***
Шофираме мълчаливо, а цялото поведение на Логан се промени с това обаждане. Той гледа пътя с изражение на „не се чукай с мен“ и смъртоносно стиснал волана. Раменете му са напрегнати, а предмишниците му са набраздени. Докато пътуваме, забелязвам, че пейзажа около нас се променя. Предградията се превръщат в порутени сгради с графити, оградени с бодлива тел парцели, изоставени къщи и витрини с черни железни решетки на всеки прозорец.
Спускаме се по една тъмна улица и паркираме до бордюра пред една порутена къща. Логан посяга под седалката си и изважда малък черен пистолет. Той е миниатюрен, някак симпатичен, що се отнася до оръжията – ако можеш да отминеш цялата тази способност да издухваш мозъци. Той вдига ръката ми и я увива около приклада на пистолета.
– Кажи ми правилата – казва той.
Веднага разбирам за какво говори. Няколко седмици след като Логан ми показа как да нанасям удари и завърза нож на глезена ми, той ме заведе на стрелбище. За да знам как да използвам оръжие, ако някога ми се наложи, без да се прострелям в процеса. Имаше правила, които той ме накара да му повторя неведнъж:
– Не поставям пръста си на спусъка, освен ако няма да го натисна. Не насочвам оръжието към никого, освен ако не планирам да го застрелям. Не стрелям по никого, освен ако не искам да го убия.
– Добре. – Той кимва.
– Остани в колата със заключени врати. Ако някой се опита да счупи прозореца, за да влезе, не чакай, не предупреждавай, насочваш и натискаш спусъка – и продължаваш да дърпаш, докато не спре да стреля. Чуваш ли ме, Ели?
Кимвам, като гледам през улицата и през прозореца. След това прошепвам:
– Логан, в петното ли сме?
Ъгълчетата на устата му потрепват.
– Да, ние сме. Ако можех да избирам, нямаше да те доведа тук, но не можех да те оставя сама в къщата.
От вътрешността на къщата се чува трясък и викове.
– Трябва да вляза. – Той ме поглежда в очите. – Остани в шибаната кола, Ели. Ясно?
– Добре, ще остана.
И той излиза. Изкачва се по стъпалата и влиза през входната врата.
Тишината се затваря плътно около мен. Зловещо е – няма коли, никой не се разхожда и не говори, дори куче не лае. Това са звуците на града, звуците на живота. Отсъствието на тези звуци означава, че живота се е отдалечил или се страхува да излезе. И в двата случая това не е място, на което искате да бъдете.
Екранната врата на къщата се отваря – отдръпва се с трясък и пада от пантите си. Логан застава на входните стъпала и буквално хвърля един човек на тротоара. Той се приземява тежко, но бързо се изправя на крака, стиснал в ръка дълъг месарски нож. Логан поклаща глава и тръгва след него. Сърцето ми пропълзява в гърлото, когато човека замахва с ножа към стомаха на Логан, но той отскача назад, хваща ръката му и я извива под неестествен ъгъл. Човекът изпуска ножа и пада на колене, крещейки.
Логан го издърпва нагоре и го блъска с лице напред върху капака на колата.
– Стига толкова, Логан. Достатъчно. – От къщата излиза жена – по-възрастна, ниска, с повече сиво, отколкото черно в дългата си тъмна коса. Зад нея се изсипват още няколко души, но има едно момиче, което привлича вниманието ми.
Тя е слаба, може би на трийсет годишна, със същата тъмна коса, но лицето ѝ… поразително прилича на Логан.
И тогава разбирам – тези хора са неговото семейство. Онова, за което той почти никога не говори. Човекът, който все още е прикрепен към капака на колата, също прилича на Логан – вероятно братовчед, може би брат.
Логан отхвърля ножа на земята, после вади телефона си от задния джоб.
– Какво правиш? – Пита по-младата жена. Всички застават около него, точно пред колата.
– Обаждам се на полицаите да дойдат да го вземат.
– Не можеш да го направиш – казва по-възрастната жена. – Той вече е излязъл под гаранция – ще го затворят завинаги.
– Добре.
Жената потупва с пръст гърдите си.
– Той е мой син.
Логан сочи към къщата.
– Той нападна братовчед си с нож…
Тогава по-младата жена се придвижва.
– Прекалено дълго те нямаше, Логан. Иън е най-добрият работник, който имаме.
Тълпата се съгласява.
– Какво, по дяволите, трябва да правим аз и мама, ако той е затворен?
– Намери си работа, за бога! Честна работа. Ходи на училище, създай си живот!
– Това е нашия живот!
Логан поклаща глава и изглежда отвратен.
А сестра му се подсмихва.
– Мислиш си, че си толкова високопоставен и могъщ? Светият шибан Логан, който търка задници с кралските особи. Ами да ти еба майката – ти не си по-добър от останалите.
– О, да, по-добър съм – кълне се Логан.
И тя го зашлевява, силно и шумно, право в лицето. Виждам как главата му се отмята настрани. Съзнанието ми е празно. Бяла, от праведен шибан гняв.
Когато кучката тръгва да удря Логан отново, аз слизам от колата, насочвам пистолета към небето и натискам шибания спусък.
БУМ!
За малък пистолет, той има адски силен взрив.
Сега вече им насочвам вниманието. И правилата излизат през прозореца.
Размахвам пистолета към сестрата на Логан.
– Викаш го за помощ, той захвърля всичко и идва тук, а после ти го шибаш? Аз. Не. Не мисля. И така.
Те нямат право да се отнасят с него по този начин. Не и докато аз съм тук.
– Ели… – Казва рязко Логан.
– Няма да го удариш отново. Никога повече! Разбираш ли?
– Ели – казва Логан по-меко, защото вече крещя. И ръката ми леко трепери.
– Искам да му се извиниш – точно сега.
Тя стиска челюстта си и ме убива с очите си.
Спускам ръката си и се прицелвам в крака ѝ. И ще го направя, кълна се – няма да я убия, но се обзалагам, че ще боли като кучка.
– И ме накарай да повярвам, че го мисля сериозно, или ще загубиш шибания си пръст.
– Ели! – Изръмжава Логан.
Но аз го игнорирам.
Братът-дупедавец се смее, а майката изглежда е заинтересована лично да ми откъсне главата възможно най-скоро. Но погледа ми остава прикован към сестрата.
Бавно тя се обръща към Логан, а гласът ѝ е малко по-малко омразен.
– Съжалявам, Логан.
С това гневът ми се разсейва. Оставя ме изцедена … и тъжна. Защото не трябваше да е така за него – той трябваше да бъде обичан, подкрепян и да му се възхищават. Не и това – не и тези ужасни хора.
Поклащам глава пред тях.
– Не го заслужаваш. Никой от вас.
И спускам пистолета.
– Можем ли вече да се приберем у дома, Логан?
Той се отдръпва от мястото, където все още държи брат си притиснат към колата, а брат му се вмъква в къщата, стиснал ръката си. След това Логан се обръща към майка си, тих и твърд.
– Не ми се обаждай повече, мамо. Няма да дойда.
Когато и двамата сме в колата, му подавам пистолета с дулото надолу. Той го взема без коментар, щраква предпазителя и го прибира под седалката.
– Добре ли си? – Питам го.
– Добре съм.
Логан се отдалечава от бордюра, слиза по улицата и излиза на магистралата. Далеч от това тъжно място.
Издишвам дълго.
– Значи това е семейството ти.
– Това са те.
Гледам го, докато шофира. Защото мога; защото ми харесва да съм толкова близо до него.
– Трябва да се гордееш с тях.
– Да се гордея? – Изсмива се той невярващо.
– Гордей се, че си такъв, какъвто си. С това, което си направил от себе си… ако си започнал именно оттам.
– Благодаря – казва той минута по-късно. – И аз съм благодарен за това, което каза там. Ти, която се застъпи за мен по този начин… беше сладко.
– Сладко? – Казвам го, сякаш е мръсна дума.
– Много сладко? – Логан се опитва.
– Бях твърда. Бях страховито-заплашителна. Грррр.
И гадината ми се изсмива. Ако не изглеждаше толкова великолепен, когато го прави, щях да се ядосам. Само че не съвсем.
– Обеща, че ще останеш в колата – напомня ми той.
– Да, ама тъй като това, че излязох от колата, ти попречи да бъдеш зашлевен отново – слагам акцент върху думите си, имитирайки Логан. – Ще го запиша като победа.
Той отново се смее.