Автор: LiglatA

Глава 17

Никога не беше познавала такава пълна тъмнина. Дъхът ѝ отекваше силно в ушите ѝ, а звукът се усилваше от копринената ивица, завързана плътно над долната част на лицето ѝ. Единствената светлина идваше от светещата лента, която я следваше през пещерите.
Колко време се бе лутала в мрака, тя не знаеше. Гърлото ѝ беше пресъхнало, а тялото ѝ я болеше от умора. Беше минала покрай тясната пещера, в която Юмей беше паднал преди много време, макар че трябваше да се връща назад многократно, за да я намери.
Пещерите ставаха все по-груби, свиваха се, докато на места се налагаше да се прикрива. Сега те се спускаха почти непрекъснато надолу, водейки я все по-навътре в планината. По скалите пълзяха лиани, а гъбните луковици изстрелваха отровните си спори, когато минаваше покрай тях. Там, където пещерите се разклоняваха, тя избираше маршрута си, следвайки гъбите. Ако голият камък се простираше твърде дълго, тя се връщаше и опитваше отново, докато не откриеше маршрут с увивни растения, които се провираха по скалата.
Не се съмняваше, че е открила правилния път под планината. Нямаше повече разклонения или разклонения, а само един мъчителен тунел, който водеше все по-надълбоко и по-надълбоко.
От мястото, където висеше на бедрото ѝ, Когараши удряше крака ѝ при всяка стъпка. Мечът беше удобство, дори и да нямаше представа как да го владее. Насочи острия ръб към врага, предполагаше тя. Това беше най-доброто, което можеше да направи. Тя преглътна, а сухото ѝ гърло дращеше болезнено.
Пълният мрак я притискаше. Всеки звук – търкането на ботушите ѝ по камъка, ускореното ѝ дишане, потракването на камъче, нарушено от преминаването ѝ – се връщаше към нея отново и отново. Тя отново погледна към сребърната светлина, която се простираше зад нея. Тя не беше станала по-слаба, нали? Дали беше отишла твърде далеч? Ами ако нишката се скъса? Никога повече нямаше да намери пътя навън, дори да имаше седмици за търсене.
Паниката се раздвижи в гърдите ѝ. Тя отново я потисна, контролирайки страха си за стотен път. Сърцето ѝ биеше учестено, без да обръща внимание на вътрешния си монолог „запази спокойствие, не се паникьосвай, запази спокойствие“.
Докато преминаваше през тесен участък от тунела, близкото струпване на луковици издуха облак от спори в лицето ѝ. Тя подсмръкна през носа си и издуха спорите. Дали болката в мускулите ѝ беше от усилието, или отровата започваше да ѝ влияе? Дали лекотата в главата ѝ неизбежно щеше да доведе до безсъзнание, или това беше просто продължителната паника, от която не можеше да се отърве?
Покрай облака от спори тя се втурна напред с уверени крачки. Дали Юмей вече се беше събудил? Ами ако не се събуди, отровен завинаги? Тя си каза, че той няма да умре. Изанами най-вероятно беше използвала същите отровни спори върху Сусано, а планът ѝ не включваше убийството на Куницуками. Ако някой от тях умреше, в крайна сметка щеше да се съживи и да дойде след нея.
Мислите ѝ се насочиха към Широ, докато вървеше през безкрайния мрак, а краката ѝ горяха от напрежението на неравната земя. Той щеше да ѝ се разсърди. Тя се усмихна при мисълта за неговия гняв. Щеше да ѝ е приятно да ѝ крещи, защото това щеше да означава, че се е върнала благополучно. А също така щеше да означава, че го е изплашила. Той ѝ се ядосваше само когато го плашеше с крехката си смъртност.
Тя тръгна напред. Колкото и да се опитваше да занимава ума си, накрая не успя да намери гласа на мислите си в главата си. Чуваше само скърцането на ботушите си по скалите и дъха си, който отекваше. Кипящата паника се засилваше, а учестеният ѝ пулс пулсираше в ушите ѝ.
Тесният тунел постепенно се разширяваше. Стъпките ѝ се забавиха, когато стените от двете ѝ страни се отдалечиха от нея, докато не бяха погълнати от тъмнината. Тя спря, застанала в плашеща изолация в малък кръг от слаба светлина. Въздухът беше напълно неподвижен и отвратително застоял. Миризмата на гъбички беше непреодолима, а спорите образуваха отвратителен жълт облак, който тук беше по-гъст, отколкото беше виждала където и да било другаде.
Опитвайки се да намокри пресъхналата си уста, тя преглътна и закрачи напред с предпазливи крачки, а ръката ѝ бе върху дръжката на Когараши. Имаше чувството, че върви през празната забрава на космоса, една-единствена, слабо проблясваща звезда сред огромното нищо.
Най-сетне далечната стена на пещерата се оформи в слабата светлина. Тя се поколеба, търсейки в скалата някакъв знак за това къде трябва да отиде по-нататък, но не видя никакви отвори или тунели. Вместо това откри в дълбоките сенки на няколко метра от нея тъмна, бухнала форма – форма, която определено не беше от камък. С рязко вдишване на кисел въздух тя се приближи, готова да извади меча си. Докато се приближаваше, слабият блясък на заклинанието „котва“ освети фигурата достатъчно, за да я разпознае.
Човек.
Той седеше до стената на пещерата, облегнат почти небрежно на нея. Можеше да изглежда така, сякаш просто е спрял да си почине, ако не бяха дебелите лиани, увити около него. Те се увиваха около ръцете, торса и краката му и се разпростираха по близкия камък, привързвайки го към сърцето на планината.
– Сусано – прошепна тя.
Между тъмнината и лианите тя не можеше да види много от него. Строен на ръст, той не беше едър мъж. Разрошената му коса беше бледа в тъмнината, като сред по-светлите кичури на челото му се мъдреше една тъмна ивица. Тя приклекна пред него и наведе глава, за да види лицето му. Очите му бяха затворени, лицето му беше красиво и младо, почти момчешко на лошото осветление. По бузите му имаше белези, които тя не можеше да различи, а ушите му бяха заострени като на Юмей.
След бърз, предпазлив поглед наоколо, тя го огледа. Освен лианите, които го придържаха, и токсичния облак от спори, нищо друго не изглеждаше да го пази. Сигурно Широ е сгрешил, че Изанами е поставила допълнителна защита.
С облекчена въздишка тя внимателно изтегли Когараши. Мечът бръмчеше тихо в ръката ѝ, сякаш я питаше от какво има нужда. Хващайки дръжката в едната си ръка, тя затвори другата около най-дебелата лиана по гърдите на Сусано, за да може да я повдигне и да плъзне острието под нея.
В момента, в който докосна лианата, осъзна грешката си.
Всяка гъбена луковица, която се виждаше, изхвърли спорите си в силен взрив. Лозата под ръката ѝ се изви като змия. Тя се откъсна от Сусано и се блъсна в нея, като я отхвърли назад.
Тя се приземи по гръб, като едва удържа главата си да не се удари в скалата. Опитвайки се да седне, тя се задуши от писък, докато стотина лиани се извиваха към нея. Те бързо се увиха около глезените ѝ и се плъзнаха нагоре по краката ѝ. Отдръпвайки се, тя ги пресече с Когараши. Сребърното острие проряза лианите, сякаш не бяха нищо повече от хартия.
Изправяйки се на крака, тя отново размаха меча, отсичайки лозите, които се стрелкаха към лицето ѝ. Още пълзяха по краката ѝ и отново тръгваха нагоре по тях. Колебаейки се несигурно, тя издърпа единия си крак на свобода. Една лиана хвана ръката ѝ с меча и се завъртя около китката ѝ. Тя изгуби равновесие и падна, а мечът се удари силно в скалата, докато се мъчеше да го задържи. Змиевидните растения се плъзнаха по нея и в съзнанието ѝ се надигна панически образ: тялото ѝ, покрито с лиани точно като Сусано, вързано завинаги в тази тъмна, воняща дупка под земята.
От гърлото ѝ се изтръгна дрезгав писък, докато се въртеше яростно и се опитваше да се освободи. Здравите лиани се разтягаха и усукваха заедно с нея, като се навиваха все по-плътно и по-плътно.
– „Шукусей но тама!“ – Изкрещя заклинанието за пречистване. – „Шукусей но тама!“
Светлината проблесна и почти я заслепи. Лианите се свиха и спряха да се движат, но не се пречупиха и не се разтвориха. Те я държаха здраво, толкова силни в смъртта, колкото бяха и в живота. Още десетки пълзяха по нея, навивайки се над пречистените си предшественици.
– „Шукусей но тама! Шукусей но тама!“
Лианите отново умираха, но продължаваха да идват нови. Тя беше погребана под тях, едва успяваше да диша. Тя дръпна китките си и острието на Когараши трепна.
Малък ветрец прошепна по лицето ѝ.
Тя затегна хватката си върху меча. Когараши беше катана на вятъра и Еми, по някакво странно явление, веднъж бе призовала вятъра на помощ.
Стиснала зъби, тя се концентрира върху онзи малък полъх, който бе усетила, и изпълни съзнанието си с него. Лианите се плъзнаха по нея, пропълзяха по лицето ѝ и се забиха в плата, покриващ носа и устата ѝ. Тя стисна очи и насочи мислите си към вятъра, към вятъра, търсеше го, призоваваше го.
Когараши блестеше ярко и бръмчеше беззвучно в ръката ѝ. Вятърът отново прошепна по нея. Очите на Еми се отвориха и тя хвърли безсловесната си молба на вятъра.
Въздухът в пещерата се раздвижи. Около нея се разрази пронизителна буря, която образува див циклон. Той разкъса лианите, откъсвайки ги от скалата. Когато опорните им точки се освободиха, натискът върху Еми отслабна. Тя вдигна тялото си от земята, като разкъса останалите пипала. Докато циклонът виеше около нея, унищожавайки новите лиани, които се насочваха към нея, тя откъсна остатъците от тялото си и се стрелна към Сусано.
Половината от лианите, които го покриваха, се издигнаха като змии, готвейки се да я ударят. Тя замахна с Когараши, отрязвайки тези, които се бяха протегнали към нея. Тя сграбчи една от най-дебелите лиани, които го свързваха.
– „Шукусей но тама!“
Със светкавица покриващите го лиани умряха. Докато вятърът унищожаваше атакуващите растения, тя започна да отрязва мрежата от мъртви гъби колкото може по-бързо. След като се освободи, тя се поколеба, осъзнавайки, че трябва някак да пренесе възрастен мъж обратно през пещерите.
Тя прибра Когараши в ножницата си, като се молеше вятърът да не спира. Той продължаваше да раздира пещерата, а мечът бръмчеше, продължавайки да прави магията си. Или пък насочваше новата способност на Еми да управлява вятъра? Тя не знаеше и нямаше време да се тревожи за това.
Хвана ръцете на Сусано и ги преметна през раменете си, както Широ беше направил с Юмей. Като натовари Куницуками на гърба си, тя отново призова вятъра на помощ.
Той се надигна зад нея, като намали тежестта на Сусано и ѝ помогна да се изправи. Тя се запъти напред, като наполовина го носеше, наполовина го влачеше. Мускулите на гърба ѝ изкрещяха в знак на протест. Това не беше достатъчно. Трябваше ѝ повече.
Циклонът в стаята намаля, губеше скорост и се спускаше около нея. В същото време вятърът отново се разрази зад гърба ѝ и почти я повдигна, докато я тласкаше напред. Вълна от извиващи се лиани проби отслабения циклон и се стрелна към нея. Тя се втурна в препъващ се бяг, следвайки трептящата котвена линия на Бяко.
С вятъра в гърба си тя тичаше. Във всеки скалист коридор лианите се извиваха яростно и я достигаха. Спираловидните пориви ги отблъскваха, но всеки път, когато се налагаше да удря по лианите, подкрепящият я вятър отслабваше и тежестта на Сусано я пращаше на колене. Тя отново се изправи на крака и се затича, а вятърът я понесе по течението.
Тунел след тунел. Вой на вятъра и змиевидни лози. Тялото ѝ се изпълни с болка, толкова силна, че дори не можеше да каже какво я боли. Вдишваше въздух, а главата ѝ се въртеше от усилието.
За безброен път краката ѝ се подкосиха. Коленете ѝ се удариха в скалата, а болката я разтърси. Тя падна, остъргвайки лактите си на каменния под. Задъхана, тя се изтласка на колене и се хвана за ръцете на Сусано. Какво ли не би дала за силата на йокай точно сега.
Вятърът се завъртя около нея, сякаш я окуражаваше, а Когараши напяваше беззвучната си песен. Тя се изправи на крака – и веднага падна. Прехапа вътрешната страна на бузата си, докато не усети вкуса на кръвта, и се изправи. Този път направи две крачки, преди да падне.
Падна на земята на четири крака, а Сусано се плъзна по гърба ѝ и се приземи до нея. Тя задиша въздух, опитвайки се да забави въртенето в главата си. Трябваше да се изправи. Трябваше да продължи да върви. Мислите ѝ бяха толкова размити. Беше толкова трудно да се мисли.
Главата ѝ се вдигна. Не мога да мисля. Широ бе казал това, когато отровата бе започнала да му влияе. Не, тя не можеше да се поддаде. Не и сега. Не и когато беше толкова близо.
Паниката я връхлетя, засилвайки замайването ѝ. Тя се надигна на колене и ръце. Мускулите ѝ трепереха от слабост. Отровата трябваше да ѝ въздейства, но защо? Защо сега? Вятърът я заобикаляше, сякаш я питаше какво да прави. Възможно ли е използването на вятъра, на каквато и да е магия, която ѝ позволяваше да го управлява, да я е направило податлива на спорите?
– Не – изстена тя и посегна към Сусано. Твърде слаба, за да го премести, тя дори не можеше да го обърне. В очите ѝ се появиха отчаяни сълзи. Вятърът завъртя още един кръг, но той не беше толкова бърз и силен. Скоро щеше да се провали, заедно с тялото ѝ, и тя и Сусано щяха да останат в капана тук завинаги.
С треперещи крайници тя се изправи на крака и извади Когараши. Трябваше да ги предпази от лозите. Обърна върха надолу и го заби в скалата. Беше възнамерявала да драсне само една линия, но острието трепна и потъна на сантиметър в скалата, сякаш беше мека пръст. Твърде бясна, за да се изненада, тя прокара меча в кръг около Сусано.
Тя завърши кръга и падна на колене, неспособна да стои повече на краката си. Отровата дърпаше крайниците ѝ, призовавайки я към мрака. Захвърли меча до Сусано и извади офуда. Те изпаднаха от треперещите ѝ ръце и тя захлипа, докато се мъчеше да вземе правилната. Вятърът изгуби скорост около нея. Лиани изпълзяха от тъмнината, протягайки се към кръга.
Грабна необходимата офуда и я запрати по линията, издълбана в скалата.
– „Секишо но сейшин“ – изпъшка тя.
Светлината пламна над офудата и се появи блестящ купол, който заобиколи нея и Сусано. Вятърът намаля до слаб полъх, който се разнесе слабо, раздвижвайки плаващите спори, попаднали в бариерата.
Тя се свлече на земята до Сусано, а цялото ѝ тяло трепереше. Докато лозите пълзяха по страните на бариерата, тя се мъчеше да остане будна. Всяка мисъл, всеки миг на съзнание, беше усилие на волята.
Една от офудите, които беше изпуснала, лежеше на няколко сантиметра от лицето ѝ. Тя прокара едната си ръка по скалата, докато пръстите ѝ докоснаха ръба на хартията.
– „Шукусей но тама“ – прошепна тя.
Спорите вътре в бариерата се пречистиха в трептене на светлина. Тя вдиша застоялия, но чист въздух и въздъхна. След това, без да има за какво да се хване, заобиколена от мрак и ужас, тя изпадна в забрава.

Страхът я преследваше през нищото. Клепачите ѝ потрепнаха, съзнанието се връщаше бавно, докато я обземаше паника. Главата ѝ се завъртя, сякаш твърдата скала под нея беше развълнуван океан. Тялото я болеше навсякъде, остра, режеща болка пронизваше коленете и лактите ѝ, а ужасна болка пулсираше дълбоко в мускулите на гърба ѝ.
С разтърсващо дишане тя отвори очи.
Мекото сияние на бариерното заклинание освети вътрешността на кръга. Отвъд него куполът беше покрит със солиден килим от лози, толкова гъсти, че тя не можеше да види отвъд тях. Офудата ѝ беше почерняла, оставяйки само малко петно от светеща хартия в центъра.
Треперене премина през крайниците ѝ. Беше се провалила. Беше освободила Сусано само за да се срине по средата на пътя, все още твърде далеч, за да може някой да ги достигне. Беше провалила всички – Широ, Юмей, Узуме, Аматерасу. Защо си беше помислила, че може да се справи?
С нарастващо отчаяние тя погледна към Сусано, който лежеше на една страна до нея – и слабата светлина се отрази на течните сапфирени очи.
Очите му бяха отворени и я гледаха.
– Сусано! – Изриптя тя. Опустошеното страдание я връхлетя като задушаваща черна смола, която дърпаше дробовете ѝ, и една сълза се плъзна по бузата ѝ. – Съжалявам – задави се тя. – Не можах да те измъкна. Съжалявам.
– Колко далеч? – Гласът му беше още по-груб от нейния.
– Не знам. – Тя погледна към блестящата котвена нишка, която се простираше от дланта ѝ, после към бариерната офуда с мъничко петно от неизгоряла хартия в центъра ѝ. – Съжалявам.
С мъчително усилие той се надигна, за да седне до нея. Треперенето в крайниците му отразяваше нейната трепереща слабост. Очите му обаче… сапфирените му ириси се вълнуваха като буреносни облаци.
– Готова ли си да умреш?
– Не – прошепна тя.
– Тогава стани и вземи меча си. – Той протегна ръка нагоре и притисна дланта си към върха на преградата, а пръстът му беше широко разтворен. – Докато не умреш, битката не е приключила.
Той беше прав. Докато дишаше, тя не можеше да се предаде. Когато офудата ѝ пламна с последната си магия, тя се изпъна и взе Когараши, стискайки дръжката с треперещи пръсти.
С последното трепване бариерата се разтвори.
Лианите се оживиха и в същия миг Сусано изсъска тихо заклинание. От вдигнатата му ръка избухна пращяща, електрическа виолетова светлина, която се изсипа над лозите. Във въздуха се носеше димна миризма, а в следствие на светлината лозите почерняха и умряха.
Еми вдигна Когараши. Мечът зашумя тихо и вятърът се завихри, а след това поривисто разкъса обгръщащите лози, които Сусано беше убил. Изкачвайки се нагоре, тя се протегна към него. Той закачи ръка за раменете ѝ, за да се изправи на крака. Тя преметна ръка през гърба му, в другата си ръка държеше Когараши и заедно се измъкнаха от кръга, следвайки светещата линия на заклинанието за котва.
Вървяха през безкрайни пещери. Сусано се бореше с всяка крачка, тялото му беше ужасно отслабнало от годините на отрова и пренебрегване. Лианите ги атакуваха непрестанно, но с помощта на нейния вятър и неговата магия те си проправиха път. Твърде много пъти тя се препъваше и падаше, повличайки със себе си и Сусано. Прекалено много пъти краката му се подкосяваха и двамата се удряха в каменистата земя. Всеки път те се изправяха отново.
Накрая тя осъзна, че вече няма лози. Стените на пещерата бяха чисти. Сусано вече не падаше. Вървеше стабилно и сега само ръката му около кръста ѝ я дърпаше напред. Беше преметнал ръката ѝ през раменете си, държеше китката ѝ и поддържаше тежестта ѝ, докато тя се клатушкаше край него, задъхана за въздух. По някое време той взе Когараши от треперещата ѝ ръка и върна меча в ножницата на бедрото ѝ.
Когато до тях достигна и най-слабото просветление в безкрайния мрак, тя си помисли, че сигурно халюцинира. Стъпките на Сусано се забавиха и ръката му се стегна около кръста ѝ.
– Да се върнем към слънцето – прошепна той.
Въздухът около тях се разтресе и ки натежа във въздуха като затишие на гръмотевична буря, която се готви да отприщи яростта си. Връзката ѝ с вятъра изчезна – вместо нея се появи Сусано. Вятърът се завихри около тях, събирайки се, натрупвайки се. Краката му се подгънаха, докато около тях се образуваше сила.
В експлозия от сила той се стрелна напред. Вятърът ги застигна и те преминаха през пещерата, носейки се във въздуха и летейки под поривите на вятъра. Пещерите проблясваха, светлината нарастваше, докато изведнъж тъмният скален таван изчезна и слънчевата светлина прободе очите ѝ.
Те се приземиха наполовина, наполовина се разбиха в пръстта. Еми рухна, закривайки лицето си с ръце. Тя дръпна коприната от устата си и вдиша сладък, чист въздух.
Стъпки се заизкачваха към тях и смесица от гласове атакува ушите ѝ след толкова време в странното ехо на пещерите. Но имаше само един глас, който тя искаше да чуе.
– Еми.
Гласът на Широ почти се изгуби под дълбоките тонове на Бяко. Той не изкрещя името ѝ, вместо това едва го прошепна, но тя чу толкова много в тихия звук.
Силни ръце я вдигнаха от земята. Улови един кратък, полусляп поглед към рубинените му очи, преди да я притисне към гърдите си, държейки я толкова силно, че почти не можеше да диша. Той се отдръпна от останалите, обгърнал я с ръце.
– Ти си идиотка – изсъска той. – Пълна идиотка.
Слаб, разтърсващ смях я разтърси, докато притискаше лицето си към него, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
– Аз съм идиотка – съгласи се тя с прегракнал глас. Присвивайки мрачно очи, тя извърна глава, за да погледне към небето. Слънцето надничаше иззад тежки облаци над източните върхове. Значението му я застигна със закъснение.
– Утро е? – Изпъшка тя. – Цяла нощ съм била там?
Той не отговори, тъй като отговорът беше очевиден. Ръцете му се отпуснаха и, държейки я за раменете, той се отдръпна назад, за да я огледа от глава до пети, разглеждайки разкъсаната ѝ хакама и окървавените ѝ колене, одрасканите ѝ лакти и обляното ѝ в сълзи лице.
Носът му се набръчка.
– Смърдиш.
!!Преди тя да успее да отговори, той я пусна и се обърна към Сусано, който се беше събрал и се беше изправил. Както беше забелязала в пещерите, телосложението му беше стройно и слабо. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Юмей и с половин метър по-нисък от високия Бяко. Слънцето блестеше върху косата му, която сега се разкриваше като бледо, стоманено синьо, което не беше бяло, но не беше и далеч от него. Тъмната ивица, която падаше по челото му с разрошения бретон, беше дълбока, синкавочерна. Величествените му дрехи бяха покрити с мръсотия, която помрачаваше наситеното синьо и сиво-зеленото. Изглеждаше напълно човешки, с изключение на заострените му уши.
Щом се изправи, Юмей и Бяко се отдръпнаха от него, като отвориха почтителна дистанция. След това, в почти съвършен унисон, двамата йокаи паднаха на колене, поставиха длани на земята и се наведоха напред, докато челата им почти докоснаха ръцете. Еми се вгледа в двамата могъщи йокаи в пълна молитва. Като се отърси от учудването си, тя бързо падна на колене и се преви, когато те докоснаха земята. С ръце, опряни на пръстта пред нея, тя се наведе, за да допре челото си до ръцете си в още по-дълбок поклон.
Мина един удар на сърцето в тишина.
– Е – каза Сусано с все още болезнено дрезгав глас. – Защо не съм изненадан?
Еми объркано примигна към земята, после извърна глава, за да надникне настрани. Широ все още стоеше до нея. Стоеше. Той не се беше поклонил. Защо не се поклони? Защо от всички възможни моменти за обичайната му грубост пред по-силни йокаи, той изпитваше търпимостта на Куницуками?
– Имаш отвратителна способност да се възгордяваш – продължи Сусано. Гласът му бе покрит с тъмен, порочен гняв, който се засилваше с всяка дума. – Ако някой трябва да се поклони в краката ми, това си ти.
Въпреки неучтивостта, че се надигна толкова скоро, Еми седна. Погледът ѝ се стрелна между Сусано и Широ, който стоеше неподвижен, лицето му беше безизразно, а нечетливият му поглед беше втренчен в този на Куницуками. Защо Широ просто стоеше там? Нима не виждаше, че предизвикателството му вбесява Сусано? Юмей също се изправи, а вниманието му бе насочено към Широ.
– Нямаш ли какво да кажеш? – Изръмжа ядосано Сусано. В сапфирените му ириси кипеше ярост, а в очите му се събираше тъмна буря. Вятърът се блъскаше около краката му, а знаците по бузите му светеха с тайна светлина. – Ти винаги си бил глупак. Мислеше ли си, дори за миг, че ще те оставя жив?
Бурята го заобиколи, когато той стъпи на краката си. С вой на вятър той се хвърли напред със същия светкавичен скок, с който бе извел Еми от пещерите. Той се вряза в Широ. Двамата се изстреляха през поляната в едно петно и със силен трясък едно от огромните кленови дървета се разклати силно.
Еми се завъртя, твърде бавна, за да проследи движението на Сусано. От другата страна на пътеката Сусано държеше Широ за гърлото към дървото, в което го беше блъснал, със смъртоносна сила. Куницуками вдигна другата си ръка и мълния – истинска мълния – се разнесе по пръстите му и се събра в дланта му.
– Не! – Тя скочи и се втурна към тях. – Сусано, спри!
Широ се втренчи в нея с оголени зъби, но тя го игнорира.
– Кога стана толкова жалко слаб?
Тя се хвърли към Сусано. С двете си ръце хвана ръката, която държеше Широ за гърлото. Кръвта заля едната страна на лицето на Широ и се оттече от челюстта му, а изражението му беше смътно зашеметено от удара с дървото. Той увисна безсилно, без да прави усилия да се защити.
– Сусано, спри!
– Махни се от пътя.
!!Тя трескаво погледна към Юмей за подкрепа, но и той, и Бяко все още стояха на няколко метра разстояние. Когато никой от тях не помръдна, тя разбра, че те няма да застанат между Куницуками и мишената на гнева му – дори за да спасят живота на Широ.
Тя се промъкна под ръката на Сусано и застана с гръб към Широ, като го закри с тялото си.
– Не можеш да го убиеш.
– Имам голям дълг към теб – изръмжа Сусано – но повече няма да се сдържам. Движи се!
Тя се притисна назад към Широ, онова растящо кълбо от мълнии се извиваше в ръката на Сусано толкова близо до гърдите ѝ. Крайниците ѝ трепереха и тя не можеше да повярва, че се е поставила между Куницуками – невъобразимо могъщ бог – и набелязаната от него жертва. Но какво друго можеше да направи?
– Ти… ти наистина ли възнамеряваш да го убиеш само защото не се е поклонил? – Попита тя отчаяно.
– Може би щях поне да го изслушам, ако се беше поклонил в знак на компенсация за предателството си, но…
– Предателство? – Изригна тя, прекъсвайки го, без да мисли, тъй като объркването за кратко надделя над страха ѝ. Дали той говореше за неуспеха на Широ да се поклони или за нещо друго? – Какво предателство?
– Той знае какво е направил.
– Но той… – заекна несигурно тя. – Но Широ не би могъл…
Очите на Сусано се стесниха.
– Как го нарече? Широ? Що за идиотско име е това?
– Това е… това е… – заекна тя, неспособна да отговори, тъй като твърде много мисли нахлуха в ума ѝ едновременно.
Погледът на Сусано се насочи към Широ зад нея и със следващите си думи разби света ѝ на безброй парчета и я остави да се върти сред счупените останки.
– Никога не се уморяваш от извратените си игри – изсъска Куницуками – нали, Инари?

Назад към част 17

***

И никой никога не се оплаква, защото, без да звучи високопарно, Кас и аз сме най-добрите. Тук е на живот и смърт. И едно погрешно решение или лош избор може да сложи край на нечий живот. Това е бреме, което не много хора искат да носят.
Но както казах, Кас и аз? Ние сме най-добрите. А останалите ни се доверяват напълно. Както и трябва.
Никой не е умрял при нас.
И все пак.
– И така… – Казва Тий, докато всеки от тях се приближава малко към мен и Кас. – Какъв е планът?
– Придържаме се към обичайната си формация. Вие двамата – посочвам Титан и Флаш. – Вие сте разузнавачи и втора вълна. Тий, ти си нашите очи и нашият лък. Остани нависоко. Аз, Кас и Уиндър сме на земята отпред. Формация от три точки. Това е последната ни задача, хора. Имаме един изстрел. Ако го объркаме… всичко свършва. Във всеки смисъл на думата.
– Това е глупава реч – отсича Уиндър.
– Тренираме за това от петгодишни. Това са дванайсет години опит. Дванадесет години солидна подготовка. Дванайсет години кръв, пот и сълзи. Всичко това ни доведе дотук. Няма какво друго да кажа. Днес е деня. Днешният ден ще определи остатъка от живота ни. Затова играем по техните правила. Показваме им на какво сме способни. Да заслужим званията си, да оцелеем и да се приберем у дома. Разбирате ли?
– Разбирам – съгласяват се всички.
– Добре. Какво ще кажете за един ободряващ разговор?
– Много по-добре – кимва одобрително Уиндър.
Отново поглеждам през горната част на стената.
– Титан, Ти и Флаш… когато Кас, Уиндър и аз направим своя ход, вие заобиколете отвън тези камиони. Използвайте превозните средства като бариера между вас и шестте мишени. Тий, този трети камион там? – Уверявам се, че тя знае точно накъде соча. – Качваш се на покрива му. Той ще ти даде добра гледна точка. Титан и Флаш, направете разузнаване на сградата и се върнете при нас възможно най-скоро с това, което видите вътре. Трябва да знаем срещу колко цели ще се изправим и какъв е техния клас. Избягвайте шестте цели отвън. Ние ще се справим с тях.
– Разбира се. – Кимва Титан.
– Тий, колко стрели имаш? – Питам аз.
– Двадесет – отговаря тя. Ръката ѝ потупва колчана със стрели на бедрото ѝ. Другата ѝ ръка е здраво опряна върху тетивата на лъка на гърдите ѝ.
– Колко мишени смяташ, че ще имаме пред себе си? – Смее се Уиндър.
– Е, може и да пропусна – казва тя, като не откъсва немигащите си очи от мен, докато му говори.
– Ти никога не пропускаш, Тий – напомням ѝ аз.
– Е, веднъж – подиграва се Уиндър и ме побутва по рамото, където имам белег от една от стрелите ѝ. Тий издава високо хленчене и прехапва устните си.
– Не му обръщай внимание – настоявам аз. – Всичко ще бъде наред. Просто остани горе на камиона. Задачата ти е с лъка. Това е всичко. При никакви обстоятелства няма да се биеш с нищо друго освен с лъка си.
– Нямам нищо друго освен лъка си – прошепва тя и бузите ѝ почервеняват от смущение. – А трябва ли?
Поклащам глава, но вътрешно се стъписвам.
Защо, по дяволите, не е взела меча си?!
Изваждам кинжала от кобура си и ѝ го подавам вместо него.
– Вземи това, за всеки случай. Всички се съгласихме, че отиваш за Зелена пелерина, така че трябва да видят уменията ти с лък. Това е всичко. Ако видят това, със сигурност ще те издигнат на стената.
– Сигурна ли си, че не си луда? – Пита тя. – Това, че съм на стената, означава, че няма да се присъединя към вашия отряд.
– За стотен път. Разбира се, че не – настоява Кас. – Стената се нуждае от теб повече, отколкото ние. Ти си най-добрия стрелец в армията и твоето място е горе на стената, за да пазиш всички нас.
Докато тя кимва и си поема дълбоко дъх, Кас спира погледа си върху мен.
– Благодаря ти – изричам аз, преди той да ми намигне.
Идеята да я сложа на стената беше негова. Така тя не трябва да се бие тук. Вместо това може да си остане вкъщи и да защитава всички там. Тя е способна да бъде на земята. Достатъчно с острие. И е смела. Глупаво. Но да бъде навън я ужасява. А страха води до грешки. А грешките могат да доведат до убийството на теб и на други хора. Всички ние се грижим за нея прекалено много, за да позволим това да се случи.
– Ако стрелите ти свършат, сигнализирай. Ще ти донеса още – казвам ѝ. – Няма да разберем какво – или колко – има в тази фабрика, докато Флаш и Титан не направят своето разузнаване. Дръж очите си отворени и ни пази гърба. Имаме една ясна цел. Бързо и ефикасно да прочистим посочения район от всички цели.
– И да не бъдете изядени живи от тях.
– Да… Благодаря ти, Уиндър. Когато шестте мишени са свалени и когато знаем с какво си имаме работа вътре в тази фабрика, се насочваме към вратата и я отваряме достатъчно, за да могат да излязат няколко от тях наведнъж – казвам им, докато всички кимат. – Те ще се изсипят към светлината. А сега запомнете, хора, че тъй като двама от нас се стремят към червените пелерини, тази мисия ще бъде по-трудна. Предполагам, че ще се сблъскаме с няколко цели повече, отколкото се е налагало на другите части. Те ще искат да видят уменията ни. Да видят как се доказваме. Така че, моля ви, без силни шумове. Не крещете. Мишените ще бъдат бавни, стига да не бъдат стимулирани.
Във въздуха се разнася високочестотна свирка. Поглеждаме към хълма и виждаме зрителите, всички застанали в редица и ни наблюдават.
– Това е сигнала. Време е за тръгване – прошепвам аз и във възторг удрям Кас още веднъж по ръката, преди да се обърна към останалите. – Тий… Върви към камиона и остани там. Тихо. И не пропускай.
– Разбрах. – Кимва тя.
– Флаш, Титан…
– Отиваме да надникнем през прозорците и да видим какво има вътре във фабриката, докато ти, Кас и Уиндър убиете шестте мишени отвън – отговаря Титан. – Разбрах.
Тий ме целува по бузата.
– Обичам те. Бъди жива и здрава там и ритай задници. Хайде, хора.
Аз излизам, а Титан и Флаш ме следват.
– Шест клас три – казва Кас, когато тръгваме. – Лесно е.
– Скучно. – Обръщам очи. – С нетърпение очаквам да видя какво има в тази фабрика.
Не че не обичам клас „Три“. Искам да кажа, че мишената си е мишена и никоя мишена не бива да се приема с лека ръка. Но клас „Три“ е бавен. Тромави. Малко скучни.
Групата зрители, които ни наблюдават, оценяват уменията ни с оръжие и способността ни да се адаптираме към постоянно променящата се среда, която създава един постапокалиптичен свят, населен с милиони от тези същества. Днешният ден определя ранга ни за времето, когато след няколко дни ще се присъединим към армията. Това е последния от шестнайсетте теста, които трябваше да издържим през изминалата година. Последната ни година от програмата за обучение, която започна в деня на раждането ни и приключва, когато най-младия член на подразделението навърши седемнадесет години.
Това съм аз. Детето на групата. И днес е моя рожден ден.
– Ръцете напред. – Протягам ръка. Кас поставя дланта си върху моята. Уиндърс поставя дланта си отгоре. – Като всеки друг ден. Без задържане. Без показване. Влизаме и излизаме всички.
Кас обвива пръстите си около ръката ми и я стиска здраво.
– Не прави глупости, Скарлет – казва ми той.
– Познаваш ме. – Усмихвам се развълнувано.
– Да, познавам те. Така че ще го кажа отново. Не прави глупости. – Леката му усмивка не съответства на сериозността на очите му. – Ако те убия, ще е наистина гадно.
– Моля те – отсича Уиндър. – Ако Скар бъде ухапана и се превърне в мишена… всички сме прецакани.
Но въпреки шегата, между нас има силно напрежение. Хората са умирали при тези тестове. И по-лошо. Били са ухапани и са се превърнали в един от… тях.
– Помнете нашето обещание. Ако ни ухапят, ще се убием. Без колебание. Не чакаме никой да се обърне. Ние просто го правим. Никой от нас не иска да бъде оставен така. – Кимам към съществата зад нас и момчетата кимат в знак на съгласие. – Смърт или слава. – Повтарям мотото, което ни е пробутвано откакто се помним.
Смърт или слава, кадети.
Смърт или слава.
– Тяхната смърт – добавя Уиндър.
Кас кима с глава.
– Нашата слава. Да го направим.

Назад към част 2

Глава 46

Наазир мразеше студа. Мразеше го. Но трябваше да влезе в него, за да намери Гримоара. Всички смятаха, че това е легенда, но по време на полета към дома от територията на Александър най-сетне разбра защо му се струваше позната: беше я виждал.
Беше много, много, много отдавна, когато беше още на две години. Тигърчето беше това, което беше видяло червената книга със златна гравюра отпред. Това не беше нещо, което щеше да бъде регистрирано от малкото, освен ако експеримента с химерата не се беше случил онази нощ, когато момчето и тигъра насила се бяха слели в едно. Спомените на тигъра се бяха превърнали в спомени на момчето и спомените на момчето се бяха превърнали в спомени на тигъра, но тъй като те бяха два толкова различни вида, които никога не би трябвало да бъдат едно цяло, дълго време нищо нямаше смисъл.
Беше объркващ, ужасяващ период и химерата, в която се беше превърнал, отдавна беше забравила книгата, която тигъра беше видял. Но когато Джейсън бе описал Гримоара, спомените му бяха изплували, докато всички части от него работеха заедно, за да спечелят своята половинка. Така че той знаеше къде е била някога тази книга и къде би трябвало да е все още. За съжаление сега това място беше погребано под тонове лед и сняг.
Тичайки по студеното бяло вещество, като тялото му беше защитено от дебели дрехи, а краката – от изолирани ботуши, Наазир изръмжа на снега, който се удари в лицето му, и не беше ни най-малко изненадан, когато недалеч от него кацна чернокрил ангел. Намираше се на края на света, но му се струваше съвсем логично, че Джейсън ще успее да го намери. Именно това правеше Джейсън – да знае тайни.
– Какво правиш в Антарктида? – Попита Джейсън, сгъвайки крилата си назад. – Как изобщо попадна тук?
Наазир сви рамене.
– Скочих от самолет. – Далеч, далеч от действителната си дестинация на континента, поради което трябваше да бяга толкова дълго и да прекара две нощи на леда. И тъй като беше важно да запази тази тайна, беше помолил Илиум да накара всички очи в небето да гледат настрани, докато не се измъкне оттук.
Никой освен семейството му и неговата половинка не можеше да знае за това място.
– Трябваше да носиш бели дрехи и да си боядисаш крилата – посочи той на члена на семейството си, който стоеше пред него. – Изпъкваш на това място без сенки.
– Няма кой да ме види, освен теб, а ти мразиш снега. – Джейсън не помръдна. – И какво правиш тук?
– Отивам да взема глупавата книга „Гримоар“. – Той изръмжа, когато една снежинка докосна носа му. Избърса я, погледна към Джейсън и долови внезапната му неподвижност – толкова близо до предаването на изненадата, колкото Джейсън някога е имал.
– Знаеш ли къде е? – Попита шпионина.
– Знам къде е била някога. – И тъй като Озирис имаше навика да се придържа към вещите си, а цялата крепост беше погребана така, както е била, би трябвало все още да е там. – Искаш ли да дойдеш с мен? – Джейсън беше хитър по начин, който Наазир оценяваше – може би ще успее да измисли по-бърз метод, за да проникне под целия този лед и сняг. – Ще се разсърди ли другарката ти?
– Махия е тази, която ми нареди да те намеря, когато Илиум ни каза къде си изчезнал. Моята принцеса те харесва. – Другият мъж разпери крилата си в готовност за излитане. – Защо не попита някой от нас? Щяхме да дойдем с теб.
– Илиум искаше да дойде, но лечителите не му позволиха, а аз знаех, че ще ме намериш. – Джейсън имаше в себе си толкова любопитство, колкото и Наазир, само че го криеше по-добре.
Слаба усмивка.
– Ти разбираш хората по-добре, отколкото някой си мисли. – Той излетя под напора на студен вятър, който заби снежинки в лицето на Наазир. Стиснал зъби, Наазир изръмжа срещу него. Почти му се стори, че Джейсън се разсмя. Това го заинтригува, защото Джейсън никога не се смееше.
Освен ако… не го правеше с принцесата си.
Като си отбеляза, че трябва да посети Джейсън и Махия, за да може да хване Джейсън да се смее, той отново започна да тича, а раницата на гърба му не забавяше скоростта му. В тази раница имаше замръзнала кръв. В началото не беше замръзнала, но това място беше огромен хладилник. Ненавиждаше замръзналата кръв. За съжаление, преди пристигането на Джейсън наоколо нямаше никой, от когото да се храни… а и не мислеше, че Андромеда харесва, когато взема кръв от други.
Защото той беше нейна територия.
Той се усмихна. Харесваше му да бъде нейна територия. Ако тя искаше да се храни само от нея, той щеше да се храни само от нея. Дотогава щеше да пие кръв от бутилки – или да яде отвратително студените кубчета лед, които в момента се намираха в раницата му. И щеше да мечтае да се храни от нея, докато членът му е плътно в нея и вече е свършил веднъж, така че тя да е лепкава от него и миризмата му да е дълбоко в кожата ѝ.
Сърцето му се разтуптя и от скоростта, и от възбудата, но той продължи в бялото.
– Изгуби ли се? – Изкрещя Джейсън няколко часа по-късно, а Наазир се беше принудил да не върви с пълна сила, защото не можеше да си позволи просто да спре, за да даде възможност на тялото си да се възстанови.
– Не! – Изкрещя той в отговор. Сякаш в него имаше радиомаяк, който го водеше към мястото, където беше създаден. – Още един час!
Джейсън отново се издигна над облаците, без съмнение избягвайки лекия сняг, който дразнеше Наазир. По-добре Андромеда да го беше погалила много за това – той беше отишъл в снега заради нея.
Тичайки напред, ума му пълен със спомени за начините, по които тя си играеше с него, той спря почти точно час по-късно. Джейсън кацна до него.
– Тук няма нищо. Изглежда като всяка друга част от пейзажа.
– Някога тук е имало къща – каза Наазир на другия мъж. – Крепост. Ангелът, който е живял в нея, е обичал студа, защото е спирал експериментите му да отидат далеч, ако избягат. Вътре в крепостта му обаче беше топло – защото децата и малките животни умират, когато е твърде студено.
Тъмните очи на Джейсън задържаха неговите и в тях Наазир видя зараждащо се осъзнаване.
– Рафаел го е погребал, нали?
– Не. Александър. – Макар и на ръба, Рафаел все още не беше станал архангел; беше успял да обезвреди Озирис, но не можеше да погребе това място на ужаса. – Рафаел ми каза, че Александър го е потопил в снега, но я е оставил цяла. – Наазир започна да обикаля наоколо. – Ето. – Той прокара крак по едно място.
– Тук има врата. Ако успея да вляза вътре, ще мога да взема това, което ми трябва.
– Отстъпи назад.
Наазир се намръщи, но изпълни молбата.
– Щях да копая надолу. – Ноктите му бяха много силни, но той беше донесъл и остри инструменти за копаене. – Ти можеш да ми помогнеш. Това е далеч надолу. – Толкова далеч, че никой никога нямаше да открие случайно заровената крепост в този негостоприемен за живот пейзаж.
– Или – каза Джейсън – мога да направя това. – От пръстите на едната му ръка излезе черна мълния.
Наазир беше виждал мълниите на Джейсън и преди – те създаваха сенки, които можеха да обхванат всичко в дълбините си, да задушат и убият, ако Джейсън пожелаеше. Днес той видя, че мълнията на Джейсън може да действа и като това, което изглежда.
Топлината ѝ пронизваше снега и леда, сякаш бяха нищо. На Джейсън му отне време само защото внимаваше да не повреди случайно това, което се намираше отдолу, но през следващите десет минути проби тунел на невероятна дълбочина.
– Чакай – каза Наазир и свали раницата си. – Ще сляза долу, да видя дали е достатъчно далеч. – Докато говореше, той извади малък пакет от раницата и го сложи в джоба на снежното си яке.
– Ако е така – каза Джейсън, вперил поглед в дупката – върни се достатъчно нагоре, за да ми сигнализираш, за да знам, че не си бил погребан в снега там долу.
Давайки обещание, Наазир не скочи в дупката, а се спусна надолу, като използва ноктите си, за да се хване добре. Ако Джейсън беше пробил твърде дълбоко, щеше да усети вратата, докато слизаше надолу. Както и да е, тя все още се намираше на няколко метра по-надолу, но той реши да изкопае това с ръце, като притискаше допълнителния сняг към страните на тунела на Джейсън.
След това се изкачи обратно, за да може да извика на Джейсън.
– Хвърли надолу брадвата в раницата ми! Трябва да пробия леда пред вратата.
Намерил брадвата, Джейсън му казал да прегърне стената, преди чернокрилият ангел да пусне инструмента в снежния тунел.
Наазир го вдигна и започна да отсича снега и леда, които го блокираха от вратата от другата страна. Отне му време, потта се стичаше по гърба му под пластовете топли дрехи. Дори и тогава вратата не се отваряше, беше толкова силно замръзнала. Той отново използва брадвата, за да разсече леда, но внимаваше да не разруши уплътнението.
Когато си тръгнеше, щеше да я затвори отново.
Защото причината, поради която Александър беше потопил, а не унищожил това място, беше, че то беше погребално. Братята на Наазир, които никога не беше срещал в живота, нямаше да имат нищо против да влезе, за да вземе нещо. Той беше един от тях. Но никой друг не беше добре дошъл тук и той не би позволил на никого да го оскверни.
Едно черно перо се понесе надолу.
Осъзнавайки, че Джейсън трябва да е все по-загрижен, той се изкачи обратно, за да може да помаха на шпионина. След това отново се спусна надолу и след още малко внимателно отсичане завъртя дръжката на вратата и натисна колкото можеше по-силно. Чу се скърцащ стон. Той блъсна рамото си във вратата. Веднъж, два пъти… и падна в студеното място, където се беше родил и където бяха умрели толкова много хора.
– Това е само Наазир – каза той на тези, които спяха тук в каменните ковчези, които Озирис бе създал един по един около малък дом, докато те се превърнаха в стените и пода на голяма крепост. Във всеки квадратен блок се намираше по едно изкривено дете, което беше на две години, или по едно разбито тяло, което все още беше едно.
– Дойдох за една книга – каза той, като успя да усети, че всички наоколо са любопитни и развълнувани, че е дошъл. – Тя е червена със златен дизайн отпред и има ключалка, щампована с формата на грифон. Това е нещо като наполовина птица, наполовина лъв. – Дъхът му замръзваше във въздуха, докато говореше, а ноктите му се бяха измъкнали от ботушите, за да се захванат за леда, който покриваше всички повърхности.
От таваните капеха ледени висулки. Сталагмити растяха от пода.
Мястото беше студено и безлюдно, но Наазир не изпитваше никаква опасност или безпокойство. Сега тук живееха само неговите братя. Александър бе изгорил Озирис и бе изнесъл пепелта му далеч оттук, преди Древния да погребе това място.
– Донесох нещо. – Бръкна в джоба си, извади играчка, която издаваше музика, и я държеше в ръката си, докато слизаше по заледените стълби към долното ниво.
Там, в лабораторията, той постави подаръка си на голямата маса, където според записките, които Рафаел бе взел и пазеше на доверие, докато Наазир не бе готов да ги прочете, Озирис бе разрязал безброй изкривени и изровени тела, много от тях още докато бяха живи.
– Имам половинка – каза той на останалите, мислейки си не за злите неща, които са се случвали тук, а за това как е било възстановено. – Книгата е за нея. Тя е учен.
Един сталактит падна от тавана в мрачните дълбини на лабораторията. Възползвайки се от репликата, той отиде на мястото и откри, че всичко е обвито в лед. Върна се на горния етаж, намери брадвата си и се върна. Беше внимателен, докато сечеше и тук.
Книгата лежеше на пода в леден блок.
Просече, докато успее да я вдигне, но докато тя все още имаше защитен слой лед, той я държеше в облечените си в ръкавици ръце.
– Благодаря ви – каза той на приятелите си. – Някой ден ще доведа моята половинка тук. Тя има крила, но е смела и ще слезе долу. – Не мислеше, че Андромеда ще сметне за странно, че знае, че приятелите му все още са тук и щастливо играят помежду си – тя го разбираше, знаеше, че ума му не е същия като нейния.
Още един сталактит падна в звънлива симфония.
Усмихвайки се, той се обърна и излезе. Докато се изкачваше по стълбите, чу как музиката започва да звучи зад него и разбра, че играчката му е добре дошла. Прибра заледената книга в якето си, затвори вратата и се увери, че уплътнението е здраво. След това прекара известно време, за да натрупа сняг около нея.
Изкачвайки се на повърхността, той каза:
– Трябва да запълним дупката отново. Никой не може да знае какво се крие тук. – Братята му бяха спечелили мира си.
– Падащият сняг сам ще направи това, но ние можем да му помогнем.
Двамата заедно започнаха да запълват дупката ръчно с помощта на разтегателните лопати, които Наазир имаше в раницата си. Междувременно ледената книга започна да се топи срещу топлината на тялото на Наазир. Осъзнавайки, че тя може да се повреди, той я постави върху раницата, за да остане студена.
Настъпи нощта и те все още работеха с лопати.
Дори след като дупката вече не се виждаше, те останаха, чакайки да се уверят, че не са оставили следи от посещението си. Когато зората зашепна тихо над пейзажа, нямаше и следа от това, че някой някога е бил тук, освен отпечатъците от стъпките на Наазир, който се отдалечаваше от мястото. Те бързо бяха запълнени от пресния сняг, който падаше като лек дъжд от небето.
Приятелите му отново бяха в безопасност.
И той имаше Гримоара.

* * *

Андромеда не знаеше как е оцеляла през последните пет дни. Родителите ѝ бяха точно такива, каквито ги беше оставила, а излишествата им се бяха променили само в конкретиката. Лайла и Катон все още се отдаваха на жестоки сексуални мъчения с „доброволни“ съучастници, които може би просто бяха прекалено уплашени, за да протестират, а от време на време упражняваха насилие, просто защото това беше „забавен“ начин да разчупят енегрията, която оцветяваше всяко тяхно действие.
Дори и днес един нещастен млад ангел крещеше в покоите на майка ѝ, докато баща ѝ седеше в голямата дневна зона, облечен само в панталони от червена коприна, докато две голи вампирки танцуваха за него. Той я беше поканил да седне с него, да гледа шоуто – Като беше толкова изморен, че беше забравил какво е да си баща.
Андромеда беше едва проходила, когато за пръв път видя баща си да прави секс с жена, която не беше нейна майка. Тогава той беше удушил битата и кървяща жена. Шокирана, тя се разплакала. Този ден баща ѝ спрял и я изнесъл от стаята. След това той не се е притеснявал и тя се е научила да не влиза без предупреждение в нито една стая в крепостта.
Що се отнася до Лайла, майката на Андромеда я бе посрещнала при пристигането ѝ и ѝ бе казала, че е поставила специален триптих в стаята на Андромеда. Андромеда се надяваше, че е сгрешила, но веднага ѝ стана лошо. Не беше. В леглото ѝ я чакаха трима голи мъже.
Ангел. Вампир. Смъртен.
Триптих. Малката шега на майка ѝ.
Андромеда бе наредила тримата да излязат навън с острието на ножа.
Това пладне, шестото от пристигането ѝ и седмото, откакто бе напуснала Убежището, тя стискаше ръце в юмруци, гръбнакът ѝ бе скован от идеята за още петстотин години съществуване, потънало в сковаващ страх, брутално насилие и празно снизхождение. За разлика от родителите ѝ, дядо ѝ не приемаше непокорството. И тъй като Андромеда не искаше да прилага мъчения по негова заповед, той щеше да обърне насилието срещу нея, щеше да я брутализира, докато не се превърне в нищо друго освен в празна кукла.
– Остави го, Анди. – Тя накара юмруците си да се разтворят, изтласка настрана разочарованието и гнева си и се усмихна, мрачно решена да не позволи на тъмното бъдеще да ѝ открадне този ден. – Днес ти си Анди и днес ще бъдеш щастлива.
Вдигайки кошницата с храна, която беше приготвила, а одеялото за пикник вече беше преметнато през ръката ѝ, тя излезе в задния двор и се издигна в небето.
Белите ѝ дробове се разшириха, чистия въздух нахлу в тялото ѝ.

Назад към част 46

ЕЛИ

Гледала съм достатъчно филми от осемдесетте години – „Хубава в розово“, „Офицер и джентълмен“, „Шестнайсет свещи“, за да знам как трябва да се случи това. Трябва да изляза от таксито, да вляза през двойните врати на бара с вятър, който развява косата ми назад, да потърся помещението, докато очите ни се срещнат, след което – бум – романтичният музикален фон се увеличава. Вдигам ръка и го подканвам да се приближи, след което Логан ме целува по дяволите и/или ме размахва и ме отнася. Започват надписите.
Реалността не е… филм от осемдесетте години.
И така, когато излизам от таксито, роклята ми се закача за вратата и се разкъсва малко. По пътя през улицата стъпвам в локва, която намокря крака ми и създава моя собствена гъста, пукаща фонова музика.
Исус Христос на захарен памук.
Не навеждам глава и избягвам контакт с шумна група момчета, които пушат пред съседната кръчма – и тогава обгръщам лицето си с ръце и поглеждам през прозореца на кръчмата на Кати.
Има малка предна стая с дървен бар и няколко кръгли маси и столове. Виждам коридор в задната част, от който влиза мъж във фланелена риза, носещ билярдна пръчка. Логан седи на бара, кафявата му коса пада над челото, а пред него стои висока чаша тъмна бира. Симпатична барманка с дълга до раменете кестенява коса се подпира на лакът. И тогава Логан се засмива на нещо, което тя казва – проблясват прави, бели зъби, очите му се присвиват от смях.
Ревността – зелена и грозна – извира от ушите ми. И въпреки че се отдръпвам от гледката, сякаш краката ми са циментирани към земята, а ръцете ми са суперлепени към стъклото.
И тогава става още по-лошо.
Едно малко момиченце, с размахващи се руси косички и биберон в устата, се втурва иззад бара. Барманката се втурва след нея, но Логан я изпреварва, като вдига малкото дете в силните си ръце. Той накланя глава, говори на детето и закачливо размахва пръст, което го кара да се усмихва около биберона си. А жената заобикаля бара и застава близо до Логан, взирайки се и в двамата.
Изглеждат така, сякаш са много добре познати – здрави и щастливи. Приличат на семейство, а на мен ми се струва, че кървя отвътре.
Някой минава покрай мен и влиза в бара, като насочва вниманието на Логан към вратата.
Към мен.
Очите му се разширяват, когато ме забелязва, а после се свиват. Той изрича името ми, сякаш не може да повярва на това, което вижда.
По дяволите.
Бягам. Изстрел. Нападам задника.
Страхливо? Да, но и инстинктивно. Тръгвам по улицата, сякаш отново съм на седем години. И трийсет секунди по-късно гласът му се разнася зад мен.
– Ели! Ей, стой!
Спирам, защото няма смисъл да бягам. Поемам си дъх и се подготвям да излъжа. Защото все още не съм готова да му кажа. Не така, на улицата, до контейнер за боклук, който мирише така, сякаш в него гние труп. Завъртам се и лепвам широка усмивка на лицето си.
– Логан! Здравей! Приятно ми е да те срещна тук – все пак света е малък.
Той се взира в роклята ми и изглежда… развълнуван. Логан никога не е развълнуван.
– С какво си облечена?
– Рокля.
– Изглеждаш… адски фантастично.
Точно когато се канех да се усмихна, той се измъкна. И специален агент „Вбесен“ отново е начело.
– Какво, по дяволите, правиш тук, Ели? Трябваше да си навън с Фултън.
– Нощта ми с Джордж приключи рано. Не се чувствах добре. Затова реших да отида на … разглеждане на забележителности. – Вдигам ръце към … редицата рушащи се малки къщички с обрасли градини и потъващи покриви. Трябваше да помисля по-добре за това. – И се изгубих. Познаваш ме… глупавата, разсеяна Ели.
Той скръства ръце на хълбоците си, намръщвайки се към мен по онзи свой секси начин.
– Не можеш да се скиташ – особено тук. Хайде, имам кола – ще те закарам до вкъщи.
Един пияница на ъгъла изсумтява:
– Ще те закарам до вкъщи, любов. Хвани здраво члена ми и ще ти покажа пътя.
Двамата с Логан викаме едновременно.
– Застреляй се!
– Засрамете се!
След това вървим мълчаливо за няколко мига, един до друг, той гледа напред, аз гледам към него, опитвайки се да събера смелост да кажа всичко, което бях планирала да кажа преди няколко минути.
Вместо това от мен се изтръгват други думи.
– Тя твоя ли е?
Веждите на Логан се сгъстяват.
– Малкото момиче – уточнявам, чувствайки се собственик над него, за което знам, че нямам право. – Тя твоя ли е?
– Не.
– И всичко в мен се отпуска с облекчение.
– Не, тя е момичето на Катлийн – барманката. Това е кръчмата на семейството на съпруга ѝ. Конър – минах през обучението с него – той все още е зачислен; в момента е разгърнат. Проверявам ги, когато съм наблизо.
О. Съпругата на приятел и малкото му момиченце. Това е по-добре. Чудесно е.
– Това е мило от твоя страна.
Стигаме до паркинга зад бара и Логан ме насочва към един чист сив Nissan Altima. Той ми отваря вратата. След това заобикаля, запалва колата и потегля от паркинга.
– Наблизо ли живееш? – Питам, защото едва сега осъзнах, че не знам отговора.
– Не, жилището ми е извън града – на около двайсет минути път.
– О.
Мълчим за няколко мига.
Докато Логан не пита:
– Искаш ли да видиш къде живея?
За секунда нямам думи. Той можеше да ме попита дали искам да видя рая. Или Дисниленд, или един наистина секси Марс.
– Да! С удоволствие. Да го направим.

Назад към част 29

Глава 16

Червената тория накара Еми да изпита самотен копнеж. Докато се покланяше автоматично, тя си помисли за малката, скромна тория в светилището Шираури. Всичко изглеждаше толкова просто, когато за първи път мина под онази тория, очаквайки да прекара в светилището спокойни, макар и скучни два месеца, преди да срещне съдбата си по време на слънцестоенето. Оттогава толкова много неща се бяха променили.
Тя премина през торията и застана в крачка до Широ. Не бяха имали възможност да поговорят насаме, откакто Юмей ги прекъсна предишната вечер. Тенгу почти не беше излизал от стаята им, макар че не беше сигурна дали я наблюдаваше, или просто нямаше причина да излиза.
Пред тях той крачеше рамо до рамо с друг йокай: среброкосият, тигроух Бяко. Фините му бели косоде и хакама, подчертани с бледосиньо и проблясващи сребърни щрихи, биха предизвикали завист и у император, а плавното хаори се развяваше зад него и се отъркваше по заснежената земя, докато вървеше.
Бяко беше техният водач. Когато Юмей се обърна към него за информация за подземно място, където силата на Изанами владее земята, Бяко веднага предложи това място.
Сградите бяха твърде познати – разнебитена чешма за миене, малка зала за поклонение с рушащи се керемиди и овехтяла сцена за церемонии и танци. В много светилища, особено в най-малките, нямаше кануши на пълен работен ден, които да се грижат за тях, но при усещането за занемареност, което витаеше около сградите, тя се зачуди дали изобщо някой кануши поддържа това светилище. Кожата ѝ настръхна от нерви, а усещането се засили от топлината на непознатата сила на ками, която изтичаше от земята под краката ѝ. Това беше владение на Изанами и Еми се чувстваше, по-скоро, като натрапник.
Бяко ги поведе покрай сградите на светилището към пътека, оградена с ниска въжена ограда и възрастни кленови дървета от едната страна. От другата, издигаща се към върха на планината, скалистата стена се извисяваше над пътеката. По назъбената скала беше полепнал мъх, а вчерашната буря беше отвяла по-голямата част от снега.
Тротоарът се виеше покрай основата на скалата. Заедно с Широ до себе си тя последва Бяко и Юмей до острия завой, където скалата излизаше от каменната стена.
Зад ъгъла в плоската скала бяха издълбани три големи квадратни отвора. Вътре в тях сенките поглъщаха цялата светлина, без да дават представа колко далеч назад се намират тунелите. Пред отворите пет надгробни камъка с квадратни основи и издълбани овални знаци стояха в идеална линия, успоредна на тротоара.
– Погребалните пещери на Тенджикуботан – каза Бяко с бавния си, дълбок глас. – Оригиналните пещери съществуват толкова дълго, колкото и самата планина. Преди хиляда и петстотин години човешките поклонници на Изанами започнали да ги използват, за да съхраняват пепелта на своите мъртви с надеждата да получат благословията на Изанами за пътуването си до Йоми.
За тези, които вярвали в това, Йоми било четвъртото царство – подземният свят, където човешките духове преминавали след смъртта. Земята, царството, в което живеели хората, Цучи, духовното царство на йокаите, и Такамахара, небесното царство на ками, допълвали множеството. В качеството си на Амацуками на Земята, Изанами понякога е смятана за пазител на Йоми.
– Хората вярват, че зли духове обитават пещерите – продължи Бяко. – Аз не съм виждал никакви следи от духове тук, зли или други, но йокаите в района избягват това място. Някои казват, че дълбоко във вътрешния лабиринт дреме ужасен звяр, който поглъща всеки натрапник, с тяло и душа, без да оставя ки, което да се съживи от Цучи. Други казват, че ако се скитате твърде дълбоко, ще паднете в Йоми и никога няма да се върнете.
Ушите му се завъртяха и той обърна златните си очи към Юмей.
– Каквато и да е истината в приказките, добре известно е, че йокаи, които навлязат твърде далеч в тези пещери, не се връщат дори от смъртта.
– Звучи познато – промълви Широ. – Първо онази долина, а сега и тази.
– Наблюдавали ли сте нещо необичайно в този район през последното десетилетие? – Попита Юмей.
– Лично не – отвърна Бяко. – Въпреки това често отсъствам за месеци или дори години.
– Все пак пасва – каза Еми, изучавайки тъмната вътрешност на най-близката пещера. – Подземно място, където Изанами вече е могъща. Точно това търсим.
Ушите на Бяко отново се размърдаха напред-назад.
– Юмей, трябва искрено да те предупредя да не влизаш в пещерите. Може да притежаваш по-голяма сила и магия от тези, които са те предшествали, но какво би могло да си струва риска?
Еми ги погледна, изненадана, че Юмей не е казал на Бяко защо са тук. Дали нямаше доверие на Бяко, или просто беше предпазлив?
– Необходимо е – отвърна Юмей и огледа пещерите. – Тъмнината не представлява проблем за мен, но ако това е лабиринт, както предполагат легендите, бих предпочел вторичен метод за проследяване на пътя ми.
– Ако настояваш да отидеш, мога да ти помогна – каза Бяко с явно нежелание. – Котвата е достатъчно проста магия за мен.
– Оценявам помощта ти. – Юмей се обърна към Широ. – Огънят ти може да бъде полезен.
– Не се притеснявай, аз идвам. – Широ се усмихна. – Няма да те оставя да се забавляваш сам.
– Аз също идвам – каза Еми.
И тримата йокаи я погледнаха.
– Ще чакаш с Бяко – каза категорично Юмей.
– Не, аз идвам. – Тя скръсти ръце. – Това е моята задача и аз няма да остана назад.
– Имаме и други грижи, освен да те защитаваме – изсумтя той. – Изанами няма да остави наградата си без охрана. Искаш ли да повториш ухапването на цучигумо?
Тя се спря да не погледне виновно към Широ.
– Ако мога да се намеся – каза Бяко. – Тя би била по-ефективен приемник за моята котва. Нейната ки е малко вероятно да се колебае, ако влезете в битка.
След кратка пауза за размисъл Юмей се съгласи. Бяко премина през въжената ограда и коленичи зад надгробните камъни. Тя, Юмей и Широ го последваха. В твърдата пръст той нарисува малък кръг и проследи в него сложен модел. Линиите заблестяха леко.
– Ръката ти – каза той на Еми.
Тя протегна ръка и той хвана китката ѝ, като обърна дланта ѝ към себе си. С върха на пръстите си леко нарисува кръг с подобен символ върху дланта ѝ, оставяйки светещи линии върху кожата ѝ. Магията му изтръпна през ръката ѝ и нагоре по нея. Той пъхна палеца си в центъра на дланта ѝ и тя съзря котешки нокът, който се протегна, преди да пробие кожата ѝ.
В дланта ѝ се появи капка кръв. Той обърна ръката ѝ и капката падна, приземявайки се в центъра на кръга в пръстта. Светлината проблесна и от кръга до ръката ѝ прескочи блестяща линия, която ги свърза.
Устните ѝ се разтвориха от изумление и тя обърна ръката си. Сияещата линия беше прикрепена към кръга на дланта ѝ. Когато вдигна ръката си, линията се разшири – тънка лента от чиста светлина.
– Ще я поддържам до зори – каза той. – Ако дотогава не се върнете, ще приема, че сте се изгубили.
Еми погледна към небето. Слънцето висеше ниско над върховете и скоро щеше да започне последното си спускане за деня. Тя определено се надяваше, че няма да останат в пещерите през цялата нощ.
– Ще се върнем колкото се може по-бързо – каза Юмей на Бяко.
Той тръгна към централната пещера. Еми забърза след него, наблюдавайки как лентата от светлина се разтяга с всяка стъпка. Понякога забравяше колко странна и красива може да бъде магията на йокаите.
Като откъсна вниманието си от заклинанието за закотвяне, тя тръгна след Юмей, а Широ я следваше. Пещерата ги заобикаляше, а таванът ѝ беше твърде нисък, за да е удобно дори за нея. Тежестта на планината сякаш я притискаше.
Вътре в пещерата редици от каменни надгробни знаци образуваха извити линии по скалните стени. В задната част на главната пещера един сводест вход водеше към черно нищо. Юмей изчезна в него, без да показва колебание в тъмнината. Еми го последва и докато минаваше през арката, символът на дланта ѝ и трептящата нишка на магията хвърлиха меко бяло сияние върху стените на следващата каменна кухина.
От новата пещера се разклоняваха още няколко сводести отвора. Юмей избра най-централния от тях, като се насочи по повече или по-малко права линия навътре в планината. Еми смръщи нос, когато въздухът стана влажен и мухлясал, миризмата на гниене и плесен запуши дихателните ѝ пътища. Когато навлязоха в друга пещера, още повече надгробни камъни отбелязваха местата за почивка на древните поклонници на Изанами.
Пещерите ставаха все по-влажни, а въздухът – все по-студен. Беше благодарна за тихите, но сигурни стъпки на Широ зад гърба си, докато следваше Юмей. Тъмнината беше станала непроницаема, но сиянието на заклинанието „котва“ не я напускаше. Тя погледна назад и се успокои, като видя, че сияйната линия се вие обратно през пещерите, носейки се като безтегловна лента.
– Бяко изглежда приличен йокай – каза тя, като разкъса потискащата тишина въпреки опита си да говори тихо. – Беше мило от негова страна да ни помогне.
– „Хубаво“ вероятно няма много общо с това – промърмори Широ, като удължи крачката си, за да върви до нея. – Обзалагам се, че му харесва идеята, че Тенгу му дължи услуга.
– Защо Юмей не му каза, че търсим Сусано?
– Така е по-лесно. Ами ако Бяко не харесва Сусано или има някаква друга причина да откаже да помогне на Куницуками?
– Ами ако не.
– Предполагам.
– Не се доверявай на йокай, ако не ти се налага – добави той, като ѝ хвърли лукава усмивка. Очите му доловиха мекото сияние на заклинанието и заблестяха. – Предупреждавал съм те и преди.
– Не съм забравила – каза тя и се усмихна за кратко, преди болката в гърдите ѝ да се върне. Споменът за целувката с него си проправи път в мислите ѝ, но тя го отблъсна. – Узуме каза, че Сусано не е много разговорлив. Чудя се какъв е той?
Познанията на Еми за Сусано започваха и свършваха с неговата стихия: той беше Куницуками на бурята. Какво точно означаваше това, тя не беше сигурна.
– Чувал съм, че е отшелник – отговори Широ. – Предполага се, че не се разбира с другите куницуками.
– Изанами е избрала целите си мъдро – каза Юмей отпред, когато навлязоха в друга пещера. Скалистата почва беше станала по-груба и се спускаше надолу. Гробните знаци вече не прекъсваха естествените каменни пещери.
– Тя елиминира първо Инари – продължи той. – Той свързваше другите трима Куницуками и поддържаше свободни познанства с Амацуками. Без него линиите за комуникация бяха прекъснати. Ако някой от останалите беше изчезнал пръв, той щеше да забележи.
– След това тя залови Сусано. Като известен отшелник той едва ли щеше да бъде изпуснат за известно време, което намаляваше вероятността Сарутахико или Узуме да станат подозрителни.
– И след това е преследвала Сарутахико и Узуме – промълви Еми. – Трябваше да се справи с тях едновременно, защото никой от тях нямаше да пропусне да забележи, ако нещо се случи с другия.
Тя потърка ръцете си, за да ги стопли. Въздухът беше станал още по-застоял и мръсен, миришеше на мухъл и плесен и на неща, които растат само на тъмно и мокро. Грубите скални стени блестяха от влагата в слабата светлина на котвеното заклинание.
– Откога мислиш, че Изанами е планирала това? – Попита тя. – Най-малко сто години, ако това е времето, когато Инари е изчезнал.
– Вероятно векове – каза Широ. – Може би и повече. Каквото и да е планирала, то не е никак малко начинание.
– Щеше да ни помогне, ако знаехме какво възнамерява да направи – промълви Еми. – Узуме не знаеше, а се съмнявам, че Сусано ще има отговори. Иска ми се Аматерасу да ми беше казала.
Отново настъпи мълчание, докато пещерите ставаха все по-малки и по-тесни, криволичеха и се въртяха, докато на Юмей му се наложи да спира на кръстовищата и да ги обмисля внимателно, преди да избере посока. Все по-често проверяваше дали светлинната лента, свързана с ръката ѝ, единствената им надежда да намерят изход, все още се извива извън полезрението им.
Навлязоха в друга пещера с назъбени скални стени и стръмно наклонен под. Застоялият въздух вонеше, а мухлясалата, слузеста миризма покриваше носа ѝ. Тя автоматично вдигна ръка, за да покрие устата си, което накара лентата да потрепне. Светлината ѝ се разнесе по стените на пещерата, осветявайки дълги, тесни, змиевидни форми.
Тя се препъна и спря.
– Какво е това?
– Корени? Лиани? – Широ сви рамене. – Странно подземно растение?
– Продължавай да се движиш – каза Юмей през рамо. Той вече беше изминал половината път през пещерата, малко повече от сянка в мрака.
Тя отново накара краката си да се раздвижат, като сканира масата от заплетени корени. Или това бяха лиани? Не можеше да прецени. Корените изглеждаха малко вероятни, как би могло едно дърво да пусне корени толкова далеч през твърда скала? Но тя не познаваше нито една лоза, която би могла да расте без слънчева светлина.
Докато вървеше, проходът се стесняваше до няколко метра, което приближаваше змиевидните форми до светлината ѝ. Тя се втренчи в тях. Гладки и твърди, те наистина приличаха на корени. По по-дебелите растения се образуваха малки конусовидни подутини, които приличаха на корали. Тя отново забави ход и приближи ръката си, за да хвърли повече светлина върху странните неща.
Най-близката крушка сякаш потрепна. На върха се отвори дупка, подобна на малка уста, и от нея изригна струйка обезцветен въздух. Неприятната миризма на плесен я удари в носа и тя се задави.
– Уф – задави се тя. – Това някакъв вид гъбична спора ли беше?
– Каквото и да е било, то е отвратително – каза Широ и я избута напред. – От миризмата ме боли глава.
Тя побърза да настигне Юмей, който стоеше на друг кръстопът и изучаваше трите пасажа. Тя се спря до него и се втренчи във всеки един от тях.
– Всички те изглеждат еднакво. Как да разберем кой път да изберем? – Когато той не отговори, тя се обърна към него с притеснена гримаса. – Юмей?
Той гледаше право напред, лицето му беше в сенки. Бавно, почти беззвучно издишване се изплъзна от него – и той се свлече настрани, падайки в Еми.
Тя изтръпна, като хвана раменете му. Широ го хвана за ръцете и го издърпа от нея, докато тя се сгромолясваше под тежестта му.
– Юмей! – Широ свали Тенгу на каменистия под. – Какво става?
Юмей се свлече безсилно, със затворени очи. Широ го разтърси грубо, после отдръпна единия му клепач. Зеницата му се беше свлякла наполовина назад в главата му, безизразна и празна.
– Той е изстинал – изръмжа Широ. – Какво стана?
Мислите на Еми бяха обзети от паника. Тенгу беше най-силният сред тях – по-силен от повечето йокаи. Предполагаше се, че е почти безпогрешен. Дори след като Джорогумо го беше пронизал, той беше избягал от бойното поле, без да се поколебае. Какво можеше да го накара да изпадне в безсъзнание без предупреждение?
– Не можем да го оставим тук. – Широ притисна ръка към главата си и изръмжа под носа си. – Не мога да мисля. Тази миризма ме побърква.
Тя се вцепени от внезапно подозрение. На няколко крачки от нея друг клъстер от луковици разпръскваше неприятни облаци във въздуха. Усуканите лозови форми покриваха стените на пещерата.
Тя сграбчи ръката на Широ.
– Вдигни го. Трябва да се измъкнем оттук.
Той замъглено примигна.
– Какво?
– Прави каквото ти казвам! Можеш ли да носиш Юмей? Вдигни го!
Доловил нейната спешност, той се обърна и прехвърли ръцете на Юмей през раменете си, като издърпа тенгу на гърба си. Той се изправи бързо – и се поколеба. Запъна се и се овладя, а по лицето му проблесна тревога.
– Задръж дъха си, Широ! – Тя се отмести от пътя му. – Първо ти. Върви!
Той започна бърз бяг обратно през пещерата. Тя побягна след него, като се молеше да не е твърде късно. Луковиците разпръскваха още облаци спори, докато бързаха да излязат от пещерата и да влязат в предишната, следвайки светещата лента от светлина. Широ се спъваше повече, отколкото трябваше, но всеки път се изправяше, без да забавя решителното си темпо.
Когато стигнаха до по-широка пещера, чиито стени милостиво бяха освободени от всякакви усукани лиани или луковици, тя забави ход. Широ се запъна от бягане към тежка походка, дишайки тежко. Той коригира хватката си върху Юмей и хвърли тъпи очи към нея.
– Добре ли си? – Попита го тя бързо.
– Не особено – каза той. – Още минута в тази пещера и щях да съм измръзнал.
– Трябваше да разбера по-рано. – Тя потърка лицето си с ръка. – Отровни спори. Изанами не се нуждае от охрана за Сусано, ако въздухът в пещерите е твърде токсичен, за да влезеш в тях.
– Поне ти си разбрала за това. Без теб още щях да стоя там и да се чудя защо Юмей е припаднал.
Тя се усмихна слабо.
– Да го изведем оттук и да видим дали ще се събуди.
Вървяха обратно през безкрайния лабиринт от пещери, следвайки светещата линия на заклинанието за котва. Когато видя първия проблясък на светлина пред себе си, сърцето ѝ подскочи и тя забърза крачките си.
Бяко ги посрещна в най-външната пещера и лицето му се стегна, когато видя Широ да носи Юмей на гърба си. Тигровият йокай помогна да изнесат Юмей от пещерата, където зад западните върхове пламна последната светлина на залязващото слънце. Широ и Бяко подпряха Юмей на скалната стена на десетина метра от първата пещера.
– Какво стана? – Попита Бяко, докато Широ отново повдигна единия клепач на Юмей, за да провери дали не се завръща съзнанието му.
Еми му разказа за странните растения и луковиците, които пръскаха спори.
– Без съмнение това е била вирулентна отрова, за да повлияе така на Тенгу – каза тържествено Бяко, изучавайки Юмей. – Йокаите не са податливи на природната среда като хората, а той дори по-малко от повечето.
Широ прокара ръка по косата си, сплесквайки едното си ухо. Лицето му беше бледо, а очите му все още замъглени.
– Не разбирам защо го свалиха преди мен. Той е по-силен.
– Освен ако това не е самото естество на отровата – промърмори замислено Бяко. – Една светска отрова би въздействала по-силно на хората, след това на слабите йокаи и накрая на силните йокаи. Но аз виждам обратното. – Той погледна към тримата. – Най-силният падна пръв, по-слабия се бори да устои, но най-слабия от вас е невредим.
Еми кимна в знак на разбиране.
– Значи това не е обикновена отрова. Може би Изанами е създала тази гъба, за да напада силни йокаи. Тя не би се интересувала толкова от това, че слаб йокай ще успее да проникне дълбоко в пещерите, но определено иска да държи настрана силните, които имат шанс да спасят… – Тя затвори уста, преглъщайки остатъка от изречението си.
Главата на Бяко се насочи към нея.
– Кого да спасява?
Тя се замисли как да отговори, след което захвърли предпазливостта на вятъра.
– Сусано.
– Наградата на Изанами – прошепна той, повтаряйки предишната дума на Юмей. – Ако тази отрова реагира по-силно в зависимост от силата на ки на йокай, тя би била опасно токсична за куницуками.
Широ се облегна на скалната стена до Юмей и въздъхна дълго.
– Е, освен ако нямаш ясна идея, той ще си остане там, където е. Съмнявам се, че Изанами ще се спре с едно препятствие между Сусано и спасителя. Всеки йокай, който е достатъчно слаб, за да премине през спорите, без да припадне – ако изобщо това е възможно – няма да е достатъчно силен, за да освободи Сусано от каквото и да е друго, което Изанами е поставила да причаква там долу.
Еми погледна от Юмей, който все още беше в безсъзнание и не показваше признаци на събуждане, към Широ, който уморено беше затворил очи. Изправяйки се на крака, тя се върна към пещерите и спря до кръга на Бяко, който все още светеше на земята. Стомахът ѝ се сви от нарастващ ужас, докато надничаше в тъмнината.
След няколко минути Бяко застана до нея. Последните лъчи на слънцето изчезнаха зад планините и потопиха земята в сенки.
– Отровата не ми повлия – прошепна тя в тишината.
– Може би щеше да се отрази, ако имаше повече време – отвърна Бяко също толкова тихо.
– Можах да издържа много по-дълго от Широ и Юмей. – Тя се вгледа в тъмнината. – Може би достатъчно дълго.
– Смело чувство, но сам човек какво може да направи?
– Аз съм нещо повече от човек.
Той се обърна към нея.
– Струваше ми се, че усещам мирис на ками върху теб.
– Аз съм камигакари на Аматерасу. Тя ми даде тази задача – да спася Куницуками и да спра Изанами.
– Разбирам. – Той я разгледа. – Смяташ ли, че можеш да стигнеш сама до Сусано?
– Не знам. Но мога да опитам. Дори ако успея да стигна достатъчно далеч, за да видя какво още го пази, ще можем да съставим подходящ план и да опитаме отново.
– Спорите все още могат да те отровят. Ще трябва да се движеш бързо.
Тя стисна ръцете си, за да скрие треперенето им. Бяко вдигна една от дългите връзки на синьото оби около кръста си и я скъса с едно бързо издърпване. Подаде ѝ копринената ивица.
– Завържи това около лицето си, за да забавиш спорите. – Той погледна към тъмнеещото небе. – От четирите Амацуками винаги съм смятал, че Аматерасу е най-малко неприятна. Имаме общ афинитет към една и съща стихия.
Той плъзна ръка под хаорито си и извади катана с плетена синя дръжка и бяла ножница.
– Вземи това със себе си. Името ѝ е Когараши и ако и ти споделяш афинитета ни към вятъра, тя ще ти бъде от полза.
Тя отстъпи назад, вдигайки ръце в знак на протест.
– Не бих могла… какво ще стане, ако я изгубя или…
– Мога да я повикам обратно при мен, ако ти самата не успееш да я върнеш. Вземи я.
Тя взе оръжието, стискайки гладката обвивка. Когараши – име, означаващо студен зимен вятър – беше изненадващо леко в ръцете ѝ.
– Благодаря ти.
– Използвай я добре. Ще държа котвата, докато мога.
Тя изправи гръбнака си, като се надяваше той да не може да разбере, че коленете ѝ вече са слаби.
– Можеш ли да отвлечеш вниманието на Широ? Ако ме види, че влизам, ще се опита да ме спре.
Бяко наклони глава и се обърна. След като въвлече Широ в разговор, позиционирайки тялото си така, че да я скрие от погледа, тя вдиша дълбоко, наслаждавайки се на сладкия, студен бриз в дробовете си.
После с треперещи ръце и вдигната брадичка се отправи сама към тъмните недра на планината.

Назад към част 16                                                      Напред към част 18

***

Рядък и добре дошъл порив на вятъра разроши дългата ми червена коса по лицето. Вдигам я на конска опашка, събирам гъстата маса къдрици и я връзвам с конец, за да не се набива в очите ми.
Да се криеш зад тази тухлена барикада и да не се виждаш е мъчение. Скриването противоречи на всеки мой инстинкт. Мускулите ми потрепват от нуждата да се движа и колкото повече мисля за това, което предстои, толкова по-силно продължава да бие сърцето ми и толкова повече се мъча да не се размърдам.
Рискувам да надникна тайно през барикадата и още веднъж да огледам района. Не се вижда нито едно живо дърво. Останали са само сивите им, крехки обвивки. Сградите вече са почти изчезнали. Останали са само голите им метални рамки и рушащата се тухлена зидария. Не мога да си спомня кога за последен път съм видяла птица да лети в небето или някакво диво животно. Веднъж видях едно куче. Мисля си. То избяга, преди да успея да го разгледам добре. Вкъщи имаме добитък. Крави, кокошки и овце. Но в дивата природа всичко е просто… изчезнало.
Е, почти всичко.
– Кога ще дадат сигнал за старт? – Прошепвам нетърпеливо, като поглеждам в далечината към един хълм на около километър. Там, на върха му, има голям навес, а под сянката му са се приютили десетина души. Всички те наблюдават мен и останалите петима до мен, докато оставаме приклекнали ниско, приютени зад тази стена. – Отчаяно искам да изляза оттук – добавям аз. – Не знам за вас, но аз нямам търпение!
– Скарлет. Това не би трябвало да е забавно! – Изсъсква ми Тий, забивайки лакътя си в ребрата ми. С огромна усмивка промърморвам едно не особено искрено извинение. – И ще престанеш ли да се усмихваш като луда! – Отсича тя. – Това е сериозна тема. Това не е игра.
– Да, да – отвръщам аз, въртя очи и избърсвам капките пот от челото си. – Знам. Приемам това напълно сериозно, както винаги. Дръж си гащите, Тий.
– Не обръщай внимание на гащите ми. Насочи загрижеността си към мисията.
Кю-Тий, най-добрата ми приятелка. Сестра ми, всъщност. Тя размахва дългата си тъмна опашка с досада и ме поглежда. Определено има някакво японско наследство в родословното си дърво. За което много ѝ завиждам. Толкова велика култура.
Е, беше.
Тий обикновено има усмивка, която може да накара и най-студеното сърце да се разтопи. Очите ѝ блестят от доброта, а духа ѝ просто те обгръща с любов. Тя е високо, стройно и много елегантно момиче, което винаги се държи с грация. Дори сега, приклекнала зад стената в тази жега и облечена в коженото си бойно снаряжение, тя прави всички тези неща. Но днес обичайната ѝ усмивка не се вижда никъде.
Лешниковите ѝ очи са широки и сухи. Не е мигала от твърде дълго време. Никога не го прави, когато е на враждебна територия. Въпреки че знам, че сърцето ѝ бие като лудо и че се бори с желанието да повърне, тя е готова да се бори. Готова да убива.
Лъкът на гърба ѝ я прави смъртоносна. Уменията и точността ѝ с това нещо са нереални. Веднъж я видях да използва стрела, за да угаси пламъка на свещ на сто метра. Дори не докосна восъка.
Страхотно.
Е, тя го използва от петгодишна възраст.
Аз бях на същата възраст, когато държах първия си меч.
Стрелях с първия си арбалет на шест години, а на седем се научих да яздя кон, докато владеех и двете оръжия.
Нашата работа е да убиваме.
Ние сме много добри в работата си.
Но за разлика от Тий, аз обичам работата си.
– Всичко ще бъде наред, Тий. Моля те. Примигни – насърчавам я аз, като стискам рамото ѝ. – Начинът, по който ме гледаш, ме кара да се изнервям.
– Изнервяш се? – Казва тя с неудобно висок глас. – Не можеш да си нервна! Ти никога не се изнервяш! – Тя захлупва очите си с ръка. – Всички ще умрем.
– Никой няма да умре. Нали така, момчета? – Обръщам се към останалите четирима за подкрепа, за да я успокоя.
Флаш кимва твърде нетърпеливо. Веждите му са толкова високо вдигнати, че почти се губят в линията на косата му, а тялото му трепери, сякаш замръзва. Въпреки десетките капчици пот, които се стичат по лицето му. Той е кльощаво момче с изключително руса коса, което има най-скучните сини очи, които някога съм виждала. Днес са още по-скучни. Вероятно в резултат на безсънна нощ. Дори и без сън зад гърба си, той продължава да се движи по-бързо от всеки, когото съм познавала. Момчето тича така, сякаш дявола го преследва.
През повечето време точно това го преследва.
Титан също кима, но много по-уверено. Той е едър човек с тъмна кожа и къса черна коса. Строен е като танк и вероятно би могъл да ти смаже черепа с голи ръце. Но е толкова нежен и мил, че никога не би го направил. Той поглежда Флаш, като внимава да не покаже и най-малката частица от тревогата, която знам, че кипи под тази спокойна външност.
Притеснение. Не страх.
Защото Титан е тук с мъжа, когото обича, а да загуби Флаш? Е, за Титан това би било по-лошо от смъртта.
Той хваща ръката на Флаш толкова силно, че пръстите му нямат никакъв цвят. А Флаш го държи също толкова здраво.
Тий вижда и издава едно тревожно хлипане.
Явно не получава никаква подкрепа от тези двамата.
Вместо това поглеждам към Кас. Един нервен стрелец е последното нещо, от което се нуждаем, а той винаги е бил силно чувство за разум за всички нас. Без значение колко много гадости се стоварват върху вентилатора, той никога не губи хладнокръвие.
Ще бъде добре – съгласява се Кас, както знаех, че ще стане. Той поставя ръка на другото рамо на Тий и тя се отпуска съвсем леко, знаейки, че е защитена и от двама ни. Тъмнокафявата, постоянно разрошена коса на Кас, виси над сивите му очи. Той излъчва спокойствие. Контрол. Компетентност. Но силната му челюст не успява да се превърне в успокояващата усмивка, която знам, че всячески се опитва да ѝ подари. Тя не забелязва неискрената му усмивка.
Но аз забелязвам.
Забелязвам също как стройната му и мускулеста фигура е напрегната.
Той е с половин метър по-висок от мен. Силен, атлетичен, бърз и изключително смъртоносен.
Идеалният човек, който може да бъде до теб тук.
Идеалният човек, който наистина е на мястото си.
– Докато всички правим това, което се очаква от нас, всичко ще бъде наред – уверява я той. – Скарлет не е нервна. Тя никога не е нервна. Тя е развълнувана. Защото е идиотка и се наслаждава на тази лудост.
– Идиотка, която може да ти срита задника – напомням му аз.
– В сънищата ти – отговаря той с най-малката закачка в ъгълчето на устата си.
– Добре. Искаш ли да се обзаложим?
– Какво имаш предвид?
– Който има по-малък брой убити, трябва да разтрие гърба на другия.
– Твоите разтривки са като бавни удари по гръбначния ми стълб – оплаква се той и повдига вежди.
– Да – свивам рамене аз. – Но твоите са наистина добри. И тъй като аз така или иначе ще спечеля, моите гадни разтривки по гърба са напълно без значение.
Кас издава нисък, забавен кикот, докато Тий продължава да се взира в нас двамата.
– Предстои ни да се изправим пред смъртта. А вие двамата се шегувате, сякаш е всеки друг ден! – Изсъсква презрително тя.
– Уиндър, ще кажеш ли на Тий…
– Слънцето пада ли на земята? – Стъписва се Уиндър, прекъсва ни и избърсва потта от лицето си с обратната страна на ръката. – Защото наистина ми се струва, че слънцето се приближава. Пропуснахме ли бележката за поредното бедствие, което се опитва да ни унищожи, или какво? Потя се като прасе. – Веждите му се набръчкват и очите му леко се присвиват. – Прасетата потят ли се? Искам да кажа, че аз лично никога не съм виждал прасе да се поти, но хората казват, че се поти.
– Не мисля, че прасетата наистина се потят, Уиндър – отговарям с вдигане на рамене и проверявам дали кинжала ми е на сигурно място в кобура на крака ми. – Това е израз. Като… дъжд от котки и кучета.
– Дори не ме карайте да започвам с този израз – смее се той. – Какво, по дяволите…
– Хора! – Моли Тий. – Имате ли представа с какво ще се сблъскаме там? Можете ли поне да се опитате да се отнесете сериозно към това?
– О, Тий – въздъхва Уиндър, премята ръка през рамото ѝ и почти я повлича под тежестта ѝ. – Прекалено много се тревожиш за нещата. Всичко ще бъде наред. Със сигурност. Имаме това. Винаги сме имали това. – Той започва да се чеше по врата, като откъсва залепналите по кожата му кичури коса. – Не трябваше да си подстригвам косата днес. Адски ме сърби.
– Все още не мога да повярвам, че си я обръснал цялата. – Навеждам се и му помагам да издърпа дългите кичури рижава коса изпод яката. – Не мога да свикна с това.
– Дългата коса е твърде много в тази гореща вълна. Не мога да разбера защо настояват да го направят днес – оплаква се той и поглежда към зрителите на върха на хълма. – Сигурен съм, че това е най-горещия ден в годината. Кога ще дадат сигнал? Ще се разтопим, ако ни оставят тук още дълго. Казвам просто да минем, да разчистим района и да се приберем вкъщи. Първо е мой ред да взема душ, а съм и адски гладен.
– Преминаваме, когато дадат сигнал. Нито секунда по-рано – казва ясно Кас. – И никой няма да си вземе душ, докато не изчистиш бъркотията, която си направил в банята. Когато си тръгнахме, косата ти беше навсякъде по пода. А единствената причина да си гладен е, че загуби облог със Скарлет и трябваше да ѝ дадеш закуската си тази сутрин. Знаеш, че не можеш да я победиш в ръкопашен бой. Тя е прекалено бърза. Никога не можеш да я хванеш.
Смея се подигравателно на Уиндър, който решава, че най-добрия отговор е да пъхне пръст в носа ми.
– Отвратително! – Изсъсквам, като отблъсквам ръката му.
– Хора! Сериозно! – Моли Тий. – Можем ли да се съсредоточим?
– Прекалено съм гладен, за да се съсредоточа.
– Тази сутрин изяде цяла ябълка – напомням му аз.
– Една ябълка не е засищаща. Тя е…
– Хора! – Отново избухва с много по-голяма сила Тий. – Имам предвид това. Съсредоточете се… или… или…
– Или? – Питам аз.
Тя присвива очи и кръстосва ръце.
– Или ще кажа на момчетата за книгата, която си скрила под матрака си.
– Книга? – Подигравам се. – Каква книга?
– Знаеш точно коя книга имам предвид.
– Нямам представа…
– Знаеш ли… Онази, в която има много пара…
– Ти!
– Мисля, че се казва „Тайният дневник на една… “
– Добре! – Съскам, усещайки как бузите ми се изчервяват. – Разбрах за какво става дума. Съсредоточена съм, добре? Напълно съсредоточена. Хайде. – Удрям Кас по ръката. – Нека да направим още един бърз оглед. Да видим дали нещо се е променило.
Заедно надничаме през барикадата, като внимаваме да сме тихи и незабележими. Върховете на главите ни едва се подават над прикритието, докато сканираме района.
Пред нас е стара триетажна сграда от червени тухли. Някога тя е била някаква стара фабрика. Вратата е залостена с дебело парче дърво, а двата прозореца от двете ѝ страни са запечатани с метална ламарина. Панелните прозорци над нея са счупени и без стъкла, като са останали ръждясали метални рамки. За разлика от останалата част от това, което ни заобикаля, тази структура все още стои, което е точно причината да бъде избрано това място. Има ръждясали, изгорели черупки на пет стари камиона точно там, където са били изоставени преди малко повече от половин век.
– И така… – прошепва Кас в ухото ми и знам, че се е усмихнал от ухо до ухо. – За тази книга…
– Спомени я още веднъж и ще те изритам толкова силно между краката, че няма да можеш да седиш цяла седмица.
Той се смее на себе си, докато се обръщаме към останалите.
– Как изглежда там? – Попита нервно Тий.
– Ами, все още е стара фабрика – отговарям аз. – Точно каквато беше преди десет минути. Все още е на три етажа. Точно както преди десет минути. И все още изглежда напълно запечатана. Точно както преди десет минути – казвам и за трети път.
– Исках да кажа, че все още има шест цели – пита тя раздразнено, стискайки носа си и затваряйки очи. – Ти си толкова саркастична крава, Скарлет.
– Да. Виждат се шест цели от клас три – смея се аз и я побутвам с лакът. – Вероятно не са били част от първоначалното задание. По-вероятно е просто да са се заблудили. Фабриката е нашата мисия. Трябва първо да убием шестте клас три, преди да я атакуваме.
– А после? – Пита Титан. – Ти и Кас сте готови да заемете позициите на „Червената пелерина“, така че ще следваме примера ви, нали? – В думите му се долавя умолителен тон. Разбирам защо. Тук изпълняваш заповеди или ги издаваш. И трябва да е съвършено ясно кой какво прави. Не може хората да се карат за това какво трябва или не трябва да правим. Което е и целта на цялото това упражнение. Да решим кой ще ръководи. Но през последните седемнайсет години ние с Кас винаги сме поемали ръководството. Във всичко. Където и да отидем. Игрите, които играехме като деца. Бойните формации.

Назад към част 1                                                           Напред към част 3

Глава 45

След всичко, което се бе случило, пътуването обратно към Убежището сякаш мина със скоростта на светлината. Андромеда и Наазир летяха в самолета, доколкото беше възможно да се лети по този начин, времето им заедно беше отвъд ценното за нея. При кацането Наазир взе малък пакет дрехи за студено време, които Гален беше оставил за него на летището, и ѝ каза да поеме по небесния път, докато той се разпъваше на мотора, който механика беше прибрал за него.
– Крилата ти се нуждаят от почивка, за да се излекуват правилно – каза ѝ той с намръщен поглед. – Разстоянието, което ще трябва да пропътуваш, за да следваш пътя ми по суша, само ще ги натовари още повече.
Тя не искаше да се разделя с него, но знаеше, че е прав. Затова тя полетя високо в небето, а тиктакащия часовник вътре в нея ставаше все по-силен с всеки удар на крилете. Сега разбираше, че Наазир никога няма да я отхвърли – той не беше създаден по този начин. Той я бе поискал и щеше да я задържи независимо от всичко. Но той не можеше да се пребори с една еонна традиция, традиция, която пазеше всички в безопасност. Ако тя дезертира на друга територия и въпросния архангел не я върне на Харизмон, това щеше да наруши едно висцерално табу.
Дори враговете не крадяха деца един от друг. Това просто беше неприемливо.
Сълзите ѝ, отблъснати от вятъра, летяха, докато крилата ѝ не се умориха, а небето около нея беше кадифено. Достигна планините на Убежището някъде в часовете между тъмнината и зората. Летейки ниско, тя се опита да потърси тайния дом на Наазир в горите долу, но той беше твърде добре скрит, място, което само той можеше да ѝ покаже.
След като кацна незабелязано в самото Убежище, тя се насочи не към апартамента си в крепостта на Рафаел, а към аерогарата, която имаше по ръба на скалата. Всичко в тялото ѝ я болеше, но най-силната болка беше в сърцето. Вече ѝ липсваше Наазир. Дори с неговата свирепа скорост щеше да му отнеме поне ден, за да пристигне по суша.
Направи си вана, седна в нея с ръце, притиснати плътно около коленете, и отчаяно се опита да измисли начин да излезе от капана, в който беше попаднала. Нищо. Свободата можеше да дойде само от ръката на Харизмон.
Устата ѝ се изкриви: Харизмон очакваше кръвта му да изпълни своя „дълг“.
Излизайки от тази мрачна истина, тя се подсуши, после се насили да заспи. Не искаше да пропилее нито една минута, която можеше да прекара с Наазир, искаше да бъде силна и отпочинала, когато той пристигне.
Принудителната почивка я задържа до обяд.
Толкова много часове оставаха да минат.
Не желаеше да говори с никого другиго, остана в апартамента си и се зае с болезнената задача да каталогизира всички неизпълнени проекти. Това щеше да улесни Джесами, когато Андромеда си тръгне и не се върне петстотин години.
Времето минаваше с бързината на охлюв, когато тя искаше да го изпревари.
Нощта настъпи най-сетне, прошепната след полунощ в тишината, когато целия свят изглеждаше заспал.
Свито в гърлото от мисълта, че ще види отново Наазир, тя се преоблече в прости черни панталони и красива розова туника, бродирана с фин син конец около деколтето. Остави косата си да прави каквото си иска, само я отметна встрани от лицето си с помощта на два гребена със скъпоценни камъни, които Джесами ѝ беше подарила.
Наазир обичаше косата ѝ да е пусната.
Вървейки, за да застане на скалите, тя се оглеждаше за познатата крачеща стъпка, за сребрист отблясък под звездната светлина. Едва след като бе наблюдавала два часа, тя осъзна, че Наазир може да отиде направо в дома си, вместо да идва тук.
Стомахът ѝ се сви.
Имаха толкова малко време и ако пропуснеше тази вечер, нямаше да има повече нощи. Утре трябваше да замине за Африка.
– Наазир – прошепна тя във вятъра. – Чакам те. Моля те, ела.
Сякаш чул, той се появи в далечината, препускайки с лекота по камъка на планината. Носът ѝ се запуши, очите ѝ се насълзиха. Като я видя, той вдигна ръка, преди да изчезне от погледа. Това нямаше значение. Тя знаеше къде отива той. Като се вдигна, тя полетя към мястото, където деликатен каменен мост свързваше двете страни на дефилето.
Той вече беше на него и скочи опасно високо, за да хване глезена ѝ и да я издърпа надолу, докато тя висеше над него.
– Наазир! – Смеейки се, тя обви ръце около врата му.
Облян в пот и с топлина, която се отделяше от кожата му, той беше див и красив и тя го искаше толкова много, толкова силно.
– Сигурен ли си, че не искаш да приемеш предложението ми? – Прошепна тя с мъчителна надежда.
Той потърка носа си в нейния.
– Искам. Дължиш ми много услуги в леглото за моето разочарование и търпение. – Последното беше казано с нетърпеливо ръмжене. – Но аз ще го направя по правилния начин.
– Ами ако не го намериш навреме?
– Добър съм в намирането на неща. – Стиснал зъби към нея, той каза: – Искам да се изкъпя.
Водейки го до аеропорта си, тя го завлече вътре и затвори вратата. Тя имаше дом на учен, пълен с книги и изкуство, а той беше красиво, не съвсем опитомено същество, което не изглеждаше да ѝ принадлежи. После свали сакото, пуловера и тениската си и ги хвърли на един стол, докато събуваше ботушите и чорапите си, и изведнъж сякаш винаги е живял тук.
Намери пътя към банята без нейна помощ, тъй като тя беше твърде заплеснала езика си, като видя елегантната му мускулеста красота, за да му даде указания. Оставяйки вратата отворена, той каза:
– Ти пусна водата.
Тя чу шумолене, докато той се събуваше от дънките си.
– Да. – Гърлото ѝ беше толкова сухо, че ѝ се наложи да се изкашля, за да го прочисти. – Беше преди два часа, но я пуснах почти до кипене, така че би трябвало да ти трябва само още малко гореща вода, за да я затоплиш.
Чу се плясък на звук, докато той влизаше.
– Достатъчно топла е. Камъкът я поддържа такава.
Способна да му устои, колкото дете на сладкиш, тя отиде до вратата и погледна вътре. Той потапяше главата си и когато излезе, я простреля с греховна усмивка.
– Ела да ми измиеш гърба, Анди.
Андромеда дори не се опита да му откаже, да откаже и на двамата. Тя не само прекара сапуна по гърба му, но и изми косата му, масажирайки скалпа му, докато той не мръдна, а очите му лениво се затвориха. Ивиците отново се виждаха под кожата му, тънката козина беше нежна под върховете на пръстите ѝ, когато изследваше тила и раменете му.
– Какво си мислиш? – Миглите му се повдигнаха, ноздрите му се разтвориха. – Миризмата ти се промени.
Бузите ѝ се разгорещиха и Андромеда понечи да излъже, но се спря. Ако това бяха последните ѝ часове на свобода с него, щеше да му каже всяка истина, която можеше. И щеше да се опита да го съблазни. Честта да бъде прокълната.
– Чудех се какво ли би било усещането да търкам голото си тяло в твоето.
Очите му заблестяха. Сложи едната си голяма, влажна ръка върху бедрото ѝ, където тя седеше на ръба на каменната вана, приближи я, наведе се напред, докато се приближи опасно близо до пулсиращата, набъбнала плът между бедрата ѝ… и я ухапа силно по вътрешната страна на бедрото. Тя изкрещя, дори когато между краката ѝ пулсираше течна топлина.
– Не ти хареса идеята ми?
Той изръмжа срещу нея и оголи зъбите си.
– Не можем да имаме такива мисли. Ти си дала обет. Бъди добра.
Устата ѝ се отвори.
– Не мога да повярвам, че ми казваш да бъда добра.
– Няма да открадна честта ти – каза той упорито. – Ще намеря твоята много глупава книга „Гримоар“, за да можем да рутираме без вина.
Всеки път, когато той произнасяше думата „рутиране“, цялото ѝ тяло започваше да бръмчи. Това беше толкова плътска дума, толкова сурова и безсрамна.
– Искам да знам какво би направил с мен – прошепна тя и се наведе, докато устните ѝ се оказаха на сантиметър от неговите. – Кажи ми.
Силно ръмжене в гърдите беше единственото предупреждение, преди той да я хвърли във водата.
Когато тя се изправи, пръскайки и отмятайки косата си от очите, той я погледна.
– Дръж се добре или ще пусна студената вода.
На края на въжето си тя оголи зъбите си срещу него.
– Опитай и виж какво ще стане.
Той се засмя и се нахвърли върху нея, като я повлече към гърдите си. Още едно търкане на носа му срещу нейния. Когато тя заплаши да го ухапе, той се усмихна още по-силно.
– Винаги съм знаел, че моята половинка ще бъде толкова дива, колкото и аз.
Никой досега не я беше наричал дива; тя реши, че това ѝ харесва.
Когато той сякаш я притисна към голото си тяло, а мокрите ѝ дрехи залепнаха за нея, тя остана. Защото да бъде държана от него, да бъде ласкаво галена, докато говореха за приключението си, беше толкова прекрасно, че накара болното ѝ сърце да пулсира в нефилтрирана радост, а очите ѝ горяха, докато трябваше да ги затвори, за да не паднат сълзите ѝ и да я издадат.

* * *

Наазир напусна половинката си три часа след зазоряване.
– Отивам да намеря глупавата ти книга „Гримоар“ – измърмори той с настървение.
– Наазир, това е легенда. – Умната му, дива – макар да се преструваше, че не е такава – половинка го погледна, сложила ръце на хълбоците си. – Казах ти, че потеглям този идиотски обет!
– Не можеш. – Нещо в неговата Анди беше пречупено и той нямаше да ѝ помогне да се наранява повече. – Ще се видим след седмица в имението на родителите ти за вечерята и ще ми кажеш какво криеш от мен. – Това излезе като ръмжене. – Повече никакви тайни.
Очите ѝ бяха строги и широки, но тя кимна. След това се затича към него, като го обгърна с ръце в яростна прегръдка.
– Не се наранявай, когато търсиш Гримоара. И не закъснявай. Ще те чакам на обяд на седмия ден от днес. – Тя притисна бузата си до неговата. – Ще ни направя пикник и ще отидем до това, което е било старото водопойно място за слонове в имението – можеш да го намериш, като следваш полета на чаплите. Те обичат това място.
Поемайки дълбоко от вкусния ѝ аромат, той я вдигна и я завъртя.
– Ще бъда там – обеща той, когато я сложи отново на земята. – Гледай да не сготвиш месото.
Пръстите ѝ заиграха в косата му, където той беше вплел второ перо.
– Обещавам.
– Трябва да знаеш нещо – каза той, когато се разделиха.
– Да?
– Когато сме сгодени, няма да се отдалечавам така отново. Ще бъдем заедно. – Наазир не разбираше защо някой би имал партньор и не би бил с него. – Ако трябва да отида в Ню Йорк или на друго място, ще дойдеш с мен. Ако не можеш заради работата си, ще помоля Рафаел да ми позволи да остана тук – той няма да откаже. На него също му харесва да е с половинката си.
Думите му разтърсиха Андромеда. Макар да заемаше далеч по-висока позиция в йерархията на безсмъртните, той не предполагаше, че желанията му просто ще бъдат на първо място.
– Бих отишла навсякъде с теб – прошепна тя, като емоционално сви възел в гърлото си. – Иди да намериш глупавия Гримоар, за да можем да правим лоши неща заедно голи.
Една дива усмивка и след това той избяга от Убежището. Тя го гледаше, докато вече не можеше да открие дори и намек за сребро, а после се обърна, за да вземе малката си чанта за полета до Африка – земя, която ѝ пееше така, както територията на Александър му пееше, и все пак това щеше да бъде нейния затвор.

Назад към част 45                                                             Напреед към част 47

***

Малко по-късно вървя по коридора към стаята на Николас и Оливия, за да проверя какво става със сестра ми. И виждам Логан в другия край на коридора. Не мислех, че работи; не го бях виждала досега днес – и тялото ми реагира по начина, по който винаги реагира, когато той е близо. Пулсът ми се ускорява, дъха ми се учестява, надеждата и привличането се въртят в стомаха ми, което ме кара да се чувствам леко гадна, но не в лошия смисъл.
Стъпките му изглеждат целенасочени и са насочени директно към мен. Срещаме се пред вратата на спалнята на Оливия. Очите му са тъмни, почти черни от интензивност, и аз се чудя какво ще каже.
– Излизаш ли с онова момче тази вечер?
Не е точно това, на което се надявах.
Но той се навежда толкова близо, че мозъкът ми все още се къса.
– Кое момче?
– Джордж Фултън. Кметът.
– Ами… да. Срещнах го днес на чая. Кралицата ми предложи да отидем… нали знаеш… като приятели.
Не знам защо добавих последната част. Не е все едно, че Логан се интересува. Само когато стиска челюстта си и отмества поглед встрани, ми се струва, че може би е така.
– Няма причина да не отида, нали? – Надеждата в гласа ми е патетично силна.
– Не – казва той тихо. – Няма никаква основателна причина.
За миг никой от нас не помръдва и не мига.
– Ей, Ло! – Обажда се друг охранител от дъното на коридора. – При Кати е тази вечер, нали?
Логан кимва към него и стомахът ми се свива.
– При Кати? – Питам.
– Това е кръчма. Хората от висшата класа обикновено се отбиват в „Козела“, а аз и момчетата – в „Кати“.
– О. Е, тогава предполагам, че и двамата имаме планове за тази вечер.
– Така изглежда. – Той докосва ръката ми, стиска я съвсем леко и през мен преминава онази позната, вълнуваща тръпка. Приближава се, докато минава, и почти прошепва в ухото ми: – Забавлявай се, Ели.
После го гледам как се отдалечава, крачките му са дълги, гърба изправен, а дупето му… апетитно.
И точно по този начин привлекателността на това да отида в музея тази вечер, да отида някъде, където няма Логан, се разсейва като таблетка Alka-Seltzer.

***

Откриването на изложбата на Моне в Националния музей „Уеско“ е голямо събитие – помислете за „Мет Гала“, без костюмите от космическата епоха. Стилистът ме облече в разкошна кралско-синя коктейлна рокля без презрамки, със сребърни токчета на платформа. Късата, прилепнала кройка обгръща секси малката ми фигура, а разкрояването на полата я прави кокетна, а не кичозна. С пуснатата си руса и вълниста коса се чувствам уверена, красива и пораснала. Жена, която отива на изискано светско събитие, а не момиче, което отива на абитуриентски бал. Това е нещо ново за мен.
На входа има преса, фотографи – те крещят с въпроси и се надпреварват да заемат първите места, всички искат да научат за обещаващия политик и сестрата на принцесата. Това ще бъде доста интересно. От сватбата насам се интересуват от мен и от циците ми, въпреки че нито едното, нито другото е много съществено. Беше забавно, пътуване, дива разходка, споделяне на малко парче от светлината на прожекторите на Николас и Оливия.
Но в ярката, щракаща светкавица на фотоапаратите прозрях: това може да бъде и моя живот.
Сега имам връзки с богати и известни хора – такива, които управляват градове, създават закони и управляват държави. Ето какво е имала предвид кралицата през цялото време за моя потенциал – имам потенциала да живея живота на сестра си.
Ако го искам.
И това винаги е въпроса, нали? Къде се виждате след пет години? Кой ще бъдете? Какво искате?

***

Джордж Фултън е мечтаната среща – той е забавен, очарователен, умен и внимателен. Обсъждаме произведенията на изкуството и живота на Моне, докато бавно се разхождаме от една картина към друга. Аз харесвам Джордж. Той е лесен за харесване. Харесвам го така, както харесвам Томи Съливан, Марти или Хенри.
Като приятел.
Но интензивността в очите му не кара вътрешностите ми да се разтопят. Звукът на гласа му не кара коленете ми да се разтреперят. Миризмата на кожата му не ме кара да си мисля за мръсни, мръсни, тайни неща.
Има само един човек, който прави това.
Само един, който някога го е правил.
Така че, както на всяка друга среща, на която съм била от онази ранна сутрин преди повече от пет години, когато слязох по стъпалата в кафенето и се изправих лице в лице с един спиращ дъха красив бодигард с убийствена вратовръзка, мислите ми се отдалечават от срещата… и се връщат направо към Логан.
Картината пред мен изобразява жена, която бродира, а в краката ѝ е малко момиченце. На стената до нея има цитат – мисля, че е от Библията: „Когато бях дете, говорех, мислех и разсъждавах като дете. Но когато пораснах, оставих детските неща…“
Поглеждам надолу към глезена си, където е гравирана татуировката ми с малък лимон. И усещам прегръдката на кобура с ножа, който е увит около бедрото ми – който нося като годежен пръстен, религиозно, всеки ден.
Това е почти шибано поетично.
Аз съм измамник. Не съм смукала лимона на живота – криела съм се зад кората му. Играя на сигурно. Отказвах да поема най-големия риск от всички.
Трябва да загърбя детските неща. Като влюбване в гимназията и мечти за бодигард. Трябва да ги оставя зад гърба си.
Но единствения начин, по който ще го направя, е да се изправя срещу тях – срещу него. Като го изложа на риск, като сложа голото си, биещо сърце на масата, за да го види. И ако той го разбие с чук, добре… тази аналогия се обърна на тъмно… но смисъла е: Логан или ме иска така, както аз го искам, или не.
И е време да разберем. Да го чуя направо от устата на гладуващия като кон. Тогава ще мога да продължа напред. Да продължа напред, със или без него. Но наистина, наистина се надявам да е с него. Че не съм единствената, която изпитва това чувство.
Двамата с Джордж се запътихме към една малка ниша в ъгъла и аз сложих ръка на ръката му.
– Имам да ти кажа нещо.
Той се усмихва.
– Точно си мислех за същото.
И тогава заговорихме по едно и също време.
– Нямам търпение да те видя отново.
– Трябва да тръгвам.
Когато думите ми проникват в него, той плъзва ръце в джобовете си и челото му се набръчква.
– Ами… това е неприятно.
– Съжалявам. Ти си страхотен човек – невероятен човек… но… има и някой друг. Има някой друг от много време насам и нямам представа какво изпитва към мен, но трябва да разбера. Трябва да му дам шанс.
Джордж ме поглежда за няколко мига. След това се навежда и ме целува по бузата.
– Който и да е, той е щастливец.
Усмихвам се в знак на благодарност.
– Ще поръчам колата да те закара, където искаш.
– Не, всичко е наред. Аз съм се погрижил за това. – Поставям ръката си върху неговата. – Лека нощ, Джордж.
Двамата бодигардове на Джордж, които ни придружиха тук тази вечер, остават с него, докато аз излизам от задния вход на музея и викам такси. Време е да грабна съдбата си, да хвана бика за рогата, да хвана лимона с две ръце и да смуча, докато бузите ми се издължат… и може би, ако нещата вървят добре, ще успея да преглътна.

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

Глава 20

Главата ми се обърна рязко към нея.
– Какво?
– Момичето на Доусън…
– Чух какво каза. – Прокарвайки ръце през косата си, не можех да повярвам на това, което току-що беше казала. – Как можеш да си сигурен, че е била тя, Кат? Никога не си я виждала.
– Виждала съм снимката ѝ на листовката, с която я търсят. Това е лице, което не мога да забравя.
Тя седна, потривайки ръце върху коленете си.
– Беше тя.
– По дяволите… – Седнах до нея на дивана, спускайки ръце между краката си. Не можах да осъзная това. – Къде я видя?
– В пощата, след училище – каза тя.
– И ми казваш чак сега? – Засмях се под носа си. – Защото тренираш с Билбо Бегинс и трябваше да изчакаш, докато той си тръгне, за да говориш с мен?
Устата ѝ се отвори и тя кимна. Стисна коленете си и каза:
– Съжалявам, но сега ти казвам.
Кимнах, докато погледът ми се въртеше из стаята, спирайки се върху коледната елха, която помогнах да сглобим и украсим. Господи, това изглеждаше като преди цяла вечност. –
– Боже, аз не… Дори не знам какво да кажа. Бет е жива?
Тя прочисти гърлото си.
– Деймън, видях я с Брайън Вон. Тя е с МО. Бяха спрели отстрани на пътя и вратата на колата беше отворена. Така я видях. Той затвори вратата и изглеждаше ядосан.
Бавно я погледнах и погледите ни се срещнаха. Времето се разтегна, докато шокиращата новина отстъпи място на разбирането. Целият ми свят се разби за миг и след това бързо се възстанови. Бях 99 процента сигурен, че нещо се е случило с Бетани и Доусън я е излекувал. Знаейки как това промени Кат и ако казаното от Блейк е вярно за Министерството на отбраната, което търси хора като Кат, тогава не беше необходимо да съм гений на логиката, за да разбера, че изчезването на Доусън и Бетани, се дължи на Министерството на отбраната, а не на арум.
По някакъв начин Министерството на отбраната е разрало, че Доусън е направил забраненото. Как? Не знаех. Но в този момент това нямаше значение, защото те бяха дошли у дома ми и го направиха… излъгаха Ди и мен. Те бяха изтръгнали света изпод краката ни, а това беше лъжа.
Може би всичко е било лъжа.
Защото ако Бетани все още е жива и е с Министерството на отбраната, тогава Доусън… той също можеше да е жив.
Изправих се на крака, преминавайки в истинската си форма неволно. Гневът удряше като ритъм на стоманен барабан. Играчките по коледната елха издрънчаха, когато вятър се появи в стаята.
Свързах ума си с Кат, като всяка дума беше изпълнена с ярост.
„Тя е с МО? Те ли са отговорни за това?“
– Не знам, Деймън, но това не е най-лошата част. Откъде Министерството на отбраната знаят какво се е случило между Доусън и Бетани, освен ако…?
„Освен ако някой не им е казал?“ Светлината ми започна да пулсира и взрив от топлина изпълни стаята. Но Доусън дори на мен не ми каза, че я е излекувал или че нещо се е случило. Как някой дрг би могъл да знае?
„Освен ако някой, освен мен, не ги е видял и не е заподозрял какво се е случило и ги е издал… “
Тя кимна, докато ме гледаше с широко отворени очи.
– И аз си помислих това. Трябва да е някой, който знае, и това вероятно наистина ограничава групата от заподозрени.
Това означава, че беше някой, когото познавах, на когото имах доверие. Някой, на когото Доусън се е доверил. Топлината се изля от мен. Никога преди не бях изпитвал такъв гняв. Беше живо, дишащо същество. Трябва да знам кой ни е предадал. Тогава ще го накарам да пожелае никога да не е кацал на тази планета.
Кат се изправи, набирайки ръкавите на пуловера си нагоре по ръцете си.
„Деймън?“
Изненадан да чуя гласа ѝ в главата си, защото това беше нещо, което изглежда не ѝ харесваше да прави, аз се съсредоточих върху нея.
„Чувам те.“
Последва пауза.
„Знам, че си адски склонен към отмъщение, но най-важното е, какво ще стане, ако Доусън е още жив?“
Приближих се до нея.
„В такъв случай не знам дали да ще бъда щастлив или тъжен. Ако е жив, къде е? Министерството на отбраната го държи и ако случаят е такъв, през какво е минал? Вече две години?“ В гърлото ми се образува топка от горчива емоция. Какво са му причинили?
„Съжалявам, Деймън. Наистина съжалявам. Но щом е жив, това е добре.“ Кат протегна ръка и я прокара през светлината, докосвайки гърдите ми. Светлината ми започна да пулсира неравномерно, след което се успокои. Тялото ми бръмчеше.
„Това трябва да означава нещо, нали?“ каза тя.
„Да, да, така е.“
Отстъпвайки назад, пожелах да вляза в човешката си форма.
– Трябва да разбера дали брат ми е жив – и ако не е… – Погледнах настрани, челюстта ми беше стегната. – Трябва да знам как и защо е умрял. Ясно е защо са искали Бет, но брат ми?
Кат седна и изтри челото си с длан. Китката ѝ се обърна, разкривайки тъмно лилава синина, обикаляща кожата.
– Не знам… – Тя ахна, когато хванах ръката ѝ. – Какво правиш?
Обърнах ръката ѝ, сбърчвайки вежди.
– Какво е това?
– А? – Тя погледна надолу. – Нищо. Ударих ръката си на плота в кухнята.
В гърдите ми се образуваха ледени висулки, когато вдигнах поглед към нейния. Стоейки над нея, отново открих, че ми е трудно да задържа човешката си форма. Прекалено много емоции ме разкъсваха, но тази синина приличаше на отпечатък от ръка. Сякаш някой я беше сграбчил за китката прекалено силно. Мислите за Бетани и дори за Доусън, отидоха на второ място. Някой я беше наранил? Ако е така, бях почти сигурен, че знам кой — Блейк.
– Сигурна ли си, че си се ударила, защото ако е нещо друго, само ми кажи и този проблем ще бъде решен
Смехът ѝ беше треперещ, но тя завъртя очи.
– Да, Деймън, това е всичко, което се случи.
Боже.
Гледайки я внимателно, трябваше да направя избор. Или да ѝ повярвам, или да убия Блейк без реални доказателства. Въпреки че чувствах, че нямам нужда от много доказателства, за да му сритам задника. Кат ми се усмихна и аз издишах грубо. Тя не би излъгала, защото тази синина не приличаше на следа от нож, хвърлен по нея. Тренировките не трябва да оставят синини и не можех да си представя, че тя ще го защитава.
Отново седнах на дивана, съсредоточен върху Бет и Доусън. Мъничка искра надежда пламна дълбоко в гърдите ми, но се страхувах – дяволски ужасен да ѝ повярвам. Ако го направя и Доусън не беше жив, щеше да е като да го загубя отново.
– Не казвай на Ди за това, става ли? – Казах. – Не и докато не получим някакви следи или нещо подобно. Не искам тя да знае нищо, докато не разберем със сигурност.
– Как ще откриеш следи? – попита тя.
– Каза, че си видял Бетани с Вон, нали?
Тя кимна.
– Ами случайно знам къде живее. И вероятно той знае къде е Бет и какво се е случило с Доусън.
– Откъде знаеш къде живее?
В момента, в който той беше прикрепен към нас, се уверих, че знам къде живее.
– Имам си начини.
Кат пребледня.
– Чакай. О, не, не можеш да го следиш. Това е безумно и опасно!
Извих вежди.
– Сякаш те интересува какво ще се случи с мен, Кити.
Устата ѝ се отвори.
– Наистина ме интересува, тъпако! Обещай ми, че няма да направиш нищо глупаво.
Дали наистина ѝ пукаше? Кой знае?
– Няма да давам обещания, които знам, че ще наруша.
– Уф! Толкова си разочароващ. Не ти казах, за да отидеш и да направиш нещо глупаво.
– Няма да направя нещо глупаво. И дори ако това, което планирам, е рисковано и безумно, това е добре обмислена глупост.
Тя завъртя очи.
– Много успокояващо! Както и да е, откъде знаеш къде живее?
– Тъй като сме заобиколени от хора, които потенциално искат да навредят на семейството ми, аз съм склонен да ги следя така, както те следят мен. – Облегнах се назад, протегнах ръце, докато гърбът ми се изви. Когато я хванах да се взира в мен, не казах нищо за погледа ѝ, а само:
– Отседнал е в къща под наем в Мурфилд, но не съм сигурен къде точно.
Тя се размърда на дивана, прозявайки се.
– Какво ще правиш? Ще чакаш отпред?
– Да.
– Какво? Да не би да си Джеймс Бонд?
– Възможно е – отвърнах аз. – Просто ми трябва кола, която да не се разпознава лесно. Майка ти на работа ли е утре?
Веждите ѝ се повдигнаха.
– Не, утре вечер е почивка и вероятно ще спи, но…
– Нейната кола е перфектна. – Преместих се по-близо до нея. – Дори Вон да е виждал колата ѝ, той няма да заподозре, че е нейната.
– Няма да ти позволя да вземеш колата на майка ми.
– Защо не? – Усмихнах ѝ се. – Аз съм добър шофьор.
– Не в това е проблемът. – Тя се облегна на облегалката на дивана. – Не мога просто да те оставя да вземеш колата ѝ без мен.
Намръщих се.
– Ти няма да се забъркваш в това.
Тялото ѝ се вдърви.
– Искаш колата на майка ми, получаваш и мен. Две в едно.
Наведох брадичка и надникнах към нея.
– Така ли? Тази сделка звучи много по-интересно.
Бузите ѝ пламнаха.
– Като партньори, Деймън.
– Хмм… – Станах, отдалечих се от дивана и спрях на прага. – Бъди готова утре, след училище. Отърви се от Бартоломю с всички необходими средства. И не му казвай нито дума. Двамата с теб ще сме шпиони.
***
Следващата вечер, когато се стъмни, излязох навън и зачаках до колата на майката на Кат. Нямах планове за вечерта. Щях да го играя по интуиция, но ако видех Вон, щях да си поговоря малко с него. Нямаше начин да не направя това.
Малко след пет и половина Кат излезе и тихо затвори вратата след себе си. Посегнах към ключовете.
– Не. Това е колата на майка ми и означава, че аз шофирам.
Стрелнах я с мрачен поглед, но не исках да губя време в спорове. Заобиколих колата и се качих от страната на пътника. Веднага разбрах, че това няма да е удобно пътуване. Тази кола е създадена за членовете на Lollipop Guild.
Кат ме погледна, докато натискаше бутона за запалване и се засмя.
Със свити крака, аз я погледнах намръщено, въпреки че беше хубаво, наистина хубаво да я чуя да се смее отново. Докато обръщаше колата, тя включи радиото на рок станцията и просто за да я подразня, аз го превключих на станцията, която пускаше непрекъснато Елвис. Пътят до Мурфийлд не беше дълъг, но с начина, по който се движехме в момента, си мислех, че ще отнеме часове.
Брадичката на Кат беше вирната напред и аз скрих усмивката си, като погледнах през прозореца.
– И как изпусна Бътърфейс?
– Казах му, че имам планове с майка ми. Не е като да прекарвам всяка минута с Блейк.
Изсумтях.
– Какво? – Последва пауза и след това тя каза: – Какво? Знаеш какво правя с него. Не е като да се мотаем и да гледаме филми.
– Наистина ли знам какво правиш с него? – попитах тихо, взирайки се в размазаните дървета, докато излизахме на магистралата.
– Да.
Свивайки челюсти, наклоних тялото си към нея, което не беше много предвид ограниченото пространство.
– Знаеш ли, не е нужно целият ти живот да включва тренировки с Брадли. Можеш да си вземеш почивка.
– Ти също можеш да се присъединиш към нас. Хареса ми… когато ми помагаше, когато беше с нас – призна тя.
И на мен ми харесваше да ѝ помагам, до момента, в който глупакът можеше да я убие.
– Знаеш мнението ми по този въпрос, но трябва да спреш да избягваш Ди. Липсваш ѝ. Объркана е, не знае какво да си мисли.
– Съжалявам.
– Съжаляваш ли? – Премигнах. – За какво? За това, че си скапана приятелка?
– Не се опитвам да бъда скапана приятелка, Деймън. – Гняв нахлу в гласа ѝ. – Знаеш какво правя. Ти си този, който ми каза да я държа надалеч от това. Просто кажи на Ди, че съжалявам, става ли?
– Не.
– Може ли да не говорим повече?
– Отговорът е не – казах аз, но освен да ѝ дам указания до мястото, където живееше Вон, не казах нищо друго. Не и докато не паркира колата по средата между шестте къщи, до които бях стеснил кръга. – Как върви обучението ти?
– Ако идваше, щеше да знаеш.
Усмихнах се.
– Още ли караш предметите да замръзват във въздуха? Местиш ли предмети? – Когато тя кимна, аз я погледнах внимателно. – Имала ли си неочаквани изблици на сила?
– Не.
– Тогава защо все още тренираш? Нали целта беше да имаш контрол. Ти имаш.
Тя изпъшка.
– Това не е единствената причина, Деймън. И ти го знаеш.
– Очевидно не го знам – отвърнах, отблъсквайки се на седалката. Господи, краката ми бяха изтръпнали.
– Боже, невероятно е как си вреш носа в личните ми работи, а после не щеш да се забъркваш в тях.
– Обичам да говоря за личните ти работи. Обикновено е забавно и винаги е повод за смях.
– Аз не обичам да ги разисквам – сопна се тя.
Въздъхнах, докато се размърдвах на седалката, което беше безполезно в малкото пространство.
– Тази кола е гадна.
– Идеята беше твоя. Аз, от друга страна, мисля, че колата е идеална. Но това може да се дължи на факта, че не съм с размерите на планина.
Изкисках се.
– Ти си с размерите на малка, мъничка кукла.
– Ако кажеш празноглава кукла, ще те нараня. – Тя нави верижката на медальона около пръстите си. – Разбра ли?
– Да госпожо. – Гледах я как се взира напред. Минаха няколко секунди, преди тя да се прозее. Въпреки че нямаше много светлина от близките улични лампи, които си пробиваха път в колата, виждах умората във всяка черта на лицето ѝ. Виждах го всеки ден в продължение на една седмица, ставаше все по-зле и по-зле.
Аз въздъхнах.
– Изтощена си. Ди е притеснена. Тя няма да спре да ме тормози да те проверявам и да разбера какво не е наред, тъй като не излизаш с нея.
– О, значи отново се връщаме към това, че целта ти е да направиш сестра си щастлива? Получаваш ли бонус точки за това, че си ме питал?
– Не. – Протегнах ръка, нежно хванах брадичката ѝ и насочих погледа ѝ към мен. – Притеснен съм. Притеснявам се по хиляди различни причини и мразя това – мразя чувството, че не мога да направя нищо по въпроса. Всичко се повтаря и при все, че виждам това ясно като бял ден, нищо не мога да предотвратя.
Гърдите ѝ се повдигнаха с леко вдишване, докато погледът ѝ търсеше моя. Вдигайки ръката си, тя обви пръсти около китката ми, вдишвайки рязко, когато статичното електричество прескочи от кожата ми към нейната. Не каза нищо, както винаги, но в този момент, докато ме гледаше с остро чувство на отчаяние, осъзнах, че не просто мълчи. Имаше думи, които искаше да каже. Те бяха в очите ѝ и в напрегнатите бръчки на красивото ѝ лице. Те висяха във въздуха между нас, неизказани.
– Съжалявам – прошепна тя.
– За какво?
– За всичко. За това, че не излизам с Ди и че съм ужасен приятел на Лиса и Кариса.
Тя дръпна ръката ми, докато се обръщаше да погледне през предното стъкло, премигвайки няколко пъти.
– И съжалявам, че не спрях да тренирам. Разбирам защо не искаш. Наистина. Разбирам, че не искаш да съм в опасност и че нямаш доверие на Блейк. Най-вече знам, че се страхуваш, че ще свърша като Бетани и Доусън – каквото и да им се е случило – и искаш да ме защитиш от това. Разбирам. И това… убива ме, като знам, че те боли, но трябва да разбереш защо трябва да се науча да контролирам и използвам способностите си.
– Кат…
– Остави ме да довърша, става ли? – Тя ме погледна и когато кимнах, продължи. – Това не е заради теб и това, което искаш. Или от какво се страхуваш. Става въпрос за мен – моето бъдеще и моя живот. Разбира се, не знаех какво искам да правя с живота си, когато стигна до колежа, но сега съм изправена пред бъдеще, в което, ако изляза от обхвата на бета кварца, ще бъда преследвана. Като теб. Майка ми ще бъде в опасност, ако аруми ме усетят и ме проследят до дома. И го има и МО.
Ръката ѝ стисна обсидиана.
– Трябва да мога да защитавам себе си и хората, на които държа. Защото не мога да очаквам винаги да си до мен, за да ме защитаваш. Не е правилно или честно към двама ни. Ето защо тренирам с Блейк, а не да те ядосам. Не го правя заради него. Правя го, за да мога да застана до теб като равна, а не да бъда някой, когото трябва да защитаваш. И правя това за себе си, за да не разчитам на никого да ме спаси.
Облегнах се назад, затваряйки очи. Всички ужасни неща, които ѝ бях казал, когато я срещнах за първи път, че е слаба и че не е достатъчно добра, ме удариха право в лицето. Бях причинил тази нейна нужда да расте и да тлее вътре в нея.
– Знам – казах след няколко минути, осъзнавайки, че вероятно съм го знаел през цялото време, но бях твърде надут, за да го приема. – Знам защо искаш да правиш това. И го уважавам. Да, но ми е трудно да стоя настрана и да позволя да се случи.
– Не знаеш какво ще се случи, Деймън.
Разтривайки челюстта си, се загледах през предното стъкло. Малки люспи сняг се носеха надолу и се топяха в момента, в който стигаха до колата.
– Трудно е. Това е всичко, което мога да кажа по въпроса. Уважавам това, което искаш да направиш, но е трудно.
Измина дълга тишина и Кат продължи.
– Както и да е, какво ще правим, ако видим Вон?
– Все още не съм мислил толкова напред.
– Еха. Добър план. – Тя направи пауза. – Наистина се съмнявам, че Бетани е в някоя от тези къщи. Би било твърде опасно.
– Съгласен съм, но защо са я извели на публично място? Където може някой да я види?
Тя поклати глава.
– Останах с ясното впечатление, че Вон не беше много щастлив. Може би е избягала.
Погледнах я.
– Това би имало смисъл. Но Вон, добре, той винаги е бил глупак.
– Познаваш ли го?
– Не много добре, но той започна да работи с Лейн няколко месеца преди Доусън да „изчезне“.
Последната дума беше трудна за изричане.
– Лейн отговаряше за нас от Бог знае колко време и тогава Вон се появи. Той беше там, когато ни казаха за Доусън и Бетани. – Горчивите спомени запушиха гърлото ми. – Лейн изглеждаше искрено разстроен. Сякаш Доусън не беше просто някаква вещ, а човек. Може би се е привързал към него през годините. Виж… – Прочистих гърлото си. – Доусън имаше такъв ефект върху хората. Дори когато се правеше на много умен, нямаше как да не го харесаш. Както и да е, на Вон не му пукаше.
Кат се пресегна през малкото пространство между нас и стисна ръката ми. Погледнах я и след малко поставих ръката си върху нейната. Нещо пламна между нас – по-силно от физическо, много по-дълбоко. Дръпнах се назад, гледайки как снегът пада на по-едри люспи.
– Знаеш ли какво си мислех?
– Какво? – попита тя след малко.
Облегнах се на седалката, за да не ми се схванат краката.
– Ако Министерството на отбраната знае какво можем да правим, тогава никой от нас не е наистина в безопасност. Не че някога сме били, но това променя всичко. – Погледнах към нея. – Не мисля, че ти казах благодаря.
– За какво?
– За това, че ми каза за Бетани. – Усмихнах се леко.
– Ти трябваше да знаеш. Ти….чакай. Ето.
Два фара осветиха улицата. Това беше поне петата кола, която излизаше на пътя, но това беше SUV. Примижах.
– Това е.
Черната кола намали скоростта и спря на алеята пред едноетажната къща. Вратата на шофьора се отвори и Вон излезе, намръщен, докато вдигаше поглед към небето. Ръцете ми се свиха в юмруци. Вратата на друга кола се отвори и на светлината се появи фигура.
– По дяволите – казах аз, като разпознах жената. – Нанси е с него.
– Е, всъщност ти не планираше да говориш с него, нали?
Аз повдигнах рамене.
– Да, донякъде.
– Това е лудост. Какво щеше да направиш. Да влезеш с взлом в къщата му и да искаш отговори? – Когато кимнах, тя зяпна. – А след това?
– Това е нещо, което все още не бях обмислил.
– Боже – промърмори тя. – Ти си абсолютен аматьор в цялата тази шпионска работа.
Аз се засмях.
– Е, не можем да направим нищо тази вечер. Ако един от тях изчезне, вероятно няма да е кой знае какво, но двама това би повдигнало твърде много въпроси.
Те изчезнаха в къщата. Вътре лампите светнаха и тогава някой, предположих, че беше Нанси, мина пред прозореца и дръпна завесите.
– Хъм – каза Кат. – Среща насаме?
– Може ще правят малко бау-чика-пау-уау.
Тя ме погледна.
– Пфу!
– Тя определено не е мой тип. – Погледът ми се спусна към устните ѝ. – Но сега това ми влезе в главата.
– Ти си като разгонено куче – каза тя, малко задъхано.
– Ако ме погалиш, аз ще…
– Дори не довършвай това изречение. – Устните ѝ трепнаха. – И махни това невинно изражение от лицето си. Знам… – извика Кат и подскочи на седалката. Главата ѝ се удари в тавана на колата.
– Какво? – извиках.
– Арумиец – ахна тя, измъквайки парчето обсидиан изпод пуловера си. – Нализо е! Нямаш ли обсидиан в себе си?
Напрегнат, огледах пътя. Не усещах нищо. Странно.
– Не. Оставих го в колата си.
Тя се втренчи в мен.
– Сериозно ли? Оставил ли си единственото нещо, което убива врага ти в колата?
– Не е като да ми трябва, за да ги убия. Стой тук. – Понечих да отворя вратата, но тя ме хвана за ръката.
– Какво?
– Не можеш да излезеш от колата. Ние сме точно пред къщата им! Ще те видят. – Разсъждаваше тя и, по дяволите, мразех логиката. – Все още ли сме достатъчно близо до Скалите?
– Да – изръмжах аз. – Те ни защитават на около петдесет мили във всяка посока.
– Тогава просто стой мирно.
Седенето неподвижно не беше нещо, на което бях фен, но се справих, когато една сянка започна да се движи нагоре по улицата, по-тъмна от нощта. Бавно поклатих глава. Как не го усетих? Арумът се плъзна към бордюра и се понесе върху тънкия слой сняг. Беше ясно на къде отива – към къщата на Вон.
– Какво по дяволите? – Поставих ръце на таблото.
Арумът прие форма, облечен в черно яке. Светлорусата му коса леко се развя, когато се приближи до входната врата и натисна с пръст звънеца. Вон отвори вратата и направи гримаса. Устата му се раздвижи и аз разпознах име, а след това той отстъпи встрани, позволявайки му да влезе в къщата му.
– Свети маймунски топки – каза тя. – Това наистина ли се случи?
Облегнах се назад. Яростта ми се надигна.
– Случи се. И мисля, че открихме как Министерството на отбраната знае на какво сме способни.
– Работят заедно ли? Извънземна майчице… Защо?
– Вон произнесе име — Резидън. Прочетех го по устните му.
– Какво ще правим сега?
– Това, което искам да направя, е да взривя къщата им, но това би привлякло твърде много внимание.
Тя стисна устни.
– Без съмнение.
Имаше един човек, с когото вярвах, че трябва да говорим, на когото можем да се доверим, защото в този момент трябваше да говорим с някой за това. Това, което видяхме, надхвърляше Кат и мен.
– Трябва да отидем да видим Матю – казах аз. – Сега.

Назад към част 19                                                          Напред към част 21