К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 12

ДРЕЙВЪН

Дрейвън се изправи и подаде ръка на Флора, за да ѝ помогне да се изправи.
– На пистата ни чака още един шанс да изпитаме човечност.
Тя наклони глава и му се усмихна странно, което накара членът му да забележи и вълкът му да мърка.
Да. Определено съм се престарал с нея.
Флора постави ръката си в неговата и му позволи да я поведе към вратата. Докато чакаха, тя го разпитваше за това, което е планирал, но той държеше устните си плътно затворени.
Когато вратата на самолета се отвори, устата на Флора я последва. Тя погледна към него, а после към колата, която ги чакаше.
– Ще пътуваме в нея?
На пистата седеше червено Порше 911 Турбо с цвят на червена ябълка. Автомобилът беше мокрият сън на всеки мъж, но той не се опитваше да впечатли някой мъж. Само дребната блондинка до него. И изглежда, че беше избрал правилно.
– Няма да се возим просто в това. Ти ще ни возиш в него.
Тя извърна глава в негова посока, а думите ѝ бяха забързано заекване.
– Позволяваш ми да карам? Аз дори нямам шофьорска книжка. Не бих могла. Знаеш, че тази кола струва повече от цялото ми съществуване, нали?
Той се съмняваше в това. Колата не беше голяма работа. Но усмивката на лицето ѝ си струваше услугите, които беше поискал, за да я направи възможна. Вълкът му мъркаше в знак на съгласие.
– Ще те науча да караш. – Той сложи ръка на гърба ѝ и я поведе надолу по стълбите.
– А ако ни спрат? – Възрази тя, а сърдечният ѝ ритъм се повиши.
– Ще принудя полицая.
Тя спря да се движи, когато стигнаха до най-долното стъпало, и го погледна остро.
– А ако катастрофираме?
– Обещах ти, че няма да те оставя да умреш.
– Не мога…
Дрейвън вдигна ръката си и я притисна към устните ѝ. Нейните пълни, меки като възглавница устни.
Голяма грешка. Голяма шибана грешка.
Очите на Флора паднаха на мястото, където ръката му я докосна, и тя си пое дъх около пръста му.
Дрейвън преглътна тежко в маниакален опит да задържи потребностите си от изплуване на повърхността.
– Повярвай ми – прошепна той.
– Но…
– Флора, ти ме помоли да ти дам да вкусиш от човечността извън стените на замъка. Искаше да шофираш, „сигурно прекалено бързо“, така каза, ако си спомням правилно. Така че точно това ще направиш. Ще се качиш в тази спортна кола и ще ни закараш до Луна. Това е твоят живот, поеми малко контрол над него и поне веднъж, по дяволите, поживей.
Очите ѝ проследиха пътя нагоре, докато срещнаха неговите, и тя ги претърси мълчаливо, преди да отговори едва-едва шепнешком.
– Добре.
Той кимна, доволен от начина, по който зениците и се разшириха, а бедрата и се стегнаха, когато и нареди да направи каквото каза. Дрейвън постави ръка на гърба ѝ и я поведе през пистата към лъскавата червена спортна кола. Отваряйки вратата, той предложи ръката си за хващане, докато тя се спускаше на седалката.
Той прехапа устни, за да потисне стона, който се надигна в гърлото му, когато пуловерът ѝ се свлече идеално, за да разкрие повече от едно деколте, докато тя стискаше волана. Не обърна внимание на това, че лунният камък висеше между тях, а напомнянето за мисията им заплашваше да развали картината, издълбана в паметта му, на гърдите ѝ, изрисувани с неговата сперма.
Майната му, тя беше съвършена. Той сви юмруци от двете си страни и заобиколи задната част на Поршето. На кого му беше хрумнало да се затвори в колата с нея за час и половина?
Точно така. На него. Защото въпреки че не би трябвало да му пука, той би направил всичко, за да я запази като човек.
– Добре ли си, шефе? – Откровено закачливият тон в гласа на Кейд издаваше, че той много добре знае, че Дрейвън не е добре.
Как би могъл да бъде, след като Флора седеше с перфектните си гърди на показ и пристрастяващият ѝ аромат запушваше синусите му?
– Просто върви след нас и се опитвай да не изоставаш. Не знам в какво се впускаме – изръмжа Дрейвън.
Кейд му отправи поздрав с два пръста, придружен с посърнала усмивка.
Когато Дрейвън се плъзна на пътническата седалка, вълкът му беше толкова близо до ръба, колкото и той. Какво беше това, което ги подлудяваше в тази жена?
Флора подскочи нервно на седалката до него и той си спомни какво беше да седне зад волана за първи път. Беше едва тийнейджър, когато баща му му бе позволил да кара пикапа му „Форд“. Беше различно време, светът се движеше с по-бавни темпове през трийсетте години на миналия век, но усещането беше същото. Свободата на открития път, силата да знаеш, че контролираш собствената си съдба.
Флора промълви думи, които го извадиха от спомените му.
– Какво беше това?
Бузите ѝ почервеняха в любимия му розов нюанс.
– Нищо.
Знаеше дяволски добре, че не е нищо, не и с начина, по който тя избягваше погледа му.
– Кажи ми какво каза, Флора.
– Казах: „Аз съм лоша кучка“.
Дрейвън се усмихна, като пресече смеха, който се появи в гърлото му. Това бяха последните думи, които очакваше да излязат от устните ѝ. Флора може и да беше лоша кучка, но това беше скрито под пластовете на приличие и коректност, които бяха вкоренени в мозъка ѝ от годините на замъчен етикет.
– Това ли е ежедневното ти утвърждаване?
– По-скоро напомняне, че не съм това, от което съм дошла.
Той погледна през предното стъкло, обмисляйки декларацията ѝ и какво криеше в дълбините на душата си, за да се нуждае от това напомняне. Дрейвън отвори уста, за да я попита точно това, но бе прекъснат от Флора, която продължи да настоява и на практика прекрати разговора.
– Добре, а сега какво? – Флора избегна погледа му и погледна към таблото.
Нейните тайни не му допадаха, но той имаше нужда тя да му се довери. Да се разсее. Затова той продължи с урока ѝ по шофиране.
– Натисни педала на спирачката и натисни бутона за стартиране на арматурното табло.
Флора последва указанията му и не след дълго излезе на пътя с ръце, здраво стиснати на десет и два върху волана. Тя се колебаеше между смеха и задъхването, докато ги насочваше по пътя и навлизаше в магистралата.
След като се почувства удобно, Дрейвън се пресегна през таблото и включи радиото нагоре, сканирайки станциите.
– Какво обичаш да слушаш?
Флора мълча известно време, като не сваляше очи от пътя. – Обещай да не се смееш.
– С теб не давам такива обещания.
Тя се изсмя и устните ѝ се свиха в плътна насмешка. Проклятие, ако неуважението ѝ не го караше да иска да я вземе на колене и да я постави на мястото ѝ. Винаги бе изисквал уважение от околните, позицията му в глутницата го изискваше. Но тя не беше от глутницата, а това означаваше, че не трябва да се съобразява с неговите правила. Или може би той не искаше да го прави. Предизвикателството никога не е било негова природа, той не разбираше очарованието на едно неподчинение. Но при Флора само мисълта за нейната съпротива накара члена му да се втвърди.
Той отново смени станцията, а от високоговорителите зазвуча класическа кънтри песен.
– Може би малко от южняшките ми корени е това, което искаш?
Флора се подигра.
– Това ли смяташ за музика?
– Съжалявам, че не е класическа глупост. – Усмихна се той.
– Слушам повече от това.
Дрейвън превключи на друга станция. Латино ритъм изпълни колата и той беше сигурен, че ако Матео беше там, щеше да го накара да спре и да им направи серенада на всички.
– Не е в моя стил.
– Добре. – Той прехвърли още две станции, докато Флора изпищя.
– Спри! Това е любимата ми песен.
Той изпрати мълчалива благодарност на Богинята и моментално беше запленен от начина, по който Флора танцуваше на седалката си на Livin’ on a Prayer на Бон Джоуви.
Да не би да е разбрал, че тя е момиче на класическия рок? Ако не беше кънтри, рок станцията звучеше в собствения му пикап, а образът ѝ, която се возеше с него, стопли мястото в сърцето му, което никога не бе смеел да се надява, че ще бъде запълнено от жена. Винаги е знаел, че е длъжен да си вземе жена, да създаде наследник, но никога не си е представял, че ще намери някоя, която да отметне всичките му изисквания и дори някои от тези, за които не знаеше. Такава, която нямаше да се подиграва на това, което е, или да го гледа с почитта на алфа. Или още по-лошо, да го погледне така, че да каже, че е там само заради титлата партньор.
Усмивката на Флора и безгрижието, което се излъчваше от нея, докато пееше, бяха заразителни. Може и да беше разглезена принцеса, но беше и по-земна от всички кралски особи, които беше срещал. Той се пресегна, свали прозорците и я потупа по рамото.
– Натисни газта – извика той над музиката.
Очите ѝ се разшириха.
– Наистина?
– Флора? – Предупреди той, като наклони глава в нейна посока.
– Точно така. Вярвам ти.
Тя натисна крака си върху педала на газта и те потеглиха по пътя, а от двете им страни покрай тях профучаваха поля с дива трева. Русата коса на Флора се развяваше около лицето ѝ, а тя пееше с пълно гърло заедно с Бон Джоуви.
Думите бяха нейният химн и Дрейвън не можеше да не се присъедини към нея. В този миг Флора не беше член на Съревнованието а, надяващ се на безсмъртен живот, а той не беше хибриден наследник на глутница, която беше готова да се отрече от него.
Те бяха просто един мъж и една жена. Две живи души, които живееха за момента.
Песента свърши, а Флора потъна обратно в плюшената кожа и въздъхна.
– Това е невероятно.
– Ако знаех, че е достатъчно само малко Бон Джоуви и вятър в косите ти, за да те накарам да живееш малко, щях да настоявам да пътуваме с кола чак до Луна.
Флора сви рамене.
– Нека бъдем реалисти, това е и колата.
– Това не можем да го запазим.
Тя смръщи вежди.
– Говори за себе си. Знам, че Калъм има достатъчно пари, за да си купи цял автопарк от тях. След тази изцепка той ще ми подари тази проклета кола.
– Шибана кола.
Тя наклони глава към него, а веждите ѝ се присвиха.
– Какво?
– Кажи го. – Натисна я Дрейвън. – Използвай думата Флора. Кажи: „Той ще ми купи тази шибана кола“.
Харесваше му как бузите ѝ почервеняват. Нямаше нужда да ругае, за да изрази мнението си, но какво беше човечността, ако не намиране на всички възможни начини да се изрази? Най-вече искаше да чуе как ругатните падат от устните ѝ.
Флора прокара език по зъбите си, обмисляйки молбата му, но единственото, за което Дрейвън можеше да мисли, беше, че тя прокарва език по други неща. А именно върху него.
– Добре. – Тя изпъна брадичка. – В духа на живота, Калъм ще ми купи тази шибана кола.
– Момичето е наред. – Той я похвали и го каза сериозно. – Ще те подкрепя за това. – Той посегна и смени станцията, търсейки друга песен, която да я накара да се усмихне отново така.
През следващия час и половина те пееха стари и класически песни с пълно гърло, като прекъсваха само, за да прескочат станциите в търсене на следващата песен. Той научи, че любимият ѝ цвят е лилав, но не като този на дъгата, а дълбокото индиго, което се появява в моментите между залеза и нощта. Все пак предпочиташе изгрева пред залеза, а и никога не беше виждала океана. Мразеше картофено пюре и никога не беше опитвала пържени картофи, но обичаше макарони. Всъщност всичко сладко беше любимо на Флора. За това, че животът ѝ е бил толкова разглезен, той се убеди, че Флора е проста в желанията и нуждите си. Предпочиташе да се завие с хубава книга, отколкото да присъства на тържества, а любимото ѝ място в замъка беше в конюшнята при конете.
Флора за пореден път доказваше, че не е такава, каквато си я представяше, и Дрейвън намираше утеха в присъствието ѝ. Опитваше се да я убеди да открие радостта в човешката си същност, но не осъзнаваше колко много се нуждае от същото. Просто да се отпусне и да бъде за няколко часа себеси.
Зазвуча Blackbird на „Бийтълс“ и Флора промълви.
– Мамо – прошепна тя.
Дрейвън намали музиката дотолкова, че да я чуе, и веждите му се смръщиха, когато видя паниката, която се появи по лицето на Флора.
– Какво?
– Промени го – помоли тя, а очите ѝ бяха приковани към пътя пред тях.
Промяната в гласа ѝ го накара да спре, но той не можеше да я остави на мира. Наред с всичко останало, което изпитваше към Флора, имаше и голяма част от него, на която ѝ беше писнало от нейните тайни.
– Какво? Защо?
Тя се обърна и го погледна, а очите ѝ бяха пълни със сълзи.
– Дрейвън, смени проклетата песен – изкрещя тя.
Той смени станцията и намали звука.
– Какво стана?
Гърлото ѝ се сви, докато преглъщаше трудно.
– Нищо.
Лъжа.
Дрейвън се опита да сдържи гнева си. Може и да не се познаваха много добре, но тя застрашаваше всички, като си мълчеше.
Той вдиша дъх, предназначен да успокои гласа му, но това не помогна да овладее разочарованието му.
– Устните ти казват едно, но сърцето ти не лъже. Позволих на полуистините ти да се изплъзнат в самолета, защото Матео и Кейд бяха там, но няма да продължа да ги допускам.
Бялото проблясваше по кокалчетата на пръстите ѝ, стегнати върху волана, но това беше единственият знак, който Флора даде, че го е чула.
– Спри – изиска той.
Флора не реагира. Продължи да шофира, като стъпваше здраво на педала на газта.
– Казах да спреш. – Гласът му излезе многопластов, тъй като използваше вампирските си способности, за да я контролира.
Челюстта ѝ за миг падна, но после прехапа устни и се опита да се пребори с внушението му, но нямаше смисъл.
Когато се отдръпна докрай от пътя и възвърна способността си да се движи самостоятелно, тя хвърли смъртоносния си поглед в неговата посока.
– Какво, по дяволите, правиш, Дрейвън? Ти ме принуди?
– Ти не ми отговори – изкрещя той в отговор, желаейки да разбере сериозността на мълчанието си.
– Което е мое право. Не ти дължа нищо.
В колата се разнесе силен трясък, когато юмрукът му срещна таблото.
– Точно в това грешиш, Флора. Ти нямаш никакви права. Нито сега, нито докато живееш под контрола на някое свръхестествено същество. А точно сега това съм аз. Винаги ще защитавам това, което е мое, а това означава да знам в какво влизам. Трябва да знам дали тайните, които обграждат родния ти град, са от онези, които убиват. Трябва да знам, че тези сълзи са реакция на онази песен, която ти напомня за разбито сърце, а не нещо, което ще изложи мъжете ми на опасност. Защото, запомни, Флора, с богинята като мой свидетел, ако загубя някой от братята си, каквото и да те преследва в Луна, ще бъде най-малката ти грижа.
Флора го изучаваше, а огненият ѝ поглед беше огледален образ на неговия. От устните ѝ се отрони тиха насмешка и тя обърна очи към залеза пред тях.
– Не е нужно да се тревожиш, Дрейвън. Той не иска теб…
Думите ѝ бяха удар в корема.
– Иска теб – довърши той.
Сълзите, които беше сдържала, паднаха свободно, а главата ѝ се раздвижи нагоре-надолу в леко кимване.
– Кой? – Изръмжа той.
Мълчанието ѝ беше оглушително и за миг Дрейвън не мислеше, че ще отговори.
Разбра го в момента, в който борбата я напусна. Раменете на Флора се отпуснаха напред, а погледът ѝ падна в скута. – Баща ми. Той… нека просто кажем, че не е добър човек. Ако разбере, че съм се върнала в Луна, не се съмнявам, че ще дойде за мен.
– Защо?
– Той имаше планове за мен. Аз бях неговата застрахователна полица. Майка ми правеше всичко възможно да го държи далеч от мен, но той се увери, че знам, че именно аз съм тази, която поддържа живота на двете ни. Разпространяваше наркотици и стрелково оръжие, но най-вече се грижеше всичките му приятели да знаят, че когато навърша пълнолетие, ще имат право да претендират за девствеността ми. Всички те обещаваха да платят най-много, а на няколко пъти организираха войни за това колко ще платят. Казваха, че струвам доста скъпо. Тогава не разбирах какво означава това, но сега го разбирам. Майка ми никога не му е казвала, че нейното семейство е едно от семействата, от които се очаква да изпратят първородната си дъщеря на Съревнованието. Нуждата на Огъст от булка е единствената причина да избегна тази съдба, но както можеш да си представиш, баща ми не беше щастлив да загуби най-ценното си притежание.
Дрейвън дъвчеше вътрешната страна на бузата си толкова силно, че бе започнала да кърви. Юмруците му бяха свити встрани, а вълкът му викаше за кръвта на мъжа, който я беше създал.
– На колко години беше?
– Четири.
Ръмженето му разтърси колата и Флора се сви обратно във вратата, далеч от него.
– По дяволите, Флора. Толкова съжалявам.
Устата му се покри с жлъчка. Четири. Тя е била на четири години. Безпомощно дете. На практика все още бебе, а беше принудена да изтърпи неща, които никой човек не бива да изтърпява.
– Казах ти, че не искам да ме съжаляваш – отвърна Флора.
Не, тя не искаше това. Тя беше по-силна от това. В съзнанието на Дрейвън светна лампичка и изведнъж всичко, което тя бе казала, придоби смисъл.
Той снижи гласа си.
– Ето защо искаш да те променя.
Тя не отговори. Нямаше нужда. Беше сигурен, че това е нейният движещ фактор, и той го разбираше. Флора можеше да каже на света, че иска да бъде променена, за да продължи живота, който е започнала при Съревнованието, но истината беше, че го прави, защото чудовищата не трябваше да се страхуват от нещата, които се случват през нощта, или от бащите, които се възползват от дъщерите си. Те можеха да се защитават сами.
Без да се замисля, Дрейвън се пресегна и придърпа ръката ѝ в своята.
По лицето ѝ се стичаха сълзи и Флора задушаваше риданията си.
– Съревнованието спаси живота ми. Той ми донесе семейството, което заслужавах.
– Какво стана с майка ти?
– Тя беше убита.
Нямаше нужда да казва, че това е станало от ръката на баща ѝ. Изразът на лицето ѝ казваше всичко.
– Съжалявам за загубата ти.
– Това беше моя грешка. Трябваше да съм там. Трябваше да го спра. Дори не отидох на погребението, защото се страхувах от това, което щеше да направи. Оставих я сама с него през всичките тези години. Помислих си, че най-малкото, което мога да направя, е да се върна като вампир и да се погрижа за това, което е трябвало да бъде направено преди векове.
Това бяха последните думи, които очакваше да излязат от устата ѝ. Да се превърне във вампир, за да се защити, беше едно, но не можеше да отрече, че порочният поглед на Флора е добър.
– Няма да му позволя да те нарани – закле се Дрейвън без грам колебание.
– Знам – прошепна тя.
Дрейвън стисна ръката ѝ, като разтриваше гърба ѝ с палеца си.
– Нищо от това не е по твоя вина, Флора. Ти си била дете. Не е било твоя работа да спасяваш себе си, камо ли майка си. Ти не си виновна.
Флора не потвърди думите му. Една-единствена сълза се спусна по лицето ѝ. Тя отдръпна ръката си от него, превключи колата на задвижване и потегли обратно към магистралата. Матео и Кейд ги последваха.
С всеки нов факт, който откриваше, той откриваше, че Флора е много повече, отколкото е очаквал. Искаше му се да продължи да отлепва всеки от нейните защитени пластове и да разбере какво я кара да чувства. Защото за пръв път от много време насам беше заинтригуван от жена не само заради това, което можеше да му предложи между краката си. Което беше опасно за мъж като него. Особено като се има предвид, че той искаше тя да запази своята смъртност. А това означаваше, че в крайна сметка и тя щеше да го напусне.

Назад към част 11

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 11

ДРЕЙВЪН

Малкият самолет се разтресе около него и Дрейвън постави ръка на покрива, за да се стабилизира. Венците му изтръпнаха от нужда. Не че не се хранеше както трябва, но когато Флора беше наблизо, кръвта ѝ го зовеше и кътниците му го сърбяха да се удължат и да се впият във врата на единствената жена, която би трябвало да държи на една ръка разстояние.
Не че Дрейвън не искаше Флора. Искаше я, по дяволите. Тя беше единственото нещо, което поглъщаше мислите му. Не фактът, че можеше да загуби всичко. Не и фактът, че лунният камък е на една ръка разстояние. Само Флора. Дълбоките ѝ сини очи и златисто русите ѝ вълни, които го молеха да вплете пръсти и да извие шията ѝ, за да може да опита опияняващата ѝ смесица от сладко и мента. И ако това не беше достатъчно, за да го подлуди, знанието колко меки и еластични са бедрата ѝ под ръцете му и звуците, които издаваше, докато си доставяше удоволствие… Богиньо, можеше да полудее до края на това.
Но Флора не беше негова. Макар че идеята да я вземе възбуждаше вълка му до степен да маха с опашка като проклето кученце, истината беше, че тя никога нямаше да бъде негова. Не и когато той се бореше за мястото си в глутницата. Дори и глутницата да прозре кръвта, която течеше във вените му, и да го приеме за свой наследник, то нямаше да приеме нищо по-малко от пълнокръвна вълчица на негова страна.
Това не означаваше, че няма да се наслади на моментите с Флора, които имаше. Особено ако това правеше щастлив капризния му вълк. През цялото време, докато се подготвяха за пътуването си до Луна, той се въртеше в гърдите на Дрейвън. Едва когато я погледна в самолета, той най-накрая се успокои. Дрейвън все още не беше сигурен как продължаваше да има достъп до присъствието на вълка си, но подозираше, че е свързано с камъка на врата ѝ.
Тя му беше дала мълчалив ход и той не я подтикваше да се отвори. Поне засега. Това пътуване щеше да е неприятно за нея, ако той искаше да я накара да разбере, че не е нужно да бъде вампир в този или в някой друг живот. Все пак щеше да е забавно и вълнението в гърдите му, че ще изпълни обещанията си към нея, го караше да бъде абсолютно луд. Трябваше да разбере какво я приковаваше към идеята, че трябва да бъде безсмъртна, а той нито за миг не вярваше, че това са вампирите в замъка. За тях тя беше средство за постигане на целта, така беше винаги с вампирите. Тогава защо Флора толкова отчаяно искаше да се откаже от човешката си същност?
Колкото и да се опитваше, това не беше нещо, което разбираше. Никога не му беше даван избор. От момента, в който е поел първата си глътка въздух, той винаги е бил предопределен за безсмъртие. Беше израснал, като гледаше как слепоочията на майка му и баща му се покриват със сребристи коси, а на очите им се образуват бръчки – макар и по-бавно от всеки друг човек. Това беше външен знак, че те ще го напуснат. Всеки, когото някога е обичал, в крайна сметка щеше да го напусне.
Но не само фактът, че накрая ще остане сам, го караше да копнее за смъртта. Да си вампир променяше това, което си, на висцерално ниво по същия начин, по който го правеше и това да си вълк. Вълчата му страна поне се свързваше със света около него. Беше първична и инстинктивна, но го приземяваше. Вампирската страна правеше точно обратното, като изтласкваше на преден план импулсивната и натрапчива природа на звяра и се противопоставяше на всяка част от него, която се чувстваше човешка. Вампирската му страна беше егоистична и груба. Тя не живееше за момента, а вместо това създаваше моменти, които да бъдат изживени.
Дрейвън не знаеше как го правят другите вампири. Той се бореше със зъби и нокти, за да не изгуби от поглед това, което беше важно.
Семейство.
Дом.
Дрейвън мина по пътеката на самолета и се спусна на седалката до Флора. Коленете ѝ бяха прибрани до гърдите ѝ, а тя се беше облегнала на прозореца, сгушена в един от огромните пуловери, които ѝ беше поръчал. Очите ѝ бяха затворени и за първи път, откакто бяха стъпили в самолета, сърцето ѝ биеше равномерно, а не хаотично.
Самолетът се измести, като пое голяма кръгова траектория, преди да се изправи и да започне да се снижава.
– Трябва ли да я събудим? – Попита Матео от другата страна на пътеката.
Дрейвън потисна ръмженето, което вълкът му изтръгна от гърлото си. Не искаше нищо повече от това да постави Матео на мястото му заради начина, по който се грижеше за Флора, дори и да беше платонично. Все пак не можеше да го вини. Имаше нещо в нея, което ги привличаше. Дори Кейд държеше на всяка нейна дума.
Тя беше средство за постигане на целта, напомни си той.
Дрейвън се наведе и вдишвайки опияняващия ѝ аромат, прошепна в ухото ѝ:
– Флора.
Кристалносините и очи се отвориха и Флора се изправи на мястото си. Спокойното изражение, което бе имала преди малко, бе заменено от чиста паника. Очите ѝ се стрелнаха из самолета, докато ръката ѝ едновременно се изстреля и хвана предмишницата на Дрейвън.
– Хей, хей. – Смекчи гласа си той, спусна ръка към бедрото ѝ и я стисна леко. – Ти си добре. Все още сме в самолета.
Флора наклони глава нагоре, а уплашените ѝ очи бяха широко отворени.
– Там ли сме?
Той поклати глава и пожела за частица от секундата да премахне всичко, което я парализираше. Майната му, трябваше да се отърве от тази глупост. Дрейвън отдръпна ръката си от бедрото ѝ и се отпусна на собствената си седалка.
– Почти. Започнахме спускането си.
– О, добре. – Тя се отпусна на седалката и погледът ѝ падна към мястото, където все още държеше ръката му в смъртоносна хватка. Изтръгна ръката си обратно и я притисна към бързо биещото си сърце. – Съжалявам.
– Всичко е наред. – Беше повече от добре, но той нямаше да ѝ каже колко много му харесва ръцете ѝ върху него. – Ще ми кажеш ли защо толкова се страхуваш да се върнеш у дома?
Не смяташе, че това е възможно, но сърцето на Флора заби по-бързо в гърдите ѝ.
– Ще ми кажеш ли защо ме избягваш? – Контрира го тя.
Той сдъвка устните си, за да скрие усмивката, която заплашваше да изкриви устните му.
– Светът не се върти около теб, Флора. – Думите му бяха по-сурови, отколкото възнамеряваше, но така беше по-добре. Трябваше да я държи на една ръка разстояние и да не ѝ дава да разбере колко много умната ѝ уста го кара да се заканва да започне война с нея.
– Не, но не е излишно да очаквам от теб благоприличие. – Тя снижи гласа си до едва доловим шепот, така че дори с подобрения си слух той се съмняваше, че Матео и Кейд могат да я чуят. – Като се има предвид, че си видял най-интимните ми части, не мисля, че едно „Здравей, как си?“ Е прекалено много, да се поиска.
Дрейвън и намигна и се усмихна.
– Здравей, как си?
Флора хвърли разгорещен поглед към него. Беше сладка, когато беше развълнувана. По дяволите, тя беше сладка през цялото време. Тя отвори уста, сякаш щеше да му се скара, но вместо това от устните ѝ се отрони въздишка.
– Просто… не обичам да летя.
Лъжа. В повечето случаи. Имаше и нотка истина. От начина, по който сърцето ѝ биеше в гърдите по време на излитане, той знаеше, че летенето не ѝ доставя удоволствие, но освен това тя криеше нещо.
– Нито Кейд. – Засега той остави лъжата ѝ да се изплъзне. Въпреки че искаше да я държи на една ръка разстояние, той искаше тя да остане човек повече. Колкото повече я виждаше, толкова повече се убеждаваше, че няма нужда да се променя. Беше съвършена такава, каквато беше. Което означаваше, че тя трябва да му се довери или поне да се довери на хората му да я пазят.
Тя се извърна и погледна Кейд, който седеше в ъгъла на техния ред. Макар да се опитваше да остане невъзмутим, начинът, по който Кейд стискаше подлакътника на седалката, го издаде. Дрейвън беше сигурен, че ако вторият имаше достъп до вълка му, ноктите му щяха да поникнат, предлагайки му допълнителен захват.
– Какво правиш, за да се справиш с това, Кейд? – Във въпроса на Флора се долавяше нотка на отчаяние и Дрейвън трябваше да устои на желанието си да вземе ръката ѝ в своята.
Ебаси, пука ми за това момиче.
Кейд вдиша и сведе очи към Флора.
– Преструвам се, че съм някъде другаде, че ноктите ми стискат бедрата на красива жена вместо кожената седалка.
Флора поклати глава и се засмя закачливо:
– Всички ли сте толкова груби?
Матео изхърка от другия край на кабината.
– Ние може и да сме бъдещето на Лунния хребет, но това не ни прави като вашата вампирска кралска особа, принцесо.
Съвършено розов оттенък оцвети бузите на Флора.
– Отдавна ли се познавате? – Раменете на Флора се отпуснаха, докато говореше, а разговорът я разсея от страха ѝ от летене.
– Дрейвън и аз сме най-добри приятели още от времето, когато бяхме малки. Винаги съм знаел, че ще бъда негов втори, дори и да ми отне известно време да убедя шефа тук. – Той кимна с глава в посока на Дрейвън. – Матео се присъедини към хаоса през първата ни година в пансиона.
Флора се обърна да го погледне, по чертите ѝ беше изписано недоверие.
– Ти си учил в пансион?
– L’habit ne fait pas le moine. – Езикът на любовта се изтърколи от езика му и той се наслади на начина, по който устата на Флора се разтвори, почти като че ли беше впечатлена. – Това означава да не съдиш за книгата по корицата ѝ.
Флора се усмихна и поклати глава, а от устните ѝ се изтръгна тих кикот.
– Вие тримата не сте нищо от това, което очаквах.
Матео се протегна през пътеката над Дрейвън и взе ръката на Флора в своята. Той дръпна ръката ѝ към себе си и Флора се протегна през Дрейвън, а гърдите ѝ се впиха в пазвата му. Дрейвън преглътна стон, когато Матео доближи ръката на Флора до устните си и я целуна нежно по гърба.
– Ще продължим да те изненадваме, не се съмнявам.
От гърдите на Дрейвън се разнесе ръмжене, което накара Матео бързо да пусне ръката на Флора, а Флора да се върне на мястото си. Той изви вежди към Дрейвън въпросително, но не каза нищо. Кейд поклати глава и погледна през прозореца. Приятелите му не бяха глупави. Може и да не са знаели преди пътуването със самолета къде се намира с Флора, но не се съмняваше, че са го разбрали сега.
За щастие Флора все още нямаше представа. Усмивка се закачи на устните ѝ, които той отчаяно искаше да накаже със своите, но беше прекъсната от задъхан поглед, когато задните колела на самолета докоснаха земята.
– Добре дошли в Луна – обяви пилотът по интеркома.
Дрейвън не пропусна да забележи как Флора се напрегна, а сърдечният ѝ ритъм се ускори при думите на пилота. Това беше удар в корема, че не може да я защити. Тя нямаше да го допусне до себе си, не че той заслужаваше доверието ѝ. Те почти не се познаваха. Но с всеки изминал миг той сякаш я познаваше цял живот. Искаше да знае всичко за нея. Искаше да разбере какво я кара да се чувства така. И това го плашеше до смърт. Единствената причина, поради която трябваше да се интересува от това, което тя криеше, беше, че това можеше да навреди на него и на хората му, но дори той знаеше, че мотивите му са много по-дълбоки от това.
Това обаче не променяше факта, че Флора трябваше да разкаже за всичко, което се е случило в Луна, и той щеше да се погрижи тя да го направи.

Назад към част 10                                                           Напред към част 12

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 10

ФЛОРА

Флора дръпна ръкавите на огромната риза, която беше намерила в скрина. Предположи, че е на Дрейвън, но дори и да не беше, поне беше чиста. Нямаше как да каже същото за роклята, която беше облякла предния ден, а чантата, която беше донесла, вероятно все още беше на асфалта, където я беше оставил Матео. Щеше да си я поиска, но беше сама, когато се събуди, и не беше виждала никого през останалата част от сутринта.
Не че не беше опитала. Превъзбуденият кръвопиец достави закуска, докато тя спеше, и вместо да я събуди, я заключи в пищното мазе на затвора. Добре де, затворът беше малко разтеглив. Тя не познаваше други килии, които да са придружени от оргазъм, собствена баня и гурме закуска, но поне не очакваше да се събуди сама. Не и след това, което бяха направили предната нощ.
Колкото повече мислеше за това – а тя мислеше за това много по време на заточението си – беше глупаво от нейна страна да очаква нещо от Дрейвън. Беше една нощ, а той дори не я беше докоснал. Не и в действителност. Не смяташе, че е държал краката ѝ надолу, докато тя си е доставяла най-добрия оргазъм от любов към себе си, който някога е изпитвала, за докосване. Но щеше да излъже, ако кажеше, че между тях не е имало нищо. Беше нещо повече от искра, но всичко се усложняваше от случващото се с лунния камък и политиката на вампирите и вълците. Макар да мразеше онази малка част от себе си, която се надяваше, че не е едностранчиво, тя не искаше да повярва, че връзката, която имат, е истинска. Защото ако беше… нещата щяха да станат наистина шибано сложни.
Надеждата беше непостоянно нещо. Тя можеше да нахрани едно гладно за любов сърце, но можеше и да укрепи една илюзия, обречена на разрушение. А при Дрейвън тя не се съмняваше, че единствената крайна цел е унищожението. Може и да беше казал всички правилни неща в момента, но момчета като него имаха предвид само едно нещо, а тя вече беше обещала да му го даде. Всъщност го беше молила да му го даде.
Флора освободи дълбоко вкоренена въздишка, придърпа одеялото, в което беше увита, и щракна върху препоръчаните за нея предавания в приложението за стрийминг. В замъка нямаха достъп до нищо друго освен до стари DVD-та, но след като изпита безкрайните епизоди, които беше намерила на този телевизор, щеше да поиска в двора на Калъм да бъде инсталиран огромен телевизор с всяко стрийминг приложение. Не я интересуваше колко старомодни са вампирите, безвкусното риалити и романтичните романи бяха необходимост.
Тя щракна дистанционното, за да пусне поредния епизод на „Бакалавърът“, но преди да започне озвучаването, вратата в горната част на стълбите се отвори. Влезе дребна брюнетка, която държеше кафяв хартиен плик в едната си ръка и влачеше яркорозов куфар след себе си. Тя се усмихваше прекалено бодро и се движеше по стълбите с лекота, която беше като от друг свят. Флора може и да беше обучена да слиза по стълбите на шестсантиметрови токчета с високо вдигната глава, но дори тя не се движеше с такава грация.
Жената не каза нищо по пътя си надолу, но изпусна тих дъх, когато видя какво гледа Флора.
– О, това е един от любимите ми сезони! – Изпищя тя, а южняшкият ѝ акцент беше също толкова силен, колкото и болезнено сладкият ѝ тон. – Дали Джакулин Р. вече е влязъл в конфликт с Ники? Това вероятно е една от най-добрите котешки битки, които някога съм виждала по риалити телевизията.
Флора искаше да намрази жената въз основа на факта, че се е сдружила с вълка, който я беше оставил сама, но връзката с кичозната телевизия беше такава, че не можеше да се отрече. Усмивка дръпна устните на Флора.
– Не, но парите ми са за Ники.
– Тогава няма да ти го развалям. – Жената пристъпи напред и постави кафявата хартиена торбичка на масичката за кафе пред Флора. – Аз съм Дона, между другото. Дрейвън ме помоли да ти донеса обяд. Идвам и с подаръци от дрехите, които сте опаковали, както и с най-хубавите панталони и огромни пуловери от тази страна на Мисисипи.
Устата на Флора се отвори. Той наистина я беше изслушал. Тя наполовина очакваше, че малката му проява снощи е била свързана с факта, че той просто е искал да я види гола. Но дори и в светлата част на деня Дрейвън беше изпълнил уговорката им. Почти и се искаше да си върне всяка обида, която и беше минала през ума през цялата сутрин. Почти. Той все още я беше оставил без нито една бележка, която да и каже какво, по дяволите, трябва да прави, освен да стои на място.
Тя бързо затвори зейналата си уста, преди да е хванала някоя муха.
– Благодаря ти, Дона, оценявам това. Аз съм Флора.
– О, знам, захарче. По дяволите, всички в земите на глутницата знаят коя си. Доста шоу сътвори снощи.
Флора изсумтя.
– Толкова лошо, а? – Нямаше значение, че никога не е имала намерение да предизвиква сцени, но на базата на обидите от страна на глутницата репутацията, която си беше спечелила предишната вечер, нямаше да ѝ направи услуга.
Дона вдигна рамене и се спусна на дивана до Флора.
– Тенденцията ти е някъде между „ау“ и „благослови сърцето ѝ“.
– Не съм съвсем сигурна какво означава това, но предполагам, че не е добре. – Флора посегна към хартиения плик на масата и извади нещо, което изглеждаше като багета, увита в хартия. Тя я постави на масата и я разгъна, за да открие дълъг сандвич, зареден с месо, сирена и зеленчуци.
– Не, не е. Но Дрейвън ми каза, че го правиш по всички правилни причини. Предимствата на това да съм помощник на глутницата е, че получавам целия чай, преди да е подсладен от глутницата. Аз…- Дона направи пауза и се съсредоточи върху мястото, където Флора седеше и гледаше с широко отворени очи сандвича на масата. – Нещо не е наред ли?
– Не, просто никога не съм яла такъв сандвич. Обикновено те са нарязани на малки триъгълници и се сервират с чай. Смята се, че не е прилично да се яде такъв сандвич… Флора се изчерви. Едно е да бъде груба пред Дрейвън. Доста се радваше на начина, по който предизвикваше усмивка на лицето му, но да бъде нахална и вулгарна през цялото време щеше да и отнеме известно време да свикне.
– Като че ли би приела пенис в гърлото си. – Завърши с усмивка Дона. – Ти наистина си разглезена принцеса, нали?
– Може и да съм израснала в замък, но повярвай ми, не съм принцеса.
– Тогава го кажи с мен. Ще изям този сандвич, както бих изяла един пенис.
Тя вдигна сандвича и го задържа в ръцете си.
– Ще изям този сандвич, както бих изяла един пенис – повтори тя, като едва успя да изкара думите, преди да изхърка. Като се има предвид, че току-що беше видяла пенис и беше сключила тази сделка с Дрейвън, това можеше да се счита за тренировка за в бъдеще.
Дона отметна глава назад и се разсмя.
– Не си такава, каквато очаквах, Флора, но мисля, че ще ми харесаш. Но ще трябва да изчистиш тази своя уста, ако искаш да се справиш с това в глутницата.
– Правилно отбелязано.
Чувствах се добре да се смея. Флора беше толкова напрегната след смъртта на Челси и заминаването на Емери, че беше забравила какво е усещането да имаш момент на радост.
Тя се обърна към Дона и постави ръка върху нейната в скута ѝ.
– Благодаря ти за това.
– Няма за какво, Флора. О, също така трябва да ти кажа, че утре ще трябва да си готова на разсъмване. Кейд ще дойде, за да те вземе и да те отведе до пистата.
Сърцето на Флора се разтуптя, а в стомаха ѝ се появи гадене. Почти беше забравила, че отиват в Луна. Но забравата вече не беше опция.
Тя кимна с половин сърце и постави сандвича на масата, а апетитът ѝ беше изчезнал.
– Благодаря ти, Дона. Ще се погрижа да съм готова.
Дона я дари с мека усмивка и изви ръце пред себе си.
– Слушай, майка ми сигурно ще ми каже, че това не е моя работа, но аз вярвам в женската солидарност повече от повечето тук и наистина те харесвам, Флора, но…
– Какво става?
Веждите на Дона се стрелнаха нагоре по челото ѝ.
– Израснала съм с вековни вампири, Дона. Ако има някой, който да познава настройката за доставяне на лоши новини чрез комплимент, това съм аз.
– Просто, не го разбирай погрешно, но тук долу мирише на секс. Възбуда. Твоя. Негова. Навсякъде. Едва ли ще повярвам, като се има предвид руменината по бузите ти, когато говориш за пенис, но ароматите не лъжат. Имаш късмет, че само аз съм била тук, защото всяка друга вълчица щеше да те вкара в ноктите си за секунди. Дрейвън е наследникът на нашата глутница и макар че ти изглеждаш мило момиче, всяка женска е мечтала да бъде партньорка на наследника на глутницата от Лунния хребет.
– Дори ти? – Изглежда, че инвестирането в брака на техния наследник не беше присъщо само на вампирския двор. И макар да не се притесняваше за шансовете си в тази конкретна ситуация, последното нещо, което Флора искаше, беше да се повтори Съревнованието, издание за вълци.
– Не. Може и да не сме лунни половинки, но Грант е моята луна и звезди. Той ми даде моя Джеймсън. Най-сладкото малко момче, което някога ще срещнеш. Но аз се възхищавах на начина, по който се изправи пред цялата глутница и се бори за това, в което вярваше. Просто не искам да виждам как те нараняват. Защото, колкото и да ми се иска да видя янки като теб да стои до Дрейвън и да му дава акъл, той ще трябва да се бори за живота си, за да остане наследник на глутницата след това, което беше разкрито снощи. Той ще има нужда от чист вълк до себе си, за да убеди старейшините.
Флора присви очи и въпреки че нямаше защо да се интересува, почувства неистова нужда да защити Дрейвън.
– Но ти изглежда нямаш нищо против, че е хибрид.
Дона сви рамене, сякаш това не беше голяма работа.
– Дрейвън е един от добрите. Като негова асистентка мога да видя една негова страна, до която повечето не стигат. Той може да бъде пресметлив и направо плашещ, но под цялата тази твърда външност решенията му винаги са свързани с най-доброто за глутницата. За мен няма значение, че пие малко кръв настрани. Всички имаме своите пороци. Алтернативата е по-лоша.
– Как така?
– Има глутници, които искат да видят как глутницата от Лунния хребет пада и да поемат ролята на водеща глутница вълци. Тези глутници нямат ценности като Дрейвън и нашия Алфа.
– Е, не е нужно да се притесняваш за мен и Дрейвън. – Думите залепнаха за гърлото ѝ, но Флора ги мислеше сериозно. Дона беше знакът, от който се нуждаеше, за да ѝ напомни, че не трябва да се надява на нищо с Дрейвън, и тя нямаше намерение да го пренебрегне. – Всичко между нас е само една нощ на забавление и ти давам думата си, че ще направя всичко по силите си, за да му помогна да остане наследник на глутницата.
– Надявам се, че между нас няма да има тежки чувства. Наистина те харесвам. Ако беше някой друг вълк, можех да кажа, че щеше да е хубаво да видиш как нещата тук се разклащат.
– Благодаря. – Флора се усмихна, въпреки че нежелани сълзи се забиха в задната част на очите ѝ. – Аз също те харесвам.
– Също така оценявам това, което правиш. Знам, че е за твоя приятелка, но лунният камък е абсолютно всичко за нас. Само мисълта, че може да бъде намерен…- Гласът на Дона секна и Флора не пропусна да забележи далечния поглед, който се появи в очите ѝ. – …ми дава надежда за моя сладък Джеймсън, че може да живее в свят, в който ще познава своя вълк повече от десетина пъти в годината.
Дрейвън ѝ беше казал защо камъкът е толкова важен, но като видя надеждата, която Дона излъчваше, тя дръпна струните на сърцето си и колкото и да не ѝ се искаше да отиде в Луна и да се изправи пред детството си, думите на Дона направиха убождането по-малко болезнено. Колкото и да и се искаше да се превърне, преди да стъпи отново в този град, вече не ставаше дума само за Емери и детството и, нито за Дрейвън и мястото му в неговата глутница. Ставаше дума за бъдещето на вълците и за това, което те биха могли да бъдат, ако са цялостни.
– Бих искала някой да направи същото за мен и моите хора, ако нещата се обърнат.
Дона се изправи и тръгна към стълбите, преди да се обърне. Тя кимна с глава и се усмихна:
– Ти също си една от добрите, Флора. Успех и не позволявай на тези момчета да ти създават прекалено много проблеми по време на пътуването.
– Ще се опитам. – Ако само Дона знаеше колко неприятности ги очакват в Луна.
Тъмнината, която обещаваше да я намери, заобикаляше периферията на съзнанието ѝ, докато Флора гледаше как Дона си тръгва. Но посещението им ѝ даде ново усещане за цел. Дори и да не успее да се върне от Луна, тя щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на вълците. Ако не заради Дрейвън, то заради Дона и Джеймсън. Те заслужаваха бъдеще, в което да бъдат такива, каквито винаги са били предназначени да бъдат.
Само ако можеше да каже същото за себе си.
Флора вдигна сандвича и отхапа, като устните ѝ се накривиха от пълна усмивка. Още едно нещо, което можеше да зачеркне от списъка на желанията, за които не знаеше, че има. Никога повече нямаше да погледне сандвича по същия начин.

Назад към част 9                                                          Напред към част 11

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 9

ДРЕЙВЪН

Дрейвън се мяташе и въртеше в продължение на часове, преди да стане и да отиде до кухнята. Не беше гладен, но трябваше да направи нещо. Небето започваше да просветлява и до час слънцето щеше да се изкачи по планините, които обграждаха земите на глутницата. Стомахът му се сви, което му напомни, че не е ял предишната вечер. За щастие кухнята беше напълно заредена, а той обичаше да готви.
Извади достатъчно бекон, яйца и плодове, за да нахрани цяла армия. Можеше и да започне да закусва. Матео и Кейд щяха да дойдат при него веднага, за да го информират за глутницата, и лесно можеха да изядът двойно повече от това, което беше планирал да направи. Дрейвън наполовина очакваше да се появят предната вечер, а може би и така беше. Беше прекалено зает с Флора, за да му пука.
Вълкът му се движеше в гърдите, а пенисът му се удължаваше срещу ципа само при мисълта за времето, прекарано с нея. И двамата бяха останали с впечатлението, че той е най-лошият домакин на света и трябва да е долу и да се наслаждава на жената, която се е появила в живота им.
Флора беше абсолютно опияняваща, а тя сякаш нямаше никаква шибана представа. Ароматът на възбудата ѝ, примесен с образа на гърчещата се на леглото под собствената си ръка Флора, завинаги щеше да се запечата в съзнанието му. Точно там, където искаше, въпреки че не би трябвало да го прави. Това, което трябваше да направи, беше да се дрогира няколко пъти при мисълта за нея, както би направил всеки друг мъж, и след това да забрави за нея. Трябваше да прекрати сделката им и да я остави да прави каквото си иска с живота и смъртността си, преди малката миньонка да е забила още повече перфектно оформените си нокти.
Но той не би го направил. Не само защото беше видял от първа ръка какво може да се обърка, когато човек е превърнат. Но и защото за по-малко от двайсет и четири часа бе видял, че Флора е най-доброто, което човечеството може да предложи. Тя се грижеше докрай и макар че все още беше малко еленче, което се опитваше да си намери краката, нямаше съмнение, че щеше да направи необикновени неща. Дори с мрака, който я преследваше, тя все пак се събуждаше всеки ден и избираше да бъде слънчевата светлина. Нямаше да позволи на кръвожадността и политиката да опорочат това.
Дано не е вегетарианка – помисли си Дрейвън, докато обръщаше бекона в тигана. Провери часа на телефона си и видя, че има съобщение от Дона, асистентката, която беше помолил да му помогне с дрехите за Флора. Бързо набра обратно съобщение, в което ѝ благодари, че е направила това през нощта.
Едва поставил телефона си на плота, вратата на къщата му почти се разби, последвана от широко отворените очи на Матео и Кейд.
Матео наведе нос нагоре и подсмъркна, а очите му се разшириха и се стрелнаха из кухнята.
– Къде е тя? Не си я наранил, нали?
Дрейвън пусна щипката от ръката си и оголи зъби, като едва успя да пресече защитното ръмжене, което вълкът му изтласка от него.
– Тя не е твоя грижа.
– По дяволите, не е. – Матео се приближи до него, докато не дишаше във врата на Дрейвън. – Снощи в „Хаулър“ изглеждаше готов да се превърнеш в дивак. След това се опитахме да те актуализираме, но ти не отвори проклетата врата, а сега се появяваме и усещам миризмата ѝ върху теб, само че тази невинна жена я няма никъде.
Дрейвън не знаеше дали се ядосва повече, че все още я усещат по него, или че толкова много се грижат за нейното благополучие. Първото си беше негова проклета вина. Не можеше да се насили да отмие аромата ѝ. Беше се изкъпал, но ароматът ѝ успокояваше вълка му, защото ръмжащия вълк му късаше нервите с цялото това разхождане. Все пак той беше техният проклет наследник и не им дължеше шибано обяснение.
– Не знам за невинността – измърмори Кейд, докато се свличаше в коженото кресло. – Но Матео е прав, не можем да я нараним, докато не разберем мотивите ѝ. Последното нещо, от което се нуждаем, е война с вампирите.
– Тя е добре – изпъшка Дрейвън. – Не че това те засяга.
– Точно в това грешиш, шефе. Дори и аз виждам, че тя ти е свалила гащите, а аз съм загрижен там, където си загрижен ти. – Кейд седна на една табуретка на големия остров и предложи китката си. – Отпий от мен и тогава ще поговорим.
Дрейвън поклати глава и се върна към печката. Той взе бекона от горелката, прехвърли го в чиния и го постави пред приятелите си.
Кейд вдигна въпросително вежди. Той винаги е бил по-наблюдателният от двамата. Винаги поставяше нуждите на Дрейвън пред своите собствени. Работата беше там, че когато обикновено кръвта отслабваше, този път тя нямаше да му помогне. Не и когато все още можеше да си представи вкуса на мента и нотка на роза в гърлото си. Последното нещо, което искаше, беше опушеният кедър на Кейд да заличи и последната частица от деликатния ѝ вкус.
– Добре съм. – Настоя Дрейвън и се облегна на плота срещу кухненския остров. – Какво се случи, след като си тръгнах снощи?
Кейд и Матео го изучаваха мълчаливо и той знаеше, че не вярват на твърдението му. Това нямаше значение. Не беше на ръба, защото не се контролираше, а защото контролът му, когато ставаше дума за една малка руса жена, се изплъзваше и той не искаше да знаят къде се намира с нея. Не защото не им се доверяваше, а защото тя беше губеща игра. Дори да я убедеше да не се превръща, за тях нямаше бъдеще.
– Беше гадно шоу.
– Това е подценяване – изхърка Матео и Кейд извърна глава към него, като го загледа с кинжали в погледа.
Двамата бяха развили свой собствен начин на общуване, който Дрейвън не се преструваше, че разбира. Но точно в този момент не му харесваше скритата враждебност, която усещаше във въздуха около тях.
Кейд въздъхна раздразнено.
– Илайджа настоява за среща на племената от глутницата, за да се обсъди твоето родословие и легитимността ти като наследник на Алфа, а старецът Харисън призовава да убием момичето и да вземем камъка. Баща ти едва успява да запази мира. Той призова за среща със старейшините, за да се определят следващите стъпки. Беше се срещнал с тях, когато ние си тръгнахме. Предположих, че след това ще дойде и ще се консултира с теб.
Дрейвън прокара ръка през косата си, потърка тила си и въздъхна. Всичко беше казус и макар да не беше сигурен как, по дяволите, щеше да поправи нещо от него, трябваше да придобие някакво подобие на план. Ако племената се обадеха, наследството му вече нямаше да е въпрос на пакет „Лунен хребет“. То щеше да отиде на гласуване при племената от глутницата, а Дрейвън не беше сигурен дали те ще уважат претенциите на баща му към него. Вълкът му щеше да бъде принуден да върви по света сам и вероятността да остане в единствената глутница, която някога е познавал, беше нищожна.
– Старейшините ще те подкрепят – уверено каза Матео, който винаги беше оптимист.
– Какво мислиш ти, Кейд? Как изглеждаше преди да си тръгнеш?
Устните на Кейд образуваха мрачна линия.
– Не съм толкова сигурен. Ако беше преди два дни, щях да се обзаложа, че тактичното предаване на баща ти щеше да ни уреди добре. Бих си помислил, че с времето дори старейшините, които дърпат към традицията, ще видят, че ти все още си най-добрият вариант за нашата глутница. Но днес? – Той изпусна бавно падащо свистене. – Това е съвършената буря от изплуването на лунния камък и поставянето под въпрос на твоето родословие. Това наистина може да се случи по всякакъв начин.
Дрейвън смяташе така, но се надяваше, че вторият ще има по-положителна оценка.
– Трябва старейшините да ме подкрепят като наследник на баща ми, за да не се стигне до разправа с племената от глутницата.
Ако се стигнеше до племената, вероятността той да остане част от Лунния хребет намаляваше неимоверно. Старейшините на глутницата бяха едно нещо, той можеше да се справи дори с алфите от други глутници сам, но племената на глутницата бяха колективните старейшини от всички глутници в Америка и те можеха да бъдат безмилостни, когато ставаше въпрос за спазване на традициите. Да не говорим, че те можеха да повлияят на мнението на много от алфите.
– Мисля, че съсредоточаването върху лунния камък ще бъде отговорът на този въпрос.
– Точно така. – Бащата на Дрейвън влезе в кухнята от коридора, който водеше надолу към мазето. Той беше единственият освен него, който имаше ключ за външната врата, през която беше въвел Флора предната вечер. Сигурно е минал точно покрай спалнята, където тя спеше.
При тази мисъл в гърдите на Дрейвън се надигна ръмжене и той се бореше да го преглътне.
Баща му, Матео и Кейд наклониха глави, но никой от тях не се усъмни в реакцията му. Поне не на глас.
Майната му. Трябваше да овладее вълка си. Не беше като да може да ръмжи върху всеки човек, който се доближи до Флора. Дрейвън можеше да си признае, че вече е прекалено навътре с нея, но вълкът му се държеше като болно от любов кученце, което Дрейвън не споделяше. Възрастната страна трябваше да се заеме с проклетата програма и да разбере, че тя не е постоянно място в живота им.
– Гостенката ти е в безопасност. Тя все още спи. – Баща му се плъзна на седалката до Кейд и открадна парче бекон от чинията. – Изненадах се да видя, че си я оставил да остане. Помислих си, че щеше да я отведеш в къщата на глутницата.
– Тя не ми остави голям избор.
– Винаги имаш избор, сине – каза той с усмивка и мъка в гласа си, която се появяваше винаги, когато се опитваше да даде урок на Дрейвън.
Самсон беше съвършеният Алфа в очите на Дрейвън. Той беше справедлив и честен, но ръководеше с твърда ръка. Учеше се от баща си, който се е учил от баща си преди него. Те бяха причината Лунният хребет да е най-уважаваната глутница в Америка и връзката със свръхестествения свят.
– Какво казаха старейшините?
– Убедих ги да не се свързват с племената от глутницата. Те са готови да ни изслушат и да прегледат историята ти с глутницата, за да установят дали си единственият наследник.
– Нямаш друг наследник. Твоят вълк отгледа моя. Може да не съм от твоята кръв, но моят вълк е от твоя род. – Дрейвън стисна ръце от двете си страни.
– Знам, сине, и те също ще видят това. Трябва да играем тяхната игра. Нашият статут в света е на кралски особи. Може да не сме крале или принцове, но сме лидери на американските глутници и като такива сме поставени под микроскоп. През последните няколко години се появиха вълци, които искат да видят промяна. Те искат да ни видят как падаме от лидерския пост, за да могат да поемат управлението и да управляват глутниците, както са го правили нашите предци.
– Амбърси. – Тази проклета глутница се беше захванала да ги види как се провалят.
Самсон кимна.
– Да. Роланд с удоволствие би заел моето място като свързващо звено и би се нахвърлил върху тях.
– По-скоро торбите му с пари – измърмори Матео. – Те нямат чест. Никаква лоялност. Има причина да дезертирам.
– Знам. – Кимна Самсон в посока на Матео. Винаги беше гледал на Кейд и Матео като на свои и Дрейвън го обичаше за това. – Но Амбърси има чистота в един свят на ръба на промяната.
Дрейвън изпусна дълъг дъх.
– Повече, отколкото знаеш.
– Какво означава това? – Очите на баща му се втренчиха в неговите, а във веждите му се появи нотка на тревога.
Дрейвън предаде всичко, което беше научил от Флора и Калъм. Обясни как Флора искаше само да осигури помощ за приятелката си, която носеше дете хибрид между вещица и вампир и в момента живееше при вещиците. Как Калъм изглежда е смятал, че Флора е ключът към бъдещето на свръхестествения свят, и как е предложил местонахождението на другата половина на лунния камък в замяна на помощта на Дрейвън по въпроса.
Когато свърши, бащата на Дрейвън избърса лицето си и очите му омекнаха.
– Това бебе на вампир и вещица. Ти, сине мой. Свръхестественият свят се променя. Усещам го. И колкото и да ми е неприятно да призная, че Калъм е прав, трябва да им покажем, че нямат причина да се страхуват. Че бъдещето може да бъде намерено в онези, които са различни от това, което винаги сме познавали.
– Или пък Дрейвън може просто да ги принуди да се подчиняват. – Промълви небрежно Кейд. – Това би било наистина ударно.
Матео се разкрещя.
– Ти просто се ядосваш, че те е принудил да му вършиш работата в продължение на три години, без никой, включително и ти, да разбере.
Дрейвън се засмя, но спря, когато срещна острия поглед на баща си.
– Вече имам план. Ще изпратя Ансел в Ню Орлиънс, за да защити Емери и детето ѝ. Ние с Флора ще отидем в Луна, за да вземем другата половина от лунния камък. – Той пропусна частта, в която сключи сделка да я прецака. Баща му нямаше нужда да знае подробностите на тяхното малко споразумение. По дяволите, никой нямаше нужда да знае. – Вече поръчах самолета на пистата и мога да подготвя всичко, за да можем да тръгнем утре.
– Вземи със себе си Матео и Кейд. Не искам нито ти, нито Флора да оставате сами, докато има размирици както в нашата глутница, така и в света на свръхестественото.
Дрейвън кимна в знак на съгласие.
Баща му притисна ръце към острова и се изправи.
– Отивам да поработя върху старейшините. Да видя дали ще мога да успокоя съзнанието им. Все още няма да се оттегля от поста Алфа. Не е подходящият момент и…
Гласът на баща му секна и Дрейвън изтръпна.
– Не е нужно да го казваш. Не знаеш, че аз ще бъда член на тази глутница, когато всичко бъде казано и свършено.
– Дрейвън, ти си мой син. Моето наследство. Не ми е нужно старейшините или племената на глутницата да ми го казват. Вярвам, че ти си това, от което се нуждае тази глутница. Това, от което се нуждае свръхестественият свят, но днес повече от всякога се притеснявам, че ти самият не вярваш в това. Използвай това време, за да разбереш дали наистина искаш това, или си призван за нещо по-голямо от Лунния хребет.
– Аз…
– Не. Не казвай нищо сега. Идете, тримата, и пригответе това, което ще ви е необходимо, за да извлечете камъка, а след това подгответе бедното момиче. Тя не е направила нищо, освен че е имала лошия късмет да се забърка в нещо, което наистина не разбира. Запомнете това.
Кейд и Матео го погледнаха и Дрейвън за пореден път си припомни, че е късметлия да ги има на своя страна. Той им кимна, а те станаха и бързо се впуснаха в действие, излизайки през вратата, за да се подготвят за пътуването си.
Дрейвън заобиколи острова, за да се присъедини към баща си. Самсон стоеше с няколко сантиметра по-нисък от него, но застанал до него, Дрейвън винаги щеше да се чувства като дете. Може би не при всички бащи и синове е така, но за Дрейвън Самсон беше повече от мъж. Той беше неговият герой. Неговият спасител. Човекът, който го е приютил, когато не се е налагало. Който му даде своя вълк и го направи нещо повече от чудовище.
Баща му го обгърна с ръка и придърпа Дрейвън в прегръдка. – Не се притеснявай, сине. Всичко ще се нареди както трябва. Довери се на богинята.
Дрейвън отвори уста, за да му каже, че не е сигурен, че това не е начинът на Богинята да елиминира хибрид като него от наследниците на глутницата си, но бързо затвори уста, като се замисли по-добре. Богинята беше благословила баща му и ако имаше нещо, което Самсон не понасяше, то това беше да взема името на Богинята напразно.
Вълкът му се вкопчи в гърдите му, наслаждавайки се на близостта със своя Алфа и баща. Дрейвън се измъкна от ръцете на баща си и направи крачка назад.
– Вълкът ми е в гърдите ми. Разхожда се. Ръмжи.
– Но луната…
– Знам. Няма смисъл. Появи се в момента, в който тя го направи.
Очите на баща му се разшириха и той замръзна.
– При богинята. Ето защо е тук. – По-възрастният Алфа потъна на стола, който току-що бе освободил. – Не искам да изкушавам съдбата, но трябва да слушаш вълка си. Богинята има план за теб.
– Съдбата няма да ни помогне – издекламира Дрейвън.
– Мисля, че тя вече го е направила. – Баща му се изправи и тръгна към вратата. – Иди да си събереш нещата и се погрижи за това момиче. Имам чувството, че тя ще бъде по-важна, отколкото предполагаме.
– Калъм каза същото.
– За първи път съм съгласен с брат ти.
Това не вещаеше нищо добро за никого.

Назад към част 8                                                   Напред към част 10

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 8

ФЛОРА

Тялото на Флора бръмчеше от нетърпение. Ако си мислеше, че отровата на Дрейвън кара вагината ѝ да пулсира, тя нямаше нищо общо с гледката на него, застанал пред нея с член в ръка.
Никога не беше виждала члена на друг мъж, така че нямаше с какво да го сравни, но би се обзаложила, че Дрейвън е по-голям. Само като го гледаше, тя си представяше всички места, на които можеше да отиде този член, и как щеше да се чувства.
– Ще дразним ли тази твоя хубава малка вагина? – Подразни я с усмивка Дрейвън.
Кръгът в стомаха ѝ се стегна и от устните ѝ се изтръгна мяукане.
– Не. Моля те, без повече дразнене.
Дяволска усмивка изкриви устните му и тя знаеше, че няма да спечели против волята му.
– О, но това е половината от забавлението. Разхождай нокти по тялото си заради мен, достатъчно силно, за да оставят тези вкусни линии след себе си, но не достатъчно силно, за да те наранят. Пренеси ги чак до дантелата, която скрива красиво напоената ти вагина, и плъзни плата надолу по краката си.
Тя затаи дъх, докато забиваше нокти в плътта си, и последва инструкциите му, като се извиваше под собственото си докосване и изтръпването, което оставяше след себе си. Когато стигна до бикините си, тя закачи пръстите си за бикините и ги плъзна надолу по краката си, като внимаваше да държи коленете си заедно. Никой никога не беше виждал тази част от нея и тя беше колкото нервна, толкова и възбудена.
– Срамуваш ли се, Флора?
– Не. – Тя прехапа долната си устна и поклати глава. – Помислих, че и ти имаш нужда да бъдеш дразнен.
– Обичаш да играеш мръсно? – Той свъси вежди, а ръката му все още се движеше нагоре-надолу по ерекцията му с лежерно темпо.
– Обикновено не. Но Дрейвън, имам нужда… просто имам нужда.
– Тогава ми покажи, Флора. Покажи ми от какво имаш нужда.
Обзе я паника, но тя беше нищо в сравнение с похотта, която я обзе. Може и да нямаше представа какво прави, но щеше да направи всичко възможно, за да му направи шоу. Флора не излъга, когато му каза, че гледката на възбудата му предизвиква нейната, но повече от това беше мисълта, че той я наблюдава, която заля вените ѝ с топлина.
Погледът му не се откъсваше от нейния, докато тя проследяваше върховете на пръстите си по външната страна на бедрата си. Не бързаше, плъзгаше върховете на пръстите си нагоре и надолу по меката си плът, преди да ги пусне между бедрата и да остави краката и да се разтворят.
От устните му се изтръгна гърлен стон, а изумрудените му очи потъмняха като в безлунна нощ.
– Майната ти, вече си толкова мокра.
Той облиза устните си. Първо горната, после долната и единственото, за което Флора можеше да мисли, беше как той обхожда с език клитора ѝ и я поглъща като гладен мъж.
С едната си ръка тя поглаждаше този отчаян възел между краката си, а с другата галеше гърдата си и галеше зърното. Гърбът ѝ се изви и тя не можа да спре вика, който се изтръгна от устните ѝ.
Бедрата ѝ трепереха, докато тя прокарваше пръсти през гладките си гънки, потапяше се в себе си, преди да обходи влагата около клитора си. Лекото докосване на чувствителната зона накара бедрата ѝ да се размърдат и макар да беше правила това и преди, никога не беше изпадала в такива спазми. Нищо в начина, по който се докосваше с Дрейвън, не беше като преди.
Всяко докосване. Всеки удар. Всичко беше по-добре.
Тя потопи пръстите си в вагината и се задоволи с плитки движения, като продължи да разтрива и дърпа всяко зърно, едно след друго.
– По-дълбоко – изхриптя Дрейвън, стиснал члена си в здрав юмрук, вкарвайки го в него по-бързо от преди. – Потопи пръстите си по-дълбоко в себе си и обиколи клитора си с палеца.
Ръката ѝ беше почти твърде малка, за да достигне дълбоко в нея и да задържи палеца върху клитора, но успя да намери ъгъл, който работеше. В момента, в който вкара пръстите си и обиколи зърното си, в сърцевината ѝ заискри още повече огън. Цялото ѝ тяло се почувства така, сякаш беше свързано с електрически ток. Тя се размърда и потрепери. Стенеше и хленчеше.
– О, богове. – Думите бяха задъхана молба, повтаряна в такт с всеки удар на пръстите ѝ. Клиторът ѝ пулсираше, искайки още. Нуждаеше се от освобождаване. Флора ускори тласъците си, потапяйки пръсти в себе си, чукайки се по-бързо и по-дълбоко. Тя се премести, като стисна гърдите си за последен път, преди да пусне другата си ръка, за да разтрие клитора си. Движенията ѝ бяха трескави. Диви. Изпълнени с нужда. Изпълнени с отчаяние, което никога преди не беше изпитвала.
– Добро момиче, Флора – изръмжа Дрейвън, лицето му се стегна, зъбите му се впиха в устните му, докато той стискаше члена си в такт с нейните тласъци.
Гледката му. Знаейки, че и доставя удоволствие, беше достатъчна, за да си проправи път по гръбначния стълб и тя сви крака, опитвайки се да се пребори с това чувство. Не искаше да губи контрол. Нарастването вече беше толкова силно.
– О, не, Флора. – В мига, в който Дрейвън беше на леглото с нея. Ръцете му бяха върху коленете ѝ, разтваряйки бедрата ѝ. – Не спирай сега. Ще притежаваш своя оргазъм. Сега нямаш право да се плашиш от него. Не и когато си толкова близо.
– Прекалено е. – Клиторът ѝ изтръпна под пръстите ѝ. – Не мога.
– Можеш. Заедно. Можем. Аз ще свърша с теб.
Флора кимна, като остави краката си да се отпуснат и да паднат обратно на леглото. Тя погледна между тях към мястото, където пенисът му се намираше толкова близо до пулсиращата ѝ вагина. Щеше да е толкова лесно да се изтласка напред и да се впие в члена му. Да вземе това, което беше поискала. Но тя нямаше да поиска това, което ѝ принадлежи. Тя щеше да вземе това, което не ѝ се предлагаше. Затова вместо това си го представи. Мислеше си как ще се чувства в нея. Как щеше да я изпълни. Как ще я вземе бързо и силно. Как ще я погълне.
Тя вдиша треперещ дъх и раздвижи клитора си по-силно, по-бързо, като го обходи с пръсти и после го притисна. Представяше си, че това е Дрейвън, който я докарва до лудост. Че той я довежда до тези висоти. Тя ускори темпото, яхна пръстите си, наведе се, за да уцели онова място, което караше бедрата ѝ да треперят, а вътрешноста ѝ да се свива.
Дрейвън се носеше над нея, с една ръка на коляното ѝ, държейки я разтворена за него, докато с другата работеше с бързи удари по члена си. Вените на предмишницата му изпъкнаха. Устата му беше отворена. Коремните му мускули се стегнаха. Беше великолепен.
– Толкова съм близо – изстена той.
– И аз…- Или поне тя си мислеше, че е така. И тогава Дрейвън изръмжа и тя избухна. Стените ѝ се стиснаха около пръстите ѝ, тялото ѝ се разтресе и тя на практика огъна гръбнака си, докато се изстрелваше от леглото. Може би дори беше загубила съзнание за секунда.
Дрейвън изруга и пръстите му се вкопчиха в крака ѝ, докато той се подаваше напред и изписваше корема и гърдите ѝ със спермата си.
– По дяволите – думите се изсипаха от устата и като молитва. Тя потъна в матрака, без да може да изтрие поразяващо глупавата усмивка от лицето си.
– Добре ли си? – Попита Дрейвън, докато прибираше члена си и пристягаше дънките.
– Просто чудесно, благодаря. – Тя се разсмя доволно. Какъв въпрос беше това? Нима току-що не беше станал свидетел на умопомрачителния ѝ оргазъм?
Той не приличаше на този, който беше изпитвала преди. Никога не си беше помисляла да изследва тялото си по начина, по който Дрейвън я инструктира, и беше още по-шокирана да открие тръпката да бъде наблюдавана от него.
Веждите на Дрейвън се смръщиха, сякаш не ѝ вярваше съвсем, което беше в пряк контраст с начина, по който устните му леко се надигнаха в ъгълчетата. Той се плъзна от леглото и излезе от стаята, като след малко се върна с влажна кърпа.
Седна на ръба на матрака и се наведе към мястото, където тя все още не беше помръднала.
– Дай – Флора протегна ръка – мога да направя това.
Дрейвън поклати глава.
– Тази вечер вече направи толкова много за себе си, позволи ми да се погрижа за теб.
Флора отвори уста, за да протестира, но начинът, по който очите му тлееха, в съчетание с нежния му подход, я принуди да стисне отново устни. Нещо се промени в начина, по който той я гледаше, и ако трябваше да бъде честна, това се промени и за нея. Сякаш споделянето на такъв интимен момент го затвърди в живота ѝ. Само че това не беше реалност. Дрейвън щеше да бъде там само толкова дълго, колкото беше необходимо, за да завърши всяка от съответните им мисии.
Тя не можеше да си позволи да забрави това.
Флора затвори очи, без да може да го погледне от страх, че сълзите, които я бодяха, можеха да паднат. Не очакваше да се почувства толкова емоционална заради една нощ, прекарана гола пред него, не че имаше други преживявания, с които да го сравни. Може би това беше напълно нормално, но не беше като да може да го попита. Това би било също толкова унизително, колкото и връзката, която изпитваше към него.
Ако това е усещането за човечност – възторг, последван от емоционално прецакване, тогава тя не се нуждаеше от него. Вече беше преживяла достатъчно възходи и падения, за да и стигнат за цяла вечност.
Но не можеше да отрече, че възходът с него е толкова сладко нещо.
Дрейвън не бързаше да избърше следите от удоволствието си от корема ѝ, а гърдите му внимаваха да не докоснат мястото, където лунният камък се намираше между тях. Задържа се на ребрата ѝ, проследявайки белега, оставен от миналото, и дори със затворени очи тя усети тежестта на погледа му. Дали щеше да я гледа по същия начин, когато узнаеше за миналото ѝ?
Надяваше се, че няма да го направи и че няма да се откаже от сделката им. Защото, макар че нямаше да промени решението си да бъде превърната, не можеше да отрече, че се наслаждава на преживяването, което ѝ беше осигурил, и очакваше с нетърпение да види какви други козове ще извади, за да разколебае решението ѝ.
Клепачите ѝ натежаха и докато Дрейвън приключи с почистването ѝ, тя вече беше на ръба на съня. Смътно си спомняше как я увиваше в най-мекото одеяло, което някога беше усещала, и нежните му думи, преди да я завладее сънят.
– Спи добре, Флора.

Назад към част 7                                                           Напред към част 9

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 7

ДРЕЙВЪН

Флора беше видение, седнала в мазето му, с изправен гръб и устни, изпънати в лека нацупеност, докато изпълняваше заповедта му. Той се наслаждаваше на момента, като позволяваше на очите си да обходят и запомнят всеки сантиметър от нея.
Нищо в нея нямаше смисъл за него и все пак нещо в нея беше толкова невероятно правилно. Тя не се отдръпна от историята на предците му и макар че явно се страхуваше от това, което ги очакваше в Луна, не се отдръпна от мисията им. Флора беше глътка свеж въздух, от която не знаеше, че има нужда. Което само затвърди факта, че нямаше да я обърне.
Нямаше значение какво беше обещал. Когато всичко беше казано и направено, той нямаше да я обърне и нямаше да я изпрати обратно при Калъм. Не можеше да допусне случилото се с Джоузеф да се случи и с Флора. Баща му казваше, че това е еднократно явление, че повечето хора не полудяват по кръвта, след като са били превърнати, но нямаше как да рискува живота на Флора. Не и заради нещо, което оставаше в неизвестност.
Светът се нуждаеше от повече хора като нея. Тя щеше да се научи да обича човешката си същност, а той щеше да се наслаждава на всяка минута, докато ѝ показва какво наистина означава да си човек, ако това беше последното нещо, което правеше.
Миглите на Флора потрепнаха. Най-вероятно това беше тест дали я наблюдава.
Дрейвън се наслаждаваше на предизвикателството ѝ.
Той сниши глас и нареди:
– Дръж ги затворени, или аз ще ги затворя вместо теб.
През нея премина тръпка и Флора се премести на мястото си, разкрачвайки краката си, така че да увиснат отстрани на дивана. Беше толкова ниска, толкова деликатна.
Майната му.
Ароматът на възбудата ѝ го удари като товарен влак и не само че членът му се втвърди и опъна срещу панталоните, но и вълкът му подскочи в гърдите. Изненадата го подкара напред и той падна на пода пред нея с меко тупване.
– Дрейвън? Добре ли си?
Не, не беше. Какво, по дяволите, беше това? Той потърси отговори в съзнанието си, очаквайки вълкът му да даде някакво обяснение как е успял да манипулира тялото на Дрейвън, без луната да е в пълнолуние, но както и преди, вълкът му мълчеше.
Когато вдигна очи от пода, Дрейвън захапа бузата си, за да спре разочарования стон, който се надигна в гърлото му. Слава богу, очите на Флора бяха затворени и тя не можеше да види, че той е лице в лице с разтворените ѝ колене. От този ъгъл той можеше да види меката лилава дантела, която скриваше напоената ѝ вагина.
От друга страна, ако очите ѝ бяха отворени, той щеше да има още една възможност да види розовия оттенък, който оцветяваше бузите ѝ, когато беше възбудена.
– Дрейвън? – прошепна тя – Още ли си там?
– Аз съм тук. – той се отлепи от пода и заобиколи ръба на дивана до бара, като си наля още два пръста.
Флора продължаваше да се движи неудобно на дивана. Отровата му би трябвало да се е изчерпала, но тя въздействаше на всеки по различен начин и преди да ѝ помогне с този малък проблем, трябваше да се увери, че знае къде се намира тя.
Той отпи глътка уиски.
– Притискането на бедрата ти едно към друго няма да скрие миризмата на възбудата ти.
– Няма да го направи и тази твоя глупава игра. – измърмори тя, свивайки малките си ръце в юмруци в скута си – Ти си я сложил там, ако искаш да изчезне, предлагам ти да направиш нещо по въпроса.
Дрейвън се засмя дълбоко.
– О, планирам да го направя.
И дяволски много му се искаше да го направи.
– Тогава спри да ме дразниш и ми дай човешкото преживяване, за което се съгласи.
– И какво точно съм обещал?
Той изпитваше такова удоволствие от горещината, която изпълваше бузите ѝ, докато тя се нагласяше на дивана за пореден път.
– Ти знаеш. – гласът ѝ омекна, сякаш току-що я бяха помолили да се саморазкрие. И в известен смисъл беше така.
– Дали? – той би натиснал всяко едно от копчетата ѝ, ако това му донесе желаното. Искаше думите ѝ и по един или друг начин щеше да ги получи. Заобиколи задната част на дивана, наведе се и прошепна на ухото ѝ:
– Искам да чуя как го казваш.
Флора си пое дъх през стиснати зъби и извърна глава към мястото, където той беше преди малко, с все още затворени очи.
Ако преди не ѝ беше повярвал, сега мълчанието ѝ беше показателно. Дрейвън не се съмняваше, че семейството на братовчед му цени невинността на жените от рода на Съревнованието. Той се наведе, като на практика прокара уста по протегнатата ѝ шия, и доближи устни до ухото ѝ, притискайки меката част.
– Няма да ме караш да чакам.
– Ти каза, че ще ме чукаш. – изригна тя, а думите бяха изпълнени едновременно с отчаяние и отвращение, когато се отрониха от устните ѝ.
Той не можеше да помогне на усмивката на лицето си или на начина, по който пенисът му се бореше с ципа. Щеше да я накара да го поиска още десетина пъти, преди да ѝ даде това, което искаше. По дяволите, щеше да я накара да моли.
Дрейвън преглътна тежко, за да се овладее.
– И това е единственото преживяване, което искаш. Не да се научиш да правиш спагети от нулата? Не да отидеш на тропическа ваканция или да посетиш Айфеловата кула?
С едно плавно движение Флора смени позицията си на дивана, приземи се на колене и се хвана за облегалката на дивана. Очите ѝ се отвориха и тя заби поглед в гърдите му.
– Това е единственото преживяване, за което мисля, откакто отровата ти превърна пространството между краката ми в пулсираща каша.
Сърцето ѝ биеше лудо в гърдите и Дрейвън знаеше, че трябва да я накара да се успокои, преди отровата да е отнела засилените ѝ емоции и да е влошила ситуацията.
– Поеми дълбоко въздух.
Тя скръсти ръце на гърдите си и смръщи вежди.
– Дрейвън.
– Съгласи се да слушаш.
– Добре. – тя вдиша пресилено въздух и го изпусна възможно най-драматично. За щастие той я намираше за очарователна, макар че не се свенеше да я вземе през коляно, за да ѝ напомни за споразумението им. Всъщност по-скоро би се насладил на това. Тя може би също.
– Отново.
Този път тя отпусна раменете си, както и смъртоносната хватка, която имаше върху дивана, и си позволи да се успокои. След още няколко дълбоки вдишвания сърцето ѝ се върна към равномерен ритъм.
– Сега. – той се облегна на ръба на масата за джаги зад гърба си – Какво още искаш да изпиташ, Флора?
– Искам… – тя направи пауза, в очите ѝ се появи далечен поглед и Дрейвън доби ясното впечатление, че никой никога не я е питал какви са истинските ѝ желания – Искам да карам кола, вероятно твърде бързо, и да пея в караоке бар, както правят по филмите. Искам да нося къси панталони, клинове и голям пуловер и никога повече да не ми се налага да обличам луксозна рокля, освен ако не е по мой избор. Искам да използвам нецензурни думи, без да се чувствам виновна, и да не се притеснявам, че девствеността ми е определящ фактор за моята стойност. Чакай… знаеш ли как се правят спагети от нулата?
– Знам. – кимна той с усмивка. Като малък това беше едно от любимите му ястия, така че майка му го научи да прави нейното характерно ястие – спагети Болонезе. Рецепта, предавана от поколения италиански жени.
– Може би и аз бих искала да се науча да правя това. – усмивка се разтегли по устните ѝ и тя почти подскочи на дивана – Но само ако можем да използваме една от тези машини за паста. Тези, които сплескват макароните вместо теб.
По дяволите. Човечността ѝ отиваше. Начинът, по който лицето ѝ светеше, когато откриваше радост дори в най-малките неща, беше всичко, което имаше значение. И Дрейвън знаеше, че в този момент би направил всичко, за да запази тази светлина в очите ѝ.
– Ще го имам предвид.
– И кога започваме?
– Току-що се договорихме за това, ще ми трябва поне една нощ, за да събера нещата. – той наклони чашата си обратно, допи съдържанието ѝ и я поставя на мястото ѝ.
– Не е нужно да събираш неща, за да ме чукаш. – тя направи кратка пауза, преди да добави – Поне не мисля, че е така.
Дрейвън преглътна тежко, а изгарянето на уискито, смесено с шока от изказването ѝ, принуди дробовете му да се закашлят.
– Виждам, че вече започваш с нецензурните думи.
!- Дай всичко от себе си или не участвай.
Той поклати глава, отдръпна се от масата и се запъти към нея. Спря, когато се озова до облегалката на дивана.
– Няма да те чукам тази вечер, Флора.
Флора изпусна разочарован дъх и притисна бедрата си едно към друго. Беше му необходимо всичко, за да не скочи на дивана, да я бутне по гръб и да се зарови между тях, за да я насити. Но не от това се нуждаеше тя от него. Не и в действителност. Тя искаше да се чувства овластена в избора си и той щеше да ѝ го даде. На свой ред тя щеше да намери сила както в себе си, така и в човечността си.
– Не съм казал, че няма да помогна да се отървем от напрежението. Обещах да накарам тялото ти да запее.
Главата ѝ се наклони настрани и смръщи вежди.
– Удовлетворявала ли си се някога, Флора?
Розовото, което той толкова много харесваше, оцвети бузите ѝ. Очите ѝ се разшириха, преди да се стрелнат към земята.
Дрейвън се протегна и погали бузата ѝ, преди да я повдигне, така че погледът ѝ да срещне неговия.
– Няма от какво да се срамуваш.
– Учеха ни, някои биха казали, че ни заплашваха, че телата ни трябва да бъдат запазени за Огъст и за брака ни. Едва наскоро, когато разбрах, че никога няма да бъда избрана, започнах да изследвам себе си. – Тя затвори очи, но дълбокото му ръмжене ги накара да се отворят и да го посрещнат с предизвикателен поглед. – Не виждам обаче какво толкова има в това. Да, чувствам се добре, но не е разтърсващо, както хората описват секса. Нямам нужда от собствената си ръка, за да реша този проблем.
– Тогава не го правиш както трябва.
– И предполагам, че ще ме научиш? – Издекламира тя с повдигнато чело.
– Точно това ще направя.
Той не ѝ даде и миг да помисли, като я заби в гърдите си. Тя нададе шокиран писък и той засили прегръдката си, когато тя обви ръце около врата му. Чудеше се дали усеща как сърцето му бие в гърдите.
Трябваше да послуша собствения си съвет и да отдели малко време, за да си поеме дъх. Да си даде малко време да се пренастрои, преди да се впусне с главата напред в нещо, което беше абсолютно ужасна идея.
Не и за Флора. Тя щеше да се наслаждава на всяка минута от това.
За него обаче това щеше да означава, че щеше да влезе в най-лошия случай на сини топки, който някога е преживявал. Не само това, но и постоянна борба с чудовищата, които го създаваха. Те искаха Флора за себе си. Венците го боляха, а вълкът му крачеше. Те имаха свои собствени планове и Дрейвън щеше да се наложи да бъде бариерата между тях и Флора. Което той щеше да направи с удоволствие, защото тя заслужаваше дара на своята човечност.
Такъв, какъвто той никога нямаше да познае.
Той я пренесе през апартамента в мазето и влезе в пристроената спалня. Тя не беше нищо луксозно – легло с кралски размери, нощни шкафчета от двете страни и скрин. Държеше я обзаведена само за гостите на глутницата или ако някой от екзекуторите му беше твърде пиян, за да си отиде във вкъщи, и се нуждаеше от място, където да пренощува.
Той постави Флора в краката на леглото и отиде да включи лампата на нощното шкафче. Когато се върна, тя го погледна и той на практика видя как въпросите се въртят в красивата ѝ главичка. Но това не беше всичко, което видя. Зад кристално сините ѝ очи се криеше вълнение.
Богиньо, той беше толкова прецакан.
– Съблечи се. – Гласът му беше нисък, гърлен и изпълнен с предупреждение.
– Извинявай? – Устата ѝ се отвори от шок, а Дрейвън се мъчеше да запази лицето си равнодушно.
– Не можеш да се погрижиш за проблема с всички тези слоеве върху себе си. Затова се съблечи.
Нямаше я смелата Флора, която го беше помолила да я чука, а на нейно място беше срамежливата принцеса, за която я беше помислил. Това погъделичка комплекса му на герой и той с удоволствие видя, че поне част от нея е девойка, която се нуждае от спасение.
– Никога не съм правила нищо от това преди – прошепна тя. – И …
– Знам, а невинността ти е шибано спираща дъха.
Но приемането му беше също толкова вкусно.
Флора си пое рязко дъх, а честността му я подтикна към самоувереност. Очите ѝ пробиха дупка право в самата му същност, докато протягаше ръка надолу и стискаше плата на роклята си в юмруци. Бавно, твърде бавно за неговия вкус, тя издърпа еластичната материя нагоре по тялото си, разкривайки сантиметър след сантиметър от безупречните си извивки и дантелените лилави бикини, които го дразнеха по-рано, а възбудата ѝ все още беше изрисувана отпред.
Отне му всяка частица сдържаност, за да затвърди краката си там, където стоеше, и да не разкъса проклетата рокля от тялото ѝ.
Тя мълчеше и единственото, което Дрейвън чуваше, беше биенето на собственото си сърце в ушите, което създаваше знойна ритмичност на движенията ѝ.
Тя прокара плата покрай гърдите си, разкривайки подходящ лилав дантелен сутиен, който оставяше много малко на въображението. Дрейвън си пое рязко дъх при вида на зърната ѝ, набъбнали като камъчета. Венците му пулсираха, а вълкът му ръмжеше, като двете части на тялото му се бореха еднакво срещу твърдата му стойка. Сърбеше ги да я опустошат. Искаха да завладеят тялото ѝ и да вкусят същността ѝ.
Но тя не беше негова.
Това беше само един миг от времето. Бяха се срещнали тук, сега, за да си дадат един на друг това, от което най-много се нуждаеха. Той се нуждаеше от камъка, а тя от това да открие коя е.
Очите му се спряха на мястото, където камъкът висеше между съвършените ѝ гърди. Трябваше да се съсредоточи върху това. Флора беше част от мисията, а не крайната цел.
Със срамежлива усмивка, която съперничеше на неговата, Флора се освободи от роклята и я пусна на пода – локва плат в краката ѝ. Дрейвън дори не се опита да овладее тътена в гърдите си. Тя беше най-прекрасната жена, която някога беше виждал, и той трябваше да свие ръце отстрани, за да не протегне ръка и да я придърпа към себе си. Искаше му се да не бърза, да се изгуби във всяка една от извивките ѝ и да прекара часове, за да се научи как да ѝ доставя удоволствие.
Той наклони глава назад, за да си поеме дълбоко дъх, и когато погледът му се върна надолу по тялото ѝ, замръзна и за миг похотта му се превърна в гняв.
Между две от ребрата и имаше дебела линия, дълга няколко сантиметра, толкова бяла, че почти се сливаше с кожата и. Ако не бяха накъсаните ръбове, които я издаваха каква е, той щеше да я пропусне напълно.
В него се разнесе ръмжене.
– Кой ти направи това? Братовчед ми ли беше? Брат ми? – Щеше да ги разкъса на парчета, ако са я наранили. Тя беше негова, за да я защити. Подобен белег не се получаваше от падане или блъскане в ъгъла на маса. Такъв белег се получаваше от нож. Беше оставял достатъчно от тях, за да знае.
– Не, не са били те. – Тя сдъвка устните си и прокара пръст по тънката линия. – Това беше преди да се озова в замъка.
Очите му се разшириха.
– Ти си била на пет години.
– Нека призраците от моето минало ни преследват утре. Точно сега искам това, което си планирал за мен.
Погледът му се стесни и той се бореше в себе си, разкъсван напред-назад между нуждата от отговори и нуждата да ѝ даде точно това, което тя поиска. Той я изучаваше няколко секунди, без да смее да помръдне и на сантиметър. Някой я беше наранил, достатъчно, за да остави белези. Колкото повече мислеше за това, толкова по-сериозен ставаше проблемът за него и вълка му. В гърдите му се размърда растящата защитна реакция, която искаше да разкъса някого за това, че я е наранил. Трябваше да го остави да си отиде. Нейните проблеми не бяха негови.
Дори той можеше да усети лъжата в мислите си. Макар че не беше сигурен защо тя имаше толкова голямо значение. И това го притесняваше повече.
Устните ѝ трепереха, а в очите ѝ проблясваше тъга, която разбиваше проклетото му сърце.
– Моля те, Дрейвън.
Майната му. Той би ѝ дал всичко, ако тя молеше така.
– На леглото. С лице нагоре.
– Благодаря – отвърна тя, а очите ѝ отново се върнаха към състоянието си на безизразност. Обърна се и се покатери върху черната завивка, като триъгълното парче дантела не успяваше да покрие великолепния ѝ задник. Тя пропълзя до таблата на леглото и с всяко нейно движение Дрейвън беше обстрелван от всички неща, които искаше да направи с този задник.
Когато стигна до възглавниците в горната част, тя се преобърна и се настани. Той остана неподвижен, наслаждавайки се на начина, по който кожата ѝ от слонова кост и лилавата дантела контрастираха с тъмната завивка. Очите ѝ се спуснаха към мястото, където той стоеше на ръба на леглото, и езикът ѝ се стрелна да намокри устните ѝ.
Още дори не бяха започнали, а Дрейвън вече беше готов да изхвърли плана си през прозореца и сам да я опустоши. Вместо това той вдиша равномерно и задържа ръцете си настрана.
– Затвори очи. Ще ти е по-лесно, ако забравиш, че някой е в стаята.
– Добре.
– За какво мислиш обикновено, когато правиш това?
– Всъщност нямам фантазия, която да използвам. Предполагам, че е секси мъж, но дори и тогава нямам много какво да си представя. Трябваше да се омъжа за Огъст, а сега той забремени най-добрата ми приятелка, така че това не е точно опция.
– Майната му – изръмжа той. – Не можеш ли да не споменаваш братовчед ми като твоя фантазия?
– Досадно.
– Нямаш представа. Представи си каквото и да е или който и да е, от което имаш нужда, само не ми казвай. – Той направи пауза, изчаквайки я да затвори очи, и когато тя го направи, продължи: – Сега искам да поставиш върховете на пръстите си и да ги прекараш по тялото си. Само леко.
Той се пребори със стона, когато тя несигурно вдигна ръка и я прокара по тялото си. След това повтори това и от другата страна. Искаше му се да ги отблъсне и да го направи сам, но това нямаше да помогне на нито един от двамата.
– Да, точно така. Нагоре и надолу. Усещай как върховете на пръстите ти се носят по кожата ти. Ласкае те. Дразнят те.
– Това гъделичка – думите ѝ бяха задъхан шепот. – Сигурен ли си, че го правя правилно?
– Да. – Гласът му беше дрезгав, гъст от нужда. – Сега прокарай пръстите на ръцете си към стомаха. Все още използвайки върховете на пръстите си, леко прокарай кръгове по себе си. Около пъпа си, по плоскостта на коремната си преса.
Зърната ѝ се издигнаха още повече срещу дантелата на сутиена ѝ и той не пропусна да забележи как тя се сви, докато пръстите ѝ се спускаха по тялото ѝ.
– Как се чувстваш?
– Сякаш има други места, които предпочитам да докосвам.
– Търпение – промълви той – имаме цяла нощ.
От устните ѝ се отрони тихо хленчене, но тя не протестира повече.
– Сега си проправи път надолу към горната част на красивите си дантелени бикини. Проследи линията с ноктите си.
Флора затаи дъх и стисна бедрата си заедно.
– Моля те, Дрейвън.
– Още не, малка Флора – мъркаше той и обичаше как Флора се разтреперваше. – Сега загреби с ръце до гърдите си, дразни зърната си, докато прокарваш ноктите си по тях.
От устните ѝ се изтръгна тихо хлипане, докато правеше каквото ѝ беше казано.
Юмруците на Дрейвън се свиха и отпуснаха отстрани. Тялото му беше натежало, но той се постара да запази гласа си равен.
– Харесва ли ти как се чувстваш?
– Да. Моля, мога ли да ги докосвам повече?
– Почти. Докосни гърдите си. Почувствай тежестта им в ръцете си.
Флора направи каквото поиска, но той не пропусна да забележи начина, по който тя притискаше зърната си, докато изпълняваше молбата.
Той го остави да се изплъзне. Засега.
– Кажи ми какво чувстваш.
– Цялото ми тяло сякаш се носи като облак и всяко докосване е електрически ток, който преминава през него, зареждайки се под кожата ми. Зърната ми се усещат така, сякаш ако не им обърна вниманието, което изискват, може да умра, а за пулсирането в клитора ми няма да говоря. – Думите на Флора бяха остри, съблечена и оголена, точно както беше в леглото му.
– Добро момиче – похвали я той. – Сега разкопчай закопчалката на сутиена си и го махни.
Извивайки гръб по начин, който постави на изпитание самоконтрола му, Флора посегна под себе си и разкопча дантелената материя. Издърпа я, освобождавайки гърдите си, и я хвърли на пода. Очите му се спряха на прашнорозовите върхове, набъбнали от нужда и молещи го да ги прокара между зъбите си и да ги опита с език.
Флора вдигна ръце, за да притисне още веднъж гърдите си, но когато Дрейвън изръмжа, тя спря движението си.
– Първо оближи пръстите си – поиска той и направи крачка напред, така че краката му се удариха в стъпалото на леглото.
– Какво? Защо?
– Направи, каквото ти казвам, и пъхни този хубав малък показалец в устата си.
Флора се поколеба само за миг, преди да направи точно това, което той каза.
– Така е, намокри го хубаво. Сега палецът ти. – Дъхът му беше накъсан, задъхваше се като новородено кученце, но все пак успя да запази част от самообладанието си. – Сега ги прокарай по гърдите си, обиколи ареолата, но не докосвай зърното.
– Моля те – промълви тя, тялото ѝ се извиваше на леглото, преследвайки натиска на пръстите, докато изпълняваше заповедта му.
– Проследи зърната си с пръсти, почувствай хладния въздух, когато се свърже с влажната ти кожа.
Тя изстена шумно и Дрейвън пое няколко дълбоки вдишвания.
– Казват, че някои момичета могат да получат оргазъм само от стимулация на зърната. Какво ще кажеш да разберем дали ти си едно от тези момичета, Флора?
Тя засмука долната си устна между зъбите и изпусна тихо „Ммхммм“.
– А сега ги щипни.
Флора взе малките пъпчици между показалеца и палеца си и ги стисна силно. Тя изкрещя и подръпна колене нагоре, притискайки бедрата си едно към друго.
– О… аз… майната му. – Тя завъртя зърната си между пръстите си, задълбочавайки притискането. – Сякаш има линия между зърната и клитора ми. Аз… Направо…- Тя продължи да се задъхва, този път ги дърпаше, изследвайки начина, по който всяко докосване я караше да се чувства.
– Добре ли се чувстваш, малка Флора?
– Не е нужно да ме оставяш да изследвам сама. – Отговори тя със стон.
– Тази вечер не е за мен.
– Не ме ли искаш?
Дрейвън се наведе напред и хвана завивката, свивайки я в здрав юмрук, за да не се качи на леглото и да ѝ покаже колко много я иска.
– Флора, погледни ме.
Очите ѝ се отвориха и срещнаха неговите. Той пусна завивката и прокара ръка по болезнено еректиралия си член, а погледът ѝ следеше всяко движение.
– Изглежда ли така, сякаш не те искам?
– Това е естествена реакция към гола жена – издекламира тя и ръцете ѝ паднаха отстрани.
– Не, това е естествена реакция към теб. – Дрейвън се спря на гърдите ѝ и изстена. – Ти си жената, която ми направи това.
– Тогава защо не се присъединиш към мен? – Тя потупа леглото откъм страната си. – Мога да се погрижа за това. Можем да се погрижим един за друг.
Той се въздържа да не каже „да“. Не само че Флора не беше такава, каквато си я представяше, но и беше абсолютно шибано съвършена, разстлана пред него, а той беше само един мъж. Той не я успокояваше, когато казваше, че я иска. Нямаше значение, че тя го беше издала или че Калъм я беше изпратил, за да го манипулира по своя шибан начин. Ако беше само за тази нощ, той с удоволствие щеше да приеме каквото можеше да получи и да даде на члена си това, което изискваше.
Но не ставаше дума за него. Тази вечер ставаше дума за Флора, а той се бе ангажирал да я убеди, че това е част от човечеството, която трябва да цени.
– Тази вечер е, за да те науча на радостта от собственото ти тяло. Аз няма да съм винаги наблизо и ако те науча само как да се чувстваш добре с мъж, тогава ще ти направя адски лоша услуга. Знаеш ли колко невероятно изглеждаш, дразнейки се, дърпайки тези красиви розови зърна между пръстите си?
Флора поклати глава.
– Бих искал да можеш да се виждаш така, както аз те виждам. Повярвай ми, отброявам секундите до момента, в който ще мога да се плъзна в тази твоя вагина. Но тази вечер ти ще владееш удоволствието си, а аз ще се наслаждавам на всяка минута, докато те наблюдавам. – Той се облегна назад, спускайки се от леглото, а очите му все още бяха вперени в нейните. – Сега легни назад и разтвори краката си. Мисля, че е време да ти дадем оргазма, който така ти липсваше.
– Ще го направя. Но искам и ти да се докосваш.
Това бяха последните думи, които очакваше да излязат от устата ѝ, но всъщност не трябваше да се изненадва. Тя се грижеше повече за хората около себе си, отколкото за себе си. Това беше черта, която той познаваше добре.
– Това не е…
– Дрейвън, не виждаш ли, че твоята възбуда засилва моята? Искам да те видя. Искам да видя как изглеждаш, когато се галиш. Това е моята фантазия.
– Не съм сигурен, че бих могъл да ти откажа, дори и да искам. – Той посегна надолу и разкопча копчето на дънките си, като освободи ерекцията си.
Очите на Флора попаднаха на члена му и се разшириха. От нея се изтръгна тих стон, а ръцете ѝ се върнаха към гърдите ѝ и тя притисна зърната си.
По дяволите, тя щеше да го убие. Жена никога не е била толкова запленена от члена му и ако това не го накара да стане невъзможно твърд, мамка му.
– Ако продължаваш да го гледаш така, няма да мога да се контролирам. – На устните му се появи усмивка и той не можа да се сдържи да не прокара поглед по голата ѝ плът. Той хвана дължината с пръстите си и я натисна с един-единствен удар, а от устните му се чу съскане. Затвори очи и си представи малките ѝ ръце, обвити около члена му, вместо неговите собствени.
Майната му.
Това беше ужасна идея. Искаше само да ѝ помогне, но Флора го вкарваше твърде дълбоко с лекота, която би трябвало да го плаши. Не би трябвало да му пука или да иска да изследва всяка фантазия, която тя сътворяваше в този свой неустоим ум.
Но гледайки я оголена пред себе си, той искаше да направи само това.

Назад към част 6                                                      Напред към част 8

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 6

ФЛОРА

Очите на Дрейвън се свиха, сякаш обработваха това, което тя току-що бе поискала. Устата му остана в твърда линия, а юмруците му се свиха отстрани. Ако не го познаваше по-добре, щеше да каже, че е разгневен от молбата ѝ, което не предвещаваше нищо добро за нея.
Тя разтвори устни, за да се защити, но преди да издаде и звук, Дрейвън наклони глава назад и в мазето отекна гърлен смях. Това беше абсолютно последното нещо, което очакваше от него, и противоречеше на всяка невербална подсказка, която беше дал. Но не можеше да отрече начина, по който я порази смехът му, и за миг забрави, че е ядосана, запленена от момчешката усмивка и дълбоката трапчинка на лявата му буза, която го правеше да изглежда по-мек, по-млад. Но после моментът отмина, Дрейвън спря да се смее и отвори проклетата си уста.
– Няма да те обърна, Флора.
– Защо не?
Дрейвън се облегна назад в ъгъла на дивана, облягайки ръце на върховете на възглавниците.
– Калъм може и да се заканва, че ще те превърне като жена от Съревнованието, но няма никакъв шанс да ме накара да го направя аз.
– И защо е така? – подигра се тя – Нима по някакъв начин си мислиш, че си по-добър от тях?
– Скъпа. – той наклони глава към нея като съвършен южняшки джентълмен и Флора почти припадна, въпреки че искаше да го зашлеви – Знам, че съм по-добър от брат си, който е задник. Ти току-що си излязла от връзка, в която си била, откакто си се родила.
– Откакто съм на пет години. – поправи го тя. Ако щеше да я обижда, можеше и да изправи фактите.
– Точно това искам да кажа. Ти не си живяла. Има толкова много живот, който трябва да изживееш, преди да отидеш и да промениш завинаги това, което си.
– Но…
– И не позволявай на онези кралски особи да ти казват, че това не те променя. Променя те. Инстинктите ти вече не са твои собствени. Те са на едно чудовище. На колко години си, на двадесет?
– Джентълменът не пита за възрастта на дамата.
Дрейвън се засмя дълбоко.
– Аз не съм джентълмен, Флора. Мислех, че сме установили това. Аз съм онова нещо, което изглежда красиво на хартия, но по дяволите се разнася през нощта. Искам да кажа, че ти си дете в голямата схема на нещата. Ако те превърна като дете, ще пропуснеш най-хубавите части от това да бъдеш човек.
Флора стисна устни и вдиша заземяващ дъх. Не че това ѝ донесе някаква полза. Може и да не беше на стотици години като него, но не беше дете. Всъщност преди да попадне в Съревнованието, беше преживяла повече, отколкото много от жените там бяха преживели през целия си живот. Може и да се отнасяха с нея като с принцеса, но в същността си беше най-далеч от нея.
– Не знаеш нито едно нещо за мен или за живота, който съм живяла или не съм живяла. Казваш, че не мога да знам какво искам. Че ще ми липсва да бъда човек, но според моя опит да бъдеш човек се надценява.
– Откъде можеш да знаеш това? Не знаеш нищо за света извън твоя примитивен замък. Никога не си спала под звездите и не си гледала изгрева над океана. Обзалагам се, че никога не си се напивала до козирката, не си вземала съмнителни решения и след това не си попивала остатъците от достойнството си с гадна храна в закусвалня. За бога, сигурно никога не си спала с мъж, още по-малко пък си се чукала с него.
Щеше да се радва да изтрие самодоволната усмивка от лицето му, когато той неизбежно разгадае миналото ѝ, защото нямаше съмнение, че ще го направи. Ако беше принудена да се върне вкъщи, да стъпи в града, който отново и отново почти я бе разбил, имаше голяма вероятност да не оцелее. Не се нуждаеше от всички неща, които той беше изброил, за да изпита човечност, това бяха леките и пухкави части, емоционалните части, за които само беше мечтала. Те бяха щастливите неща, които бе наблюдавала как Емери открива с Огъст, преди всичко да се обърка. Което само доказваше нейната теза. Щастливите моменти не бяха истинският живот. Животът не се състоеше само от тези невероятни моменти на човечност.
Но това не ѝ пречеше да ги желае. Просто не мислеше, че някога ще ги има.
Флора преглътна тежко и се опита да прикрие начина, по който се премести на седалката си, стискайки бедрата си едно до друго. Тя отвори уста, за да ругае Дрейвън, но един миг на лудост промени посоката ѝ.
– Убеди ме, че имам нужда от всички тези неща.
Горещина изпълни бузите ѝ, когато осъзна какво е казала току-що. Беше се развълнувала от обвиненията му. Колко точни бяха те и колко много искаше да изпита тези неща. Не само едно от тях, а всяко едно.
Погледът на Дрейвън се стесни, а устните му се изкривиха в злобна усмивка.
– Искаш да те чукам?
Дали? Не можеше да отрече мигновеното привличане, което изпитваше към него от момента, в който влезе в „Хаулър“. Той не беше неин враг, а и не беше съвсем ужасен човек, доколкото можеше да прецени. Но най-голямата отметка в графата „Позволи на Дрейвън да те опустоши“ беше, че тя може да не живее достатъчно дълго, за да срещне друг мъж, който да накара корема ѝ да трепти и вагината ѝ да се свие. А нали Емери винаги е казвала да вземе живота и да го превърне в своя кучка?
Флора прибра зад ухото си разпиляна коса и се надяваше той да не усети колко е нервна.
– А ако кажа „да“?
Истината ѝ увисна между тях и макар бузите ѝ да се нагорещиха от смущение, шокът по лицето на Дрейвън почти си заслужаваше.
– Наистина ли искаш да те чукам, Флора?
– Да. – прошепна тя, като отмина нервността, че той отново ще я отхвърли – Никога няма да разбера защо трябва да съм човек за някое от нещата, които спомена. Смъртността не винаги е дар, който трябва да се цени. Но това не означава, че не искам да живея, преди да умра. Просто преди това не беше опция за мен.
– Някои от нас не са имали възможност да избират смъртността си.
Флора изучаваше начина, по който погледът на Дрейвън падаше с думите му. Може би не ставаше дума за нейната смъртност по начина, по който той очакваше, но за него смъртността и оставането на човек бяха важни и тя трябваше да знае защо.
– Съжаляваш ли, че си се родил хибрид?
– Няма значение какво чувствам. Имах почти един век, за да се примиря с това и да компенсирам онази част от душата си, която така и не получих.
– А ако тази част от душата ми е била изгубена отдавна?
– Силно се съмнявам в това, принцесо.
Флора остана безмълвна. Не беше нужно той да знае ужасите, на които беше станала свидетел като младо момиче. Не трябваше да знае за синините, които носеше като вечна огърлица, защото не разбираше смисъла на това да мълчи. Не че някое четиригодишно дете би го направило. Не трябваше да знае за дните, в които е оставала без храна, защото майка ѝ е била твърде слаба, за да се движи, или за манипулациите, на които е била подложена. Тя обаче се научи бързо и на пет години вече знаеше как да играе играта. Тъкмо навреме, за да може семейството на Огъст да я спаси.
– Ти наистина вярваш в това, нали?
Въпросът на Дрейвън я извади от мрачните спомени на миналото. Но тя отново не отговори. Не беше казвала на никого за семейството си. Дори на Емери. Подозираше, че Огъст знае, но това не беше нещо, за което обичаше да говори, затова никога не го беше повдигала. Какъв би бил смисълът? Това нямаше да промени случилото се. Нямаше да върне майка ѝ. Единственото, което щеше да направи, бе да върне кошмарите, а тя се бе справила толкова добре, че ги бе държала заключени в дълбините на съзнанието си.
– Ще го направя. – заяви Дрейвън, гласът му беше тих и равен.
– Не искам да ме съжаляваш, Дрейвън.
Челюстта му се стегна и тя се спря на мускулите, които се изместиха съвсем леко.
– Последното нещо, което изпитвам в момента, е съжаление, Флора. – гласът му беше в ниска и направо смъртоносна октава – Ще те убедя, че човешката ти същност е дар, който трябва да цениш. Ще накарам тялото ти да пее по начин, по който никой вампир не е пеел. Ще ти покажа как лекотата, която усещаш сега, е много по-добра от коварния мрак, който поглъща душата ти като нощно създание. Познаваш вампирите, но не познаваш хората. Позволи ми да ти покажа. Когато свърша, ще те уверя, че последното нещо, в което трябва да се превърнеш, е чудовище като мен. Но имам едно условие.
Той нямаше да промени решението ѝ. Флора беше мислила за това от години. Да стане вампир беше единственият начин да се защити. Ако се измъкнеше жива от пътуването им, пак щеше да избере да се превърне, но щеше да приеме условието на Дрейвън.
– И какво е то?
– Ще следваш моите правила. Правиш каквото ти кажа, без да задаваш въпроси.
Разбира се. Точно като всеки друг мъж, когото е срещала. Той приличаше на брат си и братовчед си повече, отколкото знаеше. Тя изправи челюстта си и срещна сериозния му поглед.
– А ако не го направя?
– Ще те накажа. – изръмжа той с припряност накрая, която издаде, че очаква с нетърпение тази възможност.
Не би трябвало да ѝ харесва как звучи това. Не би трябвало да кара бедрата ѝ да се свиват, а стомахът ѝ да се спуска към греховното място между краката ѝ.
– Ако се съглася с условията ти, трябва да се съгласиш да ме защитаваш. Не ме оставяй да умра, преди да сме се върнали от Луна. И ако все още искам да бъда превърната, когато се върнем, или ще ме превърнеш сам, или ще ме върнеш на Калъм цяла и невредима.
Дрейвън се поколеба, а втренченият му поглед не издаваше нищо, но след няколко дълги мига кимна.
– Стига да следваш указанията ми, давам ти думата си.
– В рамките на разумното. – отвърна тя – Ти не ме притежаваш, Дрейвън.
– Ще видим за това, но засега съм съгласен само да се огъваш в указанията ми, тъй като те са свързани с това да ти дам възможност да изпиташ това, което човечеството може да предложи.
– Договорено. – може би току-що беше сключила сделка с дявола. Но Флора вече нямаше какво да губи.
– Тогава затвори очи, малка вампирска принцесо, защото животът започва точно сега.
Тя повдигна вежди в знак на въпрос, чудейки се какво, по дяволите, е планирал за нея. Флора беше искала това. Искаше го. Никой не я е принуждавал. Така или иначе, тя щеше да се появи в Луна като човек, както в деня на раждането си. Но ако предприемеше тази стъпка, ако реши да затвори очи, нямаше да има връщане назад. Щеше да се гмурне с главата напред във всички неща, от които е била предпазвана. Всеки миг от живота ѝ беше предопределен или от баща ѝ, или от кралското семейство и тя не можеше да пренебрегне тръпката, която я пронизваше при мисълта, че този единствен момент, това едно единствено решение е да живее живота си за себе си.
Дрейвън наклони глава към нея, злата му усмивка я дразнеше, очаквайки тя да направи движението, което щеше да задейства плановете му. Тя не му вярваше, доколкото можеше да го разбере, но Дрейвън не беше враг. Не знаеше откъде знае, но това беше факт, който се бе запечатал в душата ѝ.
Само след миг колебание тя затвори очи.

Назад към част 5                                                    Напред към част 7

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 5

ДРЕЙВЪН

Дрейвън стоеше в средата на мазето си и не беше сигурен защо баща му го е накарал да я доведе там. Флора не беше затворничка, поне все още не, но определено не заслужаваше лукса, който се предоставяше на гостите на глутницата.
Беше нахлула в земите им, което нарушаваше негласен свръхестествен закон, и Калъм дяволски добре знаеше това. Той я изпрати на бегом, като се увери, че има нещо достатъчно ценно, за да не я убият. Не и докато носеше този камък. Като вълци те не можеха да го докоснат, което ги оставяше на нейната милост.
Той въздъхна раздразнено и очите му се насочиха към коридора, където я беше оставил – купчина крайници на пода. Скоро тя щеше да се присъедини към него и той трябваше да реши как, по дяволите, щеше да се справи с нея.
Защото точно това трябваше да стане. Той да се справи с нея. Не можеше да мисли за начина, по който кръвта ѝ все още покриваше гърлото му, или за това как реакциите ѝ на докосването му го караха да иска да изследва всеки сантиметър от нея. Трябваше да се въздържи докрай, за да не опита възбудата, която заля тялото ѝ и накара пениса му да се изправи срещу дънките в момента, в който впи кътници във врата ѝ.
Той прокара ръка през косата си, дърпайки я за корена, сякаш това щеше да му помогне да овладее мислите си. Никога не беше реагирал на жена по такъв начин. Докосването ѝ го възпламеняваше, а красивата ѝ шибана уста беше нещо, което можеше да се види.
Не че някога щеше да ѝ каже нещо от това. Флора беше непозната и въпреки че беше човек, беше доказала, че не е за подценяване. Може и да беше разглезената принцеса на братовчед му, но беше най-далеч от разглезена.
Флора беше дипломатична, с нотка на бедствие. Опитваше се да използва думите в своя полза, после ги изхвърляше през прозореца и играеше по правилата на диктаторите, според които няма правила, а само закони, създадени от тях. Тя се стремеше да контролира ситуацията дори когато нямаше и един проклет крак, на който да стъпи. И всичко това, защото е искала да помогне на приятелка. Което говореше много в неговата книга. Матео и Кейд щяха да направят същото за него, а той ги ценеше над всичко друго.
Флора беше опасна, но най-малкото беше заплаха за егото му и предизвикателство, което пенисът му с удоволствие приемаше. Въпреки това в този момент тя не беше най-голямата опасност за него. Тази титла се присъждаше на глутницата му. Старейшините. Защото имаше голяма вероятност на сутринта той вече да няма глутница. Баща му може и да можеше да заповяда на вълците си да го приемат, но не можеше да изисква лоялност. Дрейвън винаги щеше да се оглежда през рамо, ако глутницата не го приемеше, а това не беше начин да ръководиш.
От коридора се чуха тихи стъпки и Дрейвън втвърди чертите си, когато Флора влезе в мазето на дома му. Той сдържа усмивката, която заплаши устните му, когато очите ѝ се разшириха, забелязвайки личните щрихи на вътрешното му светилище. Трябваше да мрази това, че е там, но в момента, в който стъпи на мекия килим и се взря в седемдесетинчовия телевизор, раздразнението му се превърна в удоволствие.
Флора се приближи до огромното сепаре и прокара ръка по плюшената кожа.
– Ти ме доведе в твоята къща?
– Какво очакваше? Не всички сме израснали в замъци. – той направи жест към дивана – Седни, все още има какво да обсъждаме.
– Да обсъдим? – Флора се изсмя. Тя скръсти ръце и опря дупето си на ръба на дивана, като присви очи в неговата посока. – Няма да обсъждам нищо с теб, докато не ми обясниш какво направи току-що с мен.
Вълкът му издаде тихо ръмжене в себе си, но Дрейвън го преглътна, тъй като не искаше да я плаши все още.
Обичаше борбените жени. Това беше характерна черта за повечето вълци, но жените им винаги се подчиняваха на Алфата. Флора не го правеше. Дрейвън ѝ обърна гръб и отиде до количката с напитки в ъгъла.
– Не съм тук, за да те успокоявам. Ти дойде при нас, а не обратното. И що се отнася до мен, ти не разполагаш с никаква информация, която да си заслужава.
Вдигна бутилка уиски от любимата си местна дестилерия и си наля един пръст. Погледна през рамо и наклони глава към Флора, предлагайки ѝ чаша.
Устата ѝ се отвори, сякаш не можеше да проумее гостоприемството му. Шокът беше дяволски добър вид за нея, но тя бързо се съвзе и му извъртя очи с поклащане на главата.
– Не искам уискито ти, искам да знам какво, по дяволите, се случи току-що. Какво беше намерението ти, Дрейвън?
Ръката му се стегна около чашата.
– Първи урок. Не върти очи към мен. – той доближи чашата до устните си и отпи от течността с цвят на мед, наслаждавайки се на уханието, което отмиваше същността ѝ в гърлото му. Дрейвън се обърна и втренчи в нея втвърдения си поглед.
Тя не реагира, а огънят в очите ѝ му подсказваше, че няма да отстъпи.
Ще видим за това.
Дрейвън се оказа пред нея за по-малко време, отколкото ѝ отне да мигне. Намести се така, че тя да е заклещена между бедрата му, заключена между него и подлакътника на дивана. Тихият дъх беше музика за ушите му и в комбинация с похотта, която трептеше в очите ѝ, той почти остави думите на върха на езика си да паднат на вятъра в полза на усещането на устните ѝ върху неговите.
Почти.
Той се наведе и прошепна на ухото ѝ.
– Урок две. Не приемам заповеди от теб.
Флора сви юмруци от двете си страни и Дрейвън се приготви за неумело изхвърляне на ръце.
– И аз не ги приемам от теб, тоест освен ако не си ми отнел това право чрез отровата си. Което е страхлив подход, ако трябва да го кажа. Бих ти дала тази информация свободно, но не за това те питах. Това, което искам да знам, е… какво направи, че излекува раната ми, но ме остави да пулсирам в… – гласът ѝ секна и въпреки че тя отклони поглед, той успя да различи мекото розово, което оцвети бузите ѝ – …други места?
Флора вдигна вежди и го погледна с чисто невинно изражение. Тя беше най-сладкото проклето нещо, което някога беше виждал. Дрейвън стисна устни, за да скрие усмивката, която заплашваше да стигне до очите му.
– Макар че ароматът ти несъмнено е възбуждащ, щеше да разбереш, ако намерението ми беше да оставя интимността ти в сополива каша.
– Трябва ли да бъдеш толкова груб?
Той сбърчи вежди.
– Трябва ли да си толкова сръмежлива? Какво стана с онова смело момиче от „Хаулър“?
Тръпката в челюстта ѝ му подсказа, че го очаква разправа с езика, и то не по начина, по който предпочиташе. Флора вдиша дълбоко.
– Слушай, ти… ти…
– Котката ти е хванала езика ли?
– По-скоро кръвосмучеща бълха.
Харесваше му, че нахалството му я свежда до детинско наричане. Дрейвън поднесе ръка към сърцето си и се препъна назад.
– Ти ме рани.
Тя въздъхна раздразнено:
– Ти все по-често си най-разстройващият човек, който съм срещала. Просто искам да помогна на приятелката си и да се върна при нея. Ако мога да помогна на вълците като отплата за това, тогава ще направя каквото мога.
Той бе изненадан от промяната на стратегията ѝ. Защото точно това трябваше да бъде. Беше отгледана от вампири, а нямаше жив вампир, който да се откаже от битка, дипломатичността да е проклета.
Вълкът му го побутна, подканяйки го да продължи мисълта си, сякаш вече беше разбрал нещо, което Дрейвън се бавеше.
Флора изобщо не приличаше на вампирите, които беше срещал. Въпреки че не беше такава, тя беше отгледана от тях. Не би ли трябвало да е точно като тях? Повечето от вампирите, с които си правеше компания, бяха задържани от него или от хората му и връщани в Чикаго, за да понесат наказанието, което кралят им сметнеше за подходящо. По някакъв начин обаче Флора бе успяла да запази частица от човешката си същност. Тя не играеше по техните правила. Нито пък играеше по каквито и да било правила за взаимодействие, които той някога беше изучавал. Тя летеше по течението на панталоните си – е, по роклята си – и колкото повече играеше по собствените си правила, толкова по-вероятно беше да я превърне в рокля, която той би искал да види разкъсана и в купчина парцали в ъгъла на стаята си.
Вълкът му изпъшка в знак на съгласие.
Дълбоко в предния му джоб телефонът му започна да вибрира. Дрейвън посегна към него, без да иска да помръдне и да позволи на Флора да му избяга. Бързо го заглуши, тъй като не беше разпознал кода на зоната. Той изръмжа, когато след не повече от две секунди телефонният номер се появи отново.
Той плъзна надясно и отговори на обаждането.
– Не знам кой е това, но сега не е подходящ момент.
– Това ли е начинът да говориш с брат си? – той би разпознал самодоволния глас на Калъм навсякъде. Беше се вкоренил трайно в задната част на съзнанието му, казвайки на Дрейвън да се прибере у дома и да живее живота, който заслужава.
Самодоволен козел.
– Какво искаш, Калъм? – Дрейвън стисна зъби, макар че не искаше нищо повече от това да изрече множеството проклятия, които бяха на върха на езика му.
– Имаш под стража член на моя двор. Помислих си, че вече ще съм чул за теб.
Погледът на Дрейвън се плъзна надолу към Флора, чиито очи бяха вперени в него, докато тя се навеждаше напред в опит да чуе и двете страни на разговора.
– Не ме интересува от чий двор е част, тя е в земите на глутницата и има нещо, което ни принадлежи.
Очите му паднаха на мястото, където лунният камък все още се намираше между съвършените ѝ гърди, и го сърбяха ръцете да го грабне. Поне един от проблемите му щеше да бъде решен, ако можеше само да докосне проклетия камък.
Калъм се ухили.
– А ти имаш нещо, което ми принадлежи. Нещо, което ми е скъпо на сърцето, тъй като аз съм владетелят на тази девойка. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава. Искам да кажа, че не само съм ти брат, но и спасих живота ти от баща ни.
Дрейвън изръмжа. Каза си, че е защото не е съгласен с последното изказване на Калъм, но дори той усети вкуса на лъжата в мислите си.
– За последен път, ти не си ми спасил живота и не ти дължа нищо.
– Не това каза последния път, когато говорихме. Помниш ли? Ти беше луд от вина, търсеше изкупление и го търсеше под формата на самоубийство, като се изправи срещу баща ни?
Челюстта на Дрейвън се стегна. Беше достигнал най-ниската точка в живота си, след като бе наблюдавал как Джоузеф се подхлъзва в жаждата за кръв. Това беше негова вина. Можеше и сам да поднесе лупа към кожата му и да го изгори жив. Вярно е, че Калъм го беше спрял, напомнил му беше, че в живота има нещо повече от това да се опитваш да поправиш грешка, от която баща им може да се измъкне. Това нямаше да върне Джоузеф, нито пък щеше да доведе до някакво отмъщение за майка му. Дрейвън обаче не би казал, че Калъм е спасил живота му. Той просто го беше удължил.
Калъм въздъхна отегчено.
– Това е семантика, наистина. Казвай си каквото ти е нужно, за да спиш нощем, братко. Въпросът е, че Флора е там, за да бъде твоя връзка, любовница, приятелка, емоционална подкрепа, каквото ти трябва. Тя е ключът към това да помогнеш на хората си, а в замяна ти ще ми помогнеш.
Дрейвън сви юмрук встрани, а очите му бяха вперени във Флора. Изражението ѝ беше изпълнено с необуздана ярост.
– Тя не е шибан домашен любимец, Калъм.
– Позволи ми да поговоря с него. – намеси се Флора, като измъкна ръката си нагоре, така че да легне открито на гърдите му.
Той издаде предупредително ръмжене, което заглуши протеста ѝ и я накара да отдръпне ръката си.
– Не, тя е ключ. Твоите хора не могат да докосват лунния камък, или си забравил? – напомни му Калъм.
– Къде е другата половина?
– Добре ще е да се отпуснеш, братко. Тя е на…
– Калъм! – изръмжа Дрейвън, на когото му беше писнало от игрите, които брат му обичаше, и не искаше да го остави да довърши изречението си. Дрейвън нямаше нужда от повече идеи как Флора може да му помогне да се отпусне. Беше напълно способен сам да нарисува тази картина.
– Тя е в пещерата, където луната докосва земята, в окото на нейните планини. – в гласа на Калъм се долавяше почти напевност и Дрейвън си представи нахалната усмивка, която искаше да изтрие от лицето на брат си.
– Калъм, кълна се в Богинята, че ако не ми кажеш какво, по дяволите, означава това, ще летя до Чикаго и сам ще го изтръгна от теб.
– Но в замяна ще защитиш Емери? – намекът за отчаяние в гласа му изненада Дрейвън и не за първи път той се запита какво се крие във всичко това за Калъм.
– Това, че бебето е хибрид, не го прави моя отговорност. Не се прави на глупак с мен, Калъм, знам, че затова си дошъл при нас, а не при някоя друга глутница вълци.
– Да не забравяме, че си ми брат.
– Защото ние сме едно голямо щастливо семейство. Очаквам координатите на телефона си до час.
– Защо не попиташ Флора? Тя познава добре мястото.
– Тя няма да отиде с мен. Ще намеря друг човек, който да се справи с камъка.
Флора отвори уста да протестира, но Дрейвън стрелна кинжали в нейна посока и тя бързо я затвори.
– Както искаш, Дрейвън. Не идвай да ми плачеш, когато светът ти се разпадне без нея.
Линията замря. Дрейвън я гледаше гневно. Какви пълни глупости. Светът му нямаше да се разпадне без Флора. Тя е просто още един човек. Вълкът на Дрейвън изръмжа в отговор на нестандартната му мисъл, а не на глупавия му брат. Той може и да не разбираше защо вълкът му е там, но Дрейвън все повече се разочароваше от интереса му към малката блондинка, притисната до него. Това беше животът на Дрейвън и макар да се чувстваше най-спокоен, когато вълкът му се присъединяваше към него по време на пълнолуние, не беше сигурен как се чувстваше от намесата му върху всяка негова стъпка. Обидчивият вълк изсумтя и застана на мястото си, уверен, че няма да отиде никъде.
– Какво каза? – мекият глас на Флора го извади от мислите.
– Освен загадъчни заплахи и неясни глупости?
На устните на Флора се появи усмивка, докато изпускаше напрежението от раменете си и потъваше в подлакътника на дивана.
– Ах, един-два удара на Калъм.
Дрейвън сбърчи вежди.
– Предполагам, че го познаваш добре?
– Аз съм тук заради него.
– Ти наистина не знаеш защо всичко това е важно, нали?
– Тук съм, за да помогна за спасяването на Емери и детето ѝ. – тя изпусна дълбока въздишка и Дрейвън не можа да не забележи как омекна, когато заговори за най-добрата си приятелка.
– Означава ли нещо за теб „пещерата, в която луната докосва земята, в окото на нейните планини“?
Флора си пое рязко дъх и изправи гръбнака си. Нямаше я жената, която говореше за деца и спасители. Тя отвърна поглед от него и ако това не беше достатъчно, за да потвърди, че знае нещо, начинът, по който тялото ѝ се разтресе, го направи.
Дрейвън се протегна и взе брадичката ѝ между пръстите си, върна очите ѝ обратно към своите.
– Къде е, Флора?
– На място, на което се надявах никога да не се върна. – очите ѝ се взираха в неговите, но той беше сигурен, че не вижда лицето му. Погледът ѝ бе загубил целия си огън, заменен от тъмнина, която никога не би очаквал в една разглезена принцеса.
– Защо? – той се бореше между желанието да я разтърси за информация и да я прегърне, докато светлината се върне – Флора, къде е?
– Луна. – прошепна тя и поклати глава, като я изтръгна от ръката му, сякаш това щеше да премахне и спомените, които я измъчваха – Тя е в Канада. Някога това беше моят дом.
– Значи го познаваш добре?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Защо?
Дрейвън остави ръката си да падне върху ключицата ѝ, проследявайки ръба на верижката, която държеше камъка. Само близостта му до него нагорещи ръката му.
– Другата половина на камъка се намира там и ти ще ми помогнеш да я намеря.
Флора се дръпна назад, падайки от подлакътника на възглавницата на дивана зад нея. Тя се втурна да се оправи.
– Не мога. Не, няма да мога. Не и по този начин. Не съм готова да се върна там.
Дрейвън се бореше с нуждата на вълка си да я утеши. Нямаше представа какво я е споходило, какви нейни демони се крият в Луна, но да я глези нямаше да помогне на нито един от двамата. Трябваше му да я разгневи. Трябваше да е готова да се изправи срещу него, ако искаха да оцелеят, независимо от това на какъв ад ги бе изпратил Калъм.
Той заобиколи края на дивана и застана пред нея.
– Добре, че не става дума за теб. Ако искаш да осигуриш защита на приятелката си, тогава ще тръгнеш с нас и ще ни помогнеш да опазим камъка.
Погледът на Флора се стесни и той я наблюдаваше как безмълвно се бори със себе си. Може и да не я познаваше добре, но знаеше, че тя ще се съгласи. Нямаше как да се откаже от възможността да помогне както на приятелите си, така и на вълците. Демоните, които я измъчваха, можеха да я плашат, но добротата в нея нямаше да ѝ позволи да бъде виновна за страданията на невинни хора.
Това беше едно от нещата, по които си приличаха.
– Ще защитиш Емери и детето ѝ? – попита Флора.
– Вече имам предвид един вълк за тази работа.
Тя изпусна духовита насмешка.
– Твоята глутница не изглеждаше въодушевена от идеята, че си хибрид, така че защо някой от тях ще ти помага?
– Защото заповедта дойде от техния наследник, но не само това, за този вълк тя е лична. Неговият партньор беше хибрид. – Дрейвън не се съмняваше, че Ансел ще се възползва от възможността да помогне. Вълкът се нуждаеше от цел след смъртта на партньора си и това щеше да е идеалната мисия.
– Мислех, че вълците вече нямат партньорки.
– Те се срещат изключително рядко.
Флора разтвори устните си.
– Не съм сигурна, че мога да отида там.
– Нямаш избор. – имаше, но той нямаше намерение да ѝ го съобщи. Трябваше да я накара да повярва, че това е единственият начин. По дяволите, беше достатъчно отчаян, за да стигне дотам, че да пробва глупостите на Калъм, че е ключът, ако това е необходимо, за да я накара да отиде в Канада. По-късно щеше да се притеснява защо тя не иска да замине.
– Защо този камък е толкова важен?
Дрейвън се свлече на дивана до нея, като се стараеше да не я докосва.
– Какво знаеш за историята на вълците?
– Освен факта, че вие сте неутралните изпълнители на свръхестествения свят? Не много.
Ненавиждаше, че толкова много от историята им е слух, а голяма част от нея се пази в тайна. Но това ги предпазваше по много начини. Не можеха да допуснат хората да знаят колко много ги е отслабило разцепването на камъка или да попаднат в неподходящи ръце. Като тези на шибания Калъм.
– Не винаги сме били неутрални. Преди близо две хилядолетия бяхме нещо повече от Швейцария на свръхестествения свят. Бяхме страховити хищници, силно почитани от коренното население тук. Бяхме по-силни, по-бързи и благословени от боговете. Земите бяха наши, за да ги обработваме и защитаваме. Броят ни беше голям и ние владеехме тази мощ със сила. Ние бяхме богове на Земята и с времето се превърнахме в чудовищата, за които хората ни смятат сега. – докато говореше, очите му не се откъсваха от Флора, търсейки някаква реакция на разказа.
Тя сви рамене безгрижно, сякаш чудовища като него и предците му не са нищо друго освен детска игра.
– Никога не съм се страхувала от върколаците. Холивуд твърде много ви цени.
– Би трябвало да се страхуваш от нас. Моите предци не са били това, което показва сребърният екран, или това, в което сме се превърнали сега.
– Мнозина все още се страхуват от вас.
Дрейвън сбърчи вежди.
– Но не и ти?
– Аз съм израснал с вампири. В сравнение с тях ти си кротък. – каза тя с кикот.
– Укротен не означава безопасен, Флора.
– Какво се случи след това? – тя го отблъсна, без да приеме сериозно предупреждението му. Може би щеше да го направи, след като и разкаже останалото.
– Преследвахме хората, които ни се противопоставяха, и сплашвахме онези, които ни почитаха. Хората по онова време се молеха на всички богове – нашите, техните и тези от отдавна забравен свят. Молбите им бяха чути и за една нощ паднаха почти всички вълци, с изключение на онези, които бяха твърде млади, за да се бият или да разбират последствията от действията на старейшините си. Боговете откраднаха лунния камък от вълците и го счупиха на две, като скриха и двете части до момента, в който Лунната богиня повярва, че нашият народ е достоен за даровете ѝ. Богинята ни проклела да имаме достъп до вълците и даровете си само по време на пълнолуние. Тя ни лиши от най-съществената част от същността ни. Останахме да търсим указания от Богинята, но дори и да ги намерим, няма да можем да постигнем това, което най-много искаме. Казва се, че ако докоснем камъка, той ще изгори кожата ни и ще рискуваме да си навлечем гнева на нашата Богиня.
Флора седеше неподвижно и го гледаше с широко отворени очи. Гласът ѝ едва ли беше повече от шепот, но тя каза:
– Много съжалявам, Дрейвън.
Устата му започна да се отваря от изненада, но той бързо овладя шока си.
– Съжаляваш? За какво? За моите варварски предци?
– Не, не за твоите предци. За греховете, за които все още плащаш. Въпреки факта, че в момента далеч не си ми най – любимият човек, знам, че ти и твоите хора вършите добрини в свръхестествената общност. Ти не си твоите предци.
Коя, по дяволите, беше тази жена, че да вижда покрай прегрешенията на предците му и да разсъждава като кралица?
Като Луна. Гласът на вълка му беше намек за шепот в сърцето му и Дрейвън се престори, че не го чува. Луните бяха партньорки на алфите, благословени от Лунната богиня или избрани заради това, което можеха да предложат на глутницата. Флора не беше Луна. Тя дори не беше вълк.
– Как, по дяволите, Калъм се оказа с тази половина от камъка? – въпросът на Флора го извади от траекторията, по която се движеха мислите му.
– Защото той е шибаният Калъм.
Тя сдъвка долната си устна, преценявайки възможностите си. После преметна крака настрани, като се настани удобно на дивана.
– Да кажем, че се съглася да ти помогна. Не, да помогна на вълците. Нека да е ясно, че не правя това, за да ти помогна.
Погледът му падна върху бедрото ѝ, без да може да го отмести.
– Забелязвам.
– Погледни тук, Дрейвън.
Той проследи с очи тялото ѝ, а на устните му се появи злобна усмивка, защото макар да се предполагаше, че я мрази, той не мразеше тялото ѝ. Тази част от нея беше практически съвършена във всяко едно отношение.
Флора извъртя очи, а ръката му потрепери от нуждата да я преметне през коляното си и да напляска перфектно заобленото ѝ дупе.
– Ако мога да ти помогна, имам една молба.
– И какво би могла да искаш от мен, което не можеш да получиш от твоите скъпоценни вампири?
Тя го погледна, а в очите ѝ блестеше искреност.
– Обърни ме, преди да тръгнем.
Страхът го прониза. Това беше абсолютно последното нещо, което очакваше да каже, и единственото, което нямаше да ѝ даде.

Назад към част 4                                                          Напред към част 6

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 4

ФЛОРА

Сърцето ѝ биеше силно в ушите ѝ и макар че нещо в задната част на съзнанието ѝ изискваше да се отдръпне от погледа на Дрейвън, друга част от нея искаше да му се наслади.
Флора се луташе някъде по средата, докато се опитваше да игнорира пулсирането на рамото си.
Той не беше нищо от това, което беше очаквала. Там, където вампирите бяха по-слаби, Дрейвън беше всичко друго, но не и слаб. Беше висок, с широки рамене и впечатляващи мускули, които само се засилваха от твърде тясната фланела, която носеше. В него имаше нечувана грация, но тя не надделяваше над онази част от него, която крещеше, че е върхов хищник. Татуировките се разливаха по предмишниците му изпод закопчаната с маншети риза и Флора се зачуди колко нагоре е стигнало мастилото. Очите ѝ проследиха мястото, където си представяше, че продължават, докато не срещнаха огнения поглед под разрошената му кафява коса. Той я гледаше така, сякаш не беше сигурен дали ще я погълне или ще я убие на място. И едното, и другото би било добре. Всичко, ако я докоснеше.
Какво, по дяволите?
Тя направи пауза, когато неуместната мисъл я хвана неподготвена. Не трябваше да бъде привлечена от него. Нямаше причина да се чувства така, сякаш към душата ѝ е привързана струна, която я дърпа към него. Току-що го беше срещнала, а той беше единственото нещо, което и пречеше да получи защита за Емери. Не можеше да има значение, че той имаше татуировки и очи, които пронизваха душата ѝ.
Дълбокото ръмжене на вълците, които я заобикаляха, прекъсна мислите ѝ и погледът ѝ се стрелна из стаята. Беше предположила, че няма причина да се страхува от вълците, но отчаянието в погледите им, вперени в камъка на шията ѝ, и фактът, че техните войници първо стреляха, а после задаваха въпроси, я накараха да преосмисли това предположение. Те бяха свръхестествени изпълнители по някаква причина. Бяха по-силни и по-бързи от обикновения човек, имаха сетива, които далеч надминаваха нейните, и точно в този момент изглеждаха така, сякаш нямаше да имат проблеми да използват тези свръхестествени способности, за да я разкъсат.
Флора се напрегна и се приближи към Матео. Тя погледна нагоре, за да види дали той ще продължи и най-малката част от защитата, която вече беше показал. За нейно съжаление нерешителността бе белязала чертите му. Той нямаше да тръгне срещу глутницата си. И защо да го прави? Беше ѝ казал да не споменава наследството на Дрейвън. Матео я беше предупредил, че неговият водач няма да прояви милост. Калъм наистина не трябваше да я изпраща на тази мисия. Може и да беше обучена на дипломация, но тя се простираше само до представянето и етикета. Вече беше доказала, че е неспособна и опасноста е надвиснала над главата ѝ.
– Никой да не мърда! – изръмжа Дрейвън, а очите му не слизаха от нейните, докато скачаше от сцената и се запътваше към нея. С всяка крачка нервите ѝ се опъваха все повече, докато той спря на сантиметри от нея, а дъхът му дразнеше върха на носа ѝ.
– Как получи това?
Флора си пое рязко дъх и веднага съжали за това. Ако смяташе, че външният му вид е вкусен, той беше нищо в сравнение с начина, по който миризмата на гората се задържаше върху кожата му. Това ѝ напомни за разходките със стария ѝ кон Шадоуфел в гората зад замъка. Това беше утеха, която той нямаше защо да я кара да чувства.
Тя вдигна глава нагоре, загледана в смъртоносния му зелен поглед, докато говореше.
– Калъм ми го даде. Щеше да знаеш това, ако ми беше дал възможност да се обясня, вместо да караш хората си да стрелят по мен, а после да се правиш на ударен.
– О, ще имаш много шансове да се обясниш. – изрева той, устните му се изкривиха в злобна усмивка и макар че гледката му я плашеше, някак си го правеше още по-примамлив.
– А сега ми дай камъка.
– Защо? За да ме изпратиш по пътя ми, без да изслушаш молбата ми? Мисля, че не.
Тя устоя на желанието да се отдръпне и да му покаже някаква слабост. Точно това искаше той, а Флора отказваше да бъде сплашена. Не и когато толкова много неща бяха заложени на карта за Емери и нероденото ѝ дете. Както и за самата нея. Тя не се съмняваше, че Калъм все още ще я обърне, когато се върне, но трябваше да оцелее, за да стигне дотам.
В стаята цареше тишина, а глутницата слушаше всяка тяхна дума.
До момента, в който не заговориха.
Започна се с няколко шепота, от които Флора долови само няколко думи. Вампир. Доверие. Война. Но после се разрасна до тъп рев. Викове, с които искаха да ѝ отнемат лунния камък и да я изпратят обратно при вампирите на парчета.
Групата започна да се размества все по-нервна в нуждата си от действие, тя започна да се придвижва към мястото, където Флора стоеше с Дрейвън и Матео. Виковете им за разправа ставаха все по-силни, но с интензивността се променяше и фокусът и скоро гневът им обхвана и Дрейвън.
– Той не е един от нас, не може да му се вярва!
– Той не е законен наследник!
Гръдният кош на Флора се свиваше при всяко движение на челюстта на Дрейвън. Може и да беше разочарована от тактиката на Дрейвън, но не искаше да настройва глутницата му срещу него.
– Предполагах, че ще знаят. – тя прошепна достатъчно тихо, за да знае, че той ще я чуе, но не толкова силно, че глутницата да я чуе.
– Знаеш какво се случва, когато предполагаш.
Тя го направи. Това беше нейна вина. В момента, в който блесна като дипломат, тя се провали епично и неволно започна преврат, поставяйки под въпрос легитимността на Дрейвън.
Очите ѝ се стрелнаха към нарастващата разправия около нея и тя се опита да разбере думите им. Предполагаше се, че вълците от Америка ще приемат хибриди. Те трябваше да приемат всички. Ако така се отнасяха към наследника на тяхната глутница, със сигурност нямаше да ѝ помогнат да защити Емери.
– Тишина! – изръмжа от сцената бащата на Дрейвън и всеки вълк в залата изохка. Думите му носеха тежестта на алфа, свидетелство за неговото лидерство и доверието, което глутницата му оказваше. Самсон слезе от сцената, за да застане зад сина си, и сложи ръка на рамото на Дрейвън.
– Дрейвън е мой син. Моят наследник. В кръвта му е вълкът на Демпси. Той се движи с тази глутница от момента на раждането си и ще бъде третиран с уважението, което заслужава като мой наследник. – той насочи думите си към Дрейвън, все още плътно изпълнени с господство – Това не е разговор, който трябва да се води тук, Дрейвън. Отведете я в мазето и я разпитайте там.
Дрейвън изсумтя, докато протестираше.
– Татко…
– Казах да си върви. – изръмжа Алфата.
За част от секундата Флора можеше да се закълне, че е видяла нотка на тъга в изражението на бащата на Дрейвън, но тя веднага бе заменена от строга гримаса. Все пак то беше там. Любовта на баща към сина му. Син, който не беше негов по кръв, независимо от това, което Алфата току-що беше казал. Тя бе прочела истината в това писмо. Сърцето на Флора омекна за по-възрастния вълк и тя се зачуди дали Дрейвън знае колко голям късметлия е, че има това, което има.
Дрейвън не се поколеба. Той изправи гръбнака си и кимна почтително.
– Да, Алфа. – обърна се обратно към Флора и се наведе, а грубостта на петчасовата му брада одраска челюстта ѝ – Вече достатъчно прецака нещата. Предлагам ти да си държиш устата затворена, докато не останем сами.
– А ако не го направя? – отвърна меко тя, знаейки добре, по дяволите, че няма да му позволи да я уплаши лесно. В мазетата се пазеха тайни, а тя беше гледала твърде много документални филми за престъпления с Емери, за да знае, че щом си там, обикновено няма изход.
– Сега си в земите на глутницата, принцесо. – финият му тембър се разчупи, докато шепнеше, и ако беше в друга ситуация, можеше да ѝ се стори секси в сравнение с истинските вампири, с които беше израснала – Тук не се занимаваме с дипломация.
Топлото чувство, което тялото му предизвика в корема ѝ, бе заменено от паника, когато осъзна колко не е в стихията си. Дипломацията беше това, което познаваше, но макар да ѝ я бяха насаждали още от петгодишна, вече беше доказала, че не е способна да играе играта така, както го правеха Калъм и Емери. Нейното ниво на дипломация не се простираше отвъд вечерите и галавечерите.
Въздухът, който се изтръгна от устните ѝ, се изгуби от вятъра, когато Дрейвън я сграбчи и я преметна през рамо, така че тя се оказа с главата надолу, а главата ѝ беше наполовина на гърба му.
– Какво правиш? Пусни ме! – Флора заби юмруци в широкия му гръб с всичката сила, която можеше да събере, въпреки че рамото ѝ пулсираше и беше почти сигурна, че капе кръв по гърба на ризата му.
Дрейвън пренебрегна молбите ѝ и опря ръка на задните ѝ части, сякаш тя беше трофейно животно, което е заклал. Не само че се държеше като пълен варварин, но и роклята, която носеше, се качваше подозрително високо на бедрата ѝ, оставяйки малко на въображението. Тялото ѝ се разгорещи, искаше той да я забележи, но фактът, че бяха заобиколени от глутницата му, я накара да се изчерви.
Около нея се размърдаха крака и тя видя как глутницата се разделя за своя наследник. Може би допреди малко са били готови да го убият, но по заповед на своя Алфа се подчиниха.
Флора не пропусна да забележи как раменете на Дрейвън се напрегнаха под нея, макар че той не реагира външно. Не каза и едно проклето нещо. Нямаше нужда. Може и да изпълняваха заповеди от уважение към своя Алфа, но това не променяше основния дисонанс в стаята.
В мига, в който свежият нощен въздух удари оголените ѝ бедра, Флора се разтрепери въпреки топлината, която кипеше под кожата ѝ. Дрейвън спря на верандата на бара и издиша тежко. Флора отвори уста, за да го разпита, но за пореден път дъхът ѝ бе откраднат от сприхавия хибрид.
Той потегли в нощта със скорост, която тя беше виждала, но никога не беше изпитвала сама. Беше ужасяващо и вълнуващо едновременно. Емоциите ѝ бяха навсякъде и тя се мъчеше да се справи с това, което чувстваше, и с това, което трябваше да бъде. Трябваше да се паникьоса за това, което щеше да последва, като се има предвид яростта, която беше видяла в очите на Дрейвън. И ако беше умна, щеше да се опита да намери начин да се измъкне безопасно от рамото му, но за този кратък миг, когато светът летеше покрай нея, тя забрави за мисията си, за раната на рамото си и се остави да бъде потопена в свободата, която идваше с изпитването на безсмъртната скорост.
Твърде скоро Дрейвън забави ход и Флора изпъна врат, за да види на лунната светлина очертанията на дървена колиба.
Тя придърпа бедрата си към рамото му, опитвайки се да намери необходимия лост, за да се оттласне от него. Рамото я болеше силно и тя забеляза, че превръзката, която Матео беше поставил там, се беше разхлабила по време на бягането им. Дори да успееше да се отскубне от рамото на Дрейвън, не можеше да избяга от него, но нямаше причина да не може да влезе в мазето поне с частица достойнство.
В задната част на тялото ѝ се разнесе твърд плясък, придружен от това, че Дрейвън я бутна на място.
– Ти ме удари! – изкрещя тя, без да обръща внимание на начина, по който стомахът ѝ се издълба и на топлината, която се разпространи по тялото ѝ едновременно с болката.
– Въртеше си дупето, помислих, че искаш да го напляскам.
Флора се намръщи. Варвари. Всички те.
– Мога да ходя, нали знаеш. Сложи ме и ще те последвам. Все още кървя, а това не е съвсем удобно.
– Е, поне с това сме съгласни и двамата. – в гърдите му се оформи тътен и Флора можеше да се закълне, че той се засмя, макар че веднага го преглътна – Но сега си в моя свят, а не в твоя, и тук не приемаме с добро разглезената принцеса, която съсипва живота ни с обещание, което, сигурен съм, не може да изпълни.
Флора отвори уста, за да попита какво точно има предвид, но преди да успее да проговори, Дрейвън прекрачи прага и затръшна вратата зад тях, потапяйки ги в тъмнина. Той я дръпна от рамото си и в момента, в който краката ѝ докоснаха земята, я притисна към неравната дървена стена на хижата. Ръката му погали гърлото ѝ, докато се навеждаше и шепнеше на ухото ѝ.
– Това, че споделяме злощастна връзка с брат ми, не означава, че сме в един отбор. Ти току-що съсипа живота ми. Съсипа авторитета ми в тази глутница. Но този камък около красивата ти малка шия представлява най-голямата надежда, която нашата глутница е имала от векове. Което означава, че въпреки колко много ме вбесяваш, ти ще поправиш това.
Без натиск. Тя просто щеше да го добави към купчината си надежди, точно там, заедно с осигуряването на защита за Емери и собственото си бъдеще в двора на Калъм.
Очите ѝ се приспособиха към тъмнината и тя притисна ръце в гърдите на Дрейвън, опитвайки се да създаде пространство между тях. Той не помръдна. Вместо това премести тежестта си, като я притисна още повече към стената, като всеки сантиметър от мускулестите му гърди се изравни с нейните. Флора си пое дъх, опитвайки се да успокои бушуващото си сърце.
– Ако ще работим заедно, предлагам ти да се научиш на маниери.
Дрейвън се наведе и прокара устни от ъгъла на челюстта ѝ до ухото.
– Маниерите са за претенциозни задници, които искат да вярваш, че са прави. Никога не съм твърдял, че съм такъв.
Флора разтвори устни, за да му каже какво точно е, но преди да успее, Дрейвън заби кътниците си в месестата част на шията ѝ. Тялото ѝ се напрегна и дълбоко в нея се разнесе писък, докато чакаше да я залее още болка, но тя така и не дойде. Тя използва и двете си ръце, за да се отблъсне от него, но с всеки изминал миг нуждата да избяга намаляваше. Пронизителният шум, който излизаше от устата ѝ, престана и против волята ѝ се превърна в нещо направо еротично. Не трябваше да се наслаждава на кътниците му, заровени в плътта ѝ, но с всяко издърпване тя падаше по-дълбоко в него, нуждаейки се от още.
Дрейвън издаде свой собствен стон и вибрациите на дълбокия му баритонов тембър предизвикаха тръпки по гърба ѝ. Тя наклони главата си назад, давайки му по-добър достъп, въпреки че някъде в мозъка си знаеше, че не бива да го прави. Зърната ѝ се забиха в гърдите му и Флора изпусна и последния контрол, който имаше.
Обхвана я спокойствие, последвано от силна топлина. Тя я прие с радост, тъй като тя започна в главата ѝ и заля крайниците ѝ. От устните ѝ се откъсна неволен стон, когато се завъртя в стомаха ѝ и се настани в клитора ѝ. Бедрата ѝ се стиснаха в опит да успокоят болката, която сякаш само се засилваше, докато Дрейвън изтегляше жизнената ѝ сила. Никога не бе обмисляла да се храни, но отровата му я накара да се запита защо, по дяволите, не го е направила. Всяко колебание, което се беше навило около гръбнака ѝ, сякаш се разпадна и ѝ остана само желанието да се хареса. Самата тя. Дрейвън. Нямаше значение.
Дрейвън откъсна зъбите си от шията ѝ и тя залитна в ръцете му. Той беше спасителният и пояс. Не би трябвало да бъде, но тя не можеше да си спомни защо. Той беше всичко, от което се нуждаеше. Въздухът, който дишаше. Щеше да го последва през проклетата скала, ако това означаваше, че може да го задържи.
Чакай, това нямаше смисъл. Какво се случваше с нея?
Флора погледна надолу. Главата ѝ се чувстваше огромна и тежка на раменете ѝ. Тя забеляза, че раната от куршума вече не кърви.
– Благодаря ти, че ме излекува. – гласът ѝ излезе по-задъхан, отколкото възнамеряваше, но се надяваше да му хареса.
– Не ми благодари все още. Трябваш ми само да си цяла достатъчно дълго, за да ми кажеш какво, по дяволите, правиш тук и защо на проклетия ти врат виси единственото нещо, което моята глутница някога е искала.
– Добре! – прошепна тя. Тъмнината я изнервяше, но докосването му я заземяваше. Флора се наведе към него и вдиша земния му аромат. – Каквото ти е нужно.
Той изпусна раздразнено гърлено ръмжене и веждите на Флора се смръщиха. Беше го разгневила, макар да не можеше да разбере как.
– Ще ми кажеш точно защо си тук и какво общо има брат ми с тази гадост.
– Тук съм, за да си осигуря помощ от вълците в защита на най-добрата ми приятелка. Що се отнася до брат ти, не знам ролята му, само че ми каза, че трябва да успея. Не че нямаше да го направя така или иначе. Емери заслужава да бъде защитена, а детето ѝ е невинно във всичко това.
Истината се отрони от устните ѝ като вода, точно както се случваше с всеки един от последвалите го бързи въпроси.
– Кой е баща на детето?
– Емери носи наследника на вампирите. Тя, също така е вещица.
– Бебето е хибрид?
– Да. Като теб.
Дрейвън се напрегна под ръцете ѝ, но продължи разпита си.
– Защо имаш лунния камък?
– Не знам.
Очите на Дрейвън се стесниха върху нея и тя беше сигурна, че той усеща лъжата в думите ѝ.
– Знаеш ли къде е другата половина?
– Не. Дори не знаех, че има още една половина.
– Тук си, за да разрушиш семейството ми ли?
– Не. Нямам толкова власт.
Флора отговаряше на всеки въпрос възможно най-бързо и ефективно, но всяка нейна дума само засилваше възбудата в гласа на Дрейвън.
Той замълча за повече от миг и Флора усети топлината на погледа му, който изучаваше всяка нейна черта. Гласът му се понижи до смъртоносна октава.
– Знаеш ли защо моят вълк е тук, разхождайки се из дупката в душата ми?
– Не. – тя потърка мястото на гърдите му, където би трябвало да е сърцето му, с надеждата да успокои дискомфорта му – Но това звучи болезнено.
– По дяволите. – изруга Дрейвън и се отдръпна от нея – Защо те искам?
Последният му въпрос беше едва прошепнат и преди да успее да го обработи, през нея премина ударна вълна. Флора се преобърна назад и се блъсна в стената. Обхвана я осакатяващо гадене и ако преди главата ѝ беше чиста като стъкло, сега в нея се блъскаха всички мисли, които би трябвало да има, когато той я разпитваше. Сдържаността, която трябваше да прояви, но не го направи.
Тя се свлече двойно, а коленете ѝ се озоваха на твърдия дървен под в тъмнината. Стомахът ѝ се сви, а клиторът ѝ пулсираше.
– Какво ми направи? – изпъшка тя.
– Това е силата на отровата, скъпа. – не беше нужно да го вижда, за да разбере, че на съвършените му устни има доволна усмивка, докато се отдалечаваше по нещо, което тя предполагаше, че е коридор.
Една-единствена сълза обагри бузата ѝ и тя не беше сигурна дали е защото се чувстваше физически зле, или беше емоционално изтощена от отровата, която току-що беше получила от ръката му. Знаеше само, че е благодарна за тъмнината, която ги заобикаляше.
Тя изтри доказателствата за слабостта си и се надигна от пода. Той играеше мръсно, както и тя, когато го издаде. Нямаше значение, че не е искала да го направи, тя бе започнала тази война от момента, в който се бе появила. Само че не беше готова да се бие.
Сега вече беше.
С дълбоко успокояващо дишане Флора нахлузи бикините на голямото си момиче и тръгна по коридора, готова да отприщи ада.

Назад към част 3                                                      Напред към част 5

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 3

ДРЕЙВЪН

Въздухът притихна, когато последните от групата се струпаха в залата за срещи, която се използваше и като единствения бар в техния град с една спирка. Ранната лятна жега беше започнала, но вечерният вятър все още се усещаше. Полумесецът, който украсяваше небето, караше глутницата да се чувства спокойно. Бяха на половината път до пълнолунието, което означаваше, че са на половината път до месечния пробег и обединението с вълците.
Докато всеки член влизаше в „Хаулър“ и го поздравяваше с усмивка и кимване, Дрейвън се опитваше да пренебрегне вътрешното усещане, че всичко е на път да се обърка. Баща му вероятно беше прав, по-голямата част от глутницата щеше да го подкрепи, но Дрейвън очакваше борба от страна на старейшините. Баща му беше все още сравнително млад, а Дрейвън в техните очи беше още малко кученце. Той просто не знаеше докъде ще стигнат, за да запазят баща му начело.
Не че това имаше значение.
Дрейвън знаеше колко далеч ще стигне. Щеше да се бори до сетния си дъх за честта на Лунния хребет и за законното си място да ги защитава като техен Алфа. Млад или стар, с хибридна кръв или не, това беше негово изконно право и те нямаше да му го отнемат, докато диша. Той беше водача.
Не че те знаеха за хибридната част. Това щеше да им даде абсолютно основателна причина да отхвърлят претенциите му, когато баща му се оттегли.
Наследството му не беше общоизвестно и щеше да се наложи да остане такова, поне засега. Беше го пазил в тайна от глутницата през целия си живот, какво щеше да стане след още няколко десетилетия? Нямаше да се превърне в проблем, докато не разберат, че не остарява, и тогава щеше да посочи наследник, който не е от неговата кръв, и щеше да напусне Лунния хребет. Това противоречеше на природата на неговия вълк, който беше изцяло Алфа, но именно това беше, което го бяха обучили да вярва, че е правилно. Отчасти това беше причината баща му да се оттегли. Така Дрейвън щеше да има повече години като Алфа и можеше да промени нещо в глутницата. Другата част беше, защото баща му искаше да прекара време с майка му.
Родителите му бяха една от двете двойки лунни партньори, които познаваше, и връзката им беше нещо, което никой не разбираше напълно, въпреки че баща му се опитваше да го обясни. Той уверяваше Дрейвън, че един ден ще намери своята, но това не беше на дневен ред за хибрид като него. Все пак можеше да уважи желанието на баща си да прекарва повече време със своята половинка. Управлението на глутница не беше за хора със слаби сърца, а баща му, повече от всичко, заслужаваше правото си да изживее дните си със своята половинка.
Силен пукот изпълни празната улица и рикошира в долината.
Дрейвън извърна глава към източните гори, за да се приближи до звука. Когато се разсея, в ушите му се разнесе само зловеща тишина. Нямаше втори изстрел или схватка. Никакви следи от бягащи животни.
Майната му. Дрейвън поклати глава. Имаше нужда нощта да мине добре, но това, разбира се, нямаше да се случи. Шибаният закон на Мърфи. Трябваше Мърфи, който и да беше този задник, да си вземе почивка през нощта.
Джоплин и Матео бяха назначени да патрулират в тази част на долината. Ако беше някой друг с младия, щастлив от охраната вълк, той щеше да тръгне да разследва, но Матео беше неговият главен изпълнител и Дрейвън му се доверяваше с всяка кост в тялото си. Ето защо той беше навън, а не на негова страна. Ако нещо се объркаше, след като баща му съобщи новината на глутницата, Дрейвън искаше да знае, че е покрил всичките си бази. Че глутницата му ще бъде защитена.
Дъските под краката му заскърцаха, когато до него застана огромната фигура на Кейд.
– Всичко е наред, шефе?
Дрейвън се усмихна въпреки ямата в стомаха си. Той мразеше формалностите, които Кейд, неговият заместник, обичаше да използва, и задникът го знаеше. Бяха израснали заедно, бяха се сражавали заедно, бяха споделяли безброй дълбоки разговори и още повече жени заедно. Двамата с Матео му бяха като братя, що се отнасяше до него, но извън личната си резиденция Кейд винаги се отнасяше към него като към бъдещия алфа на Лунната хребетна глутница. Изискваше уважение към него и титлата от цялата глутница и не се страхуваше да дава пример.
Дрейвън поклати глава.
– Нещо не е наред.
Не само изстрелът го накара да се притесни, във въздуха се усещаше притегляне, което не му допадаше. То се свиваше около гърдите му и го притискаше с всеки дъх.
Кейд въздъхна до него и Дрейвън нямаше нужда да поглежда в неговата посока, за да разбере, че носи уморена усмивка.
– Не можеш да отлагаш повече, Дрейвън. Глутницата ще те приеме. – той снижи гласа си до едва доловим шепот, знаейки, че Дрейвън ще го чуе – Ние го направихме.
Матео и Кейд бяха единствените двама в глутницата освен родителите му, които знаеха, че той не е само вълк. Те смятаха, че той трябва да довери на глутницата наследството си, но това не беше нещо, което Дрейвън беше готов да направи. Той искаше да вярва на Кейд. Искаше да повярва, че глутницата ще прозре наследството му. Отвъд бащата, който го е създал и го е опетнил с жажда за кръв. Но интуицията му подсказваше, че това няма да е толкова лесно, колкото вярваше вторият.
Дрейвън погледна Кейд отстрани и сбърчи вежди.
– Ти и Матео имате съмнителен морал.
– Съмнителен морал или не, повечето от тези стари, тромави чучулиги биха постъпили несправедливо спрямо теб и нашия вид, като те отбягват.
– Не им позволявай да чуят, че ги наричаш така. – засмя се тихо Дрейвън.
Проблемът беше, че не всички възприемаха лошото отношение към хибридите като несправедливост. Да бъдеш наполовина вълк, наполовина друг не беше грях според закона на глутницата, нито според който и да е друг закон, но можеше и да бъде.
Хибридите извън Съединените щати се криеха, представяйки илюзията, че са пълнокръвни членове на дадената фракция, за да избегнат суровата реалност, че никога няма да бъдат приети. Във всеки случай не напълно. Това беше гаден начин на живот, но в повечето случаи беше по-добър от алтернативата. Беше виждал групи в Европа да убиват за по-малко.
Макар че американските глутници не бяха по-малко свирепи, те бяха известни с гостоприемството си към всички фракции, включително и към хибридите. Но Дрейвън не беше просто някой член на глутницата. Той беше Алфа. Наследникът. Един ден той щеше да управлява вместо баща си и от него се очакваше да създаде свой наследник. Хибрид никога не бе имал кралска кръв, така че нямаше прецедент за това. Промяната вдъхваше страх от неизвестното, а страхът можеше да подхрани горски пожар.
– Време е.
Дрейвън хвърли последен поглед към луната над себе си, намирайки сила в присъствието ѝ, и кимна, преди да последва Кейд в „Хаулър“.
Миризмата на току-що налята бира се преплиташе с уханието на уиски и се смесваше с тъпия рев на споделената драма на групата. Това можеше да се очаква, когато алфата направи присъствието задължително, дори за онези, които обикновено живееха изолирано в дълбоките гори на своите стадни земи. Поне глутницата беше на път да се разкрепости. Не беше сигурен дали пиенето им ще помогне или ще навреди на случая му, но стига да съобщи новината, преди клюките да се превърнат в юмручни боеве, имаше надежда.
Със стоическа усмивка на лицето си Дрейвън си проправи път през бара, като се ръкуваше с членовете на своята глутница.
– Знаеш ли за какво става дума? – попита Гюнтер с повдигнато чело – Старата ми госпожа казва, че идва промяна. Тя смята, че онези от нас, които седят и не правят нищо, ще срещнат смъртта си. Знаеш каква е тя.
О, знаеше. Космите по тила му настръхнаха и Дрейвън направи всичко възможно да скрие трудното си преглъщане при споменаването на съпругата на Гюнтер. Старата Лети беше ненормална и това беше казано в добрия смисъл. Наблюденията ѝ винаги съдържаха истина, проблемът беше, че нямаше как да разбереш коя част е факт и коя е измислица. Беше си научил урока, след като ѝ повярва, когато му каза, че ще загуби времето си с тези, които обича. Мислеше, че това е предсказание за смъртта му. Всъщност батериите на будилника му се изтощиха и той пропусна рождения ден на майка си.
Дрейвън потупа стария вълк по гърба и го успокои.
– Тогава предполагам, че е по-добре да се научим да приемаме промените.
Той избягваше повече светски разговори, докато си проправяше път през претъпканите маси и стоящите, които се опитваха да си поръчат питие. Щом се приближи до бара, той влезе в контакт с Джони и сви вежди, като получи кимване и едно уиски. Дрейвън грабна чашата по пътя си към ниската сцена в задната част на залата, където баща му стоеше със старейшините – основателите на племената на глутницата.
Те бяха тези, които трябваше да се убедят, че Дрейвън е готов да оглави тяхната глутница.
Когато се приближи, много от тях му кимнаха почтително, а някои го наградиха с усмивки. Бяха смесица от модернисти и традиционалисти, като последните съставляваха капризното мнозинство. Тези, които ценяха кървавия произход на вълците, с удоволствие биха видели как семейството му пада от йерархията на глутницата и обръща назад вековния напредък, постигнат от американските вълчи глутници. За щастие, въпреки че имаха властта да разколебаят глутницата, не можеха да отменят Алфа.
Очите на баща му се втренчиха в тези на Дрейвън и той му махна с ръка, като разпусна старейшините на местата им в полукръг зад мястото, където седеше тронът му. Той не беше нещо показно, просто един тапициран стол, вдигнат по-високо от останалите. Баща му никога не се бе възприемал като крал. Това беше по-скоро формалност, отколкото нещо друго. Той притежаваше властта на глутницата благодарение на връзката си с Богинята и беше справедлив и лоялен Алфа. Управляваше с тежестта на титлата си само когато беше необходимо и много рядко прибягваше до насилие, което не беше провокирано. Дрейвън се присъедини към баща си, който вдигна ръце и моментално смълча целия бар.
Това беше моментът. Нямаше връщане назад.
– Благодаря ви, че се присъединихте към нас днес. Знам, че не е лесно да дойдат тези от вас, които живеят в отдалечените райони, и ви уверявам, че не бих ви повикал, ако не беше важно.
– Обикновено оставям големите съобщения за месечните курсове, но това е момент, който исках да отпразнувам, преди луната да изгрее и нашите вълци да се присъединят към нас, защото, макар че това ще бъде време на радост, то ще бъде и време на приспособяване.
Няколко въздишки се чуха, докато глутницата осъзнаваше случващото се. Дрейвън позволи на погледа си да обхване лицата на членовете на глутницата му. Някои от тях го гледаха, преценявайки го, докато други бяха съсредоточени върху баща му. Не беше като да не го бяха подготвяли за тази позиция. Глутницата го познаваше и му се доверяваше.
– Историята на нашия народ е дълга…
Рязко дръпване в гърдите му откъсна вниманието му от урока по история на баща му и го насочи към вратата в задната част на „Хаулър“. Дърпането продължаваше да се затяга като примка около гръдната му кост и с всеки изминал миг го подтикваше да се придвижи към източника му. Той нямаше представа какво иска от него, само че не можеше да остане там, където се намираше.
Точно когато се канеше да направи крачка, за да облекчи болката, в „Хаулър“ отекна силен трясък и Матео се препъна през вратата, носейки нещо, което приличаше на бъркотия от руса коса. Гърдите му се надигаха, сякаш бе пробягал целия път дотук, а очите му се стрелкаха из стаята, докато не попаднаха на Дрейвън.
– Дженга!
Матео изрече безопасната дума, която двамата с Кейд бяха уговорили, ако някога имаше ситуация, която се нуждаеше от незабавно внимание, но не беше безопасно да се обсъжда в настоящата компания.
– Майната му. – изруга тихо Дрейвън, поднесе ръка към гърдите си и разтри мястото, което гореше. Устата му моментално се напълни със слюнка, а венците го заболяха. Неповторимата миризма на прясна кръв изпълни въздуха, но това не беше просто обикновена кръв. Тази кръв беше шибано опияняваща смесица от мента и рози. Тя танцуваше във въздуха и Дрейвън трябваше само да отвори уста, за да се наслади на превъзходния ѝ вкус. Очите му се стрелнаха към бъркотията от къдрици в ръцете на Матео и той облиза устни, готов да се нахвърли.
По дяволите. Трябваше да овладее жаждата си за кръв, иначе нямаше да може да скрие от глутницата хибридната си природа. Те щяха да получат едно проклето шоу.
Дрейвън преглътна тежко, опитвайки се да възвърне някакво подобие на контрол. Не беше сигурен какво, по дяволите, си е мислел Матео, нахлувайки и прекъсвайки речта на баща му за оставката. „Хаулър“ беше пълен с цялата шибана глутница и всеки чифт очи беше вперен в него, нямаше как да се справи с това тихо.
Секундите минаваха като часове, докато Матео осъзнаваше сериозността на това, което беше направил. С пресметнати крачки той се придвижи към сцената, а глутницата им се раздели като Червено море около него.
Когато стигна до мястото пред Дрейвън и баща му, Матео хвърли извинителен поглед на Дрейвън и спусна това, което сега виждаше, че е жена, свита в ръцете му. Тя го погледна, големите ѝ сини очи блеснаха за част от секундата като на сърна в светлината на фаровете, преди да се втвърдят във воински поглед.
Вълкът му се вкопчи дълбоко в него и неочаквано ръмжене се разнесе в гърдите му и отекна в стените на „Хаулър“.
Очите на Дрейвън се разшириха и той едва успя да скрие шока от вълка, който се разхождаше в него.
Назад и напред. Размахваше опашка, докато го дебнеше.
Това, което Дрейвън изпитваше, не би трябвало да е възможно без пълнолуние. Проклятието го възпрепятстваше. Но не можеше да се отрече, че вълкът му беше там, присъстваше в него, макар че му липсваше силата, която обикновено имаше по време на пълнолуние. Не беше летаргичен, но присъствието му беше приглушено. Това, което шокира Дрейвън още повече, беше липсата на реакция по лицето на останалите. Каквото и да му влияеше, не се случваше на никой друг.
– Дрейвън? – баща му беше до него, сложил ръка на гърба му, но гласът му се носеше сякаш надалеч. Благодарение на богинята каквото и да държеше Дрейвън, то не засягаше баща му. – Дрейвън, добре ли си?
Той беше най-далеч от това да е добре. Вълкът му беше на секунди от това да разкъса плътта му, за да излезе на повърхността, а жената пред него необяснимо стискаше гърдите му, което правеше дишането му невъзможно.
Дрейвън я проследи с поглед. Тя беше красива. Стоеше неподвижна, вперила поглед в него. Пълните ѝ устни се разтвориха леко. Пенисът му забеляза това и той се зачуди как точно биха изглеждали увити около него. Майната му, не беше моментът за това, но не можеше да се сдържи. Сякаш тялото му беше превзето и тази жена беше единственото нещо, което имаше значение. Очите му се насочиха към рамото ѝ, където от прясна рана капеше кръв и се стичаше по ръката ѝ. Кътниците на Дрейвън разкъсаха венците му и му бе нужна всяка частица воля, за да се спре да не се хвърли към нея и да оближе всяка съблазнителна капка от кожата ѝ.
По дяволите! Кое, по дяволите, беше това момиче? Беше направил всичко по силите си, за да се научи да потиска вампирската си страна, но в момента, в който тя влезе, сякаш всички тези години бяха станали напразни. Умът му се надпреварваше да търси възможности. Дали вещиците бяха изпратили някого, за да попречи на издигането му до Алфа? Имаше ли нещо, което можеха да направят, за да го накарат да се почувства като това в момента? Защо тя се бъркаше в контрола му?
Дрейвън вдиша разтреперано. Когато придоби някакво подобие на самообладание, той изскърца през зъби, като се постара да скрие зъбите си.
– Коя е тя?
Думите му нарушиха мълчанието, което бе настъпило в глутницата, и заедно с него се появиха шепоти.
– Тя не е от глутницата.
– Тя не може да е тук.
– Това ли е…?
Мненията и предположенията на глутницата атакуваха ушите му. Която и да беше тя, неговият вълк искаше да е близо до нея, а вампирската му страна искаше да я погълне.
Жената се приближи към него, но се спъна. Дрейвън направи крачка напред с пълното намерение да скочи от сцената, за да я хване, но Матео го изпревари. Той я изправи и държеше ръката си здраво увита около торса ѝ.
Очите на Дрейвън се присвиха към мястото, където ръката на неговия изпълнител стискаше бедрото ѝ, и когато той отвори уста, за да попита отново коя е тя, вместо това от устните му се изтръгна ръмжене.
„Нямам време да се занимавам с манията ти“ – нахока Дрейвън вълка си. Задникът не беше направил опит да общува с него и да му съобщи защо присъства в гърдите му, което само засилваше разочарованието му.
Жената се измъкна от хватката на Матео – нещо, за което Дрейвън беше благодарен.
Тя отново пристъпи напред, с изпънати рамене, и с по-голяма убеденост, отколкото той очакваше, сама направи изявлението.
– Казвам се Флора Валънтайн. Аз съм от делегацията на шотландските вампири.
– Какво е значението на това? Матео? – Дрейвън се радваше, че баща му говори, защото думите не му достигаха. Гадене се претърколи в стомаха му, съчетавайки се с вече прецаканото състояние на тялото му. Очите на полубрат му проблеснаха в съзнанието му, заедно с обещанието му, че скоро ще се свърже с него. Но когато си безсмъртен, скоростта е относителна. Това беше преди петдесет години, но не променяше факта, че нищо добро не произлизаше от появата на шотландската делегация на прага му.
– Тя има нещо, което трябва да видиш, Алфа.
Думите му бяха предназначени за баща му, но очите на Матео се впиха отегчено в Дрейвън, сякаш се опитваха да предадат нещо. Ако бяха във вълча форма, щеше да може да общува с него, но тъй като в момента нито един от двамата нямаше способността да получи козина, той остана да се опитва да разшифрова по-дълбокия смисъл.
– С цялото ми уважение, не съм тук, за да се видя с Алфата. – изсумтя Флора и очите ѝ се присвиха първо към Матео, а после към Дрейвън. Малката женска имаше смелост, това ѝ го признаваше, но забързаният ритъм на сърцето ѝ, който се ускоряваше всеки път, когато го погледнеше, говореше друго. – Тук съм, за да говоря с Дрейвън. Калъм ме изпрати.
Майната му.
Сърцето ѝ биеше равномерно. Истината.
Майната му. Майната му. Майната му.
Дрейвън посрещна свирепия ѝ поглед, борейки се с желанието да се запъти към нея, да заплете ръка в русите ѝ къдрици, да дръпне главата ѝ назад и да поиска никога повече да не произнася това име в негово присъствие.
Нищо добро не можеше да дойде от задника на брат му, а когато чуваше името му да пада от съвършените ѝ устни, само подхранваше нуждата да се впие във врата ѝ и да я обяви за своя. Беше се срещал с този гад само веднъж и общуването не мина добре.
– Не познавам Калъм. – лъжата се изтърколи от езика му с лекота – Така че, ако искаш да ти покажа изхода. Или още по-добре, да ти покажа пътя обратно към твоя малък вампирски замък.
– Дрейвън, мисля, че трябва да я изслушаш. – предупреди го Матео и колкото и да му се искаше да се вслуша в предупреждението, Дрейвън все още се влияеше от своя вълк, който искаше да убие мъжа за това, че е докоснал Флора.
– Сега не е моментът. – измърмори Дрейвън – Тя трябва да си тръгне.
– Тя стои тук и няма да си тръгне, докато не чуеш какво има да ти каже. – заяви Флора, като сложи ръце на хълбоците си. Тя изсумтя, докато се движеше, което предизвика ръмжене от страна на вълка му. – Искаш ли да говорим някъде насаме?
Дрейвън погледна към глутницата си, които чакаха отговора му. Това беше изпитание, първото от многото, които, както беше сигурен, щеше да има, докато влизаше в ролята на баща си. Те искаха да видят дали им се доверява и той им се доверяваше, но когато ставаше въпрос за брат му, трябваше да бъде предпазлив.
Той ѝ кимна.
– Да, защо не се присъединиш към мен в къщата на глутницата?
– Заслужаваме да чуем какво има да ни каже! – изкрещя някой от задната част на бара.
– Да! Вампирите са на прага на война с вещиците, като изпълнители имаме право да знаем срещу какво сме изправени. – извика друг.
Дрейвън погледна към баща си за напътствие, но единственото, което получи, беше съчувствен поглед и кимване.
Това беше всичко. Не знаеше откъде знае, но нещо в стомаха му подсказваше, че всичко е на път да се промени.
– Добре. – съгласи се с глутницата Дрейвън, а после сведе поглед към Флора – Защо си тук?
Флора наклони глава, а очите ѝ бяха насочени към него. Той видя всяка емоция, която премина през лицето ѝ. Гневът в очите ѝ, объркването във веждите ѝ, решителността в челюстта ѝ. Когато говореше, тя говореше с убеденост. Беше му дала избор и той не го прие.
– Брат ти ме изпрати и колкото и този егоистичен маниак да се дави в пинта, имаме нужда от помощта ти. Хибридите се нуждаят от твоята помощ.
Истината.
Матео се изкашля до нея, опитвайки се да прикрие бомбата, която беше хвърлила, но беше безполезно. Тайната, която се опитваше да скрие, тази, която планираше да отнесе в гроба си, беше наяве.
Шепотът започна почти веднага и напълно спря всякакво чувство за ред в стаята.
– Брат?
– Той не е ли единствено дете?
– Това означава ли, че не е син на Алфата?
– Брат му е вампир?
– Хибрид.
Паниката в гърдите му нарасна с увеличаването на шума на глутницата и Дрейвън погледна към баща си за напътствие, но не намери такова. Той се беше обърнал, за да успокои възмущението на старейшините.
Около тях бушуваше хаос, но Флора все още успяваше да извърти очи към Матео.
Дрейвън не искаше нищо друго, освен да изтрие пода с нея. Дори само за да затвори съвършените ѝ нацупени устни, преди да е излязла още една дума от тях, но той си го причини. Той беше виновен за това.
Матео прошепна в ухото ѝ, но достатъчно тихо, за да не може Дрейвън да чуе думите му през шума на глутницата.
– Знам, че си казал да не го споменавам, – натърти тя на Матео – но ако са толкова против него, може би това ще промени мнението им.
Флора посегна към гърдите си и извади дълга верижка.
Ограниченията върху гърдите му се стегнаха още повече, когато краят на веригата се спусна и на върха ѝ се намираше единственият предмет, който наистина щеше да завърти главата на всеки вълк.
Можеше да се пусне карфица и дори човек без свръхестествени способности щеше да може да чуе всеки нежен звън, когато тя се удари в пода.
Около красивата малка шия на Флора се намираше половината от решението на проклятието, което измъчваше вълците през по-голямата част от хилядолетието.
Тя привличаше вниманието им.
Беше го издала и вероятно бе съсипала шансовете му някога да заеме позицията на алфа в Лунния хребет, но имаше тяхното шибано внимание.
Защото вече не ставаше дума за него. Този човек, изпратен тук от вампирите, държеше ключа към освобождаването на народа му от оковите, които Луната държеше върху тях. И той, по дяволите, щеше да се увери, че ако тя знаеше нещо, което можеше да ги спаси, щеше да издаде всяка малка мръсна тайна.

Назад към част 2                                                       Напред към част 4

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!