Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 22

ГЛАВА 4

МАГИ

Тейт седеше срещу мен в „Уикс“. Мястото на открито тук беше най-доброто в града, а аз исках да имам добра видимост. Не вършех нищо нередно, но да съм тук с човек и да не мога да го представя на Уест се чувствах некоректно. Отпих глътка от водата си и зачаках, докато Тейт си поръча обяд.
Когато сервитьорката си тръгна, той ме погледна и се усмихна.
– Търсих те, знаеш ли. Години след като замина. Опитах се да разбера къде си отишла. След това го оставих. – Той направи пауза и поклати глава. – Но преди седмица осъзнах, че може би не съм го направил. Да те оставя да си отидеш. Аз съм… аз съм ангажиран. – Тогава той спря и ме погледна.
– Поздравления – казах аз, изпитвайки известно облекчение. Не бях сигурна какво е дошъл да ми каже или защо е почувствал, че трябва да ме види, освен за да наваксаме.
Той направи малка въздишка, примесена със смях, сякаш не това искаше да чуе.
– Мислех, че като дойда да те видя, ще мога да приключа с това, от което се нуждаех. Ти беше най-добрата ми приятелка, после беше момичето, което не беше в моята лига, и трябваше да гледам как се срещаш с други момчета. Гимназията беше гадна. – Той се засмя. – Но все още се срещахме край езерото и си говорехме, сякаш животът не се е променил. Аз имах това. Все още имах част от теб. Ти беше първата ми любов и въпреки че тази любов беше безответна, тя беше силна за мен. Един ден ти беше там и после те нямаше. Още преди да напуснеш училище и да се преместиш, ти се отдръпна от мен. От живота. Така и не успях да ти кажа довиждане, а следващия уикенд трябва да се оженя. Но през последния месец мислех само за това, какво ще стане, ако тя не е единствената? Ами ако тя е резервен вариант? Ами ако не я обичам толкова, колкото обичах… теб?
Седях там, стиснала ръце в салфетката в скута си, и исках да намеря начин да избягам от това. Какво трябваше да му кажа? Да, част от мен знаеше още тогава, че Тейт има чувства към мен. Той винаги е бил просто мой приятел и не исках това да се промени. Но времето минаваше и това се случи. Когато се преместих в Лоутън, не се бях сетила за него нито веднъж. Той не беше нищо повече от част от миналото ми. Минало, в което не се вглеждах.
– Тейт – казах аз, опитвайки се да измисля правилното нещо, което да кажа, и не бях сигурна какво би могло да бъде то. – Мисля, че просто си нервен. Ти си я помолил да се омъжи за теб. Това означава нещо. Нещо много по-голямо от детско влюбване. Никога не сме имали нещо повече от приятелство. Възможно ли е просто да се притесняваш за женитбата и да прехвърляш това върху мен? Защото не съм казала „довиждане“?
Той поклати глава.
– Не – отговори той твърдо. – Все още мечтая за теб, Магс. Това не е някакво детско влюбване.
Отворих уста да възразя, но думите ми бяха прекъснати.
– Това звучи като твой проблем. Не неин. – Дълбокият глас на Уест се чу зад гърба ми точно когато ръката му кацна на рамото ми.
Тейт погледна от мен към мъжа, който стоеше зад мен.
– Извинете? – Попита Тейт, а в изражението му имаше нотка на раздразнение.
– Чухте ме – отвърна Уест. – Хайде да вървим, Маги. – Властолюбието в тона му не оставяше място за спор и честно казано, се радвах, че е тук. Не бях очаквала това и не бях сигурна как да се справя с него.
– Не са ни представяли – каза Тейт, изправи се и протегна ръка. – Аз съм стар приятел на Маги. Тейт Морис.
Уест не посегна да стисне ръката на Тейт. Вместо това ръката му стисна рамото ми.
– Стар приятел, който мечтае за нея. – Тонът на Уест съдържаше предупреждение, което се надявах Тейт да долови.
– Ние имаме минало – отвърна Тейт с предизвикателен тон.
Тогава аз се изправих. Ако не приключех с това, щеше да стане неприятно. Усещах как от Уест лъха напрежение, а той не беше на себе си. Нещо не беше наред. Точно под повърхността имаше гняв, който не мислех, че е свързан с Тейт. Уест ми имаше доверие. Беше нещо повече.
Ръката на Уест се премести на гърба ми и той целуна слепоочието ми.
– Хайде да вървим – каза ми той.
– Бяхме на обяд. Тя още не е яла – възрази Тейт.
Цялото тяло на Уест се скова. Той контролираше темперамента си, но усещах, че е стигнал твърде далеч.
– Маги е моя – каза той с нисък, твърд тон. Челюстта му беше стисната и аз сложих ръка на гърдите му, за да го успокоя.
– Тейт, беше добре да те видя отново. Поздравления за предстоящата сватба – казах му аз. – Но трябва да тръгваме – добавих аз, след което подтикнах Уест да се раздвижи и да прекъсне погледа си, който беше насочил към Тейт.
Не изчаках Тейт да каже повече и за щастие Уест се раздвижи тогава, като запази ръката си на гърба ми, докато се връщахме обратно в „Уикс“ към изхода.
– Покажи ми сервитьорката си – каза той.
Погледнах към момичето, което беше взело поръчката ни, и я посочих. Той пусна ръката си от гърба ми и отиде при нея. Гледах как и подава пари, след което се върна при мен.
– Никой друг не ти купува нищо, освен мен – каза той просто, после отново сложи ръка на гърба ми и ме поведе към паркинга.
Исках да му обясня всичко това. Просто не бях сигурна откъде да започна. Когато стигнахме до пикапа му, той не отвори пътническата врата, както очаквах, а вместо това притисна гърба ми към нея. Ръцете му се подпряха на пикапа от двете страни на главата ми, докато очите му се впиваха в моите.
– Никой мъж не може да ти говори така – каза той точно преди устата му да се спусне, за да покрие моята. Целувката му беше по-силна от обикновено, но знаех, че това се дължи на сцената, която току-що бяхме преживели. Плъзнах ръцете си нагоре по гърдите му и стиснах ризата му, притискайки го към себе си, уверявайки го, че никой друг мъж няма да ме има, освен него. Би трябвало вече да знае това.
Когато прекъсна целувката, той опря челото си на моето и затвори очи.
– Нещо друго не е наред, Уест – казах тихо. – Аз те познавам. Какво е то?
Той въздъхна тежко, след това пусна ръцете си и се отдръпна от мен.
– Хайде да вървим. Искам да остана насаме с теб.
Не настоях, но щях да го направя по-късно.

Назад към част 21

 

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 21

ГЛАВА 3

УЕСТ

– Помислих, че ще те намеря тук. – Гласът на Брейди не ме изненада. Бях чул как автомобилът пристига и вратата се затваря с трясък. Разбрах, че е той, когато игнорирах последните му две съобщения.
– Да – отговорих аз.
Той дойде да застане до мен, но не можех да разчитам, че ще мълчи. Винаги говореше твърде много.
– Не мога да си представя, че си се разколебал в това. Но тогава тази сутрин трябваше да получа от теб окончателния план за тази вечер, а не съм те чувал. Не съм сигурен какво да мисля сега.
Брейди беше единственият човек, на когото бях казал за плановете си да предложа на Маги тази вечер. Трябваше да уреди някои неща вместо мен и го бях помолил за това преди седмици. Предполагах, че ще има въпроси. Дори и да не бях в настроение да говоря за това.
– Не искам да говоря точно сега – казах му.
Той въздъхна, но знаех, че това няма да го накара да замълчи.
– Не ми пука – отвърна той. – Ти може да си ми най-добрият приятел, но Маги е моя братовчедка. Ако планираш да я нараниш, трябва да знам сега, за да мога достатъчно да ти набия задника и да те вразумя.
Стрелнах го с раздразнен поглед.
– Никога не бих я наранил.
Той повдигна вежди към мен, сякаш не беше толкова сигурен.
– Вие сте заедно от седем години. Живеете заедно. Планирате бъдещето си заедно. Защо, по дяволите, чакаше толкова дълго, за да сложиш пръстен на пръста ѝ?
Брейди можеше да ме вбеси достатъчно, за да ме накара да говоря. Той беше добър в това.
– Защото и двамата трябваше да получим дипломите си и нямаше време да се съсредоточим върху планирането на сватба. Маги никога не е повдигала въпроса и дори не е намеквала, че иска да се венчаем. Аз следвах примера ѝ.
Брейди изпусна тежък, кратък смях, в който имаше малко забавление.
– Бих казал, че да заживеете заедно е шибан намек.
Знаех това точно както знаех, че е готова да направи следващата стъпка. Но исках тя да е специална. Исках споменът за това, че съм я помолил да се омъжи за мен, да бъде нещо, което тя винаги да си спомня с удоволствие. Как щях да го направя, когато главата ми беше объркана до шия? Майка ми беше омъжена. Сякаш баща ми никога не е съществувал. Тя вече почти не ме познаваше.
– Точно сега не е моментът – казах аз.
– Кога ще е подходящият момент? – Отвърна ми той.
Повдигнах рамене. Не знаех. Имах твърде много други неща, с които да се справя в момента. Маги не ме притискаше за пръстен.
– Маги не очаква това. Тя не го иска.
Брейди въздъхна тежко.
– Кога Маги е притискала някого за нещо? Сигурен съм, че не мога да се сетя за такъв случай. Тя приема това, което и се дава, и никога не очаква повече. Проблемът е, че аз очаквам повече за нея. Тя е най-близкото нещо, което имам до брат или сестра, и искам да видя, че тя има всичко.
Откъснах погледа си от полето и го насочих към Брейди. Никой не искаше повече за Маги от мен.
– Тя е моят шибан свят – изкрещях му, ядосан от предположението му, че не искам да има всичко.
Той сви рамене.
– Тогава се дръж като мъж – отвърна той, после се обърна и си тръгна, оставяйки ме отново да стоя там сам. Изчаках го да се качи в пикапа си и да си тръгне, преди да се насоча към своя, за да си тръгна. Маги беше изпратила SMS и се беше обадила. Трябваше да отговоря. Тя щеше да се разтревожи.
Преди да тръгна, ѝ изпратих съобщение:

Връщам се към къщата.

След това запалих пикапа и излязох от паркинга.

Не съм в къщата. Опитах се да ти се обадя. На обяд съм с един стар приятел. Много стар приятел. Това е дълга история. Ще ти обясня по-късно.

Поглеждайки надолу, прочетох отговора ѝ. Какво, по дяволите? Тя нямаше много стари приятели. Не и в Лоутън. Спрях встрани от пътя и проверих Life360, за да намеря местоположението ѝ. Не исках да се обяснявам по-късно. Исках да видя Маги. Сега. Трябваше да я видя. Това беше единственото нещо, което щеше да облекчи болката в мен. Винаги беше така.

Назад към част 20                                                 Напред към част 22

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 20

ГЛАВА 2

МАГИ

Пуснах телефона обратно на масата и доизядох соления крекер в ръката си с надеждата да облекча вълнението в стомаха си. Леля Корали беше отишла до магазина за хранителни стоки и бях благодарна, че си тръгна по-рано, за да имам време сама да се справя с гаденето си. Това беше едва третият ден, в който бях зле. Надявах се, че преди да започна да се чувствам зле, ще имам възможност да кажа на Уест.
Положителният тест за бременност, който бях получила преди две седмици, беше шок. Бях взимала противозачатъчни от години и никога не бях имала нито една закъсняла менструация. Затова, когато менструацията ми закъсня с цели седем дни, си бях направила тест, без да очаквам, че ще е положителен.
След това си бях направила още три, различни по вид, само за да получа абсолютно същия отговор. Щяхме да имаме бебе. Това не беше планирано, но колкото повече се усещаше, толкова по-развълнувана ставах. Бяхме завършили бакалавърските си степени, и двамата си бяхме намерили работа и следващия месец щяхме да се преместим от Атланта в Савана, за да започнем новия си живот там.
Често говорехме за бъдещето си и аз не бях несигурна в чувствата на Уест към мен. Въпреки това всеки път, когато пръстенът с диамант на ръката на Райли проблясваше на светлината, изпитвах чувство на завист. Това също ми беше неприятно. Не биваше да изпитвам нищо друго освен щастие за нея и Брейди. Обичах ги и двамата. Исках това за тях.
Проучих голия си пръст и усетих как очите ми се насълзяват. Бях глупава и го знаех. Уест не трябваше да слага пръстен на пръста ми. Поне не сега. Може би някой ден. Когато е готов.
Спуснах ръка към стомаха си и си помислих за живота в мен. Колкото и да исках това бебе, не исках то да е причината той да ме помоли да се омъжа за него. Исках това да е нещо, което той да направи, защото е готов да ми даде фамилията си. През цялото време говорехме за бъдещето си и знаех, че той планира да бъдем заедно. Дълбоко в себе си винаги съм си мислела, че след като завършим колежа, той ще ми предложи брак.
Когато той не го направи, аз нямах нищо против и не мислех много за това. До сега. Райли и Брейди планираха сватба, а аз се промъквах наоколо, ядейки солени крекери и отпивайки Спрайт. Хормоните ми правеха луди неща точно сега. Това трябваше да е причината, поради която изведнъж бях на ръба на сълзите и несигурна.
Станах от масата и изчистих следите от оскъдното си ядене, след което постоях за момент, докато през мен премина поредната вълна на гадене. Днес беше по-лошо, отколкото вчера. Не бях сигурна, че ще мога да го крия още дълго. Не и ако се влошаваше всеки ден. Все още не бях повръщала, но тази сутрин за първи път ми се стори, че ще повърна. Бях пуснала водата в банята и няколко минути се взирах в себе си, чакайки това да се случи, надявайки се течащата вода да прикрие звука от повдигането ми.
То така и не дойде и накрая се върнах в стаята си и си легнах. На вратата се позвъни и аз си поех дълбоко въздух с надеждата, че крекерите ще останат в стомаха ми, преди да отида в хола, за да отворя вратата. Засега бях сама вкъщи, леля Корали пазаруваше и Уест го нямаше. Нямах представа къде е, защото не отговаряше на мобилния си телефон. Щях да се притесня за това, ако не го чуех в рамките на още около час.
Отворих вратата, без да проверявам кой е. Лоутън беше малък и безопасен. Да провериш кой е от другата страна на вратата никога не беше нещо, което някой си е помислял да прави тук. Това беше нещо, което ми липсваше в живота от тук. Може и да не бях израснала тук, но Лоутън беше моят дом. Тази къща беше първият дом, в който се чувствах в безопасност. Баща ми беше направил невъзможно да се чувствам в безопасност.
Започнах да поздравявам, но не ми стигнаха думите, когато човекът, чийто гръб виждах, тъй като гледаше към улицата, се обърна към мен. Отне ми миг. Лицето ми беше познато, но не бях сигурна защо. Изучавах го за миг, несигурна дали трябва да го познавам. Дали беше някой, когото Брейди познаваше?
– Маги. – Той произнесе името ми и усмивка се появи в ъгълчето на устните му. Начинът, по който очите му блестяха, когато го правеше, беше нещо, което разпознах. Устата ми се отвори от изненада, когато се вгледах в момчето от моето детство. Съседското момче, което не помнех да съм срещала, защото просто винаги го бях познавала. Той беше във всеки мой спомен като дете и в повечето от тях до деня, в който напуснах тази къща и никога не се върнах.
– Тейт? – Изрекох го шепнешком, почти несигурна, че това е този, за когото го смятах.
Тогава той се засмя, а аз познавах този звук. Сега беше по-дълбок и принадлежеше на възрастен мъж, а не на момчето, което помнех. Това беше той. Но защо? Как?
Поклатих глава и се засмях.
– Какво…? – Попитах, без да знам как да завърша въпроса. Не бях мислила за Тейт от години. Повечето ми спомени от къщата, в която бях израснала, бяха блокирани. Държах ги в тъмен ъгъл, който не изследвах. За съжаление, Тейт беше захвърлен заедно с тях. Въпреки че той беше първият ми най-добър приятел, а тогава може би и единственият ми истински приятел.
Той ме дари с крива усмивка.
– Какво правя тук ли? – Попита ме той.
Успях да кимна.
Той въздъхна и прокара ръка през русата си коса. Тя не беше потъмняла през годините и беше все така бледа, както когато бяхме по-млади.
– Добър въпрос, Магс – каза той и вдигна рамене. – Задавах си същото проклето нещо през цялото пътуване дотук.
Това с нищо не отговори на въпроса ми. Изчаках, а той погледна назад към колата на алеята. Беше лъскав черен мерцедес. Семейството на Тейт беше заможно и не очаквах да кара нещо по-малко впечатляващо. Дори и да беше на… двадесет и четири години? Или беше на двадесет и три? Не можех да си спомня.
– Отново говориш. Това е добре – каза той.
Не отговорих, защото не бях сигурна какво да кажа. Това беше толкова странно.
– Можем ли да отидем да си вземем кафе? Или може би да обядваме? За да си поговорим – попита той, като ме погледна с надежда.
– Дойде в Лоутън, за да ме видиш ли? – Попитах го накрая.
Той отново ми хвърли онази усмивка.
– Да, Магс. Дойдох. Мога да ти обясня, ако дойдеш с мен да си купим храна. – Тогава погледът му падна върху ръцете ми и в очите му видях нещо, което изглеждаше ужасно близко до облекчение.
– Аз… – Направих пауза и се опитах да си спомня къде бях оставила телефона си. – Трябва да се обадя – започнах, но после отново спрях. Да наричам Уест гаджето си ми се струваше странно. Ние бяхме нещо повече от това. Особено сега. Може и да не сме сгодени, но щяхме да бъдем родители. Това беше повече от обикновено гадже. – Дай ми да си взема телефона. Ще се върна след малко – казах му, след което се върнах в кухнята, за да намеря мобилния си телефон все още на масата.
Вдигнах го и не видях пропуснати обаждания. Имаше едно съобщение от леля Корали, която ме питаше как се чувствам, ако вечеряме пиле с пармезан. Бързо отговорих, че ми звучи чудесно.
След това написах текст на Уест, в който му казвах да ми се обади. Да обяснявам за Тейт и внезапната му поява се чувствах странно в текст. Особено когато дори не знаех какво да мисля за него.
Натиснах „Изпрати“, след което се върнах, за да кажа на Тейт, че обяд ще бъде добре.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21

 

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 19

УЕСТ И МАГИ

ГЛАВА 1

УЕСТ

Стоях на паркинга, който сега покриваше тревистата гориста местност, където някога бяхме паркирали пикапите си. Единственото дърво, което все още стоеше, беше онова, което бях помолил Неш и Райкър да не събарят. Дори бях обещал годишно дарение за новия футболен комплекс само за да запазят това дърво. Планът ми за тази вечер беше да заведа Маги тук, на дървото, където я бях целунал за първи път, и да я помоля да се омъжи за мен.
Гърдите ми се свиха, като си помислих как всичко се е променило. Болката от загубата, която бавно бе намаляла през годините след смъртта на баща ми, сега пулсираше болезнено. Толкова много пъти след загубата на баща ми действията на майка ми ме бяха наранявали много по-дълбоко, отколкото си мислех, че е възможно да си представя. Беше взела решения, които щяха да ме унищожат, ако Маги не беше до мен.
Някога си бях помислил, че Маги сигурно е ангел, който Бог ми е изпратил, когато бях изправен пред най-мрачните дни в живота си. Сега знаех, че е така. Тя беше причината да се събуждам всяка сутрин. От първия път, когато тя отвори уста и ми проговори, аз бях неин. Тогава не знаех, че е така, но бях. Тя ме беше притежавала, преди дори да го осъзная.
Тази вечер беше нещо, което планирах от месеци. Диамантът, за който бях работил и спестявал, беше изгорил дупка в джоба ми. Всеки път, когато ми се усмихваше, се борех с желанието да падна на колене и да я помоля да се омъжи за мен. Щях да получа този момент тази вечер. Бях се уверил, че ще бъде перфектен. Че тя ще го запомни и един ден ще разкаже за него на внуците ни.
Очите ми паднаха върху телефона в ръката ми и знаех, че това няма да се случи сега. Телефонното обаждане, което бях получил преди три часа от майка ми, беше променило всичко. По някакъв начин тя бе успяла да ми нанесе още един удар, напомняйки ми, че вече не е майката от младостта ми. Тя не беше жената, която баща ми обожаваше.
Фамилията ѝ вече не беше Ашби. Изтръпнах, когато болката ме проряза. Сега ме заляха всички спомени от детството, което сякаш беше друг живот. Начинът, по който майка ми бе обичала баща ми толкова яростно, и начинът, по който той я бе ценил. Любовта на родителите ми беше причината да вярвам в нея.
Не беше лесно да се изправя пред факта, че майката, която познавах, също беше умряла в деня, в който баща ми пое последния си дъх, но с Маги в прегръдките си бях успял да го приема. Или поне си мислех, че съм го приел. Вече повече от година не бях виждал майка си, но само защото тя отмени плановете си, а не аз. За Деня на благодарността беше отишла на круиз с приятели. На Коледа беше отишла да кара ски в Колорадо.
Сега знаех истината. Тя не беше с приятели. Изобщо не беше в множествено число. Беше с мъж. Мъж, когото никога не бях срещал. Мъж, за когото се беше омъжила миналата седмица на Хаваите. Не знаех нищо повече, защото просто бях прекратил разговора, докато тя все още говореше. Не можех да слушам щастливия ѝ глас, който говореше за този мъж, когото продължаваше да възхвалява, и колко много бих го харесал. Как можеше да прави това? Коя беше тя? Как някой може да се промени толкова напълно? Тя обичаше баща ми. Това не беше нещо, което някой можеше да фалшифицира. Бях свидетел на това и живеех в сигурността на любовта на родителите си до деня, в който той напусна тази земя.
Телефонът ми иззвъня и на екрана светна името на Маги. Тя беше човекът, при когото отивах, когато имах нужда от сила. Да я държа в прегръдките си винаги решаваше всичките ми проблеми. Нищо нямаше значение, ако тя беше с мен. Но това…
Не и това.
И не сега.
Не можех да и кажа как съм смятал да я помоля да се омъжи за мен. Не можех да и кажа за майка ми. Защото истината беше, че вече не вярвах, че любовта е вечна. Хората се променяха и аз го наблюдавах с майка ми вече години наред. Бракът вече не изглеждаше като нещо, изпълнено с обещания и бъдеще.
Това ме ужасяваше.
Да загубя майка си заради този човек, в който се беше превърнала, беше едно.
Но ако Маги се промени. Ако загубех Маги по този начин, как щях да продължа да живея? Маги беше моето сърце. Как се продължава, когато човек загуби сърцето си?
Натиснах бутона за игнориране на телефона и го пъхнах в джоба си.
Точно сега имах нужда от пространство. Дори от нея.

Назад към част 18                                                            Напред към част 20

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 18

ГЛАВА 5

НЕШ

Звукът от затварянето на вратата ме раздвижи, а след това ударът в главата ми ме накара да се размърдам. Какво, по дяволите, бях направил?
– Защо Неш е тук, мамо? – Попита един глас.
Отворих очи, за да видя къде, по дяволите, се намирам, когато слънчевата светлина ме накара да прокълна и да ги захлопна отново.
– Снощи спа тук на дивана и се събуди с главоболие – отговори Райли.
Намирах се в къщата на Брейди и Райли.
Бяхме отишли в бара. Бях пил много.
После дойдохме тук… О, по дяволите.
Въздъхнах и покрих лицето си.
– И сега си спомня защо пиенето на уиски е лоша идея – каза Райли.
– Болен ли е? – Попита Брайъни.
– Да – отговори Райли.
– Къде е татко? Той също ли пиеше уиски?
– Не, той е под душа. Ще донеса на Неш малко кафе. Отиди да вземеш чантата за нощувка в стаята си и си прибери нещата.
– Ще ходим ли на басейн днес? – Попита Брайъни.
– Да.
Най-накрая разговорът спря и аз си дадох няколко минути, преди да отворя очи отново. Този път бавно и седнах. Устата ми беше като шкурка. Колко ли шибано уиски бях изпил? И какво, по дяволите… Ебаси.
– Райли. – Извиках името ѝ, въпреки че звучеше като хъркане.
– Да? – Отвърна тя и се върна в дневната.
– Тя беше ли тук? – Попитах я.
– О, да, и ти беше в рядка форма. Мога честно да кажа, че никога не съм те виждала толкова пиян.
– По дяволите – промълвих аз и отпуснах глава в ръцете си.
– Той е буден. – Гласът на Брейди влезе в стаята.
– За съжаление – измърморих аз.
Брейди изпусна тежка въздишка.
– Трябваше да те прекъснем по-рано. Не разбрах, че си изпил толкова много, докато не стана твърде късно.
– Колко е часът? – Попитах.
– След девет, но Аса отиде на тренировка рано сутринта – отвърна Брейди.
– Чудесно – промълвих аз.
Райли се върна в стаята с чаша кафе и хапче в ръка.
– Вземи това и изпий кафето. След това се прибери вкъщи и си вземи душ, защото миришеш. Щом се възстановиш, трябва да отидеш да намериш Талула. Престани с това нелепо противопоставяне, което вие двамата правите. Знам какво се е случило и то не е това, което си мислиш. Отиди там и поговори с нея заради всички нас.
Взех аспирина и го пъхнах в устата си, след което го залях с кафето. Погледнах към Райли и видях, че тя е сложила ръце на хълбоците си и ме гледа отвисоко.
– Тя няма да иска да ме види след снощи.
Райли извъртя очи.
– О, моля те. Ти беше пиян. Тя знае това. Тя ще иска да види трезвения Неш. А сега се събери.
Брейди седна на стола срещу мен, а Райли излезе от стаята. Допих кафето си в мълчание. Не бях сигурен какво всичко бях казал снощи, но си спомнях, че се изправих пред нея и я изплаших като проклет луд. Тя миришеше на Талула. Боже, тя ми липсваше.
– Колко лош бях? – Попитах Брейди.
Той сви рамене.
– Освен факта, че се опита да я изядеш, изобщо не беше зле. Тя те остави да се приближиш и не помръдна, така че това говори нещо. Не съм сигурен какво, по дяволите, си и шепнел в ухото, но тя не те отблъскваше.
– Тя избяга оттук – напомних му аз.
Той се засмя.
– Да, избяга. Ти крещеше на Уест като ревнив обезумял идиот и я изплаши до смърт.
– Майната му – промърморих отново, след което поставих чашата си и се изправих. – Трябва да тръгвам. Къде са ми ключовете?
Брейди кимна към вратата.
– На закачалката за ключове – каза той.
Сгънах покривалото, което беше хвърлено върху мен, и след това отидох да взема ключовете си.
– Благодаря, че не ми позволи да се прибера – казах му.
Брейди се усмихна.
– Не мисля, че имах друг избор. Ти загуби съзнание.
Поклатих глава и излязох от дома на Брейди. Трябваше да сложа нещо в стомаха си, а Райли беше права: смърдях.

* * *

Аса не беше вкъщи, когато спрях на шосето, и аз се зарадвах. От говоренето ме болеше главата. От слушане ме болеше главата. По дяволите, от дишането ме болеше главата. Горещият душ обаче ми донесе известно облекчение – или лекарството за болка, което Райли ми беше дал, беше започнало да действа.
След като вече не миришех на уиски и дим, си направих препечен хляб със сирене. Храната също помогна за подобряване на махмурлука. Райли беше прав, трябваше да отида да поговоря с Талула. Проблемът беше, че не знаех откъде, по дяволите, да започна. Бяха минали тринайсет месеца, двайсет и един дни и седем часа, откакто бях излязъл от офиса ѝ в Чикаго. Виждайки я снощи, не се брои, защото спомените ми бяха в най-добрия случай замъглени.
Ако след всичкото това време тя все още поглъщаше мислите ми, това не означаваше ли нещо? Трябваше да ѝ дам шанс да ми каже защо я бях хванал да се целува с онзи глупав шибаняк. Трябваше да знам дали е била с него тази година. Дали са се срещали? Дали се е виждала с някого? Щях ли да се справя, ако беше така?
– По дяволите – изръмжах аз, изправих се и ударих с длан по масата. Само мисълта за това ме свиваше отвътре толкова силно, че не можех да си поема дълбоко въздух.
Звънецът на вратата прекъсна срива ми и главата ми се вдигна, за да погледне към вратата, сякаш ме беше обидила. Не бях в настроение за поредната ободряваща реч на някой от приятелите ми. Не можеха ли да ме оставят за пет минути на мира, за да помисля? Имах твърде много неща, с които да се справям в момента, а те не ми помагаха.
Запътих се към вратата и я отворих с дръпване, готов да отпратя всеки, който беше решил да се отбие и да се намеси в живота ми, когато очите ми се спряха върху тези на Талула. Целият ми гняв изчезна и аз останах там, загледан в нея. Тя беше дошла при мен. Не бях сигурен, че това е нещо добро. Аз бях този, който трябваше да отиде да ѝ се извини. Ами ако тя беше дошла да ми каже довиждане?
– Чувстваш ли се добре? – Попита тя със съчувствена полуусмивка.
Повдигнах рамене и прокарах ръка през косата си, преди да се отдръпна.
– По-добре, отколкото заслужавам – признах. – Влез.
Отначало изглеждаше колеблива, но влезе вътре и ароматът на ванилия се разнесе покрай мен. Трябваше да стисна ръце, за да не посегна да я хвана.
– Имаш нов диван и нов пикап – каза тя, като погледна сивия кожен диван.
– И ново легло – отвърнах аз.
Тя се насили да се усмихне и ме погледна назад.
– Това не прилича на теб – каза тя. – Да си купуваш нови неща по този начин.
– Почти бях изтръгнал душа и го бях заменил с нов – признах аз.
Веждите ѝ се вдигнаха нагоре.
– Защо? Тази къща не е толкова стара.
С въздишка погледнах към сивия диван.
– Не беше заради нуждата от нов. Просто не можех да се справя с нищо, което имахме… което ми напомняше за… това, че бях с теб.
– О – прошепна тя.
– Спомените, те ме бяха съсипали. Всеки проклет ден. Мислех, че получаването на нови ще ми помогне.
– Помогна ли? – Попита тя тихо.
Погледнах я назад.
– Не.
Тя прибра един кичур коса зад ухото си и си пое дълбоко дъх.
– Виж, Неш, не се върнах в града, за да създавам проблеми. Дойдох, защото това беше твоят почерк върху онзи плик. Мислех, че може би си готов да говориш, но след снощи… – Тя направи пауза и стисна устни, сякаш не беше сигурна какво да каже по-нататък.
– Снощи бях пиян задник. Исках да дойдеш – казах и аз.
Устните ѝ се свиха, докато си поемаше дъх.
– Добре – каза тя. – Това означава ли, че искаш да чуеш какво се е случило?
Не знаех дали мога. Или дали изобщо има значение. Тя беше тук, в моята къща. Къщата, която бях купил за нас. Беше се върнала там, където и беше мястото, и осъзнах, че не ми пука за случилото се. Просто не исках тя да ме напуска.
– Зависи – отвърнах аз и направих крачка към нея. – Все още ли ме обичаш?
Тя се разсмя кратко и задъхано.
– Нямаш представа колко ми се иска да не го правя. Как толкова много се опитвах да не те обичам. Но се страхувам, че винаги ще… те обичам.
Затворих пространството между нас и прокарах ръка по ръката ѝ.
– Тогава това е всичко, което ме интересува. Ако мога да те имам, не ми пука за шибаното минало. Просто искам да си те върна. Не съм пълноценен без теб, Талула.
Очите ѝ се напълниха с неизплакани сълзи и тя изпусна лек плач.
– Наистина?
– Да, наистина. Ще продам тази къща. Ще я пусна на пазара утре и ще се преместя в Чикаго.
Очите ѝ се разшириха и една сълза се спусна по лицето ѝ.
– Ти обичаш работата си – каза тя.
Погалих лицето ѝ с две ръце.
– Не, аз обичам теб. Само теб. Нищо друго няма значение, ако теб те няма.
Изтрих с палци сълзите, които сега свободно се стичаха по лицето ѝ, след което притиснах устните си към нейните. Боже, как ми беше липсвало това. Гръдният ми кош сякаш щеше да се пръсне. Сладкият ѝ вкус ме опияни и аз я обгърнах с ръце, за да я притисна към себе си. Никога повече нямаше да я пусна. Тя беше моят живот.
Талула прекъсна целувката и аз погледнах в очите ѝ.
– Искам да се прибера у дома – каза тя. – Чикаго не е моят дом. Ти си.
Поклатих глава.
– Не, няма да ти позволя да се откажеш от тази работа заради мен.
Тя се засмя.
– Още преди днешния ден планирах да напусна работата и да се върна. Липсва ми Лоутън. Липсва ми животът ни тук.
– Сигурна ли си, че искаш точно това? Защото, кълна се в Бога, с удоволствие ще те последвам до шибаната Антарктида, ако искаш да отидеш там.
Смехът ѝ ме изпълни и тъмнината, която се беше превърнала в част от мен, изчезна.
– Това няма да е необходимо – каза тя, след което притисна още една целувка към устните ми. – Тази къща, нашата къща, точно тук, в Лоутън, е точно мястото, където искам да бъда.
Оставих следа от целувки от устата ѝ до ухото, след което прошепнах:
– Ако това е така, тогава имам ново легло, което искам да ти покажа.
Смехът на Талула беше най-сладкото нещо на света.

Назад към част 17                                                       Напред към част 19

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 17

ГЛАВА 4

ТАЛУЛА

Това беше по-трудно, отколкото очаквах. Когато Райли ми се обади тази вечер и ме помоли да дойда в дома ѝ за женска вечер, се съгласих, защото не се чувствах така, сякаш мога да ѝ откажа. Сега, когато бях тук, заобиколена от жените, които някога бяха голяма част от живота ми, не бях сигурна, че емоциите ми ще издържат. Не знаех какво им е казала Райли, но в момента, в който влязох през вратата, Уила се затича и ме прегърна. Аурора ми се усмихна и каза, че съм ѝ липсвала. След това Маги се приближи до мен и ми подаде чаша розово вино с мехурчета и усмивка на лицето.
– Талула, помниш ли Езмита – каза Райли, докато поднасяше поднос с бисквити, за да ги постави на масичката за кафе.
– Да, радвам се да те видя. Ти и Аса… – Направих пауза, не бях сигурна дали това е причината, поради която тя е тук. Последният път, когато беше около групата, беше през лятото след завършването.
Тя се изчерви, после кимна.
– Най-накрая – каза Маги и взе една бисквитка от подноса. – Аса призна чувствата си и направи нещо по въпроса.
– Като стана дума за връзки и всичко останало – каза Уила – просто ще хвана слона в стаята за хобота и ще приключа с това. Не се сърди на Райли, но тя ни каза какво се е случило. Аз не бях изненадана. Вече си бях помислила, че е нещо такова. Ти не си измамница. Така че всичко е ясно и ти си тук, както в старите времена.
Райли ме погледна нервно, а аз се усмихнах. Не бях разстроена, че им е казала. Това не беше тайна; просто беше трудно да се говори за това.
– Райкър се опитва да го накара да говори с теб – каза тихо Аурора.
Кимнах с глава, но не казах нищо.
– Добре, стига толкова – каза Райли. – Да пием и – тя погледна към чантата в дясната ми ръка – да ядем каквото майката на Талула е изпратила в тази чанта.
Смеейки се, аз се приближих и поставих голямата бяла торба на масата до бисквитите. Мама беше толкова развълнувана, че ще отида, че беше опаковала всички сладкиши, след което ги сложи заедно с лимоновите барчета, които беше направила този следобед, и всички сладкиши, които беше съхранила във фризера, в торбичка, за да ги донеса.
– Тя не може да се сдържа – казах аз. – Печенето и рисуването са двете и страсти в живота.
– О, Боже мой! – Изпищя Маги, когато извади пластмасовия контейнер с фъдж. – Тази вечер ще кача десет килограма.
Започнахме яденето, пиенето и разговорите и преди да се усетя, минаха два часа. Вече имаше малко неща, които не знаех за всички. Бях наваксала с всичко. Искаше ми се да знам какво ще правя по-нататък. Изглежда, че бях единствената изгубена. Което правеше света ми още по-самотен.
– О, не – измърмори Маги по средата на разказа на Райли за Брайъни. Всички погледнахме към нея, когато тя скочи и се втурна към прозореца. – Едно, две, три – прошепна тя, след което се обърна с лице към нас. Само че погледът ѝ не беше насочен към групата, а към мен. – Това са момчетата. Всички.
Сърцето ми започна да бие по-бързо, когато думите ѝ потънаха в съзнанието ми. Взирах се в нея, несигурна какво да правя и се надявах някой да ме инструктира. Дали да остана? Дали да изляза през задната врата? Прекалено ли реагирах?
– Брейди е по-умен от това – каза Райли, стана и отиде до вратата.
– За съжаление Гънър не е. Той обича да разбърква нещата – каза Уила и се намръщи.
– Аз ще изляза и ще ги спра – предложи Маги.
– Не – казах аз и вдигнах ръка. – Не. Всичко е наред. Наистина. Той трябва да знае, че съм тук. Наистина дойдох, защото той изпрати поканата. Така или иначе щяхме да се видим. – Гласът ми звучеше спокойно и с облекчение установих, че не издава моментното състояние на емоциите ми.
– Това може да е добре – каза Аурора и аз знаех, че се опитва да облекчи притесненията ми. Съмнявах се, че от това ще излезе нещо добро.
Вратата се отвори. Брейди влезе вътре пръв и погледът му се насочи директно към Райли.
– Това не е по моя вина. Аз съм трезвен. Но не всички са такива и…
– Скъпа, аз съм си вкъщи! – Обяви Гънър, докато се промъкваше покрай Брейди в къщата. Очите му се насочиха към храната на масичката за кафе. – Казах ти, че ще имат стока! Талула, обичам майка ти и е шибано хубаво да те видя.
Уила извъртя очи.
– Предполагам, че ще бъдеш един от пияните.
Той ѝ се усмихна и ѝ намигна.
– Здравей, бебе – каза той. – Липсваше ми повече.
След това влезе Уест, последван от Аса. И двамата изглеждаха трезви. Уест изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото каквото и да било друго. Той прошепна нещо на Брейди, след което се насочи към Маги.
– Можеш да заемеш моето място – казах на Аса, тъй като седях до Езмита.
Той погледна към Езмита и ѝ се усмихна извинително, след което се върна към мен.
– Може би няма да има нужда да сядам още.
Точно зад него чух как Райкър проклина, а после се разсмя. Смехът на Неш. Сърцето ми се блъсна в гърдите, а гърлото ми се почувства така, сякаш някой ме беше стиснал за гушата. Без да мога да откъсна поглед от вратата, гледах как Райкър влиза вътре с Неш, който беше напълно замаян и се опираше на Райкър за подкрепа. Очите ми не можеха да го възприемат достатъчно бързо. Вдишах рязко и се почувствах замаяна. Той се изправи и се отдръпна от Райкър, след което отново се засмя.
– Проклетите стъпала се движеха. Вече съм добре – промърмори леко, после, сякаш осъзнал къде се намира, погледът му се премести през стаята, докато не ме намери.
Не можех да помръдна, още по-малко да говоря. Просто седях там и се взирах в него. Исках да кажа толкова много неща. Стотици пъти бях прехвърлила в главата си всичко, което щях да кажа, когато го видя отново, но нямаше да го кажа тази вечер.
– Прав си – каза той. – Тя е тук.
Но не бях сигурна с кого говори. Той продължаваше да държи очите си вперени в мен. После се залюля, а Райкър протегна ръка и го хвана.
– Ти си пиян – каза му Райкър. – Видял си я, точно както ти обещах. Сега ще те заведа вкъщи, за да се наспиш от тази гадост.
Тогава той бутна Райкър.
– Добре съм. Тя може да си тръгне. Аз няма да отида никъде – измърмори той. – Това са моите приятели. Моите шибани приятели.
Изправих се. Въпреки че беше ясно, че е пиян, думите му все още бяха като шамар в лицето ми. Хората бяха честни, когато са пияни. Това винаги бях чувала. Маги се протегна и ме хвана за ръката.
– Не си тръгвай. Той просто е пил твърде много.
– Няма значение колко съм пил. Тя може да си тръгне – изкрещя Неш.
Райкър го бутна на един празен стол и го погледна.
– Замълчи, бе – нареди той.
Издърпах ръката си от хватката на Маги и заобиколих групата.
– Най-добре ще е да си тръгна. Благодаря ти, че ме покани, Райли. Беше страхотно да видя всички – казах с усмивка, за която знаех, че не заблуждава никого, но това беше най-доброто, което можех да направя.
– Съжалявам за това – каза Райли.
Кимнах. Знаех, че тя не е очаквала да се появят тук.
– Да отидем на обяд утре – извика ми Уила, когато стигнах до вратата.
– Добре – отвърнах, надявайки се, че ще успея да се измъкна оттук с усмивка на лицето си.
Няколко други извикаха колко е хубаво да ме видят, а аз успях да кимна и да отговоря. Когато отворих вратата, Райкър измърмори проклятие и чух шум зад мен. Обърнах се и видях стола, на който седеше Неш, паднал на пода, а Неш идваше директно към мен.
Райкър се хвана за него и Неш го отблъсна, докато погледът му оставаше прикован към мен. Не можех да помръдна. Той не спря, докато не се приближи толкова близо до мен, че гърдите му докосваха моите, и аз поех треперещ дъх. Той миришеше на уиски.
После сведе глава и устните му докоснаха ухото ми. Потръпнах. Тялото ми реагираше на него, сякаш му принадлежеше.
– Миришеш на ванилия. Толкова шибано сладко – прошепна той, докато ръката му стискаше кръста ми. – Точно както си спомням.
Не помръднах, но от мен се изтръгна хлипане.
Той прокара върха на носа си по бузата ми и обратно към ухото ми. – Искам да те взема със себе си в леглото.
– Добре, това е достатъчно. Ти я плашиш – каза Райкър и изведнъж Неш се отдръпна от мен. Очите му се насочиха към моите и за миг изглеждаше паникьосан. Не ме беше изплашил, но ме беше пречупил отново и отново.
– Добре ли си? – Попита ме Брейди и аз успях да кимна.
– Ще те придружа до колата ти – предложи Уест, заобикаляйки Райкър и Неш.
Тогава Неш се раздвижи и сграбчи Уест.
– Не се доближавай до нея!
Изненадана от гневния му изблик, аз се отдръпнах бързо и отново хванах дръжката на вратата.
– Всичко е наред – казах аз. – Аз… аз… трябва да тръгвам. Още веднъж благодаря. – Не изчаках никой да ми отговори, докато бързах да изляза през вратата и да отида до колата си. Благодарна съм, че бях паркирала отстрани на пътя, а не бях спряла на алеята, за да мога да си тръгна, без да се налага някой вътре да премества колата си. Тази нощ беше твърде тежка. Емоциите ми бяха сурови и разкрити. Болката в гърдите ми беше толкова силна, колкото и в деня, в който Неш си тръгна от мен.
Връщането беше грешка, но къде ми беше мястото?
– Талула! – Гласът на Неш извика името ми точно когато стигнах до колата си. Замръзнах, несигурна дали да скоча в колата и да избягам от това, или да изчакам. Да чуя още лоши неща от Неш щеше да ме сломи. Да бъда отново тук беше достатъчно трудно.
– Съжалявам. Пиян съм – гласът му вече беше по-близко. Твърде близо.
Обърнах се бавно и го погледнах. Бях го обичала през по-голямата част от живота си. Влюбена бях в него още от детството си. След това той ми беше станал пръв в толкова много неща. Нешънъл Лий беше моят свят до деня, в който вече не беше.
– Нека не го правим – помолих тихо. Сърцето ми не можеше да го понесе.
– Не мога да те оставя да си тръгнеш. Искам само да те погледна. Прекарвам дните си в желание да те гледам, да те чувам как говориш, да те виждам как се усмихваш. – Той въздъхна и прокара ръка през косата си. – Дори след като ме унищожи, единственото, което исках, беше ти. Защо не мога да те преодолея? Защо не мога да забравя? Защо, Талула? – Гласът му се пречупи и той се поколеба, докато се взираше в мен. Очите му бяха толкова пълни със съжаление и болка. Емоции, които разбирах твърде добре.
– Сега не е моментът да говорим за това – казах му нежно. На сутринта той нямаше да си спомня много. Въпреки че исках думите му да са истински. А не пиянски бълнувания.
– Когато си тръгнеш отново, това ще ме разкъса на шибани парчета. Защото, въпреки че те нямам, знам, че си наблизо. Само това, че си в същия град, ми помага да се събуждам всяка сутрин… Боже, липсваш ми.
– Неш! – Извика Уест от верандата, след което се спусна по стълбите и се насочи към нас. Той щеше да заведе Неш вътре, а аз щях да си тръгна. Сърцето ми не можеше да понесе повече от нещата, които казваше Неш, и знаех, че е за добро Уест да спре това, но голяма част от мен искаше да се хвърли в прегръдките на Неш и да заплаче.
– Стига толкова – каза Уест и се приближи зад него. – Искаш да говориш с нея, тогава го направи трезвен. Не по този начин. Това не е шибано честно и ще съжаляваш за това.
Поразеното изражение на Неш, докато ме гледаше, ме караше да дишам трудно, гърдите ме боляха толкова силно. Тогава той кимна с глава в знак на съгласие.
– Да, прекалих с пиенето – съгласи се той.
– Хайде да вървим – тогава Уест го хвана за ръка и Неш се обърна бавно, като ме погледна назад.
– Може и да съм пиян, но това, което казах, е вярно – каза той, преди да се запъти към къщата с Уест.
Той ме беше наранил повече, отколкото някога съм била наранявана. Неш твърдеше, че съм го унищожила, но той беше този, който нанесе щетите. И все пак, като го гледах тази вечер, когато не се държеше за стената, за да се предпази, нещо в мен се пропука. Започнах да го разбирам повече. Само ако можеше да каже тези неща трезвен.

Назад към част 16                                                    Напред към част 18

 

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 16

ГЛАВА 3

НЕШ

Приличаше на тренировъчна база. Две футболни игрища, четири къщички за игра, осветление на стадиона и оборудване, подредено в готовност за използване. И все пак все още можех да видя полето, което беше. Онова с огъня, пикапите, старите гуми и трупите, изнесени за сядане, и бурето, което седеше в средата на всичко това. Толкова много спомени имаше на тази земя, някои от най-хубавите и най-лошите. Всички бяхме израснали заедно там, а сега всичко свърши. Вече не бяхме деца, а възрастни с различен живот.
– Направихме го – каза Райкър и застана до мен. – Хънтър щеше да се гордее с това.
Хънтър. Единственият от нас, който завинаги щеше да остане тийнейджър в главите ни. Той нямаше да остарее и да се състари като останалите от нас. Престъплението от омраза, заради което го бяха застреляли, докато се беше изправил да защитава Райкър, го превърна в герой, който загина трагично. Погледът ми се премести върху каменния паметник с името му, който се намираше на мястото, където бе поел последния си дъх. Той беше там, за да напомня на всички нас за момчето, което беше част от нас, но не успя да остане.
– Радвам се, че Аурора ще говори. Хънтър би искал тя да е тази, която ще открие паметника и ще говори за него – казах аз.
– Тя е нервна, но иска да го направи. Все още се притеснява как ще звучи гласът ѝ, въпреки че всеки ден ѝ казвам колко шибано красив е той. – Въздъхна Райкър. Въпреки че имаше слухов имплант, тя все още чуваше нещата по различен начин. Включително собствения си глас. – Двамата ѝ родители ще бъдат тук и тя иска да го направи за майка си и баща си дотолкова, че да преодолее нервите си.
Кимнах, но не казах нищо. Постояхме така известно време, загледани в това, за което бяхме работили през последната година. Мислех, че това ще ми донесе някаква радост. Дори някакво щастие. Но дупката в гърдите ми правеше това невъзможно.
– Кога ще говориш с нея? Ти и изпрати поканата. Тя дойде. Сега действай – каза Райкър.
Цял ден се борих със себе си дали да отида в дома на майка ѝ. Просто не бях в състояние да го направя от страх, че да я видя ще е повече, отколкото мога да понеса. Чувствах се сякаш съм на ръба и се държах, както можех. Талула беше единственият човек, от когото се страхувах, че може да ме отблъсне от този проклет ръб. Тя беше причината, поради която се мъчех да се задържа на първото място.
– Говорих с Брейди. Райли отиде да я види – каза Райкър.
– Някога бяха близки – напомних му аз.
– Ето защо трябва да отидеш да видиш Талула. Тя е говорила с Райли, а Брейди каза, че и ти трябва да поговориш с нея.
Хванах парапета пред себе си и се загледах право напред. Те не разбираха. Нямаха шибаната представа колко трудно щеше да ми бъде това. Никой от тях не се беше сблъсквал с болката, през която бях преминал през последната година.
– Не мога – изтърсих през стиснатите си зъби.
– Тогава защо я покани? И не ми казвай тази глупост, че всички ние принадлежим тук. Не затова го направи.
– Твърде много шотове Patrón – отвърнах аз.
– Можеш да обвиняваш проклетата текила колкото си искаш, но и двамата знаем, че си я изпратил, защото си искал да я видиш. Тя ти липсва. Без нея не си същият човек. Ако има шанс да поправиш това, да си я върнеш, тогава не го пропилявай. Миналия път си тръгна и не ѝ даде възможност да обясни. Мина една година. Сега е време. Ебати време е.
Отдръпнах се от парапета и прокарах ръце през косата си, докато в гърдите ми се надигаше ръмжене на разочарование.
– ВСИЧКО, КОЕТО ВИЖДАМ, СА НЕЙНИТЕ ШИБАНИ УСТНИ ВЪРХУ НЕГОВИТЕ! – Изкрещях и ритнах стената, след което ударих и двете си длани в нея, докато образът се повтаряше в главата ми. Дразнеше ме, както винаги. – Не виждам нищо друго – въздъхнах и положих чело на хладните тухли. – Ежедневно ме разкъсва, но после толкова много ми липсва, че си мисля, че мога да го забравя. Ако тя просто се върне при мен – признах аз.
Райкър изпусна тежка въздишка.
– Не мога да те накарам да говориш с нея. Никой не може. Това трябва да си ти, братко. Тя дойде заради теб. Не за това поле или за някой друг. Тя дойде за теб. Сега топката е в твоето поле.
Не казах нищо. Останах там с чело, опряно в проклетата стена, и затворени очи. Райкър си тръгна, оставяйки ме на собствените ми демони. Той беше казал това, което беше дошъл да каже, и аз знаех, че е прав. Просто не знаех дали съм достатъчно силен, за да я погледна.
Нуждаех се от разсейване, отидох до пикапа си и се отправих към единствения бар в града – „Лъвове на тревата“. Той беше собственост на бивш бегач на „Лъвовете от Лоутън“, който беше играл с баща ми и чичо ми. Тази вечер щях да стоя настрана от текилата и да се придържам към уискито. Докато стоях на червено, изпратих съобщение на момчетата, дори на Райкър, който знаех, че ще се ядоса, че съм попаднал там, а не в Талула. Когато спрях на паркинга, Уест и Гънър вече слизаха от скъпата кола на Гънър.
– Предполагам, че си говорил с Брейди – обади се Гънър, когато излязох от пикапа си.
– Не съм тук, за да говорим за нея. Просто искам да пийна и да поиграя билярд – предупредих го аз. Гънър нямаше филтър, нито пък искаше да има такъв. Казваше каквото си мислеше.
Бяхме почти до вратата, когато Брейди спря на паркинга. Той все още беше на няколко метра от нас, когато Гънър изкрещя:
– Той не иска да говори за Талула, така че не повдигай тази тема.
Обърнах се и бутнах вратата, като ми се искаше просто да бях дошъл тук сам.
– Господи, Гънър – промълви Уест.
– Какво? – Отвърна Гънър – аз го пазя.
Насочих се към бара. Беше дошло време да пия нещо.
– Райкър идва ли? – Попита тогава Гънър.
Повдигнах рамене.
– Не съм сигурен.
– Ами Аса? – Попита Гънър.
Не отговорих.
– Той вероятно се чука с Езмита. Чакал е пет години за нея. Може би няма да го видим известно време – отвърна Уест.
Не бях в настроение да обсъждам нечий сексуален живот и се надявах тези двамата да замълчат или поне да ме оставят първо да налея достатъчно питиета в себе си.
– Поправям се! – Обяви Уест.
Погледнах назад през рамо и видях Аса и Райкър да влизат зад Брейди. Всички дойдоха. Всички до един.

Назад към част 15                                                        Напред към част 17

 

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 15

ГЛАВА 2

ТАЛУЛА

– Направих брауни – каза мама, когато влязох в къщата.
– Малко е рано за брауни, нали? – Попитах я.
Тя ме погледна с веселие.
– Никога не е лошо време за брауни. Особено когато момичето ми се върне у дома на гости. Кълна се, че вече не изглеждаш така, сякаш ядеш. Нима в Чикаго нямат най-добрата пица в света, или това са хот-договете?
Потънах на яркожълтия диван с горещо розови и сини хвърчащи възглавници. Радвах се, че новият съпруг на майка ми прегърна нейната креативна, свръхмодерна декорация. Някои мъже нямаше да могат да се справят с безумните цветове и артистичните рисувани стенописи по стените. Чувствах се добре, когато се връщах тук. Имах нужда да видя майка си и осъзнах, че имам нужда да съм си у дома.
– И двете – казах ѝ. – Те се гордеят и с пицата, и с хотдога, но аз не ям нито едното, нито другото.
Тя поклати глава настрани.
– Може би ако го правеше, нямаше да си толкова слаба. Разбирам, че искаш да се храниш здравословно, но има момент, в който ставаш прекалено слаба, а ти, миличка, си го открила. А сега ела да изядеш едно или пет браунита.
Потупах възглавницата до себе си.
– Ще го направя по-късно. В момента не съм много гладна. Ела да седнеш при мен – казах и.
Мама прекоси дневната и седна до мен. Веднага положих глава на рамото ѝ. Вкъщи. Душата ми се нуждаеше от дом. Или може би просто имаше нужда от майка ми.
– О, скъпа, видя ли го, когато беше навън? – Попита тя, като се премести така, че ръката ѝ да се увие около мен.
Поклатих глава. Не, ако бях видяла Неш, имаше голяма вероятност сега да съм в сълзи.
– Видях Маги – казах ѝ.
– Това е приятелката на Уест, нали?
Кимнах.
Тя ме притисна.
– Скоро ще ги видиш всичките. Знам, че е трудно.
Всички те щяха да бъдат заедно. Щеше да ми се наложи да видя Неш с някой друг. Някоя друга жена щеше да е там до него. Той щеше да е с ръка около нея. Усетих как болният възел в стомаха ми напомня за всичко, което бях загубила.
– Казах си, че е време да се върна и да се изправя срещу всичко това. Нешънъл изпрати поканата. Надписът върху плика беше негов. Той искаше да съм тук и дори след всичко, което се случи, не можех да не дойда. Но, мамо, не знам дали мога да го направя. Да го видя и да не се съкруша. Ами ако сега той е с друга? Как да стоя там и да гледам това?
Мама въздъхна дълбоко и ме погали.
– Няма да е лесно. Може да е най-трудното нещо, което някога си правила. Но какво ще стане, ако той не е с някоя друга? Ами ако и той иска да те види?
Затворих плътно очи и се борих със сълзите. Не видя лицето му, когато влезе в кабинета ми, за да ме изненада, и намери Чарлз там с мен. Беше изглеждал толкова съкрушен. Изразът на лицето му все още ме преследваше. Ако просто ми беше дал шанс да обясня… но той не ми се беше доверил достатъчно. Ревността му се беше задълбочила и накрая ни унищожи.
– Продължавам да си мисля, че един ден ще стане по-лесно. Един ден ще се събудя и няма да ми липсва. Някой ден ще мога да преживея деня, без да мисля за него. Вече мина повече от година, а този ден все още не е дошъл.
Мама ме целуна по главата.
– Съжалявам, бебе. Боли ме сърцето, когато знам, че страдаш. Иска ми се да имам думите, с които да оправя всичко, но дори мама не може да излекува сърцето ти. Просто трябва време. Колкото по-силно си обичала, толкова повече време ще отнеме.
Това не беше онова, което исках да чуя, защото имаше голяма вероятност да отнеме цяла вечност.
Седяхме там в мълчание, докато мама нежно прокарваше пръсти през косата ми. Когато бях дете, нямаше нещо, което мама да не може да направи по-добро с брауни и прегръдка. С напредването на възрастта животът става по-голям от това. Иска ми се да мога да се върна във времето, когато тя имаше силата да поправи всичко за мен.
– Мислех да превърна банята за гости в обща стая на Грифиндор – каза ми мама. Което означаваше, че ще боядиса стените и тавана, за да приличат на общата стая на Грифиндор. На няколко места в къщата имаше картини на Хари Потър.
– Омръзна ли ти Алиса в страната на чудесата? – Попитах. – Харесвам Чеширския котарак и Лудия шапкар. Точно с това беше изрисувана тази баня в момента.
– Мисля, че е време за промяна – отвърна тя. – Искаш ли да ми помогнеш?
Вдигнах глава, за да я погледна.
– Искаш да го направим сега ли? Днес?
Тя сви рамене.
– Защо не? Рисуването винаги ме кара да се чувствам по-добре.
– Мислех, че печенето те кара да се чувстваш по-добре.
– Така е, но ти не ядеш достатъчно, за да мога да пека. Нека вместо това да рисуваме – отвърна тя с усмивка.
– Звучи като добър план – отвърнах аз. Нямаше какво друго да правя. Приятелите ми в този град бяха първо приятели на Неш, което означаваше, че съм загубила и тях. Защо толкова силно исках да се върна тук? Защо идеята да се върна в Чикаго ме караше да плача? Всичко, което имах тук, беше мама. Нищо друго нямах. Но сега, когато бях тук, не исках да мисля за връщане към живота си в Чикаго.
– Първо трябва да изядеш едно брауни – каза мама и се изправи. – После ще рисуваме.
Поддадох се, за да престане да се тревожи за теглото ми, и станах, за да я последвам в кухнята, когато почукване на входната врата ме спря. Мама спря и се обърна.
– Чудя се кой е това – каза тя и се намръщи. Не помръднах, докато тя минаваше покрай мен и отиваше да отвори вратата. Въпреки че бях по-близо до вратата, не направих крачка, за да я отворя. Никой в този град нямаше да дойде да ме види.
– Райли. – Майка ми звучеше също толкова изненадана, колкото се чувствах и аз.
Защо Райли Йънг беше тук? Не си бяхме говорили от раздялата. Мама се размърда и ѝ махна да влезе вътре.
– Влизай. Току-що приготвих брауни и щяхме да хапнем по едно. Моля те, ела при нас.
Очите на Райли срещнаха моите и малка усмивка докосна устните ѝ.
– Здравей – каза тя почти предпазливо.
– Здравей – отвърнах аз, без да знам какво друго да кажа и защо е тук. Последния път, когато бяхме разговаряли, Брейди беше завършил университета в Алабама със специалност архитектура. Вече беше имал интервюта в Нешвил. Не знаех дали си е намерил работа там или сега е тук. Бяха се справили успешно с връзката от разстояние в продължение на четири години. Райли беше завършила колеж онлайн и беше останала в Лоутън, за да отглежда дъщеря си. Радвах се, че са успели.
– Маги ми каза, че те е видяла тази сутрин. Не знаех, че си в града – обясни тя. – Исках да се отбия и да наваксаме, ако… ако няма проблем.
Кимнах, като си пожелах да не плача.
– Да, бих искала.
– И аз ще ви оставя да направите точно това – каза мама, излъчвайки ярка светлина, след което излезе от стаята, без да спомене браунито отново.
Направих движение към столовете срещу дивана.
– Седни – казах ѝ, чувствайки се неловко. Някога бяхме близки. Райли беше най-близката приятелка, която някога съм имала. Тя ми липсваше, а и Брайъни ми липсваше.
Докато сядаше, тя посегна да прибере малко коса зад ухото си и тогава я видях. Диамантът на ръката ѝ. Слънчевите лъчи през прозорците го отразяваха точно както трябва и той блестеше красиво.
– Ти си сгодена – казах аз.
Райли кимна с глава.
– Да – каза тя.
– Кога? – Попитах, осъзнавайки колко много съм пропуснала.
– Седмият рожден ден на Брайъни – отвърна тя с мека усмивка на лицето си.
– Поздравления. Искам да кажа, че всички знаехме, че този ден ще настъпи, но все пак се радвам и за трима ви – казах ѝ честно. – Брейди получи ли работа в Нешвил? – Попитах я.
– Да, компанията е в Нашвил, но той работи в Калман. Тя е за нов търговски обект. Купихме си къща в Лоутън. – Тогава тя се засмя. – Кой би си помислил преди шест години, че ще искам да си купя къща и да отгледам Брайъни тук? Но сега това е дом. Тук е нашето място.
– Щастлива съм за теб, наистина съм – казах и.
Тогава устните ѝ леко се намръщиха.
– А ти? Как е в Чикаго? Все още ли ти харесва там?
Не бях сигурна, че някога ми е харесвало там. Повдигнах рамене.
– Не знам какво правя, честно казано. Обичам ли Чикаго? Не. Но това ли е моят дом все още? Не знам. Не мога да разбера къде се вписвам и какво трябва да правя.
Казах повече, отколкото исках. Райли не беше спряла при мен, за да се разтоварвам върху нея.
– Той също се е загубил. Има си работа и това е всичко, което прави.
„Той“ беше Неш. Не беше нужно да питам.
– Но той е доволен от работата си?
Тя кимна.
– Да.
– И има младежки футболен лагер, който започва – добавих аз.
Тя отново кимна.
– Да, така е, но това не го прави по-малко изгубен. Просто е зает.
Прокарах ръка през косата си и обърнах поглед към прозореца.
– Той ми изпрати поканата. Не я е подписал или нещо подобно, но разпознах почерка му върху плика. Искаше да дойда. Но сега, когато съм тук, се страхувам, че това е било погрешно.
– Защо? – Попита тя, а гласът ѝ беше тих, почти шепот.
Обръщайки се обратно към нея, усетих как в гърлото ми се образува буца.
– Защото да го видя отново може да ме съкруши.
Райли се наведе към мен със сериозно изражение.
– Не знам какво точно се е случило. Никой не знае, освен вероятно Райдър. Но Брейди казва, че Неш не говори. Малкото, което всички знаем, е това, което ни е казал Райдър, а то не е много. Няма да лъжа: в началото ти бях толкова ядосана. Бях сигурна, че те мразя за това, че си наранил Неш по този начин. – Тя направи пауза. – За това, че нарани всички нас. Но с течение на времето, колкото повече мислех за това, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че си изневерила на Неш. Това просто не ти приличаше. Исках да ти се обадя и да поговоря с теб и кълна се, че милион пъти вдигах телефона, за да ти пиша, и се спирах, защото не знаех какво да кажа. Но когато Маги каза, че си в града, знаех, че трябва да дойда да поговоря с теб. Трябваше да те видя. Не заради Неш, а защото ми беше приятелка. Която ужасно ми липсва.
Протегнах ръка и избърсах сълзата, която се беше отронила и се търкулна по лицето ми. Вече знаех какво мислят всички тук за мен. Тя може и да не ми беше писала, но бях получила гневен текст от Райдър. Така и не му отговорих, но го бях запазила.
– Не съм изневерявала – казах аз. – Никога не бих изневерила на Неш. Обичам го. – Спрях, преди да избухна и да започна наистина да плача.
– Можеш ли да ми кажеш какво се случи? – Попита ме тя. Знаех, че не е защото е любопитна. Тя също беше наранена от всичко това. Искаше да разбере.
– Чарлз беше моят ръководител, когато започнах работа. Беше услужлив и мил. Оценявах колко лесни направи нещата за мен в самото начало. Моделите, които фирмата наемаше за маркетинга, като че ли винаги се озоваваха в леглото му. Това беше шега в офиса. Той беше приятел и това беше всичко. Сега осъзнавам, че съм била наивна. Не забелязвах, че нещата се променят за него. Не го възприемах като нещо повече от приятел и колега. Първата подсказка беше, когато ми донесе цветя, които беше взел на път за работа. Тогава най-накрая забелязах, че е минало известно време, откакто идваше на работа и се хвалеше с последното си моделско завоевание. Дори беше спрял да ходи на фотосесиите. Започнах да се притеснявам от вниманието, което получавах от него. Той ми възлагаше все по-големи и по-важни задачи. Такива, които не заслужавах. Имаше други хора, които трябваше да получават тези задачи. Те бяха там от години и чакаха такива шансове, каквито се даваха на мен. – Спрях и си поех дълбоко дъх. Да си спомням това беше трудно. Моите грешки ми бяха коствали Нешънъл.
– След като чух две от жените в офиса да си шепнат за мен и да казват, че трябва да спя с Чарлз, знаех, че трябва да поговоря с него за това. Спрях го. Попитах го дали може да дойде в офиса ми, преди да си тръгне този следобед, и той го направи. Разказах му какво съм чула и как смятам, че са имали право да бъдат разстроени и ядосани. Не исках той да ми дава повече работа, за която други трябва да получат шанс. Тогава… тогава той ми каза, че се е влюбил в мен. Продължи да ми разказва как аз съм всичко, за което може да мисли. Мислел, че сме идеални един за друг. Веднага му казах, че съм влюбена в Неш и че това няма да се случи. Тогава той ме сграбчи и ме целуна. Бях шокирана. Не очаквах това. Но повече от това не очаквах Неш да влезе при мен. Когато отблъснах Чарлз от себе си, тогава видях Неш да стои на вратата. Той носеше цветя. – Гласът ми се пречупи и аз отпуснах глава в ръцете си. – Той носеше цветя – повторих с ридание. – И тогава той си тръгна. Той просто се обърна и си тръгна. Тръгнах след него и… и когато той най-накрая спря и ме погледна, ми каза да млъкна. Не искаше да чува лъжите ми. Не искаше да вижда лицето ми отново. После хвърли цветята на пода в краката ми и ме нарече кучка. Аз… не можех да говоря. Думите не идваха. Чувствах се така, сякаш душата ми беше изтръгната от тялото. Просто стоях там.
Райли си пое дъх.
– Уау – каза тя.
Аз само кимнах и избърсах сълзите, които обагриха лицето ми.
– А Чарлз? – Попита тя колебливо.
– Той беше уволнен. Отидох да си подам оставката и когато шефката ми ме попита защо, и казах. Тя не ми позволи да подам оставка и на следващия ден Чарлз вече го нямаше.
Поклатих глава.
– Не. Той вече се държеше странно. Знаех, че ревнува от Чарлз. Бях му казала за Чарлз. Не съм пазила тайни. Всеки път, когато Неш идваше в Чикаго, Чарлз се стараеше да се отбие в офиса ми и да ме поздрави. Мисля, че знаеше, че Неш ревнува от това, че е около мен. Той се подиграваше с това. Бях толкова сляпа.
Райли се изправи и се премести да седне до мен на дивана. Тя посегна към ръката ми и я задържа здраво в двете си ръце.
– Ти си мила и имаш голямо сърце. От това се е възползвал един кретен.
Подсмръкнах. Това не правеше нещата по-добри. Все още бях загубила Неш. Сърцето ми все още беше повредено непоправимо.

Назад към част 14                                                          Напред към част 16

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 14

НЕШ И ТАЛУЛА

„Дори след като ме унищожи, единственото, което исках, беше ти. Защо не мога да те преодолея?“

 

ГЛАВА 1

НЕШ

През по-голямата част от времето се занимавах със себе си. Това ми помагаше да се разсейвам. Проблемът беше, че имах нужда от разсейване всеки ден. Това трябваше да стане по-лесно. Няма ли момент, в който някой се излекува от разбито сърце? Кога щях да спра да обичам Талула? Беше време. Бях страдал достатъчно дълго.
Знаех, че щом всички се върнат в града, ще се наложи да се адаптирам. Отново животът след Талула ме изнервяше. Тя се беше превърнала в част от нас. Всичко в живота ми се вписваше така перфектно. Предполагам, че една година не беше достатъчна, за да преодолея това. Поне не и за мен.
Вчера Аса се премести в най-голямата ми спалня за гости. Гънър и Уила бяха заели другата спалня за гости, докато бяха в града. Не беше лесно да ги видя заедно, но да видиш всяка щастлива двойка беше трудно. Това ми напомняше за всичко, което бях загубил.
Задната врата се отвори и Аса излезе с чаша кафе в ръка.
– Спал си до късно – казах аз и повдигнах вежди.
Той се усмихна, после сви рамене.
– Пет години, човече. Пет шибани дълги години. Имахме да наваксваме.
Не се нуждаех от подробности за това какво е включвало това наваксване. Сексуалният ми живот не съществуваше.
– Изненадан съм, че се върна снощи.
Той сви рамене.
– Щях да остана, но не искам да я притискам. Върнах се, взех решение за живота си въз основа на нея, а после отидох и направо и казах, че тя е всичко за мен. След това… – Той направи пауза и присви очи в моята посока. – Ами, нали знаеш.
Да, знаех. Кимнах.
Вратата на кола се хлопна и двамата обърнахме глави, за да видим Райкър, който се приближаваше зад ъгъла на къщата. Той изглеждаше като човек с мисия. Можех да видя напрежението в раменете му и се подготвих. Нещо се беше случило.
Райкър изкачи стъпалата към задната веранда две по две. Когато стигна до върха, той спря и ме погледна, пъхнал ръце в джобовете на дънките си, след което въздъхна тежко.
– Тя е тук, човече. Тя е в шибания Лоутън.
Не беше нужно да го питам кой. Имаше само едно „тя“, което щеше да ме засегне. Опитах се да се държа така, сякаш не ми пука, когато гърдите ми сякаш се изкривиха отвътре. С вдигане на рамене вдигнах бутилката с вода и отпих.
– Майка ѝ живее тук – отвърнах аз.
Не пропуснах загрижения поглед между Аса и Райкър. И двамата знаеха какво чувствам към Талула. Аса не знаеше подробности за раздялата, но Райкър знаеше. За известно време си бях загубил ума. Райкър беше единственият, който ме издърпа обратно, когато се опитвах по дяволите да се самоунищожа. Без него вероятно щях да загубя проклетата си работа или да се озова в затвора, или още по-лошо, щях да съм мъртъв.
– Кой ти каза? – Попитах го, като ми се искаше да не ми пука.
– Уест ми се обади. Маги се сблъскала с нея тази сутрин в „Дрип“ – каза той.
„Дрип“ беше ново кафене в града с модни неща. Предполагах, че тя ще отиде там. Обича луксозното си кафе. Някога кухненският плот беше покрит с всички нейни принадлежности за кафе. Отнемаше ѝ толкова много време да направи една чаша кафе с всички тези неща. Дразнех я, че не оставя място за нищо друго. Оплаквах се, че моят Keurig е забутан в ъгъла. А сега бих дал всичко на този шибан свят, за да може всичко това да се върне там, а тя да стои в торбестия си разкроен панталон и пухкави чорапи.
Отпих още една чаша вода. Гръдният ми кош беше толкова адски свит, че дишането беше трудно. Мразех да си спомням, но от друга страна, това беше всичко, което имах от нея. Спомените.
– Тя не получи покана за посвещението на терена – каза ми Райкър. – Кълна се.
Да, получи. Бях ѝ изпратил покана. Не мислех, че ще дойде, но онази изгубена част от мен, на която тя липсваше, се надяваше да дойде. Да повярвам, че вече не изпитва нищо към мен, изглеждаше толкова шибано невъзможно, когато тя все още ме притежаваше. Събуждах се с мисълта за нея, а вечер си лягах с желанието тя да е в ръцете ми.
– Знам, че тя и Аурора поддържат връзка, но повярвай ми, човече, тя не би я поканила. Тя знае през какво си минал – увери ме Райкър.
– Знам, че не го е направила – казах аз, после се изправих и го погледнах. – Аз го направих.
Райкър не каза нищо, докато стоеше там, но можех да видя болката в очите му. Беше притеснен за мен. Притесняваше се, че като я види, ще избухна отново. Имахме това ново начинание, а футболните лагери започваха след няколко седмици. Нямаше време да се разпадна отново.
– Полето беше и нейно. Точно както беше и наше. Всички имаме спомени от там. Всички трябва да сме там за посвещението. Дори и тя – казах му, после се обърнах и влязох в къщата. Нямах нужда да се навъртам около когото и да било в момента и със сигурност не исках да чувам как е било грешка да я поканя.
Това беше мое решение и ако беше грешка, то си беше моя. Вече бях допуснал достатъчно грешки. Какво беше още една? Вече я бях загубил. Не можеше да стане по-лошо от това. Нищо не можеше и знаех, че никога няма да стане.

Назад към част 13                                                Напред към част 15

Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 13

ГЛАВА 12

ЕЗМИТА

Дипломирането на сестра ми беше след два часа и тъй като бях прекарала поредния ден в работа в къщата, тъкмо излизах от душа, когато на вратата се позвъни. Бързо увих косата си в хавлиена кърпа и облякох дълга тениска, която покриваше достатъчно тялото ми, преди да се втурна към вратата. Електротехникът каза, че ще дойде утре между девет и дванайсет, за да поправи двата контакта, които не работеха. Освен ако не беше с ден по-рано, тогава не очаквах никого.
Не спрях да проверявам през прозореца и отворих вратата.
Отново там стоеше Аса и ме изненада с присъствието си. Спрях, като оставих вратата на паравана затворена между нас. Това, че идваше по този начин, щеше да ме затрудни, когато отново напуснеше града. Колкото и да ми беше приятно да го виждам да стои на верандата ми, не исках и този спомен да ме преследва, след като той си отиде. Вече бях скърбила за загубата на Аса в живота си. Не исках да преживея това още веднъж.
– Аса. – Изрекох името му, без да съм сигурна дали това е поздрав или въпрос.
– Изглежда, че се подготвяш за нещо – каза той, като се вгледа във външния ми вид.
– Дипломирането на Лоутън – казах му.
– А, да, забравих за това. Не съм се дипломирал в Лоутън. Ковида спря това – отвърна той. – Аз… – Раменете му се повдигнаха и паднаха с въздишка. – Виж, знам, че си заета и трябва да те оставя сама да се приготвиш, но не мисля, че мога. Имам нужда да поговоря с теб.
Протегнах ръка и му отворих вратата на паравана. Когато той я пое от мен, аз се отдръпнах и го оставих да влезе вътре. Той беше прав, че трябва да се приготвя, но това беше Аса, който ми казваше, че трябва да говори с мен. Имах слабост към Аса, която не беше изчезнала с течение на времето. Сега приемах това, точно както трябваше да приема, че това е мимолетно. Той си тръгваше.
Аса не се отдалечи много в къщата ми. Спря точно отвътре, а миризмата на одеколона му беше толкова секси, че ми се искаше да беше останал отвън. Сега къщата ми щеше да мирише на него.
– Днес приех длъжността учител по испански език и треньор на нападението в Лоутън – каза той, като се обърна към мен.
От всички неща, които очаквах да каже, това не беше едно от тях.
– О – беше това, което излезе от устата ми като отговор.
Тогава той се усмихна.
– Да, „о“ – повтори той.
Поклатих глава и се усмихнах.
– Съжалявам. Просто ме изненада. Не знаех, че си се явявал на интервю за работа в Лоутън. Мислех, че това е последното място, на което искаш да бъдеш.
Той се засмя за кратко и прокара ръка през косата си. Начинът, по който бицепсът му се огъна, докато правеше малкото движение, привлече вниманието ми. Той не си тръгваше. Щях да го виждам всеки ден на работа. Това бавно потъваше в съзнанието ми, както и паниката ми.
– Не възнамерявах да приема работата в Лоутън, докато… ами докато ти не реши да останеш в града. Мислех, че искам да работя в по-голямата гимназия, която ми предложи позиция в Джорджия. Бих могъл да кажа, че съм изненадан от решението си, но истината е, че не съм – каза той.
Стоях там и го гледах, изгубила ума и дума. Не бях сигурна какви да бъдат думите ми, защото истината не беше нещо, което можех да изрека точно сега или някога.
– По дяволите, минаха пет години. Човек би си помислил, че това, че те виждам отново, няма да ми повлияе. Че досега щях да съм те забравил. Мислех, че е така. После те видях и нищо не се беше променило. Начинът, по който ме караш да се чувствам. Неспособността ми да мисля за нещо друго освен за теб. Нуждата ми да бъда близо до теб. Всичко това все още е там, дяволски важно. Свързан съм с това футболно игрище и да тренирам децата на него ще означава нещо за мен. Но не това е причината, поради която приех тази работа. Искам да съм тук, защото искам този шанс сега. Този, който бяхме твърде млади, за да използваме. Искам да ти докажа, че вече не съм онова дете, на което не можеше да се довериш. Онзи, когото животът го е прецакал. – Той направи крачка към мен, а ръката му се протегна и докосна моята.
– Последните ми думи към теб преди пет години бяха: „Ти винаги ще бъдеш единствената“. Тогава не знаех колко са верни. Но са. Не исках да ти казвам довиждане, защото звучеше толкова шибано окончателно. Не можех да го направя. Дълбоко в себе си знаех, че един ден ще имам този шанс. Трябваше да избягам от това място и от болката тук. Трябваше да преследваш мечтите си и да вървиш по своя път. Но и двамата се върнахме. Направихме тези неща и се върнахме там, където всичко започна. Не е нужно да казваш нищо днес. Просто имах нужда да ти кажа. – Той се отдръпна отново, а след това гледах как се обръща, за да си тръгне.
Той си тръгваше? След всичко това? Дори не бях имала възможност да кажа нищо. Макар че имах нужда от миг, за да събера мислите си и да приема, че това е реалност. Това се случваше. Не бях сънувала.
– Да – изричам. – Искам това. – Изрекох думите, докато той беше обърнат с гръб, защото се страхувах, че ще изгубя нервите си, когато той отново ме погледне.
Той се обърна обратно и усмивката на лицето му накара очите му да заблестят. Очаквах да ми отговори, но той направи три дълги крачки към мен, а след това масивните му ръце обхванаха лицето ми точно в момента, в който наведе глава.
– Може би малко закъсняваш за дипломирането – прошепна той, после устните му докоснаха моите и светът изчезна.
Момчето, което години наред бях обичала отдалеч, а след това станах свидетел на най-мрачния му момент и се влюбих в него, никога не беше напускало сърцето ми. Знаех, че да обичам мъжа, в който се беше превърнал, щеше да е твърде лесно. Животът има забавен начин да се завърти в кръг, дори когато си решила да тръгнеш по друг път. Бях благодарна на съдбата. Защото съдбата ме беше довела у дома. При Лоутън, при семейството ми и при мъжа, когото трябваше да обичам.

Назад към част 12                                                        Напред към част 14

 

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!