Категория: Бездушно кралство

Глава 35

– Каква невероятна история… – каза замислено Аделия Велвет докато от мъничката чашка в ръцете ѝ се издигаха спирали от ароматна пара от кафе. Аодхен, както обикновено, стоеше мълчаливо до прозореца и съзерцаваше върховете на Хребетите. Ректорът на ВСА погледна към гърба на разрушителя. Беше напрегнат, както обикновено и все пак тя се осмели да му зададе въпроса.
– Опита ли се да поговориш с Алекс?
– Да… – заклинателят се обърна и прекоси офиса.
– Не бяхте говорили от толкова години… и какво стана?
– Твърди, че не е блъскал Камелия. Че е било просто нещастен случай. Той просто направил крачка… твърде рязко. И тя…
– Тя беше твърде впечатлителна и тревожна. Тогава ние всички не бяхме на себе си. След атаката на Съществата… твоето нараняване… смъртта на нашите приятели. Сега вече никога няма да разберем истината, нали? – Последва кратко напрегнато мълчание. – Ти няма да повдигнеш обвинение срещу Алекс, нали? – Аодхен вдигна очи бавно поклати глава.
– Не мисля, че си струва да повдигаме миналото. Ако знаехме… само ако ние знаехме. – Те замълчаха, всеки мислейки своите мисли. Или може би за нещо общо. За тези дни преди петнадесет години. За любовта, предателството, приятелството… и за момичето от ледниците, завинаги оставило отпечатък в нечие сърце.
– Алекс стана най-добрия следовател в кралството… – тихо продължи Аделия. – Справедлив и неподкупен. Всички говорят за него като за непримирим борец срещу злото. – Аделия вдигна поглед и се взря в Аодхен. – Може би така е намерил своя начин за да изкупи вината си? Той никога не се ожени… живее почти като отшелник. Точно както и ти. – Разрушителят протегна ръка и вдигна каната с кафе от нагревателния плот, след това наля в чашата си, черната като катран напитка. Но не отпи, остана втренчен в непрогледните дълбини на течността, сякаш се опитваше да намери там отговорите от миналото, които все още го терзаеха.
– Дълги години вярвах, че Камелия се е самоубила, за да мога аз да се излекувам. Че е пожертвала живота си за мен. И не можех да се примиря с това.
– Знам… – жената-врана се намръщи и остави чашата с кафето си. – Ти я обичаше, въпреки че се опита да я отблъснеш. Но ти грешеше, Аодхен. Lastfata не е била проклятие! Това е било подарък… невероятен подарък! Кой би си го и помислил… проблема ти, скъпи мой приятелю, е в излишъка от разумност. Никога не си включвал чувствата в изчисленията си. Тази страна на живота за теб беше твърде сложна… нали така? Ако само си беше позволил да чувстваш, ако се беше доверил на любовта, всичко можеше да се нареди. Но ти… ти си… – Аделия се усмихна тъжно, после се намръщи. И тогава удари по масата с отворена длан, така че кафето ѝ се разплиска, а разрушителя стоящ на стола срещу ѝ, трепна и погледна учудено събеседника си. Тя скочи, облегна ръце на масата, не забелязвайки кафявите струи от кафе, които се втурнаха към роклята ѝ.
– Хайде стига, Аодхен! – Почти изръмжа Аделия. – Колко време можеш да се обвиняваш? Миналото си е минало, покрито е вече с праха на времето и спомените! Lastfata ти върна магичния потенциал, използвай го по най-добрия начин, който можеш и не мисли повече за случилото се! Събуди се най-после! Започни да живееш! И да се радваш… ти не си виновен, изкуфял глупако! Разбираш ли… не си виновен! – Аделия наведе глава и седна отново. – Ти просто търсеше изход… и сгреши. Както грешат всички останали хора! Ти беше млад и горещ… а стана като ледена статуя! Сам се окова в непроницаема броня и не си позволяваш да чувстваш… нито допускаш някой до себе си!
– Но, аз… – започна несигурно разрушителя, но Аделия вдигна поглед и отново блъсна по масата с ръка, при което чашата издрънча, подскочи и падна върху пухкавия килим. Мъжът с объркан поглед проследи полета ѝ във вуздуха, а след това погледна Аделия.
– Ти си жив! – Извика ректор и черната ѝ коса се развя около лицето ѝ. – Чуваш ли? И вината не е твоя! За нищо не си виновен!
– Но аз… – Аодхен отново отвори уста, но жената-врана отново скочи и не му позволи да довърши мисълта си.
– О, знам… знам всичко, което ще кажеш! За магия, за необратимото изтриване и за този ти външен вид, който от тогава не можеш да погледнеш в огледалото! Знам! Бях там в деня когато те направиха това с теб! И помня погледа ти! А след това, ти сам се окова в ледената си черупка и се превърна в статуя! Ти сам се погреба, заедно с Камелия! Но живота продължава! Нима не си разбрал? Не? – Тя отново удари по масата. – Мен не ме интересува какъв вид имаш и какви очи, коса, устни и нос! Не ме интересува как изглеждаш! Не ме интересува дали… – Аделия внезапно спря и се строполи на стола си. А Аодхен, се изправи предпазливо и направи много бавна и внимателна крачка, все едно се приближаваше до уплашено диво животно, пристъпваше плавно и безшумно.
– Не те интересува значи… – провлачи той замислено, не изпускайки от жената изумения си поглед. – Колко интересно… – направи още една стъпка, около масата, приближавайки се към замръзналата в своето убежище жена. – Не… наистина не можех да съм по сляп… а може би само ми се струва… защото това е просто невероятно. Или може би просто съм луд… – Аделия го погледна с убийствен поглед, изсумтя ядосано и скочи на крака. Но Аодхен вече беше близо до нея, хвана я не ѝ позволи да избяга. После я обърна внимателно към себе си и се взря в очите ѝ. – Толкова познати… и в същото време толкова различни. – Просто той винаги бе виждал пред себе си това, което помнеше от младостта си. Златокосата красавица Аделия Велвет, най-добрата ученичка на ВCA, невероятно надарена и интелигентна заклинателка. Цялата академия мечтаеше за нея, защото освен най-високия потенциал, момичето бе надарено с прекрасна привлекателност и упорит ум. И в този момент Аодхен гледащ изчервената потреперваща Аделия, се чудеше как може да е бил такъв невероятен идиот.
– Сега ще ти задам един въпрос… и ти ще ми кажеш истината. – Отекна в стаята не търпящия възражения глас на разрушителя. – Ти си облече илюзорния вид ден след като ме промениха. И дълги години ти казваше, че било защото е по-просто… по-лесно… по-безопасно. През всичките тези години ти си се крила под маската, за да ми покажеш, че външността за теб не означава нищо? За да ме подкрепяш? – Осъзнаването на това което изрече го зашемети толкова много, че Аодхен изпита желанието да се хване за облегалката на близкия стол. Но се съвзе бързо и не го направи. – Ти си правила всичко това заради мен. През цялото време… винаги. Но… защо?
– Ти наистина си ужасен… неспасяем глупак. – Въздъхна Аделия и понечи да се отскубне от ръцете му, но Аодхен вече я беше сграбчил здраво и не го позволи. В следващия миг я придърпа към себе си, неловко, някак напълно неумело. Прегърна я и я целуна, след това отново я погледна в очите, Аделия не се възпротиви, дори изглеждаше доволна.
– Ужасен глупак… – въздъхна госпожа Ректора, а в следващия миг илюзията се стопи и изчезна. А в ръцете на удивения, невярващ на очите си, но усмихнат Аодхен сега седеше слаба, стройна златокоса красавица. И въпреки че очите ѝ искряха все така по предишния гневен начин, тя се усмихна и каза тихо. – Но въпреки това, ще ти дам шанс…
* * *
Пред нас се разстла безкраен бряг, с шумяща лазурна водата, много вода. Без да знаем дори името на мястото където се намираме. Защото аз не бях съвсем сигурна къде точно отворих вратата, когато Аш и аз имахме нужда от малко почивка. И в същото време, за да проверим нещо. Тук беше доста топло и аз свалих сакото си с въздишка. Лека вълна лениво облиза пясъчния бряг, а широките корони на близките дървета ни мамеха под гостоприемната си сянка.
– Не е зле… никак даже. – Одобри Вандерфилд и хвърли сакото си на пясъка. – Мисля че започва да ти се получават по-добре. Въпреки че ми се струва, че отново прескочи няколко кралства. – Ухили се широко Аш. – Защото това определено не е Вилдинград.
– Така ли? – Поклатих глава, а Аш се засмя отново.
– Ами да… там няма море. Не знам как въобще издържа изпита си по светознание?
– Може би да е огромно езеро… – провлачих с престорено съмнение.
– Там също няма никакво езеро, Адърли… – засмя се Вандерфилд. – Но е добре, тук е пусто… точно което ни трябваше. – Той направи няколко крачки назад и разтвори крака, концентрирайки се.
– Мислиш ли, че ще се получи? – Започнах да подскачам на място от нетърпение. Аш не отговори. Примижа и тихо извика името. В следващия миг от нищото се появи полупрозрачна лапа със стърчащи нокти, последвана от другата. След това се появи душещ въздуха влажен нос, последван от тясна муцуна и зелени очи. После се появи гребена със стърчащи остри шипове на главата. Дълъг врат, туловище осеяно с множество шипове и непробиваеми сребристи плочи. И тогава се появи целия наш бодлив и зъбат домашен любимец! – Листик! – Замахах радостно с ръце. – Ти успя! Ти отговаряш на нашето повикване през пространството! Това е невероятно!
Серпентарисът се огледа, измери мен и Аш от глава до пети с възмутен поглед сякаш убеждавайки се в това, че нищо интересно не се случва. След това изсумтя огнено кълбо и се стовари точно на ръба на водата. Сребърният му корем веднага се намокри и потъмня от плискащите го спокойни вълни, а звяра блажено спусна муцуната си във водата и затвори очи. Изглежда с обаждането си го бяхме изтръгнали от следобедната му дрямка, и сега Листик реши да продължи започнатото!
– Този звяр няма никакво уважение! – Измърмори Аш, но очите му проблеснаха доволно. И въпреки че арогантния сноб не искаше да си го признае, аз го знаех със сигурност. Серпентарисът бе намерил път към сърцето му!
След това ние решихме да оползотворим добре времето си, все пак се бяхме озовали на толкова прекрасно място. Затова бързо се настанихме под широката корона на най-близкото дърво. Дрехите ни бяха разпръснати навсякъде по брега, докато телата ни се покриха от финия бял пясък. Устните ни се подуха и подпухнаха от целувки, аз бях се излегнала върху Вандерфилд, а той се прозя сладко и сложи ръце на гърба ми, гледайки лениво плаващи облаци в синьото небе.
– Какво ще правим след това? – Попитах тихо. Аш се усмихна и ме погледна с алчния си поглед, а аз изсумтях също като Листик, само ми липсваше огненото кълбо. – Питам съвсем сериозно!
– Сериозно… ще трябва да учиш, Адърли. Най-малко пет години. Мисля, че в академията ще има много преподаватели, които биха желали да преподават на такъв студент. Твойте способностите сега са напълно неясни и определено ще бъдат впечатляващи. – Аз кимах бавно.
Неприкосновеният е прав. Lastfata дари и двама ни с най-мощния потенциал виждан до сега… с който трябва да се научим да се справяме. За сега при мен се получава просто така… от само себе си. И въпреки че вече бях научила как да отварям тунелите, обикновено пропусках доста отправната точка, а понякога не разбирах как да се върна в изходната. А Аш при демонстрацията на своята сила, без да иска разруши главната кралска зала и срути част от галерията му, така че на него също ще му отнеме доста време, за да осъзнае и обуздае магическата си сила. За сега ние и двамата само изпитвахме желание да избягаме от професорите, следователите и кралския наставник, за да бъдем сами. Е, може би ние тримата… Листик също обичаше да идва и да бяга. Между другото, нашето животно е официално признато за нов неагресивен, макар и хищен вид летящи полуинтелигентни същества. Беше включен в официалния регистър и дори добавен в учебниците. Дори във ВСА Листик имаше свой кръг от почитатели. Сега сметището стана място за поклонение на всички любопитни, а Лиза бе главния пазител на магическия сребрист звяр… по нейните собствени думи. Затова Аш сериозно се опасяваше, че нашия домашен хищник ще бъде прекалено разглезен и сит и щял да забрави как да лети! – Отърсих се, връщайки се към разговора.
– А ти какво ще правиш?
– И аз ще трябва да уча. Но и да работя. След получаване на дипломата от BCA, ме очаква креслото на младши кралски съветник. – Аз отворих уста, изумена.
– Еха! Значи е решено вече? – Аш кимна, а аз тихо попитах.
– А баща ти?
– Изпращат го на дипломатическо пътуване, Тина. Много далеч… и за дълго време. – Отговори той замислено, а аз погалих нежно рамото му. Исках да го разведря, или просто да го подкрепяше.
Преди няколко дни Вандерфилд съвсем сериозно ми предложи да повдигна обвинение срещу баща му. Но аз отказах. Никога няма да разбера това което направи Вандерфилд старши, но аз също не искам да участвам в процеса на унищожението му. Освен това Аш обича семейството си. И баща си. Ние честно разказахме всичко на краля. Зад затворените врати на личния му кабинет, леко замаяни и зашеметени от честта. Аш говореше по-голямата част от времето, аз мълчах, кимах и се взирах в Негово Величество, който седеше на съседното кресло. Вандерфилд говореше за баща си без прикриване на истината и аз видях как Оквентий Трети стана мрачен. А сега родителите на Аш ги изселват. – Отново погалих топлото му рамо, а Аш се усмихна, затваряйки очи. Аз въздъхнах с облекчение и отпуснах глава върху гърдите му.
– След като завършиш ВCA, ще заемеш мястото си до мен, Адърли.
– Какво? – Задавих се. – В съвета? Кралски съвет? Шегуваш ли се?
– Въобще не. Това също вече е решено. Ще станеш представител… ъъъ… на народните слоеве на нашето общество. Ще си първия съветник в историята, във вените на когото не тече кръв на основатели на кралството. Изглежда точно за това е създадена Lastfata. Кралят дори каза, че нямаме право да пренебрегнем такова впечатляващо напомняне за човешкото равенство. И че кралството се нуждае от промяна. – След тези думи известно време мълчахме. Аш явно просто се припичаше на слънце, а аз се опитвах да разбера перспективите, които ме сполетяха.
Аз, момиче от Котловина, сираче, просяк и слугиня, ще се присъединя към кралския съвет ли?
– Аз?! Ще седя до арогантни аристократи, почтени старейшини и най-богатите заклинателите на кралството? Господи… какъв ужас!
– Не се притеснявай… – засмя се русия сноб. – Като познавам характера ти, няма да се учудя да създадеш дузина нови закони. А най-важното ще е, че ще принудиш съвета да ги приеме! Аз все още не съм забравил как ме изкарваше извън кожата ми, Адърли! Ти си най-упоритото същество на света… което познавам! – Аз го ощипах ядосано и се засмях, така паниката утихна, сякаш нежно я отми поредната вълна.
Освен това всичко няма да стане утре, ще имам време да свикна с помените. – Погалих белезите по гърдите на Аш и отново отпуснах глава върху тях.
– Знаеш ли какво ще науча първо? – Вандерфилд лениво отвори очи. – Ще се науча да лекувам такива белези! Сигурна съм, че ще мога да го направя! Не знам защо, просто го чувствам! Ще дойде ден, когато ще мога да излекувам ръката ти, ще видиш! Въпреки че… – протегнах ръка през плетеницата от бели ивици под сърцето му, а след това ги целунах. – Те са ми любими! – Аш въздъхна тихо, гледайки ме през полу-спуснатите си мигли. Тогава той се навдигна с ръце и седна, подпирайки се на ствола на дървото, държейки ме на бедрата си.
– Тина, исках да кажа…
– Исках да те попитам… – започнахме по едно и също време.
– Не знам как ще реагираш… – продължи Аш.
– Сигурно ще ти прозвучи странно, но… – проточих аз.
– Може би не е времето… мислех, всичко да бъде по различно… – измърмори Вандерфилд
– Може би ще си против, но трябва да те питам. – Казах аз, а Аш направи пауза и ме погледна.
– Ще се омъжиш ли за мен?
– Да създадем приятелка за Листик? – Двамата се спогледахме многозначително.
– Какво?
– Какво?! – Взирахме се един в друг известно време. Тогава Аш започна да се смее.
– Господи! Кой сте ми изпратили! Да сме създадяли приятелка за Листик?!
– Но той е самотен! Трябва ни още един Серпентарис! Или дори два! А ти…какво там каза? Май ми се причу. И спри да се смееш! – Ударих го шеговито по рамото.
– Това е най-ужасното предложение, което можеше да измислиш в този момент, Адърли!
– А аз от къде мога да знам, че ще тръгнеш да ми предлагаш брак? – Обидих се.
– Нормално момиче би разбрало веднага щом започнах да заеквам… – засмя се русото копеле. – Но къде си ти, Адърли… а къде нормалността? Добре. Да опитаме отново?
Настаних се по-удобно на кръста на Вандерфилд и се опитах арогантно да вирна нос. Но не се получи. Защото устните ми естествено се разтеглиха в щастлива усмивка. Аш ме отблъсна от себе си, но не се възмутих, защото онемях когато русокосия аристократ падна на едното си коляно и извади от джоба на панталона си кадифена кутия. Отвори я а вътре блесна нежен пръстен с ослепителен камък отгоре му.
– Тина Адърли, ще станеш ли моя съпруга? – Листик отвори лениво око и погледна заинтересовано към нас, след което изсумтя, подпалвайки близкия храст. Аз обаче не откъсвах погледа си от очите на Аш и просълзена тихо отговорих.
– Да… съгласна съм!

Край.

Назад към част 34

Глава 34

Честно казано, не разбирах много добре какво се случва. Прекалено много неща ми се струпаха напоследък! – Балът, Рийвс, коронацията, падането отново във водата, пълна тъмнина… а след това гласа на Аш. Той ме викаше… отново и отново. Не позволи да си отида… той ме върна. И тогава светлината… болката… прекрасните му очи… а накрая огромния сребрист Серпентарис, върху който сега се издигам във въздуха! – Всичко ми се стори толкова нереално, точно като в сън. Дори се ощипах, тогава Аш се ухили и също ме щипна, а аз ахнах. – Явно не, не беше сън! Всичко е истинско! – Ние наистина летяхме в облаците! Не виждах нищо, защото ледения вятър удряше лицето ми, през очите ми минаваха само тъмни и мъгляви облачни талази през които прелитахме. Имах вледеняващото чувство, че бяхме скочили в някаква безкрайна бездна, от която няма изход. Изведнъж Листик започна да се спуска, в същия момент дъха ми секна и аз инстинктивно се вкопчих в шипа на гърба му като удавник. А когато първоначалната тъмна и мъглява картина се смени с тази на лежащия пред нас нощен град, освен дъха си изгубих и ума си. – Грамаден и блестящ… като играчка в огромна омагьосана снежна топка! И всичко това ни принадлежеше! Чак до хоризонта! А може би и по-далеч!
– Тина дръж се! – Извика Аш през виещия вятър, а аз го обгърнах здраво с ръцете си през кръста и се залепих за гърба му.
Листик отново изпусна огън и се устреми надолу към високите шпилове на ВСА. – Но господи! Какво е станало с академията? – Доди нямах време да попитам, когато сребристия звяр присви крилете си и влезе с тирбушон в зейналата огромна дупка в покрива на зданието. Затворих очи от ужас, а когато ги отворих, ние направо рухнахме точно в центъра на зловещата битката! Балната зала, която само преди мигове бях видяла като приказна и трептяща, сега беше обагрена с кръвта на хората и ужасните същества от Хребета. Моят уплашен поглед прихващаше разпръснати фрагменти от цялата картина, които сякаш не желаеха да се поберат в главата ми.
Там беше Аодхен, в окървавена риза, но все още хвърлящ магии на всички страни. Тук няколко студенти се бият с огромен мъглен удушвач. До стената съзрях чичо ми размахващ пръчка, опитвайки се да прогони пълзящите наоколо хищници. Вдясно, зад огромна преобърната маса се криеха група хора, а до тях кралския съветник Вандерфилд удържаше атаката на няколко хищника. Неговият онемял и изкривен поглед, когато зърна мен и Аш стопли замръзналата ми гордост. Пред недосегаемия, видях Магма, Шелдън, Рийвс, неговия брат и баща, също Еди и неговите родители, Ерик и Ари, бъдещата разузнавачка Уанда, притискаща рана на рамото си и нейната приятелка Вал. Отстрани на тях размахващ меч, Тома, смело покриваше с тялото си момичетата. Там бяха дори Брин и Шели. Отляво няколко учители и студенти се бяха покрили с магически щит, който се топеше под напора на Огнените змейове. Там някой тичаше, тук се криеха. Аш вече беше скочил на пода и ме се опитваше да ме свали, когато се опомних.
– Тина, махни се от тук! Скрий се… – заповяда той.
– Не!
– Скрий се веднага!
Листик избълва огнено кълбо към един настъпващ Аспид, а черния звяр се нахвърли върху сребристия. Двата хищника се преплетоха и се затъркаляха по пода събаряйки и потрошавайки всичко около тях, хората хаотично забягаха с писъци. Втори Аспид обърна глава в нашата посока. Аш вдигна ръка и хвърли натам заклинание. Аспидът беше ударен от въздушна вълна и се претърколи през залата, вкопчвайки се напразно в мрамора с огромните си нокти. Съществата продължаваха да пълзят през дупка в стената, тогава Аш изтича натам, крещейки думи на Чароит, докато вървеше. Окуражени от пристигналата помощ, група заклинатели се втурнаха след Вандерфилд. Рийвс изтри кръвта от лицето си и ме погледна, а аз му се усмихнах искрено, защото наистина се радвах да го видя жив. Кимайки ми бавно, Клифорд прескочи натрупаните парчета маси и отломки, след което видях поредния блясък от взрива на неговият нугат. Обърнах поглед търсейки леля ми и чичо ми и въздъхнах с облекчение, когато видях че са живи.
– Твърде много са! – Изкрещя някой наблизо. Зад пробойната в стената бушуваше жестока битката, нощта бе станала по-ярка от деня от експлозиите на нугатите и бълващите огън зверове, гърчещи се премятащи се навред.
– Тинка, веднага се обуй! Ще настинеш! – Като от невиделица до мен се появи изцапаното и угрижено лице на леля ми. Тя държеше в ръце своите боти докато нервно тъпчеше с краката си обути в смешни раирани чорапи. Понечих да кажа, че настинката е най-малкото, което може да ме уплаши сега, но просто прегърнах леля си. След което набързо обух предложените обувките, знаейки, че леля няма да отстъпи. После бързо ѝ наредих да се скрият и без да изчакам да чуя отговора, се втурнах към зейналата дупка в стената.
От красивата тераса с дивани и ледени скулптури не бе останало нищо. Купчината от камъни и предмети бе образувала своеобразна преграда, а зад нея. – Свети Фердион и всички бащи основатели! В най-лошия си кошмар, не бих могла да си представя толкова много злокобни същества! Струва ми се, че всички са дошли тук! Всички хищници от учебника… та дори и такива, които нашите изследователи не са познавали! Сякаш Хребетите са дотичали, долетели, пропълзели и дори докуцукали до стените на академията! – Сирената виеше оглушително, възвестявайки пробив. А във пространството се разнасяше такъв познат черен воал от дим и мъгла, който бе обгърнал цялата ВСА.
– Господи… същия като онзи, кокто произвеждат Аспидите ли е? – Мъглата беше обхванала цялата територия на академията и прилежащите територии, и пречеше на военните ни грифони да стигнат до нас. Земята кипеше от същества от всевъзможни видове. В този момент със страшно скърцане и пращене, се разруши още една част от наклонилата се стена. Аш вече се намираше в самия център на това безумие, редон с него Рийвс хвърляше неуморно нугати, а до тях по неразбираеми за мен причини бе рижия Ерик. Заклинателите се бяха разделили на няколко групи обърнати гръб в гръб, а въздуха трещеше и пресвяткаше от чароита и от въздушните взривове.
– Разбийте ги!
– Опитайте се да ги замразите!
– Не се получава!
– Аш, помогни!
Усетих прилив на страшна сила вътре в себе си, която прииждаше като вълна. За миг замръзнах, разтърсена от новото усещане. Това, което преди ми се струваше странно и чуждо, сякаш стана често от мен, вкорени се и се съедини с душата ми. Почувствах се някак завършена, цяла. Вълната в мен се навдигна като стихия и накрая удари. Само видях как Аш отпусна бавно ръцете си и се олюля, сякаш усещайки какво се е случва вътре в мен.
Без да осъзнавам истински какво се случва, просто в желанието си да защитя хората от създанията от бездната, аз повдигнах рязко ръце. И мигновено точно там земята се напука и за секунди се появиха дълбоки бразди от който, започнаха да излизатнеумолимо огромни корени. А всички близо стоящи дървета, вековни дъбове и ели се раздвижиха и повдигнаха. След секунди се устремиха към бойното поле. И не само дърветата ни се притекоха на помощ! В следващия момент огромната кула на Аодхен сякаш се навдигна от мястото си с ужасяващо скърцане и грохот, по земята около нея започнаха да се сипят камъни пясък и всякакви отломки, тя бавно се обърна и тръгна към нас. Буквално изглеждаше като оживял великан!
Някои от хората закрещяха и започнаха да бягат, други с отворена уста смръзено гледаха оживелите дървета и бавно настъпващата кула. Дори част от тварите в миг забравиха за настъплението и страховито обърнаха очи към настъпващата орда. Аш обърна глава търсейки ме с поглед. Когато очите ни срещнаха, той повдигна бавно ръце, а земята около краката му направо почерня като отвор към самия ад. Тогава създанията започнаха да се отдръпват с ужасяващ вой, от който едва не оглушах! Изглеждаха сякаш някой или нещо ги изплаши.
Тогава една догатка проблесна в главата ми, дори се удивих от логичноста ѝ. Приближих се до Вандерфилд и извиках развълнувано.
– Аш… разбираш ли?! – Хванах ръката му, която вече бе вдигната за убийствено заклинание, а той ме погледна с недоумение. – Още ли не си разбрал? Ние двамата сме тези, които привличат съществата. Но вече кръга е затворен… разбираш ли? Точно като Серпентариса хапещ опашката си… тоест кръга затворен! Ти ме спаси… за втори път. Но този път ме спаси съзнателно! Ти направи своя избор! Ти си истински разрушител, Аш. Припомни си Билтран! – Аш продължаваше да ме гледа недоумяващо. – Аз създадох Листик и дървото, и… а ти можеш да унижиш всички, и всичко! – Аш за момент застина, а искрящо зеления цвят на очите му в миг се стопи и адска тъмнина нахлу в тях. – Хайде Аш… унищожи ги всичките! Сега вече имаш достатъчно потенциал!
Виках хаотично, а внезапното пробуждане бързо и ярко, като огньовете в нощта на хилядите свещи, безпощадно биеше в главата ми, не позволявайки да се съсредоточа. Въпреки това продължих да викам.
– Аз съм твореца Аш… но не бих могла да творя без теб. Ето защо не ми се отдаваше материализацията. Единствено с теб успявах! Lastfata ни е съединила не просто така, без причина! А заради сътворението! Съвместното! На двамата… не разбираш ли? Само така е правилно! Затова тварите са привлечени към мен, като към създател. А ти си разрушителя… ти можеш да ги унищожиш всичките! Всички до последното! Ето значи, защо те се стремят толкова да те убият! Те също искат да живеят! Точно както Листик се боеше от разрушителя Аодхен… въпреки, че неговата Lastfata дори не е затворена, за разликата от твоята Аш! – Ахнах аз от прозрението което ме осени.
– Ще приключа с тези твари сега! – Аш се обърна и вдигна ръка.
– Не… спри! – Опомняики се вдигнах ръка и хванах горещата му длан. – Тварите са създадени от самите заклинатели, разбираш ли? – Прокарах длан по бузата му и го погледнах в очите. – Виж мъгления удушвач, той е просто съживено старо одеялото! Ядокрилите… са просто материализирани летящи дървени отломки! А Светкача, е само оживена факла. – Аш смекчи устремения си поглед и свали ръка. – Нима е възможно всички тези същества от Хребетите да са създадени по погрешка? Дааа… та те са плод на магията и чувствата! Различните чувства, явно създават различни същества! Има такива, като Грифоните… и като Абстраликсите… те явно са резултат от завършено копие на съдбата. Те са умни и лоялни… и се подават на тренировки, такъв е и нашия Листик. А има и други, които… – погледнах го с насълзени очи. – Но те също са живи, разбираш ли? Те просто искат да живеят! – Аш объркано погледна към бясната, виеща орда от хищници, аз обърнах с длан главата му към себе си и срещнах объркания му поглед. – Заповядай им да си отидат… – казах тихо аз.
– Но…
– Просто им нареди! Можеш да го направиш, Аш. В това е силата на Lastfata.
В този момент зад нас Листик избълва струя огън която се разля по тялото на нападащия Дъбогризец. Който се извърна превъртя и сведе муцуната си към земята, ръмжейки гневно. Аш си пое въздух дълбоко и се наведе, загреба в шепата си малки камъчета от земята и се изправи бавно. Заклинателите крещяха, зверовете ръмжаха, кулата с грохот тъпчеше, армия от дървета разцепваха земята с корените си. Времето в този миг се разтегна като падаща капка кехлибарена смола. Аз хванах ръката на неприкосновения, която не бе облечена в обичайната черна ръкавица. А Вандерфилд хвърли своя нугат към създанията.
– Изчезвайте! – Изкрещя тои заповеднически. – Махайте се, на далеч към Хребетите! Веднага!
За миг ми се стори, че нищо не се случва, че съм сгрешила. Тогава камъчето избухна с оглушителен трясък и се разпръсна и разтегна в брилянтна мрежа. А в следващия момент всички същества бяха привлечени и започнаха да падат към нея. Сякаш невидима сила ги влечеше, като ураган навътре към себе си и ги отвличаше надалеч от академията и от столицата, докато накрая не остана нито едно. Самият Листик стоеше зад нас, примигна със блестящите си очи погледна ни с Аш и се разтвори във въздуха.
След това настана тишина.
* * *
Когато говорех че нощта на хилядите свещи ще стане най-запомнящата се в моят живот, дори не си представях колко права щях да се окажа. В тази нощ успях да умра, да възкръсна, да стана най-щастливата на света и най-нещастната, когато видях приятелите си, обкръжени от хищниците. Но най-удивителното бе, че Кървавия бал, както го кръстиха в града, се размина без много жертви, повечето от хората се разминаха с множество наранявания и рани. Много от заклинателите се озоваха в лазарета, но все пак останаха живи. И за това си имаше няколко причини. Първо, аз и Аш изчезнахме твърде бързо, така че създанията от Хребетите, които привличахме загубиха малко от своята агресивност. Второ, по повод празника на академията се бяха събрали много от най-опитните и мощни заклинатели на кралството. И трето, или по-скоро най-важното, двамата с Аш успяхме да се върнем преди заклинанията и желязото да станат безполезни.
От ранна детска възраст постоянно бях слушала за това, че живота е кръговрат от събития, в които основното нещо е да не губиш най-ценните неща: любов, приятели, човечност. На това ме бяха научили моята наивна, простодушна леля и моя силен, стабилен и весел чичо. Ние никога не сме живели в богатство и изобилие, но знаех точно за какво трябва да живея. И въпреки че човечността в Кралството на бездушните винаги е била последна в дългия списък качества, аз вярвах, че един ден ще можем да променим това.
Очевидно в това са вярвали и онези, които някога са създали най-невероятната магия на земята. Копието на съдбата. Малко вероятно е някога да разберем дали е било създадено от човешкия ум или е било просто прищявка на грандиозния заисъл на вселената. Въпреки всичко ние успяхме да съберем стотиците парченца от тъканта на платното и да се възхитим на грандиозността на този шедьовър. Lastfata нее проклятие, тя е дар. Тя е велик дар за тези, които могат да преодолеят гордостта, арогантността, жажда за печалба и егоизма си. За този който може да обича въпреки всичко, който ще постави на първо място другия човек, ще иска да даде живота си за него. Ще преодолее изкушението да убие партньора си, да се обърне, да затвори очи и да се върнете в уютния свят на черния сектор. Lastfata е пъзел, който може да бъде решен само отвътре.
На сутринта след Кървавия бал стояхме на подиума пред студентите в една от оцелелите класни стаи. Балната зала беше почти напълно разрушена, откритата галерия и част от стената на основната сграда се бяха срутили. Кулата на Аодхен сега се издигаше на ново място, зад моста. През изминалата нощта тя беше достигнала със корените на вековния дъб, около който някога беше издигната, до мястото на битката, а след нея там замръзна и остана. Част от кулата също се бе срутила, неспособна да издържи движенията, но основните стени и покрива бяха запазени. Жалкото беше, че в стаята ми се бе срутила стената с рисунките на младия Аодхен и картините бяха безвъзвратно изгубени. Въпреки че може би това бе за добро и вече е време да се затвори тази страница в историята на Lastfata.
Днес от скамейките, към нас гледаха бледи, хилави, уплашени, онемели или доста замислени лица. Тази нощ никой не беше спал. Мен и Аш ни очакваше след малко кралския съвет. Но първо, трябваше да разкажем всичко тук. Докато не ни бяха забранили да си отваряме устата, длъжни бяхме да разкажем всичко.
Вдясно от нас се събраха неприкосновените и потомствени аристократи. Черния сектор на академията. Мрачни и сърдити, но днес с труд поддържаха обичайната си маска на арогантност. Отляво бяха децата на механици, шивачи, производствени служители, чарографи и други, които не биха могли да се похвалят с висок потенциал или потекло. През нощта, по време на битката, всички се биехме рамо до рамо и всичко, което имаше значение, беше смелостта и преданост. Но новия ден отново напомни на студентите за условностите на съдбата.
Ние стояхме пред тях. Двамата с Аш се държахме за ръце, получавайки неразбиращи погледи от някои. Аш ме погледна, усмихна се и започна.
– Преди няколко месеца се запознах с едно момиче… – студентите отначало слушаха недоверчиво, а когато Вандерфилд стигна своята история до момента на загубата на потенциала си, на много от лицата срещу нас започнаха да се появяват признаци на паника.
– Какво?
– Значи е вярно…
– Хайде бе… те говореха за черни абсорбери…
– Lastfata? Никога не съм чувал за такова нещо…
– А аз съм чувала… – тихо каза едно от момичетата. – Майка ми ми разказа за нея, а също и, че това е голяма тайна. Нейната приятелка също е бил вързана с копието на съдбата преди много години. Само че тяхната двойка загинала…
– Ужасно! Но как се образува това копие на съдбата? – Аш и аз отново се спогледахме, а аз се усмихнах коварно и казах.
– Това никой не знае… само едно нещо е известно, Lastfata свързва момче и момиче, но къде и как ще стане това не се знае. И единия винаги е от семейство на аристократи, а втория… втория е най-обикновен човек. Може би дори жител на Котловината… като мен! И ние сме почти сигурни, че първата двойка, свързана с Lastfata, е самия Патриус Фердион и неговата съпруга Шарлот. Точно тогава създателя написва своите „Откровения“, но аристокрацията по онова време не само сметнала книгата за ерес, но и започнала да преследва самия Патриус. Той оцелял като по чудо, тогава станал по-внимателен. И чак много години по-късно написал основната си работа, за промяна на материалния свят. Но за копието на съдбата вече нямало и дума. „Откровението“ е било възстановено по памет от най-добрия приятел на Патриус, но много от главите му се оказват изгубени завинаги. Затова никой не знае как и откъде идва Lastfata.
Вандерфилд се усмихна широко, а аз срещнах погледа на Рийвс. Той знаеше със сигурност истината, но по някаква причина не разкри нашата измама. Като цяло Клифорд се държеше днес твърде тихо. Той мълчеше, изобщо не се усмихваше и стоеше настрана от всички. Явно изминалата Кървава нощ бе променила нещо в него също. Тогава забелязах, че Магма мълчаливо застана до него, Рийвс ѝ кимна разсеяно. Аз въздъхнах мълчаливо. – Може би… всичко е възможно на този свят!
– Чакай малко… – изправи се Еди. – Аз така и не разбрах! Какъв е потенциала ти сега Аш? – Вандерфилд се усмихна и запретна ръкав.
– Виж сам, Еди… – в миг тълпа любопитни студенти заобиколиха неприкосновените.
– Но… ти имаш нула? – Извика Еди, недоумяващо. – Адърли, ами ти? – Аз с готовност вдигнах ръкава си и подадох ръка.
– Невъзможно… също нула. – Зашумяха студентите, без да разбират нищо. – Нула? И двамата вече имате нула? Но… това е невъзможно. Какво означава? Вие празни ли сте вече? Но как… а този сребрист летящ звяр! И полета! И битката! А ходещата кула и дърветата! Какво означава това? Обяснете!
– Уви… но някой друг път. – Усмихна се Аш и ме погледна. – Царят ни очаква, не бива да го караме да ни чака. Адърли, можеш ли да ми помогнеш? Имаме нужда от проход. – Свих рамене и прокарах контур във въздуха с пръст. Той пламна и сред дима и пламъка в средата на аудиторията се появи материализирана дървена врата.
– Моля, след вас… – казах, опитвайки се да не се разсмея, гледайки онемелите лица на студентите. – Тунелът към кралския дворец е готов!
– Но там е невъзможно… там не може да се отвори проход! Има защита! Заклинания! И как въобще го направи… без нугат! Без заклинание! Просто така?! Как е възможно това?! – Извика удивената Магма, а Рийвс се засмя. А аз просто отворих вратата. Зад нея се разкри ярък коридор от бял камък, прекрасен като от някоя приказка.
– Но, имате нула… – прошепна задъхано Еди, докато останалите мълчаха шокирани. – Нула… но, от другата страна. – Добави младежа объркано. А аз и Вандерфилд се погледнахме и кимнахме.
Това бе истината. Чаронометърът вече не можеше да покаже нашите потенциали. В края на краищата в него просто нямаше толкова много деления. Бяхме станали едновременно и празни обвивки и най-мощните заклинатели в кралството. Колко единици магически потенциал ни бе подарила Lastfata, оставашe загадка. Но и двамата вече успяхме да усетим нейната сила и новите, все още неизследвани възможности за съвместно сътворение и разрушение.

Назад към част 33                                                            Напред към част 35

Глава 33

Моментално замръзнах. Леденият вятър удряше гърдите ми, опитвайки се да спре дъха ми и да ме събори на земята. Наоколо се простираше снежнобяла пустош, а под краката ми лежеше скованата в ледена черупка река.
– Тина! – Викът ми угасна в мразовития рев на вятъра като пламък на догаряща свещ. – Тина, къде си? Тина, отговори ми! Тина… Тина! – Крещях докато осъзнах, че гласа ми започна да се губи и стана дрезгав. Тичах, ходих, въртях глава, отново крещях. А вятъра биеше все повече и повече беззащитното ми тяло, облизвайки вкочанените ми пръсти и бузи. – Тази кадифена роба не ще ме спаси… ако знаех щях да носеше коженото си палто на бала… къде си Адърли?! – Тина! Отговори ми! Тина… къде си?! – Но, къде си… слугиньо? Къде? Проклетата Lastfata, заведи ме при нея, хайде! Сработи, проклето копие на съдбата, заведи ме при нея! – Тина-а-а-а!
– Аш?
– Стори ли ми се?
– Аш!
Чух слаб глас някъде отляво, обърнах се светкавично и побягна натам. След секунди я съзрях, тя стоеше там, във вътрешността на бял вихър от сняг и лед. Беше вече без корона, в тънката си копринена рокля, трепереща и пребледняла до синьо. С писък слугинята се втурна към мен. А в следващия миг сърцето ми се сви от предчувствие, но нямах време да направи нищо. Дори нямах време да разбера какво се случва, просто видях как слабата ѝ фигура залитна и внезапно изчезна.
Тя изчезна! Отново изчезна…
– Аш!
Може би се спъна в мрежа, оставена от рибарите… може би в някоя пролуката в леда.
– Ти-и-на… – направих още няколко стъпки. Вдишах и застанах пред дупката, която дори вече бе започнала да замръзва наново, черна вода под стъклената кора беше мъртвешки спокойна и гладка, сякаш момичето изобщо не бе падало в нея.
„…Просто трябва да се отвърнеш, Крамис“. – Каза баща ми наум. „Просто се отвърни…“ – Ледът изскърца сякаш от недоволство, когато без да се замисля скочих след нея.
… Понякога най-значимото и съдбоносно събитие в живота ни се случва в един хубав и дори най-обикновен ден. Така беше и в случая, най-обикновена сутрин, която с нищо не предвещаваше скорошната ми смърт. Нито един небесен знак не предвещаваше, че до вечерта на този ден ще бъда лишен от въздух, топлина и живота. Че ще бъда изгорен от ледената вода, ще потъна на дъното на черната тишина, но ще продължа да се боря. Но вече не за себе си, а за някой друг. Веднъж ми казаха, че единствената причина, за която си струва да се бориш е за този когото обичаш. Тогава бях достатъчно глупав да се ухиля насреща и достатъчно високомерен, за да не повярвам. Онзи ден стоях на малкия гърбат мост, между древните каменни чудовища и си мислех, че знам добре кой съм, къде отивам и защо ми е даден този живот. Но дори не подозирах колко много грешах. Тук, в черните ледени дълбини стават толкова отчетливи, мнимите идеали и фалшивите идеи. Тук нямаш нужда от суни, власт или богатство. Нужна ти е само глътка въздух и капка топлина. И най-важното, този, за когото съм готов да дам живота си. Тук, в безмълвната унищожителната тишина, се чуват отчетливо ударите на сърцето и потока на кръвта. И великия план на Lastfata става толкова ясен. Първият път, когато спасих Тина, не знаех какво ме грози. Вторият път, вече го направих съзнателно, прекрасно разбирайки какво правя и желаейки от все сърце това. Тук, в тихия студ, разбрах главното. Падането в реката се повтаряше и се завърташе като митична змия в книга „Откровение“. Serpentaris захапва собствената си опашка, отбелязвайки началото и края, смърта и прераждането. Върнахме се там, където всичко бе започнало. Реката, покрита с лед. Черната дълбина. Момичето. И аз.
Тънката ръка се стрелна призрачно в тъмнината покрай мен и аз моментално я сграбчих и придърпах. Изведнъж наблизо нейното лице блесна, сякаш осветено отвътре, с широко отворени очи. В мрака се рееха русите ѝ коси и копринената ѝ рокля. Реката вече ни прегръщаше почти нежно, дърпайки ни към дълбините и бавно приспивайки ни. Преплетохме ръцете и косите си, а устните ѝ бяха толкова близо, като танц.
Не!
Втурнах се нагоре, към дебелия леда, стискайки силно ръката на моята слугиня. В гърдите почти не ми бе останал въздух, но аз я дърпах и дърпах нагоре, от инат, от злоба, от това, което ме обземаше отвътре и както изглежда, можеше да замени животворната глътка въздух! Почти без да чувствам тяло си, без да усещам нищо, избутах Тина през ръба на пукнатината върху леда. Въздух най-накрая влезе в гърлото ми и като с ледено острие сякаш го разкъса. Момичето не помръдваше и не бях сигурен дали дишаше. Стиснах ръката ѝ и изкрещях.
– Unda!
Заклинанието отекна глухо във въздуха, едва доловимо, но мигновено бях изхвърлен от водата и покрити със сгряваща благотворна топлина. И тогава с ужас осъзнах, че потенциала ми бе нараснал. – Увеличил се е! Много! – Паднах на колене и обърнах лицето на Тина към себе си. – Господи, колко бледа… – Събуди се! – Наведох се, стиснах носа ѝ и вдишах в замръзналите ѝ устни. – Събуди се, хайде! – Обърнах я и стиснах гърдите ѝ, избавяйки я от остатъка от вода в дробовете. След това я увих в захвърлената роба лежаща наблизо. – Живей! Живей! Чуваш ли ме? Да не си посмяла да умреш! Vita spirant! Тина! Обичам те! Аз те обичам толкова много! Събуди се, слугиньо!
Заклинанията се сипеха от мен като порой. Ледът около нас запръщя, реката закипя, облаци от пара полетяха към небето, изглежда създадох истински ураган.
Сила… о, богове! Имах силата! Твърде много мощност! Но не! Аз не я искам! Нямам нужда от тази сила! Без нея нищо не ми трябва!
– Не мога да живея без теб, Тина! Ти си най-доброто нещо в живота ми! Живей! – И отново издишах в ледени ѝ устни. И отново и отново! Пак крещях нещо, а реката ревеше на ръб, разбиващ се върху леда като черна стихия. А в моите гърди непоносимата болка растеше, разпъваше ги до пръскане, давеше ме плашеше до смърт. – Живей!
– Аш…
Замръзнах невярващ на ушите си. Но в същия миг миглите на слугинята трепнаха и тя отвори очи. След това се изкашля, а аз я сграбчих в ръцете си, притискайки я към себе си с всички сили и страхувайки се да не я изпусна дори за миг.
– Понеже не можа да ме удавиш, реши да ме удушиш ли? – Дрезгаво прошепна Адърли и отново се разкашля. Аз започнах да се смея като луд. Тогава Тина отвори очи и неловко притисна бузата си към мен започвайки да се тресе неконтролируемо. – Мислех, че ще умра… Бях толкова уплашена! Толкова ми е студено… колко е студено там долу! Ти дойде за мен, Аш! Ти си тук! Дойде да ме спасиш!
– Обичам те… – казах аз, а тя подскочи и стисна ръката ми с длани.
– И аз те обичам. Обичам те толкова много! И струва ми се, още от пръв поглед…
– От тогава, когато ме изпрати на майка ми в задника? – Захилих се дрезгаво аз и без да ѝ оставя време да отговори, я целунах. Бързо, алчно и горещо. Прииска ми се да имам време за още, но нямахме. Изправих се и направих още няколко затоплящи заклинания върху Тина и я огледах. – Трябва да се върнем веднага… академията беше нападната от съществата от Хребетите. Изглежда, че ние все пак предизвикахме пробив. – Тина вече беше спряла да трепери и се огледа наоколо, прибирайки босите си крака под полата, понеже обувките ѝ бяха останали в черните дълбини на реката. Аз също се огледах, но наоколо имаше само лед и нямах никаква представа на къде трябва да се движим?
– Но как ще се върнем? – Проплака тя.
– Надявам се, че не съм тренирал тази бяла гадина напразно… – измърморих аз, рисувайки във въздуха символ на призоваване.
– Какво правиш?! – След миг Адърли ахна. – Аш… виж! – Аз вдигнах глава и се усмихнах широко. Една малка бяла точка бързо израсна на небето и накрая стана с размерите на огромен автовоз.
– Листик?! – Изкрещя смаяната слугиня.
– Морт… – поправих я аз усмихвайки се. – Между другото, животното се оказа много умно. И има необичайни свойства, да изчезва и да се появява обратно, и то да се появява на правилното място. Разбира се, трябваше да се занимая с обучение доста стриктно, защото ти напълно го беше разпуснала. Но както виждаш, успях да го изправя! Сребристият хищник леко се приземи върху леда и наведе змийската си глава към нас, гледайки ни със зелените си очи. Тина отвори уста от почуда, а аз отново се засмях. – Е да… като гледам през последните дни звяра е пораснал мъничко. И също се е изменил… доста! – Сега вече по тялото му се бяха появили плътни плочи вместо люспи, които покриваха гърдите и страните му, имаше гребен на главата и под първата двойка плътни кожести крила, се бяха образували втора, по малки и полупрозрачни. Тялото на домашния ни любимец най-накрая се бе оформило, абсурдните му форми бяха изчезнали. А също и характера, под мое ръководство бе претърпял съществени промени. Така че с право се гордеех с работата си. Нашият Serpentaris бе станал вече напълно развит възрастен хищник, огромен, ужасяващ, но и невероятно красив!
– Надявам се да не ни изпусне. Нямах време да го проверя по време на полет. – Измърморих аз, докато внимателно разглеждах звяра. А този ме погледна косо сякаш ме разбра, разтресе глава и изпусна дим от ноздрите, който прерасна в огън. Аз в отговор потупах сребристия му труп, но моето потупване за Serpentaris беше като леко галене.
– Искаш да кажеш… че ще летим на Листик? – Ахна Адърли.
– А според теб имаме ли избор? Хайде… качвай се, Тина. Само бъди внимателна! Няма да е много удобно, но ще трябва да потърпим. Ще те вържа, за някой от огромните му шипове по гърба на звяра и ще ни покрия със защитен купол. И се опитай да не паднеш, слугиньо!
Кимвайки, момичето се покатери по любезно предложената от хищника лапа.

Назад към част 32                                                                     Напред към част 34

Глава 32

Дори нямах време да разбера какво се случи. Слугинята внезапно трепна болезнено и неловко вдигна ръце към короната си. Вдигнах поглед и видях как масивното бижу блестеше на главата ѝ сякаш беше осветена отвътре със бледосиня, мъртва светлина. В следващия миг Тина изпищя, потрепна не естествено и изведнъж изчезна! Проблесна ослепителна светлина и тя просто се разтвори във въздуха между две светкавици!
– Така ти се пада… гадино! – Изкрещя Алисия някъде зад мен. В този момент Рийвс бързо хвърли от своите нугати, поставяйки завеса около нас. Въпреки че наоколо вече бе настъпил хаос. Мигащи отвсякъде светлини, хиляди свещи, силна музика, писъци и възторжени възгласи! Балът вече набираше пълна скорост и само ние шепата хора на подиума имахме малък интерес към празника.
– Знаеш ли какво стана? Къде е Тина? – Попитах нервно аз и сбърчих вежди.
– Не знам… – Лиса сви рамене невинно. – Надяваме се да е пропаднала в ямата за боклук… където ѝ е мястото! – Свирепа ярост стисна гърлото ми с такава сила, че ми се наложи да си поема дъх преглъщайки неколкократно. Пристъпих към Лиса светкавично и я стиснах за раменете.
– Къде е тя? – Казах с леден тон и я погледнах със смразяващ поглед, което накара Алисия да потръпне и пребледнее.
– Пусни се! – Изписка безпомощно тя. – Не знам къде е тази чистачка на подове!
– По-добре кажи… веднага. – Изкрещя Рийвс. – Винаги съм те презирал Алисия… така че е по-добре просто ми кажи. Не ми давай причина! – Погледнах косо бившия си приятел, но той бе вперил маняшки поглед в Лиса и дори не ме отрази. Блондинката пребледня още повее и уплашено се отдръпна назад.
– Не знам… оставете ме! – Проплака тя. – Аз просто сложих короната на главата ѝ! Това е всичко! Нищо не съм ѝ направила…
– Очевидно короната е станала еднопосочен тунел. – Каза някой тихо и неясно в близост до нас, аз се обърнах и видях много позната физиономия.
Тази пък коя беше… мисля, че се казваше Ари и беше приятелка на Тина. – Ари продължи.
– Това е много трудно заклинание, което само имащите черен сектор могат да направят. И също е много опасно. Всеки знае, че такива преходи могат да те отведат направо в бездната. Тайната за създаването на такива тунели е отдавна изгубена.
– Не е изгубена… – изръмжах аз замислено. – Не, не се е изгубила. Просто тези практики и заклинания не се изучават в академиите. Такива магии са ревностно пазени в тайна и предавани само на наследниците от семействата на основателите на кралството. – И знам точно кой притежава такава тайна. Не, не русокосата змия… Алисия не и достига нито акъл, нито силата, за подобно нещо. – В следващия миг в главата ми нахлу ураган от спомени от далечното ми детство. – Аз съм на осем години, стоя зад облегалката на кадифеното кресло, гледайки родителите си. Те бяха надвесени над прозрачен камък, който приличаше на натурален не шлифован диамант. “Това е един от артефактите на древността, камък от колекцията на самия Фердион“. Чух да казва баща ми с усмивка. “Той просто има невероятна способност, може да създава засмукващ време-пространствен въртеж… активира се от силен звън, като например от часовник“. Точно така… точно този камък блестеше днес в центъра на короната на главата на слугинята ми! Едва сега си спомних къде бях виждал тази бледосиня мъртвешка светлина.
Избутвайки грубо Алисия от пътя ми, скочих от подиума и си започнах да си проправям път в тълпата вперил поглед, в него. Мариус Вандерфилд спокойно стоеше и наблюдаваше приближаването ми.
– Къде е Тина? – Погледнах яростно баща си. Той изчисти демонстративно невидима прашинка от ръкава си и ме погледна с хладни безразлични очи. И от този поглед разбрах, че баща ми знае. Бях виждал този поглед у кралския съветник твърде често и за мое съжаление, бях разбрал твърде рано какво означава той.
– Къде е тя?! – Повторих настоятелно аз.
– Не знам за какво говориш, Крамис. Но на мен въобще не ми харесва тона ти. Както и всичко, което днес видях. Ще говорим за това по-късно. За твоето поведение и за всичко останало. Но ти ме разочарова много.
– Къде е момичето? Не ме лъжи, че не знаеш! – Днес в този момент спря да ми пука, за очакванията на баща ми и разочарованието му от мен.
– Крамис! Какво си позволяваш? Пак ли си препил с ябълково вино? – В следващия момент зад мен се появиха силуетите на Рийвс, баща му и брат му. А също и Аодхен и ректор на ВСА. Главният следовател на Тритория се втренчи в баща ми.
– Кажете истината, съветник Вандерфилд. Усетих взрив от магия върху подиума и неправомерно разкъсване на пространството. Някой в тази зала отвори забранен еднопосочен тунел, който е смъртоносно опасен.
– Намираме се във ВСА. – Гласът на бащата прозвуча отегчено и почти се прозя, докато ни гледаше. – Тук има огромен брой заклинатели. Аз повтарям… не разбирам защо се обръщате с този въпрос към мен.
– Защото ви видях в ректората. Където лежаха тези проклети корони! – Рийвс яростно дръпна неговата от главата си и я захвърли на пода. Кристалът издрънча и се разби на парчета.
– Да, най-вероятно е била направена магия върху короната. Бил е нужен директен контакт с човека… – потвърди брата на Рийвс. – А това е много опасна интервенция. На която е способен само опитен заклинатели. И мисля, че това сте били вие, съветник! – Мариус Вандерфилд погледна с интерес разпитващия и изведнъж избухна в смях.
– На ваше място щях много да внимавам да не хвърлям такива заплашителни и безпочвени обвинения, скъпи ми Александър Клифорд. Достигнал сте големи висини, и затова паднете от там ще е много болезнено. Повярвайте ми…
– Не разбирам какво намеквате… – стисна устни мъжа. Неговият баща-съветника мълчеше, но долавях загриженост в дълбините на сините му очи. А Рийвс изглеждаше напълно объркан.
– За инцидента, който баща ти покри преди петнадесет години… – тихо но сурово каза Мариус Вандерфилд.
В същия миг с едно движение Аодхен извади от джоба на сюртука си кръгъл часовник със сребриста верижка, отвори капака му стартирайки механизма. Изведнъж около нас се образува невидима за останалите зона. Докато часовника тиктака, артефакта напълно скриваше нас и нашия разговор от всички случайни свидетели. Тишината настъпи толкова внезапно, че единственото, което се чуваше бе шумното дишане на Рийвс и моето. Ние се спогледахме и веднага отместихме погледи едновременно.
– Какъв инцидент имате предвид, съветник? – Властно каза професора.
– Много благоразумно… – Мариус посочи към омагьосания часовник с усмивка. – Нима не знаете, г-н Аодхен. Или по добре да ви наричам с истинското ви име? Кей Лингстън. – Двамата мъже се спогледаха с вледеняващи погледи. – Толкова известна династия, а толкова трагичен край… – продължи баща ми. – И всичко това по вина на Камелия Янсен. Заселници от севера, дъщеря на лечител… празна душа. Момичето нямаше магически потенциал, когато пристигна в столицата с майка си и сестра си. Това се случва в семейства със слаб потенциал. Но на момичето му провървя, стана случайник и влезе в академията. Или може би не ѝ провървя, кой знае. Но на вас със сигурност не ви провървя. След нещастната кончина на севернячката, точно вие бяхте обвинен в нейното убийство… г-н Лингстън. Бяхте принуден да се откажете от фамилното си име и богатството си. Но затова пък ви съхраниха живота и дори ви дадоха някои права. Разбира се, изчезването на такъв мощен разрушител би било прекалено голяма загуба за нашето кралството. Обаче… тук не става дума за вас… а за най-добрия ви приятел.
– Замълчете… – изръмжа внезапно главния следовател и отново Мариус Вандерфилд се усмихна победоносно.
– Продължете… – каза Аодхен напрегнато.
– О, вероятно вече се досещате. Вие, г-н Лингстън, бяхте обвинен, защото сте били последния, който е видян да общува с момичето. Но всъщност това не е така. В действителност последен беше… приятелчето ви, Александър Клифорд. Но баща му, който по това време заемаше поста върховен следовател на кралството, успя да скрие този неприятен факт от обществеността.
– Дори не съм докосвал Камелия. – Въздъхна Аодхен видимо обезверен. – Винаги съм мислил, че тя е скочила сама…
– Грешал сте… – Мариус Вандерфилд махна небрежно с ръка. – Тя беше бутната от вашия най-добър приятел. – Баща ми повдигна брадичка и изгледа всички с вледеняващ поглед, който спря върху мен. – Младост… първа любов, ревност… много глупаво за хора с вашето потекло. – Тогава професора бавно обърна глава и се втренчи в главния следовател. Който стоеше пребледнял като платно, с устни свити в толкова тънка линия, че почти изчезнаха от лицето му.
– Нищо няма да докажете… – каза Алекс глухо. – Никога.
– Кой знае… не бъдете толкова сигурен. – Подсмихна се баща ми.
– Не ме интересуват вашите тайни! – Не издържах аз и изкрещях. – Попитах… къде е Тина? За къде е бил отворен Тунела?
– Чуждите тайни са власт, Крамис. Явно ти не си слушал добре уроците ми момче… – укорително изсъска баща ми. – Веднага си тръгваме от ВCA, синко. Дължиш ми много обяснения!
– Няма да отивам никъде, докато не разбера къде е тя! – Отново извиках аз нервно.
– Забрави за това момиче! – За първи път от години видях на лицето на баща си да се изписва жива емоция. Маска на презрителното безразличие се пропука, разкривайки разяреното му лице. – Ти луд ли си, Крамис? – Изкрещя властно Мариус. – Да се свържеш с Котловината! Ти развали толкова печеливш брак с наследницата от Хилшърс! Но няма проблем, ще оправя всичко…
– Къде е Тина? – Извиках отново аз. В същия момент всички светлини около нас угаснаха, но никой не обърна внимание. Клифорд старши изведнъж изсумтя като някое животно и се огледа.
– Нещо се случва… усещате ли? – Измърмори той. – Като че ли… – тогава Рийвс, неспособен да се сдържи повече, стисна юмруци и изкрещя.
– Отговорете, съветник! Вие отворихте еднопосочния тунел, не го отричайте. Само вие имате знанията, сила и… мотива да направите това! Къде изпратихте момичето?
– Там където ѝ е мястото. – Отговори с подигравка Мариус. Тогава едва дочухме че някой изпищя, тънко и приглушено. В същия момент стрелката на сребристия часовник на Аодхен завърши оборота и капака му се затвори с трясък. Прикритието ни в миг изчезна и звуците и светлините нахлуха между нас.
Но аз не чувах нито виждах. Лампите се пукаха и се разбиваха на хиляди стъклени частици. Покритите със сняг смърчови клони в миг избухнаха в пламъци и бяха овъглени. Въздухът трепереше, а моя поглед виждаше само баща ми, бледия и уплашен мой баща.
– Къде е тя? – Отново изкрещях аз, а в същия миг огромните прозорци на залата се взривиха на хиляди парчета с ужасяващ трясък.
– Не разбираш ли, Крамис? – Опита се да запази самообладание той. – Момичето е виновно, за твоето състояние, всичко е заради нея. И проклетото копие на съдбата! Виж се само… в какво си се превърнал? Ти загуби всичко! Стана за смях! Моят син! Моят наследник! Колко единици потенциал имаш сега? Ти не можа да направиш правилния избор, не можа да разрешиш проблема… ти си слаб Крамис! Затова, аз ще ти помогна. Това е мой родителски дълг… да помогна на сина си. Lastfata скоро ще изчезне, ние просто трябва да изчакаме. Просто я остави, Крамис. Просто не питай повече! Аз направих всичко. Реших проблема. Просто трябва… да изчакаме!
– Какво? Но това означава… – закрещя Рийвс, а аз замръзнах, неспособен дори да дишам.
Lastfata ще изчезне? Но това може да означава само едно нещо…
– Усещам нещо… – повтори Клифорд старши, а Алекс и Рийвс се огледаха внимателно. Аодхен вдигна тревожно глава и след миг извика гръмко.
– Всички да напуснат помещението! Веднага!
Но беше твърде късно. Отгоре върху нас се чу ужасяващо скърцане. В следващия миг огромния илюзорен часовник на тавана се напука. Ужасните криви, неправилни линии бързо се разпространиха като паяжини и полетяха огромни парчета от тавана върху изпадналите в шок и ужас, крещящи хора. След още миг в зейналата дупка се появи противна черна муцуна с три демонско-жълти очи.
– Аспид! – Изкрещя някой и името на грозното създание удари стените и се мултиплицира отеквайки в цялата зала.
– Напуснете помещенията! – Изкомандва Аодхен отново. – Не изпадайте в паника! Не се блъскайте… внимателно! – Властният му глас, подсилен със заклинание, почти успя да успокои студентите, но спокойствието беше мимолетно. След още няколко мига една от стените се напука, зидарията започна да се срутва и всевъзможни други същества започнаха да се изкачват и нахълтват през дупките! Мъглени удушвачи, Склизъбери, Петнисти плъзгачи, една огромна Виверна, която почти доразруши стената и дори друга Аспид.
– Пробив… пробив… – закрещяха от всички страни. – О, богове, това е пробив! Не къде да е, а тук, в академията! – Паниката и истерията се превърнаха в хаос.
– Виждаш ли, Крамис? – Извика баща ми който за момента бе запазил самообладание. Тогава ме хвана за раменете и ме стисна до болка. – Виждаш ли това? Всичко това се случва заради проклетото копие! Аз не просто спасявам теб… аз спасявам всички нас! Това е единственото решение! Момичето трябва да умре! Необходимо е!
– Аш! – Изкрещя Рийвс хвърляйки нугата към едно съществото, което пълзеше зад мен към нас. В същия момент блесна прозрачно жълтеникаво поле-щит, той ме дръпна зад себе си предпазвайки ме от атаката. – Аш, намери я! Намери Тина! Обещай!
Наоколо цареше хаос и ужас. Балната зала се превърна в истинско бойно поле, и жертвите растяха от двете страни. Но тварите не спираха да прииждат отвсякъде. Аз се опомних и протегнах ръка стискайки за гърлото собственият ми баща.
– Ако не ми кажеш къде си я изпратил, ще те убия… кълна се. – Казах аз от дъното на душата си. И видях страха в очите на моя родител. Истински и дълбок ужас. Тогава той сърдито отвърна.
– Ти просто си истински идиот Крамис!
– Говори… веднага. – И стиснах с всички сили, Баща ми задушавайки се отговори.
– В реката… изпратих я в реката!
– Къде точно? – Той ме хвана за ръката с двете си ръце, но не успя да се освобиди, а аз стиснах още по силно. След секунда започна да агонизира преставайки да диша, промълви със сетни сили.
– Между двата големи моста! – Тогава аз го пуснах рязко и се отдръпнах. Кралския съветник падна да едното си коляно, кашляйки и едва поемайки глътки въздух. След миг се засмя и ме погледна. – Търси, Крамис… все едно, безполезно е! Накрая ще ми благодариш. Накрая сам ще разбереш. Просто трябва да се отвърнеш, синко! Просто я остави! Забрави я. Направи го, Крамис! И аз ще ти простя за всичко!
– Казвам се Аш… и нямам нужда от твоята прошка. – Казах, обръщайки се. – Разстоянието между двата моста е огромна площ. И слугинята може да е навсякъде! Проклятие! – В същия момент видях към мен да лети щракащ с зъби Шестокрил отровен Ротус. Бързо грабнах едно камъче нугат от джоба си и го хвърли по адската твар. Но то се оказа безполезно. Имах твърде малко единици магически потенциал. Но сега това само ме зарадва. – Това означава, че моята слугиня има повече единици потенциал. А точно в този момент тя има повече нужда от тях! – Със сетни усилия се отдръпнах, трескаво търсейки поне някакво оръжие, но тогава Ротуса рухна претъркулвайки се към моите крака. Аодхен се появи иззад трупа на огромното чудовище, лицето на професора беше бледо, но съсредоточено.
– Аш, преди бала поставих проследяващ артефакт на Тина… – каза той бързо и пъхна заснежен смърчов клон в ръцете ми. – Вземи… те са сдвоени. Ще ти помогне да зададеш отправна точка на тунела! По-бързо! Търси врата!
Не попитах защо професора изведнъж реши да ми помогне, защото толкова дълго той беше против нашата връзка. – Може би Аодхен е преразгледал отношението си към миналото, настоящето и бъдещето. Но точно сега всичко това не е важно… трябва да намеря моята слугиня!
– Тази ще свърши ли работа! – Извиках, сочейки една незабележима врата под стълбите. Може би заден изход или стая за помощни нужди. Аодхен кимна и бързо нарисува няколко неразбираеми символа върху дървото, след това извика някакво заклинание.
– Ще помогна… – внезапно се появи изневиделица Александър Клифорд. Заклинателите се спогледаха и свиха устни и вежди в един и същ жест, и продължиха да действат заедно, последователно и ясно. Все едно бяха правили това и преди. В следващия момент отвора за ключалката на дръжката на вратата започна да свети слабо със синкави отблясъци, което явно означаваше, че се е отворил преход.
– Тунелът е еднопосочен, Аш… – каза напрегнато Аодхен. – Но няма друг начин. Бързо… намери я! – Без да казвам и дума, кимнах направих крачка навътре и в следващия миг стъпих на дебелия леда на замръзналата река.

Назад към част 31                                                                       Напред към част 33

Глава 31

Балът на хилядата свещи! Трябва да е грандиозно събитие… – помислих си аз. Съдейки от повсеместно царящата във ВСА суетата, вълнението и дори в някои случаи бих казала истинска лудост! Разбира се, аз никога не бях ходила на какъвто и да е бал, и не разбирах много добре какво точно ме очаква. Предпразничната треска беше обзела дори хора, които според моите разбирания изобщо не бяха склонни на подобен род лудости. Последният пример от днес, бе Ари. Тя беше съвсем скромен и незабележим студент, нормално справяща се с омагьосани механизми, железни артефакти и други подобни, но какво се бе случило с нея? През последните дни когато се засичахме, момичето се шматкаше из ВСА с физиономия на откачен призрак, днес я забелязах да се блъска неволно в други студенти и дори в една стена. А когато дъщерята на механика ме прихвана в коридора, опитвайки се да ме отегчи до смърт с последните модни тенденции на роклите и бижутата, разбрах, че трябваше спешно да се спася някъде. – Към кулата… точно така, далеч от горящите очи, искрящите бижута и обсъждането на танците! – Но уви, нямах време!
– Тина, Ерик ме покани. Можеш ли да си представиш?! – Възкликна задъхано Ари, докато ме догонваше, когато се опитах да ѝ избягам. – Какво мислиш?! Не е ли това прекалено ужасно?
– Защо да е ужасно? Дори мисля, че е страхотно! – Спрях погледнах я и се усмихнах, сякаш признавайки опита ми за бягство за неуспешен. А в главата ми пробяга мисълта, че да питам Ари за Вандерфилд и нейния фен клуб ще бъде доста неблагоразумно в момента.
– Така ли? Но той е риж… аз не знам! – Момичето завъртя искрящите си от радост очи.
– Златист… по скоро! – Поправих я аз, опитвайки се да прикрия усмивката си. А Ари ме зяпна с отворена уста, сякаш беше чула откровението на Свети Фердион.
– Златист… точно така! – Изкрещя тя. – Ооо… Тина! Трябва да доидеш с мен до бутика за дамски тоалети! Та аз нищо не разбирам от това! Абсолютно нищо! Аз разбирам повече от мобили, отколкото от тъкани! Ти-и-на! Моля те…
Приятелката ми скръсти длани умолително, а аз неспособна да намеря друг изход се предадох. В крайна сметка се сетих, че и аз имам нужда от тоалет за Нощта на хилядата свещи. Въпреки че след тази странна и дори зла целувка, Рийвс не се беше доближавал повече до мен. Дори ми се струваше, че ме избягва умишлено, само веднъж, случайно се срещнахме в библиотека. Гледахме се от разстояние доста дълго време, а после той се приближи и процеди през зъби, че ще ме чакал на входа на балната зала, обърна се и си тръгна.
Перспективата да вляза през огромните врати под ръка с Рийвс Клифорд не беше много обнадеждаваща, но просто нямах друг избор. Следователно, трябваше да си купя бална рокля, но първоначалния план бързо претърпя провал. След като двете с Ари пристигнахме в търговския район аз бързо осъзнах, че идеята ми е неосъществима. Цените на приличните, дори скромни омагьосани бални облекла започваха от сто суни, а в джоба ми имах само няколко банкноти. Затова ми се наложи през цялото време да се преструвам, че не мога да намеря тоалета, който да ми харесва и тихо се чудех откъде да си купя подходящ плат и конец. Реших че сама ще си ушия роклята, така ще стане много по-евтина и не по лоша от скъпите снобарски тоалети. Разбира се, не бях толкова опитна майсторка, колкото известните шивачи в търговския район, но вярвах че мога да се справя.
Докато Ари пуфтеше зад паравана в пробната, аз станах от ниското кадифено диванче и тръгнах да разглеждам наоколо с интерес, витрините с чанти и гривни, стелажите с хиляди искрящи обувки, и разбира се изящните тоалети. Какво ли нямаше тук! Рокли със и без шлейфове, копринени и брокатени, бродирани с мъниста и позлатени конци, с твърди корсети и прекрасни воали! В Нощта на хилядата свещи е традиционно да се носят рокли в зимни цветове, меко синьо или розово, като зимна зора, сини като здрача, бели или лилави. Точно тази гама от цветове и нюанси и беше изложена от съобразителните собственици на модни магазини. Това разнообразие направо заслепяваше очите и сладко свиваше момичешките сърца. Опитах се дори да не поглеждам към витрините с дамски обувки! Омагьосаните токчета, в които краката ти не се уморяват никога и дори можеш да танцуваш няколко дни подред, но цената им беше също толкова заслепителна колкото и блясъка им! Затова накрая с въздишка отново се настаних на малкото кадифено диванче, за да изчакам приятелката си. Едно усмихнато момиче ми донесе малка чашка ароматен чай и бадемови бисквитки, приятно изненадана аз лакомо захапах лакомството.
– Какво ще кажеш? – Появи се Ари внезапно иззад паравана. – Много ли е зле? – Аз се закашлях, сухите бисквитки направо се залепиха за гърлото ми, затова отпих една глътка чай от чашката и се обърнах към приятелката си.
– Удивителна е Ари! – Отговорих напълно искрено. Нежно розовата рокля прекрасно обгръщаше крехката ѝ фигура, подчертавайки изящното тяло на момичето. Малки нежни пеперуди пърхаха над ефирния подгъв, а над тях проблясваха звездички. – Господи Ари… приличаш на приказна фея! Ерик направо ще си глътне езика!
– Така ли мислиш? – Изчерви се Ари. – А ти… нищо ли не си избра?
– Аз вече имам рокля… – излъгах, скривайки лицето си зад чашката. Ари се приближи и се просна на дивана до мен, изчервявайки се още повече. След няколко секунди мълчание докато разглеждаше подгъва на роклята си, тя каза.
– Тина, слушай… аз имам малко събрани пари, ако ти потрябват. Татко получи наскоро добра поръчка, а и дядо винаги ми помага… така че мога да ти дам назаем. Наистина няма да има проблем…
– Всичко е наред! – Скочих на крака, оставяйки на близката масичка миниатюрната посуда. След това се усмихнах и със смекчаващ тон продължих. – Наистина, Ари… всичко е наред! А облеклото ти е просто прекрасно! В него направо си истинска красавица! – Момичето се оживи и с усмивка започна да търси подходящи обувки. А аз изтичах на улицата, казвайки на моята приятелка, че ще я изчакам отвън.
Ярко украсения търговски квартал радваше окото с красиво осветени фасади на сградите, безкрайните и огромни прозрачни витрини, в които се въртяха манекени и нежно проблясваха звезди, пъстри птици и красиви пламъци мигаха над ярките надписи на магазините. На малкия площад в съседство лениво пуфтеше летящ паровоз, а в откритите вагончета пищяха от възторг група деца. Дори уличните фенери бяха украсени за празника, така че сега някои от тях изглеждаха като ярки цветя, а други приличаха на омагьосани зверове. По щандовете в магазините за играчки се люлееха и правеха всевъзможни номера различни чудновати снежни чудовища. А наоколо тракаха с металните си колела влакчета, доставящи кошници пълни със разнообразни лакомства. Тълпи от шумни деца се блъскаха и препускаха навсякъде, докато родителите им не ги издърпваха насила от чудните магически магазинчета. От козирките над стъпалата на магазините и уютните ресторантчета се стичаха надолу омагьосани звездни потоци, а по покривите и первазите на прозорците танцуваха илюзорни феи и странни крилати същества, щедро разпръскващи въздушни целувки към минувачите. При следващата ми крачка, едно от небесните създания разпери огромните си бели крила и се обърна в моята посока. То размаха полупрозрачната си ръка и дори ми намигна, издухвайки от дланта си рояк искри. Аз също помахах в отговор, въпреки че разбирах, че съществото е просто красива илюзия. А отстрани в далечината се виждаха светещата страна на Колелото на безстрашието и върха на Часовниковата кула.
– Път. Направете път! Внимание… направете път! – Извика ловък младеж разносвач, умело маневрирайки между пешеходците с кънки на колела, размахвайки в ръката си вестник. А в обемистата чанта на гърба му тежеше цяла пачка с новинарската преса. – Фигурата на Пазителя на сънища, вървящ по перваза на Часовниковата кула, вече смени типичния си цилиндър, с голяма красива горяща свещ! Приближава главната нощ на зимата! Побързайте да напазарувате на най-добрите и достъпни цени! Внимание, внимание!
Засмях се подир разносвача и обръщайки глава отново се усмихнах на небесното създание. У дома в Котловината, леля ми също украсяваше нашия дом с лъскави гирлянди и многообразни фигурки на небесни създания. Но нашите не бяха омагьосани и живи, а най-обикновени дървени. Чичо ми сам ги беше издялал, след което ги бяхме боядисали с лъскава боя и ги изрисувахме със звезди. И всяка година внимателно ги вадехме от голямата кутия, където ги съхранявахме грижливо увити в парчета хартия и меки парцали.
Щастливите спомени караха носа ми да потръпне, а очите ми да се налеят, но аз само се усмихнах. Най-важното бе, че чичо ми вече се чувства много по-добре и вероятно скоро ще започне да прави нови играчки и заготовки! Имаше време преди, когато той се славеше със своите небесни създания из цялата Котловина! В този момент в джоба ми се чу тихо звънене и аз извадих известителя. Беше приятно топъл. От което веднага сърцето ми заподскача в гърдите! Едно нежно докосването, внимателно ми бе предадено от лакираното дърво. А аз погалих гладката повърхност в отговор.
“За какво си мислиш?“ – Отговорих отнесено.
“За небесните същества. Харесват ли ти крилата им?“
“Харесва ми това, че те карат да се усмихваш.“ – Съобщението върху тънката лентичка хартия ме накара да подскоча и да се завъртя на място от щастие.
А когато вдигнах поглед, съзрях Аш да стои от другата страна на улицата, облегнат на една от колоните на един магазин Сакото му както винаги, бе отворено, а ръцете в джобовете. Този път врата му бе увит в дебел синьо-бял кариран шал. Той стоеше и продължаваше да се усмихва. Олюлях се, несъзнателно искайки да се приближа. И улових същото желание от негова страна към мен. В този момент известителя в джоба ми стана направо горещ и това не беше моята топлина, въпреки че може би беше също и моята. През мигащите светлини, плаващи по лъскавите страни на преминаващите мобили, през искрящите небесни същества, танцуващи феи и бързащи минувачи, ние страстно гледахме един към друг. Стискахме известителите със съжаление, че пръстите ни докосваха само простото дърво. Аш вече не се усмихваше, сега имаше нещо различно в погледа му, но не успявах да назова това чувство.
– Тина, виж какви обувки намерих! – Гласът на Ари ме накара да се обърна и да погледна объркано към приятелката си. А тя опули очи в следващия миг. – Ой, стори ми се, че там стои Аш Вандерфилд! И май той те гледаше! Сторило ми се е, нали?
Измърморих нещо неясно в отговор, поглеждайки настрани. Но Аш вече не беше там до витрината.
* * *
В деня на бала набързо завърших роклята си в моята стая в кулата. Още в навечерието на празника на входа на ВСА се бе появил огромен надпис, който гласеше, че вечерята и бала ще се състоят в голямата бална зала, където аз никога не бях ходила досега. Академията беше притихнала и сякаш беше затаила въздух, а във въздуха приятно миришеше на сняг, на елхи, на сладкиши, всички с нетърпение очакваха чудото и сладостно предвкусваха празника. Още от сутринта момичетата се бяха затворили в стаите си, приготвяйки грижливо тоалетите си и прилежно оправяйки прическите си, а момчетата бяха измислили ново забавление. От някъде се бяха сдобили със снимачен запечатлител със криви лещи и огледала. Такъв който прави снимки, но хората на тях изглеждат като пародия на самите себе си. Издути, рошави, с изпъкнали очи или слаби криви крака и ръце. Събирайки се на групи, тези шегаджии, се опитваха да надникнат в стаите на момичетата и да заснемат красавиците, за да ги порадват след това със снимките чудо. Ясно беше, че самите студентки не искаха да се гледат в кривите харографи и затова щедро възнаграждаваха хилещите се момчета с писъци, крясъци и всевъзможни магии. Студентите се хилеха гръмко в отговор, приличащи на тълпа разгневени Виверни и след това избираха следващата стая на поредната си жертва.
Затова пък в моята кула си беше съвсем тихо и спокойно и никой не смееше да смущава покоите на разрушителя, така че дори на момент ми ставаше тъжно и скучно. Бях купила плат за роклята си в Котловина. И след доста усилия и усърдие от моя страна, сега вече се въртях пред огледалото си, опитвайки се да довърша почти готовата тъмно синя бална рокля. За направата на която трябваше да отделя няколко безсънни вечери, но затова пък успях да спестя доста суни! Разбира се, бих предпочела нещо по-светло или по-ярко, но в покрайнините се носеха практични цветове и плътни материи. И дори за празниците там се шиеха такива рокли, който можеха да се носят дори след празничната нощ. Единственият плюс на жителите на покрайнините може би беше, това че използваме множество лъскави конци и връзки, с които украсяваме дрехите си, сплитаме около врата си или в косите си. Аз бях сресала къдриците си и ги бях закопчала от едната страна. И смея да кажа, че изглеждах много добре. – Но… много добре за Котловината. Тук, в Бездуш, всичко е различно. – И само като си спомних за роклята на Ари, настроението ми стремглаво падаше до нивото на бездната. Като се има в предвид, че приятелката ми ме завлече в един от най-достъпните магазини налични за стандартите на столицата!
Намръщих се и реших да не си позволявам да се разстроя. – В крайна сметка това е всичко на всичко просто една рокля! Е, да… първия ми бал. Но какво от това? Какво толкова може да е, което да не съм виждала? „А какво си виждала“… – любезно ми нашепваше вредния ми вътрешен глас. Тогава аз му наредих да изчезва от главата ми и отново се вгледах в бавно въртящото се огледално отражение. – Синьото определено ми отива! И клиновидната пола се движи красиво и леко, когато се движа! Също ще прикрепя брошката, която ми даде леля към корсета! Да… точно така. – Почти успях да се убедя, когато едно камъче удари прозореца ми. Изненадана погледнах навън. – Дали пък някой от онези смешници в академията не се бе добрал и до мен?
С почуда видях във въздуха да се носи някакъв вързоп, завързан с тънка връв за грациозно реещо се хвърчило-змия. Омагьосаният пратеник бавно се издигна нагоре, докато една кръгла кутиика застана на нивото на очите ми. Дръпнах прозореца, при което получих порив на вятъра в лицето си, затова бързо хванах и завлякох подаръка вътре в стая. Змията размаха величествено хартиените си криле и отлетя в зимното небе. Аз затръшнах прозореца и сложих кутията на пода, внимателно развързах златистата панделка и отворих капака. Под тънката хартиена обвивка лежеше нещо лилаво-синьо, нежно, блестящо, гладко, ефирно и непоносимо красиво. Извадих го и в следващия миг ахнах.
– Свети Фердион! Та, това е… рокля! За мен? – Дори и без да поглеждам етикета на известния шивач, разбрах че това нещо е невероятно скъпо. – Това вероятно е някаква грешка… – измърморих аз, галейки нежната коприна и капчиците бляскави камъчета. – Но все пак… някой пусна подаръка точно на моя прозорец! В края на краищата не са изпратили тази красота, за Аодхен! А аз съм и единственото момиче в кулата! Нее… не може да бъде. Това определено е грешка! Но аз мога ли поне да я пробвам? А после веднага ще я сваля и ще я върна в кутията! Само ще я пробвам! Набързо…
Роклята в стил Котловина мигновено се свлече от мен, а аз протегнах ръце и се гмурнах в хлъзгавата гладка коприна на неочаквания подарък. Роклята мигновено се разля стичайки се нежно по тялото ми. Люляковото елече-корсет плътно обгръщаше талията ми и повдигаше предизвикателно гърдите ми, а полите се разплитаха леко и грациозно в искряща каскада от меки сини и тъмно лилави слоеве. На дъното на кутията искряха подканващо екстравагантно нежни обувки, които грабнах с трепет и внимателно обух. Чувствах сякаш пораснах с една глава и бях стъпила в нежен мек облак, с треперещо от вълнение тяло много бавно се обърнах към огледалото. И в следващия миг замръзнах, не вярвайки на отражението. – Това е най-невероятната рокля, която съм виждала! – Корсажът оставяше оголени ръцете, ключиците и деколте на гърдите ми, роклята подчертаваше моята стройна фигура и се пръскаше под ханша на невероятни вълни от коприна и дантела. Подгъвът искреше от множество сълзици, камъчета и бляскави искри, а когато направих крачка, зад гърба ми изведнъж израснаха призрачни крила от шлеифа.
– Крила! – От вълнение за малко да се строполя от високите токове. – Не, това не е грешка! И роклята, и вълшебните токчета… са точно за мен. – От този, който реши да ми подари крилата на небесно същество… защото знае… че ще ме накарат да се усмихвам! Те са от Аш…
В следващия миг се натъжих, и дълбоко въздъхнах. – Но откъде е взел толкова много пари? Та тази рокля струва цяло състояние, а Бащата на Аш спря да му плаща издръжка! – Намръщих се и затворих очи. – Наистина ли, за да купи подарък за мен… Аш е продал мобила си? И също е върнал дълга ми към Рийвс…
Ново камъче отново удари прозореца и ме извади от тъжните мисли, аз вдигнах подгъва на новата си рокля втурвайки се към стъклото. Над елхите трепкаха бляскави снежинки. – Нее… не са снежинки! Многоцветни светлинки, които се събраха в летящ надпис, „Честит рожден ден, Тина.“ – Разтърках очи, не вярвайки на зрението си. – Ами да, наистина… бала на академията по невероятен начин съвпада с деня на моето раждане. – Тази сутрин бях получила по главния съобщител трогателно съобщение от леля ми и чичо ми. Утре щяха да ме чакат у дома с подготвени подаръци и лакомства. А днес от сутринта аз тайничко си представях, че ВСА празнува не главната нощ на зимата, а моето раждане! Вярно, нямах намерение да огласявам за това събитие. Но явно някой се бе сетил!
Буквите трептяха и блестяха в тъмнеещото небе, а аз стоях в най-красивата рокля на света и се чувствах като истинска принцеса. Някъде там, в мастилените сенки, беше моя принц. И въпреки че не го виждах, го чувствах прекрасно. Стиснах известителя в дланите си. Не написах нищо, просто поставих гладкото дървото на устните си. И веднага усетих ответната целувка.
– Това ще бъде най-невероятния рожден ден в живота ми! – Прошепнах аз с просълзени очи. Буквите проблеснаха за последен път и угаснаха в здрача. Няколко минути по-късно на вратата се почука. Професор Аодхен ме очакваше зад вратата и когато ме видя, заклинателя замръзна.
– Тина? Ти си просто ослепителна.
– Благодаря ви, професоре… – казах смутена аз. – И вие изглеждате страхотно! – Погледнах към мъжа пред мен, но уви, дори бала не бе променил вкусовете му. И днес заклинателя беше облечен в официален костюм с дълъг черен сюртук, и единствената разлика загатваща за предстоящия празник бе заснежено елово клонче в джобчето на гърдите му. Тогава той ми подаде едно клонче на мен също.
– Мислех, че ще имате нужда от този атрибут… ще ми позволите ли? – Аз неуверено кимнах, а заклинателя чевръсто закачи зимната украса на корсажа на роклята ми. И след това се усмихна широко.
– Честит рожден ден, Тина.
– Благодаря Ви, професоре! – Отговорих объркано аз. За миг дори ми се прииска да спра това мигновение, защото беше невероятно вълнуващо. – Аз, незначителното момиче от покрайнините, стоя си тук, в най-добрата академия в кралството, облечена с най-невероятно красивата рокля в столицата и получавам поздравления от най-могъщият заклинател в държавата, професор Аодхен! Ооо, чудеса! – Аодхен се усмихна доволно и ми протегна ръка.
– Позволете ми да ви придружа до балната зала. Ще ми бъде приятно. Днес вие наистина приличате на принцеса… както разправят за вас. – Аз се изчервих.
Господи… тези глупави слухове са стигнали дори до професора! – Но не посмях да възразя, мълчаливо поставих ръката си върху лакътя на разрушителя и ние заедно слязохме надолу по стълбите на кулата. Когато стигнахме на прага, Аодхен ловко направи бързо движение, след което мигновено ни покри прозрачен, непроницаем златист купол. А най-хубавото бе, че вътре бе топло и дори уютно, сякаш се носихме върху снега, без да пропадаме или да замръзваме!
– Удивително! – Плеснах с ръце. – Подобно заклинание би ми било от голяма полза в Котловината! По средата на зимата понякога е невъзможно дори да стигна до спирката на вагончетата! Толкова много сняг натрупва, че преспите стават по-високи от мен!
– Може би бих могъл да ви науча… – отговори мъжа сухо, но усмихвайки се.
Безпроблемно стигнахме до главното стълбище на ВСА, а когато влязохме в залата аз сякаш ослепях за миг. Академията беше украсена с много светлини, искрящи топки и трептящи гирлянди. Примигнах с очи, докато разрушителя ме водеше през множеството искрящи коридори. И когато стъпихме на огромната горна площадка пред раздвоеното стълбище, аз направо онемях. Това не беше просто бална зала! Струваше ми се, че съм попаднала в чудна приказка, с омагьосана гора, където царува вълшебна зима! Огромните огледала по стените увеличаваха и умножаваха пространството, а между тях се издигаха заснежени вълшебни дървета, обвити с хиляди гирлянди и звезди. Подът искреше в разнообразни цветове приличащ на ледена дъга. Масите, доста от които за момента все още празни, бяха подредени в кръг и покрити със снежнобели покривки и украсени с елхови клонки и венци. А когато повдигнах глава, почти избухнах в сълзи от красотата на това, което видях. Там горе нямаше покрив. Имаше прекрасно ясно небе с падащи звезди, ярки съзвездия и комети с многоцветни опашка, прелитайки съвсем близо над нас. В центъра на това прекрасно небе имаше огромен хронометър с една стрелка, която мързеливо пълзеше по звездния купол. Когато тя достигнеше полунощ, щяха да бъдат запалени хилядата свещи, а техния огън щеше да изгори скръбта от миналото и ще освети пътя ни към бъдещето. В тази невероятна зала дори тихо валеше сняг, който не стигаше до пода. Просто леко полягаше като пухкави зимни пеперуди по лампите, клоните на дърветата, люлеещите се топки и множеството ледени скулптури наоколо, и след миг той веднага изчезваше, разпръсквайки разноцветни миниатюрни искрици във въздуха.
– Уаау… какво вълшебство!
Доста студенти и родители вече се тълпяха долу, опитвайки от сервираните закуски и напитки. Студентките бяха облечени с толкова невероятни рокли, че дори самата кралица можеше да им завиди. Около омагьосаните тоалети пърхаха пеперуди, звезди, пламтяха огньове и проблясваха светкавици разпръскващи малки дъги. Всяко момиче се опитваше да надмине своите приятели с изтънченост и невероятни омагьосани ефекти. По перифериите на невъобразимите им шапки кръжаха снежинки и се въртяха разноцветни торнада между пъстрите им пера, призрачни елени препускаха, и танцуваха всевъзможни небесни същества. Диадемите, колиетата и обеците блестяха ослепително, и дори издаваха нежни мелодични звуци.
Момчетата бяха предпочели лъскави официални костюми от коприна и кадифе, бели, черни или сини. Много от тях носеха също дълги роби или пелерини, подплатени с кожа, покриващи раменете им. Днес студентите изглеждаха неочаквано сериозни и зрели. Балът на ВСА по традиция отваряше врати за родителите на студентите. Зърнах някъде из тълпата Ари, до един добродушен пълничък възрастен мъж. А Томас беше до впечатляваща двойка, величествени царски съветници. Днес академията бе събрала цвета на нашето кралство. Аз бях замръзнала на самия връх на стълбите, едва поемайки си дъх и попивайки от невероятната красота и оживление на това място.
– Ооо, благодаря ви, че доведохте приятелката ми, професоре. Ще ми позволите ли? – Появи се изведнъж Рийвс до нас, в блестящ черен сюртук с кожена яка, тъмен панталон и тъмносиня риза, която идеално подчертаваше цвета на очите му. Той погледна гордо и недвусмислено към ръката на Аодхен. А разрушителя се усмихна иронично и отстъпи крачка назад.
– Разбира се младежо.
– Злобичке… – каза Клифорд с тих и дрезгав глас, стоящ на крачка от мен съзерцавайки ме, а аз усещах как направо ме изгаря с поглед. Рийвс пое дълбоко въздух и направи крачка към мен, после още една. И накрая ме притисна в себе си. – Толкова си красива…
– Ще ми измачкаш роклята… – казах тихо и Рийвс се отдръпна със смях.
– Рокля? Ах да, разбира се… ще тръгваме ли? – Ръката ми неуверено легна върху неговата.
Последният ден от нашия договор и после ще съм свободна!
И ние направихме крачка надолу по огромното стълбище. Няколко глави отдолу се обърнаха към нас, а аз почувствах как моите призрачни криле запърхаха леко зад мен. В следващия миг сякаш някаква вълна заля всички, които стояха долу и заобръщаха глави към стълбите. Аз спрях от обхваналия ме страх, не очаквах това голямо внимание, но Рийвс стисна силно ръката ми и не позволи да спра. Последва още една стъпка, и усетих как Lastfata докосва вътре в мен струните на душата ми, направо звъняха. – Аш! – Той също стоеше долу, в безупречния си костюм, изглеждаше направо недостижим и толкова съвършен. За бала Вандерфилд бе избрал бял костюм и синя роба. Русата му коса изглеждаше сякаш покрита със скреж, дори за момент си помислих, че Вандерфилд направо изглежда създаден за това събитие. С неговите ледени очи, с неговата арогантна усмивка, въпреки че сега не се усмихваше. Той ме гледаше направо в очите, без да мигне дори. Алисия стояща до него, явно нещо му говореше, но Аш сякаш не я чуваше. В страни от него забелязах Вандерфилд старши, но той се интересуваше повече от часовника си и от разговорите с други съветници, отколкото от празника. Стълбите изглеждаха безкрайни и когато стигнахме до долу направо онемях.
– Тинка! Нашето момиче! Каква красавица! А каква зала! Тук са кралските съветници, видя ли ги? – Проплака скъп и познат за мен глас, а аз се обърнах невярваща на ушите си.
– Лельо? Чичо? – Отворих уста от удивление и радост. – Господи, но как? – Чичо ми, облечен в параднията си костюм, се подпираше на бастун, но се усмихваше и изглеждаше почти здрав. Леля носеше най-хубавата си рокля с дантелена яка, сивата и коса бе стилизирана прилежно с къдрици и дори бе покрита с кокетна шапка. И двамата се изчервиха от възторг, бяха като деца радващи се и оглеждайки луксозната зала на академията.
– Но вие казахте, че не можете да дойдете!
– Не искахме да те засрамим, скъпа. Но това прекрасно момче ни доведе… – каза леля ми, усмихвайки се чаровно на Рийвс. – Каза, че ще е изненада за рождения ти ден! С чичо ти ни беше трудно да запазим всичко в тайна! О, скъпа, защо си крила от нас твоя приятел? – Леля ми лукаво поклати пръст към мен, а чичо ми я сръга с лакът, хвърляйки благосклонен поглед на Клифорд. – Много приятен млад мъж и толкова внимателен!
Обърнах се към Рийвс. Той изглеждаше напълно невъзмутим! – И кога той успя да се сприятели с моите роднини? Но трябва да призная, че изненадата му беше успешна, разбира се точно тази вечер семейството ми ми липсваше! – Затова се усмихнах топло на младежа.
– Благодаря ти. – Той наведе глава и ми намигна подигравателно.
– Това не е цялата изненада, Тина. Но, търпение… бала току-що започва.
Леля ми стисна ръце по детски и се ухили широко, но тогава наблизо се появи разносвач с поднос и вниманието на семейството ми се насочи към тарталетите с пастет и малките сладки. А Рийвс използва момента и ме дръпна настрани. Не погледнах назад към Аш, въпреки че усетих напрегнатия му поглед с цялото си същество. По навик дланта ми се опита да напипа известителя, но уви, за дървената кутиика нямаше място в моето облекло.
– Благодаря, че доведе семейството ми… – обърнах се отново към Рийвс. А той вдигна от близкия поднос чаша с шампанско и ми я подаде. – Не го очаквах от теб!
– Пълен съм с изненади и тайни, злобарке… – намигна ми момчето весело. – Но най-важните съм запазил за най-накрая.
– Може би не е трябвало? – Засмях се. – Знам ги аз твоите тайни!
– Едва ли… – каза той неочаквано сериозно. – За умно момиче като теб, относно някои въпроси ти си удивително сляпа. – Нямах време да изясня какво точно има предвид Рийвс, когато той ми посочи подиума. – А ето го и ректора! Сега ще има тържествена реч… препоръчвам да пийнем, злобичке! Обикновено тази част е невероятно скучна!
Тълпата утихна и се обърна. Г-жа Велвет се изкачи на подиума. За празника тя бе избрала пищна синя рокля осеяна с комети, летящи по омагьосаната тъкан, а на главата ѝ се мъдреше огромна екстравагантна шапка, от ръба на която висеше самата луна и по цялата периферия бяха разпръснати стотици искрящи звезди. След нея се качиха Аодхен, професор Майлс, Тензия Лебуест, която беше облечена в идеален пасващ ѝ нежен розов тоалет. А след тях се качиха няколко други учители които не познавах. Както Рийвс каза, учителите поздравиха учениците за успешните изпити и на края бяха дадени указания за следващите шест месеца. Но въпреки демонстративно прозяващия се Клифорд, на мен лично речите на професорите ми харесаха и дори ме вдъхновиха. Но това не спря Рийвс да опита да развали всичко, правейки си шеги и цитирайки учители почти дословно. А кога произнесе дума по дума инструкциите на стария Майлс, дори преди самия професор, аз не издържах и тихо се засмях. Тогава Рийвс хвана ръката ми и погали пръстите ми. И точно в този момент усетих сякаш бях изгорена от нечий чужд поглед. Аз обърнах глава бавно и търсейки този поглед внимателно. Докато се натъкнах на тъмния поглед на Аш, който не гледаше говорещите учители, а не ме изпускаше от очи. И тъмнината в този поглед изобщо не ми хареса. Опитах се да се усмихна, за да успокоя Вандерфилд, но това само влоши нещата. Той се взря в ръката ми, стисната от дланта на Рийвс, а в следващия миг усетих как огромните златни звезди над главите ни се олюляха, сякаш обезпокоени от свирепия северен вятър. Затаих дъх и внимателно дръпнах ръката си, освобождавайки се от плена на пръстите на Клифорд. След миг преподавателите започнаха с поздравленията, после продължиха напътствията от представителите на Магистериума, а след това кралския съветник Клифорд излезе на подиума. И в този момент дори Рийвс млъкна.
– Приличаш на баща си… – казах аз, гледайки с респект високия, красив мъж върху подиума пред нас.
– Да, приличам дори повече от Александър, по-големия ми брат… – каза Рийвс самодоволно, но веднага посърна. – Въпреки че той мисли друго! Между другото, искам да те запозная също и с брат ми. – Младежът погледна платинения си часовник и измърмори. – Но той както винаги, се бави. Да бъдеш върховен следовател не е лесна задача. Брат ми никога няма достатъчно време за семейството си.
Аз изобщо не кипях от желание да се срещам и запознавам с роднините на Рийвс, затова се престорих, че не го чух, защото съм запленена по речта. – Но ако трябва да бъда съвсем честна Клифорд старши се изказа блестящо. Речта му бе жива и искряща и беше посрещнато с бурни аплодисменти, особено финала.
– И така, тази година на мен се падна честта да обявя откриването на Зимния бал! Което ще направя с най-голямо удоволствие! Накратко… Нека бала започне!
В следващия миг под купола на залата загърмяха фойерверки, заваляха искри от всички страни, а студентите избухнаха в неконтролируеми писъци и радостни възгласи. Тогава музиката започна да свири, а по масите започнаха да се появяват всевъзможни ястия и голямо разнообразие от напитки. Оживената тълпа гърмеше няколко минути, а после бавно се раздели на две. Една голяма група наобиколиха масите, а останалите веднага прекосиха залата за да достигнат до дансинга и започнаха да танцуват.
– Танцувай с мен, злобарке… – усмихна се Рийвс, кимвайки към тези, които вече се носеха под ритъма на музиката върху лъскавия под приличащ на многоцветно ледено езеро. А аз в опита си да се измъкна с надежда погледнах към масите и измърморих.
– Ааа ти… не си ли гладен?
– И то много… – прошепна той, навеждайки се към ухото ми. – Отдавна ми се иска да изям… теб! – Аз изсумтях с досада, а недосегаемия се ухили. В същия момент отново вятъра разклати златните звезди които зазвъняха застрашително, и нечий поглед се заби като ръжен в гърба ми. Но дори нямах време да се обърна по посока на погледа, когато Рийвс каза. – Хайде, стига сме бърборили… да тръгваме. Той стисна ръката ми и ме повлече към танцуващите на дансинга. Аз го последвах с нежелание, след миг Клифорд ме придърпа към себе си и сложи ръце на кръста ми. Аз се зарадвах , че на дансинга около нас бяха само някои от най-скромните в академията. Но явно Рийвс това въобще не го интересуваше и ме прегърна прекалено силно, и доста предизвикателно.
– Ох, Рийвс… моля те. Гледат ни… – прошепнах ядосано и се опитах да се отдръпна.
– Нека да гледат… – усмихна се шумно и подигравателно, и ме погали по гърба.
В същия миг, като в отговор прозорците задрънчаха тихо, но изглежда на никой не му направи впечатление това. Останалите продължиха да се забавляват, да ядат, да пият и да танцуват! Кръжаха наоколо във вихъра на танца, щастливи и със зачервени лица. Зърнах за момент червената глава на Ерик, прегръщащ Ари, докато танцуваха, след няколко крачки Томас изплува спокойно с приятелката си, а след тях мярнах Тензия люлееща се в ръцете на непознат магистрариус и оживено разказваща му нещо. След минути танца свърши и аз веднага се отдалечих от Рийвс с облекчение. Огледах се плахо и съзрях Аш, който стоеше сам до стената. Около него се бе образувало празно поле, сякаш студентите се страхуваха да се приближат до онзи, когото доскоро бяха боготворили. Дори Алисия я нямаше до него, красавицата демонстративно се забавляваше и смееше сред приятелите си, а диамантената ѝ тиара блестеше ослепително в тон с луксозния златист искрящ тоалет. Погледите ни се срещнаха, преплетоха се и въздуха сякаш свърши. Аш наведе глава, без да откъсва очи от мен. Но тълпата вече ме отнасяше надалеч от него, към кръга от светлини, към Рийвс.
– Брат ми пристигна… най-накрая! – Внезапно се оживи Рийвс и кимна с глава към тъмнокос едър мъж в тълпата.
Зърнах за момент уморените му очи, стиснати устни, и тънката ивица брада. Но да разгледам върховния следовател на кралството не успях, танцуващите го блокираха далеч от нас, а светлините пресветваха прикривайки всички детайли. До нас притича разносвач с поднос, без да губя времего спрях и чашата отново беше в ръцете ми. Празника набираше пълна скорост, студентите се забавляваха. Няколко пъти се приближаваха приятелите ми, леля ми и чичо ми, или ние традиционно се обсипвахме с конфети, и изкуствен сняг. Така че скоро целия под беше покрит с бяло пухкаво одеяло! Вихърът от лица, рокли и проблясъците на светлините беше очарователен, но и малко уморителен. Погледнах настрани към отворените врати на терасата. Там вън имаше отоплители и дивани за тези, които исках да подишат малко чист въздух и да дойдат на себе си.
– Време е да изберем краля на тазгодишния Зимен бал! – Изведнъж каза тържествено в гласовия усилвател Тензия Лебуест. Тълпата се разтресе и развълнува. А на учителката беше дадена голяма златна чаша, в която учениците бяха хвърлили бележки с предпочитанията си предния ден. Последва леко почукване по ръба на омагьосания съд и от вътре изскочи летейки малко листче с името на този, който бе набрал най-много гласове.
– И така, скъпи мои… тази година кралят на Зимния Бал е… Рийвс Клифорд! – Моят спътник се усмихна широко, наведе демонстративно тъмната си глава, поздравявайки аплодираща го публика. Тогава Тензия продължи. – И като по традиция новия Зимен Крал има правото да избере своята Зимна Кралица. Хайде… думата е твоя, Рийвс! – Весело обяви Тензия.
В този миг кръвта ми направо замръзна във вените ми. Аз благоразумно направих предпазлива крачка встрани опитваки сякаш да изчезна, но това не помогна. Упоритата му длан стискаше китката ми и Клифорд рязко вдигна ръцете ни нагоре. След това той ме завлече към подиума. Аз се опитах да се съпротивлявам, но се оказа безполезно. На подиума аз се огледах объркано. Всичко плуваше пред очите ми, лица, светкавици, златни люлеещи се звезди, леля ми и чичо ми ридаещи от радост, напрегнатия поглед на Аш.
– Моята кралица е Тина Адърли! – изкрещя силно Рийвс. – Кралицата на тазгодишния Зимен Бала!
– Аз? О, господи… – фойерверките отново избухнаха оглушителни и заслепяващи.
– Дами и господа! Кралят и кралицата на ВСА! – Проехтя гласа на говорителя, усилен сякаш десетократно от ехото той се търкулна из залата. Алисия и Аш се качиха на подиума от различни страни. Изгледах малко изненадано кристалните корони в ръцете им.
– Това са коронованите особи от миналата година… – тихо и с насмешка ми обясни Рийвс. – Тоест тези, които са вече завинаги в миналото.
Преглътнах сухо, когато бледия Вандерфилд пристъпи напред и постави короната на главата на Рийвс. В дълбините на зелените му очи проблесна желанието да откъсне тази глава, но Аш не се поддаде на желанието. Алисия се усмихна високомерно и постави короната си върху моята глава. Кристалният ръб направо стисна главата ми като в менгеме и задната част на тила ми сякаш замръзна.
– Радвай се, докато можеш, гадино… – каза почти безшумно русата красавица със все същата чаровна усмивка. Така че само аз да чуя думите ѝ, за останалите Лиса просто предаде почетното звание с чест.
Подиума блесна в ослепително синьо, хиляди снежинки и звезди се завъртяха около нас, сякаш бяхме наистина господарите на зимата. Рийвс се усмихна победоносно. А аз се опитах да си поема въздух, напълно изгубена в хаос от емоции. – Аз ли съм кралицата на ВСА? Аз? Нее… нима това е възможно?
– Това е нашето, нашето момиче! – Достигна до мен ентусиазирания глас на леля ми. Стрелката на часовника на купола трептеше звънливо, приближавайки заветната минута.
– Целуни ме, злобичке… – каза недосегаемия на ухото ми.
Целувка? Тук… сега? О, не…
– Ти обеща… – процеди Рийвс през зъби, дръпна ме към себе си, изгаряйки ме с устните си. Близо до Аш и пред всички в залата.
Аз направо останах без дъх, а короната болезнено стискаше главата ми, но вероятно нашата целувка изглеждаше впечатляващо отстрани. Позната ми вече вълна нахлу в мен, а пръстите ми започнаха да изтръпват. В този миг часовника заби с камбанен звън огласяващ цялата зала.
– Свещи! Свещи! Свещи! – Скандираше тълпата. – Време е да запалим свещите! – Последва нов удар от омагьосания часовник.
Неспособна да издържа повече, отблъснах Рийвс и притиснах длан към устните си. Погледнах назад виждайки Аш, който беше избутван от професор Аодхен към ръба на подиума. Вандерфилд изглеждаше напълно обезумял.
– Предавам възможността да запали хиляда свещи тази вечер на моя приятел Аш Вандерфилд. – Внезапно и гръмко възкликна Рийвс, а омагьосания усилвател разнесе гласа му навред в залата. – Дарявам му тази чест с правото си на крал! – Студентите и гостите започнаха да ръкопляскат, всички освен неприкосновените. Еди дори побеля, Магма застанала близо до платформата, се намръщи от недоволство. Явно защото всички от черния сектор разбираха отлично дълбочината на това унижение.
– Запали, запали! Аш! Аш! Рийвс! – Носеха се възгласи от всички страни. Клифорд се усмихна широко и направи жест с ръка към Вандерфилд. – Хайде, Аш, направи го! Всички очакваме това. – Стрелката на часовника отново се раздвижи и оглуши балната зала със камбаненият си звън. Колкото по-близо до полунощ, толкова по-силен ставаше звука на часовника. Аш мълчеше, тълпата отново се разтърси от възгласи. Короната притискаше непоносимо главата ми. А усмивката на Рийвс ме накара да затворя очи.
– Аш, запали най-после тези свещи! – Извикаха някои нервни студенти. – Запали, запали!
– Хайде, Аш… – каза подигравателно Рийвс. – Иначе всички ще останем без хилядата свещи тази година. Запали ги! – Вандерфилд издиша бавно.
– Това е невъзможно. – Гласът му изглеждаше смразяващ като вечния лед на севера.
– Забрави заклинанието ли… приятелю? Мога да ти го припомня. – Подигравката на Клифорд беше посрещнати с дружен смях.
– Нямам достатъчно потенциал… приятелю! – Също толкова безцветно отговори Аш.
– Какво? – Рийвс повдигна вежди с престорена изненада. – Не те чух…
– Моят магически потенциал е твърде нисък. Няма да мога да запаля свещите.
В този миг огромната зала на ВСА замръзна, жадно вслушвайки се в любезно разнесените думи от усилвателя. Множество глави започнаха да се навеждат една към друга, тих шепот полетя във всички посоки, прераствайки в рев, а след това почти крясъци.
– Какво каза той?
– Призна си? Каза го пред всички!
– Не мога да го повярвам!
– Чух го… всички чуха ли го…
– Вандерфилд вече не е в черния сектор!
– Нито в червения… за да запалите свещите, ви трябват не повече от тридесет единици…
– Стой далеч от него…
– Сега нашия крал е Рийвс…
– Какъв позор…
– Срам!
Стиснах ледените си ръце. – Господи, защо тази корона тежи толкова много? – Рийвс се усмихваше, а очите му блестяха като ледени. Завъртях се към Аш, но Клифорд стисна ръката ми, попречвайки ми да се отскубна. Тогава отново мярнах лицето на по-големия му брат в тълпата. И в същия миг проблясък от светлина вътре в главата ми направо ме ослепи. Изведнъж всичко си дойде на мястото и разбрах пълната картина! – Късчетата от разкъсаната картина… рисунка на стената ми… миналото, преплетено с настоящето. Тъмнокосият, който наричаха “мълнията“… Той се е изменил. Пораснал и си е пуснал брада, която променя лицето му. Станал е главен следовател на кралството.
– Брат ти е Александър Клифорд… – прошепнах аз, ослепена от внезапното просветление. – Алекс! Твоят брат… е Алекс! А ти знаеше всичко! Знаеш за Lastfata! Знаеш, че емоциите допринасят за прехвърлянето на потенциала! Онази нощ… ти нарочно ме целуна близо до мобила на Аш. Нощта преди Селекцията. Свети Фердион… Да, ти си замесен във инцидента, че Аш едва не беше убит от Аспид! Той можеше да го убие! – Клифорд все още не преставаше да се усмихва. Но въпреки че не говорих в усилвателя, думите ми отекваха ясно в затаилата дъх зала. Студентите отново започнаха да шушукат. Стоящи в близост до платформата неприкосновен се спогледаха.
– За какво говориш, Адърли? – Попита сухо Магма, Еди рошеше косата си объркано, а останалите се спогледваха многозначително.
Тогава съзрях безкрайно мъдрите и дълбоки очи на професор Аодхен. И в миг догадката, която живееше отдавна вътре в мен, придоби кристална яснота. – Точно така, Камелия Янсен е обичала точно него. Именно с него тя е била свързана с копието на съдбата. И точно той някога е бил “гръмотевицата“. Светлокосият Кей Лингстън, който беше обвинен в смъртта на момичето, и когото са изменили до неузнаваемост. – Стрелката отново се придвижи оглушително.
– Пусни ме веднага! – Оттърсих ръката на Рийвс с все сила, а в очите на младежа проблесна болка. – Това е толкова отвратително и подло! Как си могъл?! – Изкрещях аз.
– Отвратително е да се боря за това, което ми е скъпо? – Попита дрезгаво неприкосновения. – И за този, когото обичам? За теб, Тина… – погледна ме той и присви очи.
– Какво? Престани! Спри да се преструвате! Достатъчно!
– Ти не разбираш. Аз никога не съм се преструвал… – тихо каза Рийвс и опита отново да ме хвани за ръка. И тогава изневиделица получи силен удар от Аш.
– Това е, стига толкова! Махни се от нея… – изкрещя Вандерфилд.
Някои от студентите изпищяха други започнах да ахкат и шушукат. Тогава стрелката на часовника нанесе нов камбанен звън, от който само малцина успяха да чуят неприятния скърцащ звук от златните звезди люлеещи се на тавана. Болеше ме главата вече непоносимо. Вдигнах ръка, искайки да сваля короната, но осъзнах, че тя направо беше като залепена за главата ми!
Какво по дяволите е това?!
– Време е! Свещите! – Извика някой от студентите.
Тежката корона оказваше непоносим натиск върху главата ми, стори ми се, че дори ще я спука! Но с труд успях да погледна нагоре и видях г-жа ректора Аделия Велвет да вдига ръката си и когато стрелката се сля с полунощ, хилядата свещи блеснаха в миг из цялата зала. Но тяхната светлина избледня в моите очи, в миг короната стана непоносимо тежка и аз паднах на земята. Последното нещо, което успях да видя, беше лицето на Рийвс, изкривено от страх, и ръката на Аш посягаща към мен да ме хване. Но той сграбчи нищото.

Назад към част 30                                                              Напред към част 32

Глава 30

Излязохме до кулата на BCA, хванати за ръце. Но веднага се натъкнахме на яростния поглед на Аодхен.
– Двете дебелоглави влечуги! – Изсъска той през зъби. Професорът беше облечен в дълъг, черен, плътен шинел, черни кожени ръкавици, кожени панталони и дебел нагръдник с метални орнаменти, точно както военните. Черната му коса висеше на опашка по гърба му като мръсно въже, а очите на мъжа бяха потъмнели от сенки. Изглеждаше като гигантски черен, брониран орел, който току-що се е завърнал от тежко пътуване. Въпреки респекта ми към професора, аз изсумтях обидено.
Влечуги… те са пълзящи същества, глупави до безобразие! Аз не съм никакво влечуго!
– Последвайте ме веднага! – Нареди професора със смразяващ глас. Не посмяхме да не се подчиним. Аш се намръщи и отново заприлича на арогантен сноб но не каза нищо, а аз се притесних, чак ледени тръпки пробягаха по тялото ми. Аодхен подигравателно ни отвори вратата на ректорския кабинет, влезе след нас и я затръшна шумно тежката врата. Зад масата седеше Аделия Велвет и изглеждаше още по-зле от обикновено.
– Току що се връщат от Билтран… – каза кратко Аодхен, а г-жа Ректора ни погледна с тъжен поглед.
– Криете истината от нас! – Каза Вандерфилд опитвайки да прикрие гневния си тон. – И ние не ви вярваме!
– Истина? – Отсече Аодхен бясно. – Вие се държите като две глупави деца, които нищо не разбират!
– Точно затова искаме да разберем!
– А и не сме деца! – Възмутихме се едновременно.
– Искаме да знаем истината! За Lastfata и за съществата от Хребетите!
– Значи сте говорил с Марксимус… – предположи Аделия. – Очевидно, този стар идиот е все още жив.
– Да… и той знае за копието!
– Оо, да… той знае. Но не знае почти нищо… стария глупак.
– А вие не ни казвате дори и толкова! – Гневно излая Аш.
– Искате истината? Добре тогава… ще получите истината. – Седнете… – каза с плашещо спокойствие разрушителя. След това свали тежкото палто от раменете си и запретна бавно ръкави, разкривайки низовете от нугати на китките си. Изниза едно камъче и го запремята в ръката си, ние се свлякохме предпазливо на столове, внимателно наблюдавайки действията на заклинателя. Аодхен произнесе непозната дума на чароит, в същия миг нугата подскочи и сякаш се пръсна на съставни атоми над ръката на професора. Във въздуха се появиха два бледо сияещи портрета, на млад мъж и младо момиче.
– Това са Ралф Брайнт и Луиса Харис. Lastfata ги свърза преди около сто и десет години, това е най-ранния случай, който съм успял да намеря. И двамата са загинали шест месеца по-късно. – Аодхен измъкна втория камък, който излетя във въздуха създавайки нови два образа. – Стивън Брукс и София Морисън, преди шестдесет и пет години. Момичето е имало късмет… останала е жива, въпреки че след това попада в психиатрична клиника. И до края на дните си е страдала от пристъпи на паника, халюцинации и чувство за вина. – Последва нов нугат и още една светкавица. – Ролф Джонстън и Рейчъл Карлстън. И двамата са загинали. – Аз преглътнах, неспособна да слушам, усещайки какво има предвид професора. – Рич Конли и Елизабет Франклин. Младежът оцелява. Въпреки че след това прекарва остатъка от живота си в казематите обвинен и осъден, за убийството на момичето. Не е могъл да се примири със загубата на потенциала си.
Прииска ми се да изкрещя: – Стига! – Но се овладях и замълчах. Погледът на Аш бе станал мъртвешки и студен. Но стискаше зъби до болка и само скърцането и пукането им издаваха емоциите бушуващи вътре в него. Последва нов камък.
– Грегъри Спаркс и Катлийн Уилямс. И двамата загиват по време на пробива в сигурността на Хребетите, преди тридесет и пет години. – Нова светкавица. Появиха се две усмихващи се лица на млада двойка. – Ерик Оливър и Катарина Милтън. Момичето беше много мощен заклинател от неприкосновените, но Lastfata я свърза с миньор. Който малко по късно бил намерен в гората… бил доста трудно идентифициран. Разследващите така и не откриват кой му е направил това… главния заподозрян бил бащата на Катарина. А момичето веднага след това изчезна безследно.
Нещо сякаш се преобърна в мен. – Не мога да гледам повече! – Но Аодхен продължаваше неумолимо.
– Ерик Ламб и Анна Дуел. Ерик беше хвърлен…
– Достатъчно! – Не издържах аз. Аодхен ме погледна но продължи с жесток глас.
– Ерик беше хвърлен от моста. Той също загина. Както мнозина преди и след него. Тази истина ли искахте да чуете? През всички тези години на проучване успях да открия десетки двойки. Разбира се, нямаше никакви преки доказателства, наложи ми се да сравнявам косвени признаци. Такива, като повреди на омагьосани предмети, необясними унищожения или… появата на съществата от Хребетите. И това, което открих, ме ужаси. Всички истории с копието на съдбата завършваха с катастрофален изход. Винаги някой умира… често и двамата, в редки случаи само единия. Но те умират! В мнозинството случаите, този, който губи магията, не преживява. А този, който я получава, полудява в опитите си да върне и махне магията от себе си. Това ли трябваше да ви кажа? Отговорете!
– Ние имаме право да знаем… – дрезгаво каза Аш. А аз гледах ръцете си и едва преглътнах буцата в гърлото си.
– Вие ме ненавиждате, мислейки си, че се опитвам да ви разделя? – Аодхен се издигна като тъмна планина, твърд, мрачен и неумолим. – Но аз само се опитвах да ви предпазя. Свързана двойка с копието не може да се раздели на разстояние, така само става по-лошо. Но може би ако спрете да общувайте, ако спрете всички контакти… може би Lastfata ще загуби сили… – Аодхен се отпусна на стола и потърка челото си. – Може би… щеше да проработи.
– Камелия Янсен също ли не можа да понесе чувството за вина? – Попитах тихо аз.
– Да… – безразлично отговори заклинателя. – След пробива… тя осъзна какво прави копието на съдбата и на какво е способно. Нейният… нейния “партньор“ беше тежко ранен и не се поправяваше. Тя… не успя да го преживее. – Тогава Аделия се изправи, мълчаливо взе бутилка с някакво лекарство от шкафа и я подаде на професора. Той поклати глава мълчаливо отказвайки, и отиде бавно до прозореца. След извесно мълчание се бърна и ни погледна.
– Вероятно вече знаете за съществата от Хребетите… – обърна се г-жа Велвет към нас. – Наистина съжалявам. Но вие вече сте магнит за тях, привличането с всеки изминал ден се засилва. И ние също трябва да се съобразяваме с това… а и не можем да допуснем жертви сред населението.
Аз притиснах ледените си длани към пламтящите си бузи. – Свети Фердион и вси бащи основатели! Ами ако някой наистина разбере защо съществата пробиват? Бягството от Марксимус ще ни се стори като детска игра!
– Виждам че, разбирате… – сухо измърмори ректора. – За съжаление дори да хвърля и двама ви в подземието… дори да ви заключа със сто ключалки, това няма да промени нищо. За момента механизъма на привличането изобщо не ни е ясен. Силата на копието се увеличава всеки изминал ден. Отначало тя изглежда като лек бриз, но с времето придобива силата и яростта на буря.
– Заради нас могат да умрат хора… – проплаках аз, а Аш ме погледна ядосано и стисна длани до болка. Светещите портретите все още висяха във въздуха отпред очите ни.
– Но какво трябва да направим? – Нервно изкрещя Аш.
– Казах ви… – безразлично каза Аодхен. – Сто пъти ви казах да стойте далеч един от друг… но вие не ме послушахте!
– Трябва да има и друг изход… – измърмори Вандерфилд през зъби, а професора вдигна вежди саркастично.
– О, ако го намериш, всички ще сме много щастливи… драги ми Аш! Просто побързайте, защото пробивите зачестиха. Колкото по-близо сте вие, толкова по-близо са създанията. Съжалявам, ако това ви е обезпокоило гълъбчета… – обърнах глава и срещнах погледа на Вандерфилд. Беше тъмен и зъл.
– Не го вярвам… – извика Аш, гледайки ме в очите. – Не може да сме ние… ние не сме виновни и не го вярвам. Чуваш ли, Тина?
Кимнах безмълвно, въпреки че в главата ми шумеше и бушуваше ураган. – Искам отново да съм там, близо до ледника в Билтран. За да имам още от неговите прегръдки, снегът и мирис на гевреци. И никаква истина! Изненадващо е… че Аодхен е скрил тази информация от нас. – Чувствата за вина и страх вече ме изпълваше, тялото ми се тресеше неконтролируемо, а зъбите ми тракаха сякаш заплашвайки да ме погълнат. – Господи, ами ако нещо се случи с Аш? Не господи… няма да го позволя това!
– Трябва да поговорим… – Вандерфилд се изправи и ме погледна. Аодхен просто кимна любезно, отпращайки ни, Аделия го последва със съчувствен поглед. В коридорите на ВСА всичко си беше по старому. Студентите тичаха нанякъде, смееха се, обсъждаха предстоящия бал. А ние стояхме насред коридора и гледахме един на друг.
– Ела тук… – Аш се шмугна в нишата, скрита зад огромния гоблен на стената, аз повдигнах вежди по навик, но го последвах. Недосегаемият удари с длан по каменната зидария.
– Не им вярвам!
– Всеки път, когато сме заедно, нещо лошо се случва… – казах тихо. – А пробиви в сигурността от създанията не беше имало от дълги години… до преди да падна в реката. Аш… ти нали обичаш да съпоставяш и анализираш. И отдавна забеляза закономерноста. Не лъжи… знам, усещам го.
– Тина! – Той обхвана лицето ми с ръце. – Ще намерим изход. Не смей да обвиняваш себе си, разбра ли?
– Но Аш, могат да умрат хора заради мен… леля ми… чичо ми… приятелите ми! – Издишах тежко аз.
– Не е заради теб! Ще намерим изход! – Грубо ме прекъсна Вандерфилд. – Вярвай ми! – Прехапах устни, гледайки очаровано в зеленината на очите му. Аш издиша тихо и докосна устните ми с върха на пръстите си. – Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за първи път? Кога те извадих от водата?
– Какво? – Прошепнах с трепет аз.
– Че това момиче определено няма да се предаде без бой. Че тя няма да бъде пречупена или уплашена! – Вандерфилд се усмихна. – И между другото, онзи ден ти ме изпрати по дяволите, за първи път. Знаеш ли, много ми се иска пак да те изпратя в реката, за да те понауча малко на обноски! – Ухили се Аш, а аз направих сърдита гримаса, но не издържах и се засмях също.
– Така е по-добре, слугиньо… – каза Аш и се отдалечи. След това кимна замислено и ме погледна. – Имам една идея! – Изпитах нужда да го последвам, но се сдържах.
* * *
Балът! Зимният бал! Нощта на хилядата свещи! С тези думи студентите се будиха и заспиваха! Изпитната треска освободи стегнатата си хватка и всички в академията изпаднаха в екстаз, поемайки свободно дъх и тръпнейки в очакване на празника. Всички освен мен естествено.
Днес в библиотеката бях съвсем сама, разбира се с изключение на мрачния пазач, който понякога минаваше покрай мен, гледайки многозначително любознателното момиче от Котловината, което седеше зад купища книги. Но г-н Олди не можеше да ме изгони, така че му се налагаше да ме търпи, само от време на време ми напомняше за себе си с откъслечните си кашляния. Затова, когато Ерик безцеремонно се просна на стола до мен, бях изненадана, дори подскочих от уплах.
Рижият глупак и стелажите с книги са взаимно несъвместими понятия! Какво ли го води насам този нахалник…
– Принцесо, ето те! – Приятелят ми погледна с учудване купчината изписани листове и камарата стари книги и учебници. – Слушай, не са ли ти казали? Изпитите вече са свършили!
– Аз имам допълнителни… – засмях се аз, решавайки да не навлизам в подробности. – А ти мен ли търсиш?
– Точно така… – Ерик за миг се озърна, а после се изчерви. – Как мислиш… ако поканя на бала Ари! Тя… дали ще се съгласи?
– Ари? – Изненадах се аз, а младежа стана пурпурен като фенер. Аз едва се сдържах да не се ухиля и кимнах сериозно. – Мисля, че тя ще бъде много щастлива.
– Така ли? – Ерик подскочи на място си. – Мислиш ли?
– Надявам се… – в този момент малката кутия лежаща до левия ми лакът издрънча тихо и на масата се търкулна навито на рулце съобщение. Ерик подсвирна и ококори очи.
– Леле, джобен известител! Ценна вещ! От къде я взе? Ах да, та ти си принцесата! Явно е подарък от татенцето… краля? Слушай, Тина, когато се върнеш в двореца, недей да забравяш, за най-добрия си приятел, става ли? Все пак, благодарение на мен, издържа всички изпити! – Аз се ококорих шокирана.
– Какво общо имаш ти пък с моите изпити?
– Еее… как така! – Червенокосият изпъчи гърдите си като пуяк. – Ако не бяха докладите, които правиш за мен, нямаше да научиш всичките уроци наизуст! Добре де, не ми благодари, мога да се задоволя и със стола на кралския съветник! Договорихме ли се!?
Аз смачках един надраскан лист хартия и хвърлих топката по главата на ухиления младеж. А идиота Ерик само се ухили още по широко и дори ми намигна. Поклащайки глава, нежно погалих полираната повърхността на малката кутийка. Която наистина беше подарък, но разбира се нямаше никакво отношение с управляващата личност на Тритория. Онази същата вечер, след като се върнах от Билтран, непознат студент ми донесе кутийката, мълчаливо ми я подаде и бързо си тръгна. И докато я въртях в ръцете си опитвайки се да разбера, за какво е и как работи, новия ми подарък издрънча точно както сега и също изплю съобщение навито на малко рулце.
– Отвори се… – казах аз и рулцето се разгъна и разкри съобщението пред мен.
„Знаеш ли как да използваш известителя, слугиньо?“ – Прочетох аз.
Истината, която ни разкри Аодхен, наистина ни раздели с Вандерфилд, но Аш явно не се предаваше и намери начин за комуникация. От тогава чаках звъненето на кутийката с трепет и затаен дъх. Вече имах няколко десетки съобщения и препрочитах всяко едно от тях по сто пъти. Новото съобщение в ролцето се отвори в ръцете ми и устните ми се разтегнаха в широка усмивка.
„Спри да се мотаеш в тъпата библиотека. Хайде идвай, защото обяда скоро ще свърши. И не си взимай от зеленчуковата супа, защото някой от нашите шегаджии е добавил смееща се гъба!“
– Та какво пише Негово Величество? – Ерик се опита да надникне в съобщението, но аз го навих отново и го затворих в дланта си.
– Безпокои се дали има сред приятелите ми червенокоси любопитковци!
– Аз не съм червенокос, аз съм златокос! – Ухилено се възмути приятеля ми, а аз се разсмях гръмко. – Между другото, чу ли последните новини? Вандерфилд бил продал мобила си. А този звяр си беше точно омагьосан… направо си беше почти като жив! Ако аз имах такъв, никога и за нищо на света нямаше да се разделя с него!
– Баща му трябва да е бил бесен.
– Ами не знам… мобила все пак си беше личен на Аш. – Ерик повдигна един от моите томове от купчината и разшири очи. Явно не разбираше как човек може да се рови в книгите, когато са свършили изпитите. – Миналата година неприкосновения спечели турнира между кралствата… той успя да отбележи най-много точки! Максимално възможен брой, представяш ли си? А парите от печалбата използва, за да си купи собствен железен звяр. Ех… аз никога не бих го дал или продал на никого! Какво чудо беше само, а не прост мобил!
Докато слушах Ерик, аз отново докоснах кутията с върха на пръстите си. Изящното полирано дърво отвърна с леко и ласкаво движение. А това означаваше, че някъде в дълбините на ВСА Аш също докосва своята кутийка. Омагьосано дърво предаваше не само рулцата с написани думи, но и докосвания на собственика. В следващия миг се чу отново тих звънтящ звук и изскочи поредното ролце.
„Искам още“.
– Охо… ти направо се изчерви. – Обяви Ерик, гледайки ме внимателно. Аз в миг сякаш се приземих отново в библиотеката и отдръпнах ръката си от кутията, хвърлих друга хартиена топка към главата на младежа, а той най-накрая стана и избяга. Така аз се върнах спокойно при известителя. От няколко дни той бе нашата единствена връзка с Аш.
„Какво правиш?“ – Изпратих съобщение аз. За няколко мига тук между книгите настъпи пълна тишина, въпреки че пръстите ми усетиха докосването му.
„Чета. И си мисля отново, за теб“. – Аз поклатих глава, усмихвайки се.
“Успя ли да намериш нещо?“ – Изпратих аз, а след секунди той отговори:
“Изучавам Откровението на Фердион. Знаеше ли, че много изследователи смятат, че тази книга е написана в съавторство със съпругата на великия творец? Шарлот?
“Ти вярваш ли в това?“ – Попитах аз.
“Стилът е различен от по-късните му съчинения. И коренно различна от основния труд на Патрик Фердион „Основи на изменението на материалния свят“. Така че, да… аз вярвам.“ – Замислена над думите му погалих гладката повърхност на кутийката ми и получих ново съобщение.
“Последните дни е нямало повече пробиви и Хребетите сякаш са замрели. Дори Аодхен е млъкнал и не ме тормози. Всичко ще се нареди за нас. Ще видиш. Аз ще намеря отговора. Не се страхувай“.
“Не ме е страх“. – Прошепнах, без да свалям дланта си от известителя.
След това замисления ми поглед спря на купчината издраскани листове. Последните дни Вандерфилд и аз бяхме обединили сили и прекарвахме дните си в изучаването на всичко, което можахме да намерим за Lastfata. Дори самич професор се предаде и ни предостави всяка налична информация за миналите двойки. Вярно, Аш ми забрани да чета за тях. Бях инструктирана да изуча митовете и сказанията, извадките от историята и символа на книгата „Откровение“, змията, която хапе собствената си опашка. Така че се бях заровила в древните Талмуди. Оказваше се, че този символ „змията“ е най-древния символ на тази земя, неговия произход не могъл да бъде установен от нито един изследовател. Негови изображения са намерени много преди раждането на великия Патриус Фердион, в пред заклинателната епоха. Змията имаше много имена, но лично на мен ми хареса едно от тях, „Serpentaris“. Това създание олицетворява началото и края, живота и смъртта, създаването и унищожение, вечно прераждане и безкрайност на самата вселената.
Описанията на „Serpentaris“ невероятно ме интригуваха, но как това може да ни помогне с решението на мистерията около копието на съдбата, все още не разбирах. Очите ми вече бяха почервенели от сухия въздух и прах от книжния архив, но аз нямах намерение да се отказвам. Освен това, по заповед на самия разрушител ми дадоха достъп до книги от секретния отдел, където влизането на редовни студенти беше забранено. Затова планирах да остана тук чак до свечеряване, само с прекъсванията на известителя ми. Който сякаш се вслуша в мислите ми и ново съобщение издрънча и се търкулна на масата.
„Липсваш ми.“ – Вътре на душата ми стана топло, топло и радостно. Обгърнах с длани кутийката и затворих очи. Но тогава друг рулце падна върху пръстите ми.
„Целувка“. – Смеейки се тихо, докоснах кутийката с устни. И усетих отговора му. Призрачен, невидим, но определено беше той! Дървото се стопли, придавайки ми допира и тихия му дъх.
„Малко ми е“.
„Разсейваш ме“. – Написах, усмихвайки се. Погалих дървото на известителя и го отблъснах със съжаление.
След това придърпах друг том към себе си и го отворих. Пръстите ми все още бяха запазили усещането на призрачното докосване. Нечията чужда топлина. Аз докоснах мастилената картина върху жълтият древен пергамент и ахнах. Изображението се изпълни с цветове, плоската картина се разгъна, придобивайки форма. И пред мен на библиотената маса се изви древен „Serpentaris“, аз премигнах от изумление. Материализираната картина замръзна във въздуха за няколко мига, а после отново се разтвори и изезна. Но на мен това ми беше достатъчно!
“Аш, намерих древно изображение на „Serpentaris“! И това всъщност не е съвсем змия! Знаеш ли, той учудващо ми заприлича на… Листик! Той има опашка и глава на змия, но също има крила и лапи. А Листик често се свива на пръстен и хапе опашката си! Как мислиш, какво може да означава това?“
“ Че Листик е ужасно име за такова създание!“ – Засмях се шумно, при което получих мрачен поглед и предупредително изкашляне от г-н Олди! Сякаш моето веселие можеше да попречи на някой в пустото книгохранилище!
“Предлагам от този ден нататък нашият неизвестен звяр да бъде класифициран като вид Serpentaris!“ – Затворих очи. – Колко много ми липсват и двамата… Аш и Листик. Те са толкова близо, а в същото време толкова далеч. Не знам какво прави Вандерфилд с моя домашен любимец, но звяра за моя най-голяма изненада не идва, а самия неприкосновен настоява, че трябва да имам търпение и да изчакам. Изглежда, че тези две руси гадини се разбират чудесно! – Дори усетих чувството, колко много искам да бъда с тях на сметището, усмихвайки се и криейки се от гневния поглед на библиотекаря зад купчината книги. И пак посегнах към съобщителя.
* * *
Върнах се в кулата уморена, със зачервени очи, но в същото време вдъхновена. Древният Серпентарис все още се въртеше в главата ми. – Защо хапе собствената си опашка? Какво може да означава това? И защо свети Фердион изобразява тази змия в своето „Откровение“? – Бях толкова потънала в мисли, че не забелязах притихналия до стената на кулата младеж. Изведнъж подскочих, когато той внезапно пристъпи към мен.
– Рийвс… господи! Изплаши ме! – Неприкосновеният ме гледаше мълчаливо, а в очите му я нямаше обичайната радост. Напротив, изглеждаше блед и зъл. Той отвори и задържа вратата, позволявайки ми да вляза в кулата. След като се поколебах за миг, внимателно пристъпих в сумрака, осветен от жълтата светлина на стенната лампа. Аудиторията по “Опасни Твари“ беше празна и изглеждаше някак мрачна.
– Ходих до лазарета, но г-жа Хил ми каза, че брат ти те е взел. И с теб всичко е наред, и че си добре?
– Притеснявала си се, или просто си питала от учтивост? – Клифорд седна на ръба масата.
– Притеснявах се… – отвърнах честно аз, а младежа повдигна вежди.
– Нима? Мислех, че се тревожиш само за един неприкосновен. – Аз веднага се намръщих. Гневният поглед на Клифорд ме накара да се почувства неудобно.
– Какво правеше в библиотеката? – Рязко попита той.
– Учих… какво друго да правя! И между другото, съм много уморена! Може би ще е най-добре да поговорим утре?
– Бягаш ли? – Той се ухили. – Все едно не знам, как прекарваш времето си… – каза рязко Клифорд, оглеждайки ме от горе до долу. Изведнъж направи рязка крачка към мен, стисна ме в ръцете си и въздъхна. – Целуни ме, злобарке. Както се бяхме договорили. – Исках да се огледам изумена, за да се уверя, че наблизо няма зрители, но не успях да го направя. Устните му докоснаха моите, нежно и почти веднага горещо и силно. Грабвайки моята ръка, Рийвс я притисна към гърдите си. Аз стоях неподвижно като замръзнала. Без да получи желания отговор, Клифорд ме погледна в очите.
– По горещо… – въздъхна той. Но не последва нищо, нито най-малката искра, която можеше да се запали пламъка. – Наистина ли изобщо не ме харесваш? – Процеди през зъби той. Аз не му отговорих, просто го гледах удивена.
Определено Клифорд днес не е на себе си! Злобен, разрошен, разстроен… какво му става?
– Използва психическо въздействие върху ми? – Подскочих като попарена. – Така не сме се договаряли!
– И за факта, че ще се целуваш и натискаш с Вандерфилд в оранжерията, също не сме се договаряли! – Избухна неприкосновения.
– Това не те засяга!
– Не ме засяга… така ли? – Той присви очи. – Ти си мое момиче! Ти сама дойде при мен!
– Ние просто сключихме сделка, Рийвс! Нищо лично! Искаш да ти върна парите ли?
– Вече си се договорила с Вандерфилд, така ли? Той вече се опита да ми ги върне! Но аз нямам нужда от пари!
– Какво? – Изненадах се аз. – Но Аш не знаеше нищо! Аз не съм му казвала!
– Да разбере човек защо имаш нужда от суни е по-лесно, от колкото си мислиш, глупачке! – Рийвс изсумтя. – Аз знаех за твоя чичо от самото начало… Вандерфилд също. Днес пратеник ми донесе цялата сума пари, изпратени от онази руса гадина! Но ти да не си мислиш, че ще прекратя договора, злобарке! Ти си моя до края! – Аз, мълчах удивена, а в гърдите ми се лудо се разтуптя сърцето ми.
Аш знае… Аш е върнал парите му! – Клифорд изведнъж удари с все сила с юмрук по масата, а аз подскочих от уплах. В тъмнината на очите му проблесна нещо, като светкавица в буреносно небе. И тогава отново ме порази един спомен.
Къде бях виждала този поглед? Кога? – Но Рийвс се изправи отпусна ръцете си и се оттегли в сенките.
– На бала идваш с мен. Не забравяй това.
– Това ще бъде последния ден от нашата договорка… – тихо напомних аз. Той затвори очи за момент и след това кимна рязко. След това се усмихна, сякаш ставайки отново обичайния веселяк, и призрака който го бе обсебил вече бе изчезнал.
– Облечи нещо красиво и се постарай да ми се харесаш, злобичке. Този ден ще бъде специален… или по-скоро трябва да кажа нощ. – И като се обърна, той изчезна в тъмнината.
А аз с въздишка усетих поредното съобщението в джоба на сакото си. Дървото веднага реагира на допира ми.

Назад към част 29                                                                  Напред към част 31

Глава 29

Сутринта ми започна с това, че нахалния и нагъл сноб, безцеремонно ми издърпа одеялото, и започна да ме гъделичка по голата пета, за да ме събуди.
– Хайде, събуди се Адърли! – Премигнах сънено и се прозинах, а след като се опомних се втренчих неразбиращо в Аш, който се беше излегнал като собственик на моя стол.
– Колко е часа?
– Вече е сутрин. – Посочи той към тъмния прозорец. – Ее добре де… почти. Но въпреки това, аз успях да свърша сума неща, докато ти си похъркваш сладко тук. Дори намерих плана на академията и открих втори вход към сметището. Така че няма да се налага, да трябва, да се удря отговорничката по главата всеки път преди тренировка. – Ухили се той тъпо.
– Надявам се, че се шегуваш, за главата на Лиза. А освен това съм изморена и искам да спя… – прозях се отново.
– Хайде, ставай… имаме много работа. Между другото, сладка пижамка… – ухили се копелето. – Това зайчета ли са?
Опитах се да погледна русокосата гадина с надменен поглед, но все още бях полузаспала. Изправих се мудно и без никакво желание, изведнъж Аш спря да се хили и започна да ме зяпа с такова искрено желание, че чак ме накара да се изчервя. Затова изтичах бързо до тоалетната, за да се измия и оправя на спокойствие. А когато излязох отново, Вандерфилд ентусиазирано размаха някакъв жълт плик пред лицето ми.
– Получила си някакво писмо адресирано до централния съобщител на ВСА.
– А защо са ти го дали точно на теб? – Сбърчих вежди въпросително и грабнах писмото отваряйки го бързо.
– Защото съм ти работодател… освен това знаеш, че ми е трудно да откажа. – Аз изсумтях раздразнено, прокарвайки очи по редовете!
– Писмото е от леля ми и чичо ми! „Скъпа наша Тинка! Пишат ти роднините…“ – Аш завъртя очи отегчено и се ухили.
– Не се смей! За старата ми леля изпращането на писмо през градския съобщител си е цяло предизвикателство. Най вероятно предния ден е пила лекарството си за сърце и целия ден се е консултирала със съседките. Така, да видим какво е написала… – прегледах внимателно безкрайните инструкции и въпроси от леля ми. А в самият край на листа закръглените и меки букви, бяха заменени с твърди и ъгловати, които веднага познах, че са на чичо ми. Оживено зачетох. – „Мила Тина. Успях да разузная повече информация за човека които търсеше. Истинското име на Марк Правдивия е Марксимус Алфридж. Преди петнайсет години той действително е живял в Котловина и е издавал жълт вестник, с клюки, прогнози за играта “Големите Зъби“, рецепти за ябълков сайдер и други тем подобни глупости. Но след нападението на създанията от Хребетите, той си събира багажа и изчезва просто така, за една нощ. Но въпреки това аз успях да намеря новият му адрес, Марксимус е още жив, но живее в Билтран, на улица Подгорная, номер 5… – оставих писмото настрана и погледнах тъжно към Вандерфилд. – Билтран! Но това е толкова далеч! – Доколкото си спомням от уроците по светознание, Билтран се намира на север, на самия ръб на Големия Ледник, които разрязва нашия континент като огромен кораб. Дори да пътуваме със знаменитата „Желязна птица“, новия свръх влак с мощен омагьосан двигател и с въздушни колела, ще ни отнеме няколко дни за такова пътуване. – В този момент Аш сбърчи вежди и каза решително.
– Приготви багажа се. – Аш стана и нервно отиде до прозореца. – Нямаме време за влака… така, значи имаме нужда от тунел.
– Какво? – Замръзнах аз в средата на стаята с отворена уста. Той шегува ли се?
– Обличай се, Адърли. И побързайте… специална покана ли чакаш? Ако искаш мога да ти помогна да свалиш тази пижама?
– Мога да се справя сама! – Троснах му се аз, опомняйки се. Бързо взех роклята си и се скрих зад вратата на дрешника. – Ти съвсем сериозно ли говориш за тунела?
– Да… ти какво си мислиш? – Облякох дрехите си и погледнах към него. Аш стоеше до прозореца и се взираше в розовата ивица на зората. На нейния фон особено ясно се виждаха върховете на Хребетите.
– Сега много ми приличаш на Аодхен… – казах тихо аз. В миг Аш потръпна сякаш се събуди, обръщайки глава към мен той ме погледна внимателно.
– Вземи си шапка и ръкавици, Билтран е в подножието, там е много по-студено, отколкото тук в столицата.
Все още не вярвайки на това което се случва, грабнах чантата си, пъхнах вътре няколко листа хартията и пера, ръкавиците ми, опияняваща тинктура и няколко други дреболии. И двамата бяхме изкарали вече изпитите си, аз доколкото ми се отдаде, а Вандерфилд естествено получи най-високите резултати в академията. Така че сега можехме със спокойствие да се отпуснем. А в нашия случай да започнем да търсим отговори.
– Професорът така и не се върна… – казах умислена аз. Разбира се, ако Аодхен беше на мястото си в кулата, Вандерфилд нямаше да е тук.
– На границата е неспокойно… – тихо отговори недосегаемия. – Дори вестниците вече не го крият и пишат за редовни пробиви в сигурността от съществата. Вече не е възможно да се крие това. Последното случило се преди дни бе нашествие на Пъпчиви Змиегатори.
– Има ли пострадали? – Аш сви рамене в отговор, а погледа му остана притеснен. Излязохме безмълвно от стаята ми и се спуснахме по стълбите към изхода. Аз си мислех, че ще отидем с мобила му до центъра на столицата, но се изненадах кога Вандерфилд зави към сградата на BCA. Влязохме вътре и бързо се заизкачвахме по стълбите на кулата на икономката. След няколко минути и спряхме пред врата с месингова табела „Иконом г-жа Диометрия“, “Избършете си краката преди влизане!“
– Кулата на икономката? Но защо… – Аш улови изумения ми поглед и се усмихна.
– Не знаеше ли? Защо мислиш, че са необходими всички тези врати в тази кула?
И наистина, защо? – Останах удивена в деня, когато влязох тук за първи път. Огромното помещение все още радваше окото с голямото си разнообразие от врати. Големи, малки, тесни и изтумбени, някои богато украсени с позлата и орнаменти! Тук имаше толкова много врати, че дори е изненадващо как човек може да се ориентира в тях. – А явно икономката някак успява… оказва, че всички тези врати изобщо не са безполезни боклуци, довлечени тук като ненужни вещи. Явно това са различни входове към тунелите! Невероятно! А аз дори не подозирах това, когато влязох тук за първи път! Но как съм могла да зная? – Дори нямах време да си отговоря, г-жа Диометрия изплува като от нищото да ни посрещне. Днес тя беше облечена в яркозелена рокля с жълти воали, а на кръста ѝ беше привързана лилава престилка. Стегнати къдрици увити на спирали падаха тежко от главата ѝ, а огромния пръстен с всевъзможни ключове се люлееше на колана ѝ, и подрънкваше весело на всяка нейна крачка.
– О, какви ранни птички! Не можете да спите ли, милички? – Пропя икономката. – И защо сте тук? Търсите нови униформи и може би комплект кърпи? Хайде казвайте бързо… гълъбчета мои!
– Нуждаем се от тунел до Билтран… – изстреля ясно и кратко Аш. След това бързо извади някакъв свитък от чантата си със златен релеф и царския герб. – Имам достъп до един пропуск с отворени дати. И мога да взема един придружител с мен. – Икономката се взря изпитателно в свитъка прочитайки го внимателно и след няколко секунди каза.
– Еее изглежда, че всичко е наред, скъпи мои! – Аз също погледнах и случайно видях цената на преминаването.
Да, определено щеше да е по-евтино с паровоза… дори и да бяхме в частен вагон! Но жалкото е, че с него щеше да ни отнеме няколко седмици.
– Да вървим, милички. – Икономката повдигна разноцветните си поли обърна се и тръгна дълбоко навътре в невероятната си кула. – Добре, добре… Билтран… и къде може да е? Не най-доброто и популярно място, трябва да си призная! В този сезон повечето хора предпочитат да се разхождат там, където е топло и слънчево. Ето, например, Сияйния бряг… – тя махна с ръка към изтумбената, ярко оцветена в жълто врата вляво от нас. Дръжката върху която изобразяваше искрящо златно слънце. – Или Каскадните Градини на Симнозерия… ооо, те са най-прекрасното място! Само ако знаете третото ниво какво е! Ммм… направо мечта! Наистина ли искате да отидете в Билтран? – Ние двамата с Аш се спогледахме и безмълвно кимнахме в един глас.
– Добре тогава… ваша воля, мили мои. Такааа… Билтран, Билтран… – г-жа Диометрия обърна глава и продължи напред, надничайки в табелките на различни врати. – Какво имаме там? Планини и ледника, който си е доста близо. Ааа! Сетих се! Местните там просто обожават косматите кожуси! А къде ли е вратата? Ааа… ето я! – Икономката изведнъж спря пред една невзрачна, опърпана врата. Синята боя, с която е била боядисана някога сега беше доста олющена и напукана, месинговата дръжка изглеждаше доста зацапана и потъмняла от патина, а ключалката, която имаше формата на мустаката котка беше доста ръждясала.
– Сигурна ли сте, че това е мястото, където трябва да отидем? – Усъмних се.
– Разбира се, скъпа моя… – усмихна се радостно икономката. – Оо, почти да забравя… ето още нещо. – Тя извади от наблизо стоящата ракла два огромни карирани шала, по-скоро приличащи на одеяла, и чевръсто уви мен и Аш. Омагьосаните шалове послушно ни обгърнаха, а вълнените им краища се завързаха отзад зад гърбовете ни. Неприкосновеният направи изразителна гримаса, но икономката вече беше наместила малък стар ключ в ръждясалата ключалка.
– Билтран, мили мои! И да ми върнете шаловете на връщане! Приятна разходка и да не ви измръзнат ушите! – Щом ключа се завъртя, вратата се отвори с пукане и ужасно скърцане. Усетихме сякаш от другата страна духаше силен вятър. Когато надзърнах вътре зяпнах с уста. Пред нас се разкри величествена гледка на планинския склон, който сякаш бе покрит с бялата шапка на върха, а до него се извисяваше ръба на ледника.
Вандерфилд ме хвана за ръката и ме дръпна през вратата, която се затръшна веднага зад нас.
* * *
Дъхът ми сякаш беше избит от гърдите ми, зрението ми се помрачи и имах чувството, че сякаш падах направо към бездната! Затворих очи, опитвайки се да не изпадна в паника.
– Не бой се. Сега всичко ще свърши… – прошепна Аш отгоре ми и в същия миг въздуха ми веднага се върна. Аз отворих очи и се огледа с интерес. Отново стояхме пред някаква отворена врата, но тя беше на съвсем друго място. От кулата на ВСА не бе останала и следа. Стаята в която се намирахме изглеждаше съвсем обикновено, но тук имаше само три врати, включително нашата. От широко старо кожено кресло се навдигна един шкембест брадат мъж в кадифено червена жилетка, плетени раирани чорапи до коляното и удобни кожени чехли. От скута му подскочи дебела котка присвивайки жълтите си очи от недоволство. Изглежда, че в този град тунела се намира в някаква жилищна сграда.
– Наистина ли са ни дошли гости? – Плесна с ръце пазача. – И то от столицата? От самото ВСА?
– Ние сме студенти, пишем обзорна статия за отдалечените градове… – отговори бързо и енергично Аш, а аз кимнах опитвайки се да запазя самообладание. Все пак бе по-добре е да не разкриваме истинските си цели. – Ние имаме дневен пропуск. – Добави Аш показвайки свитъка.
– Тогава приятна разходка из нашия красив град Билтран! Дръжте… градски пътеводител! – Тържествено провъзгласи брадатият и ни подаде някаква омагьосана карта, а след това посочи към изхода и отново се отпусна на креслото си. А на излизане котката сякаш ни погледна с подигравателен поглед.
При прекрачване на прага за момент бяхме заслепени от ярката светлина навън. Съвсем наблизо се издигаха високите върхове. Огромни, сини, щедро украсени със снежни шапки. Градът с едноетажните си керпичени къщи, които се бяха вкопчили в склона и се изкачваха нагоре, сякаш се надяваха да стигнат до самите облаци. Струите дим виещи се над покривите, нагоре като бели нишки. Миришеше на сняг, борове и естествено на сладки кифлички. Последната миризма идваше от съседна къща, където се намираше пекарната и магазин за хранителни стоки на непълно работно време. Като магнит последвахме миризмата, когато влязохме издрънча бронзовото звънче над вратата. Пищна жена, зачервена от топлината на пещта, без дори да попита, ни подаде два огромни сладки геврека с орехови ядки, поставяйки ги на широкия перваз пред нас. След това наля в големи тумбести глинени чаши горещ чай, които излъчваше пара и неустоим билков аромат. Аш и подаде две суни, а жената пъргаво се обърна и пак изчезна зад вратата на фурната. Ние двамата се спогледахме щастливо и грабнахме закуската си.
– Не е зле… – измърмори Аш, забивайки зъби в сочната страна на геврека си. Аз потвърдих със задоволство и отпих глътка от ароматния чай. Който миришеше опияняващо на елхови шишарки, мед и червени боровинки и беше невероятно горещ и божествено вкусен! Двамата с Аш хапвахме докато гледахме през прозореца ледената обстановка навън. Улицата се спускаше надолу, а след това рязко извиваше отново нагоре. На месинговата табела на пекарната пишеше, „Пригорная, Номер 34“.
– Изглежда, че в този град има само няколко улици, а сред атракциите му са гевреците и котките. – Отбелязах аз поглеждайки червеното животно, което ни гледаше от съседния прозорец. Друг котарак, с пухкава опашка пък седеше на прага до нас, трети гледаше от покрива на съседната сграда. Бравите на вратите също изобразяваха котешки лица. Тогава си спомних основното правило на тунелите! – За да се осъществи прехода, трябва да се влезе през вратата, която е стояла в отправния град поне десет години! Ето защо вратите в кулата на ВСА са толкова различни! Всички са донесени от съвсем различни места по света. – В допълнение към живите представители на котешкото племе в Билтран, също имаха предпочитания към месингови, железни и дървените котки. Виждаха се мустакати статуи навсякъде, които служеха за декорации на стълби, ветропоказатели или стени на къщите, или просто статуи безмълвно стоящи по улиците, отрупани със сняг. – Мисля, че е много сладко.
– Пак си се изцапала Адърли… имаш захар на носа си. – Засмя се Вандерфилд протягайки ръка към носа ми. Аз несъзнателно облизах сладките си устни, а Аш въздъхна тежко. Ние замръзнахме неловко и се обърнахме на различни страни. – Улица Подгорная не е далече… – каза недосегаемия, обръщайки картата. На нея мързеливо пълзеше една стрелка като някакъв дебел гущер, сочейки посоката, която ни трябваше. – хайде, да тръгваме. Дано този драскач да е още жив… – аз избърсах ръцете си, допих си чая и последвах послушно Вандерфилд.
Съвсем скоро се оказа, че Аш бе прав. Билтран беше мъничко, сънливо и снежно градче. Единствената триетажна сграда с шпили се оказва тази, от която излязохме. Това беше кметството, тунела и в същото време дома на местния кмет. Същият по чорапки и чехли. Ние упорито вървяхме по тясната улица, която се издигна, после отново се спусна. Завихме няколко пъти и накрая се озовахме до търсената къща. Аш и аз спряхме пред вратата и се спогледахме, после Вандерфилд удари с чукчето по вратата. Наложи се да изчакаме доста дълго време и да почукаме няколко пъти още. И когато почти решихме, че собственика го няма, вратата се отвори със замах.
Отвътре пред нас се изправи сух гърбав старец, който ни гледаше строго. Сивата му сплъстена коса стърчеше на кичури върху главата му, а воднистите му бледи очи примигваха вяло. Той бе облякъл слабото си тяло в топла памучна роба, под която се виждаше овехтяла ленена риза. Краката на собственика на къщата бяха потънали в дебели кожени чехли, които изглежда бяха любимите домашни обувки тук в този град. От тъмната вътрешност на коридора се носеше мирис на прах и плесен.
– Господин Марксимус Алфридж?
– Самият той… влезте, че ще ми замразите къщата! – Изпъшка стареца, като се отдръпна встрани и ни направи път. Ние влязохме в тъмния коридор, а вратата се хлопна зад нас. Коридорът се вливаше в стаята. Тук беше тясно, цялото пространство беше заето от древно и обемисто бюро, стар напукан гардероб, няколко износени столове, една хилава разклатена маса, пълна с надраскани хартии, мръсни чинии и остатъци от храна. На едната стена край опушеното огнище стоеше дървен издялан пън, които издаваше новото занимание на някогашния жълто-вестникарски драскач. Върхът на пъна беше внимателно изрязан и бе приел формата на котешка глава заедно с предните лапи. А наоколо се валяха още няколко дънери-заготовки, чакащи своя ред. Собственикът на къщата запали слабата лампа в ъгъла бъркайки в джоба за очилата си, след като ги извади и изчисти с края на дрехата си, ги постави върху дългия си нос.
– Такаа… кои сте вие?
– Студенти от столицата. Ние пишем проучване и искаме да знаем за една от вашите статии. Писали сте за “Копието на съдбата“… – започна Аш предпазливо, но едва споменавайки за “Копието на съдбата“, очите на стареца блеснаха като слънчев лъч, а стареца отскочи назад като попарен.
– Lastfata! – Извика той. – Изчезвате! Махай се от къщата ми… напуснете моя град! Вие сте лъжци! Вие сте онези… прокълнатите! Ще ни навлечете беди! Господи… тя вече е тук! Съществата идват! Смъртта вече витае над нас! Махайте се, проклети да сте! – Аз зяпнах с уста шокирана. Старецът крещеше като обезумял, махаше с ръце и най-лошото беше, че пребледня дори почти посиня. Изглеждаше сякаш нашето пристигане направо го довърши!
– Успокойте се! – Заповяда властно Аш, запазвайки самообладание. И за моя най-голяма изненада Марксимус замълча. – Ние просто искаме да поговорим! Ако знаете нещо, просто ни кажете!
– Махайте се! – Изкрещя отново стареца заплашително.
– Моля, г-н Алфридж! – Пристъпих към него. – Имаме нужда от вашата помощ!
– Не… аз имам нужда от помощ, младо и глупаво момиче! Аз и всички останали… света има нужда от помощ, заради хора като вас! Вие не разбирате…
– Точно затова… обяснете ни!
– Какво има за обяснение? Вие сте прокълнати. Сърцата ви са пронизани от “Копието на съдбата“, аз го виждам. Ето… точно тук и тук. – Старецът посочи с кривият си пръст към гърдите на Аш и моите. – И това проклятие ще погуби не само вас, но и всички около вас. – Аз и Вандерфилд се спогледахме.
Марксимус луд ли е? Какви ги говори той…
– Защо ще погубваме някого? – Хладнокръвно каза Аш.
– Защото Lastfata е наказание! За греховете на заклинателите! За тяхната жажда за власт, богатство и могъщество! За тяхната арогантност! Искат да имат всичко, а да не дават нищо в замяна! Магия, вместо душа, а колкото повече магически потенциал, толкова по-голяма е дупката вътре в теб! Затова Lastfata ще поправи това… но ще е страшно, последствията ще са ужасяващи! Смърт! Разруха… – стареца се усмихна ужасяващо, а аз направо потръпнах.
– Знаете ли как да се отървем от “Копието“? – Попита Аш все така спокойно.
– Лесно. – Г-н Алфридж направи гримаса. – Вие трябва да умрете!
– Няма ли друг начин? И от къде изобщо вие знаете всичко това?
– Имах годеница… преди тридесет години. Едно обикновено момиче от Котловина. Весела, трудолюбива. Докато един ден едва не умря, попаднала под копитата на кон… ездача спрял, за да ѝ помогне. Дори ѝ направи някакво заклинание, само че…
– Годеницата ви се е превърнала в случайник със събуден магически потенциал… – прошепнах аз. – И половинката от Lastfata.
– Да… – Марксимус Алфридж се отпусна тежко в стола си и въздъхна. – Тя умря… няколко месеца по-късно. Но успя да ми каже за проклятието. Много години се опитвах да отворя очите на хората. Но никой не ме слушаше. Никой! Дори ме наричаха луд драскач! Дори си сложих псевдоним! Правдивия Марк! Казвах истината, но статиите ми не бяха приети нито в един сериозен вестник. Спестих малко пари и започнах да издавам собствен вестникарски бюлетин, но го четяха много малко хора и то само от Котловината, а накрая съвсем го закриха. И когато един ден всичко се повтори отново, аз просто разбрах, че трябва да бягам. Да бягам! На север! Където няма чистокръвни заклинатели, няма неприкосновенни, което означава, че няма Lastfata! Няма го това проклятие, което носи смърт! Тук, в Билтран намерих спокойствие… докато не се появихте вие! Махайте се! Веднага…
– Значи е вярно, Lastfata винаги свързва заклинател с висок потенциал с празен човек без магически потенциал? – Старецът кимна вяло и измърмори.
– Моята Лирда беше обикновено момиче. А онзи беше от семейство на основателите. Погуби я… копеле! Проклети да са дните му! Но тогава никой не ми повярва…
– Как копието на съдбата е свързано със съществата от Хребетите?
– Хребетите са огромни… – измърмори Марк с присвити устни. – Просто многобройни! Простират се от пустинята чак до ледника. И там винаги са живели зловещи създания. Огромна заплаха. Сила. Смърт… те ще дойдат заради прокълнатите. Винаги идват… ако не спрете това веднага. – Аш и аз се спогледахме отново, дори мисля, че аз пребледнях. А Вандерфилд стана мрачен.
– Как да го спрем?
– Умрете. – В следващия миг Г-н Алфридж отново се засмя зловещо, чевръсто се наведе към масата. Изведнъж той скочи и се втурна настрани обръщайки се към нас, и стискайки в ръцете си стар огнестрел. Аз само успях да премигна от изненада.
Явно стареца не е толкова грохнал, за колкото се представяше! – Марк Правдивия излая срещу ни зареждайки оръжието.
– Сега излизайте от дома ми! Хребетите не спят! Те ще дойдат също и тук. Махаите се от Билтран! Хайде! – Аш предпазливо ме избута зад гърба си и каза спокойни!
– Вече си тръгваме! Само още един въпрос…
– Никакви въпроси повече! Излизайте! Или може би… – воднистите очи на старика блеснаха като диаманти. – А може би си заслужава да избавим света от заплахата? Точно сега! – Изкрещях сподавено аз.
– Та, този лудия е решил да ни убие! Не бъдете глупак, г-н Алфридж, имате само един изстрел. И за убийство ще бъдете изпратен казематите, където ще гниете до края на живота си.
– За добра кауза… за добра кауза! – Взе да крещи лудия. – И един изстрел ми е достатъчен… Lastfata съществува, докато и двамата сте живи! Ако eдиния от вас умре… всичко ще престане! За добра кауза! – Без да ме поглжда, Аш ме забута към изхода. Аз направих крачка назад.
– Казвате, че ние привличаме съществата от Хребетите. – Попитах аз, докато внимателно се отдалечавах заднешком. – Защо?
– Само единия от вас! Онзи, който не иска да отстъпи силата си. Той е примамката за създанията. Те ще заприиждат отвсякъде, за него. Със всеки изминат ден привличането им става все по-голямо и по-силно! Съществата ще дойдат за него, но ще изядат всички по пътя си! Всички! Но аз ще спра това! – Старецът вдигна ръката си и огнестрела се насочи право към гърдите на Вандерфилд. Аз видях как кривия пръст на треторазрядния драскач трепереше.
Господи! Какво е това?! Как да спрем този ненормалник? – Страхът ми за Аш нарастваше като вълна в гърдите ми. Огледах се инстинктивно наоколо и с учудване забелязах как дървените фигурки и трупчета потрепериха леко. – Стори ли ми се… или дървената заготовка-котешка глава се преобърна?
– Г-н Алфридж, свалете оръжието си, тръгваме си… – каза Аш с престорено спокойствие
– Нее… никъде няма да ходите! – Огнестрелът отново се насочи заплашително към Неприкосновения. – Ще го направя, в името на хората ще го направя! Съжалявам…
Аш ме бутна на земята в опит да ме прикрие. Но когато дланите ми докоснаха дъските на пода, времето сякаш се разтегна. Точно както се бе случило тогава в стаята на Рийвс. Следващия миг сякаш продължи цяла вечност и всичко се случи едновременно. Проехтя оглушителен изстрел, Аш извика някакво заклинание, мръсните дъски пращяха и се вдигаха като могили и заприиждаха като вълни, преобръщайки всички мебели и покъщнина а дървената котка сякаш се стресна, подскочи във въздуха насред разхвърчалите се трески, а от лапите и настърчаха остри нокти. Последва експлозия, писък, и нечие ръмжене! Мебелите подскочиха и паднаха с трясък, старият Марксимус падна на пода неспособен да се задържи на крака насред урагана от дъски, мебели и трески. Аш беше сграбчил някакъв шкаф прикривайки се зад него и оцеля след изстрела като по чудо.
– Аррр! – Изсъска съживения котарак, гледайки ме с демоново-жълтите си очи.
– Аррр! – Заплашително потвърдиха останалите дървени заготовки и мебели които също явно бяха оживели. Г-н Алфридж се изправи, погледна движещите се мебели с диви очи, изпищя и се свлече отново на земята. А аз притиснах длани към бузите си, оглеждайки се с ужас наоколо.
Какво направих пак?
– Шу! Къш от тук! Замрете! – Взе да вайка стареца. Огромната дървена котка размаха опашка и скочи на перваза на прозореца. Недоиздяланите дървени трупчета подскочиха след нея, а шкафа предпазил Аш се превъртя във въздуха, променяйки се пред смаяните ни погледи.
– Тина! – Аш посегна и сграбчи ръката ми. Вратите на шкафа се отвориха широко превръщайки се в криле. С ужасяващо пращене и скърцане дъските от пода се навдигнаха оформяйки ужасна чудовищна фигура, опитваща се да ни хвърли в подземието! В следващия миг хартиите от масата се пръснаха и разхвърчаха на всички страни като рояк побеснели оси! – Какво правиш… спри това!
– Но аз… не мога! Аз не знам как!
– Направи заклинание за връщане! Хайде… – Вандерфилд сграбчи висящата от стената желязна кука, задържайки и двама ни. А г-н Алфридж изчезна погълнат някъде в дълбините на бушуващата стая.
– Metamorphosis! – Извиках аз с всички сили, но беше безполезно! Успях само да раздразня котката, която изсъска яростно и удари силно прозореца.
– Аш… не се получава! – Възкликнах отчаяно. Гардеробът се разду и вече съвсем не приличаше на мебел. По-скоро на странно трътлесто чудовище с огромна уста! Аш въздъхна и с сетни сили ме избута навън в коридора. После се обърна и извика.
– Mortem!
Викът му прозвуча като разрушително торнадо, което се удряше в стените и избиваше мазилката и всичко по пътя си. Раздутия шкаф-чудовище се разби на трески в пода, последван от трупчетата, столове и ужасната фигура от дъски полетяха с трясък към пода. Тогава всичко в миг утихна. Аз внимателно подадох глава иззад гърба на Аш и надникнах в стаята. Ако преди беше просто разхвърляно и мръсно, сега приличаше на огромно сметище с купчини боклуци. Иззад един счупен стола стърчеше един от краката на Марксимус, и ние се втурнахме към него в опит да му помогнем.
– Жив ли е? – Попитах аз със страх в гласа. Господи, моля те, нека да е жив! – Аш сложи пръсти на врата на стареца и се ухили.
– Жив е… спокойно. А ние трябва да се махаме час по скоро оттук, преди този луд драскач да се е свестил и да е извикал помощ. Току виж местните жители решили да го подкрепят. Да тръгваме… бързо.
Кимнах, оглеждайки със съжаление бедствието в стаята, но се усмихнах виждайки Аш да слага няколко банкноти на масата. Бяха пре достатъчни, за да компенсираме сторената бъркотия. След това бързо се върнахме в кметството с вратата към академията. Спряхме пред сградата и поправихме наметнатите карирани шалове, и за последно погледнахме към синия ледник в далечината.
– Мислиш ли, че стареца е прав? И че ние сме заплаха? – Изказах на глас това, за което всеки от нас отдавна се досещаше. И как да не съпоставим фактите? Паяжините над ВСА, огнените змейове в оранжерията, зачестилите пробиви в сигурноста на Хребетите, и нарастващата ярост, с която съществата атакуваха Аш. Мен зверовете ме гледаха с любопитство, но се опитаха да унищожат Вандерфилд. И ще се опитват да го направят отново и отново! Всичко това бяха брънки в една верига и разбирането ме накара да потръпна цялата.
– Замръзнала си… – Аш спря и стисна ръцете ми в ръкавиците, разтривайки и затопляйки ги. Аз се усмихнах изненадано.
Нима му пука на русия сноб за мен? Това е новост! – Изнервих се аз, но веднага се окопитих.
– Не избягвай въпроса ми…
– Не знам, слугиньо…
– Мисля, че се договорихме, да не ме наричаш повече, слугиня, залъгалка или както там ти скимне!
– Примири се… – той се ухили глупаво, а на мен на душата ми сякаш стана по-добре. – Нека, поне нещо да си остане… по старому! Между другото, харесах дървената котка на стареца. – Намигна ми неприкосновения ухилен до уши. Аз изпуфтях, но след това започнах да се смея, вероятно от притеснение! Аш също се засмя и известно време се смеехме като луди, задъхани и ридаещи.
– Каква котка само! – Изстенах аз.
– А шкафа!? – Подметна Вандерфилд.
– И летящи хартиени оси!
– Фигура от дъски! Ти си направо катастрофа, Адърли!
– Ааа… виж себе си!
– Ела ми тук…
Недосегаемият ме грабна в ръцете си, а аз спрях да се смея. Зарових носа си в карирания му шал, наслаждавайки се на миризмата на сняг и малко Аш. Тогава устните му докоснаха косата ми и така замръзнахме за миг. Големи пухкави снежинки бавно падаха на раменете му, заплитаха се в кичурите му и щипеха бузите ми. Скриваха ни зад одеялото от зима, сякаш бяхме защитени от целия свят. И в този миг ми се стори, че можем да останем там, заедно, така и завинаги. В далечината блестеше ледника, а в мразовития въздух се носеше аромата на елхи и печивата от съседната пекарна.
– Трябва да се връщаме… – тихо каза Аш.
Влязохме в кметството зачервени и леко опиянени от смразяващото ни посещение в Билтран. Върху обратната врата към ВСА блестеше позлатен надпис, „Професор А.П.Лангустин. Изследване природата на магията.“
– Ясно е защо тази врата е била заточена в Билтран… – усмихна се Аш. – В Академията този предмет вече не се преподава, счита се за ненужен и дори опасен. Изследванията са забранени вече повече от десет години.
– Виж Аш… – прокарах пръст по дълбоките драскотини изписващи надпис. Имаше сърце, издълбано върху тъмното дърво, а вътре бяха изписани две имена, Кей и Ками. Но някой ги беше зачеркнал със дълбока резка, сякаш се бе опитал да ги изтрие от твърдата повърхности. Ние двамата се спогледахме, чудейки се кой може да е направил това и защо.
– Да тръгваме, Тина. Хайде… – а когато влязохме в тунела, Аш ме притисна до себе си и прошепна нежно в ухото ми. – Изглежда, че не мога да живея без залъгалка… не мога повече без теб.
Дали не това беше само въображението ми…

Назад към част 28                                                                       Напред към част 30

Глава 28

Аш напусна ямата, обещавайки да разработи план за обучение за Листик – Морт. А аз реших да остана за малко в кулата, за да проверя дали всичко с Лиза е наред. Влизайки в стаята ѝ, момичето тъкмо идваше в съзнание, оглеждайки учудено стаята си.
– Тина? На гости ли си ми дошла? Аз май съм задрямала… оох, присъни ми се, че в моята кула се появи самият Аш Вандерфилд, можеш ли да си представиш?
– Наистина ли… – измърморих аз.
– Да… и беше толкова красив! И беше съвсем сам… оох, той има прекрасна усмивка!
Ммда… май все пак трябваше да приложа някое заклинание на русата гадина. Да не се хили толкова много на всеки срещнат! Копеле! – В този момент на входната врата се позвъня.
– Изглежда са дошли да те навестят… – измърморих аз.
– Аа, да да! – Лиза скочи, оправи подгъва и косата си и бързо се втурна към изхода. На вратата стоеше едно познато момиче, аз се усмихнах на гостенката ѝ и кимнах с глава.
– Брин! Донесла си неща за пералнята ли?
Напоследък не се бяхме виждали много често с близначките, просто не бях имала време. Само няколко пъти се сблъсквахме в коридорите на академията или по време на някои общи уроци. Но сега по някаква причина бившата ми съквартирантка се разтревожи, погледа ѝ се стрелна от мен към Лиза със страх. Тя пристъпи бавно назад, сякаш обмисляйки бягство, но Лиза хлопна вратата зад гърба ѝ. Без да разбирам какво е причинило тази реакция, аз потърках бузите си и се замислих. – Може би наистина трябва да си измия лицето? Явно вече плаша хората! – А Лиза се засмя весело и затвори вратата след нея.
– Виждаш ли, Тина… съня ми е бил почти пророчески! Само дето вместо самия Вандерфилд да дойде, което разбира се е невъзможно… дойде Брин, неговата помощница!
– Какво? – Май ми се причу… – Взрях се изпитателно в бледото момиче. А Брин се притисна към стената, трескаво стискайки вързопа от дрехи в ръцете си. Отпуснах поглед към дрехите и съзрях познати инициали К.А.В. – Такаа… новата асистентка на Аш. Но тя защо не ми каза нито дума! Защо?! Но пък аз никога не се и замислих кой мие сега подовете в квартирата му… малко неща са ми на главата та и за това да взема да мисля? Но защо Брин скри това от мен? Колко пъти сме се срещали в BCA и нито веднъж, нито веднъж не каза… „Тина, какъв продукт използваш за почистване на килима в хола?“ – Тракайки и звънейки, като колелата на желязното вагонче, в главата ми се понесоха спомените от първите ми седмици в академията. – “Тук търся изчезналите ми дрехи в тъмната тоалетна, тук се стреснах от стоножките, която се бяха развъдили по сухарите ми. Ето падам в яма за боклук…“ Lastfata, Аш, Подбора и изпитите засенчиха всички тези събития със своята значимост. Почти ги приех като пакости от непознати за мен студенти, които просто искаха да дадат урок на новобранката. Наистина… в кой момент спряха тези зли шегички? Точно така! Когато спрях да бъда помощница на Вандерфилд.
И сега, гледайки коприната с везани букви на толкова познатата ми риза , мислено съединих частите от пъзела и последната част щракна точно на мястото си, и всичко се събра и в миг ми просветна.
– Това беше ти, Брин… – казах тихо и присвих очите си, като хищник фокосиращ се върху жертвата си. – Ти беше тази… която се опитваше да ме плаши и да ме изгони от академията. Ти си искала да напусна… за да ти освободя мястото на асистент. Ти и Шели имате твърде малък потенциал и сте от бедно семейство. Освен това сестра ти не е добра в ученето, твърде неспокойна и неуравновесена. Били сте заплашени от отчисление, нали? Вие сте били помощници на старша студентка, но тя е завърши ВCA. И понеже други места за асистенти е нямало, цялата ви надежда е била във Вандерфилд, чиито слуги никога не издържали дълго време. Ти си разчитала много на него. Но изведнъж се появих аз и развалих всичко… нали така? Шели знае ли за това? – Лиза стоеше като плесната с мокър парцал, гледайки безизразно ту към мен, ту към новодошлата гостенка. Брин стисна устни, въздъхна тежко и вдигна бавно глава.
– Сестра ми няма нищо общо с това. Шели живее като пеперуда, пърха си, смее се и нехае за нищо! И на мен се налага да трябва да разрешавам всички проблеми… и за двете ни! Не исках да ти навредя, Тина.
– Да… ти просто искаше да освободиш мястото. И за това дори ме бутна в дупката с боклук… – казах замислено аз. Странното беше, че вътре в мен нямаше гняв, само някакво противно усещане, сякаш случайно бях стъпила в локва с кал. – Ти взе и писмото ми, нали? А после го даде на Алисия?
– Да… – Брин отново въздъхна тежко. – Просто много исках да си тръгнеш! Защо ти е на теб ВСА?! Та ти си просто едно обикновено момиче от Котловината! А ние със сестра ми трябва да вземем диплома на всяка цена! Родителите ни разчитат на нас! – Тя наведе глава отново, а отвратителното чувство вътре в мен се засили.
– Аз също съм обикновено момиче… – вмъкна Лиза мрачно. – И това, което току-що чух, въобще не ми харесва ! – Отговорничката на кулата се изправи в целия си ръст сбърчи вежди и скръсти ръце на гърдите си. – Щом като си мечтала толкова много за мястото на асистент, Брин, радвай се и му се наслаждавай! Само че ще трябва да те огорча! От този ден нататък перално помещение, стая за гладене и омагьосаните преносими гардеробни са затворени за теб!
– Какво? Нямаш право! Ще се оплача! – Проплака бившата ми съквартирантка. Двете погледнахме към огромната бала спално бельо в ръцете ѝ и аз почти се усмихнах от съчувствие.
– Оплачи се… – разреши ѝ Лиза весело. – Съгласно устава на академията, отговорника на кулата е упълномощен да откаже на ученик, ако пожелае! Дори ще ти дам листове за официално оплакване? Амм не, размислих… и хартия няма да ти дам! А сега се махни от кулата ми! – Брин си пое въздух осъзнавайки, че ще трябва да изпере огромната купчина дрехи ръчно и след това ще трябва да ги изглади също на ръка! Напълно заслужено наказание за мерзавката!
– Но ти… но вие… Как така ти! Тина! Ами кажи ѝ! Моля те! Аз наистина не исках! И много съжалявам!
– В Котловина казват, че труда освобождава ума и облекчава душата… – усмихнах се аз без дори и капка съчувствие. – Мисля, че това е точно това, от което се нуждаеш. Или по-скоро вие се нуждаете! Тъй като си се грижила за Шели, мисля че вие и двете трябва да отговаряте! – Усмихнах се благодарно на Лиза и напуснах кулата, без да слушам повече оплакванията на бившата си съквартирантка.

Назад към част 27                                                           Напред към част 29

Глава 27

– Аш! – Алисия изпищя и всички изненадано се обърнаха към момичето. Тя гледаше нещо вътре в храстите, и никога до тогава не бях виждала нашата красавица толкова уплашена.
– Какво? Какво има там?
– Огнен змей!
– Какво?!
– Тя шегува ли се… – извика Шелдън, а Магма отскочи встрани като попарена. В следващия миг всички видяхме тъмночервено същество, проправящо си път и разравящо земята. В действителност Огнения змей се оказа бавен като течаща лава, а не като звяр! Червени и черни отблясъци блестяха по дългото му плоско тяло, а зад Огнения змей оставаше обгорена, мъртва следа. Веднага след първото същество от земята се появи следващо, после друго а след него още няколко!
– Еди, Шелдън… защита! Аз и Рийвс… в атака! – Ясно, като в уроците на Аодхен, заповяда Аш. Момчетата бързо се събраха, въпреки че Клифорд се замисли за момент. Но в този момент Огнения змей се хвърли напред. Оказа се, че мързеливите и привидно бавни създания имали също и невероятни рефлекси! Рийвс бързо застана зад гърба на Аш, а Алисия отново изпищя. А Огнените змейове нападнаха! Разпръснаха яростно черно-червена пламтяща лава, която се разплиска на всички страни, опитвайки да достигне до слабите хора. Направо пред очите ни телата на хищниците се увеличиха по размер, набъбнаха до дебели въжета, а след това като стволове на дървета! В този миг щита, поставен от момчетата, се стопи и разпадна не издържащ пред лавата от създалата се горещина.
– Умрете, твари! – изкрещя Еди, хвърляйки от нугатите си, които се превръщаха в ледени вихри. След него останалите направиха същото, само Алисия седна на земята, покри главата си с ръце докато хленчеше тихо.
– Не работи! – Изкрещя с ужас в гласа си Шелдън. – Не спират!
Кипящото море от огън беше навсякъде около нас, то погълна тревата, гъсталаците на listrarius, цветната леха с най-редките черни рози и продължаваше да расте, сякаш щеше да погълне цялата оранжерия! Недосегаемите продължаваха да хвърлят магии срещу Огнените змейове, нугатите им отдавна бяха привършили и те започнаха да използват обикновени камъни, клони, буци пръст, и всичко до което можеха да се докопат и да го хвърлят.
– От къде се взимат толкова много? – Изкрещя с ненавист Магма. Тя беше застанала напред и се биеше наравно с момчета. Никой не и отговори, а аз хвърлих поредната топка хартия скъсана от тетрадката си по хронология и разбрах, че хартията ми е свършила. А Огнените змейове продължаваха да пълзят и настъпват!
– Направи както на изпита по Материализация… – дрезгаво ми нареди Аш. – Хаде… сега!
Както на изпита? Тоест без Чароит? Ох, де да знаех как да го направя, за да се получи!
– Махайте се, зверове! – Прошепнах, надявайки се другите да не ме чуят. – Въпреки че… каква е разликата? Еди и без това крещи подобни думи. – Поглеждайки към него с надежда, но срещу пламъците и тези същества изглеждаше че няма никаква полза! – Както си пълзяха, продължиха да пълзят, дори май станаха повече! – В отчаянието си погледнах към високите дъбове. – Стори ли ми се… или дърветата се залюляха в отговор? Точно както тогава… по време на нападението от Алисия. Не, не ми се е сторило! – Стволовете на дърветата запръщяха и се раздвижиха, короните им шумоляха и мощните им корени започнаха да се издигат нагоре от влажната земя, изкачвайки навън. Пред смаяните очи на останалите два от дъбовете пристъпиха към нас, тъпчейки Огнените змейове.
– Ей, какво по дяволите… чия е тази работа? – Извика с треперещ глас Шелдън. – Май ще трябва да ме научи на това заклинание после!
– Не се разсейвай… – веднага изсъска насреща му Магма, хвърляйки кос поглед към мен. Сякаш искаше нещо да каже, но тогава нова група от адските същества изпълзяха от земята и работа ни изглежда се усложнява неимоверно.
Аз стоях и гледах уплашено горящите дъбове, горяха дори корите им. – Колко е жалко, че наблизо няма повече дървета, а само вече изгорени храсти и лехи с мента и лалета! – Момчетата ентусиазирано продължаваха да хвърляха всевъзможни снаряди, до които можеха да се доберат, въздуха гърмеше от заклинанията им, а пред очите ни проблясваха искри от всевъзможни цветове. Във въздуха се разнасяше миризмата на изгоряло дърво, горяща плът и пръст. Ноздрите ми се запушиха, а дишането ни ставаше все по-трудно, но змиите продължаваха да изпълзяват! – Откъде се взимат?
– Не можем да се справим! – Извика отчаяно Еди. Тогава Аш вдигна поглед и присви очи.
– Пръскалките… ще се включат след минута! Всички да станат и да бъдат на щрек! Ще кажем едновременно магия за замразяване на водата! Разбрахте ли? Нашите нугати ще е… водата! Трябва да се опитаме да променим структурата ѝ!
– Не са ни учили на това… – измърмори Шелдън, който вече беше целия изцапан със сажди.
– Няма значение… ще го направим. – Сопна се рязко Рийвс поглеждайки косо към Аш. Но той дори не разбра, беше съсредоточил погледа си на кръглите дюзи на поливащата система над главите ни. – Внимание…
Всички от нашият екип, изцапан с пръст и сажди, замръзнаха, настъпи гробна тишина за момент, счупен само от тежкото дихание на огъня. Тогава първата капка падна отгоре, а в следващия миг плисна поток от вода, която мигновено се превръщаше в пара докосвайки огъня.
– Сега! – Изкрещя Аш.
– Frigus!
Бликащите струи вода започнаха да замръзват във въздуха и да падат на земята шумно покривайки всичко наоколо като в ледена черупка, спирайки огнените змии. Пръскачките усърдно продължаваха да напояват оранжерията, а ние създавахме нови и нови слоеве лед в опита се да спрем същества от хребетите. И когато най-накрая разразилият се огнен ад затихна, ние един по един паднахме на земята останали без сили, облегнати гръб в гръб заедно един до друг. От гърдите ни се разнесе дружен стон, който отекна сред останалия дим и пара в оранжерията.
Внезапно Рийвс се обърна и удари Аш по рамото. Той се извърна, а Клифорд атакува отново. Двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по изгорената земя, удряйки се с юмруци. В следващия момент учителите, водени от Аделия Велвет, се появиха на пътеката до нас. Черната косата на ректора се развяваше като жива, дългата ѝ рокля се пляскаше шумно по глезените ѝ, а в ръката ѝ гореше нугат разпален от заклинание.
– Навреме, както винаги… – каза Еди уморено, изтривайки потта и саждите от челото си.
– Какво се случва тук! Какво е станало! О господи, това са Огнени змейове! Какво се случва? Защо тези студенти се бият? Спрете ги веднага! – Изкрещя гневно ректора. Ние всички отправихме погледи към двамата идиоти, на които явно не им беше достатъчно да се бият срещу съществата от хребетите та бяха решили да продължат боя един с друг.
– Май ще е най-добре да ги убиеш… за да не се мъчат. – Измърмори Магма, отърсвайки мръсните си длани. Еди се усмихна широко, което изглеждаше много странно на фона на мръсното му лице.
– Всичко е наред, госпожо ректор! Успяхме… госпожо ректор! А тези двамата… виждате ли, от вълнението от битката, емоциите… те не могат да се успокоят… госпожо ректор! – Измрънка запъвайки се Шелдън.
– Ventus! – Извика безкомпромисно Аделия, а Аш и Рийвс мигом се разлетяха в различни посоки като парцалени кукли. Двамата веднага скочиха отново на крака и стиснаха юмруците си готови за бой, но заплашителния вик на Аделия Велвет ги накара моментално да се охладят.
– Прекратете моментално! – Рийвс погледна яростно опонента си, приближи се и ме сграбчи за ръката.
– Това не променя нищо, Вандерфилд… – каза той грубо. Аш рязко понечи да се хвърли към нас, но замръзна при последвалите думите на Клифорд, който сочеше към Алисия. – Ако не си забелязал, ТВОЯТА годеница е припаднала и мисля, че е време да се погрижиш за нея глупако! Да тръгваме, Тина…
В миг около нас настана шумотевица, някой от хората се възмущаваха, други крещяха, трети говореха нещо. Учителите започнаха да шушукат, набеждавайки и изяснявайки си случилото се, няколко от преподаватели се затичаха наоколо опитвайки се да прогонят прииждащите студенти зяпачи. Нечий широк гръб блокира Аш от мен, а Рийвс бързо ме повлече към изхода. Отклонявайки се от пътеката, погледнах назад и видях Вандерфилд да поставя Алисия на носилка. Той сякаш усети погледа ми, скочи на крака и замръзна, а погледа му ме изгори отново. В него прочетох всякакви чувства ярост, омраза към Рийвс, копнеж, желание, нежност. – Толкова много чувства в този поглед. – Но Клифорд вече ме теглеше далеч. – Далеч от оранжерията и далеч от Аш.
* * *
Ако Рийвс бе планирал да говори с мен, не му се е получило. Още на изхода веднага попаднахме в ръцете на лечители и няколко от професорите, бързо ни завлякоха към лазарета, а в последствие ни разделиха в различни стаи. Трябва да призная, този път намесата на лечителите дори ме направи щастлива. – Но дали наистина ще ме лекуват отново? Аз не искам!
– Г-жо Хил… но аз съм напълно здрава! – Уверих загрижената лечителка. А тя просто махна с ръка в отговор и продължи щателно да проверява ушите ми, гърлото, носа, ръцете, тялото ми за признаци на ужасни рани или изгаряния! Но всичко, което намери, бяха само мръсотия и сажди. Никой от Огнените змейове не ме докосна. – Казах ви… – усмихнах се аз, когато най-накрая лечителката въздъхна с облекчение.
– О, скъпа, по-добре е да се провери! Каква катастрофа само! Огнени змейове! В Академията! Господи какво се случва! Момчетата доста са пострадали… Клифорд е с изгаряния и счупено ребро, Раните на Вандерфилд от Аспида отново се отвориха, а краката на Еди са силно изгорени! А да, и на Магма ще ѝ трябва лечебен мехлем против изгаряния. Деца… определено няма да ви пусна поне до сутринта! Бедничките ми те! Как ви се случи това?
На последния въпрос аз самата бих искал да знам отговора. – С превантивна цел г-жа. Хил все пак наля голяма доза укрепващи и лечебни отвари в мен и, за щастие ме пусна скоро. ВСА отново беше с главата надолу, студентите щурмуваха като вълни от коридор в коридор и клюките около инцидента в оранжерията нарастваха все повече и повече с ужасяващи подробности.
– Тина! – Ари и Ерик се втурнаха към мен със сълзи на очи. И двамата бяха разрошени и бледи. Дори младежа прегръщаше приятелката ми през раменете ѝ и шепнеше нещо, явно за да я успокоява. – Казаха ни, че един Аспид те е изял! Гаден Аспид от Хребетите! И че всички сте умрели в страшни мъки!
– Всички са живи и дори почти здрави. И няма никакъв Аспид, бяха само Огнени змейове, – измърморих уморено аз. – И когато успея да измия мръсотията от себе си и да се нахраня, ще бъда като чисто нова суна, блестяща и щастлива. Така че всички разговори и въпроси… моля по-късно. Съжалявам, но съм ужасно уморена!
За мое щастие приятелите ми, не започнаха да настояват. Дори прекараха известно време около мен, пазейки ме и отблъсквайки любопитните студенти. Когато се прибрах в кулата първото нещо, което направих, беше да изтичам в хола и радостно да грабна няколко парчета пай с месо и кана мляко, и бързо се качиха в стаята си. Седнах направо на пода, лакомо захапвайки от сочния пай, но нямах време да го изям. Изведнъж вратата се отвори с трясък, пускайки вътре Аш! Той хвърли един поглед към мен, седнала на пода, и с помръкнало лице.
– Ранена ли си? – Той пристъпи към мен, дръпна ме, повдигайки ме. И започна да ме опипва и проверява от горе до долу, почти като г-жа Хил! С разликата, че лекарката не бе карала бузите ми да горят трескаво и да ми се мъти главата от неприлични мисли.
– Защо седиш на пода? – Сопна се Аш. – Чувстваш се зле ли? Говори веднага!
– Не мога, дъвча… не виждаш ли? – Измърморих раздразнено с пълна уста. – И ако не ме пуснеш веднага, ще те сритам здравата! А ти защо не си в лазарета?
– Тръгнах си… Клифорд нарани ли те?
Изсумтях пренебрежително и поклатих глава. Вандерфилд ме огледа отново, а след това нагло взе остатъка от пая ми, пъхна го в устата си и се отпусна върху стола. Омагьосаната мебел послушно изви облегалката си назад, повдигна подлакътниците и дори извади една кадифена поставка за краката. – Я виж ти… – гледах аз учудена. – Трябва да му е удобно на наглия… как иначе. А с мен само шумоли лениво с възглавницата… явно само имитира активност! Предателско кресло! – След като сдъвка пая, Аш дръпна каната към себе си и изпи също и цялото ми мляко.
– Не бъди алчна… – изсъска с насмешка копелето, когато видя погледа ми. След това той почука с нокът по ръба на глиненият съд. Той забълбука и мигновено отново се напълни с мляко. – Адърли… не ми казвай че не знаеше, че каната е магичека.
Аз измъмрих нещо смутено опитвайки да скрия почудата си. А Аш се засмя и ми подаде пълната кана. Отпих с удоволствие и облизах белите капки от устните си.
– Но виж, няма да е зле да изтичаме за още пай… – намекна сноба усмихвайки се лукаво.
– Надолу по коридора и после в дясно! – Казах аз и също се усмихнах, в отговор недосегаемия извъртя очи. После продължих но вече със сериозен тон. – Лечителят каза, че раните ти са се отворили.
– Тя преувеличава… – махна с ръка Аш.
– Учителите обясниха ли появата на Огнените змейове?
– Аделия обяви, че почвата сигурно вече е била заразена с ларви, когато са я внесли в оранжериите. И просто тези същества са се размножили.
– Ох, а защо ли аз не вярвам на тези обяснения? – И съдейки по погледа на неприкосновения, той също не вярваше. Вандерфилд се изправи и се приближи до стената, постави ръце зад гърба си, гледайки рисунките. След това се разходи из стаята докосна масивния гардероб, създанията издълбани на таблата на леглото ми, старинната маса.
– Никога ли не си бил тук преди? – Аш поклати глава, обръщайки се отново към рисунките на стената. – Между другото, знаеш ли, че Аодхен е направил магии за сигурност на тази кула?
– Да в болницата също ги има… – изсумтя неприкосновения. – Но ти се оказа права, явно тези заклинания не работят при теб и мен. Ее на фона на всичко, поне една добра новина!
– Една? Но ние ти възвърнахме магията! Почти цялата! Нали се получи! – Аш наведе глава, а аз се разтревожих.
– За съжаление не, Адърли… – каза той тихо. – Не се получи. Излязох от listrarius с шестдесет единици, но след това отново започна да пада. Явно съм направил грешка в заключенията си… и изглежда професора е бил прав. Не можем да контролираме потока на потенциала. Не се получава просто. – Апетитът ми тутакси изчезна и аз се намръщих.
А аз толкова много вярвах, че всичко се е получило! Добре де… там вътре в един момент аз напълно забравих защо започнахме всичко това… но все пак повярвах, че се получи!
– Но твоя дневник… а експериментите…
– Просто съм направил преждевременни заключения, слугиньо… – въздъхна унило Аш. – Може би са твърде малко опитите за… по-добър анализ! – Аз изсумтях ядосано, спомняйки си тези опити, и Вандерфилд се усмихна. – Мисля, че ще трябва да потърсим някой Дъбогризец за обучение. Изглежда… ще трябва да свикна с ниския потенциал. – Каза Аш с престорено забавление, но аз дори не се усмихнах.
– Да тръгваме… – скочих аз.
– Къде?
– Ще видиш… ще ти покажа нещо. – И, без да обяснявам повече, излязох и се втурнах надолу по стълбите. Силите, които наскоро ме бяха напуснали сякаш отново се бяха върнали. Дори не спрях да тичам чак докато стигнахме до комуналната кула. През това време Аш не зададе никакви въпроси само мълчаливо ме следваше, за което му бях много благодарна. А за реакцията му към моята „изненада“ за сега се опитах да не мисля.
– Аш, отвлечи вниманието на отговорничката на кулата! – Наредих му аз, когато пристигнахме до старата кула. Вандерфилд изтърси някаква ругатня, която реших да игнорирам. Аз бързо се скрих зад ъгъла, а когато вратата се отвори и Лиза погледна навън, Аш изписа 24 каратова усмивка на лицето си, че чак ми се прииска да го замеря със някое заклинание.
– Ъъъ, здрасти… – каза той. И докато смаяното момиче само мигаше с очи, аз тихо изрекох.
– Petrify! – Лиза примигна за миг и замръзна!
– Охо, психическо въздействие! Злоумишлено нарушаване на устава на академията… виждам че напредваш бързо, Адърли.
– Млъкни… и я занеси в стаята ѝ… – наредих строго на ухиления Вандерфилд. – И бъди внимателен! Да не я нараниш… тя е добър човек! – Той повдигна момичето като кукла и я понесе навътре.
– Не можа ли да я замразиш направо на леглото? Този добър човек е ужасно тежичък! – възмути се Аш, а аз се засмях и кимнах на въпросителния му поглед.
– Да вървим… ще ти покажа нещо. Или по-скоро… ще го видиш сам. – Отне ни доста време да слезем през тунелите и да стигнем до сметището. Недосегаемият изглеждаше доста неприятно изненадан, но явно предпочете да не задава никакви въпроси. Едва когато стигнахме до ямата, той се засмя.
– Адърли, имаш особен вкус за местата… а аз пък си помислих, че ме водиш на среща, на някакво романтично място. – Ухили се лукаво Вандерфилд.
– Да, мечтай си глупако… – започнах да се провирам покрай планините от чували и всевъзможни разпръснати боклуци, внимателно оглеждайки се и повдигайки по-високо лампата, която бях взела с нас на входа на тунела.
– Да, чак човек а да не повярва… – въздъхна спътника ми учудено. – Избрала си доста оригинално място за разходка. Аз лично никога не съм бил тук. Тук направо може да се побере цялата академия! Аз нищо не отвърнах само се усмихнах победоносно.
Чак да не повярваш, наистина имало място във ВСА, за което Вандерфилд да не знае?! – Изведнъж Аш рязко спря и ме бутна по гърба.
– Тина, бързо бягай към главната сграда… – каза младежа с привидно спокоен глас. – Извикай г-жа Велвет и някой от преподавателите… но не се връщай сама. Хайде… живо!
– Защо? – Спрях аз и се огледах предпазливо.
– Тук има някакво създание от Хребетите… – аз погледнах през рамото му и въздъхнах тежко. Иззад балите с боклука стърчеше огромна бяла шипеста опашка. Която след миг нервно потрепна и бързо изчезна.
– Аш спокойно, това исках да ти покажа…
– Махай се оттук! Веднага…
– Аш! Спри… – въздъхнах отново тежко аз, измъкнах се иззад широкия му гръб и положих ръка върху здраво стиснатия юмрука на Вандерфилд. Изглеждаше сякаш само още миг и щеше да хвърли някое заклинание срещу бедната ми гадина. – Аш, слушай… това не е създание от Хребетите. Това е моя… домашен любимец.
– Какво?
– Моят домашен любимец… – повторих аз усмихвайки се глупаво. – Аз самата не знам как се получи! Спомняш ли си една от нашите среща в работилницата? Тогава ти ме целуна. А аз се ядосах много… и хвърли хартиената топка. И ето, от нея се материализира Листик. – Тогава се обърнах и започнах да викам питомеца си. – Хайде Листик, покажи се… хайде моля те. Ти си моято русолява малка гадинка! Ела тук!
Много бавно шипестата опашка се появи отново иззад планината от торби. След нея последваха задните лапи, после тялото със стърчащи отвсякъде игли и накрая озъбената муцуна, която сякаш се усмихваше. Неловко звяра се обърна, пое въздух и изръмжа заплашително. Аш неволно отскочи назад придърпвайки ме с него.
– Това е Листик… – казах нежно аз. – Тази русолява гадина… която също съска и ръмжи! Той, не е човек. Въпреки че има и нещо човешко също… малко поне…
– Адърли, какви ги плещиш… – каза Вандерфилд със странен глас. – Това е създание от Хребетите. И съдейки по всичко е диво и много гладно.
– Не! Той е безвреден и мъничък! Това е моя Листик! – Аш ме погледна със съчувствие. Тогава аз не издържах, тропнах с крак и изтичах при гадината, почесах го по гушата. Листик изсумтя и после спря да ръмжи. Въпреки че все още въртеше нервно опашка. Вандерфилд примигна нервно с очи и потърка носа си. След това ме погледна многозначително! – Листик… – повторих отново.
– Адърли, знаех, че си луда, но не знаех, че си чак толкова луда. Това е създание с размерите на мобил, очевидно е, че е хищник… и честно казано, страховит хищник. Листик… и бил мъничък? Ти сериозно ли?
– Е, трябваше да му дам някакво име. Въпреки че повече харесва Гад. – Звярът се ухили радостно и замаха с опашка. Погледна към мен, после към Аш и отново изръмжа!
– Седни! – излая Вандерфилд. – И двамата седнахме. Листик на задните си лапи, а аз се отпуснах на близката торба с боклук. – А сега още веднъж и възможно най-подробно… – каза заплашително неприкосновения. – Целия съм в слух, Адърли! – Аш погледна Листик със неприязън и отвращение, а той сякаш се ухили в отговор, но не помръдна от мястото си. Звярът като цяло изглеждаше малко озадачен. Змийският му поглед се местеше от мен на Вандерфилд, после обратно, тялото му потръпна, примигна и се прозина. Мокрият нос нервно вдишваше въздух, ноктите му изпълзяваха и се прибраха от лапите, оставяйки доста дълбоки бразди в земята, опашката леко потрепваше.
Изглежда, че сме объркали Листик! Освен това Аш стои намръщен, докато разглеждаше зверчето ми.
– Спри да гледаш така… не виждаш ли, че го плашиш. – Извиках обидено аз и се изправих. Приближих се и погалих звяра по гушата отново, а Листик изскимтя тихо. Пъхнах ръцете си в сребърната козина и започнах да разказвам всички случки, за които се сетих. А когато свърших, добавих. – Така че не знам как се получи. Но мисля, е това е някакво неизвестно въздействие от lastfata. Не виждам друго обяснение. Листик се храни с отпадъците изхвърлени на боклука, но всеки ден става все по-голям. Виж само колко е пораснал. Та за това си помислих… че той е по-добър избор отколкото някой Дъбогриз.
– Какво? – Младежът разгледа потреперващото животно с внимателен поглед. И изведнъж се усмихна истински! После се приближи до звяра. А той се напрегна, иглите му отново се изправиха, но домашния ми любимец остана да лежи на мястото си, само изпъна врата си докато душеше въздуха. Змийските му очи следяха внимателно всяко движение на неприкосновения. – Не бих повярвал, ако ми го беше разказал някой… – тихо каза Вандерфилд. – Макар че аз вече не се учудвам на нищо. – И бавно протегна ръка към тясната муцуна. Звярът оголи зъби, потръпна и също толкова бавно се придвижи към ръката на младежа. Аз затаих дъх, а Листик подуши дланта на Вандерфилд и нежно облиза китката му.
– Не мърдай… – прошепнах. – Листик понякога прави това, когато ме хапе. Но не боли изобщо.
– Значи от там имаш всички тези драскотините по ръцете си. – Каза Аш без да сваля поглед от змийските очи. Листик примигна и шумно си пое дъх. Облиза отново ръката на Аш! И тогава в миг подскочи игриво нави се на пръстен, захапвайки върха на опашката си!
– Явно те приема! – Вандерфилд се усмихна тихо и спокойно заобиколи сребристото чудовище, наведе се и издърпа крилото му.
– Той лети ли?
– Още не знам. Казвам ти, Листик расте… и то много бързо. Може би всичко е в това, че се храни с остатъците от заклинанията, които се съхраняват на боклука. Или може би така е нормално за такова същество. Не знаем нищо за него! Дори мисля, че Листик е все още кутренце. Поне той се държи по такъв начин. Дъвче мебелите, подскача и скимти наоколо. Плаши се лесно. Аш се замисли, като внимателно огледа домашния ми любимец. Опипа лапите му, протегна крилата му, погали бодливите му израстъци. А домашния ми любимец само изсъска тихо, но не направи опити да го захапе или да изръмжи. Освен, когато Аш се опита да окаже натиск върху възглавничките на лапите му, за да разгледа ноктите на съществото. То изръмжа и за наше учудване изпусна малко огнено кълбо от устата си. Вандерфилд и аз отскочихме встрани, а най-близката бала с боклук избухна в пламъци. Листик изсъска и се сви отново на пръстен, покривайки главата си с опашка, сякаш опитвайки се да се скрие.
– Кутренце, казваш? – Избухна в смях недосегаемия.
– Той никога не е правил това преди! – Извиках, опитвайки се да загася пламъците. – Бързо, защо стоиш… помогни ми. И спри да се смееш! – Аш ме отмести настрана, направи някакво заклинание и огънят угасна. И тогава погледна към мен. А пламъка избухна в мен, ярък, жив и изгарящ. Аз веднага отместих очи и погледнах надолу.
– И така, какво да правим с Листик?
– Първо бих променил името му. Например на “Морт“… ще рече гибел. А, след това… ще започна да го обучавам!
– Как?
– Като Виверна. Или куче. Или всяко друго животно, Адърли! Как иначе?! Ти съвсем си го разглезила, а звяра има нужда от контрол и твърда ръка. Той трябва да изпълнява команди и да познава и да се подчинява на собственика си. Аз самия ще се погрижа за това. – Вандерфилд отново се усмихна и дори очите му засияха, сякаш неприкосновения най-накрая бе намерил цел за себе си. Аз въздъхнах тихо, усещайки как гърдите ми се стоплят.
– По-добре е за теб да не се общуваш с него в близко бъдеще. Звярът трябва да свикне с мен и да се научи на послушание. Трябва да разберем как по-лесно да проникнем в ямата. Но това остави на мен, аз сам ще се справя. – Аш отново се усмихна, аз също.
Той не каза, че не може да го посещавам… а и кой ще ме спре?
– Сега да тръгваме Адърли. Трябва да измисля план. А ти трябва да си починеш и… да се поизмиеш. Изглеждаш като друг обитател на това сметище, мръсна и разчорлена.
Изсумтях шумно и му хвърлих презрителен поглед, махнах на Листик за довиждане и гордо се понесох към изхода, опитвайки се да не се усмихвам. А когато стигнахме на прага на сметището, Аш ме сграбчи в силните си ръце си и ме целуна страстно.

Назад към част 26                                                                    Напред към част 28

Глава 26

Изглежда, че идеята да поговорим в оранжерия не бе удачна. И как можах да забравя за шибаните пръскачки, които се включват на всеки половин час? Има твърде малко място в тази импровизирана колиба от листа. А аз чувствах слугинята твърде близо и изпитвах остра нужда да я докосна. Къдриците на Адърли отново са разрошени, а на носа ѝ има малко тъмно петно от мръсотия и това не ми дава покой. Къдрици, петна, устни, които тя понякога докосва замислено, и закръглените ѝ стройни крака обути в светло-бежови чорапки. Всичко това обърква мислите ми, дори забравям за какво говоря. – Протегнах се без да се замислям. – Това проклето петънце…
– Имаш кал на носа си. – Изтрих го с върха на палеца си. Тина трепна и погледна нагоре. – Орехови, с кафяви и златни петънца, топли… а устните ѝ… тъмно розови… пулсиращи… леко прехапани…
– Аш?
– Мм?…
– Отмести се настрани.
– Но тук няма накъде. Заемаш твърде много място, слугиньо.
– Какво? Кой ми го казва… – изфуча с досада тя. – Ти направо си се разположил като цар на трона си! – Аз се засмях тихо и я погалих по устните. Тя въздъхна, но веднага отблъсна пръстите ми.
– Аш, какво правиш?
– На теб на какво ти изглежда?
– Забрави ли… забранено е.
– В лазарета се получи…
– Да… но този път може да нямаш късмет.
– Готов съм да поема риска. – Устните ѝ са толкова нежни, че направо ме поразяват, а желанието изгаря вътрешностите ми като вряща вода Не трябваше да оставам с нея в такъв несигурен подслон. Направо не мога да дишам… задушавам се. – Адърли нервно се отмести сама, но това не се промени много нещата. Под този listrarius беше доста тясно.
– Надяваш се да си върнеш магията нали? – Тя наведе замислено поглед, леко намръщена и хапеща ръба на устната си. Аз се приближих с нетърпение, в същия миг тя решително стисна юмруци и каза. – Добре тогава, хайде да опитаме. И тъй или иначе все още не сме открили друг начин. Просто да бъдем внимателни. Леко докосване и веднага след това проверка на потенциала. Разбра ли? – Кимнах бавно и несигурно, изваждайки чаронометъра от чантата ми. След това бързо съблякох сакото си и запретна ръкава на ризата си.
– Ще започваме ли, партньоре? Сега имам шестнадесет единици. По дяволите това е отчайващо… – гърлото ми се сви на буца от очакване, а гласа ми стана дрезгав. Приседнах на земята до нея, тогава тя промълви.
– Съдейки от твоите предишни експерименти и наблюдения потенциала се връща при теб, когато аз съм дружелюбно настроена. Значи трябва да мисля за теб само хубави неща. – Тина се засмя, след това кимна несигурно и се приближи към мен. Тя издърпа панделката от косата си и я привърза към чаронометъра, а след това го върза от вътрешната страна на свивката на лакътя ми. Погледна ме проницателно и облиза устни, след това тя коленичи на земята и се наведе към мен. Проследи бавно линията на скулите ми с върховете на пръстите си, после обиколи брадичката и тръгна на долу по врата ми стигайки до ръба на яката, тогава спря рязко, и се дръпна назад. Аз повдигнах вежди и погледнах сребърния кръг на ръката ми.
– Увеличение с една единица… – въодушевих се аз. – Да продължаваме ли?
Тя се настани по-удобно, сложи ръката си на лицето ми и го погали. С усилие устоях да не реагирам. Тина въздъхна тихо и докосна устата ми с устните си. Облиза ги с върха на езика си, а аз с готовност отворих уста, наслаждавайки се на нейните ласки. Тогава тя отново се отдръпна назад.
– Имаш още една единица… – прошепна тя. След което се усмихна закачливо и докосна нежно ръката ми, преплитайки пръстите ни.
Погледнах дланите ни и въздъхнах тежко. – Защо по дяволите дори най-невинните докосвания ми въздействат толкова силно? – Прокарах пръсти по китката ѝ, наслаждавайки се на нежната кожа. Тина се приближи плахо и внимателно докосна слепоочието ми с устни. – Приятно… – а стрелката на чаронометъра записа поредното попълнение на потенциала ми.
– Получава ли се? Да… получава се! – Тя се засмя тихо и решително обви ръце около врата ми, погали го и приближавайки се бавно захапа нежно долната ми устна. Прокара езика си и се премести към горната. Аз не издържах и зарових пръсти в косата ѝ, нежно придърпвайки я по-близо, и още по-близо. Самият аз се включих в играта, задълбочавайки и разпалвайки плахите и целувки.
– Да проверим… – прошепна Тина дрезгаво направо в устата ми. Аз поклатих объркано глава и машинално погледнах ръката си. – Увеличение с още три! – Прошепна тя. – Явно наистина се получава! Хайде сега ти!
Аз кимнах, в главата ми шумеше а сърцето ми вече биеше лудо. Бавно разкопчах горните копчетата на ризата ѝ, и нежно начертах линия с пръст от врата ѝ до ключицата. През меката ѝ кожа усещах как нейното сърце също бие учестено. Разкопах още две копчета. Деколтето се разтвори и разкри прекрасните ѝ гърдите. Мисля, че ръцете ми се разтрепериха. Свалих стегнатата презрамка на чантата си от рамото ми, след което се наведох и я докоснах с устни. Ръката ми тръгна отново от врата ѝ, но този път надолу, а пръстите ми слизаха все по-надолу и надолу.
– Увеличава ли се? – Прошепна отново Тина, а аз кимнах, без дори да поглеждам към чаронометъра.
Да върви по дяволите!
– Искам още… – изръмжах припряно аз. – Нуждая се от още!
Без да чакам отговор придърпах момичето към себе си и впих жадно устни в нейните. Вече алчно и с изгарящо желание разливащо се по тялото ми като лава. Кръвта ми направо кипеше, мускулите и костите ми сякаш изгаряха до пепел.
– Нуждая се… още! – Издърпах якето ѝ нетърпеливо, с една ръка, като с мъка разкопчах закопчалките на ръкавите му. После нервно дръпнах краищата на ризата ѝ, разкривайки я. Адърли вдигна глава, а очите сякаш бяха замъглени. Стори ми се, че искаше да каже нещо от рода, – не сме се разбрали така… или че това е било в плановете ѝ, и само е трябвало леки докосвания. – Но затворих устата ѝ с целувка. Без да се бавя, свалих горното бельото на Тина и покрих гърдите ѝ с длани. Стиснах нежно вече втвърдените ѝ зърна и бавно и внимателно започнах да ги въртя между пръстите си. Тогава леко повдигнах момичето и докоснах желаното зърно с устните си, засмуках го и започнах да го галя с език. Тина изстена тихо, отметна глава назад и докосна няколко клончета с цветя. Мънички венчелистчета паднаха върху раменете ми и върху гърдите ѝ, и се плъзнаха надолу по копринената ѝ кожа към стегнатия корем. Аз ги последвах, имах чувството, че направо ще полудея от желание да я докосвам. Чувствах се като пиян.
– Аш… Аш чаронометъра…
– Какво? – Едва се откъснах от облизването и целувките на корема ѝ, и от неуспешните опити да разкопчая закопчалката на полата ѝ със зъби. Тина хвана ръката ми и ме погледна, а устните ѝ изписаха широка усмивка. – Усмихва се… умирам ли! Или пак се е повишил потенциала ми… – от очите ѝ разбирам какво означава това. – Поредното увеличение. Господи… тя просто ще ме подлуди. Но аз… май винаги съм знаел това. – Отпуснах с по гръб на земята, без да прекъсвам преплитането на ръцете и погледите ни. Тя неуверено прокара ръка по ризата ми и разкопча горните копчета. Едва не изстенах. – По-бързо… разкъсайте ме създания от Хребетите! По-бързо! – Но се насилих да лежа и да гледам, как се бори с якичката ми и проклетите копчета, докато прокарвах длани и масажирах гърдите ѝ. В този момент потръпнах. – Забравих, че тази сутрин свалих превръзките си. Раните вече бяха затворени и не кървяха, но белезите изглеждат направо потресаващо и отвратително. – Напрегнах се, дори изгарящото вълнение утихна, оставяйки само пепел след себе си. – Защо ѝ позволих да разкопчае тази проклета риза? – Но вече беше късно, тънките ѝ пръсти нежно докосваха и галеха дълбоките недобре зараснали белези.
– Боли ли те? – Прошепна плахо Тина.
– Много… – ухилих се, издишвайки шумно. Няма отвращение… е да… това е тя. Най-невъзможното момиче от всички. – Много ме боли… само дето не там…
– А? – Тя опули очи, замисли се за миг, а аз не издържах и се засмях. Тина веднага разбра шегата и се изчерви.
Желанието в мен избухна отново и сякаш моментално и напълно изпепели мозъка ми. – Време е да си призная, че съм луд по слугинята. Изпитвам не подаващо се на разума и волята привличане към нея, което се противопоставя на цялата ми същност. И аз не мога да се боря с това… каква ти борба… та аз дори не искам да се боря с него. И това е по-страшно дори от отровата на Аспида.
– Аш! Вече имаш шестдесет единици… – зарадва се искрено тя.
Самоконтролът ми вече беше напълно изчезнал. В гърлото ми заседна дрезгаво ръмжене подсилвано от пареща болка в слабините. Вече беше крайно наложително да се направи нещо по въпроса! Придърпах слугинята към себе си рязко, гледайки я в очите. Вдигнах глава и целунах устните ѝ. Изпитвах глад, за нея, за ласките ѝ, за усещането да съм вътре в нея, да сме едно цяло. С едно движение повдигнах полата ѝ, след това разкопчах панталона си и събух припряно бельото си. Стиснах бедрата на слугинята, спускайки я върху себе си. Тя изстена тихо, аз също. Започнах бавно да се движа, усещайки нахлуващите вълни от удоволствие, освобождение и екстаз. – Добре че listrarius заглушава звуците ни. Страхувам се, че щеше да ни чуе половината академия. Твърде хубаво е, за да се мълчи. – Преобърнах се, оплетен в платове, дрехи и паднали листа. Положих Адърли на земята разположих се върху нея блокирайки всяко нейно движение и тоново я обладах с ярост. Исках повече усещания, повече от нейния вкус, още от дишането ѝ и стенанията ѝ! Тя се освободи и обви ръцете и краката си около мен, като змия около жертвата си. Притисна ме силно и страстно, сякаш искаше да ме усети целия вътре в нея. След секунди тя първа изкрещя, изпъна се, дишайки тежко. Аз изригнах като вулкан секунди след нея, не можейки да устоя на стоновете и виковете ѝ. Паднах отгоре ѝ, притискайки бузата си към нея, и затворих очи. Венчелистчетата на listrarius продължаваха да падат отгоре ни. С раздразнение духнах с уста няколко пъти, когато чух тихия смях на слугинята. Тя се изправи и погледна със смутена усмивка. После посегна към ръката ми с чаронометъра. А аз хванах ръката ѝ и поклатих глава. – Не сега. – Тина изглеждаше озадачена. Внимателно се отдалечи и се опита да събере и оправи дрехите си. Аз сам свалих чаронометъра от ръката си, облякох се и неспособен да сдържа импулса, придърпах момичето към себе си нежно докосвайки устните ѝ със своите. Слугинята се усмихна, аз също и така стояхме известно време гледайки се, леко замаяни и удовлетворени.
– Жадна съм… – каза Тина след известно време. Аз кимнах.
Е какво… време е да се връщаме. – Надникнах навън от убежището ни, пръскачките бяха изключили. След като излязох аз се изправих и спрях вцепенен. Клифорд стоеше облегнат на ствола на едно дърво. Той се изправи а в ръката си подхвърляше парченца стъкло, острите ръбове проблясваха на светлината на омагьосани лампи. Встрани от него, на пътеката стоеше Алисия, Магма, Еди и Шелдън, които даваха вид, че уж се разхождат наоколо. Мислено изругах.
– Аш? – Тина също се появи на пътеката, все още беше разрошена и зачервена.
– Обърни се и тръгни към изхода… – ясно наредих аз, без да откъсвам очи от нарастващата тъмнина, която се въртеше около Рийвс, смесвайки се със пръст и листа от земята. – Това не е добър знак. – В главата ми се появи определение на това, което виждаха очите ми. „Загуба на контрол, неконтролируемо изригване на магически потенциал, което води до образуване на разрушителни взривове, торнадота, кратери и ями в земята.“ – Гадно е, като цяло.
– Рийвс? Какво правиш тук? – Смути се Тина.
– Това е, което искам да те попитам също… – каза моя бивш приятел твърде ласкаво. – Какво правиш тук, скъпа? Сама с Вандерфилд… ще ми кажеш ли.
– Скрихме се от пръскачките… – каза тихо Адърли, а аз не издържах и се засмях. Алисия пристъпи по-близо към нас. За момент ми се стори, че в очите ѝ блестят сълзи, но не. Бяха си както винаги, сухи и зли.
– Мразя те… – проплака момичето. – И двама ви! Ще съжалявате горчиво за това!
– Тина, върви към изхода… – наредих отново аз. – Алисия, ще поговорим насаме… по късно.
– Тя ще тръгне с мен. След като те погреба, Вандерфилд… – Адърли погледна от мен към Клифорд и обратно. Острите ръбове на стъклата продължаваха да проблясват във въздуха. А земята около недосегаемия започна да се върти по-бързо. Адърли отвори уста за да каже нещо, но издиша, а думите ѝ сякаш потънаха някъде в гърлото. А на мен наистина не ми хареса всичко това.
– А аз глупака си мислех да обсъждам с приятелката си предстоящия бал. – Рийвс се усмихна, но аз добре знаех цената на тази усмивка.
Още миг и ще хвърли срещу ни някое заклинание. По дяволите, трябваше да тествам потенциала си. А сега дори не знам на какво съм способен. – Пъхна ръка в джоба си, където винаги лежаха нугатите ми и ги стиснах с пръсти. – Ще се бием… това е очевидно. Само ако можех да измъкна слугинята от тук.
– Ще отидеш на бала с мен, нали скъпа? – Натрапчивият глас на Клифорд се заби в слепоочието ми и на мен вече ми се прииска да го ударя.
– Тя няма да отиде никъде с теб!
– Ще отида… – тихо и сподавено каза Тина. Шелдън ококори очи и погледна с огромно недоумение, а Магма примижа като гладна котка.
– Не разбрах… – прекъсна го Еди. – Какво става тук? С кого е Адърли?
– С мен…
– С мен! – Излаяхме аз и Рийвс едновременно. В този момент усетих как разрушителна ярост изпълва тялото ми.
– Аш!

Назад към част 25                                                              Напред към част 27