Категория: Ема Чейс

***

Шофираме мълчаливо, а цялото поведение на Логан се промени с това обаждане. Той гледа пътя с изражение на „не се чукай с мен“ и смъртоносно стиснал волана. Раменете му са напрегнати, а предмишниците му са набраздени. Докато пътуваме, забелязвам, че пейзажа около нас се променя. Предградията се превръщат в порутени сгради с графити, оградени с бодлива тел парцели, изоставени къщи и витрини с черни железни решетки на всеки прозорец.
Спускаме се по една тъмна улица и паркираме до бордюра пред една порутена къща. Логан посяга под седалката си и изважда малък черен пистолет. Той е миниатюрен, някак симпатичен, що се отнася до оръжията – ако можеш да отминеш цялата тази способност да издухваш мозъци. Той вдига ръката ми и я увива около приклада на пистолета.
– Кажи ми правилата – казва той.
Веднага разбирам за какво говори. Няколко седмици след като Логан ми показа как да нанасям удари и завърза нож на глезена ми, той ме заведе на стрелбище. За да знам как да използвам оръжие, ако някога ми се наложи, без да се прострелям в процеса. Имаше правила, които той ме накара да му повторя неведнъж:
– Не поставям пръста си на спусъка, освен ако няма да го натисна. Не насочвам оръжието към никого, освен ако не планирам да го застрелям. Не стрелям по никого, освен ако не искам да го убия.
– Добре. – Той кимва.
– Остани в колата със заключени врати. Ако някой се опита да счупи прозореца, за да влезе, не чакай, не предупреждавай, насочваш и натискаш спусъка – и продължаваш да дърпаш, докато не спре да стреля. Чуваш ли ме, Ели?
Кимвам, като гледам през улицата и през прозореца. След това прошепвам:
– Логан, в петното ли сме?
Ъгълчетата на устата му потрепват.
– Да, ние сме. Ако можех да избирам, нямаше да те доведа тук, но не можех да те оставя сама в къщата.
От вътрешността на къщата се чува трясък и викове.
– Трябва да вляза. – Той ме поглежда в очите. – Остани в шибаната кола, Ели. Ясно?
– Добре, ще остана.
И той излиза. Изкачва се по стъпалата и влиза през входната врата.
Тишината се затваря плътно около мен. Зловещо е – няма коли, никой не се разхожда и не говори, дори куче не лае. Това са звуците на града, звуците на живота. Отсъствието на тези звуци означава, че живота се е отдалечил или се страхува да излезе. И в двата случая това не е място, на което искате да бъдете.
Екранната врата на къщата се отваря – отдръпва се с трясък и пада от пантите си. Логан застава на входните стъпала и буквално хвърля един човек на тротоара. Той се приземява тежко, но бързо се изправя на крака, стиснал в ръка дълъг месарски нож. Логан поклаща глава и тръгва след него. Сърцето ми пропълзява в гърлото, когато човека замахва с ножа към стомаха на Логан, но той отскача назад, хваща ръката му и я извива под неестествен ъгъл. Човекът изпуска ножа и пада на колене, крещейки.
Логан го издърпва нагоре и го блъска с лице напред върху капака на колата.
– Стига толкова, Логан. Достатъчно. – От къщата излиза жена – по-възрастна, ниска, с повече сиво, отколкото черно в дългата си тъмна коса. Зад нея се изсипват още няколко души, но има едно момиче, което привлича вниманието ми.
Тя е слаба, може би на трийсет годишна, със същата тъмна коса, но лицето ѝ… поразително прилича на Логан.
И тогава разбирам – тези хора са неговото семейство. Онова, за което той почти никога не говори. Човекът, който все още е прикрепен към капака на колата, също прилича на Логан – вероятно братовчед, може би брат.
Логан отхвърля ножа на земята, после вади телефона си от задния джоб.
– Какво правиш? – Пита по-младата жена. Всички застават около него, точно пред колата.
– Обаждам се на полицаите да дойдат да го вземат.
– Не можеш да го направиш – казва по-възрастната жена. – Той вече е излязъл под гаранция – ще го затворят завинаги.
– Добре.
Жената потупва с пръст гърдите си.
– Той е мой син.
Логан сочи към къщата.
– Той нападна братовчед си с нож…
Тогава по-младата жена се придвижва.
– Прекалено дълго те нямаше, Логан. Иън е най-добрият работник, който имаме.
Тълпата се съгласява.
– Какво, по дяволите, трябва да правим аз и мама, ако той е затворен?
– Намери си работа, за бога! Честна работа. Ходи на училище, създай си живот!
– Това е нашия живот!
Логан поклаща глава и изглежда отвратен.
А сестра му се подсмихва.
– Мислиш си, че си толкова високопоставен и могъщ? Светият шибан Логан, който търка задници с кралските особи. Ами да ти еба майката – ти не си по-добър от останалите.
– О, да, по-добър съм – кълне се Логан.
И тя го зашлевява, силно и шумно, право в лицето. Виждам как главата му се отмята настрани. Съзнанието ми е празно. Бяла, от праведен шибан гняв.
Когато кучката тръгва да удря Логан отново, аз слизам от колата, насочвам пистолета към небето и натискам шибания спусък.
БУМ!
За малък пистолет, той има адски силен взрив.
Сега вече им насочвам вниманието. И правилата излизат през прозореца.
Размахвам пистолета към сестрата на Логан.
– Викаш го за помощ, той захвърля всичко и идва тук, а после ти го шибаш? Аз. Не. Не мисля. И така.
Те нямат право да се отнасят с него по този начин. Не и докато аз съм тук.
– Ели… – Казва рязко Логан.
– Няма да го удариш отново. Никога повече! Разбираш ли?
– Ели – казва Логан по-меко, защото вече крещя. И ръката ми леко трепери.
– Искам да му се извиниш – точно сега.
Тя стиска челюстта си и ме убива с очите си.
Спускам ръката си и се прицелвам в крака ѝ. И ще го направя, кълна се – няма да я убия, но се обзалагам, че ще боли като кучка.
– И ме накарай да повярвам, че го мисля сериозно, или ще загубиш шибания си пръст.
– Ели! – Изръмжава Логан.
Но аз го игнорирам.
Братът-дупедавец се смее, а майката изглежда е заинтересована лично да ми откъсне главата възможно най-скоро. Но погледа ми остава прикован към сестрата.
Бавно тя се обръща към Логан, а гласът ѝ е малко по-малко омразен.
– Съжалявам, Логан.
С това гневът ми се разсейва. Оставя ме изцедена … и тъжна. Защото не трябваше да е така за него – той трябваше да бъде обичан, подкрепян и да му се възхищават. Не и това – не и тези ужасни хора.
Поклащам глава пред тях.
– Не го заслужаваш. Никой от вас.
И спускам пистолета.
– Можем ли вече да се приберем у дома, Логан?
Той се отдръпва от мястото, където все още държи брат си притиснат към колата, а брат му се вмъква в къщата, стиснал ръката си. След това Логан се обръща към майка си, тих и твърд.
– Не ми се обаждай повече, мамо. Няма да дойда.
Когато и двамата сме в колата, му подавам пистолета с дулото надолу. Той го взема без коментар, щраква предпазителя и го прибира под седалката.
– Добре ли си? – Питам го.
– Добре съм.
Логан се отдалечава от бордюра, слиза по улицата и излиза на магистралата. Далеч от това тъжно място.
Издишвам дълго.
– Значи това е семейството ти.
– Това са те.
Гледам го, докато шофира. Защото мога; защото ми харесва да съм толкова близо до него.
– Трябва да се гордееш с тях.
– Да се гордея? – Изсмива се той невярващо.
– Гордей се, че си такъв, какъвто си. С това, което си направил от себе си… ако си започнал именно оттам.
– Благодаря – казва той минута по-късно. – И аз съм благодарен за това, което каза там. Ти, която се застъпи за мен по този начин… беше сладко.
– Сладко? – Казвам го, сякаш е мръсна дума.
– Много сладко? – Логан се опитва.
– Бях твърда. Бях страховито-заплашителна. Грррр.
И гадината ми се изсмива. Ако не изглеждаше толкова великолепен, когато го прави, щях да се ядосам. Само че не съвсем.
– Обеща, че ще останеш в колата – напомня ми той.
– Да, ама тъй като това, че излязох от колата, ти попречи да бъдеш зашлевен отново – слагам акцент върху думите си, имитирайки Логан. – Ще го запиша като победа.
Той отново се смее.

Назад към част 31

***

Спираме до бордюра на голям ограден парцел в края на тиха улица. Лунната светлина огрява двуетажна тухлена къща с широка увиваща се веранда и бяла люлка за трима души. Над нея свети една-единствена лампа. А от едната страна има кръгла стая със заострен покрив, като кула на замък. Има къса алея, само от пръст, със строителни материали, стълба и кофи, подредени прилежно до нея.
Стоя пред колата и се взирам. Удивена.
„Уау.“
А Логан ме гледа. Наблюдава лицето ми, всяка моя реакция.
– Кога си го купил? – Питам.
– Преди няколко години. Баща ми ми остави някакви пари, когато почина – оказа се, че са законно спечелени, което беше изненадващо.
– Баща ти е починал в затвора? – Логан ми беше разказал някои неща за баща си, когато разговаряхме по време на учебните ми почивки, докато аз дърпах цяла нощ в библиотеката на Нюйоркския университет, а той беше дежурен. – Съжалявам.
– Не се извинявай. Не беше голяма загуба. Най-полезното нещо, което гадината някога е правила за мен, беше да умре. – Той сви рамене. – Както и да е, помниш ли, когато отидох в Уеско за онази една седмица?
Помня. Спомням си, че ми се стори като месец.
– Погрижих се за документите тогава, за погребението му. И един следобед беше слънчев и аз просто си карах наоколо, прочиствах си главата, нямаше къде да отида… така че извадих една монета и започнах да я хвърлям за посока.
Смея се.
– Моят GPS! Имаш го от мен.
Очите му се плъзгат по лицето ми.
– Да, така е.
В мен избухват малки горещи изблици – възбуда, гордост – вълнуващо усещане, че Логан мисли за мен, дори когато е толкова далеч.
– И това ме доведе тук. Продаваше се в този си вид, дори не беше наполовина завършено, когато попаднах на него – само основите и първият етаж. Но беше добра основа – солидна. Нещо, върху което мога да градя. Нещо, което ще издържи.
Той вдига поглед към къщата, а аз разглеждам профила му. Тази силна, права челюст, пълната, пищна извивка на устата му, когато говори с онзи акцент, който обожавам.
– Наех строител, който да довърши работата, сложих ѝ покрив, използвах оригиналните планове – те дойдоха с къщата. И имах уредник, който поддържаше имота, докато бяхме в Ню Йорк, и се грижеше самонастанилите се да не влизат и паразитите да не се нанасят. Но откакто сме си у дома, работя по вътрешността. Довършвам я, за да е годна за живеене.
Поглеждам към къщата – тя е здрава, сигурна, а земята около нея е тиха и спокойна. Когато бъде завършена, ще бъде топло място… сигурно, щастливо, прекрасно място, където да се връщам в края на всеки ден.
Дом.
И сякаш под краката ми се отваря дупка и аз пропадам.
– Ще останеш ли в Уеско? Когато всички се приберем в Ню Йорк, след като се родят бебетата, ти… няма да дойдеш с нас?
Той примигва за миг, сякаш не разбира въпроса. После поклаща глава:
– Разбира се, че ще се върна с вас. Ти си … Искам да кажа, че работата ми с принца – поглежда ме в очите – означава всичко за мен.
Логан вдига ръка към дома си.
– Това ще е за по-късно, място, където евентуално да се установя. Или може би ще бъде инвестиция.
И краката ми отново стъпват на твърда земя.
– Искаш ли да видиш вътрешността?
Кимвам толкова силно, че подскачам.
– Да, с удоволствие.
Изкачваме се по пътеката заедно, един до друг. Логан поставя голямата си ръка върху долната част на гърба ми и кожата ми изтръпва, изгаря.
– Внимавай, има някакви отломки – не искам да паднеш.
Но той ще ме хване, ако падна.
Вътрешността на къщата на Логан изглежда във викториански стил – голямо стълбище с дебел квадратен парапет във фоайето, отворена планировка с големи стаи, високи тавани, дървени подове, които са шлифовани, но още не са лакирани. Логан се протяга нагоре и дръпва един кабел, като запалва голата крушка, която виси на дълъг кабел, където един ден ще има полилей. Стените са недовършени, отворени, разкриващи масивните дървени греди, тухлите и електрическите проводници.
С приглушени стъпки, защото усещането е странно, сякаш се разхождам на свещено място, следвам Логан от стая в стая. В това, което ще бъде дневната, има само матрак на пода, покрит с чист чаршаф и сгънато одеяло. Това е мястото, където Логан спи – там, където всяка нощ полага главата и тялото си. Може би голото му тяло.
То ме зове – кара ме да искам да легна на него, да притисна голата си кожа към същата материя, която той е докосвал, и да се търкалям, къпейки тялото си в аромата му.
И не ми пука колко налудничаво звучи това.
Въпреки липсата на уреди – има само празни пространства и стърчащи кабели, където ще бъдат печката и хладилника – кухнята е привлекателна. Приглушени, сиви мраморни плотове, черешови шкафове, плочки на гърба от едносантиметрови бели и прозрачни стъклени квадратчета. Над мивката от неръждаема стомана има прозорец с гледка към задния двор, която би направила дори миенето на чиниите нещо, което се очаква с нетърпение.
– Трябват ти завеси – казвам аз.
– Нямам стени.
Смея се.
– Пердетата правят къщата дом, Логан. Те са веждите на една къща. Виждал ли си някога колко странно изглежда човек без вежди? Не искаш да направиш това с това място – всички други къщи ще му се подиграват.
И той се смее – дълбок, наситен тътен в гърдите му, който искам да усетя по бузата си.
Пръстите му се плъзгат по ръката ми.
– Хайде, най-хубавата част е горе. Искам да ти го покажа.
Логан взема фенерче от плота, за да освети пътя ни нагоре по стълбите, надолу по коридора в заоблената стая на кулата. Това е помещението, което един ден ще бъде основната спалня. Огромна е, голяма колкото целия ни апартамент над кафенето в Ню Йорк.
Но това не е най-хубавата част.
Тази чест се пада на тавана. Той е покривен прозорец – целия – показващ тъмния простор на нощта и стотици блещукащи звезди, сякаш небето е тавана.
– В стъклото са вградени сенници – обяснява Логан. – Те се затварят с натискането на един бутон, за да не се окажа изгорял от слънцето в съня си.
– Логан… – Задъхвам се. – Това е вълшебно.
Той стои близо до мен, ръката му е само на един дъх разстояние от моята. Усмивката му е лесна и непринудена.
– Радвам се, че ти харесва, Ели.
Гласът ми става задъхан, думите се изплъзват от устните ми, без да се притеснявам или замислям.
– Точно когато си мисля, че не можеш да ме изумиш повече, ми показваш това.
Той се обръща с лице към мен, а брадичката му се потапя.
– Аз те изумявам?
– През цялото време. Винаги си го правил.
И тук, в тази мрачна стая, със светлината, насочена надолу, се чувствам тайна и в безопасност. Очарователна и съвършена. Друг свят – друго измерение, където не съществува нищо и никой друг. Само Логан и аз, заедно, в този момент, под звездите.
– Логан?
– Да?
– Ти. … мислиш ли някога за мен?
Той не мига и не се обръща. Тъмните му очи блестят в сенките и задържат погледа ми.
– Дали …?
Пронизителният звук от звъненето на телефона му прекъсва думите му. Логан измъква телефона от джоба си и го поставя до ухото си.
– Да? – Челото му се набръчква и той покрива другото си ухо с ръка, опитвайки се да чуе. – Какво? Къде си? Добре, добре – идвам сега.
Той натиска бутона за изключване.
– Трябва да тръгваме.

Назад към част 30                                                   Напред към част 32

ЕЛИ

Гледала съм достатъчно филми от осемдесетте години – „Хубава в розово“, „Офицер и джентълмен“, „Шестнайсет свещи“, за да знам как трябва да се случи това. Трябва да изляза от таксито, да вляза през двойните врати на бара с вятър, който развява косата ми назад, да потърся помещението, докато очите ни се срещнат, след което – бум – романтичният музикален фон се увеличава. Вдигам ръка и го подканвам да се приближи, след което Логан ме целува по дяволите и/или ме размахва и ме отнася. Започват надписите.
Реалността не е… филм от осемдесетте години.
И така, когато излизам от таксито, роклята ми се закача за вратата и се разкъсва малко. По пътя през улицата стъпвам в локва, която намокря крака ми и създава моя собствена гъста, пукаща фонова музика.
Исус Христос на захарен памук.
Не навеждам глава и избягвам контакт с шумна група момчета, които пушат пред съседната кръчма – и тогава обгръщам лицето си с ръце и поглеждам през прозореца на кръчмата на Кати.
Има малка предна стая с дървен бар и няколко кръгли маси и столове. Виждам коридор в задната част, от който влиза мъж във фланелена риза, носещ билярдна пръчка. Логан седи на бара, кафявата му коса пада над челото, а пред него стои висока чаша тъмна бира. Симпатична барманка с дълга до раменете кестенява коса се подпира на лакът. И тогава Логан се засмива на нещо, което тя казва – проблясват прави, бели зъби, очите му се присвиват от смях.
Ревността – зелена и грозна – извира от ушите ми. И въпреки че се отдръпвам от гледката, сякаш краката ми са циментирани към земята, а ръцете ми са суперлепени към стъклото.
И тогава става още по-лошо.
Едно малко момиченце, с размахващи се руси косички и биберон в устата, се втурва иззад бара. Барманката се втурва след нея, но Логан я изпреварва, като вдига малкото дете в силните си ръце. Той накланя глава, говори на детето и закачливо размахва пръст, което го кара да се усмихва около биберона си. А жената заобикаля бара и застава близо до Логан, взирайки се и в двамата.
Изглеждат така, сякаш са много добре познати – здрави и щастливи. Приличат на семейство, а на мен ми се струва, че кървя отвътре.
Някой минава покрай мен и влиза в бара, като насочва вниманието на Логан към вратата.
Към мен.
Очите му се разширяват, когато ме забелязва, а после се свиват. Той изрича името ми, сякаш не може да повярва на това, което вижда.
По дяволите.
Бягам. Изстрел. Нападам задника.
Страхливо? Да, но и инстинктивно. Тръгвам по улицата, сякаш отново съм на седем години. И трийсет секунди по-късно гласът му се разнася зад мен.
– Ели! Ей, стой!
Спирам, защото няма смисъл да бягам. Поемам си дъх и се подготвям да излъжа. Защото все още не съм готова да му кажа. Не така, на улицата, до контейнер за боклук, който мирише така, сякаш в него гние труп. Завъртам се и лепвам широка усмивка на лицето си.
– Логан! Здравей! Приятно ми е да те срещна тук – все пак света е малък.
Той се взира в роклята ми и изглежда… развълнуван. Логан никога не е развълнуван.
– С какво си облечена?
– Рокля.
– Изглеждаш… адски фантастично.
Точно когато се канех да се усмихна, той се измъкна. И специален агент „Вбесен“ отново е начело.
– Какво, по дяволите, правиш тук, Ели? Трябваше да си навън с Фултън.
– Нощта ми с Джордж приключи рано. Не се чувствах добре. Затова реших да отида на … разглеждане на забележителности. – Вдигам ръце към … редицата рушащи се малки къщички с обрасли градини и потъващи покриви. Трябваше да помисля по-добре за това. – И се изгубих. Познаваш ме… глупавата, разсеяна Ели.
Той скръства ръце на хълбоците си, намръщвайки се към мен по онзи свой секси начин.
– Не можеш да се скиташ – особено тук. Хайде, имам кола – ще те закарам до вкъщи.
Един пияница на ъгъла изсумтява:
– Ще те закарам до вкъщи, любов. Хвани здраво члена ми и ще ти покажа пътя.
Двамата с Логан викаме едновременно.
– Застреляй се!
– Засрамете се!
След това вървим мълчаливо за няколко мига, един до друг, той гледа напред, аз гледам към него, опитвайки се да събера смелост да кажа всичко, което бях планирала да кажа преди няколко минути.
Вместо това от мен се изтръгват други думи.
– Тя твоя ли е?
Веждите на Логан се сгъстяват.
– Малкото момиче – уточнявам, чувствайки се собственик над него, за което знам, че нямам право. – Тя твоя ли е?
– Не.
– И всичко в мен се отпуска с облекчение.
– Не, тя е момичето на Катлийн – барманката. Това е кръчмата на семейството на съпруга ѝ. Конър – минах през обучението с него – той все още е зачислен; в момента е разгърнат. Проверявам ги, когато съм наблизо.
О. Съпругата на приятел и малкото му момиченце. Това е по-добре. Чудесно е.
– Това е мило от твоя страна.
Стигаме до паркинга зад бара и Логан ме насочва към един чист сив Nissan Altima. Той ми отваря вратата. След това заобикаля, запалва колата и потегля от паркинга.
– Наблизо ли живееш? – Питам, защото едва сега осъзнах, че не знам отговора.
– Не, жилището ми е извън града – на около двайсет минути път.
– О.
Мълчим за няколко мига.
Докато Логан не пита:
– Искаш ли да видиш къде живея?
За секунда нямам думи. Той можеше да ме попита дали искам да видя рая. Или Дисниленд, или един наистина секси Марс.
– Да! С удоволствие. Да го направим.

Назад към част 29                                                     Напред към част 31

***

Малко по-късно вървя по коридора към стаята на Николас и Оливия, за да проверя какво става със сестра ми. И виждам Логан в другия край на коридора. Не мислех, че работи; не го бях виждала досега днес – и тялото ми реагира по начина, по който винаги реагира, когато той е близо. Пулсът ми се ускорява, дъха ми се учестява, надеждата и привличането се въртят в стомаха ми, което ме кара да се чувствам леко гадна, но не в лошия смисъл.
Стъпките му изглеждат целенасочени и са насочени директно към мен. Срещаме се пред вратата на спалнята на Оливия. Очите му са тъмни, почти черни от интензивност, и аз се чудя какво ще каже.
– Излизаш ли с онова момче тази вечер?
Не е точно това, на което се надявах.
Но той се навежда толкова близо, че мозъкът ми все още се къса.
– Кое момче?
– Джордж Фултън. Кметът.
– Ами… да. Срещнах го днес на чая. Кралицата ми предложи да отидем… нали знаеш… като приятели.
Не знам защо добавих последната част. Не е все едно, че Логан се интересува. Само когато стиска челюстта си и отмества поглед встрани, ми се струва, че може би е така.
– Няма причина да не отида, нали? – Надеждата в гласа ми е патетично силна.
– Не – казва той тихо. – Няма никаква основателна причина.
За миг никой от нас не помръдва и не мига.
– Ей, Ло! – Обажда се друг охранител от дъното на коридора. – При Кати е тази вечер, нали?
Логан кимва към него и стомахът ми се свива.
– При Кати? – Питам.
– Това е кръчма. Хората от висшата класа обикновено се отбиват в „Козела“, а аз и момчетата – в „Кати“.
– О. Е, тогава предполагам, че и двамата имаме планове за тази вечер.
– Така изглежда. – Той докосва ръката ми, стиска я съвсем леко и през мен преминава онази позната, вълнуваща тръпка. Приближава се, докато минава, и почти прошепва в ухото ми: – Забавлявай се, Ели.
После го гледам как се отдалечава, крачките му са дълги, гърба изправен, а дупето му… апетитно.
И точно по този начин привлекателността на това да отида в музея тази вечер, да отида някъде, където няма Логан, се разсейва като таблетка Alka-Seltzer.

***

Откриването на изложбата на Моне в Националния музей „Уеско“ е голямо събитие – помислете за „Мет Гала“, без костюмите от космическата епоха. Стилистът ме облече в разкошна кралско-синя коктейлна рокля без презрамки, със сребърни токчета на платформа. Късата, прилепнала кройка обгръща секси малката ми фигура, а разкрояването на полата я прави кокетна, а не кичозна. С пуснатата си руса и вълниста коса се чувствам уверена, красива и пораснала. Жена, която отива на изискано светско събитие, а не момиче, което отива на абитуриентски бал. Това е нещо ново за мен.
На входа има преса, фотографи – те крещят с въпроси и се надпреварват да заемат първите места, всички искат да научат за обещаващия политик и сестрата на принцесата. Това ще бъде доста интересно. От сватбата насам се интересуват от мен и от циците ми, въпреки че нито едното, нито другото е много съществено. Беше забавно, пътуване, дива разходка, споделяне на малко парче от светлината на прожекторите на Николас и Оливия.
Но в ярката, щракаща светкавица на фотоапаратите прозрях: това може да бъде и моя живот.
Сега имам връзки с богати и известни хора – такива, които управляват градове, създават закони и управляват държави. Ето какво е имала предвид кралицата през цялото време за моя потенциал – имам потенциала да живея живота на сестра си.
Ако го искам.
И това винаги е въпроса, нали? Къде се виждате след пет години? Кой ще бъдете? Какво искате?

***

Джордж Фултън е мечтаната среща – той е забавен, очарователен, умен и внимателен. Обсъждаме произведенията на изкуството и живота на Моне, докато бавно се разхождаме от една картина към друга. Аз харесвам Джордж. Той е лесен за харесване. Харесвам го така, както харесвам Томи Съливан, Марти или Хенри.
Като приятел.
Но интензивността в очите му не кара вътрешностите ми да се разтопят. Звукът на гласа му не кара коленете ми да се разтреперят. Миризмата на кожата му не ме кара да си мисля за мръсни, мръсни, тайни неща.
Има само един човек, който прави това.
Само един, който някога го е правил.
Така че, както на всяка друга среща, на която съм била от онази ранна сутрин преди повече от пет години, когато слязох по стъпалата в кафенето и се изправих лице в лице с един спиращ дъха красив бодигард с убийствена вратовръзка, мислите ми се отдалечават от срещата… и се връщат направо към Логан.
Картината пред мен изобразява жена, която бродира, а в краката ѝ е малко момиченце. На стената до нея има цитат – мисля, че е от Библията: „Когато бях дете, говорех, мислех и разсъждавах като дете. Но когато пораснах, оставих детските неща…“
Поглеждам надолу към глезена си, където е гравирана татуировката ми с малък лимон. И усещам прегръдката на кобура с ножа, който е увит около бедрото ми – който нося като годежен пръстен, религиозно, всеки ден.
Това е почти шибано поетично.
Аз съм измамник. Не съм смукала лимона на живота – криела съм се зад кората му. Играя на сигурно. Отказвах да поема най-големия риск от всички.
Трябва да загърбя детските неща. Като влюбване в гимназията и мечти за бодигард. Трябва да ги оставя зад гърба си.
Но единствения начин, по който ще го направя, е да се изправя срещу тях – срещу него. Като го изложа на риск, като сложа голото си, биещо сърце на масата, за да го види. И ако той го разбие с чук, добре… тази аналогия се обърна на тъмно… но смисъла е: Логан или ме иска така, както аз го искам, или не.
И е време да разберем. Да го чуя направо от устата на гладуващия като кон. Тогава ще мога да продължа напред. Да продължа напред, със или без него. Но наистина, наистина се надявам да е с него. Че не съм единствената, която изпитва това чувство.
Двамата с Джордж се запътихме към една малка ниша в ъгъла и аз сложих ръка на ръката му.
– Имам да ти кажа нещо.
Той се усмихва.
– Точно си мислех за същото.
И тогава заговорихме по едно и също време.
– Нямам търпение да те видя отново.
– Трябва да тръгвам.
Когато думите ми проникват в него, той плъзва ръце в джобовете си и челото му се набръчква.
– Ами… това е неприятно.
– Съжалявам. Ти си страхотен човек – невероятен човек… но… има и някой друг. Има някой друг от много време насам и нямам представа какво изпитва към мен, но трябва да разбера. Трябва да му дам шанс.
Джордж ме поглежда за няколко мига. След това се навежда и ме целува по бузата.
– Който и да е, той е щастливец.
Усмихвам се в знак на благодарност.
– Ще поръчам колата да те закара, където искаш.
– Не, всичко е наред. Аз съм се погрижил за това. – Поставям ръката си върху неговата. – Лека нощ, Джордж.
Двамата бодигардове на Джордж, които ни придружиха тук тази вечер, остават с него, докато аз излизам от задния вход на музея и викам такси. Време е да грабна съдбата си, да хвана бика за рогата, да хвана лимона с две ръце и да смуча, докато бузите ми се издължат… и може би, ако нещата вървят добре, ще успея да преглътна.

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

ЕЛИ

През следващите две седмици кралица Ленора ме взе „под крилото си“. Тя казва, че имам „потенциал“ и иска да ме види как го постигам. Няма да лъжа, вълнуващо е да имам нейното внимание, да съм в нейно присъствие и започнах да си записвам в телефона малките съкровища от съвети, които тя дава. Тя е толкова елегантна, властна – никога не съм срещала жена с такова властно поведение и самообладание. И умее да разпределя нещата като шеф. Кралица, баба, дипломат, женската версия на генерал Джордж Патън.
Не знам каква е представата ѝ за моя потенциал, но ако мисли за мен като за бъдещия дворцов психолог, смятайте ме за такъв. Бих могла наистина да се вглъбя в проблемите на кралското семейство – конфликти в отношенията, политически конфликти, пасивно-агресивни вътрешни недоволства в изобилие. Това би било мечтаната работа – по-добра от тази на д-р Мелфи, който анализира мафиотския бос Тони Сопрано.
Нищо не илюстрира това повече от неотдавнашния следобед, когато пиехме чай в източната градина – аз, кралица Ленора, Ливи и един приятел на кралицата, кмета Джордж Фултън. Заобиколени сме от лалета и сини камбанки, на бяла плетена маса, покрай която пърхат пеперуди, като страница направо от началото на „Алиса в страната на чудесата“.
– Разкажи ни за новата транспортна инициатива, по която работиш, Джордж – казва кралицата.
Джордж Фултън изглежда млад за кмет – може би на двайсет и седем или двайсет и осем години. Той е симпатичен по един висок, рус и слаб начин, като на Джей Еф Кей. Акцентът му е приятен и се усмихва лесно.
Той обяснява авангардната технология, която инсталират в метрото и която ще задвижва влаковете с магнитна енергия вместо с електричество.
– Това е гениално – коментира кралицата. – Не е ли брилянтно, Елинор?
Не я поправям за името. Не съм експерт по етикета, но имам чувството, че ако е грубо да поправиш домакина си, да поправиш кралицата на Уеско е голямо, ужасно не.
Затова кимвам и се усмихвам.
– Наистина е интересно.
– Планираме да преименуваме първата обновена станция на „Маргарет-Ана“, на името на майка ви, ваше величество.
– Това би било прекрасно – казва кралица Ленора. – Майка ми беше напредничав мислител – изпреварила времето си. – След това се обръща към сестра ми, като прави движение към големия и бебешки корем. – И като говорим за имена, Оливия, исках да обсъдя с теб имената на децата.
Лив поставя чашата си.
– Имената им?
– Да. – Макар да не знаем дали ще са две момчета, две момичета или по едно от всяко, от решаващо значение е те да са добре обмислени. Символични и представителни. Дядовата страна на семейството на Николас беше пренебрегвана през последните години, така че сега от теб и от него ще се очаква да компенсирате това.
– О. Е… ами какво си мислеше?
– Ернстил.
Във въздуха настъпва пауза – дори пчелите спират да жужат – и думата просто увисва там, като лоша миризма.
Сестра ми не е сигурна дали е чула правилно.
– Ернстил?
Чула е правилно.
– Да. Хубаво, силно име, с история зад него. А за момчето…
– Ернстил е името за момичето? – Попита Лив с широко отворени очи и ужас.
– Да, разбира се. Пра-пра-лелята на Николас е Ернстил; тя е била много издръжлива жена.
С такова име, мисля, че трябва да е такава.
– А за момчето – Дамян – заявява кралицата.
Пускам музиката от „The Omen“.
Единственият, истински страх на Оливия. Тя гледа филма тайно, когато беше на девет години, след като родителите ни си легнаха една вечер, и той я беляза за цял живот. Все още си спомням как тя разресваше косата на четиригодишната мен, търсейки татуировка 6-6-6 – просто за сигурност.
– Николас и аз си мислехме за по-… обикновени имена.
Кралицата поклаща глава.
– Ако искаше да кръстиш децата си Боб или Тина, трябваше да се омъжиш за водопроводчик. Ти се омъжи за принц. Внук на кралица. Това идва със задължения.
Обикновено сестра ми е енергична, жизнена – в нашето семейство има силен дух. Но бременността, преместването, натиска да носи новото поколение Пембрук, безмилостно придирчивата преса, която все още не е забравила, че е заграбила любимия син на Уеско – всичко това ѝ беше трудно. Отнело и е част от твърдостта. Така че сега Оливия… увяхва пред очите ми.
– Мисля, че ще си легна за малко.
– Искаш ли да дойда с теб? – Питам.
– Не. – Гласът ѝ е треперещ. – Добре съм сама.
Без да каже и дума, тя се запътва по пътеката към двореца.
И минават само около десет минути, преди зет ми да се върне обратно надолу, а очите му да са яркозелени и да изстрелват искри.
Джордж се покланя.
– Ваше височество.
– Фултън. – Николас кимва, като същевременно гледа внимателно баба си. – Ели, Джордж, бихте ли ни извинили, моля?
Започваме да ставаме, но кралицата вдига ръка.
– Не. В момента сме по средата на чая. Сигурна съм, че всичко, което трябва да кажете, може да бъде казано пред тях.
– Добре, тогава – спрете.
Кралицата изглежда изненадана.
– Какво да спра?
– Знаеш ли какво. Ние не сме шахматни фигури; престани да се опитваш да контролираш дъската.
Кралица Ленора сгъва ръцете си.
– Това за Оливия ли е?
Николас вдига ръка към двореца.
– Тя е в нашата стая и си изплаква очите в момента.
Кралицата изпъшка.
– Е, това е нелепо. Тя е прекалено чувствителна.
Николас вдига ръце.
– Разбира се, че е чувствителна – тя е бременна в седмия месец и половина с близнаци! Тя се чувства неудобно през цялото време. Не може да спи – едва диша! Папараците се катерят по стените на двореца, пресата я разкъсва на парчета и аз не мога да направя нищо, за да го спра, а един психопат оставя садистични бележки, адресирани до нея, на прага на дома ни. А сега ти…
Думите на кралицата разцепват въздуха като камшик.
– Внимавай. С. Твоя. Тон.
Зет ми спира и си поема дълбоко дъх. Той разтрива с ръка лицето си и поглежда към хоризонта. Когато погледът му се обръща обратно към баба, той е по-спокоен, но студен.
– Доведох я тук, за да може да си почине в безопасност. За да може да се отпусне. Ако направиш това невъзможно, ще я заведа на друго място. И ако искаш да имаш връзка с правнуците си, тогава ти казвам сега, бабо – престани. – Той прави пауза, за да остави думите да потънат в съзнанието ѝ, след което добавя: – Няма да водим този разговор отново. Надявам се това да ти е ясно.
Кралицата не отговаря с думи, а просто някак си диша – като дракон, който иска да опуши задника на принца. Николас я изчаква да кимне и когато тя го прави, ѝ се покланя и си тръгва.
– Никога не раждай деца, Елинор – казва ми тя твърдо. – Неблагодарни до мозъка на костите си, всички те. Запиши си го.
Послушно почуквам по телефона си.
След това Джордж, кралица Ленора и аз седим мълчаливо. И е толкова неловко.
Опитвам се да го поправя.
– Мисля, че Ернстил е доста симпатично име. Може би можем да я наречем … . Ерни.
Нейно Величество не се усмихва.
Тогава Джордж издава някакъв звук.
– Кълби.
Лицето ми се намръщва и се обръщам към него.
– Ух… къл?
Той се усмихва и прави жест към кралицата.
– Тъкмо се съгласявах с вас, Ваше Величество, че имената трябва да се обмислят внимателно. Имам семейство от страната на баща ми – Балъците, които взеха злополучното решение да нарекат най-възрастния си син Хари. Те изобщо не са го обмислили. – Той поклаща глава. – Или да го кажат на глас.
Чувам името в главата си и изхърквам.
След това добавям своите два цента.
– Ходих на училище с едно момиче на име Алота. Алота Буш. Тя беше капитан на отбора на мажоретките. Странно, но вярно.
Джордж се засмива и макар кралицата да не се включва в дискусията ни, виждам как устните ѝ потрепват.
– Първото момиче, което брат ми обичаше, се казваше Констанс Ума Наташа Тереза – казва Джордж. – Оказа се, че това е подходяща абревиатура.
А аз се смея с пълно гърло:
– О, Боже мой.
Кралицата отпива от чая си и подновява редовния ни „не-чекистки“ разговор.
– Тази вечер в Националния музей се открива нова изложба на Моне, Джордж. Ще я посетиш ли, докато си в града?
Джордж се усмихва.
– Бях планирал да го направя, Ваше Величество, да.
– Трябва да вземеш със себе си Елинор. – Тя ме поглежда. – Не си била в музея, нали?
– Не, все още не.
Кралица Ленора кимва.
– Тогава е решено. Ще отидете заедно и ще прекарате една прекрасна вечер.
Джордж среща очите ми над чашата си и бузите му порозовяват.
Защото усеща същото, което и аз – току-що сме били кралски намушкани.
Не е готино, Ленора. … изобщо не е готино.

Назад към част 27                                                       Напред към част 29

***

По-късно съм сама, отпивам водка с червена боровинка, а сестра ми и Николас са на дансинга и се вглеждат в очите си. Саймън и Франи също са там, вкопчени един в друг, поклащайки се в такт с музиката. Виждам Хенри в другия край на стаята, който говори оживено, заобиколен от група хора, които слушат и се смеят в отговор на всяка негова дума. Сара е на няколко метра от мен и разговаря с русата си сестра Пенелопе. Тя е актриса в Лос Анджелис, гостува само за няколко дни, а след това ще се върне за сватбата.
От групата се чува нова песен – инструментална версия на „Play That Song“ на Train. Гледам как Хенри напуска групата си и отива при Сара – вдига я, държи я около бедрата, над себе си – и двамата се смеят и обичат. Не мога да не се усмихна, когато той ги премества на дансинга и бавно плъзга Сара по тялото си, докато краката ѝ докоснат пода.
Ако успея да намеря някой, който да ме гледа поне наполовина толкова обожаващо, колкото Хенри Пембрук гледа Сара фон Титеботум, ще бъда щастлива до края на живота си.
Въздишам. Защото любовта е навсякъде около мен. А аз съм г-жа Самотна.
И тогава погледът ми се премества… Не ми се налага да сканирам стаята, за да намеря Логан, знам точно къде е той – сякаш мозъка ми има денонощен GPS за него.
Но безумното, страхотно, невероятно нещо, което кара сърцето ми да бие толкова силно, че заглушава звука на музиката? Когато гледам Логан Сейнт Джеймс в другия край на залата, той не търси заплахи в тълпата. Не гледа пред себе си, така че е готов за всичко, което може да се случи.
Вместо това, когато се отдавам на ежедневното си гледане на Логан… той гледа право в мен.

***

Час по-късно отпивам от второто си питие и съм на път към страхотно раздвижване, докато разговарям със Сара за нейната благотворителна дейност. Преди няколко години тя стартира програма за четене и макар че няма да пътува с тях, сега, когато с Хенри са сгодени, все още организира кампании за събиране на книги и средства. Сюрреалистична е мисълта, че един ден тя ще бъде кралица. Лудост. Защото тя е толкова… нормална. Но също така е любезна, интелигентна и искрена – всички качества, които една държава би искала да има за кралица.
Тя се кикоти и ми разказва история за приятеля си Уилард и съпругата му Лора, когато изведнъж спира по средата на изречението. И цвета на лицето ѝ изчезва – дори устните ѝ се превръщат в тебешир.
Слагам ръка на ръката ѝ.
– Сара? Добре ли си?
Тя не отговаря.
Не съм сигурна какво да правя. Знам, че Сара е болезнено срамежлива и не искам да я смущавам. Затова се обръщам и подканям Логан да се приближи. Той идва веднага и се съсредоточава върху Сара, щом стига до мен.
– Лейди Сара? Какво става? – Логан проследява погледа ѝ, който е застинал върху високия сивокос мъж в другия край на стаята. – Той? Мъжът до вратата?
Логан прави една крачка и Сара в паниката си го хваща за ръката.
– Недей! Не се приближавай до него. Той е… опасен.
Хващам другата ръка на Сара в своята – тя е ледено студена.
– Всичко е наред. Той не може да ни нарани. Логан никога не би позволил това да се случи. Ние сме тук с теб. Ти си добре.
Тя не мига, не откъсва очи от мъжа и не съм сигурна дали ме е чула.
– При Хенри – казва ми Логан. – Сега.
Бързо стискам ръката на Сара и я оставям при Логан. След това се промъквам между гостите, докато не намирам русокосия принц да разговаря с малка група приятели до бара. Прокарвам ръката си през неговата, усмихвам се широко и използвам прекалено силен акцент, когато казвам:
– Моля за извинение, господа. Трябва да открадна шефа за малко.
Докато го отвеждам, Хенри пита тихо:
– Какво става?
– Това е Сара. Хайде.
Прекосяваме стаята плавно и уверено, за да не привличаме прекалено много внимание към нас. Хенри се усмихва и кима по пътя, но в чертите на лицето му се усеща напрежение – докато не стига до Сара.
– Господина до вратата – казва му Логан. – Знаеш ли кой е той
Хенри се обръща, за да погледне, и цялото му тяло се сковава.
– Джеймс, отведете лейди Сара в задната стая.
– Той е по-малък, отколкото си спомням – казва Сара с шепнещ, ефирен тон.
– Сара… – Хенри се опитва отново.
– Мислиш ли, че е така, защото последния път, когато го видях, бях дете? – Пита тя. – Или може би съм го изградила в съзнанието си като чудовище, докато всъщност той е просто човек. Ужасен човек. – Сара покрива устата си с ръка. – Майка ми е тук… Пени… те не могат да го видят, те…
Хенри плъзва ръка в косата ѝ и приближава лицето ѝ към своето.
– Отиди отзад с Логан и Ели. Аз ще се погрижа за това.
Сара примигва, дишайки дълбоко. После поклаща глава.
– Не. Не, аз мога да се справя. Мисля, че трябва да го направя. Просто… остани с мен?
Хенри отмята косата ѝ назад.
– Винаги.
С кимване от страна на Сара бъдещите крал и кралица вървят ръка за ръка към мъжа до вратата, а ние с Логан ги следваме. Те спират на няколко метра от нас. Той се покланя на Хенри и оглежда Сара по един дистанциран, безразличен начин.
– Сара. Изглеждаш добре.
Сара стиска ръката на Хенри толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват.
– Не си поканен тук – казва тя с малко повече сила в гласа си.
Мъжът нагласява маншетите си.
– Аз съм бащата на булката. Не се нуждая от покана. Все още имам познати в града, как би изглеждало, ако не присъствам?
Смехът на Сара е рязък.
– Баща? Не. – Тя поклаща глава. – Не, ти загуби тази привилегия в момента, в който сложи ръка на майка ми. И върху мен.
Главата ми се завърта от признанието. О, Сара. Лицето на Логан е неподвижно, а вниманието му към бащата на Сара остава непоклатимо.
– Сега ти си нищо за мен – казва му тя. – Ти не си дори сянка в най-отдалечения ъгъл на съзнанието ми. Оставила съм те зад гърба си. Всички ние сме го направили. И там ще останеш. Бих искала да си тръгнеш сега. Трябва да си тръгнеш.
Лордът се колебае.
– Сега виждате, че тук…
Хенри пристъпва напред, навежда се, гласът му е заплашителен и остър като острие.
– Не си тръгвайте – бягайте. Докато можете. Ако говорите с пресата или с когото и да било – ако шибано прошепнете името ѝ – ще разбера. И се кълна в майка си, че ще ви погреба жив под двореца, за да може Сара да ходи върху гроба ви всеки ден от живота си.
Той се взира в Хенри в продължение на няколко напрегнати удара. А после – без дори да погледне към Сара – се обръща и излиза.
– Мисля, че… – Сара почти хрипти, гласът ѝ е тих и задъхан. – Мисля, че сега искам да отида отзад.
Хенри кимва и я повежда нанякъде. Логан върви пред тях, разчиствайки пътя през гостите, и аз го следвам. Стаята е малка – малък кът за сядане само с една маса и кана с вода, както и с шезлонг. Наричаха го „кушетка за припаднали“ и аз се чудя дали това е стаята, в която водеха дамите за миризливи соли, когато корсетите им бяха прекалено тесни.
Веднага щом Логан затваря вратата зад нас, Сара покрива лицето си с ръце и изхлипва в тях. Хенри сяда и я придърпва в скута си, държи я близо до себе си, люлее я в прегръдките си. Наливам чаша вода от една кана и я поставям в обсега му.
– Дори не знам защо плача – заеква тя. – Просто е… потискащо.
Хенри я гали по челюстта и я целува по нея, шепнейки:
– Справи си се толкова добре, любов моя. Толкова си смела. Толкова се гордея с теб.
– Това е за последен път, Хенри. – Сара го поглежда в очите. – Това е последния път, в който плача заради него.
Хенри кимва и притиска Сара до себе си.
Двамата с Логан дискретно се измъкваме през вратата и я затваряме тихо. Аз оставам с него, докато той пази вратата, за да се увери, че Хенри и Сара не са обезпокоени. Защото, въпреки че партито не е спряло, да стоя до Логан е единственото място, на което искам да бъда.

Назад към част 26                                                        Напред към част 28

ЕЛИ
Един месец по-късно

Има много неща, които са страхотни в това да живееш в дворец. Стаите – една след друга огромни, исторически, красиво бляскави стаи, са по-добри от всеки музеен експонат. Цветята – милиони цъфтящи градини в цветове, за които дори не знаех, че съществуват, и гигантски вази, пълни с прясно отрязани цветя от всякакъв вид, разположени в коридорите и на централните маси. Прислугата – всяка сутрин, когато се събуждам, в хола ме чака поднос с чай, леглото ми е оправено, прането ми е почистено и сгънато, без да ме питат, а стаята ми се оправя два пъти на ден.
Това определено е живота.
Но има и обратна страна – не на това да живееш в дворец, а на това да си сред елита, който живее в дворец:
– Преследвач? Какво имаш предвид, че имам преследвач? – Пита Ливи.
Намираме се в офиса на Уинстън. Той е началник на охраната на двореца и от това, което разбирам, е като Шер, има само едно име.
Бяхме извикани тук – аз, Оливия, Николас, Хенри и Сара, за инструктаж по сигурността. Логан също е тук, стои близо до стената, зад бюрото на Уинстън. И сърцето ми прави едно плавно, неритмично питер-пат. Защото напоследък не съм виждала много Логан. Ако бях от параноичните, щях да си помисля, че ме избягва.
– „Преследвач“ не е точно този термин, който бих използвал – казва Логан. – По-скоро… обсебващ, който не те харесва много.
Николас сяда на стола до Оливия и държи ръката ѝ.
– Но защо аз? – Пита тя.
– Кралските бременности обикновено вбесяват лудите – отговаря Уинстън, посивял, но солидно изглеждащ мъж.
– Колко бележки са изпратени? – Пита Николас.
– Това е третата – казва му Уинстън.
– От кой пощенски код идват? – Пита зет ми.
– Всеки път е различен – Уест Ротшир, Авърдийн, Бейли Глен. Няма пръстови отпечатъци, няма ДНК. Всяка бележка е заплашителна и е насочена към лейди Оливия и децата.
– Какво точно пише в бележките? – Питам, като се чувствам зле.
Логан отговаря преди Уинстън да успее.
– Конкретиката няма значение. Наблюдаваме ситуацията. Уведомихме ви, така че всички ще сте наясно, но… не се притеснявайте. Нищо няма да излезе от това.
– Не се притеснявайте? – Папагал съм. – Това е като някаква глупост от „Игра на тронове“ – как, по дяволите, трябва да не се притесняваме?
Хенри обяснява.
– Не е като да не получаваме никога писма с омраза. Или онлайн заплахи – това се случва през цялото време. До шестнайсетгодишна възраст имах петима преследвачи.
Хенри вдига рамене на сестра ми.
– Не си истински кралска особа, докато нямаш преследвач – добре дошла в клуба, Олив.
Не. Това не ме кара да се чувствам дори малко по-добре.

***

Въпреки новината за психопата, който преследва Оливия и Николас, очевидно шоуто продължава. Ето какво означава да си публична личност, кралска особа. Тъй като до Голямата дебела кралска сватба на Хенри и Сара остават само няколко месеца, имаше куп брънчове, обеди и други събития, всички насочени към отбелязване на предстоящото събитие. Ето защо на следващата вечер аз съм в лимузина и се чувствам като филмова звезда, облечена в прекрасна, лъскава, сребърна коктейлна рокля, а Николас и Оливия изглеждат досущ като приказната кралска двойка. На път сме към мястото, където приятелите на Хенри и Сара организират парти в тяхна чест.
Отвън, в отцепените зони зад стена от охрана, чакат фотографи и фенове. Потръпвам, когато си помисля, че мъжа, обсебен от сестра ми, може да е в тълпата. Но после вратата се отваря и Логан протяга ръка към мен.
Когато го докосвам, когато плъзгам ръката си в неговата и усещам как пръстите му се увиват около моите, през мен преминава смесица от вълнуващо електричество и топъл комфорт. Докосването до него е моя наркотик, моята зависимост – въпреки че се опитвам да не се измъчвам от това. И знаейки, че той е тук и бди над нас като могъщ, непобедим ангел-хранител, успокоявам нервите си и както винаги се чувствам в безопасност и обгрижвана. Защото Логан никога не би допуснал да се случи нещо лошо с когото и да било от нас.
И вярвам с цялото си сърце, че няма нищо, което да не може да направи.

***

Залата на звездната светлина е с подходящо име. Това е красива стая със стенописи на пищни подвижни пейзажи по стените и куполообразен таван от хиляди малки бели стъкълца с железни рамки. Гостите са подобни на тези на други събития, на които съм присъствала с Оливия – смесица от млади, изтънчени сини кръвопийци и по-възрастни аристократични лордове и дами, носещи тромави бижута и големи сложни шапки.
Оливия и аз седим на една маса и разговаряме със Саймън Баристър и съпругата му Франи. Срещала съм двойката няколко пъти през годините – чрез бизнеса на Саймън с баща ми и защото е най-близкия приятел на Николас. Лив се запозна с Франи при първото си пътуване до Уеско и тя ѝ беше добра приятелка, яростна и честна, когато сестра ми наистина имаше нужда от приятел. Франи е най-красивата жена, която съм виждала през живота си, с перфектна, порцеланова кожа, блестящи ониксови очи и махагонова коса.
Тя е и една от най-забавните. Защото е толкова пряма. Практически брутална.
– Смърт. – Казва Франи категорично на сестра ми. – Раждането е като смъртта. Ще си мислиш, че умираш, а болката е толкова ужасна, че ще ти се иска вече да си мъртва.
Саймън и Франи имат тригодишно момченце, Джак, с искрящи сини очи и червена коса точно като баща си.
– Значи казваш, че не е толкова лошо? – Шегува се Лив.
Франи се смее, а Саймън я гледа така, сякаш това е най-вълшебния звук, който някога е чувал.
– Просто се опитвам да те подготвя. – Настоява Франни. – Иска ми се някой да ме беше подготвил.
След това поглежда обожаващо към съпруга си и прокарва ръката си по ръката му.
– Но след това, когато не си умрял и поставят това малко пакетче в ръцете ти, се чувстваш преродена. Сякаш току-що си извършил най-съвършеното, най-важното, най-чудесното нещо, което някога ще направиш. И ти се иска да го правиш отново и отново.
По-късно темата се насочва към бавачките.
Лив държи ръката на Николас в своята и си играе с годежния пръстен на пръста му.
– Не знам за бавачките – не мисля, че искам такава.
– Една? – Възкликва Франи. – Ще имаш близнаци, трябва ти цяла армия от тях.
Сестра ми накланя глава от една страна на друга, неубедена.
– Не бъди американска кучка, Оливия. Бавачките са част от нашата култура – особено за теб и Николас. Не мога да си представя как щях да се развия, ако бях оставена да бъда отгледана от майка си. Щеше да е катастрофа.
Саймън кимва към Николас.
– Надявам се, че ще имаш по-голям късмет да ги задържиш на работа. Нашите напускат често – излитат като мухи.
Франи се усмихва, изглеждайки дяволито и красиво.
– Не мога да си представя защо.
А Саймън се усмихва, възхитен от нея.
– Защото ги заплашваш, скъпа. – Той се обръща към нас. – Когато водят Джак в парка, Франи им напомня, че ако нещо се случи с него, тя ще им пререже гърлата, когато се върнат.
Франи поклаща рамене очарователно.
– Аз просто съм честна. Трябва да бъдат предупредени.

Назад към част 25                                                     Напред към част 27

***

На следващия ден принц Николас и кралицата са в салона и играят шах. Аз стоя в коридора, с ръце зад гърба си. Вратата е достатъчно отворена, за да чуя разговора им, и макар да не съм склонен да обръщам внимание на разговорите, споменаването на едно конкретно момиче ме кара да се държа като стара клюкарка – вися на всяка дума.
– Какви са плановете ти за Елинор? – Пита кралицата.
– Коя Елинор? – Пита разсеяно Принц Николас.
– Сестрата на Оливия, разбира се.
Настъпва пауза и аз си представям как той вдига поглед от дъската – с любопитни очи.
– Тя не се казва Елинор.
– Не? – Нейно Величество се чуди. – Елоиза? Елизабет?
– Не. И не. Ели е пълното ѝ име. Просто Ели.
Що се отнася до мен, то е идеално за нея. Сладка, щастливо звучаща дума. Създадена за шепнене и обожание.
Кралицата не е съгласна.
– Хм. Колко жалко.
Чува се щракане на мрамор по дърво, докато един от тях премества фигура на дъската.
– Във всеки случай – казва кралица Ленора – какви са плановете ви за Ели?
Николас въздъхва.
– Нямам такива. Тя си взима една година почивка; ще помага на Оливия, когато се появят бебетата.
– Вече са наети две медицински сестри, а в момента двореца провежда интервюта с бавачки. Колко помощ смята, че ще е необходима на Оливия?
Звучи така, сякаш Николас отпива глътка от нещо – чашата издава звънлив звук, когато се поставя обратно на масата.
– Оливия не иска да наема никакви бавачки.
Настъпва кратка пауза и тогава от кралицата излиза една дума, която казва всичко.
– Николас.
– Знам.
– Бавачката е първия възпитател на детето. Първото ниво на обучение за това кои са те, какви са техните отговорности, как трябва да се държат.
– Много добре осъзнавам този факт.
– От децата ви ще се очаква да посещават публични събития в ранна възраст. Да тичате наоколо като малки езичници може да е приемливо в Америка, но със сигурност няма да е така тук.
Николас се смее.
– Нека първо ги роди, а за езичеството им можем да се тревожим по-късно.
Но кралицата не се забавлява.
– Трябва да говориш с нея, Николас.
– Оливия и аз ще се разберем – отвръща твърдо принца. – В собственото ни време. Ти трябва да се съсредоточиш повече върху играта, която е пред теб. Шах.
Настъпва претеглена пауза, придружена от бързо подсмърчане.
– Връщам се към… Ели. Има нов кмет на Авърдийн.
Авърдийн е в южната част на страната, вторият по големина град в Уеско.
– Джордж Фултън. Той е млад, красив, хипнотизиращ оратор, от това, което ми казаха. Предстои му много светло бъдеще. Би било полезно да получим неговата подкрепа, да го имаме на наша страна през следващите години. Мислех да го поканя в двореца, на чай. И да го запозная с Ели.
В стомаха ми се появи парещо стягане – стегнато и неприятно.
– Това не е шестнадесети век, бабо – сухо отвръща Николас. – Вече не създаваме политически съюзи чрез брак. Провери.
– Да, благодаря ти, Николас – наясно съм коя е годината. Ти и брат ти не сте ме лишили от целия ми разум. Все още.
– Въпреки това, от това, което разбрах, той е прекрасен млад мъж – продължава кралицата. – Добро семейство. Уважителен. Успешен. Няма да навреди да ги представим.
Имението на кмета в Авердин на практика е дворец – красив и царствен. Мястото, на което Ели принадлежи, със слуги, които да я обслужват, с истинска армия, която да я защитава, и с възпитан мъж, който би я обожавал. Как да не го направи някой мъж?
Николас въздъхва.
– Добре.
– Отлично.
Чува се звук от разбъркване на шахматни фигури и няколко бързи хода по-късно царицата заявява триумфално:
– Шах и мат.
Настъпва тиха, шокирана пауза, а след това Николас заеква:
– Как… направи това?
– Ставаш прекалено агресивен, когато победата е на една ръка разстояние – губиш представа за всичко останало. Това те прави уязвим. – Кралицата се изправя на крака и се чува шумолене на плат. – Поработи върху дългата си игра, момчето ми.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

***

– Не мога да го направя.
Чакаме в голямата червено-кремава бална зала, в непосредствена близост до главния балкон от северната страна на двореца. Тъй като всички ключови членове на кралското семейство – кралицата, принц Хенри, принц Николас и принцеса Оливия – вече са в резиденцията, пиарите смятат, че е добре да се снимат. Всички те трябва да се появят на балкона заедно и да помахат на огромната тълпа, която се е събрала отвън.
А тълпата е тази, която кара лейди Сара да бъде бяла като алабастър. Някои биха казали, че тя е малко… срамежлива.
Хенри седи в един античен стол с възглавници и чете вестника.
– Добре. – Той обръща страницата и темата. – Искаш ли да отидем да гледаме новия филм на Вин Дизел в киното? Премиерата е тази вечер и ме поканиха. Не изглежда никак зле.
Лейди Сара сгъва ръцете си.
– Добре? Това е всичко, което имаш да кажеш? Това е едно от задълженията ти, Хенри. – Лейди Сара посочва към себе си. – Това ще бъде едно от моите задължения, когато се оженим.
Хенри сгъва вестника си и се изправя.
– Няма да сме женени в продължение на четири дълги месеца. И днес ти не си готова и това е нормално.
Лейди Сара притиска устните си.
– Ами ако никога не съм готова?
– Нека просто приемем всеки ден такъв, какъвто дойде. – Хенри слага ръце на раменете ѝ. – Справи се толкова добре с обявяването на годежа, с интервютата…
– По едно интервю в даден момент. Защото не знаех дали ще мога да се изправя пред група журналисти, без да хипервентилирам или да припадна.
Колкото по-паникьосана става Сара, толкова по-спокоен става Хенри – тя има този ефект върху него.
– Но ти се справи с това. Всяко интервю – и ти беше очарователна и перфектна. Така че днес баба, Николас, Оливия и аз ще бъдем тези, които ще дефилират като животни в зоопарка. А ти ще останеш тук. … и ще правиш компания на Ели. – Когато Хенри я поглежда, Ели се прегръща.
– Ще съм ти благодарна, Сара. Не бих искала да съм сама тук. Ще бъде неловко.
Лъжа. Тя се чувства удобно в прекрасната си кожа, независимо дали е сама, или стои пред цял стадион хора – просто такава е. Но е добре, че се опитва да помогне.
Лейди Сара се взира в лъскавите обувки на Хенри, а лицето ѝ е съкрушено.
– Мислил ли си някога… че може би трябва да бъдеш с…
– Дори не си помисляй да довършваш това шибано изречение – предупреждава Хенри.
– Защо не? – Тя вдига брадичката си. – Това е истината.
– Истината? – Подиграва се Хенри. – Истината е, че дори нямаше да съм тук, ако не беше ти. Не знам къде щях да бъда и какво щях да правя, но знам, че нямаше да е хубаво.
– Той е прав, знаеш, Сара. – Принц Николас пристъпва към тях. – Преди теб Хенри беше пълна катастрофа. Безразсъден, разглезен, саморазрушителен…
– Благодаря ти, Николас – казва Хенри. – Мисля, че тя разбира картината.
Николас потупва брат си по гърба и се усмихва нахално.
– Радвам се да помогна.
Хенри пъха ръце в джобовете си, поклаща се на петите си и казва на Сара:
– Мога да кажа същото, знаеш ли. Да не мислиш, че знам, че ще ти е по-добре с някой, чието ежедневие не те кара да изпадаш в панически пристъпи?
Сара поклаща глава.
– Не, това не е вярно. Никога не бих могла да се чувствам по-добре с някой друг. Никога не бих искала да бъда. Ти си мой, Хенри, и аз те запазвам.
Щеше да е отвратително да ги гледаш, ако не бяха толкова проклето искрени.
Сара се заиграва с диамантения годежен пръстен на пръста си.
– Просто се страхувам, че ще се унижа. Че ще засрамя всички вас.
И принц Николас се завръща.
– Ти все още не го разбираш. Няма нищо, което би могла да направиш – буквално нищо – което Хенри вече да не е направил, за да ни злепостави. – Той свива рамене. – Ние сме безсмъртни, имунизирани сме.
Хенри поглежда брат си.
– Твърде много се наслаждаваш на това.
Зелените очи на Николас на практика танцуват.
– Удоволствие е, знам. Трябва да се опитам да спра, но просто не мога.
– Добре, виж – казва Ели, отмества тежката малинова завеса и посочва прозореца към балкона. – Виждаш ли онова саксийно растение в ъгъла? Ако трябва да се хвърлиш, Сара, направи го там. Тогава Лив ще те блокира с невероятния си, постоянно разширяващ се корем – и никой няма да забележи.
– Или най-вероятно – Оливия повдига подгъва на дългата си, воланиста пола на точки и се приближава до Ели и Сара – ще повърна заедно с теб. Който го е нарекъл сутрешно гадене, не си е познал дупето от лакътя, защото то ме опустошава по цял ден. Вероятно в пресата ще ни нарекат „Блеещите принцеси“… но това звучи примамливо, така че можеше да е и по-зле.
Сара се смее заедно с тях, изглеждайки по-малко като цвят на мъртва стрида.
Кралицата нахлува в стаята, облечена в бежова пола и подходящо сако с голяма рубинена брошка на ревера. Високият ѝ рус личен секретар Кристофър е зад нея с клипборд в ръка. И всичко спира. Мъжете в стаята, включително и аз, се покланят, а дамите правят реверанси, както се изисква при първия случай за деня, когато се срещнат с Нейно Величество.
Ели сгъва колене и се спуска грациозно надолу, свеждайки глава. Добро момиче. Разстрои я факта, че беше провалила първото си впечатление с Нейно Величество на сватбата на Николас и Оливия. Някои от служителите все още говорят за това – легендата за малката блондинка, която се е справила с кралицата.
– Готови ли сме? – Кралицата не попита никого конкретно.
Хенри пристъпва напред.
– Ваше Величество, Сара е…
– Ще се постарае да направи всичко възможно – довършва Сара вместо него.
Хенри я поглежда въпросително, но лейди Сара кимва успокоително.
– Искам да се опитам. Всичко ще бъде наред.
– Разбира се, че ще бъде наред – съгласява се кралицата, сякаш като го заявява, обстоятелствата няма да посмеят да ѝ противоречат. – Няма нужда да се притесняваш – никой няма да те гледа. Ще бъде все едно, че останалите дори не са там. Всички ще разглеждат подутината на Оливия.
– Общественият интерес е свиреп – обяснява Кристофър. – В целия град има офисни басейни, в които се залага колко килограма е качила херцогиня Оливия всяка седмица.
Оливия поглежда надолу към растящия си корем.
– Чудесно.
– Не обръщай внимание на това, скъпа моя. – Кралицата се движи пред нея, усмихвайки се с одобрение. – Изглеждате прекрасно. Много здрава. Развълнувана съм за теб. – Тя се усмихва и на Николас. – И за двамата.
– Благодаря ти, кралице Ленора. – Оливия хваща ръката на съпруга си. – Не бихме могли да бъдем по-щастливи.
– Въпреки че – продължава кралицата – датата на раждането ти е ужасно близо до сватбения ден на Хенри и Сара. Важно е тези събития да се разпределят, нали знаеш. За да се увеличи положителният отзвук.
Оливия разтрива корема си.
– Ще направя всичко възможно.
Кралицата я потупва по предмишницата.
– Знам, че ще го направиш.
– А в бъдеще – добавя Николас – ще се погрижим да поддържаме брачните отношения по график, който повече да се харесва на Ваше Величество.
Той се държи саркастично. Но или кралица Ленора не го долавя, или му го връща обратно. Тези двамата са като един грах в шибана шушулка.
– Това би било ценно. – Тя кимва. – А сега, какво ще правим?
Кралицата прави няколко крачки към балкона, спира и се обръща – забелязвайки Ели за пръв път. Една тънка вежда се повдига, докато Нейно Величество обикаля в кръг около момичето, оглеждайки го от всички ъгли.
Ели вдига глава.
– Аз съм Ели Хамънд, Ваше Величество. За мен е чест да се срещна с Вас отново.
– Да, помня ви. Вече си пораснала, нали? Много красива.
– Благодаря ви. Да, току-що завърших колеж – с бакалавърска степен по психология.
– Колко хубаво. – Кралица Ленора се замисля за миг, преди да погледне към балкона, после обратно към Ели. – Можеш да застанеш на балкона до сестра си, за да поздравиш тълпата заедно с нас. Вие сте роднина по сватовство, което ви дава определени привилегии. Трябва да напомним това на всички.
Николас смръщи вежди.
А очите на Ели се разширяват.
– Светая светих…
Но тя се улавя.
– Искам да кажа… да, Ваше Величество. – Тя отново прави реверанс.
След като кралицата се обръща с гръб, очите на Ели пламват, а челюстта ѝ пада. Тя ме поглежда, като ми показва развълнувано два пръста нагоре, подскачайки в обувките си.
Усмихвам ѝ се и кимам.
И тогава те излизат на балкона. А аз оставам вътре и наблюдавам как Ели заема мястото си до кралското семейство. Там, където ѝ е мястото.

Назад към част 23                                                   Напред към част 25

ЛОГАН

Да се върнеш в столицата на Уеско, в двореца с принц Николас, е като да се вмъкнеш в стар, износен чифт ботуши. Чувствам се добре – познато, удобно – същите процедури, хора и улици.
– Искаш ли да си направим снежен човек…
С едно допълнение. В ботуша има едно русо, пеещо камъче, което ме дарява с недостижими мисли и мръснишки фантазии – и името му е Ели Хамънд.
Когато Николас решава да се прибере у дома за времето на бременността на Оливия, господин Хамънд избира да остане, за да продължи да ръководи благотворителната организация на Амелия. Не знаех какво ще направи Ели. Но идеята да замина без нея беше… разстройваща.
Няма да направя крачка към нея – но се чувствам адски добре, когато я държа там, където мога да я виждам. Да я държа близо до себе си. За нейна собствена безопасност, разбира се.
Оливия, блестящата жена, която е, предложи, че това би било идеалното време за една година прекъсване за Ели, преди тя да започне да учи психология в магистърската си програма. И така, тя дойде и ще прекара следващата година тук, в Уеско.
– Искаш ли да си направим снежен човек…
А сега се намираме в трапезарията на частните дворцови апартаменти на принц Николас, където той, Оливия и принц Хенри закусват на следващия ден след нашето пристигане. Стоя до вратата и звука на енергичния певчески глас на Ели се носи в стаята, карайки ме да потисна настойчива усмивка.
– Снощи е гледала „Замръзналото царство“ – обяснява Оливия, отхапвайки парче сух тост. – Винаги се е отъждествявала с Анна, което, предполагам, ме прави Елза. – Веждите ѝ се смръщват. – Наистина не знам дали това е добре, или не.
В този момент през вратата нахлува „Анна“. Очите ми сканират дължината ѝ – русата ѝ коса, вдигната на конска опашка, блясъка на устните ѝ, стегнатото ѝ, сладко тяло, затворено в семпла тъмносиня рокля, която се увива около талията ѝ и се връзва отстрани.
Тя ще бъде в сънищата ми тази нощ. Защото само с едно силно дръпване на възела цялото нещо ще се разплете и ще се изхлузи от нея. Оставяйки я напълно гола отдолу. Никакви бикини не са позволени в моите сънища за Ели.
– Добро утро на всички! – Тя целува Оливия по бузата, после сяда на масата и един сервитьор ѝ налива чай. – Как спахте снощи? Това беше най-хубавата нощ, която съм имала през живота си!
Обзалагам се, че е било така. Сигурно е била изтощена, след като снощи е изминала километри из залите и територията на двореца. Ели не се беше връщала тук от сватбата и бяха толкова заети с подготовката, че нямаше време да я разгледа. Сега ѝ се иска да отиде навсякъде, да види всичко наведнъж.
– Изсмучи лимона на Уеско – така го описа тя.
– Тези стари матраци са невероятни – коментира Ели, докато отхапва от кроасана си. – Вече не ги правят такива.
В очите на Хенри се появява безразсъден, незрял блясък. От това не може да излезе нищо добро.
– Искаш ли да опиташ нещо наистина невероятно?
– Хенри… – предупреждава Николас.
– Разбира се! – Съгласява се Ели.
Това е лошо. Имам лошо предчувствие за това.
Чувството се засилва, когато Николас сякаш знае какво предлага брат му.
– Не беше безопасно, когато бяхме на десет години; сега сигурно е по-опасно. Тя може да си счупи врата.
Хенри свива рамене.
– Само ако падне. – Той протяга ръка към Ели. – Хайде, натам!
Двамата се изнизват от стаята. И докато всеки мускул в тялото ми се напряга да ги последва, аз трябва да изчакам Николас.
– Какво става? – Пита Оливия.
Той поставя ръката си върху тази на съпругата си.
– Ще бъде по-добре, ако не гледаш.
Острият, но щастлив писък на Ели – от главния коридор – нахлува в стаята.
Майната му на чакането. Изтичвам от стаята, а Оливия и принца са плътно зад мен.
Спираме, ужасени, в дъното на дългото, високо, извито двойно стълбище. Ели е опъната на дебелия парапет от тъмно дърво в горната част, обърната напред, готова да се изстреля.
– О, Боже мой! – Изкрещява Оливия.
Николас поклаща глава.
– Казах ти да не гледаш.
Ели се побутва и по-бързо, отколкото мога да стигна до нея, сякаш се спуска по леден хълм, тя се плъзга. Ако изгуби равновесие, ще падне на петнайсет метра върху мраморния под. Ако тежестта ѝ се измести само малко надясно, ще се преобърне.
Ето какво е усещането за сърдечен удар.
Ели полита от дъното, приземявайки се здраво на краката си, като котка. Слагам ръце на ръцете ѝ и ѝ помагам да се изправи.
Тя се смее.
– Това беше… страхотно!
– Аз ти казах! – Смее се гордо Хенри.
– Какво беше страхотно? – Пита, лейди Сара фон Титеботум, годеницата на принц Хенри, докато влиза във фоайето и се приближава до Хенри.
Хенри слага ръка на раменете ѝ и я целува бързо.
– Просто показвах на Ели най-добрата разходка в двореца.
– Трябва да го опиташ, Сара – казва Ели.
– Не. – Хенри се намръщва, галейки притежателно дългата тъмна коса на Сара. – Не, тя не може да го опита. Абсолютно не.
Сара го поглежда през кръглите си очила с черни рамки.
– Защо не мога?
– Можеш да си счупиш проклетия вр…
Той спира по средата на изречението, разбирането му разцъфва. Щраква с пръсти и посочва Николас, после собствената си глава.
– Ооо… Сега разбирам. Ти беше прав.
– Винаги съм прав – отговаря Николас.
С вдигната брадичка и глас на преподавател Хенри поглежда към Ели.
– Не трябваше да ти показвам това. И ти не бива никога, никога да го правиш отново.
– Но… – започва да спори Ели.
– Не, не, веднъж е достатъчно. Изкушила си смъртта и си излязла от другата страна… Само глупаците изпробват късмета си. Не бъди глупак. – Той дърпа Сара за ръката. – Скоро имаме поява на балкона; нека се качим там. Ако закъснеем, баба ще ни прекара през ада.

Назад към част 22                                                   Напред към част 24