Категория: Зодиакална академия

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ТРЕТА

От леговището на Лайънъл…

И така, виждате в големи и старателно досадни подробности мъчителните изпитания, които претърпях от ръцете на такива бездарни феи. Аз съм просто човек, който се опитва да установи справедливо равновесие в нашето кралство.
Нима нашите закони не гласят, че властта се изисква от най-достойните да я притежават? Нима нашата собствена управленска система не изисква от мен да постъпвам така, както съм постъпил, да заемам позицията си над всички онези, които са по-малки от мен?
Ако само това кралство следваше линията на разумното мислене и не се влияеше толкова лесно от театралните постановки на двойка осиротели близначки и техните подли привърженици, дори нямаше да съм принуден да участвам в тази война.
Но, разбира се, не мога да допусна тяхното предизвикателство. Не мога да допусна възможността такива низки същества да се издигнат.
Ако съмнителното им наследство и неразбирането на нашия свят не бяха достатъчни, то моралното им положение говори ясно за себе си.
Не е необходимо да ви моля или да ви умолявам за вашата лоялност. Мога да я изисквам като истинския и законен крал на Солария.
Като такъв, с настоящото ви призовавам да се присъедините към мен в борбата ми срещу тези бунтовнически полукръвни, за да вземете оръжие в предстоящата война на правилната страна на историята.
Всички, които се борят за това какво е да си фея в армията на Краля Дракон, ще бъдат възнаградени със знанието за собственото си превъзходство и удовлетворението от това, че са отървали кралството ни от онези, които много по-малко заслужават да живеят в него.
Очаквам с нетърпение да ви видя на бойното поле и да приема клетвата ви за вярност.
Завинаги ваш истински и смирен монарх,
Крал Лайънъл Акрукс Първи

Бележка на автора
Ах, краят е близо. Написването на тези герои и този свят беше епично начинание, което, честно казано, промени живота до неузнаваемост. И нищо от това нямаше да е възможно без вас прекрасните читатели, които се влюбиха в тях също като мен.
Затова ви благодаря много, че не само тръгнахте на това пътешествие, но и че се гмурнахте дълбоко в него и искахте всяка частица от допълнителното съдържание, което можах да сътворя – надяваме се, че тази малка колекция е предизвикала усмивка на лицето ви, както предизвика на моето.
Лайънъл няма търпение да ви посрещне на бойното поле веднага щом успеете да прекосите Солария, за да се присъедините към неговата армия, и се надявам, че сте също толкова развълнувани да завършите историята му заедно с всички останали герои в последната книга от поредицата „Зодиакална академия“ „Неспокойни звезди“, която съвсем скоро ще попадне в ръцете ви. (Или ако сте човек от бъдещето и четете това след излизането му и след като вече сте го прочели, тогава здравей, бъдещ читателски войн, поздравявам те и твоите тайнствени пътища на мистичните дни отвъд този).
Както винаги, никога няма да мога да изразя напълно колко много те обичам като читател и колко съм благодарна, че те намирам тук, поглъщайки думите си – нека хищният ти апетит за книги никога не стихва и консумацията им да те води през живота като поредица от скъпи приятели, които те подкрепят във всичко, което постигаш и преживяваш.
С любов, Каролин xxx

Назад към част 30

СЕТ

ГЛАВА ВТОРА

– Къде е Тори? – Дарси отчаяно огледа коридора на общежитието в Дом Въздух и вълчето ми сърце се сви. По дяволите, беше добре да я видя отново. Лицето ѝ. Косата и. Ха, помниш ли времето, когато отрязах всичко това? Хубави времена. Сигурно щяхме да се посмеем от сърце на това по-късно, но точно сега… ами, предполагам, че трябваше да спасяваме света и прочие. Или може би само академията, но разликата е същата.
– Тя не е тук – отвърна Кейлъб, а Дарси изглеждаше съкрушена, като птичка, която е изскочила от гнездото си и е разбрала, че още не може да лети. Бедното, тъжно малко птиченце Дарси, на което му липсваше сестрата… – Тя замина преди няколко дни и не каза на никого къде отива.
Усетих как Орион пристъпва по-близо до гърба ми заедно с Гейбриъл и от тях струеше опасна аура, сякаш двама от моята глутница бяха готови за лов.
– Тя ще се върне. Тя винаги се връща – казах окуражително, като трябваше да поправя болката в очите на приятелката си. – Понякога е по-мрачна, когато се върне, а понякога прави лудости, като например да изпрати душата си извън тялото си, но…
– Какво? – Изтръпна от ужас Дарси, а Джералдин се изкиска отвъд нея.
Упс. По-добре да накарам Кейлъб да им обясни това. Той щеше да направи онова нещо, при което казваше нещата по спокоен и разумен начин, и Дарси щеше да научи, че в наши дни Тори обича да пуска душата си на лунни разходки без тялото ѝ и че тя контролира всичко това.
Бутнах го с лакът.
– Кажи и, Кал. Разкажи и как Тори прави странни, тъмни магии сега, но това е нормално, защото душата и се е върнала онзи път. И ако тя отново е тръгнала да ходи с душата си, това вероятно е напълно нормално, защото… защото… – Ебаси, наистина си мислех, че имам нещо.
Изсъсках, побутвайки Кейлъб в тревожна молба той да поеме и да ме изкопае от дупката, в която вече бях на шест метра дълбочина, с лопата все още в ръка.
– Да, ще се оправи – успокои я Кейлъб.
Стаята ми се отвори в далечния край на коридора и гръбнакът ми се изправи, а през мен премина вълна от яростна защита, когато очите на Франк срещнаха моите.
– Вече безопасно ли е, Алфа? – Попита той.
– Просто остани там и заключи здраво вратата, докато всичко свърши. Ще се уверя, че кулата е чиста – казах твърдо и Франк кимна в знак на подчинение, а очите му се стрелнаха към Дарси.
– О, звезди мои, това си ти – изпъшка той, след което щракна вратата, а глутница ми избухна в тих разговор отвъд нея.
– Трябва да се преместим – каза Макс, като се превиваше от писъци, носещи се из кампуса.
Ксавие притисна рамене назад, изглеждайки готов за бой, докато Тайлър и София се затваряха от двете му страни.
Дарси измъкна блестящ бял меч от бедрото си и тръпка ме прониза до мозъка на костите при мисълта, че отново ще се бия заедно с приятелите си. Това беше истински фантастичен меч, който имаше. Бял като вълчата ми форма. Щеше да изглежда наистина добре в ръката ми, сега се замислих. Може би тя щеше да ми го заеме по-късно за някоя фотосесия. Може би щях да го взема назаем след битката и да оставя бележка, на която да пише „БРБ фотосесия на бял вълк в прогрес.“ Да, тя няма да има нищо против. Дори бих могъл да ѝ дам снимки като благодарност. Не голите, разбира се. Тях ще ги запазя за Кейлъб. Просто щях случайно да ги оставя да се въргалят из стаята ми, после щях да го поканя на няколко бири и…
– Какво става тук? – Попита объркано Дарси. – Какви са тези чудовища и защо са тук?
– Изглежда, че лъжекралят ги е изпратил, милейди. Тук са на някаква ужасна мисия, за да изловят бунтовниците, които са работили срещу него отвътре на тези прекрасни стени – обясни Джералдин.
– Убиват хора, които са се изправили срещу него? – Тя изпъшка от отвращение и всички кимнахме в потвърждение. – Тогава трябва да им помогнем.
– Да – време е да се обединим като легион на справедливостта! – Изръмжа Джералдин, избърса влажните си бузи и се приближи до Дарси. – Посочи ми враговете си, милейди. Защото аз съм твоето оръжие, изковано за хаос и наказание. Още тази нощ ще издълбаем главите на хиляди чудовища от телата им и целият свят ще потръпне от знанието за завръщането на кралицата си. Защото нощта е дълбока, а зората е там. А между сега и изгряващото слънце кръвта чака да се пролее и враговете чакат да бъдат убити. Ние сме рицарите от двора на Вега и сме на ваше разположение. – Тя се завъртя на пета и се обърна към нас с огнен пламък в очите си, който предизвика в мен адска искра. По дяволите, тя беше добра в тези ободряващи приказки. Бях я виждал да държи няколко фантастични речи в съблекалнята на „Питбол“, но това беше нещо друго. – Слушайте внимателно и слушайте добре. Звездите ни върнаха нашата кралица и наш дълг е да се бием като войници на Перипот и да убием глиганите, дошли да разпръснат опасност из скъпоценните земи на нашата академия. Време е да вземем оръжието и да изпеем нашата песен за клане и страдание в размаханите уши на нападателите! Няма да има нито една душа в Солария, която да не знае за нашата победа до зори! Да живеят истинските кралици!
Извих дълга нота, изпълнена с нуждата ми от кръвопролитие, и тя продължи толкова дълго, че когато отново погледнах надолу, всички вече се бяха преместили на стълбището, насочвайки се към битката. Кейлъб обаче ме чакаше, очите му бяха най-сините от сините и приличаха на сумрачно небе през лятото.
– Идваш ли? – Попита той с твърд тон. Напрежението между нас от нощта, когато Венера и луната си играеха заедно в небето, не се беше разсеяло дори малко. Ако не друго, бих казал, че нарастваше с всеки изминал ден, в който не го признавахме. Така че очевидно щях да продължа да се преструвам, че няма проблем.
– О, чакаше ли ме, Кал, бебчо? – Подразних го, като тръгнах след него и ударих рамото си в неговото.
Придвижих се надолу по стълбите, като започнах да тичам, за да настигна останалите. Кейлъб се стрелна встрани от мен, като с лекота поддържаше темпото ми, а погледът му трептеше опасно.
– Просто се уверявам, че не си загубила крак на стълбите. Знам колко си тромав. – Кракът му изхвърча, спъвайки ме, и аз полетях напред с ръмжене, като изхвърлих ръце, за да се хвана с магия.
Въздухът се втурна около мен, като ме държеше изправена, но първо се спънах доста, краката ми се плъзнаха глупаво по стълбите, а ръката ми се удари силно в стената. Когато погледнах нагоре, Кейлъб го нямаше, вампирската му скорост го носеше надолу към останалите с лекота.
Проклех, ускорих темпото си и едва не се сблъсках с Орион и Ксавие, когато заобиколих следващия завой на спираловидното стълбище.
Изтичахме от Въздушната кула в плътна група и Дарси се издигна в небето, огънят пламна по крилата ѝ, а синята ѝ коса също избухна в пламъци. Тя вдигна белия си меч и поведе пътя напред по посока на „Поляната на Войната“, докато аз се стрелнах към полето с вълнение, а звукът от ревящите чудовища в кампуса ме подтикна към битка.
Беше почти като в старите времена, само че ни липсваха двама от нашата банда, а единият от тях беше безвъзвратно изчезнал. Докато умът ми се обръщаше към Дариус, аз натъпках болката в кутията в гърдите си, заключих я здраво и я зарових дълбоко. Не можех да се изправя пред тази болка точно сега, трябваше да се съсредоточа, да се боря.
Стигнахме до поляната, където група ученици бягаха от още две чудовища и аз смътно ги разпознах като членове на клуба „Задник“.
– Навътре в дърветата, добри момчета! – Извика им Джералдин, хвърляйки бариера от пръст между тях и чудовищата, за да им даде шанс да избягат. – Една от истинските кралици ви се притече на помощ – погледнете към небето и вижте как пламъците ѝ се издигат нагоре!
Дарси полетя напред на скорост, вдигнала ръце и отлепила горната си устна назад, докато пускаше поток от адски огън върху едно от чудовищата. Беше ужасен звяр, нещото приличаше на гигантски охлюв с назъбени крака, които стърчаха от тялото му, за да го влачат по земята. Беше по-голямо от другото, което приличаше повече на мравка с костеливи крайници, които бяха ярко бели, но беше и по-бавно.
Тръгнах да го пресрещна, докато то пищяше и изгаряше в огъня на Дарси, запалих ръкавиците на ръцете си и прокарах металните нокти по страната на чудовището, разкъсвайки пушекливата му плът. Зелена кръв опръска земята и аз се отдръпнах встрани, преди Дарси да пусне още една вълна от смъртоносен огън върху него, докато Кейлъб, Орион, Гейбриъл и Ксавие се затичаха да се борят с другото.
Макс, Джералдин, Тайлър и София се присъединиха към мен, удряйки звяра между пламъците на Дарси, а пушекът, покрил тялото му, сякаш му даваше някаква защита от огъня.
Дарси премина към вода, пускайки поток върху чудовището, който проби дупки в кожата му, и аз се заковах назад, за да възприема огромната и сила, а вторичните удари разтърсиха земята под мен.
– Голям глиган в Холивуд – въздъхна Джералдин със сълзи на очи, докато гледаше нагоре към „Фениксовата мечта“. – Тя е въплътена сила, раница, пълна с бомби.
Изведнъж към Дарси в небето се присъедини още едно пламтящо същество, което се втурна натам с висока скорост, а устните ми се разтвориха при вида на единствените два съществуващи Феникса, които озаряваха небето в сини и червени пътеки. Тори Вега изглеждаше повече от облекчена, че вижда близначката си, но не можех да наблюдавам дълго срещата им. Макс скочи напред заедно с Тайлър и София, поемайки към чудовището, което Дарси беше ранила, работейки да го погуби, а аз изстрелях по пътя му въздушна струя, която разкъса тялото му като куршум.
– Истинските кралици възвестяват настъпващото утро! – Извика Джералдин, усилвайки гласа си с магия, така че той отекна в целия кампус.
Звукът на Кейлъб, който се задъхваше от болка, накара главата ми да се насочи към него и аз побягнах още преди да съм определила мястото му. Забелязах го притиснат между клещите на другото чудовище, докато Орион откъсваше с голи ръце един от задните му крака, а Ксавие и Гейбриъл го обсипваха с лиани, опитвайки се да го откъснат от Кейлъб.
Без да се замислям, ударих чудовището с тяло, ноктите на огнените ми ръкавици „Феникс“ се врязаха във всеки костелив крайник и част от тялото, която можех да намеря, а от устата ми се изтръгна ръмжене. Издърпах звяра от Кейлъб и той се изправи на крака, като се излекува светкавично и се хвърли напред, за да убие.
Но чудовището се надигна и ме изхвърли назад толкова силно, че се блъснах в Ксавие и го повалих на земята, като двамата се търкаляхме няколко пъти, преди да успеем да спрем. Останах с въртяща се глава и солидна доза синини, но още не бях приключил.
Следващият звяр изхвърли Орион настрани, но той хвърли въздух в гърба си, за да се върне обратно в битката, ускорявайки се с вампирските си дарби. Гейбриъл беше изхвърлен в дърветата, но когато изтича обратно, очите му се оцветиха от някакво видение и той спря на място.
Тори и Дарси все още висяха във въздуха над нас, вперили очи в нещо в далечината, което не можех да видя, но когато се изтласках на крака, го чух. Бръмченето и тракането на още същества, които идваха натам, шумът беше толкова силен, че трябваше да са стотици.
Макс спря по средата на боя, погледът му се насочи към близначките, а чертите му се изкривиха от усещането за това, което те изпитваха.
Орион хвърли ледена верига и Кейлъб хвана единия ѝ край, двамата се забързаха в противоположни посоки около мравкоподобното чудовище, завързаха го с веригата и я дръпнаха толкова силно, че то се разсече на две с предсмъртен писък.
Тори изпрати вълна от въздушна магия от небето, която изтръгна една кост направо от гърчещия се труп, а аз изпуснах дъх и я погледнах с ужас.
– Кал, тя отново прави страшни неща – казах бързо и Кейлъб се запъти към мен.
Не можех да чуя какво си говорят, но изглеждаше, че Тори вече пее, а ние с Кейлъб споделихме загрижен поглед, докато ревът и крясъците на чудовищата се носеха до нас в далечината. Дарси изглеждаше загрижена за онази кост на мъртвия звяр в ръката на близначката си, но силата около нея се натрупваше толкова мощно, че тя отново насочи вниманието си към дрезгавия шум.
– Колко? – Попитах Кейлъб и той се съсредоточи върху слушането за приближаващите чудовища, а веждите му се сключиха.
Гърлото му се размърда и погледът му срещна моя с поглед на сигурна смърт, който накара гърлото ми да се стегне.
– Твърде много.
Хванах ризата му в юмрука си, придърпах го към себе си и мислех за всички неща, които трябваше да му кажа, опитвайки се да ги сведа до няколко, които да го накарат да разбере дълбочината на чувствата ми. Все още му бях ядосан, всъщност все още бях всичко на него, но може би това нямаше да има значение, ако можех просто да изкарам думите.
– Свята работа – издиша Кейлъб, а очите му блеснаха от огън, когато погледът му отново бе привлечен от близначките.
Погледнах нагоре и открих, че двете пламтят от сила, а магията блести по кожата им, докато те треперят от нейната сила. Тя се сля между тях, двете сякаш се превърнаха в едно божествено същество, което излъчваше сила, а бръмченето ѝ бръмчеше в ушите ми и караше въздуха да звъни.
Те се държаха за ръце, но вдигнаха свободните си и изведнъж позволиха на тази невъзможна сила да се откъсне от тях, като се взриви във всички посоки през небето. Земетресение разкъса земята и Кейлъб ме хвана за ръката, за да ме успокои. Огънят на феникса избухна в целия кампус, като се усукваше заедно с цялата им елементарна магия, а силата беше толкова ярка, че съперничеше на звездите.
Студентите от целия кампус започнаха да крещят и аз осъзнах, че все повече хора пристигат на поляната, привлечени от светлинния лъч, който двете създадоха в небето. Първото докосване на силата им уби охлювоподобното чудовище, с което Макс, Джералдин, Тайлър и София все още се бореха, и то падна между тях, изсъхвайки в пламъците.
Писъци озариха въздуха, когато огънят им откриваше все повече и повече от чудовищата, поглъщайки ги едно по едно в смъртоносната си сила. Всички се скупчиха по-близо един до друг, Орион се взираше в близначките с благоговение в погледа си, което почти съвпадаше с изражението на лицето на Джералдин. Един поглед към останалите ми подсказа, че и те изпитват същото възхищение, а челюстта ми също се отпусна от него.
Навсякъде се чу бум, когато магията на близначките се сблъска с враговете ни. Цялата академия беше дошла, за да стане свидетел на огромната сила на дивите близначки, и честно казано, в този момент се почувствах горд, че съм техен приятел. Разкайвах се за това колко трудно им бяхме направили да стигнат дотук, но не съжалявах напълно. Защото ние бяхме огънят в тяхната ковачница.
– Всички те са мъртви – издиша Макс, усещайки го до дъното на душата си. – Всички до едно проклети звездни чудовища.
По бузите на Джералдин потекоха тихи сълзи, а аз усетих как светът се променя, усетих го в костите си, сякаш самата тъкан на нашето царство току-що бе променена завинаги. Гейбриъл се приближи до нас, около него бръмчеше пророчество, докато очите му танцуваха с хиляди неща, които не можех да видя, наполовина тук, а наполовина изобщо не.
Тори и Дарси се спуснаха на земята и всички се отдръпнаха, създавайки широк кръг около тях в центъра на Войната, а очите им все още блестяха с неизчерпана сила.
На лицата на всички – учениците, учителите и нас – беше изписано благоговение. Най-вече ние. В погледа на Гейбриъл се долавяше познавателен поглед, който подсказваше, че може би е очаквал това, но не по-малко се гордееше със сестрите си. Практически можех да усетя удивлението му, което излъчваше, и, дявол да го вземе, аз също го почувствах.
Мълчанието натежа, сякаш самото слънце беше дошло да кацне между нас, но изведнъж това мълчание беше нарушено, когато тежки ботуши тръгнаха натам.
В тълпата вдясно от мен се разнесоха възгласи на страх, недоверие и объркване, а аз изкривих врат, за да видя кой е причинил това вълнение.
– Слава на истинските кралици! – Дълбокият глас на Дариус разцепи въздуха на две и аз се блъснах странично в Кейлъб, поклащайки невярващо глава, само за да открия, че четвъртият от нас, най-добрият ми приятел, липсващата ми част, излиза от тълпата, за да застане пред близначките.
Джералдин изкрещя, гласът ѝ се разнесе сред масите и се заби в центъра на душата ми.
– Дариус! – Извика отчаяно Орион и се стрелна напред, но Гейбриъл удари ръка в рамото му, за да го задържи, като го погледна с поглед, който казваше, че не е време.
Исках и аз да се раздвижа, но краката ми се бяха превърнали в камък, а сърцето ми биеше в твърде бърз ритъм. Той беше там, наистина шибано там, не се подчиняваше на самата смърт и стоеше сред нас.
Приятелите ми му крещяха, но аз не можех да намеря думи, ръцете ми започнаха да треперят, а болката прорязваше гърдите ми от възможността това да е някаква лъжа, хвърлена тук, за да ме унищожи. Не можех да се забавлявам с идеята той да се върне при нас, ако отново щеше да бъде изтръгнат от ръцете ни, и нямаше да позволя на сърцето си да се влюби в нея, докато не се уверя, че е истина.
Около мен се разнесе какофония от викове на хора, а Ксавие си пробиваше път през телата на гърба ми.
– Дай ми да видя – поиска той. – Махни се от пътя ми – отдръпни се!
Земята се разклати от експлозия на сила и хората бяха принудени да се разпъснат, позволявайки му да види брат си. Той спря неподвижен, устните му се разтвориха в знак на отрицание на това, на което ставаше свидетел, и тихи, искрящи сълзи се разляха, за да се стичат по бузите му.
Дариус падна на колене пред близначките, постави главата на брадвата си на земята и сведе ниско глава в знак на покорство.
– Заклевам се в служба с живота си – заговори той тихо, но думите се понесоха през масите и всички отново притихнаха.
– Кал – прошепнах аз. – Това не е реално.
– Реално е – изръмжа той, сякаш имаше нужда да е, но не можех да се изправя пред него, ако не беше.
– Това е той – каза Макс, като се премести от другата ми страна, и аз се обърнах към приятеля си Сирена, виждайки истината, пламтяща в очите му.
– Време е – каза Кейлъб, без да има нужда да обяснява какво има предвид, докато се движеше напред и падаше на колене до Дариус, покланяйки се на Вега.
– Заклевам се в служба с живота си – каза Кейлъб гръмко и звездите на небето станаха по-ярки, като всяка една от тях обърна поглед натам, за да стане свидетел на този момент. Въздухът се сгъсти от силата на всичко това и трябваше да се запитам дали близначките имат власт над самата смърт, защото той беше там. Моят приятел, здраво присъстващ в този свят, въпреки че смъртта имаше други планове.
Макс пристъпи напред, падна на колене от другата страна на Дариус, главата му се сниши и прилив на любов и уважение заля от него, за да се докосне до всички в тълпата, включително и до мен.
– Заклевам се в служба с живота си – повтори той.
Дарси и Тори останаха ръка за ръка, загледани в наследниците под тях в зашеметено мълчание. Нещо в мен се промени, като цвете, което чакаше да разцъфне. Усетих как венчелистчетата се разгръщат и как сладкият аромат на прашеца се надига в гърдите ми. Това беше началото на нова пролет, ера, която не можех да разбера при първата си среща с тях, но сега всичко беше толкова ослепително очевидно, че нямах представа как ни е отнело толкова време да се озовем тук. Бяха доказвали силата си неведнъж, но тази вечер бяха надхвърлили всички граници на всеки феи в този свят и ние нямахме избор. Защото магията им превъзхождаше моята, а сърцата им бяха позлатени от звездна светлина. Аз не можех да се сравнявам с тях, никога не съм можел, но можех да бъда техен воин, Вълк, който ще владее лунните сенки за тях.
Краката ми най-сетне се раздвижиха и аз се запътих към другите наследници, а погледът ми се спря на Дариус, докато гърлото ми се свиваше и сърцето ми приемаше истината за неговото завръщане. Но един поглед назад към Гейбриъл ми подсказа, че не е време за егоистични събирания, сега беше моментът да свържа всички ни в едно. Да преместим ръката на съдбата и да покажем на света къде е нашата вярност, за да може да последва стъпките ни. Това беше пътят на златното бъдеще и беше време да започнем да вървим по него.
Спуснах се на колене до Кейлъб, чувствайки се сякаш най-сетне заемам полагащото ми се място в този свят. Домът, за който бях копнял покрай моите приятели, и четиримата отново обединени. Бяхме преминали през този живот като едно цяло, сякаш душите ни съставляваха река, която течеше заедно в една посока, и тя завършваше тук, в това море от късмет.
– Заклевам се в служба с живота си – издишах с благоговение в гласа си и погледнах нагоре към двете жени, които се бяха появили в живота ни и бяха разклатили основите на всичко, което някога бяхме познавали. Но сега вече не се съмнявах, че това винаги е била съдбата ни – да коленичим пред тях и да отдадем живота си в служба на кралиците на Феникса.
Звездите пламнаха над главите ни, докато Джералдин тичаше напред, падайки на колене със стенания на своята преданост, а аз се обърнах назад, за да видя Орион, който я следваше, усмихвайки се, сякаш задникът е знаел, че в крайна сметка ще се озовем тук. Гейбриъл последва примера му, после шокираният Ксавие, който все още гледаше Дариус с недоверие, после Тайлър, София и цялото училище отвъд тях, като всички до един паднаха на колене пред новите си регенти.
– Да живеят истинските кралици! – Провикна се Джералдин.
И аз вдигнах глава, за да изрева тези думи към изгряващата зора, всички около нас също ги извикаха, докато сладките оранжеви лъчи на слънчевата светлина се разливаха по небето. Първата ярка зора на една съвсем нова епоха.

Назад към част 29                                                        Напред към част 31

***

Сет
Алтернативна гледна точка за края на „Академия Зодиак“ 8: „Тъга и звездна светлина

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

Поражението на Вега над толкова много от творенията на Вард ме остави вцепенен, а когато последвалото им коронясване стигна до ушите ми, бях най-недоволен. Те се осмелиха да се нарекат кралици в моята земя, в моето кралство. Това беше най-голямата обида, която можеха да ми предложат, и аз се заклех да ги смажа така, че да не остане нищо нито от тях, нито от една фея, която ги е подкрепила в похода им срещу мен.
Нямаше да търпя това.
Аз бях Кралят на драконите. Фея, роден да управлява. Бях работил твърде усърдно, звездите бяха засвидетелствали усилията ми и ме бяха нарекли крал толкова сигурно, колкото и короната на главата ми.
Последната битка наближава, моята армия е десет пъти по-голяма от тяхната и силата на моите свързани дракони, заедно с много други неописуеми оръжия, ще ги изкорени веднъж завинаги.
Бях повалил Дивия Крал, а дъщерите му щяха да го последват бързо по пътя му. Ако тези негови хленчещи отрочета наистина се смятаха за достойни за тази битка, скоро щеше да се окаже, че жестоко грешат. Ще залича имената им и никой няма да си спомня за кралски особи в тази страна, освен мен…

Назад към част 28                                                         Напред към част 30

СЕТ

ГЛАВА ВТОРА

Бийп, бийп, шибан бийп.
Кой бипкаше с този клаксон в четири часа сутринта през проклетата ваканция?
Преобърнах се в леглото си с гневно ръмжене, а братята и сестрите ми се разместиха около мен с мърморене и лай на раздразнение. Някой се удари в пода с писък, когато се претърколих по гръб, и аз изсумтях, пъхайки голямата си рошава глава под възглавницата. Всичките ми братя и сестри искаха да спят с мен тази нощ и това беше свързано с много лакти и кости на бедрата. Лапата на Атина беше притисната точно до лицето ми и аз я отблъснах със своята, докато силното бибкане продължаваше.
Светлината изведнъж светна и майка ми се появи на вратата като призрак, излязъл от сенките.
– Сет Капела, стани веднага и ми кажи защо Кейлъб Алтаир е пред къщата ни и бибитка с клаксона си посред нощ? – Избухна тя яростно.
Веднага се прехвърлих обратно във формата си на фея, грабнах чифт бледосини панталони и ги нахлузих. Кейлъб? Защо беше тук?
– Не знам, мамо – казах през прозявка.
– Ами разбери! – Заповяда тя.
Издърпах атласа си от нощното шкафче, когато пухкавите тела на всички мои братя и сестри се търкулнаха и нагласиха, заемайки освободеното от мен място в центъра им. Езикът на Грейсън висеше от устата му близо до дупето на Ник и последствията от това не изглеждаха добре.
Проверих съобщенията си, но нямаше нищо от приятелите ми, освен едно съобщение за лека нощ от Дарси в отговор на моето. Тя беше останала с Гейбриъл и семейството ѝ тази вечер, така че знаех, че е добре. Е, не добре, добре. Сърцето на момичето беше изтръгнато, стъпкано, пъхнато през блендер, изядено от грифон и изсрано обратно. Напоследък всичко беше гадно и аз се чувствах шибано безпомощен пред всичко това. Особено когато ставаше дума за нея. Толкова дълго бях причината за болката ѝ, а сега просто исках да успокоя болката ѝ и да я видя отново усмихната. Само че не виждах как ще стане това.
Грабнах една блуза и се промъкнах покрай ръмжащата ми майка, тичайки надолу по голямото стълбище, през мекия сив килим в антрето и разтваряйки огромната дъбова входна врата. Излязох на верандата, когато фаровете на Кейлъб ме осветиха, а черната му спортна кола блестеше на лунната светлина.
Нощният въздух се завъртя около мен и сърцето ми заби по-силно, докато тичах надолу по стъпалата на верандата и по тухлената алея до прозореца на колата му. Той го спусна, усмихвайки се като задник, а аз свъсих вежди, докато гледах тази негова съвършено гореща уста, за която не ми беше позволено да имам мръсни мисли. Но аз ги имах. Редовно.
– И ти събуди цялото ми семейство посред нощ, защото…? – Попитах любопитно.
– Влизай – настоя той и извитото ми чело се издигна по-високо.
– Какво става? Нещо се е случило ли?- Попитах, като в мен се надигаше мехур от загриженост.
– Не. Но ако не влезеш, ще закъснеем – каза той, след което вдигна стъклото, за да приключи разговора ни.
Беше затъмнено, така че не можех да видя лицето му, докато притисках средния си пръст към него. След това се паркирах върху капака му и направих ефектно задно салто с въздушната си магия от другата му страна, приземявайки се до пътническата врата, която се отвори като крило.
Спуснах се на ниската седалка и вратата плавно се затвори до мен. На мястото за краката имаше торбичка със закуски, която веднага грабнах, измъкнах някакъв чипс и го разкъсах.
Кейлъб излезе от алеята с висока скорост, използвайки вампирските си сетива, за да кара като луд и да завърти колата на пътя. Той се откъсна от къщата ми, давайки на майка ми така необходимото спокойствие, а аз изохках, докато той се втурваше в тъмнината, а пътят бе обграден от гъста гора.
– И какъв е поводът? – Попитах, като го гледах, докато той не можеше да ме погледне, забелязвайки силната стойка на челюстта му и начина, по който смучеше устните си за момент, преди да проговори. Това правеше забранени неща с мен, затова погледнах обратно към пътя и се преместих на седалката. Не смей да се възбуждаш от най-добрия си приятел.
– Ами, помниш ли как ти купих онзи билет за посещение на Луната? – Каза той, хвърляйки ми усмивка, а челюстта ми падна, когато осъзнах кой ден е.
– Не, Кал. Казах, че ще отида догодина, когато това гадно шоу отмине. Не мога да ви оставя точно сега.
– Това е само за няколко дни – каза Кал и изръмжа. – И не можеш да отлагаш живота си само защото светът е в опасност. Майната му на света. Заслужаваш да се забавляваш.
– Откога заслужавам да се забавлявам? – Отвърнах. – Бях кралски задник в продължение на една солидна година. Не, две години. И не мога да кажа, че наистина планирам да се откажа от тази тенденция.
– Да, ама ти се добра до вътрешния кръг – каза той със смях.
– Предполагам, че е вярно – казах замислено и той ме удари закачливо по рамото.
– Ти отиваш. Това е моят подарък и аз казвам, да го използваш.
Ммм, властният Кал. Светая светих, да, моля.
– Добре – отстъпих аз, защото по звездите това беше луната. Луната! Не Меркурий или Венера, или скучният стар Нептун. Това беше честната до безобразие Луна, за която говорехме. Яркото, блестящо нещо, което ми даде магията. – О, мои звезди, отивам на Луната. Кал, аз отивам на Луната! – Хвърлих се към него, като го блъсках в седалката, докато той се бореше да запази контрол над колата. Облизах лицето му и ръката ми се плъзна по гърдите му, докато се подпирах, а той се опитваше да ме отблъсне. Вкусът му беше на чист мъж, брадата му беше груба срещу езика ми, а на члена ми всичко това му харесваше прекалено много.
Отпуснах се обратно на седалката, преди да се превъзбудя, но ако трябва да бъда честен, бях сигурен, че така или иначе мога да обвиня отчасти луната за възбудата си. Пъхнах торбичката с чипс между краката си като перфектен щит за ерекция и се усмихнах от ухо до ухо. Ще бъда първият върколак на Луната. Вероятно ще се върна с лунни сили.
– Трябва да сме там преди изгрев. Прецених, че пътуването ще е по-забавно от звездния прах – каза Кал, пъхна ръка в торбичката с чипс между бедрата ми и аз се завъртях неловко на седалката със задушлив звук, докато се опитвах да му попреча да докосне твърдия ми член.
Кал ми хвърли поглед, когато наполовина повдигнах задника си от седалката и се престорих, че търся нещо в джоба на вратата.
– Добре ли си, брато? – Попита той.
– Да, напълно. – Той пъхна шепа чипс в устата си, а аз се настаних обратно на седалката и преместих чипса по-близо към коленете си.
– Направих плейлиста за пътуването – каза Кал ентусиазирано, чукна Атласа си в док-станцията на арматурното табло и The Killing Moon на Echo and The Bunnymen започна да звучи, карайки сърцето ми да се развълнува.
– Ти си най-добрият, пич. Ще ти подаря цял басейн с кръв за следващия ти рожден ден.
– Знаеш, че това е незаконно – изхърка той.
– Не и ако никой не умре, за да си я набавя – казах настойчиво аз. Определено вече бях проверила и щеше да има феи, които да се наредят на опашка, за да предложат кръвта си, когато разберат кой Небесен наследник ще я пие.
Той изръмжа ниско в гърлото си и аз го стрелнах с поглед. – Някой е гладен.
– Не. – Той ми махна с ръка.
– Ти си. Пий, хайде давай. – Предложих му китката си под носа и гърлото му се размърда, когато усети близостта на кръвта ми. – Това е кръв от най-високо качество. Напий се, братко.
Той се съпротивляваше още миг, след което кътниците му изскочиха и той ги заби в китката ми, а очите му бяха закрити с сенки, докато ги държеше на пътя и се хранеше от мен едновременно. Устните му върху кожата ми бяха като удари на запалка върху плътта ми. Дишането ми идваше неравномерно и не можех да откъсна поглед от точката на съприкосновение, докато той се хранеше. Беше прекалено хубаво. И се зачудих дали не трябваше да смуче изключително силно, за да се сдобие с кръвта ми, защото в момента цялата тя се втурваше към члена ми като неудържим влак.
Колата се завъртя рязко и Кейлъб издърпа кътниците си на свобода и завъртя волана, за да избегне катастрофата, което накара пулса ми да забие бясно.
И двамата се засмяхме нервно, докато издърпвах ръката си, прокарвайки палец по следата от ухапване, за да я заздравя.
Пътувахме няколко часа и накрая Кал зави по дълъг, криволичещ път, който водеше към имота на господин Накатуки. Бях идвал тук няколко пъти преди, когато го преследвах и го молех да ме заведе на Луната. Първия път отговорът беше категорично „не“. Втория път той просто остави охраната да се справи с мен и името ми беше разгласено в пресата. За щастие, пиар екипът ми беше завъртял тази история прекрасно, за да изглежда така, сякаш съм толкова влюбен в Луната, че просто искам да отида там от името на всички върколаци в Солария, за да ѝ благодаря за даровете. Да, екипът беше проклет чудотворец. Веднъж ме хванаха да излизам от хотелската стая на известна певица, гол до кръста и покрит с блясък, след като я накарах да свърши толкова силно, че се беше преобразила във формата си на пегас. За щастие, в този момент членът ми вече не беше в нея, не обичах да се чукам с формата на орден, макар че и аз бях човек, който опитва от всичко веднъж. Както и да е, гаджето ѝ беше неин съавтор, който щеше да иска топките ми за снимките, разлепени по всички вестници, на които чукам момичето му, но пиар екипът беше изопачил цялата история, за да изглежда така, сякаш съм чул как тя се задушава от съседната стая, втурнал съм се да ѝ спася живота, докато съм се преобличал от формата си на Орден, след което съм се спуснал по пожарната стълба, за да доведа помощ. Приятелят и ми беше изпратил всичките им албуми, подписани от тях двамата, като благодарност. Направих му такава мръсотия, човече.
Кейлъб спря колата пред огромна дървена къща с дълга веранда и големи стъклени прозорци, които ми навяваха вибрации на здрач. Можех да ям Едуард Кълън за закуска. Буквално и сексуално. Той можеше да ме изяде, както и да му хареса. Джейкъб също. Начинът, по който смъртните си измисляха вампири и върколаци, беше доста забавен. С Кал бяхме гледали филмите заедно, докато се разпадахме от смях и разигравахме сцени между Едуард и Джейкъб. Дори бяхме посещавали царството на смъртните и бяхме изиграли няколко смъртни момичета, които си мислеха, че ще ги преобразим. Не съвсем законно, но пък много забавно. Особено когато направих светлинно заклинание върху лицето на Кал, за да изглежда така, сякаш той блести.
– Опаковах ти чанта. – Кал се пресегна към задната седалка, взе я и я пусна в скута ми.
Едно кучешко хленчене ме напусна, докато го гледах, притиснал чантата към корема си.
– Иска ми се и ти да дойдеш.
– Не. – Той поклати глава. – Липсата на гравитация ще прецака вампирската ми скорост, не мисля, че ще ми хареса. Все пак направи много снимки.
– Ще го направя. И видеоклипове. – Усмихнах се, погледът ми се закова с неговия твърдо, докато се колебаех дали да си тръгна. Майната му. Наведох се и го прегърнах силно. – Благодаря, човече – казах в ухото му и пръстите му за момент се вкопчиха в задната част на ризата ми, задържайки ме там, докато сърцето ми се блъскаше в гърдите му, а неговото се удряше силно в моето. Той миришеше на моето падение и наистина се надявах, че съм достатъчно умен, за да не проваля приятелството ни завинаги някой ден.
– Ще те взема в понеделник. – Той ме пусна и аз му се усмихнах широко, докато слизах от лъскавата кола и тичах нагоре по верандата, като махах за довиждане, преди да почукам на вратата.
Кал се обърна и потегли обратно по пътя, а вратата се отвори пред мен. Възрастен човек с дълга сива брада се намръщи към мен. Дрехите му бяха дълги, торбести, с пъстри шарки по тях. Вдигна строга вежда, докато ме приемаше.
– Така че най-накрая имаш билет – каза той тутакси.
– Да, господине – казах весело. – Съжалявам за ергх, преследването и опитите за проникване. И когато държах котката ви за заложник… и за щетите, които нанесох на рамката на вратата ви, когато се опитах да се задържа за нея и вие накарахте онези четирима охранители да ме изхвърлят. А и вдлъбнатината, която оставих в колата ви, когато я ударих. И смъртните заплахи…
– Да, нека не преразказваме всичко това, нали? – Прекъсна ме рязко той и се отдръпна. – Влизаш. Закъсняваш, другите вече чакат да тръгнат.
Влязох вътре, а той тръгна след мен и ме насочи към една врата в края на коридора. Проклех под носа си, когато влязох в тематична лунна стая със сиви стени и под, снимки на Луната навсякъде, ниско осветление и видео на звездите, което играеше над нас на тавана. Останалите девет печеливши от лотарията стояха в края на стаята, разговаряха заедно, облечени в лъскави сиви костюми. Всички те ме погледнаха и замълчаха, когато разбраха кой току-що се е присъединил към тях. Понякога да си известен беше страхотно, а друг път – гадно. Като този път. Мразех да ме гледат по този начин. Сякаш бях извънземно, което току-що е изпълзяло от задника на г-н Накатуки.
– Ще трябва да облечеш това – господин Накатуки ми подаде метален сив гащеризон, като започна да си навлича своя. – Както току-що приключих да обяснявам на останалите, в подплатата му има проследяващо устройство, в случай че се изгубиш, а костюмът е пропит с магии по мой собствен дизайн, за да те предпази в атмосферата там горе. Като въздушен елементал можеш да използваш собствената си магия, за да си доставяш кислород, или да използваш заклинателните шлемове. Щом пристигнем в лунната база…
– Ооо, лунна база – изръмжах аз и той прочисти гърлото си, когато закопчах ципа на костюма чак до врата си. Изглеждах толкова готино.
– Да, лунната база – повтори той.- Ще имаш достъп до всички необходими шлемове, но тъй като си върколак, магическите ти резерви вероятно ще останат пълни през цялото пътуване, така че шлемовете не са задължителни. – Той се приближи до мен и задържа под носа ми атлас, който беше произведен само звездите, знаеха къде.- Трябва да подпишеш този формуляр.
Взех го от него, прелиствайки с очи текста.

„Бла, бла, бла, ако умра, ти не носиш отговорност, бла, бла, бла, бла“.

Надрасках подписа си в долния край и му го върнах с усмивка. Той не ми отвърна с усмивка. О, добре, щях да го направя свой добър стар приятел, докато приключи това пътуване. Никой не можеше да ми устои, когато включих чара си, и това беше щастливият ден на този човек.
– Умирането не е единствената ви грижа, господин Капела – каза той сериозно. – Не съм тествал влиянието, което луната може да окаже върху един върколак. Магията ви би могла да стане толкова силна, че да увреди каналите в тялото ви, които я свързват с ръцете ви, или да причини травми на пръстите ви, когато магията ви се използва, или…
– Ще поема риска. Хайде да вървим! – Изтичах през стаята към новите си приятели, като ги потупах по раменете и всички те станаха много плахи. Дори един от тях не ме погледна в очите. Ех. Наистина?
Добре. Не ми трябват приятели на Луната. Луната ще бъде мой приятел. И г-н Накатуки.
Той мина покрай нас до това, което първо бях помислил за лъскава черна врата в края на стаята, но сега разбрах, че е завихрено тъмно пространство от нищото.
– Какво е това? – Попитах, подскачайки на пръстите на краката си.
– Това е портал от звезден прах – обяви той със самодоволна усмивка. – Направен е с разрешението на Съветниците и е закален с лунен прах. Както всички вие прочетохте в документацията, която получихте по пощата…
Погледнах съвсем непренудено настрани от него, когато той ме погледна така, сякаш знаеше, че не съм чел тази документация. Само разглеждах снимките и удрях братята и сестрите си със списанията, когато им натяквах, че аз отивам на Луната, а те не.
– … ще знаете, че не можете да обсъждате никакви магически технологии, разглеждани по време на това пътуване. Неспазването на това правило ще доведе до съдебно преследване. Запазването на технологията ми в тайна гарантира, че Луната няма да бъде завладяна от компании, които искат да направят дойна крава от любимото ни небесно тяло. Трябва да защитаваме това най-свещено място и да се отнасяме към него с най-голямо уважение. Разбирате ли?
Всички кимнахме, а русото момиче пред мен ме погледна през рамо и размърда мигли, преди отново да се обърне. Аз обаче нямах очи за нея, имах среща с Луната и тя вероятно умираше от желание да се запознае с мен.
– По-единично – извика Накатуки и аз си проправих път към предната част на групата, лаейки развълнувано. Той ме погледна намръщено, но не ме спря, докато се приближавах към портала от звезден прах.
По дяволите, отивам на Луната.

Накатуки ме подкани да вървя напред и аз вдигнах брадичка, навлязох уверено в портала и звездите ме изтръгнаха в прегръдката си. Претърколих се през тях и главата ми се завъртя, тъй като въздухът сякаш изтъня и имах чувството, че се нося напред с хиляда мили в час. Това не беше като обикновен звезден прах, беше невероятно, сякаш бях катапултиран право в самите звезди.
Изведнъж бях изхвърлен и краката ми бавно се спуснаха върху меката, тебеширено сива земя под мен. Загледах се в нея с отпусната челюст. Луната. Бях на Луната. Магията набъбна в мен толкова силно, че ме накара да се задъхам за въздух, който го нямаше. О, по дяволите.
Вдигнах ръка към устните си, приспособявайки се към странното усещане за по-малка гравитация, като изхвърлих мехурче въздух около устата и носа си, вдишвайки дълбоко.
Погледнах през тъмната повърхност към огромна бяла куполна сграда, която сигурно беше лунната база, за която Накатуки беше споменал. Приличаше на тунел, само че имаше прозрачни прозорци, от които се виждаше вътрешността на лъскавия интериор.
Звездите трептяха над нея, а земята блестеше далеч в далечината, само една малка топка от синьо и зелено, целият ми свят беше останал зад мен.
Наклоних глава назад и изхлипах, тичайки напред и смеейки се на начина, по който можех да скачам толкова високо и сякаш да се нося обратно към земята.
– Господин Капела, трябва да се ориентирате, преди да се отдалечите! – Гласът на господин Накатуки се носеше след мен, но аз продължавах да се пързалям, твърде въодушевен, докато тичах по красивата ѝ повърхност. Ако отдалеч тя беше красива дразнителка, то отблизо беше една мръсна скална курва.
– Г-н Капела! – Изръмжа Накатуки, когато отскочих нагоре и преодолях един малък хълм, изплувах отвъд него и му помахах неясно за сбогом. Не се нуждаех от ориентация. Аз и Луната имахме афинитет, разбирателство. Начинът, по който тя изпълваше тялото ми с магия, беше всичко, което трябваше да знам за това колко много обича да ме има тук. Аз бях нейната кучка, нейното малко вълче момче, дошло от Земята, за да отдаде почитта си. И щях да и я отдам добре.
Застанах на колене, целувах скалите, впивах се в тях. Оставих снежни ангели в пръстта, нарисувах сърцето си със името на Кал в пръстта, след което се търкулнах по земята, имайки нужда да я усетя цялата върху себе си. Какво наистина можеше да се случи, ако все пак сваля костюма?
Започнах да се събличам от него, да свалям ботушите си, докато не останах гол и не застанах с ръце на хълбоците, докато гледах към тъмния неподвижен пейзаж на моята лунна любовница.
Пенисът ми беше твърд и когато погледът ми се спря на малък кратер на няколко метра от мен, устните ми се разтеглиха от гладна усмивка. Далеч съм от мисълта да измина целия този път и да не покажа на Луната как да си прекарва добре.
Скоро забих члена си дълбоко в дупката, забих се в нея, докато драсках с ръце в пръстта и показвах на сексапилната кучка това, което е пропускала през целия си живот. Доминирах над нея, гарнирах я добре и тя обичаше всяка секунда от това.
– Г-н Капела! – Накатуки изведнъж изкрещя като жена, точно когато свърших с дълъг стон, и вдигнах глава, докато се задъхвах, откривайки го с разтворена уста и цялата група на печелившите от лотарията зад гърба му в костюми и каски. По лицата на всички тях беше изписан пълен шок, а някои от тях отвръщаха поглед със зачервени бузи и широко отворени очи.
– Ти оскверни Луната! – Провикна се Накатуки, изглеждайки отвратен, докато аз се изправях, покрит с лунен прах, чийто вкус усещах по устните си.
– Тя го искаше! – Извиках в отговор и той се опита да изведе останалите, опитвайки се да прикрие очите на някои от тях, когато неколцина останаха на място.
– Осквернихте това свято същество – проплака наполовина Накатуки.
– На нея и харесваше – настоях аз. Не бях изнасилвач на прокълнатата звезда на Луната. Усещах как тя вика името ми, как ме привлича.
Магията във вените ми и силата на земята под краката ми караха главата ми да бучи. Чувствах се чисто животински. Просто вълк с апетити в дивата природа. Отвърнах се с вой, подскачайки по земята, докато се опитвах да избягам, и се засмях като луд.
– Тя ме обича и аз я обичам, не можеш да ни разделиш, Накатуки! – Изкрещях с поредния си маниакален смях, а проклинането му ме последваха в тъмнината, където бяхме само аз и луната, чиито кикот бях почти сигурен, че чувам. Или това, или бях вкарал прекалено много кислород в мозъка си.
Трябваше да се запитам дали Кал не е знаел, че ми урежда среща с луната през цялото време. Той винаги се стараеше повече от мен. И щях да се уверя, че ще имам повече от няколко истории, които да донеса вкъщи само за него. Дълбоко в себе си знаех защо толкова много харесвам това място. Дори повече от това, че бях върколак и я почитах всяка вечер. Защото Кал беше този, който купи Луната за мен. И по някакъв начин щях да намеря начин да му купя целия свят в замяна.

Назад към част 27                                                       Напред към част 29

***

Сет на Луната
Това е разказът за пътуването на Сет до Луната…

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

Капела. Податливи, лесно разсейващи се и непостоянни. Или поне така си мислех. От четиримата наследници Сет Капела изглеждаше най-лесно контролируем. Желанията му бяха елементарни, а безмилостната му природа – остра. Върколаците са като ловни кучета, верни и лесно изкушавани в лова от оскъдния мирис на кръв. Парченцата месо ги задоволяват, дори когато коремите им са пълни само наполовина. Нямах особени опасения относно способността на Дариус да го контролира при определено време, но непредсказуемостта на този конкретен Капела ме изненада, особено когато той направи завой към това да си направи приятели от Гвендалина Вега. Гнусните, откровени снимки на двамата под ръка през лятото в списанията бяха достатъчни, за да ми кипне кръвта.
В крайна сметка мутренският му характер лесно се разколеба във верността на Вега, може би стремежите му бяха по-тлъсти. Може би, ако бях предвидил тази промяна във вятъра, щях да примамя този кучешки наследник на моя страна, ако му предложех по-пълноценна храна от тях.
В ретроспекция виждам как духаше вятърът, как двамата с Кейлъб Алтаир бяха забъркани в тайна афера и двамата бяха обединени в предателството си, когато застанаха на страната на близначките Вега. Трудно е да се определи какво точно ги е привлякло първоначално. Роксаня, разбира се, беше разтворила крака за земния наследник много преди да се закачи за Дариус и може би беше разпростряла тази любезност и към четиримата.
Гуендалина явно не се срамуваше от подобни неща и когато Ланс Орион бе изпратен в затвора Даркмор, поемайки вината за нея като безмозъчен глупак, може би бе насочила вниманието си към по-могъщи любовници.
Да, вероятно бях предположил истината за това, но горчивината от предателството им все още ме дразнеше донякъде…

Назад към част 26                                                           Напред към част 28

ДАНТЕ

ГЛАВА ТРЕТА

– Нека да ви занеса нещата горе – каза Елис с широка усмивка, пресегна се към близначките и взе чантите им.
– Спри – изръмжа Райдър и я хвана за ръка. – Не прави това.
– Какво? – Попита тя объркано, а аз се засмях, защото знаех точно какво си мисли. Гейбриъл ми хвърли многозначителен поглед, като изглеждаше, че също е на ръба да се разсмее. Фалко участваше в тази шега, въпреки че никога не бе издишал и дума, за да ми каже това, просто имаше онзи всевиждащ поглед на лицето си.
– Можеш да изпревариш бебето – каза сериозно Райдър, а Дарси и Тори си размениха загрижени погледи, докато Леон не толкова подмолно надникна в една от чантите на близначките в ръката на Елис, сякаш се надяваше да намери лакомства.
– За какво говориш? – Намръщи се Елис.
– Четох за това тази сутрин – промълви Райдър. – Вампирите могат да изпреварят собствените си бебета и да ги оставят извън утробата.
Отне ми всичко, което имах, за да не се изхиля. Глупава змия.
Райдър се опитваше да ме надхитри във всяка книга за бебета, която купувахме. Дори беше взел една от ръцете ми, докато спях, за да я довърши пръв, така че накарах една от братовчедките ми да ми отпечата нова книга, пълна с нелепи, неверни факти за бременността на феите. Когато я донесох вкъщи снощи и обявих, че това е чисто нова, най-продаваната книга за бременността, Райдър очаквано я открадна от мен. Сега забавлението щеше да започне.
– Пф, в моята книга за бебета не пише това, Стронзо – казах аз, като го подканих.
– Ами аз имам най-актуалната книга в Солария, Инферно – каза Райдър със самодоволна усмивка, мислейки, че ме е надхитрил. Но о, как щеше да падне змията.
– Елате и си отворете подаръците! – Извика Леон, сграбчи ръцете на Дарси и Тори и ги издърпа надалеч в салона.
Елис ме погледна с поглед, който казваше, че знае точно какво съм намислил, след което изскочи от стаята с чантите им, отправяйки се към горния етаж.
– Елис! – Извика Райдър след нея, изглеждайки притеснен, и аз го плеснах по рамото, за да не тича след нея.
– Може би не си разбрал правилно този факт, а? – Предложих му и той ме погледна с тесни очи, докато Гейбриъл преглътна смях и тръгна след Леон и близначките.
– Не съм разбрал грешно нищичко – изсъска той. – Тази книга е много по-добра от всеки стар прашен том, който четеш. Обзалагам се, че дори не знаеш за „Верме Кредулон“.
Едва не се задавих от поредния си смях, като вместо това запазих неутрално изражение. Защото „Верме Кредулон“ означаваше доверчив червей, а той беше точно такъв.
– Какво е това? – Задъхах се, преструвайки се на притеснен, че съм пропуснал нещо жизненоважно.
– Това е състояние, при което бебето става дълго, кльощаво и ръцете и краката му падат, докато е в утробата.
От звездите.
– И може да бъде причинено от прекалено много секс – каза той сериозно.
– Затова ли не се присъедини към нас в горещата вана снощи? – Попитах.
– Да, и може би ако вие, задници, бяхте слушали какво ви казвам, нямаше да изложите бебето ни на шибана опасност – изръмжа той.
– Oh mie stelle(О, мое място) – казах разтревожено и той кимна.
– Уау, това наистина е… много – гласът на Тори се понесе към нас и ние се отправихме към хола, като открихме, че Леон отваря всички подаръци, предназначени за близначките, предлагайки плюшени играчки на лъвове, харпии, базилиски, сини дракони, кукли на вампири с люлякова коса, малко плюшено синьо куче призрак, безкрайни сувенири за нашата шибана фамилия. Имаше и Феникси, изписани върху всякакви неща. Предполагах, че е сладко по някакъв психотичен начин.
Гейбриъл погледна от Леон към сестрите си, усмихвайки се на израженията им, докато Леон слагаше планини от вещи в краката им.
– И вижте! Тези говорят. – Леон натисна корема на един голям пластмасов буреносен дракон, направен по мой образ и подобие, и той извика: „A morte e ritorno!“
Аз се разсмях и близначките също се разсмяха.
– Всъщност това е доста сладко. – Дарси го взе от него, а Леон предложи следващата черна играчка „Базилиск“, която имаше каубойска шапка на главата си. Той натисна бутона на корема ѝ и тя изръмжа: „Обичам болката и сухите овесени ядки“.
Райдър му се подигра, а аз изръмжах от смях, когато Тори го взе с голямо желание, усмихвайки се на Райдър.
– Суха овесена каша? Това е грубо, пич – каза тя, а Райдър сгъна ръце.
– Това е стар навик – измърмори той.
– Не можеш ли да добавиш малко мляко? – Попита объркано Дарси.
– Не – отсече Райдър.
– Или захар? – Предложи Тори, но той само сви рамене.
Леон се изправи, метна ръка на раменете на Райдър и го стисна.
– Нашият малък Райдикинс се наказваше за забавление. Той е като тъжната малка бездомна змия, която прибрахме.
Райдър го отблъсна със смъртоносно съскане.
– Знаеш какво казват за хората, които държат змии в къщата си. Те са следващата храна на змията. – Очите му проблеснаха до прорези и Леон бутна ръката му закачливо, без изобщо да приема заплахата сериозно.
Елис се стрелна обратно в стаята, прегръщайки ме, а аз плъзнах ръка около кръста ѝ и поставих целувка на слепоочието ѝ. Тя миришеше на череши, а кожата ми искреше от електричество, докато я привличах по-близо, прокарвайки ръка по корема ѝ и наблюдавайки дали бебето реагира на силата на баща си. Нямаше никакъв шанс малкото бамбино да не е мое. Моите плувци имаха бурята в себе си и лесно щяха да унищожат всички останали състезатели.
– Какво казва Лъвчето? – Попита Дарси и Леон натисна бутона на играчката.
„Ще изсипя огън върху звездните ви проклети души!“ – извика то, след което от корема му се разнесе мощен лъвски рев.
– Какво, по дяволите, е това, брато? – Запитах. – Не казваш това.
– За какво говориш? Това е моята фраза, винаги я казвам – настояваше Леон.
– Ти буквално никога през живота си не си го казвал, Лео – изсумтя Елис.
– Винаги го казвам – настоя той, махна пренебрежително с ръка и близначките си поделиха усмивка.
– Какво прави Гейбриъл? – Попита Тори, а Гейбриъл стисна устни, докато Леон натискаше бутона на куклата на чернокрилата харпия, сякаш вече беше видял какво предстои.
– Не ме наричай Гейб – каза тя раздразнено.
– Какво лошо има в това да те наричат Гейб, Гейб? – Подразни го Дарси.
– Не започвай с това – предупреди я Гейбриъл, а Леон започна да подскача на пръсти, докато гледаше между тях, скандирайки под нос „Гейб, Гейб, Гейб“.
– Не, никога не бихме те нарекли Гейб, нали Дарси? – Усмихна се Тори, а Гейбриъл въздъхна, виждайки бъдещето си изрисувано пред очите му.
– Разбира се, че не – каза Дарси и двете споделиха поглед, който казваше, че абсолютно ще го направят.
– Съдбата ми е подпечатана- каза тежко Гейбриъл.
– Елате да хапнете, нови сестри – извиках на близначките, като се преместих, за да пусна ръка около раменете на всяка от тях и да ги отклоня от лудия Леон, която отново се ровеше в планината на играчките.
Ядохме в трапезарията, огромната маса беше издълбана от братовчед ми Бендито със сложни изображения на ордените на моята фамилия. Светлината се процеждаше от високите прозорци, които минаваха по протежение на едната стена, и аз забелязах Периуинкъл да седи там с наведена на една страна глава. Райдър се премести, за да я пусне, и в мига, в който вратата се отвори, тя влезе през прозореца до нея, като размаха опашка и се затича из стаята.
– Какво е това? – Задъха се Дарси, а очите ѝ се разшириха с блясък на обожание в погледа.
– Тя е призрачен пес – каза Райдър, вдигна я и малкото създание се вкопчи във врата му.
– Кълна се, че чух един старши да разказва как едно от тези ги е отровил – каза Тори, като изглеждаше по-малко склонна да се приближи, докато Дарси падна на колене пред Периуинкъл и протегна ръка, за да погали нашето малко Призрачно куче.
– Този е доста кротък – каза Гейбриъл. – Благодарение на Райдър.
– Нищо не съм направил. – Сви рамене Райдър.
Периуинкъл обикаляше Дарси, сякаш я оценяваше, кръжеше и кръжеше, докато накрая притисна глава в ръката на Дарси.
– Тор, ела тук и я погали – настоя Дарси и Тори се премести да коленичи до нея, усмихвайки се на сестра си, сякаш се радваше, че вижда някакво щастие в нея. Предположих, че след скандала с Ланс Орион, който бе откаран в затвора, а сърцето ѝ остана разбито след него, днес тя си бе придала смело лице за нас.
Искаше ми се да мога да преобърна съдбата и да го освободя от това място, но ако бях способна на това, отдавна щях да съм спасила и брата на Леон – Рори. Не че той така или иначе можеше да си тръгне оттам благодарение на Лайънъл Акрукс. Fottuto stronzo(Шибан задник).
Поработихме върху безкрайната храна, докато разказвахме историята за това как всички сме се озовали при Елис, а Леон драматично разиграваше различни моменти от разковничето на нашето семейство. Аз обаче прекрачих границата, когато той започна да разиграва първия път, когато всички ние претендирахме за Елис, като играеше ролята на всеки един от тях, докато се заканваше на възглавницата, на която беше направил илюзия, че има люлякова коса.
– Райдър никога не се е усмихвал, нали, Гейб? – Блъсна Леон с лакът харпията до себе си, докато се спускаше обратно на мястото си, изоставяйки възглавницата, когато Периуинкъл се настани на нея.
– Но той започна да се усмихва на Елис и тогава разбрах. – Той удари с ръка по масата. – Че вътре в него се крие едно малко щастливо змийче, което само чака да излезе и да си поиграе.
– Това е дълбоко неточно – изсъска Райдър, поставяйки ръката си върху коляното на Елис до него, а пръстите му докоснаха моите, където седяха на другия ѝ крак.
– Трябваше да научим Райдър как отново да бъде човек – продължи Леон, сякаш не беше говорил. – Спомням си, че веднъж нашият стар професор затвори мен и него в една барака в кампуса за задържане и направи заклинание, което означаваше, че трябва да споделяме енергия, за да излезем. Това беше първият път, когато Райдър призна, че ме обича.
– Какво? – Избухна Райдър. – Не съм правил такова шибано нещо, Муфаса. Ти продължаваше да се опитваш да ме прецакаш със сила.
– За какво? – Изхърка Тори, а Елис се просълзи.
– Продължаваше да ми казваш да вкарам върха на силата си в теб. – Райдър се намръщи на Леон.
– И ти го направи. И ти хареса – каза Леон, грабна една кифла и отхапа жестоко от нея, като разпрати трохи навсякъде.
– Точно толкова странно, колкото звучи – прошепна Елис на близначките от другата страна на масата.
– Видяхте ли, че това идва? Всички вие заедно? – Попита Тори с любопитство.
– Няма как да стане – засмя се Елис. – Но… никога не съм виждала и себе си да избирам. Тогава така или иначе не гледах много отвъд следващия ден. Беше странно време. Толкова много болка, но… толкова много радост в крайна сметка.
– Животът е такъв, amore mio – казах аз, вдигнах ръка, за да хвана брадичката ѝ, обърнах главата ѝ към мен и я целунах по устните. „I brutti momenti generano i bei momenti.“
– Лошите моменти раждат добрите моменти – преведе Елис, която в наши дни владееше езика ми почти перфектно.
– За лошите времена. – Вдигна чаша с вино от Арукса, Габриел и всички ние вдигнахме своите в отговор. – Дано да се появят добрите възможно най-скоро.

Назад към част 25                                                                 Напред към част 27

ЛЕОН

– Смятате ли, че кошницата с подаръци е прекалено голяма? – Попитах, като сложих ръце на хълбоците си и погледнах огромната кошница, която беше по-голяма от дивана и препълнена с толкова много подаръци, че трябваше да сложа половината от тях извън нея.
Бях поръчал на Минди да купи специално изработена опаковъчна хартия с малки василиски, лъвове, дракони, харпии и вампири върху люляково покритие. Работиха цяла нощ, за да опаковат всички тези подаръци. Аз също помогнах. Опаковах най-големия подарък, което беше много трудно, така че след това подремнах, а когато се събудих, беше девет сутринта и останалата част беше готова. Беше изтощително цялото това планиране на партита.
– Да – изръмжа Райдър от мястото си до прозореца. Той изобщо не беше мръднал оттам, докато окачвах последните декорации, които Минди ми бяха оставили – не, чакайте, беше мръднал веднъж, когато събори тематичната парти шапка „Цар Лъв“, която бях балансирал на главата му преди час с лицето на Скар. Сега бях направил заклинание за левитация върху нея, така че тя висеше на няколко сантиметра над него, и смятах да не я забележи, още повече че в момента беше зает с „Цар Лъв“ 2, който вървеше по телевизора.
– Не, ще им хареса. – Отхвърлих момента на съмнение и тъмнозелените очи на Райдър се плъзнаха из стаята, разглеждайки цялата ми украса.
– Прекаляваш, Муфаса. Защо ще правиш парти, базирано на „Цар Лъв“? Те няма да разберат значението на това за нас.
– Не и с това отношение – казах аз, като намачках една възглавница с лика на Зазу.
– Леон! – Изръмжа Гейбриъл от кухнята и аз извърнах очи от яростта в тона му.
– Какво? – Отвърнах му невинно.
– Знаеш какво – изръмжа той. – Ела тук.
Въздъхнах и погледнах гигантската купчина подаръци, докато обмислях дали да не се гмурна там, за да се скрия сред тях.
– Не се притеснявай – предупреди Гейбриъл и аз изсумтях. Проклет да е той и неговата проницателност. Не бях в час, трябваше да вземам решенията си по-случайно, да направя нещо непредсказуемо, за да отклоня вниманието му от себе си.
Вкарах краката си в кухнята с нацупено лице и го намерих да извива вежди към мен, с голи гърди и сгънати зад тях крила от скорошния полет, който току-що беше предприел.
– Какво е това, по дяволите? – Той посочи транспаранта, който висеше над арката, през която току-що бях преминал, и който бях поръчала да бъде направен специално за тази вечер, а аз го погледнах невинно и прочетох думите, изписани със сини и сребърни букви по него.

НЕ НИ ИНТЕРЕСУВА, ЧЕ СИ ПРЕЦАКАЛА ЕДИН УЧИТЕЛ И СИ ГО ВКАРАЛА В ЗАТВОРА, ДАРСИ!

– И това? – Гейбриъл посочи червено-златния транспаранта, който висеше над прозореца вдясно от мен.

ДА СЕ КРЪСТОСАШ С АКРУКС Е СИЛЕН ХОД, ТОРИ!

– Не виждам какъв е проблемът, Гейб? – Попитах с вдигане на рамене.
– Не ми казвай Гейб. – Той размаха пръст и хвърли лиани, които издърпаха транспарантите на пода. – Слушай, знам, че си развълнуван. – Кимнах няколко пъти.
– Но нека не ги стряскаме, като им посочим два от най-болезнените моменти в живота им, нали?
Започнах да мъркам, поклащайки се нагоре-надолу на пръстите на краката си.
– Добре, махни транспарантите. Просто исках да знаят, че сме напълно спокойни за това, което са. Мога да сложа илюзия на ирисите си, за да ги направя черни като тези на Тори? – Казах.
– Не – каза той с поклащане на глава.
– Бих могъл да разкажа на Дарси за времето, когато Райдър прецака една учителка и тя в крайна сметка беше арестувана, посрамена от властта и целият и живот беше разрушен?
– Недей да го правиш – предупреди той.
– Точно така, точно така, Орион очевидно не е такъв, но тя би могла да се сближи с Райдър заради общите им интереси. О, това ми напомня, че съм написал няколко реплики за разговорни точки. – Извадих купчината от джоба си. – Е, технически ги написа моята Миндис. Те проучваха всички любими неща на Тори и Дарси и съставяха досие за мен.
– Наистина не е необходимо да… – започна той, но аз го прекъснах, прочитайки една от моите невероятни опорни точки.
– И така, Тори, ти каза „не“ на звездите и отказа да се обвържеш със сина на най-психично болния човек в Солария. Обясни.
– Леон – изръмжа Гейбриъл и се запъти към мен с намерение, сякаш щеше да ми изтръгне репликите. Но аз щях да умра за картите си.
– Бебето ритна! – Елис се изстреля в стаята с вампирско движение, а люляковата и рокля се завъртя около краката и, преди отново да се разлети надолу, увиснала на малката подутина на корема и.
Данте влезе спринтирайки в стаята, мокър и с гол задник от душа.
Майната му на картите с реплики. Хвърлих ги в лицето на Данте, за да го заслепя, гмурнах се на пътя му, докато падах на колене и притисках ухото си към корема на Елиз заедно с ръката си, мъркайки още по-силно.
– Стронзо – изръмжа той, използвайки въздушната си магия, за да ги изблъска далеч от себе си, докато падаше на колене до мен, поставяйки главата си до моята, така че да се гледаме един друг.
– Леон, това гъделичка – засмя се Елис, пръстите и се впиха в косата ми и накараха очите ми да се изцъклят от това колко добре се чувствам.
Гейбриъл се премести зад нея, целувайки я по слепоочието, преди да сложи ръка върху горната част на корема и.
Райдър се появи с шапката „Шар“, която все още левитираше над главата му и се въртеше бавно, докато бързаше да се присъедини към нас, прокарвайки ръка между лицата на Данте и мен, преди да целуне силно Елис по устните.
– Колко силно ритна, Кариня? – Попита Данте. – Силно като буреносен дракон?
– Чувства ли се пухкав като малко младолъвче? – Поисках.
– Или студенокръвно като мен? – Попита Райдър, като се усмихна мрачно.
– Шшш, ще го направи отново – каза Гейбриъл развълнувано и всички затаихме дъх. Пръстите на Гейбриъл се преместиха в последната секунда, точно на мястото, където бебето риташе, и аз бързо преместих ръката си нагоре, за да го почувствам и аз, като малки пеперудени крилца срещу дланта си.
– Уау – въздъхна Елис, а очите и светеха от чиста магия.
Данте също премести ръката си там, точно когато то се раздвижи отново, и всички се разсмяхме, с изключение на Райдър, който изхъмка, че е пропуснал да го усети, и премести ръката си до моята, докато се опитваше да го усети.
– Ето. – Гейбриъл хвана китката на Райдър, премести ръката си малко по-надолу и очите на Райдър се разшириха, когато усети, че отново рита. Всички погледнахме към Елис, а сърцето ми се разтресе от силна енергия, от която имах чувството, че ще се пръсне.
Нещо меко и топло се притисна към крака ми, което ме накара да погледна надолу и осъзнах, че голият член и топките на Данте са точно върху коляното ми.
– Хм, пич…- Промълвих, докато той гледаше Елис, запленен от нея, докато устата му се разтвори и той се загуби в момент на пълно очарование. Не исках да го развалям, но и като че ли бях в криза на пениса и топките. Искам да кажа, не беше като да не съм бил в непосредствена близост с драконовия му донг преди, но не бях използван, за да подпирам донга преди. Беше тежък, целият този донг, и дори когато се опитвах да го игнорирам и да остана в момента, който всички споделяхме, очите ми все се връщаха към него.
Просто ще се преструвам, че го няма. Запази стила си.
Или може би ще успея да се отместя достатъчно назад, за да се плъзне от коляното ми…
Опитах се да го направя, гърбът ми веднага се удари в крака на Райдър, който ме блокираше, и се опитах да се съсредоточа върху дебата, който всички водеха за това как да кръстим бебето си – Леон Джуниър – и се съсредоточих върху дилемата си.
Може би, ако просто го повдигна внимателно, ще мога да го измъкна, без той да забележи. Но дали да го вдигна за топките, или за члена?
И двете. Определено и за двете.
Добре, мъниче, да те приберем у дома.
Тръгнах към движението „обгръщам топката“ с двете си ръце, като нежно притисках боклука му, но той моментално ме запрати с мълния, която ме хвърли в Райдър и ни повали и двамата по задници.
– Ебаси – изстена Райдър, докато се хранеше с болката и на двама ни, а кожата ми изсвистя от пращенето на буреносните сили на Данте.
– Dalle stelle(От звездите) – прокле Данте, като се изправи на крака. – Какво, по дяволите, правеше?
– Можеше да ме предупредиш, че ще го направи. – Сведох очи към Гейбриъл, който сега единствен беше с Елиз в ръце и целуваше врата и, сякаш нямаше представа какво се случва. Но когато погледна нагоре, на устните му се появи знайна усмивка, докато свиваше рамене.
– Бях разсеян – каза той.
– Глупости – обвиних аз, след което Елис започна да се смее, като ме посочи.
– Леон, косата ти – засмя се още по-силно тя, докато Райдър ме избута от себе си и се изтърколихме на крака. Потупах косата си с настървение, осъзнавайки, че статичното електричество я кара да стърчи във всички посоки, и рев на гняв ме напусна, докато тичах към огледалото на стената.
– Не! С часове си правих прическата! – Изкрещях, опитвайки се да я притисна с пръсти, но нямаше смисъл. Трябваха ми серуми, гребен за афро, спрей за разресване – не, нямаше време. Нямаше проклетото време на звездата. Спреят щеше да е достатъчен сам по себе си.
– Не драматизирай – каза Райдър с присвити очи, а късо подстриганата му коса беше също толкова скучно неподвижна, както винаги, след което на вратата се позвъни и аз завих, стискайки косата си с две ръце.
– Те не могат да ме видят такъв!
– Поне си шибано облечен, каза Данте и побърза да излезе от стаята, а аз се затичах след него, като едва не съборих голия му задник, докато спринтирах нагоре по стълбите, а паниката разкъсваше вътрешностите ми.
– Няма да им пука за косата ти – извика след мен Гейбриъл, но дори и да беше вярно, това беше въпрос на гордост. Косата ми показваше статута ми на лъв, а аз исках сестрите му да мислят най-доброто за неговия съратник.
Влязох в банята и се зарових в продуктите до мивката, докато търсех спрея за разресване.
– Малко чудовище, къде е спреят Marvelion?! – Изкрещях и.
– Използвах последния от него за косата ти тази сутрин – обади се тя.
– Не – изпъшках и поклатих глава от ужас, когато забелязах празното шише в кошчето за боклук. Паднах на колене, грабнах го от кутията и откъснах капачката от него, опитвайки се да изкъртя нещо от вътрешността му, но нищо не излезе.
Грабнах гребена си от мивката, оставайки на пода, докато го прокарвах през косата си, опитвайки се да изгладя кичурите, но нямаше достатъчно време, за да я направя перфектна.
Стъпките се носеха насам и аз се паникьосах, забивайки се назад по дупе, преди гърбът ми да се удари във ваната, и грабнах кърпата, хвърляйки я върху главата си половин секунда преди вратата да се отвори.
– При звездите, Муфаса – въздъхна Райдър. – Стани и престани да бъдеш смешен. Близначките са тук и искат да се запознаят с теб.
– Не – казах аз. – Не по този начин. Аз съм отвратителен.
Стъпките му заудряха по-близо и той отметна кърпата от главата ми, като ми се намръщи, докато сгъваше ръцете си. Тъмнозелената му риза открояваше очите му. Изглеждаше съвършен. Както би трябвало да изглежда един василиск с гневно лице, скриващо сладката малка гадинка вътре, която просто искаше да се гушне. Не беше честно. Аз също трябваше да изглеждам перфектно.
Втурнах се към него, като заплетох пръсти в ризата му, докато наполовина се изкачвах по тялото му, увисвайки на раменете му.
– Помогни ми – помолих.
– Ах, слез от мен. – Той се опита да разплете ръцете ми от себе си, но аз не го пуснах.
– Държиш се като младенец, събери си нещата.
Отпуснах се срещу него, заравяйки лице във врата му, като изпуснах траурно мяукане.
– Жалко за мен, Райдър. Жалко за мен. – Харизмата ми се отми от плътта ми и той въздъхна, потупа ме по гърба и ми отдели малко от вниманието, от което се нуждаех, за да се успокоя.
– Следвай ме, задник. – Той се отдръпна от мен и аз закрачих след него през вратата и в стаята отсреща, която той използваше като лаборатория за отвари. По стените имаше вентилационни отвори и голяма кръгла маса, на която в средата на стаята седеше котел, а върху него бяха подредени куп книги и няколко съставки. На задната стена имаше огромен стелаж, пълен с най-различни еликсири, билки и тоници в безкрайни цветове.
Той се пресегна към тях, взе три различни от тях от стелажа и се премести до казана, като започна да ги смесва. Надникнах през рамото му, наблюдавайки го отблизо как работи, а той дръпваше рамото си всеки път, когато опирах брадичка на него.
– Ето – обяви той след няколко минути, като ми предложи на върха на пръста си да си взема от кремообразната паста, която беше направил.
Наклоних глава към него в знак на предложение и той стисна устни за секунда, преди да се предаде и да втрие пастата в косата ми, като прокара пръсти през нея, за да се увери, че е разпределена равномерно. Чувствах се толкова добре, когато той прекарваше пръстите си по целия път през кичурите ми, а аз мърках шумно, което го накара да мърмори ругатни под носа си.
Когато свърши, вдигнах ръка към нея, усещайки копринената и гладкост, като устните ми се разтвориха от изненада. – Звездичките ми, как изглежда?
Той сви рамене.
– Като коса.
– Райдър – изръмжах на липсата му на стил, след което се обърнах и изтичах до банята, за да я проверя.
Тя. Беше. Пууррррефектна.
– Боже мой! – Извиках и се върнах, за да го намеря да върви към стълбите, с усмивка на устните, докато аз се движех в крачка с него. – Благодаря ти, Ридикинс.
Погалих го по лицето, а той ми отвърна с бутане на ръка, но усмивката му само се увеличи, когато слязохме долу.
– Не мога да повярвам, че сме наследници на трона на Солария – казах развълнувано.
– Не сме – отвърна Райдър.
– Пф, да, ние сме – настоях аз.
– Как разбра това? – Попита той объркано.
– Защото сме законни наследници. Ако близначките умрат и Гейбриъл умре, и Данте умре, и по звездите, не дай си боже, Елис умре, тогава ние ще сме следващите по ред.
– Това изобщо не е вярно – каза Райдър с поклащане на глава.
– Така е. Ти и аз щяхме да се борим за трона, а когато аз спечеля…
– Аз щях да спечеля – пресече ме Райдър, напълно уверен в това.
– Никакъв шанс – издекламирах аз. – В крайна сметка ще трябва да дойдеш и да ме убиеш, след като заема трона, защото след смъртта на Елис цялата тази власт щеше да ми се стовари върху главата и щях да се превърна в суперзлодей, който щеше да въведе закон всички да си боядисват косите в люляково. Щеше да имам Минди, които да служат на моите Минди, и щях да ги накарам да се обличат като теб, Гейб и Данте, за да си спомням за добрите стари времена, но после понякога толкова се натъжавам, като ви виждам в тях, че започвам да убивам Минди и…
Влязохме в кухнята и думите ми замряха в гърлото, когато погледът ми попадна върху тях. На двете близначки Вега. Момичетата, за които бях чувал толкова много, бях ги следил в новините, бях накарал Гейбриъл да ми разкаже всяка подробност за съществуването им, а сега те бяха тук, в моята кухня, пиеха лимонадата ми от тематичните чаши на „Цар Лъв“ и дишаха моя въздух.
– Поеми си дъх, Леон – насърчи ме Гейбриъл, обгърнал с ръка Елис, докато стоеше до сестрите си. Сестри от друг господин, но все пак виждах приликата. Приличаха на него дори повече, отколкото бях разбрал от снимките.
– Здравей – каза Дарси, синята и коса беше истинска красота, като махна с ръка за поздрав към мен и Райдър.
– Много сме чували за вас – каза Тори с окуражителна усмивка.
– Гейбриъл не млъква за вас двете – каза Райдър, като се придвижи напред, за да им стисне ръцете като неловка целина.
Данте се придвижи напред, за да ги поздрави със златната си чаша, усмихвайки се ярко. „Alla nuova famiglia“ (За новото семейство.)
Те отпиха за това, докато аз продължавах да зяпам, без да мога да накарам краката си да се движат, а Тори погледна към Гейбриъл, като едва доловимо дръпна глава към мен във вид на въпрос. Беше напориста тази, обзалагам се, че би искала да види колекцията ми от откраднати мечове. Може би дори щеше да поиграе с мен на stabfest – макар че Гейб ми беше забранил да играя отново, след като едва не отрязах крака на Данте. Той беше такъв гадняр. Обзаложих се, че Дарси ще хареса къщичката ми за скачане, но Гейб също не обичаше да играя на нея без надзор, тъй като бях накарал приятел на приятел на приятел да направи въздушно заклинание върху нея, което ме изпращаше на триста метра в небето, когато скачах. Но Дарси имаше въздушна магия. Тя можеше да бъде моята спасителна мрежа.
Звездичките ми, това ще е най-хубавият ден в живота ми. Само ако можех да се накарам да се движа, да говоря или да правя нещо друго, освен да гледам.
– Всичко е наред, Леон – насърчи ме Елис.
– Просто не – о, по дяволите – прокле Гейбриъл и се пресегна да ме пресрещне, но беше твърде късно, защото се освободих от транса си и се запътих към близначките с разперени ръце. Очите им се разшириха, преди да ги вкарам в най-жестоката мечешка прегръдка, позната на човека, по-добра от тази, която може да даде който и да е мечкар.
– Аз съм Леон – изрекох около едно силно мъркане. – Леон Найт от Найт, най-добрите крадци в Солария и ваш нов брат.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

***

Найт
Нощта, в която Безмилостните момчета срещнаха близначките Вега – внимавайте за спойлери за поредицата Безмилостни момчета от Зодиака в тази история!

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

Отдавна ме притесняват заблудените феи, които се крият в канавките на Алестрия. Неприличните им постъпки ме смущават, а липсата на благоприличие предизвиква у мен голямо безпокойство. В тази пустош на града живеят много могъщи феи, които са ми били полезни, но и много други, които са ме дразнили.
Найт, например, тяхното семейство е добре известно с кражбите си, макар че никога не е имало достатъчно доказателства, които да ги поставят на полагащото им се място в Даркмор и да ми осигурят достъп до съкровищницата, която пазят толкова добре.
Поне не и докато един такъв Найт не нахлу в имота ми и не ми даде възможността, която отдавна търсех, да го сложа в дълбините на позорните ужаси на затвора в Даркмор. Макар че за съжаление не можах да предявя претенции към съкровищата на семейството му, това действие ми даде нужната разколебаност, за да затвърдя отношенията си с Буреносния дракон Данте Оскура. Упорита, хаплива фея, която твърде много години не се подчиняваше на властта на Гилдията на драконите.
Въпреки съмнителното му потекло от вулгарна глутница върколаци, неговият вид е такава рядкост, че не можех да го оставя да се занимава с престъпни дела в Алестрия, без сам да го следя. Надявах се да го измъкна от грубото му семейство, като му предложа купища злато и висок пост в кралството. Уви, неговата развратна и неусъвършенствана природа го накара да поеме по друг път. Противопоставяйки се на мен, заедно с неговия съдружник Леон Найт и връзката му с презряното момиче от Алтаир, което се опитваше да не ми се подчинява на всяка крачка.
Няма значение, защото войната върви към развръзка и щом всички Найт, Оскура и Алтаир лежат мъртви, аз ще поискам цялото богатство на семействата им като свое. Това е само въпрос на време…

Назад към част 23                                                        Напред към част 25

ДАРИУС

ГЛАВА ВТОРА

Снегът се въртеше около нас и аз наблюдавах Рокси, която се оглеждаше объркано, а бръчките, набраздили веждите ѝ, ми даваха да разбера, че тя няма представа какво се случва – няма представа какво е избрала съдбата за нас.
Намирахме се в този страховито съвършен балон на спокойствие, снежната буря бушуваше около нас, но не можеше да проникне в зоната, запазена специално за нас двамата. Хиляди неща ми щракнаха наведнъж, моята обсебеност от това момиче, пълното ми увлечение, причината, поради която не можех да държа ума си далеч от нея. Сега всичко имаше смисъл, защо не можех да се убедя да я забравя, защо се оказа, че я примамвам и тормозя, ако това е необходимо, за да привлека вниманието ѝ. Бях се хванал на въдицата в момента, в който погледът ми за пръв път се спря на нея, защото всичко водеше към това. И като шибан глупак се бях опитал да се убедя, че това е омраза, а не съдба. Бях толкова, толкова глупав. Сега вече беше ясно. Разбира се, че тя е била предназначена за мен. Тя беше… всичко. Всяко едно нещо в нея, което ме вбесяваше, беше точно това, което намирах за толкова желано, точно това, което ме караше да се връщам за още, независимо колко дълбоко ме порязваше, когато го правех.
– Рокси? – Издишах, исках да ме погледне, а не магията, която ни беше хванала тук.
Тя ме погледна с обвинение и недоверие в очите, без съмнение мислейки, че това е някаква игра или капан, вместо да разбере, че това е нашата съдба, дошла да ни каже да се събудим.
– Защо съм тук? – Попита тя, като отметна глава назад, за да се вгледа в звездите, които блестяха в отворения кръг на пространството над нас.
Проследих погледа ѝ и преглътнах буцата в гърлото си, когато открих, че нейното и моето съзвездие висят в този невъзможен отвор в облаците, а самите небеса се подреждат така, че Близнаци и Лъв да се съберат заедно само заради нас.
Погледнах обратно към нея, без да мога да се преструвам, че искам да гледам нещо друго. Тя би трябвало да трепери тук, в този студ, облечена само в син клин и горнище на анцуг, с боси крака, които натискаха снега, но тя не изглеждаше измръзнала. От друга страна, аз също не усещах захапката на студа, а и не бях по-добре облечен за снежна буря от нея в черна тениска и дънки. Може би това все пак нямаше значение; все пак и двамата бяхме създания, родени от огън.
Погледът ѝ най-сетне падна, за да срещне моя, и сърцето ми се разтуптя, когато се вгледах в зелените ѝ очи, а хаотичният пулс ми каза онова, което трябваше да ми е толкова ясно преди този момент, и изведнъж осмисли всичко.
Тези очи изискваха отговори и устните ми се разтвориха за този, от който тя се нуждаеше най-много, но колебанието залепи езика в устата ми. Как трябваше просто да ѝ кажа, че целият гняв и омраза, които изпитваше към мен, всъщност бяха заблудено желание? Как трябваше да оправдая всичко, което и бях сторил, в името на тази по-голяма цел, която и двамата бяхме твърде слепи, за да видим. При всеки друг можех да се досетя какво означава връзката между нас, но двамата бяхме настроени един срещу друг от момента на нейното пристигане в това царство. И аз бях погълнат от натиска, който ми беше оказан, за да спечеля конфликта, който така или иначе изглеждаше напълно неизбежен.
– Ние… това… – Отново погледнах към звездите, чудейки се дали няма да ми дадат нужните думи, но те просто гледаха нататък, оставяйки това на мен. Несъмнено това беше последен тест от тяхна страна. Преглътнах отново с надеждата, че суровата магия на това място ще я накара да види истината в думите ми дори и през скептицизма си.
– Мисля, че това е нашият… Божествен момент – казах бавно, като я наблюдавах внимателно, очаквайки реакцията ѝ и съмнявайки се, че тя ще се хвърли в обятията ми.
Рокси леко се изсмя, а очите ѝ ме пронизаха, сякаш очакваше да се изсмея или да разкрия останалите наследници, които се бяха скрили, за да я нападнат от засада. Отпуснах бавно дъх, исках да ме изслуша, да възприеме това, което казвах, и да осъзнае какво означава това за нас. Направих крачка по-близо до нея, като исках да протегна ръка и да я хвана в своята, но не знаех дали ще ми позволи, или просто ще се опита да избяга.
– Искаш да кажеш, че наистина смяташ, че ние двамата можем да бъдем Елисейски партньори? – Попита недоверчиво Рокси, като всичко в изражението ѝ ми подсказваше колко нелепа е тази идея според нея. Погледът, който ми хвърляше, беше като кинжал, пронизал червата ми, суровото възмущение и ужасът от самото предположение, че сме нещо повече от това, което бяхме, се четеше ясно във всяка линия на лицето ѝ. – По-вероятно е да сме астрални противници – изплю тя.
Ой. Но, по дяволите, може би го заслужавах. Може би заслужавах погледа на чиста омраза, който ми хвърляше, и презрението, с което приемаше това предложение, но тя трябваше да види истината в него. Шибаните звезди се бяха подредили за нас. Това не беше някаква шега и времето за спорове и съперничество отдавна беше минало. Сега се превръщахме в нещо друго и тя трябваше да види това.
– Това не е шега, Рокси – издишах, приближавайки се до нея, очаквайки онзи момент, в който тя ще осъзнае цялата истина за тази ситуация и ще разбере какво ще бъдем един за друг след това. Тя просто трябваше да види и тогава… сърцето ми заби по-бързо, докато очите ми се движеха по лицето ѝ. Желанието, което се опитвах да отрека пред себе си, кървеше от мен, когато просто я гледах и си позволих да призная, че не искам нищо повече от това тя да бъде моя. – Това не е нещо, което някой от нас може да избере. Звездите са ни избрали един за друг. Те ни предизвикваха и същевременно ни сближаваха. Ето защо продължаваме да се сблъскваме по този начин, защо ти си всичко, за което мисля… Не мислиш ли и ти за мен?
– Имаш предвид, когато си фантазирам за начини да те нараня за всичко, което си ми направил ли? – Попита тя мрачно, макар че нещо дълбоко в очите ѝ трепна, сякаш не можеше да се престори, че е само това. Тя чувстваше това. Знаех, че го изпитва, защото то ме поглъщаше нощ след нощ, всеки свободен миг, посветен на обсебването ми от нея, а когато отлепих насилствената омраза, ми беше толкова неоспоримо ясно, че това е нещо много по-силно от омраза. Тя също трябваше да признае това и ако това означаваше да се разрежа и да и позволя да види как кървя за нея, то това беше най-малкото, което можех да направя в светлината на всичко останало, през което я бях прекарал.
– Искам да кажа, като начина, по който лежа буден нощем, спомняйки си какво беше усещането да те държа в ръцете си. Колко спокоен беше светът, колко чист беше този момент между нас. Как си въобразявам, че все още усещам парфюма ти, когато очите ми се затварят, и как през нощта протягам ръка през леглото си, желаейки да си наистина там. Или като начина, по който сърцето ми бие по-силно, когато влезеш в стаята, а гърлото ми се стяга, когато се опитвам да измисля правилните неща, които да ти кажа. Как се боря да привлека вниманието ти по всеки възможен начин, защото не мога да понеса, когато ме игнорираш.
Устните ѝ се разтвориха, но тя сякаш нямаше думи за това изявление, тежестта им падна върху нея и я накара да ме погледне по начин, по който никога преди не беше. Сякаш може би най-накрая ме виждаше под пластовете бруталност и очакване.
– Ти ме нарани повече от всеки, когото познавам – издиша тя и ми се искаше да мога да отрека накъсаната истина на това твърдение, искаше ми се да мога да се преструвам, че съм по-добър мъж, отколкото бях, по-достоен за нея, отколкото можех да се надявам да бъда.
Преглътнах тежко, приближих се с една крачка и я взех за заложник в погледа си. Тя беше толкова малка. Толкова шибано малка на ръст в сравнение с това колко голямо беше присъствието ѝ в живота ми. Толкова крехка за гледане в сравнение със силата, която гореше толкова ярко в нея, че беше всичко, което можех да видя. А тя беше достойна за много повече от мен.
– Съжалявам – издишах аз, а гласът ми се пречупваше от това колко много исках да кажа тези думи. Те не бяха достатъчни, за да компенсират това, нито едно от гнусните и отвратителни неща, които бях направил с нея. Не се доближаваха до тях, но те бяха истината за мен. Бяха тайната, която задушавах от месеци и която изгаряше в гърлото ми от желание да избягам. Но трябваше да дойде този момент, за да се почувствам достатъчно смел да ги изрека. Ако изобщо може да се нарече смелост това тихо отчаяние. Но имах нужда тя да види истината в тази декларация, да я почувства и да разбере, че между нас никога повече няма да е така. Че ще бъда всичко, от което тя се нуждаеше от мен сега и завинаги ще се боря, за да компенсирам всичко, което се беше случило преди това.
За миг ми се стори, че тя наистина вижда това, че разбира колко дълбоко го мисля. Но след това погледът ѝ се затвори и ѝ хрумна някаква мисъл, която накара цялото ѝ тяло да се скове по начин, който накара пулса ми да забие от паника.
– Защо сега? – Поиска тя. – Ако не стояхме тук тази вечер, ако бяхме някъде другаде, щеше ли да ми се извиниш?
Въпросът толкова ме хвърли в ужас, че знаех, че истината е затанцувала по изражението на лицето ми, преди още да успея да събера мислите си за отговора. Веждите ми се набръчкаха, реалността на собствената ми упоритост, на неспособността ми да видя това, което е, докато не настъпи този шибан момент, ме притисна. Не. Нямаше да ѝ се извиня тази вечер, ако звездите не ни бяха тласнали към това място. Нямаше да имам смелостта да го направя и честно казано, знаех, че тя нямаше да иска да го чуе, дори и да бях опитал. Освен това имаше причина за враждебността между нас, истината за това кои сме, за какво и двамата бяхме предопределени да претендираме, за баща ми… но нали ми се искаше да мога да го поправя? Дали в най-тъмните часове на нощта тайно съм страдал за нея и съм се чудил какви други можехме да бъдем, ако никой от нас нямаше претенции за короната?
– Не знаеш колко пъти ми се е искало да поправя онова, което бях разрушил между нас – изръмжах, имах нужда тя да разбере защо, защото всичко, което бях направил, не беше заради мен и нея. То беше за това, което бяхме, а не за това, което искам. А в толкова много отношения това, което бях, беше единственото нещо, което някога е имало истинско значение в живота ми. Преди този момент, в който най-накрая погледнах към единственото нещо, което никога не бях посмял дори да си пожелая. Винаги съм знаел, че ще ми дадат булка не по мой избор, и никога не съм си позволявал да мечтая за любовта, която можеше да предложи един Елисейски партньор – но дори баща ми не можеше да отрече желанията на самите звезди. Тя трябваше да види това. Тя трябваше да разбере. – Но аз трябваше да направя тези неща… Трябваше да се уверя, че ти и сестра ти няма да се издигнете и да претендирате за нашия трон. Не ставаше дума за теб и за мен, а за Съвета и кралските особи. За Солария и за това, което е най-добро за всички нейни хора. Дариус и Рокси не бяха фактор в нищо от това.
– Рокси? – Повтори тя язвително, изви вежди към мен и проблясъкът на разбиране, който си представях в изражението ѝ, изчезна като свещ, залята със студена вода.
Паниката ме обзе, когато осъзнах, че тя се оттегля, че стените ѝ се блъскат между нас и че това шибано име е разрушило всичко. Тя го възприемаше като острие, а за мен то беше само напомняне. Дариус Акрукс може би щеше да успее да открадне някакво подобие на нещо с Тори Гомес, момиче, отгледано от смъртни и незаинтересовано от никаква корона. Но един Акрукс и Роксаня Вега бяха съвсем различен звяр. Тя беше олицетворение на онова, за което не можех да си позволя дори да мечтая, и използването на това име ми служеше да си припомням коя е тя, когато изкушението да го забравя нарастваше твърде много.
Но как щях да ѝ обясня всичко това? Особено сега, тук, когато отвъд всички шансове, нищо от това нямаше значение. Звездите позволяваха това да бъде така. По дяволите, те искаха да е така и всичко, което тя трябваше да направи, беше да ме целуне и тогава щеше да види, да разбере, щях да оправя всичко, щях да го поправя, всичко.
Поклатих глава, докато се приближавах, молейки я да забрави всичко, което е било преди този момент, и да ме приеме такъв, какъвто съм тук и сега. Защото аз бях неин, стига да можеше да признае, че ме иска. Бях неин, независимо дали и харесваше или не.
– Тори, моля те – задавих се, протягайки се към нея, отчаянието ме притискаше, докато стените ѝ само се сгъстяваха.
– Нямаш право да ме наричаш така – изръмжа тя. – Наричаш ме Рокси, помниш ли? Правиш го, защото така ме наричаше майка ми. И искаш да ми напомняш, че тя е мъртва всеки път, когато ми говориш. Защото ти си такъв. Това си ти. И аз не искам да имам нищо общо с теб.
– Не – изръмжах, осъзнаването на това, което тя чуваше, когато използвах това име, се сгромоляса върху реалността и ме принуди да се помъча да намеря обяснението, от което се нуждаеше. – Не те наричам Рокси, защото се опитвам да те нараня. Използвам това име, за да не забравям коя си и каква си. Ти си принцеса от Вега. Можеш да разбиеш всичко, за което съм работил през целия си живот. И ако не се принудя да си спомням този факт, тогава знам, че ще ми е твърде лесно да го забравя. Да забравя, че те предизвиквам и събарям, и просто… да си позволя да си представя, че можеш да бъдеш нещо друго. Нещо, което ми се е искало да бъдеш в най-тъмните кътчета на сърцето ми толкова дълго, че вече не мога да го отрека. Искам те. И не ме интересува дали си Вега, или не. Не ме интересува дали името ти е Рокси, Тори или нещо друго. Просто те искам.
Пулсът ми гърмеше хаотично, когато тя погледна в очите ми и надеждата ме прониза, когато изражението ѝ се смекчи съвсем малко. Беше ме чула, беше ме разбрала. Бях стигнал до нея и тя трябваше да види, че всичко щеше да бъде различно, след като приемем тази връзка, всичко щеше да бъде точно такова, каквото винаги е трябвало да бъде.
– Ако съм прав за това, няма да имаме друг шанс – помолих, отчаянието гореше в очите ми, докато я гледах, виждайки съмнението, което се бореше в нея, чудейки се дали тя напълно разбира какво е това, окончателността на всичко. – Не разбираш ли? Ние ще бъдем Звездни кръстове. Обвързани сме да бъдем сами завинаги. Никога няма да намерим любов с друг. Предначертано ни е да бъдем заедно – това е съдба.
Но вместо приемането, което очаквах да просветне в очите ѝ, осъзнах, че отново съм казал нещо погрешно, когато челюстта ѝ се стегна при думите ми.
– Майната и на съдбата – изригна тя, като ме прониза с бруталността на това изявление направо в гърдите. – Аз не го искам. Ако ме е свързала с теб, значи е жестока и извратена. Не ми е нужно съдбата да избира живота ми вместо мен. Сама ще определя съдбата си и тя няма да е с теб!
Паниката премина през всеки сантиметър от мен от тежестта на тези думи, от тъмната и празна съдба, която ни очакваше отвъд тях, ако тя наистина ги имаше предвид.
– Моля те – молех се, исках да я хвана и да я накарам да ме послуша, но се страхувах да помръдна и на сантиметър, за да не я прецакам отново. – Помисли за това, което казваш. Ако съм прав, тогава това е моментът, в който звездите ни са се подредили. Това е моментът, в който душите ни трябва да се срещнат и да се свържат една с друга. Знам, че усещаш същото привличане към мен, което аз усещам към теб. Ти си всичко, за което мисля. Всичко, за което мечтая. Ти си под кожата ми и във всяка моя мисъл и знам, че съм направил хиляди непростими неща, но се кълна, че никога повече няма да те нараня. Ти си предназначена за мен. Ще те защитя с живота си…
– Твърде късно е – каза тя, гласът ѝ беше тих и непоклатим, онези стени в очите ѝ бяха непробиваеми.
Във въздуха звънеше решение, което щеше да открадне този единствен, крехък шанс за щастие изпод краката ни, и с ужасяваща яснота знаех, че вината за това е моя. Цялата ми шибана вина.
– Това не е моментът, в който се решава съдбата ни – изсъска тя. – Това не е причината, поради която никога няма да можем да бъдем заедно. Моментът, в който беше взето това решение, беше моментът, в който ме погледна за първи път. Моментът, в който влязох в тази академия с шанса да намеря мястото си в този свят за първи път в живота си, когато трябваше да мога да направя това място свой дом, но вместо това ти реши да го превърнеш в мой ад. Така че вместо да ме гледаш, сякаш аз съм тази, която отрича съдбата и ти отнема единствения истински шанс за щастие, защо тогава не погледнеш себе си? Погледни всяко гнусно нещо, което си казал и направил с мен. Спомни си как изгаряше дрехите ми и ме унижаваше. Спомни си как откриваше страховете ми и ги съживяваше. Спомни си как се почувствах от магията ти, когато я използва, за да ме затвориш под леда в онзи басейн, и ме остави там да умра.
Всяка дума, която тя хвърляше по мен, беше като камшик, който пронизваше душата ми и завинаги я белязваше със съжаление за действията ми. Колко пъти бях искал да задържа ръката си? Колко пъти бях стискал зъби и се бях принуждавал да и покажа само най-лошото от себе си в името на това, което се очакваше от мен? Колко изпитания бяха хвърлили звездите по пътя ни само за да се проваля отново и отново. Бях имал толкова много възможности да направя нещата по различен начин, но всеки път оставях гнева да властва над отчаяното желание на сърцето ми, защото твърде много се страхувах от алтернативата. Страхувах се от баща си, да, но повече от това се страхувах от нея. Страхувах се да я искам и да и позволя да го види, само за да намеря сърцето си смазано в нейния юмрук. И сега стоях тук, гледах в тези зелени очи и наблюдавах как кръвта от яростно биещия орган в гърдите ми капе между пръстите ѝ, за да оцвети снега. Всяка една капка беше свидетелство за моя провал и подигравка с това, от което толкова много се страхувах, защото именно този страх ми го поднесе накрая.
– Знам – казах аз, гласът ми се пречупи при тази дума, защото не можех да поправя това, не можех да върна нищо от него, можех само да ѝ предложа жалка истина за себе си и да се закълна, че ще направя всичко възможно, за да го поправя. – Всички ужасни неща, които съм ти направил, ще ме преследват завинаги. Но моля те, моля те, просто ми дай ми вечност, за да ги поправя. Позволи на тази връзка да се създаде между нас и аз ще ти докажа колко добър може да бъде животът ни заедно. Няма да те принуждавам да правиш каквото и да било или да бъдеш с мен, ако не искаш, но поне ни дай шанс. Целуни ме отново със звездите над главата и нека нашата история започне наново тук.
След думите ми настъпи тишина и в гърдите ми се разпали най-малкият лъч надежда, когато тя просто ме погледна, наистина ме погледна и претегли в пълнотата на погледа си.
Събрах и малкото смелост, която ми беше останала, и се приближих до нея, протегнах несигурно ръка и я взех в своите. Кожата ѝ беше толкова мека и топла, а електричеството, което пулсираше между нас, беше налице както винаги, тялото ми реагираше толкова остро на нейното.
Затаих дъх, докато тя остана на мястото си и ме гледаше, докато снегът се въртеше около нас.
Наблюдавах я как ме оценява и си позволих да видя всичко в нея, което толкова дълго опитвах да се убедя, че мразя. Тя беше стълб на силата, тази несломима сила на енергията, която неведнъж беше оцелявала, отказвайки да отстъпи или да се огъне пред всяко от предизвикателствата, които се бяха появили пред нея. Беше твърда и вероятно толкова жестока, колкото баща ѝ някога е бил, но беше и мека, любовта, която изпитваше към малцината, които допускаше до себе си, като тази пламтяща природна сила, която само глупак би се осмелил да разбуни. И, разбира се, беше красива, толкова шибано красива, че от първия миг, в който я бях зърнал, не бях мислил за друга жена освен за нея. Исках я още тогава. За няколко блажени мига я бях погледнал и я бях поискал, исках да я направя своя с всички необходими средства. Ако само си бях спомнил това, вместо да се оставя да го забравя в момента, в който разбрах името ѝ.
Тя се колебаеше. Виждах го. В очите ѝ имаше желание, което ме зовеше, нужда, която усещах в дълбините на душата си, от любов като тази, която ни се предлагаше.
Бавно прокарах дясната си ръка нагоре по ръката ѝ, като ѝ дадох всички възможности да ми каже да спра, но тази надежда в мен пламна малко по-ярко, когато устните ѝ останаха неподвижни и тя ми позволи да я докосна по този начин.
Исках я толкова много. Исках устата ѝ да е върху моята и всяко парченце от кожата ни да е свързано. Исках да я притисна под себе си и, по дяволите, дори исках и тя да ме притисне. Исках сърцето ѝ да бие само за моето. И исках да знам всяка тайна, която тя държеше толкова здраво заключена в острия си ум. Исках всичко това и докато я гледах, знаех, че и тя ме иска.
Връхчетата на пръстите ми прокараха пътечки по дължината на шията ѝ, преди да достигнат до челюстта ѝ. Кожата ѝ беше толкова мека срещу моята, а погледът ми се спря на тази шибана уста, която беше изпълнила толкова много от фантазиите ми и беше разбунила толкова много от темперамента ми.
Звездите се приближиха, за да ни погледнат, докато пространството, което ни разделяше, изчезваше сантиметър по сантиметър, тежестта на тяхното присъствие се натрупваше около нас, докато магията на този момент водеше до това последно действие.
Пръстите ми очертаха линия по челюстта ѝ, палецът ми проследи долната ѝ устна, галейки, ласкаейки. Толкова силно исках да я целуна, че дори не бях сигурен, че сърцето ми вече бие. Исках да усетя вкуса на душата ѝ върху устните си и да ѝ обещая целия свят с натиска на устата си върху нейната, а тя все още не ме отблъскваше. Тя знаеше какво сме. Беше го приела. Тя също искаше това.
Облекчението ме заля, докато гледах надолу към това съвършено създание и се осмелих да се приближа. Звездите проблясваха в небето над нас, очаквайки енергия, която се навърташе около нас, и аз се наведох.
Дъхът ѝ танцуваше с моя, а желанието ми за нея беше толкова непреодолимо, че треперех от силата му. Как бях извадил този късмет? Как бях избран за жена като тази? Нито една част от мен не можеше да претендира, че е достойна за любовта ѝ, но аз се заклех на всички звезди, които гледат, и на всяка частица от окаяната си душа, че ще стана всичко, което тя заслужава, и дори повече. От този момент нататък щях да бъда нейното създание и щях да направя всичко необходимо, за да компенсирам всички свои грешки, допуснати преди това. Преди нас – такива, каквито ни беше писано да бъдем.
Ръката ми се плъзна по бузата ѝ, погледите ни се вкопчиха, душата ми се принесе в жертва на нея, когато устните ѝ се разтвориха за обещанието на тази целувка, а аз се наклоних още повече, толкова отчаян да я поискам, че чак ме заболя.
– Не – издиша тя, а думата ме разтърси и ме накара да се успокоя напълно.
Примигнах срещу нея, а тази проста дума не успя да проникне в съзнанието ми, защото не можех да я чуя правилно. Не можеше да почувства истината за всичко, което ни беше писано да бъдем един за друг, и да изрече тази дума вместо да приеме целувката.
Но всичко, което открих в зелените ѝ очи, беше отказ, гняв, омраза.
Поклатих глава, хватката ми върху лицето ѝ се затегна, докато се опитвах да отрека това, което току-що я бях чул да казва, опитвах се да намеря думите, които ми трябваха, за да я накарам да си ги върне.
– Не разбираш – казах отчаяно. – Ние сме създадени един за друг. Съдено ни е да бъдем заедно.
Тя усещаше истината, знаех, че я усеща, но твърдата стена в погледа ѝ ми подсказваше, че истината, колкото и ослепително, разтърсващо силна да е тя, просто не е достатъчна.
– Значи си осъзнал, че през цялото време, което си прекарал, измъчвайки ме, е трябвало да се влюбиш в мен? – Попита Рокси с горчивина. – Е, вече е късно, не можеш да върнеш назад това, което си направил…
– Бях се влюбила в теб – отвърнах аз, гласът ми се пречупи, защото, разбира се, бях влюбен. Не можеше ли тя да види това? Не можеше ли да го почувства? – Всичко останало не беше истинско. Това не е това, което съм в действителност! Аз…
– Да, това е – каза тя яростно. – То е това, което си. Можеш да ми кажеш, че си мразил да го правиш или си се чувствал задължен по каквато и да е причина, но ти все още си този, който направи всички тези неща с мен. Ти си този, който ни постави на този път. Никога не съм искала война с теб. Но ти не ми даде избор в това отношение. И сега аз не ти давам избор в това. – Гласът ѝ звучеше с яснота, която ме разцепи, а аз не можех да намеря думи, за да променя решението ѝ, не можех да намеря извинения или извинения за нищо от това.
– Моля те – помолих отново. – Давам ти сърцето си. Ако ми дадеш своето в замяна, ще прекарам всеки миг от живота ни, за да ти докажа, че мога да бъда достоен за него.
– Твърде късно е – изръмжа тя яростно, изтръгвайки сърцето от гърдите ми с всяка една дума. – Ако съдбата е толкова жестока, че да ми предложи истинска любов само с мъж, който може да ме нарани толкова, колкото ти, тогава ще си отида без любов – закле се тя. – Искаш сърцето ми? По-скоро ще го изрежа, отколкото да ти го дам.
Поклатих глава, отричайки думите, които ми беше подхвърлила, приближавайки я към себе си в някакъв отчаян опит да я накарам да види това, което сега беше толкова ослепително очевидно за мен. Аз бях неин. Бях изцяло неин и тя трябваше да ме приеме. Трябваше да го направи, иначе щях да се разбия на милион парчета, които никога повече нямаше да бъдат същите.
Този предателски проблясък на надежда отново се появи, когато тя ми позволи да я приближа, позволи ми да я придърпам към себе си, въпреки че стената в очите ѝ оставаше дебела както винаги.
– Моля те, просто бъди моя, Тори – помолих я, но вече виждах, че това не е достатъчно.
– Предпочитам да бъда сама – прошепна тя, унищожавайки малкото, което беше останало от мен с тези думи, докато издърпваше ръката си от моята, отдръпвайки се назад, докато аз само клатех шибаната си глава, отказвайки да ѝ повярвам, отказвайки да приема, че тя има предвид това.
По бузите ѝ се разляха сълзи, а яснотата на собствената ѝ болка се вряза в мен, защото знаех, че аз съм причината за това, че аз съм причината за това, откакто се бяхме запознали.
– Тори, аз… – Последвах я, докато се отдалечаваше, но тя се отдръпваше отново и отново, докато не спрях неподвижно, а всяка фалшива надежда беше отнесена от студения вятър.
Облаците се затвориха над главите ми, звездите отново се скриха, тъй като съзвездията ни се разминаха и аз усетих как сянката им пада върху всяка част от мен, чак до душата ми.
Погледът на Рокси се втренчи в моя точно когато около зениците ѝ се образува черен пръстен и ужасът от него ме смрази на място. Бяхме кръстосани от звездите. Невъзможната истина за това се затвори върху мен като завеса от мрак, от която знаех, че никога няма да се измъкна.
Балонът на спокойствието, в който стояхме, изведнъж се разкъса и виелицата нахлу около нас, за да си присвои това място, сякаш то изобщо не е съществувало.
Тя се обърна и избяга от мен, оставяйки ме да стоя в снега, с чувството, че всяка нейна стъпка е белязана с кървавите останки от сърцето ми.
Болката ме разкъсваше както никога досега, а реалността на това, което можехме да бъдем, на това, което, по дяволите, бях направил, ми тежеше толкова много, че дори не можех да дишам.
Нещо в мен се разпадаше на парчета, които знаех, че никога няма да се възстановят, и когато агонията на всичко това стана твърде голяма, моят Дракон се откъсна от пределите на плътта ми.
Скочих в небето, бягайки далеч от това място и от ужасните думи, които никога нямаше да спрат да звучат в ушите ми, докато тя ме отхвърляше. Рев, изпълнен със силна агония, се изтръгна от гърлото ми, отекна в небето и аз просто летях, летях и летях, сякаш може би щях да успея да избягам от гнилата истина за живота си, стига да можех да се движа достатъчно бързо.
Роксания Вега трябваше да бъде моя, но в крайна сметка тя бе видяла жалката истина за всичко, което бях, и ме бе унищожила, вместо да се обвърже с мен, а аз нямах кого да обвинявам, освен себе си.

Назад към част 22                                                         Напред към част 24

***

Дариус
Алтернативна гледна точка за нощта, в която той и Тори бяха под звездите в „Зодиакална академия 4: Принцеса на сенките

ЛАЙЪНЪЛ

ГЛАВА ПЪРВА

От леговището на Лайънъл…

До този момент без съмнение глупостта ми беше ясна. Синът ми, моят обещаващ, брутален, могъщ син, беше омагьосан от една Вега курва. Точно както неговият Пазител – човекът, избран да го поддържа жив – беше омагьосан от сестра и курва.
В този момент, когато го видях толкова ясно, когато погледнах момчето си и видях копнежа, примесен с омразата, която изпитваше към Роксаня, знаех, че нямам друг избор, освен да действам.
Интуицията ми подсказваше да я убия тогава и може би трябваше да го направя. Но аз никога не съм бил прибързан човек, а кръвната линия на Вега не беше нещо, което исках да пропилея. Да, имах нейната близначка, но два инструмента бяха по-добри от един.
Затова измислих хитър план, както често правех, и вместо това използвах силата си, за да принудя Роксаня чрез Тъмна принуда да разбие плачещото сърце на глупавия ми син. Това беше – ако трябва да го кажа за себе си – удар на майсторска гениалност.
Дори и аз не можех да предвидя скверната съдба, която звездите бяха планирали. Дори и аз не можех да разбера, че са искали да свържат моето наследство с онова момиче със смесена кръв и майка харпия. Мога само да си представя ужаса от това, че връзката е била приета. Нямаше да имам друг избор, освен да я одобря публично – защото дори аз знам, че да се противопоставя на избора на звездите би било политическа катастрофа – но както винаги, моята хитрост надделя.
Накарах Роксаня да разбие сърцето му точно както бях планирал. Тя каза „не“. И макар да бях разяждан от съзнанието, че Дариус така патетично искаше да приеме връзката, много нощи след нейния отказ спях дълбоко и добре със съзнанието, че най-накрая съм му подредил главата.
Той вече нямаше да копнее за тази курва. И след време единственото му желание щеше да бъде да я накара да си плати за страданията му.
Беше перфектно. Напълно съвършено…

Назад към част 21                                                         Напред към част 23