Автор: LiglatA

Глава 40

Когато пристигнахме в Аралинт, Ривен стоеше до портала. Вече бяхме преминали през един в Мъртвата гора и друг покрай бреговете на езерото на Елверат, за да пристигнем насред Тъмната гора и да прекараме целия ден в преходи през гората.
Цялото ми тяло ме болеше. Държах себе си и Маерал на коня само с воля. Не усещах върховете на пръстите си, а останалата част от ръката ми пулсираше от умора. Това не беше нищо в сравнение с Врейл, която се беше свлякла толкова напред на коня, че мислех, че ще се набоде на рогата. Дъхът ѝ хриптеше от счупените ребра и безкрайното пътуване. Не бяхме имали време да се погрижим за храна или дори да си починем.
– Хвани я – изръмжах аз на Ривен. Той се затича към Врейл, а сенките му се проточиха след него и се извиха около крайниците ми. Веждите му се смръщиха, когато забеляза почернялото ѝ око и разрязаната ѝ устна. – Внимавай с ребрата ѝ – казах аз, докато той сваляше Врейл от седлото и я държеше в ръцете си.
Ривен събра юздите на коня, спирайки и моя. Придърпах Маерал по-високо на гърдите си и бавно вдигнах единия си крак над гърба на коня ни. Ривен се затича към мен и уви една ръка около кръста ми. За миг той понесе и тримата, докато остави тялото ми да се свлече към твърдата земя.
Ръката му намери бузата ми и се плъзна надолу към врата ми, докато преценяваше останалата част от тялото ми за наранявания. Погледнах към него, а топлината се върна в крайниците ми с прилива на електричество от докосването му. Устните му представляваха твърда, права линия, която съвпадаше с дълбоката бръчка между веждите му. Един непознат би си помислил, че изглежда жесток, готов да убие, но аз знаех, че това не е вярно. Беше почти див от притеснение.
– Не си ранена? – Гласът му се пропука накрая, когато най-накрая издиша.
– Освен че отчаяно се нуждая от душ, съм добре. – Притиснах Маерал по-близо до гърдите си.
Погледът на Ривен най-сетне се спря на нещо друго, а не на мен. Той повдигна вежди.
– Кой е това? – Попита той, без да може да види лицето на Маерал на фона на тялото ми.
Врейл отвори едното си око и погледна Ривен през гъстите си мигли.
– Тя няма да каже. Питах я толкова много пъти. – Главата ѝ се отпусна назад върху ръката му и тя заспа.
Дадох на Ривен същия отговор, който бях дала на Врейл тристате пъти, когато тя ме беше питала.
– Не можеш да бъдеш първия, който знае.
Очаквах Ривен да се възпротиви, да попита отново по някакъв друг начин, но той само кимна. Изражението на лицето му беше нежно и разбиращо. Пълно доверие. Гърдите ми трепнаха от това мълчание. Целият Мирелинт вярваше, че съм лъжец и заплаха, но вярата на Ривен ми даваше достатъчно сили да направя това, което трябваше да се направи.
Кимнах надолу по пътеката към мястото, където се издигаха побратимените дървета.
– Трябва да тръгваме, почти е залез. – Ривен кимна и извади шепа пресовани цветя, като ми подаде две. Преминахме през портала и се приземихме в Тъмната гора един до друг.
Две кълба от феена светлина зависнаха на поляната. Ривен ги размаха по пътеката с махване на ръка.
– Ферон усети, че се приближавате към Сил’абар. Така разбрах, че трябва да съм там и да чакам.
Преглътнах.
– За да ме заведеш на размирици или на посрещане?
Ривен изпусна бавно и дълбоко дъх. Част от дългата коса на Врейл се развя от кръглата ѝ буза.
– Старейшините не са доволни, че си тръгнала. Приеха го като знак на неуважение.
Знаех, че ще го направят, но това не правеше удара по-лесен за приемане. Ако старейшините ме смятаха за предател на Елверат, истината вече нямаше значение.
– Очаквам, че Тарвел и Колин ще организират празненство в моя чест, когато Старейшините ме изхвърлят и ми вземат спомените. – Преглътнах. – Или по-лошо.
Сенките на Ривен се пръснаха по горската земя като назъбени парчета стъкло, след което се извиха срещу корените и дърветата, плъзгайки се като змии. Гласът му беше твърд и злобен.
– Ако го направят, и двамата ще отговарят пред мен. – Ръцете на Ривен се превърнаха в юмруци срещу краката и гърба на Врейл.
– Не ме учудва, че искат да стоят далеч от теб. – Посочих към сенките, които бяха започнали да се мятат и да се скубят една друга.
Ривен само похърка в отговор.
Стигнахме до края на пътеката. Можех да видя дървото Мирам, осветено в топлото сияние от залязващите слънца. Ривен спря до мен, докато аз се подготвях.
Обърнах се към него.
– Ти върви напред. Нека първо да видят теб и Врейл и да повикат лечителите.
– Аз съм с теб, Кира. – Думите бяха властни и силни, като гръм, който се разнася през бурно небе. Но гръмотевицата можеше да се чуе само след като мълнията беше достатъчно смела, за да се пропука сама.
– Трябва да остана сама. – Обърнах се към Ривен, като се надявах, че доверието му няма да се разколебае.
Ноздрите му се разшириха, докато изпускаше дълбоко дъх.
– Очакваш да те изоставя? Не ме интересува какво мислят Елверинците – аз се съюзих с теб, както се съюзявам с теб и сега.
Подарих му мека усмивка.
– И двамата знаем, че те не виждат двама съюзници, когато ни погледнат. Те виждат ловджийка и нейната плячка, уловена в капан. Ривен, моля те, дай ми това.
Обикновено очите на Ривен горяха като виолетовите пламъци, които се бяха разгорели в столицата, но сега бяха твърди като лед. Вече нямаше надежда да ги стопли.
– Значи сме в задънена улица. Ако пренебрегна желанията ти, ще те загубя. Ако направя това, което желаеш, те пращам при вълците. – Цялото му тяло повяхна като кафяво цвете, което окончателно се поддава на зимата.
– Аз съм Острието – казах аз, като се опитах да звуча по-леко, отколкото някой от нас се чувстваше. – Може би все пак ще оцелея при вълците.
Ривен не се засмя. Той дори не дишаше.
– След като Старейшините вземат решението си, аз съм твоя. – Притиснах целувка към рамото му. – За толкова време, колкото имаме. – Сърцето ми се свиваше, знаейки, че ако решат за изгнание, това може да е само за минути.
Нещо в Ривен се пречупи и сенките му избухнаха. Те покриха цялата поляна, стигайки до бурените над нея и закривайки светлинките, светещи от дървото Мирам. Ако Елверинците не са знаели, че сме тук преди, то тогава го научиха сега.
Ривен ме погледна за последен път. Дългата му черна коса покриваше половината му лице, но под нея все още виждах маската, която носеше. Напомни ми за съпругите на моряците в Пристанището на смъртните, които стояха покрай пристанището с вдигнати в колеблив замах ръце, докато изгаряха този спомен в съзнанието си, без да знаят дали той няма да е последния, който някога ще споделят със своя моряк.
Сенките на Ривен избледняха, докато той си тръгваше. Видях, че около дървото Мирам започва да се образува тълпа, когато три силни удара от барабан отекнаха в горичката. Малко кълбо от феена светлина се завъртя около главата ми, като с всяко преминаване се приближаваше към Маерал. Погледнах към нея и видях как клепачите ѝ се отвориха леко, за да се затворят отново.
– Ти си в безопасност – прошепнах в ухото ѝ на елфически. – Дълго време си била на тъмно. Дръж очите си затворени, докато лечителите успеят да ти помогнат.
Тя се изкашля срещу гърдите ми. Беше слаба и немощна, точно каквато беше станала през седемте века пленничество. Тя вдиша дълбоко и мека усмивка се откъсна от пълните ѝ, напукани устни.
– Джиабита, – прошепна тя. Гласът ѝ звучеше като вятър, който духа през счупено, прашно стъкло.
– Да. – Гърлото ми пламна, докато правех първата си крачка към дървото Мирам. – Ти си у дома.
Усмивката на Маерал нарасна, а после главата ѝ отново се притисна към мен и отново потъна в онзи дълбок сън. Вървях бавно с нея. Всяка крачка ми се струваше, че се провирам през метри кишав сняг, но това бяха само суровите погледи на Елверинците. Те се разделиха пред мен, докато вървях, като ми направиха достатъчно място, за да мога да пристъпя през тълпата към Мирам, където ме чакаха старейшините.
Някои изръмжаха, докато минавах покрай тях. Родители стискаха децата си, сякаш щях да ги изтръгна от ръцете им. Повечето вдигнаха ръце, за да предпазят носовете си, докато минавах. Вече не усещах дори миризмата на почвата и гниенето от Маерал. Миризмата беше изпепелила ноздрите ми преди часове.
Погледнах нагоре и видях Ферон и Сира да стоят с четиримата старейшини, които държаха съдбата ми в ръцете си. В центъра беше Даритир, която ме гледаше с любопитен блясък в тежко затворения си поглед. Всеки от тях носеше изражение на стръмно разочарование, докато вървях към центъра на града.
Колин стоеше на изток от Мирам. Лицето му беше почти радостно, когато ми се усмихна.
Ферон пристъпи напред. Помислих си, че се кани да говори, но вместо това се обърна към Даритир, която започна да се подписва. Той ѝ преведе.
– Ти открито показа презрението си към това събрание и нашия народ, като избяга от нашия съд. – Ферон изрече думите по обичайния си спокоен начин, но от разгорещеното изражение на лицето на Даритир и от начина, по който древните ѝ ръце се подписваха с твърди, категорични движения, разбрах, че тя далеч не е спокойна.
Наклоних глава.
– Винаги съм планирала да се върна, за да свидетелствам, но въпрос от по-голяма важност ме задържа настрана. – Подготвих се за острия удар на думите на Даритир.
– По-важна от волята на Елверинците? – Тя ме погледна надолу и имах чувството, че самият въздух притиска раменете ми, забивайки ме в земята. Пристъпих напред с крак.
Кимнах.
– И по-важно от живота ми.
Даритир не вдигна отново ръце, само вдигна брадичка и сведе очи към мен. Ферон ми кимна да продължа.
– Вярвам, че светлите феи все още съществуват, и аз ще бъда тази, която ще ги открие. – Заговорих силно, така че целият град да чуе как думите ми отекват от ствола на дървото Мирам. В тълпата се разнесе въздишка, но Даритир трябваше само да вдигне ръка, за да я заглуши.
– Врейл и аз тръгнахме към Кората в търсене на отговор, който ще ми помогне да ги намеря. Очаквахме да се върнем, преди да бъде свикано събранието, но Врейл беше заловена. Не можех да я оставя да бъде поредния халфлинг, който умира в лапите на Аемон. – Посочих мястото, където Врейл лежеше на земята, заобиколена от елфически лечители. Николай я погали по косата и придърпа главата ѝ в скута си.
– Не оставям приятели след себе си. – Стиснах зъби, докато се взирах в клатещата се глава на Колин. Обърнах се и се обърнах към тълпата. – Сега осъзнавам, че можех да бъда по-откровена относно причините, поради които се съюзих с Ривен. Защо в продължение на десетилетия съм работила, за да спася колкото се може повече халфлинги. Но думите ми не означаваха много за Ривен, когато сключихме сделката си, така че предполагам, че сега нямат голяма стойност и за вас.
Обърнах се към Даритир.
– Намериха ме в Разлома на Кален. Пукнатина, толкова широка и дълбока, че само най-древната магия би могла да я направи. – Кимнах на Николай. – Спечелих доверието му, както и доверието на Сира и Ривен, когато се заклех с кръвна клетва, че никога няма да навредя на Николай.
Очите на Даритир трепнаха, когато Ферон приключи с подписването на казаното от мен. Тя се обърна към Николай.
– Вярно ли е това?
Той кимна и отговори и с език, и с ръка.
– Ривен и Сира също станаха свидетели на това.
Даритир се обърна към старейшините зад нея. Сира стоеше сред тях и също кимна веднъж.
– В онзи ден се обвързах със сигурността на един Елверианец, но сега ще се обвържа с всички вас. – Грабнах кинжала от кървав камък с една ръка и внимателно прибрах дръжката между Маерал и ръката, която я държеше. Прокарах свободната си длан по острието, докато то се сгъсти с кръв.
Пристъпих към дървото Мирам и прокарах ръка по него.
– Кълна се в теб, че никога няма да предам Елверин. Искам да сложа край на Аемон и короната му също толкова, колкото и ти.
Тихият шепот отекна в горичката. Погледите на всички бяха насочени към Даритир, която изучаваше окървавената следа, която оставих върху дървото.
– Не можеш да отмениш клетвата. Всяко предателство би означавало смъртта ти.
– Животът ми ще завърши в служба на халфлингите и Елверинците. – Вдигнах брадичката си по-високо, докато улавях Даритир в погледа си. – Обещавам ти.
Даритир не проговори в продължение на дълго мълчание. Чувах как сърцето ми пулсира в черепа, но не се отдръпнах от погледа ѝ. Тя кимна веднъж.
– Ти даде своя обет. Ако решиш да го нарушиш, нека магията на Елверат те призове. – Тя погледна смачканото тяло на Маерал. – Изглежда, имаш още една изненада.
Прочистих гърлото си и кимнах.
– Имаше двама Елверинци, заключени в подземията на Аемон. Не можех да оставя нито един от тях.
Тънките, бели вежди на Даритир се повдигнаха.
– Двама? – Погледът ѝ се спря на елфа в ръцете ми.
Кимнах, преглъщайки толкова трудно, че имах чувството, че гърлото ми ще се скъса. Погледнах към Сира и Николай, като сега говорех само на тях.
– Когато бях дете, ме държаха в най-дълбоките килии на Кората. Изгубена в мрака в продължение на години, преди кралят да реши да ме изпрати в Ордена. Бяха пет дълги години, години, които оцелях само защото някой друг беше затворен в съседната килия. Елф, който доскоро имах всички основания да смятам за мъртъв.
Сира направи малка крачка напред. Дебелите мускули по шията ѝ се бяха напрегнали, от страх или надежда, не знаех. Николай само примигна, гледайки напред-назад между тънкото снопче в ръцете ми и лицето ми, докато стоеше.
Прочистих гърлото си, преди да заговоря колкото се може по-силно.
– Върнах се, за да доведа Маерал Ниевен у дома.
Николай замръзна. Устата му беше отворена, а очите му представляваха широки кръгове, които отказваха да мигнат. Веждите на Сира се сгърчиха с дълбока линия, докато тичаше към мен. Внимателно вдигна сестра си от ръцете ми, като обърна лицето ѝ, за да я види за пръв път от векове. Кафявите очи на Сира проследиха чертите ѝ, съпоставяйки ги със спомена за Маерал в съзнанието си. На лицето ѝ разцъфна разпознаване, а в очите ѝ се появиха сълзи. Тя падна на колене като паднало перце, като се увери, че Маерал е на сигурно място в прегръдките ѝ, преди да се сгромоляса и да издаде толкова силен плач, че разтърси дърветата.
Тримата лечители, които бяха наобиколили Врейл, се затичаха към Сира и Маерал. Започнаха да преглеждат крайниците ѝ, разкривайки раните по кожата ѝ, които бяха толкова дълбоки, че разкриваха костите ѝ. Те зашепнаха помежду си.
– Елфически сън.
– Язви по всяка точка на натиск от дясната ѝ страна.
– Трябва незабавно да я изкъпем.
– Започнете баните.
– Вземете и Рейх.
Един от по-малките лечители, елф с кръгло лице и меки ръце, хвана Сира за рамото.
– Трябва да я вземем веднага.
Сира поклати глава и затегна хватката си върху Маерал.
– Аз ще я заведа в стаята на лечителите. – Тя се изправи с Маерал на ръце, минавайки покрай Николай, който беше неподвижен като статуя.
Очите на Николай се спряха на измършавялото лице на Маерал. Разпознаването не се уталожи бавно, а удари Николай в корема толкова силно, че той изгуби дъх и падна на колене. Той ме погледна, сякаш беше вцепенен, несигурен дали това, което вижда, е истина или сън.
– Майка? – Прошепна той.
И тогава припаднах.

Назад към част 40

КЛИО

Клио се намръщи на Лире. Той се намръщи обратно на нея.
Седяха един срещу друг на масата и позите им бяха почти еднакви – наведени напред, с ръце, сгънати на полирания дървен плот, втренчени един в друг. Или поне тя гледаше него. Въпреки намръщената му физиономия, тя беше сигурна, че забавлението кара кехлибарените му очи да блестят така.
Той не използваше никаква магия. Сърцето ѝ се разтуптя.
Тъй като се надяваше да продължи обиколката си, беше разочарована, когато рецепционистката я заведе направо в малката заседателна зала. Пространството беше топло и приветливо, със саксийни дървета в ъглите и богато дърво, което контрастираше на белите стени. Лире се бе присъединил към нея няколко минути по-късно и словесната битка бе започнала.
Той попита за магазина за заклинания и тя разказа прикритието, което бяха измислили с Касия – че преди да дойде в Хризалис, е проучвала различни тъкачи на заклинания. Не беше сигурна, че той е повярвал на историята ѝ.
Беше го попитала защо е бил в онзи магазин за заклинания. Той не си направи труда да измисли история, а отвърна с друг свой въпрос.
Беше поискала остатъка от обиколката си. Той отказа, като се позова на нейната безопасност. Точните му думи бяха „ходеща катастрофа“ и „достатъчно щети за един ден“. Тя го помолила да донесе някои от техните първокласни заклинания, за да ѝ ги покаже. Той отказа и това. Всъщност той отказа да направи всичко, което тя поиска.
И така, те бяха тук, тя се взираше, а той мълчаливо ѝ се смееше.
– Ще се опиташ ли изобщо да ми продадеш нещо? – Попита тя.
– Всъщност искаш ли да купиш нещо?
Паниката премина през стомаха ѝ, но преди да успее да изрече нещо унищожително, тя разбра, че той търси реакция. Той не знаеше, че тя няма никакво намерение да завърши покупката.
– Домът ми е под заплахата на Ра. Сигурна съм, че дори един подземен човек знае репутацията на Ра. Не можем да въоръжим воините си само с експлозивни заклинания. Силите ни са твърде малко. Нуждаем се от нещо – нещо плашещо.
– Страшно – повтори той съмнително.
– Нещо, което ще накара Ра да се замисли дали да ни нападне.
– Като например?
– Това не е ли твоя отдел? Казвам какво искам и вие го осигурявате?
– Добре. – Той се облегна назад на стола си и сви пръсти зад главата си. – Ако търсиш магически коз, ние нямаме нищо такова.
Тя почти пропусна думите му, твърде разсеяна от лежерното му разтягане. Когато влезе в стаята, той беше хвърлил лабораторната си престилка през облегалката на стола, а тъмносинята му риза прилепваше към торса му по най-разсейващ начин – старателно загатваше за мускулестите равнини на гърдите и корема му.
Спусна ръце и опря лакти на масата, като отново я разсея с това, че дългите ръкави на ризата му се вдигнаха нагоре, оставяйки твърдите мускули на предмишниците му, покрити с прекрасна златистокафява кожа, открити за нея. Това трябваше да е естествения му тен. Не беше като да може да придобие тен без слънчева светлина.
– И така – продължи той, за да върне мозъка ѝ в правия път, – предполагам, че „плашещо“ означава нещо, което ще направи ограничените ви сили да изглеждат непобедими, или нещо толкова отвратително, че никой няма да иска да срещне войските ви на бойното поле?
– Бих… – Тя преглътна. – Бих предпочела първия вариант.
Той повдигна вежда.
– Ами, знаеш ли, ако започнеш да обръщаш враговете си навън, те няма да искат да се бият с теб.
– Вие имате заклинание, което може да обърне хората навън?
– Не. Но това е добра идея, не мислиш ли?
– Не! – Изпъшка тя, отвратена от тази мисъл. – Това е най-лошото нещо, което някога съм… – Тя направи подозрителна пауза. – Не говориш сериозно, нали?
– Съвсем сериозно. Чудя се как ли би изглеждал човек, който е обърнат. Смяташ ли, че скелетът му би…
Тя вдигна ръка.
– Ще спреш ли?
Той се усмихна.
– Така че никакви заклинания отвътре навън. Какво друго тогава?
– Нямаш предложения? Освен това.
Той замислено извърна очи към тавана.
– Честно казано, Клио, ние нямаме нито едно заклинание, което да спечели войната, а всичко, което може да се доближи до него, така или иначе не се продава.
Защо името ѝ в неговия дълбок, хипнотичен глас я караше да припада? Тя тайно прокара ръка пред очите си, за да го огледа с асцендента си. Освен обичайния си арсенал от тъкани, той не използваше активно никаква магия. Толкова ли беше безпомощна да му се противопостави?
– Най-добрият ти залог – продължи той – е умела комбинация от бойни заклинания, с които да спечелиш категорично първите си няколко конфликта. След това вероятно няма да има повече нашествия.
– Задръж. Какво беше това за заклинанията, които не се продават?
– Те не се продават, така че…
– Но за какви заклинания става дума?
– Кой знае? Не следя всеки прототип, замислен някога от майстор тъкач.
Хм. Лире умееше да контролира посоката на разговора, но този отговор беше подчертано уклончив. Беше готова да заложи още няколко диаманта, че той е добре информиран за тези опасни „прототипи“ – и че не иска тя да знае нищо за тях.
– Мога ли да видя тези прототипи?
– Определено не.
– Но…
– Не се случва.
Тя се намръщи. Той я гледаше сериозно, но в устата му се появи хумор. О, боже. Трябваше да не мисли за устата му. И защо той отново ѝ се смееше беззвучно? Трябваше да поработи върху това да бъде по-заплашителна. Тъй като той вече беше видял лицето ѝ, тя не се беше захванала със сложния си костюм, а вместо това беше облякла само комбинацията от горнище и пола без ръкави за тази втора среща.
– Не си много полезен – обвини го тя.
Усмивката му се освободи и тя почти се разтопи на стола си.
– След като не можеш да си купиш тези заклинания, какъв е смисъла да ти ги показвам?
– Това ще ми даде добро настроение за преговори за заклинания, които мога да купя.
Той се облегна назад и потупа с пръст пълната си долна устна, привличайки вниманието ѝ обратно към устата си.
– Мога да измисля по-добри начини да подобря настроението ти.
Топлина обля бузите ѝ и тя бързо го провери отново. Все още не използваше магия. По дяволите.
– Флиртуваш с мен? – Попита тя, полупаникьосана.
– Това едва ли би било професионално.
– А какво за теб е професионално до сега?
Той се усмихна.
– Не бих казал, че това е силната ти страна.
Тя не можеше да оспори това. До този момент самото понятие за делово поведение се изплъзваше от ръцете ѝ. Тя прочисти гърлото си.
– Така че, хм, имаш ли някакви други предложения, освен заклинания отвътре навън, които не съществуват?
Той сви рамене.
– Знаеш ли, ти си ужасен в това консултиране – съобщи му тя.
– Забавно е да го споменеш. Това не е обичайната ми работа.
Любопитството я завладя.
– Ако майсторите тъкачи обикновено не правят консултации, защо ти?
– Това е дълга история. Достатъчно е да кажа, че не се предполага, че трябва да се наслаждавам на това.
Тя свъси вежди.
– Толкова ли съм ужасна за работа?
О, не. Дали сега тя флиртуваше с него? Не. Определено не го правеше. Не. Не флиртува.
По лицето му се разля бавна усмивка и стомахът ѝ спадна. По дяволите. Тя флиртуваше, а той беше забелязал.
– Ами, – заекна тя, отчаяно търсейки подходящите думи, за да върне дискусията в правилната посока. – Искам да кажа, че ми трябват… някои… бойни заклинания.
– Така каза.
Гласът му се беше задълбочил, а всяка дума се носеше с мъркане. Бавна топлина премина през центъра ѝ. Тези кехлибарени очи я привличаха, потапяха я в топлина и тя не можеше да отвърне поглед. Толкова много искаше да се пресегне през масата и да го докосне, да усети тази медено загоряла кожа и слаби мускули.
Предупредителните камбани прозвучаха в черепа ѝ и тя стисна очи. След като ги отвори, тя го погледна отново – и видя златистите пипала на магията, които се извиваха около него като невидим дим.
– Ах! – Изкрещя тя, скачайки на крака.
Опита се да скочи и той, а ирисите му блеснаха в черно, тъй като шока задейства защитните му инстинкти. Столът му се наклони назад – и той се преобърна заедно с него. Той и столът се удариха в пода с бурен трясък.
Той се повдигна на лакът и се загледа със затъмнени ириси.
– Какво, по дяволите?
– Използва афродезия върху мен! – Изкрещя тя, като го обвиняваше с пръст.
Блясъкът му отслабна.
– Аз?
– Ти… – Тя примигна. Нима не осъзнаваше, че го прави? Не. Той беше инкуб. Просто се преструваше на невинен. – Ти го направи. Знам, че си го направил.
С мъка се изправи на крака и вдигна стола си. Седна на него, подпря се с лакът на масата и очите му отново станаха кехлибарени.
– Ако можеш да предоставиш повече подробности за военната стратегия на вашето кралство – каза той, като звучеше делово, макар и все още несправедливо секси, – мога да подготвя предложения за най-ефективните комбинации от заклинания.
Тя отново примигна. Това беше то? Той не искаше да признае, че се е опитал да използва магията си за съблазняване върху нея? Щеше да се преструва, че това не се е случило?
С неудоволствие се спусна обратно на стола си, като го наблюдаваше подозрително с все още фокусиран аспер въпреки главоболието, което щеше да ѝ причини. Предложението му за комбинации от заклинания не беше това, от което се нуждаеше. Беше признал, че някъде тук има заклинания, твърде силни и опасни, за да бъдат продадени, и тя трябваше да ги види.
– Колко време ще отнеме едно предложение? – Попита тя, като си спечели момент за размисъл.
– Бързаш ли?
– Ами – каза тя сухо, – освен предстоящата гибел на родината ми, не знам колко от тази безкрайна нощ мога да понеса.
– Страхуваш се от тъмното?
– Едва ли. Но тази непрекъсната чернота ми действа тежко на нервите. Липсват ми слънцето, луната и звездите. – Едва след като заговори, тя се замисли, че може би не е трябвало да споделя подобни неща с врага си.
Само че Лире не се чувстваше като враг. А това беше още по-опасно.
Той я изучаваше и тя трябваше да отвърне поглед, преди да попадне за втори път под магията на очите му. За нейна изненада той се отдръпна от масата.
– Ела с мен.
– Какво? Къде?
Без да отговори, той отвори вратата и влезе в коридора. Клио го последва, като погледна гърба му с благодарност. Начинът, по който ризата прилепваше по правилния начин… твърде разсейващ. Хормоните ѝ бяха излезли извън контрол. С подсмърчане тя направи няколко крачки, за да го настигне, и застана до него.
Той я поведе през лабиринт от вътрешни коридори, прекъсвани само от затворени врати. Когато завиха зад ъгъла и тя съзря приемната в края на коридора, помисли, че я изпраща обратно в гостилницата. Вместо това той спря пред една на пръв поглед случайна врата и я бутна. Отвъд прага девствените бели стени свършваха и на тяхно място се появиха скучни, тъмни бетонни тухли. Слаби светлини трептяха над главите, едва осветявайки металното стълбище, което се спускаше дълбоко в мрака.
– Къде… – Тя се отдръпна нервно, когато Лире тръгна надолу по стълбите.
– Това е просто пряк път – каза той през рамо. – Побързай.
Прехапала устни, тя тръгна след него.
– Пряк път до къде?
Той отново не отговори. Спуснаха се надолу, което се равняваше на две подземни нива, преди стълбите да свършат на малка площадка с голяма, подсилена стоманена врата. Върху металната врата бяха поставени най-сложните защити, които тя някога беше виждала.
Лире застана пред нея, като ѝ препречи пътя.
– Какво гледаш, Клио?
– Н-нищо.
– Не?
Без да откъсва поглед от нея, той протегна ръка и докосна стената вдясно. Тя погледна натам и видя втора, по-малка врата с вградена в нея много по-проста ограда. Той прокара пръсти по нея, като накара линиите и руните на заклинанието да затанцуват, преди магията да потъмнее. Беше отключил предпазителя, без да погледне какво прави.
– Първо дамите.
Тя направи колеблива крачка към втората врата и той се премести, като държеше тялото си между нея и силно оградената врата – умишлено блокирайки гледката ѝ. Знаеше ли той за способността ѝ да чете магии? Не беше подозирал нищо по време на последната им среща. Може би просто е бил изключително предпазлив.
Със страх, който гъделичкаше стомаха ѝ, тя отвори по-малката врата и откри тесен коридор, обвит в мрак. Краката ѝ се вкорениха в пода.
– Мислех, че не се страхуваш от тъмното.
Мъркащият глас на Лире прошепна точно в ухото ѝ и тя се извърна, за да го види застанал почти върху нея. Той вдигна ръка. Над дланта му се появи светеща сфера и той я хвърли покрай нея в коридора.
Неговата светлина ги изпревари в тъмнината. Неподходящите мисли за него бяха последното нещо, което ѝ хрумна, докато се чудеше дали не я води в капан. Но защо би го направил? Защо сега? Нямаше смисъл.
Коридорът, подобен на тунел, се преодоляваше за няколко минути, но усещането беше за часове. В края му се отвори стълбище. Изкачиха два етажа до нивото на земята, но стълбите продължаваха да се издигат, да се въртят и да се въртят отново, докато се изкачваха още по-високо. Минаха поне през четири врати по стълбището, но той игнорира всички. Нямаше прозорци, нямаше поглед навън, който да подскаже къде я води.
Накрая стълбите свършиха при друга врата. Тази изобщо не беше обезопасена.
Той хвана дръжката и я отвори. Светлината заля стълбището, заслепявайки я, докато пристъпваше през прага след него. Топъл, свеж бриз затанцува по кожата ѝ и подръпна косата ѝ.
Тя беше навън. И вече не беше тъмно.
Устата ѝ се отвори, докато се взираше. Стоеше на покрива, а пред нея се разстилаше Асфодел на дневна светлина.
Дървени постройки с червени керемидени покриви и черни калдъръмени улици образуваха криволичещ лабиринт. На една пресечка от тях се простираше сградата на „Хризалис“, а близкия канал блестеше на слънцето. Но именно гледката отвъд стените на имението привлече вниманието ѝ.
Високи планини от тъмен камък се извисяваха над небето със заснежени върхове, обграждайки долината, в която се намираше Асфодел. По склоновете на хълмовете имаше дървета с високи, въжени стволове и бодливи листа, а земята беше покрита с тъмна зеленина, която не беше трева – нещо повече от гъст мъх.
Тя се завъртя в бавен кръг, като огледа околните върхове. От едната страна на Асфодел се откриваше дълбок каньон като тъмен белег по дъното на долината, прехвърлен от единствения сводест мост, по който бяха минали при пристигането си. От другата страна долината се простираше надалеч. Ниски хълмове прегръщаха криволичеща река, която накрая се срещаше със стените на имението и захранваше мрежата от канали, която я пресичаше.
Беше красива – тъмна, свирепа, драматична красота, толкова различна от пищния, ярък Надземен свят.
Лире се приближи до нея, а погледът му беше насочен към лицето ѝ, а не към гледката.
– По-добре?
– Това е… – Тя се обърна към него. – Но как? Беше тъмно, когато дойдох тук – нямаше никакъв признак на зора. Как може толкова бързо да е пълен ден?
– Нашите дни и нощи не са толкова предсказуеми, колкото на Земята. – Той погледна нагоре. – Изглежда, че облаците ще се разсеят след още няколко минути. Гледай.
Тя изпъна врат назад, докато бледия пласт се завихряше от силния вятър високо горе. Появиха се сини петна и един лъч златиста слънчева светлина се освободи и се спусна в долината. Тя примижа. От облаците надничаше нещо друго.
Облаците се завихриха и разпръснаха и тя изведнъж се почувства замаяна.
Част от небето беше запълнено от огромен, тънък полумесец, подобен на земната луна, но пет пъти по-голям. Но това не беше луна. Беше планета. Бели и златисти облаци се въртяха по извънземната ѝ повърхност, а до огромния полумесец две сестрински слънца блестяха ослепително.
В небето имаше планета, но не шокът от нещо толкова неочаквано беше откраднал дъха ѝ. Беше защото я беше виждала и преди.
– Лире. – Тя го хвана за ръката. – Лире, това е…това е…
Той кимна.
– Същата планета, която можеш да видиш в небето на Надземния свят.
– Но как… какво… – Тя замълча, неспособна да събере мислите си, за да говори последователно.
– И преди сме имали клиенти от Надземния свят – сви рамене той. – Така че съм чувал сравнението. Теорията гласи, че и двата ни свята са луни на една и същапланета.
– Не мога да повярвам, – прошепна тя. – Защо не съм чувала за това преди?
– Малцината хора от Надземния свят, които са били в Подземния свят, не са дошли тук за приятна ваканция, така че можеш да си представиш причините, поради които може да не искат да рекламират вътрешните си познания.
Планетата беше толкова болезнено позната, че вътрешностите ѝ се свиха от копнеж, а очите ѝ се насълзиха.
– Толкова е красива – прошепна тя, едва издавайки звук. – Толкова отдавна не бях… сякаш отново съм у дома.
– Толкова отдавна… не си била в Надземния свят?
Осъзнала какво е казала, тя се изправи. Също така осъзна, че все още се държи за ръката му, и отдръпна ръцете си назад.
– Аз… просто ми се доиска да си почина.
– Вече? – Каза той сухо. Но начинът, по който погледът му се плъзна замислено по лицето ѝ, опроверга тона му.
Тя направи жест към небето.
– Как протичат вашите дни и нощи?
– Затъмнението току-що приключи – обясни той. – Сега ще получим еквивалента на един „ден“ слънчева светлина, преди да навлезем в много дълга нощ – около двадесет и четири часа пълен мрак. Следва още един „ден“, след което затъмнението ще се повтори, което е около девет часа тъмнина. Целият процес се нарича цикъл и е еквивалентен на три дни на Земята.
– Двадесет и четири часова нощ? – Повтори тя невярващо. – И така, колко е дневната светлина спрямо тъмнината тук?
– Хм, ами ако включим дългите периоди на здрач като част от нощта, всеки цикъл е около една трета светъл и две трети тъмен или почти тъмен.
– Уау.
– Има причина да се нарича нощно царство – каза той забавно.
– Не те ли притеснява? Толкова много тъмнина?
– Не. Харесвам тъмнината. По-хладно е, по-тихо, въздухът е по-свеж. В ясни дни може да стане доста горещо.
– Хм. Надземния свят е по-скоро като Земята. Дните и нощите са еднакво дълги.
– Технически погледнато, дните ни са еднакво дълги с нощите ни. Просто посредата има едно много дълго затъмнение.
Тя поклати глава учудено.
– Защо ме доведе тук?
– Помислих си, че ще ти покажа един добър първи поглед, след като си толкова критична към всичко.
– Не съм била съдия.
Той просто я погледна.
Тя се намръщи.
– Е, може би до някъде, но до сега не е било точно забавно.
– Не? Искаш да кажеш, че да се залепиш за вратата не е било забавно?
Тя сгъна ръце.
– Това беше изцяло по твоя вина.
Той се усмихна, после се наведе напред, по-близо, и в гласа му отново се появи мъркането.
– Нищо лошо, нищо лошо, а?
Тя се отдръпна, а по бузите ѝ се появи руменина и усмивката му се разшири. Той пъхна ръце в джобовете си и се облегна назад, за да погледне към небето, примигвайки срещу яркостта. Ирисите му светеха като разтопено злато.
– И така, – промърмори той, – какво сега?
– Какво имаш предвид?
– Искаш ли да изготвя предложение или нещо друго?
Тя подреди мислите си. Гледката му на слънцето беше още по-впечатляваща от обикновено и тя не можеше да мисли трезво. Каза си да откъсне поглед от него, но очите ѝ не се подчиниха.
Обикновените бойни заклинания на Хризалис нямаше да ѝ помогнат, а предложението щеше да отнеме в най-добрия случай няколко часа. Щяха да я изпратят обратно в гостилницата да чака, където нямаше да има никакъв шанс да надуши някой от онези прототипи, за които беше споменал. Без да ги види, тя щеше да се прибере у дома само с безполезно предложение на хартия. Дори и всичко останало да се провали, тя се нуждаеше от нещо, което да занесе на Бастиан.
– Не мисля, че комбинацията от заклинания ще е достатъчна – каза му тя. – Моите хора пак ще трябва да се борят с Ра, а това трябва да избегнем на всяка цена.
– На всяка цена – промълви той.
– По време на обиколката ми каза, че ако Хризалис няма това, от което се нуждая, вие ще го направите за мен.
Той се дръпна към нея.
– Искаш да ти изтъка нещо по поръчка?
Тя кимна, изненадана от равния му тон.
– Нещо, което може да сплаши Ра и да го накара да се откаже от завоеванието си.
– Това ще е много скъпо.
– Ирида е готова да преговаря.
– Цената може да е по-висока от тази, която можете да платите.
Веждите ѝ се набръчкаха. Дали това беше подтекст на заплаха или на предупреждение?
– Това ще отнеме време, – продължи той. – Много време. Мислех, че бързаш.
Защо се опитваше да я разубеди? Не искаше ли да ѝ продаде нещо изключително скъпо? Каквото и да искаше да каже, мнението му нямаше значение, както и цената – защото Ирида нямаше да плати нищо извън първоначалната им вноска. Трябваше ѝ само да види прототипа на Хризалис, а след това да го копира сама. И докато чакаше да ѝ направят тъканта по поръчка, щеше да има време да потърси онези други заклинания, за които Лире беше споменал.
– Ако се върна у дома без заклинанието, от което се нуждая, това няма да помогне с нищо – каза му тя. – Това трябва да е заклинание по поръчка.
Той я гледаше толкова дълго, че ѝ се наложи да се пребори с желанието да се свие. В лицето му вече нямаше хумор.
– Добре. Аз ще направя всичко необходимо.
Тя въздъхна с облекчение, въпреки че беше объркана от реакцията му.
– Благодаря ти.
Без да казва нищо, той се отправи към стълбището.
– Лире? Исках да попитам…
Той погледна назад и недружелюбният му поглед почти я накара да замълчи. Не знаеше защо е станал толкова студен, а и ѝ липсваше чаровния Инкуб, с когото може би бе флиртувала по-рано. Търсейки кураж, тя все пак изтръгна въпроса.
– Нещо, което ме притесняваше… защо счупи онази бутилка с живак в магазина за заклинания?
– Беше инцидент.
– И двамата знаем, че не е било така. Просто искам да знам защо.
Той я изгледа мълчаливо, преди най-сетне да проговори.
– Живакът се използва за изработване на най-смъртоносните, най-отвратителните видове кръвна магия. – Обърна ѝ гръб и се насочи към вратата. – Жалко обаче, че го пропилях. Може би щяха да го използват за твоето нестандартно тъкане.
Той изчезна по стълбите.
Сърцето ѝ биеше в ребрата, но не от вълнение. Ужасът пропълзя през нея и докато тръгваше след него с бавни, неохотни крачки, се чудеше дали не прави голяма грешка.
Ако само знаеше коя част е грешка.

Назад към част 14

Глава 21

Вандерфилд отсъстваше две седмици. И единствената ми връзка с него беше чаронометър, който редовно слагах на ръката си. Потенциалът прескачаше като дива Виверна, ту издигайки ме до върха на надеждата, ту хвърляйки ме в дълбоката бездна. Понякога магията ми падаше до само няколко единици и в тези случаи бях толкова щастлива от това. Но след това единиците отново излитаха и аз направо изпаднах в паника, когато видях стрелата да скача нагоре. Сънувах Аш всяка нощ, чувствах неконтролируемо привличане и аз ходих няколко пъти към него, мръзнех отпред, взирайки се в прозорците, но да вляза зад стените на лазарета отново, не посмях. Стоях и гледах стрелката на уреда и шепнех ядосано.
– Махайте се при собственика си! Лоши магии, лоши! Вредни! Хайде, къш… махайте се от мен! – И със страх си мислих, какво бих направила, ако отново видех страшната цифра деветдесет и осем единици. Лицето на Камелия Янсен постоянно се появяваше пред очите ми, а аз разтърсвах глава опитвайки се да прогоня плашещите мисли. А когато виждах стрелката лениво да се мести, отстъпвайки от черния сектор, ми идваше направо да започна да танцувам и ми ставаше топло на душата в същото време. А на сутринта всичко започваше отначало.
Няколко дни след Подбора, професора по разрушение се върна и първото нещо, което направи, беше да почука на стаята ми. Заклинателят изглеждаше уморен, но ми нареди да му разкажат всичко, което се бе случило в Рантриум. И след като изслуша подробния ми доклад се замисли.
– Значи сте успяла да унищожите защитата на Аспида без заклинание? – По някаква незнайна за мен причина Аодхен не беше доволен от новината, дори изглеждаше притеснен. – Не знаех че това е възможно. Имали сте късмет, че е започнала паника и никой не е забелязал действията ви. От друга страна, кой би повярвал… сигурно всички са крещели нещо.
– Професоре, ще се оправи ли Аш?
– Той е по-добре. – Аодхен погледна челото ми и въздъхна. – И престанете да мръзнете под стените на лазарета, Тина! Вие и Аш споделяте един потенциал и той не харесва разстоянието между вас. Опитайте се да устоите на това! – Професорът си тръгна от стаята ми недоволен, като ми нареди да пия горчива отвара, за общо подсилване на организма и да се концентрирам върху уроците.
В крайна сметка, въпреки последните събития и преживявания, никой нямаше да отмени предстоящите изпити в академията. И те препускаха стремглаво към всички изплашени студенти с пълна скорост, като парен локомотив без машинист! Студентите позабравиха за купони и чаените партита, бяха се заровили до шия в учебниците и дори някои се разхождаха по коридорите с носове забучени в тетрадките и трескаво записваха и мърмореха нещо. А аз, за късмет дори успях да се разболея. Дали беше от настъпилата зима, или беше от моите разходки в студа не разбрах, но една сутринта почувствах гърлото си сякаш бях глътнала кълбо бодлива тел, а бузите ми щяха да експлодират от напиращата жега.
Точно преди урока, Рийвс отново ме хвана в коридора. И както обикновено той ме стискаше в обятията си, което ме караше да се изчервявам диво. И въпреки че той правеше това редовно, всеки път аз чувствах непреодолимото желание да пропадна в дън земя.
– Къде е моята злобичка? – Измърка младежа, погалвайки ме по гърба. – Търсих те навсякъде.
След състезанието популярността на Клифорд рязко беше нараснала. Но пък, самия недосегаем по някаква причина започна да се дразни всеки път, когато беше хващан в коридора от хилавите си обожателки с напарфюмирани писма. От пликовете им се носеше опияняваща миризма примесена с любовни магии, страстни признания и обещания във вечна любов. Аз игнорирах всички тези прояви на момичешки глупости.
– Махни ръцете си от мен… – измърморих, обръщайки се на другата страна.
– Защо така? Всичко е част от сделката, Адърли. Всякакви докосвания са позволени на обществено място. Все пак сме в академията, а не в Магистериума, тук всичко е допустимо. – Той ме погали по гърба, а аз се насилих да не трепна. – Между другото, така и не ме поздрави за победата в Подбора… злобичке моя. Избяга толкова бързо, че изобщо не успях да те намеря. Къде беше? Не те намерих във вагончетата.
– Пристигнах с момчетата от доброволките… – излъгах, ругаейки се за лъжата.
– Така ли? А аз исках да те заведа на ресторант, за да вечеряме заедно.
– Теб изобщо ли не те интересува какво се случи? – Не издържах и се троснах. – Аш беше твой приятел… нали? – Недосегаемият видимо посърна, но ме погледна ядосано.
– Точно така… беше! Искаш да говорим за него ли? – Изсъска младежа. В дълбините на очите му проблеснаха диви искри. – Или за теб? Забрави ли условията на договора ни? Ти чие момиче си Адърли?
– Твоя… – измърморих аз. – Слушай, може ли да тръгвам? Трябва да уча!
– Не заслужавам ли целувка от моето гадже? – Каза Рийвс, усмихвайки се лукаво. Стори ми се че всички в коридора и дори персонажите от указателните картини вече се взираха в нас. Ученици започнаха тихо да си шепнат. И почти щях да се смиря и да го целуна, но не можах. Вътре в мен се бореха протеста и съжалението.
– Длъжни ли сме да правим това публично? – Казах тихо. – От това ли имаш нужда?
– Сякаш ти пука, Адърли. Когато сме насаме изобщо не си по-ласкава.
Изведнъж Клифорд стана мрачен и рязко се отдръпна. В дълбините на сините му очите проблесна мълния на зараждащ се гняв. Понякога изобщо не разбирах какво има недосегаемия в ума. И ми ставаше все по-трудно да се правя на влюбена. Вярно, Рийвс се стараеше и за двама ни, а аз просто стоях. Но все пак бих предпочела да се скитам под прозорците на кралския лазарет, премръзнала от хапещия вятър, а не да стоят тук в топлите обятия, но някой друг!
– Не разбирам защо имаш нужда от мен… – въздъхнах тежко. – Слушай, може би е време да вземеш триумфално да скъсаш с мен? А аз ще страдам демонстративно, обещавам! И на всички ще разкажа, за това колко невероятно добър си! Ти получи това, което искаше… след Подбора всички във ВСА те боготворят. Дори са организирали нов фенклуб на невероятния Клифорд! Само погледни тези второкурснички! Та, те са готови буквално да те изядат!
– Ревнуваш ли? – Отговори бързо Рийвс. Без да погледна дори към момичетата. Аз свих рамене в недоумение, а младежа се намръщи. Но, улавяйки любопитните погледи на студентите, Рийвс отново сложи обичайната си маска на веселяк и ме щипна по носа.
– Усмихни се, злобичке. Имам добри новини за теб.
– Омръзнала съм ти, а ти си намерил нова жертва? – Изтърсих с надежда аз, а недосегаемия се засмя.
– Не… по старому, все още съм целия твой. И искам да се позабавлявам малко днес, ще уредя парти и ще поканя моите приятели. А ти си основнота украшение на партито ми!
– Какво? Няма да ходя никъде… – възмутих се аз, но Рийвс само се засмя снизходително.
– Разбира се, че ще го направиш. И облечи нещо привлекателно… искам да те видят всички зашеметяваща. И не спори! Адърли, ние имаме споразумение. Аз изпълних своята част от договора ни, а ти постоянно се опитваш да се измъкнеш от своята. – Погледнах го тъжно и въздъхнах разкаяно. И беше прав, Рийвс ми помогна много, какво можех да кажа. Но отчаяно нямах никакво желание отново да се мотая сред недосегаемите. И затова използвах последния си аргумент.
– Но аз трябва да уча! Изпитите идват много скоро, а аз не съм подготвена…
– Не бъди скучна, никога не съм харесвал момичета, обсебени от знанието. Не претоварвай красивата си главица с глупости, злобарке! – Недосегаемият ме удари под гърба и смеейки се на възмущението ми, той си тръгна.
Гледах след него намръщено. – В главата на Рийвс е само забавлението, а мен заплахата от изключване или провал на изпитите ме плашеше до смърт. – Искаше ми се да отида в библиотеката, но гърлото ме болеше безмилостно. – Може би след училище все пак ще трябва да отида на лекар.
Аодхен не се появи за своя предмет; той отново беше заменен от заместващия го професор Майлс. Затова студентите със спокойствие се приготвиха или да подремнат, или да преговорят знанията си по други предмети. И точно в този момент се върна Аш. Той просто отвори вратата на аулата, влезе и се огледа, без да обръща внимание на суматохата около него. Студентите, като видяха Вандерфилд, започнаха да се побутват с лакти и отваряха уста учудено, някои дори потриха очи, а от всякъде се чуваше шепот. Неколцина се втурнаха напред да го поздравят, други спряха колебаещи се и пребледнели, явно спомняйки си историите за проклятието, и болестта, която отнела магията му, или може би някои други слухове от които академията кипеше като котел със зловонна отвара, който беше на път да прелее!
– Той загуби…
–Почти беше убит от Аспида…
– Не можа да се справи…
– Първият Вандерфилд, който не успя да победи черното същество…
– Видяхте ли само? Колко зловещо беше…
– Той загуби…
– Загуби…
– Загуби!
Упоритите гласове бръмчаха, проникваха в ушите като гнусни насекоми, от които ми се искаше да избягам и да се скрия! Или да скоча и да изкрещя, за да накарам всички да мълчат. Идваше ми дори да запаля нещо отново! Но на Аш очевидно това изобщо не му пукаше. Той внимателно и дръзко огледа аудиторията и под неговия арогантно-подигравателен поглед шепота просто замираше, а клюкарите извръщаха очи и навеждаха погледи. Аз тихо си поех въздух и се сниших на мястото си.
Вандерфилд вежливо поздрави професора и тръгна по пътеката между масите. Той вървеше както винаги, безупречно облечен, само малко по-блед от обикновено. Забелязах под снежнобялата риза и сакото му със знак BCA, едва забележима превръзка, пристегната около гърдите на недосегаемия. Черна ръкавица както обикновено покриваше дясната му длан, а в маншетите благородно проблясваха златните ръкавели. Вандерфилд се огледа наоколо с безразличен поглед и седна зад една маса. Само че по някаква причина не на обичайното си място в зоната на черния сектор, а встрани от всички. И това породи нова вълна от шушукания, коси погледи и въпроси. А когато урока свърши, Аш се изправи гордо и си тръгна също толкова мълчаливо. А аз вместо на Хералдика се затътрих до лазарета, а лечителката ахна, когато ме видя.
– Скъпа, ти наистина си много зле! Имаш спешно нужда от лекарства и почивка!
– Не мога, изпитите идват скоро… – изкашлях се аз.
– Какви ги говориш! Ако не започне моментално лечение, болестта ще плъзне навсякъде тук! – Тя постави ръката си на гърдите ми и отсече. – Никакви уроци! Разбра ли? Аз няма да позволя!
Погледнах към вратата, обмисляйки дали да избягам преди да е станало твърде късно. Вместо да обяснявам на добрата лечителка, че нямам време и възможност да лежа на легло в лазарет! – Но аз трябва да пиша доклади, трябва да уча чароит, трябва да практикувам материализация! Не ми остава никакво време до първия изпит! Защо ли изобщо дойдох?! Мислеше си, че ще ти дадат някакъв магически еликсир… на ти сега! – Но само като си отворих устата, бях задавена от раздираща гърлото ми кашлица!
– Веднага в леглото! – Заповяда лечителката. – Незабавно! Само това оставаше сега, да заразим и други ученици! – И преди да имам време да се опомня и да протестирам, ми поставиха в скута дълга платнена риза, помогнаха ми да се преоблека, и ме мушнаха под одеялото.
След броени минути гърлото беше намазано със зеленикав вонящ мехлем и увито с дебел бодлив вълнен шал. На масата до леглото ми наредиха редица флакони с тинктури и няколко вида хапчета, всички те горчиви и отвратителни до ужас. Г-жа Хил ми нареди да ги вземам на всеки половин час, разклати ми строго пръста си във въздуха и напусна. А аз останах сама в празната болнична стая, където имаше още три легла, но за мое щастие сега бяха празни.
Само след няколко часа изпаднах в депресия. – Колко ненавременна е тази болест! Имам толкова неща за вършене на главата си… а аз съм тук по гръб и си лежа! Може би ще мога да избягам? Едрата г-жа Хил надали щеше да ме гони по коридорите на ВСА? Въпреки че може да се оплаче на Аодхен… а с него не бива да се шегува човек. Като се върне обратно… само това оставаше да ме прикове към кревата! – Съвсем се вкиснах. Но в следващия момент се оживих, когато чух познат мъжки глас зад стената. Сърцето ми направо подскочи, а вътре в мен възникна притегателно и сладко чувство. – Което означаваше само едно…
Вратата се отвори и Аш влезе приковавайки погледа си в мен. Бях бледа, разрошена, увита в грубия шал и одеялото. Той се засмя, дръпна един стол до леглото ми и седна, свободно кръстосвайки крака. – Вандерфилд изглежда безупречно… но нали току що се върна от болницата? Не трябва ли да изглежда смачкан и нещастен? Как е възможно? – Сакото подчертаваше широките му рамене, а на ръбовете на панталона можеш направо да се порежеш, а големия камък върху иглата на врата му проблясваше подчертавайки острите си линии. – Гадина… безупречно копеле! Не трябваше толкова много да се тревожа за него! Такъв като него никоя Аспида не ще го изяде… защото ще се задави от надутия му егоизъм! – Кихнах, сякаш за да потвърдя мислите си. Аш помълча любувайки се на непрегледния ми вид още минута и промълви.
– Ти идваше… – сърцето ми заби лудо, посегнах към носна кърпаичка, която любезно ми предоставиха в лазарета. Скривайки лицето си зад нея измърморих.
– Нямам представа за какво говориш. – Аш се изправи рязко, хвана кърпичката, която използвах като барикада срещу изгарящия му поглед и бавно я издърпа от ръцете ми, след което се взря внимателно в лицето ми.
– Ти беше в кралския лазарет. И под прозорците ми… всеки ден! Не ставах, защото не можех, но те усещах. Защо?
– Исках да се уверя, че Аспида със сигурност те е довършил и няма да можеш да правиш отново с мен глупавите си експерименти… – измърморих, осъзнавайки, че е глупаво да отричам. – По дяволите каква неприятност само е тази lastfata! Не може да имаш никакви тайни! – Иначе ти добре ли си почина?
– Не беше зле. Сънувах интересни сънища… приказни. Представяш ли си?
– Не… имам лошо въображение.
– Ами ще ти разкажа тогава. Сънувах, че дойде в стаята ми… и се хвърли да ме целуваш.
– Глупости… бълнувал си!
– Беше доста реалистично бълнуване. А също и каза, че не можеш да живееш без мен, и че ме обичаш невероятно.
– Иска ти се… не съм казвала това! – Възмутих се аз, задавяйки се когато видях подигравателната му снобска усмивка. Вандерфилд се засмя тихо, а аз усетих как бузите ми почервеняват.
Направо ме подлудява… той просто ме проверява! – Намръщих се и забивайки нос в грубия шал изсъсках. – Защо си дошъл? – Снобът спря да се смее и между светлите му вежди отново се появи лека бръчка на челото му.
– Ти успя да ми предадеш част от потенциала, за да мога да се излекувам… как го направи?
– Нима се надяваш, че ще ти кажа магическо заклинание, което ще може да те върне в черния сектор? Да не би да реши, че съблазняването не помага достатъчно и си мислиш, че има друг начин? – Задавих се закашляйки се. След като избърсах устата с носна кърпичка, поклатих глава с неприязън. – Повярвай ми… ако знаех такива думи, отдавна да съм ги изрекла. Не искам нищо твое… – троснах се още повече аз, Аш мълчеше и ме съзерцаваше, след миг мълчание каза.
– Но в лазарета успя…
– Просто не исках да те видя как умираш… не схващаш ли! Добре де… наистина те целунах… – възкликнах аз. – Но това си беше на риск, не разбираш ли? Можеше и да не се получи. И сега нямаше да си тук…
– И ти щеше да бъдеш щастлива!
– Господи… а аз съм била трудна? Можех просто да не дойда… идиот такъв! – В малката стая се възцари тишина, прекъсвана само от дрезгавото ми дишане. Вандерфилд ме разглеждаше внимателно без да мига, а аз гледах квадратите на одеялото си докато бузите ми направо изгаряха. Изведнъж чух смях, вдигнах изненадано глава.
– Сладка ризка… – ухили се Аш взирайки се в старомодните украшения на врата ми и нелепия груб шал.
– Принудиха ме да я облека… – сопнах се аз, дръпвайки одеялото си по-високо. – И защо се чувствам като разголена под погледа му? – И въобще какво… спри да се хилиш! Научи това, за което дойде… така че изчезвай! Отърви ме от присъствието си…
Вандерфилд мълчаливо стана отвори вратата и излезе. Изглеждах малко объркана когато вратата хлопна. – Отиде ли си… – изведнъж почувствах желание да заплача. – Не, това не е необходимо сега, колко глупаво се отразява болестта на разума ми! – Но нямах време дори да си го и помисля, когато вратата пак се отвори, Аш влезе и отново седна на стола! Този път с огромна чаша бульон в ръце, отделяща неустоима ароматна пара.
– Ти..
– Трябва да ядеш, слугиньо. Невъзможно е да гледам вечно гладните ти очи. Направо не на момиче, а на бездомна котка. Или на някаква котка… – той изсумтя подигравателно. – Опърпано коте…
– Майната ти… изчезвай… – казах възмутено и се закашлях отново.
– Благодаря… но май ще остана.
– Защо… необходимо ли е? – Вандерфилд забарабани с пръсти по масичката.
– Скоро са изпитите. И ти няма да можеш да се справиш. Разгледах докладите, за напредъка ти.
– Какво? – Задавих се от възмущение.
– Каквото чуваш? Г-жа Хил каза, че ще останеш в болницата цялата седмица, а може би повече. Ако си си мислила да избягаш, по добре се откажи веднага… тук вратите са омагьосани. Дори аз не можах да намеря изход! Разбира се беше преди време, когато…
– Плашиш ме! – Изсумтях аз. – В кралския лазарет също всичко бе омагьосано! Забрави ли?!
– Ще останеш тук и ще се лекуваш… – ъгълчетата на устните на Аш потрепнаха. – И това няма да се обсъжда повече. Но, ще изостанеш с основните предмети и няма да имаш време да се подготвиш за изпитите. Затова аз… ще ти помогна.
Бях толкова изненадана, че направо останах без думи за няколко минути. – Може би има нещо в лекарството за кашлица… някаква ужасяваща трева и сега страдам от халюцинации? Снобът Вандерфилд ще ми помагал? Да уча? Халюцинирам ли?!
– Спри да ме гледаш така! – Не издържа Аш и се тросна.
– Но защо ти е нужно това? – Проплаках аз, той отново забарабани с пръсти по масата. Зелените му очи, издадоха за миг объркване, тогава той вдигна глава и попита.
– Ако можехме да намерим способ… ти наистина ли си готова да се откажеш от потенциала?
– Разбира се… – отвърнах без да се замисля.
– Но защо? – Аш изглеждаше шокиран. – Магията е всичко, Адърли. Всичко!
– Не е всичко… – прекъснах го решително. – А аз не искам да я получа… по този начин, Вандерфилд.
– Удивително благородство за момиче от Котловината… – провлачи Аш. И примижавайки, той кимна. – Добре тогава… в лазарета имах време да помисля. И аз стигнах до извода, че сме като две слепи котета, които нищо не разбират и са съвсем беззащитни. И това не ми харесва, Адърли… въобще не ми харесва. И да се справим с това, ще можем само заедно. Затова аз ти предлагам да сключим примирие… спираме безсмислените спорове и обединяваме сили си в търсете отговори. Споделяме си взаимно информацията и си помагаме за всичко заедно.
– Вандерфилд… приятеля на слугинята. Аха… – засмях се аз. – Ти самия вярваш ли си… на тази глупост?
– Не се сприятелявам с момичета… – ядоса се той. – Партньори… Адърли. Ние можем да сме партньори…
Изсумтях презрително и тъкмо щях да откажа, но за миг се замислих. – И на мен ми се струва, че имам нужда от… партньор. И колкото и да е странно, сега мога да вярвам само на тази руса гадина! Все пак, на кого друг да разкажа за своите тайнствени видения и страховити събития?
– Добре, съгласна съм. Прав си, трябва да направим нещо и не можем да се справим по сами. – Аш наклони глава.
– Не можем да се справим сами… – повтори той замислено и кимна в знак на съгласие.
– Но аз имам условия… – изсъсках войнствено. – Няма да разпитваш за… Рийвс. Ще си казваме винаги истината. И… вече няма да ме наричаш слугиня, празна или както там ме наричаш! – Аш видимо стисна зъби, но кимна.
– Не съм сигурен само, за последното, слугиньо… – усмихна се саркастично копелето. – А сега да започваме. Щом притежаваш моята магия, тогава трябва да бъдеш достойна за нея, Адърли! Няма да ти позволя да се провалиш на първите си изпити! – С надменен поглед той бръкна в чантата ми, извади учебник по хронология и го отвори. Аз само примигнах с очи, топлейки пръстите си върху чашата бульон. – Хайде… пий – нареди Вандерфилд. – Пий и слушай. Не бива да говориш за момента, което е добре, защото ще ми спестиш вечните си глупости. Еее… до къде сте стигнали… да видим. Ясно, възкачването на трона на Елдвиг Коварния, неговото управление и битката на тримата крале. Така…
И без да обръща внимание на онемелия ми поглед, Вандерфилд започна да чете. А малко след тогава просто остави учебника и започнах да разказва. Някак си неусетно изпих бульона си и даже пих горчивите сиропи и хапчета, докато слушах Аш. Оказа се, че той е отличен разказвач и за царуването на великите крале знае не по-малко от уважавания професор по Хронология. Кадифеният глас на Вандерфилд беше като хипнотизиращ, дори открих, че никога до преди това етапите от историята на кралството не са ми били толкова очарователни. След като приключи с царете, преминахме към Чароит. Думите наистина ми бяха трудни, гърлото ме болеше безмилостно, а езика ми изглеждаше подут. Затова Аш отново нареди да мълча и да слушам.
– Ще ти обясня основните заклинания от втори клас. Повтаряй си на ум, Адърли. Не си отваряй устата! – Хвърлих възмутен поглед на нахалника, но Аш дори не ми обърна внимание.
Той съсредоточено разлистваше тетрадките ми и правеше смешни гримаси, гледайки моите драсканици. А аз си спомних перфектния почерк с идеален наклон на буквите, който видях в дневника му, и засрамено се обърнах. Но въпреки това продължих да го слушам внимателно. Не знаех какви са истинските мотиви на Вандерфилд, но едно беше ясно, че наистина имам нужда от помощ, ако искам да си взема изпитите.
– Не се разсейвай… – изкомандва Аш и пъхна тетрадката по аритметика в ръцете ми и лист със задачи за домашна. Аз само премигнах.
Кога е успял да ги вземе от учителката?
– Адърли, учебната програма не се променя от година на година. И ако не си забравила, аз също някога съм бил студент първа година. Вярно, учих по задълбочена програма. А сега стига си клепала с очи и се захващай за работа.
– Може би просто ще ми дадеш да препиша отговорите, щом като ги имаш? – Измърморих с половин уста и се усмихнах наивно.
– Мисли сама… – ъгълчетата на устните му потрепнаха. – И между другото, в последната ти домашна имаш две грешки.
– Къде? Не може да бъде… – възмутих се аз. Аш поклати глава, давайки ми да разбера, че няма да има никакви подсказки. Затова аз зарових лицето си в тетрадката, докато междувременно преглътнах пак горчите лекарства и потънах в задачите, от време на време кашляйки. Накрая сноба беше прав, за моя жалост. – Намерих ги! – Изкрещях дрезгаво, вдигайки глава замръзнах.
Аш седна на неговия стол и ме гледаше с грешен и див поглед. Докосвайки моите заплетени къдрици с този горещ поглед, сякаш разплиташе шала от врата ми и после бавно го стягаше отново около нежната ми кожа. Вътре в мен отново закипя. Вандерфилд си пое дъх и рязко се извърна. Но напрежението ми остана гъсто и тежко, стори ми се дори, че цифрите и буквите от тетрадката ми започнаха да танцуват и да се гърчат в нещо ефирно и опасно привлекателно.
– Ботаниката можеш сама да прочетеш… а аз утре ще проверя. – Гласът на момчето прозвуча спокойно. Той се почеса а дишането му звучеше някак дрезгаво, сякаш също имаше болки в гърлото.
– Аодхен няма да хареса всичко това… – измърморих, свеждайки глава.
– Той отново отпътува. Явно отново има да оправя неща, по-важни от нас. – Русият сноб сведе поглед и се взря в дланите си, стискайки облечената му в ръкавица ръка. – През нощта близо до столицата са забелязали Дъбогризци, огромно стадо. А това е много сериозно, те събарят цели села по пътя си.
– Какво? Отново? – Подскочих на леглото отхвърляйки учебника си, сякаш вече щях да бягам нанякъде. – Трябва да спася леля си и чичо си!
– Опомни се, Адърли… там вече има хиляди военни заклинатели и има вече пострадали. Казват че съществата сякаш са полудели. Но ти си права… професора няма да се зарадва на нашето общуване, когато се върне. А ние не трябва да му казваме!
– Нямаш доверие на Аодхен?
– Преди му вярвах повече, отколкото на себе си. Професорът стана мой ментор преди шест години. Дори му се възхищавам, защото съм виждал Аодхен в действие, неговите способности и знания са просто невероятни. – Аш замислено потърка носа си. – Но знаеш ли… имам някакво странно чувство за него. Възхищение и… възмущение. Защото той е… професор и е мистериозно недосегаем, Тина. Аз дори съм сигурен, че точно той е най-могъщия заклинател в нашето кралство. Не баща ми, не някой от съветниците и дори не е самия крал. А Аодхен. Но аз не знам нищо повече за него… изобщо нищо. Дори не съм сигурен дали това е истинското му име.
– Може би той е някой наследник… – предположих предпазливо. – Незаконен син на някой от семействата на основателите, оттам е и огромния му потенциал. Баща му не го е признал, така че затова професора не обявява връзката. Срамува се може би…
– Именно! – Аш се ухили триумфално. – Всички така си мислят… и точно за това не задават ненужни въпроси, защото в приличното общество не питат за такива неща. Наричат ги просто копелета и точно това се превръща в техен щит срещу нежеланото любопитство. И точно това е много удобно за Аодхен!
– Смяташ, че това не е вярно ли?
– Не, не смятам… убеден съм! Той не е копеле… – Аш извади от чантата си привидно скъпа книга с кожена подвързия. Обложката беше пристегната с метални ленти, които също покриваха муцуната на Грифона гравиран на обложката, който бе кралския звяр. Недосегаемият седна до мен и щракна ключалката.
– Премести се. По дяволите… защо това легло е толкова тясно?
– Защото това не е царския лазарет! – Измърморих нацупено, опитвайки се да не обръщам внимание на близкото присъствие на Аш. Почти се докосвахме, опитвайки се да се поберем на тясното легло. В този момент младежът трепна от болка, а аз погледнах към разкрилата се превръзка на гърдите му и попитах, опитвайки се да запази гласа си спокоен.
– Голяма ли е раната ти?
– Нима не си погледнала под одеялото ми, когато дойде? А аз се надявах на това…
– Глупак! – Изчервих се, а Аш тихо се засмя. Но нещо болезнено проблесна в дълбините на очите му. А аз прехапах устни от разтапяща нежност и едва сдържах безумното си желание да прегърна Вандерфилд. Докато стоях пред стените на лазарета, често се чудех какво би било да съм сама с гневеното създание, без оръжия и без магически потенциал!
– Адърли, спри да подсмърчаш и да ме гледаш с толкова жални очи… – гадняра сложи край на мислите ми. Той погледна надолу с обичайната си арогантност и подигравка. А аз го чукнах по главата с пръсти. – По-добре виж какво можах да намеря… – Аш се измъкна със смях. – Наложи се да поискам данни от архивното хранилището на двореца. Моя бащата е не само съветник, но и върховен пазител на архива. Понякога е добре да си Вандерфилд.
Прииска ми се да измърморя, че винаги е полезно да си Вандерфилд, но си спомних битката с Аспида и замълчах. – Явно понякога нуждата да се запази семейната чест или нещо подобно което се приема като чест, не е толкова забавна перспектива!
– Не се разсейвай. – А аз надникнах изненадано в празната рамка на страницата.
– Омагьосана чарография… – измърмори Вандерфилд. – Чакай малко… би трябвало да проработи. Знаеш ли, винаги съм обичал да гледам как баща ми работи. Понякога той правеше магии, без да се замисля, че шестгодишния му син може да ги запомни. А аз винаги съм имал отлична памет.
Аш прокара пръсти по листа, очертавайки рамка отляво надясно и после отново наобратно. После направи заклинание за материализиране и вътре в страницата се появи нечии силует. Беше мъжки силует, който стоеше с гръб към нас. Изображението се увеличи, после стана обемно, обърна се и излезе от книгата. Младият мъж застанал пред нас се обърна и погледна право към мен. Той не изглеждаше много по-възрастен от Аш и удивително си приличаха. Имаше същата бяла коса, същите силни раменете и горда осанка, допълнена с предизвикателно-подигравателен поглед. Само цвета на очите му на черно и белия фон не можеха да се различат.
– Това е Кей Лингстън, наследник и единствен син на вече починалия Толд и Вероника Лингстън. – Обясни Вандерфилд. – А за невежите от Котловина обяснявам. Лингстън са едно от семействата основатели на кралството. Хронолозите дори твърдят, че Уилям Лингстън е бил най-добрия приятел и дясна ръка на Патриус Фердион. Династията винаги е била влиятелна и известна. Има само една малка странност… виж. – Аш извади учебника си по хералдика за старши ученици, намери фамилното дърво на Лингстън. Почука върху рисунката и от страницата израснаха клони, с висящи по тях портрети. Дървото завършваше с двете траурни рамки на Толд и Вероника. – Нито в учебниците на ВСА, нито в други хералдически доклади няма нито едно споменаване за мъж на име Кей Лингстън. Никъде… освен в затворените кралски архиви. Сякаш никога не се е раждал в това семейство.
– Но как е възможно това? – Намръщих се и замислено погледнах чарографията на младия мъж. А той бавно се стопи, оставяйки след себе си отново само празна страница. – Той изчезна. Това дали не е… заклинание за унищожаване на личността? Remotionem?
– А ти от къде знаеш за него? – Изненада се Аш.
– Случайно попаднах на описанието, но не разбрах същността.
– Унищожението е ужасно заклинание, едно от онези, които могат да се използват само и единствено с личен указ на краля. Унищожава самата памет на човек. Изтрива всякакво споменаване във всяка книга, на всеки портрет. Навсякъде… изпраща го направо в забрава. Тази магия е като пълно изтриване. Кей Лингстън не е просто умрял, явно той дори не се е раждал. Просто никога не е съществувал. И най-лошото е, че името се заличава не само от архивите, но и от човешките спомени.
По гърба ми преминаха тревожни тръпки. – Дали наистина е прав Аш? И професора по унищожение е никой съвсем друг… дори може би е изтрития Кей Лингстън? Но защо? Какво му се е случило? Какво е могло да се случи, за да бъде унищожена личността му? – От страницата на учебника мъжете и жените от клана Лингстън ме гледаха строго и високомерно. Погледът ми се спря върху образа на последните представители на династията. Дори чарографията напълно предаваше арогантността и снобизма на тези хора. Но точно сега ме интересуваха вътрешните качества на почтеното семейство, а не външните. Или по-скоро цвета на косата. Всички те бяха светлокоси, точно като семейство Вандерфилд. Нищо общо с черната, дълга коса на Аодхен. Отново погледнах към кралския Талмуд, където вече го нямаше Кей Лингстън.
– Той беше толкова красив… и изобщо не прилича на нашия професор… – казах аз. – А по скоро на теб. – Вандерфилд ме погледна остро.
– Точно така, Адърли. Лингстън са нашите най-близки роднини. И ако Аодхен и Кей са едно и също лице, значи ние сме роднини. Мисля, че срещу професора са използвали заклинание, за да променят необратимо външния му вид. Забелязала ли си колко той е… неестествен? Неправилен… или нещо такова… и грозен. Заклинанието не може да създаде красота и хармония у човек, само може да изкриви оригиналните черти до неузнаваемост. Да ги развалят… така постъпват с хората като наказание, Тина. За някакво престъпление, например.
– Но какво може да е направил? – Умът ми отказваше да повярва на това, което беше открил Аш. И образа на красивия млад Кей в съзнанието ми изобщо не искаше да се съедини с мрачния външен вид на Аодхен.
– Все още не знам… – каза Аш замислено. – Но и това ще изровя, въобще не се съмнявай. – Погледнах Вандерфилд с неволно уважение.
И всичко това той е успял да разбере, докато е лежал в лазарет с ухапвания от Аспид? Господи… Аш е просто невероятен! – Аш улови изражението на лицето ми и погледа му моментално стана тежък и чувствен.
– Ако продължаваш да ме гледаш така, може и да забравя, че си болна.
– Всъщност и ти не си много здрав… – измърморих аз, а младежа повдигна вежди.
– Способен съм на много повече, Адърли. Искаш ли доказателства?
– Дори не си го и помисляй, Вандерфилд. Без докосване… нима вече забрави, че сме само партньори! – Аш въздъхна със съжаление, облегна се на леглото и скръсти ръце на гърдите си.
– Тогава се помести малко… неудобно ми е. Изглеждаш слаба, а защо заемаш толкова много място? – Аз го стрелнах с поглед. – Добре де, не ръмжи, пошегувах се.
– Има и още нещо… – нервно започнах да мачкам одеялото с ръцете си. Въздъхнах тежко и погледнах младия мъж седящ до мен.
– Хайде говори вече… – засмя се Вандерфилд. – Знаеш нещо, или?
– Видях нещо… – започнах аз внимателно. – Но, не знам как да ти го обясня. В кулата където живея, има рисунки на стената на стаята ми, а ти знаеш, моя елемент е хартията. Така че… изглежда аз мога да видя миналото на нашите предшественици в lastfata. – Недосегаемият ме гледаше опулено и с огромно внимание, а не както обикновено подмятайки че съм луда. Затова аз оживено започнах да му разказвам своето „видение“.
– В ъгъла на рисунката има инициали. И ми се струва, че това са К и Л. Това дали не означава Кей Лингстън?! И той определено беше русоляв! – Аш почеса нервно носа си.
– Прехвърляне в миналото… Никога не съм чувал за такова нещо, Адърли. Подобна магия е отвъд нашите възможности. Не мога да повярвам! – Последва няколко секунди мълчание. – И все пак мисля, че ти вярвам… в докладите на следователите се споменава, че Камелия Янсон е страдала от халюцинации, нервно разстройство и сривове. Може би момичето също е видяло повече, отколкото може да обясни или да приеме? Може би ще намерим следа в миналото? Но не го прави отново без мен, така може да е опасно. Нека опитаме заедно.
Кимнах щастливо. Спогледахме се, а после и двамата веднага извърнахме очи настрани. Но всеки от нас усети, че сякаш му стана по-лесно да диша. Мълчахме известно време, заслушани в дишането си. В стаята остро се усещаше напрежението, въздуха около нас сякаш се сгъсти. И двамата изпитахме огромно желание за прикосновение.
– Обаче, ще трябва да разчиташ на собствените си сили… – каза разсеяно младежа. – Татко ми намали паричната издръжка. След състезанието той мисли, че трябва да бъда наказан.
– Но за какво? – Изумих се аз. – Та ти едва не умря!
– Точно за това… за поражението. – Аш затвори очи и се усмихна студено. – Поне за моя радост, е забранено да се измерва потенциала на неприкосновените без тяхното съгласие. И успях да хвърля вината, за лошата регенерация върху малко изучената отрова на Аспид. Но без суни търсенето на чуждите тайни ще бъде доста по-трудно. – Той отвори очи и се изправи. Аз го погледнах и тихо казах.
– И какво ще правим сега? – Вандерфилд поклати глава и потърка зачервените си очи.
– Изпратих молба до Вестникарската гилдия, опитвайки се да намеря Правдивия Марк, за който ти ми спомена. Но столичните вестници не знаят нищо за него.
– Трябва да питаме чичо! – Възкликнах бързо аз. – Това беше новинарски лист от Котловината, а чичо ми знае почти всичките! – Аш кимна в знак на съгласие.
– Тогава с това ще се заемеш. А сега научи хералдика, Адърли. По нея също имаш изпит, а ти бъркаш Уелингтън с Барингтън. Ще решаваме останалото по реда на важност. Ще се върна утре и ще проверя какво си научила. – Той се обърна и тръгна към вратата, но спря на прага. След секунда каза без да се обръща.
– Да, и още нещо. Липсваше ми непоносимо, слугиньо…
Вратата се хлопна и той излезе бързо, а аз останах да седя под драскащото одеяло, опитвайки се да дишам спокойно. – Ей така просто… липсваше ми. – Почувствах как света ми се обърна с главата надолу и в този момент не ми пукаше за черните поглъщачи на потенциал, нито за Аодхен, още по малко за тайната и проклетата lastfata.

Назад към част 20

Глава 8
„И аз съм гладна като вълк“

Щраквам върху фенерчето и се отправям към най-близкия магазин, за който знам, че все още има „Сникърс“ по рафтовете, за да мога да попълня запасите си. Стомахът ми е бездънен и ме боли от глад. Това е чувство, което се старая да избягвам. Особено когато главата ми все още пулсира толкова силно. Бих си сложила лед, но ако съм навън от три дни, вече е твърде късно. Ледът действа само ако го използвате веднага. Преравям косата си, намирам подутото, посиняло петно на тила, което причинява толкова много болка, и въздъхвам, чудейки се какво съм ударила и кога. Някои хора си мислят, че тъй като винаги съм удряна, съм жадна за болка. Не е така. Просто така е устроен живота ми.
Както си мислех, нощ е, така че улиците са почти безлюдни. Хората си пазаруват през деня. Тези, които ловуват през нощта, правят точно това – ловуват. Излизат на групи, въоръжени до зъби, и преследват всеки Ънсийли, когото намерят.
Много от нощните ловци имат желание да умрат. Те не знаят как да живеят в сегашния свят, затова поемат безумни рискове. В крайна сметка спасявам Бранители наляво и надясно. Понякога те се сблъскват с Джейн и преди някой да успее да каже: „Не стреляйте, ние сме хора“, има жертви. Всички имат нервни пръсти на спусъка.
Нещата със сигурност са се променили, откакто стените паднаха през октомври миналата година. Преди седем месеца улиците бяха лесни. Удари нощта, убий няколко Фае, после убий още няколко. Ънсийли бяха лесни за изненадване, защото имаха толкова ниско мнение за хората. Те не виждаха в нас сериозна заплаха.
Сега вече виждат.
Те са нащрек, по-опасни са, по-трудно е да ги хванеш в капан и е невъзможно да ги убиеш, освен ако не си аз, Мак или Сянка. Сенките са канибали. Животът е живот. Те не правят разлика. Имаме хора, които се борят с феи, хора, които се борят с хора, феи, които се борят помежду си, и всички ние се опитваме да се отървем от Сенките.
Забавям ход, защото ми липсва пара. Имам нужда от храна бързо. Вече изядох всичко, което бях натъпкала в джобовете си. Три дни глад ми се отразяват зле. Замахвам с меча около китката си (отне ми месеци да усъвършенствам това движение – и то е гладко!) и се вмъквам в един магазин с изпочупени прозорци, рафтове, разхвърляни настрани, отворена и преобърната каса. Не мога да разбера защо някой би си направил труда да краде пари. Това не ти носи нищо. Очите на хората най-сетне са отворени, парите са толкова безполезни, колкото винаги са били. Когато бях малка, ме изумяваше как всички си подават листчета, за които се съгласяват да се преструват, че означават едно и също нещо, докато всички знаят, че не означават нищо. Това беше първата конспирация на възрастните, която осъзнах. Накара ме да се замисля, че може би никой от възрастните не трябва да ми е шеф. Аз съм най-умния човек, когото познавам. Може би с изключение на Дансър. Не се хваля. През голяма част от времето това е истинска болка в задника.
„Купуването“ в днешно време функционира на базата на нещо солидно и реално: Бартерната система. Риодан е натоварил барманите и сервитьорките в „Честър“ да вземат определени предмети, които той или иска за себе си, или може да обърне за нещо друго, което иска. Ако имате голям артикул, от който той се интересува, той ще ви даде кредитна линия. Чувала съм, че получава услуги от Фае в замяна на това, че им прави място, където могат да ловуват хора. Въпреки че мразя Джо да работи в „Честър“, в известен смисъл се радвам, защото сега ще получа повече информация отвътре. Да разбера какво мотивира Риодан, какви са слабостите му. Пичът трябва да има някаква пролука в бронята си. Всеки си има криптонит.
Заобикалям купчината дрехи и сенки (шибани Сенки, мразя ги!) и се насочвам към стелажа с бонбони.
Той е празен.
Нито един „Сникърс“.
Нито един Сникърс, нито едно нещо.
Насочвам се към пътеката за крекери.
Рафтовете са празни.
Стомахът ми къркори. Мъчително. Коленете ми още не се клатят, но са близо.
Включвам фенерчето си на широк лъч и го размахвам из магазина.
Мястото е изчистено.
Бих въздъхнала мелодраматично, но това е разход на енергия, който внезапно не мога да си позволя. Вече не размахвам меча си и не подскачам от крак на крак по начина, по който го правя често. Не помръдвам и косъм, който не ми се налага. Животът ми просто стана по-труден. Когато си суперавтомобил като мен, или се нуждаеш от огромен резервоар за гориво, какъвто аз нямам, или трябва да живееш в град с много бензиностанции.
Моите бензиностанции са на изчерпване.
Всичко е наред. Предвиждах, че това ще се случи. Дансър също. Още преди месеци изнесох запаси от храна, вода и медицински консумативи в много скривалища из Дъблин. През последните няколко седмици аз и Дансър увеличавахме тези запаси в свободното си време. Той не знае къде са всичките ми скривалища, а аз не знам къде той държи всички свои неща. По този начин, ако някой се опита да изнуди някой от нас да разкаже, няма да можем да се изтрием напълно един друг. Опитах се да кажа на шийте зрящите да го направят, но те ме помислиха за луда. Казаха, че след като повече от половината население го няма, в магазините имало достатъчно неща, за да стигнат за доста дълго време. Казах, че някой ще се опита да монополизира разпределението на храната. Човек, бартерна система – храната и водата са премия. Те казаха, че всички са твърде заети с опитите си да оцелеят. Казах, че това няма да продължи дълго и не са ли чели „Песен за Лейбовиц“, да видят как се развиват нещата? Те казаха какво общо има „Песен за Лейбовиц“ с храната? А аз казах дали да не започна да ви наричам шийте слепи вместо шийте зрящи? Трябва ли да изписвам всичко? Не можем ли да метафоризираме някои неща?
Мразя винаги да съм права – промърморвам в главата си. Говоренето отнема дъх, а дишането отнема газ, който нямам.
Излизам от магазина и едва не получавам инфаркт, когато виждам принца на Ънсийли да стои там, наполовина в сенките. Половинката му е напръскана с лунна светлина, но луната не свети по същия начин, както преди идването на феите. Тя рядко е с един и същ цвят от нощ на нощ. Тази нощ тя има сребристолилаво сияние, което прави половината от него черен силует, а другата половина – лавандулово-метален. Той е татуиран и красив, зловещ и екзотичен и кара сърцето ми да тупти по начин, който няма нищо общо със страха.
Мечът ми светва. Острието ми е дълго и алабастрово. Заключвам лакътя си, за да не се разклати ръката ми.
– Спокойно, момиче.
– Престани да се промъкваш към мен така, по дяволите! – Как мога да не го чуя? И той, и Риодан могат да ме изпреварят. Това ме побърква. Имам свръхслух. Слухът ми е толкова добър, че мога да чуя разместването на въздуха, когато другите хора се движат, за бога. Никой не се промъква към мен. И двамата успяха да го направят онази вечер на водната кула, а Крисчън току-що го направи отново. Приближи се на пет метра от мен, без дори да знам.
– Меч. Долу.
– Защо трябва да го правя? – Той се превръща в еротичен, както и останалите ЪП. Някогашната ми най-добра приятелка Мак ги нарича Фае на смъртта чрез секс, защото могат да убиват със секс. И това е най-добрия сценарий. В най-лошия случай? Превръщат те в При-я, както направиха с Мак. Оставят те жива, напълно пристрастена към секса, ненаситна и извън себе си. Другите ЪП-ове ме заградиха веднъж, държаха ме между себе си и ми правеха неща, за които не ми се иска да мисля. Не искам секса да е такъв. Сякаш си някакво безпомощно животно. В живота си вече съм имала безпомощно животно до вежди. Това, което Крисчън изхвърля, не е и една десета от това, което имат другите ЪП, но е лошо.
– Никога няма да те нараня, момиче.
– Казва принца на Ънсийли. – Но аз спускам меча си, подпирам го на крака си. Не бях сигурна колко дълго още ще мога да го държа вдигнат така или иначе.
Мускулите на лицето му пулсират, сякаш се надпреварват да оформят някакво изражение, а яростта изглежда като победител и имам чувството, че да го нарека принц на Ънсийли може да е било просто малка грешка в преценката от моя страна. Напоследък правя няколко такива.
– Кажи ми името, момиче.
Прикривам ушите си и го гледам като какво, по дяволите? Гласът му току-що излезе голям като къща.
– Кажи шибаното ми име! – В небето се разнася гръм. Обгръщам главата си с ръце, за да заглуша гласа му. В такива моменти мразя свръхчуваемостта си. Поглеждам нагоре. Не се задава буря. Това е той. Влияе на времето, точно както кралските особи на Фае. Поглеждам обратно надолу. Фурнир от лед покрива тротоара около него, блясък от кристали посипва черните му ботуши и замръзва до половината на дънките му.
– Крисчън – казвам аз.
Той вдишва рязко, сякаш някъде в него нещо го боли само от това, че произнасям името му, и затваря очи. Лицето му пулсира, става гладко като Silly Putty, току-що извадено от яйцето, после отново пулсира. Чудя се дали ако го докосна, ще мога да го оформя, може би да отпечатам върху него някоя смешка от комикс раздела на вестника. Отново се забавлявам!
– Кажи го още веднъж, момиче.
Ако това му попречи да се обърне към мен, добре.
– Крисчън. Крисчън. Крисчън.
Той се усмихва едва забележимо. Мисля си. Дали мога да разбера какво става с лицето му. Не повече от това да разбера как продължава да се промъква…
– Свещени парчета брашно! – Озъртам се. – Можеш да пресяваш! Наистина се превръщаш в пълен ЪП. Като с всички свръхспособности. Пич! Какво друго получаваш?
Ако това беше усмивка, тя просто изчезна. Той не изглежда толкова щастлив, колкото бих била аз, ако получавах целия този сок. Обзалагам се, че горивния му резервоар не свършва. Толкова съм ревнива, че мога да плюя. Но и това би изисквало енергия.
Той се придвижва напред, излиза от сенките и виждам, че носи кутия под мишница.
– Ще убия Риодан – казва той.
Размотавам ръце от главата си. Отново водим нормални разговори с нормални тонове. Прибирам меча под палтото си.
– Успех с това. Ако измислиш как да го направиш, уведоми ме, добре?
– Ето, вземи това. – Той бута кутията към мен.
Посягам към нея, тромава от глад. Тя е хлъзгава, покрита с лед. Улавям я, когато пада на земята. Мърляво! Сега, когато е в ръцете ми, разпознавам цвета и формата ѝ и светвам като коледна елха.
– Крисчън! – Извиквам. Ще произнеса името му колкото пъти иска. Ще го крещя от върха на водните кули. Какво пък, ще му напиша една весела песничка и ще я пея, докато обикалям Дъблин!
Той току-що ми подаде цяла кутия сникерс! Разкъсвам опаковката, разчупвам полузамръзналото блокче наполовина и го пъхам в устата си настрани.
Когато отмятам косата от лицето си и поглеждам нагоре, за да му благодаря около храната, него вече го няма.
Три блокчета по-късно току-що случилото се потъва в съзнанието ми.
Сядам на бордюра, прибирам блокчетата в джобовете и раницата си и казвам:
– Абе, гад.
Крисчън знаеше колко много се нуждая от храна. Той ме наблюдава. Чудя се защо. Чудя се колко често. Чудя се дали не е там, точно сега, и не ме гледа отнякъде, а аз дори не го знам. Човек
, имам принц на Ънсийли, който ме шпионира. Чудесно.
Отново пълен резервоар, завивам към Дъблинския замък. Три дни бяха много, за да не мога да работя. Имам работа за вършене. Трябва да извървя пътя. Работата на един супергерой никога не е свършена. Между патрулирането на моя град, отпечатването и разпространението на „Весник“, избиването на Ънсийли, следенето на Джо и другите шийте зрящи, а сега и работата за Риодан по цяла нощ всяка вечер – няма да има достатъчно часове в деня!
– Къде, по дяволите, си била? – Казва инспектор Джейни в момента, в който ме вижда. – От всяка клетка се изсипват Ънсийли. Договорихме се, че ще идваш три пъти седмично и ще ги убиваш с меч – и без това това едва ли е достатъчно. Не съм те виждал от пет дни! Пет проклети дни! Ако не се заемеш сериозно със задълженията си, моите хора ще те освободят от това оръжие.
Той се взира в кожената подутина, където меча ми е прибран под дългото палто, което се забива в ръба на високите ми маратонки. Май е и е почти прекалено топло, за да нося любимата си черна кожа. Скоро ще трябва да преметна меча през гърба си и да се справям с това, че всички го гледат, желаейки го. Сега поне много хора не знаят, че го имам. От друга страна, репутацията ми започва да ме изпреварва. Джо каза, че съм легенда!
– Просто опитай това, пич. – Излизам на зеления терен, между него и хората му. Няколко десетки от тях са в пълно въоръжение и се потят като смрадливици. Свръхмиризмата понякога е болка в задника. Потят се усилено. Чудя се на какво се дължи това. Нощ е. Обикновено той кара хората си да ловуват през нощта, да патрулират, да пазят улиците.
Поглеждаме се един друг.
Той се смекчава. Винаги го прави. Трудно му е да ме погледне и да остане ядосан. Вижда собствените си деца в лицето ми. Джейни има свръхчувствително отношение към децата. Двамата със съпругата му приемат сираци наляво и надясно. Не знам как ги изхранва всичките. Но Джейни не е глупак. Подозирам, че има и складове, в които се крие. До тази вечер изглеждаше, че повечето от нас играят по едни и същи правила. Вземай много, но оставяй малко.
Сега вече няма правила. Някой почиства рафтовете. Това просто не е цивилизовано.
– По дяволите, Дани, притеснявах се за теб!
– Примири се, Джейни. Грижа се за себе си прекрасно. Винаги съм се грижила.
Той има онзи поглед в очите си, който винаги ме кара да се чувствам неудобно, сякаш се готви да ме обгърне бащински или да изтрие петно кръв от бузата ми. Потръпвам. Ръката с меча ме сърби и ми се иска да я почеша.
– Сега съм тук. Престани да си губиш времето. Кой от Ънсийли искаш да умре пръв?
– Знаеш ли защо не сме на лов тази вечер?
Не обичам да ме подканят да говоря, затова просто го поглеждам.
– Няма място в клетките. Отиди и ми опразни всичко. И не си тръгвай, докато не го направиш.
Той отново поглежда меча под палтото ми, след което прави нещо, което прави често. Поглежда към хората си и отново ме поглежда, все така хладнокръвно и спекулативно. Когато го прави, той не вижда дете. Той вижда препятствие.
Познавам Джейни много добре. Той дори не знае, че го прави.
Чуди се дали биха могли да ми вземат меча. Чуди се дали ще позволи на хората си да ме убият, за да го вземат. Ако му кажа това, той ще го отрича до края на дните си. Мисли си, че наистина го е грижа за мен, и донякъде е така. Мисли си, че би искал да ме вземе вкъщи при жена си и да ме направи част от семейството им, да ми даде такъв живот, какъвто е почти сигурен, че не съм имала.
Но между нас има четири фута лъскав метален проблем и това са четири фута огромна сила. И тя променя всичко. Аз не съм дете. Аз съм това, което стои между него и нещо, което той иска по всички правилни причини. А той не е толкова сигурен, че не би направил нещо много лошо по всички правилни причини.
Моят меч и копието на Мак са единствените две оръжия, които могат да убият Фае. Това ги превръща в най-горещите стоки за продажба – не само в Дъблин, но и в целия свят. Част от Джейни е като Баронс. Той иска да убие Фае – а аз имам оръжието, което му е необходимо, за да го направи. Той не може да си помогне. Той е лидер. И то добър. Всеки път, когато ме види, той инстинктивно ще прецени дали смята, че може да ми го отнеме. И един ден може да направи крачка.
Аз нямам нищо против.
Бих постъпила по същия начин.
Виждам кога ще реши, че не си струва да рискува, защото все още не е сигурен, че няма да убия някои от хората му, може би дори него. Поддържам тези съмнения в съзнанието му. В подсъзнателната част, където се случват всички тези неща.
Той ми казва нещо хубаво, но аз не го възприемам. Джейни е добър човек, добър, доколкото може. Това не го прави по-малко опасен. Някои хора смятат, че съм малко екстрасенс наред с другите си свръхспособности. Не съм. Просто виждам начините, по които хората се издават. Улавям малки знаци, които другите не забелязват, като например как мускулите на пръстите им се напрягат, когато гледат меча ми, сякаш си представят какво би било усещането да го държат, или как погледа им се отклонява настрани, когато казват, че се радват, че отговорността е моя, а не тяхна. Забавно ми е как съзнанието и подсъзнанието им изглеждат толкова разделени, сякаш изобщо не си говорят. Сякаш конкуриращите се чувства не могат да съществуват едновременно в теб. Човек, те го правят през цялото време. Аз съм емоционална топка за пинг-понг между греблата: Един ден нямам търпение да правя секс, а на следващия мисля, че спермата е най-отвратителното нещо на света. В понеделник съм луда по Дансър, във вторник го мразя за това, че има значение за мен. Просто се примирявам, съсредоточавам се върху онова чувство, което изпитвам най-често, и се опитвам да си държа устата затворена, когато е другото. Но повечето хора имат съзнание и подсъзнание, които живеят на различни етажи в къщата в главата си, в различни стаи, и са заключили всички врати помежду им, а върху това са забили листове шперплат, защото смятат, че са нещо като заклети врагове, които не могат да се държат заедно.
Ро си мислеше, че целия въпрос за подсъзнанието/съзнанието има нещо общо с това защо съм такава, каквато съм. Тя каза, че имам неврологичното състояние синестезия от задника, с всякакви кръстосани области на мозъка ми, които си говорят помежду си. Старата вещица винаги ме психоанализираше (все едно тя беше психолога, а аз бях анализирана). Тя казваше, че моето СЗ и ПСЗ са най-добри приятели, не просто живеят на един етаж, а делят едно легло.
Аз съм съгласна с това. Освобождава място за други неща.
Излизам, настройвам се и правя това, което умея най-добре.
Убийство.

Назад към част 9

Глава 52

– Страхливците изоставят ранените си. – Дмитрий изплю думите. – Това ще захрани морала сред войниците ѝ.
– Не – промърмори Рафаел – те са прекалено предани на нея. Тя е тяхната богиня и изгорелите ще сметнат за своя жертва да потънат на дъното на океана, докато не бъдат извадени. Тези, на които е останала достатъчно повърхност на крилата, за да се носят, може и да оцелеят. Повечето ще умрат.
Елена си пое дъх.
– Мислех, че ангелите не могат да се удавят?
– Толкова тежко ранени? Възможно е. Особено ако белите им дробове са обгорени и са млади.
Идеята за обгорени и кървящи ангели, които потъват безпомощно в океана, докато се удавят в продължение на часове или дни, накара стомаха на Елена да заплаши да се разбунтува.
– Можем ли да им помогнем? – Трябваше да зададе въпроса, не можеше да се откаже от човечността си.
Рафаел, който я гледаше, беше смъртоносен архангел, в чиито вени течеше студена и твърда сила. Но Рафаел, който ѝ отговори, беше човека, който я обичаше.
– Ако можем да го направим безопасно, ще изплуваме със салове, на които те ще могат да се качат.
„Шокран, архангеле.“
„Ти ме поддържаш като човек, Елена. Ти ме спираш да се превърна като Леуан. Никога не спирай да отправяш такива молби.“ – На глас той каза: – Трябва да се подготвим за следващата вълна.
Дмитрий притисна пръст към ухото си.
– Ашуини е подготвила екипа си на позиция. Готови са ракетните установки с малък обсег на действие.
– Има ли следи от подобни оръжия сред войниците на Леуан? – Попита Елена.
– За съжаление, да. – Дмитрий приближи определена група бойци. Ракетни установки на ангелските гърбове, щурмови оръжия, привързани отпред, това беше само началото.
– Сателитът засича и тонове движение под водата – добави Вивек. – Тя има още подводници и се обзалагам, че са препълнени с припаси, хора и оръжия.
– Нейна Злоба се е поучила от последната битка.
– Не, това щеше да е Си – промърмори Рафаел. – Той винаги е бил най-интелигентния мъж в арсенала ѝ – макар че е опасно силен само когато тя е наблизо.
Елена почти беше забравила, че Леуан може да споделя силата си с войниците си.
– Това обяснява как е успяла да се справи с тактиката с невръстните – сигурно временно е споделила тази сила с цялата си армия. – Никой не трябваше да ѝ казва, че е сериозно лоша новина, че Леуан вече е достатъчно силна, за да се разпростре толкова.
– Водолазите са на позиция – каза Дмитрий.
Рафаел отново намести крилата си.
– Могат ли да видят подводния кораб?
Дмитрий заговори по микрофона натискайки копчета, закачен на яката на ризата му, наведе тъмната си глава, изслуша отговора.
– Отрицателно. Водата е мътна.
– Мога да използвам сателити… – Започна Вивек.
Рафаел махна с ръка.
– Не. Ние се придържаме към правилата на войната. Няма да ги наруша и да стъпя на пътя да се превърна в Леуан. Ако подводниците атакуват, те стават честна игра на всякакво разстояние. Преди това водолазите трябва да са в състояние да ги видят. Линия на видимост, това е закона.
Гордостта накара Елена да вдигне стиснатите им ръце към устата си за целувка.
В далечината градушката от стрели продължаваше.
– Трябва да отида да сменя един стрелец. – Това беше възложената ѝ задача по време на началната фаза на нападението; не беше на ниво експерт, но беше достатъчно добра, за да поеме за кратко, за да могат да си починат.
Очите, сини като девствено планинско езеро, се втренчиха в нейните, мълниите оживяха в дълбините им и в знака на Легиона в слепоочието му.
„Бъди в безопасност, Хбебти.“
„Това важи с пълна сила и за теб, Архангеле.“ – Съвсем скоро щеше да прави нещо невероятно опасно.
Стигна до позицията си с две минути закъснение и подхвана стрелбата там, където стрелеца бе спрял. Предпочиташе арбалет, но след последната битка бе усъвършенствала уменията си по стрелба с лък, защото на това разстояние и с добавения огнен елемент специално разработените стрели функционираха по-добре в задачата.
Топлината тлееше срещу нея във всички посоки, премахвайки студа на зимата. Пред всеки стрелец имаше малък пламтящ съд, в който те запалваха стрелите си. Потта се стичаше по лицето на Елена; тя се радваше, че е отделила време да намери фиба и да прибере косата си на къса опашка.
Липсваше ѝ лекотата на сплитането на косата, за да не ѝ пречи, и вече беше израснала на кичури. Но най-вече… Не можеше да продължава да вижда Бел в огледалото. Всеки път, когато се обръщаше и без предупреждение зърваше по-късите кичури, си спомняше за радостта на Бел в деня, в който тя самата беше подстригала косата си на тази дължина. Прекалено много я болеше, че постоянно ѝ напомняше за нейната танцуваща, дива, често нетърпелива, но винаги любяща по-голяма сестра.
Тя посегна към друга стрела. Както и останалите стрелци, тя носеше колчан на гърба си – той непрекъснато се попълваше от млади вампири или стажанти от гилдията. Елена улови погледа на стажантката, която допълваше колчана, без да ѝ пречи, и едва не изгуби фокус. Но тялото ѝ знаеше какво да направи и го направи без пауза.
Стрелата ѝ полетя.
Не биваше да се изненадва, че вижда Ева. Сестра ѝ вече не беше дете. Наближаваше шестнайсетте и беше една от най-добрите стажантки в гилдията въпреки миниатюрния си ръст. Но Ева беше и бебето на цялото семейство.
Тя издърпа още една стрела, потопи я в пламъка и стреля.
– Кога свършва смяната ти? – Обади се тя на тази своя сестра, която носеше дълго острие в ножница на бедрото. Никой нямаше да изненада Ева, както Слейтър Паталис беше изненадал семейството на Елена. Бел, Ари и мама нямаха никакъв шанс. Ева щеше да има шанс.
Що се отнася до първата дъщеря на Джефри от втория му брак, тя стоеше далеч от пътя на безсмъртния свят, така че може би щеше да остане в безопасност. Елена се надяваше Ейми да има хубав и спокоен живот, заобиколена от богатство и привилегии. Живот с балове на дебютантки, съпруг брокер и дом, достоен за списание.
Много по-добре от кръв, смърт и скръб.
– Тридесет минути! – Извика Ева над свистенето на стрелите. Стрелите на арбалета също се подготвяха за следващата фаза. Звънът им, когато ги вдигаха и поставяха близо до местата, където щяха да бъдат използвани, беше постоянен.
– Тогава аз съм наблюдател с екип за наблюдение на земята, докато не дойде реда ми отново да се върна тук!
Наземната стража щеше да претърсва за всякакви сухопътни изтребители или преродени на Леуан, които успее да вкара в града. Ако тези подигравки с живота успееха да разпространят заразата си…
Елена изправи челюстта си и измъкна още една стрела. Зареди я. Запали върха. Изстреля.
И зачака, а сърцето ѝ се сви.

– – –

Рафаел се издигна високо над кулата, наблюдавайки цялостната битка. Беше се преоблякъл в избледнели кожи с бронзовокафяв цвят и носеше два меча, кръстосани на гърба му под крилата, както и предпазители на предмишниците. Битката между двама архангели никога не стигаше до такива неща, но те можеха да му бъдат нужни, за да се застъпи за другите си бойци.
В този момент огнената стена държеше силите на Леуан на разстояние. Всеки, който се опитваше да я прелети, биваше отстрелван с противокрилни оръдия от стрелците, разположени близо до линията на водата точно за такава възможност. Но потопа започваше – Леуан разполагаше с толкова огромни сили, че той можеше да каже, че тя планира да щурмува града, без да се съобразява със собствените си жертви, докато стрелците му не успеят да отстрелят достатъчно от тях, за да задържат линията.
„Дмитрий, как върви евакуацията?“
„Пристанището и околните райони са чисти. Можем да се изтеглим до първата точка, без да оставим никого.“
Операцията беше завършена по-бързо, отколкото Рафаел очакваше, но пък Дмитрий, Гален и Венъм бяха работили по плана за евакуация в продължение на месеци, дори докато Рафаел лежеше неотговорен до Елена. Техните хора бяха изведени от Манхатън с клинична точност. Рафаел бе използвал умствения си глас, за да заповяда на онези, които все още не трябваше да се движат, да останат на място, докато не получат заповед да тръгнат.
Ако цялото население се опиташе да напусне наведнъж, щеше да се възцари хаос.
Оказа се, че най-големия проблем е да се накарат хората да тръгнат. Нюйоркчани искаха да се бият. Всеки, който имаше подходящи умения, получаваше задача от екипите, с които Венъм разполагаше на място. Непокорните просто бяха прибирани и изхвърляни в камиони за превоз на хора. Нямаше избор, не и този път. Всеки, който останеше, беше храна за преродените, начин за разпространение на заразата.
„Дръжте линията“ – каза Рафаел, който виждаше, че потопа все още не е критичен. – „Кажи на артилеристите да се подготвят.“ – По-тежката маса от ракетоносци и противокрилни оръдия щеше да бъде втората им линия на защита, която щеше да бъде пусната в действие, докато стрелците и стрелците отблизо се оттеглят на безопасно място. – „Пригответе мрежите за разгръщане.“ – Идея на Наазир, идваща от нещо, което беше направил по време на последната битка.
Ню Йорк беше град на небостъргачи. Което означаваше, че има много точки, където можеш да прикрепиш навити мрежи, създадени от полупрозрачни жици, слети с остри като бръснач парчета стъкло. Никой смъртен или безсмъртен не би могъл да изплете тези мрежи, без да си нарязва пръстите на парчета. С опасната задача се бе заела машина.
През времето от последната битка насам хората на Рафаел тихомълком бяха прикрепили мрежите по начин, който създаваше впечатление, че притежателите им са част от избраните сгради. Декоративен кант или допълнителна тръба за климатик, дори странни каменни гаргойли, заменени с кухи симулатори.
Всички мрежи бяха с двигатели. Една електронна команда и те се включваха в голяма част от града, създавайки смъртоносна мрежа, която прерязваше и накъсваше крилата на ангелите, които летяха в тях. Освен ако светлината не попаднеше точно в някоя мрежа, капаните бяха почти невидими.
Всички крилати войници на Рафаел бяха тренирани за местоположението им. Той имаше абсолютна вяра, че никой от тях не би ги издал на врага.
„Готово.“ – Ясният глас на Дмитрий. – „Активирах и капаните в предвидените зони за кацане.“
Рафаел беше вперил поглед във водата, затова видя как тя се взриви секунда преди Дмитрий да каже:
– Един от нашите водолази успя да се добере до подводницата и да постави експлозиви навсякъде. Видял е през илюминатора – нещото е било пълно с преродени.
Рафаел се надяваше, че фините мрежи, поставени по устията на реките Хъдсън и Ийст, ще спрат отломките да плуват в града му. Колкото повече части от заразени преродени успееха да задържат, толкова по-добре.
„Има ли оцелели?“
„Не са известни, но района е под постоянно наблюдение.“
Ескадрилите на Леуан развалиха бойния строй, разпръсквайки се безредно. Не бяха очаквали атака отдолу. Късогледство от страна на Си, но генерала не беше свикнал да се бие на водна граница. Никой не беше нападал Китай от хиляди години.
Още една експлозия във водата, последвана от трета.
„Дали нашите водолази се измъкнаха навреме?“
„Те са в безопасност“ – потвърди Дмитрий. – „Засичаме поне още три подводници, но те са започнали да стрелят във водата около тях. Оръдия с малък обсег на действие. Няма ракети.“
„Кажи на водолазите да се оттеглят.“ – Не искаше да губи опитни хора, когато имаше малък шанс за успех. – „Ще заплетем плавателните съдове в мрежите под линията.“ – Тези мрежи се бяха активирали, когато Леуан и армията ѝ бяха забелязани за първи път, сега щяха да пулсират безшумно и невидимо в студения мрак.
Мрежите не бяха достатъчно здрави, за да спрат подводниците, но щяха да ги забавят. Това щеше да даде на Дмитрий повече време да измисли възможни решения.
„Рафаел.“ – Тонът на Дмитрий беше остър. – „Редовните търговски полети, които излитаха от територията на Харизмон в тази обща посока, но към различни градове, сега променят траекториите си на полетите, за да се насочат към Ню Йорк. Пилотите са игнорирали всички опити за комуникация.“
Осъзнаването беше мигновено. Харизмон никога не се е отказвал от съюза си. Архангелът на Северна Африка и архангела на Китай ги бяха изиграли от самото начало – нямаше как вражески самолети, най-вероятно пълни с преродени, да излетят от територията на друг архангел, без този архангел да знае за това.
Харизмон беше предал всички тях.
„Предупреди Тит, а след това останалите от Кръга.“
Тит беше почтен воин, не би очаквал нож в гърба по време на катастрофална битка за спасяване на народа им от бича на преродените. Харизмон обаче нямаше да се поколебае да забие това острие. Ако не успееха да го предупредят, Тит никога нямаше да види как идва смъртоносния удар.

Назад към част 52

Глава 26

Скай, с чанта в ръка, стои пред бюрото си.
На пет метра от нея е не кой да е, а Кей Браун. Господи.
– Кей – казвам аз. – Не мога да кажа, че съм изненадан да те видя тук, тъй като днес вече три пъти се обаждаш в офиса ми.
– Г-н Блек. – Тя протяга ръка. – Приятно ми е, както винаги.
Поемам ръката ѝ и я разтърсвам здраво.
– Ако ни извините, трябва да говоря със Скай.
– Разбира се. Откога се срещате?
За Кей Браун „разбира се“ очевидно означава „не, докато не ти задам безброй въпроси“. Ще и хвърля един кокал.
– Запознахме се едва преди седмица – казвам.
– А твоята приятелка на тържеството?
– Не пристигнахме заедно. С госпожа Манинг се видяхме на галата и поговорихме малко.
Звучното хлътване на Скай не убягва от вниманието ми. Дали е разстроена от отговора ми?
Кей се обръща към Скай.
– Вашата среща за обяд, г-жо Манинг, е с г-н Блек?
– Не, тя е…
– Да, това е – казвам аз, възползвайки се от ситуацията, за да изкарам Скай оттам.
– Готова ли си, Скай?
Тя прочиства гърлото си.
– Да, готова съм. Трябва да се затворя.
– Разбира се. – Кей излиза през вратата, а после се обръща и поглежда през рамо. – Ще се свържа с теб. И с двама ви. – И след това си тръгва.
– Благодаря за спасението – казва Скай. – Мислех, че е дошла да види Ади.
– Помислих, че ще те потърси тази сутрин, след като тя се обади в офиса ми и те спомена по име.
– Дойде тук, за да ме предупредиш?
– Отчасти.
– Отчасти?
– Да. Помислих си, че може да си готова за ранен обяд.
– Съжалявам. Имам среща с Теса след час.
Свивам очи и я изгарям с поглед.
– Отмени. – Думата излиза с ниско ръмжене.
Тя се хваща за ръба на бюрото.
– Не мога. С Тес винаги обядваме в понеделник.
Телефонът ѝ иззвънява.
– Извини ме за минута – казва ми тя. – Здравей, Тес.
Пауза.
– А? – Очите на Скай се разширяват.
Пауза.
Тя прочиства гърлото си.
– Каза, че ще я смени.
Пауза.
– Чакай малко. – Тя заглушава телефона и се обръща към мен. – Тя е получила роклята.
– Добре.
– Тя казва, че е перфектна. Поправи ли я?
– Както знаеш, не можеше да се поправи.
– Тогава как…?
– Вчера предадох останките на личния си шивач, заедно с твоята снимка в Инстаграм. Той успя да я възпроизведе.
Челюстта ѝ спада.
– За един ден?
– Аз съм много добър клиент. – Усмихвам се.
Тя включва звука на телефона.
– Шивачът му я е възпроизвел вчера – казва тя на Теса.
Пауза.
– Можеш да му кажеш сама. – Тя ми подава телефона.
– Госпожа Логан – казвам аз.
– Господин Блек… Искам да кажа… Брадън. Здравейте. Не съм сигурна какво да кажа. Това напълно може да е същата рокля. Много ви благодаря.
– Няма за какво. По всяко време.
– Не беше нужно – казва Теса. – Какво е една рокля между най-добри приятелки? Иска ми се да има някакъв начин да ти се отблагодаря.
– Всъщност има нещо, което можеш да направиш за мен.
– Разбира се. Всичко.
– Позволи ми да заведа Скай на обяд днес. Утре можеш да обядваш с нея.
– Шегуваш ли се? – Смее се тя. – Разбира се! И още веднъж ти благодаря.
– Оценявам това. И не е нужно да продължаваш да ми благодариш. Имай добър ден. – Връщам и телефона.
– Тес? – Казва тя. После смръщва вежди.
Теса сигурно е затворила слушалката.
Взирам се в нея.
– Изглежда, че все пак си свободна за обяд, Скай.

Назад към част 26

Глава 39

Хаосът от бомбардировките и миризмата улесняваха пресичането на двореца без предупреждение. Входът към подземията се намираше от северната страна на дворцовия терен, до конюшните. Промъкнах се в градината.
Измъкнах чантата, която бях скрила в храстите на самотек, и точно там свалих роклята. След минута вече бях облечена в обикновени пътнически дрехи, с колан с оръжия на кръста и с лък и колчан, прибрани на гърба ми. Увих наметалото си около раменете си. Чувстваше се тежко, но това щеше да накара стражите да се замислят.
Изкачих се по стената на градината и деликатно се приземих от другата страна. Проследих камъка, като използвах сянката му в своя полза, докато стигнах до конюшнята. Заслушах се, но не чух никакви удари на сърцето, освен тези на конете.
Качих се на покрива и обърнах внимание на стражите, застанали на входа на тунела. Бяха двама, по един от двете страни. Дългите мечове бяха в ножницата на бедрата им, а в ръцете си не държаха никакво оръжие.
Лесна плячка за Сенките.
Пропълзях по покрива на конюшнята, заобикаляйки стражите от югоизток. Извадих два ножа за хвърляне от колана си и започнах да бягам. Хвърлих първия, преди някой от стражите да го забележи. Той проряза въздуха и се заби в гърлото на мъжа.
Другият се обърна с лице към мен, протегна ръка към меча си, но моят нож вече беше забит в окото му. Двамата паднаха на земята и аз издърпах телата им в тунела, за да ги скрия от патрула.
Потупах телата им, докато не усетих твърдостта на метала. Бръкнах в джоба на русокосия и извадих халка с ключове от ковано желязо. Стиснах ги в дланта си и се осмелих да продължа навътре в тъмнината.
Всяко ниво на подземието беше обозначено с по няколко факли. Ако минех през тях, щях да открия редица от килии или можех да продължа надолу по наклонения тунел към килиите долу. Минах покрай пет двойки факли, преди да стигна до една, която почти не гореше. Извадих малко мънисто от кожите си и го притиснах към димящите въглени на факлата.
Топлината възпламени мънистото и го превърна в малка топка светлина. Пуснах го и то увисна до рамото ми, докато се промъквах по безкрайната редица от килии.
– Врейл, – прошепнах в сенките.
Никой не отговори на призива ми. Някъде чух капките вода по камъка. Вятърът свиреше в тунела зад мен като предупреждение, но аз продължавах да се движа.
Нещо се размести в тъмнината. Спрях и изчаках ехото от стъпките ми да заглъхне.
– Врейл, – прошепнах отново. Отговори ми с тихото звънтене на метал.
То идваше от килията пред мен. Пробягах следващите няколко крачки, като надникнах във вътрешността на килията със светлината, но не видях тяло. Звънът прозвуча отново, този път по-силно. Тръгнах към следващата група килии. В третата килия в ъгъла имаше затъмнена буца.
Започнах да пробвам ключовете в ключалката. Дланите ми се изпотиха и ръката ми трепереше все по-силно с всеки неработещ ключ. Накрая един малък бронзов ключ щракна в ключалката и се завъртя. Отворих желязната порта и се затичах към Врейл.
– Врейл, това е Кира. – Гласът ми беше не повече от дрезгав, докато я придърпвах в скута си. Врейл само изхърка в отговор. Окото ѝ беше почерняло, а от начина, по който се гърчеше, докато я хващах, разбрах, че е счупено повече от едно ребро.
Около китката ѝ се увиваха верижни окови, които бяха закрепени за стената. По малката ключалка разбрах, че нито един от ключовете, които имах, не можеше да влезе. Проверих металната халка, закрепена с винт в камъка. Беше стара и ръждясала. Ритнах я с всичка сила и тя се огъна. Ритнах го отново и болтът се сгромоляса от стената.
Врейл щеше да се задоволи с вързани пред нея ръце. Издърпах запушалката от устата ѝ и тя се задъхваше.
– Къде си ранена? – Прошепнах, като махнах косата от лицето ѝ.
Врейл изстена.
– Главата. Ребрата. Глезен. – Тя хриптеше между всяка дума и кръвта се събираше отстрани на устните ѝ.
– Не трябваше да те разпитват – промълвих си аз.
Врейл се задави от смеха си.
– Не бих го нарекла разпит. Не ми задаваха много въпроси.
Само Врейл можеше да се шегува в собствената си затворническа килия. Преместих се надолу към глезена ѝ и опипах за почивка. Тя изстена от болка, когато натиснах в подутината.
– Знам, че боли – казах и натиснах от другата страна. – Мисля, че е навяхване.
Погледнах състоянието ѝ. Врейл изпитваше огромна болка, макар че я прикриваше добре. Дишането ѝ беше плитко и знаех, че няма да може да натовари глезена, камо ли да ходи по него. Имаше нужда от лечител.
– Врейл, искам да опитам нещо, но нямам представа дали ще проработи.
Тя повдигна глава на сантиметър, за да ме погледне.
– Ще се влоши ли?
– Възможно е.
Врейл се закашля.
– Трябваше да ме излъжеш.
– Искам да се опитам да те излекувам. – Сърцето ми се удари в гърдите.
Веждите на Врейл се повдигнаха.
– Можеш ли да го направиш?
– Направих го веднъж. – Повдигнах рамене. – С Ривен. – Макар че раните му не бяха толкова тежки.
Врейл ми намигна. Виждах всички въпроси, които искаше да изрече, но болката беше прекалено силна, за да ѝ позволи да го направи.
– Добре. – Тя кимна.
Стиснах зъби. Глезенът на Врейл беше най-голямата грижа, затова започнах оттам. Поставих ръцете си върху кожата ѝ, точно както Ферон правеше с мен по време на сеансите ни. Затворих очи и си представих как отокът се отдръпва и Врейл може да стои на него, както преди. Запазих тази картина в съзнанието си и дишах бавно.
– Трябва ли да се случва нещо? – Попита Врейл, като се полюшваше на земята.
– Няма да стане, ако продължаваш да задаваш въпроси – отвърнах аз през стиснати зъби. Опитах се отново да дишам дълбоко; Ферон винаги беше спокоен, когато използваше дарбите си.
– Може би не мисли за това, което искаш да направиш, а си спомни как си се почувствала първия път, когато това се случи. Какво правеше?
– Бях с Ривен – казах с мъртвешки поглед.
– О. – Веждите на Врейл се сгърчиха. – Ооо, – каза тя отново, осъзнавайки какво имам предвид. Тя направи ужасена физиономия. – Може би има и друг начин.
– Чакай. – Хванах я за глезена още веднъж. – Искам да опитам да се съсредоточа върху усещането за него вместо това. – Затворих очи и си представих отново онази нощ с Ривен. Тялото ми беше отпуснато, а по кожата ми се разстилаше щастлива топлина. Тази топлина се беше разпростряла от мен, сграбчила Ривен, за да го привлече в прегръдката си. Докато си спомнях, същата топлина се прокрадваше по гръбнака ми и се стичаше надолу през пръстите ми.
Не смеех да отворя очи, но усещах как тази топлина изтича от мен и се излива върху Врейл като вода по ръба на скала. Тя се увиваше около нея точно като сенките на Ривен, свързвайки ни по начин, който никога преди не бях усещала.
После нещо студено се пречупи и то изчезна.
– Получи ли се? – Погледнах надолу към глезена ѝ.
Отокът не беше изчезнал, но беше намалял. Врейл посочи пръстите на краката си и се усмихна.
– Все още е чувствителен, но мисля, че мога да ходя на него.
Аз се строполих на пода, енергията ми беше почти напълно изчерпана.
– Не мисля, че мога да излекувам ребрата ти и да ни измъкна оттук.
Врейл се повдигна на два крака. Направи бавна крачка, като се наведе на една страна.
– Мога да се справя. – Постави юмруци на двете си бедра и ме погледна с пълна решителност. Гърдите ми се свиха от гордост.
– Да се махаме оттук. – Обгърнах я с ръка и ѝ помогнах да тръгне по редицата празни килии. Врейл хриптеше, когато стигнахме до факлите. Сложих я на един паднал камък и разпръснах светлината на факела над срутения тунел.
Беше пълен с назъбени камъни и смачкани подпорни греди, но между пукнатините имаше достатъчно място, за да се промъкне тяло. Стражите можеха да ни открият всеки момент, но не можех да си тръгна, без да проверя. Без значение колко малко вероятно е това.
Обърнах се към Врейл, която се беше навела над скалата и все още се опитваше да си поеме дъх.
– Трябва да почакаш тук. – Извадих дълъг кинжал от колана си и ѝ го подадох. – За всеки случай.
– Къде отиваш? – Врейл хриптеше между вдишванията.
– Нямаме време за обяснения. – Подадох ѝ една от почти готовите факли и се покатерих върху камъка в устието на тунела. Светлината на феите ме последва, носейки се зад мен, докато се провирах и криволичех през отломките. Срутването беше образувало криволичеща пътека през отломките. Следвах я надолу, докато земята на тунела не се изравни под краката ми.
Стаята беше тясна и дълга. По стените нямаше врати на килии, нито пукнатини по тавана, които да пропускат светлина или вятър. Без светлината на феите щях да бъда погълната от мрака изцяло. Дори сенките престанаха да съществуват тук долу.
По пода имаше шест кръга, направени от дърво. Всеки от тях беше широк колкото размаха на ръжете ми, а дръжката му беше от метален кръг. Пулсът ми се ускори, когато коленичих до първата врата и я вдигнах. Застоял, влажен въздух обля лицето ми. Навлязох с факела в празнотата и видях на двайсет метра под себе си дъното, покрито с чакъл и пръст.
Ямата беше празна с изключение на едно старо въже, което висеше отстрани на стената. Сърцето ми потъна в стомаха, когато погледнах към другите врати. Втората и третата бяха напълно покрити с отломки. Втурнах се покрай тях и блъснах четвъртата врата. Тя беше също толкова празна, колкото и първата. Отворих петата врата и изтръпнах, когато видях разхлабената тухла в дъното на изкопа.
Беше онази, която извадих от стената като дете. Това е била моята килия. Преглътнах вкуса на повърнатото на езика си, докато се взирах в драскотините в камъка. Бях драскала по стените, търсейки пътека, по която да се изкача, докато пръстите ми не се окървавиха повече пъти, отколкото ми се искаше да помня. Изправих се и пуснах вратата обратно върху дупката. Тежкият трясък отекна в костите ми.
Затаих дъх, докато се обръщах към другата врата. Ако петата беше моята килия, това означаваше, че елфата, която беше държана до мен, беше държана в номер шест. Коленичих пред вратата и я вдигнах с треперещи ръце.
Миризмата на пот и застоял дъх ме удари толкова силно, че паднах на земята. Придърпах ръкава си към носа и надникнах през ръба на дупката. Светлината на феите се носеше на няколко фута под вратата, разкривайки безжизненото тяло, покрито с дрипав плащ. Сърцето ми падна, но когато кълбото се приближи до дъното на изкопа, видях, че кафявата ѝ кожа е изпепелена, но непокътната. Някак си беше жива, просто в безсъзнание.
Изтичах до другата страна на помещението и грабнах въжето от първата килия. Беше по-тънко, отколкото се надявах, и на места се протриваше, но това беше всичко, с което разполагах. Привързах го към котвата в горната част на ямата и бавно се спуснах в тясната пропаст.
Тя не се събуди, когато краката ми удариха пода. Коленичих до нея и поставих нежна ръка на рамото ѝ. Беше топло. Гърдите ми се надигнаха от облекчение. Притиснах ръката си до врата ѝ. Пулсът ѝ беше слаб, но го имаше. Пръстите ми попаднаха на един от дългите, гъсти кичури сплъстена коса. Разплетох ръката си колкото се може по-нежно, а стомахът ми се сви, когато видях мръсотията и остатъците, попаднали в кичурите на елфа. Отместих кичурите от лицето ѝ и потвърдих това, което вече знаех.
Лицето ѝ беше измършавяло, но все още можех да видя приликата между нея и статуята, която синът ѝ беше направил в Мирелинт. Елфът, който беше единственият ми спътник, елфът, който беше прекарал векове в тази килия, беше Маерал Ниевен.
Майката на Николай.
Сестрата на Сира.
Тя беше жива през цялото време.
Извадих кинжала от бедрото си и прорязах линия по долната част на наметалото си. Откъснах голямо парче от разреза и го използвах, за да увия косата ѝ, доколкото можех. При това срутване щеше да е доста тясно. Не исках постелките да се закачат за някоя от отломките. Разкъсах останалия плат наполовина и го увих около лицето си, покривайки носа си. Можех да усетя миризмата на раните по кожата ѝ, но лечебните ми сили вече бяха изразходвани. Най-доброто, което можех да направя, беше да закарам нея и Врейл до Мирелинт възможно най-бързо.
Маерал не се събуди, докато я вдигах на гърба си, под наметалото си. Увих изтърканата долна част на плата под краката ѝ и го завързах колкото можех по-здраво около кръста си. Получи се импровизиран кобур, достатъчно здрав, защото Маерал тежеше толкова малко.
Дръпнах въжето. То се опъна, дори когато натиснах стената с крак, и издържа тежестта на двама души. Изкачвах се бавно, като внимавах наметалото да не се изплъзне. С един крак върху другия се изкачвах по стената.
Когато факелът изплува до върха, видях проблема. На един метър под котвата въжето се беше скъсало и се беше освободило. Ускорих темпото си. Вече не ни държеше тънко, старо въже. Държеше ни само една нишка от оплетката.
Направих още две крачки нагоре по стената и някои влакна на въжето се разцепиха. Сърцето ми биеше толкова силно, че само това чувах.
Още три крачки.
Още влакна се скъсаха.
Напълно изоставих бавното си темпо и започнах да се надбягвам по стената. Въжето се блъскаше при бясното ми катерене, дърпайки го във всички посоки. Най-накрая въжето се скъса, аз се оттласнах от тухлената стена и стигнах до перваза.
Пропуснах, но вместо това се хванах за един дебел корен, стърчащ от стената. Събрах цялата си сила, за да ни издърпам с една ръка, като в същото време се протягах към равната земя на стаята. Изстенах шумно, докато се издърпвах отгоре, като изритах крака си и се претърколих настрани. Маерал все още беше сгушена покрай гърба ми, в безсъзнание. Гърдите ми се стегнаха от притеснение, докато се опитвах да си поема дъх.
Поне тя беше жива. Останалото можеше да се реши, след като я заведем при лечител.
Принудих се да коленича, докато си поемах дъх. Използването на магията ми ме бе изтощило до такава степен, че дори костите ме боляха. Всичко, което исках, беше да легна на земята и да спя цял месец, но не можех. Трябваше да продължа. Трябваше да се върна при Врейл.
Пътуването обратно през колапса беше още по-бавно от преди. Движението нагоре по хълма беше по-трудно за краката ми и трябваше да навеждам тялото си неестествено, за да може аз и моят пътник да се вместим през малките пукнатини между падналите скали.
Накрая се изкачих по голямата скала, където бях оставила Врейл. Спуснах се надолу и Врейл се събуди с изтръпване, когато краката ми удариха земята.
– Кой е това? – Попита Врейл, като държеше ръка на носа си. – Мъртъв ли е?
– Не. – Подадох ѝ другото парче от разкъсаното наметало и ѝ помогнах да го завърже около носа си. – Въпреки че нямам представа защо не е.
Плъзнах колана с оръжията отново около кръста си.
– Можеш ли да ходиш сама? – Попитах Врейл.
Тя кимна и тръгна нагоре по тунела. Държах лъка и колчана в ръцете си. Когато стигнахме първото ниво, двете с Врейл дишахме толкова тежко, че мислех, че дробовете ни ще се пръснат. Надникнах в края на тунела и видях стражите да лежат точно там, където ги бях оставил.
– Никой не ги е открил. – Кимнах към мъртвите войници. – Може би късметът ни се е обърнал.
Врейл изглеждаше съмнителна.
– Има една конюшня точно пред тунела. – Издърпах Маерал по-високо на гърба си и сложих стрела в лъка си. – Ако успеем да откраднем два коня, ще можем да потеглим на север покрай плажа.
Врейл отмести кичур коса от лицето си с окованите си ръце.
– Няма ли стражи по плажа, които да пазят натрапниците от двореца?
– Остави ме да се тревожа за стражите. – Погледнах надолу към китките ѝ. – Можеш ли да яздиш с вързани ръце?
Врейл опъна веригата. Разстоянието между всяка от ръцете ѝ беше повече от достатъчно.
– Ще се справя, – каза тя с кимване.
– Тогава последвай примера ми.
Измъкнах се от тунела, като погледнах към покрива и стената на градината. Нямаше и следа от стражи или сенки. Приклекнах, докато вървях, и погледнах към конюшните. Там двама стражи подготвяха ездата си. Единият затягаше ремъка на седлото си, а другия слагаше юздите на коня си.
– Каква прекрасна вечер, господа – обадих се аз, като се изправих в пълния си ръст.
Те излязоха с извадени мечове, но се спряха, когато видяха черната ми качулка, покриваща лицето ми. Това беше всичко, от което се нуждаех. Изстрелях стрелата си в сърцето на най-близкия страж. Другият ме атакува с меча си. Аз отвърнах на удара, извадих кинжала от бедрото си и го забих в корема му с един силен удар.
Последният му дъх се изтръгна от устата му, а от корема му се стичаше кръв. Освободих острието си и той вече беше мъртъв, докато падне на пода. Обърнах се и видях Врейл да се взира в мъртвия войник. Тя ме погледна и примигна два пъти. Свалих качулката и я прибрах, за да не се вижда.
Помогнах на Врейл да се качи на оседлания кон. Тя беше кафява кобила с бели чорапи. Потупах я по шията и видях как ушите ѝ се отдръпват назад. Обърнах се и видях група Сенки да се катерят по градинската стена.
– Трябва да вървим. – Хванах другия кон и проклех. Той нямаше седло. Грабнах юздите и ги завързах за рогата на седлото на Врейл. – Каквото и да правиш, продължавай да яздиш.
Издърпах се на голия гръб на коня и казах на Врейл да тръгва. Тя се измъкна от вратите на конюшнята и за щастие конят ми я последва.
– Наляво! – Извиках и Врейл насочи и двата коня в посока към плажа.
Сенките бяха върху нас за миг. Прицелих лъка си, закривайки лицето си, и прострелях първата в крака. Надявах се, че изстрела е бил достатъчно чист, за да се излекува бързо. Не беше нужно да ги убивам, трябваше само да се уверя, че не могат да ни последват. Едната сянка коленичи до ранения си партньор и аз насочих стрелата си към качулката ѝ. Тя се плъзна над главата ѝ и я прикова към стената на градината. Не достатъчно, за да я задържи за дълго, но допълнителното време щеше да ни помогне да избягаме.
Врейл рязко зави наляво, когато конете ни се удариха в пясъка. Галопите им се забавиха, а ние все още преследвахме две Сенки. Завъртях се на гърба на коня си, като предпазвах Маерал от стрелите, летящи към главите ни.
– Наведи се!
Стрелата се размина на косъм от врата на Врейл.
Заредих лъка си още веднъж и стрелях по по-бързата сянка. Тя избегна стрелата и изстреля една от своите. Врейл се отклони надясно и стрелата не улучи на косъм. Бяха ми останали само три стрели.
Направих още една и си поех дълбоко дъх, докато се прицелвах. Пуснах я и сякаш времето се забави. Наблюдавах как дъгата ѝ във въздуха се насочва право към гърдите на втората Сянка. Моля те, не още една – помислих си. Тя се извъртя в последната секунда и стрелата прониза рамото ѝ.
Стомахът ми се сви, когато чух как тя изкрещя от болка. Заредих още една стрела, но последната Сянка беше спряла преследването си. Обърна се обратно към партньора си, за да ѝ помогне с раните.
– Стражи! – Изкрещя Врейл. Обърнах се назад, този път с лице напред, и видях четирима стражи, които зарязаха плажа.
– Движете се право по моя знак – извиках на Врейл. Тя кимна, докато аз насочвах стрелата си. – Сега!
Врейл се обърна и конят ми я последва, като ми даде ясен изстрел към солидните войници. Изстрелях стрелата си, без да чакам да видя дали е попаднала в целта, преди да изстрелям другата. Двамата стражи паднаха на пясъка, като го обагриха в червено с кръвта си.
Другите двама вдигнаха мечовете си и се приготвиха да ударят краката на конете ни, докато минаваме.
– Отново надясно. – Грабнах две тънки метателни остриета от кожите си. Времето ми трябваше да е перфектно.
– Направо!
Врейл зави толкова надясно, че тичахме към заградените пръстени на столицата. Държах по един нож във всяка ръка и ги хвърлих едновременно. Всеки от тях намери своя дом, заровен в гърдите на един страж.
– Вляво!
Врейл коригира пътя ни.
– Можеш ли да ме научиш как се прави това? – Изкрещя тя, докато Кората се свиваше зад нас.
Засмях се и развързах наметалото на кръста си. Придърпах Маерал в прегръдките си, като я държах колкото се може по-нежно, докато спеше.
– Заведи ни вкъщи и аз ще го обмисля.
Усмивката на Врейл беше всичко, от което се нуждаех, за да знам, че независимо от последствията, които ни очакваха в Мирелинт, рискът си заслужаваше.

Назад към част 39                                                        Напред към част 41

ЛИРЕ

Легнал по гръб на дивана, Лире завъртя стоманената яка в ръцете си и я гледаше как се върти, без да я вижда.
Беше напуснал Хризалис веднага щом можеше да избяга, оставяйки работата по почистването на някой друг. На всеки друг. Беше му все едно. Цялата сграда можеше да се срути и на него да му е все едно.
Толкова много хаос. Беше в шок. Как можеше едно момиче да предизвика такова стълпотворение за толкова кратко време? И наистина, тя не беше направила нищо особено, което да вдъхнови хаоса. Просто се беше случило, поредица от злополучни събития, които се бяха прибавили към почти катаклизъм.
Той се усмихна на тавана. Вероятно не би трябвало да се забавлява толкова, но беше доста забавно.
Усмивката му угасна, когато мислите му се върнаха към „обиколката“ на Клио. Как беше отключила тази заклинателна врата? Закрилата беше едно от най-усъвършенстваните им несмъртоносни заклинания за заключване. Сигурно е било дефектно. Нямаше друго обяснение.
И все пак тя беше сложила ръка на вратата с такава увереност.
А после оставаше загадката как е оцеляла след идиотския верижен взрив на Виол. Ако Анданте или Ариоза не стигнеха първи до него, Лире щеше да води дълъг разговор с най-малкия си брат за създаването на заклинания, които не може да контролира.
Обикновеното хвърляне на щит беше точно това, което звучеше – обикновена бариера от сгъстена сила, която предпазваше демона от физически атаки. Колкото повече магия използваше демонът, толкова по-силен беше щитът и толкова по-голяма сила можеше да издържи. Но инкубите не се славеха със силата на магията си и обикновения щит ги поставяше в неизгодно положение.
Щитът от отразяващи мехурчета, който Виол използваше, за да се предпази, беше едно от изобретенията на Лире. Тъй като мразеше да прави оръжия, най-големият му принос към Хризалис беше под формата на защитни заклинания, включително различни отразяващи или поглъщащи щитове, които бяха много по-мощни от обикновените щитове.
И как Клио, която не познаваше неговите усъвършенствани техники за защита, се е предпазила от експлозия, предназначена да унищожи обикновените защити?
Почукване на входната врата прекъсна мислите му. Без да чака отговор, Рийд отвори вратата и се вмъкна в главната стая, сякаш се беше озовал вътре съвсем случайно.
– Какво става? – Попита Лире, без да си прави труда да се изправи.
След като диванът беше зает, Рийд издърпа един стол от малката кухненска маса и седна на него. Той кимна към стоманения пръстен в ръцете на Лире.
– Работиш върху яката на Ейсет?
Лире се намръщи.
– Мисля за това, предполагам.
– Имаш по-малко от десетина цикъла, за да го завършиш.
– Знам.
Рийд се облегна на стола, като отпусна очи.
– Как мина работата с клиента?
– Не чу ли?
– Ариоза не предложи никакви подробности.
Лире завъртя металния обръч отново.
– Името на пратеника е Клио. Тя е ниско русо момиче, което привлича неприятностите като магнит и няма нито една измамна кост в тялото си. Един взривен труп едва не я накара да припадне и не мога да разбера какво, по дяволите, прави тук, за да пазарува военни заклинания.
Усещаше вниманието на брат си върху себе си, но не откъсваше поглед от въртящата се яка.
– Защо просто не я попиташ? – Предложи Рийд. – Да разбереш какви са истинските ѝ намерения.
– Тя няма да разкрие тайните си само защото съм я помолил.
– Лире. – Плоският тон на Рийд привлече вниманието му. Брат му го погледна продължително. – Знаеш какво имам предвид. Тя е жена. Можеш да я накараш да ти каже каквото искаш.
– Ако компрометирам волята ѝ, тя ще забележи.
– Не и ако го направиш правилно.
Лире пусна ръцете си и яката се удари в пода с трясък.
– Не обичам да правя такива неща.
– Не можеш да бъдеш толкова мек – каза тихо Рийд. – Слабите демони не оцеляват дълго в Асфодел.
Всеки друг би приел тези думи като заплаха, но Рийд звучеше загрижено.
– Ако беше друг тип жена, щях да го направя. Но тя е…
– Какво е тя? – Когато Лире не отговори, Рийд потърка лицето си. – Това е опасно, Лире. Не можеш да съчувстваш на клиент, особено на Надземен. Баща ни и Анданте едва понасят твоята… липса на ангажираност.
Вежлив начин да се позове на това, което Анданте беше нарекъл „дребните бунтове“ на Лире.
– Щом нещата се подредят от идиотското плетене на Виол – каза Лире, – ще приключа консултацията си с момичето и това ще е всичко. Няма значение защо е тук. Единственото, което трябва да направя, е да ѝ продам малко магия и да я изпратя у дома.
– Предполагам. – Рийд извади метален диск от джоба си. – Имам нужда от помощ с този диск.
Лире се свлече от дивана, присъедини се към брат си на масата и Рийд му обясни за тъкането, върху което работеше. От всичките си братя Рийд вероятно беше най-талантливия, що се отнася до чисто техническите умения. Той можеше да изтъче всичко, без значение колко сложно, заплетено или фино е заклинанието. В общи линии той превъзхождаше там, където Лире обикновено падаше на лицето си.
Талантът на Рийд обаче се изчерпваше с техническите му умения и той почти нямаше способност да импровизира, да се адаптира или да измисля. А точно в това Лире беше добър. Затова те често работеха заедно, като Лире измисляше проблема и неговото решение, а Рийд вършеше същинската работа по изтъкаването му. Лире се радваше на техния тандем най-вече защото това означаваше по-малко заклинания, които избухват по средата на тъкането.
Баща им също оценяваше резултатите от съвместната им работа, но когато се наложи, превъзходните умения на Рийд в тъкането надделяха над небрежната изобретателност на Лире. Лире все още беше губещия в семейната надпревара за одобрението на баща им.
Двамата прекараха един час в разглеждане на проекта на Рийд, преди той да е доволен от решението. След като благодари на Лире, Рийд отново се измъкна със същата очевидна липса на ориентация, с която се беше появил.
Лире седеше сам на масата си и почукваше с пръсти по листовете хартия, покрити с бележки от мозъчната им атака, повечето от които бяха написани от него, а само няколко бяха добавени с грижливия шрифт на Рийд. Решението не беше трудно за разгадаване, но измислянето на начина на подреждане на плетеницата отне повече време.
Той се облегна на стола си и се загледа в къщата си. Стаята с отворена концепция съчетаваше малка кухня с маса и столове и всекидневна с единичен диван и твърде много рафтове за книги. Те бяха препълнени с текстове – от теория на заклинанията до древни истории. Няколко различни стила лъкове и няколко колчана бяха подпрени в ъглите.
Беше пълна бъркотия, но беше удобна бъркотия. Неговата бъркотия. Освен Рийд, той не допускаше нито един от братята си – или баща си – в дома си. Или поне се опитваше да ги държи настрана. Ако искаха да се напънат, нямаше нищо, което по-големите му братя или баща му да не могат да му направят.
Слабите демони не оцеляват дълго в Асфодел.
Думите на Рийд се повтаряха в главата му и се загнездваха в мислите му, докато не можеше да ги изтласка. Лире вече беше оцелял изненадващо дълго, но и той, както и Рийд, знаеше, че критичната точка наближава. Източникът на толерантност на баща му пресъхваше. Рано или късно Лире щеше да премине границата и това щеше да е краят. Кладенецът щеше да пресъхне и семейството му щеше да го убие.
Той не можеше да оцелее в Асфодел още дълго. Трябваше или да се промени, за да се впише правилно в семейството, или да се махне.
На устните му се появи мрачна усмивка. Излез. Само ако беше толкова просто, толкова лесно.
Остави масата, отиде в спалнята си и се преоблече – облече прилепнали черни панталони, които приличаха на популярните на Земята дънки, риза с дълъг ръкав от мека тъмносиня материя, която прилепваше към торса му, и, разбира се, веригата си от защитни заклинания, прибрана далеч от погледа. Зареди още няколко заклинания в джобовете си, за всеки случай, и се запъти към вратата.
Хладният нощен въздух изпълни дробовете му, когато излезе навън, но нищо друго освен сериозно разсейване нямаше да успокои надигащия се мрачен страх. Това беше предупреждение, че времето му изтича.
Лошото е, че не можеше да направи нищо по въпроса.

***

Асфодел беше по-скоро малък град, отколкото имение, но на всеки два демона, които живееха там, се падаше по един посетител. Като владетели на най-голямата и най-могъща територия в Подземното царство, семейство Хадес привличаше непрекъснат парад от подмазвачи и целувачи на задници. От политически съюзници и опоненти, емисари, посланици и просители до бизнесмени, търговци, борсаджии и златотърсачи, имаше постоянен приток на посетители, които идваха и си отиваха.
С толкова много „туристи“ Асфодел се гордееше с развлекателен квартал, който беше толкова известен, че Лире нямаше да се изненада, ако научи, че е печално известен в Надземния свят. От клубове от висока класа, в които посетителите бяха глезени и обгрижвани, до барове, в които един демон можеше да се напие, всички възможни забавления се предлагаха срещу заплащане.
Точно натам се насочи Лире. Можеше да влезе във всяко заведение и да си гарантира безкрайно разсейване, най-вече под формата на желаещи жени. Някои вечери се насочваше към лесни за хващане хора, но през повечето време предпочиташе да намери жена, която смяташе, че е имунизирана срещу чара на инкуби. Тогава я съблазняваше с външния си вид и харизмата си – и нищо повече, защото не беше пълен дегенерат. Нямаше нужда от магия.
Дори и без афродезия, той никога не се прибираше сам вкъщи.
Да намери красива жена, която да отвлече вниманието му от постоянното безпокойство, което не можеше да заглуши – това беше неговият план. Но по средата на пътя откри, че умът му се задържа на друго място. Там, където изобщо не би трябвало да бъде.
Още повече, че трябваше да се отдаде на женски прелести. Вместо това се отдалечи, вървейки в безцелни кръгове по пустите улици, докато мислите му се въртяха и въртяха.
Накрая се озова по стълбите в една празна охранителна кула на ръба на канала, който очертаваше търговската част на имението. Макар да не изглеждаше така, Асфодел беше проектиран колкото за защита, толкова и за представяне. Каналите, които минаваха през имението, играеха ролята на ровове. Мостовете можеха да бъдат сринати, отрязвайки нашествениците, докато войниците обсипваха врага с атаки от безопасността на кулите.
Без да се притесняват от заплахи, кулите на каналите са кухи, безпилотни структури. Той се изкачи по стълбите до върха, където издърпа панелните стени, за да разкрие балкона, който обикаляше горното ниво. От шестте етажа нагоре можеше да види по-голямата част от Асфодел, светлините искряха и блещукаха като златни звезди.
Подпря се с предмишници на перилата и се вгледа в гледката, докато откри тъмната линия на канала. Проследи я стотина метра, после проследи друга улица, като мислено следваше познатия път. Погледът му се спря на двуетажна сграда, чиито светлини все още светеха.
Той въздъхна с отвращение. Беше достигнал ново ниво на жалкост. Не можеше да спре да се чуди за нея, а сега я шпионираше.
Не че можеше да види много от кулата. Гостилницата, в която Хризалис изпращаше всички свои гости, които оставаха достатъчно дълго, за да се нуждаят от настаняване, беше достатъчно далеч, за да може да различи само формите на прозорците и балконите. Това беше глупаво. Вместо това трябваше да се прибере вкъщи и да поработи върху тъкането на проклетата яка.
По гърба му пробягаха тръпки. Той не беше сам.
Той напрегна сетивата си, търсейки източника на чувството за преследване. Наблизо имаше демон. Някой могъщ… някой опасен.
Той се извърна и погледна нагоре.
Керемиденият покрив, който се издигаше частично над балкона, се издигаше като стръмна, извита пирамида към върха. Облегнат небрежно в извивката, сякаш беше удобно легло, беше мъж, целият в черно – но тъмното му облекло не беше достатъчно, за да прикрие формата на оръжията. Два къси меча, пристегнати към бедрата му, кинжали и ножове за хвърляне, още едно по-дълго острие, пристегнато на гърба му, с дръжка, стърчаща над рамото.
Черна пелерина покриваше долната половина на лицето му, но когато пронизващите сиви очи се спуснаха надолу, Лире вдиша с признание.
– Аш? – Изригна той.
Драконианецът наемник наклони глава с небрежно, почти пренебрежително кимване. Лире остана замръзнал, несигурен как да реагира. Не беше виждал Аш от инцидента с експлодиращата яка. Промяната във външния му вид – различното облекло и набор от оръжия – от предишните пъти, когато го беше виждал, направи очевиден факта: Аш работеше тази вечер.
Но какво би правил един шпионин наемник по време на работа в Асфодел? Обикновено го изпращаха на мисии, или поне така беше чувал Лире.
– Ех. – Лире повдигна вежди. – Прекъсвам ли нещо?
Аш сви рамене, а жестът представляваше едва забележимо преместване на едното рамо. Изразителен човек.
Лире се намръщи и отново погледна към далечната гостилница. Не искаше да има нищо общо с работата на Аш, а и да дойде тук, беше глупаво. Тъкмо се канеше да се обърне към стълбите, когато движението по един от балконите на гостилницата привлече вниманието му. Дребна фигура се облегна на парапета и светлината попадна върху дългата руса коса.
Беше твърде далеч, за да различи други подробности, но знаеше, че това е Клио, която се излежаваше на балкона си, докато чакаше „Хризалис“ да отвори отново – пред очите на наемника, облегнат на покрива на кулата.
През него премина бавно, отвратително чувство на безпокойство. Тази кула беше идеалното място за наблюдение на тази гостилница – висока, изолирана, без светлини.
– Ти… – Лире прекъсна въпроса. Не можеше да го попита. Оцеляването му вече беше изложено на риск, а ако навлезеше в делата на наемника на Хадес, щеше да осакати продължителността на живота си.
Но Аш, освен всичко друго, беше и наемен убиец и наблюдаваше гостилницата на Клио. Много лош знак. Лире не можеше да се намеси. Не биваше и да го прави. Ако Хадес беше решил, че тя трябва да умре, той не можеше да направи нищо, за да я защити.
Защо изобщо си е помислил да я защитава?
Аш се изправи на крака и скочи от покрива. Той се приземи лесно на парапета до Лире, балансирайки на петите на краката си и без да се притеснява от падането от шест етажа до калдъръмения път. Той смъкна черното нещо от лицето си, оставяйки го да виси на врата му, докато наблюдаваше балкона, където една червенокоса фигура се беше присъединила към Клио.
– Надземни жители – промърмори Аш. – Необичаен посетител за Хризалис.
Лире кимна предпазливо.
– Това не се случва често.
Все още приседнал на парапета, сякаш можеше да стои там цяла нощ, без да се умори, Аш се подпря с предмишници на коленете си.
– Тя е твоя клиентка.
Изявление, а не въпрос.
– Ти си добре информиран.
– Информацията е просто още едно оръжие.
– Значи си добре въоръжен – каза Лире с половинчата си усмивка, борейки се с нервите си. Хищната неподвижност на Аш не му помагаше. – Повече, отколкото беше очевидно.
Аш не изглеждаше развеселен.
– Самаел е добре въоръжен, – поправи го той.
Лире потръпна при споменаването на военачалника на Хадес.
– Не мислех, че го е грижа за клиентите на Хризалис.
Аш отново леко сви рамене.
– Всяко присъствие на надземни посетители в Асфодел изисква наблюдение.
Лире се отпусна. Значи това е било просто рутинно наблюдение на един надземен човек. Това е логично. Един хитър враг би могъл да вкара шпионин или убиец в Асфодел под прикритието на купувач на Хризалис.
Той наклони глава към гостилницата.
– Не мисля, че трябва да се притесняваш за това.
Драконианецът го погледна въпросително.
– Чу ли какво се случи по-рано? За тъкача, който се взриви? – Попита Лире. – Тя почти припадна.
Аш не изглеждаше особено скептичен – изобщо не показваше изражение на лицето си, но Лире почти чуваше съмнението му.
– Дай ми малко доверие – добави той, сгъна ръце и опря едното си бедро на парапета. – Един инкуб винаги може да разбере кога една жена се преструва.
Аш тихо подсмърча. Сега вече му беше забавно. Това поне беше реакция.
– Все пак – каза драконианеца – тя е нимфа.
– И така?
Аш го погледна така, сякаш отговора беше очевиден, след което седна на парапета, а краката му висяха.
– Кастовите им способности са притеснителни.
– Ах. – Лире потърка челюстта си. – Срам ме е да призная, че не знам нищо за нимфите, освен че територията им е пълна със скъпоценни камъни и метали.
– Ти си я пуснал в обекта, без да знаеш какво може да направи?
– Не можах да намеря нищо за нимфите в нашите справочници, – призна Лире. – Тяхната каста е малка и слаба, така че информацията е оскъдна. А и беше работа на някой друг да одобри предложението им. От мен се очаква само да им продам глупости.
Драконианецът го огледа за втори път, а погледът му предизвика тръпки по гръбнакана Лире.
– Нимфите са слаби в магическо отношение – каза Аш, – но способността им за касти е опасна. Те могат да възприемат магията по начин, различен от този на останалите. Тя им дава интуитивно разбиране за това как работи една каста или тъкан.
Лире си спомни как Клио уверено удари с ръка по заклинателната врата.
– Така че една нимфа хипотетично би могла да види как точно да се освободи от защитна плетеница?
Аш кимна и Лире изсвири тихо.
– Това е опасно.
С подобна способност нимфата можеше да се разхожда из град като Асфодел и да отваря всяка ключалка или защитно заклинание, на което попадне. Те могат да придружат по-опасен враг – например убиец – направо през най-силно охраняваните сгради.
Настояването на Клио за обиколка на Хризалис сега придобиваше повече смисъл, както и начина, по който беше разгледала различните тъкани, които ѝ беше показал. Беше видяла много повече, отколкото той възнамеряваше, но да знаеш как работи едно заклинание и да го изтъчеш в действителност бяха две различни неща. Той можеше да гледа как художник рисува шедьовър, но това не означаваше, че може да го повтори. А повечето от заклинанията на Хризалис бяха еквивалент на шедьоври.
Но все пак. Беше раздразнен, че тя го манипулира по този начин. Беше успяла да види повече, отколкото трябваше, включително и заклинателната врата. Ако кажеше на някой друг как да я обезвреди…
– По дяволите, – промълви той. – Защо някой не ми каза за нейната кастова способност? Сигурно щеше да е добре да знам преди това.
– Това не е общоизвестно. Нимфите описват способността си като виждане на „енергия“ или като виждане само на наличието на магия.
Лире измърмори, после погледна Аш.
– Защо ми каза тогава?
В далечината Клио и червенокосият ѝ бодигард се върнаха вътре. Аш се обърна от гледката и се изправи пред Лире, а изражението му беше безизразно. Но нещо опасно трепна в очите му.
– От няколко сезона правиш яки за Ейсет.
Лире кимна предпазливо.
– Да.
– Всички те се провалиха.
– Предполагам, че да.
Лицето на Аш стана още по-студено.
– Очакваш ли нещо в замяна за това?
Лире се стресна, за да разбере. По дяволите. Принуждавайки се да се отпусне, той се облегна на парапета и извърна очи.
– Нещо в замяна на това, че съм гадняр? Тъй като изглежда знаеш всичко за всичко, трябва да знаеш, че съм най-жалкия тъкач, който семейството ми е виждало от поколения.
Устните на Аш се изкривиха в слаба усмивка, която смрази Лире.
– Знам много повече за теб от това.
Лире преглътна паниката си. Той можеше да е с пет-шест сезона по-възрастен от Аш, но като се вземат предвид различните темпове на съзряване на кастите и житейския опит, възрастовата разлика ставаше адски неясна. Подценяването на този демон щеше да е смъртоносна грешка.
– А това, което знаеш ти – каза Лире войнствено, – го знае и Самаел?
– Не винаги.
Интересно. Лире се замисли как да отговори. В тона на Аш се долавяше скрита заплаха, но и намек за… обещание. Макар че не беше сигурен какво обещава.
Тайни. Твърде много тайни – и за двамата. Осъзнавайки това, той взе вероятно най-глупавото си решение до момента.
– Не съм нагласил яките да се провалят, за да те пощадя – каза Лире на драконианеца. – Направих го, за да пощадя себе си.
Пауза.
– Какво означава това?
– Притеснява ли те някога? – Лире го попита с горчивина. – Когато ти заповядат да направиш нещо, което убива частица от душата ти?
Нещо проблесна в очите на драконианеца и погледът му се отдръпна – като откровено признание за болка и съжаление. Главата му отново се вдигна, когато осъзна какво е направил, но вече беше твърде късно. Гневът стегна чертите на лицето му и ирисите му потъмняха до цвета на буреносни облаци.
– Не ти дължа нищо.
– Не, не ми дължиш.
Аш хвърли агресивен поглед към Лире, прерязвайки го от глава до пети, и се отдалечи. Прекоси широчината на балкона с осем дълги крачки, после се хвана за парапета и го прескочи с лекота. Изгуби се от погледа.
Лире се взираше в мястото, където драконианеца беше изчезнал, и се вслушваше. Нямаше хрущящ плясък на тяло, което да се удари в земята на шестдесет фута по-долу. Хм. Значи слуховете, че драконианците имат крила под блясъка си, вероятно са били точни. Това би обяснило безгрижното отношение на Аш към смъртоносните височини.
Той се облегна на парапета, като изпусна част от напрежението от мускулите на гърба си. Шпионираше клиентите. Водеше непринудени разговори с разбойнически наемници. Напоследък живееше опасно.
В гостилницата балконът на Клио беше празен, а прозорците тъмни. Тя и телохранителите ѝ сигурно дремят. Или това, или са напуснали гостилницата. Надяваше се да не е така. Асфодел не беше безопасно място в най-добрите времена, но за един надземен човек…
Мислите му се върнаха към новото разкритие за клиента му. Значи нимфите могат да „виждат“ магии. Той се замисли върху последиците и се усмихна. Аш може и да настояваше, че не дължи нищо на Лире, но изглежда драконианеца все още беше признателен. Той нямаше друга причина да сподели това, което знаеше за нимфите.
Ако информацията беше оръжие, тогава – благодарение на Аш – Лире щеше да се отправи към следващата си среща с Клио значително по-добре въоръжен от последния път.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 20

Железните вагончета бяха препълнени от връщащите се в академията мълчаливи и шокирани студенти. Всички бяха като онемели, момичетата подсмърчаха и търкаха зачервените си очи, а момчетата се мръщеха въздишайки тежко. Опитах се да разбера къде бе отведен Аш, но така и никой не ни каза. Аз и другите студенти просто бяхме разтикани безцеремонно от суровите хора във военни униформи, докато група лечители обкръжиха Аш. Аделия Велвет също изчезна, самият крал беше закрит с непроницаем щит и бе евакуиран. Въпреки че местонахождението на знатните особи на кралството бяха най-малката ми грижа в момента! Сега ме вълнуваше само един въпрос! След краткотрайно лутане из опразващатата се арена, аз решително се отправих в търсене на Ари. И точно както и предполагах, момичето седеше в мобила си и бършеше обляното си в сълзи лице с огромен кариран шал.
– Ари! Трябва да ми помогнеш! Знаеш ли къде е отведен Аш?
– Вероятно в кралската болница… – подсмръкна момичето.
– Добре тогава… трябва да стигна до там!
– И аз не бих отказала… – червения нос отново потъна в карирания плат и се чу ново подсмърчане. – Но нас няма да ни пускат, Тина. Няма да можем да преминем, в лазарета има магии за отклоняване навсякъде, няма да можем да пристъпим по-далеч от общата чакалня. Ще се загубиш и накрая ще се върнеш с празни ръце, и до там с цялата разходка.
– За, това ще мисля по-късно! Ари, закарай ме, моля те! Няма начин да намеря тази сграда без теб! Просто ме закарай на мястото и си тръгни! – Момичето въздъхна тежко. – Моля те… – направих умоляващи очи. – Трябва да съм там… разбери това е много важно. За… Вандерфилд. Иначе може да се случи нещо много лошо. Ако нещо се случи с него, тогава вашия кръг почитатели няма да има на кого да се възхищавате! – Ари подскочи разтревожена и се намръщи, нервно хвана кичур от косата си и захапа крайчеца му с уста. Тогава остави носната кърпичка настрана и ме погледна съмнително.
– Знаеш ли, Тина, все си мислех за деня, когато те заведох на състезанието преди време. И за това как после ти изчезна… и също Вандерфилд изчезна. Но няма да те питам, Тина. Надявам се да знаеш какво правиш… сядай и да тръгваме!
Настаних се в ръждивата таратайка на Ари стискайки зъби. За щастие момичето наистина не ме разпитваше за нищо. Дори когато го извадих от джоба си чаронометър и го сложих на ръката си. – Деветдесет и седем единици… Свети Фердион! Потенциалът на Аш продължава да пада! Господи… той умира ли? – Ари погледна към стиснатите ми до болка юмруци и дръпна ужасния лост на мобила, карайки го да изреве. След миг механичния ръждясал звяр се втурна напред.
– Къде е тази болница?
– На Булеварда на Освободителите. Само още няколко пресечки!
– Побързай… моля те. – Прошепнах отчаяно.
Когато стрелката на стария часовник на таблото показа седем часа вечерта, мобила се мушна под група заснежени ели и замря.
– Пристигнахме… – въздъхна приятелката ми. – Хайде, бягай! Ето там, виждаш ли онези пилони? Това е кралския лазарет. – Излетях навън поемайки глътка студен въздух.
– Тина! – Ари изскочи от нейната страна. – Ще му… помогнеш нали?
– Ще опитам… – прошепнах отчаяно, а Ари кимна тъжно с глава.
– Ще те чакам… помогни му, Тина!
Втурнах се покрай високите дървета и ахнах, изумена. Кралската болница беше разположена не просто в здание, а в собствен замък. Пилоните стърчаха като огромни копия, отгоре кулите бяха украсени с изящни каменни корони. – Ами да, точно така… – спомних си страниците от така любимата ми хронология. – Някога това е била главната резиденция на кралете. Но преди сто години Леорет Първи, който се възкачил на трона, сметнал замъка за твърде мрачен и го построил за себе си нов пищен бял дворец и наредил стария дворец да бъде предоставен за лазарета. Така и останало до ден днешен. Построен от черен камък, с тесни високи прозорци, стърчащи навсякъде барелефи и износен от хиляди крака стълбище. – Полетях по него и се озовах в просторна зала-чакалня. И веднага ослепях от многобройните омагьосани лампи, наводняващи великолепната зала със светлина. Лазаретът за жителите на Котловина, беше сгушен в тясна смугла сграда, вътре винаги беше шумно и многолюдно. – А само виж тук… – колебливо погледнах грамадния полилей с хилядите кристални висулки, по стените висяха картини в позлатени рамки и един гигантски часовник, бавно измерващ времето зад гравираното стъкло.
Покрай мен минаха няколко строги господа в официални костюми, последвани от група лечители в зелени роби и една изискана жена в ръце си с малка чантичка украсена със скъпоценни камъни и златни орнаменти. Бях виждала тези чанти само на рекламни снимки, едно от тях можеше да струва повече от дома ни в Котловината. Разтръсках глава, връщайки се към реалността. – И как бих могла да намеря в този огромен замък Вандерфилд? – Полутах се наоколо, вслушвайки се в чувствата си. – Хайде, lastfata… действай! Трябва да има някаква полза от теб все пак! Къде е Аш? – Нещо ме дръпна наляво, така че безшумно се промъкнах покрай горящата камина и се втурнах в един от страничните коридори. Оглеждайки се да видя дали някой не ме е видял, се скрих зад близкият ъгъл. Тук веднага ме оглуши тишината, явно каменните стени бяха омагьосани против шума. Забързах напред, криейки се всеки път при звука на нечии стъпки или гласове. Но, за щастие, минаващите лечители бяха погълнати от собствените си дела и никой не му беше до самозванката, която нагло пробиваше магическата защита на кралската болница. Така че благополучно успях да стигна до светлата врата, до която явно искаше да ме отведе копието на съдбата. Спрях за миг отпред и се ослушах. – Изглежда, че няма никой… – Внимателно бутнах вратата и влязох вътре.
Стаята, в която се озовах, нямаше нищо общо с останалата болница. В моето детството, ми се бе случвало да бъда в лазарета на Котловината, където имаше дълги стаи с редица тесни легла и сиви одяла. – Не е като тук! – Въздъхнах, разглеждайки за кратко скъпите мебели, картини, камината, елегантните лампи и купищата заклинания, хвърлени върху светлата завивка, с което беше покрит неподвижният младеж.
Аш лежеше със затворени очи, покрит до врата. Преглъщайки с пресъхнало гърло, пристъпих към него. Засъхналата кръв все още се вижда в косите на недосегаемия. Раните му ги скриваше покривалото и затова не го докоснах, за да не разваля някоя от направените магии. Кадифеният плат слабо блестеше със синкава светлина. – Изглежда, че са му направени лечебни заклинания… сигурно са толкова много, че биха стигнали за дузина обикновени хора! – Наведох се, гледайки тънките клепачи и леко потрепващите мигли.
– Какъв глупак си ти, Вандерфилд… – прошепнах, опитвайки се да не заплача. Бледите устни потрепериха и за миг изглеждаше, че Аш ще дойде на себе си. – Не… сигурно са му дали сънотворна отвара или раните му са твърде сериозни. По-вероятно второто. – Искаше ми се да дръпна завивката, за да разбера какво е успял да изпробва на вкус Аспида, но се сдържах. Въздъхнах тежко и бързо сложи чаронометъра на ръката си. – Деветдесет и седем! Така че Аш има само две. Господи… само две единици магически потенциал! Свети Фердион… та той е почти празен! – Облизах сухите си устни. – Трябва да направя нещо. Да го докосна… може би? Ами ако с моето докосване съвсем зануля Вандерфилд? Ами ако той напълно загуби своя потенциал… значи ли, че lastfata ще изчезне? Тогава неприкосновеният няма да има никакъв шанс. Без магията в кръвта си тялото му не ще може да се излекува от отровата на Аспида и никакво омагьосано одеяло няма да му помогне! Но магията му и тъй намалява с всяка минута.
В следващия момент, стрелката потрепна и се премести с още едно деление. – Деветдесет и осем!
– Знаеш ли… изглеждаш като спящата красавица в момента – измърморих аз, ставайки все по-нервна и ядосвайки се на себе си. – Лежиш си тук, толкова блед и красив, в този черен мрачен замък… и чакаш принца да се появи и да те събуди с целувка. Само че аз изобщо не съм принц, Вандерфилд. – Въздъхнах отчаяно и докоснах бузата на момчето. – А заслужаваш здравичката да те ударя по главата, за това представление с Аспида. Само че ти… и така вече си ударен. Ти наистина… наистина си луд! – Изсумтях вбесена аз, но след миг отново посърнах. – Мисля, че единственото, което остава… е целувка. А ти само посмей да се занулиш… гадина такава! – Отново сбърчих вежди. – Просто опитай! Не мога да живея без теб… русо копеле такова.
Последните думи се разтвориха във неговия дъх и моята целувка. Това мое решение се оказа толкова странно. – Да целунеш напълно неподвижно момче. Нямаше я типичната алчност, страст, плам. Нямаше го отговора му… само моето докосване и моята нежност. – Погалих сухите му устни сякаш искайки да им вдъхна целия магичен потенциал. – Вземи си всичко… до последната единица. – И мълчаливо се помолих на Свети Фердион да ми помогне с това. – Аш трябва да си върне магията! Има нужда от нея! И аз ще му я дам… по какъвто и да е начин!
Стори ми се, че студената кожа на Аш се стопли, а бледите му бузи показаха малко цвят? Но изведнъж вратата зад мен изтропа и едно възмутено възклицание ме откъсна от Аш.
– Какво си мислите че правите? Как стигнахте дотук? Веднага се отдалечете от пациента! Искате да го убиете ли?! – Отскочих встрани като попарена обръщайки се към вратата.
На прага стаяха един лекар и смия той, кралския съветник Мариус Вандерфилд. Облечен с графитена на цвят дълга роба, закопчана с искряща диамантена златна карфица, в допълнение към златния часовник на китката си, които също бе инкрустиран със скъпоценни камъни. Мъжът бе поставил на лицето си маска от арогантност, която не позволяваше на другите чувства да преминат и излязат. Ако въобще имаше някакви чувства вътре в този човек, като любов и загриженост за сина си, той не ги показваше. В следващия момент, зад съветника се показа невероятно красива жена, която мачкаше нервно в ръцете си извезана със златен конец носна кърпичка. Беше с бяла коса, зелени очи. А аз се усмихнах вътре на себе си. – Ето на… най-накрая се запознах с родителите на моята спяща красавица!
– Коя си ти? – Отново попита доктора възмутено.
– Съвсем никоя. Ааа… и вече си тръгвах!
– Но как…
– Синът ми явно има откачени почитателки в академията… – безразлично каза Мариус Вандерфилд. – Дори са пропълзели в лазарета!
– Ама как… – докторът отново отвори уста, но аз реших да не повтарям грешките от миналото и си плюх на петите преди да са ме хванали на разпит.
Промуших се под мишницата на надутия кралски съветник, който дори не си направи усилие да ме спре и изхвърчах в коридора. От страх дори веднага успях да намеря изход, без да се изгубя. Втурнах се през залата, като за малко да се подхлъзна и падна на добре полирания под, а след това изтичах през огромната входна врата на улицата. Плъзна се надолу по широките стълби и след като се скрих зад ъгъла спрях притискайки се към тъмната стена, дишайки тежко от бягството. – Трябва да се махам оттук, преди да са решили да ме хванат и да ме питат как съм успяла да заобиколя защитните заклинания на кралската болница.
– Тина! – Видях Ари да тъпче нервно около мобила си. – Успя ли да го намериш?
– Да… успях. – Кимнах все още задъхана.
– Какво става с него? Жив ли е… ще се оправи ли? – Без да отговоря веднага, седнах на седалката, сниших се и изваждайки чаронометъра, го поставих на ръката си.
– Моля те… помогни ми… Свети Фердион! Дааааа! Даааа… – Ари подскочи от писъка ми и случайно натисна клаксона на мобила си. – Четиридесет, Ари! Вече е четиридесет! Той ще се оправи! Чуваш ли? Сега карай… бързо Ари. Мисля, че е време да се махаме оттук!
Момичето запали и натисна педала докрай, ръждясалия звяр изкашля, после изрева глухо и се понесе напред. Преди да се скрием зад ъгъла, видяхме как над лазарета проблеснаха алармени светлини и започна да пищи някакъв мегафон. Но ние вече се скрихме зад ъгъла, губейки се в лабиринта от улици, завои и дворове.

Назад към част 19                                                     Напред към част 21

Глава 7
„Аз се разпадам на парчета“

Абсурдно лесно е да ме разбиеш, ако знаеш правилните бутони, които да натиснеш.
Ако сте чели комикси, знаете, че супергероите имат критична уязвимост: Обществото, което защитават.
Джо е част от моето общество. Факт е, че всеки шийте зрящ, прикован до мен, би ме накарал да запея нова мелодия. Е, може би не Марджери.
Всъщност, вероятно и тя.
Трудното за мен е да знам, че мога да поема повече от всички останали. Подобно на онова глупаво зайче, което постоянно се появяваше в рекламите, аз понасям лигавене и продължавам да ритам. И удрям. И дишам.
Не е вярно, че другите хора са такива. Те умират толкова лесно.
Освен това не ме е страх от големия сън. Смятам, че това е просто още едно приключение.
Опитвам се да разубедя Риодан да не приковава Джо.
Той не ме слуша.
Джо побеснява, когато той я хваща. Крещи, вика и рита. Впечатлена съм от това колко силно се бори.
Мисля, че това да гледаш как Дъблин е унищожен на Хелоуин, как нашата приятелка Барб е отвлечена от Шинсар Дъб и се качва на коня като кучка с картечница, за да избие толкова много от нас, плюс това да живееш в свят, в който трябва да изтърсваш обувките си, преди да ги обуеш, за да си сигурен, че няма да те изяде сянка по-бързо, отколкото можеш да кажеш „О, курво“, е объркало главата на Джо.
Преди тя беше като Кат, уравновесена и предпазлива в решенията, нямаше остра дума за никого.
– Ще те убия, гадняр, няма да ти се размине! – Крещи тя. – Пусни ме! Махни си ръцете от мен, кучи сине!
Риодан я приковава до мен. Тя се бори, но е като да гледаш как мухата се блъска в прозореца, опитвайки се да излезе навън. Знаеш, че никога няма да се получи.
Поглеждам я.
– Имаш ли още някакви ярки идеи, Джо? Опитай следващия път да му донесеш няколко бебета, които да измъчва.
Тя рязко дръпва веригите си. Приковани сме към каменна стена.
– Успех с това. – Ако аз не мога да ги счупя със свръхсилата си, тя има шанс за снежна топка в ада. Мисля, че той е изписал метала. Мисля, че е закълнал всичко. Искам да знам къде учи заклинанията си, за да се запиша на бърз курс. Ако съм тук от три дни, би трябвало да съм по-объркана, отколкото съм. Как ме е държал в безсъзнание три дни? Дали ме е поставил в някакъв вид спряна анимация? Сериозно трябва да пишкам.
– Опитах се да помогна – казва тя.
– Трябваше просто да ме удариш с бейзболна бухалка по главата. Да ме избавиш от страданието ми. – Можех да издържа тук долу цяла вечност, докато тя не отиде и не се подаде на Риодан като оръжие.
Риодан стои пред нас, с разтворени крака и ръце, скръстени на гърдите. Той е голям човек. Чудя се дали Джо знае, че има кътници. Чудя се какво е той. Чудя се защо тя го гледа така. Тя го мрази.
Захвърлям безсмислените си разсъждения и преминавам към същината. Отлагането е номер три в списъка ми с глупости. Все пак се озоваваш точно там, където не си искал да бъдеш, правиш точно това, което не си искал да правиш, с единствената разлика, че си загубил цялото това време между тях, през което си можел да правиш нещо забавно. Още по-лошо, вероятно сте останали в напрегнато, гадно настроение през цялото време, докато сте го избягвали. Ако знаете, че нещо е неизбежно, направете го и приключете с него. Продължете напред. Животът е кратък.
Ако той измъчва Джо, ще се предам.
Знам го.
Той го знае.
Следователно измъчването ѝ е голяма загуба на време. Неговото. Моето. Нейното.
– Какво искаш от мен, Риодан? – Казвам.
– Време е за решение, Дани.
– Много глухо? Казах, какво искаш от мен?
– Дължиш ми обезщетение.
– Пич, храста е готов. Защо все още се въртиш около него?
– Живял съм дълго, хлапе, и никога не съм чувал някой да осакатява английския език като теб.
– Колко време е това? – Казва Джо.
Прозявам се, силно и драматично.
– Все още бие. А аз – като храст. – Надавам на цялото си тяло храстовиден вид.
Очите му се стесняват върху мен, сякаш се замисля. Сякаш може би все още не е решил какво точно иска от мен. Това ме притеснява. Би трябвало да е много просто: Той иска да работя за него. Знам, че той не е толкова умен, колкото съм аз, затова му помагам.
– Ще разгледам твоята малка ледена мистерия, Риодан. Ще я поставя на първо място в списъка с приоритетите си. Развържи ни вече.
– Това вече не е толкова просто. Ти усложни шибаните неща, когато реши да ми се противопоставиш публично. Никой не прави това и не оцелява.
– Дишам тук – казвам аз.
– Трябва ли да продължаваш да казваш „майната му“ около нея? Тя е едва на тринайсет години – казва Джо.
– Четиринайсет – поправям я раздразнено.
– Моите хора искат да те убият. Те настояват за драматична екзекуция в клуба. Казват, че това е единствения начин да се успокоят покровителите на „Честърс“.
– Винаги съм искала да си отида по голям начин – казвам. – Може би бихме могли да направим някакви фойерверки, а? Мисля, че са останали някакви на онази стара бензиностанция на О’Клер.
– Никой никого не екзекутира – казва Джо. – Тя е дете.
– Аз не съм дете, по дяволите. Не мисля, че дори съм се родила такава.
– Казах им, че вярвам, че можеш да бъдеш полезна – казва Риодан. – Че мога да те контролирам.
Настръхвам и дрънча с веригите си. Никой не ме контролира. Вече не.
– Те казват, че никога няма да отговаряш пред никого. Дори Баронс не е на моя страна.
Без съмнение, защото ТЧ беше казала на Баронс да каже на Риодан да ме убие. Или да я остави да го направи.
– Осем срещу един – казва той.
– Осем срещу двама – казва Джо. – Ако броиш и сестрите ѝ шийте-сестри – а би било по-добре – това са осем срещу хиляди.
– Броят ви е силно намален – казва Риодан.
– В световен мащаб сме над двадесет хиляди.
– Не знаех това – казвам на Джо. – Защо не знаех това? – На Риодан казвам: – Пич, убий ме или ме освободи.
– Ако я убиеш – казва Джо – ще си навлечеш гнева на всички шийте зрящи в света. Те ще те преследват. Дани е легенда сред нас. Няма да я загубим.
– Ако реша да я убия – казва Риодан – никой никога няма да разбере какво се е случило с двете ви.
Примигвам, като мислено си възпроизвеждам казаното от Джо отново и отново, но не мога да го чуя достатъчно.
– Наистина? Аз съм легенда? Като че ли по целия свят знаят за мен? Кажи го още веднъж! – Проклинам се. Нямах представа. Може би все пак в тялото ми е останало малко самоувереност. Изправям се на висок хълбок.
– Пусни я – казва Джо на Риодан – а аз ще остана на нейно място.
– По дяволите, че ти ще останеш! – Избухвам.
– Ти предлагаш да останеш тук. Окована с вериги. С мен. В замяна на нея. – На устните му играе усмивка.
– Докато ме имаш за заложник, тя ще се държи добре.
– По дяволите, че ти ще останеш! – Казвам отново, тъй като никой не реагира както трябва, например като ми се подчини. Или изобщо да ми обръща внимание.
– Не съм забравил какво направи с мобилния ми телефон, Велика повелителко – казва Риодан.
– Ти снимаше на територията на нашата собственост. Тя е частна – казва Джо.
– Ти си на моя територия. Тя е частна.
– Аз не снимам. Дойдох да си върна нещо, което е наше. Нещо, което нямахте право да вземете.
– Аз не съм нещо. Или дете – казвам аз.
– Тя нямаше право да убива посетителите на моя клуб. Беше предупредена. Многократно.
– И знаеш колко добре слуша. Не трябваше да я водиш в клуба си и да я оставяш сама с меч. Възможно ли е да си толкова глупав?
– Хора, престанете да говорите за мен, сякаш не съм тук!
– Велика повелителко, стъпвай леко – казва той на Джо и гласа му става наистина мек. Мекотата от страна на Риодан никога не е добра.
– Позволи ми да остана на нейно място. Тя е само дете.
Аз не съм дете! И тя няма да остане тук, по дяволите. Никой няма да остане тук! Освен може би аз!
– Нали разбираш какво би означавало това – казва той на Джо, сякаш дори не водя яростна, шумна борба със стена и четири вериги. – Ако тя направи една-единствена грешна стъпка, ти си мъртва.
Усещам как кръвта се стича от лицето ми. Винаги правя грешна стъпка. Грешна стъпка е второто ми име, веднага след Мега. Не мога да не направя грешна стъпка. Имам крака.
– Разбирам.
– Тя не иска да каже това! – Викам. – Тя дори не знае за какво говори! Тя няма никаква представа какви сте вие, пичове, в действителност. Освен това всъщност изобщо не ми пука за нея. Можеш да я убиеш. Така че може и да я оставите да си отиде.
– Замълчи, Дани – казва Джо.
– Ще трябва да подпишеш молба за наемане на работа – казва Риодан на Джо.
– Не я подписвай, Джо! Той има някакво заклинание върху нея.
– Аз заложник ли съм или кандидатствам за работа? – Казва Джо.
– Липсват ми няколко сервитьорки. Някои от тях бяха… – Риодан ме поглежда. – Странични щети онзи ден.
– Не съм убила нито един човек.
– В две от тях имаше достатъчно Ънсийли, че очевидно не си могла да ги различиш – казва Риодан.
Убила съм хора? Колко ли Ънсийли са изяли?
– Искаш да бъда сервитьорка? – Казва Джо, ужасена, сякаш това е съдба, по-лоша от смъртта. – Опитах се да обслужвам маси в гимназията. Не мога. Изпускам чинии. Разливам напитки. Аз съм изследовател. Лингвист. Живея в главата си. Не обслужвам маси.
– Удобно е, че имам две приложения под ръка. – Риодан изважда от джоба си сгънат пакет с документи.
– Защо две? Аз не чистя маси – казвам войнствено.
– Трябва да обслужвам феи? В смисъл да приемам поръчки и да ги изпълнявам? И да им нося неща на масите? – Джо сякаш не може да се ориентира в ситуацията. Сякаш би предпочела да остане прикована към стената, вместо да обслужва маси.
– И моите хора. От време на време, предполагам, дори и мен. С усмивка. – Той я оглежда нагоре-надолу, в режим слоумоушън. – Ще изглеждаш добре в униформата. Имаме ли уговорка. – В типичния риодански стил гласа му не се повишава в края на въпроса. Той знае, че имат сделка. Той може да прочете Джо като книга с прозрачни корици.
Веригите ми дрънчат, докато ги изпитвам с всичко, което имам. Той не пуска Джо на работа в ученическия подклуб. Тя има такова лице, което е толкова деликатно и красиво, че може да носи наистина къса коса като сега и да изглежда напълно секси. Дори онези глупави очила, които носи, когато чете, просто я карат да изглежда добре, защото правят костите ѝ да изглеждат още по-дребни. В нея има нещо неземно. Тя не носи къса карирана пола, тясна бяла блуза, чорапи и токчета като на бебешка кукла. Тя няма да чака на него и на мъжете му! Честър ще я погълне като вкусна хапка и ще изплюе кръв и хрущяли.
– Не, Джо – казвам категорично аз. – Не смей.
– Имаме уговорка – казва Джо.
Той развързва оковите на Джо, подава ѝ „заявлението“ и химикалката.
Тя го изравнява на стената и го подписва, без дори да го прочете.
Той го сгъва и ѝ го връща.
– Върни се с асансьора обратно по пътя, по който дойде. Лор те чака там. Той ще ти осигури униформа. Започваш още тази вечер. Имаш един-единствен приоритет – да направиш покровителите ми щастливи.
– Лор ме чака – казва Джо. Тя прокарва ръка през късата си тъмна коса и му хвърля поглед, който малко ме изненадва, толкова много топки има в него. – Мислех, че си казал, че хората ти очакват да ни убиеш.
– Ако не му предадеш подписаната молба, той ще го направи. Предлагам ти да се увериш, че ще я види в момента, в който слезеш от асансьора.
– Ами Дани?
– Тя ще се качи скоро.
– Тя идва с мен сега – казва Джо.
– Никога. Не. Ми. Казвай. Какво. Да. Правя. – Риодан отново говори тихо и не знам за Джо, но ме побиват тръпки, когато говори така.
– Махай се оттук, ти, глупава, шибана шийте овца! – Казвам. – Ще се оправя. Щеше да ми е по-хубаво, ако изобщо не се бяхте появили! – Сега тя е негова собственост. Има някакво заклинание върху нея. Толкова ме вбесява, че се разтрепервам.
След като Джо си тръгва, Риодан се плъзга към мен по онзи странен плавен начин, който има. Не се движеше по този начин пред Джо. Когато тя беше тук, той вървеше бавно.
Виждам отблясъка на сребърен нож в ръката му.
– Пич, няма нужда да ме режеш. Аз ще подпиша шибаната молба. Просто ми дай химикалка. – Трябва да се махна оттук. Трябва да спася Джо. Тя се изложи на риск заради мен. Не мога да издържа.
– Момииче, кога ще се научиш?
– Ще се учудиш на нещата, които знам.
– Може и да можеш да се измъкнеш от паяжина, но да се мяташ в подвижни пясъци не върши работа. Колкото по-силно се бориш, толкова повече земя губиш. Борбата само ускорява неизбежното ти поражение.
– Никога не съм била побеждавана. Никога няма да бъда.
– Роуина беше паяжина. – Той докосва бузата ми с ръката, в която държи ножа. Среброто проблясва на сантиметър от окото ми. – Знаеш ли какво съм аз.
– Голяма болка в задника ми.
– Движещи се пясъци. А ти танцуваш върху тях.
– Пич, какво става с ножа?
– Вече не ме интересува мастилото. Ще подпишеш договора ми с кръв.
– Мислех, че казваш, че това е молба – казвам язвително.
– Така е, Дани. За един много ексклузивен клуб. Това, което е мое.
– Не е на никого.
– Подпиши.
– Не можеш да ме накараш.
– Или Джо ще умре. Бавно и мъчително.
– Пич, защо още говориш? Развържи ми веригите и ми дай шибания договор вече.
Над врата ми има гилотина. Чувам как се размахва, докато пресича въздуха. Върху лъскавото острие е издълбано име: Джо. Виждам го в периферията си при всяка своя крачка. Тя ще ме побърка.
След като подписвам шибания му договор – в юмрука си имам хартиена кърпа, защото дланта ми все още кърви от мястото, където ме поряза – той ме пуска. Точно така. Отвързва другата ми ръка и крака, предлага да ме излекува, на което аз казвам голяма целуни-ми-задника, после ме съпровожда до асансьора и ми казва да отида там, където е сегашната ми версия на дом.
Очаквам да ми каже, че трябва да се преместя в „Честър“, за да може да следи всяка моя стъпка, както направи Баронс с М-ТЧ.
Очаквам той да ме контролира като луд.
Не очаквам да ми върне меча и да ме изпрати да си вървя по пътя със случайно напомняне да се явя на „работа“ утре в осем вечерта. Той казва, че има още нещо, което иска да видя.
Мразя това.
Той не изрежда хиляда и една риодански заповеди, както си мислех, че ще направи.
Дава ми всевъзможни въжета, на които да се обеся. Аз връзвам възли с въже. И се движа много бързо. Неизбежно е да се заплета по някакъв начин в цялото това въже, с една-две примки около врата си.
Как ще измъкна Джо от това?
Четирима от големите му белязани пичове ме чакат, когато слизам от асансьора. Оглеждам се предпазливо за Баронс и ТЧ, докато размахвам договора си голям и шумен на хората на Риодан, за да не ми се сърдят, преди да ми го вземат, за да го сложат там, където Риодан планира да го държи и откъдето в крайна сметка ще трябва да го открадна обратно. Нямам протеинови барчета и не съм в настроение за състезание по надлъгване. За щастие ТЧ не се вижда никъде.
Отправям се към банята под засилена охрана. Какво ли си мислят, че ще направя? Да взривя мястото? Не мога. Нямам раницата си. Нямам и Сенкотрепач. Не го донесоха, когато ме заловиха в Дансър. Бих погледнала през някой прозорец, но в клуба няма такива. Костите ми казват, че е нощ. Не рискувам със Сенките. Отказвам да умра толкова глупаво.
– Трябват ми фенерчета – казвам, като се измъквам от банята.
Един от пичовете похърква и се отдалечава. Останалите ме придружават през подклубовете. Всеки Фае, с когото се разминаваме, ме зяпа. В погледите им има убийство.
На излизане ми се случва нещо странно.
Хиперскоростта ми се струва като да се вдигна психически и да се преместя настрани в друг начин на съществуване, а това ми харесва.
Сега, когато излизам и виждам всички разярени лица, човешки и на феи, една съвсем различна част от мен се вдига и се измества настрани, без дори да се опитвам – всъщност съм почти сигурна, че се съпротивлявам – и това не ми харесва ни най-малко, защото изведнъж виждам света си с нещо като съвсем други очи.
Не ми харесват тези очила. Те виждат нещата погрешно.
Феите ме мразят. Много от хората също.
Хората на Риодан искат да ме убият, а аз нямам представа защо ме държи жива.
ТЧ – о, по дяволите – Мак, най-добрата ми приятелка, която някога съм имала, Мак – която ми направи торта за рождения ден и се държеше с мен, и се отнасяше с мен готино, и продаде част от душата си на Сивата жена, за да ме спаси, също ме мрази. Иска да ме убие, защото убих сестра ѝ по заповед на Роуина, преди изобщо да съм разбрала, че Мак съществува.
Животът на Джо виси на конци, държани от моите напълно ненадеждни ръце.
И ми хрумва мисъл, каквато никога не съм имала през целия си четиринайсетгодишен живот (а съм имала много мисли!), и тя е малко приглушена (вероятно защото предпочитам да не я чувам) и звучи приблизително така:
„Боже, Дани, какво, по дяволите, си направила?“
Винаги съм бил моторна лодка, която се носи по вълните, разцъфтявайки от усещането, вятър в косата, солен спрей по лицето, прекарвайки времето на живота си. Никога не поглеждах назад. Никога не съм виждала какво се случва около или зад мен.
Тези нови очи виждат моите следи. Те виждат какво оставям след себе си, когато отмина.
Преобърнати лодки. Хора, които се люшкат във вълните.
Хората, за които ме е грижа. Не говоря за Дъблин, моя град, който винаги държа хладен и безличен, без истинско лице. Тези хора имат лица.
Минаваме покрай Джо. Тя вече е облечена и е на новия си пост, в двойка с друга сервитьорка, която я обучава. Наистина изглежда добре в униформата. Поглежда ме, докато минавам, отчасти с раздразнение, отчасти с молба да се държа прилично. Нейният обучител ме гледа с гневен поглед. Чудя се дали сервитьорките, които убих, са били нейни приятелки.
– Не трябваше да ядат толкова много Ънсийли – промърморвам в своя защита.
Опитвам се да се върна към начина, по който бях, преди да сляза от асансьора, обратно към Дани „Мега“, на която не ѝ пука.
Нищо не се случва.
Опитвам отново.
Все още усещам вятъра от онази гилотина.
Един от пичовете на Риодан, Лор, ми подава фенерче.
– Ей така – казвам аз – благодаря. Цяло фенерче срещу град от сенки.
– Те се преместиха. Повечето.
Извръщам очи.
– Повечето може да е добре за теб, защото, повечето, не ядат каквото и да сте вие, пичове. Защо ли?
Лор не ми отговаря, но и не съм очаквала да го направи.
В момента, в който стигаме до вратата, аз избухвам в хиперскорост.
Мога да изпреваря всички.
Дори себе си.

Назад към част 8                                                               Напред към част 10