Категория: Каролин Пекъм

ИТЪН

71 ЧАСА ДО ПРИСТИГАНЕТО НА FIB…

– Защо отново спасяваме охраната? – Попита Син, докато всички тичахме към най-близкото стълбище в блока.
– Не си ли слушал там? – Попита Розали с раздразнение, а тъмната ѝ коса се люлееше над дупето ѝ, докато аз гледах как подскача.
– Ако под слушане имаш предвид да се взирам в циците ти. Тогава да, захарче, слушах с изострено внимание – каза Син с усмивка и аз му подхвърлих лакът, който го улучи в гърдите.
– Това е живот или смърт, задник – изръмжах аз. – Внимавай.
– На циците и или на задника и? Никога не мога да избера кое ми харесва повече – замислено каза Син. – Задникът ѝ е като идеално узряла нектарина, която чака зъбите ми, а циците ѝ са две сочни манго, които само искат да бъдат изстискани в коктейл.
Роза изръмжа и ускори темпото, за да вземе преднина. Алфа инстинктите ми ме подтикнаха поне да не изоставам от нея и скоро Син и аз се борехме да я настигнем, докато тя тичаше нагоре, сякаш краката ѝ бяха направени от чист въздух. По дяволите, Син беше прав за този задник.
– Не! – Прозвуча мъжки писък отпред. – О, при всички звезди и божествения трон на Солария, чието място е украсено от най-чудесния задник на… Аххххххх!
Рев и хрущене прекъснаха тези думи и всички спряхме на място, докато Белорианката се вряза в последната си жертва някъде зад следващия ъгъл. Червата ми се свиха от звука на хрущящите кости и по гръбнака ми премина тръпка. Това не беше начин да умреш.
Роза отстъпи крачка назад, пръстите ѝ потрепнаха, докато хвърляше балон около нас.
– Трябва да я преодолеем – каза тя, а в тъмнокафявите ѝ очи пламна решителност и сребърните петънца в тях сякаш ме заслепиха.
Установих, че се движа напред, готов да се преборя с това ужасяващо чудовище и да предложа на половинката си онова, което желаеше. Не исках тази смърт, но щях да я рискувам заради нея. Бях нейния воин и нямаше битка, в която да не вляза гордо в нейно име. Тя хвана ръката ми, преди да съм стигнал далеч, и ми поклати глава.
– Не се страхувам, любов – казах ѝ с тих тон.
– Не, но ти си глупав идиот – прошепна тя с дрънкане на веселие на устните си.
– Току-що глупав ли ме нарече? – Свих поглед с подозрение.
– Не. – Тя махна с ръка към мен, но подигравателното наклоняване на устните ѝ подсказваше, че това е лъжа.
Е, току-що се опитах да вляза в челюстите на ненаситно гладно чудовище, създадено да убива феи, така че предположих, че има право. Но може би това не ме притесняваше, тъй като причината, поради която бях достатъчно глупав да го направя, беше, че трябваше да обявя тази съвършена Алфа за своя приятелка. Бих приел всяко бреме, което идваше с това, за да я задържа, макар че на практика вече чувах как сестрите ми ме дразнят за това. Бях им се заклел, че никога няма да взема партньор, защото никой никога не би могъл да ме обвърже. А сега ме погледни. Бях вързан доброволно, готов Розали да вкара в устата ми кълбовидна запушалка, когато и хрумне. Разбира се, не винаги е било така. Но вече не се борех с това. Аз бях неин и тя беше моя. И щях да се боря за живота, който можехме да имаме заедно, и да приемам всяка закачка на сестрите ми отвън със самодоволна усмивка на лицето си. Да, Итън Шадоубрук е загубен. И така да бъде.
– Не чакай, горещи гърнета – каза Син и аз погледнах през рамо, откривайки го гол до кръста и с шибана ерекция. Отново.
– Какво, по дяволите, правиш? – Поисках.
– Храня се с похотта си за едно, котенце. И за две… – Той се отдръпна от нас, като се преобрази в огромен Белорианец точно пред нас на стълбите. Кожата му беше бледа и гладка навсякъде, а на места от плътта му стърчаха черни шипове. Лицето му беше без очи и представляваше само широка, зейнала уста, пълна с остри зъби. Краката му се извиваха в щипци отпред и той нададе рев, преди да избяга от нас по стълбите в посока на съществото, чиято фантазия току-що беше въплътил. Това нещо беше нереално.
Споделих поглед с Розали, която се усмихна така, сякаш това беше поредният райски ден, преди да тръгнем след него.
Но когато стигнахме до коридора, в който се намираше спортната зала, двамата Белорианци се спуснаха обратно по стълбите към нас и сърцето ми се сви от страх.
– Майната му – проклех, обръщайки се на опашка с Розали, тъй като бяхме принудени да бягаме, за да спасим живота си, скачайки от стълбището и тичайки по коридора.
Двата звяра ни преследваха като обезумели, но единия от тях продължаваше да се блъска в другия, за да се опита да привлече вниманието му.
Хайде, Син, ти си луд, майкопродавец. Съблазнявай това чудовище, сякаш живота ти зависи от това, защото, по дяволите, зависи.
Истинската Белорианка впери очи в нас, като ревеше, сякаш е гладна, въпреки че устата и вече беше напоена с кръв. Това нещо беше като бездънна яма, вечно гладно, безкрайно кръвожадно и точно сега жадно за вкус от Алфа Улф. Задникът ми беше добре, но този на Розали беше първокласна закуска и нямаше никакъв шанс да допусна това нещо до него.
– Натам. – Розали ме хвана за ръката, дръпна ме рязко и ние се запътихме към залата, като се обърнахме, за да използваме магията си и да блокираме входа.
Нейната земна магия изпрати лиани, които се стрелнаха по двойните врати, а аз ги замразих здраво с водната си магия точно когато огромна тежест се сблъска с тях и накара цялата рамка да се разтресе. Но тя не поддаде. Благодаря на звездите.
– Dalle stelle(От звездите) – прокле Розали, когато сърдечния ми ритъм малко се успокои. – Ще се оправи ли?
– Той е Син, ще се оправи, любов – уверих я аз, знаейки, че този гад никога няма да умре толкова лесно. Той беше като хлебарка на хапчета лала.
– Алфа! – Гласът на Харпър ме накара да се извърна и сърцето ми се разтресе в гърдите, когато открих, че цялата ми глутница е там, разположена в пространството на кучешки купчини, а очите на всички са вперени в нас и объркването изкривява чертите им. О, по дяволите, забравих, че са се скрили тук.
Харпър се затича, обвивайки ръце около мен, а аз за миг притиснах главата ѝ, за да успокоя втория си командир, усещайки как сърцето ѝ се разтуптява. Погледът ми остана фиксиран върху другите ми вълци, начина, по който ставаха и се промъкваха по-близо, но най-вече как гледаха Розали. Не е добре. Не е добре, по дяволите.
Гледаха я, мускулите им се напрягаха и зъбите им се оголваха, докато се сплотяваха срещу външния човек в глутницата им.
Едно ръмжене се изтърколи на езика ми, когато пуснах Харпър, усещайки опасността във въздуха.
По дяволите, защо трябваше да се озовем точно тук?
– Той ни доведе Алфа Оскура! – Излая развълнувано Дан и косъмчетата се изправиха отзад на врата ми, когато желанието да се преместя се разнесе из тялото ми. Шибаният Дан. Никога не съм те харесвал, ти, задник, който дъвче.
– Можем да я убием сега и да я изложим в столовата до онзи мъртъв пазач – предложи Джени с инат. – А когато клана Оскура дойде да я оплаче, ще разкъсаме и останалите на парчета!
По дяволите, не.
За момент усетих как Розали ме гледа, сякаш преценяваше как ще реагирам на това. Усетих съмненията ѝ, усетих начина, по който направи малка крачка встрани от мен, сякаш мислеше, че съм на път да се обърна срещу нея. И това ме уби повече от всичко друго. Знаех, че съм я провалял и преди, че съм бил гаден вълк и още по-гаден приятел. Но времето да се боря срещу тази връзка между нас беше свършило. И ако трябваше, сега щях да се изправя срещу всяка звезда в небето, за да я защитя.
Дан и Джени поведоха останалите вълци напред. Моите шибани вълци.
– Отстъпете – изръмжах с алфа тона си и куп от по-слабите членове се отдръпнаха, но други продължиха да идват, инстинктите им да се обединят срещу врага бяха достатъчно силни, за да надделеят над заповедта ми като техен Алфа.
– Какво имаш предвид, отстъпете? – Дан наклони глава на една страна, а глупавата му разрошена коса се разпиля в очите му. Беше си я отгледал така, за да се опита да прилича на мен, но косата му беше гадно пепеляво руса, нямаше и половината от тона или структурата на моята. Беше лошо копие и отдавна ми се искаше да му ударя шамар. Той не можеше да се справи с тази коса и всички го знаехме. – Тя е нашия враг. Няма ли да я накараш да кърви, Алфа? – Той облиза устни жадно и аз направих още една крачка напред, като се поставих между тях и нея.
– Казах, отстъпете! – Излаях и няколко от по-слабите Вълци изхлипаха от неудобство от начина, по който енергията в стаята се разцепваше и разкъсваше. Ако сега не се подредят, това щеше да се превърне в нещо много по-неприятно, отколкото исках. Пълно разпадане на йерархията в глутницата, което да започне с оспорване на позицията ми на лидер. Трябваше бързо да утвърдя господството си над тях или всичко можеше да отиде по дяволите.
– Итън – изсъска Розали зад гърба ми, а Харпър изохка.
– Той я защитава! – Обади се някой от глутницата, макар че не долових кой, тъй като държах погледа си прикован в тялото на Дан пред мен, раменете му се свиха, а зъбите му се оголиха. Все повече вълци се събираха на гърба му и кръвта ми гореше все повече от тази гледка.
– Аз съм твоят Алфа – изригнах аз, като се издигнах в пълния си ръст. – Застани. Долу.
– Не – изръмжа Дан, а брадичката му се вдигна предизвикателно. Знаех, че малкият хуй се е подготвял за това от известно време, но защо сега? Заради любовта на Луната, защо сега?? – Не, докато не предадеш Алфа Оскура или не я убиеш сам.
– Няма да се доближиш до нея – изръмжах и пулса ми заби яростно, докато повишавах глас и го оставях да изпълни цялата стая със следващите ми думи. – Тя е мой партньор.
Тишина. Смъртоносна.
– Харпър е твоята половинка – отвърна Дан, очите му бяха разширени от шок, който се отрази на лицата на цялата ми глутница, докато ме гледаха. Спомних си първия ден, в който пристигнах в Даркмор, утвърдих се като Алфа на тяхната глутница и им показах члена си, докато се подготвях за оргия. Пенисът ми имаше склонност да оказва такова въздействие върху хората.
– Тя не е. Излъгах. Накарах я да ми се подчинява и да се преструва на моя партньорка, за да прикрия истината – казах, опитвайки се да я предпазя с тези думи, не исках тези яростни очи да се обърнат към нея след всичко, което беше направила за мен. – Но вече не лъжа. Розали Оскура е моята половинка, избрана за мен от Луната. Тя и аз можем да обединим глутниците. Лунар и Оскура. Ние ще бъдем най-силната сила в Даркмор. – Думите паднаха толкова лесно от езика ми, че беше някак невъзможно да повярвам колко яростно бях против тях някога. Дори не знаех кога реших, че вече не ми пука за войната между нас, но се оказа, че си спомням думите на стария Лунарен крал, преди да напусне завинаги този живот. Ако някога имаш късмета да намериш това, което аз намерих, тогава ще разбереш, че би се отказал от всичко, за да го запазиш.
Проклетият задник все пак се беше оказал прав. Всичко се бе случило толкова бързо. В един момент бях крал, който управляваше света, а в следващия бях коленичил в краката на кралицата си, щастлив, че тя може да прави с мен каквото си поиска. Разбира се, по пътя имаше някои пречки, но сега, когато бях тук, вече не можех да видя никакъв живот, в който тя да не присъства. И нямаше враг, с когото не бих се сблъскал заради нея. Нямаше битка, която да не водя. И няма война, която да не спечеля.
Сред глутницата ми се разнесе ужасен говор, а в гърдите ми се появи тревога. Розали се премести на моя страна, оголвайки собствените си зъби, а очите на Дан се втренчиха в нея. Само това, че я гледаше по този начин, беше достатъчно, за да си заслужава смъртта му.
– Предател! – Излая Джени и от гърлото ми се изтръгна хъркане.
– Аз съм твоят Алфа! – Изръмжах.
– Ти не си мой Алфа, любов. – Дани се изплю на пода между нас, а аз вдигнах ръце, събирайки между тях вихрено ледено кълбо, докато изплювах хъркането. О, той не просто открадна думата ми и я използва върху мен. Той. Направи. Това.
– Те имат магия – изпъшка някой загрижено.
– Алфа, трябва да бягаш – изсъска Харпър, но аз я игнорирах.
– Предизвикваш ли ме? – Поисках от Дан и той отново се приближи, явно готов да посрещне последствията от неподчинението си, като отметна онази шибана коса на самозванец от твърде близките си очи. Наречи ме „любов“ още веднъж, предизвиквам те.
– Дан, послушай своя Алфа – каза Харпър, лице изпълнено с погнуса от предателството му, а гърдите ми се раздухаха от гордост, че е останала с мен пред лицето на сигурна смърт.
Но вместо Дан да потвърди предизвикателството си, той се хвърли напред, а сивия му вълк се разкъсваше от плътта му, докато скачаше към Розали с разширени кътници. Изтичах между тях толкова бързо, че дори не осъзнавах, че съм взела решение, но може би това дори не беше избор. Това беше моята природа, моя дълг към другаря ми. Дан се сблъска с мен, огромните му лапи ме повалиха на земята и смазаха вятъра от дробовете ми.
Зъбите му се вкопчиха в ръката ми, когато я вдигнах между нас, но аз притиснах ръката си към лицето му, преди да успее да я откъсне, магията се изля от тялото ми, докато използвах прилив на енергия, за да замразя всяка частица от него, която докоснах. Той изкрещя, опитвайки се да се отдръпне, но аз се държах решително, а тялото му се превърна в твърдо, докато стисках зъби и превръщах цялото му тяло в лед. Облак пара се измъкна от устните му, докато той отмяташе глава назад в безмълвен, предсмъртен вой, а аз изпълзях изпод замръзналата му форма, лекувайки следата от ухапване на ръката си.
– Никой не може да ме имитира. Има само един Итън Шадоубрук и аз съм точно тук! – Ударих юмрук в гърдите си.
От глутницата ми се разнесоха вопли и стенания от болка, а аз за миг погледнах към Розали, чиито устни се разтвориха от това, което бях направил. Тъй като бях убил един от моите заради нея, бях направил ясен избор между моята приятелка или моята глутница. И това беше тя. Как можеше да не е тя?
Джени се втурна напред с вик на мъка по Дан, като се раздели в тъмнокафявата си форма на вълк и се втурна към мен, докато останалите от глутницата ми се приближиха зад нея, а други двама се гмурнаха напред, за да се борят с Розали и Харпър.
Може и да бях спечелил това предизвикателство за моята позиция, но беше ясно, че глутницата все пак възприемаше чифтосването ми с Оскура като твърде голямо предателство.
Розали уви една лиана около врата на Джени, преди тя да успее да стигне до мен, и я дръпна с искра магия, която счупи врата ѝ. Друг вълк зае нейното място и аз видях червено, когато към мен се насочиха още повече ръмжащи, щръкнали зъби. Към Розали. Но тя беше моя. Моят живот, моята душа. И щях да убия всеки един от тях, който искаше смъртта ѝ. Нямаше по-голяма преданост в мен от тази, която сега изпитвах към нея.
Пресякох друг ръмжащ звяр, докато се опитваше да ми разкъса гърлото, замразявайки сърцето му в гърдите, докато владеех магията си. Но на мястото на всеки паднал от ръцете ни вълк се появяваше друг и силите ми бързо започнаха да се изчерпват.
Бяхме отблъснати към барикадираните врати и рева на Белорианката там ни напомни за другата смърт, която ни чакаше отвъд тях. Дървото се разтрепери срещу гръбнака ми, когато хвърлих ледена стена пред нас, за да се опитам да задържа глутницата, но големите нокти я разкъсаха като хартия.
Крайниците ми се напрягаха, тъй като бях принуден да се включвам във все повече и повече от лунарите, използвайки магията си толкова пестеливо, колкото успявах.
Тъкмо се канех да се преместя, когато вратата се взриви в гърба ми и щипци се увиха около кръста ми, издърпаха ме в коридора и ме пратиха да се пързалям по него. Ударих се в стената, а адреналина се разнесе във вените ми, докато главата ми се разтресе от удара.
– Розали! – Изревах, изтласквайки се на крака и тичайки напред, когато Белорианката хвана и нея, завъртя се и я бутна в ръцете ми, доказвайки, че това изобщо не е Белорианката. Харпър изкрещя, прикривайки се, докато се измъкваше от вратата, и погледна към мен със страх.
– Бягай! – Заповядах ѝ с моя алфа тон и тя завъртя опашка и побягна по коридора. Белорианецът замахна и се вряза в лунната глутница, принуждавайки ги да се оттеглят, преди да се насочи отново към нас.
– Син ли е? – Изсъска Розали, когато започнахме да се отдръпваме, вдигнали ръце, докато той се стремеше към нас.
– Сигурен съм на осемдесет процента – казах аз, но продължихме да отстъпваме за всеки случай.
– Това съм аз – изръмжа нещото, след което се втурна към нас, като ни събра в предните си ръце и потегли по коридора към стълбите.
След нас се разнесе вой, докато Лунното братство ни преследваше, а аз се обърнах, за да погледна Розали и да проверя дали е добре.
Устата ѝ се притисна в моята, преди да успея да попитам, и следата от приятел зад ухото ми пламна от топлина.
Улових косата ѝ в хватката си, потънах с език между тези съвършени устни, вкусвайки връзката между нас и знаейки в душата си, че независимо колко много съм загубил току-що, това не може да се доближи до това, което съм спечелил, намирайки я. Тази целувка се превърна във вечно обещание, че никога повече няма да се изправя срещу нея.
Тя беше моя и аз бях неин и това беше всичко, от което се нуждаех в целия шибан свят.

Назад към част 1

РОЗАЛИ

Някой крещеше името ми, но главата ми беше отекнала от току-що нанесения удар в стената и ми отне няколко мига да разпозная кой е той.
– Да вървим – поиска Итън, като ме хвана за ръката и ме издърпа на крака. – Щом влезем в тунела, просто използвай земната си магия, за да затвориш входа, и той така или иначе няма да може да ни проследи.
Кимнах, притискайки за миг ръка към слепоочието си, докато лекувах пораженията от раната, която ме караше да се замайвам, и мислите ми бързо се изостриха.
Стояхме в ледения купол, който Итън беше хвърлил, за да ни скрие от Белорианката, и аз се озърнах, докато гледах през стъклената структура, търсейки Син.
– Имаме нужда от Син – казах твърдо. – Джером ще убие нас и всички, които обичаме, ако тръгнем оттук без него.
Не че това беше единствената причина, поради която вече бях решена да измъкна инкубуса оттук с нас, но това беше най-простия начин да дам ясно да се разбере на Итън, че това не подлежи на никакво обсъждане.
– Тогава да го намерим – съгласи се Итън, като махна с ръка, за да разсее леда, който ни заобикаляше, и после ме хвана за ръка, за да може да използва магията си, за да понижи телесната ни температура.
Белорианката изръмжа някъде отвъд стековете с книги вдясно от нас и аз дръпнах ръката на Итън, като изхвърлих свободната си ръка пред нас и накарах от килима да израсне дървено стълбище, по което да се изкачим. Затичахме се нагоре, докато не се изравнихме с върховете на рафтовете с книги, и направих мост, по който да преминем между тях.
Паднах неподвижна, когато забелязах Белорианката до вратата, а Син тичаше далеч от нея, хвърляйки огнен ореол на място над главата си, за да я примами на пътя си.
– Какво, по дяволите, прави той? – Поисках.
– Предполагам, че я отвлича от теб, любов. Ти имаш начин да накараш лудите майки да те харесват.
Затаих дъх, когато чудовището скочи към него и Син се премести, като изведнъж за миг се превърна в мъжката версия на съществото и разтърси задника си, преди да се втурне през вратите на библиотеката с Белорианката по петите му.
– Син! – Изкрещях, но преди да успея да го догоня, към мен се насочи размазано движение и Кейн ме изтръгна от ръцете на Итън, като ме събори от моста, който бях създала, и се сгромоляса на пода.
Изхвърлих ръка и направих легло от листа, което да ни хване, докато падаме, като се борех диво под Кейн, докато той се опитваше да ме притисне в тях.
– Просто ни пусни – помолих аз, не защото мислех, че може да ме спре, а защото наистина не исках да се налага да го наранявам.
– Защо, по дяволите, да го правя? Ти ме изигра, използва, прецака ме като курва и щеше да избягаш в нощта, без дори да си помислиш за мен отново – изръмжа той яростно.
– Това не е вярно – изръмжах аз. – Казах ти къде можеш да ме намериш. Исках да дойдеш в планината Лупа.
Веждите на Кейн се смръщиха объркано за най-кратък момент и хватката му върху мен се отпусна малко, точно преди Итън да го взриви с вълна от водна магия, която го накара да падне от мен.
Задъхах се, докато се изправих на крака, скачайки пред Итън, който изкова копие от лед и го вдигна в ръката си, готов да го хвърли.
– Остави го – заповядах аз, а лая на алфа в тона ми беше достатъчен, за да накара другаря ми да спре.
– Той няма да спре да ни преследва, любов – възрази той, ръката му се напрегна за удара и Кейн се възползва от шанса си да се изстреля.
– Вземи Син – заповядах аз. – Аз мога да се справя с Кейн.
Итън се поколеба за половин секунда, погледа му се вкопчи в моя за един удар на сърцето, преди да кимне веднъж и да се втурне към вратите.
Кейн се пръсна из стаята, а аз проклех, докато призовавах в ръцете си камшици, изковани от лози.
Той се стрелна към мен, хвърляйки шепа пламъци по пътя ми, а аз се измъкнах под тях, преди да му ударя ръката и да изстрелям една лоза след него.
Той се отклони наляво, след което изстреля още огън по пътя ми, докато прескачаше лозата, като този път направи огненото кълбо толкова голямо, че ми закриваше гледката към него. Но аз познавах този звяр достатъчно добре, за да знам вече движенията му, и когато той преследваше огненото кълбо директно към мен, стиснах зъби и отстоях позицията си, като хвърлих щит от пръст между нас, за да погълна удара, и оставих лозите си да паднат забравени на пода.
Огънят избухна над главата ми и Кейн проби право през щита ми, мръсотията се разпръсна по мен миг преди да се сблъска с мен и той ме запрати към стената в гърба ми.
Той изръмжа срещу мен, оголил кътници, в очите му блестяха ярост и предателство, а аз не направих никакво движение, за да го отблъсна, ръцете ми висяха свободно отстрани, а пръстите му се впиваха в кръста ми.
– Не беше лъжа – казах с груб глас и го накарах да направи пауза достатъчно дълго, за да се наведа напред и да притисна устни към неговите, позволявайки му да усети истината на тези думи и всички объркани, прецакани неща, които не трябваше да изпитвам към него, в движението на устата ми срещу неговата.
Ръцете му се стегнаха около кръста ми, докато ме притискаше обратно към стената, ръмжеше, докато ме целуваше, а една сълза се изля от окото ми, затича се по бузата ми и падна върху челюстта му.
Кейн се отдръпна, когато я усети, и се намръщи объркано, преди да се опита да вдигне ръка, за да ме докосне, и осъзна, че не може.
Лианите, които бях навила около ръцете му, бяха стегнати и непроницаеми. Те обездвижиха всеки от пръстите му и блокираха магията му, правейки я безполезна.
Кейн изръмжа от ярост, докато се опитваше да разкъса лианите с груба сила, хвърляйки вампирската си сила, за да ги изтръгне от пода, където бях пуснала дълбоки и силни корени. Нямаше никаква полза. Кралят на клана Оскура ме беше научил как да обездвижвам врага си. Никой не можеше да разкъса тези връзки, ако не ги освободя.
– Кучка! – Изръмжа Кейн в лицето ми, а на чертите му бяха изписани разбито сърце и предателство.
– Искам само да съм свободна – отвърнах, а поредната сълза се плъзна по бузата ми. – Не съм искала да ни се случи. Но не ми е тъжно, че се случи.
Кейн отвори уста, за да отговори, тъкмо когато вратата се отвори с трясък и Син изхлипа от вълнение, докато тичаше обратно към нас с Итън до себе си.
– Зверчето организира празник на Наблюдателите – обади се Син. – То е щастливо като биологично оръжие на барбекю!
Изплъзнах се от Кейн, когато той ме погледна, сякаш бях непозната. Чужденец, когото мразеше с повече ярост, отколкото някога съм познавала дори у него.
– Трябва да тръгвам – издишах, докато той ме гледаше.
Итън и Син се появиха между рафтовете и Син се засмя с тъмно и ужасяващо вълнение, когато забеляза Кейн вкопчен на място, безпомощен и на наша милост. Той запали двойни пламъци в ръцете си и очите му затанцуваха със сенки, докато крачеше към пазача с изписано на лицето му убийство.
– Не – заповядах аз, заставайки на пътя му. – Ако го нараниш, Син Уайлдър, ще те убия.
Устните на Син се разтвориха от шок, след което също толкова бързо се превърнаха в нацупени.
– Знам, че искаш да го чукаш, диво момиче, но това копеле ще ни преследва до края на света, ако го оставим жив.
Вдигнах брадичката си и го погледнах, като го предупредих да се отдръпне.
– Може би ми харесва лова.
Итън поклати глава, сякаш не знаеше какво да си помисли за мен, след което ме хвана за ръката и ме дръпна към тунела в задната част на стаята.
– Трябва да побързаме, любов – подкани ме той и аз кимнах, като хвърлих последен поглед назад към Кейн, докато тичах покрай него.
Челюстта на Кейн работеше яростно и сякаш имаше да каже нещо, но нямахме време да разберем какво е то.
– Никога няма да се измъкнеш оттук! – Изкрещя той точно когато се спуснах да пълзя в дупката зад рафта с книги.
– Просто ни гледай, задник – обади се Итън в отговор пренебрежително.
– Имам предвид това – изръмжа Кейн. – Днес включихме новото биологично оръжие. Под земята има магическо силово поле, което обгражда целия затвор. Ако преминеш през него, си мъртва.
– Какво? – Задъхах се, врътнах се със сърце в гърлото и го загледах. – Какъв вид биологично оръжие?
Кейн само ме погледна, но майната му.
Втурнах се обратно към него и го ударих възможно най-силно, като накарах главата му да се завърти настрани, а устната му да се разцепи.
– Човекът, когото обичам, е в този тунел – изръмжах със страх, който не приличаше на нищо, което бях познавала досега. – Така че ще ми кажеш за какво, по дяволите, говориш или ще изтръгна истината от теб с голи ръце.
Кейн ме погледна с дръпната назад устна, изглеждаше така, сякаш тази декларация го беше наранила повече, отколкото удара ми.
– Любов? Нима между нас тримата няма достатъчно мъже тук за теб? Кой друг беден шибаняк си подлъгала да се влюби в лъжите ти? Ако това е усещането да бъдеш обичан от теб, тогава ми е жал за него, защото ти не си нищо друго освен егоистичен, манипулативен лъжец. Не вярвам, че изобщо си способна да изпитваш нещо близко до любов към някой друг, освен към себе си.
Вълкът в мен надигна глава и оголи зъби, докато се готвех да се нахвърля върху този стронзо, точно когато един писък отекна в тунелите и аз се завъртях обратно към него.
Итън се отдръпна от дупката в стената, точно когато Есме падна през нея и започна да ридае, докато се отскубваше.
– Какво става? – Задъхах се, докато тичах към нея, а Сони и Брет се изстреляха през нея право в задника ѝ.
– Гигантски шибани червеи със зъби – изсумтя Сони, а очите му бяха диви, докато хващаше Брет за ръката и го измъкваше от дупката. Никога не го бях виждала да бяга от нещо през цялото време, откакто го познавах, и този ужас в очите му накара всеки инстинкт в тялото ми да се разбунтува.
– Къде е Рори? – Поисках, а страх, който не приличаше на нищо, което бях изпитвала досега, ме завладя, докато напредвах към тях, а тримата поклащаха безнадеждно глави.
– Всички са мъртви – изпъшка Сони. – Тези неща ги изядоха.
– Те ги изядоха! – Отново изкрещя Есме, стискайки циците си, докато отстъпваше още повече, сякаш се страхуваше за безопасността им.
– Не – изсъсках аз, защото това не беше вярно. Не беше. Рори не беше мъртъв. Нямаше как съдбата да е толкова шибано жестока, че да ми го открадне след всичко, което вече бях изстрадала в живота си. След всичко, което той беше изстрадал. Не бих повярвала. Не можех да повярвам. Ако дори си помислех за тази идея, щях да се пръсна на хиляди парчета и да се превърна в нищо.
Сърцето ми подскачаше и биеше в убийствен ритъм, докато поклащах глава в отрицание, опитвайки се да разбера как, по дяволите, се е случило това, какво, по дяволите, се е случило.
– Ти ми каза, че ще включат новата система чак в неделя – изръмжах аз, завъртях се и посочих Кейн, докато се опитвах да се опомня какво, по дяволите, се случваше и как щяхме да го поправим. Защото трябваше да може да се поправи. В никакъв случай не обмислях друга алтернатива. Рори беше добре и щяхме да се измъкнем оттук тази вечер, за да започнем живота си отново. Това не беше свършило. Не можех да приема, че така щеше да приключи тази вечер. След всички обещания, които му бях дала. Това не беше начина, по който това се случи. Ако трябваше, щях да пренаредя звездите, за да го спася.
– До неделя. И не е като да съм имал някаква причина да те държа в течение – изплю се с горчивина Кейн. – Може би трябваше да ме посветиш в този твой малък план, ако възнамеряваше да разчиташ толкова много на помощта ми.
– Да вървиш по дяволите – изръмжа Син и се запъти към него, но аз го стрелнах с предупредителен поглед, докато тръгвах към тунела.
– Ще измъкна Рори оттам – казах предизвикателно, докато се движех напред, а земната ми магия пулсираше под плътта ми. С нея щях да мога да го намеря, да проследя местоположението му по вибрациите на стъпките му и…
Една фигура се появи в тунела, преди да успея да вляза в него, и сърцето ми се повдигна от надежда, преди отново да се разбие на парчета, когато шибания Густард се изхвърли от дупката, бързо последван от Пудинг. Разбира се, хлебарката беше оцеляла, макар че изглеждаше силно разтреперана и беше покрита с кръв, която не изглеждаше да е негова.
– Къде е Рори? – Поисках, а Густард се засмя горчиво.
– Мъртъв. Заедно с всички останали. Благодарение на теб и твоя глупав план. – Той се хвърли към мен с ярост, но Итън замахна към него още преди да се е приближил, като юмрука му се сблъска с бузата на Густард и го повали по задник.
– Не – отказах отново с яростно ръмжене, защото това не беше вярно. Нямаше да позволя това да бъде истина. Ако Рори беше мъртъв, тогава и аз щях да бъда. Сърцето ми му принадлежеше от толкова дълго време, че просто нямаше никакъв шанс то все още да бие, ако не го правеше за него.
От тунела се разнесе дълбок грохот и аз с надежда погледнах назад, за да видя следа от мъжа, който караше сърцето ми да бие само с една мисъл. Но вместо да го видя да тича по тунела обратно към мен, от тъмнината изскочи огромен червей, чиято зейнала уста, пълна с остри зъби, се насочи право към мен, докато аз изпъвах ръце и насочвах магията си към него с вик на страх.
Тунелът се разтресе около съществото, страните му се срутиха, когато превърнах цялата структура в нищо, свих юмруци с вик, когато тунела се срути и аз го запечатах със слой от най-дебелия и остър камък, който можех да създам, разсичайки чудовището на две, преди да го погреба.
– Не – изпъшках, хвърляйки се на крака, когато Итън ме хвана за ръката и ме дръпна назад със силно изтръпване. Сълзи се стичаха по бузите ми, когато реалността на това, което току-що бях направила, се разби в мен и осъзнах, че Рори го няма.
– Твърде късно е, любов – изръмжа Итън, докато аз се борех срещу него, ритайки и крещейки, тъй като отказвах да приема, че моя Лъв няма да се върне при мен.
Крещях толкова силно, че това разкъсваше гърлото ми. Не можех да го приема. Как можеше това да е истина? Бях изминала целия този път, за да го спася. Бях приела тази работа само заради него. Лъвът, който беше откраднал сърцето ми още преди да разбере, че съществувам, и беше станал много повече от съвършена фантазия за мен. Той беше човека на това място, на когото можех да разчитам от първия ден, моята скала, моето сърце, моята шибана душа. Ако той беше мъртъв, значи и аз бях мъртва. Скръбта от това беше твърде голяма, за да я понеса. Беше прекалено много…
Зад нас се чу оглушителен взрив и силата му едва не ме събори от краката ми, тъй като парче от стената се разкъса и един много гол, много отвратителен Плунгер падна в стаята, а Рори се втурна точно зад него.
Итън ме освободи, като издиша изненадано, а аз се хвърлих към Рори с вик на облекчение, като скочих върху него, обгръщайки го с ръце и крака и стискайки го толкова силно, че имаше опасност да счупя кости.
– Мислех, че съм те изгубила – въздъхнах, хванах лицето му между ръцете си и го целунах силно и взискателно, докато той ме дърпаше към себе си. Цялото ми тяло трепереше от скръб, облекчение и страх, но той ме държеше достатъчно здраво, за да не може да ме погълне.
– Много по-трудно е да ме убиеш, кученце – закани се той, докато удряше челото си в моето, а аз дори не намерих сили да му се скарам, че ме е нарекъл кученце, защото той беше точно тук, където му беше мястото, и сърцето ми се разтуптя от облекчение, че отново е близо до мен, а аз рисувах с пръсти линиите на лицето му, докато се уверявах, че е добре.
– И какво сега, диво момиче? – Попита небрежно Син, сякаш това беше всеки нормален ден и целия ни план за бягство не се беше провалил.
Рори ме сложи на земята и аз се опитах да накарам мозъка си да работи, да измисля нещо, нещо, което бихме могли да направим, за да спасим тази пълна шибана касапница, която беше перфектния план.
Прокарах ръка по лицето си, докато оглеждах опустошението, което бяхме причинили тук, мислех за тялото на Никсън долу в поддръжката, да не говорим за моя командир, който все още беше вкопчен в пода и наблюдаваше всичко, което правехме. Бяхме прецакани. Нямаше две мнения по този въпрос.
Кейн ме погледна с този горчив, изпълнен с омраза поглед, от който във вените ми нахлу лед.
– Значи това е всичко? Невероятният генерален план на великата Розали Оскура? Струва ми се, че единственото, което сте направили тук, е да забъркате шибана каша и да си спечелите всички доживотна присъда в този ад. Да не говорим за няколко месеца в дупката – издекламира той и аз се изправих на крака, придърпвайки Рори до себе си, като погледнах между феите, на които бях обещала свобода, и прочетох разочарованието в очите им. Приемането. Но майната му.
– Колко време имаме, преди FIB да нахлуе тук, за да си върне затвора със сила? – Поисках, приближавайки се до Кейн със скована челюст.
– Просто се откажи сега. Ще се отнесем по-леко към теб. Макар и не много – изръмжа той в отговор.
– Отговори ми, шефе. И не забравяй, че в момента аз съм единственото нещо, което стои между теб и смъртта, така че може би ще искаш да бъдеш учтив в това отношение.
Кейн оголи зъби към мен, а аз му отвърнах със самодоволна усмивка, за която знаех, че само ще го вбеси още повече. Но аз не бях самодоволна. Бях потънала. Всичко, което бях направила, всичките ми най-добри планове, всичко се беше провалило. И ако не успеех да измисля някакъв чудодеен начин да поправя това, тогава наистина щях да се окажа заклещена в този ад години наред, докато живота ми минаваше покрай мен.
Погледът на Кейн се плъзна по лицето ми и омразата от очите му намаля, давайки ми представа за болката, която живееше в него. Бях изтръгнала сърцето му и имаше време, когато това нямаше да ме интересува. Но сега ме болеше толкова жестоко, сякаш бях изтръгнала и собственото си сърце.
– Колко време? – Прошепнах отново само за него, а челюстта му пулсираше, сякаш обмисляше дали да ми отговори, или не.
– Три дни – отвърна той накрая с приглушен тон. – От момента, в който FIB бъдат информирани за въстанието, те ще дадат на охраната три дни, за да оправим сами ситуацията, стига да им даваме редовно информация. След това ще напълнят мястото с толкова много агенти на FIB, че няма да можете да се движите заради тях. И повярвайте ми, ако смятате, че охраната е лоша, наистина не сте виждали нищо в сравнение с това, което ще направят тези шибаняци.
Усмихнах се и се обърнах от него, за да се обърна към останалите в стаята.
– Чухте ли това, момчета? Струва ми се, че разполагаме с три дни без охрана и с пълния капацитет на затвора, за да изпълним план Б и да си измъкнем задниците навън. Някой друг смята ли, че това звучи твърде лесно?
Итън сгъна ръце.
– Затворът е заключен, Белорианката е на свобода, всеки психопат тук има достъп до формата си на Орден, все още има поне стотина пазачи, които се мотаят наоколо и искат да ни затворят отново, да не говорим за този шибаняк, който буквално знае какво планираме да направим и ще трябва някак да го държим в плен – ако приемем, че не си промениш мнението за убийството му. А и най-безмилостната федерална организация в света е на път да ни събере тук и да ни хвърли в дупката след три дни – посочи той с намръщена физиономия. – И ти някак си си мислиш, че да се измъкнеш оттук ще е лесно, любов?
– Ти си шибан мечтател, Дванайсет. – Изръмжа Кейн, като погледна между нас. – Как, по дяволите, очакваш да се измъкнем оттук? Това място е създадено, за да държи чудовища като всички вас затворени за цял живот.
– Просто, Стронзо – мърморех, обръщах се, за да го погледна, и се усмихвах широко на чистата шибана ярост в очите му, докато Син се смееше по онзи свой вкусен мрачен начин. – Ти току-що се превърна в нашия билет за изход от този ад.

***

Хей, хора, как беше? Добре ли сте? Краят стана малко напрегнат, нали? Не се притеснявайте обаче, ние никога няма да убием Рори… в книга 2. Това е по-скоро смърт в края на поредицата, не мислите ли? Не че казваме, че ще го направим, разбира се, но никога не казвай никога, нали? Плачеш ли заради Клод? Може би се чудите дали го помните от книга 1 или не? Все пак за него беше малко гадно, трябва да е доста ужасна смърт, за да те погълнат зъбните червеи, според мен.
Може ли да получа аплодисменти за това, че не развалих тортите на никого в тази книга? Всъщност вярвам, че при създаването на тази книга не е пострадала нито една храна! Но това е нормално, защото съм сигурна, че никой от вас не яде нито едно от тези неща редовно или нещо подобно, така че определено няма да се чудите дали в него плува къдрав сив косъм или не следващия път, когато похапвате закуската или десерта си. В тази връзка, кой си е пожелал срамни косми? Ако сте го направили, дали пожеланието беше да не ви смачкаме душата с това? Сбъдна ли се то? Мисля, че това в по-голямата си част беше доста ниско ниво на смачкване на душата. Поне ви оставих надежда. Искам да кажа, че това не е много надежда, но със сигурност има частица.

Назад към част 48

РОРИ

Тръгнах по един от тунелите, създадени от кръвожадните червеи, с Клод до себе си и с писъци, които звучаха в черепа ми. Тези тунели бяха нестабилни и цялата земя сякаш се тресеше, докато пръстта се свличаше от тавана и падаше на каскади върху мен. Не можех да видя нищо и тичах с една ръка, опряна в стената, докато се опитвах да намеря изход. Но единствения начин да се измъкнем оттук беше да намерим пътя обратно към тунела, от който бяхме дошли първоначално. Само че не знаех как ще се справим с това, когато бяхме слепи като прилепи без светлината на Плунгер, която да ни води.
– Продължавай, Рори – вдъхна му кураж Клод, но гласа му леко потрепери. – Ще успеем да излезем. Просто трябва да продължим.
– Ще го направим. Трябва да живеем, по дяволите – казах в знак на съгласие.
Сърцето ми се разтресе почти болезнено в гърдите, когато зад гърба ни се чуха още писъци, но аз не намалих скоростта, следвайки тунела, в който се намирахме, докато той завиваше рязко надясно. Бях сигурен, че се движи в правилната посока, затова ускорих темпото си и повлякох Клод след себе си, докато страха облизваше гръбнака ми. Опитвахме се да бъдем колкото се може по-тихи, не бяхме сигурни как ловуват тези неща, но всяка наша стъпка звучеше в ушите ми силно като изстрел.
Отпред се появи неясна червена светлина и аз се втурнах към нея с надежда в сърцето, сигурен, че това трябва да е Плунгер.
– Хей – изсъсках, за да се опитам да привлека вниманието му, но той не забави ход, издълбавайки тунел в стената пред нас, за да се опита да се измъкне.
Густард изведнъж се изсипа от прохода вдясно от мен, направен от червеите, перфектно изгладения му гащеризон сега беше опръскан с кръв, а косата му – разбъркана, която падаше напред в очите му. Единият от хората му беше по петите му, но от другия нямаше и следа.
– Тези твари изядоха Роналдо – прокле Густард. – Ти и твоята мутренска курва ме доведохте до смъртта ми. – Той се хвърли към мен, нанасяйки удар в корема ми, а аз изръмжах и го отблъснах с една крачка назад точно когато наблизо се чу силен трясък.
Отдръпнах се от Густард, като повлякох Клод към противоположната страна на тунела, докато тътена се усилваше. Сърцето ми подскочи, когато един от тези гнусни червеи се провря през стената срещу мен. Той спря, лицето му беше само две малки бели очи с плосък нос, който всмукваше въздух над широката му уста, и имах чувството, че знае, че всички сме тук. Миришеше на развалени яйца и аз се борех с жлъчката, която се надигаше в гърлото ми, когато дъха му ни заля.
Внимателно извадих дръжката от джоба си, готов да се защитя с всичко, което имах, ако се стигне дотам.
То обърна лице към Густард и аз се молех да се заеме да го изяде, за да можем да избягаме. Плунгер все още се беше заровил в собствения си тунел, светлината от носа му бавно угасваше заедно с него, докато той си пробиваше път.
Червеят изведнъж издаде ръмжащ звук и се хвърли към Густард. Дръндьото сграбчи собствения си човек, размахвайки го пред себе си, и червея го погълна със смучещ, хлъзгав звук, човека все още крещеше отвътре, докато аз бягах с Клод по петите си.
Стигнах до тунела, който Плунгер беше направил, като избутах Клод пред себе си и го последвах, докато трябваше да пропълзим в него. Звукът на някой, който се гонеше зад мен, ми подсказа, че Густард е избегнал смъртта и е по петите ми. Стиснах зъби от раздразнение заради този факт, движейки се все по-бързо и по-бързо, когато тунелат започна да се спуска под нас.
Червената светлина пред нас изведнъж освети по-широко пространство и Клод се изкатери на крака, преди да ме хване за ръката и да ме издърпа след себе си. Ако не се лъжа, бяхме в тунела отпреди, но много по-надолу. Сега нямаше как да се изкачим на повърхността. Знаех това със сърцето си и червата ми се свиха като камък, докато всички започнахме да тичаме надолу по коридора колкото се може по-бързо. Звукът от стъпки отпред ме изпълни с облекчение и погледнах над главата на Плунгер, забелязвайки Есме, Брет и Сони да тичат заедно. Тунелът беше твърде малък, за да може някой от нас да се премести, тъй като формите на Ордена ни бяха много по-големи от тези на феи, и се страхувах, че ако се опитаме да го направим, може да срутим целия покрив върху главите си.
Тремори разтърсиха стените около нас, докато спринтирахме, движейки се толкова бързо, колкото е възможно, за да се опитаме да се върнем в затвора.
Нямаше да умра тук, в някаква дупка в земята. Трябваше да се върна при Роза. Бях оголил сърцето си пред нея. И нямаше да напусна този свят, докато не я обявя за своя.
Тунелът зави рязко наляво, а Клод внезапно се обърна и ме избута назад, като ме накара да се подхлъзна на влажната кал под краката ми и задника ми се удари в земята. Един червей се хвърли към него отзад, чудовищната му уста се затвори около краката му. Той изпищя диво и аз изкрещях от ужас, гмурнах се напред и се хванах за ръката му, изпускайки дръжката в отчаянието си да го спася.
– Не ме пускай! – Заповядах му и от него се изтръгна още един задушаващ писък, докато червея го засмукваше все по-дълбоко в дълбините на ужасната си уста.
Ритах звяра, отказвайки да пусна приятеля си, но с всеки спечелен сантиметър червея ми отнемаше все повече и повече от него. Губех го и проклинах и се борех да се задържа, докато той продължаваше да крещи от агония.
Едно тежко тяло се блъсна в мен и ръцете на Пудинг се сключиха върху моите, опитвайки се да се вкопчат в Клод, давайки ми силата си, докато заедно го теглехме назад. Червеят размаха огромната си грозна глава настрани, изтръгна ръцете на Клод от хватката ни и с ужасен бълбукащ звук погълна приятеля ми, а писъците му замлъкнаха завинаги.
– Не! – Изръмжах.
Той беше единствения човек, на когото наистина се доверявах на това място, откакто бях пристигнал. Отвъд Даркмор го чакаше семейство, живот. Майната му. Не, не, не, не.
Съществото се насочи към нас и аз панически потърсих оръжието си, едва успявайки да видя нещо, тъй като червената светлина отвъд червея ставаше все по-слаба и по-слаба, докато Плунгер ни оставяше да умрем.
Един камък се заби в дланта ми вместо в дръжката и аз го грабнах, като го хвърлих силно в грозното шибано лице на червея, карайки го да изпищи от болка. Пудинг се хвана, взе своите камъни и успя да хвърли един право в окото му.
Червеят се обърна, запъти се към отсрещната стена и проряза дупка в нея, като накара целия тунел да потрепери, докато се плъзгаше в калта. Изправих се с треперещ дъх, а Пудинг тръгна напред с бавна крачка, като гледаше предпазливо тунела, в който беше изчезнал. Покривът над нас изръмжа и мръсотията започна да пада тежко над нас, което ме накара да изпитам ужас.
– Бягай! – Изкрещях на Пудинг, тласнах го напред и той се движеше по-бързо, отколкото някога съм го виждал, докато тунела започна да се срутва зад нас.
Спринтирахме надолу, надолу, надолу, преследвайки слабия проблясък на носа на Плънджър в тъмнината, без да имаме представа къде са отишли всички останали и дали не са били изядени и те, докато смъртта ни преследваше, а тежкия трясък на скалите и калта ни следваше на косъм зад гърба ми.
Помислих си за Роза и побягнах с решителни крачки. Ще успея да се върна при нея. Трябваше да го направя. Защото тя притежаваше сърцето и душата ми, а аз едва ли съм имал време да заслужа любовта, която ми беше предложила. Трябваше да наваксаме толкова много загубено време. Съдбата със сигурност нямаше да ме лиши от нея сега.

Назад към част 47                                                            Напред към част 49

РОЗАЛИ

– Странно ли е, че съм гол и под земята? – Попита Син, а гласа му отекваше, докато се промъквахме през тунела от нивото на поддръжката и се опитвахме да се движим колкото се може по-бързо по стръмния наклон в тъмното. – Бил съм гол на почти всяко място, за което можеш да се сетиш, но никога под земята като сега. Чувствам се неприлично, сякаш съм гробокопач, а вие сте двойка мръсни зомбита, дошли да ме погълнат.
– Ама аз не съм гола – напомних му. – Така че Итън ще трябва да те погълне.
– Нямам нищо против, стига да ме гледаш, диво момиче – мърмореше Син, а аз прехапах устни от смях, без да се притеснявам от тази идея.
– Продължавай да мечтаеш – изръмжа Итън. – В тази ситуация ти ще си този, който ще ми смуче пениса. Аз съм най-добрият в тази малка тройка, която имаме.
– О, това ми харесва – каза Син. – Мога да ти смуча пениса, докато ти ядеш путката на нашето момиче, а тя ми смуче пениса. Ще бъде някаква кръгова ситуация… или триъгълник, предполагам… може би, ако тя седи на лицето ти, а аз съм…
– Какво беше това? – Изсъсках, прекъсвайки го, когато в тунела около нас се разнесе трус и тримата останахме неподвижни.
– Не чух нищо, освен че този задник се разприказва, любов – каза Итън след миг, като хвана ръката ми в тъмното. – Какво мислиш, че си чула?
– По-скоро го усетих – прошепнах аз, напрягайки ушите си, докато слагах свободната си ръка на стената на тунела и се опитвах да видя дали мога да го усетя отново.
Докоснах стената със земната си магия, търсейки някакви признаци, че тунелът може да се срутва или нещо подобно, но структурата изглеждаше здрава.
Докато тримата стояхме там и слушахме, до ушите ми достигна далечен писък и аз си поех рязко дъх.
– Кой беше този? – Изсъсках.
– Вероятно просто някой от размириците – промълви Итън. – Не забравяй, че този идиот е освободил Белорианката.
– В тази връзка ще ти набия задника, когато се измъкнем оттук, Син – изръмжах и отново започнахме да се движим.
Трябваше да сме близо до библиотеката и щом стигнем до нея, просто трябваше да побързаме да се изкачим по другия тунел, за да се срещнем с останалите, да си прокопаем път оттук, да избегнем патрулиращите стражи в наблюдателните кули, да се надяваме, че Данте наистина може да премахне ограда, проектирана да бъде неразрушима, да пресечем полето, което вероятно беше пълно с още повече капани и клопки, и да се срещнем с братовчед ми, за да се измъкнем със звезден прах оттук. Лесно.
– Ще те държа за това, диво момиче – каза Син развълнувано и аз го проклех под носа си.
– Може би и аз няма да ти смуча пениса в онази ситуация с триъгълника, която си измислил – добавих аз, тъй като той явно не се притесняваше от ритането на задника.
– По дяволите, всеки би си помислил, че не искаш Белорианката да бъде пусната на свобода! – Изръмжа той, сякаш аз бях единствения неразумен тук, и от устните ми се откъсна хъркане на разочарование.
– Не съм искала. Казах ти го ясно като шибан ден – настоях аз. Когато завихме зад ъгъла и светлината от библиотеката най-сетне освети тунела напред.
– Да, но ти отново ме погледна с тайния си поглед – възрази той.
– Няма таен поглед, Син – изсъсках аз, но всички замълчахме, когато някъде отпред се чу дълбок и гърлен рев.
Хвърлих заглушаващ балон около нас, докато сърцето ми се свиваше от страх, а Итън се премести покрай мен, леейки лед от върховете на пръстите си, докато не закачи пред нас стена от него, достатъчно тънка, за да се вижда през нея. Той изпълни въздуха около нас с ледени кристали, така че температурата рязко спадна и по кожата ми преминаха тръпки.
Пълзяхме напред, а Итън движеше ледената бариера пред нас и по гръбнака ми преминаха тръпки, които нямаха нищо общо с температурата.
Когато стигнахме до дупката в стената, където пред нас се откриваше входа на библиотеката, Итън се наведе и взе гащеризона си от пода, като захвърли боксерките си на Син, докато го обличаше. Инкубусът извъртя очи, явно без да се интересува от прибирането на члена си, но нещото беше адски разсейващо, така че бях съгласна с Итън за този избор.
Докато те си обличаха дрехите, аз приклекнах и пропълзях към отвора, където Итън беше поставил ледената бариера, и надникнах в ярко осветената стая.
Засмуках рязко дъх, когато Белорианката се промуши точно отвън, и внезапно се отдръпнах назад, блъскайки се в краката на Итън с проклятие.
– Не се притеснявай за бедния звяр – каза Син, като се наведе, за да погледне и той. – Той просто е гладен, възбуден и самотен. Всъщност си мислех, че можем да го вземем със себе си, но тунелите може да са малко тесни…
– Има нещо сериозно сбъркано с теб – изръмжа Итън, а аз прехапах устна, когато съществото отново се вмъкна в полезрението, бавно завъртайки глава, сякаш търсеше нещо. Търсеше ни.
– То не може да види телесната ни топлина през този лед, нали? Прошепнах, въпреки че балона за заглушаване все още скриваше всички звуци, които издавахме, но нещо в това да говоря на пълен глас пред това същество ми се стори ужасна идея.
– Имам те, любов. Това нещо не може да ни види – закле се Итън и аз кимнах, като останах на мястото си, чудейки се дали просто да не се провра в тази част на тунела, за да съм сигурна, че не може да ни последва, докато поглеждах към прохода, който водеше към повърхността.
Точно когато погледнах натам, до мен се разнесе смразяващ кръвта писък и очите ми се разшириха от страх, когато го последваха още писъци.
– Какво… – Започнах, но преди да успея да довърша мисълта си, в мен се блъсна твърдо тяло и аз бях тази, която крещеше, докато ме вдигаха от краката ми и ме носеха право към дупката, която водеше обратно към библиотеката.
Познатият аромат на Кейн ме обгърна половин секунда преди да се разбием в ледената стена, която Итън беше изградил, и да паднем на земята между рафтовете с книги от другата ѝ страна.
– Мейсън! – Изкрещях, борейки се да се освободя от него, докато той ме поваляше на земята и ме притискаше под себе си.
– Трябваше да знам, че това ще си ти! – Изръмжа той в лицето ми, а очите му бяха диви от ярост, когато Итън и Син започнаха да крещят откъм гърба ни.
– Трябва да слезеш от мен – изръмжах аз. – Белори…
– Не ми казвай какво трябва или не трябва да правя! – Изръмжа Кейн. – Като си помисля, че наистина вярвах, че ти…
Огромен крак с нокти го блъсна, изхвърляйки го от мен, и аз изкрещях от ужас, докато Белорианката го изхвърли през цялата стая, преди безокото му лице да се обърне към мен.
Вдигнах ръце нагоре, а клетката от тръни израсна, за да ме обгради само секунди преди Белорианката да се нахвърли върху мен, и от устните ми отново се изтръгна писък, когато зъбите и се впиха в бодливите клони и започнаха да ги разкъсват в отчаянието си да се доберат до мен.
– Хей, голямо момиче, помниш ли ме? – Изкрещя някъде зад мен Син и атаката на Белорианката спря, докато той извърташе глава и аз забелязах как Син се преобразява в чудовищната версия на мокър сън точно преди нещото да се отдръпне от мен и Син тръгна с нещо, за което се кълна, че беше чудовищната версия на кокетно кикотене, докато го караше да го преследва.
Итън се появи над мен миг по-късно, а върху нас двамата падна слой лед, тъй като той използва магията си, за да охлади плътта ни, и аз бързо разтворих трънливата клетка, която ме обграждаше, и му позволих да ме издърпа на крака.
– Трябва да вървим, любов – изръмжа той и ме дръпна към тунела, докато аз се оглеждах през рамо, за да видя къде се е озовал Син.
Позволих на Итън отново да ме дръпне към дупката в стената, но преди да направим повече от няколко крачки, Кейн се стрелна пред нас и се настани на пътя ни, а около ръцете му се извиваха пламъци.
– Не смейте да направите и крачка повече – изръмжа той, а яростта в очите му беше дива и страховита.
– Мейсън – издишах аз, проправяйки си път между него и Итън, докато моя приятел оформяше в ръцете си двойни кинжали от лед и оголваше зъби по заплашителен начин.
– Не бъди идиот, Кейн – изръмжа Итън. – Не можеш да очакваш да спечелиш срещу нас тримата с непокътнати магии и ордени. Отдалечи се, освен ако не искаш да умреш в безплоден опит да постигнеш невъзможното.
Кейн се изчерви при намека, че не може да спечели срещу нас, и сърцето ми се разтуптя, когато видях в очите му онзи демон, който беше отприщил срещу Кристофър и останалите, за да ме защити.
– Просто ни пусни – помолих аз. – Не искаме да те нараним.
Огънят пламна по-ярко и в стаята отекна рев на ярост от страна на Белорианката, а Син започна да проклина някъде зад нас, явно върнал се във формата си на фея.
– Винаги си планирала това, нали? – Поиска Кейн, а погледа му беше вперен в мен и изпълнен с предателство. – Всеки път, когато бяхме долу на нивото за поддръжка. Всеки път, когато ми шепнеше нещо в ухото и се опитваше да ме накараш да ти разкажа за начина, по който се управлява това място…
– Разбира се, че тя те разиграваше, шибан идиот – изръмжа Итън. – Какво друго си мислеше, че е? Не можеш сериозно да си мислиш, че тя те харесва?
Отворих уста, за да протестирам, но преди да успея, Белорианката изпищя зад нас и се стрелна право към Кейн, който в отговор изхвърли огромна огнена топка навън и далеч от себе си.
Итън изръмжа предизвикателно, като хвърли един от кинжалите си към звяра, последван от потоп вода.
Син изкрещя като луд и по негова команда през библиотеката премина торнадо, което запрати рафтове, докато цялата комбинирана магия се сблъска със силата на цунами и ме събори от краката ми.
Бях пометена от море от вятър и вода и извиках от страх, докато губех всички от поглед в касапницата.

Назад към част 46                                                        Напред към част 48

КЕЙН

Събудих се на пода, стенех, докато идвах в съзнание, освободен от кошмара на миналото си, докато всичко бавно се събираше в съзнанието ми. Имаше по-важен кошмар, към който трябваше да се върна, в който бях мъж, а не момче с окървавени ръце и болно сърце. Изправих се на колене с хъркане, болката в ръката ми от знака на проклятието отшумя, но все още ме тормозеше. Този път обаче усещането беше различно, сякаш ме подтикваше да се движа.
Изправих се на крака, като изръмжах при вида на бариерата, която все още препречваше пътя ми към асансьора, а ушите ми се изпълниха от далечния звук на жужаща аларма. Всичко се върна към мен наведнъж.
Инкубусът.
Размириците.
Шибаният Потискащ ордена.
Завъртях се, изтръгнах се по коридора към кабинета на началника и хвърлих рамо към него, като счупих ключалката, докато си пробивах път вътре. Тя не работеше тази вечер, което означаваше, че аз официално съм началник и нямаше да остана заклещен тук, без да мога да помогна. Трябваше да сляза на нивото на поддръжката, за да разбера какво се е случило с газа за потискане на реда, а сега имаше само един начин да го направя.
Втурнах се към перфектно организираното бюро на началника и докоснах панела от едната му страна, извеждайки въвеждането на спешния код. Щракнах върху бутона за аварийния тунел. Това беше добре пазена тайна от пазачите и предпазна мярка в случай на точно такава ситуация.
Въведох кода и някъде зад мен в стената се чу трясък, но преди да се обърна към отворения люк, погледа ми се спря на ръчно написана бележка на бюрото.

Тема за проекта OTIF
12: Розали Оскура

Намръщих се, знаейки, че нямам време да се занимавам с това, но не ми хареса да видя името на Розали на тази бележка. В долната част бяха изписани думи, които накараха червата ми да се свият.

Трансферът е в последен етап на тестване. Необходим е силен домакин.

Стиснах челюст, като се принудих да се отвърна от бележката и да се насоча към люка, който се беше отворил в стената. Влезнах в малкото пространство и се спуснах по метална стълба към тунела, като паднах на пода с метален звън. Дългият тунел беше осветен със слабо синьо осветление, което насочваше пътя напред, и аз не губех повече време. Изстрелях се по него с вампирската си скорост, като използвах прохода, за да прекося цялата дължина на затвора.
Срещнах друг люк в стената от другата страна на Даркмор и завъртях металното колело на повърхността му, за да го отворя. Бутнах го широко и изхвръкнах с глава към асансьорната шахта, която даваше достъп до затвора. Тази вечер никой нямаше да използва асансьора, затова преметнах крак на стълбата до люка и хвърлих поглед към безкрайния мрак долу, преди да започна да се спускам надолу.
Използвах скоростта си, за да се спусна бързо, насочвайки се към дълбините на затвора, като следях цифрите на стената, които обозначаваха всеки етаж. Когато слязох на осмото ниво, посегнах към люка, завъртях колелото, за да го отворя, и го бутнах широко. Прехвърлих се в едно пълзящо пространство, което водеше до друга стълба, и се спуснах по нея на последните две нива до поддръжката. Отворих люка под краката си и спуснах разтегателната стълба от тавана на пода долу, като забързах в помещението за поддръжка.
Навсякъде беше тихо, познатия звук на бръмчащи тръби и свистящи машини изпълваше ушите ми.
Промуших се през лабиринта от оборудване и забавих ход пред резервоара за потискане на реда, като се вгледах в панела на предната му част. Думата „предупреждение“ проблясваше с яркочервени букви на екрана и аз се намръщих, набирайки код, за да получа достъп до ръчното управление. Щеше да се наложи да го промием, но този процес можеше да отнеме часове. А ние не разполагахме с часове. Затворниците тичаха из целия този затвор и не след дълго щяха да претоварят охраната. Проклех се, без да имам друг избор, освен да натисна бутоните, за да започна процеса на рестартиране. Ние все още разполагахме с нашата магия, а те – не. Ако успея да изготвя план и накарам пазачите да работят заедно, може би ще успеем да ги вкараме в двора на Ордена.
От една пътека вляво от мен се процеждаше локва от нещо тъмночервено. Задъхах се при вида на кръвта, стрелнах се зад ъгъла и погледът ми попадна върху осакатения страж на пода.
– Майната му – изругах, забързах напред и го обърнах по гръб. Безжизнените очи на Никсън ме гледаха, чертите му все още бяха изкривени от болка в смъртта.
Смутолевих, освободих го и се изправих, без да ми пука, че този задник си отива от този свят. Добре дошъл на лошия боклук. Но сърцето ми все още се блъскаше лудо, защото някой беше направил това. Някой беше слязъл тук, беше убил един пазач и беше прецакал резервоара. Далечен писък ме извика и аз се намръщих объркано, стрелнах се през стаята в посоката, от която идваше, и се озовах пред стена, от която една от тухлите стърчеше под неудобен ъгъл. Протегнах ръка нагоре, дръпнах я и купчина тухли падна от нея в краката ми.
Устните ми се разтвориха от шок и аз се наведох вътре в разкрилата се дупка, взирайки се в тунел, който изчезваше в тъмнината.
– Боже мой! – Изругах, след което избутах още от тухлите настрани и се изкачих в прохода, като използвах вампирската си скорост, за да преследвам виновника.
Който и да беше направил това, явно имаше план. Бяха успели да построят този тунел, ами ако бяха стигнали по-далеч по него? Ами ако някой се опитваше да направи невъзможното и да избяга от Даркмор?
Зъбите ми станаха остри и аз изръмжах, докато ги преследвах.
Кръвта на Никсън все още беше топла. Значи не можеха да са далеч. И се заклех в звездите, че ще хвана задника, който си е мислил, че може да му се размине, и ще му дам урок, който няма да забрави.

Назад към част 45                                                       Напред към част 47

РОРИ

Забързахме по тунела, изкачвайки се все по-високо и по-високо към повърхността, но в този край той отново се стесни, докато не бяхме принудени да пълзим. Плунгер не беше имал време да направи тази част от прохода достатъчно висока, за да може да се използва за нещо друго, но Клод успя да се придвижи до мен, докато следвахме точно зад Плунгер, опитвайки се да избегнем да гледаме директно в голия му задник. Тук беше черно, но странния нос на Плунгер светеше в червено като на шибания Рудолф, така че виждах достатъчно.
– Натам, следвайте ме – извика Плунгер. – Почти сме там.
Обърнах се и погледнах назад към Густард, който беше по петите ми, а очите му блестяха от вълнение, докато се приближавахме към свободата. Брет, Сони и Есме следваха екипа му, а Пудинг вървеше отзад. Все още нямаше и следа от Розали и колкото повече се отдалечавахме, толкова по-силно се свиваха червата ми. Тя вече трябваше да ни е настигнала заедно със Син и Итън. Къде, по дяволите, бяха те?
Страхувах се какво ще се случи, ако стигнем до повърхността, преди те да ни достигнат. Нямаше да отида никъде без Розали, както и никой друг.
– По-добре да побърза – каза Густард под носа си.
– Ще трябва да почакаме, преди да се качим горе – изръмжах за стотен път, а Густард ми отговори с мълчание, както обикновено.
Но Данте нямаше да изпързаля оградата, докато не погледне братовчедка си, а аз нямаше да позволя на Густард да вземе някое глупаво решение и да провали цялата операция. Ако се стигнеше дотам, щях да се погрижа той и приятелите му психопати никога да не видят лунната светлина, която ни очакваше над земята. Така или иначе нямахме намерение да им позволим да избягат в действителност. Дръжката, която Розали ми беше дала, се усещаше тежка в джоба ми и тежестта ѝ ме караше да се чувствам много по-добре от това, че имам това парче лайно на гърба си.
– А, ето ни – обяви Плунгер, но аз не спрях навреме и бузата ми се сблъска с увисналата кожа на задника му, когато той спря да се движи.
– По дяволите – изръмжах аз и се отдръпнах малко, но Густард беше толкова близо зад мен, че нямаше къде да отида.
– Ще ни настигне – промърмори Клод, явно разчитайки настроението ми, и аз му кимнах.
Той се усмихна топло, но в очите му проблясваше загриженост. Не ми се струваше, че някой от нас ще може да се отпусне, докато не се озовем далеч отвъд оградите и звездния прах в друга част на Солария. Аз така или иначе бях сигурен, че няма да се отпусна. Исках Розали в прегръдките си и възнамерявах никога повече да не я напускам. Да се разделя с нея сега, в този най-важен момент, беше мъка.
– Какво се случва? – Избухна Густард.
– Стигнахме до края на моя тунел, домашен любимец – отвърна Плунгер. – Трябва отново да се заровим във влажната пръст. – Задникът му се размърда напред-назад пред мен и аз се отдръпнах с отвращение.
Плунгер започна да копае с извитите си нокти, като поглъщаше мръсотията, докато вървеше, и тунела се отвори изненадващо бързо пред нас. Движехме се с равномерно темпо, изкачвайки се все по-високо, докато Плунгер използваше цялото си тяло, за да опипва стените, а дебелата кожа на преместената му форма беше идеална за удряне по калта, за да я задържи на място. Напълно шибано гадно, но сериозно ефективно.
– Ммм, усещам вкуса на почвата на повърхността – обяви Плунгер. – Почти сме там.
Пълзях след него, като непрекъснато се оглеждах през рамо или напрягах уши за звука на гласа на Розали, но той така и не се чуваше. Къде си, бебе? Побързай.
– О, боже, тук горе в скалата има малко тръпка – обади се Плунгер.
– Какво имаш предвид? – Попитах, но и аз го усетих, когато преминах през пръстен от тъмна скала и по кожата ми премина тръпка. – Какво е това?
– Може би сме близо до източник на електричество – каза Плунгер, но не звучеше убедено.
Намръщих се, докато продължавахме напред, все по-дълбоко и по-дълбоко в мрака. Не ми харесваше усещането, че съм толкова затворен тук долу, особено след като тунела се стесняваше и раменете ми ставаха почти прекалено широки за пространството. Клод трябваше да се отдръпне зад мен и аз изръмжах раздразнено на Плунгер.
– Направи го по-широк – изисках аз.
– Някои от нас са много по-големи от един малък Къртичи плъх – обади се гласа на Пудинг от задната част на групата.
– Да, да – промърмори Плунгер. – Отнема повече време, ако я направя по-широка.
– Ами имаме време, все още чакаме Роза – казах твърдо и Плунгер махна с дупе в отговор на това, но започна отново да разширява тунела, докато се движехме.
Някъде далеч в земята се чу слаб трус и аз се намръщих към тавана от кал над мен, молейки се да не се срути върху главите ни.
Трусът стана по-силен и аз преглътнах топката, която се надигна в гърлото ми.
– Сигурен ли си, че този тунел е безопасен? – изсъсках на Плунгер.
– Безопасен? – Отвърна той. – Разбира се, че е безопасен.
– Тогава какъв е този шум? – Изръмжах, когато поредния трус премина през земята под мен.
Плунгер спря да се движи, въртеше глава наляво и надясно, нагоре-надолу, а къртичия му нос потрепваше, докато се опитваше да открие източника на шума.
Друг трус премина през стената вляво от мен и се кълна, че нещо се движи през земята. Но това не можеше да е вярно.
– О, благослови ми топките – издиша Плунгер, звучейки уплашено, а пулса ми се ускори.
– Какво е това? – Поисках.
Шум, подобен на експлозия, разкъса тунела зад мен и аз извърнах глава, когато върху мен се изсипа пръст. Отвъд Густард огромно, плъзгащо се, подобно на змия тяло се врязваше в тунела ни, проправяйки си път през средата ни с широко разтворена, озъбена уста. В гърлото ми заседна вик на страх, докато възприемах чудовищното същество и изведнъж осъзнах, че влагата, покрила кожата ми, не е мръсотия. Беше кръв.
– Движи се! – Изръмжа Густард и червеното същество изчезна обратно в земята, а опашката му се размаха зад него, така че отново можех да видя останалите членове на екипа ни през мъглата от отломки. Един от хората на Густард липсваше, а другите двама крещяха, опитвайки се да се обърнат назад, докато паниката осветяваше очите им. Дишах тежко, докато се опитвах да разбера какво да правя. Единственото, което можехме да направим.
– Плунгер! Върви! – Изръмжах и Къртицата-сменител се хвърли напред, като започна да копае по-бързо, отколкото някога през живота си.
Аз запълзях зад него с бърза крачка и някой успя да накара хората на Густард също да се движат след нас. Нямаше накъде повече да вървим, освен напред. Трябваше да се измъкнем оттук.
Поредният трус накара сърцето ми да се разтрепери и Плунгер внезапно отскочи назад точно преди огромен червей да пресече пътя пред него, прорязвайки огромен тунел в земята.
Плунгер се отскубна в голямото пространство, което беше оставил след себе си, успя да се изправи на крака, след което побягна в посоката, от която беше дошъл, с вик на уплаха, оставяйки всички ни в пълен, непрогледен мрак.

Назад към част 44                                                         Напред към част 46

РОЗАЛИ

Хлипах от болката на счупените ребра от дясната ми страна, докато пълзях далеч от Никсън и подигравателния му поглед, а ума ми се въртеше от отчаяна нужда от някакъв план, но идеите ми се изчерпваха и започвах да си мисля, че наистина мога да умра тук от ръцете на това шибано страхливо парче гадино.
Ако разполагах с магията си на върха на пръстите, той щеше да кърви в краката ми в момента, в който това започна. Но както и да е, чувствах се като смъртна, която играе война срещу бог.
– Ако трябваше да се изправиш срещу мен Фея на Фея, сега щеше да се давиш в собствените си черва, pezzo di merda – изръмжах, докато пълзях далеч от него и успях отново да се изправя на крака.
Бях окървавена и посиняла, но не и счупена. Нямаше никакъв шанс за това. Трябваше да се махна от него, трябваше да избягам от това място и никога да не се обръщам назад.
Никсън се надуваше тъжно, докато крачеше след мен.
– Само си помисли колко сладко ще се чувстваш, когато съм нежен с теб – мърмореше той. – Помисли си как ще мога да те излекувам, след като направиш Никси щастлив.
Отново се върнах назад, но той използва въздушната си магия, за да ме спре, облизвайки устни, докато ме гледаше замислено.
– Може би щом започнем, ще осъзнаеш колко хубаво може да бъде да ми бъдеш приятелка? – Предложи той и в гърлото ми се надигна честно повръщане до звездите.
Кожата ми започна да свети с бледата светлина на луната, тъй като дарбите ми на лунен вълк се надигнаха в тялото ми от отчаяната нужда в мен да избягам и в момента, в който ръката на Никсън се опита да се затвори върху ръката ми, пръстите му просто минаха през мен, сякаш изобщо не бях там.
Устните му се разтвориха в шок и объркване, а аз се усмихнах триумфално половин секунда преди да зърна зад него огромно сиво чудовище с шест крака и зейнала челюст, пълна с остри като бръснач зъби, и от устните ми се изтръгна писък на пълен ужас.
Никсън се завъртя, когато Белорианката заби ноктите си в горната част на въздушния му щит с убийствен писък и аз отскочих от него, дори когато магията успя да се задържи.
Никсън прокле, хвърляйки цялата си сила в опит да задържи чудовището, докато се обръщаше от мен, а аз замръзнах, докато се взирах в него, страха ме парализираше за миг.
Дълбок, тих вой ме изкара от моментната ми паника, когато Белорианката продължи да удря с нокти горната част на въздушния щит и аз хванах косата на Никсън, преди да ударя главата му с всички сили във водния резервоар до нас.
Никсън извика и въздушния му щит се разпадна, позволявайки на Белорианката да се нахвърли върху нас с гладен писък.
Отскочих, бягайки с надеждата, че тя ще посегне първо на Никсън, и изведнъж се озовах лице в лице с огромен черен вълк.
Итън излая за поздрав, преди да ме прескочи, а аз се обърнах, за да погледна назад към Никсън и Белорианката. Само че това вече не беше Белорианката. Беше гол до кръста Син Уайлдър, който държеше охранителя за гърлото, докато се опитваше да изстиска живота от него.
Никсън се извъртя и заби ръце в гърдите на Син, така че инкубуса беше изхвърлен от него с магията си, плавайки във въздуха над главата ми, където се премести точно над мен в лилав пегас с огромен член, висящ надолу между краката му.
Облекчението се разля в мен при откриването на двамата тук и толкова се радвах, че ги виждам, че дори нямах нищо против огромния конски член почти да ме удари в тила, когато Син отново се гмурна към земята и се втурна към Никсън с наведена глава, а блестящият сребърен рог беше насочен право в задника на стражаря.
Итън се нахвърли върху Никсън с оголени зъби, но поредния взрив на въздушна магия отхвърли двамата отново назад, преди да успеят да стигнат до него.
Никсън изтръгна радиото от колана си и го вдигна към устата си.
– Имам нужда от помощ! – Излая той. – Аз съм на земята…
Син се преобрази в мъж с леденобяла коса и два члена, хвърли ръка към Никсън и изстреля от върховете на пръстите си електрически ток, който проби въздушния щит, преди да се забие в радиото и да го унищожи.
Тръгнах напред с вик, тъй като забелязах възможността да го ликвидирам, и усетих, че Итън също тича зад мен. Майната му на битката между фея и фея. Този стронзо беше твърде голям страхливец, за да дойде при мен с непокътнатата ми магия, така че щях да дойда при него с хората си зад гърба ми и да му покажа с кого точно се ебава.
Никсън изхвърли ръка и аз успях да се отклоня, преди да ме връхлети вятър, но яростния вой на Итън говореше, че е отблъснат още веднъж.
Син отново се премести, превръщайки се в нещо толкова малко, че вече дори не можех да го видя, а вниманието на Никсън се премести върху мен.
Ударих го в лицето, преди той да ме хване за косата и да ме блъсне към водния резервоар. Ударих крака си в подбедрицата му и той изруга гръмогласно, преди да ме изхвърли с още един порив на вятъра.
Паднах тежко, блъснах се в кутията с инструменти, която се разпиля навсякъде около мен, а погледа ми се спря на една отвертка, която се търкаляше по пода пред мен.
Итън се запъти към Никсън с яростни лапи, а аз грабнах отвертката, докато се изправях на крака, и също се втурнах след него.
Никсън отново хвърли въздух към нас, но това не беше нищо повече от силен вятър и очите му изскочиха от лицето, когато разбра, че е без сили.
Извиках победоносно, когато Итън се нахвърли върху него, а Никсън изкрещя, вдигна ръце нагоре и изхвърли една последна въздушна струя, която успя да отблъсне Итън отново.
Син изведнъж се материализира зад него, сключвайки дебела ръка около врата на Никсън и обездвижвайки го за момент, преди да забия отвертката в гърдите му.
Изкрещях, докато го пробождах отново и отново, кръвта се лееше и пълната ми ярост към това чудовище ме изпълваше за няколко мига с абсолютна жажда за кръв, която сякаш ме поглъщаше изцяло.
Освободих отвертката, докато тя все още беше забита в гърдите му, и се спънах с вой, точно когато Итън се появи отново до мен и се преобрази във формата на фея.
Никсън все още се мяташе в хватката на Син, очите му бяха диви, защото виждаше смъртта си да идва на бързи криле, а Итън издърпа дистанционното на маншета от верижката на врата му. Гледах как бързо натиска няколко бутона на него, след което хвана ръката на Никсън, принуждавайки го да натисне устройството, за да освободи магическия си подпис.
Светлината на белезниците угасна секунда преди да паднат от китките ми съвсем и аз изстенах от удоволствие, когато връзката ми с магията се върна при мен като поток от най-чудесен екстаз.
Син се засмя гръмко, смени хватката си върху Никсън и изтръгна отвертката от гърдите му, преди да използва огнената си магия, за да разтопи метала и да го преформира в острие. Никсън изкрещя миг преди Син да прокара острието през гърлото му и кръвта се разпръсна навсякъде, докато Син го пусна на земята между нас.
Задъхах се, като се вгледах в двамата голи, окървавени мъже пред мен, и осъзнах, че им дължа живота си. Но исках да им дам това и много повече. Исках да ги направя и двамата мои по какъвто и да е начин. И бях сигурна, че това беше първата стъпка към подпечатването на тази съдба за нас.
– Има ли шанс да остане време за едно победно чукане? – Предложи Син с обнадеждаващ блясък в очите, който подсказваше, че това не е пълна шега.
– Мисля, че ще е по-добре, ако просто се махнем оттук и оставим това за по-късно, да? – Предложих с треперещ смях, а Итън ми се усмихна, като пристъпи напред и ме придърпа в прегръдките си.
– Ти ме уплаши истински, любов – промърмори той, като се притисна към мен, а вълчицата в мен размаха опашка като доволно кученце при усещането на плътта му срещу моята.
– Знаех, че ще дойдеш да ме спасиш – отвърнах тихо, осъзнавайки, че в тези думи има истина. Итън винаги щеше да дойде, когато имах нужда от него, точно както и аз за него. Звездите ни бяха дали този дар.
Лечебната магия премина от него в мен и аз въздъхнах, когато всички наранявания, които бях получила, бяха излекувани, докато открадвах момент в прегръдките на моя приятел.
Син също обви ръце около нас и се притисна към косата ми по същия начин, както Итън, и някак си това направи този момент още по-сладък.
– Тогава само бърза работа с ръце? – Прошепна Син, а аз се засмях и го плеснах по гърдите, за да му кажа.
– Мисля, че това е частта, в която бягаме – напомних му и той изстена като дете, на което току-що са казали, че не може да яде бонбони за закуска.
– Добре тогава. Да се махаме оттук.

Назад към част 43                                                                Напред към част 45

ИТЪН

Болката прониза плътта ми и се зачудих на какъв нов ад ме подлагат сега, докато Белорианката тичаше с мен на ръце. Може би тялото и беше създадено, за да причинява болка и да я пренася в мен. Може би умирах. Защото главата ми се въртеше и имах чувството, че ме удрят, ритат и…
– Това съм аз – изръмжа Белорианката и аз изкрещях, мятайки се по-силно, сигурен, че съм загубил ума си. Един от отровните му шипове сигурно ме беше порязал и сега бях в хватката на смъртта, никога повече нямаше да видя красивата си половинка. Щеше да ме отнесе в някой тъмен ъгъл на затвора и да ме изсмуче докрай като муха в лапите на паяк.
Звярът зави в коридора и ме повали по гръб, като се наведе в лицето ми със стотици остри зъби, които блестяха в мен.
– Арх! – Изръмжах, нанасяйки яростен удар в месестото място над отворените му челюсти и се кълна, че то издаде звук като ау.
Чудовището се премести над мен и аз изведнъж се оказах под разширените крака на един много гол, много самодоволен на вид Син.
– Хей, приятелю! – Извика той щастливо и аз се сгърчих, когато той посегна надолу и ме издърпа на крака, като ума ми се нуждаеше от миг, за да се справи с факта, че вече нямаше да бъда изяден, макар че агонията в крайниците ми продължаваше.
– Син? – Издишах неуверено, несигурен на какво, по дяволите, бях станал свидетел току-що.
– Превърнах се в сексапилната фантазия на Белорианката, за да не ме изяде. – Той излъчваше. – Време е да тръгваме. – Той ме хвана за ръката, повлече ме през две матирани стъклени врати и аз осъзнах, че сме отново в библиотеката. – Хайде, не можем да закъснеем.
– Защо, по дяволите, си пуснал това нещо? – Изръмжах яростно, докато той ме влачеше наполовина по пътеката между рафтовете, която водеше към тунела.
– Аз и Розали имахме таен план – каза той с усмивка.
– Не – изсумтя аз. – Нямаше никакъв план. Тя ти каза да не го пускаш.
Той просто се засмя, сякаш аз бях лудия, а аз се опитах да се съсредоточа върху положителните неща, докато стигахме до тунела. Имах Син. Той беше добре. Шибан като орех, но все пак беше добре. И можех да го набия за тези глупости по-късно. Засега трябваше да бягаме, за да спасим живота си.
Влезнахме в тунела един до друг, като се изправихме, когато той се отвори и прохода се разклони пред нас. Единият път водеше нагоре към повърхността, а другият – надолу към нивото за поддръжка. Въпреки целия адреналин, който все още се изливаше във вените ми заради това, че едва не си помислих, че съм мъртвец, на устата ми се появи усмивка. Това беше то. Бяхме се измъкнали.
Но когато направих една крачка в тунела, който ни водеше към свободата, от коридора, който се спускаше към поддръжката, се разнесе смразяващ кръвта писък. Болката отново се разнесе из тялото ми и аз се сгромолясах напред с отвратително осъзнаване. Син не ме беше наранил в Белорианската си форма, през цялото време бях усещал нейната болка. Как можах да бъда толкова шибан глупак?
– Розали има нужда от нас – изпъшках през болката.
Преди да успея да се замисля, вече се събличах и тичах в нейна посока със Син Уайлдър до мен и общата кауза, която ни обединяваше. Отивам при Розали!

Назад към част 42                                                             Напред към част 44

РОЗАЛИ

Затаих дъх, докато стъпките на стражите се отдалечаваха, едновременно благодарейки и проклинайки Син за хаоса, който предизвика горе, пускайки шибаната Белорианка отново на свобода. Защото знаех, че това е бил той. От момента, в който чух Кейн да звучи весело по радиостанцията на охраната, знаех точно кой е бил там горе и е пуснал на свобода Белорианката. Мейсън Кейн никога не е бил и никога нямаше да бъде жизнерадостен през целия си шибан живот. Щях да избия лайната от това шибано копеле, когато го видя, а после да го целуна за това, че се е случило да отвлече вниманието на охраната, която почти ме беше открила, докато се криех в сенките толкова дълго, че бях изгубила представа за времето. А това беше време, което не трябваше да губим.
Дадох си да преброя до трийсет, след което се измъкнах от скривалището си, прегърнах сенките отстрани на стаята, докато се провирах под дебелата тръба, която стърчеше отстрани на ипон 500, и изпратих потискащото поръчката средство – или антидот, както беше сега – нагоре към главния затвор. За мое нещастие тук долу, на нивото за поддръжка, нямаше вентилационни отвори, защото затворниците не трябваше да бъдат тук, така че бях заклещена във формата на фея, докато не успея да се върна в библиотеката и да си върна вътрешния вълк.
Заобиколих огромната машина, прескочих един сандък с почистващи препарати и се спуснах от другата страна, но когато се приземих, ботуша ми се свърза с метална кофа и проклетото нещо падна на земята със силен трясък.
Сърцето ми подскочи в гърлото и замръзнах половин секунда преди гласа на пазача да се разнесе, изпълвайки огромната камера.
– Кой е там? – Поиска той и пулса ми заби още по-силно, когато разпознах онзи стар перверзник, Никсън.
Не чаках да ме открие, обърнах се и се втурнах през стаята толкова бързо, колкото можех да тичам, като мисълта ми беше насочена към тунела. Ако успея да вляза вътре, може би ще успея да върна тухлите на мястото им, преди той да ме открие. Или можех просто да бягам и да се надявам на най-доброто. Така или иначе, не можех да се боря срещу страж, чиито магии пулсират във вените му, докато моите са заключени дълбоко в мен.
Изскочих зад ъгъла, забелязах тунела от другата страна на друга машина и започнах да тичам към него, но преди да стигна, Никсън се втурна на пътя ми с вдигната шокова палка.
– Ти! – Изръмжа той, запрати оръжието към мен и натисна палеца си върху бутона, така че хиляди волта електричество се забиха в тялото ми и аз бях изхвърлена от краката си, сгромолясвайки се на земята в купчина.
Задъхах се, докато болката рикошираше в тялото ми, а Никсън се запъти към мен с дълбок и гърлен кикот. Един удар от това нещо би трябвало да е достатъчен, за да ме парализира за няколко минути, но аз бях Розали Оскура; бях възпитана в болка и бях тренирала с Буреносен дракон точно за този сценарий и нищо нямаше да ме задържи на земята по милост на този задник.
– Ами виж какво намерих тук долу, където не би трябвало да бъде. Кучка, която е преминала границата. Ако просто ми беше казала, че вече смучеш пениса на Кейн за защита, тогава можех да измисля…
Замахнах с крак в секундата, в която той се приближи достатъчно близо до мен, вик на ярост напусна устните ми, когато изкарах задните части на коленете му и той се срина по гръб с проклятие на ярост.
Скочих веднага, като използвах предимството си и се нахвърлих върху него, забивайки юмруци в лицето му с яростно ръмжене, докато го притисках под себе си, а той се опитваше да ме отблъсне.
Шоковата палка ме удари отново, електричеството се вряза в тялото ми и ме събори от стронзото, така че главата ми се разби в машината до нас.
Никсън изруга, когато електричеството удари и него, но той не беше получил достатъчно силен удар, който да го обезвреди чрез мен.
Стиснах зъби и се изтласках на ръце и колене миг преди ботуша му да се сблъска с червата ми и въздуха да се изтласка от дробовете ми, докато болката спираловидно преминаваше през страната ми.
Никсън отново насочи шоковата палка към мен и аз се хвърлих към него с вой на ярост, ръцете ми се сключиха около нея точно когато той разгърна мълниеносния удар и тя отново се заби в тялото ми.
Удържах се с ръмжене на чиста и сурова решителност, а очите на Никсън се разшириха невярващо, когато силата на удара избледня и успях да изтръгна палката от ръцете му.
Замахнах с нея отстрани на коляното му с цялата си сила и Никсън изкрещя от болка, когато нещо се счупи и той се препъна назад.
След миг се изправих на крака, вдигнах палката и се прицелих в главата му, но преди да успея да нанеса удара, той протегна ръка към мен и бях поразена от силата на торнадо, тъй като ме удари със струя въздушна магия, която ме вдигна от краката ми.
Бях изхвърлена право през стаята, светкавичната палка се изтръгна от хватката ми и се понесе нанякъде миг преди гърба ми да се удари в стената и болката да се разпилее по гръбнака ми.
Сгромолясах се на пода, а преди да успея да го преглътна, от мен се изтръгна хлипане на болка и аз се принудих да се изправя отново с проклятие.
Не можех да видя Никсън отвъд машините в средата на огромното пространство, затова се обърнах наляво и се изстрелях колкото се може по-бързо.
Стъпките ми заудряха по каменния под и аз изръмжах разочаровано под носа си, когато осъзнах, че вече изобщо не го чувам. Сигурно използваше балон за заглушаване, за да прикрие собствените си движения, а аз имах чувството, че ме преследва тук, в тъмното.
Заобикалях наляво и надясно, заобикалях всички машини, които можех да управлявам, докато се опитвах да си проправя път обратно към входа на тунела. Това беше единствената ми надежда. Трябваше да се измъкна оттук, от него, обратно в тунелите и нагоре, нагоре, нагоре по целия път към свободата.
– Къде бягаш, попе? – Гласът на Никсън се чу някъде отдясно и аз изтръпнах, като се обърнах и го открих да виси близо до тавана, докато използваше въздушната си магия, за да се издигне над всичко, за да ме намери.
Устните му се изкривиха в жестока и хищна усмивка, а аз дори нямах възможност да извикам, преди в мен да се блъсне още една струя вятър и да ме запрати към водния резервоар в ъгъла на стаята.
Натискът на магията се увеличаваше, докато ме притискаше към резервоара, и колкото и да се гърчех и борех срещу него, не можех да се освободя от хватката, която имаше върху мен.
Никсън използва въздушната си магия, за да се спусне на земята пред мен, като ми се усмихваше със закрити очи, докато погледа му се движеше по тялото ми.
– Мисля, че трябва да продължим оттам, откъдето спряхме последния път, когато те държах в подобно положение – мърмореше той.
– Майната ти – изръмжах аз.
– Трябваше да кажеш „да, Никси“ – каза той с кикот.
– Ще те убия – заклех се аз. – Ще ти разкъсам лицето с голи ръце, а после ще се впия в гърдите ти, ще изтръгна с нокти биещото ти сърце от тялото ти и ще го напъхам в устата ти, за да се задушиш.
– Думите, които търсиш, са „да, Никси“ – повтори той, игнорирайки заплахата ми, сякаш дори не я бях отправила. – Какво ще кажеш да поиграем на една малка игра? Ще се извиниш за това колко грубо си постъпила, че си ме нападнала. И ще ми покажеш колко много съжаляваш, като ме задоволиш по начина, по който ми харесва. – Той потърка с ръка разкрача си и облиза устни по онзи жабешки начин, който издаваше Ордена му, докато ме оглеждаше.
– Майната ти – изсъсках аз. – Не бих докоснала прогизналия ти хуй, ако това беше ключа към свободата ми от това място.
– Ще се научиш да обичаш члена ми – отвърна Никсън с поклащане на глава. – Ще се научиш да го обичаш и да ме молиш за него и да мъркаш „да, Никси“, за мен по команда. Ще го направиш или ще кажа на началника на затвора, че съм те намерил тук долу да си играеш с резервоара за потискане на реда точно когато останалите затворници внезапно са получили достъп до вътрешното си животно. Колко години мислиш, че ще ти прибави към присъдата за това?
В устата ми се надигна отвратително чувство, когато той се приближи и горната ми устна се отлепи от погнуса.
– Бих приела десет живота в този ад, преди да ти позволя някога да ме докоснеш – изсъсках аз.
– От моя опит знам, че напористите обикновено губят цялата си храброст, щом се озова в тях – каза той и увеличи натиска на въздушната си магия, докато ме притискаше към резервоара. – Да разберем дали и ти ще го направиш?
Никсън се придвижи напред, за да ме сграбчи, а аз направих единственото нещо, което ми беше останало в рамките на силите ми, като започнах да крещя и да викам. Никога през живота си не бях имала нужда от помощ така, както в този момент, но щях да направя каквото и да е, за да съм сигурна, че този шибаняк никога няма да посегне на мен.
Юмрукът на Никсън се сблъска с лицето ми и въздушната му магия ме освободи, за да мога да падна на пода с вкус на кръв, покрил езика ми.
– Ще си го изпросиш – каза той с нисък, опасен тон. – Ще кажеш „моля те, Никси“, преди да ти го дам. – Обутият му крак се заби в корема ми и аз извиках от болка, докато се оттървах отново от него.
– Майната ти. – Скочих и се опитах да избягам, но се сблъсках с твърд въздушен щит, преди да успея да направя повече от няколко крачки, и юмрука на Никсън се свърза с челюстта ми, когато се завъртях обратно, за да се изправя срещу него.
Този шибаняк ме беше хванал в капан заедно с него и докато се възстановявах от удара в лицето му, знаех, че ще трябва да се боря с него, ако изобщо исках да избягам оттук.
Скочих срещу него с убийствен вой и той се усмихна, когато юмрука ми се сблъска с друг въздушен щит, който той беше поставил около себе си, и предизвика болка в ръката ми, която ме накара да бъда почти сигурна, че съм счупила нещо.
Никсън ме удари отново, докато се опитвах да се съвзема, а после ме отхвърли със силата на въздушната си магия, преди да се сблъскам с щита, който ме хвана отново в капан, и паднах на земята с изтръпване от болка.
Не можех да се боря с него без магия. Бях безполезна като муха, която бие крилата си срещу стъклен буркан. Но нямаше да се предам. Нямаше да се предам. Аз бях Розали Оскура и не бях молила за смърт от ръцете на баща си, така че със сигурност нямаше да го направя за този мръсник.
– A morte e ritorno – изръмжах аз, а обещанието в думите ми беше още по-силно, отколкото някога съм ги изричала преди.
– Просто го кажи – подкани ме той, а погледа му говореше, че е сигурен, че в крайна сметка ще го направя. – Моля те, Никси.
Изплюх кръвта от устата си, гръдния ми кош се извиси, докато се задъхвах, и разтворих устни за още един вик, тъй като отказвах да му се поддам. Първо щях да умра. Но започвах да си мисля, че той нямаше нищо против и този вариант.

Назад към част 41                                                           Напред към част 43