Категория: Бездушно кралство

Глава 23

Отворих хладилника и се изненадах от белоснежната му празнота. Затворих обратно елегантната месингова дръжка, като натиснах бутона за попълване на хранителните запаси. Но в отговор се включи известителят и каза с металичен глас.
– „Уважаеми г-н Вандерфилд! Молим ви да депозирате 100 суни чрез паричния приемник, и ние веднага ще попълним рафтовете на вашия хладилник с разнообразни, отлични и най-пресни продукти! Всичко, което ще трябва да направите, е да отворите вратата и да се насладите на храната. Най-добрият ресторант в Тритория! С най-дълбоко уважение, управител Лу Артеншок.“
– Проклятие! – Съвсем забравих, че паричната и хранителната ми обезпеченост бяха прекратени. Баща ми реши, че трябва да бъда наказан за загубата. Изневерих на рода си… и баща ми е бесен. Дойде в болницата само веднъж, награди ме с всякакви неласкави епитети и заяви, че съм длъжен всичко да поправя… а след това си тръгна, затръшвайки вратата зад себе си.
– Е, какво да се прави… явно да очакваш нещо различно от Мариус Вандерфилд е глупаво. – Мама също дойде, но нещастния ѝ вид само ме накара да се почувствам още по-зле. Приятелите ми въобще не бяха допуснати в лазарета. Дали обаче наистина имам приятели? Единствената, която чувствах всеки ден и която с присъствието си ме накара да се изправя… бе моята слугиня.
Сбърчих вежди и в яда си ударих капака на хладилника и ядосано потропах с нокти по стъклото на бутилката с вино. Омагьосаната коркова тапа послушно изскочи от тясното гърло и газировката изгърмя подканващо. Но по някаква причина от миризмата само ми се пригади. Взех бутилката и след секунда размисъл излях виното в мивка, след което се върнах в стаята.
– Изглежда, че ще трябва да посетя академичната столова… каква гадост. Рядко ходих там, предпочитах да се храня в ресторанти или да поръчвам ястия директно в своята стая във ВСА. – Но явно ще трябва да свикна с това положение… поне за сега.
Към мъчителното чувство на глад беше добавено и моето собствено отвратително усещане за слабост. – Разочаровах семейството си. Направо се издъних… изгубих. И най-отвратителното е, че се уплаших. В момента, в който разбрах, че с мен е свършено, аз просто… – стиснах зъби и затворих очи. – Пред очите ми все още стои зловещата триока муцуна на Аспида, с оголени кървящи зъби. С моята собствена кръв. Там, на арената, в един момент аз просто разбрах… че всичко е свършено. Тази бясна твар щеше да ме убие. Заради болката почти не виждах, а още по-малко и разбирах какво се случва. Само по някакъв отчаян начин, инстинктивно поставях и поставях щитовете си, надявайки се да се опазя от смъртоносните зъби и нокти!
– А имах перфектен план! Бездна проклета, аз вярвах в него. – Проучих всичко за Аспидите, открих слабостите им… разработих план за защита и атака. Мислех, че ще се получи… по дяволите. – Трябваше да проработи! – Но не… сега, след като бях в лапите на звяра, мога спокойно да кажа, че тези, които са оцелели след среща с Аспид, са просто много големи късметлии. Шибани късметлии, които това същество просто е пуснало и не е убило. Спомням си очите на хищника, зловещи и някак си странно интелигентни. В тях се четеше такава жажда за смърт, че дори и да имах черен сектор, нямаше да съм сигурен в резултата от състезанието.
– Аспидът сякаш беше готов да изгори жив, но в същото време да ме довърши. Но Защо? – Сбърчих вежди и ударих с юмрук по масата. – Не съм глупак и забелязах същото поведение на съществата по време на уроците на Аодхен. Но до преди lastfata, това не беше така. – Какво се случва по дяволите?
Потръпнах, после се изправих и решително се отправих към банята, отворих крана и се наплисках с леденостудената вода. Вдигнах глава и присвих очи, разглеждайки бледото си лице в огледалото. Омагьосаното стъкло, както обикновено, украси реалността, добавяйки цвят към моята бледосинкава кожа и деликатно прикри големите тъмни кръгове под очите ми. Стиснах юмрук и ядосано ударих рамката на огледалото.
– Лъжа! Уморен съм от всичко това! – Но огледалото само удвои златистите тонове и щедро разпръсна яркост по образа, без да осъзнава че това не ме устройва.
– Измама… – измърморих тъпо, оставяйки на мира нищо не подозиращото огледало. – Пълна измама!
Върнах се в стаята и се огледах наоколо.
– Магията и суните са моя свят. – И тук наоколо всичко крещеше за тях. – Моите дрехи с подобрени свойства, светлините, които ясно улавяха настроението ми и заглушаваха светлина, стилния кожен фотьойл, меките кадифени възглавници, които сякаш прегръщаха тялото ми, за да ми бъде възможно най-удобно, малката масичка, която послушно се приближаваше, щом някой ми се обадеше. Нечупливите омагьосани чаши, изящните съдове и прибори, които променяха цвета си, часовника ми, които можеше да показва времето във всяко царство и ме будеше със звуците на морето или пеенето на птици, книжните стелаж с невидим купол за съхранение на ценни томове, великолепния илюзионен огън на стената, летящите птици по тавана, които ми помагаха да заспя… всеки детайл от квартирата ми крещеше за суни и магии!
– Само че сега нямам нито едното, нито другото. – Колко е странно да гледам всички тези вещи, които преди никога не съм оценявал. Аз дори не съм се замислял за тяхната стойност. Или за това колко магии са изразходвани за направата на едни прости съдове например. – Познатият ми свят сякаш бе станал напълно чужд.
Поклатих глава нервно, разпръсквайки капки вода наоколо.
– Да вървят по дяволите съмненията и страховете… имам нужда от нов план! – Първото нещо е да организирам доставката на храна от трапезарията до моята стая. Проблемът с липсата на парични средства направо ме вбесява. Баща ми е решил да ми даде урок… ооо, само да знаеше той! Липсата на пари точно сега е най-малкия ми проблем! Но да ме убие Аспид, ако едно бедно момиче от Котловина успя да оцелее във ВСА без стотинка в джоба, а аз да не успея?
– Ще успея! – Засмях се, осъзнавайки абсурдността на мислите си. – Свети Фердион! – Наистина ли Адърли е станала… пример за мен? – Но си струваше само мисълта за моята слугиня, за да ме напусне всяко желание да разбия и натроша всичко на парчета. Обърнах се и се върнах в стаята с усмивка, но в следващия миг се намръщих, когато чух вратата зад себе си да се затръшва.
– Аш! Миличък! Ти си се върнал в академията! – Алисия се хвърли на врата ми и протегна устни към моите. Но целувката ѝ не събуди ни най-малък отклик вътре в мен, сякаш бях дърво, а не човек! – Много ми липсваше!
– Така ли? – Искрено се изненадах. – Ако ти липсвах толкова много, можеше да ме посетиш в лазарета поне веднъж.
– Нали знаеш, че не харесвам лекарите и болниците. Освен това татко каза че не се възстановяваш добре заради отровата на Аспид и имаш нужда от почивка. И че е по-добре да не те безпокоя… – усмихна се очарователно момичето, продължавайки да ме прегръща. А аз хванах внимателно тънките ѝ елегантни ръце и ги свалих от врата си.
Взрях се в очите на булката си. И за първи път се замислих за нея и мен. Дори бях изненадан да осъзная, че никога не съм мислил за тази, която един ден ще стане моя жена! – Алисия е била винаги… и сякаш винаги съм знаел, че ще бъдем заедно. Приемал съм го за даденост, за нещо естествено. Е да… живеем в Тритория, аз имам черен сектор и ще се женя за наследницата на Хилшърс. Дори аз искрено я смятах за най-красивото момиче в академията. Възхищавах ѝ се за способността да се въздържа, да избира винаги най-правилните тоалети и да изглеждате във всяка ситуация страхотно. Идеалният спътник.
Но никога не съм жадувал за нея. Не помня, да съм стискал ръцете си в юмруци и да съм страдал от желание. Не съм се побърквал когато си я представя с някой друг. Не съм искал да убия. Или да я залепя на стената и да затворя устата ѝ с целувка, пресичайки възраженията и писъците ѝ. Не превъртах в съзнанието си нашите срещи… отново и отново. И не си представях новите ни срещи… ден след ден и нощ след нощ. Не изгарях само с един неин поглед. Не разглеждах никога чертите ѝ с безумно внимание, искайки да запазя в паметта си и най-малките детайли.
Никога не съм бил с нея… истински. Както и тя между впрочем. – И това откритие внезапно ме ужили не по-слабо от Аспида.
– Защо гледаш така? – Намръщи се бъдещата ми булка. Тя нервно прокара ръка по перфектните си къдрици, сякаш ги заподозря, че нарушават свещения ред. Седнах на ръба на стола, разглеждайки момичето си с нов интерес. Явно лазарета ме накара да се замисля за много неща. Лиса се смути и прехапа устни, но веднага се осъзна. Изправи се и се усмихна очарователно. А аз промълвих.
– Слушай, никога не съм те питал. Наистина ли искаш да се омъжиш се за мен?
– Ами разбира се! – Блесна с очи тя и отново се намръщи. – Аш… започваш да ме плашиш. Що за странен въпрос? Аз ще бъда твоя жена, това е решено отдавна!
– Въпреки че ще бъда първия Вандерфилд, който се е провалил в двубоя с Аспид? – Засмях се студено аз. Алисия докосна с пръсти дантелените си маншети, цъфтящи пищно от ръкавите на сакото ѝ. Тя се приближи, поклащайки съблазнително бедра.
– Татко беше разстроен, няма да го крия. И аз също… какво ти се случи, Аш? Как позволи да ти се случи това? – Тя отвърна очи и замълча за няколко секунди, след това продължи. – Но аз и моите родители решихме, че това не трябва да повлияе на бъдещето ни. Макар че не разбирам какво ти се случва! В академията говорят ужасни неща и аз съм много притеснена! И ти изобщо не споделяш с мен. Иии… спри да ме гледаш така. Ти си някой друг. Плашиш ме Аш!
– Да, самият аз се страхувам… – внезапно ми стана смешно. – Между другото, длъжен съм отново да те разстроя… но баща ми намали издръжката ми до края на годината. Така че никакви партита и забавления повече. Аа и още нещо… след като все още възнамеряваш да се омъжиш за мен, трябва да го видиш.
С гневна страст дръпнах ризата през главата си и размотах превръзката от гърдите си. Погледнах я и се усмихнах, забелязвайки ужаса в очите на Алисия.
– Да, зъбите на Аспид са остри… а белезите няма да избледнеят дори от омагьосаните мехлеми. – Булката ми преглътна и се отдръпна. А аз не изпитах никакво съжаление дори.
– Колко е ужасно Аш… трябва да те прегледат, Аш! Най-добрите лечители! Моля те, направи това преди сватбата!
– Алисия! – Поех си дълбоко въздух. – Съжалявам, но няма да има сватба.
– Не си себе си… – махна тя с ръка, отхвърляйки казаното и се изправи. – Ти все още не си се възстановил от състезанието и загубата си. Разбирам те… и ще се престоря, че не съм чула тези нелепи думи. Ще те изчакам… и се надявам скоро отново да бъдеш самия себе си, Аш! – Тя направи решителна крачка към вратата, но се поколеба за миг на прага. Омагьосаните лампи, улавяйки настроението ми, мигнаха и приглушаваха светлината, потапяйки стаята в здрач.
– Ах! Изпуснах си обицата… – Алисия внезапно докосна ухото си. Аз погледнах надолу и видях малка диамантена капчица мигаща на килима. Вдигнах я, подадох я в ръцете ѝ и тя безшумно изчезна зад вратата. А аз въздъхнах с облекчение. И си помислих отново за Алисия.
Дали ще избяга завинаги… или все пак ще преодолее отвращението си в името на запечатаното в съзнанието и съвместно бъдеще? – В бездната!
– Да започвам… – засмях се аз, превързах отново гърдите си и седнах на масата. Булката ми моментално изчезна от моето съзнание. А аз извадих тетрадките си с наблюдения. Подредих списъците си и се захванах за работа.

Назад към част 22

Глава 22

На следващата сутрин цяла тълпа от приятели нахлуха в стаята ми. Първоначално бях доста объркана но много се зарадвах когато видях на прага да стоят Томас, Шели и Брин, Ари и дори Ерик. И всички те бяха с еднакво подпухнали устни с ярко син цвят!
– Госпожа Хил ни накара да ядем някакви лечебни гъби, които уж предпазвали от болести! – Оплака се Ерик. – В противен случай не ни пускаше да дойдем при теб… без тази нечовешка процедура! И затова сега изглеждам като някоя крастава жаба!
– Гъбата се казва, „Дисфилотус Заражентус“… – намеси се Томас, а останалите започнаха да се смеят дружно.
– Принцесо, ти да не си решила да се скриеш в лазарета? – засмя се Ерик. – Мислиш ли, че това ще помогне да се избегнат изпитите?
– Едва ли… – засмях се аз. – Не си заслужава да си помисляте дори, да влизате тук. Никой няма да ви освободи… както виждате продължавам да уча и тук. – Посочих с пръст планината от книги до мен, а Ерик видимо се отегчи.
– Ти отново разби надеждите ми, принцесо! – Намуси се Ерик, а останалите се засмяха.
Момичетата бяха донесли сладкиши и шише с гореща медена напитка, така че добре похапнахме за закуска. Вярно беше за кратко, защото след около половин час се появи лечителката и разгони всички от стаята ми.
Втората изненада за сутринта беше огромен букет с рози, който самостоятелно изплува през вратата заедно с оригинална ваза и грациозно се настани на масата до мен като собственик. Около прекрасните ярки пъпки, пърхаха малки пеперудки, които проблясваха с всички цветове на дъгата. Събуждайки се след дългия миг на съзерцание на прекрасната гледка, се осмелих да се приближа до подаръка си и да прочета прикачената картичка към букета, която гласеше.

„Надявам се, че това не е някоя преструвка, злобичке? Чакам те, с нетърпение! Оздравявай. Рийвс.“

Изсумтях и изплезих език към букета.
– Това, какво е? Ерик решил, че съм се скрила в лазарета от изпитите… Рийвс, не се крия от него. Сякаш човек не може просто да се разболее! – Върнах картичката на мястото ѝ, и седнах отново да уча хералдика, която наистина ми беше доста объркана. В следващия момент докато аз се опитвах да разбера тънкостите на семейните връзки на кралските семейства, в стаята нахлу Аш. Погледът му веднага бе привлечен в ъгъла към букета. Той примижа с очи но замълча, после седна с гръб към цветята поглеждайки ме.
– Надявам се, че вече си подготвена, Адърли.
Чудя се защо г-жа Хил не принуждава Аш да яде „Дисфилотус Заражентус“? Точно сега бих се посмяла с удоволствие! Но, уви… недосегаемия изглежда безупречно както винаги. – Искаше ми се отново да обсъдим тайните на Аодхен, но Вандерфилд ми нареди да мисля за предстоящите изпити. А аз пуфтях и мърморех през цялото време, че от недосегаемия ще излезе отличен надзирател. – Няма никакво състрадание към болните и почти умиращи дори, студентки! Поне мъничко! Но трябва да си призная… възхищавам се на способността на Аш да се съсредоточава върху най-главното и също на неговата невероятна самодисциплина. С която аз определено не мога да се похваля. – Няколко часа по-късно отидох до тоалетната, а когато се върнах…
– Аш! Какво си направил?! – На масичката, вместо букет, седяха тлеещите му овъглени останки. Самият Вандерфилд се ухили доволно, а по наглото му лице нямаше ни капка разкаяние! – Изгорил си букета ми! Как посмя!
– Той те разсейваше… – изтърси гадината, без дори да му трепне окото. – Направи няколко грешки, защото гледаше тези цветя твърде често.
– Не е вярно, не съм ги гледала!
– А аз ти казвам, че ги гледаше. Трябва да учиш за изпитите, а не главата ти да витае из облаците. Разбра ли? Хайде… работи, Адърли.
– Знаеш ли какво… – задавих се от възмущение. – Ти…ти си непоносим…
– Знам. – Аш се настани удобно на леглото ми. – А сега да продължаваме. Чака те Чароит, а все още бъркаш заклинанията.
– Негодник!
– Между другото, букета ти беше ужасно безвкусен. Дори докато цветята горяха си личеше че се радваха на кончината си… – ухили се глупаво Аш. – Така че не трябва да бъдеш толкова нещастна!
Вместо да му отговарям, запратих с все сила учебника по негодника.
– Искаш Чароит… на ти един Чароит! – Тежкият обемен том с железни ъгли полетя и дори го улучи! Удари влечугото право отстрани! Не можах да се порадвам на точното си попадение, Аш изведнъж се наведе, правейки болезнена гримаса и притисна ръката към ребрата си.
– Ой, съжалявам! – Втурнах се към него и прокарах ръка по тялото му. – Ти си ранен! Аз не исках! Ще се обадя на г-жа Хил! Нараних ли те? Ами кажи нещо де!
Черната ръкавица стисна китката ми, аз изстенах от изненада и в следващия миг се озовах под Вандерфилд, притисната в драскащото синьо одеяло.
– Наивна слугиня… – измърка Аш с бегла усмивка. – Хвана ли се!
– Аз се уплаших за теб, идиот такъв! Пусни ме моментално!
Той не ме пусна, стисна ръцете ми силно, и се намести отгоре. Усетих как преглъща тежко, а зениците му се разшириха и дишането му стана накъсано. Пламнах моментално, запалих се като нещастния ми букет.
– Тина… – той наведе глава и ме докосна с устни едва, едва. В този момент в коридора се чуха стъпки а след това и гласа на докторката.
– Ами да… цяла зима ще е така, скъпи ми професор Майлс! Такива ветрове! Но аз имам за вас прекрасна омагьосана тинктура от Билбодия Билбуда, мисля вие вече познавате възможностите ѝ! Тинктурата моментално ще успокои подаграта ви, ще видите!
Аш тихо изруга и веднага ме пусна. Когато вратата се отвори, той вече седеше на един стол с книга в ръце, изобразявайки олицетворение на благоприличието. Аз само успях да издърпам грубият шал нагоре към брадичката си, за да се опитам да скрия зачервените си бузи. Лечителката и професора дълго ровиха из шкафовете, обсъждайки времето и болежките на професора, а през това време аз и Аш седяхме мълчаливо и се гледахме.
– Чароит, Адърли… – дрезгаво напомни недосегаемия нарушавайки мълчанието. Аз кимнах и бързо отворих учебника си.
Чароит… заклинания, изпити. Трябва да мисля само за това.

Назад към част 21                                                               Напред към част 23

Глава 21

Вандерфилд отсъстваше две седмици. И единствената ми връзка с него беше чаронометър, който редовно слагах на ръката си. Потенциалът прескачаше като дива Виверна, ту издигайки ме до върха на надеждата, ту хвърляйки ме в дълбоката бездна. Понякога магията ми падаше до само няколко единици и в тези случаи бях толкова щастлива от това. Но след това единиците отново излитаха и аз направо изпаднах в паника, когато видях стрелата да скача нагоре. Сънувах Аш всяка нощ, чувствах неконтролируемо привличане и аз ходих няколко пъти към него, мръзнех отпред, взирайки се в прозорците, но да вляза зад стените на лазарета отново, не посмях. Стоях и гледах стрелката на уреда и шепнех ядосано.
– Махайте се при собственика си! Лоши магии, лоши! Вредни! Хайде, къш… махайте се от мен! – И със страх си мислих, какво бих направила, ако отново видех страшната цифра деветдесет и осем единици. Лицето на Камелия Янсен постоянно се появяваше пред очите ми, а аз разтърсвах глава опитвайки се да прогоня плашещите мисли. А когато виждах стрелката лениво да се мести, отстъпвайки от черния сектор, ми идваше направо да започна да танцувам и ми ставаше топло на душата в същото време. А на сутринта всичко започваше отначало.
Няколко дни след Подбора, професора по разрушение се върна и първото нещо, което направи, беше да почука на стаята ми. Заклинателят изглеждаше уморен, но ми нареди да му разкажат всичко, което се бе случило в Рантриум. И след като изслуша подробния ми доклад се замисли.
– Значи сте успяла да унищожите защитата на Аспида без заклинание? – По някаква незнайна за мен причина Аодхен не беше доволен от новината, дори изглеждаше притеснен. – Не знаех че това е възможно. Имали сте късмет, че е започнала паника и никой не е забелязал действията ви. От друга страна, кой би повярвал… сигурно всички са крещели нещо.
– Професоре, ще се оправи ли Аш?
– Той е по-добре. – Аодхен погледна челото ми и въздъхна. – И престанете да мръзнете под стените на лазарета, Тина! Вие и Аш споделяте един потенциал и той не харесва разстоянието между вас. Опитайте се да устоите на това! – Професорът си тръгна от стаята ми недоволен, като ми нареди да пия горчива отвара, за общо подсилване на организма и да се концентрирам върху уроците.
В крайна сметка, въпреки последните събития и преживявания, никой нямаше да отмени предстоящите изпити в академията. И те препускаха стремглаво към всички изплашени студенти с пълна скорост, като парен локомотив без машинист! Студентите позабравиха за купони и чаените партита, бяха се заровили до шия в учебниците и дори някои се разхождаха по коридорите с носове забучени в тетрадките и трескаво записваха и мърмореха нещо. А аз, за късмет дори успях да се разболея. Дали беше от настъпилата зима, или беше от моите разходки в студа не разбрах, но една сутринта почувствах гърлото си сякаш бях глътнала кълбо бодлива тел, а бузите ми щяха да експлодират от напиращата жега.
Точно преди урока, Рийвс отново ме хвана в коридора. И както обикновено той ме стискаше в обятията си, което ме караше да се изчервявам диво. И въпреки че той правеше това редовно, всеки път аз чувствах непреодолимото желание да пропадна в дън земя.
– Къде е моята злобичка? – Измърка младежа, погалвайки ме по гърба. – Търсих те навсякъде.
След състезанието популярността на Клифорд рязко беше нараснала. Но пък, самия недосегаем по някаква причина започна да се дразни всеки път, когато беше хващан в коридора от хилавите си обожателки с напарфюмирани писма. От пликовете им се носеше опияняваща миризма примесена с любовни магии, страстни признания и обещания във вечна любов. Аз игнорирах всички тези прояви на момичешки глупости.
– Махни ръцете си от мен… – измърморих, обръщайки се на другата страна.
– Защо така? Всичко е част от сделката, Адърли. Всякакви докосвания са позволени на обществено място. Все пак сме в академията, а не в Магистериума, тук всичко е допустимо. – Той ме погали по гърба, а аз се насилих да не трепна. – Между другото, така и не ме поздрави за победата в Подбора… злобичке моя. Избяга толкова бързо, че изобщо не успях да те намеря. Къде беше? Не те намерих във вагончетата.
– Пристигнах с момчетата от доброволките… – излъгах, ругаейки се за лъжата.
– Така ли? А аз исках да те заведа на ресторант, за да вечеряме заедно.
– Теб изобщо ли не те интересува какво се случи? – Не издържах и се троснах. – Аш беше твой приятел… нали? – Недосегаемият видимо посърна, но ме погледна ядосано.
– Точно така… беше! Искаш да говорим за него ли? – Изсъска младежа. В дълбините на очите му проблеснаха диви искри. – Или за теб? Забрави ли условията на договора ни? Ти чие момиче си Адърли?
– Твоя… – измърморих аз. – Слушай, може ли да тръгвам? Трябва да уча!
– Не заслужавам ли целувка от моето гадже? – Каза Рийвс, усмихвайки се лукаво. Стори ми се че всички в коридора и дори персонажите от указателните картини вече се взираха в нас. Ученици започнаха тихо да си шепнат. И почти щях да се смиря и да го целуна, но не можах. Вътре в мен се бореха протеста и съжалението.
– Длъжни ли сме да правим това публично? – Казах тихо. – От това ли имаш нужда?
– Сякаш ти пука, Адърли. Когато сме насаме изобщо не си по-ласкава.
Изведнъж Клифорд стана мрачен и рязко се отдръпна. В дълбините на сините му очите проблесна мълния на зараждащ се гняв. Понякога изобщо не разбирах какво има недосегаемия в ума. И ми ставаше все по-трудно да се правя на влюбена. Вярно, Рийвс се стараеше и за двама ни, а аз просто стоях. Но все пак бих предпочела да се скитам под прозорците на кралския лазарет, премръзнала от хапещия вятър, а не да стоят тук в топлите обятия, но някой друг!
– Не разбирам защо имаш нужда от мен… – въздъхнах тежко. – Слушай, може би е време да вземеш триумфално да скъсаш с мен? А аз ще страдам демонстративно, обещавам! И на всички ще разкажа, за това колко невероятно добър си! Ти получи това, което искаше… след Подбора всички във ВСА те боготворят. Дори са организирали нов фенклуб на невероятния Клифорд! Само погледни тези второкурснички! Та, те са готови буквално да те изядат!
– Ревнуваш ли? – Отговори бързо Рийвс. Без да погледна дори към момичетата. Аз свих рамене в недоумение, а младежа се намръщи. Но, улавяйки любопитните погледи на студентите, Рийвс отново сложи обичайната си маска на веселяк и ме щипна по носа.
– Усмихни се, злобичке. Имам добри новини за теб.
– Омръзнала съм ти, а ти си намерил нова жертва? – Изтърсих с надежда аз, а недосегаемия се засмя.
– Не… по старому, все още съм целия твой. И искам да се позабавлявам малко днес, ще уредя парти и ще поканя моите приятели. А ти си основнота украшение на партито ми!
– Какво? Няма да ходя никъде… – възмутих се аз, но Рийвс само се засмя снизходително.
– Разбира се, че ще го направиш. И облечи нещо привлекателно… искам да те видят всички зашеметяваща. И не спори! Адърли, ние имаме споразумение. Аз изпълних своята част от договора ни, а ти постоянно се опитваш да се измъкнеш от своята. – Погледнах го тъжно и въздъхнах разкаяно. И беше прав, Рийвс ми помогна много, какво можех да кажа. Но отчаяно нямах никакво желание отново да се мотая сред недосегаемите. И затова използвах последния си аргумент.
– Но аз трябва да уча! Изпитите идват много скоро, а аз не съм подготвена…
– Не бъди скучна, никога не съм харесвал момичета, обсебени от знанието. Не претоварвай красивата си главица с глупости, злобарке! – Недосегаемият ме удари под гърба и смеейки се на възмущението ми, той си тръгна.
Гледах след него намръщено. – В главата на Рийвс е само забавлението, а мен заплахата от изключване или провал на изпитите ме плашеше до смърт. – Искаше ми се да отида в библиотеката, но гърлото ме болеше безмилостно. – Може би след училище все пак ще трябва да отида на лекар.
Аодхен не се появи за своя предмет; той отново беше заменен от заместващия го професор Майлс. Затова студентите със спокойствие се приготвиха или да подремнат, или да преговорят знанията си по други предмети. И точно в този момент се върна Аш. Той просто отвори вратата на аулата, влезе и се огледа, без да обръща внимание на суматохата около него. Студентите, като видяха Вандерфилд, започнаха да се побутват с лакти и отваряха уста учудено, някои дори потриха очи, а от всякъде се чуваше шепот. Неколцина се втурнаха напред да го поздравят, други спряха колебаещи се и пребледнели, явно спомняйки си историите за проклятието, и болестта, която отнела магията му, или може би някои други слухове от които академията кипеше като котел със зловонна отвара, който беше на път да прелее!
– Той загуби…
–Почти беше убит от Аспида…
– Не можа да се справи…
– Първият Вандерфилд, който не успя да победи черното същество…
– Видяхте ли само? Колко зловещо беше…
– Той загуби…
– Загуби…
– Загуби!
Упоритите гласове бръмчаха, проникваха в ушите като гнусни насекоми, от които ми се искаше да избягам и да се скрия! Или да скоча и да изкрещя, за да накарам всички да мълчат. Идваше ми дори да запаля нещо отново! Но на Аш очевидно това изобщо не му пукаше. Той внимателно и дръзко огледа аудиторията и под неговия арогантно-подигравателен поглед шепота просто замираше, а клюкарите извръщаха очи и навеждаха погледи. Аз тихо си поех въздух и се сниших на мястото си.
Вандерфилд вежливо поздрави професора и тръгна по пътеката между масите. Той вървеше както винаги, безупречно облечен, само малко по-блед от обикновено. Забелязах под снежнобялата риза и сакото му със знак BCA, едва забележима превръзка, пристегната около гърдите на недосегаемия. Черна ръкавица както обикновено покриваше дясната му длан, а в маншетите благородно проблясваха златните ръкавели. Вандерфилд се огледа наоколо с безразличен поглед и седна зад една маса. Само че по някаква причина не на обичайното си място в зоната на черния сектор, а встрани от всички. И това породи нова вълна от шушукания, коси погледи и въпроси. А когато урока свърши, Аш се изправи гордо и си тръгна също толкова мълчаливо. А аз вместо на Хералдика се затътрих до лазарета, а лечителката ахна, когато ме видя.
– Скъпа, ти наистина си много зле! Имаш спешно нужда от лекарства и почивка!
– Не мога, изпитите идват скоро… – изкашлях се аз.
– Какви ги говориш! Ако не започне моментално лечение, болестта ще плъзне навсякъде тук! – Тя постави ръката си на гърдите ми и отсече. – Никакви уроци! Разбра ли? Аз няма да позволя!
Погледнах към вратата, обмисляйки дали да избягам преди да е станало твърде късно. Вместо да обяснявам на добрата лечителка, че нямам време и възможност да лежа на легло в лазарет! – Но аз трябва да пиша доклади, трябва да уча чароит, трябва да практикувам материализация! Не ми остава никакво време до първия изпит! Защо ли изобщо дойдох?! Мислеше си, че ще ти дадат някакъв магически еликсир… на ти сега! – Но само като си отворих устата, бях задавена от раздираща гърлото ми кашлица!
– Веднага в леглото! – Заповяда лечителката. – Незабавно! Само това оставаше сега, да заразим и други ученици! – И преди да имам време да се опомня и да протестирам, ми поставиха в скута дълга платнена риза, помогнаха ми да се преоблека, и ме мушнаха под одеялото.
След броени минути гърлото беше намазано със зеленикав вонящ мехлем и увито с дебел бодлив вълнен шал. На масата до леглото ми наредиха редица флакони с тинктури и няколко вида хапчета, всички те горчиви и отвратителни до ужас. Г-жа Хил ми нареди да ги вземам на всеки половин час, разклати ми строго пръста си във въздуха и напусна. А аз останах сама в празната болнична стая, където имаше още три легла, но за мое щастие сега бяха празни.
Само след няколко часа изпаднах в депресия. – Колко ненавременна е тази болест! Имам толкова неща за вършене на главата си… а аз съм тук по гръб и си лежа! Може би ще мога да избягам? Едрата г-жа Хил надали щеше да ме гони по коридорите на ВСА? Въпреки че може да се оплаче на Аодхен… а с него не бива да се шегува човек. Като се върне обратно… само това оставаше да ме прикове към кревата! – Съвсем се вкиснах. Но в следващия момент се оживих, когато чух познат мъжки глас зад стената. Сърцето ми направо подскочи, а вътре в мен възникна притегателно и сладко чувство. – Което означаваше само едно…
Вратата се отвори и Аш влезе приковавайки погледа си в мен. Бях бледа, разрошена, увита в грубия шал и одеялото. Той се засмя, дръпна един стол до леглото ми и седна, свободно кръстосвайки крака. – Вандерфилд изглежда безупречно… но нали току що се върна от болницата? Не трябва ли да изглежда смачкан и нещастен? Как е възможно? – Сакото подчертаваше широките му рамене, а на ръбовете на панталона можеш направо да се порежеш, а големия камък върху иглата на врата му проблясваше подчертавайки острите си линии. – Гадина… безупречно копеле! Не трябваше толкова много да се тревожа за него! Такъв като него никоя Аспида не ще го изяде… защото ще се задави от надутия му егоизъм! – Кихнах, сякаш за да потвърдя мислите си. Аш помълча любувайки се на непрегледния ми вид още минута и промълви.
– Ти идваше… – сърцето ми заби лудо, посегнах към носна кърпаичка, която любезно ми предоставиха в лазарета. Скривайки лицето си зад нея измърморих.
– Нямам представа за какво говориш. – Аш се изправи рязко, хвана кърпичката, която използвах като барикада срещу изгарящия му поглед и бавно я издърпа от ръцете ми, след което се взря внимателно в лицето ми.
– Ти беше в кралския лазарет. И под прозорците ми… всеки ден! Не ставах, защото не можех, но те усещах. Защо?
– Исках да се уверя, че Аспида със сигурност те е довършил и няма да можеш да правиш отново с мен глупавите си експерименти… – измърморих, осъзнавайки, че е глупаво да отричам. – По дяволите каква неприятност само е тази lastfata! Не може да имаш никакви тайни! – Иначе ти добре ли си почина?
– Не беше зле. Сънувах интересни сънища… приказни. Представяш ли си?
– Не… имам лошо въображение.
– Ами ще ти разкажа тогава. Сънувах, че дойде в стаята ми… и се хвърли да ме целуваш.
– Глупости… бълнувал си!
– Беше доста реалистично бълнуване. А също и каза, че не можеш да живееш без мен, и че ме обичаш невероятно.
– Иска ти се… не съм казвала това! – Възмутих се аз, задавяйки се когато видях подигравателната му снобска усмивка. Вандерфилд се засмя тихо, а аз усетих как бузите ми почервеняват.
Направо ме подлудява… той просто ме проверява! – Намръщих се и забивайки нос в грубия шал изсъсках. – Защо си дошъл? – Снобът спря да се смее и между светлите му вежди отново се появи лека бръчка на челото му.
– Ти успя да ми предадеш част от потенциала, за да мога да се излекувам… как го направи?
– Нима се надяваш, че ще ти кажа магическо заклинание, което ще може да те върне в черния сектор? Да не би да реши, че съблазняването не помага достатъчно и си мислиш, че има друг начин? – Задавих се закашляйки се. След като избърсах устата с носна кърпичка, поклатих глава с неприязън. – Повярвай ми… ако знаех такива думи, отдавна да съм ги изрекла. Не искам нищо твое… – троснах се още повече аз, Аш мълчеше и ме съзерцаваше, след миг мълчание каза.
– Но в лазарета успя…
– Просто не исках да те видя как умираш… не схващаш ли! Добре де… наистина те целунах… – възкликнах аз. – Но това си беше на риск, не разбираш ли? Можеше и да не се получи. И сега нямаше да си тук…
– И ти щеше да бъдеш щастлива!
– Господи… а аз съм била трудна? Можех просто да не дойда… идиот такъв! – В малката стая се възцари тишина, прекъсвана само от дрезгавото ми дишане. Вандерфилд ме разглеждаше внимателно без да мига, а аз гледах квадратите на одеялото си докато бузите ми направо изгаряха. Изведнъж чух смях, вдигнах изненадано глава.
– Сладка ризка… – ухили се Аш взирайки се в старомодните украшения на врата ми и нелепия груб шал.
– Принудиха ме да я облека… – сопнах се аз, дръпвайки одеялото си по-високо. – И защо се чувствам като разголена под погледа му? – И въобще какво… спри да се хилиш! Научи това, за което дойде… така че изчезвай! Отърви ме от присъствието си…
Вандерфилд мълчаливо стана отвори вратата и излезе. Изглеждах малко объркана когато вратата хлопна. – Отиде ли си… – изведнъж почувствах желание да заплача. – Не, това не е необходимо сега, колко глупаво се отразява болестта на разума ми! – Но нямах време дори да си го и помисля, когато вратата пак се отвори, Аш влезе и отново седна на стола! Този път с огромна чаша бульон в ръце, отделяща неустоима ароматна пара.
– Ти..
– Трябва да ядеш, слугиньо. Невъзможно е да гледам вечно гладните ти очи. Направо не на момиче, а на бездомна котка. Или на някаква котка… – той изсумтя подигравателно. – Опърпано коте…
– Майната ти… изчезвай… – казах възмутено и се закашлях отново.
– Благодаря… но май ще остана.
– Защо… необходимо ли е? – Вандерфилд забарабани с пръсти по масичката.
– Скоро са изпитите. И ти няма да можеш да се справиш. Разгледах докладите, за напредъка ти.
– Какво? – Задавих се от възмущение.
– Каквото чуваш? Г-жа Хил каза, че ще останеш в болницата цялата седмица, а може би повече. Ако си си мислила да избягаш, по добре се откажи веднага… тук вратите са омагьосани. Дори аз не можах да намеря изход! Разбира се беше преди време, когато…
– Плашиш ме! – Изсумтях аз. – В кралския лазарет също всичко бе омагьосано! Забрави ли?!
– Ще останеш тук и ще се лекуваш… – ъгълчетата на устните на Аш потрепнаха. – И това няма да се обсъжда повече. Но, ще изостанеш с основните предмети и няма да имаш време да се подготвиш за изпитите. Затова аз… ще ти помогна.
Бях толкова изненадана, че направо останах без думи за няколко минути. – Може би има нещо в лекарството за кашлица… някаква ужасяваща трева и сега страдам от халюцинации? Снобът Вандерфилд ще ми помагал? Да уча? Халюцинирам ли?!
– Спри да ме гледаш така! – Не издържа Аш и се тросна.
– Но защо ти е нужно това? – Проплаках аз, той отново забарабани с пръсти по масата. Зелените му очи, издадоха за миг объркване, тогава той вдигна глава и попита.
– Ако можехме да намерим способ… ти наистина ли си готова да се откажеш от потенциала?
– Разбира се… – отвърнах без да се замисля.
– Но защо? – Аш изглеждаше шокиран. – Магията е всичко, Адърли. Всичко!
– Не е всичко… – прекъснах го решително. – А аз не искам да я получа… по този начин, Вандерфилд.
– Удивително благородство за момиче от Котловината… – провлачи Аш. И примижавайки, той кимна. – Добре тогава… в лазарета имах време да помисля. И аз стигнах до извода, че сме като две слепи котета, които нищо не разбират и са съвсем беззащитни. И това не ми харесва, Адърли… въобще не ми харесва. И да се справим с това, ще можем само заедно. Затова аз ти предлагам да сключим примирие… спираме безсмислените спорове и обединяваме сили си в търсете отговори. Споделяме си взаимно информацията и си помагаме за всичко заедно.
– Вандерфилд… приятеля на слугинята. Аха… – засмях се аз. – Ти самия вярваш ли си… на тази глупост?
– Не се сприятелявам с момичета… – ядоса се той. – Партньори… Адърли. Ние можем да сме партньори…
Изсумтях презрително и тъкмо щях да откажа, но за миг се замислих. – И на мен ми се струва, че имам нужда от… партньор. И колкото и да е странно, сега мога да вярвам само на тази руса гадина! Все пак, на кого друг да разкажа за своите тайнствени видения и страховити събития?
– Добре, съгласна съм. Прав си, трябва да направим нещо и не можем да се справим по сами. – Аш наклони глава.
– Не можем да се справим сами… – повтори той замислено и кимна в знак на съгласие.
– Но аз имам условия… – изсъсках войнствено. – Няма да разпитваш за… Рийвс. Ще си казваме винаги истината. И… вече няма да ме наричаш слугиня, празна или както там ме наричаш! – Аш видимо стисна зъби, но кимна.
– Не съм сигурен само, за последното, слугиньо… – усмихна се саркастично копелето. – А сега да започваме. Щом притежаваш моята магия, тогава трябва да бъдеш достойна за нея, Адърли! Няма да ти позволя да се провалиш на първите си изпити! – С надменен поглед той бръкна в чантата ми, извади учебник по хронология и го отвори. Аз само примигнах с очи, топлейки пръстите си върху чашата бульон. – Хайде… пий – нареди Вандерфилд. – Пий и слушай. Не бива да говориш за момента, което е добре, защото ще ми спестиш вечните си глупости. Еее… до къде сте стигнали… да видим. Ясно, възкачването на трона на Елдвиг Коварния, неговото управление и битката на тримата крале. Така…
И без да обръща внимание на онемелия ми поглед, Вандерфилд започна да чете. А малко след тогава просто остави учебника и започнах да разказва. Някак си неусетно изпих бульона си и даже пих горчивите сиропи и хапчета, докато слушах Аш. Оказа се, че той е отличен разказвач и за царуването на великите крале знае не по-малко от уважавания професор по Хронология. Кадифеният глас на Вандерфилд беше като хипнотизиращ, дори открих, че никога до преди това етапите от историята на кралството не са ми били толкова очарователни. След като приключи с царете, преминахме към Чароит. Думите наистина ми бяха трудни, гърлото ме болеше безмилостно, а езика ми изглеждаше подут. Затова Аш отново нареди да мълча и да слушам.
– Ще ти обясня основните заклинания от втори клас. Повтаряй си на ум, Адърли. Не си отваряй устата! – Хвърлих възмутен поглед на нахалника, но Аш дори не ми обърна внимание.
Той съсредоточено разлистваше тетрадките ми и правеше смешни гримаси, гледайки моите драсканици. А аз си спомних перфектния почерк с идеален наклон на буквите, който видях в дневника му, и засрамено се обърнах. Но въпреки това продължих да го слушам внимателно. Не знаех какви са истинските мотиви на Вандерфилд, но едно беше ясно, че наистина имам нужда от помощ, ако искам да си взема изпитите.
– Не се разсейвай… – изкомандва Аш и пъхна тетрадката по аритметика в ръцете ми и лист със задачи за домашна. Аз само премигнах.
Кога е успял да ги вземе от учителката?
– Адърли, учебната програма не се променя от година на година. И ако не си забравила, аз също някога съм бил студент първа година. Вярно, учих по задълбочена програма. А сега стига си клепала с очи и се захващай за работа.
– Може би просто ще ми дадеш да препиша отговорите, щом като ги имаш? – Измърморих с половин уста и се усмихнах наивно.
– Мисли сама… – ъгълчетата на устните му потрепнаха. – И между другото, в последната ти домашна имаш две грешки.
– Къде? Не може да бъде… – възмутих се аз. Аш поклати глава, давайки ми да разбера, че няма да има никакви подсказки. Затова аз зарових лицето си в тетрадката, докато междувременно преглътнах пак горчите лекарства и потънах в задачите, от време на време кашляйки. Накрая сноба беше прав, за моя жалост. – Намерих ги! – Изкрещях дрезгаво, вдигайки глава замръзнах.
Аш седна на неговия стол и ме гледаше с грешен и див поглед. Докосвайки моите заплетени къдрици с този горещ поглед, сякаш разплиташе шала от врата ми и после бавно го стягаше отново около нежната ми кожа. Вътре в мен отново закипя. Вандерфилд си пое дъх и рязко се извърна. Но напрежението ми остана гъсто и тежко, стори ми се дори, че цифрите и буквите от тетрадката ми започнаха да танцуват и да се гърчат в нещо ефирно и опасно привлекателно.
– Ботаниката можеш сама да прочетеш… а аз утре ще проверя. – Гласът на момчето прозвуча спокойно. Той се почеса а дишането му звучеше някак дрезгаво, сякаш също имаше болки в гърлото.
– Аодхен няма да хареса всичко това… – измърморих, свеждайки глава.
– Той отново отпътува. Явно отново има да оправя неща, по-важни от нас. – Русият сноб сведе поглед и се взря в дланите си, стискайки облечената му в ръкавица ръка. – През нощта близо до столицата са забелязали Дъбогризци, огромно стадо. А това е много сериозно, те събарят цели села по пътя си.
– Какво? Отново? – Подскочих на леглото отхвърляйки учебника си, сякаш вече щях да бягам нанякъде. – Трябва да спася леля си и чичо си!
– Опомни се, Адърли… там вече има хиляди военни заклинатели и има вече пострадали. Казват че съществата сякаш са полудели. Но ти си права… професора няма да се зарадва на нашето общуване, когато се върне. А ние не трябва да му казваме!
– Нямаш доверие на Аодхен?
– Преди му вярвах повече, отколкото на себе си. Професорът стана мой ментор преди шест години. Дори му се възхищавам, защото съм виждал Аодхен в действие, неговите способности и знания са просто невероятни. – Аш замислено потърка носа си. – Но знаеш ли… имам някакво странно чувство за него. Възхищение и… възмущение. Защото той е… професор и е мистериозно недосегаем, Тина. Аз дори съм сигурен, че точно той е най-могъщия заклинател в нашето кралство. Не баща ми, не някой от съветниците и дори не е самия крал. А Аодхен. Но аз не знам нищо повече за него… изобщо нищо. Дори не съм сигурен дали това е истинското му име.
– Може би той е някой наследник… – предположих предпазливо. – Незаконен син на някой от семействата на основателите, оттам е и огромния му потенциал. Баща му не го е признал, така че затова професора не обявява връзката. Срамува се може би…
– Именно! – Аш се ухили триумфално. – Всички така си мислят… и точно за това не задават ненужни въпроси, защото в приличното общество не питат за такива неща. Наричат ги просто копелета и точно това се превръща в техен щит срещу нежеланото любопитство. И точно това е много удобно за Аодхен!
– Смяташ, че това не е вярно ли?
– Не, не смятам… убеден съм! Той не е копеле… – Аш извади от чантата си привидно скъпа книга с кожена подвързия. Обложката беше пристегната с метални ленти, които също покриваха муцуната на Грифона гравиран на обложката, който бе кралския звяр. Недосегаемият седна до мен и щракна ключалката.
– Премести се. По дяволите… защо това легло е толкова тясно?
– Защото това не е царския лазарет! – Измърморих нацупено, опитвайки се да не обръщам внимание на близкото присъствие на Аш. Почти се докосвахме, опитвайки се да се поберем на тясното легло. В този момент младежът трепна от болка, а аз погледнах към разкрилата се превръзка на гърдите му и попитах, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
– Голяма ли е раната ти?
– Нима не си погледнала под одеялото ми, когато дойде? А аз се надявах на това…
– Глупак! – Изчервих се, а Аш тихо се засмя. Но нещо болезнено проблесна в дълбините на очите му. А аз прехапах устни от разтапяща нежност и едва сдържах безумното си желание да прегърна Вандерфилд. Докато стоях пред стените на лазарета, често се чудех какво би било да съм сама с гневеното създание, без оръжия и без магически потенциал!
– Адърли, спри да подсмърчаш и да ме гледаш с толкова жални очи… – гадняра сложи край на мислите ми. Той погледна надолу с обичайната си арогантност и подигравка. А аз го чукнах по главата с пръсти. – По-добре виж какво можах да намеря… – Аш се измъкна със смях. – Наложи се да поискам данни от архивното хранилището на двореца. Моя бащата е не само съветник, но и върховен пазител на архива. Понякога е добре да си Вандерфилд.
Прииска ми се да измърморя, че винаги е полезно да си Вандерфилд, но си спомних битката с Аспида и замълчах. – Явно понякога нуждата да се запази семейната чест или нещо подобно което се приема като чест, не е толкова забавна перспектива!
– Не се разсейвай. – А аз надникнах изненадано в празната рамка на страницата.
– Омагьосана чарография… – измърмори Вандерфилд. – Чакай малко… би трябвало да проработи. Знаеш ли, винаги съм обичал да гледам как баща ми работи. Понякога той правеше магии, без да се замисля, че шестгодишния му син може да ги запомни. А аз винаги съм имал отлична памет.
Аш прокара пръсти по листа, очертавайки рамка отляво надясно и после отново наобратно. После направи заклинание за материализиране и вътре в страницата се появи нечии силует. Беше мъжки силует, който стоеше с гръб към нас. Изображението се увеличи, после стана обемно, обърна се и излезе от книгата. Младият мъж застанал пред нас се обърна и погледна право към мен. Той не изглеждаше много по-възрастен от Аш и удивително си приличаха. Имаше същата бяла коса, същите силни раменете и горда осанка, допълнена с предизвикателно-подигравателен поглед. Само цвета на очите му на черно и белия фон не можеха да се различат.
– Това е Кей Лингстън, наследник и единствен син на вече починалия Толд и Вероника Лингстън. – Обясни Вандерфилд. – А за невежите от Котловина обяснявам. Лингстън са едно от семействата основатели на кралството. Хронолозите дори твърдят, че Уилям Лингстън е бил най-добрия приятел и дясна ръка на Патриус Фердион. Династията винаги е била влиятелна и известна. Има само една малка странност… виж. – Аш извади учебника си по хералдика за старши ученици, намери фамилното дърво на Лингстън. Почука върху рисунката и от страницата израснаха клони, с висящи по тях портрети. Дървото завършваше с двете траурни рамки на Толд и Вероника. – Нито в учебниците на ВСА, нито в други хералдически доклади няма нито едно споменаване за мъж на име Кей Лингстън. Никъде… освен в затворените кралски архиви. Сякаш никога не се е раждал в това семейство.
– Но как е възможно това? – Намръщих се и замислено погледнах чарографията на младия мъж. А той бавно се стопи, оставяйки след себе си отново само празна страница. – Той изчезна. Това дали не е… заклинание за унищожаване на личността? Remotionem?
– А ти от къде знаеш за него? – Изненада се Аш.
– Случайно попаднах на описанието, но не разбрах същността.
– Унищожението е ужасно заклинание, едно от онези, които могат да се използват само и единствено с личен указ на краля. Унищожава самата памет на човек. Изтрива всякакво споменаване във всяка книга, на всеки портрет. Навсякъде… изпраща го направо в забрава. Тази магия е като пълно изтриване. Кей Лингстън не е просто умрял, явно той дори не се е раждал. Просто никога не е съществувал. И най-лошото е, че името се заличава не само от архивите, но и от човешките спомени.
По гърба ми преминаха тревожни тръпки. – Дали наистина е прав Аш? И професора по унищожение е никой съвсем друг… дори може би е изтрития Кей Лингстън? Но защо? Какво му се е случило? Какво е могло да се случи, за да бъде унищожена личността му? – От страницата на учебника мъжете и жените от клана Лингстън ме гледаха строго и високомерно. Погледът ми се спря върху образа на последните представители на династията. Дори чарографията напълно предаваше арогантността и снобизма на тези хора. Но точно сега ме интересуваха вътрешните качества на почтеното семейство, а не външните. Или по-скоро цвета на косата. Всички те бяха светлокоси, точно като семейство Вандерфилд. Нищо общо с черната, дълга коса на Аодхен. Отново погледнах към кралския Талмуд, където вече го нямаше Кей Лингстън.
– Той беше толкова красив… и изобщо не прилича на нашия професор… – казах аз. – А по скоро на теб. – Вандерфилд ме погледна остро.
– Точно така, Адърли. Лингстън са нашите най-близки роднини. И ако Аодхен и Кей са едно и също лице, значи ние сме роднини. Мисля, че срещу професора са използвали заклинание, за да променят необратимо външния му вид. Забелязала ли си колко той е… неестествен? Неправилен… или нещо такова… и грозен. Заклинанието не може да създаде красота и хармония у човек, само може да изкриви оригиналните черти до неузнаваемост. Да ги развалят… така постъпват с хората като наказание, Тина. За някакво престъпление, например.
– Но какво може да е направил? – Умът ми отказваше да повярва на това, което беше открил Аш. И образа на красивия млад Кей в съзнанието ми изобщо не искаше да се съедини с мрачния външен вид на Аодхен.
– Все още не знам… – каза Аш замислено. – Но и това ще изровя, въобще не се съмнявай. – Погледнах Вандерфилд с неволно уважение.
И всичко това той е успял да разбере, докато е лежал в лазарет с ухапвания от Аспид? Господи… Аш е просто невероятен! – Аш улови изражението на лицето ми и погледа му моментално стана тежък и чувствен.
– Ако продължаваш да ме гледаш така, може и да забравя, че си болна.
– Всъщност и ти не си много здрав… – измърморих аз, а младежа повдигна вежди.
– Способен съм на много повече, Адърли. Искаш ли доказателства?
– Дори не си го и помисляй, Вандерфилд. Без докосване… нима вече забрави, че сме само партньори! – Аш въздъхна със съжаление, облегна се на леглото и скръсти ръце на гърдите си.
– Тогава се помести малко… неудобно ми е. Изглеждаш слаба, а защо заемаш толкова много място? – Аз го стрелнах с поглед. – Добре де, не ръмжи, пошегувах се.
– Има и още нещо… – нервно започнах да мачкам одеялото с ръцете си. Въздъхнах тежко и погледнах младия мъж седящ до мен.
– Хайде говори вече… – засмя се Вандерфилд. – Знаеш нещо, или?
– Видях нещо… – започнах аз внимателно. – Но, не знам как да ти го обясня. В кулата където живея, има рисунки на стената на стаята ми, а ти знаеш, моя елемент е хартията. Така че… изглежда аз мога да видя миналото на нашите предшественици в lastfata. – Недосегаемият ме гледаше опулено и с огромно внимание, а не както обикновено подмятайки че съм луда. Затова аз оживено започнах да му разказвам своето „видение“.
– В ъгъла на рисунката има инициали. И ми се струва, че това са К и Л. Това дали не означава Кей Лингстън?! И той определено беше русоляв! – Аш почеса нервно носа си.
– Прехвърляне в миналото… Никога не съм чувал за такова нещо, Адърли. Подобна магия е отвъд нашите възможности. Не мога да повярвам! – Последва няколко секунди мълчание. – И все пак мисля, че ти вярвам… в докладите на следователите се споменава, че Камелия Янсон е страдала от халюцинации, нервно разстройство и сривове. Може би момичето също е видяло повече, отколкото може да обясни или да приеме? Може би ще намерим следа в миналото? Но не го прави отново без мен, така може да е опасно. Нека опитаме заедно.
Кимнах щастливо. Спогледахме се, а после и двамата веднага извърнахме очи настрани. Но всеки от нас усети, че сякаш му стана по-лесно да диша. Мълчахме известно време, заслушани в дишането си. В стаята остро се усещаше напрежението, въздуха около нас сякаш се сгъсти. И двамата изпитахме огромно желание за прикосновение.
– Обаче, ще трябва да разчиташ на собствените си сили… – каза разсеяно младежа. – Татко ми намали паричната издръжка. След състезанието той мисли, че трябва да бъда наказан.
– Но за какво? – Изумих се аз. – Та ти едва не умря!
– Точно за това… за поражението. – Аш затвори очи и се усмихна студено. – Поне за моя радост, е забранено да се измерва потенциала на неприкосновените без тяхното съгласие. И успях да хвърля вината, за лошата регенерация върху малко изучената отрова на Аспид. Но без суни търсенето на чуждите тайни ще бъде доста по-трудно. – Той отвори очи и се изправи. Аз го погледнах и тихо казах.
– И какво ще правим сега? – Вандерфилд поклати глава и потърка зачервените си очи.
– Изпратих молба до Вестникарската гилдия, опитвайки се да намеря Правдивия Марк, за който ти ми спомена. Но столичните вестници не знаят нищо за него.
– Трябва да питаме чичо! – Възкликнах бързо аз. – Това беше новинарски лист от Котловината, а чичо ми знае почти всичките! – Аш кимна в знак на съгласие.
– Тогава с това ще се заемеш. А сега научи хералдика, Адърли. По нея също имаш изпит, а ти бъркаш Уелингтън с Барингтън. Ще решаваме останалото по реда на важност. Ще се върна утре и ще проверя какво си научила. – Той се обърна и тръгна към вратата, но спря на прага. След секунда каза без да се обръща.
– Да, и още нещо. Липсваше ми непоносимо, слугиньо…
Вратата се хлопна и той излезе бързо, а аз останах да седя под драскащото одеяло, опитвайки се да дишам спокойно. – Ей така просто… липсваше ми. – Почувствах как света ми се обърна с главата надолу и в този момент не ми пукаше за черните поглъщачи на потенциал, нито за Аодхен, още по малко за тайната и проклетата lastfata.

Назад към част 20                                                                          Напред към част 22

Глава 20

Железните вагончета бяха препълнени от връщащите се в академията мълчаливи и шокирани студенти. Всички бяха като онемели, момичетата подсмърчаха и търкаха зачервените си очи, а момчетата се мръщеха въздишайки тежко. Опитах се да разбера къде бе отведен Аш, но така и никой не ни каза. Аз и другите студенти просто бяхме разтикани безцеремонно от суровите хора във военни униформи, докато група лечители обкръжиха Аш. Аделия Велвет също изчезна, самият крал беше закрит с непроницаем щит и бе евакуиран. Въпреки че местонахождението на знатните особи на кралството бяха най-малката ми грижа в момента! Сега ме вълнуваше само един въпрос! След краткотрайно лутане из опразващатата се арена, аз решително се отправих в търсене на Ари. И точно както и предполагах, момичето седеше в мобила си и бършеше обляното си в сълзи лице с огромен кариран шал.
– Ари! Трябва да ми помогнеш! Знаеш ли къде е отведен Аш?
– Вероятно в кралската болница… – подсмръкна момичето.
– Добре тогава… трябва да стигна до там!
– И аз не бих отказала… – червения нос отново потъна в карирания плат и се чу ново подсмърчане. – Но нас няма да ни пускат, Тина. Няма да можем да преминем, в лазарета има магии за отклоняване навсякъде, няма да можем да пристъпим по-далеч от общата чакалня. Ще се загубиш и накрая ще се върнеш с празни ръце, и до там с цялата разходка.
– За, това ще мисля по-късно! Ари, закарай ме, моля те! Няма начин да намеря тази сграда без теб! Просто ме закарай на мястото и си тръгни! – Момичето въздъхна тежко. – Моля те… – направих умоляващи очи. – Трябва да съм там… разбери това е много важно. За… Вандерфилд. Иначе може да се случи нещо много лошо. Ако нещо се случи с него, тогава вашия кръг почитатели няма да има на кого да се възхищавате! – Ари подскочи разтревожена и се намръщи, нервно хвана кичур от косата си и захапа крайчеца му с уста. Тогава остави носната кърпичка настрана и ме погледна съмнително.
– Знаеш ли, Тина, все си мислех за деня, когато те заведох на състезанието преди време. И за това как после ти изчезна… и също Вандерфилд изчезна. Но няма да те питам, Тина. Надявам се да знаеш какво правиш… сядай и да тръгваме!
Настаних се в ръждивата таратайка на Ари стискайки зъби. За щастие момичето наистина не ме разпитваше за нищо. Дори когато го извадих от джоба си чаронометър и го сложих на ръката си. – Деветдесет и седем единици… Свети Фердион! Потенциалът на Аш продължава да пада! Господи… той умира ли? – Ари погледна към стиснатите ми до болка юмруци и дръпна ужасния лост на мобила, карайки го да изреве. След миг механичния ръждясал звяр се втурна напред.
– Къде е тази болница?
– На Булеварда на Освободителите. Само още няколко пресечки!
– Побързай… моля те. – Прошепнах отчаяно.
Когато стрелката на стария часовник на таблото показа седем часа вечерта, мобила се мушна под група заснежени ели и замря.
– Пристигнахме… – въздъхна приятелката ми. – Хайде, бягай! Ето там, виждаш ли онези пилони? Това е кралския лазарет. – Излетях навън поемайки глътка студен въздух.
– Тина! – Ари изскочи от нейната страна. – Ще му… помогнеш нали?
– Ще опитам… – прошепнах отчаяно, а Ари кимна тъжно с глава.
– Ще те чакам… помогни му, Тина!
Втурнах се покрай високите дървета и ахнах, изумена. Кралската болница беше разположена не просто в здание, а в собствен замък. Пилоните стърчаха като огромни копия, отгоре кулите бяха украсени с изящни каменни корони. – Ами да, точно така… – спомних си страниците от така любимата ми хронология. – Някога това е била главната резиденция на кралете. Но преди сто години Леорет Първи, който се възкачил на трона, сметнал замъка за твърде мрачен и го построил за себе си нов пищен бял дворец и наредил стария дворец да бъде предоставен за лазарета. Така и останало до ден днешен. Построен от черен камък, с тесни високи прозорци, стърчащи навсякъде барелефи и износен от хиляди крака стълбище. – Полетях по него и се озовах в просторна зала-чакалня. И веднага ослепях от многобройните омагьосани лампи, наводняващи великолепната зала със светлина. Лазаретът за жителите на Котловина, беше сгушен в тясна смугла сграда, вътре винаги беше шумно и многолюдно. – А само виж тук… – колебливо погледнах грамадния полилей с хилядите кристални висулки, по стените висяха картини в позлатени рамки и един гигантски часовник, бавно измерващ времето зад гравираното стъкло.
Покрай мен минаха няколко строги господа в официални костюми, последвани от група лечители в зелени роби и една изискана жена в ръце си с малка чантичка украсена със скъпоценни камъни и златни орнаменти. Бях виждала тези чанти само на рекламни снимки, едно от тях можеше да струва повече от дома ни в Котловината. Разтръсках глава, връщайки се към реалността. – И как бих могла да намеря в този огромен замък Вандерфилд? – Полутах се наоколо, вслушвайки се в чувствата си. – Хайде, lastfata… действай! Трябва да има някаква полза от теб все пак! Къде е Аш? – Нещо ме дръпна наляво, така че безшумно се промъкнах покрай горящата камина и се втурнах в един от страничните коридори. Оглеждайки се да видя дали някой не ме е видял, се скрих зад близкият ъгъл. Тук веднага ме оглуши тишината, явно каменните стени бяха омагьосани против шума. Забързах напред, криейки се всеки път при звука на нечии стъпки или гласове. Но, за щастие, минаващите лечители бяха погълнати от собствените си дела и никой не му беше до самозванката, която нагло пробиваше магическата защита на кралската болница. Така че благополучно успях да стигна до светлата врата, до която явно искаше да ме отведе копието на съдбата. Спрях за миг отпред и се ослушах. – Изглежда, че няма никой… – Внимателно бутнах вратата и влязох вътре.
Стаята, в която се озовах, нямаше нищо общо с останалата болница. В моето детството, ми се бе случвало да бъда в лазарета на Котловината, където имаше дълги стаи с редица тесни легла и сиви одяла. – Не е като тук! – Въздъхнах, разглеждайки за кратко скъпите мебели, картини, камината, елегантните лампи и купищата заклинания, хвърлени върху светлата завивка, с което беше покрит неподвижният младеж.
Аш лежеше със затворени очи, покрит до врата. Преглъщайки с пресъхнало гърло, пристъпих към него. Засъхналата кръв все още се вижда в косите на недосегаемия. Раните му ги скриваше покривалото и затова не го докоснах, за да не разваля някоя от направените магии. Кадифеният плат слабо блестеше със синкава светлина. – Изглежда, че са му направени лечебни заклинания… сигурно са толкова много, че биха стигнали за дузина обикновени хора! – Наведох се, гледайки тънките клепачи и леко потрепващите мигли.
– Какъв глупак си ти, Вандерфилд… – прошепнах, опитвайки се да не заплача. Бледите устни потрепериха и за миг изглеждаше, че Аш ще дойде на себе си. – Не… сигурно са му дали сънотворна отвара или раните му са твърде сериозни. По-вероятно второто. – Искаше ми се да дръпна завивката, за да разбера какво е успял да изпробва на вкус Аспида, но се сдържах. Въздъхнах тежко и бързо сложи чаронометъра на ръката си. – Деветдесет и седем! Така че Аш има само две. Господи… само две единици магически потенциал! Свети Фердион… та той е почти празен! – Облизах сухите си устни. – Трябва да направя нещо. Да го докосна… може би? Ами ако с моето докосване съвсем зануля Вандерфилд? Ами ако той напълно загуби своя потенциал… значи ли, че lastfata ще изчезне? Тогава неприкосновеният няма да има никакъв шанс. Без магията в кръвта си тялото му не ще може да се излекува от отровата на Аспида и никакво омагьосано одеяло няма да му помогне! Но магията му и тъй намалява с всяка минута.
В следващия момент, стрелката потрепна и се премести с още едно деление. – Деветдесет и осем!
– Знаеш ли… изглеждаш като спящата красавица в момента – измърморих аз, ставайки все по-нервна и ядосвайки се на себе си. – Лежиш си тук, толкова блед и красив, в този черен мрачен замък… и чакаш принца да се появи и да те събуди с целувка. Само че аз изобщо не съм принц, Вандерфилд. – Въздъхнах отчаяно и докоснах бузата на момчето. – А заслужаваш здравичката да те ударя по главата, за това представление с Аспида. Само че ти… и така вече си ударен. Ти наистина… наистина си луд! – Изсумтях вбесена аз, но след миг отново посърнах. – Мисля, че единственото, което остава… е целувка. А ти само посмей да се занулиш… гадина такава! – Отново сбърчих вежди. – Просто опитай! Не мога да живея без теб… русо копеле такова.
Последните думи се разтвориха във неговия дъх и моята целувка. Това мое решение се оказа толкова странно. – Да целунеш напълно неподвижно момче. Нямаше я типичната алчност, страст, плам. Нямаше го отговора му… само моето докосване и моята нежност. – Погалих сухите му устни сякаш искайки да им вдъхна целия магичен потенциал. – Вземи си всичко… до последната единица. – И мълчаливо се помолих на Свети Фердион да ми помогне с това. – Аш трябва да си върне магията! Има нужда от нея! И аз ще му я дам… по какъвто и да е начин!
Стори ми се, че студената кожа на Аш се стопли, а бледите му бузи показаха малко цвят? Но изведнъж вратата зад мен изтропа и едно възмутено възклицание ме откъсна от Аш.
– Какво си мислите че правите? Как стигнахте дотук? Веднага се отдалечете от пациента! Искате да го убиете ли?! – Отскочих встрани като попарена обръщайки се към вратата.
На прага стаяха един лекар и смия той, кралския съветник Мариус Вандерфилд. Облечен с графитена на цвят дълга роба, закопчана с искряща диамантена златна карфица, в допълнение към златния часовник на китката си, които също бе инкрустиран със скъпоценни камъни. Мъжът бе поставил на лицето си маска от арогантност, която не позволяваше на другите чувства да преминат и излязат. Ако въобще имаше някакви чувства вътре в този човек, като любов и загриженост за сина си, той не ги показваше. В следващия момент, зад съветника се показа невероятно красива жена, която мачкаше нервно в ръцете си извезана със златен конец носна кърпичка. Беше с бяла коса, зелени очи. А аз се усмихнах вътре на себе си. – Ето на… най-накрая се запознах с родителите на моята спяща красавица!
– Коя си ти? – Отново попита доктора възмутено.
– Съвсем никоя. Ааа… и вече си тръгвах!
– Но как…
– Синът ми явно има откачени почитателки в академията… – безразлично каза Мариус Вандерфилд. – Дори са пропълзели в лазарета!
– Ама как… – докторът отново отвори уста, но аз реших да не повтарям грешките от миналото и си плюх на петите преди да са ме хванали на разпит.
Промуших се под мишницата на надутия кралски съветник, който дори не си направи усилие да ме спре и изхвърчах в коридора. От страх дори веднага успях да намеря изход, без да се изгубя. Втурнах се през залата, като за малко да се подхлъзна и падна на добре полирания под, а след това изтичах през огромната входна врата на улицата. Плъзна се надолу по широките стълби и след като се скрих зад ъгъла спрях притискайки се към тъмната стена, дишайки тежко от бягството. – Трябва да се махам оттук, преди да са решили да ме хванат и да ме питат как съм успяла да заобиколя защитните заклинания на кралската болница.
– Тина! – Видях Ари да тъпче нервно около мобила си. – Успя ли да го намериш?
– Да… успях. – Кимнах все още задъхана.
– Какво става с него? Жив ли е… ще се оправи ли? – Без да отговоря веднага, седнах на седалката, сниших се и изваждайки чаронометъра, го поставих на ръката си.
– Моля те… помогни ми… Свети Фердион! Дааааа! Даааа… – Ари подскочи от писъка ми и случайно натисна клаксона на мобила си. – Четиридесет, Ари! Вече е четиридесет! Той ще се оправи! Чуваш ли? Сега карай… бързо Ари. Мисля, че е време да се махаме оттук!
Момичето запали и натисна педала докрай, ръждясалия звяр изкашля, после изрева глухо и се понесе напред. Преди да се скрием зад ъгъла, видяхме как над лазарета проблеснаха алармени светлини и започна да пищи някакъв мегафон. Но ние вече се скрихме зад ъгъла, губейки се в лабиринта от улици, завои и дворове.

Назад към част 19                                                     Напред към част 21

Глава 19

Денят на зимният подбор се оказа ясен и слънчев, сякаш заклинателите бяха поръчали това прекрасно времето в небесния Магистериум специално за случая. По всичко личеше, че ще бъде един прекрасен и много специален ден. И струва ми се, че единствено аз имах ужасно тревожно предчувствие, което стягаше сърцето ми като в клещи, докато останалите ученици с радост обсъждаха предстоящите забавления и възможността на живо да видят опасните същества от Хребетите. Специално за случая, от BCA до арената всички желаещи да присъстват бяха транспортирани в красиви омагьосани вагончета със седалки от меко кадифе и широки прозорци. Оказва се, че академията дори е имала свои собствен транспорт, за такива поводи!
Лично мен това ме зарадва, защото оскъдните финанси не ми позволяваха излишни разходи. И без това ми се наложи сутринта да прескоча до лечебния магазин зад ъгъла, за да си купя от зелените хапченца. Защото страстта понякога си има странични ефекти и ако не исках изненада, просто трябва да се застраховам. Като прибавим към останалото, объркването и хаоса царуващи вътре в мен, сърцето ми спорещо с разума ми, а вината и гнева в дуел със забраненото щастие. Единственото което произлизаше от всичко това бе поглъщащо, всеобхватно чувство на безпокойство, което направо ме подлудяваше.
Състезанието щеше да се проведе на голяма градска арена, наречена „Рантриум“. И аз за първи път виждах това монументално съоръжение. За разлика от полуразрушените и скрити в гората арени, тази площадка беше отлично запазена и изглеждаше сто пъти по-внушително. Високите каменни стъпала-седалки тук бяха покрити с комфортни кадифени възглавнички за удобство на зрителите, имаше също огромни отоплители, а вятъра развяваше дълги флагове с герба на ВСА и огромното кралското знаме, а над самата арена трептеше синкаво-прозрачен магичен защитен купол, разделящ мястото на битката от зрителите.
Луксозните ложи за благородните особи бяха все още празни, но студентите шепнаха, че на “Подбора“ ще присъства Негово Величество краля заедно със съпругата си и всички съветници. Над огромната арена се носиха ята от военни заклинатели яздейки върху Грифони, търсещи възможни заплахи. Около купола хронолози и чарографи се разхождаха наоколо, заслепявайки публиката със светкавиците на своите устройства за магични изображения. Още рано сутринта бяха публикувани подробности за Подбора и чарографите на всички участници във всички столични вестници.
Когато влязох на арената направо замръзнах, изумена от мащаба на събитието и неговото великолепие.
– Хей, принцесо, ела при нас! – Ерик махна с ръка, а аз опомняйки се, се усмихнах на познатите лица. Вече бях спряла да обръщам внимание на прякорите, който ми бяха лепнали. Забелязах също Томас да седи с приятелката си, също Грей, Шели и Брин. Но цялото ми внимание бе приковано на Арената, която за момента все още бе празна. Чаронометърът в джоба ми беше направо нажежен, слагах го на ръката си безброй пъти през изминалата нощта. Но резултата беше все един и същ, без да се промени и за миг.
Гледах с отчаяние към преподавателските места, където вече бяха започнали да се настаняват преподавателите на ВСА. За момента не виждах Аодхен, но нямаше как да не забележа г-жа Велвет с нейната екстравагантна прическа, която по скоро ми приличаше на гнездо от черна коса. – Но къде е разрушителя? – Огледах се аз неспокойно. – Той сигурно ще усети, че потенциала на Аш отново е намалял… и няма да му позволи да излезе на арената! Дали?!
Стиснах ледените си длани, въпреки че между редовете на арената имаше нагреватели и зимния студ изобщо не се усещаше. Публиката вече аплодираше в екстаз, подканяйки началото на събитието. От всички страни надуваха от онези разноцветни мегафони, които имитираха ту рев на Виверна, ту квакането на пъпчива жаба, или пък ръмжене на Дъбогриз. От шума и глъчката ушите ми направо пропищяха. Нагоре и надолу по стъпалата бързо сновяха усмихнати розовобузести момичета големи кутии със лакомства и омагьосани бездънни колби горещ чай. Извиках една от тях и платих половин пени за една напитка, опитвайки се да успокоя някак си треперенето си. Отпих голяма глътка, но не усетих вкуса.
– Къде по дяволите е Аодхен? – В следващия миг над централната трибуна прогърмяха няколко залпа и публиката избухна в ликуване. – Господи… започва…
– Дами и Господа. Господарят на Кралство Тритория и всички присъединени земи, Негово Кралско Величество Оквентий Трети и съпругата му кралица Виктория!
Върху защитния купол, разделящ арената от зрителите, се появи огромно живо полупрозрачно изображение. Отворих уста в захлас, гледайки монарха, влизащ в ложата си с широка усмивка. Илюзорното изображение, явно излъчвано от автоматично снимачно устройство в ложата, успя да предаде в детайли както леко сивите слепоочия на краля, така и суровите му тъмно зелени очи. Беше облечен в строги тъмни одежди, допълнени от тъмно лилава дълга роба и широк златен пояс през кръста и гърдите. Съпругата му се усмихваше мило и махаше с грациозната си ръка, докато всички момичетата на стадиона жадно разглеждаха неземно-искрящата рокля на своята кралицата, допълнени с дълги копринени ръкавици и диамантена тиара изящно кацнала в косата на нейно величество. Съветниците безмълвно се настаниха до монарха и съпругата му, а аз преглътнах с мъка, когато разпознах Мариус Вандерфилд, чарографията на когото бях видяла в учебник по Хералдика.
Отново прозвуча говорителя и купола промени изображението си с това на Аделия Велвет. Облечена в строга тъмносиня рокля, с редове перлени мъниста, правейки да изглежда ректора на ВСА сякаш е облечена в нежна броня. Думите и отекнаха из цялата арената, подсилени от магичните говорители. Студентите и цялата публика притихна.
– Ваше Величество, дами и господа. Драги студенти… задължение на всеки заклинател е да защитава кралството от всяка заплаха. Магическият потенциал в нашата кръв е не само дар, но и голяма отговорност! Академията обучава всеки един от вас в правилното управление на потенциала и уменията си. От стените на ВСА са произлезли най-силните заклинатели на кралството и ние много се гордеем с нашите ученици! И нека днес силата, интелигентността и магията да съпътстват всички участници в това състезание! Обявявам… Зимният Подбор за открит!
Трибуните завиха в унисон с химна на ВСА. Учениците скочиха на крака, отвсякъде полетяха нугати към небето, експлодирайки във въздуха и оцветявайки го в цветовете на академията. Над Рантриум се извиси Огнената Птица на Знанието и прелетя над всички трибуни сред виковете и овациите на публиката. От опашката на огромната птица валяха разноцветни пламтящи искри, подреждайки се и формирайки думи с мотото на състезанието „Победата избира достойните!“.
Задъхваща се, аз гледах с жадно и с огромна наслада случващото се пред очите ми. Когато в миг гигантската огнена птица размаха криле и зависна над мен. Аз протегнах инстинктивно ръце и в дланта ми падна мъничко златно перце. Което блесна ярко и се стопи в същия миг.
– Ооо, Тина… каква късметлийка си! – Извика Ерик през шума от обезумялата тълпа. – Определено ще имаш голям късмет на изпитите! Това е сигурен знак! – В този момент Говорителя извика отново, призовавайки за ред.
– И първият двубой за днес е… Итън Брант срещу Дъбогризец! – Извика говорителя, усилен от омагьосаните високоговорители пръснати по цялата арена.
На арената влезе нисичък младеж. Облечен в бяла ефирна риза, дебели кожени панталони, пъхнати в лъскави скъпи ботуши, на раменете с удължена бронирана жилетка, която приличаше на рокля с цепки отстрани. А на гърба и гърдите му цъфтяха червени защитни шарки. В паметта ми изплува якето с шипове на Аш в деня, когато за първи път отидох на състезание. И бялата му коса, изцапана с кръв. И последвалата нощ, стори ми се сякаш бяха минали оттогава много години, но всъщност беше съвсем наскоро!
– Формата на състезанията за Подбора почти не се е променила от времето на свети Фердион… – измърмори Томас стоящ близо до мен. – Традиция е да се представиш в нея. Единствено сега жилетката е омагьосана с много заклинания, за защита на участниците, а преди е била просто облекло…
Решетката на питомника се отвори, освобождавайки крупен звяр с форма на огромна бъчва, гъсто покрит с огромни шипове. Дъбогризеца приличаше на гигантски таралеж, с плоска муцуна и със смешни къси но дебели набръчкани крачета.
– Всеки може да победи това бодливо прасе… – измърмори Ерик надменно.
– Ако Дъбогризеца се ядоса, може да те стъпче и дори да не забележи… – намеси се Томас, а приятелката му се усмихна одобрително.
В това време бодливия звяр вдигна и размърда муцуната си, сякаш душейки непозната миризма. Изведнъж се втурна, ревейки яростно, право към замръзналия студент. Младежът бързо се опомни извади няколко нуги в дланта си и ги хвърли срещу разярения звяр, превръщайки ги в примка. Непохватният Дъбогриз се олюля, но не издържа и падна на една страна, като размахвайки непохватно късите си лапи. Трибуните в мигом гръмнаха от одобрителен смях и нова порция оглушителни звуци от ръчните многоцветни мегафони. Итън мълниеносно завърза ласото около безпомощните крака на животното и вдигна ръце, празнувайки победата си.
– Итън му постави сдържаща примка, това изисква потенциал не по-малко от петдесет единици… – обясни Томас. – Между другото, забелязахте ли как звяра се ускори? Обикновено те са доста тихи когато са посами…
– Победата се зачита! – Обяви говорителя.
– Следващия двубой… Тео Робъртс срещу Рогат Желязокопитник!
На арената почти едновременно изскочиха висок хилав студент и строен мусколест звяр, увенчан с огромни разклонени рога с остри железни върхове. Шестте му кърваво червени очи се взираха заплашително в противника, докато ровеше арената с масивните метални копита. В следващия момент без предупреждение, създанието от Хребета се втурна стремглаво към Тео! Мегафоните на зрителите завиха, а студента без да губи време хвърли нугатите си срещу настъпващия бесен исполин с метални рога и копита. Заклинанието на студента беше удавено в шума на тълпата, но въпреки това всички видяха, как копитата на звяра се разтвориха от образувалия се под тях дебел твърд лед.
– Браво, Тео! – Извика Ерик. – Ой-ой… внимавай отзад!
Звярът се претърколи на пясъка, но бързо се изправи и отново се втурна в бясна атака. Рогата му блестяха със заплашителните си стоманени върхове, а изпод масивните метални копита летяха буци натрошен лед и хвърчаха искри от ударите в камъните и пясъка по арената. Студентите крещяха.
– Видяхте ли, видяхте ли? – Попита Ерик незнайно кого. – Тео едва се измъкна! Желязокопитника напълно подивя!
Аз погледнах отново към преподавателските ложи.
– Къде е Аодхен? Може би той вече е разбрал и Аш няма да участва в състезанието? Надявам се…
В кралската ложа съветниците разговаряха, понякога поглеждайки към арената. От другата страна на арената омагьосания плакат на Вандерфилд намигаше на публиката. Там седяха повечето негови фенове, начело с Ари. А от близките трибуни се развяваше плакат на Рийвс който махаше с ръка поздравявайки. Преглътнах с пресъхнало гърло и погледнах към арената. Тео най-накрая бе успя да усмири ревящия звяр, който риташе с копита и се опитваше да се измъкне от омагьосаната мрежа, в която го бе оплел студента.
– Победата се зачита! – Отекна по трибуните гръмкия глас на говорителя.
– Следващият двубой… Марк Уайтхед срещу Мъглен Удушвач!
Арената в миг утихна. Иззад повдигнатата решетка изпълзя нещо на арената, което приличаше на облак гъста мъгла, или може би на огромна купчина полупрозрачни парцали. Мъгленият Удушвач беше страховито създание, без кости и крайници. Можеше да се свие и да проникне през ключалката, можеше да се слее със сянката ти и да стане почти невидим, може да се престори на тъмна локва под краката ти. Но ако човек се хванеше на измамата, съществото от мъгла се увиваше около жертвата си, оправдавайки своята слава на удушвач Това създание беше в списъка на смъртоносните, така че всички гледаха битката със затаен дъх.
– Марк е мощен заклинател… – каза Томас с притеснен тон, надали тази купчина парцали ще му се опъне. – Той има черен сектор все пак! Хайде, Марк… ти можеш да го направиш!
– Днес хищниците са по-яростни от обикновено… – каза тихо едно момиче седящо зад мен, което не познавах. Изглеждаше, сякаш познава добре животните от Хребетите. – Днес зверовете се държат нехарактерно. Удушвача го е страх от много ярката светлина.
Аз погледнах многобройните омагьосани лампи около арената. После пак погледнах надолу, Марк се бореше в хватката на удушвача. Изведнъж тогава той се обърна и хвърли нугата. За миг тъмния воал от мъгла беше издухан от яростен порив на вятъра, а след това се заби на пясъка. Мъгления Удушвач нямаше уста за да издава рев, но от конвулсивните потрепвания на обезкостеното му тяло изглеждаше, че прави точно това.
Но Аодхен все още не е сред учителите…
– Победата се зачита! – Гръмна внезапно говорителя.
– Следващият двубой… Рандолф Томпсън срещу Петнист Плъзгач!
Долу на арената се сменяха ученици и хищници, белия пясък и камъни кипяха, предизвиквайки нов взрив от аплодисменти и фурор. Когато долу се появата Еди, който също бе посрещнат с бурни аплодисменти. Той уверено се изправи срещу Пълзящия Копиезъб. Съществото беше нещо рошаво, отровно и много хлъзгаво, и се въртеше като змия всявайки ужас у повечето зрители. Звярът се опитваше да погълне не само младежа, но и всички околни наоколо. Яростта на звяра впечатли дори цялата кралската ложа, дори Негово Величество сбърчи вежди.
– Може би тези същества сутринта са ги напоили с някакъв еликсир увеличаващ гнева? – Провлачи Ерик объркано. – Не… вие видяхте ли как се бие само?
А долу Еди хвърли своите нуги и най-накрая постави хищника в стазис. На челото на студента се бе появила дълга ивица от кръв, но ученика се усмихна и вдигна победно ръце. Говорителя обяви победата! Публиката избухна в ентусиазирани аплодисменти.
– Следващият двубой… Рийвс Клифорд срещу Иглена Червена Виверна!
Арената в миг избухна когато един от основните фаворити на BCA излезе на пясъка. Аз се обърнах отново към преподавателските ложи, но професора по разрушение все още го нямаше.
– Къде е Аодхен? – Измърморих раздразнено.
– Там където е и баща ми. На Хребетите… – каза тихо Ерик. Аз изненадано повдигнах вежди, а младежа добави. – Всички военни бяха извикани тази нощ… не си ли разбрала?
– Баща ти военен заклинател ли е? – Кой би си го и помислил! Червенокосият глупак кимна мрачно. И добави с иронична усмивка.
– Изглежда, че роднините на тези същества също са нетърпеливи да излязат на арената.
– Но какво се е случило? Пробив ли има?
– Удушвачи и Отровни Слузници… – прошепна в ухото ми младежа.
– Има ли пострадали? – Разтревожих се аз, а Ерик сви рамене
– Откъде да знам?
Обърнах се обратно към арената, усвоявайки новата информация. Безпокойството ми се увеличи многократно. Без стриктното, но внимателно наблюдение на Аодхен ми беше много неспокойни. В това време на арената Рийвс огледа трибуните с ленив поглед и направи закачлив поклон. Зрители, и особено момичетата крещяха от възторг, а Рийвс изпрати целувка на трибуните. Аз трепнах отегчено измърморих на себе си.
– Какъв позьор…
– Внимавай отзад! – Провикна се Ерик, неспособен да се сдържи.
Иглената Виверна, безшумно излизаше иззад решетките, изглеждаше направо ужасяващо. Люспите ѝ бяха пурпурни, а шиповете ѝ бяха многократно по-дълги от тези, на отглежданите в развъдника. Полу отворената паст на звяра, показваше страховитите дълги зъби.
– Захапката на такъв звяр минимум те парализира за дни наред… естествено, след като си имал късмета да оцелееш. – Обясни Томас със затаен дъх. – А ако си сред жертвите ѝ, няма да имаш дори и ден, Виверната ще те погълне без да ѝ мигне окото!
А в това време, сякаш забравил за опасността, Рийвс продължаваше да се разхожда из арената размахвайки ръце и перчейки се пред публиката. Някои от зрителите дори наскачаха от страх и напрежение, опитвайки се да привлекат вниманието на недосегаемия. Който изглеждаше така, сякаш се наслаждаваше на невинната си разходка и не си даваше сметка, за пълзящия към него хищник с размерите на слон. Но когато Виверната се приближи на разстояние от един скок и всички едва ли не вече предвкусваха трагедията, Рийвс се обърна със светкавичен финт, хвърли нугата си срещу хищника. Стъклените топченца сякаш оживяха във въздуха изграждайки някаква структура.
– Laqueum bestia! – Изкрещя Клифорд и тутакси структурата от топчетата придоби формата на огромна здрава мрежа, която мигом покри хищника. Краищата ѝ се вкопаха в арената, приковавайки звяра. Виверната видимо побесняла с усилие се изправи на задните си лапи и понечи да разпери криле, но понеже не успя отвори широко уста и избълва отровни пръски по посока на недосегаемия. Рийвс избегна слюнчестия залп със светкавичен грациозен финт. Тогава от напрежението мрежата изпращя и се разкъса в единия край. Но в мигом към звяра полетя второто заклинание, което тотално обездвижи Виверната. И само след миг съществото се срути на арената безпомощно. Обръщайки се докато Виверната все още беше на крака, Клифорд се ухили надменно и закачливо се поклони в отговор на рева на трибуните.
– Доста бързо се справи! – Възхити се Ерик, а всичките му приятелите надуха мегафоните си. Аз притиснах длани към слепоочията си, защото от адския шум главата ми направо щеше да експлодира.
Или може би е от безпокойство? А може би… се притеснявам напразно и Аш просто не са го допуснали до състезания?
– Следващия двубой… Аш Вандерфилд срещу див Черен Хребетен Аспид! – Прогърмя говорителят.
– Неее… – изстенах със всички сили, но гласа ми просто се удави в крясъците на ентусиазираната публика и хаоса от звуците на многоцветните мегафони.
– Даа… да… даааа! – Крещяха стотици гърла. – Аш! Аш! Аш!
Снобът дори не погледна към трибуните. И въпреки че той беше облечен в традиционния екип за Подбора, изглеждаше съвсем различен от всички останали до сега. Сякаш на арената бе излязъл млад бог, древен, смел, безстрастен и безсмъртен. Белите му коси блестяха като сребро на светлината на слънцето, а мускулестата му осанка сякаш засенчваше цялата кралска ложа. Вандерфилд стоеше с гръб към мен и не успях да видях лицето му.
– Аш, Аш, Аш… – викаше публиката. Мариус Вандерфилд се усмихна доволно и прошепна нещо на краля. Монарха кимна одобрително без да го изпуска от поглед.
Върху купола на Рантриум, трептеше увеличено изображение на Аш, той обърна глава към трибуните и заразглежда редиците от зрители, предизвиквайки нова буря от аплодисменти и писъци. Зелените му очите сякаш търсеха някого и за момент дори ми се стори, че търси мен. Но писъците внезапно замряха, когато решетката се отвори, освобождавайки невиждания звяр.
– Майчице… – проплака момичешки Ерик.
Лъскавото черно тяло на Аспида изглеждаше сякаш бе течно, стори ми се, че нямаше кости, а беше от вода. Нямаше козина, само люспи, дебела призрачно черна броня, през която казват нищо не можело да проникне. Нито желязо, нито огън. Гърдите на звяра също бяха защитени от огромни люспи приличащи на черни каменни плочи, защитавайки вътрешностите на създанието от всякакви видове оръжие. Мрежестите криле на Аспида завършиха със смъртоносни гигантски шипове. Които бездното същество използваше доста често като патерици, за да се придвижва още по-близо, не оставяйки никакъв шанс на жертвата си за спасение. Имаше три очи, две искрящи жълти очи отстрани на тясната муцуна и едно страховито черно демонско око в средата на челото, които в момента се бяха съсредоточили в жертвата си.
Аспидът разтърси глава, сякаш подушваше нещо. И в следващия миг арената беше оглушена от дивия му, неземен рев. След това мигновено разтвори крилата си и се нахвърли срещу Аш. Който веднага хвърли нугати към центъра на гърдите му точно над плочите. Заклинанието накара създанието да падне на арената опирайки се на крилете си. Последваха още нугати и във въздуха се материализира омагьосано въже, увивайки се около врата на Аспида.
– Получи ли се? Аш успя ли? Мисля, че забравих, че трябва да дишам…
Трибуните замряха. В пълна тишина Аспида вдигна глава, трите му очи се втренчиха в Аш, тъмния змийски език проблесна в зяпналата уста на звяра. Изведнъж въжето се прокъса с трясък, освобождавайки муцуната на адовото създание. Аспидът бавно, сякаш подигравателно, се изправи в целия си ръст.
– Frigore bestial.
Малките каменни нугати блеснаха във въздуха и се удариха във въгленово черната люспеста кожа. Заклинание за замръзване, разбрах аз. Доста просто и лесно заклинание. Само дето снарядите на Аш не сработиха и чудото не се случи. Потенциалът му явно бе твърде нисък. Трибуните се тресяха нервно, някои дори ахнаха от почуда, а звяра се втурна напред срещу младежа.
– Frigore bestia! – Отново извика той заклинанието, което аз неволно повторих на глас, свивайки юмруците си до болка. Каменните нугати се пръснаха като трохи и се превърнаха в огромен леден пашкул. Аспидът изрева и в миг спря. Но тогава вдигна подобната на жило опашка и я стовари върху себе си, разбивайки дебелия леден капан.
– Той се освободи! – Прошепна ужасено някой наблизо до мен. – Господи… но как?
Трите очи на създанието промениха цвета си на кървав и обръщайки се, се стрелна отново напред. Зъбите му щракаха в непосредствена близост до Аш. Младежът падна на пясъка, претърколи се чевръсто и скочи на крака. Шмугна се бързо под огромното крило и отново хвърли нугати. Но заклинанието му беше заглушено от ужасяващия рев на Аспидата. – Какво използва Аш? Не разбрах… стазис? – За момент звяра замръзна, но почти веднага се съвзе и атакува отново, удряйки щита, който Аш явно беше поставил. Жилавите лапи с дълги нокти разравяха хаотично пясъка, сиво-синкава мъгла от прах вдигната от крилата на звяра увисна зловещо над арената. Яростта и лудостта водеха адския звяр, а кошмарния рев отекваше по трибуните. Зрителите вече стояха смразени и гледаха безпомощно състезание от бездната.
Състезание? Какво ти състезание е това! Аспидът убиваше Аш!
По бялата риза на недосегаемия се появиха алени петна от кръв. Косата му се разроши и омаза в черно.
– Спрете го! – Някои се провикна. – Това нещо ще убие Аш!
Учителите също наскачаха, гръмотевичен облак се носеше около бледното лице на ректора. Тя крещеше заклинания и ставаше все по-бледа. Защото никое от тях не действаше.
– Непроницаемостта на Аспид! – Изпъшка Томас. – Явно все пак е вярно!
Гъста черна мъгла се завихри около създанието от Хребетите и неприкосновения, който неуспешно се опитваше да избяга. Някои изследователи твърдяха, че Аспид по някакъв мистериозен начин също владеел някакъв род тъмни сили и в такива моменти на особена ярост е в състояние да създаде нещо като непроницаем щит около себе си, който не се подава на чужди заклинания или проникване. Но тези случаи бяха толкова редки, а самото създание беше толкова слабо изучено, че непроницаемостта му се смяташе за мит. Сега обаче този мит явно се потвърждаваше и пречеше на военните да спасят Аш.
Вандерфилд е обречен.
Изтичах надолу, разбутвайки настрана крещящите изпаднали в паника студенти.
– Бързо… махнете се… по-бързо. Чакай… Аш, просто се дръж! Моля те! Не се оставяйте да бъдеш изяден!
Вече не виждах арената, нищо не видях. Мъглата плуваше пред очите ми, аз тичах и виках заклинание след заклинание. Всичко, което успявах да си спомня. Аз не хвърлях нугати, но Аш ги хвърляше. И нашата lastfata трябва да предаде заклинание на арената. Или поне на това се надявах аз!
Когато най-накрая стигнах до арената, ударих с двете си длани прозрачно синия защитен купол, а той потрепери и се отвори образувайки малък пасаж. Съвсем наблизо видях очите на Аделия Велвет изразяващи разбиране.
– Давай малката! – Раздвижиха се устните на ректора.
– Премахни щита на звяра… – извиках аз. Защото не знаех нищо подобно на Чароит. И дори нямаше такова заклинание. Но тогава за моя изненада черната мъгла се разсея, а трибуните притихнаха от ужас. Аш лежеше на пясъка, а над него се бе надвесила Аспида. Размахваше отворените си криле, а в разтворената широко уста се виждаха огромните кървави зъби.
– Mortem! – Гласът на Аделия порази създанието от Хребетитеe, нугатите ѝ пламнаха на слънцето и поразиха безпощадно хищника. Аспидата издаде гърлен рев и бавно се свлече отстрани на Аш. На арената мигом се изсипаха голяма група пазители и затичаха по разровения пясък. Закриха Аш с гърбовете си.
– Жив ли е? Аш жив ли е? – Шепнеше някой там в трибуните.
Облегнах се на стената. Краката ми трепереха, такава слабост се разля вътре в мен, че дори ми беше трудно да дишам. Вдигнах глава, чух Ари да реве някъде наблизо. С трепереща ръка извадих чаронометъра и го сложих на ръката си. Стрелката спря на деветдесет и две единици.
– Той е все още жив…

Назад към част 18                                                                   Напред към част 20

Глава 18

Военните заклинатели напуснаха ВСА и занятията продължиха както обикновено. Ужасът от нападащите ни паяжини беше притъпени, все пак винаги сме знаели, че подобно явление е възможно. Кандидат разрушителите дори съжалиха, че Аодхен бил покрил академията със защитен купол твърде бързо, без да им даде достатъчно време да се борят със синкавите нишки. Разбира се тези, които редовно посещаваха уроците на професора и в същото време участваха в състезанията на арените, беше доста трудно да ги уплашиш с такава дреболия като небесната паяжина, дори и да е изгаряща до костите. Така че те бързо забравиха за това, превключвайки на по-важни за тях теми. А именно изпитите, подбора и бала. От всяка една от тези думи ме втрисаше с еднаква сила. И може би бих предпочела отново среща с паяжината отколкото коя да е от тези.
Според собствените си думи, Рийвс беше твърдо решен да отиде с мен на бала. Да ме държи за ръката и да шепне в ухото ми пошлости както винаги. Той лично ми каза да се приготвя за случая и да избера тоалет, с които да сразя всички.
Заради тренировките преди подбора, с Клифорд се виждахме доста рядко, за което тайно благодарих на Свети Фердион. Но все пак и малкото срещи, които имахме ми бяха достатъчни. През уикенда, по някаква причина, Рийвс реши да ме закара отново у дома и да ме вземе в понеделник.
– Слушай… това изобщо не е необходимо. – Опитах се да си предам тежест. – Мога да се прибера отлично и с общественото вагонче. Както и преди съм го правила!
– Твоята Котловина е ужасно място… – измърмори младежа, като ме настани в мобила си и след това преминахме оградата на BCA. – Не разбирам как можете да живеете там!
– Доста нормално дори! – Троснах се аз.
– Нормално? – Рийвс присви очи, и след кратка пауза изведнъж той каза. – Слушай, да отидем у нас?
– Тоест? – Опулих се изненадано аз.
– Ще те запозная с баща ми… – каза младежа със странна интонация. – Ще му разкажеш как живеете във твоята Котловина!
– С баща ти? Кралския съветник Клифорд? – Рийвс луд ли е? Не… аз разбира се подозирах, но не бях сигурна… – Попитах го, на което недосегаемия се засмя широко.
– С баща ми, майка ми и дори с по-големия ми брат, той обеща да се отбие вечерта, въпреки че от много време живее отделно.
– А също и кралския съветник? – Засмях се аз.
– Той е главен следовател. – Изричайки това в очите на неприкосновения се появи обожание. Впрочем Рийвс винаги говореше за цялото си семейство с удивителна топлина. – Домът ни се намира на брега на Плоското Езеро, там ако си чувала е много красиво. А за вечеря ще сервират патица в сметанов сос, картофи с фини подправки, бутер сладкиши и шоколадова торта. Убеден съм че ще ти хареса у нас. Ще дойдеш ли? – Аз се разсмях и го погледнах внимателно в очите.
– Много забавна шега, Рийвс… няма що! Добре се позабавлявахме… стига толкова. Сега ме закарай у нас в Котловината, че теб те чака у дома патицата!
– Не вярваш? – Недосегаемият присви очи взирайки се в моите, а мен изведнъж ме обзе страх и цялото ми тяло настръхна.
Какво той… съвсем на сериозно ли? Изглежда че наистина иска да ме запознае със семейството си. Но просто… това е невъзможно!
– Разбира се, че не ти вярвам! – Засмях се уплашено аз. – Вечеря със семейството на кралския съветник… главния следовател на кралството и майка ти, потомствена аристократка. Предполагам у вас дори прислугата е от заклинатели! Сигурно такива като мен дори не се допускат и до прага.
– Смяташ, че всички аристократи са бездушни сноби… така ли? – Пресече ме Клифорд. Аз разперих ръце безпомощно, без да разбирам каква муха е ухапала Рийвс днес.
До преди броени дни той просто се забавляваше и ми предлагаше разни вулгарни пошлости, какво му стана днес? – Но в следващия миг, Рийвс сви рамене и се засмя лукаво, давайки ми да разбера, че като винаги се е шегувал.
– Повярва ли… – леко ме щипна той по носа. – Моето семейство не обича патица!
Но по пътя на няколко пъти улових замисления му поглед. Като цяло не разбрах поведението на недосегаемия. – Последно време на няколко пъти Клифорд идваше при мен в библиотека, сядаше до мен и ме гледаше как уча. Или ме пресрещаше в коридора, прегръщаше ме през раменете и ме завличаше до перваза на прозореца да поседим заедно. Аз не можех да седя дълго време, и се измъквах след няколко минути, заемайки се отново със своите работи. Понякога си бъбрихме разменяйки си безсмислени фрази, глупави шеги или подигравки. Аз не бързах да се отпускам, но поведението на Клифорд все пак ме изненадва. В началото си мислех да го отбягвам денонощно, но той се държа доста прилично! Въпреки че може би е защото, все пак Рийвс също се възползва от нашата сделка и също извлича ползи от нея. Дали ще е задълго или не, но той все пак наистина стана номер едно във ВСА! А аз дори се чувствах благодарна, особено когато виждах розовото лице на чичо ми и чуех гласа му без плашещите хрипове.
И в такива моменти дори вярвах в това че всичко ще се нареди, и че ще мога да се справя с всичко. Докато не си спомнех за Подбора проклето състезание, битката между старшите студенти и съществата от хребетите. На което щеше да участва не само моето предполагаемо гадже, но и Аш също щеше бъде там. И ако Клифорд вече веднъж го бе правил, да победи дива Виверна, то Вандерфилд беше загубил.
Започнах да измервам потенциала си по десет пъти на ден. И със слабост в сърцето дори се радвах, виждайки, че потенциала ми отслабва. В деня преди подбора чаронометъра показваше само тридесет единици и от радост аз дори се втурнах да прегърна Клифорд. Мислейки че може би това е процеса, които обръща нещата назад и потенциала се връща на законния си собственик.
Господи… какво щастие! Да, грозеше ме да си върна живота на слугиня. Но какво от това… така да бъде, ще оцелея някак. Голяма работа! Но ако Аш попадне в устата на Аспида… – от всички тези тревожни мисли направо се вледявах и имах чувството, че леда в гърдите ми превзема цялото ми същество.
В навечерието на Подбора, ВСА направо кипеше, фенове и почитатели рисуваха омагьосани плакати, а аз не можех да си намеря място. От всички страни ме гледаха усмихнати и намигащи портрети на Вандерфилд, възседнал такъв зловещ звяр, че единствено разчитах на преувеличеното перверзно въображение на художниците. Изтощена от нерви и притеснения, аз накрая реших да говоря с Аш, но за мой късмет Алисия постоянно се навърташе около него. Русата красавица се бе залепила като пиявица за младоженеца си и изглежда не го оставяше сам нито за миг. Вече започвах да си мисля, че никога няма да мога да хвана Вандерфилд без придатъка си под формата на невеста, когато видях през прозореца Аш да се насочва към мобила си паркиран на паркинга. Мушнах чантата си в ръцете на Ерик и го помолих да се погрижи за нея, грабнах якето си и се втурнах след него. Пробягах по заснежените стъпала навън, без да обръщам глава и после се втурна към каменната стена на ВСА. Аз трябваше наистина да говоря с младежа!
Широката зона за паркиране ме посрещна с гробна тишина. Тук имаше няколко редици мобили, но нямаше нито един човек.
– Къде се дяна Вандерфилд? – Направих още една крачка и подскочих, когато някой ме хванаха за ръката.
– Чудя се, за къде тичаш така… да не си изгубила нещо? – Измърмори Рийвс, извисявайки се над мен. Младежът носеше дълго черно кожено палто върху студенската си униформа. Снежинките леко казаха върху яката и тъмната коса на Клифорд, сякаш се опитваха да променят тъмния цвят на косата му в светъл. – Искаш ли да се повозим, злобичке?
– Не… – огледах се безпомощно търсейки къде е Аш? – Слушай, да говорим по-късно? Сега имам неща за вършене…
– Аз също… но ти винаги си на първо място, Адърли. – Усмихна се широко Рийвс. Но усмивката не затопли студеното синьо в очите му. Дори напротив, усетих как погледа му стана твърд и жесток. Веселият шегаджия, в който се беше превърнал през последните дни, изведнъж изчезна безследно. А аз така бях свикнала напоследък с шегите на Рийвс, че почти бях забравила онзи, който използваше с усмивка психическо въздействие срещу мен, а след това и срещу Иън. Вътре в мен се появи странно чувство-спомен, но нямах време да мисля за това сега. Рийвс примижа, гледайки ме. – Знаеш ли какво, злобичке? Аз искам сега…
Не го разбрах и когато младежа властно сложи ръката си на тила ми, привличайки ме към себе си, аз ахнах уплашено. Дръпнах се, осъзнавайки, че той се опитва да ме целуне. – Какъво… по дяволите? Защо сега? Аз не искам! – Но замръзнах, спомняйки си нашето споразумение. Топлите му устни покриха моите, изисквайки още. Рийвс прокара езика си, след това натисна настойчиво, задълбочавайки целувката. Дланите му здраво стиснаха талията ми и ме придърпа към напрегнато му тяло. Устните му ме галеха нежно, но настойчиво.
Сдържах недоволството си. – Все пак това е само целувка, какво толкова… голяма работа! Нищо сложно… разтвори леко устните си и постой така няколко минути. Целувала съм се и преди, не малко пъти. Мога да си помисля за нещо друго… например да реша няколко задачки по аритметика на ум . Или нещо по чароит да си припомня… дори е доста удобно!
– Отговори ми… – въздъхна Рийвс. – Прегърни ме… – протегнах неохотно ръка и докоснах врата на недосегаемия.
Висок… красив. А и целувката си я бива… доколкото мога да съдя от малкият си опит. Но нещо все не ми е наред на мен! Просто продължавай… и го прави още няколко минути само. Движи си езика наляво, надясно и после ще си свободна! Това е просто една целувка! – Принудих се да мисля за суните си, че чичо ми ще се оправи, и че го правя от благодарността. – Дори и да нямах чувства, недосегаемия ми помогна много и се отнася с внимание към мен, трябва да си го призная… а може би той не е толкова лош, колкото си мислех? В крайна сметка трябва да продължа с живота си… не мога вечно да страдам за… Аш. – В този миг силна болка прониза гърдите ми и аз неволно ахнах. – Lastfata? Не… сърцето ми, моето влюбено сърце. Това е то… което бие в знак на протест и не ми позволява да почувствам устните на някой друг! – А Рийвс вече дишаше учестено, усетих резките удари на сърцето му от потока кръв туптящ под дланта ми. Бях притисната към силните мъжки гърди. Точно там, където коженото му палто беше разтворено. Тогава Рийвс дръпна косата ми и остави следа от целувки по врата ми.
– Стига… – дръпнах се рязко аз. Недосегаемия вдигна глава и пое дълбоко въздух.
– Вкусна си, Адърли… – каза той дрезгаво.
– Трябва да тръгвам!
– Та ние едва започнахме. – Рийвс стисна собственически ръката ми. – Ти си моето момиче, нали знаеш? Или го забрави?
Доволна усмивка играеше на устните му, но все така не променяше изражението на очите. Те си оставаха студени и жестоки. Тогава аз изведнъж замръзнах, усещайки в себе си lastfata. Извърнах рязко глава, втренчена в стъклото на черен мобил на паркинга. И едва сега забелязах нещо, което не видях преди малко. Черният железен звяр тихо мъркаше, двигателя му работеше. – А това означава… – вратата се затръшна и аз неволно направих крачка назад, виждайки бледото лице и черните от обземащата ги тъмнина очи на Аш.
– Махни се от нея…
Изглеждаше, сякаш го каза спокойно, но аз вече бях изучила достатъчно русия младеж, за да разбера, че зад това безстрастие се крие ураган от чувства, способен да ни смели и изплюе безжизнени! Рийвс се усмихна лениво.
Ето го и самоубиеца… състезанието не му ли е достатъчно?!
– Аш, виж ти! Не те забелязах… решил си да се разходиш ли? И защо да се махам от приятелката си? Ние едва сега започнахме…
– Казах… махни се. – Отговори Вандерфилд още по-спокойно и още по-страховито. Рийвс остана неподвижно на същото място, но аз мъдро отстъпих крачка назад. Но просто забравих, че дланта ми беше здраво стисната от ръката на Клифорд.
– Аш, просто си върви… – провлачи моя приятел. – Пречиш ни в момента. А аз мисля отново да целуна Тина. – Нямах време дори да се възмутя от чутото, защото Вандерфилд извади рязко от джоба си нугатите си.
– Ти просто се опитай да я докоснеш отново! Адърли ще дойде с мен…
– А може би трябва да попитаме Тина с кого ще тръгне?! – Отвърна той с ленива подигравка. – Е… Тина? – Намръщих се, но въпреки това отговорих.
– С теб…
– Е, изяснихме се… – оголи зъби Клифорд. – Така че омитай се… приятелю. И не се бъркай в личния живот на другите. Нали знаеш че е вредно за здравето. А последно време твоето и така е слабо. Щитовете ти не се получават, магиите ти се развалят… трябва да се грижиш за себе си, Вандерфилд.
– Адърли… казах да се отдръпнеш. – Нареди властно Аш.
Да… аз с удоволствие! Ще ви оставя да си мерите тук с магическите умения, без мен! Само дето железните клещи на Рийвс стискат дланта ми като в капан и не ме пуска! – Аш погледна преплетените ни пръсти и се ухили пренебрежително.
– Страхуваш ли се, Рийвс? Пусни я… и да те видим. – В този момент Клифорд ме пусна и извади рязко стъклените топчета от джоба си заемайки нападателна поза.
– Спрете! – Не издържах аз. – Боевете са забранени на територията на ВCA!
– Махай се оттук… – извика грубо Клифорд, а сините му очи блестяха от вълнение и гняв. – Чакай ме в креватчето скъпа, ще се видим съвсем скоро.
Аш произнесе заклинание и хвърляйки от своите нугати. Между момчетата избухна ярко червена светкавица от двойното заклинание. Съперниците устояха все пак бяха обучени за това гадовете. Но ударната вълна отхвърли настрани мен. Имах късмет, че удара бе поет от купчината сняг, който усърдния портиер беше изгребал към оградата.
– Слугиньо!
– Злобарке!
– Добре ли си?
– Цяла ли си?
Два чифта очи, сини и зелени се взряха в мен.
– Да, отлично… но не благодарение на вас. Да се провалите в бездната дано! – Излаях аз, разтърках натъртеното си дупе и станах. – Избийте се взаимно, направете си услуга! Само че без мен! Мразя ви…и двамата! Не искам да ви виждам… – и като се обърнах, се запътих с бърза крачка към академията.
Краката ми сами ме отведоха до моята изоставена класна стая. Изтичах, усещайки как вътре в мен кипи и бушува. Когато влязох хвърлих сакото си на пейката. Но тогава веднага нечии силни ръце стиснаха раменете ми и ме обърнах. Сърцето ми удари искайки да изскочи, предизвиквайки необратима реакция в моето тяло. Аш ме придърпа към себе си, свивайки устни.
О, не, ако ме целуне той, няма да се получи да мисля за аритметиката. Изобщо няма да мога и да мисля. Просто ще чувствам, ще се топя, ще губя волята си и ума си. Ще умирам и ще се прераждам в краткия миг на допир. – Но все пак се отскубнах. Притисна студените си длани към горящите си бузи.
– Не ме докосвай! Махни се от мен! – Аш нервно прокара ръка през косата ми, а аз прехапах устни. Отново ме погали… и отново. – Но, какво прави той? Ние двамата… та той има годеница, семеен снобизъм, черен мобил и огромно презрение към света. А аз имам болен чичо, постоянно преследване на суни, оптимизъм и смъртна перспектива. Между нас е ажурна ограда, Киж и Пиж, lastfata и много недоразумения. Нямаме нищо общо… нито една обща точка. Само едно диво привличане и почти неконтролируемо желание да се сближим. Но това не е достатъчно?
– Изчезвай!
Стиснах и захвърлих един учебник, който ми попадна под ръка. Но не уцелих. В следващия миг замръзнах, когато видях как Вандерфилд се обърна тръгна бавно и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Не вярвайки на очите си, погледнах към затворената врата. Вдишах шумно, сама в прашната изоставена аудитория, преглътнах сълзите си. – Отиде ли си? Отиде…
– Аш!
Излетях в коридора, беше празен. Нямаше никой чак до стълбите, рядко идваха студенти в тази част на сградата. Видях само жълтите петна светлина от стенните лампи, съчувстващите погледи на портрети от стените. И единствено желанието да крещя. – Отиде си… – тогава се обърнах.
Аш стоеше там облегнат на стената до вратата. С ръце в джобовете и отворено яке, бели кичури коса падаха върху лицето му, устните му бяха стиснати. В очите нямаше ни капка зеленина, само тъмнина и безкрайност. Пристъпих към него, той пристъпи към мен. Той ме вдигна в ръцете си, впивайки устните си силно, алчно и диво. Внесе ме обратно вътре и вратата се затръшна след нас, откъсвайки ни от света. Без да прекъсва целувката ни, ме настани на масата, вклини се между краката ми. Дръпна нетърпеливо дрехите ми, събличайки ги. Сакото ми полетя на пода, последвано от полата ми. Ризата ми се разтвори като копринени крила на птица. Аш се отдръпна за момент, разглеждайки ме страстно, трепереща от очакване и желание, с вече подути устни, само по риза, бельо и любимите ми омагьосани чорапи. Погледът му накара цялото ми същество да избухне в непоносими пламъци, коленете ми отслабнаха.
– Не мога… повече…
Той издиша толкова отчаяно, че ми се прииска да се притисна по-близо, за да го усетя и да го целуна, отново и отново! Аш, все още облечен, пристъпи към мен и постави ръката си на кръста ми, придърпвайки ме към себе си. Прокара езика си по врата ми, изкарвайки докрай треперещия дъх от тялото ми. Вътре в мен бушуваше вулкан, чиято лава вече кипеше искайки да изригне, и сякаш беше огромна огнена змия, която пламтеше все по-ярко и по-ярко.
Хванах дясната длан на Вандерфилд и дръпнах ръкавицата от ръката му. Гледайки желанието в очите му направо спираше дъха ми. Аш се напрегна, за момент изглеждаше сякаш иска да се отдръпне. Но не, ръкавицата падна върху полата ми, а Вандерфилд въздъхна с облекчение, предавайки се. Със стон той отново ме целуна, заравяйки двете си ръце в косата ми. След това плъзна ръката си надолу по тялото ми и докосна крака ми. Пръстите преминаха от коляното към бедрото. Наведе глава и облиза гърдите ми, взе зърната в устата си, галейки го с език и засмуквайки ги леко. Извих се от сладки усещания, навеждайки се напред. Толкова исках да го усетя целия, гола кожа, силни мускули, неговата топлина, тялото му. Исках всичко! Аз нетърпеливо дръпнах сакото му, после жилетката, накрая и ризата, разкъсвайки копчетата и я хвърлих на пода при всички останали дрехи. С нарастващо нетърпение разсъбличах дрехите на Аш който допълнително усложняваше задачата ми, защото не свали ръцете и устните си от мен, лакомо покривайки с целувки всичко местенце от тялото ми, до което можеше да достигне. Когато най-накрая достигнах до голото му тяло изстенах тихо, прокарвайки ръка по напрегнатия гръб, докосвайки кръста, трапчинките отдолу, гърдите му. – Гладката гореща кожа. Силен, напрегнат, възбуден до краен предел! И целият само мой! – Вандерфилд си пое дълбоко въздух и прокара ръка между краката ми. Аз изстенах и се вкопчих в раменете му, впих устните си към врата му и дори го захапах!
– Аш…
– М…
– Моля те, Аш…
– Още… кажи още…
– Моля те… имам нужда от теб…
– Искаш ли ме?
– Да…
Той вдигна глава и ме погледна в очите, рязко разкопча панталона си, притисна се в мен, държейки крака ми, за да ми е по-удобно. Тихо изхлипах и застенах, опитвайки се да се сдържа.
* * *
Стисках зъби толкова силно, чак до болка. – Проклятие, всичко ме боли, от желание, от необходимост. Просто не мога да я гледам така, разкрита, в моята собствена риза, с разрошени къдрици и без бельо, дрехи разхвърляни навсякъде. От тази гледка пред себе си направо губех присъствие и почва под краката си. Но не… само след нея! Дръж се Аш… – Тина ме дърпаше за дрехите, докосваше ме толкова алчно, сякаш не издържаше без мен, без да ме докосва. Галеше ме по врата и гърба, докосваше корема ми. Това бе изключително възбуждащо. Поти бях полудял от образите, които ме измъчваха вечер след вечер, всяка нощ. Дори и през деня понякога, постоянно. Но сега реалността надминаваше всяка, дори и най-порочната ми мечта! Тина внезапно алчно притиска устни във врата ми, оставяйки следа от зъби по кожата ми. – О проклятие! Хареса ми. Белези от нея по тялото ми. Искам тя да го направи отново. – Измъчвам я с устни, бавно слизам надолу разпръсквайки по цялото и тяло кратки, но изгарящи целувки. Мисли нямах, нямах нищо и виждах само нея. Хванах я за дупето, притискайки го по-силно в себе си. – Господи само как ухае тя? Така и все още не мога да разгадая аромата ѝ… но това сега няма значение. Просто искам още… и още от нея…
Някъде в периферията на разума ми се бият избледняващите мисли за lastfata, за потенциала ми, който рискувам. Но аз го захвърлям и пак хапя подпухналите, водещи ме до лудост устни, розовите и зърна, треперещия плосък корем. – Не ми е достатъчно! Искам още… искам всичко
– Моля те, Аш…
О да… от това имам нужда. От този треперещ глас и от тези пръсти, вкопчени в плътта ми. От молбата в широко отворените ѝ очи, в тялото ѝ, в докосванията ѝ. Моля те… Дай ми себе си!
– Нуждая се от теб…
Това е всичко… тази нейна дума ми действа като заклинание, което унищожава всяка бариера, която имам.
Обладавам я рязко, бързо и дълбоко чак до тъмнина в очите ѝ, до дрезгаво ѝ дихание. Тина се навежда назад, отмята косата си назад. Русите къдрици се пръскат по прашната маса, ръцете ѝ се хващат за ръбовете, опитвайки се да се задържи. Следва ново проникване и пак, и пак. Облизвам капчиците влага от врата ѝ, движа се все по-силно и по-дълбоко. Тя вече стене на глас. – Извитото ѝ тяло, отворените ѝ устни, стенанията ѝ… още много спомени за колекцията ми, които ме измъчват през дългите нощи. – И аз ги попивам и поглъщам жадно, заедно с нейния вкус, мирис и глас. – Но не ми е достатъчно… искам още. Искам я цялата… само за мен… завинаги.
Нещо се случва около нас, с крайчеца на окото си забелязвам хиляди искри, въздуха вибрира и трепери в ритъма на нашите движения. Стъклата звънят, огромния прашен глобус се върти в дървената си стойка, гравираните животни препускат в рамките си, птиците от картините излитат, а стените се топят като свещи. Но дори покрива да се срути върху нас в този момент, няма да спра.
Мисля, че искам да вляза буквално в нея. Да я запълня изцяло. Искам да съм единствения… завинаги. Диви, непоносими желания. Ревност, ярост и още нещо непонятно, непознатото ме гризат отвътре, сякаш откъсвайки късове живо месо, парче по парче… Още един тласък… и още, и още!
* * *
Това, което прави с мен, е такова непоносимо удоволствие, че ми идва да се смея и да плача едновременно. И нямам нужда дори от една дума. Светът се взриви, тялото ми трепереше от сладки спазми. Вандерфилд падна отгоре ми, притискайки ме към масата с тежестта си, дишайки дрезгаво в слепоочието ми. Облизах сухите си устни, изпитвах неистова жажда. Устата ми естествено се разтегна в усмивка, чувствах се толкова добре. – Сега вече всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред. Всичко ще преодолеем… ще сме заедно. – Отворих уста за да кажа нещо което мислех, но той ме изпревари.
– С Клифорд също ли искаш още и още? – Въпросът му не достигна веднага до съзнанието ми, блажено носещо се нейде в облаците. Но когато разбрах.
Избутах неприкосновения от себе си, претърколих се през масата и вдигнах бързо полата си от пода. Бях изумена от безпорядъка, който бе настанал в аудиторията, все едно ураган бе минал от тук! Но точно в този момент не ми пукаше изобщо. Дрехите ми бяха намачкани, имаше много прах и мръсотия по плата. Закопчах ризата си, накриво пропускайки половината копчета. – Сигурно имам гнездо на главата… да върви в бездната! – Аш през това време успя да закопчае панталона си наблюдавайки ме намръщено. Тогава внезапно се приближих, замахнах с все сила с юмрук и го стоварих в корема му. Вандерфилд ококори очи от болка и се приведе, очевидно не очаквайки това.
– Какво… по дяволите?
– Това ти е отговор! – Излаях аз.
– Тина!
– Не се приближавай до мен! Мразя те!
– Лъжкиня!
– Мерзавец!
– Ей, спри!
Зад гърба ми отново нещо заискри, но не си направих и труда да го погледна. Изтичах през вратата и се втурнах към галерията, стискайки сакото си в ръце. Тогава усетих, че гърлото ми сякаш задра, може би от страстните викове, или от не изплаканите сълзи. Втурнах се през открития проход между крилата на ВСА и влязох в затворената изоставена умивалня. Тук нямаше светлина, а през месинговия кран едва течеше ледено студена вода. Но успях да се поизмия и да охлади горящите си бузи. Закопчах дрехите си и се огледах в мътното огледало, което си беше най-обикновено, не омагьосано. На лунната светлина отражението ми беше бледо и леко диво. Погледнах устните си и веднага през ума ми премина пороя целувки. – И то какви целувки… – прокарах опакото на ръката по устните си, сякаш надявайки се да заличи следите от изживяната страст. Въздъхнах и отново пъхна ръце под тънката струя вода.
– И все пак Вандерфилд е рядка гадина! – Оплаках се на отражението си. – Ту ти се иска да го целунеш, ту ти се иска да ги пребиеш. И то да го пребиеш здравичката! – И вечерята пропуснах! И всичко заради…
Успокоявайки се с мърморене, аз предпазливо погледнах от тоалетната. От вълнение ме сви гърлото. В коридора нямаше никой, изобщо никой. Извадих от джоба си чаронометъра и го сложих на ръката си. Взрях се в стрелката и изстенах на глас.
– Това е много лошо… господи имам 85 единици!

Назад към част 17                                                                    Напред към част 19

Глава 17

Клавис Ловис разпери длани, показвайки на противниците да са готови за битка. Тренировъчната зала бе обляна от дневна светлина. Погледнах Рийвс, който стоеше точно срещу мен. Всички бяха облечени еднакво по време на тренировките, обути в широки меки бели панталони и голи до кръста, краката ни бяха боси. В ръцете имахме дълги заострени оръжия с нарези по остриетата, който бяха покрити с метални тренировъчни предпазители. Това оръжие се наричаше „лимбрант“, стоманата от която бяха изковани бе омагьосана и пропита с магията на множество заклинатели. Неговото най-безспорно и значимо предимство, беше че лимбранта е способен да убие повечето създания от Хребетите. Естествено не всички, за съжаление, е безполезен срещу Аспидите. Аз се обучавах да владея лимбранта още от детството си. Между впрочем както и моя бивш приятел.
Учителят вдигна отворените си длани нагоре и извика гръмко.
– Противници на позиция, лимбрантите в хоризонтално положение… и запомнете! Никакви заклинания! В ръцете ви е едно красиво и древно оръжие и то пее песента на смъртта във всяка ваша битка! Колкото по-силен е звъна му, толкова по-близо е нечия смърт! Уважавайте го, за да ви отвърне то със същото! Напред! – Кресна треньора гръмко.
Рийвс пристъпи меко, завъртя лимбранта си със светкавична скорост и нанесе удар. Аз го посрещнах с моето оръжие отблъсквайки го, а след това нанесох мълниеносна контраатака. Гневът бушува вътре в мен, но аз се опитах да го успокоя, защото вече знаех, че е лош съветник в битка. Лимбрантите тихо зазвъняха, започвайки песента си.
– Ооу… виждам че днес не си в добро настроение… – Клифорд също парира удара ми, обърна се и се усмихна подигравателно. – Да не би нещо да те е разстроило, Аш?
– Остави я на мира… – прецедих през зъби, като същевременно избягнах хладната стомана, прелитаща на милиметри над главата ми. – Добро попадение… и звъненето се засилва, издавайки намеренията ти. Но те са толкова безполезни, колкото безполезен си и ти самият. Впрочем лимбранта ми започна да пее от самото начало, така че по това съм напред.
– Олеле, ти да видиш… – изсмя се презрително Рийвс. – Наистина ли всичко това е заради Адърли? Притеснява те, че сега сме заедно ли? Защо? – На лицето на Клифорд се появи подигравателна лукава усмивка.
– Мислиш, че не знам защо започна всичко това?
Последваха по няколко светкавични удара от двете страни! Звънът на оръжията ставаше все по-силен. Околните спряха и започнаха да ни гледат. Треньорът Ловис също ни гледаше много внимателно и отблизо, провиквайки се от време на време към останалите студенти да не зяпат а да тренират. Двамата с Рийвс допреди се биехме доста често, усъвършенствайки уменията си до невиждано ниво и затова бяхме смятани за най-добрите бойци с лимбранти в академията за последните години.
При един от ударите оръжието ми закачи незащитената страна на Клифорд, оставяйки с върха си кървава следа, а Рийвс оголи зъби гневно.
Последваха още няколко мълниеносни удара от двете страни, а звъненето започна да става оглушително!
– Не става въпрос за Тина, нали така глупако… – казах тихо, така че другите да не чуят, продължавайки да атакувам. – Става въпрос за власт… нали? Баща ти прокарва Закона за ненадарените с потенциал и той прави всичко, за да се доближи до обикновените хора. И връзката на сина му с обикновено момиче ще добави допълнителни точки и гласове на съветника! Това е негова идеята… нали? Вие просто използвате момичето!
– По себе си ли съдиш… неудачнико? Да се възползват от всички околни е запазена марка на семейство Вандерфилд! – Клифорд се измъкна от атаката ми, обърна се рязко и се втурна към мен. Острието на лимбранта му заплашително се плъзна по гърдите ми, но със сетни усилия успях да се изплъзна. Двете стомани се срещнаха, от което изскочиха искри, а звъненето вече стана оглушително. Лицата ни с Рийвс се сгърчиха от усилието, а по ръцете ни се появиха дебели издутини от сухожилия и вени. Не бе никак лесно да удържиш натиска на противника ми. Копелето беше силно, почти колкото мен и имаше същите завидни умения.
– Остави я на мира! – Излаях, отхвърляйки с усилие Клифорд назад. Той не успя да се задържи на крака, падна на пода, но светкавично скочи отново на крака, замахвайки със смъртоносната стомана към мен.
– Или какво?! – Изсъска заплашително бившия ми приятел. – Притесняваш ли се за своята слугиня? Какъв отговорен работодател само! – Отново последваха няколко бързи удара! Летяха искри във всички посоки, железните предпазители вече бяха покрити с дълбоки язви, а мелодията на магичните лимбранти стана заплашително смъртоносен. Изглежда, че околните ни гледаха с изключително внимание, но аз не виждах никого в този момент, единствено целта ми. Дори вече не можех да чуя песента на стоманата.
– Адърли вече е моя… примири се Вандерфилд! – Усмивката на Рийвс сякаш ме удари право в лицето, почти зашеметявайки ме. – Моя… и само моя! Толкова жива, толкова искрена и гореща! Страстно момиче… пребледнял си нещо, Аш. Но ти не се тревожи… – нови три гръмотевични удара и искри, и кръв, и звън. – Аз ще бъда много нежен с нея… Ще ѝ хареса… повярвай ми! На нея вече ѝ харесва! – Бързо преобръщане и отново удар, но този път точно в целта, в оголената незащитена гръд на Клифорд. Последва оглушителна тишина.
В следващия миг някъде отзад се чу вика и Клавис Ловис с неговия защитен купол се хвърли към Рийвс. Който не издържа и падна на колене, стискайки оръжието пред себе си. А моя лимбрант сякаш изви недоволно, отскачайки от омагьосания щит. Аз без да мисля отново забих оръжието в щита и отново, и отново! Докато защитния купол започна да се пропуква, като стъкло под ударите на лост. Песента на омагьосаната стомана сякаш се извиси до тавана и после беше подета от десетки рапири, мечове и лимбранти висящи по стените на тренировъчната площадка. В този момент някои закрещяха, други направо избягаха! Тогава Рийвс вдигна глава и видях в очите му страх. Да, бившия ми приятел беше уплашен. Дори обичайната му весела усмивка беше изчезнала от неговото лице! И този миг беше толкова невероятен, че дори се опомних. Бързо се отдръпнах изпускайки оръжието с което до преди малко бях готов да убия.
– Предупредих ви… никакви магии! – Извика разгневен учителя. По бледото лице на майстора на меча се появиха червени петна, така че той заприлича на петнист звяр. – Какво си позволяваш? Какво направи с оръжието? Как проби щита ми? Как?! Ти, ти… побъркал ли си се? Г-н Вандерфилд! Господин Клифорд! Налагам ви глоби! И двамата сте глобени! И забранявам вашите двубои до следващо нареждане! Разбрахте ли ме? Рийвс, добре ли си? – Сухо попита треньора.
– Отлично… – измърмори недосегаемият правейки гримаса. Примижавайки, погледна към мен и добави. – За разлика от Вандерфилд… явно съвсем се е побъркал! – След това се обърна и тръгна към съблекалните.
Аз погледнах каменните стени. Оръжията вече не звъняха и не трепереха заплашително сякаш искаха да скочих и да се врежат в студентите, но в мен все още бушуваше ураган. Бях готов да убия, аз исках да убия и бих го направил. Само мисълта, че шибаният Рийвс докосва моята слугиня ме караше да губя самообладание. Чувствах ревност, черна и разрушителна, беше като тъмна фуния, в която падах и където имах само едно единствено желание, да убивам. Погледнах към лимбранта ми на пода, който в отговор иззвъня леко и сякаш одобрявайки мисълта ми. Прекрачих го и тръгнах бавно напред, последван от погледите на всички студенти.
* * *
– Купи си рокля… – измърморих отегено, крачейки из стаята си. – Той какво си въобразява… че моя бюджет е неограничен и спокойно предвижда такива разходи! Това е гадно! – В следващия момент нещо се размърда в ъгъла и Листик се появи от стената. Аз прехапах езика си и изстенах. – Явно е необходимо да отуча тази дума! Изглежда моят белезникав любимец го възприема като повикване. – Погледнах към неканения гост и ахнах. – Свети Фердион… та ти отново си пораснал! – Въздъхнах аз и с нарастваща паника започнах да разглеждам чудния звяр. Израстъците по гърба му в крайна сметка се бяха оформили като шипове и бяха приели съвсем заплашителен вид. Опашката му се беше удължила допълнително, а страничните израстъци вече съвсем бяха придобили формата на крила. Това означава, че страховете ми се потвърждаваха, Листик е неизвестно летящо същество.
По навик домашния ми любимец се втурна към леглото ми и се опита да скочи върху него. Аз го цапнах по нахалната физиономия, а Листик оголи зъби и изсъска. Отдръпнах се встрани защото все още се плашех от това впечатляващо зрелище с оголени зъби. В тясната му и дълга уста, проблясваха дълги бели зъби, които лесно биха могли да откъснат нечия ръката.
Може би все пак да оставя това същество не беше толкова добра идея?
– Та ти беше малък и сладък, с размерите на коте! Как толкова си пораснал сега… как питам?! На ти сега домашен любимец! – Оплаках се на несправедливата вселена и отново се обърнах към звяра. – За къде растеш още? За къде? Какво да правя сега с теб?
Домашният ми любимец радостно направи кръг около оста си, гледайки ме косо със змийските си очи. Той изсумтя шумно, изпускайки пара от ноздрите си. И като пъхна глава под леглото, се опита да влезне по-дълбоко. Но издатъците на звяра, вече бяха доста големи и не се побираха. Шиповете оставиха дълбоки канали върху дървото на леглото ми. Но гадината не разбираше, че е станал твърде голям за обичайното си убежище и упорито се опитваше да влезе под него. Лапите му стържеха по пода със зловещ металически звук. Тогава аз не издържах и хванах Листик за опашката.
– Спри! Чуваш ли! Няма да можеш да влезнеш там! Достатъчно! Каква гадост!
Опашката на звяра щастливо се заударя в пода, събаряйки мен и масата с учебници. Махнах с ръце и в опита си да се задържа се хванах за една от поличките на стената. Но изглежда, че е била или твърде стара, или твърде слаба, защото не можа да понесе такова отношение към себе си и се откачи от стената! Аз се сринах на пода заедно с поличката и няколко книги, тетрадки, пера, дори една чаша. А купчина дреболии намиращи се върху нея се пръснаха с трясък из цялата стая! Листик мушна глава, шията и предните лапи под леглото, и притихна. А аз почувствах огромно желание здравичката да сритам стърчащият му изпод леглото задник. Но точно в този момент тих глас прозвуча вън в коридора, точно пред вратата ми.
– Тина, добре ли си? Чух някакъв шум… – с мек глас попита Аодхен зад вратата.
– Всичко е наред! – Отвърнах, подскачайки от пода. Обръщайки се към леглото си поех спокойно дъх. Листик беше изчезнал, точно навреме! Затова бързо изтичах към вратата, дръпнах я и се усмихнах невинно на заклинателя, който беше като замръзнал на прага.
– Съжалявам много професоре… реших да загрея малко и случайно ударих рафта. Простете че ви разтревожих. – Аодхен внимателно огледа стаята ми и процеди през зъби.
– Вие наранена ли сте?
– Не!
– Ами… добре тогава. Ще наредя да ремонтират рафта ви утре. Приятни сънища, Тина.
– И на вас, професоре. – Все още стоях на прага, не позволявайки на заклинателя да влезне навътре. Той ме погледна в очите и каза.
– Между другото… нали ли ти казах, че на горните етажи са наложени магии? Тук не могат да влизат непознати.
– Много се радвам да го чуя професоре… – измърморих неподготвена, като веднага се зачудих. – Какво има предвид професора? Страхува се, че ще започна да водя приятели в кулата ли?
– Ти си младо и много привлекателно момиче, Тина. Чух, че имаш нов… обожател. Рийвс Клифорд… определено неочакван избор. – Аодхен сложи ръце зад гърба си и ме погледна строго.
– Забранено ли ми е да общувам с него? Мислех, че забраната се отнася само за Аш. – Заклинателят се намръщи.
– Нямам право да ви забранявам това… – каза той бавно и отчетливо. – Лека нощ… – и обръщайки се, той тръгна бавно по коридора. Аз примигнах с очи, гледайки след него и отново се зачудих какво имаше на ум професора! След секунда затръшнах вратата, отидох към масата и ахнах от уплах. В ъгъла на стената срещу мен се беше простряла познатата ми вече сребриста опашка. Листик явно не беше избяга, а просто бе станал невидим!
– Хей, какво става с теб? – Седнах притеснено до треперещия звяр, който сякаш съскаше тихо и едновременно ръмжеше.
– Изглежда, че ти също се страхуваш от професора, нали? – Измърморих, отдръпвайки се от Листик. Домашният ми любимец изръмжа и отново изчезна, този път дори не се и учудих. – Може би отново се крие някъде, кой ли го знае?
След като се измих и преоблякох, седнах до масата. Рисунките ме мамеха от стените и аз се огледах несигурно. Страшно бе да попаднеш в чужди спомени, защото не можех да контролирам какво се случва и не знаех как да се върна обратно когато реша. Но реших, че засега това е единствения начин поне да разбера нещо за lastfata. Прецених да оставя съмненията настрана и да действам. Решително пригладих косата си и се взрях в една от картините. – И така, какво имаме тук?
– Леле, това е изгорелия от небесната паяжина мост! – Веднага познах място във ВСА. – А виж това нещо аз не го знам… интересно… а това пързалката ли е? Точно така, това е пързалка! И фенерите, окачени по дърветата, и ажурната пейка с одеялото, и керамичните чаши за чай… – И парата от напитката, която се движеше докато съживяващата се рисунка ме придърпваше към нея в миналото.
– Ела при нас! – Засмя се Камелия и махна с ръка.
Момичето беше облечено с късо пухкаво палто, плетена шапка, изпод която надничаха няколко кичура коса, карирана пола, топли вълнени чорапи и бели кънки. Металните ножове на кънките блестят толкова много, че чак ме заболяха очите. А сърцето ми спираше всеки път, когато тънката и фигура излиташе във вихъра на разпръскващите се снежни осколки и след няколко финта във въздуха се приземяваше грациозно отново на леда. Камелия беше невероятно изкусна в подобен тип скокове. Наоколо се мярваха познатите лица. Джон, Уилям, Аделия и мнозина други гледаха с възхищение танцуващата севернячка. Особено Алекс, моя най-добър приятел.
– Хайде! – Поклатих глава и стиснах чашата, опитвайки се да стопля ръцете си.
Трябва да си купя ръкавици… отново замръзнах. Само от мисълта също ме пронизваше от студ. Това се случваше напоследък постоянно…
Гръмотевицата и мълнията! – Двамата с Алекс се мръщим на глупавите прякори. – На кого му дойде това в акъла? Аз съм гръм. Мълча дълго, а после оглушавам от рева си. Алекс е мълния. Бърз, горещ и ослепителен…
Смешно е, но има известна доза истина в тези нелепите прозвища. – Но това не означава, че те ми харесват. – Оттеглил се встрани до борда, наблюдавах останалите отстрани, както беше навика ми. – Бих искал да избягам. Но не мога да… стоя и просто гледам как Алекс върти Камелия. Двамата се смеят, външно са невероятно хармонична двойка. Моят приятел е увлечен… сериозно увлечен. Никога не съм го виждал такъв. Дори скромното родословие на Камелия и факта, че тя е случайник, не са в състояние да спрат Алекс. Аз продължавам да треперя, замръзнах. Трябва да тръгваме…
– Не ти ли харесва пързалката?
– Защо тя е тук? – В светлината на идиотските фенери, висящи на гроздове около пързалката, сивите ѝ очи изглеждат пъстри и многоцветни. Не искам да ги гледам… това, което научих направо ме подлудява…
– Не ти ли харесва?
– Не. – Държа се грубо, искам тя да си тръгне. Алекс се намръщва а Камелия облизва устни и замислено прехапва долната. Тя често прави това, когато е изгубена или уплашена. Знам това…
– Ками, остави го на мира. За съжаление моя приятел не обича да се забавлява с живите хора, той предпочита компанията на книгите. Винаги си е бил такъв! Ела да ме научиш на този финт… на север всички момичета ли са толкова умели… в танците?
Алекс се смее, но гледа напрегнато. Момичето прехапва устни и все още стои наблизо до мен.
– Камелия, чуваш ли?
– Върви с него… – произнасят устните ми. – Забавлявайте се.
– Само така ти се струва…
Произнася тя едва чуто, гледайки ме в очите. И разклаща решително глава.
– Трябва да поговорим… за това което се случи… и за това какво става сега…
– Замълчи. – Алекс отново се приближава, дърпа момичето към центъра на пързалката и и казва нещо. Аз се обръщам и отивам в тъмнината, отвъд леда осветен от фенерите, и отвъд чуждото веселие. Догонват ме леки стъпки. Чувам ги, но не се обръщам.
– Изчакай!
Тя изглежда объркана.
– Поговори с мен… обясни ми!
Усмихвам се. – О, ако разбереш… Само ако разбереш истината! Момиче, пожелаващо си желания на падащите звезди, събиращо парчета лед, за да разбереш името на годеника си, вярвайки в нейните ледени духове и полярни богове. Ако само разбереш истината… колко много чувства. Как падат отгоре ми, притискат гърдите ми, изкарват въздуха от дробовете ми и стискам гърлото ми! Твърде много!
– Не ме следвай! – Почти изръмжавам аз на срещи ѝ. – Остави ме на мира! Нямам нужда от теб, ясно ли е?
– Но…
– Ние сме различни… за такива като нас бъдеще няма. Време е да разберете това!
– Но как…
– Просто се забавлявах. Това е всичко… – отвръщам се от сивите очи, в които блестят сълзи, или пак просто са отраженията на фенерите… не знам. Пъхам ръце в джобовете си и се отдалечавам. Няма повече стъпки отзад…
…Мрак… Провал… И… тъмна стая. Мека светлина изпод розовия абажур… очи. Сиви като леда. Безкрайни, с разширени зеници, Камелия Янсен. Леко се наклонявам назад и виждам носа и устните ѝ. Петна от руж по бузите. Ръцете ми нежно галят гърба ѝ. След това се придвижват напред и докосват закопчалките на якето . В главата ми започва ужасно да шуми. Чувствам се напълно опиянен и щастлив… и… учудващо е какви дълги жакети са имали навремето в академията, с бухнали ръкави. Сегашните мисля че са по-добре и по-красиви. А и застяжките са по-удобни.
– Какво??? – Осъзнаването ме удари като мълния в главата. Този, в чието тяло бях, бавно сваляше дрехи на момичето, което се изчервява и хапе устните си. – Та, те… о-о-о, не! Господи, не искам да гледам това! Само не и това! Трябва да се върна обратно! Веднага! Не издържам да стана наблюдател на ТОВА!
Изведнъж се строполих на пода и се взрях с облекчение в тавана на стаята си.
– Слава Свети Фердион и вси бащите основатели! Върнах се!
Докато възвръщах накъсаното си дишане се опитах да разбера какво точно видях. Вече се бях досетила, че виденията не идват в хронологичен ред. – Вероятно най-ранния спомен, който видях е спасението на Камелия, когато тя падна от кула. След това нова среща във ВСА, младежа разпознава момичето, което беше спасил. Целувката, съдейки по влюбените очи на севернячката, е била преди пързалката. Но на пързалката двойката се е скарала и се разделила. Господи, колко много чувства имаше… – стиснах слепоочията си от объркване. – Как е възможно да усещам всички тези чувства едновременно? Болка и щастие, омраза и любов, страх, съжаление, дълг, чувство за вина, желание да убиваш и в същото време да защитаваш… да, това направо може да пръсне главата ти! Направо да се побъркаш! Дори ми е трудно да различа собствените си чувства, мисли и спомени от техните. Останах в тялото на непознатия само няколко мига, само мъничко късче от живота на този беден младеж! А все още усещам ехото от тези разбити, усукани отвътре навън, почти непоносими емоции! Господи… та той я обичаше. Обичаше я до безсъзнание. Но все пак накрая я прогони… такива ужасни думи. Дали те наистина са причинили смъртта на момичето? Или е решила по този начин да му върне магическия потенциал?
Потърках челото си и се обвих с ръцете си, сякаш опитвайки се да се спася от внезапния студ, който нахлу в мен. – А може би студа, който усетих, докато бях в спомените му, беше все още с мен. Какво се случва? Аз не съм леденото момиче! Аз съм Тина от Котловината! Аз съм различна! По-силна съм! – Историята няма да се повтори! – Решително ударих по масата с длан.
– Аз не съм Камелия… и няма да направя нищо подобно! Никога! За нищо на света…
Тъй като след това не можах да се концентрирам върху уроците, пропълзях под топлото ми одеялото и се покрих през глава. И си позволих да мисля за Вандерфилд.
Дали е възможно, Аш също губи себе си, точно като момчето от моите видения. Какво ли чувства?!
* * *
Отново разгледах плана си, въпреки че вече го бях запомнил и дори можех да го повторя на сън посред нощ със затворени очи.
В Хрониките на Кралството бях успял да намеря само пет случая, в които някой слаб заклинател е успявал да се справи с Аспида Два от тях бях отдал на случайността, защото ми изглеждаха твърде смешни и с прекалена доза късмет. Останалите три ги проучих подробно и на тяхна база разработих схема, която трябваше да помогне на мен също да се справя с черната твар.
Днес в изоставената арена бяхме само аз и стария пазач на питомниците. Снежинките бавно падаха върху раменете и косата ми, и ме гъделичкаха по врата. Потърках длани от студа. Несъмнено предимство на високия потенциал беше, че заклинателите почти не усещат студа и много рядко боледуват. Преди дори не закопчавах якето си, но сега замръзвах и дори обмислях, че е време да си купя шал и дори шапка.
Усмихнах се и се изправи, гледайки към пазача. Старецът държеше на дебела верига една от Виверните. – Естествено това не е дива Аспид, но трябваше да тренирам с някого! За мен най-важното е да издържа определеното време и да обуздая Аспида. Да я убивам на състезанието, за щастие нямаше нужда. Иначе нямаше да имам никакъв шанс. За мен необходимото бе да я неутрализирам и това аз определено мога да направя!
Трябва да метна сдържаща примка около врата на звяра, да го усмиря и да потвърдя моята сила. Заклинанията за омагьосани въжета, примки и други такива, изискват не повече от десет единици потенциал. И точно това е най-простата част от моя план. И надявам се най-ефективната. Основното нещо е да сдържа атаката на създанието и в същото време да се доближа достатъчно.
Отново превъртях плана в главата си, търсейки недостатъците му. Изучвах Аспидите от няколко години насам и познавах всичките им слабости. – Съществото има уязвими крила, малка част от оголена кожа отдолу под тях, тясна ивица над бронираните гръдни плочи. И това е всичко. Останалата част от тялото беше покрити с твърда непроницаема люспеста черупка. Ще имам само няколко секунди и малкият ми потенциал. Трябва да сложа най-лекия щит и веднага да ударя Аспида в гърдите със заклинание. Така че от първия удар, създанието да падне на лапи и крилете да са ниски и уязвими. И в този момент хвърлям ласото. Само един удар…
Неудачниците, които с нисък потенциал са се срещали с дивото създание, едва ли ще са го правили по план. Те просто са хвърляли всички магии, които имат срещу хищника. Но са били отвратително слаби и затова в крайн сметка са видели Свети Фердион! Преди просто бих се изсмял на този начин. Но сега не ми е до смях…
Въпреки убежденията на Аодхен, не исках да умра от ноктите на създанието. Изобщо не искам да умирам! Но просто нямам избор… ще трябва да изляза на арената срещу този хищник. Или публично да декларирам загубата на потенциала си. Други варианти нямам. И последното определено няма да го направя!
Потърках гърдите си, където отново започна да ме боли.
– Какво проклятие… – знам какво разправят за мен и това е неизбежно. Но по някаква причина ме тревожи нещо съвсем различно. Не ми дава мира къде и с кого сега е моята слугиня. – Проклятие!
Стиснах зъби, опитвайки се да прогоня мрачните мисли. След нападението на небесната паяжина, Аодхен така ме бе затрупал със задачи все едно се опитваше да ме убие! Въпреки че за някои от тях дори бях благодарен. Трябваше ми време да се охладя. Вътре в мен бе твърде тъмно и гадно. Боят с лимбрантите все още вървеше пред очите ми. И желанието ми да убия Рийвс. Исках това и сега в този момент. – Проклятие! Просто само от мисълта за нея… за тях! Какво по дяволите? Защо? Как е могла тя? – Аш… губиш способността си да мислиш, а това е единственото, което ти е останало!
Наведох се и загребах шепа сняг, и натрих лицето си с него. След това извадих плоска табакера със смог от джоба си, извадиха тънка черна цигара, запалих я и дръпнах. Лютивият дим сякаш ме върна назад към корените ми. Назад във времето, където беше офиса на баща ми, със всички документи от министерството, увереността в черния сектор. Върна ме към мен самия. Към това, което бях преди. – Дяволите да вземат всичко в бездната! Трябва да си върна живота… на всяка цена. Трябва да! – В същия миг питомника нададе вой, преминаващ в рев, изглежда Виверната днес не беше в настроение.
– Добре, да започваме. – Изгасих смога, запретнах ръкавите на черната си риза и кимнах на пазача. По мое указание той трябва да пусне Виверната. В развъдника, разбира се, отглеждаха само питомни екземпляри, които са по-малко агресивни от дивите. Вярно, днес хищника сякаш беше полудял. Дори гледача вече трудно удържаше борещия се с оковите си звяр! – Моята задача е да го усмиря за минута. Да ударя създанието с проникващо заклинание и да му хвърля ласо.
– Пускай! – Старецът плесна задницата на звяра с камшик, а Виверната се надигна, оголи зъби и се втурна към мен.
– Ictum! – От острата, но краткотрайна болка, предните крака на животното се подгънаха и в същия миг Виверната се оказа затворена с веригата ми!
– Отново! – Изкрещях аз освобождавайки ръмжащия хищник. Трябва да се науча да правя това възможно най-бързо. Защото Аспид е сто пъти по-свиреп и бърз от тромавата Виверна. А аз съм длъжен да го победя!
След няколко часа напуснах арената изпотен, но доволен. Измих се под чешмата в развъдника, избърсах лицето си и се усмихнах. – Успях! И отработих движенията толкова много, че мога да ги правя без дори да се замислям. – Облякох якето си и отидох към замръзналия мобил. – Остават броени дни до състезанието, утре вечер ще повторя тренировката, а сега трябва да ям и да поспя малко. И най-важното е да не мисля. За тази, за която е забранено да мисля. Не сега! Ами ако Аодхен е прав наистина и всяка наша среща допринася за изтичането на моя потенциал… тогава не мога да рискувам. Не и преди битката с Черния Аспид.

Назад към част 16                                                                 Напред към част 18

Глава 16

Дузина студенти, предимно с нисък потенциал получиха изгаряния от небесната паяжина. Няколко от неприкосновените също се бяха озовали зад стените на ВСА по това време, но всички успели да поставят щитове или да неутрализира синкавите нишки падащи от небето. Явно уроците на Аодхен все пак не са били напразни. Повечето дървета в парка изгоряха, а от моста над езерцето беше останал само овъглен скелет. Но, за щастие нямаше други сериозни повреди и пострадали. Вандерфилд така и не дойде, и аз не знаех дали това да ме прави щастлив или тъжна. Отмениха часовете във ВСА, а разтревожени родители заприиждаха от всички краища. Също дойдоха служители от Магистериума и група военни заклинатели дори.
На откритите площи зад Академията се напълни с всевъзможни животни, сред който не можем да не изтъкнем Бойните Виверни на въоръжените сили, и вижданите от малцина кралски Грифони (Грифон – Митологично същество с предна част на тялото на орел и задна част на тялото на лъв.), които бяха много редки и интелигентни зверове. Заклинателите огледаха и претърсиха целия район на ВСА, търсейки нови опасности. Аодхен изглеждаше много ядосан, а учителския съвет се опитваше да успокои развълнуваните студенти, които се скупчваха блъскайки се, за да наблюдават дошлите военни. Аз също не можах да устоя, в крайна сметка не всеки ден успяваш да видиш великолепните Грифони!
В близост до кулата на икономката, бяха оставили един от Грифоните, който бе златисто-червеникав на цвят, с бяло оперение по врата и върха на опашката. Тълпа от ентусиазирани зяпачи моментално се събра на безопасно разстояние около огромния звяра. Аз забелязах Томас и се приближих до моя приятел.
– Какъв е красавец само! – Възхитих се аз, като се надигнах на пръсти, за да огледам внушителния хищник. Мощните му лапи лежаха неподвижно на земята, масивната главата с огромен извит и остър като бръснач клюн беше обърната на една страна. Стоеше неподвижен и с поглед концентриран някъде в далечината по посока на хребетите. Изглеждаше сякаш Грифона дори не диша, все едно някой заклинател го беше замръзил!
– По-добре е да спазваме дистанция… – предупреди Томас, който също изглеждаше възхитен от огромния хищник. – Грифон може да разкъса човек, само за миг. Въпреки че никога не нападат хора. Много умни животни са. По-умни дори от кучетата и конете. Те също усещат съществата от Хребетите и опасните явления като небесните паяжини.
– Затова са били докарани, нали? Страхуват се, че отново ще се зароди тази зараза ли? – Младежът кимна положително.
– Казват че военните заклинатели не можели да повярват, че са пропуснали източника на паяжината. Мислели че била възникнала непосредствено над ВСА. Ужасно… – кимнах и протегнах врат поглеждайки отново внушителното създание.
– Ех само ако можех да докосна Грифона! Чудя се какво ли е усещането… да седна на седлото и да се издигна в небесата? Уви, само най-добрите заклинатели на кралска служба могат да изпитат това. – В това време Грифона бавно обърна глава към нас, а студентите развълнувани отстъпиха назад и започнаха да шепнат.
– Кого гледа? – Какъв поглед само. – Леле, страшно. – Хей, птичке, да не би да видя мишка? – Вижте… той гледа момичето. – Да… Адърли, изглежда той те хареса! – Да, в качеството на лека закуска! – Момчетата се разсмяха, парадирайки с безстрашието си. А аз направих крачка назад, защото наистина огромните интелигентни животински очи гледаха право в мен, много внимателно и неотлъчно.
По същия начин ме гледаха и Абстраликсите… онези които прелетях покрай ВСА наскоро. Не разбирам какво толкова виждат в мен тези зверове? Защо ги привличам като магнит?
– Аз мисля да си тръгвам… – измърморих, точно когато Грифона разтвори крила и се изправи на лапите си, все така без да сваля очите си от мен. Студентите ахнаха поглеждайки уплашено към хищника, а повечето от тях отскочиха назад. – Ъъъ, да… аз определено трябва да си тръгвам! – И без да кажа нищо на Томас, се втурнах с бързи крачки обратно към ВСА. А откъм гърба ми дойде страшен съскащ рев. Грифонът явно не бе харесал бягството ми! Но въпреки това аз не се обърнах. По коридорите и в общите стаи на академията също беше много шумно. От всички страни се носеше глъчка и шумотевица.
– Паяжина! Щит! Аодхен! Той е направо невероятен! – Видяхте ли само… колко е могъщ? – Не… а веи видяхте ли? – Щитът стоя до сутринта, докато паяжината изчезна! Немислимо направо! Той е най-великия заклинател на нашето време… – някой от студентите дори предложиха да нарисуват плакат с портрета на професора, но в последствие представяйки си реакция на Аодхен, те бързо размислиха и разумно изоставиха идеята. Но въпреки всичко „Хрониките на ВСА“ излязоха. И отново жълтите листове се предаваха от ръка на ръка с уж подробното описание на инцидента възхвалявайки и възхищавайки се от разрушителя.
В продължение на няколко дни ВСА вреше и кипеше, обсъждайки основните новини. Паяжината, невероятният купол-щит на Аодхен, предстоящия бал и не на последно място, клюката за слугинята, която неочаквано станала момиче на недосегаемия! Последното дори беше експлозия, която разтърси ВСА не по-малко от небесната заплаха. След бурни противоречия, Рийвс бе издигнат до ранг на пионер, а също и стана герой в очите на студентките. По голямата част от момичетата шепнеха, пляскаха с ръце и примигваха с гримираните си мигли гледайки емоционално подир старшекурсника.
– “Той се среща със слугиня!“ – “Ето това се казва любов!“ – “Господи… страхотен е!“ – Въздъхваха всички момичета. А момчетата правеха отегчени гримаси, но понеже Рийвс имаше репутация на отличен боец и силен заклинател, повечето от тях бързо сменяха гримасата с вяла усмивка.
Изненадващо но изглежда, че Клифорд получи точно това, което искаше. Той стана главната новини във ВСА. Гледаха го, обсъждаха го, дори почти го идолизираха. И тъй като с тази нещастна слугиня, който му бе станала избраница, бях пряко запозната… просто трябваше да мълча и да се усмихвам в отговор на всички въпроси. Е, просто ще се опитам да стоя далеч от тях.
Днес библиотеката се оказа полупразна и аз се настаних на най-задия ред и извадих учебниците си. Но не успях да прочета дори ред, когато над масата ми падна нечия сянка. За момент сърцето ми се сви на топка, но после се отпуснах.
Не е той.
– Търсих те навсякъде. – Рийвс се отпусна на съседния стол. – А ти се криеш тук…
– Никъде не се крия… – отговорих с досада и вдигнах рамене. – Носиш ли парите?
– Знаеш ли, тази паяжина съсипа новината за мен… – каза замислено младежа, а аз веднага помрачнях.
И какво сега… няма да има суни ли? Не ми казвай, че напразно съм започнала всичко това? – Клифорд явно разгада разтревожения ми поглед и се засмя.
– Важното е че основните зрители на представлението го видяха цялото, така че дръж се… злобарке моя. – И ми подаде един пакета. Аз го повдигнах обнадеждена, беше доста тежък.
– И колко са тук? – Зададох въпроса с притаен глас. – Колко? Две хиляди? Три? Или повече?
– Двадесет хиляди…
– Ааа? – Притиснах ръка към гърдите си, не вярвайки на ушите си. – Колко-колко? Да бе, това… това са много пари. Достатъчно, за да платя напълно лечението на чичо ми! Ще бъде здрав! О, свети Фердион и всички бащите основатели! Чичо ми ще се оправи! Ще ходи отново, а може би дори ще бяга! Ще се усмихва, а няма да стене от болка! Ще целува леля и ще се смее! – Гигантски сълзи потекоха от очите ми против волята ми и аз си поех дълбоко въздух и се опитах да успокоя лудо треперещото ми тяло.
– Хей, злобарке, какво правиш… какво става с теб? – Изплаши се Рийвс, а в сините му очи проблесна объркване. – Плачеш ли или какво? Не са достатъчно парите ли? Ако е така… ти само ми кажи колко ти трябват и аз ще добавя…
– Аз, много… – усмихнах се през сълзи, хлипайки. – Много, много! Ти благодаря!
– Ще си ги заработиш… – отвърна лукаво недосегаемият, като усмихвайки се огледа нетърпеливо лицето ми.
– Да… но в рамките на сделката, Клифорд… – изсъсках аз и притискайки ценния пакет към гърдите си, скочих на крака. – Съжалявам, но трябва да бягам! Трябва спешно да се прибирам! Към котловината! – Втурвайки се към изхода, но в следващия миг Рийвс ме хвана за ръката.
– Спри… аз ще те откарам. – И той се ухили, гледайки обърканото ми лице. – Хайде, не бъди упорита Адърли. Имаш голяма сума пари в ръцете си… нима искаш да носиш толкова много пари в ужасния публичен транспорт? И то късно вечерта? Освен това няма да имаш време да се върнеш преди академията да затвори и няма да те пуснат да влезеш. Хайде… да тръгваме, мобила ми е паркиран близо до южната порта. Ще успеем да се върнем във ВСА най-много след час… – поколебах се за миг и кимнах неуверено. Като бързо прецених, че имаше голяма доза истина в думите на недосегаемия и наистина ще е по-безопасно и бързо. Или поне на това се надявах.
– Е, все пак нали вече си ми гадже… ако не си забравила. Трябва да ни виждат заедно. Така че дай ми ръката си, Адърли. И запомни, харесва ми начина, по който блестиш сега в момента. Искам точно с такова лице да ходиш докато си с мен!
Почервеняла от срам и леко неуверено аз протегнах дланта си, а тя веднага се озова в топлата но твърда ръка на Рийвс. Тръгнахме заедно по коридорите на академията към изхода. И с цялото си същество усещах любопитните погледи и шушукането на студентите. Клифорд изглежда се чувстваше доста спокоен, поздрави няколко от тях и дори се шегуваше. Поглеждайки ме на няколко пъти, той сякаш намекваше с погледа си, че приятелката му не бива да бъде с тъжно лице, а трябва да се усмихва.
След като взех якето и шапката си от гардеробната на академията, излязох с Рийвс до праг. Младежът ме задърпа настрани и скоро стигнахме до южния изход на BCA. Тук имаше няколко мобила, но измежду тях веднага разпознах черния звяр на Аш. Тогава сърцето ми подскочи към гърлото, а дланите ми сякаш сами се протегнаха против волята ми, искайки да погали гладкия метал.
– Заповядай… седни. – Гласът на Рийвс ме върна към реалността. Неприкосновения гостоприемно отвори вратата на един сребрист мобил, а аз седнах на седалките от светла кожа. Вътре ухаеше на море и малко на ванилия.
Ммм, вкусно… но не чак толкова… – в следващия миг мобила изръмжа и плавно излезе от паркинга, напускайки територията на ВСА.
– Успя ли да стигнеш до кулата? Преди да ни удари паяжината? – Кимнах с глава, защото не исках да разказвам подробностите. – Това не се беше случвало от много, много години насам. – Между веждите на Рийвс се появиха леки бръчки. – Баща ми казва, че пазителите дори не са забелязали появата на мрежата. А огнището се формирало директно над ВСА, противно на всякакви закони и логика… това е много странно.
– ВСА не е ли защитена от защитни заклинания?
– Защитена е, и още как! Баща ми каза, че Академията е най-безопасното място в столицата след двореца на краля. Ето защо е толкова странно…
Спомена за жилещата паяжина събуди отново тревога в мен. – Твърде много въпросителни… и това никак не ми харесва!
– Баща ти съветник на краля ли е? – Рийвс кимна утвърдително с глава и ме погледна. – И предполагам на него никак няма да му хареса, че возиш момиче от Котловина в мобила си.
– Това е мой проблем, злобичке… – върна се обичайния подигравателен тон на Рийвс. – Или да не би да се тревожиш за мен?
– Да бе, как ли пък не! – Изсумтях с досада, а младежа се засмя звучно.
– Жалко… но ти не се страхувай, имам доста прогресивни родители. Дори баща ми вярва, че всеки трябва да направи доста глупости на младини, за да има нещо на стари години, което да си припомня!
– А ти гледам направо с радост се стараеш… – измърморих с лека усмивка аз. – Струва ми се, че глупостите ти май ще стигнат за няколко живота! – Клифорд също се усмихна и ми намигна доволно.
– Ласкаеш ме, злобичке.
– Ааа… всъщност това беше завоалирана обида. – Усмихнах се отново едва доловимо.
– Така ли? Добре се прикриваш, дори не разбрах… – а аз се втренчих възмутено в ухиления тип.
– Това е от прекаления ти нарцисизъм. Ти просто не виждаш очевидното.
– Аз пък мисля, че ме харесваш… и то много ме харесва. Признай го! – Аз завъртях очи и поклатих глава.
Рийвс е направо непоправим, това е ясно. – Да разбера мотивите на недосегаемия, дори не опитах, знаейки от опит, че снобите правят всичко с някаква умисъл. – Единият си прави някакви експерименти… вторият искал да натрие носовете на всички останали. В думите им за любов, аз изобщо не вярвам. Но най-важното е, че сега държа в ръцете си спасението на чичо ми и за това съм готова дори да се усмихна и на най-отвратителния Аспид!
В това време Рийвс умело водеше мобила си, но по някаква причина не мина през центъра на града, а пое по заобиколен път. Така че не успях отново да се полюбувам на преплетените сгради и също на Колелото на безстрашието.
– Знаеш ли? Аз никога не съм бил зад оградата… – каза замислено младежа, когато преминахме през моста от другата страна на реката.
– Няма да ти хареса изобщо… – уверих го аз сухо. Рийвс пусна музиката и се замисли за нещо. Скоро се появи ажурна ограда, фенерите станаха доста редки и бледи, а след момент изчезнаха напълно. Пред нас се протегнаха редиците от малки и калпави къщи на Котловина с тесни прозорци и счупени прагове и порутени оградки, поръсен със сняг. Посочих мълчаливо посоката и скоро сребърния мобил спря до вратата на къщата ми.
– Не закъснявай… – нареди Рийвс. А аз полетях към къщи като птица.
– Лельо! Чичо!
– Олеле… Тинка! – Леля плесна с ръце, появявайки се изневиделица на прага. – Това наистина ли си ти? Ти наистина пристигна! Всички казват, че ВСА е била нападната от създанията от хребетите, аз се приготвях утре сутринта да дойда при теб… бих дошла и по-рано, но не можех да оставя Руфъс! А сега си у дома! Чичо ти току що задряма… но как се озова тук ти? ВСА наистина ли е затворена?
– Лельо, всичко е наред! И с мен, и с академията! Не вярвайте на глупави слухове. Лельо! Аз донесох суни, за лечението! – Възкликнах, неспособен да сдържа радостта си. – Както обещах! Още сега купи за чичо всички лекарства, които са му нужни… чуваш ли? Само най-добрите! Най-добрите! – И изсипах стегнати купчини навити банкноти върху дивана и се засмях, когато видях онемялото лице на леля си. Тя пребледня, миг по-късно се изчерви, после стана на петна и се хвана за сърцето.
– Скъпа, как така… откъде? Не, това е немислимо! Откъде взе толкова много? Тина Адърли, кажи ми бързо какво си направила! – Погледна ме със строг поглед възрастната жена.
– Не се бой, не съм направила нищо ужасно! – Аз целунах леля си по набръчканата буза и измърморих. – И дори не си помисляй да плачеш! Всичко ще бъде наред… чу ли?
– Ой, момичето ми! – Няколко минути се прегръщахме, ридаехме и гледахме купчината суни с магично очаровани. След това усърдно прибрах парите обратно в плика, оставяйки само няколко банкноти за себе си.
– Това трябва да е достатъчно за всички тинктури и лекарства. А сега е време е да бягам, утре имам уроци!
– Да, разбира се… на какво си… но, Тина!
– Целуни чичо от мен! – Казах бързо и изтичах на улицата. Спрях за миг облягайки се на стената на къщата и отметнаг глава назад. Сърцето ми биеше лудо и имах нужда от поне една минута, за да го успокоя и да си поема дъх. Стоях там, всмуквайки студения въздух, докато снежинките бавно падаха от небесната тъмнина и се настаняваха върху устните и горещите ми бузи. Изведнъж решително се приближих към сребристият мобил и седнах вътре.
Рийвс седеше в тъмното купе и ме гледаше. Не разбирах какво си мисли. Върнахме се мълчаливо в академията. Клифорд мълча за моя изненада през цялото време, което беше доста необичайно, но аз останах доволна от това. Твърде много мисли се бяха натрупали в главата ми за да говоря и с него. Стигайки до южната порта на ВСА, Рийвс изключи двигателя и аз изскочих от мобила. Неприкосновения ме последва, приближи се и докосна ръката ми. Аз се напрегнах в очакване на обещаната разплата.
Целувка… – но Рийвс сякаш усещайки това спря и само се ухили широко.
– Знаеш ли, оказа се, че си права… – каза той. – Не ми хареса там зад оградата. – Усмихна се снизходително. – Ааа, за малко да забравя… споменах ли ти вече, че идваш с мен на бала на хилядата свещи? – От чутото почти изпаднах в нокаут, а той продължи. – Купи си рокля злобичке. Искам да сразиш в земята абсолютно всички. Така че се постарай… и то много! – И докато примигвах възмутено и неразбиращо какво се случва, недосегаемия пусна ръката ми, обърна се и си тръгна с уверена стъпка.

Назад към част 15                                                         Напред към част 17

Глава 15

Еее, може да се каже, че първото действие мина добре. Поне всички са живи и никой не пострада. И както изглежда, вече имам гадже, което на всичкото отгоре е от неприкосновените! Това си е направо новина! Рийвс обича да шокира, вероятно това е продиктувало и действията му! Той не беше сериозен, когато говореше за сватба… нали. Да, не беше… а и приятелите му знаят много добре, че Клифорд е гуляйджия и шегаджия, затова и останалите се отнесоха снизходително. Но, трябва да призная… негово момиче е много по-добре от вещ! Господи… а сега се чувствам толкова объркана. И освен това усещам някакво странно чувство на благодарност към Рийвс. Никога не съм си и помисляла да очаквам нещо подобно от неприятния Клифорд! Сега трябва по някакъв начин да се успокоя и да обмисля всичко трезво. А също и да разбера и приема това което се случи със стъклата. – Наведох глава докато слизах по стълбите и изненадано погледнах дланите си. Но видях само едно петно от шоколад на показалеца си и никакви отговори.
– Как се случи това? Как успях да изменя стъклата и да ги превърна във вода… можах ли? Напълно неразбираемо!
Изтичвайки от основната сграда на академията, се втурнах покрай елхите към моята кула. Студеният въздух бързо охлади горещите ми бузи и аз забавих крачка, вдишвайки бавно с пресъхнали устни. Изведнъж ахнах от уплах, когато нечий силни ръце ме сграбчиха за лакътя и ме дръпнаха, обръщайки ме към агресора ми.
Аш… злият-зъл Аш. Е, разбира се, наистина ли вярвах, че всичко ще свърши толкова лесно?
– Очаквам обяснения… веднага. – Извика гневно Вандерфилд.
– Дори и не мисля да ти обяснявам нещо! – Опитах се да се отскубна от дланта му, но какво ти, Аш ме държеше като в менгеме.
– С Клифорд ли си? Кажи ми, че е лъжа!
– Не, не е… това е вярно! – Сопнах се аз. – Истина… разбираш ли? Ти сам видя всичко! Сега ние сме… заедно!
– Аз не ти вярвам. Кажи ми, че нямаш нищо с него… кажи ми. По-добре ми кажи това, Тина.
– Защо? – Вдигнах гордо носа си. – Нали скоро ще се жениш, Аш! Какво ти пука… хайде тичай при своята булка!
– Не ми казвай какво да правя! И не се доближавай до Рийвс, разбра ли ме!?
– Какво? – Възмутих се аз на невероятната наглост на русото копеле! Със сетни усилия изтръгнах ръката си от желязната му хватката и направих крачка назад. – Не можеш да ми заповядваш! Ти на мен не си ми никакъв! А Рийвс… е моя приятел сега! Може би той и аз всъщност имаме… чувства!
– Чувства? – Повтори натрапчиво Аш. Натрапчиво и много заплашително. Тогава инстинкта ми за самосъхранение, който беше изпаднал в замаяност, най-накрая се събуди и почука в разума ми. Отговорих му тропайки с крак.
– Да! Чувства! Той поне не си прави експерименти с мен!
– Той просто те използва! – Сопна се Аш и потърка носа си, опитвайки се да сдържи гнева си. – Не го ли разбираш!?
– Всичко разбирам, не съм по-глупава от останалите!
– Рийвс прави това за власт! А също и за да ми отмъсти!
– Ти не си центъра на вселената, Аш!
– Той си играе с теб… не го ли виждаш!
– Вижте кой взел да говори! – Издишах с насмешка.
– С мен не е така! – Той си пое дълбоко въздух и отметна глава назад за момент.
– А как? Кажи ми как е?
– Аз… – той спря рязко.
– Да… точно така! А Рийвс ми целува ръцете. И то пред всички! Говори за любов. Не се срамува, а аз не съм само забавление за него! И не съм му слугиня!
– Значи, целувал ти ръцете… – Тревожното чувство почука още по-силно в главата ми. И аз изведнъж забелязах, че всичко около мен бързо потъмнява, а вятъра се усилва. Като в стаята на Рийвс на горния етаж, точно преди бедствието. – Какво друго целува? Какво още му позволяваш да целува? Слугиньо?
– А така ли?! Край! – Изкрещях, губейки се в урагана, който забушува вътре в мен. Видях само напрегнатото и бледо лице на Вандерфилд, тъмните му очи, неговите устни се свиха в една линия и усети как яростта се излива от него на вълни. Тогава той се втурна към мен, а аз подскочих инстинктивно.
– Махни се!
– Мръсница!
– Копеле! Пусни ме!
Вандерфилд все още стоеше на пътеката, не ми позволяваше да мина и аз го ударих силно отстрани. И после още веднъж. И отново! А той ме дръпна към себе си. Прилепяйки телата ни силно едно към друго. Отворените якета, мое и негово ни покриха сякаш като крила. А вътре усещах само тънката коприна на ризата, тюркоазена с черно и горещината на кожата му, разливаща се под нея. Със страшна сила той ме притискаше все по-близо и по-близо. Един на друг, към бездната. Където нямаше разум, където имаше само чувства. Усещах само неговия шепот и моят дъх. И нямах сили да се противопоставям на лудостта, която ни води. Никакви сили, с които да устоя. – Толкова искам поне едно докосване, поне едно. Отново да почувствам нашето „единение“. Отново да почувствам пълнотата, сливането, единството ни. Да се вкопча в раменете му, да почувствам устните му. Силните удари на сърцето му, които се бият в моята длан. Колко наивно бе да вярвам, че всичко е в миналото! Как исках да повярвам… но ето го тук, Аш. Изгарящият му дъх на устните ми, това е непоносимо желание света да спре и всичко да стане по друг начин. Дори само за няколко секунди… – И когато Аш ме целуна, сякаш вътре в мен избухна вулкан. Усетих устните му зли, твърди и веднага в главата ми почувствах пустота. Вандерфилд, без да вдига поглед, ме бутна, притисна гръба ми към ствола на близкото дърво. Алчната му целувка почти извади въздуха и на двама ни, аз потрепнах.
* * *
Разчорлена, яростна, красива… удари ме! Като див звяр! Само едно докосване и губя ума си. – Впих устни в леко отворената ѝ уста, и вкарах език си почти насилствено в нея. Адърли изскимтя безпомощно, а вибрациите се плъзнаха по ларинкса ми, връзвайки ме на възел от удоволствие, а вътрешно вече кипях от прииждащите мисли. Тина се опита да се противопостави, но това само я накара да иска още и да се разгори по-ярко. – Даа… съпротивлявай се, Адърли, хайде опитай. Можеш ли да ме преместиш отново, дай ми повод… вече съм на ръба. Въздухът не ми достига, но няма да спра. По-добре е просто да не дишам, отколкото да спра сега. Но има нещо, което трябва да чуя… да се уверея. Искам доказателство. Преди да продължа…
* * *
Не смей към него… към него. Да се приближаваш. – Трескав, гневен шепот прозвуча в съзнанието ми. – Да не си посмяла! Разбра ли? – За миг затворих очи. И с усилие отблъснах Вандерфилд от себе си.
– Сега съм с Рийвс. – Проплаках аз с дрезгав сломен глас. Мракът около нас сякаш се сгъстяваше на вълни, а в зелените му очи кипеше разрушителна ярост. Стори ми се сякаш в този момент Вандерфилд е готов да ме убие.
В следващия миг страшен гърмеж разцепи въздуха. Зловещ звук отекна из цялата академия. Вандерфилд се обърна рязко и сложи длан пред очите си.
– Какво е това? – Почти умрях от уплах.
– Бягай.
– Какво? – Аш ме бутна грубо към кулата.
– Прикрий се, бързо!
– Но…
– Казах… бягай, Тина! – Без да разбирам какво се случва, отворих уста и разтърсих глава, почти оглушала от мощния звук. Тогава Аш изруга и ме бутна силно, аз паднах в снега. Нещо изсъска страшно наоколо.
– Arma! – Извика Вандерфилд, хвърляйки нугати във въздуха. Те сякаш се взривиха и в следващия миг се материализира щит, който ни покриваше. И изведнъж избухна в ярки пламъци от небесата паяжина, която се сипеше отгоре.
– Какво? – Изписках аз, гледайки хипнотизирано тънките синкави нишки, които изгаряха светейки ярко, когато влизаха в контакт с всеки предмет. Имаше много от тях, стотици, стотици-хиляди нишки, падащи от вечерното небе! И не бяха тренировъчни, не бяха изкуствено създадените като в уроците на Аодхен, а бяха истински! – В столицата, точно над ВСА! Но как?! От къде?! – Изведнъж в полупрозрачния щит се появиха разрастващи се дупки и Аш отново извика някакво заклинание, материализиращо защита. Наблизо до нас едно дърво избухна в пламъци.
– Да бягаме към кулата! – Нареди Аш, оглеждайки се. Той ме дръпна рязко и ме повлече. – Трябва да се скрием. Щитът ми няма да издържи още дълго!
– Аз ще помогна! Трябва ми хартия! – Гласът ми трепереше, все още не вярвах, че всичко това се случва в този момент. – Небесни паяжини! Тук, в столицата на Тритория! И то направо над ВCA! – Аз неловко бръкнах в джоба си, въздишайки и извадих една смачкана салфетка. – Направи я на топка. Направи… заклинание за прекъсване на връзката… Щит!
– По-бързо. Паяжините стават все повече. Да бягаме!
Аш ме задърпа още по силно, повличайки ме със себе си. Спънах се, но се втурнах след него. За момент в главата ми мина, че обучението ми явно не е било напразно. – Поне се научих да бягам бързо! – В това време, нашата защита изтъняваше направо пред очите ни, видяхме да се появяват огромни бързоразпространяващи се дупки, сякаш щита бе полят с някаква огнена течност. Без да забавя, Аш се наведе, загреба с ръка от снега и го хвърли във въздуха, но бучката просто се стопи, без да се материализира. Бели петна се появиха по лицето му. Аз преглътнах, осъзнавайки какво става, липсваше му магически потенциал. Без да погледна, аз извадих втора салфетка от джоба си и я хвърлих във въздуха като изкрещях заклинание.
– Arma!
Блед блещукащ купол покри двама ни с Аш, но също така се оказа пълен с дупки и се стопи почти мигновено. Явно на мен не ми достигаха умения. Видях как една паяжината докосна бузата на Вандерфилд, светкавично оставяйки следа от изгаряне по кожата му. Друга нишка изсъска и пламна когато докосна сакото ми. А кулата бе толкова далеч! Пътеката, която обикновено пробягвах за няколко минути, под обстрела от жилещите нишки изглежда разстоянието се бе удължило значително! Безпомощно гледахме как щита ни се топи като първия сняг, стоящи в очакване да падне отгоре ни парещ дъжд от небесната паяжина. Точно когато изглеждаше, че няма надежда и няма да успеем. Като мощен гръм чухме нечий властен глас да извика заклинание. И мигновено блед лилав купол покри цялата академия, закривайки ВСА от небесната заплаха.
– Еха! – Не вярвайки на очите си, вдигнах глава. – Какъв вид нуга трябва да се хвърли, за да се създаде това? И колко заклинания трябва да се направят? Кой изобщо е способен на такова нещо?!
– Аодхен… – въздъхна Аш. Той погледна към купола само веднъж и незнайно защо стана още по-мрачен. Обърна поглед към облечената му в ръкавица ръка и стисна здраво ръката ми. Аз също погледнах и затаих дъх. Погледите ни се срещнаха. И сякаш пак ме изгориха паяжините, но този път отвътре.
– Аш! – Заплашителен вик накара Вандерфилд да потрепне и да отпусне дланта ми. Моментално отново стана студено. – Ранени ли сте? – Професорът по разрушение се отправи към нас. Веещата се черна роба и разпуснатата му дълга черна коса го правеше да изглежда като свръхестествен черен, зъл дух.
– Всичко е наред… – Вандерфилд ме погледна набързо.
– Тина, бягайте към кулата, там е безопасно… – нареди безкомпромисно професора.
– Но…
– Веднага се прибирайте в стаята си! – Повтори ядосано Аодхен, а аз зяпнах с уста от изненада. Но професора вече се беше обърнал към Аш и го гледаше гневно. – А ти… последвай ме. Веднага! Трябва да проверим района и да разберем дали има още ранени.
Аш вдигна глава, погледна ме и след като пъхна ръце в джобовете си, последва професора безропотно. Аз безмълвно погледнах след тях и след това изтичах до кулата.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

Глава 14

За съжаление твърде много бяха забелязали промяната във Вандерфилд. Студентите шушукаха за опасната неизвестна болест, поразила наследника на известната династия. Дори в часовете по разрушение, унищожителя Аодхен вече не изпращаше към Аш никакви огнени топки или мрежи. Най-добрият студентът на ВСА сега само мрачно наблюдаваше как опасните явления биват унищожавани от другите студенти. Ясно е, че самия Вандерфилд по никакъв начин не бе обяснил какво се случва, и това само подхранваше още клюките и слуховете.
А аз само хапех устни, гледайки чаронометъра. След последната ни комуникация, стрелката допълзя до невероятните 72 единици. След това спадна до по-ниско число, но все пак индикатора ме поставяше в състояние на паника.
Учениците говореха най-различни неща, а аз исках да си запуша ушите, за да не ги слушам. Някои бяха склонни да мислят, че Аш е болен, други бърбореха за някакви „кръвопийци“, жертва на който уж бил станал сноба. Такива ужасни истории постоянно се разпространяваха в Бездуш, говореха, че има страховити начини за отнемане на магическия потенциал. Разказваха за мистериозни ритуали и кървави обреди, които могат да лишат всеки заклинател от неговите скъпоценни единици потенциал.
Аз можех да разкажа за такъв ужасен ритуал и да ги посъветвам да не спасяват непознати момичета от смъртта, но, разбира се, мълчах. Клюките разваляха доста настроението ми, но по никакъв начин не можех да се скрия от тях. ВСА сякаш кипеше и изглеждаше този въпрос нямаше да бъде забравен скоро.
Обсъждаха се най-вече, Вандерфилд, моето “тайно“ родословно дърво, предстоящите изпити и бала. Но имаше още едно събитие-клюка, чиято новина направо ме лиши от самообладание.
Един ден учех в библиотеката, както обикновено, когато чух тихи гласове. Зад стелажа, делящ масата ми с тази до мен, чух да назовават името, от което слуха ми неволно се изостри.
– Вандерфилд? Това са лъжи… – каза с дълбок глас единия от учениците.
– Казвам ти, Аш е в голяма беда… – захили се втория. – Нито състезания, нито заклинания… казвам ти това определено са “черните поглъщачи”! Отнемат му магията… за тях баща ми ми разказа веднъж!
Преместих внимателно няколко книги на рафта, за да видя две момчета. Единият бе слаботелесен с голям нос, втория ми бе случаен познат, за когото веднъж изплащах глоба.
– Баща ти е просто таблоиден драскач… намерил си на кого да вярваш, Тео. -Измърмори кльощавия.
– А ти искаш ли един хубав юмрук в носа? Татко никога не лъже… той само разкрасява понякога! Но „поглъщачите“ наистина съществуват, всеки го знае! И Вандерфилд е станал жертва на някой от техните ритуали! Ще видиш… накрая ще го източат до край и после ще се заемат с нас! Трябва да стоим далеч от Аш…
– Говориш така, че човек би си помислил, че си част от неговия кръг… – измърмори кльощавия младеж. А според мен факта, че Вандерфилд пропуска състезанията е разбираем. Той просто се готви за битката с Черната Аспида.
– Но аз чух, че му е забранено да се изправя срещу това същество…
– Позволили са му най накрая. Ханел ми го каза, а на него му го е казал Сторм. А той е приятел на Еди… което значи, че това е истината.
– Еха! Дали наистина ще успее да го победи?
– Всички Вандерфилдови преди Аш са го правили… и той ще успее да го направи. Казват, че Мариус Вандерфилд бил победил Черния Аспид само за няколко минути! Бил направил някакво ужасяващо заклинание, от което чудовището без малко да издъхне! Някои дори вече залагат… от колко ли минути ще се нуждае самия Аш.
– Бездни демони! Искам да видя това! Това ще е спектакъл, който не е за изпускане! – Аз накрая не издържах, станах и заобиколих стелажа.
– Вандерфилд ще излиза на арената срещу Черен Аспид? Кога?
– Вторият подбор ще се проведе преди изпитите. Ти също не мислиш да пропуснеш този спектакъл, нали? – Младежът ми намигна, а аз се олюлях леко и се подпрях на близката стената.
Аш ще се изправи срещу Аспид. Той е полудял! Трябва да го спра! Само дето е малко вероятно Вандерфилд да ме послуша в този момент.
* * *
Не знам какви методи бе използвал Рийвс, за да предизвика вълнения в околните към мен, но те бяха очевидно ефективни. В уговорената вечер на „спектакъла“ към мен се приближиха около двадесетина младежи с желание за среща и общуване с мен. Толкова бях уморена от цялото това мъжко внимание, че веднага след часовете, вместо в библиотеката, аз страхливо изтича към кулата на Аодхен. Там по някаква неизвестна за мен причина напористите кандидатите не припарваха.
В едно от междучасията Рийвс ме бе причакал, за да ми даде номера на стаята си и ми каза да се явя в седем там. Също ми нареди да се преоблека, подаде ми някакъв пакет, след което ми намигна щастливо и си тръгна. Вътре в опаковъчната хартия имаше чисто нова красива блуза. Тюркоазена, ярка и искряща, с каскада от изящна дантела около V-образното деколте и от лактите до ръкавите. И също в тон с нея невероятна карирана пола, която на всичкото отгоре отиваше и на русата ми коса. Известно време ме измъчваше трескавото желанието да намеря Клифорд и да му върна скъпите подаръци, но след като размислих добре се отказах. – Рийвс явно просто жадува, за празнична “опаковка“ на своята награда. Е, ще направя както той иска… в крайна сметка това споразумение е нужно преди всичко на мен. А и както казва скъпата ми леля, “ако те напръскат с кал, вдигни по-високо глава си и се преструвай, че петната са просто за украса“!
Така че се погрижих да се подготвя подобаващо. Измих се и сресах старателно косата си. След това я вързах със синя лента. Гримирах миглите си и дори сложих на устните си червило. Реших да не обличам якето си, за да не скривам новата си блуза. Накрая почуках по дървената рамка на омагьосаното огледалото и образа ми във вътрешността първо стана мъгляв, а след това започна бавно да се върти на различни посоки, позволявайки ми да се видя от всички страни. От сребърните дълбини на огледалото ме гледаше едно светло лъчезарно и красиво момиче, така че бях доволна от резултата. Наметнах сакото си и се запътих към главна сграда.
Разбира се, едва ли бях изненадана да науча, че Клифорд живее в същото крило в което живееше Аш. И дори на същия етаж. Къде другаде трябва да живее такъв снобар? Вътрешно чувствах, че не искам да отида, дори ми се разтрепериха коленете, но сделката си беше сделка. И реших, че ще издържа изпълнението с високо вдигната глава. И няма да се интересувам от мнението на другите! Животът на чичо ми бе по-ценен от всичко останало.
Изведнъж видях вратата с цифрата „7“, а краката ми сякаш спряха сами. В коридора на богатите беше тихо, явно омагьосаните стени не пропускаха звуците отвън. Постоях в коридора взирайки се в толкова позната врата. Бях изкушена дори, да вляза и да докосна пухкавото одеяло на леглото, или да погладя полираното дърво на секретаря. Да се потопя в здрача на така познатата ми стая, миризмата. – Чудя се какво ли прави Аш сега? Дали той е там сега… зад стената? Седите на стола си с книга в ръка? Или прегръща булката си на широкото легло? Видимо дори lastfata мълчи от вълнение… – намръщих се аз.
– Забрави го, Тина. Аш вече не е в живота ти. Просто го забрави и продължи напред! Продължи към Рийвс! Сложи на лицето си изражението на влюбена глупачка и се приготви за срама. Защото той неминуемо ще последва. Клифорд е от недосегаемите, което означава, че ще ме поиска като своя… вещ? Кукла? Развлечение? Какво ли още? Сигурно ще каже нещо гадно и гнусно, как иначе! Може би пак нещо ще разлее и ще ми нареди да го почистя. И вероятно ще ме целуне, само за да докаже, че ме има и ме притежава. – Почувствах в гърдите си хлад, хлад и пустота. – А може би хората от Котловината са прави и на мястото на душата си сега имам само магия? – Свих рамене и оправих една къдрица, изскочила от опашката ми. – Това няма значение, Тина! Основното нещо е да вземеш суните си, а унижението не ти е чуждо. А и какво толкова може да ти стори Рийвс? Не се страхувам от него… по-лошо от това, което ми направи Аш не може да бъде. След секунда опомняне изправих рамене и вдигнах нос високо, и замарширувах със военна стъпка към стаята с номер „12“.
– Еее… ето я и моята сцена! Внимание! Първо действие “Падането на слугинята в прегръдката на своят прелъстител“! В главните роли, Тина от Котловината и Рийвс Неустоимия! Действие!
Почуках и без да дочакам отговор влязох. За миг сякаш бях заслепена от ярката светлина, затворих очите си. И когато ги отворих отново. – Ооо не… – Аш не седеше в стаята си и нечетеше книга. Той седеше тук върху черната кожа на дивана и ме гледаше безизразно. Алисия се бе настанила до него, Магма стоеше отстрани, Еди с булката си, Пеленгасиус, Шелдън и още дузина момчета и момичета. И всички те ме гледаха втренчено. Обзавеждането на стаята забелязах само за кратко. Шоколадови и тухлени тонове и много стъкло, явно любимия материал на Клифорд. Извити и изящни стъклени лампи, разпръскващи дъги от искряща светлина, солидна маса, някаква чудна преграда вместо стена, по която омагьосана илюзия на облаци се носеше над планински върхове. – Красиво. Неземно…
– Най-накрая! – Рийвс пристъпи към мен толкова бързо, че едва не изскочих обратно в коридора. – Закъсня! И вече ми липсваше. Нека ти помогна да си свалиш сакото. – Ръцете на момчето смъкнаха връхната ми дреха и след това полегнаха собственически върху моя кръст, придърпвайки ме в прегръдка. Аз инстинктивно се дръпнах, искайки да избягам, но видях предупреждението в сините очи на Клифорд и се оставих.
– Усмихни се… – прошепна той, докосвайки устните си до ухото ми. А той се обърна с широка усмивка, продължавайки да ме притиска към себе си. – А ето я тази, за която ви говорех. Тази, която плени сърцето ми! Ее… и тялото също, как може без него! Тина, вече познаваш Еди, нали? И Магма също, мисля? Гладна ли си? Поръчах любимите ти пирожки!
Какво?! Какво става тук… по дяволите?!
– Не се срамувай, всички тук сме свои. А аз много тъжах за своето момиче.
Рийвс ме представя за своята… приятелка? Слугинята от Котловина? Та, той… той явно се шегува…
– Ти какво… шегуваш ли се? – Аш се изправи толкова бързо, че виното се разля от чашата му. Вандерфилд блъсна чашата с вино върху масата, без да гледа, и се обърна към нас. Лицето му бе замръзнало като бледа восъчна маска от безразличие, но очите му, беше страшно дори да погледнеш в тях!
– Дали се шегувам? – Повдигна подигравателно вежди Рийвс. – Защо казваш това? Аз от много време не бях безразличен към Тина… това новина ли е за теб? Ако си спомняш, че дори те помолих да ми продадеш нейния договор. – Той се обърна към мен и каза. – Съжалявам, скъпа, бях толкова зашеметен… просто не знаех как да привлека твоето внимание. – И под смаяните погледи на всички присъстващи Клифорд вдигна дланта ми и я целуна нежно, като на принцеса.
Аз бях стъписана от ставащото и едва не изкрещях. Магма забележимо пребледня, а останалите изглеждаха страшно шокирани. Да погледна към Аш се страхувах. И затова започнах да разглеждам върховете на обувките си и да пристъпвам от крак на крак.
– Това момиче омагьосано ли е? – Попита мрачно Шелдън. – Първо я влачи на уроците си Аодхен, сега ти я наричаш своя приятелка. Защо около нея винаги нещо се случва?
И аз също бих искала да знам! – Дори кимнах в знак на съгласие, но уви, нямаше отговор от вселената не последва.
– Това е просто любов… – измрънка Рийвс, прегръщайки ме още по-близо до себе си.
– При теб любовта май се случва всяка седмица… – измърмори Еди. – И всеки път е някоя нова.
– С Тина всичко е различно. След като се сближихме, разбрах, че всичко, от което се нуждаех, беше тя. Скъпа, искаш ли едно питие? – Обърна се той пак към мен.
Искам ли? Да, това е жизненоважно за мен! И ако не ме държеше силна ръка, на недосегаемия, позорно бих паднала направо върху този шоколадов килим! – Но изглеждаше подобни емоции бяха изпитали и останалите участници в нашето представление.
– Рийвс, но тя е от Котловината! – Не се сдържа непознато за мен хилаво момиче, което старателно прикриваше грозотата си с огромни накити и бижута.
– Ооо, скъпа Лети, далеч съм от глупавите предразсъдъци, нали знаеш… – провлачи Рийвс и се обърна към Аш поглеждайки го с насмешка. – А и не мисля да се женя за момиче, който ми е избирал татенцето… а ще се оженя за тази, която обичам. И не ме интересува къде е родена. Аз имам достатъчно пари и за двама ни.
– Да се ожениш?! – Думата се претърколи из стаята като страшно разрушително заклинание. Неприкосновените веднага пребледняха, изчервиха се и се възмутиха! Аз се опитах да дишам.
– Ти какво ще се…
– Луд ли си?
– Какви ги казваш, Рийвс?!
– Ти, наистина ли каза това?
– Не мога да повярвам на ушите си! Откачен!
– Но е твърде рано да говорим за това… – усмихна се лукаво Клифорд, нежно галейки дланта ми, която много исках да изтръгна от ръцете му, но въпреки това издържах. – Като за начало, Тина трябва да завърши академията. Нали така, скъпа?
Аз само успях да кимна. – Така ми се струва. Надявам се. – Защото не бях сигурна. – Само не крещи, трябва да издържиш! – За мое щастие поне, Рийвс се справяше добре и без моето активно участие в представлението. Честно казано, доста изпаднах от реалността и направо бях шокирана не по-малко от всички останали. Но Клифорд явно се чувстваше страхотно! Шегуваше се, смееше се, говореше оживено, за това как полудял, когато за първи път видял разрошената непозната в коридора на своето крило. Как загубил главата си от един поглед в удивителните ми очи с прекрасен меден оттенък. – Дори не подозирах, че си спомня тази първа среща. Впрочем в този ден аз само виждах Аш.
– Щастлив съм, че успях да ѝ се харесам! – И от искреността на гласа му можеше да потръпне дори някой светец. Рийвс отново погали ръката ми и се засмя. – Въпреки че не споря, понякога постъпвах като идиот. Не знам как си ме търпяла, скъпа. Спомням си как се опитах да те целуна в библиотеката, а в отговор получих порция плюнка в лицето! – Клифорд се засмя, някои от останалите се засмяха също и дори ме погледнаха с уважение. А аз продължавах да се страхувам да се обърна към Аш.
Така след известно време предавайки се под чара на собственика на стаята, гостите също започнаха да се усмихват и дори да ме поглеждат доброжелателно. Някой дори се пошегуваха в отговор, други се разсмяха. А аз се усмихвах като кукла и понякога отпивах нещо от чашата си, без да усещам дори вкуса му. И с цялото си същество, тяло, душа, сърце, всяка част от това, което се наричаше Тина Адърли усещах приближаващата експлозия. Аш ни наблюдаваше, оттеглен назад в сенките. Погледът му буквално отваряше черепа ми, опитвайки се да стигне до мислите ми. И аз се задъхвах, усещайки как мрака бавно се разпространява наоколо.
Възможно ли е наистина никой да не вижда това, освен мен? – Магма вдигна хладно рамене и се огледа наоколо. Под очите на момичето сякаш имаше горчиви сенки, а ъглите на светлите ѝ устни бяха увиснали. И тогава за първи път осъзнах с отчетлива безнадеждност това което забелязах преди много време. Красивата брюнетка не бе безразлична към този, който сега се смее и прегръща мен.
– Лъжете… – гласът на Вандерфилд прозвуча като удар с камшик и изведнъж всички гости млъкнаха. – Между вас е нямало нищо и нищо няма и да има…
– Нима ревнуваш, Аш? – Попита Рийвс с присъщата за него весела подигравка. Някой от по смелите гости дори се засмяха. Вероятно и наистина да беше смешно. – Великият Вандерфилд ревнува от романса на чучелото от Котловината! – Но Аш не се усмихна. Както и Алисия. Нито Еди, или Магма. Те всички погледнаха твърде рязко и внимателно. Клифорд седна на дивана и ме придърпа със себе си, за да седна до него. Аз послушно потънах в удобния диван и мигом замръзнах, единствено усещайки ръката му да ме гали по гърба. Рийвс гледаше Аш.
– При нас имаше “ВСИЧКО“… – изръмжа Рийвс натрапчиво. – Предполагам няма нужда да ви обяснявам, нали така?
– Ти си я заставил? – Клифорд трепна за миг, но го усетих само аз, после се разсмя гръмко. И отново раздвижи ръката си по гърба ми. Движение, което уж бе скрито, но в същото време забележимо за всички в стаята. Докато съзерцаваше Аш, Рийвс движеше ръката си бавно и нежно от врата до кръста ми, след това обратно. След това той бавно издърпа панделката от косата ми и прокара ръка през косата ми.
– Скъпа, обичам къдриците ти. Зарадвай ме и не ги събирай. Знам, че може би си леко уплашена от цялото внимание, но ако обичаш кажи на работодателя си, че чувствата ни са взаимни… и ти си с мен по собствено желание. Защото виждаш ли, изглежда той се притеснява.
– Така е… – казах тихо. И тогава издишах събрах смелост и вдигнах глава. – В крайна сметка знаех в какво се забърквам. А и не дължа нищо на никого. Точно до Аш стоеше Лиса и ме гледаше от неговото рамо. Така че защо аз трябва да гледам надолу и да се срамувам?! – Аз спрях погледа си в зелените му очи с разширени зеници. Отново се усмихнах, но този път не принудено, и дори доста съблазнително? О господи… май виното вече е стигнало до горката ми глава! – Ухилих се глупаво аз, вдигнах гордо нос и изпъчих гърди. – Никой за нищо не ме е карал насила. И чувствата ни са взаимни. Никога не съм и предполагала… нито съм го мислила, че един недосегаем младеж, наистина може да хареса момиче без корени от покрайнините. Хората като мен обикновено служат просто, за забавление нали така, Аш? А Рийвс…
– А аз се влюбих! – Избърза Клифорд, като се засмя. А аз вдигнах ръка и малко неловко докоснах с дланта си бузата му. А той веднага се въодушеви и се включи в играта захапвайки пръстите ми нежно с устните си, а след това ги облиза.
– Уфф, дайте да ги избягваме тези нежности! Все пак тук не сте сами! – Изсумтя дребничкото момче с накитите. Другите в миг се разсмяха, и разговорите станаха по-шумни и оживени. Но аз забелязах, че в ирисите на Аш не беше останало ни капчица зелено. Само чернота и тъмнина.
– Забрави ли как ти се подигра? – Тихо каза Аш, гледайки ме неизменно в очите.
– Забравих и много други неща… – отвърнах също толкова тихо, без да отмествам поглед от неговия. – И вече не искам да си ги припомням. Всичко вече е минало.
В същият миг чашата в ръцете на Аш се взриви, а след тогава всички останали също избухнаха. Зазвъняха и излетяха стъклата на прозорците, лампите се разхвърчаха, а солидната маса се пръсна на парчета. Остри фрагменти се разлетяха във всички посоки, момичетата закрещяха, покривайки лицата си, а стаята се потопи в тъмнина. Само сребристата светлина на луната се лееше вътре като поток. Времето сякаш се забави. Виковете и псувните се разтягаха като лепкава смола. Аз видях само подивелите черни очи на Аш и множеството фрагменти, изпълнили пространството на стаята. И знаех точно кой е виновен за всичко това.
Господи, какво прави той? Това отново е lastfata, всичко е заради нея! – И осъзнавайки, че имам само миг, издишах
– Вода…
– Това не е стъкло. Това е просто вода!
Студените струи измокриха дрехите и косите. Едно дългообразо момиче все още крещеше, а някъде около мен едно от момчетата изруга тихо през стиснати зъби.
– Какво беше това? – Извика Еди. – Някой ще ми обясни ли какво става тук?
– И на мен също…
– Стъклото се пръсна… цялото стъкло в стаята! Но след това мигновено се превърна във вода. Рийвс що за тъпи шеги? – Мрачно измърмори Магма, отръсквайки се като котка. Тя хвърли от нугатите си във въздуха и над главите ни светна голяма сфера. Останалите недосегаеми се скупчиха около нея. Алисия изви устни, а останалите се оглеждаха объркано. Всичко стана така бързо, че мнозина дори не са имали време да осъзнаят и разберат каква опасност току що са избягнали. Клифорд вече не се усмихваше, а просто гледаше ту към мен, ту към Аш. Тогава Вандерфилд издиша тежко, стана обърна се към вратата и си тръгна мълчаливо. Лиса погледна към затръшналата се врата и избяга след него.
– Наистина, това беше много лоша шега… – каза бавно Рийвс. – Съжалявам, приятели, исках да ви изненадам с танц на летящи фрагменти, но обърках малко заклинанието. За следващия път обещавам да се получи по-добре!
– По дяволите твоите партита! Едва не ни изпрати при дедите ни! Какво толкова успя да прецакаш заклинанието? Никога не съм виждал подобно нещо! – Засмя се Еди.
Останалите гости се поогледаха, идвайки на себе си. Но настроението вече се оказа доста развалено. Студентите със закъснение разбраха какво се е случило в стаята.
– Рийвс, ти си напълно луд! – Възмути се Лети. – Първо онова торнадо на арената, а сега това! Ти си луд! – Но думите ѝ някак прозвучаха с очевидна нотка на възхищение и Клифорд остана доволен, дори се ухили. Гостите започнаха да се стичат към вратата, ругаейки Рийвс, но в същото време му се възхищаваха.
– Изглежда, че ще трябва да прекараш нощта с мен, приятелю… – изсмя му се Еди, кимвайки към разбитите прозорци, през които духаше смразяващо зимния вятър. – Мисля че след половин час тук ще има ледник! – Изхили се той гръмко. – Но само без момичета, съжалявам. – Аз се изчервих и се обърнах. А когато вратата се затвори зад последния гост, Рийвс изведнъж бързо пристъпи към мен и ме хвана за раменете. Той ме стисна силно, и извика.
– Какво беше това?
– Не разбирам за какво говориш…
– Ооо да, ти разбираш всичко! Аз не направих нищо с това, което се случи с проклето стъкло и двамата го знаем! Видях също преди как всички листове хартия светнаха. Едва сега разбирам какво е станало! И това има общо с теб! Коя си ти? Говори!
– Никоя… – обърнах се и сложих ръце на бедрата си. – А сега ми дай парите, Рийвс, и отивам да спя! – Той ме погледна внимателно. Цялата, от главата с разчорлената коса от вятъра до върха на обувките ми.
– Ти си различна… – внезапно каза младежа с променен глас. – Почувствах го още при първия поглед. Има нещо нередно с теб, злобарке… и ужасно искам да го разбера…
– Има много хора като мен… – измърморих аз недоволно. – Само че те се намират зад оградата, къде ти вероятно никога не си бил! И така, къде са суните ми?
– Ще ги получиш скоро, алчна злобарке… – усмивка пробяга по устните на Рийвс. И в отговор на моята недоверчив поглед, той вдигна ръка. – Кълна се! Аз лично ще ги донеса и ще ти ги дам. А сега… – той пристъпи към мен и властно ме придърпа към тялото си, галейки косата по гърба ми. – Може би, ще останеш, злобарке?
– Мога да остана но само за три целувки… – кимнах аз. – Да ги довършим и ще сме на чисто. Рийвс размисляйки се засмя.
– Друг път ще е тогава, Адърли. Недей толкова бързо. – Той се наведе, сякаш се канеше да ме оближе с устни, но спря много близо, без да ме докосва. – Ти сама ще си поискаш…
Тогава аз внимателно се измъкнах от ръцете му и се отправих към вратата, усещайки внимателния му поглед на гърба си. Дръпнах сакото си от куката, нахлупих шапката си и изтичах в коридора. Поклатих глава пусто, въздъхнах и тръгнах по стълбите. А вътре в мен бушуваха емоции.
– Наистина ли всичко свърши?

Назад към част 13                                                              Напред към част 15