Месец: юни 2025

Глава 5

„Ще се справя с това.“

Казвам аз за нещо, което определено не бива да правя.

Половин час след като напуснах жилището на Хали, почуках на вратата на имението на брега на езерото, което можех да си позволя, ако бях продал душата си. И вътрешните си органи. И моя Харли. В никакъв случай нямаше да продам Харлито си.
Отвори мъж в края на петдесетте, облечен в тениска и тънък потник. Чувствах се недостатъчно облечен, докато не го видях. Благодарение на късния нощен SMS от Джейсън, той знаеше, че идвам.
– Господин Нордстрьом – казах аз и го поздравих с кимване.
Той взе ръката ми и я разтърси здраво. Бизнесмен през цялото време.
– Господин Воуз, наричайте ме Доналд.
– И моля, наричайте ме Ерик.
Той ми направи жест да вляза вътре. – Подготвил съм го в кабинета си, но ако имате въпроси…
– Имам няколко хиляди.
Той стисна устни и кимна.
– Помислих, че може би е така. – Той ме поведе по дълъг коридор с дървени подове към домашния си офис.
– Съжалявам за късното нощно посещение.
– Моля те, не се извинявай. – Той поклати глава и разтърка зачервените си очи с палец и показалец. Беше плакал. Джейсън сигурно му е казал за съдбата, която бях видял за дъщеря му. – Всичко, което мога да направя – каза той, а гласа му се пречупи. – По всяко време, ден или нощ.
– Благодаря ти.
Той ме настани зад масивно дъбово бюро и събуди компютъра си. Вече беше пуснато видео.
– Просто натиснете „play“.
Прегледах зърнистото видео от камерата за наблюдение, поставена в кухнята на Хали на лодката. Ъгълът улавяше малка част от спалнята ѝ, докато тя спеше на заден план. Можех да видя само русата ѝ глава предвид завивките, които беше вдигнала до брадичката си.
След миг един стол от трапезарията се плъзна бавно по кухненския под, като остърга плочките и не спря, докато не се стовари върху един шкаф. Страшничко? Да. Закономерно? Това предстоеше да се види.
Видеото затрептя, докато времевата марка прескачаше напред, а клиповете бяха сглобени доста некачествено. Следващият клип показваше чаша, която се изстрелва от плота и се удря в хладилника. Клипът беше озвучен, а трясъка беше достатъчно силен, за да събуди мъртвите. Метафорично. Но Хали не мигна. Дори не помръдна. Този факт беше дори по-подозрителен от чашата.
– Има още едно събитие – каза Доналд.
Изчаках до следващото трептене. Този клип беше от същата камера, само че този път видях лицето на Хали на заден план, размазано и едноцветно, но ясно нейно. Тя дишаше тихо с ръце под брадичката си, която не се промени дори когато покриващото я одеяло се смъкна надолу, за да разкрие пълното ѝ състояние на разсъбличане.
Въпреки че трябваше да отвърна поглед, не мигнах, докато вратата на спалнята ѝ не се затръшна със силен трясък, който би разтърсил цялата лодка. Това беше почти предупреждение към всеки, който гледа – много притежателно.
– Това е всичко – каза Доналд. Той се отдалечи, за да погледне през огромния прозорец от плоско стъкло, без да може да гледа какво преживява дъщеря му.
Времевата маркировка между трите клипа показваше, че са се случили само с няколко минути разлика, и ако не бяха няколко незначителни момента, може би щях да повярвам на всичко. Но вероятно не. Бях се занимавал с това дълго време.
– Какво мислиш? – Попита той.
– На колко години е това?
– Около една година. Уловено е точно преди смъртта на майката на Хали.
– Джейсън каза, че сте го проверили?
– Да. Ръководителят на службата ни за сигурност казва, че е законно. Той също така е проучил и нейната лодка. Нямаше никакви доказателства за манипулация. Нищо не е свързано със стола или чашата.
– И Хали не е видяла никого, когато се е събудила?
– Това е точно така. Тя не е видяла нищо. Тя е проспала всичко. Всъщност това го забеляза ръководителя на охраната ни няколко дни по-късно и ни обърна внимание. – Той посочи към компютърния екран, сякаш го обвиняваше в неправомерни действия. – Заради всичко това я вкарахме в клиника, Ерик. – Гласът му се пречупи и той трябваше да се отдръпне, за да се съвземе. Отново се загледа през прозореца, а тъмнината отвъд него беше невъзможна за проникване, с изключение на няколкото проблясъка на лунната светлина върху вълните от другата страна на езерото. – Преди години я вкарахме в болница, защото смятахме, че има халюцинации. И тогава видяхме това видео.
Вината явно го изяждаше жив.
– И сега смятате, че тя ще бъде убита? – От него се изтръгна хриплив плач и той се бореше да държи емоциите си под контрол.
Дадох му малко време, преди да попитам: – Можеш ли да ми изпратиш това по имейл?
– Разбира се. Но ти не си ми казал какво мислиш.
– Все още нямам мнение – излъгах аз. – Но нека ви попитам, през всичките години, в които сте имали охранителни камери на Хали, това ли е единственото видео, показващо някакви свръхестествени събития? – И то три за една нощ. Колко удобно.
– Със съпругата ми години наред се опитвахме да разберем това. Да измислим причина за това, което смятахме, че са халюцинациите на Хали. Да разберем кога точно е започнало всичко това.
– И?
Той поклати глава.
– Никога не успяхме да открием конкретно време, място или инцидент. Един ден просто забелязахме, че тя беше, не знам как да го кажа…
– Толкова честно, колкото можеш.
– Че върви надолу. – Той прокара ръка през оредяващата си коса. „Или може би вече е била стигнала дъното, когато сме я забелязали. Тя е много добра актриса.
– Забелязах.
– Тя не ни се довери в продължение на години. После един ден, изневиделица, ни каза, че я преследват. Че някакъв призрак я е преследвал, от всичко на всичко. Отначало си помислихме, че се шегува, но колкото повече време минаваше, толкова по-дълбоко изпадаше в депресия, и разбрахме, че вярва, наистина вярва, че е прокълната.
Наведох глава в размисъл.
– На колко години беше?
– Когато ни каза? На петнадесет.
– Но поведението ѝ се беше променило още преди това?
Той кимна.
– Поглеждайки назад, бих казал, че е била в депресия поне две години преди това. Може би три.
– Години? – Попитах, а учудването ми – предразсъдъците ми – прозираха.
– Знам. – Той потърка челото си и потъна в кожения стол срещу мен. – Както казах, или тя го е крила много добре, или ние не сме били забелязали. Никога не съм мислил, че сме лоши родители, докато не видях това видео. То промени всичко. Не че не я подкрепяхме, но никога не и вярвахме. И сега знам, че това е било още по-лошо.
Част от мен искаше да му съчувства. Съчувствах на тежкото му положение. Но да пропусна нещо толкова пагубно… Това ме удари по-близо до дома, отколкото исках да призная.
От друга страна, това не се отнасяше за мен. Ставаше дума за Хали и за това как щяхме да извършим чудо. Как щяхме да променим съдбата ѝ.
Отново разгледах видеото, докато Доналд говореше.
– Знам, че тя изглежда добре – каза ми той – но не се оставяй да те заблуди. Откакто Ема почина миналата година, Хали се е разстроила. Тя се прави на смела, но когато дойде на работа с тъмни кръгове под очите, треперещи ръце и изгризани докрай нокти… Аз съм на края на силите си, Ерик. Просто не знам какво друго да правя. И сега това? – Той зарови лице в ръцете си и едно ридание разтърси раменете му.
– Мога ли да попитам как е починала жена ти?
– Автомобилна катастрофа. Ужасна автомобилна катастрофа. Тя изпусна един завой в планината и… Не остана почти нищо нито от нея, нито от автомобила.
Инстинктите ми се задействаха толкова силно, че едва не ме повалиха в безсъзнание, особено със съзнанието за това, което очакваше Хали.
– Имаше ли нещо необичайно в инцидента?
Той издуха носа си в кърпичка и ме погледна изненадано.
– Цялото проклето нещо беше необичайно.
– Като например?
– На първо място, тя нямаше причина да е на този път. И един механик предположи, че спирачките ѝ са отказали, но ние току-що бяхме направили техническо обслужване. Тези спирачки бяха девствени.
Имах предчувствие, че знам за какво става дума, но се нуждаех от преход, който да не изглежда подозрителен. Измислих един и стиснах палци.
– Казахте, че шефа на охраната ви е проверил лодката на Хали, след като това се е случило?
– Да.
– Бих искал да поговоря с него, да видя дали си спомня нещо необичайно от онази нощ.
– Ще ви дам номера му. – Той извади телефона си, за да го потърси.
Прочистих гърлото си и попитах колкото се може по-безгрижно:
– Той ли е инсталирал охранителната ѝ система?
– Да – каза той разсеяно, докато прелистваше контактите си. – Компанията ми го използва от години, а той се грижи и за сигурността на дома ни.
Въведох следващия си въпрос в телефона, прочистих отново гърлото си, за да привлека вниманието му, и го обърнах, за да му покажа екрана си.
Той смръщи вежди, прочете съобщението ми и започна да отговаря. Ако не бях ударил с показалец по устата си, за да го затисна, щеше да направи точно това. Посочих телефона му, за да му подскажа.
След миг на размисъл той отвори приложението за бележки, набра отговора си и обърна мобилния си телефон, за да ми го покаже.
Седемнайсет години. Техният охранител беше работил за компанията му седемнайсет години. Неотдавна бях чул точно това число от една Нордстрьом, много по-красива от Доналд.
– И така, Джейсън ми каза, че имаш убийствена изба за вино. – Нямаше, но Доналд беше богат. Всички богати хора имаха винарски изби и всички те бяха убийствени.
Когато кимнах на Доналд, насърчавайки го да играе заедно, той кимна в отговор.
– Имам. Искаш ли да я видиш?
– Мислех, че никога няма да попиташ.
Той се раздвижи от стола, но преди да успее да поведе, взех телефона от ръцете му и го поставих редом с моя на бюрото. Успокоих го с още едно кимване и той ме поведе през къщата, по тясно стълбище и в слабо осветено мазе. Стените бяха каменни, с ред след ред бутилки с вино и огромен хладилник.
Разбира се, една убийствена винарска изба, както бях предположил. А хладилната камера беше като подарък за рождения ми ден, който не очаквах да дойде.
Дръпнах масивната стоманена врата и направих жест на Доналд да ме последва. След като вратата се затвори, снижих глас и го попитах:
– Тук няма камери, нали?
Той поклати глава.
След като сканирах района, за да се уверя още веднъж, се обърнах назад. – Не можем да бъдем сигурни, че не е подслушвано, но ще се изненадам, ако е така.
– Подслушвани? – Попита той.
– Нека запазим гласовете си възможно най-тихи, за всеки случай.
– Не разбирам.
– Преди да стигнем до това – казах аз, като говорех възможно най-тихо, – видеото, което ми показахте, е толкова фалшиво, колкото и членската ми карта в Яхт клуба.
Той отдели дълъг момент, за да ме изучи, да ме прецени и да реши дали да повярва на всичко, което излиза от устата ми. Ако днес не бяхме успели да спасим живота на Захари, мисля, че щеше да ме изхвърли за ухо. Но това, заедно с одобрението на Джейсън, беше достатъчно, за да задържи скептицизма му настрана. За момента.
– Откъде знаеш?
– Първо, всяко събитие беше перфектно оформено. Нищо не се случи извън зрителното поле на камерата. Почти като че ли беше инсценировка.
Той сякаш се замисли и после се съгласи с кимване.
– Второ, Хали така и не се събуди. Тя не помръдна. Дишането ѝ не се разколеба.
– Ч-чакай – каза той, като се мъчеше да формулира думите, които не искаше да изрече. – Мислиш ли, че Хали е била дрогирана?
– Мисля. И трето, в стаята не е имало починали.
Той поклати глава, опитвайки се да обработи всичко, което казвах.
– Откъде знаеш това?
– Моята способност ми позволява да виждам покойници на филми, цифрови записи, полароиди, почти всичко. За мен те изглеждат точно като всички останали, само че малко по-размазани и цветовете не са толкова ярки. Но кой знае? Новата ми реалност не се подчинява на законите на физиката и рядко има смисъл. Особено за мен. Може би различните видове записи…
– Не. Не, мисля, че си прав.
– Защо?
– Просто беше странно как той дойде при нас с така наречените доказателства. Искам да кажа, защо изобщо е гледал нейни записи? Те бяха там само ако трябваше да прегледаме нещо.
Можех да кажа, че ума му се надпреварва да свързва точките, когато се появят.
– И една от причините да ни отнеме толкова време да повярваме на Хали беше, че всеки път, когато тя ни казваше, че се е счупило стъкло или се е хлопнала вратата на шкафа, на видеото нямаше нищо, което да го докаже. Бавно започнах да осъзнавам, че видеоклиповете, които Пол ни показа, тези, на които нямаше нищо, бяха същите. Нейният миксер винаги беше на едно и също място. Кошницата и с плодове винаги беше пълна с едни и същи плодове.
– Пол е шефа на охраната ви?
– Да. Пол Мийчъм. Но видеоклиповете, които ни показа, се промениха, точно когато станах подозрителен. Различно разположение. Различни плодове. Докато накрая Хали се отказа. Тя престана да ни казва кога са се случили нещата. Престана да ни се доверява напълно. – Едно ридание отново разтърси раменете му.
– Ако инстинктите ми са верни, а те винаги са верни, вашия ръководител на охраната е тероризирал дъщеря ви в продължение на седемнайсет години.
Той притисна ръка към устата си и се спъна в стелажа за вино, като шока отслаби краката му. Щеше да стане още по-лошо.
– Доналд, мразя да го питам – и наистина го мислех – но мислиш ли, че жена ти е станала подозрителна към него?
Той замълча и кръвта се оттече от лицето му, докато си спомняше.
– Не – прошепна той, но това беше израз на отрицание. Просто твърде много за него. – Моля те, не. Защо би го направил? Защо би направил всичко това?
– Не знам, но мисля, че Хали знае. – Когато той само ме зяпна, обясних. – Тя знае повече, отколкото дава да се разбере. Не казвам, че подозира вашия началник на охраната, но определено нещо се е случило с нея преди седемнайсет години и трябва да разберем какво е било.
Още едно хлипане разтърси тялото му и аз оставих емоциите му да вземат връх за няколко минути, преди да продължа с плана си.
– Колко добри са актьорските ти умения?
Той подсмръкна и ме погледна, сякаш съм луд.
– Посредничил съм в бизнес сделки за милиарди долари. Дензъл би искал да е толкова добър.
Знаех, че го харесвам.
– Перфектно. Не можеш да допускаш, че подозираш нещо. Просто се дръж естествено, независимо дали приготвяш закуска, или си на бизнес среща. Ако обикновено пееш под душа, пей под душа. Не променяй рутината си. Не и докато не разберем повече.
– Ами ако си върша работата, Пол мине покрай мен и аз случайно го пробода четиридесет и седем пъти?
– Не го пробождай. Не знаем дали той действително има нещо общо с това. А дори и да е имал, не можем да го докажем. Все още не.
– Добре. – Можех да видя как гнева се надига в него и щеше да става все по-силен, колкото повече мислеше за всичко, което беше довело до този ден. Щеше да кипи и да кипи, а накрая щеше да кипне и тогава нямаше да мога да го спра. Трябваше да разбера това, преди да се е случило.
„Очевидно трябва да запазим това между нас. Можеш да дадеш на Джейсън изрични инструкции да пази мълчание, но не го прави по телефона. Не се обаждай и не изпращай съобщения по този въпрос и го инструктирай да направи същото. Кажи му го на шумно и претъпкано място, далеч от телефоните ви. Възможно е да имаме нужда от неговата помощ.
– Трябва ли да го направя сега?
– Не. Ще изглежда подозрително, ако си тръгнеш посред нощ, веднага след като аз бях тук.
– Добре. – Той преглътна тежко, подготвяйки се за предстоящите изпитания. – Първото нещо сутринта. Но какво ще кажеш за дъщеря ми? Трябва да спрем това, което ще се случи с нея.
– Такъв е плана. Просто трябва да ми се довериш. – Не споменах колко нелепо беше това изявление. Едва аз се доверявам на себе си, а бях помолила този мъж, непознат, да повери живота на дъщеря си в моите ръце. Очевидно старата поговорка беше вярна: Измисли го, докато го направиш.

Назад към част 4                                                           Напред към част 6

ГЛАВА 31

АТИКУС

– Позволи ми да разбера това. Тя предложи вената си, а ти я отказа? – Шепотът на Казимир е суров, а темпото му е равномерно с моето, докато вървим към тронната ми зала.
– Тя я предложи, защото смяташе, че трябва да го направи, а не защото искаше.
– Ти си краля. Нима очакваше да откаже?
– Не. Очаквах… Не знам какво очаквах. – Още от нощта в квартала на слугите, в мислите ми се беше загнездила една малка мръсна фантазия – как тази смъртна ме избутва назад на леглото и ме иска. Но това вероятно ще бъде само фантазия. Въпреки всички неотложни въпроси, които ми тежат, не успях да се отърся от предупредителните думи на Коррин от по-рано, за всички начини, по които лорд Дантрин е осквернил и злоупотребил с Грейсън.
Чудно е, че тя изобщо може да издържи да бъде в една стая с мен, нейния пазител.
Но тази целувка, която току-що споделихме… Това беше нещо. Опияняваща и трескава. Противоречивото вълнение в нея казва, че и тя го е почувствала.
– Не може всички да са като Сабрина. И Съдбата знае какво е направил с нея последния пазител. Казах ти какво чух.
– Не, не си го казал. – Поглеждам към Казимир. – Какво каза той…
– Нищо, което трябва да чуеш точно сега. – Казимир поклаща глава. – Не забравяй, че той е нашия заек. Трябва да подскача.
– Не съм забравил. – Да, подскачащ чак до съзаклятниците си. Адли и Шпир смятат, че могат да използват един нисък лорд от Запада, за да кроят планове наяве и никой да не разбере? Ще видим за това.
– Познавам те. Не поглеждай толкова много Дантрин там – предупреди Казимир с пръст във въздуха. – В противен случай ще му дадеш сигнал и тогава къде ще бъдем?
С тежка въздишка кимвам. Той е прав. Има вероятност да убия Дантрин хиляди пъти само с един поглед.
– Но трябваше да ѝ вземеш жилото. Сега щеше да си по-спокоен. По-силен.
– Бях толкова близо – признавам аз. Бях стиснал устата си на шията ѝ, вкуса на сладката ѝ кожа и аромата на още по-сладката ѝ кръв поглъщаха сетивата ми. – Не можах да се накарам да го направя.
– След това събрание ще намеря приток…
– Не.
Устата на Казимир зейна.
– Не?
– Не искам някой друг. – Не мога да го обясня. Никога преди не ми се е случвало. Грейсън се спотайва в мислите ми ден и нощ, много повече, отколкото би трябвало да прави всеки смъртен. Да вземам от някой друг не ми харесва.
Искам я.
Цялата.
Той въздъхна и поклати глава.
– Не те взех за мазохист, но с това ще се занимаем по-късно. Готов ли си за това? – Казимир кимва към тежките врати напред, където чакат Боаз и шепа стражи. Отвъд тях гласовете шумолят, никой не е по-мъдър. – Може да стане грозно. Мнозина са ядосани, че портите са затворени.
– Защо? Къде другаде трябва да отидат, че е толкова важно? – Засмивам се, но хумора ми изчезва мигновено. – Трябва да се направи.
Боаз се втурва напред, за да ни посрещне.
– Ваше Височество.
– Как върви работата на Венделин?
– Всички смъртни в замъка са маркирани. Никой не изглежда да е опетнен. – Той набляга на думата „изглежда“, за да подчертае факта, че не вярва на Венделин и е убеден, че тя все още се опитва да убие всички ни.
– Добре. След събранието я помоли да започне да маркира смъртните в града. Тя не бива да спира, докато не маркира всички до един. Заведете я от врата на врата и заведете всички опетнени на арената. – Колебая се, макар да знам какво трябва да се направи, колкото и да е неприятно. – Също така, събери всички деца и ги заведи в замъка.
– Всички, Ваше Височество? – Боаз се поколебава, сякаш може да ме е чул погрешно. – Къде да ги сложим?
– В балната зала на западното крило. Те трябва да останат там до края на Худем.
Той навежда глава.
– По твоя заповед.
– А сега нека се заемем с тази работа. – Изправям гръбнака си и повдигам брадичката си.
– Бъдете нащрек, останете бдителни и действайте без колебание – заповядва Боаз на стражите си, докато войниците, които обслужват вратите, ги отварят. Бръмченето вътре прекъсва мигновено.
– Всички да станат за крал Атикус Аселин, петият владетел на Ислор! – Изрича той, повеждайки свитата.
Тръгваме по пътеката, а единствения звук в тронната зала е трополенето на метални ботуши по мрамора. Боаз спира отпред и в центъра, стиснал здраво помпела си. Подбраните от него стражи се разпръскват, следвайки примера му. На събранието никога не присъстват толкова много войници и, ако съдим по предпазливите изражения, това кара всички да се замислят какво се случва.
Или може би това е тяхната вина, която се разкрива. Колко са замесените в тази интрига?
Мечът ми тежи на бедрото. Изпитвам желание да го извадя.
Аника седи на един от двата стола, поставени на най-долното стъпало, с лице към редовете, а очите ѝ плюят кинжали към мен.
Виждам, че новината, която съобщих тази сутрин за годежа ѝ, все още я дразни.
– Напомни ми да не оставям сестра ми сама с бъдещия ѝ съпруг, когато се срещнат. Тя вероятно ще му пререже гърлото.
Казимир подсмърча.
– Аника. – Кимвам, докато минавам покрай нея.
– Ваше Височество – изпъшква тя през стиснати зъби.
С усмивка започвам да изкачвам стъпалата, но после решавам, че за целта трябва да съм на нивото на очите.
– Благодаря, че се събрахте – започвам с фалшив сърдечен тон. Но главата ми се замайва. Вече не съм в настроение да танцувам с политика. – Кралица Нилина планира да премине през разлома на Худем с голяма армия от ибарисанци и кастери, за да претендира за земите на Ислор.
Прилив на гласове изпълва тронната зала, когато избухва паника.
– Тишина! – Провиква се Боаз и шума утихва.
– Ваше Височество, ако позволите. – Адли пристъпва напред, а зъбите ми скърцат. – Как получихте такива тревожни новини? – Чувам онова, което той не пита – защо чува за това с общото събрание, а не преди това? Сякаш има право на частни новини.
– От самата кралица Нилина – лъжа, без да се стряскам, знаейки, че признаването на истината за източника ми не е опция. – Не видяхте ли опашкаря, който пристигна тази сутрин?
Изражението му се втвърдява. Новината, че съм имал цял ден, за да го просветля, а не съм го направил, ще изтърве нервите му.
Това е най-малкото от притесненията му.
– Знаехме, че това вероятно ще се случи, и не можем да пренебрегнем тази заплаха. Вече изпратих заповед до Белкрос да се придвижат към разлома незабавно. – Независимо от това къде виси лоялността на Ренгард между мен и брат ми, той ще реагира на това, знам го. – Също така наредих на лорд Телор да премести войниците си там.
– Но Телор преследва краля и принцесата в изгнание! – Възкликва някой в тълпата. Не мога да открия собственика му, раздвижването на гласовете заглушава всичко разбираемо.
Очаквам Боаз отново да изръмжи за ред, но от мястото си на първия ред излиза Саорсе, която вдига ръце за тишина.
– Принцеса Ромерия вече е нанесла всички възможни щети – изкрещява тя над шума. Тълпата притихва, като очаква с любопитство да чуе изказването на бъдещата си кралица. – Тези предатели се крият в планините, безсилни. Те не представляват по-нататъшна заплаха за Острова.
Не бих бил толкова сигурен в това. Какво ще правят всички тези лордове и дами, ако един ден се събудят и кътниците им не паднат, ако законите, които това кралство спазва от две хиляди години, вече не важат, структурата за власт над смъртните се разпадне? Те са алчни благородници, които се чувстват удобно в начина си на живот. Дали ще сметнат това за благословия, или за ново проклятие?
Дори не съм сигурен какво мисля за това, но бих очаквал бунт – първо от смъртните, а после и от моя род.
– Решението на Негово Височество да изпрати всички налични войници на север е мъдро решение. Не бива да пренебрегваме реалните заплахи от страна на нашите ибарисански врагове. – Тя навежда глава, за да ме признае, и се усмихва.
Браво. Устоявам на желанието да ръкопляскам на представянето ѝ.
– Разбира се, не бива да пренебрегваме реалните заплахи, лейди Саорсе. Те са навсякъде около нас сега.
Усмивката ѝ помръква.
– Да, със сигурност – изрича Адли, като отново намира езика си. – Източната армия, разположена извън стените на Кирилея, ще се подготви за поход. Веднага ще говоря с тях, Ваше Височество, ако информирате стражите на портата да ми позволят да изляза.
Още един ход, който очаквах.
– Няма нужда. Дадох им заповедта преди няколко часа и те вече са започнали похода си на север. – Преди Адли да е имал възможност да се противопостави на плановете ми, като направи нещо толкова глупаво като да ги изпрати на изток, за да подсилят защитата там.
Командирът на Кетлинг изглеждаше изненадан, когато излязох да го посрещна, с кралската гвардия на моя страна. Защо Адли не беше предал това съобщение? Той се осмели да попита, потвърждавайки всичко, което трябваше да знам за това къде е лоялността му. Отстраних го от редиците и продължих да отстранявам офицери, докато не намерих един, за когото бях сигурен, че няма връзка или представа за това, което Адли планираше. Той бързо ги сплоти.
Очите на Адли пламват от шок и ярост – от това, че е надхитрен, но той изглажда това.
– Чудесни новини. А ти ще последваш ли армията на Кирилея на сутринта?
Да оставя града си без охрана?
– Аз и моята армия ще тръгнем веднага след като правосъдието бъде изпълнено, и ще тръгнем на изток, за да се справим с другите врагове на Ислор. Охрана. – Командата е мека, спокойна.
Но те се движат като един, подсигуряват целите си и ги изправят пред мен.
– Какъв е смисъла на това! – Адли се дръпва срещу двамата войници, които го придържат от двете му страни, като го поставят в една линия с лордовете Стол и Шпир и техните съпруги.
Една-единствена капка вода би се отразила в тази стая точно сега, докато събралите се гледат в различни стадии на шок. Лицето на Саорсе е бяло като прясно паднал сняг.
Слизам надолу, докато не се изравня с тях.
– Наистина ли си мислехте, че няма да науча за измяната ви? – Повишавам гласа си, за да могат всички да чуят. – Тези източни лордове замислят да завладеят богатите земи на изток от равнините и да създадат ново кралство. Лорд Адли си въобразява, че е крал.
Чуват се въздишки.
– Това е абсурдно! – Възкликва той. – Защо да се стремя към това, когато дъщеря ми ще бъде кралица?
– Аз си зададох същия въпрос. Но кажи ми нещо, Адли… Какво предложи на крал Черал в замяна на войските, които сега се движат из моите земи?
– Как… – Той се улавя, но е твърде късно. Прекалено много е навел ръката си.
Източникът на Бексли е бил прав. Дължа ѝ благодарност.
– Не се притеснявай. Направил съм достатъчно място в подземията за всички вас. Махнете ги от погледа ми.
Стражите ги изтеглят.
Никой друг не помръдва. Никой не издава звук.
Саорсе вече стои сама на първия ред. Когато вниманието ми се насочва към нея, тя се втурва напред, протягайки ръка към предмишницата ми.
– Атикус, не знаех за тяхната измама. – Тя поклаща глава, а дългите ѝ гладки коси се раздвижват като завеса. – Наистина. Никога не бих участвала в разделянето на страната, която трябва да управлявам заедно с теб.
– Това не би имало особен смисъл, нали? – Пристъпвам напред и прокарвам пръст по брадичката ѝ. – Между другото, как е тази книга? – Прошепвам, сякаш имаме тайна.
Тя примигва.
– Книгата на майстор Сицилия?
– О! – Лицето ѝ светва от разбиране. – Възхитителна.
Преглъщам отвращението си и се приближавам.
– Хареса ли ви главата за битката в равнините, когато нападателите на Киер доплаваха, за да се опитат да нападнат реколтата ни?
– О, да. – Мърмори тя, хвърляйки скрит поглед наоколо, за да види, че всички гледат. Точно това винаги е искала – да застанем пред събранието и да се надъхваме един друг, както някога са правили Зандер и Ромерия. – Бяхте толкова смел.
Прокарвам палеца си по устните ѝ.
– Как така?
Тя свива рамене.
– Просто по твоя заповед.
– Аз не съм командвал в тази битка. Дори не бях там.
Тя се поколебава.
– Тогава сигурно съм сбъркала. Вие сте се сражавали в толкова много битки.
– Или пък дори не сте разчупвали гръбнака на тази книга. Но може би е имало друга причина да посетиш този раздел на библиотеката онзи ден.
Устата ѝ зейна.
Не че имах някакво съмнение в това, което Грейсън ми каза, но ето че отговора ми е налице.
Отдръпвам се от нея и от шарадата.
– Нека се знае, че лейди Саорсе Кетлинг стои зад опетняването на моя приток, в опит да ми повлияе да придвижа сватбата ни и да си осигури позицията на трона, преди да успея да открия какво е замислил Изтока. Един много надежден свидетел се появи, за да ме информира за нейното престъпление. Мога само да си представя какво още е планирала за мен. – Кимвам към стражите. – Закарайте я в кулата.
– Но… Но… Не можеш да го направиш! – Изкрещява тя. – Аз съм твоята годеница!
– Не мисля, че това ще се получи между нас. – Облекчението ме обзема в момента, в който годежа ни официално е прекратен.
Саорсе се оглежда, докато стражите я отвеждат, сякаш търси някой, който да се застъпи за нея.
Но никой не иска да привлича вниманието към себе си.
– Както съм сигурен, че всички вие разбирате, тези времена са опасни и Кирилея трябва да бъде защитена на всяка цена. Затова портите са запечатани до второ нареждане. Няма да предоставям на никого достъп до нимфеума на Худем. Всички празненства се отменят и настоятелно ви препоръчвам да се въздържате от вземане на вена, докато притока ви не бъде проверен и маркиран.
Чува се тихо мърморене, но никой не се осмелява да ми се противопостави.
Трябва да си тръгна сега. Трябва да сложа край на това събрание и да си тръгна, чувствайки се успешен.
Но не мога да се принудя да пренебрегна киселото лице в тълпата.
– Лорд Дантрин от Фрейвих! Моля, излезте за момент напред.
– Атикус – прошепва предупредително Казимир.
Пренебрегвам го, докато гледам как Дантрин си лепва лъскаво изражение, за да прикрие опасенията си.
– Ваше височество. – Той пристъпва напред с размах и след това се покланя дълбоко. – С какво мога да бъда полезен на краля?
Този козел е злоупотребил с Грейсън и децата ѝ. Той поднасяше Грейсън като купа със сладкиши, които трябва да се споделят между приятели.
– Бих искал да повторите за мен точно това, което казахте на моята слугиня в трапезарията.
Веждите му се извиват.
– Ваше височество? Коя слугиня имате предвид…
– Вие знаете коя.
Войнствеността му трепва, очите му се стрелкат към Казимир.
– Казах ѝ колко много ми липсват кулинарните ѝ умения.
– Нейните кулинарни умения. – Той лъже толкова гладко, че не мога да не се впечатля.
Но той лъже.
– Тя е ненадмината в цял Ислор. Ето защо принцесата-предателка ми я отне на първо място.
Използва всеки удобен случай да спомене участието на Ромерия, сякаш това може да му донесе точки, да отклони вниманието от неговото провинение.
– Вярно ли е това, капитане? Дали лорд Дантрин от Фрейвих е правил комплименти на слугинята ми?
Казимир въздъхва неохотно.
– Ако комплимента включва заплаха да измъчва децата ѝ, докато тя умира бавно, вързана за дърво.
Чуват се издихания, докато яростта ми се разпалва. Ако той е казал такива неща на нея насред претъпкана трапезария, мога само да си представя какви неща е казал – и направил – на нея в уединението на дома си.
Дантрин вдига ръце, за да потупа въздуха в знак на капитулация.
– Уверявам Негово Височество, че капитана грубо се е объркал… –
Изтеглям меча си и замахвам, преди той да довърши изречението си.
Чуват се писъци, докато главата му се плъзга по пода на тронната зала и се приземява на много метри от него, докато тялото му се срутва. Пръски кръв оставят следа, която трябва да бъде почистена.
Адреналинът ми се покачва. В тронната зала не е имало екзекуция от времето на крал Рион. Но не изпитвам ни най-малко съжаление. Без значение какво ще ми се случи, лорд Дантрин никога няма да изрече нито една дума, жестока или не, на Грейсън.
– В случай че не е било ясно, всяка заплаха срещу моето домакинство е заплаха срещу трона и ще бъде разгледана по съответния начин. – С това се завъртам на петите си и тръгвам към военната зала, а от острието ми капе кръв.
Казимир се приближава след мен.
– Какво беше това?
– Искам да разберат, че съм сериозен – изричам. – И очевидно той обичаше публиката.
– Ти току-що отряза главата на нашия заек.
– Не се притеснявай. Съвсем скоро ще имаме и други, които да гоним. Сложете опашки на всички и вижте в кои дупки ще се спуснат. – Ще ги преследваме, докато не хванем и последния предател.

Назад към част 30                                                          Напред към част 32

~ Евелин ~

Пътуването от Бронкс до жилищната ми сграда в Горен Ийст Сайд отнема около половин час. Пътувайки до Гейб в неговия Лексус, имам чувството, че се връщаме от среща, особено след заредените с електричество моменти, които споделихме в зоологическата градина.
Все още усещам потока на енергията, която се разнася от него, когато плавно сменя лентата преди светофара на моя блок на Източна 86-та. Тя все още живее и в мен. Поглеждам през прозореца на пасажера и допирам пръсти до устните си в безмълвна въздишка. Ако приятелката му О’Конър не беше се приближила, когато го направи, не се съмнявам, че Гейб щеше да ме целуне точно там, пред очите на газелите на Томсън и на всеки друг, който случайно погледне в наша посока.
Зашеметява ме колко много ми се искаше да го направи. Колко много все още го искам, въпреки че той се превърна от нежен и секси в делови за времето, откакто откри спуканата ми гума. Може би му е олекнало, че има оправдание да не говори за това, което почти се е случило между нас. От друга страна, той не ми прилича на човек, който се нуждае от извинение за всичко, което прави или не прави.
В момента той се фокусира единствено върху това да ме прибере у дома и да се върне на работа. Откакто сме в колата, разговора ни се ограничава до указания за пътя до моето жилище и кратка информация за оборудването и сроковете за инсталиране на новата система за сигурност на L’Opale през следващата седмица.
– След като те закарам до апартамента ти, ще се върна до колата ти и ще се погрижа за нея – казва ми той, а очите му са скрити зад слънчевите очила и са залепени за пътя пред нас. – Имаш ли нужда да бъдеш някъде от днес до понеделник?
– Не. Утре вечер излизам с приятелки, но няма да шофирам. Приятелките ми ще ме вземат.
Той мърмори, но все още не ме поглежда.
– Къде отиваш?
– Някакъв нов клуб в квартала Мийтпакинг. Открит е само от няколко уикенда. Ние с Мелани никога не сме били там, но другата ни приятелка, Пейдж, не спира да го възхвалява. Клубът е в преустроен склад, така че има огромен дансинг и най-добрите диджеи в града. Предполага се, че има и ВИП стая с двайсетхилядна кавър такса, освен ако не придружаваш член на клуба като негов гост. Както и да е, не ме интересува нищо от това. Всъщност отивам само за да мога да се забавлявам с приятелките си.
Той кимва, челюстта му е напрегната, но не мога да кажа дали наистина слуша. Сигурна съм, че плановете ми за женска вечер в шумен клуб за танци не са интересен разговор според него, но той все пак попита.
Завивайки зад ъгъла на моята улица, той казва:
– Би трябвало да успея да върна колата в ръцете ти преди понеделник. Имам братовчед, който притежава гараж в Бронкс. Смяната на спуканата гума не би трябвало да му отнеме повече от около час, а след това ще се погрижа колата да ти бъде докарана тук, след като бъде поправена.
– Искаш да кажеш, че ще ми е доставена?
Той свива рамене.
– Лен ми дължи услуга. Но той е роднина, така че ще го направи само защото съм го помолил.
– Наистина не е нужно да си правиш труда, нали знаеш. Аз съм способна сам да се погрижа за ремонта на автомобила си.
– Никога не съм казвал, че не си. – Той ме погледна, а устните му се усмихнаха. – Нищо не мога да направя, ако имаш нужда от лекар или адвокат, но ако става дума за работа за полицай, механик или човек, който реагира на първа помощ, попитай Нобъл и ние ще се погрижим за теб.
Въпреки че го казва като шега, чувам семейната гордост в гласа му и това ме кара да се усмихвам.
– В такъв случай ти благодаря.
– Няма проблем. – Вниманието му се връща към движението, докато се приближаваме към моя блок и деветнайсететажната кула, в която се намира апартамента ми.
– Коя сграда е твоята?
– Високата светлосива между двете тухлени сгради.
– Хубаво.
Това е подценяване, което не е изгубено за мен. Кварталът е един от най-добрите в Манхатън, а в тази сграда дори апартаментите с една спалня започват от около седемцифрена сума. Моят двуетажен тристаен на десетия и единадесетия етаж е едно от най-желаните пространства в сградата, ако не и в целия квартал.
– Купих апартамента си веднага след като моделството ми започна да плаща наистина добре – обяснявам. – Сега това е всичко, което ми е останало, за да се похваля с предишната си кариера.
– Изглежда добра инвестиция – казва Гейб, когато спираме до бордюра. Той сваля слънчевите си очила и ги пуска в поставката за чаши в конзолата, където му дадох ключодържателя на моето Волво. – Паркинг?
Поглеждам го въпросително.
– Можеш просто да ме оставиш тук.
– Казах, че ще те заведа до вкъщи. В моята книга това означава, че ще те придружа до вратата ти.
Изражението му е тържествено, не че искам да споря. Не, това, което искам да направя, е да се наведем през седалките и да приема целувката, от която ме лиши приятелката му. Не мога да задържа погледа си да не се отклони към строгата му уста, а когато най-накрая го правя, виждам бурния блясък на глада в потъмнелите му лешникови очи.
– Кажи ми къде отиваме, красавице.
Боже, иска ми се да знаех. Ако не мислех, че ще ме отблъсне, щях да му кажа къде наистина се надявам да отидем. Нагоре към спалнята ми. На задната седалка на колата му. Навсякъде, където ще означава да усещам ръцете му върху мен, устата му върху моята, телата ни разсъблечени и движещи се заедно.
Никога не съм била кротка по отношение на секса, въпреки настоящата ми продължителна суша в тази област и привидно безкрайния ми статут на самотница. Не съм срамежлива, но съм избирателна. И точно сега всичко женско в мен е избрало Гейб.
В челюстта му прескача сухожилие, преди да отвърне глава от мен и да погледне през предното стъкло.
– Това ли е входа на гаража?
– Да, намира се под земята, точно зад вратата на фоайето.
Посочвам му и той минава покрай дежурния портиер, за да ни заведе до портата в сутерена. Давам му кода си за достъп до панела, след което му показвам къде е запазеното ми място.
– Ще ти отворя вратата – казва той, изключва двигателя и не ме чака да му кажа, че този галантен жест също не е необходим. За нула време той е от страната на пътника и ми подава ръка, докато излизам от колата.
Асансьорът ни пуска в личното ми преддверие на десетия етаж. Гейб спира зад мен и чака, докато изваждам ключовете за апартамента от чантата си.
– Искаш ли да влезеш?
– За минута – казва той, а гласа му е дълбоко ръмжене. – Любопитно ми е да проверя нещата.
Той влиза в дома ми и сякаш го виждам за първи път. Гледам как Гейб разглежда фоайето от светло твърдо дърво и голямата неутрална всекидневна, към която се отваря. Вътре е просторно и светло, с бледосиво и кремаво обзавеждане и двуетажни прозорци, които привличат светлината и многомилионната гледка към града.
Вляво от моята просторна дневна зона и зелената тераса навън е входа към официалната трапезария и кухнята на готвача. Вдясно са кабинета ми и библиотеката, както и двойка стаи за гости по коридора. Над двуетажната дневна зона е отворено таванско помещение, до което се стига по елегантно, извито стълбище, осигуряващо прозоречни гледки чак до дворцовия апартамент на главната спалня.
Гейб мълчи, докато влиза по-навътре, с въртяща се глава, с проницателни очи, които се взират във всеки детайл и претърсват всеки ъгъл на огромното пространство.
– Имаш много прозорци. – Той се приближава до високото стъкло и се вглежда в сградите от другата страна на улицата, преди да наклони глава надолу, за да наблюдава дейността на земята долу. – Няматеш ли щори?
Докосвам панел с превключвател на стената и вградените полупрозрачни жалузи се затварят между двойните стъкла.
– Предпочитам естествената светлина. Освен това гледката никога не ми омръзва.
– Виждам защо – казва той и се обръща към мен. Той се засмива. – Ако обичаш светлината и гледките, никога няма да искаш да видиш моето място. Наемам прекалено скъп и недостатъчно голям апартамент на втория етаж. Един от прозорците ми гледа право в кухнята на съседа ми. Другият има безпрепятствена гледка към контейнерите за боклук отзад.
Смея се.
– Сигурна съм, че не е толкова лошо.
– Не, така е. – Той се усмихва и спира пред мен в хола. – С новото ми повишение планирам да си намеря по-голямо жилище. Някъде по-близо до централата, ако успея да го направя.
– Сигурно наистина ти харесва да работите в „Бейн Интернешънъл“.
– Харесва ми.
– Какво правеше преди?
Той свива рамене.
– Частна охрана. Събития. От време на време по някоя частна охрана. Честно казано, не знам какво щях да правя, ако Бек не ми беше дал възможност да вляза и да се запозная с Ник.
Навеждам глава.
– Не знаех, че брат ми ти е помогнал да получиш работата. – Изненадана съм, въпреки че ми е ясно, че Андрю и Гейб са развили приятелство, което се простира отвъд работата. Гейб и Ник също. – Как се запознахте с Андрю?
Той поклаща неясно глава.
– Както казах, вършех много случайни временни работи. След известно време всички те започват да се сливат. Мисля, че работех на вратата в някакъв частен клуб, когато се сблъсках с Бек.
– Моят закостенял, работохолик брат в клуб? Бих си платила, за да видя това.
Гейб прочиства гърлото си и се отдалечава от мен, насочвайки се към кухнята.
– Сигурно обичаш да готвиш?
– Понякога. – Следвам го в лъскавата, модерна кухня, която беше любимата ми черта в жилището, когато го купих. – Умея да приготвям само големи ястия, каквито приготвяше майка ми. Готвенето за един човек просто не е част от моето ДНК.
– Ти и майка ми бихте се разбирали чудесно.
– Да?
Той ме поглежда.
– Да. Тя би те харесала.
Непрекъснатият му поглед сякаш достига до вътрешността ми, топъл и примамлив като ласка. Докато очите ни се задържат един в друг, в мен се разгръща мек копнеж, който надхвърля физическото. Искам да знам повече за този мъж. Искам да знам кой е той извън границите на работата му за Ник и брат ми. Искам да знам всичко, което може да се научи за него.
В едно малко, лично кътче на сърцето си осъзнавам, че искам той да ме допусне до тази друга част от живота си.
Той заобикаля големия остров в центъра на кухнята и се връща към аварийната врата с болтове, която води към вътрешното стълбище за евакуация.
– Кой има ключове за тази врата?
– Само аз и мениджъра по поддръжката на сградата. – Извивам вежди към него. – Искате ли да инспектирате целия ми апартамент, офицере?
Той ми се усмихва смутено.
– Съжалявам. Лош навик. Вероятно трябва да се върна на партито.
Последвах го от кухнята и се върнах в хола. Когато минава покрай тясна масичка, разположена зад един от диваните, виждам как погледа му се спира върху колекцията ми от снимки в рамки, които се намират там. Имам снимки на приятелките си и на местата, които съм обиколила по света, но Гейб посяга към откровената снимка на родителите ми.
– Майка ти и баща ти – казва той, по-скоро твърдение, отколкото въпрос. – Изглеждат щастливи.
– Бяха. – Приближавам се до него и гледам усмихнатите им лица. Майка ми е седнала на овехтелите бели стъпала на верандата в навит дънков гащеризон и торбеста тениска и обелва яркочервена ябълка. Шоколадовокафявата ѝ коса е прибрана в небрежен кок, а светлото ѝ лице, изпъстрено с лунички, е зачервено или от слънчевия ден, или от факта, че баща ми седи зад нея, обгърнал талията ѝ със силните си кафяви ръце, а квадратната му брадичка е опряна на рамото ѝ.
Все още виждам любовта в очите им, когато се взират в стъкления образ. Сърцето ми малко се къса и за тях, знаейки, че този уловен миг във времето е бил един от малкото, които са им останали, преди пиян шофьор в града да открадне майка ми от нас.
– Направих тази снимка малко след като навърших осем години. Беше толкова прекрасен ден. Току-що се бяхме прибрали от овощната градина с един бус ябълки и с мама щяхме да направим няколко пая. Те изглеждаха толкова щастливи, седейки на верандата ни, че аз изтичах в къщата и взех новия си фотоапарат, за да ги снимам.
– Това е снимано, когато си била на осем години? – Отбелязва тихо Гейб и знам, че си спомня, че му разказах за загубата на майка ми на тази възраст. Очите му са нежни, когато ме поглежда. – Радвам се, че имаш този спомен за тях.
– Да. Аз също.
Внимателно поставя снимката на мястото и. – Значи не си израснала в града?
Поклащам глава.
– Съвсем не. Живеехме в северната част на щата върху петдесет акра ябълкова градина, която принадлежеше на семейството на майка ми. Баща ми все още е там.
Гейб се усмихва.
– Помислих си, че си градско момиче.
– Обичам града. Обичам енергията му, културата, безкрайните възможности, които не можеш да получиш никъде другаде. – Обръщам се с лице към него, като опирам бедрото си в ръба на масата. – Радвам се, че израснах там, където израснах, но това е моя дом.
– Познавам това чувство. Семейството ми е от Бейсайд, няколко поколения назад. Харесва ми там, но това не беше живота, който исках.
– Затова ли се присъедини към армията? За да се измъкнеш от родния град и да видиш повече от света?
– По онова време си казвах точно това. – Той обмисля думите си мълчаливо за момент, преди да проговори. – Истината е, че се записах в армията, защото знаех, че ако остана, рано или късно със стареца ще се сблъскаме със стена, която никой от нас няма да може да премине, без да се стигне до удари. Не исках да причиня това на майка ми. Или на братята ми. Затова напуснах.
Поставям ръката си леко върху предмишницата му, защото не мога да чуя тази горчива болка в гласа му и да не предложа някаква утеха – независимо дали той я иска от мен, или не. Той не се отдръпва от докосването ми.
Той поглежда надолу, където пръстите ми нежно галят по-светлата му кожа. През разширените му ноздри се изпуска бавен дъх. Когато вдига очите си към моите, те са изпълнени с желание.
Измъчван от него.
– Ев – изрева той, за първи път ме нарича с това име. И макар че през последните години то е било източник на болка и лоши спомени за мен, когато чувам Гейб да го казва с такава сурова нужда, това ме възпламенява както нищо друго.
Той ме хваща, ръцете му са топли и силни от двете страни на лицето ми, а устата му е в трескава, обсебваща целувка, която изгаря всяка клетка на тялото ми. Бях се разтопила, преди той да ме докосне, но сега съм в пламъци.
Той улавя стона ми в устата си, а езика му се промъква през разтворените ми устни. Слабините ми се стягат в отговор на всяко влажно погалване, облизване и тласък. Телата ни се притискат едно към друго, когато стоим, а мускулестите ръце на Гейб ме придърпват към твърдостта на възбудата му.
Той се спуска надолу и с двете си ръце притиска дупето ми, докато устата му ме кара да се обезкостявам и да страдам, толкова готова за него, че едва дишам.
Устата му е отворена върху моята, а целувката ни е взаимна. Желанието ни е опасно близо до това да избухне извън контрол.
Това е, което искам. Това, което желая повече от всичко в момента.
Този човек. Тази целувка. Това нажежено до бяло привличане, което тлее между нас от деня, в който се срещнахме за първи път.
С една ръка, заровена в копринената му къса коса, изследвам с другата твърдите плочи и равнини на гърдите му. Това не е достатъчно. Дръпвам подгъва на тениската му от дънките и плъзгам ръка вътре. Кожата му е гореща и кадифено мека, дори на местата, където усещам хребетите на няколко белега. Коремната му преса е набраздена под пръстите ми, апетитен осемместен пакет, прекъснат от линия свежи косми, които се спускат към слабините му, където стоманения хребет на ерекцията му се оказва повече, отколкото мога да устоя.
Той изсъска срещу устата ми, когато дланта ми се плъзна по горната част на ципа му. Бедрата му се повдигат, като се люлеят в ласките ми. Той изръмжава името ми с накъсан тон, нещо средно между предупреждение и молба.
Отпуска едната си ръка от гърба ми и прокарва пръсти по бедрото ми. Намира свободния край на горнището ми и го повдига, като премества ръката си под плата и нагоре към набъбналата ми гърда. Хватката му е смела, доминираща. Докато ме меси и гали, езика му отново нахлува в устата ми, владеейки всеки дъх, въздишка и стон, които се изтръгват от гърлото ми.
Мокра съм за него, готова съм за всичко, което иска да ми даде. Въпреки факта, че и двамата сме напълно облечени, аз съм на ръба на удоволствието, което не съм изпитвала от много отдавна – и никога толкова силно, колкото сега.
– Майната му – изръмжава Гейб и се разтреперва, докато продължавам да го галя. Той се отдръпва от устата ми с грубо проклятие, задъхвайки се силно. – Майната му.
Той трепери от едва контролирана възбуда. Знам, защото усещам същата мощна нужда, която вибрира в мен. Облизвам наранените си от целувката устни. Взирам се в бурния му поглед, като ненавиждам мъката, която виждам там. Прокарвам пръсти по набраздената гънка на веждите му.
– Ако искаш да разгледаш останалата част от апартамента, спалнята ми е точно нагоре по стълбите.
Това е неуспешен опит да разсея част от мъката, която виждам в него, но лицето му се отпуска. Той стене, стискайки здраво кътниците си зад плоската линия на устата си, когато би трябвало да ме целува още.
– По-добре да не го правя.
Не става дума за обиколка на къщата и не мога да се преструвам, че не ми се иска той да остане.
– Но искаш ли?
– Повече, отколкото можеш да си представиш – казва той, а гласа му е груб и дрезгав.
Но той все още се отдалечава от мен. Още един сантиметър назад сега, със задълбочаваща се гримаса и проклятие, узряло на устните му, докато ме гледа.
– Ако сега тръгна по този път с теб, няма връщане назад. По дяволите, вече съм отишъл твърде далеч. С всяка минута, в която съм с теб, предавам доверието на брат ти. И на Ник.
– Те нямат нищо общо с това. Те не са тук.
Той бавно поклаща глава, а лешниковите му очи ме изпепеляват, докато ме попиват.
– Не мога да направя това с теб, Евелин. Не би било честно. Аз не правя това. И не правя връзки. Опитвал съм и преди. Не съм добър в това.
– Не си спомням да съм те молила за това.
– Трябва. – Отговорът му е рязък, дори изречен ниско под носа му. – Господи, трябва да го поискаш. Заслужаваш нещо повече от това.
– Повече от това – питам колебливо – или повече от теб?
– И двете.
Той произнася думата с окончателност. Още една крачка го отдалечава от обсега ми и знам, че контрола му е по-силен от желанието ми да го задържа тук. Той ме иска, в това няма съмнение. Виждам го в красивото му, твърдо сдържано лице. Виждам го в дебелината на ерекцията му, която се напъва срещу ограниченията на тъмните му дънки.
– Трябва да тръгвам.
Кимвам мълчаливо и гледам как той излиза от вратата.

Назад към част 12                                                             Напред към част 14

ЮНИ 07 / 21:41

Офелия Финли

Преди да започнат да текат надписите, се измъкнах през задната врата на театъра. Беше ми дошло до гуша да се преструвам, че съм щастлива да съм тук и че ми харесва да флиртувам с всички мъже, с които бях говорила. Филмът беше отсрочка от това, но сега, когато свършваше, се страхувах, че няколко от мъжете, с които бях говорила, можеха да поискат да говорят още. Разбира се, познавах ги всички. Веднъж Бей Хауингтън дори ми беше бил гадже в осми клас. Бях скъсала с него на тринайсет години и не исках да тръгвам по този път отново.
Това бяха момчета, които избрах стратегически, защото знаех, че Ел няма да ги познава, и защото се чувствах достатъчно комфортно, за да говоря с тях. Не бях разчитала, че някои от тях ще се усъмнят погрешно. Независимо от това, бях манипулативна ревнива кучка и сега трябваше да се махна оттук, преди да стане по-лошо.
Точно когато отворих вратата, водеща към стълбите, които се връщаха на главното ниво, една ръка докосна лакътя ми и аз подскочих с писък на изненада. Слабо осветения коридор беше празен и всички останали все още бяха в театъра. Обръщайки се, за да видя кой ме е докоснал, думите ми на ругатни за това, че ме изплашиха до смърт, видях Бей да се опитва да се усмихне очарователно. Възможно е да го смята за секси. Заслужавах това.
Беше близо и не очаквах да видя него или някой друг по време на бягството си.
– Господи, Бей! Какво правиш тук, като се спотайваш в коридора? – Изригнах, като се отдалечих от него. Вече не бях в настроение да се преструвам, че флиртувам. Бей трябваше да се върне вътре и да забрави предишната ми дружелюбност.
– Не исках да те изненадвам. Просто те видях да си тръгваш и реших, че ако искам, ще те хвана, преди да си тръгнеш. Може би бихме могли да отидем да пийнем или нещо друго. – Начинът, по който каза „нещо“, ме накара вътрешно да се разкрещя. Не бях избрала добре, когато избрах Бей за един от мъжете, на които да обърна допълнително внимание тази вечер. Заслужавах това. Наистина заслужавах. Въпреки това, това все още ме дразнеше. Питането ми за майка му и слушането му да разказва за много краткия си брак не бяха точно романтичен разговор.
– Уморена съм и съм готова да се прибера вкъщи – отвърнах, като се надявах да го остави така. Той смени арогантната си стойка и това го приближи на няколко сантиметра до мен. Аз в замяна се отдръпнах също толкова. Нямаше да се чувстваме уютно тук. Аз се опитвах да си тръгна. Със сигурност това беше очевидно.
– Може би тогава утре вечер? Бих искал да възстановим връзката си. Мина твърде много време. – Той беше понижил гласа си с една октава. Не исках да бъда груба и да извърна очи, колкото и да ми се искаше. Това беше Бей от гимназията. Онзи, който си мислеше, че е крал. Той изобщо не се беше променил. Дори когато жена му го напусна заради друг мъж. Егото му все още беше силно.
– Не, не мисля така. Заета съм и не търся да се свързвам с никого. – Това беше откровено. Можех да бъда по-мека с отказа си, но се съмнявах, че Бей ще ми позволи да бъда нещо друго освен рязка, за да го разтърся.
Той се наведе със страховита усмивка.
– По-рано не изглеждаше така.
Не, не изглеждаше. Защото бях заета да се държа като ревнива жена. Игнорирането на Ел щеше да е достатъчно. Защо бях решила да флиртувам?
– Бей, аз просто бях приятелски настроена. Искам да си тръгвам сега, така че ако ме извиниш – казах и започнах да се обръщам, когато той протегна ръка и я взе в своята. Опитах се да я изтръгна обратно, но той държеше здраво.
– Тя каза, че си тръгва. Пусни ръката и. – Дълбокият глас на Ел не беше силен, но заплахата в него беше ясна. Преместих погледа си от Бей към Ел.
Той стоеше там с ръце в джобовете и с очи, вперени в мен.
– Кой, по дяволите, си ти? – Попита раздразнено Бей и изведнъж не звучеше толкова уверен в себе си.
Ел не му спести нито един поглед. Той продължи да ме гледа.
– Благодаря, Ел. Но аз контролирам ситуацията. – Бях раздразнена, че той смяташе, че трябва да ме спасява. Отново дръпнах ръката си и този път тя беше освободена. Нямаше нужда да стоя тук и да говоря с някой от двамата мъже. Обърнах се и се отправих обратно към стълбите, без да кажа нито дума повече.
– Ще ти се обадя – каза Бей, сякаш знаеше телефонния ми номер. Знаех, че няма. Не отговорих.
– Тя не те е помолила да я последваш. – Тонът на Ел беше потъмнял. Можех да продължа и да не обръщам внимание на това, но не го направих. Направих пауза и погледнах назад. Всъщност Бей беше започнал да ме следва. Сериозно? Толкова ли беше отчаян?
Насочих вниманието си към Ел.
– Благодаря ти, но ти казах, че контролирам ситуацията.
– Значи вече ме виждаш? – Попита той, като повдигна една вежда по подигравателен начин, който ме вбеси.
– Не знам за какво говориш – казах с надменно повдигане на раменете, след което стрелнах Бей с раздразнен поглед. – Не ме интересуваш. Остави ме на мира, Бей. – Това сякаш премина през дебелия му череп или поне засегна егото му достатъчно силно, за да не каже повече. Вместо това ми хвърли собствения си раздразнен поглед, преди да се върне в театъра.
Изчаках вратата да се затвори зад него, преди да се обърна и да тръгна обратно по стълбите. Надявах се, че Ел ще каже още нещо или поне ще се опита да ме спре, защото бях слаба, когато ставаше дума за него. Той не каза нищо и аз моментално се разочаровах, макар да не исках да ми пука, докато се качвах по стълбите. Едва на петото стъпало осъзнах, че той може и да не се е опитал да ме спре, но ме следваше.
Успях да го погледна през рамо.
– Къде отиваш?
Той погледна зад себе си, сякаш говорех с някой друг, след което ме погледна обратно. Не ми беше забавно. Той посочи към гърдите си.
– На мен ли говориш? – Попита той.
Извъртях очи и се върнах към бягството си по стълбите. Той продължи да ме следи. Щом стигнах до главния етаж, се постарах да вървя целенасочено, но да дам добър тласък на бедрата си, докато го правя. Можеше и да му дам нещо, което да погледне.
Чувах само щракането на токчетата си по мраморния под и когато бях близо до вратата, която водеше обратно към камериера, хвърлих поглед през рамо. Той беше на няколко крачки зад мен, но все още ме следваше. Бях щастлива от това и това ме правеше пълен неудачник. Къде беше гордостта ми? Той беше напуснал дома ми след секса и оттогава не бях чувала и дума от него. После се беше появил със Шафран Корбин тази вечер! Знаеше, че ще бъда тук. И все пак я доведе.
– Какво искаш? – Поисках. Той нямаше причина да ме следи, макар че голяма част от мен се радваше, че го прави.
– Да поговоря с теб – каза той просто.
Проклет да е. Защо сега? Заради Бей? Не биваше да му позволявам да говори. Не и сега. Може би преди няколко седмици това щеше да е хубава идея. Но тогава той не искаше да говори с мен. Не би трябвало да получи възможност да говори с мен и сега. Какво би могъл да каже, за да оправи нещата? Нищо. Беше казал достатъчно, когато изобщо не каза нищо. Тъкмо се канех да кажа това, след което щракнах устата си и въздъхнах с достатъчна сила зад нея, за да предизвикам драматично повдигане и спускане на раменете си.
– За какво искаш да говорим? – Попитах го. Въпреки че в момента бяхме единствените хора тук, това скоро щеше да се промени и двамата го знаехме. Нямаше да предложа да отидем на по-уединено място. Времето му беше ограничено.
– Бихме могли да започнем с това защо бях невидим тази вечер – предложи той, сякаш беше безпомощен.
– За това ли искаш да говорим? – Попитах, след което се завъртях, за да си тръгна отново. Надявах се, че е имал предвид някакво лутане, обяснение, нещо друго, освен да се държи така, сякаш нямам причина да го игнорирам.
– Офелия, почакай. Опитвам се да разбера какво съм направил. – Думите му бяха толкова страшно искрени, че направих пауза. Трябваше да изляза навън, да попитам за колата си и да си тръгна. Бях постигнала това, което си бях поставила за цел тази вечер. Той беше пренебрегнат и това не му харесваше. Добре за мен. Беше време да си тръгвам. Но аз не го направих.
– Къде е твоята среща? – Извиках му. След това реших да му го натъртя. – О, чакай, тя е с Блейз. – Бях видяла как Шафран използва всичките си флиртаджийски умения върху Блейз тази вечер и щях да ѝ го призная, справи се с него като професионалист. Нямаше мъж на земята, който да обича себе си повече от Блейз. Начинът, по който Шафран го беше обработила, беше впечатляващ.
Тогава Ел се усмихна.
– Да, тя е такава. Дължа му голяма благодарност, че ме освободи от нея.
Намръщих се, раздразнена от отговора му. Бях го изиграла в главата си около пет пъти тази вечер, докато седях да гледам филма и си представях конфронтация като тази. Ел щеше да изглежда смутен и да се извини. Аз нямаше да му простя. Той объркваше моя сценарий. Не би трябвало да се радва, че половинката му го е изоставила.
– Ти искаше твоята половинка да те изостави заради друг мъж? – Попитах го недоверчиво. Това беше съмнително.
Той кимна бавно.
– Прекарвала ли си някога няколко минути в компанията на Шафран? – Изстреля ме той.
Не бях. Всъщност не. Поклатих глава.
– Щеше да разбереш, ако беше.
Това ме обърка, което само допринесе за още по-голямото объркване, което беше оставил след себе си, откакто го бях видяла за последен път. Всичко, което Ел Харди правеше, беше да ме обърква. За всичко. Не обичах да бъда обърквана. Иска ми се да не го харесвах. Да го проклинам.
– Защо я доведе, ако те дразни? – Исках нещо да има смисъл.
Той прокара ръка през косата си, изглеждайки раздразнен.
– Защото знаеше, че имам покана, и ме молеше. Искаше да се запознае с Блейз. Дразнеше ме до смърт заради това. Поддадох се – каза той без емоции, след което добави: – Можеш ли да ми кажеш защо ме игнорираше цяла нощ?
Беше довел Шафран, за да се срещне с Блейз. Това отне част от вятъра от платната ми. Поне с моето обяснение. Разбира се, той не ми се беше обадил или писал, но в крайна сметка се бях ядосала, защото ревнувах, че е тук с нея. Щях да съм ядосана, ако беше тук с когото и да било.
– Ти ме беше забравил. Аз просто реагирах на свой ред – признах аз. Беше уязвимо от моя страна и ако не ми беше казал защо е довел Шафран, може би нямаше да му кажа истината. Но обяснението излезе, преди да успея да го обмисля. Може би щях да прозвуча по-малко дребнаво, ако не бях толкова рязка.
– Мислиш, че съм забравил, че съществуваш? – Попита той, а веждите му се сключиха невярващо.
– Какво друго трябваше да си помисля? – Исках да кажа още нещо. Да му напомня, че не се е обадил или писал. Но ми беше останала малко гордост. Държах на нея. Нямаше да му го обяснявам.
– Когато си тръгнах, ти изглеждаше, че нямаш нищо против да оставяме нещата така. Не се държеше така, сякаш си очаквала повече. Сгреших ли? – Попита ме той.
Грешал ли е? Това беше неговата грижа? Наистина? Този човек не можеше да бъде толкова тъп. Аз също бях приключила да говоря с него за това. Ако той щеше да бъде глупав, така да бъде.
– Не, Ел. Ти беше прав. А сега, ако ме извиниш, искам да се махна оттук, преди всички да се качат горе. – Не се усмихнах. Не казах „довиждане“. Просто се измъкнах по дяволите от тази сграда. Главният камериер ме позна и ми кимна, за да ми съобщи, че е поръчал да докарат колата ми.
Помислих си, че Ел може да се присъедини към мен. Когато минаха няколко минути и вратата не се отвори зад мен, разбрах, че няма да го направи. Видът на колата ми означаваше, че тихата ми надежда, че ще се постарае повече, е напразна. Човекът нямаше представа или не искаше да се държи така, сякаш я има. Каквато и да беше причината, аз бях приключила.
Дадох бакшиш на камериера, после се качих в колата си и потеглих.
Радвах се, че съм си тръгнала.
Тъжно ми беше, че приключих.

Назад към част 13                                                        Напред към част 15