Каролин Пекъм – Зодиакална академия

„Зодиакална академия“

Зодиакална академия  / Пробуждане / Свръхестествени

 

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ27 / ЧАСТ 28

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Зодиакална Академия/Новела 0,5/Произхода на един побойник от Академията

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 /ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9

 

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Зодиакална Академия –   Пробуждането

книга 1-1

Гледната точка на момчетата

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ33

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Зодиакална Академия – Книга 2

Безмилостни Феи

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37ЧАСТ 38

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3

Разплатата

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 /ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26  /  ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 /ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34/ ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Каролин Пекъм -Зодиакална академия

Принцеса на сенките – книга 4

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 /ЧАСТ 7 /ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 /ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Каролайн Пекъм-Зодиакална академия

Прокълнати съдби-Книга 5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 /ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50/ ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52 / ЧАСТ 53 / ЧАСТ 54 / ЧАСТ 55 / ЧАСТ 56 / ЧАСТ 57 / ЧАСТ 58 / ЧАСТ 59 / ЧАСТ 60 / ЧАСТ 61

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ
Каролайн Пекъм
Голямото ВСО парти
НОВЕЛА 5,5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

 

 

Каролин Пекъм –  Зодиакална академия

Обречен трон-книга 6

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5/ ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8  / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16/ ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31/ ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50 / ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52 / ЧАСТ 53 / ЧАСТ 54 / ЧАСТ 55 / ЧАСТ 56 / ЧАСТ 57 / ЧАСТ 58 / ЧАСТ 59 / ЧАСТ 60 / ЧАСТ 61 / ЧАСТ 62 / ЧАСТ 63 / ЧАСТ 64

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

Каролин Пекъм- Зодиакална академия
Безсърдечно небе – Книга 7

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6/ ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8/ ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 / ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50 / ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52 / ЧАСТ 53 / ЧАСТ 54 / ЧАСТ 55 / ЧАСТ 56 / ЧАСТ 57 / ЧАСТ 58 / ЧАСТ 59 / ЧАСТ 60 / ЧАСТ 61 /ЧАСТ 62 / ЧАСТ 63 / ЧАСТ 64 / ЧАСТ 65 / ЧАСТ 66 / ЧАСТ 67 / ЧАСТ 68 / ЧАСТ 69 / ЧАСТ 70 / ЧАСТ 71 / ЧАСТ 72 / ЧАСТ 73 / ЧАСТ 74 / ЧАСТ 75 / ЧАСТ 76 / ЧАСТ 77 / ЧАСТ 78 / ЧАСТ 79 / ЧАСТ 80 / ЧАСТ 81 / ЧАСТ 82 / ЧАСТ 83 / ЧАСТ 84

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

 

Каролин Пекъм -Зодиакална академия
Скръб и звездна светлина – Книга 8

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29 / ЧАСТ 30 / ЧАСТ 31 / ЧАСТ 32 / ЧАСТ 33 /ЧАСТ 34 / ЧАСТ 35 / ЧАСТ 36 / ЧАСТ 37 / ЧАСТ 38 / ЧАСТ 39 / ЧАСТ 40 / ЧАСТ 41 / ЧАСТ 42 / ЧАСТ 43 / ЧАСТ 44 / ЧАСТ 45 / ЧАСТ 46 / ЧАСТ 47 / ЧАСТ 48 / ЧАСТ 49 / ЧАСТ 50 / ЧАСТ 51 / ЧАСТ 52 / ЧАСТ 53 / ЧАСТ 54 / ЧАСТ 55 / ЧАСТ 56 / ЧАСТ 57 / ЧАСТ 58 / ЧАСТ 59 / ЧАСТ 60 / ЧАСТ 61 / ЧАСТ 62 / ЧАСТ 63 / ЧАСТ 64 / ЧАСТ 65 / ЧАСТ 66 / ЧАСТ 67 / ЧАСТ 68 / ЧАСТ 69 / ЧАСТ 70 / ЧАСТ 71 / ЧАСТ 72 / ЧАСТ 73 / ЧАСТ 74 / ЧАСТ 75 / ЧАСТ 76 / ЧАСТ 77 / ЧАСТ 78 / ЧАСТ 79 / ЧАСТ 80 / ЧАСТ 81 / ЧАСТ 82 / ЧАСТ 83 / ЧАСТ 84 / ЧАСТ 85 / ЧАСТ 86 / ЧАСТ 87 /ЧАСТ 88 / ЧАСТ 89 / ЧАСТ 90 / ЧАСТ 91 / ЧАСТ 92 / ЧАСТ 93 / ЧАСТ 94 / ЧАСТ 95 / ЧАСТ 96 / ЧАСТ 97 / ЧАСТ 98 / ЧАСТ 99 / ЧАСТ 100 / ЧАСТ 101 / ЧАСТ 102 / ЧАСТ 103 / ЧАСТ 104 / ЧАСТ 105 / ЧАСТ 106 / ЧАСТ 107 / ЧАСТ 108 / ЧАСТ 109 / ЧАСТ 110

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 110

ВАРД

Вървях през двореца от нефритенозелен камък, който Лайънъл беше възложил на армията си да построи за него, върху възвишенията на
Берманските планини в далечния изток на кралството, в дните, които бяха изминали, откакто го бяха изгонили от Двореца на душите.
Тук беше студено. Студено, сиво и пусто. Което ме устройваше.
Бях получил нова лаборатория за експериментите си, тъй като скръбта ми по загубата на Браунмари и останалите ми прекрасни творения все още ме мъчеше, но сред хората, които ми бяха дадени да си играя, имаше обещаващи обекти.
Извадих портфейла си от джоба и го отворих, въздъхвайки при снимката на моя скъп Ян Белор, която пазех там. Върхът на успеха ми с тези опити. Той беше толкова красиво чудовище, толкова съвършен екземпляр. Но беше толкова трудно да се пресъздаде това съвършенство, различните качества на моите обекти бяха невъзможни за предвиждане. Да не говорим за това, че обичах да се занимавам с тях, а промените, които правех, винаги бяха малко по-различни от предишните.
Притиснах пръсти към снимката и отново затворих портфейла си, връщайки го в джоба си, като започнах да изкачвам безкрайните стълби от зелен камък.
Стаите, които бяха подарени на Обвързаните мъже, заемаха долните три нива и аз ги подминах с мълчаливи крачки, без да искам да прекарвам повече време, отколкото е необходимо, с глупавите дракони.
Мразех ги. Всички до един. Превъзхождащото им отношение се впиваше в кожата ми всеки път, когато се налагаше да ги понасям. Елитарност в най-добрата ѝ форма. И все пак никой от тях не можеше да прави нещата, които аз можех да правя. Никой от тях не се доближаваше до моите умения. Но въпреки това останах незабелязан, а името ми беше шепот вместо вик на обожание.
Стигнах до разкошната горна част на двореца, където живееха кралят и кралицата, а тишината за щастие се простираше, за разлика от последния път, когато бях горе и бях принуден да ги слушам как се чукат като адските същества, които бяха. Това поне никога не продължаваше дълго. Но все пак предпочитах да не ставам свидетел на тяхното сдобряване.
– Сир? – Извиках, като погледнах между широките стълби пред мен и сводестата тронна зала вдясно, несигурен къде да намеря моя крал.
– Оттук – чух глас точно зад мен и се дръпнах, когато открих, че онзи хленчещ прислужник Хорас е там, а очите му се стесняват в очакване.
Искаше ми се да пробия психическата му защита и да му разбия мозъка като прясно счупено яйце.
Устоях на желанието си и тръгнах след него, а сивите ми дрехи се влачеха по нефритения каменен под, докато минавахме покрай набързо изработени гоблени и картини с разхлабени конци и мокра боя, всяка от които изобразяваше Краля на драконите и неговата Кралица на сенките в тяхната слава. Имаше дори няколко техни отвратителни потомци, а неспокойният поглед на Тарик сякаш ме пронизваше до дъното на душата ми, докато минавах покрай изображенията му.
Цялото място миришеше на свежа магия и отчаяние. Лайънъл Акрукс и онова извратено същество от сенки, което беше взел за невеста, играеха ролята на съпружеско щастие, сега, когато имаха още по-голяма нужда един от друг.
Искаха светът да повярва в тази лъжа за новия им дворец. Опитваха се да накарат всички да повярват, че са дошли тук по собствено желание, за да изградят ново седалище на властта в кралството. Искаха хората на Солария да повярват, че не са се разтревожили от момичетата на Вега, които продължаваха да им се противопоставят, и никога нямаше да признаят, че сега нямат достъп до Двореца на душите.
Но аз знаех по-добре. Виждах всичко това.
Хорас ме поведе по един по-малък коридор от останалите, стените тук бяха голи и все още не бяха покрити по време на прибързаните ремонти. С всяка следваща стъпка въздухът ставаше все по-студен и по-малко приветлив.
– През там – рязко каза Хорас и ми посочи нататък, докато спираше, а оформянето на челюстта му ми подсказваше, че няма да направи нито крачка повече.
Пренебрегнах го, като се промуших покрай рамото му, вдигнах брадичка, докато вървях по тесния коридор, преди да открия отворената врата отвъд него, която невъзможно водеше навън. Дворецът беше построен върху самата страна на скалата и сега се намирах дълбоко в сградата, със сигурност дълбоко в скалите на скалата и със сигурност не близо до небето, но когато излязох навън, стана ясно, че тук има пролука, издълбана в самите скали.
Забелязах краля пред себе си, застанал пред една голяма пропаст, а Лавиния се бе вкопчила в ръката му, ласкаейки го обладаващо, докато вятърът бясно блъскаше сенките на роклята ѝ около голото ѝ тяло.
Намокрих устни, когато съзрях зърното ѝ между променящите се сенки, тялото ѝ беше леко и гъвкаво под тях, макар че само глупак би пожелал да забие члена си в нея.
Тарик се спусна пред мен толкова внезапно, че аз изкрещях, спънах се назад и паднах по задник, докато над мен се извисяваше твърде красивото лице на това демонично дете.
– Упс – изохка той и сърцето ми застина при съблазнителния глас, който се разнесе от устните му.
– Сега говориш? – Измърморих, докато се изправях на крака, борейки се с ужаса, който присъствието му се опитваше да разпали в мен.
– Майка ми дава уроци по много неща – мърмореше той и когато отново погледнах към Лавиния, открих, че и тя, и Лайънъл ми се присмиват.
– Закъсняваш – изсъска Лайънъл, устните му се извиха назад, докато ме оглеждаше, а аз отметнах наметалото си, заобиколих Тарик и побързах да се приближа до него.
– Дойдох веднага щом ме повикаха, кралю мой – уверих го, като се поклоних ниско, докато забелязвах начина, по който стискаше задника на жена си. Откакто двамата бяха избягали на това място, те бяха неразделни, и двамата прозрачни като стъкло в опитите си да се вкопчат в силата на другия.
Лавиния все още беше нещо ужасно, но се беше променила, откакто Гуендалина Вега я беше свързала в собствените и сенки, прекъсвайки влиянието ѝ върху останалите. Беше все така красива, както преди, но онази дълбочина на силата, която някога се бе разпиляла в очите ѝ, бе изчезнала, бурното присъствие, което някога бе командвала, сега бе приглушено. Тя се нуждаеше от своя Крал на Акрукс повече от всякога и той също се нуждаеше от нея. Оттук и това съпружеско щастие.
– Е, не се бави сега. Имам нужда да погледнеш в бъдещето заради мен. На това място има сила, голяма и страшна сила, която сега принадлежи изцяло на нас. Дай ми да разбера дали е достатъчна – поиска Лайънъл и ме насочи към онази пропаст, където бурната енергия се мяташе яростно в отчаяния си опит да се освободи.
Но тя не можеше да се освободи. Сега тя беше роб. Дар, който двамата бяха откраднали и с който щяха да злоупотребяват, докато сметнат за нужно.
Преглътнах буцата в гърлото си, докато се приближавах към безкрайната капка пред тях, гледайки надолу в тъмнината, където сенките на Лавиния се виеха като яма от гадини.
Не можех да видя нещото, което бяха заключили в клетка в тези сенки, нямаше никакъв знак, който да подсказва какво е то или как е възможно да се случи. Но аз знаех. Нямаше нищо толкова ужасно на този или на онзи свят, което да може да се сравни с него.
Поех си дълго дъх и призовах дарбата си на Зрение, вдигнах ръка над тази голяма капка и се опитах да не помръдна. Вятърът отново заби през пропастта, заплашвайки да ме преобърне през ръба. Нямах никакво желание да се срещна с това, което ме очакваше в подножието на тази капка, освен по този начин.
Отначало Зрението не направи нищо повече от това да ми предложи няколко проблясъка на толкова несигурни фючърси, че не можех да определя дори една подробност, и дланите ми започнаха да се потят, когато Тарик закръжи по-близо до мен.
– Защо държим тази безполезна пешка толкова близо, татко? – Попита тихо Лавиния, въпреки че не се опита да скрие думите си от мен.
– Често се чудя за същото, любов моя – промълви Лайънъл и накара пулса ми да се ускори, докато натисках дарбата си, молейки я да ми предложи нещо, нещо, което би могло да им бъде от полза.
– Тарик е гладен – продължи Лавиния с онзи дребнав тон, а ръката ѝ се плъзна по гърдите на Лайънъл към разкрача му.
Затворих очи, за да изчистя съзнанието си от мисълта за това какво може да го убеди да ми направи, ако сега отново го подведа.
– Жаден – съгласи се Тарик, дъхът му се разля по ухото ми и аз се опитах да хленча, докато молех звездите да ме послушат само този шибан път.
Отначало нямаше нищо, едно празно, вечно нищо, което сякаш ми се подиграваше в нужда, и ме побиха тръпки, когато видях само смъртта в бъдещето си.
Но тогава, точно когато надеждата беше на път да ме изостави, стъпките на Тарик се преместиха от другата ми страна, като лъч светлина силата на звездите изригна в мен и устните ми започнаха да се движат, преди дори да успея да разбера думите.

„Силата на падналите се събуди,
алчността и славата пламтят като едно цяло.
Всички съдби висят на косъм,
докато пламъците се издигат от кухината,
Но Драконът все още може да просперира,
ако пътищата на врага бъдат осуетени.
Пазете се от онзи, чието име е Нокс,
и потърсете съкровищата на древния пръстен.
Използвайте откраднатото,
съюзете се със силата на своя създател.
Не всяка звездна светлина блести.“

Лавиния въздъхна развълнувано, когато силата на пророчеството ме освободи и аз увиснах в собствената си кожа, препъвайки се от ръба на пропастта.
– Звездите все още са благосклонни към мен – промърмори Лайънъл, ръката му се спусна на рамото ми, докато се усмихваше самодоволно, а аз кимнах, макар че тълкуването ми не беше толкова чисто.
– Драконът ще успее. – Той се ухили за себе си, докато двамата с Лавиния започнаха да разнищват думите ми, а аз се отдръпнах, кимвайки скромно.
Не бях съгласен с това, което според него звездите му обещаваха, но това нямаше значение. Той беше средство за постигане на целта и докато оставах в благоразположението му, ми предлагаше всичко, от което се нуждаех, за да провеждам експериментите си. Така че стоях там в мълчание, докато той изкривяваше думите, които звездите ми бяха предложили, в своите собствени проекти.
И се усмихнах, както винаги.

 

ЗАБЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Тази книга.
Тази. Ебати. Книгата.
Казвам ви сега, че бяхме на влакче в увеселителен парк, докато я пишехме. Спад, спад, спад, спад и… чакай, може би това всъщност беше едно много дълго спускане? Но имаше и онова време, когато Леон прегърна случаен череп, Уошър свиреше за живота си, Ксавие се качи на позорния колан, Макс се полюляваше на таралежите си, а Сет си направи непланирана трансплантация на зърна, така че имаше и много възходи!
Тя е звяр, това е сигурно. Започнахме с тази книга, знаейки, че тя ще бъде момичешка Бренда, но над 380 хил. думи надхвърлиха всичко, което можехме да очакваме – оттук и донякъде забързаните няколко седмици, които ни бяха необходими, за да я допишем. Но ето я, хитът на нашата колекция, а вие току-що се справихте с гърбицата ѝ, преминахте през полетата на смъртта и се гмурнахте от това, което бих искала да смятам за не чак толкова брутална скала.
Всичко, за което трябва да се притеснявате оттук нататък, е каквото и да планира Клайд (също така, ебаси, момчета, най-накрая срещнахте Клайд!!! Чакахме това малко яйце на съдбата от ГОДИНИ и той най-сетне пристигна в пълнотата на най-добрия си живот, готов да сее хаос и да причинява неописуеми зверства), фактът, че Лайънъл и Лавиния са замислили нещо малко зловещо, Тарик открива гласа си и обмисля кариера в операта на смъртта, близначките, които са заклещени в онази пещера на съдбата – което не беше вдъхновено, но ми напомни малко за онази среща между Моана и Мауи, с която синът ми всеки път настоява да започне този филм – „Искам да гледам Мауи, но не с нея на острова, искам да я видя от момента, в който я затворят в пещерата. – Той е момче след сърцето на майка си… Не че ще има удобна дупчица, през която близначките да избягат – в Солария никога нищо не е толкова лесно.
Но се отклонявам, говорихме за няколкото неща, които може би ви притесняват за книга 9. Така че предполагам, че трябва да подхвърлим бурното море на сегашните отношения на близначките, цената на връщането на Големия Д и постоянните предупреждения, които се носят над Ковънс. Така че не е много.
В малко по-сериозен план, щом сте стигнали дотук в тази поредица с нас, явно сте решили да се потопите с главата напред в извратените представи на нашите свръхактивни умове и не можем да изразим колко много означава за нас това, че сте го направили. Този живот беше мечта, за която никога не сме смеели да повярваме, че може да се превърне в реалност, но благодарение на всеки човек, който е рискувал с нас, влюбил се е в нашите морално покварени мъже, скочил е с краката напред в нашите светове на касапница и прищявка, оставил е бавните изгаряния да ви изядат живи, плакал е, буйствал е, крещял е и е обичал заедно с нас, ние някак си сме се озовали в това прекрасно положение и никога не можем да изразим достатъчно благодарността си към вас за това.
Писането на тази книга и на тези герои изрязваше парчета от душите ни с всяка дума и можем само да се надяваме, че ще се наслаждавате да ги поглъщате точно толкова, колкото ние се наслаждаваме да се къпем в сълзите ви.

Назад към част 109

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 109

ДАРСИ

Небето сякаш се пропука, засмуквайки Тори и мен в тъмна пукнатина, която ни погълна жадно, вкусвайки греховете по костите ни.
Не можех да видя нищо. Или може би аз бях нищо. Защото бездната, в която стоях, изглеждаше безкрайно голяма част от мен и вече не усещах пръстите на сестра си около моите. Опитах се да усетя тялото си, посягах и към Тори, сигурна, че е тук, но в същото време напълно не.
– Всичко, което някога наистина си притежавала, сега лежи тук, при теб – прошепнаха звездите, думите им бяха като дъждовни капки, които падаха тежко върху мен, удряха навсякъде и се отдалечаваха във вечността. – Кожа, кости и туптящо сърце – всичко това няма стойност тук, отвъд пределите на твоя свят. Ти си огънят, който е горял много преди да разбереш за собственото си съществуване. Една откъсната душа, светлина и тъмнина, съвършен баланс. Но там, където има баланс, има и дисбаланс…
Опитах се да отговоря на гласа, който не притежаваше нито пол, нито каквато и да е истинска идентичност. Но собственият ми глас се беше изгубил, фрагменти от него бяха разпръснати около мен в безкрайната пустота. Бях едно цяло с всичко това и докато достигах до него, усещах всяко живо същество на земята, сякаш животът му искреше в това пространство с гладна, почти арогантна нужда да съществува. Под него имаше цел, която не можех съвсем да разбера, и когато я достигнах, гласът отново заговори.
– Внимавай, дъщеря на пламъците. Знание като това не може да бъде научено.
Поисках думите ми да се оформят, изтласках ги в нищото и ги накарах да се изковат.
– Къде е сестра ми?
– Тук съм – изрече тя в отговор, а мракът отстъпи място на усещането за нея, сякаш тялото ѝ се преформираше край мен, но все още не я усещах.
– Променяща съдбата – изсъскаха звездите към нея. – Цена, която трябва да понесеш, бреме, което носиш. Дали съжалението ще разруши основите на твоя избор, свързан с кръвта?
– Никога няма да съжалявам, че върнах Дариус. Ти го открадна преди времето му и сега ще платя каквато цена трябва – изплю Тори, а гневът ѝ опетни въздуха.
Знанието, че по някакъв начин е възкресила Дариус от мъртвите, ме накара едновременно да се зарадвам и да се ужася от това, което беше направила, за да го постигне. Но не можех да я попитам за това сега под тежестта на звездните погледи.
– Какво искаш? – Попитах, като намерението ми кръжеше във въздуха като молец около пламък.
– Имаме предложение – прошепнаха звездите и една по една се появиха от мрака, като нежни бижута, висящи в черното платно. Светлината, която излъчваха, беше пропита със сила, от онзи вид магия, която нямаше граници, една-единствена капка от нея можеше да даде живот или да го отнеме. – Някога, в едно отдавна изгубено време, сред нас имало звезда, която боготворяла феите. Клидиний от Седми дом.
Пребледнях, разпознавайки, че това е името на падналата звезда, с която бе разговаряла първата кралица на Феникса – тази, която и бе подарила Имперската звезда.
– Той ги гледаше как се издигат, гледаше ги как падат, виждаше любовта им, гнева им, чуваше смеха им и траурните им викове. Но с всеки изминал век тази звезда се уморяваше от всичко това. И в него се зароди забранено желание, ужасно желание, което не е предназначено за звездите.
– Какво беше то? – Издишах, като всяка изречена звучна дума създаваше пулс във въздуха.
– Клидиний вярваше, че феите не са достойни за величието, което им подаряваме, защото то е пропиляно и развалено в ръцете на твоя вид, като всяка империя се издигаше само за да падне. Затова Клидиний дойде в Двора на Целестина, където съдбите се плетат нишка по нишка и съдбата се върти върху желязна монета. Там той изрече предателски думи, изразявайки самото желание, което можеше да разклати основите на света. Клидиний искаше всички ние да слезем от небесата, да си извоюваме място на земята и да ходим сред феите като богове. В отговор на тази декларация Арктур от Шести дом хвърли Клидиний от небето, където го очакваше само една съдба. Или поне така си мислехме. Защото бяхме измамени… Клидиний през цялото време беше желал това и вместо да освободи силите си при сблъсъка със земята, Клидиний сключи сделка с една фея, нарушавайки всички стари закони и богохулствайки срещу ученията на Първоизточника.
– Произходът? – Запита се Тори.
– Произходът е началото и краят на всички неща. Тя е дарител на живота, на съдбата, на цялата реалност. Тя е най-старата звезда в нашата вселена, създател и разрушител. Тя определя законите на самата реалност.
– Но не се ли предполага, че всички вие сте неутрални във всяка съдба, която предлагате? – Обвиних го.
– Те не са неутрални. Правят каквото си искат, каквото най-много ги забавлява – изръмжа Тори.
– Ние се стремим към хармония във всички неща. Ние оправдаваме накланянето на везните, вечно търсейки точката на блаженство. Нямаме нужда, нито полза от сантименти или чувства. Правилно или погрешно. Звездата никога не бива да бъде покварена, това не бива да е възможно в рамките на царството на всичко, което е. Но Клидиний беше изключение.
– Глупости – изръмжа Тори. – Всички вие сте еднакви. Ако ставаше дума за справедливост, тогава нямаше да се налага да преминаваме през всичко това.
– Не сме ние тези, които са те проклели така – прошепнаха звездите и аз усетих как истината за тези думи прозвуча в центъра ми, сякаш я знаех открай време, но досега не бях в състояние да я осъзная.
– Клидиний ни е проклел – казах аз, виждайки сега истинската дълбочина на тази истина. Тя премина отвъд тези звезди, нарушавайки всички планове които те можеха да заложат за нас. Можех да усетя тази неосезаема сила, която пулсираше във въздуха, и почти усетих връзките на проклятието, които приковаваха душата ми към единствената звезда, която го беше поставила върху нашата кръвна линия. Бяхме пленници на отмъщението на Клидиний и нищо от това, което правехме в тази война, нямаше да успее в дългосрочен план, ако не успеехме да намерим начин да се освободим от него.
– Какво е нарушеното обещание? – Попитах отчаяно. – Ако го спазим, ще развалим проклятието, нали? Ще можем да възстановим равновесието.
– Да, дъщеря на пламъците – отговориха те. – Короновани кралици, царство, коленичило в краката ти. Изборът сега е в твоите ръце.
– Какъв избор? – Поиска Тори.
Тъмнината най-сетне се промени, пулсирайки като мастило около мен, преди да се озова в спомен от миналото. Разпознах Елвия Вега, първата кралица на Феникса, на колене пред звездата Клидиний.
– Версията на този спомен, която възприехте в кристала Мемория, е променена от кралица Авалон Вега поколения след тази нощ – разкриха звездите. – Защото тя искаше да се увери, че никой Феникс никога няма да спази обещанието, дадено с падналата звезда. Тя искаше да предаде властта на Имперската звезда на рода Вега, за да си осигури завинаги позицията на кралска особа. Това, дъще на пламъците, е отломката от паметта, която беше унищожена…
Изстрелях се напред в съзнанието на кралица Елвия, видях всичко през нейните очи още веднъж и усетих как душата на Тори се присъединява към моята.

Дланта ми изтръпна болезнено там, където все още лежеше върху блестящата повърхност на падналата звезда. Яркостта ме накара да се размърдам, очите ме заболяха, а в ушите ми зазвъня. Изкрещях, когато тя се усили, молейки се да бъда пощадена, несигурна дали не съм го разгневила по някакъв начин. Но тогава част от звездата се отчупи в дланта ми, а огромен взрив от магия я откъсна от самата звезда. Светлината избледня и открих, че в дланта ми лежи грапаво, неиздялано парче от звездата, което бръмчеше с невъобразима сила, толкова красива, че ме остави без думи.
– Овладей сърцето ми и ще спечелиш войната си. Но когато тя приключи, ще ми върнеш сърцето и ще го използваш за едно последно хвърляне, както може само една фея.
– Какво хвърляне? – Задъхах се, а в гърдите ми се появи страх, тъй като ме обзе ужасно чувство на нещастие.
– Ще вдъхнеш живот на сърцето ми, когато ми бъде върнато. Ще ми предложиш силата да приема формата на фея и да се разхождам сред света.
Гърлото ми се сгъсти при тази мисъл, мисълта за звезда, живееща на земята, ми се стори напълно неестествена. Но силата облизваше пръстите ми гладно и макар сърцето на звездата да беше стиснато в юмрука ми, не можех да отрека изкушението от нея. Можех да спечеля войната си и да предам този дар на децата си.
– Ако не върнеш сърцето ми, ще има страшни последици – предупреди звездата и тялото ми потрепери от предзнаменованието за разруха, което се съдържаше в думите ѝ.
– Колко време? – Попитах. – Докога ще трябва да го върна?
– Сто години, не повече. Купи на себе си и на детето си славата, която жадуваш, а после накарай някой от твоята кръвна линия да ми предложи това, което търся.
Кимнах, облекчението ме обзе, като знаех, че мога да претендирам за тази сила за толкова дълго време.
– Ще се погрижа да го върна. И обещанието ще бъде спазено – заклех се и в гърдите ми се удари щракване на сила, което ме обвърза с тяло и душа с това обещание, оставяйки ме без дъх, докато то потъваше в самата ми кръв.
– Тогава е изпълнено – изсъска звездата.
– Благодаря ти – издишах аз и тези думи, които напуснаха устните ми, накараха земята да се разтресе, а небето да запее.
Не, не пееше. Този красив, натрапчив шум, който витаеше в краищата на слуха ми, бяха писъци, звездите над мен, които се опитваха да се противопоставят на стореното, на това, което тази звезда ми предложи, вървейки срещу цялата природа на своя и моя вид.

Тори и аз бяхме изтръгнати от спомена и страхът отекна около мен в бездната, всички звезди блестяха траурно.
– Ти притежаваш сърцето на Клидиний – прошепнаха тревожно звездите. – Имперската звезда копнее да се върне при него, но ако спазиш обещанието, ще предизвикаш чума на земята. Няма да има мир, а само зараза и смърт. Страхуваме се, че Клидиний ще се опита да се превърне във върховна власт на вашия свят, а докато той царува долу, ние не можем да царуваме горе. Всичко ще бъде загубено. Всичко ще падне.
– Но ако не го върнем, ако не спазим обещанието, ще бъдем прокълнати завинаги? – Казах с ужас.
– Проклятието на Вега ще възтържествува – потвърдиха звездите. – То ще се влоши, никога няма да познаеш мира и всички, които обичаш, ще страдат край теб. Ние не можем да се намесим. Изборът е в твоите ръце. Направете правилния избор, дъщери на пламъците.
Тъмнината се отдръпна и изведнъж застанах очи в очи със сестра си. Само тя и аз, увиснали в черната бездна, с този товар от знания, който ни притискаше, и с кръвно обвързания избор, който щеше да запечата съдбите ни.
– През цялото време бяхме прокълнати заради тази шибана звезда – каза Тори яростно. – Предлагам да използваме Имперската звезда, за да убием Лайънъл, Лавиния и всичките им прецакани последователи. Няма да докараме на света някаква психопатска звезда, която да се разхожда и да предизвиква шибано знае какъв хаос.
Поклатих глава в знак на несъгласие с това.
– Ние не можем да я владеем. Виж какво се случи с баща ни. Какво се случи с всички феи, които се опитаха да я използват. Никога не се получава добре. Защо вместо това не го унищожим?
Докато обмисляше това, Тори вдигна ръка към грубия камък, който беше вграден в амулета на врата ѝ. Видях изкушението ѝ да го използва, за да сложи край на Лайънъл за всичко, което е направил. Аз също отчаяно исках това, но не по този начин. Не и с частица от проклетата звезда, която беше причинила толкова мъки на баща ни.
– Първо я използваме, а после я унищожаваме – каза Тори.
– Не мисля, че някога трябва да я използваме – възразих аз. – Това може да влоши всичко много повече. Когато гледах как тези спомени се разиграват в кристала, всички феникси бяха убити. Те бяха погълнати от собствените си пламъци, превърнати в пепел.
– Ще рискувам – каза Тори упорито и аз хванах ръката ѝ, като я издърпах от звездата.
– Аз искам да рискувам с теб – отвърнах твърдо и погледът ѝ омекна при това, скръбта, която беше изпитала, беше твърде ясна в очите ѝ, а аз знаех, че тя не би ми пожелала това.
– Предполагам, че ако използваме тази скална буца, за да убием Лайънъл, може да изглежда, че не бихме могли да го смажем без нея – призна тя, като отпусна ръката си върху амулета. – И наистина нямам търпение да видя изражението на лицето му, когато му отрежа главата и докажа колко по-силна от него съм.
Изхлипах от този красив мисловен образ и за момент бях толкова изпълнена с облекчение, че се събирам с близначката си, че не можах да се сдържа да не ѝ се усмихна.
– Бихме могли да го върнем, да развалим проклятието си и да унищожим Клайдинъс в момента, в който се материализира – предложих аз, а очите ѝ се разшириха при това.
– Да убиеш звезда? – Промърмори тя, а устните ѝ се усмихнаха при тази идея и независимо колко налудничаво звучеше, аз бях изцяло съгласна. Това беше единственият вариант, който водеше до разваляне на проклятието ни.
– Ако се справим, ще се освободим от проклятието, от шибания Клайд и…
– И нищо няма да се изпречи на пътя ни, когато нападнем Лайънъл и армията му – довърши Тори вместо мен.
Пристъпих към нея, усещайки как решението ни се затвърждава и знаейки, че това може да е най-глупавото и рисковано нещо, което някога сме правили. Но то беше отговор на всичките ни проблеми.
Звездите крещяха, откликвайки на избора, който бяхме направили, докато решението ни резонираше до краищата на вселената. Те нямаха друг избор, освен да се подчинят на желанията ни, неспособни да посегнат на тази съдба. Тя беше наша и само наша, и това беше, което бяхме решили.
Тъмнината се завихри около нас, в нея се разливаха цветни реки, докато не преминахме през пелена от звездна светлина.
Изхвърлихме се от прегръдката им в потискащата жега на джунглата, която познавах добре, а ароматът на манго във въздуха накара стомаха ми да се обърне при спомена колко много бяхме изяли, когато бяхме отседнали тук, в Двореца на пламъците. Вече не бяхме преместени в ордените си, а и над нас не висяха огнени корони. Бяхме само ние, две сестри, нищо повече или по-малко. И нещо в това изглеждаше подходящо за тази задача.
Тори се изправи на крака, хвана ръката ми и ме повлече със себе си, и се вгледахме в тъмния вход на пещерата пред нас. По скалистия връх над нея висяха лози, а до входа ѝ водеше древна бронзова пътека, обрасла с буйна зеленина и дълга трева. Сиянието на изгряващото слънце осветяваше пътя напред, сякаш светлината му беше насочена единствено тук и никъде другаде по света.
Във въздуха витаеше тежка енергия, такава, която караше всеки удар на сърцето ми да се труди и всеки дъх да седи влажно в дробовете ми. Не можеше да сме далеч от Двореца на пламъците; почти усещах близостта му до това място.
– Най-после кръвната линия Вега се завръща – гласът изпълни главата ми, който беше ту женски, ту мъжки, ту нещо средно. – Дойдохте ли най-сетне да изпълните нарушеното обещание?
Тори и аз споделихме поглед, след което тя вдигна брадичката си и му заговори силно и ясно.
– Дойдохме.
По повърхността на кожата ми зашумя възбудена, очакваща сила, която ни привличаше, молеше ни да дойдем и да открием източника ѝ. Красиви сребърни руни се запалиха по стената на пещерата, бягайки в тъмнината, за да ни водят напред.
Двете с Тори се споделихме с поглед и навлязохме рамо до рамо в тъмнината, оставяйки завинаги зад гърба си колебанията си.
– Не трябва да се променяме. Това е мястото, където видях как всички онези феникси избухнаха в пламъци – казах предупредително, забелязвайки стара купчина кости под слой прах.
– Добре – съгласи се тя.
– Близначки – мърмореше звездата. – Една душа, две половини.
Тори се задъха, вдигна ръка към Имперската звезда, която висеше на гърлото ѝ, и сиянието, което идваше от нея, откакто всички наследници ни се поклониха, се превърна в пълен блясък, от който се разля златна светлина.
– Тя бие като сърце – каза тя задъхано.
– Предполагам, че е това – казах аз, изкушена да я накарам да го свали. Знаех на какво е способен Клидиний с проклятието си над Вега и не исках това нещо да се обърне срещу нас.
– Всеки от вас е носил сърцето ми на гърлото си. Наблюдавах, чаках. Научих много от вас и вашите предци – каза Клидиний с нетърпение в гласа си, което не приличаше на нищо, което бях чувала от други звезди преди. – Елате по-близо…
Вървяхме все по-напред, следвайки светещите руни на стената, а аз погледнах Тори със страх, който прорязваше краищата на душата ми. Това може да е то. Можеше да се изправим пред звездата и да се провалим; можеше никога да не се върнем от тази тъмна пещера и истината за този факт потъна дълбоко в мен.
Изучавах лицето ѝ, виждайки разликите в нея, тъмнината в очите ѝ, която не беше там последния път, когато бяхме застанали една до друга като свободни феи. Тя се беше променила след битката и сърцето ми се разкъса, защото вече не я познаваше напълно. Толкова ли бях сляпа, че не разбрах, че сме стигнали до кръстопът и сме поели по различни пътища?
Никога не бих избрала умишлено да тръгнем по различни пътища в живота, всъщност част от мен просто искаше да си останем като деца, във времето, в което единственото, което имахме, беше един друг. Но животът се случи и сега изглеждаше, че може би никога повече няма да бъдем онези малки момичета, хванати ръка за ръка, изправени заедно пред света и пазещи всички от него. Вече нямаше нужда да правим това и ако оцелеехме след тази нощ, как изобщо щеше да изглежда животът ни сега?
Пръстите ми докоснаха нейните, но тя се отдръпна, затваряйки ме, или може би дори не осъзнаваше, че го е направила.
– Тор, знаеш, че те обичам, нали? – Попитах я, защото исках да знае, в случай че дойде момент, в който ще е твърде късно да го кажа отново.
Тя се намръщи, търсейки в очите ми нещо, което сякаш не можеше да открие.
– Да, и аз те обичам. – Тя продължи да върви, движейки се на половин крачка пред мен, а въздухът се сгъсти от неизречени думи.
– Ти ми се сърдиш – заявих аз.
– Нека не правим това точно сега – каза тя, но аз не можех да я оставя. Можеше да вървим към смъртта си.
– Трябва да е сега – казах, хванах я за ръката, но тя я издърпа от ръцете ми, като се запъти към мен с поглед, в който имаше само огън. – Тори.
– Добре. Искаш да знаеш защо съм ядосана? Защото ти избра Орион вместо мен. И аз го разбирам. Не е като да не разбирам колко много го обичаш, но на първо място винаги сме били ние. И когато нямах никого на света, когато бях съкрушена и изгубена и изобщо дишах само защото знаех, че трябва да се държа заради теб, че трябва да дойда заради теб, ти пак избра него.
– Лавиния го измъчваше – казах аз и поклатих глава от гняв. – Как можех да го оставя там, когато той беше предложил всичко за мен? Какъв другар щях да бъда?
– По-добър другар от сестра, предполагам. – Тя ми обърна гръб и от гърлото ми се изтръгна ръмжене.
– Ти си различна. Нещо се е случило с теб – казах яростно, преследвах я и не ѝ позволих да си тръгне от това.
– Случиха се адски много неща, Дарси. И може би щеше да знаеш това, ако беше там. Но аз се пречупих сама и направих неща, които никога няма да мога да върна назад, за да се сглобя отново, да намеря път към земята на мъртвите и да повлека обратно мъжа, който ме остави съсипана след себе си.
– Мразя, че си преминала през това, наистина. Искам да знам всичко, което се е случило, за да мога да разбера. Но точно сега просто трябва да знаеш, че съжалявам, че не бях там. Наистина, аз съжалявам. Но имах свои собствени проблеми, Тор. И освен всичко останало, аз бях опасна за теб. Не можех да контролирам Звяра в сянка.
– Знам – изсумтя тя, после въздъхна и се загледа в пътеката, по която вървяхме заедно. – Просто сега нещата са различни. И може би това е за добро.
– Какво трябва да означава това? – Попитах, хващайки я за китката, докато тя ускоряваше темпото си.
Тя погледна надолу към мястото, където ръката ми я държеше, и набразди дълбоко веждите си.
– Ти и аз сме различни. Имаме различни желания, различни нужди. Винаги ще те обичам и ти винаги ще бъдеш моята близначка, но не съм сигурна, че трябва да разчитаме една на друг, както преди. Поне аз не трябва да завися от теб така, както го правех… Трябва да сме силни сами. Особено ако искаме да управляваме Солария един ден. Трябва да бъдем независими. Трябва да внесем собствените си сили на трона.
– Ние сме най-силни заедно – казах страстно и гърлото ѝ се размърда.
– Не знам дали това вече е вярно. Ти имаш този морален компас в себе си, който винаги те насочва по правилния път. Но моят не е такъв. Особено не и сега. Води ме по тъмен път и това е път, по който искам да тръгна, защото смятам, че трябва да го следвам, ако искаме да спечелим тази война. И по този път ти не можеш да ме последваш.
Тори продължаваше да върви, а отказът гореше в мен, разтапяше сърцевината ми и я превръщаше в спойка.
– Не – изръмжах аз. – Не си тръгвай от мен, Тори. Може да сме различни, но сме еднакви там, където е важно. Винаги сме намирали баланс помежду си, светлина за тъмнината на другия и тъмнина за светлината на другия, точно както са казали звездите. Правим място един за друг и се появяваме един за друг, а когато опасността почука, ние се изправяме и заедно се изправяме срещу самата смърт. Не позволявай на света да ни погуби. Може да сме различни дървета, но растем едно до друго, клоните ни са преплетени завинаги. Ти ме подкрепяш и аз те подкрепям. Така ще бъде винаги. Защото сестрите правят точно това.
Тори се обърна към мен, а очите ѝ пламтяха от емоция.
– Дори и душата ми да е потопена в кръв и клане?
– Винаги ще те обичам такава, каквато си в момента, и знам, че си минала през много неща. Искам да опозная тази нова теб.
– Наистина? – Прошепна тя и аз видях същността на душата на сестра ми, колко крехка може да бъде тя, когато обърне лупа към себе си. Виждаше едно съкрушено същество с грехове на свое име и всички тежки избори, които е трябвало да направи. Но аз не видях това.
– Наистина – казах твърдо. – Когато те гледам, винаги ще виждам момичето, което пое целия свят заради мен, дори когато бяхме мършави малки сирачета без нищо и без никой, който да ни обича. Ние се обичахме една друга, а този вид любов е по-велика от всичко останало. Тя никога няма да умре, независимо от това кои сме станали. Без значение кого още обичаме сега. В същността си ние все още сме си ние.
Тя се придвижи към мен, обгръщайки ме в обятията си, прегръдката от нея означаваше толкова много, че тя нямаше представа.
– Миналото няма да се върне отново, Дарси. Тези мимолетни, крехки секунди. Всички те ще изчезнат, когато си отидат.
– Затова нека прекараме колкото се може повече от тях заедно и колкото се може по-малко от тях да се ядосваме една на друга. Знам, че тази война ще ни промени, но моля те… моля те, обещай ми, че ще продължим да бъдем заедно, когато тя свърши.
– Обещавам – каза тя и закачи малкия си пръст около моя, докато ме освобождаваше.
Останахме така, открадвайки един от онези преходни моменти, вече губейки хватката си върху него, но опитвайки се да спечелим още малко време в неговата компания, разтягайки милисекундите, докато се наложи да се разделим. И когато слязохме в дълбините на пещерите, ръцете ни се намериха и ние отново бяхме просто две малки момичета, които се готвеха да се изправят срещу враг, който беше много по-голям от нас. Но заедно щяхме да намерим начин да го победим.
Следяхме блестящите сребърни руни чак до дъното на пещерната система, минавайки покрай кости, злато и
съкровища, които блестяха под пластове прах и паяжини.
Най-накрая пред нас се разшири пещера и ние влязохме в нея, а силата на звездата тук долу беше още по-страшна, толкова силна, че караше кожата ми да настръхва, привличайки магията ми към краищата на съществото ми.
Руните украсяваха стените и тук, а растенията процъфтяваха навсякъде, въпреки че слънчевата светлина нямаше как да навлезе на това място, лозите се катереха до тавана, а навсякъде по тях цъфтяха малки диви цветя. В центъра на пещерата, все още изцяло под земята, се издигаше високо и гордо огромно дърво, чиито корени покриваха земния под около него.
Руните насочиха стрелките към кръгла каменна врата в далечната част на пещерата и ние се отправихме към нея, като се вгледахме в зодиакалното колело, което я обрамчваше. Колелото блестеше със същата сребърна светлина като руните и трептеше в очакване, сякаш чакаше да направим нещо.
Двете с Тори се движехме като една, посягайки към центъра на вратата, и когато пръстите ни се срещнаха с него, звездният знак Близнаци светна и вратата потрепери, преди да се отвори.
– Излезте, дъщери на пламъците, близначки на Близнаци, владетели на четирите елемента. Вие сте родени, за да поправите тази стара грешка, и е време да спазите обещанието на вашите старейшини.
Стиснах зъби, когато пристъпихме отвъд вратата и златната светлина проби през сенките, призовавайки ме по начин, който се зарови дълбоко в желанията ми и ме дръпна силно.
Една златна руна светна под нас, после още една и още една, докато се движехме напред.
– Истина, богатство, честност, добродетел – промърмори Тори, ясно разпознавайки значението им, и бях почти сигурнА, че чух и думата смърт сред списъка, докато тя продължаваше. Така че това беше просто чудесно.
Златното сияние се разясни в огромно кълбо пред нас и аз осъзнах, че сме стигнали до звездата, огромната скала, която някак си беше още по-голяма, отколкото изглеждаше в спомена на Алвия.
В повърхността ѝ беше издълбана груба дупка, която обозначаваше мястото, където се намираше Имперската звезда.
– Върни сърцето – прошепна нетърпеливо Клидиний, а онази златна светлина пулсираше и трептеше.
Силата, която звънеше във въздуха, накара ушите ми да настръхнат, когато се приближихме и Тори свали верижката от врата си, държейки Имперската звезда в юмрук. Тя я измъкна от амулета, като премахна и заклинанията за прикриване, които бяха поставени върху него, след което се придвижи към дупката, а тръпката във въздуха прескочи по кожата ми.
Плъзнах ръката си около тази на Тори, носейки този товар заедно с нея и гарантирайки, че този акт е наш.
– Готов ли сте? – Прошепна тя.
– Каква е онази поговорка, която използват Оскурите? В смъртта…
– И обратно – довърши тя и ние пъхнахме сърцето на звездата в дупката, като я закрепихме обратно на мястото ѝ.
– Създаване – изрекох думата за сила, която Орион беше намерил в дневника на баща си, думата, която можеше да се използва за владеене на Имперската звезда. Тя означаваше сътворение и със сигурност беше единствената дума, способна да даде тяло на това същество.
Светлината пламна от дупката, прокара се между пръстите ни и ускори пулса ми. Вече нямаше връщане назад. Бяхме направили това, което бяхме направили, обещанието беше спазено.
В момента, в който силата се закрепи в звездата, в нас се вряза сила, която ни прати по гръб. Нахвърлих въздушен щит около нас, докато Тори извади меча си, и двете се изправихме, готови да се бием.
Енергията във въздуха се променяше, звездата пулсираше, пулсираше, светлината беше непостоянна и танцуваше навсякъде. Тя се удари в щита ми, прорязвайки го, а Тори изряза меча си през светлината, но това не промени нищо.
– Смени се и ще изгориш – предупреди Клидиний, а аз държах Феникса си здраво заключен, вдигнах ръце и изстрелях огън към него с всички сили.
Пламъците изсвистяха срещу блестящата му повърхност и Тори грабна ръката ми, а магията ѝ се обедини с моята и ни направи два пъти по-могъщи заедно. Тя вдигна дланта си, замразявайки звездата, докато аз и предоставях силата си, а след това се опита да я счупи като яйце с камшика на огромна лоза. Магиите ни не направиха нищо и изведнъж всичко отлетя, кладенецът в гърдите ми се издълба, докато магията ми бе засмукана от онова всемогъщо същество пред нас.
– Твърде късно е да се борим – каза Клидиний, в тона му прозвуча забавление, гласът му стана по-твърд, по-малко ефирен. – Обещанието е изпълнено.
Тори прокле, като изхвърли ръка пред себе си и за миг на земята се появи пентаграма, която беше излята от пламтящ огън, но струя магия я разкъса, преди да успея дори да мигна.
Чух как каменната врата се затръшна зад гърба ни и истината за нашата реалност ме разтърси. Магията ни беше напълно изчерпана и ръцете ни се разделиха, докато аз изваждах меча си, изправена срещу този враг.
Тръгнах напред със сестра си на моя страна, като ударих острието си в звездата, карайки я да изпищи от ярост. Мечът на Тори дори не стигна толкова далеч, тъй като отново бяхме изблъскани от нея, ударихме се в далечната стена и се сгромолясахме на земята.
Звездата светеше толкова ярко, че изобщо не виждах нищо отвъд нея, а пронизителният, пронизителен шум в главата ми правеше невъзможно да помръдна.
Бяхме принудени да запушим ушите си и да се сгушим една в друга, докато този ужасен звук разкъсваше всяка фибра на тялото ни. Болката беше обездвижваща, като хиляди ръждясали ножове, които драскаха по вътрешната страна на кожата ми.
През съзнанието ми преминаха миговете на бъдещето и осъзнах, че виждам всичко през очите на Клидиний, неговите планове за света. Разрушаваше градове на прах, вземаше всички съкровища на кралството за себе си и седеше на върха на планина от кости, изкована в трон.
С внезапност, от която главата ми се завъртя, всичко приключи.
Примигнах, когато светлината избледня, открих две момичета, стоящи в пещерата, образ на Тори и мен, а между пръстите им трептяха пламъци.
– Аз съм Фея – изрече с благоговение фалшивата аз, а гласът ми бе перфектно имитиран от звездата.
– Истинската свобода е моя – завърши фалшивата Тори, сякаш това нещо сега бяхме и двете, настанени в кожите си.
Изправяхме се на крака, зареждахме се с бойни викове, всеки от нас се целеше в огледалата на себе си и размахваше остриетата си в смъртоносни дъги.
Но когато мечовете ни се врязаха в телата им, въздухът затрептя и звездата изчезна пред очите ни, оставяйки ни зад себе си. Реалността се настани и аз погледнах към затворената каменна врата, стените на пещерата и каменния таван над нея. Бяхме хванати в капан тук без капка магия, неспособни да призовем Ордените си или да срещнем ужасен край. А след заминаването на Клидиний около нас прозвучаха думи с гласа на звездите, нова съдба, изплетена в отговор на това, което бяхме направили.

Когато цялата надежда зависи от обещание, изковано от лъжи, пазете се от нишките на кръвта и хаоса.
Невероятни приятели и скъсани връзки могат да променят хода на събитията, да разцепят стените на изгубените в дълбините на безбожната нощ.
Освободете душите, привързани в осквернения мрак, Обединете надигащите се дванадесет и ударете камбаните на съдбата.

Назад към част 108                                                  Напред към част 110

 

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 108

ТОРИ

Спринтирах по пътеката към къщата на Огън, където от натрошеното стъкло избухваха огнени експлозии, докато надарените с този елемент ученици се бореха срещу поредното чудовище някъде вътре.
Дариус тичаше на няколко крачки зад мен, а стъпките му засенчваха моите, както често се случваше, когато тичахме точно по тази пътека в миналото. Макар че никога преди не бяхме спринтирали по нея, докато бяхме облени в кръв, стиснали оръжия в юмруците си и жадуващи за смърт.
Цялото ми тяло беше запалено от нуждата за нея, а пулсът ми сякаш биеше единствено в посока на следващия замах на острието, възможност да пролея кръв или да оцветя въздуха с писъци.
От прозореца високо над нас избухна огън, а стъклената сграда се разтресе от борбата, която се водеше вътре. Усмихнах се на Дариус, преди да скоча в небето и да полетя право към него.
Съпругът ми изръмжа, когато го оставих зад себе си, спринтирайки към главните врати, вместо да се прехвърли и да разкъса дрехите си – без съмнение, защото голямата му люспеста драконова форма така или иначе имаше нулев шанс да се побере през тази дупка, а и предполагах, че не иска да завърши битката гол.
По кожата ми пламна топлина, докато се движех към отвора, който счупеният прозорец създаде, и изхвърлих около себе си въздушна магия, като в последния момент прогоних крилата си. Ботушите ми се удариха в пода на общото помещение и аз се плъзнах по счупеното стъкло, което го затрупа, разглеждайки сцената пред мен.
Огънят лумна от всички страни на кръглото пространство, а събралите се там ученици го изстреляха към чудовищното същество сред тях.
Съществото изпищя, докато се хвърляше към едно момче, което разпознах като студент от другия край на стаята, и той хвърли огнена вълна към него с вик на страх.
Звярът не помръдна, промуши се през пламъците, които безвредно облизваха алабастровата му плът, и се гмурна върху жертвата си с победен писък.
В стаята се разнесоха писъци, когато назъбената му уста се вкопчи в гърдите на човека, а аз се втурнах в бяг, размахвайки острието си с боен вик.
Чудовището имаше дълго тяло с осем вретеновидни крака, които се сгъваха назад в коленете, като кръстоска между някаква ларва и паяк, но пет пъти по-зле.
Ботушът ми се приземи върху дебелата му опашка и аз се втурнах право нагоре по гръбнака му, като мечът ми се размаха в злокобна дъга, преди да го забия право в гърба му, надявайки се да имам късмет и да улуча жизненоважен орган.
– Тори? – Гласът на Милтън Хюбърт ме изненада и аз погледнах нагоре от позицията си върху гърба на чудовището.
Съществото се размърда под мен, като освободи човека, когото беше яло, и го прати да се блъсне в стената с мокър трясък. Той изстена от агония и някои от другите ученици се затичаха да му помогнат, докато аз си играех на родео с жестокото създание, опитвайки се да задържа вниманието му далеч от тях.
Изгубих Милтън от поглед, докато се борех да задържа меча си, а звярът се изправи и замахна към мен. Тялото ми се навиваше обратно върху него, тази безкрайна яма от зъби се стремеше да ме погълне и аз бях принудена да отскоча, когато тези скърцащи челюсти се впиха в лицето ми.
Ударих се на земята и се търкулнах по изпочупените отломки на общата стая, в които се забиваха парчета от столове и маси, преди да скоча на крака и да създам копие от земна магия.
– Видяла си живите ни предавания ли? – Изпищя Милтън, когато го открих до себе си, с пукнат атлас, прикрепен към гърдите му, и с кръв, изцапала дрехите му.
– Имах разговор с Джералдин. Тя каза, че сме нужни – отвърнах с вдигане на рамене, преди да хвърля копието, наблюдавайки как то лети вярно и пронизва плътта на звяра пред нас.
Изглежда, че това най-вече ядоса нещото и аз хвърлих въздушен щит пред нас, докато то се обърна и побягна по нашия път.
Студентите изкрещяха, спринтираха към нас и се гмурнаха зад защитата на щита ми. Вкопчих петите си и изхърках при удара на тялото на чудовището, което се сблъска с него.
– Огънят не го наранява. Ние се бием и се сражаваме, но едва ли има някой от нас с повече от един Елемент, а то знае точно кого търси – уплашено издиша Милтън.
– Вие ли се бунтувахте? – Попитах, а той кимна гордо, ръката му се стегна около пръстите на момичето отвъд него и аз разпознах Бърни с миг на изненада.
– Това не е твоята Къща – изръмжах аз и тя погледна към Милтън с намек за усмивка.
– Останах да пренощувам. Но откакто се появи онова нещо, просто се опитваме да оцелеем. Но огънят сякаш само го разгневява, а водата ми също не върши много работа и K.О.Р.Г. са преградили изхода…
– Е, това би обяснило какво задържа Дари…
Вратите в далечната част на общото помещение се отвориха и пламъци избухнаха около огромната фигура, която прекрачи прага, а надменната му самонадеяност не познаваше граници, докато небрежно размахваше брадвата си в един юмрук, а тъмният му поглед с лекота ме търсеше сред хаоса.
– По дяволите, чух, че е мъртъв – стресна се Милтън.
Свих пръсти и затегнах въздушната си магия, преди да омотая чудовището в нея, хвърляйки нещото през цялата стая към съпруга ми.
– Беше – признах аз, а от мен се изтръгна смях, докато се втурнах в бяг, промъквайки се през въздушния си щит, преди да го оставя да се затвори на гърба ми, където учениците от „Огън“ се блъскаха, за да се скрият.
В ръцете ми се оформиха още две копия, а Дариус замахна с брадвата си със смъртоносна готовност, като отсече един от краката на нещото, така че то се преобърна на една страна.
Хвърлих копията си към чудовището, а нуждата от смърт ме връхлетя, докато кръвта опръска стените. Дариус отряза още един крак, докато чудовището се мяташе яростно.
– Огънят не…- Започнах, но Дариус сам разбра това, като хвърли към него струя пламъци и чудовището скочи направо през тях, поваляйки го на земята.
Скочих отново върху гърба на съществото, хванах дръжката на меча си и го изтръгнах, докато Дариус се бореше и го удряше отдолу.
Звярът се размърда и едва не ме събори, но успях да се хвана за пухкавата му кожа, запазвайки позицията си на гърба му, докато вдигах ръка и образувах батальон от остри като бръснач ледени висулки във въздуха около нас.
С един замах на ръката ми ледените висулки се стрелнаха към звяра, заобикаляйки мен и Дариус, и се забиха в плътта му с брутална ефективност.
Чудовището изпищя от агония, когато атаката ми най-накрая намери нещо жизненоважно, а Дариус успя да се изтърколи изпод него, когато то се изправи отново.
Аз се гмурнах, когато то се опита да се вкопчи в мен, и в момента, в който сухожилният му врат се протегна, Дариус замахна с брадвата си нагоре и над главата му, преди да го разсече.
Кръвта опръска стените, а аз се отскубнах от обезглавеното тяло, като от високия градус на убийството подскачах на пръстите на краката си.
– Още – изпъшках, когато Дариус се запъти към мен, а тъмният поглед в очите му говореше, че иска да ме погълне, а целият свят можеше да тръгне веднага след нас.
Учениците от „Огън“ ликуваха, ридаеха и викаха вечните си благодарности към нас, но аз не можех да откъсна поглед от тъмната душа, която беше съвършено огледало на моята, нуждата ми от него беше всепоглъщаща, а любовта ни един към друг – достатъчно разрушителна сила, за да се противопостави на самата смърт.
Двойният удар на сърцата ни накара трепет да премине през сърцевината ми, но преди той да успее да скъси разстоянието, един писък привлече вниманието ми отвън на територията на парка.
Обърнах се толкова бързо, че едва не изгубих опора, а погледът ми моментално се спря на далечната фигура в „Поляната на Войната“, на която се издигаха още две от ужасяващите чудовища, изпратени да нападнат бунтовниците в това училище. Тя беше напълно преместена, огънят покриваше тялото ѝ, а фениксът ѝ осветяваше небето като фар на надеждата за всички, които можеха да го видят.
– Дарси – изтръпнах от изумление, а мозъкът ми се опитваше да проумее истината за това, което виждах, когато сестра ми разпери ръце и взриви чудовището под себе си със светкавица от водна магия, толкова мощна, че усетих вторичните трусове, които се носеха през пространството, което ни разделяше.
Дариус се появи до мен, а окървавените му пръсти се стегнаха около моите за половин удар на сърцето, преди да ме пусне.
– Върви – заповяда той и аз срещнах очите му за твърде кратък миг, преди да побягна и да се гмурна с главата напред през разбития прозорец.
Крилете ми се откъснаха от гърба ми в момента, в който имах място за тях, и оставих огъня да ме погълне, като се преобразих напълно във формата си на орден и се втурнах през кампуса, за да се присъединя към нея, за да се съберем отново. С другата ми половина. Моята вечна любов.
Слънцето озаряваше небето над нас, докато си проправяше път към достигането на хоризонта, но светлината му бледнееше в сравнение с двата Феникса, които доминираха на небето, а звездите отвъд нас избледняваха до неуместност, докато всички погледи се обръщаха в наша посока.
– Истинските кралици възвестяват настъпващото утро! – Извика Джералдин толкова силно, че целият кампус можеше да чуе магически усиления ѝ глас, а отвсякъде се разнесе радостна възгласа.
Полетях към битката, която се разгаряше между нашите приятели и двете чудовища, които ръмжаха и се въргаляха между тях, а магията се пропукваше във върховете на пръстите ми. Всички бяха там, Джералдин, наследниците, Ксавие, София и Тайлър, дори Орион и Гейбриъл също. Нашето семейство най-сетне се събра отново. Не знаех как е възможно това, че са избягали, че силата на Дарси и Орденът са се върнали, а Орион някак си все още живее, но не ме интересуваше, важното беше само, че са тук и че най-сетне сме се събрали.
Преди да успея да освободя магията, която бях събрала, проблясък на светлина привлече погледа ми и аз погледнах нагоре, сякаш призрачна ръка беше хванала брадичката ми и беше накарала главата ми да се вдигне.
В далечината, точно отвъд оградата на академията, пейзажът пълзеше от движение, чудовища като тези под нас се приближаваха в ужасяващ брой.
– Дарси! – Изкрещях, привличайки вниманието ѝ точно когато тя изпусна юмрук лед върху чудовищата под нас и най-близкото изкрещя от болка.
– Тор! – Изпъшка тя и силно удари с криле, докато летеше към мен, а срещата ни предизвика усмивка на чиста радост върху огнените ѝ черти.
Посочих отвъд нея, докато тя се приближаваше, привличайки вниманието ѝ към най-новите оръжия на Лайънъл, които се приближаваха с всеки изминал миг.
– Свята работа – промърмори тя и звуците на битката отдолу сякаш утихнаха, когато усетих как тежестта на съдбата се приближава към нас.
Звездите заблестяха по-ярко в небето, сякаш отново бяха намерили сили за увереност и очакваха с нетърпение да видят как тази съдба се сбъдва.
– Лайънъл ще позволи на тези твари да убият всеки студент в академията в опит да ни отстранят – изръмжах аз, виждайки страхливата тактика на тази люспеста гад точно такава, каквато е.
Без съмнение той се е надявал на това, когато е атакувал това място, нанасяйки удари по феи, които познавахме лично, и позволявайки на тези предавания да се разнесат по света, за да ни примамят тук. Това беше капан. Но нямаше да проработи.
– Трябва да сформираме солидна единица, да ги атакуваме като един – започна Дарси, но аз поклатих глава.
– Това няма да се получи. Трябва ни нещо по-мощно. Трябва да обединим магията си срещу тях – казах твърдо, а безброй заклинания и заклинания от книгите за ефир и тъмна магия нахлуха в съзнанието ми.
– Искаш да споделим силата си? – Попита Дарси, като мигновено предложи ръката си.
– Трябва да направим нещо повече от това – отвърнах мрачно и извадих кинжал от колана си, преди да срещна очите ѝ. – Вярваш ли ми?
– Винаги – отговори тя без колебание и споделихме мрачен поглед, преди да хвана ръката ѝ и да започна да издълбавам знак в дланта ѝ.
Дарси съскаше при захапването на разреза, но не се опита да ме спре, докато издълбавах в кожата ѝ назъбената S-образна форма на Айхваз – руната за защита и предпазване. След това разрязах собствената си длан, изписвайки върху плътта си кърваво странично “ W“. Sowulo за победа.
– Не се сдържай – казах твърдо.
Взех ръката ѝ в моята, кръвта ни се сля и силата на тези руни се разнесе през нас толкова силно, че почти се разкъсахме. Дарси изруга, хватката ѝ се затегна, докато ме гледаше за обяснение, което просто не можех да ѝ дам точно сега.
Кейлъб и Орион държаха между себе си ледена верига под нас и докато гледах, те се завъртяха в противоположни посоки около по-малкото от двете чудовищни същества, завързаха го с веригата, след което я дръпнаха толкова силно, че нещото бе разрязано на две.
Дори не го изчаках да приключи с умирането си, а тръпката от смъртта му ме заля. Изпратих камшик от въздушна магия към него и откраднах парче кост от трупа му, след което го вдигнах нагоре и призовах етера да го приеме като жертвоприношение.
Започнах да пея песента, която бях прочела в „Книгата на огъня“, като думите изгаряха по пътя си от гърлото ми, а Дарси се задъха, когато етерът започна да се натрупва и около нея.
– Пусни го – изсъсках аз, наблюдавайки я.
Продължих да изричам това древно, злокобно заклинание, а езикът ми се разяждаше, докато изтласквах думите от устата си.
В момента, в който Дарси се отдаде на етера, се почувствах като експлозия, която възпламенява ядрото на земята, а силата, която се сля между нас, беше толкова голяма, че и двамата започнахме да се тресем от нея.
Болката от пеенето намаля, когато тя пое половината от тежестта, и аз се вгледах в очите ѝ, докато изплювах последната дума от устните си.
Зениците на Дарси се разшириха, когато силата между нас нарасна отвъд всякаква мярка, заплашвайки да погълне всяка частица от нас, ако не я освободим. Като един вдигнахме свободните си ръце и я оставихме да избухне.
Сякаш бе щракната запалка в гърне с Фейзин, а самият свят се разтърси от вторичния удар на експлозията, която се разкъса от телата ни, а нашите пламъци на Феникс се сляха с този взрив от сила и отлетяха от нас заедно с всичко останало.
Вълна от чиста енергия се откъсна от нас, сякаш бяхме камък, пуснат в тих басейн, и някак си бяхме предизвикали цунами.
Огнената стена, която се разля от хватката ни, изпрати писъци наоколо, но единствените, които изгори, бяха чудовищата, които се бяха изправили срещу нас.
Усетих как този, с когото се бяха борили приятелите ни, умира пръв, как съществуването му угасва като свещ при силен вятър, как силата, която беше съхранил в живота си, преминава през мен и предизвиква еуфория под кожата ми.
Едно след друго тези ужасни същества бяха погълнати от нашите пламъци, всяка смърт беше по-красива от предишната, стон на удоволствие, докато се къпех в изящната сила, с която ме даряваше краят им.
Погледът ми се срещна с този на Дарси, докато висяхме там, увиснали от силата на собствената си мощ, която разкъсваше враговете ни един по един. Но вместо чистото блаженство, което изпитвах при толкова много смърт, в очите ѝ открих само страх и несигурност.
Вятърът се върна в света пръв от всички, стомахът ми се сви, когато паднахме от небето, крилете ни се разпериха инстинктивно, за да ни хванат, когато се върнахме на земята. Приземихме се между огромен кръг от наши приятели, плюс учениците и служителите от академията.
Гледаха ни с пълно страхопочитание, а челюстта на Джералдин увисна, докато тишината се разтягаше.
Докато стъпките не я нарушиха.
Тежките ботуши преминаха между насъбралата се тълпа и накараха пулса ми да забие от разпознаване, когато той се появи между телата, а около него се разляха възгласи на страх, неверие и пълно объркване.
– Да приветстваме истинските кралици – изръмжа Дариус с нисък и мощен глас, който прозвуча с плясък на магия, който сякаш развали магията, паднала върху всички, които все още ни гледаха със страхопочитание.
Дарси вдиша рязко, недоверчива при вида на завръщането му, а в следващата секунда Джералдин изкрещя, като гласът ѝ се разнесе сред масите. После наследниците и Орион – всички едновременно извикаха към Дариус в шок, възторг и недоверие. Безброй други гласове избухнаха и към него, но вниманието му не се разколеба нито за миг.
Срещнах очите на съпруга си, когато той падна на едно коляно пред нас, постави главата на брадвата си на земята и се поклони ниско пред нас.
– Заклевам се в служба с живота си.
Думите му бяха като призив и изведнъж всички бяха там, Кейлъб падна на колене до Дариус, а тъмносините му очи се разшириха от изумление, докато гледаше първо към изгубения си брат, после към Дарси и мен, които стояхме шокирани, хванати за ръце с тази ужасна сила, която току-що бяхме призовали, за да спаси всички ни.
– Заклевам се в служба с живота си – гръмко каза Кейлъб, а тишината отново отекна, тъй като тълпата сякаш растеше и растеше, притискайки ни от всички страни, докато този съдбоносен акт се разгръщаше пред тях.
– Заклевам се в служба с живота си – повтори Макс, падайки на колене от другата страна на Дариус, свел глава, а огромното чувство на любов и уважение, което ме заля от него, почти ме задуши.
Ръката на Дарси се стегна около моята, двете бяхме твърде зашеметени, за да направим нещо повече от това да се вгледаме в последния наследник, който пристъпи напред, поглеждайки между нас двамата и невъзможността Дариус да се върне, преди да падне на колене от другата страна на Кейлъб.
– Заклевам се в служба с живота си – издиша почти благоговейно Сет, а аз си поех рязко дъх, защото в гърдите ми започна да расте топлина.
Звездите пламнаха предизвикателно над главите ни, когато усещането за тази сила нарасна, Джералдин падна на колене с вик на своята преданост, последвана от Орион, който се усмихна многозначително. След това Гейбриъл, Ксавие, Тайлър, София и цялото училище отвъд тях, като всички до един паднаха на колене пред нас.
Едва тогава забелязах армията ни, която беше дошла да се бие заедно с нас, а редиците им се разпростираха отвъд нас в Плачещата гора и в целия кампус, когато и те паднаха на колене. Сред тях бяха и бившите съветници, които се поколебаха само за частица от секундата, преди да погледнат с благоговение и да паднат на колене като един.
– Да живеят истинските кралици! – Провикна се Джералдин.
Думите ѝ бяха повторени от всички, точно когато слънцето се изкачи на хоризонта и ние бяхме позлатени от първите лъчи на зората.
Силата, която ни заобикаляше, се засилваше все повече и аз изтръпнах, когато усетих ръце да се допират до бузата ми, и се обърнах да погледна Дарси точно когато на челото ѝ се появи корона от сини пламъци.
Отражението в зелените ѝ очи ми подсказа, че и за мен се е появил същият червен венец. Ние се взирахме една в друга, докато истината за нашето възнесение ни застигаше, а присъствието на родителите ни изглеждаше по-близко от всякога, сякаш те бяха тези, които ни коронясаха.
Гръмотевичен импулс се усили в гърдите ми и Дарси внезапно погледна към гърлото ми, а ръката ѝ се протегна, за да докосне Имперската звезда, която започна да свети с неизказана сила.
– Можем да я използваме – въздъхнах аз, а очите ми се разшириха от нещата, които тази невъзможна сила можеше да ни предложи.
Дарси шокирано се вгледа в амулета, преди погледът ѝ да се вдигне обратно към моя и усмивката, която си разменихме, беше опияняваща и красива, бързо преминаваща в изблик на смях. Безкрайното море от наши хора остана на колене около нас, нашето царуване започна с тази първа светлина на зората, звездите практически бяха прогонени от нашето отричане на съдбата, на която бяха разчитали.
Погледнахме към хората, които току-що бяха положили клетва за живота си пред нас, готвейки се да ги призовем да станат на крака, но преди да успее да се изтръгне и една дума от двете ни, в небето проблесна светлина.
Бях заслепена от нея, дръпна ме в корема и ме откъсна от земята, а когато писъкът се изтръгна от гърлото ми, единственото нещо, за което се хванах, беше ръката на сестра ми в моята.

Назад към част 107                                                  Напред към част 109

 

 

 

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 107

ДАРИУС

Не бяхме спали, ненаситната ни нужда един от друг и безкрайното възстановяване на това, което бяхме загубили, ни занимаваха час след час. Отдадох се на цялото безнадеждно желание, което ме бе погълнало през тези месеци, като се зарових в манията, която ме бе държала здравомислещ през толкова много ужаси.
Тук, на това място, бяхме откраднали време от света, денят отново се превръщаше в нощ, докато се отдавахме на похотта, алчността и страстта и бавно лекувахме болката, която бе белязала душите ни, докато бяхме разделени от Завесата.
Не бях сигурен дали сега трябваше да се чувствам различно, неудобно в собствената си кожа или ядосан на съдбата, на баща си, на всичко това, но просто се чувствах доволен.
Светът ме чакаше отвъд тези стени, но докато лежах по гръб и се наслаждавах на момичето си, докато то чукаше лицето ми, просто не можех да намеря в себе си сили да се загрижа за това.
Хванах заобленото ѝ дупе, докато я поглъщах, ръмжейки срещу клитора ѝ и усмихвайки се като задник, какъвто бях, когато тя се разпадна пред мен с вик на удоволствие.
Рокси се свлече на леглото до мен и ме удари в бицепса, докато продължавах да ѝ се усмихвам.
– Казахме, че ще си тръгнем сутринта – промълви тя, гласът ѝ се опиваше от удоволствие, а усмивката ми само продължи да расте, докато се надигах на лакът и гледах какво бях направил с нея.
– Казахме, че ще тръгнем, когато се събудим, но не сме спали, така че…- Посегнах към бедрото ѝ, но тя ме отблъсна с поклащане на главата.
– Намираме се в разгара на война – напомни ми тя, сякаш можех да забравя.
– Бяхме и в разгара на нещо друго…
– Трябва да тръгваме – каза тя твърдо, не за първи път, но начинът, по който очите ѝ блестяха, говореше, че сега може би наистина го има предвид. – Не можем. Не… не и сега. По-късно. След като се върнеш при останалите и те видят, че отново си жив. Не мога просто да те държа завинаги в тази руина. Те също скърбят.
Въздъхнах, като се поддадох на искането ѝ. Облизах вкуса ѝ от устните си, докато се преобръщах и се изправях на крака.
– Предполагам, че тогава ще се облека – казах, макар че не можех да симулирам разочарование от идеята да се събера с останалите след толкова време. Толкова много копнеех да ги видя, че се чувствах като дете, което се събужда на рождения си ден, развълнувано да се нахвърли върху подаръците си.
Погледнах Рокси, докато се придвижвах към изхода, за да взема от ковчега дрехите, с които бях погребан.
В момента, в който се събудих на това място, ме обзе отчаяна нужда да разперя криле, така че след като намерих Рокси, лежаща в тревата до мен, и я преместих на леглото в руините, се върнах навън, съблякох се и излетях.
Драконът ми изстреля безкрайни пламъци в небето, когато отново се появи в света на живите. Не можех да отрека желанието, което изпитвах, да се преобразя още веднъж, когато излязох на студения въздух с Рокси, която следваше стъпките ми, сватбената ѝ рокля отново беше облечена, а усмивката ми се бореше да се върне.
Протегнах ръка към нея и тя я пое, а от простото докосване в тялото ми се разля електричество, докато галех белега на дланта ѝ.
– Всъщност не знам как ще успея да ги намеря – призна тя, докато се изкачвахме по хълма, а аз погледнах надолу към нея, докато лунната светлина караше черната ѝ коса да блести със сребро. – Изгубих раницата си, когато се върнахме от смъртта, а моят Атлас беше в нея, така че…
– Твоята раница беше до ковчега ми, когато се събудих – казах ѝ, а тя ме зяпна, преди да се опита да ме удари отново.
Улових юмрука ѝ и я дръпнах по-близо до себе си.
– Внимавай, бейби, или ще ми дадеш идеи – мърморех, но тя само извъртя очи, докато отново издърпваше юмрука си от ръцете ми.
– Защо не спомена това преди?
– Защото бях по-заинтересован да те чукам, отколкото да проверявам багажа ти – отвърнах, предизвиквайки смях у нея.
Обърнах се с лице към нея, хванах бузата ѝ в дланта си и погледнах радостта, която искреше в очите ѝ, докато ме гледаше. Чувствах се нереално. Сякаш не можехме да заслужим това след всичко, което бяхме пожертвали, и все пак стояхме там, събрани и по-силни от всякога.
– Какво? – Попита тя, като ми намигна, докато продължавах да я изучавам, и аз свих рамене, принуждавайки се да я пусна отново.
– Само ти, Рокси. Винаги само ти.
– Недей да се правиш на мек – измърмори тя, докато се обръщаше и отново тръгваше нагоре по хълма, като водеше към уединения скален връх, където някога ме беше положила да почивам.
Спрях се до ковчега на майка ми, допрях пръсти до леда и погледнах към нея и Хамиш, които най-сетне се бяха освободили от Лайънъл, отишли там, където той никога не можеше да ги намери, а душата му беше прекалено гнила и гноясала, за да може някога да премине в тяхната част на задгробния живот.
Рокси намери раницата си и бързо съблече сватбената си рокля, като я смени с чифт дънки и черен топ.
Преместих се да се присъединя към нея, като взех собствените си изоставени дрехи и се облякох в бронята, в която бях умрял, а петното от кръв около дупката в нея беше ръждивокафяво на фона на черното.
Рокси също го забеляза и вдигна ръка, за да го отхвърли, но аз хванах пръстите и в моите, за да я спра.
– Остави го – казах аз, а в думите ми прозвуча забавление. – Нека всички видят следата от раната, която ме уби, когато ме срещнат на бойното поле. Нека враговете ми запомнят, че дори смъртта не може да ме победи, когато дойда за тях.
Рокси извъртя очи, но се предаде, грабна бойната ми брадва от останките на ковчега и ми я подхвърли.
– Ще се обадя на Джералдин – каза тя, извади най-сетне атласа си от раницата и го включи. Забелязах безкрайната поредица от пропуснати обаждания и съобщения, които беше получила, докато беше изключен, но тя просто ги отхвърли, натискайки номера на Джералдин, вместо да си направи труда да прочете някое от тях.
Приближих се, за да се заслушам, и на третото позвъняване Джералдин изтръпна и отговори.
– О, моя госпожо! – Извика тя. – Готова ли сте да се върнете в лоното на най-скъпите си другари?
– Да, аз…
– Става дума за злодеяние! – Прекъсна я Джералдин и, по дяволите, наистина ми липсваше това лудо момиче. – Мошеници и любители на корнишони се събират в нашата някогашна любима академия точно в този момент. Видяхме светлината на истината чрез Атласа на видеопознанието и тя е такава! Тръгнахме натам, за да победим свинете, и ще се радваме на вашата най-благосклонна и чудна помощ в това приключение.
– Лайънъл напада Академията на Зодиак? – Попита Рокси разтревожено и аз нямах дяволска представа как е стигнала до това заключение въз основа на глупостите, които Джералдин току-що беше избълвала, но изглежда беше права, тъй като приятелката ѝ отговори.
– Така е! Той е пуснал адските кучета на смъртта да ловуват в прекрасните и стени, а ние сме дошли да ги разцепим от този свят. Също и твоята скъпа и прекрасна сестра…- Джералдин се провикна и чудовищен писък огласи високоговорителя, преди разговорът внезапно да прекъсне.
– По дяволите – прокле Рокси, пусна атласа в джоба си и вместо това грабна малко звезден прах от пакета. – Хайде да вървим.
Вдигнах колана с меча ѝ и го пристегнах около кръста ѝ, докато тя също измъкна кинжал от раницата. Оставихме останалата част от вещите ѝ там, където бяха, знаейки, че ще е по-добре да се върнем за тях по-късно.
Тя срещна погледа ми с тези диви зелени очи и без повече думи хвърли звездния прах над главите ни.
Светът се огъна и изкриви около нас, звездите съскаха проклятия под носа си, тъй като собствените им правила ги принуждаваха да ни позволят да пътуваме, и аз не можех да не им се изсмея, преди да ни изхвърлят безцеремонно пред портите на академията.
Чух писъците, преди да забележа каквото и да било, и Рокси извади меча си, докато спринтираше към входа, като от нея се изтръгна струя чиста енергия и накара портите да се сгромолясат по пътя ѝ. Стражите вече бяха паднали и това само по себе си свидетелстваше за хаоса, който цареше вътре.
Сърцето ми започна да изпомпва адреналин, хватката на бойната ми брадва се затегна, като поисках огънят на феникса, вложен в нея, да се съживи, а от устните ми се изтръгна боен вик.
Исках да издирвам враговете ни и да ги обсипвам с удари, а нуждата ми от кръвопролитие бушуваше в плътта ми по-силно от всякога. Вкусът ми към насилието се изостри и аз оголих зъби в ръмжене, докато търсех жертва, която да падне под ударите на брадвата ми.
Рокси изглеждаше точно толкова дива, колкото се чувствах, докато изтегляше пламтящия си меч в дъга пред себе си, а светлината му се отразяваше в зелените ѝ очи.
От сърцето на академията се носеха писъци, а аз използвах брадвата си, за да посоча пътя, преди да се втурна в спринт с момичето си до мен.
Тичахме така, сякаш адските огньове бяха на опашката ни, гмуркахме се в мрака под дърветата в Плачещата гора, а кръвта ми се разгорещяваше все повече, все по-бързо, нуждата от смърт и жестокост беше необуздано желание, което заличаваше всичко останало.
– Чувстваш ли го? – Попита Рокси, а погледът ѝ блестеше от вълнение, докато ме гледаше, и се кълна, че нуждата от насилие в мен пулсираше от погледа ѝ.
– Чувствам. – Бях роден като воин, никога не съм се страхувал от смъртта или дивотията, но никоя битка досега не ме беше призовавала толкова силно и в крайниците ми имаше болка, която ме молеше да се включа в битката.
Може би завръщането ми от смъртта ме караше да жадувам за убийство с такава ярост, но каквото и да беше, нямах време да се съмнявам, докато спринтирахме в територията на академията и поехме по главната пътека, която водеше през Плачещата гора към Кълбото и другите сгради в сърцето на кампуса.
– Там – каза Рокси, посочвайки с меча си мрака под дърветата, и аз погледнах натам, защото също го усещах – болка, кръвопролитие и битка.
Пулсът ми се учестяваше от нея, познанията ми за нея бяха неоспорими и все пак нямах представа как можехме да сме толкова сигурни в подобно нещо.
От гората вдясно се разнесе повтарящ се звук от щракане и аз се насочих към него точно когато от високия клон на един ясен скочи звяр, подходящ за ада.
Замахнах с брадвата си между нас и острието ми отряза една от четирите му ръце, преди още да успея да го разгледам добре.
Нещото изпищя, светкавица от бледа, синкава кожа и огромни щипци ме накара да отскоча назад, а Рокси прокле, докато замахваше с меча си към него.
Съществото беше около два пъти по-голямо от мен, с насекомоподобен вид, освен гърдите и главата, които изглеждаха обезпокоително като на фея, а устата на мъжа се разтегли широко в яростен вик.
Шумът, който се изтръгна от него, обаче не звучеше като глас, който някога бях чувал. Беше високочестотен и изпълнен със страх, а крясъкът, който издаде, се разля около нас, докато ушите ми не звъннаха от него.
Примъкнах се ниско, когато то се хвърли към мен с щръкнали клещи, огнен взрив избухна в гърдите му, когато хвърлих силата си към него, но магията ми се удари в някакъв щит, плътно прилепнал към кожата му, и се разнесе отново.
Рокси отскочи назад, когато звярът се завъртя, а аз изсвирих рязко, за да привлека вниманието му, като сърцето ми се разтуптя с нуждата от това убийство.
Съществото се хвърли и вместо да отстъпя, аз се хвърлих към него, брадвата ми се размаха в двустранна атака, като се плъзнах на една страна и замахнах с оръжието право в гърба му.
Едната му ръка се заби в мен, отхвърляйки ме, докато брадвата ми остана забита в гръбнака му, и то отново изпищя, докато кръвта се разливаше от него. Но то се възстанови бързо и отново се втурна към мен.
Изтърколих се настрани, когато то се хвърли, щипците му се забиха в земята, където току-що бях, а Рокси се възползва от възможността да го удари, като мечът ѝ проби страничната част на врата му и го накара да изреве от болка.
Кръвта се разплиска по мен, а сърцето ми се разтуптя, когато във вените ми се разнесе еуфория, крайниците ми запяха от силата на битката, а в мен се надигна глад за смърт, който крещеше за още.
Съществото падна на земята, виеше и се мяташе, а аз се нахвърлих върху него, извадих кинжал от колана си и го прободох отново и отново, яростта в плътта ми изискваше още, дори когато то падна неподвижно под мен, и усетих как смъртта му ме връхлита като дъх на екстаз.
Рокси обезглави тварта с вик на усилие и връзката между нас сякаш се стегна, дръпна се за душата ми, докато моментът на убийството ни обединяваше.
Изправих се на крака, изтръгнах брадвата си от трупа на съществото и се запътих към нея, докато очите ѝ светеха с дива енергия, която отразяваше моите.
Стиснах косата ѝ, дръпнах главата ѝ назад и я целунах, а кръвта по тялото ѝ я направи още по-желана, тъй като някаква сила извън нас двамата се наслаждаваше на смъртта, която бяхме предложили.
Тя изстена в устата ми, докато отвръщаше на целувката, и знаех, че и тя го усеща, тази нечестива нужда от насилие, която караше сърцата ни да се разтуптят от вълнение.
Далечни писъци ни разделиха и аз се обърнах към пътеката, усмихвайки се мрачно, докато борбата ни подканваше да продължим.
Нуждата от смърт и касапница бушуваше в душата ми, същото това безкрайно желание се отразяваше в очите ѝ, докато светът сякаш бръмчеше с нея.
Нямахме време да поставяме под съмнение това странно, пристрастяващо чувство и аз избухнах в спринт.
Крилете на Рокси избухнаха от гърба ѝ и тя се издигна в небето като кралица-воин на лов, провирайки се между дърветата на Плачещата гора.
Тичах под нея, а във въздуха се носеше сила, докато магията се натрупваше в свободния ѝ юмрук, преди да достигнем сградите, които съставляваха сърцето на кампуса на академията.
Учениците тичаха, крещяха от ужас и се надбягваха между сградите, докато ние спирахме, за да разгледаме случващото се, но когато няколко от тях забелязаха Рокси, писъците им се превърнаха в радостни възгласи.
– Истинските кралици дойдоха!
– Спасени сме!
– Те са вътре в Земната обсерватория!
Пламтящите ѝ криле ме захвърлиха в сянка зад нея, но когато те извикаха при пристигането ѝ и тя се поколеба да ги изслуша, аз приех тази информация и спринтирах към писъците, които чувах да идват от обсерваторията.
Кръвта безмилостно туптеше във вените ми, тъй като нуждата от още смърт ме поглъщаше, а мускулите ми горяха, докато тичах все по-бързо през сенките отвъд сградите.
Стигнах до задната част на обсерваторията точно когато силен трясък разкъса въздуха и прозорецът далеч над мен се счупи.
От мен се изтръгна топлинен щит, когато стъклото се изсипа надолу и падна на разтопени кълба от двете ми страни, без да докосне кожата ми.
Таро картите се разхвърчаха от счупения прозорец, докато аз започнах да се изкачвам към нещото, което предизвикваше ужасените писъци в сградата, пръстите на краката и ръцете ми се наместиха между тухлената зидария, докато отново прибирах брадвата на гърба си.
Насочих вниманието си към отвора отгоре, като дори не забелязах как някои от картите полетяха надолу, за да се допрат до мен, а във въздуха между тях прозвуча зовът на съдбата.
Когато една от тях докосна бузата ми, аз я улових и погледнах в лицето на Рицаря на меча, преди той да се свлече на земята. Смъртта се приближава.
Не можех да отрека това.
Измъкнах се до счупения прозорец, после в самата сграда, огънят извираше от върховете на пръстите ми, докато разглеждах тъмната стая. Шестима ученици се намираха във въздушен щит в центъра на пространството, а ръцете им бяха свързани, за да задържат две от деформираните чудовища, които се опитваха да си пробият път към тях.
Ужасът в очите им ме накара да се разбягам, докато вадех брадвата си отново, и не можех да не забележа, че ботушът ми се приземи върху картата на смъртта, сякаш ме приветстваше в битката.
– Ще платиш с кръв и клане – изсвири глас на вятъра и имах чувството, че звездите следят всичко това твърде внимателно.
Но когато отново се впуснах в танца на битката, установих, че не ми пука за това, защото замахът на брадвата ми се усещаше прекалено добре.

Назад към част 106                                                     Напред към част 108

 

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 106

ДАРСИ

Орион беше заспал с глава в скута ми и аз безсмислено прокарах пръсти през косата му, а погледът ми върху движението на пламъците в камината, които танцуваха насам-натам. Бях изпаднала в транс, изгубена в топлината на този омагьосващ огън, докато магическите ми запаси на практика преливаха от това колко дълго бях седяла до него.
Откакто бяхме пристигнали тук, Гейбриъл почти не беше излизал от Зрението, като на разсъмване се движеше навън, за да презареди магията си, само за да се върне с неясно мърморене за това, че все още не е открил нещо осезаемо. Успях да го накарам да изяде някакъв плод, който бях отгледала с помощта на земна магия, преди да позволи на Прозрението да го завладее отново, а изтощението му беше ясно. Но той беше твърдо решен да намери път обратно към останалите, твърда пътека или следа, която да ни отведе до тяхната врата.
Орион също се опитваше да установи отново връзка с ума на Кейлъб, като се съсредоточаваше с часове, за да види дали ще успее да я възстанови. Но все още нямаше късмет.
Сега нощта отново беше настъпила и Гейбриъл лежеше на едно от леглата, които бяхме направили, а старата каменна колиба беше възстановена в нещо много по-пригодно за живеене. Макар че вероятно утре щеше да продължим, ако до сутринта Гейбриъл нямаше следи. След това щеше да се налага да се местим на всеки няколко дни, в случай че Вард успее да ни види, но не ми харесваше идеята да обикаляме безцелно из кралството с надеждата някой ден да извадим късмет и да видим нашите приятели. Трябваше да има начин да ги намерим, да изпратим някакво съобщение…
Гейбриъл разтърка очи и се изправи на крака, когато излезе от дълбините на някакво видение. Беше облечен с нови дънки, синя риза, прибрана в задната им част, тъй като държеше крилата си навън. Орион беше изчезнал вчера с щипка звезден прах, за да ни донесе дрехите, и сега носех прилепнал черен гащеризон и някакви ботуши, а той – дънки и бяла тениска. Беше толкова дребно нещо, но все пак се чувствах много добре, че отново имам собствени дрехи. Но блясъкът от яденето на храна, която лесно можех да отгледам с помощта на земната си магия, се изчерпваше. Исках шоколад, по дяволите.
– Има ли нещо? – Попитах, когато Гейбриъл се приближи до мен, но той поклати глава и изглеждаше потиснат.
– Съжалявам – въздъхна той. – Прекалено добре са се скрили.
– Това е добре. Ако най-великият жив ясновидец не може да ги открие, то поне това означава, че и Лайънъл не може да ги открие – казах окуражително, а той поклати глава и погледна към спящия Орион.
Погледът ми го последва и веждите ми се свъсиха, когато нарисувах малък кръг върху слепоочието на Орион.
– Никога няма да мога да му се отплатя за това, което направи за мен – прошепнах, а сърцето ми беше хванато в клещи.
Гейбриъл се премести по-близо и аз погледнах към него, откривайки сгънатите му ръце и напрегнатия му поглед. Татуировките по голите му гърди сякаш блестяха на светлината на огъня, сякаш бяха пропити от сила, много по-голяма от тази, която разбирах.
– Ще го направиш – каза той с пълна увереност. – Ще отидеш до слънцето и обратно заради него. Докато е с теб, той е там, където иска да бъде. Само ти имаш силата да го направиш щастлив отвъд всяко въображение.
– Но какво, ако проклятието на това нарушено обещание остане с мен завинаги? Ами ако не можем да разберем какво е то? Тогава никога няма да се освободим от мрака, който преследва всяка моя стъпка.
Очите на Гейбриъл изведнъж се насълзиха и аз задържах дъха си през цялото време, докато той се вглеждаше, с надеждата, че може да види нещо, което да ни помогне.
Той примигна, връщайки се към мен, и когато очите му отново срещнаха моите, те бяха позлатени от война. Но този проблясък на тъмнина в него отстъпи място на възклицание на радост, от което сърцето ми се повдигна.
Орион скочи на крака с изстрел на вампирска скорост, оголи кътници и размаха ръце, преди още да е намерил враг, когото да удари.
Гейбриъл видя всичко и с лекота се измъкна от пътя на Орион, преди да се завърти и да ни погледне с широка усмивка.
Скочих на дивана, сърцето ми се разтуптя, а адреналинът гръмна.
– Какво става? Видя ли ги?
– Видях Наследниците – каза развълнувано Гейбриъл, а аз изпищях от радост, хвърлих се към торбата със звезден прах, която бях оставила на дивана, и се огледах за оръжията ни. – Не толкова бързо, малко войниче. – Гейбриъл ме хвана за ръката, когато тръгнах да тичам покрай него към екипировката ни, а Орион се приближи.
– Какво става, Нокси? – Попита Орион и изражението му стана сериозно.
Усмивката на Гейбриъл също спадна.
– Видях ги да се бият с едно чудовище в Академията „Зодиак“ в кулата „Въздух“.
– Какво? – Извиках, като се измъкнах от ръцете му и отново се затичах към оръжията. Пристегнах харпийския меч на майка ми на бедрото си и погледнах към останалите, като открих, че Гейбриъл пристяга меча на хидрата към колана си, а Орион небрежно подхвърля кинжала с гранатовите скъпоценни камъни в ръката си, явно в очакване на мен. Проклети бързи копелета.
– Готова ли си вече, Блу? – Попита Орион с подигравателна усмивка.
– Нека само да проверя пръстена ми „Сенчест звяр“. – Завъртях го на средния си пръст и го вдигнах, за да го погледна, докато се присъединявах към тях. – Да. Всичко е наред.
– Ще имаш неприятности за това – изръмжа Орион в ухото ми, докато Гейбриъл вадеше щипка звезден прах от торбичката.
– Готови ли сте? – Попита Гейбриъл и огънят на Феникса заплува във вените ми, а топлината му накара сърцето ми да запее. Бях започнала да предобивам вкус към битките, което изглеждаше изцяло като фея, към борбата за свобода, справедливост и отмъщение – най-сладките форми на хаоса.
– Готови – потвърдихме с Орион и Гейбриъл подхвърли звездния прах във въздуха.
Тръпка ме прониза при мисълта, че отново ще видя Наследниците, преплитайки се с объркването и страха ми защо в академия „Зодиак“ ще има чудовище.
Звездите блестяха около нас, шепнеха си на неразбираем за мен език, сякаш се бяха сговорили. Не ми харесваше начинът, по който погледите им се впиваха в мен, сякаш аз бях в центъра на плановете им и те имаха някаква неминуема съдба, насочена към мен.
Краката ми стъпиха на твърда земя и тримата споделихме пламенен поглед, потвърждавайки, че и те са усетили промяната в звездите. Но не можехме да губим време, когато Наследниците можеха да се нуждаят от нас или ако битката им вече беше приключила и те щяха отново да се измъкнат оттук със звезден прах.
Орион се приближи до оградата и намери място, където две решетки бяха огънати.
– Стражите са свалени. Дошли са оттук.
Той се промъкна през тях към кампуса и аз го последвах с брат ми на гърба, а звукът от писъците се извисяваше в нощта. Издишах бавно и пред мен се замъгли кълбо въздух, моят огнен елемент прескочи във вените ми, за да прогони студа.
– Ние ще летим, а ти, Орион, бягай – наредих, като оставих крилете си да се разтворят от гърба ми, а меките бронзови пера се отъркаляха в кожата ми.
Гейбриъл също пусна крилата си и ние излетяхме, а Орион остана под нас, стрелкайки се през Въздушната територия, огромната равнинна земя, простираща се около нас към морските скали.
Летях с Гейбриъл зад гърба си, погледът ми се спря на Въздушната кула, която се открояваше на бледата лунна светлина, и при вида на старата ми къща ме връхлетяха щастливи спомени. Това беше единственото място, което някога съм чувствала като свой дом, и сега, когато беше нападнато, щях да се боря за него.
Морският въздух ме заля, донасяйки вкус на саламура на езика ми, когато прибрах крилата си и паднах като куршум от небето.
Приземих се на вратата и открих, че Орион ни чака там с изваден кинжал и опасност в очите. Гейбриъл се спусна зад мен, очите му се присвиха за секунда, преди да се върне при нас.
– Те са в общата стая – каза той, а аз вдигнах ръка, хвърляйки въздух към триъгълния символ на елементала над вратата, нетърпелива да продължим да се движим.
Тя се отвори пред нас и аз си пробих път вътре, тичайки към стълбите. Някъде над нас въздухът се разкъса от глух крясък и магията ми изтръпна по дланите, тримата останахме заедно, докато се втурвахме нагоре по спираловидното каменно стълбище към битката, която бушуваше в общото помещение.
Ботушите ми се удряха в пода, а огнени искри се удряха в кожата ми, докато Фениксът ми жадуваше да излезе навън. Дишането ми стана по-тежко, но не забавих темпото, ако не друго, бягах по-бързо, докато мислех за приятелите си, които ме чакаха горе. За това, че ще ги видя отново, дори и да е в разгара на битката.
Стигнахме до върха на стълбите и сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, когато отворих вратата на общото помещение и открих в центъра му огромно същество. То приличаше на бръмбар с втвърдени жълти брони върху прегърбения си гръб, а шестте му крака завършваха с нокти.
Макс се носеше на порив на въздуха, вдигнал лъка си, и всичките му стрели, с изключение на една, вече бяха забити дълбоко в черупката на съществото, което доказваше колко трудно се убива това ужасно създание. Той пусна последната си стрела, прицели се вярно и тя прелетя право между очите на чудовището, карайки го да се строполи мъртво.
Кейлъб и Сет се разкриха отвъд него, задъхани от борбата, двойните кинжали на Кейлъб бяха мокри от кръвта, а металните нокти на Сет също бяха изцапани с нея.
Стъписах се, въздухът излезе от мен, а сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите при вида им.
Сет ме забеляза пръв, докато Гейбриъл и Орион се приближаваха към гърба ми, а челюстта на приятеля ми падна, ръката му се протегна към ръкава на Кейлъб и го дръпна настойчиво.
– Няма шибан начин – каза Макс, когато ни забеляза, а Кейлъб също вдигна очи и тъмносиният му поглед най-сетне се спря върху нас.
– Това е Дарси – изпъшка Сет. – Виж. Това е Дарси!
– Виждам го – засмя се Кейлъб, а Сет се втурна в бяг, прескочи мъртвото чудовище и се блъсна в мен толкова силно, че паднах по задник. Той изрева от радост, облизвайки лицето ми, а смехът се изтръгна от гърлото ми, докато го привличах в силна прегръдка, а земният му аромат ме обгръщаше.
– Как си тук? Какво става с проклятието? – Промълви той.
– То е развалено. Свободна съм – казах искрено и той изрева с цялото щастие на света, което вибрираше в този единствен звук. По дяволите, липсваше ми. Липсвахте ми всички.
Погледнах нагоре през завесата от косата на Сет, която беше паднала върху мен, и видях как Кейлъб се сблъска с Орион с пълна вампирска скорост, пращайки го да се отхвърли в стената, а по средата ѝ избухна пукнатина.
– Смъртната връзка? – Помоли го Кейлъб, нос до нос с моя приятел.
– Няма я, братко – каза Орион с облекчение в гласа си. – Скоро ще ти разкажа всичко.
Макс дотича, най-чистата радост напускаше тялото му и караше щастието ми да расте и да се увеличава. Не се усещаше истинско, но аз, по дяволите, щях да заявя този момент и да го запечатам във вътрешността на съзнанието си.
Сет отново изрева, скачайки на крака, а Макс се нахвърли върху мен, вдигайки ме в силните си ръце, краката ми дори не докосваха пода, докато ме прегръщаше до смърт.
– Как? – Попита той.
– Дълга история – изхриптях, но дори не ми пукаше, че имах чувството, че ребрата ми ще изскочат; беше толкова, толкова хубаво да го видя отново.
Когато ме пусна, открих, че Кейлъб прегръща Гейбриъл, а Орион се опитва да избяга, докато Сет спринтира към него с протегнати ръце.
– Моят лунен приятел! – Извика той и Орион се опита да го отблъсне, докато Сет се сблъска с него и го облиза право по челото.
Сет захленчи като куче, което не е виждало стопанина си от година, и Орион се смили, като позволи на Сет да се покатери върху него като куче и да го прегърне силно, като се втренчи в лицето му, а Орион се усмихна и потупа Сет по рамото.
– Да, да. – Орион го отблъсна най-сетне и Сет се върна стремително към мен. – О, мои звезди! – Изкрещя той, но вместо да се блъсне в мен, той прелетя покрай мен, след което започна да обикаля всички ни колкото може по-бързо. – По луната – авоооооооооооооо!
– Какво прави? – Засмях се.
– Мисля, че има бълхи – каза Кейлъб с усмивка, а Сет продължи да се надбягва около нас, докато не се задъха и не придърпа Гейбриъл в силна прегръдка.
– О, толкова ми липсваше, Гейбриъл – каза Сет със задавено ридание.
– Ние наистина не се срещаме, като никога – каза Гейбриъл и го потупа по гърба.
– Ще го направим – каза Сет, като го пусна и го погледна замислено. – Всеки ден. Сутрин, обед и вечер.
– О…кей – каза Гейбриъл с кикот, след което Сет отново се хвърли към Орион, но този път той се изстреля, вместо да бъде хванат във втора прегръдка.
– Как се освободи? – Попита Макс и Гейбриъл започна да отговаря, но всичко останало в света спря да съществува за мен, когато от пода под нас се понесе звукът на войнстващ йода.
Без да се замислям, се втурнах към стълбището, като вземах стъпалата по две наведнъж. Беше невъзможно. Нямаше как, по дяволите, това да е реално. Но аз познавах този глас, познавах го от всеки отчаян сън, който бях сънувала за това момиче всяка нощ, липсвайки ми с цялото ми сърце.
Тръгнах, сякаш адските кучета бяха по петите ми, завих в първия коридор откъм стълбището и открих Джералдин там в целия ѝ брониран блясък, въртяща боздугана си като луда. Едно момче със значка на K.О.Р.Г., закачена на ризата му, тръгна да бяга от нея с писък в гърлото.
Той се запъти покрай мен, летейки надолу по стълбите, преди дори да успея да си помисля да го спра, защото умът ми не можеше да помръдне от нищо друго, освен от тази неправдоподобна реалност точно пред мен.
– Връщай се тук, мръсник! – Изкрещя тя, обръщайки се по моя път, а аз останах напълно неподвижна.
– Джералдин? – Изсумтях и поклатих глава. Защото със сигурност звездите си правеха шеги с мен. Бях я убила, бях усетила как бронята ѝ се пропуква под ноктите на Сенчестия звяр, бях я видяла окървавена и разбита на земята, толкова бледа, че животът не можеше да продължи в нея. И все пак тя беше тук, обвързана в битка и възвишена.
От нея се разнесе звук, който беше нещо средно между бълбукаща мивка и бебе делфин, после тя падна на колене, захвърли настрани боздугана си и запълзя към мен, като ридаеше и задушаваше думите си.
– Очите ми ме лъжат! Не може да е така, защото съм си пожелала на намаляваща луна и всички фази преди и след нея точно този сън да се материализира. Разчупих се като камъче в каменна ножица и това наистина не може да бъде! Тя стигна до мен, сграбчи ботуша ми и изпищя, претърколи се по гръб и ме загледа с широко отворени очи. – Не! Звездите си играят с очите ми! Моята скъпа лейди Дарси лежи във вериги в Двореца на душите, пленена от кретена на сенките и нейния куц драгун! Не – не!
Наведох се, хванах я за ръцете и я изправих, а тя ме погледна със сълзи, които се стичаха по бузите ѝ. Осъзнах, че собствените ми сълзи се стичат и сърцето ми плува в гърдите.
– Това съм аз. Измъкнах се и проклятието ми е развалено. Липсваше ми толкова, толкова много.
Джералдин протегна две треперещи ръце към лицето ми, опипвайки чертите ми, след което отметна глава назад с
всемогъщо стенание.
– Звезди, планети, слънце и луна! Молбата ми беше чута, моята дама с най-синята коса и пламенно сърце се завърна! Тя се разпадна в ридания, а аз я придърпах в най-плътната прегръдка, която имах в себе си, заравяйки лицето си на рамото ѝ. Тя се отдръпна, като между всяко хлипане пускаше силно хълцане.
– Това е-хик-хик-не-хик-биеее! – Тя се разтрепери в ръцете ми и аз също заплаках, раната от загубата ѝ най-сетне заздравя.
– Мислех, че съм те убила – казах с ужас, когато успяхме да се разделим достатъчно, за да се погледнем отново. – Мислех, че Звярът в сянка…
– Не – изрева тя. – Не го е направил. Издигнах се като глухарче в кариерата на гибелта, но не се занимавай с толкова отдавнашно дело. Никаква вина не пада върху челото ти, моя кралице. – Тя се строполи на колене, наведе глава към мен, а аз я хванах за раменете и я издърпах обратно нагоре.
– Недей да правиш това – помолих я, като докоснах бузата ѝ и примижах през сълзите си. – Толкова се радвам, че си добре. И много съжалявам за това, което направих.
Сърцето ме болеше от тежестта на вината, която носех за смъртта ѝ, но тя се облекчаваше при откриването ѝ жива. Просто не изглеждаше реално.
– Не си оплитай езика с такива думи, скъпи Дарси – каза тя, като се изправи тежко. – Не те обвинявам за капризите на този звяр, както не обвинявам луната, че гони слънцето. Това не е твоя вина. Това е сила, която е извън теб и твоята добродетелна душа.
Кимнах, имах нужда да чуя тези думи, както имах нужда от въздух, за да дишам. Вратата на една от стаите се отвори на гърба ѝ и Ксавие, Тайлър и София излязоха, влачейки няколко K.О.Р.Г.-и със себе си и ги хвърлиха на пода в безсъзнание.
Устните ми се разтвориха, а София изръмжа диво, когато ме забеляза, изтича и се блъсна в мен.
– О, боже мой, толкова е хубаво да те видя – изпъшках, стиснах я силно, а Тайлър се вряза в мен след нея, краката ми почти се подкосиха от тежестта на падането им върху мен.
– Откъде, по дяволите, си дошла? – Извика Тайлър.
– Избягах – казах аз. – Скоро ще ти обясня всичко.
– Ние също се измъкнахме – прозвуча гласът на Гейбриъл в гърба ми.
– Виж, това са Орион и Гейбриъл! – Изкрещя Сет, когато всички се появиха на стълбището, а Джералдин нададе още един писък, който едва не спука тъпанчетата на ушите ми.
– Твоят човек Ори и твоят крилат брат – изпищя Джералдин, блъсна се в тях и издърпа и двамата под мишниците си в нещо като брутална прегръдка, блъскайки главите им, докато се поддаваха на бруталната ѝ обич.
София и Тайлър ме пуснаха и погледът ми падна върху Ксавие, а болката премина през сърцевината ми заради ехото на мрака в очите му. Приближих се до него, клатейки глава, тъй като всички думи не ми стигаха, а краката ми бяха оловни. Дариус, майка му… всичко, което трябваше да преживее след загубата им.
– Знам – каза той, преди аз да проговоря, а в очите ми отново се появиха сълзи. – Не е нужно да го казваш.
Кимнах, преглътнах буцата в гърлото си и просто го привлякох в силна прегръдка, мислейки за всичко, което му беше отнето.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз.
– Подкрепям те – съгласи се той и когато го пуснах, ми се усмихна косо, което не докосна съвсем очите му.
– Къде е Тори? – Огледах се наоколо, изведнъж ме заболя за моята близначка с пламтящата интензивност на всяка звезда на небето и се чудех дали тя може да е в някоя от тези стаи или – или …
– Не е тук – отвърна Кейлъб, разбивайки на пух и прах надеждата ми. – Тя си тръгна преди няколко дни и не каза на никого къде отива.
Сърцето ми се сви рязко при тази новина и ме обзе тъга.
– Тя ще се върне. Тя винаги се връща – каза Сет окуражително. – Понякога е по-мрачна, когато се върне, а понякога прави лудости, като например да изпрати душата си извън тялото си, но…
– Какво? – Задъхах се, ужасена от идеята за това.
Сет бутна с лакът Кейлъб.
– Кажи и, Кал. Разкажи ѝ как Тори сега прави странни, тъмни магии, но това е нормално, защото душата ѝ се е върнала онзи път. И ако тя отново е тръгнала да ходи с душата си, това вероятно е напълно нормално, защото… защото…- Той се изчерпа с този поток от мисли, като се сепна и отново побутна Кейлъб.
– Да, тя ще бъде добре – увери ни Кейлъб.
Сет погледнах през рамо, а аз се обърнах назад и открих, че Франк и още няколко души от групата му надничат от една стая в далечния край на коридора.
– Вече безопасно ли е, Алфа? – Попита той.
– Просто останете там и заключете здраво вратата, докато всичко свърши. Аз ще се погрижа кулата да е чиста – каза Сет с авторитет и Франк кимна, а очите му се стрелнаха към мен.
– О, звезди мои, това си ти – изпъшка той, след което щракна вратата и избухна бурен разговор.
– Трябва да се движим – каза Макс, като се превиваше от писъци, които се носеха из кампуса.
Отново извадих меча си, докато приятелите ми се затвориха около мен, готови да се хвърлят в боя.
– Какво се случва тук? – Попитах, а сегашната ситуация открадна вниманието ми. – Какви са тези чудовища и защо са тук?
– Изглежда, че лъжекралят ги е изпратил, милейди. Тук са на някаква ужасна мисия, за да изловят бунтовниците, които са работили срещу него отвътре на тези прекрасни стени – обясни Джералдин.
– Те убиват хората, които са се изправили срещу него? – Въздъхнах с отвращение, а останалите кимнаха в потвърждение. – Тогава трябва да им помогнем.
– Да – време е да се обединим като легион на справедливостта! – Изръмжа Джералдин, избърса влажните си бузи и се приближи. – Посочи ми враговете си, милейди. Защото аз съм твоето оръжие, изковано за хаос и наказание. Още тази нощ ще издълбаем главите на хиляди чудовища от телата им и целият свят ще потръпне от знанието за завръщането на кралицата си. Защото нощта е дълбока, а зората е там. А между сега и изгряващото слънце кръвта чака да се пролее и враговете чакат да бъдат убити. Ние сме рицарите от двора на Вега и сме на ваше разположение. Тя се завъртя на пета и се обърна към останалите. – Слушайте внимателно и добре. Звездите ни върнаха нашата кралица и наш дълг е да се бием като войниците на Перипот и да убием глиганите, дошли да разпръснат опасност из скъпоценните земи на нашата академия. Време е да вземем оръжието и да изпеем нашата песен за клане и нещастие в размаханите уши на нападателите! Няма да има нито една душа в Солария, която да не знае за нашата победа до зори! Да живеят истинските кралици!

Назад към част 105                                                     Напред към част 107

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 105

КСАВИЕ

Тайлър Корбин:

Броооо. Дори не разбираш нивото на похапване, до което току-що стигнах. Получих глад, след като прелетях през дъга по залез слънце, но когато ти кажа, че това количество храна е неестествено…
Започна се с едно малко парченце, но покрай звездите това парченце доведе до две, а двете – до три. Следващото нещо, което си спомняте, е, че съм затънал до шия в петдесет вкуса чипс, пакетите са разкъсани, а трохите достигат до части от тялото ми, за които не съм знаел, че съществуват. Но нещата стават сухи. Наистина сухи в моя чипс. Така че взех спагети от хранителния магазин. О, човече, имаха толкова много сосове. Тзацики. Хумус. Тарамасалата. Заквасена сметана и лук. И така, подреждам тези чипсове, смесвам аромати, потапям наляво и надясно, но в този момент нивата ми на сол са претоварени. Говоря за поглъщане на джизъса на чичо ви Джимбоб, след като е изял кофа сол и си е потопил боклука в океана, солено.
И така, сега съм по-жаден от риба в кофа пясък, но някаква проклета звездна хептен жаба е отишла и се е заклещила във водопроводните тръби в замъка Б.М.П.Б., така че водата трябваше да бъде спряна, докато го спасят!
Така че аз обикалям острова за вода и ще кажа направо, че съм гол като:
#фея Вампир, която търси #Пегаваг.

Безсрамно се бях съблякъл, докато ядях тези чипсове, а и се търкалях в тях, защото нещо ме накара да се държа като дивак тази вечер. Кажете ми, има ли някаква небесна сила, която работи в момента и ме е превърнала във фантом, който се храни с чипс? Или дъгата ме е прецакала и е разклатила лудия ми сок?
Странична бележка:
Не мога да загубя коремните си мускули, човече. Работих си за тях. Но сега се нося в морето по гръб, пиша този пост, а членът и топките ми плуват на повърхността и поздравяват луната, и не мога да мисля за нищо друго освен за онова гнездо с чипс, което ме чака в стаята ми. Искам да се гмурна в него с главата напред и да хрупам по пътя си към славата
#помощ за коня # чипс клоп #пега преяждане #чипс срам #солено оцеляване #дип иди

Джъстин Ървинг:

Чух, че в момента има слънчеви изригвания, а леля ми Грюниг казваше, че от слънчевите изригвания се получава рак – сигурно е, Тайлър!
#слънце и ум #слънце сега е мое

Амейра Елиас:

Чакай – има чипс??? О, толкова ми е СРЕЩУ оформящата се тук йерархия. Умолявах гаджето си Карл да ми направи чипс с неговия земен елемент, а той ми каза, че за бунтовниците се приготвя само „здравословна“ храна
#къде са закуските

Мелиса Луис:

Онзи ден видях Карл да яде чипс – знаеш, че всеки получава дажба чипс, нали? Изглежда, че и той имаше много чипс. Достатъчно за двама души…

Амейра Елиас:

Чакай…какво???? @KarlLagoon W.T.F.???????

Анна Паркър:

Току-що прелетях над океана и се зачудих какво ли блести там долу, намигайки ми като диамант. Сигурно е бил твоят #искрящ мега Пегапиен и твоят #блестящ бряст

Хвръкнах конски от забавление, превъртайки надолу към следващия пост, след което се намръщих, като си спомних, че стаята на Тайлър е моята стая, а това означаваше, че тази вечер в леглото ни щеше да има много трохи. По дяволите, Тайлър.
Беше късно, но умът ми не даваше покой, затова се разходих из острова, а зимният нощен въздух се плъзна по гърба ми. Вкарах топлина във вените си с помощта на огнения си елемент, за да задържа студа, но друг вид студ ме завладя, докато превъртах на живо във FaeBook.

– Навсякъде в кампуса има чудовища! Ловуват ни! – Гласът на Милтън се носеше през високоговорителя, а потокът показваше как той тича по тясно стълбище, докато писъци огласяха кампуса.
В полезрението се вмъкна ужасно същество, подобно на гигантски брашнен червей с шипове около широката си уста и остри, подобни на игли брони по цялото тяло. Милтън хвърли огън, пламъците се изляха от него, но нещото сякаш беше имунизирано срещу него, изви се към него по стълбите и го принуди да отстъпи.
То го хвана, преди да успее да се отдалечи, и зад него се чу момичешки вик.
– Милтън! – Изкрещя тя уплашено.
– Кафява крава долу – Кафява крава долу! – Живата емисия на Милтън прекъсна, когато чудовището се стовари върху гърдите му, статичното електричество затрещя по екрана и ужасът замъгли съзнанието ми.

Докато скролвах, открих още емисии, ученици, които предаваха по целия кампус и показваха битки, избухнали във всички Домове на елементарите срещу чудовищата.
Тръгнах да бягам обратно към замъка на Б.М.П.Б., паниката ме обзе, докато изпращах съобщение в груповия чат, откривайки, че някой е сменил имената на всички ни с някакви глупави прякори. Това безспорно беше Сет.

Туинкъл Студ:

Академията „Зодиак“ е атакувана!

Бати Бети:

Намажете ми багелите с масло! Трябва да се съберем заедно – да се срещнем в недрата на могъщия Б.М.П.Б.!

Туинкъл Студ:

Къде са недрата???

Бати Бети:

В антрето, ти, глупако!

Битиен C:

На път съм.

Върколакът:

И аз. Насочвам се натам от дълбините на замъка на задника.

Фиш Фюри:

Джери: Наистина не знам как си сляла тази багета с моя член, но – ебаси
**Това съобщение беше изтрито**

Вълкът:

О. МОИТЕ. ЗВЕЗДИ. Всички ли видяха това???!!!

Туинкъл Студ:

Трябва да отидем!!

Битиен C:

Видях всичко. И съм в антрето от цяла вечност. Къде сте всички? Да се приближа ли и да хвана всички?

Туинкъл Студ:

Почти съм там!

Бати Бети:

В този момент се качвам по парапета надолу, ти, прекрасен вампир, а на рамото ми лежи Острието на безкрайната небесна карма, готово да стовари сигурна гибел върху черепите на нашите врагове!

Бийти К:

Чувал ли е някой за Тори?

Вълкът:

Чух нещо…

Бийти К:

Какво чу??

Вълкът:

Чух, че ще използва заклинание за намаляване на гърдите, за да си съсухри циците.
Някой притеснява ли се от това?? **очи емоджи**

Бати Бети:

ЛЪЖИ! Гърдите на истинските кралици никога няма да се свият!

Вълкът:

Добре, добре, това беше лъжа. Но дали някой щеше да се притесни от това, ако тя си беше свила циците???

Битиен C:

Каквото я прави щастлива.

Вълкът:

О, разбирам. Сега всичко има смисъл.

Битиен C:

Какво разбираш? И дали някой наистина ще стигне дотук, защото досега можех да съм обиколил петдесет пъти острова.

Вълкът:

**палачинкови емотикони** **вълчи емотикони**

Вестител на истината:

Съжалявам – току-що видях това! Ще събудя София. Този път идваме с теб, за да мога да докладвам всичко на „Дейли Солария“ възможно най-скоро.

Отблъснах Атласа, докато стигнах до подвижния мост, претичах по него и се насочих към вътрешността, за да намеря там Кейлъб, който въртеше едно от двойните си остриета в ръката си.
Джералдин се спускаше по парапета зад него в пълна броня, като се ядосваше, докато вървеше. Когато стигна до дъното, тя скочи и се претърколи напред по пода, след което скочи изправена и сложи ръце на хълбоците си.
– Какво-хо, скъпи Пегобрат?
– Е, не, хо. Просто чакам да тръгна – казах и тя ме удари по рамото достатъчно силно, за да ме накара да се спъна встрани.
Сет излезе през вратата вдясно от мен, като невинно прокарваше пръсти през косата си.
– Здравей – каза той драматично, хвърляйки страничен поглед към Кейлъб, който му се намръщи.
Макс се спусна по стълбите с напрегнато изражение, докато закачаше лъка си на рамо.
– Джери, трябва да си поговорим – изсъска той.
– Имаш сто думи, Макси. Няма да заглуша сочните ти устни – каза тя и махна с ръка, за да го подкани да влезе в средата на групата ни.
– Насаме – каза той през зъби.
– Наистина ли на члена ти е залепнала багета? – Сет се затича към Макс, като опря брадичка на рамото му.
Макс го отблъсна, оглеждайки се наоколо, сякаш наистина му се искаше да не сме всички тук, за да станем свидетели на това.
– Бандикути – засмя се Джералдин. – Изчервяваш ли се, сладък саламандър? Няма от какво да се срамуваш, Макси. Ние с теб сме авантюристично дуо. А и едно малко сбиване с багети едва ли е шок за ушите на обвързан с оргии вълк като Сет Капела, а всички знаем, че Кейлъб Алтаир обича публично да се набутва с пега…
– Не обичам – изригна Кейлъб и очите му заблестяха от ярост.
– Трябва да тръгваме – казах загрижено, като се сетих за Милтън.
Уошър се спусна по стълбите в чифт Y-образни панталони, които бяха торбести около дупето, но прекалено тесни отпред.
– Ти си ми изтървала донгъла, мис Грус? – Каза той, като избърсваше съня от очите си.
– Не съм се занимавала с такива неща – отвърна Джералдин. – Но ти изпратих спешно съобщение, Брайън, защото е време да се активизираш и да призовеш бунтовниците към действие. Събери войниците. Въоръжи хората. Събери армията и я докарай в Зодиак. Академията. Ние ще продължим напред и ще започнем битката, докато чакаме пристигането на армията!
– Какво се случва? – Попита уплашено Уошър, като дърпаше Y-образните си дрехи, за да ги нагласи, а аз бърчех нос.
– Академията е атакувана – казах аз и Уошър изтръпна.
– Ще събудя целия легион със силата на моята сирена, изпращайки я дълбоко в сънищата им и дърпайки валовете на душите им, стискайки и дърпайки, докато не се заредят и не са готови да избухнат, за да напръскат враговете ни със семето на бунта – закле се той.
Направих гримаса, а Кейлъб се отдалечи с една крачка от Уошър, преди старият ни професор да се обърне и да потегли обратно към горния етаж.
– Е, той ще си свърши работата, дори и да я върши по обезпокоителен начин – промълви Джералдин.
Тайлър се появи на стълбището, държейки ръката на София, докато тичаха, за да се присъединят към нас, а тя постави металния ми рог в хватката ми. Сложих го, като го пристегнах здраво под брадичката си, готов да тръгна на война за бунтовниците, а София хленчеше свирепо, изглеждайки също толкова готова да се бие.
– Ще отворя защитите, за да можем да използваме звезден прах – каза Кейлъб, като извади торбичка от джоба си.
– Чакай – каза Макс бързо. – Още не мога да тръгна. Аз…- Той погледна към Джералдин с отчаяние.
– Няма време, скъпи ми делфине. Не обръщай внимание на трохите по треската си и ще те освободя от хватката на багетата, когато битката приключи – каза Джералдин и се затича към вратата.
– Джери! – Изръмжа той срещу нея, а Сет го погледна със съжаление.
– Не можеш ли просто, да го прекъснеш? – Прошепна той, но всички го чухме лесно.
– Не, тя е направила нещо с него, така че се усеща мек като масло, но е твърда като камък, ако се опитам да я счупя – изсъска Макс.
– Дай ми да погледна. – Сет посегна към панталоните на Макс, но той отблъсна ръката му.
– Не – изръмжа Макс. – Просто го остави.
– Какво става? – Попита Тайлър любопитно и гърбът на Макс се изправи.
– Нищо. Хайде да вървим. – Макс тръгна към вратата, вървейки малко неловко, и ако не бях толкова притеснен от нападението над Зодиак, щях да се засмея.
– Не можеш да отидеш на война с багета на пишката си. Като твой най-добър приятел не мога да ти го позволя. – Сет се втурна към Макс, Сет го повали на земята и пъхна ръката си в панталоните му.
– Сет! – Изкрещя Макс, вълна от гняв се стовари от него върху всички около него и аз тропнах с крак, докато емоцията ме завладяваше.
Сет направи някакво странно въртеливо движение в панталоните на Макс, след което вдигна багетата над главата си със самодоволно изражение на лицето.
– Как го направи? – Въздъхна с облекчение Макс.
– Вярваш или не, но това не е най-странният предмет, който съм дрънкал от пениса на момче, Макс – каза Сет, избута се на крака и повлече Макс след себе си. – Няма да повярваш в какви неща си пъхат пишките някои феи. Пакети с пастели, саксии с цветя, торти, кукли „Пегасекс“. Той хвърли поглед към Кейлъб, чието изражение стана вулканично.
– Майната ти. – Той се изстреля през вратата след Джералдин, а Сет преглътна хлипане, фиксирайки чертите си в нещо далеч по-студено.
– Какво се случва между вас двамата? – Попитах, а Сет изръмжа срещу мен.
– Това става лошо. – Тайлър се придвижи напред, показвайки ни екрана на своя атлас, а веждите на Сет се смръщиха, докато възприемаше живото предаване на FaeBook.
– Жалкият Лайънъл е изпратил това чудовище да ни убие! – Извика Франк през камерата, показвайки огромно, подобно на бръмбар същество бушуващо в общата стая на Дом Въздух. – Моля, помогнете ни!
Сет изрева от агония и се втурна навън, а останалите побързахме да го последваме. Кейлъб се изстреля пред Джералдин с бърза крачка, вдигна ръце към небето и с помощта на поток от сила издълба дупка в оградата, за да ни пусне навън.
Събрахме се плътно около него и той хвърли звезден прах във въздуха, звездите ни изтръгнаха в прегръдката си и гледката на острова изчезна в тъмнината. Хвърляха ни насам-натам, а звездите сякаш бяха в бурно настроение, преди да ни изплюят и ние да се сгромолясаме жестоко на земята.
– Ебаси, кой е пикал в овесената каша на звездите? – Изруга Сет, като се изправи и повлече Кейлъб със себе си.
– Стават някакви странни неща. Просто съм толкова гладен, човече – каза Тайлър. – Дори ти изглеждаш апетитно в момента.
– Харк! – Извика Джералдин, привличайки вниманието на всички ни, докато се обръщахме към нея и високата ограда, която заобикаляше академия „Зодиак“. – Тази нощ трябва да останем заедно, да прокараме пътя си като един и да отсечем всеки враг, който ни пресече пътя. Тази академия принадлежи на народа на Солария, на новопробудените, на децата на храбростта и силата, а също така принадлежи и на всеки един от нас. Тя е била дом за мнозина, място за утеха и безопасност. Но сега между залите му се прокрадва мрак и е време да го прогоним завинаги. Трябва да си върнем тези земи, защото те са наши!
Заридаех в отговор, докато от всички останали се разнесоха крясъци и вой, а аз се придвижих напред, усещайки как по кожата ми изтръпват зъбите на стражите и ме предупреждават.
– Трябва да пробием това – казах аз. – Мисля, че трябва да си споделим силите.
Погледнах през рамо към останалите и Джералдин пристъпи напред, като удари ръката си в моята.
– Ние сме приятели през цялото време и сега трябва да се доверим един на друг, да позволим на силата си да се впие един в друг и да конструираме колосален инструмент, който може да пререже тази бариера тук и да я разцепи на части.
Тя подаде ръката си на София и тя я пое, като след това хвана ръката на Тайлър. Наследниците се хванаха след тях, като всички ние се свързахме в една линия.
– Да потопим силата си в нашия скъп Ксавие – каза Джералдин, магията ѝ заля дланта ми и аз се съсредоточих, отпуснах щитовете си и ѝ позволих да влезе.
Задъхах се при усещането, че магията ѝ се слива с моята, че дивотата ѝ се превръща в гърмяща, вихрена сила в мен. Всички останали се постараха да свалят бариерите си и изведнъж цялата им сила се вля в мен наведнъж, което ме накара да се изненадам, а шокът от всичко това накара сърцето ми да се разтупти.
Беше лед, огън и земя, всичко това се разбиваше, вихреше и молеше за отдушник. Насочих го към защитите и то се заби в тях като яростен удар, като светкавица от червена светлина, която се издигаше нагоре и се отдалечаваше от нас, преминаваше покрай защитите и ги поваляше в каскаден дъжд от светлина.
Джералдин освободи ръцете ми и аз изхлипах от тръпката, замаян от толкова много сила и леко залитнах.
Сет се приближи и изглеждаше нетърпелив да продължи да се движи, докато използваше въздушната си магия, за да отвори пролука в оградата. Последвах го в кампуса, където някъде отпред се носеха писъци и ужасяващи звуци на някакво извратено чудовище. Засилих се, когато погледът ми попадна върху кулата Въздух, която се издигаше над нас в далечината, а турбината на върха ѝ се въртеше от вятъра.
Отвътре се носеше вой на болка, а Сет изрева в отговор, изпълнен с ужас. Той потегли, без да каже нито дума, и всички ние се впуснахме зад гърба му, преследвайки го към хаоса, готови да се бием с цялата страст в сърцата си.

Назад към част 104                                               Напред към част 106

 

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 104

МИЛТЪН

Ловът се доближаваше твърде много до нашите следи, K.О.Р.Г. беше навсякъде и Нова анализираше всичко.
Гари беше изчезнал. Най-вероятно мъртъв. Доказателствата бяха открити срещу него, преди някой от нас да успее да направи нещо, за да ги спре да дойдат за него.
Не можех да спя през последната седмица, не и откакто всички се опитахме да избягаме посред нощ, само за да открием, че охраната около академията е засилена неимоверно. Нямаше как да ги пресечем, нямаше как да избягаме извън главния вход, а той беше строго охраняван „за наша защита“. На учениците беше забранено да напускат територията на академията, докато течеше щателно претърсване и разследване, за да се открият бунтовниците сред нас.
Това беше онази шибана песен.
Гневът, който тя предизвика у човека, претендиращ, че е нашият крал, надхвърли всичко, което можех да предвидя, а отмъщението му беше бързо и брутално.
От онзи ден в „Кълбото“ академията беше напълно блокирана под претекст да ни защити от гнусните бунтовници, които уж се бяха промъкнали тук, за да го саботират онзи ден.
Това бяха пълни глупости, предназначени да успокоят родителите ни и всички останали отвън.
От онзи ден насам K.О.Р.Г. беше на крак, нимфи и членове на Драконовата гилдия идваха и си отиваха, за да помагат в лова. Дори на FIB беше възложено да открие кой го е направил.
Гари разполагаше със софтуера на своя Атлас, с всичко необходимо за създаването на песента, както и с оригиналната версия, която беше сглобил.
Мислехме, че сме се справили с нея, като сме я разбили и хвърлили в дълбините на Аква езерото, но противно на всички шансове, някаква сирена K.О.Р.Г. я беше открила. Първото нещо, което разбрахме за този ужасен обрат на съдбата, беше тропотът на ботуши, които се удряха в пода на коридора на зала „Юпитер“ пет секунди преди вратите да бъдат избити от пантите си и нашият урок по кардинална магия да бъде нападнат от взвод на FIB.
Хани Хайспел се смееше, когато се нахвърлиха върху Гари, и само ръката на Бърни, която хвана моята, ме спаси от това да се присъединя към съдбата му, когато скочих на крака, а магията гореше в дланите ми, докато мислех да го спася.
Все още ме потиска да си спомням как се поддадох на молбата в красивите ѝ очи, потиснах пламъците си и се оттеглих в задната част на стаята заедно с останалите ни съученици, докато Гари беше бит и изведен от стаята.
– Да живеят истинските кралици! – Беше изревал той, докато го влачеха, а мястото, на което беше седял само миг преди пристигането им, беше белязано от кървави петна.
Бях се вкопчил в тези думи и ги повтарях в съзнанието си, откакто той ги изкрещя в последния акт на непокорство. Дали това бяха последните думи, които някога беше изрекъл? Дали сега вината за смъртта му ме натоварваше? И бях ли абсолютен гадняр, че наполовина се надявах да са били такива?
Защото, ако не бяха, ако го бяха отвели оттук за разпит, знаех, че няма да мине много време, преди да дойдат и за останалите. Той знаеше имената ни, лицата ни, престъпленията ни. Всичко това. И макар да знаех, че ще пази тези тайни с цялата си същност, знаех и за жестокостта, която FIB използваше, за да извлече информация. Никой не би могъл да издържи вечно срещу техните методи.
Ето защо ни трябваше изход. Но досега всеки наш опит беше осуетен – охраната беше твърде силна, патрулите – твърде редовни.
Щяхме да умрем тук.
Мисълта не ми даваше да заспя нощ след нощ, дори моментът на слабост, на който се бях отдал преди броени часове, не беше достатъчен, за да успокои тези разтърсващи страхове.
Затегнах прегръдката на Бърни, опитвайки се да се съсредоточа върху това какво беше усещането най-сетне да се отдам на желанието между нас. Бях и предложил звънец и тя ми позволи да закопчая връзката, която го държеше около гърлото ѝ. Сълзите в очите ѝ ми подсказаха, че е знаела, че няма да го носи дълго, че бъдещето, на което може би сме се надявали, няма да се сбъдне сега.
Чистотата, която бях открил между бедрата ѝ, докато се впивах в нея, беше облекчила малко бремето върху душата ми. Бях се изгубил в усещането за тялото ѝ, докато камбанката, която носеше, звънеше при всеки тласък на бедрата ми, известявайки на всички, че най-накрая е била поискана. А начинът, по който тя мячеше, когато свърши за мен, обичайки всеки сантиметър от мен, ме накара да експлодирам в нея със собственото си мучене. Сега тя беше моята крава. Първата от моето стадо и дори когато тя лежеше сита и спеше в ръцете ми, не можех да не се чувствам виновен за този факт.
Бикът трябваше да защитава кравите си. Но рогата ми се чувстваха подрязани, копитата ми оковани на това място.
Бяхме нанесли удар срещу тиранията, която се ширеше в това кралство, но това не беше достатъчно. Исках да се бия, наистина, в армията на кралиците Вега. Исках да бъда там, когато те се издигнат на власт, и да гледам как повалят Лайънъл Акрукс.
Знаех, че това бъдеще не е сигурно, но вече месеци наред го сънувах всяка нощ, като ме болеше да видя как главата на този гад пада от раменете му в пръстта в краката им.
Един писклив звук в далечината ме накара да се изправя в леглото си в „Дом Огън“, а Бърни се оплака тихо, когато я освободих.
Надигнах се от леглото, пулсът ми заби, докато се придвижвах към прозореца с боси крака, обзет от чувство на безпокойство.
Зората наближаваше, но когато погледнах навън, небето беше почти изцяло тъмно, скалистата равнина на Огнената територия се простираше под мен на север от училищната територия и беше осветена само от слабия отблясък на намаляващата луна.
Огледах земята и небето, сигурен, че съм усетил нещо там, и отворих прозореца, за да го разгледам по-добре.
От хладния бриз се носеше аромат, който вдишах дълбоко и се намръщих, докато анализирах миризмата на нещо почти мазно, смесено с дим. Вече бях свикнал със странните миризми, които оцветяваха въздуха в академията, разпознавах повечето от тях – от билки до ордени и оттенък на силна магия, но нищо в тази миризма не ми беше познато.
Между две стърчащи скали в пейзажа долу се забеляза движение и аз затаих дъх, преплетен със страх, когато видях осем огромни крака, чиито колене се обръщаха назад, докато един грамаден звяр със зъби от кошмарите се носеше към Къщата.
– Бърни? – Изсъсках, като се отдръпнах от прозореца, докато сърцето ми започна да гърми в гърдите, и бързо грабнах някакви дрехи, като ги нахлузих. – Бърнис, събуди се – казах по-силно, издърпах завивките от нея и изложих голото ѝ тяло пред мен, докато тя се мръщеше от хладния въздух.
Сърцето ми се сви, когато погледнах висящата на гърлото ѝ камбанка, а тя премигна изненадано.
– Какво става?
– Не знам, по дяволите, но мисля, че времето ни може да е изтекло. – Преглътнах силно, след което грабнах атласа в хватката си, единственият план, за който аз и останалите от В.С.О. под прикритие бяхме успели да постигнем пълно съгласие, се сбъднаа. Знаехме, че дните ни са ограничени. Нямаше изход оттук и беше само въпрос на време преди K.О.Р.Г., FIB или някой друг да дойде за нас.
Щяхме да се борим, но знаехме, че няма да можем да спечелим, затова вместо това щяхме да предложим на света истината за нашата последна позиция. Всеки от нас винаги държеше със себе си гръден колан, готов да държи атласите ни на място, за да можем да излъчваме на живо в света чрез социалните мрежи каквото и да се случи с нас.
Не исках да умра. Но ако смъртта ни идваше за нас, тогава исках тя да има смисъл, исках светът да види какво направи Лайънъл Акрукс с онези, които не искаха да стоят отстрани и да го следват сляпо.
Втурнах се обратно към прозореца, докато стартирах предаването на живо във FaeBook и пристегнах атласа към гърдите си.
– Казвам се Милтън Хюбърт – казах на микрофона, докато Бърни се обличаше зад мен, а аз гледах в тъмнината за някакъв знак, че онова нещо отново се движи там. – И в момента се намирам в Академията „Зодиак“.
Не казах нищо повече, не желаейки да се замесвам в каквито и да било бунтовнически действия, само в случай че греша и те все още не са дошли, но когато звукът от счупеното стъкло отекна в сградата под мен и писъците на съучениците ми се понесоха във въздуха, бях изпълнен с увереност, че това е така.

Назад към част 103                                             Напред към част 105

 

 

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 103

***

Дариус се подчини на заповедта ми и аз си поех рязко дъх, когато той падна пред мен, а хватката му върху бедрата ми ме държеше прикована към стената над него, докато не успя да преметне крака ми през широките си рамене.
С нокти се вкопчих в плата на роклята си, пламъци се появиха по върховете на пръстите ми, докато се опитвах да я изгоря, но той грабна китката ми в хватката си, приковавайки ме в този свой безразсъден поглед.
– Недей – изръмжа той, някак доминиращо, дори когато беше на колене с крака ми, увит около врата му, и аз прехапах устна, докато го гледах надолу.
– Защо не?
– Защото тази рокля ми напомня за деня, в който ми се отдаде изцяло. Тя е спомен за деня, в който умрях, опитвайки се да се боря за теб, а ти прокле самите звезди, докато се кълнеше да поправиш тази грешка. Това е роклята на кралицата, която ме притежава със сърцето и душата си, и искам да мога да те виждам в нея колкото се може по-често. Искам да мога да те облека в нея, а след това да я сваля отново, за да те поискам с езика, ръцете и члена си.
– Кой знаеше, че големият, лош наследник на дракона ще се занимава със сватбени ролеви игри? – Подиграх се, а той ми се усмихна – тази дива, злобна усмивка, която обещаваше да унищожи всички останали остатъци от добродетел.
– О, Рокси. Нямаш никаква шибана представа.
Дариус намери ръба на полата ми и внезапно я вдигна нагоре, дъхът ми секна, когато ме оголи пред себе си, и от мен се изтръгна шибано хленчене, когато устата му се спусна към вътрешната страна на дясното ми бедро, а езикът му се плъзна по ръба на татуировката, която му бях направила там. И тези думи никога не бяха звучали толкова вярно. Имаше само той. Сега и винаги. Докато сърцата ни не спрат да бият и не преминем отново отвъд завесата.
Той раздалечи коленете ми още повече, когато започна да движи устата си нагоре по вътрешната страна на бедрото ми, и аз се придвижих към скалната стена нестабилно, но ръцете му бяха там, преди да успея да се изплъзна, хванаха ме за дупето и ме придърпаха към него, докато устата му се спусна върху мен без милост.
– Майната му – изхлипах, когато той прокара езика си право по клитора ми, устните му се сключиха около мен, а наболата му брада ожули меката кожа на бедрата ми.
Той използва хватката си за дупето ми, за да ме наклони по-добре, а аз не можех да правя нищо друго, освен да стискам тежките гънки на роклята си, за да мога да гледам как ме унищожава с тази греховна уста.
Дариус ме поглъщаше, сякаш беше гладувал за мен, пръстите му се впиваха в дупето ми, докато заравяше устата си в мен и ме ближеше и смучеше, докато не започнах да се мятам срещу него, молейки се за освобождение.
Той ми отказа веднага, спусна устата си по-ниско и потопи езика си в мен, притискайки и опитвайки, докато клиторът ми пулсираше от нужда, а аз проклинах името му.
– Накарай ме да свърша – изръмжах му, успях да стисна косата му в ръката си и го повлякох на север, а тъмният му кикот ми даде да разбера, че получава точно това, което иска от мен.
– Това заповед от моята кралица ли е? – Подиграваше се той, а дълбокият тътен на гласа му срещу сърцевината ми почти ме накара да свърша. – Първата, която някога ми е давала. Какво ще си помислят гражданите на нейното кралство за това?
– Ще се чудят защо не си бил способен да го направиш без заповед – изръмжах в отговор към него, после извиках, когато той разтвори бедрата ми още повече и се спусна върху мен при това предизвикателство.
Езикът му беше дар от небесата, майсторските удари ме унищожаваха за секунди, докато той се поддаваше, а аз се разбивах за него, виках и възхвалявах името му, докато бедрата ми се люлееха срещу лицето му, а аз вземах и вземах от него.
Отпуснах се назад към стената, а той мигновено се изправи на крака, постави ме на треперещи крака и ме завъртя така, че да съм с гръб към него.
Подпрях се с ръце на стената, треперех, когато устата му се срещна с тила ми и той отметна косата ми през рамото, за да разкрие повече от кожата ми.
Опитах се да си поема дъх, докато той ме целуваше там, пръстите му се плъзнаха по гръбнака ми, разкопчавайки копче по копче роклята, а ласката на пръстите му, движещи се надолу по тялото ми, беше достатъчна, за да ме подлуди.
Роклята падна от мен в червена локва и за миг единственото, което видях, беше кръв, докато я гледах надолу, петното на толкова много смърт, която ни беше притиснала по време на пътуването ни дотук.
– Бих убил хиляди врагове, ако това ме доведе дотук – изръмжа Дариус в ухото ми, сякаш можеше да разбере какво мисля без да се налага да го изказвам. – Бих се обагрил в кръв и бих опетнил душата си непоправимо. Всичко, за да ме доведе тук, всичко, за да те имам в прегръдките си по този начин.
– И аз бих го направила – отвърнах, поглеждайки го през рамо, и когато очите ни се срещнаха, разбрах, че мислим за едно и също нещо. Че това е грешно. Че не трябваше да сме толкова готови да жертваме света в името на това, но това не променяше истината. Дариус и аз бяхме лоша новина от първия момент, в който се бяхме зърнали, бяхме токсични, омразни и безгранични. Но все още бяхме тук и нямаше да се отвърнем един от друг нито сега, нито някога.
Може би трябваше да се притесняваме повече за порочната си природа, но когато Дариус хвана брадичката ми и ме целуна, знаех, че не ми пука. Не исках да ми пука. Исках само него.
Езикът му потъна в устата ми, а пенисът му се заби в дупето ми, стон се изплъзна от мен, когато усетих колко е голям, а гръбнакът ми се изви със заявка за още.
Ръката му се движеше около талията ми, спускайки се ниско, за да ме изследва, а одобрителното му ръмжене отекваше до сърцевината ми, когато ме намери обляна за него и моментално потопи три пръста в мен.
Стонът ми прекъсна целувката ни, а той ми се усмихна, наведе се, за да захапе ухото ми, докато ме чукаше с ръка, изпълваше ме и ме разтягаше, а петата на дланта му се удряше в клитора ми и караше главата ми да се върти.
Свободно падах за него, всеки нерв бръмчеше при докосването му и когато зъбите му се впиха отстрани в шията ми, отново свърших, ноктите ми се впиха в скалната стена пред мен, докато сърцевината ми се стискаше здраво около пръстите му и удоволствието преминаваше през всеки сантиметър от съществото ми.
Зъбите му се впиха по-дълбоко, а от устата му се изтръгна диво ръмжене, когато болката от ухапването премина в удоволствие, което се отрази в мен. Не можех да направя нищо друго, освен да се хвана за стената, когато той отдръпна пръстите си и използва коляното си, за да разшири краката ми, след което вкара члена си в мен отзад.
– О, Боже – изпъшках и той махна зъбите си от плътта ми, замествайки ги с език, докато навлизаше по-силно, изпълвайки ме с огромната си дължина и притискайки ме плътно към стената.
Той премести ръцете си на бедрата ми, когато започна да ме чука, и аз не можех да правя нищо повече от това да стена името му, докато ме вземаше по този див, див начин, устата му ме унищожаваше, плътта му ме владееше, а тялото ми се подчиняваше на всяко негово желание.
Имаше нещо диво и животинско в начина, по който ме вземаше, сякаш съществото, което беше в същността си, просто имаше нужда да ме отбележи като своя, нашето собствено чифтосване, неразбрано от никого, освен от нас, и без никакви условия, освен вечната ни преданост един към друг.
Беше толкова голям, тялото му напълно доминираше над моето, дебелата му дължина ме изпълваше изцяло и ме поразяваше дълбоко в мен, така че сърцевината ми се разтреперваше от обещание за още блаженство.
Пръстите му намериха клитора ми, докато бях притисната между него и стената, и аз се извих в него, докато той ме чукаше силно и грубо, а нуждата между нас нямаше място за красиво или сладко. Това не беше за нас. Но това беше. Брутално, наказващо, дивашко и необуздано.
Преплетох ръка в косата му на рамото си, докато той се впиваше в мен, циците ми се остъргваха в скалната стена и тялото ми успяваше да намери удоволствие и в това, тъй като болезнените ми зърна получаваха облекчение.
Той засмука шията ми достатъчно силно, за да остави следа преди това, ближейки и целувайки мястото, което без съмнение беше наранил, и аз изстенах силно, когато отново се приближих до ръба.
– Ще чувам този звук всеки шибан ден оттук нататък до края на времето – обеща ми той, а членът му беше толкова дълбоко в мен, че едва си поемах дъх. – И когато свършиш за мен, когато владея и унищожавам тялото ти, ще знаеш до дъното на душата си на кого принадлежиш, нали, Рокси?
– Да – издишах, а времето за подигравки и дразнене отдавна беше минало, докато той ме чукаше дълбоко и силно, а пръстите му се движеха умело срещу клитора ми. – Аз съм твоя. Завинаги – заклех се, а той изръмжа в знак на одобрение.
– Моя – съгласи се той с тъмно обещание, а хватката му върху бедрото ми се затегна, докато се вмъкваше дълбоко в мен. – Завинаги.
Отново впи зъби във врата ми, удоволствието и болката се сблъскаха, когато от него се изтръгна ръмжене, което беше изцяло животинско. Изкрещях, когато започнах да свършвам, сетивата ми бяха обзети от всичко това, от него.
Дариус се впи в мен без милост, зъбите му разкървавиха врата ми, докато хапеше още по-силно, и със свиреп рев свърши, принуждавайки тялото ми да се подчини на неговото, докато той се раздуваше и пулсираше в мен, изпълвайки ме със семето си.
Вагината ми пулсираше и се притискаше плътно около дебелата му дължина, а аз се задъхвах, докато пръстите му продължаваха да масажират клитора ми, извличайки от мен всяка последна частица удоволствие, докато той сваляше зъбите си от врата ми.
Тялото му тегнеше върху моето, докато дишахме там, а ударите на сърцето му в гърба ми бяха в перфектен ритъм с моите.
– Преди звездите да имат думата, щях да те избера за своя – каза ми той, а думите му се редуваха с целувки по лицето, челюстта и шията ми. – Манията ми по теб ме измъчва от момента, в който се запознахме, и ще продължи да ме измъчва до края на времето. Не мога да ти се наситя, никога няма да ми стигне.
– Смъртта те е направила сантиментален – изпъшках, изпънах врат, за да го погледна през рамо, и открих, че ме гледа с такава интензивност, че ми открадна дъха от дробовете.
– Обичам те, Роксаня Вега – изръмжа той, а ръцете му се разхождаха по страните ми, докато се отдръпваше достатъчно, за да раздели телата ни, а на мен веднага ми липсваше усещането, че е вътре в мен. – Обичам тази луничка точно тук…- Устните му се спуснаха към рамото ми, като постави лека целувка върху него, и аз издишах със смях. – Обичам и тази, точно тук…- Той премести устата си по-ниско, поставяйки я върху лопатката на рамото ми, където крилото ми щеше да се покаже, ако се преместя, и накара чувствителната кожа там да изтръпне от удоволствие.
– Какво друго? – Подразних го, а той внезапно ме сграбчи, преметна ме през рамо и ме плесна по дупето достатъчно силно, за да ме накара да изпсувам.
– Обичам тази мръсна уста – призна той, преди да ме хвърли на мъхестото легло.
Косата ми се разпиля около мен, когато паднах, и аз се намръщих срещу него, докато се подпирах на лактите си, но това сякаш само го подтикна.
– Харесва ми как ме наричаш задник – каза той и ме изпревари, преди да успея да произнеса думата.
– Е, това е удобно, защото съм принудена да го правя адски често – изтърсих, а той се усмихна и се приближи.
– Обожавам начина, по който изглеждаш в момента, току-що прецакана и яростна, напълно задоволена и все пак жадуваща за още.
– Имаш сериозно високо мнение за себе си – казах аз, но усмивката му само се увеличи, когато постави ръцете си на леглото от двете страни на краката ми и се премести на колене в края му.
– Обичам тези малки пръстчета – закани се той, целуна ме по стъпалото и грабна глезена ми в прегръдката си, когато се опитах да се отскубна.
– Това ме гъделичка – възразих, но той просто го направи отново.
– Погледни тези стъпала – мърмореше той, отново захапа стъпалото ми и ме накара да изстена, тъй като засегна някакъв непознат нерв там, който изпрати искра енергия, която се втурна право към сърцевината ми. – Как стъпват толкова шумно и яростно из царството, когато са толкова малки?
– Моите крака са средно големи – възразих аз, макар да предположих, че в сравнение с неговите драконови крака те са доста малки. Но това не беше от значение.
– Ммм…- Дариус сякаш обмисли това, преди да продължи с огледа ми, и не можех да не забележа дебелината на члена му, който вече отново се втвърдяваше, докато отделяше толкова внимание на тялото ми.
Трябваше да ми е неприятно, че ме гледа така, трябваше да се чувствам разкрита, несигурна или най-малкото уязвима, но просто се чувствах… добре. Бях се отдала изцяло на него и това означаваше, че съм цялата, включително недостатъците, несигурността да бъде прокълната.
– Е, може би съм открил любимата си луничка – каза той, целуна ме отстрани на лявото ми коляно и вдигна очи към татуировката на дясното ми бедро до нея. – Но наградата за най-любим белег върху тази греховно изкусителна твоя кожа ще трябва да отиде при нея.
– Очаква ли се и аз да ти дам подобна оценка, когато приключиш с мен? – Подразних го и очите му отново заблестяха в златисто с Дракона си.
– Е, това е проблем, Рокси, защото никога няма да свърша с теб – закле се той и, по дяволите, аз се изчервих.
Дариус се усмихна като задник, какъвто беше, и аз го ударих по рамото, поразявайки пламтящата татуировка, която беше изписана там, водеща надолу към Дракона и Феникса, покриващи гърба му.
– Все още ли твърдиш, че татуировката ти няма нищо общо с мен? – Попитах го, докато той пълзеше още по-нагоре по тялото ми, целувайки всяка луничка, която намираше, и ми предоставяше апетитна гледка към мощния му гръб, изпъстрен с повече мастило, отколкото дори помнех.
– Имаш предвид тази, която си направих на рождения ти ден през лятото преди да дойдеш в академията? – Попита той небрежно, а аз го зяпнах.
– Ти си я направил на рождения ми ден? – Изсъсках, удряйки го отново за това, че никога преди не ми е казвал това, а той се ухили срещу стомаха ми, преди да целуне ребрата ми.
– Да. Всяка година имаше скучна като смърт панихида, на която кралството плачеше над бебешките снимки на двете ви и празнуваше възрастта, на която щяхте да бъдете.
– Скучно? – Изсъсках и той отново се засмя, като този път се премести към зърното ми и засмука силно, ръката му се премести, за да хване другата ми гърда, а от гърлото ми се изтръгна стон.
– Тези много ги обичам – изръмжа Дариус в кожата ми, преди да премести устата си към другото ми зърно, принуждавайки гръбнака ми да се извие, докато стенех по-силно, а бедрата ми се разтваряха от нужда. – Те са просто толкова…
– Разказваше ми за татуировката, която си направил на рождения ми ден – промълвих аз, макар че сериозно се изкушавах да го оставя да продължи с оценката си за циците ми, вместо да получа тези отговори.
– Точно така…- Дариус премести устата си към ключицата ми, оставяйки зърната ми твърди и болезнени, а думите му се редуваха с целувки, докато продължаваше. – И така, имаше скучен мемориал – съжалявам, Рокси, но цял живот съм присъствал на такива глупави събития и макар че беше тъжно и всичко останало, не те познавах и бяха минали осемнайсет години, така че…
– Разбирам, задник, не ти пукаше за две мъртви бебета.
– Не съм казал, че не ми пука – отвърна той твърдо. – Просто предпочитах да го показвам, като убивах нимфи в свободното си време. Не е ли това по-добро свидетелство за моята скръб, отколкото да стоя и да отдавам почит на повтарящ се мемориал година след година?
– О, значи ме очароваш с кръвожадността си?
– Не се преструвай, че това не те възбужда.
– Разкажи ми за татуировката или няма да разбереш какво ме възбужда отново днес – настоях, докато той се отпусна и се премести над мен, като опря тежестта си на предмишницата, докато със свободната си ръка отмяташе няколко кичура коса от лицето ми.
– Просто се събудих в ранните часове на тази сутрин и знаех, че го искам. Не съм кой знае какъв художник в най-добрите моменти, но го нарисувах, точно както го виждаш, сякаш дизайнът беше попаднал в мен и отчаяно искаше да излезе навън. Тръгнах, без да кажа на никого къде отивам, и се върнах от направата и чак вечерта. Очаквах да се сблъскам с гнева на баща си заради това, че пропуснах панихидата, но когато се върнах, намерих всички във възторг, защото току-що бяха открити два невероятно мощни магически подписа в царството на смъртните и се оказа, че си се върнала от мъртвите.
Устните ми се размърдаха от забавление и аз посегнах да проследя с пръсти челюстта му.
– Колко отегчен трябва да си бил, преди да се появя, за да те измъчвам.
– Малко – съгласи се той. – Както и да е, както казах: татуировката няма нищо общо с теб. Така че престани да се възгордяваш и да си мислиш, че целият ми живот се върти около теб.
Плеснах го по ръката и той ме плесна отстрани по дупето в отговор, което ме накара да изстена неочаквано, а очите му потъмняха от похот.
– Значи просто ще се придържаш към убеждението си, че това, че си се събудил на рождения ми ден и си тръгнал да си направиш най-голямата татуировка без никакво предварително планиране, няма нищо общо с мен – въпреки че тя изобразява моя и твоя Орден в танц, който изглежда на една крачка от насилието и на друга от любовта? – Поисках.
– Просто съвпадение – съгласи се той, свивайки рамене вбесяващо, а аз му се скарах.
– Отново те мразя – измърморих, а той ми се усмихна.
– Не, бейби, ти никога не си успявала да ме намразиш.
– Козел – изръмжах аз, а тази вбесяваща усмивка само се разшири при обидата.
– Сега. Къде бях? – Попита той бавно, а пръстите му се движеха в косата ми. – О, да; обичам начина, по който се усеща косата ти, когато е увита здраво в юмрука ми.
– И нека да предположа, обичаш начина, по който устните ми се усещат увити около члена ти? – Подразних го, предизвиквайки ръмжене от негова страна, докато погледът му обхождаше устата ми.
– Несъмнено – съгласи се той, а устата му се спусна над моята, като си изпроси изненадващо сладка целувка от мен.
Въздъхнах от задоволство, когато срещнах натиска на устните му към моите, а ръката му се спусна вяло по страната ми, галейки кожата ми с леко докосване, преди да се премести между бедрата ми.
Той премести устата си към ухото ми, докато се движеше над мен, а пулсът ми започна да се учестява от обещанието, което се изграждаше между нас още веднъж.
Пръстите му погалиха клитора ми, след което се спуснаха по-надолу, усещайки как доказателствата за претенциите му се смесват с мокротата ми и аз изстенах с нужда от още, докато ме дразнеше, а дебелата дължина на члена му се притискаше към бедрото ми.
– И наистина, наистина обичам да пълня хубавата ти сърцвина със спермата си и да те карам да крещиш името ми, докато гърлото ти не стане разранено – изръмжа той.
Въздишката ми се прекъсна със стон, когато той се претърколи отгоре ми и заби члена си в мен с един-единствен, наказателен удар.
Устните му отново завладяха моите и той хвана китките ми, притискайки ги над мен, докато вземаше това, което искаше, и започна да ме чука отново, като в очите му гореше огънят на ада, а чудовището в него прозираше с всеки брутален удар.
Бедрата ми отговаряха на всяко негово движение, виковете ми от удоволствие отекваха от покрива на пещерата, докато той ме унищожаваше и изграждаше наново едновременно, владееше ме изцяло и изпълваше тялото ми с блаженство, докато аз се разпадах от него отново и отново, негова пленница, негова мания, негова кралица.

Назад към част 102                                                       Напред към част 104

 

Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 102

ТОРИ

Задъхах се, когато се събудих, и сърцето ми се разтуптя от тревога, когато открих, че лежа върху легло от мъх в каменна стая под земята, до мен бушуваше огън, а червената сватбена рокля, в която бях облечена, все още прилепваше към тялото ми.
Реално.
Но тогава къде…
Изтласках се нагоре, треперех въпреки топлината на огъня, докато оглеждах тъмната пещера, намръщена от празнотата, докато я оглеждах за него.
Не можех да кажа колко време е минало, откакто онази сила почти ме бе погълнала, но тялото ми бе натежало от усещането за сън, а магията ми ръмжеше доволно в мен самата, заредена от огъня до мен.
Половин мисъл накара Фениксът да се събуди в гърдите ми, топлината на пламъците му да прониже тялото ми и да ме стопли отвътре, когато го открих там, обратно там, където му беше мястото, сякаш просто бях сънувала спомена за това, че се е отделил от тялото ми, за да помогне в онази тъмна магия отвъд завесата.
Прокарах пръсти по дантелата на роклята си, възхищавайки се на детайлите в нея, перфектно копие на тази, която бях облякла, за да се омъжа за мъжа, заради когото бях отишла на смърт. Сякаш се бях върнала назад във времето, в един момент, който ни беше откраднат, когато избухна войната и най-лошото се сбъдна.
Но ако това беше моят сватбен ден, къде беше моят младоженец?
Насочих се към каменната врата на бос крак, ботушите ми бяха изчезнали заедно с всичко останало, което носех със себе си, и се чудех дали не са се изгубили напълно. Само Ефирната книга беше безценно оръжие и щях да скърбя за загубата ѝ, ако я нямаше.
Навлязох в каменен коридор и осъзнах, че въпреки тъмнината на обкръжаващата ме среда, я разпознах, пръстите ми се протегнаха, за да прокарат ръка по овехтелите дърворезби, изрисувани по стената на руините, в които се бяхме приютили, след като избягахме от битката преди толкова много време.
Следвах познатата пътека към изхода въпреки тъмнината, която правеше почти невъзможно да се види, а стомахът ми трепереше от нерви, сякаш бях някоя невинна булка, очакваща сватбената си нощ.
Разтворих устни, за да го извикам, но установих, че нямам думи, несигурна какво бих казала след онази катаклизмична среща, страхуваща се какво може да изпитва сега и дали не би могъл да се промени от времето, прекарано далеч от живите.
Меката трева срещна пръстите ми, когато излязох на планинския склон, и погледнах нагоре към небето, където звездите блестяха слабо. Сякаш се опитваха да избегнат вниманието ми, ближеха раните си от това, което им бях направила, и си спомняха, че мога да направя повече, ако бъда принудена.
Отвърнах поглед от тях и започнах да се изкачвам към върха, вървейки нагоре по планината към красивото място, където Дариус беше положен за почивка заедно с майка си и Хамиш, под драконовото дърво, което най-близките му приятели бяха изработили за тях.
Влязох на малката поляна, където около ковчезите все още бяха поставени символи на скръбта и малки дарове за мъртвите от бунтовниците, а магията поддържаше цветята разцъфнали, вечните пламъци светеха и ледените скулптури искряха.
Двата ковчега седяха там в тишината, по-големият беше по-близо до мен и сърцето ме болеше, докато гледах към неподвижните тела в него, чиито ръце бяха стиснати в последен акт на любов. Не ги бях виждала отвъд завесата. Не бях виждала никого, освен него, и не знаех какво да правя с това. Имаше толкова много феи, към които бих искала да намеря път.
Приближих се до ковчега на Дариус и си поех рязко дъх, когато видях назъбената пукнатина, която се бе разцепила в центъра му, ледът се бе стопил и мястото, където бе лежало тялото му, бе празно.
Бях го очаквала, но това не потуши шока, който изпитах от бруталността на тази истина.
Къде беше той?
Обърнах се бавно, сканирах тъмната гледка пред себе си и се усмихнах, когато забелязах огромна сянка, която се гонеше по луната. Сянка с размах на крилата, който можеше да съперничи на самолет, и с челюст, която плюеше адски огън в небето, сякаш обявяваше завръщането си на целия свят и предизвикваше всички да го отрекат, ако се осмелят.
Той се наклони рязко, завивайки отново към планината, и аз се втурнах в бяг, като се насочих към малката поляна, където лежаха ковчезите, спринтирайки към земята по-надолу по склона, където щеше да има място за кацане на дракона.
Краката ми се подхлъзнаха в замръзналите стръкове трева, докато той се носеше към мен, изригвайки огън над главата ми, и караше кръвта ми да пулсира по-бързо, докато се държах на място.
Дариус се приземи пред мен с бумтене, което заплашваше да свали снега от върха на планината, и аз му се усмихнах, като протегнах ръка, за да погаля златния му нос.
Той услужливо наведе глава, а ръката ми се плъзна между очите му, когато притисна чело към гърдите ми и издиша облак дим, който ме обгърна изцяло.
Той се премести в него и дланта ми падна върху гърдите му, точно над сърцето му, когато се появи пред мен.
Моето всичко.
– Здравей, съпруго – промърмори той, а ъгълчето на греховната му уста се изкриви.
Гледката му накара сърцето ми да подскочи и изненадано се задъхах, когато усетих как и неговото подскочи под дланта ми в унисон с моето. Истинският близнак на моето сега, свързани в едно с магията на етера и звездната светлина.
– Знаеш, че се омъжих за теб само защото умираше нали – отвърнах, без да мога да се сдържа, докато пръстите ми галеха заздравелия белег на гърдите му, останал и досега от острието, което го беше убило. Напомняне и благословия.
– Лъжеш, лъжеш – изръмжа той и се приближи към мен, така че бях принудена да се отдръпна.
Позволих му да ме премести, стъпка по стъпка, ръката ми върху гърдите му, тялото му се извисяваше над моето, докато попадах в сянката му, харесвайки твърде много тъмнината.
– Колко време мина, откакто…- Замълчах, не бях сигурна как да опиша какво се беше случило с нас, но той знаеше какво имам предвид.
– Ден и нощ – до изгрева остава най-много час – отговори той, все още подкрепяйки ме, а интензивността на погледа му почти парализираше.
– Ти в този ковчег ли се събуди? – Въздъхнах, като мисълта за това ме накара да се отдръпна, но Дариус не помръдна.
– Връщането на магията в тялото ми го беше стопил, преди да дойда в съзнание – обясни той. – Силата, която ни свързваше, пулсът на сърцето ти… това също вече беше на мястото си.
Преглътнах силно, кимнах, докато възприемах това, краката ми преминаха от трева на камък, докато той ме връщаше право в руините, стъпките му бяха сигурни, а интензивността – непоколебима, докато погледът му ме обхождаше от глава до пети, сякаш беше гладен човек, а аз – прясно приготвена храна.
– Значи си видял другите там. Видял си майка си и Хамиш? – Попитах меко и очите му срещнаха моите през тъмнината, когато той се спря за миг, а смъртта им лежеше тежко върху нас двамата.
– Видях ги отвъд завесата – призна той. – Примирих се с тяхната смърт и…
Едва го виждах в тъмнината, но усещах очите му върху мен, преценяващи, колебаещи се, но той не се сдържаше, нито сега, нито някога. Вече бяхме отвъд всичко подобно.
– Видях и майка ти и баща ти.
– Говорил си с тях? – Въздъхнах, пулсът ми се ускори, а неговият съвпадна с този на мястото, където все още държах ръката си върху сърцето му, докато той кимаше.
– Те са толкова невероятно горди с теб, Рокси – промълви той, а вкусът на тези думи във въздуха накара нещо в мен да се отпусне. – Те видяха какво правиш, какво планираш да опиташ и те – майка ми, Хамиш, Азриел и много други също – всички те помогнаха да се отвори пътят за теб. Те отблъснаха армията на мъртвите, които щяха да се опитат да си пробият път през пролуката, която ти издълба, и направиха възможно да стигнеш до мен.
– Те… всички те направиха това за нас? – Попитах учудено, без да мога да проумея идеята за борба, която се води в самата смърт, за магията, която бях използвала, за да стигна дотам.
Ефирната книга беше пълна с предупреждения срещу некромантията точно поради тази причина – натиска на мъртвите души, които винаги отчаяно се опитват да се върнат през завесата, но аз пренебрегнах предупрежденията и ги забравих напълно, когато най-накрая го намерих.
– Да – съгласи се той. – Защото могат да видят това, което на мен ми отне толкова време да приема. Дълго време са наблюдавали, чакали и се надявали ти и Дарси да се издигнете. И те също искат да бъдат част от вашата армия. Дори и само по дух.
Думите му събудиха в мен спомен, който предизвика усмивка на устните ми, докато накланях глава назад и се опитвах да потърся очите му в тъмното.
– Ти се поклони на мен – казах аз, като думите ми се сториха нереални, докато ги изричах, фактът, че са толкова невероятни, и все пак не можех да си го представя.
Дариус изръмжа и димът се плъзна от устните му, а ароматът му и на кедър, който покриваше кожата му, беше толкова невъзможно съвършен, че изстенах, докато вдишвах.
Той отново започна да върви, а аз продължавах да държа дланта си върху сърцето му, все още удивлявайки се на съвършения синхрон на пулсовете ни, на вечната връзка, която сега ни свързваше в едно цяло.
Отстъпих назад пред него, дишането ми ставаше все по-плитко, когато намерението в стъпките му стана ясно, и той ме обърна към стаята, която ми беше дадена, когато дойдох тук преди.
Огънят оживяваше в ъглите на каменната стая, а матовото оранжево сияние най-сетне ми предлагаше ясна гледка към този мой звяр, който се извисяваше над мен.
Погледнах към каменното легло, все още застлано с мъх, но той го пренебрегна, преследвайки ме обратно към стената, докато не се оказах в капан между нея и него, като единствено ръката ми върху гърдите му поддържаше някакво разстояние между нас.
Той постави дланите си от двете страни на главата ми, като ме заключи в клетка и се наведе по-близо, затваряйки пропастта между нас, като само сватбената ми рокля разделяше плътта ни.
Взирах се в него, този мъж в плътта на бог, възкръснал от мъртвите и преследван от толкова много демони. Беше зашеметяващо създание, тялото му бе изрязано от чисти мускули, бронзовата му кожа бе покрита с великолепни татуировки, а в очите му винаги се въртеше онзи вътрешен мрак, който обичах прекалено много за мое добро.
Просто се взирахме един в друг, докато секундите минаваха, а обещанията, които преминаваха между телата ни, ме караха да се разгорещявам отвсякъде и да дишам плитко.
– Какво гледаш? – Издишах, когато той остана там, погледът му се рееше по чертите ми, а тялото му беше толкова болезнено близо, докато изобщо не беше достатъчно близо.
– Гледам жената, която премина в смъртта заради мен – отговори той, тонът му беше груб, с почит, която не заслужавах. – Жената, чието сърце намери за възможно да ме обича, въпреки че никога не бих могъл да бъда достоен за това. Ти прокле заради мен самите звезди и ги принуди да се подчинят на волята ти. Ти рискува с тъмна магия и смърт, преди клетвата ти да бъде изпълнена, свърза собственото си сърце с моето, за да можеш да ме изтеглиш обратно тук при теб.
– Ти и аз не бяхме история, която е готова да свърши – казах аз, ръката ми се плъзна от гърдите му, покрай врата му и накрая притисна челюстта му. Наболата му брада се заби в белега на дланта ми, докато гледах в кипящото злато на очите му, Драконът му се движеше под плътта му, гледаше ме, оценяваше ме.
– През целия си живот съм знаел, че никога няма да бъда благороден рицар, от какъвто се нуждае кралството ни – каза той бавно. – Другите наследници винаги са били много по-подходящи за доблестни дела от мен. Аз бях този, който премина в тъмнината, злодеят, който беше необходим, за да оправя нещата, които баща ми оставяше след себе си. И с всеки избор, който правех, за да следвам този път, аз приемах, че никой никога няма да може да ме обича така, както ти невъзможно ме обичаш. Отказах се да се надявам на нещо, което да е дори близко до това. Отказах се от идеята за любов изобщо. Докато не се появи ти. Моят красив, изгарящ спасител…
– Недей да го правиш – прекъснах го аз, а погледът ми се втвърди. – Не ме издигай на някакъв невъзможен пиедестал и не ме превръщай в герой в твоята история. Аз не съм такава, Дариус. Ще има цена, която ще трябва да платя за това, че те върнах, и Вселената знае, че няма да позволя тя да бъде взета от нашата плът, но това означава само, че ще бъде изваяна от нещо друго. А на мен ми е все едно. Достатъчно егоистична съм, за да не ми пука за това, стига да те имам тук, при мен. Достатъчно егоистична съм, за да свържа сърцето ти с моето, защото това означава, че никога повече няма да се изправя пред това да те загубя. Животът ни е свързан и така душите ни също са свързани в едно. Ако смъртта вземе някой от нас сега, тя ще събере и двама ни и аз съм съгласна с това.
– Не мисля, че ти си моят герой, Рокси – каза той, ръката му се измести от скалата до мен, като взе челюстта ми в прегръдката си и прокара палеца си по устните ми, преди да премести хватката си към гърлото ми. – Мисля, че ти си моят злодей.
Усмивка се закачи в ъгълчетата на устните ми, преди устата му да превземе моята в спираща дъха целувка, която накара душата ми да се надигне до краищата на кожата ми и да търси начин да се доближи до неговата.
Прокарах пръсти в тъмната му коса и го придърпах към себе си, когато се разтворих за него, езикът му завладя моя, докато хватката му за гърлото ми се затегна и той ме притисна към стената.
Изстенах в устата му, екстазът от тази реалност ме погълна и трябваше да се боря със сълзите, които се опитваха да се изтръгнат от очите ми. Но не исках да плача. Исках да се смея, да викам и да пея до шибаната луна и обратно за това, за него, за моя собствен завърнал се мрак, за моя брутален мъчител, за моя безстрашен спасител, за моя разрушителен ад. Само мой, сега и винаги.
Зъбите ми уловиха долната му устна и Дариус изръмжа, когато тонът на срещата ни се промени от чистото блаженство на любовта ни един към друг към дивата нужда от страст, която винаги гореше толкова силно между нас.
Той спусна ръцете си върху бедрата ми и ме вдигна в обятията си, а натискът на члена му се заби в мен през плата на сватбената ми рокля, докато пръстите му се впиваха в кожата ми.
Устата му се освободи от моята, устните му си проправиха път от ъгъла на устата ми до ръба на челюстта ми, а след това се спуснаха по-ниско, зъбите му се забиха в кожата ми и ме накараха да изтръпна от удоволствие, а пръстите ми се вкопчиха в мощните му рамене.
– Искаш ли отново да коленича пред теб, кралице моя? – Попита той срещу кожата ми, а юмруците му се свиха в плата на роклята ми.
– Да – изпъшках, думите му накараха сърцето ми да забие и знаех, че това означава, че и неговото е така, пулсовете ни се обединиха в този бурен галоп, който отбелязваше колко много се нуждаем от това.

Назад към част 101                                                 Напред към част 103

 

 

 

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!