Анет Мари – НЕСЛОМИМИЯТ ДРУИД НА ОРЪЖИЯТА И ПЕСНИТЕ ЧАСТ 6

ГЛАВА 5

Разделихме се. Морис, Тори и Езра се насочиха към едно казино, управлявано от гилдията „МираКо“, където техните бизнес партньори често прекарваха времето си, а Кай, Аарон и аз бяхме пратени в друг вид заведение.
Районът се подобри, докато Аарон следваше указанията на Кай към централната част на града и по улица, осеяна с луксозни магазини, изискани ресторанти и нощни клубове. Въпреки че до разсъмване оставаха само няколко часа, нощният живот в района беше в разгара си, а тротоарите бяха осеяни с двойки и малки групи.
Аарон паркира на една странична уличка и с Кай, който водеше, тръгнахме нагоре по тротоара. Двамата магове, облечени в дънки и тениски, се вписваха по-добре, отколкото аз с моето облекло за йога. Поне набързо бях сплела изсъхналата си на въздух коса, преди да тръгнем.
Между стекхаус и джаз заведение се намираше черна врата със семпъл неонов надпис във формата на розова чаша за мартини. Кай дръпна вратата, разкривайки къса площадка и спускащи се стълби. Последвах го надолу, а тътенът на музиката ставаше все по-силен. Задната част на врата ми изтръпна неспокойно.
„Рикр?“ – Обадих се.
Със слабо трептене една бяла сойка се появи във въздуха и кацна на рамото ми. Маговете не реагираха, не можеха да го видят.
Стъпих на долната площадка. Отпред двама отбивачи в черни костюми стояха от двете страни на друга черна врата.
Мъжът отляво ни сканира скептично.
– Имате ли резе…
– Господин Ямада не се нуждае от резервация – прекъсна го другият, като хвърли остър поглед на колегата си. – Моля, продължете напред. Ще съобщя на собственика, че сте тук.
– Това няма да е необходимо – каза Кай с небрежно махване с ръка. – Няма да се бавя дълго.
Мъжът послушно свали ръката си от радиото, закачено на колана му.
– Да, господине.
Той дръпна вратата пред нас и аз запазих неутрално изражение, докато преминавахме. Колко високо в опасната фамилия Ямада беше Кай, за да го разпознае толкова лесно един отбивач?
Тъмните тавани отразяваха настроените розови и сини светлини върху плюшените, удобни кресла и дивани, скупчени около малки масички. Ако не бяха силната музика и издигнатите сцени с лъскави стълбове, мястото можеше да мине за луксозен салон.
– Какво сега, сър? – Попита Аарон с усмивка, като имитираше загрижения тон на изкупвача.
– Замълчи. – Кай прегледа интериора. – Зоната само за митици е натам.
Заведението беше пълно с повече от една трета, с групи мъже по седалките и красиви жени, които се въртяха около тях. Десетина предани посетители наблюдаваха единствената танцьорка, която се въртеше грациозно около един пилон, а русата ѝ коса се развяваше.
Кай мина покрай бара, насочвайки се към вратата с черни завеси, блокирана от червено кадифено въже и още един отбивач. Разкопчал въжето, преди Кай да успее да забави ход, служителя придърпа завесата настрани за нас.
Частната зона беше същата. Удобни столове с ниски облегалки заобикаляха правоъгълна сцена, а друг ред седалки с малки масички за напитки обикаляше по периметъра на помещението. Частният бар изпълваше далечния край, а до него имаше тъмен коридор – бани и може би авариен изход. Тук музиката беше по-тиха.
Десетина мъже и също толкова красиви млади жени в тесни, разкриващи рокли се наслаждаваха на частната стая. Две танцьорки в блестящи бели костюми се разхождаха по сцената в хореографско съчетание.
Кай спря, огледа посетителите и се отправи към един диван в ъгъла близо до бара. Японец на средна възраст с отстъпваща линия на косата се беше облегнал с млада жена на ръката си и питие в ръка. Двама мъже на неговата възраст седяха наблизо с напитки, но без жени, и слушаха каквато и да е история, която разказваше първият мъж.
Той вдигна поглед, когато Кай спря пред малката му масичка.
– Да?
– Такеши Сайто?
– Това съм аз. – Той се усмихна – плавна усмивка на продавач. – С какво мога да ви помогна?
– Имам нужда от личен разговор.
– А. – Такеши погледна към спътниците си. – За съжаление, съм по средата на нещо. Може би бихме могли да се уговорим да…
– Намерете време – прекъсна го хладно Кай. – Животът ти може да зависи от това.
Такеши се намръщи на Кай, после побутна жената на ръката си.
– Жасмин, скъпа, би ли завела двамата ми приятели тук до главния бар и да им помогнеш да си поръчат нещо специално? Господа, извинявам се. Ще се присъединя към вас след няколко минути.
Придружавани от Жасмин, другите мъже прекосиха залата и изчезнаха през завесата.
Сговорчивата усмивка на Такеши се сгъна в гримаса, когато той изпи и последното от питието си.
– Дано да е хубаво. Бях по средата на една сделка.
– Ще премина направо към въпроса. – Кай седна на дивана до Такеши, подпрял едната си ръка на облегалката, като небрежно пречеше на мъжа да избяга лесно. – Откъде познаваш Призрака?
– Призрака? – Засмя се Такеши. – Да не би да ме вземаш за луд? Кой си ти?
– Кай Ямада.
Лицето на Такеши побеля.
– Ямада? Не разбрах…
– Обратно към Призрака. Случвало ли ти се е да посредничиш за сделка с него?
– Никога. – Такеши се отдалечи от Кай. – Клиентите ми не се интересуват от нещата, които той продава, а освен това е непредсказуем.
Аарон седна на другия край на дивана. Такеши трябваше да преобърне масата, за да се изправи.
– Какви „неща“ продава Призрака? – Попита Кай.
– Опасни неща. Мисля, че семейството е сключвало някакви сделки с него, но не и аз лично. Специализирам се в рядкости и колекционерски предмети, а не в тъмна магия и отрови.
– Имал ли си други контакти с Призрака?
– Никога не съм го виждал.
– Знаеш ли за някаква причина, поради която той може да те търси?
– Не, аз… чакай. Търси ли ме?
– Според единствения оцелял от клането в Ийстсайд по-рано тази вечер, той възнамерява да говори с теб.
– Убийствено – добави Аарон.
Страхът на Такеши беше мигновен, а аз бях странно очарована от начина, по който ръцете му започнаха да треперят. Самото предположение, че Призрака го преследва, беше предизвикало тази реакция. Репутацията на Зак беше силна.
– Нямам представа какво иска. – Погледът на Такеши се насочи към тъмния коридор, потвърждавайки подозрението ми, че той води към изхода. – Честно казано, нямам представа. Трябва да тръгвам. Аз…
Сложих крака си върху основата на малката масичка и я бутнах в гърдите на Такеши, като го спрях да се изправи.
– Не толкова бързо. Казваш, че не си сключвал никакви сделки с Призрака. Но какво ще кажеш за Бейн?
– Кой?
– Вълчият друид.
В тъмните му очи проблесна искра на разпознаване.
– О, да.
Мрачното задоволство облекчи тежестта на опасенията ми. Какво свързваше Зак, престъпното свърталище и Такеши? Бейн.
– Разкажи ми за Вълчия друид – предложих аз, приковавайки Такеши с поглед.
Той леко се сви.
– Сключил съм само една сделка с него. Продаваше единствен по рода си артефакт и искаше да предизвика война в наддаването, без да привлича прекалено много внимание. Разказах на правилните хора.
– Значи го е продал? Кой спечели наддаването?
– Всъщност един от редовните ми клиенти. Продаде я за над сто милиона.
Аарон изсвири.
– Свята работа.
Такеши поклати глава.
– Да, това беше най-голямата продажба, която някога съм осъществявал. Отне месеци на шестима независими експерти да проверят легитимността на артефакта, преди Вълчия друид да получи парите.
– Преди колко време беше това? – Попитах.
– Около десет години? Може би девет. Ще трябва да проверя записите си. – В очите му отново се завърна предпазливостта. – Призракът иска този артефакт ли? Защото аз не го имам.
– Но ти знаеш кой го има.
„Сейбър.“
Вниманието ми се насочи към Рикр. Бялата сойка на рамото ми, невидима за всички останали, се взираше в коридора и невидимата задна врата.
„Готова ли си? – Попита той с хищна мекота.
„За какво?“
Докато питах, осъзнах, че нямам нужда от отговор. Усетих слаба тръпка на хладна енергия – тревожното въплъщение на мрака.
Завъртях се с лице към коридора, когато многоцветните светлини угаснаха. В залата се сгъстиха сенки и двойката танцьорки на сцената се поколебаха, оглеждайки се объркано.
– Всички, които не искат да умрат – извиках силно – излизайте сега.
Танцьорките, артистките и посетителите ме погледнаха, но не бяха достатъчно уплашени, за да се втурнат към изходите – все още не.
Сенките пулсираха из залата и между един и следващ миг той се появи: широкоплещеста фигура в дълго черно кожено палто, което висеше разтворено, разкривайки кристалните висулки, висящи на врата му, и напълно заредения алхимичен колан на кръста му. Когато го бях видяла за последен път, той нямаше нито една от тези дрехи, артефакти или отвари. Двамата с Лалакай сигурно бяха спрели някъде за припаси и екипировка.
Качулката му беше вдигната, сенките закриваха лицето му, но той веднага беше разпознаваем за посетителите на салона. Те хвърлиха един поглед на прословутия Призрак и побягнаха в тих устрем към закрития със завеси вход. Такеши избута масата от пътя си и се втурна след останалите.
Кехлибарена светлина проблесна върху облечената в ръкавица лява ръка на Зак. Той вдигна ръката си нагоре и жълт камшик проблесна към гърба на бягащия Такеши. Светещата лента се заплете около кръста му и го дръпна назад. Той се удари в пода с гръм и трясък.
– Зак – казах силно аз.
Посягайки нагоре, той отмести качулката си. По дясната страна на шията му и по бузата му пробягаха черни вени. Те вече не се изписваха, а се бяха впили в кожата му като татуировка. Очите му бяха черни – без ирис, зеница или бяла склера. По гърлото и челюстта му имаше още тъмни белези, които се губеха под дрехите му.
Бях виждала тази шарка, наподобяваща пера, и преди. Тези знаци се появяваха, когато Лалакай го беше обладала.
Мрачните петна около и зад Зак се разширяваха и се втвърдяваха в пулсиращи, подобни на пламъци сенки с малки същества в центъра им – малките летящи зверове с бръснарски нокти, с които се бях сражавала край скритата пещера на Марцана. Десетина от сенчестите същества се носеха около него, а крилата им, подобни на водни кончета, биеха толкова бързо, че се разливаха.
Той дръпна камшика си и повлече паникьосания Такеши към себе си. Аарон се промуши покрай мен и хвана Такеши за ръката.
Сенчестите същества се стрелнаха към нас.
– Внимавайте! Изкрещях, като призовах ледена тояга.
– Ще се погрижим за тях – излая Кай и се втурна покрай мен.
– Но…
Кай хвърли шепа звезди с остриета към феите. Всеки косъм по тялото ми настръхна, а от върховете на пръстите му изскочи електрическа струя. Тя се стрелна между летящите оръжия и улови три сенчести същества.
Аарон отвори едно сребърно ножче. Сякаш щракването му беше сигнал, огнени кълба избухнаха над трите същества, които Кай беше зашеметил.
Като се замисля, те нямаха нужда от моята помощ.
Докато двамата магове влачеха Такеши към вратата зад завесата, отблъсквайки сенчестите същества с пукнатини от електричество и пламъци от оранжев огън, аз се изправих пред Зак.
Изражението му не съдържаше милост. Нямаше признание, нямаше конфликт, нямаше борба. Само зловеща празнота, сякаш истинското му лице беше заменено от безжизнена маска. Гледката разкъса сърцето ми – и яростта ме изпепели, като нажежи до червено острите ръбове в гърдите ми.
Рикр разпери малките си крила и скочи от рамото ми. Магията се разля над него и в прилив на леден въздух той се преобрази. Ледът се сгъсти в ръката му и придоби формата на дълъг, гладък жезъл.
Зак призова черния си меч, а от извитото острие капеха сенки.
Изхвърлих аурата си навън, като исках да използвам киселата, застояла енергия на града, за да подсиля силата на Рикр – но почти върху моята Зак хвърли собствената си аура. Енергиите ни се сблъскаха.
Рикр се втурна напред, а жезълът му се завъртя. Леденото му оръжие се сблъска със сенчестия меч на Зак. Зак отблъсна дръжката и изблик на пурпурна магия отхвърли Рикр назад. Рикр се възстанови за миг и оръжията им се срещнаха за втори път.
Внимателно ги заобиколих, балансирайки на петите на краката си, докато чаках да се отвори вратичка. Силата на Лалакай беше ограничена, докато владееше Зак, но и възможностите на Рикр бяха ограничени. Той се опитваше да избегне да нарани Зак.
С разтуптяно сърце се качих на издигнатата сцена, на три метра над пода.
Избягвайки удара на черния меч на Зак, Рикр стовари тоягата си върху дясната ръка на Зак. Леденото оръжие се разби в тежък звездопад, който издърпа ръката на Зак към пода. Когато той се поддаде на тежестта, Рикр го сграбчи за гърлото и в стаята се разнесе пулс на силен студ.
От Зак изригна мътна тъмнина. Новата смъртоносна магия на Лалакай се изви навън и Рикр се отдръпна от смъртоносния облак, а въздуха заискри с ледени кристали и слана, докато се обграждаше със зимна сила.
Насочих се към дясната ръка на Зак, където черната руна беше скрита под ръкавицата му. Преди седмици Зак ми беше показал белязаните друидски татуировки на вътрешната страна на предмишницата си. Ако увреждането на ръката му беше разрушило магията на старите руни, то увреждането на ръката му можеше да разруши заклинанието на Лалакай.
Трябваше да опитам.
Докато той напредваше към Рикр, аз скочих от сцената.
Блъснах се в гърба му, а краката му се подхлъзнаха върху топящата се слана. Докато падаше, се нахвърлих върху дясната му ръка и я притиснах към пода. Облак от смъртоносна магия изсмука живота от крайниците ми. Оформих късо ледено острие и го забих в центъра на ръкавицата му.
Той се изпъна, като ме изхвърли от равновесие. Гърбът ми се удари в студения под, а после той ме притисна. Тъмни вени все още бележеха лицето му. Очите му все още бяха празни и черни.
Дясната му ръка се сключи около гърлото ми, прекъсвайки въздуха ми. Звезди проблясваха в погледа ми, а устата ми зееше, докато се блъсках, опитвайки се да го изхвърля. Смъртоносната магия потъна в мен, забавяйки сърцето ми.
Над мен се появи блестящо ледено острие. Рикр стоеше на главата ми, а върхът на меча му беше опряна в гърлото на Зак. Замръзналият въздух искреше около него, докато той използваше силата си, за да се противопостави на магията на смъртта.
– Убий Сейбър, Нощен орел, и животът на Зак няма да ми попречи да те убия за един миг.
Изражението на Зак беше безизразно – беше страшно безизразно през цялото време. Хватката му върху гърлото ми се отпусна и аз отчаяно задишах въздух.
Той освободи гърлото ми. Изправи се на крака и се отдръпна от мен. Рикр не помръдна с меч в ръка, докато Зак бавно се приближаваше към вратата. Дишайки тежко и с горящо гърло, се изкатерих на крака до Рикр.
Зак вдигна ръка нагоре.
Светкавица от сянка се стрелна в гърдите ми. В същия миг пред мен избухна леден стълб и тъмната магия го удари, като парчетата се пръснаха във всички посоки. Отдръпнах се назад, закривайки лицето си, а когато погледнах отново, Зак вече го нямаше.

Назад към част 5

К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 37

ОГЪСТ

Лина се настани в скута му и Огъст я придърпа към гърдите си, целувайки я по челото. Беше станала толкова голяма, докато бяха разделени. Когато я беше видял за последен път, тя едва бе започнала да гука и да се усмихва, а сега се смееше и гукаше, внасяйки постоянна радост във всяка стая, в която влезе. Нямаше съмнение, че дъщеря му е светлината не само на неговия живот, но и на целия Енхант. Обичаше да наблюдава любопитството ѝ, с което възприемаше света около себе си.
А Енхант беше много за възприемане. Между фантастичните пейзажи и начина, по който хората му – и вещици, и вампири – бяха възприели не само един друг, но и феите, скритото царство несъмнено беше магическо.
Не че всъщност попиваше всичко това, като се има предвид, че мислите му все се пренасяха към жената до него.
Емери не искаше да го погледне, а когато го правеше, сякаш виждаше през него. По-лошото беше, че той разбираше, защото да я гледаш беше като да изследваш ров в дълбините на океана. Любовта, която изпитваше към нея, все още съществуваше в течението, което ги заобикаляше, но той не можеше да открие основната скала, в която беше пуснала корени. Крайъгълният камък беше изтръгнат от сърцата им и те бяха останали окървавени.
Трябваше да поговорят за това, но както винаги, кралството беше на първо място.
– Пусни ме вътре, Емери! – прошепна той, повече на себе си, отколкото на нея.
– По-късно. Не можем да направим това точно сега.
Устните на Огъст се стиснаха в линия и той прокара ръка през разрошената си коса.
Това беше толкова проклето.
Отрядът, съставен от Калъм, Малкълм, Лили, Бронуин, Дрейвън, Флора и Бракстън, беше прекарал по-голямата част от четирите часа в разпитване за Слоун и замъка. Бяха го пробвали и изпитали, за да се уверят, че няма нищо, което да е пропуснал, или начин, по който Слоун да го използва като шпионин. Той разбираше загрижеността им, но беше проклет крал. Не би изложил кралството си на опасност, ако смяташе, че е заплаха.
Проиграваше си отново и отново в главата си клетвата, която даде на Слоун. Никой от тях не можеше да действа един срещу друг или срещу Емери. Никъде не казваше, че трябва да е в нейно присъствие, за да остане непокътнат. Стига да не крои активни планове срещу нея, би трябвало да е добре и магията на обета нямаше да реагира и да го порази.
– Сигурен ли си, че не си спомняш нищо друго? – попита Малкълм, а очите му се насочиха към мястото, където Огъст вече не носеше знака на Емери.
Те не можеха да си помогнат. Всички до един, с изключение на Калъм, бяха позволили на очите си да се задържат твърде дълго върху ръката му, преди да се стрелнат към Емери и след това да погледнат встрани.
Двамата трябваше да са надеждата на тяхното кралство, а сега сякаш бяха някак по-малко от останалите вампири и вещици.
Не помагаше и фактът, че не бяха обединени, нещо, което трябваше да поправят, преди да се появят пред народа си.
– Уверявам ви, че не съм заплаха. – въздъхна Огъст – А сега, ако всичко това ви устройва, бих искал да прекарам известно време със семейството си и може би да си взема един хубав душ.
Малкълм кимна и зае мястото си на дългата маса до Лили.
– Всъщност. – заговори Емери до него и той не хареса неодобрението в гласа ѝ – Надявах се, че ще можеш да вземеш Лина и да я нахраниш. Майка ти може да ти помогне.
Огъст сведе поглед към половинката си и преглътна ръмженето, което заплашваше да изплува на повърхността при отхвърлянето ѝ.
– И къде ще бъдеш ти?
– Тук, да планирам атаката. – отвърна Емери, посрещайки погледа му със собствените си мастилени вихри и кралско непокорство – Слоун беше отслабена от заклинанието. Беше почти в безсъзнание, когато беше отнесена от два от нейните зверове. Тук времето е на наша страна, така че ако можем да планираме атака, която да завърши в наша полза, трябва да се възползваме от възможността.
– Тогава и аз ще остана.
– Не можеш! – измърмори Емери – Клетвата, която си дал, се простира и до това, че планираш да нараниш Слоун, помниш ли?
Болката се бе запечатала в паметта му. Единственият път, когато Емери го видя да се измъчва, когато даде обет, беше нищо в сравнение с осакатяващата агония, която изпитваше всеки път, когато заплашваше живота ѝ, докато тя измъчваше Ансел.
– Ще те намеря след това. – успокои го Емери.
Погледът му се премести към останалите членове на семейството и приятелите им, които предложиха съчувствени усмивки. Отхвърлянето го болеше повече от болката, която избягваше.
Огъст кимна.
– Добре. Тогава ще се срещнем по-късно.
Емери му се усмихна наполовина и му позволи да притисне целувка към слепоочието ѝ, преди да поеме пътя си навън.
„Съжалявам.“ – прошепна тя по връзката им.
„Недей да се извиняваш. Направи това, което трябва да направиш, любов моя.“
Тя не погледна в неговата посока, сякаш не беше чула уверението му, и това го болеше повече от факта, че чувстваше, че трябва да се извини за това, че е кралицата, от която кралството им се нуждаеше.
Той не се нуждаеше от помощ, за да нахрани дъщеря си. Да намери кухнята, за да и донесе мляко, беше друга история.
Лина се размърда в ръцете му и той ѝ се усмихна.
– Ще ти донеса млякото веднага щом мога. – изръмжа той, преди да се протегне и да убоде пръста си, предлагайки ѝ кръвта си. Лина веднага се успокои и я изсмука. Това нямаше да я направи щастлива завинаги, но беше начало.
Огъст се взираше в еднаквите стени, за да открие някаква индикация за това къде се намира, но нищо не го насочваше. Имаше голяма вероятност да се движи в кръг.
– Изглеждаш малко изгубен. – прозвуча познат глас и предизвика усмивка на лицето му.
Той се обърна и откри, че майка му и Теа стоят зад него.
Усмивка наклони устните му.
– Не си ли ти гледка за болни очи?
Майка му прекоси пространството с две крачки и обгърна с ръце него и Лина, а Теа направи същото с краката му.
– Толкова се притеснявах. – прошепна тя в гърдите му.
– Знаеш, че винаги се връщам.
– Да, но аз съм твоята майка. Освен това брат ти и ти винаги сте имали склонност да се връщате по-зле, отколкото сте си тръгвали. Макар че не виждам никакви животозастрашаващи наранявания.
Огъст изправи гръбнака си и си пое рязко дъх.
Животозастрашаващи, не, но не се беше върнал невредим.
Майка му се отдръпна и потърси очите му.
– Какво е?
Огъст отклони поглед надолу към Теа и ѝ се усмихна широко.
– Нищо, майко. Можеш ли да ми покажеш къде е кухнята?
– Огъстин Робърт Финлай Никълсън. – очите ѝ се присвиха и тя го смъмри по начина, по който само една майка можеше да го накаже – Ако мислиш, че не мога да видя глупостите ти, значи не си толкова умен, колкото си мислех. А сега ми кажи какво се случи.
Той въздъхна. Мълчаливо обеща на Лина, че няма да я притиска, докато не стане готова да говори, когато порасне.
Майка му щеше да разбере веднага щом останалите приключеха със срещата си, така че новината за прекъснатата връзка с половинката му можеше да дойде и от него. Издърпвайки пръста си от устата на Лина, Огъст вдигна ръката си и позволи на ризата му да се намачка към лакътя, разкривайки голата му предмишница.
– О, не. – ръцете на майка му полетяха към устата ѝ, а в очите ѝ се появиха сълзи – Не го е направила.
Огюст сведе очи към следата, която се увиваше около ръката на майка му, и сърцето му се разтуптя.
Въпреки че се чувстваше гадно заради загубата на собствения си белег, да види надеждата за бъдеще на майка си, което не е потопено в сенките на баща му, излекува частица от сърцето му. Напомни му, че има за какво да се бори повече от собствената си връзка. Имаше вампири и вещици като майка му, като Теа някой ден, които едва сега бяха получили своето щастливо бъдеще.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита майка му, но той знаеше дяволски добре, че това не подлежи на обсъждане. Неведнъж бе попадал на този тон.
Ръката ѝ се спусна на широкия му гръб и тя го поведе към една отворена врата, която, както предположи, трябваше да е пътят към кухнята.
Тя направи знак на Теа накъде да вървят и сестра му пое по пътя, подскачайки.
След като завиха през още коридори, за които беше сигурен, че е виждал преди, и през врата, която беше скрита зад стълбище, стигнаха до кухнята. Тя не беше това, което очакваше за кухнята на един замък. Там, където тяхната беше пригодена за провеждане на сложни вечери с делегации, тази беше уютна, с изчистени линии и уреди от неръждаема стомана, които би трябвало да изглеждат неуместно на фона на фантастичната атмосфера, която излъчваше останалата част от замъка. Ако трябваше да гадае, щеше да се обзаложи, че Нико си е позволил някои волности с технологиите на човешкото царство, като ги е съчетал с магията на своя дом.
Майка му заобиколи големия остров, извади бисквити от голям буркан и подаде на Теа две.
– Защо не ги вземеш и не отидеш да намериш Хейвън? – Тея се обърна към по-младия кралски син.
– Но аз искам да остана с Огъст. – възрази Теа.
Огъст пристъпи напред и подаде Лина на майка си. Той падна на едно коляно пред сестра си и се усмихна.
– Обещавам, че веднага щом приключим, ще те намеря и ще нарисуваме мустаци на всички огледала на Малкълм.
– Обещаваш?
– Обещавам.
Красива усмивка се разтече по лицето ѝ, преди да скочи напред и да обвие ръце около врата му, като го целуна по бузата. След това се обърна и се втурна към вратата.
– Хейвън е бил добър за нея.
– Виждам това. – Огъст взе бисквитка от буркана за себе си и една за майка си – Тя изглежда добре. И двете изглеждате добре.
– Не мина без болки в израстването, но за пръв път от много време насам мисля, че ще се справим.
Майка му беше видяла повече от своя дял войни и трудности под ръката на баща му.
След като приключи със закуската си, Огъст прекоси пространството, отвори хладилника и извади бутилка за Лина. Отиде да намери тенджера и, както много пъти преди, я напълни с вода, а бутилката сложи да се загрява в нея.
Майка му го наблюдаваше с многозначителен поглед, но не го прекъсна. Беше убеден, че това е нейната свръхсила – невероятната способност да използва мълчанието си, за да принуди децата си да кажат мнението си.
Но какво трябваше да каже той?
През последния месец Огъст бе наблюдавал как един човек, негов приятел, е измъчван, за да създаде армия от чудовища. Такива, които той усещаше с всеки дъх. Самият той бе принуден да създаде младо момиче, което не бе нищо повече от разглезена кучка, избрала грешната страна, и все пак част от него бе принудена да се грижи за нейното благополучие като неин баща. След това, за да спаси кралството си, трябваше да се престори, че предава тях и своята половинка, и да изиграе ролята на добра малка марионетка на врага им, което безспорно беше по-лошо от мъченията, само и само връзката с половинката му да бъде отнета от душата му.
Не.
Майка му не трябваше да знае подробностите. Нямаше нужда да знае колко изгубен се е чувствал, когато се е върнал само за да бъде отблъснат от срещата за спасяване на кралството си. Той беше крал без трон, защото Слоун му го беше откраднала по всеки възможен начин.
Не.
Може би за пръв път в целия си живот той не искаше добрите ѝ думи, защото не ги заслужаваше.
– Огъст, млякото.
– А? – той погледна надолу, за да види как водата кипи около бутилката – По дяволите! – промърмори той и извади бутилката от тенджерата, преди да изпробва течността върху китката си и да я подаде на майка си.
Очите ѝ потърсиха неговите, преди да настани Лина в ръцете си, за да яде.
Огъст се плъзна на табуретката срещу нея и се облегна с лакти на острова, а главата му беше в ръцете.
– Няма да си правя труда да те питам дали си добре, всеки може да види, че не си. Но аз не съм просто някой. Аз съм твоята майка и знам повече от всички за борбите, с които си се сблъскал.
– Майко, аз…
– Не, Огъст. Слушай ме. – той вдигна очи и срещна любящия поглед на майка си – Трябва да пуснеш някого вътре. Ако не мен, то твоята половинка.
– Само че тя вече не е моя. – думите му бяха примесени с отчаяние и яд и той не можеше да реши дали са истина, или лъжа.
Майка му сбърчи вежди.
– Наистина ли вярваш, че знакът е този, който прави партньорката? Че Емери не е твоя във всяко едно отношение?
– Не си видяла начина, по който ме погледна след това. Сякаш беше изгубена в морето и аз вече не бях светлината, която я водеше. Сякаш бреговете ми вече не бяха сигурно убежище за сърцето ѝ. – Огъст преглътна тежко, отблъсквайки болката в гърдите си – Сякаш сърцето ми е разкъсано на две, но все още е цяло. Сега то просто е изцяло мое и аз не знам как да се примиря с това.
Ненавиждаше какво казва това за връзката им и за него. Искаше онова, което по право им принадлежеше, но малка част от него не смяташе, че това е възможно, и го плашеше, че същата тази част от него може да живее с този резултат. Бяха се борили толкова упорито и въпреки това той беше толкова объркан относно това какво следваше за тях. Не трябваше ли това да е лесно? Трябваше да бъдат заедно, звездите го бяха предначертали, но защо тогава и това, че сърцето му се върна, беше толкова правилно?
– Замислял ли си се, че и тя не го прави? Тежестта от загубата на връзката ви е колкото нейна, толкова и твоя. И нещо повече, тя е поддържала това кралство заедно съвсем сама. Между притока на всички свръхестествени фракции, включително хибриди, и опитите да овладее собствената си магия, Емери носи всичко на плещите си и го прави с повече изящество, отколкото аз някога бих могла. Дори сега тя се бори за нашето бъдеще, когато ти не можеш.
По дяволите.
Раменете на Огъст се свлякоха напред, усещайки тежестта на своя егоизъм. Беше направил така, че всичко да се върти около него, около това, от което се нуждаеше, и не се беше замислил през какво бе преминала тя по време на престоя си в Енхант. Откакто стана негова половинка, тя беше неговата тиха сила, вярваше в него дори когато той не вярваше в себе си. Тя бе дала живот на дъщеря им, като през цялото време се справяше с нещата, които замъкът ѝ подхвърляше, за да може той да бъде дипломатическият фронт и силата на кралството. След това той се пожертва и я остави с кралство и без замък. И Емери не се бе замислила, преди да се изправи и да стане владетелят, от когото се нуждаеше техният народ.
Той можеше да се нуждае от нея по начин, който тя не разбираше, но и тя се нуждаеше от него. През последните месеци и двамата бяха преминали през тежки изпитания и лишаването им от връзката с партньора беше още едно препятствие, което трябваше да преодолеят.
– Тя е невероятна. – прошепна той и си пожела Емери да е там, за да чуе думите му.
– Така е, но тя е изтощена. Не че някога ще каже на някого. Тази жена е по-упорита и от теб.
– Повярвай ми, знам.
– Тогава може би можеш да си извадиш главата от задника и да не се отказваш от нея.
Огъст изръмжа.
– Кълна се, че отказването никога не е било в плановете ми.
– Знам. – тя се усмихна и протегна ръка с длан нагоре. Огъст постави ръката си в нейната и тя нежно я стисна – Това не означава, че чувствата ти не са валидни. Преживял си повече, отколкото би трябвало да преживее всеки мъж или вампир, в ръцете на тази злобна кучка. Искам само да кажа, че не си сам в изпитанията си. Намерете бъдещето си един в друг, така че Слоун да не успее.
– Благодаря ти.
– За какво са майките?
Огъст сви рамене и ъгълчето на едната страна на устата му се обърна нагоре.
– Не знам, мисля, че повечето пускат пара в задниците на синовете си и ги карат да вярват, че са дар от боговете за света.
Тя се усмихна.
– Звучи като много работа.
Беше голям късметлия, че има тази жена не само като своя майка, но и като съветник в ъгъла си. Той отвърна на усмивката ѝ и сбърчи вежди.
– Сега ще говорим ли за знака на предмишницата ти?
Никога не беше виждал майка си да се изчервява, но това ѝ отиваше.
– Не, докато не съм сигурна, че някой там носи неговото съответствие.
– Радвам се за теб. – искрено каза Огъст – Заслужаваш света след всичко, през което те е прекарал.
– Той е прав. Заслужаваш, майко.
И двамата се обърнаха към вратата, за да видят Малкълм, облегнат на рамката на кухненската врата.
Той се отдръпна и заобиколи острова, като натисна целувка на върха на главата на майка им.
– Аз съм момчето, изпратено да те доведе, Огъст.
Той сбърчи вежди и се изсмя закачливо.
– Имам ли право да дойда на срещата, след като вече сте се забавлявали?
– Всъщност е точно обратното. Боговете са решили да ни удостоят с присъствието си и искат да се явят лидерите на всяка фракция.
По дяволите.
Може ли някога нещо да бъде лесно?

Назад към част 36

Налини Синг – Архангелски сенки ЧАСТ 4

Глава 2

Три седмици след като бе загубила по-голямата част от кръвта в тялото си, Ашуини обмисляше да боядиса една от стените в дневната си в розово с лилави точки, когато телефона ѝ започна да звъни. Грабна го от изящно набраздената дървена масичка за кафе, която беше реставрирала предишната година, и отговори, за да открие Сара на другия край.
Директорът на гилдията имаше работа за нея.
– Нещо странно се случва във вампирския квартал – каза тя. – Изчезват кучета и котки. Първото съобщение беше след битката, но може да е продължило и по-дълго с бездомните животни, които никой не следи. – Слаби шумолящи звуци, обръщане на страници. – Най-накрая се появи кучешко тяло в канализационен отток и според сведенията е изсъхнало. ‘Като мумия’, според ветеринарния лекар, който ми се обади. Искам да го провериш.
– Искаш да разследвам мумифицирано куче? – Ашуини обичаше животните, щеше да си има голямо мърляво кученце, ако не живееше в апартамент в Манхатън, но това едва ли беше нейната област на компетентност. – Аз не съм египтолог. Също така не обичам канализацията.
– Кучето вече не е в канализацията, така че си в безопасност – каза Сара, без да пропусне нито миг. – Възможно е да имаме луд вампир, който се храни с домашни любимци. Просто го провери.
Свивайки очи, Ашуини се вгледа в гледката на облачната Архангелска кула на града през подсиленото стъкло на стената в хола срещу тази, която беше обмисляла по-рано, а оранжевата маслена боя на късната следобедна слънчева светлина размазваше ангелските криле в зрителната ѝ линия в нюанси на кестеняво и сиена. Ели беше тази, която ѝ беше казала за тази сграда – другия ловец беше имал апартамент в подобна сграда в съседство, преди да се влюби в смразяващия до кости опасен мъж, който контролираше Северна Америка от тази кула.
– Сериозно, Сара – каза тя, следвайки хаотичната траектория на полета на един ангел, който изглежда имаше напоследък наранено крило – не можа ли да намериш нещо по-малко опасно? Като например да ме изпратиш да намеря изгубената игла за плетене на една малка старица?
Директорът на гилдията се засмя напълно невъзмутимо.
– Хей, сега ти държиш рекорда на Гилдията за най-много шевове в една схватка – наслаждавай се на почивката.
– Искам истински лов след това. – Тя се намръщи, но ръката ѝ беше свита в юмрук, докато мълчаливо подканяше непознатия ангел, който се опитваше да кацне на един покрив в съседство с Кулата. – Или ще ловувам на принципа на Джанвиер. – Проклетият вампир беше мил с нея от седмици, откакто я нарязаха по време на битката за удържането на Ню Йорк срещу нахлуващите сили, марширувани от архангел Леуан.
Ангелът, който току-що бе направил добро, макар и колебливо кацане на онзи покрив в далечината, несъмнено бе ранен в същата битка.
– Отлично – каза Сара, сякаш Ашуини току-що ѝ беше казала, че еднорозите не само съществуват, но и в момента изпълняват желания в Сентрал парк. – Кажи ми кога, за да мога да купя билети. А сега иди да разгледаш кучешката мумия.
– Грр. – Тя приключи разговора, след като издаде ръмжащия звук, който беше прихванала от Наазир по времето, когато тя, Джанвиер и Наазир работеха като екип зад вражеската линия.
Влязла в спалнята си, тя дръпна завесите от дълбок цитрин върху плъзгащите се врати, които водеха към малкия ѝ балкон. Именно този балкон накара Ели да ѝ препоръча този апартамент, когато го видя да се продава – Ашуини веднъж беше казала на Ели колко много ѝ харесва как балкона на Ели предлага усещане за свобода дори толкова високо в небостъргача.
Цветът на пердетата беше ярък на фона на свежите бели стени, които Ашуини беше оставила недокоснати, и ярко контрастираше с фуксия розовото на възглавниците на леглото. Чаршафите бяха кремави с фини розови ивици, а килима – бледозлатист. В един от ъглите на високата черна дървена табуретка се намираше спираловидна скулптура от лазурно синьо стъкло; беше я намерила на тротоара в Гринуич Вилидж, след като предишния ѝ собственик я беше изхвърлил само защото основата ѝ беше начупена. Загубата е тяхна, ако не могат да видят красотата в счупеното, в белезите.
За мнозина стаята можеше да е твърде цветна, но след изисканата елегантност на мястото, в което беше прекарала пет месеца от петнайсетата си година, тя не можеше да понася суровото или минималистичното. Текстура, цвят, история – това искаше да има около себе си, затова събираше парчета, които другите бяха изхвърлили, и им вдъхваше нов живот.
Някога и тя е била смятана за твърде счупена, за да бъде полезна.
Пръстите ѝ докоснаха белега, който диагонално разсичаше гърдите ѝ, докато сваляше сивата си тениска, а белега ѝ напомняше, че едва не е била фатално счупена. Отвори вратата на гардероба си, за да открие високото огледало, монтирано от другата страна, и се вгледа в изчистената линия, която показваше уменията на вампира, който е държал меча. Тя вече не беше сурова и червена, а накрая щеше да избледнее до блед меден цвят, какъвто беше нюанса на другите, по-малки белези по кожата ѝ.
Спомените обаче никога нямаше да избледнеят.
– „Не си тръгвай, Аш. Не си тръгвай, по дяволите.“
Гласът на Джанвиер беше последното нещо, което Ашуини чу преди да изгуби съзнание, и първото, което чу след като се събуди.
– „Лошо възпитание е да ръмжиш на милия лекар, Ашблейд.“
Всъщност тя беше твърде слаба, за да изръмжи, но ясно изрази неприязънта си към институцията. Затова Джанвиер я бе прибрал вкъщи, настанил я в собственото ѝ легло и ѝ бе приготвил супа. От нулата! Кой е правил това? Никой друг не го беше правил за нея и тя не знаеше как да се справи със странното, изгубено чувство, което спомена предизвика у нея. Затова просто затвори вратата пред него, както правеше през двете седмици, откакто го беше изгонила, и се съсредоточи върху белега.
Още в началото се притесняваше, че раната е причинила мускулни увреждания, които ще ограничат възможностите ѝ за движение. Посещението при старшия лекар на гилдията преди седмица, както и нарастващата ѝ подвижност, бяха премахнали това притеснение. Тъй като планираше да продължи възстановяването си по план, тя взе шишенцето със специалното масло, което ѝ беше дал Саки.
– Втривай го два пъти дневно, след като шевовете се разтворят – каза ловеца ветеран. – То ще помогне за дълбокото заздравяване на тъканите.
Като се има предвид впечатляващото досие на Саки с наранявания, Ашуини нямаше намерение да спори.
Втривайки сладко ухаещото масло, тя сплете косата си на хлабава плитка, след което свали панталоните за йога, за да се преоблече в подходящи за зимата дънки, ловни ботуши, мохерен пуловер в яркооранжево върху тънка блуза с дълги ръкави, предназначена да задържа телесната топлина, и черно кожено яке с термоподплата, което ѝ стигаше до бедрото. Намери ръкавиците си натъпкани в джобовете на якето, така че това ѝ спести търсенето им.
Реши да остави висящите обеци с обръчи, които носеше – ако бедното мъртво куче успееше да се надигне и да я нападне, то заслужаваше да откъсне ушите ѝ – тя започна да нарежда оръжията си. Ножове в можници за ръце и един в левия ботуш, плюс пистолет в скрит кобур на рамото и друг във видим кобур на бедрото.
Грабна идентификационната си карта на Гилдията и я пъхна в леснодостъпен джоб. Повечето от местните ченгета познаваха ловците, които живееха в района, но винаги имаше и новаци. Тъй като щеше да е гадно да бъде застреляна от щастлив спускач, особено след като е оцеляла в безсмъртна война, тя щеше да направи така, че да потвърди самоличността ѝ безболезнено.
След това тя се замисли за арбалета си. Въпреки че го обожаваше почти толкова, колкото и преносимия гранатомет, който съхраняваше в шкафчето за оръжия в централата на гилдията, той ѝ се струваше прекалено краен за посещение при ветеринар.
– Боже, Сара – промълви тя във въздуха при напомнянето за нейната толкова безопасна мисия, че беше на шега, задача. – Почти съм убедена, че ме измъчваш.
Дори това обаче беше по-добре, отколкото да седи и да стиска палци – или да разрушава апартамента си с предизвикани от скука решения за декорация.
Преди да завърти копчето за заключване на оръжейния сейф, скрит в задната част на гардероба ѝ, тя нахлузи лъскавия черен гривен, който Джанвиер ѝ беше изпратил по пощата преди година. Ако го счупиш, за да откриеш жицата в него, ще държиш смъртоносно ефективна гарота. Проклетият мъж я познаваше твърде добре. Ето защо не можеше да разбере поведението му след нараняването ѝ. Двамата се разбираха; дразнеха се и се предизвикваха един друг, да, флиртуваха, но останалото… добротата, нежността, това преминаваше границата.
Той я притискаше до гърдите си, когато тя имаше проблеми със седенето, хранеше я със супа лъжица по лъжица. Чувстваше се топло и сигурно, но и ужасяващо и яростно. Защото той беше единственото нещо, което тя не можеше да има – и сега той разруши трудно постигнатото ѝ равновесие, като ѝ показа какво ѝ липсва.
Ядосано скривайки още няколко ножа по тялото си, тя се запъти към входната врата и я дръпна, за да я отвори.
– Ето те, захарче – каза двеста четиридесет и седем годишния вампир на прага ѝ. Косата му беше с богатия оттенък на кафето от цикория, което някога ѝ беше приготвил, а кожата му – с цвят на обгоряло злато.
Тя оголи зъби срещу него по начин, който не можеше да се приеме за усмивка.
– Мислех, че ти казах да си ходиш. – Последният път, когато „беше в квартала“, ѝ беше донесъл сладолед с ментов шоколад. Любимият ѝ. Тя беше взела сладоледа и беше затворила вратата пред лицето му, за да му даде урок. Той се засмя, дивия, невъзмутим звук проникна през крехкия щит на вратата, за да се впие в костите ѝ и да накара душата ѝ да я заболи.
– Наистина си тръгнах – изтъкна той с онзи глас, подчертан с неповторимия каданс на родината му, а раменете му се раздвижиха под меката като масло кожа на якето му, докато сгъваше ръце. – За цяла седмица.
– В коя версия на заминаването това означава, че изпращаш разносвачи на храна до прага ми?
Очите му с цвят на мъх от Байоу, преливащи от слънчева светлина в сянка, я сканираха от глава до пети.
– Как иначе щях да се уверя, че не лежиш припаднала в банята, защото си твърде упорита, за да повикаш помощ?
– През последните няколко седмици не съм се удряла с глупавата пръчка по никое време. – И въпреки мрачните прогнози на баща ѝ в детството, тя имаше приятели. Онър беше идвала на всеки няколко дни, като се редуваше с Ранзъм, Демарко и Елена. Наазир беше напълнил фризера ѝ с месо, преди да замине за Япония четиридесет и осем часа след битката.
– Протеините ще ти помогнат да се излекуваш – беше краткото му обобщение. – Яж ги.
Няколко други ловци се бяха отбили при нея, за да сравнят белезите от битката, след като бяха избягали от болничния арест. Саки беше останала две нощи, за да разкаже на Ашуини за родителите ѝ в Орегон. Възрастната двойка някога бе направила голяма добрина на Ашуини и макар че тогава тя бе твърде увредена, за да им се довери достатъчно, за да създаде емоционална връзка, никога нямаше да забрави щедростта им. Както не можеше да забрави и начина, по който Джанвиер я държеше в скута си в старото кресло до прозореца, а ръката му галеше косата ѝ, докато над града падаше сняг.
Това беше момент, който искаше да живее завинаги. Но не можеше.
– От пътя – каза тя, а гневът към съдбата беше студено, драскащо нещо в нея, което така и не успя да укроти въпреки решението си да живее на пълни обороти. – Отивам на работа.
Вече нямаше ленива грация, изражението му беше мрачно.
– Не си се възстановила напълно.
Излизайки и заключвайки вратата след себе си, тя тръгна по коридора.
– Лекарят ми даде чиста диплома за здраве. – Дори и да не го беше направил, Ашуини познаваше тялото си. То беше в състояние на ловец преди нараняването и тя беше започнала да се упражнява, доколкото можеше, в момента, в който вече нямаше опасност да разкъса раната.
– Аш. – Джанвиер докосна с ръка долната част на гърба ѝ.
– Без докосване. – Стиснала зъби срещу допира му, тя протегна ръка, за да натисне бутона за извикване на асансьора.
Джанвиер използва тялото си, за да я блокира.
– Идвам с теб.
Умът ѝ се върна назад към последния път, когато той беше казал нещо подобно, към първата мисия, в която бяха работили заедно. Тогава те бяха антагонисти, които бяха обявили временно примирие, а проблема беше казуса в Атланта. Сега той беше открито привързан към Кулата, което технически ги поставяше на една и съща страна. В Атланта бяха работили като добре отработено партньорство, по време на битката отново бяха изпаднали в същия безупречен ритъм. Сякаш винаги им е било писано да бъдат двойка.
А това просто беше гадно.
– Добре. – Отказвайки да се изправи пред ужасната, болезнена мъка, която се криеше под гнева ѝ, тя влезе в асансьора, когато той се отвори, за да изхвърли един от съседите ѝ.
Джанвиер изчака, докато другата жена се отдалечи, за да каже:
– Не вярвам, когато ми съдействаш. – Свити очи.
– Тогава не идвай.
– Няма да се отървеш от мен толкова лесно, шер. – Изпъвайки едната си ръка, за да блокира затварящата се врата, той влезе.
Първия път, когато я нарече „cher“(шер), това беше злобен флирт. В годините след това терминът някак си се беше превърнал в нещо повече, в обич, запазена за нея. Никога не го беше чувала да го използва с някоя друга.
Днес той стоеше твърде близо до нея по време на пътуването надолу, а аромата му беше секси, яростна хапка за сетивата ѝ. Голяма част от нея искаше да го придърпа към устата си. Знаеше много добре, че секунди след като го направи, той ще я притисне към стената, краката ѝ ще се увият около кръста му, докато той вкарва члена си в нея, а ръцете и устата им ще са жадни за докосване, за притежание, за вкус.
Никога не е имало съмнение, че тя и Джанвиер си пасват.
Когато той излезе от асансьора пред нея, тя не можеше да не се възхити на елегантната му опасност. Строен високо и стройно тяло, с мускули на бегач или плувец, той се движеше с чувствена грация, която заблуждаваше хората, че не е заплаха.
Ашуини знаеше друго.
Малко по-малко от година преди това той беше изпратил в Кулата три отделени глави, за да сигнализира за края на една заповед за екзекуция. Тези глави принадлежаха на вампири, които бяха нарязали Ашуини, след като я бяха приклещили в глутница. Тя беше убила двама от страхливците, беше ранила другите и именно останалите беше предал Джанвиер.
Разбира се, той никога не бе поел отговорност за това деяние; повечето хора смятаха, че вампирите са били екзекутирани от своя ангел. Ашуини знаеше истината само защото Сара я беше получила директно от Дмитрий, вторият след архангел Рафаел и най-могъщия вампир в страната.
С една повдигната вежда директора на гилдията бе повторил отговора на Дмитрий на нейното известие, че гилдията изпраща екип, който да залови разбойническите вампири.
– Няма нужда. Кейджън се е погрижил за това. Мъртвите кретени са докоснали неговия ловец.
Тогава Ашуини за пръв път се бе опитала да постави дистанция между тях, за пръв път се бе опитала да прекъсне връзката, на която не можеше да се позволи да се разрасне. Джанвиер беше превърнал това в невъзможна задача. Беше я проследил в отдалечени кътчета на света, беше я разгневил до такава степен, че веднъж тя го беше вързала и беше изсипала върху главата му голям съд с мед, преди да се престори, че го оставя на насекомите.
Той се засмя от удоволствие и се освободи с помощта на скрито острие, след което я преследваше през дърветата, заплашвайки я да я накара да оближе всяка капка от сладкото, лепкаво вещество от тялото му. Взаимодействието я накара да се почувства по-жива, отколкото през всичките седмици, откакто беше решила да си тръгне от него. И така, тя беше егоистка, продължи да си играе с него, без да му казва, че флирта им никога няма да бъде нещо постоянно.
Нейните желания нямаха значение. Неговите също не бяха важни. Нямаше избор.

Назад към част 3

Ема Чейс – Прецакан по кралски ЧАСТ 59

НИКОЛАС

Оливия влиза в стаята, изглеждаща любопитна и много мъничка до ръста на Уинстън. Погледът ѝ се плъзга по Хенри в коженото кресло до камината, а после се усмихва, когато ме вижда в другия край на стаята.
– Какво става?
Претърсвам лицето ѝ и собствената си памет, търсейки някакъв знак, който съм пропуснал. Нещо, което би ме накарало да се усъмня… но няма нищо.
Оливия присвива устните си, взирайки се в празното ми изражение.
Уинстън завърта компютърния екран на бюрото към нея.
– Това са заглавията, които ще излязат в „Дейли Стар“. Това е таблоид.

НЕЖЕЛАНИЯТ ТАЕН НАСЛЕДНИК НА НЕГОВАТА КРАЛСКА СТРАСТ
КРАЛСКАТА ТИЙНЕЙДЖЪРСКА БРЕМЕННОСТ ЗАВЪРШВА С
ВСИЧКИ ПОДРОБНОСТИ

Лицето ѝ се присвива от ужас.
– О, не! Как… как са разбрали?
– Надявахме се да ни обясните това, мис Хамънд – казва Уинстън. – Тъй като вие сте тази, която им е казала.
Мразя, че се съгласих на това – съгласих се да оставя Уинстън да води, да разпитва.
– За какво говорите? – Оливия отново се обръща към мен. – Николас?
Уинстън плъзга лист хартия пред нея. Тя го поглежда внимателно, а веждите ѝ се сбръчкват от концентрация.
– Какво е това?
Това е извлечение от ипотеката на „Амелия“ – за сградата на кафенето и апартамента на Оливия в Ню Йорк – която е била отнета преди пет месеца.
Миналата седмица е изплатена изцяло.
Уинстън казва това на Оливия.
– Не разбирам. Точно вчера говорих с Ели – тя не каза нищо. – Тя прави крачка по-близо до мен. – Николас, не можеш наистина да повярваш, че бих направила това.
Интуицията ми се бунтува срещу тази идея, но черно-белите доказателства ме подлудяват.
– Не те обвинявам.
– Да, но и не ме защитаваш точно.
Взимам хартията от масата.
– Обясни ми това. Обясни ми го. – Дори за собствените ми уши това звучи като молба. – Накарай ме да разбера какво се е случило.
Тя поклаща глава.
– Не мога.
Сякаш хиляди тежести седят на раменете ми, огъват гръбнака ми, опитват се да ме пречупят наполовина.
– Бих ти простил всичко, Оливия. Знаеш ли това? За всичко. Но… няма да бъда излъган.
– Не лъжа.
– Може би си казала на някого, случайно. Може би си споменала за това на сестра си или на Марти, или на баща си?
Тя прави крачка назад.
– Значи аз не съм мръсница, но семейството ми е?
– Не съм казала това.
– Точно това каза.
Хвърлям банковото извлечение на масата.
– В продължение на десет години в пресата не е имало и шепот за това. След това седмици след като ти го казах, то се пръсна по вестниците и така се случи, че ипотеката на семейството ти е изплатена по същото време? Какво да си мисля?
Оливия помръдва и прокарва ръка по челото си.
– Не знам какво да кажа.
Гласът ми е силен.
– Кажи ми, че не си го направила!
Тя ме гледа право в очите, с вдигната брадичка и кипящи очи.
– Аз не съм го направила.
Но след това, когато не казвам нищо, лицето ѝ пада като срутващ се замък от карти.
– Ти не ми вярваш.
Отвръщам поглед.
– Постави се на мое място.
– Опитвам се. – Устните ѝ треперят. – Но бих ти повярвала, затова не мога. – Тя поклаща глава. – Кога съм ти давала повод да мислиш, че искам пари от това?
– Може би не си искала пари… в началото – намесва се Уинстън, като адвокат, който подготвя въпрос по време на съдебен процес. – Но после дойдохте тук и видяхте от първа ръка богатството, което можеше да се получи. Може би с оглед на близкото ви заминаване сте взели решение да се сдобиете с каквото можете, докато можете.
– Затвори си устата! – Оливия се нахвърля върху него.
Но аз я хващам за ръката и я дърпам назад.
– Стига толкова.
Очите ни се срещат, нейните са толкова големи и умолителни. Молят ме да ѝ повярвам. И, Господи, аз искам да го направя. Но несигурността завърта сърцето ми в гърдите, затруднява дишането ми.
– Ще се обадя на баща ми – заявява Оливия. – Той ще ти каже, че това е грешка.
Тя измъква телефона от джоба си, набира номера и чака. След това, което изглежда като шибана вечност, тя ме поглежда нервно.
– Няма отговор. Ще продължа да опитвам.
Докато тя набира отново, питам Уинстън:
– Откъде са парите?
– Все още не сме успели да проследим превода, работим по въпроса.
Гласът ми е силен и властен.
– Трябва ми тази информация, Уинстън. Това е единственият начин да знаем със сигурност.
Оливия бавно сваля телефона от ухото си. И ме поглежда втренчено, сякаш съм непознат. Не, по-лошо, сякаш съм чудовище.
– След всичко, което се случи, всичко, от което съм готова да се откажа заради теб, всичко, което си казахме и бяхме един на друг през последните пет месеца… ти се нуждаеш от повече информация, докато решиш дали съм човекът, който би взел една от най-болезнените тайни в живота ти и би я продал на парцал в супермаркет?
Има един предупредителен глас, който ми казва да спра. Всичко това. Точно тук и сега – не отивай по-далеч. Казва, че нямам причина да не ѝ се доверя. Че тя никога не би могла да ми направи това. Не е тази Оливия, която познавам.
Но аз не чувам този глас. Защото той лъже. Слушал съм го и преди – отново и отново, когато бях млад, глупав и грешен.
Няма да сгреша отново. Не и за това – не и за нея. Това би ме… сломило.
Лицето ми е като маска – студено и празно.
– Да. Имам нужда от повече информация.
И тя се разбива като стъкло на прозорец, ударен с юмрук, точно пред мен.
– Майната ти! – Тя се отдръпва, крещи, плаче и клати глава. – Майната ти на това шибано място, което те е отгледало. Толкова си объркан. Толкова си изкривен отвътре – заради тези игри и тези хора. Ти дори не можеш да го видиш. И не мога да издържа да те гледам в момента.
– Тогава си тръгни! – Крещя в отговор. – Там е вратата – излизай! Ако е толкова трудно да ме гледаш, върни се в шибания Ню Йорк!
В момента, в който думите излизат от устата ми, искам да ги върна обратно. Не ги мисля сериозно. Но думите не работят по този начин. Веднъж чути, те не могат да бъдат върнати обратно.
Единственото, което могат да направят, е да отекнат.
Цветът от бузите на Оливия изчезва и очите ѝ се затварят. Лицето ѝ се обръща към пода, а раменете ѝ падат. Сякаш е… приключила. Сякаш не ѝ е останало нищо.
Тя поема треперещ дъх и без да вдига глава, без да ме погледне дори още веднъж, се обръща и излиза.
В продължение на цяла минута никой не проговаря. Стоя там – като идиот, загледан в пространството, където тя току-що е стояла.
Думите на Хенри запълват тишината.
– Ти правиш грешка. И това беше сурово, Николас, дори за теб.
Изправям се пред Уинстън.
– Разбери откъде са дошли парите. Сега.
Уинстън се покланя и тръгва.
Усещам очите на Хенри на тила си, но не се обръщам. Нямам какво да кажа.
Той не чувства същото.
– Хей? – Той се приближава и се опитва да почука по главата ми. – Има ли някой жив там? Кой си ти в момента?
Той ми се струва някак различен, по-висок или по-възрастен. По-… сериозен. Не знам защо не съм го забелязал преди или защо, по дяволите, го виждам сега.
– За какво говориш?
– Ами, приличаш на брат ми и говориш като него, но не си той. Ти си някаква негова алтернативна версия – тази, която дава всички онези написани по сценарий, безсмислени отговори в интервютата. Оловният човек.
– Не съм в настроение да си играя с теб, Хенри.
Той продължава, сякаш изобщо не съм говорил.
– Истинският ми брат щеше да знае, че Оливия не би направила това, не би могла да го направи. Той щеше да го знае тук. – Той побутва гърдите ми. – Така че или се страхуваш да се довериш на собствените си инстинкти, или се страхуваш да се довериш на нея, но и в двата случая просто си позволил на най-доброто проклето нещо, което ти се е случвало, да излезе през вратата. А с живота, който имаме, това наистина говори нещо.
Преглъщам трудно, чувствам се студен и изтръпнал отвътре. Чувствам… нищо.
Гласът ми е толкова празен, колкото и гърдите ми.
– Ако не го е направила тя, това е адски голямо съвпадение. Ще знам какво да правя, когато Уинстън получи повече информация.
– Тогава ще е твърде късно!
Не казвам нито дума повече. Свърших да обсъждам това. Но брат ми не е съвсем приключил.
– В живота ми е имало много моменти, когато съм си мислел, че мама ще се срамува от мен. За първи път си мисля, че… тя ще се срамува от теб.
И след това той също си тръгва.

Назад към част 58

Джанин Фрост – Най-ярките пламъци – Книга 3 ЧАСТ 16

ГЛАВА 15

Нещо премина през чертите на лицето на Ейдриън. След това лицето му стана празно като нов лист хартия и той сви рамене безгрижно.
– Както казах, съмнявах се, че Копието ще бъде на някое от местата, които твърдяха, че го притежават, но за всеки случай трябваше да ги изключим.
Правдоподобен отговор, но сега се съмнявах, че е верен. Възможно ли е той да крие нещо друго от мен? Деметриус беше казал, че нямам представа колко дълбока е тъмнината на Ейдриън. Дори Обсидиана беше намекнала, че все още има много неща, които не знам за него, и Ейдриън почти беше умрял, за да се увери, че не може да каже нищо повече. После бе настоял да я довърша, преди дори да разбере дали маната ще го излекува. И не на последно място, току-що бе признал по заобиколен начин, че все още крие неща от мен, дори и да знае, че не трябва.
Не, не съм си въобразявала неизказаното напрежение между нас или усещането, че нещо не е наред. Ейдриън отново ме беше излъгал, било то направо или чрез пропуск. Въпреки всичките му обещания, отново бяхме тук. Сега оставаше само да разбера за колко различни неща е лъгал.
– Не беше изненадан да чуеш, че Деметриус е от тази страна на царствата – казах аз, като му дадох възможност да ми каже истината сам поне за това. – Защо не?
Ейдриън отвори уста – и Коста отвори входната врата толкова силно, че едва не ни удари. Тя наистина се удари в страната на вилата, като от удара дръжката откърти парче мазилка.
– Време е да тръгваме! – Коста вкара един куфар през вратата. – Жасмин е почти опакована. Вие двамата трябва да побързате.
Ейдриън ме издърпа зад себе си, като постави вилата зад гърба ми, а той блокира предната част.
– Какво става?
– Шибаният слуга се отби вкъщи – изсумтя Коста, като направи жест към купчината пепел до входа, за която предположих, че е пръст от близката градина. – Той просто се появи и ми каза, че знаят къде сме. Дори не се съпротивляваше и не се опита да избяга, когато го пресрещнах. Ако не ги познавах по-добре, щях да се закълна, че шибанякът ми позволи да му счупя врата!
Това трябваше да е някой от слугите на Деметриус. Не знаех как го е накарал да отиде на самоубийствена мисия, но това повече от подчертаваше колко сериозно Деметриус е искал да подновя търсенето. Сигурно наистина се притеснява, че друг демон ще ни изпревари. От друга страна, след като Деметриус беше разбрал, че Ейдриън е „картата“ към свещените оръжия, може би и други демони бяха разбрали. Тъй като Деметриус ни беше открил преди седмици, не беше трудно да си представим, че и други демони можеха да ни намерят.
– Иска ми се това да е най-безумното нещо, което съм чул днес – промълви Ейдриън, хвана ме за ръка и ме дръпна в къщата.
Коста го погледна изненадано, докато той отваряше багажника на наетата от нас кола и хвърляше куфара си в него.
– Ако не е, какъв ден сте имали вие двамата?
– Ще ти кажа, когато се махнем оттук – каза Ейдриън и леко ме побутна към спалнята ни. – Започни да ни събираш багажа. Аз ще събудя Брут. Той ще трябва да лети, за да ни последва.
Погледнах към слънчевата светлина, представяйки си ужаса на Брут, когато разбере, че ще лети в това. Да, предпочитах да се опаковам, отколкото да бъда тази, който му съобщи тази новина.

* * *

Смятах да вземем влак от Италия, но Ейдриън се отказа от тази идея.
– Твърде лесно е да се проследи – каза той и добави: – Изпращането на хората му да проверят различните влакови спирки след нападението в Ереван може би е начинът, по който Деметриус ни е намерил.
Тъй като нямах намерение да призова демона, за да го попитам, трябваше да го оставя така. Летенето беше изключено по същата причина, да не говорим, че щеше да означава да оставя Брут зад себе си, а по толкова много причини не бях готова да го направя. Мислех си, че ще се озовем в поредния преустроен туристически автобус или в кемпер, достатъчно голям, за да побере четирима души и един гаргойл, но Ейдриън имаше друг план.
– Внимавай! – Каза той на Брут, когато падна нощта и гаргойлът най-сетне излезе изпод палубата. – Запомни, че не трябва да се отклоняваш нито наляво, нито надясно. Върви направо по средата.
– Всички ще умрем – промълви Коста, докато гледаше как гаргойлът се опитва да се изкачи на пръсти по средата на лодката.
Вярвах на Брут, но разбирах и защо Коста е нервен. Ако Брут внезапно се наклони към едната страна на лодката, имаше голям шанс да се наклоним прекалено много и да се преобърнем. Ако не беше здрав търговски риболовен траулер, създаден за влачене и складиране на тежки товари с риба, вероятно нямаше да успеем да се измъкнем от кея с „Брут“.
Но след като прекосихме с кола италианския полуостров и стигнахме до другия край на страната, Ейдриън се договори с местен собственик на траулер да ни превози.
Целият им разговор беше на италиански, което означаваше, че не разбирам какво се говори. За първи път се зарадвах. Ако знаех колко е платил Ейдриън, за да подкупи собственика на траулера да се откаже от риболова през следващите няколко дни и вместо това да ни превози с ферибот, сигурно нямаше да мога да спя през нощта.
Все пак това беше умно. Дори и да бяхме последвани от слуги – а Ейдриън беше направил доста впечатляващо шофиране, за да предотврати това – сега се намирахме насред Адриатическо море. Слугите и демоните трудно щяха да ни открият тук.
Единственият недостатък беше, че траулерът, което не беше изненадващо, миришеше на риба.
Четиримата дишахме през устата, за да го избегнем, но Брут го обичаше, доказвайки, че дори миризмата е относителна в зависимост от това кой я усеща.
След това Жасмин излезе от подпалубното пространство. Беше разстроена, след като чу, че отново ще търся върха на копието, но и обясних защо – и по-важното, че не смятам да го използвам – така че знаех, че ще се оправи. Все пак изпитах облекчение, когато усетих как прокарва пръстите си през моите, преди да облегне брадичка на рамото ми. Правеше го често, когато бяхме деца. Това беше нейният начин да каже, че нещата между нас все още са наред, след като сме се скарали. Усещането сега беше като балсам за разгорещените ми емоции и аз сключих пръстите си върху нейните.
– Къде отиваме този път? – Попита тя.
– Черна гора – казах аз, повтаряйки това, което Ейдриън беше казал на капитана на лодката.
– Адриатическо море е тясно като море, а Черна гора е от другата му страна. Очевидно в Которския залив има църква, в която Ейдриън се е подвизавал.
Това беше причината, поради която ми предложи да започнем новото си търсене там. Съмнявах се в честността му, но се намирахме в много тесни помещения, а Коста, Жасмин или някой от членовете на екипажа на лодката постоянно ни прескачаха през рамо. Щях да изчакам, докато останем сами, за да се изправя срещу Ейдриън.
Търпението не беше силната ми страна, но напоследък ми се налагаше да го практикувам често.
– Внимателно – каза Ейдриън на Брут, когато гаргойлът размаха криле, за да започне да се издига във въздуха. Сега, когато беше нощ, Брут искаше да лови риба. Лодката може и да миришеше на тях, но на нея нямаше такива, за голямо разочарование на Брут.
Кафявокосият член на екипажа, чието име ми убягна, погледна Ейдриън с изненада.
– Не се ли страхувате, че птичката ви ще се изгуби? – Попита той с тежък италиански акцент.
Брут се изхили и разпери криле докрай, сякаш искаше да каже: „Кого наричаш малък?“ Изкашлях се, за да скрия смеха си, докато членът на екипажа поклащаше глава, виждайки само една крякаща, надута чайка, а не величествен гаргойл с размах на крилете, който надвишаваше ширината на лодката.
– Тази птица няма да се изгуби – каза му Ейдриън, след което каза: – Тарате! – На Брут.
Той излетя, след като за последен път погледна с досада човека от екипажа, който едва не падна от внезапния, силен порив на вятъра от крилата на Брут, който гаргойлът насочи право към него.
– Какъв е този език? – Заекна членът на екипажа, опитвайки се да прикрие факта, че е загубил опора без видима причина. Скрих усмивката си. Беше извадил късмет. Не искаше да знае какво може да направи Брут, когато е наистина е ядосан.
Ейдриън изръмжа.
– Нищо, което да знаеш, повярвай ми.
Тогава Ейдриън се приближи до мен, погали ръката ми и се намръщи, когато се отдръпнах. Престорих се, че не забелязвам, като се заех да помагам на Жасмин да контролира бясно развяващата се коса. Моята вече беше на конска опашка, но тя беше забравила да пристегне своята, преди да се качи. Сега вятърът я караше да атакува лицето на Жасмин, сякаш кичурите ѝ бяха заменени със змиите на Медуза.
– Няма да спечелиш това – казах и, като я побутнах назад към отвора в палубата. – Хайде. В каютата си имам още един ластик, а в камбуза има и храна.
Тръгнах си, като се преструвах, че не усещам острия поглед на Ейдриън. За разлика от Ейдриън, аз не можех да играя достатъчно убедително, за да скрия това, което чувствах. И да го наречем новата „тъмнина“ в мен, но нямах нищо против той да се замисли за нещата за известно време. В края на краищата не бях в състояние да мисля много за това, което знаех, че крие през последните няколко часа.
Ето защо не бързах да се занимавам с Жасмин, като първо сплетох косата ѝ, а после изядох част от дажбата, с която беше снабдена лодката. Те едва ли бяха вкусни, с каквито се славеха круизните кораби за почивка, но това не беше почивка, а и не бях толкова гладен. Хранех се само за да не се разболявам от продължителното си гадене.
– Не изглеждаш толкова добре, Айви – каза Жасмин, когато се върнахме в каютата ми, което беше щедър термин за малката стая с два хамака и тоалетна. Седнахме на долния хамак и Жасмин опипа челото ми.
– Няма температура – каза тя с облекчение.
– Не е това – казах аз. – Просто ми се гади.
Очите ѝ се присвиха.
– Може ли да си бременна?
– Не е възможно – казах веднага.
Тя изхърка.
– Живеем в една и съща малка вила от повече от месец и макар че не подслушвам през нощта, не съм глуха. Ето как знам, че е напълно възможно.
– Не това имам предвид – казах аз и станах, за да затворя вратата, макар че и при затворена врата малката стая ме караше да се чувствам клаустрофобично. – Ейдриън ми каза, че преди няколко години си е направил вазектомия.
Веждите на Жасмин се вдигнаха.
– Защо?
Той не ми беше казал следващата част. Подобно на много други неща, трябваше да разбера това сама.
– Така че той остава последният Юдеанец. В противен случай щеше да предаде това ужасно наследство на всяко свое дете, а той отказва да го направи.
– Уау – каза Жасмин тихо. – Предполагам, че разбирам защо го е направил. Но щом ти си с него, това означава, че няма да има и повече Давидовци.
Не, няма да има. Ръцете ми се насочиха към долната част на стомаха, където никога нямаше да усетя как расте животът. Обхвана ме странен пристъп на загуба. Преди да разбера за съдбата си, си мислех, че някой ден ще имам деца. Сега знаех, че няма да имам, и въпреки чувството на загуба се радвах. Не можех да понеса да направя това, което беше направила биологичната ми майка, като ме е изоставила заради собственото ми добро. И все пак, ако имах дете, може би щях да бъда принудена да направя и това.
– Не е чак толкова лошо – казах твърдо, като оставих ръцете си да се отдръпнат. – Ако имах деца, щях да предам наследството си и на тях. Това, че са Давидовци, би ги направило основни мишени за демоните, а аз не бих могла да понасям това. Така че… така е по-добре
Жасмин хвана ръката ми, а в погледа и се четеше тъга.
– В живота си не можеш да избираш много неща, нали?
Отмих неочаквано появилите се сълзи. Не, не много, а изборите, които бях направила, сега ги подлагах на съмнение.
– Такъв е животът – казах аз, а гласът ми беше дрезгав. – Трябва да се опитаме да извлечем най-доброто от него. Освен това – принудих се да подобря тона си – винаги можем да променим мнението си за избора, който правиме, нали?
– Точно така – каза тя тихо, но очите ѝ все още бяха тъжни.
Не исках тя да се тревожи за мен. Тя и без това имаше твърде много грижи, стрес и болка в живота си.
– Като стана дума за избор – казах аз, все така с онзи фалшив лек тон. – Кога ще признаеш, че ти и Коста сте двойка?
Очите ѝ се разшириха почти до комична степен.
– Откъде знаеш? – Попита тя с страх.
Сега беше мой ред да се ухиля и да изтъкна очевидното.
– Защото не си единствената, която чува неща през нощта.

Назад към част 15

Анет Мари – НЕСЛОМИМИЯТ ДРУИД НА ОРЪЖИЯТА И ПЕСНИТЕ ЧАСТ 5

ГЛАВА 4

Познавах Зак като момчето от миналото ми, опитен друид, оцелял и отмъстител, който твърдеше, че мрази жадните за власт насилници почти толкова, колкото и аз. Но за останалата част от митичната общност на Ванкувър той беше жесток престъпник, виновен за обширни сделки с тъмна магия, кражби, изнудване, шантаж, отвличане и убийство.
Широката му известност беше нож с две остриета, но тази вечер тя проработи в наша полза. Ако той беше отговорен за местопрестъплението на Морис, имах шанс да го проследя.
Или по-скоро ние имахме шанс.
– Не беше нужно да идвате – казах рязко, стискайки дръжката на вратата на джипа, докато той правеше бърз завой на жълт светофар.
Погледът на Аарон се обърна към мен, после се върна към предното стъкло.
– Първо, ти прие обаждането от телефона ми. Второ, Кит ми изпрати текстово съобщение за местоположението. И трето, ти се возиш в моя автомобил.
– Можех да шофирам сама.
– И все пак си тук.
Тори се наведе над централната конзола.
– Разбира се, че идваме. Нима очакваш просто да игнорираме всичко това? Зак има нужда от помощ.
– И ако убива хора, трябва да го спрем – добави Кай.
Погледнах през рамо. Кай и Езра седяха от двете страни на Тори, запълвайки всички места в джипа. Не знаех какво да правя с толкова много „подкрепление“.
Докато обсъждаха дали нападението на Зак е било по нареждане на Лалакай и какво е искала тя, гледах как сградите отминават, а прозорците им са тъмни. Беше два часа сутринта и улиците бяха пусти, с изключение на групички от раздърпани мъже и жени с вещи, натъпкани в раници и пазарски колички. Кварталът се влошаваше, колкото по-далеч на изток пътуваше Аарон, и по гръбнака ми премина неприятна тръпка на познатост.
– Изглежда, че сме тук – промълви Аарон.
Напред червените светлини проблясваха в замайваща картина, а сиянието на оранжевите пламъци се конкурираше с уличните лампи. Три пожарни коли и няколко полицейски автомобила изпълваха пътя.
Усещането ми за познатост се задълбочи и в гърдите ми се появи смразяваща болка.
Аарон спря джипа близо до полицейската барикада. Отворих вратата си в момента, в който той превключи на паркинг. Без да чакам никого, се отдалечих от автомобила, но Тори и тримата магове ме настигнаха, когато се промъкнах между двете барикади.
Спрях и мрачно изучих почернялата едноетажна сграда, от чиито заградени прозорци се процеждаше дим. След това се обърнах към алеята срещу нея: алеята, където преди десет години бях чакала в дъжда Зак да дойде за мен. Където той хвърли медальона ми в калта и си тръгна.
Преглъщайки болезнените спомени, отново се съсредоточих върху разрушената сграда. Никога не съм си мислила, че ще се върна в престъпната бърлога, където бях срещнала Зак. Бяхме замислили убийство в задната ниша. Бяхме правили любов на тавана.
Наистина ли беше подпалил това място? Но защо? Дали всичко това е дело на Лалакай?
– Сейбър!
Една фигура в черно яке се затича към нас, минавайки под улична лампа. Сажди размазаха бузата на Морис и разрошиха кафявата му коса. В дълбоките му сини очи нямаше забавен блясък, когато се присъедини към мен.
– О, вие също дойдохте – отбеляза той разсеяно, като насочи думите към Тори и маговете, преди да ме хване за лакътя. – Натам. Искам да чуеш това.
Позволих му да ме въвлече в забързания лабиринт от автомобили на спешна помощ и екипи за първа помощ.
– Какво да чуя?
– Показания на свидетели. Имало е един оцелял.
– Колко са загиналите? – Попита Аарон, като удължи крачката си, за да заобиколи Морис.
– Досега са открили шест тела.
Досега?
– Преди час на 911 са се обадили за пожар – разкри Морис, като ме насочи към края на хаоса, където бяха паркирани няколко цивилни автомобила и една линейка. – Полицай, който знае, че митиците често се срещат на това място, е подал сигнал на горещата линия на полицията. Извикаха ме около трийсет минути по-късно, след като агента на място разпита свидетеля.
– Защо теб? – Попита любопитно Тори.
– Защото аз съм водещият следовател по делото за наградата на Призрака.
– Ти си чакал? Наистина ли? Ти? – Изригна тя, като звучеше на ръба на смеха. – Дали полицията изобщо иска да…
Езра прочисти гърлото си.
Тори веднага изтрезня.
– Съжалявам. Е, значи те са те повикали?
– Да. Разпитах и свидетеля, след което се опитах да се обадя на Сейбър. – Той сви вежди към мен. – Между другото, защо не си вдигна телефона?
– Загубих го в едно блато.
– А телефона на Зак…?
– В блатото.
– Чудя се дали там не се е озовал и Джими Хофа.
На десетина метра от тях един мъж с наднормено тегло седеше на носилка на линейка, парамедик го преглеждаше, а наблизо стоеше по-млад мъж в костюм.
– Изслушай разказа на свидетеля и ми кажи какво мислиш – промърмори ми Морис, преди да тръгне напред. Той махна на мъжа в костюма. – Здравей, Вини. Имам нужда от няколко минути с нашия свидетел.
Мъжът в костюм се намръщи и когато се приближих, го разпознах като по-младия агент от полицията, който ме разследваше за убийството на лидера на завета ми преди няколко седмици.
– Имате ли нужда от уединение за това? – Попита той Морис мутренски.
– Лудост, но ако искам да го разпитам на дъното на океана, мога да го направя – защото това е моя случай. – Той се усмихна лъчезарно. – Така че довиждане, Вини.
Мръщенето се задълбочи и агента се отдалечи, твърде раздразнен, за да ме забележи сред четиримата ми съгилдийници.
Парамедикът разбра намека, без да го подканя, и се насочи към предната част на линейката, оставяйки ни насаме със свидетеля. Изгаряния зачервяваха кръглото му лице, част от козята му брадичка беше изпепелена. Ризата му с поло беше изцапана със сажди, а потта потъмняваше подмишниците. Излъчваше мръсно, жалко излъчване.
Горната ми устна се сви. Не бях придружавала Рут в престъпната бърлога често, но все пак го разпознах.
– Кърт, моля те, кажи на тази прекрасна млада жена това, което ми каза – каза Морис и с жест ме приближи. – Всяка подробност.
Пристъпих към носилката. Воднистите очи на Кърт се стрелнаха надолу до нивото на бедрата, проверявайки тесните ми панталони за йога.
Ето защо го запомних.
– Грижех се за работата си – каза той слисано, фокусът му се премести навсякъде, но не и върху лицето ми, сякаш това щеше да ми попречи да забележа как търка погледа си по цялото ми тяло. – Работех в кухнята. Това е моята работа. Аз приготвям храната.
– Какво е това заведение? – Попита Аарон.
– Бар. Просто бар. – Той се вгледа в бедрата ми за секунда. – Изведнъж чух някой да крещи. Измъкнах глава и Призрака стоеше там с един мъртъв човек на пода.
Тори се премести по-близо, заставайки рамо до рамо с мен.
– Откъде знаеш, че това е бил Призрака?
– Приличаше точно на него, да? – Погледът на Кърт се прехвърли върху Тори и започна да се плъзга нагоре-надолу по голите ѝ крака. – Дълго черно палто с вдигната качулка, всички сенки вътре, без лице. И имаше този черен меч. Сякаш беше направен от чист мрак.
Сърцето ми трепна, едновременно потъвайки от ужас и повдигайки се от облекчение.
– Искаше да знае за някакъв човек – дали е тук, къде е, кой го е виждал. Такива неща. Заплашваше, че ще убие всички, ако не отговорят. Знаех, че ще стане лошо, затова се скрих в складовото помещение. След това не чух много. Следващото нещо, което разбрах, беше, че всички крещят и пищят и усещах миризма на дим, но бях твърде уплашен, за да изляза. Когато отворих вратата, огънят беше навсякъде. Мислех, че ще умра.
Той каза последното изречение със съжаление, докато гледаше между моите гърди и тези на Тори, сякаш обсъждаше кои от тях предпочита.
– Този кръвожаден Призрак уби всички – заключи той, откъсвайки поглед от нас, за да се съсредоточи върху Морис. – Невинни клиенти. Моите колеги. Бяхме просто малък митичен бар, просто дупка в стената. Никой не се интересуваше от нас. Никой важен човек никога не е идвал тук. И той…
– Кого е търсил Призрака? – Попитах. – Името му?
– Никога не съм го чувал. Бях отзад. Чух само откъслечни разговори.
Замислих се за него – после хванах предната част на поло ризата му и го свалих от носилката. Беше тежък, но съпротивата му беше нищо в сравнение с впрегатен кон, който не иска да си пили копитата.
Той се срина с лице надолу върху паважа, като изрева от болка. Сложих крак върху дебелото му рамо, блъснах го по гръб, после стъпих на врата му. Той изпръхтя, като сграбчи крака ми.
Морис не направи никакво движение, за да ме спре, изглеждаше невъзмутим от внезапната ми сила. Може би и той намираше Кърт за толкова отблъскващ и хищен, колкото и аз.
Наведох се, опряла лакът на бедрото си, докато мъжът се мъчеше да задържи туристическия ми ботуш от гърлото си.
– Нека опитаме отново, Кърт.
При злобното ми изръмжаване шокираният му поглед се насочи към лицето ми и за първи път срещна очите ми. По изпъстрените му с петна черти се разля разпознаване.
– Ти… ти…
Ръката ми се спусна към бедрото, но тези панталони за йога нямаха джобове, а дори и да имаха, вече нямах ножче. Съсредоточих се. По дланта ми се разля студ и в ръката ми се оформи леден нож, гладък, блестящ и смъртоносен.
Завъртях го, като се уверих, че Кърт го вижда добре, след което насочих студеното острие към долния му клепач.
– Радвам се, че те виждам отново, Кърт – промърморих аз, а гласа ми беше наситен със садистично удоволствие. – Нямам търпение най-накрая да изрежа мръсните ти, развратни очни ябълки от черепа.
Той хлипаше, страхувайки се да помръдне с острието до окото си, ръцете му трепереха от усилието да задържат тежестта ми на врата му.
По острието на ножа се стичаше кръв.
– Време е да се откажеш от ролята си на невинна жертва. Ти си долнопробен боклук и всеки крадец, дилър, трафикант, сводник, убиец, който посещаваше това място, беше по-лош. Този огън не е горял достатъчно горещо за всичките ти грехове.
Зад гърба ми Морис издаде ниско, изненадано изсвирване.
– Виж, Роуз. – Устата му се размърда от паника. – Никога не съм те докосвал, разбираш ли? Никога. Нито веднъж. Така че не можеш…
Прокарах ножа по долния му клепач. Кръвта се надигна и потече като мрачни сълзи.
– Млъкни.
Той млъкна.
– Имаш две възможности. Едната е да продължаваш да бъдеш безполезен боклук и да ти изрежа очните ябълки. Или втората, да си полезен и да те предам обратно на агент Морис.
– Ще бъда полезен.
– За какво име питаше Призрака?
– Такеши Сайто.
– А кой е Такеши Сайто?
– Брокер на артефакти. Това е всичко, което знам, кълна се. Кълна се! – Изкрещя той, докато пробождах външното ъгълче на окото му с ножа си.
– Някой беше ли с Призрака? Жена с дълга черна коса?
– Той беше сам, когато го видях.
– Ами една черна птица?
– Птица? Защо, по дяволите, би… Спри, спри, съжалявам!
Още кръв потече изпод острието на ножа и аз с труд отслабих натиска. Исках, много исках, да прекарам острието през разширените му от страх зеници. Да ослепя тези похотливи очи, които се взираха в тийнейджърското ми тяло часове наред. Исках да изрежа отвратителния език, който ми бе нашепвал извратените си фантазии, когато никой не ме бе гледал.
От друга страна, ако не ме беше накарал да се чувствам толкова неудобно, нямаше да чакам Рут навън. Нямаше да срещна Зак.
Издърпах ножа и се изправих. Кърт се задъхваше отчаяно, стиснал гърлото си – и погледът му падна върху гърдите ми, сякаш не можеше да се сдържи.
Хвърлих ножа от лед. Той се удари в асфалта на сантиметри от лявата му буза и се разби на снежинки. Той се отдръпна с болезнено изпъшкане.
– Няма да се върна в затвора заради теб – казах му с дивашко спокойствие. – Но ако някога те хвана сам в някоя тъмна уличка, ще е друго.
Той се разплака.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Тори ме следваше по петите, тримата магове – зад нея, а Морис извика другия агент обратно.
Вървях, докато сирените и светлините не се превърнаха в разсейващ фон. Дишайки дълбоко, се обърнах и открих, че съгилдийците ми стоят в полукръг и ме изучават. Тори стисна устни, сякаш преценяваше всичко, което знаеше за мен.
– Добре – каза тя. – Сега разбирам защо Зак те харесва.
Игнорирах това.
– Такеши Сайто. Кой е той?
– И защо Зак го търси? – Попита Тори.
– Или Лалакай. Не знаем кой го контролира.
– Но това беше Зак? – Морис побърза да се присъедини към нас с телефона си в ръка. – Нямате съмнения? Милият стар мръсник Кърт се оказа по-малко надежден, отколкото се надявах.
– Той описа острието от сянката на Зак – отвърнах мрачно аз. – Той го има само от две седмици и шансовете Кърт да го е видял преди това са нищожни.
Морис кимна и вниманието му се насочи към телефона.
– Не получавам никакви попадения за Такеши Сайто.
– Аз също – каза Аарон, като също се взираше в телефона си.
Почуквайки по екрана на телефона си, Кай се отдалечи от нас.
– Ще се обадя.
Тори скръсти ръце.
– Откъде познаваш този човек, Сейбър? Той задейства алармата ми за максимална извратеност.
Езра се премести зад нея, като обгърна кръста ѝ със защитна ръка.
– Леля ми беше дилър на отрови – казах аз, а устата ми се изкриви от гримаса. – Тя правеше бизнес тук и понякога ме водеше със себе си, когато бях тийнейджърка. Просто съвпадение е, че знаех за това.
Съвпадение. Трескави тръпки прошепнаха през мен. Случайност ли беше? Не бях единствената с минало, свързано с това място.
– Зак също го е посещавал като тийнейджър. – Обърнах се към Морис. – Той може да има връзка с този Такеши.
Морис потърка тила си.
– По-добре да го разберем бързо. Независимо дали Лалакай го контролира, или не, трябва да му попречим да остави следа от трупове из града.
Между нас премина ритъм на мълчание. На няколко метра от нас Кай мърмореше в телефона си, докато крачеше напред-назад.
– Планираш ли да го арестуваш? – Попитах хладнокръвно.
Морис въздъхна многозначително, а аз подтиснах недоверието си. Да, Морис беше агент, но той прикриваше Зак и предаваше информация по случая по молба на Зак. Малко вероятно беше внезапно да промени решението си и да арестува приятеля си.
– Дори агентите на полицията не могат да се изправят срещу тях – добавих аз. – Единствените, които имат шанс да спрат Лалакай, сме аз и Рикр.
Морис се намръщи.
– Разбрах. – Кай тръгна към нас. – Такеши Сайто е нерегистриран мошеник, който търгува с незаконни артефакти. Той е брокер на „МираКо“.
Морис изсвири гръмко мелодията на „Аз съм малък чайник“.
– Не съм чувал нищо за незаконни дейности на легитимна гилдия. Изобщо нищо.
– Всички знаят, че „МираКо“ е разклонение на Синдиката „Ямада“ – информира го Аарон. – Защо изобщо си правиш труда да се правиш на глупак? Или това е политиката на полицията?
– Когато става въпрос за могъщи международни престъпни фамилии и всичките им сладки малки бебета от престъпни гилдии, всички се правят на глупави.
Синдикатът „Ямада“? Погледът ми се насочи към Кай-Кай Ямада. Той беше ли част от международната престъпна фамилия, за която говореше Морис?
– И така – каза Морис, като се обърна към Кай. – Знаеш ли къде е нашият неуловим брокер?
Кай се усмихна хладнокръвно.
– Не знам къде е, но знам къде може да е. Нека го намерим преди Зак да го направи.

Назад към част 4                                                    Напред към част 6

К.М. Рийвс – Книга 4 – Обединени ЧАСТ 36

ЕМЕРИ

Ако не се върнеше в подземията на замъка, щеше да е твърде рано.
Влажната миризма я удари с пълна сила в мига, в който Дориан ги вкара в коридора, а спомените за това как се събуди там след смъртта на Челси под облака на предателството на Огъст размътиха съзнанието ѝ. Ако не беше ръката му в нейната и постоянното бръмчене на любовта надолу по връзката им с партньора, паниката, която сковаваше гръбнака ѝ, щеше да я завладее.
Не бе очаквала, че ще я удари толкова силно. Може би това беше фактът, че Слоун се опитваше да отнеме онова, за което се бяха борили толкова упорито, а може би просто това, че нищо добро не можеше да дойде от това място.
Въпреки че се опита да блокира мислите си, Огъст успя да прочете мислите ѝ и заговори тихо по връзката им.
„Аз съм тук. Ще се измъкнем оттук заедно. Всички ние. Просто се съсредоточи още малко, принцесо, а после ще ти припомня всички начини, по които те обичам.“
Емери преглътна трудно, но кимна мълчаливо и стисна ръката му. Тя можеше да се справи с това. За Ансел. За Огъст.
В коридора отекнаха хъркания и ръмжене, но това сякаш не притесняваше Огъст, затова Емери се опита да ги изхвърли от съзнанието си и да се съсредоточи върху мисията им.
– Той е в четвъртата килия вляво. – прошепна Огъст.
Тя надникна в слабо осветения коридор и преброи килиите. Натиснаха се напред, като стъпваха леко, за да не издадат звук.
В килиите имаше мръсотия и човешки отпадъци. В момента нито една от тях не беше заета, но беше ясно, че в един момент във всяка от тях е бил настанен някой, измъчван от сестра ѝ.
„Това ли е мястото, където тя те е държала?“ – попита тихо Емери по връзката на душите им.
„За известно време.“
„Майната му, Огъст. Съжалявам, че не дойдохме по-рано.“
„Направихме каквото трябваше, за да оцелеем.“ – изръмжа Огъст.
„Но…“
Мислите ѝ бяха прекъснати от стъпки зад тях. Тримата замръзнаха за секунда, когато се приближиха, и Огъст скочи, запращайки Дориан и нея в една отворена килия.
– Спри там! – изкрещя зад тях някой.
Огъст вдигна ръце нагоре, а очите му се втренчиха в Дориан и Емери, молейки ги да останат на място.
Да мълчат.
Малък шанс това да се случи. Нямаше да позволи да го хванат отново. Ръцете се увиха около кръста ѝ и покриха устата ѝ, преди да успее да помръдне, и тя прокле Дориан за предателството му.
Огъст вдигна ръце и се обърна към гласа.
– Аз съм тук само за да посетя приятеля си.
– Не би трябвало да сте тук долу, ваше величество. Господарката ви търси.
– Съжалявам. – Огъст пристъпи към стражата, гласът му беше стабилен и дипломатичен – Просто трябваше да видя, че той е добре.
– Не мога да ти позволя да го направиш. – стъпките на часовоя се приближиха и Огъст направи още една крачка към него, за да не може да види Дориан и Емери от мястото, където стоеше – Заповедта е да ви върна при нея веднага щом ви намеря.
– Тогава да вървим.
Не! Емери изкрещя в ума си. Нямаш право да се жертваш отново.
Стъпките на Огъст продължиха към изхода на подземието.
„Изведи Ансел, а после нека Дориан ме посрещне в кралския апартамент откъм подиума на балната зала. Слоун не обича да го използва, тъй като ѝ напомня за баща ми. Ще стигна дотам колкото се може по-скоро.“
„Моля те, недей да правиш това. Мога да го убия.“
„Не се съмнявам, че можеш, малка вещице. Но можеш ли да се справиш със замък, пълен с вампири, вещици и зверове, ако те открият, че си тук?“
Емери остана безмълвен за един дъх, а стъпките му бяха толкова слаби, че почти не се чуваха.
„Обичам те, Емери. Знай, че тази вечер си тръгвам с теб, но трябва да съм сигурен, че ще го направим живи. Изведете Ансел. Той се нуждае от теб повече, отколкото аз в момента.“
„Бъди в безопасност.“
„Обичам те.“
„Винаги.“
Емери се отпусна в прегръдките на Дориан и той я спусна така, че краката ѝ да достигнат земята.
– Каза да изведем Ансел и да се срещнем с него в кралския апартамент откъм подиума на балната зала.
Дориан кимна.
– Той ще се справи.
– Ти не знаеш това.
– Той не е станал крал, без да знае как да играе играта.
– Слоун не играе по нашите правила. – издекламира Емери, ако някой трябваше да разбере това, то това беше Дориан.
Дориан стисна устни и кимна.
– Тогава да побързаме.
Той я заобиколи и надникна от килията, като се увери, че коридорът е свободен, и безшумно ѝ махна с ръка да го последва.
Ръмженето и виенето ставаха все по-силни, колкото по-навътре навлизаха в подземието, и Емери не можеше да не се запита какви ли същества държи Слоун там. Без значение какви са, те не заслужаваха такъв живот.
– Дръж се зад мен! – прошепна Дориан, докато се приближаваха към килията на Ансел, а в гласа му се долавяха опасения.
Заплашително ръмжене изпълни въздуха. Когато стигна до решетките на килията му, Дориан едва успя да обвие ръката си около ръката ѝ и да я дръпне, преди да бъде премазан от ноктеста ръка.
Емери падна върху Дориан, очите ѝ бяха широко отворени, а челюстта – отпусната.
– Предател! – изхърка Ансел през пяна и зъби. Частично изместените му ръце стиснаха решетките на килията му и мускулите му се напрегнаха, сякаш щеше да успее да ги разкъса, за да ги достигне.
Мъжът пред нея не беше любимият ѝ приятел. Той беше див вълк, хванат в капана на човешко тяло. Очите му бяха издути и нямаше съмнение, че тя гледа вълка, а не Ансел.
– Ние сме тук, за да те измъкнем. – изпищя Емери.
– След като си предала своята половинка и си откраднала моята за себе си? Колко шибано благородно от твоя страна, Емери! – изръмжа той и закрачи по дължината на килията си.
– Това Ваше Величество, е шибан глупак. – поклати глава Дориан и разшири стойката си, за да защити Емери – А всичко това беше преструвка, за да можем да приближим Огъст до Слоун и да планираме да ви измъкнем и двамата.
– Очакваш да повярвам на тези глупости? Може и да съм затворник, но чувам неща. Нима си мислехте, че ще дойда с вас доброволно? Предпочитам да изгния в тази килия, отколкото да гледам половинката си с жената, която съм се клел да защитавам. Това е по-лош ад от това, което съм принуден да изтърпявам тук. Тук поне мога да разкъсвам гадовете, докато не забравя кой съм бил. – очите на Ансел се свиха – Може би дори мога да забравя кой си ти.
Раменете на Дориан увиснаха за кратко, тежестта на обидата на Ансел удари в земята. Дълбоко в себе си Емери знаеше, че Дориан би направил всичко за Ансел, а някъде вътре в него Ансел също знаеше това. Но Слоун го беше пречупила отвъд осъзнаването на това и нямаше как да знае дали и кога Ансел, когото познаваха, ще се върне при тях.
– Нямаме време за тези глупости, Ансел. – Дориан се приближи към него, но Ансел замахна още веднъж, като този път едва не го улучи – Кълна се в боговете, гур, ако не успокоиш дивия си задник, ще те разкъсам на парчета.
Ансел се спря на ласкавия израз и очите му се върнаха към нормалния си размер само за част от секундата. Емери не знаеше какво означава това, но беше подействало.
Емери направи крачка напред, вдигна ръце, но погледът на Ансел веднага проследи движението ѝ и той издаде остро ръмжене.
– Мисля, че трябва да го вземеш, Дориан.
– А ти?
– Знам един проход, по който мога да изляза извън балната зала. Намери Нико и го пусни там, за да ни прибере.
– Но…
Емери поклати глава и помоли Дориан да я изслуша.
– Той има нужда от теб. Не прецаквай това заради мен.
Очите на Дориан омекнаха и той кимна, признателно. Въпреки че не каза нито дума, тя разбра благодарността му. Те заслужаваха това и тя беше твърде склонна да им даде този момент, за да започнат да се лекуват.
– Това ще е гадно, но се опитай да не се хвърлиш върху мен. – прошепна Дориан, докато издърпваше ръката на Ансел през решетките и изчезваше.
Емери изпусна леко въздух и се усмихна. Пресяването не беше за хора със слаб стомах.
Обърна се на пета и се молеше пазачът все още да е зает с връщането на Огъст на сестра ѝ.
Замъкът беше празен и с изключение на няколко стражари Емери вероятно можеше да обиколи залите и да си проправи път до кралския апартамент незабелязано. Все пак тя предпочете да се придържа към скритите проходи, които Огъст я накара да запомни, в случай че някога има ново нападение срещу замъка. Никога не е предполагала, че ще ги използва, за да се промъкне и да си върне половинката.
Докато стигне до кралския апартамент, вече нямаше съмнение, че Огъст се е върнал при Слоун.
Емери открехна вратата на кралския апартамент достатъчно, за да види Огъст с едната ръка на сестра си, стиснала задната част на врата му, докато другата повдигаше ръката, която носеше знака на другаря му. Препълнената бална зала ликуваше, приветствайки своите крал и кралица.
Стомахът на Емери се сви.
Очите на Огъст бяха широко отворени и се взираха в балната зала, но той не помръдна.
„Аз съм тук.“
„Недей, малка вещице. Тя ме е хванала под магията си и знае, че си тук. Ето защо можем да си говорим на ум извън вилата. Тя е пуснала магията, която ни разделя, за да ти се подиграе.“
„Защо би го направила? Защо ще ни остави да влезем и няма да направи нищо по въпроса? Няма никакъв смисъл. Няма значение, Огъст. Ще те измъкнем оттам. Веднага щом Нико дойде, ще те изведем.“
„Не. Трябва да се измъкнеш оттук сама. Не се изправяй пред нея. Не и сега. Не и тук с армия от вещици и вампири, които ще те разкъсат на парчета. Те няма да ме наранят. Моля те, Емери. Не искам да си тук за това.“
Нямаше как да го остави отново зад гърба си. Може и да не беше толкова силна като сестра си, но не беше безпомощна. Вече не беше безпомощна.
Магията ѝ бръмчеше в знак на съгласие, и тъмната, и светлата я сърбяха да се справи със Слоун и да я постави на колене. Ако не беше фактът, че нямаше резервен вариант, сигурно щеше да се впусне с главата напред в балната зала, ако това означаваше да спаси Огъст.
Слоун извика магията си на повърхността и тя зареди въздуха около тях. Устните ѝ се усмихнаха злобно, когато балната зала замлъкна.
– Това е моментът, който всички чакахте! – обяви тя и тълпата се развълнува.
– Не! – прошепна Емери. Тя се обърна и погледна зад себе си, за да види, че кралският апартамент е все още празен – Хайде, Дориан. Къде, по дяволите, е Нико?
Очите ѝ се стрелнаха обратно към Огъст и Слоун, а сърцето ѝ биеше бясно срещу гръдния ѝ кош. Нямаше как да спечели, ако стъпеше на подиума. Може би ако се изправи сама срещу Слоун, щеше да има шанс, но дори и тогава Емери не беше убедена. Това беше отново и отново тронната зала. Ако се осмелеше да опита, Слоун можеше да убие и двамата, като потенциално остави Лина съвсем сама.
Емери затвори очи и си наложи видение, фокусирайки се първо върху Огъст, а след това върху себе си. Отново и отново правеше това, докато Слоун разказваше на последователите им как техният крал ще ги поведе към бъдещето. Нямаше значение колко пъти опитваше, всяко видение завършваше по един и същи начин. Ако се намесеше, и двамата умираха, а бъдещето на кралството ставаше неясно.
– Майната му! – прокле тя звездите – За какво ми е тази дарба, ако не мога да променя нищо?
„Емери, моля те, върви.“
„Няма да те оставя, Огъст. – изпъшка Емери, като се опита да скрие болката в гласа си – Казахме завинаги. Тя няма право да ни отнема това. Няма значение какво ще се случи по-нататък.“
Но то се случи. Това беше основна част от това, което бяха.
Емери си блъскаше главата в търсене на отговор, но стигаше само до гадни изходи: да остави Слоун да ги раздели или да принуди дъщеря си да расте без родителите си.
Отчаянието да направи нещо се заби в гърдите ѝ, но нямаше правилен отговор.
– А сега разрязваме връзките, които ни свързват.
Слоун вдигна показалеца си, със заострен нокът, и го вряза в китката на Огъст. В същото време ръката ѝ се спусна от врата му и тя извади флакон, пълен с тъмнопурпурна течност, за която Емери можеше само да предположи, че е собствената ѝ кръв. Слоун промърмори нещо под носа си и котела пред тях започна да бълбука и да изпуска мътен лилав дим.
„Без значение какво ще се случи, обичам те, малка вещице. С всеки дъх аз съм твой.“
Огъст изпусна хриптене, когато Слоун го накара да се придвижи напред, потапяйки ръката му в котела. Тя промълви заклинанието под рева на възгласите.
В момента, в който ръката му попадна в течността вътре, Огъст отметна глава назад и звукът, който излезе от устата му, можеше да се опише само като всепоглъщаща болка. Потта се стичаше от челото му, докато се мъчеше да се задържи изправен, а тялото му се бе свлякло върху котела.
Без нищо, което да я поддържа, Емери се сгромоляса на пода от плочки и ръката ѝ полетя към гърдите, стискайки плата, сякаш можеше да спре нарастващата болка, която я разкъсваше на две. Кожата ѝ вибрираше така, както преди всички онези месеци, когато го бе видяла за първи път. Магията ѝ призоваваше нейния партньор, само че този път протестираше срещу заминаването му.
Емери притвори очи, сякаш това щеше да скрие образите на двамата, които препускаха в съзнанието ѝ, но не го направи. Заклинанието продължаваше да ѝ показва точно това, което ѝ отнемаше. Нощта в клуба. Първият път, когато той докосна устните си до нейните в хотела. Отровата му в градините. Шотландия. Ловът. Техният апартамент. Всички моменти, в които се бяха обединили в една връзка, дори когато не го знаеха.
Сълзи разтърсиха тялото ѝ, докато зъбите ѝ започнаха да тракат, щом белегът върху ръката на Емери изчезна. Тя я придърпа към гърдите си и се сви в ембрионална поза, защитавайки белега от околния свят. Сякаш това можеше да спре заклинанието, което вече се бе вкоренило във връзката им.
„Завинаги.“
Думите на Огъст отекнаха в съзнанието ѝ, когато последната нишка на връзката им се скъса, а заедно с нея изчезна и всеки грам контрол, останал в душата на Емери.
Ушите ѝ звъннаха, а пронизващият душата вик на Слоун изпълни балната зала. Погледът на Емери се плъзна към мястото, където Огъст лежеше по гръб и се опитваше да се оправи. До него Слоун беше слаба на краката си и беше понесена от двама от нейните зверове.
Не. Тя не успя да се измъкне и да оближе раните си. Нямаше да ѝ се размине това.
Тъмнината на Емери взе връх, изтласквайки болката и непреодолимата скръб, изригвайки от нея като спящ вулкан, решен да унищожи всичко по пътя си.
По пътя на окончателното унищожение Емери направи крачка напред само за да бъде издърпана назад от силна ръка, увита около бицепса ѝ.
Тя хвърли убийствен поглед към нарушителя, за да открие, че Нико е в пълната си форма на фея и ѝ ръмжи.
– Пусни ме. – изиска Емери – Аз мога да я победя.
– Не. Не е сега моментът. – изръмжа Нико, а очите му бяха същите като на тъмен обсидиан, когато го видя за последен път при Кенна.
Устните ѝ се свиха назад и тя оголи зъби.
– Тя ми го отне.
Това я бе направило едновременно цяла и съкрушена. Сърцето ѝ отново беше нейно, но тя не го искаше. Нямаше как Нико някога да разбере смутното състояние вътре в нея. Обвързващите белези може и да не знаеха кой е той, но тя все още беше негова.
Огъст не беше и може би никога повече нямаше да бъде.
– Така че, вземи си го обратно, но ако тръгнеш след нея сега, тя ще те убие. – изръмжа Нико, сякаш това беше най-простото нещо на света.
И тя предполагаше, че за него е. Точно това беше направил с Кенна. Но с нея и Огъст не беше толкова просто. Какво бяха те без връзката си?
Погледът ѝ се плъзна назад към мястото, където сега стоеше Огъст и я гледаше така, сякаш вече не знаеше коя, по дяволите, е тя. Още по-лошото беше, че същото усещане отекваше и в собствената ѝ душа.
Инстинктивно тя посегна към връзката с партньора и усети… нищо.
Никаква емоция. Никакво привличане към него.
Нищо.
Тя все още притежаваше частица от душата му, но сърцето му беше отнето от нея.
Огъст се втурна към нея, без да обръща внимание на тълпата, която крещеше името му, и щом влезе в стаята, я придърпа към гърдите си.
Всичко в нея искаше да се отдръпне, но ръцете му я държаха здраво на място, докато се опитваше да се примири с това, което чувстваше, когато го погледнеше. Как той чувстваше същото, но различно. Начинът, по който го обичаше, но не можеше да го почувства.
Беше изолиращо и самотно и се появи изведнъж. Като загуба на крайник, за който не знаеше, че има, защото имаше чувството, че винаги е съществувал.
Тъмнината я предпазваше от най-лошата агония, но не можеше да ѝ я отнеме напълно. Не и когато тя се пречупваше на такова висцерално ниво.
„Отдай се на кръвта. Тя ще те излекува.“ – заговори магията в душата ѝ. Но колкото и да искаше Емери да се изгуби в мъглата от кръв и ярост, не можеше. Имаше достатъчно логика, за да разсъждава, че ако го направи, може да не се върне.
– Трябва да се махаме оттук. – каза Нико и като сложи ръка на раменете им, ги притисна да изчезват оттам.
Замъкът се отдалечи и когато се появиха на арката, Емери се опита да се отскубне от ръцете на Огъст, но хватката му се затегна.
– Няма да те загубя отново, малка вещице. – прошепна той.
Тя отметна глава назад и срещна леденосиния му поглед. Те бяха океанските дълбини, в които се бе влюбила и в които се бе губила отново и отново. Приливите и отливите на душата ѝ ги разпознаваха, но въпреки че усещаше всеки грам любов, нещо в него не беше наред.
– Лина има нужда от нас.
– И аз се нуждая от теб. – помоли той, докато спускаше ръце по ръцете ѝ и преплиташе пръстите си в нейните.
Емери кимна и му позволи да я поведе към мястото, където Нико стоеше и ги чакаше.
– Ти трябва да си Нико. Приятно ми е да се запозная с теб официално.
Нико кимна, но погледът му не слезе от Емери. Знак, че лоялността му е към кралицата, а не към краля. Тя дори можеше да си помисли, че проверява дали тя е добре, но това не приличаше на него. На Нико не му пукаше за никого, освен за самия него.
Емери беше най-далеч от това да е добре, но тя все пак му кимна леко и се запъти напред през арката.
– Емери! – прошепна Огъст.
Когато го погледна, в очите ѝ се появиха сълзи. Той беше все същият човек и тя все още изпитваше толкова много любов към него, но когато го гледаше, усещаше само краищата ѝ. Емери никога не се беше чувствала по-самотна. Нито по време на Съревнованието. Нито в Ню Орлиънс. Нито в Енхант.
Душата му ѝ даваше живот, но сърцето му го изпълваше със смисъл.
Този смисъл беше изчезнал.
– Огъст! – тя стисна ръцете му и развърза пръстите си от неговите – Не знам какво означава всичко това, но ми трябва минута, за да помиря сърцето и ума си.
Огъст кимна и се отдръпна.
„Ще ти позволя това. – започна той в главата ѝ, но замълча, след което продължи – Но аз не отивам никъде.“
Емери стисна устни и кимна. Една-единствена сълза се спусна по бузата ѝ и когато той не помръдна, за да я хване, тя усети как пропастта в сърцето ѝ се задълбочава още малко. Изпрати безмълвна молитва, че постъпва правилно, но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма кой да чуе молбата ѝ.

Назад към част 35                                                           Напред към част 37

Налини Синг – Архангелски сенки ЧАСТ 3

Глава 1

Смрадлив дъх по тила.
Студенина в костите. Студен шепот в мрака.
Има такива неща, които не бива да съществуват, не бива да ходят, не бива да дишат, не бива да бъдат назовавани.
Има такива кошмари, които, веднъж придобили форма, никога не могат да бъдат върнати обратно в света на сънищата.

-Свитък на Непознатия Древен, Библиотека „Убежището“

Имало е война. Архангел срещу архангел. Ескадрили от ангели във въздуха и отряди от вампири на земята. Беше му казал това, когато се върна. Съществото, което вече не помнеше името си, което вече не знаеше дали живее, или е попаднало в безкрайно чистилище, беше чуло боевете. Но не му пукаше. Тази война съществуваше в друг свят, а не в малкия мрак, който беше неговият собствен.
Тук то водеше своята собствена война, крещейки при слабия звук на влачещото се стържене, което известяваше за приближаващите стъпки на чудовището. Но дори и да крещеше с раранено и сурово гърло, то знаеше, че не издава никакъв звук, а гърдите му бяха болезнени от липсата на въздух. Паниката бе стиснала жестоката си ръка около гърлото му и сега стискаше, стискаше.
– Не, не, не – хлипаше в черепа си хванатото в капан същество, а устата му оставаше заключена в този безмълвен писък.
Част от това, което някога беше, разбираше, че съзнанието му е разбито и никога няма да се възстанови. Тази част беше мъничко ядро, скрито в далечна част от психиката му. Останалата част от него беше ноктест ужас и страх… и тъга. Сълзите се търкулнаха по лицето му, заседнали в опустошеното му гърло, но натрапчивото чувство на отчаяние скоро бе смазано под задушаващата тежест на голия страх.
После светлината удари очите, които трябваше да са неговите собствени, в мъчителна слепота и пулса му замря.
Чудовището беше тук.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

Ема Чейс – Прецакан по кралски ЧАСТ 58

ОЛИВИЯ

На следващата сутрин Николас е направо замаян. И двамата сме. Целуваме се и се смеем – не можем да откъснем ръце един от друг. Защото е нов ден. Никога преди не съм разбирала този израз. Нали всеки ден е „нов ден“? Но сега го разбирам. Защото нашето бъдеще – каквото и да е то – започва днес.
И ние с Николас вървим към него заедно.
Закусваме в неговата стая. Вземаме дълъг душ заедно – горещ в повече от един смисъл. Най-накрая се обличаме и излизаме в късния следобед. Николас иска отново да ме заведе на разходка с велосипеди. Но когато слизаме долу, Уинстън – „Главният тъмен костюм“, както го нарича Николас – ни чака.
– Има един въпрос, по който трябва да поговорим, ваша милост – казва той на Николас, без изобщо да ме погледне.
Палецът на Николас бавно гали гърба на ръката ми.
– Тъкмо сме на път да излезнем, Уинстън. Може ли да почака?
– Страхувам се, че не. Това е доста спешно.
Николас въздъхва.
А аз се опитвам да бъда полезна.
– Ще се отбия в библиотеката, докато свършиш.
Той кимва.
– Добре. – Целува устните ми, нежно, бързо, и след това отива да свърши това, което трябва да направи.
Около четиридесет и пет минути по-късно все още съм във величествената дворцова библиотека – тя е на два етажа, с лъскаво дърво, което мирише на лимонов лак, рафтовете са пълни с едно след друго древно изглеждащи заглавия с кожени подвързии. Прелиствам един екземпляр на „Разум и чувства“, без да чета думите.
– Вече сме готови за вас, мис Хамънд.
Вдигам глава и виждам Уинстън да ме гледа с ръце, скръстени зад гърба му.
– Какво имаш предвид, „готови за мен“?
Лицето му е епично. И повече от малко странно. Устата му е отпусната, очите му са безстрастни – това е лицето на манекен. Или много добър, много студен наемен убиец.
– Натам, моля.

Назад към част 57                                                   Напред към част 59

Джанин Фрост – Най-ярките пламъци – Книга 3 ЧАСТ 15

ГЛАВА 14

Взирах се в него, а устата ми се отваряше и затваряше, защото не можех да измисля достатъчно силен отказ. Това не може да бъде! Ако беше вярно, тогава нямаше да реша да търся върха на копието след церемонията по връзването на душите! Но аз го направих, така че обвързването на душата ми с тази на Ейдриън не би могло да има такива драстични последици, „затъмняващ“ ефект върху мен.
– Грешиш – казах аз с яростен шепот. – Като за начало, аз не отивам на тъмната страна, а по-важното е, че Ейдриън може да има половината от твоята кръв и цялото останало наследство на Юда, но той няма нищо общо с никой от вас.
Смехът на Деметриус прозвуча като тих гръмотевичен тътен.
– Фактът, че нямаш представа кой е Ейдриън и на какво е способен, само доказва, че съм прав. И може би все още не проявяваш пълните последици от това, че душата ти е опетнена със същността на демони и Юди, но дай му още време и ще го направиш.
Дали намекваше, че е като инкубационен вирус? Това беше нелепо! Да, не бях въодушевена от това да преследвам върха на копието, дори след като бях решила да го направя, но хей, в началото не исках да преследвам и прашката и жезъла.
И все пак… не се бях отказала да търся нито едно от тях, а това беше също толкова опасно за мен и Ейдриън, колкото и търсенето на върха на копието.
И все пак се бях отказала от това. Също така се улавях, че лъжа без причина, а преди няколко седмици бях оставила онова бедно момиче да бъде простреляно, преди най-накрая да му помогна.
Възможно ли е Деметриус да е прав? Дали обвързването ми с наистина тъмната душа на Ейдриън не е накърнило нещо в мен?
Ейдриън се притесняваше, че това може да се случи, и казваше, че никога не би го направил, ако тогава знаеше, че е полудемон. Това ми костваше и достъпа до светлите царства, които бяха красивите, слънчеви аналози на демонските царства. Ами ако – отчасти – Деметриус беше прав?
Какво ще стане, ако… Ами ако сега съм малко зла?
Мисълта беше твърде неприятна, за да я обмислям повече пред Деметриус, затова продължих.
– Каза, че животът на Ейдриън зависи от това дали ще те изслушам – казах аз, като внезапно смених темата. – Досега все още не съм чула как.
– Демоните по природа са бунтари – каза Деметриус с бърза, дива усмивка. – А юдеите предават. Ето защо присъединяването на Ейдриън към архонтите срещу нас не беше пълна изненада. Очаквах, че в крайна сметка ще направи нещо ужасно и задкулисно. – Той въздъхна. – Не очаквах обаче да продължи толкова дълго. Бях убеден, че бързо ще се отегчи от безкрайните правила и ограничения, които се очаква да спазват „добрите“ хора.
– Премини към същността – казах аз през зъби.
Той ме гледаше, без да мигне.
– Ейдриън е мой син, затова го обичам въпреки убийственото му, продължително предателство и бунт. О, ще го измъчвам за това – кой уважаващ себе си баща не би го направил? – Но няма да го убия, а това ме прави в крайно малцинство сред моя вид.
Затворих очи.
– И ако друг демон бъде коронясан за крал, като контролира достъпа до всички демонски царства чрез копието, той вероятно ще събере демони, за да убие Ейдриън, както заради борбата му срещу твоя народ, така и заради отказа му да изпълни съдбата си, като ме предаде на смърт.
– Не си съвсем глупава, нали? – Подигра се Деметриус.
Тогава му показах среден пръст с лявата ръка. Той отвърна на жеста, като от останките на сенките му се появи още по-зловеща мимика с прерязване на гърлото. Бях го виждала да прерязва нечие гърло наистина с една от тези тъмни, смъртоносни сенки и това не беше нищо, което бих искала да изпитам сама.
– Но острието на копието е изгубено от две хиляди години – казах аз, опитвайки се да намеря положителна страна в задушаващия мрак, описан от Деметриус.
– Кой може да каже, че няма да бъде загубено още две хиляди години?
Деметриус изхърка язвително.
– Никой ли не ти е казал за обратното броене?
Броене?
– Какво обратно броене?
Той се засмя, ниско и презрително.
– Не знаеш? Е, Давидовке, тогава ще ти отдам уважението, което моят син и онзи архонт очевидно смятаха, че не заслужаваш. Веднага щом овладя прашката на Давид, започна пророкуваното обратно броене. Искаш ли да знаеш какво е то?
Деметриус беше твърде самодоволен, за да лъже, така че за пореден път хората, на които най-много се доверявах, бяха скрили важна информация за съдбата ми. Гневът прогори дупка във вината и страха ми. Отново и отново Ейдриън имаше възможност да ми каже това, но не го направи. Дали и той беше осъзнал какво щеше да се случи, ако острието на копието попаднеше в ръцете на демоните? Дали просто не му пукаше, ако царствата се отворят отново? И още по-плашещо – дали с течение на времето щях да се окажа със същия вид мрак в мен?
– Да, искам да знам – казах с каменен глас.
– Пророчеството гласи, че щом първото свещено оръжие бъде използвано, останалите ще бъдат намерени до една година – каза Деметриус с радостна злоба. – Това не оставя много време, нали?
Не, не оставя. Само няколко месеца, а тук бях прекарала седмици в мързелуване във Ватикана. Ако не беше Деметриус, може би щях да прекарам още няколко седмици в това и всичко това, докато Ейдриън знаеше, че острието на копието скоро ще бъде намерено от някой друг.
Чух как вратата на банята се отвори.
– Айви, добре ли си? – Извика от другата страна на стената Ейдриън.
– Добре съм! – Изкрещях, а Деметриус веднага започна да изчезва от огледалото. – Просто приключвам! – Щях да се заяждам с него, но не и пред Деметриус. Вече бях дала на демона твърде много поводи за злорадство.
– Добре – каза Ейдриън след лека пауза, вероятно изненадан от гнева в тона ми.
Обърнах се към огледалото, в което вече нямаше демон, но знаех, че Деметриус е все още там.
– Щом искаш да го намеря, имаш ли представа къде е върхът на копието? – Попитах, без да очаквам отговор.
Гласът му беше слаб, сякаш беше много по-далеч, но презрението му прозвуча ясно и отчетливо.
– На едно от бившите любими места на Ейдриън във вашия свят, разбира се.
Знаеше, че Ейдриън е метафоричната „карта“? О, дявол да го вземе! Мислехме, че само ние сме разбрали това!
Излязох от банята с чувство на претовареност, гняв и мрачна решителност. Преди може би се бях отказала да търся острието на копието – и благодарение на Деметриус се чудех дали това съм аз, или влиянието на новия ми, гноясал мрак – но сега ще го преследвам с всички сили. Не можех да позволя на друг демон да го намери пръв. Не можех да позволя царствата да се отворят отново за човешко робство по-рано, отколкото много, много по-късно. Освен това сега може би щях да искам да убия самия Ейдриън, но щях да бъда проклета, ако бях позволила на демоните да направят и това.
– С Деметриус току-що си поговорихме – обявих веднага щом излязох от банята.
Той изтича в банята, преди да успея да кажа нещо друго.
Няколко звука по-късно разбрах, че е счупил огледалото. Вече е късно, помислих си с горчивина.
– Ако ни е намерил, трябва да си тръгваме – каза Ейдриън малко по-късно, като избърса окървавените си кокалчета в якето си. Толкова беше разтревожен.
Беше счупил огледалото с голи ръце.
– И защо остана достатъчно дълго, за да видиш кой демон използва огледалото като портал? Можеше да бъдеш убита, Айви!
Отблъснах го, когато се опита да ме хване за ръката.
– Уверих се, че не съм достатъчно близо, за да бъда въвлечен в огледалото, и никой демон не можеше да излезе от него, иначе свещената земя щеше да ги изпържи.
– Да забравим за факта, че Деметриус се движи по-бързо от теб и вероятно би могъл да те издърпа в огледалото със себе си. Ами ако беше хвърлил копие по теб и те беше пробол? – Попита той строго. – Или да хвърли киселина в лицето ти? Или да хвърли в теб прахообразна, вдишваща се отрова? Разбираш ли картината?
Разбирах и макар че високомерният му тон подсили и без това надигащия се гняв, той ме накара да повярвам, че Деметриус е казал истината.
Е, в частта за това защо не искаше да ме убие. В противен случай би могъл да ме убие по всички начини, които Ейдриън беше описал, а познавайки Деметриус, вероятно и по още няколко, за които Ейдриън не се беше сетил.
– Знаеш ли какво наистина би помогнало? – Попитах, а емоциите, които изпитвах, накараха тонът ми да стане суров. – Ако престанеш да чакаш да ми кажеш важни неща като тези, докато опасността отмине.
Ръцете му се свиха в юмруци.
– Знаеше, че огледала плюс демони са равни на опасност. Не смятах, че трябва да изреждам всички различни начини, по които това е вярно.
– Разбира се, че не си го направил! – Избухнах. – Според теб никога не е нужно да знам всичко, което правиш, дори когато става дума за живота ми. Колко пъти трябва да ти казвам да спреш? Аз не се отнасям с теб по този начин. Ако беше така, изобщо нямаше да ти кажа за разговора ми с Деметриус!
Той трепна, нещо пробяга по чертите му, преди да се завърти и да видя само гърба му. Челюстта ми се сви. Беше правил нещо подобно безброй пъти през последните няколко седмици и сега знаех защо.
Даваше си малко време, за да оправи чертите на лицето си, така че лъжите му да бъдат по-достоверни.
Добре. Аз също бих си дала малко време. Но щом имах Жасмин и Коста в безопасност, щях да го оставя на Ейдриън. Всичко.
След няколко секунди Ейдриън въздъхна и прокара ръка през косата си, като се обърна отново към мен.
– Права си. Трябваше да ти кажа за опасностите, които крие използването на огледала от демони, още когато ти казах, че демоните могат да ги използват като портали, и съжалявам.
Само това е признал? Продължих да го гледам.
– Само за това ли съжаляваш?
Той придърпа скованото ми от гняв тяло в прегръдките си.
– Не, само – прошепна той. – Може да съм на повече от сто години, но някои неща все още са нови за мен. Боже, Айви, последното нещо, което съм свикнал да правя, е да казвам истината, цялата истина и само истината, дори на някого, когото обичам.
Да, това, че е бил отгледан от демони, означаваше, че основното усещане на Ейдриън за добро и зло е било напълно изкривено. Като прибавим и това, че е полудемон и последен юдеанец, той трябва да се бори всеки ден, за да се отвърне от рода си, ДНК-то си и възпитанието си.
Но той трябваше да продължи да води тази битка и, което е по-важно, трябваше да я спечели, защото в противен случай бяхме обречени като двойка. Сега знаех, че и аз трябва да се боря. Той не беше единственият, който се бореше с демонично подхранван вътрешен мрак, и това знание накара част от яростта да изтече от мен.
Това, което беше направил Ейдриън, беше още по-лошо. Много, много по-лошо, но аз не бях невинна и както той беше казал по-рано, трябваше да водим битките си, малки или големи, заедно.
– Това трябва да спре – казах аз, гласът ми беше по-мек, но все още строг. – Дори да се наложи да не спим цяла нощ тази вечер, за да си изкараме душата един на друг, трябва да си кажем истината, цялата. Без значение какво.
– Добре – каза той след най-слабата пауза.
Ако тази пауза беше, че той все още решаваше какво ще ми каже и какво не, по-късно имах лоши новини за него. Залогът беше готов. Но засега… сега беше мой ред да платя.
– Отново се отправям да търся върха на копието.
Той се отдръпна с ужасен израз на лицето си.
– Какво?
Започнах да се връщам към нашата вила. Той ме последва и аз разказах на Ейдриън какво беше казал Деметриус за тъмните, противоположни сили на върха на копието, ако вместо мен го държи демон.
– Деметриус ти каза това? – Ейдриън нямаше да звучи по-недоверчиво, ако бях казала, че русалка се е появила с лампата на Аладин, за да ми предложи три желания.
– Да, и както отбеляза, той можеше да ме убие, вместо да сподели тази информация, така че му вярвам…
– Не знам – рязко каза Ейдриън. – Ако беше вярно, той вече щеше да ми е казал.
Спрях да вървя, за да го погледна.
– Кога щеше да го е направил?
Като се замисля, Ейдриън не изглеждаше изненадан да чуе, че Деметриус е един от демоните, които са успели да останат в нашия свят, когато порталите на царството са били затворени. Дали е имал посещение от демон, за което не ми е казал?
– По време на един от милионите пъти, когато Деметриус ми каза да убия последната Давидовка, преди тя да намери и да използва някое от свещените оръжия. – Отговори с хладен тон Ейдриън. – Това беше повтаряща се тема, докато растях, помниш ли?
– Да, наясно съм – казах аз, но бях записала реакцията му като нещо, което да проследя по-късно, когато всички ще сме в безопасност. – Но след като Деметриус безкрайно повтаряше за свещените оръжия и важността на убийството на последния Давидовец, защо не ти е казал и за противоположната цел на върха на копието тогава?
Ейдриън отново започна да върви с бърза крачка.
– Предполагам, че не трябва да се изненадвам. Както току-що казах, демоните не бързат да доверяват цялата истина за каквото и да било на никого, дори на тези, които обичат.
Не казах нищо, следвайки бързото му темпо, докато преработвах думите му в съзнанието си. Ненавистта на Ейдриън към демоните беше първото нещо, което разбрах за него още когато се запознахме. Оттогава насам тази омраза никога не бе отслабвала, а неумолимостта ѝ криеше важен факт за него, който сега осъзнах. Ейдриън може и да е посветил последните няколко години от живота си на унищожаването им, но дълбоко в себе си той все още се смяташе за демон.
О, той щеше да отрече, ако го кажех, но последното изявление, съчетано с хиляди други неща, го потвърждаваше. Всъщност сега не знаех защо не ми беше хрумвало преди. Знаех, че съм осиновена, но все пак бях дъщеря на Томас и Бет Дженкинс и сестра на Жасмин. Някои връзки бяха по-дълбоки от кръвните. Може и да бях последният Давидовец, но до последния си дъх щях да бъда и Дженкинс. По същия начин Ейдриън беше прекарал повече от сто години като приет, обичан и възхваляван член на демоничния род. Можеше да ги мрази, да се бори с тях и да ги убива, но дълбоко в себе си той все още се чувстваше като един от тях.
Дали това имаше предвид и Деметриус, когато ми се подиграваше, че не познавам Ейдриън в действителност? Ако е така, тогава шегата беше негова. Мразех демоните, но независимо от съдбата на Ейдриън, ДНК или видовата му идентификация, аз го обичах и той обичаше мен. Имахме проблеми, с които трябваше да се справим – големи проблеми, но те не бяха непреодолими. Не и ако не им позволим да станат такива.
– Значи си решена да възобновиш търсенето на копието, за да не попадне в ръцете на демоните? – Ейдриън зададе въпроса, сякаш отговорът не означаваше много за него, но по стегнатите му рамене и мускулите в челюстта му личеше, че се мъчи да запази спокойствие.
– Да – казах аз и изчаках да видя дали ще спомене обратното броене.
Когато не го направи, стиснах юмруци, но продължих да вървя. Деметриус може и да не се интересуваше от това да ме убие в момента, но беше напълно способен да направи нещо ужасно на Жасмин или Коста, за да ме стимулира, а ако знаеше къде съм, знаеше и къде са те.
– Все още не възнамерявам да го използвам, но трябва да се уверя, че е в безопасност от всички демони, които го издирват. Така те няма да могат да го използват, за да отворят отново порталите или да съберат другите демони, за да те убият.
– Те вече искат да ме убият – каза Ейдриън с хъркане.
– Деметриус не го прави и е достатъчно силен, за да попречи на много от останалите да го опитат – казах кратко. – Но по много причини не можем да позволим на един демон да контролира всички портали на царството чрез копието.
– Това ли е всичко, което Деметриус ти каза по време на разговора?
Устните ми изтъняха. Само човек, който има какво да крие, би се чудил какво още ми е казал Деметриус.
– Не – казах аз и оставих въпроса така.
Ейдриън ме дръпна за ръката, когато стигнахме до вилата.
– Какво друго? – Попита той, звучейки предпазливо.
Щях да му дам нещо за хапване, но щях да оставя десерта за по-късно.
– Той знае, че ти си „картата“ за свещените оръжия. – При шокираното изражение на Ейдриън свих рамене. – Предполагам, че намирането им в два от предишните ти домове в този свят го е подсетило. Ти самият ми каза, че той е продължавал да те преследва, когато си се измъквал, за да отидеш в този свят, така че ако някой демон би могъл да разбере това, то Деметриус би трябвало. Ето защо той предложи да възобновим търсенето на Копието по местата, където си живял.
След това свих рамене и се вгледах в Ейдриън.
– Но ти никога не си живял във Ватикана, двореца Хофбург или кампуса на Престолния град в Армения, така че защо започнахме търсенето на острието там?

Назад към част 14                                                     Напред към част 16

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!