Категория: Кели Фейвър

***

Никол измърка от удоволствие, докато отхапваше от превъзходния омлет с броколи и сирене, който шеф Роланд беше приготвил за нея. Той беше личният готвач на Ред и беше на разположение 24 часа в денонощието, готов да дойде в къщата в даден момент, за да приготви всичко, което Ред или гостите му пожелаят.
– Харесва ли ти? – Попита Ред, докато отпиваше от кафето си.
– Харесва ми. Много. – Тя отхапа още една хапка и поклати глава, напълно изумена от невероятния вкус на тази проста храна. Яйцата и сиренето на практика се разтопиха в устата ѝ.
Седяха на верандата, която се намираше встрани от кухнята. Никол обичаше да седи там, защото беше много открито и просторно, но все пак имаше покрив над главата и известна защита от природните стихии.
Вътре тя виждаше как шеф Роланд се суети в кухнята. Той беше мъж на средна възраст с червена коса и яркосини очи и изглеждаше, че с Ред са приятели. Те се разбираха бързо и лесно.
– Не е ли малко странно просто да имаш мъж в кухнята си, който да ти приготвя ястия по този начин? – Попита тя Ред, докато се отпусна на стола си и се наслаждаваше на кафето си.
– Може би в началото. Вече свикнах.
Тя поклати глава.
– Не знам дали някога ще свикна.
Той сви рамене.
– Можем да го освободим, ако ти е неприятно.
– Искаш да кажеш, че ще го уволним?
Ред се усмихна.
– Шеф Роланд има много възможности в света на кулинарията. Ако не ти харесва да е наоколо, той няма да е тук.
Никол отхапа още една хапка от вкусната закуска и затвори очи.
– Като се замисля, може би ще свикна с този живот.
Ред се засмя.
– Точно това си мислех.
Тя отвори очи, сложи вилицата си и изучи изражението на годеника си. Той отпиваше от кафето си и изглеждаше доволен, но само преди няколко минути беше погледнал „Уолстрийт Джърнъл“ и нещо го беше разстроило. Беше видяла напрежението в очите му и как челюстта му се стегна, докато бързо преглеждаше вестника.
В онзи момент тя го остави без внимание. Работата си беше работа, а тя все още не беше нищо друго освен прославен стажант.
Но докато наблюдаваше Ред сега, който се опитваше да изглежда спокоен, опитваше се да остане игрив и щастлив – но някак си не беше напълно убедителен – Никол усети, че каквото и да се случва, то може да е достатъчно сериозно, за да я попита за него.
– Забелязах, че четеш вестника по-рано – каза тя внимателно, като се опитваше да звучи любопитно, а не подозрително.
– Аз? Никога. Чета само блогове и то само когато са за мен. – Той се усмихна и отпи от кафето си.
Той се държеше срамежливо и тя не беше сигурна, че това ѝ харесва.
– Имаше ли нещо в „Уолстрийт джърнъл“, което те разтрои? –
Той се намръщи за кратко и въздъхна.
– Нищо, за което си струва да се мисли или говори.
– Но ти си. Мислиш за това.
Той ѝ се усмихна.
– Не си ли станала умният психолог изведнъж?
– Просто искам да се уверя, че си добре. Ако нещо те притеснява, искам да знам какво е то.
Ред облиза устните си.
– Ще ти кажа една тайна, бебе. – Той се наведе напред на стола си. – Когато става дума за бизнес, винаги нещо ме притеснява.
– Аз съм добър слушател.
– Ще имам това предвид.
– Не ме покровителствай, Ред.
– Не го правя. – Той постави чашата си с кафе на масата. -Просто искам да се насладим на тази прекрасна сутрин заедно и…
Изведнъж телефонът му иззвъня. С разочаровано издишване Ред го погледна, а после очите му се разшириха.
– По дяволите. Това е майка ми.
Никол усети търкалящо се, отвратително усещане в стомаха си, сякаш се намираше в асансьор, който се спуска двадесет етажа надолу.
– Ще отговориш ли?
Той се взираше в телефона колебливо. Никога досега не беше виждала Ред да изглежда по този начин – нервен и неуверен. Най-накрая той отговори, стана и се отдалечи на няколко крачки от масата, като се обърна с гръб към нея.
– Майко – каза той, като изявление. После се заслуша за известно време. – Съжалявам, че не ти казах сам – каза той. – Имах намерение да го направя, но нещата бяха заети за мен. – Още едно дълго мълчание, докато той очевидно слушаше.
Никол се зачуди дали майка му го тормози, дали го обижда, както е правила, когато е бил дете. Не можеше да си представи обаче, че Ред ще търпи такива неща сега.
– Ти си какво? – Каза той, като гласът му стана малко по-силен. – Кога планираш да пристигнеш? – Раменете му се напрегнаха и прегърбиха, докато разговорът продължаваше. – Разбира се… а какво ще кажеш за Джеб? Той идва ли с теб?
Никол отдръпна чинията си с яйца. Изведнъж бе загубила апетит.
– Ще се видим скоро – каза Ред след поредната дълга пауза. А после прекрати разговора, загледан в телефона си, сякаш го беше предал. Върна се на масата и седна, лицето му беше изкривено и не беше останала и следа от предишното добро настроение.
– Беше интересно – каза той със сарказъм.
– Какво става?
– Майка ми явно е чела таблоидите. Беше разстроена, че не съм ѝ казал за годежа ни, и затова сега е решила да се отбие и да се запознае лично с теб.
– О, не.
– О, да. – Той избърса с ръка лицето си. – Тя лети от Чикаго и ще бъде тук на сутринта.
– За да се срещне с мен.
– Да. – Той скръсти ръце и седна назад, като присви очи, сякаш разглеждаше тавана. – Каза, че с нетърпение очаква да стане бързо приятелка с бъдещата ми съпруга.
– О, Боже.
– Не се притеснявай, тя обикновено е много мила… в началото.
– Така че единственото, за което трябва да се притеснявам, е кога ще ми забие ножа в гърба.
– Недей да драматизираш, бебе. – Той се надигна от стола си и застана зад нея. И тогава силните му ръце разтриха раменете и задната част на врата ѝ, разнасяйки познатата топлина нагоре-надолу по цялото ѝ тяло.
– Не се опитвам да бъда прекалено драматичен, Ред. Но онези истории, които ми разказа за нея – те малко ме изплашиха.
– Не се притеснявай, няма да и позволя да те нарани.
– А ти? – Каза Никол. – Това е, за което наистина се притеснявам.
– Мога да се грижа за себе си.
Но Никол не беше толкова сигурна.

***

Останалата част от деня премина в подготовка за посещението на майката на Ред. Той поръча на почистващата си бригада да дойде на спешно посещение в къщата и те прегледаха всичко от горе до долу.
Никол също се опита да помогне в къщата и чистачите изглежда намериха това за доста странно. Те я гледаха с любопитство, докато почистваше петната от прозорците и падаше на колене и търкаше плочките в банята.
Често тя се намираше в различни стаи от работниците, но когато те минаваха и я виждаха да се поти и да работи, по лицата им се появяваше странен поглед. Никол не разбираше какъв точно е проблемът.
Една от чистачките беше младо момиче, което трябваше да е на възрастта на Никол. С тъмна коса и тъмна кожа, тя имаше красиво овално лице с бадемови очи. Беше слаба и дребна, но нещо в нея беше незабавно очарователно, помисли си Никол.
Когато тъмнокосото момиче минаваше покрай Никол с някакво спално бельо от една от многото стаи за гости, Никол ѝ махна с ръка.
– Здравей – каза тя. – Аз съм Никол.
– Здравей – каза момичето. Тя нямаше особен акцент, въпреки че повечето ѝ колеги изглежда бяха от Бразилия. – Аз съм Джулиана.
– Отдавна ли работиш тук?
Момичето поклати глава.
– Около месец. Майка ми и баща ми работят тук и решиха, че е време да започна да им помагам.
– Ученичка ли си?
– Току-що завърших гимназия. – Усмихна се срамежливо Джулиана и сви рамене. – Не съм сигурна какво да правя по-нататък.
– Има ли нещо друго, за което имаш нужда от помощ в къщата? – Попита Никол. – Завърших с основната баня.
Колебливата усмивка на момичето се превърна в лека гримаса.
– Не е моя работа да казвам.
– Не, аз те питам. Чувствай се свободна да ми кажеш какво мислиш. Има ли нещо нередно в това, че помагам?
– Просто – това е работа на семейството ми. Когато те виждат, че чистиш толкова много, се страхуват, че ще им я отнемеш. Те се нуждаят от тази работа.
– Аз? Да се грижа за цялата тази къща? – Засмя се тя. – Аз просто се опитвах да помогна.
Очите на Джулиана все още бяха мрачни.
– Знам, че ти се струва глупаво. Но работа като тази, с такова добро заплащане – това е много, много рядко. А и господин Джеймисън се отнася добре към семейството ми. Те се страхуват от промяна.
– Разбира се – каза Никол, чувствайки се ужасно, че ги е обидила, докато се е опитвала да им помогне. – Просто не съм свикнала да стоя, докато другите хора работят.
Джулиана се усмихна, но това не беше съвсем приятна усмивка.
– Така е – каза и тя. – Ти си богата.
Никол се усмихна тъжно в отговор и слезе долу, където намери Ред на верандата, който говореше по мобилния си телефон. Той беше с гръб към нея и не забеляза, че е излязла, затова продължи да говори без прекъсване.
– Как можа да се случи това? Как? – Пауза. – Не ми се вярва, по дяволите. Ти ме убиваш, Джон. Ти ми каза, че купуването на АК е златна възможност. Ти ми показа надлежната проверка, така че как се случи това, по дяволите?
Никол стоеше на входа на верандата, а ръцете ѝ се въртяха една срещу друга, докато нервно подслушваше разговора му. Знаеше, че това с Германия е много по-голяма работа, отколкото той допускаше, и това беше доказателството.
Ред кимна, слушайки с когото и да говореше. Предположи, че това е Джон Питърсън, финансовият директор на „Джеймисън Интернешънъл“.
– Е, сега трябва да летя до Германия и да изчистя проклетата ти бъркотия, Джон. Добре? Нямаш ли нищо против? Това ли искаш от мен да направя? – Той слуша само миг по-късно, преди да избухне. – Уволнен си, Джон. Уволнен. Разбираш ли? Качвай се на самолета и се връщай в САЩ. Ще излетя в понеделник сутринта и ще се опитам да оправя абсолютната бъркотия, която си направил в моята компания.
Ред затвори мобилния си телефон и се направи, че иска да го хвърли през стаята, но не го направи. Никол изпита бърза, ужасяваща ретроспекция към първата си вечер в къщата, когато Ред се беше побъркал и започна да хвърля чинии и прибори, разбивайки ги из цялата трапезария.
Накрая се обърна и видя Никол да стои там.
Устните му се събраха и стегнаха, а очите му се присвиха.
– Ти шпионираше ли ме?
– Не ми говори така – отвърна тя.
– Не ме шпионирай.
– Не съм те шпионирала – каза тя. – Излязох, за да поговоря с теб, и когато те чух толкова разстроен, разбира се, исках да остана и да се уверя, че си добре.
Той отново погледна надолу към телефона си, сякаш невярващо.
– Добре съм.
– Не, не си.
– Не съм в настроение да си играя с теб, Никол. Имам реални проблеми, с които трябва да се справям, и последното нещо, от което имам нужда, е да се опитвам да управлявам чувствата ти за това, че повишавам тон по време на служебен разговор.
Никол искаше да се измъкне. Старата Никол щеше да направи точно това. Но през последните няколко седмици тя беше пораснала малко – поне и харесваше да мисли, че е пораснала. И сега разбра, че Ред просто се е уплашил. Да бъде уязвим не беше лесно за него и тя трябваше да си припомни, че реакцията му в момент като този всъщност не е лична. Той беше обучен да държи стена между себе си и всички останали.
Тя седна на дървения люлеещ се стол, който гледаше към зелените хълмове и езерото в далечината.
– Ела да седнеш до мен – каза тя и потупа другия стол до себе си.
– Не съм в настроение – отвърна той, раздразнително, като тийнейджър.
– Забавлявай се с мен.
– Имам работа за вършене.
Тя си пое дълбоко дъх и издиша.
– Аз съм разумна. А и съм твоя годеница, така че имам пълното право да чуя какво се случва.
Той кимна примирено и седна на стола до нея, но позата му беше скована и затворена.
– Дръж ръката ми – каза тя.
Можеше да разбере, че той не искаше да го направи, но в крайна сметка взе ръката ѝ в своята и докато го правеше, Никол усети как напрежението малко по малко се изцежда от него. Раменете му леко се отпуснаха, а лицето му стана по-гладко.
– В Германия е имало сериозен срив – каза той накрая.
– Какъв е срива?
Той въздъхна.
– Такъв, който срива империи.
От това я побиха леки тръпки по гърба.
– Разкажи ми повече. Какво се случи?
Ред я погледна, сякаш се опитваше да разбере колко точно трябва да разкрие.
– Това, което се случи, е, че станах алчен. Има една много голяма и успешна агенция в Германия и се предполагаше, че основателят ѝ иска да се освободи от нея. Опитвам се да разширя глобалния отпечатък на Джеймисън Интернешънъл и това изглеждаше перфектната възможност. Но цената за закупуване на агенцията беше висока, а и някои от операциите ни в Северна Америка изпитваха затруднения…
– Кои операции? – Попита тя, сега объркана.
Ред отново я погледна.
– Нещата в страната се забавиха, Никол. През изминалата година загубих няколко големи клиенти. Нищо страшно, но това навреди на крайните ни резултати. Това придобиване на Германия беше авантюра. Голяма авантюра, като се има предвид колко платих за нея и някои от проблемите с паричните потоци, които имаме.
Тя стисна ръката му.
– Радвам се, че ми казваш това. – Той отново я погледна.
– Става все по-зле.
– Добре. Разкажи ми повече.
– В момента запасите ни са много несигурни. Всяка компания в света инвестира част от капитала си на фондовата борса. А „Джеймисън Интернешънъл“ има лошия късмет да е силно задлъжняла на пазара на ЕС – през последните шест месеца загубихме купища пари.
– И какво означава всичко това? – Каза тя. Знаеше, че е лошо. Стомахът ѝ се чувстваше така, сякаш е изпила пресечено мляко.
Ред я погледна директно в очите.
– Означава, че в момента сме на ръба на пропастта. Беше перфектна буря от лош късмет, лоши решения, някои прекалени усилия от моя страна. И това доведе компанията – и мен лично до място, където всичко може да се провали в пламъци.
– Но ти си богат.
– Това е като домино – каза и Ред и се усмихна тъжно. – Глупава, клиширана аналогия, но много точна в този случай. Ако тази нова придобивка в Германия се провали, мога да загубя компанията си. Бих казал, че ти и аз можем да загубим компанията.
– Не ме интересуват парите – каза му тя, срещна погледа му и го задържа. Брадичката ѝ се повдигна по онзи предизвикателен начин, който имаше, когато някой се съмнява в нейния борбен дух.
– Знам – каза той и я погали по бузата. – Но ме е грижа за компанията, която цял живот съм градил. Няма да загубя всичко сега.
– Какво мога да направя, за да помогна?
Той въздъхна.
– Просто бъди себе си. И се опитай да разбереш, че в момента съм подложен на стрес, особено заради необявеното посещение на майка ми. Последното нещо, от което се нуждая, е тази жена да ми влезе под кожата и умът ми да се завърти на възел. Трябва да съм на върха на възможностите си.
– Няма да и позволя да те нарани – каза Никол. Тя отново стисна ръката му.
– Всъщност смятам, че ще бъдеш доста добър партньор за нея – усмихна се Ред. – А тя може би е достатъчно арогантна, за да те подцени.
Никол се усмихна.
– Всички ме подценяват, свикнала съм с това.

Назад към част 2

 

***

– Обичаш ли да те напляскват?
– Да.
– Кажи ми.
– Обичам го. Обичам, когато ме напляскваш, Ред.
– Моли за това.
– Моля те, напляскай ме силно. Искам да ме плеснеш по голия задник толкова пъти, колкото сметнеш за необходимо.
– Заслужаваш го, нали?
– Бях толкова лоша.
И тогава се чу звукът на плът върху плът, кожа върху кожа – острото убождане на болката, кратко, но приятно по свой начин. Задните части на Никол се свиха, когато ръката на Ред отбеляза лявата ѝ задна част, а след това и дясната.
Тя лежеше в скута му, дупето ѝ стърчеше във въздуха, полата ѝ беше издърпана над кръста, нямаше нищо друго освен дантелен черен сутиен.
С едната си ръка Ред пощипваше еректиралото ѝ зърно, а другата се спусна силно върху дясното полукълбо на дупето.
Невинаги играеха на игрите на Ред – той беше повече от склонен да държи извращенията извън спалнята, но когато играеха, това ставаше при неговите условия. Все пак Никол бе свикнала с господстващия стил на Ред в леглото и сега повече от всякога усещаше колко много го е грижа за нея под всичко това. Откакто беше признал за ужасното емоционално насилие, на което е бил подложен като дете, как майка му го е унижавала и засрамвала словесно, Ред беше друг човек.
Но той имаше своите нужди и Никол беше повече от щастлива да задоволява тези нужди. В същото време неотдавнашната пиеса имаше много по-светъл тон, отколкото преди.
– Сега дупето ти е яркорозово – каза ѝ Ред, а гласът му беше дрезгав от желание. Тя усещаше как твърдата му ерекция се притиска към долната част на корема ѝ, докато лежеше в скута му. Извивайки се срещу него, влажните ѝ вътрешни гънки станаха хлъзгави и възбудени.
– Мисля, че още не съм наказана достатъчно – оплака се тя и го погледна през рамо.
Той и се усмихна и повдигна вежда.
– Не? Какво още заслужаваш?
– Имам нужда от нещо в устата си, за да мълча.
Усмивката му се разшири. Никол ставаше добра в тази игра и той го знаеше.
Миг по-късно той вече стоеше пред нея, а тя смучеше пулсиращия му член с такава сила и ентусиазъм, че той едва не свърши рано. А тя знаеше, че Ред се гордее с издръжливостта и контрола си.
– Бебе, ти ме убиваш – изръмжа той, прекъсна удоволствието си и седна на леглото. Ерекцията му беше твърда и висока и тя много искаше да е вътре в нея.
– Толкова съм мокра – проплака тя. – Путката ми също трябва да бъде наказана. – Той легна обратно на леглото.
– Качи се отгоре ми – заповяда той.
Никол се качи върху него и бавно, бавно спусна хлъзгавината си върху члена му. Докато му позволяваше да се промушва през нея, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко, краката ѝ започнаха да треперят.
Знаеше, че и двамата отчаяно се опитват да сдържат екстаза, защото ако някой от тях свърши, това ще предизвика кулминацията и на другия – и тогава забавлението щеше да свърши. Приключи още преди да е започнало, но усещането беше точно толкова добро. Всеки път изглеждаше, че с Ред става все по-добре и по-добре.
Никол погледна надолу към своя мъж. Изпъкналите му бицепси, набразденият му корем и твърдите му гърди. Загорялата му, перфектна кожа можеше спокойно да украси кориците на всяко списание. Тези тъмни очи проникваха в душата ѝ по-дълбоко, отколкото той някога би могъл да проникне в нея с члена си. Но и с пениса си вършеше много добра работа.
Без съмнение Никол знаеше, че се е влюбила силно в милиардера и магната на знаменитостите. Но тя се влюби в много повече от лъскавия му начин на живот и красивото му тяло. Никол се беше влюбила в сладкодумието и смелостта, които се криеха под всички тези повърхностни качества.
Знаеше, че щеше да обича Ред, независимо дали беше известен бизнесмен, или просто някой механик като баща ѝ. Не я интересуваха парите, славата или каквото и да било друго, а начинът, по който Ред я докосваше, начинът, по който я обичаше, и, разбира се, начинът, по който очите му срещаха нейните. Начинът, по който я гледаше, я караше да се чувства желана до дълбините на душата си и тя успяваше да му се довери, въпреки всички препятствия пред връзката им.
– О, Ред – изстена тя, когато силните му ръце хванаха бедрата ѝ и насочиха движението ѝ, а тазовете им се движеха заедно, в пълен синхрон.
Той затвори очи и тя видя как гърдите му се издигат и спускат все по-бързо и по-бързо. Гърдите на Никол се надигаха, потта блестеше, докато тя яздеше тъмнокосия си мъж, и сега беше толкова мокра, че всичко беше влажно, блестящо и бързо.
Той се вмъкна дълбоко в нея, докосвайки нещо толкова лично и интимно, че шокът от това предизвика кулминация, каквато тя не можеше да си представи.
А нейната кулминация беше катализатор за Ред, който я хвана за ръцете и я придърпа към себе си, докато влизаше в нея. Устните им се притиснаха едни към други, езиците им се преплетоха, всичко беше едно цяло.
Тя го усещаше, усещаше как сърцето му се удря в гърдите ѝ в постоянен, бърз ритъм, докато кресчендото им караше цялото тяло на Никол да се заключи в състояние на чисто блаженство.
Когато всичко свърши, двамата лежаха заедно, задъхани, а Ред се хилеше, докато си възвръщаше разсъдъка.
– Това легло изглежда така, сякаш току-що е преминало през война.
Никол погледна копринените чаршафи, наполовина на леглото, наполовина на пода. Възглавници, разхвърляни из стаята. И двамата, чиито сокове, пот и секс се преплитаха, докато лежаха, изморени.
– Определено ще трябва да се измием – каза му тя, като държеше главата си върху голите му гърди, за да може да слуша звука на сърцето му.
Ред погали нежно косата ѝ, целуна върха на главата ѝ.
– Не мога да повярвам какъв късметлия съм – каза той.
Тя го погледна.
– Водиш очарователен живот.
– Не съвсем – каза той и изражението му стана по-мрачно.
– Ти си богат, известен, успешен, добре изглеждащ, интелигентен. И имаш страхотна жена, която те обожава. Не е ли това определението за очарователен живот?
Той се засмя, тъмнината изчезна и в очите му се върна светлината.
– Когато го казваш по този начин…
– Заслужаваш всичко, което имаш – каза му тя, като погали гърдите му с ръка. – Ти си прекрасен човек отвътре и отвън.
– Само ти ме виждаш такъв, какъвто съм в действителност, Никол. – Той я целуна по челото. – Ще направя всичко за теб и винаги ще те защитавам. Знаеш това, нали?
– Да – прошепна тя.
Чувстваше се толкова добре и правилно, когато лежеше в ръцете на Ред по този начин. Всичко беше просто съвършено и за миг на нея ѝ беше все едно. И тогава, сякаш собственото ѝ съзнание не можеше да позволи на Никол просто да се наслади на това малко парченце съвършенство – тя си спомни за родителите си.
– О, Боже – промълви тя, изпълнена с ужас при мисълта за присъдата на майка си.
– Какво става? – Попита Ред.
– Току-що си помислих как трябва да кажа на родителите си, че сватбата отново е насрочена.
– И?
– И така, майка ми ще бъде непоносима. Тя изпита облекчение, когато и казах, че сме се разделили.
– Това е всичко. Ще и се обадя. – Той направи опит да стане от леглото, а Никол се вкопчи в него.
– Не смей. Говоря сериозно.
– Наистина?
– Да.
Той започна да я гъделичка, пръстите му галеха корема и ребрата ѝ, а тя се кикотеше и се опитваше да го държи на разстояние.
– Не знам, Никол. Ти се смееш. Не ми изглеждаш много сериозна.
– Моля те – Ред! Ред! – Изпищя тя.
– Какво?
– Спри! – Изпъшка тя.
Той я пусна и се усмихна, когато тя отново го разпъна.
– Родителите ти никога няма да ме одобрят – каза той. Усмивката му малко избледня, докато го казваше.
– Но аз не се притеснявам за тях. Обичам те и нищо и никой няма да промени това.
– Просто не искам да се налага да се защитавам пред нея.
– Майка ти?
– Тя ще ме тормози постоянно.
Той хвана леко китките ѝ и я придърпа надолу за дълга, продължителна целувка. Топлината на устните и тялото му, близостта му – миризмата му – накараха съзнанието ѝ да избледнее. Единственото, което знаеше, беше колко добре се чувстваше Ред. И тогава те спряха да се целуват. Ред отново я погали по косата, от което я побиха тръпки по гърба.
– Следващия път, когато и говориш, си спомни за нас – спомни си какво имаме – каза той. – Запази го в съзнанието си и се придържай към него. Никога не позволявай на никого да те накара да се съмняваш в това, което споделяме.
– Добре.
– Обещай ми, Никол.
– Обещавам – каза тя.
И тогава те се целунаха отново, карайки Никол да забрави всичко – всичко, освен магията, която двамата създаваха, когато бяха близо.

Назад към част 1                                                   Напред към част 3

КЕЛИ ФЕЙВЪР   ЗА НЕГОВОТО ПАЗЕНЕ

КНИГА 3

Двадесет и две годишната Никол Мастърс най-после свиква с връзката си с Ред Джеймисън, бизнесмен милиардер и високопоставена знаменитост. Връзката им става силна както в спалнята, така и извън нея.
Но точно когато Никол започва да се чувства комфортно в новия си живот, всичко започва да се разпада.
Майката на Ред идва в града за изненадващо посещение и скоро тя прави всичко възможно да вбие клин между Ред и Никол, създавайки стрес и хаос, където и да отиде.
Сякаш това не е достатъчно, Ред казва на Никол, че компанията, която притежава, е в разгара на ужасна финансова криза и главата на Ред е на дръвника. И сега двамата трябва да пропътуват половината свят и да се справят с най-страховития противник на Ред – Кейн Райт – за да се опитат да спасят любимата рекламна агенция на Ред.
Но Кейн Райт не се интересува само от унищожаването на бизнеса на Ред. Той също така е хвърлил око на красивата млада годеница на Ред и е готов да се включи в много мръсни трикове, за да привлече вниманието и.
Никол открива, че трябва да се бори на всички фронтове и да се опита да се пребори за най-голямата любов, която е познавала. Но дали Ред ще продължи да се бори и за нея, или тъмните му демони най-накрая ще го превземат?

Напред към част 2

 

 

***

След като прочете тези имейли, Никол не беше сигурна какво да прави. Мислеше си за милион различни неща – да свали годежния си пръстен и да го предаде на секретарката, за да го върне на Ред. Или още по-добре – да хвърли пръстена в решетката на канализацията, да напусне работа, без да каже нито дума, и да се прибере у дома.
Но после и хрумна, че ако направи някое от тези неща, няма да е научила нищо от последните два месеца от живота си. Ако Ред я използваше, трябваше да се изправи срещу него като възрастен човек, а не да избяга като дете.
Тя тръгна обратно към офиса, като вървеше с високо вдигната глава. Точно тогава чу гласове.
– Ето я! – Извика някой.
Следващото нещо, което Никол знаеше, беше, че има три или четири момчета, които я снимат и ѝ задават непрекъснат поток от въпроси, докато правят снимките си.
– Никол, как се чувстваш, като знаеш, че си пешка?
– Никол, погледни тук.
– Ти участваше ли в това?
– Ред Джеймисън направи ли ти предложение, на което не можеше да откажеш?
– Хората казват, че през цялото време си знаела, че Ред Джеймисън използва връзката ви като рекламен трик, Никол.
Тя не отговори на нито един от въпросите им. Просто продължи да върви. Объркана, тя се обади на Даниела, която веднага вдигна телефона.
– Някой току-що ми каза за това – поздрави Даниела.
– За какво? – Попита Никол, като се опитваше да закрие лицето си с телефона, докато вървеше. Половин дузината папараци я следваха по улицата, а останалите ги зяпаха.
– Не видя ли статията в „The Rag“?
– Не – каза Никол. – Кажи ми какво имаше в нея.
– О, Боже мой, скъпа. Толкова съжалявам.
– Беше за това, че Ред ме използва за реклама?
– Да. Дълго и подробно е и изглежда е от вътрешен източник, някой, който го познава много добре. Който и да е, сигурно не го харесва много.
– В момента, в който говорим, ме следят фотографи – каза Никол и се опита да върви по-бързо. Вече беше близо до сградата.
– Върни се в апартамента веднага. Ще те посрещна там и ще измислим какво следва – каза ѝ Даниела.
Никол въздъхна.
– Трябва сама да се погрижа за това. Но ти благодаря, че беше до мен – каза тя.
– Разбира се – каза приятелката ѝ.
Когато Никол най-накрая се върна в сградата, тя се промъкна бързо в оборотните врати и наблюдаваше как папараците продължават да се разхождат навън, пушейки и говорейки.
Тя отиде до специалните асансьори, запазени за Ред, но вече запазени и за нея. Операторът ѝ се усмихна, когато влезе.
– Добър ден, госпожо.
– Здравейте – каза тя.
Той се усмихна и кимна, сякаш всичко беше наред. Никол предполагаше, че в неговия свят всичко е наред.
Тя излезе и се отправи към офиса, като отвори вратата, без да си прави труда да почука. Ред говореше по телефона и стоеше до бюрото си.
– Увери се, че си на него – казваше той – почти крещеше в телефона. – И не спирай, докато не получиш отговор за мен. – И тогава той видя Никол и очите му се разшириха. – Джордж, трябва да тръгвам. – Той затвори слушалката.
– Кажи ми истината, точно сега – каза тя.
– За историята в таблоидите ли? – Попита той.
– За всичко.
– Това са само лъжи.
– Наистина ли е само лъжа? Не казвай нещо, за което ще съжаляваш – предупреди го тя.
Той се приближи към нея, за да я обгърне с ръце, а колко силно тя искаше утехата му точно сега. Но вместо това тя поклати глава и се отдръпна.
– Не можеш да повярваш, че това, което имаме, е просто някакъв трик за реклама – каза той.
Лицето му беше маска на притеснение.
– Имам нужда от истината от теб – каза Никол. – Ако ме излъжеш сега, обещавам, че никога повече няма да ме видиш.
Ред потърси очите ѝ със своите. Тя се опитваше да разбере защо би направил всичко това, защо би стигнал дотам, за да я заблуди? Само за да промени имиджа си?
Той се обърна, върна се до бюрото си и седна.
– Имаше план, преди няколко месеца, да започна връзка с така наречената „обикновена – обикновено момиче“. Обсъждаше се как ще проработи цялата схема, но така и не се получи.
Никол извади електронните писма и хвърли документите на бюрото му. Той ги вдигна и направи физиономия, докато ги четеше мълчаливо.
– Боже, звуча като такъв кретен – каза той накрая, като вдигна ръка към лицето си.
– А сега ти ме накара да изглеждам като кретен.
– Не, Никол.
– Току-що ме последваха пет-шест фотографи навън. Всички знаят. Историята е навсякъде – каза му тя.
– Това е съвпадение, кълна се. – Той отново се изправи. – Погледни датите на тези разговори. Те са от миналата година. Обсъждахме го, подхвърлихме някои идеи, но така и не стигнахме до никъде. Когато те срещнах, никога не съм възнамерявал да се случи каквото и да било от това, нямах никакъв план.
– Какво щастливо стечение на обстоятелствата, че аз съм просто едно обикновено момиче от щата Ню Йорк, а ти случайно си влюбен в мен сега.
Ред поклати глава.
– Ако всичко това беше така, защо изобщо си правя труда да седя тук и да се опитвам да те убедя в обратното? Историята е провалена. Всички мислят, че това е било просто един голям рекламен трик, така че няма причина да те държа повече наоколо.
– Защо не? Изглежда, че си получил точно това, което си искал, Ред. Внимание за теб, нов ъгъл, нещо различно и вълнуващо, което да подлуди медиите.
Изражението на Ред беше опустошено.
– Кълна ти се, че любовта ми към теб и предложението ми към теб нямат нищо общо с тази нелепа идея. Всъщност бях забравил всичко за нея, докато не се разчу тази история.
– Не знам как мога да ти повярвам – каза тя.
Ред скочи от бюрото си и я сграбчи в прегръдките си и въпреки че тя се съпротивляваше, той я придърпа към себе си. Тя усети аромата му, одеколона и афтършейва. Той се наведе към нея, докато я държеше.
– Всички ще кажат, че това е каскада. Но не е. Ние с теб знаем, че не е.
– Не мога да повярвам, че си планирал да се срещаш с някого само заради публичността, Ред.
– Бях глупак. Но след това срещнах теб – прошепна той.
– Сега и двамата сме глупаци.
– Но ние сме двама влюбени глупаци – каза и той с усмивка. А после я целуна.
По някакъв начин Никол знаеше, че ѝ казва истината. Колкото и да е лудо цялото нещо беше нелепо и невероятно, колкото и да е нелепо и невероятно, че Ред Джеймисън я обича – Никол знаеше, че той я обича.
Те седнаха заедно на дивана в кабинета му. Ред свали токчетата ѝ и разтри стъпалата ѝ.
– Предполагам, че това ще направи още по-сложно да кажеш на родителите си, че все още планираме да се оженим – засмя се Ред.
Никол сложи лице в ръцете си.
– О, Боже мой. Моля те, не ми го напомняй.
– Ако успеем да се справим с това, бракът ще бъде една торта – каза той.
– Не се шегувай в момент като този. – Но тя се усмихна и се сви в него, като коте в скута му. Ред я погали по косата и ѝ каза, че я обича.
Седяха така няколко минути, като Никол се чудеше, че по някакъв начин е успяла да му се довери, след като е видяла онези имейли.
Изведнъж на вратата се почука. Ред се изправи.
– Влезте.
През вратата влязоха двама мъже. Единият от тях беше напълно непознат – едър мъж с брада, който изглеждаше приятелски настроен като Тони Сопрано. Другият мъж на практика изкара дъха ѝ.
Андерсън. Той стоеше там с нервна усмивка на лицето, опитвайки се да изглежда уверен, но не успявайки. Никол се изправи.
– Това е той – каза тя. – Това е човекът, който ми даде тези имейли.
– Знам – каза и Ред. Той се обърна към двойника на Тони Сопрано. – Благодаря ти за това, Джордж. Изпрати ми сметка за времето, което си отделил.
Джордж кимна енергично.
– Разбира се, господин Джеймисън. – И излезе от стаята.
– Сега сме само тримата – каза Ред, сякаш беше домакин на интимна вечеря и се радваше, че се е отървал от по-шумните гости.
– Не беше нужно да карате вашия главорез да ме доведе. Ако ме бяхте помолили любезно, щях да дойда с готовност – каза Андерсън.
– Искаш ли питие? – Попита Ред и се приближи до бара.
– Не, благодаря. Предпочитам да преминете към същината.
Никол наблюдаваше Андерсън и забеляза, че той действително се поти, а в гърлото му пулсираше малка жилка. Той беше вкаменен в момента, осъзна тя и почувства прилив на съжаление към човека.
– Работата е там – каза Ред, – че никога не обичам да преча на ничий поминък. Вие сте таблоиден журналист и аз уважавам правото ви да си изкарвате прехраната.
– Благодаря – отвърна Андерсън.
– От друга страна, наистина не мога да ти позволя да нараниш жената, която обичам.
Той наля малко водка в една чаша и се върна на няколко метра от мястото, където стоеше Андерсън. Физически Ред беше внушителен и Андерсън сякаш повяхваше пред него.
– Не се опитвам да нараня никого. Имах информация, която смятах, че може да и е интересно да знае, и ѝ я казах. Съжалявам, ако това ви е причинило неудобство.
Ред подаде на Андерсън напитката, която беше направил.
– Вземи това, мисля, че ще имаш нужда от него.
– Наистина, не ми трябва…
– Повярвай ми. – Ред бутна напитката в ръцете на възрастния мъж. Накрая Андерсън пое питието, когато водката вътре се разля върху обувките му.
– Не съм направил нищо лошо – каза Андерсън, – а и наистина не ми харесва някой да се опитва да ме сплашва. Може и да можете да го правите с вашите служители и приближени, но аз не съм ви задължен.
– Изпий едно питие – каза Ред. – Сериозно. Обещавам, че не съм те отровил.
Ръката на Андерсън трепереше. Накрая отпи глътка, като се намръщи.
– Ето. Мога ли вече да си тръгна?
– Казахте, че не сте ми задължени – започна Ред, като сложи ръце зад гърба си като професор, който започва лекция в клас. – Но какво, ако грешиш?
– Не греша.
– Абсолютно сигурен ли си в това?
– Достатъчни са ми вашите загадки, господин Джеймисън.
– Това не е загадка. – Ред се пресегна към бюрото си и седна небрежно на ръба му. – Знаете ли, никога не съм се интересувал особено от историите, които вие пускате. Казвахте най-различни неща – някои верни, други лъжи, но нищо от това нямаше значение за мен. – Ред погледна Никол. – Но тогава срещнах човек, който промени живота ми.
Андерсън не можа да сдържи подигравателното подсмърчане.
Ред се взря в мъжа.
– Може да ви се стори смешно, но аз приемам връзката с годеницата си много, много сериозно. Днес за първи път престанах да намирам историите ти за сладки и смешни.
– Съжалявам за това – каза Андерсън, но не звучеше особено извинително.
– Когато нещо ме притеснява, обикновено предприемам действия – продължи Ред, сякаш другият мъж не беше говорил. – Затова направих най-лесното нещо. Купих си вашето списание.
Андерсън го погледна зашеметено.
– Не си направил такова нещо.
– Казах, че ще имаш нужда от това питие.
Възрастният мъж го изгълта бързо, цялото му тяло трепереше.
– Моля те, кажи ми, че се шегуваш.
– Не. – Ред поклати глава. – И мисля, че знаеш, че имам парите да го направя. Всъщност компанията ти губи пари през последните три тримесечия, така че мисля, че имам изгодна сделка. Но аз така или иначе щях да сключа сделката.
– Предполагам, че това е вашият сложен начин да ми кажете, че съм уволнен?
– Всъщност, не. – Поклати глава Ред. – Ти само си вършеше работата, а тя беше да пишеш истории, които публиката иска да чете. Нямам нищо против човек да си изкарва прехраната, както казах.
– Тогава какво? Защо съм тук?
– Две неща – каза му Ред. – Първо, не оценявам това, че си се свързал с Никол и си се опитал да я настроиш срещу мен. Какъв беше смисълът?
Андерсън сви рамене.
– Изграждане на взаимоотношения, така го наричаме. Започвам да давам информация, доказвайки, че мога да бъда полезен на въпросното лице. В крайна сметка целевият човек, с когото изграждам взаимоотношения, ще започне да ми говори като на приятел. И скоро аз просто слушам историята, а те ми разказват всичко, което знаят.
Ред кимна и в него се появи искрица уважение.
– Възхищавам се на упоритостта ти, но в този случай беше грешка.
– Явно – каза Андерсън, а от гласа му капеше сарказъм.
– Към второто нещо, което искам да разрешим. Сега аз съм твой шеф – каза му Ред. – И като твой шеф искам да знам кой ти е пуснал тези истории. Тези за предишните ми ангажименти и за плановете да променя имиджа си, като се срещам със средностатистическо момиче.
Андерсън се поколеба.
– Първо ми трябва потвърждение, че наистина сте купили моето списание.
Ред сви рамене.
– Обади се на редактора си.
Андерсън извади мобилния си телефон и бързо се обади. Няколко секунди по-късно той вече говореше с някого.
– Е, обзалагам се, че никога няма да познаете къде съм – каза той, а гласът му трепереше. Пауза. – Офисът на Ред Джеймисън… да…да. – По-дълга пауза. – Тогава е истинско. Той ни е откупил? – Още една дълга пауза. – Добре. Добре. Благодаря. – Възрастният мъж затвори слушалката и се загледа в мобилния си телефон, сякаш го беше предал.
– Аз съм честен човек – каза Ред.
Сега Никол наистина съжаляваше Андерсън. Той изглеждаше пребит. Цялата снизходителност и страховитост сякаш бяха избити от него от осъзнаването, че е на милостта на Ред Джеймисън.
– Съжалявам, че не ти повярвах – каза Андерсън.
Ред се усмихна.
– Хей, трябваше да имаш потвърждение. Разбирам. А сега е време да ми кажеш това, което искам да знам. – Изражението му потъмня и той изглеждаше положително плашещ. – Ако не ми кажеш кой е пуснал тези истории, ще те накарам да съжаляваш, че никога не си чувал името ми. Уволнението ти ще е най-лесната част. Да се уверя, че никога повече няма да работиш – никъде – ще бъде забавната част за мен. Когато приключа, ще имаш късмет да си намериш работа в Афганистан, където да копаеш тор от як.
– Не е нужно да ме убеждавате – каза Андерсън, като изпи последната част от водката. – Това беше Талия Феринг. И тя се свърза с мен – завърши той.
Ред положително сияеше. Той се премести от бюрото си до мястото, където стоеше Андерсън, като едновременно взе празната чаша в едната си ръка и разклати другата.
– Добре си се справил – каза той и го насочи към вратата. – Сега се прибери вкъщи и се опитай да си починеш. Искам да станеш и да работиш по нова история – за предпочитане за Джъстин Тимбърлейк или Бритни Спиърс. Само не се доближавай до годеницата ми.
Андерсън помърмори малко за това колко е щастлив, че работи за човек като Ред, докато Ред го изгонваше. А после вратата се затвори и Ред се върна, усмихвайки се като дете, което току-що е откраднало бисквитка от буркана, без да го хванат.
– Не си ли доволен от себе си? – Засмя се Никол.
– Донякъде. Чувствах се добре, признавам. – Той я хвана за раменете и я погледна в очите. – Няма да позволя на никого да те нарани никога повече.
– Не съм деликатно цвете, мога да го понеса.
Той се усмихна.
– Знам. Това е, което обичам в теб. Наред с много други неща. – И тогава той отново я целуна и това беше топлина, толкова много топлина и тя се изгуби в нея за дълго време. Начинът, по който ръцете на Ред се движеха по тялото ѝ, я докосваха точно както трябва. Тя го искаше отново и отново.
Харесваше ѝ, че той я защитава.
Когато прекъснаха целувката, той изведнъж отново беше изцяло делови.
– Искам да ти покажа нещо, за да знаеш, че доверието ти в мен е основателно. – Той я хвана за ръка и я заведе до компютъра си, накара я да седне точно до него, докато той навигираше в електронната си поща.
Отне му минута-две и тогава намери това, което търсеше. Това беше имейл от него до Талия, датиран преди повече от десет месеца. В него пишеше:

Здравей, Т.
Мисля си за онази идея за промяна на имиджа, която обсъждахме вчера. Беше забавна малка мисъл, но снощи я проспах и всъщност е доста лепкав трик. Не мога да си позволя да се впусна в играта на очаквания. Просто ще бъда себе си и ще оставя медиите да правят това, което правят. Надявам се, че не сте били твърде далеч с планирането на каквото и да било. Нека просто се съсредоточим върху марката Джеймисън и да не се притесняваме толкова много за наркомана, който управлява мястото.
Ред

Той се обърна към Никол и се усмихна.
– Може и да съм идиот, но никога не съм бил толкова голям идиот.
– Просто си бил малко объркан – каза тя.
Той въздъхна и почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото.
– За съжаление, сега трябва да се погрижа за известно почистване в маркетинговия отдел.
– Ще уволниш ли? Талия?
Ред се изправи и закопча сакото си.
– Обзалагам се, че ще го направя.
– Искам аз да го направя. – Никол се изправи, отметна косата си на едно рамо и сложи ръце на хълбоците си. – Имам да си разчиствам сметките с тази кучка.
Очите на Ред се разшириха от изненада.
– Ти говориш сериозно? Искаш да я уволниш?
– Имам ли правомощия?
– Не съвсем. Но ако искаш, ще ти го дам.
– Искам.
– Добре, тогава. По силата на властта, вложена в мен като основател и главен изпълнителен директор на „Джеймисън Интернешънъл“, ти – Никол Мастърс – можеш да отидеш в маркетинговия отдел и да уволниш тази кучка.
– Добре. – Тя се наведе и го целуна по бузата. – Ще се върна след малко.
Тя излезе от офиса и отиде на четвъртия етаж, където се намираше маркетинговият отдел. Никол не беше обмисляла нищо – просто знаеше, че това е нещо, което иска да направи. Спомняйки си как Талия я беше нарекла скитница и я беше унижила в коридора неотдавна – без да споменавам изтичането на онези ужасни истории – Никол искаше да се бори.
И ако ще се бори, то със сигурност искаше да спечели.
Маркетинговият отдел беше доста голям и тя мина по няколко коридора, преди най-накрая да види табелката с името пред вратата на един от ъгловите кабинети.
Талия Феринг.
Вратата вече беше отворена и Никол видя красивата блондинка пред компютъра и, на телефона на бюрото си, която говореше и се смееше.
-…Знам. Ти видя ли онази ужасна снимка? Двамата с нея? Сигурно се шегуваш с мен…
Никол почука на вратата силно, два пъти.
Когато Талия вдигна поглед и видя кой е, лицето ѝ почти побеля.
– Говоря по телефона – каза тя, като закри слушалката с една ръка. – Можеш ли да се върнеш утре?
– Не. – Никол скръсти ръце и застина така.
Талия въздъхна и махна ръката си от слушалката.
– Съжалявам, просто нещо се появи – каза тя в слушалката. – Мога ли да ти се обадя след малко? – И след това затвори слушалката.
Никол влезе в кабинета и затвори вратата.
– Ще ми трябва само минутка от вашето време – каза тя.
Талия се облегна назад на стола си.
– Познавам ли ви?
– Мисля, че ме познаваш.
Жената щракна с пръсти.
– Точно така! Вие сте малкият сбръчкан скитник, който спеше в коридора пред офиса на нашия изпълнителен директор.
– Точно така – каза Никол и ѝ се усмихна. – А ти сигурно си идиотката, която пусна истории за мен и Ред в таблоидите.
Сега лицето на Талия наистина побеля.
– Извинявай?
– Мисля, че ме чухте.
– Не ме обвинявай за неща в кабинета ми, дребна глупачке. Повярвай ми, ще те уволня толкова бързо, че главата ти ще се завърти.
– Да, не мисля така. – Никол се облегна на вратата. – Всъщност мисля, че вместо това аз ще уволня теб.
– Просто се махай. Излизай, преди да се обадя на охраната. Аз съм вицепрезидент по маркетинга, а ти си едно малко нищожество. Това, че Ред спи с теб, не ти дава право да ме уволняваш. Не можеш да уволниш и нашия доставчик на храна.
На Никол ѝ се искаше да я дръпне за косата и да зашлеви този кучи поглед от лицето ѝ. Но после се овладя. Така или иначе, Талия беше останала без работа. Не беше нужно да вярва на Никол – тя щеше да разбере това достатъчно скоро.
– Наслаждавай се на последния си ден – каза Никол и отвори вратата, за да си тръгне.
– И ти се наслаждавай на това да правиш свирки на Ред в замяна на джобни пари, мила – обади се жената след нея.
Точно тогава Никол видя двама охранители да се насочват към нея. Те също не изглеждаха много щастливи. Когато стигнаха до офиса на Талия, те спряха.
– Слава богу – каза им Талия. – Това момиче пречи на работата ми и се държи изключително грубо и непрофесионално. Искам да я изведете от сградата, моля.
– Госпожо, имаме заповед да ви изведем – каза един от тях.
– Какво? – Челюстта на Талия падна.
– Трябва да вземете само личните си вещи. Моля, не докосвайте компютъра си, никакви файлове или предмети от бюрото си.
– Не разбирам. Моля те, обади се на Ред Джеймисън и му кажи какво се случва. Той ще ви обясни…
– Ред ни се обади лично и ни нареди, госпожо. – Те се преместиха в кабинета ѝ и застанаха над нея, като наблюдаваха всяко нейно движение.
– Успех, Талия – каза Никол. – Сигурна съм, че след това няма да имаш проблем да си намериш друга работа в областта на рекламата. Познаваш Ред, той е много снизходителен човек.
Талия събираше нещата си и по лицето ѝ бяха започнали да се стичат сълзи.
Това беше достатъчно отмъщение за един ден – помисли си Никол и напусна сцената.

***

Същата нощ Ред и Никол бяха на дивана в дома си в Кънектикът. Чувстваха се странно да го наричат свой дом, но това беше така. И Никол започваше да чувства, че – което е по-важно – Ред е нейният дом.
Докато той беше там, тя знаеше, че ще бъде в безопасност и ще се грижи за нея.
– Все още трябва да се обадя на родителите си и да им кажа, че сватбата е насрочена – каза тя, облягайки се на гърдите му. Лекото му дишане беше знак за това колко спокоен е тази вечер.
– Искаш ли аз да го направя?
– Да се обадиш на родителите ми? – Засмя се тя.
– Аз ще го направя. Какво е най-лошото, което може да се случи?
Никол се замисли.
– Нямаш представа. – След това се надигна и го целуна по устните.
Искрите се превърнаха в огнище, а след това в бушуващ ад. Започнаха да си разкъсват дрехите един от друг.
– Чакай, само още едно нещо – каза му тя.
– Какво? – Попита той.
– Обещай ми, че независимо от всичко, никога няма да позволим на никого да застане между нас.
– Обещавам – каза той и я погледна в очите.
– Нямам търпение да стана твоя съпруга.
– Дай ми телефона си – каза той. – Обаждам се на родителите ти точно сега.
– Ние сме полуголи! – Извика тя.
– Добре. Те никога няма да разберат разликата. Винаги разговарям с хората, докато съм гол.
– Ред, моля те!
Той се опита да вземе телефона ѝ, но тя не му позволи и скоро той спря да се опитва. Беше зает да поставя ръцете си на други места.
А огънят продължаваше да бушува.

Назад към част 16                                                       НАПРЕД КЪМ КНИГА 3

 

 

***

На следващият ден те отидоха заедно на работа и той наистина заведе Никол до бюрото ѝ, целувайки я пред целия офис. Обикновено Никол щеше да е твърде смутена, но след съжалителните погледи, които повечето от колегите ѝ бяха отправили към нея, когато си помислиха, че е изоставена, това беше сладко отмъщение.
Тя работи щастливо през цялата сутрин.
Ред имаше среща в обедния час и на Никол ѝ беше писнало винаги да прекарва целия ден в сградата на “ Джеймисън Интернешънъл“. Вместо това тя реши да отиде да обядва в близкото кафене „Метро“.
По пътя към кафенето тя почти препускаше. През цялото време на лицето ѝ грееше огромна усмивка – бузите ѝ почти я боляха от толкова често усмихване. Имаше чувството, че всичко в живота ѝ най-накрая се е събрало. Двамата с Ред се бяха върнали и бяха по-силни от всякога, работата беше ползотворна и всъщност ѝ плащаха за усилията ѝ, Даниела вече не я мразеше.
Разбира се, Даниела можеше отново да я намрази, когато Никол обясни, че се е събрала с Ред. Даниела щеше да изреди всички причини, поради които това е било грешка.
Влизайки в кафене „Метро“, Никол беше заета да изучава менюто и да се опитва да реши какво би могла да иска, когато един човек, който също беше на опашката, продължаваше да се приближава все повече и повече до нея. Тя се отдръпна, за да си направи малко място, но високият, слаб мъж отново се приближи.
Тя го погледна с известно раздразнение. Какъв беше проблемът на този човек?
Опитваше се да я сваля ли, или нещо подобно?
Беше почти плешив, а косата, която притежаваше, беше тънка и рядка. Носеше очила с дебели стъкла и бежов костюм с червена вратовръзка. Приличаше на един от онези задръстени икономисти, които се появяват във всички токшоута и ви отегчават до смърт с лекции за дълговата криза.
Когато тя го погледна мръсно, той се обърна и ѝ се усмихна широко.
– Здравей, Никол.
Кръвта ѝ изведнъж стана ледено студена. Този глас. Тя познаваше този глас.
Сега той се обърна изцяло към нея.
– Какво, дори няма да поздравиш? – Попита той.
– Ти си онзи чудак. Андерсън, онзи, който не ме оставя на мира.
– Това съм аз – каза той щастливо.
– Остави ме на мира или ще изкрещя – каза му тя.
– Сега, защо, за Бога, би направила това? – Попита той, изглеждайки озадачен. – Никога не съм те заплашвал, никога не съм те наранявал и със сигурност никога не съм те лъгал.
– Не ме интересува. Махай се.
Той поклати глава.
– Никол, аз съм един от малкото хора, които действително се опитват да ти помогнат.
Тя му се исмя подигравателно.
– Аз не съм идиот.
– Ако си умна, ще ме послушаш.
– Ами ти кой си? – Каза тя. – Не се доверявам на хора, които не ми казват истинските си имена. Как се сдоби с моя номер? Работиш ли за „The Rag“ или нещо подобно?
– Ела, нека седнем заедно за малко.
Тя сгъна ръце и поклати глава.
– Няма как.
– Намираме се на обществено място. Няма да те нараня, аз съм възрастен човек и сигурно ще можеш да ме пребиеш.
– Определено – каза тя без чувство за хумор.
– Тогава от какво толкова се страхуваш? – попита той. – Истината?
Тя се засмя на това.
– Едва ли.
– Тогава ела да седнеш за няколко минути. Имам нещо да ти покажа. – Той тръгна, без да я поглежда. Уверено седна в ъгъла, знаейки, че тя ще го последва.
И тя го последва, защото част от нея не можеше да не иска да знае какво толкова важно има да каже, дори и да се страхуваше от това.
Никол седна срещу него.
Той носеше малка кафява чанта, която постави деликатно до краката си. Тя видя, че кафявите му обувки бяха чисти, нови и полирани до ярка и блестяща повърхност.
– Не обичам да съм носител на лоши новини – каза и той.
– Някак си се съмнявам в това.
– Такива неща не ми доставят удоволствие.
– Тогава защо го правиш?
Той въздъхна.
– Не ми харесва да виждам как силни мъже се възползват от наивни млади жени.
Тя отново сгъна ръце, сякаш се опитваше да се предпази от негативните му думи.
– Не се случва това.
– Но не е ли така? – Той поклати глава към нея.
– Не.
– Аз излъгах ли те, че преди това той е бил ангажиран два пъти?
Никол облиза устните си. За първи път, откакто той започна да ѝ говори, тя се чувстваше несигурна. Беше вярно. Нещата, които беше казал за Ред Джеймисън, се бяха оказали точни.
– Това, че веднъж си казал истината, не означава, че сега няма да ме излъжеш.
Андерсън се усмихна.
– Умно момиче.
– По-умно, отколкото си мислиш.
Очите му леко се стесниха и на нея ѝ се стори, че вече усеща някаква тревога от негова страна.
– Колкото по-умна си, толкова по-голям е шансът да успея да се добера до теб.
– Кажи какво имаш да казваш, или си тръгвам.
Той въздъхна.
– Наистина мразя тази част.
– Не, не я мразиш.
Андерсън отново се усмихна, този път по-широко.
– Може би не толкова, колкото се преструвам. Въпреки това ще сложа картите си на масата, Никол. Ред Джеймисън те прави на глупачка. Всичко това е част от маркетингова кампания, която той и служителите му са измислили преди месеци.
Вътрешностите на Никол се свиха и изкривиха при думите му. Инстинктивно си помисли, че той лъже.
– Не ти вярвам.
– О, но аз имам доказателства. – Той бръкна в малката си чанта, извади няколко листа хартия и ѝ ги подаде през масата.
Носът ѝ се набръчка от неприязън. Дори не искаше да докосва нищо, с което този човек се занимаваше, но трябваше да види така наречените му доказателства.
Хартийките съдържаха нещо, което приличаше на разпечатки от електронна поща. Електронната поща беше от имейл сървъра на “ Джеймисън Интернешънъл“. Там беше имейл адресът на Ред, както и на Талия Феринг от маркетинговия отдел.
Талия – не беше ли това жената, която беше нарекла Никол бездомница онзи ден пред офиса на Ред? Помисли си Никол. Бързо Никол сканира веригата от имейли и очите ѝ се разшириха от шок от това, което прочете.
Първият имейл на Ред беше като нож в сърцето ѝ. В него пишеше:

T:
Трябва да направим нещо различно с моя образ. Омръзна ми винаги да ме обсъждат в медиите, сякаш съм някакъв съвременен Дон Жуан, който обикаля наоколо и се опитва да накара богатите и известни жени да излязат от роклите си на „Оскар де ла Рента“ и да влязат в леглото ми. И освен това искам да насоча самата марка Джеймисън в нова посока. Но имам нужда от помощ. Трябва да измислите нещо ново за мен. Омръзна ми да правя едни и същи стари фотосесии и едни и същи интервюта, в които пуша пури и пия уиски, качвам тези репортери в колата си и карам бързо по улиците на Ню Йорк.
Идеи?
Ред

Отговорът на Талия беше прост.

Може би трябва да излезеш и да намериш най-средното момиче в цялата страна и да започнеш да се срещаш с нея? Публиката и папараците ще го харесат.
T

Отговорът на Ред беше положително ликуващ.

Това е невероятна идея, Талия. Ти си гений. Напомня ми на „Роки“, когато Аполо Крийд случайно избира Италианския жребец за следващия си двубой, защото иска да даде шанс на всеки човек да спечели титлата на 4 юли. Какви са следващите стъпки, за да стане това реалност?

Талия отговори за пореден път.

Не съм сигурна. Трябва да изберем няколко кандидати за теб. Може би ще използваме услуга за кастинг.

Никол не можа да издържи да продължи да чете. Тя сгъна документите наполовина.
– Запазвам ги – каза тя, но гласът ѝ едва се чуваше.
Андерсън изучи изражението ѝ. Той вече не се усмихваше.
– Така че, виждаш ли, може би съм ти по-добър приятел, отколкото си даваш сметка.
– Не. Ти все още си задник.
Тя се изправи и започна да се отдалечава.
– Всичко в него е вярно – извика той, но тя просто продължи да върви.

Назад към част 15                                                    Напред към част 17

***

Тази нощ беше вълшебна. Върнаха се в къщата на Ред в Кънектикът и той ѝ позволи да шофира чак до вкъщи. Колата се управляваше като насън, макар че тя трябваше да свикне с това, че педалът на газта реагира толкова отзивчиво. Само един грам натиск от крака ѝ и колата щеше да скочи напред. На Ред сякаш му харесваше да я гледа как се мъчи да контролира звяра, както той го наричаше.
Това правеше шофирането забавно и различно. Ред се държеше така, сякаш от раменете му бе паднала огромна тежест. Той се шегуваше с нея и се държеше непринудено и лекомислено.
Когато се прибраха вкъщи, той я пренесе през прага на входа на главната зала, като и двамата се кикотеха като ученици. А след това се качи направо в спалнята, където тя легна на леглото, а той я гледаше дълбоко в очите и.
Двамата се гледаха дълго и се усмихваха.
– Мога да гледам в очите ти цяла нощ – каза той, като отметна косата и от челото. – Мислех, че съм те изгубил завинаги, но ти си тук с мен. Това е като сън.
– Толкова се радвам, че дойде и ме намери тази вечер – каза тя.
– Винаги ще идвам за теб – каза и той. – Винаги.
– И никога не ме пускай на друг курс по йога – засмя се тя.
– Никога. Отсега нататък ще получаваш частни уроци.
– Кажи ми, че никога няма да ме оставиш да си тръгна – прошепна тя.
– Никога няма да те пусна.
– Обещай ми.
– Обещавам, кълна се във всеки бог във вселената. – Той целуна нежно устните ѝ и тя отвори уста за него. Никол сложи ръце на гърдите му и ги прокара надолу към корема му, усети как цялото му тяло потрепва, когато го докосна.
– Искам да правиш любов с мен – прошепна тя.
Той започна бавно да я съблича, а тя събличаше него. Издърпа блузата му над главата и прокара ръце по стегнатите му коремни мускули.
– Никол… – изстена той.
И двамата вече бяха свалили блузите си. Никол беше само по сутиен, а Ред плъзна ръце под него и погали зърната ѝ, натисна сутиена нагоре, докато той не се откъсна изцяло от нея, разкривайки голите ѝ гърди. Тя се засмя.
– Какво е това, трик, който си научил през всичките тези години на женкарство?
– За първи път се случва, кълна се – каза той и вдигна ръка.
– Не знам дали ти вярвам. Но всъщност не ми пука. Целуни ме.
И той я целуна, по-страстно от всякога. Те се наслаждаваха един на друг, като не бързаха, нищо не беше прибързано. И за първи път Никол усети, че той ще ѝ позволи да поеме малко контрол, ако иска. Позволяваше ѝ да го докосва, без да иска разрешение, дори ако искаше да докосне голата му кожа.
Този нов обрат някак си направи контакта между тях още по-интимен.
Ред я целуна по устните, а след това я целуна по челото. След това целуна бузите ѝ и клепачите ѝ, когато тя затвори очи.
– Никога не спирай да ме целуваш – каза му тя.
И той допря устни до всеки сантиметър от горещата ѝ кожа. Ръцете ѝ, раменете ѝ, шията ѝ. Прекарваше време в целуване и гризане на ушите ѝ, шепнеше ѝ любовта си към нея.
– Бих направил всичко за теб, Никол. Само ми кажи. – Тя му промълви да продължи да прави това, което правеше.
Той облизваше зърната ѝ, като първо стимулираше едното, а след това и другото, докато те се изправиха. Той прокара пръсти по зърната ѝ и тя изстена, викайки. Ред се наведе отново и обходи зърното ѝ с език, а след това започна да смуче и да смуче.
– О, Боже – извика тя. – Не спирай, усещането е толкова хубаво. Моля те, не спирай.
Той смучеше и облизваше, а усещането беше невероятно. Хлъзгавата ѝ долна част се овлажняваше, докато той продължаваше да ѝ доставя удоволствие. Скоро той се спусна върху нея и всяко усещане, което изпитваше, докато устните и езикът му изследваха входа ѝ, беше като разцъфнал фойерверк – всяка нова експлозия предизвикваше верига от други експлозии.
Със затворени очи тя виждаше експлозиите в съзнанието си, разцъфнали в най-различни цветове и форми.
– О, Боже, Ред! – Извика тя, когато пръстите му започнаха да стимулират клитора ѝ в същото време, когато езикът му се плъзна в нея.
Експлозиите вече достигаха кресчендо и тя крещеше в пълна изоставеност. Цялото ѝ тяло се свиваше като от болка, но това изобщо не беше болезнено – просто беше толкова интензивно и всяко нервно окончание беше чувствително до такава степен, че вече беше прекалено.
Тя изпита най-силния, дълбок, освобождаващ оргазъм.
След като свърши, тя лежеше и дишаше учестено, а сърцето ѝ биеше учестено. Едната ѝ ръка се полюшваше слабо към лицето ѝ.
– О, Боже. Не мога… дори не мога да говоря в момента.
Ред се плъзна до нея, притискайки топлото си тяло към нейното. Устните му се допряха до бузата ѝ, а след това и до ухото ѝ.
– Да те гледам как изпитваш удоволствие от това, което правя, е най-невероятното нещо, което някога съм изпитвал – каза и той. – Никога няма да ми омръзне да те правя щастлива, Никол.
– А ти? – Каза тя.
– Ами аз?
Тя се обърна към него, възвръщайки част от разсъдъка си.
– Искам да ти доставя удоволствие.
– Всичко е наред – каза той, целуна я леко по челото и погали косата ѝ. – Тази вечер не става въпрос за мен.
– Но е за мен – каза му тя. И тогава целуна голите му гърди, облизвайки солената му кожа, опитвайки зърната му. Тялото му беше твърдо като скала, отчасти от възбуда, но тя знаеше също, че това е трудно за него. Беше се отказал от част от легендарния си контрол за нея.
Тя щеше да се погрижи да не съжалява за това.
Никол целуна корема му, като го облиза до мястото, където върхът на еректиралия му пенис се усещаше през панталоните. Тя бързо ги разкопча, докато Ред стенеше от очакване. Тя смъкна боксерките му едновременно с панталоните и след това нежно целуна върха на красивия му член.
Тялото му се напрегна още повече, но тя разбра, че това е от удоволствие.
– Мисля, че след малко ще експлодирам – прошепна той хрипливо. – Не мога да се контролирам.
– Не е нужно – каза тя и се усмихна, докато го поемаше в устата си, отначало деликатно. Но след това агресивно се плъзна надолу по ствола му и го поемаше все по-надолу и по-надолу, а той забиваше бедрата си в нея.
– Не мога да издържа, усещането е твърде шибано – изсъска той през зъби.
Тя започна да гали основата на пениса му, докато се поклащаше нагоре-надолу по главата и горната част на мъжествеността му. Никога през живота си не беше усещала нещо толкова твърдо; той беше като стомана.
И тогава той избухна, викайки, когато свърши.
Тя пое всичко, поглъщайки го точно както миналата седмица. Само че този път беше избрала да го направи, беше поела контрола над него в свои ръце. Никол се наслаждаваше на кулминацията му поне толкова, колкото и той, и самата тя изпита малка вълна от оргазъм, когато той свърши в топлата ѝ, влажна уста.

***

После тази нощ, след като и двамата се бяха изкъпали и преоблекли, Ред поръча китайска храна и тя беше доставена до вратата им.
– Най-добрата в цял Кънектикът – каза ѝ той, докато носеше найлоновите торбички, пълни с храна за вкъщи, в трапезарията.
Беше малко странно да се храни в такава луксозна стая, особено като се знаеше, че само преди няколко дни тя е била сцена на избухването на Ред. Нямаше обаче и следа от разрушенията – стаята беше безупречна, както и първия ден, в който я беше видяла.
Той отвори малките кутийки и разпредели храната в красиви чинии за двамата. След това седнаха един до друг на голямата дървена маса и започнаха да ядат, като си говореха и се смееха.
– Защо Глен мига толкова много? – Попита го тя.
Той я погледна.
– Не знам за какво говориш – каза той, а след това започна да мига бързо.
Никол сложи ръка на устата си, за да прикрие смеха си – едва не изплю храната си.
– Мислиш ли, че Реми може да е бисексуална? – Попита тя.
– Не бъди смешна. Тази жена никога не е докосвала мъж през живота си. – Тя отново се захили.
– Ред!
– Сериозно говоря – каза той. – Защо мислиш, че и харесва да те държи в офиса до късно през нощта?
– Замълчи.
Той се усмихна.
– Не бива да говоря извън работните отношения. Искам да кажа, че тя не ти е споменавала нищо за това.
– Не, но просто имам това усещане.
Той грабна с ръка едно свинско шишче и отхапа огромна хапка.
– Никол, искаш да ми кажеш, че имаш Радар за това?
Тя му се усмихна.
– Приятно ми е да те видя така. – Тя постави краката си в скута му, докато въртеше малко макарони на вилицата си.
– По какъв начин?
– Спокоен. Забавен. Да бъдеш себе си.
Той ѝ се усмихна.
– Ти разкриваш най-доброто в мен, Никол.
– Не винаги.
– Винаги. – Той изведнъж постави чинията си на масата. – Чакай малко. – Свали леко краката ѝ от скута си и излезе от стаята.
– Къде отиваш?
– Веднага ще се върна! – Извика той и тя чу стъпките му да се отдалечават по коридора.
Тя продължи да яде храната. Беше гладна – Ред беше прав, като казваше, че това е най-добрата китайска храна в Кънектикът. Не можеше да си представи нищо по-вкусно от това.
Няколко минути по-късно той се върна със странен блясък в очите.
– Какво правиш? – Попита тя и седна по-изправена на стола си, вече подозрителна.
– Поправям една голяма грешка, която направих – каза и той.
– Какво? За какво говориш? – Попита тя, докато той вървеше право към нея.
И тогава той падаше на колене точно пред нея и разкриваше
годежния пръстен в дланта си.
– Моля те, прости ми и ме направи най-щастливия, най-гордия мъж на света. Никол, все още ли ще се омъжиш за мен?
Това беше второто предложение и тя знаеше какво ще си помисли за него всеки човек в живота ѝ. Но все още не ѝ пукаше, защото дълбоко в себе си знаеше, че е правилно. Тя се усмихна със сълзи на очи.
– Да, разбира се, че ще го направя.
Той сложи пръстена на пръста ѝ, а след това се прегърнаха и целунаха.
Сега нещата наистина бяха различни, помисли си тя, изненадана от промяната в него.
Той се изправи на крака и отново седна до нея, а двамата довършиха храната си.
Когато се напълни до степен, в която щеше да се пръсне, Никол потупа стомаха си. Някак си потупването по корема я накара да мисли за бременността и майчинството.
А това я накара да си спомни за майката на Ред и за ужасния начин, по който се беше отнасяла с него, когато беше израснал.
– Чудех се – каза тя внимателно, без да иска да го разстройва след толкова невероятна нощ заедно.
– Да? – Попита той, попивайки ъгълчетата на устата си със салфетка.
– Все още ли поддържаш връзка с майка си?
За част от секундата тя видя как охраната му се вдига – като желязна порта, която внезапно се затваря. Очите му моментално станаха студени и далечни, а челюстта му – твърда. Но после сякаш усети какво се случва и съзнателно се насили да я остави.
Опита се да се усмихне.
– Имам контакт с нея. Най-вече защото брат ми все още е толкова близък с нея.
– Кога се виждаш със семейството си?
Той въздъхна.
– Предимно по празниците. Но определено си говорим често – малко прекалено често за моя вкус. Тя ми се обажда вероятно веднъж месечно.
– Питал ли си я някога защо е направила тези неща с теб?
– Шегуваш ли се с мен? – Той се засмя горчиво. – Определено не си се срещала с майка ми, ако изобщо задаваш този въпрос.
– Не мисля, че бих могла да се справя с нея.
Очите му се впиха в нейните и той просто ѝ позволи да го види. Очите му бяха тъжни, осъзна тя. Той беше тъжен човек в много отношения, под всичко това. И тя го обичаше заради тъгата, мрака и сложността му – и заради хумора му. Ред Джеймисън, под всички пластове блясък и разкош, под проблемите с контрола, гнева и страха да се доверява на жените – беше сладка душа.
Никол си мислеше, че всичко, което е изградил – всички бизнеси, известността, богатството и публичната му личност – са само защита за чувствителния човек, който все още съществува в центъра на всичко това.
– Ти си добър човек – каза му тя и го погали по бузата.
Той се усмихна и тя можеше да каже, че е малко захласнат.
– Никой досега не ми е казвал това – прошепна той.
– Но е вярно. Не го казвам просто така.
Той ѝ се усмихна.
– Благодаря ти, ангеле мой. Благодаря ти.

Назад към част 14                                                  Напред към част 16

***

Ден и половина по-късно Никол беше на първия си урок по йога. Беше решила, че трябва да излиза повече от апартамента. По-малко гледане на телевизия и ядене на сладолед с Даниела, повече мотивация и раздвижване на кръвта отново.
Имаше едно малко йога студио, наречено „Нирвана“, точно на улицата от апартамента им, и имаше занимания в сряда вечер в 19:00 ч., което и допадаше идеално.
Единственият проблем с класа беше, че тя се беше амбицирала и се беше записала за сесия за средно напреднали. Основната причина, поради която беше избрала точно този клас, беше, че той най-добре пасваше на работния ѝ график. Освен това беше предположила, че след като е тренирала йога с приятели в колежа (и се смяташе за млада и в добра форма), няма да има големи проблеми да се приспособи към средно напредналите пози.
Много, много се е объркала.
Още от самото начало на урока Никол разбра, че няма да се справи. Инструкторката беше дребна жена със строго изражение на лицето и поведение на сержант. Казваше се Лили и крещеше много за учител по йога.
– Мариана, изправи левия си крак. Не, изправи го. Добре, аз ще дойда и ще го направя вместо теб!
Това беше типична реплика. Лили нагласяше ръцете и краката и през цялото време правеше коментари, обикновено за това колко мързеливи или лоши са всички в изпълнението на позите.
Никол се потеше и трепереше още от първата асана. Когато стигнаха до кучето надолу, тя си помисли, че може да не издържи първите петнайсет минути. Краката ѝ трепереха. Ръцете ѝ трепереха.
– Хайде, Никол – каза Лили и се приближи до нея, докато говореше. – Изправи лакти. Изправени. Дупето нагоре. Представете си, че въже дърпа задните ви части към небето. – Тя мина зад Никол и издърпа бедрата ѝ към небето. Облекчението върху напрегнатите предмишници на Никол беше незабавно и тя пожела Лили да остане там.
Но учителката бързо премина към следващия тъжен чувал.
Защо го правя? Попита се тя. Когато се записа преди седмица, това ѝ се стори добра идея – начин да се откъсне от празното пространство в живота си. Но да се напъва, да се поти и да трепери, само няколко минути след като е слязла от влака след дълъг работен ден – сега си мислеше, че това е едно от най-глупавите решения, които е взимала.
– И да преминем към Саламба Сарвангасана, известна още като стойка за рамене – извика Лили.
– Сигурно се шегуваш с мен – промълви Никол, докато всички останали мигновено се завъртяха в почти перфектна стойка за рамене.
Тя седеше там и се чудеше дали просто да стане и да излезе, когато го видя на вратата. Първоначално той беше само сянка, но още преди да види лицето му, Никол знаеше. Знаеше, че Ред е дошъл да я намери.
Той влезе целенасочено в студиото на жените с изпънати във въздуха пръсти и малката стръвна инструкторка се обърна да го погледне.
– Извинете, господине, имаме занятие.
Ред пренебрегна инструктора.
Беше облечен в дънки и бяло-синя риза „Армани“, която успяваше да покаже невероятно широките му рамене и гърди. Тъмната му коса и тъмните му очи бяха по-тъмни и по-наситено красиви от всякога, помисли си тя.
– Никол, трябва да поговорим – каза той.
Инструкторката поклати глава.
– Съжалявам, сър – наистина трябва да ви помоля да си тръгнете. Сега.
– Никол. – Ред я погледна непоколебимо.
Жените бяха отпаднали от стойките на раменете си и сега наблюдаваха сцената.
Никол се опита да диша. Опита се да мисли.
Искаше ли да води този разговор точно сега? Какво щеше да ѝ каже?
– Не е задължително да тръгва с теб – каза учителката закрилнически.
Никол трябваше да признае на госпожата, че беше истинска палавница.
– Няма страшно – каза Никол на Лили, изправи се и взе постелката си за йога. – Така или иначе трябваше да се запиша в класа за начинаещи. – Усмихвайки се с известно смущение, но най-вече с облекчение, Никол последва Ред на улицата.
Навън беше приятно хладно и потта започна да изсъхва по възпаленото ѝ тяло.
Ред я погледна с болезнени очи.
– Защо? – Бе единственото, което попита.
Тя разбра какво има предвид и без повече обяснения.
– Защото – каза тя. – Не смятах, че е правилно да запазя пръстена ти. И не беше здравословно за мен да го задържам.
Ред прекъсна да я гледа в очите, като вместо това предпочете да погледне към земята.
– Когато се прибрах вкъщи и намерих плика с твоя адрес за минута си помислих, че си ми написала писмо и сърцето ми запя.
– Не съм се опитвала да те заблуждавам или да те разстройвам – каза му тя. Никога не беше виждала Ред да изглежда по този начин. Дори когато хвърляше чинии и чаши, той изглеждаше страшно. Но сега беше просто… изцеден. Почти като победен боец, който се клатушка по ринга и няма какво да даде.
– Знам, че не си се опитвала да ме нараниш – каза тихо Ред. Сега той отново я погледна и когато очите им се срещнаха, старият шок я връхлетя с пълна сила – чувството, че си познат и познаваш някого напълно.
– Не исках да свършим така – каза му тя. Тя държеше постелката си за йога, сякаш се хващаше за спасителен сал, сякаш той щеше да я спаси от океана от болка и отчаяние, който изпитваше.
– Отворих плика и видях годежния пръстен да седи там, увит в хартия, и нищо с него. Дори бележка. По-скоро бих предпочел да си го хвърлила в канализацията.
– Никога не бих изхвърлила нещо, което си ми дал.
– Ти все пак изхвърли нещо, което ти дадох – отвърна той. Челюстта му леко потрепери.
– Това не е вярно – прошепна тя.
– Не е ли? Аз ти дадох всичко. Щях да ти дам половината от всичко, което съм създал, състоянието си, бизнеса си – всичко това.
– Не съм искала нищо.
Той махна извинението ѝ, сякаш беше зашлевил муха.
– Дори не ми пука за парите. Но аз ти дадох доверието си, Никол.
Тя поклати глава.
– Не мога да направя това, Ред. Не можеш просто да се върнеш в живота ми и да захвърлиш всичко върху мен. – Тя започна да се отдалечава от него.
За момент той не я последва, а после се затича и я хвана за ръката, завъртайки я към себе си. Сега лицето му беше по-близо до нейното и тя можеше да прочете всяка противоречива емоция в изражението му.
– Съжалявам, че я изгубих онази нощ в дома ми – каза той. – Исках да ти кажа…- Гласът му избледня.
– Защо не можеш да го обясниш?
– Защото е твърде болезнено.
– Не можеш ли поне да опиташ? – Каза тя.
Той се засмя и сложи ръце на хълбоците си, огледа хората, които минаваха забравени покрай тях по улицата.
– Просто още един ден в града – засмя се той. – Този град е виждал всичко.
– Не избягвай въпроса ми, Ред.
– Не го правя. – Той издиша дълбоко. – Това е нещо, за което се опитвам да се преструвам, че го няма. Нещо, което никога няма да изчезне, колкото и да ми се иска.
– Какво няма да изчезне?
– Кой съм аз. Склонността ми да отблъсквам хората, които се доближават до мен. – Той се усмихна горчиво. – Добре осъзнавам склонността си, но това не ме улеснява.
– Ти искаше да ме отблъснеш онази нощ – каза тя. Той кимна.
– Да.
– Започна, когато ми каза, че съм непослушна.
Ред леко помръдна.
– Да, вероятно е така. Присъствието ти в дома ми беше нещо, което предизвика нещо… нещо тъмно.
– Защо?
Той се засмя.
– Имам чувството, че няма да спреш да питаш „защо“, докато не ти разкажа всичко. – Ред пъхна ръце в джобовете си.
– Позволи ми да ви заведа навън да хапнете нещо.
– Не знам – каза тя, като се прехвърли от единия на другия крак.
– Нека тогава да вземем по една бира. Твърде трудно е да се говори по този начин.
Никога досега не беше виждала Ред Джеймисън да моли и това я изнервяше. Той се правеше уязвим за нея – тя имаше представа колко трудно е това за него.
Накрая тя се съгласи.
– Разбира се, една бира.
Той се усмихна и почти заприлича на старото си аз.
– Какво ще кажете за онази малка кръчма на ъгъла? – Попита той.
Наричаше се „The Cask’n Flagon“ и Никол никога преди не беше ходила там. Вътре беше мрачно и предимно празно, което беше странно за това време на нощта. Но после седнаха в едно сепаре и сервитьорът дойде до масата им и Никол веднага разбра защо няма никой.
Сервитьорът, млада жена с лоша кожа и лошо отношение, едва ги погледна. Свали две менюта и си тръгна, без дори да ги попита дали искат питие или да ги поздрави.
– Някой има лош ден – промърмори Никол, докато сервитьорката си тръгна.
Ред се ухили.
– Не сме ли всички така?
Никол почука нервно с пръсти по плота на масата. Ред сякаш се отпусна на стола си, удобно сега, когато двамата имаха време да говорят.
Намусената сервитьорка се върна и взе поръчката им. Няколко бири и нищо друго; тя не беше впечатлена и си тръгна набързо.
– Каза, че присъствието ми в къщата е задействало нещо – напомни му Никол.
Усмивката изчезна от устните му и очите му станаха студени.
– Да.
– Не разбирам защо.
Той се премести на мястото си. Тя можеше да разбере, че той наистина не иска да говори за това, разговорът го караше да се тревожи – а нищо не караше Ред да се тревожи.
– Звучи глупаво – започна той колебливо. – Но когато бях малък…
Сервитьорката се върна на масата им и постави двете чаши с бира.
– Трябва ли да започна сметка?
Ред погледна към Никол, което тя никога не го беше виждала да прави. Тя поклати глава.
– Мисля, че само тези.
Сервитьорката извъртя очи.
– Това ще бъде десет долара и петдесет цента.
Ред веднага плати с двайсет.
– Остави рестото.
Тя дори не му благодари, а само взе банкнотата и отново се запъти нанякъде.
– Какво се случи, когато беше дете?
Той държеше бирата си и я разглеждаше, въртеше чашата насам-натам, накланяше я, накрая отпи дълбоко, облиза устни.
– Детството ми не беше толкова лесно – каза той накрая. – Не искам обаче да го драматизирам прекалено много. Много хора са имали и по-лоши неща.
– Защо беше трудно? – Попита тя. Видя как езикът на тялото му се променя драстично.
Той се затваряше в себе си, изключваше се. Очите му се взираха в далечината – поглед от хиляда метра. Ръцете му бяха кръстосани, той се обърна леко встрани от нея.
– Баща ми и майка ми се разведоха, когато бях на три години, а по-малкият ми брат беше на малко по-малко от година. Татко се премести на около 60 мили от нас и го виждахме рядко. Отначало през уикендите, после веднъж месечно, а скоро стана по-рядко от веднъж годишно.
Тя се опита да си представи Ред като дете, което се нуждае от грижите и напътствията на родител. Някак си не можеше да си го представи, сякаш той винаги е бил способен възрастен.
– Значи си живял с майка си и брат си?
– Да. И майка ми беше…- той направи пауза и потърси подходящи думи. – Беше много странна.
– Странна – повтори Никол. Стомахът ѝ се напрегна, раменете ѝ се стегнаха от нервност, докато той продължаваше. Вдигна бирата си и изпи голяма глътка, усещайки, че предстои някакво ужасно разкритие.
– Не знаех като малко момче какво не е наред. Едва когато станах по-голям, много по-голям – започнах да осъзнавам, че тя не е нормална. И когато най-накрая се изнесох и отидох в колеж, наистина излязох навън, започнах да виждам колко объркано е било детството ми.
Никол отново отпи от бирата си.
– Тя злоупотребяваше ли с теб? – Попита тя внезапно. Той сви рамене.
– Предполагам. Не мисля за това в този смисъл.
– Удряше ли те… или… нещо друго?
– Много от нещата бяха емоционални. По-голямата част – каза той. – Имаше настроения. Понякога беше в добро настроение, но много често беше в лошо. И те можеха да продължат седмици, дори месеци. Когато беше в някой от лошите си периоди, всеки ден ми казваше, че съм неблагодарен, глупав, грозен, чудовище, което и съсипва живота.
Никол сложи ръка на устата си.
– Не, Ред.
Той сви рамене.
– Беше доста лошо. Месеци наред беше ужасно, а после тя се отърсваше от това. Успокоявах се, че имам малко спокойствие, докато траеха хубавите моменти, но никога не знаех какво щеше да я подпали. Един ден, от нищото, това се случваше. Тя отново се ядосваше, нещо я разгневяваше и аз отново се сблъсквах с обидите и крясъците в продължение на седмици и месеци, докато тя не излезе от това състояние.
– А какво става с брат ти? – Попита Никол.
Ред се усмихна тъжно.
– Джеб е хубав човек. Ако го срещнеш, ще си помислиш, че е наистина почтен човек, лекар по семейни грижи, много умен, логичен и учтив. Но се страхувам, че е дълбоко сломен. Никога не се е женил, едва ли някога е имал дори връзка. Единствената сериозна приятелка, която е имал, когато е бил в началото на двайсетте си години – майка ми му е наредила да скъса. Джеб каза, че ще се ожени за това момиче, но в крайна сметка отстъпи пред исканията на майка ми. Те са много близки, Джеб и мама.
Никол го наблюдаваше внимателно, докато той предаваше тази информация. Ако не го познаваше, можеше да си помисли, че просто говори за семейството си по някакъв случаен начин, както хората понякога правят.
Но това не беше така.
Нещо в поведението на Ред ѝ подсказваше, че той е дълбоко притеснен от всичко това – и че да ѝ каже тези неща му е невероятно трудно, но все пак той го прави. Правеше го заради нея.
Тя знаеше, че трябва да действа внимателно. Не беше терапевт, но Никол усещаше, че ако каже нещо погрешно, той може да се озове в мрачна спирала.
– Онази нощ, когато бяхме заедно в дома ти, напомних ли ти за нея?
– За майка ми? – Никол кимна мълчаливо.
За момент той просто я гледаше, сякаш беше в пълен шок. А после избухна в смях.
– Не – каза той, като все още се смееше. – Не, ти си много различна. Слава Богу.
Един или двама от редовните посетители на бара се обърнаха да видят каква е цялата суматоха. Те бавно се върнаха към телевизора и разговорите си.
– Е, не разбирам защо си реагирал така на мен – каза му Никол.
Той вдигна ръце.
– Опитвам се да обясня по най-добрия начин, по който мога. Не го разбирам напълно. Ако го разбирах, нямаше да се държа по този начин.
– Но мислиш, че е заради детството ти?
– Майка ми беше непредсказуема и жестока. Но най-лошото започна едва когато навлязох в тийнейджърските си години. Пубертета. Това е труден период за всяко дете, но тя го превърна в нещо адско. – Лицето на Ред потъмня, а изражението му се изкриви, тъй като той сякаш изпадна в спомените за миналото си. – Спомням си, че един ден тя намери някакви стари кърпички в кошчето за боклук в стаята ми. Знаеш ли, бях започнал да мастурбирам като всеки тийнейджър. Гледах списания, фантазирах за момичетата от моя клас. И един ден майка ми намери тези кърпички и дойде в кухнята, където се хранех. Тя изхвърли кошчето върху мен отзад.
– О, Боже мой – изрече Никол.
Ръцете на Ред се свиха в юмруци.
– Тя започна да ми казва, че съм отвратителен и извратен. Каза, че трябва да бъда затворен за това, че съм направил това в апартамента, а тя е точно в съседната стая.
– Това е толкова погрешно. Толкова, толкова погрешно. И унизително.
– Може да се каже и така. И стана още по-лошо, когато най-накрая започнах да се срещам с момичета. Опитах се да го скрия от нея, но тя имаше нюх за такива неща. Тя се досещаше кога правя определени неща. А понякога, ако беше в някое от своите настроения, ме следваше из апартамента и ми разказваше всички извратени неща, които съм правил с тези „курви“, както ги наричаше.
– Това е отвратително.
– Разбира се, всъщност не правех нещата, в които ме обвиняваше. Целувах момичетата, държах ги за ръце, може би тук-там посягах към тях. Но тя ми внуши други идеи – изръмжа той.
Никол преглътна, едва успявайки да сдържи шока и ужаса от лицето си. Не беше очаквала това излияние от него, дори не си беше представяла, че той крие такава история под излъсканата си, нахакана външност.
– Много съжалявам – каза тя. – Това, което майка ти е направила с теб, е било грешно.
– Благодаря, че го каза – каза той с пресечен глас. После изпи остатъка от бирата си. Очите му бяха сълзящи, но сега изглеждаше по-спокоен, не толкова напрегнат.
– Затова ли… правиш това, което правиш? С жените?
Той отдръпна празната чаша от себе си.
– Сигурен съм, че не е съвпадение. Но е това, което е. Отдавна спрях да се опитвам да се боря с особените си нагони.
Никол не знаеше какво мисли или чувства по отношение на признанието на Ред. Тя съчувстваше на това, което беше преживял, но част от нея се питаше и какъв съпруг може да стане Ред, като се има предвид травматичното му възпитание.
– Преди съм живял с жена и беше доста ужасно – каза той. – Бях студен, пренебрежителен човек към нея. И предполагам, че си видяла частица от това, когато дойде с мен в къщата. Не мислех, че ще постъпя така с теб – каза той и поклати глава в недоумение. – Мислех, че нещата ще бъдат различни.
– Може би аз не съм тази, от която имаш нужда да бъда – каза Никол.
– Не – каза той, наведе се напред и посегна през масата, за да сложи ръката си върху нейната. – Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Просто нямах смелостта да ти кажа с какво съм живял. Срамувам се от нуждите си – срамувам се от начина, по който се отнасям към теб. След като бяхме заедно в дома ми онази вечер, се отвратих от себе си. Седях в кабинета и единственото, което чувах, беше нейният глас, който ми казваше колко съм извратен, гнусен и болен.
Никол постави двете си ръце върху неговите и го масажира утешително. Той наистина беше просто едно наранено момче в сърцето си и ѝ позволяваше да го види. Правеше се напълно уязвим пред нея – тя си представяше, че това трябва да е ужасяващо за човек, който е преживял такова предателство от най-важната жена в живота си.
– Ти не си болен, гнусен или извратен – каза тя тихо. Той я погледна.
– Кажи ми истината. Отвращавам те.
Тя се засмя и поклати глава.
– Харесва ми това, което правим заедно, Ред. Просто искам да ме обичаш след това. И по време на това искам да знам, че ме обичаш под всичко това.
– Разбира се, че те обичам, повече от всичко на този свят – каза и той.
– Откъде да знам, че няма да ме отпратиш отново? – Попита тя.
– Никога – каза той, като обърна изцяло погледа си към нея и го задържа. – Аз направих най-голямата грешка в живота си, когато се отнесох зле с теб.
– Не искам да се ядосваш и да трошиш, да хвърляш неща – каза тя. – Не мога да бъда наоколо. Това ме изнервя.
Той се съгласи.
– Никога повече няма да те накарам да се чувстваш несигурна. – Ред започна да гали нежно китката ѝ и се почувства толкова добре, толкова невероятно да усети отново докосването му след толкова време.
– Дай ми още един шанс, Никол, и обещавам, че няма да те разочаровам.
Тя го погледна и бавно се усмихна.
– Ако се съглася, ще ми позволиш ли да карам колата ти?
Ред се засмя.
– Ако ми дадеш още един шанс, ще ти позволя да управляваш компанията ми, ако искаш.
– Само колата – каза Никол. – Това ще ме направи щастлива. Това и да прекарам нощта с теб тази вечер.
– Мисля, че можем да организираме това – каза и той.

Назад към част 13                                                           Напред към част 15

 

***

Минаха седмици.
Някак си времето минаваше. Никол не можеше да проумее как минутите се превръщат в часове, а после в дни, но това се случи и следващото нещо, което знаеше, беше, че е минал почти месец, откакто не беше виждала или разговаряла с Ред Джеймисън.
Животът ѝ се беше нормализирал. Работата вървеше добре и тя се бе върнала към това да помага на Реми в по-голямата си част, въпреки че Едуард я ценеше толкова много, че все още принуждаваше Реми да позволява на Никол да изпълнява задачи за него от време на време.
За пръв път получаваше постоянна заплата, което беше прекрасно, макар че всяка от тях ѝ напомняше за Ред – той подписваше всички. Когато за първи път погледна подписа му, почти се разплака, което щеше да е много неловко за колегите ѝ.
От време на време тя проверяваше „The Rag“ и гугълваше името на Ред, за да види дали има някакви истории за разваления им годеж, но никой досега не беше разбрал за това.
Накрая мина достатъчно време и тя разбра, че трябва да го направи.
– Ще кажа на родителите си – каза Никол на Даниела една неделна сутрин на багети и кафе, седнали на малка масичка пред любимото им кафене. Чадърът над главата им хвърляше сянка, докато седяха заедно и разговаряха.
Даниела разшири очи.
– Наистина ли ще им кажеш, че си скъсала с Ред?
– Да. – Никол отхапа от багетата. Беше вкусна и добра, а когато отпи глътка кафе, за да я преглътне, почти можеше да се убеди, че се чувства добре от това, което трябваше да направи.
– Не знам, Никол – каза несигурно съквартирантка ѝ, откъсна парче от шоколадовия кроасан и го сдъвка бавно.
– Ами ако ти и Ред се съберете отново?
– Мина един месец, а дори не сме си говорили.
– Вярно. – Даниела се взира в чинията си.
– Мислех си, че ще ме подтикваш да им кажа – каза Никол. – Защото се обадих на родителите ти?
– Ум… да. – Усмихна и се Никол.
Даниела въздъхна.
– Предполагам, че просто виждам колко си тъжна, откакто двамата се разделихте.
Никол беше изненадана.
– Наистина? – Тя разсеяно се заигра с чашата си с кафе. – Не мислех, че излъчвам супер мрачно настроение или нещо подобно.
– Не го показваш толкова явно, но аз мога да го разбера. Не си същата. – Даниела откъсна още едно парче от кроасана си и се замисли. – Мисля, че наистина си нещастна.
Сега беше ред на Никол да спре и да обмисли какво ѝ казва Даниела. Тя беше заета и всячески се опитваше да не мисли за живота си или за по-дълбоките си емоции. Но когато от време на време спираше и се замисляше, в стомаха ѝ веднага се появяваше буца, прилив на тъга, наистина на скръб, която я завладяваше и не искаше да я пусне.
– Добре, може би съм тъжна. Но е естествено да си тъжен, когато скъсваш с някого, нали?
Даниела кимна.
– Да, разбира се, че е. – Тя примижа малко, когато слънцето се приближи към гледката. – Просто се чудя дали двамата нямате недовършени дела.
Никол поклати окончателно глава.
– Нямаме.
– Добре, щом казваш така.
– Даниела! – Никол разроши косата си в знак на неудовлетвореност. – Ти трябваше да си приятелката, която постоянно ми казва да забравя за бившия си и да продължа напред.
– Знам, знам.
– Както и да е, аз продължавам напред. Имам нужда от приключване и да кажа на родителите ми е част от това.
Даниела само повдигна вежди и напъха още едно парче кроасан в устата си без повече коментари.
След закуската Никол се обади вкъщи и каза на родителите си, че иска да ги посети. Щеше да вземе влака до Сиракуза от гара Пенсилвания и да се върне обратно в Ню Йорк на следващия ден. Баща ѝ прозвуча изненадано.
– Какъв е поводът? – Попита той.
– О, просто ми липсвате.
Тя реши, че е важно да направи това лично, а не по телефона. Щеше да е трудно, но тогава наистина можеше да започне да събира парчетата и да се върне към живота си. Точно сега се чувстваше заседнала на място, сякаш пъпната връв между нея и Ред все още не беше истински прекъсната.
Щеше да се наложи да пропусне работа в понеделник, но тя никога не се беше обаждала, че е болна или нещо подобно. Утре щеше да се обади и да каже на Реми, че трябва да се прибере у дома, за да се справи със семеен проблем, и че ще се върне във вторник.
Малко по-късно тази сутрин тя взе метрото до гара Пенсилвания, а след това влака на „Амтрак“ чак до Сиракуза, където баща ѝ я чакаше в синия си пикап. Влизайки в камиона му, тя усети познатите миризми на грес и моторно масло, на ръждясал метал. Като механик, ръцете на баща ѝ бяха груби и обикновено имаше черни петна около ноктите си.
Той запали цигара и свали прозореца, докато пътуваха.
– Мислех, че си ги отказал – каза тя, докато той размахваше дима към прозореца.
– Да.
– И какво стана после? – Попита тя.
– Отказах се за почти осем месеца, а после гледах как „Метс“ провалиха осемте точки в деветия ининг срещу „Ориолс“. Той направи физиономия, сякаш и до днес го боли. – След това имах чувството, че ми дължат цигара.
– О, татко. – Никол мразеше, че той пуши. Откакто тя си спомняше, той пушеше по две-три кутии на ден, но едва през последните няколко години наистина беше намалил цигарите, а след това дори беше отказал веднъж или два пъти.
– Това е ужасна зависимост. – Той я погледна и се усмихна. – Достатъчно за мен. Как си? – Тя сви рамене.
– О-о-о – беше всичко, което каза. Последва дълга пауза, докато караха през познати райони на града. Костко, в който беше ходила милион пъти, когато порасна. Ресторантът, който сменяше собствениците си и имената си на всеки няколко години и изглежда никой не успяваше да се задържи там. В момента той се наричаше Fiore’s.
– Как е мама? – Попита Никол, опитвайки се да бъде непринудена.
Баща ѝ дръпна от цигарата си, когато спряха на светофара. Един възрастен, стар мъж разхождаше бавно през улицата куче, което изглеждаше също толкова старо като него.
– Майка ти – каза баща ѝ, – няма търпение да чуе новини за предстоящия годеж.
Думите му я удариха като удар в стомаха. Подобно на вълна, която я удари, тя бе залята от удара на това как бе приключило всичко. Между тях наистина беше свършило. Не изглеждаше възможно – беше се случило твърде бързо.
– Е, трябва да поговорим за това – каза Никол, като следеше за реакцията му.
Той нямаше особена реакция. Цигарата висеше от устните му и димът се стелеше през прозореца.
– Този старец има нужда от някой, който да разхожда него и кучето му – каза той, когато старецът и старото му куче най-накрая стигнаха до другата страна на пътя. По това време светлината вече беше преминала в зелено и отново в червено.
Няколко минути по-късно те пристигнаха у дома.
– Майка ти е в безпомощно състояние – предупреди той, когато влязоха през входната врата.
– О, не. В какво състояние? – Попита го Никол, но той не си направи труда да отговори.
Гласът на майка ѝ се обади от нещо, което звучеше като старата спалня на Никол в дъното на коридора.
– Алоооо?
– Здравей, мамо – отвърна Никол.
Намериха майка ѝ в старата спалня на Никол. Навсякъде имаше вещи – дрехи, списания, книги, тетрадки, обувки, всичко това на купчини. Майка ѝ беше коленичила и подреждаше нещата. Беше облечена с червена кърпа на главата, тениска и дънки. Това беше типичното ѝ облекло за „пролетно почистване“.
– Никол, искаш ли тези обувки? – Попита майка ѝ, като вдигна чифт изтъркани зелено-бели „Найкове“.
– Те са от младшата година в гимназията. Мисля, че тичах с тях, докато подметките не се разпаднаха.
– А ти?
– Не. Благодаря. – Тя отиде до бюрото си и погледна различните стикери и блестящи, искрящи химикалки и моливи, които бяха събрани до старите ѝ тетрадки.
– Отдавна искам да превърна тази стая в кабинет, – каза майка ѝ. – А сега, когато вече си възрастна и се омъжваш, си помислих, че е крайно време.
Никол се опита да се усмихне и да отмине неловкостта, която знаеше, че предстои.
– Това звучи като фантастична идея.
– Ами тези анцузи? – Попита майка ѝ, като вдигна грозните сини долнища високо във въздуха, за да ги види.
– Не. Определено не.
Майка ѝ направи физиономия.
– Толкова много хубави дрехи отиват напразно. А по онова време сигурно си ми плакала и си се оплаквала колко е готино всичко това и колко много ти трябва.
– За цялото това нещо с женитбата – започна Никол. Баща ѝ я погледна, очаквайки какво ще последва.
Междувременно майка ѝ беше заета със сортиране и сгъване.
– Дори не е нужно да минаваме през това отново – каза тя. – Знаеш как се чувстваме, но те подкрепяме напълно. Сега просто искаме да знаем на коя дата и къде. – Тя погледна към Никол. – И ако е възможно, бих искала да имаме някакъв принос за поканите и местата за сядане.
Никол обърна поглед към пода.
– Не мисля, че това ще е необходимо.
– Ами защо не? Толкова ли ти е писнало от мен, че не ми позволяваш дори да направя едно-две предложения?
– Не става дума за това. – Тя се опита да измисли как да го формулира, но изведнъж се уплаши да го каже на глас.
– Е, тогава…- Майка ѝ стисна устни и погледна купчините на пода. – О, знам какво исках да ти покажа. – Тя се наведе и грабна годишника на Никол от гимназията. – Какво ще кажеш за това?
Никол го прие, прелисти го и се усмихна леко на спомените. Била е тихо дете, така че нямаше тонове нейни снимки навсякъде. Но хората бяха написали някои мили и забавни коментари на предните и задните страници.
– Не знам… може би ще го запазя – каза Никол тихо и затвори годишника.
– Ще искаш да го покажеш на децата си някой ден – каза майка ѝ.
– И така, трябва да ти обясня за сватбата.
Майка ѝ моментално направи физиономия.
– Не е нужно да обясняваш заради мен.
– Няма да има такава.
– Каква?
– Сватба. Ние се разделихме. – Тя усети как челюстта ѝ трепери и моментално си каза да престане.
Не плачи пред майка си – всичко друго, но не и това.
Майка ѝ се опитваше да не показва облекчението си, но Никол го виждаше изписано на лицето ѝ, ясно като бял ден.
– Това е много лошо – каза тя, като се опита да звучи подкрепящо. – Какво се случи? Скарахте ли се?
– Просто не се получи – каза Никол.
Баща ѝ я прегърна и тя сложи лицето си в гърдите му. Той миришеше на цигари, както винаги, и това я успокои.
– Мисля, че това е за добро, скъпа – каза майка ѝ. Тя не отговори.
След като прекараха още известно време в почистване на старата ѝ стая и прибиране на дрехи и вещи в найлонови торбички, отидоха в кухнята и тя помогна на майка си да приготви пилешки гърди и ориз за вечеря. Това беше като връщане назад във времето – същите модели, навици и рутина, които винаги бяха имали.
Познатият шаблон помежду им беше удобен, макар и малко депресиращ на моменти. Майка ѝ правеше коментари и „предложения“, които Никол неизменно пренебрегваше. Но имаше един съвет, който тя не можеше просто да игнорира.
– Ами пръстенът? – Попита майка ѝ, докато втриваше с пръсти чесън на прах в пилешките гърди.
– Годежният ми пръстен?
– Предполагам, че си го върнала.
– Не. Още не.
Майка ѝ спря да меси месото и се обърна към нея.
– Защо не?
– Не знам. – Никол режеше зеленчуците за салатата, но ножът ѝ бе спрян за момент. – Предполагам, че все още не се е появила подходящата възможност.
– Няма подходяща възможност да върнеш годежен пръстен, Никол.
– Вярно.
– Трябва да му го изпратиш обратно веднага щом се прибереш у дома. Вкарай го в пощата и да приключиш с него.
Никол мразеше да го признае, но майка ѝ имаше право. Да държи пръстена в обувката си беше просто задържане на миналото. Няколко сълзи се търкулнаха по бузата ѝ, докато мислеше за акта на поставяне на годежния ѝ пръстен в плик.
Плачеше, докато режеше зеленчуците, но това беше нормално. Имаше достатъчно суров лук, за да има оправдание.

***

Върна се в града на следващия следобед и побърза да се прибере вкъщи, искайки – имайки нужда – да изпрати пръстена по пощата още същия ден преди последното вземане.
Той все още беше там, напъхан в пръста на обувката ѝ. Тя го изрови и го разгъна от заобикалящата го хартия. Беше там, блестящ на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на спалнята ѝ. Никол седна на леглото си и се загледа в него, като въртеше пръстена в ръцете си.
Да се сбогува с него беше все едно да му каже окончателно сбогом. Бяха заедно само за кратко време, наистина незначително време. Всички и го бяха изтъквали, сякаш сърцето не се интересуваше от времето.
Що се отнася до сърцето ѝ, Никол и Ред се бяха обичали цяла вечност и още малко. И все пак интелектуално тя можеше да си обясни колко фалшиво е това усещане. Любовта изискваше време, търпение и внимание, бяха нужни години, за да се изгради истинска, трайна връзка.
Тогава защо това усещане беше като агония? Ако краткото им време заедно беше толкова безсмислено и глупаво, защо имаше чувството, че това ще убие духа ѝ?
Никол не можеше да обясни емоциите си. Отново се разплака, докато увиваше пръстена във вестник, докато не се различаваше от всичко друго, което можеше да попадне в плик. Последното нещо, което искаше, беше някой любопитен пощенски раздавач да разбере какво има в този обикновен на вид плик, който се доставяше в луксозната къща в Кънектикът.
Около четири часа Никол отиде до най-близката пощенска кутия и без да се колебае, пъхна плика си в тъмната дупка, където той се присъедини към стотици, ако не и хиляди други подобни пощенски пратки.
Сега с нея наистина беше свършено.

Назад към част 12                                                   Напред към част 14

***

Изглежда, че животът винаги е бил небалансиран, помисли си Никол. От една страна, отношенията ѝ с Ред изглежда се бяха развалили – отново. От друга, нещата в работата някак си се бяха подобрили за една нощ.
Тази сутрин Реми се отби до бюрото ѝ, поздрави я и попита дали ѝ харесва да работи за Едуард.
Никол беше честна и призна, че би предпочела да продължи да работи за Реми.
Реми каза: „Може би мога да уредя това“ – с лека усмивка.
По-късно Реми се отби при нея и покани Никол да обядва с нея, на което тя веднага се съгласи.
По време на обяда Реми се извини, че е била толкова ужасна. Тя каза на Никол, че майка ѝ се е разболяла през изминалия уикенд и тя е била толкова разстроена от това, че очевидно е изкарала тревогите си на Никол.
Те се помириха и Реми отново обеща да провери дали може да убеди Едуард да позволи на Никол да се върне да работи за нея.
Това значително успокои Никол. Междувременно тя се опитваше да работи усърдно по задачите, които Едуард ѝ възлагаше, а те бяха много и скучни.
Не беше сигурна дали се надяваше да види отново Ред, или не. Част от нея определено искаше да се увери, че той е добре, а другата част се страхуваше от това, което би могъл да ѝ каже, ако все пак се срещнат.
Но тя не го видя.
Всъщност не го видя цяла седмица. Никол нямаше представа дали изобщо е бил в сградата, но ако беше, със сигурност не беше стъпвал в нейния край.
Другите хора започнаха да забелязват, че Ред не идва около бюрото ѝ. Отново се появиха онези скрити погледи в посока на Никол от страна на колегите ѝ, само че сега погледите бяха съжалителни, сякаш хората вече знаеха какво се е случило и предполагаха, че е захвърлена. Особено жените бяха склонни да и правят тъжни физиономии и да накланят глави точно така, без да произнасят нито дума.
Знаеха как да я накарат да се чувства унизена.
Тя спря да носи годежния пръстен. Беше си вкъщи, опакован в хартиена кърпичка и пъхнат във върха на една от обувките ѝ в задната част на гардероба.
Нещата между нея и Даниела дори се бяха нормализирали. Никол имаше ясното впечатление, че е много по-лесно да имаш приятели, когато си на дъното на бъчвата. Тогава всички можеха да се чувстват превъзходно и да те съжаляват, вместо да се чудят защо си получила нещо, което те не са.
Ставаше цинична и това ѝ беше неприятно.
Освен това беше объркана, тъжна и самотна. Липсваше ѝ Ред.
Липсваха ѝ обажданията му, хуморът му; начинът, по който я гледаше и правеше язвителни коментари и малки забележки за нещата, които казваше или правеше. Той беше толкова внимателен, толкова бдителен към нея.
Искаше ѝ се отново и отново да може да изтрие онази първа вечер в къщата, когато всичко се беше объркало по необясним и ужасен начин.
Никол все още не разбираше какво се е случило.
Уикендът дойде и си отиде, а Никол прекара по-голямата част от него на дивана с Даниела, гледайки телевизия и опитвайки се да се държи така, сякаш е добре. Нощите обаче бяха дълги и предимно безсънни, тъй като тя се върна към хубавите нощи с Ред и към начина, по който я гледаше и докосваше.
Следващия понеделник сутринта, след седмичната среща на екипа им, Едуард се приближи до Никол на бюрото ѝ.
– Току-що получих съобщение от Ред – каза ѝ той.
Сърцето ѝ мигновено прескочи и тя не можа да говори. Тя просто му кимна.
– Иска да отида в офиса му в единайсет, за да представя организационните промени, които правя в мрежата. Тъй като ти донякъде поемаш ръководството на този проект, реших, че трябва да дойдеш и ти.
– Ред иска да му разкажем за новата файлова структура? – Попита тя смаяна. Това едва ли беше голямо начинание спрямо компанията като цяло. Разбира се, това щеше да означава някои промени за творческата група, но нищо, което би трябвало да притеснява главния изпълнителен директор.
Едуард се засмя.
– Ред винаги е бил такъв. Понякога може да работиш по договор за двеста хиляди долара и той да не иска да чуе и дума за това. Друг път вършиш някаква работа безвъзмездно за местен супермаркет и той е напълно ангажиран с всяка част от нещата.
– Това е…- Тя поклати глава. – Не знам какво е това.
Едуард се усмихна съчувствено.
– Също така, искам само да кажа, че не е нужно да правиш това, ако ти е неудобно. Ред не е помолил изрично да дойдеш. – При последното изречение изражението му стана сериозно.
– Не е искал?
– Не. – Сигурен съм, че и в двата случая ще е добре.
Сега тя беше по-объркана от всякога. Беше предположила, че Ред изрично е поискал присъствието ѝ, че тази малка презентация за промените в структурата на файловете е била само уловка, за да я види.
Пое си дълбоко дъх и го изпусна.
– Разбира се, че ще дойда. Аз съм тази, която работи по промените, така че би било глупаво да не го направя.
– Добре, тогава. Ще се видим след малко. Ще мина да те взема.
Едуард си тръгна и се върна в офиса си, а Никол отиде в банята, където се освежи. Беше облечена с тесен бял панталон, тъмночервени токчета и синя блуза с дълбоко деколте. Миналата седмица тя не беше на себе си и някои от тоалетите ѝ пострадаха. За щастие днес беше облякла един от най-добрите си тоалети и в резултат на това се чувстваше по-уверена.
Никол установи, че я мъчат пеперуди. Невероятно, но тя искаше да види отново Ред. Въпреки всичко, което се беше случило миналата седмица, раздялата ѝ беше дала време наистина да помисли за нещата. Ред не се беше свързвал с нея, не беше изпратила нито един текст или имейл, нищо. Ред не беше направил нито едно от тези неща и доколкото знаеше, се радваше, че се е отървал от нея.
Беше се изпотила, когато Едуард мина покрай бюрото ѝ и ѝ каза, че е време да се качи за презентацията. По време на пътуването с асансьора той я изучаваше внимателно.
– Не се притеснявай – каза той. – Ред ще ме прегледа поне толкова, колкото и теб.
– Не се притеснявам за това. – Тя се усмихна кратко и това беше достатъчно, за да каже на Едуард, че се притеснява от всичко останало.
Асансьорът спря и те се отправиха към офиса. Вратата беше открехната и тя видя Ред зад бюрото му – веднага сърцето ѝ я заболя за него. Беше облечен в тъмносин костюм и жилетка с лилава вратовръзка. Изглеждаше съвършен, великолепен, както винаги – като филмов супергерой, готов да скочи от офиса си и да се катери по сгради, да се бори със зли злодеи.
Стори ѝ се, че Ред щеше да се бие, да убива и дори да умре за нея, а тя го беше захвърлила толкова лесно, колкото дете оставя играчките си, когато вече не са нови и вълнуващи.
Когато влязоха, Ред вдигна поглед и очите му за миг се втренчиха в нейните със същия изблик на интензивност, който тя помнеше. Дъхът ѝ спря в гърдите.
Струваше ѝ се, че са минали минути, но в действителност знаеше, че е било само секунда или най-много две.
– Добро утро, Ред – каза Едуард, като се пресегна към местата до бюрото.
– Добро утро, и на двамата – отвърна Ред, сякаш нищо не се е случило, и се изправи, за да ги поздрави.
Никол се усмихна и промърмори добро утро, но то едва се изплъзна от устните ѝ. Както обикновено, тя беше дете пред него – нервна, без броня.
Това обаче беше първият път, когато беше в кабинета му с някой друг тук.
Усещането беше различно. И Ред се беше подготвил за тях двамата. Беше издигнал два стола един до друг.
След като всички седнаха, Ред сложи ръка под брадичката си и погледна и двамата.
– И така… реорганизация на мрежовите папки на творческата група. Как върви?
Едуард се обърна към Никол.
– Никол?
Тя погледна надолу към ръцете си, които трепереха, но в скута ѝ, така че никой освен нея да не забележи.
– Те вървят добре. Всичко върви добре, сър.
Сър. О-о. Това беше техният личен език и тя се бе върнала към него без да се замисли. Изглежда, че на Ред изобщо не му пукаше.
– Подробности? – Каза той, като се наведе напред.
Тя се впусна в много сложно и скучно описание на това как променя начина, по който всеки проект и акаунт се настройва в мрежата, и въпреки че в началото щеше да е объркващо за онези, които бяха свикнали със старите начини, в дългосрочен план щеше да е много по-ефективно.
– Звучи чудесно – каза Ред, след като помисли малко. – Чудесно. Това е всичко.
Едуард се усмихна и се изправи. Той заговори за един клиент, който съвсем наскоро се беше съгласил да даде на „Джеймисън Интернешънъл“ голяма част от бизнеса си за предстоящата година. Ред каза, че това е голяма победа за цялата компания, и благодари на Едуард за цялата му упорита работа.
– По-късно днес или утре ще си поговорим за Германия – каза му остро Ред и Едуард кимна, докато се насочваше към вратата.
Никол не можеше да повярва, че всичко е приключило толкова бързо. Беше очаквала нещо повече – някаква увертюра към нея. Но той на практика я беше пренебрегнал, беше се отнесъл към нея като към непознат. Болката, която изпитваше, беше по-страшна, отколкото очакваше. Едва дишаше.
Когато щяха да се качат отново в асансьора, тя каза на Едуард, че трябва да се върне и да попита Ред нещо.
– Сигурна ли си? – Каза Едуард, докато вратите се готвеха да се затворят.
– Да, трябва да проверя едно нещо… – Промълви тя.
Очите му се свиха.
– Не съм толкова сигурен, че това е добра идея, Никол.
– Съжалявам, но трябва да се погрижа за една малка… – Тя дори не довърши мисълта си, преди да скочи и да се върне бързо в офиса, когато вратите на асансьора се затвориха и Едуард се върна долу.
Тя стигна до вратата на офиса на Ред и я отвори, без дори да почука, а когато го направи, Ред беше почти до самата врата. Беше облякъл лек тренчкот и когато я видя, веждите му се свиха от ярост.
– Какво правиш?
– Трябва да поговоря с теб.
– Зает съм – каза той.
– Моля те, Ред.
Очите му се фокусираха внимателно върху нея, но тя не видя в тях любов – само нетърпение.
– Какво?
– Мисля, че трябва да поговорим за това, което се случи в дома ти.
– Моя дом – усмихна се той. – Колко бързо се променят местоименията тук.
– Никога не е била нашата къща – каза му тя.
– Очевидно. – Той започна да закопчава палтото си. – Слушай, това беше много приятно, но имам среща по обяд и не искам да закъснявам за нея.
– Знам, че те нараних – каза тя. – И съжалявам за това. Но ти ме изплаши, Ред. Не разбрах – все още не разбирам защо се държа така онази вечер.
Той вдигна яката си с рязко, враждебно движение.
– Какво искаш от мен сега, Никол? Дадох ти сърцето си и това явно не беше достатъчно. И какво следва?
Тя преглътна.
– Аз… просто искам да поговорим. Липсва ми разговорът с теб. – Очите му бяха гръмотевични.
– Ти си тръгна.
– Трябваше да си тръгна. Беше прекалено. Когато чух, че чупиш всички тези чинии и чаши, си помислих, че ни ограбват. Мислех, че си ранен или убит.
За пръв път тя видя в очите му трептене на несигурност, докато обмисляше това, което му казваше.
– Ограбени?
– Да. Бях заспала в киносалона. И се събудих от звука на чупещо се стъкло и писъци. Знаеш ли какво беше това за мен?
Раменете му се свиха малко, лицето му увисна точно толкова, че да изглежда по-възрастен, отколкото обикновено. За пръв път тя видя бръчки по челото му.
– Не знаех, че си мислиш, че си в опасност.
– И тогава, когато стигнах до трапезарията, ти изглеждаше напълно ненормален. Беше полугол, навсякъде имаше стъкло и счупени чинии, краката ти бяха порязани и кървяха. Помислих си, че може би ще ме нараниш.
Главата на Ред се отпусна, докато тя произнасяше думите. Той сложи ръка на лицето си и се обърна към прозореца.
– Господи, Никол. Нямах никаква представа, че си мислиш такива неща.
– Защо това те изненадва? – Каза тя. – Не те познавам чак толкова добре, а през първата вечер в дома ти се държиш като луд.
– Аз бях луд човек. – Той се засмя и сложи ръце в джобовете си. – Бях в кабинета с часове, а после тръгнах да те търся, не можах да те намеря никъде. Помислих, че си си тръгнала, и просто побеснях.
– Но ти искаше да си тръгна – ти ме накара да се разхождам сама! – Казах, като влязох още по-навътре в стаята. – Защо го направи? Защо се отнасяше така с мен?
Сълзите отново бяха в очите ѝ, докато питаше.
Той се обърна и я погледна и сега тя видя, че очите му също са със зачервени краища.
– Майната му. – Ноздрите му се разшириха и дишането му стана повърхностно. Той прехапа устна, сякаш за да не се срине. – Не мисля, че мога да го направя. Не мисля, че… – той поклати глава и махна с ръка.
Тя го наблюдаваше, вярвайки, че всеки момент ще започне да говори отново. Но той не започна. Вместо това той само поклати глава отново и отново и махна към вратата.
– Ред – каза тя. – Моля те, можем ли да поговорим за това?
Той я поведе към вратата, без да може да я погледне или да каже нещо, но даде да се разбере, че иска тя да си тръгне.
Тя излезе от кабинета му и той затвори вратата.
Никол стоеше с бузата си близо до вратата и се чудеше дали той прави същото от другата страна. Знаеше, че Ред все още я иска, точно както тя искаше него.
Но по някаква причина, която не можеше да проумее, той не беше в състояние да бъде истински с нея. Дори не можеше да говори за причините, за демоните, които сякаш го преследваха.

Назад към част 11                                                          Напред към част 13

 

***

Навън беше студено само за лека рокля. Също така беше тъмно, въпреки че пътят все още беше осветен, а в обширния двор имаше красиви прожектори, които придаваха на всичко ефирен вид.
Никол скръсти ръце, трепереща, и тръгна по терена, опитвайки се да прочисти главата си. Тя не разбираше какво се случва между тях.
В един момент всичко беше наред, а в следващия личността му се беше променила драстично. Тя преиграваше последните един-два часа в главата си, превъртайки някои сцени и преглеждайки малките взаимодействия, които бяха имали, за да се опита да разплете истината.
Първият странен момент беше дошъл, когато Ред беше взел онова телефонно обаждане за Германия. По някаква причина, каквото и да се е случило по време на разговора, го е изправило на нокти – тя веднага го усети по езика на тялото му, по тона на гласа му.
Въпреки това той се съвзе, когато се прибраха вкъщи и ѝ показа имението. Едва когато бяха започнали да интимничат, нещо в него се беше променило. Но защо този път? Тя се зачуди, като се приближи до ръба на езерото и се загледа в малкото семейство патици, които плуваха наблизо.
В полумрака тя чуваше как те гребат и крякат тихо.
Защо този път той се държеше толкова различно, отколкото когато са били интимни в миналото?
Никол чу гласа на Даниела в главата си и си представи как тя цинично се смее.
Наричаш минало няколко срещи в рамките на един месец? Сериозно ли се заблуждаваш?
И след това бързо се чу гласът на майка ѝ. Личността на Ред не се е променила драстично, Никол. Просто не си го познавала достатъчно добре, за да осъзнаеш колко странен и студен е той в действителност.
Мускулите на стомаха ѝ се свиха, докато стоеше до езерото с патиците, а сълзите вече бяха близо до повърхността. Тя се опита да ги отблъсне. Отпусни се, каза си тя. Значи си имала странен момент. Ред е влиятелен човек, на чиито плещи лежи огромна отговорност, и понякога се напряга.
Но когато си представи как я наричаше уличница и как и беше нанесъл онези парещи удари с нещо по голия и задник. Това накара Никол да се запита дали чувствата му към нея са се променили, особено като се има предвид колко дистанциран беше станал след това, сякаш отвратен от самото и присъствие.
Надяваше се да усети ръцете на Ред върху раменете си, а после да чуе гласа му, който да я успокоява. Съжалявам – казваше той. Съжалявам, че се държах отнесено и хладно към теб. Толкова много те обичам. Никога повече няма да бъда такъв.
Това обаче така и не се случи.
След като вятърът се усили и Никол започна да трепери, тя се върна бавно в къщата.
Мястото беше пусто и самотно, точно както го беше описал Ред, когато ѝ разказваше какво е било преди тя да се появи в живота му. Това не трябваше да е така. Ред трябваше да ѝ разказва колко щастлив го е направила и те трябваше да лежат заедно в леглото или на дивана до огъня.
Вместо това Никол се разхождаше из коридорите на първия етаж. Имаше и други величествени стаи, които той все още не ѝ беше показал. Имаше цяла фитнес зала – бягащи пътеки, елиптични, стационарни велосипеди, свободни тежести и машини „Наутилус“.
Би трябвало да ми вземе членски внос, за да тренирам тук. Тя се усмихна при тази мисъл, но усмивката умря на устните ѝ при следващата. Той все пак може – никога не се знае с Ред.
След фитнеса тя видя пълно игрище за ракетен футбол, а след това и домашно кино, което съперничеше на повечето големи киносалони, в които беше ходила напоследък. Имаше огромни, удобни седалки в редове – две нива, и голям екран с проектор в задната част на залата.
Чудеше се какво ли е гледал Ред тук, съвсем сам.
Никол седна на една от седалките и се сви, чувствайки внезапна умора и носталгия по дома. Тъга по обикновения дом на родителите ѝ, по стаята в колежанското общежитие, дори по апартамента ѝ с Даниела в Бруклин.
Никол се унесе в сън, като за момента се чувстваше достатъчно удобно в мекия, топъл театрален стол.

***

Тя се събуди от звука на счупено стъкло.
Очите ѝ се отвориха и сърцето ѝ мигновено се разтуптя. Отначало дори не знаеше къде се намира, а после всичко се върна в съзнанието ѝ.
Още един силен трясък някъде из къщата.
Ами ако е имало взлом? Помисли си тя, като си представи как маскирани натрапници с пистолети хвърлят всичко, което не е заковано, в огромни чували.
В съзнанието ѝ Ред лежеше на пода, а главата му кървеше от мястото, където го бяха ударили.
Тя чу див писък, вик на ярост и болка. Беше първичен, като на животно.
Никол се измъкна от театралната зала, а ръцете ѝ трепереха от ужас. В дъното на коридора не можеше да види какво се случва, но имаше представа откъде идва звукът.
– О, боже, о, боже, моля те, не им позволявай да ме наранят – просъска тя. Обмисляше да се скрие, но не можеше да се насили да се сгуши така. Ами ако Ред е в беда, ами ако има нужда от нейната помощ?
Накрая звуците се усилиха и тя разбра, че е близо.
По стената се виждаха сенки от вътрешността на трапезарията. Никол се промъкна към вратата, като се наведе достатъчно далеч, за да надникне вътре и да види кой е там.
Беше Ред и той беше сам.
Беше облечен само с копринените си черни боксерки и блестеше от пот. По пода имаше счупени стъкла, а навсякъде – парчета порцелан и чинии. Беше разкъсал стаята на парчета.
Ред Джеймисън беше маниак. Ужасена за живота си, Никол се обърна и побягна покрай трапезарията с надеждата да излезе навън и да слезе на пътя, преди той да я хване.
Но Ред сигурно е чул стъпките ѝ, защото миг по-късно я преследваше.
– Никол! – Изкрещя той. – Никол, почакай!
Тя се обърна и погледна през рамо, ужасена от вида му. Беше луд, къдравата му черна коса се вееше назад, докато тичаше с пълна скорост, за да я настигне.
Близо до фоайето той я хвана за ръката и спря движението ѝ напред. Никол се обърна и се опита да го отблъсне, като крещеше колкото можеше по-силно за помощ.
– Никол – каза той, като успокои собствения си глас и се опита да привлече вниманието ѝ. – Успокой се. Скъпа…
– Моля те, остави ме на мира. – Тя отчаяно се опита да се отдръпне, но Ред беше прекалено силен. Той я държеше без усилие, сякаш беше дете.
– Съжалявам – каза той. – Много съжалявам.
– Не ми пука. – Тя го погледна. – Искам да се върна в апартамента си сега. Моля те.
– Нека ти обясня.
Тя поклати глава и за момент затвори очи. В съзнанието ѝ изникна образ, в който той хвърляше чаши с вино срещу стената и крещеше. Тя не искаше да е сама с него тук, не и след всичко това.
– Имам нужда… имам нужда да се прибера у дома. Незабавно.
От изражението на лицето ѝ той сигурно е видял, че тя има предвид това.
– Ще те заведа сега. Само ме остави да се преоблека.
Тя погледна към краката му.
– Кървиш.
Той погледна надолу.
– О. Сигурно съм се порязал от цялото това стъкло. – Той се опита да се засмее.
– Не искам да ме караш никъде. Моля те, извикай ми кола. Тя се прегърна, отдръпвайки се от близостта му.
– Никол… – Опита той още веднъж и тя извърна глава. Ред въздъхна, дълбока въздишка, която звучеше така, сякаш идваше от самото дъно на обсадената му душа. – Ще извикам кола. Трябва да е тук след минути.
– Ще почакам отвън – каза му тя и вече се отдалечаваше. -Моля те, остани тук.
– Разбира се.
Изведнъж тя усети пристъп на съжаление, който резонира в гърдите ѝ. Угризения за това как се е отнесла с него. Тя дори не знаеше какво е предизвикало избухването му. Може би е получил ужасни новини; смърт в семейството, някой е парализиран. Нямаше представа и не си беше направила труда да попита.
Но после си спомни колко странно се бе държал през цялата нощ – студенината, с която се бе отнесъл към нея. Дори по време на сексуалното им общуване той я наричаше курва и се отнасяше с нея твърде грубо – жестоко, когато се стигне дотам.
Тя заслужаваше нещо по-добро от това. Без значение колко красива е къщата, колко прекрасно е езерото и пейзажът, колите, дрехите и парите. Тя нямаше да бъде третирана толкова грубо заради странните прищевки на Ред.
Навън въздухът беше станал много студен и тя трепереше неудържимо. Никол обаче не се интересуваше от хладния нощен въздух. Искаше само да се качи в таксито и да се върне в стария си апартамент, където беше сравнително безопасно. Най-опасният човек там беше кухата съквартирантка, която просто щеше да се радва да каже:
– Аз ти казах.
Черният автомобил се плъзна до вратата след няма и десет минути. Никол се качи вътре и каза на шофьора адреса си, на което той само кимна, след което колата се плъзна нанякъде.
Когато си тръгнаха, тя погледна към къщата и сърцето ѝ наистина се сви. Ред беше някъде там, сам, и я гледаше, докато тя си тръгваше.
За пръв път, откакто реши да замине, тя осъзна, че изоставя годеника си, бяга от някого, когото е смятала да защитава и почита цял живот. Знаеше, че Ред има проблеми, но не беше предполагала, че те ще бъдат такива.
Беше твърде много.
Никол се прибра вкъщи около час по-късно и когато влезе в апартамента, благодари, че Даниела изглежда беше заспала в стаята си. Даниела беше нощна сова, която можеше също толкова лесно да е будна и да гледа някоя нощна реклама, да се тъпче със сладолед.
Но в апартамента беше тъмно и тихо и Никол беше щастлива да влезе на пръсти в старата си стая и да затвори тихо вратата след себе си. След това свали роклята си и се вмъкна гола в леглото. В известен смисъл беше щастлива, че се е върнала, въпреки че беше изтощена.
Докато лежеше там и се унасяше, тя си мислеше за Ред. Начинът, по който я погледна, когато му каза, че не иска да я закара до вкъщи. Изражението му беше напълно опустошено.
Тя не искаше да го наранява, никога.
Никол се унесе в неспокоен сън, в който сънуваше, че се лута по тъмни коридори в лабиринт, който се движи и променя. Трябваше да изчака някои пасажи да се свържат един с друг, за да може да продължи напред. В крайна сметка се беше объркала и изгубила, лутайки се в кръг.
Тя се лута и лута, докато накрая нощта свърши и тя се събуди.
Когато очите на Никол се отвориха, през прозореца на спалнята ѝ нахлуваше светлина. И чуваше Даниела да шуми в общата зона, което означаваше, че часът е доста късен. Даниела никога не ставаше преди седем.
Изскачайки от леглото, Никол грабна дрехите си за деня и тръгна към душа, надявайки се, че ще успее да сведе въпросите и обясненията до минимум.
Когато Никол излезе от стаята си, Даниела си гукаше и приготвяше сандвич за обяда си в кафявата чанта. Тя вдигна поглед, видя Никол и се върна към приготвянето на сандвича. После сякаш получи забавена реакция чист шок. Даниела отново вдигна поглед и изпищя.
– Какво правиш тук?
– Върнах се – въздъхна Никол и се опита да се усмихне смело.
Даниела се отдръпна от плота.
– Ти се върна, върна?
– Да.
– Не само за ден или два.
Никол поклати глава.
– Не, върнах се. И предпочитам да не говоря за това точно сега. Закъснявам за работа.
– Значи все още имаш работа.
За пръв път Никол се зачуди. Всъщност може би нямаше да има работа. В края на краищата, снощи тя сякаш беше изхвърлила изпълнителния директор, а какви бяха шансовете той да ѝ позволи да продължи да работи в компанията му след това?
– Мисля, че имам работа – отвърна бавно Никол.
– Така ли мислиш?
– Ще видим. – Тя тръгна към банята. – По-добре да вляза под душа, преди да имат още повече причини да ме уволнят.
Даниела я гледаше как си тръгва, все още с напълно смаян вид.

Назад към част 10                                                       Напред към част 12