезнено. Очите му бяха впити в Астен.
– Как е възможно? – обърна се Амон към Анубис със съскане, докато не откъсваше очи от Апеп.
– Възможно е – отговори високо Анубис, гласът му проехтя – защото, този който беше посочен от така наречения чичо, не беше истинският баща на Астен. Сет имаше наложница, смъртна, истинската майка на Астен, която той малтретираше, дори когато тя носеше детето му.
– А баща му и сестрите му? Майката, която е починала? – Попитах.
– Нямат никаква връзка с него – каза Анубис.
– Но той се опита да убие собствения си син! – казах аз. – Защо би го направил?
– Той не знаеше, че Астен е негов син.
Сет каза:
– Мога да не се съглася с теб, щраус такъв. Знаех. В крайна сметка това нямаше никакво значение. Знаех, че щом моите малки принцове умрат, тяхната енергия ще ме изпълни и поддържа. Синът на собственото ми тяло щеше да ме захрани дори повече от енергията на Амон и Ахмос. Но достъпът до тяхната енергия ми беше отрязан, преди да успея да я усвоя. Анубис и останалите ме измамиха и уловиха жизнените им енергии в канопични буркани, превръщайки трите момчета в Синовете на Египет.
– След това, разбира се, те ги излъгаха. Церемонията за подреждане на слънцето, луната и звездите никога не е била с цел да ме държат в затвора. Целта беше да улавят енергията им отново и отново, преди да мога да я изтръгна. За да се случи това, смъртта им трябваше да настъпва на всеки хиляда години. Ето защо момчетата живеят като смъртни за известно време, но достатъчно дълго.
– Истина ли е това? – попита Ахмос.
Анубис изскърца със зъби.
– Да – каза той. – Но трябва да разберете, че нямахме избор. Да ви измамим беше единственият начин да попречим на Сет да пожъне плодовете на усилията си. Ако беше погълнал силата на вашата жизнена енергия, щеше да стане неудържим.
– Можеше да ни кажеш – каза Амон. – Можеше да ни скриеш, да ни оставиш живи. Да обичаме. Да имаме живот.
– Да – Анубис кимна – и какво щеше да стане, когато Сет ви откриеше? А той щеше да го направи. С едно щракване на пръстите си би могъл да събере много слуги или армия, за да ви унищожи, и без мен наблизо, за да блокирам силата му, щеше да се възползва от нея. Това беше единственият начин да я контролирам. Ограничихме времето на излагането ви на въздействието, като ви държахме живи само толкова дълго, колкото да върнем часовника с още едно хилядолетие назад.
– Ами нашите сили тогава? – попита Амон. – Птиците? Защо ни дадохте тези дарби? Защо ни даде силата си?
– Нямахме избор – каза Хорус. – Имате нужда от дарбите, за да разпознаете и да се биете с последователите на Сет. А птиците? – въздъхна той. – Птиците бяха връзка между вашата смъртност и небесата. Те ви прикриваха и бяха начин, посредством който ви следяхме къде се намирате. Вие бяхте защитени от Амон-Ра. Ето защо жертвата на Ахмос, неговия жерав, беше толкова голяма. Правеше го слаб, уязвим за атака. Никога ли не си се чудил защо не можеш да се трансформираш в отвъдния живот?
– Аз… – започна Амон. – Предположих, че е така, защото птиците са били заключени в канопичните буркани.
– Да. Птиците бяха заключени заедно с вашата енергия. В капан за хиляда години – тъжно каза Хорус.
– И аз почти хванах твоята птица – каза Сет. – Некромантът го държеше в ръцете си. Ако не беше твоят прекрасен спътник, всичко това щеше да е приключило преди известно време. Така че сега знаете истината. Боговете обърнаха творенията ми срещу мен, измамиха вас и мен и ме заключиха в затвор. Но ето ви. Ето ви всички сега. Не би могло да бъде по-добре, дори ако си го бях представял. Сега всичко, което трябва да направя, е да се отпусна и да оставя моите небесни демони да ви унищожат веднъж завинаги. Тогава ще погълна енергията ви и ще се освободя от тези вериги.
– Разбира се, щеше да е по-хубаво, ако това се беше случило, когато исках, но аз съм търпелив човек. И виждате ли какво ми донесе търпението? Тук, в краката ми, лежат моята предателска съпруга и нашият жалък лидер, Амон-Ра. Озирис е осакатен. Изида е до мен и малките ми пиленца се върнаха в гнездото. Всичко е както трябва. А и аз получавам бонус. Прекрасно, много интересно коте, което мога да окова до трона си. Ще я галя и ще я храня, ако е добро момиче, и ще я ритам из космоса, ако не е. Така или иначе със сигурност ще се забавлявам.
Сложих стиснатите си юмруци на кръста си.
– Не мисля така – казах аз. – Първо, ние сме толкова коте, колкото ти си водно конче. Второ, имай предвид, че ние премахнахме Поглъщащата и Себак. Според мен резултатът е две на нула. По-скоро ми приличаш на отчаян човек, който иска да избяга. На твое място не бих празнувала победата толкова рано.
– Ти си глупаво дете – каза Сет. – И толкова крехка. Ще се радвам да те науча на уважение. – Сет се обърна към Анубис. – Толкова жалко, Анубис. Мислиш ли, че обикновен сфинкс може да ме спре? Аз съм бог! – заяви той. – Най-могъщият сред всички ви. Всичко, което трябва да направя, е да убия скъпоценните ви синове на Египет. Не можете да предотвратите издигането ми. Вие само ме забавихте, като ме хванахте в затвор по мой собствен дизайн. Използвахте силата, която им дадох, за да построят стените. Да гледам през очите на Астен беше единственото нещо, което ме поддържаше здрав и силен.
– За какво говори той? – Попитах.
Анубис обясни:
– Сет ни е шпионирал, използвайки силата на Астен да вижда сънища. Ето защо на Астен му е трудно да използва способността си понякога, защото Сет се е намесвал.
– Ето как успях да общувам с теб в сънищата ти – каза ми Сет, – колкото и да са скучни. Това ми даде представа за потенциалната слабост на един от синовете на Египет. – Драконът се засмя, облаци дим се извиха от устата му, докато той се приближаваше по-близо.
– Стига!- изплю Хор. – Къде е майка ми?
– Все още ли си тук, Хор? Бих предположил, че си прибрал треперещото си Аз под крилото на своя златен сокол. О, чакай, разбирам. Той вече не е твой, нали? Ти се отказа от него. О, добре, създание като сокола трябваше да напусне треперещо дете като теб в един или друг момент. Ако искаш да знаеш, майка ти не се чувства много добре в момента. Сигурен съм, че ще се присъедини по-късно. Това, че е близо до мен – драконът се засмя – ѝ причини лека треска. Между нас казано, приятели мои, аз съм доста труден, дори за Изида.
– Иска ти се – промърморих под носа си. Не мислех, че някога съм мразила нещо или някой в живота си повече, отколкото мразех Сет в този момент. Поглъщащата беше дразнеща, но аматьор в сравнение с него. Некромантът, разглезен театрален продуцент, който си е изгубил името, без работа и пари. Но Сет – беше нещо повече. Той беше луд. Беше изопачен по толкова грешен начин, че беше убедил себе си, че е прав.
– Трябва да кажа, че харесвам тази форма – каза Сет, размахвайки криле. – Унищожаването на драконите беше най-доброто решение, което някога съм вземал. – Сет внезапно се издигна във въздуха и се приземи с трясък до падналите фигури, покрити с дрехи с качулки. От ноздрите му струеше дим.
– Отдръпни се от Амон-Ра, лечителю. Не бих искал Апеп да го ухапе отново. Колкото и силен да е, дори той едва ли ще се възстанови от двойна доза отрова.
Ахмос се изправи и се дръпна назад с вдигнати ръце, докато не беше отново до нас.
– Какво ще кажеш да преминем към трето действие? – каза драконът. – Астен, бих искал да ме освободиш от оковите. Моля, незабавно. И не забравяй какво ще се случи, ако се окажеш затруднен.
Астен преглътна и погледна за кратко към мен, след което се обърна към дракона.
– Не! – Извиках. – Астен, какво правиш?
– Помисли внимателно, сине – каза Анубис, като протегна ръка в предупреждение. – Мисля, че знаеш какво трябва да направиш.
Астен замълча, местейки очи от Анубис към мен. Устата му беше стисната едновременно с решителност и съжаление. – Сега знам кой съм – каза той. – Много съжалявам, Тиа. Съжалявам, че не можах да бъда човекът, когото искаше, половинката, която заслужаваше. Съжалявам, че наследството ми ме прави неспособен да задържа сърцето ти. Повярвайте ми, когато казвам, че така е най-добре. Сега вече всичко има смисъл. Моите сънища. Моите амбиции. Самата ми природа. Всичко е идвало от него. Това е била моята цел. Моята съдба. Не мога да отрека какво съм или накъде отивам от тук нататък.
Тиа бушуваше и се разпалваше в мен, когато Астен извика лъка си и пусна блестяща стрела.
– Татко! – каза той. – Ако ми дадеш малко от енергията, изтичаща от Амон-Ра, ще премахна оковите ти.
Драконът отвори устата си и засмука енергия. Тя се издигна от Амон-Ра и се издигна във въздуха, като се въртеше и преплиташе в най-различни цветове. След това драконът се обърна и издуха светлина от носа си. Тя се уви около стрелата на Астен, докато целият ствол заблестя.
– Сега не забравяй – каза драконът – трябва да се прицелиш във веригата в точката на закрепване, тогава цялата окова ще падне. Ако се опиташ да ме нараниш по какъвто и да е начин, дори и по погрешка, ще има неотменими последствия. Последствия, които много добре знаеш. Разбираш ли?
– Разбирам, татко. Забравяш, че аз няма да пропусна.
– Много добре.
Протягайки назад ръката си, Астен пусна стрелата.
– Спри! – Извиках, но беше твърде късно. Драконът гледаше с алчно изражение на наслада, докато стрелата летеше към центъра на Водите на Хаоса, точно до точката, където веригата беше закачена. Но вместо да удари връзката, стрелата я заобиколи и се обърна в широка дъга, насочвайки се обратно към дракона. Сет изрева и се разтърси, свивайки криле около тялото си и прибирайки глава, за да защити врата си. – Предателско изчадие! – изкрещя той.
Астен не обърна внимание на дракона. Разпери широко ръце и вдигна лице към звездите.
– Не – прошепнах, когато тих глас в дъното на съзнанието ми ми каза, че се случва нещо много, много нередно. Въпреки усилията на Сет да избегне стрелата, тя беше насочена правилно. Но Сет промени формата си в последния момент. Стрелата профуча право през тялото му, избухна с кръв и се устреми право към Астен. Прозрението за това, което беше направил Астен, ме осени. – Не! – Изкрещях и побягнах.
Краката ми блъскаха по гладката повърхност и се плъзнах последните няколко метра на колене в напразен опит да стигна Астен. Но стрелата беше свършила работата си. Потъна право в сърцето му. Силата на удара разтърси тялото му. Краката му се подкосиха, докато полетя във въздуха и падна с трясък върху блестящата повърхност. Когато стигнах до него, дръпнах тялото му към себе си, повдигнах главата му и я обгърнах в ръцете си, напълно безразлична към дракона, който се люлееше и ревеше.
Цветни потоци се лееха по тялото на Астен и се спускаха надолу по гърдите. Притиснах ръцете си към него, опитвайки се да спра кръвта, притискайки ръцете си от двете страни на стрелата. Перата погъделичкаха бузата ми и аз замръзнах.
– Невъзможно – прошепнах. Стрелата беше с перо на Изида. Протегнах ръка зад себе си и хванах празното място, където трябваше да бъде последната стрела.
– Отнех ти я с магия преди няколко минути – прошепна Астен. – Знаех, че никога няма да я използваш срещу мен, а по този начин братята ми ще бъдат в безопасност.
Гняв, страх и паника се развихриха в тялото ми, но Астен ме докосна и всичко, което почувствах, беше толкова дълбока скръб, че ме разби на две. Кръвта се стичаше от раната въпреки твърденията на Изида, че стрелите ѝ лекуват, и тогава разбрах, че няма как да го спасим. Предупрежденията на лъка ми се бяха сбъднали.
В този момент и трите скърбихме, бяхме едно, страдахме с мъжа, когото обичахме. – Тене – прошепнах, а очите ми бяха замъглени от сълзи. „Как се стигна дотук?“ Пригладих косата му от лицето му, целунах челото му и изхлипах. Не разбрах, че се опитва да каже нещо. „Какво каза?“ – попитах, навеждайки се по-близо, за да го чуя.
Той преглътна. – Проработи ли… проработи ли? – попита той. – Няма ли го?
– Кой да го няма?
– С… Сет? – завърши той. Кожата му беше загубила топлината си и треперещата ми ръка беше покрита с кръвта му.
Погледнах нагоре. Драконът беше паднал. Големите му гърди се повдигнаха и от устата му се изля пенлива течност. – Опитваше се да го убиеш? – попитах объркано. – Мислех, че никога не пропускаш целта.
Той поклати леко глава, след което започна да кашля. С вяко изкашляне бликаше повече кръв. Накрая, когато тялото му малко се успокои, той се усмихна тъжно и каза: – Не пропускам.
– Защо, Астен? – попитах, опитвайки да разбера. – Защо избра това? Кажи ми, че не е само, за да изпълниш пророчеството на лъка.
Той поклати глава.
– Помниш ли вещицата, която поиска ужасна цена от мен, за да ми помогне и да направи отвара за майка ми, кралицата? – Кимнах и Астен пое няколко плитки дъха и продължи. – Нейното искане беше, когато му дойде времето, да убия баща си.
– Какво? – измърморих.
– Дадох ѝ своята клетва, но тя – той се изкашля отново – никога не получи това. Снощи тя посети сънищата ми и каза, че времето е дошло. Но за да убия баща си, ще трябва да се прострелям в собственото си сърце. – Лицето на Астен побеля. Той вдигна длан към лицето ми и обхвана бузата ми. – Сега знам, Тиа, че това е причината, поради която не можах да приютя сърцето ти. Но знай, че моето винаги е било твое. Обичам те, моя свирепа лъвице. – Той натисна нещо в ръката ми. Зрението ми отново се замъгли, когато усетих познатата форма на сърдечния скарабей на Тиа.
Стиснах го в юмрук и кимнах, а сълзите се стичаха по устните ми, докато далечният поглед се прокрадна в очите на Астен и след това той изчезна. Рев на болка, различен от всичко, което бях чувала досега, излезе от устата ми. Когато спрях, се свлякох върху тялото му, вкопчвайки се в него, докато ридаех. Постепенно усетих светлина, изпълваща района около мен. Обърнах се и видях Анубис, с решително изражение на лицето и вдигнати ръце, насочващ жизнената енергия на Астен в четири канопични буркана, които той беше създал.
След като енергията беше безопасно заключена, аз се наведох над Астен и нежно целунах меките му устни. Показвайки един нокът, отрязах кичур от косата му. После погалих лицето му, очите и сърцето ми бяха парещи от болка, и скръстих ръце на гърдите му. Водите на хаоса започнаха да дърпат тялото му и скоро разпенените води го отместиха от мен. Стоях разтреперана и гледах как мъжът, когото обичах, беше пометен до ръба. Гласът на Тиа отекна в съзнанието ми.
„Легни на зелената трева, любов моя, и се вгледай в звездите. Ще дойда и ще те намеря, Тене. Обещавам, че няма да се налага да чакаш дълго, защото единственото ми желание е да живея по какъвто и да е начин, който космосът ни предложи, с теб,. Но преди това се заричам да довърша това, което си започнал.“
Когато тялото му беше пометено отстрани, моите нокти изскочиха. Изпълни ме първичен гняв и се запътих към все още дишащия дракон. Преди да успея да забия острите си нокти във тялото му, той се размърда, превръщайки се в малко животно. Той спринтира по хлъзгавата повърхност на бурните води. Стоях и зяпах, чудейки се какво се беше случило. Бързо движещото се същество отново промени формата си, превръщайки се в нещо толкова миниатюрно, че вече не можех да го видя, дори с подобреното си зрение.
Изтичах обратно към Анубис.
– Какво стана? – попитах аз. – Къде е веригата?
Следи от сълзи се стичаха по лицето на Анубис. Хванах го за раменете и го разтърсих.
-Анубис! Какво стана?
– Астен трябва да е разбрал погрешно – каза той, стрелвайки с ръка по бузите си. – Самоубийството не може да унищожи Сет. Вместо това някак си го освободи.
– Но защо? – попитах, а в тона ми се разляха ярост и скръб. – Защо не го унищожи?
– Защото, Лили, Астен не беше син на Сет. – Раменете на Анубис увиснаха, сякаш беше твърде стар, за да стои изправен повече. – Беше мой син – каза тихо той, а дебелите му тъмни вежди се сведоха от скръб.
Направих крачка назад, шок смрази кръвта във вените ми.
– Н…как? – Попитах.
– Открих го като малко дете – каза Анубис. – Истина е, че той беше биологичният син на Сет, но смъртната, която беше неговата майка, беше толкова обезумяла от идеята да има дете от Сет, че задуши бебето си при раждането, след което посегна на живота си.
– Тъй като едно безсмъртно дете беше близо до смъртта, малката му душа ме повика. Тогава не осъзнавах, че той беше безсмъртният, който ме беше призовал, а не майка му. Душата ѝ все още витаеше наблизо и тя ме помоли за помощ. Когато малкият му пръст докосна моя, тогава взех решение да му дам частица от себе си, точно както направих с Абутиу.
– Това промени достатъчно Астен и той стана повече мой син, отколкото беше на Сет. Отгледах го от бебе. Абутиу го хареса, всъщност предпочиташе да спи до люлката му. Когато истинската майка на Астен дойде при мен като призрак и ме предупреди, че Сет е благословил безплодните кралици с деца. Това беше новина, на която обърнах внимание.
– Когато младият принц на Асиут умря, аз се приближих до него и казах на медицинската сестра, че детето може да бъде подменено. Бях се преоблякъл като просякиня и взех монетите, които медицинската сестра ми даде, след което ѝ предадох Астен. Преди да си тръгна, направих заклинание над детето, така че силите му да бъдат блокирани, докато дойде времето, когато ще мога да го науча да ги използва правилно. За съжаление, така и не получих този шанс.
– Наблюдавах Астен през годините, а любовта и възхищението ми към него растяха. Когато Сет уби него и братята му, аз… направих каквото можах, за да възстановя онова, което беше отнето и на тримата. И незнайно защо освободих връзката, която бях поставил върху силата му преди толкова много години. Открих, че способностите му винаги са се криели в сънищата му.
Очите ми проследиха лицето на Анубис, задържайки се върху чертите му, докато той разказваше историята. Винаги съм го смятало за красив и сега, когато се вгледах по-отблизо, можех да видя приликите между него и Астен. Въпреки че косата на Анубис беше подстригана до под ушите, тя имаше същата текстура и цвят. Когато Анубис стисна устни, видях, че има малка цепка на брадичката му. Поех дъх.
– Ти си негов баща! – възкликнах аз.
– Да. – Анубис кимна тъжно.
– Защо не му каза? – Попитах.
– Исках, но изглеждаше по-безопасно да запазя знанието за себе си. Дори Ма’ат не знаеше. Ако му бях казал, тя щеше да прочете истината за това в сърцето му. И Сет щеше да открие истинската му самоличност и да я използва за осъществяване на собствените си планове.
Ашли се издигна на повърхността и потупа ръката на Анубис.
– Майка ми винаги е казвала: „Трябва сам да израснеш, независимо кой е баща ти“. Астен беше добър човек и щеше да се гордее, че си негов баща.
– Благодаря ти, Ашли – каза Анубис.
Амон каза: – Нищо от това не обяснява защо мистериозната жена е казала на Астен да убие баща си, като се самоунищожи.
– Вярвам, че аз мога да отговоря на това – каза глас над нас.
Сет се материализира в човешката си форма, с ръка, обгърнала позната фигура. Лицето ѝ беше на петна и натъртено, а едното ѝ крило висеше отпуснато. Роклята, която носеше, беше разкъсана на ръкава. С яростно блъскане Сет изкомандва:
– На колене, втора жено.
Изида се подчини, но тя погледна нагоре и се вгледа в очите на сина си Хорус, поклащайки леко глава.
-А сега – каза Сет с изкривена усмивка на лицето – До къде бяхме стигнали?

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

ГЛАВА 27

СВ. ГЕОРГИ И ДРАКОНА

– Те идват – каза Анубис, докато тъмни форми се рояха пред нас.
– Небесни демони! – Амон предупреди и неговият еднорог се спусна надолу, когато демон прелетя точно между мен и Ахмос, кожените му крила одраскаха крака ми.
– Дръжте ги далеч от Лили! – предупреди Анубис, докато изваждаше блестящ меч. Златните ятагани на Амон проблеснаха в тъмнината. Сега, след като загубихме предмиството от изненадата, еднорозите позволиха на естествената си светлина да блесне и ние видяхме пред какво наистина сме изправени. Небето беше пълно със сенчести същества, които се нахвърлиха срещу нас с протегнати нокти и отворени усти, готови да ни разкъсат.
Изваждайки копията си, натиснах бутона, за да ги удължа и забих едно дълбоко в гърдите на приближаващ демон. Той се разпадна на прах в откритото пространство. От дясната ми страна Амон уби двама наведнъж, като отряза главата на единия и крилото на другия. Без второто си крило, създанието се въртеше бясно, неспособно да насочи курса си. Той се завъртя спираловидно и изчезна сред въртящите се галактики.
От дълбините на космоса се появиха огнени астероиди. Погледнах през рамо и видях Ахмос да забива тоягата си във врата на демон, който минаваше наблизо, след което вдигна ръце и насочи пътя на огнените скали право към масата от демони. Хорус се биеше с меча си и също плетеше някакви заклинания, които сякаш объркваха демоните. Щяха да се отклонят и в крайна сметка да се атакуват един друг вместо нас.
Пространството около мен ехтеше от крясъка както на еднорози, така и на демони, а рефренът на стомана удряща кост беше нещо, което не мислех, че някога ще забравя. Близкият еднорог изгуби своя ездач и ордата се спусна, разрязвайки нежната плът на животното. Блестяща кръв бликна от шията на големия звяр и с печален вик той сви криле и падна в космоса.
Зениците ми пламнаха, когато усетих червения гняв да пълзи по врата ми. Призовах крилете си, издигнах се във въздуха и събрах светлина. Но това не беше обикновена светлина като тази на слънцето на Хелиополис. Това беше светлината на самия космос. Светлината на милиарди звезди. Той се сля, лъчите се устремиха към мен. Размахвайки крила, бавно се завъртях в кръг, вдигнала ръце.
Силата премина през мен и кожата ми стана достатъчно ярка, за да хвърля собствен блясък. В този момент бях истински сфинкс – създание, родено от космоса – пълен с толкова много огън и злато, сякаш бях създадена от жълтото слънце, под което съм родена. Скоростта ми се увеличи, докато всичко около мен се превърна в мъгла от цвят и светлина.
Когато крилете ми пляснаха заедно, цялата област около мен светна като атомна бомба. Еднорозите, носещи защитниците ми, се отклониха, несигурни в силата, която канализирах. С усмивка изпратих вълната си от енергия към най-близкия демон. Светкавичният вихър го удари със смъртоносна точност. В един миг всеки демон в нашата непосредствена близост изчезна в прашен облак от блясък.
Когато непосредствената опасност отмина, Захра се върна и аз се отпуснах на гърба ѝ и едва тогава забелязах, че тя трепери под мен. Свъсих лице. „Нараних ли те?“ Попитах.
„Не, но трябва да знаеш, че силата, която черпиш, не идва само от далечните звезди. Взе енергия от еднорозите и самите богове.“
„Какво?“ Разкритието ѝ беше шокиращо. Бързо погледнах към Анубис, който отново безшумно се плъзна до мен, заемайки мястото си до мен. Изражението му беше като за покер, но можех да видя дори в тъмнината, че ръката, която държеше оръжието му, трепереше.
„Не се тревожи“ – продължи тя. „Ние, еднорозите, сме издръжлива порода. Независимо от това ние също щяхме да изразходваме енергия, за да се борим с тях. Така поне няма да се налага да се възстановяваме и от рани.“
Въпреки нейните уверения, аз затворих уста и я стиснах в тънка линия. Реших да използвам само собствената си сила от този момент нататък и да не я отнемам отново от другарите си. Не можех да си позволя друга грешка в преценката. Факт беше, че наистина не знаех толкова много за новооткритата си сила, колкото бих искала.
Друга вълна от демони се приближи, но те бяха много по-предпазливи от своите братя. Сражаваха се с нас в малки групи, десет демона атакуваха всеки еднорог и ездач, премахвайки онези от най-външните ни краища и бавно си проправяха път към средата. След всяка победа те се измъкваха и не можехме да кажем от коя посока ще дойдат, тъй като се сливаха в тъмнината.
Имаше толкова много небесни демони. Мислех, че онези, с които се бихме преди, са многобройни, но очевидно Сет ги е задържал, държейки ги до него. Дори и без Поглъщащата, изглежда Сет запазваше голяма сила.
Бихме се храбро, но загубихме няколко от нашите воини. Все пак изглеждаше, че напредваме. Приближихме се до Водите на Хаоса. Отблизо бяха по-голями, отколкото си мислех първоначално. Бяха с размерите почти на огромен град, може би с размерът на Манхатън, помислих си сепнато. Отвръщайки на нашия враг, стигнахме до ръба, само за да бъдем нападнати от нов, невидим враг. Такъв, който изглеждаше много познат.
Чух съскащ звук и Анубис извика, когато по предмишницата му се появиха червени струйки. Той изпусна меча си, но след това се материализира отново в ръката му. Близкият воин беше дръпнат от коня си и ръката му напълно изчезна, а кръвта течеше от отрязания му крайник, докато той крещеше. Захра изпищя и по предния ѝ крак се появиха следи от ухапвания. Докато гледах, търсейки нейния нападател, разрязвах празния въздух с ножовете си. Кръвта ѝ набъбна върху прободните ѝ рани.
– Билоко! – Амон извика.
Самата дума ме накара да се отдръпна. Спомних си моята твърде крехка човешка форма, която беше атакувана от невидимите крокодилски демони, които Себак изпрати да ни атакуват, докато се възстановявахме в дома на д-р Хасан. Амон протегна ръце в пространството, върховете на изпънатите му пръсти се мърдаха и дланите бяха обърнати, сякаш лови риба в река. Тогава той се хвана за нещо, което не можех да видя. Беше голямо. Достатъчно голямо, за да може да обвие ръцете си около тялото му и пръстите му все още не се срещаха.
Еднорогът му се падна под него и лицето на Амон се изкриви, сякаш изпитваше болка. Той се въртеше във въздуха, докато нещото, което държеше, се въртеше диво напред-назад. Краката на Амон се стрелнаха от една страна на друга и той се завъртя в кръг, преди да ускори нагоре с бясна скорост. След това той падна обратно надолу и сякаш спря във въздуха. Приближих се по-близо, изчаквайки подходящия момент, и замахнах с моите копия-ножове, забивайки ги в пространството между ръцете на Амон.
Той застина, носейки се в пространството, и после го пусна. Захра се приближи до него и Амон протегна ръка към мен. Хванах ръката му, придърпвайки го по-близо, докато лицето му се наведе малко по-ниско към моето. Той левитираше достатъчно умело и се движеше с нас, докато аз го държах. Позволих си за кратък момент да се насладя на силата на ръцете му, на начина, по който обгръщаха моите. Лицето му беше побеляло от лунна светлина, но не можах да видя никакви очевидни рани. Очите му блестяха зелени, като северно море.
– Стой близо до мен – каза той. – Не забравяй, че обича жените. – Имах време само да кимна, преди той да се пусне и да падне, приземявайки се идеално върху своя еднорог, който се издигна. Битката стана кървава, когато видими и невидими демони нахлуха в нашите редици. Амон-Ра и Нефтис се приближиха. Богът на слънцето ни каза да яздим около далечния ръб на Водите на Хаоса, докато той и Нефтис ще отведат останалите воини и еднорози в другата посока. Той ни инструктира да намалим светлината и да тръгнем, когато даде сигнал.
Борихме се още няколко минути, когато чух остър крясък на птица. Беше птицата Бену. Знаех, че това е сигналът, който чакахме. Дадох команда на Захра и тя изгаси светлината си и се наклони рязко. Амон, Ахмос, Анубис и Хор ни последваха. Пространството около нас утихна, когато битката започна.
Когато копитата на еднорога срещнаха Водите на хаоса, бях шокирана да разбера, че мъгливата цветна материя има достатъчно солидна основа, за да можем да вървим по нея. Мъглата все още се виеше и се движеше като вода, но се разля покрай краката на еднорога, сякаш газехме през плитка река. Със светлината, отразяваща се нагоре, можех ясно да различа лицата на моите спътници. Тя хвърляше блестящи шарки върху лицата ни, давайки ни достатъчно светлина, за да виждаме, докато вървяхме напред.
– От тук накъде? – Попитах.
Хорус отговори:
– Отиваме да се изправим срещу Сет веднъж завинаги.
Обърнах се към Амон, търсейки успокояващото извиване на устните му, което той толкова често ми правеше, когато ме поглеждаше, но изражението му беше сериозно. Захра се движеше редом с коня му, поддържайки темпото на големия мъжки еднорог, който приличаше толкова много на Небу.
– Какво има? – попитах го.
– Не съм сигурен. Усещам, че нещо не е наред. Гърдите ми горят. Не го разбирам.
– Аз също – каза Ахмос.
– Това е странно – казах, разтривайки гърдите си. Изведнъж собственото ми сърце започна да гори. Захра спря и аз преметнах крак през гърба ѝ, приземявайки се върху хлъзгавата повърхност под блестящите Води на Хаоса. Изведнъж почувствах, че се задушавам от собствените си дрехи. Дръпнах деколтето, усещайки, че бронята ми действа по-скоро като погребален саван.
Амон и Ахмос изглежда изпитваха същото. Протегнах дланта си, за да хвана лицето на Ахмос, само за да я дръпна назад със съскане. – Какво се случва с нас? -Попитах Анубис, който слезе от собствения си еднорог.
Той затвори очи, напявайки заклинание. Лицето му се сви, сякаш изпитваше болка. Изражението му беше ужасено и той бързо се отпусна до мен.
– Не! Не може да бъде! – извика той, като ме хвана за ръката. Той бързо дръпна ръката си. Дланта му беше станала яркочервена.
Дърпах косата си, отчаяна да прекратя болката. Стисках и разпусках юмруци, натисках слепоочията си, като стенех. Исках да попитам Анубис какво се случва, но не можех да формулирам думите. Вместо това жестикулирах диво с ръце, опитвайки се да му покажа, че нещо много не е наред. Изведнъж гърбът ми се изправи и аз изкрещях. Наклоних лице към въртящите се звезди над мен и усетих как от тялото ми изригва сила. Тя се носеше над мен като облак.
В съзнанието си видях мъж, чиято абаносова коса обрамчваше толкова красиво лице, че съперничеше на самите звезди. Сияех, докато той казваше обещания, които ме привличаха повече от излежаването в ухаещи треви в саванска нощ.
– Тене, любов моя – прошепнах, докато целувах устата му, точно там, където се извиха в позната усмивка. Пригладих копринената коса от челото му, за да мога да се вгледам в дълбините на очите му.
Той плъзна ръцете си от кръста ми надолу през бедрата ми и разпери пръсти, след което ме дръпна, придърпвайки ме към себе си. Ухилен, той каза:
– В настроение ли си да играеш тази вечер? Тогава ела и ме намери, моя прекрасна.
После намигна и отстъпи назад. Тъкмо се канех да го подгоня, когато усмивката бавно изчезна от лицето му, докато изчезна напълно. Тъмнината го обгръщаше. Забелязах промяна в очите му. Преди бяха отворени за мен. Виждах отражението си в тях, любовта се събираше в центъра и се разливаше. Но сега дълбините на очите му бяха затворени, студени. Сега не криеха нищо освен тайни.
Тайни.
Тайни.
Тялото ми рухна и когато отворих очи, се почувствах куха и мъртва отвътре. Светлина от Водите на Хаоса се разля върху мен в цветна мъгла. Топлината намаляваше, докато пенестите облаци къпеха трескавата ми кожа. Трепнах, когато силни ръце ме повдигнаха.
– Какво стана? – попитах, когато се изправих на крака.
– Връзката – каза мрачно Анубис. – Връзката е прекъсната.
– Как… как е възможно това? – Попитах.
– Астен – каза Амон, мрачно, безнадеждно изражение изкриви лицето му. – Не усещаш ли, Лили?
– Астен? – Стоях там с отворена от шок уста, докато се опитвах да разбера какво има предвид.
Анубис ме хвана за раменете и ме обърна към себе си.
– Лили, трябва да знаеш, че това не е необратимо. Астен все още може да бъде спасен. Не трябва да се отказваш от него.
Повдигнах вежди. Да се откажа от него? Разбира се, че няма да се откажа от него.
– Значи не е мъртъв? Сигурен ли си?
– Той все още е жив – каза Хорус, докато прокарваше пръст по едно острие. – За момента.
Дузина сценарии минаха през ума ми при думите му и исках да хвана Хорус за яката и да го накарам да ми каже всичко, което знае.
Хорус продължи.
– Астен просто вече не е… – Той размаха ръка във въздуха със замах, сякаш търсеше точната дума. – Той вече не е защитен от вашата връзка. Вашата колективна сила сега е отрязана от неговата.
– Какво не ми казваш?- Обвиних го аз, с ръце на бедрата си, докато притисках Хорус в ъгъла, гледайки го по начин, който му казваше да не се бъзика с мен.
Богът направи крачка назад.
– Лили – каза Анубис. – Нямаме време за това. За щастие, ти се възстанови, след като беше откъсната от него. Имаше вероятност това да не стане, защото разкъсването на връзката можеше да унищожи всички ви. Фактът, че възстановихте силите си толкова бързо, предвещава нещо добро. Това означава, че все още има надежда. Надежда за Астен и надежда за нас. Но независимо от това трябва да го намерим. Бързо.
– Искаш да кажеш, че той е тук? – попитах аз, докато се качвах на гърба на Захра. Ахмос беше наведен над крака ѝ, лекувайки ухапването от демона Билоко.
– Страхувам се, че прекъсването на връзката означава, че Астен е много близо. Ела – каза той. – Трябва да побързаме.
Тиа скърбеше и всичко, което Ашли и аз можехме да направим, беше да я утешим, докато продължавахме. Сега, когато разбрах какво се беше случило, разпознах и видението. Сцената, на която бяхме свидетели, беше малък поглед в съзнанието на Астен. Тиа потвърди, че конкретният сън, който бяхме видели, никога не се е случвал в реалния живот или в някой от неговите сънища. Надяваше се това да е знак, че е близо. Че искаше да го намерим. Страхувах се, че е права. Много повече, бих предпочела да се е върнал в Хелиополис, в безопасност. Че по някакъв начин е избягал от небесните демони и дори сега крачи на върха на планината, чудейки се къде сме отишли всички.
Най-накрая видяхме черната кутия да се появява. Приближавайки се по-близо, видяхме, че е голяма като футболно игрище и изглеждаше разкъсана, части от нея бяха напълно разтворени, но вътре беше толкова тъмно и все още толкова далеч, че не можехме да различим нищо от мястото, където се намирахме.
Кутията или обелискът, както я наричаше Хорус, беше привързана към ръба на блестящия пръстен, където стояхме. Когато стигнахме до границата, където беше прикрепена пращящата и пукаща връзка, се загледах в кутията, която се местеше леко напред-назад на стотици метри над нас. Изглеждаше така, сякаш е гигантски квадратен балон или хвърчило, а връзката беше светкавичен мост, простиращ се в тъмните небеса горе.
Преглътнах, като погледнах огромната пропаст между нас и обекта, който търсехме. За наш късмет имахме еднорози. Идеята да се изкачим по плющящата, щръкнала верига ръка за ръка, беше ужасна и кошмарна.
– Сигурен ли си, че Сет е още там горе? – попитах, присвивайки очи, докато сканирах тъмния обект в пространството.
– Ако не беше, веригата щеше да се скъса и да се превърне обратно в чиста енергия – отговори Анубис.
– Добре тогава, какъв е планът? – Попитах.
– Тук трябваше да се срещнем с Амон-Ра и Нефтис. Трябваше да пристигнат преди нас, тъй като ние минахме по дългия път. Фактът, че ги няма тук, ме изнервя.
– Мислиш ли, че небесните демони или Билоко са ги хванали?
Анубис огледа небето около нас. – Не вярвам. Амон-Ра е достатъчно мощен, така че всеки демон, дръзнал да го ухапе, веднага ще загине. Що се отнася до Нефтис, тя е нещо като пророчица. Тя вижда достатъчно далеч в бъдещето, за да знае кога и как да промени курса си. Няма причина те да не са стигнали до нас досега. – Анубис потърка челюстта си, докато се обръщаше, разглеждайки небесата над нас.
От върха на обелиска изригнаха искри. Цялата конструкция се размърда и дългата верига се залюля напред-назад през простора. Чухме безпогрешния звук на женски писък.
– Майко! – Хорус скочи на гърба на еднорога си и се хвърли в галоп точно от ръба. Скочи във водите, а след това отново се появи и се издигна нагоре, насочвайки се към обелиска.
Анубис вдигна ръце с отвращение, докато гледаше ядосано бога.
– Безразсъдна младост – тихо изсъска той. – Ето го, втурва се, забравяйки целия смисъл на саможертвата на майка си. – Той сбърчи вежди към нас. – По-добре е да не следвате стъпките на Хорус. Мислете преди да действате. Разбирате ли? Сет вече знае, че сме тук. Нека не му даваме по-голямо предимство, отколкото вече има.
– Разбираме, Анубис – каза Амон.
– Добре. Никога не сте срещали Сет. Не и лично. Но ще ви предупредя, той е като далечна буря. Мислите, че имате време да се подготвите за настъплението му, но – бум – той е върху вас, преди да успеете да се скриете. Той кръжи под вас, изчаква ви като най-търпелив ловец. Той ви изучава и намира слабите ви места. И след това ви хваща. – Той плесна с ръце. – Хванали сте се в зъбите на крокодила.
Потръпнах.
– И имайте предвид – продължи Анубис. – Той е много по-опасен, отколкото изглежда. Да гледаме на него като мършаво безсилно момче, недостойно за внимание, беше грешка. Той се възползва от нашата слепота.
Анубис се взря над главата си и добави тихо със стисната челюст:
– Сет стана жесток човек, склонен към мъчения. Унищожението е неговата крайна цел. Той е коварен и умен. Дайте му малко съчувствие и той ще ви изпълни с отровата си. Не вярвайте и на това, което виждате. Сет може да промени формата си в същества, които никога преди не сте виждали. Той използва и техните способности. В крайна сметка – не го подценявайте. Това ще бъде вашата гибел.
– Тогава как да го спрем? – попита Ахмос.
– Можеш да го спреш, защото и той те подценява. Или, може би по-точно, той се надценява. Целта му ще бъде да се опита да ви пречупи. Тъй като той създаде Синовете на Египет, той ще се опита да ви използва, за да впрегне силата ви. Но можете да му устоите. Ние ви дадохме тази способност. И все пак вашата собствена решителност и смелост са единственото нещо, което стои между него и крайните му цели. Сет няма да се опита да убие някой от Синовете на Египет – поне не мога да си представя, че би опитал подобно нещо. Ако го направи, резултатът ще бъде… добре, нека просто кажем, че ще бъде много неприятно за него. Това би означавало неговото падение.
– Лили е оръжието, което той няма да види, че идва. Между всички вас и нас, мисля, че можем да спечелим. Ние трябва да спечелим. Всеки друг резултат е немислим. Успех, синове мои – каза Анубис, хващайки раменете на Ахмос и Амон. Той погали с пръст по бузата ми и подсмръкна, давайки ми слаба усмивка. – Успех на всички – завърши той, измърморвайки думите си в празното небе.
– Нека звездите благословят усилията ни тази нощ.
Тъкмо се бяхме покатерили на гърбовете на нашите еднорози, когато чухме ужасен писък отгоре. Един обект се втурна към нас с бясна скорост. Завъртя се във въздуха и нашите еднорози затанцуваха нервно, когато разпознаха какво е това.
„Това е Хор и неговият еднорог!“ – извика Захра. Въртящото се кълбо от крака и крила се приближи и след това се удари във Водите на Хаоса със звучен трясък. Цветни вълни се издигнаха високо във въздуха, докато падналите ни другари създаваха широка бразда в материята. Плъзнаха се по хлъзгавата повърхност, преди да спрат. Вълните се плискаха диво, удряха се в гърдите на нашите еднорози, разливаха се по краката ми. Накрая спряха с пречупени крайници и материята бързо се втурна да запълни пространството, което бяха издълбали.
Втурнахме се към тях с копита, които се блъскаха във водата, докато не стигнахме до падналия бог и неговия кон. Еднорогът ритна слабо. Кракът му беше счупен, а един предмет беше забит в едната му страна. Когато го извадих, видях, че това е мечът на самия Хорус. Хорус беше притиснат под мъжкия еднорог и изглежда беше в безсъзнание. От устата на гърчещия се звяр капеше пяна. Докато ровеше с копита в мъгливите води, мъчейки се да намери опора, видях, че еднорогът е ужасен. Ушите му бяха дръпнати назад, докато той цвилеше тревожно, но не за себе си, а за нас.
Кръвта ми изстина. Бързо огледах небесата, но не видях нищо. Слязох от коня и коленичих до еднорога, прокарах ръката си по върха на дългия му нос и спрях на разширените му ноздри. Усетих бързи и горещи вдишвания. Захра допря носа си до неговия и аз почувствах нейната тъга, защото той умираше.
Бях на път да помоля Ахмос да помогне, но той коленичи до Хорус, използвайки силата си, за да спаси живота на бога. Вместо това се обърнах към Анубис.
– Можеш ли да направиш нещо? – Попитах.
Той поклати глава.
– Проклятието, което е върху еднорозите, ми пречи да подготвя душата му за отвъдния живот. – Захра тропна с крак и нададе печален вик, когато раненият еднорог отпусна глава. След миг тялото на голямото животно заблестя и стана нематериално. Той се стопи и беше отнесен от Водите на Хаоса до ръба, където изчезна от погледа ни.
Държах се за Захра, галех меката ѝ шия, докато тя скърбеше и гледах как Ахмос работи. Когато Хорус най-накрая си пое въздух и очите му трепнаха, си поех въздух, който сдържах. Но чувството на облекчение, което изпитах, когато видях Хорус да се изправя бавно на крака, скоро беше потушено, когато чух рев, който идваше отгоре.
Дълга, криволичеща фигура – не, две дълги криволичещи фигури изригнаха от обелиска и се насочиха към нас. Когато се приближиха, започнаха лениво да кръжат над нас. Единият, дракон, имаше златна верига, прикрепена към крака му. Той кацна на повърхността на Водите на Хаоса и приклекна, а очите му ни гледаха, сякаш преценяваха кой от нас ще бъде най-вкусното мезе. Опашката му се движеше напред-назад, карайки повърхността под краката ни да се тресе.
Другата форма се рееше в тъмното. Когато драконът вдигна глава и изрева, той се приближи и кацна. Беше познат.
„Здравей отново, богиньо“ – каза Апеп с плясване на опашка. „Радвам се да те видя тук.“
– Апеп? – извиках аз, като нарочно обърнах глава, за да избегна хипнотичния му поглед. – Мислех, че не те е грижа за боговете или тяхната малка война!
„Така е“ – отвърна гигантската змия, докато се извиваше около нас, като на практика ни хвана в капан. „Но този, – каза той, обръщайки поглед към дракона – обеща да напълни корема ми с толкова души, колкото мога да изям. И както знаеш, – добави той, свеждайки глава, за да ме погледне директно – винаги съм много гладен.“
Той внезапно се дръпна и отвори уста, за да ни покаже блестящите си зъби. Разпенени води плискаха люспите му и както и преди, аз ги сметнах за красиви. Всъщност те сякаш отразяваха самите води в краката ни. Беше толкова хубаво. Направих няколко крачки по-близо до змията, хипнотизирана от неговата изящност.
Амон ме дръпна назад и аз поклатих глава. Извадих остриетата си и ги удължих в копия, но преди да успея да издам боен вик, драконът се обърна директно към нас.
– Не още – каза драконът, а езикът му се изви около думите, сякаш бяха чужди за него в тази му форма. – Мисля, че все още липсват няколко играчи.
Множество тъмни, забулени предмети се спуснаха от обелиска. Те се приземиха меко върху цветната повърхност на Водите на хаоса, близо до устата на змията и веднага паднаха. Тъмната качулка на едната беше пометена назад и аз ахнах.
– Нефтис? Изплаках.
Заобиколих змията, втурнах се към нея и внимателно дръпнах качулката. Драконът ме гледаше и се смееше, докато златистите коси се показаха. От две прободни рани изтичаше черна отрова. Апеп. Не бях сигурна дали отровата на змията ще ѝ повлияе толкова зле, колкото на мен, но ще трябва да ѝ помогнем, и то бързо.
Анубис и Ахмос държаха оръжията си насочени към змията, докато Хорус куцукаше колкото може по-бързо към следващата жертва и се спъна, падайки точно до тялото. Той свали качулката. Беше Амон-Ра. Изръмжавайки, той погледна нагоре и изкрещя: „Какво направи с майка ми, подъл звяр такъв?“ – Дори през това разстояние очите на Хорус бяха остри като кинжали, насочени и готови да убиват.
Драконът изсумтя:
– О, Изида е тук, уверявам те, кученце.
Преместих се при следащото тяло, надявайки се да намеря Астен, но вместо това намерих няколко от падналите воини на Амон-Ра. Когато ги проверих всичките, станах и размахах остриетата си, присъединявайки се отново към моите събратя.
– Ти се заеми със змията – промърмори Амон. – Аз с дракона.
– Чух това, малки принце – подсмихна се драконът. – Колко забавно е да играеш ролята на рицар, който убива дракона. Всичко, за да впечатлиш твоята принцеса, нали? Колко романтично – изплю драконът. – Е, уверявам те, няма да бъда лесно победен и въобще не се страхувам от теб или от който и да е друг рицар в блестящи доспехи.
Драконът изсумтя и от ноздрите му излязоха облаци дим. Тогава той кихна, по не много драконовоски начин. Ухилих се, виждайки малкото човече зад големия звяр. Увереността ми се увеличи, но след това обмислих предупреждението на Анубис и се стегнах. Сет наистина беше труден и имах чувството, че ще се бие мръсно.
– Мисля, че егото ти казва, че си петдесетметров билборд с името ти в светлини – извиках аз. – За съжаление, не си достатъчно важен, за да се изпише името ти. Ти си надценен. Защо не си дръпнеш стола и не се поучиш от по-възрастните, разглезено полубожество?
Може би бях отишла твърде далеч, като го провокирах, но исках да го тествам за слабости по същия начин, по който Анубис каза, че ще ни тества. Драконът ми дари хлъзгава усмивка и присви очи.
– Трябва да ти го призная. Очаквам с нетърпение да те погълна цялата. Колко освежаваща ще бъдеш, след като изям твоя твърде красив-за-негово-добро рицар.
Това беше. Слабостта в неговия характер. Ревността бушуваше в него. Всичко, което трябваше да направя, беше да размахам червено знаме пред очите му и той щеше да се втурне право към меча ми. Трябваше да внимавам с него, но мислех, че може да бъде победен.
– Но преди да направя това – каза драконът, – бих искал да ти разкажа приказката за дракона и самодоволния Свети Георги. Чувала ли си я? – попита почти учтиво Сет.
– Не? – Той не изчака отговор. – Тогава позволи ми да ти разкажа истинската версия. Имало едно време град от разглезени смъртни, които помолили дракон за помощ. „Умираме от чума“, казваха те. „Моля, помогни ни!“ Драконът знаеше, че чумите са природният начин за поддържане на баланс. Те бяха мръсни и подли. Земята би станала по-добра, ако ги нямаше. Но драконът, твърде мил за негово добро, се съгласил да помогне и поискал само благодарност в замяна. Малък знак на благодарност.
– Той поискал прекрасната дъщеря на краля да стане негов спътник. Да му прави компания и да му дава любовта, която заслужава. Но царската дъщеря смятала дракона за твърде грозен, за да го обича. Рогата му били твърде остри, дъхът му бил твърде горещ, а острите му нокти щели да разкъсат красивите ѝ рокли.
– Така че вместо това кралят обяви, че веднъж годишно ще се принася в жертва на дракона, момиче. Неизбежно момичетата разгневяваха дракона, като се опитваха да избягат. Понякога той се уморяваше от тяхните ридания, тъй като тъгуваха и молеха да ги върне при семейството им. Така или иначе, той им се нахвърляше, унищожавайки ги. Скоро градът останал без млади жени и нещастният крал най-накрая изпратил дъщеря си.
Драконът бил развълнуван, но кралят тайно изпратил рицар заедно с нея – един специално обучен да ловува дракони. Виждайки красивия рицар, идващ да я спаси, принцесата веднага се влюбила в него и повече не обмисляше искреното предложение на дракона. Принуден да се бие, драконът се би с рицаря и щеше да го победи, ако не беше писъкът на момичето. Тя отвлякла вниманието на дракона и рицарят го убил.
– Сега, преди да ти хрумнат някакви идеи, тази малка битка, в която се каним да участваме, ще има съвсем различен резултат.
– О? – извиках. – И защо мислиш така?
– Защото този път няма да се бия сам. Бих искал всички да се запознаете със сина ми. – Драконът изви врата си, взирайки се в нещо зад себе си.
– Сине! – продължи той. – Защо не дойдеш тук и не се представиш на враговете ни?
Една забулена фигура излезе от сенките, хвърлени от дракона. Мъжът вдигна ръце и докосна ръба на качулката си и докато го правеше, сърцето ми биеше толкова лудо, че си помислих, че ще избухне от гърдите ми.
Не възнамерявах да покажа никаква слабост на врага си, но едно име се изплъзна от устните ми, когато той дръпна качулката си. Отекна тихо в пространството, едва разпознат шепот, върна се към мен, сякаш беше прошепнато от устата на ангел.
Астен

Назад към част 27                                                          Напред към част 29

ГЛАВА 26

ВОДИТЕ НА ХАОСА

Събудих се от пукащия звук на огън. Опитах се да се раздвижа, но всяка част от мен ме болеше по начин, който никога преди не бях чувствала. Надавайки стон, преместих лакътя си на земята, за да повдигна тялото си, но паднах тежко назад. Чифт ръце ме хванаха, преди да падна на земята.
– Шшт. Лежи мирно – промърмори гласът на Амон в ухото ми. – Засега сме в безопасност.
– Ахмос? – успях да кажа.
– Тук е. Почива си. Отне му почти цялата останала сила, за да те спаси. Ако не беше той и стелата на Хорус, един от вас със сигурност щеше да загине. Дори и ако Анубис успее да се погрижи правилно за някое от телата ви, Черти вече го няма. Нямаше да има безопасно преминаване към отвъдното. Душите ви, в най-добрия случай, щяха да бъдат изгубени, по най-лошият начин, ката храна за Апеп.
„Добре е да го знам“ – помислих си. Протегнах ръка към врата си и докоснах огърлицата, която Хорус ми даде. Лечебната стела ми беше много полезна. Амон посочи от другата страна на огъня, където Анубис седеше до спящия Ахмос. Анубис също изглеждаше, че си почива. Той беше седал, облегнал се на една стена, повдигнал колене и подпрял ръка, притискайки ръка към челото си.
– Как е той? – Попитах.
– Ще оцелее.
– Ашли иска да види Ахмос – прошепнах на Амон. Той кимна и ме вдигна.
Отсъпих контрола на Ашли. Тя вдигна ръката на Ахмос и я задържа нежно. Сълзите замъглиха зрението ми, карайки светлината на огъня да танцува в блестящи шарки, докато гледахме лицето му. Тя се наведе по-близо, притискайки ръка към сърцето му. Светлина цъфтеше под ризата му, докато тя насочваше силата, пропита в нея от приказното дърво.
Приключвайки, Ашли се облегна и попита Анубис:
– Ще ни кажеш ли какво се случи с другите?
– Групата, ръководена от Ма’ат, беше заловена и унищожена. Поглъщащата ме накара – той спря и плъзна очи – накара ме да гледам. Отне много време. Ма’ат беше могъща. Тя каза… – Анубис спря, когато го побиха тръпки. – Тя каза, че Ма’ат таи тайна любов към мен. Казах ѝ, че греши. Ма’ат спореше с мен на всяка крачка. Мразеше начина, по който заобикалях нейните правила и начина, по който се подигравах на непреклонната ѝ природа. – Анубис изсумтя тъжно и стисна челюст. – Но тогава Ма’ат се обърна към мен, очите ѝ се изпълниха с ужас и аз разбрах, че Поглъщащата казва истината.
– О, Анубис. Съжалявам – каза Ашли.
Тъгата помрачи чертите му.
– Предполагам, че никога няма да разберем какво е могло да бъде.
– Значи нямаше начин да я спасиш? – попита Ашли.
– Не. Трябва да уловя жизнената същност, преди да напусне тялото. Поглъщащата изсмуква всичко до последно, докато няма шанс да се възстанови нищо. Ма’ат си отиде.
Ашли го хвана за ръката, стисна пръстите му и се настани до Ахмос. След като енергията ни се насочи към него, ние отново заспахме.
Спахме до зори и се почувствахме достатъчно възстановени, за да се върнем в планината и да се прегрупираме. Там открихме, че са останали само една трета от хората. Амон-Ра успя да се върне, а Нефтис така и не беше тръгнала. Те скърбяха, когато Анубис им каза за загубата на Ма’ат. Споделиха и добрата новина, че Озирис е намерен и върнат, а ние им казахме за смъртта на Поглъщащата, но нашата победа беше помрачена от загубата.
Оставяйки Амон-Ра, Анубис и Нефтис да съставят план, потърсих Хорус и го намерих коленичил до баща си. Озирис беше блед и трескав в съня си. Той се мяташе и викаше отново и отново Изида.
Без да забелязва присъствието ми, Хорус каза:
– Той усеща нейното страдание. Това го боли повече от болките в собственото му тяло.
– Ще я спасим – казах.
– Надявам се. Благодаря ти, между другото. Благодаря ти, че уби Поглъщащата.
– Трябва аз да съм тази, която да ти благодари – казах аз. – Стелата ти ме излекува. Щях да умра без нея. – Протегнах ръка зад врата си, разхлабих закопчалката и му я подадох.
– Трябва да я задържиш – каза той, обръщайки се, когато влажните му очи срещнаха моите.
– Ще излекува ли баща ти? – Попитах. – Тя не лекува Синовете на Египет.
– Стелата лекува само тези, които са част от семейството ми.
Наклоних глава.
– Тогава защо ми я даде?
– Чувствах, че е правилно. Фактът, че те лекува, означава нещо. Ние сме свързани, ти и аз, по някакъв начин.
Не знаех как да се чувствам от това, но не можех и да го отрека. Коленичих до него, притиснах стелата в дланта му, сгъвайки пръстите му върху нея.
– Сега баща ти има повече нужда от нея, отколкото аз. Благодаря ти, че ми я даде.
Хорус ме погледна дълго, проницателно, след което, кимвайки, постави огърлицата между ръцете на баща си. Погледнах отпуснатата челюст и лепкава кожа на Озирис. Хорус се наведе над липсващия крак на баща си, като го миеше нежно. Докато го правеше, той измърмори тихо заклинание, завършвайки с „Водата разрушава и създава наново“. След като стиснах рамото на Хорус, го оставих при баща му и се върнах при останалите.
– Какъв е планът? – Попитах Амон и Ахмос, които стояха в края на групата, докато боговете говореха.
– Изглежда, че не желаят да чакат Сет да се освободи и да ги намери. Вместо това те ще го потърсят – каза Амон.
– Дали това е мъдро, като се има предвид колко сме малко? – Попитах.
Амон-Ра внезапно вдигна очи.
– Не сме толкова малко, колкото Сет може да си мисли – каза той със свъсени вежди. – Пригответе се, граждани – обяви Амон-Ра – Влизаме в битка след час.
Анубис се приближи с решително изражение. Той се беше пременил. Беше чист и облечен в черни бойни доспехи, но очите му бяха уморени и в раменете му имаше мрачна решителност. Носеше меч на бедрото си и черен шлем с перо под ръката си. Чух скимтене зад него и челюстта ми увисна, когато видях накуцващия Абутиу, който следваше господаря си.
– Той е жив! – възкликнах аз.
– Да. – Тъжните очи на Анубис се сбръчкаха в ъглите, а свитата му уста се изви в крива усмивка, когато той коленичи и почеса кучето си зад ушите. – Поне все още е с мен. Те ми го върнаха, когато откриха Озирис. Дадох част от себе си, за да го излекувам. Сигурен съм, че моята жертва ще си заслужава. Нали така, крастав звяр?
Кучето бутна главата си в ръката на господаря си и облиза пръстите му. След малко той стана и каза:
– Абутиу ще остане тук с Озирис и някои от по-възрастните слуги на Амон-Ра, които не могат да се бият. Останалите от нас ще се впуснат в битка. Бях инструктиран да остана с вас и да ви защитавам толкова дълго, колкото мога. – Той кимна към Ахмос и Амон. – Вие възстановени ли сте достатъчно?
Те кимнаха сковано с глави, показвайки, че са.
– Добре. Няма да пътувате във вашите птичи форми. Твърде голяма мишена сте и бихме искали да запазим самоличността ви скрита възможно най-дълго. – Амон и Ахмос изглеждаха изненадани от това.
– Къде отиваме? – попитах, прекъсвайки го. – Сет в Хелиополис ли е?
Анубис поклати глава.
– Сет все още е окован в затвора си, въпреки че е разбил стените. Нашата цел е да го довършим, преди да разхлаби веригите си и докато е все още е слаб от загубата на Поглъщащата. Вероятно той е разчитал на нея да му даде достатъчно енергия, за да се освободи. Ето защо тя потърси царството на смъртните. Пируването със сърцата на живите щеше да ѝ даде достатъчно сила да го освободи. Ако Сет беше свободен, съмняваме се, че дори ние бихме успели да го спрем.
– Добре, къде е неговият затвор? – Попитах.
– На единственото място с достатъчно силна гравитация, за да го задържи – Водите на Хаоса. Обелискът, в който го хванахме, обикаля около ръба. Трябва да го намерим там и да се надяваме, че ще приключим тази битка с нашия брат веднъж завинаги.
Бях на път да попитам: „Как ще стигнем до там?“ „Как мога да дишам в космоса?“ и „Ами Изида?“, когато въздухът около нас се разтресе.
Тъканта на небето се накъдри и през нея избухнаха десетки златни форми. Очите ми пареха, докато се борех със сълзите.
– Как? – Успях да кажа, което беше почти най-неуместният от всичките ми въпроси.
– Те бяха вдъхновени от саможертвата на своите братя и решиха да ни се притекат на помощ. Те ще ни отведат.
Еднорозите летяха, движеха краката си в галоп и цвилеха, за да обявят, че са пристигнали. Погледнах ги и преглътнах болезнена бучка. В съзнанието си знаех, че Небу го няма, но все пак сканирах небето за познатата му форма. Загубата и на него, и на Черти заедно с Ма’ат, беше нещо, което нямаше да преживея скоро.
Ръка хвана моята.
– Добре ли си? – попита Амон.
– Ще се оправя – казах и се обърнах към него, надявайки се за прегръдка. Спрях, когато видях, че вече е облечен в златната си броня. Очите му блестяха, когато видя ужаса ми. Навеждайки се, той ме хвана за раменете и доближи устните си до ухото ми.
– Някой ден, обещавам, между нас няма да има броня.
Изчервих се.
– Надявам се – казах аз.
Амон се отдръпна, като ме държеше на една ръка разстояние и ме огледа.
– Бих предпочел да те видя по-добре защитена, Нехабет.
Погледнах надолу към съсипаното си облекло и сбърчих нос.
– Аз също. Сега ще се върна. Не тръгвай на битка без мен.
Челото му се набръчка.
– Никога повече няма да те оставя, млада Лили.
– Добре. Ще те държа отговорен за това.
Отидох до една от празните палатки, осеяли върха на планината, призовах пясъка и го оставих да изчисти тялото ми. Ръцете ми се вдигнаха и разкъсаните, окървавени дрехи се стопиха, докато не останах без нищо. Вятърът ме блъскаше и остъргваше кожата ми, докато блесна. Изми косата ми, развявайки я напред-назад, докато не почувствах как ляга на голия ми гръб, гладка и копринена.
Когато бях чиста, пясъкът се сля, образувайки дрехи. Затворих очи и си представих не точно какво искам да нося, а как искам да бъда защитена. Плат, мек и еластичен, обгръщаше крайниците ми. Леки плочи покриваха гърдите, краката и ръцете ми в пъстра шарка, която имитираше крилете ми. Специален колан, оформен с торбичка между лопатките ми, а в бронята ми имаше отвори с ръбове, достатъчно големи, за да излязат крилете ми.
На краката си имах дебели ботуши. Бяха омекотени от вътрешната страна и стегнати до коленете ми. Плочи израснаха върху горната част на ботушите и се опънаха върху краката ми, създавайки предпазители за пищяла. Носовете на ботушите бяха заточени в лъскави върхове. Сърдечните скарабеи сега почиваха в дебела броня, която се простираше от едното рамо до другото.
Блестящата ми коса беше прибрана от лицето ми и висеше по гърба ми. Дори не помръдна от вятъра. Завъртях ножовете-копия и ги поставих в сбруята, след което поставих колчана и лъка на място. Оръжията се притиснаха здраво към тялото ми. Когато излязох от палатката, свивайки ръце и изпробвайки ботушите си, дори не чух, когато Ахмос и Амон се приближиха.
Ахмос ме хвана за ръката и целуна пръстите ми. Въпреки че имах ръкавици, те бяха без пръсти, така че можех да използвам лъка си и да стискам ножовете – копия. Ъглите на очите му се сбръчкаха, когато каза:
– За мен е чест да се бия на твоя страна. Моята тояга, моята брадва и останалата част от мен са твои, за да правиш с тях, каквото искаш.
– Благодаря – казах аз и горещината пареше бузите ми. – Най-голямото ми желание е всички да излезем живи от това.
– Ще се постарая това да се случи – каза Ахмос.
След това се обърнах към Амон, който се беше облегнал на пръта на палатката, с ръка върху дръжката на острието си, докато разглеждаше облеклото ми. Изчервих се още по-силно под погледа му и захапах долната си устна между зъбите си, преди да попитам:
– Забравила ли съм нещо?
Очите му се отвориха широко.
– Не, Нехабет. Тъкмо си мислех, че никога през дългите си години не съм виждал жена или воин толкова красива и вдъхваща като теб. Съжалявам този, който срещне острия край на твоето копие в гърлото си, но бих разбрал как би се чувствал.
– Защо го казваш? – попитах, накланяйки глава.
– Казвам това, защото знам, че имаш силата да отблъснеш всички, които ти се противопоставят. Затова ги съжалявам. Но разбирам, защото откакто те срещнах първия път в Ню Йорк, почувствах належаща нужда да се предам, тялом и духом, на твоята воля. Млада Лили, искам да знаеш, преди да влезем в битката, че отсега нататък се отричам от всички богове и обявявам, че ти си единственият обект на моето поклонение.
Той коленичи пред мен, хвана ръката ми и я целуна.
Ако някое момче в Ню Йорк ми беше казал нещо подобно, щях да се изсмея толкова силно, че да предизвика сълзи в очите ми, и след това щях да повторя историята на шофьора на таксито на път за вкъщи. Но не можех да се смея на Амон. Той беше напълно сериозен и в съзнанието ми проникна нотка на притеснение, което ефективно уби всяка мисъл за весела реакция.
Присвих очи и го погледнах подозрително. Изправяйки го на крака, поставих ръце върху широките бронирани плочи на гърдите му.
– Не мислиш да направиш нещо лудо и благородно, както направи, когато ме заряза и се запъти към пирамидите сам, нали? Защото ако си намислил нещо такова, трябва да знаеш, че сега съм различно момиче, отколкото бях тогава.
Въпреки че не мислех, че е възможно, той обви ръце около мен и ме придърпа в здрава прегръдка, бронята и оръжията ни се блъснаха.
– Ти си моята Лили – каза той. – Същата Лили, с която пирувах, дори ако първата ни гощавка да беше само с „топли кучета“ ( има се предвид Hot Dog). Може да си по-силна. Може да си облечена в бойни доспехи. Може да си се сблъсквала с демони и да си убила силен враг. Но момичето, в което се влюбих, това, което ме спаси на пирамидата, което носеше сърцето ми дори тогава, е същото момиче, което стои пред мен сега. И не бих я сменил за всички светове в целия космос.
Той ме целуна. И беше сладко, меко и пълно с всяко желание и обещание, което не бях сигурна, че някой от нас може да спази. Но знаех, че отчаяно се надявахме да получим шанса да го направим възможно.
– Обичам те – казах, когато се разделихме. – Но не мога да не отбележа, че не отговори точно на въпроса ми.
– Тогава приеми това като отговор. Обичам те, както цветята обичат дъжда. Те отварят чашките си, за да го попият, и това ги поддържа. Ти ми даваш това, млада Лили. Няма – не мога отново да те напусна.
Чувствах сърцето си стегнато, пълно и топло в гърдите ми. Докоснах върха на пръста си до меките му устни и погалих челюстта му.
– Мисля, че съм чувала това и преди, нещо за прехраната – казах с усмивка. – Но този път не е нужно да ме принуждаваш.
Целунах го отново и допрях челото си до неговото, не желаейки да го пусна, но беше време. Отдръпвайки се, разперих криле и два еднорога се появиха. Копитата им тропаха и изпод тях се изстрелваха светкавици, които изчезваха в земята и я караха да се тресе. Опашките им трептяха нервно, разтърсвайки въздуха, сякаш се биеха с невидим враг. Те потрепваха и танцуваха, докато чакаха Ахмос и Амон да се качат.
Когато бяха готови, призовах крилете си и последвахме Амон-Ра в небето. Той махна с ръка и се отвори портал. Хорус и Анубис се приближиха до мен от едната страна, докато Амон и Ахмос защитаваха другата. Заедно бяхме буреносен облак от сила, водовъртеж от ярост. И бяхме тръгнали на война.
Чух вика на еднорог под мен и погледнах надолу. Беше Захра. Аз ахнах.
„Ела, Лили“ – каза тя. „За мен ще бъде чест да те водя в битка. Не е нужно да изразходваш енергията си толкова скоро.“
„Аз… Мислех, че си последвал Небу, когато пробивът беше запечатан.“
„Баща ми не ми позволи да отида с него, въпреки че исках. Той искаше да имаш някой познат, който да те носи в битката.“
„Благодаря“ – казах. „Радвам се, че си тук.“
Махнах с криле веднъж, два пъти и се приземих стабилно на гърба ѝ. За момент си представих, че приличаме на гигантско водно конче с два чифта крила. Тя беше права, че трябва да запазя енергията си и бях благодарна, че я имам наблизо. Въпреки че криеше мислите си от мен, чух скърцането на зъбите ѝ. Тя също беше ядосана от загубата на Небу.
Влязохме в алчната паст на водовъртежа и един по един бяхме засмукани. Гъсто, вискозно масло ни покри, но след това се издигнахме в необятно празно пространство. Изгубих всякакво чувство за ориентация, докато зяпнах към безграничността на космоса около нас. Пулсът ми се ускори и дишането ми стана късо, треперещо, докато зениците ми се разширяваха, за да поемат колкото се може повече светлина.
Не бях единствената шокирана от заобикалящата ни среда. Изпъкнала вена изскочи на врата на Амон и дори Анубис изглеждаше неудобно, устата му беше стисната в тънка линия, а изражението му беше твърдо и решително. Амон-Ра продължи напред и ние го последвахме – дишането на моите воини, тропането на крилете на еднорозите и горещата пара, излизаща от ноздрите им, бяха единствените звуци, които се чуваха.
Когато минахме през тъмната празнота, имаше усещане за пространство, което ни притискаше, а след това светлината прониза тъмнината. Той изскочи и изцвърча като петарда, преди да изчезне. Дойде още един, този път розов. Тогава видях жълто и зелено, всяка форма различна, всеки цвят невероятен. Скоро все повече и повече изблици светлина изпълваха зрението ми, всеки от които създаваше свое специално място в неизмеримата празнота.
– Какво… какви са те? – попитах Анубис, когато тюркоазът изпълни зрението ми.
– Това са галактики, които се раждат. – Лицето му стана пурпурно и златно, цветовете танцуваха по грапавите плоскости.
Скоро след това се видяха метални нишки. Те свързваха една светлина с друга като люлеещи се мостове, които пресичаха напред-назад, отгоре и отдолу.
– Това е… това е мрежа – измърморих аз, учудена.
– Да – каза Хорус. – Това, което виждате, е остатъкът от Космическата мрежа. Сега линиите избледняват.
– Защото вече няма кой да тъче – казах аз.
Хорус ме стрелна с остър поглед.
– Откъде знаеш? – попита той.
Преглътнах.
– Васрет и… някак имахме сблъсък с космически паяк.
Анубис повдигна вежди, но не каза нищо.
Изучавайки модела от линии, които пресичаха тъмнината на космоса, казах:
– Това е като гигантска карта. Това ми напомня как изглежда Земята от космоса през нощта. Всички светлини са свързани заедно. Ню Йорк винаги е бил най-яркият.
– Да. Но тъй като това всъщност е мрежа, най-ярката точка е в центъра. И центърът е мястото, където ще намерим този, когото търсим.
Когато се приближихме, започнахме да се въртим и това, което изглеждаше като тънка линия, искряща и пращеща на хоризонта, се разшири и изви, докато не видях какво всъщност гледаме. Беше като излязло от научнофантастичен филм. Свещено египетско небе, помислих си. Не. В този случай беше просто свято небе. Не бях достатъчно обучавана в астрологията, за да разбера какво точно представлява, но за моите очи, които не са на научен човек, изглеждаше малко като черна дупка.
„Какво е това?“ – попитах Захра.
„Това е ръбът на космоса“ – беше отговорът на еднорога.
Естествената светлина на еднорога угасна, когато космическият феномен се появи в полезрението. В центъра наистина имаше спираловидна фуния, но останалата част беше изпълнена с вибриращи цветове. Приличаше на кипящо петролно езерце и точно по външния му ръб, привързан към него като балон на огнена връв, имаше тъмна, неразличима маса.
– Това ли е? – Попитах. – Това той ли е?
– Да – каза Анубис. – Сет е прикован към хоризонта на събитията. Това, което виждате, е остатъкът от неговия затвор.
– Значи това е черна дупка?
– Не. Не и в смисъла, който влагаш. Водите на хаоса съдържат цялата жизнена кръв на космоса. Галактиките, които се раждат, произхождат оттук. Градивните елементи на живота, енергията, която преминава през всички неща, идва от това място. Това, което възприемате като дупка, е разрушението. Оковахме Сет на мястото, където творението е най-силно. Това унищожава силата му и го държи в неговия затвор, откакто Синовете на Египет се родиха във втория си живот.
Сега това, което виждах, имаше повече смисъл. Феноменът, известен като Водите на хаоса, беше с формата на пръстен, но не се въртеше – вместо това най-горният слой непрекъснато се плъзгаше над оградения ръб, цветовете преливаха като вода, падаща от ръба.
Колкото повече се приближавахме до него, толкова повече изглеждаше, че материята се движи по определени модели. Части се издигнаха от течността, сляха се и след това се изстреляха към далечни галактики.
– Какво беше това? – Попитах Анубис.
– Дърво. Кит. Новородено коте. Нов свят. Звезда. Може да е всичко.
– Но аз мислех, че Водите на хаоса са пресъхнали – казах аз.
Чух тихо издишване, преди Анубис да каже:
– Водите на Хаоса изпълваха цялата тази област на космоса. Тъмното място, в което влязохме, сега е празнота, където преди имаше живот и цвят. Сет не греши съвсем. Това, което виждате сега, е резултат от неговите действия. Но мотивите му са погрешни и автократични. Не можехме да му позволим да използва тази могъща сила без контрол.
Летяхме по-близо, тишината ме притискаше, докато обмислях всичко, което Анубис беше казал. Захра поклати глава, когато рязко завихме. Ръбът на цветната материя отпред падна от извития ръб, отивайки в космоса като гигантски галактически водопад. Беше страхотна гледка. Лесно бих могла да си представя Черти с неговата изгубена лодка, Месектет, да язди цветните вълни и след това да крещи на глас своето предизвикателство към вселената, докато преминава през ръба и потъва в забрава.
Избърсвайки сълза от окото си, изучавах Водите на хаоса с почуда.
– Ето, има дракони- прошепнах.
Не знаех колко съм права.

Назад към част 26                                                            Напред към част 28

ГЛАВА 25

ДИНГ, ДОНГ, ВЕЩИЦАТА Е МЪРТВА

– Амон? – повторих аз, след като възвърнах способността си да говоря. – Какво правиш?
Поглъщащата се обърна към нас. – Колко хубаво. Чудех се кога ще се появиш. Трябваше да знам, че където и да е момичето, ти няма да изоставаш. – Жената сложи ръце на хълбоците си и тръгна уверено по тревата, но докато го правеше, цялата местност затрептя и избледня.
Тя изчезна за момент и след това се върна в полезрението ни. Сигурно и тя се е разсеяла от инцидента. Спря и се засмя, въртейки се в кръг с вдигнати ръце.
– Скоро, мои слуги – извика тя към това, което предположих, че са нейните небесни демони. – Много скоро.
Това не вещаеше нищо добро, помислих си. Какво е намислила. Нещо не беше наред. Поглъщащата беше самоуверена. Надявах се, че това не означаваше, че Амон отново е в плен. Бяхме разделени само за кратко, но що се отнася до нея, всичко беше възможно.
Амон беше изчезнал едновременно с нея. Когато се появи отново, той се насочи към нас. Приготвих се за атака. Но когато той се приближи, аз се отпуснах, виждайки топлината в очите му, а не празното изражение, което носеше в Хелиополис. Той все още беше моят Амон.
– Все още не можем да я убием – каза той, като изтича до нас и ми върна оръжието.
Поех го с облекчение, осъзнавайки че все още беше на наша страна.
– Защо не? – Попитах.
– Първо трябва да затворим бариерата към царството на смъртните. Сет ѝ е дал силата да го пробие. – Той протегна ръка, обхващайки района. – Виждаш ли? Вече трябва да е видимо и за теб. С Окото забелязах слаби следи, когато влязохме в сградата.
Когато му казах, че не виждам нищо, той огледа терена и след това посочи нагоре към счупените кули на Хелиополис. Имаше блясък във въздуха и когато примижах, можех просто да различа Таймс Скуеър. – О, не – казах аз. – Не може да бъде.
Затичах се напред, въртейки се, докато сграда след сграда се появяваха. Те се появяваха и изчезваха, сякаш се опитваха да придобият собственост в Хелиополис. Миг по-късно се появиха тротоари и улици, заедно с призрачни образи на смъртни от моя свят. Скоро те усетиха присъствието ни и ни заобиколиха с раздразнени погледи и повдигнати вежди.
Изведнъж се озовах в Ню Йорк и можех да видя какво се случва от тяхната гледна точка. Група минувачи спряха и погледнаха нагоре, гледайки объркано руините на Хелиополис, които започнаха да заменят сградите в града. Известен театър се превърна в разрушена сграда от мрамор. Поглъщащата, която отново беше изчезнала, се материализира наблизо и се опита да се вкопчи в преминаващ смъртен. Той изкрещя и вдигна ръце, за да се защити, но косата ѝ го прониза. Бързо изтича надолу по улицата.
Едно ченге се насочи към нас. Не мога да си представя за какво ни мислеше той – крилато момиче, стоящо до златен еднорог, и злодейка с остра като ножове коса. До нас бяха Ахмос и Амон, двама мъже, които биха могли да излязат от видео игра, единият с голяма тояга, а другият с блестящи златни ятагани. Може би биха си помислили, че сме сложен рекламен трик за ново шоу на Бродуей.
В средата на улицата се появи голям разбит фонтан със статуя на излитаща птица Бену, която накара колите да се отклонят рязко. Едно такси се блъсна право в миниван, а полицаят вдигна радиостанцията си, жестикулирайки диво, докато се опитваше да овладее крещящата тълпа. Но толкова бързо, колкото фонтанът се материализира, той отново изчезна и ние с него. Бях се върнала в Хелиополис, но високата кула на Амон-Ра все още мигаше с пулсиращи светлини, все едно съобщаваща за предстоящ филм, след което и тя избледня.
Внезапно от въздуха се появи такси. То се приближи право в нашата посока. Шофьорът сякаш не ни видя. Амон извика и ме хвана за ръката, но бяхме заклещени между фонтана и една сграда. Познатите звуци на града се върнаха към нас изведнъж. Най-накрая шофьорът ни видя и спря, но не реагира достатъчно бързо. Щеше да ни прегази. Вдигнах ръце инстинктивно, крилата ми се размахаха от двете ми страни, но таксито профуча през нас като призрак и изчезна в мъглата заедно с шума на градските улици.
– Става по-лошо! – възкликнах аз, когато видях как преместването между двата свята се увеличава. – Трябва да го спрем! Сигурен ли си, че убиването ѝ няма да проработи? – За момента Поглъщащата беше разсеяна от един просяк.
Амон извика:
– Ако първо я убием, небесните бариери ще изгорят. Преминаването ще се случи внезапно, вместо на етапи, и двете сфери ще се разпаднат. Всички творения, живеещи в двете царства, ще бъдат незабавно унищожени. Така или иначе, Сет ще спечели.
– Колко време имаме? – Извиках, докато махнах на групата ни към място, където се виждаше тротоар. В Ню Йорк сякаш стояхме на уличка между сградите. Пожарна стълба блещукаше над главите ни, сливаше се с нашата реалност и после отново изчезваше.
– Докато пробивът стане необратим? – попита Амон, опипвайки долната си устна с върха на пръстите си. – Мисля, че ще се случи доста бързо. Нейните небесни демони витаят, чакайки да влязат в царството на смъртните и да пометат живите, събирайки ги, за да ги изяде. След като започне да се храни…
Амон млъкна и аз потръпнах.
– Къде е Астен? – попитах, внезапно осъзнавайки, че не е наблизо.
– Той… – Лицето на Амон помръкна. – Той беше отвлечен от небесните демони. Оглеждаше една сграда, докато аз проверявах друга. Когато чух вика му и тръгнах да го търся, той беше отвлечен от цял контингент. По всичко личи, че се е натъкнал на спящо гнездо. Бих се опитал да го спася, но докато се борих с останалите, Астен беше изчезнал.
Ноктите ми изникнаха, докато Тиа изрева наум.
„Трябва да го спасим!“ – изкрещя тя.
„Ще го направим“ – утеших я. „Но първо трябва да спрем Поглъщащата.“
– Как да затворим пробива? – попитах аз, като хванах ризата на Амон и го дръпнах от пътя на камион за доставка, който се появи от нищото, карайки по нашата алея.
– Само небесната енергия ще запечата пробива – каза Амон. Зрението ми се замъгли. Откъде ще вземем небесна енергия?
Амон вдигна поглед към еднорога, който се взря в него и издуха меко въздух от ноздрите си.
Примирение, изпълни душата ми, затворих очи и се приготвих да извикам Васрет. Нямахме друга възможност. Небу ме побутна по рамото.
„Мога да затворя пробива“ – каза той. „Еднорозите имат такава сила. Вече знаеш, че можем да преминаваме през бариерите. Можем и да ги запечатваме. Но такова като това, ще изисква помощ от много от моя вид.“
– Ще дойдат ли? – попитах, като поставих ръката си върху гърба на еднорога.
Той сякаш се поколеба, след което отговори: „Ще го направят, ако поискам.“
Амон пристъпи по-близо. – Сигурен ли си, че искаш да направиш това, Небу?
„Не мога да измисля по-благородна кауза от тази. Благодаря ви, че ми помогнахте да видя възможностите.“ Небу притисна буза към мен, отпускайки глава на рамото ми. „Сбогом, млад сфинкс. Може би, ако боговете пожелаят, ще те видя отново.“
– Ще ме видиш отново ли? – казах, но Небу се отдръпна и излезе на улицата. Той се издигна, предните му крака лъснаха във въздуха и когато слезе, удряйки се в земята, вълна от електрическа енергия се изстреля във всички посоки. Цялата област се разтърси и ние се спънахме, сякаш бяхме попаднали в епицентъра на земетресение. Златното тяло на Небу трепна и синкава светлина се процеди по гривата му и по издигащата се форма, правейки го бял като пулсираща звезда. Златни пясъчни частици се вдигнаха от кожата му и се рееха там, където трябваше да бъде неговият аликорн.
Поглъщащата се надигна от мястото си, надвесена над бебе в количка, и подозрително огледа призрачната тълпа. Когато видя Небу, тя разбра и изпищя. Хукна към нас, изоставяйки търсенето на човешки сърца, но усилията ѝ бяха недостатъчни.
Земята се разтрепери и се разцепи на две, отрязвайки я от нас, докато изплуваха десетки и десетки еднорози. Тяхното цвилене и тропот на копита бяха достатъчно силни, за да отвлекат вниманието дори на небесните демони, коите бързо напуснаха района и се укриха възможно най-бързо в сградите.
Небу изръмжа силно и животните около него отвърнаха в дива какофония от звуци. Той докосна с главата си всеки един. Когато го направи, еднорозите затанцуваха и разтърсиха телата си. Златен пясък избухна от тях, докато станаха чисто бели като водача си.
Когато Небу свърши, очите му с дълги мигли срещнаха моите и въпреки че никакви думи не отекнаха в съзнанието ми, между нас премина едно искрено чувство. После се обърна и препусна в галоп. Като един, еднорозите го последваха. Земята се разтресе отново и ако не беше Амон, щях да падна.
Те разтвориха крилете си и се издигнаха във въздуха, Небу водеше. Част от мен искаше да разпъна крилата си и да се присъединя към тях. Това беше гледка, която никога нямаше да забравя, гледка на блестящите им тела, издигащи се към небето. Бяха красиви, вълшебни, почти плашещи със своята сила.
Блясъкът на златното слънце, греещ върху върховете на крилете им, ме пареше в очите. Закрих ги с ръка, но разпознах тялото на Небу, докато се втурваше напред към кулата на Амон-Ра. В момента се виждаше реклама за предстоящо шоу. Когато удари екрана, Небу избухна в чиста енергия и светлина избухна навсякъде около Таймс Скуеър.
Поглъщащата, вбесена, отвори уста и зелена светлина се стрелна към стадото еднорози. Но нейната светлина така и не достигна до тях. Един по един те полетяха към стената от светлина, която стана по-ярка, докато всеки еднорог не изчезна. Когато и последният скочи в пролома, отекна гърмеж. След това визуалното светлинно шоу сякаш се срина само по себе си.
Първо изчезнаха колите, а след това и светофарите. Шумът на Ню Йорк избледня в тишината на разрушения град Хелиополис. Сградите заблестяха и след това се върнаха към нормалното си състояние. Призрачните хора примигнаха и продължиха да вършат работата си, сякаш всичко беше странна илюзия. След това и те изчезнаха.
Блестящата стена от светлина ставаше все по-малка и по-малка, докато всичко утихна, когато пробивът най-накрая се затвори. Премигнах веднъж, два пъти.
– Къде… къде е Небу? – Попитах Амон, обръщайки се, за да видя къде ще се рематериализира. – Кога ще се върне?
– Той… еднорозите… няма да се върнат – каза той тихо.
– Какво имаш предвид, че няма да се върнат? – Заекнах, а някакъв студен ужас изпълни вените ми.
– Пътищата им свършват тук. – каза Ахмос.
Амон обясни:
– Те жертваха живота си, Нехабет.
– Искаш да кажеш, че те са мъртви? – Извиках, гласът ми трепереше. – Всички? – попитах, гледайки всеки един от тях.
– Да. Те се пожертваха, за да затворят пробива – каза нежно Ахмос.
– Но… но… – заекнах, а сълзите се стичаха по лицето ми – но еднорозите са безсмъртни.
– Млада Лили – тихо каза Амон – на мнозина е даден дарът на безсмъртието, но както знаеш, дарът може да бъде върнат.
– Не – прошепнах, поклащайки глава. – Не.
Сълзите се изливаха свободно, когато си мислех за десетките красиви същества, които току-що бяха пожертвали живота си.
– Те дори не могат да влязат в задгробния живот.
Паднах в краката на Амон. Той ме обви с ръце и ме дръпна нагоре, като ме притисна в прегръдките си и целуваше трескавите ми бузи.
– Той дори не получи благодарността ми – казах с треперещи устни.
Яростен писък ме стресна и аз се отдръпнах от Амон, за да видя разярена Поглъщащата.
– Ако мислиш, че това ще ме спре, ще ни спре, много се лъжеш – изплю тя. – Ще те накарам да съжаляваш за това, което направи. – Косата ѝ се гърчеше във въздуха като змии, когато посочи към нас. – Доведете ми ги! – извика тя в ярост. – Но помнете, господарят ги иска непокътнати!
Стотина небесни демони излязоха от разрушените сгради. Те се спуснаха към нас, когато тя се обърна към Анубис. – Но той не каза това за теб – каза тя, дразнейки бога. – Щях да те запазя, но съм гладна, а приятелите ти грубо ми взеха вечерята, преди да мога да ям. Нека продължим.
– Ти ще помогнеш на Анубис – каза бързо Амон на Ахмос, като хвана брат си за ръката. -Разсей я, но се пази от нейната отрова. Не ѝ позволявай да те ужили. Ние ще се погрижим за небесните демони и ще ти се притечем на помощ веднага щом можем.
Ахмос кимна сериозно, докосна за кратко бузата ми с върховете на пръстите си и потегли с вдигната тояга. Преглътнах, знаейки, че нямаме голям шанс да отблъснем дори половината демони в небето, камо ли да помогнем на Ахмос и Анубис.
Амон сякаш прочел мислите ми, ме хвана за ръката.
– Не я призовавай, млада Лили. Все още не. Първо ни дай шанс да се справим. – Въпреки че кимнах, съмнението все още ме изпълваше. – Моля – добави той. Амон плени устните ми в кратка целувка, след което отстъпи назад и премина във формата си на златен сокол.
С вик той се издигна във въздуха и аз разтворих криле, за да го последвам. Той полетя направо в тълпата от демони, които профучаваха покрай нас като метеори. С ноктите си той разкъса един демон на две, и удари друг с крилата си. Разкъсаното същество падна на земята и се разпадна на парчета при удара. Един падна, остават деветдесет и девет.
Ашли пое полета ни. Тя беше брилянтна, прелиташе през ордата и винаги оставаше на косъм от нея. Котешките очи на Тиа забелязваха дупки там, където моите човешки очи виждаха само маси от летящи тела. Изстрелях една стрела, този път обикновена. Тя попадна и се заби в рамото на един демон, но той все пак се насочи към мен. Небесният демон изръмжа и заби нокти в ръцете ми. Отдръпнах се, но по предмишницата ми свободно кървеше от тройка дълбоки драскотини.
Крилата ни се размахваха, докато спираловидно се носехме във въздуха. Извиках собствените си нокти, забих ги в гърдите му, където трябваше да бъде сърцето, и ги извъртях. Звярът изрева и ме отблъсна. Носът му се сбръчка, когато издърпа ръката ми от раната в гърдите си. То гледаше объркано черната кръв. Раната промени цвета си, стана зелена и тялото на съществото се разпадна във въздуха. Викът му прекъсна, когато устата му се разтвори.
Друго създание нахлу през останките на брат си, идвайки към мен с разтворени ръце и криле, размахващи се във въздуха. Сгънах крилата си, започнах да падам и преди да се ударя в земята ги разтворих. Вдигнах глава и примижах към изгряващото слънце, докато се издигах, а маса от небесни демони бяха зад мен. Отстраних няколко, като използвах силата на сфинкса, за да ги удуша, но трябваше да се концентрирам и да ги унищожавам един по един. Това изискваше твърде много енергия, за да се справя във въздушен бой.
Чух златния сокол, но не го видях. Ашли използва умението си да навигира между сградите. Нарочно се докоснах до останките на една кула, обърнах се и я видях да пада зад нас, рухвайки и поваляйки половин дузина демони със себе си. Но колкото и да бяха унищожени, още повече се надигнаха, за да заемат местата им.
Небето потъмня и буреносни облаци се събраха над главата ми. Знаех, че Ахмос ни помага с каквото може. Мълния удари редица небесни демони в бърза последователност. Гигантски топки от камъни започнаха да удрят гърбовете на зверовете, като ги поваляха. Качих се на един скалист надвес с плитка ниша, където главата ми щеше да бъде защитена, и извадих ножовете си. Оставих градушката да си свърши работата, изгоних тези, които летяха около мен, забивайки ножовете си в гърдите им. Те спираловидно падаха към земята като безразсъдни птици, ударили се в прозорец.
Когато градушката спря, те се нароиха, катереха се по скалите и пляскаха диво с криле, докато се опитваха да ме достигнат в малката ми пещера. Знаех, че е въпрос на време да ме притиснат в ъгъла. С боен вик се хвърлих, извадих нокти и се гмурнах през тях, разкъсвайки кожените им крила. Когато разпръснах ятото, разперих криле и се издигнах към мястото, където последно бях видяла Поглъщащата с десетки небесни демони по петите ми. Просто бяха твърде много. Никога нямаше да ги спрем.
Успях да забележа Ахмос далеч долу, борейки се срещу Поглъщащата. Той всъщност беше призовал гръмотевичен облак върху нея и мълния удряше тялото ѝ многократно, но той беше на колене и се мъчеше да остане прав. Опасна зелена мъгла се въртеше около краката му, докато Анубис продължаваше да лежи вързан зад него. Знаех, че Ахмос не може да се справи с нея, не и в сегашното му състояние.
Сканирайки небето, потърсих Амон. Когато зърнах златните му криле, разперих моите, за да го последвам. Но изведнъж формата му внезапно се промени на човек. Изкрещях името му и се втурнах нагоре, опитвайки се да го достигна, преди да се разбие в земята, но десетки небесни демони замъглиха въздуха между нас. Яростно убивах демон след демон, но той продължаваше да пада.
Амон извика оръжията си. Златните ятагани блестяха на слънчевата светлина и докато падаше, той убиваше, отрязвайки главите на няколко демона, след което се обърна, завъртя се във въздуха, така че гърбът му да бъде към земята, и хвърли мечовете си, пробождайки два от тях. И оръжията, и демоните се разтвориха във въздуха и когато премигнах, Амон отново беше златен сокол. Той се изви, размахвайки бързо крилата си и се отправи отново нагоре, следван от гневна орда след себе си.
Нещо ме удари по гърба и разкъса крилете ми. Изкрещях и, следвайки примера на Амон, ги прибрах обратно в тялото си. Демонът падна, но аз го последвах, падайки заедно с него. Обърнах се във въздуха, забих ножа в него, след което отново призовах крилете си, като ги размахах яростно, за да възвърна предишната си позиция. Докато стелата ме излекува, превключих от защита към нападение, обръщайки се челно към групата, която ме следваше. Приковах двама към сграда с едно копие, докато набождах друг.
Необходимостта да помогна както на Амон, така и на Ахмос тежеше в ума ми. И двамата бяха страхотни воини, но ако нещо се случи с някой от тях, знаех, че ще обвинявам себе си.
Тялото ми беше покрито драскотини, имах прободна рана в едното рамо и ужилващо ухапване в другото. Едното ми крило беше разкъсано и ме болеше ужасно. Стелата просто не можеше да се справи. Отчаяно потърсих Ахмос отново, надявайки се да видя Поглъщащата победена. Не беше. Всъщност Ахмос сега беше вързан и държан от демони като Анубис. Времето ни свърши.
Тъкмо се канех да свия крилата си и да се спусна, за да му помогна, когато чух рев отгоре. Амон стоеше в човешка форма на върха на сграда. Маса небесни демони го обиколиха. При всяко преминаване острите им нокти разкъсваха тялото му. Той удари един и наруши баланса си, падайки на едно коляно. Извика, когато се изплъзна от върха на сградата и изчезна отстрани.
– Амон! – изплаках. Чувствах се теглена в две различни посоки. Част от мен отчаяно искаше да се насочи към Ахмос, но друга настояваше, че сегашното положение на Амон е по-отчайващо. Обърнах се към кулата.
Решена да стигна до Амон и виждайки демоните да се приближават отново към мен, размахах крилата си с гигантски тласъци, пренебрегвайки болката. Стиснах зъби и се втурнах напред, бързо изпреварвайки небесните демони. Насочвайки цялата си намаляваща енергия и сила във всеки ритъм, пожелах крилете си да ме отведат при Амон. Ако успеех да го достигна, преди да падне на земята, знаех, че ще оцелее. Но тогава ще трябва да се обърна надясно и да спася Ахмос. Трябваше да съм на две места едновременно.
Косата ми се развяваше зад мен, вятърът препускаше покрай лицето ми. Адреналинът ме зареди, намалявайки болката от нараняванията ми. Вдигнах крилата си и усетих слънчевите лъчи да докосват перата. Тогава нещо се случи.
Въздухът, който се раздвижи в крилете ми, се наелектризира. Вихри от златиста светлина щракнаха и изскочиха във въздуха около мен. Когато врагът се приближи, светлината се насочи към него, обгръщайки го във фуния. Тялото на небесния демон се разтресе, докато се бореше, а след това създанието се разпадна в изблик на прах.
Размахах крилата си по-силно, потокът от енергия се разпространи във виещи се тласъци, стреляйки от един към друг, към друг, улавяйки ги в електрически фуниевиден облак. Щракнах рязко с криле и вълна от светлина се втурна към демоните, които държаха Ахмос и Анубис. Те също изчезнаха.
Останалите около мен се отклониха и аз ги оставих да се разбягат. Обърнах се, втурнах към Амон и го открих да виси на покрива на върха на пръстите си. Ризата му беше разкъсана. Небесните демони го кълвяха с остри клюнове и забиваха ноктите си по треперещата му тяло.
Плеснах с криле и изблик на светлина си стрелна към ятото около него. Те се разпръснаха, всички с изключение на няколко, които изчезнаха в облак от прах. Моята новооткрита сила ме изпълни, ободрявайки умореното ми тяло. Силен виещ вятър изригна от крилете ми и прогони останалите.
Витаейки във въздуха, изчаках прахта да се разсее, надявайки се, че не съм наранила Амон в процеса. За минута се разтревожих. Не можах да го видя. Летейки около сградата, го потърсих. Тогава чух вика на златния сокол и го видях да се накланя към мен. Заедно се отправихме обратно към Ахмос. Просто се надявах да не сме закъснели.
Очите ми се завъртяха, когато видях Поглъщащата. Тя беше стиснала едрото тяло на Ахмос в ръцете си, устата ѝ беше върху неговата. Той беше отпуснат, крайниците му висяха като отпуснати въжета, но въпреки това тя се беше вкопчила в него. Отдалеч изглеждаше, че тя прегръща някого, когото обича, но когато се приближихме, можех да видя косата ѝ, увита около него, притискайки го като преса, острите бодли, които пробождаха кожата му. Той трепна слабо, докато зелената светлина изтичаше от устните им.
Кацнах близо до тях. Ярост изпълни тялото ми.
„Пусни го, коварна вещице. Няма да да докосваш моя Ахмос. Пусни го сега, или ще изрежа сърцето ти и ще го хвърля на демоните ти.“
Поглъщащата бавно вдигна глава, зелени струи излизаха от рубиненочервената ѝ блестяща уста. Зелена светлина грееше и в очите ѝ и те бленаха, когато ме видяха. Със силата на сфинкса се опитахме да я удушим, но тя беше твърде мощна. С въздишка тя пусна Ахмос, сякаш беше чувал с картофи, и се изправи права и висока, с многозначителна усмивка на лицето си. Деликатно облиза устните си, поглъщайки излизащата зелена енергия.
– Ммм – каза тя. – Толкова е вкусно, колкото си спомням.
Стискайки юмруци, се канех да атакувам, когато Амон ме сграбчи за ръката, охлаждайки моментално кипящата ми кръв.
– Той все още е жив, Ашли. Ще направим това заедно.
– Да, любимецо – каза Поглъщащата, обръщайки се към Амон с намигване. – За съжаление той все още е сред живите, така да се каже. Нямаше да бъде, ако не бяхте прекъснали храненето ми – каза тя. Въпреки че устата ѝ беше красиво нацупена, очите ѝ бяха като кинжали.
Тя се наведе близо до бузата му и собственически погали гърдите му с ръка.
– Мисля, че ще продължим след секунда, красавецо – каза тя, притискайки уста до ухото му.
– Сега, Ашли! – Амон извика, когато се впусна в действие, размахвайки ятаганите си, за да атакува. Поглъщащата просто изчезна отново сред вълна от създания и мечът му проряза трептящата маса. Те се стопиха, незасегнати. Той бавно се завъртя в кръг, чакайки я. Чухме подигравателния ѝ кикот и видяхме искрящата ѝ зелена светлина, но тя не се материализира отново.
Колкото и да исках да помогна на Амон, Ашли имаше пълен контрол и нямаше да ми го предаде. Тя коленичи до Ахмос и отчаяно се опита да го събуди. Очите ми бяха пълни със сълзи. След като Астен го нямаше, а Ахмос беше отровен от Поглъщащата, имах чувството, че парчетата, които ни държат заедно, избледняват. Трябваше само едно рязко дръпване и целият ми свят щеше да се разплете.
– Ах, моето силно момче. Какво ти е направила?
Амон сряза въжетата, държащи Анубис, и богът падна в ръцете му.
– Тя е убила повечето -каза Анубис. – Ма’ат си отиде.
– Озирис? – попита Амон.
Анубис поклати глава.
– Все още не. Той все още е заключен в кулата. Тя знаеше, че ще дойдем за него.
Кимвайки мрачно с глава, Амон каза:
– Време е да тръгваме. Можеш ли да се движиш?
Анубис трепереше.
– Тя ме изтощи, синко. Остана ми много малко сила.
Амон метна ръката на Анубис върху раменете си.
– Тогава да те измъкнем оттук.
– Няма време- каза Анубис и свъси вежди. – Тя си играе с вас. Разсейва ви, докато Сет се освободи от оковите си.
– Тогава ще се погрижим да я довършим преди да стане това. Ще трябва да се държиш за Ахмос. Ашли – извика Амон, – помогни ми да ги поставим на гърба ми.
Амон се промени във формата си на птица и Ашли отстъпи настрана, за да мога да поема контрола отново. Анубис, колкото и слаб да беше, ми помогна да кача Ахмос на гърба на брат му. Тъкмо се канех да помогна и на Анубис, когато Поглъщащата се появи зад него.
– Тръгваш си толкова скоро? Не мога да позволя това, нали? – Тя обгърна с гърчещата си коса Анубис и всъщност го вдигна във въздуха. Той извика от болка. Отчаяно се обърнах към Амон. – Тръгвай. Отведи го на безопасно място. Ще я разсейвам, докато се върнеш.
Амон излетя, като едва удържаше стенещия Ахмос на гърба си. Златната му форма изчезна над сградите. Поглъщащата го изгледа как си тръгва с изражение на забавление.
– Мислиш да попречиш на господаря ми? – Очите ѝ светнаха само при мисълта за него.
– Твоят господар? – Изплюх се. – Бих си помислила, че толкова могъща жена като теб ще се дразни от самата идея да има господар.
Тя хвърли Анубис настрана и той се срина на земята на купчина.
– Казва момичето, което има не един, а трима господари.
– Синовете на Египет не са мои господари – отговорих аз. – Те са мои спътници. Воини, които стоят до мен.
– Така ли? – попита тя, измервайки ме с поглед. – Мисля, че може би те са много повече от това. Трябва да призная, че ме впечатли. Да завъртиш и тримата Сина на Египет около малкия си пръст е нещо, което заслужава възхищение. Кажи ми – каза тя, приближавайки се по-близо – какво направи със сърцата им?
– Сигурна съм, че не знам какво имаш предвид.
– Мисля, че знаеш. Онзи, когото току-що отнесохте, нямаше останала енергия за даване, а сърцето му липсваше. Издайнически знак, че те са много повече от твои… воини. – Тя изкриви лице, докато ме изучаваше. – Защо ми е толкова трудно… да те разчета? Все още си смъртна. Усещам неприятната миризма на човечност върху теб, но не усещам сърцето ти. Това е мощно.
Тя започна бавно да кръжи около мен, нервите ми изтръпнаха от близостта ѝ. Затваряйки празнината помежду ни, тя обгърна ръката ми, а дългите ѝ нокти одраха кожата ми. Горещият ѝ дъх ме обля, когато каза: – Знам, че имаш сърце. Вкусих го чрез Амон. – Усещах как очите ѝ се впиват в мен. – Господарят ми казва, че трябва да останеш жива, но със сигурност няма да има нищо против да опитам малко. – Очите ѝ се затвориха. – Връзката на истинската любов е толкова рядък деликатес. Да погълна сърце, изпълнено с нея, е нещо, на което никога не бих могла да устоя.
– Защото никога не си го изпитвала? – попитах тихо.
Лицето ѝ стана аленочервено.
– Моят господар ме обича.
– Сет обича Изида. Нефтис ми разказа всичко.
– Нефтис лъже – изръмжа Поглъщащата. – Тя не може да оцени мъж като Сет.
Извъртях очи.
– Какво да оценява? Този, който наранява другите, не може да обича. Той е разбивач на връзки, а не създател на такива. Дори ти, с твоя ограничен опит, трябва да знаеш това.
Челото ѝ се набръчка, докато се смееше горчиво.
– А какво знаеш ти, когато си толкова млада, за любовта?
– Знам, че означава жертва. Да си готова да се откажеш от всичко, за да защитиш човека, когото обичаш. Синовете на Египет биха направили това за мен и аз бих направил същото за тях. Кажи ми, би ли се отказал Сет от амбициите си заради теб? Би ли застанал на твоя страна, за да ти спаси живота?
– Твоята наивност е смешна. Няма нужда да отговарям на детинските ти въпроси. Аз съм Поглъщащата. Поемам цялото страдание, целия грях, цялата омраза и горчивина, които някога са били част от света. То живее в мен. За мен е достатъчно да знам, че Сет ми помогна да се освободя от подземния свят. Може би той не ме обича, според твоето определение за любов, но ме цени достатъчно, за да ми даде най-съкровеното, най-тъмното ми желание.
– Тогава те съжалявам.
Тя ми даде половин усмивка.
– О? И защо така, мое сочно сърце?
– Защото заслужаваш повече. Не е твърде късно, нали знаеш. Можеш да се промениш. Откажи се от тази амбицията и се опитай да станеш нещо различно.
Челото ѝ се набръчка, но после се изглади.
– Мислиш си, че знаеш всичко. Но за съжаление ще откриеш – каза тя, докато блестящите ѝ очи се спускаха към гърдите ми – че много ме подценяваш.
С едно щракване ръката ѝ прониза гърдите ми, прониквайки през бронята ми и аз изревах от болка. Поглъщащата отметна глава назад в триумфален вик, докато навлизаше по-дълбоко, търсейки сърцето ми. Дишах тежко, сълзите се стичаха по бузите ми, докато тя продължаваше. Стиснах зъби, хванах я за ръката и обвих ръце около китката ѝ.
Усмивката ѝ избледня, когато стиснах челюст и разперих крилата си. Размахвайки ги силно, аз се вдигнах от земята, като я дръпнах със себе си. Тя пребледня, когато краката ѝ вече не можеха да докоснат земята.
– Къде е? – изсъска тя. – Къде е сърцето ти?
Пренебрегнах я и се издигнах по-високо. Тя се огледа със загриженост, след което отново обърна поглед към мен. Кичури от косата ѝ се изстреляха и се впиха в ръцете и гърба ми, а огнените стрели се забиха в мен под кожата ми. Зениците ѝ бяха големи, а ноздрите ѝ се разширяваха. Беше очевидно, че е уплашена, но продължаваше да търси. Изпускайки дъх, аз я предупредих:
– Ако спреш, ще те оставя да живееш.
Лицето ѝ се изкриви в маска на омраза.
– Направи най-лошото, на което си способна – подигра се тя. – Твоята сила е нищожна спрямо моята. Аз съм Поглъщащата. Аз съм…
– Да, да – прекъснах я и след това погледнах надолу към нея с повдигната вежда.
– Но аз съм от Ню Йорк – изсъсках. – И ти се забърка с родния ми град.
Насочвайки силата си, размахвах крилата си, оставяйки перата да поемат слънчевата светлина. Електрически ток изцвърча и изскочи. Поглъщащата извъртя тялото си, удряйки ме със свободната си ръка. Погледнах надолу към потоците кръв, стичащи се по торса ми, и почувствах придърпване на кръста си. Беше открила колана ми със сърцата скарабеи. Тя дръпна колана ми и аз ахнах и я пуснах.
Поглъщащата падна, бодливата ѝ коса се изтръгна от кожата ми, докато ръката ѝ се изплъзна от гърдите ми. С отворена от страхопочитание уста, тя погали скарабеите, напълно забравила за несигурното си положение. Силата, която бях канализирала, беше достигнала зенита си и аз пляснах с криле. Скърцащ поток от светлина се изстреля към нея и когато я удари, тя отметна ръце и глава назад, а от устата ѝ и от краищата на косата ѝ струеше електричество.
Коланът се изплъзна от пръстите ѝ и тя го сграбчи немощно, продължавайки да крещи. Кожата ѝ побеля и после просветна. Можех да се закълна, че видях как миглите ѝ трепнаха и усмивка на мир и спокойствие се разля по лицето ѝ, преди цялото ѝ тяло да избухне.
Стъпих на земята, крилата ми едва ме държаха изправена и аз се свих до Анубис. Наблизо забелязах падналия колан и се протегнах, доколкото можах. Стиснах го между два пръста, придърпах го към себе си и го сложих до зеещата рана в гърдите ми. Кръв напои земята около мен. Чух крясъка на сокол и усетих как сянка премина по лицето ми, преди да затворя очи.

Назад към част 25                                                           Напред към част 27

ГЛАВА 24

В ОЧАКВАНЕ НА КРИЛАТА

– Моите… какво? – попитах, чудейки се как съм намерила гласа си.
– Крилете ти – каза Изида. – Бях сигурна, че Хасан знае – промърмори тя.
Сложих ръце на бедрата си.
– Очевидно не всичко сте ми казали. – Насочих пръст към богинята, като разширих дъгата, обхващайки и другите – Това важи за всички ви.
Изида въздъхна и ме погледна снизходително и търпеливо, сякаш бях дете, което я моли да ми обясни най-основните неща.
– Не си ли спомняш, че символът, който намери в храма, беше този на гръцката версия на сфинкса?
– Да, спомням си – отговорих аз.
– А каква е разликата между египетското и гръцкото изображение на сфинкс? – попита тя.
– Чакай малко. Хасан ми каза. – Отдалечих се няколко крачки и след това се върнах. -Гръцката версия е женска.
– Да, и какво друго?
– Има крила?
– Много добре. В деня, когато те оставих на произвола на съдбата в африканските равнини, ти дадох не две, а три оръжия. – Тя направи пауза, чакайки като нетърпелива учителка да отговоря на незададения ѝ въпрос.
– Ножовете-копия – казах аз – и лъкът и стрелите, които карат съществата да отговарят на въпросите ми и да се подчиняват на волята ми, а след това имаше…
Изида вдигна ръка.
– Не това правят моите стрели.
– Не? Тогава защо жътварите…
Тя прекъсна:
– Моите стрели имат лечебна сила. В подземния свят стрелите са лекували мистичните рани, причинени от истинското зло. Жътварите не бяха истински слуги на Поглъщащата, така че стрелата ги освободи от нейния контрол. В случая с адските хрътки, те трябва да се поклонят на силата на стрелата, но те сами по себе си са тъмни по природа. Така че стрелата не ги изцели или трансформира.
– Също не ги уби – казах сухо.
– Не. Адските хрътки не са живи и никога не са били. Те са просто сенки, които се раждат в подземния свят. Тяхната единствена цел е да преследват мъртвите по пътеките на изцелението, за да могат определените там да го напуснат някой ден. Поглъщащата ги е използвала и покварила.
– Добре. Както и да е. Да се върнем тогава на третото оръжие, което спомена. То е…?
– Твоите крила, разбира се.
– Добре, дори да приемем, че ги имам, което всички признаци показват, че нямам, как бих ги използвала като оръжие?
– Когато перото ми влезе в гърба ти, те заболя, нали?
– Разбира се, че ме заболя. Все още го усещам.
– Боли, защото държиш крилете си заключени. Затвори си очите. – Когато видя, че се подчинявам, тя продължи. – Съсредоточи се върху мястото между лопатките ти, където влезе перото. Сега позволи на това чувство да се разшири.
Потрепнах неудобно и протегнах гръб, въртейки врата си напред-назад. Малкият сърбеж се превърна в нещо парещо. Съскайки, казах:
– Боли.
– Така ще е само първия път. Мисли за това като за треска. Ще се почувстваш по-добре, след като освободиш крилете си.
Кожата ми се раздра, болката избухна по протежение на гръбнака ми и аз извиках и паднах на едно коляно, поставяйки ръце на земята. Прехапах вътрешната страна на бузата си и усетих кръв. Ноктите ми се появиха и начертаха бразди в праха. С последен силен тласък агонията изчезна, оставяйки след себе си толкова осезаемо облекчение, че се засмях.
Прибирайки ноктите си, се изправих на крака, но почти паднах назад от тежестта. Тогава нещо ме вдигна и ме закрепи. Луната беше изгряла и въпреки че стояхме на пряката ѝ светлина, по лицето ми се движеха сенки. Обърнах бавно глава и видях едно крило да се показва от рамото ми. Определено не принадлежеше на Изида.
– Твои са – каза тя. – Доста са красиви.
Направих две бързи крачки назад и отново се появи проблемът равновесието, но този път тялото ми действително се издигна във въздуха. Крилете над мен се размахаха веднъж, два пъти и след това ме спуснаха. Явно сега гравитацията работеше по различен начин. Свих дясното си крило около себе си, докато не успях да притисна ръка към меките пера.
– Ти ги контролираш с ума си – каза Изида. – Не са толкова трудни за управление, колкото си мислиш. Можеш да ги приереш отново с една мисъл. – Потръпнах, мислейки за страданието, което ми причиниха, когато се появиха за първи път. Богинята сигурно е прочела мислите ми, защото добави: – Вече няма да боли. Не и сега, когато са освободени.
Изпробвайки изявлението ѝ, прехапах устни и поисках да се скрият. Крилата се прибраха зад гърба ми и се свиха, изчезвайки. Протегнах ръце през раменете си, потупвайки лопатките си, доколкото можах, но крилата бяха напълно изчезнали.
– Преди да ги извикаш обратно – каза Изида, – мога ли да предложа лека промяна в гардероба ти?
Кимнах тъпо, осъзнавайки точно тогава, че крилете ми ефективно бяха разкъсали гърба на ризата ми на две. Движейки се зад мен, богинята промърмори нещо и пясъкът се раздвижи, издигайки се зад мен. – Ето – каза тя, след като пясъкът утихна. – Моделирах твоето облекло като моето. Крилата ти ще се появяват от дълга цепка на гърба на ризата над жилетката ти, ако си достатъчно внимателна. Ако не, те могат да повредят дрехите ти твърде много, за да прикриват тялото ти.
Облизвайки устните си и хвърляйки поглед към момчетата, казах:
– Със сигурност ще внимавам за това.
Затваряйки очи, приготвяйки се за болката, аз отново извиках крилете си. Този път не почувствах нищо друго освен комфортно облекчение. Беше като да събуеш високите токчета в края на деня. Експериментално ги размахах и тялото ми се повдигна от земята няколко фута, преди да се спусна обратно.
С широко отворени котешки очи преглътнах. Свещено египетско небе, помислих си. Имам крила. Ако само Нана и д-р Хасан можеха да ме видят. Липсваха ми.
Отблизо забелязах, че перата бяха пъстри, подобно на косата ми, цветовете бяха палитра от богати метали – включително сребро, платина и злато. Намерих мъничко мъхесто перце, изтръгнах го и изревах. Беше като да отскубя шепа коса. Затърках нараненото си крило и болката бавно отшумя.
Амон се приближи и вдигна ръка, спирайки, сякаш искаше разрешение. Когато кимнах, той прокара ръка надолу по вътрешната страна на крилото, удивлявайки се. Усещането беше опияняващо, почти чувствено. Усещах го с крилото, но го усещах и с гърба си. Беше като върховния масаж на гърба от най-горещия човек в света, което не беше твърде далеч от истината.
По гърба ми пробягаха тръпки. Хванах мускулестата ръка на Амон, прибрах крилата си назад като птица, поклащайки леко глава в знак на извинение. Той отстъпи настрани, наведе глава и косата му падна на очите. Всеки друг път щях да съм щастлива да ме приближи, да ги изследва с мен, но не можех да си позволя разсейването точно сега.
С грижливо сгънатите си крила зад мен, вече не можех да ги виждам, но все още нямаше никакъв начин да забравя, че са там. Цялото разпределение на теглото ми се беше променило. Чувствах се като, когато за първи път станах сфинкс. Бях ново същество.
Ашли беше развълнувана, и имам предвид абсолютно развълнувана, от идеята да ги изпробва. Беше трудно да я разубедя от възбудения ѝ ентусиазъм, готова да скочи от планината.
– Кажи ни как нашите крила са оръжие? – казах на Изида. След това трепнах и добавих: – Моля те. И ти благодаря – вдигнах ръка, показвайки крилете ни – между другото за това. Трябва да те е убило, за да отскубнеш перо с такъв размер.
– Признавам, че беше болезнено, но се надявам, че в крайна сметка си заслужава. Сега разбираш защо не исках подаръкът ми да бъде пропилян.
– Да, разбирам.
– Крилата на сфинкса – обясни Изида – имат силата да привличат големи ветрове. Може да ги променяш според волята си, създавайки циклони, пясъчни бури. Можеш да го правиш с ума си, въпреки че това може да бъде и естествен отговор на опасност, подобно на твоите нокти.
– Разбирам. Е, всичко това би било хубаво да го знаех преди.
– За съжаление, нямам свободното време да те науча на всички неща, които знам за силата на сфинкса. Иска ми се да имах – тъжно каза тя. Изправяйки се, тя се обърна към сестра си. – Време е да тръгвам – обяви тя.
Нефтис кимна и двете жени се прегърнаха. Изида погали дългите бяло-руси коси на сестра си. Когато се разделиха, Изида изписа усмивка на лицето си, въпреки че всички ние можехме да видим през нея страха и съмнението, които се криеха отдолу. Хорус излезе напред и обгърна майка си с ръце. Сълзи се търкаляха по бузите му, а очите му бяха кръвясали.
Тъмната планина беше тиха. Когато Изида се отдръпна, тя хвана Хорус за ръката и прошепна нещо в ухото му. Той кимна с трепереща брадичка. Разперила криле, Изида изпрати целувка на любимите си хора, погледна нагоре към блестящата луна и с мощно пляскане с крила се извиси в небето.
Когато мракът я погълна, погледът ми се спусна към Нефтис и Хор. Те стояха облегнати един на друг, подкрепяйки се в тъгата.
– Той ще я унищожи – каза Хорус, докато бършеше очите си.
– Няма да се стигне дотам – отвърна Нефтис. – Не забравяй, че той все още е окован.
Хорус се присмя с открито презрение.
– Има много неща, които човек може да направи, за да причини болка дори без силата на бог.
– Сет вярва, че я обича, племеннико.
– Той трябваше теб да обича. – Лицето на Хорус беше гръмотевичен облак. За момента бурята в него беше далече, но ще бъде разумно да се подготвим за атаката.
– По свой собствен изкривен начин го прави – отвърна тихо Нефтис.
– Тази змия не знае какво означава любов – каза Хорус и се отдалечи, оставяйки ни с леля му.
Нефтис се обърна към нас, долната ѝ устна трепереше.
– Елате, нека ви покажем пътя. Но първо трябва да ви разкажем за нашите планове.
През следващия час тя обясни подробно плана. Боговете щяха да се отправят на три групи в опит да отвлекат вниманието на Поглъщащата. Две групи щяха да атакуват първата вълна от слуги. Тяхната задача беше да унищожат колкото се може повече от небесните демони. Третата група щеше да се промъкне в двореца на Амон-Ра и да спаси Озирис, като го отведе обратно на върха на планината, за да може да се възстанови. Ние трябваше да изчакаме, докато те го освободят, и тогава да унищожим Поглъщащата, когато тя неизбежно го последва. Надявахме се, че ще я изненадаме.
Двете групи богове тръгнаха, Анубис водеше едната, а Амон-Ра другата. Тръгнаха надолу по планинския склон пъргави като елени. Третата, водени от Ма’ат, щеше да тръгне, когато и ние. От нощта оставаше точно толкова време, колкото да се върнем в Хелиополис и да намерим място, където да се скрием. Нефтис ни показа, че трябва да се издигна в небето.
Разперих криле и точно когато Амон и Астен се приготвяха да преминат в другите си форми, Нефтис ни спря.
– Почти забравих – каза тя. – Всички трябва да се срещнете с Хорус, преди да тръгнете. Аз ще да отида да поговоря с последната група.
Докато Астен, Амон и Ахмос ме следваха, ние потърсихме Хорус и го намерихме да седи на каменна пейка под дърветата, с глава в ръцете си.
Когато вдигна поглед към нашето приближаване, устата му се изкриви, призрак на нахалната усмивка.
– Дойде да ме целунеш за довиждане? – попита той, подигравайки се на мъжете зад мен.
– Не. Нефтис каза, че трябва да ни видиш.
– А, да. Става въпрос за твоята оскубана птица.
– Моята какво?
Хорус махна с ръка, посочвайки братята.
– Нали знаеш, този, който вече не може да лети.
Поглеждайки към Ахмос, почти усетих желанието му да фрасне Хорус право в брадичката.
Богът, или не забеляза, или не му пукаше за реакцията на Ахмос, се изправи и се насочи към пъна на едно дърво, като нарочно, докато вървеше, блъсна рамото на Ахмос. Той коленичи и изчетка корените.
Оставяйки братята зад себе си, тръгнах след Хорус.
– Съжалявам за всичко, което се случи – казах му. – За майка ти, имам предвид.
– Аз също – тихо отвърна той.
Удовлетворен от усилията си, Хорус се изправи и изпя заклинание – такова, което звучеше леко познато.
– Отдръпни се сега – каза той, когато свърши, хващайки ме за ръката. – Той искаше да помогне. Трябва да призная, че бях изненадан. Сигурно ти си му въздействала. От друга страна, красивите млади девици обикновено го правят – завърши богът с полусърдечен кикот.
Земята изръмжа и аз се олюлях срещу Хорус, крилата ми се повдигнаха, за да ме укрепят. В този момент в земята се отвори дупка и от нея избухна блестяща златиста фигура.
– Небу! -Разплаках се, щастлива да видя стария си приятел отново.
„Здравей, богиньо. Радвам се да те видя.“
– И аз. Благодаря ти, че дойде.
„Пак заповядай.“
– Мислех, че не искаш да се присъединиш към битката – казах и пристъпих напред, за да го погаля по гърба.
„Не искам. Но след като те оставихме, бях измъчван от ужасно чувство за вина при мисълта с какво ще се сблъскаш. Целта ми е да те предпазя от Сет до точката на собствената си смърт. Макар, че бих предпочел, разбира се, да не намеря края си по този начин.“ Еднорогът вдигна глава, за да мога да го почеша по врата. „Смяташ ли ме за благороден?“ – попита Небу, тропайки с копита.
Смеейки се се отдръпнах и докато той разтърсваше гривата си, казах:
– Изключително благороден.
Обикаляйки около мен, главата му се клатеше нагоре-надолу, Небу възкликна: „Новите ти крила са прекрасни! С подаръци като тези ти си подходящ спътник за еднорог.“
– Какви идеи имаш в главата си, старче? – провокира го Хор с кикот. – Първо трябва да стъпчеш конкуренцията. – Той наклони глава, замисляйки се. – Не мога да кажа, че съм твърде много против това. Възможно е да се освободи място за самотен бог. Какво ще кажеш, еднорог? Искаш ли да работим заедно, за да намалим редиците?
Небу изсумтя и каза: „Когато еднорог хвърли рога си на ринга, няма кой да се намеси, дори бог.“
Завъртях очи, но след това се изкикотих, когато Небу изцвили и бързо отиде да поздрави останалите.
Когато той се отдалечи, Хорус ме хвана за ръката и ни обърна така, че да съм с гръб към братята.
– Благодаря ти – каза той.
– За какво?
– За това, че ме отвлече от скръбта ми. Ти си много добра в това, да знаеш.
– Няма за какво – казах и му се усмихнах. – Не си толкова лош. Всъщност си доста добър човек, като се вземат предвид всички неща.
Хорус направи крачка по-близо и прокара върха на пръста си по едно блестящо перо.
– Толкова щедра – промърмори той. – И толкова красива.
– Благодаря ти! – казах, хвърляйки му остър поглед, докато дръпнах крилото от ръката му.
Той я свали и се усмихна.
– А сега за онази целувка за довиждане?
– Младата Лили не е твоя, за да я целуваш, Хор.
– Амон – каза Хорус, а разочарованието оцвети тона на гласа му. – Никога не си достатъчно далеч, нали?
– И аз се канех да кажа същото за теб.
Навеждайки се над ръката ми, Хорус я целуна със злобен блясък в очите.
– Докато се срещнем отново, Лили – каза той. – Нека щастливите ветрове духат в твоя посока.
– И в твоята – отговорих аз.
Хорус тръгна и аз промуших ръката си през тази на Амон, запътвайки се към Небу. Ахмос беше гърба на му, а Астен вече се бе превърнал в осветения от звезди ибис. Амон ме целуна по бузата и попита: – Готова ли си?
– Като че ли някога ще бъда.

Щом се издигнах във въздуха, златният сокол беше от едната ми страна, осветеният от звезди ибис от другата и Небу с Ахмос на гърба зад нас. Извиках, правейки голям кръг. Оставих Ашли да поеме контрола, тъй като за нея това беше естествено и на практика умираше да го направи. Ускорихме бързо, като Ашли ме обучаваше по пътя. Тиа проявяваше нулев интерес, казвайки и на двете ни, че летенето е неестествено за котките, но за мен летенето беше толкова хубаво, много по-добро от ходенето. Бях изумена колко лесно го възприех. Въпреки че нямах страх от височини и отдавна бях свикнала с небостъргачите, влакчетата в увеселителни паркове леко ме караха да ми се гади. Мислех си, че с летенето ще бъде същото, но да контролираш маховете и гмурканията беше не само вълнуващо, но и предотвратяваше този ефект.
Ашли ми върна контрола, доволна, че е имала възможност да се наслаждава на летенето. Преминах над високите дървета, протегнах ръка, за да ги докосна. Тъмният пейзаж беше нашарен от ледени вени от искрящо синьо и лилаво и блестящи скали, които се движеха. С любопитство се приближих по-близо и видях, че блестящата лилаво-синя светлина идва от река. Скалите бяха крилати, блестящи риби. Те скочиха от реката, пляскайки диво, за да стигнат до върха на водопада.
„Хвърлят хайвера си“ – каза глас в съзнанието ми. „През това време люспите им светят.“
Аз ахнах. Беше гласът на Ахмос, а не на Амон, както очаквах. Тогава разбрах, че Ахмос вече може да чува и мислите ми. Нощният бриз беше набъбнал от лунна светлина. Почти усещах хладната свежест на лъчите ѝ. Лунната светлина ме накара да си помисля за Ахмос и дългите часове, които бяхме пътували заедно. Открих, че ми липсва тогавашната ни близост.
„И на мен ми липсва“ – отекна познатият му глас в съзнанието ми.
„Защо чуваш мислите ми?“ – попитах го. „Амон не можеше да чува гласовете на Ашли или Тиа, а ти имаш сърцето на Ашли. Не би трябвало да можеш да чуваш мен.“
„Ако те притеснява, извинявам се“ – каза Ахмос.
„Точно това не ме притеснява“ – отговорих аз. „Просто е малко шокиращо.“
„Интересно“ – чу се друг глас. Беше Амон. „Може да се дължи на заклинанието, направено от Изида.“
Крилете ми се размахаха бързо, което ме накара да наруша равновесието си и сърцето ми да се разтупти. Забавих ритъма и се успокоих.
„Всичко ли чу?“ – Попитах.
„Да“ – отговори Амон. „Въпреки че не желая да подслушвам.“
„Вече е твърде късно.“
„Това не е нещо, което можем да избегнем“ – каза Амон. „Поне вече не.“
„Възможно ли е да е заради връзката ми с трите чрез Васрет?“ – попита Ахмос.
„Има един начин да разберем“ – отговори Амон.
„Как?“ – Попитах.
„Извикай на Астен. Ако може да те чуе, тогава ще знаем, че тази способност идва от Изида“ – инструктира Амон.
„Астен?“ – попитах мислено. „Чуваш ли ме?“
Нямаше отговор.
„Тиа? Можеш ли ти да пробваш?“
Тиа направи усилие да се свърже с Астен, но ибисът мълчаливо се носеше до нас, звездна светлина намигаше върху перата му. Не показваше признаци, че ни чува.
„Може би защото не успя да поеме сърцето ми“ – тъжно предположи тя.
„Може би“ – отговорих.
Летяхме, докато стигнахме до края на гората и след това се спуснахме, Астен и Амон се трансформираха обратно в човешките си форми. Сигнал освети нощното небе на далечния хоризонт. Беше само въпрос на минути, докато чуем писъците на небесните демони. Отдръпвайки се в тъмните сенки на дърветата, Астен незабавно изплете прикриващото си заклинание върху нас за всеки случай. Гледахме ги как минават отгоре със стотици.
Дойде нов сигнал и орда, голяма колкото първата, скоро се насочи в тази посока. Време беше да се раздвижим. Ахмос ме хвърли на гърба на Небу и ние бързо се отправихме към покрайнините на Хелиополис. Тъмните, разрушени сгради се издигаха над лилаво-тъмното море, все още блестящата кула на Амон-Ра се открояваше сред купищата разрушения като скъпоценен камък.
Насочихме се към разрушена градина и се скрихме в една беседка. Надвисналите лози и счупените клони на дърветата ни прикриваха достатъчно добре. Плъзнах се от гърба на Небу и видях отражението си в мътните води на кръгъл отразяващ басейн. Крилата ми трепнаха. Определено не приличах на момичето, което бях някога.
Като оставим крилата настрана, косата ми, обикновено дълга, права и лъскава от различни продукти, сега беше буйна и разрошена. Дори не можех да определя цвета ѝ. Къдреше се по подобен начин като тази на Ашли. Дори цвета на кожата ми се беше променила. Някога бях бледа като лунна светлина, но сега имах тен, сякаш бях прекарала лятото във Флорида.
Телосложението ми винаги е било стройно, но сега крайниците ми бяха слаби и силни, по-скоро като на Тиа. Дори температурата ми се промени. Новата ми температура беше нещо средно между гореща вана и наскоро загасена клечка. Започнах да се чудя дали тялото ми все още е наистина мое или се превръщам в нещо друго.
Амон се приближи зад мен и ме прегърна несръчно, опитвайки се да обхване и крилете ми. Дръпнах ги обратно в тялото си и той ме прегърна, като пое с уста намръщената ми уста и сбръчкания нос.
– Какво не е наред? – попита той, а очите му блестяха в преливаща се зелена светлина.
– Почти всичко. – Аз въздъхнах. – Не се чувствам като себе си. Всичко е грешно. Крилата са просто още едно нещо на върха на всичко останало. Аз съм непозната в собствената си кожа. Не на място, като чифт джапанки на модно ревю. Аз не съм момичето, което срещна в Ню Йорк, Амон. Вече не.
– Не, Нехабет – отвърна той. – Не си. – Повдигнах вежди, изненадана, че той не се опитва да ме успокои. – Вече не вървиш по пътя от вчера. Дали това е добро или лошо нещо, трябва сама да избереш. Знам само, че душата ти е неугасим пламък. Пращи като буреносен облак, пълен със светкавици. Промените в тялото ти не означават нищо. Щях да те позная, независимо от формата ти.
Ъгълчето на устата ми се повдигна.
– Опитваш се да кажеш, че ще ме обичаш, когато ще остарея и побелея?
– Не – каза Амон. – Искам да ти кажа, че все още ще те обичам, когато физическата ти форма се превърне в прах и от никой от нас не остане нищо, освен нашата воля. Каквото и да стане с нас, където и да води смъртта, аз ще намеря начин да бъда с теб. Вярваш ли в това? – попита той.
Притиснах челото си към неговото.
– Мисля, че да – казах аз.
Небу тропна нервно с копито по земята.
– Нещо не е наред – каза Ахмос, приближавайки се от мястото, където беше на пост. Сребристите му очи горяха в нощта. – Много пътеки внезапно свършиха. Нещо се е случило с групата, изпратена да спаси Озирис.
– Мислех, че не можеш да ги усетиш – казах аз.
– Помниш ли, когато казах, че пътеките тук са трудни за разпознаване?
Кимнах и казах:
– Да. Не можеш да следваш пътищата на боговете.
– Точно. Е, групата, водена от Ма’ат до дома на Амон-Ра, беше достатъчно голяма, за да я различа. Те влязоха, няколко пътеки се събраха на едно и също място, но след това просто… просто изчезнаха.
– Тогава трябва да им помогнем. И така, какво ще правим? – Попитах. – Да се промъкна или да летя до върха?
– И двете – каза Амон. – Дай преднина на мен и Астен и тогава вие ще полетите. Надяваме се, че ще ги разсеем, за да можете да влезете, да изведете Озирис и да отидете на безопасно място.
Тъкмо се канех да протестирам, когато Амон хвана ръката ми.
– Астен ще ни осигури прикритие – каза той, знаейки как ще реагирам, че се разделяме. – Помни, че заради нашата връзка сега сме прикрити по същия начин, по който сте и вие. Тя няма да ни усети.
Преглътнах буцата в гърлото си и кимнах в знак на съгласие. Астен и Амон пропълзяха през мрака и изчезнаха в сенките между останалите сгради.
Около двадесет минути по-късно Ахмос реши, че е време. Той се качи на гърба на Небу и аз разперих криле. Летяхме нагоре, обикаляйки тъмния град. Когато един небесен демон изпищя, Небу долетя по-близо до него. Ахмос бързо удари демона с тоягата си. То се сви, падайки и дебелото му тяло удари земята с тежък удар.
Ако имаше други небесни демони наоколо, те не се чуваха. Кацнахме на повреден балкон. Камък се откъсна, когато копитата на Небу докоснаха повърхността и ние прибрахме крилата си. Тихо се промъкнахме вътре. Извадих ножовете-копия от ножниците им. Сега бяхме от другата страна на голямата стая, където за първи път видяхме Озирис, но нямаше и следа от бога. Имаше обаче някои много забележими петна от кръв там, където някога е бил.
Стъпвайки по-нататък, се натъкнахме на падналите воини, които бяха придружавали Ма’ат. Ахмос приклекна и обърна едно от телата.
– Сърцата им са изядени – каза той. Мрачно оглеждахме стая след стая, но не намерихме нищо освен счупени мебели и натрошени стъкла. Нямаше следа от Астен или Амон. Ужас изпълни тялото ми.
– Не разбирам – казах аз. – Къде са всички?
В този момент трясък разтърси сградата и аз се спънах в Ахмос. След като ми помогна да стъпя отново на краката си, той хвана ръката ми.
– Хайде – каза той. – Нещо става на двора.
Надникнахме надолу от балкона. Въздухът беше пълен с небесни демони – много повече, отколкото бяхме виждали да излитат. Към тях се присъединяваха завръщащите им се братя, които носеха пленници в ноктите си.
Един от пленниците се откъсна от небесните демони. Към него се присъедини едно ръмжащо куче.
– Анубис – изсъсках аз на Ахмос. Когато отново го притиснаха в ъгъла и го плениха, с ужас наблюдавах как Поглъщащата се обви в шеметна вълна от прилепокрили същества, а след това се материализира пред него.
Гърленият ѝ смях се разнесе от вятъра.
– А, сега, ето един, за който мога да отделя време.
Изгрева осветяваше със светлината си сцената долу, къпейки двора в кървавочервени лъчи. Преди Ахмос да успее да ме спре, аз прескочих, като разтворих крилата си и изкрещях боен вик. Небесните демони се насочиха да атакуват и аз изкормих един с ножа си и разкъсах крилото на друг. Небу и Ахмос скоро се присъединиха към мен. Копитата на еднорога едва пропуснаха главата ми, когато Ахмос заби тоягата си в рамото на летящ демон, преди да успее да сграбчи крилото ми.
Проправихме си път към земята бавно, разгонвайки демон след демон. Те се спускаха един по един в двора долу. Поглъщащата вдигна глава, за да наблюдава приближаването ни, уверена с изпълнено с радост усмивка на яркото ѝ лице, но ми отне много повече време, за да стигна до нея, отколкото очаквах.
След като стигнахме до земята, се насочих директно към все още един жив небесен демон и забих стрела на Изида в гърба му. То започна да се гърчи, но не ми се поклони, когато го поисках.
Смехът на Поглъщащата се чу от другата страна на кървавото поле.
– Мислиш ли, че няма да се поуча от миналите си грешки? – каза тя.
– Те не са лоялни към никого освен към мен. И – добави тя, докато се приближаваше, – те нямат достатъчно ум, за да бъдат манипулирани.
Извадих стрелата и виждайки как се разпада в ръката ми, бързо забих ножа-копие в главата на звяра. То се свлече, черен език излезе от устата му. Видях незабавната промяна в кожата му, когато се превърна от тъмно бронзова в нездравословно зелена до пепеляво сива. Парчета от него се отчупиха и се превърнаха в прах, докато съществото се стопи. Беше като да гледаш как корозирал метал се разпада. Остана само една стрела на Изида. Тръпки ме побиха, когато се обърнах към врага си.
Небу се приземи леко до мен и Ахмос скочи долу. Десетки небесни демони все още се рояха над нас, но изглежда, че оцениха добре уменията ни, защото не атакуваха отново.
Поглъщащата вдигна поглед към тях, свила уста в кисело изражение. Тя вдигна ръка, посочвайки с пръст към Ахмос.
– Здравей отново, красавецо – каза тя. – Идваш за нова целувка ли?
Когато Ахмос не каза нищо, тя се нацупи.
– Не? Ето, че бях готова да отделя този само за теб – каза тя, посочвайки Анубис. – Ще стигна и до теб. Ще запазя всички ви за десерт. – Игнорирайки ни, тя се обърна обратно към бога.
– Нещо не е наред – изсъсках на Ахмос. – Тя дори не се притеснява, че сме тук. Имайки предвид факта, че почти я победих последния път, когато се срещнахме, мислех си, че тя ще покаже поне мъничко притеснение.
– Мисля, че си права. Тя ни е заложила капан. Но докато не разберем какъв е, трябва да се опитаме да освободим пленниците.
Абутиу, лоялното куче на Анубис, лежеше до него. Беше уцелено с копие. То го беше пронизало, приковавайки го към земята, където той риташе, мъчейки се да се изправи отново, за да защити господаря си. Ахмос и аз се приближихме по-близо, решени да я спрем, преди дори да е започнала да мисли за източване на бога.
– Ето, ето – каза тя на красивия бог, който се въртеше напред-назад, опитвайки се да избяга от демоните, които го държаха. – Няма да боли. Много – добави тя с дяволски смях. Поставяйки ръка на гърдите му, тя прокара длан надолу към корема му. – О, боже – каза тя, прехапвайки устни, – харесвам мъж, който се поддържа във форма. Докато стигнат до мен, всички мъже са толкова гладни. Почти им правя услуга като поглъщам сърцата им. – Тя изцъка с език в знак на признателност. – Такава рядкост е да се намери толкова… енергичен екземпляр. Бих искала да ти се насладя.
Поставяйки длани върху стегнатия корем на Анубис, тя го придърпа по-близо, отваряйки устата си, за да излезе зелената ѝ светлина.
– Не мисля така – казах аз и натиснах бутон, удължавайки копието си. Прицелих се и го хвърлих. Въртейки се като копие, то се насочи право към сърцето на Поглъщащата. Но преди да я уцели, от небето се спусна мъж, който го сграбчи във въздуха. Той стъпи леко на земята и пусна оръжието ми. То се приземи в тревата с тежък трясък.
Сърцето ми се разби, когато Ахмос произнесе името, което не можех да понеса да произнеса.
– Амон?

Назад към част 24                                                             Напред към част 26

ГЛАВА 23

КРИЛА И МОЛИТВА

– Чакай малко, Тиа – успя да каже Астен, кашляйки.
Амон и Ахмос пристъпиха напред, сякаш искаха да се намесят, но тихото ръмжене на Тиа ги накара да спрат. Когато се убедихме, че разбраха предупреждението, тя прибра ноктите си и премести ръката си към рамото на Астен, стискайки здраво ризата му, но не откъсвайки очи от него.
Докато Астен разтриваше гърлото си, върху което се виждаше отпечатък от ръка, Тиа го обвини:
– Страхуваш ли се от лъвицата, Астен? Може би си недостоен съпруг и аз съм избрала половинката си неразумно.
Ядосано тя избута Астен настрани и му обърна гръб.
– Ахмос .. – започна тя, но Астен внезапно стана от леглото, хвана я за ръката и я завъртя. Той придърпа тялото ми към неговото, като ме държеше в силна хватка. Със строго изражение, което не търпеше спор, той каза, без да поглежда към братята си: – Малко уединение?
Амон и Ахмос ни погледнаха и след това си тръгнаха. С Тиа беше свършено. Тя се отскубна от него, но Астен изсумтя. Той я хвана за раменете и я бутна до стената, пречейки ни да избягаме. Топлина се излъчваше от него и кожата му блестеше в полумрака на стаята на пещерата.
– Ще ми дадеш нужното уважение и ще ме изслушаш, госпожо лъвице.
Тия се стресна от заплахата, която разпозна в гласа му. Нещо в нея искаше да отговори на предизвикателството му. Дъхът ми излизаше на пресекулки, докато гърдите ми се издигаха и спадаха. Гневът, който тя изпитваше – не, ние изпитвахме – беше опияняващ и почти осезаем. И все пак усетих, че си отива и бавно се превръща в нещо също толкова силно и може би дори по-опасно. Чрез Тиа усещах притискането на тялото му към моето и начина, по който очите му се стрелнаха към устните ми.
Опита да го отблъснем доведе само до това, че той заключи ръцете ми в стената. Тиа го стрелна с режещ поглед, докато цялото ми тяло настръхна от огън. Виждах, че не се страхува от свирепата котка в мен. Все пак Тиа му се подигра, искайки да го провокира. – Ти си страхливец – изплю тя. – Признай го.
Астен наклони глава, намръщеното лице помрачи чертите му. Хватката върху ръцете ми отслабна, но аз не свалих ръцете си, защото той ни прикова на място с поглед. Бяхме поразени от погледа му. Бяхме като два хищника, които се взираха един в друг и гледаха кой ще трепне пръв. Бавно премести ръцете си надолу, докато върховете на пръстите му докоснаха дланите ми. После се приближи толкова близо, че косата му леко докосна лицето ми.
Котешките инстинкти на Тиа бяха смесени. Част от нея крещеше, че трябва да защити уязвимата ми шия, източникът на кръвта ми. Но друга част от нея искаше да усети устните на Астен върху гърлото ми. Топлият дъх на Астен повдигна фините косъмчета по врата ми, докато той промърмори с тих, опасен глас: – Това, че съм предпазлив, не ме прави страхливец, Тиа. Не бъркай колебанието ми с липсата на… желание.
Тялото ми потръпна, когато устните му докоснаха ушната ми мида и продължиха по челюстта ми. Очите ми бяха затворени, човешката страна убеждаваше котешката страна, че въпреки че е опасно, това е опасността, която харесваме. Когато устните му намериха ъгълчето на устата ми, Тиа издаде лек стон на удоволствие. Отдадохме се на усещанията.
Докато хапеше ъгълчето на устата ми и целуваше бузите и челюстта ми, ръцете му плъзнаха бавно по голите ми ръце, измъчвайки кожата ми, подпалвайки всеки нерв. Когато стигна до раменете ми, той ги обгърна и ме хвана за врата. Впи пръсти в косата ми, наклони главата ми и ме целуна.
Тиа искаше яростна, пламтяща топлина. Да го хване и да препусне през високите треви с бясна скорост. Но той я задържа, дразнеше и галеше, докато я целуваше в бавно изгаряне, което сякаш нямаше край. След това вдигна глава и прокара палци по скулите ми. Всичко, което беше направил, беше да целуне Тиа, но въпреки това сърцето ми биеше толкова бързо, сякаш преследвах газела.
Кафявите очи на Астен бяха кръгли, блестящи басейни, които ме хипнотизираха. Тиа облиза устни, искайки да го вкуси отново. Този път той беше този, който изстена.
– Ще има повече време за това. – Притискайки челото си към моето, той обви ръце около кръста ми и ме придърпа към себе си. – Обещавам – каза той.
Беше ми трудно да отделя чувствата на Тиа от моите собствени. Ашли беше по-малко засегната. Тя не познаваше Астен така, както ние, но дори тя усещаше емоционалното вълнение. Местоименията бяха объркващи. Той докосваше тялото ми и въпреки това знаех, че копнееше за Тиа.
Не мислех, че съм влюбена в Астен, но в този момент можех да се закълна, че съм. Това беше най-доброто 4-D изживяване. Искайки сърцето ми да утихне, чух Тиа да шепне с гласа ми:
– Тогава защо, Астен? – Усещах как мускулите на гърба му се сковават, но тя трябваше да знае – ние трябваше да знаем. – Ако ме искаш по този начин, защо не защитиш сърцето ми?
– Погрешно ме разбра – каза той, отдръпна се и ме хвана за ръцете. Той докосна с устните се всяка от тях, целувайки ги по начин, който остави Тиа без дъх.
– Ще го защитя – каза той. След това ни погледна искрено в очите. – Смятам го за безмерен дар и се заклевам, че ще го пазя, докато мога.
– Но ти няма да го задържиш в себе си – казах категорично. Лъвицата беше объркана и с разбито сърце. Чувстваше се така, както всеки човек би се почувствал след първия удар на отхвърлянето. Идеята, че сега е повече човек, отколкото лъвица, я безпокоеше.
– Не. – Астен се отдръпна и ми обърна гръб. Тъкмо се канех да се отдалеча от него, когато той каза. – Но ще ти предложа моето.
Той протегна ръце и Тиа погледна от сериозното му лице надолу към това, което държеше. Шоколадов диамантен скарабей с бронзови крака и крила лежеше в дланите му. Тя докосна повърхността на скарабея, удивлявайки се на гладкия, почти студен скъпоценен камък. Слаб пулс се усети по върховете на пръстите ми и разбрахме, че това е ударът на сърцето му.
– Но аз си помислих… – започна Тиа.
– Какво си помисли? – попита той. – Че не ми пука за теб? Че фея и човек заслужават любов, но лъвицата не?
Тя замръзна. Точно това си мислеше.
Астен хвана ръката ми и постави скарабея в нея.
– Мислеше, че Лили е тази, за която ми пука. – добави той тихо.
Тя бързо вдигна поглед, но миглите му бяха спуснати, закривайки очите му.
– Не е ли? – попита Тиа.
Той спря за дълъг момент, устата му се изкриви, преди да отговори.
– Признавам, че да обичаш човек би било по-лесно в много отношения. Но…. – Астен пъхна пръст под брадичката ми, повдигайки лицето ми, за да може да ни погледне право в очите – Опознах и двете ви доста добре. Харесвам Лили. Но се интересувам от теб, Тиа.
Думите му бяха това, което Тиа искаше да чуе и въпреки това тя беше станала свидетел на сладкия и нежен обмен между Ахмос и Ашли. Тиа също така знаеше какво чувстваме аз и Амон един към друг. Имаше нещо нередно. Нещо, което Астен не ѝ казваше и това я дразнеше. Тя не обичаше човешката измама.
– Какво криеш от мен? – попита тя. – Срамуваш ли се да ми кажеш истинските причини? Срамуваш ли се от чувствата си?
Устата му се отвори.
– Не, Тиа. Как можа да си помислиш това?
Тя се извърна от него и се взря в сърдечния му скарабей. Мокра капка падна на повърхността и тя я избърса с палец. Тиа плачеше? Тиа плачеше! Лъвиците не плачат. Шокът ѝ от емоционалната реакция отекна в съзнанието ми. Раздразнена, тя изтри сълзите и отдръпна ръката си.
Астен се приближи и ме хвана за раменете.
– Това няма нищо общо с теб. Не ме е срам. Просто… – Той прокара ръка през косата си и закрачи из малката стая – …просто сърцето ми не е… изградено по същия начин.
– Какво имаш предвид? – попита Тия, накланяйки глава.
– Искам да кажа, че… – Той преглътна и въздъхна. Тежко се отпусна на леглото и подпря глава с ръце. – Вече опитах, Тиа.
– Какво? – попита тя, без да е сигурна дали разбира думите, които той прошепна.
Той вдигна поглед, срамът обагри бузите и шията му.
– Няма да проработи. Когато беше там с Ахмос, се опитах да погълна сърцето ти. Мислех, че ще ни спестя време. Вече знаех как се чувствам, но аз… не можах. Амон знае – добави той унило. – Той смята, че това може да има нещо общо с моето отсъждане в подземния свят. Честно казано, може да е и защото аз не съм принцът, роден за това призвание. Може да са и няколко други неща.
Тиа седна до него, толкова изумена, че не знаеше какво да каже в първия момент. – Но.. – започна тя, – но ти ми даде своя скарабей.
– Да. Явно все още имам такъв. Ако не го искаш, ще те разбера.
– Да не го искам? Да не искам сърцето на свирепия и пламенен бог на звездите? Как можа да си помисли такова нещо?
Тиа стисна пръстите ми, затваряйки скарабея. Тя внимателно го сложи в скута ми и се обърна към мъжа до себе си. Обхвана лицето му с длан и се взря в очите му.
– Сега ме слушай, Астен. Няма нищо лошо в сърцето ти. Нищо ти няма. Когато всичко това приключи, ще потърсим отговор на този въпрос. Но за момента това няма значение.
– Ами ако това означава, че можеш да се изгубиш във Васрет? Може би трябва да намериш друг, който да те призове от мрака – каза той почти уморено.
– Астен – каза Тиа – няма никой друг, на когото бих обърнала внимание.
Той кимна и след това попита почти колебливо:
– Все още ли искаш да си обвързана с мен?
– Можеш ли да изпълниш заклинанието, без да вземеш сърцето ми в себе си?
– Да.
– Тогава го направи.
Вдигайки ръце, Астен изплете звезден облак и изпя заклинанието, което щеше да обвърже Тиа с него завинаги. Когато свърши, той дръпна Тиа в ръцете си и те седяха там няколко минути, като просто се държаха един за друг. След това чухме леко покашляне от другата страна на завесата.
– Сега трябва да спиш – каза Астен. – Тръгваме по залез слънце.
Тиа кимна.
– Лека нощ тогава.
– Лека нощ.
Когато тя се изплъзна от ръцете му, Тиа се отдръпна и аз отново излазох напред. Открехвайки завесата, видях Ахмос и Амон да стоят там. Хванах ръцете им, стиснах ги и се запътих обратно към моята пещерна стая. Въпреки че си легнах в леглото, се мятах насам-натам, докато умът ми минаваше през различните причини, поради които Астен не можеше да приеме в себе си сърцето на Тиа.
Тъй като не можех да се отделя от тях, сложих и трите скарабея под възглавницата си и зарових ръката си под нея, така че ръката ми да докосва всеки един. Малките импулси на три отделни удара на сърцето ни успокоиха. Тиа и Ашли говориха с мен дълго време през нощта. Когато всички се съгласихме за начина ни на действие, най-накрая затворих очи и заспах.
Сякаш минаха само минути, когато ръка докосна рамото ми.
– Те се събират горе, Лили – каза Амон. – Ела, когато си готова.
Изнервена, станах от леглото и наплисках лицето си със студена вода. Чистите дрехи, които лежаха на добре сгъната купчина, почти просълзиха очите ми. След като се облякох в широка риза, пъхната в меки бричове, направих безрезултатен опит да прокарам пръсти през заплетената си коса, но скоро се отказах.
Внимателно поставих всеки сърдечен скарабей в колчана, където лежаха няколкото скъпоценни стрели на Изида, и разгледах кожената сбруя. Нито се бе разтегнала, нито разхлабила от влажната среда на Космическата река. Удобни ботуши допълваха ансамбъла ми. Когато бях готова, с моя лък, колчан и сбруя с ножове, излязох от пещерата и намерих тримата мъже да ме чакат. Кимвайки на всеки от тях, казах:
– Да тръгваме.

Слугинята на Нефтис ни чакаше в дъното на стълбите. Последвах я със Синовете на Египет, които вървяха зад мен. След няколко крачки вратът ми беше толкова горещ, сякаш някой държеше горяща свещ твърде близо до него. Топлината се прокрадна около врата ми като стегната яка и бавно се изкачи до бузите ми.
Когато погледнах назад, чудейки се дали някой друг има същия проблем, три чифта очи бяха вперени в мен. Стъпките ми станаха по-тежки. Дрехите ми изведнъж раздразниха кожата ми. Дръпнах ризата си, разхлаждайк кожата си през плата. Кръвта във вените ми се превърна в кипяща лава. Течен глад се събра в корема ми.
Огънят намаля, когато една ръка обхвана кръста ми. Беше като лед, докосващ трескаво чело. Амон промърмори тихо в ухото ми, докато повдигаше подгъва на ризата ми, за да разтрие успокояващи малки кръгове по голата ми кожа:
– Това е страничен ефект от връзката, засилен от твоята страна на сфинкса.
– Какво става с мен? – попитах с треперещи крайници.
Лешниковите му очи блестяха в тъмната пещера.
– Кръвта на сфинкса е непостоянна. Особено когато си намери половинка.
Преглътнах. – Но ние не сме… – Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах колко неудобен обрат бе взел разговорът ни. – Обвързани наистина – най-накрая успях да изплюя.
Устните на Амон се изкривиха.
– Огънят е горял в теб преди, въпреки липсата ни на – как би го нарекла – меден месец?
Кимнах, като в същото време направих гримаса. Смътно си спомних как д-р Хасан каза нещо за кръвта на сфинкса преди. Сега ми се иска да бях обърнала повече внимание.
– Помниш ли как нашата връзка те накара да ме намериш в долния свят?
– Да.
– Представи си това чувство умножено по петдесет. – Когато повдигнах вежда, хвърляйки му невъзможно-сериозен поглед, Амон обясни още: – След като сфинксът избере спътник в живота, те са обвързани по такъв начин, че само той може да охлади огнената ѝ кръв. Когато ти ми даде своя сърдечен скарабей, преди да напуснем подземния свят, първата връзка между сфинксовете беше скрепена.
– Но аз си мислех, че ние сме се свързали завинаги в пирамидата – казах аз, разтривайки ръце, а изстиващата ми кожа ме сърбеше.
Амон поклати глава.
– Тогава беше само ти, човекът, Лилиана Йънг. Връзката със сфинкса не можеше да се осъществи, докато Тиа не ме приеме. Това не се случи, докато не ми даде сърцето си. Ако тя беше против, нямаше да успееш да го направиш. Това, че Тиа и Ашли успяха да дадат и своите сърдечни скарабеи, означава, че всички вие сте били съгласни със създадените връзки.
– Добре, но това с огъня е ново. Не съм горяла във фермата на Нана – казах аз. – От време на време ли се случва? Мога ли да го включвам и изключвам?
– Не. Не точно. Умът е нещо много мощно. Без спомените ти за мен тялото ти не настръхваше от топлина. Откакто спомените ти се върнаха, бях с теб достатъчно, за да поддържам огъня. Обикновено няма да го изпитваш, ако си близо до своя партньор. Но когато един сфинкс тръгне в битка, което ние сме на път да направим, жаравата се превръща в горски пожар. Това е средство за съхранението ви. Огънят подхранва вашите умения в битка. Във вашия случай – каза той – реакцията се засилва още повече, тъй като сега сте обвързани с трима различни мъже. Твоята кръв гори за всеки от нас и ние го усещаме. Това е съобщение за нас, че сте изправени пред опасност. Ако се случи, когато сме разделени, можем да го проследим директно до вас и, надяваме се, да ви помогнем да победите всеки враг, който заплашва живота ви.
– Чакай малко. Ти каза, че обикновено няма да се случи, когато съм близо до теб. И така, какво означава, ако сме заедно и това се случи?
– Ако това се случи, когато сме заедно, това означава, че искаш да бъдеш по-близо. – Амон хвана ръката ми, прокарвайки пръстите си през моите. – Когато кръвта те зове – каза той – не можем да отречем привличането. Пее ни песен, като сирена. За мен винаги е било така, дори преди да станеш сфинкс, но силата е неустоима сега. Всяка раздяла от този момент нататък би била почти непоносима за нас. За всеки от нас – добави той, за да могат другите да го чуят.
– Така че докато ти, Астен или Ахмос сте наблизо, аз няма да изгоря като ракета, навлизаща в атмосферата?
– Трябва да те докоснем, за да съберем пламъка, щом се разгори. Но огънят няма да ти навреди, млада Лили, въпреки че понякога може да е съкрушителен. Трябваше да очаквам такъв отговор при наличието на трите сърдечни скарабея. Вие сте сфинкс и следователно сте подчинени на инстинктите, които управляват такова същество. Да се обвържеш със сфинкс не е нещо, което трябва да се приема леко.
Виждайки загриженото ми изражение, Амон добави:
– Не съжаляваме. Нито един от нас. Не бива да ви хрумва мисълта, че ние не сме толкова обвързани с вас, колкото вие. Ние приемаме обетите си сериозно.
Обети? Нашата връзка означава ли, че сме… женени? Еха. Никога не съм мислила, че ще бъда в такова положение на тази възраст. Не мислех, че ще се омъжа, докато… е, предполагам, че никога не съм мислила за брак, поне не сериозно. Но все пак – хвърлих кос поглед към новите си партньори, възхищавайки се на мъжествените лица и силните рамене, усетих ръката, преплетена с моята, и изпуснах въздишка – едно момиче можеше да се справи и по-лошо.
Когато стигнахме върха на стълбите, веднага бяхме заобиколени от боговете. Нефтис ми хвърли дълъг, проницателен поглед – такъв, който казваше, че знае всичко, което сме направили.
– Изида – обяви тя – време е.
Красивата крилата богиня се приближи и ни заобиколи в кръг, мърморейки тихи думи, които не можех да разбера. Слънцето току-що беше залязло и небето беше в мимолетния нюанс между лилаво и черно. След миг и то изчезна. После нещо се пресегна през съзнанието ми. Мога да се закълна, че чух шепот на гласове в ума си. Те не приличаха на Тиа или Ашли. Чувствах ги… чужди.
– Това заклинание – каза Изида, отвличайки вниманието ми от гласовете, – ще насочи енергиите на космоса. Ще те обвържем по такъв начин, че да бъдеш скрита от Поглъщащата. Ако тя отново залови Амон, обвързаните ви сърца няма да я доведат до теб и обратното.
– Така ли сте обвързани с Озирис? – Попитах.
– Не точно. – Изида наклони глава. Устата ѝ се сви. – Чакай – каза тя.
Богинята затвори очи и вдигна нос, сякаш търсеше нечий аромат. Когато ги отвори, тя присви поглед към мен и каза:
– Е, добре, виждам, че си била заета. Знаехме за Амон, разбира се, но това… – каза тя, посочвайки Астен и Ахмос. – Това е ново, нали?
Изчервявах се, кимнах.
– Разбирам – каза Изида. – Това… усложнява нещата.
Обръщайки се към Амон, тя попита:
– Разбирам причините да използваш заклинанието ми за твоя собствен ки, но защо го даде на братята си?
Амон, висок колкото богинята, застана пред нея смело и отговори:
– Мисля, че те имат толкова право на щастие, колкото и аз.
– Интересно. – Ъгълчето на устата на Изида се повдигна и в очите ѝ имаше издайнически блясък. – И много щедро, мога да добавя, като се има предвид, че сте обвързали жената, която обичаш, с братята си. Ще трябва да направя няколко промени заради това.
Той не си направи труда да изясни, че извършеното заклинание е било за Тиа и Ашли, а не за мен, но може би за нея това нямаше значение. Или… прехапах устни, като се замислих. Възможно ли е Амон да не ми е казал всички подробности за заклинанието? Какъвто и да беше случаят, сега беше твърде късно да се направи нещо по въпроса. Ще трябва да се изправя пред него по-късно.
Изида се обърна, крачейки. Лъскавите ѝ крила леко потрепваха. Спомних си усещането от нейните стрели с пера, които докосваха бузата ми, когато опъвах тетивата, и се чудех дали боли, когато перата ѝ паднаха.
Когато Изида взе решение, тя ме помоли да застана в средата и Синовете на Египет да образуват триъгълник около мен. Амон трябваше да сложи ръка на сърцето ми, а другата си на рамото на Астен. Астен и Ахмос също трябваше да сложат едната си ръка на рамото на другия, стоящ до тях, а след това другата ръка на моето рамо.
– Тъй като вече сте избрали да обвържете сърцата си – каза Изида – ще завърша частта от заклинанието, което Амон започна, но знайте, че все още ще имате силата да си тръгнете, ако решите.
– Чакай – казах аз. – Мислех, че нашите връзки са неразрушими. Че нищо не може да застане между нас.
– И нищо не може – каза Изида – освен вие самите.
– Не разбирам – казах аз.
– Обвързахте сърцата си, но както знаете, сърцето може да бъде разбито. – Изида погледна към сестра си Нефтис, която наведе глава и се взря в ръцете си. – Въпреки това има по-дълбока връзка от размяната на сърца. Това е съюз, който се споделя от две същества, които се вкопчват едно в друго толкова силно, че стават едно. Това е заклинанието, което създадох, което ме свърза с Озирис. Това е връзка на душите, на космическата сила, която съставлява и двама ни.
– За да го изпълня, трябваше да се откажа от част от себе си. Сега споделяме енергията си, чувстваме болката на другия. Ако единият умре, умира и другият. Това заклинание е скрито. Призив, който дори Амон не може да различи, тъй като беше извършено тук, на тази планина, където дори звездите не можеха да бъдат свидетели.
– Няма да принуждавам привързаността ви или да отнема вашето право на избор, за да създам такава трайна връзка в този момент. Но аз ще обвържа вас шестимата. От този момент нататък ще бъдете заедно. Единственият начин да ви разделим след това ще бъде да счупим връзката. Когато това се случи – ако се случи – това ще ви съсипе. Може да се възстановите, но може и не. Разбирате ли?
Всички потвърдихме.
– Знайте, че няма да докосна връзките, които сте създали, вместо това ще създам „сизигия“, мощно заклинание, което ще служи за укрепване на връзките между Синовете на Египет, както и тези на Прародителите на Васрет. – Тя докосна с ръка рамото на Амон, лицето ѝ беше изпълнено със съчувствие.
– Амон, ако беше дошъл при мен, можех да насоча пътя ти, да укрепя връзката, която си опитал да създадеш, така че наистина нищо да не може да я разкъса. Такава връзка ще предотврати всичко, което би сполетяло любимия човек. Жалко е, че тази, която си избрал да обичаш, е тази, която сестра ми е чакала.
Амон стегна рамене и очите му срещнаха моите. Те бяха пълни със скръб и извинения. Исках да го успокоя, да му кажа, че разбирам и не съжалявам. Може би беше успял да прочете мислите ми, но подозирах, че е изключил тази способност. Той избра да отговори на Изида само с кимване.
– Сестро – каза Изида – време е да започнем.

Леден прилив на въздух заля планината. Кожата ми настръхна и стана толкова студена, сякаш ръцете ми бяха измръзнали. Когато вятърът утихна, аз стоях със затворени очи, усещайки туптенето не на едно, не на три, а на шест сърца. Преглъщайки, отворих очи и открих, че гледам право в тези на Амон. Той ми се усмихна и повдигна вежди в мълчалив въпрос.
С леко кимване му казах, че съм добре. Всъщност бях повече от добре. След заклинанието почувствах още по-дълбока връзка с другите. Но нямаше нищо общо с любовта – поне не с романтичната любов. Беше по-скоро като единица, екип от воини, тръгнали в битка. Ако бяхме помолени да се изложим на опасност, за да се защитим един друг, тогава щяхме да го направим.
Амон вдигна ръце във въздуха, измърморвайки заклинание и пясък се събра около него, завихряйки се на тежки пориви. Когато се уталожи, той беше облечен в блестящи бойни доспехи, а смъртоносните му ятагани бяха закачени на гърба му. Пясък се завихри около Астен и Ахмос, докато те също се подготвяха за битка.
Стоях, кършейки неудобно ръце. Нефтида се приближи.
– Защо не използваш силата си, за да създадеш своя собствена броня? – попита тя.
Как бих могла да споделя страховете си с богинята, която търсеше и чакаше Васрет почти от зората на времето?
Изида докосна ръката на сестра си.
– Тя се притеснява, че извикването на силата ѝ призовава и другата – обясни тя.
– А! – каза Нефтис. Тя стисна устни, изучавайки ме за момент, очите ѝ бяха по-ярки от небето на Айова. Тогава тя каза: – Разбирам твоето колебание. Искаш да останеш себе си възможно най-дълго. – Когато само кимнах нещастно, тя продължи: – Умението ти да се обличаш беше налице, преди да добавиш Ашли към кръга си, нали?
– Да… да – заекнах, спомняйки си как Небу ме научи да използвам новооткритата си сила в Хелиополис. – И скарабеят на Амон ме облече в броня, когато се изправих срещу Поглъщащата в долния свят.
Нефтис се усмихна.
– Можеш да продължаваш да се възползваш от това. Силата идва от теб и Тиа. Това е част от това да бъдеш сфинкс и следователно не е част от Васрет. Защитата, която идва от вашите сърдечни скарабеи, е видим резултат от любовта, която вашите млади мъже изпитват към вас.
Преглътнах.
– Сигурна ли си?
Изида се засмя. – Ако сестра ми го казва, значи трябва да е така.
Изражението на Нефтис се стегна, но след това тя хвана ръката ми.
– Повярвай ми.
– Добре – казах, издишвайки въздух. – Ето.
Внимателно, почти колебливо, Тиа и аз започнахме да работим заедно, за да използваме силата на сфинкса. Частици пясък обвиха краката ни. Ставайки по-уверени, призовахме още пясък. Вятърът задуха по-силно, създавайки подвижна стена между нас и останалите. Дрехите ми удряха тялото ми, а косата ми се вихреше напред-назад като обезумелите змии на Медуза.
Когато пясъкът се уталожи, носех кожена жилетка, която се пристягаше на талията ми. Беше покрита с тънка броня. Блузата ми беше тъмна и изработена от гъсто тъкан сив материал, както и панталоните, които носех. Ботушите и ръкавиците, покрити с броня, защитаваха долната част на краката и китките ми. Метална яка и раменни пластини завършваха облеклото ми. Дрехите бяха тежки, но щяха да ни осигурят защита. Особено ако се наложи да преследваме онези небесни демони.
Сбруята се беше преместила от раменете ми върху кожен колан, който висеше ниско на бедрата ми. Моите копия-ножове вече бяха лесно достъпни, по един на всяко бедро. Опитах да ги извадя и когато ги отпуснах, те се върнаха на мястото си почти по собствено желание.
Колчанът и лъкът все още бяха в обичайните си позиции на гърба ми. За кратък миг се паникьосах, неспособна да намеря сърдечните скарабеи в колчана. Тогава Изида посочи към мен и видях, че мигащите скарабеи вече са вградени в колана ми. Амон беше в центъра, а другите двама от двете страни. Когато ги докоснах, искрящите скъпоценни камъни се разпръснаха в припокриващи се люспи, които обвиха тялото ми като броня. Бяха твърди като диаманти, но не тежаха.
Изида ме заобиколи, оглеждайки облеклото ми. Тя се намръщи и поклати глава.
– Какво не е наред? – попитах, потупвайки навитите плитки, които образуваха кок на тила ми. – Забравила ли съм нещо?
– Мисля, че да – каза тя.
Проверих колчана си, дръпнах ризата си и погледнах към Астен, който само сви рамене.
Въздишайки, Изида каза:
– Болно ми е да видя такъв дар пропилян.
– Какъв дар? Лъкът и стрелите? Използвал съм ги възможно най-малко, но…
Богинята изсъска и размаха ръце.
– Не, нямам предвид стрелите.
– Тогава какво…? – Започнах. Богинята вдигна многозначително крилата си и изшумоля с тях.
Като видя все още неразбиращото изражение на лицето ми, Нефтис ми се притече на помощ.
– Това, което се чуди сестра ми, е защо не използваш крилете си – каза тя.

Назад към част 23                                                        Напред към част 25