Категория: Анет Мари

КЛИО

– Стани, Клио, стани, – каза краля.
Отново се изправи, оправи късата, развяваща се пола, която носеше, и съжали, че не е избрала нещо по-официално. В сравнение с нея краля изглеждаше като… ами като кралска особа. Беше слаб и гъвкав като повечето нимфи, с бръчки от възрастта, които изпъстряха лицето му, и дълга сребриста коса, сплетена на плитка по гърба му. Облеклото му беше просто, но много фино – туника без ръкави със сребърни бродерии и сапфири по яката и подгъва, прилепнали панталони от тъкан в приглушено синьо и меки ботуши.
Зад него се струпаха дузина съветници и телохранители, но той им махна с ръка, когато влезе встаята.
– Ваше Величество – поздрави го тя.
– Пристигането ви е неочаквано, скъпа моя – каза ѝ той, като направи бързи жестове на придружителя си. Демоните излязоха от стаята, а нимфата, която все още държеше заклинанието си за проследяване, се задържа точно зад прага.
Тя се напрегна при двусмисленото посрещане.
– Не можах да изпратя предварително съобщение за завръщането си, но…
– Е, с облекчение ви приемаме обратно. Липсвахте ни.
– Липсвах? – Заекна тя. Някой я е пропуснал? Наистина? – Аз съм тук заради нещо спешно. Идва ли Бастиан?
– Пратеник го донесе. – Рувин сгъна ръце и я изгледа със строги сини очи с цвета на зимно небе. – За какво става дума?
– Бих искала да го обсъдим с Бастиан тук. Предполагам, че той ви е информирал за моите… дейности?
– Като цяло е така, да.
Тя прехапа устни. Дали Бастиан беше казал на баща си за заклинанието, което Ерикс беше откраднал от Хризалис? Може би първо е искал да го накара да работи.
– Изглеждаш изтощена, Клио – каза Рувин, преди тя да се сети какво да го попита по-нататък. – Седни, дете, и ще помоля някой да донесе вода, докато чакаме изостаналия ми син.
Докато той щракваше с пръсти на чакащия пред стаята придружител, тя отново се свлече на пейката. Ръцете ѝ трепереха и тя ги скръсти в скутаси.
Баща ѝ стоеше до нея, все така недостъпен и безличен. Никога не бе успяла да се свърже с него, не бе установила приятелство и дори не бе успяла да проведе удобен разговор. Всъщност не беше сигурна, че някога е разговаряла с него без присъствието на Бастиан.
Кралят прочисти гърлото си – звук, който подсказваше, че усеща неловкостта не по-малко от нея.
– Петрина ще се радва да се върнеш.
– Ще го направи? – Промълви Клио.
– Тя беше наранена, че не си казала довиждане, преди да си тръгнеш. – В гласа му прозвуча порицание. – Този път смяташ да останеш, нали?
Главата ѝ се вдигна.
– Да остана?
– Петрина усещаше силно отсъствието ти. Не че ще го признае, разбира се; тя е като майка си.
Клио се вгледа в него, като се опитваше да разчете царствените му черти.
– Искаш да остана?
– Никога не съм искал да си тръгваш.
Ръцете ѝ се стиснаха и по бузите ѝ се разляха сълзи.
– Аз не знам какво да кажа. Благодаря ти.
Веждите му се смръщиха, сякаш не разбираше реакцията ѝ, но кимна и учтиво се обърна към фонтана, докато тя се бореше с емоциите си.
Тя бързо избърса очите си.
– Толкова се радвам, че се върнах. Никога не съм искала да си тръгвам.
Кралят я погледна, а гримасата му се задълбочи.
– Тогава защо си тръгнала?
– Аз… трябваше даго направя.
– Така каза Бастиан – измърмори кралят. – Все още мисля, че можехме да намерим по-малко драстично решение, в което да ти е по-удобно.
Странно налягане се сключи в гърдите ѝ като студена скоба, която се образува около сърцето ѝ. Кралят не беше искал да я изпрати на Земята? Това беше идеята на Бастиан?
– Така беше по-безопасно, – прошепна тя.
– По-безопасно? – Строгото неодобрение втвърди тона му. – По какъв начин е застрашена сигурността ви в тези стени?
Тя се сви на седалката си.
– Все още не е, но риска от…
Подпря се с ръка на облегалката на пейката, приближи се и снижи гласа си.
– Макар че единствената роля, която мога да изпълня в живота ти, е тази на твоя крал, аз съм и ще продължа да бъда твой настойник, както и на всеки член на това семейство. Тук си в по-голяма безопасност, отколкото в който и да е земен град.
Устата ѝ се отваряше и затваряше, но от нея не излизаше никакъв звук. Никога досега краля не ѝ беше говорил така. Никога не беше намеквал, че го е грижа за нея.
– Вие сте крал Рувин, нали? – Избухна тя.
Очите му се разшириха и той се изправи с недоумяващо изражение.
– Уверявам те, че съм, макар че с този поглед, който ми хвърляш, се чудя дали да не проверя отражението си.
– Аз просто… искам да кажа… – Бузите ѝ се нагорещиха. – Не мислех, че моето напускане ще те притесни.
– Откъде знаеш какво мисля, след като така и не ми даде възможност да те разубедя? – Той поклати глава. – Да избягаш посред нощ, без да се сбогуваш, не беше от полза в това отношение.
Тя наклони глава, сякаш разтърсвайки думите в черепа си, щеше да изясни смисъла им.
– Петрина беше съкрушена, – добави Рувин. – Може би ти предстои доста работа, за да спечелиш отново доверието ѝ. Тя се почувства изоставена.
– Не съм избягала – възрази Клио, когато намери глас. – Трябваше да си тръгна. За да те защитя.
– За да ме защитиш? От какво, дете?
– От… от… – Мозъкът ѝ се размърда, мислите се разпръснаха. – Трябваше да напусна заради заплахата от Ра.
– Заплахата на Ра? – Бръчките на челото му се задълбочиха. – Напрежението е по-голямо от обикновено с предстоящото подновяване на търговското ни споразумение, но едва ли бих го определил като заплаха.
– Търговско споразумение? – Прошепна тя.
– Ирида и Ра имат дългогодишно споразумение, което се предоговаря на всяко десетилетие. Политиката е сложна и, да, в преговорите има напрежение и известна доза позьорство, но аз успешно подновявам споразумението на всеки десет години, откакто съм заел трона.
– Но какво да кажем за… какво да кажем за заплахата от инвазия? Възможността за война?
– Инвазия? Война? Клио, освен ако не знаеш нещо, което аз не знам, уверявам те, че не сме застрашени от война с никоя територия. – Той се приближи и приклекна, за да се вгледа в лицето ѝ. – Ти си бяла като снежна лилия. Какво се случва?
– Ра иска да нахлуе в Ирида – каза тя безучастно. – Те се опитват да прокарат границата ни повече от година. Поръчват специални магии и се подготвят за война. Вие избягвате конфронтацията, но знаете, че конфлика тпредстои.
– За какво говориш, Клио?
Невидимите ленти около гърдите ѝ се стегнаха.
– Техните шпиони търсят начини да те подкопаят. Трябваше да напусна Надземния свят и да отида там, където никога няма да могат да ме намерят.
Рувин я погледна, после нежно хвана ръцете ѝ. Кожата му беше огнено гореща срещу ледените ѝ пръсти.
– Поеми си дълбоко въздух, дете. Вдишай. Издишай. Добре. – Той стисна ръцете ѝ. – Защо не каза на Бастиан за страховете си?
– Какво?
– Той ви проследи, след като си тръгнахте, да? Проверява те от две години насам, но ти така и не му каза истинската причина за напускането си?
Мозъкът ѝ не работеше. Защо думите му нямаха смисъл?
– Моята истинска…причина?
– Никога не е споменавал за страха ти от шпиони. Знаех само, че си решила, че имаш нужда от време и пространство. Предположих, или може би Бастиан намекна, че аз… нося част от отговорността за това, че те прогоних.
Тя се взираше в баща си, оглушала от звука на трошащите се камъни в главата си – ревът на целия ѝ свят, който се разпадаше около нея.
– Бастиан ти каза, че съм избягала? – Думите заседнаха в гърлото ѝ и тя трябваше да ги задуши. – Той ти каза, че съм искала да напусна Ирида?
Рувин кимна предпазливо.
– Няма заплаха от страна на Ра? Няма шпиони? Няма предстояща война?
– Съвсем не. Дете, откъде ти хрумна такава идея?
Тя изобщо не можеше да диша.
– Бастиан.
– Какво?
– Бастиан ми каза за нарастващата заплаха. Говори за това повече от шест месеца, преди да ме помоли да напусна Ирида заради безопасността на семейството.
– Той те помоли да си тръгнеш?
Тя едва го чуваше, а очите ѝ бяха широко отворени. Ръцете на Рувин бяха единствената ѝ опора в бурята от осъзнавания.
– Всичко, което знам за Ра, е от него. Никой друг никога не е споменавал за него, но той казваше, че това е поверителна информация, която се обсъжда само от кралския съвет. И каза – каза да не ти го споменавам, защото вече си стресиран от него.
Стотици спомени преминаха през съзнанието ѝ.
– На Земята всичко, което знаехме с Касия, беше това, което той ни каза. Ерикс никога не противоречеше на думите му. Но защо ме накара да шпионирам комисиите за заклинания на Ра?
– Да шпионираш Ра? – Рувин отново стисна ръцете ѝ. – Клио, дишай. Дишай, дете. Хайде сега.
Осъзна, че се задъхва.
– Има заплаха от Ра – изпъшка тя. – Трябва да има. В противен случай… в противен случай…
– Иначе синът ми те е лъгал в продължение на повече от две години? – Довърши краля, а гласът му беше тих. – И ме лъже. – Той пусна ръцете ѝ и се изправи. Обърна се и излезе от стаята, а гласът му прозвуча. – Бастиан!
Клио се изправи на крака и се втурна след него. Той маршируваше през приемната зала, а съветниците му се блъскаха около него.
– Намерете принца! – Излая Рувин. – Незабавно! Не ме интересува какво ще прекъснеш. Довлечете го тук гол, ако трябва.
Клио сви рамене, осъзнавайки обърканите, критични погледи, които я застигаха.
– Ваше Величество, какво…
– Скоро ще разберем причината за измамите на сина ми, Клио – увери я той, а в гласа му вибрираше мрачен гняв. – Сигурен съм, че той има причина.
Тя не разбра начина, по който той изръмжа последната дума. Причина. Можеше ли Бастиан да има причина за жестоките си измами? Имаше ли обяснение, което можеше да оправи всичко отново? Той трябва да има причина, толкова важна и дълбока, че тя и кралят да му простят – да я защити, да защити баща си и семейството си, да защити кралството си.
Тя и краля, заобиколени от съветници, чакаха в центъра на голямата зала. Никой не каза и дума; гневът на краля държеше всички в мълчание.
Вратата се затръшна и по коридора се разнесоха бягащи стъпки. Една нимфа се втурна към краля и падна на колене.
– Ваше Величество – изпъшка стража. – Апартаментите на принц Бастиан са празни. За последен път са го видели преди час, когато пратеник го е уведомил за пристигането на лейди Клио.
– Къде е отишъл? – Попита крал Рувин. – Той е някъде тук. Доведете го при мен.
– Ваше Величество, изглежда, че той… – Нимфата прочисти гърлото си. – Изглежда е напуснал двореца…тайно.
Дълбоката тишина изсмука целия въздух в залата.
– Намерете го. – При тези две тихо изречени думи всички демони в залата скочиха в действие.
Клио се разтрепери, докато стоеше, обгърнала с ръце себе си. Бастиан беше получил съобщение, че тя е тук – че е жива, след като е била пленена в Хризалис – и беше напуснал двореца? Защо?
– А? – Възклицанието дойде откъм гърба ѝ. – Какво…
Клио се обърна, когато стражът на нимфите бръкна в джоба си, а веждите му се смръщиха от объркване. Той вдигна нещо между два пръста: зелен скъпоценен камък, пулсиращ с мека златна светлина.
Заклинание за проследяване на Лире.
Беше активен? Беше задействал заклинанието за проследяване? Но не трябваше да го използва до настъпването на нощта.
Обхвана я отвратителен страх и тя изтръгна скъпоценния камък от ръката на пазача. Щом докосна хладния камък, съзнанието ѝ бе залято от усещане – импулс, който я зовеше напред. Сигналът биеше като барабан и идваше от точка на север-североизток от нея.
Много по-далеч от градината, където беше оставила Лире.
– Колко време? – Поиска тя, стиснала скъпоценния камък. – Преди колко време се активира?
– Не знам – заекна охранителят, изненадан от настойчивата ѝ интензивност. – Обръщах внимание на…
Той прекъсна и двамата погледнаха скъпоценния камък в ръката ѝ. Със заекваща светкавица светлината угасна и пулсът в главата ѝ изчезна.
Заклинанието за проследяване беше замлъкнало.

Назад към част 25

КЛИО

Ако в дома ѝ от детството цареше спокойствие, то в столицата на Ирида цареше неистова енергия.
Клио се движеше бавно, за да прикрие нервното си безпокойство, докато двамата с Лире вървяха по улиците – макар че „улици“ не беше подходящо описание. Може би пътеки.
Малкият град се издигаше пред тях, прилепнал към стръмния планински склон. В центъра на града водопад се изливаше от висока скала и се спускаше в тесен пролом, който се виеше навътре в гората. Древни, колосални дървета, чиито усукани корени бяха дебели като стълбове, бяха кацнали върху наклонената земя. Растения, лиани и мъхове покриваха всяка повърхност, превръщайки целия град в жив зелен гоблен.
Дървените къщи с остро скосени покриви са построени във, върху и около дърветата, а стените им са украсени с растителни мотиви. Колкото по-нагоре се изкачваха по склона на планината, толкова по-големи и по-сложни ставаха домовете, а най-върховата постройка образуваха свързаните помежду си зали и кули на Нереидския кралски дворец.
Всичко беше свързано с алеи и мостове – някои широки и облицовани с кристални стълбове, други тесни и стръмни. Те се спускаха, издигаха, извиваха и изкачваха около града в хаотична плетеница, която следваше формите на планините и дърветата.
Късното следобедно слънце печеше и под неговата топлина пътеките се оживяваха от демони, които отиваха по задачи или се прибираха у дома след работния ден. Нимфи с кожа от слонова кост и блестящи коси, облечени в минимални дрехи, подобни на тези на Клио, ги подминаваха с дълги, любопитни погледи, насочени към Лире. Последва ги шепот, а някои нимфи заобиколиха обратно, за да тръгнат по следите им, очаровани от мистериозния непознат.
Лире се носеше близо до нея и макар да знаеше, че се опитва да запази спокойствие, излъчваше нервно напрежение. Тя не можеше да го вини. Беше му дала тъмнозелено наметало с дължина до коленете и дълбока качулка, което той бе придърпал ниско над лицето си, но въпреки това се открояваше като слънчоглед в поле от бели лилии. Беше по-висок и по-широк в раменете от дребните нимфи, загорялата му кожа беше поразително тъмна в сравнение с тена им от слонова кост, а дрехите му бяха напълно различни.
И дори да криеше лицето си и да потискаше максимално естествения си чар на инкуб, от всяко негово движение струеше мъжка сила.
Тя се усмихваше и кимаше на всеки, който се осмеляваше да установи контакт с нея, и досега никой не ги беше спрял, за да ги заговори. Вървеше целеустремено, облекчена, че се е измила и преоблякла със старите дрехи на майка си, преди да напусне хижата. Ако двамата с Лире се появеха покрити с мръсотия и кръв, щяха да привлекат още повече внимание.
Криволичещата пешеходна пътека се присъедини към оживено кръстовище, а Клио се спусна по по-тиха, тясна странична пътека между две къщи. Когато шумът на разговорите утихна, тя си пое дълго дъх.
– Никога през живота си не съм се взирал толкова много – промълви Лире. – И всички ме гледат.
– Скоро ще стигнем до двореца. – Тя посочи нагоре. – Просто трябва да се качим там.
По лицето му се появи тревога, докато се взираше в елегантните кули по-нагоре по склона.
– Ти живееш там?
– Аз го направих. Не съм сигурна дали сега… – Тя въздъхна. – Бастиан сигурно мисли, че съм мъртва. Обзалагам се, че това му е казал Ерикс.
– И така, имаш ли план за…
Прекъсна го ниско животинско ръмжене. Излегнали се на покрива над тях, два ликаона наблюдаваха нея и Лире с критични тъмносини очи. Възрастните версии на котето, което бяха видели на сергията на бракониера в Бринфорд, бяха по-големи от лъвове, с мършави тела, черна и синя козина и гребени от жълти пера. Огромните им вълчи уши се въртяха, докато изучаваха подозрително Лире.
– Добър ден – поздрави учтиво тя, като се обърна сляпо назад и хвана ръката на Лире. С почтително кимване към съществата тя бързо го поведе нанякъде. Ликаоните не помръднаха, наблюдавайки отстъплението им с наострени уши и подвити опашки.
– Ех, – промълви Лире. – Тези, хм, говорят ли?
– Не, те не говорят, но ликаоните са много интелигентни, затова майка ми ме научи да се отнасям с тях като с всеки демон.
– Не мисля, че мехаресват.
– Може би ще разберат, че си от Подземния свят. – Тя се намръщи притеснено. – Всички тук могат да разберат, че не си нимфа или химера, но вероятно няма да познаят, че си…
Тя прекъсна разговора, когато излязоха от тясната пътека на открит тротоар, където, сякаш призовани от споменаването им, се разхождаха трио химери.
Червените им коси се поклащаха зад гърба им на дълги плитки, а татуировките покриваха по-голямата част от видимата им кожа, която беше с тъп червеникав оттенък като на човек, изгорял на слънце. От главите им се издигаха заострени, подобни на кози рога, а след тях се влачеха дълги опашки, напомнящи змийско тяло.
Те забелязаха Клио и Лире и блестящите им малинови очи се спряха на чужденеца със скрито лице.
– Какво е това? – Попита един и спря. – Посетител?
Глупости. Надяваше се да избегне пресичането на пътя с огнените демони. Докато нимфите бяха твърде учтиви, за да се намесят без покана, същото не можеше да се каже за химерите.
– Да – отвърна тя неутрално. – Отиваме в двореца.
– О, кралски посетител? – Намеси се друг и се усмихна, за да покаже острите си зъби. – Очакват ли те?
– Бързаме – отвърна Клио. – Моля, извинете ни.
Тя започна да минава покрай тях, но те се разпръснаха и ѝ препречиха пътя.
– Кой сте вие? Нека се запознаем – каза третата химера на Лире, като отметна косата си от раменете, за да разкрие още тъмни татуировки. – Тук няма много външни хора.
Лире наклони глава достатъчно, за да може светлината да достигне долната част на лицето му. Той се усмихна приятелски.
– Страхувам се, че наистина бързаме, но ще бъда тук за малко. Може би по-късно ще успееш да ми покажеш най-доброто място, където да си взема топла храна.
Женската химера примигна, вероятно изненадана от гладкия му, дълбок глас. После се усмихна и го плесна по рамото.
– Добър план! Топла храна и напитки за мен. Ще се видим наоколо.
Махна на спътниците си да я последват и продължи по пътеката. Мъжките химери погледнаха назад, в пурпурните им очи блесна подозрение, но не спряха.
Клио и Лире си размениха погледи, след което забързаха нагоре по пешеходната пътека, като нейните крака стъпваха тихо, докато неговите ботуши трополяха със забележимо по-голяма сила. Пътеката ставаше все по-стръмна, прекъсвана от рампи и стълби. Минаваха над и под широки корени на дървета, чиито грапави повърхности бяха покрити с мъх и висящи лиани, а постоянния, тих рев на водопада заглушаваше всички останали звуци.
С всяка стъпка към двореца тревогата на Клио нарастваше. Не знаеше как Бастиан и краля ще реагират на завръщането ѝ, но не безопасността ѝ беше това, което свиваше стомаха ѝ. Беше тази на Лире. Как ли щяха да реагират краля и принцът на заклинател в столицата им?
Може би те ще го приемат като потенциален съюзник. А може би ще се ужасят и ще се страхуват от един подземен човек. Може би ще го сметнат за шпионин и ще го арестуват.
Острата усмивка на Сабир проблесна в паметта ѝ. Искам заклинателя.
Уменията на заклинателите са високо ценени, а Лире е майстор на заклинания от Хризалис. Той беше сред най-елитните тъкачи в трите царства и това го правеше безценен. Колко други биха реагирали на истинската му самоличност като Сабир? Всеки брой прекомерно богати и могъщи семейства на демони биха платили кралски откуп, за да имат майстор тъкач на свое разположение.
Ако доведе Лире в двореца, дали краля на Ирида ще види в нея враг, съюзник или инструмент, който да бъде поробен за нуждите на кралството му?
Ръцете ѝ се стиснаха. Може би не трябваше да води Лире тук. Може би трябваше да го остави в хижата, на сигурно място и извън пътя. До преди няколко дни никога не би си помислила за риска семейството ѝ да затвори Лире или да го продаде, но след предателството на Сабир вече не се доверяваше на инстинктите си.
Те се изкачваха мълчаливо по крайбрежните алеи, минавайки покрай все по-елегантни къщи и скъпи магазини. Ревът на водопада ставаше все по-силен, докато не изкачиха широки стълби, а водата падаше надолу точно зад парапета и мъглата ѝ разхлаждаше лицето ѝ. Когато стигнаха до върха на стълбите, парапетите завършваха с елегантно изваяни стълбове с кристали с големина на юмрук, поставени по върховете.
Планинския склон се изравняваше в плато, а върху него беше построено южното крило на двореца – свързана мрежа от сгради, чиито стени бяха издълбани в образа на дървесна кора и преплетени лози, а самия камък беше покрит с истински лози и мъх. Зад предното крило се издигаха високи кули, изкачващи се по скалистия планински склон. Отвъд тях дърветата свършваха и се издигаше планинския връх, чиито ивици скала бяха покрити с искрящи кристални жилки.
До портите на входа на двора десетина стражи стояха нащрек – шест леки нимфи и шест мощни химери. Астрално възприятие, съчетано с бойни способности и магическа сила – смъртоносна комбинация.
Тя погледна стражите, после хвана Лире за ръка и го повлече в движение – не към входа, а покрай платото.
– Къде отиваме? – Попита той нервно.
– Мисля, че ще е по-добре, ако вляза сама. – Тя го поведе покрай покритите с лозя външни стени на двореца, колкото красиви, толкова и функционални. – За да усетя първо ситуацията.
От другата страна каменна арка разкриваше пищна градина. Калдъръмените пътеки се виеха през експлозии от ярки цветя и широколистни растения. Сред храстите се редуваха малки дървета с натежали от цветове клони, а навсякъде бяха разпръснати издълбани стълбове с поставени на върха им кристали. През нощта кристалите светеха в дъга от меки цветове, а нощните насекоми танцуваха с часове сред растенията в хипнотизиращ спектакъл.
Влезе в градината, като повлече Лире със себе си, и се спусна по тясна пътека, която следваше задната стена. В най-отдалечения ъгъл, далеч от погледа на пътеките и пейките, имаше малък склад. Тя отвори вратата и откри рафтове с торове и стена с градински инструменти.
– Можеш да почакаш тук, – каза тя. – Никой няма да те безпокои.
– Сигурна ли си? – Попита той, а погледът му се стрелна из градината.
– Идвах тук винаги, когато имах нужда да си почина от шума на двореца. Тук е тихо, а градинарите работят само сутрин, така че никой няма да се върне до изгрев слънце. Това е обществена градина. – Тя направи жест към каменните кули. – Свързва се с двореца и там има стражи, но те остават на постовете си.
Той отметна качулката си назад и светлината падна върху лицето му, осветявайки мрачното му изражение.
– Добра идея ли е да влезеш сама?
– Да, – каза тя твърдо, а колебанията ѝ се превърнаха в решителност. Нямаше да разкрие Лире, докато не се увери, че е безопасно. – Ако не дойда да те взема до настъпването на нощта, трябва да си тръгнеш.
– Да напусна? – Повтори той недоверчиво. – Клио, как, по дяволите, мога да си тръгна сам? В най-добрия случай мога да се върна назад от града, но никога повече няма да намеря тази пустинна лей линия.
– Знам, но… ако не мога да дойда да те взема, това ще означава… че ще трябва да те намеря по-късно.
Челюстта му се стегна и той се върна в навеса. Трептенията го заляха и блясъка му се разсея. Елегантното тъмносиньо и сребристо облекло, на което толкова се беше възхищавала, когато го видя за първи път, беше разкъсано и изцапано със засъхнала кръв.
– Лире – каза тя задъхано, като се опитваше да се съсредоточи, тъй като мозъкът ѝ се беше прекъснал. – Какво си ти…
Той извади от джоба си торбичката със заклинания, която му беше предал Рийд. Разрови се из нея, напипа нещо и отново прибра торбичката. Формата му затрептя, а блясъкът се върна върху него.
Той протегна ръка. Върху дланта му имаше чифт еднакви зелени скъпоценни камъни.
– Свързани проследяващи устройства, – обясни той. – Активирай единия и той ще задейства другия. Можем да ги следваме, за да се намерим отново.
Тя вдигна един от тях и разгледа тъканта с аспер.
– Ако не ме посрещнеш тук до тъмно, ще се измъкна от града и ще задействам заклинанието. – Той прибра скъпоценния си камък в джоба, след което постави ръката си върху нейната, свивайки пръстите ѝ върху камъка. – Ако имаш нужда от моята помощ, активирай твоя. Аз ще дойда да те намеря.
Гърлото ѝ се сви.
– Ще бъда толкова бърза, колкото мога. Изчакай ме.
– Ще те изчакам. – Той прокара пръсти по бузата ѝ, после ги плъзна по тила ѝ. Тя наведе глава нагоре, а устните ѝ вече се разтвориха, когато той сведе глава. Устата му се приближи до нейната, гореща и настоятелна. Тя се разгорещи, но той вече се отдръпваше.
– Бъди в безопасност.
С треперещ дъх тя се отдръпна.
– Не използвай никакви заклинания, – предупреди тя. – Нимфите могат да ги видят.
Той кимна, а кехлибарените му очи блестяха в сенките. Тя се насили да затвори вратата и да го затвори вътре. Сърцето ѝ се разтуптя от тревога, нервите ѝ крещяха предупредително. Не го оставяй. Тихото предупреждение я връхлетя. Не го оставяй.
Тя отблъсна пронизващия я страх. Какъв избор имаше? Да го отведе в двореца щеше да е още по-опасно, а те не бяха изминали целия този път, за да се върнат сега. Трябваше да го остави, макар и за кратко. Той щеше да бъде в безопасност. Само градинарите знаеха за тази барака, а те нямаше да се върнат до сутринта.
Тя излезе от градината през обществената арка и заобиколи обратно към главния вход на двореца. Вдигна брадичка и отпусна рамене назад, за да се насочи към чакащите стражи.
Първите две двойки тръгнаха да я пресрещнат. Нимфите носеха бледозелени униформи от мека материя с кожени колани, в които държаха прости къси мечове, докато химерите бяха тежко въоръжени и защитени с кожени брони. Носеха пики с дълги остриета, чиято стомана блестеше на слънчевата светлина в късния следобед.
Тя спря и зачака.
Нимфата стисна устни и се втренчи в лицето ѝ. Подозрителното му изражение се проясни.
– Лейди Клио?
Тя кимна и се усмихна леко. Химерите се погледнаха една друга, а каменните им изражения не се промениха. Стражите на нимфите бяха по-запознати с кралското семейство и техните придружители, така че химерите вероятно не я разпознаха.
– Госпожа Клио! – Възкликна нимфата. – Не знаех, че се връщаш. Нейно височество очаква ли те?
– Страхувам се, че посещението ми не е планирано – каза Клио. – Бих искала да се срещна с краля и принц Бастиан незабавно. Това е спешно.
– Спешно? – Повтори той, а бледите му вежди се очертаха над острите му сини очи. Той се поколеба, после махна на друга нимфа. – Повикайте въоръжен ескорт за лейди Клио и я заведете в нефритената приемна. Нека пратениците предупредят Негово величество и Негово височество, че тя е тук.
Стражът кимна и се втурна нанякъде, а ловкостта на нимфата го изгуби от погледа за секунди. Въоръженият ескорт не беше за нейна защита. Той беше защита за краля и принца, в случай че „спешното“ ѝ посещение доведе до някаква опасност, но тя нямаше нищо против. Стражите нямаше да я наранят.
– Значи принц Бастиан е тук? – Попита тя. – Не бях сигурна дали не е в командировка.
– Не съм сигурен. Ако е там, пратеника ще го предупреди.
Тя кимна отново, но знаеше, че е по-добре да не натиска. Стражите бяха лоялни към семейство Нереид преди всичко; той нямаше да разкрие нищо повече.
Секундите се превърнаха в минути, преди да пристигне ескорта ѝ – четири химери и две нимфи. Опашките на химерите се размахваха замислено, докато я оглеждаха от глава до пети. Нимфите също я разгледаха внимателно.
Един посочи.
– Мога ли да видя заклинанието, което носиш?
Запазвайки неутрално изражение, но вътрешно проклинайки – беше свикнала да бъде единствения демон с аспер – тя изтегли заклинанието за проследяване на Лире и го предложи на войника. Той го разгледа и очите му се разшириха.
– Това е много напреднало тъкане – въздъхна той. – Удивително. Какъв е обхватът на това? Изглежда, че може да…
Другарят му прочисти остро гърлото си.
– Е, да. Точно така. Лейди Клио, не разпознавам магията на източника. Кой е изтъкал това? Магията на грифон ли е?
Химерите се напрегнаха, но Клио поклати глава.
– Не е.
– Какво е това?
– Не мога да ти кажа, съжалявам. – Тя се усмихна приятелски. – Това е проследяващо заклинание със сигнален компонент и както виждаш, може да се активира само чрез докосване. Ако предпочиташ, можеш да го носиш за мен.
Той кимна, доволен, че тя не може да го използва за сигнализиране на опасни съюзници, докато го държи, и ѝ махна да тръгне с него. Двамата с другата нимфа застанаха от двете ѝ страни, а химерите ги последваха, наблюдавайки всяко нейно движение.
Преминаха през красивата входна градина, засенчена от две масивни дървета с широки клони, и влязоха през високата двойна врата. Пред нея се простираше главната приемна зала – редици от резбовани колони, водещи до платформа с един-единствен празен стол. Златни лиани, украсени с изумрудени листа и цветя от рубин и сапфир, обвиваха повърхността ѝ.
Стражите не я отведоха далеч, а я заведоха наляво в приемната на нефрита – наречена така заради инкрустирания в пода дизайн. Хиляда малки зелени плочки образуваха семейния герб на Нереидите – цвете със скъпоценен камък в центъра, обградено от листовидна лоза. Дървени пейки, отрупани с меки възглавници, стояха една срещу друга, а в един от ъглите по стената се стичаше вода, за да напълни басейн на пода. Малки рибки се стрелкаха сред водните растения.
Една сводеста врата от другата страна се отваряше към градински двор, чиито резбовани колони поддържаха решетъчен таван, покрит с цъфтящи лози. Друг фонтан бълбукаше някъде встрани от погледа.
Клио седна на пейката, а ръцете ѝ се сключиха плътно около дървения ръб. Нимфите стояха наблизо, докато химерите се разделяха – две на единия вход и две надругия.
Сърцето ѝ се разтуптяваше с всяка минута, в която седеше там. Толкова дълго бе мечтала да се върне у дома, но всичко беше наред. Подозрения, предпазливост, въоръжен ескорт. Лире се криеше в обществената градина и чакаше.
Как щеше да реагира Бастиан, когато научи, че е тук? Какво би казал, когато тя разкрие как Ерикс е убил Касия и е оставил Клио да умре? И най-важното, какво щеше да направи, когато тя му обясни защо трябва да унищожат заклинанието на часовника?
Тя се премести неспокойно. Придружителите ѝ също изпитваха затруднения да стоят неподвижно и с напредването на чакането все по-често поглеждаха към вратите. Тя не разбираше защо никой не идва. Дали Бастиан и кралят бяха на среща, която не можеше да бъде прекъсната?
Вибрираше от напрежение, когато в голямата приемна зала отекнаха стъпки и шумолящи гласове. Химерите на вратата се отдръпнаха настрани и с изблик на цветове и движения един мъж прекрачи прага. Бледосините очи, изострени от интелигентност и изненада, преминаха през лицето ѝ.
Тя скочи на крака, после падна на колене в поклон.
Пред нея стоеше Рувин, краля на Ирида, и тя нямаше представа как отчуждения ѝ баща приема внезапното ѝ завръщане в двореца му – и в кралството му.

Назад към част 24                                              Напред към част 26

КЛИО

Толкова дълго бе очаквала с нетърпение да се върне у дома, но сега, когато се бе върнала, не знаеше какво да чувства.
През последните два часа небето се изсветли и утринните слънца навлязоха в хоризонта. Златните лъчи се промушваха през дърветата, осветявайки пътеки и маршрути, които ставаха все по-познати. Никога не беше стигала толкова на запад, колкото до крайбрежната алея, но тук всяко дърво, всяка скала, всяка табела ѝ бяха познати.
Завръщането ѝ не беше такова, каквото си е представяла. Вместо да пристигне триумфално в столицата с Касия до себе си и Бастиан да я посрещне с отворени обятия, Касия беше мъртва, Бастиан вероятно мислеше, че Клио е мъртва, а спътник ѝ беше избягал тъкач от подземния свят.
Когато стигне до Бастиан, дали той ще изпита облекчение да я види жива? Или ще се разстрои, че е дошла в столицата, рискувайки с присъствието си сигурността на семейството им? Ако Ра някога разбере за нея, ще я използва срещу краля.
Изнемощялостта дърпаше крайниците ѝ и всяка кост я болеше, но тя не спря, докато не стигна до познато високо дърво с огромни корени, които се простираха по горската земя. Мъх покриваше древната му кора, а по широките клони висяха лиани, чиито алени листа образуваха плътни завеси, които се поклащаха от вятъра.
Основната пътека продължаваше покрай дървото, но тясна пътека, покрита с листа, се разклоняваше под арка в корените на дървото.
– Селото е в края на главната пътека – каза тя на Лире, когато той спря до нея. – Старият ми дом е точно нагоре по тази пътека.
Погледът му се плъзна по лицето ѝ.
– Добре ли си?
– Да… мисля, че е така. Не съм била тук от… от скоро след смъртта на майка ми.
Той се вгледа в очите ѝ още миг.
– Заедно?
Той протегна ръка. Мръсотията и засъхналата кръв размазваха кожата му, но тя не се поколеба да хване пръстите му. Заедно. С ръка, вплетена в тази на Лире, тя мина под арката и последва пътеката между гаргантюанските дървета.
След стотина метра дърветата свършиха. Пред тях се простираше малка поляна с изумрудена трева, буйна и висока, поклащаща се от вятъра. В центъра се издигаше колиба, чиито стени бяха покрити с мъх и лиани, толкова гъсти, че постройката изглеждаше изникнала от земята също толкова естествено, колкото и дърветата. Отвъд къщата три елегантни церина, подобни на елени същества със златни рога, вдигнаха глави, за да погледнат демоните, след което се впуснаха грациозно в гората отвъд поляната.
Двамата с Лире се промъкнаха през високата до кръста трева до ниска дървена ограда, която не позволяваше на дивите животни да се разхождат точно до хижата. Тя бутна портата, изравнявайки тревата, и стъпките ѝ се забавиха още повече, докато се приближаваше към вратата, наполовина скрита под лозите. Тя посегна към бравата, но ръката ѝ замръзна, преди да я докосне. Дълго стоя с пръсти над дръжката. Скръбта и самотата заляха гърдите ѝ, без да оставят място за въздух.
Осъзна, че смазва пръстите на Лире, и отпусна хватката си.
– Да заобиколим отзад. Там има кладенец. Можем да си вземем нещо за пиене.
– Разбира се, – съгласи се той. В гласа му нямаше нетърпение или раздразнение. Нямаше осъждане. Тя можеше да го целуне само заради това.
Тревата в задния двор беше още по-висока и добре скриваше кладенеца. Виждаше се само малкия му покрив, а на централния стълб висеше същата стара кофа. От едната страна на двора по-здрава ограда заобикаляше голям градински парцел, където в тревата бяха заплетени растителни стъбла и листа с всякакви форми и цветове.
– Не мога да повярвам! – Пусна ръката на Лире, изтича до оградата и се наведе над нея. – Има зеленчуци!
– А? – Той се присъедини към нея до оградата.
– Не мога да повярвам, че плевелите не са задушили всичко останало. – Озарена от вълнение, тя прескочи оградата и избута тревата настрани. – Можем да хапнем, преди да тръгнем към столицата. Какво ще кажеш за зеленчукова супа?
Той се съгласи ентусиазирано и се отправи към кладенеца, докато тя пресяваше градината, за да разбере кои растения са оцелели и кои са узрели за реколта. Приклекнала в един участък с ниски широколистни растения, тя бръкна в почвата и откри струпване на дебели сиви луковици.
Лире се върна от кладенеца и се пресегна през оградата, за да ѝ подаде мехчето си с вода – единствената вещ, която им беше останала. Тя беше вързана за колана му, когато бяха избягали, но останалите им вещи отдавна бяха изчезнали.
Клио изпи хладната течност, чийто привкус на кладенчова вода ѝ беше до болка познат, и върна мехчето с вода. Събра луковиците и му ги подаде.
– Можеш ли да ги обелиш?
– Да ги обеля? Предполагам…
Тя се намръщи на тона му, а после в гърлото ѝ избухна смях.
– Никога преди не си белил зеленчук, нали?
– Хм… това ще е „не“.
Тя преглътна кикот.
– Искаш ли да ти покажа как?
Той потъна в тревата и се облегна на един стълб от оградата.
– Мисля, че мога да го разбера.
Тя се върна в градината и се престори, че не забелязва, когато той се измъкна от блясъка, за да се добере до един от късите ножове за хвърляне, закачени на ръката му. Ако се държеше така, сякаш не е видяла, можеше да се престори, че сърцето ѝ не е започнало да бие веднага при този кратък поглед към спиращото дъха истинско лице. За щастие, щом получи ножа, той се плъзна обратно в блясъка и взе една тъпа сива крушка.
– О, ей – промърмори той, докато разрязваше твърдата кожа. – Вътре е оранжево.
– Тя е много по-вкусна, отколкото изглежда, когато я изкопаеш за първи път. – Тя издърпа един стрък трева и от стъблата излетя рояк гигантски пеперуди, чиито розови крила проблясваха.
– Хм. – Той продължи да бели. – Значи си живяла тук с майка си?
– Да. – Тя приседна до голямо растение, натежало от зелени шушулки на границата на зрелостта. – През първите две-три години с майка ми се местехме много, но не помня много от това. В крайна сметка се установихме тук и тук живяхме до смъртта ѝ.
– Как е умряла?
– Болест. – Ръцете на Клио замръзнаха, но тя се насили да продължи да събира шушулки. – Тя падна с треска, но не смятахме, че е нещо сериозно. Когато разбрахме, че нещо не е наред… вече беше твърде късно.
Лире замълча за миг.
– Съжалявам.
– Беше преди шест години… но все още ми е трудно да говоря за това. – След като приключи със събирането на шушулките, тя ги пренесе до оградата и ги пусна до Лире. – Можеш ли да отрежеш върховете и дъната на тези, когато приключиш със скалните корени?
– Разбира се.
Върна се сред растенията, наслаждавайки се на топлата почва под краката си и на утринната слънчева светлина, която се процеждаше над дърветата. Приклекнала, тя откъсна дребни кръгли плодчета от един храст, а мислите ѝ блуждаеха из поляната, където се задържаха призраците на спомените. Зад нея къщата беше като тъмна сянка, която привличаше вниманието ѝ.
– Това място изглежда някак изолирано – коментира Лире, връщайки я към настоящето. – Една жена и нейното дете… защо не сте живели в селото?
– Майка ми… – Клио сдъвка долната си устна. – Нимфите са много семейни, но майка ми и аз нямахме друго семейство и поради това никога не се вписахме сред селяните. Майка ми се опитваше – затова се местехме толкова много в началото, но никога не можа да намери място, което да приеме самотна майка и дете без баща или друго семейство наоколо.
– Значи сте били изгнаници? – Попита тихо Лире.
– Жителите на селото бяха мили. Винаги бяха любезни, но… сдържани. Бяхме добре дошли на големите събирания и празничните трапези, но никой никога не ни е канил в домовете си или нещо подобно.
– Сигурно е било самотно.
– Майка и аз се имахме една друга. Никога не съм била самотна… поне докато тя не умря.
– Какво се случи тогава?
Тя се вгледа в ръцете си.
– Селяните ми помогнаха за няколко седмици. Проведохме прощална церемония за майка ми, даваха ми храна, някой ме преглеждаше на всеки няколко дни, но… накрая забравиха за мен.
– Нямаше къде другаде да отидеш?
– В селото се чувствах също толкова самотна, а тук имах уединение и никой не ме съдеше.
Отново настъпи тишина, нарушавана само от шумното чуруликане на невидими птици. Изплашените пеперуди предпазливо се върнаха и затрептяха около растенията, които тя беше разтревожила.
– Колко живя тук сама?
– Шест месеца. – Тя вдигна един червен плод и го загледа безразлично. – След това един ден, съвсем неочаквано, на вратата ми почука мъж. Никога преди не го бях срещала, но той се представи като мой брат.
– Брат ти? – В гласа на Лире прозвуча предпазлива нотка.
– Моят полубрат. Той каза, че не е нужно да живея повече в изолация. Каза, че ще ме върне у дома… в дома на баща ни.
– Баща ти – промърмори Лире. – Кралят.
– Кралят – съгласи се тя с въздишка. – Бастиан ме накара да си събера нещата още същия следобед и ме отведе направо в столицата. От този ден не съм се връщала тук.
Тя погледна към Лире и видя, че той я наблюдава с мрачното си изражение, вписано в рамката между оградата.
– Ако нимфите са толкова семейни, че ти и майка ти сте били отхвърлени от общността – промърмори той, – защо краля те е приел в семейството си като тийнейджър?
– Не го направи. – Тя пренесе плодовете до оградата и ги изсипа на земята до скалните корени. – Той не искаше да се върна. Аз съм заплаха за репутацията му. Бастиан принуди краля да ме приеме.
Тя взе един корен и провери как Лире се справя с беленето.
– Само кралския съвет знае, че съм свързана с фамилията Нереиди. Официалната ми позиция е като придворна дама на Петрина, младата принцеса. – Тя погледна нагоре. – Не гледай толкова мрачно, Лире. Това е сто пъти по-добре, отколкото да живея сама. Имах всичко, от което се нуждаех, и дори повече. Имах място,към което да принадлежа.
– А кралят? Как се отнася той към теб?
– Мисля, че всъщност той малко ме заобича. Бастиан организираше семейна вечеря веднъж месечно. Щом краля разбра, че не искам да ме признае за своя дъщеря и че няма да разкрия истината, той стана по-приятелски настроен.
– Не искаш да бъдеш призната? Не искаш да бъдеш част от семейството наистина?
– Аз… – Тя се изправи на крака и се усмихна. – Ще взема още няколко неща за супата.
Усещаше, че очите му я следват, докато се връщаше в градината и вадеше еквивалента на картофите в Света. Не след дълго той зададе нов въпрос.
– Как се озова на Земята?
Тя стисна устни. Не искаше да обяснява нищо повече, но му дължеше истината.
– Заплахата на Ра. Бастиан и краля се опасяваха, че съм прекалено видима в живота на кралското семейство. Имаше няколко слуха – нищо сериозно, но въпроси за това коя съм и откъде съм дошла.
– Значи са те принудили да напуснеш.
– Бастиан ме помоли за това и аз се съгласих.
– Направил ти е хубаво и удобно в двореца си, а няколко години по-късно те е заточил на Земята? Защо не можа просто да те премести от столицата?
Тя се премести неудобно при неодобрителния му тон.
– Бастиан искаше да ме изпрати някъде встрани от пътя. На безопасно място. Това беше само временно.
– Месец е временно, а не две години – промълви Лире под носа си, достатъчно тихо, за да не го чуе.
Тя занесе картофите при него и ги добави към купчината.
– Можеш ли да обелиш и тези? Аз ще набера малко билки, а после можем да започнем да приготвяме супата.
– Това белене на зеленчуци е уморително. – Тонът му беше оплаквателен, но в очите му искреше хумор. – Не съм сигурен, че харесвам този вид работа.
– Свикни с това – отвърна тя весело. – Сега трябва да си готвиш сам.
– Справедливо.
– Освен това – добави тя, докато пресяваше тревата и плевелите в търсене на оцелели билки, – сега всичко е уморително, защото сме изтощени.
– Това също е добра забележка. – Той направи пауза, за да се прозее. – Слънчевата светлина е приятна. Мисля, че е по-топла, отколкото в Подземния свят.
Тя погледна нагоре. Той се беше облегнал на стълба на оградата, с лице, към утринната слънчева светлина, и затворени очи. Златистите лъчи огряваха кожата му, блестяха по бледата му коса и изглаждаха изтощените линии на умората.
– Това място е спокойно – промърмори той, без да отваря очи. – Харесва ми. Чувствам се…в безопасност.
Една пеперуда изскочи от градината и затанцува над главата му, запленена от косата му. Тя се спусна, крилата ѝ трепнаха на лицето му и очите му се отвориха, маслено златни на слънчевата светлина. Той духна към насекомото и то се издигна нагоре с въздушната струя.
Гърдите на Клио се свиха. Той беше толкова прекрасен, че я болеше да го гледа, сякаш гледаше слънцето. Той се облегна на стълба, с нож и картоф в ръце, но очите му отново се затвориха, сякаш не можеше да си помогне.
Безопасно – беше казал той. Тя също го почувства: аура на защитно спокойствие. Ако родината ѝ беше нещо, то беше сигурност. Народът на нимфите беше миролюбив, липсваше му агресията, която притежаваха много касти. Техните съюзници химерите, другата каста, която споделяше тази територия, бяха агресивните им защитници, които ги пазеха в замяна на сърдечно посрещане в земята на нимфите.
Ирида беше в безопасност. Беше тихо. Беше място, където една повредена душа можеше да се излекува.
Осъзнала посоката на мислите си, тя бързо се съсредоточи върху събирането на билки за подправяне на супата. Лире нямаше да остане тук. Той не можеше. Колкото и да му харесваше спокойният въздух на Ирида, това беше Надземния свят, а той беше подземен човек. Никога досега не беше чувала Подземни да посещават Надземния свят, камо ли да живеят тук.
Тя прехапа устни, без да може да спре забранената мисъл, която се бе появила настойчиво. Ами ако той можеше да остане тук?
Ами ако можеше да остане тук с нея?
Дали би искал да го направи? Толкова ли се радваше на компанията ѝ, или връзката им беше само като случайни съюзници? Искаше ли да обвърже съдбата си с нейната за постоянно?
Това ли искаше тя?
Беше толкова лесно да си представим повече такива дни. Слънчеви следобеди. Работа в градината. Мързелуване в тревата. Без опасности, без заплахи. Кехлибарените очи на Лире блестят на слънцето. Гърмящият му смях, който караше корема ѝ да прави салта. Тук той можеше да изплете красивите илюзии, които беше скрил от семейството си.
Тя погледна през рамо. Главата на Лире беше паднала, очите му бяха затворени, а лицето отпуснато, твърде уморен, за да остане буден повече. Събра билките, прескочи оградата и приседна до него. Той не помръдна, дишаше бавно и дълбоко.
Тя се поколеба, после леко прокара пръсти през косата му. Беше толкова уморен. Тя също, но той се беше борил по-дълго и по-силно от нея. Беше изчерпал ума и душата си още преди тя да го срещне, а сега беше изчерпал и тялото, и магията си.
Пръстите ѝ се спуснаха по лицето му и преминаха през устните му, докато си спомняше как го беше целунала. Как той я беше целунал. Така ли целуваха инкубите всички жени? Дали чара му и афродезията му я караха да мисли, че изпитва нещо към него – нещо по-силно от приятелство или похот?
Нервите ѝ се разклатиха и тя отдръпна ръката си от лицето му. Поклати глава, измъкна ножа от хлабавата му хватка и бързо обели последните картофи. Изхвърли остатъците в градината, после напълни кофата на кладенеца и изплакна всички зеленчуци. След като изхвърли водата, тя отново напълни кофата, хвърли зеленчуците в нея и като държеше тежката кофа под една ръка, се обърна към колибата.
Тъмните прозорци я гледаха, прашни и покрити с лиани.
Остави Лире да спи, прекоси двора до задната врата и застана пред нея. Минаха секунди. Минута. Като се стегна, тя обърна бравата и завъртя дръжката. Пантите заскърцаха, когато тя бутна вратата.
Прахът се въртеше, искрящ на слънчевата светлина. Тя влезе вътре, а сърцето ѝ се сви от познатия аромат на дърво и непознатата миризма на прах и влага.
Основната стая изглеждаше точно както я беше оставила, без дебелия слой прах. Кухненски плот от едната страна, малък остров с окачени над него тенджери и тигани. Голяма камина, чиято решетка за готвене все още беше на мястото си от последното ястие, което беше приготвила преди шест години. От другата страна на малката стая върху дървен диван бяха наредени ръчно ушити възглавници в ярки цветове, приглушени от праха.
Почти чуваше бълбукащия смях на майка си, който отекваше в стаята.
Тя отнесе кофата до плота и я постави. Дълги минути тя стоеше там и се взираше във всяка дреболия. Дървена дърворезба на ликаон седеше на камината над огнището. Над входната врата висеше венец от сухи цветя. На пода до дивана беше подредена спретната купчина износени книги – нейните учебници от детството.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх. След това се захвана за работа. Запали огъня, избърса плота, почисти тенджерата, напълни я с вода и я постави в камината. Наряза зеленчуците, счука билките и ги добави в тенджерата.
Докато водата се вареше, тя разсеяно избърсваше плота и другите прашни повърхности, потънала в спомени. Спря и погледна ръката си. Ръката ѝ беше изцапана с мръсотия. Другата ѝ ръка от китката до лакътя беше опръскана със засъхнала кръв, а гневна розова линия очертаваше пътя на кинжала на Сабир.
Хвърли кърпата в умивалника, пресегна се към вратата на спалнята и я отвори. Вътре имаше две тесни легла със закърпени завивки в ярки, слънчеви цветове и дървен скрин в средата. По перваза на прозореца имаше саксии с цветя, растенията в тях бяха изсъхнали до кафяви люспи, а изсъхналите им листа бяха разпръснати по перваза и пода.
Клио се загледа в мъртвите растения, които беше оставила зад себе си, без да се замисли. Растенията, които тя и майка ѝ бяха отглеждали години наред, бяха изоставени като безполезни, ненужни и непотребни в новия ѝ живот с новото ѝ семейство.
По бузите ѝ се разляха сълзи.
Тя задуши риданието си, отиде до скрина и отвори горното чекмедже. Празно. Беше взела дрехите си със себе си, когато си тръгна. Приклекна и отвори долното чекмедже. В него бяха подредени грижливо сгънати пакети, увити в груба кафява хартия. Не беше отваряла това чекмедже от седмицата след смъртта на майка си.
Тя извади първия предмет и го разгъна: лека плавна рокля с бродирана шарка от розови пеперуди, точно като тези в градината. Стотици спомени я нападнаха наведнъж: майка ѝ в роклята, която се въртеше из кухнята, докато готвеше безгрижно, препускаше през люлеещите се от вятъра ливадни цветя, държеше ръката на Клио с разперени пръсти, докато вървяха към селото в пазарния ден.
Тя притисна лице в меката материя, а раменете ѝ се повдигнаха. Миришеше на застояла хартия и плесенясало дърво. Трябваше да мирише на билки и цветя на златна красавица. Трябваше да мирише на майка ѝ.
Дъските на пода зад нея заскърцаха. Въздухът се размести от движението на вратата, а след това Лире коленичи зад нея. Ръцете му я обгръщаха, прегръщайки я, а роклята все още бе притисната към гърдите ѝ.
Искаше ѝ се да спре да плаче, да се извини, че е загубила самообладание, но не можеше. Скръбта се надигаше в нея като неудържима вълна и единственото, което можеше да направи, беше да изплаче сълзите, които отказваше да пролее от момента, в който за последен път излезе от тази къща.
Лире я държеше, без да казва нищо. Просто я държеше, а мълчанието му беше изпълнено с разбиране и състрадание.
Със стиснати очи тя се отдаде на скръбта и на прегръдката му.

Назад към част 23                                                              Напред към част 25

ЛИРЕ

Лире хвана Клио за горнището и я издърпа от пътя, докато дракона се хвърляше към тях. Огромните му челюсти се затвориха, но я пропуснаха на сантиметри. Той я избута пред себе си и тя се приземи на крака, като вече тичаше. Той се втурна след нея.
Драконът се гмурна обратно във водата, изчезвайки под повърхността, но той не се довери на отстъплението му. Клио се спусна по падналия ствол на дървото пред него, а краката ѝ едва докоснаха кората. Косата ѝ се стелеше зад гърба ѝ, руса, която блестеше и преливаше като лунна светлина върху вода, а слаби зелени знаци по кожата ѝ от слонова кост се проточваха нагоре-надолу по ръцете и краката ѝ.
Ако оцелееха през следващите пет минути, той с удоволствие щеше да разгледа по-добре демоничната ѝ форма.
Те се втурнаха надолу по дървото и скочиха в дълбоката вода. Пръскайки се в плитчините, те избягаха на широкия чакълест бряг. Отвъд него като тъмна стена се издигаше гора от високи дървета.
Дишайки тежко, Клио се спря и се обърна. Лире погледна назад, сърцето му туптеше, а главата му се въртеше от проклетия наркотичен чай. На отсрещния бряг Сабир и другите джинове стояха далеч назад от брега на реката. С отразяващата повърхност на водата на пътя им джиновете не можеха да преминат през реката с крачки на сянка. Един проблем беше решен.
Слаб плясък.
Сребърният дракон се втурна от реката с дива струя. Лире се върна назад. Без магия той беше безполезен.
Клио изскочи пред него и хвърли заклинание в лицето на звяра. То сведе глава. Магията се удари в блестящите му сребристи люспи и се разпиля.
Лире я хвана по средата и я повлече към земята, докато звяра затвори челюстите си на мястото, където беше главата ѝ. Съществото спря, а тежката опашка с перки профуча покрай него и почти улучи Лире в гърдите. То беше точно над тях, а смъртоносните му нокти се впиваха в чакъла на сантиметри от плътта им.
Клио се гмурна в едната посока, а Лире се претърколи в другата. Докато се хвърляше нагоре, той изгуби блясъка си. Силата го заля, отмивайки част от замайването. Все още не можеше да схваща или да използва магията си, но поне не беше толкова бавен и слаб.
Драконът се завъртя върху Клио и отново щракна с огромните си челюсти. Тя затанцува обратно, с грация и ловкост във всяко движение. Когато Лире грабна лъка от рамото си и извади стрела, Клио се хвърли право в лицето на дракона. Тя сграбчи муцуната му и я използва, за да се изстреля над главата му. Приземи се върху раменете му, скочи от него и падна до Лире.
Той едва успя да не изсумти. Откога неговата тромава, склонна към инциденти нимфа е толкова ловка?
Обърна стрелата на лъка си, вдигна я и стреля. Стрелата попадна в гърдите на дракона и се разби. По дяволите. Нуждаеше се от тъканите си, но не можеше да използва магията си, за да ги активира.
Драконът се нахвърли върху него и Клио. Тя хвърли вързоп към звяра, който заплете предните му крака. То се спъна и Лире използва допълнителния момент, за да грабне кинжал от ножницата на бедрото си. Той заби нож в лицето на звяра.
Острието се удари в люспите на бузата му и се плъзна по тях – точно над окото на съществото.
Кръвта се разпръсна и драконът се отдръпна назад с високо хленчене. Той се препъна отново, с все още вързани предни крака. Лире отстъпи назад, Клио до него, и грабна още една стрела от колчана си – тази, изплетена с най-добрата му бронебойна плетка. Когато я сложи на лъка си, Клио докосна стрелата и тъканта се активира.
Той дръпна връвчицата назад и отпусна затвора.
Тя удари дракона в гърдите и потъна дълбоко. Златна светлина проблесна. Заклинанието избухна в пръски кръв и дракона изкрещя, докато се свличаше по корем. Лире се спъна назад, като си поемаше дъх.
Светлината угасна. Той погледна нагоре, докато тежки облаци се спускаха по лицето на планетата.Светлината, която се отразяваше от реката, изчезна и водата потъмня.
Той се обърна към отсрещния бряг, но двамата джинове вече бяха изчезнали. Той огледа черната вода, а стомахът му се сви. Те идваха.
Осъзнавайки и това, Клио сключи ръце и подготви още едно заклинание за изключително ярка светлина. Лире извади нова стрела и вдигна лъка си в очакване на знак къде биха могли да се появят.
Клио отскочи назад. Сабир се материализира от сянката ѝ, а кинжалът му проблесна. Той улови предмишницата ѝ, разрязвайки долната ѝ част и пресичайки китката ѝ. Полуоформеното ѝ светлинно заклинание се пръсна и сътресението се заби в Лире, като го отхвърли назад. Клио се сгромоляса на земята на близо.
Изправен наполовина, Лире изстреля стрелата си. Сабир се разтвори в нищото, после се появи на крачка от него с ръка, протегната към Клио, и магията му проблесна. Без да има време да грабне друга стрела, Лире отчаяно призова собствената си магия, но в отговор се появи само болнав световъртеж.
Избухна писък, който се надигна пронизително.
Другият джинн също бе стъпил на брега на реката, но не се бе включил в битката. Беше останал сам на един чакъл, на колене и стиснал главата си. Не изглеждаше наранен, но крещеше, сякаш главата му беше смазана във висулка, а гласът му се издигаше още по-високо, докато не се пропука.
Агонизиращият му вик секна, но той не помръдна, с ръце, свити в косата, и стиснати очи. В последвалата тишина цялото тяло на Лире изстина. Трябваше му миг, за да осъзнае защо.
Водата, която се плискаше в брега, беше изчезнала. Реката беше замлъкнала напълно. Дали беше оглушал? Облаците се раздвижиха и сребриста светлина се спусна надолу, осветявайки отново реката – и Лире знаеше, че не е загубил слуха си.
Водата беше станала спокойна и неподвижна като стъкло. Тя отразяваше небето като съвършено огледало, без нито една вълничка да наруши повърхността ѝ.
А в плитчината на неестествено спокойната река стоеше демон.
Светлината на планетата блестеше върху подобните на скъпоценни камъни люспи, които покриваха по-голямата част от тялото му в дъга от синьо, зелено и лилаво, а тъмнозелената коса падаше до кръста му. Нищо не нарушаваше тишината, докато демона крачеше безспирно към брега. Опашката му, завършваща с широки двойни перки, се вдигна от водата, прекъсвайки контакта си с реката, и повърхността избухна във вълни, когато течението се върна изведнъж.
Лире не помръдна. Не можеше да се движи. Каква беше тази сила? Какъв демон можеше да контролира течението на река?
Демонът се приближи до обездвижения джин, който все още беше на колене и стискаше главата си. Спрял пред жертвата си, демонът докосна челото на джина. Под пръстите му затрептя синя светлина. Джинът се изви в безмълвна агония, след което се срина назад.
Мъртъв. Мъртъв, преди да падне на земята.
Сабир издъхна от болка и неверие. Стиснал кинжала си, чието острие бе покрито с кръвта на Клио, той се разтвори в сянката.
Новият демон се обърна. Тъмните му очи се плъзнаха по Лире и Клио, а в центъра на челото му заблестяха три сълзотворни люспи, идентични с тези на сребърния дракон.
– Рюджин – прошепна Клио дрезгаво.
Демонът вдигна ръка – движението беше плавно и грациозно. Синята светлина затанцува по пръстите му, ноктестите им върхове заблестяха, а люспите на челото му зловещо просветнаха.
Той се завъртя, бързо и смъртоносно, и заби светещите си нокти в нищото.
Само че в същия миг, в който рюджина нанесе удар, на пътя му се появи Сабир. Блестящите му нокти се впиха във врата на джина и рюджина небрежно разкъса гърлото му.
Сабир се запъна една крачка назад, кинжала му се клатеше пиянски, сякаш не можеше да разбере какво се е случило. Лире също не можеше да го разбере. Откъде рюджина е знаел къде ще се появи Сабир?
Джинът се свлече на земята, а рюджина се завъртя отново, за да се изправи пред Лире и Клио.
Все още на колене, Лире грабна стрела от колчана си. Докато я забиваше на мястото ѝ, Клио посегна да активира заклинанието, притиснала ранената си ръка към гърдите.
Рюджин разпери широко двете си ръце, сякаш канеше невидим непознат да го прегърне.
Магията избухна от него. Вълната от огнено синя светлина се носеше по брега на реката. Клио се хвърли пред Лире и хвърли върху тях зелен балонен щит. Взривът, толкова мощен, колкото всичко, което Аш беше отприщил върху него, се блъсна в щита, разкъса го и ги удари, като силата му почти не намаля.
Реката и небето се завъртяха в погледа му и той се затъркаля по скалите, като едва не изгуби лъка си. Болката рикошира в крайниците му, а черепът го заболя отвратително. Едва успял да помръдне, той се изправи на колене и погледна нагоре. Клио се бе проснала неловко на няколко метра от него, без да се движи, а под ранената ѝ ръка се бе образувала локва кръв.
На двайсетина метра от тях рюджина се плъзна към тях, а зад него се развяваше опашка с перки и странни, тесни придатъци, излизащи от основата ѝ. Лире посегна към колчана си, но загуби равновесие и падна на половина.
Рюджинът идваше. Той трябваше да направи нещо. Трябваше да се пребори с демона. Трябваше да намери някакъв начин. До него Клио беше в безсъзнание и кървеше. Той се изправи и грабна една стрела. Зрението му се замъгли и удвои, но само с усещане вкара стрелата на мястото ѝ. С несигурни ръце той вдигна лъка.
Рюджин спря. Погледите им се срещнаха и Лире стисна челюст, докато дърпаше тетивата назад, знаейки, че стрелата е почти безполезна без помощ от магия.
Тихо хленчене.
Главата на Рюджин се насочи към звука. Сребристият дракон, който Лире беше прострелял, отново изстена и гърдите му се издуха.
Без да погледне към Лире, рюджинат изостави курса си и се отправи към дракона. Потъна на колене и притисна ръце към гърдите на звяра, а под дланите му се появи синьо сияние.
Лире се поколеба, извадил лък и готов за стрела. Рюджинът не вдигна поглед, вниманието му беше насочено към дракона. Той се опитваше да излекува такава ужасна рана? Нямаше как да спаси съществото.
Но ако възнамеряваше да опита, щеше да е зает поне няколко минути.
Лире върна стрелата в колчана си, преметна лъка през рамо и вдигна на ръце безжизненото тяло на Клио. Изправяйки се на крака, той се запъти към тъмната стена от дървета.
Точно преди да се гмурне в горските сенки, той погледна назад. Рюджинът посрещна погледа му със странни очи – плътно черни, без склери и зеници, по-студени от дълбините на океана. След това демона отново насочи вниманието си към умиращия дракон.
Лире избяга сред дърветата, знаейки, че щом дракона умре под ръцете му, рюджините ще дойдат отново за тях – още по-гладни за кръвта им.

***

Промъкна се през храсталака толкова бързо, колкото успя. След като се отдалечи на няколкостотин метра от рюджина, той спря, дишайки тежко, и положи Клио на мъхестата земя. Кръвта бе омазала ръката ѝ и бе опръскала цялата ѝ бледа кожа.
Той провери раната, ядосан, че не може да използва магията си, за да спре кървенето. Тъй като нямаше по-добри възможности, той съблече ризата и долната си дреха, след това разкъса последните и здраво завърза ръката ѝ. След като се преоблече и отново нарами лъка и колчана си, той я вдигна, преметна я през рамо и тръгна нататък, надявайки се, че тя няма да изкърви, преди да възстанови магията си. Нямаше какво друго да направи.
Нямаше представа къде отива и не можеше да хвърли светлина. Единственото, което можеше да направи, бе да се надява, че се движи на изток. Подрастът беше гъст и заплетен, пълен със странни растения и непознати дървета. Стараеше се да не докосва нищо; през целия предишен ден Сабир и Клио го бяха предупреждавали за отровните растения. Приглушена симфония от чуруликане, бръмчене и крякане на насекоми и земноводни изпълни мрака.
Надземният свят беше красив, не можеше да отрече това. Но като че ли колкото по-красиво беше нещо, толкова по-смъртоносно беше то.
Като тези сребърни дракони. И рюджина със скъпоценни люспи, покриващи половината му тяло. Красиви, но смъртоносни. Клио не беше сигурна колко могъщи са наистина рюджините, но след като наскоро се беше сражавала с дракониан, Лире беше сигурен, че рюджините съперничат на най-могъщата каста в Подземния свят.
Накрая Клио се събуди. Двамата размениха няколко кратки думи, преди да продължат. Рюджин знаеше, че нарушителите са навлезли в тяхната територия. Нямаше спиране, нямаше връщане назад. Двамата с Клио трябваше да продължат.
Нощта се проточи, а планетата над него се издигаше до момента, в който пълното ѝ кръгло лице се отрази на земята. Предпланините се простираха безкрайно и без водач и само с обща посока на движение двамата с Клио се мъчеха да намерят проходим терен.
След няколко часа способността на Лире да използва магия се събуди отново и двамата с Клио направиха първата си истинска почивка, за да може той да излекува ръката ѝ. Лечителските му умения бяха в най-добрия случай елементарни и той знаеше, че е свършил лоша работа, нищо подобно на съвършеното изцеление, което тя бе извършила върху него. Ръката ѝ щеше да има белези, но иначе нямаше да има трайни увреждания.
Те пътуваха напред. Подножието на хълмовете ставаше все по-скалисто и непроходимо, което принуди Лире и Клио да се върнат обратно в територията на рюджините. Преминаха през тъмна гора със заплетени корени, които покриваха земята, и мъх, който покриваше всяка повърхност, а сладкия мирис на гниеща растителност запушваше носовете им.
Пътят им се изкачваше все по-нагоре, докато не излязоха от дърветата на хребет, не по-различен от този, на който се бяха сражавали с джиновете. От едната страна беше долината, която бяха прекосили, а от другата скалистата местност се спускаше в отвесна скала. От другата страна на дефилето водопад се вливаше в тясна река, в която слабо проблясваха мъгливи облаци.
От високото място Лире виждаше по-далеч в планините Кио Кава, отколкото досега беше успявал. Преди си мислеше, че Надземния свят е красив, но нямаше представа.
Пред тях се простираха километри обширни долини, а тъмните гори бяха оживени. Неразпознаваеми кълба блестяха меко, разпръснати по дърветата като лазурни звезди, а над дърветата се издигаха хиляди светлини в зелено, синьо, розово и лилаво, които танцуваха и се въртяха.
– Какво… – промълви той, изумен, но объркан.
– Звънарки – отговори Клио, а гласът ѝ беше дрезгав от умора. – А по-големите светлинки са шушулките на кладенчето – плод на лоза. Нажежават се през нощта.
– Красиво е.
Тя се усмихна уморено, а бледата ѝ кожа сияеше под лунната светлина. Беше се върнал към човешкия си блясък, за да не би рюджина да проследи непознатата му магия от подземния свят, но тя беше останала във формата си на нимфа. Говорейки за красиви гледки в този свят…
– Ирида също е такава. Мисля, че ще… – Тя прекъсна, а устните ѝ бяха плътно стиснати, докато се взираше в реката под тях. – Виждам сини аури във водата. Или дракони, или рюджин. Може би ни следят.
– Ще ни последват ли в Ирида?
– Не мисля така.
– Тогава ще стоим далеч от водата и ще продължим.
Тя затвори очи, събирайки сили – раменете ѝ се изправиха, брадичката се повдигна, ръцете се свиха в юмруци. Той направи същото, събирайки силите и издръжливостта, които му бяха необходими, за да се измъкне от тази територия. Страхът щеше да му помогне да продължи.
Рюджин го изплаши – изплаши го на по-дълбоко, по-висцерално ниво, отколкото можеше да го направи изкуствения ужас на Аш. Начинът, по който рюджина мистериозно бе поставил джина на колене. Начинът, по който рюджина спокойно и безстрастно уби демона и също толкова спокойно и лесно разкъса гърлото на Сабир. Начинът, по който рюджина бе превърнал цяла река в неподвижно, безмълвно стъкло.
Изтласквайки тези мисли от главата си, той се съсредоточи върху пътуването им през долините и хребетите, обратно в долините, като винаги избягваше реките, където можеше да се крие Рюджин. Каменистата почва премина в мека трева толкова постепенно, че Лире пропусна момента на прехода, и сега се оказа, че върви през магическа гора в Надземния свят.
Меко светещи лазурни шушулки висяха от клоните на дърветата, а дълги пипала висяха от основата им като бледи струи. Сияйният мъх, който покриваше всяка повърхност, хвърляше омагьосващ, но зловещ тюркоазен оттенък върху гората. Насекомите хвърчаха и се стрелкаха, танцуваха и се въртяха, крилата или телата им светеха или мигаха, някои бяха големи колкото разтворената му ръка или дори по-големи. Крилата им тихо се въртяха, изпълвайки неподвижния въздух с тихо жужене, а наблизо се чуваха нежни чуруликания, които можеха да бъдат на птици или жаби.
Дърветата бяха достигнали чудовищни размери, а тежките им корени се виеха по земята на вълни и дъги, толкова големи, че двамата с Клио минаваха под тях толкова често, колкото и над тях. От ниските растения и катерещите се по тях лиани цъфтяха цветя, някои от които блестяха с ярки знаци или с дебели тела, в които се съдържаше светеща течност. Също толкова ярки насекоми пърхаха сред тях в хранителен екстаз.
Лире вървеше на крачка зад Клио и се взираше наоколо. Високо в короната на дърветата чифт големи зелени очи му намигнаха от един клон, после малкото космато същество скочи в листата и изчезна. Движение от ъгъла на окото му го накара да се обърне към дебел корен на дърво, където подобно на стоножка насекомо, дълго колкото ръката му и почти толкова дебело, се плъзгаше по кората с безброй крака, които трептяха с неоновожълта светлина.
Клио спря и Лире едва не я блъсна в гърба. Погледът му се стрелна тревожно наоколо.
– Виж – каза тя задъхано и посочи. – Успяхме.
В далечината, почти закрита от листата, в дърветата се простираше двойна линия от зелени светлини. Лире примигна, опитвайки се да разбере какво представляват светлините.
Преди той да успее да я попита, тя се втурна напред с нова енергия, преплитайки се между корените на дърветата и високите растителни стъбла с преливащи виолетови пухчета по върховете им. Лире се втурна след нея, после забави ход и я остави да продължи без него.
Пред тях имаше два прости дървени стълба, увенчани с парчета груб кристал, които светеха в електриково зелено с помощта на заклинание. Стълбовете маркираха началото на дървена пътека, която се виеше сред дърветата, а простите дъски се издигаха и прескачаха участъци от тежък подраст или се потапяха под извиващите се корени, покрити с мек мъх и лиани. На всеки десетина крачки още един чифт кристални лампи насочваше пътниците по пътеката.
От началото на пешеходната пътека се разклоняваха две пътеки – първите, които видя, откакто влезе в това царство. Едната се насочваше на запад към планините Рюджин, а другата се насочваше на север. Върху един стълб, чийто връх държеше друг светещ кристал, бяха издълбани три знака, всеки от които показваше пътека.
Клио се втурна към указателната табела и спря, за да прегледа непознатите знаци. Той я наблюдаваше, удивлявайки се на това зашеметяващо създание в гората, по-очарователно от всяка магия, която някога беше виждал или плел. Тя се движеше без капка самочувствие въпреки минималното си облекло, абсолютно удобно вървейки боса из гората. Маркировките по кожата ѝ – петна и вълнички в най-слабото зелено – бяха почти невидими, но когато светлината ги улавяше, те проблясваха. С всяко малко движение тя беше изкуство в движение.
Издиша бавно и отново тръгна напред. Докато се приближаваше, тя се обърна, сребристата ѝ коса се развяваше около нея, а огромните ѝ очи блестяха от неизплакани сълзи.
– Успяхме! – В гласа ѝ се разнесе радост, която надви умората. – Ние сме в Ирида!
Той се усмихна, наслаждавайки се на щастието ѝ.
– Ти си у дома.
– Най-накрая, – прошепна тя и една сълза се разля по бузата ѝ. Погледът ѝ премина през лицето му, след което плъзна ръце около врата му и наклони лицето си нагоре, приканвайки го да се наведе.
Той отвърна, без да се замисля, и улови устните ѝ със своите. Ръцете ѝ се стегнаха и той погали кръста ѝ. Палците му преминаха по гладката ѝ кожа и откриха странната, малко по-груба текстура на знаците, които описваха кожата ѝ. Той плъзна едната си ръка нагоре по гърба ѝ и в коприната на косата ѝ, като задълбочи целувката, докато тя не се разтопи срещу него.
В този миг той наистина осъзна, че целува надземен човек. Той, инкуба, държеше в ръцете си нимфа. Сърдечните отношения между жителите на двете царства на демоните бяха толкова редки, че той и Клио попадаха в миниатюрно малцинство. По някакъв начин това осъзнаване спря дъха му повече, отколкото красотата на гората.
Тя се отдръпна, а примамката на родината ѝ беше твърде голяма, за да може той да се съревновава с нея. Когато се обърна към пешеходната алея, тя се върна назад и хвана ръката му, пръстите ѝ бяха меки, но хватката ѝ беше здрава, държеше го здраво, държеше го близо.
Той се приближи до нея и проследи следата от светлини докъдето стигаше погледът му. Ирида. Най-накрая. От гръбнака му се освободи болезнен възел от напрежение. Бяха в безопасност от рюджините.
– Ако си спомням правилно – промърмори Клио, – намираме се на около десет мили от иридианската граница с Кио Кава. От тук до столицата ще е необходим още един ден пътуване.
– На десет мили от границата с Рюджин вече? – Той погледна през рамо. – Не си спомням да съм пресичал нещо, което да прилича на граница.
– Не мисля, че някой се притеснява къде точно е границата от тази страна. Рюджините не идват тук, така че… – Тя сви рамене.
– Но не е ли Ирида под заплаха от нашествие от страна на Ра?
– Сигурна съм, че в тази част на границата има войници.
Той примигна замислено.
– Не знам как изглеждат тези земи, но изглежда, че териториите на Ра, Кио Кава и Ирида се събират в някакъв момент. Не означава ли това, че Ра може да се вклини в територията на Рюджин, за да нападне Ирида от тази страна? Не би ли трябвало вашия крал да охранява и този район?
Тя се намръщи.
– Може би… не знам.
Той отново погледна към пустата гора зад тях. Нито един войник, разузнавач или страж. Беше странно, но не беше тяхна грижа. Той отново се съсредоточи върху Клио.
– Още един ден е повече, отколкото имам в себе си. Трябва да си починем – скоро.
– Да спим на открито в тази гора не е удобно – насекомите ще ни побъркат. Имаме нужда от подслон, но не съм сигурна… – Очите ѝ се разфокусираха. – О.
– Клио? Какво става?
– Току-що осъзнах, че не сме толкова далеч от…
– От къде?
Тя примигна бавно, а изражението ѝ беше странно отпуснато, сякаш твърде много емоции я бяха обхванали наведнъж.
– Не е толкова далеч от дома.
Веждите му се смръщиха.
– Вкъщи?
Очите ѝ отново просветнаха и тя се усмихна, но ръката ѝ се стегна върху неговата, сякаш имаше нужда от спасително въже.
– Старият ми дом, имам предвид. Където живеех с майка ми. Намира се на около осем мили североизточно оттук. Бихме могли да си починем там.
– Град ли е или село?
– На две мили по-на север има село, но къщата е изолирана. Не мисля, че… има вероятност сега там да живее някой друг, но се съмнявам.
– Звучи като най-добрия вариант – съгласи се той, като потисна предпазливостта си от реакцията ѝ към мястото. Той направи крачка и ботуша му тупна глухо върху първата дъска.
Клио се взираше в пешеходната пътека, сякаш се страхуваше да стъпи на нея. Радостта ѝ, че се е прибрала у дома, беше изчезнала, а под веселия ѝ оптимизъм той усещаше различни емоции, които подхранваха колебанието ѝ.
Какво точно я е накарало да напусне родината си преди две години?
Все още не я беше попитал за твърдението ѝ, че е незаконна дъщеря на краля. Искаше да го направи – умираше от желание да получи отговори, но нямаха време и енергия за подобен разговор. Преди това беше споменала, че напускането на Ирида е било услуга на принц Бастиан, но Лире подозираше, че има нещо повече.
Започваше да подозира, че в неизказаните подробности от миналото ѝ се крие нещо грозно, но не знаеше как да попита – или дали изобщо трябва да пита.
Върна се на черната пътека и я обгърна с ръка. Тя го погледна с набръчкани вежди и нащърбени от емоции очи, които се опитваше да скрие.
С лек натиск той я издърпа напред и заедно стъпиха на пешеходната пътека. Тя отново се спря, тялото ѝ се скова под ръката му, но после се отпусна. Когато тръгна напред, той се движеше заедно с нея, а пръстите му се свиваха по страната ѝ.
Ако толкова отчаяно е копнеела да се върне… защо изглеждаше толкова уплашена?

Назад към част 22                                                      Напред към част 24

КЛИО

– Убий я.
Безчувствената команда на Сабир изстреля светкавица на паниката право в сърцето на Клио. Тялото ѝ се напрегна толкова силно, че я заболя, но с нож на гърлото не можеше да помръдне.
Лире се хвърли нагоре, но демона до него го избута обратно на колене. Сабир се усмихна на инкуба, после погледна към похитителя си.
– Какво чакаш?
– Сигурен ли си? – Попита похитителя. – Струва ми се, че е излишно.
– Тя е безполезна. Просто я убий. Освен ако не искаш аз да го направя?
Похитителят ѝ изръмжа, а ръката му около раменете ѝ се стегна, за да пререже гърлото ѝ.
– Чакай! – Извика тя. – Чул си за наградата, нали? Планираш ли да предадеш Лире на Хадес?
Сабир сигурно е знаел, че Лире е заклинател от самото начало, иначе нямаше да има време да организира тази засада. Погледът ѝ се насочи към Лире. Сенчеста руна – наркотик, който притъпява магията на демона и прави невъзможно изричането на заклинания. Това беше горчивата субстанция, която беше усетила в чая им.
– Знаеш ли, Клио, харесах те, когато се запознахме за първи път. – Сабир извади дълъг лъскав кинжал някъде изпод дрехите си. – Ако искаше само да те заведа в Ирида – само теб – щях да го направя.
– Ако възнаграждението е това, което търсиш – настоя тя отчаяно, – тогава предай мен и Лире на краля на Ирида.
Сабир се приближи до нея с пренебрежителна усмивка на устните си.
– Защо да го правя?
– Крал Рувин ще ти плати двойно по-голяма награда.
Той направи пауза, хвърли поглед към спътниците си, след което отново се спря на нея.
– Той може и да купи заклинателя, но защо иридианският крал ще плаща за твоя живот?
– Защото аз… аз съм негова дъщеря.
Тишина.
Сабир отметна глава назад и се засмя.
– Мислиш ли, че съм идиот? Нереидската принцеса е на девет години? Десет?
– Всъщност Петрина е на единайсет – каза Клио, като се мъчеше да запази равномерен тон. – Тя и Бастиан са мои полубратя и сестри. Аз съм дъщеря на краля, но не и на кралицата.
– О, значи принцеса-на бащата. – Той се приближи и притисна острието на кинжала си под брадичката ѝ. – Защо да ти вярвам, Клио?
Тя остана неподвижна, устоявайки на желанието да се отдръпне от смъртоносната точка.
– Защото е вярно. Цялата причина да съм с един заклинател е, че баща ми и брат ми ме изпратиха в Асфодел да шпионирам Хризалис. Когато Лире се върна с мен, Хадес обяви награда за залавянето ни.
Погледът на Сабир се въртеше напред-назад между очите ѝ, сякаш четеше истината във всяко от тях. Той бавно се отдръпна.
– Интересно. Но защо тогава се нуждаеш от водач в собствената си родина?
– Ескортът ми беше убит в Асфодел и никога не съм пътувала сама по лей линиите.
Като се отпусна на петите си, Сабир небрежно потупа кинжала по бузата си.
– Интересно.
– Крал Рувин ще плати двойно по-висока награда за моето безопасно завръщане – и за това на Лире. – Тя се вгледа в кафявите очи на Сабир и се зачуди защо никога преди не беше забелязвала бездушната им празнота. – Не искаш да се занимаваш с Хадес, нали?
Сабир се усмихна.
– Никога не съм имал намерение да се занимавам с Хадес заради жалките им награди. Един заклинател като него струва много повече на търг.
– Блок за търг? – Заекна тя.
Сабир прибра кинжала в ножницата си.
– А ти, ако наистина си нереида, ще струваш почти толкова. Имитациите са рядкост.
– Но кралят…
– Сигурно би искал незаконното му дете да изчезне завинаги, но така или иначе няма да плати толкова, колкото мога да спечеля от вас двамата. – Сабир направи жест към спътниците си. – Свържете я и я сложете там при инкуба. Искам да ги дозирам, преди да продължим.
Демонът, който я държеше, спусна кинжала си, сграбчи ръцете ѝ и ги завърза зад гърба ѝ с магия. Като я хвана за лакътя, той я запрати на колене до Лире, а после се присъедини към Сабир, който ровеше в раницата си за още сенчеста руна.
Не можеше да позволи на Сабир да я упои, но какво можеше да направи? Не можеше да се справи и с тримата, дори не знаеше каква е кастата им. Примигвайки, тя погледна втория демон. Подобно на Сабир, той имаше загадъчна искряща сребърна аура.
Тя разпери ръце и погледна тревожно към Лире. Тъмните му очи се обърнаха към нея, изражението му беше напрегнато. Ако беше разстроен, че е научил за произхода ѝ, не го показваше. Имаха по-належащи въпроси, за които да се тревожат. При положение че демон стоеше точно зад тях, тя не можеше дори да прошепне на Лире. Втренчила напрегнат поглед в него, тя изрече ниски думи.
Веждите му се сбърчиха.
– Отвлечи вниманието им – изрече тя тихо, като преувеличаваше формата на думите.
На лицето му проблясна разбиране и той се обърна към Сабир и приятеля му, който отмерваше вода в чаша. Сабир държеше малко шишенце с тъмен прах.
– И така, Сабир – подигравателно започна Лире, – всички джинове ли са гнусни търговци на роби, или само ти?
Клио, която изчакваше останалите да се съсредоточат върху Лире, изненадано спря. Джин? Сабир? Дали Лире беше разбрал нещо, което тя не беше, или той гадаеше?
– Сега си експерт по кастата на Надземния свят ли? – Попита Сабир с подсмърчане. Той разклати праха в чашата с вода.
– Не съм експерт – отвърна Лире. – И за да знаеш, не правиш добро впечатление от името на кастата си.
Сабир запуши флакона си.
– Смяташ ли, че познаването на кастата ми ще ти помогне?
– Кой знае.
– Нямаш представа какво можем да направим, нали? – Сабир претегли чашата с вода с наркотици в ръката си. – Защо да не демонстрирам?
Сребърната аура на Сабир силно заискри. Пред очите на Клио тялото му се разтопи в плътна, мастилена тъмнина. Черната форма се разпръсна като дим на вятъра, изчезвайки напълно от сетивата ѝ.
Не, не дим. Сенки. Способността на джиновете: стъпка на сянката.
Тя трескаво сканира хребета, но дори аурата му беше изчезнала. Тогава в периферното ѝ зрение проблесна светлина и от тъмнината зад Лире изплува някаква фигура. Тялото на Сабир се втвърди, докато сенките се отдалечаваха.
По дяволите, Сабир беше джин. Трима джинове ги бяха заловили. Загърбвайки надигащата се паника, тя се съсредоточи върху връзката около китките си.
Сабир хвана Лире за косата и наклони главата му назад, а другия джин принуди устата му да се отвори. Лире изхърка, отдръпна се, но демоните бяха твърде силни. Сабир изля упойващата вода в устата му, като я разля по лицето му.
– Преглътни или се удави, инкубе – каза му Сабир.
Клио се преви, за да види китките си, и болезнено огъна пръсти, докато не успя да докосне възел от светещо сребро. Искра от магията ѝ разкъса обвързващото заклинание и тя се хвърли към Лире и джиновете.
Тя се блъсна в Лире и го изтръгна от ръцете на джиновете. Аурите им заискриха и те се превърнаха в сенки. Лире се удари в земята на страната си и изплю замърсената вода. Тя посегна към връзката му, но до нея проблеснаха сребърни искри. Повече от инстинкт, отколкото от съзнателна мисъл, тя отскочи.
Сабир излезе от сенките и се вкопчи в празното място, където беше тя.
Тя отскочи, когато втория джин се материализира от тъмнината. Завъртя се на десет крачки надолу по хребета и направи светлинно заклинание. По скалистия терен пламна луминесценция, която освети земята около нея.
Тримата джинове се отдръпнаха от светлината. Стъпка на сянката. Способността да приемат форма на сянка и да преминават през тъмнината около тях. Докато крачат в сянка, те са неуязвими за нападение. Това беше най-добрата защита и всичко, от което се нуждаеха, беше една-динствена сянка, в която да се скрият.
Сабир се усмихна и сребърна светлина заблестя над пръстите му.
– Какъв е плана сега, Клио?
Тя вдигна заклинанието високо над главата си, за да се увери, че нито една сянка не докосва нейната. Заклинанието, което се оформи в ръката на Сабир, беше взрив, който щеше да унищожи светлината ѝ – и тогава и тримата щяха да са върху нея.
Тя не можеше да ги поеме всичките. Не беше сигурна, че ще може да се пребори дори с един, не и когато те имаха непреодолима способност за защита, а Лире беше упоен и магията му беше недостъпна. Разполагайки само със секунда, за да вземе решение, тя погледна от другата страна на хребета, после надолу по стръмния склон към реката, блестяща под светлината на планетата.
Във водата се появи слабо синьо сияние.
Сабир хвърли магията си. Тя се измъкна от пътя, когато магическото копие удари светлината ѝ и я разби. Тъмнината потъна обратно над хребета и тримата джинове се стопиха в нея.
Тя се изправи на крака и замръзна, а сърцето ѝ заби в ушите. Не можеше да ги види. Къде бяха те? Къде бяха отишли?
Миг зад нея. Тя скочи напред, като едва се измъкна от обсега на джина. Въртейки се, тя вдигна ръце, за да хвърли, но миг след като джина я пропусна, той отново се стопи. Тя се препъна с крачка назад. Макар че джиновете крачеха по сенките, дори нейния аспер не можеше да ги различи. Но когато влизаха и излизаха от формата си на сянка, това тя можеше да види. И с този момент на предупреждение може би можеше да оцелее – ако беше достатъчно бърза.
Стиснала зъби, тя захвърли блясъка си.
По кожата ѝ преминаха тръпки, а крайниците ѝ се изпълниха с нова сила. Дрехите ѝ изчезнаха, заменени от обикновени бели къси панталони и обвивка на гърдите. Тя се изправи на крака, босите ѝ пръсти се забиха в песъчливата скала и се стрелна към Лире.
По пътя ѝ затрептяха искри и от сенките се появи джин, а в ръцете му заблестя хвърлен камък – но тя вече хвърляше суров прилив на сила в гърдите му. Той отново изчезна.
Зад гърба ѝ блеснаха искри.
Сабир закачи ръка за врата ѝ и я издърпа от краката ѝ. Притисна ръката си до страната ѝ. Магията изгаряше кожата ѝ, докато той започваше да хвърля. Тя заби лакътя си в стомаха му и той изохка, а заклинанието му се развали. Пръстите ѝ затанцуваха в бързото хвърляне и заклинанието се възпламени: пращящо електричество, което премина по тялото ѝ. Сабир се отдръпна, после се стопи.
Въртейки се на пръсти, тя скочи в друга посока. Отново избухнаха искри и тя се хвърли в преобръщане, избягвайки материализиращия се джин, за да спечели време да завърши две хвърляния.
Джинът изчезна и тя спря в очакване. Един удар на сърцето. Два. Три.
Запалиха се искри – две от двете ѝ страни, и тя хвърли и двете заклинания, преди сенките да се втвърдят напълно. Заклинанията ѝ попаднаха в Сабир и другия джинн и двамата се сгромолясаха върху скалите с шокирани викове.
Зелената светлина отново пламна върху ръцете ѝ. Имаше само миг, за да нанесе смъртоносен удар,преди…
Сребристо трептене зад гърба ѝ и тя се хвърли напред. Блестящо острие прониза мястото, на което се намираше тя. Третият джин държеше дълъг кинжал във всяка ръка. Той вече не се опитваше да я улови. Опитваше се да я убие.
Хвърляйки неконтролируема сила в негова посока, тя се втурна към Лире. Джинът изчезна – и Сабир, и другия също се превърнаха в нищо. На хребета останаха само тя и Лире, хванати в капан от скалната стена от едната страна и от опасно стръмния склон от другата. Джиновете бяха невидими и непобедими и тя щеше да има късмет да ги удари за втори път, сега, когато те я очакваха.
Тъй като нямаше по-добри възможности, тя хвана ръката на Лире и счупи връзките на китките му. Като го повлече със себе си, тя направи две крачки и скочи от хребета в стръмната долина.
Двамата с Лире се удариха с крака в склона и се плъзнаха по скалите. Те се затъркаляха надолу, сякаш караха по скална пързалка. Водата се втурна да ги посрещне и тя отчаяно се опита да се задържи, но нямаше как да намали скоростта.
Те се гмурнаха в студената плитчина и се удариха в пясъчното дъно, спирайки болезнено. Скочи на крака в дълбоката до кръста вода и стисна ръката на Лире, докато погледът ѝ преминаваше през реката, ширнала се на петдесет метра, а спокойната ѝ повърхност отразяваше светлината на планетата.
– Ех, – прошепна Лире задъхано. – Водата не е ли лоша?
Тя не отговори, защото погледа ѝ се спря на четиридесет метра нагоре по течението, където под повърхността проблясваше синя светлина. Светлинното петно се плъзна в движение.
Със сребърни искри на тъмния бряг се появи джин, който се усмихваше.
– И какво смяташ да правиш сега, малка нимфо?
Тя стоеше във водата и дишаше тежко. Ръцете ѝ бяха под водата, скрити от погледа, и тя свиваше пръсти, подготвяйки две отливки. Светлината, която се отразяваше от реката, беше достатъчна, за да попречи на джина да се приближи до нея, но безопасността, която водата предлагаше, беше илюзия.
Нагоре по течението повърхността се развълнува, когато нещо премина под нея, приближавайки се.
Тя извади юмрука си от водата и хвърли първото си хвърляне във въздуха. Джиновете започнаха да се разтапят, но заклинанието ѝ избухна в ослепителна светкавица, която прогони сенките. Той се втвърди с разбъркано проклятие и тя отприщи второто си хвърляне.
От ръката ѝ се извиси зелена лента на силата. Тя се уви около кръста му и дръпна своя край на заклинанието. С пращене той се издигна във въздуха. Той се издигна на петнайсет метра, преди да се разбие в реката с плясък – приземи се на половината път между нея и подводната синя аура.
Джинът се изправи на крака и изплю вода от устата си.
– Проклетата нимфа!
При пристигането на другите двама джинове на брега затрептяха искри, но Клио не им обърна внимание. Тя хвана ръката на Лире и го дръпна напред.
– Плувай, Лире! Преплувай реката!
Очите му се разшириха, но той се подчини и се гмурна напред в бърз бруст. Тя се гмурна след него.
Зад гърба им се разнесе настоятелния вик на Сабир, чийто глас отекваше във водата.
– Излез от реката, глупако!
Джиновете във водата започнаха да отговарят, но после прекъснаха. Момент на тишина.
Демонът изкрещя. Водата избухна нагоре и Клио се извърна, за да погледне назад, когато пенеща се вълна обгърна джина. Той изчезна под повърхността и изригнаха мехурчета – червени мехурчета. Облак от кървава вода се разшири от мястото и се понесе надолу по течението.
Страхът я притисна в гърдите. Тя плуваше по-усилено, като при всяко движение поглеждаше назад.
Сабир изкрещя яростно, след което светлинното ѝ заклинание изчезна в един момент, когато той го изстреля от небето. Тъмнината отново потъна в долината, нарушавана единствено от отражението върху водата, която джиновете не можеха да прекосят.
Но не джиновете я плашеха сега.
Светещата аура под водата се раздвижи и се насочи към нея и Лире. Тя плуваше колкото можеше по-бързо, а водата дърпаше крайниците ѝ. Имаше чувството, че едва се движи. Лире пресече водата пред нея, плувайки под ъгъл към брега. Беше твърде далеч. Синята аура се приближаваше, бърза и смъртоносна.
После го видя – стволът на огромно дърво, паднало в реката, с извита страна, стърчаща от повърхността. Натам се насочи Лире: естествен мост, който се простираше почти до половината на реката.
Можеха да го достигнат. Трябваше да го направят.
Синята аура се разнесе зад тях. Лире стигна до колосалния дънер и се измъкна от водата. Точно зад него тя се хвана за грубата кора и се издигна нагоре. В момента, в който се изправи на крака, тя се завъртя с вдигнати ръце.
Светещата светлина се стрелна към дънера, а след това се разнесе плискаща вълна. От водата изскочи огромно същество с широко разтворени челюсти.
Тя изстреля див изблик на сила в лицето му. По-голямата част от магията се отдели от люспите му, но той се отдръпна и прекъсна атаката си. То се прилепи към дървения дънер, вкопчило дълги нокти в кората, на няколко метра от Клио и Лире.
Люспите му блестяха в синьо и зелено на лунната светлина, тялото му беше дълго и извито, а гръбния му плавник се простираше по цялата дължина на гърба. Главата на влечугото беше малка и елегантна, а от муцуната и върха на главата му стърчаха дълги придатъци, подобни на мустаци на сом. На широкото му чело светеха три сълзящи люспи във формата на триъгълник.
Беше дракон. Сребърен дракон.
И щеше да ги убие.

Назад към част 21                                                              Напред към част 23

ЛИРЕ

Напоследък концентрацията се оказваше проблем за Лире. И под „напоследък“ той имаше предвид целия проклет ден. Беше се примирил с факта, че ако не настъпи неминуема смърт, посоката на мислите му вероятно няма да се промени за известно време.
Погледът му се насочи към Клио, която вървеше пред него, и вниманието му се спря върху поклащащите се бедра.
Кой би си помислил, че невинната му малка нимфа може да бъде толкова палава? В голямата схема на извращенията и фетишите връзването на човек и завързването на очите му беше доста суетно, но за Клио? Той със сигурност не беше очаквал това да се случи. Тя просто продължаваше да го изненадва.
А сега не можеше да спре да мисли за нищо друго – за тялото ѝ, за устата ѝ, за вкуса ѝ, за аромата ѝ, за звуците, които издаваше, когато я докосваше и целуваше. И не можеше да спре да мисли за всички неща, които искаше да направи с нея след това.
По дяволите. Трябваше да се потопи в ледена вода.
Ако имаше представа колко опасна е границата, по която върви, може би нямаше да го измъчва по този начин. В някакъв момент, когато се уединят от Сабир, той трябваше да намери деликатен начин да ѝ обясни защо никога повече не бива да прави подобно нещо. Самоконтролът му беше добър – през повечето време, – но нямаше да издържи дълго, ако тя умишлено го разгневеше. Имаше късмет, че изтощеното му тяло се беше отказало от него, преди да разберат колко добра е сдържаността му в действителност.
Въздъхна и накара мислите си да излязат от тази арена. Имаше си достатъчно грижи и без да обмисля опасностите, които криеше вземането на Клио в леглото. За щастие имаше много неща, които го разсейваха – най-вече факта, че пътуваше из Надземния свят. Идеята изискваше известно свикване и въпреки изключително забавния им ден вчера, тя все още не беше потънала в съзнанието му.
Тази сутрин започнаха рано, а Сабир ги завари да закусват, докато в улеите се стелеше тежка утринна мъгла. След това се върнаха на несъществуващата пътека през скалистите подножия. През първия час краката на Лире го боляха, докато мускулите му се загряваха, но сутрешния въздух беше хладен и свеж. Без убийствената горещина на пустинята не беше толкова лошо.
Слънцето изгори мъглата до средата на сутринта, разкривайки върховете, които се издигаха отляво, докато вървяха успоредно на планинската верига. Планините имаха различна форма от тази, която беше свикнал да вижда – не стърчащи черни върхове като тези, които обграждаха Асфодел, а хълмисти планини, които се простираха лениво по земята, обсипани с оранжеви, загорели и сини скали. По някои от склоновете се издигаха гори, покрити с гъсти зелени и сини листа.
Много синьо в този свят. Навсякъде има сини растения, сини скали, сини кристални късове. Беше някак странно.
Докато слънцата нагряваха земята и повишаваха температурата, Сабир ги водеше все по на север в планините. Когато горещината отново стана непоносима, те навлязоха в прохладните сенки на гората, където шумоленето на листата и песните на дивите животни замениха тишината в подножието на планината.
Не беше видял никакви същества, но ги беше чул – трептения и чуруликания, бръмчене и крясъци, плъзгащи се нокти по кората и скърцащи клони, когато невидими зверове се провират през короната. На всеки няколко мили в далечината се чуваше по-силен трясък, когато нещо голямо се отдалечаваше с тропот на крака по земята. Веднъж гърмежът на големи пернати крила ги спря, но не видяха източника през листата.
През целия следобед се лутаха из гористите долини. Дивечовите пътеки се виеха напоително сред огромни, стари дървета с очукани стволове, покрити с меки, листовидни лиани. Сабир следваше пътеките в продължение на няколкостотин метра, след което отново се отдръпваше в храсталака. Няколко пъти беше предупреждавал Клио и Лире да избягват определено растение – дърво със сини кълба, висящи от клоните му, храст с листа на оранжеви петна, лоза с малки кобалтови цветчета.
Сега водачът им ги водеше нагоре по неудобно стръмен овраг и краката на Лире отново го заболяха. Слънцето висеше ниско на запад и осветяваше облаците в зрелищно червено и оранжево платно. По земята се стелеха сенки.
Очите на Лире се присвиха, докато гледаше как Сабир се изкачва по един камък, а после протяга ръка, за да издърпа Клио след себе си.
Когато водачът им се бе върнал снощи, само няколко минути след като Клио и Лире се бяха оказали твърде изтощени, за да се държат зле, Сабир сякаш не подозираше, че нещо не е обичайно. И това накара Лире да бъде подозрителен. Лире бе усетил възбудата на Клио, а собствения му аромат вероятно го бе издал. Освен ако Сабир нямаше закърняло обоняние, би трябвало да се досети какво е пропуснал току-що.
Значи или Сабир имаше сетива на човек, което изглеждаше малко вероятно, или се беше престорил, че не забелязва, и се беше справил адски добре, като се има предвид интереса му към Клио. Демон, който се интересува от жена, не се преструва, че не забелязва друг мъж, който прави крачка. Такива учтиви глупости бяха за хората. Демоните бяха много по-директни – и по-агресивни.
Така че, ако Сабир е упражнявал актьорските си умения снощи, той трябва да има причина да избягва конфронтация. Проблемът беше, че Лире не можеше да предположи каква е тази причина.
Напред дърветата оредяха и от гората се очерта скалист хребет. Лире ускори крачките си и настигна Клио и Сабир, когато те се покатериха на скалите. Най-накрая Сабир спря и засенчи очите си с една ръка, като погледна към залязващите слънца, след което се обърна на изток.
– Ето я – каза той и посочи. – Ирида.
Клио се изправи на пръсти, сякаш допълнителните няколко сантиметра щяха да ѝ помогнат да вижда по-добре.
– Падналите сестри! Лире, ела да погледнеш!
Лире се присъедини към нея и се вгледа в хоризонта. Наведе се по-близо и посочи, като изравни ръката си със зрителната му линия, доколкото можеше, тъй като беше с десет сантиметра по-ниска от него.
– Трите наклонени върха, един до друг, виждаш ли? – Каза тя нетърпеливо и ги проследи с пръст. – Тези три планини маркират западната граница на Ирида.
– Почти у дома – промърмори той с усмивка.
Тя му се усмихна.
– Колко още, Сабир?
Демонът погледна към небето, след което огледа околния терен. Безплодният хребет се извиваше на зигзаг в източна посока, преди да потъне под горските корони. Долините, гъсто обрасли с дървета, заобикаляха местоположението им, а вляво от тях се издигаха високи планини. Отдясно, отвъд стръмен овраг, се простираха суровите предпланини. На южния хоризонт се виждаше едва-едва проблясък на пясък.
– Утре късно вечерта ще стигнем до иридианската граница – отвърна Сабир. – На миля по-нататък хребетът се изравнява. Там ще направим лагер за през нощта.
– Точно на хребета? – Намръщи се Лире. – Няма ли да бъдем изложени на природните стихии?
Сабир вдигна рамене и тръгна напред.
– Има едно защитено място, което можем да използваме. Не можем да вървим на юг, защото оврагът – той направи жест надясно – е опасно стръмен. А и скоро ще стане твърде тъмно, за да продължим напред.
– А какво ще кажеш за тази долина? – Попита Лире, като наклони глава към гората вляво от тях. – Не изглежда стръмна.
Сабир погледна към долината. Тя се спускаше надолу от хребета с плавен, лек наклон, преди да се изравни. В дъното, надничайки през дърветата, водата проблясваше в кехлибарен и златист цвят на светлината на залязващите слънца.
– Не искаме да влизаме в тази долина – каза Сабир и ускори крачка. – Намираме се на територията на рюджините. Там долу има река.
– Толкова близо сме до водите на Рюджин? – Гласът на Клио беше разтревожен. – Мислех, че се държим на ръба на територията им.
Лире сви рамене. Не му харесваше звукът на тези рюджински демони.
– Предпочиташ ли да изкушаваш съдбата си с патрулите на Ра? – Попита Сабир раздразнено. – Рюджините не се интересуват дали ще дойдем по този път, стига да стоим далеч от водата. Минавал съм по тази пътека стотици пъти и никога не съм имал проблеми.
Той удължи крачката си, изтегляйки се напред. Зад него слънцата се спускаха, а по-малкото от тях изчезваше под хоризонта. Лире погледна към долината, след което побърза да влезе в крачка с Клио.
– Дали Сабир подценява рюджин? – Попита той с тихглас.
Тя прехапа долната си устна и той трябваше да отвърне поглед, преди да започне да мисли за устата ѝ. Така близо до него ароматът ѝ изпълни носа му и го разсея.
– Не съм сигурна. Ирида граничи с Кио Кава, а моите хора са изключително предпазливи към рюджините. – Тя се намръщи. – Особено не понасят нимфите в границите си.
– Защо не?
– Има една история, която майките обичат да разказват на дъщерите си. – Тя отметна конската си опашка от рамото си. – Преди няколко века кралят на Ирида бил амбициозен човек, който искал да разшири границите ни. От едната си страна Ирида е заобиколена от необитаемите Планини на скъпоценните камъни, а от другата страна се притиска към границите на Кио Кава и Ра. Разширяването в земите на грифоните не било опция, така че останала Кио Кава.
Тя направи пауза, за да прескочи един камък на пътя им, после продължи.
– Ирида граничи с две други територии, но Кио Кава граничи с пет кралства. Рюджините са прекарали хиляди години в защита на земите си, но преди няколкостотин години ние, нимфите, имахме предпазливо сърдечни отношения с тях. Позволяваха ни да използваме определени пътеки през територията им, а няколко души дори се занимаваха с търговия.
– Е, този алчен крал на нимфите преценил, че рюджините все пак не са толкова страшни, и се зачудил дали не може да завземе част от територията им за себе си. Но проблемът е, че градовете на рюджините са скрити. Никой не знае къде живеят. Но тогава кралят чул за дъщерята на един благородник.
– Дъщеря? – Повтори Лире с недоумение.
– Това момиче твърдеше, че се е влюбила в един рюджин и той я е отвел в града си. Алчният крал принудил момичето да разкрие местоположението на града, а след това платил на наемна армия да нападне рюджините и да ги унищожи, за да може той да претендира за тази част от територията им.
Изражението на Клио стана още по-мрачно.
– Според историята рюджините отвърнали на удара, като избили нашествениците, забранили всякакви контакти с други касти и завинаги затворили границите си.
Лире изохка.
– А какво ще кажете за момичето и нейния любовник Рюджин?
– Момичето умряло от мъка и вина. Никой не знае какво се е случило с любовника ѝ. – Клио поклати глава. – Майка ми ми е разказвала историята, когато бях по-малка – много по-дълга и драматична история за любов и трагедия. Сигурна съм, че е разкрасила подробностите, но това е същината ѝ. Не съм сигурна доколко е вярна, но казват, че затова нимфите никога не могат да отидат в земята на рюджините.
– Трябва да кажа, че това не е много патриотична история. Чувствам се по-симпатичен на Рюджин.
– Да, и аз винаги съм се чувствала така. Попитах майка ми и тя каза, че посланието на историята не е за патриотизъм, морал, алчни крале и трагични войни.
– Каква е поуката от тази история?
– Че хората правят глупости, когато са влюбени. Глупавият Рюджин показа на момичето къде живее, а глупавото момиче разказа за това на семейството си, за да докаже, че я обича. Така поне го тълкуваше майка ми.
Лире изхърка.
– Нима майките не би трябвало да насърчават дъщерите си да намират млади мъже, в които да се влюбят и за които да се омъжат?
– Майка ми ме учеше да не се влюбвам, защото може да се превърна в пълен глупак – отвърна тя сухо. – Но този урок вероятно се дължи на опита ѝ с…
Тя рязко прекъсна. Той я погледна и се изненада, когато видя устните ѝ, стиснати толкова силно, че бяха побледнели. Виждайки въпросителния му поглед, тя му се усмихна, което той изобщо не разбра.
– Какви уроци ти е дала майка ти? – Попита тя.
– Нямам, – отговори той. – Никога не съм срещал майка си.
Тя се спъна и той я хвана за лакътя. Тя се изправи и го погледна недоверчиво, но след това му съчувства.
– Съжалявам. Тя почина ли?
Той сви рамене.
– Нямам представа.
Устните ѝ се намръщиха, докато се чудеше какво да попита.
– Нямаш ли по-малък брат? Тогава той ли е твоя полубрат?
– Двама по-малки братя – Дулсе и Виол, но отново нямам представа. Не знам кои са майките им. – Той повдигна вежди пред смаяния ѝ поглед. – В Асфодел няма сукуби. Инкуби и сукуби не се разбират, помниш ли?
– Но как тогава ти… как баща ти…
Той въздъхна и му се прииска да се върне назад във времето и да не въвежда тази тема. Не беше нужно тя да знае грозната истина за репродуктивните стратегии на инкуби и сукуби.
– Нека просто кажем, че да бъдеш самотен родител е всеобщото предпочитание и за инкуби, и за сукубите.
Мръщенето ѝ се задълбочи и той смени темата.
– Има ли други касти от Надземния свят, за които трябва да се притесняваме, освен за рюджин?
Тя го погледна строго, без да се заблуди от уклончивостта му. Когато хребетът се разшири до по-малко опасна ширина, тя свърза ръката си с неговата. Някогашната плитка долина до хребета беше станала толкова стръмна, че приличаше на скала, а смесица от рохкав чакъл и редки храсти се крепеше на несигурния склон надолу към широката река. Водата вече беше по-близо, но склона беше твърде стръмен, за да се изкачи.
– Е, – замисли се Клио, – рюджините са могъщи, макар че никой не е сигурен колко са. Достатъчно, за да защитават територията си. Но те се пазят сами, така че когато хората от Надземния свят говорят за опасните демони в нашия свят, за рюджин обикновено не става дума.
– Кой се появява?
– Ра грифони. – Тя ги изброи на пръстите си. – Валкирите. И джиновете.
Беше чувал и за тримата, но не знаеше много повече от имената им.
– Това е всичко?
– Да, тук наоколо. – Очите ѝ се разшириха в знак на подчертаване. – Трима са достатъчно трудни. Грифоните печелят само с бройка. Те имат най-голямата територия и контролират голяма част от континента или директно, или чрез търговски сделки и други споразумения. Валкирите държат по-голямата част от западното крайбрежие и винаги влизат в сблъсъци с Ра за търговски пристанища и териториални граници. – Тя се усмихна язвително. – Рюджините също споделят част от западната си граница с валкирите. Те наистина не могат да си починат.
– За техен късмет. – Той отпи глътка вода от мехчето си и съжали, че е почти празна. – Ами джиновете? Това каста ли е или управляващо семейство?
– Каста. Джиновете нямат едно управляващо семейство, а са разделени на много по-малки кланове. Те нямат и територия. Те са номади, пътуват напред-назад из континентите през целия си живот.
Той обмисли това откровение.
– Малките, номадски кланове биха ги направили много по-слаби от един обединен народ като грифоните.
– От политическа гледна точка – да, но никой не се забърква с джинове. Никой не иска да ги разгневи.
– А?
– Знаеш как всички в Подземния свят се изнервят, когато стане дума за драконианци?
– Да.
– Е, така говорят за джиновете хората от Надземния свят. Те са наистина опасни. – Тя сниши гласа си, сякаш джина можеше да подслушва всяка нейна дума. – Те са убийците на нашия свят. Кастовите им способности са ужасяващи.
Очите ѝ блестяха – забавляваше се да разказва приказки за страшните демони в своя свят.
– Каква е тяхната кастова способност? – Попита той, забавен, но малко предпазлив от отговора.
– Наричат го „стъпка на сянката“ и…
– Как изглежда това? – Обади се Сабир, като прекъсна мърморенето на Клио.
На 50 фута пред него от хребета стърчеше плоска скала, която образуваше груба стена. Застанал в заслона, който тя създаваше, Сабир ги чакаше. Лире се намръщи. Скалното образувание щеше да блокира част от хладния вятър, но все пак нощта щеше да е тежка.
Когато последните слънчеви лъчи изчезнаха под планинския хоризонт, те бързо разпънаха лагера и Лире седна с благодарност върху сгънатата си бяла завивка от пътуванията им в пустинята, като я използваше за възглавница. Клио седеше с кръстосани крака на своята и тревожно поглеждаше на север, където реката блестеше под светлината на изгряващата планета, частично закрита от гъсти облаци.
Сабир се отправи по-далеч по билото и след няколко минути се върна с цял товар дървесни клони.
– Какво ще кажете за огън и горещ чай?
Лицето на Клио просветна.
– Това би било чудесно.
Лире не каза нищо, като не изрази мнението си, че паленето на огън на открит хребет е лоша идея. Светлината щеше да се вижда на километри наоколо. Но предполагаше, че или ще замръзне, или това.
Сабир бързо подреди клоните и ги запали с искра магия. Докато вадеше метален съд от раницата си и изсипваше в него съдържанието на мехчето си за вода, той попита Клио какъв чай обича. Сравнението им на чайове прерасна в подробен анализ на местните ботанически нещо-или-други и Лире ги изслуша. Денят му беше прекалено дълъг за подобни разговори за растения.
Той се унасяше в сън, огънят беше топъл, а тихия пукот на горящите дърва – познат и успокояващ, когато Сабир му подаде метална чаша с парещ чай. Той обгърна с ръце топлината и вдиша сладко-горчивия мирис.
Клио сви ръце около собствената си чаша, като все още с удоволствие описваше любимите си градински билки с очарователна анимация. Лире отпи глътка, без да е особено впечатлен от сладкия вкус на горски плодове с горчив привкус, и наблюдаваше как Сабир внимателно сканира оврага от едната страна и речната долина от другата. Нощта беше настъпила, но сребристата светлина на планетата, която се процеждаше през облаците, задържаше мрака.
Докато Сабир хвърляше сушени зеленчуци в останалата гореща вода, Лире пиеше още чай. Топлината беше приятна и отпускаща. Главата му отново се килна напред и той остави очите си да се затворят, слушайки как гласът на Клио се издига и снижава, без да го чува наистина.
– Какъв чай е това?
Той се стресна от острия като бръснач тон на Клио. Тя държеше пълната си чаша чай под носа си и вдишваше парата. Погледът ѝ беше вперен в Сабир, гърбът ѝ беше твърд, а устата ѝ беше притисната в тънка линия.
Сабир ѝ намигна, а устата му се присви.
– Това е зеленолистно листо. Има ли лош вкус? Не мисля, че вече може да се е развалило. Самият аз изсуших листата само преди няколко седмици.
– Мирише лошо – каза тя и от нея лъхаше враждебност. Ако беше котка, козината ѝ щеше да се изправи.
Лире погледна към почти празната си чаша. Е, майната му.
– Ти ли я отрови?
Въпреки спокойния му тон Клио се дръпна, сякаш той я беше ударил. Лицето ѝ пребледня.
Сабир се усмихна, сякаш Лире се беше пошегувал.
– Разбира се, че не. Плесенясалата зелена боровинка няма да ти навреди. Просто ще направя нещо друго.
– Пи ли чай? – Лире попита Клио.
Сабир протегна полупразната си чаша. Клио я грабна и я вдигна до носа си.
– Твоята не мирише на горчиво. Защо моята е горчива? Зелената боровинка е сладка.
– Лоши листа?
Лире въздъхна.
– Какво сложи в чая?
Сабир се облегна назад и се подпря на едната си ръка.
– Да влачиш жалкия си задник дотук само за да те отровим, ще бъде пълна загуба на усилия.
Справедлива забележка. Лире впери студен, спокоен поглед в демона.
– Но ти си сложил нещо в чая.
Сабир се усмихна.
– Какво направи? – Попита Клио, стиснала чашата си, сякаш в нея се криеше ключът към живота или смъртта. – Кажи ни!
– Какво точно да ти кажа? – Провикна се Сабир, сканирайки околния мрак. – Бих могъл да обясня всички причини, поради които вие двамата сте най-глупавите глупаци, които съм срещал, но… – Той се изправи на крака. – Но това вече няма значение.
Лире се изстреля нагоре, готов да хвърли бърз удар в лицето на Сабир – само че когато призова магията си, нищо не се случи. Вълна на отвратителен световъртеж го връхлетя, когато силата му не се прояви, както беше заповядано. Той се свлече настрани и светът се завъртя. В разколебаното му зрение Клио се отлепи от земята, а ръцете ѝ се вдигнаха защитно.
Сабир направи рязко махащо движение и Лире очакваше заклинанието да го повали. Вместо това взривът на демона удари огнището, събори котела, угаси пламъците и разпръсна нажежените въглени по хребета. Мракът се задълбочи.
Едно заклинание удари Лире в гърба.Той падна на земята на колене, а ръцете му бяха вързани отстрани.
– Лире!
Докато Клио се стремеше към него, сенките зад нея се издигаха нагоре като гъста, мастилена супа. В един момент тя се втурна към него. В следващия момент от мрака като призрак се материализира демон. Той я хвана за ръката и я издърпа назад, след което небрежно притисна към гърлото ѝ блестящото острие на кинжал.
– Закъсняваш – каза Сабир раздразнено.
Една сянка се придвижи до Лире и втори непознат демон спря до него. Той хвана Лире за косата и отметна главата му назад. Лире оголи зъби и се втренчи в новия демон, докато се опитваше отново да призове магията си и се сблъскваше с още по-голям вихрен световъртеж.
– Това ли е той? – Попита нападателя му.
– Да – отвърна Сабир, докато прибираше запасите си в раницата. – Трябва да го натоварим с още сенчеста руна, преди да слезем от хребета.
– А тази? – Попита другия демон, като дръпна Клио за косата и я накара да се изправи на пръсти. Тя хлипаше и се опитваше да се отдръпне от кинжала в гърлото си.
– Нимфната курва? На кого му пука. – Тъмните очи на Сабир се насочиха към Лире. – Искам тъкача.
Лире изхърка тихо. Това коварно копеле.
Сабир се усмихна със самодоволно задоволство и без да откъсва поглед от Лире, махна небрежно с ръка на Клио.
– Убий я.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

КЛИО

Сабир трябваше физически да я държи, докато пясъчната буря ги връхлиташе. Тя почти го взриви, за да може да се върне обратно и да намери Лире, но пясъкат беше плътна, крещяща стена и тя не можеше да види повече от няколко метра. Никога нямаше да го намери.
– Това е твоя грешка! – Изкрещя тя на Сабир, борейки се срещу стягащите я ръце. – Не трябваше да го оставяш!
– Не бих могъл да ви нося и двамата – избухна той, по-разстроен, отколкото тя очакваше. Той я дръпна по-дълбоко в кристалното убежище, докато около тях се стелеше прах. – Спри да говориш, преди да си натрупаш пясък в устата.
Тя сви рамене, сдържайки яростните си, панически критики. Дори и с кърпата, завързана на лицето ѝ, устата ѝ се усещаше като пясък, а гърлото я болеше. Пясъкът кипеше покрай убежището им в смесица от прах, остри оранжеви частици и по-големи парчета скала. Какво ли щеше да направи този абразивен бараж на Лире, попаднал на открито, без подслон, който да прекъсне вятъра и да блокира пясъка?
Щеше ли да разкъса кожата му? Ще го ослепи ли?Ще се задуши ли от пясъка?
Трепереше и очите ѝ се насълзиха, но не беше сигурна дали от уплахата, или от пясъка в тях. В продължение на часове пясъчната буря бушуваше без облекчение. Най-накрая свистящия писък на летящия пясък заглъхна, оставяйки само свистящ вятър и облаци ронещ се прах.
Като я пусна, Сабир се приближи предпазливо до ръба на убежището им.
– Можеш да почакаш тук, докато аз потърся…
– Не, – отвърна тя. – Идвам с теб, за да намеря Лире.
Очите му се присвиха, а после сви рамене.
– Просто ще се изтощиш излишно. Остани близо. Видимостта е лоша.
Преди да излязат навън, двамата отпиха от водните си чанти и Сабир я поведе обратно към долината на дюните. Рохкият пясък, натрупан в странни нови вълни, засмукваше краката ѝ. Сабир се движеше бързо, като я принуждаваше да тича на всеки няколко крачки, за да не изостава. Във въздуха висеше гъста мъгла, която приглушаваше слънчевата светлина, а вятъра не беше толкова болезнено горещ, колкото преди.
– Би трябвало да е някъде тук, ако се съди по скоростта, с която се движеше. – Сабир спря, за да огледа пясъчното дефиле. – Ако е паднал и е затрупан, може да имаме проблеми с намирането му.
Паднал. Погребан. Тези думи предизвикаха нова вълна на паника. Тя се втурна напред, като замига и се съсредоточи. Аурата му. Къде беше аурата му? Беше ли паднал? Беше ли погребан? Дали се е задушил? Тя не можеше да види и най-слабото проблясване на златна светлина в безкрайното оранжево море.
– Лире? – Извика тя и се завъртя в кръг. – Лире, къде си…
Тя се обърна с лице към пътя, по който бяха дошли, и през купчината пясък се промъкна блясък. С трескав възторг тя се втурна към мястото и протегна ръце. Пръстите ѝ се удариха в нещо твърдо само на няколко сантиметра под пясъка и болка прониза ставите ѝ.
– Ау! – Изпъшка тя и се спъна една крачка назад.
Сабир се появи до нея.
– Какво, по дяволите?
Той отхвърли пясъка настрани и откри гладка повърхност, която светеше в златисто. Руните и свързаните линии образуваха сложна, мощна бариера. Тя прокара ръце по нея, за да разкрие върха на купола.
В него седеше Лире, подпрял брадичка на едната си ръка и със затворени очи.
– Лире! – Извика тя.
Очите му се отвориха. При вида на нея и Сабир, наведени над бариерата му, той седна и посегна към светещия скъпоценен камък пред себе си. Докосна скъпоценния камък, блесна златна светлина и бариерата се разтвори. Целият пясък, натрупан от двете ѝ страни, се срина в пролуката, където седеше той.
– По дяволите, – изкрещя той, когато го заля. – По дяволите.
Сабир протегна ръка с недоумяващо изражение. Лире я хвана и Сабир го издърпа навън. Лире се отърси, пясъка се разлетя навсякъде, и свали раницата си, за да я изтръска.
– Радвам се, че успя – каза Сабир с нотка на предпазливост в гласа си. – Това е адска бариера. Никога не съм виждал подобно нещо.
– Добре, че го имах – коментира уклончиво Лире, хладнокръвен, като се има предвид, че току-що беше преживял жестока пясъчна буря сам и изложен на опасност в пустинята на Надземния свят. – Радвам се, че вие двамата се появихте. Не можех да разбера дали бурята е приключила.
– Изглеждаше така, сякаш дремеш там.
Лире сви рамене.
– Беше скучно. Нямаше какво друго да правя.
Сабир поклати глава.
– Ти си по-силен, отколкото изглеждаш, инкубе.
– Благодаря… мисля.
Клио не каза нищо, ръцете ѝ бяха свити в юмруци, а изражението ѝ – толкова безизразно, колкото можеше да го направи. Сърцето ѝ се разтуптя от остатъчния страх, а облекчението я връхлетя толкова силно, че коленете ѝ отслабнаха. Толкова много се страхуваше, че той е мъртъв.
Сабир огледа лицето ѝ, сякаш проверяваше дали няма да се разплаче или да се хвърли в обятията на Лире.
– Тогава да се движим. Ориентирането в прахта ще е трудно, но аз имам добро чувство за ориентация.
Той тръгна отново, като често поглеждаше назад, за да се увери, че тя и Лире го следват. Тя не помръдна, оставяйки Сабир да върви напред, а Лире чакаше до нея.
– Добре съм, – прошепна той, предполагайки какво точно иска да чуе. – Абсолютно добре.
Тя кимна, на ръба на сълзите, и стисна устни, за да не види, че те треперят.
– Добре ли си? – Попита той.
– Добре съм.
– Добре. – Той сложи ръка на гърба ѝ, за да я насочи напред – и по гръбнака ѝ преминаха горещи тръпки.
Тя подскочи от изненада. Той се усмихна заговорнически и ѝ намигна. Тя се загледа за миг, после се засмя тихо и побърза да настигне Сабир, а Лире я последва.
Малък тласък на афродизията, за да успокои нервите ѝ и да я увери, че е добре. По-късно щеше да му се скара, че отново е използвал магията си за съблазняване върху нея, но засега щеше да задържи усещането за топлина и удоволствие колкото се може по-дълго.
Зад гърба им се простираха километри пустиня, а те все още имаха да изминат дълъг път.

***

Клио изгуби броя на часовете, а заради мъглата, оставена от пясъчната буря, не можеше да види планинската верига, за да прецени напредъка им. Накрая грубите оранжеви скали и стърчащите образувания от сини кристали надвиснаха над безкрайните пясъчни дюни и от време на време се появяваха стръкчета трева, група храсти или самотно дърво. Когато слънцата увиснаха ниско на хоризонта, мъчейки се да изгорят през прашната мъгла, пустинните дюни бяха останали далеч зад тях и скалистите предпланини бяха взели връх.
Въпреки намалената видимост Сабир ги водеше безпогрешно. Той не се уморяваше, а крачката му беше неотклонна, докато силите на Клио и Лире намаляваха с всеки изминал час.
– Ще направим лагер в следващия овраг – каза им той, докато изкачваха скалист хълм, осеян със суха трева и няколко храста със синкави листа. – Възнамерявах да стигнем по-далеч в планината преди падането на нощта, но бурята ни забави. Ще наваксаме времето утре.
Клио се разплака при мисълта за още един ден на пътуване като този. Водата ѝ беше свършила преди няколко мили и сега тя споделяше с Лире последната вода от съда на Сабир. Краката ѝ пулсираха безмилостно и тя с цялото си сърце се съгласи с политиката на Сабир да не спира – ако спре, никога няма да започне отново.
Те се изкачиха на хълма, а точно зад него склонът се спускаше стръмно в овраг. Къси дръвчета растяха на разпръснати групи от по четири-пет, а през центъра се виеше тясна рекичка, чиято повърхност отразяваше нажежената светлина на планетата, сега по-ярка от последните ивици слънчева светлина на запад.
Тя събра последните си сили, докато те се плъзгаха и спускаха по склона. Искаше ѝ се да се хвърли във водата и да отмие праха и потта от пътуването им, но когато стигна дъното, откри, че това не е поток, а плитка рекичка, дълбока само няколко сантиметра, която весело се стичаше по гладки камъчета и парченца кристал. Твърде плитък, за да се къпе в него.
Сабир запрати нея и Лире към един гъсталак от дървета. Клио потъна в мек пясък, твърде уморена, за да пие прясна вода само на няколко крачки от нея.
– Ще лагеруваме тук. – Сабир свали раницата си и я подпря на едно дърво. – Това място е достатъчно защитено за огън. Щом слънцето залезе, ще стане студено.
– Колко студено е студено? – Попита Лире, докато сваляше раницата си и присядаше до потока. Потопи празното си мехка в плиткия поток.
– Достатъчно студено е, за да си запалите огън и да си вземете одеяло.
– Забавно – промълви Лире.
– Тук няма много дърва за огрев – продължи демона и с жест посочи най-близкото вретеновидно дърво, чиито горни клони бяха украсени с шестсантиметрови тръни. – Ще събера малко от близките, а после ще направя нещо за ядене.
– Имаш ли нужда от помощ? – Попита Клио, въпреки че мисълта да се изправи отново я накара да се свие на кълбо и да се разплаче.
– Не. – Той свали бялата си роба и изтръска пясъка. – Следващата гориста местност е малко по-нагоре. Мога да стигна дотам и да се върна по-бързо сам.
– Благодаря, Сабир – промърмори тя уморено.
– Засега просто си почивайте. Пийте. Измийте се. Ще се върна след един час. – С поглед към небето – ориентирайки се за времето по частично затъмнената планета над него – Сабир прескочи потока, без признаци на умора в движенията си, и бързо се изкачи на отсрещната страна на улея. Изчезна над гребена.
– Отначало не мислех много за него – каза Лире, докато затваряше своето мехче и пълнеше нейното, – но този човек е твърд.
– Да, той е много по-твърд, отколкото предполагах. – Тя повдигна вежди към Лире. – Това означава ли, че сега ще ревнуваш, ако флиртувам с него?
Той изсумтя и ѝ подаде пълното мехче с вода.
– Може би малко. Ако не друго, той ме кара да изглеждам жалко не във форма.
– Ако ти не си във форма, какво да кажа аз? – Тя потисна стон, като седна и развърза бялата си дреха, разпръсквайки каскада пясък. Сгъна плата, после се премести до раницата им и извади резервната си риза. – Ще отида да се изплакна.
Намери място надолу по течението с малко уединение, използва кърпата, която беше завързала около лицето си, за да се избърше, след което се преоблече в чистата си връхна дреха. Измиването на косата ѝ нямаше да се получи без кофа, така че най-доброто, което можеше да направи, беше да изтръска праха. Чиста, колкото можа, и чувствайки се сравнително свежа, тя изпра набързо старата си риза и се върна в лагера им.
Лире беше приклекнал до водата, а носната му кърпичка капеше. Ризата му беше разкопчана от първите няколко копчета, а косата му беше влажна. Сигурно и той се беше измил. Когато тя се приближи, той притисна кърпата отстрани на главата си точно в областта на косата, после я спусна, за да погледне към плата, сякаш очакваше да види нещо.
– Какво не е наред? – Попита тя, докато обръщаше изпраната си риза върху клон на дърво, за да изсъхне.
Той отново побутна главата си отстрани.
– Имам ли драскотина тук?
Тя коленичи до него и откри драскотина в близост до слепоочието му. Тя вече се беше покрила със струпеи, но тя взе кърпата му и все пак внимателно я почисти.
– Не е лошо, – каза му тя. – Какво се случи?
– Просто камък от пясъчната буря. Отне ми минута да вдигна щита си – добави той при объркания ѝ поглед.
Тя спусна кърпата. Дълбоко в червата ѝ се появи болно чувство, същото гадене, което бе изпитвала, когато отчаяно се опитваше да го излекува на брега на реката в Бринфорд, след като жътваря го бе пробол.
– Ако нямаше такъв мощен щит – промърмори тя, като усукваше плата на възел, – какво щеше да ти се случи?
– Не знам. – Той издърпа кърпата от ръцете ѝ, преди да я е изцапала. – Но имах щит, който можеше да издържи на бурята, и се справих добре. Може би дори се справих по-добре от теб и Сабир.
Тя се усмихна безгрижно, но в нея все още бушуваше онова гадно чувство за това, което можеше да се случи.
– Клио. – Той докосна бузата ѝ. – Не прави тази физиономия.
Пулсът ѝ се ускори от топлината на ръката му върху кожата ѝ.
– Каква физиономия?
Той прокара палеца си по челюстта ѝ.
– Тази с разбитото сърце.
– Аз просто… – Тя издиша несигурно. – Не мога да направя това без теб.
– Да, можеш.
– Не искам.
– Не е нужно. Аз съм тук.
Тя хвана китката му и притисна ръката му към лицето си.
– Добре. Остани тук.
– Да, госпожо.
– Уф. – Тя набръчка нос. – Моля те, не ми казвай „госпожо“.
– Да, Клио.
Тя се изчерви. Начинът, по който той произнесе името ѝ – как дълбокия му глас галеше всеки звук. Изведнъж сърцето ѝ заби силно в ушите ѝ. Очите му държаха нейните и тя потъна в топъл кехлибар.
Беше си обещала, че между тях няма да има нищо, защото дисбаланса на силите между инкуба и жената е твърде катастрофален, за да позволи доверие. Но тя не можеше да си спомни за страха.
Тя се наведе към него. В очите му се появиха сенки и той се измъкна от обсега ѝ. Тя замръзна, а жилото на отхвърлянето я прониза. Той измъкна ръката си от нея и се изправи. Объркана и наранена, тя сведе поглед и прехапа долната си устна.
– Клио, – изстена той. – Наистина не мога да се справя с този съкрушен поглед.
Още по-объркана, тя го погледна.
Той отстъпи няколко крачки и се отпусна назад, като се облегна на един тесен дънер и подпря лакът на коляното си.
– Наистина ли си мислиш, че не искам да те целуна?
Бузите ѝ се зачервиха.
– Аз… аз не…
– Изморен съм, Клио. Самоконтролът ми е изчерпан. Не мога да те целуна точно сега. – Очите му потъмняха. – Но мога да те уверя, че искам. Нямаш представа колко много те искам.
Гласът му се задълбочи, а думите му се разнесоха по гръбнака ѝ.
– Ето защо не мога да те целуна – добави той с по-нормален тон.
– О, – промълви тя слабо. – Това ли е единствената причина? Контрол?
– Единствената причина.
В корема ѝ проблеснаха нерви, студени и свиващи се. Ако той се съмняваше в самообладанието си, тя също би трябвало да се съмнява. Но щом Сабир се върнеше, щеше да ѝ се наложи да се върне към спазването на дистанция от Лире – а тя не можеше. Не можеше да понесе това принудително пространство между тях.
Изправи се на крака и го погледна със сърце в гърлото. Беше ли луда? Беше ли си загубила ума?
Той я погледна и примигна озадачено.
Преглъщайки съмненията си, тя застана зад дървото, което той използваше за облегалка, закачи ръце за лактите му и ги дръпна назад. С бърз проблясък на зелена светлина тя направи заклинание за свързване между лактите му, притискайки го към ствола на дървото.
– Ей! – Изкрещя той и дръпна връзката. – Какво правиш?
Тя заобиколи обратно и приклекна пред него. Той отново притисна лактите си към връзките и се намръщи.
– По дяволите, Клио, казах, че не се доверявам на контрола си, ако те целуна, но мога да се справя с всичко, което не е това!
Престори се, че ръцете ѝ не треперят, взе носната си кърпа и я сгъна на лента, след което посегна към него. Той се наведе назад с ръмжене, опитвайки се да я избегне, но тя нахлузи лентата през очите му и я завърза зад главата му, завързвайки му очите.
– Какво, по дяволите? – Изръмжа той, а в тона му се долавяше гняв и нотка на злост. – Ако мислиш, че това е смешно, то е…
Той прекъсна, когато тя притисна дланта си към гърдите му. Коленичи пред него и си пое дълбоко дъх. Беше луда. Това беше единственото обяснение.
– Лире – прошепна тя, едва успявайки да набере сила. – Сега мога ли да те целуна?
Устата му се отвори, после се затвори.
– Какво?
– Ако изгубиш контрол, няма да можеш да ме нараниш. И не можеш да объркаш волята ми с покрити очи, нали?
– Предполагам, че вероятно не? Но все пак, Клио, това е…
– Лире. Трябва да те целуна. Точно сега.
Той замръзна, дори не дишаше. Тя се премести напред и коленичи между краката му. Превръзката на очите скриваше очите му и онова, което можеше да разкрие за мислите му, но раменете му бяха напрегнати, петите му се впиваха в пясъка, докато се държеше твърдо. Не му харесваше да бъде обездвижен, да бъде уязвим и безсилен, но не се бореше с нея. Доверяваше ѝ се.
Затвори очи и доближи устата си до неговата.Устните им се сляха и тя усети как се спуска в нещо тъмно, сладко и обвързващо.
Тя притисна още по-силно устата си към неговата, искайки да може да прехвърли всичко, което изпитваше, през тази връзка между тях. Не знаеше какво изпитва, но искаше и той да го почувства – как гърдите ѝ се свиват от страха да го загуби, от нуждата да бъде с него, да го докосва, да го целува. Нужда, която нямаше нищо общо с магията му и всичко, което имаше общо с него.
Той се наведе, целуна я по-силно и стигна до края на хлабината на връзката си. Тя впи пръсти в косата му, за да го задържи, докато разтваряше устни. Езикът му флиртуваше гладно с нейния и в нея се разгоря топлина.
Тя се приближи до него и го избута обратно към дървото. Устните им се движеха заедно, изтривайки всички мисли от главата ѝ. С всяко докосване на устните им връзката между тях се разпалваше все по-силно и горещо. Тя не можеше да се отдръпне. Не можеше да спре и умората ѝ избледня.
Искаше само да го целуне, но откри, че ръката ѝ се плъзга по шията му до яката на ризата му. Проследи я надолу, като галеше с пръсти ключиците му, докато не намери горното копче на ризата му. С едно завъртане то се разкопча.
Притиснала устата си плътно до неговата, тя разкопча ризата му с нарастваща неотложност. Когато и последното копче се разкопча, тя избута плата настрани и притисна двете си ръце към горещата му кожа. Той вдиша рязко.
Тя прокара пръсти по предната му част, изследвайки формата му – изваяните плоскости на гърдите, вдлъбнатината между ключиците, плиткия вдлъбнат участък в центъра на коремната му преса. Ръцете ѝ се свиха около мощните му рамене – мускули, втвърдени от безбройните часове стрелба с лък. Проследявайки пръстите си по ръцете му, тя смъкна ризата от раменете му, докато ръкавите не се закачиха за лактите му.
Докато устата му се доближаваше до нейната, тя прокарваше ръце по него отново и отново, запечатвайки всеки сантиметър от кожата, до който можеше да достигне. Рамене, гърди, корем. Тя плъзна палците си под талията на панталоните му, проследявайки V-образната вдлъбнатина на бедрата му. Той изръмжа тихо и хвана долната ѝ устна със зъби, като я захапа едновременно нежно и властно.
Задъхана, тя най-накрая се отдръпна. Той се издигна заедно с нея, опитвайки се да задържи устата ѝ, докато не стигна до края на връзката. Притиснала длани към гърдите му, тя примигна, за да фокусира аспера си.
Около него се завихри златна светлина, гъста и опияняваща. Но не чак толкова. Не е толкова лошо. Той все още имаше контрол. В по-голямата си част.
А тя се нуждаеше от повече.
Тя се наведе отново, като почти доближи устата си до него. Той се надигна с ново ръмжене, а тя леко прокара устни по устата му, докато плъзгаше ръка надолу по ръката му до лакътя.
С едно докосване на магия тя развали заклинанието за обвързване.
Той се хвърли от дървото и ръцете му я обгърнаха, докато тя падаше назад. Тя се приземи върху сгънатите одежди и той се спусна върху нея, а после устата му я смаза.
Тя се вкопчи в него, без да може да диша, докато той я целуваше дълбоко и силно, а езикът му галеше нейния и предизвикваше пулсиране на течна топлина в нея. Тя бръкна в тила му, свали превръзката и я захвърли настрани.
Той откъсна устата си от нейната и се отдръпна нагоре. Очите му, черни като нощта, се плъзнаха по лицето ѝ и я погълнаха. Тя се задъхваше от страх, но не помръдваше, докато погледът му обхождаше лицето ѝ, а след това лениво се плъзгаше надолу по тялото ѝ, забелязвайки всеки детайл.
Вниманието му се спря на средата на тялото ѝ и ръцете му се свиха върху бедрата ѝ. Той отново сведе глава – но не към лицето ѝ. Избута ризата ѝ нагоре и устата му се притисна към корема ѝ точно над дънките. Тя изтръпна.
Той вдигна ризата ѝ, а устата му я последва, мокра и гореща. Пръстите му галиха голата ѝ кожа, плъзгаха се по страните ѝ, а устните и езикът му се движеха по средата ѝ. Ризата ѝ се надигна под гърдите, после той я придърпа нагоре, над набъбналата ѝ гръд, за да разкрие сутиена ѝ.
Ръцете ѝ намериха косата му и се вкопчиха в нея, притискайки главата му, докато той прокарваше зъби по външната страна на сутиена ѝ, дразнейки чувствителната кожа под него. Пръстите му се плъзгаха по плата от едната страна, докато устата му я дразнеше от другата. Тя можеше само да го притиска и да си напомня да диша, докато нуждата се задълбочаваше, а горещината се надигаше в центъра ѝ.
Палецът му се плъзна под чашката на сутиена ѝ и тя изпита остро удоволствие. Тя се вкопчи в ръката му със стон.
С ответно ръмжене той избута сутиена от гърдите ѝ, след което ръката му притисна едната, а устата му беше върху другата и езикът му я дразнеше. Тя се задъхваше, издаваше тихи звуци, докато се извиваше под него, удоволствието пламтеше в нея, а горещата нужда се надигаше между краката ѝ, докато си помисли, че може да експлодира.
Той се премести, за да подпре тежестта си с един лакът, а другата му ръка се плъзна по корема ѝ, над дънките, после се плъзна между краката ѝ. Той притисна пръстите си към нея и тя диво се задъха от прилива на удоволствие.
Без предупреждение той се претърколи изцяло върху нея. Тя обгърна с крака бедрата му и притисна телата им едно към друго. Чувстваше го, нуждата му от нея, а преградата от дрехи беше неприемлива. Той наведе глава, а устата му се докосна до нейната. Тя го хвана за раменете и го дръпна надолу.
Или възнамеряваше да го направи, но или беше дръпнала прекалено силно, или мускулите му вече бяха на ръба на колапса, защото ръцете му изневериха и цялата му тежест се стовари върху нея. Целият въздух се изтръгна от дробовете ѝ.
Той прокле и се отдръпна от нея. Претърколи се настрани, падна по гръб и дишаше тежко, докато се държеше за лакътя и протягаше ръка през гърдите си.
Тя се надигна – и я заля вълна от замайване. Тя се овладя, задъхано дишаше въздух и се чудеше дали да обвинява афродезията на Лире, или деня, прекаран под палещите слънца на пустинята, за замайването си.
– Добре ли си? – Попита тя задъхано Лире, докато той сваляше ризата си.
– Мускулна крампа – промълви той, докато внимателно въртеше ръката и рамото си. – По дяволите.
Желанието все още я изгаряше, но изтощените ѝ мускули се оплакваха достатъчно силно, за да не може повече да ги игнорира. Свивайки се, тя грабна най-близкото мехче за вода и му го подаде.
– Пий. Трябва да се хидратираш.
Той седна и пресуши мехчето с вода на няколко глътки. Хвърли го към раницата им и отново се съсредоточи върху нея – а черния му, гладен поглед открадна дъха ѝ. Ръката му намери бузата ѝ и се плъзна в косата ѝ. След това придърпа устата ѝ обратно към себе си в яростна, изискваща целувка, от която главата ѝ се завъртя по-бързо.
Но целувката беше кратка и той се отдръпна, а пръстите му прокараха пръст по челюстта ѝ, преди да се облегне на ствола на дървото.
Той я погледна с ириси, които изсветляваха до бронзов цвят.
– Със завързани очи. Доста си извратена за девственица.
– Лире! – Изпъшка тя ужасена. Тя се изправи, като възнамеряваше да се оттегли от погледа, но той я хвана за ръката и я дръпна назад. Тя се приземи в скута му с трясък, твърде уморена, за да контролира падането си.
Той я обгърна с ръце, държейки я в плен, и тя се отпусна в прегръдката му. Въздъхна уморено и облегна буза на рамото му, подпряла глава под брадичката му. Ризата му все още беше разкопчана и тя прокара пръсти по гърдите му.
През нея премина горещина, огнена нужда да го целуне отново, да го докосне, да го накара да я целува и докосва. Но след адския поход през пустинята тя беше твърде уморена, за да се движи – а той трябваше да е също толкова уморен, защото се съмняваше, че нещо по-малко би го спряло. Може би беше добре, че телата им не бяха толкова готови, колкото умовете им.
Тя затвори очи. Играта с огъня не звучеше толкова опасно, колкото тази с инкуба. Какво си беше помислила? Може би проблема беше, че не беше мислила.
А може би проблема беше, че му се доверяваше. Вярваше, че няма да я нарани, но той не вярваше на себе си и ако беше прав, а тя грешеше, следващия път, когато си играеше с огъня, и двамата можеха да платят ужасна цена.

Назад към част 19                                                            Напред към част 21

КЛИО

В продължение на две години Клио се носеше по течението на непознат свят. Изоставена сред хората, без връзки с хората там, без цел, тя никога не почувства връзка със Земята или с къщата си в града. В продължение на две години тя копнееше за онази едва доловима, но всепоглъщаща топлина, която ѝ даваше истинския дом.
Но сега го усещаше. Усещаше го във въздуха. Усещаше го в земята под краката си. Можеше да го вкуси в мекия пулс на силата, който насищаше този свят.
Нейният свят.
В мига, в който излезе от лей линията, държейки ръката на Сабир, сетивата ѝ се раздвижиха, попивайки всичко познато и чуждо. Пясъкът се размести под краката ѝ, докато тя се препъваше напред. Слънчевата светлина я заслепяваше, а горещия вятър носеше миризми на изгоряла от слънцето скала, сухи листа и лек намек за вода. Тя примигна, а сърцето ѝ пулсираше болезнено в гърлото.
Издълбаната от вятъра скала образуваше дълбока купа в земята, чиито очертани стени течаха като вълни, застинали в камъка, а естествените стълбове се огъваха в несигурни арки, които пресичаха купата. Скалата беше обгоряла, оранжева, изпъстрена с бледосини кристали, които блестяха под двете сестрински слънца.
Пясъкът запълваше басейна, в същия оранжев цвят като скалистите стени, поръсен със сини кристали, които проблясваха, когато вятъра ги дразнеше. В един затънтен ъгъл два тесни водопада се разливаха от ръба на скалата и се вливаха в малък басейн. Около водоема цъфтяха ниски храсти, а по каменните стени се катереха лози с едри, восъчни листа. Финият, древен живот на Надземния свят изпълваше въздуха.
Опита се да направи крачка напред и усети, че ръката ѝ се дърпа. Сабир все още я държеше. Той се усмихна, очите му зад очилата с черни рамки бяха по-топли, отколкото беше виждала преди.
– Какво мислиш?
– Красиво е – отвърна тя автоматично, а погледът ѝ отново обходи басейна. – Къде сме?
– Близо до североизточната граница на Ра. Оттук ще се насочим на север, а след това на изток към Ирида. Пътуването ще отнеме около три дни.
– Очаквам го с нетърпение – промълви тя и нежно издърпа ръката си от неговата. – Трябва да вземеш Лире, преди да си помисли, че сме го забравили.
Приятното изражение на Сабир помръкна и беше пределно ясно, че забравянето на Лире би направило деня му по-добър. С кимване демонът се върна към лей линията. Пулсиращата лента от синя и зелена светлина обхващаше къса пролука в скалистата стена, едва десетина метра в диаметър. Той пристъпи в линията и изчезна, а преминаването му накара постоянния поток от енергия да забуксува.
Лъчи светлина падаха върху безплодния пясък в центъра на басейна и топлината го караше да танцува и да блести като вода. Тя излезе от сянката и температурата се повиши, сякаш беше влязла в пещ. Тя вдиша сухия въздух и наклони лице към двете слънца. След студа и дъжда на Земята топлината се чувстваше приятно върху кожата ѝ.
Какво би си помислил Лире за нейния свят?
След насилствената раздяла с Аш тя и Лире лесно откриха Сабир. Той чакаше точно там, където беше казал, че ще бъде, а раницата му с растения беше заменена с пътна раница. При наличието на грифони и ловци на глави, Сабир не губеше време и ги отведе до лей линията на юг от Бринфорд. И след дни на борба и стрес, ето я отново в Надземния свят.
Зад нея силата на лей-линията се разтрепери. Тя се обърна, когато Сабир и Лире се появиха, стиснали ръце, за да не се откъснат един от друг по време на преминаването от една сфера в друга.
Лире направи няколко препъващи се крачки, а очите му се разшириха, когато се появиха в басейна. Беше се преоблякъл от опръсканите си с отпадъци дрехи в сива риза с копчета и здрави панталони в цвят каки, а раницата с припасите им висеше на раменете му. Синините по лицето му бяха изчезнали; тя ги беше излекувала по време на пътуването до лей линията.
Лире приключи с изучаването на средата и се обърна към нея. Дори в сянката кехлибарените му очи блестяха ярко, а топлия цвят се допълваше от оранжевия камък зад него. Тихото учудване омекоти чертите му.
Изпълнена с радост, тя искаше да изтича при него, да го прегърне и да отпразнува успешното им пристигане. Но тъй като Сабир я наблюдаваше, тя можеше само да се усмихне и да се престори, че не е голяма работа да си е у дома.
– Трябва да се движим – каза Сабир и нагласи раницата на раменете си. – Първият етап от пътуването няма да е забавен, но щом достигнем планините, горещината няма да е толкова голям проблем.
– Колко далеч е до планината? – Попита тя, докато той се промъкваше през пясъка до група камъни близо до водопада.
Сабир се зарови в камъните.
– Зависи колко бързо можете да вървите двамата, но очаквам да отнеме по-голямата част от деня. Сам мога да се движа по-бързо, но жегата се отразява зле, ако не си свикнал с нея.
Той отхвърли един камък настрани и затърси нещо, което не се виждаше. Когато се изправи, държеше няколко снопа бял плат и три големи мехове за вода.
– Напълни ги – каза той и ги подхвърли на Лире. – И пий сега. До края на деня ще трябва да се съобразяваме с тези кожи.
Докато Лире държеше първата кожа под водопада, Сабир изтърси кичур бял плат и се приближи до нея.
– Изпъни ръцете си.
Тя се подчини и той наметна плата върху главата ѝ, за да образува дълбока качулка, а останалата част уви около тялото ѝ като нещо средно между наметало и рокля, след което завърза ъглите зад рамото ѝ.
– Откъде ги взе? – Попита тя, когато той се отдръпна, за да разгледа работата си. – Винаги ли държиш запаси тук?
– Те не са специално мои. – Той преметна втора бяла дреха през главата си и я уви бързо около тялото си, за да покрие откритата кожа, после свали очилата си, сгъна ги и ги прибра под робата си. – Моят народ използва този оазис от стотици години и винаги държим общи запаси тук.
– Уау, – промърмори тя. Искаше ѝ се да попита кой е народа му, но да разпитва демон за кастата му беше не само грубо, но и често се приемаше като акт на агресия.
Лире се присъедини към тях с водните сакове и Сабир го уви в третата бяла роба, след което им показа как да вържат водните си сакове под плата.
– Не ги губете, – предупреди той. – Това е вашия източник на живот в пустинята.
Той се отдръпна, за да ги огледа, и наболата му брада, дългата коса на хлабава опашка и екзотичният тен не изглеждаха толкова неуместни на фона на плата, който засенчваше лицето му.
– Последно нещо – каза той на Лире. – Препоръчвам ти да останеш в блясъка. Той заглушава магическия ти подпис, което може да привлече нежелано внимание.
Клио се намръщи. Беше изпуснала блясъка си в Подземния свят, но може би аурата ѝ беше твърде погребана под гъстата магия на жителите на Асфодел, за да може някой да я усети. Вече нямаше търпение да се върне към истинската си форма – за пръв път използваше блясък в родния си свят, но засега беше решила да запази кастата си скрита от Сабир. Ако приемем, че той вече не се е досетил, запазването на аспера в тайна ѝ даваше леко предимство.
– Тогава да вървим – каза Сабир. – Дръжте се близо и ако почувствате замайване, говорете веднага. Топлинният удар може да настъпи бързо и тежко.
Клио и Лире си размениха неспокойни погледи, след което последваха Сабир зад един завой в стената на басейна. От другата страна в купата беше издълбана скалиста пътека, стръмна и тясна, но нищо, с което един пъргав демон не би могъл да се справи.
Когато стигна до върха на басейна, бръснещия вятър се превърна в поривист. Той я удари като таран и почти я преобърна. Тя се хвана за качулката си, докато вятъра блъскаше горещи песъчинки в лицето ѝ.
Земята се спускаше настрани от скалната котловина и на километри във всички посоки се простираха само оранжеви дюни, които блестяха в жегата. По върховете на дюните се виеха кичури и вихри пясък, а слънцето пламтеше от безоблачното небе.
Сабир я хвана за ръката, дръпна я и посочи. На северния хоризонт, почти невидими през пулсиращите горещи вълни, се виждаха слабите силуети на планините. Тя се надигна на пръсти и се напрегна, за да види най-източните върхове, като напразно се надяваше да разпознае родината си. Но тя беше твърде далеч.
От другата ѝ страна Лире изсвири ниско.
– Знаех, че трябва да го очаквам, но по дяволите. Ето го.
Не беше нужно да пита какво има предвид. Над далечните планини се извисяваше огромна планета. По чуждата ѝ повърхност се виеха облаци, бели на фона на ярките слънца. Когато пътуваха към нея, планетата сякаш се издигаше по-високо в синия небесен простор, но всъщност не се движеше; положението ѝ беше фиксирано, Надземния свят и другата планета бяха заключени заедно в орбита.
Сабир ги поведе около басейна и те тръгнаха към далечните планини. След пет минути тя се изпоти от жегата. След десет минути беше готова да изгълта водата си въпреки предупреждението на Сабир да я разпредели. След тридесет минути краката я боляха от постоянната нужда да пази равновесие върху пясъка.
След един час тя разбра, че това ще бъде един от най-натоварващите дни в живота ѝ.
Гледката пулсираше от топлина, по-силна от всичко, което беше изпитвала, а въздуха беше толкова болезнено сух, че изсмукваше влагата от тялото ѝ с всеки дъх. Беше се изпекла под пластовете плат, с които Сабир я бе обвил, но не ги махна. Беше ги покрил по някаква причина.
Дюните се издигаха и спускаха, принуждавайки ги да се изкачват и спускат, да се изкачват и спускат. Пясъкът обаче беше това, което правеше пътуването наистина жалко. Той се плъзгаше и се разместваше под краката ѝ, принуждавайки я да се напряга повече за всяка стъпка. Сабир им даде носни кърпички, които да увият над долната част на лицата си, за да не вдишват прекалено много прах, но това не попречи на неуморния вятър да брули пясъка в очите ѝ.
Планините сякаш не се приближаваха. Бледите им форми на хоризонта я дразнеха – близки, но недостижими. Докато часовете на труд се проточваха, Сабир я окуражаваше с новини за това колко далеч са стигнали и колко им остава да изминат, но тя не се доверяваше на оценките му. Тя и Лире го забавяха.
Стиснала ръката на Лире, Клио изтласка болното си и изтощено тяло по склона на друга дюна. Сабир, на петдесетина метра пред нея, наближаваше върха ѝ. Някои дюни бяха големи колкото подножия, но тази беше най-голямата, която бяха изкачвали до сега.
На върха Сабир махна на нея и Лире да продължат.
– Тук горе има хубава гледка – обади се той. – Можем да направим кратка почивка.
Почивка? Макар и да се съобразяваше с по-неподготвените си спътници, Сабир не им беше позволил да спрат за повече от минута-две през целия следобед, твърдейки, че постоянното спиране и тръгване ще ги умори по-бързо.
Стиснала зъби, Клио се насили да продължи нагоре. Мускулите на краката ѝ горяха, но тя се изкачваше с Лире до себе си, докато стигнаха върха на дюната. Задъхана, тя хвана протегнатата ръка на Сабир и той я издърпа с него на тесния връх на дюната. Лире се изкачи до нея, дишайки също толкова тежко.
– Погледни – каза Сабир и посочи на изток.
Клио се обърна с гръб към слънцето и изтръпна.
От тази височина гигантските пясъчни вълни се простираха на безкрайни километри, но близо до хоризонта една различна форма нарушаваше монотонността. В същите прегорели оранжеви нюанси като пясъка се издигаха кули. Кулите се скупчваха в обграждаща ги стена, а тя можеше да различи щрихи от зелен растителен живот около нея.
– Това е Алдрендахар – каза им Сабир. – Най-североизточният град на грифоните. В центъра на града има естествен извор, така че да влезеш в стените му е като да влезеш в тропически оазис.
Алдрендахар. Клио знаеше името. Това беше най-близкият град Ра до границите на Ирида и тя най-накрая можеше да определи местоположението им на картата в главата си.
– Тогава Ирида е на североизток оттам – каза тя и показа с жест. – Защо пътуваме право на север?
– Не е толкова директен, но ще ни изведе по-бързо от пустинята. – Сабир хвана ръката ѝ, преди силен порив на вятъра да я отхвърли от дюната. – А ако тръгнем по този път, ще трябва да спрем в Алдрендахар за вода.
Посещението на града на грифоните беше нещо, което предпочиташе да избягва.
– Ако тръгнем на север оттук в планините, ще се озовем западно от Ирида, но това е долината Кио Кава.
Той кимна, без да се притеснява от тревожния ѝ тон.
– Ще се придържаме към краищата на територията им. Това е напълно безопасно.
– Чия територия? – Попита Лире.
– Рюджин – нервно отговори Клио.
– Никога не съм чувал за тях.
– Водна каста на влечугите – каза Сабир на инкуба. – Те са враждебно настроени към почти всички, но долината Кио Кава е огромна мрежа от взаимосвързани реки и долини и е лесно да избегнеш рюджините, ако знаеш пътя си.
– Нарушаването на границите на Кио Кава не е добра идея. – Клио премести тежестта си неспокойно. – Рюджините са жестоки към външни хора.
– Знам как да ги избегна – увери я Сабир с пълна увереност.
– Сабир? – В гласа на Лире прозвуча колебание. – Може да е глупав въпрос, но… така ли трябва да изглежда?
– А? – Сабир се обърна, за да погледне в посоката, която Лире сочеше.
Следвайки примера му, Клио се вгледа в безкрайната пустиня, над която се бяха спуснали тъмни облаци. Облаци? На хоризонта?
– Ах, дяволите. – Сабир си пое дъх. – Това ще е пясъчна буря.
Лире дръпна качулката си.
– Звучи зле.
– Да. Особено след като се насочва на там.
Клио прегледа кафявите кълба прах.
– Изглежда далеч. Може да загине, преди да стигне до нас.
– В пустинята разстоянията са измамни – мрачно каза Сабир и хвана Клио и Лире за ръце. – И се движи бързо. Хайде да вървим.
Той скочи, като издърпа Клио и Лире от върха на дюната. Те се плъзнаха, а после се затичаха надолу по двеста метра стръмен пясък към долината между дюните.
– Наблизо има подслон – може би ще стигнем на време. Не забавяйте ход!
Той се втурна в бърз бяг и Клио го последва, но бягането по пясъка беше още по-трудно, отколкото ходенето по него. Лекотата на Сабир го правеше да изглежда лесно, но тя и Лире се лутаха тромаво, изразходвайки два пъти повече енергия. Гърлото ѝ беше пресъхнало и болезнено, но Сабир ги призова да побързат и се обърна в тръс назад, докато им махаше да продължат напред.
– Не искаме да се излагаме на показ за това. Побързайте!
Тя продължи. Лире я последва, а тежкото му дишане бавно се заглушаваше от засилващия се рев на далечния вятър. Сабир беше казал, че бурята се движи бързо, но как можеше вече да е тук?
– Хайде! – Изкрещя Сабир.
Тя натисна по-силно болните си крака, но не изглеждаше да бяга по-бързо. Стоновете на приближаващата се буря ставаха все по-силни, придружени от остро свистене. Вятърът се носеше над дюните, като отвяваше пясъка от върховете им.
Сабир се завъртя. Изтича обратно към нея и Лире, сграбчи я по средата и я преметна през рамо. Тя изпищя от тревога и се вкопчи в него, за да запази равновесие, докато той спринтираше към невидимия заслон. Той прелетя над пясъка, като едва го докосна, а Лире бързо изостана.
– Сабир, забави ход! – Извика тя. – Лире не може да се справи.
– Ще ни настигне – измърмори Сабир, задъхан за първи път. – Почти сме там.
Сърцето ѝ се сви, докато разстоянието между тях и Лире се разширяваше. Лире тичаше усилено, но не можеше да се мери със скоростта на Сабир. Оранжева мъгла сгъсти въздуха, а свистящия писък на приближаващата се буря стана все по-силен.
– Лире! – Изкрещя тя. – Сабир, забави!
Сабир я пренебрегна и се втурна към завоя в долината на дюните. Лире изчезна от полезрението ѝ.
– Сабир, спри! – Тя го блъсна в рамото. – Пусни ме!
– Почти сме там. Аз ще се върна за Лире.
Тя прехапа устни, паникьосана, но не знаеше какво да прави. Да се върне при Лире ѝ се струваше глупаво. Каква би била ползата от това? Сабир щеше да вземе Лире веднага щом тя се окажеше в безопасност.
Премина през още една долина от дюни, след което спря, дишайки тежко. Точно пред него от земята стърчеше клин от изветрял син кристал, а от едната му страна беше натрупан оранжев пясък.Сабир я издърпа към подветрената страна и я бутна надолу.
Слънчевата светлина намаля. Воят на вятъра ставаше все по-оглушителен.
Сабир се обърна и направи две крачки назад по пътя, по който бяха дошли, след което се спря.
Със звук, подобен на дълбоко ръмжене и раздиращ ухото писък, стена от пясък се свлече от дюната и погълна кристалното им убежище. Светлината изчезна и когато прахът се изсипа покрай тях в задушаващ облак, целия свят се превърна в черен кошмар от вятър и пясък.

Назад към част 18                                                                Напред към част 20

ЛИРЕ

Лире разпери ръце встрани и зачака решението на Клио. Очите ѝ с цвят на летни небеса го обходиха от главата до петите, преди да се върнат към лицето му.
Тя набръчка нос.
– Изглежда ужасно. Черното изобщо не ти отива.
– Това е маскировка. Не би трябвало да е ласкателно.
– Но… – Тя стисна устни. – Е, вече не приличаш на инкуб.
– Това е важната част. – Той погледна отражението си в стъклената балконска врата. Илюзията, която бе потъмнила косата му до гарвановочерно, а очите му до цвета на дървесна кора, не му правеше услуга, но дори ужасната цветова схема не отнемаше толкова много от външния му вид. – Може би трябва да създам илюзията за грозен нос или нещо подобно.
– Добре си. Ловците на глави търсят един рус мъж. – Тя взе един суитчър от леглото и му го подхвърли. – Да вървим, преди да сме изпуснали Сабир.
Докато той го навличаше върху главата си и вдигаше качулката, тя усука косата си на кок и нахлузи новата си шапка. Провериха стаята още веднъж, след което се спуснаха по стълбите. Не можеше да каже, че ще му липсва това място. Хлебарките обаче вероятно щяха да им липсват.
Дъждът най-сетне бе спрял, но по улицата блестяха локви, а въздуха бе натежал от заплахата за нови валежи. В момента, в който излязоха навън, сетивата на Лире заработиха на високи обороти.
Аш го беше предупредил веднъж, но драконианеца нямаше да прояви тази милост втори път. Не и след начина, по който бе преминала последната им битка. Жените не прощаваха на инкуби, които използваха афродезия върху тях, но мъжете ставаха адски жестоки заради това. Изтриването на съзнанието им от мъжка сексуална магия обикновено ги разтърсваше до дъното на душата им – и ги караше да се чувстват особено отмъстителни.
А сега, според Рийд, двамата с Клио могат да очакват появата на още наемници.
Вървейки бързо до Клио, той се удиви за миг на идеята Рийд да дойде в Бринфорд, за да предаде предупреждение – и да предаде изгубените му заклинания. Тази черна торба с магия беше източника на сложната илюзия, която го прикриваше. Създаването на проста илюзия за цвета на косата беше лесно, но създаването на такава, която другите демони да не могат да открият, беше много по-трудно.
Посещението на брат му беше дошло навреме; няколко часа по-късно Клио щеше да го пропусне напълно. Лире оценяваше, че Рийд е доставил изгубените му заклинания, но не това бе привлякло брат му в града. Нито пък беше дошъл да предаде предупреждение – поне не предупреждение за ловци на глави.
Рийд не беше от хората, които се отклоняват от пътя си за нещо по-малко от най-тежките обстоятелства. Възнаграждението беше лошо, но Лире беше майстор на тъкането. Имаше повече от достатъчно заклинания, за да се справи със средно статистическия наемник – Аш беше изключение, но драконианеца не беше „средностатистически“ в нито един смисъл на думата.
Рийд беше дошъл да предаде друго предупреждение, което не беше споделил с Клио. Лире обаче можеше да се досети какво е то. Досега ловците му идваха от Хадес – жътвари, драконианци, а сега и наемници. Но имаше и някой друг, който щеше да е още по-брутално решен да види Лире убит възможно най-бързо.
Лициус. Баща му.
Рийд не си направи труда да предупреди Лире за наемниците. Той не би си направил труда да предупреди Лире, ако Анданте, Ариоза или Мадригал бяха дошли на Земята, за да го преследват.
Но ако баща им се беше присъединил към лова… това беше нещо, което Рийд щеше да сметне за достатъчно страшно, за да даде предупреждение. Това обясняваше и защо Рийд предполагаше, че първия му опит да се свърже с Лире ще бъде и последен. Ако Лициус се досетеше с какво се занимава Рийд, щеше да се погрижи скитащият му син да си остане у дома за доста дълго време.
Лире изтръпна при мисълта, че баща му го преследва, и беше адски благодарен, че скоро ще се измъкне от този град – и от това царство.
Двамата с Клио прекосиха тъмните улици на центъра на града мълчаливо, следейки за признаци на опасност. Половин час се задържаха край затворения търговски център, преди да се вмъкнат вътре и да се промъкнат през скритата врата към изоставената метростанция. Слизането по релсите беше най-страшната част от пътуването им – дълъг, пуст участък в тъмнината, където засадата би била твърде лесна.
Бързо заобиколиха отделението на следващата гара и се вмъкнаха сред оживлението на пазара. Погледът на Лире се местеше от демон на демон и кожата му настръхна.
Когато спряха, за да изчакат една група да се махне от пътя им, Клио се наведе по-близо до него.
– Само на мен ли ми се струва – прошепна тя, – или е много по-натоварено, отколкото миналия път?
– Така изглежда – отвърна той мрачно.
Пътят им се разчисти и тя тръгна пред него с твърди рамене. Тръпки го побиха по гърба, докато я следваше към сергиите на търговците. Около сергията на бракониера отново се беше събрала голяма тълпа и Лире се зачуди дали онова вълче създание с пера – ликаон – е било заловено отново.
Сабир, продавача на растения, беше седнал на столче зад щанда си с листни неща, но масата беше много по-празна от преди две вечери и всички големи растения бяха изчезнали. Погледът му намери Клио много преди тя да се приближи до масата му.
Лире почти го съжаляваше – в тялото му нямаше нито една харизматична костица, но най-вече се дразнеше, че трябва да разчитат на демона, за да стигнат до Надземния свят. Въпреки уверенията му пред Клио, че не ревнува, надземния човек му създаваше лошо предчувствие.
– Сабир – промълви Клио, подновявайки ужасните си опити за флирт. Лире потисна автоматичната си усмивка. – Толкова се радвам, че си тук. Притеснявах се…
Демонът погледна към Лире, който вдигна вежди в знак на мълчаливо предизвикателство. Сабир насочи вниманието си към Клио, а изражението му потъмня зловещо.
– Не очаквах, че ще върнеш инкуба.
По дяволите. Маскировката му не беше достатъчно добра.
– Той… ами… – Тя се наведе напред, приближавайки се плътно до Сабир. Хм. Може би уменията ѝ за съблазняване не бяха толкова аматьорски, колкото си мислеше. – Той всъщност е мой… бизнес партньор. Последния път – това беше просто игра, за да не го разкъсат.
Устата на Сабир се сплеска.
– Каква работа?
– Хм…
Лире се усмихна снизходително на демона.
– Наистина ли искаш някой тук да ти зададе този въпрос?
Мрачката гримаса на Сабир се задълбочи.
– Ти не си част от споразумението ми с Клио.
Очаквайки това, Лире извади от джоба си торбичка и я пусна на масата.
– Удвои хората, а след това удвои и плащането. Справедливо, нали?
Сабир с неудоволствие отвори торбичката и надникна вътре. Изражението му не се промени, но той завърза торбичката и я измъкна от погледа си. Опитен търговец – никаква реакция на парите и той веднага ги прибра от масата. Знаеше какво прави и като повечето бизнесмени нямаше намерение да отказва пари само защото не се вълнуваше, че ще вземе със себе си инкуб.
– Кога тръгваме? – Попита Клио.
Сабир се намести на стола си, вероятно все още се приспособяваше към разочарованието си, че няма да има Клио само за себе си по време на пътуването.
– Тази вечер е необичайно натоварено. Ще се прибера, след като нещата се успокоят.
Инстинктите на Лире се изостриха. Така че не само неопитността му с пазара го бе накарала да изглежда по-претъпкан. Ако това беше достатъчно необичайно, за да го забележи Сабир, тогава…
Той направи крачка назад и внимателно прегледа всеки демон в полезрението си.Клио изглежда имаше същата идея, защото се обърна на другата страна, като небрежно прокара ръка по очите си – сигнал, който той бе разпознал, че тя използва за астралното си възприятие.
Демоните се занимаваха с работата си и никой от тях не обръщаше внимание на Лире или Клио, но той не им се доверяваше. Твърде много от тях носеха качулки, шапки, слънчеви очила и други по-забележими методи за прикриване на лицата си. Той се премести по-близо до Клио, но не виждаше никой да гледа в тяхна посока.Оживени щандове, малки групички в дискусия, двама мъже, които се пазарят за светеща стъклена сфера…
Погледът му се спря на едно тъмно кътче близо до стълбите – единственото място на цялата оживена платформа, където нямаше демони.
Само че не беше празна.
Почти го беше пропуснал. Почти бе предположил, че е просто сенчест ъгъл. Но един пазарящ се демон вдигна кълбото си с яростен жест и светлината му блесна по стената, пронизвайки тези дълбоки сенки. Формата на човек се очерта в рязък релеф, след което отново изчезна.
Лире си пое дъх толкова бързо, че едва не се задави. Скритият мъж носеше дълъг тренчкот с дълбока качулка, нахлупена на главата му – и черна кърпа, покриваща долната половина на лицето му. Вече?
Той почти изскочи от кожата си, когато Клио го хвана за ръката.Той наклони глава, без да смее да откъсне поглед от сенчестия ъгъл.
– Лире, – изсъска тя разтревожено. – Мисля, че ще имаме проблеми.
– Знам, – прошепна той в отговор.
Пауза.
– Какво гледаш?
Той се напрегна още повече.
– Очевидно не е това, което гледаш.
Ръката ѝ се стегна върху ръката му.
– Половин дузина грифони се приближават към бракониерската будка. Изглежда, че ще стане страшно.
– Грифони? – Излая Сабир, преди Лире да отговори. Той грабна дебела платнена чанта и започна да пъха стоката си в нея. – Тръгваме сега.
– Лоши ли са грифоните? – Попита Лире, като продължаваше да наблюдава ъгъла. Нека проклетия драконианец знае, че Лире го е видял.
– На грифоните не им е позволено да влизат тук. – Сабир сниши глас и без никакво притеснение натъпка растенията в чантата си. – Те контролират или влияят на половината от търговията в Надземния свят. Това са техните закони и тарифи, които всички ние сме тук, за да избегнем.
Клио се доближи до Лире.
– В тълпата има още осем от тях. Всички са с покрити лица или глави, но изглеждат еднакво. Може би са войници.
– Защо отделението не се задейства? – Сабир изплю чуждо проклятие. – На десет пресечки северно оттук има стара катедрала. Ще се срещнем там. Не искам да ме видят да си тръгвам с когото и да било.
Преметна раницата си през рамо, грабна последния керамичен съд от масата и направи точно три крачки, преди адът да се разрази.
Лире не видя какво се случи, но в близост до масата на бракониера избухна магия. Избухнаха писъци и яростни викове, нещо се удари с трясък в пода, а стоманените остриета звъннаха, докато се вадеха от ножници по цялата платформа.
Лире придърпа Клио към себе си и се хвърли върху изпразнената маса на Сабир. Приземи се от другата страна и я придърпа, за да образува барикада. Магията избухна наоколо, докато грифоните нападаха бракониера, а клиентите на бракониера – грифоните. Насилието се разпространи като горски пожар и демоните изгубиха блясъка си, когато преминаха в пълен боен режим. Сабир изчезна в суматохата, надявайки се да успее да избяга.
Клио изтръпна при поредния свистящ изблик на сила.
– Трябва да се измъкнем от тук!
Лире се съгласи, но…
Със светкавица от жълта светлина шест демона полетяха – и половината от тях се сгромолясаха върху него и Клио. Лире се удари в пода с хъркане, някакъв идиот се размаза наполовина върху него. Демонът изръмжа, докато се надигаше, разкъсвайки ризата на Лире.
Илюзионният му камък изскочи от джоба му и очите на демона се разшириха, когато Лире промени външния си вид. Със собственото си хъркане Лире удари демона в корема, отблъсна го и сграбчи демона, който беше сплескал Клио. Отхвърли го настрани и я вдигна на ръце.
Светлината пламна, а звукът достигна удрящи ушите нива, докато магиите се разнасяха от всички страни. Грифоните в другия край на перона започнаха да атакуват и битката обхвана цялата гара.
Вместо да се включат отново в битката, демоните, които Лире бе хвърлил, сякаш решиха, че и той е грифон. Те го нападнаха. Той ги зашемети със заклинания за парализа и те се сгромолясаха на пода.
Точно зад тях се появи Аш.
Късото острие на катаната му блесна, докато прескачаше падналите демони и се блъскаше в Лире. Когато се преобърна назад и се удари в пода за втори път, Лире сграбчи предмишницата на Аш, преди да го прободе.
С едно завъртане на китката си Аш освободи ръката на меча и острието се спусна надолу.
От близката битка излетя лилава огнена топка и удари Аш в тила. Той се дръпна напред и Лире го отблъсна. Изтърколил се, той скочи на крака – и изхвърлено от експлозията парче дърво го удари в гърба. Той се срина на колене и изруга.
Аш се хвърли нагоре и се насочи към Лире, когато случаен демон грабна палтото на драконианеца и го изкара от равновесие.
Лире изскочи, оставяйки Аш с бедния глупак, който го беше хванал, и се огледа трескаво за Клио. От хаоса тя скочи на негова страна и той примижа от магията, която се вихреше по ръцете ѝ. Тя хвърли две заклинания в най-близките демони. Единият падна в обвързващо заклинание, а другия полетя от невидим удар.
Той отново примигна. Можеше да прави и едновременни заклинания, но две напълно различни?
Тя вече хвърляше отново, а по пръстите ѝ трептеше зелена светлина. Черноок демон, разяждан от жажда за кръв, се стрелна към Лире. Той сграбчи човека за предната част на ризата и го хвърли с допълнителна доза магическа сила. Аш отскочи от пътя, когато тялото профуча покрай него.
Драконианецът се върна към Лире, захвърлил палтото си и открил безброй оръжия, закачени върху тъмните му дрехи.
– Подземни хора! – Изрева един демон и гласът му се извиси над какофонията.
– Сериозно? – Изръмжа Лире, когато дузина близки демони се обърнаха от битките, които водеха, за да се съсредоточат върху Аш и Лире, които стояха на видно място.
Клио изскочи между тях и хвърли двете си заклинания в лицата на най-близките демони.
Лире отново изруга и се отдръпна от Аш. Драконианецът се хвърли към Лире, но трябваше да се скрие, тъй като над главата му премина взрив. След това другите демони се насочиха към тях.
Битките отблизо не бяха силната страна на Лире, но той имаше едно предимство. Хващайки верижката около врата си, той активира защитните си щитове – нови, заменени от предаването на заклинанието на Рийд. Най-близкият демон, който владееше къс кинжал, се опита да забие острието си в гърдите на Лире. Той се удари в невидимия му щит и се плъзна в страни.
Лире покри двете си ръце с една от любимите си тъкани – щит, който също увеличава силата – и удари с юмрук в челюстта на демона. Човекът отлетя шест метра назад и се срина. Един падна, оставаха единадесет – само че първоначалната дузина бързо се увеличаваше до двадесет, тъй като към тях се насочваха още кръвожадни демони.
Това беше проблема с инстинктите на демоните. Щом се стигнеше до бой, агресивните по природа не се успокояваха, когато първоначалния конфликт свършеше. Те жадуваха за кръвопролитие.
Лире отнесе няколко магически удара, докато нанасяше още удари на всеки, който се приближеше достатъчно. Трима мускулести надземни се приближиха към него и той избегна удар, който щеше да го нарани дори с щит. Вдигнал отбранително ръце, той се стрелна назад – и се блъсна в някой друг.
Той погледна през рамо и се озова с гръб към Аш, а от трите им страни ги заобикаляха Надземни хора.
Аш го погледна с меч във всяка ръка и се хвърли напред, за да посрещне идващите демони. Кръвта се разпръсна и един демон падна с писъци – драконианеца нямаше милост.
Стиснал челюст, Лире се хвърли към нападателите си. Клио остана на заден план, а магията ѝ проблясваше, докато тя изричаше многобройни заклинания с двустранно съвършенство, като ги изсипваше едно след друго върху нападащите ги надземни хора.
Лире си проби път през още няколко демона, но се оказа обкръжен. Той удари с юмрук един демон, докато разтваряше щита на другата си ръка, за да може да хвърля. Заклинанието му за свързване се заби във втория демон.
Някой го хвана отзад за врата. Обхвана го страх. Защитният му щит го предпазваше от удари и телесни рани, но трябваше да е гъвкав, за да може да се движи – което означаваше, че нападателя може да му счупи врата. Той започна бързо да се хвърля.
Клио излетя от ъгъла си и се втурна право към огромния демон, който държеше Лире. Тя отскочи от земята и пусна юмрука си – ръката ѝ беше обвита в перфектно копие на усилващата силата плетка, която той използваше.
Юмрукът ѝ се свърза с пукнатина. Властта на демона изчезна и Лире се откъсна. Той се приземи на крака и се замая, като се хвана за най-близката опора – ръката на Аш. Аш също се спъна и пропусна следващия си удар, а острието му блестеше в кръв. Отскочил крачка назад, Лире се извърна навреме, за да види как Клио забива още един удар в гърлото на жертвата си. Демонът се преобърна назад.
Лире примигна. На две крачки от нея Аш също се беше обърнал и се взираше в Клио с леко недоумяваща гънка между веждите.
Клио се обърна към тях с див поглед.
– Внимавайте!
Лире и Аш се завъртяха едновременно. Два грифона, чиито руси коси се развяваха като знамена, се втурнаха към тях с гипсови отливки в ръце. Аш сечеше с мечовете си, като ги отблъскваше, а Лире хвърляше мехурчест щит – покриваше себе си и дракона. Нападенията на грифоните се взривиха безвредно в бариерата.
Аш скочи напред и Лире разтвори щита, преди драконианеца да го удари. Той се вряза във водещия грифон, а Лире скочи зад него. Когато Аш се запъти към втория демон, грифона хвърли щит. Лире хвърли стрела, която разби щита, и меча на Аш се заби в гърдите на грифона.
Демонът падна и Лире погледна предупредително към Аш. Очите на драконианеца не можеха да се разчетат, а лицето му беше покрито.
Клио се втурна към тях и я върна обратно. Аш бързо се обърна, а Лире постави гърба си до тях, докато те образуваха защитен триъгълник, за да се изправят срещу чисто новата орда разгневени грифони, които се движеха на позиция около тях.
Грифоните явно не оценяваха убийството на другарите си, а тези момчета – за разлика от идиотите, които той, Аш и Клио бяха покосили – не бяха обикновени демони. Грифоните се движеха като войници. Няколко удара с добавена магия нямаше да ги спрат.
Аш вдигна меча си, насочи го право напред и въздуха затрещя от набиращата сила на меча. С разширени очи Лире погледна през рамо.
Аш посрещна погледа му, спокоен и студен, и насочи поглед към тавана.
Лире погледна към свързаните помежду си куполи, образувани от стоманена рамка и дебело витражно стъкло. О, по дяволите. Той грабна верижката около врата си и се залови за подходящия скъпоценен камък. Въздухът съскаше и искрите танцуваха, докато се натрупваше електричество.
Аш замахна с меча си, за да го насочи към тавана.
Силата избухна от него, издигайки се по стоманата и избухвайки в спирали от виещ черен огън. Вихрените взривове се блъснаха във витража, разкъсаха го и хиляди килограми стомана и тежки стъклени парчета се забиха в платформата.
Лире активира щита си. Златният купол се спусна над тримата миг преди да удари смъртоносния поток. Писъците се разнесоха, когато стъкло и метал пронизаха демоните. Войниците грифони трескаво се защитаваха и всеки демон падаше, защитаваше се или скачаше да се прикрие.
Щом отломките спряха да падат, Лире разтвори бариерата си и се обърна към Аш. Драконианецът вече се движеше – но не за да промуши меча си през Лире.Вместо това той прескочи най-близките демони и се запъти към стълбите.
Осъзнавайки, че Аш има правилната идея – отсрочката им щеше да свърши за секунди – Лире хвана Клио за ръка и се втурна след драконианеца. Когато стигнаха до стълбите, в стената се удари взрив от магия, който разпръсна бетонни парчета по пътя им. Той не се огледа, за да види колко грифона са се изправили на крака.
Двамата с Клио се качиха по стълбите. Когато излязоха на нивото на земята, Лире видя затворените врати. Ако Аш беше минал през тях, те щяха да се разлюлеят – но те останаха недокоснати. Вляво от него фоайето се огъна навътре и друго стълбище се изкачи в сградата, която се намираше на върха на метростанцията.
Лире хвърли сурова енергия към вратите. Тя ги отвори и разби прозорците. Като повлече Клио със себе си, той заобиколи ъгъла и се втурна нагоре по стълбите. Зад тях във фоайето зазвучаха стъпки, а после се разнесе тропот по счупеното стъкло, докато преследвачите им бягаха навън.
Без да е сигурен колко дълго ще издържи измамата му, Лире натисна по-бързо. Дъхът на Клио секваше, докато тя се опитваше да се справи с по-дългата му крачка. Стълбите продължаваха да се издигат и той започна да се паникьосва. Очакваше да се изкачи едно или две нива, но проклетите стълби не свършваха.
Накрая се изравниха с открит площад. Към пространството беше свързан пешеходен мост, който пресичаше улицата и свързваше офис сградата от другата страна. Тежка порта, затворена с болтове, блокираше пешеходната пътека и нямаше къде другаде да се отиде.
Лире се плъзна и спря. Пред прозорците от пода до тавана Аш прибираше мечовете си. Той се стресна при пристигането на Лире и Клио.
По стълбището отекнаха гневни викове.
Погледът на Аш се насочи към стълбите, после се обърна към прозореца и взриви стъклото с магията си.
По дяволите. Лире беше запратил себе си и Клио в задънена улица, от която можеше да избяга само Аш, а грифоните се приближаваха отзад.
Докато тялото на Аш трептеше, сякаш бе обхванато от топлинна вълна, Лире стисна ръката на Клио и се стрелна напред. Когато изкривяването около Аш избледня, драконовите му криле се разгънаха, а зад него се проточи дълга опашка. Ужасът удари Лире като удар в корема, но той не забави ход, а се втурна през пространството.
Аш погледна назад, очите му бяха тъмни, а рогата му се подаваха покрай главата. После се стрелна през прозореца.
– Лире! – Извика Клио, а стъпките ѝ се забавиха.
Лире я хвана под ръка, вдигна я от краката ѝ и се втурна към отвора, докато Аш изчезна от него. Лире удари ръба и скочи, като хвърли заклинание за изтласкване зад себе си, за да се придвижи напред.
За миг те се издигнаха над нищото. След това се удариха в Аш във въздуха.
Лире обгърна с ръка кръста на драконианеца и се държеше за живота си. Аш изрева яростно, когато внезапната тежест го накара да се завърти във въздуха. Паважът – по-надолу, отколкото Лире очакваше – се завъртя главоломно, докато Аш помпаше крилата си. Той сграбчи ръката на Лире, за да я отскубне, но ноктите му се одраскаха безвредно по щита на Лире.
Те прелетяха през въздуха в широка дъга, като едва не улучиха ъгъла на една сграда. Когато се врязаха в тясна алея и стената се втурна да го посрещне, Аш отчаяно размаха криле, но не успя да спре инерцията им.
И точно тогава Лире разбра, че Аш не може да контролира полета си, когато на кръста му висят двама души.
Тримата се блъснаха с лице в стената. Те отскочиха и паднаха в плетеница от крайници и крила. През Аш премина блясък и крилете му изчезнаха точно преди всички да се блъснат в едно отворено сметище.
При удара Лире избута Клио върху себе си, като смекчи удара с тялото си. Болката рикошира във всеки сантиметър от него. Беше ужасно болно. Нима не се предполагаше, че сметищата са идеално място за падане?
Имаше само миг, за да се замисли колко е бил подведен, преди сетивата му да регистрират нещо много по-належащо от болката: миризмата.
Той се надигна и безцеремонно изхвърли Клио от контейнера пред себе си, след което се хвана за хлъзгавия ръб и се пресегна. Уф. Отвратително. Като мъртви животни и храна, която е толкова изгнила, че се е превърнала в бълбукащи локви.
Падна на тротоара и се отдалечи на няколко крачки от токсичния облак около сметището, но после си спомни, че не са сами. Напрегна се и се върна назад.
Аш се преметна през ръба на контейнера и се приземи тежко, а едната му ръка беше притисната към носа и устата. С обоняние, много по-чувствително от това на Лире, миризмата трябваше да е направо мъчителна за драконианеца.
Черните от ярост очи на Аш се втренчиха в Лире.
Лире отвори уста, но дори да знаеше какво да каже, не получи възможност да говори. Аш се нахвърли върху него с насилие, което прозираше във всяко движение. Лире се отдръпна, но не достатъчно бързо. Аш дори не си направи труда да извади оръжие, а само дръпна ръката си назад.
Юмрукът му се стовари върху лицето на Лире. Главата му се отметна назад, а в бузата му избухна болка.
– Говеждият син на курвата! – Изкрещя Аш. – Какво не ти е наред?
Той отново отдръпна ръката си. Все още не успял да се съвземе от първия удар, Лире изръмжа и се хвърли към Аш. Той нанесе точно един лек удар, преди Аш да се справи с него. Двамата паднаха на земята и се търкаляха по асфалта, докато се блъскаха един друг. Или по-скоро Аш биеше Лире, докато Лире нанесе може би три добри удара на драконианеца.
Движение на Клио, после проблясък на зелена светлина. Електрически шок го прониза. Крайниците му се свиха и тежестта на Аш го сплеска, докато драконианеца се срина от същото заклинание.
Аш се възстанови пръв и отблъсна Лире. Кръвта се стичаше от ъгъла на устата му, докато той се обръщаше към Клио. Лире се опита да се изправи, но още преди да седне правилно, от близката улица се разнесе вик – грифоните.
Аш се насочи към звука, после проследи Клио и се спря върху Лире. Той оголи зъби, сякаш обсъждаше дали си струва да се бори с грифоните, за да откъсне ръцете на Лире.
Очевидно не се реши, изръмжа още едно проклятие, завъртя се на пети и тръгна по алеята в противоположната на гласовете на грифоните посока. На десетина крачки от него тъмна вълна премина през него и фигурата му изчезна в сенките.
Лире внимателно побутна бузата му. Окото му вече се беше подуло, а в черепа му се беше настанила разцепваща болка.
Клио го погледна надолу.
– Ти си луд, знаеш ли това?
– Да.
– И глупав.
– Не мога да споря и за това. Но поне все още сме живи, нали?
Тя поклати глава и без да каже и дума, тръгна по алеята в дълбокия мрак. Изправяйки се на крака, Лире я последва на крачка зад гърба ѝ, като предпазливо се оглеждаше в сенките за следи от Аш. Колкото по-скоро тръгнат към Надземния свят, толкова по-добре. Не искаше да разбере какво ще се случи следващия път, когато Аш го настигне. Лире просто продължаваше да трупа причини Аш да побърза и да го убие.
Той отново разтри пулсиращата си буза. Проклетият дракониански удар беше силен.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

КЛИО

Приседнала на ръба на леглото, Клио държеше ръката на Лире. На всеки няколко мига тя галеше с пръсти дланта, кокалчетата, китката му, запечатвайки фините форми и очертания. Кожата му беше топла на допир – най-после топла след часове на лепкавост и студ.
Зад нея той спеше под всички одеяла, които тя беше събрала в малкия апартамент. Дори беше хвърлила няколко тежки кърпи за баня върху него, за да се стопли допълнително.
Четири счупени ребра. Счупено рамо и ключица. Дълбока рана в страната му. Половин дузина други порезни рани по тялото му. Това бяха нараняванията, които тя предполагаше, че Аш му е причинил.
Последната рана беше дупка, която минаваше през гърба му в левия бял дроб и се разминаваше на косъм от сърцето: смъртоносния удар, който жътваря беше нанесъл.
Тя се взираше в стената, а по тялото ѝ се разнасяше болезнено напрежение. В съзнанието ѝ изплуваха спомени. Мечът на Аш. Блестящото острие. Незащитеният гръб на жътваря. Ръцете ѝ, сякаш принадлежащи на непознат човек, забиващи тази смъртоносна стоманена дължина в торса на жътваря.
Никога досега не е убивала никого. Като раса демоните бяха жестоки същества, но нимфите бяха сравнително пасивна каста. Те рядко преминаваха към брутално насилие от съображения за самосъхранение, към което другите бяха толкова склонни.
Никога досега не беше губила контрол по този начин. Никога не беше изпитвала такава жажда за кръв. Сега, отново спокойна и уравновесена, тя се връщаше към онзи момент, когато се телепортира зад жътваря и го прободе в гърба, точно както той беше направил с Лире. И не можеше да предизвика никакво разкаяние. Дори и със засенчената ярост, която отдавна беше зад гърба ѝ, тя не съжаляваше, че е убила онзи демон. Това правеше ли я ужасен човек?
Тя погледна зад себе си. Лире спеше дълбокия, тих сън на наскоро излекуваните. Щеше да минат още часове, преди да се размърда. Тя нежно разтри ръката му, за да се увери, че кожата му е все още топла.
Не можеше да съжалява, че е убила жътваря, който едва не бе убил Лире, но когато ставаше дума за другия демон, който се бе опитал да отнеме живота на инкуба, тя изпитваше тихо облекчение, че Аш си е тръгнал.
Отново погледна лицето на Лире, тъмната татуировка на скулата му. Той не се беше възстановил достатъчно, за да възвърне блясъка си – ето защо тя беше с гръб към него. Отначало го бе наблюдавала, но продължаваше да попада под магията на неземното му излъчване. Искаше ѝ се да проследи рисунъка на скулите му, деликатните точки на ушите му, фината плитка, която висеше отстрани на лицето му, украсена с рубин в края. Дори когато беше в безсъзнание, властта му над нея беше плашеща.
На брега на реката той я видя за първи път без блясък, но не беше сигурна, че ще я запомни. Беше изпаднал в полу кома.
Тя пусна ръката му, изправи се на крака и се протегна. Умората я дърпаше за крайниците, а в корема ѝ се беше настанил болезнен глад, но в апартамента нямаше храна. Преди Лире да се събуди, щеше да се наложи да излезе навън, за да се снабди с храна.
Никога досега не беше лекувала толкова тежки рани като тези на Лире, а магията я бе оставила слаба и отпаднала. Лечебната магия изискваше както обучение, така и природен талант, а демоните без афинитет към нея бяха ограничени в това, което можеха да научат. Клио бе наследила дарбата да лекува от майка си, но това не я правеше по-малко изтощителна.
Като сви рамене, тя се обърна към главната врата на апартамента и заостри очи. Заплетени зелени линии и сложни руни се простираха по вратите, стените и дори по пода и тавана: множество защити, разположени една върху друга.
И то не какви да е отделения. Отбраната на Лире. Същите мощни, смъртоносни заклинания, които бе използвал, за да защити къщата си в Асфодел.
Под тъканта ѝ блестяха слабите златни отблясъци на първоначалните му защити в стаята. Бяха добри защити, но при положение че Лире беше безпомощен, а магията ѝ почти изчерпана, тя не вярваше, че ще са достатъчни.
Тя внимателно разгледа тъканите, за да се увери, че са перфектни и функционални. След като обиколи бързо малката стая, тя се върна до леглото и го погледна. Толкова близо. Беше толкова близо до това да го загуби.
Тя го видя отново: острието в ръката на жътваря. После видя друго острие в друга ръка, което блестеше от червена кръв.
Кръвта на Касия.
В съзнанието ѝ се появиха образи. Касия пада. Лире пада. Кръвта на Касия. Кръвта на Лире. Очите на Касия са разширени от шок, а ръцете ѝ стискат гърдите ѝ. Очите на Лире, замъглени от болка и избледняващо съзнание, ръката му, протегната към нея през калния чакъл.
Тя изтръпна. С отривисти движения тя се покатери на леглото и се притисна до Лире. Доверявайки се на дълбокия лечебен сън, който го държи в неведение, тя взе ръката му здраво в своята, притисна лице в одеялата и остави сълзите да паднат.
Сълзи на скръб, на страх, на загуба, на съжаление.
Беше спасила Лире. Защо да не можеше да спаси и Касия?

***

Дъждът опръска лицето на Клио и тя сви рамене срещу силния вятър. Новата ѝ шапка – черна куриерска шапка с къса периферия – не помагаше да запази главата ѝ суха, но тя беше скрила косата си под нея. Това беше най-важната ѝ задача.
Един едър мъж я блъсна и тя се сгърчи, стискайки хартиените си торбички с покупки. Седмичният пазар затваряше, докато слънцето се скриваше зад високите небостъргачи, които обграждаха площада в центъра на града. Когато бяха Клио и Касия, обикновено пазаруваха в следобедните часове, когато хората доминираха на пазара. Но сега, когато сенките се простираха по площада и светлината бързо угасваше, демоните се появяваха в брой, какъвто тя не беше очаквала.
Сияещи аури изпълниха погледа ѝ и тя не посмя да разсее аспера си си дори за миг. Главоболието в черепа ѝ пулсираше от натоварването, но имаше твърде много демони – включително и разпръснати червени аури – за да рискува.
Да бъдат на открито беше огромен риск, но тя и Лире – особено Лире – имаха нужда от храна. Не беше хапвала нищо от онази кифла на пазара на контрабандистите. Срещата им със Сабир все още беше насрочена за тази вечер и тя беше взела провизии за пътуването им – или толкова, колкото можеше да намери на човешкия пазар. Сега ѝ трябваше само нещо за ядене.
Подреждайки тежките си пазарски чанти, тя се приближи до маса, на която все още имаше няколко опаковани във фолио пакетчета. Ароматът на свинско месо и чесън накара устата ѝ да заблести. Един купувач се отдалечи от масата и продавача се обърна към Клио, като едното му око нервно потрепваше.
– Събирам си багажа – измърмори той. – Какво искаш?
Тя сдържа гримасата си. Какво ставаше с недружелюбните търговци напоследък? Посочи четирите останали пакета с храна и каза:
– Ще ги взема всичките.
– Осемдесет долара.
– Осемдесет! Това е…
Златна светлина пламна в периферното ѝ зрение. Тя се отдръпна от масата и се приготви да бяга, за да спаси живота си. Но това не беше инкуба със златна аура, който беше зърнала.
Четирима високи мъже минаха покрай щандовете. Косите им варираха от пшенично-жълти до пепеляво-кремави, а очите им бяха в различни нюанси на зеленото. Не бяха инкуби от Подземния свят, а грифони от Надземния. Почти толкова лошо, като се има предвид, че семейство Ра управляваше кастата на грифоните и тя ги смяташе за свои врагове. Но за разлика от инкубите, грифоните на този пазар най-вероятно нямаше да я търсят. Те просто минаваха наблизо.
Тя се обърна обратно към масата, без да обръща внимание на бледожълтите им аури, толкова подобни на златната магия на инкуби.
– Добре, осемдесет долара – съгласи се тя, тъй като нямаше значение какво ще плати, дори ако продавача я беше ограбил. – Опаковайте ги, моля.
Докато продавачът пускаше пачките с фолио в хартиена торбичка, тя извади парите. Размениха си стоките и тя прибра новата торбичка до себе си, благодарна за топлината на храната. Обърна се и забърза обратно през пазара, като избягваше купувачите, докато се насочваше към една странична уличка, за да избяга.
Защо изглеждаше, че всеки демон на площада я наблюдава?
Това трябваше да е нейното въображение. В другия край на площада се движеха три червени аури, но пътя ѝ от пазара беше свободен. Тя забърза крачките си и погледна през рамо. Погледът ѝ премина през две индигови аури и една ярковиолетова.
Стъпките ѝ се забавиха, но тя се насили да продължи да върви.
Беше видяла тези три аури, докато беше в другата кабина. Сега те бяха само на двайсетина крачки от нея: двама мъже с мускулесто телосложение и един нисък, мършав, всички с тъмни, неописани дрехи. Дали това беше съвпадение, или те я бяха проследили през площада?
Преглъщайки страха си, тя направи рязък завой и се насочи към нов ред щандове с пресни продукти, които в повечето случаи бяха откъснати. Докато минаваше покрай масите, тя се огледа зад себе си.
Тримата демони бяха завили по една и съща пътека.
По дяволите. Те я преследваха. Защо? Не бяха жътвари, драконианци или инкуби, но тя не знаеше какви касти представляват цветовете им.
За да си даде малко време за размисъл, тя се спря пред щанд с няколко мършави моркови и картофи, поставени в износени кошници. Нейните преследвачи удобно спряха да разглеждат зеленчуците на друга маса, като поддържаха същото разстояние от двайсет крачки между тях. Все още не искаха да се приближават. Вероятно я чакаха да напусне обществения площад и да влезе в някоя хубава изоставена алея.
Тя взе един картоф и се престори, че го разглежда, докато се бореше с паниката си. Какво трябва да направи? Трябваше да се върне при Лире, без новите ѝ преследвачи да я пресрещнат, и да се увери, че няма да я проследят до стаята им.
По дяволите. Тя не знаеше как да предотврати и двата изхода.
Двама от грифоните, които тя беше забелязала по-рано, се спуснаха по същата пътека с кабинки. Тя се съсредоточи върху картофа в ръката си, като се преструваше на забравила, но двойката демони мина покрай нея, без да я погледне. Вятърът се разнесе и запрати дъжд в лицето ѝ.
Над главата ѝ се появи черен чадър, който блокира дъжда. Тя се изправи от изненада и се обърна към собственика на чадъра.
Картофът падна от ръката ѝ и се удари с гръм и трясък в масата.
Кехлибарените очи я гледаха надолу, хладни и безизразни. Златната аура на демона светеше ярко в аспера ѝ, а сложни плетеници обвиваха тялото му от главата до петите, наслоени около врата и китките, където носеше силно изписани вериги и гривни. Дълбока качулка скриваше бледата му коса, а тъмните дрехи прикриваха силното, гъвкаво тяло под нея.
– Рийд? – Прошепна тя, а паниката и объркването се бореха за надмощие.
Братът на Лире наклони чадъра си, за да го задържи над главите им и да ги предпази от погледа на преследвачите ѝ. Свободната му ръка се вдигна и скъпоценния камък между пръстите му заискри. Невидима магия, различима само за нея, прескочи от камъка към човешкия търговец от другата страна на масата. Около него се уви светеща плетеница и очите на мъжа станаха напълно празни.
Устата на Клио остана отворена. Това заклинание едновременно бе обездвижило мъжа и го бе хвърлило в безсъзнание. Той не беше помръднал, но вече не осъзнаваше нищо около себеси.
– Не трябва да си тук. – Гласът на Рийд беше мек, а думите му бяха изпълнени с онзи дълбок, неустоим тембър, който притежаваха само инкубите.
– Защо си тук? – Прошепна тя, а гласът ѝ се разтрепери от спешност. – Как ме намери?
– По същия начин, по който те те намериха. – Той наклони глава към тримата ѝ преследвачи-демони. – Ти си сама. Къде е Лире?
– Той е… на близо.
– Жив?
– Да. – Очите ѝ се свиха и тя попита отново: – Защо си тук?
Изражението на Рийд се втвърди.
– Да кажа на Лире, че е глупак. Той е тук твърде дълго. Трябва да напусне града.
– Това е нашия план – изсумтя тя, без да се впечатли от тона му. – Просто трябва да…
– Трябва да си тръгнеш сега. – Погледът му премина през площада. – Най-добрият убиец на Самаел се върна с празни ръце и ранен. Самаел е обявил награда за инкуб и нимфа, с описания и на двамата. Трябва да бъдете заловени живи и представени в Асфодел за щедра награда.
Ледена тръпка я прониза.
– Всеки ловец на глави, свързан с Хадес, е или тук, или на път. Няма да отнеме много време новината за наградата да достигне до другите наемници.
– Ще тръгваме тази вечер – прошепна тя и стисна по-здраво покупките си, за да потисне треперенето си.
– Добре. – Рийд се доближи до нея, бутайки чантите с покупки, докато доближаваше устата си до ухото ѝ. Дъхът му стопли кожата ѝ, докато шепнеше: – Ще отвлека вниманието на ловците на глави, докато ти избягаш.
– Но защо…
– Не мога да остана повече тук. – Той се отдръпна. – Изведи Лире от града.
– Но…
– Върви.
Тя го погледна безпомощно, после се скри под масата. Изскочи от същата страна като обездвижения продавач, остана приклекнала, скрита зад редиците обемисти щандове, и се затича към най-близката тъмна уличка.
Докато се гмуркаше в нея, тя погледна назад. Рийд стоеше с чадър на рамото и я наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, той небрежно вдигна ръка пред гърдите си. Между пръстите му проблесна светлина.
С безшумно свистене от скъпоценния камък, който държеше, се разкъса златен облак. Мъглата се издигна навън и за секунди покри целия площад. Надигнаха се тревожни викове и пробляснаха разноцветни светлини, докато демоните се опитваха да противодействат на неестествената мъгла с магията си.
Като си пое дъх, Клио се обърна и побягна, оставяйки площада зад гърба си.
Ако Рийд я беше намерил толкова лесно, това означаваше, че и другите могат. А след като всеки наемник от територията на Хадес ги преследваше, шансовете им да избегнат залавяне бяха спаднали до ужасяващо ниско ниво.
Излизането от града никога не е било по-важно и тя отчаяно се надяваше, че водачът им за Надземния свят ще ги чака след няколко часа, както беше обещал.

***

Клио деактивира предпазителите на вратата и се вмъкна в стаята, след което ги задейства отново. Все още си поемаше дъх, избърса мокрите си ботуши в постелката и се отправи към паравана, който отделяше леглото от останалата част на тясното помещение.
Лире лежеше под шарените одеяла. Кожата му беше възвърнала обичайния си топъл загар и той отново беше в блясък. Гледаше в тавана и когато тя заби глава в него, кехлибарените му очи паднаха към нейните.
– Събуди се – въздъхна тя с облекчение, докато бързаше към леглото, бъркайки в чантите с покупки.
– Хм – съгласи се той, погледът му отново се вдигна към тавана, а между веждите му се появи малка бръчка.
Тя се намръщи притеснено към него, после вдигна поглед, за да види върху какво е съсредоточен. Таванът беше празен и скучен, белязан от водни петна и странни кафяви пръски. Слабото трептене на зелена магия подсказваше за защитите, които беше вградила в целия апартамент, едва видими, без да се фокусира върху аспера ѝ.
Лире се втренчи в тавана, а погледа му се местеше от едно място на друго. Там нямаше нищо друго освен огражденията.
Стомахът ѝ се свлече на пода.
Най-накрая той я погледна, а в очите му имаше странна празнота.
– Моите пазители- промълви той.
Преглъщайки трудно, тя кимна. Когато беше поставила защитите му върху техния блок, беше решила, че той ще ги забележи, преди да успее да ги премахне. Просто не беше очаквала, че ще ги забележи в рамките на няколко минути след като се събуди.
– Как? – Въпросът му беше спокоен, но нещо в неговата простота изискваше отговор.
Тя седна на ръба на леглото и подреди чантите с покупки до него. Вдишай. Издишай.
– Всички нимфи могат да използват астрално възприятие, но някои от нас… много малко нимфи притежават допълнителна способност. Нарича се имитация.
Изражението на лицето му стана още по-безразлично от преди. Той не каза нищо.
– Мога да имитирам всяка магия, която видя, с моя аспер. Когато бях в къщата ти в Асфодел, трябваше да изследвам защитите, за да ги деактивирам. Тъй като това са най-добрите защити, които съм виждал – най-добрите, които някога сте създавали, предполагам – използвах ги, за да ни защитя тук.
Тя притисна ръце и го изчака да отговори. Мълчанието между тях се разстилаше, настръхнало от не изказани неща.
– Мимик – повтори той категорично.
– Да, – прошепна тя и се загледа в скута си. – Съжалявам. Съжалявам, че не ти казах преди.
Болезнената тишина се нарушаваше само от барабаненето на дъжда по покрива. После, от нищото, прозвуча неговия смях.
Тя вдигна глава и го погледна. Той се засмя за половин минута, преди да преглътне забавлението си и да се надигне в седнало положение, притиснал едната си ръка към страната, където ребрата му бяха счупени.
– Мимик – изпъшка той, като си пое дъх. – О, човече. Не мога да повярвам.
В очите му танцуваше веселие и тя стисна ръце, искаше да провери дали е трескав, но се страхуваше да не го обиди.
– Какво е толкова смешно?
– Това обяснява всичко. Твоята обиколка. Обсебеността ти от тези проклети прототипи. – Той се засмя отново. – Колко си видяла? Всичките ни най-добри подопечни. Всички наши… по дяволите. – Той се облегна на стената в началото на леглото и ѝ се усмихна. – Никога нямаше да си купиш нещо, нали? Проклет да е този интригантски принц.
– Хм. – Тя му примигна. – Не си ли…ядосан?
– Ядосан? Не, по дяволите. – Той примигна към тавана. – Добре, ядосан съм, че ми крадеш тъканите, но да ограбиш Хризалис – с удоволствие бих бил муха на стената, ако баща ми някога разбере с какво си се захванала.
Тя примигна още няколко пъти, опитвайки се да съчетае реакцията му с опасенията си за това как ще реагира той.
Той се напрегна.
– Каза, че можеш да имитираш всичко. Това включва ли и часовника?
– Не – отговори тя бързо. – Това е единственото заклинание, което съм виждала и което не мога да копирам. С движещите се части дори не бих могла да разбера как да го активирам.
Той отново се отпусна, а забавната му усмивка се върна. Тя се вгледа в него. През цялото това време се тревожеше за реакцията му, а той смяташе, че това е смешно?
Веждите му се повдигнаха.
– За какво е това намръщено лице?
Тя побърза да изчисти изражението си.
– Нищо.
– Това беше злобна гримаса. – Той се наведе напред, а светлите му очи я приковаха. – Ядосана ли си ми?
– Единственото нещо, за което съм разстроена, е, че почти умря върху мен.
– О, точно така. – Той огледа стаята. – Не ме ли прободоха с нож в гърба? Как съм жив?
– Аз те изцелих.
– Но как се върнахме тук? Не можеш да ме носиш.
– Вървяхме пеша.
– Направихме го?
Тя кимна.
– Трябваше да се събудиш с помощта на магия. Освен това взех лъка ти и колкото можах да намеря от стрелите ти. Не си спомняш нищо от това?
Докато той се почесваше по лицето, мъчейки се да си спомни, тя погледна към лъка и колчана му, опряни в ъгъла. Докато събираше стрелите му, повечето повредени, с изразходвани заклинания, тя беше намерила една на моста, която не беше използвана. Или поне заклинанието ѝ не беше използвано. По-късно щеше да го попита за ужасяващата кръвна магия, вплетена в тази черно-прашна стрела.
Иронията беше болезнена. След всичките ѝ рисковани усилия да издири в Хризалис достатъчно мощно оръжие, което да ужаси враговете на Ирида, той през цялото време носеше такова.
– Не си спомням нищо, след като ме прободоха с нож. – Лире се намръщи. – Какво стана с Аш?
– Беше ранен, но не толкова тежко като теб. Хвърлих няколко заклинания по него и той си тръгна.
– Застрелях го със стрела с отровен връх. Не знам защо не го уби, но сигурно е имало някакъв ефект. – Вниманието му се спря на торбите с покупки. – Това храна ли е, която усещам?
Забавлявайки се, тя отвори торбичката с храна и извади фолио. Топлината проникна в кожата ѝ и тя му го подаде, преди да извади втори за себе си. Загледа се в него за момент.
– Всъщност – каза тя рязко, – ядосана съм на теб.
Той спря по средата на разкъсването на опаковката и изражението му беше предпазливо.
– Ти ме накара да избягам от Аш.
Погледът му се отклони от нейния и той стисна устни.
– Нямах време да обяснявам или да споря затова.
– Ти ме принуди да си тръгна с афродезия.
– Нямах избор. Не очаквам да ми простиш, но го направих само за да…
– Почти умря. – Ръцете ѝ се стиснаха, смазвайки вечерята ѝ. – Защо не ми позволи да ти помогна? Можехме да се борим с него заедно!
Очите му се вдигнаха и по лицето му се появи изненада.
– Срещу Аш? Той щеше да ни убие и двамата. Имаше шанс да…
– Да избяга и да те остави да умреш? – Тя го погледна. – Това не е приемлив изход. За нищо на света. Ние сме заедно в това, Лире.
– Заедно? – Повтори той, а гласът му беше странно тих.
– Заедно избягахме от Асфодел и заедно отиваме в Надземния свят, за да върнем часовника ти. Така че никога повече не ме отпращай така. Ако искам да си тръгна, тогава аз ще реша. Ти нямаш право да решаваш вместо мен.
Той кимна, върна се към храната си, но не продължи да отваря фолиото. Тя стисна устни, после протегна ръка и го плесна по главата.
– Хей!
– Това беше за използването на афродезия върху мен. Отново.
Той потърка ухото си и ѝ хвърли престорен поглед.
– Спасявах живота ти.
– Ти беше самопожертвователен идиот. Аз не съм безполезна, знаеш ли. – Когато той се усмихна, тя го дари с най-злобния си блясък. – Каквото и да си намислил да кажеш, предлагам ти да преосмислиш това.
Той се ухили и разкъса вечерята си, за да открие дебела кифла, натъпкана с настъргано свинско месо и лентички печени зеленчуци. За времето, в което тя изяде своята кифла, той изяде останалите три.
Той смачка фолиото на топка и го хвърли по посока на кухнята.
– Какво още купи?
– Провизии за Надземния свят – отвърна тя и дръпна най-близката торба към себе си. – Смяна на дрехите, бутилки с вода, одеяло, суха храна…
Докато преместваше първата чанта, втората се преобърна и трясъка на метални предмети се прибави към очаквания звук на мачкаща се хартия. Клио остана неподвижна, взирайки се объркано в нея. Предпазливо посегна към хартиената торбичка, притисна долния ъгъл и я обърна. От нея изпаднаха чифт панталони каки и сива риза, както и черна платнена чанта с шнур – чанта, която тя не беше купувала.
Преди да успее да го предупреди, Лире я вдигна. Съдържанието му звънна енергично, докато той развързваше връзките, разтваряше го и изсипваше в дланта си смес от нешлифовани скъпоценни камъни, стоманени топчета и върхове на стрели.
– Какво, по дяволите? – Изръмжа той.
– Не съм го купила – заекна тя.
– Знам. Това са моите заклинания. Това е всичко… всичко, което оставих зад себе си. Всички заклинания, които бях скрил в къщата си, в работната си стая и на още няколко места.
– Рийд, – прошепна тя.
Острият му поглед се вдигна нагоре.
– Какво?
– Все още нямах възможност да ти кажа. Рийд ме намери на пазара. Дойде да те предупреди, че Самаел е обявил награда за нас. – Тя погледна невярващо чантата. – Нямах представа, че е подхвърлил това заедно с покупките ми.
Изражението на Лире от кратко подозрение се превърна в изненада.
– Рийд дойде да ме предупреди? Каза ли нещо друго?
– Само че не можеше да остане повече тук.
Той кимна бавно.
– Сигурно се е измъкнал, но отсъствието му няма да остане незабелязано дълго. Съмнявам се, че ще успее да се измъкне втори път.
– Каква е връзката ти с Рийд? – Попита тя, като се поколеба над въпроса. – Изглежда различен от другите ти братя.
Лире изсипа съдържанието на чантата в скута си и я прегледа.
– С Рийд работихме много заедно, тъй като талантите ни се допълват. Той не е съревнователен като останалите, така че никога не е имал проблеми с мен.
Изглежда, че Рийд се интересуваше много повече от това да „няма проблем“ с Лире. Тя прехапа долната си устна.
– Той като теб ли е? Дали и той е в капана на Хризалис?
– Той… – Ръката на Лире се спря над рубинен отломък. – Рийд просто обича да тъче. Не го интересува какво, защо или за кого. Хризалис е точно там, където иска да бъде – единственото място, където никога няма да му стигнат проектите за тъкане.
– Не му пука, че прави зли заклинания?
– За него няма значение как се използва заклинанието. За него е важно самото тъкане – процесът. – Избра три стоманени топчета и ги подреди на дланта си. – Да дойде чак дотук, за да ме предупреди… това е повече, отколкото бих очаквал от него.
– Мислиш ли, че е трик?
– Съмнявам се. Рийд е най-малко измамния демон, когото познавам. – Той повдигна вежди. – Пред него изглеждаш като откровен измамник.
– Аз? Измамник?
– Аферистка – поправи го той с усмивка, докато пъхаше заклинанията обратно в торбата. – Така или иначе, предупреждението му за наградата означава… – Той се прозя. – Наградата означава, че трябва да… – Още една прозявка, която разби челюстта му.
Тя издърпа чантата от ръцете му и се изправи.
– Засега сме в безопасност тук. Трябва да поспиш още няколко часа.
Той кимна, клепачите му вече бяха паднали, и се свлече обратно върху безжизнената възглавница. Тя разчисти матрака и прибра новите им вещи в ъгъла. Когато се върна в леглото, той вече спеше, а тялото му се беше изключило, за да съхрани силите си, докато се възстановяваше от пораженията, които му бяха нанесли битката и лечението.
Тя се поколеба, после отметна кичур коса от челото му. Беше използвал афродезията си, за да я накара да избяга от Аш, доказвайки за пореден път, че може да контролира съзнанието ѝ, когато пожелае. И все пак не го беше направил, за да я нарани, да се възползва от нея или да я предаде.
Беше го направил, за да спаси живота ѝ. И го е направил, очаквайки, че тя никога няма да му прости.
Пръстите ѝ се плъзнаха по бузата му и се докоснаха до устните му – устните, които я бяха целунали с яростна страст и нежна похот. Последното накара сърцето ѝ да се разтупти, а първото предизвика тръпка на страх по гърба ѝ.
Нежният му, сладък чар беше едната му страна. Брутално агресивната похот беше другата му страна. Нежна и свирепа. Чаровник и съблазнител. Той беше и двете, а тя все забравяше това.
Тя прокара пръсти по устните му още веднъж, запомняйки тръпката на страха, ужаса от афродезията му, който премина през съзнанието ѝ и изтри волята ѝ. Трябваше да задържи този страх, иначе нямаше да има щит, с който да барикадира сърцето си.
Чаровник, съблазнител… и, ако не внимава, разбивач на сърца.

Назад към част 16                                                                        Напред към част 18