Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 31

Глава 29
Смазването на Махишасура

– Ако те е страх, можеш да останеш тук, малка сестричке. – подразни ме Анамика.
– Тази битка е толкова моя, колкото и твоя, голяма сестро. – промърморих аз.
Тя се намръщи, което ми даде няколко секунди чиста радост и се опита да язди Рен. Но какво чудо – красивата богиня полетя на земята, размахвайки абсурдно осемте си ръце. Анамика ядосано скочи и направи нов опит, но колкото и да се опитваше, не успя да се качи на гърба на белия тигър.
Тя стисна здраво дръжката на бронята му, но по някаква причина не успя да прехвърли краката си над седлото. Когато Рен приклекна, за да ѝ помогне, някаква невидима сила я изхвърли. Той обиколи Дурга в отчаяние, оставяйки отпечатъци върху меката земя.
– Какво означава това? – попита възмутено Дурга стария си наставник.
Фет сви рамене.
– Късмет, дете мое.
– Късмет? – попитах шепнешком. Изгаряйки от любопитство, хванах седлото на Кишан и веднага почувствах, че многотонна невидима тежест се стовари върху мен. Припряно разтворих пръсти и отскочих назад.
– Хм, изглежда имам същия проблем.
Фет хвана ръката на бившата си ученичка и я постави на гърба на Кишан.
– Ще яздиш тигъра, който е предназначен за теб.
Кишан изсумтя възмутено и докато той и Дурга гневно се поглъщаха с очи, Рен тихо се приближи до мен и потърка челото си в крака ми. Погалих облеченото в броня рамо, хванах дръжката и леко скочих на седлото. Щом доспехите ни се докоснаха, почувствах силно привличане.
– Сякаш сме магнетизирани! – аз ахнах.
– Така е – кимна Фет – Връзката, която те свързва с твоя тигър, е като привличането на магнит. Тази връзка ще ти помогне в битката. Гравитацията няма да ти позволи да паднеш. Можеш дори да стоиш права на гърба му, не се страхувай, ботушите ти ще се придържат здраво към седлото, като ботушите на астронавтите на кораб.
Кимнах и пъхнах краката си в стремената. Фет кимна доволно и отиде да помогне на Кишан и втората Дурга.
Цялото неудобство от последните няколко седмици се стопи като роса под слънцето, когато връзката ми с Рен отново оживя в тялото ми. Поток от енергия се изля от тялото ми в тялото на тигъра и когато се върна обратно, придобих способността да чувам мислите на Рен.
Той… беше горд да ме поведе в битка, но тази гордост беше помрачена от смъртен страх. Рен не искаше да излизам срещу Локеш и беше готов да се жертва, за да ме спаси. Той също не искаше да влезе в тази битка като тигър. Неволно стиснах юмруци, когато усетих как се опитва да се превърне в човек. Но всичките усилия на Рен бяха напразни и той скоро се примири.
Въпреки факта, че вече бях яздила чилин и през последните дни се научих да се справям с коня си доста сносно, се оказа много трудно да яздя тигър и да се бия едновременно. Вдигнах меча си и го размахах насам-натам, претегляйки с коя ръка ще ми е по-удобно да го държа. След като сортирах останалата част от оръжието си, бързо ги поставих в ръцете си и хванах дръжката.
– Сигурно тежа цял тон. – помислих си смутена – Горкият Рен!
– Ти си лека като перце.
Потръпнах, когато хипнотизиращият глас на Рен прозвуча в главата ми. Сякаш плътен, кадифен шоколад се разля в измъчената ми душа. Този глас ме стопли и изпълни, така че всяка клетка от тялото ми звънна от радост. Поех си дъх, сърцето ми прескочи. Честно казано, чувството беше невероятно интимно.
Караш ме да се изчервявам, приятама
Отне ми малко време да осъзная, че Рен чува моите мисли и усеща моите чувства толкова ясно, колкото аз чувах и усещах неговите. Оказва се, че в съзнанието му аз бях като слънчева светлина с вкус и мирис на сладки праскови. Бузите ми пламнаха от срам, но Рен ме поведе по-нататък, в тайните дълбини на душата си, където се отвори напълно пред мен. За секунди научих всичко: за самотата му в плен; за радостта, която е изпитал, когато избрах него пред Ли; за разкаянието за раздялата си с мен; за безграничното отчаяние, в което е изпаднал, когато е научил за годежа ми с Кишан. Пластове от горчивата му самота почти ме задушиха. Но през тях, като слънчев лъч през тежки облаци, блесна упорита надежда, обляна от вълни на любов.
– Рен, защото аз…
Неспособна да изразя чувствата си, избърсах сълзите си и погалих гъстата бяла козина, която надничаше през плочите на бронята.
Реакцията на Рен на докосването ми беше като ураган. Чувствата ме завладяха. Усетих страстното му влечение към мен с кожата си. Тя бушуваше в него като торнадо. Цяла вихрушка от чувства се надигна в душата му, предизвиквайки отклик в сърцето ми. Калейдоскоп от неговите спомени изплува пред очите ми.
Някои ми бяха познати: като начина, по който седях в скута му след нашия танц на Свети Валентин, други бяха откритие за мен: за първи път видях Рен да свива юмруци, едва сдържайки се, за да не откъсне главата на Уес, който танцуваше с мен на брега, как прегръща красива жена, чувствайки се тъжен от пустота в душата си и как гледа сълзите ми, осъзнавайки, че плача заради него.
Тогава Рен ми показа как се е почувствал, когато го докоснах за първи път в цирка. Видях спомените му за нашите целувки в кухнята над тава с бисквитки, за това колко красиво ръката ми се вписва в неговата и за ликуващата радост, която го е обзела, когато ме е притискал към гърдите си. Но в същото време част от душата му остава заключена, забранена за мен. Сърцето му изчезна в клетка и Рен, като героя на поемата му, неспокойно се мяташе зад решетките, чакайки освобождаване.
Ти имаш ключа, прия. – каза той.
С тези думи най-красивият, приказен и невероятен мъж сложи сърцето си в ръцете ми и зачака какво ще направя с него.
Поех си дълбоко въздух, усещайки напрежението му. Рен не мислеше за предстоящата война. Дурга и нейното пророчество не означаваха нищо за него. За Рен основната битка се случваше сега, в тези секунди. Той самоотвержено влиза в битка, но не за слава, не за царството и не заради богинята. Той се бори за мен.
Скръстих ръце на гърдите си и затворих очи. После, бавно, бавно, се наведох, притиснах буза към мекото ухо на тигъра и обвих ръце около косматия му врат.
– Рен.
При звука на това име, бентът в душата ми се скъса и всичките ми мисли и чувства се втурнаха навън. Усетих как завладяват Рен. Той замръзна, поемайки всяка капка. Разкрих му всичко: моето объркване, болка, копнеж, страх и щастие. Не скрих нищо, дори чувствата си към Кишан. И бях възнаградена, като почувствах взаимното разбиране и признание на всичко, включително за връзката ми с Кишан. Рен не злорадстваше или осъждаше, сърцето му отвърна само с дълбока тъга и искрено учудване, защото най-накрая разбра защо не го бях допускала до себе си толкова дълго.
Накрая му разкрих колко много го обичам и как страдах през цялото това време без него.
– Рен, обичам те повече от всичко, не знам как мога да живея без теб.
– Никога няма да ти се наложи да узнаеш, йедала.
Той помълча няколко секунди, после душите ни се преплетоха една в друга като лози и замълчахме – спокойни, ведри и мирни. Мехурчета от енергия се носеха лениво между нас. В тези секунди всичко в света беше както трябваше да бъде. Този, когото обичах, беше твърдо и здраво стъпил в сърцето ми и се надявах, че нищо на света никога повече няма да ни раздели.
И тогава, за късмет, силен глас прекъсна нашата идилия.
– Съжалявам, не знаех. Не исках да те третирам като кон! – възкликна Анамика, връщайки ни към реалността.
Беше време да действаме. Време е да поставим последната точка в тази история.
Анамика леко ритна Кишан в ребрата и той мрачно тръгна напред. Лицето на Анамика стана замислено, а Кишан затича по-бързо и скоро се втурна на скокове. Последвахме ги и усетих нарастващото задоволство на Рен, който с удоволствие местеше тигровите си лапи.
Целият беше здрави мускули и безкрайна енергия, а аз се вкопчих здраво в него и скоро улових ритъма му. След това станахме едно цяло. Тигровите му дробове работеха като огромни мехове, но скоро ние дишахме в такт. Когато се обърнах, Фет вече не се виждаше.
Дори нямах време да дойда на себе си, когато се озовахме на ръба на лагера. Воините от петте армии паднаха на колене пред нас, заровили чела в замръзналата земя. Те бяха шокирани от появата не на една, а на две богини наведнъж. Голямата ми сестра бързо пое ръководството и повика генералите при себе си. Когато се приближиха, Анамика изложи своя нов боен план, който този път нямаше да включва животни, застрашени да станат лесна плячка за демона. Днес армията трябваше да се бие пеша.
Когато приключи, Анамика се обърна към мен и ме помоли да кажа няколко насърчителни думи на армията. Бях объркана, но веднага чух топлия глас на Рен в главата си.
– Те се нуждаят от символ, който да ги води в битка.
Тогава станах и изкрещях с пълно гърло:
– Войници! Отсега нататък вече не сте армиите на Китай, Бирма, Македония, Индия и Тибет! Сега всички сте воини на Дурга! Вече сме водили войни и сме побеждавали много страховити същества. Вижте, ние ще ви покажем символите на тяхното могъщество!
С тези думи помолих Анамика за шала и докоснах огърлицата си. В същия миг копринената тъкан се развя във въздуха, заблестя и започна да се разгъва над полето, докосвайки всеки войник, обгръщайки го в най-ярките нюанси на алено, синьо, зелено, златно и бяло. Дори знамената на знаменосците промениха цветовете си и се превърнаха в панели с образа на Дурга, яздеща тигър в битка.
– Аленото е цветът на сърцето на феникса, който прозира всяка лъжа! – извиках, разклащайки тризъбеца над главата си – Синьото е цветът на Чудовищата от бездната, разкъсващи на парчета всеки, който се осмели да нахлуе в тяхното подводно царство! Златото е цветът на стоманените птици, които убиват враговете с острите си клюнове! Зеленото е цветът на ордите на Хануман, които оживяват, за да защитят съкровището си! А бялото е цветът на Драконите от Петте океана, които нямат равни по измама и сила!
Рен се изправи и изръмжа, дращейки въздуха с предните си лапи. Армията млъкна, хипнотизирана от нашето представяне.
Дадох шала на Дурга и тя силно се закле:
– Тази битка и вашата смелост ще останат в историята! Както вие ни служите днес, така и ние ще ви служим в бъдеще!
Прозвуча сигналът за подготовка за битката, войниците се втурнаха да изпълняват заповедите на богинята. Надеждата обхвана лагера. Всички онези, които я изгубиха вчера, днес изправиха рамене, вярвайки, че Анамика и аз ще успеем да постигнем невъзможното. Знаех, че изглеждаме много впечатляващо, но дълбоко в себе си все още бях много уплашена. Само спокойствието на Рен ми даваше сили.
– Преданното сърце ще преодолее всяко препятствие, раджкумари. Запомни това и аз ще те пазя от злото.
Преглътнах, чудейки се дали ще имам сили да постигна това, което трябваше да направя. Беше очевидно, че за това ще ми трябва цялата ми смелост и всичките ми бойни умения.
Когато всичко беше готово, Дурга се усмихна очарователно на армията и провъзгласи:
– Кълна се, че онези, които се бият заедно с мен, ще бъдат защитени от моята магическа сила! Заедно ще победим! Ще смажем демона. Чуйте ме, мои алени, сини, зелени, златни и бели воини! Готови ли сте да влезете в битка с нас?
Оглушителен рев разтърси долината и заедно се втурнахме към подножието на планината Кайлаш.
По пътя си спомних историята за 300-те спартанци, която г-н Кадам ми разказа веднъж. Тази шепа смели мъже защитавали входа на дефилето на Термопилите от огромната персийска армия в продължение на седем дни. Г-н Кадам каза, че историята на този подвиг е останал във вековете, не само защото е дал зашеметяващ пример за смела защита на родната земя, но също така доказал, че дори малка шепа добре обучени хора с разумен план могат да устоят на много по-голям враг.
Нашите воини бяха като тези спартанци. Те са тук да се бият с демона и бяха готови да изпълнят задачата си или да умрат. Трябваше да направя всичко необходимо, за да оправдая вярата им в мен.
Но тогава тръба изсвири отново, гъста мъгла се завихри и орди от демони започнаха да се стичат към долината, чакайки заповедта на водача си. Хората на Дурга не трепнаха: те спокойно и смело застанаха пред враговете си.
Дурга първа встъпи в битката.
Три метателни машини изстреляха тежки бъчви в мразовитото небе. Те се блъснаха в планината с рев и се разцепиха, обсипвайки демоните със съдържанието си. Чудовищата се въртяха тромаво, гледайки новите снаряди, профучаващи в небето към тях. Този път трясъкът на пукащите се бъчви беше последван от тежкото шумолене на разгънато платно и върху главите на демоните се изля масло.
Но и нашите врагове не спяха. Стотици чудовищни хора-птици се издигнаха в небето и се втурнаха към нашите катапулти. Стрелците ги посрещнаха с градушка от стрели. Тогава Дурга размаха ръце – и копринените нишки, излизащи от пръстите ѝ, изтъкаха здрава мрежа във въздуха и уловиха останалите демони в нея. Подлите създания паднаха на земята с тежък трясък.
Радостните възгласи на нашите воини заглушиха шума на битката и надеждата стопли сърцата на хората. Беше малка победа, но воините около мен се размърдаха нетърпеливо в очакване на заповедта за битка. Но демоните нямаше да се оттеглят. Те се втурнаха към нас с тройна скорост, земята трепереше под краката им. Когато първите редици на врага се приближиха, заповядах да хвърлят горяща факла в езерото с разлято масло.
Демоните паднаха на земята с див писък, гърчейки се в пламъци. Тези, които успяха да пробият огнената стена, бяха обсипани от нашите воини със стрели, заредени с моята огнена сила. Когато смъртта настигна демоните, освобождавайки душите на хората и животните, аз тихо прошепнах на себе си: – Дано намерите мир.
Скоро армиите се приближиха толкова близо, че лъковете станаха безполезни, тогава моите воини вдигнаха мечовете си и се втурнаха напред. Останах права, удряйки враговете с огнена сила и обезвредих голяма глутница кучеподобни същества. Изгорих ги, но когато воините ми бяха много близо до демоните, трябваше да променя тактиката. Рен ме понесе напред и се присъедини към битката. Моят бял тигър скочи в разгара на битката, убивайки враговете ни с нокти и зъби.
По някое време той се изправи и прокара лапата си с нокти по главата на най-близкия демон. Бронята ме държеше сигурно на гърба на тигъра и когато Рен отново се отпусна на четири крака, видях, че главата на демона беше разкъсана от дълбоки прорязвания, които завършваха между напоените с кръв очи. Побързах да го довърша, за да не страда, а Рен се зае със следващия.
– Рен, това е ужасно!
– Така се бият тигрите, Келси. Опитайте се да не мислиш за това. Слушай мислите ми.
Започнах да изстрелвам стрели в краката на нападателите, приковавайки ги към земята, а Рен разпорваше гърдите им с един удар на лапата си. Виждайки демон с вдигната брадва, аз го пронизах със стрелички от тризъбеца. Когато някакъв получовек-полукуче се хвърли към мен, аз ловко отклоних удара на ноктите му със сребърната гривна, след което го ударих с щита си в оголената муцуна и го довърших с меча си. Друг смелчага замахна към мен с тояга с шипове и дори успя да ме удари, но бронята надеждно ме защити, а магнитното ми привличане към Рен ми позволи да остана на седлото. Моят бял тигър бутна врага под краката си и когато той падна, разкъса гърлото му и смачка трахеята му.
Когато станах Дурга, аз се превърнах в неуморна машина за убиване. Рен и аз работихме със смъртоносна координация и нищо на света не можеше да спре нашия ужасен дует. Чрез нашата връзка не ми беше трудно да черпя от военния опит на Рен и успешно да изключа частта от мен, която трепереше от ужас. Мислехме, чувствахме и действахме в унисон и когато разрязвах с меч или използвах тризъбец, го правех с опитната ръка на Рен. Когато разкъсваше враговете си или отдалеч забелязваше демон да тича към нас, аз също ставах неговите нокти и очи.
Все повече и повече орди се втурнаха към нас и когато Рен скочи на раменете на демона, аз увиснах с главата надолу. В същото време успях да изпържа две чудовища наведнъж, като се прицелих отзад на Рен. Когато Рен отново падна на земята, аз се изправих, с едната си ръка свалих нечия глава с меч, а с другата убих някого с влечугото.
Когато още десет същества се втурнаха към нас, скочих на седлото без колебание и се претърколих във въздуха. Ръцете ми действаха сякаш от само себе си. Повалих един нападател на земята с щита, отсякох главата на друг с меча и изгорих останалите с огън, изстрелян от татуираната ми длан. След като направих още едно цирково салто, аз пронизах друг противник в сърцето с тризъбец, изстрелях огнена стрела във врата на друг и повалих още двама със струя вода, причинена от Огърлицата.
Скачайки на земята, полетях нагоре като от батут и направих салто във въздуха. По време на полета видях Рен да разкъсва котешки демони на парчета от дясната ми страна. Долу под мен, огромна демонична мечка с яростно ръмжене размаха нокти във въздуха, чакайки ме да падна право в лапите ѝ. Бързо преценявайки ситуацията, развързах Огненото въже от колана си, запалих го със син пламък и ударих звяра по корема, така че обгорената му кожа изсъска.
Тогава внезапно бях изхвърлена настрани, но успях да хвана тигъра с един чифт ръце. Когато Рен се втурна напред, скочих на гърба му. Бързо движение на китката ми и Огненото въже отново беше на колана ми. Но трупът на демона мечка остана да лежи на земята, разполовен. Рен внимателно я прескочи и се приземи леко на предните си лапи.
– Не прави това отново. – прозвуча недоволният му глас в главата ми.
– Но беше страхотно?- усмихнато си помислих.
– Страхотно? Ти си просто един ослепителен ангел на съдбата, Келси. Ако смъртта дойде за мен във твоя образ, с радост бих я последвал.
Очевидно и демоните разбраха, че не могат да се справят с нас и се втурнаха с писък – към нашата армия.
– Рен, нашите хора са там!
Той се обърна и се втурна към групата оцелели воини. Заобикаляйки ги отстрани, моят тигър се втурна към най-големия демон: тромав човек-слон, стоящ на два дебели крака. Той вдигна оръжието си, но Рен беше по-бърз. Едно махване на лапата – и оръжието излетя настрани. След това Рен скочи, сграбчи демона със зъбите си, дръпна главата му и хвърли тежкия труп зад себе си. Бързо го запалих, а с него и десетина негови другари.
– Внимавай – сопнах се аз – Ти вече не се лекуваш!
– Не се тревожи за мен, Сундари. Днес мога всичко.
За да докаже това, той захапа първия демон наполовина със зъби, скочи върху следващия и го събори на земята, за да мога да довърша първия.
Когато последните демони избягаха, Рен и аз се върнахме при останалите ни воини. Както се оказа, бяхме унищожили няколкостотин демони, но от нашата армия останаха само няколко десетки души. Казах на оцелелите, че са ми направили голяма услуга и сега могат да си починат малко край огъня.
Но Рен и аз имахме друга задача.
Препускахме отново през тревистата долина. Димът от горящите тела се издигаше на струи във въздуха. Обръщайки се, видях все още стоящите катапулти и поклатих смутено глава, усещайки леката миризма на изгоряла захар във въздуха. Иззад огньовете долитаха звуци от битка и рев на тигър – несъмнено Кишан.
– Време е, Келси.
Рен се впусна в бягане, ускори и прелетя над огневата линия. Препускахме към планините, отцепени от плътен пръстен от демони. Чудовищата не помръднаха и наблюдаваха приближаването ни без страх.
Разпознах Сунил, стоящ на скалния ръб.
Вдигайки ръка, унищожавах с огън всички демони, които виждах. Рен дори не намали.
Когато вдигнах поглед, Сунил го нямаше.
– Локеш! – аз изкрещях – Дойдохме за теб! Покажи се, страхливецо!
Рен започна да крачи нетърпеливо пред планината, чакайки магьосникът да се появи.
Гнусен смях отекна от дълбините на лилавите планини. Вятърът духна, свиреше около мен, шепнеше подли, студени думи.
– Най-накрая ще се обединим, коте мое! Амулетът ще бъде мой. И ти ще бъдеш моя.
– Ако нямаш нищо против, бих предпочела различен сценарий.
Рен огледа района. Наоколо беше пусто, гласът сякаш идваше от нищото.
Изведнъж въртяща се фуния от мрак започна да се спуска от планините. Студеният въздух се втурна към нас със скоростта на тайфун, а в центъра му стоеше той – демоничният Локеш. Около нас се въртяха прах и сухи листа. Локеш падна на земята, а долината изрева от удара. В същия момент тайфунът изчезна надалеч.
Локеш приличаше на азиатски минотавър, само че гигантски. Беше облечен с дълга черна китайска роба с изправена яка. Очите му се присвиха, превърнаха се в тесни цепки, той дишаше тежко от вълнение, издишвайки пара от ноздрите си.
– Значи. – изръмжа той – все пак се върна! И видимо по-красива от последната ни среща. Силата на богинята ти отива, сладка моя. Той направи крачка към мен, но Рен удари краката му с рев.
– Все още ли си заедно с питомната котка? – изсъска Локеш – Е, ще се справим с него.- той погледна нагоре към горящата долина – Виждам, че сте ми довели нови поданици?
– Няма да ги имаш. – възкликнах яростно – Мъртвите са изгорени. Не можеш да ги съживиш и да ги направиш свои роби! Освободих ги от твоята власт.
– Да, какво си ти? – Локеш сви рамене – Няма значение. Лесно мога да си направя колкото си искам войници. Мога да прекратя тази битка с махване на ръка. Наистина ли мислиш, че ще ме затрудниш да унищожа твоята войска?
– Разбира се, че ще ти е трудно! В крайна сметка ще унищожиш своите воини.
Той ме загледа втренчено няколко секунди, след което каза:
– Не мога да позволя бъдещата ми съпруга да се съмнява в думите ми.
Той се усмихна зловещо, бавно съедини длани – и после ги разтвори. Земята се разтрепери, тътен премина през долината. Не издържах, ахнах силно, когато видях как нашите катапулти, наклонени, се срутват в дълбока дупка, появила се от нищото в средата на долината. Хора и демони в паника се втурнаха във всички посоки от разпространяващата се пукнатина. Огледах се набързо за Дурга, но тя не се виждаше никъде. Смаяна от ужас, гледах как пропостта се стеснява, погребвайки хора и оръжия под земята.
– Кишан!
– Не се страхувай Той е цял. – тихо ми отговори Рен.
Зърнах златната броня на Кишан, докато се изкачваше от бързо затварящия се ров. Дурга беше седнала здраво на гърба му. Въздъхнах с облекчение.
– Това по-младият принц ли е? – Локеш повдигна вежди – Честно казано, неговата жизненост започна да ме изморява.
След като изчака Кишан и Дурга да излязат от дупката, Локеш се засмя и отвори нова пукнатина в земята пред тях. Кишан прелетя над нея, после над друга и изчезна зад дърветата.
– Остави ги намира! – попитах строго аз.
– Или? – демонът се усмихна лукаво – О, какво ще стане с мен, ако не се подчиня, коте мое?
Вместо да отговоря, вдигнах лъка си и го заредих със стрела, заредена с огнена сила.
– Иначе ще те убия!
Той ми се поклони подигравателно.
– О, моля, опитай!
Изстрелях стрела и Локеш щракна с пръсти. Порив на вятъра отнесе стрелата ми далеч встрани, така че тя се заби в склона на планината. Чу се силен взрив, в долината паднаха камъни.
– Разочарован съм, сладка моя. Толкова се надявах да ми се представиш по-добре.
– Не бързай да се радваш, представлението още не е свършило! – усмихнах се.
По-бърз от светкавица, Рен излетя, изтича зад Локеш и скочи на склона на планината. Тук той се отблъсна с мощни лапи и се втурна надолу към Локеш, като тежка стоманена цев, оборудвана с нокти и зъби. Скочих на седлото и насочих всичките си оръжия към демона. Кой би могъл да устои на такава сила? Едновременно обсипах врага със стрели от тризъбеца, изстрелях стрели от лъка и размахах влечугото.
И какво? Със силата на вятъра Локеш лесно разпръсна всичките ми стрели и след това се огради с каменна стена, а моят беден тигър се блъсна в нея със скорост и се просна на земята. Само вярното влечуго този път не ме разочарова, като се стовари върху рамото на демона. Локеш се отдръпна с вик.
– Ще ми платиш за това!
– Настина ли? – казах и слизайки ловко от тигъра извадих меча си.
Локеш се втурна към мен, но когато протегна ръце към мен, аз затворих очи, изчезнах и се озовах до върха на стената, която беше издигнал.
– Как го направи? – изрева магьосникът.
– Предай се и тогава ще ти кажа.
Рен, за когото всички забравиха за известно време, тихо се промъкна зад Локеш. Видях опашката му да се люлее опасно близо от едната към другата страна, като гигантска котка преди скок. Но тогава стрела прониза рамото му между плочите на бронята. Сунил беше този, който се присъедини към битката ни и беше решил той да се бори с тигъра.
Локеш вдигна ръце и силен вятър го отнесе на върха на скалата до мен. Той замахна към мен с огромна крива сабя, но аз парирах удара с меча. Танцувайки грациозно по тясната стена, отблъсквах врага с всичките си осем ръце, но демонът беше неуязвим. Стени от лед и камък препречваха пътя на моите удари. Накрая разбрах, че си играе с мен и реших да се заема сериозно с въпроса. След като направих цирково салто във въздуха, ловко се приземих на върха на скалата. Преди да насоча вниманието си към Локеш, хвърлих бърз поглед към Рен, който се опитваше да се справи със Сунил, без да го убива. Едната лапа на моя тигър беше цялата в кръв.
– Не се разсейвай! – веднага чух недоволния глас на Рен.
Локеш свали ръцете си и скалата, на която стоях, потъна. Опитах се да го ударя с мълния, но магьосникът я замрази във въздуха, а след това ме поля с вода, която аз ловко превърнах в мъгла. Очевидно по това време Анамика беше приключила с унищожаването на демоните, защото нашите воини започнаха да се присъединяват към нас. Според плана на Анамика, след пълното изгаряне на живите и мъртвите демони, войските в пълен състав трябваше да се притекат на помощ на Рен и мен.
Войниците започнаха да обсипват Локеш със стрели, но с едно махване на ръка той завъртя облаците от стрели във въздуха и ги изпрати обратно, улучвайки стрелците. Той превърна оцелелите в каменни и ледени статуи. Локеш се опита да ме замрази, но аз грабнах Огненото въже навреме и бях транспортирана на друго място.
И така, за четиридесет и осем часа нашата велика армия беше почти напълно унищожена.
Тогава Локеш извика мъгла и покри цялото поле с нея, но шепа наши войници все пак успяха да намерят пътя към планината и се опитаха да ударят магьосника с копия. Той отново хвана копията във въздуха, но този път аз бях нащрек и със замах на Огненото въже отхвърлих смъртоносните копия далеч от хората. След това им изкрещях да отидат на помощ на Рен, докато отново се заех с магьосника.
Но тогава земята отново започна да трепери. Огромен камък се откъсна от планината, тежки скали се напукаха. Докато изтръгнатите дървета летяха в моята посока, аз завъртях огненото въже около себе си и полетях във въздуха.
Докосвайки клон с крак, скочих на върха на едно дърво след това върху летящ камък обратно върху клона и се втурнах покрай наклонения ствол, преди да се стовари на земята. Одраскана, но невредима, стоях на върха на огромна купчина камъни и изгледах предизвикателно Локеш. Още едно замахване с въжето – и сега стоях пред магьосника и опрян меч в гърлото му.
– Много впечатляващо. – кимна Локеш.
Отрязах древния магически талисман от врата му и го изгорих до основи.
– Всичко! Кажи сбогом на твоята демонична армия!
Той блъсна меча ми от врата си, сграбчи ръката ми и ме дръпна към себе си.
– Със сигурност бих последвал съвета ти, ако беше истинския медальон. Но, коте мое, ти ме научи да бъда хитър. Не помниш ли?
Погледнах към Сунил. Той се биеше с Рен. Едната му ръка висеше, но той продължаваше да бъде под влиянието на Локеш. Всичко ли пропадна? Обзе ме горчиво разочарование, но Рен беше тук.
– Ние ще победим.
Избърсах слюнката на Локеш от бузата си и се приготвих да продължа битката, но преди да успея да вдигна ръка, един конник излетя от мъглата. Зад него се вееше черно наметало. Скочи до Локеш и му се поклони ниско.
– Генерал Амфимах!
– Предадох съобщението ви, сър – каза предателят.
Локеш вдигна глава и вдиша шумно, раздувайки ноздри.
– О, да, тя вече е много близо, а той не може да я задържи!
– Какво си направил? Изкрещях към генерала.
Той се обърна към мен.
– Току-що изпратих фалшиво съобщение до приятелите ти, красавице. Втората богиня се притичва на помощ, което означава, че много скоро тя ще бъде в пълната власт на моя господар. Великият крал на демоните Махишасура, когото вие наричате Локеш, обеща да ме постави начело на армията си. Просто трябва да избера по-добър кон и тъй като ти обичаш тигри, аз също ще избера един от тях.
– Този няма да ти позволя да вземеш- сопна се Локеш – Вземи другия.
– Но аз искам да съм с тази жена. – заекна Амфимах.
– Не искаш ли да отрежа и другия ти крак?
Амфимах припряно поклати глава и Локеш го изпрати с махване на ръка.
-Иди се погрижи за тигъра. – нареди той.
След това Локеш бавно тръгна към мен и аз изведнъж си спомних историята, която г-н Кадам веднъж ми разказа. Отстъпвайки назад, паднах на колене, кършех треперещите си ръце и ридаех:
– Умолявам ви, не унищожавайте мен и приятелите ми! Аз… предавам се! Пощади ме!
Локеш грубо уви кичур от златистата ми коса около юмрука си.
– Ще видим – изграчи той нетърпеливо – Ако ме помолиш правилно…
Без да го изслушам до края, забих златния си меч в дебелата му бича шия. Той се хвана с рев за гърлото и залитна. За част от секундата си помислих, че съм го убила, но раната на Локеш започна да зараства пред очите ми. Кръвта спря да блика на земята, хриповете утихнаха, магьосникът дишаше дълбоко и равномерно. Едва тогава разбрах, че няма да ни е лесно да го убием.
Отчаянието ми се пренесе върху Рен. Той отхвърли Сунил от себе си и се втурна към мен. Скочих на гърба на моя тигър, а Рен закръжи, без да спира, и отново нападна Локеш.
– Вдигни си главата. Ще го победим, няма да му позволим да покори Дурга – чух твърдия глас на Рен – Каквото и да е намислил, трябва да му попречим да направи Дурга свой инструмент.
Веднага щом свърши да говори, от мъглата изскочи богиня, яздеща черен тигър. Амфимах вдигна копието си, готов да ги посрещне. Кишан се втурна към него, но Дурга дори не помръдна. Мислех, че е изпаднала в транс.
Рен се втурна към Кишан и аз махнах с Огнено въже по единствения крак на Амфимах. Синият пламък си свърши работата. Нещастният инвалид се търкулнал с вой на земята, хванал се за главата, но Кишан бързо скочи на гърлото му и го довърши.
– Нещастник! Той няма да може да се наслади напълно на прераждането си – поклати глава Локеш – Мъртвите, за съжаление, не ги боли.
Той се ухили злобно и извади истинския медальон от джоба си.
Внезапно Дурга излезе от транса си. Тя бързо докосна ръба на шала до златния си меч, хвана дръжката с две ръце – и огромно копринено хвърчило я вдигна в небето, откъсвайки я от Кишан. Изправена над земята, Дурга събра всичките си оръжия и ги насочи към мен. Едва имах време да се залюлея настрани от седлото, когато златната чакра изсвистя над главите ни.
Кишан се втурна към нас, но се подхлъзна в маслено езеро, дошло от нищото, и падна. В същия миг здрави въжета се завъртяха бясно около тялото му и го увиха в стегната мрежа. Черният тигър се бореше и се блъскаше, опитвайки се да се освободи, а Сунил решително тръгна към него с копие в ръка.
Вдигнах лъка си, но беше твърде късно. Нишките, покорни на волята на Дурга, полетяха към мен и грабнаха оръжието от ръцете ми. Примката се уви около глезена ми, друга се уви около кръста ми и ме дръпна от гърба на Рен.
– Анамика! Опомни се! Спри да правиш това! – изкрещях, опрях меча си в гърлото ѝ. – Не искам да се бия с теб!
Тя отхвърли меча ми с лекота, изтръгна Огненото въже от мен с едно грациозно движение и го завърза около кръста си. С шала тя ме върза здраво за ръцете и краката. Осемте ѝ ръце с главозамайваща ловкост взеха всички оръжия от мен. Когато всичко свърши, Дурга се обърна към Локеш.
– Какво да направя сега, господарю?
– Кажи ми, момичето ми – изгука нежно демонът – каква е тайната на твоята божествена сила?
– Нашата сила е в нашите оръжия. – отговори Анамика със странен механичен глас.
-Келси има ли собствени сили?
Ококорих очи и захриптях със зяпнала уста, докато Анамика стисна ръце около гърлото ми.
– Не повече от моята. – отвърна тя.
– Да, в такъв случай…
Локеш изкрещя диво, когато Рен заби зъби в гърба му. Демонът се стовари на земята и се претърколи, а Рен прокара нокти по страните му и го захапа в рамото. Но Локеш беше твърде силен. Той се изви, наклони глава като бик и заби рогата си в бронята на Рен.
Моят бял тигър падна, кръвта бликаше от отворената му страна. Белите му лапи трепереха и се извиваха, но той все пак се подготви за нов скок.
И черният демон стоеше над него и силно извика:
– Часът на твоята смърт настъпи, принц Дирен!
Той вдигна ръце и копията полетяха във въздуха, прицелвайки се в моя Рен.
Изкрещях и призовах последната ми останала сила: огън. Като вдигнах ръце, стрелях с пламък към Дурга, но тя дори не трепна, когато изгорих кожата ѝ. Не беше възможно да ударя и Локеш, той просто се огради от мен с каменен щит. Рен се хвърли към Локеш с оголени зъби и протегнати нокти. Злият магьосник щракна с пръсти и копията пронизаха Рен във въздуха.
– Рен! – аз изкрещях.
Усетих как острите върхове влизат в тялото му. Някои от копията издрънчаха в сребърната броня на тигъра, но едно се заби дълбоко в бедрото му, друго се заби близо до врата му, а трето почти наполовина влезе в незащитения му корем. Рен падна с писъци. Локеш стъпи с разцепено копито на предната му лапа и аз чух пукот на чупещи се кости.
Непоносима болка замъгли ума на Рен и аз изкрещях заедно с него. След няколко секунди го усетих да се отделя от мен, прекъсвайки връзката ни, така че скоро можех да чувам само тихия му вътрешен глас. Тогава поток от енергия нахлу в тялото ми и осъзнах, че Рен ми дава цялата си останала сила. Той ми даде и една последна мисъл: – Обичам те, Келси.
После гласът му замлъкна.
Локеш тръгна към мен и нишките на Шала се впиха още по-силно в тялото ми. Той се наведе и откъсна короната от главата ми. Когато тежката златиста коса падна на вълни по раменете ми, Локеш взе един кичур и замислено го разтри в дебелите си пръсти. Усетих как мръсният му, изгризан нокът докосва бузата ми и бавно пълзи надолу към ключиците ми, оставяйки крива кървава следа върху кожата ми.
– Ти ме измами, котенце мое. Не мога да оставя това поведение да остане ненаказано.
Той грубо изтръгна последния фрагмент от амулета от врата ми.
Колко дълго чаках този момент!
От очите ми бликнаха сълзи. Анамика се беше превърнала в марионетка на Локеш, Рен беше безпомощен, ако изобщо беше жив, а Кишан, вързан, лежеше някъде на земята. Останах съвсем сама.
И тогава забелязах златен блясък върху една от ръцете на Дурга.
Фаниндра!
– Фаниндра, скъпа, помогни ми! – умолявах аз, хлипайки на глас.
Зелените очи оживяха, заблестяха и златната кобра вдигна глава. Тя се изплъзна от ръката на Дурга, пропълзя до Локеш и забоде зъбите си в ръката му. Демонът изкрещя сърцераздирателно, но Фаниндра успя да го ухапе отново, преди той да я откъсне от себе си и да я хвърли в тревата.
Ръката на магьосника започна да се подува пред очите му, от ухапванията капеше златна отрова. Изхвърляйки моя фрагмент от амулета, Локеш стисна в ръката си древния медальон, който управляваше Дурга.
– Убий я! – изграчи той.
Богинята вдигна чакра над главата ми. Затворих очи… и тогава нещо тежко ме удари отстрани и ме отхвърли настрани. Кишан! Моят черен тигър се отърси от остатъците от разкъсаната мрежа и с ръмжене се нахвърли върху Дурга. Локеш изрева раздразнен. Искаше да удари Кишан с магията си, но изкрещя от болка и отново сграбчи ухапаната си ръка.
Много исках да вярвам, че сме спечелили, но умът ми каза, че сме далеч.
Кишан и Дурга се хванаха един за друг, той скочи върху нея, тя го наряза с чакра. Локеш извика Сунил, който закуцука към господаря си, приклекнал на ранения си крак.
Все още лежах безпомощно на каменистата земя, когато една от ръцете на Дурга проблесна точно до мен. Протягайки се, докоснах ръба на Шала с пръсти и прошепнах молбата си. В същия момент нишките, които ме спираха, започнаха да се топят. Без да чакам пълно освобождаване, посегнах към Огненото въже и стиснах дръжката в пръстите си. Това беше последният ми шанс и го разбирах добре.
Сунил, ревящ от ярост, се втурна към мен, но Локеш го отхвърли като кученце.
– Няма нужда! Аз сам ще изтръгна тази черна котка, която ме дразни толкова време!
Той стисна зъби, вдигна здравата си ръка и изстреля облак от ледени парчета към Кишан. Беше очевидно, че това просто магьосничество изисква голямо усилие от него. Локеш се олюля, залитна назад и едва не падна, когато се спъна в тялото на Рен, проснат на земята. Като отмъщение той жестоко ритна моя тигър.
Рен не помръдна, а от тялото му стърчаха копия като пера на бодливо прасе. Вече не усещах присъствието му. Затворих очи и го извиках.
– Рен?
Нищо. Без топлина. Нито сърцебиене. Нито мисъл, нито шепот.
Примигвайки да прогоня сълзите, погледнах в очите на моя тигър. Празните му стъклени очи ми напомниха пластмасовите очи на играчка тигър, която бях купила от един магазин. Сълзи потекоха по лицето ми, мъката ме разтърси.
Рен е мъртъв.
Тогава ме обзе бурен гняв, в цялото ми тяло пламна див пламък. Скочих на земята, изтичах зад Локеш, замахнах към Въжето и прошепнах:
За Рен!
Със силен звук Огненото въже се уви около гърлото на Локеш.
Той изхриптя. Тогава вдигна ръце, хвана въжето и го дръпна, опитвайки се да го откъсне от себе си, но само затегна примката. Видях древния медальон, все още стиснат в сините пръсти на магьосника. Събрах всичките си остатъци сила, изпратих ги към медальона. Ослепителна златна светлина изпълни тялото ми, за момент отново почувствах присъствието на Рен. Затворих очи и си представих, че той стои до мен, притискайки бузата си към моята. Свързвайки се, ние създадохме сила, която беше по-силна от земята, водата, вятъра, огъня и космоса. Защото тази сила отдавна се нарича любов.
Златна светлина струеше от ръцете ми в дръжката на Огненото въже. Медальонът на Локеш се превърна в пепел. Вълна от златна магия подхвана злия магьосник и го хвърли във въздуха. Светлината беше толкова силна, че цялото небе стана златисто. Тогава избухна сияние, оглушителен рев се разнесе над долината, могъщата планина потрепери, а фонтани от вода бликнаха от езерата.
Имаше един последен ужасен вик – и всичко свърши. Мъртвото тяло на Локеш, злия демон Махишасура, когото беше предопределено да убия, падна тежко на земята.
Силите ми свършиха, усетих как призрачните ръце ме освобождават. Горящата буза внезапно става студена.
– Рен? – молех се аз мълчаливо – Рен! Моля те, не ме оставяй!
– Винаги ще бъдеш в сърцето ми. Винаги. – прошепна милият му глас и се стопи.
Паднах на черната земя и избухнах в сълзи.

Назад към част 30

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 30

Глава 28
Двете страни на една и съща монета

Върху паднало дърво седеше слаб старец. Той ми се усмихна и ми отговори:
– Не обещах ли, че ще се срещнем в по-щастливи времена?
– И, според теб, това щастливо време вече е настъпило? – извиках аз – Защо говориш така?
– Как да говоря? – попита невинно Фет, отърсвайки парче глина, полепнало по дрехите му.
– Английският ти се е подобрил много. – изсъсках аз – Много забележимо!
Но самият Фет изобщо не се беше променил. Дори разкошните гънки на широката му дреха, в която беше потънало слабото му тяло, не можаха да скрият нито острите лакти, нито възлестите кафяви колене на отшелника. Сладка беззъба усмивка все още осветяваше набръчканото му лице, а нахални сиви вихри стояха като ореол над плешивата му глава.
Отшелникът сложи ръце на колената си.
– Моят английски винаги е бил перфектен, Кал-си. Не съм виновен, че си чула нещо различно.
– Чух нещо друго, защото ти ми показа нещо друго. – сопнах се аз.
Той вдигна показалеца си с доволна усмивка.
– Така е! Не казах ли на принцовете, че си умна?- Фет потупа до себе си, като ме покани да седна – А сега да си припомним какво ти показах? Появих се пред теб като човекът, който трябваше да видиш – бавно обясни той – Забавен ексцентрик, надарен с мъдростта да тълкува значението на древните пророчества. Кажи ми честно, ще ми повярваш ли, ако ти говорех от самото начало по начина, по който го правя сега?
– Може би щях. – измърморих смутено.
– Не мисля така. Нещо повече, сигурен съм, че след разговор с такъв Фет, ти би се върнала при г-н Кадам и би напуснала Индия още с първия самолет.
– Не знаеш какво бих направила!
– Мога, мъдра Кал-си. И още как мога…
– Добре, кажи ми защо си тук?
– Дойдох да гарантирам победата ти.
– Така ли? Хм, защо не? Тъй като по някакъв начин успя да дойдеш в миналото и дори се оказа напълно различен от този, за който се представяш, тогава може би наистина ще ни кажеш какво да направим. И така, Фет, или каквото и да е истинското ти име, кажи ми как мога да победя Локеш?
– Лесно като пай. Постъпи с него, както аз направих с теб.
– Това е? Да говоря с него на забавен развален английски?
– Не. Накарай го да повярва, че не си това, което си в действителност.
– Като кого искаш да се представя? – попитах колебливо.
– Като кого? Богиня, разбира се – отговори Фет съвсем сериозно.
– Може би не знаеш, че вече имаме една тук! – изтърсих аз.
– Фет знае всичко на света, дете мое, но всичко на света не винаги е такова, каквото изглежда.
– Точно така. – изсъсках, като го погледнах изразително.
Фет леко се поклони, признавайки правотата ми, след това взе ръката ми в дланите си и нежно я погали.
– И ти се превърна в красиво цвете, Кал-си.
Той наклони глава, гледайки ме внимателно.
– Може би имаш повече упоритост, отколкото мъдрост, но това няма значение… По време на дългите си скитания можеше да разчиташ само на собствената си непоколебима решителност. Само желязната воля и постоянството ти позволиха да се измъкнеш жива от всички неприятности. Това е безкористността на твоите тигри. Виждам, че изпитанията не са закоравили сърцето ти. Ти остана същата нежна и уязвима Кал-си, която видях за първи път. Много се гордея с теб, дете мое.
– Фет! – възкликнах в отчаяние – Но ако знаеше от самото начало, че нашите пътувания трябва да приключат тук, защо не ни изпрати тук веднага?
Той си пое дълбоко въздух.
– Дете мое, всички големи победи започват с решението да напуснеш сигурните стени на дома. Няма друг начин и никога не е имало. Всяка твоя стъпка, всеки противник, който победиш, всяко препятствие, което преодоляваш – всичко това малко по малко те доведе тук, в това време и на това място. Ти стоиш на прага на своята съдба, Кал-си. Всичко, което е писано да се сбъдне, ще се сбъдне, независимо дали ни харесва или не. Въпреки че обичам моята Кал-си с цялото си сърце, аз съм безсилен да я защитя от съдбата ѝ.
Една сълза се търкулна по сбръчканата му буза и аз докоснах тънката ръка на стареца. Колкото и да е странно, по някаква причина вече не бях изненадана от неочакваната поява на Фет. И така, той ме инструктира, говори за съдбата ми, а аз седях и слушах. Именно той някога в миналото – тоест в далечното бъдеще – ме изпрати на дълъг път. И така, кой, ако не той, ще присъства в края на пътя?
– И аз те обичам. – казах тихо.
– Помниш ли как ти казах, че ще трябва да избираш между Рен и Кишан?
Кимнах, като погледнах двата пръстена, които блестяха на пръста ми.
– Личният ми живот… виждаш ли, той е напълно объркан. Страхувам се, че изборът вече е направен без мен.
Фет се взря внимателно в лицето ми. После рязко се изправи и каза:
– Ясно. Хайде сега да намерим другите и да обсъдим заедно как да изпълним това, което ни е отредено.
Аз също станах, докоснах плахо рамото на стареца и казах:
– Със сигурност. Фет… благодаря, че дойде. Нямаш представа от колко напътствия имам нужда!
Той се усмихна от ухо до ухо.
– О, напъствията са моята специалност! Ръководство и градинарство! И ти ми липсваше, Кал-си.
Застанал на едно паднало дърво, той се качи на коня ми и заедно яздихме през лунната долина в търсене на останалите.
Спускайки се по склона, яздехме тихо покрай редиците на ранените, тежко тътрейки се към набързо издигнатия лагер зад планината. Тежкият въздух се сгъсти с мирис на кръв и разбити надежди. Останаха много малко оцелели и дори тези стояха тихо, без да вдигат очи, куцукаха по двама или трима, с осакатени и душа и тяло.
Исках да спра и да им помогна, но Фет ме спря, като каза, че сега моята помощ е много по-необходима на другите. В сравнение с ужаса на битката, нощта изглеждаше особено тиха, почти спокойна. Звездите искряха в мразовитото небе, сякаш се опитваха да хвърлят своята живителна светлина върху нашата нещастна, победена и безнадеждна армия.
Скоро чух тежки стъпки, които ставаха все по-силни с всяка стъпка. Отгоре… отгоре… отгоре… Обуздах коня и обърнах глава, горчиво съжалявайки, че моята зеленоока Фаниндра не е с мен. Демон ли е? Или самият Локеш? При тази мисъл сърцето ми веднага заби някъде в гърлото ми и аз вдигнах ръка, готвейки се да използвам единственото си оръжие – огъня.
Но Фет седеше спокойно зад мен, държейки се за кръста ми. Не изглеждаше ни най-малко да се страхува от това, което идваше към нас от тъмнината. В следващия миг гигантска сянка се издигна точно пред муцуната на коня ми и се затича към мен, издишвайки пара от ноздрите си. Преди да разпозная белия жребец от конюшнята на Анамика, сърцето ми вече беше разбрало кой седи на гърба му. Беше Рен.
Дори нямах време да дойда на себе си, когато той скочи до мен, откъсна ме от седлото и ме вдигна на ръце. Скоро галопирахме през нощта, оставяйки Фет далеч назад.
Рен държеше юздите с една ръка, а с другата ме държеше здраво, едва дишах. Усетих кръвта във вената на китката му да бие бясно по врата ми. Без да осъзнавам какво правя, го погалих по гърба, за да го успокоя.
– Всичко е наред, Рен – казах тихо – При мен всичко е наред.
Рен дръпна юздите, подкара жребеца в галоп и тръгна. Той бързо притисна бузата си към моята и прошепна:
– Мислех, че си останала в лагера и си попаднала в наводнението. Едва когато бодигардовете ви дотичаха и казаха, че са те оставили на скалата, успях да си отдъхна малко.
– Ха, изгоних ги! Поопържих ги малко с помощта на амулето, за да бягат по-бързо.
Позната усмивка с бели зъби проблесна ярко в тъмнината. Толкова бързо обаче угасна, че дори започнах да се съмнявам дали не съм си въобразила.
– Ах, Келси, любов моя, как бих могъл да забравя, че ти винаги ще правиш обратното на това, което бих искал.
– Страхувам се, че ако останех в лагера, както искахте, може завинаги да загубите възможността да ми изнасяте лекции!
Рен ме погледна в очите и аз спрях да дишам. Усетих как тялото ми естествено започна да се накланя към него, бързо набирайки скорост. Пропастта, която бях изкопала между нас със собствените си ръце, се свиваше пред очите ми. Сърцето ми подскочи. Стрелката на вътрешния ми компас сочеше уверено Рен. Той беше моят север. Той беше красив и ослепителен, невероятен и безупречен, перфектен и… беше целият в кръв!
– Рен! Ранен ли си? Какво ти се е случило? Защо още не си се излекувал?
Дръпнах ръкава на ризата си върху ръката си и нежно докоснах дълбоката рана на главата на Рен, скрита от напоената му с кръв коса.
Той нежно ме отблъсна, държейки ме по-здраво.
– Изглежда, че Кишан и аз сме загубили способността да се лекуваме.
– Какво? Но как… Защо? Можете ли все пак да се превърнете в тигри?
Рен кимна.
– Очевидно тигрите са станали смъртни, както е предсказано в пророчеството.
– Не. Не! Не! Пророчеството обещава, че ще придобиете човечност, а не уязвимост! Освен това все още не сме приключили … Не, сега ще се върнем в лагера и Фет ще ни помогне. Не трябва така да свърши!
– Фет? Защо Фет?
– Той яздеше същия кон с мен!
– Значи Фет е бил твоят похитител?
Изсумтях обидено.
– Похитител? Приличах ли на човек, отведен някъде против волята му?
– Първо спасявам, а после задавам въпроси! Говорейки за спасение, ти не приличаш много на щастлива девойка, благодарна на своя спасител.
Смачках подгъва на ръкава си, за да задържа кървящата рана на главата му. Сега лицата ни почти се докосваха. Рен направи гримаса от болка, но не се отдръпна.
– Но аз нямах нужда да бъда спасявана. – промърморих аз.
Той вдигна ръка, свали качулката от главата ми, прокара нежно пръсти по бузата и устните ми.
– Честно казано, ще те изтръгна от ръцете на всеки мъж, без значение дали е злодей или не.
– Наистина? – попитах тихо, приближавайки се още повече.
Рен се наведе доста ниско, устните му бяха на сантиметър от моите.
– Да, наистина.
Лекото напрежение нарасна, но за късмет други конници внезапно изскочиха от тъмнината. Нямах време дори да мигна, тъй като вече бяхме влезли в лагера. Моментът беше изгубен.
Рен слезе от коня и ме свали на земята. Около огньовете седяха и лежаха ранени, съкрушени воини от различни армии. Някои чистеха оръжията и броните си, някои спяха, трети просто седяха, гледайки безизразно пред себе си. Тръгнахме да търсим Анамика, която се грижеше за ранените.
Когато се приближихме, тя се обърна през рамо и ме погледна злобно.
– Значи все още си цяла, сестричке. Генерал Си-Уонг е мъртъв, Амфимах загуби крак – каза тя глухо – Тибетските командири са тук, но в бирманската армия са останали не повече от дузина живи войници. Воините са сигурни, че техните генерали са били взети от демона.
Анамика стана и видях, че едва се държи на краката си. Дрехите й бяха изцапани със засъхнала кръв, а косата й беше заплетена и се спускаше по бузите.
– Анамика, моля те. – каза Рен, подавайки ѝ камандалата.
Тя го погледна за момент, сякаш го питаше нещо, после поклати глава.
– Това са моите хора. Трябва да се грижа за тях. Сигурно щеше да го направиш по-бързо и по-добре, но се втурна да утешаваш малката ни сестричка, която отново избухна с издънки.
– Слушай, Анамика… – започнах
Но Рен ме спря.
– Не ѝ се сърди, Анамика. Ядосана ли си ми? – Той се приближи до Анамика и я докосна по ръката – Мислиш, че те напуснах, но ме нямаше за кратко. Хората ни вече са извън опасност, имаме много свободни ръце, които могат да помогнат на ранените. Освен това Келси е само първата от многото, които се нуждаят от помощ. Не би ли направила същото за брат си?
Какво? Аз ли съм първата от многото?! Смята ли ме вече за своя сестра? Но какво да кажем за обещанието да ме изтръгне от ръцете на всеки мъж?
Анамика въздъхна тихо и кимна.
– Със сигурност.
В следващата секунда бях уловена от чифт много мускулести ръце и притисната към много широк гръден кош.
– Цяла ли си? Не те боли? Не си ранена? – попита Кишан.
– Ако тя страда от нещо, то е само от прекомерното ти внимание. – провлачи Анамика – Между другото имаме много работа.
– Страхувам се, че ще трябва да оставим тази работа на други. – каза познат глас от тъмнината зад нас.
– Фет! – възкликнах аз – Ти ни намери!
– Кишан ме посрещна и любезно ме доведе до лагера.
Рен стисна ръката на Фет и щастливо го тупна по мършавия гръб.
– Колко хубаво е да си с нас! Добре дошъл!
В същото време Рен бързо ме погледна в очите, но Кишан ме прикри със себе си и се взря мрачно в лицето на брат си. Чувствителният Фет усети напрежението между братята по-бързо от мен. Усмихвайки се широко, той шумно ги потупа по бузите, като каза:
– Напред, тигри! Дойде време двама достойни синове на Индия да отговорят на повика на съдбата.
– Учителю? – чух тих женски глас.
Разделихме се и Фет забърза напред.
– Анамика, дъще! Колко се радвам да те видя отново!
Със силен вик бъдещата богиня се втурна към стареца и внимателно го прегърна.
– Дори не мислех, че ще те видя отново! Дори не ни каза къде отиваш! Как реши да се върнеш след толкова години?
Тук реших да се намеся.
– Хей, почакайте! Учител? След толкова години? Фет, би ли ни обяснил какво става? Мислех, че си просто слуга на богинята!
– Така е. Но нека побързаме. Имаме за много да говорим. Моля те да донесеш всички дарове и всички оръжия на Дурга. Имаме нужда от всичко това тази вечер.
С тези думи кльощавият отшелник забърза в тъмнината.
Анамика кимна пламенно и изтича да вземе раницата си с оръжия, докато Рен нареди всички ранени да бъдат измити от варела, в който Анамика беше капнала еликсира на русалката Камандалу.
Тогава петимата – два тигъра, една богиня, мистериозен стар монах и едно напълно объркано, глупаво момиче от Орегон – тръгнахме да посрещнем съдбата си.

Отидохме на запад, далеч от планината Кайлаш и ужасното клане, извършено под нея. Никой не каза нито дума. Звукът от собствените ми стъпки ми се стори непоносимо силен, особено след като тази нощ в храстите не шумолеше нито едно животно. Беше странно… Погрешно..
Накрая Фет спря близо до тих поток и загреба шепа вода.
– О, колко е студено!
Анамика пристъпи бързо напред.
– Простете ми, учителю! Тя извади шала от раницата си и го сложи на протегнатите си ръце – Вълшебен шал, моля, направете топло наметало за моя наставник и предпазете краката и ръцете му от студа.
Оживените нишки, като сребърна паяжина, полетяха във въздуха и потекоха към Фет, като се преплитаха заедно в движение. След секунди отшелникът беше облечен в топло наметало, ръкавици и обувки.
– Нямам извинение, че не се погрижих за това по-рано. – каза богинята, падайки грациозно на колене.
– Забрави за това, скъпа! – старецът размаха ръце – Малко неудобство на тялото? Един миг, не повече! Въпреки че, – той дръпна наметалото по-здраво – хубаво е и да ти е топло! Кал-си, можеш ли…
– Да, да, разбира се. – избухнах аз.
Скоро въздухът около нас стана топъл и ухаещ.
– Да, така е много по-добре. Фет седна на плосък камък. Анамика веднага се разположи в краката му като прилежен млад ученик. Рен докосна ръката ми и кимна към мястото, където можех да седна. Но Кишан бързо се отпусна от другата ми страна, сграбчи ръката ми и се намръщи на брат си.
– Знам, че се чудите защо дойдох тук. – започна Фет – Анамика е права. Едно време, когато тя и брат ѝ бяха още деца, аз им бях ментор.
– И на какво ги учихте? – попитах.
Анамика ме погледна злобно.
– Опитай се да бъдеш по-уважителна, сестричке.
– Така ли? Между другото той ме излъга! Така че нека първо спечели уважението ми!
Фет поклати успокоително глава.
– Келси е права. Заслужавам нейните подозрения. Да, изобщо не бях този, за който се представях. Нещо повече, аз не съм този, за когото всички ме мислите.
– Какво означава това? – попита Рен.
– Може би няма да сбъркам, ако ви се представя като Духа на Индия. Аз съм защитник, пазител. Осигурявайки място на Дурга в историята, аз защитавам бъдещето. Изпълнявайки тази задача, трябваше да играя много роли – включително ролята на ментор на малко момиче, което се оказа с блестящ талант и военен стратег. – той се усмихна нежно на Анамика.
– Благодаря ти, мъдрецо.
– Хей, почакай! – пак се намесих – Всичко това са неща от миналото. Но ти ми каза, че служиш на богиня.
– Да, аз служа на Дурга.
– Но…
– Бъди търпелива, Кал-си. Ще обясня всичко. – Фет се настани по-удобно на камъка и продължи разказа си – И така, аз бях учител на Анамика. Когато беше малко момиченце, прекарвах по няколко часа на ден с нея, малко по малко я подготвях за това, което очаква моята ученичка в бъдеще. Научих я на науката за войната и мира, разказах ѝ за глада и изобилието, богатството и бедността. Научих я на много езици, включително английски, защото знаех, че в уречения час Анамика ще се срещне с вас тримата…
– Това преди или след като ме срещна? – попитах.
– Ах, Кал-си, кога ще разбереш, че няма преди и след! Има само завършено и незавършено, изпълнено и още неизпълнено. – той се усмихна на изуменото ми лице и скръсти ръце – Свърших част от работата си, но има още, което да се свърши. Когато работата приключи, това, което не е направено, ще престане да съществува и ще остане само това, което е направено.
Отворих уста и промърморих с въздишка:
– Фет, ти ме убиваш!
В очите на стареца затанцуваха радостни искри.
– Вярваш ли, Кал-си, понякога и аз не разбирам себе си!
– Но защо беше необходима тази измама? Защо ме караше да вярвам в легенда, когато всъщност ти си бил всезнаещ и всемогъщ дух?
– Беше необходимо да се появя като този, който виждаш, за да можеш ти да станеш тази, която сега виждам пред себе си.
Докато си блъсках главата над тези загадъчни думи, Кишан се намеси в разговора.
– Казахте, че сте дошли да ни помогнете да победим Махишасура. Може би можем да се съсредоточим върху тази задача, а мистериите на Вселената могат да почакат засега?
– Това са думите на истински воин! – възкликна Фет, щастливо потривайки длани – Кишан, винаги съм се възхищавал на способността ти да се концентрираш върху същественото. Много добре. Така че нека започнем с оръжията. Ще позволиш ли?
Анамика му подаде раницата, откъдето старецът сръчно извади жезъла.
– Ах, какво произведение на изкуството! Кажете ми, това оръжие помогна ли ви в пътуванията ви?
– С негова помощ премнахме през трънливата гора в Кишкинд – отговори Рен – Само той сериозно осакати злите дървета, за да ни пропуснат.
– Хм – промърмори Фет – Това ли е всичко?
– Използвах го, за да ударя по колона в храма на Дурга. – спомних си.
– Имам ли храм? – попита прясно изпечената богиня.
– Да. Цял куп.
– В битката често го използвахме като обикновено оръжие. – каза Кишан.
– Ясно. – заключи Фет – Оказва се, че никога не сте използвали това оръжие по предназначение.
После взе лъка и стрелите и зададе същия въпрос. Когато му казах, че съм се научила как да подпалвам стрели с вътрешния си пламък, старецът изглеждаше доволен, но все пак обяви, че стрелите са много по-мощни, отколкото си мислехме.
Едно по едно Фет извади всичките ни оръжия – чакрата, тризъбецът, брошките и златните мечове. Той извади последно Фаниндра и тя веднага оживя в ръцете му. Отшелникът погали златната змийска глава.
– Това е може би най-подценяваното ви оръжие. – въздъхна тихо той.
– Но Фаниндра идва на помощ само когато тя самата го иска! – възразих.
Фет ме погледна напрегнато, Фаниндра също се взря в лицето ми с блестящите си зелени очи.
– Калс-си, дете мое, искала ли си някога помощ от нея? – тихо попита мъдрецът.
– Н-не.. – признах аз – Не съм искала.
Тогава Фет заговори тихо, галейки лъскавите пръстени на златната змия със съсухрената си ръка.
– Ухапването на Фаниндра лекува. Тя има власт над други животни, а не само над влечуги, свързани с нея. Може да успокои дори големи хищници. Веднага щом погледнат в очите на Фаниндра, те веднага попадат под силата на нейното заклинание. Но това не е всичко! От Златната змия също се страхуват свръхестествени същества, включително нещастните страдащи, създадени от нечестивото магьосничество на Локеш. Тя разсейва тъмнината, но може да хвърли тъмнина върху враговете. Не знаехте ли това?
Поклатихме глави в унисон и аз горчиво съжалявах, че никога не съм оценявала напълно магическото съкровище, което притежавах.
_ Всички златни оръжия ще работят с пълния си потенциал само в ръцете на богинята и ако се използват правилно. – каза Фет укорително.
Скромно вдигнах ръка като прилежен ученик в класната стая.
– Говорейки за…
– Има време за всичко, Кал-си. Първо трябва да те науча как правилно да използваш даровете на Дурга.
Фет порови из раницата си и извади на свой ред Златния плод, Огненото въже и перлената ми огърлица. Обръщайки се към Анамика, той учтиво я помоли да му подаде Шала.
– Самите дарби на Дурга имат голяма сила, но ако ги съберете заедно, тогава…
Фет взе огърлицата и шала и ги събра. В същия момент Шалът се уви около огърлицата и заблестя, докато не се обагри във всички цветове на дъгата. Тогава леката тъкан се развя във въздуха, уви се около Фет и потече между нас. След няколко секунди всички бяхме измити и облечени в чисти дрехи. Невярващо опипах лицето си – беше чисто до скърцане и леко влажно, сякаш окъпано в утринна роса.
След като приключи работата си, Шалът прие обичайната си форма и послушно се отпусна върху ръката на Фет.
– Просто невероятно! – възкликна Анамика.
– Вече сме виждали това. – отбелязах аз, като погледнах Анамика – Преди да отидем при драконите, Дурга ни показа такъв трик в храма.
– Така е. – усмихна се Фет – Така беше.
Радостното лице на Анамика избледня, стана мрачно и изведнъж ми стана жал за нея. Как щях да се чувствам, ако знаех, че целият ми живот е бил планиран и направляван от самото начало от невидими сили? И четиримата обаче бяхме в приблизително еднаква позиция. Хубаво е, че поне от време на време сме имали моменти, в които сме се чувствали така, сякаш сами взимаме решения и правим нещата по свой начин. Изглежда, че Фет или Вселената контролираха всяка наша стъпка.
Погледнах Рен и Кишан, чудейки се дали съдбата не е избрала някой от тях за мой спътник. Може би любовта ми към тях също е отредена от съдбата? Тази мисъл проблесна само за част от мига, след което решително я прогоних. „Не. Сърцето ми принадлежи само на мен. Но какво да кажем за тях? Може би ме обичат само защото съдбата им го изисква? Но ако съдбата управляваше и това, едва ли щеше да избере и двамата наведнъж? – сама си отговорих. Вероятно щеше да се ограничи само до един.
Рен прекъсна мислите ми, като се обърна към Фет.
– А какво ще стане, ако съчетаем Огненото въже с Огърлицата? Не се ли унищожават огънят и водата?
– Да опитаме и да видим. – усмихна се лукаво Фет. Взе въжето и ме попита: – Кал-си, бъди добра?
Изправих се, хванах дръжката на въжето и го запалих с пламъка си. Фет уви огърлицата около Въжето и ги хвърли леко във въздуха.
Няма да повярвате какво се случи след това! Първо се чу оглушителен пукот и рев, после от небето ни заваля дъжд от златни светулки. Протегнах ръка и хванах искра. Пламна, изсъска и бързо угасна.
– Какво е това?
– Огнен дъжд. – каза Фет. Още едно размахване на камшика – и горящият порой спря, тлеещата трева също беше угасена – Когато тези две дарби се съчетаят, водата придобива свойствата на огън и обратно. Можете да създадете горящо езеро или да накарате огъня да тече като река. Или можете да направите течност, която гори по-силно от огъня. Във вашия свят се нарича киселина.
Рен кимна, попивайки всяка дума.
– И помнете, че когато даровете попаднат в ръцете на богинята, Огненото въже гори със син пламък. Това е пречистващ огън. Той осветява тъмните кътчета на човешките сърца и ги изгаря до основи, не физически, а в друг смисъл, причинявайки непоносимо вътрешно страдание на онези, които измъчват другите.
Вече знаете, че с Огненото въже може да пътувате назад във времето. Това е възможно, защото този дар е в състояние да раздвижи космическите струни. Когато помолихте Огненото въже да ви заведе към вашата съдба, то намери празнина в тъканта на вселената и отвори проход за вас и ви отведе до това място.
– Това е твърде много за мен. – въздъхна Анамика. Тя се обърна към нас и попита: – Значи вие не сте от този свят? Кои сте вие, богове, които пътуват по струните?
– Ние не сме богове, Анамика. – отвърна Кишан – Ние сме от същия свят като този, само че от бъдещето.
– О, не, такива сили са извън моето разбиране!
Фет сложи успокояваща ръка на рамото ѝ.
– Трябва да положиш усилия, за да разбереш. Знам, че е много трудно. Ще се опитам да го обясня по различен начин. – той взе златния меч и го подаде на Анамика – Кажи ми, по какви признаци разпознаваш лошия меч?
– Ако дръжката е разхлабена или лошо увита, ако мечът вибрира твърде много, когато влиза в целта, ако е негъвкав и не е добре балансиран, ако лошото темпериране прави острието крехко и неравно – изброи Анамика без колебание.
– Точно така – кимна Фет, усмихвайки се нежно на бившата си ученичка. Сега си представи, че светът е меч. Стоманената заготовка се сплесква многократно и се сгъва наполовина, слой по слой. Земята също има такива слоеве или гънки. Колкото повече слоеве, толкова по-силен и красив ще бъде мечът. Знаеш, че при закаляването острието се нагрява до бяло и след това се охлажда много бързо. Ако се направи правилно, ще получиш здраво и гъвкаво острие. Но ако направиш грешка, най-малките извивки и пукнатини ще се появят на слабите места. Нашият свят е устроен почти по същия начин. В тъканта на пространството и времето има много пропуски. Самата тази тъкан е много подвижна, тя постоянно се свива и разширява, като метал, който многократно се нагрява и охлажда. И какво се случва, когато материята се разкъсва и се разминава? Точно така, образуват се нишки. Те водят от това, което е било, към това, което ще бъде. Всичко е взаимосвързано, скъпа моя. Космически струни са тези нишки, по една от които тримата наши пътешественици пристигнаха тук, при вас.
Анамика кимна разбиращо.
– Значи трябва да преработим света, за да поправим слабостите му?
– Това е твое законно право, Анамика. – потвърди сериозно Фет.
След това Фет направи цяло шоу, показвайки ни невероятните възможности на подаръците и оръжията. С помощта на влечугото и огърлицата той създаде широка дупка в земята, от която бликна могъщ горещ извор, по-висок от всеки гейзер в Йелоустоун. Потапяйки върха на златна стрела в камандалу, мистериозният мъдрец внезапно, за всеобщ ужас, я заби в крака на Рен. Стрелата напълно изчезна и раната на главата на Рен зарасна мигновено. Онемелият Рен прегледа крака си и дори не откри драскотина на мястото на удара.
– Рен и Кишан вече не могат да се лекуват? – попитах Фет.
Той замислено търкаляше камандалу в дланите си.
– Не, Кал-си. За съжаление не могат.
– Но защо? Къде сгрешихме?
– Никъде. Просто е време да изпълнят съдбата си. Телата им бяха регенерирани и поддържани млади, само за да могат да участват в последната си битка с демона.
– И какво ще стане с нас, когато битката свърши? – попита Рен.
Фет остави настрана своя камандалу и тихо отговори:
– Може би трябва да мислим за бъдещето, след като се погрижим за настоящето?
С тези думи той се изправи и завърза Огненото въже около кръста си като колан. Забелязах, че когато Фет докоснеше оръжие, то проблясваше под пръстите му. Уловил погледа ми, отшелникът докосна огърлицата със стрела и окачи колчана на един клон. В същия момент цялото дърво се превърна във фонтан, който запази формата си за няколко секунди, след което падна в поток и попи в земята.
Изглеждаше, че няма да имат край чудесата, а тяхното разнообразие се ограничаваше само от фантазията ни. Нямахме търпение да измислим нещо свое, но Кишан, както винаги, беше първият, който посегна. Но Фет ловко улови ръката му, протегната към чакрата и поклати с глава. Кишан се отдръпна смутено.
– Трябва да ви предупредя за две опасности – каза отшелникът – Първо, когато използвате Огненото въже, обмислете много добре какво искате. Знайте, че ако просто поискате да ви премести на сигурно място, рискувате да се окажете кой знае къде и кой знае в колко часа. Няма да ви напомням колко е важно всички да участвате в битката. Просто повярвайте – трябва да останете тук. Разбира се, с помощта на Въжето можете бързо да се придвижвате из бойното поле, но ви умолявам, кажете точно къде искате да отидете!
Кишан кимна.
Ами второто предупреждение?
Фет не отговори веднага. Той погледна Анамика за няколко секунди, след което попита:
– Кажи ми, дете мое, каква е причината днес да не поемеш битката под маската на богиня и да поведеш войските си в битка, както възнамеряваше?
Анамика притисна глава към раменете си, докато Кишан и аз я гледахме въпросително. Но Рен пристъпи напред и я хвана приятелски за ръката.
-мСрамувам се да го призная, но… – Анамика бързо вдигна поглед към Фет, който търпеливо чакаше отговора ѝ.
Анамика извади нож от горната част на ботуша си, заби го няколко пъти в земята със злоба.
– Попаднах под контрола на демона.
Но дори този отговор не беше достатъчен за Фет.
– Правилно ли разбирам, че влиянието му е било толкова по-силно, колкото повече се приближавахте до планината?
– Да – прошепна Анамика, без да вдига очи.
– В някакъв момент трябваше да я върна обратно. – добави Рен – И да взема всички оръжия, защото Анамика ги обърна срещу нашите войски. Колкото по-далеч беше от разгара на битката, толкова по-добре се контролираше.
– Така си и мислех. – кимна Фет. Той клекна пред Анамика, хвана нежно брадичката ѝ и я погледна в очите – Не вини себе си. Ти не си единствената, която е попаднала под властта на черния магьосник. Същото се случи с Рен и Кишан.
– Какво? – възкликна Кишан и скочи.
– Не се поддадох на Локеш, дори когато ме измъчваше! – Рен беше възмутен.
Фет хвана ръката на Кишан и спокойно обясни:
– Ти беше под неговото влияние, но тигърът те спаси.
– За талисмана на магьосника ли говориш? – Рен се съгласи – Да… засегна Кишан и мен, защото имаме еднаква кръв с него.
– С помощта на този талисман и амулет Локеш създаде своята демонична армия и постави брата на Анамика начело. Сега разбираш ли? Анамика и Сунил са близнаци, което означава, че ако братът е под магията на талисмана, тогава сестрата попада под неговата власт веднага щом се приближи.
Дурга ахна, очите ѝ блестяха от сълзи. Хванах я за ръка.
– Тогава трябва да унищожим този талисман!
– Първо трябва да се погрижим за това. – каза Фет, гледайки ме многозначително, и аз кимнах – Утре сутринта вие четиримата ще излезете да се биете. Сега трябва да си починете. Ще се върна в лагера и ще подготвя войските за вас. Чакайте ме тук и не тръгвайте никъде, докато не се върна.
Увивайки се в новото си наметало, старецът изчезна в тъмнината, оставяйки ни с всички оръжия на поляната. Анамика беше толкова съкрушена от всичко случило се, че дори не помръдна. С помощта на Шала направих удобна палатка за нея и ѝ помогнах да влезе вътре. Анамика веднага легна настрани и се обърна, показвайки, че не иска да говори, така че затоплих палатката правилно с топлината си и тихо си тръгнах.
Кишан ме чакаше отвън.
Той ме прегърна силно и попита:
– Все още ли ми си ядосана?
– Никога не съм ти се сърдила. Бях ядосана на Рен и Анамика и като цяло не бях на себе си.
– Ясно – въздъхна Кишан тежко – Разбира се, че ти е трудно да ги видиш заедно. В края на краищата ти… все още не си безразлична към него.
Не можах да му отговоря. Не можах да споделя с него откровението, което фениксът прогори в сърцето ми. Да, част от мен обичаше Кишан и наистина искаше да му дам любовта, която заслужаваше. Но бях влюбена до уши в Рен и вече не можех да отричам тази истина, нито да я отхвърлям.
Кишан нежно хвана брадичката ми и аз се вгледах в неговите мили златни очи. Както винаги изпълнен с разбиране, любов и безгранично търпение.
Прегърнах Кишан през кръста, зарових чело в рамото му и избухнах в сълзи. Той започна нежно да ме гали по гърба, казвайки:
– Е, добре, стига, не плачи, билаута. Винаги можеш да ми кажеш как се чувстваш. Знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко, никога не се страхувай че ще ме нараниш. Обичам те Келси Хейс. Искам да се оженя за теб, да имам дузина деца и да остарея с теб. Ти ме направи цял отново. Когато се съгласи да се омъжеш за мен, ти ми даде повече, отколкото можех да мечтая и много повече, отколкото заслужавам. Знам, че Рен все още е част от живота ти. Той е част и от моя живот, Келси. Но нека се тревожим за бъдещето, след като се погрижим за настоящето, нали? Съгласна ли си?
– Съгласена съм. – казах аз и шумно издухах носа си.
Изправяйки се на пръсти, бързо целунах Кишан, но той ме придърпа към себе си и ме целуна с такава алчна страст, че неволно трябваше да му отговоря. Ръцете ми спонтанно се увиха около врата му, увиснах на него. Кишан ме погали по гърба, хвана ме за кръста, притисна ме по-силно. Когато устните ни най-накрая се разделиха, той се усмихна и ме целуна по бузата.
– И аз те обичам, Кишан. – прошепнах аз и щастието му, както винаги, стопли сърцето ми.
Фет се върна няколко часа по-късно. Зазоряваше се, облаците приличаха на облаци от розов захарен памук. По някаква причина това ми напомни за онзи далечен съдбовен ден, когато за първи път видях Рен в цирка в Орегон. Спокойните розови облаци изглеждаха напълно неуместни над предстоящото бойно поле.
Фет отново събра всичките ни оръжия, които лежаха на земята в искряща купчина. Разтърках очите си с юмруци, прогонвайки остатъците от сън. Анамика стоеше до мен и кършеше нервно пръсти. Кишан и Рен също изглеждаха напрегнати.
Фет взе магическия шал и го вдигна в протегнатите си длани.
– За да станеш истинска богиня, трябва да влезеш в контакт с всички дарове по време на трансформацията.
Той подаде на Анамика Златния плод, сложи огърлицата около врата й и я препаса с Огненото въже.
– Ето. Сега сложи магическия шал и пожелай да станеш богинята Дурга.
Замръзнахме в очакване. Минаха секунди, студеният вятър си играеше с краищата на Шала. Преди да успея леко да стопля въздуха около нас с помощта на амулета, Анамика хвърли шала си.
Преди вече я бях виждала под формата на осемръка Дурга, но сега тя се оказа съвсем различна. Кожата й беше сияйна, сякаш осветена отвътре. Дълга черна коса, сякаш жива, се движеше на вълни от вятъра. Беше ослепителна и заплашителна. Силата се излъчваше от нея на вълни.
Фет с поклон взе шала, златния плод и останалите дарове от богинята. Осемте ръце на Дурга оживяха и започнаха да се движат, сякаш готови за битка. Тя се обърна към мен и размаха всичките си ръце със същата спонтанна грациозност, с която се справяше с две.
„Сега е твой ред, Кал-си.
– Какво? – възкликнах изненадан.
Рен и Кишан започнаха едновременно.
– За какво става дума? – Кишан се намръщи.
– Не можеш ли без нея? – попита Рен.
Фет отговори и на двамата:
– Кал-си беше предопределена да участва в тази битка от самото начало. Тя винаги е била избраната, затова сега стои тук. Без нея – тук отшелникът погледна изразително Рен – ще загубиш всичко.
Слабият старец ми подаде Златния плод, а Кишан закопча огърлицата около врата ми. Рен завърза огнено въже около кръста ми, целуна ме по челото и се отдалечи.
– Какво да поискам? – попитах.
– Стани Дурга. – беше отговорът.
Отърсвайки се от срама си, хвърлих шала. Като се намръщих леко при мисълта за допълнителните ръце, които щяха да излязат отстрани, аз послушно помолих Шала да ме направи богиня.
Какво се случи след това, ще помня до края на дните си.
Първоначално не усетих нищо, после дрехите ми се размърдаха. Малки електрически искри пробягаха през косата ми, кожата ми настръхна и дори не разбрах веднага, че това е не само на двете ръце. Когато Шала започна да ме гъделичка, аз го отхвърлих с ръка, която нямах преди секунда. Кръвта ми кипеше във вените ми и аз стиснах юмруци – всичките – и усетих как силата се надига.
Погледнах новата Дурга, която стоеше срещу мен с четирите чифта ръце, кръстосани на гърдите. Тя се усмихна. Аз също ѝ се усмихнах, чувствайки се необичайно уверена и спокойна. Но когато погледнах Рен и Кишан, моментално загубих цялата си твърдост. И двамата стояха с отворени усти.
– Какво? – развълнувах се – Не, какво? Това са моите ръце, нали? Правят ли нещо нередно?
– Ти си… ти… – промърмори Кишан и преглътна шумно.
– Ти си божествена – завърши Рен.
Той протегна ръка към мен и аз пъхнах едната си ръка в нея. Рен я доближи до устните си, целуна я, след това прокара пръста си по пръстена ми и се усмихна. Погледнах надолу и видях, че пръстенът е сапфирен.
Автоматично прокарах осемте си палеца през останалите тридесет и два пръста, търсейки втория пръстен. Скоро го намерих. Кишан се приближи до мен, хвана ръката ми, откровено притисна ръката ми към бузата си. После я целуна и си тръгна.
– Сега нека всяка богиня призове силите си и вземе оръжието, което е предназначено за нея.
Анамика и аз вдигнахме ръце и всички златни оръжия веднага полетяха във въздуха. Разтворихме длани – оръжието полетя към нас. Чакра, брошката, камандалу и – колкото и обидно да е – Фаниндра се втурнаха в протегнатите ръце на Дурга, а Златният плод и Магическият шал забързаха към мен.
Но огърлицата и огненото въже останаха с мен. Освен това получих втора брошка, влечугото, тризъбеца и любимите ми лък и стрела. Златният меч излетя във въздуха и се разцепи на две. Едното острие полетя към Дурга, другото към мен. Ловко го хванах с горната дясна ръка. Щом докоснех каквото и да е оръжие, то мигновено променяше цвета си на сребрист, докато в ръцете на Дурга всичко оставаше златно.
– Е, сега си готова за битка. – обяви Фет, потупвайки Рен по рамото с удоволствие – Дирен и Кишан ще отидат на битка с богините и ще се бият до тях, както съдбата им повелява. Дами, моля, пуснете брошките в действие.
Покорно докоснах брошката и поисках:
– Броня и щит!
Най-тънките сребърни пластини покриха тялото ми, а в едната ми лява ръка се появи щит. Бронята започна да се спуска, покриваше кръста ми, бедрата ми и пълзеше по краката ми, така че дори се страхувах дали мога да се движа в такава броня.
Поглеждайки към Анамика, видях, че златна броня, като корсет, покриваше цялата горна част на тялото ѝ, оставяйки само врата ѝ открит. Златни гривни предпазваха предмишниците ѝ. Освен това на нея отнякъде се появи къса черна пола, извезана със златни плочи, и черни високи ботуши със златни нанизи. Анамика носеше златна корона на главата си.
Започнах да се кикотя при вида на тази златна корона, но като спуснах горната си ръка, открих твърд метален конус на върха на главата си. Явно съм имала и корона – само че сребърна. Приликите не свършиха дотук. Оказа се, че имам и кираса отнякъде и дори рокля, точно като на Анамика, само че бяла. Кожата ми блестеше от вътрешна светлина. Кестенявата ми коса, стана златиста, стана тежка и дълга, като на Дурга. Рен ме гледаше с отворена уста, така че дори се изчервих от вниманието му.
Когато всичко беше готово, Рен и Кишан изведнъж се превиха в унисон и изръмжаха от болка. От страх се втурнах към Рен, но пред очите ми той се превърна в тигър. Същото се случи и с Кишан. Рен изрева силно и се отърси.
– Какво означава? – попитах Фет.
– Времето дойде, Кал-си. Съдбата им се сбъдва.
Докоснах Рен и в същия момент сребърната броня скри муцуната и главата му. Скоро цялото му тяло беше покрито с броня. На гърба му се появи бяло седло с две стремена, две метални дръжки поникнаха от раменната му броня. Същото се случи и с Кишан, само че бронята му беше златна, а седлото черно.
Дурга-Анамика застана между двата тигъра и потупа Кишан по главата.
– Интересно. – засмя се тя.
Той изръмжа тихо и се отдалечи до мен, забивайки нос в дланта ми. Скръстих пречещите си ръце и погалих Кишан по главата.
– Шегуваш ли се, Фет? Не е това, което си мисля, нали?
– Точно така, Кал-си. Богиня Дурга ще язди своя тигър в битката.

Назад към част 29                                                         Напред към част 31

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 29

Глава 27
Война

Анамика ме повика, но аз дори не се сетих да се обърна и се втурнах без да спирам към палатката. Нейната палатка! Оглеждайки пространството на палатката, разбрах, че тук няма нищо мое. Рен взе раницата. Сега притежавах само дрехите си! Сърцето ми биеше като лудо, пред очите ми се спусна червен воал. Стиснах в юмрук амулета, който висеше на врата ми, и изпитах непреодолимо желание да запаля нещо. Трябваше да поема няколко бавни вдишвания, за да угася вътрешния си пламък. Може би унищожението би помогнало да облекчи болката ми, но по този начин бих опозорила цялата ни кауза, да не говорим, че облекчението пак щеше да е само временно.
Затворих очи, притиснах здраво стиснатите си юмруци към мен и прошепнах:
– Господин Кадам! Само да беше тук!
Кишан ме намери около час по-късно. Някакъв войник му беше казал, че ме е видял близо до палатката за провизии. Взех палатка от там и се пробвах сама да я разпъна. Разбира се, не успях, но не се отказвах, а намерих вързоп тежко платно и го хвърлих на клоните на едно дърво, превръщайки го в жалко подобие на колиба. Изглеждаше ужасна, но аз упорито влязох вътре и седнах, облегнала гръб на едно дърво и придърпвайки колене към брадичката си.
Кишан седна до мен и ме гледа цяла минута, без да каже нито дума.
– Какво правиш, Келси?
– Искам да се изключа! – излаях рязко.
– От мен? – попита той тихо.
– От… всичко. – измърморих.
Кишан дръпна нежно платнената стена на палатката ми.
– Келси, тъканта е много тежка. Как успя да я качиш на дървото?
– Ярост като ада, нали знаеш, а това е нищо в сравнение с някои… – засмях се.
Кишан седеше до мен известно време, но аз упорито отказвах да говоря с него и той се отказа. Обиден и огорчен от мълчанието ми, той стана и каза тихо:
– Ако искаш да се настаниш отделно от нас, ще го уредя, но няма да останеш тук. Ще избера безопасно място и ще разпъна палатка за теб. Съгласна ли си?
Кимнах, страхувайки се да го погледна, и Кишан си тръгна. Скоро един от войниците ме придружи до палатка, пълна с комплект одеяла, възглавници, кани за вода и мивка.
Там живях в прекрасна изолация до края на седмицата, въпреки че Рен и Кишан, заедно и поотделно, всеки ден разпитваха за мен стражите, поставени да пазят палатката ми. Всеки ден редовно тренирах с другите жени, но вместо Кишан, друг воин сега тренираше с нас, а годеникът ми прекарваше цялото си време в компанията на други командири.
Всеки ден, минавайки покрай площадките за учения, чувах крясъци на войници и дрънкане на мечове, но никога не се приближавах. Просто не можех да видя Рен до Анамика или златното ми оръжие в нейните ръце. Много жадувах за моя лък и стрели… но главно защото исках да забия златна стрела в коварното сърце на Рен.
Седмица по-късно, както беше решено, водачите на армиите напуснаха нашия лагер и ние започнахме да се подготвяме за кампанията. Когато дойде време за тръгване, моят личен бодигард сгъна палатката ми, опакова вещите ми в малък чувал и ми помогна да се кача на моя хубав шарен сив кон с черна грива.
Моята кобилка затанцува от нетърпение, бели облаци пара излизаха от ноздрите ѝ в мразовития въздух. Блестящи снежинки кръжаха лениво в небето на зазоряване, без да докосват земята. Някой метна топъл шал, подплатен с мека козина около раменете ми. Войниците се отнасяха с мен като с кралица, но въпреки това се чувствах отхвърлена. Сложих качулката на главата си и мълчаливо кимнах, давайки да се разбере, че съм готова да тръгвам.
Преминаването на северозапад отне два дълги дни. Накрая разположихме лагер на ръба на езерото Ракшастал. Беше студено, но не толкова, че да не се диша. По мои оценки сега беше началото на есента. С помощта на огнената си сила стоплях въздуха около себе си и моите бодигардове, които много бързо разбраха, че да си близо до мен е много полезно от всички гледни точки.
Малко след като се установихме на новото място, на хоризонта се появиха още войски. Разпознах знамената на Си-Вонг отляво и тези на Амфимах отдясно. Пратеници тичаха напред-назад между армиите през целия ден и въпреки че реших да не се намесвам в нищо друго, давайки на богинята страхотна възможност да се докаже, все още полудявах от безпокойство за Рен и Кишан.
Ден по-късно се събудих от необичайната тишина в лагера. Сърцето ми се сви, разбрах, че ги няма. Изскачайки от палатката, влязох в оживен разговор с пазача на езика на най-простите знаци и той потвърди подозренията ми, след което ми подаде два листа хартия. Върнах се в палатката, седнах на дебелия килим и разгънах първата бележка. Тя беше от Кишан.
Келси, тази вечер влизаме в битка.
Тримата обсъдихме всичко и решихме, че е по-добре да останеш в лагера. Ако участваш във войната, ние неизбежно ще се тревожим за теб и ще се разсейваме, а трябва да спечелим тази война възможно най-скоро. Моля, не се обиждай и разбери, че ние мислим само за твоята безопасност.
Миналата седмица помолих твоя бодигард да те доведе при мен веднага, ако поискаш, но ти така и не се появи. Обичам те Келси. Съжалявам, но не разбирам защо ми се сърдиш.
Кишан

Оставих прочетеното писмо настрана и отворих следващото. Беше от Рен. Вътре имаше пръстен. Слънчев лъч проблесна върху красивия сапфир, блещукащ във всички нюанси на наситено синьо, по-ярък дори от очите на Рен. Скъпоценният камък, шлифован като за принцеса, беше заобиколен от кръгли диаманти, а самият пръстен се състоеше от две вплетени сребърни ленти, украсени с малки диаманти в сплитките. Не беше пръстен, а произведение на изкуството.

Келси,
Носих този пръстен със себе си в продължение на много месеци. Заради него се спазарих със златния дракон в подводното царство. Някога този пръстен е бил носен от красива принцеса и щом го видях, исках на всяка цена да ти го дам. Мислех да ти го дам, когато изпълним задачата си и дойде време да поискам ръката ти. Сега знам, че този момент никога няма да дойде. Съжалявам за много неща, които са се случили в живота ми, но не и за любовта ми към теб. Моля те, вземи пръстена. Воините проверяват звездите в небето, за да се приберат безопасно у дома. Ти беше и винаги ще бъдеш моята пътеводна светлина. Всеки път, когато погледна небето, ще мисля за теб.
Рен

Сложих пръстена на пръста си до годежния на Кишан и за няколко секунди се възхитих на играта на алени и сини камъни. Тогава стиснах юмрук. Излизайки от палатката, с жест наредих на пазачите да доведат коня ми. Той решително поклати глава. Настоях, но той отказа да се подчини, докато не отворих ръката си и не призовах силата на огъня. Скоро в дланта ми затанцува малка огнена топка, която пръскаше искри и пламна с такава топлина, че можеше да изгори веждите на непокорния бодигард.
Бедният човек отвори уста, после се обърна и хукна към коня ми. Усмихнах се победоносно след него, стиснах ръка – и топката изчезна. Върнах се обратно към палатката, обух ботуши, широки панталони и риза, като китайски воин. Всичко това взех назаем от палатката за провизии преди много време. Когато отново излязох на мразовития въздух, оседланият кон и стражите вече ме чакаха. Погледнах планината Кайлаш и тръгнах натам, накъдето ме зовеше сърцето.
Когато наближихме армията, войниците ме заобиколиха и започнаха да размахват ръце, сочейки по посока на склона, който се извисяваше над долината. Подкарах коня си и го обърнах към склона и препуснах надолу. Когато стигнах подножието на планината, не можах да се сдържа и изкрещях с глас.
Цялата долина, от край до край, беше изпълнена с войски, подредени в идеални бойни формации. Стражите ми протегнаха вратове и започнаха да обсъждат на висок глас ситуацията, сложили ръце върху дръжките на дългите си извити саби. Видях катапулти, поставени между редиците от воини. Скърцането на седла, звънтенето на метал и тръбенето на бойни слонове се разнасяха над долината.
Барабаните загърмяха, редиците се раздвижиха и започнаха да се движат. Пратеници на коне преминаха през редиците, предавайки заповеди от предните редици в дълбините на войските, ята от птици се издигнаха във въздуха. Сред тях имаше лешояди, които чакаха бърза храна, но аз вече се научих да различавам и ято вестоносци – соколи и ястреби, научени да носят съобщения. Хората, които подаваха сигнали, грабнаха многоцветните си знамена, подготвяйки се да предадат заповедите на военачалниците на по-нисшите си командири.
Бързите персийски колесници и кавалерия бяха разположени в северната част на долината, докато останалите бойни слонове на Анамика и пехотата на Си-Вонг заемат южния фланг. Някъде по средата, очевидно, трябваше да има бирманци и воини от тибетски племена. Рен, Анамика и Кишан не се виждаха никъде, но реших, че трябва да са някъде отпред.
Когато всичко беше готово, се възцари тревожна тишина, изглеждаше, че самият въздух над долината се сгъсти от напрежение.
Минаха секунди, никой не помръдваше и аз започнах да се надявам, че нашият враг няма да посмее да се противопостави на такава немислима сила, каквато имахме.
Отначало мъглата пълзеше по склона, толкова гъста и плътна, че за няколко мига цялата планина изчезна от погледа. Сиви потоци, като дебели хищни пръсти, се плъзгаха по земята, поглъщайки все повече и повече части от долината. Сега мъглата изглеждаше като ужасно чудовище, измъчващо земята с ноктите си и оголващо зъбите си в очакване на кърваво клане. Когато мъглата започна да се разсейва, от сивия здрач започнаха да изплуват черни силуети. Нашата армия се размърда шумно, неспособна да сдържи ужаса си. Защото това, което се появи, беше наистина кошмар.
Прегърбени фигури – не хора, не животни, а нещо, което дори няма име – стояха неподвижни и чакаха заповедта на господаря си. Извитите им нокти се забиваха дълбоко в земята. Те ръмжаха, виеха и пуфтяха шумно. Някои бяха въоръжени с копия и мечове като пехотинци, други стояха на четири крака или се стрелкаха неспокойно като диви котки преди битка. Абсолютно невъобразими чудовища – получовеци-полуконе, като приказните кентаври – газеха земята с тежките си копита.
Появи се човек – явно беше командирът. Той даде висока команда и демоните, които го заобикаляха, се размърдаха тромаво и вдигнаха ръце, за да разгърнат крилата, свити зад тях. Извисявайки се в небето, летящите демони кръжаха над армията, давайки заповеди с дрезгави гласове. Тогава с пронизителни викове те се втурнаха към нашата войска. Облаци от стрели излетяха във въздуха.
Локеш не се виждаше никъде, но войниците, които стояха около мен, тихо шепнейки, ме насочиха към командира на демоничната армия. Като се вгледах по-внимателно, го разпознах като Сунил, братът на Анамика. Страшен тръбен рев разтърси долината и подчинявайки се на този сигнал, армията от демони започна да вие. Те тропаха с крака, ревяха, пищяха и виеха в хор, зловещите звуци отекваха от склоновете на планината и отново се втурваха над долината.
Беше по-лошо от най-лошия кошмар.
Нашата армия първа атакува. Машините за хвърляне изстрелваха тежки камъни, смазвайки десетки демони. Камъни издрънчаха отстрани на планината, счупени парчета скали започнаха да падат в тълпата, смазвайки и осакатявайки враговете. Но те не изпитаха болка: дори със счупени крака и крила, те се надигнаха от земята и започваха да вият отново, чакайки заповедта на своя командир.
Заповедта беше дадена. За миг адската армия внезапно млъкна, след което се втурна в битка. Хиляди наши стрели засенчиха небето. Мнозина уцелваха целта, но как биха могли стрелите да спрат демоните? Чудовищата изтръгваха стрелите от телата си, хвърляха ги на земята и продължиха да бягат напред.
Армията на Анамика се втурна да ги посрещне и две могъщи сили се сблъскаха като буреносни вълни. Противниците се събраха и се втурнаха един към друг, бойното поле за секунди започна да прилича на рояк ядосани оси, кръжащи над гнездо. От всички страни се разнесе звънът на метал и крясъците на войниците. Все повече и повече воини се изсипваха в долината и се втурваха в битка с демоните на Локеш. Китайската кавалерия се втурна напред с трясък и рев, прорязвайки широк проход до самия център на вражеската армия, но преди да имам време да се зарадвам, черни летящи създания с кожени крила и криви нокти нападнаха от небето право върху колесниците.
Тогава в атака се втурнаха ужасни зомбита, приличащи на кръстоска между кучета, вълци, хиени и чакали. Тесните им дълги муцуни бяха оголени от два реда дълги остри зъби. Чудовищата тичаха на четири крака, атакуваха колесниците на глутници, влачейки колесничарите по земята.
Слоновете влязоха в битката, гледката и шумът на хиляди и хиляди могъщи животни, които се втурнаха към бойното поле с тръбен рев и гръмотевичен тропот, бяха наистина омайни. Шесттонни слонове, облечени в тежки доспехи, които отблъскват копия и стрели, се втурнаха иззад задните редици през цялото поле към предната линия, мачкайки, тъпчейки и осакатявайки всичко и всеки, който се забави да се измъкне от пътя им.
Слоновете люлееха тежките си глави, тръбейки и отблъсквайки демоните назад, докато не ги приковаха към склона на планината, където стрелците, седнали в кули върху слонски гърбове, ги обсипваха с градушка от стрели. Оценявайки ситуацията, Сунил вдигна птици-вестоносци в небето. С пронизителни викове те призоваваха на битка гнусни котешки демони, които ловко избягваха мечовете и бодливите тояги, закрепени на слонските бивни, и скачаха върху нашите страховити животни по гърбовете им. Слоновете изреваха от болка, когато острите нокти на демоните раздраха дебелите им кожи.
Един от слоновете яростно се втурна наоколо, опитвайки се да изхвърли неканения ездач и преобърна кулата, закрепена на гърба му. Тежкият паланкин се срути точно в краката на изплашеното животно. Цяло стадо демони с триумфален писък се струпа над все още живия воин, а останалите скочиха на гърба на слона. Нещастното животно затръби оглушително, мятайки хобота си в небето, след което се изправи на задните си крака. Но всичко беше свършило. Със страшен рев изтощеният слон се строполи на земята, смазвайки падналите, а демоните като рояк скакалци го нападнаха.
Друг слон, избягал от ужасни котки, се блъсна в катапулт в движение, разпръсна го на парчета и осакати войниците, обслужващи хвърлящото оръжие. Някои от войниците бяха посечени с мечове, закачени за бивните на слона, други умряха под краката му. Ранените бяха убити от демони. Бойният слон нададе последен отчаян рев и падна.
Тогава видях знамето на Кралство Мон и армията на Ритисака да се приближава бързо към Сунил. Могъщи рогати демони се втурнаха към тях, въоръжени с тежки тояги, осеяни с шипове. Демоните тичаха с ниско наведени глави, поемайки противниците си на рога. Приближавайки се, те пуснаха клубове, смачквайки няколко души наведнъж с един замах.
Рогатите демони бяха последвани от цял отряд гигантски чудовища. С ужасяващи писъци те се втурнаха да довършат ранените и падналите, измъчвайки ги с нокти, жила и отвратителни скорпионски опашки.
Битката продължи, стена от тела растеше между двете сражаващи се армии.
Губехме.
Къде е Анамика?
Огледах полето няколко пъти, преди да я видя като Дурга. Колкото и да е странно, тя не носеше синята роба на богинята и имаше само две ръце. Анамика, държейки златен лък със стрели в ръцете си, стоеше на голяма колесница, между двама широкоплещести конници. Сърцето ми веднага ми каза, че това са Рен и Кишан.
Братята бяха въоръжени с обикновени мечове и дървени щитове и вместо златната броня на Дурга, те носеха най-простата броня, както всички останали воини. Каква безсмислица?
„Защо да тренираш цял ден, за да се научиш да контролираш осемте си божествени ръце, за да се явиш в решителната битка с две човешки? Защо да създаваш богиня – и да не я показваш в битка? И къде са останалите оръжия на Дурга?“
Забелязах, че армията на Амфимах почти не претърпя загуби. Строги фаланги на македонците заемаха внушителен участък от долината. От мястото, където стоях, изглеждаха като огромно алено бодливо прасе, изпълзяло от планинско леговище. Но днес богинята на победата се е отвърнала дори от страшните македонци. Птици демони крещяха над главите им, демони котки се хвърляха към щитове и гризаха копия със зъби. Скоро десетки хиляди смели воини вече лежаха на земята като редици от срутена къща от карти.
С течение на времето загубите ни нарастваха. Половинмилионната армия, която рано сутринта влезе в битката под планината, намаля почти наполовина. Един от бодигардовете ми посочи вдигнатото знаме, призоваващо за отстъпление, и сега нашите воини се отдалечиха от бойното поле. Ездачите забързано обикаляха падналите, търсейки онези, на които все още можеше да се помогне, докато тълпите от кръвожадни демони не ги разкъсаха на парчета.
Ужасният извънземен рог засвири отново, армията на Локеш се оттегли в сянката на планината. Моят кон, вързан за едно дърво, започна да цвили силно и да бие с копита. Беше скъсала каишката и всички останали коне направиха същото. Слонове вилнееха на терена. Изправили назад хоботите си, те затръбиха оглушително и без да избират пътя, се втурнаха във всички посоки. Всички птици внезапно излетяха във въздуха, дори обучените соколи, безукорните пратеници на китайската армия и се присъединиха към общата лудост с диви крясъци. Все повече и повече животни бягаха от гората, водени от мощен инстинкт.
Призовавайки силите на амулета, създадох пашкул от успокояваща топлина около себе си, моя кон и всички около мен. Но вече не беше по силите ми да спася всички. Всякакви животни се втурнаха покрай нас към бойното поле, мачкайки и тъпчейки. Трепнах, когато огромна кралска кобра внезапно изскочи пред мен, качулката й се изду със свистене. Но тя, без да спира, пропълзя по склона в долината.
Конете, впрегнати в колесницата на Анамика, се втурнаха към планината Кайлаш. Когато стигнаха до купчината мъртви тела, те внезапно спряха и се изправиха с диво цвилене. Внезапно силен вятър изрева над долината, вдигна живи животни и мъртви воини от земята и с един-единствен силен устрем ги издигна високо в небето. Висяха над земята, безпомощни, отпуснати, безразлични, като купчина есенни листа, откъснати от безмилостната есенна буря.
Телата на македонци в алени наметала, къси туники и високи наколенници се въртяха сред облечените в зелено китайски войни. Главите на мъртвите бяха отхвърлени назад, тежки шлемове паднаха на земята и се търкаляха с дрънчене върху щитовете и хвърлените оръжия, които осеяха земята.
Скоро вятърът се промени, животни и мъртви се завъртяха по двойки в чудовищен валс, предизвикан от черна магия. По земята премина тръпка, сякаш самата майка природа трепереше от ужас пред мрака, който пълзеше в долината.
В зловещия здрач мъртвите и зверовете кръжаха все по-бързо и по-бързо. Сега те се скупчиха в един тъмен облак и тогава пред очите ми започна да се случва напълно невъобразимото – мъртвите хора и животни започнаха да се сливат помежду си, превръщайки се в създания на мрака, в отвратителни смеси от звяр и човек.
Демоничните птици размахаха кожените си криле и се издигнаха във въздуха. Чудовищният полумечка-полувълк тихо се свлече на земята и сънливо мигайки с гневните си жълти очи, закуцука към гората. След тях от небето заваляха други създания. Живите мъртви – кръстоска между човек с росомахи, змии и снежни леопарди – глупаво тръгнаха през полето към новия си господар. Скоро цялата долина се изпълни с тях, имаше хиляди и стотици хиляди и всички отиваха натам .
Затворих очи, шокирана от такава подла обида към смъртта. Вместо да бъдат почетени с погребение според традициите на своите народи, мъртвите воини бяха обезчестени, превърнати в чудовища, в слабохарактерни оръдия на негодника, който ги уби.
Кой ще спре Локеш?
Кой може да го спре?
Земята се разтрепери под краката ми, така че едва не паднах, а когато се изправих отново, видях, че македонският лагер е изчезнал. Хиляди палатки и изтощени хора паднаха в черната уста на разлома, който минаваше през долината. Тогава горещ вихър се завихри над главите на останалите воини и разпръсна китайския лагер. Палатки, мъже и коне, колесници и припаси се завъртяха в яростен ураган, издигнаха се в небето и се разбиха от голяма височина върху руините на техния лагер. Нещо болезнено удари лицето ми, нещо се залепи на бузата ми. Автоматично покрих главата си с ръце, мислейки, че е започнала да вали градушка. Но това беше ориз, който се изсипваше от скъсаните чували.
А Локеш още не беше приключил с клането си. Гигантска вълна, идваща от нищото, се втурна през долината към армията на Индия. За секунди на мястото на лагера се образува мръсно езеро, по което плуваха разпръснати палатки. Тогава планината престана да трепери и настана тишина. Само за един ден армията ни намаля десетократно. Нашите мъртви се присъединиха към редиците на демоните, нашите лагери загинаха.
Казах на моите телохранители незабавно да отидат в долината, за да помогнат на онези, на които все още може да се помогне. Те категорично отказаха да ме оставят (явно Рен, Кишан или и двамата категорично им бяха забранили да ме оставят сама), но когато леко им загрях задниците с амулета, смелите воини хукнаха надолу по склона. Виках след тях, че всичко ще е наред с мен, но въпроси започнаха да ме завладяват, един от друг по-страшни.
Ще спре ли Локеш или не, ако доброволно отида при него? Щеше ли да е готов да сключи сделка? Ще се съгласи ли да се откаже от магическия си талисман, който превръща мъртвите в зомбита в замяна на мен и моя огнен амулет? Кое е по-лошо – да му дам неограничената сила на единствения амулет на Деймън или да му позволя да увеличи допълнително армията си от чудовища?
Изглежда, че нашият враг победи и в двата случая. Локеш беше смъртоносен враг и ужасна мистерия.
– Просто не човек, а някакъв вид Угра Нарасимха. – измърморих под носа си – Неуязвим! Но трябва да има някакъв начин да го унищожим! Просто трябва да го намерим…
– Защо не започнеш с употребата на даровете на Дурга, Кал-си? – чух познат мелодичен глас зад себе си.
Обърнах се рязко.
– Фет?

Назад към част 28                                                      Напред към част 30

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 28

Глава 26
Съюзници

Рен и Анамика ги нямаше почти три седмици. През всичките тези дълги дни бяхме ужасно заети, но не толкова, че да спра да мисля за Рен. Преследваше ме чувството, че всеки ден, прекаран разделени, неумолимо го отнемаше от мен.
Кишан обучаваше войниците, учеше ги да се бият в една формация, помагаше на ранените да натрупат сила. Преди да тръгнат, Рен, заедно с Кишан, разпънаха още една палатка близо до лагерните огньове и я напълниха догоре с всякаква храна – месо, сушени и пресни зеленчуци и плодове, торби с ориз, боб и всякакви зърнени храни.
Сега, когато войниците се хранеха до насита всеки ден и бързо набираха сила, започна да им дотяга монотонния лагерен живот, изпълнен с нищо друго освен с обучение. Войската искаше да се втурне в битка. Тук беше полезна блестящата военна подготовка на Кишан и дори нямах време да дойда на себе си, когато той зае мястото на главен съветник на армията. Беше невероятно да гледам как Кишан се превръща от съвременния млад мъж, когото познавах, в индийския принц, какъвто е бил някога. Всеки ден той все повече и повече влизаше в ролята, отваряйки се пред мен от съвсем нова страна, така че не се уморявах да се възхищавам и да се гордея с мъжа, когото наричах мой годеник.
Кишан работеше неуморно всеки ден, като почти не отделяше време за мен. Често му носех храна и го заварвах или да цепи дърва, или да учи млади войници на изкуството да хвърлят копия, или дори с кофи вода, които влачеше от реката в бъчвите. И всеки път, когато ме виждаше, се усмихваше и ме целуваше по бузата.
Вечер Кишан идваше в палатката ми и уморено полагаше глава на коленете ми. Той ми разказваше как е минал денят, аз го галех по косата, а когато паднеше нощта, Кишан ме целуваше нежно и отиваше в палатката си.
Войниците бяха готови да го последват в огън и вода. Всеки ден Кишан изпращаше ловни отряди, за да попълнят хранителните ни запаси и да разузнават, за да намерят следи от Локеш и армията му. Нещо повече, Кишан дори принуди мен и другите жени да тренираме! Той каза, че тъй като демонът е предопределен да падне от ръцете на жена, тогава просто трябва да овладеем поне елементарни бойни умения.
Всяка сутрин заемах място в редицата от стари баби и млади жени и заедно, под ръководството на Кишан, изпълнявахме упражнения за различни мускули и се учехме да боравим с къси мечове и ками. Всички жени се надпреварваха помежду си да ми казват каква съм късметлийка с младоженеца, а неомъжените момичета отчаяно флиртуваха с Кишан, докато той търпеливо ги учеше на изкуството да боравят с леки оръжия.
Бях щастлива да прекарвам време с Кишан и да работя с него. Вечер бях толкова уморена, че едва успявах да допълзя до палатката си. Очите ми се затваряха, но все пак гледах към хоризонта дълго, дълго време, чакайки завръщането на Рен и Анамика.
И тогава настъпи вечерта, когато воините на Анамика, викайки, долетяха в лагера. Всички щастливи се втурнахме да поздравим завърналите се герои. Могъщите фигури на воини и звънът на техните доспехи изпълниха целия лагер. Някой с гръмовен глас заповяда да донесат вода, някой да хване юздите на конете. Чух гласа на Кишан да дава заповеди. От всички страни се изсипваха думи на различни езици. Застанах в средата на тълпата и се огледах за един човек – единственият в света с пронизващи тъмносини очи.
Забравила всичко на света, хвърлих лъка и се втурнах право под муцуните на биещите се коне. Кишан ми извика високо, но аз дори не се обърнах. Промъкнах се през бронираните воини, докато открих Рен.
Той се обърна и ме видя. Току-що беше слязъл от коня, преди дори да пусне юздите.
Обзеха ме чувства, забравих за всичко на света и можех само да издишам с тънък глас:
– Толкова много ми липсваше!
Той пристъпи към мен и ме хвана в ръцете си. Гърдите и раменете му бяха обвити в броня, но той все още ме притискаше към себе си, притискаше бузата си към моята.
– И ти ми липсваше, yadala.
Китайският воин, стоящ зад Рен, каза нещо и го потупа по рамото. Рен ме пусна и чак тогава се опомних и видях, че всички ни гледат. Кишан решително си проправи път през тълпата, стискайки меча си в ръка и изведнъж замръзна, когато ме видя с Рен. Пръстите му върху дръжката на меча леко се отпуснаха, но мускулите му останаха напрегнати, а очите му се превърнаха в камък. Без да вдига поглед, той се взря право в Рен.
Анамика излезе зад Кишан. Лицето ѝ беше непроницаемо, а пронизващият ѝ поглед бавно, на свой ред, се спря върху всеки от нас тримата. Тълпата утихна, възцари се неловка тишина, всички погледи бяха обърнати към нас. Накрая Анамика бързо даде някаква заповед и обръщайки ни гръб, се оттегли в палатката си.
Върналите се войници отново се размърдаха и започнаха да се разотиват, но усетих косите им въпросителни погледи върху себе си.
Предавайки юздите на чакащия войник, Рен ми се усмихна, стисна ръката ми и се обърна към войниците, като им нареди да приготвят палатки и храна за нашите гости. Воините на Анамика се поклониха почтително на Рен и след малко забавяне отговориха, че Кишан вече е дал всички необходими заповеди. Тогава Рен, заедно с непознат за мен китайски воин, отиде при огньовете в центъра на лагера.
Огледах се за Кишан, но той изчезна някъде. Реших, че сега не му е до мен, върнах се в палатката и намерих Анамика там. Тя застана с гръб към мен и свали бронята си.
– Много се радвам, че се върна жива и здрава. – казах аз.
Тя не отговори.
– Гладна ли си?
Божествената красавица поклати глава, събу ботушите си и се преоблече в меки пантофи.
– Виждам, че краката ти са напълно излекувани. Значи сокът помогна?
Най-накрая тя се обърна към мен, затвореното ѝ лице леко омекна.
– Да, краката ми са напълно излекувани. Благодаря ти.
– Радвам се, че се върна, – усмихнах се искрено.
– Да виждам. Тя въздъхна и се изправи. Как са хората ми?
– Всичко е страхотно. Почти всички са се възстановили и са готови за битка. По време на твоето отсъствие Кишан ги обучаваше – и жените също, представяш ли си?
Анамика повдигна вежди.
– Обучавал е жени?
– Той смята, че една жена също трябва да може да се защитава. – свих рамене.
Анамика обмисля думите ми няколко секунди, след това кимна и отиде до изхода на палатката. Дръпна завесата, надникна навън, огледа се.
– Нашите гости вече започват да вярват, че богинята ни помага – каза тя, понижавайки гласа си – А някои дори са сигурни, че тази богиня се е въплътила… в мен!
Кимнах внимателно.
– Те също така вярват, че Дирен е мой консорт. – продължи откровено Анамика – Не мисля, че трябва да ги разубеждаваме, поне не и до края на войната.
– Аз… р-разбирам. – заекнах аз, но Анамика вече беше тръгнала.
И аз останах да стоя в средата на палатката и се чудех дали думата „консорт“ означава това, което си мисля, или в далечното минало е имала друго значение.
Съпруг.
Тази дума гореше на езика ми. Заседна в гърлото ми. Гнусна дума. Груба. Мисля, че по-грозна, по-отвратителна дума не съм чувал в живота си!
– Рен е съпруг на Анамика. – прошепнах тъпо.
Изскачайки от палатката, се запътих към центъра на лагера. От кухните долитаха силни звуци. Кишан стоеше наблизо, скръстил ръце, гледайки мрачно напред. Пристигналите воини един по един напуснаха палатката с храна, разговаряйки весело с Рен. Забелязах, че се хващат за всяка негова дума, а нашите войници, които досега следваха Кишан на опашка, макар и да му се кланят, когато минават, също говорят само за „богинята” и нейния нов „спътник”.
Забелязах също, че Анамика стои до Рен и постоянно се обръща към него, когато им задават въпроси.
– Какво става тук? – изсъсках на Кишан.
Той погледна Рен и Анамика, очите му проблеснаха нелюбезно.
– Брат ми, както обикновено, в светлината на прожекторите. Воините, които обучавах в продължение на две седмици, сега го гледат в устата, красивата Анамика се разпада пред него от любезности, а моята булка се обесва на врата му пред целия лагер.
– Ревнуваш ли?
Кишан най-накрая се обърна към мен.
– Разбира се, че ревнувам!
Погледнах в златните му очи.
– Прости ми, Кишан. Разбирам, че имаш право да ми се сърдиш. Рен наистина ми липсваше, но все пак не трябваше да се държа така, както го направих.
Кишан въздъхна тежко, взе ръцете ми в своите и целуна всяка.
– Пречупих се. Съжалявам.
– Само ако ми простиш.
– Винаги.
Той ме прегърна през раменете, стояхме мълчаливо няколко минути, гледайки какво се случва, след което попитах:
– Кишан, какво е консорт? Това е като сателит, нали?
– Сега или в наше време?
– Сега.
– Да, това е партньор в живота. Обикновено съпруг или съпруга на управляваща личност. Защо питаш?
Огромна буца заседна в гърлото ми, очите ми се напълниха със сълзи.
– Значи това е… брак?
– Или годеж. – Кишан ме обърна с лице към себе си – Какво има, Келси?
– Анамика каза, че Рен ще бъде неин съпруг до края на войната.
– Ясно.
Кишан вдигна глава и мълчаливо погледна към Рен и Анамика, които стояха сред тълпата.
И заекнах безпомощно, опитвайки се напразно да прикрия нарастващия си ужас:
– Ами… просто не исках да изпадам в неудобно положение поради непознаване на етикета и другите правила на това време… Значи ти си моят годеник, а Рен… нейният. Сега всичко е ясно и е по-добре да остана близо до теб …
Кишан кимна разсеяно, сякаш не ме слушаше.
Хванах го за ръката, но всичките ми мисли бяха само за това дали съюзът между Рен и Анамика наистина ще бъде временен и не истински, или Рен наистина има чувства към нея …
„В писмото си Рен говори за раздяла завинаги. Значи ли това, че е решил да остане тук и да стане съпруг на Анамика? Обичам го. Феникса ме накара да го призная. И какво да правя сега? Да му кажа или да го оставя така? Ами ако му призная, а той каже, че съм закъсняла и вече е избрал Анамика? И да призная, че обичам Рен, не означава да си го върна. Анамика е супер. Защо, за бога, Рен трябва да остане с мен, ако може да бъде с богиня? Оставен с Анамика, той ще стане крал или дори бог.“
Потиснах риданието си. За първи път в живота си ми хрумна, че съдбата на Рен може би няма нищо общо с моята. Може да се случи така, че той ще напусне живота ми завинаги, ще си отиде напълно, дори няма да ми остане приятел.
И нямаше кого да обвиня, освен себе си.
„Ще го загубя… ще го загубя завинаги! Ами Кишан? Той обеща, че винаги ще ми прощава и ще трябва да го направи, ако избера Рен. Какво ще направи, ако му кажа, че обичам Рен и никога не съм спирала да го обичам? Може ли това да бъде простено? Ами ако ме намрази завинаги? Или ще се върне в джунглата и ще живее там съвсем сам, нещастен и изоставен от всички?
Но вече знаех, че няма значение. Няма значение дали Рен е решил да остане с Анамика или дали Кишан някога ще ми прости. И двамата имаха право да знаят всичко. И двамата трябваше да разберат как се чувствам. Решено е – ще говоря с всеки от тях насаме и ще изложа всичко, което ми е на сърцето. Ако един от тях – или и двамата – решат да ме напуснат, така да бъде. Ще трябва да се примиря с това. Но вече няма да заравям главата си в пясъка като щраус. И няма да бягам от сърдечната болка. Трябва да бъда честна с Рен и Кишан. Фет беше прав, когато каза, че всеки от тях би бил чудесен избор за мен. И двамата бяха смели и благородни, красиви и мили, и двамата заслужаваха много повече, отколкото им дадох.
Кишан, който стоеше до мен, гледаше тълпата и ми превеждаше кой какво казва. Стиснах тайно ръката му, мълчаливо благодарейки, че е толкова прекрасен.
След кратка реч Анамика покани всички на вечеря. Донесоха маси, а след това Анамика махна с ръка пред всички събрали се – и нареди да ги покрият с покривки от скъпоценни тъкани. Когато пъргавите нишки се пръснаха от магическия шал, вързан около кръста на Анамика, тълпата от воини ахна в унисон.
Изписках в знак на протест и се втурнах напред, но Кишан ме задържа.
– Нищо не можеш да направиш по въпроса, Келс. Очевидно Рен я е научил как да използва дарбите на Дурга.
Анамика ловко напълни всички маси с чинии и чаши. Войниците заеха местата си, а красивата Анамика пърхаше между тях, пълнейки чашите и чиниите на всеки войник с любимите му напитки и ястия по поръчка. След това тя зае почетното място начело на масата до Рен. Видях как се ръкува с нея и черен гняв стисна сърцето ми.
С Кишан също заехме място, той галантно ми премести един стол, аз седнах като вдървена. Усмихнах се и благодарих, когато ми предложиха храна, но тази вечер всяка хапка се превърна в пепел в устата ми и никакво питие не можеше да омекоти пресъхналото ми гърло.
Гледах жадно Рен и Анамика, представяйки си го като суверен и съпруг. Отровния трън на ревността се заби дълбоко в сърцето ми – и не беше само заради Рен. Да, знаех, че и Златният плод, и Вълшебният шал не принадлежат на мен, а на Дурга, което означава на Анамика, но това не ме улесни. Оказва се, че е много трудно да се разделиш на мига с властта и да останеш с празни ръце.
Ако Кишан завиждаше на Рен, който беше окъпан в лъчите на славата, то аз изпитвах същите чувства към Анамика. Седнах на празничната трапеза, погледнах чинията си и си казах, че и Шалът, и Златният плод са нейни по право и строго погледнато, никога не са били мои. От време на време опипвах Перлената огърлица, която висеше на врата ми и се чудех дали ще ми бъде позволено да запазя поне това.
Все пак аз се борих за тези подаръци! Почти умрях – повече от веднъж. А какво направи Анамика, освен да се роди вълшебна красавица? А сега ще стане богиня и ще вземе мъжа, когото обичам! Подхраних възмущението си, като си спомних за ухапването от капа маймуните, гигантската акула, кракена и стимфалските птици. Да не говорим за Локеш.
Не беше честно!
Знаех, че се държа недостойно, разбирах, че всички грешат, но въпреки това се чувствах измамена, седнала в далечния край на празничната маса. Сякаш безцеремонно бях изхвърлена през вратата. Използвана и изхвърлена. Всичките ми представи за Дурга бързо се сринаха. Отново и отново си спомнях всички наши срещи в различни храмове, но сега ги видях от съвсем друга страна. Дори когато Дурга ми обеща да защити Рен, тя изобщо не го направи за мен! Тя го направи за себе си! Затова тя го накара да ме забрави. Мен! „От самото начало тя реши да вземе моя Рен за себе си! – изкрещя нараненото ми сърце – Ако знаех как ще се развие всичко, нямаше да направя и крачка от Орегон, нека си взима подаръците сама, но тя намери една глупачка!“
– Научи се на мъдрост от цветето лотос! – Дурга ми каза веднъж – И аз повярвах! Но ако бях лотосов цвят, то тогава Дурга го изтръгна от водата и го хвърли в калта под краката си …
Тогава забелязах златния блясък върху ризата на Кишан. Това беше магическата брошка на Дурга. Въздъхнах и си напомних, че не всичко ми беше отнето. Все още имах златен лък със стрели, амулет, перлена огърлица и Фаниндра.
Унило гонейки храната в чинията си, мислено си повтарях отново и отново: – Затова сме тук. Затова сме тук. Затова…
Ослепителната богиня блестеше начело на масата, нейната красота и новооткрита сила ме обливаха в тежки вълни и аз се свивах все повече и повече, ставах бледа и сбръчкана като гнило водорасло на брега на океана.
„Това съм аз, помислих си мрачно. – Гнило, отвътре и отвън. Суетно, жадно за власт, егоистично момиче от бъдещето, което иска да вземе цялата магия и любовта на двамата братя за за себе си.“ Признавам си откровено, че в този момент повече от всичко на света исках да лиша Анамика от съдбата ѝ и аз да заема нейното място.
Докато не я видях да докосва ръката на Рен и да прошепва нещо в ухото му.
Рен наведе глава, слушайки напрегнато и докато ги гледах как си шепнат интимно начело на масата, осъзнах, че има нещо на света, което искам много повече от огърлицата, шала и златния плод. Повече от амлует, повече от Фаниндра и дори повече от съдбата на Дурга.
Исках Рен.
Това осъзнаване ме удари като ураган. Бях ревнувала преди, когато той танцуваше с Нилима и другите момичета на партито, но тогава все още знаех в сърцето си, че не моят Рен е този, който е виновен за това. Разбрах, че моят Рен бе загубил паметта си и ме бе забравил. Но сега начело на масата седеше моят собствен Рен – и си шепнеше с друга жена! Не можах да го понеса. Имах чувството, че ме разкъсват наполовина. Светът ми се пукаше по шевовете с такава скорост, че дори Вълшебният шал не можеше да го поправи.
Отпуснах глава в ръцете си и се взрях в недокоснатата храна в чинията си. Миризмата на канела и шафран удари носа ми. Кишан ме попита дали се чувствам добре и когато поклатих глава, той стана и ме поведе към палатката ми.
Той искаше да поседи с мен за малко, но аз му казах, че искам да остана сам. Когато Кишан си тръгна, докоснах огърлицата и осъзнах, че съм правила това през цялата вечеря. Само за да докажа на себе си силата си, поисках от Огърлицата да напълни чаша с вода. След това, поддавайки се на злобна отмъстителност, наредих да намокри всички неща на Анамика и да налее вода в ботушите й. Изпаднах в ярост, създадох мъгла и накарах да вали над леглото й. Когато цялата половина на палатката, в която Анамика спеше, беше подгизнала, казах на Колието да премахне цялата вода и даже малко се огорчих, когато открих, че леглото и ботушите на моята съперница отново бяха напълно сухи.
Няколко часа по-късно, когато Анамика благоволи да се върне в палатката, аз седях навъсена на масата, пълнейки и изпразвайки чашата за стохиляден път с помощта на Огърлицата.
Анамика ме наблюдава мълчаливо минута-две, след което ме попита какво правя.
– Сигурна ли си, че искаш да знаеш?
Исках да я убия със сарказъм, но по някаква причина въпросът ми прозвуча тъжно и патетично.
– Какво става с теб? – попита Анамика – Да не си болна?
– Може би. И какво, не може ли?
– Да, наздраве! Обаче виждам, че ако си болна, болестта ти е само в главата ти.
Скочих и ядосано я посочих с показалец.
– Да, кой ми говори за проблеми с главата! Къде ти беше мозъкът, когато показваше магическите си сили пред армията? Защо беше необходим този спектакъл? Имате ли нужда от нови съюзници? Кого още ще завладяваш? Рен не ти ли стига?
Тя спокойно скръсти ръце на гърдите си и ме погледна спокойно.
– Изглежда съвсем наскоро ме посъветва да се явя пред войските като богиня. Разбираш ли, доста е трудно това да се направи, без да покажа на хората някои чудеса. – Анамика леко наклони главам – Но не си ядосана за Златния плод или шала, нали? Какъв е проблема?
– Отчасти поради това…- измърморих навъсено.
– Отново ще ти напомня, че планът беше твой. Нямах намерение да играя тази роля и не поисках да ми помогнеш да я изпълня. Това е всичко, което измислих. От какво си недоволна в момента?
Тя беше абсолютно права, но не можех да се спра.
– Да, а сега наистина ти харесва да играеш богинята, нали?
Анамика въздъхна търпеливо.
– Всичко е заради Дирен, нали?
Замръзнах и с мъка изцедих:
– От къде накъде?
Анамика обмисли въпроса ми няколко секунди, след което спокойно отговори:
– Прекрасно разбирам, че се тревожиш за брат си. Желаеш му само щастие. Ако брат ми беше решил да доведе в дома си жена, на мен също щеше да ми е трудно да я приема, защото тя ще заеме моето място в сърцето му.
– Рен не ми е брат!
– Ти си сгодена за Кишан, значи сте роднини. Дирен се отнася към теб с голямо уважение. Вие сте много близки. Той ти е като брат и искаш само най-доброто за него.
– Да аз…
Не бях съгласна, но какво мога да кажа на тези думи?
Анамика сложи ръка на ръката ми.
– Не знам дали Дирен ще иска да стане мой съпруг, след като победим демона, но ако той изрази такова желание, ти ще бъдеш първата, който ще научи за това. – Красивото ѝ лице грейна – Той е много умен, разумен и мил, а вече успях да се уверя, че мисли като велик воин и политик.
Зелените ѝ очи блестяха.
– Освен това е изключително красив… Келси, ще се радвам да те наричам моя сестра. Може би малка сестра, но няма значение. Ще се опитам да направя щастлив Дирен. Кълна ти се! – Тя стисна ръцете ми и се изправи – Добре, утре ни очаква тежък ден. Хайде да поспим малко.
Не помръднах, гледах я как си приготвя леглото, продължих да седя, дори когато Анамика ме погледна въпросително, сви рамене и като духна лампата, се качи в сухото си легло. Не знам колко дълго седях на масата, сякаш времето беше спряло и се озовах в леден черен ад.
Накрая и аз легнах, пъхнах ръце под бузата си и едва когато на пръстите ми усетих влага, осъзнах, че плача тихо. Заспах, повтаряйки си: Тя ще го направи щастлив… Тя ще го направи щастлив…
Когато се събудих, Анамика вече беше излязла. Потърсих зад възглавницата си раницата, съдържаща останалите оръжия и писмото на Рен. Във всеки случай трябваше да препрочета писмото с нови очи, за да разбера дали Рен наистина иска да скъса с мен. Но чантата я нямаше. Изскочих изпод одеялото и претърсих цялата палатка.
Раницата я нямаше никъде. След като се облякох бързо, се втурнах към центъра на лагера, надявайки се да хвана Рен, Кишан или Анамика там, но готвачът ми каза, че Рен и Анамика са яли преди зазоряване и са тръгнали към гората, а Кишан е зает от сутринта с пристигащите войници.
Когато, най-накрая намерих Кишан, той имаше среща с командирите. Забелязвайки, че тъпча близо до входа на палатката, той ме покани вътре и ме представи на различни езици на своите събеседници. Мъжете ми се поклониха почтително.
– Обсъждаме стратегията на бъдещата битка, а аз в същото време превеждам. Точно преди твоето пристигане решихме, че лидерът на всяка армия сега ще сподели своя боен опит и ще разкаже как вижда своя принос към общата кауза. Записваме всички изказвания. Аз кимнах.
– Да, да, прекрасно. Кишан, раницата ни я няма някъде! Знаеш ли къде е?
– Знам. Рен и Анамика отидоха да тренират.
– И… взеха и Фаниндра?!
– Да. Келси, ако ме извиниш, бихме искали да продължим срещата. Може би искаш да си водиш бележки?
Стомахът ми се преобърна само при мисълта, че Рен е взел всичките ми оръжия, без дори да помисли да се консултира с мен. Очите ми пареха от стичащи сълзи.
– Добре, защо не? – Казах – Тъй като не съм нужна за нищо друго, ще работя като стенограф!
Кишан се засмя, очевидно приемайки думите ми за шега, и даде думата на първия командир, генерал Си-Уонг.
Китайският командир започна речта си. Дори без броня той изглеждаше много величествен. Кишан преведе думите на Си-Уонг на два езика, още двама военни го слушаха внимателно и предадоха чутото на своите командири. Кишан ми даде плоча, чаша с воняща течност за заместване на мастилото и подострена пръчка, за да мога да си водя бележки. Просто не можех да го позная. Той успяваше да изслушва, превежда и все пак да подчертае най-важното за мен, чакайки другите преводачи да си свършат работата. Отначало ми беше трудно да свикна с неудобния начин на писане, с подострената пръчка, която замени писалката, но скоро започнах бързо да драскам дума по дума.
За разлика от останалите генерали, генерал Си-Уонг изобщо не изглеждаше уморен и опърпан. Дрехите му изглеждаха спретнати, а около врата му беше вързан красив жълт копринен шал. Гледайки го, по някаква причина си спомних за госпожа Копринена буба.
Прилежно записвах, че армията на генерал Си-Уонг е въоръжена с железни оръжия и че военната му тактика се основава на мъдростта на „Стоте школи на мисълта“. Страната на Си-Уонг имаше най-големия принос във войната, под негово командване имаше най-много бойни колесници, пехотинци, стрелци, копиеносци и воини, въоръжени с фантастичното оръжие Гае, който представляваше копие с прикрепено към него острие във формата на кама. Но тази гигантска армия бе претърпяла и най-големи загуби в битката с демона, достигащи до повече от сто хиляди убити.
Генерал Си-Уонг каза, че научил за демона почти веднага щом започнал да събира армията си в Китай. Първо са се разпространили слухове за изчезването на банди от разбойници, след което започнали да изчезват цели села. Скоро претъпканите градове започнали да се разпадат: жителите, включително деца и жени, сякаш пропадали в дън земята. Малцината оцелели разказват странни истории за магьосник, който превръщал хората в свои роби. Първоначално не е вярвал на тези слухове, но след това се разпространили слухове за ужасно чудовище, половин човек, половин бик, който жестоко опустошавал цели региони на страната.
В този момент ръката ми потрепери и капна мастило върху плочата. Когато го изчистих, Си-Вонг завърши доклада си и Кишан представи Джангбу, доколкото разбрах тибетец или жител на околните земи.
Джангбу, който предпочиташе да бъде наричан Таши, каза, че армията му е съставена предимно от доброволци от различни племена, които обитават планините. Неговите воини бяха умели стрелци и можеха да водят безмилостна партизанска война в планините. Всички дрехи на Джангбу – ботушите, шапката и пелерина – бяха направени от рошава кафява козина и не можех да не се зачудя дали нашият съюзник носи кожата на прадядото на мечката, която нападна Кишан и мен в Еверест.
Зейар и Ритисак били първоначално от местата, където днес се намират Тайланд, Бирма и Камбоджа. Те пристигнали тук от град Татун, столица на царството Мон. Доколкото разбрах, Татхун е голямо пристанище на океана. И двамата командири изглеждаха слаби и изтощени, ботушите им бяха протрити. Ако командирите бяха изтощени и гладни, беше ужасно да си представим състоянието на техните армии! Направих бележка в полето, за да попитам Кишан дали е необходимо да предоставим на нашите съюзници допълнителни провизии.
Според Зейар и Ритисак основната сила на техните войски е в умелата отбрана. Те строяха непревземаеми крепости и преминаваха в настъпление само когато виждаха възможност да спечелят с най-малко загуби. Най-любопитното е, че воините от югоизтока, първо, знаеха как да се бият с помощта на огън, и второ, безусловно вярваха на Анамика и я смятаха за велика богиня, и трето, те твърдяха, че демонът Махишасура съживява мъртвите и ги кара да се бият на негова страна. Всичко това беше много страшно.
Кишан ги изслуша внимателно, благодари им и обяви:
– А сега нека чуем генерал Амфимах, прочутия партянски войн (известна иранска династия), който някога е служил при цар Александър.
Ръката ми замръзна върху чаршафа.
– Александър Велики? Македонски? – попитах шепнешком.
Преди да имам шанс да се съвзема, Кишан вече беше превел въпроса ми на публиката. Генералът се наведе над масата и ме погледна много внимателно, но Кишан побърза да добави:
– Да, да, Амфимах е служил при много мъдър цар и велик командир.
Свивайки се под изпитателния поглед на генерала, сведох глава и започнах да покривам листа с бързи драсканици. Амфимах представи достойно своите помощници: Леоннат, Деметра, Стасандър и Евмен.
– За съжаление знаем много малко за вашите страни – отбеляза Амфимах, като се усмихна учтиво на публиката – Разбира се, с изключение на Индия. Моят суверен ще се радва да научи повече за вашите градове и земи.
– Ами, да, разбира се. – промърморих, придърпвайки глава към раменете си.
– Може би след края на войната можем да говорим за развитие на търговията между нашите страни. – продължи командирът.
Всички освен генерал Си-Уонг пламенно подкрепиха тази идея.
Драсках без да вдигам поглед. Трябваше да кажа на Кишан всичко, което знаех, възможно най-скоро! По време на срещата в паметта ми изплуваха някои факти от училищния курс по история и бях сериозно разтревожена от интереса на Македонската империя към Азия. Доколкото знам, Александър Македонски не е успял да премине отвъд Хималаите. Оставайки тук, Рен, Кишан и аз бихме могли по невнимание да променим хода на историята, а аз съм гледала достатъчно епизоди на Стар Трек, за да знам колко опасно е това!
Въпреки това старателно си водех бележки и без да се уморявам, се удивлявах какви огромни сили водят със себе си командирите на различни страни. Това, което най-много ме смути, беше ненаситният интерес, който всички те проявиха към Анамика. Имах впечатлението, че войнственият Амфимах няма търпение да постави нашата богиня на трона до Александър. Засмях се на себе си, докато препрочитах бележките си.
Амфимах изброи подробно ресурсите си. Той имаше смъртоносни персийски колесници с остриета на колелата и катапулти, неговите бронирани воини, въоръжени с пики и дълги македонски сарисови копия, можеха да се бият в плътно затворени фаланги, което е донесло славата им на неразрушима армия. Хвалейки се с военните си подвизи, Амфимах разказа подробно как е загубил окото си в битката под стените на Персеполис. Като награда за неговата доблест Александър му подарява земи и жребец от поколението на самия Буцефал, любимия му кон. Честно казано, слушах омагьосана. Но когато Амфимах повдигна превръзката с усмивка, показвайки ми зеещата дупка в очната кухина, аз неволно потръпнах и се приближих до Кишан, което, изглежда, достави голямо удоволствие на смелия воин.
Кишан взе последната дума. Той сподели пред присъстващите вижданията си за воденето на войната. Някои от тях ми бяха известни от уроците на г-н Кадам, но много от тях чувах за първи път. Размерът на войските на Анамика беше изненада за мен. Кишан спомена четиридесет хиляди конници, сто хиляди пешаци, над хиляда колесници и две хиляди бойни слона. Лично аз не съм виждала и половината от тези приказни сили. Доколкото бях разбрала, армията на Анамика е била почти напълно унищожена. Така че или нещо не съм разбрала, или по време на война обикновено е обичайно да се преувеличава размерът на силите.
Бързо пресметнах на ум. Според думите на нашите генерали имахме около петдесет хиляди стрелци, двеста и петдесет хиляди конници, почти сто и петдесет хиляди пешаци, около хиляда колесници, петдесет катапулта и две хиляди слона. Общо, според най-скромните ми оценки, имахме почти половин милион войници!
Беше добро решение, след седмица, всеки командир да отиде при войските си и да ги отведе до подножието на планината Кайлаш, където според слуховете се е установил нашият враг Локеш. Междувременно всички бяха поканени да се насладят на гостоприемството на красивата богиня и да оценят със собствените си очи бойното ниво на нейните войски.
Когато командирите станаха от масата, Кишан благодари на всеки един от тях за приноса им към общата кауза и каза:
– Всички претърпяхте огромни загуби, но вярвам, че заедно ще победим и ще изчистим земите ни от демона.
Той потупа генерал Си-Уонг по рамото.
– Приятелю, ние ще бъдем бързи като вятър, спокойни като гора, свирепи като огън и непоклатими като самата планина Кайлаш!
Последен от шатрата напусна Амфимах. Когато Кишан се обърна, улових похотливия му поглед. Накрая един слуга хвърли на раменете му черно наметало, направено от вранови пера, и великият командир тържествено напусна палатката.
Когато всички си тръгнаха, аз похвалих Кишан:
– Ти беше просто невероятен! Мисля, че всички те слушаха с отворени уста!
Кишан се усмихна.
– Мога да ти призная, че откраднах брилянтната си реч от един от моите инструктори по бойни изкуства. Всъщност японският даймио, на който принадлежат думите за вятъра, гората, огъня и планината, които всъщност ще се родят само след няколко века.
Щракнах нервно с пръсти.
– Тогава ти си предопределен да бъдеш този, който ще вдъхнови всички тези армии за битка!
Кишан нежно пое ръцете ми в своите.
– Какво има, Келси?
Въздъхнах тихо.
– Кишан, знам, че ни е писано да победим Локеш, тоест Махишасура, както той се нарича в това време. Просто се страхувам, че можем да се увлечем и да повлияем на хода на историята. Разбираш ли? Ами ако Александър Велики послуша съветниците си и реши да завладее Китай? Ами ако направим неща тук, които да променят собственото ни бъдеще и не можем да се приберем у дома?
Кишан целуна пръстите ми, след което ме гледа дълго с милите си златни очи.
– Наистина ли е толкова зле това, Келси?
– Какво искаш да кажеш?
– Тоест, ако не вземеш Нилима и приятелите ти, останали в нашето време, не би ли могла да бъдеш щастлива тук, в миналото, с мен?
– Аз… Е… Предполагам, че бих могла да се науча да се справям без съвременните удобства, ако ти и Рен винаги сте до мен.
Той пусна ръцете ми, прегърна ме, засмя се.
– Виждаш ли, Келси, част от мен се чувства като у дома тук. Не ме разбирай погрешно! Ако останеш в бъдещето, ще преместя планини, за да стигна до теб, но тъй като си тук, до мен … тогава нямам нужда от нищо друго на света. Имам нужда само от теб.
Той ме целуна нежно и ме заведе на вечеря. Въздъхнах крадешком, знаейки много добре, че просто имам нужда от нещо друго. Може би беше напълно неподходящо при тези обстоятелства, но не можех да изтрия от ума си думите от песента – имах нужда от Рен.
След вечеря отидох да го потърся. Кишан каза, че учи Анамика как да използва нашите магически оръжия. По навик докоснах огърлицата и въздъхнах виновно, като си спомних, че коварно я бях оставила за себе си.
Тъй като мобилните телефони все още не бяха изобретени в древността, търсенето на Рен отне много повече време, отколкото се надявах, но накрая един войник ми каза как да намеря поляната, на която тренират. Докато си проправях път през дърветата, чух тихи гласове отпред.
– Не знам какво щях да правя без теб. Самите богове те изпратиха в живота ми…
– Да, в общи линии е така.
– Тогава се надявам с цялото си сърце – изгука нежен женски глас – че никога няма да ти дам причина да си тръгнеш.
Заобиколих бодливия храст и се вкопчих в земята. Рен и Анамика стояха прегърнати. За първи път видях Анамика във великолепната наситено синя роба на Дурга и… с осем ръце. И всички се увиха около Рен. Златното оръжие лежеше под краката му, Фаниндра се свиваше в малък пръстен малко встрани. Тя не спеше и зорко наблюдаваше прегърнатата двойка с изумрудените си очи.
За миг просто замръзнах, после ме обзе ужас. Сълзите замъглиха очите ми. Солената влага трепна, заплашвайки да бликне изпод миглите ми. Рен, продължавайки да прегръща Дурга, отвори сините си очи и ме видя. Задъхах се, за първи път в живота си видях спокойното отчуждение в очите му. Дори не можех да погледна Дурга.
Обливайки се в сълзи, се втурнах бясна, но в последния момент погледнах в краката си. Златната Фаниндра обърна изсечената си глава към мен и опита въздуха с езика си.
– Фаниндра! – прошепнах, подавайки ръка към нея.
Няколко секунди златната змия ме гледаше изпитателно, след това разплете навивките си и започна да се движи. Отначало самонадеяно си помислих, че тя пълзи към мен, но Фаниндра отиде при богинята без колебание и тя се наведе и я постави на ръката си. Когато Фаниндра се уви около божествената ръка, нещо избухна в мен.
Всички ме предадоха. Дори Фаниндра не иска да ме познава вече!
Смутена, избърсах сълзите си, свалих скъпоценната огърлица от врата си и я хвърлих в нозете на богинята. Усещах очите на Рен върху себе си, но дори не се сетих да го погледна.
Когато Дурга взе огърлицата, изсъсках:
– Да, забрави нещо!
После се обърнах и се втурнах презглава към лагера.

Назад към част 27                                                     Напред към част 29

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 27

Глава 25
Близнаци – съперници

Някаква тъмна фигура се бореше с Анамика. Хвърлих одеялата, изтръсках раницата на леглото и започнах да ровя из купчината оръжия. Заредих лъка си, дръпнах завесата и се прицелих в тъмните сенки. Но докато спяхме, факлата изгоря напълно, така че в палатката беше толкова тъмно, че не можах да разбера къде е врагът и къде е Анамика.
Чух как Анамика ахна силно под удара на непознатия. С треперещи ръце отново започнах да ровя из одеялото, търсейки по-подходящо оръжие и вече хващах чакрата, когато изведнъж се натъкнах на Фаниндра.
– Фаниндра, скъпа, светни за мен. – прошепнах.
В същия момент изумрудените очи на змията блеснаха и призрачно зелена светлина заля пространството на палатката. Сега видях, че един мъж е влязъл в палатката, хванал е Анамика отзад и я притискаше силно към себе си. При вида ми злите очи на непознатия се разшириха от изумление.
Благодарение на Финандра успях да се прицеля правилно. Вдигнах лъка си и извиках:
– Анамика, наведи се!
Но тя само поклати глава, сякаш не беше чула. Мъжът рязко обърна Анамика към себе си, за да може тя да види лицето му.
– Сунил? – ахна тя.
Тъкмо се канех да пусна стрелата, но замръзнах, когато чух името на брата на Анамика.
– Ти си жив! – извика тя.
Но той вече не гледаше сестра си, цялото му внимание беше привлечено от мен. Дори в полумрака виждах, че нощният ни гост беше висок, мускулест и напълно въоръжен. Подобно на сестра си имаше зелени очи и черна коса, не права като тази на Анамика, а къдрава. Виждах дори трапчинката в небръснатата му брадичка. Като цяло Сунил беше много красив мъж, въпреки че ни нападна като злодей.
Изгледа ме от глава до пети, усмихна се широко и студено каза:
– И ето те! Отдавна те чакаме. Моят господар ще бъде много доволен.
Сунил грубо отхвърли Анамика и пристъпи към мен. Този път не се поколебах. Дори и да беше брат на Анамика, трябваше да се защитавам! Стрелата се заби в бедрото на Сунил, но той дори не трепна. Грабвайки ме в ръцете си, той се втурна към вратата.
Анамика повика пазачите и им нареди да хванат брат ѝ. Съдейки по сълзите в гласа ѝ, тя помоли да не го нараняват.
Освободих се от железните лапи на Сунил и паднах на студената земя. Сякаш Сунил разбра, че нищо не може да направи. С див вик той отхвърли воините, които го държаха като котенца и се втурна в гората. Охраната се втурна след него, но почти веднага се върна. Казаха на Анамика, че нейният брат, техен бивш командир и шеф, дори и с ранен крак, бяга по-бързо от най-бързите воини.
Скоро Рен и Кишан се озоваха близо до нас.
– Чухме викове. Какво стана? – попита Рен.
– Бяхме внезапно нападнати. – отговори Анамика.
Като чу, че нападателят почти ме е отвлякъл, Кишан доброволно се включи да го настигне и да го преследва.
Анамика махна уморено с ръка.
– Няма нужда, вече знам къде е той сега. – каза тя – Сунил е паднал под властта на демон. Вече видях как се случи при другите. Те се превърнаха в роби на демона, забравили себе си и тези, които обичат.
– Значи демонът, с когото се бориш, е много силен? – попита Рен.
Анамика погледна своите воини, бързо притисна пръст към устните си и се върна в палатката. Последвахме я и седнахме заедно около масата.
– Не искам моите хора да се страхуват от нашия враг дори повече, отколкото се страхуват сега. – сухо каза Анамика.
Тя вдигна едно одеяло от пода и се уви в него. Няколко секунди мълчаливо бършеше сълзите си с крайчето на одеялото, след което, идвайки на себе си, го отмести от лицето си и ококори учудено очи. Навеждайки глава, Анамика ме изучаваше и след това се обърна към Рен.
– Той има голяма сила и много нечувани сили. – отговори тя – Той използва тези сили, за да събере цяла армия от демони.
– Армия от демони? – Нещо изникна в паметта ми. Изведнъж изплува спомен. Устата ми пресъхна. Облизах напуканите си устни.
– Анамика, как изглежда врагът ти?
– Той е черен и има дълги рога като на бик. Той има силата да разтърси земята и да унищожи всички, които му се противопоставят.
Зъбните колела се завъртяха в мозъка ми, парчетата от древния пъзел започнаха бързо да си идват на мястото.
– Богинята ще дойде… – прошепнах – … да смаже демона Махишасура. – преглътнах шумно и погледнах изненаданите Рен и Кишан – Трябва да поговорим!
Анамика стана.
– Можете да говорите тук. Нищо не те заплашва. Аз, трябва да посетя хората си и да отидем на лов на разсъмване.
– На лов? – със зле прикрито любопитство попита Кишан.
– Да. – тя отиде до стола, където беше оставила бронята и ботушите си – Дивеч няма отдавна, но може би можем да намерим нещо, което да запълни празните ни кореми.
Анамика събу вълнените чорапи, които бях направил за нея, и ги остави настрана, хвърляйки ми многозначителен поглед, в който лесно се четеше: „Ще говорим за това по-късно“. Бързо обувайки ботушите и бронята си, тя стана и излезе.
– Знам защо прилича на Дурга. – изтърсих без предисловие, когато Анамика се отдалечи достатъчно, за да не чува – Тя е Дурга… тоест ще бъде, когато убие Махишасура. Четох за това, когато изучавах легендите за раждането на Дурга!
– Но боговете са създали Дурга. – възрази Кишан.
– Да, но спомни си основното: тя е създадена, за да победи Махишасура! Мисля, че бяхме изпратени тук, за да създадем Дурга!
– Бяхме изпратени тук, за да смажем Локеш. – напомни Рен.
Докоснах ръката му.
– Рен! Локеш е Махишасура!
– Нищо не разбирам! – умоляваше Кишан.
– Нямах възможност да ви разкажа за последното си видение, но в него видях Локеш, превърнат в демон. Той беше точно същият, какъвто го описа Анамика. Огромен, рогат и черен. Издишваше пара от ноздрите си, а рогата му бяха дълги. – отново нещо прищрака в главата ми – Слушайте, Махишасура не беше ли наполовина човек и наполовина бик?
– Да. – кимна Кишан – Бивол, за да бъдем точни.
– Г-н Кадам ни предупреди в последното си писмо, че Локеш ще стане демон, ако отиде в миналото. Сега разбирате ли защо сме тук?
– Келси… – започна Кишан.
Но аз го прекъснах нетърпеливо, увлечена в заключенията си.
– Освен това мисля, че е използвал амулета, за да превърне брата на Анамика в свое оръжие.
– Има брат? – попита Рен.
– Да, близнак. Името му е Сунил. Той ни нападна тази сутрин.
– Тя не каза, че е брат ѝ. – каза Рен.
– Тя го мислеше за мъртъв.
– Той те е наранил? – намръщи се Рен, прокарвайки пръсти по синините на ръката ми.
– Нищо, ще живея! – измърморих аз. Трябваше да се прокашлям, за да откъсна ума си от докосването на Рен – Когато Сунил ме видя, той каза: – „Моят господар ще бъде доволен.“ Разбирате ли? Това означава, че Локеш ме чака! Но когато Сунил влезе в палатката, той не знаеше, че съм тук, той дойде за Анамика. Значи Локеш преследва и нея!
– Сега всичко ми е ясно. – измърмори Кишан – Ти и Анамика ще останете в лагера, докато се справим с Локеш. – той стана и отиде до раницата си за оръжие.
– Не! – възкликнах аз, като скочих на крака – Демонът Махишасура не може да умре от ръката на човек! Не помниш ли? Боговете трябва да създадат Дурга, за да го победят!
– И какво предлагаш? – попита Рен.
Усмихнах му се насила.
– Ще убедим Анамика, че е богиня!
Трудностите с изпълнението на моя блестящ план започнаха почти веднага. Първо трябваше да се търси Анамика. Убихме няколко часа, търсейки я из целия лагер. Преди да имаме време да изтичаме до палатката, където Анамика /според войниците/ се е грижила за ранените, но се оказа, че тя вече е отишла в гората за дървета. След известно време ни казаха, че Анамика е отишла на лов.
Накрая, уморени от безплодни търсения и въпроси, Кишан попадна на следите ѝ, водещи в гората. Около час по-късно срещнахме Анамика, която се връщаше в лагера с труп на заек, преметнат на рамо.
При вида ни тя рязко спря, но после вирна нос и продължи.
– Какво друго не е наред? – попита тя, докато минаваше покрай Кишан – Пак ли има недоразумения? Или си дошъл да се оплачеш, че брат ми е наранил скъпата ти булка?
Гласът ѝ лъхаше от сарказъм, но този път дори не трепнах. Когато Анамика отметна косата си, която беше паднала върху лицето й, видях черни кръгове под измъчените ѝ очи и червена синина под скулата ѝ. Кишан възмутен се втурна към нея, за да се застъпи за мен, но аз сложих ръка на лакътя му.
– Дойдохме да ти помогнем. – казах аз.
Анамика спря и ми хвърли леден поглед.
– И каква ми е ползата от слаба жена като теб?
Събрах мислите си и изтърсих първото, което ми хрумна:
– Рен и Кишан са отлични ловци! Те могат да намерят месо.
Анамика оголи зъби и хвърли заешкия труп към главата ми.
– Месо? Това костеливо заешко е най-доброто месо, което сме виждали от много дни!
– Честно казано, знам какво говоря! Те са отлични ловци.
Анамика погледна Рен и Кишан с откровено съмнение за няколко секунди, след което уморено махна с ръка.
– Забавлявайте се колкото можете повече. Цялата гора е на ваше разположение.
С тези думи тя ловко скочи по склона към лагера.
– Мислех, че ще говорим с нея. – каза Кишан, когато свалих раницата си и започнах да ровя из съдържанието ѝ.
– Първо трябва да я накараме да ни се довери, в противен случай тя дори няма да ни изслуша.
Подадох на Рен златния плод и казах:
– Отидете в гората и ловувайте добре там с помощта на златния плод. Схвана ли? Пригответе толкова дивеч, колкото можете да носите! Аз ще отида да помогна на Анамика да се грижи за ранените. Мога ли да взема това назаем? – попитах Кишан, сочейки камандалу.
Той целуна ръката ми, свали го от врата си и ми го даде.
Разбрахме се да се срещнем по залез слънце.
Първо отидох до края на долината и с помощта на Шала построих там огромна палатка, която натъпках до тавана с дрехи от всякакъв размер, одеяла, меки чехли, топли чорапи, ръкавици, шапки и купчина стерилни бинтове.
След като приключих с запълването на склада, избрах страхотно място за горещ извор. Използвайки магията на Огърлицата, изчистих голяма скалиста площ от пясък и мръсотия и извиках силен поток от минерална вода от земята. След това събрах силата на амулета в ръцете си и правилно загрях земята, нагрявайки скалистото дъно на моя източник до такава степен, че топлината трябваше да е достатъчна за няколко дни. Най-после дойде време да налея няколко капки от еликсира в извора. Честно казано, не бях сигурна, че ще проработи, но реших, че си струва да опитам. Във всеки случай изворът, дори и да не е лечебен, е полезен за къпане и възстановяване на силите на уморените воини.
Но какво да правим с ранените, които нямаха сили да стигнат до водата? Решително отидох в лагера и намерих запасите от питейна вода: точно петдесет бурета. Махнах капака на първата бъчва, налях няколко капки от еликсира в нея и бързо я разбърках. Отне ми един час да обработя всички варели, след което веднага тръгнах да търся Анамика.
Тя беше коленичила пред тялото на току-що починал войник. Без да се срамува от сълзите, стичащи се по бузите ѝ, тя говореше тихо на приятелите на починалия. Изпитах изгарящ пристъп на срам, че не се сетих първо да помогна на тежко ранените и едва след това да се заема с подреждането на долината. Виждайки с какво искрено съчувствие Анамика споделя скръбта на своите воини и с каква преданост ѝ се отплащат войниците, най-накрая потвърдих решението си.
„Правилно предположих. Анамика е добра, макар и трънлива. Тя ще бъде надеждата на стотици хиляди хора и аз съм тук, за да ѝ помогна.“
Тъжно ми беше, че не можах да спася починалия, но знаех, че ако постоянно се самонаказвах за всяка грешка, никога нямаше да мога да помогна на другите.
След като приключи разговора с войниците, Анамика се изправи, видя ме да стоя на входа на палатката и излезе навън.
– Какво искаш? – попита тя уморено.
– Съжалявам за смъртта на твоя приятел. – казах аз.
– Твоите съболезнования няма да го съживят.
– Не, няма да го съживят… – Стоях няколко секунди пред нея, неспособна да намеря думи. След това тя тихо изхлипа:
– Не се обвинявай, Анамика.
– Аз съм отговорна за всяка смърт в този лагер.
– Смъртта идва при нас. – казах тихо – Не можем да я спрем. Но можем да направим всичко, за да помогнем на тези, които имат нужда от помощ.
Тя избърса гневните си сълзи и се обърна.
– Какво знаеш за смъртта?
– Повече, отколкото си мислиш. – завъртях камандалу, който висеше на врата ми, и признах: – Преди се страхувах от смъртта. Не моята, а на тези, които обичам. Този страх ме убиваше. Той не ми позволяваше да бъда щастлива. Но наскоро разбрах, че съм грешала.
– Не можеш да се скриеш от смъртта. – прошепна Анамика.
– Не. – кимнах аз – Но животът все още е там.
Видях мех, окачен на стената на палатката, свалих го и го подадох на Анамика. Тя пи дълго време, после избърса устата с опакото на ръката си.
– Да се откажеш щастието, означава да оскърбиш паметта на загиналите. – казах тихо – Това означава да спреш да бъдеш себе си, да пропилееш живота си напразно. Живеем с причина, всеки от нас има своя цел, своя съдба и за да я изпълним, трябва да надминем себе си, да надскочим себе си и да постигнем невъзможното. – погледнах в очите на Анамика с топлина – Веднъж една мъдра жена ме посъветва да науча мъдрост от цвете лотос във водата. Всичко, което ни се случва в живота, добро и лошо, ни помага. Можем да се родим в скръб и страдание, но нашата задача е да се издигнем над тях, да израснем до слънцето и да разцъфтим. Само по този начин можем да украсим и осветим света за другите.
Анамика отпи още една глътка вода и изсумтя.
– Говориш като старата ми баба.
– Стара? Виж себе си! Между другото, ти си много по-възрастна от мен! Повярвай ми за това, знам какво говоря.
– Тогава защо, за бога, трябва да слушам ученията на един младеж?
– Като не искаш, не слушай! – аз повдигнах рамене – От мен зависи да го кажа, а от теб зависи дали ще следваш съвета ми или не.
Анамика окачи меха на стената и попита:
– Защо дойде тук?
Сложих ръка на рамото й.
– Дойдохме да ви помогнем.
Тя се насили да се усмихне, въздъхна.
– И как може да ми помогне едно бебе?
Усмихнах се от ухо до ухо.
– Последвай ме, ще видиш сама.
Минахме през морето от палатки и отново, за сетен път, бях изумена каква огромна армия се беше събрала в долината. Тук имаше не само мъже. В лагера видях жени и дори деца.
– Преди брат ми да изчезне, аз отговарях за управлението на лагера и тези жени и аз вършихме цялата работа, която трябваше да бъде свършена. Винаги придружавах Сунил в походите му, бяхме неразделни до онзи дъждовен ден, когато той стана плячка на демона. – обясни Анамика, като улови погледа ми – Когато бяхме малки, баща ми ни учеше заедно. Винаги и навсякъде бяхме заедно. Нашите бавачки казваха, че Сунил и аз сме две половинки на горчив пъпеш. – тя се усмихна тъжно на спомените си – Е, те бяха прави, Сунил и аз започнахме да проявяваме характер рано… Бързо стана ясно на всички, че ако Сунил е предопределен да стане велик командир, то аз имам дарбата да организирам армия. Винаги беше по-силен от мен, но аз лесно го въртях на пръста си с хитростта си. Заедно бяхме непобедими. Сунил често се вслушваше в мнението ми и мога да кажа без фалшива скромност – доскоро печелехме всяка битка, решавахме всички проблеми и преодолявахме всякакви препятствия. Досега сме били абсолютно отдадени един на друг… – въздъхна Анамика и крадешком докосна синината под скулата си.
След тази история усетих още по-голямо уважение към нея. Беше очевидно, че Анамика обожаваше брат си и предателството му беше ужасен удар за нея. Виждайки познатата горичка под скалистия склон, заведох Анамика до моята тайна палатка и открехнах завесата.
– Ъм, тази палатка се намира далече от лагера, сигурно просто сте я забравили. – измърморих аз, надявайки се тя да приеме тромавото ми обяснение.
Анамика влезе вътре и замръзна на прага, сякаш се озова в храм. Тя бавно, почти с любов, прокара ръка по купчините неща.
– Това е дар от боговете! – възкликна тя.
– Нещо такова. – усмихнах се. Няколко минути мълчаливо стоях настрана, чакайки Анамика да прегледа всички съкровища, след което се прокашлях и казах – Това не е всичко. Хайде, ще ти покажа.
Когато я заведох до моята прекрасна минерална баня, очите на Анамика искряха от наслада. Тя пъхна ръка в топлата бълбукаща вода и на лицето ѝ се появи замечтано изражение.
– Не съм се къпала от седмици. – призна тя с тиха въздишка – Моите воини ще могат да си починат и да натрупат сили тук.
– Така си и мислех. – кимнах аз – Е, откъде да започнем?
Лицето на Анамика отново стана сериозно.
– Сега ще наредя да пренесем всички неща в лагера и ще информираме нашите лечители за източника. – тя ме погледна – Благодаря, Келси.
– Няма защо!
Анамика ми се усмихна и лицето ѝ показваше чертите на богинята, която ме беше защитавала през последните няколко години.
През останалата част от деня Анамика и аз обикаляхме палатките с ранените. Времето за вечеря отдавна беше минало, когато тя ме докосна по рамото с усмивка и ми предложи половината от своята тортила. Празният ми стомах изръмжа в знак на протест от глад от доста време, но до Анамика се чувствах на мястото си. В лагера имаше толкова много ранени и гладни! Късно вечерта Анамика излезе за кратко да посрещне ловците, а аз продължих обиколките сама.
Ходех от палатка на палатка, давах на войниците да пият вода от бъчвите или им носех мехове, в които щедро плисках еликсира. Освен това се погрижих всички да са топло облечени и с осигурено легло. Никой от воините не говореше английски, но често говореха с мен на собствения си език.
– Сваргадуута. – каза един воин, докато внимателно поставях мека възглавница под главата му.
Покрих го до брадичката с одеяло, избърсах лицето му с влажна кърпа.
– Съжалявам, не знам какво означава това. – прошепнах – но ти обещавам, че ще се почувстваш по-добре много скоро.
– Сваргадуута означава ангел. – чу се кадифен глас зад мен.
Зачервена до корените на косата се обърнах и видях Рен, който стоеше на входа на палатката и ме гледаше. Очите му бяха пълни с нежност, но щом от дълбините на палатката се чу стонът на друг ранен мъж, Рен веднага се обърна и отиде при него. Навеждайки се над войника, той говореше тихо.
Работихме заедно в мълчание известно време, след което попитах:
– Донесохте ли месо?
– В лагера има достатъчно храна, че ще стигне за всички и ще остане. Виждам, че и ти не си си губила времето, нали?
Кимнах и хванах ръката на ранения.
– Ето, пийни. Веднага ще се почувстваш по-добре.
Изтощеният войник отпи няколко глътки с усилие, но по-голямата част от водата се плисна върху гърдите му. Подсуших го доколкото можах и се изправих уморено.
– Къде е Кишан?
– Анамика го изпрати да вземе нова партида одеяла и дрехи. Днес тук ще има истински празник – силна чорба за ранените и печено еленско за всички останали.
Рен ме хвана за лакътя, изведе ме от палатката и прошепна в ухото ми:
– Между другото Анамика беше права за дивеча. Тук изобщо няма животни. За всичкото месо, което донесохме, трябва да благодарим на Златния плод.
– Но ранените се нуждаят от нещо повече от месо! За да се възстановят по-бързо, те се нуждаят от зеленчуци и плодове.
– Едва ли ще успеем да снабдим лагера със това, без да събудим подозрение.
Прехапах устни.
– Тогава трябва да измислим нещо!
Рен кимна.
– Между другото разбрах в кое време сме пристигнали. Това е някъде между 330 и 320 г. пр.н.е., по-близо до 320 г.
– Как го разбра?
– Анамика каза, че е служила на Чандрагупта Маурия. Изучавал съм управлението му. Чандрагупта Маурия е бил начело на империя, която граничеше със земите на баща ми и дядо ми. Анамика спомена, че той е млад, така че царуването му едва е започнало.
– Това добре ли е или не?
– Той е далече оттук. – сви рамене Рен – Тук и сега Анамика командва армията. Нейната дума е закон.
– Значи е добре.
Рен кимна и се усмихна.
– Е, да отидем на партито, а?
– С радост!
Рен ме заведе до един жребец, който чакаше пред палатката. Усмивката му с бели зъби проблесна в тъмнината.
– Не мога да яздя! – Изплаших се.
– Яздеше прекрасно на гърба на цили. – отвърна Рен и ме качи на гърба на жребеца.
„Защото цилин беше интелигентен!“ – възразих аз, настанявайки се неудобно на седлото.
Рен седна зад мен, прегърна кръста ми и остави коня да върви.
– За да яздиш добре – прошепна Рен в ухото ми – трябва да усетиш коня, да почувстваш силата му, играта на мускулите му. Слушай го, преценявай походката, стъпката, тръса и галопа. Затвори очи. Усещаш ли как тялото му се издига? Добрият кон ще те отведе където пожелаеш. Просто се научи да му се доверяваш, движи се с него, не се противопоставяй на ритъма на тялото му.
Устата ми веднага пресъхна и преглътнах шумно, като си спомних с мъка, че това е просто кон. Докато Рен говореше, аз тихо пропълзях към гърдите му, мечтаейки да грабна юздите и да потеглим заедно в планината, така че никой да не ни намери.
Когато дойдох на себе си, прокашлях се шумно, отдръпнах се от Рен и, за да се разсея от фантазиите си, започнах да му разказвам за болните и ранени войници, за които се грижих цял ден. Скоро се увлякох и започнах да говоря с истинско вълнение. Бях горда с работата си и за първи път от много време бях доволна от себе си.
Въпреки умората ме стопли мисълта, че днес за първи път даровете на Дурга са използвани по предназначение – за облекчаване на човешкото страдание. Вероятно г-н Кадам щеше да се гордее с нас и по някаква причина ми се стори, че с голямо удоволствие би разговарял с Анамика по военните въпроси.
На душата ми стана леко и весело, някаква тайна радост ме стопли от умората и остана с мен, когато слязохме от коня и се приближихме до огромен огън, който пламтеше в средата на лагера. Явно усилията ми днес а ла Флорънс Найтингейл не бяха напразни: същите хора, които сутринта ме гледаха с подозрение и враждебност, сега с радост ме приеха в своя кръг. Те дори се преместиха, давайки ми най-доброто място на дънера близо до огъня.
Рен ни донесе храна и се настани на земята в краката ми. По време на храненето той ми преведе някои от думите на нашите съседи. Доколкото разбрах, армията вярваше, че сме донесли късмет и надежда за предстоящата победа.
Спокойното ни хранене беше прекъснато от гневни гласове, които ставаха все по-силни, когато се приближихме до огъня.
– Аз не съм твоето товарно муле!
– Наистина ли? Може би не товарно, но си упорит като муле!
– А добре? Щом аз съм муле, значи ти си харпия!
– Нямам представа коя е тази!
– Харпията е вещица, подла вещица!
– Как смееш да ме наричаш така?
– Смея!
– Не искам да говоря повече с теб. Махни се от мен и да не те виждам отново.
– С голямо удоволствие!
Кишан нахлу на поляната, където седяхме, изгони Рен и седна до мен. Лицето и шията му бяха пламнали и той не спираше да хвърля злобни погледи към Анамика над чинията. Тя бавно се надигна, преметна дългата си коса през рамо и я сложи на коленете си, за да не се изцапа на земята. Преди да започне да яде, Анамика погледна в нашата посока, кимна на Рен и мен и се намръщи на Кишан.
Когато вечерята приключи, Анамика дойде при нас и каза:
– Да тръгваме, Келси. Време е за спане.
Изправих се, но Кишан ме хвана за ръката.
– Лека нощ, билаута. – той се наведе и ме целуна, но когато исках да се отдръпна, Кишан изведнъж ме прегърна силно и започна да ме целува още по-горещо. Не се отскубнах и отвърнах на целувката му, въпреки че бях много смутена от това публично показване. Накрая Кишан ме пусна и се усмихна щастливо, гледайки как се отдалечавам с Анамика на треперещи крака.
Тя хвърли присвит поглед към Кишан, после се обърна към Рен и попита високо:
– Ще откажеш ли да ми помогнеш утре? Наистина имам нужда от надеждни ръце, а както виждам брат ти, с много по-голямо удоволствие ще тича след котето си и ще мърка в ухото му. Рен кимна утвърдително. Очите му блеснаха, но преди да успея да кажа и дума, Анамика ме хвана за ръката и ме въведе в палатката си.
На следващата сутрин намерих сива кобила с петна до палатката и бележка от Рен. Той ми каза, че заедно с Анамика ще бъдат заети цял ден и ме посъветва да практикувам езда.
Кишан търпеливо ме изчака на закуска. Когато слязох от коня и го завързах за стойката, той се усмихна широко и каза:
– Ще те науча как да се грижиш добре за нея.
– Нали е красавица? – попитах аз гордо.
– Да! Красавица от конюшнята на Анамика.
– Така ли? – прехапах устна, питайки се какво Рен е предложил в замяна за този подарък. Цялото ми добро настроение изчезна някъде.
– С какво ще се заемем днес? – попитах мрачно.
– Ние сме отговорни за грижата за храната. Нека се преструваме, че сме ходили на риболов и да донесем планина от риба обратно в лагера. И можем да кажем, че сме изкопали различни корени и сме брали плодове по пътя.
– Страхотно.
Тръгнахме към реката, като по пътя спряхме за кратко при палатката на ръба на долината, за да попълним запасите си.
Работихме неуморно през целия ден, кръстосвайки между реката и лагера с чували зеленчуци, кореноплодни и вързопи риба. И през целия ден бях измъчвана от два кошмара: болка в разтегнати мускули и от зеленоокото чудовище от ревност, което разкъсваше сърцето ми всеки път, когато си помислех какво правят Рен и Анамика сега. Когато замъкнах последната огромна торба със зеленчуци обратно в лагера и помогнах на Кишан да окачи „прясно уловената“ риба близо до огъня, исках само едно – да спра да играя представления и да използвам Златния плод пред целия лагер. Разбира се, знаех добре, че трябва да пазим даровете на Дурга от любопитни очи, но колко по-лесно би било да се направи без маскировка!
Исках определено да изчакам завръщането на Рен и Анамика, но умората взе своето, така че след вечеря едва пропълзях до леглото си и потънах в сън.
Анамика ме събуди.
– Ей! – засмя се тихо тя, осветявайки ме с фенерчето си – Скъпа, казах ти! Ставай, ела с мен!
– Кое време е? – аз се прозях.
– Скоро ще дойде зората. Всички освен стражите още спят. Искаш ли да ядеш?
Тя ми донесе купа студена рибена супа. За щастие не бях достатъчно гладна, за да ям риба за закуска, така че трябваше да оставя чинията си настрана.
– Благодаря, по-добре по-късно.
Тогава Анамика ме хвана за ръката и ме повлече към изхода.
– Да тръгваме!
Минахме през заспалия лагер. Лунната светлина, пробиваща се през облаците, осветяваше хиляди палатки, които се придържаха към подножието на големите хималайски планини. Студеният въздух щипеше лицето ми, вървях и си мислех, как изглежда това място по мое време. Шумен град? Ферма? Стада на паша? Или само лунна светлина, мразовит въздух и забравени призраци на хората, които сега спят в палатките си?
Отпред се издигаха облаци пара. Когато наближихме палатката за провизии, изтръгнах се от унеса си и надникнах в тъмнината.
– Къде е изворът?
– Тук!
Анамика сияеше от радост. Втурна се напред, тя разтвори гънките на балдахина и изчезна зад него.
– Какво е? Къде? – попитах, колебливо влязох след нея.
– Това Дирен направи за мен!
– Рен?
– Да! Той е толкова мил! – очите ѝ блестяха толкова ярко, че веднага се ядосах – Той предположи, че умирам от желание да се къпя, и направи тези завеси, за да ни е удобно.
– На нас?
– Е да. За да поплуваме и да се поглезим малко. Дирен дори ми направи сапун за коса!
Анамика бързо се съблече и с тиха въздишка влезе във водата.
– Какво правиш, Келси? Скоро лагерът ще се събуди и вече няма да бъдем сами.
Желанието да се измия надделя над скромността и аз влязах в топлата вода. О, получи се божествено! Върху гладките камъни беше постлана мека кърпа и Анамика ми подаде сапун.
Когато сапунисах косата си за десети път, докато не изскърца, Анамика каза:
– Между другото, днес след закуска Дирен и аз ще отидем да инспектираме другите лагери.
– Други лагери? – като папагал повторих – Какви други?
– Не мислиш, че ние сме единствените, които се борят с демона, нали?
– Ъъъ… Честно казано, изобщо не се замислих.
– Ние сме само една пета от армията. Заедно с нас срещу демона излязоха народите на Китай, Бирма, Персия и племената от източната част на големите планини.
– Ясно …
Анамика вдигна крака си над водата и ахна, докосвайки болното място.
– Още ли не е оздравял? – попитах.
– Все още не.
– Чувала ли си някога за плодовете на огнените дървета? Мисля, че имам в раницата си. Сокът от тези плодове ще те изправи на крака за нула време. Изплакнах косата си и започнах да търкам ръцете си.
– В раницата? Искаш да кажеш в чантата, където криеш магията си?
Мълчаливо издържах погледа ѝ.
– Не разбирам за какво говориш! Изцедих се и бързо покрих лицето си с мека кърпа, напоена с вода.
– Не мислиш ли, че сега е подходящият момент да ми кажеш истината?
С въздишка гребнах шепа сапун и започнах да разтривам врата си.
– Виждаш ли, вярно е… накратко, всичко е много сложно.
– Тогава ми кажи каквото можеш. Можете ли да получите повече храна?
Аз кимнах.
– Достатъчно, за да натоваря много, много коне и мулета?
Прехапах устни.
– Като цяло, да. Можем да направим толкова храна, колкото ни е необходима. И няма да са необходими товарни животни, всичко ще се появи там, където кажеш.
Тя наклони глава, обмисляйки това, което беше чула.
– Ами дрехите и одеялата? И при тях ли е така?
– Да.
– Ами лекарствата?
Виждайки, че свеждам смутен поглед, Анамика продължи:
– Повечето от воините бяха излекувани от смъртоносните си рани. Ти го направи!
Поколебах се още малко, после кимнах примирено.
Анамика въздъхна с възхищение, облак пара излетя в мразовития въздух.
– Дирен и Кишан също ли знаят как да използват тази магия?
– Да
– В такъв случай трябва да подготвим провизии тук за една седмица и след това Дирен ще помогне на другите армии с помощта на магия. Когато това стане, ще съберем всички лидери на съвет и ще решим заедно как да смажем нашия смъртен враг.
След моментно колебание прошепнах:
– Добре.
Анамика ме погледна изпитателно.
– Тази магия трябва да бъде защитена с всички средства. Всичко трябва да се пази в най-строга тайна. Най-добре е да измислиш някакво ясно обяснение, така че хората ми дори да не разберат, че вие тримата сте надарени с магически сили.
Поколебах се малко, след което попитах внимателно:
– Ами ако внушиш на армията, че са покровителствани от добра богиня?
Тя се взря в лицето ми и дори в тъмнината видях зелените й очи да блестят ярко.
– Богиня? Хм… Е, с твоята магия няма да ни е трудно да убедим моите хора в това!
– Тогава може би ще разпространиш този слух в лагерите, където ще отидете утре?
Анамика обмисли думите ми и кимна.
– Да. Добре измислено.- тя метна кърпа на раменете си и изведнъж попита с необичайна предпазливост: – Келси, имаш ли нещо против да ти отнема Дирен за малко? Твоят годеник, разбира се, ще остане с теб.
Стиснах зъби и поклатих глава, за да покажа, че нямам нищо против, въпреки че сърцето ми се сви болезнено.
– Страхотно! Много харесвам Дирен! – Тя хвърли влажната кърпа върху камъка и тихо добави: – Това запълва празнината в душата ми.
Изведнъж дъхът ми спря, очите ми заболяха.
Анамика излезе от банята, бързо, по военен начин, изсуши се и започна да се облича на тъмно.
– И какви нови дрехи ми направи Дирен! Просто чудо. Меки, удоби, не съм носила такива, откакто напуснах Индия.
„Запълва празнотата… Но защо сърцето ми изведнъж се почувствува толкова празно?“
– Дирен ти приготви дрехи и за теб, защото е грижовен! Ето, вземи ги. – Анамика постави куп неща на камъка, наведе се и изведнъж каза: – Искам да те помоля за услуга.
– Да? – изцедих дрезгаво.
– Ще отсъствам няколко седмици и искам да ти поверя грижите за лагера. Кишан ще ти помогне. Той, разбира се, изобщо не е толкова добър като брат си, но тъй като го обичаш, тогава аз, така да бъде, ще търпя присъствието му. Не се безпокой за нищо, ще наредя на хората си да ви се подчиняват безпрекословно.
Кимнах с усилие и Анамика, шумолейки с гънките на дрехите си, изчезна в мрака.
И така, нашите тайни бяха разкрити, ситуацията излезе извън контрол и трябваше да свикна с новата ситуация възможно най-бързо. Излизайки от банята, изсуших се, облякох се и отидох в лагера.
Подготовката за отпътуването течеше с пълна сила в нашата палатка. Кишан помогна на Рен и Анамика с подготовката им. Когато влязох, Рен беше запасал меч. Беше облечен с широка топла риза и панталон. Когато ме видя, той хвърли наметалото си през лакътя и свали шлема си, за да ми покаже чантата, в която Шалът и Златният плод бяха скрити на сигурно място. Свалих моето камандалу и го закачих на врата му.
Рен беше невероятно красив тази сутрин, като древен индийски воин, излязъл от страниците на историческа книга. По мистериозен обрат на съдбата случайно срещнах и се влюбих в приказен принц, който по всички закони трябваше да е умрял много преди да се родя. Но аз доброволно се отказах от този безценен дар и сега не знаех как да си го върна обратно. Горчиво съжаление прониза сърцето ми.
Докато Кишан се подготвяше за пътуването, аз мълчаливо помолих Златния плод да ми направи мех с огнен плодов сок. Проблясвайки тихо, то се появи на масата пред Анамика. Казах ѝ, че това е лекарство и трябва да го пие колкото може по-често.
Анамика стисна силно ръката ми.
– Грижи се за себе си, Келси.
Рен уви наметалото около раменете на Анамика и го закопча галантно. Тя му се усмихна срамежливо и те напуснаха палатката ръка за ръка, а Кишан се втурна след тях, за да ги придружи по пътя.
Няколко секунди по-късно чух отдалечаващия се тропот на копита. Връщайки се в леглото си, за да скрия раницата си, видях лист хартия върху одеялото. На него беше изписано Сонет 50 на Шекспир с красивия почерк на Рен.
Колко ми е трудно да вдигам прах по пътя,
Да не чакам нищо повече
Да броя тъжно на колко мили
Избягах от щастието си.
Уморен кон, забравил предишната пъргавина,
Едва лениво се движи под мен –
Сякаш знае: няма защо да бърза
На тези, които са отделени от душата си.
Той не се подчинява на шпорите на господаря
И само с цвилене ми изпраща неговия укор.
Този стон ме боли повече,
Затова беден кон – удар на шпори.
Мисля си, гледайки с копнеж в далечината:
Зад мен е радост, напред е тъга.

Келси,
Трудно ми е да те оставя, но знам, че е необходимо. Кишан ще се погрижи за теб. Нашата мисия е към своя край. Локеш ще бъде унищожен, Кишан и аз ще бъдем свободни и ще можем да живеем нормален човешки живот. Би трябвало да изпитвам радост, но всеки ден на сърцето ми е все по-тежко. Знам, че настоящата ни раздяла е само временна, но не мога да не мисля за предстоящата и неизбежна раздяла завинаги. Дори сега е немислимо да те напусна. Не знам как ще понеса предстоящата окончателна раздяла. Но каквото и да ми донесе утрешният ден, аз съм готов да изпълня съдбата си.
Рен.

Сдържайки напиращите сълзи, излязох от палатката в парещия студ. Небето, преди час толкова красиво и звездно, сега е избеляло и пусто. Отвратително розова зора изгря над хоризонта. Паниката на уловена птица туптеше в мен, удряйки криле в кървящото ми сърце. Стомахът ми се сви на възел. Небето просветляваше, хората започнаха да напускат палатките си, но аз усещах предстоящото бедствие с цялото си същество.

Назад към част 26                                                            Напред към част 28

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 26

Глава 24
Нов свят

– Ставай! – изръмжа строг женски глас.
Отворих очи и видях очарователен, безкрайно дълъг крак да ме блъска в корема, обут във висок ботуш. Обърнах се на една страна, свих се на топка и изстенах от болката в изтощеното си тяло. Кой ме рита? За какво? И най-важното – защо?
Жената отново ме ритна и изсъска:
– Ставай, на теб говоря!
Едва седнала, вдигнах очи и видях пред себе си висока и приказно красива жена. По-голямата част от лицето й беше скрито под шлем, но това не ми попречи да видя огромни, ослепително зелени очи и нежна кожа с цвят на захарен карамел. Дълга черна коса падаше под кръста ѝ. И острият връх на копието се завъртя опасно близо до носа ми.
Изправих се бавно, опитвайки се да разбера какво става. Първо, отново се озовах в гората. Второ, бях заобиколена от въоръжени воини, които вече бяха успели да вземат раниците и оръжията ни и сега заплашително насочиха към мен своите копия и мечове. Трето, Рен и Кишан бяха вързани с дебели въжета и лежаха в безсъзнание. Огненото въже лежеше на земята.
– Коя си ти? – попитах прекрасната амазонка, която лесно можеше да рекламира бански костюми на корицата на модните списания – Какво искате от нас?
Един от мъжете бързо заговори на амазонката на език, който не знаех, тя го изслуша, след което му даде знак да замълчи.
– Казвам се Анамика.
Предпазливо се отдръпнах от копието ѝ.
– Радвам се да се запознаем – промърморих аз, изненадана, че тя говори английски без акцент.
Анамика продължи да ме гледа втренчено. Като се отдръпнах малко встрани, забелязах, че тънката като на оса талия беше опасана от широк колан с окачени на него различни оръжия.
– Би ли насочила копието си някъде другаде? – попитах учтиво.
Анамика присви зелените си очи, след това заби копието си в земята и отметна дългата си коса с раздразнен жест.
– Как се казваш? Попита тя.
– Келси. – отвърнах – Между другото, можеш да отзовеш воините си. Няма да ти направим нищо.
Когато Анамика преведе думите ми на своите хора, тълпата се засмя. Тогава Анамика даде кратка заповед и нейните воини вдигнаха Рен и Кишан от земята.
Ужасена, извиках:
– Къде ги водите?
– Да тръгваме, Келси. Имаме страшно много работа.
Тъй като Рен и Кишан така и не дойдоха в съзнание и тъй като хората на Анамика все още не представляваха непосредствена опасност, реших да се подчиня.
– Къде отиваме? – попитах отново, докато навлизахме по-дълбоко в гъсталака.
– Обратно в моя лагер. Не е далеч. – засмя се амазонката – Въпреки че за момиче като теб, пътуването може да изглежда дълго.
Тя обижда ли ме?
– Ако сега съм без броня, това не означава, че не съм участвала в битки! – казах гордо аз.
Анамика потри пръсти и замислено хвърли копието в другата си ръка. Зелените ѝ очи искряха от радост.
– Наистина ли? – каза тя подигравателно – Съжалявам, но не мога да си представя да се бориш с нещо малко по-страшно от тенджера.
Тя ми хвърли бърз поглед от гигантската си амазонска височина.
Стиснах юмруци и повдигнах брадичка, използвайки волята си, за да потуша пламъците, които кипяха в кръвта ми. Не, тази жена определено ме ядоса!
– Нямам търпение – засмя се подигравателно Анамика – да ми разкажеш за твоите славни битки!
– Някой друг път. – изсъсках през стиснатите си устни.
Решена да не изоставам от Анамика, въпреки че една стъпка на великанката е равна на две от моите, аз тръгнах през гората, опитвайки се да науча колкото се може повече за околността и нашите похитители. В гората беше хладно, особено за човек, прекарал последните седмици сред огнени дървета и реки от лава. Потривайки ръце, горчиво съжалявах, че не успях дискретно да помоля Шала да ми направи по-топли дрехи.
Дългокраката амазонка се ухили нахално на моите усилия, така че аз ускорих крачка, надявайки се да се стопля по пътя.
Скоро ми хрумна гениалната идея да използвам силата на амулета. Озовах се в невидим пашкул от топъл въздух, ухилих се на себе си и бодро тръгнах напред.
Слизането от планинския склон беше доста уморително. Когато вечерното слънце надникна през дърветата, избърсах потта от челото си, изключих отоплението и усетих хладния въздух върху кожата си с удоволствие. Близо до подножието на планината дърветата се разделиха и видях много познат пейзаж. От всички страни бяхме заобиколени от заснежени планински върхове.
– В Хималаите ли сме? – попитах.
– Ние сме във големите планини. – поправи ме Анамика.
– Просто фантастично. – промърморих – Преди време не ми беше достатъчно!
– Вече си била тук? – попита Барби-воин.
– Не точно на това място, но наблизо.
Тя не ми зададе повече въпроси, така че продължих надолу по склона, опитвайки се да не си счупя врата. От време на време поглеждах към воините, които носеха Рен и Кишан. Моите тигри не са идвали на себе си от много дълго време. Не знаех как да си обясня безсъзнанието им и моето бързо събуждане, но накрая реших, че е от еликсирът, който бях изпила и който ми е помогнал да се възстановя.
Сигурно Анамика е прочела мислите ми. Тя кимна към Рен и Кишан и каза:
– Имаш слаби мъже. По телата им няма нито една драскотина, но спят спокойно.
– Просто нямаш представа през какво са минали! – отговорих.
– Може би и те са толкова нежни като теб.
– Ще съм ти много благодарна, ако спреш да ме наричаш така.
– Добре. Коя дума ти харесва повече – Тромава? Мудна? Мързелива?
Устата ми зейна отворена при такава наглост..
– Не мислиш ли, че прибързано съдиш хората?
– Да. Животът ме научи бързо да оценявам качествата на моите воини.
– Чувала ли си някога израза „Не съдете за книгата по корицата“?
– Не си губя времето да оценявам книги.
Изсумтях презрително, но после се спънах в един камък. Анамика ми помогна да стана, но аз отхвърлих ръката ѝ, протегнах показалеца си и изсъсках:
– Да не си посмяла да ме наричаш нежна!
Тя кимна подигравателно и продължи напред с усмивка.
Като се огледах наоколо, видях, че много от нейните воини бяха покрити с пресни рани. Един беше с бинтован крак, друг с порязана вежда, трети накуцваше силно.
– От битка ли се връщате? – попитах.
– Да, във война сме. – намръщи се Анамика – Имаме големи загуби.
Прехапах устни.
– Чували ли сте някога за мъж на име Локеш? Случайно да се биеш с него?
Тя поклати глава.
– Не. Ние се борим с демон на име Махишасура.
– Махишасура?
Името ми звучеше познато, но не можех да си спомня къде съм го чувала. Трябва да проверя записките на г-н Кадам възможно най-бързо, но първо трябваше някак да се отърва от неприятната дългокрака Барби в ботуши от телешка кожа.
По залез слънце криволичеща пътека ни отведе до долина, заобиколена от всички страни с планини. Долу беше разположен лагерът. Навсякъде, докъдето поглед стига, имаше шатри и палатки.
Честно казано, не очаквах Барби да командва толкова огромна армия.
– Имаш много голяма армия. – казах аз.
– Не е толкова голяма, колкото беше. – отвърна сухо тя.
Анамика ни заведе до най-голямата палатка в центъра на лагера. Когато войниците пренесоха Рен и Кишан вътре и ги поставиха на килимите, тя ги отпрати всички, с изключение на един, с който се посъветва за кратко и също го пусна. Едва след това, Анамика даде воля на умората си, която не показваше пред воините си. Тя се отпусна тежко в един стол, събу ботушите си и започна да разтрива краката си, които бяха покрити с кървави мехури и драскотини.
Седнах на сламената постелка между Рен и Кишан и тихо отбелязах:
– Наистина си много издръжлива, ако можеш да правиш дълги преходи с толкова наранени крака!
Тя бързо, сякаш засрамена, сложи крака на пода.
– Мислиш ли, че командирът на последните ведически армии ще се грее в млечни бани и ще маже косата си с ароматни масла, както си свикнала да правиш ти?
– За твоя информация, никога през живота си не съм се къпала в мляко. А кои са ведическите армии?
Анамика въздъхна тежко.
– Ние сме последните останки от велик народ. Някога сме били едно от шестнадесетте кралства на великата страна Индия. По време на управлението на моя дядо кралството ни просперирало, но тогава настъпило време на големи сътресения и всичките шестнадесет кралства паднали едно след друго. Сега ние сме част от Империята на Мауриан и служим на суверена Чандрагупта Маурия. Бях съветник на военачалника, докато той… мистериозно изчезна. Оттогава аз изпълнявам неговите задължения.
Мислено се скарах на себе си, че не отделих време да изуча индийската история. Ако бях по-старателна, поне можех да разбера в кое време сме попаднали. Добре, може би Рен и Кишан ще разберат. Името „Чандрагупта“ обаче ми се стори познато. Изглежда, че съм чела нещо за него или съм го чула от някого … Просто нещо което съм чула или прочела? И къде?
Анамика ми обърна гръб, за да свали бронята си. Чух как шлемът й тупна на пода, но не се обърнах, решена да събудя Рен и Кишан на всяка цена. Те дишаха, сърцата им биеха, но пулсът на Рен едва се долавяше. Убедена, че не мога да ги събудя по друг начин, изтръгнах камандалу от врата на Кишан и навлажних устните на принцовете с еликсира.
Междувременно дългокраката амазонка успя да се измие и се върна при мен. Застанала зад мен, тя бавно сресваше дългата си коса, внимателно следейки усилията ми. Вбесих се от безцеремонното ѝ зяпане, но реших да не ѝ обръщам внимание, за да не ѝ доставя удоволствие. Когато четката на Анамика се оплете в косата и красавицата се разсея за кратко, аз тайно споделих огнената си сила с братята. Скоро лицата им леко порозовяха.
Накрая тъмносините очи се отвориха широко и Рен седна на постелята.
– Келси! Как си?
– Удивително!
Кишан се подпря на лакът, търкайки сънливо очи.
– Къде е Огненото въже? Загубихме ли го? – измърмори той.
– Не се притеснявай, тук е.
– Страхотно.
Отвори очи и изведнъж замръзна. Рен също замръзна. И двамата погледнаха Анамика, която по някаква причина също замълча. Извъртях очи и се изправих решително.
– И така, Рен, Кишан, искам да ви запозная с Ана … – внезапно спрях и преглътнах … – … мика …
Жената, която стоеше зад мен с четката, беше същата буйна, зеленоока Барби, която ме дразнеше през последните няколко часа. Но сега, когато тя свали шлема си, виждам нещо, което трябваше да видя много по-рано. Познавах я. Отворих уста и се взрях в Анамика с широко отворени очи, докато тя повдигна вежди.
– Защо ме зяпате като глупави кученца, чакащи подаяния? – изсъска тя.
Пръв се опомни Кишан. Той скочи и се поклони пред Анамика. Покланяйки ѝ се ниско, той попита с благоговение в гласа:
– Кажи ми как да ти служа?
– Д-дурга? – измърморих аз.
Да, изглеждаше точно като богинята, която посещавахме толкова много пъти в различни храмове. Само че тя нямаше осем ръце, а само две.
– Коя е Дурга? – Анамика избухна – И защо лицетото ти е на пода? Каква безсмислица? Побъркан ли е? Или умът му е толкова слаб, колкото и тялото му? – Тя се наведе над прегънатия наполовина Кишан и високо, сякаш говореше на глух човек, изръмжа: – Бъди така добър, изправи се! Очевидно си ме объркал с някоя друга.
Кишан вдигна глава и присви очи към нея. После, мърморейки под носа си, той се изправи от пода.
– Какво се случва? – попита Рен шепнешком.
– Има война, в случай че не сте забелязали, така че нямам време да се грижа за слабаци.
– Слабаци? – Кишан ахна, обиден до дъното на душата си. Той направи заплашителна крачка към Анамика, но тя само повдигна вежда и го погледна презрително.
Хванах ръката на Кишан и го принудих да спре, но той продължи да хвърля гневни погледи към амазонката.
– Анамика, това са Дирен Раджарам и брат му Кишан.
– Анамика? – попита Кишан – Значи тя сега така се нарича? – изсъска той ядосано.
Богоподобната красавица постави ръка върху дръжката на камата, висяща на колана ѝ.
– Опитваш се да ми кажеш, че не съм тази, за която се представям? Аз съм Анамика Калинга, съветник на Чандрагупта, дъщерята на краля и най-известната жена в историята на моя народ. – тя прикова ядосания си поглед в лицето на Кишан – Побеждавала съм мъже, които са били много по-силни и умни от теб. Така че ще постъпиш умно, Дурбала, ако се отнасяш към мен с уважение.
– Дурбала?!
Не знам какво означава тази дума, но мозъкът на Кишан моментално се изключи. Той се втурна към Анамика и я сграбчи за ръката, преди тя да извади ножа. Кишан беше няколко инча по-висок от амазонката, но тя все пак някак успя да го погледне отвисоко. Вероятно, ако можеше от ноздрите и ушите ѝ щеше да излиза дим. Никога не съм я виждал толкова ядосана.
– Кишан! – казах тихо и протегнах ръка.
Той моментално се успокои, пусна ръката на Анамика и се върна при мен.
Рен бързо застана между брат си и ядосаната жена. Той се поклони и каза:
– Прости ни. Идваме отдалеч, моля, не бъркайте нашето непознаване на обичаите с грубост. – после се обърна и погледна изразително Кишан – Повярвайте ми, ние сме ви изключително благодарни за вашето гостоприемство.
След това Рен превключи на хинди и официално представи себе си и Кишан на Анамика. Разбира се, не разбрах нищо от речта му, освен имената. Анамика лесно премина на родния си език, а разговорът между дългокраката красавица и Рен течеше леко и гладко. Скоро започнах да се ядосвам от лекотата, с която Анамика говореше с Рен, да не говорим за внезапната промяна в настроението ѝ. Къде беше изчезнала враждебността ѝ? Сега нашата домакиня беше цялата кикот и усмивки!
Колкото по-дълго Кишан и аз гледахме и слушахме, толкова повече започвах да се съмнявам дали можем да се доверим на тази жена. Ставах все по мрачна и изнервена, страдайки от факта, че не разбирам нито дума.
Накрая Кишан се намеси в приятелския разговор и каза на английски:
– Годеницата ми е уморена. Мога ли да помоля за място, където да починем и да се нахраним?
Рен се обърна и ме погледна. Изчервих се до ушите под погледа му. Веднага ми хрумна, че ме сравнява с красивата Анамика и явно сравнението не е в моя полза.
– Чувствам се страхотно. – процедих през зъби – Нямам нужда от почивка.
Анамика се засмя и отговори:
– Накарах моите хора да приготвят най-мекото легло за нея.
Едва не избухнах, а нищо неподозиращият Кишан изтърси:
– Благодаря ти, Келси ще ти е много благодарна.
Веднага щом Анамика напусна палатката, скръстих заплашително ръце и се нахвърлих върху двамата братя.
– Да сложим точка на това веднага! Не ми пука в кой век сме или на коя планета сме, става ли? И не ми пука за местния етикет! Нямаш право да говориш от мое име! Ако някой от вас смята, че мога да бъда принудена да играя ролята на кротка булка, която не може да направи и крачка без силния си мъж, тогава ви съветвам бързо да преразгледате възгледите си! И дори не си помисляйте да ме отпращате и да водите важни преговори без мен!
– Келс, какво говориш? – промърмори Кишан – Не исках… Дори не мислех да се отърва от теб! Просто исках да те накарам да се чувстваш по-удобно…
– Мога перфектно да се погрижа за собственото си удобство!
– Да, знам, просто…
– Кое е простото?
– Просто не се вписваме тук. И сме облечени различно, и говорим различно, и се държим различно. Келси, разбери, че те нарекох моя годеница и поисках помощта, само за да те накарам да изпъкнеш и да те защитя. Жена не може да бъде сама. Особено по това време и на това място.
– Да? – извиках аз – Но какво да кажем за първата дама тук? Нещо не забелязах пръстена на пръста ѝ, но тя явно няма нужда от защитници!
– Хората с кралска кръв са съвсем различен въпрос. – търпеливо обясни Кишан – Тя е защитена от позицията си, воините си и дори бодигардовете си.
– А, добре? Мисля, че забравихте, че и аз мога да се грижа за себе си!
– Не съм забравил нищо, но не разбирам защо е невъзможно, поне за пред тях да се държим както се очаква?
На това не намерих какво да възразя и Рен, който мълчеше до този момент, тихо каза:
– Съжалявам, че те оставих извън разговора. Повярвай ми, не исках да те обидя, просто исках да разбера коя е нашата домакиня и какъв език говори. Това би помогнало да разберем в коя епоха и на какво място се намираме, без да задаваме директни въпроси. Съжалявам, ако това те е обидило.
– Добре. – въздъхнах аз – Само че не я харесвам, не ѝ вярвам и затова си тръгваме от тук!
– Къде мислиш, че трябва да отидем? – попита Рен.
– Да отидем да търсим Локеш!
– Келси, не знаем къде да го търсим. – протестира Кишан – И аз не харесвам тази вещица, но мисля, че трябва да останем и да разберем какво е това.
Вещица? Размърдах вежди. Кишан никога досега не беше говорел за жените с такова неуважение.
– Между другото, какво означава дурбала? – попитах Рен, когато Кишан излезе да огледа палатката.
– Зависи от контекста, но така или иначе не е хубаво. – отговори Рен – Бебе, слабичък и дори… импотентен.
Сложих ръка на устата си, сподавяйки смеха си.
– Да, сега разбирам защо избухна така!
Рен се усмихна иронично, извади раницата си и започна напрегнато да преглежда оръжията ни.
Вдигайки изоставената четка на Анамика, аз я завъртях замислено в ръцете си, спомняйки си краката на красавицата, изтощени до кървави мехури.
– Тя определено не е богиня. – измърморих аз – Но тогава, защо изглежда точно като Дурга? Това е странно?
Рен откачи тризъбеца от колана си и прокара ръка по дръжката.
– Не знам, Келс. Но съм сигурен, че не сме попаднали тук случайно. Просто трябва да разберем какво означава.
– Криеш ли нашите оръжия?
– За сега. – кимна той – Виждаш ли, те се набиват много на очи. Не искам някой да пожелае нашите оръжия само защото са златни. Между другото, за малко да забравя… – той се изправи и много внимателно повдигна ръкава на тениската ми. Цялата потреперих, когато той докосна кожата ми, взимайки Фаниндра. Сините очи срещнаха моите, познатата подигравателна усмивка играеше на лицето на Рен, когато забеляза реакцията ми. Без да каже дума, той въздъхна, сложи Фаниндра в раницата си и отиде да сложи и оръжията на Кишан.
Анамика се върна с воините, които донесоха килими, възглавници и чинии с храна в палатката. Те бързо направиха легло, подредиха ястия на ниска маса и застанаха близо до изхода.
– Келси ще остане в моята палатка. – каза Анамика.
Кишан искаше да протестира, но тя вдигна ръка, за да му каже да мълчи.
– Не си позволявам свобода в моя лагер и нямам намерение да правя изключения за теб и годеницата ти. Но ви давам дума, че тя ще бъде в пълна безопасност в моята палатка. Що се отнася до вас двамата, ще получите отделна палатка, прилични дрехи и обувки.
Забравих, че Рен и Кишан бяха боси! Скачайки в портала, те се превърнаха в тигри, така че сега са оставени с широки ризи и панталони, без обувки.
Анамика погледна тениската и дънките ми с любопитство.
– Добре, ще се опитаме да ушием нещо от моите дрехи, за да станат на такова малко джудже.
Още никой не ме е наричал джудже! Изпънах се в целия си ръст и повдигнах брадичката си.
– Ако ти си такава великанка, това не означава, че другите са джуджета! Между другото, в родната ми страна ръстът ми се счита за малко над средния, разбра ли?
– Да, разбира се. – усмихна се леко тя.
Грабнах раницата от Рен и я сложих на раменете си.
– Освен това имам дрехи с мен!Така че, благодаря ти, не унищожавай стилните си тоалети на Барби-воин заради мен!
Анамика издаде странен звук, който прозвуча подозрително като смях и кимна към пазачите.
– Заведете мъжете в палатката им.
Когато братята тръгнаха, Анамика каза на Кишан:
– Ако искаш, можеш да посетиш малката си булка на закуска сутринта.
Преди да си тръгнат, Рен и Кишан спряха на вратата и ме погледнаха. Разтърсих раницата си, давайки знак, че мога да се грижа за себе си добре. Те кимнаха и си тръгнаха.
Слугата ни напълни чашите с вода. Анамика седна на масата и се настани удобно на възглавниците. Придърпах раницата си по-близо до себе си, присъединих се към нея и отпих от чашата. Водата се оказа ледено студена и невероятно прясна – най-вкусната, която съм опитвала.
– Удивително! – възкликнах, пресушавайки чашата
Анамика се засмя.
– Това е вода от планината. И на мен ми харесва, много е освежаваща. Сега, моля те, яж. Не искам годеникът ти да ме обвинява, че гладуваш.
На масата, между другото, имаше ястия от печени бадеми, нахут с подправки, леща и малки парченца печено месо. Анамика с удоволствие похапваше от уханния бял плод личи.
Откъснах парче хляб и започнах да загребвам с него като с лъжица леща и месо.
– Къде си нарани така краката? – попитах.
– Краката ми изобщо не те интересуват.
– Но те са в ужасно състояние. – не се отказах аз, опитвайки нахута.
Анамика се засмя, но не каза нищо. Следях внимателно как се храни. Коя е тя и защо е толкова подобна на Дурга?
Откъсвайки и поглъщайки малко парче хляб, Анамика се извърна от масата, сякаш не можеше повече да гледа храната.
– Какво ти се е случило? – попитах – Не обичаш храна? Предполагам, че жени като теб не харесват никаква храна, която не са хванали и убили със собствените си ръце?
– Не съм гладна.
Замръзнах с парче сочно личи в ръка.
– Нахрани ли се? – за щастие смущението ми не продължи дълго. Сетих се, че съм срещала такива момичета и преди – спомних си гадната Ранди, приятелката на Рен – Е, да, разбира се, трябва да се грижиш за фигурата си на амазонка!
– Нямам представа какво е амазонка или какво означава да се грижа за фигурата.
– Фигурата е силуетът на твоето тяло, а амазонките са такива високи, красиви воини, които са се справяли без мъже.
– Силуетът на тялото ми не ме интересува, стига да е силен и да не се проваля в битките. Що се отнася до Амазонката, както ме нарече, може би така ме виждаш сега, но не винаги съм била такава. Обичам мъжете.
Беше казано с такава завладяваща искреност, че не можах да сдържа смеха си.
– Ясно. Защо сега си амазонка?
Анамика придърпа краката си към гърдите си, обгърна коленете си с ръце.
– Не винаги съм била сама. Имах брат… Сунил. Аз и той сме близнаци. – сянката на усмивка докосна устните ѝ – Той беше нашият сенани, командир.
– И какво стана с него?
– Той беше отвлечен. Заловен от врагове. – тя направи пауза – Може би, вече не е между живите, поне така мислят моите хора. Попита ме за краката ми? Сънувах, че брат ми ме вика, излязох от палатката и отидох да го търся. Гласът му ме викаше напред, аз вървях и вървях, без да обръщам внимание нито на острите камъни, нито на бодлите на храстите. Когато се събудих, разбрах, че се скитам насън и съм отишла много далеч от лагера.
– Много съжалявам, Анамика.
– Дойдох тук начело на огромна армия. Имахме тридесет хиляди пехотинци, двадесет хиляди колесници и пет хиляди бойни слона, да не говорим за многобройните съгледвачи и пратеници. Но в последната битка брат ми изчезна и нашата армия претърпя ужасно поражение. Стотици наши слонове паднаха и само няколко хиляди войници останаха от някогашната велика армия, повечето от тях ранени.
– Оказва се, че противникът ви е много силен.
– Той е демон. – въздъхна уморено Анамика.
– Но защо не ядеш нищо? – попитах – Трябва ти сила!
Тя се обърна и впери очи в лицето ми.
– Няма да ям. Тук на тази маса има повече храна, отколкото моите воини получават за един месец! Мога ли аз да ям, когато те са гладни?
Ръката ми, протегната за поредното парче хляб, замръзна във въздуха.
– Вашите воини… умират ли от глад?
– Гладът е само най-малката част от тяхното страдание. Помолих воините да се върнат у дома, но те отказаха да ме оставят, а аз не мога да си тръгна, докато не разбера какво се е случило с брат ми.
С блеснали очи, тя скочи и отметна прозрачната завеса, която блокираше частта за спане в палатката. Анамика легна на пода и се зави с тънко одеяло. Прошепнах на Златния плод да напълни отново празните съдове и да добави нови. Поглеждайки навън от палатката, казах на пазачите да вземат храната и да я споделят с воините.
Съдовете тихо изчезнаха, скоро всички се разпръснаха по палатките и в лагера се възцари мъртва тишина. Гледах ярките звезди, чудейки се в коя палатка спят тигрите ми. Треперейки, се върнах назад и потърках студените си ръце.
Намерих купчината си одеяла, пропълзях под тях и се опитах да заспя. Оказа се, че не е толкова лесно. Въздухът извън стените на палатката се охлади бързо, трябваше да навивам одеялата около себе си все по-плътно и по-плътно, мислейки си с копнеж колко топло би ми било сега да лежа между два пухкави тигъра. Накрая разбрах, че не издържам повече.
Поглеждайки към неподвижната фигура на Анамика, прошепнах на Шала да ми направи топли одеяла и да смени тънкия матрак с нещо по-меко. Поръчах и меки ръкавици, дебели чорапи и шапка с уши.
Но когато най-после се стоплих и се настаних удобно на меко пухено легло, съвестта започна да ме измъчва, защото Анамика продължи да спи на голия под под тънко одеяло. Въздишайки тежко, отново извиках Шала за помощ, надявайки се уморената ми съседка да не се събуди от шумоленето на нишките, които оплитаха тялото й. Когато Шала си свърши работата, Анамика въздъхна сладко и се претърколи на другата си страна под новото дебело одеяло. Ранените ѝ крака бяха скрити в меки кашмирени чорапи, главата ѝ лежеше върху възглавница. Събрах смелост и надникнах зад прозрачната завеса. Анамика спеше дълбоко, завивките бяха дръпнати до носа ѝ, дългата ѝ черна коса се разпиля над възглавницата.
Анамика, разбира се, все още беше трън в задника ми, но в същото време бе красива, като богиня. Споменът за сладкия ѝ разговор с Рен ме измъчваше повече, отколкото бях готова да призная. Бях ужасно ревнива, но в същото време усещах някаква необяснима връзка, почти родство с тази жена. Тя е загубила брат си, тя страдаше. Да не говорим за факта, че не можех да не се възхищавам на нейната сила и преданост към нейния народ.
Въздишайки тихо, затворих завесата, пропълзях под завивките и скоро заспах. Не знам колко дълго спах – няколко часа или няколко минути – преди да бъда събудена от дивия писък на Анамика.

Назад към част 25                                                    Напред към част 27

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 25

Глава 23
Химера

Със зловещ звук смъртоносното копие се отвори в гърдите на Рен. Острите шипове навлизаха дълбоко в тялото му, разкъсвайки всичко вътре. Рен изпищя, кръвта бликаше от ужасната му рана, течеше от устата му. Победоносният смях на Господарите звучеше някъде отзад, без да буди никакви чувства в мен. Стоях и се взирах в копието в няма замаяност. За момент се върнах на полянката, над умиращия г-н Кадам. Болката и мъката отново ме обзеха и аз се свих, неспособна да помръдна.
Мислех за родителите си и за изгорелия феникс. Не знам колко дълго щях да стоя там, ако докосването на Кишан не ме беше извадило от транса ми. Вероятно беше най-трудното нещо в живота ми да оставя Рен на грижите на Кишан и да се обърна към Господарите.
Събрах цялата си воля в юмрук и ги погледнах. Вай изглеждаше много по-зле от брат си, той трудно стоеше на краката си. Не разсъждавах и не мислех какво да правя в този момент. Бях водена само от болката от загубата, гнева и вината. Нападнах, фокусирайки цялата си ярост върху Вай.
Ледена вода го удари и го събори от колоната. Изгаряйки от желание да завърша започнатото, аз като сомнамбул вървях по стълбовете и спрях точно над падналия. Вай приклекна на земята, вкопчвайки се в колоните с ръце. Вдигнах ръце и превърнах ледената празнота, която се настани в мен, в смъртоносно оръжие. Дори не забелязах веднага, че водата, бликаща от пръстите ми, замръзва във въздуха като леден дъжд. Мразовит въздух се завихри около мен, но и това не ми се стори достатъчно и с едно движение на пръстите си превърнах ледения дъжд в ледени висулки, остри като кинжали.
Шалу се втурна в битката, но този път цялата му мощ беше безсилна. Когато пламъците се приближиха до мен, аз ги разпръснах със студен вятър. След като видях, че Вай вече не се движи, вдигнах ръце, обърнах се към Шалу и извиках:
– Не можеш да ми отнемеш Рен! Ако, за да те спра, трябва да обърна цялото ти кралство с главата надолу и да унищожа всичко и всеки, който се изпречи на пътя ми, ще го направя!
За част от секундата съжалих, че унищожих огнените дървета, но болката от загубата на Рен ме изгори до основи, без да остави място за вина и колебание. Честно казано, в този момент не знаех дали имам сили да приложа заканата си в действие, но ми се стори, че мога да го направя. Можете да смятате, че в тези секунди преминах към тъмната страна на Силата, защото само болката, гневът и жаждата за отмъщение ме водеха. И не ме интересуваше нищо на света.
Шалу погледна надолу, видя осакатеното тяло на брат си и ме изгледа гневно. След това, кимна и каза:
– Оставяме ви живи. Отидете където искате. Битката свърши.
Той клекна, за да види по-добре брат си, протегна ръце и даде на Вай малко от изчезващата си топлина.
– Не, това не е всичко. – казах аз, наслаждавайки се на победата си – Искам награда за победата.
Шалу въздъхна тежко и се облегна на петите си, за да ме погледне.
– Какво ти е необходимо?
– Искам Огненото въже.
– Откъде изобщо знаеш за него? – възкликна Шалу, шокиран от молбата ми.
– Не е твоя работа. Имаме нужда от Огненото въже, за да изпълним мисията си.
Властелинът на пламъка се изправи, вдигна ръце и бавно ги свали. Колоните леко се поклащаха и бързо се спускаха надолу, така че едва се държах на краката си.
– Въжето ни е дадено от Древните. Казаха ни, че то ще напусне нашето царство само когато бъдем победени в битка. Е, изглежда, че този ден дойде. Вземете го!
Той махна с ръка и скочи да помогне на ранения си брат.
– Къде е? – извиках, стъпвайки на твърда земя с облекчение.
Шала, без да се навежда и без да се обръща към мен, отговори:
– Вързано е около огнено дърво в подножието на тази планина. Мога, разбира се, да ви отнеса там, но вие сами трябва да преминете през стражата, която пази Огненото въже.
– Добре.
– И още нещо… Келси, ти със сигурност си страхотен противник, но бих те посъветвал бързо да се измъкнеш в горния свят, преди да се възстановим и да потърсим отмъщение.
Шалу се усмихна сухо, кимна ми и двамата Господари изчезнаха във вихрушка от пламъци.
Втурнах се към Рен и паднах на колене до Кишан.
– Как е той?
– Тялото му се опитва да се излекува, но не мога да извадя копието.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че ми отне известно време да докосна треперещия корем на Рен.
– Трябва да се отреже! Помниш ли? Кажи ми, ще успее ли да се възстанови от такава рана?
– Всичко трябва да се направи възможно най-бързо и внимателно и да държиш еликсира готов.
Сълзи бликнаха от очите ми при мисълта за болката, която изпитваше Рен в момента. Кишан изтича да събере разпръснатите оръжия, за да намери онова, което най-лесно би прерязало дръжката на копието. Останала сама, сложих главата на Рен на коленете си и започнах да го галя по косата. Една сълза падна от бузата ми върху челото му.
– Моля те, не умирай! – прошепнах.
Той изпъшка, размърда се.
– Шшшт. Не мърдай.
Помолих Огърлицата да ми направи чаша вода и я поднесох към устните на Рен. Той отпи и кръвта отново бликна от гърдите му.
– Всичко е наред. Да, да, всичко ще бъде наред – изплаках, знаейки много добре, че се опитвам да успокоя повече себе си, отколкото него. Докоснах с устните си челото на Рен. – Имам толкова много да ти казвам! Моля те, не ме оставяй, моля те…
Той измърмори нещо неразбираемо. Не разбрах нищо, тогава Рен прошепна отново:
– Асамбхава…
Преводът дойде сам: невъзможно …
Смях се през сълзи, изхлипах и прошепнах:
– Вярно е. Защото смятам да те дразня още малко.
Кишан се върна с двата меча и тризъбеца. Събирайки златните остриета, той завъртя дръжката и превърна мечовете в остър кинжал. Седна пред Рен, той ме погледна и каза:
– Няма да е лесно. Шиповете са влезли в сърцето и белите дробове.
– Локеш беше пронизал сърцето му преди и беше изсмукал цялата му кръв, – напомних му аз – но той не умря!
– Никога не съм виждал толкова тежка рана.- честно призна Кишан – Не знам колко време ще продължи лечението. Добре! Щом извадя копието, веднага му дай еликсира.
Кимнах и се насилих да не затварям очи, когато Кишан доближи ножа до гърдите на Рен. Бързо, с непоклатима ръка, той заби острието. Все пак не издържах повече и затворих очи. Продължих да галя косата на Рен и с цялото си същество усетих как се гърчи от болка и се извива, когато Кишан извади копието.
Веднага се втурнах да дам на Рен да изпие еликсира, но поради разкъсването на белите му дробове той не можеше да преглъща и само се мяташе, дрезгаво поемайки въздух. Кишан хвана главата на брат си с две ръце и го задържа на място, докато капех еликсира в устата му. Не можех да откъсна очи от ужасяващата дупка в гърдите на Рен. Хлипайки на глас, помолих Шала да покрие раната.
– Възможно ли е да оцелее с такава рана?
Рен спря да се мята наоколо и замръзна като мъртъв. Сълзите отново потекоха по бузите ми.
– Кишан… той…
Не успях да довърша въпроса си. Не можех да попитам дали е още жив или не.
Кишан се наведе над брат си и се заслуша.
– Не диша и сърцето му също не бие.
– Не! Не!
Ронейки сълзи, започнах да се люлея от една страна на друга, без да пускам главата на Рен.
– Моля те, върни се при мен, Рен! Моля те, за мое добро, върни се!
Повтарях го отново и отново като заклинание, докато Кишан прошепна:
– Шшшт, Келси. Тихо!
Той бързо докосна ръката на Рен и зачака.
– Усещам слаб пулс.
Изминаха още няколко безкрайни, мъчителни секунди, преди Рен да поеме първата си глътка въздух. Всичко в гърдите му бълбукаше, тялото му оставаше неподвижно.
– Беше без кислород много дълго време. – прошепнах, говорейки повече на себе си, отколкото на Кишан.
Той погали гърба ми, огледа гърдите на Рен.
– Сега просто трябва да изчакаме. Той е в ужасно състояние, но лечението започна.
Вкопчих се в Рен, притиснах го към себе си в отчаян опит да предотвратя смъртта му и дори не разбрах веднага, че му изпращам огнената си сила. Не знам колко време мина, преди да забележа някакъв слаб златист блясък през сълзите, които замъглиха очите ми. Примигнах, за да видя по-добре, и ахнах тихо, когато видях Рен и аз, обляни в златна светлина. Мистериозната магия, която се роди от докосването ни един друг, сега помогна на Рен да се излекува. Осъзнавайки какво се случва, събрах цялата си сила и насочих енергията, която се въртеше около нас обратно в безжизненото тяло на Рен. Много скоро той започна да диша равномерно и дълбоко, сякаш спи. Скоро Кишан каза, че раната на гърдите на Рен се е затворила и сърцето му бие по-бързо. Очите ми натежаха. Умирах от умора. Преместих се, за да се настаня удобно, облегнах глава на рамото на Рен. Мисля, че задрямах и дори потръпнах, когато нечия ръка стисна китката ми.
– Стига, прия. – тихо прошепна нежен глас.
– Не мога да спра – изсъсках – Рен има нужда от мен.
– Винаги ще имам нужда от теб.
Тялото в скута ми се размърда и аз изстенах в знак на протест. Изведнъж излетях от земята. Някой ме вдигна. През съня си усетих топла целувка по бузата си, след това се чуха гласове.
– Тя изчерпа всичките си сили, опитвайки се да те спаси. – каза Кишан.
Усетих нечии гърди под ръката ми.
Тя има нужда от сън и почивка.
Рен. Това е Рен, който ме държи в ръцете си. Рен ме прегръща. Но как? Той е ранен!
– Аз ще я взема. Все още си слаб.
– Имам достатъчно сили.
Рен го каза с тон, който не търпеше възражения, но Кишан въпреки това продължи да спори. Накрая Рен проговори тихо.
– Тя ще бъде твоя до края на дните ти, братко. Остави ме да бъда с нея сега.
Този път Кишан не отговори и скоро тишината ме потопи в дълбок сън. В последната секунда усетих някакво парене в стомаха си и след това всичко изчезна.
Събуди ме вълчи глад. Рен и Кишан спяха от двете ми страни и вече не бяхме на върха на планината. Огнени дървета растяха навсякъде около нас.
Рен беше първият, който се раздвижи, хващайки ръката ми.
– Келси? Как се чувстваш?
– Умирам от глад – прошепнах – Освен това съм много жадна. Къде се намираме?
– Призовахме Господарите на Пламъка, те ни спуснаха долу и ни донесоха тук, заедно с всички оръжия. Твоят лък и стрели се завърнаха, Шалът и Златният плод също са с нас.
– Добре ли си?
– Да. А ти?
– Ъ-ъ-ъ, просто искам да ям.
– Ще млъкнеш ли или не? Кишан измърмори през съня си.
Потупах го по гърба и го целунах по бузата.
– Съжалявам. Спи.
Скоро Кишан отново заспа, а Рен продължи да ме гледа с тъмносините си очи. Лежахме така дълго, гледайки се. Никой от нас не каза и дума. Чувствах се в безопасност. Дори не се докоснахме, но все пак имах чувството, че Рен ме държи в ръцете си. Гладът ми изчезна, заменен от някаква друга, много по-взискателна необходимост, която ме принуждаваше да се взирам в моя синеок тигър.
За съжаление твърде рано Кишан се събуди и реши, че е време да развали лагера.
Усетих болка по цялото си тяло. Всичко ме болеше, дори малките пръсти. Опита ми за разтягане завърши с неуспех.
– Ох, ох! Не, това явно не е най-добрата ми сутрин. – изхленчих.
Рен направи крачка към мен, но спря, правейки път на Кишан.
Той ме прегърна, придърпа ме към себе си.
– Достатъчно силна ли си да тръгнеш? Не забравяй, че все още трябва да се бием с пазителя.
– Не бързай – каза Рен – Келси изразходва твърде много енергия вчера. Сигурно има нужда от повече почивка.
– За съжаление, имаме причина да бързаме. – направих гримаса – Господарите на Пламъка дадоха да се разбере, че е по-добре да се махнем оттук, преди да оздравеят от раните си.
– Ще вървим много бавно. – увери Кишан – И когато се бием със създанието, ще изпратим Келси в тила!
Рен ме погледна напрегнато, после се обърна и отиде да събере вещите ни.
Кимнах на Кишан и се преместих до огненото дърво. Малко ме беше срам от факта, че толкова безсрамно черпя енергия от тези мили и добродушни създания. Разбира се, ако трябваше да изсмуча целия сок от дърветата, за да спася Рен, щях да го направя без да се замисля, но след това пак щях да съжалявам. Топли издънки обвиха ръцете ми, нежно ме погалиха. Скоро се почувствах напълно обновена и освежена, само на душата ми все още беше тежко.
Уморена съм до смърт от безкрайни битки, от вечна опасност, от чудовища и злодеи, които ни чакат на всяка крачка. И все повече и повече си мислех за моята малка къща в Орегон. Повече от всичко исках да живея сред тези, които обичам. Да знам, че са наблизо и в безопасност. Но всички, които ми бяха скъпи, един по един си отидоха. Отново си помислих за феникса и урока, който ми беше дал. Зората обеща, че някой ден ще видя родителите си и г-н Кадам отново. И той също каза, че трябва да следвам истината и любовта, които намирам в сърцето си. Станах, изчетках дънките си и се върнах в лагера.
Там прегърнах мъжа, когото обичах и казах:
– Добре, готова съм.
Половин час по-късно тримата, свити, седяхме под един храст.
– Значи химерата е котка? – попита Кишан шепнешком. Той сбърчи нос и прокара пръсти по следите от нокти по ствола на огненото дърво.
– Нещо такова. – отвърнах аз – Като цяло на външен вид прилича повече на лъвица, само че с козя глава и змийска опашка.
– Между другото, ние сме на нейна територия. – каза Рен.
– Ъъъ – Кишан потърка брадичката си – Чуваш ли я?
Рен кимна.
Скоро от дърветата се чуха поредица от стенания.
– Това прави нещата по-лесни. – изсумтя Кишан.
– Какво? – не разбрах – Какво правиш?
Братята се спогледаха многозначително. Рен сви рамене и се обърна, така че Кишан трябваше да поеме удара.
– Ами … това е … общо взето, тя си търси партньор.
– Д-да? – попитах глупаво – И… ъъ… искам да кажа, какво означава това за нас?“Добре ли е или лошо?
– Може би е добре. Можем да се възползваме от това.
Улови объркания ми поглед, Рен обясни:
– Той има предвид, че котка в това състояние лесно се разсейва.
Кишан прочисти гърлото си, след това се пречупи и избухна.
– Пич, ти ще я разсейваш, докато взема Въжето!
– Или може би обратното? – сопна се Рен.
– Нека и двамата да се погрижите за химерата, а аз ще поема въжето? Предложих.
– Не! – отговориха братята в един глас.
– Добре, ще тръгвам – каза Рен с въздишка. Нов гърлен стон разтърси земята. Рен направи гримаса. Просто се опитай да бъдеш бърз, става ли?
– И още как! Кишан се усмихна широко и ми намигна, когато Рен изчезна зад дърветата.
В отговор на следващия рев на призоваването се чу познато тихо ръмжене.
– Това е сигнал – прошепна Кишан. Той ме целуна бързо и се промуши изпод клоните.
Облегнах се и се заслушах в оглушителната симфония от ръмжене, сумтене, блеене, стонове и съскане. С течение на времето звуците ставаха все по-силни, но в тях нямаше нито злоба, нито агресия. За да убия времето, се опитах да отгатна коя от главите на химерите издава определени писъци, но изведнъж оглушителен рев проряза въздуха. Към него веднага се присъедини друг, много подобен. Веднага разпознах гласовете на моите тигри. Кишан се беше присъединил към хора по някаква причина, което означава, че нещо се е объркало и трябва спешно да се намеся. Тихо и внимателно минах през горичката в посоката, откъдето идваха ревовете. Намерих добро прикритие, приклекнах и надникнах иззад клоните. Рен и Кишан под формата на тигри се биеха помежду си на поляната. Голяма котка се излежаваше наблизо. Тя се престори, че облизва лапите си, докато самата тя наблюдаваше битката с очевидно удоволствие. Честно казано, химерата съвсем не беше такава, каквато си я представях. Всички книги описваха двуглаво чудовище със змийска глава на опашката, но създанието, което лежеше пред мен, приличаше най-вече на цилин. Въпреки факта, че под прикритието на химера можеше да се видят чертите на много животни, тя имаше само една глава, но имаше шест крака. Тялото на химерата беше на котка, огромно, два пъти по-голямо от средна лъвица. Но вместо лъвска кожа, тялото й беше покрито с медно-златисти люспи, като цилин. Но пищната грива беше истинска, лъвска и изгорена с огън. Два дълги рога растяха от върха на главата, лапите завършваха с дълги нокти, а опашката се извиваше като змия, но не забелязах глава или зъби по нея.
Химерата лежеше под голямо дърво. Сканирах го отгоре надолу, търсейки Огненото въже, но нищо не се виждаше от скривалището ми. Прехапах устни, започнах да мисля какво да правя по-нататък. Рен и Кишан ръмжаха и ревяха оглушително един срещу друг, но това беше просто добре изиграно зрелище. Блъскаха се, оголвайки заплашително зъби, но не използваха нито зъби, нито нокти. Щом станах, за да изляза от скривалището си, химерата веднага обърна глава към мен. Тя шумно подуши и скочи, готвейки се да скочи, но Рен веднага се затича към нея и закачливо я плесна с лапите. Огромната люспеста лъвица веднага забрави за моето съществуване и с мъркане потърка главата си в гърба на Рен, с едно око примижаващо към Кишан. След като помисли за момент, тя уви змийската си опашка около Рен. Кишан се престори на разгневен от такова предателство и изрева силно, предизвиквайки Рен на нов двубой за благоволението на химерата. Инсценираната битка се поднови и химерата отстъпи настрана. Тя изви гръб, протегна предните си лапи и седна под голям камък, за да се наслади напълно на случващото се. В същото време тихо мъркаше, а понякога силно щракаше със зъби във въздуха. Личеше си, че става все по-притеснена: ровеше земята с нокти и дори от време на време удряше рогата си в камъка. Звуците в същото време бяха такива, сякаш кълвач удря дърво с клюна си. Само че този „кълвач“ беше с размерите на носорог.
Възползвайки се от шума, започнах да се приближавам на пръсти до дървото, което беше пазено от химерата. Рен блъсна Кишан, който се претърколи през глава под лапите на химерата. Тя изсъска, показвайки остри зъби. Кишан я погледна, изсумтя тихо и настръхна. Тогава, сякаш придобил смелост, захапа химерата за задния крак. С ръмжене тя се претърколи по гръб и сграбчи предните лапи на черния тигър. В същото време от устата й изригнаха игриви пламъци. Кишан отскочи от огъня. Химерата облиза устни и кихна шумно, след това се изправи на всичките си шест крака и подгони черния тигър. Скоро трите котки вече се гонеха в кръг и аз успях да продължа пътя си към дървото. На самия връх висеше огненото въже, но когато обвих ръце около ствола, за да се изкача нагоре, клоните внезапно оживяха и се залюляха шумно във всички посоки. Тънка къдрава издънка се мушна под въжето и ловко започна да го развързва.
Честно казано, бих предпочела да се справя без помощта на дървото, тъй като клоните вдигаха твърде много шум, но нищо не зависеше от мен. Химерата, която току-що беше подушила възторжено Рен, изведнъж застина и рязко обърна глава към дървото. Стрелнах се зад стеблото, но химерата всмука шумно въздух, наду се и изръмжа. Тогава тя решително се насочи към мен и никакви любовни хапки на Рен, никакво пръхтене и тропане с лапите на Кишан не можаха да я отвлекат от дълга. Погледнах нагоре и видях, че дървото спуска дълго черно въже в ръцете ми. Химерата вече беше съвсем близо. Тя седна пред едно дърво, напрегна се и извъртя нос.
Рен се превърна в човек и извика:
– Келси! Ела при мен! По-бързо!
Химерата отново изръмжа, но не помръдна. Събрах цялата си смелост, скочих от другата страна на дървото и се втурнах към Рен, докато Кишан скочи върху гърба на химерата. Те се търкаляха по земята, но химерата бързо избута черния тигър от себе си и ме подгони. Стана очевидно, че любовният сценарий вече не работи, така че Кишан също се превърна в човек и започна да чака какво ще се случи по-нататък.
Химерата ме настигна, но вместо да се нахвърли, тя просто прескочи главата ми, обърна се и застана пред Рен, сякаш искаше да го защити от мен – и това въпреки факта, че той вече не беше тигър!
Когато примигнах с очи, химерата изръмжа, поглъщайки ме във вълна от топлина.
– Какво трябва да направя? – прошепнах тихо.
Химерата обиколи Рен, близна човешката му ръка, нежно потърка главата си в човешкия му крак.
– Тя защитава половинката си. – отговори Кишан, като внимателно се приближи към мен.
– Но той все още е човек! – измърморих аз.
– Тя го вижда като тигър. Разпознава аромата му, това ѝ е достатъчно.
– Какво трябва да направя? – повторих глупаво.
– Ела при мен. – отвърна Кишан – Помогни ми.
Хванах ръката му.
– А сега ме заобиколи и ръмжи.
– Какво?
– Прави каквото ти казвам.
– Страхотно.
Покорно заобиколих Кишан и дори имитирах нещо, което приличаше на ръмжене.
– По-силно! – каза Кишан – И погали ръцете ми.
Издавайки ужасни звуци, прокарах ръцете си по тези на Кишан, галейки гърдите му.
– Много добре. Сега ме последвай.
Бавно се придвижихме към дървото. Рен ни следеше изкъсо. Веднага щом изчезнахме в клоните, той се превърна в бял тигър и бавно тръгна в тръс в обратната посока. Химерата, като послушно коте, се втурна след него, бягайки нежно хапейки избраника си за задните крака. Протегнах ръка и чакащото дърво ми даде Огненото въже. На външен вид приличаше повече на сплетен камшик, отколкото на въже. Имаше твърда част в единия край, която представляваше отлична дръжка, а стегнатите каишки не бяха кожени, както си мислех, а люспести, като кожите на цилин и химера. Тъмните лъскави люспи блестяха загадъчно като опашка на малък мрачен дракон. Гледайки острия връх на Въжето, неволно си помислих, че последният ни „подарък“ може да бъде отлично оръжие.
– Чувствам се като Индиана Джоунс. – промърморих.
Но когато вдигнах ръце, за да развържа въжето, Кишан ме спря.
– Какво? – зачудих се, когато той нежно отмести ръцете ми встрани.
– Веднага щом докоснеш Въжето, отново ще имаш видение.
Оказа се, че, възхищавайки се на последния красив дар на Дурга, напълно забравих какво ще струва неговото присвояване. Не, не исках отново да бъда в капана на видение сама с Локеш, особено след като г-н Кадам вече нямаше да може да ми се притече на помощ. И все пак имахме нужда от Въжето.
– Но все пак трябва да го свалим по някакъв начин. – казах аз.
– Може би, ако съм аз, ефектът няма да е толкова силен?
– Добре, опитай.
Кишан обви едната си ръка около кръста ми и протегна другата към въжето. Той го докосна и ме погледна изпитателно, но аз все още не усетих нищо.
Тогава, окуражен, Кишан взе въжето от дървото и се усмихна.
– Е, намерихме начин да се справим с виденията! Просто не пипай въжето и всичко ще е наред.
Издишах конвулсивно и се отдръпнах от дървото, а Кишан размаха Въжето към поляната. Съдейки по оглушителния пукот, предположението ми се оказа правилно и Въжето можеше да бъде използван вместо бич.
– Чакай малко! Сетих се. Г-н Кадам писа, че ще ни трябва Въжето за пътуване във времето. Трябва да го използваме, за да отворим портала.
Кишан завъртя Въжето над главата си. Нищо не се случи. Тогава до нас достигна силен тигров рев – тази химера отново тръгна в преследване на Рен. Кишан се опита отново размахвайки го насам-натам, на вълни и кръгове, но всичко беше напразно.
Междувременно химерата започна да губи търпение. Тя не разбираше защо мъжкият бягаше от нея. Ядосана, тя изрева силно и ухапа Рен по рамото до кръв.
– Трябва да побързаме. – казах аз.
Кишан започна да върти въжето още по-бързо.
Нищо.
Рен се изплъзна отново и разочарованата химера издиша струя пламък от устата си. Това ме накара да се замисля.
– Слушай, може би Огненото въже трябва да бъде подпалено? – попитах.
Той кимна, но ме погледна с известно опасение. Опитах се да запаля Въжето от разстояние, без да го докосвам. Върхът на камшика искреше, но въпреки всичките ми усилия пламъкът не искаше да пламне. Беше като да се опитваш да запалиш изгорял фитил.
– Не мога да го запаля. – признах аз, потривайки ръце. Прехапах устни, потънах в размисъл. Замислих се, отпуснах ръце, сключих пръсти и веднага си спомних с горчивина , че приех този жест от г-н Кадам. Въздъхнах шумно – да, знаех какво да правя.
– Кишан, все още трябва да го взема в ръка.
– Не.
– Няма да стане, докато не го докосна.
– Келси, не искам да…
Стиснах ръката му.
– Всичко ще бъде наред. Той няма да ми направи нищо. В действителност той дори няма да може да ме докосне, защото тялото ми ще бъде тук с теб.
Кишан отпусна ръката си, хвърли въжето и пристъпи към мен.
– Келси, пет пари не давам нито за това въже, нито за нещо друго!
Хвана лявата ми ръка, докосна пръстена, който ми подари в деня на годежа ни.
– Не искам отново да минаваш през това, билаута. – в дълбините на златните му очи гореше неукротима решителност – Искам само да те защитя. Да защитя тялото и душата ти от чудовища като него.
Стиснах ръката му, след това се наведох и го целунах нежно по устните.
– Знам, Кишан, и повярвай ми, предпочитам да остана до теб, отколкото отново да се сблъскам с този кошмар, но…
– Без но! Имаме Огненото въже. Сега Дурга трябва да възстанови свободата ни. Отсега нататък Рен и аз можем да живеем като обикновени хора.
– Както виждаш, Рен все още тича в тигрова кожа. Очевидно само взимането на въжето не е достатъчно, за да промени това.
– Какво от това? В крайна сметка прекарахме няколко века под маската на тигри! Лично аз съм готов да ходя в тигрова кожа по шест часа на ден, Рен също ще се съгласи с това. Да зарежем всичко. Да поставим точка. Тук. Сега. Нека просто да се приберем. – той ме прегърна, придърпвайки ме към себе си – Не си струва риска, Келс. Рен няма да има нищо против, ще видиш. Нямам желание да се връщам назад във времето и да преследвам Локеш там! Особено с риск да те загубя.
Хванах лицето му в ръцете си.
– Но това е нашата съдба, Кишан. Нашата цел. Вашата цел. Ти и Рен бяхте избрани да смажете Локеш, поради което ви беше дадена силата на тигрите. Трябва да го направим. Как не разбираш, че правим това не само за себе си? Забрави ли какво каза г-н Кадам? Ние трябва да спасим всички от Локеш, на които той може да направи нещо зло в бъдеще.
Очите на Кишан заблестяха
– Плюя на съдбата! На това за какво сме избрани също. Грижа ме е само за теб.
– Не го мислиш наистина. И ти като мен чуваш зова на съдбата. Феникса ме научи да различавам този глас. Знаеше, че смъртта му носи нов живот със себе си. Господин Кадам не се е жертвал напразно. Как можем да се откажем и да бягаме като страхливци, знаейки, че той е умрял за нас?
Кишан притисна челото си към моето и въздъхна.
– Знам, че си права и че трябва да продължим, ако не заради себе си, то поне в знак на уважение към смъртта на Кадам. Но знай, че в дълбините на душата си искам само едно – да те отведа оттук, за да те запазя завинаги в моя дом и в сърцето си.
Той ме целуна нежно, след това, събирайки сили, прегърна ме през кръста, вдигна Огненото въже от земята и го разтърси.
Хванах Кишан с една ръка и сложих другата върху Въжето. Събрах огнената сила в себе си, насочих кипящата струя нагоре, изпратих я по ръката. Излях енергията си в Огненото въже, докато люспите започнаха да светят. Те искряха, трептяха и тогава цялото въже избухна в пламъци. Огненото въже бръмчеше, пееше под ръката ми, енергията бликна в мощен поток. Последното нещо, което имах време да си помисля, беше, че ослепителната бяла светлина, изливаща се от Въжето, е много подобна на бялото огнено цвете, което Рен ми даде…
И тогава бях отвлечена във видение.
Тъмнината ме обгърна. Тогава чух нечий дълбок глас, смях. Силният вятър танцуваше около мен, притискайки ме силно. Не знаех откъде идва, но въздухът свистеше през тялото ми, галейки го грубо.
– Чаках те, котенце мое.
– Локеш? – обърнах се, но не видях никого. Гласът на Локеш се промени, по-дълбок и мрачен, сякаш се мъчеше да изрече думите.
Скоро очите ми свикнаха с тъмнината, мъглата се вдигна малко и видях топлото сияние на огнените дървата. Видях Рен и Кишан, но те не ме виждаха и не ме чуваха.
Отново задуха студен вятър.
Разтрих схванатите си рамене.
– Защо ми е толкова студено? По време на предишните видения никога не усещах температурата …
Поглеждайки в тъмнината, разбрах, че стоя в гора, сред зловещи и много гъсти дървета. Нещо проблесна зад клоните. Чух тежки стъпки, после видях приближаващ тъмен силует.
Изпуснах въздух и чух нисък, кънтящ смях съвсем наблизо – първо дойде отдясно, после зад мен. В следващата секунда смехът се стопи някъде в далечината, след което отново прозвуча отляво. Горещ дъх удари врата ми, така че цялото ми тяло настръхна. Обърнах се, но който и да беше зад мен вече беше изчезнал.
И тогава усетих ужасното му, потискащо присъствие. Събрах сили, бавно се обърнах и ахнах. Тялото на Локеш се е променило драстично, сега той се извисяваше над мен като планина. Беше почти три фута по-висок от мен и три пъти по-голям от мен. Кожата му беше почерняла. Вместо обичайните си скъпи костюми, сега той носеше само саронг, който падаше на гънки до средата на бедрото.
– Разпознаваш ли ме, скъпа?
Той направи крачка към мен и аз зяпнах от изумление. Кокалеста глава с рога със защитни щитове над очите се надвеси над мен. Някога гладката черна коса на Локеш сега е гъста с буйни къдрици. Едното му кафяво око все още отдалеч приличаше на човешко, но второто беше напълно страховито – огненочервено, цялото обградено от белези. Могъщият торс, ръцете и белязаният със сребро врат на магьосника бяха изпъкнали от мускули. Вместо стъпала, яките му крака завършваха с тежки разцепени копита.
Отдръпнах се от ужас. Едва сега, разбрах какво имаше предвид г-н Кадам, когато говореше за превръщането на Локеш в демон. Пред мен беше самият дявол, сякаш черното зло, което кипеше във вените на магьосника, най-накрая беше излязло на повърхността.
Локеш размърда ръка, мощни мускули се издигнаха като планини по ръцете му от това едва забележимо движение. Без да каже дума, той проследи реакцията ми с някаква трескава алчност. На широките му гърди гореше почти напълно сглобен амулет.
– Локеш? Какво… какво си направил със себе си?
Той вдигна черните си ръце и ги огледа.
– Харесва ли ти?
– Това… това е чудовищно!
Той изсумтя и от ноздрите му излезе пара.
– Това е сила, скъпа.
Злобна гримаса изкриви устните на Локеш. Той протегна огромна ръка към мен, прокара пръст по голата ми предмишница. Възглавничките на пръстите му бяха твърди като на животно и драскаха грубо кожата ми.
Отдръпнах се, Локеш пристъпи по-близо. Прилоша ми, отново проблесна мисълта: Как мога да чувствам нещо? Това е видение…
Явно и Локеш се досети, че има физически контакт между нас, защото очите му блеснаха със зла светлина и той протегна ръце към гърлото ми. Исках да избягам, но той грубо ме хвана за ръката, обърна ме и ме хвана за врата. Когато се опитах да се отдръпна, Локеш само стисна пръстите си по-силно. Захриптях, сълзи се лееха от очите ми. Разбрах какво иска. Щом спрях да се съпротивлявам, той разхлаби хватката си и ме остави да дишам. Внимателно, почти внимателно, Локеш протегна ръка към амулета, който висеше на врата ми. Цялата се свих, чакайки да го откъсне от мен.
Настръхналите вежди на Локеш се събраха съсредоточено, докато разбираше, че пръстите му преминават през амулета, сякаш през въздух. Той опита още няколко пъти и след това ме бутна яростно на земята. Падайки, одрах лакътя си до кръв. Докоснах измъченото си гърло, надявайки се болката да избледнее с края на видението. Колко още мога да издържа?
Локеш ме дръпна грубо на крака. Той се взря в амулета, висящ на гърдите ми, и алчният му поглед постепенно се превърна в похотлив.
– Е, не мога да взема амулета, но в замяна съдбата ми даде жена. Изглежда, че ти и аз имаме недовършена работа, коте мое.
Опитах се да го разсея и изграчих:
– Може би те харесвах повече в човешка форма.
– Сега съм едновременно човек и звяр, събрани в едно. Много повече от твоите жалки принцове.
Той ме хвана за раменете, стисна ме болезнено и наведе ужасната си кокалеста глава към мен. Дългите рога на демона драскаха по главата ми, изскубвайки сноп коса с корена. Изкрещях от болка, а от очите ми се стичаха сълзи. Влажна пара излезе от разширените ноздри на Локеш и обля лицето ми.
Дишаше тежко, като животно.
– Този път не можеш да се измъкнеш от мен, скъпа.
Той ме придърпа към себе си и притисна устните си към моите. Опитах се да хапя и ритам, но Локеш само се засмя. Как да се боря с демон! Той беше твърде силен. Изкрещях на глас, когато той прокара ноктите си по гърба ми, драскайки кожата ми до кръв. Тежестта на тялото му беше непоносима, той ме мачкаше и душеше. Борих се, опитвайки се да избягам.
– Моля, някой! Помогнете ми! Помогни ми! – изхлипах.
Щом извиках за помощ, тялото ми изведнъж стана по-леко от въздуха. Все още бях в лапите на Локеш, но вече не усещах докосването му. Той изрева от ярост, когато ръката му премина през тялото ми, което изведнъж стана безплътно.
Треперейки от облекчение, изтрих сълзите от горящото си лице и се отдръпнах от Локеш. Той протегна алчните си ръце към мен, но вече не можеше да ме достигне. Обръщайки гръб на демона, затичах колкото се може по-бързо. Скоро тялото му също започна да се топи. Но преди да изчезне, Локеш изведнъж присви очи и наклони глава. Със страшен рев той се втурна към мен като бик към матадор. От устата му струеше пяна, очите му светеха с луд огън.
Земята се разтресе под копитата на демона. Вцепенена от ужас, аз се покрих с ръце, за да се предпазя от удара на рогата. Черен вятър нахлу, чудовищен рев ме оглуши. Изкрещях и паднах в мрака.

Отворих очи и видях Рен и Кишан да се надвесват над мен. Кишан, с помощта на Шала, беше превързал одрания ми лакът, Рен огледа врата ми. И двамата изглеждаха мрачни, но не задаваха никакви въпроси. Гърбът ми пламна, но болката бързо отшумя, когато Кишан намаза драскотините с мехлема, приготвен от Златния плод. Погълнах няколко капки от еликсира Камандалу и след няколко минути се почувствах много по-добре.
– Тя се подобрява. – отбеляза Кишан.
Рен кимна.
– Къде… – трябваше да прочистя гърлото си, за да спра да хриптя, но това не помогна особено – Къде е химерата?
– Трябваше да я ударя с Огненото въже, за да я прогоня. – отговори Рен, галейки наранената ми шия – Тя избяга и още не се е върнала.
Видях нотка на съжаление в очите му, но Рен бързо хвана ръката ми и лицето му отново се втвърди. Разбирах колко му е трудно да удари животно, дори и да е необходимо, за да спаси живота си, но аз се радвах, че химерата я няма.
– Тя ще се върне скоро. – разсея надеждите ми Кишан – Трябва да се махнем от тук.
Аз кимнах. Рен внимателно повдигна ръцете ми и нахлузи нова тениска върху старата, скъсана и окървавена. Когато свърши, той помоли Шарфа да прибере парцалите ми и аз се стреснах от гъделичкането, когато нишките излязоха изпод яката и ръкавите ми.
Кишан и Рен ми помогнаха да стана, след което Кишан взе огненото въже. Хванах го с една ръка, другата покри дланта на Кишан.
– Хайде, Кишан. – помолих аз и се зарадвах, като се уверих, че гласът ми почти се върна към мен.
Той размаха Въжето, описвайки кръг пред себе си. Изпратих поток от енергия в Огненото въже и скоро то пламтеше по цялата му дължина. Усилих топлината, Кишан замахна още по-бързо и скоро в огнения кръг се появи черна фуния. По краищата на прохода танцуваха пламъци.
– Е, къде трябва да отидем? – попита Кишан.
– В миналото. На мястото, отредено ни от съдбата. – прошепнах.
Вълничките преминаха през черния кръг, после от тъмнината се появиха очертанията на зелена гора.
Рен хвърли една раница на гърба си, взе ме на ръце и се втурна в отворения проход. И тогава иззад дърветата изскочи ядосана химера. Рен и Кишан скочиха в огнения пръстен със скоростта на светлината, Рен дори успя да се обърне във въздуха, за да ме предпази от челюстите на химерата. Звярът щракна свирепо със зъби, но ние вече бяхме в черната дупка. Излетях от ръцете на Рен и тримата се втурнахме нанякъде.
В началото не усетих нищо. Тогава се включи гравитацията, стомахът ми се сви и аз полетях в мрака с уплашен писък. Гласове отекваха около мен, викайки името ми.
Затворих очи, гаденето и световъртежът станаха непоносими. Отнякъде се чу рев, после ръмжене. Усетих топлина, огън облиза кожата ми. След още няколко секунди падането спря, но след това съзнанието започна да ме напуска и изпаднах в безсъзнание.

Назад към част 24                                                          Напред към част 26

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 24

Глава 22
В разгара на битката

Рен и Кишан заеха бойни позиции. Вай направи първия удар, прицелвайки се в Рен с ужасното си копие. В последния момент той обърна оръжието и утринната звезда с шипове се блъсна в щита с оглушителен трясък. Рен се хвърли с меча си, но тежкото острие отскочи от ризницата на Вай.
Кишан и Шалу дълго се въртяха един около друг. Накрая Кишан се втурна напред с боен вик, прицелвайки се в главата на опонента си. Властелинът на пламъка парира атаката, но ударът на Кишан беше толкова силен, че Шалу излетя на няколко крачки и трябваше да намести шлема си, който беше паднал. След това той се усмихна мило и удари Кишан с такава сила, че той залитна.
Все още усмихнат, Шалу прекара оръжието си през раменете на Кишан, след което го заби с острия връх в незащитеното място между кирасата и наметката. Кишан изсумтя, а острието на Шалу беше изцапано с кръв.
Шалу избухна в смях и извика на Вай:
_ Пръв пролях кръв, братко!
– Аз ще бъда първият, който ще спечели! – отговори му близнакът.
Той удари щита на Рен с такава сила, че той се сплеска като палачинка и когато Рен направи опасна атака с меча си, коварният Господар просто изчезна и се появи на друго място. Тук Вай нанесе такъв удар на щита на Рен, че моят бял тигър го изпусна и падна на едно коляно.
– Това е нечестно! – извиках, но никой не ме слушаше.
Рен се претърколи ловко настрани и скочи отново с меч в едната ръка и тризъбец в другата. С един удар на меча си той хвърли копието, след което пусна стрели от тризъбеца. Къси стрели заваляха върху бронята на Вай, една от тях одраска Господаря по врата. Вай опипа раната и разтри кръвта между пръстите си.
– А ти, скъпи, оказва се, имаш нокти!
– Дори не можеш да си представите какви! – изсъска Рен, правейки нов скок.
Вай се хвърли към него.
Междувременно Шалу се опита да удари Кишан в краката, но моят черен тигър лесно прескочи острието. Тогава Шалу се прицели с втория край на оръжието си, за да отсече главата на Кишан, но той се прикри с щит и стоманата отскочи от него със звън.
Изчаквайки Шала да му обърне гръб, Кишан го намушка под плешката и извъртя меча си, преди да го изтегли назад. Шалу изкрещя силно и се обърна в ярост, разклащайки оръжието над главата си.
Той удари острието си върху Кишан с чудовищна сила, но той парира удара във въздуха. Звънна стомана, прехвърчаха искри. Противниците се притискаха с всички сили, никой от тях не искаше да отстъпи, но Шалу, не издържайки, коварно пусна огнена топка в главата на Кишан. Той се наведе и хвърли чакра към врага в отговор. Блестящият златен диск удари Шалу в гърба и се заби в бронята му.
Шалу яростно изтръгна чакрата и го хвърли на черната земя. Видях, че острото острие на диска беше червено от кръв.
– Сега сме квит. – ухили се Кишан.
– Да видим какво ще кажеш, когато взема твоята жена. – ухили му се Шалу.
– Не и в този живот.
– Забравил си нещо. Аз съм безсмъртен. Твоят живот е само миг от моя.
Шалу подигравателно удари Кишан по врата с плоската страна на острието. Но той още не знаеше с кого си има работа! Кишан се строполи на земята, сграбчи чакрата си и след това бързо, като пружина, скочи нагоре, притискайки чакрата към гърлото на Господаря.
– Имам две новини за теб. – усмихна се той – Първо, аз също съм безсмъртен, и второ, ще ти отрежа главата, преди да те оставя да се доближиш до Келси. – Кишан отново притисна чакрата към гърлото на Шала – Ами… можеш да се предадеш?
Господарят на пламъка се усмихна.
– Огънят никога не се предава.
Тялото на Шалу беше нажежено до червено, но Кишан продължи да го държи, ръмжейки от болка. Кожата на лицето на Господаря на Пламъка изсъска и се пръсна, а самият той се разпадна на черна пепел. От нищото изникна вятър, вдигна пепелта и я отнесе на друго място, недалеч от Кишан. Там пепелта се завъртя бясно, събра се в облак, който за секунди прие формата на човек и сега Шалу отново стоеше пред нас, здрав и читав. Оказа се, че отново е измамил.
– Добър трик. – отбеляза Кишан.
– Някак си стана от само себе си. – усмихна се Шалу – И така, до къде бяхме стигнали? О, да, щях да те убия и да взема жената ти.
– Странно, спомням си още нещо
Кишан изтича, прескочи над Шалу и, като се обърна бързо във въздуха, се опита да намушка врага в гърба, но хитрият Господар успя да отскочи настрани. Когато Кишан падна на земята, Шалу, въртейки оръжието си като вятърна мелница, се втурна към него и напредна, докато Кишан залитна и изпусна щита си. С триумфален писък Шалу заби острия край на оръжието си в кирасата на Кишан. Бронята на Дурга издържа на удара и оръжието на огнения Господар се заби в нея. Шалу дръпна оръжието към себе си, но върхът се бе забил здраво и тогава Кишан го сграбчи с две ръце, задържайки го на място. За известно време противниците се опитаха да грабнат оръжието един от друг, но никой от тях не успя да вземе надмощие, докато Кишан, издърпвайки чакрата, преряза дръжката наполовина.
Шалу отскочи назад, стискайки парче от оръжието си в ръцете си, а Кишан рязко извади второто парче от бронята си. Оръжието излезе с такъв отвратителен звук, че неволно ме побиха тръпки. Ръцете на Кишан трепереха и аз ахнах силно, когато видях кръвта по върха на оръжието. Дишайки тежко, Кишан хвърли окървавеното парче в краката на Шалу.
Разгневеният Господар вдигна осакатеното си оръжие и направи крачка към Кишан.
– Не мислиш, че това ще ме спре? Или не ме чу добре? Огънят… не се предава!
От ръцете му изригнаха пламъци, които подпалиха фрагментите от копието. Шалу вдигна горящите половини и като ги завъртя бясно във въздуха, се придвижи към Кишан.
Но друг проблясък на пламък привлече вниманието ми, този път от другата страна. Рен събори Вай на земята и двамата противници, сграбчени, се претърколиха до самия ръб на бездната. Копието беше изчезнало някъде, тризъбецът и мечът на Рен също не се виждаха никъде. На ръба на скалата Господаря спря, постави краката си на земята и започна да се опитва да избута Рен от скалата.
Части от черна туфа се изсипаха по склона като лавина. С титанично усилие Рен освободи двете си ръце и сграбчи Вай за гърлото. С едно рязко движение той се претърколи от ръба на бездната и притисна Господаря към земята. Но коварният Вай притисна двете си длани към гърдите на Рен и яростни пламъци, като огнени цветя, разцъфтяха под пръстите му. Рен се отдръпна с вик и скочи на крака. Бронята му беше овъглена и димяща.
Вай също се изправи, обърна глава и се ухили.
– Може би е време да направим нашия дуел малко по-интересен.
В този момент земята се разтресе под краката ни. Вай прошепна няколко думи и бавно вдигна ръце. Черната повърхност на скалата се пропука, прахът полетя във въздуха на облаци и бойното поле беше покрито с ями и коловози. Повелителят на пламъка монотонно пееше някаква песен.
Шалу през смях хвърли Кишан на земята в краката на брат си. В очите на Господарите проблесна странен, безумен блясък. Платформата, на която стояхме, се наклони. Четиримата противника излетяха във въздуха, за кратко се рееха над земята и след това се приземиха върху върховете на черни стълбове, които се издигаха над повърхността на платото. Сега бойното поле беше като таблото за обяви в езиковата стая в нашия университет, за което отговаряше моят добър приятел Арти: никакви съобщения, само стотици карфици, подредени в идеални симетрични редове. За част от секундата исках да се пренеса от тук в моя тих, безопасен град, във времето, когато най-лошият кошмар в живота ми беше скучният Арти с неговия шизофреничен график за срещи.
Извисяващите се колони бяха не повече от шест инча в диаметър и бяха на два фута една от друга. Отидох до една от тях, прокарвайки ръка по гладката повърхност. Бяха гладки като стъкло, наситено черни с кафяв оттенък. Докато гледах моите тигри, люлеещи се несигурно високо, високо на върховете на стълбовете, си спомних техниката на жерава от филма „Карате кид“. Само, с тази разлика, че това не беше филм и за щастливия край беше нужно много повече от ината на неудачник.
Без да губя време, помолих Шала да ми направи въжена стълба и бързо се изкатерих. Когато стигнах до върха, внимателно поставих крака си върху гладката повърхност, след това още по-внимателно издърпах другия и се изправих, разпределяйки тежестта върху двата крака. Огнена светкавица удари Рен в гърдите, той излетя от платформата и се заклещи между колоните. Обърнах глава и видях и двамата лордове да се смеят върху колоните си, а Кишан да скача покрай колоните, за да помогне на брат си.
Той се изтегна на няколко платформи едновременно, постави краката си здраво и протегна ръка надолу.
– Хайде!
С огромно усилие Кишан издърпа Рен нагоре между гладките колони и се претърколи настрани, правейки му място.
Ставайки на крака, Рен първо докосна гърдите си и бронята му моментално се плъзна и се сви, превръщайки се отново в брошка. Кишан премести чакрата на колана си и направи същото. Господарите на пламъка, които внимателно следяха всяко движение на братята, им се поклониха подигравателно, щракаха с пръсти – и също останаха без брони.
Кишан замахна със златния си меч, но на Рен му остана само тризъбеца. Господарите на пламъка започнаха да се приближават към братята. Рен скочи на стълбовете, за да ги посрещне, приготви се и изпълни най-трудния скок във въздуха. Кракът му се блъсна право в гърдите на Шалу, така че Господарят се разклати върху колоните и почти падна, но в последната секунда успя да се хване за ръба на гладката платформа и да се изкачи. Рен се приземи на стълба с котешка пъргавина и се изправи.
Докато се подготвяше да удари отново, разгневеният Шалу махна с ръка и изстреля огнено кълбо към него. Снарядът уцели Рен в гърдите, хвърли го на няколко фута и го изхвърли от колоната. Но моят бял тигър, падайки, успя да освободи тризъбеца до максималната му дължина и да го хвърли върху две колони едновременно. Когато Рен, увиснал във въздуха на ръцете си, се залюля и като въздушен акробат започна да се издига, Шалу се нахвърли върху него. Той извади бича си с шипове от колана си и удари Рен безмилостно. Рен направи салто, качи се на платформата и се претърколи по нея, изпускайки тризъбеца. Изсъсках от ужас, когато видях единственото оръжие на Рен да пада като камък между колоните.
Събирайки цялата си сила, Рен отхвърли Шалу от себе си, избегна и сграбчи бича първо с едната си ръка, а после и с двете. С напрегнати мускули, той дръпна с всичка сила и Шалу пусна оръжието си с вик. Шипове на камшика прошумоляха по стената на колоната и двамата противници започнаха да се бият на шеметна височина.
Междувременно Кишан атакува Вай с меча си и дори успя да избие копието от ръцете му. Тежката утринна звезда дръпна оръжието надолу в бездната между колоните. Вай направи виртуозно задно салто, кацна на близката площадка, опитвайки се да хване оръжието си, но Кишан беше нащрек. Бягайки, той се втурна към врага и Вай трябваше да се сбогува с копието, за да отскочи настрани.
Кишан използва инерцията, за да нанесе бърз ритник в лицето на противника. Без да се забавя, той скочи до зашеметения Вай и опря меча в брадата му, но Господарят прошепна няколко думи и мечът на Кишан се нажежи до червено, за да не може да се държи в ръцете. Изгорената кожа на дланите на Кишан мигновено започна да зараства, но мечът падна на земята със звън.
Останали невъоръжени, моите тигри се втурнаха в битка с утроена смелост и пред очите ми се разигра такъв вълнуващ двубой, какъвто няма да видите в нито един филм. Рен обсипа Шалу с бързи удари в техниката на орлов нокът. Кишан използва маймунска тактика. Той почти се приближи до Вай и го засипа с удари по торса и ръцете му, а в някакъв момент дори успя да хване врага за краката и да го издърпа нагоре, след което го прескочи и се приземи върху гърба на Шалу.
Рен трябваше непрекъснато да блокира остриетата на Шалу, така че той и Кишан постоянно си разменяха местата. Видях Рен да рита Шалу в гърдите и да удря Вай едновременно, докато Кишан сграбчи Вай за ръката и го хвърли върху него. След това той се обърна към Шалу и нанесе ужасяващ страничен ритник в главата му, преди да успее да се хвърли към Рен.
Но преди да имам време да си поема въздух, ситуацията се промени драматично и предимството премина на страната на Господарите. Вай изстреля огнена струя към гърдите на Кишан. Виейки от болка, Кишан разкъса ризата си и падна върху платформата на колоната. В следващата секунда Шалу стреля към Рен. Острото като бръснач острие блесна във въздуха и се заби в гърба на Рен. В последния момент Кишан уловил падащия си брат и му попречи да падне от колоната.
След като махна острието от гърба на Рен, Кишан яростно го хвърли надолу и Господарите се претърколиха от смях.
– Това ли е всичко, което можете да направите?- Вай се засмя.
– Братко, това битка ли е? Пълно разочарование. – въздъхна театрално Вай, прокарвайки палец върху острието на фрагмента, който бе останал.
Вай ме погледна и се ухили нахално.
– Поне хванахме момичето. Хайде, братко, време е да приключим с това и да преминем към основното.
– Каквото и да се случи, е за добро. – обяви Шалу, грабвайки Рен за ризата – О, вие, слабаци, вие дори не можахте да защитите жената си!
Той хвърли Рен към Кишан и тръгна към мен с брат си.
Гледах право в Майсторите, притискайки ръката си към Огърлицата. Разбира се, нямаше да им се предам без бой, но трябваше да помня, че в царството на огъня, мълнията не може да помогне. Значи трябваше да разчитам на вода.
Господарите идваха към мен, когато Рен и Кишан се преобразиха в тигри и се втурнаха след тях. Те скочиха, протягайки предните си лапи с извадени нокти, и нападнаха Господарите. Разкъсаха гърбовете и раменете им, захапаха ги, и Шалу и Вай паднаха. Двата тигъра скочиха до самия ръб на платформата и провесиха глави, следвайки полета на Господарите със същата алчност, с която котките гледат как мишка бяга към дупката. Те изреваха след победените Господари.
Внезапно огнен стълб изригна от земята и се удари между колоните, което накара тигрите да се отдръпнат. Господарите на огъня, невредими и разярени, излязоха от огъня и застанаха на върха на колоните.
– Получихте ли втори дъх? – изсъска Шалу.
Рен и Кишан се превърнаха в хора. Въздъхнах с облекчение, когато видях, че вече са зараснали раните им.
– Необходим е наистина силен мъж, за да ни победи. – усмихна се зловещо Кишан.
– Никога няма да получиш Келси. Можеш да разчиташ на думата ми. – закани се Рен.
В отговор Шалу и Вай вдигнаха ръце. Огън избухна от пръстите на Вай и полетя към Рен в поток от огнени звезди, но той успя да го избегне. Кишан се втурна към Вай, обсипа го с бърза градушка от удари, удари го с лакът няколко пъти и събори Шалу на земята. Междувременно Рен прескочи падналия Шалу и успя да блокира ужасяващ удар, който Вай се канеше да отприщи в главата на Кишан като чук. Възползвайки се от предимството си, Рен обсипа объркания Вай с цяла поредица от удари по болезнени точки: в гърлото, по ставите, в очите и по ушите, но Господарят на огъня се съвзе толкова бързо, че всички усилия на белият тигър бяха напразни.
Шалу и Вай продължиха да хвърлят огнени топки и да удрят моите тигри с огнени струи. Виках, че пак мамят, но никой не ме чуваше.
Накрая везните отново започнаха да се накланят към Рен и Кишан. Те притиснаха Господарите, докато не се озоваха на самия ръб на платформата. Нямаше накъде повече. И четиримата противници бяха ужасно изморени и едва се държаха на краката си.
Кишан ритна Вай в лицето и той падна. Навеждайки се над него, Кишан изграчи през зъби:
– Предаваш ли се?
Вай изплю кръв, алени струйки течаха от двата ъгъла на устата му.
– Никога.
Той затвори очи и прошепна няколко думи. В следващата секунда от всички страни се разнесе силно метално цвърчене.
– Какво е? – изкрещях – Какво направи?
Чуруликането и тракането се приближиха и сега изписках от ужас, като видях огромно червено същество да пълзи по колоната до мен. Беше скорпион. Да! И то – с размерите на тигър! Той се качи на платформата и десетки други същества се появиха зад него. Един от тях ме удари с хитиновата си опашка и аз извиках отвратено. В паника забравих за всичко на света и стрелях със светкавица по скорпиона, но той с радост пое заряда ми и стана още по-голям.
– ДОБРЕ! Ако е така, дръжте се! – излаях аз.
Писна ми. Господарите на пламъка безсрамно мамеха през целия дуел, което означава, че вече имах пълното право да се намеся десет пъти. Когато докоснах огърлицата, веднага усетих хладна влага, която съскаше през тялото ми. Гневът ми утихна, главата ми се проясни. Усетих вълните да се плискат в мен, нежно облизвайки върховете на пръстите ми. Вдигайки ръка, насочих струя вода към най-близкия скорпион и той с пронизителен писък падна от стълба.
Разперих пръсти, призовах нови вълни, изпратих ги по ръцете си и повалих още две същества с добре насочени изстрели. След това усетих вкуса и започнах методично да стрелям по скорпиони, стъпка по стъпка приближавайки се към участниците в дуела. Междувременно чудовищните членестоноги се втурнаха към Рен и Кишан от всички страни: щом моите принцове хвърляха един от колоната, десетки нови се появяваха на мястото му. Пристигнах точно навреме и бързо разчистих бойното поле от злите духове със струи вода.
– Стига, извикайте тези същества обратно. – извиках на Господарите – Битката приключи.
Те спряха да махат с ръце и ме погледнаха.
– Битката не може да приключи, докато някой не победи. – усмихна се Шалу.
– Свърши, защото… защото спечелих! – излаях аз, гледайки заплашително Господарите.
– Докажи го? – Вай се изсмя в лицето ми.
Той хвърли огнено кълбо по мен. Вдигнах ръка, хванах топката във въздуха, хвърлих я няколко пъти и я отправих назад, прицелвайки се в главата на Господаря. Разбира се, че пропуснах, но и двамата близнака зяпнаха към мен.
– Имаш власт над огъня? – Шалу измърмори учудено.
– Това е тя! – извика Вай – Определено е тя! Лавала се завърна!- той махна с ръка нетърпеливо и всички скорпиони изчезнаха.
Господарите на пламъците скочиха нагоре по колоните в моята посока, но Рен и Кишан им препречиха пътя и ги отхвърлиха назад. Кожата на двамата близнаци светна, огън и ослепителна светлина се втурнаха към Рен и Кишан, заобикаляйки ги в стена от пламъци. Огромна колона от кипящ огън сграбчи Рен и Кишан, вдигна ги във въздуха и започна да ги изгаря живи. Видях ги да се гърчат и да крещят от болка.
– Достатъчно! Престанете вече! Освободете ги! – извиках аз.
– Те вече не ни интересуват. Това е достатъчно. Трябва незабавно да завършим ритуала. Ще дойдеш с нас. – каза Шалу.
– Няма да ходя никъде с вас. – сопнах се. Тогава събрах още вода в себе си и се заканих: – Пусни ги или ще стане лошо. Чуваш ли? Сериозно ви предупреждавам!
Шалу и Вай се засмяха лукаво и направиха крачка към мен. Тогава изпратих огромна вълна към тях с един силен тласък. Тя удари братята, покри ги и всичко около нея изчезна в облак съскаща пара. Когато парата се разсея, видях, че водата не е навредила на Шалу и Вай, те изглеждаха само малко объркани, сякаш за първи път в живота си виждаха такова чудо.
Отпуснах ръце.
– Пуснете ги!
Вай се изправи, отметна глава назад и нарисува кръг пред себе си с пръст. Огненият пръстен се затвори около Рен и Кишан. Трескаво насочих силата си към принцовете, опитвайки се да угася пламъците, които ги измъчваха.
Управляващите се засмяха в един глас.
– Не хаби енергията си. Много по-слаба си от нас.
– За какво говориш?
Пуснах водата с пълна сила. Водата кипеше около моите принцове, но те продължаваха да горят. Всяка секунда беше мъчение за тях. Трябваше да победя Господарите на всяка цена. Силата на моите преживявания направи водата студена като лед. Тъй като не можех да изгася пламъците, които изгаряха онези, които обичах, можех само да обърна оръжията си срещу Господарите. Те изпищяха, когато ледената вълна се стовари върху тях. Огненият вихър, който се завихри около Рен и Кишан, отслабна, пламъците утихнаха и бавно пуснаха братята върху колоните. В същия момент и двамата се превърнаха в тигри, за да оздравеят по-бързо.
Видях, че козината им е овъглена и изгоряла до месо. Събрах цялата си сила, обвих Господарите в ледени блокове и се втурнах към тигрите. Дишаха тежко и накъсано, сякаш всяко вдишване им причиняваше непоносима болка. Внимателно докоснах Кишан и върху пръстите ми остана петно от изгорялата му кожа. Плачейки от състрадание, свалих камандалу от врата му и излях няколко капки от еликсира в устата му. След като изчаках Кишан леко да оближе устните си, се обърнах към Рен.
Козината му също беше обгорена, черни ивици зловещо потъмняваха върху него. Мустаците и миглите му бяха изпепелени, както и чувствителните косми на ушите му.
– Горките, горките мои тигри. – изхлипах аз.
След като дадох на Рен няколко капки от еликсира, започнах да се моля еликсирът на русалката бързо да успокои болката. Седях с моите тигри и ги галех по главите, докато не чух накъсаното им дишане да се задълбочава. Скоро отново усетих гъста здрава козина под пръстите си.
Погалих главата на Рен и прошепнах в ухото му:
– Следващия път ще се бия до теб.
След това се наведох, целунах Кишан по темето му и попитах:
– Разбираш ли?
И двата тигъра изсумтяха тихо, а след това зад нас се чу подигравателен глас:
– Значи се крием зад женските поли?
Обърнах се. Шалу! Той застана на близката колона и се ухили от ухо до ухо. Изглеждаше малко охладнял, но е имал силата да разтопи целия лед, в който го затворих.
– Още ли искаш? – попитах.
Шалу потърка брадичката си, а от очите му изригнаха пламъци.
– От теб? – попита той – Няма начин. Не ни трябва нищо повече от теб. Вече знаем, че не си Лавала. Нашата любима никога не би ни наранила така.
– За какво говориш?
– За твое съжаление, брат ми и аз сме ужасно завистливи, така че ако не ни е писано да бъдем щастливи с момиче, тогава и на другите няма да бъде позволено да бъдат.
Шалу вдигна двете си ръце във въздуха и ги насочи към тигрите. От пръстите му отново изскочи огън. Аз също размахах ръце и стена от вода препречи пътя на пламъците. Чу се оглушително съскане. Над стълбовете се носеше пара.
И тогава за първи път бях осенена от ужасна мисъл: Къде е Вай?
В следващата секунда чух тропота на бягащи крака зад мен, след това се чу силен вик от Рен:
– Келси! Не!
Преди да имам време да се съвзема, Рен се хвърли между мен и Шалу, който се превиваше от смях. Рен падна в ръцете ми. Грабнах го, притиснах го към себе си – и заедно се сринахме върху Кишан.
Кишан дръпна Рен от мен и аз изкрещях, когато видях, че ръцете и гърдите ми бяха покрити с кръв. Копието на Га-бълг стърчеше от гърдите на Рен, треперейки.

Назад към част 23                                                       Напред към част 25

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 23

Глава 21
Господар на пламъка

Приемайки прикритието на жители на Бодхи, отидохме до храма. Жителите на града отдавна се бяха прибрали, улиците на града бяха празни. Спахме само няколко часа и станахме със сутрешната комета, за да не пропуснем нещо важно.
Невероятно, но на разсъмване храмът засия още по-ослепително. Спокойно се приближихме до самото подножие на светилището: страховитите пазачи благоволиха да ни обърнат внимание едва след като Рен скочи на първото стъпало на стълбите. Кишан ме вдигна, сам се покатери и бяхме обкръжени на първата платформа.
– Какво търсите тук? – попита първият пазач. – Защо безпокоите нашите господари в най-свещеното време?
Рен повдигна изразително вежда, но аз избързах пред него.
– Смели воини, не искаме да вдигаме тревога! Но ние току-що се върнахме от пътуване и донесохме новини за кралицата на Ракшаса. Повярвайте ми, никога не бихме си позволили да безпокоим господарите, ако информацията не е от най-голямо значение!
– Кралицата на Ракшаса използва ужасна магия срещу нас! Тя се опита да ни попречи да предупредим нашите хора!
За да засили ефекта, Рен добави смразяваща история за това как кралицата го е измъчвала. Подозирах, че казва истината, така че не ми беше трудно да се престоря на ужасена и да хвана ръката на Рен. Дори успях да изстискам една сълза от себе си.
Изглежда това беше последната капка, която преля чашата и убеди охраната в нашата искреност.
– Следвайте ни. – нареди воинът.
Двама от пазачите ни поведоха по стълбите, а останалите останаха на местата си. Приблизително в средата на пирамидата завихме по мраморен коридор и започнахме да се спускаме по кристалните стъпала в дълбините на храма. Стените на пирамидата се издигаха, срещайки се в една точка високо над главите ни. От мястото, където бяхме, фасетите на кристала изглеждаха като искрящи прозорци, поставени под различни ъгли.
Подовете във вътрешността на храма, както и в коридорите, бяха облицовани с мрамор, в цвят слонова кост и златни жилки. От двете страни на статуите на Господарите на Пламъка, които седяха на тронове от чисто злато, растяха тънки огнени дървета, простиращи великолепните си клони до върха на пирамидата. Минахме покрай безброй фонтани, украсени със светещи каменни статуи на чилини, феникси и други приказни същества, които бълваха оранжево-червена лава. Топла пара се развяваше над басейните.
По пътя Рен и Кишан нежно докоснаха горещата течност и я намериха за доста ободряваща.
Скоро охраната ни отведе в друга част на храма, още по-красива. Тук също имаше статуи, включително красив образ на коленичила млада жена, издълбан в гладък жълтеникав мрамор. Дългата коса падаше до кръста на жената, огнени цветя украсяваха мраморните кичури на косата ѝ. Имаше плътни и красиво очертани устни, каменните гънки на великолепни дрехи се стичаха до краката й, разпръснати по гладкия под. Около статуята лежаха купчини свежи огнени цветя. Веднага се досетих, че виждам пред себе си образа на красивата Лавала, изгубената любима на братята.
Един от пазачите дръпна завесата и видяхме и двамата лордове, разположени внушително близо до младата девойка, която излезе от лавата. Те, надпреварвайки се, я тъпчеха с различни лакомства, пълнеха чашата ѝ и нежно ѝ шепнеха нещо. Една жена разресваше дългата коса на момичето, друга втриваше благовонно масло в кожата ѝ.
Сега видях, че това момиче не беше като бодха. Кожата й беше бяла, недокосната от татуировки. От време на време братята се опитваха да докоснат отново красавицата: хващаха я за ръка, целуваха пръстите й. Те нареждаха на бедните слуги да правят едно или друго за удоволствието на гостенката. Бухнаха възглавниците ѝ, изгладиха и най-малките гънки на роклята ѝ. Никой дори не ни обърна внимание, сякаш бяхме невидими.
Тъкмо се канех да пристъпя, но пазачът ми препречи пътя и изсъска:
_ Трябва да изчакаме до края на ритуала.
– Какъв ритуал? – попитах тихо.
Вместо отговор той поклати глава и притисна пръст към устните си. Без да разбирам нищо, аз все пак се съгласих да изчакам и започнах да гледам.
Единият от братята се наведе към момичето и измърка:
– Време е, млада госпожице.
Вторият брат се изправи и плесна с ръце. Слугите внесоха в стаята правоъгълен предмет, покрит с копринен плат. Лордовете се изправиха, галантно помогнаха на момичето да стане и го отведоха до тайнствения правоъгълник.
Един от лордовете вдигна копринен плат, под който имаше искрящо огледало.
– Това е огледалото на нашата любима Лавала. Беше ни обещано, че един ден любовта ни ще се върне.
Вторият брат погледна момичето.
– Молим те да погледнеш отражението си в огледалото. Ако наистина си нашата Лавала, тогава нейният истински облик веднага ще се върне при нас и всички заедно ще отпразнуваме нашата дългоочаквана среща. Ако си само млада красавица, принесена в жертва на димната планина, ще се преродиш. Ще станеш бодха със златна кожа, дъщеря на светлината. – той нежно целуна ръката на момичето – Ако ти си моята Лавала, умолявам те, избери мен!
– Ако тя е истинска Лавала, тогава ще ме разпознае като свой любовник! – мрачно отвърна вторият брат.
Строгият му тон изплаши момичето, но щом Господаря забеляза това, лицето му се изглади и проясни.
– Готова ли си? – попита меко той, гледайки в очите на момичето.
Тя кимна и се обърна към огледалото. Първите няколко секунди нищо не се случи, след това светлина започна да пламва в дъното на стаята. Момичето ахна, притисна ръце към лицето си и трепереше с цялото си тяло. Косата й започна да се движи сама, сякаш от полъх на вятър, бронзовите им кичури започнаха бързо да изсветляват и удебеляват. Кожата на момичето също стана бяла и блестяща и когато тя отдръпна ръцете си от лицето си и се осмели да се погледне в огледалото, видях блясъка на розови скъпоценни камъни върху клепачите й.
– Аз… аз съм бодха! – едва чуто, обръщайки се към себе си, прошепна момичето, любувайки се на блестящата си кожа и разпръснати бижута, които украсяваха тялото й.
Господарите на огъня обаче далеч не бяха щастливи. Ръцете им се свиха в юмруци, широките им гърди се повдигнаха, ослепителната им кожа помътня, а красивите им лица се сгърчиха от горчиво разочарование. Господарите вече не можеха да сдържат чувствата си и подът се тресеше под краката им. Храмът потъна в мрак. Рен и Кишан ме хванаха за ръцете точно навреме, когато подът отново се разтресе. Огледалото се напука, искрящи отломки се пръснаха във всички посоки. Бързо погледнах нагоре и видях черни буреносни облаци да се събират зад кристалните стени.
Момичето изпищя от страх, но слугите бързо я отведоха нанякъде.
– Лавала! – извика единият от братята и падна на колене, а вторият в отчаяние протегна двете си ръце към статуята на момичето. В следващата секунда мраморната статуя се пропука. Мрежа от малки пукнатини се спускаше по лицето на мраморното момиче, по ръцете и тялото.
– Спри, Шалу! – извика Вай, но беше твърде късно.
Жълтеникавият мрамор се напука. Мраморната ръка се стовари на пода и тогава цялата статуя започна да се накланя към мен, така че разтворените устни на красавицата бяха опасно близо до лицето ми, сякаш Лавала беше решила да целуне челото ми за довиждане. Кишан ме сграбчи в ръцете си и той и Рен отскочиха встрани и в следващата секунда тежката статуя се разби на парчета точно на мястото, където току-що бяхме стояли.
– Добре съм. – казах бързо, когато Кишан ме изправи на крака – Нито една драскотина!
Стори ми се, че Кишан отново се напрегна, затова погледнах през рамото на Рен, за да видя какво става. Оказа се, че Господарите най-накрая са забелязали нашето присъствие. Мракът около тях се разсея, но сърцето ми потъна в гърдите, когато разбрах, че господарите са забелязали не нас, а мен. Те вървяха в нашата посока и ме гледаха така, сякаш бях център на вселената.
Рен инстинктивно пристъпи напред и ме блокира, но Господарите дори не забелязаха.
– Казвам се Шалу. – каза първият и протегна ръка към мен.
Вай грациозно постави ръцете си върху раменете на Рен и Кишан и ги бутна леко настрани. Той не направи никакво усилие, но моите тигри, като котенца, отлетяха в различни краища на стаята. Там те разбиха главите си в мраморните стени и в безсъзнание се проснаха на златния под.
Преглътнах нервно и изтърсих първото нещо, което ми хрумна.
– Вие… значи сте близнаци!
Вай, без да губи време да отговори, попита брат си:
– Имаме ли още време?
– Още има много време до залез. – отвърна Шалу – Тогава цикълът ще бъде завършен.
Братята се усмихнаха в един глас с еднакви усмивки и казаха в хор:
– Добре дошла в Бодха, млада девойко!
– Вече се запозна с Шалу. А аз съм Вай. Искаш ли да се отпуснеш и да се освежиш малко? Той ме хвана за ръката и ме въведе в стаята.
– Знам какво си мислиш! – измърморих нервно, изпращайки умствен зов на моите тигри – Но аз не съм твоята Лавала!
– Само огледалото може да каже. – усмихна се Вай.
– Така ли? Ти мислиш така? Но аз вече съм бодха! – посочих с пръст изумруденото си чело – Вече преминах теста на вашето огледало и то ме отхвърли!
Шала шеговито докосна върха на носа ми с пръст.
– Тук ще разберем дали си истински бодха или не!
Той щракна с пръсти, разпръсквайки огнени искри. Студеният пламък докосна тялото ми и фалшивият вид на бодха започна да се маха от мен като люспи. Преди да се усетя, истинският ми вид се върна. Кестенявата ми коса беше сплетена от само себе си. Дори бях облечена в обичайните си дрехи, включително любимите ми маратонки.
– ДОБРЕ! – заекнах аз – Добре, разкрихте ме. Не съм бодха, но както и да е, не дойдох тук през вулкан като всичките ви момичета!
За щастие забелязах, че Рен и Кишан се размърдаха, като дойдоха на себе си. Но братята не им обърнаха внимание.
– По какъв път си дошла тук, няма значение. – заяви Вай.
– Основното е, че си невинна девойка, иначе не би могла да влезеш във вътрешните стаи на нашия храм. – добави Шалу – Ако е така, ти си много подходяща за теста.
Изчервих се до ушите си и бързо погледнах Рен и Кишан, надявайки се да не са чули това. За съжаление надеждите ми не се оправдаха. Рен и Кишан се усмихваха от ухо до ухо, но бързо станаха сериозни, когато се спогледаха. Те бавно запълзяха в нашата посока, подготвяйки се за скок.
Преди дори да имам време да мигна, аз самата се оказах на мястото на момичето, което току-що бях наблюдавала. Слугите ми донесоха ястия с вкусна храна. Счупеното огледало изчезна и статуята на красивата Лавала по някакво чудо отново стана цяла. Господарите на пламъка седнаха до мен и започнаха да ме ухажват един след друг. Изпънах врата си, за да видя какво ще направят моите тигри. Шалу улови погледа ми и с махване на ръка ни заобиколи със стъклена стена. Сега не можех да ги чуя, само ги видях да ме викат. Беше като в клетката на феникса, само че точно обратното. Сега не бях отвън, а вътре в клетката и то не сама, а заедно с двойка близнаци, които не различавах един от друг и които изобщо не умееха да държат ръцете си до себе си.
Още веднъж, отблъсквайки тези досадни ръце, казах:
– Слушайте, просто не знам какво да правя с вашите прояви на внимание и въпреки че, разбира се, съм много поласкана от такова отношение, разберете ме правилно – всичко това не ме интересува!
Шалу погледна Рен и Кишан.
– Разсейват ли те, скъпа? Защо не каза веднага, лесно ще се освободим от присъствието им! Той вдигна ръка, но аз набързо покрих ръката му с моята.
– Не, не, изобщо не ми пречат! Моля, не ги наранявайте!
Той нежно целуна пръстите ми.
– Както желаеш.
– Ние само мечтаем да ти угодим. – изгука Вай.
– Да, да, разбрах го, когато гледах предишната ви среща! Ще ми доставяте удоволствие точно докато разберете, че не съм вашата Лавала. След това вие моментално ще се отчаете, небето ще потъмнее и градът ще потъне в мрак, докато скърбите за себе си и любовта си.
– А, но дори тази скръб не е вечна. – усмихна се Вай – Освен това, независимо дали си Лавала или не, пак ще бъдеш наша!
– Какво значи – „да бъда ваша“?
= Ще станеш наша любовница, докато остарееш или вече не те харесваме. След това ще отидеш в Града на светлината.
Изсумтях силно.
– Не благодаря! Както казах, не ме интересува!
– Не се притеснявай – увери ме Шалу бързо – няма да остарееш скоро! Ще бъдеш с нас много, много векове!
– А-ха, разбирам. Виждате ли, имам съвсем други планове. Ще живея дълго и щастливо с един от тях. – посочих Рен и Кишан – Между другото, би било добре да се научите от тях на правилно отношение към жените! Разберете – никой от тези мъже никога не би ме оставил само защото съм стара! И със сигурност не биха ми предложили място в харема! Не можете да ми предложите нищо сравнимо с това, което те ще ми дадат.
– Но ние сме готови да изпълним всяко твое желание! Кажи ни какво искаш и ние ще го изпълним. – възкликна Вай.
– Да? Страхотно! Искам мъж до себе си, който да ме обича, а не този, който ще ме пороби, за да му разнообразя самотата, когато внезапно поиска топлина. Не този, който лесно ме забравя заради друга. Искам истинска любов, но ти трудно можеш да ми я дадеш. Ти дори не знаеш какво е! Ако наистина обичаше своята Лавала, щеше да запазиш спомена за нея и нямаше да примамваш бедните момичета при себе си, опитвайки се напразно да намериш любимата си! Не мисля, че Лавала би искала това.
Вей ме сграбчи за ръката и болезнено изви китката ми.
– Коя си ти, че да ни казваш какво иска или не иска нашата Лавала? Откъде знаеш какво би помислила и почувствала тя?
– Аз също съм момиче и двама братя също ме обичат. Не мислиш ли, че това ми позволява да разбера твоята любима? – попитах смело.
Шалу ме хвана за лакътя и рязко ме обърна. Лицето му помръкна от гняв.
Засмях се грубо.
– Предполагам, че меденият месец свърши?
– Скъпа моя, ти все пак ще издържиш изпита, независимо дали искаш или не, и след това ще те научим да уважаваш нас и нашата сила. – закани се той.
– Твоята сила не ме притеснява. Що се отнася до уважението, Рен и Кишан го заслужават. Не можете да стъпите и на малкият им пръст! Никога няма да бъда ваша!
Господарите ме бутнаха ядосани, така че се проснах на възглавниците.
– Донеси огледалото! Живо! – Шалу изкрещя.
Слугите дотичаха в стаята, носейки чудодейно възстановеното огледало. Братята ме хванаха за ръцете и ме завлякоха към лъскавото стъкло.
Погледни го и ми кажи какво виждаш! – нареди Вай.
Разбрах, че ми стига. Усмихвайки се на отражението си, вдигнах ръка и стрелях със светкавица в стъклото. Парчета от счупеното огледало се разпръснаха във всички посоки. Приклекнах, доколкото можах, но въпреки това бях порязана на няколко места. Нищо сериозно, но изсъсках от болка. Господарите пуснаха ръцете ми и се отдръпнаха настрани.
Междувременно събития се случваха и от другата страна на стъклото. Рен сграбчи оттеглящия се слуга и го хвърли с главата напред в стената. Стъклото се стопи като мъгла и братята изтичаха през отвора и застанаха между мен и Господарите на Пламъка.
Кишан извади златен меч от пояса си, разряза въздуха с острието и то се удължи. Едно завъртане на дръжката – и сега Кишан имаше два меча в ръцете си, единият от които даде на Рен.
Насочвайки меча си към Господарите, Кишан тихо попита:
– Защо не пробваш силата си с някой малко по-равностоен?
Близнаците се взряха в Кишан с широко отворени очи, после се спогледаха… и избухнаха в смях.
– Колко смешно! – възкликна Вай. Искат да се борят за жената си.
– Може би трябва да им позволим? – предложи Шалу – те някак си ми напомнят за нас, каквито сме били преди много, много векове.
Погледнаха Рен и Кишан, помислиха още малко и взеха решение.
Шалу плесна с ръце. Когато слугата дойде на повикването му, той нареди:
– Подгответе бойното поле и донесете нашите оръжия.
Слугата се втурна с пълна скорост да изпълни заповедта, скоро отвън долетя звук на бойна тръба.
– Ще бъдем толкова щедри да ви позволим да се подготвите. – каза Вай. Той щракна с пръсти, пламъците затанцуваха около нас.
– Хей, слушай! – аз изкрещях – Не си разбрал! Дойдохме тук за…
Но вече беше твърде късно. Пламъците ни обхванаха, зави ми се свят, гадене се надигна до гърлото ми.
Когато огънят угасна, ние се озовахме на плоска скалиста площадка високо, високо над долината. Едва ли беше възможно да слезем от тук сами. Храмът гореше и блестеше някъде далеч, далеч под краката ни. Отсреща, от другата страна на долината, се издигаше черна планина.
След бърз поглед наоколо открих, че черните камъни, които лежаха под краката ни, се разпадаха на прах щом стъпим на тях.
– Това е плато от лава на върха на планина – каза Кишан – Има само два начина да се измъкнем от тук – или като прескочим до следващата планина, или като се изкачим по склона. Но веднага ще ви предупредя, че е малко високо.
Започнахме да обсъждаме дали да помолим Шарф да направи въжен мост над пролуката, но тогава земята под краката ни отново се разклати. Два огнени стълба изскочиха от върха на храма и се завихриха към небето. Те се въртяха и люлееха напред-назад като торнадо и за броени мигове достигнаха нашето плато. Огнени вихри танцуваха по черната земя, после угаснаха.
Пред нас стояха Господарите на Пламъка. Дългата коса на Шалу, сега синьо-черна с алени отблясъци, падаше свободно по гърба му. Носеше алена броня и ризница, подобна на люспите на червения дракон Лонгджун. Този страхотен дяволски цвят идеално съответстваше на настроението на Шалу. Усмихвайки се злобно, Господарят въртеше в ръцете си своето двуостро острие. На колана му висяха два бича с шипове. Очите му светнаха при вида ни.
Косата на Вая също беше почерняла, но за разлика от брат си, той я беше вързал на кок на тила. Докато вървеше към нас, дългото му наметало с цвят на горещ мед се вееше зад него. Вай държеше дълго копие в ръцете си и аз неволно се взрях в целия арсенал от оръжия, висящи на колана му. Бронята му беше черна и медна, а свиреп оранжев лъв украсяваше нагръдника на черната му ризница.
Господарите се поклониха на мен, Рен и Кишан и подадоха оръжията си на братята.
– Това защо? – попита уплашено Кишан.
= По традиция, преди битка, показваме оръжията си. – обясни Вай.
Бях на път да възразя, но Рен и Кишан вече бяха приели предложените от тях оръжия и честно дадоха на братята своите мечове, чакра и тризъбец.
– Не им вярвай! – изсъсках, но кога ли са ме слушали?
Рен и Кишан, събрали глави заедно, започнаха да разглеждат оръжията на Господарите, но Шалу и Вай дори не погледнаха магическия арсенал на Дурга. Вместо това и двамата започнаха да ме гледат безсрамно. За да се отърва от събличащия се поглед на Шалу и чудещия поглед на Вая каква ще съм в леглото, се скрих зад Рен.
Докато Рен и Кишан внимателно разглеждаха оръжието на Шалу, аз, за моя изненада, си спомних, че вече съм виждала нещо подобно, само че не помнех как се казваше. Тогава можех да използвам дългите лекции на Ли, с които ме тъпчеше след всеки филм за бойни изкуства! Най-вече, приличаше на двуостро копие със златни предпазители в средата и дори увито в кръстосани кожени ремъци за по-удобен захват. От двете страни на дръжката стърчаха отвратителни дълги остриета, остри като бръснач и заострени на върха.
Оръжието на Вайя приличаше на древна утринна звезда, тежка тояга, снабдена от едната страна с дълга верига с тежка топка, окачена на нея, а от другата страна с черна полирана стреличка с остър връх. Когато Рен прокара пръста си по върха на копието, то се отвори с щракване. Остри шипове изскачаха във всички посоки и колкото и да се опитваше Рен, не можеше да ги върне. Вай взе оръжието от него с усмивка – и шиповете послушно се върнаха на мястото си. Красивият лорд безразлично даде на Рен своя меч и тризъбец, докато той се възхищаваше на собственото си оръжие.
– Красавице, кажи ми? – попита Вай, гледайки ме в очите. Той ми се усмихна подигравателно, намигна ми и каза: – Добре, уверихме се, че двамата сте готови за битка.
Рен мълчаливо кимна и близнаците бавно тръгнаха към средата на бойното поле.
Докоснах ръката на Рен.
– Вижте, знам какви са тези оръжия! – прошепнах бързо – Габълга е! Спомняте ли си, че г-н Кадам го спомена?
– Какво? Кишан се намръщи.
Това е от келтската митология. Накратко, няма да ви отегчавам с подробности, но запомнете най-важното: щом това копие докосне плътта на врага, шиповете се отварят сами. Единственият начин да ги неутрализирате – преглътнах шумно – е да отрежете върха!
– Страхотно. – засмя се Рен – Много полезен съвет.
– Готови ли сте? – извика Шалу.
Сложих брошката на Дурга в ръката на Кишан и го чух да шепне:
– Броня и щит!
Брошката порасна, златните гривни покриха ръцете на Кишан, после златото бързо се разля по цялото му тяло, обгръщайки го в искряща броня. След като приключи с бронята, брошката се превърна в дръжка, от която ивици метал започнаха да се разминават във всички посоки и сега Кишан имаше голям щит с ревящ черен тигър в центъра в ръцете си.
Рен протегна ръка към мен за втора брошка. Преди да я вземе, той бързо стисна пръстите ми, след което прошепна няколко думи на хинди. Фрагменти от броня покриха тялото му със силни щракания, докато не се облече целият в сребърна и черна броня. Тежкият кръгъл щит на Рен изобразяваше ухилен бял тигър, който беше изправен.
Помогнах да закача тризъбеца за колана на Рен, след това приклекнах пред раницата, за да опъна лъка и стрелите си.
Тежка ръка със сребърна ръкавица лежеше на рамото ми.
– Какво правиш, Келс?
– Като например? Ще се бия с теб! – отвърнах, отмествайки косата, която беше паднала по лицето ми.
Той поклати глава, въздъхна.
– Не искам да пострадаш.
– Добре, ще стрелям отдалече.
Рен се канеше да каже нещо, но в ръцете ми пламнаха пламъци. Лъкът и стрелите моментално изгоряха и изчезнаха. И Вай се появи пред нас, заобиколен от пръстен от пламък.
– Скъпа моя, ти си награда, а не воин.
– Мисля, че съм чувала това и преди!- казах – Омръзна ми да седя отстрани. Искам да се боря за свободата си! И нямаш право да ми забраняваш да правя това.
Пламнал Шалу се появи до брат си.
– Какво чакаме, братко?
– Тя изрази желание да се бие. – засмя се Вай.
– Наистина ли?
Вай избърса черния прах от бронята си.
– Възхищавам се на силата на нейният дух. Може да ѝ позволим?
– Не! – Рен и Кишан избухнаха в унисон.
– Виждате ли какви защитници има тя? О, братко мой, тази битка обещава да бъде незабравима.
Прехапах устни и обявих решението си.
– ДОБРЕ. Този път ще се съглася да отида на трибуната при публиката, но при едно условие. Вие двамата – посочих близнаците – ще се биете честно! Без… дематериализация, без опити да хвърлите опонентите си от скала. Споразумяхме ли се?
Господарите на пламъците вдигнаха рамене.
– Всичко ще бъде честно. – увери Вай – Но ти ще дадеш ли дума, че ще признаеш победителя без възражение, който и да е той. Съгласна ли си?
– Не бързай, Келс! – започна Рен.
– Съгласна! – избухнах аз и припряно се ръкувах с близнаците, преди тигрите да ме спрат. – Но искам да разберете – ако излъжете и нарушите договора, не очаквайте милост! Тогава ще използвам всичките си възможности.
– Съгласни сме! – Вай се изкиска и небрежно ме погали по бузата.
Ядосана го отблъснах.
– Все още не сте спечелили нищо, така че ръцете далеч!
Близнаците се засмяха на глас и изчезнаха. Тръбата засвири отново.
– Това изглежда е сигналът за започване на дуела. – измърморих аз. Изправяйки се на пръсти, целунах Кишан по бузата и прошепнах: – Късмет!
Той се усмихна и аз се обърнах към Рен.
– Bhaguashalin, Рен.
– Ще се видим от другата страна, Келс.
Долепих устни до бузата му.
– Бъди внимателен!
Рен махна косата от лицето ми и двамата мъже, които обичах, отидоха да се бият с Огнените лордове. Гледайки отдалечиващите им гърбове, се чудех дали обещанието ми да стоя настрана ще струва живота на един от тях или и на двамата.

Назад към част 22                                                     Напред към част 24

Колийн Хоук – Съдбата на тигъра ЧАСТ 22

Глава 20
Бодха – град на светлината

От върха на планината за първи път видяхме красивия град долу. Градът на светлината беше разделен от широка река от лава, която се спускаше по черния планински връх, прорязваше центъра на града и отново изчезваше в дълбините на планините от другата страна на долината. Всички къщи долу блестяха от ярка светлина, засенчвайки дори блясъка на огнените дървета, а в средата стоеше грандиозен храм, който блестеше като хиляди диаманти. Самото гледане на тази красота беше спиращо дъха.
Рен, Кишан и аз въздъхнахме шумно, отчасти възхитени от великолепието пред очите ни и отчасти от облекчение. Стигнахме целта. Да, определено още не бяхме у дома, но сега бяхме една крачка по-близо до него.
– Някъде тук е Огненото въже – помислих си.
Изпълнена с подновена решителност, скочих от чилина, махнах дългата козина от очите му, погалих го и му благодарих за прекрасното пътуване. Приказните същества тихо изцвилиха, втурнаха се към дърветата и скоро изчезнаха от поглед.
Проспахме останалата част от деня и вечерта. Когато настъпи нощта и огнените дървета, както винаги, потънаха в мрак, Градът на светлината продължи да кипи от светлина и живот. Внимателно се спуснахме в долината и се отправихме към центъра на града. Изглеждаше, че сме в разгара на някакъв празник, защото жителите от всички страни се стичаха към храма на тълпи. За известно време се скрихме зад тъмни дървета, гледайки жителите на града. Научихме, че се наричат „бодха“. Те блестяха като ракшаси, само кожата на бодхите блестеше в злато, а татуировките приличаха повече на украшение, отколкото на маска. За разлика от Ракшасите, Бодхите не изглеждаха агресивни, но имаха мускулести фигури на истински воини.
Възхищавахме се на златния град, когато Рен тихо прошепна редовете на стихотворението.
ЕЛ ДОРАДО
Едгар Алан По
Между планини и долини
Рицарят язди сам
Той не се нуждае от никого на света.
Той продължава напред
Той пее песен
Той планира да намери Ел Дорадо.
Но скитащ сам
Доживя до сива коса
И предишната радост избледня.
Рицарят пътувал навсякъде
Но не срещнал никъде
Никъде не намерил Ел Дорадо.
И когато е уморен
Появи се пред скитника
Странен призрак – и шепне: „Какво ви трябва?“
Веднага рицар отговаря:
„Кажи ми, не разбирам
Кажете ми, къде е Ел Дорадо?
А Сянката отговоря:
„Където се ражда денят,
Лунни планини, където по-голямата част е едва видима.
През ада, през рая
Напред върви
Ако искаш да намериш Ел Дорадо!”

– Мислите ли, че легендите за Ел Дорадо произхождат оттук? – попитах.
– Не знам, – отговори Рен – но Бодха определено е като „златен град“.
Тогава Кишан се обърна към мен и поиска шала. Увивайки го около себе си, той прошепна няколко думи и след няколко секунди вече стоеше пред нас в дрехи и външен вид на жител на Бодха. Докоснах пръста си до ръката му. Кожата на Кишан стана релефна и преливаща, точно като люспите на чилините. Той имаше само саронг на бедрата и искрящи гривни на предмишниците и китките, искрящи с алени рубини. Златната му кожа беше пълна с прекрасни алени и черни татуировки, а гъстата му черна коса побеля с перлен блясък. Дори веждите и миглите на Кишан сега имаха перлен блясък, а люспите над скулите му бяха толкова рязко очертани, че изглеждаха като скъпоценни рамки за златистите очи на моя годеник.
Рен също взе шала и се трансформира, но цветовете му бяха синьо, зелено и лилаво. Тогава той подаде Шала и на мен, но аз дори не го забелязах, гледайки като замаяна двата златни бога, застанали пред мен. Събудих се едва след като Рен ме бутна и Кишан се изкиска.
Когато станах жена бодха, братята ентусиазирано ме обикаляха, възхищавайки се на роклята ми.
– Не е лошо, много добре. – оцени Кишан, оглеждайки ме от всички страни.
– Страхотно. – промърморих, гледайки ръката си. Беше покрита с шарка от изумрудени пеперуди и извиващи се черни лози и колкото и да се опитвах, не успях да затъмня светлината, която се изливаше изпод кожата. Напипах косата си и метнах тежка дебела опашка през рамото си. Оказа се, че сега имам коса в цвят слонова кост, напълно различна от истинската ми коса – гъста, кафява и вълниста по природа. Носех чудесни златни бижута, обсипани със зелени скъпоценни камъни, които изглеждаха неразличими от изумрудите (само ние тримата знаехме какви фини имитации може да направи нашият шал) и рокля, която сякаш беше изтъкана от звездна светлина.
– Какво е лицето ми? – попитах притеснено.
– Красиво. – отвърна Кишан.
Рен, който беше клекнал над чантите ни, отговори без да се обръща:
– Клепачите ти са покрити с малки изумруди, които хвърлят преливащи се отблясъци върху скулите ти. От веждите до линията на косата, челото ти е осеяно с малки топази. Кожата на лицето ти свети в зелено, този цвят се спуска до шията и раменете, а отдолу избледнява до нюанса на старо злато.
Той стана и тръгна към мен.
– Устните ти – очите му се задържаха върху тях само за част от секундата – също са златни. И ето единственото, което липсва… – Тук Рен измъкна от ръцете ми все още неугасналото бяло огнено цвете и го заби в косата ми, сплитайки стръкчето в тежък кичур над ухото ми. Сърцето ми подскочи от докосването му. – Тя не е просто красива, Кишан. Тя е прекрасна!
Преди да успея да кажа нещо, Рен грабна раниците ни и тръгна към града. Кишан изсумтя унило в гърба на отстъпващия си брат и измърмори нещо нечленоразделно. Тогава той ми подаде ръка и заедно се присъединихме към тълпата от хора, бързащи към пирамидалния храм на Града на светлината.
– Мисля, че са развълнувани от нещо. Тук се случва нещо, което не се е случвало от много дълго време. – прошепна Рен, който използва острия си тигров слух, за да подслуша разговор между двама мъже наблизо. – Те имат специално събитие.
Междувременно някои хора застанаха в кръг и започнаха да пляскат с ръце и да пеят, а музикантите биеха барабани и надуваха в някакви тръби, които приличаха на флейти. Музиката бързо ускори темпото и вече няколко бодхи започнаха да танцуват. Енергията на тълпата беше заразителна. Наръчи цветя полетяха в езерото от лава, където плуваха, без да горят. Гъст и задушен аромат се носеше над тълпата.
Приближихме се до огромен храм, от който беше невъзможно да откъснем очи. Той не само отразяваше светлината на всичко, което го заобикаляше, но и самият той изгаряше със собствения си вътрешен огън. Фасетирани като диаманти, стените усилваха десетократно тази светлина, която танцуваше и блещукаше около нас, сякаш стояхме под въртяща се огледална топка в центъра на залата. От мястото, където стояхме, не можех да видя върха на храма, но предположих, че е висок около двадесет етажа, не по-малко.
Тази гигантска сграда напомняше на древните храмове на маите, които бях виждала по филми и снимки. Представете си огромна кристална пирамида със стръмни стъпала, водещи до самия връх. На всяко стъпало стояха воини в блестящи доспехи и с копия в ръце. Въпреки страховития си вид, охраната се усмихваше весело заедно с аплодиращата тълпа и не изглеждаше да очаква неприятности.
Изведнъж двама красиви млади мъже излязоха от портата в средата на стълбите. След като слезе няколко стъпала, двойката спря на платформа, разположена над главите на тълпата. Мъжете носеха саронги като тези на Рен и Кишан, само че много по-богати и по-красиви. Кожата им блестеше, напудрена със златист прах. Дебели златни гривни се виеха спираловидно около предмишниците, ръцете и краката на красивите мъже, а буйни пера на огнени птици бяха вплетени в дълги бели коси.
– Господари! – изрева тълпата. Един от мъжете вдигна ръка и виковете моментално стихнаха.
– Хора! Минаха много, много години, откакто увеличихме броя си. Много от вас вече са започнали да се тревожат дали времето за свежа кръв е отминало завинаги. Но сега знаем – не, не е минало! Живителната жизнена сила, която тече под нашия град и храни всички ни, не е загубила топлината си! Тя все още е достатъчно силна, за да говори с горния свят и да ни даде нов живот!
– И нова надежда за нашите Господари! – извикаха в един глас бодхите.
Говорителят се усмихна и потупа мълчаливия си другар по рамото.
– Да! Нова надежда, брат!
– За надеждата! – отговори той, вдигайки златния бокал.
Тази наздравица беше подета от всички събрали се, напитките започнаха да се раздават сред тълпата.
Лордовете отново вдигнаха чашите си.
– За надеждата, добри хора! Нека новата бъде единствената липсваща любов, която търсим!
Кишан вдигна чашата си и опита от напитката.
– Добро е. – каза той меко – Някъде между огнен плод и ябълка.
– Чувстваш ли, братко? Тя идва! – извика един от господарите и той и брат му започнаха да се спускат в тълпата.
Стражите мълчаливо последваха господарите си и ги заобиколиха от двете страни, докато братята слизаха от стъпалата на храма върху черния пясък. Приближавайки езерото от кипяща лава, Господарите спряха и погледнаха в далечината.
Стояха толкова близо до нажежената лава, че почти я докоснаха с върховете на пръстите на краката си и аз неволно трепнах, спомняйки си скорошното си изгаряне. Стиснах конвулсивно предмишницата на Рен, но когато той ме погледна съчувствено, вече успях да се стегна. Поемайки дълбоко въздух, прошепнах:
– Нищо. Нека се приближим.
Намерихме място, откъдето никой да не закрива гледката ни. Скоро видях как повърхността на лавата се раздвижи и по нея започнаха да се пукат мехурчета. По езерото се образуваха кръгове. Те ставаха все по-широки и по-широки и тогава тълпата ахна в унисон – и младо момиче излезе от лавата. Отворих си устата. Момичето трепереше цялото, изглеждаше уплашено. Тя се запъти към брега, отърсвайки лавата от ръцете си, а когато се приближих, видях, че кожата й е червена, като кръв.
Лордовете влязоха във врящата лава, сякаш е хладно езеро, и тръгнаха към момичето. Беше очевидно, че топлината и пламъците не бяха нищо за тях. Един от братята хвърли красива роба на раменете на момичето, вторият сложи венец от огнени цветя на главата й. После внимателно я изведоха на черния пясък.
– Добре дошла в града на светлината. – заяви един от братята – Ние ще се погрижим за теб. Всичките ти желания ще бъдат изпълнени. Ела с нас.
С тези думи Господарите отведоха момичето в храма, а бодхите с радостни викове хвърлиха цветя в краката им. Изкачвайки се по стълбите, момичето се усмихна плахо и изчезна вътре с братята. Портата се затвори и стражите заеха предишните си места на стълбите.
В края на церемонията веселбата на площада пламна с нова сила. Музиката започна да свири отново, храна започна да се сервира сред тълпата, бодхи танцуваха и пееха около храма. Ние също се опитахме да не се открояваме от тълпата, но храната, макар и много вкусна, се оказа непоносимо пикантна. За щастие бързо разбрах, че питието, разнасяно около празнуващите, гаси огъня в устата.
Докато хапвахме, не пропуснахме да се вслушаме в разговорите около нас, от които разбрахме, че веселбата ще продължи до сутринта. Бодхите се надяваха, че Господарите ще дойдат при тях посред нощ с добрата новина, че момичето е единственото, което са чакали толкова дълго. Улових се, че пламенно симпатизирам на момичето, което не познавах и дори видях нещо познато нея.
Тогава вляво от нас в тълпата започнаха да викат:
– Приказка! Разкажи ни история!
Разбира се, аз също исках да слушам, така че започнах да се приближавам. Моите двама, мълчаливи защитници заеха местата си до мен и замръзнаха, наблюдавайки зорко тълпата.
Накрая старейшината, към когото бяха отправени викове и молби, се отказа и вдигна ръце.
– Добре! Димящи планини се простират високо над нас – портите от горния свят към нашия долен …
Бодхите шепнеха и кимнаха с глави.
– Древните са знаели, че нашият народ е понесъл големи страдания, тъй като вече не можем да поддържаме свещения пламък сами. И тогава Господарите на Пламъка, Шалу и Вай, бяха изпратени при нас, за да управляват над нас.
– Но те поставиха друг на върха! – каза нетърпеливо момиченцето.
– Да, Дормида. Красивата Лавала не изчезнала. И двамата братя обожавали красивата Лавала и тя трябвало да избере един от тях. И тогава дошъл денят, когато Шала и Вай трябвало да влязат в една от димните планини и да се спуснат в долния свят. Преди да поемат по този път, нашите господари помолили момичето да направи своя избор и да последва един от тях. Всеки от тях я чакал с надежда, но Лавала така и не дошла. Толкова голямо било отчаянието на братята, че те напуснали долния свят и се втурнали обратно да търсят любимата си, но прекрасната Лавала изчезнала безследно.
Скоро Древните разбрали, че братята са забравили за задължението си и напуснали поста си. Те помолили Шалу и Вай да се върнат долу, като обещали, че самите те ще намерят Лавала и ще я изпратят при братята през опушените планини.
Не издържах, прекъснах разказвача:
– Но защо братята не я разпознават, когато идва?
Старецът ми се усмихна.
– Да, защото Древните никога не са виждали любимата на нашите Господари. Знаели само, че е млада и целомъдрена. Лавала може да се прероди във всякаква форма, но Господарите се кълнат, че със сигурност ще я разпознаят.
– А какво ще стане с момичето, ако не е това, което чакат? – Не се отказах.
– Тя ще стане една от нас, ще увеличи хората ни. – старецът вдигна глава и погледна към черното небе – Днес димните планини ще бъдат спокойни, защото братята са щастливи, но ако девойката не е тяхната любима, гневът на Господарите ще разтърси небесата и огненото езеро ще се разлее в горния свят.
Хванах ръката на Рен и направих знак на Кишан да ни последва. След като се измъкнахме от тълпата, отново навлязохме в огнената гора и разположихме лагера.
Когато обменихме впечатления за видяното и чутото, аз изразих моето предположение.
– Мисля, че говореха за вулкани. Когато братята са разстроени, изригват вулкани … Но се страхувам, че те принасят в жертва момичето на бога на вулканите?
– Защо мислиш така? – попита Рен.
– Помниш ли, старецът каза, че искат млада девица? И така, във всички митове, приказки и филми се принасят в жертва девици, включително на вулкани. И всеки Господар, според историята, е дошъл тук през димната планина. Това е за което говорят… Странно е само, че девойката не изгаря, а излиза непокътната от лавата пред храма!
– Е, има известна логика в това, което казваш – каза Кишан – Между другото, какво казва пророчеството за Господарите на Пламъка?
Прелистих бележника си, намерих точната страница.
– Нищо добро. – въздъхнах, докато прочетох част от пророчеството – Говори се, че те са коварни, хитри, изтънчени в битки, измама и зли забавления. Да, не забравяйте предупреждението на феникса! Той ясно каза, че ще трябва да победим братята, за да получим Огненото въже!
– Тогава е малко вероятно да ни го дадат доброволно. – измърмори Рен.
– Добрата новина е, че пазачите тук не изглеждат особено страховити. – отбеляза Кишан.
– Защо мислиш така? – бях изненадана – Мисля, че са доста добре напомпани.
Кишан замислено потри брадичката си.
– Келси, наличието на развита мускулатура не означава притежаване на бойни качества. Забелязах, че тези стражи държат копия като декорация, а не като оръжие. Те са твърде спокойни, твърде внушителни.
Видях как Рен кима в знак на съгласие с Кишан.
– Да не говорим за това, че тук отдавна не е имало войни. Ракшасите живеят твърде далече, за да създават проблеми на местните жители, а в тълпата от бодхи днес не видях нито един недоволен, да не говорим за враждебен гражданин!
– Прав си – съгласи се Рен – Бодхите създават впечатлението, че са много миролюбиви хора. Но не трябва да ги подценяваме. Келси, оставаш тук утре.
– Какво? Защо? Защо? Не съм ли доказала достатъчно, че може да се разчита на мен в битка? Или си забравил кой ви спаси от лапите на ракшасите?
– Тя е права, Рен.
Рен се поколеба, беше ясно, че се бори със себе си.
– Добре. – съгласи се той накрая – Но остани близо до нас.
Поклоних му се грациозно.
– Да сър! Да, генерале мой! Кадетът Келси Хейс слуша!
Рен се усмихна и хвърли възглавница по главата ми.
– Свободно, редник Хейс! Разрешено ти е да подремнеш.
Вдигнах възглавницата и легнах.
– Кажете ми, откъде научихте думата „кемарит“?
Рен само се засмя.
– Лека нощ, Келс.
Кискайки се, претърколих се на една страна и се спънах в погледа на притихналия Кишан. Погледът му беше замислен. От красивото му лице изчезна обичайното изражение „лесно-наричай-всяко-момиче-тичай-с-мен“. Усмихнах му се, но Кишан извърна очи и внимателно сгъна Шала. Без да кажа нито дума, наблюдавах тихо как той отиде до вратата на палатката и се настани там, за да пази.
Легнах с юмрук под бузата си, погледнах силния гръб на Кишан, широките му рамене – и усетих обидата му с кожата си. След срещата с феникса се дистанцирах от него и знаех, че Кишан го усеща. Трябваше да поговорим и колкото по-скоро, толкова по-добре, но сега не исках да се разсейвам от основната цел.

Назад към част 21                                                            Напред към част 23

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!