Категория: К. М. Рийвс

Глава 43

Кръвта покриваше лицето, ръцете и торса му, оставяйки го да прилича досущ на чудовището, като което би трябвало да се чувства.
Но той не се чувстваше чудовище.
Единствената емоция, която премина през него, докато гледаше надолу към безглавото тяло на мъжа, който го беше направил, беше облекчение. Тираничното управление на баща му беше приключило. Той вече не можеше да наранява майка му, нито да диктува какво да правят Огъст и Малкълм. Не можеше да пренебрегва желанията и нуждите на хората си. Не можеше да убие неговата половинка.
Майната му.
Неговата половинка.
Емери.
Да я оправи.
Гърдите на Огъст се свиха от слабата молба на Огъстин. Той все още беше там, но едва-едва.
Тъмнината на Огъстин преминаваше през него и той приветстваше всеки омърсен сантиметър от нея.
С тъп звук пусна главата на баща си в краката си и падна на колене, като придърпа безжизненото тяло на Емери в прегръдките си.
Тя падна върху него, а главата ѝ се отпусна назад. Ударите на сърцето ѝ бяха толкова бавни, че той не мислеше, че е възможно да оцелее. Веднага доближи устни до шията ѝ и захапа, като се молеше да не е закъснял.
Трябваше да засмуче шията ѝ, за да докара някаква кръв до раната. Сърцето ѝ беше слабо, почти спряло. Когато кръвта все пак дойде, тя вече не пееше за него, докато се стичаше по езика му. Огъст прокара отровата си през нея, желаейки да запали нещо в нея. Молеше се връзката им да възпламени отново живота ѝ.
Празните ѝ кехлибарени очи се взираха в небето, сякаш все още можеше да брои звездите над него. Все още беше увита в одеялото от горския пикник, но беше адски студена. Той посегна към връзката и я намери безжизнена. Магията ѝ вече не бръмчеше в отсрещния край и всяка частица топлина, която бе свързвал с нея, бе изчезнала.
Слоун каза, че душата ѝ е почти изгубена. Без душата си коя щеше да бъде тя? Душата на Емери беше сърцевината на самото ѝ същество – тя я използваше, за да направи света по-светъл. Начинът, по който се опитваше да види най-доброто във всеки, начинът, по който разглеждаше всяка ситуация с прецизност и логика, начинът, по който въртеше очи, знаейки, че това ще вбеси Огъстин… и начинът, по който придърпа Теа в прегръдките си. Душата ѝ се състоеше от всички най-добри части на нея. Ако я нямаше, тя вече нямаше да е тя. Щеше да бъде черупка, а Емери не би искала това.
Единственият му вариант беше да отстъпи пред исканията на Слоун. Да коленичи.
От тази мисъл го заболя, но какво, по дяволите, му оставаше да направи?
„Не можем.“
– Какво очакваш да направя, да я пусна? – извика Огъст, гласът му се пречупи, докато се задушаваше от първия от многото ридания, които се появиха в гърлото му.
– Никой не очаква от теб да я пуснеш, Огъстин. – Лили сложи ръка на рамото му и той се облегна на докосването ѝ.
Не си направи труда да поправи името си. То нямаше значение в голямата схема на нещата. Огъст, Огъстин, така или иначе бяха загубили своята половинка.
Лили нежно го стисна и той погледна в нейна посока. Очите ѝ се наляха със сълзи, когато взе ръката на Емери в своята. Тя се задъха и Огъст разбра, че усеща колко студена е станала Емери.
– Можеш ли да я поправиш? – не искаше да си позволи да се надява, но в гласа му се долавяше надежда – Да я спасиш, както спаси баща ми.
Лили сведе глава и леко я поклати.
– Когато направих това, аз дадох живот за живот. Беше различно. Емери не е мъртва. Все още не е. Душата ѝ е отделена и отслабва. Почти усещам как витае около нас.
Огъст вдигна глава и потърси пространството около тях, като откри само загрижените лица на избраното си семейство и звездите над него, които му се присмиваха. Ако душата на Емери беше там, той не можеше да я види. Не можеше да я усети. Беше толкова шибано празен, а единственото, което искаше, беше да се вмъкне в тяхната връзка и да живее там, където се предполагаше, че са едно цяло.
Тя не трябваше да го напуска.
– Никога не съм чувала за такава магия, – продължи Лили – но не се съмнявам, че е свързана с некромантията. Тъмната магия е могъщо нещо, но е извън моите компетенции. Усещам как тя се отдалечава. Страхувам се, че щом веднъж си отиде напълно, няма да има как да я върнем, а нямам представа какво означава това за всички.
Огъст прехапа вътрешната страна на устните си, отказвайки да повярва, че това е краят. Това не можеше да е единственият отговор. Не можеше да загуби нея и дъщеря си. Нито една от двете загуби не беше приемлива. Той поклати глава, сякаш някак си отказваше да повярва, че ситуацията магически ще промени изхода.
Не можеше да живее без нея.
Но тя можеше да живее. Тя трябваше да живее.
Издиша въздишка, която само затвърди мислите му. Срещна погледа на Лили и с всеки грам увереност в избора си отправи молбата си.
– Ако тя умре, искам да вземеш моя живот вместо нейния.
Лили избърса сълзата си, а устата ѝ се сви в мрачна линия, докато клатеше глава.
– Не мога да направя това.
– Моля те, Лили. Тя трябва да оцелее. Заради детето ни. За твоите деца. Тя е тази, която трябва да поведе народа ни към бъдещето. Това не съм аз. Винаги е била тя. – той я молеше, въпреки че отчаянието на лицето ѝ му подсказваше, че не може да направи нищо.
– Не знам дали собствената ми душа ще издържи на още една употреба на тъмна магия.
– Не мога да я загубя. – Огъст придърпа тялото на Емери по-силно към себе си. Заровил нос в косата ѝ, той задуши риданието си. Тя беше в този шибан стазис, в който Слоун я беше оставила, само от няколко минути, а вече губеше аромата си.
– Така че я спаси. – Октавиан стоеше в края на групата, обърнал глава нагоре, докато говореше в нощното небе.
Очите на Огъст се спряха на оригиналния вампир.
– Не мислиш ли, че бих го направил, ако можех? Отровата ми не подейства. – изплю той.
– Но душата ти ще го направи, момчето ми. – Октавиан говореше така, сякаш това беше най-простото решение на света. Сякаш трябваше да знаят, че това е единствената възможност.
Огъст наклони глава към стареца, а веждите му се извиха нагоре в пълно объркване. Лудият старец почти никога не проявяваше разум, защо трябваше да избере този момент, за да започне да проявява логика?
– Нищо ли не прочетохте в текстовете, които изпратих? – Октавиан въздъхна и прекоси пространството, където тревожно го гледаха не само семейството и приятелите му, но и оцелелите членове на двора му.
След това те или щяха да го отбягват, или да го приемат, а на Огъст, честно казано, не му пукаше, стига Емери да е на негова страна. Щеше да им се наложи да се справят с него, по дяволите.
Октавиан не бързаше, като драматично пристъпва
ше през локви от кръв и части от тела.
– Тя е твоята половинка, Огъст. Душата на Емери завинаги ще бъде свързана с твоята, както и ти с нея. Ти можеш да я върнеш от смъртта.
– Как? – Огъст не смееше да се надява, но дори и той чу как гласът му се вцепени от молбата му.
– Разделяне на душата.
Огъст премигна и поклати глава.
– Пак ли си луд?
– Не, ти глупаво момче! Ще трябва да разделиш душата си. Да дадеш на половинката си част от теб, към която душата ѝ да се придържа. Дори в смъртта душите ви остават. – погледът на Октавиан се впи в Огъст, а тонът му спадна, изпълнен с предупреждение – Но това е еднократна сделка и ще има последици. Ще трябва да се увериш, че душата ти е цяла. Разделена душа не може да бъде дадена.
„Направи го.“
Огъстин не се поколеба. Никакъв спор. Никакво искане да му се позволи да заеме челно място.
„Тя е нашето бъдеще. Нашето всичко. Нашето. Заедно. Отне ни твърде много време да го разберем, но така трябва да бъде. Върни я при нас.“
Огъст започна да кима в знак на съгласие, но преди да успее да сведе глава, гърдите му се стегнаха и за пръв път се почувства отново цял. Сякаш всяка част от него беше в синхрон. Вече не се чувстваше слаб или сякаш тъмнината е твърде голяма, за да се справи с нея. Отново можеше да диша.
И точно по този начин Огъстин изчезна.
…Но не.
Той все още беше там, в яростта, която течеше във вените му, и в похотта, която се трупаше дълбоко в него.
Огъст затаи дъх и притисна ръка към гърдите си. Мислеше, че това ще е някаква голяма работа, да стане отново едно цяло със себе си, но не беше така. Той не знаеше какво е очаквал. Може би фойерверки или някакво грандиозно осъзнаване как той и Огъстин са станали едно и също. Да се раздели на първо място беше акт на оцеляване, но да стане цялостен беше толкова просто, колкото да се отпусне и да приеме всеки аспект от себе си. Никога преди не е имал причина да го направи…
Преди нея.
Главата му падна и той се втренчи в жената, която беше единственото нещо, което го караше да продължава да диша. С удоволствие би се отказал отново от душата си, ако това означаваше, че тя е до него, за да я обича и да я пази. За да отгледа дъщеря им и всяко друго дете, което той планираше да сложи в корема ѝ.
– Ухапи я, но вместо само с отровата си, влей и душата си чрез връзката ви. Увери се, че измерваш това, което даваш. Трябва да дадеш само толкова, колкото да я върнеш обратно. Ако дадеш прекалено много, ще заемеш мястото ѝ. И макар да знам, че би се отказал от живота си за нейния, и двамата сте нужни тук.
Огъст кимна.
Без натиск.
Той се наведе и устните му надвиснаха над любимото му място. Облиза кожата ѝ, вдигна молитва към звездите и захапа.
Бездушната безплътна кръв на Емери изпълни устата му и той се пребори с желанието да се задави. Преглътна тежко и веднага потърси студената връзка, която свързваше душите им. Паниката го заля, когато осъзна, че там няма нищо. Там, където някога нейната топлина и желание го посрещаха, нямаше нищо друго освен безплодна сива пустиня, лишена от всякакви емоции.
Огъст натисна по-силно, устните му засмукаха в себе си това, което беше останало от нейната същност, докато умът му търсеше в дълбините своята половинка.
Ти си моя, малка вещице. Нямаш право да ме напускаш! – заповяда той, като вкарваше всяка частица от себе си във връзката с надеждата, че Емери все още е там.
Той нямаше намерение да се откаже. Щеше да загуби себе си в нея, ако това беше необходимо.
И тогава я видя… най-малката златна искра, скрита в най-дълбоката част на душата на Емери. Магията ѝ люлееше искрата, сякаш беше дете в утробата ѝ, последната частица от нейната човечност, която можеше да я спаси от това да загуби себе си.
Тя веднага разпозна Огъст и започна да пулсира от нужда.
Той се затича към нея и се вкопчи в нея.
Същността на Емери го заля и някъде дълбоко в него той знаеше какво трябва да направи.
Вземи това, от което се нуждаеш! – прошепна той.
И после го пусна.

Назад към част 43

Глава 42

Огъстин беше убиван и преди. На бойното поле е бил разкъсван от червата до хранопровода. Всичко това беше преди да излезе от гората и да открие, че домът му е разрушен, а хората му горят и се борят за живота си. Но нищо от това не можеше да се сравни с болката, която разкъсваше гърдите му, докато гледаше как светлината от очите на Емери изчезва.
Времето беше спряло, докато Огъстин гледаше, безсилен да помогне на любовта си. Все още държан от заклинанието на Слоун, гърдите му се свиваха от ридания, които нямаха изход. Гневът му нямаше изход. Беше шибано безполезен.
Господарката пристъпи напред и завъртя пръстите си. Нанизи от тъмнолилава магия образуваха малък контейнер, който се намираше в дланта ѝ. С едно щракване на пръсти кръвта на Емери започна да се издига от раната ѝ и да пълни контейнера.
Ароматът на нейната същност го призова и той се бореше срещу магията, която го свързваше, с всичко, което имаше. Жената, която обичаше, умираше и той не можеше да направи нищо, за да я спре. Той потърси сърцебиенето ѝ, като се спря на забавящия се ритъм.
Не.
Не, малка вещице, продължавай да се бориш.
Той принуди всяка частица любов и борба, на която беше способен, да се влее във връзката им.
Липсата на отговор от нейна страна го разкъсваше отвътре навън.
Не ѝ беше позволено да се предаде.
Беше ги държала заедно толкова дълго, докато той си вадеше главата от задника, че сега нямаше право да се откаже.
Жената, която Емери наричаше Рен, махна с ръка зад гърба на господарката и измърмори заклинание под носа си. Секунди по-късно Ансел в безсъзнание се понесе по изпълнения с отломки дансинг. Тялото му висеше отпуснато, сякаш само въздухът под него го държеше на крака.
От устните на Дориан се изтръгна гърлен рев, докато се опитваше да си пробие път към Ансел, разкъсвайки всеки вампир, който се движеше в неговата посока, но те бяха твърде много. На мястото на всеки победен от него се появяваше друг, който не позволяваше на Дориан да пробие.
Огъстин можеше да се закълне, че е видял Дориан да проблясва леко на лунната светлина, но каквото и да беше видял, то изчезна, преди да успее да го проучи.
Рен пусна Ансел до Емери със студен трясък. Огъстин насочи сетивата си към неподвижната форма на Ансел и макар да не се мъчеше да открие сърцебиене, то беше там. Бавно, но силно.
Нищо не вървеше по план. Мракът бушуваше в него заедно с Огъст, изисквайки от Огъстин да направи нещо – каквото и да било, но той не можеше да направи нищо.
Господарката го изгледа, когато кръвта на Емери завърши да пълни контейнера ѝ.
– Той не е кралски, но ще се справи. Виждала съм го да се бие и тялото му е вкусно.
От гърдите на Огъстин се изтръгна ръмжене и господарката сведе очи към него.
– Харесва ли ти този? Добре. Не забравяй, че го имам, защото когато те пусна, ще трябва да направиш някои избори, Огъстин. Можеш да коленичиш пред мен и да спасиш живота на детето си, което ще стане мой наследник, или да избереш да бъдеш мой враг. В такъв случай това е само предвкусване на това, което ще преживее твоето кралство. Ти избираш.
Баща му изръмжа от мястото, където стоеше над тялото на Емери.
– Това е моето царство.
Огъстин отново изръмжа. Това беше единственият звук, който гласните му струни можеха да издадат, тъй като бяха блокирани заедно с всички останали части на тялото му. Щеше да разкъса Слоун на парчета, когато се освободи, последван от баща си.
Преди светът го смяташе за мрачен, но това не беше нищо в сравнение с това, в което се бе превърнал, за да поправи грешките срещу своята половинка.
Господарката се ухили.
– О, силно се съмнявам в това, след като той приключи с теб, Люин.
Огъстин се уморяваше от лекомисленото ѝ отношение. Беше изиграла всички тях като проклета цигулка и го знаеше. Нямаше как да бъдат подготвени за тази атака. Едва бяха започнали да откриват нивото на тъмната магия, която тя притежаваше. Беше много повече, отколкото бяха очаквали.
Устните на баща му трепнаха и гласът му се пречупи. Очите му се стрелкаха напред-назад между сина му и господарката.
– Но аз се съгласих с твоите условия.
Добре. Огъстин се надяваше, че се е уплашил, защото ако господарката не го убиеше, той щеше да го направи. Господарката беше права за едно нещо. Баща му нямаше да напусне това място жив.
– И ти също така ме уби. Възмездието е кучка, Ваше Величество. – тя щракна с пръст и кралят замръзна заедно с останалите.
Господарката кимна на Рен, която размаха ръце в кръг и отвори портал зад тях.
– Чакай. – ужасен женски глас извика и Огъстин се напрегна, за да види на кого принадлежи.
Огъстин отвори сетивата си и чу същия глас да си мърмори.
– Глупав шибан вампир. Затвори ме в проклетия килер в сватбената ми нощ.
Джеси се затича към тях откъм полуразрушения замък. Боса и разчорлена, дизайнерската ѝ рокля беше разкъсана и беше покрита с пепел от главата до петите, докато избягваше тела и отломки.
Част от сърцето му се сви. Не би трябвало да го е грижа за Джеси, но тя все още беше член на неговото Съревнование. Може би нямаше да се ожени за нея, но тя не заслужаваше да бъде хвърлена в центъра на тази война.
Тя се спря между Огъстин и Слоун, задъхана, сякаш бе пробягала маратон. Очите ѝ се плъзнаха към мястото, където Огъстин и кралят стояха застинали, после надолу към окървавеното тяло на Емери и зловеща усмивка зае лицето ѝ.
– Вземи ме със себе си, Слоун.
Ако устата на Огъстин можеше да се отпусне, тя щеше да падне до земята и той мислено върна назад всяко хубаво нещо, което някога си беше мислил за Джеси. Шибаната кучка беше на път да смени страната си.
Слоун наклони глава назад и се засмя.
– Защо, по дяволите, ще те взема със себе си. Можеш да гниеш в ада с останалите, изобщо не ми пука.
Тя определено щеше да гние някъде, когато той се освободи.
– Имаш нужда от мен, ето защо. Знаех, че Огъст никога няма да забрави малката си кучка вещица, затова взех нещата в свои ръце. Баща му обича всичко със стегнато малко тяло, което ще погали егото му. Знам всичко, което е заложил, за да се бори срещу теб, и всичко, което е скрил от Огъстин. Вземи ме със себе си и аз ще ти споделя всичко това.
Слоун наклони глава настрани, обмисляйки предложението на Джеси.
Огъстин се опита да се освободи от хватката на Слоун, дори само за да откъсне главата на Джеси от тялото ѝ. Емери я наричаше злата кучка на замъка, но ако питате него, това беше твърде любезно. Тази жена беше също толкова гнусна, колкото и господарката. Две круши, отрязани от едно и също проклето дърво. Разбира се, тя се беше сгушила в баща му. Всичко, което искаше, беше власт и положение, а когато разбра, че няма да получи нито едното, нито другото от Огъстин, потърси единственото място, което ѝ оставаше, за да ги намери. Шегата обаче беше нейна. Дори той знаеше, че няма начин Слоун да я задържи жива за дълго. Един информатор е полезен само докато има информация, а той не се съмняваше, че полезността на Джеси няма да продължи дълго.
– Добре. – Слоун махна на Джеси към портала и Джеси не губи време да се втурне през него – Не ме карай да съжалявам за това, Джеси.
Рен вдигна Ансел и се отправи към портала, а Слоун го последва и влезе през него. Тя погледна назад и очите ѝ се свързаха с Огъстин.
– Емери не е мъртва… все още, но душата ѝ е почти изгубена. Реши бързо дали искаш да я имаш до себе си. Ще се свържа с вас, ваше величество.
Огъстин се настрои още веднъж към сърцето на своята половинка, като откри, че то все още бие в гърдите ѝ, но едва-едва.
Той щеше да убие Слоун и Джеси. Всъщност щеше да убие всяка една от вещиците, които служеха под нейно ръководство. Но първо щеше да сложи край на човека, който е направил това на Емери.
В момента, в който порталът се затвори, всички тъмни вампири паднаха на земята, мъртви. Сякаш никога не са съществували. Всички спряха и се огледаха, а по лицата им се изписа объркване.
Разнесе се глух вик и Дориан се втурна към мястото, където бе изчезнал Ансел.
– Не. Тя не може да го има. – той обърна глава към небето и изрева без думи.
И тогава, сякаш чрез магия, за която Дориан не знаеше, че притежава, стражът изчезна. Огъстин примигна изненадано, загледан в нищото. В един момент Дориан беше там, а в следващия го нямаше, изчезнал във въздуха. Нямаше портал. Никаква магия. Просто изчезна.
Не беше нещо, което можеше да разгадае в момента. В мига, в който собственият му затвор беше разбит, той се втурна към Емери. По стечение на обстоятелствата там стоеше и баща му.
Кралят носеше зловеща усмивка, сякаш вече бе спечелил предстоящата битка между тях. Огъстин нямаше да се предаде без бой….Това беше лъжа. Нямаше да се бие, защото това би означавало, че щеше да даде възможност на баща си да живее.
Огъстин изръмжа и очите му се спряха на Емери.
Това е за теб, любов моя.
Този миг на колебание беше достатъчен, за да може Огъст да се изтласка на преден план.
Огъстин падна обратно в дълбините, неволен пътник във всичко, което се случи след това.
Не! – извика той от затвора на общото им съзнание.
Той се вкопчи в Огъст, опитвайки се да си върне контрола. Емери беше негова половинка, както и на Огъст, и той искаше отмъщение. Ако гадината си мислеше, че ще се прави на дипломатичен козел, щеше да си получи друго. Баща им беше отишъл твърде далеч. Огъстин в никакъв случай нямаше да седи и да му позволи да не пострада за това, което току-що бе направил.
„Той уби шибаната ни половинка, Огъст. Не усещаш ли миризмата на кръвта ѝ? Тя кърви на шибаната земя, а ти стоиш там с пениса си в ръка и не правиш нищо.“
Отчаянието изпълваше молбата му, но Огъст просто стоеше там. Бяха минали само секунди, но за Огъстин те бяха цял живот. Това беше разликата между живота и смъртта.
– Трябва да го направя. – тихо измърмори Огъст, агонията изпълни гласа му и Огъстин не беше сигурен кого се опитва да убеди.
„По-добре, по дяволите, да направиш нещо, или да се оттеглиш, защото няма да я оставя да умре и съм сигурен, че няма да се преклоня пред господарката. А що се отнася до баща ни, няма начин да напусне замъка жив.“
Кралят вдигна вежди към Огъст.
– Ах, върна ли се любимият ми син? Ти винаги си бил по-логичният от двама ви.
Огъстин затаи дъх в очакване Огъст да направи нещо. Каквото и да било.
Изминаха още няколко мъчително бавни милисекунди. Огъстин драскаше и драскаше с нокти по затвора си, молейки се Огъст да направи нещо, каквото и да било.
И тогава Огъст се обърна към краля. Той примигна веднъж, два пъти и си пое дълбоко дъх, преди да се хвърли към краля с ярост, за която Огъстин не подозираше, че притежава и по-нежната му страна.
Кралят осъзна какво ще се случи със секунди закъснение.
Трябваше да избяга, когато имаше възможност, но както винаги беше горделиво копеле, не го направи и това щеше да бъде неговата гибел.
Огъстин се усмихна и се оттегли в дълбините, предлагайки каквато сила можеше на вече не по-слабата си половинка, докато той блъскаше баща им на земята.
Това беше ключов момент за Огъст – такъв, какъвто Огъстин не можеше да му отнеме, колкото и да му се искаше да бъде тъмнината. Двамата бяха почти едно цяло, с толкова малко неща, които ги различаваха вече. Този момент имаше тежест зад себе си. Той беше тяхното начало и край. Той щеше да бъде последният пирон в ковчега, който ги бе държал в затвор толкова дълго време.
Огъстин винаги бе знаел, че този ден ще дойде. Той умираше. С всеки удар, нанесен на баща му, Огъст освобождаваше мрака в себе си. Единственото, което можеше да направи, беше да се моли, когато мигът свърши, да успее да я види как поема още един дъх. Да я види как върти очи още веднъж и как използва умната си уста, за да го побърка.
Но не му беше писано да се случи. Той усещаше как се задушава.
Сбогом, Емери – помисли си той, когато тъмнината започна да го обзема.

Назад към част 42                                                     Напред към част 44

Глава 41

Звездите трябваше да ѝ се усмихват. Слоун стоеше на същата поляна като нея и дишаше същия въздух. Всеки спомен за всяко гадно нещо, което някога е правила, излетя през прозореца. Сестра ѝ беше жива.
Емери пристъпи напред и обгърна сестра си в прегръдка, придърпвайки крехката ѝ форма към себе си.
– Наистина ли си ти? – прошепна тя, страхувайки се, че ако я запита твърде силно, Слоун може да изчезне.
– Наистина е! – Слоун ѝ се усмихна слабо и хълцайки, сълзите се стичаха по лицето ѝ, подобно на тези на Емери.
– Но ти умря? – Емери се отдръпна, все още стискайки предмишниците на сестра си – Трупът ти, а Флора каза, че те е убила по молба на краля.
Слоун сви рамене.
– Така е, но трябва да знаеш, че нас, Монтгомъри, е трудно да ни убиеш.
Тя явно не познаваше семейната им история. Нито една от жените в семейството им не беше оцеляла. Но може би това беше зората на нещо ново. Настъпването на нова ера за жените Монгомъри. Ръцете на Емери се спуснаха към стомаха ѝ. Надяваше се да е така. Имаше нужда да е така.
Емери се обърна към Огъстин, който я бе последвал и застана на няколко крачки зад нея. Очите му бяха вперени в Слоун, а мускулите на челюстта му се раздвижиха.
– Върви, хората ти се нуждаят от теб. Аз ще остана със Слоун. Ще отворя портала към Шотландия за вещиците, а ти можеш да ги заведеш до замъка.
– Няма да те оставя! – изръмжа Огъстин, но това беше на границата с ръмженето.
Изненадана, Емери се вгледа объркано в своята половинка. Той имаше пълното право да мрази Слоун за това, което направи на Малкълм, и за факта, че е шпионин в замъка му. Но нима не можеше да види, че това е и радостен момент? Слоун не беше мъртва. Светът около тях се променяше. Може би имаше място за семейството, на което тя винаги се бе надявала. Някаква степен на прошка, която биха могли да постигнат.
Тя протегна ръка към него, но Огъстин не я пое.
– Господарката напада. Кралството ти се нуждае от теб, Огъстин. Върви.
Очите му бяха твърдо вперени в Слоун, а когато тя ги проследи до сестра си, Слоун също имаше неподвижен поглед.
– Моите хора могат да се справят, а Лили е там, за да прибере вещиците.
Очите на Слоун се присвиха при споменаването на Лили, но това беше единствената ѝ реакция на думите на Огъстин. Тя сведе поглед и се втренчи в корема на Емери, а на устните ѝ се появи полуусмивка. Сложи ръце от двете си страни и нежно разтърка подутината.
– Определено имаш какво да разкажеш.
– Нямаш представа. – Емери наклони глава и се усмихна, наслаждавайки се на тези първи мигове със Слоун – Но първо искам да чуя как си се озовала тук. Защо си тук?
– За това ще има време по-късно. В момента съм тук, за да те отведа от това място.. – очите на Слоун се присвиха към Огъстин – ..от тези чудовища.
– Чудовища? – Емери се отдръпна и примигна няколко пъти, като все още преценяваше, че е чула сестра си правилно – Може би кралят е, но Огъстин не е като баща си.
Слоун се подигра, а лицето ѝ се изкриви от отвращение.
– Не е ли? Той уби Майлс и е отнел живота на много невинни хора през живота си.
– Не той е убил Майлс, а господарката. Тя е отговорна за сегашната смърт и смут. – Емери не можеше да твърди, че Огъстин не е отнел живота и на невинни хора. Това беше в природата му и макар да не ѝ харесваше, не можеше да намери сили да го вини за това, което беше пред нея. Кой е бил, когато е смятал, че тя е негов враг. Той правеше това, което смяташе за необходимо. Но той вече не беше такъв. Не напълно. Освен това беше доказала, че може да му наръга задника за това, ако се опита да се върне назад.
– Искаш да останеш с него? С тези чудовища, които ме убиха? – неверието, изписано по лицето на Слоун, погълна Емери.
Тя не очакваше това да се случи по този начин. От друга страна, и през милион години не беше вярвала, че някога ще има възможност да види отново сестра си. Очите ѝ се вдигнаха към тези на Слоун и тя стисна зъби.
– Искам главата на краля да бъде набучена на шиш за това, което ти направи.
– Защо наистина си тук, Слоун? – заговори Огъстин, гласът му беше тих и смъртоносен.
Емери се извърна и го загледа с кинжали в очите. Нямаше да е лесно да накара тези двамата да се разберат, но майната му, ако нямаше да опита. Семейството си беше семейство, а Слоун беше всичко, което ѝ беше останало от кръвта. Сега не беше подходящият момент, но ако имаше начин да си вземе тортата цяла и да я изяде, тя възнамеряваше да опита.
Чертите на Слоун се смекчиха, но в гласа ѝ все още имаше острота.
– Тук съм заради Емери и за да отмъстя на онези, които ми отнеха живота.
Емери пристъпи напред и взе ръцете на Слоун в своите, забелязвайки с настръхнало чувство, че между тях няма никаква искра, каквато имаше, когато се докоснаха с Лили.
– И аз съм толкова щастлива, че си тук. Ще бъда до теб, докато детронираме краля, който ни отне всичко. Но фактът, че си жива, е чудо и ще видиш, че има цял един нов свят, който ни очаква да се формира. Ние можем да го направим заедно. Да създадем свръхестествения свят, който заслужаваме.
– Жива съм само благодарение на вещиците, които ме спасиха. Те знаеха, че кралят ще ме предаде, че ще се опита да ме елиминира. Затова ние взехме нещата в свои ръце. Те ме спасиха. Те са тези, които ме научиха коя съм и ми показаха каква мога да стана. И те бяха прави. Аз съм много по-могъща, отколкото дори те са си представяли. Ти също си такава, сестро.
– Точно това казвам. – гласът на Емери спадна, когато тя събра в едно казаното от Слоун – Чакай… ти си била жива през цялото това време и никога не си се сетила да ме потърсиш?
– Бях толкова слаба, след като ме върнаха. Не знаех къде си, нито че белегът ще се пренесе. Докато се върна от борбата за пътя си към земята на живите, ти вече беше дълбоко в Съревнованието. Опитахме се да намерим начин да те измъкнем. Дори убихме онова момиче от Съревнованието, мислейки, че те ще се опитат да те убият за това и ние ще можем да го използваме като шанс да те измъкнем.
– Вие убихте Челси? – Емери се запъна назад, като издърпа ръцете си от Слоун.
Сестра ѝ сви рамене, сякаш животът на Челси не я засягаше.
– Тя беше средство за постигане на целта и не можеш да ми кажеш, че не беше досадна.
Устата на Емери се отвори и тя потърси думи, но те не дойдоха веднага. Сърцето ѝ се препъна и тя поклати глава.
– Тя беше най-добрата ти приятелка, Слоун. Тя беше първият човек, който ме посрещна в замъка, когато заех твоето място.
– Може би, когато бяхме по-млади, но след като открих каква съм и коя трябва да бъда, всичко се промени.
– И коя си ти? – избухна Емери, а яростта бълбукаше дълбоко в гърдите ѝ – Защото от мястото, на което стоя, ти не си по-добра от краля, който се опита да те убие.
– О, сестро! – каза Слоун, а гласът ѝ се превърна в зловещо мъркане – Най-накрая си задала правилния въпрос. Коя съм аз? Твоят вампир знае. Или поне подозира.
– Емери, махни се от нея! – бързо заповяда Огъстин.
Емери го пренебрегна, продължавайки да се взира в Слоун. Нещо не беше наред. Нещо беше много, много не наред. Да, очите на Слоун бяха кехлибарени, но в тях имаше студенина. Не тъмнина, каквато виждаше в Огъстин. Не беше тъга, страх или дори истински гняв. Очите ѝ бяха изпълнени с… празнота. Празнота!?
– Кажи ми коя си, Слоун! – каза тя тихо.
Очите ѝ блестяха с тази странна празна светлина и тя се наведе към близначката си.
– Аз съм Господарката! – изръмжа тя, щракна с пръсти и Емери се отдръпна – Тази, която ще управлява свръхестественото с мрак и мощ.
Въздухът се изтръгна от гърдите на Емери.
Всички мечти, които Емери бе формирала за краткото време след завръщането на сестра си, бяха изтръгнати.
Аз съм Господарката.
– Ти си…. – думите заседнаха в гърлото на Емери и цялото ѝ тяло се разтресе от смесица от гняв и отчаяние – Ти си господарката?
– Емери, отдръпни се! – почти изрева Огъстин.
Злобна усмивка се изкриви на устните на Слоун.
– В цялата си слава, скъпа сестро. Стоях, чаках си времето. През всичките тези години Далия се опитваше да ме държи под палците на завета, принуждавайки ме да изпълнявам заповедите им, но аз никога не съм била предназначена да бъда момиче за поръчки. Те дори не искаха да развържат магията ми, за да ми позволят да направя това, което трябваше да се направи, докато бях в замъка. Дори работих с онзи имбецил – краля, за да изпълня плановете си. Това беше грешка. Той никога нямаше да ми позволи да направя промените, които исках. Той искаше сам да управлява вещиците, да ни държи под контрол.
Емери се опита да се добере до магията си, тъмна или светла. Нямаше значение, стига да обездвижи жената пред себе си. Тази, която твърдеше, че е нейна сестра, но очевидно беше чудовище. Дланите ѝ се отвориха отстрани, но нищо не се случи. Нищо не дойде. Никакъв прилив на магия. Никакви пипала. Дори яростта, която бе изпитала, бе слаба в сравнение с това, което бе очаквала.
– Не се притеснявай! – подигра се Слоун – Магията ти е отнета. Поне засега. Наистина трябва да внимаваш от кого приемаш напитки, Емери. Никога не знаеш с какво може да са подправени.
Паниката я обзе, докато проследяваше стъпките си през нощта. Единственото питие, което беше пила през цялата нощ, беше водата, която беше поискала преди лова. Останалата част от плячката сама си бе наляла вино в зоната за престой, като много от тях бяха набрали течен кураж. Тъй като беше бременна, тя поиска заместител.
Беше направила това за себе си.
Слоун беше подтиснала магията ѝ и сега Емери беше изцяло в нейна власт.
Очите ѝ проследиха Слоун, докато тя минаваше покрай нея до мястото, където Огъстин стоеше неподвижен като статуя. Неподвижен, с изключение на очите му, които проследиха сестра ѝ. Разбира се. Щеше да се наложи да обездвижи Огъстин. Той вече щеше да я е сграбчил и да е избягал от гората. Трябваше да го послуша. Сега той беше хванат. Хванат в капан. Тук. Заради нея.
Емери притисна одеялото по-плътно около себе си, но то не успя да докосне студенината, която се настани в сърцето ѝ.
– Какво си му направила? – изсумтя Емери, опитвайки се да скрие паниката в гласа си, но не успявайки. Нищо не вървеше както трябва. Тя само се молеше Лили да успее да накара вълците или вещиците там да помогнат на тези, които нападаха замъка.
– Той ще се оправи. Все още имам полза от него, ако е готов да ми сътрудничи. Но не можех да го оставя да вампиряса с теб или да предупреди останалите. – тя прокара ръка по рамото му, ноктите ѝ загребаха по задната част на врата на Огъстин и Емери почти се хвърли да я спре.
– Когато чух всички тези глупости за намерения наследник и намирането на партньори, знаех, че това не е за мен. Надявах се, че не е и за теб, но ти отиде и се задоми, така че явно си пила от коктейла. Но не мога да те виня, Емери. Аз също го правих дълго време. Но когато научих за тъмната магия, когато усетих как тя преминава през мен още преди магията ми да бъде развързана – благодаря ти за това, между другото. Стана ми досадно, че трябва да поглъщам магии и да ги превръщам в свои. Когато обаче усетих тъмнината за първи път, разбрах, че това е моето призвание. Трябваше да я манипулирам. Моята, за да я използвам и да я желая. Трябваше да управлявам. Не само на завета, но и на всички свръхестествени. Заветът, който ме спаси, видя потенциала ми. Подготвиха ме за тази позиция и планирахме това години наред. Ти трябваше да бъдеш до мен, Емери.
Емери изправи гръбнака си и повдигна брадичката си.
– Никога няма да избера да убивам невинни в името на властта.
На Емери ѝ беше ясно, че Слоун е луда. Каквото и да е била някога, вече го нямаше. Сега тя беше тъмнината на падението. Наследница на мрака, която с удоволствие би взела всичко и би убила всеки, който се изпречи на пътя ѝ.
– Както искаш! – сви рамене Слоун игриво, сякаш вече беше спечелила – Наистина искам само кръвта във вените ти и бебето в корема ти. Неприятен страничен ефект от това да се върнеш от мъртвите чрез тъмна магия е, че вече не можеш да се размножаваш. Слава богу, че имам близнак.
Слоун създаде портал зад себе си с лукава усмивка. Без да каже и дума, тя хвана Емери за ръката и я издърпа през портала. Колкото и крехка да изглеждаше Слоун, тя притежаваше измамно много сила.
Сила или магия.
Емери беше прецакана. Никаква магия. Нямаше и собствена сила, като се има предвид, че беше хваната в капан в тяло, което не беше подготвила заради растящия си корем.
Слоун изръмжа на ухото ѝ.
– Отвърни на удара и ще те убия сама. Както казах, нямам нужда от теб.
Емери кимна и се остави да бъде пренесена в нещо, което приличаше на замък. Тя погледна през рамо и слабо се усмихна на Огъстин, като изрече мястото, на което я отведоха, и се надяваше, че скоро ще се освободи от магията, под която го държеше Слоун.
Когато се обърна с лице към замъка, жлъчката се надигна в задната част на гърлото ѝ.
Нищо не можеше да я подготви за касапницата, която видя. Магията бръмчеше във въздуха и Емери не можеше да разграничи тъмнината от светлината. Телата на вампирски кралски особи и часови бяха разхвърляни по дансинга и моравата, а между тях имаше езера от кръв. На места горяха огньове, които овъгляваха земята и изпълваха въздуха с гъст дим.
Емери изкриви врат, за да погледне към самия замък. Части от него липсваха, раздробени от нападението на вещиците. Пиедесталът, на който седяха кралят и кралицата, беше разрушен, терасата беше покрита с отломки, а когато погледна към задната стена на замъка, видя право в голямата бална зала, където полилеят висеше на последната брънка от веригата си.
В очите ѝ се появиха сълзи. Зрителите на лова никога не са имали шанс. Всеки, който стоеше близо до подиума или се намираше в замъка, беше попаднал в зоната на взрива. Очите ѝ се стрелкаха наоколо, търсейки краля и кралицата, но нито един от тях не се виждаше в касапницата.
Господарката беше направила това.
Не…. Слоун!
Тя е тази, която е инсцинирала това. Тя го беше планирала. Беше ги изиграла и ги накарала да повярват, че това е сватбата, която иска да атакува, но това беше нейният план през цялото време. Да унищожи колкото се може повече от висшия ешелон на кралските вампири.
Жената, която я държеше в плен, не беше сестрата, която помнеше. Тя дори не беше тази, която беше написала всички онези ужасни неща за Емери в дневниците си. Не, жената пред нея беше зла. Тя не уважаваше живота, а само стремежа си към власт.
Навсякъде в задната част на замъка се водеха битки. Дориан и още един вампир, когото Емери не познаваше, се сражаваха заедно с Ансел във вълча форма срещу група магически усъвършенствани вампири на господарката. Работеха заедно, за да разкъсват един след друг, но всеки път, когато приключеха с един, в битката се включваше друг.
Нямаше да успеят да продължат. Тя виждаше, че дават всичко от себе си, но това можеше да ги отведе само дотам.
Емери отново посегна към магията си, опитвайки се да види дали може да усети нещо, да призове някаква помощ за приятелите си, но нищо не се получи.
Близо до края на гората Дрейвън и Флора работеха в екип, за да откъснат главите на нищо неподозиращите тъмни вампири, които атакуваха Малкълм и екип от стражи на Огъстин. Лили и Бронуин не бяха далеч от тях. Те стояха гръб до гръб, като хвърляха както нападателна, така и защитна магия, за да помагат на околните, докато се бореха със собствените си тъмни вампири.
Емери въздъхна с облекчение, че поне Лили не е била лишена от магията си и е успяла да върне и двамата в замъка. Не бяха спечелили, но нямаше да се предадат без бой.
Друг портал се отвори от далечната страна на подиума, където тя стоеше със Слоун, и сърцето на Емери се сви, когато видя, че през него минават още тъмни вампири.
Не.
Бяха твърде много. Дори с мощни вещици, вампири и вълци на своя страна, те не бяха подготвени за битката, която се разрази в замъка. С всеки взвод вампири, който влизаше през портала, надеждата в гърдите на Емери се изчерпваше все повече.
– Великолепни са, нали? – изпищя Слоун, пляскайки с ръце като садистичен тюлен – Създадени са от моята кръв и телата на вампирите. Те са принудени да ме слушат, да изпълняват заповедите ми.
– Ти им отнемаш свободната воля.
– Давам им живот след смъртта! – издекламира Слоун, сякаш по някакъв начин компенсираше кражбата на вечния живот на тези вампири.
– Ако това трябва да си казваш, за да спиш нощем.
Огъстин се откъсна от дърветата, гърдите му се издигаха, а очите му бяха убийствени. Огледа сцената и стъпките му се забавиха съвсем леко. Челюстта му се стегна и очите му се стрелнаха трескаво, докато не се приземиха върху Емери в основата на разрухата заедно със Слоун.
Той се втурна към мястото, където стояха, но когато се приближи, Слоун протегна ръка и отново го замрази.
Емери наистина трябваше да разбере как, по дяволите, прави това. Това би било полезно умение и тя не би искала нищо повече от това да го използва срещу Слоун, докато ѝ прерязва гърлото.
– Рен! – изкрещя Слоун – Нека приключим с това, вече ми омръзна да играя тази игра. Получих това, за което бях дошла.
Рен излезе през портала, държейки Агата с нож на гърлото. Винаги любезният собственик на кафенето се усмихна на Емери над кухите скули.
– Толкова съм щастлива да те видя, скъпа, макар че ми се иска да беше при други обстоятелства.
Това е подценяване. Какво, по дяволите, прави тя там?
Очите на Емери омекнаха и тя направи крачка към Агата, като в гърдите ѝ се надигна нуждата да я защити.
Слоун пристъпи пред Емери, спирайки напредъка ѝ.
– Стига с тези любезности Агата, ти каза, че имаш пророчество за сестра ми и ще го кажеш само на нея.
Очите на Агата се спряха на Емери и устните ѝ се усмихнаха меко. Когато говореше, то беше насочено само към Емери, сякаш не стояха в касапницата на падането на свръхестествения свят.
– Звездите ме дариха с едно напомняне, скъпа моя. Животът, за който скърбиш, не си е отишъл. Синът ти е едно със сестра си, не по тяло, а по дух. Те бият един с друг, две половини от едно цяло. Не позволявай на мрака да те завладее, Емери. Нека той те подхранва. Научи начините му, за да го овладееш и да донесеш светлина. Животът, който притежаваш, е истинското бъдеще. Не им позволявай да се изплъзнат.
– Ти каза, че имаш пророчество, лъжлива краво! – Слоун пристъпи напред и повали Агата на земята – А не някакви евтини психопатски глупости.
Емери се задъха и се опита да пристъпи напред, но Слоун щракна с пръсти и Емери замръзна твърда като статуя.
– Аз ли го казах? – захили се Агата, сякаш беше чула шега, в която беше посветена само тя – Предполагам, че съм забравила, че вече съм споделила всичко, което звездите са пожелали да споделя. Това откровение беше просто удоволствие. Няма пророчество, а само напомняне за истината, която трябва да бъде споделена, преди да е дошло моето време.
Челюстта на Слоун се стегна и тя измърмори проклятие под носа си.
– Няма значение. – тя поклати глава, така че косата ѝ да падне назад върху раменете, и оправи роклята си.
– Напомнянето може и да е паднало в глухо ухо. Нейните бебета са мои. Свръхестественият свят е мой. И няма нищо, по дяволите, което сестра ми да направи по въпроса. – тя направи пауза и едва доловимо кимна на Рен – Вече нямаме нужда от нея. Убий я заради желанието ѝ да ми губи времето, за да ми говори глупости. Ще вземем каквото ни трябва и ще си вървим.
– Не! – извика Емери, а очите и устата ѝ бяха единствената част от нея, която Слоун бе сметнала за достойна да остане функционираща – Рен, моля те. Не я убивай. Просто я остави да си тръгне. Това не си ти. Ти не си убиец.
– Ти не ме познаваш, Емери! – каза Рен, тя поклати тъжно глава, сякаш вярата на Емери в нея беше физически болезнена – Аз не съм приятелката, която помниш и не искам повече да живея по правилата на завета. Ние създаваме нещо по-голямо. Нещо по-добро. Свят, в който всички ще се разбираме под управлението на господарката.
Очите на Емери се спряха на Слоун и тя се помоли на сестрата, която се надяваше, че все още е заровена дълбоко в нея.
– Ще направя каквото искаш, само моля те, не убивай невинни хора.
– Невинността е относителна! – измърмори тя, а очите ѝ проследиха нещо, което се случваше на бойното поле извън полезрението на Емери.
Очите на Агата омекнаха и тя се усмихна на Емери, което ѝ подсказа, че се е примирила със съдбата си.
– Не се притеснявай за мен, скъпо момиче, звездите призоваха името ми и аз съм готова да танцувам сред тях. Дръж сърцето си леко и ухото си отворено за плана, който звездите имат за теб. Скоро ще видиш всичко такова, каквото е трябвало да бъде.
Не. Емери не можеше просто да им позволи да я убият. Агата не беше направила нищо друго, освен да ѝ помогне. Но това само по себе си беше проблемът. Тя съзнателно бе пожертвала собствения си живот, за да се опита да вдъхне надежда на Емери.
Въпреки това Емери не искаше да повярва, че това е краят на скъпата ѝ приятелка. Не беше честно. Как можеше звездите просто да я оставят да умре?
Очите на Емери се стрелнаха между Слоун и Рен, докато се опитваше да реши коя от тях е по-склонна да се замисли над думите ѝ.
Тя се спря на Рен и се опита да се обърне към приятелката, която обичаше.
– Как можеш да мислиш, че това е отговорът? Моля те, недей да го правиш. Ще направя всичко, Рен.
Очите ѝ се свиха и за миг Емери си помисли, че я е достигнала. Но след това устните ѝ потрепнаха и вместо усмивка, лицето ѝ се пропука от насмешка.
– Когато вече няма какво да наречеш дом, избираш страната на победителите.
Без да се замисля, Рен се протегна и с едно движение на китката си счупи врата на Агата.
– Не! – извика Емъри и се хвърли срещу хватката на Слоун. Тя се завъртя и призова магията си напред, но от свитите ѝ гърди се излъчваха само ридания.
Слоун отпусна хватката си върху Емери и тя се сгромоляса на земята. Нощта, която бе започнала толкова добре, бе завършила не само с битка, но и със смъртта на невинни хора. Не само Агата, но и всички онези, които сега лежаха на бойното поле.
– Да вървим, сестро! – поиска Слоун – Достатъчно време изгубихме тук.
Емери се загледа в тялото на Агата, което лежеше на земята само на няколко крачки от нея. Нещо вътре в нея се разкъса. Тя вдигна глава и се обърна, за да погледне Огъстин. Той беше замръзнал на място по средата на крачката си, а очите му бяха втренчени в нея.
-Толкова съжалявам! – промълви тя. Надяваше се, че той ще разбере, че трябва да направи това, което е най-добро за кралството. Това означаваше да спре Слоун.
Емери откъсна очи от образа на своята приятелка и погледна към Слоун през насълзените си очи, докато се опитваше да подгъне краката си под себе си, за да си осигури по-голям лост.
– Ако си мислиш, че ще тръгна с теб, че ще ти помогна по какъвто и да е начин или форма след това, което направи тази вечер, си по-луда, отколкото си мислех.
– Не е нужно да се съгласяваш! – засмя се Слоун – В това е красотата на това.
Емери тъкмо се канеше да се хвърли към сестра си, подготвила ръце за гърлото ѝ, а на устните ѝ се четеше само молитва за надежда към звездите, когато две окървавени ръце се увиха около Емери и я дръпнаха назад.
– О, но аз го правя. Емери е член на моя двор и партньорка на сина ми. Вярвам, че имам право на глас.
Кралят затегна хватката си върху бедрото ѝ и ножът се заби в гърлото ѝ. Той се наведе и прошепна в ухото ѝ.
– Сега те имам, Емери, спаси ме от тук и може би ще оставя детето ти да живее.
Слоун извърна очи и изпъна бедрата си, сякаш кралят беше само незначителна досада.
– Какво си мислиш, че правиш, Люин?
– За теб аз съм „Ваше Величество“, вещице. А аз гарантирам, че ще се измъкна оттук жив. Веднъж работихме заедно, за да измамим вещиците, нека сключим сделка отново. Животът на сестра ти срещу моя. Ще ти позволя да управляваш вещиците, но вампирите са мои и ще спреш да убиваш хората ми. В замяна ще ви оставим вашите.
Емери изпадна в тих смях. Дори тя знаеше, че Слоун никога няма да се съгласи на това. Тя си мислеше, че е владетелка на проклетата вселена. Тя нямаше намерение да слуша този дребен мъж с неговите илюзии за власт.
В отговор Слоун отметна глава назад и се засмя. Ръцете ѝ се увиха около кръста ѝ, притискайки корема ѝ, и тя се наведе, сякаш това, което беше казал, беше най-смешното нещо на света. Тя протегна ръка и избърса една сълза от окото си.
– Животът ти беше загубен в момента, в който накара да ме убият, Ваше Величество. Но може би все още имам полза от вас, така че ето моите условия. Нуждая се от нейната кръв, и то много. Прережи гърлото ѝ и се присъедини към мен. Закълни се във вярност към мен и ще ти позволя да запазиш живота си.
– Татко, недей. – гласът на Огъстин прозвуча над битката, която все още бушуваше около тях.
Емери погледна Слоун. Разбира се, че манипулативната кучка му бе предоставила възможността да говори, когато животът ѝ бе поставен на карта. Тя несъмнено искаше той да се моли на нея и на баща си. Да попие всяка последна частица отчаяние от устните на половинката на Емери.
Тялото на краля се напрегна, докато преценяваше възможностите си, преди да изпищи.
– С удоволствие ще я убия, останалото не подлежи на обсъждане.
– Ха! – Слоун изблъска Рен с лакът и вдигна вежди. Рен изсумтя, преди да се присъедини и да се засмее за сметка на краля. Когато най-сетне се спряха, Слоун изтръгна в ръката си кълбо магия и го подхвърли нагоре, преди да го хване и да прикове поглед към краля.
– Ако си мислиш, че ми пука за преговорите ти, грешиш. Тя ще умре независимо от това, че е избрала грешната страна. Единственото, което можеш да избереш, е дали ще паднеш с нея, или не.
Кралят преглътна тежко. Явно не беше това, което очакваше да каже сестра ѝ, макар че това не я изненада ни най-малко. Слоун беше излязла от проклетия си път – нищо и никой нямаше да спре плановете ѝ.
– Така да бъде! – каза кралят.
Три думи подпечатаха съдбата ѝ.
Емери не усети как стоманата се стовари върху шията ѝ, докато я прорязваше. Едва кръвта, която сгряваше гърдите ѝ и бълбукането в ушите ѝ даваха да разбере, че ще умре.
Пред очите ѝ нямаше бяла светлина или проблясъци на живот.
Докато тялото ѝ падаше, тя изрече трите думи, които имаха най-голямо значение за нейната половинка. Неговото лице беше последното, което щеше да види. Емери можеше само да се моли той да спаси дъщеря им.
Не само за да не е сам, но и в името на света.

Назад към част 41                                                     Напред към част 43

Глава 40

Адреналинът я подхранваше, докато летеше през дърветата. Гората ставаше все по-гъста, докато тя се движеше. Емери стискаше полите на роклята си, докато ги вдигаше нагоре и помпаше ръцете си с всяка крачка. Вече не знаеше къде точно се намира, знаеше само, че трябва да продължи да бяга. Бременността не благоприятстваше точно тичането през проклетата гора, но някак си обещанието да бъде хваната беше достатъчно, за да убеди краката ѝ да продължат да помпат – един пред друг.
Ловът я изненада. Очакваше да го намрази – хедонистичния спектакъл. Вместо това тя го намираше за шокиращо… забавен. Това беше празник на живота, на вампиризма и дори на варварството. Знаейки, че повечето от жертвите са доброволци, ѝ беше по-лесно да забрави, че Ловът е започнал като изнасилване, ограбване и обезкървяване на хора от вампири. Но въпреки това тя виждаше всичко, което можеше да бъде, особено от мястото, където стоеше. Би трябвало да се страхува, както и някои от жените. Най-вече онези, които бяха принудени да участват – факт, който щеше да се наложи Огъстин да поправи, когато стане крал – но Емери не се страхуваше. Тя искаше да бъде там по прищявка на своя принц, своята половинка, и да празнува неговата природа.
Докато тичаше, около нея се разнесе смях, а гората сякаш оживя и затанцува край нея. Чувстваше се лека като въздуха, общуваше със света около себе си, докато тичаше, за да спаси живота си. Беше на границата на смешното да си мисли, че е била принудена да отиде в замъка преди всички тези месеци заради смъртта на Слоун. Как от нещо толкова невероятно трагично е намерила новия си живот. Не беше лесно, но се оказа красив хаос, към който не можеше да не се придържа. И щеше да бъде съвършен, след като изкараха сегашния тиранин на трона и Огъстин заемe мястото, което винаги му е било писано да заеме.
Мисълта за нейнaта половинка изпрати искра право в нея.
Ако тръпката от преследването влудяваше Огъстин, то за нейната възбуда това важеше двойно. Имаше нещо, което караше гърдите ѝ да се стягат, а цялата ѝ сърцевина да тръпне. Огъстин я следеше. Само нея. И когато я откриеше, всички залози се прекратяваха. Тя не искаше нищо повече от това да бъде завладяна от него и сега щеше да го направи по най-първичния възможен начин.
Нямаше как да знае, че има склонност към плячка, но по дяволите, ако не искаше да пресъздава тази малка фантазия отново и отново с половинката си.
Гората се изпълни със звуците на ръмжащи ловци и крещяща плячка, но нито един от тях не беше пронизителен. Нито един от виковете не беше от неволни участници, нито от ръмженето на убийци. Един по един звуците от лова отстъпваха място на плячката от улавянето. Освобождаването на стоновете, удоволствието и пляскането на кожата бяха последвани от безпогрешните хвърляния на предизвикания от отровата екстаз.
С всяка крачка бедрата ѝ се стягаха малко по-силно. Изтръпването между краката ѝ само се засилваше от факта, че беше решила да не носи бикини. И благословия, и проклятие, наистина. Нямаше търпение да види реакцията на Огъстин, когато открие отклонението ѝ.
Погледът ѝ бе привлечен от промушването на черна опашка и Дрейвън излезе от храстите във формата си на вълк, защитник по време на лов. Той погледна през рамо и ѝ кимна, преди да тръгне към звуците на други двойки. Само че кимването не беше за нея.
Емери нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Огъстин стои зад нея. Магията ѝ трепна и връзката се стегна. Дори без връзката им тя го усещаше.
Тя се обърна бавно и дъхът ѝ заседна в гърлото. Въпреки че го бе видяла само преди малко, той вече не приличаше на онзи мъж, с когото бе танцувала. Застанал на ръба на малката поляна, където беше спряла, Огъстин приличаше на човек, изгубен във времето. Косата му беше дива, едва удържана от кръга, който украсяваше главата му, а очите му бяха широко отворени от нужда.
Той изръмжа, като проблясваше със зъби.
Нямаше съмнение, че я вижда като плячка. Гръдният му кош вибрираше под ризата, която беше разкопчал до средата на гърдите, разкривайки мускулите, които Емери познаваше отблизо. Тя засмука долната си устна и потисна собствения си стон, докато копнееше да прокара ръце по тях, оставяйки след себе си следи от ноктите си, но за това щеше да има време по-късно.
Очите ѝ се насочиха към тартана му, където пенисът му гордо се издигаше на фона на материята. Веднъж го беше подразнила, че не носи нищо под килта, и беше адски благодарна, че не го е направил.
Изглежда, великите умове мислеха еднакво.
Емери облиза пресъхналите си устни и направи крачка назад, като не изпускаше от очи тъмния си принц.
– Ти си моя, малка вещице. – гласът му беше плътен и изпълнен с обсебваща страст.
Емери прокара ръце по извивките на страните си, дразнейки го, докато повдигаше полите на роклята си. Вдигна ги достатъчно високо, за да му даде възможност да вкуси от голата ѝ кожа, но не достатъчно високо, за да разкрие наградата, която търсеше. Устните ѝ се разтвориха в омайна усмивка.
– Още не сте ме хванали, Ваше Височество.
Очите му се присвиха и той пристъпи към нея.
– Не съм ли?
С всяка негова крачка напред тя се връщаше назад.
– Смятам, че терминът „да хванеш“ изисква човек да… притежава.
Огъстин свъси вежди и я удостои с една от пълните си усмивки. Такива, от които ѝ се свиваха коленете. Продължи да се приближава към нея, знаейки много добре какво прави тази усмивка с нея.
– А аз не те ли притежавам, принцесо? Не притежавам ли всеки сантиметър от тази сладка плът?
– Да! – подигравателно се изсмя Емери – Но мисля, че смисълът на лова е да го докажеш?
– О, малка вещице, когато се сдобия с теб… – изхриптя той, гласът му бе напрегнат, сякаш обещанието му го разколебаваше толкова, колкото и нея.
Тя направи последна крачка назад и погледна през рамо, преди да свие устни в стегната усмивка.
– Не смей да се осмеляваш.
Но тя го направи и обичаше всеки миг да се осмелява.
Емери се обърна и тръгна да бяга, кикотейки се като проклета ученичка на всяка крачка.
Както се очакваше, Огъстин я настигна за секунди. Пое я на ръце, придърпа я към гърдите си и заби нос в косата зад ухото ѝ, докато продължаваше да тича. Захапа шията ѝ, като бавно прокарваше кътници по чувствителната ѝ плът.
Тя не си направи труда да потисне стона, който той предизвика с докосването си. Тя се изви срещу него, искайки да се приближи.
– Къде ме водиш? – изпищя задъхано Емери.
– Там, където мога да те имам само за себе си. Там, където никой няма да чуе писъците ти или да види плътта ти, когато те взема на лунна светлина. – той спря да тича и я сложи на ръба на малка поляна, където имаше постлано одеяло със свещи около него.
– Направил си това заради мен?
– О, малка вещице, няма нещо, което не бих направил за теб.
Той я заведе до одеялото и я постави нежно. Това не беше онова, което тя очакваше. Не изглеждаше като нещо, което Огъстин би направил.
Тя погледна в очите му и се засмя.
– Малкълм направи това, нали?
Ръцете на Емери полетяха към бедрата ѝ и тя го погледна остро, заявявайки, че е прозряла глупостите му.
– Добре, добре. Да, той го направи. – засмя се Огъстин – Имах пълното намерение да те взема здраво и бързо срещу което и да е дърво, храст или камък, който се появи.
– Мога ли да ти кажа една тайна? – попита Емери, хапейки устните си.
– За мен ще бъде чест да пазя тайните ти, половинке.
Тя се повдигна на пръсти и го захапа за ухото.
– Очаквах с нетърпение да ме поискаш здраво, бързо и срещу някое дърво.
Веждите му се вдигнаха до линията на косата, докато вдишваше тежко и издишваше с ръмжене.
– Сега ли искаш?
Тя запази разгорещения си поглед върху него, докато се обръщаше и притискаше бедрата си към ерекцията му, и се навеждаше напред, докато се притискаше към него.
– Или наведена над камък.
Огъстин засмука долната си устна и я захапа, извличайки малка капка кръв. Тя почти се нахвърли и я поиска за себе си, но обичаше да го гледа как се разпуска.
– Помислих си, че може би искаш да… те ухажвам.
Начинът, по който каза „ууу“, беше шибано очарователен, но не това искаше тя от него.
– Малкълм ухажва жените. Ти ги чукаш. Претендираш за тях и точно това искам в момента. – тя се изправи и пристъпи напред, докато не се озова до него на пръсти – Ти ме плени, Огъстин. Сега е по-добре да ме поискаш.
Той нямаше нужда от повече насърчение. Устните му се сблъскаха с нейните и езикът му моментално облиза шева на устните ѝ, искайки да влезе и изпращайки електричество право към клитора ѝ. Не, всъщност това направи обгърнатото от стон ръмжене, което се изтръгна от гърлото му. Това беше най-сексапилният звук, който беше чувала през живота си.
И той го беше направил точно за нея.
Емери заплете ръце в косата му и го придърпа по-близо, така че всеки сантиметър от телата им да се притисне, но все още не беше достатъчно близо. Тя искаше да е целият той. Колкото той искаше нея, толкова и тя искаше него под луната и звездите горе.
Ръцете на Огъстин работеха върху полите на роклята ѝ, като ги издърпваха до бедрата ѝ. Пръстите му се плъзнаха между бедрата ѝ и той отново издаде вкусния звук на ръмжене срещу устните ѝ.
– Отново без бикини?
– Помислих, че не бива да си единствения, който ходи без гащи.
– Колко внимателно от твоя страна. – пръстите му се вкопчиха в бедрата ѝ и Емери захлипа срещу устните му – Принцесо.. – изсъска той срещу устните ѝ – Опитвам се да бъда нежен. Опитвам се да ти покажа, че ме е грижа за теб, но когато се появиш без нищо под тази красива рокля… ми е трудно да се сдържа.
– От какво да се въздържаш? – попита задъхано Емери.
– Не искам нищо повече от това да разкъсам тази рокля и да те взема като плячка, каквато си.
Той беше там. Там беше нейното чудовище. Тъмнината, която тя жадуваше. Обичаше новооткритата му сладост, готовността му да излъчва търпение и да се съобразява с всяко нейно желание и нужда. Но точно в този момент не искаше романтичната страна на своята половинка, имаше нужда той да я опустошава.
Емери засмука долната му устна между зъбите си и се отдръпна. Когато го пусна, тя вдигна поглед със съблазнителна усмивка.
– Направи го.
Огъстин не губи време, устните му я завладяха и той я положи на одеялото в краката им. Ръцете му не спираха да се движат. Не спираше да докосва и да усеща, а това остави Емери несвързана с нищо друго освен с него и с това, което телата им изискваха от тях.
– Имам нужда от теб, Емери. Няма да бъда нежен от първия път. – изръмжа той, все още показвайки сдържаност, макар тя да не можеше да разбере защо.
Тя искаше това. Искаше го. Пенисът му да я изпълва. Пръстите му да се впиват в плътта ѝ.
– Вземи ме. – помоли тя, като свиваше бедрата си срещу гребена на ерекцията му.
Той заплете едната си ръка в косата ѝ, а другата проследи външната страна на гънките ѝ.
– Влажна ли си за мен?
– Мокра. – прошепна тя.
Огъстин изръмжа и придърпа тартана си, като се вряза във входа ѝ.
– По дяволите. – гласът му беше дрезгав, груб от нуждата, когато се вмъкна в нея, потъвайки, докато не се настани напълно в нея – Ти си създадена за този член. Моят член.
– Огъстин. – извика Емери, докато люлееше бедрата си и се удряше в клитора ѝ. Пълнотата, която създаваше в нея, я тласкаше към желаното удоволствие.
Той не спря. Не забави темпото дори когато тя експлодира около члена му за първи път.
Емери летеше някъде между втори и трети оргазъм, когато Огъстин обърна позицията им. Той лежеше на одеялото, а тя беше над него, забита в члена му.
Воланите на полите ѝ ги заобикаляха и тя се чувстваше като най-мръсната малка принцеса.
Огъстин се протегна и разкъса корсажа на роклята ѝ, като разцепи нежните цветя, които я държаха заедно, и окъпа гърдите ѝ в лунна светлина.
Абсолютно щеше да съжалява за това, когато се върнеха в замъка и тя не можеше да направи почти нищо, за да скрие голата си плът. Тя отвори уста, за да каже това, но тогава ръцете му се вкопчиха в гърдите ѝ. Стисна ги, завъртя зърната ѝ между палците и показалеца си и ги дръпна с такава сила, че единственото, което излезе от устата ѝ, беше проклет стон.
Погледът ѝ се спря на неговия и устните му се усмихнаха.
– Язди ме, малка вещице. Издои пениса ми с тази твоя великолепна вагина и вземи това, което винаги е принадлежало само на теб.
Емери се наслаждаваше на контрола, който ѝ даваше. Това, което трябваше да бъде негов лов, той споделяше с нея по възможно най-интимния начин.
Дишането му се изпускаше на тежки пристъпи, а желанието в очите му, насочени само към нея, я караше да се чувства като на върха на света. Сякаш нищо, дори предстоящата битка или несигурността на техния свят, не можеше да я засегне.
Тя завъртя бедрата си и започна да го язди. Отначало бавно, но не след дълго натрупаната енергия беше твърде голяма и тя чукаше члена му, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да я спаси.
Ръцете на Огъстин се плъзнаха под роклята ѝ и се вкопчиха в бедрата ѝ, поддържайки равномерен ритъм и насочвайки ги към чистото блаженство на освобождението, от което и двамата се нуждаеха.
– Моя! – издишаше той отново и отново, докато се вкопчваше в нея.
Беше твърдо, грубо и брутално. Но с Огъстин тя не би го приела по друг начин.
– Твоя! – Емери се наведе напред и притисна устни към неговите, шепнейки срещу тях – Толкова съм близо, Огъстин.
Той изръмжа и тътенът на гърдите му срещу нейните накара Емери да се преобърне.
Огъстин прехапа устните си, а после улови нейните, правейки същото. Преплитането на същността им и страстта на целувката им го подтикнаха да я последва и само за този миг те изпаднаха в споделената връзка. Те се заяждаха взаимно с всеки тласък, всяко засмукване, всяко изпълнено със стонове движение.
По средата на замъгленото ѝ, насилено състояние Огъстин се отдръпна, носът му се допря до нейния.
– Обичам те, дяволе.
Емери заплете ръцете си в косата му и постави целомъдрена целувка на устните му, изсмуквайки остатъка от кръвта му от тях.
– Аз също те обичам.
Той вдигна вежди и ѝ се усмихна съблазнително.
– Ще продължим ли?
Емери поклати глава и се свлече от него. Поглеждайки надолу към себе си, тя осъзна колко много се е разголила. Роклята ѝ беше изкривена и скъсана, а само като пипна косата си, разбра, че има голям проблем със секс възлите.
– Колкото и да ми се иска да приема това предложение, не можем да го направим отново. Имаме фалшива сватба, на която трябва да присъстваме, и битка, която трябва да спечелим.
Огъстин се подпря на лактите си и увереният поглед на лицето му ѝ подсказа, че ще я обучи.
– Номер едно, аз съм престолонаследникът. Светът ще ме чака, ако реша, че искам да чукам половинката си още двайсет пъти, преди да се оженя фалшиво за нея. И номер две, ако мислиш, че няма да яздя в битка с теб, подскачаща върху члена ми, не ме познаваш много добре, малка вещице.
Емери се усмихна, но преди да успее да изрече остроумна реплика, ударна вълна разтърси гората, последвана от огромно топлинно одеяло. Ароматът на дим изпълни въздуха, а пронизителни писъци огласиха гората. И двамата отвърнаха глава към замъка и времето спря. Писъците и воят продължаваха да отекват, а Огъстин наведе глава, сякаш се опитваше да чуе какво се случва.
– Нападат! – изръмжа той.
Емери преглътна трудно. Не беше нужно да пита, но все пак го направи.
– Кой?
– Вещиците. – той се изправи на крака и ѝ подаде ръка – Ставай, ще се върнеш в Шотландия.
– Не. – тя поклати предизвикателно глава и затвърди позицията си – Ако ти оставаш, и аз оставам.
– Моля те, Емери! – Огъстин прокара ръка през косата си и поклати глава. Когато вдигна поглед към нея, той я помоли, използвайки не само думите си, но и връзката помежду им. – Не мога да те загубя. Не мога да загубя дъщеря ни. Моля те, не искай от мен да избирам между теб и моето кралство.
– Не се опитвам да направя това. Просто не мога да седя и да не правя нищо.
Мълчанието увисна между тях, като нито един от двамата не желаеше да отстъпи, макар че Емери имаше чувството, че Огъстин няма да ѝ даде голям избор. С всяка изминала секунда погледът му се втвърдяваше и тя не се съмняваше, че той би я завързал за някое проклето дърво, ако смяташе, че така ще я предпази. Молеше се да направи правилния избор.
– Емери? – тих глас от противоположната страна на поляната прекъсна безизходицата им.
С проклятие Емери грабна одеялото от земята и го придърпа около раменете си, скривайки разкъсаната предна част на роклята си. Когато се покри, тя се обърна към гласа, който бе извикал името ѝ.
В очите ѝ моментално се появиха сълзи. Тя си пое дъх и примигна три-четири пъти, опитвайки се да разбере дали образът пред нея изобщо е реален.
Не можеше да бъде.
В гърлото ѝ се появи ридание, тя се отдръпна от половинката си и тръгна към последния човек, когото очакваше да види отново.
Беше слаба, облечена в дълга черна дреха, която не скриваше особено изпъкналите и ключици и ребра. Бузите ѝ бяха вдлъбнати, а брадичката ѝ подчертаваше повече от самата нея, но нямаше как да отрече очите ѝ. Бяха със същия меден цвят на уиски като тези на Емери.
Емери прекоси поляната, като спря точно до фигурата, която копнееше да придърпа в прегръдките си и никога да не пусне. Вече я беше проваляла твърде много пъти, но ако това бяха звездите, които ѝ даваха втори шанс, тя с готовност щеше да го приеме.
– Слоун?
– Здравей, сестро моя.

Назад към част 40                                                    Напред към част 42

Глава 39

Обикновено прекомерните разходи, влагани в кралските събития, го притесняваха, особено сега, когато знаеше, че хората му страдат, но Огъстин не можеше да се насили да презре усилията, положени за лова. Огъст винаги бе мразил зрелището, но не и той.
Огъстин обичаше лова.
Задната част на замъка се беше превърнала в нещо като от приказка. По терасата бяха разпънати мигащи светлини, които осветяваха входа на лова. От външната страна на замъка висяха гоблени със злато и скъпоценни камъни, на които беше изобразен гербът на семейство Никълсън. Придворните се събираха под тях и си шепнеха последните клюки за това, че престолонаследникът е пропуснал сватбената си репетиция и кой според тях ще бъде почетният ловец в края на нощта.
В края на терасата за краля и кралицата бяха поставени два трона, ръчно изработени с изображения на лова по гърбовете и страните, за да могат да гледат към разширения дансинг, където щеше да започне и да завърши празненството на лова. Факлите, разположени край гората и замъка, добавяха зловещо трептене на светлината, която се отразяваше от дърветата и отделяше ловците и плячката от мястото, където придворните се събираха, за да чакат завръщането на ловците с плячката.
Веднъж на десет години народът му се събираше от цял свят, за да приеме вампиризма си и да отпразнува съществуването си. Огъстин с известна изненада осъзна, че знанието за истинския произход на вампирите не променя любовта му към лова. Това, че вещиците са ги създали, а после са се опитали да ги изкоренят, само за да бъдат спрени от любовта на първата половинка… ако не друго, то подхранваше нуждата му да участва в празника.
Защото в края на краищата той беше намерил своята половинка.
Тази нощ беше възможност да даде воля на най-елементарните си инстинкти, да преследва жертвата си, да я лови, да усеща страха ѝ, докато се приближава, и след това, когато тя си помисли, че му е избягала, да вземе това, което иска. Нейната жизнена сила. Тялото ѝ. И този път той щеше да вземе това, което му се полагаше при създаването му.
Емери Монтгомъри.
Неговата малка вещица.
Неговата половинка.
Членът на Огъстин потрепна срещу тартана му и всяка следваща мисъл за Емери със сигурност щеше да завърши с явно опъване на плата.
Той премести тежестта си и сгъна ръцете си отстрани в опит да успокои възбудата си. Беше разбрал още в мига, в който Емери пристигна преди час, а връзката между тях го предупреди. Тя щеше да заеме мястото си сред плячката, облечена като Джеси и в безопасност от всички, освен от него. Точно както той искаше.
Той така и не попита какво планираха да направят Малкълм и Лили с истинската Джеси, но в крайна сметка не го интересуваше.
Кралят плесна с ръка по рамото на Огъстин, връщайки вниманието му към разговора им с някои от по-изтъкнатите благородници от други кралства по света.
– Синът ми присъстваше на изцепка на господарката на вещиците, поради което отсъстваше от репетицията, но ви уверявам, че е отдаден на намерението си и не се съмнявам, че още тази нощ ще зачене наследник. Не е ли така, Огъстин?
И така, това беше лъжата, която те поддържаха. Той стисна челюст и пресече желанието да каже на баща си къде може да запрати сватбата си с Джеси. Вече неведнъж го бяха наказвали за отсъствието му, а липсата на разкаяние вбесяваше краля. Бяха минали кръг за кръг в словесен спаринг, но Огъстин отказа да съжалява, че е защитил дъщеря си и своята половинка. Баща му продължаваше да не желае да види разум на нито един фронт, което принуждаваше Огъстин да играе играта, която баща му очакваше.
Въпреки че го болеше, той се извини на баща си. Думите се счупиха като шкурка на езика му, но той обеща да бъде доброто куче, което кралят очакваше от него.
Кралят го изпитваше и Огъстин нямаше намерение да се провали. Той кимна уверено и погледна баща си с обожанието, което се очакваше от него.
– Абсолютно, татко.
В повечето случаи знанието беше сила и това не беше по-различно. Огъстин трябваше само да изчака времето си. По-голямата част от армията на краля вече не беше под контрола на баща му, а се подчиняваше на Огъстин чрез най-новия му генерал Бракстън. През последната седмица бяха направили постъпки, за да оценят часовоите и съветниците за лоялност. Съветниците бяха верни предимно на баща му, но часовоите искаха да видят промяна. Те искаха Огъстин да седне на трона.
Те бяха причината, поради която щяха да успеят, когато господарката ги нападне. Те, и армията от вълци и вещици, които чакаха неговия сигнал.
– А търсенето на господарката? Как върви ловът, Огъстин? – натисна с любопитен блясък в очите най-близкият до Огъстин благородник. Името на мъжа беше Грейвс, най-новата кралска особа, възкачила се на трона в кралството, което управляваше днешна Гърция. От това, което Огъстин си спомняше, Грейвс беше по-млад от него и въпреки че беше престолонаследник, се стремеше да се държи настрана и да избягва светските събития. Това беше първото голямо събитие, на което присъстваше като монарх, и Огъстин се изненада, когато научи, че участва в лова. Обикновено един крал не участваше в лов.
Фактът, че толкова много настояваше за господарката, накара Огъстин да задейства алармите си. Беше предупредил краля да бъде внимателен, когато обсъжда състоянието на кралството си с чужди монарси, но като се има предвид, че на ухото имаше поне още двама, баща му явно не се беше вслушал в предупреждението му.
Огъстин се усмихна като политик.
– Приближаваме се, Ваше Величество. Всеки ден.
Тази нощ. Щяха да приключат тази нощ, но той не можеше да го каже. Не можеше да изиграе ръката си.
Грейвс кимна, изражението му беше недоверчиво. Но изглежда прие думите на Огъстин, защото се обърна, за да разговаря с краля. Огъстин позволи на погледа си да се отклони към мястото, където Дрейвън стоеше от другата страна на терасата и говореше с един от хората си. Вълците бяха там, за да защитават хората от лова – работа, която Дрейвън приемаше сериозно, имайки предвид какво се е случило с майка му.
Благодари на звездите, че шотландският крал беше повикан спешно у дома, защото Огъстин не беше сигурен, че Дрейвън ще успее да запази хладнокръвие около биологичния си баща. Огъстин подозираше, че това е дело на Калъм, за да държи двамата разделени, като се има предвид, че братовчед му удобно отсъстваше от събитието, което обичаше почти толкова, колкото и Огъстин.
„Виж се как благодариш на звездите. Мисля, че нашата принцеса те е изморила.“
Огъстин извърна очи вътрешно. Огъст не грешеше и макар че можеше да благодари на звездите, все повече мразеше проклетите неща за постоянните пречки пред съдбата му.
Едно е да имаш типичните житейски изпитания, но количеството, което се стовари върху него и Емери, трябваше да се смята за истинско мъчение.
Когато Дрейвън забеляза Огъстин, той кимна, което беше сигнал, че всичко е на мястото си. Вълците бяха готови както в замъка, така и в Тенеси. Вещиците очакваха портал от Шотландия. А хората му в замъка бяха нащрек и чакаха господарката да провали сватбата му.
Но първо трябваше да издири една вещица.
Камбаните забиха над тях, известявайки за началото на нощното празненство. През Огъстин премина вълнение, което той предаде чрез връзката, и усмивката му се изкриви, когато неговата половинка отвърна на вълнението, примесено с нервност.
Въодушевлението му се разсея, когато баща му се наведе и прошепна в ухото му.
– Не предизвиквай сцени тази вечер, иначе се кълна, че до сутринта половинката ти ще е мъртва.
Огъстин кимна, но не го удостои с отговор. Думите на краля бяха уловка, за да остане под контрол, и нищо повече. Неговата половинка беше в безопасност точно под носа на враговете си, с легион от армията му, готов да я защити.
Той последва баща си до ръба на гората, но вместо да се присъедини към майка си на подиума с краля, се нареди с останалите ловци от другата страна на дансинга.
Малкълм се появи от противоположната посока и зае мястото си в центъра до Огъстин.
– Готов ли си за това? – промърмори брат му. Същото вълнение, което Огъстин изпитваше, подскачаше в гласа му и той не беше сигурен дали Малкълм говори за това, че ще претендират за своите половинки в лова, или за свалянето на господарката.
– Повече от готов. – за всичко гореизброено – Време е.
Време е да започне живота си с Емери и да премине през изпитанията на последната година. Време е да сложи край на войната между фракциите. Време е да създаде свят, достоен за дъщеря му. Време е да бъде кралят, който винаги е трябвало да бъде.
Редицата ловци се размести с нервно вълнение от двете им страни. Адреналинът проникваше в нощния въздух толкова гъсто, че той можеше да го усети като лъжа.
Баща му застана пред тях, вдигна ръце към небето и огледа тълпата.
– Добре дошли в Лова.
Събралите се благородници, придворни, поданици и ловци се развикаха около него, вдигайки чаши и гласове в знак на тържество. Огъстин се огледа наоколо, забелязвайки безгрижните усмихнати лица на своя двор. Те нямаха представа какво щеше да се случи след няколко часа. Искаше му се да каже на всички да бягат бързо и далеч от предстоящата битка, но всякаква подготовка можеше да ги издаде на шпионите на господарката в замъка. Молеше се само да успее да спаси колкото се може повече от тях, планът им да проработи и да отблъснат Господарката, преди да успее да атакува напълно.
– Събрахме се, за да…
Огъстин се вслуша в гласа на баща си, тъй като беше чувал една и съща реч, произнасяна от различен монарх на всяко десетилетие, откакто беше успял сам да участва в лова преди повече от сто години.
Да. Тази вечер е различна.
Оценката на Огъстин беше чувството, което той споделяше. Това беше една от причините устните му да се върнат към поразително глупавата усмивка.
„Ти също го забеляза? Чувства се монументално.“
– Защото е. – прошепна той, надявайки се никой от останалите ловци да не си помисли, че е луд, че говори сам на себе си.
По дяволите, дори и да си мислеха, на Огъстин му беше все едно. Щяха да сложат край на Господарката, а Емери щеше да бъде на негова страна.
– …за да отпразнуваме връзката на сина ми Огъстин Робърт Финлай Никълсън с избраницата му Джеси Мари Рейнолдс, която той ще ловува и улови тази нощ, за да я заведе в брачното им ложе.
„Избрана булка ми е задника.“
Огъстин преглътна подсмърчането. Той пристъпи напред и махна на събралите се зрители от двете страни на пода. Когато се върна в редицата с останалите ловци, музиката започна. Беше една и съща песен за всеки Лов: балада, предназначена за влюбени.
Жертвите влязоха. Повечето от тях бяха жени, макар че от време на време се срещаха и мъже. Огъстин вдиша треперещ дъх в очакване на своята половинка. Той разпозна няколко от жените от своето Съревнование, които бяха тук като част от сватбеното тържество. Усмивка се появи на устните му. Каролина, Лусинда и Ел бяха назначени в дом в неговото кралство, но все още не бяха превърнати. Изглежда, бяха предпочели да опитат късмета си с други кралски принцове по време на лов, за да видят дали ще могат да се сдобият с резервен за тях трон.
Добре за тях. Макар че никоя от тях не беше като неговата половинка, те заслужаваха да бъдат щастливи във вечния си живот.
Зелена светкавица привлече вниманието му и Огъстин спря да диша, когато Емери стъпи на пода.
Сърцето му подскочи в гърлото и членът му забеляза това. Тя беше шибано зашеметяваща. Изумрудената рокля, която беше избрал за нея, беше красива на закачалката, но върху нея беше проклето произведение на изкуството. Цветята, които украсяваха корсажа, обгръщаха обилните ѝ извивки и го молеха да прокара ръце по тях. Те очертаваха дълбокото V, което подчертаваше гърдите ѝ, а видението как Огъстин разкъсва роклята, за да има по-лесен достъп до нея, предизвика съблазнителна усмивка на лицето му. Полата се спускаше от талията ѝ, като скриваше най-вече набъбналия ѝ корем, но това нямаше значение. Никой не я виждаше такава, каквато беше, освен него, а той обичаше всеки квадратен сантиметър от утробата, в която се намираше дъщеря му.
Емери вървеше с такава елегантност, гърбът ѝ се изправяше, а шията ѝ се удължаваше. Тя му се усмихна сдържано, но топлината в очите ѝ, когато се спряха върху него, му подсказа, че играе играта, но ако беше по нейному, щеше да носи безсрамно еротична усмивка, предназначена само за него. В този момент той се радваше още повече, че всички останали могат да видят само лицето на Джеси, защото ако не бяха те, всеки вампир на това място щеше да се опита да я открадне само след един поглед.
Всички с изключение на Малкълм, който имаше очи само за Лили, стояща до Емери. За Огъстин тя изглеждаше като безименен човек, но по изражението на страхопочитание в лицето на брат му той знаеше, че Малкълм вижда визията на своята обвързана половинка. Неговата любов. И по дяволите, този човек го заслужаваше.
Музикалната интерлюдия се смени със стакато и всеки от ловците направи крачка към жертвата си в такт с ритъма. Беше целенасочено. Изчислено. Водени от желанието да ги поискат.
Огъстин попиваше всеки сантиметър от откритата плът на Емери, докато се приближаваше към нея и обикаляше около оформеното ѝ тяло, както повеляваше традицията.
– Добре дошла на лова, любов моя. – прошепна той до ухото ѝ, докато я заобикаляше.
– Благодаря. – отвърна тя задъхано и изпъна шия, за да може да го проследи с поглед, като изложи шията си и пулсиращата си вена на болезнените му кътници – Но ще видим кой кого ловува, когато нощта свърши! – издекламира тя, толкова ниско, че знаеше, че само той ще я чуе.
Владетелско ръмжене изпълни пространството между тях, когато той застана пред нея. Ароматът на Емери се носеше из въздуха, див и неукротим. Огъстин преглътна бушуващата в него нужда. Венците го боляха, сърцето му се разтуптяваше, а пенисът му… пенисът му беше толкова твърд, че направо го болеше.
Той повдигна вежди, като направи крачка напред, скривайки следите от възбудата си в полите на роклята ѝ.
– Така ли?
Той подаде ръката си и Емери деликатно му подаде своята.
Емери го погледна през закритите си очи и той трябваше да сдъвче стона си, когато си представи как би изглеждала със същото изражение, докато е коленичила пред него с члена му в уста. Мисълта заплашваше да го накара да свърши точно тогава и там.
– Така е, принце. – прошепна тя, все така скромна принцеса.
Тази жена щеше да бъде проклетата му смърт.
Тя беше спираща дъха. Досущ като достолепната кралица, която трябваше да бъде. Безстрастна към света около тях и предизвикателна до неузнаваемост. Само още повече го вълнуваше фактът, че знаеше, че въпреки красивата обвивка, тя крие в себе си и мрак, който съперничи на неговия собствен.
Сякаш за да докаже правотата си, възбуда и похот преминаха през връзката и той почти можеше да си представи в ума си всяка мръсна мисъл, която тя разиграваше в красивата си малка главичка.
Огъстин едва успя да потисне стона си зад стиснати зъби.
– Ще си платиш за това. – изръмжа той.
Емери му повдигна съвсем леко рамо и пристъпи напред в ръцете му, обвивайки едната около врата му, докато другата образуваше идеалното огледало на неговата.
По дяволите с поддържането на подходящата дистанция, която обществото диктуваше за танца, той я придърпа толкова близо, че на практика се сляха в едно цяло. Дворът му може и да не знаеше, че това е Емери, но той се надяваше да видят колко влюбен е в годеницата си. Дори и с нарастващия ѝ корем между тях, тя се вписваше идеално, сякаш това беше мястото, където винаги е трябвало да бъде. И той щеше да се бори, за да я задържи там.
Те се въртяха по дансинга, играейки играта на срамежливи любовници с останалите ловци и жертви. Когато започна да звучи последната строфа на валса, Огъстин придърпа Емери към себе си и заплете едната си ръка в косата ѝ, изисквайки да го погледне.
– Знаеш ли правилата, малка вещице?
Тя се размърда срещу него, но успя да кимне.
– Бягам толкова бързо, колкото мога, и да не ме хваща никой освен теб.
Огъстин се напрегна и не си направи труда да потисне прилива на свръхпротекция или ръмженето, което го придружаваше.
– Никой няма да си помисли да те докосне. Но да, и се пази от северните гори.
– Северните гори, разбрах.
Музиката спря със силен трясък и Огъстин притисна устата си към тази на Емери, притисна езика си към устните ѝ и поиска да влезе. Той нахлу в устата ѝ и тя му позволи да вземе това, което беше негово, заявявайки я за света.
Когато прекъсна целувката, Емери се вкопчи в него, задъхвайки се на клатещи се крака.
– Огъстин. – промърмори тя, а нуждата ѝ висеше във въздуха, толкова осезаема, колкото и възбудата между краката ѝ.
Устните му се изкривиха в зловеща усмивка, той я докосна по бузата и се наведе, като леко притисна ухото ѝ.
– Бягай, малка вещице.

Назад към част 39                                                      Напред към част 41

Глава 38

Късно на следващата сутрин тя се събуди сама след дълбок и спокоен сън. За пръв път, откакто за последен път споделяше леглото си с Огъстин, тя спеше, без ужасите на войната да изпълват сънищата ѝ.
Емери седна и се полюбува на утринното слънце, което се процеждаше през прозореца. Устните ѝ се усмихнаха. Повторението в съзнанието ѝ и тъпата болка между краката ѝ бяха единствените напомняния за претенциите, които се бяха случили предишната нощ.
Беше ги пренесла обратно в стаята на Огъстин от приказните басейни, след като той настоя, че трябва да си почине, само за да прекара нощта, правейки всичко друго. За щастие, този път не беше забравила да издигне ветрозащитна стена, за да заглуши звуците… поне по време на втория рунд. След това беше изчерпана магически и въпреки че Огъстин я беше заредил с кръвта си, тя беше прекалено погълната от половинката си, когато той предизвика трети и четвърти рунд, за да си спомни да заглуши нещо.
Половинка.
Девет буквена дума, за която винаги е знаела, че ще опише принца ѝ, но не се е осмелявала да се надява, че ще го олицетвори.
Но това се случи.
Огъстин най-накрая я бе приел такава, каквато е. Той я поиска. Обичаше я. Искаше да има бъдеще с нея. И въпреки че светът около тях се превръщаше в лайна, тя можеше да си позволи една сутрин, един миг, в който да се потопи в сиянието на това, което споделяха.
Сърцето ѝ беше пълно, докато препрочиташе писмото от Огъстин за трети път, а пияните пчели в корема ѝ се бореха за място с ритниците на дъщеря ѝ.

Малка вещице,

Колкото и да ми е мъчно, трябва да се върна в замъка, за да се справя с гадното шоу, което е моята сватба. Бъди сигурна, че няма да се отдам на никоя друга освен на теб, а най-малко на злата кучка от замъка, както ти с такава любов нарече годеницата ми. Тя никога няма да може да държи даже свещ на теб.
Обмислих казаното от теб и макар да не искам да си близо до войната, сърцето и членът ми искат да преследват само теб.
Направи компромис, скъпа моя.
Лили и Малкълм ще ти обяснят и ще ти помогнат да се подготвиш.
Ще се видим довечера.

Твой,
Огъстин

Почукване на вратата привлече вниманието ѝ и Лили нахлу с главата напред.
– Ти облечена ли си?
Тя погледна надолу към дрехите си – ризата и боксерките на Огъстин – положително, че той е бил този, който я е облякъл, преди да си тръгне, защото определено не ги беше носила, когато беше заспала, преплетена в ръцете му.
– В по-голямата си част. – тя пъхна една ягода в устата си и върна бележката на подноса за закуска.
В стаята влезе усмихнатата Лили, следвана от самодоволния Малкълм, който носеше голяма бяла кутия, подозрително подобна на тази, в която беше роклята ѝ от Шотландската гала.
Малкълм срещна очите ѝ, но дали от рицарство, или от уважение към половинката си, не възприе останалото.
– Огъстин каза ли ти защо сме тук? – той пусна кутията на отсрещния ъгъл на леглото и се оттегли на седалката до прозореца.
Емери поклати глава, докато продължаваше да яде декадентските плодове, които Огъстин ѝ беше оставил.
– Не точно. Каза нещо за това, че иска да ме ловува, а ти и Лили ми помагате да се приготвя.
Леглото се потапяше там, където Лили седеше, и тя посегна да открадне една боровинка от купата.
– Бих искала да се запише, че това е ужасна идея, но също така мога да оценя нуждата да бъда с партньора си, което е единствената причина да се съглася.
– Не че не са били заедно през цялата проклета нощ. – измърмори под носа си Малкълм и Емери трябваше да потисне смеха си, когато Лили се загледа с кинжали в негова посока.
В този момент бузите ѝ може и да бяха почервенели в най-горещия нюанс на розовото, но на нея не ѝ пукаше. Нощта си заслужаваше.
Очите на Емери се стрелнаха между двамата и сърцето ѝ се разтуптя в гърдите.
– Толкова съм щастлива, че вие двамата най-накрая приехте връзката си. – тя усещаше щастието, което се излъчваше и от двамата. То беше осезаемо, като магия, която витаеше около тях и защитаваше любовта им един към друг. Чудеше се дали същото се отнася и за нея и Огъстин сега, когато са се приели един друг.
Лили се изчерви, а устните ѝ се свиха в плътна усмивка.
– Трябваше да ти кажем същото.
– Значи е нормално, когато ти ѝ се караш, но не и когато аз го правя? – оплака се Малкълм.
– Аз го правя с вкус. – сви рамене Лили – Ти си груб.
Емери извъртя очи. Нямаше да я оставят да преживее тези сексуални шумове и тя си отбеляза, че първата работа, след като е безопасно, е тя и Огъстин да си намерят собствено жилище. Емери вдигна чая и го поднесе към устните си, трогната, че Огъстин е избрал любимия ѝ вкус.
– И каква е тази ужасна идея?
– Ще присъстваш на лова като плячка на Огъстин. – каза Малкълм, без да обръща внимание на факта, че тя току-що бе отпила още една глътка.
– Какво? – тя едва не се задави с чая си, докато поставяше чашата, а очите ѝ бяха насочени към Малкълм – Той луд ли е? Баща ти почти е обявил награда за главата ми. Как, по дяволите, трябва просто да се впусна в лова пред очите не само на баща ти, но и на целия двор?
– С малко магия и представяйки се за негова годеница, разбира се. – Лили подскочи на края на леглото и махна с ръка, променяйки външния си вид на жената, която беше, когато Емери я срещна за първи път в замъка.
Емери погледна между двете, докато свързваше точките на плановете им.
– Не. – тя поклати глава и вдигна ръце – Абсолютно не.
Как можеха да си мислят, че това ще се получи? Емери се изтърколи неловко от мястото си на леглото – коремът ѝ сякаш беше пораснал за една нощ – и обиколи стаята. Тя поклати глава, докато се опитваше да обхване плана им.
– Няма да отида на лов, облечена в кожата на Джеси.
Чувстваше се погрешно по много причини, но най-вече защото трябваше да се преструва на тази злобна кучка с жилавата си руса коса и огромни цици.
– Добре. – Малкълм сви рамене безгрижно.
Емери се подготви. Познаваше Малкълм достатъчно добре, за да знае, че каквото и да каже след това, то ще бъде опит да я подразни и вероятно ще я вбеси… И все пак не беше подготвена.
– Тогава той ще може да преследва Джеси, а когато я хване, от него ще се очаква да я чука като своя награда. Не че ще има публика, която да гарантира, че това ще се случи, но другите членове на лова ще слушат, а да бъдеш плячка на престолонаследника се смята за чест. Особено като се има предвид, че тя трябва да се омъжи за него след лова. Те ще искат да се уверят, че той ще постави наследник в корема ѝ.
Майната му.
В ръцете ѝ избухнаха пламъци, които изпепелиха пухената завивка на леглото.
Емери бързо изхвърли чая си върху тлеещата материя и се опита да овладее гнева си.
Беше забравила за този елемент от лова. Беше научила за лова, когато се подготвяха за шотландската делегация. Това беше варварска традиция, при която вампирите ловуваха хора за спорт. През последните години те се бяха ограничили да ловуват хранилки или желаещи хора, но това не означаваше, че нямаше случайни хора, принудени да участват, защото вампирът не можеше да устои.
Тя прехапа вътрешната страна на бузата си, когато я заляха гняв и ревност. Магията ѝ продължаваше да се върти в гърдите ѝ, а мракът се пробуждаше. В никакъв случай нямаше да позволи на Огъстин да преследва Джеси. Вече не обичаше само Огъст, а и двамата, и само мисълта, че ще позволи на някоя друга да го докосне, я караше да убие всяка кучка, която се опита.
Лили изсумтя и Емери беше сигурна, че зениците ѝ са се увеличили до тъмните басейни, които съпътстваха ужасната ѝ кръвна магия. Лили се обърна, за да погледне Малкълм, като безмълвно го наказваше за това, че я подтиква. Когато се обърна обратно, погледът ѝ беше стабилен и спокоен.
– Дишай, мацко, това, което моята половинка се опитваше да каже, макар и с по-малко такт, отколкото му осигурява длъжността му, е, че Огъстин ни помоли да измислим план, който да те предпази, но и да му даде възможност да спази обета си към теб.
– Той ли го поиска? – прошепна тя, зашеметена от съображенията на Огъстин. Звучеше по-скоро като Огъст, но тя нямаше да се оплаче, ако тъмната половина искаше да я почете.
– Да, момиче. Заповяда.
Тя се усмихна и поднесе едната си ръка към гърдите, а с другата се облегна на заобления ѝ корем.
– И какво включва това?
– Ще трябва да се съгласиш на помощта на още един човек, за да се случи това, и макар да знам, че тя не е любимият ти човек, е най-добрата тъкачка на компоненти, която имаме.
Гневът ѝ отново избухна и Емери се съсредоточи върху това да държи ръцете си незапалени. Не се наложи Лили да казва нищо друго. Тя знаеше, че това е Бронуин.
Разбира се, че звездите не можеха просто така да ѝ дадат тази победа. Бяха ѝ дали Огъстин, но това нямаше да е животът ѝ, ако не продължаваха да я подтикват на всяка крачка.
Емери потърси в очите на Лили някакъв намек за колебание.
– Искаш от мен да ѝ поверя живота си и живота на нероденото си дете.
– Огъстин ѝ повярва, когато каза, че ще те пази, и ѝ напомни какво е заложено на карта. Нещо в смисъл, че ще я разкъса крайник по крайник, ако отново направи нещо, с което да те предаде.
Това, че Огъстин е готов да се довери на Бронуин, не означаваше, че Емери е готова. От друга страна, алтернативата беше да остави половинката си в лапите на Джеси, което, според нея, беше безспорно по-лошо. Беше ситуация без изход, в която Бронуин беше по-малкото зло.
Емери затвори очи и вдиша равномерно. Тя можеше да направи това за детето си.
– Добре! – каза тя през зъби – Какво трябва да направя?
Лили плесна с ръце и Емери видя вълнението в очите ѝ.
– Просто трябва да стоиш там в роклята си и да изглеждаш красива, докато ние плетем илюзията около теб и я привързваме към амулета, който ще носиш.
Веждите на Емери се вдигнаха. Сигурно е чула Лили погрешно.
– Рокля? Мислех, че това е лов.
– О, така е. И точно толкова архаични, колкото и практиката, са традициите, които я съпътстват. Хората се ловуват в официално облекло, сякаш са принц или принцеса, които бягат от похитителя си. Това е болна и извратена игра.
– В интерес на истината е и много забавна. – намеси се Малкълм, преди да тръгне към банята.
– Може би за теб. – извика Лили след него, когато звукът от течаща вода изпълни пространството – Не си ти този, който е преследван, чукан и окървавяван.
Емъри се изхили на нецензурната дума, излязла от устните на Лили, но прехапа език, когато по-възрастната вещица прикова поглед в нейна посока.
Малкълм измъкна глава от банята и изви вежди към половинката си.
– О, ще направя така, че да е забавно и за теб, Тигър Лили.
Бузите на Лили се зачервиха, а очите ѝ се нагорещиха с меко зелено сияние. Тя взе най-близката възглавница и я хвърли по Малкълм, който едва я избегна, изплезил игриво език.
Като поклати глава, Емери стисна носа си.
– Добре, така че рокля, магия, амулет… нещо друго, което трябва да знам?
– Това е основното. – каза Малкълм, сякаш това изобщо не беше важно – След лова ще се представяш за Джеси, докато госпожата не нападне, когато ще отвориш портала към Шотландия, както е планирано, и ще върнеш щастливия си задник във вилата.
Тя преглътна репликата си. Нямаше никакъв начин да си тръгне, но не ѝ се искаше да спори по въпроса с Малкълм и Лили. По дяволите, дори не искаше да спори с Огъстин. По дяволите, тя щеше да бъде там, за да отмъсти за смъртта на сина си. За да се бори за бъдещето на дъщеря си.
– Къде ще бъде Джеси? – не би трябвало да я интересува, но фактът, че целият план се основаваше на това самоличността ѝ да остане в тайна, изглеждаше като важна подробност, която трябва да знае.
Малкълм се усмихна злобно.
– Не се тревожи за нея. Аз ще се погрижа за нея.
Емери искаше да притисне въпроса, но някак си повече ѝ харесваха шибаните образи, които се процеждаха в съзнанието ѝ, отколкото това, което Малкълм всъщност правеше с нея.
Тя прегледа плана още два пъти с Малкълм и Лили, преди да я оставят в гигантската вана, която Малкълм беше напълнил за нея, за да се подготви за лова. Наистина нямаше значение как изглежда, тъй като щеше да носи лицето на Джеси, но Огъстин щеше да може да я види. Заедно с всички присъстващи вещици, които бяха специализирани в илюзиите. За всички останали вампири тя щеше да бъде грижовната годеница на Огъстин, която играеше своята роля в традицията на семейството му.
Тя изучаваше лицето си, докато нанасяше последните щрихи по грима си. Естественият стил ѝ подхождаше, макар че се различаваше от това, към което може би се бе стремяла преди година. Всичко в лицето, което я гледаше, беше различно от това, в което се намираше тогава. Луничката над устната ѝ все още си беше там, както и белегът под клепача, но към тях се присъединиха много допълнителни отличителни черти, които разказваха нейната история – история, която се беше превърнала в нещо повече, отколкото някога можеше да си представи.
Бръчките от смях в ъглите на очите ѝ бяха резултат от късните ѝ нощи с Челси и Флора. Липсващото петно на лявата ѝ вежда беше резултат от огнената ѝ магия, която облизваше лицето ѝ, докато се упражняваше, а тъмните кръгове около ирисите ѝ отбелязваха магията на кръвта.
Емери вдиша разтреперано и взе най-ценната си дреха. Слабите белези на шията ѝ, където многократните ухапвания от нейната половинка бяха оставили своя отпечатък. За повечето хора те биха били незначителни, но за нея бяха свидетелство за пътя, който бяха изминали. Връзката беше тяхна, свещена, само между нея и Огъстин, но белезите бяха външна претенция към всеки, който би си помислил да оспори съюза им.
Само преди месеци белегът се бе появил на китката ѝ и тя влезе в замъка като прекалено самоуверен човек с дупка в сърцето, където би трябвало да има семейство. Ръцете ѝ се спуснаха към подутия ѝ корем и тя се усмихна, докато една сълза се търкулна по бузата ѝ.
– Изминах дълъг път, мое сладко таралежено момиче. Нямам търпение да срещнеш семейството, което те обича.
– Здравей? Емери? – обади се от спалнята Бронуин.
Емери избърса заблудените сълзи и се успокои. Това беше единствената част от плана, от която се страхуваше: да се довери на Бронуин. Нямаше значение колко пъти си е повтаряла, че щом Огъстин може да ѝ се довери, значи и тя може. Само времето щеше да излекува предателството, което чувстваше. За съжаление това не беше лукс, който им беше предоставен.
Тя навлече роклята, която Огъстин беше избрал за нея, и установи, че и приляга като ръкавица, обгръщайки всяка нейна извивка, защото, разбира се, беше така. Огъстин никога не правеше нищо половинчато. Вдигна полата и влезе в спалнята.
Бронуин стоеше сама до прозореца, с гръб към Емери, облечена в характерния за нея втален топ и балониран панталон.
– Къде е Лили? – попита Емери, раздразнена, че Лили изобщо смята за уместно да ги остави сами.
Бронуин се обърна, като наведе глава в знак на уважение, което беше напълно неоправдано.
– Тя е на път.
Когато вдигна очи, Емери за първи път оцени колко измъчена изглеждаше Бронуин. Под очите ѝ имаше черни кръгове, а бузите ѝ бяха почти кухи. Тя размърда мозъка си, опитвайки се да си спомни дали е изглеждала по този начин, когато е пристигнала в Шотландия, или дори на срещата във военната стая, и реши, че определено би го запомнила.
– Изглеждаш направо зашеметяващо. – усмихна ѝ се слабо Бронуин.
– Благодаря ти. – кимна Емери, тя се поколеба за миг и после попита – Добре ли си, Бронуин?
– Нямам сили да поддържам потока от магия в собствения си амулет, ако ще омагьосвам твоя. – тя отиде до прозореца и се спусна на пейката – Просто съм толкова уморена. Всяка една от тези вещици очаква от мен да ги защитя. Те го правят, откакто напуснахме Ню Орлиънс, а по пътя загубихме толкова много. Поглеждайки назад осъзнавам, че да си член на вътрешния кръг беше лесно… да водиш, когато нямаш представа какво по дяволите те очаква след това, е милион пъти по-трудно.
Не е глупост! – искаше да каже тя, но това нямаше да помогне. Все пак малко от омразата на Емери към жената намаля. Бронуин правеше това, което Емери трябваше да прави през цялото време – да води вещиците, които се противопоставяха на Вишна и Господарката. Тя не знаеше, че те съществуват, докато Дориан не ѝ съобщи за инцидента в замъка, а дори и тогава не знаеше до каква степен.
Имаше толкова много хора, които искаха това, което тя правеше, и колкото и да го мразеше, Бронуин беше включена в тази група.
Като остави настрана гнева си, Емери прекоси стаята и седна до Бронуин.
– Правиш най-доброто, на което си способна, с картите, които са ти раздадени. Това е всичко, което можем да направим.
Бронуин я погледна, а в уморените ѝ очи се появиха сълзи.
– Толкова съжалявам за случилото се. Не мисля, че някога трябва да ми простиш, но моля те, знай, че никога няма да спра да се опитвам да ти се отплатя за ролята, която изиграх в загубата на сина ти.
Думите не бодяха толкова силно, колкото някога, и макар Емери да се надяваше, че това не означава, че е изпаднала в самодоволство, тя намери утеха в това знание. Все пак не беше готова да забрави.
Емери сгъна ръце в скута си и потърси думите, които щяха да ги обединят, дори и да беше само в името на народа им.
– Аз знам. И макар да искам да ти кажа, че един ден всичко ще бъде простено, просто не знам дали мога да го направя. Но това, което мога да направя, е да ти обещая, че ще споделя с теб бремето на защитата на нашия народ. Вече не си сама в това, Бронуин. Това място – това сигурно убежище – е само началото. Ние ще спечелим тази война и ще осигурим безопасността не само на нашия народ, но и на всички свръхестествени същества.
Бронуин се усмихна меко.
– Ти ще бъдеш невероятна кралица.
– Не бих стигнала толкова далеч. – засмя се Емери – Но определено ще се погрижа нещата да са интересни.
– Ето. – Бронуин бръкна в джоба си, извади малък амулет и го подаде на Емери – Може да започнем, за да може Лили да осигури илюзията към него, когато пристигне.
Емери докосна амулета, разглеждайки изящните му детайли. Лилав камък се намираше в сребърна вложка, в която беше гравирана сложна вихрушка от лози.
– Прекрасен е. – прошепна тя – Как работи?
– Самият амулет е от флуорит, който сам по себе си – както всички кристали – може да притежава магия. Именно към него Лили ще привърже заклинанието си. Но този конкретен кристал, когато е омагьосан правилно, може да осигури защита на притежателя си. Той ще изстива, когато усети, че наблизо има опасна магия.
– Като тъмна магия?
– Няма да реагира на собствената ти магия. – увери я Бронуин, като успокои страха на Емери.
– Е, това е облекчение.
Бронуин сплете пръсти пред себе си и от нея се излъчи нервна енергия.
– Научи ли нещо повече за нея?
– Все така ученолюбива. – измърмори Емери. Бронуин никога не можеше да се откъсне от очарованието да научи нещо ново.
– Не можеш да виниш едно момиче, че се опитва. – тя сви рамене и се облегна на Емери и за част от мига имаше чувството, че нищо не се е променило между тях от времето на комплекса.
– Ако знаех нещо, щях да помогна, но не знам нищо за тъмната магия и защо я имам. – тя се обърна и дари Бронуин с искрена усмивка.
Тя примигна, а когато го направи, откъс от видение затанцува върху задните ѝ клепачи. Беше Бронуин, която се усмихваше, докато пееше на вързопче с бебе в ръцете си. По някакъв начин Емери знаеше, че това е дъщеря ѝ.
Сълзите прободоха очите на Емери, когато тя ги отвори и се вгледа с широко отворени очи в Бронуин.
– Когато всичко това приключи, бих искала да чуя твоето научно мнение, тъй като боговете знаят, че все още изучавам нашия свят.
Бронуин кимна леко, приемайки маслиновата клонка на Емери.
– Ще се радвам да помогна.
Емери погледна надолу към амулета в ръката си, прокара пръсти по камъка и за първи път забеляза, че в центъра му плуват семена и малки петънца от нещо, което приличаше на някакъв метал.
– Какво прави всяко от нещата в амулета?
– Семената са от различни растения и са благословени, за да подпомагат растежа на магията, желязото е от кинжалите на звездите, предназначено за защита от злото, а цветята са просто защото изглеждат красиво, а маковете ми напомнят за теб. Устойчиво диво цвете, което цъфти навсякъде, където е засадено. – Бронуин протегна ръка към Емери и изви вежди – Може ли?
Емери ѝ подаде амулета и дръпна косата си настрани, за да може Бронуин да го закопчае на врата ѝ. В момента, в който го сложи на врата си, тя усети как магията му я залива. Не беше неприятна, както очакваше. Вместо това тя се смеси щастливо с нейната собствена. Тя изтласка магията си напред, приветствайки чуждото вълшебство и прегръщайки топлината, която се излъчваше от мястото, където то се намираше на гърдите ѝ.
Тя се изправи и се завъртя, а долната част на роклята ѝ се развя в шлейф от искри.
– Как изглеждам?
– Готова за битка. Огъстин няма да разбере какво го е ударило.
Надяваше се да е така. С всеки изминал миг нервите ѝ се опъваха все повече и Емери не можеше да спре нотката на страх, която растеше в нея. Не заради лова или заради това, че след броени мигове щеше да заприлича на Джеси, а защото сякаш звездите ѝ обръщаха пълно внимание. Почти можеше да се закълне, че те хвърлят сянка върху предстоящата нощ и от техния мрак не може да произлезе нищо добро.

Назад към част 38                                                   Напред към част 40

Глава 37

Топлината на водата около нея нямаше нищо общо с горещината в очите на Огъстин.
Той я обичаше.
Думите му. Не и измислените фантазии в главата ѝ за тяхното никога-в-милион-години-не-щастие-винаги-след това. Беше истинско. През последните седмици тя бе усещала частици от любовта му, за да ги разсее проклетият му ум. Това беше много по-хубаво от всичко, което можеше да си представи. Щеше да се бори с него с всички сили, ако това означаваше, че ще се окажат заедно, защото колкото и да я болеше да спори с него, повече я болеше да мисли за живота си без това чувство. Без любовта му, която да я заобикаля и изпълва така пълноценно.
Емери се обърна и се отдалечи, оставяйки го да гледа как тя поклаща бедрата си с всяка стъпка. Ако искаше стриптийз, щеше да получи точно това.
Водата капеше от дрехите ѝ, когато тя стигна до плитчината. С треперещи пръсти Емери хвана долната част на пуловера си и го вдигна над главата си, преди да го изхвърли на брега. Тя се усмихна срамежливо, като погледна през рамо, задържайки погледа му, докато стигаше между лопатките си и разкопчаваше закопчалката на сутиена си. Свали го от тялото си и го захвърли върху пуловера си. Харесваше и ефектът, който имаше върху него, суровото преглъщане, което се появи в гърлото на Огъстин, стегнатата му челюст, стиснатите му юмруци.
– Опитваш се да ме убиеш. – злобна усмивка изпълни устата му.
– Ще умреш щастлив. – прошепна тя, с плътна похот в тона си.
– Наистина ще умра.
Емери прекъсна погледа му и закачи палците си в талията на впитите си къси панталони. Все така бавно, сантиметър по сантиметър, тя се наведе напред, смъкна ги от краката си заедно с бикините и разкри голата си плът.
Огъстин изръмжа, ниско гърлено ръмжене, което би трябвало да я изплаши, но само подхрани похотта във вените ѝ. Водата се развълнува към нея, разбивайки се в задната част на прасците ѝ, и тя разбра, че той се приближава към нея.
Точно когато се изправи, той хвана бедрата ѝ в болезнен захват и я завъртя. Изтръгна късите ѝ панталони от ръката ѝ и ги захвърли покрай пуловера ѝ в гората, докато среднощните му очи търсеха нейните. Емери изтръпна и устните ѝ се разтвориха, а сърцето ѝ заби в гърдите.
Хватката му за бедрата ѝ се затегна, когато той сведе глава и засмука долната ѝ устна между своите, като остърга кътниците си по меката ѝ вътрешност, преди да се отдръпне.
– Сигурна ли си, че си готова да бъдеш моя? Няма да те пусна отново, малка вещице.
– Искам това. – прошепна тя, а ръцете ѝ се плъзнаха по влажния плат, прилепнал към мускулестите му гърди. Тя докосна с пръсти горното копче на ризата му, разкопча го и се спусна към следващото. Когато разкопча и последното копче, тя го погледна и вдигна ръце, притискайки лицето му в дланите си. – Не се страхувам да бъда твоя, Огъстин. Винаги съм била твоя. Дори когато те мразех. Дори когато бяхме разделени от хиляди километри. Аз бях твоя.
– По дяволите, Емери! – изръмжа Огъстин. Той заплете пръсти в косата на тила ѝ и притисна устата си към нейната.
Емери изстена срещу устните му, а сърцевината ѝ се свиваше от нужда. Огъстин не я целуна – той я облада, като принуди челюстта ѝ да се отвори и поиска да му се подчини. Едната му ръка се спусна, хвана я за дупето и я придърпа към себе си. Пенисът му беше твърд като скала и тя копнееше да я изпълни, да се впие в нея, докато и двамата не получат нужното освобождаване.
– Стани. – гласът му беше стържещ, като чакъл.
Емери обви ръце около врата му, а той я повдигна, за да обгърне с краката си бедрата му. Устните му не се откъсваха от нейните, докато ги прекарваше през басейните към грохота на водопада. С всяка крачка Емери стягаше краката си, притискайки се към хванатия в капан негов член. Тя имаше нужда от това. Имаше нужда от него.
Не осъзнаваше, че водопадите са толкова близо и изтръпна, когато Огъстин мина през тях. Започна да се отдръпва, но той само я притисна. Огъстин преглътна страха ѝ и принудително вкара дъха си в дробовете ѝ, като ѝ помогна да диша през водата.
Когато стигнаха до другата страна, Емери се отдръпна и вдиша дълбоко, докато магията я облъчваше.
Дяволската усмивка на Огъстин разпали топлината в сърцето ѝ и магията ѝ се разпали в нея, шумолейки под кожата ѝ.
– Вярвам, че съм обещал да те чукам на олтара.
Тя погледна през рамо, очаквайки каменен олтар в тъмна пещера, но вместо това откри ефирно място, преливащо от магията, която струеше по кожата ѝ.
Нишата беше обляна в мека светлина, излъчвана от центъра ѝ, където сред камъка седеше олтар от бял кристал. Той сияеше с магия, която тя почти можеше да вкуси, оставяйки на езика ѝ смесица от бреза и цитруси. Магията прие нейната собствена, разпознавайки я като земна.
– Това място е… красиво. – тя изпъна врат, за да обхване колкото се може повече от свещената пещера.
– Но не толкова красиво, колкото ще бъдеш ти, разстлана пред мен в нейното сияние.
Дъхът на Емери секна, когато очите ѝ се спряха на тлеещите среднощни дълбини на Огъстин. Под меката светлина на олтара те почти сияеха, отразявайки излъчваната от него сила.
Обещанието му накара нервите ѝ да се съберат в корема, подхранвайки горещината между бедрата ѝ.
Огъстин я постави на ръба на скалата и се наведе, докато бузата му докосна нейната.
– Легни по гръб и разтвори краката си. Покажи ми колко си мокра за мен. – изръмжа той на ухото ѝ, а устните му докоснаха извивката на бузата ѝ.
Емери се облегна назад, а студеният камък се впи в лактите ѝ. Тя задържа погледа на Огъстин, докато оставяше коленете си да се разтворят, разкривайки голата си плът.
Той не помръдна и дори не погледна надолу към напоената ѝ сърцевина, стискаща се от нужда. Болеше я. Отчаяно желаеше докосването му. Огъстин остана стоически. Единственият признак, че е засегнат от проявата ѝ, беше лекото стягане на челюстта му.
– Ще те погълна.
– Надявам се да е всичко, за което си фантазирал.
– О, малка вещице, в главата си съм опитал всяка частица от това твое тяло. Многократно. В сънищата си съм унищожавал сладката ти вагина. – той скъси краткото разстояние помежду им и пръстите му проследиха вътрешната страна на бедрото ѝ, преди да се плъзнат през гладките ѝ гънки и да се забият в нея. Измъкна се бавно от нея, вдигна блестящите си пръсти и ги обгърна с устни. Не направи нищо, за да потисне задоволителния си стон.
– Истинското нещо е шибано изящно.
Огъстин закачи ръцете си под коленете ѝ и придърпа дупето ѝ в една равнина с ръба на скалата. Натисна с нежни целувки едното ѝ бедро, а после и другото. Емери премести бедрата си, опитвайки се да принуди устата му да се приближи до мястото, където наистина искаше, но той се отдръпна и след това я дари с дразнеща усмивка.
– Моля те, Огъстин. – прошепна тя задъхано.
– О, смятам да не бързам с теб. Тази вечер ще те направя моя. Всяка частица от теб.
Той се спусна, прокарвайки устни по вътрешната страна на бедрото ѝ. Всяко докосване на устата му, всяко облизване, всяка хапка стягаше спиралата в нея, оставяйки я в болезнена каша. Тя се извиваше, повдигаше отчаяно бедрата си и искаше той да се премести към центъра ѝ и да вземе това, което знаеше, че иска. Това, което тя искаше. Не можеше да мисли с него толкова близо до себе си, с обещанието да я съсипе, което беше прясно в съзнанието ѝ. Беше толкова силно навита, че само най-простите докосвания щяха да я преобърнат.
– Толкова сладка.
– Огъстин, кълна се…
Устата му изведнъж беше върху нея. Облизваше я по дължината на шева ѝ и смучеше клитора ѝ между зъбите си, което я изпрати на ръба.
Емери извика, а името му се изписа на устните ѝ, последвано от поредица похвали, които не беше сигурна, че боговете заслужават. Мъжът между краката ѝ беше този, който заслужаваше всяка нейна похвала. Тя погледна набъбналия си корем – коремът, който той създаде, дарявайки я с дъщеря – и някак си в този момент го обикна още повече.
Огъстин не спря с първия ѝ оргазъм, Имаше чувството, че с него един никога няма да е достатъчен. Той поглъщаше вагината ѝ, сякаш това беше последното му ядене, докарваше я до ръба и я принуждаваше да навлезе в дълбините на удоволствието от езика му. Тя дойде още четири пъти без прекъсване. Всеки оргазъм беше по-дълъг от предишния и Емери не беше сигурна, че ще оцелее. Тя се бореше срещу интензивността, бедрата ѝ трепереха, прегръщаше главата му, като се хващаше за косата му.
Огъстин само притискаше по-силно, като умело щракаше по клитора ѝ, сякаш беше създаден, за да ѝ доставя удоволствие. Той плъзна ръце около бедрата ѝ и ги разтвори, като пръстите му се впиха в меката плът. Тя изстена от смесицата между болка и удоволствие и се изпъна срещу лицето му.
– Прекалено много е. Имам нужда от теб… – промърмори тя, но Огъстин не се отказа.
Той изръмжа срещу сърцевината ѝ.
– Моли ме да те чукам, малка вещице. Шибана молба.
– Моля те. Моля те, чукай ме. Имам нужда от теб, Огъстин. Целият ти! – замърка тя.
– Още не съм приключила с дегустацията ти. Още един оргазъм, – поиска той – а след това ще унищожа тази гладна малка вагина. Ти си моя, Емери, от сега до края на времето.
– Твоя. – прошепна тя, повтаряйки клетвата му – Винаги твоя.
Емери отметна глава назад и от нея се изтръгна писък, когато опитният му език отново я нападна. Той хапеше и смучеше, докато стомахът ѝ не се стегна и тя не можа да се задържи повече. Усещането за удоволствие премина през нея, право към клитора ѝ.
Огъстин я посрещна на ръба и когато сърцевината ѝ се сви от удоволствие, той вкара два пръста в нея, като ги вкарваше и изкарваше от нея. Погали мястото, което със сигурност щеше да я накара да падне, и изръмжа при това. Вибрациите я разкъсваха, докато той проследяваше кътниците си върху клитора ѝ, и Емери си спомни за мрачното обещание, което Огъст ѝ беше дал преди всички тези седмици.
Сякаш прочел мислите ѝ, Огъстин засмука клитора ѝ силно и с кътниците си прониза меката плът на монса ѝ.
– Огъстин! – изкрещя тя, потръпвайки, когато той синхронизираше тегленето на кръвта ѝ с притискането на езика си към клитора ѝ и тласъците на пръстите си. Гърбът ѝ се изви, а звезди и кръгове заплуваха в зрението ѝ, докато тя трепереше, уловена в капана на безкрайните вълни на удоволствието, които я връхлитаха едновременно.
Огъстин излезе между краката ѝ, задъхан, с лукава, пълна със зъби усмивка на устните, които бяха покрити със смес от кръвта и възбудата ѝ.
– Ти свършваш толкова красиво, малка вещице.
Очите му обходиха голата ѝ плът и тялото на Емери реагира мигновено, плътта ѝ се набразди, а зърната ѝ се стегнаха до невъзможни твърди точки. Но не само нуждата ѝ да язди този мъж през следващия век, а и любовта, която изпитваше както от връзката, така и заровена дълбоко в среднощните му дълбини. Там, в пещерата, те се откриваха един друг като това, което им е било писано да бъдат. Имаше само тях. Партньори. Предназначени. Завинаги.
Огъстин придърпа краката ѝ около себе си и я повдигна към голите си гърди. Емери го обгърна с ръце и се прилепи към него, докато той изкачваше стъпалата и ги вкарваше по-дълбоко в нишата, където се намираше олтарът.
Той я постави върху хладния кристал и тя пасна идеално, сякаш беше създаден за нея. Огъстин я заобиколи, а гладните му очи поглъщаха всеки сантиметър от бъдещата му жертва. Той прокара пръсти по очертанията на тялото ѝ върху олтара, дразнейки чувствителната ѝ плът.
Погледът на Емери беше прикован към него, докато той не изчезна зад рамото ѝ. Тя изви гръб и наклони глава назад към ръба на масата.
– А сега не е ли гледка, която трябва да се види? Извитият ти гръб, гърдите ти на показ и тази твоя перфектна уста. Не планирах да опитам от устата ти, но мисля, че бих искал да видя члена си между тези красиви розови устни.
Без да се замисля, Емери намокри устните си с език, наслаждавайки се на идеята да го вземе между тях.
Той посегна към копчето на дънките си и ги разкопча, а дължината му изскочи напред.
– Премести се до ръба.
Емери се подчини и се придвижи, докато главата ѝ увисна от ръба и тя се озова лице в лице със заоблената глава на члена на Огъстин.
Хванал основата на члена си, той пристъпи напред и проследи устните ѝ с блестящия връх.
– Ще ме накараш да съм хубав и влажен за сладката ти вагина. Не защото имаш нужда, защото виждам как капеш оттук, а защото искам да се възползвам от устата, която ме предизвиква на всяка крачка.
Емери разтвори устни. Плъзгайки език по върха, тя се наслаждаваше на вкуса, преди той да навлезе в гърлото ѝ без предупреждение. Тя изстена около пениса му, въртейки езика си около пулсиращия му вал. Огъстин можеше да си помисли, че наказва устата ѝ чрез искането си, но шегата беше за негова сметка. Тя обожаваше пениса му в гърлото си. Споменът за стенанията му, когато за последен път го беше взела в замъка, предизвика в нея трескава нужда.
– Майната му, Емери. – той се успокои, за да я остави да се приспособи, и бавно се измъкна. Тя вдлъбна бузите си, докато той го правеше, което предизвика приятно съскане от страна на обикновено контролиращия се вампир.
Емери се усмихна около члена му и той започна да се движи по-бързо, карайки я да го поеме, докато не се настани дълбоко в гърлото ѝ и сълзите не напълниха очите ѝ. Ръцете ѝ се хванаха за страните на олтара, докато той се блъскаше в устните ѝ, изпитвайки удоволствие, и тя усети как влагата се събира между бедрата ѝ.
Той набъбна в устата ѝ и тъкмо когато си помисли, че може да се спусне в гърлото ѝ, Огъстин се отдръпна, задъхан. Тя го погледна и се усмихна. Среднощният цвят на очите му беше изчезнал, заменен от огромни черни локви.
Огъстин избърса с палец сълзите в очите на Емери. Той заобиколи ръба на правоъгълния олтар, а тъмният му поглед обхождаше всеки сантиметър от нея. Той се наведе и постави нежна целувка на устните ѝ, като смучеше долната ѝ устна, докато се отдръпваше.
– Чуй предложението ми… – гласът му беше изпълнен с благоговеен сарказъм и Емери не беше сигурна към кого отправя молитвата си, но ако тя включваше продължаващото му поклонение на тялото ѝ, не ѝ пукаше.
Той прокара върха на носа си покрай челюстта ѝ и надолу по шията ѝ, до долината на гърдите ѝ, и Емери изви гръб, като се нуждаеше от нещо повече от нежна ласка. Дръпна едното зърно в устата си и го издърпа между зъбите си.
– Не към феите, – прошепна той, като се премести към другото и повтори дразнещото издърпване – а към звездите горе.
Той се изкачи на олтара и се настани между краката ѝ. Наведе се напред, с ръце обгърна корема ѝ и целуна доказателството за тяхната любов.
– На моята половинка обещавам живота си. Моята любов.
Тя затаи дъх, думите му проникнаха в душата ѝ, докато той заби главата на члена си във входа ѝ.
Очите на Огъстин се впиха в нейните и връзката се заля с молба за любов. Молба за приемане. Нужда от поклонение. Той навлезе бавно и тя изтръпна не само от невъзможната пълнота, но и от думите, които се изтръгнаха от устните на Огъстин.
– Gu bràth nam chridhe.
(Завинаги в сърцето ми.)
Той се измъкна почти напълно, после отново влезе бавно, като се наведе напред, за да притисне устни към гърлото ѝ. Докосна кътниците си до учестения ѝ пулс, а думите му бяха изречени с благоговение.
– Gu bràth nam fhuil.
(Завинаги във вените ми.)
Огъстин се отдръпна и притисна челото си до нейното, а устните му докоснаха нейните, докато говореше.
– Gu bràth air mo bhilean.
(Завинаги на устните ми.)
В очите ѝ се появиха сълзи при неговото потвърждение на ангажимента, който Огъст бе поел преди всички тези месеци в залата, пълна с неговите хора. Този път означаваше много повече – това беше обещание, дадено с широко отворени очи, с всичките им карти на масата. Той беше неин, както и тя беше негова.
– Gu bràth! – прошепна тя в отговор.
(Завинаги.)
Тя издърпа красивия му език, но на него не му пукаше. Той се усмихна срещу устните ѝ, след което последва целувка, която можеше да се опише само като изгаряща. Тя запечата клетвите им и запали огъня в тях.
Огъстин се отдръпна, а Емери наклони бедрата си и се вкопчи в дължината му.
– Сега ме чукай, както си обещал. Напомни ми, че съм твоя.
По лицето на Огъстин се разля наистина пленителна усмивка и той повдигна вежди, приемайки предизвикателството ѝ.
– С удоволствие, половинке.
Той се подпря от двете ѝ страни и изръмжа, докато вдигаше бедрата си и се впиваше в нея, разтягайки я, изпълвайки я, докато тя не се превърна в делириум.
Емери изстена и заплете едната си ръка в косата в основата на врата му, а другата впи в мускулите на гърба му, оставяйки полумесечни вдлъбнатини във формата на ноктите си. Тялото ѝ се притисна около неговото, неспособна да игнорира начина, по който той се чувстваше като у дома си между краката ѝ. Тя изрева името му, като свиваше бедрата си срещу удоволствието, което той ѝ създаваше.
– Близо си, малка вещице.
Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос. Огъстин познаваше тялото ѝ толкова добре, колкото и тя самата, толкова в час с начина, по който каналът ѝ трепереше около него, и с начина, по който връзката се разклащаше от магията ѝ преди освобождаването.
Той протегна ръка и захапа китката си, предлагайки това, което знаеше, че ще продължи да заздравява връзката им.
– Вземи това, което е твое.
Очите на Емери се стесниха върху мястото, където течеше кръвта му, устата ѝ се разтвори, а в дълбините на гърдите ѝ се раздвижи мракът. Никога преди не беше правила тази връзка, но когато приемаше кръвта на Огъстин, мракът ѝ процъфтяваше. Единственият начин, по който можеше да приеме тази част от себе си, беше чрез него. Той беше нейната тъмнина.
Тя хвана китката му и я доближи до устните си, за да се потопи в удоволствието, което само той можеше да ѝ донесе.
Миг по-късно Огъстин я последва отвъд ръба, като я притисна със зъбите си в областта на шията ѝ.
Всяка вълна на удоволствието им беше като пулс на душите им, които се сливаха една с друга. Беше свято като олтара, на който се чукаха. Не се нуждаеха от кралска сватба, нито от благословията на звездите, защото това, което споделяха, беше нещо повече от това. Беше объркана простота, която никой друг не би разбрал, но те я разбираха.
Огъстин направи няколко последни лениви тласъка, изцеждайки всяка последна пулсация на кулминацията им, вдигна се от шията ѝ и обгърна лицето ѝ.
– Моя.
– Завинаги.

Назад към част 37                                                              Напред към част 39

Глава 36

Официално беше пропуснал репетицията за сватбата си, но си заслужаваше.
Можеше да мине и без цялата тази почти загубена Емери в нейната тъмна магия, но това бе довело до това тя да бъде увита в ръцете му, така че дори това почти си струваше.
В резултат на това обаче, несъмнено щеше да има с какво да се справи, когато се върнеше в замъка. Не толкова сватбата или Джеси го притесняваха. Не беше така, сякаш наистина щеше да се стигне до сватбата така или иначе. Емери беше единствената жена, която щеше да застане до него като негова кралица. Дори и да не ѝ беше казал това.
Проблемът беше, че все още трябваше да играе играта. Въпреки че това дразнеше Емери. Щеше да я ядосва отново и отново, ако това я предпазваше. Плюс това, когато тя даваше воля на огъня си, това караше члена му да се изправи на крака. Факт, който той се мъчеше да скрие.
По-големият проблем беше, че баща му несъмнено щеше да се възмути от отсъствието му. Вероятно точно в този момент организираше войските си за щурм на шотландската провинция в търсене на Емери. За щастие, благодарение на Бракстън, по-голямата част от войниците бяха лоялни към него, а не към баща му. Именно оттам знаеше, че всички атаки на краля срещу Емери мистериозно ще се провалят.
Това обаче не означаваше, че Емери е в безопасност. Нямаше да бъде, докато баща му представляваше заплаха, а господарката не се спре. Нямаше значение, че зад гърба ѝ имаше армия от съмнително лоялни вещици или че Емери имаше достъп до някаква страховита кръвна магия.
Страшна и невероятно опияняваща.
Той имаше предвид всяка дума, която ѝ беше казал. Огъстин се нуждаеше от нея, за да бъде неговата светлина, но не можеше да отрече очарованието на нейния мрак. Начинът, по който тя се просмукваше през връзката им и се сливаше с неговата собствена. Тя можеше да бъде неговата тъмна кралица. Те можеха да управляват свръхестествения свят заедно и всички щяха да се прекланят пред тях.
Но тя не е такава. И ние не сме такива.
Не. Това е това, което беше той. А това, в което се превръщаше, все още беше твърде голяма загадка, за да може да се разколебае в една или друга посока. Единственото, което знаеше, беше, че се нуждае от Емери до себе си в някаква степен, и щеше да повали всеки, който се опита да ги спре.
Дори ако този някой беше тъмнината, която живееше в малката му вещица.
Емери удари с длани по масата, като го изтръгна от мислите му. Движението ѝ накара картата на замъка да трепне върху импровизираната маса за военна стая, която вещиците бяха издигнали в палатковия си град. В очите ѝ имаше ярост. Ярост, която той копнееше да разпали в страст.
– Защо, по дяволите, не мога да си тръгна? – попита тя.
Очите на Огъстин се спуснаха надолу. Начинът, по който ръцете на Емери притискаха двете страни на гърдите ѝ, притискайки ги една към друга, го разсея. Което не го притесняваше, като се има предвид, че тя нямаше да спечели тази битка, колкото и добре да спореше.
– Малкълм пуска Лили! – оплака се тя, когато той не отговори.
– Ей! – Малкълм вдигна ръце в знак на капитулация и се отдалечи от масата – Остави ме настрана от това. Малкълм също не смята, че тя трябва да тръгне, но той знае, че е по-добре така отколкото да спори с половинката си.
– Поне един от братята Никълсън е умен. – промълви Емери под носа си, докато го гледаше с поглед мятащ кинжали.
– Ха! – Лили се засмя язвително, твърдо в отбора на Емери – Не, той просто знае, че аз съм по-възрастна, по-мъдра и мога да му направя магия, за да изчезне.
– Амин! – добави Бронуин с лека усмивка на лицето.
Огъстин потисна яда си от приятелството, което вече се бе зародило между трите вещици. Никога нямаше да се съгласи на крехкия им съюз, ако знаеше, че те последователно ще застанат на страната на Лили и Емери и ще се нахвърлят върху него.
– Не става дума да те пусне! – възрази Калъм. Беше играл и от двете страни на спора, а Огъстин се канеше да му каже да си избере проклетата страна – Емери, нашият план зависи от теб. Трябва да си в Шотландия, за да отвориш портала към замъка, така че вещиците да могат да ни се притекат на помощ, когато господарката ни нападне.
Огъстин потисна триумфална усмивка. Емери не можеше да оспори тази логика. Планът им щеше да живее или да умре от проклетия портал на Емери. Тя беше единственият човек освен Лили, който можеше да го направи, а Лили щеше да е заета да пренася Флора и Дрейвън заедно с армията им от вълци от Тенеси. Щяха да имат нужда от цялата помощ, която можеха да получат, за да гарантират, че господарката няма да завладее замъка, като същевременно защитят кралството му и хората, присъстващи на лова и фалшивата му сватба.
– Всичко това е прекрасно, Калъм, но ако очакваш да остана тук след това и да ви оставя всички да се биете с Господарката, значи ти предстои друго. – каза Емери, сгъвайки ръце на гърдите си.
Огъстин изръмжа за пореден път, откакто избухна спорът.
– Няма да накарам бременната си половинка да се появи, докато ловувам и се женя за жена, която не е тя.
Очите на Емери пламнаха, а от останалите жени в стаята се чу съскане.
Майната му. Огъст беше прав. Той съжали за думите в мига, в който излетяха от устата му, но те попаднаха в целта, която беше замислил.
Емери изсумтя, но не отстъпи. Не, докато мълчеше пред останалите в стаята, тя го нападна чрез връзката с всяка частица ярост и омраза, която притежаваше в красивото си тяло, и той усети мрака, който бе накърнил краищата му.
Той преглътна чувството за вина, което заплашваше да го завладее. Обикновено хвърляше думите си небрежно, особено когато знаеше, че е прав. Емери си мислеше, че се опитва да я постави в клетка, да я нарани. Но тук не ставаше дума за това, не и този път. Огъстин трябваше само да я опази и ако това означаваше, че тя ще го мрази през следващите два дни, докато убият господарката, той с удоволствие щеше да приеме каквото и да реши да му хвърли.
Очите ѝ започнаха да светят в мек златист цвят с черни светлинки по тях и той се приготви за болезнена магическа атака. Но Емери не го удостои с какъвто и да било отговор. Вместо това лицето ѝ се изкриви в насмешка и тя излезе от палатката.
Огъстин се загледа в капака на палатката, който се поклащаше в нощния въздух, носейки следи от лавандула и подправки. Искаше му се да има по-добър начин да я накара да разбере откъде идва всичко това. Не че тя не можеше да се справи в битка. По дяволите, тя имаше повече хъс и огън от много от стражите под негово командване, да не говорим за магията, която можеше да постави всеки мъж на колене. Почти бе успяла да го подчини на заповедите си, а все още не бе обучена. Дори не ставаше дума за това да я контролира, макар да беше сигурен, че тя си мисли, че това му доставя удоволствие.
Всъщност ставаше дума за това, че не можеше да я загуби. Не и след като току-що бе извадил главата си от задника и бе осъзнал колко много се нуждае от нея.
Не че ѝ беше казал всичко това. Беше в списъка с нещата, които щеше да разгледа тази вечер, след като уточниха плановете на армията си за лова… което като цяло не изглеждаше добре за него.
– По-добре я потърси! – Думите на Флора не бяха толкова насърчение, колкото тънко прикрита заплаха.
– Знам! – прошепна Огъстин.
Тя го погледна под вежди от другата страна на масата.
– Знаеш?
Огъстин въздъхна и премести няколко от фигурките, за да отрази промените, които бяха направили.
– Аз съм много неща, Флора. Идиот не е едно от тях.
– Можеше да ме заблудиш! – изхлипа Малкълм и обви ръка около Лили, като на практика изтъкна, че двамата с Лили са в по-добри отношения.
„Трябва да е хубаво. Можеш да поправиш това.“
Той изръмжа и на Малкълм, и на Огъст.
– Доверявам ви се да финализирате позициите на всички и да се уверите, че всички знаят плана.
Малкълм кимна.
– Може и да не съм блестящ стратег като теб, братко, но знам как работи войната.
– Благодаря ти. – Огъстин кимна и заобиколи масата към изхода.
– Не ми благодари. Аз имам лесна задача. Ти трябва да се справиш с една разярена вещица с магия за кръв.
Флора му се усмихна слабо, а Лили и Бронуин кимнаха успокоително.
Огъстин излезе от палатката и тръгна към вилата, само за да спре, когато ароматът на Емери не се задържа в тази посока.
– По дяволите! – прокле той на никого и на всички едновременно. Тя се беше отправила по-навътре в лагера на вещиците, към гората.
„Изсмучи го, кексче, трябва да поправиш това.“
– Ще го направя! – промълви той.
Той си проправи път през редиците от палатки, които изглеждаха по същия начин като тази, от която току-що беше излязъл, въпреки че знаеше, че е по-добре да не предполага, че всички изглеждат по същия начин отвътре. Магията на илюзиите беше нещо невероятно. Вътрешността можеше да бъде всичко, което вещиците сметнат за необходимо, независимо от размера на палатката отвън. И слава богу, че бяха звукоизолирани.
Ансел беше споменал какъв е животът в комплекса по време на седмицата им съвместна работа и макар че през дългия си живот беше видял много неща и беше посетил много публични домове, дори той можеше да мине без постоянния звук от удар на плът в плът, който отекваше в лагера.
Не целият лагер беше лош. Той му напомняше за войните от миналите векове. Живееше на земята, далеч от градовете, разчиташе на огньове и кожени одеяла, за да преживее. В лагера имаше някаква магия – другарството на армията и историите, които можеха да се сътворят само в неговите граници.
Вещиците минаваха от палатка на палатка, смееха се и се забавляваха така, сякаш не бяха изгубени бежанци. Когато минаваше покрай тях, те го гледаха не с омразата, която очакваше, а почти с благоговение. Шепнеха си откровения за партньори и за това как искат да намерят своят, дори ако това означава да общуват с вампир. Личният му фаворит беше задълбоченото описание на железния му задник, от който с удоволствие биха отхапали.
Едно младо момиченце, което трябваше да е на не повече от четири години, изтича от страната на майка си и спря пред него. Имаше непокорна черна коса и зашеметяващи очи с цвета на Карибско море. Когато изви шия и погледна право към него, Огъстин бе възнаграден със зъбчатата му усмивка.
– Ти си вампир?
Той се засмя и коленичи, така че да бъде на нивото ѝ.
– Аз съм. А ти коя си?
– Аз съм Хейвън. – момичето протегна ръка, за да му подаде цвят от пирен – Ето, аз го избрах за теб.
Той взе цветето, поднесе го към носа си и го помириса.
– Благодаря ти, Хейвън.
Хейвън наклони глава настрани и смръщи мъничкото си чело.
– Ще ни спасиш ли?
Огъстин успя да удържи челюстта си да не падне, въпреки че въпросът го зашемети. Това малко момиченце, което несъмнено от раждането си беше научено да мрази него и рода му, искаше той да я спаси. Да спаси народа ѝ. И тя вярваше, че той е способен да го направи.
– Надявам се! – отвърна той и с изненада установи, че го мисли сериозно. Да спаси тези вещици от господарката означаваше да спаси собствения си народ. Това означаваше да спаси хората на Емери. Това означаваше да спаси дъщеря си от бъдеще, в което вероятно щеше да бъде преследвана заради това, което е. Всичките му цели бяха преплетени в едно и за пръв път той почувства, че има всичко необходимо, за да ги постигне.
– И аз. – Хейвън обви ръце около врата му и го прегърна бързо, преди да се обърне и да отскочи до мястото, където майка ѝ седеше и сортираше билките, наблюдавайки общуването им с нервна усмивка на лицето.
Огъстин ѝ се усмихна приятелски и кимна, надявайки се това да облекчи нервите ѝ.
Вещиците, които Бронуин беше довела със себе си, не бяха нищо от това, което очакваше. Последният път, когато се бе сблъскал с вещици, бе преди повече от сто и петдесет години. Бяха разсъдливи и езически настроени, вкопчени в старите порядки на завета.
Не че той е бил по-различен. Беше друго време и различията им изглеждаха много по-големи.
Но тези вещици не бяха като онези, с които се беше сблъскал тогава. Те дори не приличаха на това, което Емери беше описала за завета. Тези мъже и жени приличаха на онези, за които Белъми беше говорил. Те наистина искаха бъдеще, в което всички фракции да живеят в хармония, и бяха готови да се борят за това.
„Ние също.“
„Напоследък си много тих. Помислих си, че ще имаш куп дипломатически глупости, които да добавиш с пристигането на вещиците, но вместо това получавам само хленчене и мрънкане.“
„Отне ти достатъчно време, за да забележиш.“
Отговорът му накара Огъстин да спре, нещо не беше наред.
„Добре ли си?“
„Не можеш ли да кажеш?“
По дяволите, нямаше нужда от още едно нещо, с което да се бори. Той поклати глава, сякаш вътрешното му аз можеше да го види.
„Не, нещо не е наред ли?“
„Огъстин, ти се превръщаш в мен и аз се превръщам в теб. Ти откриваш своята светлина, а аз прегръщам своята тъмнина. Не знам кога е започнало, но всеки път, когато избереш светлината, частица от нас се поправя. Ние се преобразяваме.“
– Ние се преобразяваме? – прошепна той, като идеята за поправяне го завладя до дъното на душата му. Би трябвало да е това, което искаше, но поправянето означаваше да загуби себе си. Как изобщо изглеждаха поправените Огъст и Огъстин? Дали все още щеше да е той? Или Огъст щеше да вземе превес?
„Да. И за да отговоря на въпроса ти, нямам представа.“
Страхът премина през него и Огъстин не беше сигурен дали е на Огъст, или негов собствен. Имаше твърде много неща, които трябваше да се свършат, за да може той да избледнее.
Огъст остана безмълвен, докато стигнаха до края на лагера на вещиците и навлязоха в тъмната гора. Огъстин отново се вкопчи в миризмата на Емери и тръгна с пълна скорост в нейна посока. Тя имаше достатъчно време да се дуе, а той трябваше да поправи нещата, които беше счупил.
Всички.
Може и да не бяха идеалните партньори, но тя беше неговата половинка и щеше да бъде завинаги. Те бяха надеждата за толкова много хора и беше време да започнат да се държат като такива.
Той спря пред поляната, където тя седеше, и я гледаше окъпана в лунна светлина. Нямаше как да знае, че мястото, на което седеше, се смяташе за свещена земя. Това беше едно от любимите му места в цяла Шотландия. Нещо, което не беше от това царство. Мястото носеше своя собствена магия.
Не беше ходил там от векове, спокойно можеше да се каже от сто години, но освен там, където гората буйстваше, претендирайки за това, което по право ѝ принадлежеше, уединените басейни не се бяха променили. Водата от близкото езеро все още се разливаше с равномерни падове в чакащите басейни под него. Скалата от основата на планината ги скриваше от погледа и ако човек не знаеше по кой път да поеме, беше невъзможно да открие скрития оазис.
Но, разбира се, Емери знаеше. Огъстин предполагаше, че без да го осъзнава, тя е общувала с магията на това място.
Тя седна на ръба на водата и завъртя пръст в неподвижния басейн, а от мястото, където го докосна, се издигна пара. Огъстин се възхити на невинността на момента. Ако не знаеше нищо повече, щеше да предположи, че тя е момиче, привлечено от магията на басейните, което мечтае за бъдещето си. Знаеше обаче много добре – тя не мечтаеше, по-скоро кроеше план как да го убие в съня му.
– Знам, че стоиш там. – Емери не вдигна поглед от водата, но се протегна към него чрез връзката им – Чувствам те.
Огъстин излезе на поляната, като спря на достатъчно разстояние, за да не чувства, че той навлиза в нейния момент.
– И какво усещаш?
Тя облиза устните си и привлече погледа му там, докато издишваше.
– Нервност. Похот. Спокойствие.
– Усещам се точно така.
Погледът ѝ се насочи към него и тя любопитно наклони глава.
– Изненадващо няма гняв, който очаквах да струи от теб.
Огъстин въздъхна и вдигна крак, за да направи още една крачка към нея, но се спря.
– Не съм тук, за да се карам с теб, малка вещице.
– Но не си тук и за да отстъпваш!
– Гласът ѝ спадна, победен, сякаш вече знаеше отговора. Тя отвърна поглед от него и се върна към водата, която се въртеше под пръстите ѝ.
Между тях настъпи мълчание като пропаст, която се разширяваше дълбоко и широко. Той не знаеше как да поправи това. Колкото и да му се искаше да изтича при нея и да я накара да разбере, че няма да се ожени за Джеси, че тя е всичко за него, не можеше. Убиваше го това, че те никога не бяха на едно мнение. По дяволите, той дори не беше сигурен, че вече са в една и съща книга. Още по-лошото беше, че повечето от тези неща бяха по негова вина, защото му отне твърде много време да види това, което беше точно пред него.
Той прокара ръка през косата си и въздъхна.
– Знаеш ли, това е едно от любимите ми места.
– Бил си тук и преди? Открих това място едва миналата седмица, докато търсех онова проклето цвете. – тя не го погледна, така че той не можа да види любопитството в очите ѝ. Жаждата ѝ за знания беше едно от най-ярките ѝ качества и той обичаше да предизвиква интереса ѝ.
– Да, така е. Малкълм и аз идвахме тук през летните месеци, още преди да има пътища и коли, които да те закарат през по-голямата част от пътя дотук. Преди заселниците да поискат земята за своите кланове. Лагерувахме под звездите и ако се чувствахме смели, се къпехме голи в басейните.
Емери вдигна поглед и сбърчи вежди.
– Смели?
Устните му се отдръпнаха в истинска усмивка и той сви рамене.
– Свиване…
Емери отметна глава назад и се засмя, по дяволите, ако това не беше най-красивото нещо, което някога е чувал.
– Това е нещо истинско?
– Нямаш представа. – той направи жест към басейна, където ръцете ѝ все още се движеха – Тази вода е изцяло от сняг.
– Да опитаме ли? – поведението ѝ се бе променило до онази игрива жена, която беше в замъка преди всички тези месеци. Жената, която го предизвикваше и не отстъпваше.
Огъстин се запъти към мястото, където седеше и едва в последната секунда се отклони, за да седне на един камък срещу нея.
– Толкова ли си готова да убиеш всички бъдещи наследници? – закани се той.
Тя сви рамене и прокара ръце по корема си.
– Вече съм събрала средства на този фронт.
– Легендата разказва, че това са басейните на феите.
Тя отдръпна ръката си от водата и го погледна.
– Какво?
Той се ухили.
– Те няма да ти навредят. – сякаш за да ѝ покаже, той се наведе и постави дланта си върху стъклената повърхност на водата – Казват, че басейните лекуват тялото, ума и духа. Хората се къпели в тях, за да се пречистят, когато се принасят в жертва на феите на олтара зад водопада.
– И ти вярваш ли в това?
– Сестра ми е спасена от цвете на феите, което не е от нашето царство, а в нашия свят има вампири и вълци, защо феите да не са живели тук? Не че съм срещал такива.
Не беше сигурен, че иска да го направи. Същите легенди разказваха истории за ужасни същества, които подмамваха хората да им служат и убиваха без милост, оставяйки след себе си само остатъци от смачкани кости.
– Не, искам да кажа, мислиш ли, че водата лекува? – гласът ѝ се понижи до едва доловим шепот и Огъстин не беше сигурен дали искаше да чуе следващите ѝ думи – Може ли да ни излекува?
Той се успокои и вдиша дълбоко, което трябваше да го успокои, но не успя да забави бушуващото му сърце. Въздухът на поляната сякаш висеше на всяка нейна дума, а закачливите шеги, които споделяха, отново бяха заменени от реалността.
Вече бяха на път да се излекуват, но тя все още не знаеше това, а той не знаеше дали ще го приеме. Въпросът ѝ обаче го караше да вярва, че шансовете са в негова полза.
В главата му изникна един наистина ужасен план и преди да успее да го обмисли твърде много, усмивка разцепи лицето му и той се зае с него.
– Има само един начин да разберем! – подигравателно се закани той, преди да се стрелне към мястото, където седеше тя, да я загребе и притисне към гърдите си и да скочи в басейна.
Емери си пое рязко дъх и пусна поредица от проклятия.
Това наистина беше ужасен план.
Когато разчупи повърхността на водата и се изправи, водата падна до кръста му, топките му се прибраха в тялото, а Емери изсмука въздух и се удари в гърдите.
– Какво става, Огъстин? – тя се изви към него, притискайки галещите си зърна към гърдите му и въпреки че беше по-студена от цицина на вещица, членът му намери воля да застане нащрек.
– Опитваме се да видим дали водата работи. – той разтърси косата си и я дари с игрива усмивка.
Емери се изсмя и промърмори под носа си.
– Единственото нещо, което прави, е да ми докара измръзване.
– Така че поправи го! – осмели се той, докато очите му се движеха по мокрото ѝ тяло и вдишваха сладкия ѝ, опияняващ аромат.
Емери се притисна към него, а очите ѝ светнаха в мига, в който осъзна, че притежава силата да поправи ситуацията.
Богове, тя беше шибано красива.
Колкото и да го болеше, той я плъзна надолу по тялото си, докато краката ѝ не се озоваха на пясъка отдолу. Емери не се отдръпна, докато поставяше ръцете си във водата. От върховете на пръстите ѝ се излъчваше меко златисто сияние, което изпълваше водата около тях и проникваше в дълбините на басейна. То се разля от тях, докато не докосна всеки ъгъл на малката лагуна. Когато стигна до водопадите на отсрещния бряг, тя се разлюля заедно с разбиващите се вълни и златната светлина се отрази от всяка повърхност на малката поляна.
Бавно водата около тях стана по-топла и след минути от всеки сантиметър на стъклената повърхност се издигна пара.
Емери го погледна и усмивката, която носеше, отстъпи място на меко кикотене.
– Не знаех, че това е нещо, което мога да направя.
Дъхът му секна и той онемя. Тя беше зашеметяваща. Лицето ѝ се къпеше в остатъчното сияние на магията ѝ и светлината на луната между дърветата. Тя безспорно беше най-красивото същество, което някога беше виждал, подсилено единствено от пейзажа на любимите му Планини. Тя се почеса по носа, когато Огъстин постави целувка на челото ѝ.
– Ти си невероятна, малка вещице.
– Огъстин, аз…
Той я прекъсна, като притисна пръст към устните ѝ.
– Знам. Но приключих с борбата с теб.
– Способна съм да помогна! – контрира тя, а гласът ѝ го молеше да прояви разум
– Мога да те поваля точно тук с магията си, ако това ще ти помогне да видиш в мен нещо повече от пасив. И не ми се усмихвай така, абсолютно бих могла.
– Силно се съмнявам в това, малка вещице.
Емери се отдръпна и размаха ръце, а вятърът ѝ се изви около тях, предизвиквайки циклон от топла вода, който напредваше към него. Той я наблюдаваше внимателно, страхувайки се, че употребата на магията ѝ, съчетана с гнева ѝ, ще я накара отново да посегне към мрака, но не откри нищо нито във връзката, нито в очите ѝ. Доволен от преценката си, Огъстин се опита да се изстреля от водата към брега, но не беше достатъчно бърз. Стената от циркулираща вода го обгради, като се сгъстяваше, правейки невъзможно преминаването му през нея.
Огъстин сведе очи към Емери, докато тя продължаваше да затваря водата около него.
– Престани с това.
– Не. – тя сви ръце в юмрук и затегна водата около него още повече, до степен, в която той бе вдигнат в циклона. Ако постигнеше това, нямаше как да я спре да го затвори в себе си. А той в никакъв случай нямаше да ѝ позволи да го свали.
Тя се беше забавлявала, сега той щеше да се забавлява.
Огъстин сви колене и използвайки всяка частица сила, която притежаваше, скочи право нагоре и навън от върха на циклона.
Устата на Емери се отвори и той се наслади на факта, че я е изненадал до смърт. Тя се възстанови бързо и насочи вниманието си към падащата му форма, като хвърли към него изстрели от чист въздух и пропусна само защото той изви тялото си от пътя.
Той се приземи зад нея и мигновено я обгърна с ръце, като издърпа ръцете ѝ настрани.
– Много впечатляващо, малка вещице! – издиша той срещу ухото ѝ – Виждам, че си изучавала старите начини на вещиците воини.
– Магове. И да, знам ги.
Огъстин спусна пръстите си по ръцете ѝ и ги преплете с нейните. Тя беше по-впечатляваща от всеки маг, с когото някога се беше сблъсквал. Може би защото беше овладяла толкова много от магията си за толкова кратко време, а може би защото беше адски възбуден от нейната упоритост и решителност. Така или иначе, изгубен в този момент, той беше склонен да ѝ даде всичко, което поиска.
Тя затегна ръцете му и се сгуши в него, като ги постави върху набъбналия си корем. Огъстин си пое дъх срещу ухото ѝ при суровото напомняне за кого точно се борят. Причината, поради която не можеше да даде на Емери това, което тя искаше.
Емери потрепери срещу него и му бе нужно всичко, за да не притисне нарастващата си ерекция към дупето ѝ.
– Сигурен съм, че ще убиваш на бойното поле, моя свирепа магьоснице, и не бих искал нищо повече от това да се впусна в битката с теб на моя страна, но Емери… – той прехвърли тежестта си и я обърна така, че тя да е с лице към него, а очите ѝ да са втренчени в неговите – Аз може и да не съм точно човек, но не можеш да искаш от мен да рискувам единствените неща на този свят, които наистина обичам.
Думата се изплъзна, без да се замисли, и макар да възнамеряваше да ѝ го каже с някакъв голям жест, както би направил Огъст, това сякаш пасваше по-добре. Изплъзване на езика, по същия начин, по който тя се бе промъкнала в сърцето му против волята му.
Тя примигна към него и прошепна:
– Обичаш ме?
– С цялото си същество! – отговори той, като гласът му леко се пропукваше от тежестта на емоциите. Огъстин се наведе и притисна челото си до нейното, а ръцете му се отпуснаха отстрани на корема ѝ – Емери, ти си всичко, което се предполага, че трябва да мразя. Вбесяваш ме неимоверно и ме караш да поставям под въпрос всичко, което се предполага, че трябва да бъда.
Емери се ухили.
– Не продавам наистина цялото нещо, че те обичам.
Не, наистина не беше. Огъстин се протегна и прибра една хвърчаща коса зад ухото ѝ, като позволи на пръстите си да се спуснат по брадичката ѝ. Улови я между показалеца си и насочи погледа ѝ към себе си.
– Може би през повечето дни ти си проклятието на моето съществуване, малка вещице, но ти си и единственото нещо, което кара сърцето ми да бие. Не мога да те загубя. Ти и дъщеря ни сте не само бъдещето на нашите народи, но сте и единственото бъдеще, което мога да си представя за себе си. Дори ако утре световете ни се разпаднат, ще оцелея, знаейки, че все още имам теб до себе си. Ти си моят дом повече от който и да е замък. Повече от всяко кралство. Ти си моето всичко.
Емери се усмихна и притисна ръцете си към гърдите му, като ги движеше нагоре и ги заключваше около врата му.
– Едно просто „Обичам те повече от победата“ щеше да е достатъчно, но аз ще го приема.
– Ти си по-важна от всяка война, Емери.
Тя се повдигна на пръсти и притисна устни към неговите.
– Аз също те обичам.
– Знам! – усмихна се той срещу устните ѝ, а сърцето му се преобърна в гърдите. Това беше техният момент. Първата им стъпка към поправяне на всичко, което беше разрушил между тях. Тя го обичаше и той щеше да направи всичко по силите си, за да уважи тази любов.
– И откъде сте толкова сигурен, Ваше Височество?
Усмивка се заигра в ъгълчетата на устата му, докато дъхът ѝ се носеше по устните му.
– Казах ти, че не умееш да криеш чувствата си.
– Шибана връзка.
– Шибаната връзка е права. Но аз предпочитам да те чукам. – той прокара ръце по влажните извивки на тялото ѝ, като с всеки от пръстите си докосваше страните на гърдите ѝ.
Побиха я тръпки и той се обзаложи, че не са от хладния нощен въздух.
– Искаш ли това, моя малка вещице? – той докосна с пръсти подгъва на мокрия ѝ пуловер и бавно плъзна ръце под него, прокарвайки върховете на пръстите си по меката ѝ кожа. Проследи с две ръце подуването на корема ѝ, премина през ребрата ѝ и стисна пълните ѝ гърди, преди да прокара палци по зърната ѝ. Хареса му рязкото задъхване, хареса му как тялото ѝ реагира на докосването му и още повече хареса как тя изстена името му.
– Ще ми позволиш ли да те поискам под луната, а после да те чукам на олтара на феите, като поискам да благословят съюза ни?
– Да! – прошепна тя, хвана ризата му отпред и го придърпа по-близо.
Той се отдръпна и разхлаби хватката ѝ.
– Тогава се съблечи за мен. Покажи ми какво ми принадлежи.

Назад към част 36                                                   Напред към част 38

Глава 35

Бележката беше подписана от Бронуин и доставена на вятъра. В нея се казваше, че искат да поговорят и нищо повече.
Оттогава бяха минали тридесет минути и макар че не бяха нападнали, Емери все още не беше сигурна, че им има достатъчно доверие, за да говори за каквото и да било с тях. А може би не вярваше и на себе си, че няма да отмъсти с всички сили, които ѝ се полагаха. Едно нещо знаеше със сигурност – нямаше да позволи на новооткритото си семейство да се изправи само срещу тях. За ужас на Огъстин.
Той бе навлякъл костюма си по-бързо, отколкото тя вярваше, че е възможно, и се отправи през портала към Шотландия, забравяйки за репетицията за предстоящия си годеж. Този, който настояваше да проведе заради кралството си и нейната защита въпреки протестите ѝ. След това я накара да пие от него, за да възстанови магията си, въпреки че тя настояваше, че е добре.
Вярно, че след това се чувстваше по-добре, тъй като магията ѝ беше почти изчерпана, след като толкова дълго държеше портала отворен, но я вбесяваше постоянният камшик, който получаваше от него. В един момент той се отдръпваше и се женеше, а в следващия си фантазираше за нея и се втурваше с главата напред в битката, за да я спаси.
След като събраха всички – включително и много раздразнено изглеждащите Лили и Малкълм – те решиха, че ще е най-добре Дориан да отиде с Теа на второ сигурно място, докато останалите говорят с вещиците. Лили щеше да ги отведе с портал, ако изглеждаше, че вещиците ще нападнат, но в крайна сметка трябваше да знаят какво искат и дали могат да им предоставят някаква полезна информация.
Надеждата на Емери беше голяма, че това няма да завърши с кръвопролитие, но, разбира се, всеки път, когато се нуждаеше от видение от звездите за изхода на бъдещите събития, те мълчаха. Започваше да си мисли, че това е безполезен шибан дар.
Вечерното слънце на Хайленд бе започнало да се спуска под хълма, където Бронуин стоеше пред преградата с още две вещици до себе си, точно както във видението ѝ. Знаеше, че когато групата им достигне гребена му, ще се види останалата част от армията им. Стотици вещици, облечени едва-едва, за да се смятат за опасни, но с достатъчно магия, за да унищожат околността, ако я разгърнат. Освен това Емери нямаше на какво да се опре. Тя не знаеше как ще завърши конфронтацията.
Когато стигнаха до върха на хълма, всички мълчаха цяла минута, като всеки гледаше другия, опитвайки се да определи какво ще се случи по-нататък.
Когато тишината стана прекалено голяма, Емери пристъпи напред, а Огъстин я заобиколи, като топлината на тялото му я облъчваше в гръб. Не се нуждаеше от връзката, за да разбере, че той иска да я защити, но беше изненадана, че ѝ позволи да поеме инициативата.
Бронуин стоеше пред нея, с високо вдигната глава, докато оглеждаше Емери, явно преценявайки в какво се е превърнала. В очите ѝ нямаше никаква злоба, но това не означаваше, че не би сразила Емери направо от проклетия склон на хълма, ако ѝ се прииска. Вещиците не бяха нищо друго, освен егоистични, изпълнени с омраза същества, и Емери нямаше да им позволи повече да диктуват живота ѝ.
Нито Калъм, нито Лили казаха и дума за това, че Емери се е отказала от плана да ги остави да поемат ръководството. Тя не можеше да се подготви за промяната на мнението си, щом се изправи пред вещицата, която я беше изоставила. Която беше изиграла самодоволна роля в смъртта на сина ѝ. Тя не можеше да се оттегли. Това беше нейната битка, която трябваше да бъде спечелена. Калъм имаше своята кауза, а Огъстин – своето кралство. Тя беше предвидената наследница на вещиците – роля, която се молеше Лили да ѝ отнеме, но до този ден имаше намерение да държи фракцията си отговорна за действията им.
– Бронуин! – кимна Емери в знак на поздрав. Магията ѝ вибрираше в гърдите ѝ и от само себе си се спускаше по ръцете ѝ на красиви златни пипала.
– Емери! – Гласът на Бронуин едва ли беше повече от шепот, точно обратното на това, което Емери очакваше от члена на вътрешния кръг. Очите ѝ проследиха ръцете на Емери и устата ѝ се отпусна. – Имаш достъп до магията си.
Лицето на Емери се изкриви от отвращение.
– Не благодарение на теб и твоята жрица.
Раменете на Бронуин увиснаха, а фасадата на смел лидер, която носеше, се разклати.
– Емери, аз не знаех.
– Глупости! – изплю се Емери и направи крачка напред – Ти беше част от вътрешния кръг. Избягваше ме от момента, в който разбра, че нося детето на Огъстин.
– Какво трябваше да направя?
Шибаната наглост.
– Какво трябваше да направиш? – гласът на Емери се повиши с гнева ѝ, заедно с всяка частица емоция, която беше потиснала от момента, в който беше загубила сина си. Магията танцуваше в гърдите ѝ, дърпайки се за каишката, на която Емери се опитваше да я държи – Ти трябваше да ме слушаш. Трябваше да бъдеш ученият, за когото претендираш. Най-малкото, трябваше да си прилично шибано човешко същество и да ти пука за мен и децата ми. Най-малкото трябваше да ми бъдеш проклет приятел.
Емери пристъпи напред, докато не застана очи в очи със зелената магия на палатката, и нещо в нея набъбна, нараствайки заедно с гнева ѝ. То приличаше на нейната магия, но това беше нещо ново. Нещо злонамерено и зловещо и Емери го приветстваше с всяка фибра на тялото си.
И тогава тя се пречупи.
Тъмнината замъгли очите ѝ, докато не потъна в нея.
Тези вещици я бяха пречупили по непростим начин. Сляпото им доверие в завета ги правеше също толкова виновни, колкото и Бронуин и вътрешния кръг.
Жестока усмивка изкриви устните на Емери и тя сведе поглед, за да наблюдава как физическото проявление на мрака в нея се завихря по ръцете ѝ, сливайки се със златната ѝ магия в красив масив от тъмнина и светлина. Когато отново вдигна очи към Бронуин, тя знаеше, че те вече не са с кехлибарени ириси.
Беше погълната и дявол да го вземе, ако не беше възбуждащо. Всяко късче от натрупаната тъга се заби в гърдите ѝ, но вместо да я избута обратно и да си каже „просто се справи с нея заради всички останали“, тя ѝ позволи да се разрасне. Да се превърне в ярост, която можеше да отприщи на света.
– Очите ти! – изпъшка Бронуин.
– Знаеш ли какво ми направиха вещиците? – попита Емери, а гласът ѝ вече не беше нейният, заменен от сериозната съблазън на мрака – Почти бих могла да им простя, че ме изоставиха през целия ми живот, но никога няма да им простя, че отнеха живота на детето ми.
Очите на Бронуин се плъзнаха към средата на Емери и се върнаха към очите ѝ. На лицето ѝ се изписа ужас.
– Какво имаш предвид?
В нея се разгоря гняв и по ръцете ѝ затанцуваха пламъци, но не огънят на Емери предприе действия. Тези пламъци трептяха в черно и се стремяха да унищожат.
– Не се дръж, сякаш не знаеш.
От отворените ѝ длани като мълния от облак изхвръкнаха тъмни пипала и се сблъскаха с Бронуин.
От устните на Бронуин и на заобиколилите я вещици се изтръгна писък. Тя направи крачка напред и вдигна ръце нагоре, за да им попречи да се намесят в онова, което очевидно беше между нея и Емери.
Колко много е грешала. Бронуин беше само началото на отмъщението, което най-тъмните части на душата ѝ изискваха.
– Емери, моля те! – Думите на Бронуин прозвучаха гальовно – Ние сме тук. Само…
Емери чу името си, но не го регистрира. Тя не беше уравновесената вещица, която процъфтяваше благодарение на логиката и сърцето. Не, това момиче го нямаше. В лицето на врага си тя бе погълната от мрака, който измъчваше дълбините на ума и душата ѝ, и тази нова версия на самата нея се наслаждаваше на това.
Тъмнината се вливаше във вените ѝ и я хранеше по начин, по който нищо друго не я беше хранило. Омагьосващ хаос, който я освобождаваше от ограниченията на доброто и злото, докато не остана само това, което гореше в най-тъмните части на душата ѝ.
Магията и силата се разбиха около нея като прииждаща буря. Цялото ѝ тяло вибрираше от тежестта им и това подхранваше гнева ѝ. Тя отказваше да се отдръпне от турбуленцията ѝ, не и когато с нея щеше да може да си върне контрола. Над живота си. На болката, която заплашваше да я погълне всеки миг от всеки ден. Да поиска възмездие от вещиците, които са я оставили с оголено гърло пред безпощадния свръхестествен свят.
Лицето на Бронуин се изкриви от болка, а от очите и носа ѝ започна да капе гъста кръв. Тя се изкашля и кръвта бликна от устните ѝ, опръсквайки предната част на Емери, чиито очи се разшириха, докато регистрираше какво се случва.
– Кръв. Магия. – чу в същия момент, в който тихият глас на Лили се опита да я прониже и да я извика обратно.
Но Емери не можеше да се насили да се погрижи за това. Всичко, което виждаше, беше кръв, а всичко, което чувстваше, беше неистов гняв.
– Твоята жрица освободи силите ми, за да наводни системата ми, знаейки, че това ще убие децата ми. Би трябвало да убия всеки един от вас за това, че сте я последвали.
– Но няма да го направиш.
Емери замръзна.
Този глас. Знойният глас на мъж, който я подканяше да се оттегли.
Нейната половинка.
Погълната от отмъщението си, Емери едва разпозна Огъстин, когато той застана пред нея, закривайки гледката ѝ към Бронуин.
Тя проследи твърдите линии на тялото му през лъскавите му копчета, а в съзнанието ѝ се появи нуждата да прокара ръце по тях. Тя се отърси от тази мисъл и вдигна поглед, докато стигна до среднощните му очи. Те съвпадаха с нейните. Черни езерца, в които почти нямаше светлина. Този мъж, този съвършен образец на страст и възмущение, беше нейният принц на мрака.
Езикът ѝ се изплези и тя облиза устни, готова да се впусне във вихъра на отмъщението с него на своя страна.
– Това не си ти, малка вещице. – думите му говореха за противоречие, но начинът, по който гръдният му кош се издигаше и спускаше със задъхано дишане, ѝ подсказваше, че идеята го вълнува също толкова, колкото и нея.
– Ти не би убила хората ми заради това, че следват баща ми.
– Ако той убие сина ми, може би ще го направя. Но от друга страна – от нея избяга маниакален смях – той уби сестра ми, така че може би ще поискам възмездие.
– Емери! – предупреди той, плъзна ръце около кръста ѝ и я придърпа така, че гърдите му да се притиснат към нея.
– Какво, принце мой? – тя наклони глава настрани и му направи съблазнителна гримаса. – Не ме харесваш, когато съм силна като теб?
– Ти си шибано величествена гледка, но не! – изсумтя той, а безпощадният му поглед я предизвика.
Емери потърси очите му и сви рамене.
– Ами мисля, че може би. Тъмнината е невероятна.
Ако не беше с нея, беше против нея.
Огъстин се протегна и проследи ръката си отстрани на лицето ѝ, докато не го притисна.
– Ти не си създадена за сенките, Емери. – Огъстин прокара палеца си по долната ѝ устна и въпреки че се опита да я възпре, тя потрепери под докосването му – Имам нужда да бъдеш моята светлина, малка вещице. Ти и дъщеря ни сте единственият светъл лъч надежда, който ми е останал. Моля те.
Молбата му почти я погуби. Този мъж. Нейният партньор. Той се нуждаеше от нея. Дъщеря ѝ се нуждаеше от нея. Магията ѝ леко се разколеба, но не се оттегли напълно от Бронуин.
Емери се съсредоточи върху среднощните му дълбини, опитвайки се да различи истината в думите му. Тя ги изтръгна от съзнанието си. Те бяха просто думи. Той не ги имаше предвид. Не би могъл. Не и когато непрекъснато я отблъскваше и даваше да се разбере, че всичко и всички останали имат по-голяма тежест в неговия свят от нея. Всичко, което трябваше да направи, беше да я приеме. Да застане до нея и да се бори с нея, но не го направи. И затова думите му не означаваха нищо.
Тя поклати глава, изтласквайки го от съзнанието си, и насочи магията си към вещиците, които ѝ отнеха всичко.
Мастиленочерна магия избухна от дланите ѝ като мълния по залязващото небе. Тя проникна във всяка от вещиците, които стояха зад Бронуин. Една по една те отвориха уста, за да изкрещят, когато гневът ѝ ги погълна, но от тях излизаха само кървави хрипове.
Огъстин изръмжа и заплете ръката си в косата ѝ, извивайки шията ѝ, докато тя не бе принудена да откъсне поглед от красивото си отмъщение и да се вгледа отново в очите му. Той наведе глава и Емери си пое дъх, наслаждавайки се, че почти усеща вкуса на устните му върху своите.
– Не ме карай да се боря с теб, малка вещице! – помоли той, а гласът му бе изпълнен с вълненията, които се въртяха в очите му.
Сенките мигновено забелязаха заплахата му и пламнаха в нея, отдръпвайки се от Бронуин и вещиците, разпознавайки Огъстин като по-непосредствения враг, който стоеше на пътя ѝ.
Пипалата ѝ се увиха около него, преплитайки се по кожата му така, че тя почти усети вкуса на сандаловото дърво и бор, които бяха толкова уникални за него. Това съживи връзката в гърдите ѝ и зрението на Емери се замъгли, докато в съзнанието ѝ прелитаха образи на Огъст. Той я галеше по бузата и прокарваше палеца си по устните. Ръцете му, които се движеха по нея, докато танцуваха на партито на Скарлет. Начинът, по който я гледаше, докато изричаше обещанието си да я обича завинаги на тържеството. Пенисът му, който я обявява за своя.
Гневът се превърна в похот и отмъщение, подхранвайки нуждата на тъмнината в кръвта ѝ да поиска от Огъстин по същия начин. Да слее тъмнината им и да задоволи връзката. Тя щеше да направи така, че той да не може да си тръгне или да представлява заплаха за нуждата ѝ да сложи край на вещиците.
Тя се наведе към него, като претисна тялото си върху неговото и обви ръце около торса му.
Вкусен стон се изтръгна от Огъстин, когато кътниците му се удължиха и той ги проследи по бузата и до ухото, притискайки чувствителната плът.
– Това е, малката ми вещица. Бъди тук с мен. Ще взема всяка частица от твоята тъмнина. А когато стане твърде много, ще ти дам да се наситиш на моята. Използвай ме, вземи каквото ти трябва, но не бъди като мен.
– Не! – изръмжа тя срещу бузата му, докато кръвта се изливаше от сълзните му канали. Езикът ѝ се изстреля и опита същността му. Тя затанцува по езика ѝ и магията ѝ се издигна, като се вкорени в него. Тя се въртеше срещу него, а мракът я зовеше обратно в дълбините си.
– Да, Емери. Имам нужда от теб. До мен. Да ме водиш към светлината, когато се поколебая. Моля те, принцесо… – той обгърна с ръце двете страни на корема ѝ и гласът му се превърна в нещо повече от дъх на вятъра – Умолявам те да бъдеш моята светлина.
Малкият таралеж в корема ѝ ритна там, където Огъстин го погали, собствената ѝ светлина се изтласка навън от дълбочината на утробата на Емери.
В гърлото на Емери заседна ридание, молбата му и светлината на дъщеря им разбиха властта на нейната тъмна магия.
Емери увисна в ръцете на Огъстин, болката я изпълни, когато всяко изпълнено с тъмнина пипало се отдръпна обратно в нея. Тя вдигна поглед към Огъстин и видя ивици кръв по острите му скули. Тя вдиша рязко въздух и през нея премина паника. Протегна ръка нагоре и с треперещи пръсти отмахна доказателствата за тъмнината си.
– Погледни ме! – заповяда той и очите на Емери се стрелнаха към неговите, а дишането ѝ се изравни, докато се съсредоточаваше върху него – Остани с мен. Само ти и аз, точно сега.
– Аз… Нараних те. Съжалявам. Майната му, Огъстин. Не исках да… Какво, по дяволите, се случи с мен?
– Всичко е наред, Ем, имам те. – той я придърпа в прегръдките си и Емери се стопи върху него, като от нея се изтръгна тих стон.
Въздухът около тях сякаш бръмчеше и жужеше от магията, която беше изхвърлила, и тя пожела да върне всичко обратно. Болката беше твърде силна, изпълваше я всеки миг от всеки ден, откакто беше пристигнала в Шотландия. Пристигането на вещиците наклони везните и нямаше как да я спре.
Бронуин и вещиците заслужаваха да бъдат държани отговорни за действията си, да, но да се предадеш на мрака не беше начинът. Все пак тя разбираше защо Огъстин живее там. Можеше да се изгуби в опияняващата магия завинаги. Тя изпълняваше нещо в желанията ѝ, за което не знаеше, че има, и това я плашеше до смърт.
Чувстваше се непобедима. Сякаш нищо не можеше да я докосне.
Ръцете на Огъстин се спуснаха по гърба ѝ и той изпрати потоци успокояваща енергия по връзката им. Емери се облегна на него, без да си позволява да се съмнява в промяната в поведението му.
Не би трябвало да го е грижа, но ако не го правеше, тя щеше да е изгубена и в краката ѝ щеше да има армия от мъртви вещици.
Вината разкъса гърдите ѝ, не защото се бе докоснала до каквато и да е тъмна магия, която я владееше, а защото би трябвало да изпитва дори грам съжаление, а тя не го правеше.
В какво, по дяволите, съм се превърнала?
– Това е невероятно! – прошепна Бронуин с благоговение в гласа си – Притежаваш кръвна магия и елементарна магия. Тъмна и светла. И той току-що те върна от висините на мрака.
Без значение от факта, че Емери току-що се бе опитала да я убие и граничеше с това, че все още желаеше да успее, разбира се, Бронуин се интересуваше повече от факта, че е чудачка и проявява тъмна магия.
Емери се измъкна от ръцете на Огъстин, за да може да се изправи пред вещиците. Той ѝ позволи да го направи, но я придърпа към себе си, а ръката му бе здраво поставена на бедрото ѝ.
– Тя също е докосната от звездата! – промълви Лили зад гърба ѝ и Емери се извърна, поглеждайки я с кинжали в оците. Не беше нужно врагът им да знае всичките ѝ тайни.
– Три? – Бронуин се задъха – Но никой от Селесте насам не е имал три концентрации.
Лили кимна и пристъпи напред, за да застане до Емери.
Бронуин избърса кръвта от бузите си и вдигна вежди към Лили.
– А ти си?
По дяволите. Устните на Емери се разтвориха, осъзнавайки, че тези двете не се познават. Лили беше прогонена много преди Бронуин да се роди, а тя носеше същото лице, което беше носила в замъка като предпазна мярка.
Лили захвърли илюзията, която носеше и лицето ѝ се превърна в това на нейната близначка, бившата лидерка на завета в Ню Орлиънс.
– Аз съм Лилиана.
Устата на Бронуин се отвори, после се затвори и отново се отвори. Тя примигна няколко пъти, сякаш Лили по някакъв начин се превръщаше в някой друг всеки път, когато ги отваряше, вместо да отразява близначката си, жрицата.
– Ти би трябвало да си мъртва?
Невероятно как за Емери беше толкова лесно да забрави, че са близначки. Тя не видя Вишна, когато погледна към Лили. Те не си приличаха по нищо. Точно както не си приличаха тя и Слоун.
– Сигурна съм, че Вишна е искала да повярваш, че съм мъртва. Но не, аз бях изгонена заради това, че обичах вампир.
Искрица надежда изпълни гласа на Бронуин и предизвика интереса на Емери.
– Твоята половинка?
Емери извъртя очи. Разбира се, това беше единственото нещо, което Бронуин разбра от това изказване.
Огъстин я щипна отстрани.
– Видях това! – прошепна той срещу косата ѝ.
– Добре, че си. – отвърна Емери, а ударите в главата ѝ се разраснаха до ревящ тътен.
Той притисна брадичката ѝ между палеца и показалеца си и откъсна погледа ѝ от Бронуин, за да срещне неговия.
– Добре ли си?
Емери се отдръпна, поклащайки се на краката си, преди той да я хване отново.
– Добре съм. – излъга тя през зъби. Истината беше, че едва се държеше на краката си. Тъмнината не беше пренесла никаква магия от света около нея, а само отвътре. Това остави Емери да се чувства студена и изтощена. Чувстваше се така, сякаш я е блъснал влак.
– Не си добре. – Огъстин я придърпа към себе си, така че гърбът ѝ да е към гърдите му, и захапа китката си. Притисна я до устните ѝ и поиска да пие, без да приема отказ.
Тя не би могла да го отблъсне, дори и да искаше – в нея не беше останала никаква борба. Примири се, че ще седне и ще слуша разговора, който продължаваше, докато тя пиеше единственото нещо, което щеше да я върне към себе си и да отслаби властта на мрака, който дори сега я притискаше от дълбините на душата ѝ.
– Откъде знаеш за половинките? – намеси се Калъм. Досега беше останал необичайно мълчалив.
– По-важното е защо, по дяволите, са тук? – изръмжа Огъстин.
Очите на Бронуин се разшириха, когато попаднаха на Емери, и тя разбра какво прави. Въздъхна и изправи рамене, влизайки отново в ролята на лидер.
– В отговор на въпроса ви, Ваше височество, ние сме тук, за да поискаме прошка и да се предадем на вашата команда. Що се отнася до това откъде знам за половинките, след като Емери си тръгна, бях заинтригувана от нещата, които тя сподели. Не можех да заспя, докато не разбера дали в думите ѝ има някаква истина.
Емери изхърка срещу китката на Огъстин и отново извъртя очи. Бронуин никога не можеше да пренебрегне примамката на информацията. Огъстин леко я щипна по кръста, негласно указание, че знае какво е направила току-що, обещавайки възмездие за малката недискретност.
Емери вдигна поглед, а в очите ѝ се появи топлина, докато го приковаваше с поглед.
– Какво? Този път дори не беше насочено към теб.
– Но толкова обичам да те наказвам. – прошепна той срещу ухото ѝ.
Емери потръпна и стисна бедрата си по-силно. Огъстин я придърпа по-плътно към себе си, като върна китката си до устните ѝ. Тя поклати глава, усещайки как ефектът от връзката им се засилва и прогонва действието на магията ѝ.
Огъстин повдигна една тъмна вежда и се намръщи.
– Имаш нужда от повече.
– Добре съм. Ще взема още, ако имам нужда.
– Защо ще се предадеш? – попита рязко Калъм.
– След като атаките оставиха комплекса в Ню Орлиънс унищожен, вътрешният кръг беше разделен между ковъните, за да се осигури ред. Тази книга се появи там, където бях изпратена. – тя бръкна в чантата си и извади овехтяла кафява книга.
Емери се засмя. Това беше близнакът на книгата, която Калъм беше запазил във вилата. Огъстин, Лили и Емери го погледнаха с очакване, очаквайки да си признае, че я е изпратил.
– Не бях аз! – изръмжа Калъм, макар че очите му не слизаха от книгата в ръката на Бронуин – Подозирам, че нашият луд стар приятел вампир има нещо общо с това, като се има предвид, че именно той получи моето копие. Предполагам, че така си ни открила и ти?
– Значи всичко е вярно, нали? – Бронуин се задави, като че ли сглобяваше всичко заедно – Историята ни не е такава, каквато са ни я разказвали. Ние трябва да сме едно свръхестествено същество, а не фракции, които воюват.
– Да, момиче! – кимна Калъм – Но това все още не ни казва защо сте тук.
Бронуин погледна през рамо към вещиците, които стояха зад нея и чакаха тя да им даде насока. Когато погледът ѝ се върна върху групата, на лицето ѝ се появи бръчка.
– Нямаме къде другаде да отидем.
Лили и Емери си поеха дъх едновременно. Знаеше, че заветът в Ню Орлиънс е паднал, но имаше толкова много, разпръснати из Съединените щати. Тя си помисли, че ще има много места, където да отидат. Това беше последното място, на което трябваше да бъдат. Особено след като не изпитваше точно някакви топли и приятни чувства и го бе доказала – дори и да беше без никакво планиране от нейна страна – че може да ги прекрати с един изблик на мрак.
– Какво имаш предвид? – намеси се Малкълм от страната на Лили.
– Заветът падна. Вишна е мъртва и една жена на име Господарката се е самоназовала за новата жрица. Тя е убива всеки, който е решил да ѝ се противопостави и изгражда собствена армия.
– Кървав шибан ад! – въздъхна Огъстин.
Емери се опита да се изтръгне от хватката му, тялото ѝ трепереше от ярост, докато звездите изтръгваха от ръцете ѝ мечтите за отмъщение.
Хватката на Огъстин се стегна на кръста ѝ и той я завъртя срещу себе си, така че главата ѝ се зарови в него. Тя вдигна ръце и ги разпери на гърдите му, отблъсквайки се. Най-тъмната част от магията ѝ набъбна в гърдите ѝ, а когато вдигна поглед, нямаше нужда да вижда стегнатата челюст на Огъстин, за да знае, че очите ѝ са черни като нощ.
– Емери.
– Недей, Огъстин. Единственото, което исках, беше да изритам злия ѝ задник от лицето на тази земя. Но сега това ми беше отнето. Няма да мога да я погледна в очите и да гледам как светлината от очите ѝ угасва, отнемайки ѝ живота, както отне живота на сина ни.
Огъстин вдигна вежди и прибра косата и зад ухото.
– Порочна си, малка вещице.
– Нямаш никаква шибана представа.
– Но убийството на Вишна нямаше да ти донесе мир. Нямаше да върне сина ни и нямаше да създаде света, който дъщеря ни заслужава.
Емери въздъхна дълбоко.
– Но щях да се чувствам по-добре.
Ненавиждаше, че той е прав. Магията ѝ мразеше, че той е прав. Убийството ѝ нямаше да промени нищо, освен че щеше да има една зла вещица по-малко, с която да се бори. Но Вишна не беше коренът на проблемите им, а само сегашното им проявление.
Той притисна лицето ѝ и сведе глава, така че устните му се допряха до ухото ѝ, докато шепнеше.
– Така ще бъде и аз лично ще се погрижа да получиш възмездие за всички злини, извършени срещу теб. Все още има война, която трябва да се води.
Тя кимна, наслаждавайки се на начина, по който лицето ѝ се допря до грубата набола брада на челюстта му.
Емери преглътна тежко и се обърна в прегръдките му, мразейки начина, по който всички ги гледаха със съжаление в очите. Нямаше съмнение, че я смятат за нестабилна и може би беше такава. Беше изтласкала скръбта си толкова дълбоко, че тя подхранваше мрака, но сега беше свободна и нямаше да я принуди да се върне обратно в кутията.
Това обаче не означаваше, че ще живее в нея. Емери изправи гръбнака си и погледна отвъд Бронуин, избягвайки погледите на малкото си семейство. Тя потърси някой от познатите си. Това трябваше да е първото нещо, което би направила. Нито едно от лицата, които искаше да види, не се открояваше в тълпата и в стомаха на Емери се образува яма.
– Какво стана с Рен?
Бронуин изсумтя и поклати глава.
– Тя влезе в редицата като трета на господарката.
– Не. – тя поклати глава напред-назад. Толкова за това, че не се сгромоляса в мрака – А Агата? Далия?
Хватката на Огъстин върху нея се затегна, докато той ѝ предлагаше сила чрез връзката, убеждавайки мрака да се подчини. Тя не го искаше. Искаше да почувства отчаянието, да изпадне в него. Толкова по-лесно беше да се живее там, но той не ѝ позволи. Къде, по дяволите, беше този ангажимент, когато тя наистина имаше нужда от него?
Бронуин погледна надолу и продължи да клати глава.
– Не знам.
Гърдите на Емери се стегнаха, докато си мислеше за всички останали вещици в комплекса. Тя се разкъсваше между нуждата сама да ги убие и идеята, че никоя от тях не заслужава да умре, защото не е съгласна с убийствена кучка като господарката.
Ти беше почти същата кучка-убийца, напомни си тя.
Тя беше. Но дори и да не искаше да ги убие в действителност, това не означаваше, че е готова да посрещне всяка закъсала вещица в своето малко парче рай. Особено вещицата, която стоеше пред нея.
– Какво те накара да мислиш, че ще имаш място при нас? Ти беше също толкова лоша, колкото и останалите, Бронуин. Дори по-лоша, защото знаеше какво правиш.
Огъстин се наведе и изръмжа в ухото ѝ.
– Ти си техен наследник, малка вещице. Дръж се като такава.
Тя се отдръпна от него, силно шокирана от думите му. Не че той не беше прав, беше по-прав, отколкото му се полагаше, но по-скоро защото беше признал коя е тя и все още я беше пленил в ръцете си.
– Ти си нашето бъдеще, Емери. И ти, Лили, след като всички разберат, че си жива. Господарката се стреми да изтрие вампирите от лицето на земята с помощта на своите мерзости. Тя се стреми към власт и не се интересува от онези, чието мнение се различава от нейното. Ние… – тя направи жест към вещиците зад себе си – не искаме повече да се борим. Искаме да намерим своите половинки. Да имаме това, което имате вие. Това, на което току-що станах свидетел между теб и Огъстин, беше невероятно, никога не съм чувала някой да бъде изваден от мрака, когато е в плен на магията. Това е нещо, което отличава тъмнината от светлината. Тъмнината привлича всяка същност от твоето същество в своите хватки, когато се хвърля. Тя краде това, което сте. И ако това, което прочетох, е вярно, за всеки от нас има някой там. Някой, който да бъде нашата светлина в мрака. Искаме да го изследваме. Омръзна ни животът ни да се диктува от вещица, която ни е проклела. Искаме да имаме семейства. Да успокоим ненаситната нужда в нас. Ти си създала идеалното малко семейство, Емери. Искаме да се борим за това. За теб. За нас.
Емери погледна към приятеля си, уплашена от изражението, което очакваше да види на лицето му. Предположи, че той ще се срамува от това, което трябваше да каже, за да я извади от мрака, срамуваше се от всичко, което беше казал след това. Те далеч не бяха съвършени. По-скоро беше епичен провал. Но когато го погледна, откри мекота в среднощните му дълбини, която бе виждала само когато усети как дъщеря им рита за първи път. Този път тя беше насочена към нея. Не беше нужно да казва нищо, тя го усещаше във връзката. Повратна точка. Заля я топлина между тях, която преди това бе съществувала само в откраднати мигове.
Светлина в мрака. Възможно ли беше да бъдат това един за друг?
Огъстин прекъсна транса и се обърна с лице към Бронуин.
– Може би не сме най-добрият пример, но сродните души са съвсем истински и всеки трябва да има късмета да намери своята.
Емери направи всичко възможно да скрие шока си, но нямаше начин Огъстин да не го усети по връзката.
Единственият му отговор беше да я придърпа по-силно към себе си.
Очите на Бронуин блестяха от истински сълзи. Докато падаха, те отмиваха останалата част от кръвта, която бе белязала лицето ѝ. Емери все още не вярваше нито на нея, нито на вещиците, които бе довела със себе си, но не можеше да се отрече искрената надежда в очите на Бронуин при перспективата да намери свой собствен партньор.
– Знаеш ли коя е господарката? – попита Емери, надявайки се, че това е големият пробив, от който се нуждаеха, за да я намерят.
– Не. – Бронуин подсмъркна и избърса лицето си – Тя носи маска и се крие зад армията си от вампири. Единственото, което мога да ти кажа, е, че на нейна страна е могъща кръвна вещица, подобно на теб, Емери. Това е единственият начин, по който би могла да създаде армия от магически вампири.
– Кръвна вещица? Това съм аз сега? – значи мракът си има име.
– Октавиан все пак каза, че имаш трета концентрация! – подхвана Лили – Сега вече знаем каква е тя.
– Какво означава това? – попита любопитно Емери, а остатъците от тъмната ѝ магия пулсираха под кожата ѝ и я призоваваха да ги покани отново да си играят.
– Нямам представа, момиче. – Лили взе ръката на Емери в своята и я стисна – Кръвната магия е тъмна магия, която не е благословена от звездите. Нашата магия черпи от заобикалящия ни свят и се подхранва от нашето същество, от нашето намерение. Кръвната магия е лишена от естествена красота. Тя изсмуква същността и на вещицата, и на поразения. Душата им.
Очите на Емери се стрелнаха към Бронуин.
– Много съжалявам. – в момента можеше да не вярва или дори отдалечено да не харесва Бронуин, но не искаше да изцежда душата ѝ. Не и наистина.
– Всичко е наред. Ти не си знаела.
Но тъмнината знаеше. Искаше да я разкъса на две заради собственото си извратено удоволствие и Емери беше готова да ѝ позволи това отмъщение. Беше ѝ харесало. Беше се почувствала удовлетворена от идеята да я остави да се вреже в Бронуин. Изведнъж Емери се почувства наистина много студена.
Без да знае за вътрешния ѝ дебат, Бронуин продължи:
– Знам, че нямаш причина да ни вярваш, но те уверявам, че ще спечелим доверието ти. И искам да започна с това да ти кажа, че твоят замък не е в безопасност, Огъстин. Господарката има шпиони вътре и планира да атакува след лова, по време на сватбата ти.
Майната му.
Емери премести тежестта си и малкият ѝ таралеж се придвижи към долната част на гърба ѝ. Стрелкаща болка прониза долната част на корема ѝ. Тя извика и се хвана за корема, докато коленете ѝ се клатеха.
– Добре ли си, Ем? – Огъстин я хвана за лакътя и я придърпа към себе си, за да я задържи стабилна.
– Не ме наричай така! – изсумтя тя, мразейки, че той използва прякорите на Огъст за нея – И да, добре съм. Просто се движеше срещу един нерв.
Огъстин я погледна остро, но не ѝ отвърна. Той насочи вниманието си към групата.
– Да пренесем ли този разговор вътре, където Емери може да седне?
– Да. – Лили пристъпи напред и докосна огражденията, отваряйки ги, за да могат Бронуин и вещиците ѝ да преминат.
– Страхувам се обаче, че нямаме места за настаняване за всички вас.
– Не се притеснявайте за това. Ние ще се справим. Просто се нуждаем от място, където да се разположим.
Лили се разсмя.
– Както в старите времена.
Емери си отбеляза да я попита какво означава това.
– Да, но с няколко съвременни обрата. – Бронуин се обърна и даде инструкции на двете вещици, които трябваше да са втората и третата.
– Зад вилата има открито поле, можете да се разположите там. – каза Калъм, като посочи към описаната от него област – Уведомете ни, ако имате нужда от нещо друго.
– Благодаря ви. – Бронуин му кимна дълбоко.
– Не ми благодари още, вещице. Ако направиш едно нещо, което да навреди на семейството ни, аз ще бъда най-малкият ти проблем. Най-вече защото няма да дишаш.
– Разбрах.
– Също така, моля те, кажи на твоите вещици да си обличат дрехите. – очите на Емери обходиха оскъдно облечената армия от вещици – Ако ми се наложи да видя още пишки и цици, може да повърна.
– Договорено. Ще съобщя на всички. – Бронуин се усмихна и кимна в знак на съгласие, преди да се обърне и да делегира задачи.
Емери изпищя, когато изведнъж краката ѝ вече не докосваха земята и тя беше притисната към гърдите на Огъстин.
– Мога да ходя, нали знаеш! – възрази тя и се сви в ръцете му.
– Знам. – той облиза устните си, защото знаеше, че това ще отвлече вниманието на Емери от протестите ѝ.
Лошото е, че тя нямаше намерение да се откаже от това. Вещиците и без това я смятаха за някаква луда аномалия, нямаше нужда те да си мислят, че не може да прави нещата сама.
Тя сложи ръце на гърдите му и се отдръпна.
– Тогава ме пусни.
– Не мисля, че ще го направя.
Тя се размърда срещу него, опитвайки се да разхлаби хватката му, а той в отговор я стисна за бедрото.
– Ау! – изпищя тя – Не знаеш ли, че не е хубаво да нараняваш бременна жена?
Той я придърпа по-високо към себе си и заби нос в пулса на шията ѝ. Издиша тежък дъх.
– Ти ме изплаши там, малка вещице.
Емери се успокои. Това бяха последните думи, които очакваше да каже.
– Аз?
Нищо в поведението му нямаше смисъл. От момента, в който случайно бе отворила портала към стаята му в замъка, той се отнасяше с нея така, сякаш беше нещо специално за него. Нещо, което не можеше да изгуби и все пак последния път, когато разговаряха, той даде да се разбере, че не са нищо повече от звездна двойка, обречени да правят само най-доброто за дъщеря си.
Огъстин кимна, докато поставяше нежни целувки върху челюстта ѝ.
– Мислех… Няма значение какво съм мислил, но имах предвид това, което казах. Имам нужда ти да бъдеш моята светлина.
Емери отвори уста, за да го прекъсне, но спря. Не искаше да спори с него. В рамките на един почти катастрофален следобед те се бяха сближили. Сякаш изграждаха нещо, нещо повече от това, което бяха в миналото… Нещо, към което тя отчаяно искаше да се придържа.
И тя го направи.
Сложила глава на гърдите му, Емери затвори очи и се пренесе в свят, в който това беше началото на щастливото им съществуване, в който звукът на сърцата им, биещи в тандем, беше единственото нещо, което имаше значение.

Назад към част 35                                                     Напред към част 37

Глава 34

Порталите са гадни.
Емери се вгледа в ръцете си. Беше запомнила заклинанието и движенията на ръцете ѝ бяха прости, но все още не успяваше да предизвика кръга, който щеше да я отведе до предната част на вилата, където я чакаше Дориан и вероятно правеше венец от цветя за Теа. Това малко момиче беше омотало всички големи лоши вампири и вълци около малкия си пръст.
Лили въздъхна до нея, но не вдигна поглед от книгата, която четеше.
– Трябва да се съсредоточиш. Не просто виждай мястото, на което искаш да отидеш, а го почувствай. Ето защо е най-добре да правиш портали само на места, на които си била преди, именно връзките с това място правят способността ти по-силна.
– Преди да мога да направя това, трябва да мога да накарам магията си да ми съдейства – Емери извъртя очи и изпита разочарование, че Огъстин не беше там, за да я порицае.
– Заклинанията са същите като елементите в същността ти. – каза Лили с уморен глас – Те произлизат от сърцевината ти, но се подхранват от ума ти.
Емери се извърна и се втренчи в Лили, а собственото ѝ разочарование избухна.
– Може би за теб това е твоята концентрация. За мен това е съвсем нов аспект на магията, който никога не съм използвала.
Очите на Лили се присвиха над гръбчето на книгата ѝ първо към нея, а после към мястото, където Малкълм седеше на задната веранда и си правеше чаено парти с Теа и Калъм.
– Това е едно и също нещо. Просто го почувствай в сърцевината си и се съсредоточи. – в гласа ѝ се долавяше раздразнение, но Емери подозираше, че то няма нищо общо с неспособността ѝ да овладее порталното заклинание и всичко е свързано с това, че Малкълм се е превърнал в постоянна част от вилата.
По-възрастният принц вампир наклони слънчевата си шапка към Лили с насмешлива усмивка и преметна едната страна на розовата си перната боа през рамо.
Емери стисна устни, като сдържаше смеха си. Беше се наслаждавала на всеки миг от присъствието на Малкълм. Между него, Дориан и Ансел, които идваха и си отиваха, тя нямаше много време да се занимава с пристигането на вещиците или с факта, че Огъстин не се беше върнал през последната седмица. Той не беше затворил своята част от връзката след пристигането на Октавиан и тя намираше утеха в това, но също така я караше да се пита къде, по дяволите, се намират помежду си. Той може и да е тръгнал на лов за Господарката и да играе годеник на Джеси, но не можеше да отрече, че след като спасиха Теа, в динамиката им настъпи промяна.
Разбира се, нито един от двамата не го беше засегнал, с изключение на няколко съмнителни емоции, споделени чрез връзката в тъмната част на нощта.
Емери се обърна към Лили, като част от собствените ѝ разочарования от партньора подхранваха избухването ѝ.
– Ще го прецакаш ли вече? Мога да ти препоръчам едно дърво точно на границата на гората като романтично място, но моля те, избави останалите от страданието ни и направи нещо с това безбожно напрежение между вас двамата.
Устата на Лили се отвори и бузите ѝ се зачервиха. Тя преглътна тежко и сви рамене с притворна увереност.
– Откъде знаеш, че още не сме го направили?
Емери свъси вежди и сви устни във вид на въпрос.
– Дали сте?
– Една дама не се целува и разказва. – каза Лили остро и вдигна книгата си, за да не вижда повече Емери, с което на практика сложи край на разговора.
Малък шанс обаче Емери да го остави. Лили и Малкълм правеха вилата направо нещастна всеки път, когато се оказваха в някаква принудителна близост помежду си, освен при сутрешните им разходки в градината. Емери не знаеше каква е сделката им, която изискваше ежедневното прекратяване на огъня, но ѝ беше омръзнало да ходи по черупки с тях двамата през останалите двадесет и два часа от деня.
Тя погледна през рамо и извика към къщата, за да чуе Лили, защото знаеше, че вампирите ще я чуят, дори и да прошепне.
– Калъм, чукаха ли се?
Той изхърка.
– Абсолютно.
Малкълм изхърка чай от носа си и се опита да избърше лицето си.
– Ще те убия, Калъм.
Калъм сви рамене и отпи от чая си, насочил пръст право към небето.
– Знаеш как става. Когато живееш с вампири, ако не е дебело или звукоизолирано, ние знаем.
Малкълм избърса лицето си и после измърмори „Съжалявам“ на Лили.
Емери се намръщи и коленичи от другата страна на одеялото, където седеше Лили.
– Значи си спала с него, но не си запечатала връзката? – прошепна тя, макар да знаеше, че момчетата все още я чуват.
– Как си…?
Емери наклони глава настрани. Ако имаше някой, който да знае дали са запечатали връзката си, това беше Емери.
– Ако беше така, щеше да се мъчиш да се бориш с връзката, а не виждам Малкълм да ти позволи да го направиш. Борбата между вас щеше да изглежда по съвсем различен начин, ако след това го избягваше.
– По-скоро като между теб и Огъстин?
– Да, точно така. – Емери се намръщи, като взе книгата от ръката на Лили и я постави на мястото ѝ. След това извика магията си и хвърли стена от вятър между тях и момчетата, надявайки се, че ще заглуши гласовете им.
Лили се усмихна, като изпробва стената със собствената си магия.
– Вятърна стена, много впечатляващо.
Емери сви рамене, сякаш това не беше кой знае какво, макар че отвътре се удряше в юмрук и подскачаше от радост, че е успяла да я хвърли правилно.
– Беше в една от книгите, които ми даде, като начин за заглушаване на звуци.
– Можеш просто да хвърлиш заглушаващ воал. – Лили махна с ръка и около тях се разля магия, която блокира всички звуци на хайлендския следобед.
– Фукане. – изпъшка Емери с усмивка – Знаеш, че не мога да правя заклинания.
– И все пак. Някой ден ще го направиш.
Емери посегна към малката чанта и извади парче шоколад, като го пъхна в устата си.
– И така, сега, когато сме сами, ще ми кажеш ли защо не си запечатала връзката с Малкълм, въпреки че си спала с него?
Лили рязко се опита да смени темата.
– Все още не черпиш достатъчно от заобикалящия те свят, за да поддържаш магията си постоянно?
Шоколадът се разтопи на езика ѝ и Емери потисна доволен стон.
– Ако искаш да знаеш, стигам дотам, но не е съвсем лесно. Сега, след като това е решено, отговори на проклетия въпрос.
Лили придърпа захвърлената книга в скута си и опипа краищата ѝ, а погледът ѝ беше твърдо вперен в одеялото.
– Аз просто… не съм готова.
– Киптън? – сърцето на Емери я болеше за Лили почти толкова, колкото и за Малкълм. …Е, може би не чак толкова, като се имат предвид действията на Лили спрямо нейния безспорно любим принц, но и Лили беше преживяла много, а любовта след загуба беше адски трудно да се приеме.
– Не. Просто се страхувам. – последните три думи бяха едва изречени.
Емери въздъхна, знаейки точно как се чувства тя. Страхът беше адски гаден. Собственият ѝ страх да се довери на Огъст беше това, което ги превърна във врагове. В един друг свят тя щеше да се престраши и да му каже коя е. Щяха да го обсъдят и той щеше да я приеме заради честността ѝ. Това можеше да е нейната истина, но не трябваше да е истината на Лили.
– Той те обича, Лили. Знам, че изглежда невъзможно, но връзката не е погрешна в избора си. А Малкълм, макар и понякога да е пълен глупак, е и един от най-лоялните, грижовни мъже, които някога съм срещала. Не позволявай на това, в което сме се превърнали с Огъстин, да опетни онова, което се предполага, че е прекрасно. Погледни Флора и Дрейвън. Вие се нуждаете един от друг. Не си губете времето да се борите с него, защото може да го загубите.
– Ние сме заклещени заедно. – Лили се изсмя, като открадна собственото си парче шоколад.
– Да, но можеш да изгубиш някого дори когато седи точно до теб. – умът на Емери се пренесе в собствения ѝ мрак, където беше решила да живее като торба с кръв и майка на бебето на Огъстин до края на живота си. Макар да не се съмняваше, че връзката ще ѝ гарантира, че ще го обича и през него, обидата ѝ само щеше да расте и накрая просто щеше да е мъртва отвътре.
Не мога да живея така.
Само че тя можеше. Би могла. Заради дъщеря си щеше да го изтърпи.
Горчив вкус изпълни устата ѝ, сладостта на шоколада изведнъж изчезна. С лека въздишка Емери отблъсна мислите си. Можеше да проучи чувствата си по-късно, точно сега трябваше да накара Малкълм и Лили да бъдат на една и съща проклета страница, а не в главата, която в момента заемаха тя и Огъстин.
Лили вдигна насълзените си очи и полуусмивка накриви устните ѝ.
– Върви. – подкани я Емери, като кимна с глава към вилата – И двамата имате нужда от това. Аз мога да продължа да се упражнявам сама.
– Сигурна ли си? – поколеба се Лили, очите ѝ се присвиха от Емери, търсейки извинение да не отиде при половинката си.
Емери се усмихна и настоя:
– Да.
Лили прибра книгата и чантата си, като остави няколко парченца шоколад за Емери. Точно когато вдигна ръка, за да пусне заглушаващия воал, тя спря и прошепна.
– Тяхната кръв?
Емери наклони глава назад и се засмя. Искаше ѝ се да имаше някой, който да я предупреди за тази малка част от запечатването на връзката.
– Няма лош вкус. Предимство на връзката.
– Добре. – Тя пусна воала и тръгна към къщата, където Малкълм я изгледа скептично.
– Само не го правете в къщата точно сега. – изкрещя Емери, давайки на Малкълм да разбере какво предстои – Спаси бедните уши на Калъм и Дориан.
Калъм изхърка, а тя можеше да се закълне, че бузите на Малкълм станаха още по-червени.
Лили се обърна и изстреля закачливо малко магия към Емери, която отскочи от пътя точно навреме, за да не бъде ударена.
На устните ѝ се появи искрена усмивка. Поне една от двойките на единствените познати вещици-вампири имаше шанс за щастлив живот до края на дните си.
След като двамата си тръгнаха, Калъм заведе Теа вътре, за да започне да приготвя вечерята, а Емери се опита да се съсредоточи върху задачата.
Шибани портали.
Лошото е, че след малкия разговор с Лили единственото, за което можеше да мисли, беше за половинката, която я беше напуснала.
Сърцето ѝ копнееше да го види. Не защото връзката го изискваше или защото вярваше, че им е писано да бъдат заедно. Истината беше, че той ѝ липсваше. Липсваше ѝ непоколебимата утеха, която ѝ даваше, дори когато се държеше като пълен задник. Заради всичко, което Огъстин не беше, имаше толкова много неща, които той все още беше. Начинът, по който лицето му светваше, когато усещаше как малкият ритник я удря право в яйчниците – това беше магия, която Емери искаше да може да затвори в бутилка. Той щеше да бъде невероятен баща. След това се появи новият тон на гласа му, начинът, по който се пречупи, когато я помоли да бъде просто негова. Той беше толкова отчаян, колкото и тя, да се отдаде на любовта, която споделяха. Защото тя беше точно такава. Чиста, необуздана, нокаутираща те, ритаща те по задника, когато си на земята, любов. И само в дълбините на душата си можеше да признае, че иска всяка частица от нея.
Но той не искаше. Или в девет от десет случая не го правеше, а щом я напуснеше, твърдо забравяше за нея, докато не се нуждаеше от кръв, за да оцелее.
Една-единствена сълза падна по бузата ѝ и тя я изтри. Нямаше смисъл да плаче за всичко това. Трябваше да го остави да си отиде.
Обърна се, като се нуждаеше да се съсредоточи върху нещо друго освен Огъстин. Макар че това вероятно щеше да се окаже невъзможно, тя извади магията си дълбоко от гърдите си и я насочи към ръцете си. Когато двете засияха с ярки златни сфери, тя затвори очи и едновременно завъртя ръцете си, докато шепнеше заклинанието по памет.
Още една сълза се спусна по бузата ѝ и тя се задави с ридание.
– Малка вещице?
Очите на Емери се отвориха и устата ѝ се отвори, а от устните ѝ се отрони тихо издихание.
Пред нея се бе образувал златен кръг от нейната магия, а в центъра стоеше Огъстин. Съвсем гол Огъстин. Веждите му бяха извити и Емери се сви, докато среднощният му поглед я оглеждаше.
Не че тя не носеше същото изражение и не правеше абсолютно същото. Как да не го направи, когато малки капчици вода се търкаляха по голите му гърди, галейки всяка вълничка и извивка. Тя засмука долната си устна в устата си и очите ѝ се спряха на члена му, който стоеше прав към корема му, а върхът му беше хлъзгав от възбудата му.
В момента, в който очите ѝ отново се срещнаха с неговите, те вече тлееха.
– Ако продължаваш да ме гледаш така, ще те издърпам през портала и ще пресъздам всичко, за което току-що си фантазирах по време на душа.
Емери се задуши от кашлица, застигната от думите му.
– Ти си фантазирал за мен?
Злобна усмивка се закачи на много приятните за целуване устни на Огъстин.
– Всеки проклет ден, малка вещице.
В корема ѝ се натрупа топлина и тя знаеше, че трябва да спре дотук. Трябваше да затвори портала и да си тръгне от мъката, която неминуемо щеше да изпита по-късно, след като зададе въпроса, горящ на езика ѝ. Но тя не го направи.
– И какво точно правихме, в резултат на което ти излезе от душа така, с изправен и блестящ член?
Звукът, докато Огъстин накланяше глава назад и се смееше, премина през нея като електричество, кацайки директно върху клитора ѝ. Това беше един от петте ѝ най-любими звука и тя нямаше търпение да намери начин да го накара да го направи отново.
– Има едно нещо, което Огъст е направил, на което не съм имал привилегията да се насладя сам, а аз живея за момента, в който ще го направя. – той пусна кърпата, която държеше в ръката си, и направи крачка към портала – Бяхме в музикалната зала, в замъка. Знам, че това е едно от любимите ти места за бягство, но ние не правехме музика. Композирахме една проклета шибана симфония.
През нея премина тръпка и Емери се пребори с нуждата, която беше предизвикал, и с начина, по който зърната ѝ се стегнаха при думите му.
Огъстин не откъсваше очи от нейните, докато се спускаше надолу и стискаше члена си в ръка.
– Ти беше вързана за върха на рояла, с разтворени крака, напълно оголена пред мен. На моя милост.
Майната му, искаше ли да е точно там.
Емери притисна бедрата си едно към друго, а триенето на дънковите ѝ панталони не намали огъня, който той беше разпалил между тях.
Очите на Огъстин се насочиха към сърцевината ѝ, забелязвайки движението ѝ, и устните му се усмихнаха греховно.
– Да продължа ли?
Думите не ѝ стигнаха, но трябваше да знае какво се е случило след това, дори и само за да може по-късно да подхранва собствените си фантазии. Тя кимна бавно. Нямаше значение, че това беше ужасна шибана идея, тя беше запленена от всяка дума, която излизаше от способните му устни.
Той поглади пениса си, като демонстрираше, че търка възбудата си по удълженото стъбло.
– Начинът, по който сърцевината ти плачеше за мен, ме накара да се втвърдя при вида ти, толкова силно, че трябваше да се въздържа да не изоставя плановете си и да те взема здраво и бързо. Дори във фантазиите ми си способна да ме съсипеш, малка вещице.
Емери дъвчеше устните си толкова силно, че беше цяло чудо, че не беше пуснала кръв. Тя стисна ръце отстрани в опит да ги предпази от това да се спуснат по тялото ѝ и да влязат в късите ѝ панталони, където тя искаше.
Тембърът на Огъстин се понижи до направо секси.
– Харесва ти идеята да те взема здраво и бързо, нали?
Всичко, което кажеше, за да отрече, щеше да е лъжа и той щеше да го знае. Що се отнася до Емери, грубостта му беше една от най-добрите черти на Огъстин. Там, където Огъст беше по-нежен любовник, вземащ каквото му трябва, но само с оглед на нея, Огъстин беше проклет завоевател, който я тласкаше към ръба и я пускаше надолу по проклетата скала, знаейки, че нейното удоволствие и неговото собствено ги чакат на дъното на пропастта.
– Мислех си така, но в тази фантазия ставаше дума за моето удоволствие. Абсолютната нужда, която изпитвам да вкуся всеки сантиметър от теб. Желанието да погълна сладката ти вагина, докато свършваш под опитния ми език. И нека ти кажа, Емери, в моята фантазия ти си най-сладкото шибано нещо. – той увеличи скоростта на ръката си, а думите му се изричаха на задъхано дишане – Начинът, по който гладките ти гънки ме посрещнаха, когато ги разтворих с пръст. Усещането за клитора ти, твърд и пухкав, когато го засмуках с удължени кътници. В един самотен момент ти се превърна в любимия ми десерт.
– Огъстин, моля те. – ръцете на Емери неволно се плъзнаха по кожата на бедрата ѝ точно под ръба на късите панталони, към върха им.
Очите ѝ се разшириха, когато осъзна колко близо е до това да го загуби. Да загуби контрол над емоциите си. Загуба в постоянната битка да запази разума си срещу Огъстин. Загубвайки леката хватка, която имаше върху магията си, която държеше портала отворен.
Може би щеше да е добре, ако беше изгубила и това. Това щеше да я принуди да си тръгне.
– Моля те за какво, малка вещице?
– Знаеш, по дяволите, какво.
Огъстин се ухили.
– Ти си тази, която отвори портал към личните ми покои без покана. Подготвях се за репетицията на сватбата и пуф, ето те и теб. Не че съм разстроен от нахлуването. Бих те приел пред Джеси всеки ден.
Беше чула частта за това, че я взема вместо Джеси, но единственото, върху което мозъкът ѝ се съсредоточи, беше, че той се облича за сватбената си репетиция. Сватбата му с Джеси по време на лова. След два дни щеше да е женен мъж.
А тя щеше да е нищо. Е… негова половинка и майка на бебето, но не и съпруга. Не и избраната му партньорка.
Емери примигна и през нея вече не преминаваше топлина, въпреки че съвършената форма на Огъстин все още търкаше една за нея.
Сякаш я бяха заляли с кофа студена вода.
Тя погледна килта и сакото, които толкова много приличаха на тези, които Огъст беше носил на галата на шотландската делегация. Тази вечер той изглеждаше направо за чукане. Емери поклати глава, тъй като емоциите ѝ надделяха.
– Трябва да те пусна.
Тя запази гласа си стабилен въпреки буцата в гърлото си. Нямаше как да му позволи да види колко силно ѝ е повлияло всичко това. Той е направил своя избор, повтаряше си тя отново и отново, докато се обръщаше.
– Трябва ли?
Тежестта на въпроса му я удари като тон тухли. Беше по-сложно от обикновения му въпрос. Емери погледна през рамо и видя Огъстин да стои там, с ръце встрани, а в очите му – скръб и болка, които тя не можеше да разчете.
Това, което той наистина питаше, беше:
Искаш ли да си тръгна? Искаш ли да се оженя за нея? Моля те, кажи нещо, за да спреш тази лудост.
Той отвори уста, после отново я затвори като риба на сухо, но не излезе нито една дума.
Никога не го правише, когато тя имаше най-голяма нужда от тях.
Емери въздъхна и решимостта ѝ се възстанови. Ако я искаше, трябваше да я избере.
Движение в горната част на хълма, където бе срещнала Дрейвън и Флора, привлече вниманието ѝ. В момента, в който се спря на него, сърцето ѝ се сви и лицето ѝ пребледня.
– Емери? – подкани я Огъстин, но когато тя не отговори, паника изпълни гласа му – Емери, какво става?
– Вещиците са тук.

Назад към част 34                                                             Напред към част 36