Автор: LiglatA

Глава 10

Огромните прозорци отпред на къщата на Арла светеха весело. Нощта беше паднала преди половин час и пълната луна светеше точно над върховете на дърветата, когато паркирах пикапа си на чакълената алея. Потиснах прозявката си, докато проверявах часа. Малко след десет. Обикновено се приготвях да си лягам по това време.
Късният час не беше проблем за Арла. Тя имаше политика на отворени врати за целия ковен. Можехме да се появим по всяко време, дори посред нощ.
Когато тръгнах към вратата, Рикр се понесе на безшумните криле на писклив бухал, пожелавайки ми телепатично късмет. Вероятно за добро. Той твърде много обичаше да прави хапливи прекъсвания, за да го включвам в сериозни разговори.
Звъннах на звънеца, за да съобщя за пристигането си, след което набих кода си в ключалката на вратата. Електрическата брава се отвори с бръмчене и аз влязох. Изчаках малко, за да видя дали някой ще ме поздрави, след което тръгнах по коридора покрай официалната трапезария и влязох в основното помещение с отворена концепция – голяма кухня от едната страна и хол от другата.
– Ти.
Седнала на бледосивия диван с роман с твърди корици в ръце, Лейни ме стрелна с предсмъртен поглед. Погледнах я обратно безчувствено. Арла се отнасяше към членовете на завета като към семейство; можехме да се появяваме по всяко време, когато пожелаем, независимо дали на Лейни ѝ харесва или не.
– Какво правиш тук? – Изиска тя, като преметна дългата си, руса като слънце коса през рамо. – И то толкова късно?
– Дойдох да видя Арла.
– Тя е заета с документите. – Тя върна вниманието си към книгата си. – Включително доклада за предсрочното ти освобождаване. Видях го на екрана ѝ, когато бях там, преди четиридесет минути? Твърде късно е да я спреш да отчете отсъствието ти на ритуала.
Тръгнах нагоре по стълбите.
– Движи се бързо. Искам да си легна, а не мога да спя с теб и твоя нож наоколо.
В горната част на стълбите плъзнах ръка в джоба си, където се беше сгушило ножчето ми. Носех го навсякъде, макар че бях прекъснала навика да си играя с него още преди години. Лейни обаче никога не го беше забравила.
През седемте години, откакто бях член на завета, бях видяла половин дузина други „предсрочно освободени“ да идват и да си отиват. Лейни мразеше всички тях – с изключение на онзи, с когото се срещаше шест месеца, преди той да се откаже и да избяга по средата на рехабилитацията – но най-много мразеше мен. Само мен обсипваше с непрестанна злоба.
Спрях пред затворената врата на офиса на Арла и се замислих как да се обърна към лидерката на завета. Жената, която спокойно беше изтърпяла леденото ми отношение и заплахите ми, когато за пръв път бях пристигнала при нея. Която нежно ме насърчаваше да участвам, без значение колко пъти съм хвърляла исканията ѝ в лицето. Която ми даваше втори, трети и десети шанс, когато не успявах да изпълня изискванията на рехабилитацията.
Повечето хора щяха да се откажат от мен. Щяха да ме изпратят обратно в поправителен център, а това, което беше останало от способността ми да функционирам сред други хора, щеше да се влоши до нула. Арла вероятно беше спасила живота ми.
Но тя не ме познаваше. Не ме разбираше. Нямаше представа, че не съм се променила отвътре. По-добре се сливах с околните. Преструвах се. Играех мило. Но истинската ми същност все още искаше да забие ножа си между ребрата на хората, които ме предизвикваха. Истинското ми аз все още се радваше да ги види как кървят.
Почуках на вратата.
– Арла? Това е Сейбър. Можем ли да поговорим?
Когато не получих отговор, почуках отново и завъртях дръжката. Все пак политиката на отворени врати.
Офисът имаше несъответстващи рафтове за книги, облицовани на едната стена, и евтино ъглово бюро до прозореца, с два компютърни монитора, обърнати към стаята. Арла седеше на стола си, подпряла глава на бюрото.
– Арла, събуди се – извиках, когато влязох.
Погледът ми попадна на мониторите ѝ. Единият показваше същата страница на полицията, която бях разгледала на телефона си този следобед: обявата за наградата за Закария Андрий, Кристалния друид. Другият показваше сателитен изглед на пресечена планинска долина, осеяна с малки червени маркери. Когато се приближих, прочетох етикета на единствения създаден от човека маршрут на картата: Пътека на върха.
Задъхах се безмълвно – и ръката ми полетя към лицето ми, покривайки носа ми. Стаята миришеше на урина. Огледах се, очаквайки да видя бъркотия, причинена от домашен любимец, но Арла нямаше домашни любимци.
Дръпнах се към жената.
– Арла!
Ръката ѝ лежеше на работния плот. Хванах китката ѝ и я разтърсих. Разтърсих рамото ѝ. Дъхът ми премина през гърлото ми, бърз и трескав. Не.
Не, не, не, не.
Хванах я за раменете и я издърпах нагоре. Тя се свлече на стола, ръцете ѝ паднаха от плота, а главата ѝ увисна назад. Стъклените ѝ очи гледаха.
Мъртва. Тя беше мъртва. Арла беше мъртва.
И в мига, в който го осъзнах, ме връхлетя един-единствен, ослепителен, всепоглъщащ порив: ИЗЛИЗАЙ.
Трябваше да изляза. Просто да бутна Арла обратно на бюрото, както я бях намерила, да изляза и да затворя вратата. Да кажа лека нощ на Лейни. Да се прибера вкъщи и да си легна както обикновено. Никой никога нямаше да разбере, че тя не е била жива, когато съм била тук.
Но ако си тръгнех, щях да изглеждам още по-виновна. Кой щеше да повярва, че тя вече е била мъртва, когато съм влязла? Арла е била жива преди четиридесет минути, а сега е мъртва. Моята дума срещу тази на Лейни.
Не можех да си тръгна. Трябваше ли да крещя? Да извикам линейка? Да извикам Лейни на горния етаж сама? Но бях тук твърде дълго. Крясъкът сега щеше да изглежда фалшив. Лейни щеше да се чуди защо съм стояла три минути, преди да разбера, че майка ѝ е мъртва.
Не можеха да ме обвиняват. Арла не е била убита. Нямаше наранявания. Никакви признаци на страдание. Изглеждаше така, сякаш просто се е свлякла на бюрото си и е умряла.
Никой нямаше да повярва, че не съм замесена. Никой не би повярвал на осъден убиец.
Дъхът ми идваше все по-бързо и по-бързо. Бях обречена. Бях прецакана.
По-добре да избягам.
Завъртях се към вратата – точно когато Лейни влезе през нея, а устата ѝ беше намръщена.
– Свършихте ли с говоренето… – Тя се вгледа в майка си, която се беше свлякла на стола, а главата ѝ беше неестествено увиснала. – Мамо?
Писъкът ѝ ме прониза, докато тя се втурна през стаята. Запътих се назад, когато тя зае мястото ми.
– О, Боже мой! Мамо? Мамо? О, Боже мой!
Отстъпих още една крачка назад и заекнах:
– Извикай линейка.
Паникьосани сълзи се стичаха по лицето на Лейни, докато тя бъркаше в телефона си и набираше номера. Слушах я как заеква и хлипа в телефона си.
– Искаш да п-пулси? Да проверя…
Тя почти изпусна телефона си, докато протягаше трепереща ръка към оголеното гърло на Арла. Пръстите ѝ увиснаха, сякаш се страхуваше да докосне тялото. Щом докоснеше кожата на майка си, щеше да усети, че е твърде късно.
Отново се отдръпнах назад.
Замъгленият поглед на Лейни се стрелна към мен. Ръката ѝ се отпусна и телефонът ѝ се строполи на пода.
– Ти – изхърка тя хрипливо. – Ти!
– Не съм…
– Ти я уби! – Изкрещя тя. – Допреди няколко минути беше добре!
Спънах се.
– Не…
– Уби я, защото те е докладвала!
Стаята се завъртя.
– Не съм…
– Ти ни заплаши този следобед!
Не можех да си поема въздух.
– Каза, че ще ни накараш да си платим, ако провалим предсрочното ти освобождаване!
– Аз не съм го направила! – Високият ми глас изпълни стаята. Вбесен. Страшен. На ръба на истерията.
– Ти си убиец! – Изкрещя тя, а очите ѝ бяха изпъкнали. – Ти си психопат убиец!
Думите ѝ ме удариха като удари. Поклатих се. Завъртях се.
– Къде отиваш? Не можеш да избягаш!
През вратата. По коридора.
– С теб е свършено, Сейбър! Този път ще те екзекутират!
Войният ѝ писък ме преследваше надолу по стълбите. Прелетях през къщата и се блъснах във входната врата.
– Рикр!
Крясъкът ми огласи тихата нощ. Тръгнах към пикапа си и отворих вратата. От тъмните дървета се измъкна бял бухал с бързо биещи криле.
„Сабя! Какво става?“
– Влизай!
Той профуча покрай мен, когато скочих зад волана. Пикапа се втурна по дългия път и аз завих към главния път с висока скорост, гумата изскърца. На половината път по Кариерния път мигащи светлини осветиха тротоара. Зад завоя се появи линейка, а сирените засвириха. Стиснах челюстта си и дишах тежко през носа, докато тя минаваше покрай мен.
„Сейбър?“ – Тихо попита Рикр.
Не можех да говоря. Не можех да формулирам достатъчно смислени мисли, за да ги споделя с него. Знаех само, че животът ми, такъв какъвто го познавах, е приключил. Отново. Погледът ми се стрелна към хоризонта.
Майната ѝ на Розовата луна.

Назад към част 10

Глава 35

Бележката беше подписана от Бронуин и доставена на вятъра. В нея се казваше, че искат да поговорят и нищо повече.
Оттогава бяха минали тридесет минути и макар че не бяха нападнали, Емери все още не беше сигурна, че им има достатъчно доверие, за да говори за каквото и да било с тях. А може би не вярваше и на себе си, че няма да отмъсти с всички сили, които ѝ се полагаха. Едно нещо знаеше със сигурност – нямаше да позволи на новооткритото си семейство да се изправи само срещу тях. За ужас на Огъстин.
Той бе навлякъл костюма си по-бързо, отколкото тя вярваше, че е възможно, и се отправи през портала към Шотландия, забравяйки за репетицията за предстоящия си годеж. Този, който настояваше да проведе заради кралството си и нейната защита въпреки протестите ѝ. След това я накара да пие от него, за да възстанови магията си, въпреки че тя настояваше, че е добре.
Вярно, че след това се чувстваше по-добре, тъй като магията ѝ беше почти изчерпана, след като толкова дълго държеше портала отворен, но я вбесяваше постоянният камшик, който получаваше от него. В един момент той се отдръпваше и се женеше, а в следващия си фантазираше за нея и се втурваше с главата напред в битката, за да я спаси.
След като събраха всички – включително и много раздразнено изглеждащите Лили и Малкълм – те решиха, че ще е най-добре Дориан да отиде с Теа на второ сигурно място, докато останалите говорят с вещиците. Лили щеше да ги отведе с портал, ако изглеждаше, че вещиците ще нападнат, но в крайна сметка трябваше да знаят какво искат и дали могат да им предоставят някаква полезна информация.
Надеждата на Емери беше голяма, че това няма да завърши с кръвопролитие, но, разбира се, всеки път, когато се нуждаеше от видение от звездите за изхода на бъдещите събития, те мълчаха. Започваше да си мисли, че това е безполезен шибан дар.
Вечерното слънце на Хайленд бе започнало да се спуска под хълма, където Бронуин стоеше пред преградата с още две вещици до себе си, точно както във видението ѝ. Знаеше, че когато групата им достигне гребена му, ще се види останалата част от армията им. Стотици вещици, облечени едва-едва, за да се смятат за опасни, но с достатъчно магия, за да унищожат околността, ако я разгърнат. Освен това Емери нямаше на какво да се опре. Тя не знаеше как ще завърши конфронтацията.
Когато стигнаха до върха на хълма, всички мълчаха цяла минута, като всеки гледаше другия, опитвайки се да определи какво ще се случи по-нататък.
Когато тишината стана прекалено голяма, Емери пристъпи напред, а Огъстин я заобиколи, като топлината на тялото му я облъчваше в гръб. Не се нуждаеше от връзката, за да разбере, че той иска да я защити, но беше изненадана, че ѝ позволи да поеме инициативата.
Бронуин стоеше пред нея, с високо вдигната глава, докато оглеждаше Емери, явно преценявайки в какво се е превърнала. В очите ѝ нямаше никаква злоба, но това не означаваше, че не би сразила Емери направо от проклетия склон на хълма, ако ѝ се прииска. Вещиците не бяха нищо друго, освен егоистични, изпълнени с омраза същества, и Емери нямаше да им позволи повече да диктуват живота ѝ.
Нито Калъм, нито Лили казаха и дума за това, че Емери се е отказала от плана да ги остави да поемат ръководството. Тя не можеше да се подготви за промяната на мнението си, щом се изправи пред вещицата, която я беше изоставила. Която беше изиграла самодоволна роля в смъртта на сина ѝ. Тя не можеше да се оттегли. Това беше нейната битка, която трябваше да бъде спечелена. Калъм имаше своята кауза, а Огъстин – своето кралство. Тя беше предвидената наследница на вещиците – роля, която се молеше Лили да ѝ отнеме, но до този ден имаше намерение да държи фракцията си отговорна за действията им.
– Бронуин! – кимна Емери в знак на поздрав. Магията ѝ вибрираше в гърдите ѝ и от само себе си се спускаше по ръцете ѝ на красиви златни пипала.
– Емери! – Гласът на Бронуин едва ли беше повече от шепот, точно обратното на това, което Емери очакваше от члена на вътрешния кръг. Очите ѝ проследиха ръцете на Емери и устата ѝ се отпусна. – Имаш достъп до магията си.
Лицето на Емери се изкриви от отвращение.
– Не благодарение на теб и твоята жрица.
Раменете на Бронуин увиснаха, а фасадата на смел лидер, която носеше, се разклати.
– Емери, аз не знаех.
– Глупости! – изплю се Емери и направи крачка напред – Ти беше част от вътрешния кръг. Избягваше ме от момента, в който разбра, че нося детето на Огъстин.
– Какво трябваше да направя?
Шибаната наглост.
– Какво трябваше да направиш? – гласът на Емери се повиши с гнева ѝ, заедно с всяка частица емоция, която беше потиснала от момента, в който беше загубила сина си. Магията танцуваше в гърдите ѝ, дърпайки се за каишката, на която Емери се опитваше да я държи – Ти трябваше да ме слушаш. Трябваше да бъдеш ученият, за когото претендираш. Най-малкото, трябваше да си прилично шибано човешко същество и да ти пука за мен и децата ми. Най-малкото трябваше да ми бъдеш проклет приятел.
Емери пристъпи напред, докато не застана очи в очи със зелената магия на палатката, и нещо в нея набъбна, нараствайки заедно с гнева ѝ. То приличаше на нейната магия, но това беше нещо ново. Нещо злонамерено и зловещо и Емери го приветстваше с всяка фибра на тялото си.
И тогава тя се пречупи.
Тъмнината замъгли очите ѝ, докато не потъна в нея.
Тези вещици я бяха пречупили по непростим начин. Сляпото им доверие в завета ги правеше също толкова виновни, колкото и Бронуин и вътрешния кръг.
Жестока усмивка изкриви устните на Емери и тя сведе поглед, за да наблюдава как физическото проявление на мрака в нея се завихря по ръцете ѝ, сливайки се със златната ѝ магия в красив масив от тъмнина и светлина. Когато отново вдигна очи към Бронуин, тя знаеше, че те вече не са с кехлибарени ириси.
Беше погълната и дявол да го вземе, ако не беше възбуждащо. Всяко късче от натрупаната тъга се заби в гърдите ѝ, но вместо да я избута обратно и да си каже „просто се справи с нея заради всички останали“, тя ѝ позволи да се разрасне. Да се превърне в ярост, която можеше да отприщи на света.
– Очите ти! – изпъшка Бронуин.
– Знаеш ли какво ми направиха вещиците? – попита Емери, а гласът ѝ вече не беше нейният, заменен от сериозната съблазън на мрака – Почти бих могла да им простя, че ме изоставиха през целия ми живот, но никога няма да им простя, че отнеха живота на детето ми.
Очите на Бронуин се плъзнаха към средата на Емери и се върнаха към очите ѝ. На лицето ѝ се изписа ужас.
– Какво имаш предвид?
В нея се разгоря гняв и по ръцете ѝ затанцуваха пламъци, но не огънят на Емери предприе действия. Тези пламъци трептяха в черно и се стремяха да унищожат.
– Не се дръж, сякаш не знаеш.
От отворените ѝ длани като мълния от облак изхвръкнаха тъмни пипала и се сблъскаха с Бронуин.
От устните на Бронуин и на заобиколилите я вещици се изтръгна писък. Тя направи крачка напред и вдигна ръце нагоре, за да им попречи да се намесят в онова, което очевидно беше между нея и Емери.
Колко много е грешала. Бронуин беше само началото на отмъщението, което най-тъмните части на душата ѝ изискваха.
– Емери, моля те! – Думите на Бронуин прозвучаха гальовно – Ние сме тук. Само…
Емери чу името си, но не го регистрира. Тя не беше уравновесената вещица, която процъфтяваше благодарение на логиката и сърцето. Не, това момиче го нямаше. В лицето на врага си тя бе погълната от мрака, който измъчваше дълбините на ума и душата ѝ, и тази нова версия на самата нея се наслаждаваше на това.
Тъмнината се вливаше във вените ѝ и я хранеше по начин, по който нищо друго не я беше хранило. Омагьосващ хаос, който я освобождаваше от ограниченията на доброто и злото, докато не остана само това, което гореше в най-тъмните части на душата ѝ.
Магията и силата се разбиха около нея като прииждаща буря. Цялото ѝ тяло вибрираше от тежестта им и това подхранваше гнева ѝ. Тя отказваше да се отдръпне от турбуленцията ѝ, не и когато с нея щеше да може да си върне контрола. Над живота си. На болката, която заплашваше да я погълне всеки миг от всеки ден. Да поиска възмездие от вещиците, които са я оставили с оголено гърло пред безпощадния свръхестествен свят.
Лицето на Бронуин се изкриви от болка, а от очите и носа ѝ започна да капе гъста кръв. Тя се изкашля и кръвта бликна от устните ѝ, опръсквайки предната част на Емери, чиито очи се разшириха, докато регистрираше какво се случва.
– Кръв. Магия. – чу в същия момент, в който тихият глас на Лили се опита да я прониже и да я извика обратно.
Но Емери не можеше да се насили да се погрижи за това. Всичко, което виждаше, беше кръв, а всичко, което чувстваше, беше неистов гняв.
– Твоята жрица освободи силите ми, за да наводни системата ми, знаейки, че това ще убие децата ми. Би трябвало да убия всеки един от вас за това, че сте я последвали.
– Но няма да го направиш.
Емери замръзна.
Този глас. Знойният глас на мъж, който я подканяше да се оттегли.
Нейната половинка.
Погълната от отмъщението си, Емери едва разпозна Огъстин, когато той застана пред нея, закривайки гледката ѝ към Бронуин.
Тя проследи твърдите линии на тялото му през лъскавите му копчета, а в съзнанието ѝ се появи нуждата да прокара ръце по тях. Тя се отърси от тази мисъл и вдигна поглед, докато стигна до среднощните му очи. Те съвпадаха с нейните. Черни езерца, в които почти нямаше светлина. Този мъж, този съвършен образец на страст и възмущение, беше нейният принц на мрака.
Езикът ѝ се изплези и тя облиза устни, готова да се впусне във вихъра на отмъщението с него на своя страна.
– Това не си ти, малка вещице. – думите му говореха за противоречие, но начинът, по който гръдният му кош се издигаше и спускаше със задъхано дишане, ѝ подсказваше, че идеята го вълнува също толкова, колкото и нея.
– Ти не би убила хората ми заради това, че следват баща ми.
– Ако той убие сина ми, може би ще го направя. Но от друга страна – от нея избяга маниакален смях – той уби сестра ми, така че може би ще поискам възмездие.
– Емери! – предупреди той, плъзна ръце около кръста ѝ и я придърпа така, че гърдите му да се притиснат към нея.
– Какво, принце мой? – тя наклони глава настрани и му направи съблазнителна гримаса. – Не ме харесваш, когато съм силна като теб?
– Ти си шибано величествена гледка, но не! – изсумтя той, а безпощадният му поглед я предизвика.
Емери потърси очите му и сви рамене.
– Ами мисля, че може би. Тъмнината е невероятна.
Ако не беше с нея, беше против нея.
Огъстин се протегна и проследи ръката си отстрани на лицето ѝ, докато не го притисна.
– Ти не си създадена за сенките, Емери. – Огъстин прокара палеца си по долната ѝ устна и въпреки че се опита да я възпре, тя потрепери под докосването му – Имам нужда да бъдеш моята светлина, малка вещице. Ти и дъщеря ни сте единственият светъл лъч надежда, който ми е останал. Моля те.
Молбата му почти я погуби. Този мъж. Нейният партньор. Той се нуждаеше от нея. Дъщеря ѝ се нуждаеше от нея. Магията ѝ леко се разколеба, но не се оттегли напълно от Бронуин.
Емери се съсредоточи върху среднощните му дълбини, опитвайки се да различи истината в думите му. Тя ги изтръгна от съзнанието си. Те бяха просто думи. Той не ги имаше предвид. Не би могъл. Не и когато непрекъснато я отблъскваше и даваше да се разбере, че всичко и всички останали имат по-голяма тежест в неговия свят от нея. Всичко, което трябваше да направи, беше да я приеме. Да застане до нея и да се бори с нея, но не го направи. И затова думите му не означаваха нищо.
Тя поклати глава, изтласквайки го от съзнанието си, и насочи магията си към вещиците, които ѝ отнеха всичко.
Мастиленочерна магия избухна от дланите ѝ като мълния по залязващото небе. Тя проникна във всяка от вещиците, които стояха зад Бронуин. Една по една те отвориха уста, за да изкрещят, когато гневът ѝ ги погълна, но от тях излизаха само кървави хрипове.
Огъстин изръмжа и заплете ръката си в косата ѝ, извивайки шията ѝ, докато тя не бе принудена да откъсне поглед от красивото си отмъщение и да се вгледа отново в очите му. Той наведе глава и Емери си пое дъх, наслаждавайки се, че почти усеща вкуса на устните му върху своите.
– Не ме карай да се боря с теб, малка вещице! – помоли той, а гласът му бе изпълнен с вълненията, които се въртяха в очите му.
Сенките мигновено забелязаха заплахата му и пламнаха в нея, отдръпвайки се от Бронуин и вещиците, разпознавайки Огъстин като по-непосредствения враг, който стоеше на пътя ѝ.
Пипалата ѝ се увиха около него, преплитайки се по кожата му така, че тя почти усети вкуса на сандаловото дърво и бор, които бяха толкова уникални за него. Това съживи връзката в гърдите ѝ и зрението на Емери се замъгли, докато в съзнанието ѝ прелитаха образи на Огъст. Той я галеше по бузата и прокарваше палеца си по устните. Ръцете му, които се движеха по нея, докато танцуваха на партито на Скарлет. Начинът, по който я гледаше, докато изричаше обещанието си да я обича завинаги на тържеството. Пенисът му, който я обявява за своя.
Гневът се превърна в похот и отмъщение, подхранвайки нуждата на тъмнината в кръвта ѝ да поиска от Огъстин по същия начин. Да слее тъмнината им и да задоволи връзката. Тя щеше да направи така, че той да не може да си тръгне или да представлява заплаха за нуждата ѝ да сложи край на вещиците.
Тя се наведе към него, като претисна тялото си върху неговото и обви ръце около торса му.
Вкусен стон се изтръгна от Огъстин, когато кътниците му се удължиха и той ги проследи по бузата и до ухото, притискайки чувствителната плът.
– Това е, малката ми вещица. Бъди тук с мен. Ще взема всяка частица от твоята тъмнина. А когато стане твърде много, ще ти дам да се наситиш на моята. Използвай ме, вземи каквото ти трябва, но не бъди като мен.
– Не! – изръмжа тя срещу бузата му, докато кръвта се изливаше от сълзните му канали. Езикът ѝ се изстреля и опита същността му. Тя затанцува по езика ѝ и магията ѝ се издигна, като се вкорени в него. Тя се въртеше срещу него, а мракът я зовеше обратно в дълбините си.
– Да, Емери. Имам нужда от теб. До мен. Да ме водиш към светлината, когато се поколебая. Моля те, принцесо… – той обгърна с ръце двете страни на корема ѝ и гласът му се превърна в нещо повече от дъх на вятъра – Умолявам те да бъдеш моята светлина.
Малкият таралеж в корема ѝ ритна там, където Огъстин го погали, собствената ѝ светлина се изтласка навън от дълбочината на утробата на Емери.
В гърлото на Емери заседна ридание, молбата му и светлината на дъщеря им разбиха властта на нейната тъмна магия.
Емери увисна в ръцете на Огъстин, болката я изпълни, когато всяко изпълнено с тъмнина пипало се отдръпна обратно в нея. Тя вдигна поглед към Огъстин и видя ивици кръв по острите му скули. Тя вдиша рязко въздух и през нея премина паника. Протегна ръка нагоре и с треперещи пръсти отмахна доказателствата за тъмнината си.
– Погледни ме! – заповяда той и очите на Емери се стрелнаха към неговите, а дишането ѝ се изравни, докато се съсредоточаваше върху него – Остани с мен. Само ти и аз, точно сега.
– Аз… Нараних те. Съжалявам. Майната му, Огъстин. Не исках да… Какво, по дяволите, се случи с мен?
– Всичко е наред, Ем, имам те. – той я придърпа в прегръдките си и Емери се стопи върху него, като от нея се изтръгна тих стон.
Въздухът около тях сякаш бръмчеше и жужеше от магията, която беше изхвърлила, и тя пожела да върне всичко обратно. Болката беше твърде силна, изпълваше я всеки миг от всеки ден, откакто беше пристигнала в Шотландия. Пристигането на вещиците наклони везните и нямаше как да я спре.
Бронуин и вещиците заслужаваха да бъдат държани отговорни за действията си, да, но да се предадеш на мрака не беше начинът. Все пак тя разбираше защо Огъстин живее там. Можеше да се изгуби в опияняващата магия завинаги. Тя изпълняваше нещо в желанията ѝ, за което не знаеше, че има, и това я плашеше до смърт.
Чувстваше се непобедима. Сякаш нищо не можеше да я докосне.
Ръцете на Огъстин се спуснаха по гърба ѝ и той изпрати потоци успокояваща енергия по връзката им. Емери се облегна на него, без да си позволява да се съмнява в промяната в поведението му.
Не би трябвало да го е грижа, но ако не го правеше, тя щеше да е изгубена и в краката ѝ щеше да има армия от мъртви вещици.
Вината разкъса гърдите ѝ, не защото се бе докоснала до каквато и да е тъмна магия, която я владееше, а защото би трябвало да изпитва дори грам съжаление, а тя не го правеше.
В какво, по дяволите, съм се превърнала?
– Това е невероятно! – прошепна Бронуин с благоговение в гласа си – Притежаваш кръвна магия и елементарна магия. Тъмна и светла. И той току-що те върна от висините на мрака.
Без значение от факта, че Емери току-що се бе опитала да я убие и граничеше с това, че все още желаеше да успее, разбира се, Бронуин се интересуваше повече от факта, че е чудачка и проявява тъмна магия.
Емери се измъкна от ръцете на Огъстин, за да може да се изправи пред вещиците. Той ѝ позволи да го направи, но я придърпа към себе си, а ръката му бе здраво поставена на бедрото ѝ.
– Тя също е докосната от звездата! – промълви Лили зад гърба ѝ и Емери се извърна, поглеждайки я с кинжали в оците. Не беше нужно врагът им да знае всичките ѝ тайни.
– Три? – Бронуин се задъха – Но никой от Селесте насам не е имал три концентрации.
Лили кимна и пристъпи напред, за да застане до Емери.
Бронуин избърса кръвта от бузите си и вдигна вежди към Лили.
– А ти си?
По дяволите. Устните на Емери се разтвориха, осъзнавайки, че тези двете не се познават. Лили беше прогонена много преди Бронуин да се роди, а тя носеше същото лице, което беше носила в замъка като предпазна мярка.
Лили захвърли илюзията, която носеше и лицето ѝ се превърна в това на нейната близначка, бившата лидерка на завета в Ню Орлиънс.
– Аз съм Лилиана.
Устата на Бронуин се отвори, после се затвори и отново се отвори. Тя примигна няколко пъти, сякаш Лили по някакъв начин се превръщаше в някой друг всеки път, когато ги отваряше, вместо да отразява близначката си, жрицата.
– Ти би трябвало да си мъртва?
Невероятно как за Емери беше толкова лесно да забрави, че са близначки. Тя не видя Вишна, когато погледна към Лили. Те не си приличаха по нищо. Точно както не си приличаха тя и Слоун.
– Сигурна съм, че Вишна е искала да повярваш, че съм мъртва. Но не, аз бях изгонена заради това, че обичах вампир.
Искрица надежда изпълни гласа на Бронуин и предизвика интереса на Емери.
– Твоята половинка?
Емери извъртя очи. Разбира се, това беше единственото нещо, което Бронуин разбра от това изказване.
Огъстин я щипна отстрани.
– Видях това! – прошепна той срещу косата ѝ.
– Добре, че си. – отвърна Емери, а ударите в главата ѝ се разраснаха до ревящ тътен.
Той притисна брадичката ѝ между палеца и показалеца си и откъсна погледа ѝ от Бронуин, за да срещне неговия.
– Добре ли си?
Емери се отдръпна, поклащайки се на краката си, преди той да я хване отново.
– Добре съм. – излъга тя през зъби. Истината беше, че едва се държеше на краката си. Тъмнината не беше пренесла никаква магия от света около нея, а само отвътре. Това остави Емери да се чувства студена и изтощена. Чувстваше се така, сякаш я е блъснал влак.
– Не си добре. – Огъстин я придърпа към себе си, така че гърбът ѝ да е към гърдите му, и захапа китката си. Притисна я до устните ѝ и поиска да пие, без да приема отказ.
Тя не би могла да го отблъсне, дори и да искаше – в нея не беше останала никаква борба. Примири се, че ще седне и ще слуша разговора, който продължаваше, докато тя пиеше единственото нещо, което щеше да я върне към себе си и да отслаби властта на мрака, който дори сега я притискаше от дълбините на душата ѝ.
– Откъде знаеш за половинките? – намеси се Калъм. Досега беше останал необичайно мълчалив.
– По-важното е защо, по дяволите, са тук? – изръмжа Огъстин.
Очите на Бронуин се разшириха, когато попаднаха на Емери, и тя разбра какво прави. Въздъхна и изправи рамене, влизайки отново в ролята на лидер.
– В отговор на въпроса ви, Ваше височество, ние сме тук, за да поискаме прошка и да се предадем на вашата команда. Що се отнася до това откъде знам за половинките, след като Емери си тръгна, бях заинтригувана от нещата, които тя сподели. Не можех да заспя, докато не разбера дали в думите ѝ има някаква истина.
Емери изхърка срещу китката на Огъстин и отново извъртя очи. Бронуин никога не можеше да пренебрегне примамката на информацията. Огъстин леко я щипна по кръста, негласно указание, че знае какво е направила току-що, обещавайки възмездие за малката недискретност.
Емери вдигна поглед, а в очите ѝ се появи топлина, докато го приковаваше с поглед.
– Какво? Този път дори не беше насочено към теб.
– Но толкова обичам да те наказвам. – прошепна той срещу ухото ѝ.
Емери потръпна и стисна бедрата си по-силно. Огъстин я придърпа по-плътно към себе си, като върна китката си до устните ѝ. Тя поклати глава, усещайки как ефектът от връзката им се засилва и прогонва действието на магията ѝ.
Огъстин повдигна една тъмна вежда и се намръщи.
– Имаш нужда от повече.
– Добре съм. Ще взема още, ако имам нужда.
– Защо ще се предадеш? – попита рязко Калъм.
– След като атаките оставиха комплекса в Ню Орлиънс унищожен, вътрешният кръг беше разделен между ковъните, за да се осигури ред. Тази книга се появи там, където бях изпратена. – тя бръкна в чантата си и извади овехтяла кафява книга.
Емери се засмя. Това беше близнакът на книгата, която Калъм беше запазил във вилата. Огъстин, Лили и Емери го погледнаха с очакване, очаквайки да си признае, че я е изпратил.
– Не бях аз! – изръмжа Калъм, макар че очите му не слизаха от книгата в ръката на Бронуин – Подозирам, че нашият луд стар приятел вампир има нещо общо с това, като се има предвид, че именно той получи моето копие. Предполагам, че така си ни открила и ти?
– Значи всичко е вярно, нали? – Бронуин се задави, като че ли сглобяваше всичко заедно – Историята ни не е такава, каквато са ни я разказвали. Ние трябва да сме едно свръхестествено същество, а не фракции, които воюват.
– Да, момиче! – кимна Калъм – Но това все още не ни казва защо сте тук.
Бронуин погледна през рамо към вещиците, които стояха зад нея и чакаха тя да им даде насока. Когато погледът ѝ се върна върху групата, на лицето ѝ се появи бръчка.
– Нямаме къде другаде да отидем.
Лили и Емери си поеха дъх едновременно. Знаеше, че заветът в Ню Орлиънс е паднал, но имаше толкова много, разпръснати из Съединените щати. Тя си помисли, че ще има много места, където да отидат. Това беше последното място, на което трябваше да бъдат. Особено след като не изпитваше точно някакви топли и приятни чувства и го бе доказала – дори и да беше без никакво планиране от нейна страна – че може да ги прекрати с един изблик на мрак.
– Какво имаш предвид? – намеси се Малкълм от страната на Лили.
– Заветът падна. Вишна е мъртва и една жена на име Господарката се е самоназовала за новата жрица. Тя е убива всеки, който е решил да ѝ се противопостави и изгражда собствена армия.
– Кървав шибан ад! – въздъхна Огъстин.
Емери се опита да се изтръгне от хватката му, тялото ѝ трепереше от ярост, докато звездите изтръгваха от ръцете ѝ мечтите за отмъщение.
Хватката на Огъстин се стегна на кръста ѝ и той я завъртя срещу себе си, така че главата ѝ се зарови в него. Тя вдигна ръце и ги разпери на гърдите му, отблъсквайки се. Най-тъмната част от магията ѝ набъбна в гърдите ѝ, а когато вдигна поглед, нямаше нужда да вижда стегнатата челюст на Огъстин, за да знае, че очите ѝ са черни като нощ.
– Емери.
– Недей, Огъстин. Единственото, което исках, беше да изритам злия ѝ задник от лицето на тази земя. Но сега това ми беше отнето. Няма да мога да я погледна в очите и да гледам как светлината от очите ѝ угасва, отнемайки ѝ живота, както отне живота на сина ни.
Огъстин вдигна вежди и прибра косата и зад ухото.
– Порочна си, малка вещице.
– Нямаш никаква шибана представа.
– Но убийството на Вишна нямаше да ти донесе мир. Нямаше да върне сина ни и нямаше да създаде света, който дъщеря ни заслужава.
Емери въздъхна дълбоко.
– Но щях да се чувствам по-добре.
Ненавиждаше, че той е прав. Магията ѝ мразеше, че той е прав. Убийството ѝ нямаше да промени нищо, освен че щеше да има една зла вещица по-малко, с която да се бори. Но Вишна не беше коренът на проблемите им, а само сегашното им проявление.
Той притисна лицето ѝ и сведе глава, така че устните му се допряха до ухото ѝ, докато шепнеше.
– Така ще бъде и аз лично ще се погрижа да получиш възмездие за всички злини, извършени срещу теб. Все още има война, която трябва да се води.
Тя кимна, наслаждавайки се на начина, по който лицето ѝ се допря до грубата набола брада на челюстта му.
Емери преглътна тежко и се обърна в прегръдките му, мразейки начина, по който всички ги гледаха със съжаление в очите. Нямаше съмнение, че я смятат за нестабилна и може би беше такава. Беше изтласкала скръбта си толкова дълбоко, че тя подхранваше мрака, но сега беше свободна и нямаше да я принуди да се върне обратно в кутията.
Това обаче не означаваше, че ще живее в нея. Емери изправи гръбнака си и погледна отвъд Бронуин, избягвайки погледите на малкото си семейство. Тя потърси някой от познатите си. Това трябваше да е първото нещо, което би направила. Нито едно от лицата, които искаше да види, не се открояваше в тълпата и в стомаха на Емери се образува яма.
– Какво стана с Рен?
Бронуин изсумтя и поклати глава.
– Тя влезе в редицата като трета на господарката.
– Не. – тя поклати глава напред-назад. Толкова за това, че не се сгромоляса в мрака – А Агата? Далия?
Хватката на Огъстин върху нея се затегна, докато той ѝ предлагаше сила чрез връзката, убеждавайки мрака да се подчини. Тя не го искаше. Искаше да почувства отчаянието, да изпадне в него. Толкова по-лесно беше да се живее там, но той не ѝ позволи. Къде, по дяволите, беше този ангажимент, когато тя наистина имаше нужда от него?
Бронуин погледна надолу и продължи да клати глава.
– Не знам.
Гърдите на Емери се стегнаха, докато си мислеше за всички останали вещици в комплекса. Тя се разкъсваше между нуждата сама да ги убие и идеята, че никоя от тях не заслужава да умре, защото не е съгласна с убийствена кучка като господарката.
Ти беше почти същата кучка-убийца, напомни си тя.
Тя беше. Но дори и да не искаше да ги убие в действителност, това не означаваше, че е готова да посрещне всяка закъсала вещица в своето малко парче рай. Особено вещицата, която стоеше пред нея.
– Какво те накара да мислиш, че ще имаш място при нас? Ти беше също толкова лоша, колкото и останалите, Бронуин. Дори по-лоша, защото знаеше какво правиш.
Огъстин се наведе и изръмжа в ухото ѝ.
– Ти си техен наследник, малка вещице. Дръж се като такава.
Тя се отдръпна от него, силно шокирана от думите му. Не че той не беше прав, беше по-прав, отколкото му се полагаше, но по-скоро защото беше признал коя е тя и все още я беше пленил в ръцете си.
– Ти си нашето бъдеще, Емери. И ти, Лили, след като всички разберат, че си жива. Господарката се стреми да изтрие вампирите от лицето на земята с помощта на своите мерзости. Тя се стреми към власт и не се интересува от онези, чието мнение се различава от нейното. Ние… – тя направи жест към вещиците зад себе си – не искаме повече да се борим. Искаме да намерим своите половинки. Да имаме това, което имате вие. Това, на което току-що станах свидетел между теб и Огъстин, беше невероятно, никога не съм чувала някой да бъде изваден от мрака, когато е в плен на магията. Това е нещо, което отличава тъмнината от светлината. Тъмнината привлича всяка същност от твоето същество в своите хватки, когато се хвърля. Тя краде това, което сте. И ако това, което прочетох, е вярно, за всеки от нас има някой там. Някой, който да бъде нашата светлина в мрака. Искаме да го изследваме. Омръзна ни животът ни да се диктува от вещица, която ни е проклела. Искаме да имаме семейства. Да успокоим ненаситната нужда в нас. Ти си създала идеалното малко семейство, Емери. Искаме да се борим за това. За теб. За нас.
Емери погледна към приятеля си, уплашена от изражението, което очакваше да види на лицето му. Предположи, че той ще се срамува от това, което трябваше да каже, за да я извади от мрака, срамуваше се от всичко, което беше казал след това. Те далеч не бяха съвършени. По-скоро беше епичен провал. Но когато го погледна, откри мекота в среднощните му дълбини, която бе виждала само когато усети как дъщеря им рита за първи път. Този път тя беше насочена към нея. Не беше нужно да казва нищо, тя го усещаше във връзката. Повратна точка. Заля я топлина между тях, която преди това бе съществувала само в откраднати мигове.
Светлина в мрака. Възможно ли беше да бъдат това един за друг?
Огъстин прекъсна транса и се обърна с лице към Бронуин.
– Може би не сме най-добрият пример, но сродните души са съвсем истински и всеки трябва да има късмета да намери своята.
Емери направи всичко възможно да скрие шока си, но нямаше начин Огъстин да не го усети по връзката.
Единственият му отговор беше да я придърпа по-силно към себе си.
Очите на Бронуин блестяха от истински сълзи. Докато падаха, те отмиваха останалата част от кръвта, която бе белязала лицето ѝ. Емери все още не вярваше нито на нея, нито на вещиците, които бе довела със себе си, но не можеше да се отрече искрената надежда в очите на Бронуин при перспективата да намери свой собствен партньор.
– Знаеш ли коя е господарката? – попита Емери, надявайки се, че това е големият пробив, от който се нуждаеха, за да я намерят.
– Не. – Бронуин подсмъркна и избърса лицето си – Тя носи маска и се крие зад армията си от вампири. Единственото, което мога да ти кажа, е, че на нейна страна е могъща кръвна вещица, подобно на теб, Емери. Това е единственият начин, по който би могла да създаде армия от магически вампири.
– Кръвна вещица? Това съм аз сега? – значи мракът си има име.
– Октавиан все пак каза, че имаш трета концентрация! – подхвана Лили – Сега вече знаем каква е тя.
– Какво означава това? – попита любопитно Емери, а остатъците от тъмната ѝ магия пулсираха под кожата ѝ и я призоваваха да ги покани отново да си играят.
– Нямам представа, момиче. – Лили взе ръката на Емери в своята и я стисна – Кръвната магия е тъмна магия, която не е благословена от звездите. Нашата магия черпи от заобикалящия ни свят и се подхранва от нашето същество, от нашето намерение. Кръвната магия е лишена от естествена красота. Тя изсмуква същността и на вещицата, и на поразения. Душата им.
Очите на Емери се стрелнаха към Бронуин.
– Много съжалявам. – в момента можеше да не вярва или дори отдалечено да не харесва Бронуин, но не искаше да изцежда душата ѝ. Не и наистина.
– Всичко е наред. Ти не си знаела.
Но тъмнината знаеше. Искаше да я разкъса на две заради собственото си извратено удоволствие и Емери беше готова да ѝ позволи това отмъщение. Беше ѝ харесало. Беше се почувствала удовлетворена от идеята да я остави да се вреже в Бронуин. Изведнъж Емери се почувства наистина много студена.
Без да знае за вътрешния ѝ дебат, Бронуин продължи:
– Знам, че нямаш причина да ни вярваш, но те уверявам, че ще спечелим доверието ти. И искам да започна с това да ти кажа, че твоят замък не е в безопасност, Огъстин. Господарката има шпиони вътре и планира да атакува след лова, по време на сватбата ти.
Майната му.
Емери премести тежестта си и малкият ѝ таралеж се придвижи към долната част на гърба ѝ. Стрелкаща болка прониза долната част на корема ѝ. Тя извика и се хвана за корема, докато коленете ѝ се клатеха.
– Добре ли си, Ем? – Огъстин я хвана за лакътя и я придърпа към себе си, за да я задържи стабилна.
– Не ме наричай така! – изсумтя тя, мразейки, че той използва прякорите на Огъст за нея – И да, добре съм. Просто се движеше срещу един нерв.
Огъстин я погледна остро, но не ѝ отвърна. Той насочи вниманието си към групата.
– Да пренесем ли този разговор вътре, където Емери може да седне?
– Да. – Лили пристъпи напред и докосна огражденията, отваряйки ги, за да могат Бронуин и вещиците ѝ да преминат.
– Страхувам се обаче, че нямаме места за настаняване за всички вас.
– Не се притеснявайте за това. Ние ще се справим. Просто се нуждаем от място, където да се разположим.
Лили се разсмя.
– Както в старите времена.
Емери си отбеляза да я попита какво означава това.
– Да, но с няколко съвременни обрата. – Бронуин се обърна и даде инструкции на двете вещици, които трябваше да са втората и третата.
– Зад вилата има открито поле, можете да се разположите там. – каза Калъм, като посочи към описаната от него област – Уведомете ни, ако имате нужда от нещо друго.
– Благодаря ви. – Бронуин му кимна дълбоко.
– Не ми благодари още, вещице. Ако направиш едно нещо, което да навреди на семейството ни, аз ще бъда най-малкият ти проблем. Най-вече защото няма да дишаш.
– Разбрах.
– Също така, моля те, кажи на твоите вещици да си обличат дрехите. – очите на Емери обходиха оскъдно облечената армия от вещици – Ако ми се наложи да видя още пишки и цици, може да повърна.
– Договорено. Ще съобщя на всички. – Бронуин се усмихна и кимна в знак на съгласие, преди да се обърне и да делегира задачи.
Емери изпищя, когато изведнъж краката ѝ вече не докосваха земята и тя беше притисната към гърдите на Огъстин.
– Мога да ходя, нали знаеш! – възрази тя и се сви в ръцете му.
– Знам. – той облиза устните си, защото знаеше, че това ще отвлече вниманието на Емери от протестите ѝ.
Лошото е, че тя нямаше намерение да се откаже от това. Вещиците и без това я смятаха за някаква луда аномалия, нямаше нужда те да си мислят, че не може да прави нещата сама.
Тя сложи ръце на гърдите му и се отдръпна.
– Тогава ме пусни.
– Не мисля, че ще го направя.
Тя се размърда срещу него, опитвайки се да разхлаби хватката му, а той в отговор я стисна за бедрото.
– Ау! – изпищя тя – Не знаеш ли, че не е хубаво да нараняваш бременна жена?
Той я придърпа по-високо към себе си и заби нос в пулса на шията ѝ. Издиша тежък дъх.
– Ти ме изплаши там, малка вещице.
Емери се успокои. Това бяха последните думи, които очакваше да каже.
– Аз?
Нищо в поведението му нямаше смисъл. От момента, в който случайно бе отворила портала към стаята му в замъка, той се отнасяше с нея така, сякаш беше нещо специално за него. Нещо, което не можеше да изгуби и все пак последния път, когато разговаряха, той даде да се разбере, че не са нищо повече от звездна двойка, обречени да правят само най-доброто за дъщеря си.
Огъстин кимна, докато поставяше нежни целувки върху челюстта ѝ.
– Мислех… Няма значение какво съм мислил, но имах предвид това, което казах. Имам нужда ти да бъдеш моята светлина.
Емери отвори уста, за да го прекъсне, но спря. Не искаше да спори с него. В рамките на един почти катастрофален следобед те се бяха сближили. Сякаш изграждаха нещо, нещо повече от това, което бяха в миналото… Нещо, към което тя отчаяно искаше да се придържа.
И тя го направи.
Сложила глава на гърдите му, Емери затвори очи и се пренесе в свят, в който това беше началото на щастливото им съществуване, в който звукът на сърцата им, биещи в тандем, беше единственото нещо, което имаше значение.

Назад към част 35

Глава 15

Джейсън не виждаше причина да не се съгласи, когато и двамата носеха едно и също знание.
– Може би и други биха могли да си проправят път с подкуп, но и двамата знаем, че само един човек би могъл да излезе от двореца на Ерис, напоен с кръв, и да не бъде спрян от нито един страж. – Охранители, които твърдяха, че не помнят нито една необичайна подробност от онази убийствена нощ – и които Нейха не беше екзекутирала, въпреки че бяха допуснали смъртта на нейния съпруг.
Махия взе един сладкиш, който представляваше комбинация от захар и мляко, подправена с карамфил и гарнирана с парченца бадем, и го изяде с голямо внимание.
– Да – каза тя накрая, а тонът ѝ беше груб като коприна – това беше първата ми мисъл.
– Променила си мнението си?
– Защо да… Присъствието ти, няма никакъв смисъл.
Да, помисли си Джейсън, защо Нейха би го поканила да разкрие убийство, което самата тя е извършила и за което никой никога няма да ѝ потърси сметка? Това беше много по-сериозна загадка от това защо е умрял Ерис. Или лудост, или фатална самонадеяност бе накарала мъжкия ангел да вярва, че съпругата му няма да открие аферата му с Одри. А може би Ерис бе потърсил смъртта след триста години затвор.
Джейсън отхвърли тази мисъл веднага след като се появи. Ерис беше прекалено егоцентричен, прекалено егоистичен човек, за да избере самоубийство, особено по такъв объркан метод и по начин, който го остави изнасилен и лишен от гордост и красота.
Порцеланът звънна върху порцелан, когато Махия постави чашата си върху чинийката.
– Нейха ще те отдели от Рафаел. Може би това е причината.
– Не. – Не и когато Нейха се беше запознала с него скоро след пристигането му в Убежището. – Тя сигурно знае, че никога няма да служа на жена, която е постъпила така с този, когото твърди, че обича.
Погледът на Махия стана пронизващ, сякаш бе чула историята, която подтикна изявлението му.
– И тя е твърде горда, за да излъже и да твърди, че си нарушил обета, за да те екзекутира. Което не ни оставя никакви отговори. – Протягайки ръка напред, тя доля чая му. – Какво ще направиш?
Той обмисли всеки от фактите, с които разполагаше в момента, както заедно, така и като отделни части. Не убийството беше най-важното. Това, че Нейха и Леуан бяха замесени, беше проблематично, но двете бяха съседки – приятелството между тях не беше непонятно. Без повече подробности той оставаше в неведение относно естеството на тайните им срещи.
И… все още не беше измислил как да получи свободата на Махия.
– Не съм готов да си тръгна.
Махия отново побутна напред саворите.
– Очакваш ли да я излъжа, когато ме попита какво си открил?
Той изяде още две от изпечените сладкиши, пълни със сладко-пикантен зеленчуков микс.
– Тя няма да чуе истината от теб – изрече Джейсън безмилостните думи, знаейки, че Махия вече е стигнала до същото заключение. – По-скоро ще я използва като извинение, за да те убие.
Махия изяде още един бонбон, изражението ѝ беше невъзмутимо.
– Тя няма нужда от извинение.
– Не съм толкова сигурен. – Убивайки Махия, Нейха щеше да убие детето, което е помогнала да отгледа, а ангелският род почиташе връзката на детето с неговия родител или настойник. Ако един настойник убие това дете… това би нарушило табу, което е толкова дълбоко, че е расов императив.
Джейсън, повече от всеки друг, разбираше, че подобни табута могат да бъдат нарушени, но това си имаше цена.
– Екзекутирането ти без основателна причина и докато тя очевидно е вменяема, ще я превърне в парий сред нашия вид. – А Нейха беше социално същество, което ценеше връзките си по света.
Отпивайки от чая, който вече трябваше да е хладен, Махия срещна погледа му.
– Ще запазя мълчание, но репутацията ти те предшества. Когато дните продължават да минават без резултат от теб, тя ще стане подозрителна.
Оказа се, че измислянето на начин да се разсее недоверието на Нейха е единственото нещо, за което Джейсън не трябваше да се притеснява – защото багрите на насилствено пролятата кръв все още не бяха спрели да текат.

* * *

Шокът и скръбта оцветиха очите на Нейха, когато тя се присъедини към Джейсън до смачканото тяло, открито на терасата на покрива от другата страна на двора на Двореца на скъпоценностите. Слабата следобедна слънчева светлина обливаше всичко в меко злато, правеше го да изглежда като мрачна картина. В центъра на картината лежеше вампирка, облечена в черна копринена пижама, презрамките на камизолката ѝ бяха разкъсани, за да разкрият тежките ѝ гърди, а кожата ѝ бе посивяла от смъртта.
Краката ѝ бяха изкривени и счупени, сякаш бе паднала или бе спусната от високо. Положението на тялото ѝ обаче не позволяваше да се потвърди дали е започнала спускането си от небето, или от някоя от малките кули за защита земя-въздух, монтирани около крепостта – най-близката беше на точното разстояние. Джейсън щеше да разговаря с охранителя, който беше дежурен в предобедните часове, но инстинктът подсказваше, че жертвата никога не е била в кулата, а падането ѝ е било организирано от ангел.
Въпреки откритите ѝ гърди нападението не изглеждаше да е сексуално. Повредите по дрехите ѝ най-вероятно бяха настъпили по време на борбата. За разлика от Одри, главата на тази жертва не беше прикрепена към тялото ѝ. Тя се беше търкулнала и се беше установила на една от решетъчните прегради, където вчера беше видял няколко изящно облечени жени да се навеждат и да се смеят, докато гледаха през ръба към двора долу. Днес единственият звук, който чуваше, беше накъсаното ридание на една жена, а в полезрението му се виждаха петна от застинало ръждивочервено, където главата беше отскочила и се търкулнала, след като беше паднала.
Тя го гледаше от другата страна на стаята, а хубавите ѝ тъмнокафяви очи бяха филмирани с белина, която не беше наред. Пънчето на шията ѝ беше покрито с кръв там, където седеше на масата в ъгъла, сякаш поставено там точно с тази цел.
Без да се изненадва от ехото на ужаса, което резонираше във времето, Джейсън затвори спомена зад щитовете, които му бе трябвало да изгради цял живот, и продължи да гледа тялото, което лежеше пред него, не едно отдавна изчезнало от тази земя.
Гръдният кош на тази жена беше оставен непокътнат, сърцето ѝ все още беше в плътта ѝ, но по едно нещо това тяло и това на Одри бяха идентични. Макар че нараняванията от падането притискаха повечето синини, Джейсън можеше да каже, че жертвата е била пребита с безмилостна жестокост преди смъртта. Когато я обърна, за да погледне гърба ѝ, видя, че гръбначният ѝ стълб е бил изтръгнат и е лежал пречупен върху окървавената кожа. С нежни ръце я отпусна обратно, сигурен, че е била в съзнание по време на побоя, на мъченията, парализирана и безпомощна като бебе.
Гняв и насилие, пръстовият отпечатък на убиеца беше безпогрешен.
– Разпознаваш ли я? – Попита той Нейха, наясно, че тя току-що се е върнала във форта Архангел след погребението на Ерис в планината. По силно влажната коса, прибрана на възел на тила, и по простата ѝ бледосиня туника, съчетана с бели панталони, личеше, че се е къпала след това, както беше обичайно, когато е получила вестта за тази смърт.
– Тя се казваше Шабнам. – В тона на архангела прозвуча сурова скръб. – Тя беше една от най-дългогодишните ми придворни дами. – Приклекнала до главата на вампира с опустошена кожа, без да се интересува, че крилата ѝ остъргват хладния мрамор и кръвта, която го обагря, тя протегна ръка, за да затвори клепачите на Шабнам над лешниковите очи, притъпени от смъртта, като използва точица сила, за да се увери, че те ще останат такива. – Преди по-малко от час разпръснах праха на Ерис, докато майка му ридаеше, а сега трябва да съобщя на хората на Шабнам за нейното убийство.
Джейсън чу гнева под скръбта и това беше още една загадка.
– Ще ми разкажеш ли за нея?
– Тя беше пеперуда – каза Нейха и се изправи на крака, а движенията ѝ бяха тежки, сякаш натежала от тъга. – Красиво украшение, което се грижеше за блясъка и искрите. Не беше с тъмно сърце или мъдра в политиката. Единствената причина, поради която стигна толкова високо в моя двор, беше, че се наслаждавах на чувството ѝ за невинност. – Изкривяване на устните ѝ. – От всички жени, които ми служат, тя беше най-безобидната.
И все пак тя бе убита с ужасна жестокост. Джейсън не беше достатъчно арогантен, за да си мисли, че може да чете всички настроения на Нейха, но скръбта ѝ изглеждаше искрена. И макар да можеше да я види как убива Ерис в ревнива ярост, не му се вярваше, че ще пролее невинна кръв, докато се готви да каже последно сбогом на съпруга си. Дори да го бе направила в подхранвана от скръб или вина лудост, нямаше нужда да се преструва. Колкото и жестоко да беше да се каже, Шабнам беше убита от Нейха.
– Смяташ ли, че това е същият човек, който е убил Ерис? – Попита Нейха, а студеното острие на архангелския гняв бе слаб нимб от светлина, който изгаряше от крилата ѝ.
– Може би. – Джейсън се надигна от приклекналата си позиция до тялото. – Или може да е опит да се използва убийството на Ерис, за да се прикрие несвързано с него престъпление. – Шабнам със сигурност е била зашеметяваща жена в живота. – Имала ли е любовник?
– Да. Но Тарун замина за Европа по моя задача – не би могъл да направи това.
Джейсън си отбеляза да потвърди сам местонахождението на Тарун. Може и да е вярно, но любовникът най-често е отговорен за убийството на една жена, смъртна или безсмъртна. Някой мрак не познаваше граници.
– Има ли някой друг, който може да ѝ има зъб?
Нейха отиде до частта от терасата, която се спускаше по широко стъпало към покрита пътека, която, ако се следваше, водеше към друга, по-ниска тераса.
– Тя беше придворна дама, Джейсън. Не знам много за живота ѝ.
Разбира се.
За разлика от Седемте, придворните дами на Нейха бяха там, за да забавляват, развличат и по друг начин да се грижат за комфорта на Нейха, изхвърлени от съзнанието на архангела в момента, в който се изгубеха от погледа му.
– Мога ли да имам достъп до другите, които ви служат? – Той щеше да се свърже и със Самира, за да разбере впечатленията ѝ за Шабнам и Тарун.
– Да. – Нейха разпери криле. – Махия ще знае къде да ги намери. – С това тя се издигна от терасата, ангел с грация, сила и… вековна кръв, която обагри ръцете ѝ в рубиненочерно.

* * *

Джейсън намери Махия в двора под терасата и въпреки че не ѝ беше дал никакви инструкции, тя каза:
– Повечето от придворните дами дори сега се събират в личната си градина. Бих ти препоръчала обаче да говориш с тях една по една.
– Съгласен съм. Все пак, ако видя как действат като група, може да се окаже полезно.
– Натам. – Тя се обърна наляво, а ментовозелената ѝ туника шумеше по кожата ѝ. – В малкия град, който е крепостта, слуховете се разпространяват бързо – каза тя, отговаряйки на въпроса, който той не беше задал. – Знаех за откриването на тялото на Шабнам може би пет минути, след като стражата го направи. – Поправяйки фибата, която придържаше дългия ѝ бял шал, прилежно на лявото ѝ рамо, тя го погледна оценяващо. – Той казва, че сте пристигнали секунди по-късно. Паднал от небето като черна стрела.
– Мислиш ли, че съм убил Шабнам? – Знаеше, че е способен на убийство, ако някога се наложи да защитава някого от себе си. Но това, разбира се, беше академично съображение.
– Не. – Отговор, много по-решителен, отколкото очакваше. – Въпреки това всички се чудят откъде знаеш.
Ветровете бяха прошепнали едно име, бяха го подтикнали в определена посока, но това не беше тайна, която можеше да каже на тази принцеса, която виждаше неща, които никой не би трябвало да вижда… и която го караше да мисли невъзможни неща за това, че винаги ще бъде посрещан у дома, както беше снощи.
– Летях над крепостта, видях стражата да тича в паника. Не беше трудно да се спусна, да разбера защо.
Махия повдигна една вежда, но запази мълчание и минута по-късно минаха през един от хладните коридори във вътрешността на форта, за да излязат на няколко метра от градините, облечени в изобилие от ароматни цветя. Пет жени стояха на възел в единия ъгъл, разцъфнали от друг вид. Когато Махия щеше да излезе от прохода, Джейсън я спря с ръка върху копринената топлина на ръката ѝ, а ароматът ѝ беше ласка за сетивата.
– Чакай.
– Езикът на тялото е интересен, нали? – Тихият коментар на Махия повтори собствените му мисли, крилото ѝ докосна неговото, докато се навеждаше, за да може да я чуе.
Той не се отдръпна.
– Много.
Най-високата дама, един ангел, се беше разположила така, че да не е изцяло с лице към останалите. Друг ангел, чиито крила бяха прашнокафяви като на врабче, се държеше за силфата на вампира с пречупеното отчаяние на човек, който не е сигурен, че краката му ще го поддържат, докато тъмноок ангел и вампир с бледа кожа изтриваха очите си с нещо, което изглеждаше като дантелени кърпички.
– Врабчето – промърмори той – то всъщност скърби. – Останалите се отдадоха на театър.
– Да. – Съчувствие в единствената мека дума. – Двете с Шабнам бяха въведени на постовете си по едно и също време и вместо да се конкурират за вниманието на Нейха, те станаха приятелки, които си помагаха взаимно да се ориентират в политиката.
– Защо трябва да има политика? Те заемат една и съща рядка позиция.
Махия го погледна намръщено.
– Ти подиграваш ли се?
Джейсън никога не беше обвиняван в това, дори от неудържимия Илиум.
– Колкото и да е странно – каза той – никога не съм имал причина да знам за вътрешните работи на група дами в очакване. – Имаше оперативни работници, които бяха далеч по-способни в тази област и които го осведомяваха за всяка необходима информация от такива среди.
– Придворната дама има определен достъп до Нейха. – Махия сякаш реши да му повярва на думите, макар че подозрението в очите ѝ не се разсея напълно – и по някаква причина това накара тихото забавление да стопли кръвта му. – Никоя от тях не би била толкова глупава, че да рискува положението си, като наистина поиска нещо, но понякога, ако някоя дама е особено благосклонна, Нейха ѝ предоставя благодеяние.
Джейсън разбираше, че дори малка благословия от архангел може да промени баланса на силите в дадена ситуация.
– Те представляват различни групи в двора ли? – Той погледна жените с нови очи, виждайки железни пеперуди, чиито крила бяха остригани с бръсначите на амбицията и алчността.
– Не просто двора, а територията.
Така че всички те имаха зад гърба си кукловоди, които дърпаха конците, разполагаха всеки с цел максимална печалба… вършеха мръсната работа.
– В момента Лисбет има най-голяма власт. – Тя посочи тъмноокия ангел. – Тя е много интелигентна. Всички те са такива.
Той кимна в потвърждение на предупреждението.
– Внимавам никога да не подценявам противника си, но в този случай може би съм го направил. – Подобно на останалите около нея, Лисбет изглеждаше… разпенена. Дрехи от марлена материя, която улавяше вятъра, и лъскава кафява коса, прибрана в сложна маса от къдрици, със скъпоценни гребени в кичурите, черти, изрисувани с изкусна деликатност, която подчертаваше красотата на абаносовата ѝ кожа. – Достатъчно съм видял.
– Искате ли да ви организирам интервюта с дамите? – Попита Махия, щом се върнаха в коридора.
– Не. – Той щеше да ги намери сам, когато не очакваха да бъдат разпитвани. Точно сега искаше да получи отговор на друг вид въпрос. – Станала си кооперативна извън рамките на задълженията си.
Плиткоумна придворна усмивка – такава, каквато осъзна, че презира, след като снощи бе зърнал истинска, когато тя призна, че го е наблюдавала.
– Ти – промърмори тя – си най-добрата ми надежда да избягам от този ад.
Той се зачуди колко далеч ще стигне тя.

Назад към част 15

Три
Изчервяване

Следвайки шума на водата, пропълзях безшумно по стълбите. На парапетите имаше пазачи, но те дори не погледнаха към мен. Пясъкът под краката ми и ветрецът върху голата ми кожа ме караха да се чувствам жива. Пулсът ми се ускори, когато се изкачих до нивото на пазачите. С малко проучване открих други стълби не много далеч от мястото, където свършваше първата. Отстрани на стълбището, по стената, се спускаше малък водопад. Знаех, че трябва да идва от висящата градина, затова се изкачих по-високо.
Вече три нива над спалнята, в която бях настанена, спрях на широк балкон и погледнах към окъпания в лунна светлина град. Повечето от лампите бяха угасени за вечерта, но имаше достатъчно светлина от факлите и огньовете около сградите в града, така че тъмните структури отдолу изглеждаха като осветени от светулки. Колкото и красива да беше гледката, търсех нещо друго.
Докато тихо си проправях път по коридора, не открих други стълби. Вместо това имаше няколко врати. Преди да ги отворя, слагах ръката си върху всяка от тях и се заслушвах. Зад първата имаше стълби, водещи надолу. Зад втората имаше стая пълна с различни оръжия — стрели, лъкове, щитове и копия. Третата врата беше най-тежка и се отвори със силно скърцане. Замръзнах, надявайки се никой да не чуе.
Когато не се чуха звуци от тежки ботуши, които се насочваха към мен, се вмъкнах през тъмната врата и открих още едно стълбище, което водеше нагоре. Поколебах се, мислейки си, че може да се изгубя обратно, но желанието ми да видя градината ме дръпна напред и започнах да се изкачвам, докато не излязох в края на един тунел. Лунната светлина и миризмата на вода и зелени живи разстения ме привличаха напред.
Втурнах се напред и пристъпих през отворена арка и се озовах в рая. През деня градините трябва да спират дъха, но през нощта, осветена само от звезди и лунни лъчи, градината беше магическа. Всяка тъмна ниша шепнеше за тайни, чакащи да ги открия.
Носеха се слухове, че кралят е ухажвал покойната си съпруга по тези поддържани пътеки, докато се разхождали сред разстенията. Беше лесно да си представя ухажваща се двойка, скитаща се под дърветата, възползвайки се от омагьосващото прикриване, което предлагаха.
Навлизайки по-навътре в градината, забелязах дебелите каменни стълбове, поддържащи етаж след етаж зеленина, която се издигаше над мен стъпаловидно като театър. Вляво имаше многоетажна тераса, прошарена с нежни малки лозички. Вдясно имаше галерия на живото изкуство с аркирани врати, водещи към други нива.
На всеки етаж имаше статуи, фонтани, кули от висящи растения и дори скулптури, направени от зеленина. Въпреки че нямаше факли, които да осветяват, лунните лъчи проникваха достатъчно добре през листния балдахин, за да мога да забележа почти всеки детайл.
Появи се каменна пътека, която обикаляше цялата градина. Около нея почвата беше наскоро обърната, тъмна и богата на хранителни вещества. Приклекнах и притиснах ръката си в меката пръст. Не можах да докосна каменния под, който да издържаше тежестта, но съдейки по размера на дърветата, най-големите от които имаха стволове по-широки от моя ръст, подът трябва да е доста на дълбоко, може би двадесет фута или повече.
В центъра на градината имаше огромен фонтан с такова великолепие, че прекарах по-повече от час, прокарвайки ръце по изваяните фигури и през водата. От любопитство проследих пътя на потоците. Оказа се, че поредица от акведукти отвежда водата до покрива на цитаделата с помощта на десетки цистерни.
Всички нива бяха построени под лек наклон, което позволяваше на водата да тече надолу, напоявайки цялата градина. Тази вода, която не се използваше в градината, беше пренасочена обратно към реката, разливайки се отстрани на сградата като водопад. Дизайнът беше гениален.
Огромни сенчести дървета се издигаха високо над стените на сградата и това ми даде усещането, че съм на върха на много голяма планина. Разгледах нежните новопоникнали малки растения, мокри от вечерната роса, откъснах малко напъпило цвете и го пъхнах зад ухото си, възхитих се на част от новите насаждения, които градинарят току-що беше засадил.
Топлият нощен ветрец повдигаше листата на дърветата, карайки ги да танцуват и да въздишат като живи. Звукът дразнеше сетивата ми. Вървях през лабиринт на няколко нив, за да изляза в горичка от перфектни поддържани овощни дървета, пълни със зреещи плодове от всякакви видове.
Отвъд това имаше малка вечнозелена поляна — тучната трева беше идеалното място за за пикник. Колко романтично би било да вечеряш там под сянката на някое дърво, с шума на фонтана и гледката към града. Лежах на тревата с ръце зад главата си и се взирах в безбройните съзвездия, изпълващи нощното небе, мислейки си, че ако имах невероятен късмет, може би скоро ще гледам същата гледка от палубата на кораб, отвеждащ мен и Иша към друга земя.
Искайки да изследвам повече, напуснах поляната и продължих. Изглеждаше, че цветята изникват от всяко свободно парче земя. Откъснах един невен и го хвърлих в потока вода, като се смеех тихо, докато го гледах. Малкото цвете танцуваше и се поклащаше, докато стигна до края на градината, където се претърколи през стената и изчезна.
Тази част от градината беше на нивото на оградната стена и имах ясна гледка към бойниците на цитаделата и войниците, които стояха на стража. Без да искам да си тръгвам, но знаейки, че трябва да се върна в леглото си, бавно огледах нивата, поемайки всяка гледка, аромат и звук. Нямах желание да си тръгна, спрях отново до централния фонтан и открих водно растение, което не бях виждала досега.
Приличаше на лотосов цвят, но вместо обичайния розов или бял цвят, цветето имаше лавандулови нюанси. Това беше най-прекрасното нещо, което съм виждала. Изкушена бях да го изтръгна от водата, но знаех, че ако баща ми го намери в стаята ми, ще разбере какво съм правила и вместо това го разгледах от всички ъгли, запомняйки го.
Бях толкова съсредоточена да стигна до стаята си, че не чух стъпките, докато приближаващият човек не беше почти точно зад мен. Замръзнах и погледнах надолу към ръката си, изпускайки лека въздишка на облекчение, виждайки че още съм невидима. Все пак човекът се приближи и спря преди да се блъсне в мен. Прехапах устни, направих предпазлива крачка и трепнах, когато кракът ми ритна малко камъче.
Бързо вдигайки очи, установих, че се взирам в златните очи на мъжа, когото бях забелязала по-рано на партито, този, който изглеждаше незаинтересован от съобщението на краля относно предложението за брак с мен. Очите му се присвиха, когато погледна надолу към мястото, където се беше търкулнал малкият камък, и след това огледа дърветата около нас. След малко изпусна лека въздишка и постави двете си ръце на ръба на фонтана.
Той се взря във водата, сякаш се опитваше да предскаже бъдещето си и изглежда не харесваше това, което видя. Тогава забеляза лилавото цвете, което наскоро бях изпуснала, взе го в ръцете си и го поднесе към лицето си. Вдиша дълбоко и въздъхна. Аромата на мъжа, който стоеше до мен, беше по-опияняващ от този на цветето. За разлика от другите мъже, които миришиха на алкохола, който бяха пили, или на чесъна, който бяха яли, този мъж миришеше на мускусно сандалово дърво и аромат на сладка трева, затоплена от слънцето.
Удовлетворен, той нежно пусна водното цвете обратно във фонтана, където то се завъртя в ленив кръг, преди да изплува обратно. Сякаш имаше нещо магнетично в този мъж, което привличаше цветето отново към него. Изведнъж осъзнах, че и аз бях опасно близо до това да го докосна.
Като се облегнах назад под неудобен ъгъл, за да не ме усети, се чудех колко дълго ще стои в моето лично пространство. Когато той не помръдна, аз започнах да го изучавам почти по същия начин, както направих и с градината. Фактът, че той беше красив, беше очевиден, но аз съм била сред красиви мъже и преди и това не ми е правило впечатление. Красивият мъж може да бъде също толкова жесток, колкото и грозният. Имах твърде много неприятни преживявания с такива мъже, за да се доверя просто на външния му вид.
Това, че беше син на император, означаваше, че е могъщ, но не демонстрираше силата си толкова очевиден начин, колкото баща ми. Този факт ме накара да го харесвам повече. Дрехите му бяха добре изработени, но липсваха типичните украшения, които заявяваха на всички, че е богат човек. Тялото му беше на воин, а не на крал, което вероятно означаваше, че баща му все още е жив и, нещо повече, това означаваше, че е смел – човек, който стоеше до войниците си, а не зад тях.
Чертите му не бяха типични за мъжете, които бях срещала преди. Формата на лицето и устата му изглеждаха някак различни, а златните му очи, с малки ивици ръжда с цвета на къна, бяха толкова необичайни, че бяха забележителни. Беше екзотичен и рядък като цветето, на което току-що попаднах — омагьосващо, завладяващо противоречие на мъж.
Той беше войник и все пак изглеждаше, че цени красивите неща. Наследник на голяма империя и въпреки това тук беше сам, без бодигард или антураж. Никой не се хвърляше в краката му или покланяше. Той беше титулуван, привлекателен принц, който на пръв поглед не се интересуваше от партита, дипломация или подходящи жени. И там, където повечето мъже биха наказали и ударили някой за небрежност и невнимание, той не само не го направи, но и помогна на слугата – жест, който малцината, които познавах, биха направили, особено към човек, когото смятаха за по-нископоставен от тях.
Докато го гледах как мърда с пръсти над езерото, се усмихнах и трябваше да се сдържа да не се засмея на гладните малки рибки, които вдигаха глави над водата. Бяха гладни и търсеха храна, която мислеха, че той може да им осигури.
– Съжалявам. Не съм ви донесъл храна – каза той. — Ако знаех, че сте тук, щях да донеса.
Веселието ми беше заменено от нещо друго, нещо топло, чувство, което не можех да опиша. Топлина обагри бузите ми и аз мълчаливо притиснах ръце към тях. Изумена, осъзнах, че се изчервявам само от присъствието му. Пулсът ми се ускори, докато се взирах в лицето му жадно като рибките от езерото. Всъщност не можех да отместя поглед от него, докато не забелязах сбърчените му вежди, когато той погледна към мен.
– Какво е това? – попита той. – Какво ефирно създание сте открили?
Погледнах надолу към рибите и с ужас затворих уста, когато разбрах, че те са се отказали от красивия младеж и са се насочили към мен. Бяха прозрели през заклинанието, което ме правеше невидима за другите. Докато широките им устни се отваряха и затваряха и те се приближаваха към мен, той направи крачка в моята посока. Точно в този момент един мъж извика.
– Ето къде сте. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Младият принц се изправи; цялото му тяло се вдърви, когато се обърна. Заобикаляйки фонтана, новодошлият закрачи уверено към него, сложил на лицето си маска на любезност и по-млада версия на себе си, която баща ми обикновено предпочиташе, когато се срещаше с много по-млади от него.
Всъщност аз бях единственият човек, който виждаше баща ми такъв, какъвто беше в действителност – скелет на човек, който беше толкова изгнил отвън, колкото и отвътре. Зачудих се какво би могъл да иска от този млад мъж? Въпреки че всеки мой инстинкт ми подсказваше да избягам възможно най-бързо, друга част от мен искаше да остана, искаше да застана между красивия непознат и баща ми и да го защитя, както защитих Иша.
Младият мъж отговори.
– Вашата… настоятелна покана не ми позволи да откажа.
– И защо бихте отказали? Уверявам ви, че този разговор е жизненоважен за бъдещето и на двете ни кралства. – Баща ми се усмихна по очарователен начин, който ме прикова на мястото, където стоях. – Може би ще ми позволите да се представя. – Той се поклони и протегна ръка в знак на добра воля. – Казвам се Локеш.
Младият мъж не обърна внимание на подадената ръка.
– Знам кой сте.
– Ах, виждам, че репутацията ми ме е изпреварила.
– Наистина е така. Макар че се надявах слуховета за вас да са преувеличени, впечатлението ми е, че не е така.
Баща ми изцъка с език.
– Със сигурност войн като теб знае, че понякога една наистина шокираща репутация често може да облагодетелства притежателя си точно толкова, ако не и повече, колкото и един добре изработен меч?
Скръстил ръце на мускулестите си гърди, непознатият отговори:
– Да. И също така знам, че типът мъж, който желае такава репутация, независимо дали е вярна или не, е човек, когото не бих имал зад гърба си.
Локеш се засмя в отговор. Никога преди не го бях чувала да се смее, дори и закачливо, и доколкото разбирах, реакцията му беше искрена. По някаква причина отговорът на непознатия зарадва баща ми. Нервното чувство, което имах относно безопасността на младежа, се засили.
– Колко умно. Но не бих очаквал по-малко от един Раджарам.
Очите на младия мъж се присвиха.
– Чувствам, че съм тук напразно. Бяхме информирани, че тази среща ще бъде по отношение на преговорите по договора. Вместо това се оказвам гост на женско градинско парти, където съм принуден да гледам как надути пауни се разхождат в цялото си великолепие, ласкаят се, преструват се и се хилят, поздравявайки се един друг за количеството злато, което съхраняват в хазната си. Часът става все по-късен и тъй като възнамерявам да си тръгна с изгрева на слънцето, бих предпочел да се оттегля в стаята си за няколкото часа, които остават. Ако желаете да обсъдите неотдавнашната схватка, тогава бих ви предложил да започвате. Ако не, ще си тръгна.
Очите на Локеш блеснаха.
– Кишан. Мога ли да ви наричам така? – Баща ми не изчака одобрение, а продължи. – Мога да ви уверя, че неотдавнашните – той направи пауза – малки сблъсъци между нашите войски, колкото и тривиални да са, бяха темата, заради която поисках тази среща. Фактът, че нашите две царства се противопоставят, ме наранява и смятам, че трябва да се опитам да ви убедя, че по никакъв начин не съм бил подбудител на такива коварни действия.
Непознатият не каза нищо, но юмруците му се свиха и мускулите на ръцете му се стегнаха. Той очевидно не вярваше на лъжите, които се изливат от устата на баща ми, поне не напълно. Не бях сигурна какво е правил Локеш във всичките си тайни кампании, но сега ми стана ясно, че има злонамерени цели по отношение на този млад мъж и семейството му. Страхът, който изпитвах за него, почти ме задави. Тялото ми се разтресе и дишането ми стана накъсано.
– Не, Кишан. Моята цел тази вечер е да сложа край на всяко противоборство и да изградя мост между нас.
– И как предлагаш да направим това? – попита непознатият.
Правейки крачка напред и вдигайки ръка все едно се моли, но за мен беше очевидно заплашителен, той каза:
– Като създадем съюз между нашите семейства.

Назад към част 3

ГЛАВА 13

Бях се подготвила, но никаква психическа подготовка нямаше да е достатъчна. Най-малкото, когато най-накрая повърнах, това съвпадна с реакцията, която всеки човек би имал, виждайки как демоните живеят в собствения си свят.
Отначало градът ми напомняше на средновековно феодално владение, с имението на владетеля, което се извисяваше над много по-грубите жилища на крепостните селяни. В този случай постройките от вигвами бяха разположени на плътни групи по най-ниската част на хълма. От отворените им върхове се стелеше дим, напомнящ на снимките, които бях виждала за живота на индианците през XVI век.
Изглежда, че в селото на вигвама имаше много малко хора, а тези, покрай които минахме, се обърнаха, когато видяха Ейдриън. Освен това бяха кльощави до степен да изглеждат изтощени, а дрехите им се състоеха от безформени кожени туники, които не можеха да бъдат достатъчно топли при тези мразовити температури.
– Тази зона е за работници, най-ниското ниво на човешките роби – отвърна Ейдриън. – След това са помещенията на надзирателите и на търговците.
Това трябваше да са обикновените, но здрави колиби, които бяха осеяли хълма на около стотина метра по-високо от селото на вигвамите. Сред тесните пътеки между тях бяха разпръснати факли, а вътрешността им светеше от това, което предполагах, че са огнища. Приличаха на древни югозападни къщи пуебло, с добавени кожени капаци, покриващи вратите и прозорците, за да задържат топлината. И отново никой не се опита да ни спре, докато минавахме през тях. Всъщност всеки, покрай когото минавахме, сякаш избягваше да гледа в очите Ейдриън, а той минаваше, сякаш мястото му принадлежи. На практика трябваше да тичам, за да не изоставам, а тъй като хълмът беше стръмен, това си беше истинска тренировка.
След като изминахме около триста метра, стигнахме до сиви каменни порти, които обграждаха това, което очевидно беше епицентърът на града. Факли бяха подредени от външната страна на портите, но аз усещах миризма на гориво и чувах безпогрешното бръмчене на генератори, което обясняваше как този район изглеждаше снабден с електричество. Добавеното осветление улесняваше видимостта и щом видях, се загледах.
Това не беше миниатюрен град, разположен на върха на хълм. Градът беше хълмът. Най-близкото нещо, с което можех да го сравня, беше гаргантюанска пирамида. Основата трябваше да е дълга километър, с дворове, които не можех да видя напълно от по-ниската си гледна точка. Масивни балкони със сложно издълбани каменни колони показваха хората, които се разхождаха вътре в пирамидата, а от едната ѝ страна сякаш се помещаваше огромен стадион.
По-нататък по ъглите бяха издълбани огромни лица. Едното беше на лъв, а другото – на орел, като устата на хищниците беше отворена, сякаш се готвеха да погълнат плячката си. Самият връх на пирамидата пламтеше от толкова много светлина, че изглеждаше сякаш там е кацнала звезда. Не можех обаче да разбера много подробности. Трябваше да е толкова високо, колкото сферата на Емпайър Стейт Билдинг.
Бях толкова замаяна, че не разбрах, че някой се е приближил до нас, докато не чух Ейдриън да говори на онзи поетичен гърлен език. Погледът ми се насочи към лявата му страна, където сега стоеше тъмнокос, мускулест мъж. Не металната броня върху кафявите му камуфлажни дрехи привлече вниманието ми, макар че тази модна грешка никога не бива да се повтаря. Беше лицето на мъжа. Светлината се търкаляше по очите му като преминаване на облаци, а мастиленочерните крила се издигаха и спускаха под скулите му, сякаш имаше татуировка, която можеше магически да се появява и изчезва.
Зяпането ми сякаш го дразнеше, затова погледнах встрани. Той каза нещо рязко на Ейдриън и след това ме хвана за китката достатъчно силно, за да ме посини. Ейдриън се движеше с онази светкавична бързина, като постави Камуфлажника в ключ за глава и ръка, огъната под неправилен ъгъл, преди още да успея да кажа: „Пусни“.
– Казах ти, че отива направо в Майхем – каза Ейдриън, като този път говореше на английски. – И ако още веднъж ме забавиш, ще ти откъсна главата.
Не знаех дали заради опасния тон на Ейдриън, или заради това колко бързо беше счупил ръката на Камуфлажника, но той измърмори нещо, което сигурно беше съгласие. Ейдриън го пусна, усмихна се, сякаш си бяха разменили приятелски поздрав, и после ме повлече наполовина през един от отворите в стената.
След много каменни стъпала стигнахме до долните дворове на пирамидата. На пръв поглед изглеждаше като обикновен уличен пазар. Продавачите предлагаха различни стоки в щандовете си, храната се готвеше на открити скари, а хората се разхождаха наоколо, купувайки или пазарувайки от витрини. Но всеки втори човек имаше странно светло петно над очите си и когато разгледах по-отблизо някои от стоките на продавачите, краката ми рязко спряха да работят.
– Продължавай да се движиш – прошепна Ейдриън, като ме повдигна наполовина, за да не си личи, че шокът ме е замразил там, където стоях.
Принудих внезапно изтръпналите си крайници да продължат да работят. Помогна ми фактът, че Ейдриън ни преведе бързо през пазарната част и влезе в една странична ниша, която имаше отводнителен канал в пода. Въпреки че голямата му фигура блокираше по-голямата част от гледката ми към двора, все още не можех да спра ужасните картини да се повтарят в съзнанието ми.
Наред с няколко части от крави и прасета, продавачите на храна продаваха и части от човешки тела. За клиентите, които искаха по-свежо месо, избраните от тях хора бяха заклани на място.
– Защо? – Задъхах се, без да мога да кажа повече, защото думите не можеха да преминат през жлъчката в гърлото ми.
– Тук няма слънчева светлина. – Въпреки че тонът на Ейдриън беше вещ, в изражението му проблясваше нещо призрачно. – Това означава, че няма трева, зърно, растителност или животни. Миньоните и разглезените човешки любимци получават редовно храна, внесена от другата страна, но робите имат само едно нещо за ядене. Един друг.
Тази жлъч се превърна в повръщане, което не можех да задържа. В същото време се тресях от ярост. Сега вече знаех от какво вероятно са направени и всички кожени дрехи и капаци на вратите.
Ейдриън не ми се подигра за това, че повръщам, нито ми каза да се съвзема. Той задържа косата ми, а другата му ръка се движеше по раменете ми в успокояваща ласка.
– Можем да си тръгнем – каза той ниско. – Кралството няма да отиде никъде. Ще се върнем друг ден, за да го претърсим.
Смехът се носеше от един от балконите на пирамидата, а звукът му беше отвратителен. Никой не биваше да се смее тук. Не биваше да се издава никакъв звук, освен писъци на ужас от това, което се случваше в тази безпросветна яма на злото. Искаше ми се да избягам обратно в моя свят колкото се може по-бързо и никога, никога да не се връщам, но ако го направех, щях да осъдя Жасмин да прекара остатъка от живота си в подобна адска дупка. Предпочитах да умра, отколкото да направя това.
Решителността се смеси с яростта ми и ми помогна да овладея стомаха си. Избърсах устата си с ръкавица и погледнах Ейдриън с поглед, който отразяваше новата твърдост, прокрадваща се в душата ми.
– Заведи ме по-навътре в това място. Няма да си тръгна, докато не проверя всяка проклета стена за това оръжие.

* * *

Научих повече за живота на демоните, отколкото някога съм искал да знам, докато Ейдриън ме водеше през многото нива на пирамидата. Първо, генераторите осигуряваха топлина, както и светлина на масивната структура, така че допълнителните ми дрехи сега бяха преметнати през ръката ми. Второ, вътрешността изглеждаше така, сякаш някой е взел Голямата пирамида в Гиза и я е обзавел с модерни – макар и варварски – удобства.
Голямата част на стадиона беше предназначена за гладиаторски битки до смърт – популярна форма на забавление тук. „Домашните любимци“ – така Ейдриън наричаше хората, които са хванали окото на демоните – живееха над дворовете. Слугите живееха над тях в апартаменти и, разбира се, най-добрите, най-луксозните помещения бяха запазени за свръхестествено садистичните владетели на това царство. Ейдриън каза, че ще избягваме тези места, освен ако не усетя нещо, но досега не бях доловила и намек за нещо свястно в този разкошен, изпълнен с камъни и тухли кошмар.
Разбрах също така как Ейдриън е успял да ме придружи, без да събуди подозрение. От една страна, той говореше езика и всеки светлоок пазач, който ни спираше, използваше само това, за да общува. От друга страна, прикритието на Ейдриън беше, че съм новопристигнал „домашен любимец“ за Майхем. Познавателните погледи, които ми хвърляше, показваха, че който и да е Майхем, той има много „домашни любимци“.
Бях разбрала последния трик на Ейдриън, след като забелязах как бързо всеки човек отвръщаше поглед от него, когато се разминавахме. Единствените други хора, към които се отнасяха така, бяха пазачите, а тъй като не всички се обличаха еднакво, оставаше само едно друго нещо.
– Зак омагьоса очите ти, за да блестят като очите на стражите, нали? – Прошепнах, когато останахме сами на едно от многото стълбища на пирамидата.
Устата му се усмихна едва забележимо.
– Точно така.
– Защо техните го правят? – Също прошепнах, но по-сипкаво. Досега сигурно бях изкачила две мили по стъпалата.
– Част от предимствата на това да си слуга. Наред с увеличената сила и издръжливост, демонските знаци им дават свръхестествената версия на tapetum lucidum. – При вдигнатите ми вежди той добави: – Допълнителният слой тъкан в очите на животните, който им позволява да виждат в тъмното.
Това обясняваше странния блясък, но…
– Ти нямаш това и виждаш толкова добре, колкото и те. – И се движиш по-бързо – добавих мислено.
Не успях да разчета погледа, който ми хвърли.
– Вече ти казах защо.
Точно така, мистериозното му родословие. Може и да ми беше казал някои от причините, но все още не беше разказал „какво“. Колкото повече тайни разкриваше, толкова повече изгарях от желание да узная най-голямата му.
– Това е подаръкът, който продължава да дава рода – казах, като се опитах да не звуча така, сякаш проучвам, което беше така.
Челюстта му се стегна, докато се кълна, че чух хрущял да се пука.
– Бих дал всичко, за да нямам този род. – Сапфирените му очи сякаш горяха, докато ме оглеждаха. – Особено след като те срещнах.
Ако не се намирахме в демонична версия на хотел „Луксор“, щях да поискам да обясни. Откакто пристигнахме, вече ми беше казал повече, отколкото през седмицата преди това, но „лошото време“ не започваше да покрива настоящата ни ситуация.
Разбира се, това означаваше, че ще стане още по-лошо.
Косъмчетата отзад на врата ми се изправиха, преди да я видя. Явно моят „свещен“ сензор можеше да улови и присъствието на чист мрак, защото с един поглед разбрах, че жената, която слизаше по стълбите, е демон.
Не че на челото ѝ беше изписано „Зло!“, нито пък имаше очевидни свръхестествени индикатори като променящите се сенки на Деметриус. Може би това беше начинът, по който се движеше, сякаш всеки мускул мигновено се координираше с останалите, превръщайки походката ѝ в грациозно, хищно плъзгане. Може би това беше косата ѝ, всеки вълнообразен кичур беше или среднощно черен, или с оттенък на изпепелена мед. Бледата ѝ кожа също беше показателна, но лицето ѝ беше това, което затвърди подозренията ми.
Никой не би могъл да бъде толкова невероятно, съвършено красив, освен ако не си е направил пластична операция за милион долара или не е сключил сделка с дявола, а аз залагах на вариант Б.
Дори Ейдриън не можеше да откъсне очи от нея, което ме нарани по начин, който дори не исках да си призная. Да, тя беше прекрасна, но трябваше ли той да спре да върви и да се взира, сякаш е заслепен? Не беше се засегнал достатъчно, за да спре в крачка, когато избиваха хора в дворовете!
Или издадох звук, или мигновената ми враждебност привлече вниманието ѝ, защото тъмните топазови очи се плъзнаха по мен, докато минаваше. Точно както при Деметрий, се преборих с желанието да избърша дрехите си, сякаш погледът ѝ бе оставил осезаема следа там, където бе кацнал. Тя каза нещо на език, който сега определях като демонски, и Ейдриън отговори, като гласът му беше много по-рязък от обикно.
Той дори не можеше да говори точно около Нейната Зла Горещина? тихо изригнах, но когато тя изчезна по стълбището, Ейдриън изпусна въздишка, която почти свали капака на гнева ми.
Той наистина въздъхна след нея. Предполагам, че когато е казал, че мрази демоните, е имал предвид само мъжките или грозните.
– Колко още земя трябва да изминем? – Прошепнах кисело, мразех го и още повече мразех себе си за това, че ме е грижа.
Вниманието му се върна към мен.
– Все още не усещаш нищо?
Само твърдата ти воля за въплъщение на злото.
– Нищо.
– Тогава сме готови. Усетила си гробището на половината разстояние от това, което сме изминали, така че то не трябва да е тук.
Добре, можем да си тръгнем. Но и не достатъчно скоро за моя вкус. Това царство не беше мястото, където беше скрито оръжието, вече сънувах кошмари от ужасите, които бях видяла, а сега исках да ударя единствения си съюзник в лицето. Загубих всичко.
Излязохме от пирамидата без инциденти и аз погледнах надолу, докато излизахме през дворовете. Никой не ни спря пред каменните порти и се движехме из приличащото на пуебло село без нито една дума, изречена в знак на признателност. След като стигнахме ръба на селището с вигвамите обаче, късметът ни се изчерпа.
– Хондалте – заповяда един властен глас.
Ейдриън направи пауза. Аз също се спрях, като направих безизразна маска, въпреки че косъмчетата се изправиха отзад на врата ми. Когато се обърнах, видях, че радарът ми за демони не е бил неизправен. Към нас се приближаваше слаб, русокос мъж, чиито две високи тъмни дъги се издигаха от гърба му.
Не дъги, осъзнах, когато се приближи. Черни крила. Тогава той заговори, като накара стомаха ми да се преобърне от страх.
– Ако тя е нов домашен любимец за мен – каза крилатият непознат на английски – кажете ми, защо тръгвате с нея?

Назад към част 13

НОВА

Пълното изпадане в безсъзнание щеше да е благословия, но аз не бях глупава. Знаех, че трябва да остана будна, и се мъчех да го направя.
Чувствах се отпаднала – слаба. Единственото, върху което можех да се съсредоточа, беше нажежената до бяло болка, която разкъсваше рамото ми. Чувствах се така, сякаш главата ми щеше да експлодира.
Болеше ме толкова силно!
Заплаках и през звука на кръвта, която блъскаше в ушите ми, чух Уокър да се опитва да ме успокои, но не можех да разбера думите му. Чувах как Винсънт лае заповеди, но не знаех и какво, по дяволите, казва.
Бавно примижах с очи и пред мен се появи замъгленото лице на Уокър. В краищата на зрението ми се прокрадваше мрак. Изхлипах от болка и отново изкрещях, когато нещо се притисна към рамото ми.
Изведнъж ме заобиколиха хора – хора, които не познавах. Уокър се раздвижи и ме вдигнаха на носилка. Не можех да държа очите си отворени. Бях толкова уморена. Исках само да спя.
Загубата на кръв ме повлече под себе си, а мракът ме обви в утешителната си, безболезнена прегръдка.
Болка.
Изстенах от дискомфорт и бавно отворих очи, за да се вгледам в непознатия таван над мен. Стаята, в която се намирах, беше предимно тъмна, само малко светлина идваше иззад една отворена врата. Телевизорът срещу леглото, на което се намирах, беше включен на новинарски канал.
Изведнъж в полезрението ми се появи мъжко лице. Уокър ме гледаше, а в дълбините на очите му плуваха загриженост и умора. Изглеждаше уморен.
– Как се чувстваш, бейби? – Попита ме нежно той, като протегна ръка, за да разтрие палеца си по бузата ми.
– Боли – промълвих, а очите ми се затвориха за секунда. Боже, защо все още бях толкова уморена? Бавно отворих очи отново и се загледах в него. – Колко време не бях вкъщи?
– Няколко часа след операцията – каза ми той. – Морфинът в повечето случаи те държи под напрежение.
Погледнах настрани, когато чух, че някой се движи. Очите на Винсънт срещнаха моите. Изглеждаше груб. Дънките му бяха изцапани с кръв, а елека му липсваше. Облизах сухите си устни.
– Винс? – Попитах, а на монитора се чуваше звукът от ускорения ми сърдечен ритъм. Защо той беше целият в кръв? Беше ли ранен? – Какво…
– Спокойно – успокои ме той и се приближи до мен. Хвана ръката ми в своята. – Нищо от това не е мое. Всичко е твое. Ти кървеше адски много. Имаш проклет късмет, че си жива в момента.
Пръстите на Уокър се свиха около челюстта ми и той завъртя главата ми, така че отново да го гледам нагоре.
– Съжалявам – каза ми той. Сърцето ми се сви в гърдите. – Толкова много съжалявам, по дяволите. Бях ужасен, че те губя, и последното нещо, което бях направил, преди да те застрелят, беше да те оставя да си мислиш, че не те искам. – Той поклати глава. – Ще прекарам остатъка от живота си, за да ти компенсирам тези глупости.
Поклатих глава, чувствайки се уморена. Искаше ми се просто да поспя още малко.
– Недей. Не съжалявам – казах му тихо. – Не ги харесвам. – Бавно отворих отново очи. – Просто спри да ме отблъскваш. – Вдишах дълбоко, като изстенах от болка, когато напрегна рамото ми. – Какво се случи? Защо ме простреляха?
Винсънт изпусна мек дъх.
– Някой е направил засада в клуба. Не знаем кой. Купър и Алехандро работят заедно, за да разберат кой, по дяволите, е бил.
– В момента членовете на Тексаската харта пътуват насам – каза ми Уокър. – За известно време ще е пълно с хора.
Намръщих се. Мразех претъпканите места, но точно за това се бях записала. Бях решила да бъда с тях, а това означаваше, че понякога трябва да се примирявам с много голямото им семейство.
– Полицаи? – Попитах.
Винсънт се изхили и ми поклати глава. Той нежно стисна пръстите ми.
– Имаш още много да учиш, мило момиче. – Той вдигна ръката ми до устните си и натисна целувка на гърба на пръстите ми. – Засега просто искам да си починеш и да се оправиш, за да можем да те приберем у дома. Нека не се тревожим за всичко останало.
Отново се прозях.
– Ще легне ли някой от вас с мен?
Винсънт погледна Уокър.
– Имам нужда от храна и да проверя Купър. Ако ти е добре тук с нея…
– Аз съм с нея – увери го Уокър, докато събуваше ботушите си.
Винсънт притисна целувка към устните ми и отметна косата ми зад ухото.
– Ако имаш нужда от мен – каза той и натисна телефона в ръката ми – обади ми се.
Целуна ме още веднъж, преди да излезе от стаята и да затвори тихо вратата след себе си. Уокър ме прехвърли на леглото и легна до мен.
– Обичам те – каза ми тихо.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите толкова силно, че беше леко болезнено. Вдигнах брадичка нагоре и притиснах устни към неговите в мека, бавна целувка, която сякаш слепваше душите ни.
– Обичам те от момента, в който скочи от онзи хеликоптер – признах аз.
Той се усмихна.
– Любов от пръв поглед?
Усмихнах се леко, макар че вероятно изглеждаше малко странно. Лекарствата ме дърпаха обратно към съня.
– Нещо такова… – прошепнах. Макар че, честно казано, това беше, защото той беше решил да постави живота си на карта, за да ме защити. Но вече нямах сили да накарам устните си да оформят тези думи.
Той допря устните си до върха на главата ми.
– Спи, момиченце.
И аз го направих. Заспах, увита в сигурните и успокояващи ръце на един от моите мъже.

Назад към част 6

Глава 9

– И така – започнах аз, гласът ми беше плосък от враждебност – какво не е наред с твоя феен кон?
С ужасяващо живи очи друидът ме наблюдаваше как връзвам кожената си престилка. Бях твърде зашеметена от демонстрацията му на владеене на феи, за да реагирам адекватно. Дори Рикр не направи никакъв коментар, а змийската му форма се сви около раменете ми.
– Тилиаг си счупи копито – отвърна той. – Счупеният край се закача за неравния терен.
В зависимост от счупването може да се наложи само да се изпили гладко. Ако беше лошо, щяха да се наложат по-драстични мерки. Взех комплекта си за ковашки услуги и пристъпих към вратата, след което погледнах назад.
– Трябва ли да знам нещо за работата с копитата на феи?
Ъгълчето на устата му се повдигна.
– Не го ядосвай.
Полезно.
Излязох от стаята. Рикр се отпусна от раменете ми и от него се разнесе тръпка на магия, когато се превърна в бяла врана. Птицата се издигна в гредите и кацна на една греда, а немигащият ѝ поглед следеше друида.
Тилиаг чакаше в кръстачките, а киселиннозелените му очи горяха. Повечето коне щяха да мятат глави от вълнение, но фееният жребец беше тревожно спокоен. Приближих се бавно и спрях на няколко крачки от него.
„Тилиаг?“ – Опитах се, като протегнах вътрешните си сетива към него.
Силен умствен тласък ме удари в метафизичното лице. Тази фея беше също толкова дружелюбна и достъпна, колкото и друидът.
Издишах бавно.
„Бих искала да разгледам копитата ти.“
„ДА МАХНИ ВЪЖЕТАТА.“
Менталният му глас се блъсна в мен, еквивалент на пълнокръвен вик в черепа ми. Свивайки се, оставих комплекта си и посегнах към халката. Едно яростно око ме наблюдаваше, докато разкопчавах оловните въжета. Протегнах се към горната част на каишката, за да я издърпам над ушите му, и той вдигна глава, принуждавайки ме да се изправя на пръсти.
Паднах обратно на петите си.
– Добре. Продължавай да го носиш.
Ушите му потрепнаха, после той сведе глава. Свалих каишката и я хвърлих настрани.
– Кое копито те притеснява? – Попитах, като отново взех комплекта си.
Той потропа с дясното си предно копито по бетонния под.
– Влизам в бокса. – Обикновено прекарвах няколко минути в опознаване на нов кон и спечелване на доверието му, но не ми се струваше, че нещо би спечелило доверието на тази фея. Вмъкнах се до него, поставих комплекта си и се обърнах към рамото му. – Сега ще те докосна.
Той наклони ухо към мен. Сложих ръка на холката му, после я плъзнах надолу. Той вдигна крака си, преди да успея да достигна копитото му. Издърпах копитото му между коленете си и го закачих за защитеното си с кожа бедро.
– Колко е зле? – Изръмжа друидът зад гърба ми.
Разгледах мястото от страната на копитото.
– Не е зле. Това няма да отнеме много време.
Извадих извитото острие и го забих в копитото на жребеца. Той остана неподвижен, докато отрязвах назъбените ръбове около мястото. Копитата на конете бяха като човешките нокти – без болка и с минимални усещания, освен ако живата тъкан не е повредена. Смених острието с рашпила и започнах да изпилявам грапавините.
– Тези коне не са в добра форма.
Гласът на друида идваше от малко по-далеч – близо до оборите на Уикър и Уини.
– Току-що пристигнаха – измърморих задъхано, ръцете ми горяха, а гърбът ме болеше. – Помниш ли фермера, за когото споменах снощи?
– Онзи, чиито зъби искаше да изрежеш?
– Да. Тези двамата бяха негови.
– Разбирам. – Тиха пауза. – Лекуваш ли сивия от млечница?
– Да.
– Усещам я. Сигурно е лошо.
– Да – измърморих аз, чудейки се защо, по дяволите, той води светски разговор с мен.
– Лекуваш ли инфекцията с алхимично средство?
– Не.
– Защо не? То действа по-добре от обикновеното…
– Ще млъкнеш ли? – Избухнах. – Опитвам се да работя.
– Толкова ли се изисква концентрация при подаването на документи?
Скръцнах със зъбите си.
– Изказа се, копелето.
Тилиаг си пое дъх и звучеше забавно. Сега конят ми се смееше? Майната им и на двамата.
– Ще изчезнеш, нали? – Изръмжах. – След като свършиш това, за което си дошъл тук?
Ботушите на друида затропаха по-близо.
– Нямам намерение да оставам наоколо.
– Добре. Колко време?
– Докато си тръгна? Зависи колко време ще ми отнеме да стигна до дъното на проблема, който разследвам.
Устоях на желанието да попитам повече за „проблема“. Беше ми все едно. Не исках да ме интересува.
– Е, побързай.
– С удоволствие, но не е лесно.
– Защо не?
– Трябва ли да питаш?
– А? – Направих последно минаване на копитата на Тилиаг с рашпила. – Както и да е. Свърших.
Грабнах комплекта си и се оттеглих от бокса. Друидът се беше облегнал на бокса на Уикър, докато конят пръхтеше в тъмната му коса.
– Копитата на Тилиаг трябва да са добре. – Пуснах комплекта си на пода и избърсах ръката си в челото, като разроших бретона си. – Просто го дръж под око за пукнатини. Вече можеш да се изгубиш.
Той се отдръпна от бокса.
– Няма ли да се опиташ да ме прободеш отново?
Не и докато мощна фея буквално го владееше.
– Просто си тръгни вече.
Поглеждайки ме със странен, режещ поглед, той мина покрай мен към Тилиаг, докато жребецът излизаше от бокса. Той хвана коня за крака и вдигна копитото му, за да разгледа отдолу.
– Доволен? – Попитах саркастично.
– Да. – Той пусна копитото на феята и се обърна обратно към мен. – Наистина ли не знаеш нищо за това, което се случва с феите в собствения ти район?
– Не.
– Ти си ужасна вещица.
Издишах рязко през носа си.
– Тук наоколо има завет, нали? – Попита той. – Те знаят ли нещо?
– Откъде да знам?
– Ти си безполезна.
– Не се опитвам да бъда полезна! – изръмжах.
– Би трябвало, като се има предвид, че работиш толкова близо до зоната на смъртта. Вече намерих десетина тела, а дори още не съм стигнал до кръстовището.
Зоната на убийствата? Трупове?
– Като мечката фея?
Вниманието му се изостри.
– Откъде знаеш, че мечката фея е мъртва?
– Ти ли я уби?
– Не. Кажи ми как разбра за смъртта ѝ.
Очите ми се стрелкаха между неговите, докато обсъждах дали лъже.
– Отиваш на кръстопътя?
– Отговори на въпроса ми.
– Какво общо има кръстопътят с това?
Нетърпението тиктакаше в стегнатата му челюст и той не отговори, давайки да се разбере, че няма да даде повече отговори, освен ако не отвърна със същото. Което нямах намерение да правя.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, след което изпуснах експлозивно дъх.
– Ела с мен.
Върнах се в стаята за принадлежности, посегнах към рафта над масата и извадих купчина карти, на които бяха отбелязани удобни за конете маршрути за нашите разходки за набиране на средства. Сложих ги на плота. Докато ги прелиствах, друидът се появи до мен. Кожата ми настръхна от невидимото бръмчене на силата, която се излъчваше от него от тази проклета фея орел.
А някои хора ме смятаха за страшна.
– Какво правиш? – Попита той подозрително.
– Каза, че още не си стигнал до кръстопътя. – Разтворих картата и посочих едно място на север от спасителната служба, от другата страна на върха на планината Бърк. – Кръстопътят е в тази долина.
– Знам къде е.
– Но не можеш да стигнеш до него. – Срещнах очите му, чакайки го да отрече, след което докоснах картата. – Това е езерото Денет. Поеми по Кариерния път нагоре към езерото по пътеката. Тя ще се свърже с пътеката за езерото Денет. Следвай я на север, докато стигнеш до езерото.
– Вече съм бил там – измърмори той. – Склонът от северната страна е твърде стръмен, за да се изкачи без екипировка за скално катерене.
– Знам. Трябва да вървиш на запад, около езерото. Няма пътека, докато не стигнеш дотук. – Посочих. – Пътека на върха. Тя ще те изведе на билото и оттам ще можеш да видиш долината. Намери път надолу и следвай долината до кръстопътя.
– Сигурна ли си?
– Аз самата никога не съм ходила, но съм била на езерото Денет и другите вещици от моя завет ми казаха за маршрута до кръстопътя.
Мърморейки, той се наведе над картата, за да проучи маршрута, който бях очертала, с ръце, опряни на плота. Големи, силни ръце.
– Значи – казах категорично – ще отидеш там веднага, ще разбереш всичко и ще си тръгнеш?
– Това е планът.
– Добре. – Измъкнах ръката си от джоба. Стоманата проблясна, когато свалих ножа си, удряйки го в плота между два от пръстите му.
Той се стресна, но не отдръпна ръката си.
Кокалчетата ми бяха побелели около износената черна дръжка на ножа, докато гледах в опасно близките му феерични очи.
– Ако някога отново видя лицето ти, това ще е в гърлото ти.
Той хвърли поглед от ножа към лицето ми, а веждите му се смръщиха. Вместо ядосан или уплашен, той изглеждаше смутен, почти озадачен – и в отговор на това червата ми се свиха, сякаш земята под мен се беше разместила.
После изражението му се стегна със студено презрение и се зачудих дали не съм си го въобразил.
– С чар като твоя – изсмя се той – как бих могъл да устоя да се върна?
Оголих зъби. Той се отдръпна назад – след това сграбчи картата, разкъсвайки ръба, в който все още беше забит ножът ми.
– Ей! Не съм казала, че можеш да я вземеш!
Без да каже нито дума, той излезе от стаята. Тръгнах след него, но докато прекрача прага, той вече беше стигнал до Тилиаг. Хванал гривата на жребеца, той се залюля. Копитата затропаха шумно, когато конят се втурна в галоп, ускорявайки се по цялата дължина на конюшнята.
Уикър изпусна завистливо хленчене, докато феенят жребец и неговият друид изчезнаха в следобедната слънчева светлина.

***

– Вечерята е сервирана!
Грета постави заредена чиния пред мен и аз приближих дървения си стол до масата. Устните ми се свиха от вкусните аромати, които изпълваха кухнята.
Потъвайки в стола си, Грета се усмихна на Доминик. Бяха партньори още отпреди да ги срещна. Доминик ръководеше предната част на спасителната акция, Грета – задната, и си поделяха работата във фермата.
Взех приборите си и се врязах в златисто запържения свински шницел.
– Това рецептата на баба ти ли е?
– Да. – Грета загреба в устата си една вилица шпецле. – Край на експериментите. Пилешкият шницел просто не ми допада.
Сдъвках перфектно приготвената хапка свинско месо, като мълчаливо се съгласих. Не че някога щях да се оплача, когато ме хранеха всяка вечер безплатно.
Дъбовите шкафове бяха избледнели и изтъркани, шареният линолеум се къдреше в ъглите, а флоралните тапети се лющеха, но аз обичах тази кухня. Бях започнала да работя като доброволец в спасителния център през последната година от ветеринарно-техническото си училище и до завършването си бях прекарвала толкова много време тук, че Доминик ми предложи да наема апартамента над конюшнята.
Живеех тук вече четири години и всяка вечер вечерях в тази кухня. Не можех да си представя, че и следващите четири години няма да вечерям тук.
– Благодаря – промърморих аз, набучвайки на вилицата си един варен морков.
Доминик въздъхна.
– Колко пъти трябва да ти казваме, че не е нужно да ни благодариш?
– Но аз съм…
– Просто доброволец? Винаги казваш това, но ти също така живееш тук, плащаш наем, прекарваш цялото си свободно време, за да ни помагаш, и ръководиш огромна част от ежедневните грижи за животните. Тази спасителна служба не би могла да функционира без теб, Сейбър.
– Но не е нужно да ме храните.
Доминик промълви нещо, което звучеше като: „Говоря на стена“.
Не казах нищо, чувствах се твърде сурова от срещата си с друида за светски разговори. Не си играех на „мила сабя“ с тях така, както го правех в работата, но и никога не им показвах истинската си същност.
Истинската ми същност плашеше хората. Бях страшна. Бях луда. Бях психотичното, насилствено, отмъстително момиче с нож и нулеви задръжки да го използва. Ако не ни бяха прекъснали, щях да запея ирландска народна песен, докато изрязвах кътниците на Харви Уитби, а в гърдите ми се блъскаха назъбени парчета омраза.
Ако Доминик и Грета видеха тази моя страна, никога повече нямаше да ме поканят в дома си.
– Между другото, Сейбър, имам лоши новини.
Погледнах нагоре. Доминик отпи бавно глътка вода, очите ѝ бяха тъжни зад големите очила.
– Третият кон на Харви Уитби беше намерен мъртъв в гората северно от Кариерния път. Тъй като е намерен на територията на провинциалния парк, местните искат да се направи некропсия за сигурност, но смятат, че става дума за сърдечна недостатъчност вследствие на силно недохранване.
– Сърдечна недостатъчност? – Повторих скептично.
– Подозирам, че и Уитби има нещо общо с нея. – Тя почука с вилицата в чинията си. – Но конят нямаше видими наранявания.
Спомних си как погалих шията на починалия кон и забелязах липсата на рана от куршум. Но бях чула изстрела. Дали Уитби е пропуснал изстрела, но е изплашил коня до смърт? Или пък онази мечка фея беше причинила смъртта на коня?
След като приключих с вечерята, помогнах с чиниите, а после пожелах лека нощ на Доминик и Грета. Мислите ми се въртяха около мистериозната смърт на паломино, докато изпълнявах вечерните си задължения в конюшнята, проверявах животните на пасището, след това отключих задната врата на конюшнята и се изкачих по стълбите към второто ниво.
Моят апартамент се намираше над стаята за прибиране, стаята за хранене и боксовете за прибиране. Макар и малък, той беше удобен, с мек диван, поставен пред стар телевизор, който никога не използвах, тесен кухненски бокс и най-малката маса на света, съединена с два малки стола. Приличаше на обзавеждане за детска къща.
Съблякох дрехите си и влязох в също толкова малката баня, оборудвана с тоалетна, мивка на пиедестал и малък душ. Няколко минути под горещата вода на душа отмиха потта и миризмата на обора, но не можаха да отмият въпросите от съзнанието ми.
Непровокираното нападение и необяснимата смърт на мечката фея. „Зоната на смъртта“ от насилие и тела на феи. Мистериозната смърт на паломино на Уитби. Интересът на друида към кръстопътя.
Връщайки се в главната стая в торбести панталони и тениска, с кърпа, увита около мократа ми коса, се свлякох на дивана.
– Рикр?
Миг по-късно прозорецът се разтревожи от трептене. През стъклото прелетя изцяло бяла сврака и кацна на подлакътника на дивана.
Способността на Рикр да преминава през твърди предмети като фантом не ме стресна. Това беше често срещана способност на феи. Те можеха да се движат между духовното си царство и човешкия свят по странни начини и това, което изглеждаше напълно солидно в моя свят, беше прозрачна сянка в техния. Всичко, което нямаше присъствие и трайност, беше неосезаемо за тях, а човешките структури нямаха и двете.
Когато фокусирах зрението си правилно, можех да видя тяхната област – пейзаж от мъгла и сенки. Ако някога вникнех напълно в техния свят, той можеше да изглежда съвсем различно, но никога нямаше да разбера.
С изблик на слаба синя светлина Рикр се превърна в котка.
„Ти обади ли се, гълъбче?“
– Разкажи ми за кръстопътя.
Той се облегна на подлакътника на дивана.
„Какво искаш да знаеш?“
– Само основните неща. Искам да знам защо онзи друид е толкова заинтересован.
„Да се занимаваш с друида?“ – Попита той срамежливо. – „Размишлявайки върху неговата…“
Извърнах очи.
– Кръстопътят, Рикр.
Той размаха опашка.
„Кръстопътищата са места на силата, които свързват твоя свят с множество точки в моя свят, които иначе са невъзможно далеч една от друга. Това е древна магия, използвана от старите феи, за да изминават с лекота големи разстояния.“
– С колко други места може да се свърже един кръстопът?
„Някои кръстовища – само две. Други – десетина или повече.“ – Той разтвори устни в котешка усмивка. – „Феите с познания и сила на старейшини могат да прекосят света само за няколко крачки, ако знаят правилния маршрут от кръстопът до кръстопът.“
Подпъхнах бретона си нагоре и потърках челото си.
– С колко места се свързва кръстопътят на север?
Той облиза лапата си и я потърка по едното си ухо.
„Четири. Не си задала най-съществения въпрос, гълъбче.“
Веждите ми се повдигнаха.
– Какъв е този въпрос?
Той се изправи и изви гръб.
„Може ли един обикновен човек да премине през кръстопътя, както можем ние?“
Примигнах.
– Могат ли?
Той скочи от дивана и се отдалечи.
– Рикр – измърморих раздразнено.
„Гладен съм.“
– Ти всъщност не си котка, нали знаеш. Престани да се държиш като такава.
Той изпусна силно мяукане.
„Може би съм. Ти не знаеш каква е истинската ми форма.“
– Ти си шейпшифтър – издекламирах аз. – Имаш ли изобщо истинска форма?
„Разбира се. Нима не можеш да я отгатнеш?“
Намръщих се. Той предпочиташе котка и ястреб, но някак си нито една от двете не изглеждаше съвсем подходяща за „истинската“ му форма.
– Намекни ми.
Той хвърли язвителен синеок поглед през рамо.
– Вероятно кобрата – реших аз.
„Аз не съм кобра!“
Докато той се отдалечаваше вцепенен, аз се облегнах назад на дивана, дъвчейки долната си устна. Трябваше ли да изпратя друида на кръстопътя? Не исках да му помагам, но той рано или късно щеше да го намери сам, а аз предпочитах да си тръгне по-рано.
Агресия на феи. Мистериозни смъртни случаи. Друид, който не принадлежи на това място.
Арла знаеше нещо. Какво криеше тя и защо? Не трябваше да ѝ казвам за срещата си с Кристалния друид; не бях разбрала, че той е издирван мошеник. Дали беше съобщила за присъствието му на Магиполицията, или искаше да избегне властите?
Ако се вярваше на друида, на територията на моя ковен – на моята територия – имаше „зона на убийство“, а аз познавах само двама души, които можеха да имат отговори. Единият беше изпратен на кръстопътя, а другият …
Отблъснах се от дивана и се запътих към спалнята си, като свалих кърпата от главата си.
Рикр се появи по петите ми.
„Отиваш ли някъде?“
– Да видя Арла.
Докато отварях гардероба и изваждах чифт дънки, гласът на моя познат прошумоля в главата ми.
„Това брои ли се за правене на глупости?“

Назад към част 9                                                              Напред към част 11

Глава 34

Порталите са гадни.
Емери се вгледа в ръцете си. Беше запомнила заклинанието и движенията на ръцете ѝ бяха прости, но все още не успяваше да предизвика кръга, който щеше да я отведе до предната част на вилата, където я чакаше Дориан и вероятно правеше венец от цветя за Теа. Това малко момиче беше омотало всички големи лоши вампири и вълци около малкия си пръст.
Лили въздъхна до нея, но не вдигна поглед от книгата, която четеше.
– Трябва да се съсредоточиш. Не просто виждай мястото, на което искаш да отидеш, а го почувствай. Ето защо е най-добре да правиш портали само на места, на които си била преди, именно връзките с това място правят способността ти по-силна.
– Преди да мога да направя това, трябва да мога да накарам магията си да ми съдейства – Емери извъртя очи и изпита разочарование, че Огъстин не беше там, за да я порицае.
– Заклинанията са същите като елементите в същността ти. – каза Лили с уморен глас – Те произлизат от сърцевината ти, но се подхранват от ума ти.
Емери се извърна и се втренчи в Лили, а собственото ѝ разочарование избухна.
– Може би за теб това е твоята концентрация. За мен това е съвсем нов аспект на магията, който никога не съм използвала.
Очите на Лили се присвиха над гръбчето на книгата ѝ първо към нея, а после към мястото, където Малкълм седеше на задната веранда и си правеше чаено парти с Теа и Калъм.
– Това е едно и също нещо. Просто го почувствай в сърцевината си и се съсредоточи. – в гласа ѝ се долавяше раздразнение, но Емери подозираше, че то няма нищо общо с неспособността ѝ да овладее порталното заклинание и всичко е свързано с това, че Малкълм се е превърнал в постоянна част от вилата.
По-възрастният принц вампир наклони слънчевата си шапка към Лили с насмешлива усмивка и преметна едната страна на розовата си перната боа през рамо.
Емери стисна устни, като сдържаше смеха си. Беше се наслаждавала на всеки миг от присъствието на Малкълм. Между него, Дориан и Ансел, които идваха и си отиваха, тя нямаше много време да се занимава с пристигането на вещиците или с факта, че Огъстин не се беше върнал през последната седмица. Той не беше затворил своята част от връзката след пристигането на Октавиан и тя намираше утеха в това, но също така я караше да се пита къде, по дяволите, се намират помежду си. Той може и да е тръгнал на лов за Господарката и да играе годеник на Джеси, но не можеше да отрече, че след като спасиха Теа, в динамиката им настъпи промяна.
Разбира се, нито един от двамата не го беше засегнал, с изключение на няколко съмнителни емоции, споделени чрез връзката в тъмната част на нощта.
Емери се обърна към Лили, като част от собствените ѝ разочарования от партньора подхранваха избухването ѝ.
– Ще го прецакаш ли вече? Мога да ти препоръчам едно дърво точно на границата на гората като романтично място, но моля те, избави останалите от страданието ни и направи нещо с това безбожно напрежение между вас двамата.
Устата на Лили се отвори и бузите ѝ се зачервиха. Тя преглътна тежко и сви рамене с притворна увереност.
– Откъде знаеш, че още не сме го направили?
Емери свъси вежди и сви устни във вид на въпрос.
– Дали сте?
– Една дама не се целува и разказва. – каза Лили остро и вдигна книгата си, за да не вижда повече Емери, с което на практика сложи край на разговора.
Малък шанс обаче Емери да го остави. Лили и Малкълм правеха вилата направо нещастна всеки път, когато се оказваха в някаква принудителна близост помежду си, освен при сутрешните им разходки в градината. Емери не знаеше каква е сделката им, която изискваше ежедневното прекратяване на огъня, но ѝ беше омръзнало да ходи по черупки с тях двамата през останалите двадесет и два часа от деня.
Тя погледна през рамо и извика към къщата, за да чуе Лили, защото знаеше, че вампирите ще я чуят, дори и да прошепне.
– Калъм, чукаха ли се?
Той изхърка.
– Абсолютно.
Малкълм изхърка чай от носа си и се опита да избърше лицето си.
– Ще те убия, Калъм.
Калъм сви рамене и отпи от чая си, насочил пръст право към небето.
– Знаеш как става. Когато живееш с вампири, ако не е дебело или звукоизолирано, ние знаем.
Малкълм избърса лицето си и после измърмори „Съжалявам“ на Лили.
Емери се намръщи и коленичи от другата страна на одеялото, където седеше Лили.
– Значи си спала с него, но не си запечатала връзката? – прошепна тя, макар да знаеше, че момчетата все още я чуват.
– Как си…?
Емери наклони глава настрани. Ако имаше някой, който да знае дали са запечатали връзката си, това беше Емери.
– Ако беше така, щеше да се мъчиш да се бориш с връзката, а не виждам Малкълм да ти позволи да го направиш. Борбата между вас щеше да изглежда по съвсем различен начин, ако след това го избягваше.
– По-скоро като между теб и Огъстин?
– Да, точно така. – Емери се намръщи, като взе книгата от ръката на Лили и я постави на мястото ѝ. След това извика магията си и хвърли стена от вятър между тях и момчетата, надявайки се, че ще заглуши гласовете им.
Лили се усмихна, като изпробва стената със собствената си магия.
– Вятърна стена, много впечатляващо.
Емери сви рамене, сякаш това не беше кой знае какво, макар че отвътре се удряше в юмрук и подскачаше от радост, че е успяла да я хвърли правилно.
– Беше в една от книгите, които ми даде, като начин за заглушаване на звуци.
– Можеш просто да хвърлиш заглушаващ воал. – Лили махна с ръка и около тях се разля магия, която блокира всички звуци на хайлендския следобед.
– Фукане. – изпъшка Емери с усмивка – Знаеш, че не мога да правя заклинания.
– И все пак. Някой ден ще го направиш.
Емери посегна към малката чанта и извади парче шоколад, като го пъхна в устата си.
– И така, сега, когато сме сами, ще ми кажеш ли защо не си запечатала връзката с Малкълм, въпреки че си спала с него?
Лили рязко се опита да смени темата.
– Все още не черпиш достатъчно от заобикалящия те свят, за да поддържаш магията си постоянно?
Шоколадът се разтопи на езика ѝ и Емери потисна доволен стон.
– Ако искаш да знаеш, стигам дотам, но не е съвсем лесно. Сега, след като това е решено, отговори на проклетия въпрос.
Лили придърпа захвърлената книга в скута си и опипа краищата ѝ, а погледът ѝ беше твърдо вперен в одеялото.
– Аз просто… не съм готова.
– Киптън? – сърцето на Емери я болеше за Лили почти толкова, колкото и за Малкълм. …Е, може би не чак толкова, като се имат предвид действията на Лили спрямо нейния безспорно любим принц, но и Лили беше преживяла много, а любовта след загуба беше адски трудно да се приеме.
– Не. Просто се страхувам. – последните три думи бяха едва изречени.
Емери въздъхна, знаейки точно как се чувства тя. Страхът беше адски гаден. Собственият ѝ страх да се довери на Огъст беше това, което ги превърна във врагове. В един друг свят тя щеше да се престраши и да му каже коя е. Щяха да го обсъдят и той щеше да я приеме заради честността ѝ. Това можеше да е нейната истина, но не трябваше да е истината на Лили.
– Той те обича, Лили. Знам, че изглежда невъзможно, но връзката не е погрешна в избора си. А Малкълм, макар и понякога да е пълен глупак, е и един от най-лоялните, грижовни мъже, които някога съм срещала. Не позволявай на това, в което сме се превърнали с Огъстин, да опетни онова, което се предполага, че е прекрасно. Погледни Флора и Дрейвън. Вие се нуждаете един от друг. Не си губете времето да се борите с него, защото може да го загубите.
– Ние сме заклещени заедно. – Лили се изсмя, като открадна собственото си парче шоколад.
– Да, но можеш да изгубиш някого дори когато седи точно до теб. – умът на Емери се пренесе в собствения ѝ мрак, където беше решила да живее като торба с кръв и майка на бебето на Огъстин до края на живота си. Макар да не се съмняваше, че връзката ще ѝ гарантира, че ще го обича и през него, обидата ѝ само щеше да расте и накрая просто щеше да е мъртва отвътре.
Не мога да живея така.
Само че тя можеше. Би могла. Заради дъщеря си щеше да го изтърпи.
Горчив вкус изпълни устата ѝ, сладостта на шоколада изведнъж изчезна. С лека въздишка Емери отблъсна мислите си. Можеше да проучи чувствата си по-късно, точно сега трябваше да накара Малкълм и Лили да бъдат на една и съща проклета страница, а не в главата, която в момента заемаха тя и Огъстин.
Лили вдигна насълзените си очи и полуусмивка накриви устните ѝ.
– Върви. – подкани я Емери, като кимна с глава към вилата – И двамата имате нужда от това. Аз мога да продължа да се упражнявам сама.
– Сигурна ли си? – поколеба се Лили, очите ѝ се присвиха от Емери, търсейки извинение да не отиде при половинката си.
Емери се усмихна и настоя:
– Да.
Лили прибра книгата и чантата си, като остави няколко парченца шоколад за Емери. Точно когато вдигна ръка, за да пусне заглушаващия воал, тя спря и прошепна.
– Тяхната кръв?
Емери наклони глава назад и се засмя. Искаше ѝ се да имаше някой, който да я предупреди за тази малка част от запечатването на връзката.
– Няма лош вкус. Предимство на връзката.
– Добре. – Тя пусна воала и тръгна към къщата, където Малкълм я изгледа скептично.
– Само не го правете в къщата точно сега. – изкрещя Емери, давайки на Малкълм да разбере какво предстои – Спаси бедните уши на Калъм и Дориан.
Калъм изхърка, а тя можеше да се закълне, че бузите на Малкълм станаха още по-червени.
Лили се обърна и изстреля закачливо малко магия към Емери, която отскочи от пътя точно навреме, за да не бъде ударена.
На устните ѝ се появи искрена усмивка. Поне една от двойките на единствените познати вещици-вампири имаше шанс за щастлив живот до края на дните си.
След като двамата си тръгнаха, Калъм заведе Теа вътре, за да започне да приготвя вечерята, а Емери се опита да се съсредоточи върху задачата.
Шибани портали.
Лошото е, че след малкия разговор с Лили единственото, за което можеше да мисли, беше за половинката, която я беше напуснала.
Сърцето ѝ копнееше да го види. Не защото връзката го изискваше или защото вярваше, че им е писано да бъдат заедно. Истината беше, че той ѝ липсваше. Липсваше ѝ непоколебимата утеха, която ѝ даваше, дори когато се държеше като пълен задник. Заради всичко, което Огъстин не беше, имаше толкова много неща, които той все още беше. Начинът, по който лицето му светваше, когато усещаше как малкият ритник я удря право в яйчниците – това беше магия, която Емери искаше да може да затвори в бутилка. Той щеше да бъде невероятен баща. След това се появи новият тон на гласа му, начинът, по който се пречупи, когато я помоли да бъде просто негова. Той беше толкова отчаян, колкото и тя, да се отдаде на любовта, която споделяха. Защото тя беше точно такава. Чиста, необуздана, нокаутираща те, ритаща те по задника, когато си на земята, любов. И само в дълбините на душата си можеше да признае, че иска всяка частица от нея.
Но той не искаше. Или в девет от десет случая не го правеше, а щом я напуснеше, твърдо забравяше за нея, докато не се нуждаеше от кръв, за да оцелее.
Една-единствена сълза падна по бузата ѝ и тя я изтри. Нямаше смисъл да плаче за всичко това. Трябваше да го остави да си отиде.
Обърна се, като се нуждаеше да се съсредоточи върху нещо друго освен Огъстин. Макар че това вероятно щеше да се окаже невъзможно, тя извади магията си дълбоко от гърдите си и я насочи към ръцете си. Когато двете засияха с ярки златни сфери, тя затвори очи и едновременно завъртя ръцете си, докато шепнеше заклинанието по памет.
Още една сълза се спусна по бузата ѝ и тя се задави с ридание.
– Малка вещице?
Очите на Емери се отвориха и устата ѝ се отвори, а от устните ѝ се отрони тихо издихание.
Пред нея се бе образувал златен кръг от нейната магия, а в центъра стоеше Огъстин. Съвсем гол Огъстин. Веждите му бяха извити и Емери се сви, докато среднощният му поглед я оглеждаше.
Не че тя не носеше същото изражение и не правеше абсолютно същото. Как да не го направи, когато малки капчици вода се търкаляха по голите му гърди, галейки всяка вълничка и извивка. Тя засмука долната си устна в устата си и очите ѝ се спряха на члена му, който стоеше прав към корема му, а върхът му беше хлъзгав от възбудата му.
В момента, в който очите ѝ отново се срещнаха с неговите, те вече тлееха.
– Ако продължаваш да ме гледаш така, ще те издърпам през портала и ще пресъздам всичко, за което току-що си фантазирах по време на душа.
Емери се задуши от кашлица, застигната от думите му.
– Ти си фантазирал за мен?
Злобна усмивка се закачи на много приятните за целуване устни на Огъстин.
– Всеки проклет ден, малка вещице.
В корема ѝ се натрупа топлина и тя знаеше, че трябва да спре дотук. Трябваше да затвори портала и да си тръгне от мъката, която неминуемо щеше да изпита по-късно, след като зададе въпроса, горящ на езика ѝ. Но тя не го направи.
– И какво точно правихме, в резултат на което ти излезе от душа така, с изправен и блестящ член?
Звукът, докато Огъстин накланяше глава назад и се смееше, премина през нея като електричество, кацайки директно върху клитора ѝ. Това беше един от петте ѝ най-любими звука и тя нямаше търпение да намери начин да го накара да го направи отново.
– Има едно нещо, което Огъст е направил, на което не съм имал привилегията да се насладя сам, а аз живея за момента, в който ще го направя. – той пусна кърпата, която държеше в ръката си, и направи крачка към портала – Бяхме в музикалната зала, в замъка. Знам, че това е едно от любимите ти места за бягство, но ние не правехме музика. Композирахме една проклета шибана симфония.
През нея премина тръпка и Емери се пребори с нуждата, която беше предизвикал, и с начина, по който зърната ѝ се стегнаха при думите му.
Огъстин не откъсваше очи от нейните, докато се спускаше надолу и стискаше члена си в ръка.
– Ти беше вързана за върха на рояла, с разтворени крака, напълно оголена пред мен. На моя милост.
Майната му, искаше ли да е точно там.
Емери притисна бедрата си едно към друго, а триенето на дънковите ѝ панталони не намали огъня, който той беше разпалил между тях.
Очите на Огъстин се насочиха към сърцевината ѝ, забелязвайки движението ѝ, и устните му се усмихнаха греховно.
– Да продължа ли?
Думите не ѝ стигнаха, но трябваше да знае какво се е случило след това, дори и само за да може по-късно да подхранва собствените си фантазии. Тя кимна бавно. Нямаше значение, че това беше ужасна шибана идея, тя беше запленена от всяка дума, която излизаше от способните му устни.
Той поглади пениса си, като демонстрираше, че търка възбудата си по удълженото стъбло.
– Начинът, по който сърцевината ти плачеше за мен, ме накара да се втвърдя при вида ти, толкова силно, че трябваше да се въздържа да не изоставя плановете си и да те взема здраво и бързо. Дори във фантазиите ми си способна да ме съсипеш, малка вещице.
Емери дъвчеше устните си толкова силно, че беше цяло чудо, че не беше пуснала кръв. Тя стисна ръце отстрани в опит да ги предпази от това да се спуснат по тялото ѝ и да влязат в късите ѝ панталони, където тя искаше.
Тембърът на Огъстин се понижи до направо секси.
– Харесва ти идеята да те взема здраво и бързо, нали?
Всичко, което кажеше, за да отрече, щеше да е лъжа и той щеше да го знае. Що се отнася до Емери, грубостта му беше една от най-добрите черти на Огъстин. Там, където Огъст беше по-нежен любовник, вземащ каквото му трябва, но само с оглед на нея, Огъстин беше проклет завоевател, който я тласкаше към ръба и я пускаше надолу по проклетата скала, знаейки, че нейното удоволствие и неговото собствено ги чакат на дъното на пропастта.
– Мислех си така, но в тази фантазия ставаше дума за моето удоволствие. Абсолютната нужда, която изпитвам да вкуся всеки сантиметър от теб. Желанието да погълна сладката ти вагина, докато свършваш под опитния ми език. И нека ти кажа, Емери, в моята фантазия ти си най-сладкото шибано нещо. – той увеличи скоростта на ръката си, а думите му се изричаха на задъхано дишане – Начинът, по който гладките ти гънки ме посрещнаха, когато ги разтворих с пръст. Усещането за клитора ти, твърд и пухкав, когато го засмуках с удължени кътници. В един самотен момент ти се превърна в любимия ми десерт.
– Огъстин, моля те. – ръцете на Емери неволно се плъзнаха по кожата на бедрата ѝ точно под ръба на късите панталони, към върха им.
Очите ѝ се разшириха, когато осъзна колко близо е до това да го загуби. Да загуби контрол над емоциите си. Загуба в постоянната битка да запази разума си срещу Огъстин. Загубвайки леката хватка, която имаше върху магията си, която държеше портала отворен.
Може би щеше да е добре, ако беше изгубила и това. Това щеше да я принуди да си тръгне.
– Моля те за какво, малка вещице?
– Знаеш, по дяволите, какво.
Огъстин се ухили.
– Ти си тази, която отвори портал към личните ми покои без покана. Подготвях се за репетицията на сватбата и пуф, ето те и теб. Не че съм разстроен от нахлуването. Бих те приел пред Джеси всеки ден.
Беше чула частта за това, че я взема вместо Джеси, но единственото, върху което мозъкът ѝ се съсредоточи, беше, че той се облича за сватбената си репетиция. Сватбата му с Джеси по време на лова. След два дни щеше да е женен мъж.
А тя щеше да е нищо. Е… негова половинка и майка на бебето, но не и съпруга. Не и избраната му партньорка.
Емери примигна и през нея вече не преминаваше топлина, въпреки че съвършената форма на Огъстин все още търкаше една за нея.
Сякаш я бяха заляли с кофа студена вода.
Тя погледна килта и сакото, които толкова много приличаха на тези, които Огъст беше носил на галата на шотландската делегация. Тази вечер той изглеждаше направо за чукане. Емери поклати глава, тъй като емоциите ѝ надделяха.
– Трябва да те пусна.
Тя запази гласа си стабилен въпреки буцата в гърлото си. Нямаше как да му позволи да види колко силно ѝ е повлияло всичко това. Той е направил своя избор, повтаряше си тя отново и отново, докато се обръщаше.
– Трябва ли?
Тежестта на въпроса му я удари като тон тухли. Беше по-сложно от обикновения му въпрос. Емери погледна през рамо и видя Огъстин да стои там, с ръце встрани, а в очите му – скръб и болка, които тя не можеше да разчете.
Това, което той наистина питаше, беше:
Искаш ли да си тръгна? Искаш ли да се оженя за нея? Моля те, кажи нещо, за да спреш тази лудост.
Той отвори уста, после отново я затвори като риба на сухо, но не излезе нито една дума.
Никога не го правише, когато тя имаше най-голяма нужда от тях.
Емери въздъхна и решимостта ѝ се възстанови. Ако я искаше, трябваше да я избере.
Движение в горната част на хълма, където бе срещнала Дрейвън и Флора, привлече вниманието ѝ. В момента, в който се спря на него, сърцето ѝ се сви и лицето ѝ пребледня.
– Емери? – подкани я Огъстин, но когато тя не отговори, паника изпълни гласа му – Емери, какво става?
– Вещиците са тук.

Назад към част 34                                                             Напред към част 36

Глава 14

След като прекара остатъка от деня в невидимо слушане на придворни и войници, смъртни и вампири, млади и стари ангели, Джейсън използва нощното наметало, за да се скрие, докато летеше над крепостта. Беше почти сигурен в самоличността на човека, който бе убил Ерис. Нуждаеше се обаче от още две сведения – в момента Махия се опитваше да събере едно от тях в окопите на двора на Нейха.
Спускайки се надолу, за да се приземи близо до изящната градина на двора, където красивите се бяха събрали тази вечер уж за да споделят скръбта си, той позволи на басейна от мрак, който бе избрал за място на кацане, да се просмуче в него. Независимо от това, което някои шепнеха, Джейсън не можеше да създава сенки от въздуха, но можеше да разширява и усилва и най-малките пипала на мрака, докато той просто не се регистрираше в полезрението на повечето хора, или ако се регистрираше, то беше като призрачен образ, уловен с ъгълчето на окото.
Невинаги се чувстваше толкова добре в сенките.
– Как мога да бъда нощен разузнавач, ако се страхувам от тъмното? – Долната му устна трепереше, докато вървеше до майка си и ѝ помагаше да събира миди от плажа на половин сутрин път от дома им.
– Всеки се страхува от тъмното, когато е млад. – Дърпайки го към един плитък скален басейн, тя му показа раче отшелник, което пълзеше с дома си на гърба. – Понякога ти обичаш тъмнината – като по време на нощния полет, който си предприел с баща си.
– Тогава имаше звезди. – Те му напомниха за искрящите бижута, които майка му носеше, когато идваха посетители. Отдавна никой не ги беше посещавал, вероятно защото баща му винаги беше толкова ядосан. – Не беше наистина тъмно.
Аметистовата рокля на майка му се полюшваше на вятъра.
– Ти вече виждаш по-добре в тъмното от мен – помогна ми да намеря изгубената си обеца преди две вечери, помниш ли?
Джейсън кимна.
– Не беше трудно. – Черната перла с красив син блясък сякаш му намигна в тъмното.
– Не и за теб, моето умно момче. – Смеейки се по онзи начин, който караше и него да се смее, тя каза: – Един ден ще виждаш толкова добре през нощта, че ще е все едно ходиш на дневна светлина. Никога повече няма да се страхуваш от тъмнината.
Майка му беше права. Когато навърши сто и петдесет години, нощното му зрение се беше развило до степен, в която имаше поглед на нощен хищник. Тъмнината беше негов дом и сега той я обгръщаше около себе си, докато стоеше на стража.
Откритото пространство се осветяваше само от трептящата светлина на стотици свещи, много от които бяха поставени в цветни стъклени поставки, които превръщаха мрамора на сградите около двора в сънен пейзаж. Що се отнася до тези, които стояха вътре – смехът беше приглушен, а нюансите – по-малко ярки, отколкото можеше да се очаква в двора на архангел, но това беше единственият поклон към смъртта на Ерис.
Никой нямаше да предположи, че утре ще пламне погребалната му клада.
И все пак, независимо от многото нарисувани пеперуди, които държаха чаши с шампанско и говореха с елегантни жестове, докато едва доловимо се надпреварваха за позиция, той не се затрудни да посочи Махия. Облечена в копринено сари в синьозелено, украсено с тънка златна рамка, тя се движеше през тълпата с лекотата на човек, който е на познат терен.
Точно в този момент тя спря и наклони глава в негова посока, а погледът ѝ беше толкова втренчен, че той си представи, че може да зърне блестящия кафяв цвят дори от това разстояние. Нямаше как да го е усетила, но той беше сигурен, че го е направила. Когато отново се раздвижи, раменете ѝ бяха обсипани с тънък слой напрежение. Загадка беше Махия, с маниери на придворния елит и инстинкти на ловец.
Като отмести поглед, за да обхване с поглед тълпата, той потвърди, че Нейха е останала при тялото на Ерис. Джейсън имаше потвърждение, че тя е дала разрешение на семейството на Ерис да присъства на погребалната церемония на разсъмване, но не и на никой друг. Някои шепнеха, че архангелът ревнува съпруга си дори в смъртта, но Джейсън вярваше, че Нейха скърби твърде дълбоко, за да сподели мъката си.
Като върна вниманието си към Махия, той видя, че тя се отдалечава от групата. Той прегледа още веднъж останалите гости, преди да се отправи към двореца, който споделяше с Махия, като зърна синьозелената коприна, която шепнеше покрай вратата.
Влезе зад нея, заключи главните врати и се отправи нагоре, за да я намери на общия им балкон, а погледът ѝ беше насочен към двора, осветен само от четири тихи лампи. Тя не се стресна, когато той дойде да застане до нея. Едно-единствено широко, плитко стъпало отделяше неговата площ на балкона от нейната и там, където той имаше колони, придържащи покрива, чийто край беше отворен за лесно летене, тя имаше парапет, за който сега се хвана.
– Тя се е казвала Одри. – Тихи думи, без видими остатъци от предишния ѝ гняв. – Висока, закръглена руса вампирка. Беше част от кръга на Нейха от две десетилетия, но не беше успяла да влезе във вътрешния двор.
– Преди колко време е изчезнала?
– В същия ден, в който беше убит Ерис, макар че никой друг все още не е свързал двете събития. Онези, които са забелязали отсъствието на Одри, смятат, че става дума за обикновен случай на противоречащи си графици. Никой не си е направил труда да се опита да се свърже с нея – тя не беше от любимците, а приятелствата, които създаде, бяха в най-добрия случай повърхностни. – Стиснала ръце на парапета, тя продължи да се взира в нощта. – Вярваш ли, че тя е убила Ерис?
Погледни ме, принцесо.
– Това е едно заключение.
Пръстите ѝ се опънаха на парапета.
– Имам ли значение? – Това беше въпрос с толкова много нюанси, че той знаеше, че е уловил само най-тъпото острие. – В голямата схема на твоето съществуване моят живот има ли значение за теб на някакво ниво?
Беше човек, свикнал да пази тайни, но в този миг знаеше, че трябва да отговори на този въпрос, иначе рискува да загуби нещо, което дори не знаеше, че търси.
– Да. Имаш значение.
Тръпка разтърси тялото на Махия… и най-сетне тя обърна светлите си очи към него.
– Тогава ще спазиш сделката ни?
– Да. – Сделка или не, Джейсън нямаше намерение да я остави на милостта на Нейха, но нямаше да ѝ дава обещания, докато не знаеше, че няма да бъдат нарушени.
Когато пристъпи към ръба на своята страна на балкона, подготвяйки се да излети, Махия каза:
– Тя не е в покоите си. Проверих по-рано.
Джейсън не беше свикнал да се обяснява на никого. Дори Рафаел му даваше свобода на действие, но в изявлението на Махия се долавяше крехка гордост, която говореше, че тази жена, тази оцеляла, е била доведена до ръба.
– Добре. – Той се обърна, задържа погледа ѝ, за да покаже, че не я игнорира. – Имам още една идея, която искам да проуча.
Пауза, после леко кимване, гласът ѝ вече не беше хладен, когато каза:
– Ще изчакам завръщането ти.
Странно какво направиха тези прости думи с него, докато излиташе от балкона и се издигаше в обсипаната с диаманти струя на нощното небе. Там той увисна невидим на фона на звездите и се заслуша. Дарбата му не беше такава, че да може да я извика с команда, но можеше да се постави в оптимално състояние на духа, за да я задейства. Сега той направи точно това, а капризният вятър разпиляваше кичури коса от опашката му и прилепваше тънкото платно на ризата му към тялото.
Минути по-късно в съзнанието му започнаха да се процеждат шепоти, хиляди малки фрагменти, които не означаваха нищо. Той търпеливо се остави на реката от сетивни сигнали да тече около него. Тогава долови един шепот, който не беше толкова дума, колкото усещане. Премествайки се във вятъра, той прелетя над хребетите и долините на планините, следвайки инстинкт, усъвършенстван до острота от близо седемстотин години живот.
Нищо не се открояваше в долината, където пътеката спираше студена, но въпреки това той се спусна под лунната светлина, като внимаваше да се приземи с прикритост, която беше толкова вродена, колкото и дишането. Покрита със сенки, земята не издаваше тайните си… докато вятърът не се смени.
Прахоляк, но без мирис на гниене.
Улови линията на вятъра и я проследи до една камара сиви камъни, някои от грубите парчета с размерите на малки коли. Отвесната скала над него му подсказваше произхода им, макар че беше минало достатъчно време, за да може издръжливите треви, еволюирали, за да оцелеят в този суров климат, да израснат до над коляното му около скалите.
Помисли си, че е било чист късмет, че тялото е попаднало в пукнатина, когато е било изпуснато. Или във всеки случай останките от него. Дългата пола, обсипана със стотици малки огледалца, иначе щеше да е фар на слънчевата светлина. Така или иначе, тази момичешка пола беше засенчена от скалите, а по-голямата част от тялото беше попаднала в пукнатина, създадена от две съседни каменни късове.
Кръвта бе засъхнала и се бе лющела през времето, когато бе лежала тук сама и забравена, дългата ѝ руса коса бе суха, но парадоксално лъскава, лицето ѝ бе неузнаваемо. Въпреки това сянката между камъните беше запазила достатъчно тъкани по лицето и тялото ѝ, за да може да предположи, че е била сериозно наранена. Скалите можеха да са причина за уврежданията, но Джейсън би се обзаложил, че тя е претърпяла насилие преди смъртта си. Защото това убийство, както и убийството на Ерис, беше предизвикано от ярост, от гняв.
Жестокостта му беше такава, че дори гниенето и храненето на дребни животни и птици не можеха да скрият факта, че е била пробождана отново и отново. На местата, където скелетната структура на тялото ѝ беше изложена на въздействието на природните стихии, той можеше да види вдлъбнатините, които острието беше врязало в костите ѝ. Следи от грозно насилие, които щяха да останат дълго след като червеите почистят остатъците от плътта ѝ.
Одри явно не е била от най-силните вампири, защото макар сърцето ѝ да беше изчезнало – изтръгнато от жестока ръка, ако разцепеният гръден кош беше показателен – главата ѝ все още беше прикрепена към тялото. Главата беше пукната и повредена, кожата на шията ѝ беше изсъхнала до мумийна сухота там, където не липсваше, но от това, което Джейсън можеше да види, щетите бяха причинени от птици и гризачи, които ядяха плътта ѝ, а не от опит за обезглавяване.
Ръцете ѝ вече бяха кости, нямаше как да разбере дали е носила пръстен на определен пръст, но той можеше също толкова лесно да разбере това от снимка, след като вече знаеше името ѝ. Обхождайки района около тялото, той не видя нищо друго забележително. Беше противно на всяко негово убеждение да я остави тук, но засега не можеше да рискува да я заведе във форта. Реакцията на Нейха беше непредсказуема – нещата можеха да станат смъртоносни много бързо, освен ако не направи това точно както трябва.
А Одри отдавна не беше наранена. Сега трябваше да помисли за други животи.
– Каквото и да се случи, ще се погрижа да се прибереш у дома – обеща той, преди да се премести обратно в по-откритата част на долината и да се издигне в нощното небе.
Вратите на балкона на Махия бяха отворени като за покана и когато влезе, я намери седнала на възглавница на пода в дневната. Беше се пременила от сари в туника от ярък аквамарин, съчетана с тънки памучни панталони в чисто черно, а косата ѝ беше събрана на познатия възел на тила на изящната ѝ шия.
Пред нея седеше ниска масичка, издълбана от тъмно дърво и инкрустирана с най-малкия отблясък на фино злато по краищата, върху която стоеше чайник, поднос със смесени соленки и сладкиши и две чаши. Той се спря, а разочарованието прониза тялото му.
– Очакваш някого.
Смехът на Махия беше топъл.
– Очаквам теб.
От много, много отдавна не бяха го хващали неподготвен.
– Откъде знаеше кога ще се върна? – От финия черен чай, който беше започнала да налива, се издигнаха вихри от пара.
– Добрият домакин познава ритъма на госта си. – Тя махна с тънка ръка, оголена от пръстени, но заобиколена от две стъклени гривни в същия нюанс като туниката, към плоската възглавница от другата страна на масата:
– Моля, седни.
Той се зачуди дали не се опитва да го съблазни, но реши, че е малко вероятно – туниката ѝ беше твърде скромна, мандариновата яка – висока, ръкавите – дълги до лактите, а лицето ѝ – изчистено. Изведен малко от равновесие от факта, че си е направила труда, той отблъсна възглавницата и седна направо на пода, а крилата му се преметнаха през по-малките възглавници с камъни, разхвърляни наоколо, и тъканта беше мека срещу долната част на крилата му.
– Трябва да имаш някаква сензорна дарба, за да предвидиш пристигането ми с такава точност.
– Какво? Не. – С втората дума изненаданият ѝ поглед се превърна в толкова съкрушителна честност, че той знаеше, че тя би предпочела да твърди, че има дарба. – Наблюдавах небето за теб. Така че виждаш, че в крайна сметка няма никаква мистерия.
С изключение на това, че го беше видяла. Никой не виждаше Джейсън, когато той не искаше да бъде видян, а той не искаше да бъде забелязан, когато влизаше във форта. Което означаваше, че Махия наистина има дарба.
– Кога ме забеляза? – Попита той с непринуден тон, като искаше да прецени степента на способностите ѝ. – Когато паднах от облаците?
– Предполагам, че е така – видях те на хоризонта малко след Стражата.
В този момент той беше високо, високо в небето, черна точка на фона на черното. Фактът, че Махия бе развила това, което изглеждаше като остро зрително чувство на толкова млада възраст, му подсказваше, че тя има потенциала да се превърне в сила сред ангелския род. Беше сгрешил, призна си той, подлъган от нежността на нейната сила, подобна на тихо, но упорито падане на вода върху камък, а не на силен трус, забравяйки факта, че е родена от двама могъщи безсмъртни.
– Вашият чай.
– Благодаря – каза той на същия език, на който говореше тя, и получи усмивка в отговор.
Когато тя побутна чинията със сладкиши, той изяде повече от половината от тях, преди да спре – беше пропуснал вечерята, беше по-гладен, отколкото предполагаше. През цялото време Махия го наблюдаваше с котешките си очи и той търсеше отровната омраза, която би трябвало да я е заразила… само за да открие проницателна интелигентност и сладост на духа, които не можеше да скрие, колкото и да беше добра в придворните маски.
Очарованието се преплете с гордост, която никога не бе очаквал да изпитва към принцеса Махия, защото тя трябваше да има волята на лъвица, за да успее да задържи тази отрова настрана, макар че тя капеше върху нея всеки ден.
– Намери ли Одри?
Джейсън обмисли въпроса, реши да ѝ се довери и да измери отговора ѝ.
– Да.
– Тя е мъртва, нали? И най-вероятно тя е била жената, която е топлила леглото на баща ми.
Бързината и точността на заключението ѝ накараха Джейсън да замълчи.
– Ти знаеш кой е убил Ерис – каза той бавно, осъзнавайки, че е сгрешил по повече от един начин. – Винаги си знаела. – Тя беше прекалено умна, прекалено добра в слушането на неизказаното, за да не е сглобила парчетата.
В процеса на поставяне на чашата си на масата тя се дръпна, трябваше да действа бързо, за да спре финия порцелан да се преобърне.
– Какво?
Поставяйки собствената си чаша на масата, той посегна към чайника и ѝ наля още чай.
– Пий.
Треперещите ѝ пръсти не оспориха заповедта. Докато постави чашата обратно, изражението ѝ беше изострено от решителност.
– Първо ти.

Назад към част 14                                                                    Напред към част 16

Две
Представянето

Дъхът ми спря и тялото ми замръзна. В паниката си помислих, че съм изчезнала, но кралят местеше очи между мен и баща ми, опитвайки се да прецени реакциите ни. За мое щастие воалът ми скриваше първоначалния ми шок, който успях бързо да скрия. Напрежението в ръката на баща ми изобщо не се отразяваше на лицето му. Той отправи напрегната усмивка към краля.
– И откога планирате това, Велики кралю? — Попита учтиво баща ми, макар че можех да кажа, че кипеше от гняв. Стомахът ми се сви болезнено, индикация, че той събира силата си около себе си. Никога преди не бях усещала да се излъчва от него такава огромна сила. Почти можех да усетя как тъмнината се събира в него. Той кипеше, набирайки сила като вулкан, който ще изригне всеки момент. Изненада ме фактът, че изобщо успя да го сдържи.
– О, поне от няколко седмици. Трябва да призная, че съм доволен от резултата. Изглежда, че има интерес от много влиятелни мъже. Бях доста зает да подхранвам желанието им да вземат за съпруга дъщерята на моя, на практика, печално известен военен съветник. Това, че са дошли толкова много хора, е признание за нашата репутация и за действията, които си направил в името на моето кралство, приятелю. Да не говорим за безсрамно верните слухове за голямата ти красота, скъпа моя.
Кралят добави последното в опит да ме поласкае, но вместо това думите му ме смразиха. Знаех, че нищо няма да убеди баща ми да ме омъжи за когото и да било, дори за мъж, от когото може да спечели. Факт беше, че му принадлежах и той нямаше намерение да ме пусне да си тръгна. Този факт ми беше изяснен много ясно през годините.
Накрая баща ми проговори, усмихвайки се на краля с усмивка на чакал:
– Щастливи сме, че може да сме полезни на кралския дом. За дъщеря ми ще бъде… чест да се запознае с ухажорите, които сте довели в нашето кралство.
Не пропуснах използването на „нашето“, когато говореше за кралството. Иначе това, което каза, ме учуди. След като не беше намерил умен, но учтив начин да отхвърли предложението на краля, не можех да не се запитам каква е стратегията му.
Със сигурност той можеше да каже, че съм била твърде млада, че съм единствената жена, която се грижи за домакинството му след смъртта на скъпата ми майка, лъжа, в която може лесно да повярва човек, наивен като краля, или че времето просто не е подходящо. Дори аз бих могла да измисля дузина причини, за да отхвърля предложението на краля.
Може би баща ми просто не искаше да постави краля в неудобно положение. Може би беше хванат неподготвен и все още не е успял да измисли алтернатива. Рискувайки да погледна мъжа, който стоеше до мен, видях, че той си е възвърнал контрола. Играеше си на дипломат, докато се обръщаше към един мъж, а после към друг. Надигащата се сила, която бях усетила, отново беше отслабнала, незабелижима от всички, освен от най-проницателните.
Въпреки че се опитвах да не позволя на надеждата да разцъфти в сърцето ми, че предложението на краля наистина ще се осъществи, това се случи. Дори най-злите мъже на тържеството бяха по-добър вариант от това да остана с баща си. Достатъчно беше само един пропуск в сигурността, малък момент на самодоволство, частица доверие и щях да избягам с Иша. Може би тази шокираща новина, щеше да бъде моят изход.
Кралят веднага направи съобщението си, като покани баща ми и мен да застанем с него на подиума.
– Приятели мои! Съберете се. Както знаете, не съм благословен с дете и нямам кралски наследник, но това не означава, че моето кралство е без ценни бижута. Всъщност моят умен и най-лоялен военен съветник има дъщеря, по-прекрасна от богиня, и той любезно ми позволи възможността да я дам за жена, както бих направил ако беше собствената ми дъщеря.
– Това, което търсим, е съюз. Перфектно съвпадение. Тя трябва да застане до подходящ младоженец, разбира се, но това ще бъде сливане не само на двама, но и на две нации, на власт и богатство. Ето! Погледте по-отблизо, нейната красота е без недостатък. Нейната невинност и младост ще позволят на един мъж да я превърне в достойна съпруга, която би му подхождала най-добре. По-съвършена съпруга не бихте могли да имате.
Кралят се изправи и закръжи около мен. Баща ми неохотно пусна ръката ми. Фактът, че бях на показ, беше унизителен, но по-лошото беше съзнанието, че баща ми по някакъв начин ще ме обвини за действията на краля. Не само щеше да ме набие жестоко, но вече нямаше начин той да напусне града. Не и с несигурното ми бъдеще.
Наслаждавайки се на вниманието, кралят продължи. Всяка негова дума разбуни още повече тълпата.
– Наистина никога не съм виждал цвете с такава красота. Тя е толкова рядък и ценен скъпоценен камък. Това го знам, тъй като съм един от малкото привилегировани, които са я виждали без воала.
При тези думи баща ми ме погледна, очите му блестяха като остри ками. Той винаги беше настоявал да съм забулена на обществени места и винаги съм го правела. Кралят никога не е имал възможност да види лицето ми. Поне аз не вярвах, че би могъл. Единственото място, където бях без воал, беше собствената ми стая.
– Трябва да призная, приятелю – кралят потупа баща ми по гърба – минавах покрай дома ви и видях дъщеря ви на отворения прозорец, лицето й грееше от лунна светлина. Бях пленен от нейното изящно лице.
Сърцето ми се сви. Обикновено бях много внимателна, за да се скрия от външния свят, но когато преди няколко месеца имаше пълна луната, не можах да заспя. Беше горещо и аз се промъкнах до прозореца си, позволявайки на сладкия бриз и хладната светлина на пълната луна да окъпят претоплената ми кожа. Тогава трябва да ме е видял кралят.
Сега, благодарение на признанието на краля, щях да бъда наказана. Нямаше да има повече цветя, защото нямаше да има прозорци. Иша и аз щяхме да бъдем настанени в зазидано подземие без светлина, без въздух, без дори бегъл поглед към външния свят.
Унила, слушах само с половин ухо краля.
– Въпреки че съм стар човек – каза той – дори аз бях поразен от голямата й красота. Моят военен съветник я пази само за себе си през годините, но да се крие такова съкровище от света е лоша услуга. Така че тази вечер моят подарък за вас е да позволя на всички да се насладите на великолепието на моя дворец, да се насладите на сочните плодове на моята градина и да се насладите на съвършенството на нашите жени.
Не осъзнавах какво се готвеше да направи кралят, докато не застана зад гърба ми. Непохватно дръпна булото ми, махайки го от лицето ми. Карфиците бяха изтръгнати болезнено от косата ми и няколко дълги черни кичура паднаха заедно със златния воал. Чувствах се гола и изложена, но стоях изправена, инстинктивно знаейки, че ако се свия не би било правилното нещо.
По някаква причина баща ми беше позволил това да се случи. Може би беше, за да ми даде урок или да ме постави на мястото ми. Каквато и да беше причината, чувствах вродената нужда да се защитя, а защитата, когато ставаше дума за баща ми, означаваше само едно нещо. И така, изправих рамене, изчистих изражението си и сведох очи.
Кралят сложи ръката си под брадичката ми и вдигна главата ми.
– Нека всички те видят, скъпа моя.
Усмихнах му се учтиво и огледах хората, които се взираха в мен. Чуха се няколко въздишки, няколко мъже и няколко жени, които гледаха с подчертана ревност. Други ме гледаха със състрадание или ме разглеждаха от горе до долу със студен, пресметлив поглед, но какъвто и да беше отговорът на всеки човек, изглежда нямаше нито една душа в стаята, която да не ме гледа.
Всъщност имаше един. Един мъж стоеше отзад и изучаваше статуята на богинята Дурга. Той беше напълнил една чиния и беше обърнат с гръб към нас, докато ядеше, като че ли напълно незаинтересован от съобщението на краля.
Мъжът беше млад, може би само няколко години по-възрастен от мен. Носеше тъмно палто със златна окраса, което подчертаваше мощните му рамене и тясната му талия. Гъстата му дълга до раменете коса се извиваше в краищата и с изненада открих, че искам да видя лицето му. Защо човек ще дойде на тържеството и не иска да бъде част от него? Може би няма интерес да си вземе булка. Когато докосна точно същото място на ръката на богинята, което и аз имах, любопитството ми се разпали. Кой беше той?
– Ето. Не ви ли казах, че е красива? — Попита открито кралят.
– Спираща дъха – промърмори един мъж наблизо, усмихвайки ми се многозначително.
– Прекрасна – добави един по-възрастен мъж, докато се приближаваше и се представяше на баща ми. Възрастният мъж изглеждаше мил. Може би се предлагаше за младоженец.
Никога не съм си позволявала да мисля за възможността да имам шанса да се омъжа за някой млад и красив – мъж, когото да обичам и да му имам доверие. За моите цели по-възрастният мъж може да е по-добрият избор. Вероятно ще бъде по-лесно да избягам от това споразумение. Когато по-възрастният господин ме погледна, аз му се усмихнах плахо.
Баща ми беше зает и не видя, но Хаджари забеляза и знаех, че по-късно ще има разплата, но може би спасението ми зависеше от няколко внимателни усмивки и от престорен интерес. Когато кралят официално ме представи на стария господин, смело го попитах дали може да сподели с мен една чиния с храна.
Той беше възхитен и предложи ръката си, за да ме придружи до бюфетните маси. Кралят го гледаше гордо. Не смеех да погледна баща си. За съжаление ескортът ми следваше плътно зад мен.
– Не обръщайте внимание на охраната ми – казах аз. – Баща ми ме обожава и иска да съм в безопасност.
– Разбира се. Разбирам – отговори добре облеченият мъж. Докато ми пълнеше чиния, той попита: – Мислите ли, че ще ви хареса да живеете край морето?
– В Мумбай ли живеете? – попитах внимателно.
– Не. Живея в Махабалипурам. Чували ли сте го?
– Признавам, че не.
– Градът ни е оживен, с натоварено пристанище. Ние търгуваме с много далечни страни и имаме няколко занаятчии и скулптори, които правят нашите храмове и светилища красиви. Може би бихте обмислили да го посетите.
– Тя не би искала да живее в град, пълен с груби моряци, Девананд. Тя принадлежи на град, пълен с красота. Позволете ми да се представя, прекрасна моя. Казвам се Викрам Пилай.
– Ба, ти си търговец! Моята кръв е кралска!
– Кръвта ти е стара. Тя се нуждае от съпруг, който може да ходи без чужда помощ.
– Как смееш! Моля те, не обръщайте внимание на думите му, скъпа моя. Младо момиче, толкова невинно и свежо, колкото сте вие, не трябва да бъде подлагано на такива неуместни думи.
– Проблемът е в нейната младост. Аз съм много по-приемлив партньор. И мога да предложа богатство. Няма друг с по-печеливши търговски кервани.
– Може да имаш повече богатства на свое разположение, но забравяш, че аз имам флот. Съюзът с моето кралство би бил много по-мъдро решение.
– Ще видим!
– Да. Наистина ще видим!
По-младият мъж с провиснали мустаци ни остави сами и се почувствах благодарна, но той не беше нито първият, нито последният, който ни прекъсна. Беше ни заобиколил кръг от мъже, всеки от които настояваше за внимание и предлагаше богатството си, земите си, титлите си или, в някои случаи, личността си в замяна на моята ръка. Беше поразително. Малкото, което успях да взема от нашата обща чиния, скоро се превърна в пепел в устата ми. Една ръка ме хвана за рамото ми и ме издърпа, не много нежно, от кръга на мъжете.
– Господа, дъщеря ми ще се върне. Моля, дайте ми момент да поговоря с нея насаме.
Хватката на баща ми върху ръката ми беше абсолютна, а на лицето му имаше странно изражение. Нямаше съмнение, че той беше раздразнен от цялата ситуация и намираше мъжете, които ме заобикаляха, за неприятни. В същото време имаше нещо в очите му, необяснима наслада, която смрази кръвта ми.
Той кимна на един и изчака да останем сами, след което каза тихо:
– Кралят любезно — думите му бяха изпълнени със сарказъм — ни покани да останем за през нощта. Ще се настаниш в женското крило. Веднага щом кралят пожелае лека нощ на гостите си, Хаджари ще те придружи до там. Ще се държиш прилично, както очаквам, и на сутринта ще те извикам. Ако открия нещо, каквото и да е в поведението ти, което бих сметнал за неуместно или не ми е по вкуса, ще пострада Иша. Ясен ли съм?
– Да, татко.
– Добре. Сега скрий лицето си. Мисля, че мъжете тук са гледали достатъчно тази вечер.
– Разбира се.
Веднага се заех да прикрепя воала си и когато това беше направено, той отново ме остави сам с Хаджари, който прошепна в ухото ми:
– Мислиш, че това е твоят шанс да си избягаш, но няма да ходиш никъде. Виждам те как се усмихваш наоколо, сякаш си кралска награда, когато и двамата знаем, че не си нищо друго освен играчка. Счупена малка кукла.
Хаджари рискува да прокара ръката си по моята. Стегнах се, но не казах нищо.
– Виждаш ли, знам това, което всички тези мъже не знаят. Че обичаш да те чукат и някой ден, когато баща ти не е толкова внимателен, ще ти покажа как се прави.
За щастие в този момент се появи друг ухажор и Хаджари се отдръпна. През останалата част от вечерта бях заета да вървя под ръка с различни мъже, всеки от които се опитваше да привлече благоволението ми по един или друг начин, въпреки факта, че всички знаехме, че решението е на краля и баща ми, а не мое. Ако можех да избирам, вероятно щях да избера Девананд. Идеята, че Иша и аз можем да изчезнем с кораб в една далечна земя, беше привлекателна.
По-късно, зърнах тихия непознат, докато се скиташе из коридора. Нямаше съмнение, че беше воин. Силното му телосложение и начинът, по който се държеше, го правеха очевидно. Веднъж един слуга, носещ поднос с нарязани плодове, се спъна и той не само го хвана, но и помогна да се изправи. В този момент той се обърна и аз си поех въздух. Той беше най-красивият мъж, когото съм виждала.
Отново под ръка с Девананд, попитах внимателно:
– Кой е този млад мъж? Този там, облечен в черно?
– Къде?
– Този, който говори с Викрам Пилай – промърморих тихо.
– О, това е по-малкият син на Раджарам.
– Раджарам? – попитах аз.
– Да. Брат му е наследник на трона, така че той не би бил подходящ за вас, ако това е, за което си мислите. Не се учудвам обаче, че попитахте за него. Той е млад и бих си помислил, че момиче като вас би го намерило за привлекателен.
Бързо потупах ръката на краля на Махабалипурам и го успокоих.
– Въобще не. Просто още не са ме запознали с него.
– Малко вероятно е той да се ожени преди брат си. Може би е тук, за да преговаря вместо него.
– Не се е представил. Освен това, тъй като съм много млада, може би би трябвало да бъда омъжена за някой с повече опит. По-възрастен мъж може да ми помогне да се справя с неспокойните води на младостта. Не сте ли съгласен?
Той се засмя, доволен от думите ми и ме запозна с някои други мъже, които смяташе за съюзници.
Накрая празненствата приключиха и онези, които останаха в двореца, бяха придружени до очакващите ги стаи, за да си починат. Хаджари и аз се вървяхме зад една прислужница, която ни поведе през поредица от дълги коридори. Беше късно и докато вървяхме, пълната луна хвърляше меката си светлина върху нас. На всеки няколко метра имаше отворена арка, позволяваща на мекия нощен бриз да разроши полите ми.
Когато стигнахме до изящно издълбана двойна врата, слугинята се поклони и я отвори, показвайки, че трябва да вляза. Хаджари присви предупредително очи, но не каза нищо. След като вратите се затвориха зад мен, скривайки ме от погледа на човека на баща ми, аз въздъхнах с облекчение и последвах слугинята.
Тя ме заведе до просторна стая с огромно легло. Имаше вана и тя остана достатъчно дълго, за да ми помогне. Бяха оставени и дрехи за сън и след като се настаних удобно, слугинята си тръгна. Бях сама. Наистина сама. Не знаех какво ще се случи с мен, когато слънцето изгрее на следващата сутрин, но за момента бях безопасност.
Неспособна да заспя, въпреки изтощението, станах от леглото и излязох на балкона. Луната беше изгряла още повече, но предположих, че е минал само час, откакто се оттеглих. Мекият ветрец носеше аромата на жасмин и чух безпогрешния шум на водата. Поредица от стъпала водеха нагоре от балкона ми и изведнъж осъзнах, че висящата градина на краля може да е само на няколко крачки.
Като се огледах наоколо, пожелах си да стана невидима и с луната, осветяваща пътя ми, пристъпих скрита в нощта.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4