Категория: Анет Мари

Глава 29

Върколаци и вампири. Демони и демонична магия. Митове, борещи се за живота си – някои познати, други не бях виждала никога преди. Всички те преминаваха покрай мен, докато Зилас тичаше с пъргави крака, провирайки се между бойците, преследвайки неуловимото място, където бе изчезнало сигналното сияние на Називер.
Огън и дим. Викове и писъци. Пълен хаос, когато се втурнахме през гъстотата на събитията, и в главата ми се завъртяха мисли – кои бяха всички тези хора? Кохортите и култистите на Ксевер? Или, ако Ксевер по някакъв начин беше измамил или принудил полицията, друга гилдия?
Нямах представа и нямаше как да разбера.
Последната стена от бойци препречи пътя ни, заплетени в ожесточена битка, и аз разпознах лица от „Врана и чук“. Разпознах и демона от далечната страна на схватката, който стоеше сам, изправен срещу няколко противника.
Зад извитите криле на Називер стоеше Ксевер в дълъг черен плащ, а белязаната му уста се кикотеше.
Зилас ускори ход. Затегнах хватката си върху него, докато той свиваше крака и скачаше, прескачайки с такава сила сражаващите се митици пред нас, че вятърът отвя качулката ми. Забихме се в пролуката пред Називер. Зилас се изправи, дишайки тежко от спринта си през градското бойно поле.
Погледът на Ксевер ни обходи нагоре-надолу, толкова спокоен, сякаш стоеше в собствения си дом, а не в жестока битка, изпълнена с бушуваща магия.
– Робин и Зилас – изрече той, като примеси имената ни с подигравателно презрение. – Колко мило от ваша страна да се присъедините към нас.
Усмивката му се изостри и той запретна ръкавите на сакото си. От китките до лактите му се простираха сребърни ленти, също като антидемонските артефакти на Сол, всяка от които беше гравирана с миниатюрни масиви за отричане.
Челюстта ми се сви. Да убиеш Ксевер нямаше да е толкова просто, колкото да минеш първо през Називер.
Ксевер погледна настрани и аз със закъснение забелязах, че една висока, въоръжена жена с тъмна коса стои до него и държи ръката му.
– Ксанте? – Каза той.
Тя се усмихна, с изражение, също толкова смразяващо като неговото.
– Тогава иди да си играеш с играчките, Ксевер, а аз ще се заема с важните въпроси, както винаги.
Ксевер се усмихна. Със снизходително навеждане на главата той се оттегли. Називер се задържа на мястото си пред своя господар, а опашката му се размахваше от страна на страна. Кръвта бе изцапала крайниците му, а краищата на разкъсаното му крило потрепваха при всяко движение на демона.
Називер все още не беше победен, но вече не беше във върхова форма.
Мислите на Зилас се стрелнаха по моите и когато мълчаливо се съгласих, в гърдите му избухна тих смях. Ръцете му се стегнаха, хващайки краката ми, след което скочи с едно мощно движение.
Докато се приземяваше в клек пред Називер, аз изкрещях:
– „Ori eruptum impello!“
Сребристият купол на оригиналния ми артефакт изблъска демона назад, а Зилас се хвърли към излезлия от равновесие Дх’ират. Називер избегна, ноктите на Зилас едва го улучиха, после грабна Ксевер и се стрелна надолу по улицата – далеч от битката зад нас.
Враговете ни отново бяха в бягство.
Зилас ги последва, като им позволи да се движат напред, докато се отдалечаваха от кръстовището. Когато виковете и експлозиите на магията от битката заглъхнаха, Називер спря и освободи Ксевер.
Разхлабвайки хватката си за краката ми, Зилас ме остави да се спусна от гърба му. Преместих се да застана до него, а очите ми бяха вперени в Ксевер, докато изтласквах всичко останало от съзнанието си. Този момент.
Моментът, в който щях да победя Ксевер и да отмъстя за родителите си.
– Такъв свиреп поглед на решителност, Робин – отбеляза Ксевер и се усмихна. – Но си забравила нещо. Зилас ми принадлежи, помниш ли? Daimon hesychaze.
Червена светлина пламна над Зилас.
Daimon hesychaze!
Тялото му се разтопи в пурпурна светлина и проблесна в моя инфернус, скрит под якето ми. Сиянието отскочи отново и той се преформира до мен, бронята му беше на показ, а човешките му дрехи – на купчина на земята.
Устата на Ксевер изтъня гневно.
Зилас вдигна ръка, разпери пръсти и насочи длан към Називер. Като притисна другата си ръка около китката му, той призова заклинание, чиито дъгообразни кръгове и заплетени линии се простираха на четири стъпки.
Аз също вдигнах ръката си. От дълбочината на гърдите ми извънземна топлина се втурна навън, за да пробяга през крайниците ми. Червено сияние освети върховете на пръстите ми, след това премина по цялата ми ръка и нагоре по китката.
Очите на Ксевер се разшириха в невярващо изумление, когато алена светлина се разля по мокрия паваж.
Собственото ми недоверие ме прониза. Називер ме беше виждал да използвам демонична магия и преди, така че защо Ксевер беше толкова изненадан? Нима Називер не беше казал на господаря си на какво е станал свидетел? Нима не беше казал на Ксевер защо е унищожил моя инфернус?
Въпросите прехвърчаха през главата ми, но нямаше време да обмислям отговорите, тъй като заклинанието на Зилас пламна по-ярко. Визуализирах кантара – и на три крачки пред Ксевер се появи шестметров светещ сигил.
Очите му се разшириха още повече, когато разпозна руната и осъзна какво предстои.
С ослепителна светкавица и съкрушителен взрив заклинанието на Зилас експлодира към Називер – и в същия момент изкрещях:
– Импело!
– Ori unum! – Изръмжа Ксевер.
Пред него се появи бледосин щит от отричането – и той едва забави моето заклинание. Невидимата сила изхвърли Ксевер от краката му. Той полетя назад, размахвайки ръце, и се сгромоляса в жестоко преобръщане. Паднал на земята, той се просна на паважа.
Ксевер не беше демон. За разлика от Називер, не беше нужно да го удрям отново и отново, за да го поваля. Също като мен, плътта му можеше да се натърти, а костите му да се счупят.
Бързият проблясък на мислите на Зилас се стрелна през ума ми, но не погледнах натам, докато той се втурваше към Називер в следствие на собственото си заклинание.
Изстрелях се напред, тичайки към Ксевер, докато призовавах друга руна в демоничната магия. Ксевер се изправи на крака и вдигна ръка.
– „Ori ossa seco et ferrum!“ – изръмжа той.
Като разбрах веднага, че заклинанието не е заклинание за отричане, прекъснах атаката си и се хвърлих настрани. Покрай главата ми профуча тънък камшик от лилава светлина, който едва не ме улучи, и се удари в стълб за осветление. С метален писък стълбът се наклони настрани и се заби в най-близката сграда, като прозорците се счупиха, а стъклата се изсипаха на паважа.
Изправих се на крака, сърцето ми се разтуптя, а адреналинът се покачи. Изглежда, гривните на Ксевер не се ограничаваха само до заклинания за отричане.
По-нататък по улицата ярки изблици на пурпурна магия и разкъсващи ухото звуци рикошираха от сградите, докато Зилас и Називер се бореха за надмощие.
Изправих се, протегнах ръка и призовах още една руна.
Устните му се изкривиха, Ксевер ме „отрече“, а сребърните ленти около ръцете му отразяваха ярките багри от сражаващите се демони.
– „Игниарис!“
От моята руна изригна огнено кълбо, но заклинанието на Ксевер проблесна с бледожълта светлина и пламъците на моето заклинание се разбиха в светещата бариера. Призовах още една руна и Ксевер отново отвърна със заклинание. Докато умът ми се въртеше в търсене на кантрип, на който той не можеше да противодейства, той замахна с лявата си ръка, а изкрещяното му заклинание се изгуби в бумтящата експлозия на двата демона.
Аз се хвърлих на земята, а заклинанието му премина покрай мен. Претърколих се и отново се надигнах, но следващото му заклинание вече се носеше към мен. Отново се гмурнах, а дланите ми застъргаха по грубата настилка.
Ксевер отново се прицели в мен.
– „Ori incidere…“
Руната ми се появи под краката му.
– „Surrige!“
Левитационното заклинание го изхвърли във въздуха и той се свлече обратно, приземявайки се с хрущящ трясък.
Магията на Зилас ме прониза.
– Импело!
Руната изхвърли Ксевер назад.
– Вентос!
Вятърната кантрипа го блъсна, като запрати дъжд и мръсотия в лицето му.
– „Igniaris!“
Този път Ксевер нямаше възможност да противодейства на огнената ми руна и над него избухнаха пламъци. Той изчезна в пламъците.
Подпрях краката си, като едва се осмелявах да дишам.
Краткотрайният огън угасна и Ксевер се появи отново, дрехите му бяха обгорени, а кожата от едната страна на лицето му беше гневно червена. Дъждът го беше спасил.
Вдигнах ръка, за да извикам друга руна. С изкривена уста Ксевер посегна към гърдите си – към колекцията си от висулки „Инфернус“. Багрите пламнаха над гърдите му, после скочиха към земята.
Той призоваваше друг демон да се бие за него.
Когато светещата форма на демона се сгъсти, аз отчаяно привлякох още от магията на Зилас – и усетих от него остър, предпазлив удар на изненада.
Погледът ми се отклони от Ксевер и демона му и потърси Зилас.
Той се беше вкопчил в раменете на Називер, едната му ръка беше притисната около главата на крилатия демон, за да я дръпне назад, а светещите нокти на другата му ръка бяха притиснати към гърлото на Називер. Беше на миг от убийството – но не беше нанесъл последния удар.
За миг не разбрах защо Зилас се поколеба. После го видях: Устата на Називер се движеше. Той говореше на Зилас.
Движението премина през периферното ми зрение – и си спомних, че точно сега се намирам в битка. Че не мога да се разсейвам.
Само че го направих – точно в неподходящия момент.
Не видях какъв демон беше извикал Ксевер. Виждах само как ръката му замахва към мен.
Ударът попадна в гърдите ми, светът се завъртя и аз се блъснах в нещо. Тухла, камък, бетон. Не знаех. Каквото и да беше, то беше по-твърдо от костите ми – така че костите ми се счупиха.
Агонията избухна в цялото ми тяло. Загубих представа за заобикалящата ме среда, попаднала в адски кошмар от болка, толкова много болка, безкрайна, всепоглъщаща.
„Робин.“
Топлина и студ преминаха през крайниците ми, после изведнъж се превърнаха в изпепеляваща жега. Агонията се увеличи четирикратно и умът ми се отдръпна, мислите ми се завъртяха в спирала.
„Робин!“
Изтръгнах се обратно от безсъзнанието. Цялото ми тяло пулсираше, но това беше поносимо. С усилие отворих очи.
Чифт малинови очи, потъмнели от умора, се взираха в мен – и усещах Зилас в съзнанието си, присъствието му беше стабилно и свирепо. Той беше там през цялото време, но болката беше погълнала вниманието ми.
Примигнах – и забелязах още три лица зад демона, всичките бледи и издължени. Амалия и чичо Джак не бяха изненада, но …
– Зора? – Изхлипах.
– Това съм аз – каза тя, като не успя съвсем да се справи с лекомисления тон. – Добре дошла отново.
– Отново…?
Ръката на Зилас премина през бузата ми.
„Демонът Аш’амаде на Ксевер те счупи.“
Счупи ме? Повтарях безмълвно, без да мога да си спомня коя Къща се наричаше Аш’амаде.
„Ти беше много наранена.“ – Ехото на страха му ме прониза. – „Аз те поправих.“
Поех си дълбоко въздух, в дробовете ми се появи неприятна болка. Тъй като изглеждах напълно поправена, вкопчих лакти в земята, опитвайки се да седна.
– Уау! – Възкликна Амалия, коленичила от другата ми страна. – Просто остани на място за няколко минути, добре, Робин?
– Но какво да кажем за Ксевер и Називер? – Попитах, като погледнах покрай тях. Улицата, по-тъмна от преди с разрушен стълб за осветление, беше тиха и празна.
– Избягаха – каза Амалия. – Називер грабна Ксевер и излетя с него, а другият демон полетя след тях.
Къщата на Аш’амаде също имаше крила?
– Те отиват към портала? – Прошепнах, като ме обзе студен ужас.
– Вероятно. – Амалия се изправи в пълния си ръст и погледна баща си. – Татко, иди да вземеш колата. Нямаме време за губене.
Той се отдръпна, като посегна към висулката, окачена на гърдите му. Когато я хвана, проблесна червената светлина. Не бях забелязала неподвижния му демон, докато не се разтвори в ивица сила, която се втурна обратно в инфернуса. Той побърза да се отдалечи, изчезвайки в тъмнината.
Докато стъпките му се отдалечаваха, забелязах колко тихо е било. Дъждът беше спрял – както и далечният рев от битката на живот и смърт. Обхвана ме дълбок студ. Какво се беше случило с Врана и чук?
– Някой идва – прошепна Зилас.
Напрегнах се. Миг по-късно до нас достигна нов звук – две групи стъпки, които хрущяха по мократа настилка. Двойка фигури мина под уличната лампа и тръгна към нас.
Амалия се обърна рязко към тях, а Зора също се завъртя. Събрах се, но преди да успея да седна, Зилас плъзна ръцете си под мен. Той ме придърпа към гърдите си и се изправи.
Внезапното движение накара главата ми да се завърти и аз зарових лице в страничната част на качулката му, със стиснати очи, докато се борех с вълната от гадене. Едва след като притиснах лицето си към тъканта, разбрах, че той се е върнал в човешката си маскировка; сигурно се е преоблякъл, след като ме е излекувал.
Стъпките се приближиха.
– Живи сте – сухо отбеляза Амалия на новодошлите.
– В по-голямата си част – отвърна познат глас. – Тя добре ли е?
Внимателно вдигнах глава от рамото на Зилас и срещнах изтощените лешникови очи на Тори.
Пребити, натъртени, напръскани с кръв. Изтощена от умора, която витаеше около нея като миазъм, сякаш тази нощ – или може би изминалата седмица – беше изцедила твърде много от нея, помрачавайки жизнения ѝ дух.
Аарон стоеше до нея, а умората му беше също толкова силна. Откакто го видях за последен път, беше получил още кървящи рани, а мократа му кожа беше изцапана със сажди. Въпреки окаяното си състояние, погледът му ме обходи притеснено, търсейки наранявания.
– Добре съм – казах им аз. – Само… нестабилна.
По мълчаливата ми молба Зилас наклони краката ми към земята. Изправих се, но коленете ми се клатушкаха слабо и аз се облегнах на него, благодарна за ръката му около кръста ми.
Тори потърси лицето ми.
– Ксевер и Називер?
– Избягаха – признах, като махнах мократа си коса от очите си. – Називер отлетял с него.
Бягаха и ние знаехме точно накъде са се запътили.
– Те вече не са ловци – изръмжа Зилас, повтаряйки мислите ми. – Сега аз ще ги ловувам.
„Заедно“ – казах му безмълвно, като стиснах с пръсти рамото му. Все още не бяхме победили Ксевер и Називер, но някак си щяхме да го направим.
Независимо от цената.
– Ще ги преследваме – казах на глас, а Зилас ми отговори с остра, нетърпелива усмивка. Решителността стабилизира краката ми и аз плъзнах ръката си надолу към неговата, свих пръстите си, след което се обърнах към Тори.
Имах стотици въпроси към нея – дали Езра е жив, какво се е случило с гилдията, дали имат нужда от помощ, но не можех да ги задам. Отговорите само щяха да ме разсеят.
Как можех да поставя „Врана и чук“ над живота на хиляди демони – и над цялата им цивилизация? Как можех да се тревожа за Езра? Независимо дали е жив, или не, дали все още е демоничен магьосник, или не, не можех да му помогна точно сега.
Зилас и аз имахме мисия, която имаше приоритет пред всичко останало.
– Оставете ни Ксевер.
Очите на Тори се разшириха при тези думи, но аз не казах нищо друго. Хванах ръката на Зилас и се обърнах. Амалия застана от другата ми страна, докато се отдалечавахме, и заедно със Зора, която вървеше след нас, оставихме Тори, Аарон и „Врана и чук“ зад себе си.

Назад към част 29

Глава 28

Почти точно преди четири месеца бях прокарала ръката си по сребърната линия на призователния кръг, пробивайки бариерата, която разделяше мен и Зилас от момента, в който се запознахме. В студения мрак в кръга той ме притисна до гърдите си, стисна разрязаната ми ръка, за да забави кръвотечението, и ме попита какво искам от него.
Защити ме – помолих го.
В този ден очите му бяха потъмнели от изтощение, животът му висеше на косъм.
Днес те сияеха от сила.
Пръстите му се стегнаха върху моите, притискайки инфернуса в дланта ми. Твърдите ръбове се впиха в кожата ми, но аз я стиснах още по-силно и се вгледах в него.
Той отвърна на погледа ми. Немигащ. Гледаше дълбоко в мен по начин, по който никой друг не можеше да го направи.
В онзи ден си бяхме дали отчаяни обещания един на друг, подтикнати да оцелеем, и започнахме партньорство, което беше изпитало и двама ни. Промени ни и двамата. Отдалечи ни и ни сближи. После изгубихме тази връзка… само за да открием още по-силна, която не изискваше магия.
– Зилас – прошепнах аз.
Погледът му се плъзна по лицето ми. Той чакаше мълчаливо.
– Последния път поиска душата ми.
Мислеше, че това е единственият му начин да избяга от човешкия свят, без да знае, че договорната магия, а следователно и клаузата за изгонване, не действа върху демоните от Дванайсети дом. Точно както смъртта на Мирин не беше освободила демона ѝ от Земята, така и моята смърт не можеше да спаси Зилас.
Обгърнах другата си ръка около неговата, докато той държеше инфернуса.
– Този път ти обещавам сърцето си. Няма да сме заедно, но винаги ще мисля за теб. Никога няма да те забравя. Ще бъдеш в сърцето ми завинаги.
Главата му бавно се наклони, а сенките затъмниха блясъка на очите му. Той вдигна ръката си и я сви върху моята, като и двете ни ръце се увиха около инфернуса.
– Ти си амаврах и ваянин. Ще мисля за теб всеки път, когато стъпя на слънце.
През мен премина трепет. Той се дръпна, придърпвайки ме по-близо, докато ръцете ни не се оказаха заключени между телата ни.
– „Enpedēra vīsh nā.“
Хрипливият му глас прошепна през мен и аз затворих очи.
– „Enpedēra vīsh nā“, издишах.
Червена светлина проблясна по амулета и в ръката ми избухна пареща болка. Агонизиращата топлина се издигна нагоре по ръката ми и опари гърдите ми, след което угасна.
На нейно място в съзнанието ми се появи тъмна, свирепа сянка с пурпурна сърцевина. Мислите на Зилас преминаха през мен, твърде бързо, за да ги проследя, но усещах толкова много.
Тъгата му. Съжалението му. Празната болка на опустошението в него.
Очите ми се отвориха и аз посегнах към лицето му. Ръката ми се притисна към бузата му, докато се изпъвах на пръсти – приближавах лицата ни, сякаш това щеше да накара съзнанието му да се фокусира по-ясно.
Той се отдръпна, а инфернусът все още беше хванат между ръцете ни.
– Вече готово ли е? – Обади се Амалия от стаята си. – Пак ли можеш да влезнеш в инфернуса?
– Да – казах слабо, борейки се за самообладание, докато пусках ръката си от лицето му.
Влезе в главната зала – и имаше пълното право да добави малко размах към походката си. Облечена в изцяло черния си костюм със смесица от кожа и спандекс, тя можеше да слезе от страниците на любимия ми спекулативен роман – опасен ловец на глави, който следи киберпрестъпници.
Зилас освободи инфернуса и аз отпуснах пръстите си около него. В центъра му блестеше емблемата на Vh’alyir. Спуснах веригата над главата си.
Няколко минути по-късно четиримата бяхме готови, включително и Зилас. Вместо да пътува в инфернуса, той отново беше маскиран – но нямаше да се слее с никоя тълпа.
Завършеното му облекло беше също толкова смътно футуристично като това на Амалия и дори още по-заплашително – яке с качулка, панталони, които прикриваха по-голямата част от шортите му, и чифт ръкавици с прорези във върховете на пръстите за ноктите му. Като прибавим и светлоотразителните слънчеви очила, той изглеждаше почти като злодей.
Слязохме от жилищната сграда и се натоварихме в черния седан на чичо Джак, докато лек, студен дъжд ни обливаше. Когато автомобилът потегли, а чичо Джак изглеждаше доста неудобно в семплото си, но добре прилепнало облекло, погледнах през задната седалка към Зилас.
Ние си тръгвахме. Бяхме прекарали последната си нощ заедно. Вероятно вече бяхме споделили последната си целувка. Това беше всичко.
И в най-смелите си мечти не можех да си представя това. Че ще бъда обвързана с демон и колко много ще ме промени това. Колко много ще го промени. Следите, които бяхме оставили в душите си, никога нямаше да избледнеят.
Превозното средство забави ход, а промяната в инерцията ме извади от мислите ми. Наведох се настрани, за да погледна през предното стъкло, чистачките се движеха, а дъждът изпъстряше стъклото.
Високите небостъргачи в центъра на града бяха заменени от по-стари четири- и пететажни сгради, чиито прозорци бяха тъмни. Уличните лампи осветяваха празните пътища – с изключение на един автомобил, който се намираше точно пред тях. Полицейска кола с мигащи светлини блокираше част от пътя до временна бариера.
Веднага разпознах гледката – бяхме видели същото, когато Тахеш беше избягал и полицията нареди да се затвори по-голямата част от Ийстсайд.
Ако отново бяха наредили евакуация на цивилни, това означаваше, че съм била права. Каквото и да се случваше с „Врана и чук“, независимо дали беше пазено от полицията или не, се случваше сега.
Едва забавил скоростта на автомобила, чичо Джак се качи на тротоара. Офицерът в патрулната кола отвори вратата си, но ние вече се движехме покрай барикадата. Автомобилът отскочи, когато чичо Джак се върна на асфалта, и ние се заизкачвахме по страховито пустата улица, приближавайки се към гилдията.
– Виж – прошепна Амалия.
Наведох се над централната конзола, а предпазният колан се заби в рамото ми. На около една пресечка напред, издигайки се над покривите, в небето се издигаше стълб от оранжев дим.
– Спри тук – нареди Зилас.
Чичо Джак спря колата и изключи двигателя. Излязохме от колата, с вдигнати срещу дъжда качулки, и се събрахме на тротоара, загледани в осветеното от огъня небе на една пресечка разстояние.
Извън колата се чуваше: слаби удари, взривове, катастрофи – и под другите шумове – хор от викове и писъци.
– Какво, по дяволите, се случва? – Прошепна Амалия.
Стиснах ръцете си в юмруци.
– Хайде да вървим.
Зилас вече се движеше с бърза, плавна походка, наполовина между ходене и бягане. Втурнах се след него, а Амалия и чичо Джак ме последваха. Тъмните, празни сгради се очертаваха, изоставеният въздух на пустия квартал се подчертаваше от звуците на отчаяна битка, които ставаха все по-силни с приближаването ни.
Прекосявайки една тясна уличка, Зилас ни поведе към друга улица. Той спря на ръба на тротоара и надникна зад ъгъла. Наведох се покрай него, за да го погледна.
На половин пресечка от нас, под невинния блясък на уличните лампи, митиците се бореха за живота си.
Огънят пламтеше и светкавиците на цветна магия примигваха и се разгаряха, докато магьосниците активираха своите артефакти в отчаяна защита срещу нападателите: чудовищни вълци. Със запенени усти и изпъкнали рамене те се втурнаха сред митовете, със щракащи челюсти и яростно ръмжене, което заглушаваше виковете на човешките бойци.
При вида на гигантските вълци ме обзе страх. Никое животно не би трябвало да може да се движи толкова бързо, особено пък такива, които са със стотина килограма по-тежки от обикновен вълк.
Те можеха да бъдат само върколаци – и щях да се обзаложа, че подобно на вампирите, с които се бяхме сражавали, Ксевер е увеличил силата и скоростта им, използвайки демонична кръв.
Зилас ги наблюдаваше, а умът му се въртеше. Ниски-бързи-четири крака-като кантав?-колко силни…
Вълкът хвана ръката на един човек в челюстите си и я изви, хвърляйки жертвата си на земята.
Много силен-само зъби за нападение-мека кожа-
Бързите му преценки се замъглиха, докато анализираше тежката битка за няколко секунди, после сви пръсти.
– Ще минем направо – каза той и мигащите му мисли се успокоиха, докато се съсредоточаваше. – И ще търсим Називер.
Едва бях започнала да кимам в знак на съгласие, преди той да се отправи към улицата. Аз се втурнах след него, Амалия по петите ми, и се втурнахме към битката. Стрелкащите се силуети на митиците ставаха все по-ясни.
Опашката на Зилас се разви около кръста му и се размаха зад него, след което се гмурна.
Той се плъзна в краката на най-близкия вълк и го преобърна. Докато се мяташе, ноктите му се забиха в корема му – нямаше нужда от светещи нокти. Върколакът все още падаше, когато той скочи в следващия и отново го вдигна от краката му, преди да го разкъса.
Забавих стремителното си движение, захласната от жестокото насилие. Четириногите вълци бяха издръжливи и подвижни – и като се държеше ниско над земята, Зилас отричаше това предимство. Те не можеха да го повалят, защото той атакуваше на тяхното ниво.
Той изрита челюстта на един вълк, преди да успее да го захапе, а след това заби пръстите си с нокти в ребрата на друг. Следвах на десетина крачки зад смъртоносния демон, докато той се промъкваше през вълците в покрайнините на битката.
Един глас се разнесе с дрезгав вик и аз откъснах очи от Зилас. На няколко метра от него един човек беше паднал и един вълк беше върху него, а предмишницата му беше в челюстите му.
– Дрю!
С яростен вик Зора се втурна отнякъде, размахвайки огромния си меч. Върколакът, който разкъсваше ръката на Дрю, се отдръпна с ръмжене, но към него се присъединиха още двама. Застанала над падналия си другар, Зора размахваше оръжието си, без да се поколебае, въпреки шестстотинте килограма върколаци, които се бяха изправили да я нападнат.
Завъртях се към тях, хващайки се за артефактите, които висяха на врата ми. Вълците напредваха в редица, а от челюстите им капеше слюнка.
– „Ori impello cylindrate!“
Новият ми артефакт проблесна и колона от пулсиращ въздух се изстреля навън. Тя удари най-близкия вълк, изстреля го в другите два и отхвърли и трите звяра на петнайсетина метра разстояние. Те се сгромолясаха на купчина с викове.
Главата на Зора се насочи към мен, а устата ѝ зейна.
– Робин? Ти си жива?
Колебаех се – трябваше да продължим да се движим, за да намерим Ксевер и Називер възможно най-бързо, но трите вълка вече се разплитаха и се катереха нагоре.
– Трябва да измъкнем Дрю – казах спешно, като го хванах за ръката.
Тя хвана с една ръка рамото на якето му, разкъсаната му ръка кървеше навсякъде, и заедно го повлякохме по паважа – но вълците се втурнаха напред, вперили в нас зловещо бледите си очи.
– Зора – изпъшка Дрю. – Пусни меча си.
Тя го пусна – и той се издигна във въздуха. Дългото острие, изцапано с кръв и дъжд, блестеше под уличните лампи, докато летеше към приближаващите се вълци, като сечеше бясно в лицата им.
Зора сграбчи Дрю с две ръце – и Амалия се появи между нас, грабвайки с двойна шепа гърба на сакото му. Трите го прехвърлихме през улицата и го вкарахме в сянката на един затворен магазин.
С ръмжене вълците се стрелнаха покрай свободно летящия меч и ни нападнаха.
Потърсих артефакта, но преди да успея да разбера кое е то, ревящ огнен взрив погълна вълците. Докато огънят се издигаше нагоре, а горящите вълци виеха от агония, от пламъците се появи меч. Той се спусна надолу и нажеженото му острие проряза един след друг вълците.
За миг си помислих, че Дрю отново контролира оръжието на Зора, но после забелязах ръката, която държеше дръжката на меча – ръка, покрита с трептящ оранжево-бял пламък.
И мозъкът ми със закъснение различи човека в ада.
Обвит в танцуващи пламъци, Аарон погуби третия вълк, после се обърна. По-голямата част от ризата му беше изгоряла, огънят се стичаше по голите му ръце и рамене, смесваше се с косата му и капеше от меча му.
Сините му очи се спряха върху мен – и се изцъклиха невярващо.
– Робин?
Зяпнах го, безкрайно благодарна, че пиромагът не е наш враг.
– Аарон…
Той е тук.
Острото предупреждение на Зилас проряза мислите ми и аз веднага разбрах кого има предвид.
– Трябва да тръгвам. Амалия, ела!
– Робин…
Пренебрегвайки едновременните викове на Аарон и Зора, аз тръгнах и Амалия ме настигна за няколко крачки.
– Какво има? – Изпъшка тя.
– Називер – отговорих кратко. – Къде е чичо Джак?
– Той обикаля, за да търси Ксевер.
Промъкнахме се покрай покрайнините на битката с върколаците. Кръстовището се очертаваше отпред и адреналинът насити вените ми, докато го сканирах.
Ако престрелката, която бяхме оставили зад гърба си, беше битка, то това – това беше война.
Митици навсякъде – много повече от членовете на „Врана и чук“. Пламъци от магия, писъци, кръв, тела, разбити стени, горящи сгради. Плитката пропаст разцепи кръстовището и спуканите водопроводи заляха улицата, а дъждът се изливаше, затъмнявайки всичко.
Когато погледът ми потърси триетажната сграда на гилдията, чиито прозорци бяха осветени с топла светлина, аз се заковах на място. Амалия ме блъсна и спря до мен.
Пред гилдията се бяха събрали тъмни фигури и нямаше нужда да виждам очите им, за да разбера кои са те. Разпознах начина, по който се движеха, отривистото люлеене на крайниците им, пъргавите стрели на краката им. Висцералните спомени за кътниците им, заровени в кожата на Зилас, ме удариха като удар в корема.
Багряната сила избухна, а сътресението от взрива запрати дъжд и песъчинки в лицето ми. Отдръпнах се, после откъснах поглед от ордата вампири и погледнах към кръстовището.
През мен премина лед.
На едно открито място от югозападната страна на кръстовището Називер стоеше с полуразтворени криле и една протегната ръка. В мощната си ръка демонът държеше Дариус за гърлото, а краката на майстора на гилдията висяха от земята.
„Зилас!“ – Извиках мислено.
Сякаш бях извикала на глас, главата на Називер се обърна, а светещите му очи търсеха.
И осъзнах, че не е нужно да викам за Зилас. Той вече беше там.
Стоеше на трийсетина метра от Називер в мълчаливо предизвикателство, анонимен в черното си облекло. Единственото, което издаваше истинската му самоличност, беше пърхането на опашката му зад него, почти невидима в дъждовната мъгла и сенките.
Називер пусна Дариус и се обърна към новия си противник. Устните на демона се изкривиха в доволна усмивка.
Зилас сви пръсти и по китките му проблеснаха багри. Появиха се светещите му нокти, а зловещата светлина се отрази от мократа настилка.
Задъхвах се при вида на магията му пред толкова много митици. Ако маскировката му проработеше, щяха да го вземат за човек, използващ демонична магия – с други думи, за демоничен маг. Но ако не успееше… щях да се справя с последствията, след като той се върнеше в собствения си свят.
Називер призова и призрачните си нокти. Крилете му се разпериха, благодарение на което той изглеждаше огромен.
Зилас потъна по-надолу в бойната си стойка, след което атакува. Називер се хвърли да го пресрещне, а Зилас се хвърли върху хлъзгавия асфалт и се плъзна покрай крилатия демон. Той скочи зад Називер – и заби двата си нокътя в гърба на Називер.
Крилатият демон изрева от ярост.
Когато Зилас се измъкна, Називер се завъртя върху него. Зилас скочи във въздуха, хвана един от роговете на Називер и отметна главата му настрани. Ноктите на Зилас се пресегнаха и едва улучиха гърлото на Називер, докато по-големият демон го отхвърляше. Замахнал с опашка, Зилас се приземи на крака. Двамата демони се изправиха един срещу друг.
Махнах на Амалия да ме последва и заедно се втурнахме към кръстовището. Трябваше да сме достатъчно близо, за да помогнем. Това не беше битка само за Зилас – вече не.
– Робин?
Главата ми се стрелна към шокирания вик.
С яркочервената си коса, която не можеше да се сбърка, Тори стоеше сред хаоса в коженото си бойно снаряжение, а бледото ѝ лице беше размазано от сажди. Широките ѝ очи се стрелнаха от мен към спътничката ми.
– Амалия? – Добави тя, а гласът ѝ се повиши още повече от шока.
Преди да успея да отвърна, червената светлина пламна – Називер беше създал извиващ се кръг от заклинания, насочен към Зилас. Тръгнах далеч от Тори, надявайки се, че ще имам възможност да я намеря отново.
Докато тичах, зърнах движение – Дариус, изправен отново на крака и не сериозно пострадал от атаката на Наживер. Той държеше два сребърни кинжала, по остриетата на които проблясваше светлина.
После изчезна.
Изчезна, сякаш никога не е съществувал. И аз си спомних, че той беше луминамаг, който можеше да подчинява светлината на волята си.
Гръмка експлозия на магия разтърси земята и страхът ме прониза, докато се съсредоточавах върху Зилас и Називер. Върху паважа се появи димящ кратер, а Зилас беше от другата му страна. Називер скочи през него с разперени криле.
Двата демона се блъснаха, докато аз грабнах втория си нов артефакт – едносантиметрово метално кубче – и го протегнах до края на веригата. Прицелих се и го насочих към двата демона.
– „Ori impello arcuate!“
Въздухът забуча, а от артефакта се разнесе слаба ивица сребриста светлина, която се разширяваше все повече и повече, докато се устремяваше напред. Зилас се откъсна от Називер и се издигна във въздуха.
Заклинанието премина под него и удари Називер на височината на кръста, като го изхвърли настрани. Зилас се приземи и отскочи със същото движение, а ноктите му проблясваха.
Називер се претърколи и ноктите на Зилас уловиха крилото му, разкъсвайки мембраната почти на същото място, на което Зора я беше разрязала миналата седмица. Дх’иратският демон се изстреля на крака, багрите пламнаха по ръцете му – и нещо излетя от мрака и се заби в гръбнака на Називер.
Докато демонът се препъваше, предметът отлетя назад: стоманена сфера с размерите на софтбол, която висеше във въздуха. Друг обект се приближи от нищото – стъклена сфера с размер на билярдна топка.
Називер се отклони от стъклената сфера. Тя спря във въздуха, след което отново се заизкачва към него като упорита муха.
Докато крилатият демон отново избягваше и стъклената, и стоманената сфера, Зилас извика заклинание. Под дланта му се разгоря пентаграма, изпълнена с руни.
Evashvā vīsh!
Червената сила се насочи към Називер, но миг преди да го удари, демонът извика собствено светкавично заклинание. Двете демонични сили се сблъскаха – и се взривиха.
Взривът катапултира Зилас и едновременно с това разби стъклената сфера. Зилас се преобърна назад, като се хвана за ръцете си, преди да се преобърне на крака. Опашката му се изви и той се стрелна обратно към Називер.
Демонът разпери криле, изхвърляйки бледия прах, който покриваше кожата му. Когато дъхът му се разнесе бял във въздуха, разбрах какво е било стъкленото кълбо – алхимична бомба за замръзване. Тънък слой лед покри Називер.
Зилас връхлетя върху демона с глава, после направи финт надясно – и отляво, зад гърба на Називер, блесна светлина върху дълго острие.
Зора се втурна с размахан меч и прокара острието по гърба на Називер.
Демонът изръмжа яростно и скочи във въздуха. Крилете му помпаха, докато набираше височина, все по-нагоре и по-нагоре, после се плъзна по покрива на най-близката сграда. От тъмния силует на демона към нас се стрелнаха светещи червени очи.
Сърцето ми затрепери в гърдите. Називер беше избягал от нас.
– Робин!
Зора се втурна с меч в ръка, а заедно с нея дойдоха Дрю, ранената му ръка набързо превързана с окървавен плат, и Венера, Х-образен колан около кръста ѝ, натоварен със стъклени сфери, флакони и други дребни предмети.
Отворих уста с извинение на върха на езика си, но едва не си отхапах езика, когато Зора ме сграбчи в кратка, едноръка прегръдка.
– Толкова се радвам, че си жива! Разкажи ми как си оцеляла след падането от прозореца, след като преживеем това. – Тя се завъртя, за да се изправи срещу Називер на покрива. – Добре, момчета. Дрю, можеш ли да хвърлиш нещо там горе? А Венера, какво имаш, за да свалиш демона от крилата му?
Двамата митици се прехвърлиха към нас, с наведени назад глави, докато изучаваха врага си. Вгледах се в тях, после погледнах към Зилас, който стоеше на няколко крачки в човешкото си превъплъщение и също пресмяташе как най-добре да атакува Називер.
Дали Дрю и Венера не разпознаха Зилас като моя демон? Нима не им пукаше?
– Казах им – каза Зора просто, като забеляза тревожното ми недоумение. – Те обещаха да не казват на никого другиго.
– Но…
Дрю погледна към Зилас.
– Зора каза, че той не е като другите демони.
Въпросният демон наблюдаваше Називер, като размахваше опашка настрани.
– Аз не съм. Аз съм по-умен.
Дрю примигна, а после се засмя.
Венера отскочи със стъклена сфера върху дланта си.
– Ей, Зи, този демон ще намрази ли моята миризлива бомба толкова, колкото и ти?
Той хвърли поглед към алхимика. Слънчевите му очила бяха паднали по време на битката и очите му светеха изпод качулката.
– Ще я намрази.
– Тогава пробвай това, Дрю.
Тя подхвърли сферата си във въздуха и Дрю я улови с телекинезата си. Докато около нас бушуваха битки, той я хвърли към покрива на три етажа по-горе. Сферата се втурна нагоре – и пурпурна магия пламна по ръцете и краката на Називер. Усмивката на демона проблясна, после тялото му се разтвори в светлина и се свлече от покрива.
Завъртях се, проследявайки сиянието, което се стрелна през кръстовището – през гърчещи се тела и пламтяща магия – и изчезна сред стълпотворението в далечния край.
Ксевер беше призовал Називер да се върне в своя инфернус.
Ксевер беше тук.
И ние щяхме да го убием.
– Амалия – извиках аз, докато стигах до Зилас. – Намери Джак и се срещни с нас на една пресечка на юг.
Кимвайки, тя потегли, а аз се метнах на гърба на Зилас, с крака около кръста му и ръце на раменете му.
– Робин! – Изкрещя Зора. – Чакай…
Но Зилас вече беше скочил напред – към свирепата битка на митици и чудовища, която поглъщаше всичко, което се виждаше.

Назад към част 28                                                      Напред към част 30

Глава 27

Очите на Амалия се движеха по страницата, а между веждите ѝ се появи бръчка, докато четеше. Гледах я със скръстени ръце, опитвайки се да не се притеснявам прекалено много.
Накрая тя спусна тетрадката – но не ме погледна, продължавайки да се взира в почерка ми.
– И така, Мирин се влюбила в своя демон.
– Да – прошепнах аз.
– А ти си влюбена в Зилас.
По бузите ми премина топлина и ми се прииска да потъна в пода и да изчезна – но трябваше да проведем този разговор. Това, че не го проведохме, беше причината тя да си тръгне.
– Да – задавих се.
Поне бяхме сами за моята изповед – и то на място, което е много по-удобно от хотелската стая на Амалия.
Чичо Джак беше избрал новото ни скривалище: обзаведен тавански апартамент в центъра на града с три спални и огромен отворен хол с повече от достатъчно място за приготовленията ни. Той, с помощта на Зилас, разгъваше огромен куп карти в основната стая. Решението му на дилемата за местоположението ни беше изненадващо просто: имаше малко топографски карти на провинцията.
Затова той беше купил всички. Трябваше просто да съпоставим скъсаното парче със съществуваща карта.
Докато те се захващаха за работа, аз заварих Амалия в стаята ѝ, където тъкмо беше приключила с поставянето на новата шевна машина, и ѝ показах преводите си на записите от дневниците на Мирин и Мелита.
Амалия си пое дъх, а кичур руса коса се отметна от лицето ѝ.
– Не го разбирам. – Тя прокара пръст по страницата, минавайки през признанието на Мирин. – Искам да кажа, че го разбирам донякъде, но… той е демон.
Вместо яростна или отвратитена, декларацията ѝ беше просто озадачена.
– Не знам как да го обясня – казах тихо аз.
– Предполагам, че любовта никога не е толкова логична, нали? – Тя хвърли поглед към мен. – И така?
– И така… какво?
– Ти направи ли го?
– Какво да съм направила?
Тя завъртя очи.
– Сигурна ли си, че не си девствена?
Пламтяща руменина обгърна бузите ми, когато със закъснение се досетих.
– Не съм… това е лично.
– Няма как! Ти си го направила? – Тя се втренчи в мен. – И все още си цяла?
– Разбира се, че съм цяла – измърморих аз унило.
– Добре ли беше?
Стиснах челюстта си и се загледах в пода, а лицето ми пламна.
Тя се разсмя леко главозамайващо.
– Боже мой.
– Просто… просто го остави, добре?
– Добре, добре, но сега ми е любопитно. Колко голям е неговият…
– Амалия!
– Уф, добре. – Тя изпъшка, после се облегна назад, подпряла ръце на матрака. – Значи си влюбена в Зилас – и правите джиджи-биджи.
Погледнах я.
– Ами всичките ти планове да го изпратиш у дома?
Болката удари без предупреждение и прониза сърцето ми. Прегърбих се напред.
– Той ще мине през портала на Ксевер.
Миг мълчание.
– Чувства ли той същото към теб? – Попита тихо тя.
Вдигнах глава и погледнах към вратата на спалнята. От другата страна Зилас се опитваше да определи местоположението на портала. Той нямаше да се успокои, докато не приключи започнатото от предшественика му. Дори и да не беше обещал на пайаши, че ще промени света, той трябваше да направи това за Вх’алир и за Ахлява.
Знаейки това, можех да дам само един отговор – същия, който той беше дал на мен.
– Няма значение.

Бяхме готови за битка.
В единия край на просторната всекидневна на пода лежеше голяма топографска карта, до която беше залепено съответното парче от картата на Ксевер. Бяхме удължили опорните линии до пресечната им точка: мястото, където той беше създал порталната мрежа.
Първоначалните ми търсения не се бяха увенчали с успех, защото гледах в грешната посока. Земната маса приличаше на полуостров или остров, така че търсех подобна форма по крайбрежието. Но Ксевер беше тръгнал в обратна посока.
От Тихия океан на петнадесет мили навътре в сушата се простираше заливът Бурард – ивица солена вода, която отделяше Ванкувър от планините на Северния бряг. А на десет мили навътре в залива се намираше малък дебел полуостров, наречен Адмиралтейска точка. Той представляваше залесено подножие с няколко туристически пътеки покрай брега, но иначе беше необитаем.
Върхът на подножието беше мястото, което Ксевер беше избрал за своя портал.
В другия край на всекидневната бяха подредени нашите принадлежности. Най-големите и може би най-полезните неща бяха кантрипната екипировка за мен, Амалия и чичо Джак. Вътрешните им подплати бяха бродирани с втвърдяващи кантри, което ни позволяваше да направим дрехите си почти непробиваеми за тридесет секунди.
Амалия беше направила костюм и на Зилас, но тъй като той не можеше да отиде в инфернуса с него, решихме да го оставим.
До дрехите имаше малка купчина новоизработени артефакти, които ние тримата трябваше да си поделим. Два дубликата на моя импело артефакт, по един за Амалия и чичо Джак, плюс още няколко варианта, които смятахме, че ще се справят добре с Називер – и евентуално с култистите.
В средата на стаята имаше широк метър и половина заклинателен кръг, нарисуван директно върху пода. Един инфернус блестеше под горните светлини, разположен в главния възел на масива. Центърът на медальона беше празен и чакаше да се появи знака на Дома.
Разхождах се напред-назад пред кръга. Още трийсет минути, след което ще можем да се екипираме, да си съберем нещата и да тръгнем.
Право към портала на Ксевер.
До разсъмване оставаха малко по-малко от пет часа, а ние възнамерявахме да бъдем на портала доста преди това. Веднага щом инфернусът се зареди напълно, двамата със Зилас щяхме да се свържем с него. След това щяхме да сме готови да тръгнем.
Замаяна от ходенето, аз се запътих по дървения под. Когато минавах покрай вратата на спалнята на Амалия, гласовете на нея и чичо Джак се носеха навън, обсъждайки някакъв аспект от нашия план. Единственият, който липсваше в новото ни скривалище, беше Чорапче. Вчера я бяхме настанили в котешка къщичка… за всеки случай, ако никога не се върнем.
Влязох в стаята си, затворих вратата и се обърнах с лице към леглото. Зилас беше седнал на него, с гръб към таблата, с книга в скута си.
Сърцето ми се сви, докато пълзях на леглото и сядах до него. Гланцираната страница, на която беше изобразена планината в Орегон, ме гледаше с прегънато ъгълче.
Притиснах се до страната му, носът ми се изпълни с димния му аромат и опрях глава на рамото му. Топлината му се просмука в мен, тялото му беше плътно до моето. Мисълта, че след няколко часа той ще си отиде… не ми се връзваше. Нямаше смисъл. Как можех да загубя това?
Как можех да го загубя?
– Иска ми се да бяхме пътували заедно – прошепнах – и да бяхме видели всички места в книгата ти, дори и това да отнеме цял живот.
Особено ако отнеме цял живот.
– Хнн. – Главата му се завъртя и аз погледнах нагоре. Челата ни се докоснаха. – Щеше ли да прекараш живота си с мен, амаврах?
Въпросът му потъна в мен, забивайки се в разпадащото ми се сърце.
– Да.
– Въпреки че не съм хх’айнун и не бих могъл да правя всички хх’айнунски неща?
В очите ми се появиха сълзи.
– Да.
– Въпреки че е по-опасно за теб да не бъдеш изпълнител?
– Това няма значение. – Докоснах бузата му, след това плъзнах ръка нагоре в косата му и притиснах върховете на пръстите си към малките му рога. – Щеше ли да прекараш живота си с мен, въпреки че не съм пайаше и ти не принадлежиш на моя свят?
Малиновите му очи се преместиха по лицето ми.
– Робин!
Стреснах си от вика на Амалия, ръката ми се издърпа от косата му.
Вратата на спалнята се отвори и Амалия се втурна вътре, а чичо Джак я следваше веднага след нея. Лицето ѝ беше бледо, а в ръката си стискаше светещ мобилен телефон.
Мигновено се разтревожих и отметнах краката си от леглото.
– Какво става?
– С татко си говорихме за наградите за нас и той отиде да изтегли профила ми в сайта на полицията, за да види обвиненията, и виж!
Тя пъхна телефона под носа ми. Бяла уебстраница запълни екрана с митичен идентификационен код отгоре. Под него трябваше да има нейното име, снимка и лична информация. Вместо това имаше един-единствен ред текст:

Damnatio Memoriae

Загледах се в двете думи.
– Какво… какво означава това?
– Не знам, но го има и в твоя профил, виждаш ли? – Тя почука по екрана, после го вдигна отново. – Същото нещо! Какво, по дяволите?
Подобно на страницата на Амалия, „Damnatio Memoriae“ беше заменило името ми и информацията за мен на страницата на архива на МПД. Погледнах въпросително към чичо Джак, но той поклати глава.
– Никога преди не съм виждал подобно нещо. Възможно е да е грешка в уебсайта.
– Не – казах със смразяваща увереност. – Грешка в уебсайт не би била на латиница. А damnatio означава проклятие, неблагоприятна присъда.
Амалия се отдръпна.
– Искаш да кажеш, като че ли… вече сме осъдени?
– Damnatio memoriae – промълвих аз. – Проклятие на… паметта. Като… изтриване на спомените ни?
– Или изтриването ни от всякаква памет? Да ни премахнеш от базата данни е все едно да кажеш на останалата част от митичния свят, че не съществуваме.
Побиха ме тръпки.
– Опитай се да потърсиш Езра.
Тя писа на телефона си за миг.
– Цялата информация за него също е изчезнала. Дори наградата и предупрежденията за магьосник демон.
– Ами Тори, Аарон и Кай?
Още едно чукане.
– Същото.
Студът във вените ми се задълбочи.
– Потърси в „Врана и чук“.
Тя ме стрелна с уплашен поглед, след което въведе името на гилдията в търсачката.
– Damnatio Memoriae – прошепна тя.
– Изтрита. – Притиснах върховете на пръстите си към слепоочията. – Някой ни е изтрил… и то не само теб и мен. Цялата гилдия „Врана и чук“. Защо полицията би направила това? Те могат да разпускат гилдиите, но не ги изтриват, освен ако…
Освен ако някоя гилдия или група не застрашава тайната на магията. Това беше основната задача на МПД: да защитава магията. Но „Врана и чук“ не се беше опитвала да разкрие съществуването на магията.
Но се бяха опитали да разкрият съществуването на сектата на Ксевер.
Затворих очи, като си върнах картината на града от кулата. Червеният кръг около „Врана и чук“, хартията, нагъната от силното влачене на писалката по нея. Другите маркировки в различни цветове… около гилдията.
Изтриването на списъка на гилдията от базата данни на полицията беше безсмислен ход, освен ако Ксевер не възнамеряваше да изтрие и самата гилдия – и всички нейни членове.
Изправих се на крака.
– Ксевер планира да унищожи „Врана и чук“.
Амалия и чичо Джак зяпнаха. Зилас, приседнал на леглото, бързо мигайки.
– Откъде знаеш това? – Попита тя съмнително.
– Това е той! – Докоснах с пръст телефона. – Той е зад това. Не знам как, но да дърпа конците от сенките е неговият почерк. Той ще загуби всичко, ако култът бъде разкрит, а единственият начин да запази култа в тайна е да унищожи гилдията, която се опитва да го разкрие.
Амалия погледна от телефона си към мен и обратно.
– Как можеш просто да унищожиш една гилдия? Не е като да може да хвърли бомба върху сградата.
– Не му трябва бомба. Вампирите, Амалия, помниш ли? Той се опитваше да създаде сила от пристрастени към демоничната кръв вампири. Това не беше просто за забавление.
– И големите. – Гърлото ѝ се раздвижи с преглъщане. – Той ги продаде на онази тъмна магьосница, но защо изобщо е имал армия от големи?
Затворих очи, като си върнах картината на града от кулата. Червеният кръг около „Врана и чук“, хартията, нагъната от силното влачене на писалката по нея. Другите маркировки в различни цветове… около гилдията.
Изтриването на списъка на гилдията от базата данни на полицията беше безсмислен ход, освен ако Ксевер не възнамеряваше да изтрие и самата гилдия – и всички нейни членове.
Кимнах.
– И демонични магове. Култът почита демоните, а да ги натъпчеш в човешки тела не е това, което бих нарекла благоговение. Той не е създавал демонични магове за култа.
– Той ги е направил, за да защити култа. – Тя стисна здраво телефона. – Трябва да предупредим гилдията.
Запътих се към нощното шкафче и грабнах телефона за еднократна употреба. Бях го изключила, откакто бяхме всички заедно, и се озърнах тревожно, докато се включи.
Екранът се оживи. Нямаше нови съобщения от Зора. Натиснах номера ѝ и започнах да чакам.
Той премина директно в гласова поща.
– Искам да кажа, че е посред нощ – промърмори Амалия.
– Последния път тя отговори посред нощ. – Подадох ѝ телефона. – Опитай с Езра, Тори и останалите.
Тя набираше номер след номер. Никой не отговори.
Взех безполезния телефон обратно и го пуснах на леглото.
– Ако ти предстоеше да опиташ рядка, опасна магия, за която си се подготвял години наред, и имаше гилдия, готова да ти провали всичко, щеше ли да ги елиминираш преди или след важното заклинание?
– Преди – отговориха в един глас Амалия и чичо Джак.
– Той ще ги унищожи тази вечер. Сега. Преди заклинанието за портала да е готово.
Между нас четиримата се проточи дълго мълчание.
– Трябва да отидем в Адмиралтейската точка – каза Амалия. – Трябва ни време, за да разберем какви са защитите на Ксевер и как да стигнем до портала.
– Ако води война с вашата гилдия – добави грубо чичо Джак – тогава няма да е на портала. Толкова по-добре за нас е да придобием контрол над него, преди той да пристигне.
Логиката им беше солидна и аз прехапах устни, докато се обръщах към Зилас. Той ме погледна през гръб, обмисляйки възможностите ни.
– Ксевер и Називер може да са в гилдията – каза той. – Това е добро място за dh’ērrenith. Можем да ги хванем в капан между враговете им и когато са мъртви, да отидем до портала. – Появи се вълчата му усмивка. – А аз обещах на Дариус, че ще защитя гилдията му.
Адреналинът се втурна през мен. Като отдръпнах раменете си назад, се изправих пред Амалия и чичо Джак.
– Първо отиваме във „Врана и чук“.
– Е, по демонски. – Очите ѝ се стесниха, докато се плъзгаха по Зилас. – Ако ще риташ задника на Називер на публично място, значи все пак ще ти трябва екипировка.
Веждите му се смръщиха въпросително.
– Демон, толкова разпознаваем като теб, не може да тича наоколо с цялата тази светеща червена магия на показ. Всички ще знаят, че си демонът на Робин. Но знаеш ли кой би могъл да тича наоколо с демонична магия и никой да не може да я припише на Робин?
– Кой?
– Демоничен магьосник.

Назад към част 27                                                    Напред към част 29

Глава 26

Седях на пода в хола, заобиколена от документи и бележки. Гримоарът на Атанас, в калъфа с тетрадката ми, лежеше недокоснат на дивана. Амулетът на Вх’алир лежеше до гримоара, а тайните му бяха разкрити – повече от три хиляди години по-късно от предвиденото.
Антеа и Мирин бяха нарекли амулета „ключ“, но той приличаше повече на демоничен гримоар, отколкото на артефакт.
Първото му заклинание: магия, която може да блокира демоничните договори, вероятно за да гарантира, че Ж’реил никога няма да бъде поробен. Второто му заклинание: видение на миналото, създадено, за да покаже на потомъка на Антеа как се е появило призоваването. И третото заклинание: инструкции за магията, която ще сложи край на призоваването.
Почти безшумни стъпки се запътиха към мен, после се появи Зилас. Той приседна до мен и заедно изучавахме работата си – нашата задача. Знаехме какво трябва да направим. Изпълнението му беше съвсем друг въпрос.
Заклинанието от две части, което трябваше да се изпълни от двете страни на портала, беше доста просто. Зилас вече беше запомнил своята част: сложен масив, който той можеше да произнесе мигновено със светещата си магия, придружен от дълго заклинание на демоничния език.
Моята част беше по-проста, но по-трудна за изпълнение. Трябваше да произнеса и заклинание – също на демоничен език, който се опитвах да запомня – и да добавя към порталното заклинание масив от аркани. Антеа беше оставила място за него: възел близо до центъра, геометричните линии вече бяха на мястото си. Трябваше само да добавя правилните руни на точните места, преди да изрека заклинанието си.
Нямаше да е лесно, но можеше да се направи. Най-голямото ни препятствие беше самият портал. Аркана Фенестрам изискваше време, пространство, материали и умения, които аз не притежавах.
Погледнах надолу към хартията, която държах. Откъснатото ъгълче от картата на Ксевер.
Ние нямахме способността да отворим портал – но Ксевер имаше. Той вече беше свършил по-голямата част от работата. На разсъмване след четири нощи порталът му щеше да е готов – и щяхме да можем да го използваме, за да прекратим призоваването.
Всичко, което трябваше да направим аз и Зилас, беше да го намерим.
Изгладих намачканата хартия, после я навих на руло, за да я прибера в куфара си. Всичко трябваше да бъде опаковано.
Амалия и аз бяхме решили, че три дни е максималното време, което можем да прекараме на едно място, докато ни преследват; да се бавим беше твърде опасно. Това беше вече четвъртият ден от престоя ми в апартамента на безопасната къща и не можех да отлагам повече тръгването.
Обзе ме тиха скръб. Щом си тръгнехме, шансът Амалия да се върне се свиваше до нула.
– Какво става, Амаврах?
Погледнах нагоре и с изненада открих, че Зилас ме гледа.
– Иска ми се Амалия да е тук. Започнахме това заедно, тримата, и… тя трябва да е с нас.
Но тя си беше тръгнала, защото навикът ми да прикривам чувствата си не се отнасяше само за Зилас. Не бях казала на Амалия какво изпитвам към него. Не ѝ бях показала записите от дневника на Мирин. Не ѝ се бях доверила.
Въздъхнах.
– Трябва да се извиня, но вероятно никога повече няма да я видя.
Опашката на Зилас се размърда.
– Знам къде е.
Думите му потънаха за момент.
– Ти… какво?
– В нощта, когато тя си тръгна. – Още едно размахване на опашка. – Проследих я до една сграда. Снощи проверих и тя все още е там.
– Ти излезе сам?
Той се намръщи.
– Не за много дълго. Не обичам да те оставям.
– Тогава защо отиде?
– Защото Амалия е важна за теб.
Погледнах от гримоара към амулета, после обратно към Зилас, гърлото ми се сви. Мислех, че Амалия си е отишла завинаги, а внезапното разкритие, че Зилас през цялото време е знаел къде да я намери, ме накара да се разсея.
– Да съберем всичко – казах, като се бях решила.
Натъпкахме всичките си вещи в куфара ми с изключение на амулета на Вх’алир, който се закачи на врата ми до артефакта на Импело.
Докато Зилас се обличаше в човешката си маскировка, аз стоях до прозореца и гледах към улицата долу. Мислите ми се пренесоха към Тори и Езра. Беше минала почти седмица, откакто се опитахме да извършим ритуала по призоваване, за да разделим Езра и Етеран. Отвъд стените на тази сграда те бяха преследвани – или вече бяха заловени.
А ако не внимавах, щяха да ме заловят или убият. Ако имах късмет, вече щеше да се е разчуло, че съм паднала убита, но това не означаваше, че гилдиите за лов на глави просто ще се откажат.
Измъкнах телефона за еднократна употреба от джоба си. Зора се беше опитвала да се свърже с мен в продължение на три дни, преди да се откаже. Червата ми се изкривиха виновно, но си напомних, че съм в много по-голяма безопасност като нелегален изпълнител, който се смята за мъртъв.
Докато Зилас обуваше омразните обувки, аз натиках Чорапче в чантата ѝ, след което се впуснахме надолу по стълбите и излязохме на улицата. От тъмното небе валеше студен дъжд, въздухът беше неприятно влажен и хладен в дробовете ми. Вдигнах качулката си, а куфарът ми се търкаляше след мен. Зилас носеше Чорапче, а оплакващото се мяукане на котето беше силно и настойчиво.
Тръгнахме право на север, като подминахме две пресечки с малки фирми в ниски, износени сгради. Пресякохме улицата, продължихме покрай един строителен квартал, след което забързахме през друго кръстовище.
Зилас зави към паркинга на двуетажен мотел, боядисан в крещящо зелено, вероятно за да отвлече вниманието от овехтелите му сайдинги и разпадащия се покрив. Той спря пред една врата на половината от лентата, а срещу нея имаше празен паркинг.
– Това? – Измърморих. – Амалия е тук?
Той кимна.
На три пресечки разстояние. През цялото време е била на три пресечки.
Затегнах дръжката на куфара си, после ударих с кокалчетата си по вратата. Нищо. Почуках по-силно. Вратата имаше дупчица, но тя беше толкова мръсна, че може би не можеше да се види от нея. Или си беше тръгнала? Дали бях пропуснала шанса си?
Ударих по дървото и извиках:
– Амалия? Това съм аз!
Отвътре се чу тропот, после хлопване на бравата. Вратата се отвори. Амалия стоеше на прага – слабо осветена стая с единично легло зад нея. Тя ме погледна.
Чорапче мяукаше още по-силно при вида на липсващия ѝ човек.
– Съжалявам! – Изригнах, преди Амалия да успее да каже нещо. – Съжалявам, че бях ужасна приятелка и ужасна братовчедка и просто, че бях ужасна!
Тя примигна.
– Не исках да пренебрегвам съветите ти. Беше добър съвет и се опитах да те изслушам, но има неща, които не съм ти казала, и трябваше да бъда открита с теб за чувствата си, за да ме разбереш. Не те послушах, защото аз… – Погледнах към Зилас, който се носеше до мен, и паниката се засили в гърдите ми. Засилих смелостта си. – Защото аз съм…
– Чакай! – Полуизкрещя тя.
Смутено се откъснах от нея.
Тя ме погледна предупредително, след което отвори вратата по-широко, разкривайки повече от малката стая – и мъжа, който стоеше до бюро с прикрепен към него малък телевизор.
Подвижният, плешив, с корем чичо Джак се усмихна колебливо.
Челюстта ми увисна в ужас от това, което почти бях казала пред чичо си. Затворих устата си и погледнах Амалия с болезнена благодарност, че ме е спряла.
– Ще поговорим по-късно – промълви тя, после добави с нормална сила: – Татко пристигна преди петнайсет минути. Тъкмо обсъждахме дали да дойдем при теб.
– Вие… вие бяхте? Мислех, че си приключила с мен.
Тя изпъшка.
– Да, ама… можем да поговорим и за това по-късно. Влезте тук, преди някой да ви е забелязал.
Вмъкнах се вътре, влачейки куфара си, а Зилас ме последва. Веднага щом Амалия затвори вратата, той развъртя опашка и махна слънчевите си очила от главата, а студеният му малинов поглед пробяга по призоваващия.
Чичо Джак зяпна демона, после се съвзе.
– Значи така си се справял без инфернус? Да се обличаш като човек?
– И работи доста добре – заяви Амалия. – Особено с моя специален дизайн.
– Е, това няма да е необходимо още дълго време – каза ми той. – Имам твоя нов инфернус.
През мен премина нервно вълнение.
– Нуждае се от още едно заклинание – добави бързо Амалия. – Ако го започнем веднага, ще бъде готов до сряда вечер.
– Сряда? Но това е…
– Наистина е много близо до отварянето на портала на Ксевер на разсъмване в четвъртък, да. – Тя премести краката си. – Но може би това всъщност няма значение. С татко си говорихме и смятаме… смятаме, че може би е време да се махнем оттук. Точно това искахме да обсъдим, преди да дойдем при теб.
Огледах мотела объркано.
– Да се махнем оттук?
– Не тук – каза нетърпеливо чичо Джак. – Извън страната. Трябва да ви изведа и двете от този континент – далеч от Ксевер и каквото и да планира да направи с този портал. Ако вие двете сте прави и той иска да се сдобие с един от тези всемогъщи женски демони, то ние не искаме да сме наблизо, когато това се случи.
– И трябва да се махнем от ловците на глави – добави Амалия. – Надяваме се, че полицията на МПД ви смята за мъртви, но това няма да продължи дълго, ако ви видят.
– И двата сценария са лоши. – Чичо Джак разтревожено потърка ръцете си. – И аз няма да позволя вие двете да бъдете заловени или убити.
Бягство от страната. Бихме могли. Можехме да оставим Ксевер да отвори портала си и да използва кръвта на Зилас, за да призове женски демон или каквото там възнамеряваше да прави. Можех да се откажа от желанието си да отмъстя за родителите си и да поставя собствената си безопасност пред това да поправя грешките на предците си.
Но нямаше да го направя. Както и Зилас не би го направил.
– Не мога да си тръгна. – Погледнах между тях. – Още не.
Амалия поклати глава.
– Робин, разбирам, че искаш да спреш Ксевер, но…
– Можем да спрем призоваването. – Докоснах амулета Vh’alyir. – Зилас и аз разбрахме как работи това. Това не е портал. Това е ключът към прекратяването на призоваването завинаги и спасяването на демоничния род.
Погледнах към Зилас, очите му бяха светли и свирепи.
– И ще използваме портала на Ксевер, за да го направим.

Амалия притисна дланта си към амулета Вх’алир, пръстите ѝ се свиха върху ръката на Зилас, който я държеше заедно с нея.
– „Enpedēra vīsh nā“ – промълви той.
– „Enpedēra vīsh nā“ – повтори тя задъхано.
Багрите осветиха медальона и под тях се появи заклинателен кръг, изпълнен с назъбени руни. Застанах в края на стаята с чичо Джак и ги гледах как преживяват видението на Антеа и Ж’реил, очите на Амалия бяха широко отворени от недоверие, а изражението на Зилас – мрачно.
Тя се задъхваше, после пак се задъхваше. Когато магията се завъртя бавно около тях, удивлението ѝ потъмня и се превърна в мрачно.
Сиянието се разсея и Амалия дръпна ръката си от горещия амулет.
– Боже мой.
– Да, това беше най-общо казано.
– Това беше… уау. – Тя се разтърси. – Антеа и нейният приятел демон са създали магията за призоваване така, че да може да се деактивира? Как става това?
– Кралският обет – каза Зилас и пусна амулета над главата си, за да се опре на гърдите му. – Те създадоха… мост… между своята магия и магията на Кралския обет. Ние ще разрушим този мост.
– И ще прекъснем връзката завинаги. – Прекосих стаята, за да застана до него. – Кръговете за призоваване вече няма да се свързват с магията на света на демоните, което ще попречи на демоните да бъдат привлечени през тях.
– Прекратяване на призоваването – промърмори тя с недоверие. – Край на Демониката. Унищожи цял клас магия.
Чичо Джак потърка с ръка плешивата си глава.
– Този процес ще засегне ли съществуващите договори с демони?
– Не мисля така – казах аз. – Ще развалим магията за призоваване, а не договорната магия. Което, при всички положения, не е лошо. Ако хиляди демонски договори внезапно се изпарят, най-малкото ще имаме хиляди мъртви изпълнители.
– Но вероятно много повече смърт – замисли се Амалия. – Някои демони не биха убили веднага своите контрагенти, за да задействат клаузата за изгнание.
Прекосих късата дължина на стаята покрай овехтялото легло.
– Прекратяването на призоваването изисква отворен портал. Ще ни трябват години, за да овладеем достатъчно Аркана Фенестрам, за да го направим сами, но порталът на Ксевер ще се отвори на разсъмване след четири дни.
Амалия седна в краката на леглото и ме наблюдаваше как се движа.
– Добре, да, но Ксевер има Називер и Сол, които го подкрепят, да не говорим за неизвестен брой други демони и цял култ. Той няма да остави без защита скъпоценния си портален масив.
Стиснах устни.
– Ти и Зилас никога не сте побеждавали Називер. Не можеш да очакваш, че това изведнъж ще се промени само защото този път наистина, наистина трябва да победим.
– Знам, но…
– Не можеш да прекратиш призоваването, ако си мъртва – каза тя твърдо. – Как ще получиш достъп до портала му, без той да те убие?
Спрях крачките си, ръцете ми бяха стиснати от разочарование.
– Ще създадем дх’еренит.
Вниманието ми се насочи към Зилас. Той стоеше страшно неподвижен, наблюдавайки ни с очи на хищник.
– Не можеш винаги да чакаш дх’еренит. Понякога трябва да постигнеш победа. Ние можем да го направим сега. Имаме време да се подготвим.
– Подготвим… какво? – Попитах. – Ние дори не знаем къде е направил портала.
– Можем да го разберем с онова парче карта, което си откраднала – каза чичо Джак. – Не би трябвало да е толкова трудно.
Примигнах му.
– Ще ми помогнеш?
Той издиша грубо.
– Взех много егоистични решения, Робин. Решения, заради които родителите ти бяха убити, а ти и Амалия – изложени на опасност. Не мога да променя това, но мога да ти помогна да промениш това. Наследството на Атанас е колкото мое, толкова и твое.
Очите ми се присвиха, а аз стиснах устни.
– Искаш да ни помогнеш да сложим край на призоваването завинаги?
– Да – и също така бих искал да имам възможност да забия нож в гърба на Ксевер.
Погледнах към Зилас. Демонът наблюдаваше призоваващия, после леко ми кимна. Чичо ми казваше истината.
Докато се усмихвах с облекчение, чичо Джак скръсти ръце.
– Вземи парчето карта и да разберем къде този гад е скрил адския си портал.

Назад към част 26                                                                Напред към част 28

Глава 25

Стоях под душа, а горещата вода се изливаше върху главата ми с половинчати усилия. Нямах нужда от друг душ, но това беше единственото място, където можех да плача, без Зилас да ме чуе.
Скоро горещата вода щеше да свърши и щеше да ми се наложи да се овладея. Защо водата не можеше да издържи по-дълго? Мразех този апартамент. Мразех тази сграда.
Мразех живота си.
Родителите ми бяха убити заради древен гримоар, пълен с отчаяна, подла магия, който бе наложил ужасна цена. Бях изгубила дълбоката си връзка със Зилас. Бях загубила специалната магия, която бях придобила с инфернуса. Загубих Амалия, единственото семейство, което ми беше останало. Загубих сигурността на гилдията си и всички остатъци от нормален живот.
А скоро щях да загубя и Зилас.
Опитах се да подсиля настроението си с напомнянето, че аз и Зилас имаме шанса да сложим край на призоваването завинаги. Ако успеехме да се справим. Ако успеем да направим най-сложната магия, която някой от нас някога е опитвал.
Да сложим край на поробването на една раса, което моят прародител бе започнал преди повече от три хилядолетия – можех да го направя. Аз, книжният червей, който се страхуваше да научи магия.
Но това щеше да ми струва Зилас. Не можехме да го направим, без да го изпратим през портала. Той трябваше да е в Ахлява, за да направи своята част от заклинанието.
Поклатих глава, а от косата ми се разнесе вода. Не, това нямаше да ми струва Зилас, защото той никога не е възнамерявал да остане. Той не искаше да остане. Не искаше да бъде с мен. Аз бях просто едно човешко момиче, слаб, глупав пайалас.
Обвързах се с теб. Само с теб, Ваянин.
През мен премина трепет и аз отново поклатих глава.
Защото обещах.
Още едно по-силно разтърсване.
Искам винаги да си в безопасност.
Защо не можех да спра гласа му в главата си?
Винаги, когато ме искаш, амаврах.
Пресни сълзи се смесиха с водата, която се стичаше по лицето ми. Наклоних глава, притиснала ръце към стената на душа. Той беше демон. Демоните не се интересуваха, не обичаха. Повтарях си го. Демоните не могат да обичат.
Думите прозвучаха кухо в съзнанието ми.
Мислех си, че никога няма да се науча да се доверявам на Зилас – но се беше случило. Мислех, че той никога няма да може да изпитва съчувствие или състрадание – но той го изпитваше. Мислех, че никога няма да мога да го обичам.
Но аз го направих.
Обичах го. Бях влюбена в него и дори не знаех от колко време, защото го отричах толкова силно.
Бях влюбена в Зилас. Бях влюбена в един любопитен, див, игрив, закрилящ, смъртоносен, нежен, хитър и изненадващо сладък мъж, който по случайност беше от друг свят. За мен нямаше значение, че той имаше светещи очи, рога, нокти и опашка. Нямаше значение, че можеше да превръща тялото си в пурпурна светлина и да живее в инфернус. Нямаше значение, че той се различаваше от мен по толкова много начини.
Аз го обичах.
И вече седмици наред отхвърлях чувствата си – и него – отново и отново. Дори докато се опитвах да убедя Амалия, че няма нищо лошо в това да го целуна, отричах дълбочината на собствените си чувства.
Ако ѝ бях казала какво чувствам към него, щеше ли да реагира по различен начин? Ако ѝ бях казала, че не съм послушала предупрежденията ѝ, защото го обичам, щеше ли все пак да си тръгне?
Ако бях казала на Зилас какво чувствам към него, това щеше ли да промени нещо?
Не. Не можеше. Той винаги е планирал да се върне у дома и… и…
Не умееш да ми казваш мислите си.
Облегнах челото си на стената на душа. Той винаги е планирал да се прибере у дома – защото никога не съм му давала причина да остане. Може би това, че е с мен, не беше добра причина. Може би щеше да се смее, да се подиграва и да ме нарече ж’ултист за това, че съм го предложила.
Но ако не му кажа, никога няма да разбера.
Отдръпнах се от стената и завъртях крановете, като прекъснах водата. Студеният въздух ме удари, когато грабнах кърпата си и я увих около себе си, след което се втурнах към вратата. Смелостта ми нямаше да издържи. Срамежливата, свита, страхлива част от мен, която не можеше да се справи с отхвърлянето, щеше да го преосмисли и аз щях да се върна към убеждаването на себе си, че нищо от това, което казах, няма да промени нищо.
Бързо излязох от банята и се насочих към всекидневната. Чорапче ровеше из документите ни, втренчило зеленоокия си поглед в изоставената ми писалка, но Зилас не беше там.
Завъртях се и закрачих по коридора, оставяйки след себе си следа от водни капки. През кухнята. През отворената врата на спалнята.
Зилас седеше на леглото, все още в човешките си дрехи. В скута му беше отворена книга с фотографии, на която беше изобразена планина в Орегон. Планината, която беше казал, че иска да изкачи, а аз безразсъдно изтърсих, че може, след което още по-безразсъдно отхвърлих интереса му, като му напомних, че иска да се прибере у дома, а не да обикаля света.
Той примигна от внезапната ми поява, после се свлече от леглото и хвърли книгата на матрака.
Дишайки тежко, аз застанах на няколко крачки от вратата в състояние на паника. Не можех да го направя. Не можех да го кажа. Не можех да оголя сърцето си. Беше много по-безопасно, много по-лесно да го отхвърля, отколкото да рискувам той да ме отхвърли.
Думите на Мирин прошепнаха в ухото ми. Осмели се, както аз се осмелих.
– Амаврах?
– Не искам да си тръгваш.
Думите се изтръгнаха набързо. Размити, заекващи, неловки.
Челото му се смръщи, онова познато изражение на объркване.
– Не искам да се прибираш у дома, Зилас! – Не исках да крещя, но това беше единственият начин, по който можех да го кажа. Притиснах кърпата си към гърдите и стиснах очи. – Искам да останеш с мен. Искам да бъдем заедно и да останем тук заедно, да отидем да видим всички места в книгата ти и да не се налага да се сбогуваме дълго време.
Сълзи се стичаха по бузите ми, докато завършвах шепнешком:
– Не искам да ти казвам сбогом никога.
Тишина.
Принудих се да отворя очи. Зилас все още стоеше пред леглото, застинал от изненада, и ме гледаше. Загадъчен. Нечетим. Никаква магическа връзка, която да ми дава представа за мислите и чувствата му.
Затова трябваше да споделя моята.
– Знам, че не искаш да останеш. Това не е твоят свят и винаги ще трябва да се криеш или да се преструваш на човек, или… и тук няма нищо за теб, но… но… – От дробовете ми се изтръгна треперещ дъх. – Но все пак искам да останеш с мен.
Егоизмът на това изявление ме удари силно и аз свих рамене. Исках той да пожертва всичко, за да остане с мен? Колко жестока бях?
– Нищо?
Погледът ми се стрелна към неговия.
– Нищо за мен тук? – Той бавно наклони глава. – Ти си тук.
Устата ми пресъхна, а сърцето ми се разтуптя, сякаш очакваше убийствен удар.
Опашката му се размаха бавно, след което той пристъпи към мен, а погледът му се плъзна по лицето ми.
– Ти си моята амаврах, Робин.
– Какво означава това?
Той се спря пред мен.
– Означава, че ти си моята избраничка. Това означава, че ще рискувам всичко, за да бъда с теб.
Издигнах се и притиснах треперещата си ръка към гърдите му, а пръстите ми се свиха около якето му.
– Искаш ли да си тръгнеш?
Мина само миг, преди да проговори, но мълчанието прозвуча в ушите ми като смъртен удар за уязвимото ми сърце.
– Трябва да спра призоваването на виш. Вх’алир го е създал. Аз знам как да го спра, затова трябва да го направя.
Тръпка ме разтърси от главата до петите. Издишах грубо.
– Разбирам. Нашите предшественици са създали магията за призоваване. Ние трябва да я спрем. Ние сме единствените, които могат да го направят.
Ако не го направим ние, кой ще го направи? Щеше ли дъщеря ми, ако някога имах такава, да призове Вх’алир? Дали този демон, по-млад от Зилас, по-слаб, по-малко уверен, без уникалните умения на Зилас, щеше да успее да създаде връзка на доверие с човек? Дали щеше да има способността или мотивацията да прекрати призоваването?
Трябваше да сме ние. Зилас и аз. А това означаваше, че той трябва да премине през портала.
Поех си дълбоко дъх. Друг. После още един. Вдишвах, докато не се успокоих отново. След това се издигнах нагоре, свих пръсти около тила му и придърпах лицето му надолу.
Бавна целувка. Изграждане. Усилване. Устните ми се разтвориха, приканвайки езика му, и устата му се настани върху моята.
Притиснах се към гърдите му, губейки се в целувката. Загубих се в него, в този момент.
Лекото му докосване се спусна по гърба ми, после издърпа кърпата ми. Тя падна на пода. Ръцете му се плъзнаха по влажната ми кожа.
Разкопчах ципа на якето му и го свалих от раменете му. Той го смъкна от раменете си и го захвърли. Ръцете му се върнаха към тялото ми. Докато ме докосваше и галеше, открих катарамите на гръдната му плоча. Тя се освободи в ръцете ми. Оставих я да падне на пода с трясък.
Парче по парче свалях екипировката и дрехите му, докато изследователските му докосвания ставаха все по-настойчиви. Накрая разхлабих връзките отстрани на късите му панталони и ги смъкнах надолу.
Сега ръцете ми се движеха по него. Изследвах вдлъбнатините и извивките на мускулите му. Плъзнах се по-надолу, за да го взема плахо в ръцете си, сърцето ми биеше и коремът ми трепереше от топлина.
Този път той не ме притисна и не пое контрола. Този път ми позволи да го изследвам. Позволи ми да го избутам до леглото, така че да седне на ръба на матрака. Позволи ми да се кача в скута му, да притисна бедрата си в неговите, да се люлея срещу него, докато не се запаля за още.
Този път ръцете му върху бедрата ми не се държаха силно и не направляваха движенията ми. Той ме държеше, успокояваше ме, докато се плъзгах надолу към него, задъхвайки се, когато ме изпълни. В гърдите му се разнесе хриплив тътен.
Движехме се заедно, държейки се един за друг, и не се нуждаехме от инфернус или телепатична връзка, или магическа връзка, за да бъдем в съвършена, спираща дъха хармония.
Не се нуждаехме от нищо друго освен един от друг.

Назад към част 25                                                               Напред към част 27

Глава 24

С мъчително изпъшкване откъснах дланта си от горещия амулет. Той падна от ръцете ни и се приземи на пода с трясък.
Дланта ми пулсираше, докато се задъхвах, макар и не толкова от болка, колкото от дезориентиращото преминаване от магическо видение на миналото обратно към настоящето. Сивата всекидневна изглеждаше скучна и безжизнена след илюзията с аления цвят.
– Те бяха прави.
Зилас прошепна думите и аз го погледнах, стиснала болната си ръка.
Той гледаше надолу към амулета.
– Vh’alyir са карки. Ние сме предатели. Ние предизвикахме призоваването.
Гърлото ми се стегна от съчувствие – и от собствената ми вина.
– Това, което един демон от Вх’алир е направил преди хиляди години… не е твоя вина.
Плъзнах се от скута му и седнах до него, докато парещата болка в дланта ми намаляваше. Предпазливо докоснах амулета. Металът беше хладен и аз го вдигнах.
– Антея и Ж’реил са създали призоваването, за да си помагат взаимно – да накажат другите домове и да спасят минойската цивилизация. Но минойската цивилизация падна. – Притиснах пръсти към челото си, като се зарових в изучаването на гръцката история. – Около 1600 г. пр. н. е. – това е преди три хиляди и шестстотин години – в Критско море изригва вулкан, който предизвика цунами, унищожило цялото крайбрежие на Крит. Въз основа на онзи град, който Антеа показа на Ж’реил, мисля, че това вече се е случило по времето на Антеа.
Минойците са били търговски народ, който е разчитал на корабите си както за търговия, така и за отбрана. Историците предполагат, че цунамитата са унищожили пристанищните градове и флота на минойците, сринали са икономиката им и са ги оставили без средства – и уязвими.
– Нашественици от континента – промърморих аз. – Микенските гърци. Антея искала да защити Крит от микенците, но островът ѝ бил превзет по-малко от два века след изригването на вулкана. Заробването на демони, които да помагат в борбата с нашествениците, не дало резултат.
– Това не е помогна и на Вх’алир. – В дрезгавия глас на Зилас се промъкна горчивина. – Ние сме преследвани без милост. Почти всички сме изчезнали.
Прокарах палец по символа на Вх’алир върху амулета.
– Ж’рейл е искал да накаже другите Домове за това, че ловуват неговия Дом.
– Той искаше да премахне могъщите Динен. – Зилас изкриви устата си. – Той не можеше да ги убие. Искал е да изчезнат, за да станат други Динен могъщи – Динен, които биха решили по друг начин да убиват Вх’алир за забавление.
Вместо това опитът на Ж’реил да спаси Дома си го бе обрекъл на гибел. Първият и Вторият дом бяха разбрали достатъчно, за да обвинят Вх’алир за странното ново проклятие върху демоничния род.
– Те са сключили своя договор, който да продължи сто години – промърморих аз и погледът ми се насочи към гримоара. – След сто години те планираха да… да го прекратят.
Пулсът ми заби в ушите, докато изричах думите.
– Антеа никога не е предвиждала призоваването да бъде постоянно. – Притиснах ръка към челото си. – Никога не е предполагала, че то ще се разпространи сред стотици или хиляди магьосници, или че ще накара стотици диненци да бъдат призовавани всяка година, дестабилизирайки демоничното общество.
– Но те не са го прекратили.
– Защо не? Антеа не би могла да го направи сама. Тя нямаше да живее толкова дълго. Трябва да е поверила работата на потомството си… на дъщеря си или на внучката си.
– Може би Ж’реил е умрял. И Първият дом е откраднал амулета.
– Може би… – Продължих да се взирам в гримоара, а в мен цъфтеше студено подозрение. – Но не мисля, че това е по негова вина.
Посегнах към тетрадката си с преводи, придърпах я в скута си и прелистих на първия запис в дневника на Мирин Атанас.
– Защо Антеа забранява призоваването на Дванадесетия дом? – Прочетох на глас. – Защо ни предупреждава за отмъщението на техните потомци, а не се страхува от отмъщението на никой друг Дом? Защо Дванадесетият дом е различен? И така се чудя: Възможно ли е това да е фалшиво предупреждение с измамна цел?
Погледнах към Зилас.
– Фалшиво предупреждение. Антеа не е забранила призоваването на Дванадесети дом. Тя е възнамерявала Дванадесети дом да бъде призован след сто години, за да може нейният потомък и неговият наследник да извършат каквато и да е магия, необходима за прекратяване на призоваването.
Очите на Зилас се присвиха.
– Не неговият наследник. Ж’реил може да оцелее толкова дълго.
Устата ми увисна отворена.
– Той… на колко години мислиш, че е бил?
– Не знам. Никога не съм виждал толкова стар вх’алайр. – Той махна с ръка на темата като маловажна. – Ж’реил чакаше да го повикат, за да може той и хх’айнун да сложат край на виша.
– Но никой не го е призовал. – Превъртях страниците на превода си на единствения запис на Мелита в гримоара. – Тук по-малката сестра на Мирин казва: „Без изгубения амулет, без тайните или истината, които Антеа смяташе за твърде опасни за писаното слово, никога няма да разберем защо ни прокле толкова“.
Потупах страницата.
– Ами ако Антеа не е оставила умишлено информация в гримоара? Ами ако, когато стоте години са изтекли, дъщеря ѝ или внучката ѝ са решили да изчакат по-дълго, за да прекратят призоваването? По това време минойската цивилизация е била в още по-лошо състояние, а микенците са продължили да нахлуват.
– Те са искали да запазят властта.
Кимнах.
– И са чакали твърде дълго. Може би по времето, когато са се опитали да го призоват, Ж’реил е бил умрял. В крайна сметка са призовали нов Вх’алир Динен, който не е имал представа за произхода на магията за призоваване – или ако е имал, не е могъл да извърши магията, за да я прекрати, защото не е имал амулета.
– Той не би могъл да бъде обвързан с договор – промърмори Зилас.
– Ако са го пуснали извън кръга на призоваването… вероятно не е минало добре. И каквото и да се е случило, е накарало един от моите предци да добави онова предупреждение никога да не призовават Дванадесетия дом.
Докоснах ръба на гримоара. Никога нямаше да разбера защо толкова много неща липсват в него – дали страниците са били изгубени, повредени или умишлено променени. Минойците са имали свой собствен език и азбука, което означава, че някой от потомците на Антеа го е превел на старогръцки, след като е напуснал Крит. Никой превод не е бил съвършен. Всеки път, когато книгата е била преписвана, се е губело по малко.
Но все пак е имало улики. Мелита беше написала:
– „Но аз те питам за това, дъщеря на моята дъщеря, почтена писарка, оцеляла, магьосница: Кога ще свърши това?“ Дали е подозирала, че призоваването е трябвало да свърши? Дали тя и Мирин бяха открили улики, скрити в текстовете – късчета експерименти, малки демонични послания като това за душите в инферна?
Но тези улики не бяха достатъчни. Нещо, някъде, ужасно се беше объркало в плана на Антеа и Ж’реил, а после беше твърде късно да се поправи.
Представих си как Ж’реил, все още носещ амулета, чака, докато минават безкрайните години. Гледал как все повече и повече диненци биват призовавани надалеч и как хаосът обхваща демоничното общество. Гледал как другите Домове се обръщат срещу него, когато става ясно, че Вх’алир са освободени от тази нова, ужасна магия, с която никой демон не може да се пребори.
Колко дълго бе чакал потомците на Антеа да го призоват?
– Какво каза? – Попитах внезапно. – В края на видението?
– „Дакевх’ил Ахлеа на?“ – Устните на Зилас се стиснаха в тънка линия. – Ще ме накаже ли Ахлеа?
Да го накажете? Ж’реил трябва да е знаел, че магията за призоваване е опасна… че е погрешна. И най-лошите му страхове се бяха сбъднали. Пактът, който трябваше да продължи сто години, се превърна в бавен геноцид, продължил три и половина хилядолетия.
– Зилас. – Вдигнах амулета към него. – Опитай. Виж какво ще стане.
Той протегна ръка, а пръстите му увиснаха на сантиметри от люлеещия се медальон. След това затвори ръката си около него и се изправи на крака. Изправих се да се присъединя към него, когато той се обърна към отворената част на всекидневната, а масичката за кафе беше зад нас.
– „Dūkāra Vh’alyir et Dīnen evashvā vīshissā.“
Багряна светлина запали металния амулет и се разгоря. Задъхах се, когато огромният кръг на заклинанието се разшири навън, почти докосвайки стените. Руни и знаци се завъртяха по него, после избледняха. Появи се още един кръг, след което избледня. Появи се още един, после избледня.
Амулетът потъмня.
Примижах към пода, сякаш това щеше да накара магията да се появи отново.
– Какво… се случи? Това заклинание ли беше?
– Не. Това бяха инструкции.
– Инструкции?
– Това е виш за прекратяване на призоваването. – Очите му горяха, докато се изправяше пред мен. – Можем да го направим. Можем да го прекратим. Завинаги.
Можем ли? Зилас и аз? Хилядолетия на насилие, на жестока магия и брутално потисничество, на смърт и разрушение, започнали с два гениални ума, заслепени от отчаяната нужда да защитят народа си – и ние можехме да го спрем завинаги?
Но аз те питам това, дъщеря на моята дъщеря, почтена писарка, оцеляла, магьосница: Кога ще свърши това?
Три хилядолетия след като Мелита беше попитала, аз имах отговора.
Щеше да свърши с мен.

Двадесет и четири часа по-късно главата ми пулсираше от напрегнато главоболие, а очите ми не искаха да се фокусират върху нищо, което е на повече от два метра разстояние. Твърде дълго бях примигвала към малките руни, а контактните ми лещи не помагаха за напрежението в очите.
Вървях по тротоара, дишах дълбоко, за да прочистя главата си от хладния февруарски вятър, после погледнах към Зилас.
Той вървеше до мен. Амалия беше грабнала шиенето си в процес на работа, когато беше тръгнала, но беше оставила последния си прототип, подобен на този, който той носеше на обречената ни мисия със Зора и нейния екип. Тъмната дреха му прилягаше изключително добре, а този път беше оставил металните си предпазители, така че панталоните се движеха по-естествено с грациозните му стъпки.
Погледнах краката му, облекчена, че бях купила три чифта едни и същи обувки, знаейки, че няма да издържат на демоничните нива на износване.
Тъмните слънчеви очила отразяваха улицата, докато той сканираше всичко. Среднощният пешеходен трафик течеше около нас и с всеки човек, който се промъкваше покрай него, странно чувство стягаше гърдите ми все повече.
Никой не го погледна. На никого не му пукаше. Червеникавият оттенък на кожата му не привличаше вниманието, когато бяха открити само лицето и ръцете му. Очите и опашката му бяха скрити. Дори прибиращите му се нокти можеха да минат като необичайна готическа естетика – освен ако не прорежеше някого.
Разтривайки челото си, погледнах нервно към небето, но шансовете Називер да се появи внезапно, за да ни устрои поредната засада, бяха малки. Не само че беше малко вероятно да ни нападне на оживена улица, но и двамата с Ксевер имаха това, от което се нуждаеха: бяха се сдобили с кръвта на Зилас.
При четири нощи до отварянето на портала на Ксевер той вероятно се беше съсредоточил върху собствените си планове, а не върху това, което бяхме замислили аз и Зилас.
За съжаление беше прав да не се тревожи за нас. Все още не бях разбрала къде е порталът, камо ли да измисля как да го спра да го отвори в четвъртък на разсъмване.
Стигнахме до целта си: магазин за сандвичи. Зилас нямаше нужда да яде, но аз имах, а и той не искаше да се разхождам из града без него.
Погледнах през прозореца към опашката вътре, после промърморих на Зилас:
– Претъпкано е. Искаш ли да почакаш тук?
Той кимна.
Оставих го пред вратата. Ароматът на прясно изпечен хляб ме обгърна, когато влязох в сградата и се наредих на опашката. Погледът ми се върна към прозореца, където Зилас се беше облегнал с ръце в джобовете, имитирайки небрежно чакащ човек.
Бодливото усещане за стягане в гърдите ми се засили. В леката си броня с развяваща се опашка и светещи очи демоничната същност на Зилас беше несъмнена. Но доскоро не се бях замисляла колко лесно може да се слее с околните или колко малко хора се интересуват от странностите му.
Представих си как го вкарвам тук с мен. Щеше ли някой да коментира? Ами в магазина за хранителни стоки? В киносалона? Увеселителен парк?
Стига да можеше да носи шапка и слънчеви очила, можеше да отиде навсякъде, където аз можех да отида. Стига да нямахме близки срещи с други митици, които биха могли да разпознаят демон, всъщност толкова ли беше рисковано?
Ако все пак се сблъскаме с други митици… Екипът на Зора не беше разбрал, че мъжът в черно, който ме придружава, не е човек, а те знаеха статута ми на изпълнител и дори бяха виждали демона ми преди.
Неочакваният мехур от вълнение, който се разширяваше в мен, се размърда при мисълта за Зора. Никога не бях отговаряла на текстовете ѝ, оставяйки я да мисли, че съм мъртва, за да предпазя нея и екипа ѝ от последствията от свързването с нечестен изпълнител. Защо си мислех за това колко лесно Зилас може да мине за човек?
Защо идеята той да прави човешки неща с мен беше толкова примамлива?
– Хей.
Започнах. Две момчета на моята възраст застанаха на опашката пред мен. И двете ми се усмихваха приятелски. Намигнах им.
– Често ли се храниш тук? – Попита русокосият. – Имаш ли препоръки?
– Не, за първи път съм тук.
– Бил съм два пъти преди това и сандвичите бяха страхотни. Никога обаче не съм опитвал супата.
– О.
Усмивката му леко избледня и той я отдръпна.
– В обедната си почивка?
– Да – излъгах, тъй като ми се стори по-лесно.
– Линията е доста бавна. Искаш ли да вървиш пред нас?
– Не, благодаря. Добре съм.
Човекът леко се отпусна.
– Нямам нищо против, но… добре.
Изглеждайки странно разочарован, че не искам да заема мястото му на опашката, той се обърна обратно към приятеля си и те започнаха да обсъждат предимствата на чилито пред сандвичите.
Загледах се в гърбовете им, недоумявайки за странното взаимодействие, докато опашката се разместваше напред. След като двете момчета си поръчаха, поисках два сандвича с пуешко месо – единия за по-късно, и едно голямо шоколадово брауни, което да споделя със Зилас.
Касиерката ми подаде хартиената торбичка с храна и докато бързах към вратата, забелязах двете момчета, които се задържаха до изхода. Русият държеше вратата отворена за мен.
– Хей – каза той отново. – Не искам да те безпокоя, но…
Излязох на тротоара и се спрях, смръщила вежди.
– Чудех се дали не мога… да те изведа на кафе някой път? Ако ти е интересно?
Устата ми се отвори. Той размести краката си, а по бузите му се появи розов оттенък. Приятелят му се размърда, забеляза, че аз забелязвам неговата нервност, след което се усмихна окуражително.
– Хм – започнах аз. – Аз…
Погледът на блондина се насочи към нещо зад мен – и руменината му изчезна, докато лицето му побеля.
– Няма значение. Не разбрах – извинявай!
Той се завъртя, приятелят му беше до него и двамата се отдалечиха, като хвърляха погледи през рамо, сякаш очакваха да бъдат нападнати отзад.
Топъл дъх разбърка косата ми.
Обърнах се и се озовах лице в лице със Зилас. Той почти стоеше до петите ми, а от него се носеше заплаха.
– Уплаши ли ги?
Той изръмжа без думи.
– Те не искаха да ми навредят – възразих аз.
– Те те наблюдаваха. През цялото време. – Той ме стрелна с поглед. – Не си забелязала.
Повяхнах, смутена от унеса си, след което забързах по тротоара, връщайки се към жилищната сграда. Зилас вървеше до мен, мърморейки под носа си, но аз бях разсеяна от осъзнаването, че един доста добре изглеждащ мъж ме е поканил на среща. Това никога не се беше случвало преди. Единственото ми гадже се беше появило в резултат на групов проект в колежа. Никой никога не беше флиртувал с мен изневиделица.
Докоснах носа си. Липсата на очила ли беше? Погледнах надолу към себе си. Или коженото яке? По какъв начин бях станала по-привлекателна за противоположния пол?
Въпросът ме занимаваше през целия път на връщане. Влязохме в старото мраморно фоайе на сградата „Лий“ и се насочихме към стълбите – Зилас беше решил, че не обича асансьорите. Когато наближихме шестия етаж, едно дръпване на якето ми ме спря.
Обърнах се. Зилас стоеше на стъпалото под мен, което ни поставяше почти на нивото на очите.
– Защо се изчерви? – Попита той.
– Аз… какво?
– Когато мъжът hh’ainun ти говореше.
Примигнах.
– Смутих се.
– Защо?
– Аз… не съм свикнала да получавам внимание от момчета, предполагам.
Той замълча. Поколебах се, след което избутах слънчевите му очила на върха на главата, разкривайки светещите му очи.
– Сега криеш мислите си, Зилас – казах аз. – Какво мислиш в действителност?
Челюстта му се изпъна, после си пое дъх.
– Харесваш ли повече мъжете хх’айнун?
– Повече? Искаш да кажеш, повече от теб? – Дъхът ми секна, когато се досетих. – Не.
– Не?
– Аз … – Мозъкът ми се задъхваше, нова руменина затопляше бузите ми. – Мисля, че… ти си… – Гласът ми се сви до шепот. – Ти си по-привлекателен от всеки друг човек, когото съм срещала.
Той нямаше проблем да чуе унилото ми признание и се усмихна доволно, раменете му се отпуснаха. Рязко си спомних, че той не се смяташе за желан по демонските стандарти. Жените демони си вирваха носовете към слабия Вх’алир Дом.
Изчервяването ми се засили, когато се върнахме в блока, но бързо избледня, когато отключих вратата, без да мога да се отърся от спомените за пристигането с Амалия. Не помогна и прочувственото мяукане на Чорапче, когато със Зилас влязохме без липсващия член на нашето малко семейство. Мислех за нея почти постоянно, откакто отключих заклинанията на амулета Вх’алир, и ми се искаше да мога да споделя с нея новите ни открития.
Нямах начин да се свържа с нея. Освен ако не се обади на записания телефон, който ми беше оставила, никога повече нямаше да говоря с нея.
Сутрешната ни работа беше разпръсната по масичката за кафе и половината от пода. Бяха залепени един за друг големи листове чертожна хартия, а аз бях прекарала часове, за да нарисувам внимателно трите различни заклинания, които амулетът ни показа – постижение, което беше възможно само защото Зилас ги беше пресъздал в светещ малинов цвят, така че да мога да ги проследя директно върху хартията.
Доколкото разбрах, първото беше порталното заклинание без липсващи части. Тъй като първата стъпка от приключването на призоваването завинаги изглежда изискваше портал, това обясняваше защо Антеа и Ж’реил го бяха включили и в гримоара, и в амулета.
Макар че разполагахме с пълното заклинание, действителното отваряне на портала можеше да се окаже най-трудната част от процеса.
Със Зилас бяхме спрели да обядваме точно след като завършихме рисуването на втория и третия масив. Все още не бяхме разбрали подробностите, но знаехме, че първо трябва да се активира порталният масив. Другите две заклинания се извършваха върху отворения портал и щяха да консумират магията му по някакъв начин.
Изядох сандвича си, като нахраних с няколко парченца пуешко Чорапче, след което се присъединих към Зилас при рисунката на втория масив. Той беше най-простият от трите и включваше предимно Аркана, което ме изненада.
Докато коленичех до него, странно осъзнах, че той не се е преоблякъл от човешките си дрехи. Качулката на якето лежеше върху раменете му, косата му беше допълнително разрошена от плата.
Като го гледах как се рови в чертежа, прехапах устни. Можехме да приключим с призоваването. Можехме да спрем поробването на демоните и унищожаването на тяхното общество.
Зилас продължаваше да повтаря, че трябва да се прибере у дома. Дали това беше само заради обещанието му към пайашите да промени Ахлява? Или имаше някаква друга причина? Ако той промени света на демоните, като сложи край на призоваването завинаги, това щеше ли да е достатъчно? Щеше ли все още да иска да се върне у дома?
Или би помислил да остане?
Забраненият въпрос се втурна през ума ми и аз се опитах да го потуша, но сега, когато беше освободен, той отказваше да умре. Бях се борила с този въпрос от деня, в който Зилас беше посочил книгата си с пейзажни фотографии и попита дали можем да видим всички тези места.
Мислех, че това е толкова нелеп въпрос – но може би не беше. Защото молбата му да остане не означаваше, че никога няма да може да се върне у дома.
Можехме да прекараме месеци, пътувайки из Северна Америка.
Можехме да прекараме години в пътуване из планетата.
Можехме да прекараме целия ми живот в изследване на света, а накрая Зилас можеше да се върне в Ахлява, да стане ивакнин, да стане свидетел на бавното възстановяване на демоничното общество за себе си и да отгледа силни синове, които да помогнат за възраждането на Дома му. Не можеше да се отрече, че продължителността на живота му беше по-дълга от моята. Не трябваше да жертва бъдещето в собствения си свят, за да прекара повече време в моя – да прекара повече време с мен.
Но искаше ли да го направи?
Усуках подгъва на пуловера си, докато той се навеждаше над рисунката, доближавайки носа си до хартията. Опашката му се размърда напред-назад, а устните му се набръчкаха.
Искаше ли да остане с мен още малко? Дали изобщо щеше да се замисли за това?
Вдишах дълбоко, засилих смелостта си.
– Зи…
– Какво е това?
Той посочи едно място на масива. Преглъщайки въпроса си, аз се приближих, за да погледна руната Аркана, съчетана с единствената демонична руна в комплекта.
– Това е руната за земята – отговорих аз.
Той се обърна към третия масив и аз проследих погледа му до подобен модел от линии, където две руни се намираха заедно, и двете демонични.
Дъхът му секна и той седна на петите си. Нещо в безизразното му изражение накара студенината да се разнесе по крайниците ми.
Размърдах се на колене, за да се изправя пред него.
– Зилас?
Погледът му се насочи към мен, а после посочи масива със земната руна.
– Тази е земна lēvh. – Той посочи другия масив. – Този е Ahlēavah lēvh.
– Значи… земен дух и дух от демоничния свят? Не разбирам.
– Мисля, че това означава… – Той се измъкна, като погледна между двата масива, сякаш се надяваше на алтернативен отговор. – Това означава, че единият виш е за земната страна. Другият виш е за страната на Ахлява. Едното заклинание е за теб, тук. Едното заклинание е за мен, там. Заедно те слагат край на призоваването.
– За теб… там?
Той не отговори, загледан в масивите.
– Искаш да кажеш – казах аз, а гласът ми се чуваше странно силно в ушите ми – че за да прекратиш призоваването, трябва да направиш това заклинание от другата страна на портала? Отвътре в Ахлява?
Той отново не каза нищо.
Посочих към масивите.
– Но тези заклинания ще изразходват силата на портала. Ще бъдеш …
В капан. Отрязан. Изчезнал. Той щеше да е извън обсега ми завинаги.
Той ме погледна, лицето му беше нечетливо, а пурпурните му очи – затъмнени от сенките.
– Няма значение.
Няма значение. Няма значение.
Разбира се, че нямаше значение. Защото аз бях глупавата, която мечтаеше той да остане. Той искаше да се прибере у дома. През цялото време искаше да се прибере у дома.
Заклинанието не промени нищо – то просто унищожи малкото, далечно късче от шанса той да остане с мен за малко по-дълго.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

Глава 23

Когато започнах да си мия косата под душа, реалността на това, което бях направила – това, което бяхме направили – се прояви.
Стоях замръзнала с ръце в измитата си коса и ме връхлитаха дузина емоции наведнъж. Шок, срам, тревога, но и изумление, вълнение и нов прилив на горещ копнеж. Спуснах ръцете си и погледнах китките си. Бяха нежни, но бледата ми кожа не беше накърнена. Нямаше следи от синини.
Той не ме беше наранил – и дори когато бях напълно безпомощна, никога не бях изпитвала страх.
Объркващ коктейл от чувства се завъртя в мен, докато набързо приключвах с душа, подсушавах се и бързах да отида в спалнята, за да се облека в меки панталони за йога и пуловер с качулка. Слава богу, бях си взела два сутиена, защото Зилас беше съсипала другия ми.
Още една гореща тръпка ме прониза при тази мисъл.
Изтърках с кърпата косата си, след което я захвърлих в банята и се върнах в дневната, като мислено се подкрепих. Одеялото беше върнато пред масичката за кафе, а Зилас седеше на нея с амулета Вх’алир в ръце. Той погледна нагоре, когато се появих, и аз моментално изгубих нервите си.
Пристъпих към масата, но не успях да седна до него. Половината от мен искаше да избяга от стаята, а другата половина искаше да се качи в скута му.
Усуквайки пръстите си, се изкашлях неловко.
– Ем… Зилас?
Той ме погледна в очакване.
– Когато каза… че демоните могат да избират кога да имат млади… това означава ли, че и вие можете да избирате?
– Вар. Все още не искам да имам млади.
Заля ме облекчение. В разгара на работния ден не бях взела предвид този конкретен риск. Не можех да започна да гадая дали изобщо е възможно, но поне не трябваше да се притеснявам за това.
Издишах набързо, взех от крайната масичка парчето от счупения ни инфернус и се загледах безсмислено в него, а нивото на тревогата и смущението ми отново се покачи. Защо сега ми беше толкова трудно да погледна Зилас в очите?
Силно дръпване на задната част на панталона ми. Паднах и се приземих в скута на Зилас. Той хвърли амулета на Вх’алир на масичката за кафе и ме обгърна с ръце.
– Ти си zh’ūltis, amavrah.
– Не ме наричай глупава. И какво прави…
– Ти се изчервяваш. Сега имаш смущаващи мисли, нали? Не искаш да ми кажеш какво си мислиш.
Стиснах зъби, ръката ми се стисна около отломката от инфернус. Точно на момента лицето ми отново се разгорещи. Дали той беше нелепо проницателен, или аз бях болезнено очевидна?
– Вече не чувам мислите ти – подкани той.
– Добре – промълвих аз.
– Защо не искаш да ми кажеш?
Защото ме беше срам – дума, която му беше още по-трудно да разбере от „съпричастност“. Опитах се да се отдръпна от скута му, но той затегна хватката си, придърпвайки ме обратно към гърдите си.
– Ще те пусна, след като ми кажеш.
– Не можеш да го направиш!
– Аз съм по-силен от теб.
Челюстта ми отново се стисна и се извих безпомощно.
– Зилас!
– Страхуваш ли се?
– Не – изръмжах. – Ядосана съм.
Хрипливият му смях ме накара да настръхна.
– Харесва ти, когато те държа, нали?
Изчервяването ми се задълбочи.
– Добре! Просто исках да знам дали… дали винаги притискаш Пайаше, както направи с мен.
– Така е по-безопасно. Понякога payashē се страхува, когато е под мъж. – Сякаш за демонстрация, той ме стисна достатъчно силно, за да изкара въздуха от дробовете ми. – Или пък решава, че не иска да се чифтосва по средата на чифтосването. Държането на ръцете ѝ затруднява нападението с виш.
Примигнах.
– Пайаше се страхува, така ли?
– Не от мен, защото аз не съм голям като другите мъжки. Но все пак държа ръцете им, за да съм в безопасност.
– Все пак не бих могла да те взривя с магия.
Той пъхна лицето си отстрани на шията ми и зъбите му се впиха в кожата ми.
– Не, но ти искаше да те държа на земята.
Изчервих се, кожата ми изтръпна, а пулсът ми се ускори. Отломката от инфернус се изплъзна от внезапно отпуснатите ми ръце, отскочи от крака ми и се приземи върху одеялото с почти нечут тътен.
Зилас вдигна глава и се вгледа в счупената реликва. Дъхът му секна, след което се хвърли напред, като почти ме изхвърли от скута си, и грабна отломката.
– Левх! Kir tūiredh’nā nul id?
Преди да успея да попитам какво се е случило, той се извърна на другата страна и грабна амулета Vh’alyir от масичката за кафе. Държеше двата предмета един до друг пред нас, а аз мигах към тях, затворена в кръга на ръцете му.
– Знакът за дух. – Думите му бяха бързи, а акцентът му – силен. – Има го и на двата. И двете са местата, където се срещат духът на демона и човешкият дух.
Пусна отломката от инфернус, хвана китката ми и притисна амулета на Вх’алир към дланта ми. Ръката му се притисна към другата страна на медальона, а пръстите му се свиха върху моите, заключвайки ръцете ни.
– Помниш ли думите, амаврах?
Сърцето ми биеше по съвсем различен начин, отколкото преди минута. Никога нямаше да мога да забравя тези чужди думи. Те бяха спасили живота ми. Промениха живота ми. След като изрекох тези думи, вече никога не бях същата.
При кимването ми пръстите му се стегнаха – тогава заговорихме заедно, фразата прошепна по устните ни в съвършен унисон, думи, споделени за последен път в онзи ужасен, преобразяващ ден, когато бяхме свързали душите и съдбите си един с друг.
– „Enpedēra vīsh nā.“
Амулетът пламна горещо под дланта ми и светът се превърна в ярък, кървав пурпур.

Червена светлина покри всичко.
Безкрайното, безоблачно небе блестеше с бледо розово сияние. Аленият пясък се простираше във всички посоки, като се търкаляше в нежни, брулени от вятъра дюни. Огромни струпвания на тетрагонални кристали стърчаха от пясъка като гаргантюански копия, които се опитваха да пробият недостижимото небе. В причудливата червена мъгла те имаха оттенък на мека роза.
Отне ми много време да осъзная, че все още съм в скута на Зилас, одеялото е под нас, а ръцете ни са преплетени около амулета. Усещах ги, усещах го, но не можех да ги видя.
– Ахлевиш – прошепна Зилас, гласът му беше мек и близък до ухото ми, докато назоваваше кристалните образувания. – Аз познавам това място. Бил съм тук.
С трепереща ръка посегнах към най-близкия кристал – тесен шип, висок седем фута. Пръстите ми преминаха през него. Илюзия.
Видението затрептя, пясъкът и небето се развълнуваха. Отново се втвърди – и аз изтръпнах.
Един демон беше приседнал до нас.
Той се взираше в далечината, като че ли не ни забелязваше. Можеше да бъде по-големият брат на Зилас – лицето му беше по-слабо и по-твърдо, мускулите му – твърди и жилави. Вместо доспехи носеше обикновена обвивка около бедрата си, завързана с плетено въже, а около долните му крайници беше завързан още плат.
Тъмната му коса беше подстригана неравномерно, къса и прагматична, но аз почти не я забелязах, твърде съсредоточена върху осемсантиметровите рога, тъмни и рижи, извити елегантно от заплетената му коса.
Демонът гледаше право напред, очите му светеха ярко, после закрачи напред. Държеше се ниско до земята като дебнещ тигър, ръцете му леко докосваха пясъка, босите му крака се движеха с бавна, плавна грация. Докато ни изпреварваше, опашката му увисна зад гърба му и завърши с два остри бодли, които се извиха назад към тялото му.
Ходенето му се успокои.
Движение сред ахлевишите. Една жена излезе между два извисяващи се кристала, а едната ѝ ръка се движеше по лъскавата повърхност. Очите ѝ бяха широко отворени, а човешкото ѝ лице – отпуснато от страхопочитание.
Полата ѝ на етажи падаше до глезените, всеки слой плат беше ярък и шарен, макар че червената мъгла на видението заличаваше цветовете им. Широк колан обгръщаше талията ѝ, а горнището ѝ имаше къси, прилепнали ръкави и V-образно деколте, което се спускаше чак до пъпа ѝ, разкривайки гол триъгълник от кожата ѝ. Изработените огърлици покриваха горната част на гърдите ѝ, а висящите им краища висяха между полузакритите ѝ гърди. Дългата тъмна коса падаше по гърба ѝ, усукана с връзки от плат.
Не можах да отгатна цвета на кожата ѝ в червения оттенък – можеше да е с маслинова кожа, бронзова кожа или с дълбок загар, но за всеки, който е изучавал Древна Гърция, това облекло беше безпогрешно.
Тя беше минойка – цивилизация от бронзовата епоха от остров Крит и първата истински развита култура в Европа.
Докато жената се придвижваше през издигащите се кристали, демонът се плъзна напред с още една крачка, движенията му бяха толкова бавни, че грацията би трябвало да е невъзможна, но той препускаше по пясъка.
Но колкото и незабележимо да се движеше, той не избяга от вниманието на жената.
Тя се завъртя с лице към него, а ръката ѝ скочи към широкия ѝ колан от плат. Изчезна мекото удивление в лицето ѝ, заменено от безстрашна стомана, докато вадеше здрав шнур, на който висяха дървени талисмани, на всеки от които беше издълбано заклинание. Артефакти.
Демонът и човекът се взираха един в друг, на трийсет стъпки разстояние помежду им.
Опашката на Вх’алир потрепна.
– „Kar eshathē?“
Устните му се раздвижиха, но звукът на думите му не излезе от тях. Те изпълниха ушите ми, обграждайки ме като пурпурната илюзия.
Ръката на Зилас се стегна около средата ми.
– Той попита: „Каква си ти?“
Задържайки погледа на демона, жената заговори – език, който никога не бях чувала преди. Език, който е бил изгубен за историята преди повече от три хиляди години, когато микенските гърци са превзели Крит и са погълнали разпадащите се остатъци от минойското общество.
Макар да не разбирах нито дума от думите ѝ, в главата ми изникна мисълта, че се пита дали това странно място е Подземното царство.
Демонът Вх’алир, който не можеше да я разбере, се поколеба за дълъг миг, след което бавно се надигна от клекалото си. Жената се напрегна, ръката ѝ се стисна около колекцията ѝ от артефакти. Имаше ли представа колко неподготвена е за битка с демон?
Предпазливо вдигайки ръка, вх’алирът посочи към нея.
– Пайаше?
Тя се намръщи, после притисна ръка към гърдите си.
– Антеа.
Гласът ѝ също идваше отвсякъде и отникъде, кух в ушите ми по същия начин, по който това видение беше измито от всички цветове, освен червения.
Със свити очи демонът повтори:
– Антеа.
Тя отново потупа гърдите си.
– Антеа.
– Антеа – повтори той безупречно.
Тя посочи към него и зачака.
Той потупа голите си гърди.
– Zh’rēil.
– Ж… рил – повтори тя с усилие.
– Ж’реил – поправи я той.
– Ж-ре-ил.
Той я разгледа, след което предпазливо се приближи.
Zh’rēil спря на десет крачки от Антеа, разгледа я внимателно от косата ѝ до сандалите ѝ на краката ѝ, след което се премести отново – заобиколи я. Тя се обърна заедно с него, стиснала здраво артефактите си.
Върна се на изходната си точка и се приближи.
Тя извика една дума и нейният рязък, предизвикателен отпор го накара да се отдръпне встрани в отбранително отстъпление.
Потъна в клек и отново се спусна напред, като може би си мислеше, че ще изглежда по-малко заплашителен, ако е наполовина по-нисък от нея. Очите на Антеа бяха широко отворени, но тя удържа позицията си.
Ж’реил се приближи достатъчно, за да протегне ръка и да докосне ръба на ленената ѝ пола. Той разтърка плата между пръста и палеца си, а опашката му се размърда настрани. Главата му се наклони назад, а очите му се движеха по лицето ѝ, докато ноздрите му се разширяваха.
Опашката му замря.
Той скочи със светкавична скорост, изтръгна въжето с артефакти от ръката ѝ, докато я преобръщаше. Тя се свлече на пясъка, а той я обърна по корем и я притисна към земята.
Задъхах се от внезапната сила, стискайки китката на Зилас.
Антеа не издаде нито звук, докато се гърчеше яростно под ръцете и коленете на Ж’реил. Може би се страхуваше да привлече още врагове, ако вдигне твърде много шум.
Той натисна тила ѝ, за да я задържи неподвижна, после се наведе и помириса косата ѝ. Дърпайки и потупвайки дрехите ѝ, той сякаш се опитваше да разбере каква е тази странна жена. Все още върху нея, той я обърна по гръб и притисна горната част на ръцете ѝ с колене. Тя протегна ръка, посягайки към артефактите си в пясъка, точно извън обсега.
Ж’реил сложи ръце на лицето ѝ и тя се стресна. Той я погали по бузите, докосна косата ѝ, дръпна горната ѝ устна, за да види зъбите ѝ. Наведе се близо до нея и се вгледа в очите ѝ, недоумявайки за необичайния им вид.
Тежестта му върху ръцете ѝ се премести – и тя се свлече от наниза си с артефакти. Тя ги запрати към него и изкрещя заклинание.
Светкавица от сребристочервен ален цвят отхвърли Ж’реил назад. Антеа се претърколи, скочи на крака и се втурна нанякъде. Демонът се надигна, невредим, и се втурна след нея в плъзгаща се прозявка.
Видението на Ахлевиш и пясъка се замъгли, после се оправи. Същият район, различно място – и този път пейзажът се доминираше от нов елемент.
Върху кристална основа се намираше съвършен кръг. Парчета от натрошен кварц обсипваха пясъка около кръга като шрапнели, сякаш образуването на портала бе заличило масивния Ахлевиш.
Антеа коленичи от едната страна на кръга. Ж’реил коленичи от другата страна.
Трябва да е минало време, защото облеклото и косата на Антеа бяха различни. И един още по-ясен показател, че това е различен ден: тя изглеждаше незаплашена, докато гледаше Ж’реил.
Демонът се наведе над гладката повърхност на портала, навел глава и щръкнал с опашка, докато се взираше в бледорозовото небе, което вероятно щеше да е синьо, ако не беше червеният оттенък на видението. Протегна ръка в портала, сякаш посягаше към воден басейн.
Ж’реил погледна невредимата си ръка, после се върна към кръга. Протегна ръка, поколеба се, после пусна пръстите си и ги измъкна обратно.
Смеейки се, Антеа се наведе напред и пъхна цялата си глава и рамене в портала. Ж’реил я наблюдава за момент, след което вкарва ръката си. Придържайки се към кристалната основа с другата си ръка, той също пъхна главата си вътре.
Дали главата и раменете му се бяха появили от другата страна на портала? Дали гледаше в човешкия свят, първият демон, който някога е зърнал Земята?
Видението се разкъса и отново се преформира. Същото място, все така портал, но дрехите на Антеа отново се бяха променили. Още един ден. Двамата с Ж’реил седяха на пясъка, на пет предпазливи крачки разстояние помежду им, докато тя пантомимираше различни действия. При всеки жест Ж’реил произнасяше минойска дума.
Още един блясък, нова сцена. Ахлевишите бяха изчезнали, заменени от груби каменни блокове, стърчащи от дюните. Ж’реил тръгна по променящия се пясък, а Антеа го последва.
Амулетът на Вх’алир стана неприятно горещ върху дланта ми.
Тъмни форми в пясъка. Ж’реил спря и Антеа се присъедини към него. Двамата се вгледаха в безплодното пространство.
Десетки тела. Демони, чиято плът гниеше, а телата им бяха разкъсани. Странни влечугоподобни същества се стрелкаха сред труповете, търсейки ядливи части. Различни по дължина рога бележеха черепите на мъртвите, а малкият им ръст разкриваше, че са демони от Вх’алир.
Zh’rēil заговори, бързите демонични думи се търкаляха от езика му, гласът му беше нисък и ръмжащ.
Устата на Зилас докосна ухото ми.
– Той ѝ казва… че Домовете от трети ранг преследват неговия Дом. Вх’алири се убиват за забавление на по-силни демони … но когато той разказа на Навентис, на другите Динен не им пукаше.
Навентисът, където веднъж годишно се събираха най-могъщите демони, трябваше да се занимава с въпроси като избиването на един от дванайсетте Дома, нали?
Антеа изслуша ръмжащото разочарование на Ж’реил, после промърмори нещо в отговор. Демонът се намръщи, след което отново започна на спиращ минойски.
Видението се замъгли и преформира.
Пустинята беше изчезнала. Антеа и Ж’реил стояха на скалист хълм, който беше много по-познат от виденията на извисяващи се кристали и портали, но в залива под тях имаше… разрушение. Някогашният процъфтяващ пристанищен град се беше срутил, а каменните сгради бяха превърнати в отломки. Там, където сушата се сливаше с водата, разбитите килове на дървени кораби се носеха по останките като огромни скелети.
Антеа говореше и жестикулираше, а движенията ѝ бяха изпълнени с гняв. В главата ми се въртяха странни представи – че тя говори за огромни вълни, които се удрят в брега отново и отново, унищожавайки всичко. После, докато народът ѝ бил осакатен от бедствието, нашествениците дошли – и продължили да идват.
Пурпурни вълни, когато видението отново се промени.
Изведнъж се озовахме в една стая. Беше тъмно, на една маса светеше сурова маслена лампа. Антеа и Ж’реил стояха един срещу друг, а масата между тях беше отрупана с листове дебела папирусова хартия.
Задържайки погледа на демона, тя заговори тихо, бавно, с акцент. Този път странното усещане за разбиране в мен беше неоспоримо – нещо в начина, по който говореше, в интензивността на всяка дума, сякаш шепнеше директно в съзнанието ми.
– Тогава нашият договор ще бъде следният: ще обединим уменията и магията си, за да вържем кралете на демоните. Старите демони, които са позволили избиването на твоя дом, ще станат роби в моя свят, лишени от волята си. Аз и моят народ ще използваме силата им, за да защитим нашия остров.
Очите на Ж’реил заблестяха в притъмнената стая.
– Ние ще обвържем нашите потомци, както и себе си, защото този пакт ще продължи сто години от този ден – време за твоя Дом да възстанови силата си и време за моя народ да наложи мир. Тогава нашите деца ще го прекратят.
Ж’реил промърмори съгласието си.
Сцената се разтвори. Топлината на амулета на Вх’алир опари дланта ми, а болката изтръгна съзнанието ми.
Оформи се ново видение.
Антеа и Ж’реил стояха един до друг на ръба на портала, заобиколени от пясък и извисяващи се Ахлевиш. Антеа носеше подобно облекло, но гънките и бръчките бяха състарили лицето ѝ. Бели ивици се виеха по косата ѝ и тя не стоеше толкова висока. На въжето около врата ѝ висеше груба, но позната форма: инфернус.
Не можах да разбера дали Ж’реил видимо се е състарил, по по-тъмната му кожа бяха полепнали вечерни сенки. Той държеше въжена корда, на която се люлееше амулетът Вх’алир.
– Започваме – каза той.
– Да. И когато дълговете на враговете ни бъдат изплатени, моят потомък ще те повика, за да сложиш край на това. – Тя докосна медальона. – Готов ли е ключът?
Той го хвана.
– „Dūkāra Vh’alyir et Dīnen evashvā vīshissā.“
От кристала избликна пурпур, сложни заклинателни кръгове се завъртяха около него, преди да избледнеят.
Тя се вгледа в него.
– Тогава сбогом, Ж’реил.
– Сбогом, Антеа.
Потъвайки в приклякване, тя прокара глава и рамене през тъмния портал, след което се изкачи тромаво през него. Сандалетите на краката ѝ изчезнаха.
Ж’реил стоеше на ръба на портала, неподвижен, държейки амулета в свит юмрук. Минутите се изнизаха, после кръгът започна да се свива. Ставаше все по-малък и по-малък, докато не изчезна напълно. Остана само плоският връх на разбития Ахлевиш, където се беше оформил порталът.
Отворил ръка, Ж’рил вдигна амулета, за да се вгледа в гравираното му лице.
– Дакевх’ил Ахлеа на?
Той пусна шнура около врата си и когато амулетът се настани на гърдите му, гледката от червен пясък и розов кристал се разми. Багрите на отблясъците избледняха и дневната светлина отново се появи.

Назад към част 23                                                      Напред към част 25

Глава 22

Бавно затворих вратата на апартамента и заключих ключалката. Също толкова бавно се обърнах.
Със сълзи на очи влязох сковано в кухнята. Пакетът с храна за вкъщи стоеше на плота, а от кутията се носеше аромат на пикантно къри. Автоматично я вдигнах, но после просто стоях и я държах.
– Ваянин?
Зилас се появи до мен. Загледах се в кутиите за вкъщи.
– Робин?
Поех си треперещ дъх.
– Тя не може да види кой си в действителност. Когато те погледне, първо вижда демон.
Въпреки че беше започнала да харесва и уважава Зилас, тя не можеше да приеме, че той е същество, способно на грижи и загриженост също толкова, колкото и човек. Спомних си как преди по-малко от две седмици Тори беше предположила, че Амалия не се страхува, че Зилас ще я убие. Притеснявам се за това всеки ден – беше отговорила Амалия.
А аз мислено бях свила рамене, че никога не се е чувствала комфортно със Зилас, и продължих да се преструвам, че това няма значение.
Замръзнах, пуснах кутията на плота и се запътих към спалнята. Сълзите се разляха по бузите ми, докато пълзях на леглото и заравях лице във възглавницата. Тя си беше отишла. Последният член на семейството ми, който се грижеше за мен, си беше тръгнал.
Всички ли щяха да ме напуснат?
Матракът потъна. На колене до мен, Зилас се наведе, за да доближи лицето си до моето.
– Робин? Искаш ли да я върна?
– Не! – Изкрещях. – Не. Това няма да помогне.
Той ме изучаваше с набръчкано чело, после се премести към ръба на леглото. Отстъпва.
– Чакай! – Хванах го за китката. – Не си тръгвай. Не искам да си тръгваш.
Той се поколеба.
– Няма да си тръгна.
Болка разкъса сърцето ми. Разбира се, че ще си тръгне. Напускането беше неговият основен приоритет. Искаше да се върне в Ахлява и да възобнови прекъснатия си живот по най-добрия възможен начин. Да защити Дома си и да се сродява с още Пайаше, да отгледа синове и да промени света на демоните.
Пръстите ми се стегнаха около китката му, тялото ми потрепери.
– Да, ще го направиш.
Тихо шумолене – после топла плътност до мен. Примигнах и избистрих зрението си.
Зилас се изтегна по гръб до мен. Главата му се облегна на възглавницата до моята, а ръцете ни се докоснаха.
Очите му блестяха нежно.
– Няма да си тръгна.
Претърколих се към него, притиснах тялото си до страната му и притиснах лице в рамото му. Сълзите дойдоха и аз плаках, трепереща.
Плачех от вина и угризения – и плачех заради ужасната самота, която ме очакваше, след като и Зилас ме напуснеше и аз наистина, недвусмислено оставах сама.

Ярка слънчева светлина ме измъкна от дълбок сън. Сладък, опушен аромат изпълни носа ми и предната част на тялото ми беше топла, докато гърбът ми беше много студен.
Само наполовина събудена, аз отворих очи.
Бях заспала, свита на кълбо до Зилас, и почти не бяхме помръднали. Той лежеше по гръб, с глава на възглавницата до моята, със затворени очи и бавно дишане. Дали беше останал с мен през цялата нощ?
Обичайната ми реакция – да скоча и да избягам с пламтящо лице – мина през главата ми, но бях твърде изтощена. Ако се съди по качеството на светлината, която проникваше през прозореца, беше малко след изгрева, а аз бях спала едва от пет-шест часа.
Вместо това изучавах лицето му. Начинът, по който сивото утро осветяваше скулите му. Правата линия на носа и извивката на устните му. Той беше всичко, което ми беше останало, а скоро и него нямаше да го има.
Очите му се отвориха. Тъмните зеници се свиха на светлината, после той обърна глава към мен, а лицата ни бяха на един дъх разстояние едно от друго върху възглавницата. Челото ми докосна неговото.
Взирайки се в очите му, копнеех за връзката, която бяхме имали, за това ценно прозрение в неразбираемите му мисли.
Не се реших да посегна към лицето му. Ръката ми се движеше от само себе си, пръстите ми се прокараха по бузата му. С полузатворени очи, сънлива, но странно наелектризирана, проследих ухото му до точката му, после плъзнах върховете на пръстите си по челюстта му. Надолу по шията му. Във вдлъбнатината на гърлото му.
Ключиците му ме очароваха. Твърда кост точно под кожата. Напрегнати сухожилия горе. Твърди мускули отдолу.
Ръката ми се плъзна по невъзможно гладката му кожа. Притиснах дланта си към изваяния му гръден мускул, изненадана от твърдостта му. Съпротивата му срещу натиска ми. Разперих пръсти, очите ми се затвориха.
Сърцето му заби под дланта ми. Твърдо и стабилно. След миг плъзнах пръстите си по-надолу.
Имаше много повече мускули, които можеше да открие по корема си. Тези перфектни коремни мускули. Той лежеше неподвижно, дишайки бавно, докато аз движех ръката си по корема му, изследвайки всяка вдлъбнатина и извивка. Ръката ми продължи безспир, докато не откри вълнуващата линия, където долната част на корема и бедрената кост се събираха и образуваха секси буквата V.
Пръстите ми докоснаха тъканта и сърцето ми внезапно силно заби. Той не носеше колана си. Само здравата материя. От предишни случаи, прекарани в изучаване на облеклото му, знаех, че късите му панталони се връзват на всяко бедро. Никога не го бях виждала да ги сваля.
Ръката ми увисна на талията му… после плъзнах дланта си обратно нагоре, далеч от забранения плат. Върнах се към коремната му преса, изследвах я отново и отново.
Все още проследявах топлата му кожа, челото ми се опираше в неговото, когато върху ръката ми се нахвърли космато тяло с остри като бръснач нокти.
Викът ми се разнесе, когато Чорапче се вкопчи в китката ми и се опита да изтласка дланта ми със задните си крака.
Зилас я отскубна и тя премина към убийството на ръката му, като издаваше свирепо котешко ръмжене, докато гризеше палеца му. Скимтейки, седнах да разгледам ръката си, като с облекчение открих само няколко червени драскотини. Трябва да вземем нокторезачка и да ѝ скася ноктите. Щях да помоля Амалия да…
Мозъкът ми се задъхваше от тази мисъл и сълзите напипваха възпалените ми очи. Отблъснах ги, а контактните ми лещи залепнаха неприятно. Вероятно не трябваше да спя с тях.
– Мисля, че снощи забравих да нахраня Чорапче – казах, като отметнах крака от леглото. – Ще ѝ донеса малко храна.
Когато влязох в кухнята, погледът ми попадна върху торбата с храна за вкъщи на плота. Свих гърло и я пуснах в кошчето за боклук. Сърцето ми сякаш падна в кошчето с развалената храна.
Свих ръцете си в юмруци. Това беше повече от достатъчно за това парти на съжалението. Ако бях сама, тогава просто щеше да се наложи да се справя с всичко сама.
Пет дни. Толкова време ми оставаше, за да разбера как да попреча на Ксевер да отвори подходящ портал към ада и да призове или да сключи договор с пайаше – или какъвто и да беше истинският му план.
Половин час по-късно, след като нахраних Чорапче, взех душ, облякох лек пуловер и разтегливи дънки и хапнах мюсли за закуска, намерих Зилас в хола, седнал до прозореца, както обикновено. Той не се беше преоблякъл от снощния душ, носеше само къси панталони и бузите ми се зачервиха, когато си спомних усещането за кожата му.
Гледаше ме как поставям гримоара, амулета на Вх’алир, справочните текстове, откъснатото ъгълче от картата, която бях откраднала от кабинета на Ксевер, и лаптопа си на масичката за кафе. Разпънах дебело одеяло на пода, за да го използвам като възглавница, взех молива си, поставих бележника в скута си… и се загледах в разнообразните материали, а мозъкът ми бръмчеше в празнота.
Най-слабото изтракване на стъпка. Зилас се спусна да седне с кръстосани крака до мен.
– Не съм сигурна откъде да започна – признах аз.
– Знай къде ще бъде врагът ти. Тогава можеш да избереш дали да бъдеш там или не.
– Точно така. Първо картата.
Включих лаптопа си. Докато скролвах в Google maps, търсейки земна маса, която да съвпада с ъгъла на картата, Зилас взе амулета и възобнови разглеждането на заклинанията на гърба.
Работихме мълчаливо повече от час, преди да въздъхна разочаровано.
– Навсякъде по крайбрежието има острови и заливи, а не знам какъв е мащабът на тази карта. Може да е навсякъде.
Избутах лаптопа и разкъсаната карта настрана и придвижих гримоара по-близо. Може би щях да разбера нещо полезно от масива на портала, което да стесни възможните места. Отворих гримоара на страницата с отметките и отново въздъхнах, вече претоварена. Антеа, при целия си съмнителен морал, беше гений. Сложността на заклинанието беше далеч над моите възможности – предизвикателство, което се усложняваше от факта, че всички бележки и инструкции бяха написани на старогръцки.
Отворих тетрадката си и болката в гърдите ми се разпали при вида на почерка на Амалия.
Прегледах масива на портала, направих няколко бързи бележки, но вниманието ми се връщаше към липсващите части – частите, които Антеа беше пропуснала, изтривайки ги от историята на семейството си, така че заклинанието никога да не може да бъде възпроизведено.
Погледнах амулета в ръцете на Зилас.
– Мислиш ли, че липсващите части от заклинанието за портал са там?
– Може би – промърмори той разсеяно.
Тайните на портала на ада… скрити в амулет, вероятно създаден от демон от Вх’алир. Прелистих няколко страници назад с надеждата, че Антеа може да е оставила подсказка за липсващите части от заклинанието на портала.
Атанас и Вх’алир. Създателят на Демонката и на порицания Дванадесети дом. Мистериозна връзка, изгубена във времето и насилието.
– Какво е това?
Изтръгнах се от съня си и видях, че Зилас се мръщи на гримоара. Бях прелиствала безсмислено страниците и бях прехвърлила на съвсем различен раздел. Вниманието му беше насочено към произволна поредица от демонични руни, заобиколени от древногръцки текст.
– Това е… – Погледнах към предишната страница. – Мисля, че тук Антеа е разработила заклинанието инфернус.
Зилас седна напред.
– Хнн.
– Какво означават руните?
– Това не са руни. Това е послание.
Дъхът ми секна.
– Послание?
– Казва: „Мястото, където се срещат демонът Левх и човекът Левх“.
– Lēvh? Какво означава това?
– Мисля, че… дух? Душа? – Той наклони глава. – Когато влизам в инфернуса, това се нарича киш левх.
Погледът ми се стрелна по демоничните думи, заобиколени от човешки текст.
– Там, където се срещат демоничният и човешкият дух. – Ако духът на Зилас влезе в инфернуса, това означава ли, че…
– Душата ми – прошепнах аз. – Дали и инфернусът е бил свързан с душата ми? Затова ли… затова ли можехме да чуваме мислите си един на друг? И защо можехме да споделяме твоята магия? Защото инфернусът свърза душите ни?
– Магията имаше вкус на ума ти.
Душевна връзка. Това трябваше да е инфернусът. Така свързваше изпълнителя и демона. При напълно договорен демон връзката създаваше телепатична връзка, чрез която изпълнителят можеше да контролира демона – и създаваше душевната връзка, която улесняваше клаузата за прогонване.
За мен и Зилас връзката беше нещо повече. Колкото по-близки ставахме, толкова по-силна ставаше връзката между душите ни – до момента, в който не само можехме да общуваме, но и да споделяме магията си.
В очите ми се появиха сълзи.
– Ваянин?
Навела глава, бързо изтрих влагата.
– Съжалявам.
– Какво не е наред?
– Нищо. – Само че това беше лъжа и той го знаеше. – Просто си мислех… душите ни бяха свързани чрез инфернуса и това е… Иска ми се да не бяхме загубили това.
Той се подпря с лакът на масичката за кафе и ме наблюдаваше.
– Харесваше инфернуса, защото бяхме… свързани?
Подсмръкнах.
– Да.
– Харесваше ми да знам какво си мислиш. – Носът му се набръчка. – Лоша си в това да ми казваш мислите си. Аз питам, а ти казваш: „Нищо“, но никога не е нищо.
Смущаваща руменина нагорещи бузите ми. Знаех, че трябва да бъда по-откровена с него, но беше толкова трудно, когато никога не знаех как може да реагира.
– Тази част ми липсва – добави той доста неохотно.
– Но не и нищо друго, свързано с инфернуса – казах с тих смях. Една прозявка пропука челюстта ми и аз се замислих дали не искам да се върна в леглото за няколко часа.
Подпрял брадичка на ръката си, той погледна надолу към редицата от демонични знаци.
– Може би се нуждаем от инфернус.
Колебаех се, като се опитвах да не се надявам.
– Би ли се съгласил да бъдеш обвързан отново с такъв?
Опашката му се размърда, после се удари в пода.
– Това е добро място за скриване. По-лесно е. Той ти е нужен, за да се преструваш на изпълнител.
– Но аз ще мога да използвам командите върху теб.
– Не ми харесват командите. – Сияещите му очи се плъзнаха по лицето ми. – Защото си мислиш, че имаш нужда от тях.
Прехапах долната си устна. Въпреки че логическите и емоционалните части на мозъка ми знаеха, че мога да му се доверя, подсъзнателната част, която беше еволюирала за оцеляване и само за оцеляване, не се интересуваше от доверието. Тя виждаше хищник.
Гневният глас на Амалия отекваше в задната част на главата ми, твърдението ѝ, че Зилас в крайна сметка ще ме нарани по един или друг начин.
– Може би… – Измърморих. – Може би греша.
– Грешиш?
Загубата на инфернуса ме беше оставила уязвима, защото разчитах на чувството за контрол, което ми даваше. Без него не можех да се чувствам в пълна безопасност – или поне така си мислех.
– Може би грешах, че винаги ще ме плашиш. – Решителността се разпали в мен и аз се отдръпнах от масичката за кафе. – Зилас… задръж ме.
Той примигна.
– А?
– Искам да видя дали ме плаши.
– Не искам да те плаша.
– Знам, но искам да видя. – Притиснах дланите си към одеялото, което бях разстлала на твърдия под. – Ако се уплаша, можеш да спреш.
Той ме погледна с присвити очи.
– Не знам какво си мислиш.
– Просто опитай.
Той се надигна на колене, а разперената му опашка издаваше несигурността му, и протегна ръка. Когато сложи ръка на рамото ми, по гръбнака ми пробяга нервна тръпка и в главата ми се завъртяха съмнения.
Но ако се уплашех, той щеше да спре. Знаех, че ще го направи. Беше минало толкова много време, откакто умишлено ме беше плашил, че едва разпознавах спомените си за нас двамата. Неговата агресия и моята плахост… наистина ли бяхме такива?
Е, ако трябва да бъда честна, не бях преодоляла напълно плашливите си наклонности.
Той ме бутна по рамото и аз се преобърнах назад. Докато гърбът ми се удряше леко в одеялото, ръцете му се приземиха от двете ми страни – тогава той беше разкрачен върху мен, притиснал колене към бедрата ми. Ръцете му се сключиха около китките ми и той притисна ръцете ми към пода над главата ми.
Взирах се в него с широко отворени очи.
Той ме прецени, ноздрите му се разшириха, докато проверяваше аромата ми за онзи забележителен оттенък на страх. Дълбоко в гърдите му започна да гърми и да се разнася из гърлото му.
Сърцето ми заби малко по-бързо. Не можех да откъсна поглед от очите му, от погледа му на ловец.
Той спусна тялото си, покривайки моето, притискайки ме към пода. Твърди, непоклатими мускули. Хвана и двете ми китки в едната си ръка, а с другата дръпна косата ми, принуждавайки главата ми да се отдръпне назад, за да разкрие шията ми.
Топлият му дъх обля гърлото ми.
Сърцето ми заби, пръстите на ръцете и краката ми изтръпнаха от адреналин. Тялото ми определено реагираше, но това не беше паниката, с която бях свикнала, когато той ме ограничаваше.
– Зилас – прошепнах аз. – Мириша ли на страх?
Той притисна носа си към гърлото ми и вдиша.
– Не.
Потръпнах от начина, по който изрече думата.
– Мисля, че малко се страхувам… може би?
Той вдиша отново.
– Не се страхуваш. Не това усещам.
– Ти ли си…
Устата му се затвори върху пулса на гърлото ми.
Задъхах се, тялото ми се наелектризира от внезапно напрежение. Той прокара език по ускорения ми пулс, горещ и влажен, а после кучешките му зъби докоснаха мястото.
Потръпнах от главата до петите, а от разтворените ми устни се изтръгна нисък звук.
Той вдигна глава. Хищническият глад в погледа му открадна дъха ми. Тежестта му ме притисна. Ръцете ми бяха притиснати. Юмрукът му в косата ми.
Той отпусна глава и завладя устата ми със своята. Не нежен, предпазлив тест. Целуна ме силно, а след това езикът му мина покрай устните ми и от мен се изтръгна задъхан стон.
Притиснал ме към пода, той поглъщаше устата ми, жаден, изискващ. Не можех дори да се извивам, бях изцяло в негова милост – и дори мисълта да го спра ми се струваше абсурдна.
Той отново дръпна главата ми назад, а устата му намери гърлото ми. Зъби, които се впиха в гърлото. Плъзгаше езика си. Придвижи се надолу, устните му докоснаха ключиците ми.
Освободи китките и косата ми, подпря се с лакти на пода и се плъзна надолу. Носът му премина през меката материя на пуловера ми, след което заби лице в гърдите ми. Забравих да дишам.
Придвижваше се все по-надолу, влачейки ръце по страните ми, докато горната част на тялото му не притисна краката ми, а брадичката му не се озова на талията на дънките ми. Там той спря, като срещна очите ми.
Той постави ръка на долната част на корема ми, а пръстите му се сключиха около долната част на пуловера ми. Изчака.
Пулсът заби в ушите ми, поставих ръката си върху неговата, колебаейки се… после насочих ръката му нагоре. Пуловерът ми се плъзна с движението, оголвайки средата на тялото ми.
Устата му беше на корема ми в един миг, устните му се плъзгаха по кожата ми, езикът му ме опитваше. Той се премести настрани и откри бедрената ми кост, която надничаше над талията на дънките ми.
Закова се там, като с кучешки зъби опипваше извивката на костта, а с нос се впиваше в меката вдлъбнатина. Поколебах се, долната ми устна се заби между зъбите ми.
Той се премести на другия ми хълбок, като му обърна същото внимание, след което плъзна носа си нагоре по талията ми. Издърпах пуловера си по-високо, платът се разпиля под гърдите ми, а той се премести през ребрата ми, като ръцете му се присъединиха към изследването му. Горещи длани се движеха по страните ми. Пръсти, галещи кожата ми.
Когато носът му отново срещна пуловера ми, пръстите ми се стегнаха около плата. Издърпах го до брадичката си.
В гърдите му завибрира още един тътен. Ръцете и устата му откриха гърдите ми, устните му се плъзнаха по откритата кожа над спортния ми сутиен. Той заби нос в еластичната черна материя – после зъбите му се плъзнаха по плата, търсейки най-чувствителната ми кожа през бариерата.
Въздухът нахлу в дробовете ми и аз се извих срещу устата му. Той прокара пръсти през плата над другата ми гърда и изръмжа дълбоко в гърлото си.
– Зилас – въздъхнах.
Той вдигна глава. Очите му блестяха слабо, зениците му бяха напълно разширени.
– Зилас, ако… – Гласът ми прозвуча като задъхан шепот. – Ако бях пайаше, която те е поканила в леглото си… какво би направил?
Погледът му се впи в мен. Мускулите на ръката му се сгънаха, дърпайки презрамката на сутиена ми, и чух как се скъса шевът.
– Ти не си payashē.
– Ами ако съм?
– Щях да те взема сега.
Гръдният ми кош се издигаше и спадаше с дълбоки, бързи вдишвания, докато го гледах надвесен над мен – пурпурни очи, заплетена коса, твърди мускули под гладка ирисовочервена кожа, дългата му опашка, размахваща се по пода.
Демон. И аз го исках.
– Тогава ме вземи като пайаши – прошепнах аз. – Сега.
Той се поколеба, ноздрите му се раздвижиха, за да провери още веднъж аромата ми – и се хвърли напред, а одеялото под мен се плъзна по дървения под от силното движение.
Устата му покри моята. Силно издърпване на торса ми, звук от разкъсване на плат. Хладен въздух удари гърдите ми. Ръката му премина нагоре по страната ми, след което изхлузи пуловера над главата ми, принуждавайки ръцете ми да се вдигнат с него.
Оставяйки плата заплетен около ръцете ми, той се плъзна надолу и затвори уста върху голата ми гърда. Извих се отново, ръцете ми се извиха, докато се опитвах да ги освободя от пуловера. Той лижеше и бръщолевеше, а аз се гърчех под него, задъхвайки се и хленчейки. Ръцете му обхождаха кожата ми, след това се спуснаха към талията ми.
Придърпа бедрата ми към себе си и аз усетих твърдия натиск на възбудата му между бедрата си. Сърцето ми се отдръпна в гърлото, заби по-бързо, а в сърцевината ми се надигаше течна топлина.
Върна се назад и свали панталоните ми, а бельото ми се изхлузи заедно с тях. Докато ги сваляше от краката ми, аз освободих ръцете си от пуловера и сутиена. Вдигнах ръцете си…
Той ме хвана за китките и за миг ръцете ми отново бяха притиснати над главата ми. Очите ми се разшириха, устата ми се отвори в захлас – и тогава той ме целуна. С едната си ръка беше хванал китките ми.
А другата му ръка се плъзна между краката ми.
Отново изтръпнах, когато пръстите му се движеха по мен, галеха ме и ме изследваха – после ръката му изчезна, когато той посегна между телата ни, дърпайки шортите си.
На колене между бедрата ми, той заби ръка под бедрата ми, повдигна ги от пода и ме придърпа към себе си. Бедрата ми се притиснаха към страните му – а твърдостта му се притисна към сърцевината ми, гореща и готова.
Взирах се в него, а гърдите ми се издигаха. С едната си ръка, притиснала китките ми над главата, а с другата държеше кръста ми на пода, той ме държеше напълно безпомощна.
Очите му светеха, зениците му бяха разширени. Ръката му се стегна около кръста ми.
Придърпа ме към себе си. Твърдата му дължина се плъзна в мен, изпълвайки ме, разтягайки ме. Той изръмжа грубо, а после се вмъкна още по-дълбоко.
Задъхах се, главата ми се завъртя, очите ми се завъртяха. Задържана на място, не можех да направя нищо друго, освен да стисна краката си около кръста му, докато той се впиваше в мен, дълбоко и силно, а раменете ми се плъзгаха по пода с всеки тласък. Усещането се разкъсваше от центъра ми, изгаряйки все повече и повече.
Контролирайки бедрата ми с една ръка, той се впусна в мен в отмерен, мощен ритъм. Удоволствието преминаваше през мен на вълни, всяка по-силна от предишната, докато не извиках, докато цялото ми тяло не се изви.
Когато удоволствието ме заля, той издърпа бедрата ми нагоре, забивайки се в мен толкова дълбоко, колкото можеше. От гърлото му се изтръгваше тих звук, докато той люлееше бедрата си, без да се отдръпва, изцеждайки всеки мой дъх и конвулсивен стон.
Нервите ми изтръпнаха и аз се отпуснах слабо, а той се свлече заедно с мен, дишайки тежко. Накрая освободи китките ми и се измъкна от мен. С крака, хлабаво увити около кръста му, аз лежах там, където бях, напълно изтощена и трепереща от меки вълни на удоволствие.
– Ваянин?
Отворих очи, без да съм сигурна кога съм ги затворила, и открих, че Зилас се е навел над мен.
– Хм?
Неясното ми мърморене изглежда беше всичко, което искаше от мен, защото той седна, след което нежно улови ръцете ми. Издърпа ги нагоре, залюля китките ми и с изненада установих, че ме болят от това колко силно ги беше забил в пода. Другите части на тялото ми също ме боляха, когато удоволствието се разсея, но нямах нищо против.
– Това ли беше… – Думите излязоха трептящи и слаби. Прочистих гърлото си. – Така ли… се свързваш с Пайаше?
– Ннн. – Той наклони глава. – Хареса ти, нали?
Бузите ми се нагорещиха и рязко осъзнах колко съм гола.
– Д-да.
– Искаш ли още?
Погледнах надолу. Бедрата ми лежаха върху неговите и виждах, че той явно е готов да продължи отново – ако изобщо някога не е бил готов.
В центъра ми се разля топлина и част от мен почти каза „да“, но болката между краката ми се беше засилила достатъчно, за да охлади огъня.
– По-късно? – Попитах, свеждайки поглед, внезапно засрамена.
В гърлото му се чу ръмжене. Топлите му ръце се увиха около коленете ми, после се плъзнаха нагоре по бедрата ми до ханша.
– Когато пожелаеш, амаврах.
Коремът ми се преобърна, докато го гледах.
– Амаврах? Какво означава това?
Той се усмихна загадъчно, а с ръцете му върху мен и тялото ми, зачервено от трепетна топлина, дори не можех да се почувствам раздразнена.

Назад към част 22                                                             Напред към част 24

Глава 21

Отдръпнах се от леглото.
– Ще те оставя да си починеш.
– Ваянин?
Тръгнах към вратата, решена да избягам от стаята, за да мога да се погрижа за нараненото си сърце насаме – и също така да разбера защо ме боли толкова много, защото чувствата ми нямаха никакъв смисъл.
Матракът изскърца, когато той се свлече от него, а после ръката му улови ръката ми. Той ме завъртя с лице към себе си. Пералната машина от другата страна на стената издрънча и затрещя, докато очите му се стрелкаха по лицето ми.
– Какво става?
– Добре съм.
– Лъжеш – изръмжа той и веднага се раздразни.
Отдръпнах се от него.
– Излизам от стаята сега.
Той хвана ръкава на пуловера ми и ме дръпна към себе си.
– Кажи ми какво не е наред.
– Не искам да говоря за това.
– Току-що ти говорих за неща, които никога не съм казвал на никого.
– Това не означава, че сега трябва да ти кажа всичко.
Той оголи гневно зъби. Отдръпнах се, ръкавът на пуловера ми се опъна между нас. Той ме дръпна назад. Изтръгнах се и звукът от разкъсване на шева ме шокира.
Във вените ми нахлу паника.
– Пусни ме!
Той освободи ръкава ми толкова внезапно, че се спънах. Тъмните му очи горяха като лед, докато вдишваше през носа си.
– Страх – изрече той. – Страх, отново. Защо се страхуваш?
Препънах се още една крачка назад.
– Не съм те наранил. Никога не съм те наранявал. – Опашката му се размърда, бодлите уловиха пружината на матрака и разкъсаха плата. – Как да те накарам да не се страхуваш от мен? Какво правя погрешно?
Отдръпнах си и дъхът ми секна. Гърбът ми се удари в стената.
– Аз съм този, който се страхува! – В думите му се долавяше ръмжащо разочарование. – Ти се пречупваш толкова лесно. Винаги се страхувам, че ще те нараня. Гледам те и те защитавам, а ти все още се нараняваш, а аз се опитвам и това не е достатъчно! Защо се страхувам толкова за една пайлас, която си мисли, че ще я нараня?
С гръб, притиснат до стената, го гледах със заключени дробове. Емоциите кипяха в мен, заплетена каша, която не можех да започна да подреждам. Единственото, което знаех, беше, че сърцето ми биеше, главата ми се въртеше, а той ми казваше колко се страхува, че ще ме нарани.
Той се отдалечи от мен, след което се върна в средата на стаята с оголени зъби.
– Ти не се страхуваше, когато имаше инфернус. Аз бях твоят инструмент. Сега не съм и съм опасен.
Отблъснах се от стената.
– Не! Не е това!
Очите му се стесниха.
– Сега се страхувам, защото… защото… защото си толкова силен и можеш да ме държиш на земята, а аз не мога да те взривя с магия като пайаши.
– Не бих те наранил. Защо не го знаеш?
Засмуках въздух.
– Когато… когато се чифтосваше с payashē, страхуваше ли се от нея?
Челюстта му се сви.
– Да.
– Ти си такъв за мен, Зилас – прошепнах аз. – Не мога да не се страхувам малко.
– Но онези payashē не искаха да ме защитят. Не им пукаше.
Аз останах напълно неподвижна. Дори сърцето ми престана да бие.
– Загрижен ли си… за мен?
– Ще те защитя, а не ще те нараня. – Той примигна бързо, сякаш се бореше за правилните думи на този чужд език, който беше принуден да научи толкова бързо. – Искам винаги да си в безопасност.
Трябваше миг, само миг, за да може меката му декларация да се настани в ушите ми – и тогава тялото ми се раздвижи.
Не се притеснявах, не се чудех, не се съмнявах и не мислех, не мислех, не мислех, както го беше описал Зилас. Преодолях разстоянието между нас с бързи стъпки, ръцете ми се протягаха нагоре. Дланите ми намериха лицето му, пръстите ми се закачиха за тила му. Изправих се на пръсти.
И притиснах устата си към неговата.
Той стана твърд.
Паднах обратно на петите си, дъхът ми заби в гърлото, а по бузите ми се появи руменина. Но държах ръцете си и очите си върху него.
– Така един човек казва на друг, че го е грижа за него. И че… може би искат да се… сродят – завърших слабо.
Той се вгледа в мен и пулсът ми подскочи от начина, по който очите му се фокусираха върху мен наново, интензивни и почти предизвикателни. Ръцете му се свиха отстрани на врата ми, дланите му бяха топли, а палците – върху бузите ми. Наведе се и доближи лицето си до моето. Върховете на носовете ни се докоснаха.
Той притисна устата си към моята.
Стомахът ми изпадна от мен. Той изчака миг, за да види дали няма да се паникьосам, дали няма да го отблъсна. Вместо това сключих пръсти около китките му и се издигнах на пръсти, целувайки го по-силно – и той ми отвърна със същото.
При силния натиск на устата му разтворих устни. Той хвана долната ми устна със зъби, леко я захапа, а после долепи устата си до моята.
Горещото плъзгане на езика му отслаби коленете ми. Целувки. Дегустация. Пулсът ми се ускори, разтопената топлина се разпространи в сърцевината ми. Не осъзнах, че ме бута назад, докато не се сблъсках със стената. Задъхах се – и той се отдръпна, а устните ми изведнъж станаха студени, докато неговите изчезнаха.
Ръцете ми се вдигнаха нагоре. Хванах го за главата и придърпах устата му обратно към моята.
Дъхът му се изтръгна от носа му от изненада, а после ме притисна в стената. Ръцете му бяха в косата ми и държаха главата ми. Устните, езикът и кратките докосвания на кучешките му зъби завладяха сетивата ми.
Последния път, когато се целувахме, той беше нежен, внимателен, изследователски.
Този път беше интензивен, гладен, изискващ.
Този път устата му се движеше по моята, вземайки това, което искаше, и всяка част от мен беше готова да се отдаде на ръцете и устата му и на огъня, който беше разпалил в мен. Той ме притисна към стената, без да позволи отстъпление. В гърдите му се разнесе груб звук, когато наклоних главата си още по-назад, а устата му се затвори върху моята.
– Господи не!
Когато изкрещялата ругатня се разнесе, Зилас се отдръпна от мен. С ръце все още в косата ми, той погледна към вратата на спалнята.
Амалия стоеше на прага, облечена в якето си, а лицето ѝ беше съвсем бяло. Бръмченето и дрънченето на пералнята изпълваха тишината – шумът, който беше скрил завръщането ѝ в апартамента от чувствителния слух на Зилас.
– Зилас. – Ръцете на Амалия бяха свити в юмруци и видимо трепереха. – Махай се от нея.
Той се наведе леко назад, а опашката му се размаха.
– Махай се от нея! – Изкрещя тя, а страхът накара гласа ѝ да стане висок и тънък. – Не можеш да ѝ направиш това! Заклел си се да я защитаваш! Не можеш…
– Амалия… – изпъшках слабо.
– …да я нараниш по този начин! Ти нарушаваш обещанието си! Ти…
– Амалия! – Наполовина изкрещях. – Аз го целунах!
Тя се откъсна, а изпъкналите ѝ очи се насочиха към мен. Натиснах Зилас и той се отдръпна, а ръцете му се плъзнаха от косата ми.
– Целунах го – повторих, а лицето ми пламна, докато се борех с дълбокото смущение. – Той не е направил нищо лошо.
Тя се взираше в мен, трепереща от главата до петите. Страхът в гласа ѝ – нима е била готова да предизвика Зилас, за да ме защити, знаейки, че няма да може да се защити, ако той стане агресивен?
– Лошо – повтори тя. – Нищо лошо?
Кимнах бързо.
– Това бях аз. Аз…
– Ти го целуна. След това, за което говорихме. Че е твърде опасно. Че е грешно.
– Не е…
– Той е демон! – Изкрещя тя.
– Той е човек! – Изкрещях в отговор, пристъпвайки напред, а Зилас – зад мен. – Човек! С мисли, емоции и интелигентност.
– Демон с мисли, емоции и интелект!
– Каква е разликата? – Попитах. – Ако той нямаше опашка, щеше ли да е добре? Ако нямаше магия, щеше ли да се квалифицира като човек? Къде е твоята граница?
– Той е различен вид.
– На базата на какво? Опашката и магията?
– Не ме занимавай с глупости! Можем да започнем списъка с това как той може да се превръща в капка енергия и да прекараме следващия час в изброяване на всички начини, по които той е предвечно същество от друго измерение!
Ръцете ми се стиснаха.
– Какво значение има всичко това?
– Чуваш ли се? Разбира се, че има значение!
– Защо?
– Различни. Видове – изрече тя. – Какво, по дяволите, не е наред с теб, Робин? Мислиш си, че да чукаш демон ще е само забавление и игри, малък експеримент в спалнята?
– Тук не става въпрос за експериментиране – избухнах.
– Тогава какво? – Тя скова гръбнака си и заговори яростно. – Обясни го, Робин. Кажи ми защо си загубила проклетия си разум, защото аз съм сигурна, че не го разбирам!
Отворих уста – но не знаех какво да кажа. Секундите се проточиха.
– Добре. – Амалия придърпа чантата си към рамото. – Знаеш ли какво? Добре. Прави каквото искаш, но аз няма да седя и да гледам.
Завъртя се на петата си и се отдалечи.
За секунда бях твърде изненадана, за да помръдна, но после се втурнах след нея, подминавайки торбичката с храна за вкъщи на кухненския плот. Тя се метна във всекидневната и грабна куфара си – вече опакован, защото бяхме решили, че трябва да сме готови да напуснем това място във всеки един момент.
– Амалия – започнах рязко аз.
– Забрави за това, Робин! Свърших тук! – Тя свали купчина плат от масата за хранене и я пъхна в отворения капак на куфара си. – Почти умря тази вечер. Ксевер е на няколко дни от отварянето на портала и евентуалното заразяване с женски демон, а ти смяташ, че това е чудесен момент да се заиграеш със Зилас? Тогава действай. Нека той да те изнасили.
– Той няма да…
Тя се обърна към мен.
– Ти не знаеш това! Майната му! Дали нещо от това, което казах, изобщо е било регистрирано? – Тръгна обратно към куфара си и затвори ципа. – Останах с теб, Робин. Месеци наред. Справих се с толкова много гадости, толкова много страх, не спах, постоянно сънувах кошмари, защото живеех с необвързан демон, защото си мислех, че ти помагам. Бяхме заедно в това.
– Ти…
Тя дръпна куфара си в изправено положение и протегна дръжката.
– И за какво? Защо трябва да търпя всичко това, когато ти умишлено се излагаш на опасност?
Сълзите се забиха в очите ми.
– Амалия…
– Не. Свърших. – Тя се обърна с гръб към мен. – Забавлявай се със Зилас. Надявам се да не те убие.
Тя тръгна по коридора, а куфарът ѝ се търкаляше по пода.
– Амалия! – Избухнах и се втурнах след нея. – Ще спреш ли за минута, за да поговорим за това?
– Говорихме за това. – Без да спира, тя отвори вратата на апартамента. – Няма да рискувам живота си заради някой, който не се грижи за собствената си безопасност.
Студен страх ме заля, когато тя прекрачи прага.
– Моля те, недей! – Хванах я за ръката. – Моля те, Амалия!
Тя изтръгна ръката си, като се обърна наполовина към мен. Лицето ѝ беше изкривено, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Не мога повече да правя това, Робин. Просто не мога.
Обръщайки се, тя се отдалечаше. Останах на вратата и я гледах как си тръгва със сърце в гърлото. Тя изчезна зад ъгъла.
Изчаках, но тя не се върна.

Назад към част 21                                                             Напред към част 23

Глава 20

Облегнах се на таблата, а краката ми бяха изпънати. До мен Зилас лежеше по корем, с глава, опряна на сгънатите му ръце, гол, с изключение на тъмните му шорти.
Току-що се беше върнал от тридесетминутен душ, за да възстанови магията си. Обикновено прекарваше повече време под душа, но горещата вода тук не беше безкрайна. Изтърканите мебели и странното разположение не бяха единствените недостатъци на тази стара сграда.
Проснат с лице надолу, той беше твърде изтощен, за да може дори да мръдне опашка. Чорапче, чиито зелени очи мигаха лениво, лежеше в средата на гърба му, а мъничкото ѝ отоплително тяло добавяше топлина.
Отдихът ни на плажа беше продължил по-малко от десет минути, преди да се върнем в центъра. Избирайки случайно една жилищна сграда, Зилас беше проникнал в приземния етаж на един нещастен човек и беше откраднал човешки дрехи, след което бяхме взели такси до скривалището.
Бяхме се върнали. По някакъв начин бяхме оцелели.
Погледът ми премина през раменете му, където се бяха издигнали фантомни криле, после се насочи към телефона в ръката ми. На екрана светеше поредица от текстови съобщения, всичките от Зора.

Видях те да падаш със Зи, моля те, кажи ми, че си жива

Измъкнахме се, добре сме

Имаш ли нужда от помощ? Обиколихме сградата, не можем да намерим никаква следа от теб

Телефонът ти звъни. Вие наистина ли паднахте?

Моля, отговори

Чувството за вина се сви в корема ми. Поне те бяха в безопасност – въпреки че тя не беше споменала Тейт. Какво се е случило с него? Защо беше спрял да отговаря?
Палецът ми стигна до полето за отговор, след което бързо изключих екрана.
Зора, Дрю, Венера, Гуен и Андрю бяха в процес на бягство от офиса, когато аз и Зилас бяхме паднали през прозореца. Дори и телата ни да не бяха намерени, това бяха петима свидетели, които можеха да твърдят, че са ни видели да умираме. Колкото и да ми се искаше да успокоя Зора, по-добре беше така нали?
Щеше да е много по-лесно да започна новия си живот на мошеник, ако старото ми аз просто беше мъртво.
Смазващото чувство за вина се превърна в ужас. Зора може и да е склонна да пренебрегне незаконния ми договор със Зилас, но останалите? Няма как да стане. Бяха виждали Зилас да ходи и да говори като човек, а после го гледаха как се превръща в пурпурна светлина, когато беше призован в инфернус. Вече ме преследваха за незаконна дейност на Демоника, а сега собствените ми съратници от гилдията бяха станали свидетели на незаконния ми договор. По-добре щеше да е, ако всички мислеха, че съм мъртва.
През стената на спалнята чух как дрънчащата сушилня се изключва. Металната врата се блъсна и миг по-късно пералнята заработи – вероятно за да почисти дрехите, които бях сложила, когато се прибрах.
Амалия бутна вратата на спалнята с рамо, ръцете ѝ бяха пълни с одеяла. Тя ги захвърли в подножието на леглото, после заобиколи страната на Зилас, взе първото одеяло и го обърна върху него. Когато то се свлече, той погледна към нея, после отново затвори очи.
Повдигнах единия край, платът беше горещ от сушилнята, и буцата с размерите на Чорапче под одеялото се изви към отвора. Главата на котенцето изскочи навън, а ушите му се извиха настрани в знак на недоволство.
Амалия сложи още две топли одеяла върху Зилас, после се върна и седна на матрака до краката ми.
– Как се чувстваш?
– Изтощена. – Повдигнах телефона на няколко сантиметра, цялата ми ръка слабо трепереше. – И все още съм разтреперана.
– Е, все пак си паднала от небостъргач. – Тя примигна към Зилас, сякаш си представяше крилата, които бях описала, докато той се къпеше, после посочи към нощното шкафче. – Нека да разгледаме по-добре това.
Поставих телефона и взех парчето от картата на Ксевер, което бях откъснала. Поставих хартиения отрязък върху одеялото между нас и разтворих гънките. Това беше ъгълче с размери шест на осем инча, на което бяха изобразени както сушата, така и водата, а няколко линии с червен химикал го пресичаха.
– Това са котвени линии – казах аз. – Ксевер имаше отбелязано място на върха на един хълм, но не можах да определя каква земна маса показва картата.
– Значи там, където тези линии се пресичат – каза Амалия, проследявайки една от тях с върха на пръста си – там е заклинанието.
– Намирането на мястото ще е трудно. Крайбрежието е осеяно с острови и заливи.
– Ксевер вероятно иска друго „чисто“ място, което означава, че може да е в средата на нищото. – Тя поклати глава. – А и му помага нашият любим магьосник, който убива с отричане. Не мога да повярвам, че Сол е жив.
Оцеляването му беше изненадало всички. Зора не беше разбрала кого следи екипът ѝ, вероятно защото албинизмът на Сол не беше толкова очевиден, колкото този на синовете му; възрастните мъже често имаха бяла коса. А Зилас не бе забелязал аромата на магьосника в пентхауса, защото алхимичната миризма на Венера бе заглушила обонянието му.
– Научихте ли още нещо? – Попита Амалия.
– Имаше лунна карта, на която беше отбелязано пълнолуние и бяха отброили седем нощи. Под осмата нощ беше написано число – 6:57.
– Залагам на изгрева на слънцето. – Тя кимна на себе си. – Астралните масиви, които се нуждаят от лунна светлина, се зареждат по-дълго, когато лунната светлина е малко или никаква. Започнали са при пълнолуние, за да му дадат тласък, и ще бъде готов на разсъмване.
– Значи ще могат да отворят портала на разсъмване на двадесет и осми.
– Което означава, че имаме пет дни, за да им попречим да отворят портала? Чудесно. – Тя потърка челото си. – Какво още?
– Ксевер имаше карта на града с отбелязани няколко места. Местата, на които сме се сражавали с Називер, вампирите, големите и другите неща от миналия месец… плюс куп гилдии, включително „Врана и чук“.
Червата ми нервно се свиха, когато си спомних за онзи червен кръг около нашата гилдия.
– И – добавих аз, като чувството ми за предчувствие се задълбочи – имаше онзи случай с кръвта.
Зилас отвори клепачите си, за да открие тъмночервени очи.
– Ксевер имаше единадесет флакона с кръв и напълни дванадесетия с кръвта на Зилас. Мисля, че можем да продължим и да приемем, че в колекцията му има кръв от всичките дванадесет Дома.
– Но защо? – Амалия отметна косата си назад от лицето. – Теорията ни, че е искал кръвта на Зилас, за да измами и призове вх’алир, вече не е вероятна. Той не би имал нужда от кръв, за да призове някой от другите домове.
– Тогава какво?
– Иска ли да знае коя кръв е най-силна за неговите експерименти?
– За това ще му трябва много повече кръв. – Дъвчех изпочупения си нокът. – Сигурно има нещо общо с портала. Това е, върху което се е съсредоточил в момента.
– Кръвта на демоните от всички Домове и един портал… какво му дава това?
Може би въпросът не беше какво може да получи, а какво най-много иска. Крайната му цел.
– Червената кралица – прошепнах аз. Завъртях се и очите ми срещнаха тези на Зилас. – Към кой дом принадлежат payashē?
– Те нямат Дом.
– Но когато имат деца от мъжки пол, синовете им се присъединяват към Дома на баща си, нали?
– Вар.
Което означаваше, че payashē нямат Дом, като същевременно са свързани с всеки Дом.
– Ами ако Ксевер се нуждае от кръв от всеки Дом, за да призове женски демон?
– Не може – отвърна Зилас мигновено. – Призоваващият виш използва Кралския обет. Пайашите не притежават динска магия.
– Или може би кръвта е за обвързване на женския демон с договор по някакъв начин. – Лицето на Амалия побеля. – Порталът може да е за достигане до женския демон, а кръвта да се използва за принуждаване към договор. Той иска да превърне в реалност богинята Червена кралица на култа.
– Тогава той е глупак – изсумтя Зилас. – Пайаше ще донесе смърт на култа му.
Изучавах го.
– Ти знаеш повече за payashē, отколкото си споменавал. Какво имаш предвид, когато казваш, че тези крила са магия на payashē?
Очите му се присвиха, после извърна глава настрани и се настани в матрака – ясен сигнал, че няма намерение да споделя нищо повече. Поне не с мен и Амалия.
Намръщих се и я погледнах умолително.
Тя извъртя очи.
– Добре, добре. В съседство има ресторант, който работи до късно. Индийска кухня, прилични отзиви. Ще отида да си взема нещо за вечеря.
– Благодаря.
В отговор тя ме погледна в стил „измъкни отговорите от него“, след което се отправи към вратата. Дрънчащата, стържеща пералня заглуши звуците от подготовката ѝ за излизане и миг по-късно вратата на апартамента се затвори с трясък.
– Зилас? – Попитах тихо, като наблюдавах тила му.
Той изпусна дълга въздишка. Надигна се, хвърли одеялата от леглото и се настани по гръб, наполовина подпрян на таблата до мен.
– Пайашите са майстори на виш. – Изражението на лицето му беше неразбираемо. – Те знаят заклинания, които мъжките демони не познават. Те учат дъщерите си, но никога синовете си. Винаги изпращат синовете си при техните бащи, когато магията им се пробуди.
– Но баща ти е починал.
– Умря – съгласи се Зилас. – И аз останах сам на място, на което никога не съм бил. Опасно място. Знаех, че скоро ще умра. Друг мъж щеше да ме убие или щях да умра от глад.
– Да гладуваш? – Прекъснах го. – Но ти не се нуждаеш от храна.
– Младите демони се нуждаят от храна. Нуждаем се от по-малко, когато магията ни стане по-силна, но не спираме да ядем, докато не станем почти пълнолетни. – Той се загледа в тавана, виждайки друг свят. – След като баща ми умря, аз се скитах и скитах, и тогава го намерих.
– Какво намери?
– Тайно място, където живее payashē. Намерих го, защото бях малък и търсех къде да се скрия.
– Какво направи?
– Изчаках до сутринта, когато payashē се събудиха. След това влязох в скрития им пашир. – Той се загледа немигащо нагоре. – Отидох до средата, където беше най-голямата… най-голямата къща, и зачаках.
Страхът ме прониза – страх за него, за детската му същност.
– Пайашите се събраха. Гледаха ме. Смееха се, защото бях малък, слаб и млад. Дванадесети дом. Не бях опасен за тях, а и по това време нямаше млади, които да защитават.
– После излезе… най-силната
Матриархът.
– Тя попита защо съм отишъл. – Той стискаше и разпускаше челюстта си, а останалата част от тялото му беше страшно неподвижна. – Помолих я да ме защити.
Дъхът ми секна.
– Тя се засмя. Казах ѝ, че ще направя всичко. Умолявах. Всички се смееха. – Той затвори очи. – Payashē не защитава kanyin-младите мъже. Те ще прогонят собствените си синове да умрат, ако не дойде баща им.
– Тогава… защо отиде при тях?
Той отвори очи.
– Пайапи каза да.
Невероятно неверие ме обзе.
– Тя не искаше да има повече малки. Може би ѝ е било скучно. Каза ми: „Аз ще те защитавам и ти ще се подчиняваш на всяка моя дума. Ще те възпитам да бъдеш силен, а когато станеш Динен, ще използваш това, на което те научих, и ще промениш Ахлява“.
Погледът му се плъзна към мен.
– Аз ѝ се подчиних. Тя ме научи на магия. Тя ме научи как да се бия. Тя ме научи, че няма значение как ще намеря победата – да я намирам винаги по какъвто и да е начин.
Той замълча, а аз се мъчех да събера мислите си.
– Значи – започнах несигурно – вместо да се учиш от баща си, си научил всичко от жена демон? Но ти се вкаменяваш от женски демони.
Той се изсмя с досада.
– Те са силни. Не телата им. Те са малки като теб и аз мога да ги бутна и задържа. Ти обаче си много по-слаба – добави той.
Аз изпъшках.
– Но магията им, ваяни. Много от заклинанията им не можах да науча, въпреки че пайаши се опитаха да ме научат. Крилете… това беше дотогава, докато можех да ги задържа. Когато пайаши искат да летят, те си правят крила и отлитат. Те не падат на земята за кратко време като мен.
Заплетох пръсти в подгъва на пуловера си.
– Какво беше да израснеш с учителка пайаши, заобиколен от пайаше?
– Пайашите не ме искаха там. Смятаха, че е глупава да пусне канин в техния пашир.
Направих няколко мисловни гимнастики, за да се справя с демоничните думи, които той хвърляше наоколо.
– Отначало ме удряха. После станах по-висок от тях и те спряха. Вече не ме мразеха, защото бях полезен в малки отношения.
– Ти беше? Как?
– Събирах храна или гледах малките им. Те са мързеливи. Накараха ме да върша работа за тях. – Той издиша бавно. – Всеки ден, по всяко време можеха да ме убият, ако създавах проблеми. Винаги бях плячка, но с тях бях в по-голяма безопасност, отколкото сам, затова правех това, което искаха.
Колко ли нервно щеше да е да израснеш в общност, в която всеки можеше да те зареже във всеки един момент?
– Когато бях по-голям и по-силен, излизах през нощта и защитавах пашира. Това ми харесваше повече, защото бях по-далеч от пайашите. Убих много мъжки, които се приближаваха твърде близо. Бях най-добрият в устройването на засади. Никога не ме виждаха, докато не ударя.
– Бях на лов през нощта, когато усетих как ме изпълва диненската сила. – Ръцете му се свиха в юмруци. – Побягнах.
Намръщих се.
– Какво имаш предвид?
– Избягах далеч от пашира. Никога не се върнах. Диените са по-опасни, а и не знаех дали пайашите няма да ме убият, ако се върна.
Толкова бързо, само за една нощ, животът му, какъвто го познаваше, се беше променил напълно за втори път.
– Какво направи тогава?
Той се замисли над въпроса.
– Опитах се да спазя обещанието си към пайаште. Опитах се да променя нещо.
– Променил си нещо за твоята Къща – разбрах аз. – Научи другите Домове да се страхуват от демоните на Вх’алир.
– Хнн. Тя не би помислила, че това е достатъчно. – Той отпусна главата си назад към таблата, с полупритворени очи. – Опитах се, но беше имаднул. Накарах другите да се страхуват от нас, но те все още убиват. Вх’алайр са слаби и твърде млади. Те ни убиват. Аз ги убивам. Те ни убиват още повече. Нищо не се променя.
– Но ти опита. И – и когато се прибереш у дома, може би ще можеш да направиш повече като Ивакнен, отколкото като Динен. – Предложих несигурна усмивка. – Няма друг демон като теб, нали? Ти си единственият мъж, който е бил обучен от жена.
– Никога не съм казвал на никого, че съм живял с Пайаше. – Той се намръщи. – Другите мъжки… не биха го харесали.
– Защо не?
– Всички причини. – Той пъхна петите си в матрака и седна малко по-нагоре. – Сега мислиш ли за мен по различен начин?
– Различно? – Примигнах срещу него. – Аз… просто съм впечатлена. Че си направил всичко това. Звучи ужасяващо.
– Ннн. Много пъти, да.
– И да живееш с жени. Не това очаквах, когато говориш за тях, сякаш са най-големият ти страх.
– Знам по-добре от повечето мъже колко са силни.
– Мощни – поправих аз. – Не силни, тъй като ти каза, че можеш да ги държиш д… – Прекъсвайки, се взирах в него. – Чакай. Това буквално ли искаше да кажеш? Наистина ли си задържал пайаши преди?
Той сви рамене.
– Защо да го правиш? – Задъхах се. – Нападна ли някоя?
Той се отдръпна леко.
– Нападнах? Не!
– Тогава какво?
– Тя попита.
Устата ми се отвори.
Той присви очи към мен.
– Понякога пайашите искат да се чифтосват, когато не искат да имат млади. Когато бях достатъчно голям, някои payashē от пашира ми казаха, че трябва да им давам храна.
По някакъв начин челюстта ми падна още повече.
– Знаех, че няма да искат млади с мен, защото съм Вх’алир, но… – Той отново сви рамене.
– Но? – Гласът ми излезе писклив. – Но какво?
– Ти се изчервяваш.
– Ами да! – Избухнах. – Току-що призна, че си проспал пътя през цяла общност от жени!
– Спане? Не разбирам…
– Спане – поправих шумно. – Ти си се чифтосвал с куп женски! Мислех, че още не искаш деца!
– Не сме правили малки.
– Откъде знаеш? Демоните имат ли контрацептиви? Всяка от тях можеше да забременее случайно, а ти никога да не се върнеш така…
– Случайно? – Той ме стрелна с широко отворени очи. – Може ли хх’айнун да има млади по случайност?
Изпаднах в недоумение и се наклоних леко назад.
– Да. А payashē различни ли са?
– Ние избираме кога да имаме млади. Много пъти payashē приемат мъжки, за да се насладят на чифтосването, но не искат той да бъде баща. Мъжките не знаят кога payashē избира да има или да няма млади.
– Значи някои женски са избрали теб, за да се наслаждават на чифтосването?
Той седна напред, притиснал ръце към матрака между коленете си.
– Защо се ядосваш?
Ядосана? Не бях ядосана. Изобщо не съм. Бях… неспокойна. Това е всичко, което наистина можех да кажа. Не бях спокойна, а и сърцето ми се извиваше зад ребрата, сякаш невидима примка се беше стегнала около него.
– Когато те поканих… – Започнах задъхано. – С ягодата… прие ли, за да можем… да се насладим на чифтосването?
Когато той не каза нищо, го погледнах. Той изглеждаше по-объркан от всякога.
Последният ми гняв се разсея в болка. Ах. Ето го. Истината.
В миналото той беше приемал случайни покани – което означаваше, че в неговите очи моята покана беше също толкова случайна. Което би било добре… освен ако не беше случайно за мен. Когато му бях предложила тази ягода, бях разкрила сърцето и душата си.
И едва сега осъзнавах колко много съм искала приемането му да означава нещо специално.

Назад към част 20                                                                 Напред към част 22