Категория: Кели Фейвър

***

На следващия ден Кенеди подкара колата си, за да отиде да пазарува дрехи за „срещата“ си с Истън. Беше спала прилично, въпреки факта, че Блейк ѝ беше написал онова тревожно писмо, а Истън ѝ беше дал проблем за решаване, без да има достатъчно информация, за да може наистина да стигне до някакъв задоволителен отговор.
Всъщност тя не знаеше какво означава, че той е направил резервация в луксозния хотел и я е помолил да се срещне с него там.
Разбира се, че знаеш какво означава това, не бъди смешна, каза си тя, докато пътуваше към Долен Манхатън, за да пазарува.
Но всъщност не знаеше. Дали това щеше да е тестът, за който той ѝ бе споменал онази вечер? Беше казал, че скоро ще дойде нейният ред да му покаже какво може да направи за него.
В същото време Кенеди не знаеше какво означава това. Дали той имаше предвид сексуално, емоционално, четене на мислите му – какво?
Разбира се, че има предвид сексуално. Няма друг начин да се приеме всичко това. Поканил те е в хотелска стая, значи иска да правите секс.
Кенеди намери място за паркиране и слезе от колата, като дори не забелязваше особено движението по улицата, суетящите се хора, звуците и миризмите на града. Беше прекалено вглъбена в проблема си, по-разсеяна, отколкото някога е била от която и да е математическа задача, върху която е работила в Масачузетския технологичен институт.
Истън не правеше нищо просто. Той играеше много сложна игра и определяше правилата, като ги променяше, когато му беше удобно.
Докато вървеше към магазина, за който беше прочела в интернет, наречен „Косабела“, Кенеди стисна устни, смръщи вежди, виждайки само наполовина това, което беше пред нея.
Как се печели игра, в която противникът ти определя всички правила?
Зачуди се тя.
А после отвори вратата на бутиковия магазин за бельо и една красива жена с къдрава тъмна коса я попита дали има нужда от помощ.
– Не в момента – каза Кенеди и се усмихна. – В момента разглеждам магазина.
– Имаме много неща за разглеждане – отвърна жената. – Просто ми кажете, ако имате нужда от нещо.
Кенеди ѝ благодари и след това продължи да търси нещо подходящо за вечерта, без да знае дали изобщо ще има нужда от нещо. Все пак, помисли си тя, никога не вреди да бъде подготвена.
Вътре „Косабела“ беше разкошна – чисти и бели стени с множество блестящо оцветени горни и долни части на бельото, които висяха подредено из целия магазин, и бели манекенки с някои от най-модерните визии.
Кенеди започна да обмисля възможностите по-сериозно. Колко секси искаше да бъде? Колко рисковано щеше да играе тази вечер с Истън?
Дали двамата ще стигнат докрай? Беше ли готова да стигне дотам, ако той ѝ позволи да командва?
Докато стоеше пред една конкретна лилава комбинация от прашки и сутиен, Кенеди разсеяно дръпна долната си устна. Смяташе, че сутиенът ще ѝ стои добре, но трябваше да го пробва.
Вдигна закачалките и започна да ги разглежда по-внимателно, като си представяше себе си с това бельо и малко секси облекло, носено върху него. Дали щеше да бъде достатъчно уверена, за да поеме управлението по начина, по който Истън искаше, достатъчно уверена, за да предвиди нуждите и желанията му?
Някой друг беше влязъл в магазина и говореше с жената, която работеше там, но Кенеди беше твърде потънала в собствените си мисли, за да им обърне внимание. Тя все още се чудеше дали това е подходящата комбинация за гардероба ѝ тази вечер.
Миг по-късно към нея се приближиха стъпки и тя предположи, че това е продавачката. Обърна се и каза:
– Мисля, че бих искала да ги пробвам, моля – след което с ужас видя Никол Джеймсън да стои там с много странно изражение на лицето.
– Няма да те спра – каза Никол и повдигна вежда.
Кенеди беше напълно смаяна.
– Аз… не… какво правиш тук?
– Мога да ти задам същия въпрос, но няма да го направя – каза Никол и се усмихна леко. – Както и да е – сви рамене тя, оглеждайки се наоколо – това е един от любимите ми магазини в града. Обичам целия този район, по цялата улица има прекрасни малки магазинчета.
– Прекрасно е – отвърна Кенеди, все още извадена от равновесие от това, че Никол се появи пред очите ѝ като джин от бутилка.
Изглежда, че Никол намираше неудобството на Кенеди за забавно. – Не трябва ли все пак да си на работа?
– Ами… не… хм… Истън ми даде почивен ден.
И ми каза да се срещнем в хотелската му стая тази вечер.
– Почивен ден, а? – Кимна Никол. – Имаш късмет.
– Исках да работя. Той каза, че няма нищо за мен, че съм приключила всичко твърде бързо.
Това накара Никол да се разсмее и тя продължи да се смее, докато останалите няколко души в магазина не ги загледаха.
– Уау, сигурно си добра – каза ѝ Никол. – Наистина, наистина добра.
Кенеди изчака смехът на сестра ѝ най-накрая да утихне.
– Никол, струва ми се, че може би трябва да си тръгна.
– Защо?
– Не знам, имам чувството, че присъствието ми те разстройва. Очевидно си дошла тук, за да пазаруваш на спокойствие, бих искала да те оставя да го направиш.
Никол скръсти ръце и се замисли за момент.
– Глупости – каза тя след дълга пауза. – Всъщност, дайте ми ги. – Тя грабна сутиена и бикините направо от ръцете на Кенеди.
– Какво си…
Никол се обърна и грабна подобен чифт в зелено.
– Сега и двете имаме това, от което се нуждаем – каза тя и се усмихна злобно. – Хайде, Кенеди, спри да ме зяпаш, сякаш току-що си видяла призрака на отминалата Коледа.
Никол бързо отиде до касата и започна да плаща за дрехите.
– Никол – каза Кенеди – не мога да те оставя да плащаш за всичко.
– О, тихо.
Миг по-късно транзакцията беше завършена и те излязоха на хладния, свеж въздух, като Никол подаде на Кенеди отделната чанта.
– Много ти благодаря – не беше нужно да го правиш.
– Знам, но исках.
Стояха неловко пред магазина, а вятърът разрошваше красивата коса на Никол, докато тя наблюдаваше преминаващия трафик. Кенеди се изпълни с внезапно усещане за чиста любов към сестра си и благодарност, че ѝ е било позволено да прекара дори този малък момент с нея.
Очите ѝ започнаха да текат и въпреки че се опита да го скрие, Никол се обърна и я видя да плаче.
– Какво става? – Попита Никол. – Мислех, че нещата между нас вървят добре – засмя се тя малко несигурно.
– Не, не, те вървят добре. – Подсмърчаше Кенеди, опитвайки се да изтрие сълзите, но те сякаш не искаха да спрат да идват. – Просто съм щастлива да те видя. Знам, че е нелепо, но така се чувствам.
– Не е нелепо – каза ѝ Никол. Тя погледна нагоре и надолу по улицата, а после започна да се усмихва. – Хайде – каза тя. – Да се почерпим кафе или нещо друго.
Двете се приближиха до ъгъла, където се намираше малко кафене. Когато влязоха вътре и застанаха на малка опашка, Кенеди отново погледна Никол.
– Къде е Райли? – Попита тя, като очите ѝ най-накрая пресъхнаха.
– О, Ред искаше да прекарат заедно един ден като баща и дъщеря, затова я заведе в парка, а аз дойдох тук.
Те се приближиха и си поръчаха кафета.
– Аз плащам за това – каза Кенеди.
– Не бъди глупава – каза Никол и започна да вади картата си.
Но този път Кенеди се държа твърдо.
– Никол, аз плащам.
– Добре, добре. – Въздъхна Никол, докато Кенеди плащаше за напитките им, а след това леко докосна предмишницата на Кенеди. – Благодаря за това – каза тя.
– Това е нищо.
Получиха кафетата си и седнаха на малка масичка до прозореца, като известно време наблюдаваха минувачите и трафика.
Никол отпиваше от кафето си и наблюдаваше внимателно Кенеди.
– Имаш ли нищо против да те попитам за родителите ти – искам да кажа, за осиновителите ти?
– Разбира се, нямам нищо против – каза Кенеди.
Напротив, беше абсолютно развълнувана, че Никол изобщо ѝ говори, камо ли да проявява интерес към живота ѝ.
– Бяха ли мили с теб? – Попита Никол.
Кенеди се замисли за това. Въпросът би трябвало да е лесен, но напоследък вече не ѝ се струваше толкова лесно да отговори какво мисли за тях.
– Предполагам, че по свой начин са били добри за мен.
– Звучи сложно.
– Четеш ми мислите. – Кенеди духна кафето си. – Работата е там, че те бяха много строги. Не съм сигурна дали защото смятаха, че съм уязвима за изкушения заради мястото, откъдето идвам – но бяха безмилостни в това да ме държат под контрол.
– Те са се притеснявали за теб.
– Да. – Сви рамене Кенеди. – Никога не съм се съмнявала, докато не разбрах, че съм осиновена, а сега, като погледна назад, се съмнявам в абсолютно всичко, което ми се е случило.
– Но това, че си осиновен, не променя това, което си. Ти си си останала себе си.
– Не знам – каза Кенеди. – Озовах се в Масачузетския технологичен институт, защото предположих, че родителите ми знаят кое е най-доброто, че всички неща, които ми казваха, че са важни, и всички начини, по които ме подтикваха – че тези неща означават нещо, защото те са моите родители и аз им принадлежа.
– Но след това разбра, че те са скрили нещо от теб – каза Никол – и това те накара да се замислиш дали всичките ти предположения за живота ти не се основават на лъжи.
– Аз самата не бих могла да го кажа по-добре – усмихна се Кенеди.
Седяха известно време в мълчание, но Кенеди с изненада установи, че това не е неприятна тишина. Беше толкова естествена, сякаш се бяха срещали така от години.
– Съжалявам, че те съдих толкова строго – каза Никол изневиделица.
Кенеди се изправи обратно на стола си.
– Всичко е наред. Аз не те обвинявам. Това, което направих, беше доста налудничаво.
– Да, беше – засмя се Никол. – Но все пак не бях справедлива към теб. Не се поставих на твое място. Бях прекалено разстроена, че ти се появи и развали фантазията, която имах за мама и татко.
– Съжалявам, че те нараних. Никога не съм имала намерение…
– Всичко е наред – каза Никол. – Не си направила нищо лошо. Нищо от това не е по твоя вина.
– Благодаря ти, че го каза.
– Просто ми обещай, че оттук нататък ще бъдеш по-честна с мен, а няма да криеш нещата, докато не ти се прииска да пуснеш котката от торбата. Добре? – Каза Никол.
В стомаха на Кенеди се появи виновна болка, когато си помисли за Истън и за това, че се преструват, че поддържат професионални отношения, и нямат нищо общо.
Трябваше ли сега да каже на Никол? Какъв ефект щеше да има това върху кариерата на Истън?
– Съжалявам, че не ти казах веднага, че съм твоя сестра – каза Кенеди, без да знае как иначе да отговори.
Никол ѝ се усмихна.
– Е, направи живота ми интересен за малко, но сега всичко е наред. Просто е въпрос на приспособяване. А аз съм страхотна в приспособяването, за твое щастие.
Те станаха и се върнаха заедно до колата на Кенеди.
– Нека направим това отново – каза Никол.
– Наистина? – Попита Кенеди, а сърцето ѝ беше толкова щастливо, че си мислеше, че ще се пръсне.
– Да, наистина – каза Никол. – Забавлявах се. Искам да видя повече от теб, Кенеди.
И тогава Кенеди не можа да се сдържи. Тя хвърли ръце около сестра си, прегърна я и дълго не я пусна. Накрая пусна Никол и този път Никол беше тази, която имаше просълзени очи.
– Да ти се обадя ли? – Попита Кенеди.
– Аз ще ти се обадя. Но нека да направим нещо през следващата седмица, добре?
– Добре – отвърна Кенеди, а усмивката ѝ беше толкова широка, че бузите ѝ я заболяха.
Никол тръгна, после се обърна за кратко и извика на Кенеди.
– Хей! – Извика тя.
– Да? – Изкрещя в отговор Кенеди.
– Радвам се, че имам сестра! – Извика Никол, след което отново се обърна и продължи да се отдалечава.

Назад към част 12

***

Когато се прибра вкъщи, в апартамента я чакаше бележка.
Видя я, докато слагаше нещата си на масата, сваляше обеците си, изпускаше дълбоко въздух и се опитваше да се отърси от остатъчните емоции от деня. Чувстваше се изцедена, като гъба, която е била използвана с изтекъл срок на годност.
И тогава се обърна и погледът ѝ попадна на нещо на пода, точно в апартамента. Как не го беше видяла, когато влезе за първи път?
Кенеди се пресегна към входа, наведе се и го вдигна. Беше плик и върху него със синьо мастило беше отпечатано името ѝ.
О, Боже. Какво сега?
Тя отвори плика, който не беше запечатан, и извади един лист подплатена хартия, който беше сгънат прилежно на три. Поставяйки плика на масата, тя разгърна листа, като се надяваше противно на надеждата, че бележката е от Истън.
Може би той ще ми даде някакви инструкции за утрешния ден.
Но не.
В момента, в който видя първия ред, тя разбра, че е от Блейк, и стомахът ѝ се преобърна и сви.
– По дяволите – измърмори тя уморено.
Започна да чете, като и се искаше просто да го скъса и да го изхвърли. Защо изобщо бе имала нещастната случайност да се премести в съседство с него? Защо не беше усетила, че е обсебващ и луд още в началото, преди да го допусне в живота си?
Писмото беше достатъчно кратко. Тя го прочете бързо, искаше да приключи с него, сякаш сваляше превръзка.

Кенеди,

Не мога да пренебрегна начина, по който оставихме нещата онзи ден. Твърде много ме е грижа за теб, за да си тръгна и да се преструвам, че нищо от това няма значение.
Факт е, че има значение. Ти имаш огромно значение за мен.
Може би не можеш да разбереш защо, може би си твърде уплашена от собствените си чувства, твърде уплашена от това какво означава някой да те вижда така, както аз те виждам.
Но трябва да ти обясня, че съм загрижен за пътя, по който вървиш с шефа си Истън Ратър. И двамата знаем, че той не е добър за теб и че само ще те нарани, ако продължаваш да се поставяш в това положение.
Дори и да не се окажем заедно, аз винаги ще искам най-доброто за теб. Искам да бъдеш щастлива, Кенеди. Може ли ТОЙ да каже това за теб? Или той поставя собствените си чувства и нужди пред твоите? Бъди честна със себе си и ще трябва да признаеш, че съм прав.
Не знам как ще приемеш това писмо. Надявам се, че ще го приемеш в духа, в който е предназначено, с любов и уважение. Наистина се надявам, че ще погледнеш назад към начина, по който съм се държал, и нещата, които съм ти казал, и ще започнеш да виждаш, че всичко това идва от място на дълбоко уважение.
Уважавам те, Кенеди. А ти уважаваш ли себе си?
Можеш ли да направиш скок и да вземеш някои трудни решения, които може да са трудни в краткосрочен план, но ще доведат до по-голямо щастие в дългосрочен план?
Вярвам, че можеш. Надявам се, че можеш. Моля те, не пренебрегвай това писмо и не ме отхвърляй, само защото ти казвам неща, които невинаги искаш да чуеш.
Някои хора наричат това „добър приятел“. Някои биха казали, че такъв приятел струва повече от цялото злато на света. Може би този човек струва повече дори от това да бъде третиран само като приятел – може би този тип човек е този, с когото ти е писано да бъдеш завинаги.
Независимо от това, аз никога няма да спра да вярвам в теб.

С любов, Блейк

Първото нещо, което ѝ направи впечатление, беше, че Блейк беше използвал пълното име на Истън, като го беше изписал правилно. Преди това той дори не можеше да произнесе името Истън, без да го обърка, а тя никога не беше казвала на Блейк фамилията на Истън.
Стомахът ѝ се сви, тъй като осъзна, че има само едно разумно обяснение за промяната, а именно, че Блейк трябва да е направил някакво проучване и да е разбрал кой е Истън.
Защо си му казала всичко това? Защо му разказа проклетата си житейска история, Кенеди? Той знае за теб повече от всеки друг на света, а очевидно му липсват няколко сиви клетки.
Тя сложи ръка на челото си и затвори очи.
Сега какво трябваше да направи?
Имаше желание да отиде и да блъска по вратата му, докато не я отвори, а след това да го разкара по дяволите. Как смее да продължава да я тормози по този начин? Как смееше да съди и да дава мнение за това как тя е избрала да живее живота си?
Но тя не го направи. Вместо това пое няколко дълбоки вдишвания и се успокои съвсем малко. Рецептата за Блейк беше единствено да го игнорира.
Да го игнорира, докато не се премести, да си отиде. В крайна сметка той ще трябва да получи намека.
Но дали ще го направи? Щеше ли да получи намека? Тя се чудеше. Защото досега Блейк изглеждаше напълно невъзприемчив към ясните послания, които му изпращаше – послания, които би трябвало да покажат на един разумен мъж, че не се интересува от него.
Кенеди започна да мачка писмото на топка, готова да го хвърли в кошчето и да се опита да забрави, че някога го е чела. После се сети, че някой ден може да ѝ потрябва.
За какво ще и трябва?
Доказателство за тормоз.
О, не. Моля те, не му позволявай да бъде едно от тези момчета. Моля те.
Но колкото повече мислеше за това, толкова по-убедена ставаше Кенеди, че Блейк е проблем и че трябва да действа предпазливо.
Ти изобщо не го познаваш. Не знаеш нищо за него, освен че си мисли, че е влюбен в теб, и вярва, че знае как трябва да живееш живота си.
Разбира се, той е малко луд, но не е насилник. Не е чак толкова луд.
Все пак ще запазя писмото, помисли си тя. За всеки случай.
Взе го, сгъна го, върна го в плика и го пъхна в чекмеджето в кухнята с надеждата, че никога повече няма да има повод да го погледне.

Назад към част 11                                                        Напред към част 13

***

До края на деня Кенеди знаеше по-голямата част от важната информация за Дийн Ратър и Шери Ратър. Знаеше, че живеят в малка къща в Ню Джърси, и дори знаеше домашния им адрес. Знаеше също, че Дийн притежава и управлява местен спортен бар, наречен „Half-Time Johnny’s“.
Беше направила проучване на миналото и научи, че преди около четиринайсет години Дийн е бил арестуван за издаване на непокрити чекове. Тогава той не е излежал присъда, но няколко години по-късно е бил арестуван отново за участие в незаконна игра на карти, която се е провеждала в нюйоркски нощен клуб.
След този арест той очевидно е отказал да свидетелства срещу партньорите си в нелегалната игра на карти и затова е бил осъден на пет години затвор. Преди да бъде освободен, той излежава общо девет месеца в затвора.
След последния арест вече нямаше данни за престъпна дейност, но това не облекчи усещането на Кенеди, че нещо не е наред с Дийн Ратър.
Кредитното му досие беше объркано. Той имаше нисък рейтинг и в момента имаше редица кредитори, на които дължеше пари – всичко от заем за малък бизнес за 25 000 долара до неизплатени задължения към Nordstrom’s за 9 000 долара и неплатени кредитни карти, които възлизаха на още 47 000 долара.
Между големите и малките дългове Кенеди изчисли, че Дийн Ратър дължи на различни кредитори близо сто хиляди долара.
Той беше в голяма беда, а и тя усещаше, че това е само върхът на айсберга.
Точно когато приключи с кредитния отчет на Дийн, Истън излезе от кабинета си.
– Свърши ли за деня? – Каза той, като я стресна толкова силно, че тя подскочи на стола си.
– Изплаши ме – каза тя, като се засмя малко, но все още се притесняваше, че може би той е зърнал това, което се беше появило на монитора ѝ преди малко.
– Ужасно нервна си – каза той и очите му се присвиха.
Кенеди поклати глава, опитвайки се да отхвърли подозренията му.
– Просто бях много съсредоточена – каза тя. – Или ти не каза, че трябва да съм по-съсредоточена?
– Не хвърляй думите ми обратно в лицето ми – каза и той.
– Не мога да спечеля.
– Дори не трябва да се опитваш да спечелиш.
Тя въздъхна.
– Добре. Отказвам се.
– Всъщност не мисля, че си се отказала. И това е проблем.
Кенеди изключи компютъра си, благодарна за възможността да го направи. Беше доста след шест часа вечерта и явно Истън си беше тръгнал за деня. Тя се изправи.
– Свърших всичко от списъка, който ми направи – каза тя, като все още не срещаше проницателния му поглед.
– Това е добре – каза Истън. – Заслужила си почивен ден.
– Какво означава това? – Сега тя го погледна, търсейки обяснение в лицето му.
Той се усмихна, наслаждавайки се на объркването ѝ.
– След срещата ми с Ред утре имам още няколко неща, които трябва да свърша извън офиса.
– В календара ти няма нищо такова.
Усмивката му избледня.
– Не всичко, което трябва да направя в живота си, подлежи на твоето одобрение. Всъщност нищо от това, което правя в живота си, не зависи от твоето одобрение.
Тя погледна надолу.
– Знам това. Просто исках да дойда на работа утре. Дори и да не си тук, сигурна съм, че има какво да правя.
– Не, няма. Както и да е, предполагах, че ще ти трябват няколко дни, за да довършиш това, което ти дадох по-рано.
Кенеди трябваше да потисне смеха си, като си помисли как всъщност беше свършила задачите му за по-малко от два часа, а той и казваше, че е смятал, че ще и трябват два дни, за да ги изпълни.
Още ли не е разбрал с кого си има работа?
– И така, сега ме наказват за това, че съм си свършила работата навреме.
Усмивката му се върна.
– Кенеди, повечето хора не смятат почивния ден за наказание.
– Е, аз не съм от повечето хора.
– Очевидно. Но както и да е, утре ще си вземеш отпуск.
– Добре. – Усещаше как сълзите горят и бодат очите ѝ, но не искаше да ги остави да паднат, не искаше да му даде удовлетворението да види колко много я е засегнал.
Взимайки на раменете си чантата, тя се обърна встрани от него и тръгна да излиза от апартамента, като искаше да се махне оттам, преди да започне да плаче като бебе пред него. Кенеди знаеше, че реагира прекалено остро, но някак си отхвърлянето ѝ, начинът, по който се държеше така, сякаш предишната нощ дори не се беше случила – всичко това беше прекалено.
– Кенеди – извика Истън след нея.
– Разбирам – отвърна тя, като отвори вратата на апартамента и излезе в коридора.
– Върни се тук веднага – заповяда той, а тонът му беше толкова строг и убедителен, че тя наистина направи каквото каза, без дори да се усъмни или да се поколебае.
Върна се в кабинета, леко разтреперана, с кървясали от непролети сълзи очи.
– Добре – въздъхна тя. – Какво?
Той я погледна равномерно.
– Не бягай оттук като раздразнително дете. Работиш за мен, помниш ли?
– Да, помня. – Тя се опита, но не успя да задържи обидата в гласа си.
– Казах ти да си вземеш утре почивка, но не бях приключил с теб.
– О. – Тя установи контакт с очите му и сърцето ѝ се разтуптя от тръпката, която ѝ донесе – дори при всички противоречиви емоции, които изпитваше.
На лицето му започна да се появява малка трепкаща усмивка.
– За утре вечер съм направил резервация в хотел „Афиния Дюмон“.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Добре. Има ли нещо, което ти е нужно от мен?
– Да, трябва да се срещнеш с мен там утре точно в осем часа.
Тя видя глада в очите му и изведнъж краката ѝ се подкосиха, спомняйки си отново докосването му, спомняйки си какво можеше да направи с нея.
– Разбира се, ще бъда там, ако ме искаш.
– Искам – каза той и кимна. – Само че този път трябва да разбереш какво искам от теб, без да се налага да го казвам. Ще ме обслужваш и ще ми даваш това, което искам, но няма да ти казвам конкретно какво е то. Вярвам, че си достатъчно умна, за да решиш проблема, Кенеди. Но предполагам, че ще разберем със сигурност утре в осем.
Тя беше зашеметена.
– Не разбирам.
– Е, имаш ден, за да стигнеш до някакво разбиране. Ще се видим в хотела, Кенеди. – И тогава той мина покрай нея, докато тя стоеше като статуя, зашеметена и объркана, а сърцето ѝ отново биеше. Докато минаваше покрай нея, Истън протегна ръка и я погали по бузата.
А после той си тръгна и тя остана сама.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

***

Когато се върна в офисния апартамент, Истън я чакаше. Изражението му беше мрачно, напрегнато, нетърпеливо.
– Къде, по дяволите, си ходила? – Попита той.
Тя преглътна.
– Трябваше да отида до тоалетната.
– Имаме една точно тук – каза той, като я гледаше втренчено.
Тя погледна встрани.
– Стомахът ми… беше разстроен. Не исках да повръщам в офиса – излъга тя, чувствайки се истински отпаднала.
– Погледни ме, Кенеди.
Осъществи контакт с очите му и цялото ѝ тяло се заля от желание, объркване, тревога и копнеж наведнъж.
– Коя беше тази жена и какво искаше от теб? – Поиска тя, отчасти за да избегне въпросителния му поглед, надявайки се за разнообразие да го постави в отбранителна позиция.
– Не е твоя работа.
Тя усети, че започва да се държи предизвикателно.
– Но е, ако спиш с нея.
Изражението на Истън се промени към нещо по-загадъчно – нещо средно между гняв и хумор, но тя не знаеше кое.
– Защо не се придържаш към работата си – каза той – върху която, изглежда, напоследък не се съсредоточаваш толкова добре.
– Много съм съсредоточена върху работата си.
– Тогава как така все още не си добавила в календара утрешната ми среща с Ред? В крайна сметка го направих сам.
– Казах ти, че стомахът ми е разстроен.
– Защото мислиш за неща, които не те засягат.
– Не ми казвай защо стомахът ми е неспокоен, не знаеш какво има в главата или в тялото ми.
– О, да, знам – отвърна той и пристъпи към нея. Очите му се фокусираха върху нея с пълна увереност. – Аз знам какво има в теб, Кенеди. Разбирам те повече, отколкото можеш да си представиш.
Тя се поколеба, а желанието и за него излезе на преден план.
– Моля те, само…
– Само какво? – Попита той. – Само какво?
– Просто спри да ме измъчваш. Не мога да издържа.
– Можеш и ще издържиш. Иди и седни. Изпратих ти имейл с работата, която трябва да свършиш днес. – Той се обърна и се отдалечи от нея. – И спри да се оплакваш.
Кенеди искаше да му изкрещи, искаше да го принуди да се върне и да се справи с нея, дори ако се наложи да я разтърси. Всичко, което трябваше да направи, за да го накара да я докосне физически, щеше да си струва.
В този момент осъзна, че путката ѝ е мокра, и срамът се настани още по-дълбоко. Беше мокра, пулсираше за него, а той не беше направил и казал нищо, което да показва, че дори я иска.
Всъщност той я отблъскваше.
Отиде и седна, искаше ѝ се да плаче, чувстваше, че това е най-лошото решение, което някога е взимала. Беше оставила страхотна кариера в областта на математиката, беше си тръгнала от Масачузетския технологичен институт и за какво? За да се превърне в играчка на мъж, когото почти не познаваше, мъж, който едва ли я смяташе за човек?
Сестрата, с която искаше да се свърже, нямаше никакъв интерес да изгради връзка, градът, който беше избрала, беше суров и безличен, а тя превръщаше някогашния си обещаващ професионален път само в безперспективна работа с шеф, който я унижаваше и я използваше сексуално, когато това обслужваше интересите му.
Кенеди мразеше, че понякога съзнанието ѝ се фокусира толкова много върху мрака, изключвайки доброто. Опитваше се да си припомни, че само снощи Истън я беше отвел до върховете на екстаза, показвайки ѝ удоволствие, което никога преди не беше изпитвала или подозирала, че може да съществува.
Но този връх се бе превърнал в дъно, което се чувстваше почти твърде депресиращо, за да го понесе.
Истън затвори вратата на кабинета си и я остави насаме с мислите ѝ. Тя отвори имейла, който ѝ беше изпратил – формален списък с точки, който очертаваше поредица от прости и скучни задачи, които едва ли бяха достатъчно интересни, за да задържат вниманието ѝ.
Въпреки че имаше силно желание да игнорира изцяло имейла, вместо това Кенеди реши да избере друга тактика. Съсредоточавайки се така, както го правеше в дните, когато учеше математика за напреднали в Масачузетския технологичен институт, Кенеди започна да работи върху списъка, който Истън ѝ беше изпратил по електронната поща.
Работеше с бързи темпове, подхранвана от гнева и желанието да докаже, че Истън греши, а също и да се увери в собствените си възможности. В рамките на малко повече от час Кенеди беше приключила със задачите, които Истън беше очаквал да и отнемат цял ден за довършване.
Тя обаче не му изпрати нищо от завършената си работа.
Не, тя имаше други планове – и Истън не трябваше да знае какви са тези планове. Особено защото включваха изследване на тема, за която Кенеди знаеше, че би трябвало да е забранена.
Кенеди влезе в интернет и плати малка такса на сайт, който щеше да направи справка за регистрационните номера. Ръцете ѝ леко трепереха, докато въвеждаше информацията по памет, и само след секунди услугата изплю информацията, като съобщи на Кенеди, че мерцедесът е регистриран на лице на име Шери Ратър.
Шери Ратър?
За една спираща сърцето минута Кенеди беше сигурна, че Шери е съпругата на Истън или може би наскоро бивша съпруга, която той по някакъв начин е запазил в тайна.
Но когато потърси името на Шери, Кенеди откри, че тя всъщност е снахата на Истън. Всъщност Шери беше омъжена за по-големия брат на Истън, Дийн.
Дийн живееше в Ню Джърси с Шери и имаха две деца – на осем и дванайсет години.
Това беше облекчение. Кенеди седна и се загледа в екрана на компютъра си, чудейки се дали може би не трябва да приеме намека, че наистина е превишила границите си, и да спре да рови. В края на краищата страхът ѝ, че Шери е приятелка на Истън, се оказа напълно неоснователен и сега нямаше особена причина да продължава да търси отговори.
Само че по някаква странна причина Кенеди установи, че не иска да спира.
Нещо вътре в нея настояваше, че тук има загадка, която си струва да бъде разгадана. Вътрешно спореше, като си казваше колко ще и се разсърди Истън, ако разбере, че се е ровила в личните дела на семейството му.
Но дълбоко в себе си Кенеди знаеше, че просто не може да го остави на мира. Никога не е била от хората, които спират и се отказват от мистерията. Част от това, което я беше направило толкова велик математик, беше, че тя беше като куче с кост, когато ѝ дадат да реши сложен проблем. Никога не е била склонна да оставя всичко на самотек и изглежда, че скоро нямаше да се промени.
Знаеше, че каквото и да се случва с Шери, то вероятно има нещо общо с брата на Истън – Дийн, а също така изглеждаше, че Истън се уморява да се занимава с нея. Кенеди базираше това предположение на няколко от коментарите, които Истън направи към края на разговора си с Шери, поне на частите, които Кенеди беше дочула.
Кенеди имаше непреодолимото усещане, че в тази история има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, и че Истън може да се нуждае от нейната помощ, преди всичко да е приключило.
Разбира се, бих искала да повярвам в това, защото то ми дава пълното право да се ровя в живота му, без да изпитвам вина.
Може би е така, но какво ще стане, ако не направя нищо и после се случи нещо ужасно, защото не съм се намесила?
Това не е твоя работа, Кенеди. Не си ли чувал фразата „да оставим спящите кучета да си лежат“?
Беше чувала тази фраза – проблемът беше, че никога не се бе съобразявала с нея.

Назад към част 9                                                             Напред към част 11

***

Беше около трийсет и пет минути по-късно, когато жената нахлу в офиса, а очите ѝ лудо претърсваха стаята.
– Истън тук ли е? – Попита тя, изглеждайки трескава.
Кенеди моментално усети как в стомаха ѝ пламва ревност.
Това трябва да е някоя от другите му жени.
Жената беше руса, висока, много слаба, с изпъкнали скули и големи мокри очи, които я правеха да изглежда като малко момиченце, попаднало в женско тяло. Очевидно си беше направила някакви работи и всичко в нея крещеше, че произхожда от пари и привилегии.
– Съжалявам, но господин Ратър в момента е неразположен, но ще му съобщя, че сте дошли. Как се казвате, моля?
– Шери. И трябва да му кажете, че съм тук в момента – няма да ходя никъде.
Кенеди усети по-голям изблик на гняв от чувството за ревност към жената.
– Съжалявам, но господин Ратър е на много важна среща и ми даде конкретни инструкции да не…
– Не ме интересува какво прави той и ако няма да ми помогнете, тогава просто ще отида там. – Шери започна целенасочено да крачи напред, насочвайки се към вратата на кабинета на Истън.
– Извинете – каза Кенеди, изправи се и тръгна да препречва пътя на Шери. – Страхувам се, че не мога да ви позволя да направите това.
Жената преметна чантата си през рамо и хвърли на Кенеди студено оценяващ поглед, а огромните ѝ очи проблясваха от ярост.
– А? И как смятате да ме спрете?
– Просто не можеш да го направиш. Той не е на разположение.
– Ще бъде – каза Шери, след което заобиколи Кенеди, сякаш тя не беше по-страшна от саксийно растение. Шери хвана дръжката на вратата и отвори вратата на кабинета на Истън, като се вмъкна в кабинета му.
Кенеди изпадна в ужас и се почувства отпаднала.
Отново го провалих – беше първата ѝ мисъл.
Истън седеше на бюрото си с малка безжична слушалка и говореше (вероятно с Ред), когато Шери нахлу вътре.
Очите му се разшириха.
– Трябва да говоря с теб, това е спешно – каза му тя, гласът ѝ беше силен и конфронтационен.
Кенеди влезе след нея.
– Много съжалявам, опитах се да и кажа, че не си на разположение, но тя отказа да ме изслуша.
– Махай се от мен, преди да съм взела чантата си и да съм ти счупила малкото сладко носле – каза Шери и я погледна отстрани.
Истън въздъхна.
– Ред, току-що се появи нещо. Можем ли да пренасрочим срещата за по-късно? – Той се заслуша и после се намръщи. – Да, да. Разбрах. Ще накарам Кенеди да го запише в календара си. – Той затвори телефона и свали слушалката, като я постави на бюрото си, след което се изправи.
– Можеш ли да помолиш секретарката си да ме остави на мира? – Каза Шери, а гласът ѝ трепереше от гняв.
Истън погледна хладнокръвно Кенеди.
– Моля, оставете ни – каза и той – и затворете вратата, когато тръгвате.
Кенеди усети как бузите ѝ почервеняват от срам и унижение.
– Добре. – Тя се опита да се усмихне, но не успя, след което се обърна и започна да излиза от стаята.
– А, и добави среща с Ред в календара за утре в осем сутринта.
– Да – каза тя, като нарочно се държеше ледено, докато излизаше и затръшваше вратата след себе си. Чувстваше се ядосана, бясна, че жената ѝ говореше толкова снизходително, а Истън ѝ беше позволил да се измъкне.
Сядайки на бюрото си, Кенеди се опита да отблъсне крайните чувства, които заплашваха да я завладеят, докато отваряше календара на Истън.
Коя е тя?
Защо заради нея той би прекъснал телефонен разговор с Ред?
Желанието да се ослуша на вратата на кабинета на Истън стана силно. Тя смътно чуваше как си говорят, но гласовете им бяха смесени и приглушени, така че Истън сигурно беше успял да я успокои малко.
Как е успокоил тази кучка, Кенеди дори не можеше да си представи.
Може би като и е обещал да и изкара мозъка на бюрото?
От тази мисъл ѝ стана физически лошо. Тя стана и прокара ръка през косата си, искаше ѝ се да плаче, да крещи като бебе, но знаеше, че не може да направи нито едно от тези неща.
Все пак отиде до вратата на офиса, а сърцето ѝ биеше бързо в гърдите.
Все още не можеше да чуе какво точно си говорят, но някои думи все пак прозвучаха.
– …не мога да правя това отново и отново… – Казваше Истън.
И тогава гласът ѝ се чу по-силно, по-простичко.
– Кълна се, че това е последният път. Кълна се.
– Кога ли съм чувал това преди…
Гласовете им секнаха.
Дали Истън се опитваше да сложи край на връзката им, а Шери се опитваше да я продължи под някаква форма? Дали той щеше да извади члена си и да ѝ позволи да го смуче точно тогава и там?
Стомахът на Кенеди се сви, когато си го представи. Гневът закипя като лава във вените ѝ. Тя се приближи още повече до вратата, като допря ухо до хладното дърво, нетърпелива да разбере какво се случва от другата страна.
– Благодаря – каза Шери, а думите ѝ бяха достатъчно ясни сега, когато Кенеди беше опряла глава до вратата.
– Не ми благодари – каза Истън. – Просто направи каквото си обещала. Погрижи се за това. Не искам да чувам повече за това.
– Няма да чуеш.
– Няма да си играя игрички – каза Истън.
– Знам. Ти никога не играеш игри.
Кенеди се намръщи. Дали това беше флирт в гласа ѝ? Дали сега вървеше към него, хващаше го за вратовръзката и се усмихваше, докато той я хващаше за дупето?
– Ако разбера, че ме лъжеш, ще има ад, който да платиш – предупреди Истън.
– Не мога да ти благодаря достатъчно. Съжалявам, че се наложи да стане така.
– Просто се погрижи за това.
И след това настъпи продължително мълчание и Кенеди бързо се отдалечи от вратата, точно навреме – защото част от секундата по-късно тя се отвори и Шери излезе.
Кенеди зърна Истън вътре, скръстил ръце, да гледа как Шери си тръгва. После Шери затвори вратата и продължи по пътя си, без да поглежда към Кенеди, докато вървеше.
Кучка! Искаше ѝ се да изкрещи, докато тънката, ядосана жена излизаше от офиса.
И тогава, само няколко секунди по-късно, когато сянката на Шери изчезна от стената на коридора, Кенеди осъзна, че все още няма представа коя е тази жена и каква е връзката ѝ с Истън.
Истън няма да ми каже. Той не иска да знам нищо за личния му живот.
Тя можеше да предположи, че Шери е бивша, а може би настояща приятелка, някаква играчка, която иска повече от него. Която и да беше тя обаче, беше достатъчно важна, за да го откаже от разговора с Ред, а от малкото, което Кенеди беше подслушала, все още получаваше нещо от него.
Но какво?
Още преди Кенеди да осъзнае какво прави, краката ѝ вече я носеха навън от офиса, следвайки Шери.
Жената вече беше до асансьора; Кенеди чу как той изпищя и после видя Шери да влиза точно когато Кенеди зави зад ъгъла на коридора.
Кенеди се качи на следващия свободен асансьор, надявайки се да не е твърде късно.
Какво правиш? Какво възнамеряваш да постигнеш, следвайки тази луда жена?
Не можеше да каже точно, Кенеди знаеше само, че изпитва силно желание да види къде ще отиде Шери по-нататък. Надяваше се да открие нещо – нещо повече от това, което знаеше в момента, защото в противен случай това щеше да я разкъса на парчета.
Щом стигна до първия етаж, Кенеди излезе от асансьора и сканира фоайето.
Тогава погледът ѝ попадна на Шери, която беше на тротоара и подаваше на камериерката някаква банкнота като бакшиш. Шери се канеше да се качи на шофьорската седалка на мерцедеса, но преди да го направи, погледна в чантата си, а после извади нещо, което приличаше на някакъв плик.
Кенеди започна да тича към въртящата се врата. Трябваше да види какво гледа Шери – то можеше да е улика за това коя е тя.
Ами ако те хване да я гледаш?
Това е свободна страна.
И тогава тя се промуши през въртящата се врата, опитвайки се да види какво гледа Шери. Но тъкмо когато излезе навън, Шери прибираше листчето. Като го зърна само за миг, първото предположение на Кенеди беше, че Шери държи чек… но всъщност можеше да е всичко.
Шери се качи в колата си и затръшна вратата, след което се отдалечи от бордюра.
– По дяволите – каза Кенеди, дишайки тежко, а гърдите ѝ се издигаха.
Все още нямаше и най-малка представа коя е тази жена.
Това не е твоя работа, Кенеди. Престани да бъдеш луда преследвачка.
Но докато гледаше как мерцедесът ускорява в трафика, Кенеди осъзна, че ясно е видяла регистрационния номер. Табели от Ню Джърси, и нещо повече, Кенеди помнеше всяка цифра и буква от него.

Назад към част 8                                                         Напред към част 10

***

На следващата сутрин тя се събуди и се изкъпа енергично, чувствайки се странно, сякаш цялата предишна нощ е била безумен сън. И не просто, че и се струваше далечен и доста труден за вярване в студената утринна светлина – всъщност и се струваше, че е бил плод на въображението и.
Но след като излезе от горещия душ и се облече в подходяща рокля, тя провери мобилния си телефон и откри неговия текст от снощи.
Беше я поканил в „Кактус“. Всичко това беше реално, независимо колко странно и невъзможно изглеждаше на следващия ден.
До момента, в който Кенеди влезе в офиса, беше успяла да се развихри в почти безумно очакване да види Истън отново. Чудеше се какво ли ще и каже, когато я види? Дали случилото се снощи ще успее да проникне в професионалните им отношения?
Трябваше да признае, че докато влизаше в офиса, тайно се надяваше да се намеси. Не искаше да се преструва на колежка, на подчинена, когато между тях имаше толкова много повече.
Кенеди искаше Истън да я заведе в кабинета си и да затвори вратата, да вдигне роклята ѝ и да направи това, което беше направил предната вечер.
Но щом влезе в офиса, тя видя, че Истън е в кабинета си със затворена врата. Тя чуваше гласа му, сякаш говореше по телефона, но думите му бяха приглушени.
Сърцето ѝ малко се сви, макар да знаеше, че затварянето на вратата не означава нищо.
Тогава защо има чувството, че означава толкова много?
Защото – помисли си тя, докато приготвяше кафе за себе си, а после и чаша за него, за всеки случай – всичко, което Истън правеше, означаваше нещо.
Затворената врата на офиса беше символична. Беше нов ден. Снощи си беше снощи и той щеше да се преструва, че нищо не се е случило между тях.
Кенеди все пак се опита да поддържа доброто си настроение. Миналата нощ се беше случила и тя можеше да се придържа към това. Миналата нощ беше страшна, магическа и луда и тя за първи път изпита Истън като любовник.
Беше повече, отколкото изобщо си беше представяла, че може да бъде.
Сигурно се беше унесла в спомените си за всичко това, дотолкова, че не чу как гласът на Истън замлъкна, не чу как той отвори вратата на кабинета.
– Какво правиш? – Обади се гласът му зад гърба ѝ.
Тя стоеше неподвижна като статуя до кафеварката, потънала в сънищата си. Бузите ѝ почервеняха, когато се обърна и го видя в цялата му мъжка деловитост. Носеше светлосив костюм, който почти блестеше, и беше ушит така, че да приляга идеално на широките му рамене и да се стеснява към тънката му талия. Лилавата му вратовръзка допълваше костюма с елегантен цвят, а очите му изглеждаха още по-удивително наситени в тази обстановка.
– О, приготвях кафе – каза тя, опитвайки се да се усмихне, въпреки че изведнъж гърлото ѝ се оказа с размерите на сламка. Той буквално накара коленете ѝ да се разтресат.
Истън кимна рязко.
– Благодаря. – Той пристъпи напред и протегна ръка, а Кенеди бързо грабна чашата, която беше приготвила за него, и я постави в протегнатата му длан.
Пръстите им се докоснаха за кратко, което предизвика пеперуди в стомаха ѝ – приятно, но и предизвикващо тревога усещане.
Истън задържа чашата и я погледна любопитно.
– Добре ли си? Имаш странно изражение на лицето си в момента.
– Да?
– Да, имаш.
– Съжалявам, просто съм малко… не знам. – Тя сви рамене. – Уморена.
– О? – Повдигна вежди към нея той. – Защо толкова уморена? Прави ли нещо забавно снощи?
Тя отвори уста, за да каже, че е излизала с него, но после я затвори. Бяха в офиса и той вероятно искаше да се престори, че между тях не се случва нищо необичайно. Накрая тя просто се засмя с фалшива лекота.
– Четох една много хубава книга, не можех да спя до късно.
– Хм – отвърна Истън. – Сигурно някоя от онези, които вие, дамите, винаги четете.
– В известен смисъл – каза тя. – Това е наистина гореща история.
Истън получи странен, гладен блясък в очите си.
– Обзалагам се. Може би ще ми я разкажеш някой път.
– Разбира се – каза тя, изпитвайки тръпка от този изпълнен с намеци разговор. – Мога да ти покажа.
– Да ми покажеш тази книга?
– Да ти покажа какво я прави толкова гореща.
Той се усмихна и след това поклати глава.
– Както кажеш, Кенеди. – Обърна се и тръгна обратно към бюрото си. – Имам телефонен разговор с Ред, така че не ме безпокойте – обади се през рамо и затвори вратата след себе си.
Кенеди се взираше във вратата, а празната болка изпълваше стомаха ѝ.
Какво правя?
Защо не можем просто да бъдем нормални? Защо не мога да се откажа от тази глупава работа на асистент и просто да започна да се срещам с Истън като обикновено момиче? Нима не съм достойна за това?
Но тя знаеше отговора. Истината беше, че Истън всъщност не искаше нормално момиче, нормална връзка. Затова ходеше в онзи странен клуб „Инфинити“, затова прекарваше времето си в малки стаички, където връзваше жени, завързваше им очите и каквото още обичаше да прави.
Ако искаш той да е някакъв типичен мъж, който те води на кино и те запознава с родителите си, ще останеш много разочарована. Ако искаш това, трябва да отидеш, да намериш Блейк и да му кажеш, че се интересуваш. Защото Истън никога няма да бъде такъв тип момче.
Болеше я, но Кенеди знаеше, че дълбоко в себе си, въпреки начина, по който понякога я караше да се чувства, тя също не искаше такъв тип връзка.

Назад към част 7                                                              Напред към част 9  

***

Пътуването до дома беше странно спокойно.
Дълго време никой от двамата не говореше. Кенеди беше емоционално и физически изтощена и се чудеше дали всичко това не е било някакъв сън.
Истън беше спокоен, но очите му бяха съсредоточени върху пътя, а не върху нея. Той не я погледна.
– Ти се учиш – каза той, като най-накрая прекъсна мълчанието.
Тя се обърна, за да го погледне.
– Какво точно уча?
Той не отговори известно време. След това каза:
– Научаваш се какво е да чувстваш.
Кенеди не беше сигурна какво да каже за този коментар.
– Искаш да кажеш, че съм студена риба или нещо подобно?
– Не, изобщо не. Но ти си мислиш, че си.
– Може би е така. Вече наистина не знам какво мисля.
– Всичко, което някога си правила, е да мислиш, в това е проблемът. – Погледна я Истън. – Никой никога не ти е казвал, че животът се живее, а не се мисли за него. Тази вечер ти най-накрая го изживя.
– Може би го направих – усмихна се тя. Не беше сигурна какво е направила, но по някакъв начин думите на Истън се бяха отразили на живота ѝ по начин, който не беше очаквала. Чувстваше се много жива, много чувствена и женствена и искаше Истън да прави любов с нея, да я взема отново и отново.
Може би това е животът. Чувственост, удоволствие, преследване на всичко, което е хубаво, топло, влажно и опасно.
– Значи съм издържала теста ти? – Попита Кенеди. – Достатъчно добре ли се справих, за да ме смяташ за новия си проект?
Тогава изражението на Истън се промени. Нещо в очите му се втвърди, а устата му се изправи в линия.
– Разбира се – каза той.
– Нещо погрешно ли казах?
– Задаваш въпроси, които пропускат същността – отвърна Истън, а гласът му бе твърд.
– Все още се уча.
– Мислиш, когато трябва да чувстваш, и чувстваш, когато трябва да мислиш. – Погледна я той. – Тази вечер не беше тест – каза и той.
– Добре, не знаех какво е това.
– Тази вечер беше да ти покажа какво мога да направя с теб и какво мога да направя за теб. Скоро ще дойде твоят ред да ми покажеш какво можеш да направиш за мен, Кенеди. И тогава тестът ще бъде твърде реален.

***

Останалата част от пътуването с колата беше почти толкова тиха, колкото и началото. Истън я остави пред сградата ѝ и просто заяви, че ще се видят сутринта в офиса.
Нямаше целувка за лека нощ, усмивка, нищо.
Кенеди си мислеше за това, докато лежеше в леглото напълно гола, без завивки по тялото си, все още усещаше собствения си аромат и малко от неговия – и не искаше да го отмие още.
Беше изтощена, но и възбудена, чудесно, сякаш беше открила някакъв извор на сексуална енергия в тялото си и се страхуваше, че ако го изключи, той може никога повече да не се появи.
В тъмнината на спалнята си все още виждаше очертанията на краката си, леката издутина на путката си, могилката, която Истън беше пипал, докосвал и дори облизвал. Тя отново беше мокра само при най-кратката мисъл за случилото се по-рано.
Кенеди затвори очи и си спомни как Истън се бе погрижил така любезно за раните ѝ, след като бе паднала пред очите на целия винен бар.
В погледа му бе видяла нещо нежно, грижовно и съвсем неочаквано за господаря си. Беше видяла, че той е добър – под всичко личеше, че иска да се грижи за нея повече, отколкото да се задоволява за нейна сметка.
Това не беше фалшиво, а истинско.
Може би той започва… започва… да се влюбва в мен.
Кенеди, не се побърквай – каза си тя. В края на нощта той почти не ти говореше. Държеше се така, сякаш те е закарал вкъщи след скучна работна конференция, а не след секси нощ на действие, която му е показала колко сте перфектни заедно.
Но въпреки че беше скептична към собствените си чувства, не можеше да потисне усещането за радост, което я завладя.
Тя си представи силното, мъжествено лице на Истън и наситените му очи, начина, по който я гледаше с толкова много желание и решителност.
Започна да се докосва и докато го правеше, си спомни къде и как точно я беше докоснал.
После извика, голото ѝ тяло се къпеше в пот и секс и беше готово за него, готово с широко разтворени крака, напълно гола и отворена за Истън.
Някой ден скоро ще легна точно в това положение и той ще се пъхне в мен, ще се изпълня с него и ще усетя всеки сантиметър от кожата му върху себе си.
Един ден скоро.
Ще направя всичко.
Всичко, за да се случи това.

Назад към част 6                                                                    Напред към част 8

***

– Можеш и ще го направиш. – Докато говореше, пръстите му шибаха путката ѝ, плъзгайки се навътре и навън, навътре и навън, в ритъм с бедрата ѝ, а краката ѝ се разтресоха, докато тя се оттласкваше от петите си, за да му осигури достъп. Ръката му се поклащаше срещу голата ѝ путка, удряше клитора ѝ, а после пръстите му се стрелкаха надолу в дупката ѝ, отваряха я, натискаха през гънките ѝ, а краката ѝ бяха толкова широко разтворени, че дори не можеше да повярва.
Дишането на Кенеди се учести.
– Истън.
– Отпусни се, Кенеди. Повярвай ми.
– Губя контрол. – Опита се да запази разговорния си глас, но той беше задушен от емоцията, която излизаше, и от интензивността, която изпитваше. За пръв път я докосваше, а той го правеше на публично място, а той беше всичко, което някога е искала, и тя можеше да си представи как смуче члена му, как вкарва големия си дебел член в устата ѝ, а после в путката ѝ, как си пробива път вътре, точно както правеха пръстите му в момента…
Беше близо до това да извика, да изкрещи и нямаше да може да го спре. Наближаваше оргазъм, който не можеше да се опише, разликата между десет или петнадесет фута вълна и приливна вълна, толкова голяма и мощна, че щеше да унищожи всичко по пътя си.
Кенеди усети как в гърдите ѝ се надига паника.
– Трябва да спрем – прошепна тя, докато потта започна да се стича по слепоочията ѝ.
– Няма да спираме, докато не кажа – отвърна твърдо Истън.
Пръстите му продължаваха стабилно и ритмично да чукат влажността ѝ. Сега тя чуваше съблазнителните звуци, а горещината я завладяваше и вече дори започваше да не ѝ пука. Бедрата ѝ се люлееха, устните ѝ се разтваряха, коремът ѝ се стягаше в очакване на онова, което предстоеше да се случи, на онова, което отчаяно искаше.
Кенеди знаеше, че ѝ остава само малко време, преди да изгуби контрол и да се направи на глупачка пред всички тези класни хора, които отпиваха луксозно вино и опитваха малките си чинии със скъпа модерна храна.
Щеше да свърши, щеше да изкрещи силно и всички щяха да разберат какво се е случило.
Може би Истън наистина не знаеше на какво е способна, може би не му пукаше дали ще я направи на глупачка. Но на нея ѝ пукаше.
Цял живот я бяха обучавали да бъде порядъчна, да получава добри оценки и да се държи наведена – и най-вече никога да не бъде с момче по такъв начин, че да се изложи на подигравки.
Никога не е била дори с мъж, никога не е докосвала интимните си части.
А сега този силен, секси, динамичен мъж, когото толкова силно желаеше, и правеше тези неща – неописуеми неща. Тя трябваше да си върне контрола.
Но тогава щеше да изгуби него, Истън, тази връзка, за която се беше борила.
Довери му се, Кенеди. Колко пъти трябва да те моли да му се довериш?
Не мога. Не мога. О, Боже. О, Боже.
Той все още чукаше безмилостно путката ѝ с дебелите си пръсти, а тя го чукаше обратно и не искаше да спира.
– О, Боже – каза тя и това беше гърлено, идващо дълбоко от гърлото ѝ.
Истън се засмя, сякаш точно това искаше да чуе.
– Да?
– Моля те… моля те… трябва… трябва да… – Тя вече губеше контрол. Трябваше да вземе решение.
Кенеди отвори очи и изведнъж погледна дълбоко в очите на Истън, което сякаш го изненада. Очите му се разшириха, сякаш разпознаваше нещо в нея.
Това беше нейният момент да му каже категорично, че трябва да спре.
Но тогава Кенеди осъзна, че целият страх, който се опитваше да я накара да саботира този момент, целият този страх идваше от родителите ѝ и от начина, по който я бяха възпитали.
Това не съм аз. Този страх изобщо не е от мен. Аз дори не знам със сигурност какво искам… но мисля… мисля, че всъщност искам това да се случи.
После се усмихна.
– Чукай ме, докато не свърша – каза му тя. – Ще свърша пред всички.
Ръката на Истън внезапно се отдръпна между краката ѝ, оставяйки я да се чувства студена, мокра и празна. Тя преглътна отново и усети как бузите ѝ се зачервяват, цялото ѝ лице гореше.
– Защо спря? – Каза тя, болката беше ясна в гласа ѝ, докато се взираше в бялата покривка.
– Не ме разпитвай – беше всичко, което той каза, гласът му беше студен.
– Извинете, господине – каза сервитьорът, който се беше приближил тихо зад тях.
Кенеди смъкна полата си, нагласяйки се, като сега осъзнаваше миризмата на собствената си нужда, миризмата на секс във въздуха.
– Да? – Истън наведе леко глава, за да погледне мъжа.
– Господине, имахме оплаквания – каза сервитьорът, вратът му бе скован, докато говореше официално.
– Оплаквания? – Отговори Истън. Той небрежно вдигна чашата си с вино и отпи от нея.
– Ще се наложи да помоля вас и вашата… приятелка… да напуснете.
Истън изпи остатъка от виното си на няколко глътки и след това присви устни. Изправи се толкова бързо, че сервитьорът трепна, сякаш се уплаши.
– Сър…
– Не се притеснявайте, ние си отиваме – засмя се Истън. Той огледа останалите посетители, които сякаш старателно избягваха погледа му. – Но ще се връщаме всяка вечер в продължение на един месец, така че всички вие може би ще искате да изчакате доста време, преди да направите нова резервация.
Кенеди се изправи, вече напълно смутена от себе си, но Истън я хвана за ръката.
– Хайде, бейби – каза той и я повлече със себе си към изхода.
Всички ги гледаха как вървят.
Когато излязоха на улицата и на хладния нощен въздух, Истън избухна в смях.
– Това беше невероятно – каза той и продължи да се смее бурно, докато вървяха.
Кенеди не беше сигурна какво мисли. Тя го погледна, докато продължаваха по улицата. Знаеше, че силно го желае, че физическото му докосване е като нищо – не беше взимала наркотици, но не можеше да си представи какъвто и да е наркотик да се доближи до ефекта, който той имаше върху нея.
– Ти си луд, Истън – каза му тя, като в гласа ѝ вече се долавяше гняв. – Какво беше това там? Защо трябваше да ме унижаваш по този начин?
Истън спря, погледна я в очите и усмивката изчезна от лицето му.
– Ти си толкова скована, Кенеди – каза ѝ той. – Целият ти живот е бил предварително планиран, предначертан и въпреки протестите ти за обратното, невинаги си готова да се промениш.
– Не съм? Всичко, което съм направила, е да се променя. Напуснах работата си в Масачузетския технологичен институт, оставих всичко по прищявка и дойдох в Ню Йорк…
– И какво от това? – Каза Истън. – Мислиш, че бягството те променя?
– Не, но виж какво направихме тази вечер. Никога не съм позволявала на мъж да ме докосва по този начин.
– Точно така – каза той, а гласът му беше силен. – Ти имаше нужда от това, Кенеди. Признай, че си имала нужда точно от това, което ти направих там.
Челюстта ѝ потрепери. Улицата беше почти празна и тя все още усещаше близостта му, усещаше какво би било, ако той го направи отново. И тя се нуждаеше от него повече от всякога, нуждаеше се от него толкова силно, че в очите ѝ се появиха сълзи.
– Нуждаех се от това, което направи с мен там. – Тя остави сълзите да се разлеят по бузите ѝ. – Радвам се. Исках да ме чукаш, исках члена ти в устата ми и дълбоко в мен…
Изведнъж той я целуна, устата му се вкопчи в нейната, а след това я притисна с гръб към стената на затворения магазин за електроника, тухлата се впи в гръбнака ѝ, а натискът беше добър – беше болезнен в добрия смисъл на думата, като се впиваше в гърба ѝ, докато той се впиваше в нея отпред.
Ръката му се плъзна под блузата ѝ и се плъзна по гърдите ѝ. Пръстите му докоснаха зърното ѝ толкова нежно, а после със сила, а езикът му беше в устата ѝ, докато другата му ръка стигна до полата ѝ, между краката ѝ.
Боже, отново съм толкова мокра за него. Не мога да повярвам, че той прави това с мен. А ние сме на улицата, всеки може да ни гледа, да държи мобилен телефон и да ни снима…
Беше и все едно.
Пръстите на Истън навлязоха в мокрите ѝ гънки, напъхаха се вътре, краката ѝ се разшириха за него. Той облиза езика ѝ, засмука долната ѝ устна, докато тя стенеше и стенеше и стенеше.
С едната си ръка галеше гърдите ѝ, стискаше зърното ѝ, докато я заболеше, а после масажираше клитора ѝ с палец, докато я чукаше с пръсти толкова силно, че задните ѝ части отскачаха към тухлената стена зад нея.
Тя свършваше и това беше онова, което се натрупваше вътре в ресторанта, и сега наистина беше изгубила всякакъв контрол, просто искаше това освобождаване, което той ѝ предлагаше.
Кенеди отметна глава назад и извика, крещейки, когато оргазмът се появи като преживяване на цялото тяло, почти извън тялото.
– О, Боже! – Изкрещя тя и бедрата ѝ се вкопчиха в него, но той беше по-силен и се вкопчи обратно в нея, като пръстите му се вмъкнаха по-дълбоко, за да проникнат чак до сърцевината ѝ.
Изведнъж той падна на колене и повдигна полата ѝ докрай, а устните му бяха горещи върху голата ѝ путка и той я облиза дълбоко с език, а тя изригна в него.
Тогава Истън се изправи и се огледа наоколо.
– Някой видя ли? – Попита тя, задъхана.
– Не мисля – каза той и я дръпна бързо към колата си, която беше само на няколко метра.

Назад към част 5                                                          Напред към част 7

***

Кенеди имаше чувството, че всички погледи са вперени в тях, но знаеше, че това не е съвсем вярно. По това време много от посетителите на трапезарията, които бяха видели падането ѝ, си бяха тръгнали или бяха забравили и сега пиеха нови напитки и ядяха нови чинии с храна.
Но нищо от това нямаше значение. Истън я държеше за ръка и я водеше към масата им, а фактът, че искаше да се види на публично място с нея – въпреки обещанието си към Ред – я развълнува безкрайно.
Разбира се, това и малко я плашеше. Но от друга страна, от какво ли не се страхуваше в наши дни?
Двамата седнаха един срещу друг на малката маса, осветена от свещи, и Истън се усмихна.
– Радвам се, че си успяла – каза той.
– И аз – отвърна тя. Сърцето ѝ все още биеше бързо, отчасти от срам, че се връща на мястото, където беше паднала нелепо, а от друга страна – заради начина, по който я гледаше.
Сервитьорът се приближи и Истън поръча бутилка вино и малко сирене и крекери. Сервитьорът се поклони леко и ги остави.
– Чувствам се много далеч от теб по този начин – каза ѝ Истън.
– Наистина? – Каза тя. – Масата не е много голяма.
– Твърде голяма е за моя вкус – каза той, след което стана и придърпа стола си точно до нейния. Седна толкова близо, че кракът му се притискаше към нейния крак, а ръката и рамото му също се притискаха към нея.
Осещането на тялото му, силното му физическо присъствие, почти я завладя.
Кенеди го погледна отстрани с едно око.
– Това е странно. Хората ще си помислят, че сме много странни, щом седим по този начин.
– Защо трябва да ме интересува какво мислят хората за това как седя?
– Не знам – сви рамене тя. – Предполагам, че не трябва.
– И ако на мен не ми пука, значи и на теб не ти пука – каза той и гласът му се сниши. – Не забравяй защо си тук, Кенеди.
По тялото ѝ премина хлад.
– Защо съм тук? – Каза тя, знаейки, че това ще го разпали.
Тя усети как тялото му се напряга срещу нейното.
– Добре, позволи ми да ти напомня – каза той – тъй като изглежда си изгубили онази невероятна памет, която те вкара в Масачузетския технологичен институт.
Изведнъж Кенеди усети как ръката на Истън гали бедрото ѝ. В момента, в който той я докосна под масата, тя се почувства така, сякаш едновременно се топеше и се превръщаше в лед. Беше толкова крехка, толкова чуплива и в същото време толкова жива, толкова напълно запленена от всяко негово движение. Дъхът ѝ заседна в гърлото и тя преглътна, опитвайки се да не покаже вълнението, в което я бе хвърлил само с докосването на крака ѝ.
Сервитьорът отново се приближи до масата им, като този път държеше бутилка вино. Докато отваряше бутилката и наливаше на Истън малка проба, за да я опита, Истън продължаваше да държи ръката си върху бедрото на Кенеди.
Бавно ръката на Истън се промъкна под подгъва на полата ѝ и когато плътта на дланта му се докосна до голата плът на горната част на бедрото ѝ, Кенеди потисна треперене и стон на нужда, на възбуда, на отчаяно сексуално желание, което сякаш можеше да я разбие на милион парчета.
Ръката му. О, ръката му върху мен, да ме докосва пред всички тези хора, пред този сервитьор, който ни налива вино, и никой от тях да не знае. Никой от тях да не разбере нищо.
По челото ѝ започна да се появява пот и тя трябваше да контролира изражението на лицето си, за да не покаже ясно на хората, събрали се в „Кактус“, че е в плен на огромно вълнение.
Ще свърша, помисли си тя и това беше смесица от ужас и надежда, която се разрази в галоп през тялото ѝ, през самата ѝ нервна система, като диви коне, които се освобождават и тичат през откритите равнини.
Истън вдигна чашата и бавно опита виното, като същевременно плъзна ръката си още по-нагоре по бедрото ѝ, все по-нагоре и по-нагоре, а сега ръката му се приближаваше до върха на крака ѝ.
Връхчетата на пръстите му се спускаха по склона на крака ѝ, като се приближаваха към онова много специално, много лично място, на което никой мъж не е бил. Пръстите му вече бяха толкова близо, че според Кенеди той вече я докосваше там. Топлината, която усещаше, беше толкова силна, че дори не можеше да разбере колко близо е той, защото сега усещаше всички усещания на ръката му и изведнъж беше по-влажна от всякога, а голата ѝ плът пулсираше от удоволствие.
– Това е много, много хубаво – каза Истън на сервитьора, но гласът му беше тих и дрезгав, а пръстите му все още се движеха по голата ѝ кожа и бавно се приближаваха към мястото, където се срещаха краката ѝ – отвора, който пулсираше и капеше за него.
– Отлично, господине – отвърна сервитьорът, напълно неразбиращ какво се случва пред него.
Истън отново отпи от виното и този път промърмори тихо жужащо одобрение.
– Дори не мога да започна да ви казвам колко много ми харесва това в момента – каза той. – Толкова е деликатно, толкова е красиво и топло и… ами… много, много е влажно.
Кенеди потисна въздишката си, когато върховете на пръстите на Истън най-накрая докоснаха самия край на най-интимното ѝ място. Връхчетата на пръстите му наистина трябваше да са мокри, защото тя абсолютно се изля за него.
Тя преглътна отново, устата и гърлото ѝ пресъхнаха.
– Толкова се радвам, че одобрявате, сър – каза сервитьорът, наля на Кенеди и Истън пълни чаши и след това постави бутилката на масата. – Мога ли да ви предложа нещо друго в този момент?
Истън погледна Кенеди, усмихвайки се, докато плъзгаше пръстите си още по-дълбоко по путката ѝ. Очите му бяха напрегнати, хищни от собствената му възбуда – той знаеше какво ѝ прави.
– Имаш ли нужда от нещо, скъпа? – Попита я той.
Тя поклати глава с „не“ отново и отново, устните ѝ бяха плътно стиснати, докато цялата долна част на тялото ѝ се тресеше от лек оргазъм. Вдишваше и издишваше през ноздрите си, като се напрягаше да не направи сцена.
– Не, благодаря – прошепна накрая тя.
– Добре тогава – отвърна сервитьорът и леко се поклони. – Храната ви ще бъде готова след малко, наслаждавайте се.
Докато се отдалечаваше от масата, Истън извика след него.
– Ще ни хареса повече, отколкото можете да предположите.
Кенеди отвори очи. Тя се взираше право пред себе си. Беше сигурна, че хората около нея започват да я гледат.
– Не… не мисля, че това е добра идея… – промълви тя.
Пръстите на Истън вече се плъзгаха по-близо до цепнатината ѝ, притискаха голите ѝ срамни устни, създавайки вълни от чувствено удоволствие, които проблясваха и пулсираха, караха езика ѝ да се движи в устата, караха я да стене дълбоко в гърлото, дори когато се опитваше да се съпротивлява.
– Какво не е добра идея? – Попита той невинно. – Виното е прекрасно.
– Сигурна съм, че е – каза тя. Тя сведе поглед, без да иска да погледне към седящите наблизо хора, чиито очи усещаше, че я наблюдават, а лицата им са маски на отвращение.
Под бялата ленена покривка, която се спускаше над кръста им, прикривайки привидно случващото се, ръката на Истън работеше с магията си и Кенеди знаеше, че хората могат да се досетят за истината.
Другите посетители на вечерята можеха да разберат заради лицето на Кенеди, потта, която се стичаше по челото ѝ, начина, по който Истън седеше, и движенията на ръката му, докато маневрираше с ръката си все по-близо до центъра ѝ.
– Изпий малко вино – каза ѝ Истън. – Ще те отпусне.
– И без това съм достатъчно разпусната – каза тя.
– Не мисля така. – Поклати глава той. – Изглеждаш много… напрегната. Или по-добрата дума би била стегната. Много, много стегната.
Тя вдиша рязко, когато пръстите му натиснаха директно върху цепнатината ѝ, натискайки достатъчно силно, за да започнат да отварят влажните ѝ гънки.
– О… о… моля… моля… – промълви тя. Беше толкова хубаво и същевременно толкова ужасяващо, че тя губеше контрол. Краката ѝ се разтрепериха под масата, бедрата ѝ се извиха против собствената ѝ воля.
Кенеди отвори очи и светът сякаш се разми пред нея. Тя грабна чашата с вино и пи колкото можеше по-бързо, надявайки се, че това ще ѝ помогне.
Виното изгаряше, влизайки в гърлото ѝ, това беше всичко, което знаеше. Не усещаше вкуса на нищо, не можеше да го усети. Цялото ѝ съзнание беше съсредоточено върху онази тясна област, където ръката на Истън я обгръщаше, притискаше, сякаш познаваше тялото ѝ по-добре, отколкото тя самата го познаваше.
– Много, много си секси – обяви Истън, докато пръстите му навлизаха още по-дълбоко в тунела ѝ.
– Не мога да говоря в момента – прошепна тя. Ръцете ѝ стискаха страните на масата, докато поредният оргазъм разкъсваше цялото ѝ тяло и беше като топлина, която превръщаше цялата ѝ душа в пламък и я изгаряше, докато не останеше нищо.
Ще припадна, помисли си тя, отвори очи и за миг видя петна.
– Говориш – засмя се палаво Истън, – затова не ти вярвам, когато ми казваш, че не можеш да говориш.
Тя облиза устните си.
– Хората могат да кажат. Те знаят какво правим.
– Не бъди глупава – промърмори той и наведе глава, така че устните му почти докоснаха ухото ѝ. Топлият му дъх гали ухото ѝ и гъделичка шията ѝ, като засилва чувствеността на това, което прави с нея отдолу.
Сякаш ме чука точно тук, на публично място, помисли си тя и още един оргазъм се разрази като голяма вълна, а бедрата ѝ се раздвижиха, принуждавайки пръстите му да навлязат по-дълбоко в нея, а сега дланта му някак си масажираше клитора ѝ.
– Ти… ти… какво правиш с мен? – Полушепнеше, полуизвика тя.
– Успокой се – каза и той.
Сега вече наистина се въртяха глави, не беше само нейното въображение.
– Не мога…

Назад към част 4                                                             Напред към част 6

***

„Кактус“ беше елитен винен бар, разположен в горната част на Уест Сайд. Кенеди никога не беше ходила там и не знаеше нищо за заведението, освен това, което прочете на уебсайта им по време на пътуването с такси.
Освен това не я интересуваше особено къде ще се срещне с Истън – интересуваше я само, че това наистина се случва.
Той ти дава още един шанс, Кенеди, в същия ден, в който си провалила последната си възможност да го впечатлиш. Не го проваляй отново. Каквото и да правиш, следвай инструкциите му докрай.
Малката ободряваща беседа не потуши много нарастващата ѝ нервна криза. Толкова много искаше да накара Истън да види колко всеотдайна е в обслужването на нуждите и желанията му, в отношението към него като към господар.
В същото време се страхуваше – страхуваше се, че няма да може да отговори на невъзможно високите стандарти на Истън. Тя не беше красив модел, нямаше сексуален опит и не беше естествено предразположена да предава контрола на друг човек.
На хартия тя не беше идеалният кандидат за тази позиция. Всичко, което Истън изглеждаше, че иска в една жена, тя беше предимно обратното.
И освен това се страхуваше да не се провали, да не го провали и да не провали себе си.
Пътуването с таксито беше прекалено дълго, даде на Кенеди прекалено много време да се психира. Когато спряха до „Кактус“, сърцето ѝ биеше учестено, беше се изпотила и стомахът ѝ се свиваше.
Последното нещо, което Кенеди чувстваше, беше секси. Вместо това се чувстваше като голяма измамница, която щеше да бъде напълно разкрита.
Истън беше майстор, толкова добре умееше да я чете – поглеждаше я в очите и веднага разбираше, че не е готова.
Трудно беше да излезе от таксито и да стъпи на хладния нощен въздух, трудно беше да накара скованите си крака да вървят, трудно беше да залепи усмивка на лицето си, да се преструва на уверена там, където не беше.
Когато отвори вратата на ресторанта, тя погледна през помещението и видя Истън, седнал на малка масичка със запалена свещ в средата. Той чакаше, имаше чаша червено вино пред себе си и още една налята и чакаща я.
Домакинът пристъпи напред и я попита дали има резервация, а Кенеди му каза, че има среща с някого, като гласът ѝ леко трепереше от напрежение. Тя започна да върви към масата, на която Истън седеше и чакаше, и докато вървеше, високият ѝ ток се подхлъзна по хлъзгавия под и глезенът на Кенеди леко се изкълчи.
Изведнъж тя изгуби равновесие и падна, като се просна напред, задъхана. Падането и се стори, че е отнело десет години.
Докато това се случваше, тя беше напълно унизена от това как си представяше, че трябва да изглежда – с притиснати ръце, подкосени колене, уста, отворена в гримаса на ужас. И всички я гледаха, всички глави щяха да са обърнати, загледани в тромавия шут, когато се удари в пода.
Коленете ѝ се удариха в пода и два силни удара на остра агония разкъсаха краката ѝ, а после дланите ѝ се разбиха в земята и дори брадичката ѝ се докосна, което я накара за миг да види звезди.
Докато лежеше зашеметена на пода, я обзе странно чувство на покой.
Е, всичко свърши. Аз съм глупачка. Вече се прецаках и няма смисъл да се чудя какво си мисли Истън в момента. Сигурно си бърше устните със салфетка, става и излиза през вратата, за да не го свързват с мен.
И може би това е било за добро. Явно, мислеше си Кенеди, тя не е създадена за такива неща. В тялото ѝ нямаше нито една секси кост – нямаше смисъл да продължава с тази шарада.
В известен смисъл тя се отпусна там, на пода, защото играта най-накрая беше свършила.
– Добре ли си? – Попита домакина, като се наведе със загрижен израз на лицето си.
Кенеди се опита да седне, а бузите ѝ горяха от срам.
– Мисля, че да.
И тогава Истън избута човека настрани, хвана ръката на Кенеди и коленичи до нея.
– Не мърдай – каза той, взирайки се в нея. – Ранена ли си?
Тя просто го гледаше с широко отворена уста, без да знае как да реагира. Беше шокирана да види, че той изглежда на ръба на паниката, и когато стисна здраво ръката ѝ, сърцето ѝ отново заби бързо.
– Ударила си си силно главата – каза той. – Погледни ме, Кенеди.
Тя наистина го погледна, а очите му бяха като бял огън, който я изгаряше, като осъзнаването, че той се интересува толкова много, я изпрати в нов вид паника.
– Ударих си брадичката – каза тя. – Добре съм. Наистина.
Той сложи пръсти под брадичката ѝ и очите му се присвиха.
– Ще има синина – промълви той. После погледна коленете ѝ. – Кървиш.
Тя проследи погледа му и видя, че наистина и двете ѝ колена бяха смазани от контакта с твърдия под, в резултат на което по краката ѝ се стичаха малки ручейчета кръв.
– По дяволите, много съжалявам – каза тя, затваряйки очи от срам и притеснение пред сцената, която беше създала.
Когато отвори очи, Истън се беше изправил.
– Подът ви е невероятно хлъзгав в тази област – каза той на домакина. – Дали някой е разлял нещо тук, за да го направи такъв?
– Не ми е известно, сър – заекна домакинът.
– Добре, бих искал да говоря с вашия мениджър. Това е непростимо. Освен това ми трябва аптечка и отделна стая, където да се погрижа за раните ѝ.
– Ще видя какво мога да направя – каза домакинът, а гласът му издаваше нерви.
– Не гледай какво можеш да направиш, а просто направи това, което ти казах – рязко каза Истън. Докато домакинът се отдалечаваше, Истън отново коленичи до Кенеди.
– Не е нужно да правиш това. И без друго съм сигурна, че е моя грешката, че паднах – каза му тя.
Очите на Истън бяха меки и той се усмихна, докато бавно докосваше бузата ѝ.
– Когато за първи път падна и чух звука, изведнъж ми мина през ума, че може да си се наранила наистина тежко. И в този миг наистина изпитах ужасното усещане, че те губя – какво би било това.
– Но аз съм добре – каза тя, смеейки се малко, но обичайки това, което и казваше.
– Няма значение – каза Истън. – Това беше само най-краткият проблясък на мисълта какво би било усещането да съм без теб. И аз…
Точно когато се канеше да довърши изречението си, Истън беше прекъснат от мениджъра. Домакинът стоеше до управителя и дишаше тежко, сякаш беше спринтирал из ресторанта.
Управителят беше нисък, набит мъж с гъсти мустаци и очи, които бързо се местеха, възприемайки ситуацията.
– Разбирам, че е станал инцидент? – Каза той.
– Да – отвърна Истън. – Моята приятелка падна, защото подът ви е бил много хлъзгав. Удари си брадичката и както виждате, коленете и са окървавени.
Управителят кимна.
– Извинявам се. Правим всичко възможно, за да не се случва нищо подобно, но понякога се случват инциденти. Искате ли да се обадя на полицията или на линейка?
– Не, не мисля – каза му Истън. От няколко минути насам той се беше успокоил значително и беше по-скоро старото си аз. – Бих искал да имам лично пространство, където да мога да се погрижа за нея с аптечка за първа помощ. А след това, ако е възможно, бихме искали да се върнем и да подновим вечерята си заедно.
– Абсолютно, можем да организираме всичко това – каза му мениджърът. – Щастливи сме да направим всичко, което можем, за да помогнем на ситуацията. Има една малка зала за частни събития, която в момента е празна. Искате ли да отидете там и да ви изпратим и комплект за първа помощ?
– Би било чудесно – каза му Истън. – Оценявам това.
Мениджърът се усмихна любезно, но лицето му беше напрегнато.
Кенеди се зачуди дали има представа кой е Истън. Не изглеждаше да се познават, но начинът, по който домакинът и мениджърът се отнасяха с уважение към Истън, я накара да се запита дали може би репутацията му на важен, влиятелен човек, не го е предшествала.
Секунди по-късно Истън вдигна Кенеди на крака и я придружи до малка частна стая с плъзгащи се врати. В празната стая имаше голяма банкетна маса и столове и Истън я накара да седне и да постави краката си на друг стол, така че краката ѝ да бъдат повдигнати.
След като мениджърът внесе в помещението аптечката за първа помощ, той излезе от стаята и на излизане затвори плъзгащите се врати.
Истън свали сакото си и го хвърли през масата, след което започна да навива ръкавите си.
Кенеди не можа да се сдържи да не се засмее.
– Не планираш да ме оперираш, нали?
Истън сбърчи вежди към нея.
– Още не съм решил. – Той се пресегна към мястото, където комплектът се намираше на пода до двойните врати, след което го отвори и за миг се разрови в него.
– Наистина съм добре – каза Кенеди, отвори уста и сви челюстта си. В повечето случаи всичко беше наред, макар че езикът ѝ леко гореше и тя си помисли, че може да го е захапала случайно, когато е паднала.
– Нека аз да преценя това – каза ѝ Истън, като се приближи към нея с ръце, пълни с бинтове и мехлеми. Той отвори един пакет и използва малко марля, за да намаже драскотините по коленете ѝ. След това избърса кръвта от долната част на краката ѝ, където тя беше капнала.
– Извинявай, това е гадно – извини се тя.
Той я погледна в очите.
– Нищо в теб не е гадно – каза той – не и за мен.
Тя не беше свикнала да вижда тази нежност от Истън и това я изнерви, накара езика и да се върже. Той не само накара езика и да си върже, но и изпита ясно усещане в долната част на корема, което ѝ подсказваше, че той също я и възбужда.
Междувременно Истън продължи да се грижи за раните ѝ, като ги почистваше, дезинфекцираше, а след това постави по два малки лепенки на всяко коляно. Когато приключи с коленете ѝ, той се изправи и се приближи до лицето ѝ.
– Благодаря, вече съм добре – каза тя.
– Дай ми да видя главата ти.
– Не съм си ударила главата.
– Ударила си се.
– Брадата ми, помниш ли? – Каза тя, посочвайки брадичката си.
Той погледна лицето ѝ преценяващо.
– Имаш късмет, че не е било по-лошо – каза той.
– Знам, съжалявам, че вдигнах такъв шум. Чувствам се като глупачка.
– Никога не казвай това за себе си, Кенеди – каза и той. Очите му бяха непоколебими. – Знам, че това може да звучи странно от моя страна…
– Да, така е – съгласи се тя.
Устата му се сви.
– Както и да е, искам да ти кажа нещо важно. Не говори за себе си негативно. Заслужаваш нещо по-добро.
Тя кимна, чувствайки се странно, сякаш сълзите изведнъж бяха близо до повърхността. Тогава трябваше да отвърне поглед от него, трябваше да избяга от тези преценяващи очи, които сякаш знаеха много повече, отколкото трябваше, когато ставаше дума за нея.
– Какво сега? – Каза тя накрая.
Истън ѝ помогна да се изправи на крака и тя застана толкова близо до него, че буквално усещаше топлината, излъчвана от тялото му.
– Това, което ще последва, зависи до голяма степен от теб – каза Истън тихо. Обърна се и я погледна, а устата му беше на сантиметри от нейната. – Какво искаш да се случи сега, Кенеди?
Искам да ме целунеш. Искам да ме чукаш, най-накрая. Искам да ме вземеш, точно сега, точно тук, или да го направим в колата. Не ме интересува, стига да си в мен.
Но тя се страхуваше да изрече думите на глас. Устните ѝ се разтвориха, но гласът ѝ така и не излезе.
Истън се усмихваше, сякаш току-що беше чул шега, която не му беше позволено да повтори. Очите му се впиваха в нейните, без да ѝ дават възможност да диша.
Тя погледна към земята, опитвайки се отново да избяга от безмилостното му преследване, но този път Истън не го позволи. Той постави нежно пръстите си под брадичката ѝ и макар че я болеше, докосването му беше като балсам. Вместо да утежнят болната ѝ брадичка, пръстите му накараха кожата ѝ да изтръпне, докато я подтикваше да наклони глава нагоре, така че да трябва да го погледне отново.
– Така и не отговори на простия ми въпрос – каза и Истън.
– Страхувам се.
– От какво толкова се страхуваш? – Попита той. – Страхуваш се да се откажеш от контрола, да ми се предадеш?
– Не знам. – Сърцето ѝ биеше толкова бързо, когато беше толкова близо до него. Искаше го повече от всякога, искаше го по начин, който караше душата ѝ да боледува, караше вътрешностите ѝ да треперят и да се тресат от нужда.
Той се наведе по-близо и в първия момент тя си помисли, че ще я целуне, но после устните му само докоснаха бузата ѝ и се плъзнаха към ухото ѝ, където прошепна.
– Никога не бих те наранил и не бих позволил да ти се случи нещо – каза той тихо.
Дъхът му я накара да потрепери, зърната ѝ се втвърдиха, накара кожата ѝ да настръхне.
– Вярвам ти – отвърна тя.
Ръцете му докоснаха нежно ръцете ѝ, като се спуснаха по предмишниците ѝ до дланите.
– Тогава ела и пий с мен – засмя се той. – Ще го направиш ли? Или съм толкова страшен, че дори за питие не може да става дума?
– Не, с удоволствие бих изпила едно питие, ако… – Тя почти каза: „Ако нямаш нищо против да делиш една маса с некадърник. Но после си спомни какво ѝ беше казал за това, че не трябва да говори негативно за себе си, и спря по средата на изречението.
– Ако какво? – Попита той.
– Ако ме поканиш.
– Разбира се, че ще го направя – каза Истън и поклати глава, сякаш тя беше най-странната жена, която някога е срещал.
Грабна сакото си от масата и се вмъкна в него с лекота и грациозност, сякаш беше втора кожа. И разбира се, изглеждаше великолепно в него – беше ушито до съвършенство.
Той я хвана здраво за ръка и я изведе от стаята, като плъзна една от вратите и уверено излезе в основната трапезария.

Назад към част 3                                                   Напред към част  5