БОНУС ЕПИЛОГ
СЕЙНТ
Влязох през входната врата и останах напълно неподвижен, като всяко чувство в тялото ми изтръпна, предупреждавайки ме за нещо ужасно нередно в дома ми. Нощта беше притискащо тъмна, въздуха беше неподвижен и всичко беше твърде тихо.
– Тейтъм? – Обадих се, а страха се промъкна под кожата ми, тъй като не последва отговор, но от горния етаж се чу слабо потракване, което ми даде да разбера, че не съм сам.
Неусетно преместих тежестта си, извадих мобилния си телефон от джоба и проверих за кратко проследяващите устройства за местоположение, които бях инсталирала на него.
Нищо не изглеждаше не на място, но инстинктите ми никога досега не ме бяха подвеждали и знаех, че в дома ми се крие нещо лошо. Нещо, което не принадлежи на това място.
Поставих ключовете си на куката до вратата, като спрях да се мръщя, когато открих, че правилното място е заето от зяпнал на вид ключ за мотор с прикрепен към него грозен калмар, чиито мънички очички ми се присмиваха, знаейки значението му.
Вдишах през носа си и преместих ключовете на Киян на неговата кука, както бях правил твърде много пъти, откакто разпределих правилните позиции за всички нас, преди да окача собствените си ключове на правилното им място. И аз, като възрастен мъж без нужда от безполезни допълнения към живота ми, създадени със съмнителното намерение да бъдат привлекателни по някакъв начин, нямах закачени на моите ключове.
Чувството на безпокойство се засили в мен, когато моята елегантна черна котка Дебюси се втурна към мен, с израз на поразена тревога на лицето, като нагло мяукаше, потвърждавайки, че нещо определено не е наред на това място.
Отдавна се бях принудил да преодолея нецивилизованата си репутация на обикновен стрелец и сега винаги държах пистолета си Уилсън Комбат Супергрейд в кобур на рамото под сакото на костюма си, когато напусках къщата сам.
Разбира се, предпочитах просто да взема със себе си Киян или дори някой от останалите, за да могат те да поемат ролята на оръжие и да освободят моята личност от това бреме, но очевидно те имаха неща, които смятаха за по-интересни или важни да правят с времето си, вместо да го прекарват с мен, така че да бъда освободен от неудобството да нося оръжие. Честно казано, понякога бяха толкова упорити.
Извадих оръжието си и се придвижих по-навътре в къщата, като очите ми прескочиха дневната зона с отворен план, проследиха гледката към морето отвъд нея и разгледаха всичко в кухнята, като не откриха нищо не на място.
Достигна до мен още един слаб звук, който само задълбочи страха ми, и Дебюси измърмори нетърпеливо, тръгна по коридора и накара въздуха да застине в дробовете ми, тъй като се насочи право към музикалната ми стая.
– Не – изсъсках нахално, тръгвайки с бърза крачка, докато чувството на страх само се засилваше, всичките ми сетива ме предупреждаваха да не влизам в тази стая, но трябваше да видя. Това място ми даваше утеха, държеше демоните ми настрана, ако някога надигнеха грозните си глави, и ми предлагаше убежище от света, който твърде често ставаше прекалено шумен за моя вкус.
Спрях пред затворената врата на моя малък рай, като се вгледах в петната от пръстови отпечатъци, които бяха изписани на рамката на вратата и ми подсказваха, че един натрапник наистина е дошъл да нахлуе в моя рай.
Преглътнах силно, хватката ми върху пистолета се затегна, преди да се принудя да го прибера в кобура, знаейки, че кръвопролитието ще ми дойде твърде лесно, ако остане в ръцете ми.
Затворих очи, Дебюси мяукаше скръбно, докато се усукваше веднъж около глезените ми, преди да се обърне и да се хвърли надалеч, сякаш не можеше да се изправи пред каквото и да се криеше отвъд тази врата, а поразеното изражение, на което току-що бях станал свидетел на лицето ѝ, се вряза в мен по-дълбоко от всяко острие.
Отдръпнах раменете си назад, докато обгръщах с пръсти дръжката на вратата, издишах бавно, докато я въртях и позволих на вратата да се отвори, без да включвам светлините вътре. Чудовището, което ме очакваше в тъмното, така или иначе не се нуждаеше от осветление.
Дълги, бели пипала изригваха във всички посоки, конусовидна глава се накланяше пъргаво на една страна, а едно око с мъниста гледаше право в мен, докато по гръбнака ми преминаваше тръпка на чист ужас.
Статуята на калмара беше огромна, изглеждаше твърде голяма, за да успее да премине през вратата, а ужаса ми само се увеличи, когато забелязах пясъчните следи, които водеха към плъзгащите се врати с изглед към плажа. Акустиката в тази стая беше безупречна. Всеки, който живееше под този покрив, знаеше, че никога не трябва да отваря тази врата и да я разбива, камо ли да проследява пясъка през моето светилище, сякаш то не беше нищо повече от детска площадка за игра.
В гърдите ми се надигна яростен рев, но аз го задържах там, оставяйки яростта му да се разпръсне в мен, да се разпространи по цялата ми плът и да потъне дълбоко, докато единствения признак за това беше слабия тик на мускул в слепоочието ми, който пулсираше в такт с яростните удари на сърцето ми.
Прекосих бавно стаята, за да застана пред чудовищното нещо, което беше високо колкото мен и два пъти по-широко. Още утре щях да го извадя и смачкам, всяко парченце от него щях да смля на прах, който щях да разпръсна в океана, макар да знаех, че и тогава щеше да преследва спомените ми.
На едно от протегнатите му пипала беше залепена груба бележка, а отпред беше изписано името ми с отвратителния почерк на глупак, който не може да бъде цивилизован дори с най-доброто си образование.
Сейнт – ти изобщо калмари ли имаш?
Умът ми проследи напред-назад единствения ред, смисъла беше точно пред мен и все пак напълно неуловим. Защо това същество ме преследваше под формата на емотикон? Защо света се обръщаше към необясними животински символи, за да изрази себе си? И защо цялото ми семейство настояваше да запази тази тайна от мен?
Едва приглушен смях долови ухото ми, съобщавайки ми за пристигането на онези, които наричах свое семейство, и аз зачаках, докато те така неусетно се вмъкнаха в стаята зад гърба ми, преди гръмкия глас на Киян да извика в присмехулна изненада.
– Ебаси! Дали си купил нова статуя за това място? Сега тук изглежда много по-добре!
Обърнах се на пети, като му изкривих вежди, докато останалите се смееха, а погледа ми се спря на Тейтъм, която прехапваше долната си устна толкова силно, че изглеждаше близо до това да си пусне кръв.
– Изглежда наистина страхотно – съгласи се Наш.
– Много – каза Блейк с усмивка.
– Това е силата на значението му, която наистина се изразява в цялото пространство – съгласи се Киян. – Това е перфектното количество претенциозност за теб.
– Смяташ, че гигантски, грубо изваян калмар, направен от полирезин, е претенциозен? – Попитах, като гласа ми беше накърнен от опасност, което накара очите на Тейтъм да проблеснат от желание, а аз преглътнах силно, докато обмислях това.
– Да, много е изискано – съгласи се Наш. – Откъде го взе?
Челюстта ми изскърца само веднъж, жалкото им извинение за хитрост ме прониза, докато пристъпвах към тях.
– Всички знаем, че нямам нищо общо с това чудовище, намерило пътя си към личното ми пространство – казах с тих тон, който им даде да разберат достатъчно ясно, че не намирам нищо забавно в това. – И така, кой от вас пръв ще си признае?
Погледнах бавно между тях, очаквайки някой да се пропука, но всички само ме погледнаха с фалшива невинност, а Киян небрежно преметна ръка през раменете на Тейтъм, като я придърпа към себе си.
Очите ми се спряха на тъмносинята рокля, която носеше, а повдигнатите върхове на зърната ѝ ясно показваха, че под нея не носи сутиен, и ме накараха да се запитам за бикините ѝ за момент, преди да върна ума си към по-належащия въпрос.
– Имаш ли какво да кажеш по този въпрос, Боумън? – Попитах, като насочих вниманието си към него.
– Не знаех нищо за това, братко – възрази Блейк, вдигайки невинно ръце, но в очите му блестеше нещо, което познавах твърде добре.
– Лъжа – изсъсках, като погледнах от него към Киян, явния подстрекател на всичко това, минах през Наш, който имаше също толкова виновно изражение на лицето си, и накрая се спрях на Тейтъм.
– Сладка, невинна, сирено – промърморих, приближавайки се бавно към нея като вълк към агне, макар и двамата да знаехме, че тя не е толкова невинна, колкото изглежда. – Ти, от всички хора, любовта на живота ми, никога не би помогнала за съставянето на такъв отвратителен план, нали?
Тейтъм поклати глава, като ми примигна с мигли, за да довърши действието.
– Бях разсеяна, докато той се промъкна в къщата. Те се редуваха с мен на плажа и аз нямах представа…
Преместих се в нея, ръката ми се издигна нагоре, за да прокара обратната страна на кокалчетата си по бузата ѝ, след което бавно се спусна надолу, погледите ни се вкопчиха, душите се оголиха.
– Разкажи ми как са те чукали, сладка Тейтъм – мърморех аз. – Разкажи ми как те напълниха, докато очите ти бяха вперени в дома, който всички споделяме. Разкажи ми как завесите на музикалната ми стая останаха широко разтворени, както винаги, и признай как си свършила за тях, докато си гледала как това чудовище пристига в дома ми.
Гърлото ѝ се размърда от истината и аз се усмихнах със задоволство, дори когато тя запази мълчание.
– Разбирам. – Пуснах ръката си до гърлото ѝ, пръстите ми се затвориха плътно около гладката ѝ кожа, притискайки я там, докато бавно завъртях глава, за да погледна право към Киян. – Предполагам, че си на път да признаеш, че това е твоя идея? Върху нея има грубите отпечатъци на един твърде скъпо платен търговец, така че няма смисъл да лъжеш.
– И през ум не ми минава, лорд Скуидингтън. Но Наш беше този, който постави камерата. – Киян посочи с татуиран пръст към ъгъла на стаята, където забелязах камерата, за която спомена, подготвена да запише реакцията ми, когато открия престъплението, извършено тук.
– Работех предимно върху това да чукам Тейтъм на сляпо – призна Блейк с вдигане на рамене. – Беше тежка работа, но някой трябваше да я свърши.
Пуснах Тейтъм така внезапно, както я бях хванал, звука от рязкото ѝ вдишване стигна право до члена ми, когато ѝ позволих да диша отново свободно, и трябваше да призная, че доста ми харесваше да имам такава власт над нея.
Заобиколих я и им обърнах гръб, докато бавно се придвижвах към големите шкафове в далечната част на стаята, като първо си проправих път до сейфа в стената до тях и въведох двадесет и трицифрения код, преди да позволя на скенера на ретината да провери самоличността ми.
Вратата на сейфа се отключи, когато завърших процеса, и аз я отворих, като взех малката връзка ключове от рафта и бавно разгледах десетте от тях.
Киян започна да подскача на пръсти зад мен и усещах как очакването в стаята нараства, докато очакваха избора ми. Това беше танц, чиито движения отдавна бяхме научили. Не ги наказвах с лека ръка, не отварях гардероба си за всяко престъпление и със сигурност не защото някой от тях беше поискал това. Тези ключове бяха заключени по основателна причина и се изваждаха само в моменти на най-голяма нужда, когато чудовището в мен ревеше от ярост и крещеше от отчаяното желание да се справи с яростта си по единствения начин, който знаех.
Трябваше много, за да ме тласнат към това място, но веднъж попаднал в него, те знаеха какво да очакват. И ако погледите на лицата им бяха нещо, което можеше да се каже, то беше ясно, че очакването им е поне равно на несигурността им.
Прокарах пръсти по клавишите, като избрах номер седем, преди да се придвижа по редицата шкафове, които се редяха по стената, и да отключа съответстващия му.
Извадих първия комплект кожени белезници, обърнах се назад към останалите и открих Тейтъм на колене, с наведена глава, покорна, красива.
Малка част от яростта в мен утихна при вида ѝ в този вид и аз си поех бавно дъх, преди да насоча вниманието си към Киян.
– Готов ли си да понесеш наказанието си? – Попитах студено.
– Първо ще трябва да ме хванеш – изсумтя Киян и се изстреля през вратата с необуздан смях.
Тейтъм погледна през рамо, наблюдавайки как той си тръгва с изтръгнат от нея смях, а аз се преместих да застана пред нея, привличайки вниманието ѝ обратно към мен, докато Наш и Блейк си поделиха палав поглед.
– Е, сирено, как се чувстваш към дезертьора, който те е оставил на произвола на съдбата? – Попитах.
– Мисля, че ще намериш начин да го вкараш в краката си, сър – мърмореше тя, като допълнителния ефект от последната дума възбуди вниманието на члена ми. Тя знаеше точно как да ме увие около малкия си пръст, дори когато беше на колене пред мен. И може би доброволно щеше да плати покаяние за тази малка измама, но нямаше да я оставя да понесе основната тежест.
– Наш… Блейк. – Погледнах към тях, където те се задържаха на вратата като коне, които се готвят да избягат, но аз отдавна бях укротил тези същества. Знаеха, че е по-добре да се поддадат на капризите ми сега, или да се изправят пред далеч по-тежко наказание в бъдеще, което вероятно щеше да включва публично унижение, може би дори национално, ако се чувствах особено отмъстителен. – Върнете ми Киян, ако не искате наказанията ми да продължат и след тази вечер – казах аз и те разбраха тежестта на тази заплаха, като веднага се изнизаха от стаята и се втурнаха след езичника, за когото не се съмнявах, че е организирал целия този провал.
Тейтъм прехапа устна, докато ме гледаше, и аз си спомних за времето, когато ме беше гледала с трепкащ страх в погледа, макар че предизвикателството никога не я беше напускало. Протегнах ръка, за да прокарам пръсти в гъстата ѝ руса коса, открих в нея пясък и потвърдих какво точно е правила, преди да се прибера у дома.
– Винаги си обичала да натискаш копчетата ми – казах аз. – Забавлява ли те моя нрав?
– Вълнуващо е, този мрак в теб – призна тя. – Обичам да го изкарвам наяве.
– Нито веднъж не си го направила – казах аз, а дебелината на гърлото ми говореше за съжалението, което изпитвах за начина, по който се бях държал с нея преди всички тези години. Тя беше излекувала раненото чудовище в мен, беше го оковала и привързала към волята си и сега можеше да ме насочи към всеки, който пожелае, а аз с удоволствие щях да го унищожа заради нея. Бяхме изградили нещо чисто между нас върху основата на разрухата и заради това бях по-добър човек. За нея.
– Миналото е мястото, където е изградено настоящето. То може да е оцапано с нашите грешки, с нашите грехове, но все пак е наше. И не бих го променила за нищо на света – прошепна красиво тя и аз кимнах в знак на съгласие с това, като притиснах пръсти под брадичката ѝ и я насърчих да се изправи. Тя се изправи на крака и аз се наведех, за да я целуна, като пръстите ми все още се впиваха дълбоко в кожата ѝ, за да я задържат там, където исках, а тя посрещна бавността на езика ми с дълбоки собствени удари. Всичко между нас винаги е било толкова интензивно, сякаш свързано с неизчерпаем източник на енергия, и някога си мислех, че ще бъда унищожен от тази енергия, погълнат от нейната сила. Вместо това тя ме беше направила нов.
Прекъснах целувката, преди някой от двама ни да пожелае да приключим с нея, но трябваше да се справя с наказанието, а тя тепърва щеше да се разкайва.
– Съблечи се – заповядах ѝ. – До бельото си, после излез на плажа и изчакай с лице към океана.
Малка усмивка се заигра в ъгълчето на устните ѝ, тя кимна и се отдалечи от мен, свали роклята си и използва вратите отвъд отвратителната статуя, за да излезе на плажа. Погледът ми се плъзна по дълбокия загар на гърба ѝ, по малките розови бикини, които носеше, а долната част беше само стрингове, които идеално очертаваха заоблеността на дупето ѝ. Издишах похотта си към нея, докато тя си отиваше, обърнах се обратно към вратата и тръгнах през нея в търсене на мъжете, които за пореден път бяха доказали, че не са нищо друго освен момчета.
Звукът от борба привлече вниманието ми по посока на салона и аз се насочих натам, като открих Киян на пода по гръб, докато Наш и Блейк се бореха с него, за да се подчини. Киян не се оставяше лесно, нанасяше удари, докато се смееше и ги ругаеше, а аз гледах как през мен преминава миг на забавление заради животинското им поведение. Не бях против да се присъединя към тях, когато случая го изискваше, но точно сега ме привличаше много по-належащ случай и не исках да отлагам повече.
– Изведете го на плажа и се наредете до нашето момиче – заповядах аз и между Наш и Блейк те успяха да изправят Киян на крака и да заключат ръцете му зад гърба.
– Предатели – изръмжа Киян, докато Блейк плъзгаше вратите към терасата и му помагаше да го измъкне навън.
– Последния път, когато се противопоставих на наказанията на лорд Скуидингтън, той нае банда гангстери да ме вържат за полицейската кола с панталони около глезените и гол задник навън – каза Наш и ме стрелна с поглед, докато лека усмивка наклони устните ми при спомена за това. Наистина имаше какво да се каже за това, че членовете на местната банда се хранеха от дланта ми.
– Доколкото си спомням, те пуснаха да се измъкнеш – коментирах аз.
– Прекарах една нощ в затворническа килия за публично непристойно поведение и не ми повярваха на гадната история, че съм станал жертва на ергенско парти – каза Наш.
– А ти? – Изръмжа Киян на Блейк.
– Сейнт ми купи онзи нов джет, за който умирах – каза той кротко и ме погледна намръщено, сякаш разочарован от себе си.
– Е, ако не му предаваше паричните си потоци, той нямаше да е шибания ти захарен татко – изръмжа Киян, а Блейк сведе глава от срам.
– Мразя да се занимавам с финанси – промълви той, а аз се усмихнах. Да, Блейк беше твърде лесен за управление в този смисъл, предпочиташе да ми прехвърли отговорностите си, вместо да се научи да ги овладява сам. Глупав избор. Тейтъм ми позволяваше същата привилегия, но аз никога не можех да откажа на нито едно нещо, което тя искаше да купи, и тя го знаеше. Ако поискаше лодка с формата на калмар, щях да я докарам на разсъмване за нея. Моята сирена не искаше нищо, това беше обещание, което никога нямаше да наруша.
Киян и Наш бяха по-малко конформисти, държаха на собствените си кредитни карти, а знаех със сигурност, че Киян все още пъха пачки с пари под матрака си като шибан пещерен човек. Всички те обаче се върнаха при мен, когато дойде време да подаваме данъчни декларации, нали? А и честно казано, аз следях всичките им покупки, независимо дали знаеха или не. Беше само в името на защитата на семейството ни, като се имат предвид някои не съвсем законни сделки, в които понякога попадахме, но Киян беше добре запознат с това как да се държи изтънчено в това отношение благодарение на възпитанието си. Ако все пак имаше някакви несъответствия, се уверих, че те са добре заровени, в случай че някой служител на реда се вгледа прекалено внимателно в сметките ни.
Оставих останалите да се наредят на плажа, а аз се върнах в музикалната си стая и извадих това, което щеше да ми е необходимо за наказанието им, като статуята на калмара в стаята надничаше зад мен като извънземно, дошло да нахлуе в дома ми, в здравия ми разум. Вече пресмятах как точно ще я премахна и унищожа до края на деня. Трябваше Ребека да дойде и да направи пълно почистване на стаята, за да не остане и песъчинка, която да изцапа пода.
Звън на ноти на пиано ме накара да обърна глава и видях Дебюси да се движи на пръсти по клавишите, като че ли притискаше малките си крачета само към приятните за ухото ноти. Тя скочи пъргаво на върха на пианото и се спря, когато погледа ѝ попадна върху калмара, а опашката ѝ се размахваше напред-назад в знак на раздразнение от чудовището, което сега се оглеждаше в нея.
– Извинявам се, Дебюси – въздъхнах аз. – Все още не съм се справил с него, другите трябва да бъдат наказани.
Тя измърмори в остро съгласие с тези думи. Логично, знаех, че тя не може да разбере пълния мащаб на тази ситуация, а разбирането ѝ за човешката реч вероятно е недостатъчно, но тя беше умно същество, а тона беше всичко. Тя разбираше достатъчно, за да бъде също толкова разстроена от новото попълнение в стаята, колкото и аз, но също така разбираше, че ще се справя с него.
Преместих се, за да я погаля по главата, и тя мъркаше, тъй като притеснението ѝ се успокои донякъде. Когато изглеждаше по-доволна, взех кутията, която щеше да ми е необходима за наказанието, и тръгнах от стаята, а Дебюси ме следваше по петите, мълчалива както винаги, но усещах присъствието ѝ.
Излязох на терасата и Дебюси се сви на кълбо там, като винаги предпочиташе настилката пред пясъка, който се забиваше между пръстите ѝ. Тя не изпитваше никаква симпатия към морето отвъд, гледаше го отдалеч и имаше право. Затова и аз предпочитах да плувам на дължина в басейна пред бурните води на океана на частния ни плаж. Беше много по-цивилизовано преживяване, макар че другите често предпочитаха да сърфират по сутрешните вълни и да се… Плискат. Понякога се присъединявах към тях, но често предпочитах да наблюдавам разгула им на чаша прясно сварено колумбийско кафе. Това ме успокояваше по начин, който не можех да обясня. Техният хаос беше отговора на моята подреденост.
Оставих Дебюси да мързелува и излязох на плажа, където лунната светлина се разливаше върху групата ми от пакостници пред мен, а металната кутия стисках здраво между ръцете си.
Поставих кутията на пясъка и се преместих зад Тейтъм, плъзгайки пръсти по дължината на гръбнака ѝ и наслаждавайки се на начина, по който тя се размърда заради мен.
– Съблечи се – заповядах на останалите, без да откъсвам поглед от безупречната ѝ кожа, която беше целуната в бронзов цвят от слънцето.
Тя се чувстваше толкова добре в този живот на брега на океана с всичките му цветове и жизненост и аз се наслаждавах на новата рутина, която бяхме създали около нея. Всяка сутрин тя идваше да коленичи пред мен на терасата, прясно измита и съвършено гола. Нанасях слънцезащитен лосион върху всеки сантиметър от кожата ѝ, а през делничните дни ми позволяваше да избирам дрехите ѝ. Този ритуал ми доставяше огромно удоволствие, тъй като я обличах бавно и за мое удоволствие. Вечер тя идваше при мен отново измита и гола, а аз масажирах кожата ѝ с алое вера, за да я предпазя от увреждане от слънцето. Имаше много нощи, в които това докосване водеше до много повече, и аз се отдавах на тялото ѝ, исках го по начини, които я караха да трепери и да стене за мен толкова шибано изящно.
Целунах я по рамото и накрая обърнах внимание на останалите, които стояха голи с лице към океана. Киян скръсти ръце зад гърба си и започна да клати бедрата си настрани, така че члена му да се удари между бедрата.
– Готов съм, Сейнтикинс.
– Пич – засмя се Блейк, останалите също се разсмяха и докато те бяха заети в забавлението си, аз отидох до кутията и извадих най-новите попълнения в колекцията ми от предмети, направени единствено за дисциплиниране.
– Тъй като настояваш да се правиш на хулиган тази вечер, Киян, можеш да отидеш пръв – обявих аз и той спря да люлее бедрата си, поглеждайки ме през мастиленото си рамо с усмивка.
– Направи най-лошото, което можеш да направиш – предизвика ме той.
– О, ще го направя – обещах аз, подреждайки редицата сребърни шишарки, които бях направил, всички с особено остри люспи, насочени навън по краищата им. Усмихнах се, като избрах една злокобна на вид и се изправих, докато се движех зад Киян, а той извърна глава, за да се опита да погледне какво имам. Бутнах го отстрани на лицето му, принуждавайки го да погледне обратно към водата, и той изохка.
– Не можеш да ме уплашиш, братко – каза той.
– Не възнамерявам да те плаша, а да те накажа. – Разтворих бузите на дупето му и поставих конуса здраво между тях, като го накарах да изплюе проклятие, когато острия конус се заби в кожата му. – Тази година пропуснахме пролетното прочистване на боровете – обявих аз, а в гласа ми се долавяше забавление. – Трагедия, наистина. Просто в този район има твърде малко борови дървета, затова се потрудих да направя няколко шишарки, които ще останат за цял живот. – Пъхнах още една от острите шишарки между бузите на Киян, като накарах гръбнака му да се изправи. – Ако изпуснеш само една шишарка, ще я заменя с по-остра, разбираш ли?
– По дяволите, откъде изобщо ги направи? – Попита Наш, докато поглеждаше през рамо към редицата от тях на плажа.
– Няма нищо, което да не мога да направя, Наш, добре ще е да си спомниш това следващия път, когато решиш да внесеш някоя отвратителна статуя в дома ни. – Върнах се към шишарките, избрах някои от по-малко жестоките и се придвижих до Наш и Блейк, като поставих по едно между бузите им. Накрая се преместих при Тейтъм, като ѝ дадох най-малко острата от всички, но хладния метал беше достатъчен, за да я накара да изтръпне, докато я вкарвах на мястото ѝ.
Звукът от нещо, което се удари в пясъка, накара главата ми да се завърти и Киян изръмжа разочаровано, когато се пресегнах към шишарката, която беше паднала от задника му.
– Нещастие – коментирах аз, злобна усмивка дръпна устата ми, докато той мърмореше гневно, и донесох друга шишарка, която имаше смъртоносен вид.
Достави ми удоволствие да го накарам да се наведе напред заради мен, докато я вкарвах на мястото и, а напрежението в мускулите му ми подсказа, че си играе с идеята да ме удари за това. Но Киян познаваше тази игра твърде добре. Беше направил избора си, когато донесе статуята в музикалната ми стая, и знаеше, че ще свърши така, по един или друг начин. Ако се бореше с мен, това щеше да свърши само много по-зле за него. По-добре да кървиш за греховете си сега, отколкото да умреш за тях по-късно.
Тейтъм започна да клати дупето си наляво и надясно, сякаш се забавляваше, и аз посегнах да я зашлевя достатъчно силно, за да оставя отпечатък върху кожата. Тя изсвири между зъбите си и шишарката падна плавно на пясъка.
– Ебаси – изруга тя, а Киян ѝ се изсмя, макар че когато натиснах силно шишарката му, за да я вкарам малко по-дълбоко, смеха му се превърна в ръмжене.
Избрах малко по-остра шишарка за Тейтъм, като замених тази, която беше изпуснала, като я наклоних напред, опрях ръка на гърба ѝ и я поставих на мястото ѝ.
– Ти си шибан луд – каза тя през маниакален смях.
– И ти, дяволски, го обичаш – промърморих аз, а тя ми хвърли разгорещен поглед, докато прехапваше устните си.
– Това нещо се впива в задника ми, Сейнт, за любовта на ебането – изпъшка Киян.
– Помага, ако се наведеш малко напред – предложи Блейк, показвайки му как се опира с ръце на коленете си и мърда дупето си настрани. – Ето така.
– Приличаш на подводница, която чака да бъде двойно изритана – каза Наш с подсмърчане, а Киян изръмжа от смях, от който шишарката му плавно падна в пясъка.
– Заради любовта към ебането – изплю се Киян, докато аз се движех, за да донеса шишарка, която щеше да го научи, че всички други шишарки до този момент са били детска игра. – Хайде, Наш ме накара да се разсмея. Той трябва да получи шишарка с бръснач в задника, а не аз.
Отговорих на това твърдение, като разтворих бузите му и пъхнах бръснарската шишарка между тях, а той изплю звук като на разярен тигър.
– Сейнт. Не ти ли се струва, че стигаш малко далеч от тази шибана мярка? – Поиска той.
– Напротив, обмислям дали съм направил достатъчно за заплащането на статуята.
– Обичаш калмара – каза Киян през зъби, а мускулите му се сгърчиха по цялото тяло.
В отговор на това стиснах бузите на задника му и ги притиснах заедно, а той наполовина замахна към мен, сякаш щеше да ме удари, но Тейтъм натисна ръка към ръката му, за да го предупреди.
– Ще стане само по-лошо, ако го спреш сега – каза тя и Киян срещна погледа ѝ, а челюстта му скърцаше като луда. Харесваше ми да имам тази власт над него, звяра в него да е под мой контрол, иначе нещата щяха да се влошат, точно както каза Тейтъм.
– Какво ще бъде това, Киян? Твърде деликатен ли си, за да изтърпиш наказанието си? – Попитах подигравателно.
– Деликатен? – Издекламира той. – Майната му. – Той се обърна с лице към океана и обхвана устата си с ръце. – Аз съм тъмнината в мъртвата нощ!
– Чуй ме как рева! – Тейтъм, Наш и Блейк повториха и по лицето ми се разля усмивка, когато всички започнаха да вият като вълци. И просто така гнева ми към тях и към тази статуя се разсея. Защото семейството ми може и да беше решило да ме дразни неуморно с всеки калмар, до който успее да се добере, но сега това беше част от нас, тази глупава игра, която ме докарваше до лудост. И щом трябваше да продължавам да ги наказвам за това, каква по-добра причина от тази да продължавам да я допускам?
Наклоних глава назад и нададох вой, който се присъедини към техния, звука на шишарките, които падаха около мен, преди група голи зверове да се сблъскат с мен, поваляйки ме на плажа. Тейтъм скочи отгоре им, когато започнахме да се борим в пясъка, и смеха се изтръгна от гърдите ми, докато се борехме да я хванем като кучета с кост.
Накрая тя се смачка сред нас и устите ни намериха кожата ѝ, докато тя издишваше имената ни в небето. Нашият сладък, красив воин, точно в сърцето ни, точно там, където и беше мястото.