Категория: Избор между кръв и магия

Епилог
ОГЪСТ

Не беше сигурен, че някога с готовност ще стъпи отново в Ню Орлиънс, да не говорим за Байоу, но животът там имаше смисъл за Малкълм и Лили.
Огъст притисна ръката си към малкия гръб на Емери, докато вървяха по обширната морава, която водеше към къщата на брат му. Ако изобщо можеше да се нарече така. Като се има предвид, че беше вековно имение и се намираше на ръба на блатото с разрастващи се дървета и балдахини, покрити с испански мъх, тя беше по-скоро имение, отколкото къща. Беше царствено по старовремски начин, но все пак успяваше да запази атмосферата на приказност. Беше идеално за новите крал и кралица на Новото кралство и им даваше място, което да нарекат свое, извън възстановения комплекс на вещиците в Ню Орлиънс.
Двамата с Емери закъсняха, макар че като върховни крал и кралица на Светлината и Мрака, владетели на Царството, можеха да твърдят, че всички останали са закъснели.
Не че Малкълм щеше да го види по този начин. Беше се обаждал не по-малко от десетина пъти, за да се увери, че са запомнили Таламх Хайл и че всичко е на мястото си, така че да е перфектно за Лили.
Начинът, по който се грижеше за тази жена, беше дяволски очарователен.
Лина гукаше в ръцете на Емери, а очите ѝ бяха широко отворени, докато се взираше в нанизаните по дърветата лампички.
– Лили ще ни убие за закъснението. – Емери забърза крачка, но роклята, която беше избрала, не ѝ позволяваше да разшири крачката си, освен ако не искаше да блесне пред целия свят.
Не че той се оплакваше.
Огъст проследи с поглед своята половинка и пожела на кръвта си да остане в главата, която щеше да запомни, че трябва да присъстват на празника на Хейл.
Може и да не искаше светът да види това, което беше негово, но категорично планираше да опита всяко парченце кожа, което Емери показваше.
Когато Бронуин хвърли роклята и заяви, че е време Емери да приеме своята сексуалност чрез вещерското си наследство, половинката му едва не отхвърли поканата за празника на Хейл. От роклята струеше сексуално напрежение. Начинът, по който дълбоките тъмносини ленти се спускаха по раменете и гърдите ѝ, оставяйки кожата ѝ открита до пъпа, караше Огъст да иска да впие зъби в еластичната ѝ плът.
Сребърните лиани, увити около талията ѝ, поддържаха лентите на място и подчертаваха извивките ѝ. От талията материята падаше на вълни между краката ѝ, докато вървеше, с прорези, които разкриваха меката плът на бедрата ѝ.
Тя беше ходеща мечта.
Неговата мечта.
Огъст никога не бе оценявал нуждата на вещиците да демонстрират сексуалността си, но след като видя Емери в този вид, напълно разбра очарованието ѝ. Той едновременно обичаше и мразеше факта, че всички ще видят Емери в цялата ѝ слава на вещица, но беше щастлив да бъде до нея за празника на магията ѝ.
Едно убождане по ръката му го върна към настоящето и той се оказа в центъра на зъл поглед от страна на Емери.
Той се протегна и разтри мястото, което тя току-що беше ощипала.
– За какво, по дяволите, беше това?
– Продължавай да ме гледаш така и аз ще пренеса Лина вътре, докато осветим онази лодка, която видяхме по пътя.
Огъст се разсмя.
– И двамата знаем, че Малкълм и Лили вече са осветили всяка повърхност в имота.
Не беше изненада, че бяха обявили, че са бременни седмица след като се преместиха в имението. Ако приличаха на Огъст и Емери, използваха всеки свободен момент насаме, за да се наслаждават на връзката си сега, когато войната беше свършила.
Преди Емери да успее да отговори, Малкълм и Лили се появиха на входа на къщата.
– Ето ви и вас!
„Предполагам, че никога няма да разберем какво е за теб да ме яздиш в ритъм на лодка.“
Бузите на Емери почервеняха и устните ѝ потрепнаха, но тя не погледна в неговата посока. Вместо това тя заля с възбуда връзката им с партньора и Огъст издаде ръмжене.
– Сериозно, вие двамата. Дръжте се като владетели, каквито сте. – скара се Малкълм заради половинката си, но Огъст не пропусна да забележи начина, по който той се опита да скрие усмивката си.
– Не. – поклати глава Емери – Тази вечер е твоята нощ. Ние може и да сме владетелите на кралството, но това е твоята забава и аз например смятам да се насладя на това, че не съм отговорна.
Лили сбърчи вежди.
– Нали знаеш, че все още трябва да помагаш за зареждането на линиите на лея.
– О, разбира се. – каза Емери и подаде Лина на Огъст, където бебето се гърчеше в ръцете му – Но това е първият път, откакто имаме Лина и войната приключи, когато мога да се наслаждавам, така че планирам да го направя.
Тя не грешеше. Бяха заети с всеки миг от всеки ден, за да подредят кралствата и да установят как ще изглежда свръхестественият свят в тяхното кралство. Не беше съвършено и Емери мразеше безкрайните искания и изпитания на онези вещици и вампири, които искаха да изоставят връзките си с партньорите, но някак си успяваха. Справяше се с всяко искане с грация и състрадание, а Огъст никога не се беше гордял повече. Те създаваха свят, в който децата им можеха да се развиват.
Огъст се засмя, когато Емери си проправи път покрай брат му и Лили, насочвайки се право към бара в другата стая, където видя Дориан и Ансел.
Усмивка се изтръгна от устните му въпреки болките в сърцето му. Двамата се бяха сгушили близо до себе си и си шепнеха, а Ансел носеше рядка усмивка на лицето си. Царството на смъртните все още се оказваше твърде тежко за Ансел, затова двамата прекарваха по-голямата част от времето си в Енхант, за ужас на Дориан. Това обаче беше добре за Ансел, който, подобно на Огъст и останалата част от кралството, бавно се възстановяваше от случилото се.
Ансел имаше Дориан.
Огъст имаше Емери.
Звездите знаеха точно какво правят, когато им дадоха техните половинки.
Лили се ухили и извика след Емери.
– Пет минути, Ем. Имаш пет минути.
– Радвам се, че тя отново е себе си. – каза тихо Малкълм, въпреки че нямаше как Емери да го чуе от другия край на стаята.
– Тя има своите добри и лоши дни, но по-често се научава да се лекува.
Макар присъствието ѝ да беше достатъчно, за да държи настрана спомените за времето, прекарано със Слоун, смъртта на Калъм беше засегнала Емери тежко. Макар да знаеше, че той не е наистина мъртъв, отсъствието му беше достатъчно, за да съживи мрака ѝ. Имаше дни, в които се събуждаше с обсидианови очи и само Лина и Огъст можеха да я накарат да се върне към светлината. Но тя винаги се връщаше при тях.
– А ти как си?
Огъст се поколеба, като погледна Лина в ръцете си, чиято широка усмивка беше достатъчна, за да попречи на собствения му мрак да се промъкне.
– Аз също оздравявам.
Имаше нощи, в които се събуждаше в студена пот и трепереше, както някога на пода в подземието. Но всеки път Емери беше до него. Тя се увиваше около него и заливаше връзката им с любов. Той все още не можеше да се насили да слезе в най-дълбоките части на замъка си, все пак щеше да дойде време и за това. Всеки аспект от лечението им се извършваше с малки стъпки, но те го правеха заедно.
Покрай тях мина сервитьор с чаши шампанско и Огъст взе една от тях със свободната си ръка и я подаде на Малкълм, преди да вземе една за себе си.
– Обичам те, братко. – Малкълм взе своята и наклони глава, като предложи да се присъединят към останалите празнуващи в основната зала.
– По дяволите, не ме сополиви. – измърмори Огъст, но ако трябваше да бъде честен, му харесваше да е там с брат си и семейството им.
Партито беше в разгара си, навсякъде имаше вещици и хибриди, а от време на време се появяваха и вампири, които идваха да подкрепят половинката си или онези, които бяха любопитни за празника. За пръв път след последната битка в техния замък се бяха събрали членове на трите фракции от целия свят. Огъст не можеше да се въздържи от усмивката, която трайно се бе настанила на лицето му.
Беше красиво нещо, на което можеше да стане свидетел. Мразеше, че толкова много хора бяха дали живота си, за да стане то реалност, но това несъмнено беше началото на едно светло бъдеще на единство.
Звънът на метал върху стъкло отекна над тълпата и всички мълчаливо се обърнаха към мястото, където Лили стоеше с Емери.
– Ако всички могат да излязат навън, церемонията „Хайл“ ще започне.
Огъст последва Малкълм, а Емери се плъзна до него, с високо вдигната глава. Тя беше красива в своята увереност.
– Ще останеш ли до мен? – попита тя, като взе Лина в прегръдките си.
Харесваше му, че тя го искаше там. Въпреки че това беше нейният решаващ момент, тя искаше той да е там.
– Винаги, малка вещице.
Под навеса на залива, със звездите и луната над него вещиците се събраха в кръг. Емери и Лили стояха една до друга, а Лина беше в ръцете на Емери. Огъст се плъзна зад Емери, а Малкълм направи същото зад Лили.
Магията бръмчеше около тях. Освен когато Емери му правеше магията си в спалнята, той никога не я беше усещал по толкова осезаем начин. Сякаш земята беше оживяла около тях, наричайки това място свещено.
Лили преплете пръстите си с тези на Емери и двете вдигнаха обединените си ръце. Магията им, обсидианово-златиста и тюркоазена, се спускаше по предмишниците им и се зареждаше в дланите им.
Огъст наблюдаваше с благоговение как те започнаха да пеят на древния език на своите предци. Една по една вещиците в кръга се присъединиха, призовавайки магията си и изтласквайки я напред, докато дъга от цветове изпълни пространството над тях. Пипалата се преплетоха от една единствена точка и образуваха стълб от магия в земята. От тази точка в центъра сребристо-бляскава магия изригна във всички посоки, намирайки пътя си обратно към вещиците.
Докато продължаваха да пеят и да общуват със земята, вещиците наклониха глави назад, за да могат очите им да погледнат към небето над тях.
„Огъст, – прошепна Емери по връзката им, гласът ѝ беше изпълнен с благоговението, което той усещаше да се излъчва от нея – приближи се.“
Той пристъпи напред, докато гърдите му не се притиснаха до гърба ѝ.
„Погледни.“ – Емери кимна към дъщеря им в прегръдките си.
Огъст погледна през рамо към Лина, която гледаше нагоре към цветната магия над тях, но в дланите ѝ имаше слабо синьо сияние.
„Това ли е нейната магия?“
Емери се задави покрай едно ридание и кимна.
Звукът привлече вниманието на Лина и тя погледна към двамата. Тя вдигна ръце и едната от тях обгърна бузата на Емери, а другата остана протегната за Огъст.
Когато той обгърна Емери и постави ръката си в тази на дъщеря си, светът около тях почерня, а гърдите на Огъст бяха обзети от напора на магията, несъмнено дар от земята за неговата половинка и дъщеря. Но заедно с нея имаше и една почти невинност, която той не можеше да проумее.
За разлика от случаите, когато преди това бе въвлечен във виденията на Емери, тези бяха само бързи проблясъци на образи.
Огъст и Емери държаха момченце, а Лина подскачаше до тях. Русо момиченце с две цветни очи, Лина, която кара колело из залите на замъка. Тя беше красива. Лина учи с Лили и Емери. Лина и брат ѝ си подхвърлят магии помежду си. Огъст и Емери, които гонят близнаците през градините към Лина. Хейвън и Теа, които промъкват тийнейджърката Лина в замъка. Лина тича към ефирния Калъм и се впуска в голяма прегръдка. Лина, застанала на възвишението, с корона на главата, с магически сини и черни пипала, увити около ръцете ѝ, и мъж с неразличими черти до нея.
Черни пипала запълваха краищата на зрението му, но Огъст напразно се опитваше да се вкопчи в образите, които звездите му даваха. Очите му горяха, докато се опитваше да ги задържи отворени, фокусирайки се върху образа на дъщеря си, но накрая не можа да ги задържи повече. Когато отвори очи, те срещнаха тези на половинката му и дъхът му секна в гърдите.
Церемонията продължаваше около тях, но вече не беше най-важното събитие в нощта му.
„Това беше ли…?“
Емери поклати глава.
„Това не бяха моите видения. Бяха нейни? – кимна Емери, а по бузите ѝ се стичаха сълзи – Ти видя ли? Той е жив. Някъде там, той е жив.“
Огъст кимна, а в собствените му очи се появиха сълзи. Калъм беше причината да държи Емери в ръцете си. Той беше този, който запали огъня в това царство и започна търсенето им на по-добро бъдеще.
Двамата преместиха погледите си към малката вещица в ръцете на Емери.
Тяхната дъщеря.
Тя имаше зрение и ако виденията бяха верни, дъщеря му притежаваше аспект на мрака в себе си, точно както майка си.
„Ами ако тя е като Слоун?“ – изрази притеснението, което измъчваше душата му Емери, но в крайна сметка се чувстваше спокоен, знаейки, че дори и с тъмнината, Лина винаги ще ги има.
„Тя може да е дете на мрака, може да има способността да възкресява мъртви, но дъщеря ни никога няма да бъде като Слоун. – успокои я Огъст – Лина има теб, за да я напътстваш, и мен, за да плашим мрака. Тя е толкова невероятно обичана. Дори и да носи същата магия, която е била във вените на сестра ти, не се съмнявам, че ще бъде светлината, от която се нуждае нашият свят.“ – Огъст се пресегна и прокара пръст по бузата на Лина.
– Не е ли така, gealiach bhig (малка луна)?
Лина изръмжа, а Емери се стопи в него, като облегна главата си на рамото му.
Лили приключи церемонията и всяка от вещиците тръгна малко по-изправена, докато се връщаха в имението.
Той последва половинката си, като им взе по чаша шампанско, докато се смесваха с присъстващите вещици.
– Беше невероятно.
Не беше забелязал Флора и Дрейвън да сядат до тях. Кейд не беше далеч зад тях, вечен пазител, надвиснал над своите Алфа и Луна. Това, което го изненада, беше, че Матео не беше открит никъде.
– Той е в Амбърси. – поясни Дрейвън, след като видя, че очите на Огъст блуждаят зад тях – След края на войната чичо му не искаше да се откаже от стремежа си към власт. Матео се грижи за отстраняването му.
– А, разбирам. – очите на Огъст се насочиха към Кейд, който дъвчеше долната си устна, но мълчеше. По-късно щеше да се наложи да попита Дрейвън защо Кейд все още е на негова страна, когато нямаше съмнение, че се притеснява за втория си.
Дрейвън повдигна вежди и кимна, преди да плъзне ръката си в тази на Флора. Огъст се усмихна. Харесваше му обединената сила между предвидените наследници и техните командири. Никога не се питаше дали се подкрепят един друг, това беше даденост – константа, която укрепваше кралството им.
Огъст подаде сигнал на сервитьора и взе още две чаши шампанско за двойката.
– За мен не! – прошепна Флора и бузите ѝ се зачервиха.
Емери наклони глава и се изхили.
– Какво имаш предвид под „не за теб“?
Огъст сведе поглед и по прищявка отвори сетивата си, за да се вслуша внимателно в света около себе си.
От средата на Флора се чуваше равномерното биене на второ сърце.
Погледът на Емери се стрелна между Огъст, Дрейвън и Флора, а когато най-накрая си даде сметка за случващото се, челюстта ѝ падна.
– Ти си бременна! – изпищя Емери.
Широка усмивка се разтегли по лицето на Флора, а в очите ѝ се появиха сълзи. Емери я придърпа в прегръдка и двете развълнувано зашепнаха една на друга.
– Поздравления. – Огъст чукна питието си с Дрейвън, докато двамата гледаха своите половинки.
„Ти си следващата.“ – прошепна по връзката им Огъст, като вече обичаше образа на Емери, набъбнала със следващото им дете.
Погледът на Емери се плъзна към него през рамото на Флора и палава усмивка накриви устните ѝ.
„Може би трябва да изпробваме тази теория на лодката.“
„Поведи ме, малка вещице.“
Но преди да успее да прехвърли дъщеря си на брат си за през нощта, той долови в периферията си суматоха в другия край на стаята. Бронуин си проправи път през тълпата към тях, а по лицето ѝ се изписа паника. Когато стигна до Огъст и Дрейвън, тя се хвана за всяка от свободните им ръце и заби нокти в тях.
– О, слава на звездите, че и двамата сте тук.
Огъст смръщи вежди, а погледът на Дрейвън се стрелна из стаята.
– Добре ли си?
– Кажи ми какво беше усещането? – тя се препъваше в думите си като развълнувано дете – Когато срещна своята половинка? Какво беше усещането?
– Цялото ми тяло вибрираше в нейно присъствие и бях привлечен от нея. – Огъст погледна към Дрейвън – Ти?
– Същото и моят вълк ми каза, че тя е моя. Нямаше никой друг в това царство, който би могъл да ме откъсне от Флора. – очите му се насочиха към неговата партньорка и Огъст разбра, че той изпитва същото, което и той. Беше същият начин, по който гледаше Емери. Сякаш беше проклетият най-голям късметлия на света.
Бронуин на практика отскочи пред тях.
– Тя е тук. – очите ѝ прекосиха стаята.
– Кой е тук? – попита Емери, а тя и Флора се присъединиха към кръга им.
– Моята половинка. Видях я. Тя е хибрид. И е шибано красива.
– Тогава какво правиш, като ни говориш? – попита Емери, като се плъзна до Огъст.
Той обгърна ръката ѝ, обичайки начина, по който тя прилягаше идеално към него.
– Вълкът ѝ сигурно полудява. – Флора се притесни и погледна в посоката, в която гледаше Бронуин – Вероятно трябва да отидеш да се представиш.
Очите на Бронуин се разшириха и за пръв път, откакто се запозна с Огъст, бузите ѝ се обагриха в розово.
– Аз… ами ако… ами ако тя не ме иска?
– Тогава тя е проклета глупачка.
– Върви. – Емери постави ръка на рамото на Бронуин и я стисна окуражително – Точно за това беше тази вечер. Празнуване на живота и магията. Това е твоето начало и няма да се учудя, ако е начало и за други.
– Добре. – кимна Бронуин – Ще отида да поговоря с нея.
Четиримата наблюдаваха как Бронуин прекоси стаята и предпазливо се приближи до висока червенокоса жена на бара. Тя нервно въртеше ръце пред себе си – нещо, което Бронуин никога не правеше. Двете заговориха тихо и колективът на наблюдаващата ги група затаи дъх.
Когато червенокосата протегна ръка, заплете я в косата на Бронуин и стисна устни, Емери изпусна леко дъх.
Към това се бяха стремили. Това празнуване на живота. На любовта. Единението между двама души, на които е било писано да бъдат заедно.
Емери се усмихна широко.
– Толкова се радвам, че направихме това парти.
– Всъщност това е много добра идея. – замисли се Огъст.
– Каква?
– Тържество на половинките. – Дрейвън, Флора и Емери наклониха глави в негова посока, явно не разбирайки мисловния му процес – Ако всяка година организираме галавечеря и каним онези от свръхестествения свят, които търсят своите половинки, това ще им даде възможност да се намерят един друг. Бихме могли да ги приемаме по целия свят, а не само тук.
Емери го погледна така, сякаш е свалил проклетата луна, преди да се хвърли към него.
– Ти си проклет гений.
– Харесва ми да мисля така.
– Това е наистина гениално. – съгласи се Флора.
– Ще бъдем домакини в Шотландия. – предложи Дрейвън, тъй като беше поел позицията на Калъм като единствен наследник на шотландския трон.
– А аз се обзалагам, че Грейвс ще бъде домакин за Източна Европа. – предложи Емери.
Всичко се събираше. Всичко, за което се бяха борили. Това, за което Калъм беше дал живота си.
Емери отметна глава назад и погледна към Огъст.
„Обичам те.“
„Винаги.“

Назад към част 47

ЕМЕРИ

Днес щеше да донесе ново начало, но преди да започнат отначало, трябваше да се сбогуват.
Строгите бели чаршафи проблясваха на слънчевата светлина, която се процеждаше през покривните прозорци в голямата зала. Емери примигна и отново преброи колоните и редовете, сякаш това щеше да промени по някакъв начин броя на изгубените животи. Десет в диаметър и деветнайсет в дълбочина. Очите ѝ винаги се връщаха към едно тяло в центъра на първия ред.
Мечът, поставен на върха на тялото му, съобщаваше за неговата царственост, а гербът в дръжката означаваше, че той им принадлежи.
Но за нея Калъм беше много повече от това. Той беше неин приятел, а понякога и довереник. Той беше движещата сила на мира и визионер за бъдещето. Не се предполагаше, че ще си отиде.
Сълзи прободоха задните части на очите ѝ и тя преглътна трудно, когато усети присъствието на Огъст до себе си. Той плъзна ръка по гърба ѝ и я придърпа към себе си, за да може да я целуне в слепоочието.
– Готова ли си?
Емери погледна към лицето му, все още покрито с кръв и мръсотия. Нито един от двамата не бе намерил време да се почисти. Бяха прекалено заети да помагат за събирането на мъртвите и да се грижат за живите. И това беше преди да започнат да валят обаждания. Сега, след като Слоун беше победена, лидерите от всички фракции – вампири, вълци и вещици – искаха да обявят подкрепата си за визията на Огъст и Емери за бъдещето.
Ако питате нея, това беше твърде малко и твърде късно, но Огъст изтъкна, че ще им е необходима подкрепа от всички страни, ако искат да променят начина, по който свръхестественият свят мисли за партньорите и техните хибридни деца. Той беше прав и тя го знаеше. Това не попречи на тъмнината да ѝ предостави няколко много ужасни образа на това как би ѝ харесало да им напомни, че е трябвало да изиграят ролята си в спирането на Слоун от самото начало.
Умът ѝ се върна към въпроса му дали е готова да застане пред народа им, да обяви края на войната и да сподели плановете им за бъдещето. Проблемът беше, че да признаеш на глас, че е свършила, означаваше да продължиш напред с всичко, което бяха загубили. Беше лесно да го изтласка на заден план, когато бяха съсредоточени върху предстоящата война, но сега, когато нямаше предстояща битка, загубите се чувстваха много по-големи.
Майлс.
Агата.
Връзката ѝ с партньора.
Калъм.
Да не говорим за живота на безименните стражи, които никога нямаше да срещне, защото те бяха отдали живота си, за да осигурят бъдещето на своето кралство.
Все пак тя кимна и отговори:
– Готова съм толкова, колкото никога няма да бъда. – защото това беше всичко, което можеше да каже.
Това не се отнасяше за нея или за мъртвите. Ставаше дума за стотиците вампири, вълци, вещици и хибриди, които се редяха по стените и стълбите на залата, очаквайки тя и Огъст да ги водят.
Изпълнен с писъци смях изпълни пространството и Емери се обърна, за да види как Космина излиза на подиума заедно с Лина. Тя я подаде на Емери, а дъщеря им погледна към нея и Огъст с широката си усмивка и несъответстващи очи. Ако имаше някаква причина Емери да продължи напред, това беше това малко момиченце.
– Ако може да ми обърнете внимание, моля. – гласът на Огъст отекна над празните разговори и накара всички да спрат и да им обърнат внимание.
– Днес скърбим за загубата на толкова много хора, които отдадоха живота си безкористно, за да можем да живеем в свят, в който любовта се празнува и всеки е добре дошъл. Скръбта няма срок и ние ще продължим да усещаме тези загуби всеки ден, но като направим крачка напред, трябва да отпразнуваме живота им и да гарантираме, че ще продължим да се стремим към бъдещето, за което те се бориха.
Богато украсените врати в горната част на стълбището се отвориха и се удариха силно в стените на залата, заглушавайки последните думи на Огъст. Емери отправи поглед към върха на стълбището, където хората викаха и се отместваха, докато не видяха лицето на Микаел, който ги гледаше отгоре, докато другите богове, които им бяха говорили в Енхант, се разпръснаха около него.
– Виждам, че сме закъснели.
Челюстта на Огъст потрепери, но той залепи усмивка на лицето си и поздрави бога.
– Добре дошъл, Микаел. На какво дължим посещението ти?
Емери не беше сигурна дали хората им знаеха кой е той, но по начина, по който се измъкнаха от пътя му, докато слизаше по стълбите, беше ясно, че усещат силата, която се разнасяше от него на вълни.
В стаята беше толкова тихо, че можеше да се чуе щракането на обувките на боговете по плочките, докато те вървяха по централната пътека на мъртвите. Устните на Микаел се раздвижиха и той разтвори длани, когато минаваше покрай всяка редица тела. Емери беше сигурна, че чува слабото мърморене на защитно заклинание.
Къде, по дяволите, беше това преди да умрат?
Когато стигна до възвишението, Микаел спря и останалите богове се извиха около него. Той погледна към тях и се усмихна.
Емери захапа бузата си, за да се въздържи да не изригне от въпросите, които изгаряха дупката в гърдите ѝ. Добре ли беше Калъм? Щеше ли да стане бог? Можеха ли да го видят?
– Виждам, че умираш от желание да задаваш въпроси, малка кралице, и обещавам, че ще получиш отговори. – Микаел сгъна ръце върху корема си и прокара пръсти – Първо, бих искал да благодаря на теб и твоята армия за това, че защитавате това царство. Благодарение на вас животът тук и във Фейвилд ще продължи да процъфтява още векове наред.
– Винаги ще се борим за нашия дом.
– Знам, че ще го направите. Ето защо съдбата ме изпрати тук. За да свидетелствам за титлите, които биха искали да дадат на теб и на другите предвидени. – Микаел погледна към страната на подиума, където стояха Лили и Дрейвън – Моля, излезте напред с вашите половинки.
Лили, Малкълм, Флора и Дрейвън пристъпиха напред, по една двойка от двете страни на Огъст и Емери.
– Шестимата от вас са бъдещето на вашия свят. Звездите се подредиха и ви дадоха силата да превърнете това царство в едно от най-великите, създавани някога, ако решите да приемете титлите, които са ви дадени. С тези титли вие ще бъдете свързани във всеки смисъл на думата. По-висока чест няма.
Шестимата завъртяха глави, като се оглеждаха един друг за потвърждение, преди всеки от тях да кимне. Нямаше съмнение, че ще направят това, което се иска от тях, дори ако участието на боговете ги накара да се обърнат в стомаха. Те бяха предназначени за това. Обединени, те щяха да управляват.
Микаел застана пръв пред Дрейвън и Флора и протегна ръце, за да могат двамата да сложат своите в неговите. Когато те го направиха, той ги уви около себе си и каза:
– Дрейвън и Флора, вие сте първите хибриди с кралска кръв. Вие се борите не само за своите хибридни братя, но и за това, което е правилно и справедливо. Като такива съдбата ще ви даде титлите Върховен алфа и Луна на хибридите.
Из стаята започна да се разнася вълчи вой, а хибридите, водени от Нина, притиснаха ръце към гърдите си и се поклониха на своите водачи.
Стоически Флора и Дрейвън склониха глави, приемайки титлите си, а когато ги вдигнаха отново, всеки от тях носеше елегантна корона, изработена от тъмнолилавото дърво на дърветата в Енхант.
Емери прехапа усмивката си. Флора щеше да хареса това. Тя мразеше тези проклети дървета.
След това Микаел мина покрай Огъст и Емери и застана пред Лили и Малкълм. Усмивката му се разтегна широко, докато преплиташе ръцете им.
– Лили и Малкълм, и двамата вярвате в борбата за любовта и разбирате какво означава да поставиш света на първо място. Съдбата вярва, че вие ще водите народа си в това време на изцеление и възраждане, затова ви се присъждат титлите върховен крал и кралица на Новото царство. Вие ще поведете вампирите и вещиците от това царство към новото им бъдеще.
Викове на радост избухнаха, когато Лили и Малкълм се поклониха и приеха титлите си, а на главите им се появиха корони от сребро и изумруд.
От очите на Емери потекоха сълзи. Тя не можеше да си представи двама по-добри хора, които да поведат народа си по пътя на изцелението. Може и да им беше отнело известно време, за да стигнат до своето щастие, но Лили и Малкълм бяха идеални партньори във всяко отношение.
Това обаче оставяше Огъст и Емери без титли. Ако не трябваше да бъдат крал и кралица на вампирите и вещиците, тогава каква беше целта им във всичко това?
Флора протегна ръка и взе Лина от ръцете на Емери, а Микаел застана пред нея и Огъст и протегна ръце към тях. Устните му се разтеглиха в усмивка и Емери можеше да се закълне, че очите му се замъглиха.
– Огъст и Емери. От самото начало двамата се противопоставихте на шансовете. Звездите невинаги бяха благосклонни към вас, но вие продължавахте да вярвате, че съдбата има план за вашето бъдеще, и бяхте прави да го правите. Ето защо съм щастлив да ви връча титлите Върховен крал и Върховна кралица на Светлината и Мрака, владетели на Царството.
Голямата зала избухна в оглушителни възгласи и викове от всички присъстващи фракции, но умът на Емери остана празен, докато се опитваше да проумее какво означава това.
Владетели на царството.
Цялото проклето царство.
Тя погледна към Огъст, който изглеждаше също толкова смаян, колкото и тя. Какво изобщо означаваше това?
Микаел говореше тихо, но тя някак си все още го чуваше над гръмотевичния отговор на хората им.
– Не се съмнявам, че вие двамата ще измислите най-добрия начин да управлявате, но няма двама, на които да вярвам повече, че ще гарантират, че балансът в кралството ще остане непокътнат.
Огъст я погледна и се усмихна.
– Докато съм с теб, ще приема всичко, което ни се случи.
Емери кимна и му се усмихна през радостните си сълзи.
Двамата склониха глави и зачакаха да се появят короните им, но тя не усети тежестта на нищо върху главата си.
– Имам още един подарък, който трябва да ви дам, преди да ви връча короните. – Каза Микаел, докато измъкваше пръстите си от ръцете им и ги увиваше около предмишниците им. Той вдигна очи и срещна погледа на Емери. – Това не е от мен, а е дадено даром от един мистериозен вампир. Той е жив и здрав и ми каза да ти предам да живееш така, както би живял той, без да съжаляваш.
Калъм.
Топлина се разгоря на мястото, където Микаел докосна ръцете им, и Емери се задави от хлипане, когато магията ѝ изплува и преплете златните си пипала върху плътта им. Тя ставаше все по-ярка и по-ярка, докато не се наложи да затвори очи или да бъде заслепена от светлината ѝ.
В тъмнината на съзнанието ѝ едно видение се разигра като филм на тройна скорост. Тя наблюдаваше всички моменти, добри и лоши, които бе споделила с Огъст през цялата им връзка. Възходи и падения, радости и скърби, всички те ги бяха довели до този момент.
В гърдите ѝ се излъчваше любов към мъжа до нея и в най-дълбоката част на душата си знаеше, че той изпитва същото. Сякаш споделяше този момент с него не само физически. Усещаше го до себе си… усещаше го…
Емери замръзна.
„Малка вещице, усещам те. Любовта ти. Страха ти. Аз също го усещам. Не искам да отворя очи и да разбера, че това не е истинско. Моля те, кажи ми, че не си въобразявам това.“
Емери отвори очи и видя сребърни лози, гравирани на предмишницата ѝ, заедно с четири съвършени цветя.
– Това е истинско. – прошепна тя невярващо.
Калъм направи това за тях. Той им даде дара на връзката им с партньора с неговата смърт. Той поправи щетите, нанесени на душевната им връзка в негово отсъствие. Всички го мислеха за самовлюбен и загадъчен, но не за първи път той доказа, че е направил всичко с голяма мисъл и още по-голяма любов.
Огъст пусна ръката ѝ и я придърпа към гърдите си, удряйки я с всяка емоция в гърдите си. Любов. Гордост. Радост. Похот. Последното изпрати мълния по гръбнака ѝ, която се приземи направо в клитора ѝ, карайки я да издаде слабо мяукане. Огъст го улови с устни и докато го правеше, тя усети тежестта на короната върху главата си.
Когато се отдръпна и вдигна поглед към другаря си, на главата му седеше златно-черен кръг, инкрустиран с тъмночервени камъни. Светлина, тъмнина и кръв. Основите на тяхното царство.
Огъст протегна ръка и взе Лина от Флора, като я държеше между двамата. Когато се обърнаха, Микаел беше изчезнал и остана само народът им, който се радваше за тях и за бъдещето им.
Когато Емери влезе в замъка, тя не вярваше, че е предназначена за величие, но сега знаеше, че това величие е предназначено за нея. За всички тях.
Тя погледна към семейството, което беше открила, от другата страна на прехода. Всеки от тях заемаше специално място в сърцето ѝ и завинаги щеше да бъде причината тя да се бори за тяхното царство. Когато погледът ѝ най-накрая се спря на нейната половинка, той се усмихна.
– Това е нашето начало, малка вещице.
– Не, това е нашият щастлив живот до края на дните ни.

Назад към част 46                                                     Напред към част 48

ЕМЕРИ

Емери се взираше във вратата. Наистина беше поетично, че Слоун беше избрала да се скрие в стаята, която и двете бяха използвали като жени от „Съревнованието“. Някога стаята я бе накарала да се почувства близка с близначката си, а после само ѝ напомни колко различни бяха. Сега… тя се замисли за емоциите, които разтърсваха ума и тялото ѝ. Може би беше видяла безбройните мъртъвци по пътя си през замъка или изражението на лицето на Ансел, когато го беше намерила. Или може би всичко се промени, когато тя отне Огъст от нея, като ги лиши от връзката им. Можеше да е и кладенецът на мрака, който кипеше в гърдите ѝ, но гледайки към вратата, Емери не изпитваше нищо към сестра си.
– Готова ли си за това? – попита Огъст, а гласът му бе изпълнен със загриженост.
Не.
Да.
Може би.
Тя не можеше да му каже това. Трябваше да вярва, че е готова, иначе нямаше да ѝ позволи да прекрачи прага и да се изправи пред единствената жена, която имаше силата да ѝ сложи край и да я върне десет пъти само за садистичното си удоволствие.
Истината беше, че сестра ѝ трябваше да умре. Царството им беше в опасност заради нея. Хората им никога нямаше да имат възможността да опознаят своите половинки. Но най-важното беше, че Емери знаеше, че тиранията на Слоун няма да има граници. Беше опитала вкуса на мрака и знаеше на какво е способна. И ако казаното от боговете беше вярно и Дал я водеше, тогава разрушенията, които можеха да причинят, нямаше да имат край.
Това не означаваше, че Емери все още не скърби за загубата на това, което можеше да бъде със Слоун.
– Готова съм, както никога няма да бъда.
– Знам, че трябва да се справиш сама, но аз съм тук.
– Винаги. Знам. – Емери го погледна и затвори очи, когато той се наведе и я целуна по челото.
Огъст остана зад нея, докато тя буташе вратата и влизаше в познатото пространство. Нищо в стаята не се беше променило. Очакваше да е съвсем различна след заминаването ѝ от замъка за Ню Орлиънс, но не беше така. Знаеше, че Огъст е ходил там, когато са били разделени, но си мислеше, че поне е премахнал напомнянията за нея, когато е бил Огъстин. Не беше така. Или може би беше върнал всичко на мястото му, защото всичко си беше същото, чак до снимката на нея, Челси и Флора на нощното шкафче.
Погледът ѝ се плъзна към прозореца, където Слоун стоеше и гледаше през стъклото към това, което Емери знаеше, че е западната морава, която водеше към градините. Виковете на засилващата се отново битка слабо отекваха долу и сърцето на Емери се сви.
Сестра ѝ се обърна леко и Емери видя профила ѝ. Очите на Слоун бяха вдлъбнати, а под тях се виждаха тъмнолилави кръгове. Бузите ѝ бяха издълбани, пещеристи и празни. За двайсет и четирите часа, откакто бе прекъснала партньорската връзка на Огъст и Емери, тя сякаш бе остаряла поне с двайсет години.
– Ако се чудиш дали си е струвало, значи си е струвало. – изохка Слоун.
– Не се чудя на нищо за теб, Слоун. Вече не.
Слоун се обърна така, че Емери да може да види плюшения зелен дракон, който държеше.
Мъдрец.
Той беше близнак на Копър на Емери. И двете бяха получили подарък, когато бяха на две или три години. Един от най-ранните спомени на Емери беше как Слоун и тя вдигаха драконите във въздуха, за да ги накарат да летят около малкия дом, който споделяха с Ада. Това беше един от скъпите ѝ спомени. Спомен за по-простите времена, когато нямаха представа какво ги очаква в света. Бяха просто Слоун и Емери. Сестри. Най-добри приятелки.
– Ти си тук, за да ме убиеш. – каза Слоун и щракна с обсидиановите си пръсти ухото на своя дракон. Това не беше въпрос, тя знаеше също толкова добре, колкото и Емери, че само една от тях ще напусне тази стая.
Емери вдигна вежди, наблюдавайки всяко движение на Слоун.
– Мислиш ли, че заслужаваш да живееш?
– Заслужавам да се развивам. – Слоун се приближи до леглото и постави дракона на същото място, където Копър седеше всеки ден, когато беше част от Съревнованието. – Както и този свят. Ние просто имаме две различни представи за това как изглежда това.
Емери не можа да се сдържи и поклати глава. Слоун не го разбираше. Очите ѝ омекнаха и тя се опита. Последен опит да накара сестра си да прогледне.
– Ти би се доверила на бог, който иска да унищожи нашето царство заради собствената си изгода. Би отказала на вампирите и вещиците техните половинки.
– Не, – изохка Слоун – аз бих ти отказала твоята половинка. Не ми пука за останалата част от света.
– Защо ме мразиш толкова, силно? – устните ѝ изплюха думите.
Слоун се засмя, а Емери я гледаше с празен поглед, докато това прерасна в пълен смях.
– Ти наистина не го разбираш, нали?
Слоун явно искаше да отговори, но Емери просто я изчака да продължи. Когато тя го направи, очите ѝ потъмняха. Кехлибареният цвят на очите на Слоун – цвят, който някога съвпадаше с този на Емери – почерня, подобно на собствените очи на Емери, когато я завладя мракът. Само тези на Слоун засияха с лилав оттенък, докато тя ръмжеше: – Получи всичко, което исках, а ти не направи нищо, за да го заслужиш. Заради това животът на теб и Огъст никога няма да бъде лесен. Няма да го допусна. Дори след като ме няма, ще усещаш обсега ми.
Слоун щракна с китката си и Емери усети как в стаята падна познатата ограда. Знаеше, че ако посегне към Огъст, няма да усети нищо друго освен присъствието му в душевната им връзка, а оградата щеше да попречи на всякакъв вид комуникация. В тази битка бяха само тя и Слоун. Както и трябваше да бъде.
– Как можеш да кажеш това? – Емери извика магията си на повърхността, но я държеше под кожата си, готова и чакаща. Знаеше какво ще последва, но проклета да е, ако все още нямаше част от нея, която да иска да е различно. – Заради теб щях да пренебрегна звездите. Щях да застраша това царство и да намеря начин да те задържа на моя страна, защото ти си моя сестра. Ти си светлината за моя мрак, но ти постоянно избираше мрака пред мен. Силата е нищо без любими хора до теб. Ти избра това, Слоун.
– И бих го избрала отново във всеки един живот. Вече познаваш притегателната сила на мрака, виждам я в очите ти. Начинът, по който те пулсират, ставайки все по-тъмни с всяка моя дума. Ще дойде момент, в който ще се отпуснеш, и това може да е моят край в това царство, но е само началото на моето наследство.
Емери изтръпна. Слоун не грешеше. Подобното зовеше към подобно, а мракът на Слоун не се различаваше от нейния. Сега, след като тя се бе докоснала до него и му беше дала живот в гърдите си, той искаше да бъде освободен. Само че Слоун си мислеше, че магията на Емери е като нейната. За пръв път тя осъзна, че не е така. Тя искаше да унищожи Слоун, да бъде единствената тъмнина в стаята. Това можеше да тласне Емери отвъд зоната ѝ на комфорт, но онази нощ на арената те бяха стигнали до споразумение, нейната магия и тя. Водеха една и съща битка, макар и с различни средства. Нейната тъмнина все още щеше да я кара да управлява чрез тъмнина, докато нейната светлина щеше да я види да го прави чрез състрадание и благодат, но в края на краищата те искаха едно и също нещо.
Едва в този момент тя осъзна колко много я подкрепя нейната магия. Дори нейната тъмнина.
– Няма да отричам очарованието на мрака, но моя не е като твоя. – изсъска Емери, като погледна Слоун – Ще гарантирам, че няма да имаш наследство. Погледни какво си направила на това царство. Ти опустоши хората и ги принуди да изпълняват твоите заповеди в името на собствените ти извратени планове. Как можа да не видиш, че планът ти ще се провали? Твоето бъдеще винаги щеше да завършва с унищожаването на нашето царство. – Емери поклати глава, дъхът ѝ секваше, докато се опитваше да накара Слоун да прогледне. Това винаги е било губеща битка.
– От смъртта идва нов живот. Запомни това, Емери.
– Този път не.
Емери извика магията си на повърхността, мастилено-златните пипала вибрираха върху кожата ѝ, готови за битка. Беше готова да сложи край на това.
– Така да бъде. – Слоун протегна ръце, а нейната мастиленолилава магия отрази магията на Емери.
Емери не се колебаеше повече, искаше това да свърши. Тя затвори очи и вдиша успокояващ дъх. Слоун използва момента, за да позволи на магията си да запълни пространството.
Тя си мисли, че може да се промъкне до нас и да ни изпревари! – тъмнината на Емери отекна в съзнанието ѝ – Ние не сме слаби. Остави ни да се освободим.
Една-единствена сълза се спусна по бузата ѝ и Емери усети как силата, която притежаваше, дрънчи в нея. Тялото ѝ трепереше, но никога не се беше чувствала по-уверена в магията си. Чудеше се дали звездите винаги са планирали тя да се окаже там, или по някакъв начин е успяла да промени въртящата се монета на съдбата, изкарвайки я от равновесие. Зрението ѝ подсказваше, че това е нейният момент, показваше ѝ, че ще вземе главата на Слоун, но също така разкриваше, че в думите на Слоун има истина. Тя видя кралството си в мир, но през портите и над замъка им се процеждаше пурпурна димна мъгла: две почти прозрачни зелени очи, обградени със сребро.
Но тези очи бяха проблем за друг ден. Точно сега Емери трябваше да се бори за обещания мир.
Затова тя се отпусна.
Магията пламна през нея и когато отвори очи, видя, че мракът ѝ е взел контрол. Ръцете ѝ бяха протегнати и златни лъчи се преплитаха с лилавите на Слоун в средата на стаята.
Емери изсмука рязко дъх и пристъпи напред, а тялото ѝ се разтресе, докато силата се изтръгна от нея и завладя стаята. Документи и дрънкулки полетяха около тях, а стъклото на прозореца се разтресе от ударите в рамката.
Косата на Слоун се разпиля около лицето ѝ, което се бе изкривило в гримаса под широко отворените ѝ очи.
Радостта разцъфна в гърдите на Емери от страха в очите на сестра ѝ.
– Не си мислеше, че ще дойда неподготвена, нали?
– Как? – устните на Слоун трепереха – Предполага се, че съм по-силна от теб. Аз съм въплъщение на смъртта. Аз съм тъмната половина.
Злобна усмивка се разтегли по лицето на Емери.
– Кръвта може да е по-гъста от водата, но кръвта е и същността на живота, а животът е много по-велик от смъртта, която гние във вените ти.
Сърцето ѝ биеше като военен барабан в гърдите ѝ, носейки мелодията на обещаната победа. Емери направи още една крачка напред, а после още една, призовавайки кладенеца на магията си чрез потъмнелите си пръсти. Тя изгради около себе си огромна буря от магия. Силата ѝ беше огромна, ревящ пламък, който можеше никога да не угасне.
Пръстите на Слоун трепереха, докато тя се напрягаше, желаейки магията ѝ да срещне силата на Емери. Но с всяка крачка напред обсидианово-лилавите пипала се отдръпваха, докато собствените на Емери не се увиха около китките на сестра ѝ.
– Обичах те! – прошепна Емери последната болка в сърцето си, докато принуждаваше магията си да свърже Слоун.
Сестра ѝ заключи очи с нея, а обсидиановите вихри, които съвпадаха с нейните, се отдръпнаха, докато не останаха само еднакви кехлибарени дълбини.
– Любовта е слабост. Един ден ще се убедиш в това.
Емери усети лъжата в думите ѝ и принуди магията си да се увие около врата на сестра ѝ.
– Почивай в мир, Слоун.
– Ще се видим в ада, Емери.
Емери преглътна последните си противоречиви емоции и стисна юмруци отстрани. Искаше да отвърне поглед, но се принуди да гледа как магията отразява действията ѝ и прорязва врата на Слоун, изпращайки главата и тялото ѝ на пода в забавен кадър.
Тя го беше направила. Беше убила сестра си. Оставаше само да вземе сърцето ѝ, за да не може да се върне отново.
Емери пристъпи напред, но в момента, в който главата на Слоун се удари в пода, нещо избухна в стаята и всичко почерня.
Емери не беше сигурна дали това беше магия, или тя беше загубила съзнание, но когато примигна, едва успя да различи нещо през праха и отломките. Единственото, което знаеше, беше, че не би трябвало да може да вижда нощното небе, но там, загледана там, където някога е била стената, бяха звездите, които диктуваха живота им.
– Емери! – изкрещя Огъст, освободен от оградата, която ги разделяше.
– Аз съм тук. – извика тя, а болката я разкъсваше. Погледна надолу и видя две дупки в бронята си – едната точно под дясното рамо, а другата в лявото бедро. От всяка от раните течеше кръв, но особено от тази на крака ѝ.
Майната му. Ако не потърсеше помощ скоро, щеше да изкърви.
Огъст падна на колене пред нея, очите му веднага направиха преглед на нараняванията ѝ и се разшириха, щом видя дупките в плътта ѝ. Веднага се наведе и захапа бедрото ѝ, изпращайки отровата си, за да я излекува. Направи същото и с рамото ѝ. Макар да виждаше, че раните ѝ физически заздравяват, тя все още се чувстваше слаба.
– Трябва да вземем сърцето ѝ. – речта на Емери се затрудни и тя се опита да отмие тъмнината, която замъгляваше зрението ѝ – Тя може да се върне.
– Калъм ще се погрижи за нея.
– НЕ! – изкрещя Емери.
Тя се надигна, крещейки от болка, тъй като раните ѝ протестираха срещу движението.
Шибаният гад. Какво, по дяволите, си е мислел? Не можеше да се справи с нейния мрак и го знаеше. Боговете им бяха казали, че това трябва да е омагьосана душа. Тя трябваше да го направи. Трябваше да поеме мрака на Слоун, защото тя беше единствената, която можеше да го задържи. Тя щеше да убие всеки друг. Това беше нейното бреме, което трябваше да носи, и тя беше готова за него. Имаше Огъст и Лина, които я държаха в равновесие.
Ако Калъм докоснеше сърцето на сестра ѝ, това щеше да сложи край на живота му.
Вампирите може и да бяха слепени с магията на предците ѝ, но не бяха създадени да бъдат съд, както вещиците.
Очите на Огъст се разшириха.
– Какво става?
– Заведи ме при Калъм. Трябва да го спрем.
Огъст вдигна Емери и двамата се ориентираха по полето от отломки, което някога е било спалня, към мястото, където падна тялото на Слоун.
Тя замръзна, когато прахът се разсея и видя Калъм, който я гледаше, а китката на ръката му беше дълбоко в гърдите на Слоун, увита около сърцето ѝ.
– Недей! – изкрещя Емери.
– Това е моят избор! – каза той, гласът му беше равен и спокоен, сякаш открай време знаеше, че нещата ще свършат така.
Калъм дръпна ръката си нагоре и измъкна почернелия животворящ орган от гърдите на Слоун, който се сгромоляса на пода до нея.
– Не! – изкрещя Емери и се изскубна от ръцете на Огъст, като си проправяше път през парчета дърво и камък до тялото му.
Тя го придърпа към себе си, като притисна главата му в скута си. Тя погледна към Огъст и го помоли.
– Ухапи го.
Устните на Огъст образуваха мрачна линия и той поклати глава, като се приближи и коленичи от другата страна на Калъм. И двамата знаеха, че отровата му не може да победи смъртта. Това не означаваше, че Емери не иска да опита.
– Моля те! – помоли тя.
Очите ѝ се насочиха към сърцето на Слоун, все още стиснато в ръката на Калъм. Черното, което бе оцветило органа само преди секунди, се бе просмукало в ръката на Калъм. То се промъкна нагоре по ръката му и под ризата му като дърво, което пуска корени в плодородна почва.
Емери издърпа сърцето и вплете пръстите си в неговите. Тя отметна глава назад и се обърна с молба към който и да е бог, който би я изслушал.
– Дай ми я. Тя е моя.
Калъм се закашля и Емери наведе глава, за да срещне погледа му.
– Знам, че това ще боли, но ще видиш, че е за всички. И за мен. Трябва да видя какво ще излезе от това.
– Но твоята половинка? – помоли Емери. Единственото, което Калъм искаше, беше да има собствено семейство. Жена, която да обича и която да отвръща на любовта му.
– Това, което някога е било мое, сега е твое. Душата ти вече не е в опасност. – очите му се стрелнаха към Огъст – Половинките никога не бива да бъдат разкъсвани. Погрижи се за нея.
– Винаги със загадъчните отговори. – сълзите обагриха бузите на Емери и тя принудително се втренчи в него – Моля те. Не ни оставяй. Не трябваше да правиш това. Защо магията остава в теб?
– Аз вече не съм вампир. Сега всичко е различно. – устните му леко се надигнаха и той изхриптя. Няма да отида никъде. Само една молитва ме дели.
Не. Боговете не можеха да го имат. Тя нямаше да го допусне.
– Не. Не, не, не! – изхлипа Емери – Моля те. Не трябваше да правиш това. Това беше моят мрак, който трябваше да понеса.
– Ти вече имаш достатъчно мрак. Отиди да живееш на светло, момиче. – Калъм се закашля и от устните му потече кръв, преди да затвори очи, а устните му потрепнаха, докато поемаше последния си дъх. Емери се наведе над тялото му, като се разтреперваше от всяко ридание, което разтърсваше гърдите ѝ. За Калъм и Майлс и за всеки член на тяхното кралство, който бе дал живота си, за да осигури едно бъдеще, изпълнено с възможности.
По някое време Огъст заобиколи тялото на Калъм и я придърпа към гърдите си, като я придържаше, докато тя плачеше.
Когато нямаше повече емоции за изчистване, Емери наклони глава и погледна към Огъст. Тя видя смесица от гордост и скръб в очите му, когато той протегна ръка и избърса сълзите от бузите ѝ, преди да притисне целувка към устните ѝ.
– Той ме помоли да не ти казвам. – прошепна тя.
Огъст я стисна здраво.
– Не съм казвал нищо.
Емери сви рамене.
– Знам, но виждам болката в очите ти.
Огъст мълча известно време, вероятно сглобявайки всичко заедно.
– Той е бог, нали?
Емери кимна срещу него.
– Изглежда, че чичо ти е обичал да обикаля наоколо.
– Това обяснява много неща.
Емери се отдръпна и постави ръцете си в неговите.
– Съжалявам, че не ти казах. Не мислех, че… не знаех, че той…
Но това не беше вярно. Зрението ѝ не беше показало как той дава живота си, но ѝ беше показало листа с герба на Никълсън. То я беше предупредило, но тя нямаше представа. Ако го беше направила, щеше да го спре.
Ебати съдбата.
– Това не е твоя вина, Емери. – Огъст прибра заплетената ѝ матова коса зад ухото, а керемидените му очи бяха изпълнени само с любов – Калъм беше коварен гадняр. Ако не искаше да знаеш, нямаше да го направиш. И колкото и да ми се искаше да те накажа, просто се радвам, че си добре. Изглежда, че точно това е искал Калъм.
Емери кимна, без да е сигурна дали е убедена.
– Наистина ли всичко свърши?
– Мисля, че да.

Назад към част 45                                                    Напред към част 47

ЕМЕРИ

Миг, в който всичко стана реалност.
Едно нещо беше да изведеш зверовете. Въпреки че някога са били хора, те никога не трябваше да съществуват. Те са умрели в момента, в който са се превърнали в зверове. Но кръвта в краката ѝ сега не беше от онези, които трябваше да намерят покой в смъртта.
Огъст извади меча от гърба си и прониза докрай стража, който си помисли да го нападне. Обърна се и погледна Емери със злобна усмивка на лицето, която и подсказваше колко много му харесва да е отново на бойното поле.
– Емери! Нашите вещици!
Емери се поколеба за миг, преди думите му да бъдат регистрирани. Направо. Трябваше да увеличи силата им, за да издържат в битката.
Светлинна магия. Дай им само светлина – напомни си тя. Не можеше да ги подложи на яростта, която течеше във вените ѝ. Не и ако искаше да оцелеят.
Като разтриваше ръцете си, Емери събра цялата светлина, която бе взела от зверовете, и малко от своята, докато между пръстите ѝ се образуваше златна топка. След това я подхвърли във въздуха и разтвори ръце, желаейки магията ѝ да намери себеподобни и да подсили вещиците ѝ в битката.
Златните искри полетяха като въглени, пречупиха се от дъжда и заблестяха надолу, докато не откриха телата на всяка от вещиците ѝ.
Емери наблюдаваше как магията им става все по-ярка и по-мощна. Изстрелите на магията не само удряха, но и заличаваха следите им. Устните ѝ се изкривиха в усмивка, докато тя се смееше невярващо, въпреки че имаше чувството, че може да падне от загубата на светлина.
Получи се.
Разбира се, тъмнината запълваше пукнатините, където някога се намираше светлината ѝ, но важното беше, че работи.
Звънът на меча до ухото ѝ я върна към момента и Емери се върна към атаката. Тя втренчи очи в убийствения страж и проследи кръстосването на мечовете до дръжката на този на Огъст.
– Два пъти те спасявам. – изръмжа той, отметна остриетата от нея и се хвърли напред, за да прободе стража.
– Сега ли ще си правим сметката? – попита тя и взриви стража, който се премести, за да замахне към Огъст отзад – Защото съм почти сигурна, че между това и епичното ми спасяване на замъка сега сме равни.
– Ще видим. – той се усмихна и намигна – А сега върви, останалата част от армията ни се нуждае от твоето малко подсилване.
Тя кимна и саркастично го целуна, преди да отвори портал към източната част на замъка, където Лили и Бронуин се бяха срещнали с Нина и Бракстън и я чакаха.
Косата ѝ се разпиля около лицето ѝ, когато влезе през него, и я удари стена от вятърна магия. Емери изкрещя, когато коленете ѝ се удариха в пръстта и тя се скри под струята тийн магия, която се хвърли в нейна посока.
– Съжалявам! – изкрещя Бронуин от другата страна на поляната до конюшнята – Не знаех дали си с нас, или с тях.
– Кого, по дяволите, още познаваш със златна магия? – измърмори тя и се избута на крака.
Просеката между гората и замъка беше осветена от магии с всички цветове, които се смесваха, а звънът на мечовете изпълваше въздуха. Телата бяха разхвърляни по земята и от пръв поглед беше трудно да се разбере дали принадлежат на тях или на враговете им.
Майната му на войната.
Емери избута стена от въздух пред себе си, като я използва не само за да раздели бойното поле, но и за да се предпази от евентуални нападатели. С всяка крачка стъпалата ѝ се забиваха в напоената с кръв и дъжд земя, а мракът в гърдите ѝ тръпнеше да се освободи, за да може да допринесе за кръвопролитието. В периферията на зрението ѝ магията ѝ изпращаше видения за всички начини, по които би се насладила на разчленяването на враговете им.
Но не и сега. Ще имаш своя шанс. Първо ще помогнем на нашите хора, а после ще можеш да унищожиш кралицата им.
Тя избръмча в знак на съгласие, но Емери усети скритото ѝ нежелание. Тъмнината, която беше измъкнала от зверовете на моравата пред къщата, почти напълни кладенците ѝ и тя се канеше да изпробва капацитета ѝ още три пъти, преди да се изправи срещу Слоун. Притеснена от тъмнината, която кипеше в задната част на съзнанието ѝ, Емери се мъчеше да се концентрира. Отприщването на мрака върху хората ѝ не беше опция, мракът не беше част от тях и щеше да ги разкъса. Тя не се чувстваше така, сякаш има достатъчен контрол над него, за да се насочи само към враговете им.
– Прикрийте ме. – извика тя на Бронуин и Лили, които се бореха гръб в гръб срещу пенесто-черен звяр, на който липсваха няколко кичура коса от гърдите и дълбока рана през окото и надолу по муцуната. Той изръмжа и се хвърли към Лили, която едва отскочи назад навреме, за да избегне ноктестата му ръка.
– Малко съм заета тук, моме. – изсумтя Лили.
Бронуин изстреля изблик на тилова магия, която в последния момент се завихри в машата и заби шиповете си в черепа на звяра. След като потъна в плътта му, оръжието изчезна, оставяйки след себе си зееща рана. Звярът се запъна на крака, но не падна на земята.
– Разбира се, че не можеше да използваш кинжали. – изпъшка Емери от смях.
Бронуин изохка.
– Къде е забавлението в това?
– Просто се увери, че няма да ме ударят.
Бронуин кимна и отново насочи вниманието си към ръмжащия звяр.
Емери не губи нито секунда и се захвана за работа, оставяйки тъмнината си да достигне до кръвта на зверовете. Тя отново се съсредоточи върху късчето от светлинната си магия във всеки от тях и обви кръвта им в басейни, докато тя се изливаше от лицата им. Докато светлината се огъваше под волята ѝ, мракът заби нокти в гърдите ѝ, вкоренявайки се в новия си дом.
Емери падна на колене, преглъщайки мъчително през свитото си гърло. Опитваше се да се съсредоточи върху задачата си, но и ставаше все по-трудно да пренебрегне зова на злобата в душата си. Тя протегна ръка към Огъст, за да я приземи, но намери само празното място, където се намираше връзката им с партньора. Душевната им връзка все още беше там, но тя не искаше да го разсейва от собствената му битка и да рискува да му се случи нещо.
Когато завърши топките кръв, тя ги разпръсна, за да ги хванат техните стражи. Те го направиха жадно.
Бронуин изтръпна и поклати глава.
– Никога няма да свикна да виждам това.
– Е, дръж се, защото следващият път ще се увеличи силата ти.
Звукът от удар на стомана в стомана отекна около нея в такт с тъмнината, която се плъзна в гърдите ѝ. Сега тя беше изпълнена докрай. Беше глупава идея да се опитва да се напъва, трябваше да изхвърли част от тъмнината, но тази магия беше предназначена само за едно нещо. Само така щеше да победи Слоун.
Тя заглуши битката около себе си и впрегна малкия кладенец на златната магия, призовавайки я на повърхността. Топлината на светлината се разпространи в нея, вибрирайки под кожата ѝ, и я обгърна в прегръдката си. Тя не беше коварна или злонамерена като тъмнината, но притежаваше собствена сила.
Златните пипала напуснаха дланите ѝ. Тя се промъкна над бойното поле, избягвайки тъмната, опетнена магия, която вибрираше от вещиците на Слоун, и отново намери своя народ. Нейната магия напълни кладенците им, давайки им втори дъх срещу враговете им.
– Майната му! – извика Емери и падна напред, като тежестта на тъмната магия в гърдите ѝ взе своето.
– Емери, добре ли си? – изкрещя Лили, тласна се напред и свали един страж настрани с изблик на магия, докато друга вещица използва елементарния си огън, за да подпали вампира там, където стоеше.
– Ще се оправя. – изръмжа тя и вдигна ръка, за да избърше потта от челото си.
От устата ѝ се изтръгна лек дъх, когато погледна надолу и видя, че върховете на пръстите ѝ са напълно черни, подобно на тези на Дориан и Нико във формата им на феи. Като тези на Слоун.
Ръката ѝ се разтресе и вълна от тревога обхвана гръбнака ѝ, докато възприемаше висцералното представяне на тъмнината, която я завладяваше. Имаше нужда от освобождаване.
Блясъкът на стомана привлече погледа ѝ, когато един страж вдигна острието си зад Бронуин. Емери вдигна ръка и инстинктивно изстреля струя магия към врага, но това, което излезе от нея, не беше светлата магия, която беше извадила. Вместо това от ръцете ѝ излетя обсидианова сфера и при удара вампирът се взриви, като покри и двете с вътрешности.
Очите на Бронуин се насочиха към Емери, широко отворени от страх или от възхищение, беше ѝ трудно да определи.
– Мисля, че имаш черва в косата си. – засмя се тя и се обърна, за да взриви друг страж, пренебрегвайки факта, че Емери за пръв път използва тъмната си магия като оръжие.
– По-добре от ухото на рамото ти.
Бронуин погледна надолу и се намръщи.
– Фу, гадно. – тя го отметна и скочи обратно в битката.
Когато Емери се измъкна от земята, една вещица се пресегна да я нападне, ръмжейки, докато оранжева светлина изпълваше дланите ѝ.
– Никога няма да ни заробиш с шибани вампири.
Вещицата насочи магията си към Емери, като измърмори под носа си заклинание, което превърна светлината във въртящи се кръгли остриета.
Емери вдигна ръце и пред нея се образува стена от мрак, която ги блокира. Онова, което се случи след това, само потвърди защо не трябваше да позволява на тази магия да си играе. Стената се разсея в гъст черен дим, сякаш имаше свой собствен ум, и уви пипалата си около обиждащата я вещица. Очите ѝ се разшириха и тя се опълчи срещу магията, която я стисна за гърлото и я вдигна от земята. Тя изкрещя, докато от устата и устните ѝ се стичаше кръв, докато магията не проряза плътта ѝ и не отдели главата ѝ от тялото.
Кръвта се разплиска по лицето на Емери, но преди тя да успее да осъзнае тежестта на случилото се, усети как я дърпат за рамото. Завъртя се на пета и бе ударена в стомаха с изблик на магия. Тя изохка и погледна надолу и едва когато видя пораженията, които магията на острието беше нанесла, извика и падна на колене.
Тя си пое дъх, усещайки вкуса на медта на езика си, и се вгледа в нападателя си. Рен стоеше с магия в ръце и заплашителна усмивка, изписана на лицето ѝ.
– Не си мислеше, че ще спечелиш, нали? Дори и с малкия си салонен трик, с който унищожи първата ни вълна от зверове и върна предателските си стражи. Ние сме подкрепени от Бога на смъртта. За вас няма надежда.
Емери изплю кръвта от устата си и се съсредоточи върху мъничкото потрепване в ъгълчето на окото на Рен, докато тя лъжеше през зъби. За всеки друг увереността на Рен би предизвикала страх и колебание, но тази жена някога беше най-добрата приятелка на Емери. В един момент тя познаваше Рен по-добре от всеки друг на света, или поне така си мислеше. Това потрепване беше последната информация за Рен.
Те изобщо не губеха. Всъщност, поглеждайки отвъд мястото, където стоеше Рен, Емери виждаше как хората ѝ с лекота разбиват силите на Слоун.
Това обаче нямаше да ѝ помогне. Кръвта се лееше от корема на Емери и ако скоро не получи помощ, нямаше да доживее да види победата им.
Лили и Бронуин тръгнаха към нея, но Рен щракна с китката си и димът ги заобиколи. В дълбините на мъглата Емери виждаше илюзиите, изплетени, за да отвлекат вниманието на бъдещите и спасители.
Емери се изкашля и през нея премина болка. Тя вдигна ръка, за да се опита да изстреля кълбо мрак към Рен, но магията не се получи. Тя беше по-съсредоточена върху опита да я предпази от смърт на бойното поле, създавайки бариера между органите ѝ и външния свят.
В очите ѝ се образуваха сълзи. Не можеше така да свърши всичко за нея. Все още имаше толкова много хора, на които да помогне. Толкова много моменти, които да сподели с Огъст и Лина.
Рен пристъпи напред, а светлината в ръцете ѝ засия.
– Ще се погрижа да кажа на Лина, че я обичаш. – изохка тя.
Емери вдигна поглед от земята и отвори уста, за да отговори, но преди да успее, Рен изсумтя и от устните ѝ потече кръв. Тя изхриптя, преди тялото ѝ да се сгромоляса на земята, разкривайки, че Ансел стои зад нея, а сърцето на Рен е в ноктестата му ръка.
Гръдният му кош се надигна и той я посрещна със заплашителна усмивка, която съответстваше на дивия му поглед.
– Нали не си мислеше, че ще ви оставя да се забавлявате, сами?
В гърлото ѝ се появи смях, но той излезе като задушен.
– Как? – прошепна тя, а очите ѝ се плъзнаха към мястото, където илюзиите около тях се разсейваха. Те бяха попречили на Лили и Бронуин да стигнат до нея, но Ансел някак си бе успял да се промъкне.
– Преминах през ада от нейните ръце. Илюзиите вече не ме плашат. – Ансел я повдигна, като внимаваше за раната ѝ – А сега да те заведем при Огъст.
Емери изсумтя и погледна надолу към стомаха си, където обсидианови кичури магия се сплитаха по кожата ѝ, опитвайки се да спрат кървенето, но успявайки само да го забавят до струйка.
Ансел се обърна, за да направи крачка към замъка, но пътят му беше препречен, когато Дориан изникна пред тях. Той се приземи зад нищо неподозиращия страж, който наблюдаваше нея и Ансел. Протегна ръка нагоре и счупи шията на врага им, като продължи да бълнува, преди да регистрира в чии ръце е тя.
– Какво, по дяволите, се случи, Емери? Огъст каза, че е почувствал, че душата ти започва да се смалява.
Очите му се разшириха, когато я видя в ръцете на Ансел.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Преди Ансел да успее да отговори, Дориан пристъпи напред, обгърна двамата с ръце и светът се наклони. Бойното поле около тях избледня, заменено от златните стени на тронната зала.
Ако не се опитваше да държи в ръцете си света около себе си, може би щеше да ѝ е безразлично, че подът е осеян с тела на зверове и стражи, много от тях разкъсани на парчета.
Ансел я постави на трона и Дориан го погледна.
– След малко ще се разправя с теб. – изръмжа той и коленичи пред Емери. Извади малък флакон с яркочервена течност, която се вихреше със злато и сребро. Изглеждаше ѝ позната.
– Не задавай въпроси, просто изпий това.
Подозираше, че това е същата течност, която се съдържаше в камъка, поставен от Адия върху гърдите на Кенна.
Емери сбърчи вежди.
– Това ли е, че ти и Нико не се забърквате?
– Точно така.
Емери го изпи, а после зяпна начина, по който магията ѝ се абсорбираше отново в плътта ѝ, поправяйки щетите за секунди. Скоро на мястото, където магията на кинжала на Рен я бе разкъсала, нямаше нищо друго освен три малки червени линии. Дориан се усмихна, когато Емери вдигна глава и кимна в знак на благодарност.
Усмивката му не трая дълго, тъй като той премести поглед към Ансел, със сигурност готов да го ругае.
Но Ансел не искаше да се съгласява. Той преодоля краткото разстояние между тях и допря устни до тези на Дориан, зашеметявайки го с целувка.
Когато Ансел се отдръпна, Дориан го погледна с широко отворени очи и без дъх.
– Няма да си тръгна! – заяви Ансел – Това е колкото моята битка, толкова и твоята и тази на Емери. Така че, крещи колкото си искаш или ме подкрепяй, така или иначе няма да си тръгна никъде.
Челюстта на Дориан се стегна, той плъзна ръката си в тази на Ансел и я стисна.
– Добре, но ти остани с мен. Няма да те загубя отново.
Ансел изръмжа, но неохотно кимна.
– Договорено.
– Къде са всички? – попита Емери, а очите ѝ се стрелнаха из тронната зала.
– Всички отбори, с изключение на тези на Лили и Бронуин, са стигнали до замъка, но и те не изглеждаха далеч назад.
– Жертви?
– Твърде много, за да ги преброя. – отвърна Дориан, като погледът му постоянно се връщаше към Ансел, сякаш очакваше той да изчезне – Кейд получи доста тежък удар с острие в шията, но освен това всички от семейството ни са подсигурени.
Емери кимна.
– Някой виждал ли е Слоун?
Устните на Дориан се стиснаха.
– Не.
Емери знаеше отговора, преди да го е казал. Една част от видението ѝ се процеди през съзнанието ѝ и по устните ѝ се разтегли злобна усмивка. Тя знаеше точно къде се крие Слоун.
Емери разпери ръце нагоре и навън, кожата на корема ѝ все още беше стегната.
– Къде е Огъст?
– В голямата зала. – Дориан се изправи и ѝ предложи ръката си, за да ѝ помогне да се изправи – Имаше ситуация.
– Какво означава това? – Емери хвана ръката му и той я дръпна, за да се изправи, но тя не пропусна да забележи как Дориан избягва погледа ѝ.
– Джеси.
Неговата вампирска дъщеря.
– Заведи ме там сега. – изръмжа Емери.
Дориан кимна и сложи ръка на раменете на нея и Ансел, пресявайки ги към голямата зала.
Те се приземиха на върха на стълбите. Същото стълбище, по което беше минала преди всички онези месеци, когато беше избрала Огъст. Преди той да разбере, че е вещица. Преди да са били половинки. Когато бяха просто две същества, борещи се с любов, която не разбираха.
По стените на стаята бяха наредени няколко стражи, заедно с Дрейвън, Флора и Калъм. Погледите им бяха вперени в центъра на стаята и напрегнатият вид на лицата им ѝ подсказваше колко много искат да скочат и да сложат край на борбата.
Джеси прелетя през балната зала и юмрукът ѝ се свърза с челюстта на Огъст. Емери стегна ръце в юмруци отстрани, като в същото време магията ѝ пламна в гърдите. Не ѝ трябваше мрак, за да разбере, че Джеси не е за дълго в това царство. Единственото, което я спираше да я взриви с магията, която я сърбеше да отнеме живота ѝ, беше фактът, че Огъст ѝ бе позволил да понесе този удар.
Позволяваше ѝ да живее.
Тази жена беше негов младеж, а това означаваше, че тя има връзка с Огъст, която Емери никога нямаше да разбере. Явно това означаваше нещо и за Огъст, иначе тя щеше да е мъртва.
Това беше единственото нещо, което спираше Емери да порази жената с мрака си и да сложи край на съществуването ѝ.
Огъст се възстанови бързо. Завъртайки се с удар и измятайки крака си, той спъна Джеси, която се свлече към земята.
– Предай се! – изръмжа Огъст, но това прозвуча по-скоро като молба.
Джеси наклони глава назад, смеейки се.
– Как не по дяволите. Няма да се върна към това, което бях преди. Няма да съм втора след нея. Няма да ти се кланям.
– Но ще се преклониш пред Слоун? – Огъст смръщи вежди и се приготви за нов удар.
Очите на Джеси омекнаха за част от секундата и Емери видя онова, за което беше сигурна, че Огъст е видял. Едно момиче, съкрушено от техния свят.
– Тя вижда стойността ми.
– Тя те използва, за да стигне до мен. – този път гласът на Огъст беше по-малко ръмжащ и по-дипломатичен.
– И? – подигра се Джеси – Това е повече, отколкото ти някога си правил.
Огъст бавно се приближи към нея, като внимаваше да не я подплаши и да не я накара да избяга или да нанесе още един удар в главата му.
– Значи предпочиташ да бъдеш използвана. Използвана от баща ми. Използвана от Слоун. Това ли се стремиш да бъдеш?
В очите на Джеси се появиха сълзи и тя оголи кътници в негова посока.
– Каква се стремя да бъда, не е твоя работа.
Сърцето на Емери се разби за нея. Тази жена нямаше думата да бъде вкарана в света на свръхестественото. Беше първокласна кучка, но доколко това се дължеше на чувството, че трябва да бъде такава? Цялата работа беше пълна каша, но за пръв път Емери я гледаше с други очи.
– Тогава как свършва това, Джеси?
На лицето на Джеси се появи язвителна усмивка и тя кимна в посока на Емери.
– С нейната смърт.
Това беше последният пирон в ковчега ѝ.
Джеси се стрелна към стълбите, където стоеше Емери, но не направи повече от три крачки, преди Огъст да се озове върху нея с ръка в гърдите ѝ.
– Съжалявам, че те провалих като баща! – прошепна Огъст.
– Да живее господарката. – думите се отрониха от треперещите ѝ устни, когато Огъст измъкна сърцето от гърдите ѝ.
Емери се задави от ридание, а в очите ѝ пламнаха горещи сълзи. Не защото Джеси беше мъртва, а заради изражението на пълно поражение върху лицето на Огъст.
Тя се втурна надолу по стълбите и обви ръце около кръста му. Сърцето на Джеси падна на пода до тялото ѝ, а Огъст се разтресе срещу нея.
– Съжалявам. – прошепна тя в гърдите му и той се свлече в нея.
Времето беше спряло и тя не знаеше колко мига са минали, преди Огъст да проговори.
– Недей. – тялото му притихна, моментът да я оплаче отмина – Бях глупав да вярвам, че тя някога ще се промени. Тя ни предаваше отново и отново. По-добре е да е мъртва.
Това не означаваше, че е добре. Джеси никога не бе заслужавала Огъст, нито като крал, нито със сигурност като баща, но това не променяше факта, че тя му принадлежеше и смъртта ѝ отне част от него. Тъгата в тона му възпламени нейната собствена и тя скърбеше за жената, която мразеше.
Емери беше отворила уста, за да го успокои, когато вълна от магия ги връхлетя. Стомахът на Емери се обърна, тъмнината на сестра ѝ се просмука в най-дълбоките части на тялото ѝ, сякаш търсеше нещо.
– Какво, по дяволите, е това? – попита Флора, препъвайки се от стената към мястото, където стоеше с Огъст.
Калъм и Дрейвън ѝ помогнаха да се задържи изправена, а собствените им изражения бяха изкривени от болка.
От челото на Емери капеше пот, докато се съсредоточаваше върху това да изтръгне магията на сестра си от семейството и да я вкара в безжизнения труп на Джеси. Около нея неколцина от стражите зад Огъст се наведоха и повърнаха вътрешностите си. Емери издърпа магията и от тях.
– Това е Слоун! – измърмори Емери, като се съсредоточи върху тялото на Джеси и вкара магията от околните в него.
И тогава тя трепна.
Емери примигна, опитвайки се да установи дали наистина е видяла ръката на Джеси да се движи, или собствената ѝ магия си е играла с нея. След това земята започна да се тресе и кракът ѝ от легнал се превърна в свит в коляното.
– Нима кракът ѝ току-що…?
– Да. – кимна Огъст.
Вратата на голямата зала се отвори и се удари в стената, докато Малкълм, Лили и Бронуин се плъзнаха да спрат в горната част на стълбището, покрити с кръв и отломки.
– Имаме проблем! – обяви Малкълм.
Някога безжизненият труп в краката ѝ изхърка и погледът на Емери се върна надолу, където очите на Джеси отново се отвориха, светещи и сребристи.
– Тя съживява мъртвите. – прошепна Емери, а в гласа ѝ се долавяше поражение. Не можеха да водят тази битка отново. Ако дадеше на армията им всеки грам тъмна магия във вените си, тогава нямаше да може да спре Слоун. Имаше само един отговор, трябваше да я намерят и да се изправят срещу нея сега.
– Трябва да я намерим и да сложим край на това. – прошепна Калъм до нея, превръщайки мислите ѝ в думи.
Емери кимна.
– Знам къде е.
Огъст плъзна ръката си в нейната и нежно я стисна.
– Тогава нека да го направим, малка вещице.

Назад към част 44                                                     Напред към част 46

ЕМЕРИ

Светът се изплъзна от нея, когато видението завладя гръбнака ѝ.
Тела навсякъде. Покрити с чаршафи, кръвта се просмукваше през белия плат. Слоун гледаше през прозореца на спалнята, която бяха делили. Огньовете. Толкова много клади. Една от тях привлече вниманието ѝ. Гербът на меча на върха блестеше на залязващото слънце. Гербът на Никълсън. Очи. Кехлибарени. Сини. Лилави. Черни. Сребърни лиани, гравирани върху плътта. Обсидианова мъгла. Сърце, което се търкаля от почернели пръсти. Слънцето изгрява над техния замък.
Сърцето ѝ биеше в гърдите под равномерния ритъм на въображаем военен барабан, а тъмната магия, която течеше във вените ѝ, молеше да се отприщи, когато се върнеше в настоящето.
Емери вдиша успокояващо дъх в опит да успокои бушуващия в нея мрак. Видението не беше нещо полезно, но все пак беше нещо. Тя го усещаше в сърцевината си. Проблемът беше, че нямаше време да разшифрова какво означава то.
Магията ѝ се завихри и Емери безмълвно си напомни, че вече е почти време и тя ще може да разгърне това новооткрито оръжие върху враговете им. Факт, който не би трябвало да ѝ харесва толкова, колкото ѝ харесваше.
Тя надникна през входната порта, през поддържаната морава. Замъкът беше тих. Твърде тих. Но това не означаваше, че са си отишли. Вероятно обитателите му все още имаха махмурлук след бала, на който ѝ бяха отнели връзката с партньора.
Слава на боговете, че часовата разлика в Енхант работеше в тяхна полза, давайки им тройно повече време да се подготвят за тази атака. Въпреки това Емери остана със смесени чувства относно предстоящата битка.
Светлината на здрача танцуваше по небето и се отразяваше от сложния каменен замък в множество жълти и оранжеви цветове. Емери издиша дълбока въздишка, спомняйки си първия път, когато бе зърнала постройката.
Тогава не знаеше, но беше изгубена жена без цел, без посока, освен да пази гърлото си от кътници и да се съобразява с това, което ѝ бяха казали.
– Всички са на мястото си. – прошепна Дориан до нея.
Емери кимна и успя да се усмихне наполовина, благодарна за свръхестествения метаболизъм.
Тяхната армия бе празнувала живота до ранните часове на енхантските слънца, докато тя бе прекарала нощта и по-голямата част от деня с половинката си, правейки собственото си празненство. Той предложи да я излекува, когато се събуди, за да обяви тревога и да събере войниците им, но Емери обичаше да изпитва сладка болка между краката си. Това беше още едно напомняне за кого и за какво се бори.
Тя погледна надясно и не бързаше да остави очите си да пропътуват по готовата за война форма на Огъст. Той беше облечен като нея и останалите сентинели и вещици в изцяло черно тактическо снаряжение, изработено от дебел кевлар и изписано така, че да отблъсква магията. Макар че униформата имаше способността да накара всеки да изглежда като зевзек, тя правеше Огъст направо апетитен.
Очите му не се откъсваха от замъка, но Огъст наклони глава, така че да може да види устните му, леко присвити отстрани.
– Ако продължаваш да ме гледаш така, ще те накарам да се качиш на члена ми, вместо да участваш в битката.
– Това може да ми хареса.
– Не ме изкушавай, малка вещице. Вече съм на ръба да не те допусна до сестра ти.
Устните на Емери потрепнаха и тя се опита да не се усмихне на сладкото му чувство.
– Знаеш, че трябва да…
– Знам! – изръмжа той и океанските му очи намериха нейните – Но да знаеш и да гледам как си тръгваш от мен са две различни неща. Особено когато не те усещам и те чувам само в главата си през петдесет процента от времето.
Имаше право да се притеснява. Тя също беше притеснена, но не заради връзката им. След като усети начина, по който той я издърпа обратно от мрака, беше сигурна, че е достатъчно силна, за да ги преведе през битката. Тя щеше да се притеснява за това какво означава, че не могат да се чуват, след като това приключи. Не можеше да мисли за това, че може да бъде принудена да ги изостави. Не и когато войната ги чакаше със следващия им дъх.
Тя се изправи на пръсти и притисна целувка към бузата му, преди да прошепне:
– Обещавам да се върна при теб.
Огъст обгърна с ръка кръста ѝ и я притисна към себе си.
– Ти нямаше да си тук, ако не мислех, че ще се върнеш. Щях да вържа дупето ти за леглото ни и да те оставя в Енхант, ако мислех, че мога да те загубя. Но ти си най-големият ни актив. Ти си причината, поради която ще бъдем победители. Няма да се измъкнем невредими, но не се съмнявам, че ще видим светлината на утрешния ден.
Устата на Емери се отвори и той използва възможността да притисне устните си към нейните, а езикът му се прокара в лениви движения срещу нейните. Това беше нещо повече от целувка – беше обещание, че вярва в нея повече от следващия си дъх, което шокира Емери.
Когато по-рано тази сутрин най-сетне го запознаха с плана, Огъст едва не събори масивната дъбова маса в импровизираната им военна стая. Нямаше как лесно да му каже, че ще преследва Слоун сама.
Огъст усука около юмрука си плитката на тила ѝ и насила прекрати целувката им, като я отдръпна назад, за да може да срещне погледа му:
– Дай им да разберат, малка вещице.
Гърдите на Емери се надигнаха, задъхани, но тя успя да кимне.
Планът беше прост. Най-силните им вещици, включително Лили и Бронуин, щяха да поведат екип от вещици и стражи през вилата ѝ и да свалят защитите на определени места из замъка, за да влязат стражите им. След като те бъдат свалени, Емери и Огъст ще поведат атаката през предната част на замъка. Малкълм и Калъм се насочиха към казармите, за да се срещнат с Коуди и все още лоялните към тях стражи вътре. Дрейвън и Флора щяха да поведат отбора от запад, а Нина и Бракс щяха да се срещнат с Лили и Бронуин от източната страна. Целта беше да превземат замъка и да разрежат редиците на Слоун, като същевременно измъкнат колкото се може повече невинни минувачи.
Несъмнено щеше да има загуби, но надеждата беше да превземат замъка с възможно най-малко жертви. Дориан щеше да бъде техният посредник, който щеше да предава информация на всеки от тях, позволявайки му да се държи настрана от битката, за да не наруши равновесието на участието на феи в тяхното царство.
Дориан се ухили хрипливо.
– Ако си приключила с наводняването на бойното поле с възбудата си, предлагам да се движим, преди да сме се издали.
Емери извъртя очи, а Огъст изпусна ниско ръмжене.
– Какво стана с моя приятен заместник-командир?
– Ансел му се разсърди и сега всички ние сме наказани! – измърмори Емери.
Ансел неохотно се беше съгласил да остане и да бди над жените и децата в Енхан, които не бяха подготвени за битка. Много от вещиците свършиха своята работа предварително, като снабдяваха онези, които имаха магия, която можеше да се използва като оръжие, с допълнителни заклинания и компоненти, които да използват на бойното поле. Дориан смяташе, че Ансел е един от тези, които трябва да останат назад, и Емери остана с впечатлението, че това е в негова полза, а не в полза на Ансел. Точните думи, които използва, бяха: „Забранявам ти да се доближаваш повече до тази садистична кучка вещица“, преди да избухне през портала на Емери към замъка.
– Просто се извини и му предложи члена си. – предложи Огъст.
Дориан сбърчи вежди.
– Защото това работи толкова добре за теб?
– Докато играта му с пениса е на ниво, то с извинението му може да се поработи. – усмихна се Емери – Сериозно, но мисля, че Ансел ще ти прости. Аз също щях да съм ядосана, ако бях принудена да остана назад.
– Трябва да напляскам хубавото ти дупе за това.
– Не се притеснявай, ще те науча на изкуството на галенето. – намигна му Емери.
– Стига да си на колене, ще ти го позволя. – промълви през зъби Огъст.
– Ако вие двамата сте готови, аз тръгвам да кажа на Лили да свали стражите.
Дориан изскочи от съществуването си в същия момент, когато движението привлече вниманието ѝ, и Емери се обърна, за да види една-единствена фигура, застанала в средата на верандата в предната част на замъка. Тя би разпознала вещицата навсякъде. Това беше жената, която толкова години бе наричала своя най-добра приятелка. Тази, която я беше предала и застана на страната на сестра ѝ в името на властта.
Рен погледна право навън и Емери усети, че очите ѝ са върху тях, въпреки че армията им се криеше зад линията на дърветата. Тя наклони глава назад и разтвори длани, а магията ѝ бръмчеше във въздуха. Беше тъмна, но не толкова тъмна, колкото тази, която би произлязла от вещица, родена в мрака. Все пак зад нея се криеше злоба, която караше Емери да се чуди дали наистина имат шанс.
Емери си пое дъх и зачака следващия ход на Рен. Тя пренебрегна начина, по който сърцето ѝ искаше да плаче за приятелката си и за пътя, който бе избрала, докато чернилкавата магия в гърдите ѝ нямаше проблем да осъди Рен на смърт.
Рен призова магията си към дланите и избухнаха зелени искри. Два огледални портала се отвориха от двете страни на голямото стълбище, водещо надолу към моравата, и през тях премина армия от зверове и стражи с оръжия, привързани към гърбовете им, и огън в погледите им. Злобна усмивка се разтегли по лицето на Рен, преди да се върне обратно в замъка, оставяйки армията на Слоун да води битката, която смяташе, че вече е спечелила.
– Майната му! – прошепна Емери. Толкова за елемента на изненадата.
Тъгата разцъфна в гърдите ѝ, докато оглеждаше морето от зверове и стражи, което заливаше пространството между тях и замъка. Може би зверовете бяха контролирани от Слоун, но мъжете и жените не бяха. Те трябваше да са техният народ, но бяха избрали да се бият за сестра ѝ. Дали защото искаха да имат възможност да се придържат към традицията и да се откажат от своите половинки, или защото смятаха, че Слоун е логичният избор, сега те бяха техни врагове.
Гадене я прониза, а магиите ѝ се бореха в нея. Нищо в това не беше правилно. Те трябваше да обединят кралството, а не да убиват онези, които им се противопоставят. И все пак трябваше да убият или да бъдат убити. Тъмнината ѝ разбираше това, затова Емери неохотно я последва. Светлината ѝ се оттегли, позволявайки на обсидиановите пипала да поемат кормилото.
Емери погледна нагоре и срещна океанските очи на Огъст за нещо, което се надяваше да не е за последен път.
– Да си върнем кралството, малка вещице.
– С удоволствие.
Емери разтвори длани и използвайки вятъра си, за да задвижи магията си във въздуха, изпрати кълба високо над замъка, където те се взривиха на блестящи златни и черни петна и паднаха като въглени на земята. Това беше техният сигнал, че битката е започнала, знак, който трябваше да ги обедини, докато навлизат в най-мрачния момент от живота си.
Тя вдиша въздуха, който все още не беше застоял от кръвта, и отправи безмълвна молитва към боговете или съдбата, наистина към когото и да било, да ги види и защити. Умът ѝ я болеше от факта, че ако загубят тази битка, ще загубят всичко, но тя отказа да се пречупи. Тя трябваше да присъства.
Кокалчетата на Огъст се допряха до нейните и тя се обърна, забелязвайки как той вече не се усмихва.
– Обичам те! – прошепна той.
– Винаги! – отвърна тя.
Емери се изправи на пръсти и го целуна по бузата, преди да се обърне към маршируващата към нея армия. Тя излезе от дърветата и стигна до портата на замъка, като я отвори с магията си. Преминавайки с лекота прага, тя се усмихна на чудесната работа, която нейните вещици бяха свършили, сваляйки защитите. Когато стигна до ръба на тревата, тя спря.
Затвори очи и дишаше бавно, като усещаше магията в гърдите си. Тя се вълнуваше от очакване, сякаш усещаше вкуса на кръвта и хаоса, които щяха да я сполетят след малко.
Това беше последната им среща.
Навсякъде около нея съществата, приятели и врагове, затаиха дъх в очакване на следващия ѝ ход. Потта се стичаше от челото ѝ под намаляващото слънце. Тя отметна глава назад, наслаждавайки се на последните му топли лъчи. След миг щеше да има само сенки и кръв. Тогава Емери разпери широко пръсти и призова магията към дланите си.
– Атака!
Тя чу вика от сърцето на армията на Слоун, но за тях вече беше твърде късно.
Вятърът се надигна около нея, а елементарните вещици в гърба ѝ подготвяха сцената. Някога безоблачното небе се набразди със зловещи сиви вълни и затрещя от звуците на войната. Дъждът се изливаше като водопад и се трупаше в краката ѝ, молейки се да бъде оцветен с кръвта на врага.
Емери вдигна широко ръце, усещайки пулса на зверовете пред себе си. Те биеха като едно цяло, повече магия, отколкото човек. Тези зверове някога бяха били хора, преди Слоун да ги изкриви в смъртта, за да станат нейни, и въпреки това за тях нямаше надежда. Тя сграбчи тъмнината и от гърлото ѝ се откъсна въздишка. Тя пусна брадичката си и срещна погледа им, най-черните дълбини, и все пак в същността им беше заровена светлина. Нейната светлина. Кръвта, която Слоун използваше, за да ги поддържа живи, беше на Емери.
„Подобното призовава подобно.“
Думите на Нико отекнаха в ушите ѝ, докато тя се вкопчваше в светлината и я преплиташе със своята тъмнина. Душата ѝ се бореше, скърбейки за загубата на живот, докато магията ѝ се гърчеше от удоволствие, докато извличаше същността от всяко едно чудовище. Едно по едно те започнаха да вият към небето над нея, но нямаше кой да чуе виковете им или да се застъпи за тях. Тя беше техният освободител и палач и никой нямаше да бъде пощаден.
Нейната тъмна магия я окуражаваше, докато едно по едно чудовищата падаха под нейната магия. Тя искаше да ги притежава, да ги направи свои, но Емери се бореше срещу нея. Тя си спомни, че някога те са били живи. Някога те са били нейни хора. Хората на Дориан. Хората на Огъст. После си спомни какво ѝ беше казал младият Хейвън преди всички тези седмици. Беше казал, че мъртвите не обичат да бъдат контролирани.
Затова Емери даде на мъртвите техния мир. В ъгъла на очите ѝ се стичаше кръв, отмита от дъжда, докато тя привличаше кръвта им към себе си, образувайки малки сфери над зверовете. Армията им започна да пада една по една, удряйки се в мократа земя със звучни трясъци.
Магията бръмчеше около нея и тя усещаше тежестта на армията си, която се приближаваше зад нея. Земята се разтресе и се разцепи, докато телата падаха на последното си място за покой.
Медената миризма на кръв изпълни въздуха, а стражите на Слоун стояха с широко отворени очи и челюсти. Беше поетично и на Емери ѝ се искаше да има проклет фотоапарат, за да документира момента, в който осъзнаха, че са избрали грешната страна.
Тя обработваше пипалата на магията си през кръвта, превръщайки сферите в пълни с енергия кутии със сок, които да заредят с енергия нейните стражи, когато към нея се приближи светкавично движение. Второ петно пресече пътя ѝ и кръвта се разпръсна в тънка мъгла към нея, разкривайки Огъст, с разголени гърди и лице, покрито с кръвта на стражите, дръзнали да я нападнат.
– Мисля, че е време да приключим с това, принцесо. – промълви Огъст срещу ухото ѝ – Тези стражи няма да стоят там дълго и да изглеждат глупаво.
Емери кимна и щракна с китката си, обвивайки с магията си последната кръв и придърпвайки ги към себе си, така че да седнат в редица от двете ѝ страни.
– Яжте, момчета. – извика тя и адът се разрази.

Назад към част 43                                                     Напред към част 45

ЕМЕРИ

Имаше какво да се каже за мрака. Това беше отсъствието на светлина, мястото, където се криеше злото и процъфтяваха чудовищата. Но също така беше и същността, която позволяваше на звездите да блестят. Тъмнината не унищожава светлината в нощното небе, а я определя. Огъст не беше сгрешил, когато беше казал, че Емери има всички основания да се отпусне и да се отдаде на демоните в мрака. Той разбираше онази част от нея, която в постоянната си агония жадуваше за отмъщение. Да се сдържа беше трудно, но да се предаде… по дяволите, да се предаде беше като да поеме за първи път глътка свеж планински въздух.
Беше опияняващо.
В момента, в който се отдаде на мрака си и си позволи да владее кръвта като своя, целият свят си дойде на мястото. Вече нямаше значение коя искаше да бъде, ставаше дума за това, което трябваше да бъде. Силният прилив изпълни гърдите ѝ до такава степен, че нищо друго нямаше значение. Тя беше тази, която беше.
Само че не беше. Вече не беше. Може би навремето е била това, което е трябвало да бъде, но тази жена умря преди месеци, убита на верандата на замъка, който ѝ беше предопределено да управлява.
Емери не отдаваше достатъчно дължимото на тази жена, тя все още се учеше коя е и къде е мястото ѝ в този свят. Тази жена щеше да се изгуби в мрака. Дори с половинката си до себе си и здравословен страх от тъмната си магия, тази нейна версия все още не знаеше какво означава да бъдеш кралица. Тя не разбираше, че жертвата носи своя мрак и петни душата, позволявайки на обидата да расте и на чудовищата да се превръщат в чудовища. Тя не знаеше колко далеч може да се разбие сърцето ѝ и все пак да намери светлина. Тя не знаеше…
Жената, в която се превърна след смъртта, носеше същите страхове и заблуди, но имаше нещо, което щеше да промени всичко.
Емери примигна и стисна ръката на мъжа до себе си. Човекът, който ѝ беше дал живот.
Огъст не помръдна, само стисна обратно и продължи да върви към надвисналия обсидианов замък, където ги чакаше дъщеря им.
Лина беше тяхното сърце, но Огъст беше нейният живот.
Когато се поддаде на мрака и измъкна кръвта на Дориан, обвивайки я в магията си, тя не бе усетила нищо друго освен чиста сила. Повечето биха предположили, че некромантията е по-тъмната от двете черни магии, но биха сгрешили. Кръвта беше по-силна от смъртта. Тя беше същността на смъртността. Най-основната ѝ функция беше да доставя хранителни вещества и да се справя с отпадъците, но в техния свят кръвта беше началото и краят на едно същество. Тя не само изхранваше вампирите, но освен това беше в основата на техните връзки. Синовете бяха завинаги свързани с майките си, а партньорите – с обмяната. Кръвта беше в центъра на всичко това.
Но кръвта можеше да се използва и в тяхна вреда. Емери не беше осъзнала колко дълбоко е проникнала кръвта в техния свят. Имаше причина в учебниците по история да не се говори за тази магия. Когато се занимаваш с кръв, рискуваш да създадеш връзки с тези, от които си я взел.
Отначало тя не знаеше какво се случва. Когато бе изтеглила кръв от всички онези вещици, това бе минимално количество от всяка една от тях и затова не се бе образувала нишка между тях. Но когато бе изцедила Дориан, стана ясно, че ако искаше, можеше да го привърже към себе си. По същия начин, по който Слоун използваше некромантията, Емери можеше да контролира живите чрез кръвта им. Тя можеше да ги изковава и да ги пречупва. В него тя виждаше разкъсаните краища, останали след смъртта на свързаните с него хора. Виждаше как расте нишката, която предполагаше, че ще го свърже с Ансел. Тя видя вътрешната работа на всичко, което правеше Дориан такъв, какъвто беше.
Най-жестокото беше, че тя искаше да ги докосне. Тъмнината ѝ я подтикваше да го пречупи – да го направи свой. Да го използва като марионетка, която да изпълнява нейните заповеди. Ако не беше проблясващата част от душата ѝ, която не ѝ принадлежеше, Емери можеше да се поддаде на най-мрачните части от себе си.
Но не го направи, защото вече не беше този човек. Тя беше Емери, половинката на Огъст, неговата кралица и пазителка на душата му.
– Ядосана ли си ми? – гласът на Огъст я изтръгна от мислите ѝ. Той спря да върви и я дръпна за ръката, придърпвайки я към себе си точно пред вратите на замъка.
Емери се почеса по лицето и наклони глава.
– Тази целувка каза ли, че съм ти ядосана?
– Не, просто… – Огъст прокара нервно ръка през косата си и погледна към земята до тях – Натиснах те да се отдадеш на тъмнината си. Исках да се изправиш пред страховете си, но очите ти… те все още са тъмни. Все още се бориш с нея.
Беше така. Сега, след като беше вкусила от мрака, част от нея искаше да живее в опияняващото царство на тази магия, но повече от това искаше живота, който беше изградила.
Емери протегна ръка и притисна лицето му, като го принуди да я погледне.
– Ти ме подтикна да приема част от себе си, на която се страхувах да се отдам, и макар да беше едновременно невероятно и ужасяващо, се радвам, че го направи. Трябваше да знам срещу какво се изправям и дали мога да издържа на магията, която накара сестра ми да полудее. И макар че вероятно винаги ще се боря с притегателната сила на мрака, сега знам, че винаги ще мога да намеря пътя обратно към светлината.
– Ще го направиш ли? – надеждата в гласа му я накара да се усмихне и тя кимна.
Той нямаше представа какво е направил за нея. Само заради присъствието му в нейния свят си струваше да остане на светло. Слоун не притежаваше това, което тя имаше и завинаги щеше да плати цената за това.
Емери кимна.
– Да.
– Това беше целувката, нали? – усмихна се Огъст.
– Не. – ухили се Емери, а Огъст сбърчи вежди – Добре, целувката помогна. Тя ме приземи, но душата ти беше тази, която ми попречи да падна в най-дълбоките ями на магията си. Връзката ми с теб, с дъщеря ни, с кралството ни – това е, което ме върна първоначално. Дори и тогава все още бях в нейната хватка, борейки се да не се поддам на нуждата от още от сместа на кръвта и мрака. Да те намеря беше всичко, за което можех да мисля. Душевната ни връзка може и да намалява, но засега все още е силна. Тази целувка, ръцете ти върху тялото ми, вкусният начин, по който тялото ти се нуждае от моето, както се нуждае от кръв, за да оцелее, са по-опияняващи от всяка магия. Така че, макар че има много неща в живота ни, които ме държат здраво стъпила на земята в светлината, ти си този, който ме кара да искам да остана там.
Огъст я завъртя и я притисна към хладната обсидианова стена на замъка, заравяйки лицето си в извивката на шията ѝ. Прокара кътниците си по любимото си място, като едната му ръка се заплете в косата ѝ, а другата се потопи под ризата ѝ и се впи в плътта на бедрото ѝ.
– Знаеш ли колко невероятно секси е това, да знаеш, че докосването ми е достатъчно, за да те върне от ръба на мрака?
Емери нададе задушен стон, докато притискаше бедрата си към сърцевината ѝ.
– Толкова е секси, колкото и да знаеш, че си нещо повече от моята тъмнина. Ти си моята светлина.
– Трябва да престанеш да говориш такива неща, иначе никога няма да успеем да стигнем до дъщеря си. – изръмжа Огъст.
Емери се притисна към гърдите му и го отблъсна назад, за да може да види очите му.
– Тогава по-късно.
Устните му се изкривиха в усмивка, пълна със зъби.
– Ще те съсипя, така че независимо колко те дърпа мракът в разгара на битката, да не забравяш на кого принадлежиш.
– Не бих искала да е другояче.
Успяха да се доберат до общата стая само с още едно незначително разсейване. Емери спомена, че иска да провери някои теории за магията си, докато опитва кръвта на Огъст, и това го накара да настръхне. Той я притисна в една ниша и плъзна пръсти в нея, довеждайки я до ръба на оргазма, мърморейки нещо за това, че е несправедливо тя да споменава кръвта му във вените си, след като е загубила връзката им. После се отдръпна.
В главата ѝ се въртяха всички начини, по които щеше да му отмъсти за това, че я е оставил като тресяща се от възбуда топка. В същото време тя не го обвиняваше нито за миг. След загубата на връзката им ѝ липсваше връзката, която имаха, когато той споделяше кръвта си с нея. Вече не изпитваше влечението да го хапе, когато достигнеха кулминацията, което беше адски жалко, защото отровата му просто не въздействаше по същия начин като кръвта му.
Емери се усмихна, докато буташе вратата, обещавайки си да присъства, вместо да отброява миговете, докато успее да върне Огъст в стаята им, но спря моментално, когато видя, че Космина и Лина не са сами.
Ансел се беше прострял на пода и се преобръщаше от корем на гръб отново и отново, като се смееше, докато имитираше Лина, която правеше същото. Долната част на ризата му се издигаше от талията на анцуга му при всяко завъртане и обръщане, разкривайки слаби бели белези и жълти, заздравяващи синини.
Емери поднесе ръка към устата си и задуши хлипането си, като предупреди Ансел за присъствието им. Той погледна през рамо, за да ги види застанали на вратата, и на лицето му се изписа широка усмивка.
Ансел погледна надолу към Лина, после обратно към нея и Огъст, а когато го направи, в очите му се появиха сълзи.
– Тя е по-съвършена, отколкото някога съм си представял.
Тя си беше представяла този момент толкова много пъти. Преди да бъде отвлечен от Слоун, тя винаги си беше представяла Ансел като забавния чичо на дъщеря ѝ. Този, който я е научил как да обича силно, но също и как да бяга от стаята си, когато несправедливо са я затваряли за почивка. След това той беше отвлечен и единствената ѝ надежда беше, че някой ден ще се срещне с малкото момиче, което го е довело в живота ѝ. Той беше нейният защитник, но освен това Ансел се беше превърнал в един от най-близките ѝ приятели.
Емери претича през стаята, падна на колене и придърпа Ансел в прегръдка. Той я обгърна с ръце и тя усети как сълзите му се смесват с нейните отстрани на бузата ѝ.
– Толкова съжалявам… – прошепна Емери – Ти… аз…
Толкова пъти беше планирала какво да му каже, но сега, когато моментът настъпи, никоя дума не можеше да изрази колко много съжалява, че той е трябвало да изтърпи мъченията на Слоун.
– Здравей! – отдръпна се Ансел и прекара палеца си по бузата ѝ – Аз съм тук. Прецакан съм до неузнаваемост, но съм тук и това е благодарение на теб.
Емери се засмя полугласно и кимна.
– Ти вече беше прецакан.
– Не грешиш. – полуусмивка накриви устните му и той погледна към Огъст – Наистина те мразех, кръвопиецо.
– Знам, куче пазач. – каза Огъст с усмивка и предложи на Ансел ръката си. Той издърпа вълка от земята в прегръдка, като двамата се потупаха по гърба. – Съжалявам, че трябваше да те накарам да повярваш, че съм предател. Това беше единственият начин.
– Сега знам това, но нека ти кажа, че неведнъж си представях всички начини, по които щях да изтръгна тялото от главата ти и да го предам в краката на Емери.
– Ако някога предам кралицата си, няма да очаквам нищо друго.
Емери взе Лина и я притисна до гърдите си, след което се плъзна на един от огромните дивани срещу Космина, докато Ансел и Огъст си наливаха по едно питие. Преди да успеят да седнат, към тях се присъединиха Флора и Дрейвън, а Кейд и Матео не останаха по-назад. Сълзите се стичаха по лицето ѝ, когато Огъст се сгуши до нея и Лина, и те станаха свидетели как всеки от вълците посреща у дома своя приятел от глутницата.
Докато всички се настанят, към тях се присъединиха и Бронуин и Бракстън, както и Малкълм и Лили, които се запътиха с широки усмивки и изглеждаха повече от разчорлени.
Емери огледа стаята, сърцето ѝ беше пълно, но все още липсваха двама души от малкото им семейство.
Сякаш предизвикани от мислите ѝ, Калъм и Дориан пристъпиха през вратата.
Сега те бяха пълни.
Не е изненадващо, че Калъм се насочи към баровата количка, наливайки си два пръста, докато Дориан имаше очи само за Ансел, който седеше на пода срещу дивана, който Емери споделяше с Огъст.
С две бързи крачки Дориан преодоля разстоянието и коленичи пред него, като вкара целувка в челото на Ансел.
– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да бъдеш тук?
Ансел се протегна и постави целомъдрена целувка върху устните му.
– Няма друго място, където бих предпочел да бъда, освен с нашето семейство.
Сърцето на Емери се разтуптя в гърдите ѝ, а магията ѝ зашумя. Тя погледна надолу към Лина, а после нагоре към всички присъстващи в стаята. Ето какво представляваше светлината. Това беше нещото, което я държеше на земята и правеше възможно да се бори още един ден. Нямаше значение от коя кръвна линия или глутница идват, важни бяха усмивките по лицата на всеки от тях, верността в кръвта им, но най-вече любовта в сърцата им.
Емери развърза пръстите си от тези на Огъст и застана с Лина на хълбока си. После взе чашата си от масата до себе си и я вдигна във въздуха.
– Бих искала да вдигна тост.
Всички в стаята замлъкнаха, всички погледи бяха насочени към нея.
– Утре тръгваме на война.
– Почти съм сигурна, че вече сме чували тази реч. – изхлипа Бронуин и всички се засмяха.
Емери извъртя очи.
– Аз не съм я чувал. – обади се Малкълм.
– Това е, защото си бил твърде зает да приклещиш половинката си. – промърмори Калъм иззад уискито си, преди да отпие дълга глътка.
Малкълм изръмжа, но предложи на Калъм полуусмивка, след като Лили го удари по ръката.
– Не съм аз този, който е опозорил името ти.
Лили вдигна вежди, сякаш искаше да каже, че той е опозорил много, а Емери не можа да не се усмихне.
– Добре, добре. Стига толкова, тази е различна. – продължи Емери. – Тази е кратка и сладка. Тя е за вас. Моето семейство. Няма човек, когото не бих предпочела да е на моя страна, да защитава дъщеря ми и нашето кралство.
Хор от: „Тост, тост!“ и „За семейството!“ изпълни залата.
Калъм прочисти гърлото си и всички се обърнаха и погледнаха в неговата посока. Очите му се спряха на Емери и за първи път тя осъзна, че са кървясали. Искаше ѝ се да го попита дали е добре, дали нещо не се е случило, но как би могла? Тя беше единствената, която знаеше избора, който той трябваше да направи.
Калъм кимна и вдигна чашата си.
– За Огъст и Емери. Кралят и кралицата, които нашият свят заслужава.
Всички отново се развеселиха, а Огъст обгърна с ръка нея и Лина и ги придърпа към себе си. Емери го погледна и се усмихна.
– Очите ти. Отново са кехлибарени.
– Това е моята светлина. Ти и Лина, и всички те.
Той притисна целувка към челото ѝ.
– Както ти си моята.
Това беше техният момент. Тя го усещаше. Бяха на прага на нещо голямо. Нещо ново. И сега, когато семейството ѝ отново беше пълно, трябваше само да спечелят. Точно това планираше да направи.

Назад към част 42                                                              Напред към част 44

ОГЪСТ

Арената беше лудница от хора, боравещи се с магии и различни оръжия. Мечовете блестяха на фона на залязващото слънце, а звукът от удар на плът в плът, последван от ръмжене и хъркане, отекваше от околните дървета. В единия край тренираха вълци и хибриди, а Флора ги водеше. Както в човешка, така и във вълча форма, те се сражаваха с вещици, които използваха нападателна елементарна магия и илюзии на кинжали и копия, за които беше сигурен, че са адски силни. Няколкото стражари, които бяха избягали в Енхант, заеха секция в средата с Бракс и обучаваха вампирите, потърсили убежище.
Всички до един тренираха с огън в очите. Те участваха в играта и се бореха за бъдещето, което искаха да видят в своето царство.
Огъст проследи с поглед арената, докато не намери тaзи, която търсеше. Вятърът блъскаше розовата ѝ коса срещу потта, която се стичаше по лицето ѝ, докато се концентрираше върху Дориан, който кървеше от носа и устата си.
Огъст преглътна ръмженето в гърдите си. Дориан не трябваше да тренира с Емери. Ако трябваше да бъде някъде, то това беше при Ансел. Като се има предвид, че приятелят му вълк не се виждаше никъде, той не можеше да не се запита какво, по дяволите, прави Дориан там.
Той се втурна към края на арената и отвори уста да изкрещи на феята, но гласът на Нико се разнесе из арената.
– Това не е шибана игра, Емери, трябва да се концентрираш. – изкрещя Нико над боя, който се водеше около тях – Събери кръвта и я подчини на капризите си.
Огъст стисна юмруци отстрани, яростта му нарастваше. Тази фея може и да беше този, който спаси хората му и им осигури сигурно убежище, но щеше да бъде проклет, ако му позволи да говори с нея по този начин.
– На твое място не бих го направил.
Огъст извърна поглед и видя Малкълм да стои до него.
– Той не уважава моята половинка.
Малкълм вдигна вежди.
– И ако нахлуеш там като проклет варварин, тя ще те изяде жив.
– Но…
– Просто гледай. – предупреди Малкълм и накара Огъст да се облегне на разнебитената ограда на арената – Уменията му за общуване са гадни, това ти го признавам, но Нико знае какво прави. Емери се нуждае от строга ръка.
Огъст стисна зъби и неохотно наблюдаваше как Емери продължава да дърпа кръв от Дориан, само за да пада на земята в краката му.
– Изглежда, че не се получава. – изръмжа той.
– Просто изчакай.
С всеки изминал миг виждаше, че Емери се разстройва все повече. Тя успя да измъкне капка кръв от Дориан, но течността се понесе само на няколко метра, преди да падне на земята.
Знаеше, че тя се справя добре под натиск, но се нуждаеше от нещо повече от строга ръка. Сам беше станал свидетел на това. По дяволите, той беше този, който я принуди да отгледа цветето, което спаси Теа. Емери се нуждаеше от някой, който да вярва в нея, но повече от това, тя се нуждаеше от някой, който да я вбеси. А Нико не го правеше. Той я буташе надолу, без да има намерение да разпали огъня в нея.
– По дяволите, стига съм чакал. – Огъст се оттласна от оградата и се втурна към Емери.
Малкълм извика зад него.
– Какво ще правиш?
– Тя има нужда от някой, който да запали огън под задника ѝ.
– И ти мислиш, че Нико не може да го направи? – засмя се Малкълм.
– О, знам, че може… – измърмори Огъст под носа си – но още не е и да ме проклинат звездите, ако му позволя да го направи.
Огъст се насочи право към мястото, където стоеше Емери, а гърдите ѝ се повдигаха, докато се опитваше да се възстанови. Той разбра в момента, в който го видя, защото ръцете ѝ паднаха настрани.
– Здравей, малка вещице. – изръмжа Огъст.
Емери поклати глава и въздъхна, като го погледна нагоре.
– Какво правиш тук?
– Гледам как тренираш.
Тя го погледна с поражение в погледа и поклати глава.
– Не можеш да бъдеш тук.
– Мога и ще го направя.
– Моля те, Огъст. – прошепна тя.
– Казах ти, Емери, че предпочитам да съм до теб и да се гърча от болка, отколкото където и да било другаде.
– Тя няма нужда от разсейване, трябва да се съсредоточи. – закани се Нико.
– А знаеш ли от какво има нужда? – избухна Огъст, виждайки в червено – Ти я притискаш, но тя е тук от седмици и не е по-близо до усъвършенстването на кръвта. А ти… – той извърна поглед към мястото, където стоеше Дориан и избърсваше кръвта от очите си – Трябва да си с Ансел.
– Огъст… – въздъхна Емери.
– Не, Емери. – той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, а очите му се върнаха към Нико, който го гледаше с една повдигната вежда – Ти и крещиш, сякаш това някак ще я направи по-добра, сякаш по този начин магията ѝ ще се подчини на волята ти. Но тя не работи така. Може и да си някаква високопоставена и могъща фея, но не така се постигат нещата.
Той би трябвало да знае. Баща му беше от онези, които първо крещят, а после задават въпроси. По дяволите, той също беше такъв навремето, твърде горд, за да види какво има пред себе си. Но тази жена, тази красива, способна вещица му показа, че да бъдеш лидер е нещо повече от това да крещиш и да изискваш. Понякога трябваше да се възползваш от силните страни на човека или, в случая с Емери, от нейната несигурност.
Тя вероятно щеше да го намрази за това, което щеше да направи, но по-късно щеше да има страхотен секс, така че той нямаше да се оплаква.
Нико се усмихна и вдигна ръка, като направи жест към Емери.
– Ако смяташ, че имаш необходимото, за да я изкараш от проклетата ѝ глава, тогава бъди мой гост. Тя е болка в задника ми от седмици, борейки се с това, което вече е доказала, че е вътре в нея.
Огъст погледна през пътя към Дориан.
– Оставаш или отиваш там, където трябва да бъдеш?
Дориан изсумтя, но не направи крачка да си тръгне. Той избърса кръвта от носа и устата си и кимна.
Шибани феи. Не се съмняваше, че Дориан има нужда главата му да бъде извадена от задника, но щеше да се притеснява за това по-късно.
Огъст се премести, за да застане зад Емери. Когато се настани, той прошепна.
– Да го видим тогава, малка вещице. Впечатли ме.
Тя извъртя очи.
О, тя беше готова за това.
Огъст се плъзна по-близо до нея, притискайки гърдите си към гърба ѝ. Той спусна уста към ухото ѝ и прошепна:
– Ще запомня това за по-късно.
Емери се размърда срещу него и той беше сигурен, че ако вдиша, ще усети възбудата ѝ във въздуха.
Богове, той обичаше тази жена.
– А сега какво? – прошепна тя.
Сега забавлението можеше да започне. Огъст се усмихна лукаво на себе си и прокара пръсти по дължината на ръцете ѝ, докато стигна до бедрата ѝ. След това плъзна ръце около талията ѝ и я дръпна така, че гърбът ѝ да се притисне към удебеляващия му член.
– Нямаш представа какво ми причинява, когато виждам как владееш тъмнината си.
Емери си пое дъх и сви бедрата си.
– Мисля, че имам някаква представа, но предпочитам да не правя шоу на всички тук.
– О, малка вещице, мисля, че точно от това се нуждаят. Огъст впи пръсти под ризата ѝ и се впи в меките извивки на бедрата ѝ.
– А сега го накарай да кърви.
За част от секундата Огъст съжали Дориан, но след това се вгледа в арената и видя огъня в погледа на Дориан, който потвърждаваше, че е готов да тръгне отново.
– Бих кървял още хиляда пъти, ако това означава да ти помогна да победиш тази садистична кучка.
– Не може ли Нико да заеме мястото му? – дръпна глава настрани Емери и се провикна – Той трябва да е с Ансел.
– Той ще бъде с Ансел веднага щом направиш това правилно. – обеща Огъст – Ти просто искаш да видиш как Нико кърви.
– Не съм против тази идея.
– Съсредоточи се, принцесо, защото няма да ти хареса какво ще се случи, ако не успееш да овладееш кръвта му.
Дориан разшири стойката си, подготвяйки се за атаката на магията на Емери, която несъмнено щеше да го ужили.
Огъст наблюдаваше със страхопочитание как Емери вдига ръцете си и призовава магията си. Мастиленочерните пипала, изпъстрени със злато, се плъзнаха по ръцете ѝ и се събраха в дланите ѝ. Способността ѝ да контролира тъмнината се бе увеличила десетократно през времето, в което бяха разделени. Това беше най-сексапилното нещо, което някога беше виждал.
Магията ѝ се завихряше и изпаряваше като дим на вятъра и той разбра момента, в който тя призова магията на кръвта си, не защото в ъгълчетата на очите на Дориан се стичаше кръв, а защото цялото тяло на Емери се скова срещу него.
– Това е, малка вещице. Вземи от него каквото искаш. – насърчи я той.
Напрежението в раменете ѝ леко се отпусна, когато тя се наведе към него, и той се наслади на начина, по който го използваше. Емери беше един от най-силните хора, които някога беше срещал, но дори и силните имаха нужда от подкрепа.
Тя се подчини, изтегли кръвта на Дориан на по-голяма капка от преди и я остави да витае пред него.
– Това е. Още. – подкани я Огъст.
Ръцете ѝ се разтресоха от умора, докато тя дърпаше още, като успя да извлече само още няколко капки.
– Не мога! – промълви тя.
Огъст изръмжа тихо.
– Да, можеш.
Емери поклати глава и гласът ѝ се понижи до шепот, който чуваше само той.
– Ами ако ме погълне? Да теглиш кръв и да я контролираш са две различни неща. Това не е просто да използвам тъмнината си, това е да открия тъмнината в душата си и да я притежавам.
– Аз ще бъда твоята светлина. Ще те върна обратно.
Потта се стичаше от челото ѝ, а елементарната ѝ магия се разнасяше около тях, докато тя стискаше юмруци, видимо опитвайки се да улови повече. Успя да се задържи още няколко секунди, преди ръцете ѝ да паднат отстрани и тя да се отпусне срещу него.
– Отново.
– Не мога, Огъст.
– Гледах те как поставяш на колене поле от вещици. Не ми казвай, че не можеш.
– Това беше от ярост и не се опитвах да го контролирам и да вливам собствената си магия или волята си върху него. – просълзи се Емери – Няма как да го контролираш, Огъст. Има само отстъпване пред него.
– Тогава шибана ярост, Емери. Ако има някой, който трябва да се гневи, това си ти. Слоун ни е отнела толкова много. По дяволите, тя ни отне и сина ни. Отдай се и остави тъмнината си да направи това, което трябва да се направи.
Емери се изсмя и се отдръпна от него, като стреляше с кинжали в негова посока.
– Мислиш, че не знам това? Една част от мен иска да се пусне и да прокълне последствията. Знам какво зависи от това, безчувствено копеле. Аз бях тук, управлявайки това проклето кралство, пазейки нашите хора в безопасност, докато ти трябваше да играеш на любвеобилен злодей със сестра ми.
Огъст сбърчи вежди. Мразеше да я примамва, но Емери трябваше да се измъкне от главата си и да се ядоса.
– Тогава защо си потънала в страховете си? Струва ми се, че се преструваш на лидер. Играеш военни игри, които не можеш да спечелиш, защото главата ти е толкова обвита в това, което трябва да бъдеш, а не в това, което си.
– Спри.
– Не. Той е прав. – Дориан прекоси пространството между тях и кимна едва доловимо на Огъст, преди да се плъзне до него – Имаме нужда от теб да направиш това, а ти просто не можеш да го следваш. Може би ти не си кралицата, от която се нуждаем.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? И двамата сте много извън границите на позволеното. – очите ѝ почерняха, а Огъст продължаваше да настоява.
Дориан пристъпи напред, докато не застана очи в очи с Емери и Огъст мълчаливо му благодари, че разпозна плана му и пое върху себе си основната част от гнева на Емери.
– Знаеш, че тя иска дъщеря ти, а е ясно, че иска и твоя партньор. Може би ще пощади живота му въпреки факта, че я е предал. Най-вече защото иска да го прецака и наистина да се увери, че всички знаят, че той ѝ принадлежи. Така или иначе, дъщеря ти ще има един родител, защото при това положение ти няма да оцелееш в борбата. Никой от нас няма да оцелее.
– Вземи си думите обратно. – юмруците ѝ се свиха отстрани, а челюстта ѝ се стегна до степен, в която Огъст се притесняваше, че ще си счупи зъбите.
– Не. Ансел е черупка на мъжа, който е бил, а ти ще я оставиш да победи. Няма да ти позволя да оставиш жертвата му да бъде напразна. Ако не можеш да го направиш, можеш и да го убиеш сега, защото няма надежда да се върне от живота в този замък. Всъщност можеш да ѝ предадеш и Флора и децата ѝ. Сигурен съм, че тя ще се радва на още един хибрид в подземията си, за да изгради армията си.
– Престани. – изхлипа Емери, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
„Докажи му, че греши. Докажи, че можеш. Бъди тяхна кралица.“
Огъст знаеше, че е чула изпълнената му със страст молба, когато Емери разгъна юмруци и взриви Дориан с порив на магия. Огъст реагира, като се отклони встрани, така че магията, която приземи Дориан по задник, го пропусна, но едва-едва. Нейните пипала се увиха около Дориан, като паяжина от мрак върху бледата му кожа. Кръвта потече от всеки отвор, а мускулите му се разтрепериха, докато се опитваше да се оправи.
„Ще те последвам в мрака. Ще бъда твоята светлина.“
Ако Емери го чуваше, нямаше никакви признаци. Обсидиановите ѝ очи бяха втренчени в Дориан, а по краищата им се стичаше кръв.
– Гневът не е това, което съм, и мракът не е това, което искам да бъда. – гласът ѝ беше груб, но имаше тежест, която изискваше уважение. Тя примигна и бавно премести погледа си на арената. Всички бяха спрели да тренират, за да наблюдават това важно събитие. Когато погледът ѝ най-сетне попадна на Огъст, устните ѝ се намръщиха. – Не забравяй, че ти поиска това.
Зловещите думи се плъзнаха по гръбнака му, но Огъст нямаше и миг да се замисли, преди Емери да извика и да вдигне ръце към небето. Вятърът зашумя около тях и земята се разтресе. От гърлото на Дориан се изтръгна задушен стон, когато магията ѝ издърпа тялото му, първо гърдите, от земята. Кръвта му потече на потоци, които се завъртяха около безжизненото му тяло и се събраха под краката му.
Емери щракна с китката си и кръвта се раздели на три равни сфери. Тя ги придърпа към себе си, докато Дориан падна на земята на купчина. Малкълм се втурна към него и му предложи китката си, допълвайки жизнената сила, която Емери бе отнела от него.
Огъст върна поглед към половинката си, която се бе изгубила в кръвта пред нея. Тя манипулираше сферите в триъгълник, като вплиташе между тях златно – черната си магия. С всяко преминаване магията ѝ се увиваше още повече около кръвта, запечатвайки я в себе си.
Вятърът около нея се успокои, а устните ѝ се наклониха нагоре в усмивка, на която той бе попадал твърде много пъти, за да ги преброи. Беше изпълнена със самодоволно задоволство, което означаваше, че се е доказала. Това, което го притесняваше, беше студеният поглед в очите ѝ, насочен директно към него. Обикновено, щом свършеше, тъмнината се отказваше от контрола си, но този път очите ѝ оставаха без кехлибара, който той обичаше.
Емери пренесе увитите в кървави обвивки сфери на арената и постави всяка от тях пред мъжете, на които искаше да докаже, че грешат: едната – пред Нико, другата – пред Дориан, а третата – пред него.
– Ето ви кръвта, безсърдечни копелета.
Огъст се протегна и взе импровизираната торбичка с кръв в ръката си. Нейната магия зашумя в ръката му така, както някога бе зашумяла връзката им.
– Добре свършена работа. – похвали я Нико, докато Огъст не можеше да се справи с чувството в стомаха си, което продължаваше да расте.
Малкълм поднесе кълбото към устата си и разкъса магията с кътниците си, докато феята продължаваше да се храни от китката му.
Огъст си пое дъх и не беше единственият. С ъгълчето на окото си видя как Лили настръхна, а очите на Бронуин се разшириха, докато чакаха да видят какво ще се случи по-нататък. Това беше тестът – да се види дали силата на тъмната кръв ще подобри способностите на вампирите.
Кръвта на Дориан преливаше от тъмна магия и макар да не беше точно същата като тази на Слоун или нейните чудовища, тя беше най-близкото нещо, с което разполагаха, за да може Емери да се упражнява. Зениците на Малкълм се разшириха и по тялото му премина тръпка, преди да се обърне към Дориан и да се засмее.
– Свята работа, Дориан. Ти си ни издържал. Чувствам се така, сякаш бих могъл да пробягам маратон, а след това да разкъсам цяла шибана армия. Искам да беснея, да воювам и да се чукам. По дяволите, искам да се чукам.
Няколко от стражите изпуснаха няколко охкания, а когато Огъст погледна към Лили, бузите ѝ бяха ярко розови. Тя прикри очите си и поклати глава, но никой не пропусна да забележи как бедрата ѝ се стиснаха.
– Значи е проработило? – попита Бронуин – Като изключим бурната ерекция като страничен ефект.
– Това може да е, защото е фея. – предложи Нико, като все още разглеждаше топката кръв в ръката си – Не бих очаквал такава реакция от кръвта на зверовете на Слоун.
– Е, това е гадно, но не се оплаквам. Най-категорично обаче работи. Толкова съм разгорещен в момента, че дори не е смешно. – Малкълм издърпа китката си от Дориан и скочи на крака, като прекоси пространството между него и Лили на мига. Той приклекна и вдигна половинката си. Лили изпищя, но не протестира. – А сега, ако ме извините, мисля, че ще отида да се погрижа за няколко неща.
Всички на арената се ухилиха, но щом Малкълм и Лили си тръгнаха, вниманието им отново се насочи към мястото, където стоеше Емери, мълчалива и лишена от всякакви емоции.
Тя беше кралица. Силна. Безмилостна. Всичко, което Емери не беше. И все пак това ѝ подхождаше. Това беше страната, която се бореше да държи настрана. Беше шибано красива.
– Ако това е всичко, тогава предлагам да се върнем към тренировките, утре по здрач тръгваме към царството на смъртните.
Огъст нагласи емоциите си и попита.
– Мислиш ли, че са готови?
Наистина искаше да попита дали тя е готова.
Емери изпусна саркастичен смях. В съчетание с обсидиановите ѝ очи това беше обезпокоително.
– Чувате ли това? Вашият крал иска да знае дали сме готови? Какво ще кажете?
Арената избухна в радостни възгласи и твърдения, че са се родили готови за тази битка.
Огъст сведе поглед към Емери, но тя беше потънала във вълнението от предстоящата война.
– Бяхме прогонени от домовете си, заклеймени като изгнаници от вещица, която желае единствено власт. И защо? Защото искаме нещо по-голямо за нашето бъдеще. На нея не ѝ пука нито за нас, нито за нашите събратя. Единственото, което иска, е да ни контролира, да ни отнеме всичко, което ни е скъпо, и да го пожертва в името на това, което тя смята за правилен път. Но това не е така. Видях бъдещето. Бъдеще, в което ни е позволено да пазим любовта в сърцата си и да стоим обединени като могъща сила в нашия свят. Тя иска да ни отнеме това. Това, което сме изградили тук, надхвърля нейното виждане. Нашите светове са на ръба на унищожението, ако не си върнем това, което ни принадлежи по право. Тренирахме месеци наред. Преодолявахме различията си. Изправихме се пред ужаси, които никога не би трябвало да изтърпим. И сега е време да се борим за това, което е наше право, дадено ни от звездите. Нашите половинки. Нашите семейства. Нашето царство. – Емери направи пауза, а тъмният ѝ поглед бавно се плъзгаше по всички очи, които я гледаха, както вещици, така и хибриди, вълци и вампири – Знаете ролите си и какво трябва да се направи, така че нека си върнем дома и да поставим началото на новата ера на свръхестествените.
Армията ѝ отвърна с гръмогласни възгласи и призиви за кръв. Кръвта на техния враг.
Дори Бронуин и Флора се радваха на приятелката си, погълнати от обещанието за бъдещето си.
Огъст стоеше мълчаливо, вперил очи в Емери. Тя беше великолепна, прегърнала ролята си на кралица и лидер, както той винаги е знаел, че ще стане. Само че жената, която стоеше пред него, не беше същата като тази, която беше излязла на арената тази сутрин. Тя не беше жената, с която се любеше в продължение на часове предишната вечер.
Не. Жената пред него беше цялата сила, подхранвана от мрака в душата ѝ, и той се страхуваше, че е направил сериозна грешка, подтиквайки я да се превърне в жената, от която армията им се нуждаеше.
– Прегърнете здраво близките си тази нощ, защото на разсъмване ще се бием! – извика тя.
Избухнаха още радостни възгласи и всички започнаха да се тълпят около Емери, разговаряйки за предстоящата битка. Няколко от вещиците успяха да измайсторят бутилки шампанско и бъчви с медовина и около тях бързо се разгоря празник.
Огъст продължи напред, но в суматохата изгуби Емери от поглед.
Нико се появи до него и го дръпна към края на битката.
– Знаеш, че ще трябва да ѝ помогнеш да намери равновесие! – каза той, а изражението му беше сериозно.
Огъст кимна, а вината гризеше сърцето му. Никога не е искал да я тласка толкова далеч. Беше предположил, че ще е като да се научи да използва земната си магия с цветето. Трябваше да знае, че нищо с тъмната магия не е толкова просто.
– Надявах се, че няма да се стигне дотук. Тя несъмнено е бъдещето на вашето царство, но е тънка линия, която трябва да извърви, за да запази равновесието в душата си. Ако все още беше твоя половинка, бих предложил да подхранваш връзката, но без нея не съм сигурен как можеш да я балансираш.
– Ти искаше тя да се поддаде на това. – изръмжа Огъст – Натискаше я толкова, колкото и ние.
– Да, но исках тя да се научи да отделя магията от тъмнината, която се е вкоренила в душата ѝ.
Огъст откъсна очи от своята половинка и погледна Нико.
– Има ли разлика?
– Да. – кимна Нико, в очите му се четеше искреност – И тя ще бъде различна и за дъщеря ти. Затова ти предлагам да разбереш кой е нейната половинка, защото той ще ѝ помогне, както ти помагаш на Емери.
– Откъде знаеш всичко това?
– Когато си живял толкова дълго, колкото мен, можеш да си набавиш едно-две неща. – Нико натисна магическата сфера в ръцете на Огъст заедно с тази, която Емери му беше дала, и си тръгна, оставяйки го да се замисли над думите му.
По дяволите.
Той беше направил това. Тя не беше като него, когато беше по-млад. Никога не е искала да бъде този човек. Емери искаше да управлява със състрадание и благодат, но въпреки това той я бе подтикнал да приеме изцяло тъмнината си, за да спаси кралството им. Тя искаше дъщеря им да живее в светлина, но ако Нико беше прав, това беше нещо, с което щеше да се сблъска всяко от децата им. Призив към тъмнината и нужда от светлина.
Кралицата на светлината и мрака. Потомците им завинаги щяха да бъдат вкопчени във война за равновесие.
Русоляво розовата ѝ коса привлече погледа му, когато Емери се появи от битката, и Огъст трябваше да потисне стона, който се надигна в гърлото му. Беше прибрала рамене назад и вдигнала високо брадичка – олицетворение на царствена кралица и военен генерал, обвити в най-сексапилното малко тяло.
Погледна го, увереността ѝ беше непоколебима, дори ако обсидиановите ѝ очи бяха като удари в лицето. Не можеше да отрече, че има част от него, която намира тази част от нея за също толкова кърваво опияняваща, колкото и състраданието ѝ. Но колкото и да му се искаше да опустоши мрака ѝ, за да се подчини, това не беше отговорът. Той можеше да я доведе дотам и да бъде неин инструмент, но в крайна сметка Емери трябваше да намери волята да балансира и двете си страни.
Устните ѝ се изкривиха в съблазнителна усмивка и с три бързи крачки тя беше пред него, с ръце, обвити около врата му, и с устни, които се допираха до неговите. Ръцете ѝ се хванаха за предната част на ризата му, придърпвайки го по-близо, така че гърдите им да се изравнят, коремите им, бедрата им, техните… по дяволите, топлината, излъчвана между бедрата ѝ, беше достатъчна, за да го накара да се втвърди.
А устата ѝ, богове, устата ѝ беше възбуждаща. Езикът ѝ работеше срещу неговия, опитвайки и приемайки всичко, което той можеше да даде. По тялото му премина тръпка, а дъхът му заседна някъде между белите дробове и устата, изтръгвайки стон от гърлото му.
Главата му се завъртя, когато ръцете на Емери тръгнаха нагоре по гърдите му и се свързаха зад врата му.
„Още. – тя отекна в главата му – Имам нужда от повече.“
Имаше толкова много неща, които трябваше да обсъдят, но Огъст беше хванат безпомощен от нейните капризи. Тя можеше да го помоли за всичко и той щеше да ѝ го даде.
„Да, вземи каквото ти трябва.“ – отвърна той, благодарен за съдействието на душевната им връзка. Нямаше нищо по-хубаво от това да я чува в главата си в разгара на плътското си желание.
Ръцете му се плъзнаха от талията ѝ до кръглата част на дупето ѝ и я повдигнаха срещу него, повличайки топлината ѝ по дължината на члена му.
„Майната му, имам нужда от теб.“
– Кхм.
Огъст регистрира шума, но беше твърде съсредоточен върху това да даде на Емери точно това, от което се нуждаеше.
– Ами. – гласът отново ги прекъсна, този път по-силно, и Огъст откъсна подутите си устни от тези на Емери.
Обърна леко глава и впери очи в Калъм, докато Емери продължаваше да обсипва брадичката и врата му с целувки.
– По-добре това да е важно. – изръмжа той.
– Колкото и да ми се иска да видя докъде ще стигне това, – махна с ръка към двамата, вкопчени един в друг – майка ти искаше да се увери, че ще успееш да видиш Лина, преди да тръгнем сутринта.
Мигновено нуждата да прецака Емери безсмислено бе потушена, сякаш го бяха ударили с кофа ледена вода.
– Благодаря.
Калъм се усмихна и поклати глава.
Емери изстена и зарови лице във врата му.
– Той никога няма да ми позволи да преживея това. Всички ли гледат?
Огъст я погледна надолу, като хареса топлината по бузите ѝ.
– Има ли значение дали го правят?
– Ние сме техните крал и кралица.
Устните му се усмихнаха злокобно.
– И като такива трябва да даваме пример как да се подготвяме за битка.
Огъст се огледа наоколо и се ухили. Не беше изненадващо, че откри, че не са единствените в компрометиращо състояние.
– Не, изглежда, че ръбът на войната е понижил задръжките на всички. Не че в началото са били високи.
Той плъзна Емери надолу по тялото си и след като тя беше здраво стъпила на земята, заплете пръсти в косата ѝ и наклони главата ѝ назад, за да може да види очите ѝ.
Огъст въздъхна с облекчение, когато видя, че вече не са изцяло обсидианови. Около ириса ѝ пулсираше малък кехлибарен пръстен.
Имаше надежда.
– Проверка за желание? – усмихна се тя.
– Ако си мислиш, че отивам на война, без да те прецакам безсмислено преди това, значи не ме познаваш много добре, малка вещице.
Очите на Емери вибрираха от мрак, но по устните ѝ пробяга усмивка.
– Добре тогава, да отидем да видим дъщеря ни.

Назад към част 41                                                  Напред към част 43

ОГЪСТ

Преди да отвори очи, той знаеше, че Емери я няма. Въпреки това Огъст протегна ръка до него, надявайки се да греши.
Не беше така.
Огъст изпробва връзката им, питайки къде е тя, но отговор така и не дойде. Не беше сигурен дали защото тя беше затворила своята част от връзката с душата, или тя отново се беше развалила.
Чаршафите бяха студени, което показваше, че я е нямало от известно време. Никога не беше я познавал като изчезваща, но също така не я познаваше и като управляваща кралица. Това беше едновременно възхитително и вбесяващо. Трябваше той да води. Той беше роден да го прави. И все пак не можеше да отрече, че обича нейната отдаденост на народа им. Емери беше всичко, от което се нуждаеше кралството му, и дори повече. Егоистично му се искаше да имаха повече време да се сближат отново.
Да се съберат и да открият любовта си по-силна от всякога беше сбъдната мечта. Ако беше постъпил по свой начин, тя никога нямаше да напусне леглото и те щяха да отидат на още един рунд. Или може би пет. По дяволите, би я държал заплетена в чаршафите си през следващата година, ако смяташе, че това е възможно. Но войната не чакаше никого, а Емери беше в разгара ѝ. Може би все още не знаеше мащаба на плановете им, но нямаше съмнение, че тя е спасителната им благодат, а тя приемаше отговорността сериозно.
Това не променяше факта, че една част от него беше изплашена до смърт от разкритията за връзката между душите им. Беше направил всичко възможно да запази смело лице, но мисълта, че може да я загуби отново, накара сърцето му да се свие от страх. Не лъжеше, когато казваше, че би отишъл в ада заради нея. Както тя бе спасила кралството им, така и той щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че тя ще живее до него до последния му дъх.
Стомахът на Огъст се размърда. След като се измъкна от леглото, той взе бърз душ, преди да се облече и да тръгне да търси храна и своята половинка.
Годеница.
Не, половинка.
Дори без знака това беше единственият начин да опише Емери. Тя му подхождаше във всяко едно отношение.
След няколко грешни завоя той най-накрая отново намери кухнята.
Оглеждаше масива от кифлички и торбички с кръв на острова, когато от планината от пяна в мивката изскочи малък сприт с крила.
– Обслужете се, Ваше Величество. – изпищя тя.
– Благодаря ви. – Огъст се усмихна и взе един боровинков мъфин.
Спритът се обърна и се гмурна обратно в пяната.
Не беше сигурен, че някога ще свикне с факта, че феите съществуват. Едно е да имаш Дориан наоколо, той се сливаше добре с тях през повечето време. Никога нямаше да предположиш, че е фея. Но в Енхант имаше феи от всички видове: сприти, нимфи, гоблини, селфита и пиксита. И това бяха само тези, които той разпознаваше. Имаше много, които не можеше да класифицира и които обикаляха из залите. И все пак всички те живееха в хармония помежду си.
Това беше впечатляващо.
Той подхвърли кифлата във въздуха и я улови, преди да се отправи към общата зона, която бе подминал по пътя надолу, надявайки се да намери там някои от своите хора, за да разбере къде точно е Емери.
Звукът от смях на хората отекна от стаята и Огъст разпозна гърления смях на един от тях като този на Роланд.
Перфектно.
Огъст заобиколи последния ъгъл до входа на помещението и спря на място пред гледката, която се разкри пред него.
Роланд седеше гол до кръста на маса, заобиколен от три млади вещици, една нимфа и една дриада, и играеше нещо, което изглеждаше като игра на покер.
Устата на Огъст се отвори, опитвайки се да възприеме това, което виждаше.
Роланд никога не беше бил толкова открито против вещиците като Абърфорт, но беше дал да се разбере, че не е съгласен с плана им да интегрират другите фракции в кралството си. Дори бе стигнал дотам, че предложи да си имат собствени лагери, в които да живеят под тяхно управление, сякаш бяха свръхестествени подчинени.
По време на престоя им в царството на сънищата Емери бе предположила, че благородниците от двора им, които са решили да останат, се приближават към идеята за половинки, но да види промяната със собствените си очи, накара надеждата да разцъфне в гърдите му.
Погледът му се плъзна из стаята, където други благородни вампири общуваха с вещици, разговаряха и се смееха, сякаш бяха стари приятели. Когато за последен път бе видял много от тях, всички те бяха твърде щастливи, за да бъдат фракция, готова да воюва не само срещу враговете си, но и един срещу друг.
– Ваше Величество! – провикна се Роланд и махна на Огъст – Елате да се присъедините към нас. Мога да използвам още един мъж, за да изравним резултата. Тези дами ми вземат всичко, което си струва.
– Сега ли? – Огъст прекоси стаята, а живата енергия беше заразителна – Каква е играта?
Една от вещиците се захили.
– Стрип покер, Ваше Величество.
Огъст стисна устни в опит да сдържи смеха си, но не успя.
– Как накарахте този грозен стар копелдак да се съгласи на това?
– Много е просто, наистина. Той си мислеше, че е единственият, който знае как всъщност да играе. Това, което не знаеше, беше, че ние, вещиците, управляваме всички подземни игри в Ню Орлиънс.
– Грешка в пресмятането от моя страна. – замисли се Роланд, но намекът за усмивка, който се изтръгна от устните му, подсказа на Огъст, че се наслаждава на всяка минута от играта им.- Уверявам те обаче, че ще бъда победител.
Да, да вкара една, а може би и трите жени в леглото си. Те примигваха с мигли към вампира, сякаш той беше следващата им закуска.
– Макар че с удоволствие бих ти помогнал да изравниш резултата, всъщност търся бъдещата си булка. Видяхте ли я този следобед?
– Обикновено по това време на деня тя е на арената и работи със стражите от всички фракции. Наредено е да се присъединим към тях по-късно, за да научим ролите си в атаката.
– Вашите роли? – беше сигурен, че Роланд не си е мръднал пръста в последните три сблъсъка, в които бе участвало кралството им, а последният бе почти два века преди това.
– Е, да. Това е наше кралство, както и ваше, няма причина да не помогнем в някаква степен.
Очите на Огъст се разшириха и той сдъвка вътрешната страна на бузата си, за да спре челюстта си да не падне. Кой, по дяволите, беше този човек и какво се беше случило с Роланд, с когото се беше скарал във военната си стая, защото не искаше да признае Емери за негова съпруга?
– Благодаря! – отвърна Огъст – Отивам да намеря Емери, но ще се видим там.
– Абсолютно. – засмя се Роланд – Да се надяваме, че дотогава няма да съм изгубил всеки кат от облеклото си.
– Дано да го направи. – промълви под носа си една от вещиците.
Огъст се ухили и се завъртя на пети, приятно изненадан от зоната на здрача, в която се беше събудил.
Залите бяха тихи, докато той се придвижваше към арената. Това не беше нещо, с което смяташе, че някога ще свикне. Липсваше му шумът и суетата на дома. В последно време враждебността можеше да изпълва залите му, но това беше по-добре от тишината.
Зави зад ъгъла и едва не се сблъска с Дрейвън, който водеше разговор с жена, която не познаваше.
Веждите му се смръщиха за миг, а после вдигна вежди към вълка. Нямаше никакъв шанс той някога да нарани Флора, така че каква работа имаше да си шепне с тази жена в един изоставен коридор?
Сякаш знаейки какви мисли се въртят в главата на Огъст, Дрейвън вдигна ръка в негова посока.
– Огъст, това е Нина. Тя е водач на хибридното съединение, което се присъедини към нас в Енхант.
Нина го погледна с подозрение, но протегна ръка и наведе глава.
– Приятно ми е да се запозная официално с вас, ваше величество.
Огъст се поколеба за миг, когато видя знака ѝ за сродяване, но бързо взе ръката ѝ в своята и кимна.
– И на мен.
Нямаше нужда да я пита какъв вид хибрид е тя. Имаше само една комбинация, от която можеше да бъде, като се има предвид, че Дрейвън беше единственият кралски хибриден вампир/вълк, а дъщеря му – единствената вещица/вампир. Нина трябваше да е хибридна вълк/вещица, както и всички останали в Енхант.
Нина отстъпи назад и се обърна към Дрейвън, като се усмихна неспокойно.
– Трябва да тръгваме. Останалите ще ни чакат на арената.
Беше ясно, че тя се опитва да се измъкне от Огъст, но той не беше сигурен защо.
– Аз самият отивам натам. – намеси се Огъст по-силно, отколкото трябваше – Имаш ли нещо против да ми покажеш пътя?
Не искаше да си губи времето да се губи, но също така се интересуваше да поговори повече с Нина. Тя беше водачът на хората, с които дъщеря му щеше да намери роднинска връзка. Колкото и да я обичаше и приемаше винаги, Нина и другите хибриди приличаха повече на Лина, отколкото Огъст някога щеше да бъде.
– Абсолютно. – отвърна Дрейвън със съчувствена усмивка. Той направи жест в посоката, в която се движеха, и тримата тръгнаха рамо до рамо. – С Нина тъкмо си говорехме, че трябва да намерим начин да помогнем на хибридите да се приспособят в нашите кралства.
– Мисля, че това е фантастична идея. – предложи Огъст – Какво мислиш ти, Нина?
Дребната жена стисна устни за миг и след това издиша:
– Мога ли да говоря откровено, Ваше Величество?
– Моля, наричайте ме Огъст.
– Добре, Огъст. Нямам ти доверие. Калъм ни намери и ни доведе в лоното на вашите кралства. Твоята половинка се е доказала в способността си да обединява фракциите. Дрейвън и Лили се активизираха и гарантираха, че сме добре дошли в Енхант. Всичко, което видях от теб, е човек, който се е предал на врага и е обърнал гръб на своята половинка. Сега се завръщаш и очакваш от нас да те приветстваме като наш крал. Крал, който е наследник на тиранин, който щеше да убие моя род.
Челюстта на Огъст падна и той спря да върви. Очакваше честност, но Нина беше брутална в оценката си.
Юмрукът на Дрейвън се стисна отстрани и той издаде ниско ръмжене.
– Не е точно така, Нина.
Огъст вдигна ръка, за да попречи на братовчед си да каже още нещо.
– Всичко е наред, Дрейвън. Тя е права. Тя ме е виждала само като отсъстващ крал. Тя не знае нюансите на това, през което съм преминал, нито как съм се озовал на страната на Слоун. – той обърна поглед към Нина – Може и да не съм кралят, когото си очаквала, но въпреки това съм кралят на Емери. Заедно управляваме нашето кралство и ако имаш проблем с мен, тогава може би трябва да преосмислим мястото на твоето съединение в нашите редици. Въпреки това аз не съм баща си и с всеки дъх се заклевам да се опитам да бъда кралят, който вашият народ заслужава. Дъщеря ми е сред вашите редици, както и всяко дете, родено от вампирите и вещиците, което ще се появи. Уверявам ви, че ценя всеки хибриден живот.
Погледът на Нина го проследи и тя надигна нос към него.
– Ще видим. Дотогава си запазвам правото да не издавам присъди.
Лидерът на хибридите се обърна на пети, тръгна по коридора и се изгуби от погледа.
Огъст изпъшка и прокара пръсти през косата си.
– Тя е силна.
– Не знаеш и половината от това. – засмя се Дрейвън – Трябваше да я видиш, когато за първи път срещна Емери. Опита се да предложи да вземе Лина и да я отгледа с другите хибриди.
– Какво е направила? – изръмжа Огъст и се втурна в посоката, в която Нина беше тръгнала.
Той можеше да търпи много неща, но нямаше да позволи на никого да намеква, че дъщеря му принадлежи на някой друг, освен на родителите си.
Ръката на Дрейвън го хвана за рамото и го спря, преди да направи още няколко крачки.
– Уау. Успокой се. Тя не знаеше къде се намира Емери по отношение на хибридите. Народът ѝ е преминал през много неща. Те са загубили всичко, заради нашите народи и техните предразсъдъци. Неведнъж.
Гневът, който бълбукаше в гърдите му, затихна, но не се разсея напълно. Нина имаше пълното право да се опасява от него и мотивите му, но не можеше да поставя под въпрос неговото или на Емери място в живота на Лина. Дори боговете не биха го разделили от дъщеря му. Огъст си пое дъх, за да се успокои.
– Ще и докажа, че греши.
– В това не се съмнявам. – съгласи се Дрейвън – Те имат нужда да им покажем. Когато става въпрос за хибридите, действията говорят повече от думите. Същото беше и при мен, когато се признах за хибрид пред глутницата. Да ги видя как ме приемат означаваше повече от думите на баща ми.
– Какво мога да направя?
Дрейвън се обърна, за да последва Нина
– Бори се за тях, Огъст. И никога не спирай. Те трябва да знаят, че имат място тук.
Огъст стисна челюст, разстроен, че Дрейвън изобщо трябва да го моли за това. Хората му бяха сгрешили в ролята, която бяха играли досега, но нямаше как да седи безучастно и да остави историята да се повтори.
– Това няма да е проблем. – обеща Огъст.

Назад към част 40                                                    Напред към част 42

ЕМЕРИ

Емери се взираше в плановете, разпънати на масата във военната стая, а умът ѝ се блъскаше. Между разкритията за наследството на Калъм и всичко, което боговете им бяха подхвърлили, не оставаше място за нищо друго. Не ѝ харесваше начинът, по който Калъм разглеждаше предложението на боговете. Може и да беше роден от тях, но той принадлежеше на нейното семейство, не на тяхното. Богове или не, те нямаха право да го отнемат.
Ако това не беше достатъчно, за да я докара до ръба на лудостта, оставаше фактът, че в плана им имаше твърде много „какво ли не“ за Емери. Въпреки че бяха взели предвид възможно най-много от тях, не ѝ харесваше усещането в стомаха ѝ, че нещо ще се обърка. Което най-вероятно се дължеше на мисълта, че всеки път, когато се бяха изправяли срещу Слоун, тя беше на пет крачки пред тях и шест пъти по-силна.
Емери се наведе напред и притисна главата си към студеното дърво на масата. Тя беше последната в стаята, след като изпрати всички да се наспят. Бяха прекарали цялата нощ в планиране и макар да имаха план, имаше една ярка реалност, която се настани в гърдите ѝ като леден кинжал.
Тя беше най-слабото звено.
Нико твърдеше, че просто има нужда от повече обучение, а Малкълм – че не е нужно да използва кръвта си. Първоначално планираха да нападнат по време на празника на вещиците „Хайл“, но сега графикът трябваше да се промени, за да имат шанс. Слоун беше слаба сега, а не след седмици. И Емери носеше натиска на този факт, сякаш беше втора кожа.
Нямаше значение, че разполагаха със солидна армия. Силата им идваше от факта, че на теория Емери би трябвало да е в състояние да им даде тласък на магическата сила на бойното поле. От което се нуждаеха, защото при сегашното положение армията им щеше да се умори и да падне много по-бързо от зверовете на Слоун. Но за да го направи, Емери трябваше да разбере как да овладее кръвта си и да я подари на армията си. Без нея предимството им намаляваше експоненциално.
Емери вдигна глава и погледът ѝ се плъзна още веднъж по картите, а линиите на плана им се размиха. Умът ѝ бръмчеше от нуждата да действа, но тялото ѝ не можеше да понесе повече. Все пак тя прегледа плана още два пъти в главата си, преди окончателно да се откаже от него.
Ранобудните лъчи на зората се промъкнаха през прозорците, докато се връщаше към апартамента си, и тя се наслади на зловещата тишина в замъка.
Влизайки в апартамента си, тя беше напълно готова да се съблече и да се потопи в огромната вана, но замръзна в момента, в който погледът ѝ попадна на леглото.
То беше заето от много голямото и много голо тяло на нейната половинка, чиито чаршафи бяха метнати на кръста му. Бивша половинка. Никога нямаше да свикне с това, че той не е нейна половинка.
Очите ѝ се спряха на красивото му лице, на начина, по който сънят го правеше да изглежда по-млад. Без тъмнината на погледа му тя почти можеше да повярва, че е невинен за всички престъпления, които е извършил. Простият наклон на устните му не можеше да бъде на убиец, а мъж със скули като неговите нямаше как да бъде друг, освен стоик.
И все пак по челюстта му имаше набола брада, което му придаваше само намек за образа на лошо момче. Това накара Емери да стисне бедрата си от нужда. Особено след като знаеше какво е усещането да усети грубостта му върху меката плът между краката си.
Тя засмука долната си устна между зъбите, докато проследяваше вдлъбнатината на гърлото му до ключицата, където обичаше да го хапе, докато правеха любов. Същото място, в което той често потапяше кътниците си по тялото ѝ, запалвайки я с отровата си.
Проклет да е този мъж.
Очите ѝ се насочиха към коремната му преса и тя си припомни живо какво беше усещането да проследява езика си между всеки хребет и долина, надолу към пътеката от косами, която се потапяше под чаршафа.
– Чувствам, че се взираш, малка вещице. – промърмори Огъст, а гласът му беше дрезгав от съня.
Емери си пое дъх и бузите ѝ почервеняха.
– Съжалявам. Не исках да те събуждам. Просто… трябваше да се преоблека, преди да отида на арената.
Тя направи крачка напред и смъкна огромния пуловер, който носеше, оставяйки по камизолка и клин.
Едното океанско око на Огъст се отвори и погледът му се плъзна лениво по нея, спирайки се на набъбналите ѝ гърди, преди да продължи нататък. Сърцевината ѝ бе залята от топлина.
– Почти е сутрин, а ти си се занимавала с това цяла нощ. Ела в леглото.
– Не мислиш ли, че трябва да поговорим, преди да се кача в леглото при теб? – прошепна тя, докато продължаваше да се движи към гардероба. Въпросът беше по-скоро за самата нея, отколкото за него, като се има предвид, че тялото ѝ не искаше нищо повече от това да изпълни заповедта му.
– Мисля, че трябва да дойдеш независимо от това. – лениво промълви Огъст.
Тя сведе поглед и той се усмихна.
– Добре! – изрече саркастично той. Огъст се претърколи бързо, а ръката му се стрелна и стисна китката ѝ, когато тя мина покрай леглото.
Очите на Емери се заковаха на ръката му, за да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху начина, по който чаршафът падаше, разкривайки заобленото му изваяно дупе.
– Аз ще попитам първи. Промени ли се нещо, принцесо?
Емери сбърчи вежди и вдигна свободната си ръка – голата ѝ плът беше достатъчно доказателство.
– Макар че никога няма да се уморя от нахалството ти и нуждата ми да ти загрея дупето заради него, ти знаеше дяволски добре какво имам предвид.
О, тази сутрин той беше избухлив. Тя обичаше тази негова страна. И не можеше да отрече начина, по който думите му подклаждаха нарастващия ад в нея. Белегът на ръката ѝ нямаше значение, този мъж трябваше само да прошепне името ѝ или някоя негова вариация или прякор и тя се превръщаше в проклета локва от нужда.
И все пак белегът беше голяма част от тях. Голяма липсваща част, с която тепърва трябваше да се занимават, а тя не беше сигурна, че е готова за това. Знаеше как се чувства и можеше да предположи, въз основа на действията му, че и той изпитва същото, но без думи това беше само предположение, а тя твърде добре знаеше как то може да се обърне срещу нея.
Тя отвори уста, за да говори, но преди да успее, Огъст я дръпна надолу към леглото. Емери се спъна и се приземи върху гърдите му. Опита се да се отдръпне, но Огъст я обгърна с ръце и принуди краката ѝ да бъдат от двете му страни. Бавно завъртя бедрата си, така че да седне, а тя да седне в скута му, лице в лице с него, като дъхът им се смесваше.
Очите на Огъст се насочиха към устните ѝ и за част от секундата тя си помисли, че той ще я целуне, и адски много искаше да усети устните му върху своите, но вместо това езикът му се стрелна навън и намокри неговите. Когато вдигна поглед и срещна нейния, Емери видя само топлина във вихрените му сини дълбини.
– Искаш ли да поговорим, малка вещице? Нищо не се е променило за мен. Ако не друго, то това, че видях как си се превърнала в самостоятелна кралица, ме накара да те обичам повече, отколкото преди. Макар че все още искам да убивам дракони в твое име и да запалвам кладите им, повече от това искам да стоя до теб, докато ти опустошаваш собствените си демони.
Облекчението я заля и напрежението в гръбнака ѝ се отпусна.
Огъст посегна да затъкне кичур от косата ѝ зад ухото и ръката му се задържа. Емери се наведе към него, когато той я погали по бузата.
– Когато те гледам, виждам жената на мечтите си. Знак или не, ти си моята половинка. Може да не мога да усещам всяка твоя емоция и способността ми да познавам мислите ти да отслабва, но не се заблуждавай: познавам те, Емери Монтгомъри. Знам начина, по който окото ти трепва, когато се опитваш да сдържиш умен коментар, и че когато се изчервяваш по средата на разговора – той прокара палец по треперещата ѝ долна устна и отново сви бедра, а удълженият му член се плъзна по нуждаещата се от него сърцевина – това обикновено е, защото умът ти е в канала.
Емери засмука долната си устна между зъбите в маниакален опит да потисне стона, който си проправяше път към гърлото ѝ. Устните на Огъст се отдръпнаха в злобна усмивка, той се наведе напред и притисна целомъдрена целувка в ъгълчето на устните ѝ. Близо, но съвсем не това, което искаше от него.
Огъст се отдръпна и позволи на ръката му да падне от лицето ѝ, да проследи очертанията на ключицата ѝ, преди да падне върху ръката ѝ. Той преплете пръстите им и продължи:
– Обичам блясъка в очите ти, когато говориш за убийството на враговете ни, и блясъка, който го замества, когато погледнеш дъщеря ни. За мен ти си нещо повече от знак. Обичам всяко проклето нещо в теб и съжалявам, ако съм позволил да изглежда, че това се е променило дори за секунда.
Сълзи обагриха бузите ѝ, а когато отвори уста, едва не се задави от ридание, но успя да преглътне покрай него.
– Аз също те обичам. Ти си мой и колкото и да ми липсва, че не си вплетен в магията ми, искам да си до мен повече от всичко. Но какво ще стане, ако загубим? Ами ако аз умирам, а Лина…
Усмивката на Огъст се разшири, стигна до очите му и разкри трапчинката, която рядко намираше път към повърхността. След това, като обладан, той притисна устните си към нейните, преглъщайки хлипането на влюбена жена.
– Няма „ако“. Няма „но“. – изстена той срещу устните ѝ – Остави всички тези притеснения зад гърба си само за един миг. Просто ми позволи да те обичам, това ще е достатъчно.
– Огъст, ние…
– Не, Емери! – изръмжа той, отдръпна се, за да може тя да види широко отворените му от гняв и похот очи – Прецакай ги всички до един. Майната му на това празно чувство. Няма дискусия. Ние сме предопределени да бъдем. Майната му на звездите. Майната им на благородниците. Майната му на всеки, който стои на пътя ни. За нас никога няма да има друг начин. Ти. Си. Моя. Точно както аз съм твой. Ще се боря за това до сетния си дъх. Ти и аз. Заедно. Обединени.
Тя искаше да се бори с него. Да изкрещи, че трябва да помислят не само за себе си и да обмислят какво означава това за народа им, който или е изгубен в идеята за брачните партньори, или е напълно против нея. Искаше ѝ се да възрази, че ако връзката им с партньора накърни връзката в душите им, с времето тя може да изсъхне в нищото. Но не можеше да се бори срещу това. Той. Дори и без връзката, той беше прав. Те принадлежаха един на друг.
– Добре. – прошепна тя.
– Добре. – устните му се издигнаха нагоре – А сега ми позволи да те почитам като кралицата, която си. Позволи ми да бъда твоят трон.
Огъст закачи пръсти под бедрата ѝ и с едно плавно движение я повдигна, плъзгайки тялото си под нея, докато тя се надвеси над лицето му.
Тя погледна между краката си, а топлината на дъха му беше по-голяма от тънката материя на клина ѝ.
– Огъст, какво правиш? – въздъхна тя.
– Точно това което предполагаш. – той се усмихна лукаво, доближи пръстите си до талията на клина ѝ и го хвана заедно с дантелата на бикините ѝ.
Звукът от разкъсването на плата отекна в стаята и дъхът на Огъст полази чувствителната плът на сърцевината ѝ, която вече не беше скрита от дрехите. Емери се изви, опитвайки се да се плъзне надолу по гърдите му, но пръстите на Огъст се вкопчиха в плътта на бедрата ѝ и я задържаха на място.
– Сега, малка вещице, единственото извиване, което искам да усещам от теб, е когато се качиш на лицето ми до първия си оргазъм. Искам да усетя вкуса на свършването ти, докато капе от нежната ти сърцевина и подхранва пристрастеността ми. Прекалено дълго изкарах без теб и не възнамерявам да оставя нито един сантиметър от теб неизследван. И щом се уверя, че си задоволена, ще те чукам толкова силно, че никога няма да забравиш, че сме създадени един за друг.
Бедрата на Емери се стиснаха в същия момент, в който стомахът ѝ спадна. Проклет да е този мъж и мръсните му обещания. Трябваше да знае още в мига, в който го намери гол в леглото си, че точно тук ще свършат.
Огъст я дръпна надолу, за да се срещне с устата му, и плъзна езика си през гладките ѝ гънки, изследвайки всеки сантиметър, както беше обещал, докато не достигна клитора ѝ. Той засмука малката пъпка между устните си и изръмжа.
– Свята работа. – изстена Емери и ръцете ѝ се стрелнаха да хванат таблата, за да пазят равновесие. Вибрациите му се успокоиха в равномерно бръмчене и изпратиха в нея плътска мълния. – Моля те, Огъст.
Тя нямаше да издържи. Не и с кътниците му, които галеха клитора ѝ, и с езика му, буквално съкровище, който правеше магии с дълбоките си движения.
Магията бръмчеше в гърдите ѝ, разпознавайки мъжа под себе си като свой партньор дори без знака. Тя се бореше срещу нея, искаше да го обгърне и да го направи свой, но Емери искаше този момент за тях.
Никаква магия.
Никакви връзки.
Това беше за повторно свързване. Мъж и жена, които се противопоставят на звездите и намират любовта си в мрака.
– Хммммм. – промърмори Огъст, което я подлуди – Трябва да те вкуся. Цялата ти същност. Твоята същност и твоето удоволствие.
– Моля те. – помоли Емери – Преведи ме през ръба.
Устните на Огъст се отдръпнаха, разкривайки кътниците му, и това предизвика тръпка по гръбнака ѝ.
– Да, кралице моя.
Пръстите му се вкопчиха още повече в бедрата ѝ, притискайки я към устата му, докато той започна да опипва центъра ѝ с по-агресивен език.
Емери изкрещя, името му на устните ѝ бе последвано от поредица от похвали, които той бе напълно заслужил. Трябваше да контролира ситуацията, тъй като яздеше лицето му, но Огъст за пореден път доказа, че винаги ще се погрижи за нея. Наболата брада на брадичката му оставяше вкусно парене върху плътта ѝ и тя не смееше да му каже да спре. Стомахът ѝ се стегна и въпреки че искаше да се задържи по-дълго и да изживее удоволствието, което само Огъст можеше да ѝ донесе, не можа. Разпознаваемото изтръпване започна в дълбините на сърцевината ѝ и се разнесе през нея, право към клитора.
– О, Боже мой. – Емери се мъчеше да изговаря думи, камо ли да диша – Аз… Огъст, толкова съм близо.
– Ммхммм… – беше единственият му отговор, преди да се върне към поклонението пред олтара между краката ѝ. Той не се отпусна, докато Емери не се оказа на ръба, борейки се за последната частица контрол.
Сякаш можеше да прочете мислите ѝ, Огъст засмука силно клитора ѝ и впи кътниците си в меката плът на венериния ѝ хълм.
Емери изви гръб и задушаващият ѝ вик отекна в целия апартамент, докато Огъст едновременно смучеше кръвта ѝ и прокарваше език по клитора ѝ. Отровата му я заля, засилвайки удоволствието ѝ. Звезди и кръгове плуваха в зрението ѝ, а пръстите ѝ се вкопчиха в таблата, докато тялото ѝ трепереше през всяка вълна, изпълнена с блаженство.
Когато тя най-накрая се разсея, Емери се отпусна и Огъст я вдигна от лицето си. Нежно я плъзна надолу по тялото си и я завъртя така, че да е под него. Пръстите му дръпнаха подгъва на камизолката и той я вдигна над главата ѝ.
Разкрита, тя го погледна с нещо, за което беше сигурна, че е поразително глупава усмивка на лицето ѝ и Огъст отвърна на чувствата ѝ. Само че усмивката му, изпълнена със зъби, беше покрита със смес от нейната кръв и възбуда.
– Да те гледам как свършваш, винаги ще е любимото ми нещо.
– Ти наистина знаеш как да накараш сърцето на едно момиче да забие.
Той сви рамене.
– Опитвам се.
Очите му обходиха голата ѝ плът и остатъкът от отровата му накара тялото ѝ да реагира мигновено и от само себе си. Плътта ѝ се набразди и зърната ѝ се втвърдиха. Тялото ѝ сякаш искаше още, сякаш току-що не беше изпитала умопомрачителен оргазъм от езика му.
– Имам нужда от теб в мен. – изпищя тя, а в гласа ѝ се долавяше отчаяние – Напълни ме.
– По дяволите.
За секунди той я преобърна по корем, а дупето ѝ се издигна във въздуха.
– Ти ме поставяш на колене. Знаеш ли това? – той прокара длан по гъвкавата ѝ плът и Емери наполовина очакваше да се отдръпне и да я плесне по дупето. Тя искаше да го направи.
Но той не го направи. Тук не ставаше дума за наказание. Ставаше дума за притежание, а тя искаше той да притежава всеки аспект от нея. Сърцето ѝ. Умът ѝ. Нейното бъдеще. Всичко това му принадлежеше.
Огъст прокара пръсти по гръбнака ѝ.
– Извий гръб пред мен, принцесо.
Емери погледна през рамо и направи това, което той каза, а плътският поглед в очите му я накара да преглътне умната забележка на езика си. Обикновено връзката се заливаше от нуждата му, но тя не се нуждаеше от нея, за да знае точно колко много я иска.
– Майната му, Емери. Изключителна си.
Той беше човекът, който беше красив. Чаршафът се бе свлякъл от торса му, оставяйки на Емери възхитителна гледка към голите му форми. Очите ѝ преминаха от блестящите му устни към мястото, където пенисът му подскачаше върху корема.
Огъст изръмжа и притисна едната си ръка между лопатките ѝ, като я притисна към матрака, а другата потопи между краката ѝ. Вкара два пръста в нея, като вкусният разтег я накара да изстене глухо.
– Исках да не бързам. Да обожавам всеки сантиметър от теб, докато се гърчиш под мен, но и аз имам нужда от теб, Ем. – Огъст извади пръстите си от нея и плъзна члена си през гънките ѝ, като главичката му дразнеше клитора ѝ и караше сърцевината ѝ да се свива и стяга от нужда.
– Моля те, Огъст.
– Кажи ми, че съм твой! – изръмжа той.
– Ти си мой! – изстена тя.
– За колко време?
– Завинаги.
С едно бързо движение Огъст влезе в нея, като се настани изцяло вътре. Той падна напред, обгръщайки тялото си около нейното. Дъхът му гъделичкаше ухото ѝ и той прошепна.
– Точно така. Тази стегната сърцевина е моя, завинаги. Това тяло е мое, за да го използвам. А ти, малка вещице, си моя кралица до сетния ни дъх.
– Да. Винаги. Завинаги. – Емери се сгуши около него – А сега ме чукай.
Той изръмжа и докато едната му ръка се заплиташе в косата ѝ, дърпайки я назад, така че тя се извиваше под почти невъзможен ъгъл, другата се уви около бедрото ѝ със синилна сила.
Той се измъкна, докато само върхът на члена му остана забит в нея, след което се засили напред.
Емери стискаше с юмруци чаршафите и го усещаше навсякъде с всеки тласък.
Маркира я.
Беляза я.
Тя вече беше изцяло в него, но той отново и отново ѝ доказваше, че нямат нужда от белези, които да ги успокояват. Винаги щяха да имат спомен за това, което е било, но това, което имаха сега, все още беше специално. Може би дори още по-специално. То не беше предизвикано от магия или от съдбата. Бяха избрали да бъдат заедно. Щастливо до края на дните си, за което доброволно трябваше да се борят всеки ден.
Огъст изръмжа и я придърпа към себе си, като едната му ръка се уви около гърлото ѝ, а другата се плъзна между краката ѝ. Не забавяше безмилостното си темпо, удряше се нагоре и удряше онова място в нея, което караше пръстите ѝ да се свиват. Емери се задъхваше от нуждата за освобождаване, докато пръстите му танцуваха върху клитора ѝ.
– Свърши за мен, малка вещице.
Заповедта му беше нейната гибел. Светът се преобърна и тя избухна от удоволствие изведнъж. Мускулите на Емери се свиха, стиснаха се плътно около него и Огъст издаде съскане, което се превърна в гърлен стон, когато я последва със собственото си освобождаване. Магията, която беше задържала, изригна и както преди в студиото им, ги обгърна, като този път разпозна откраднатото от тях.
Емери увисна срещу него, а най-вкусното отработено чувство завладя крайниците ѝ. Той се измъкна от нея и нежно я обърна с лице към себе си.
– По дяволите, обичам те, Емери! – промърмори Огъст и притисна челото си до нейното.
Тя въздъхна, все още без дъх, и обхвана двете страни на лицето му.
– Аз също те обичам.
Огъст се наведе и притисна устни към нейните. Остатъците от кръвта и възбудата ѝ се разляха по езика ѝ и Емери стисна бедрата си, възбудена от това повече, отколкото би трябвало.
Огъст издаде тихо ръмжене.
– Ако продължаваш да заливаш бедрата си с възбуда, няма да мога да се спра да те чукам отново, а ти имаш нужда да спиш.
Емери се канеше да изръмжи, че сънят е за слабите, но предателското ѝ тяло я издаде, когато устата ѝ се отпусна в дълга прозявка.
– Трябва да отида да се упражнявам да правя кутии с кръвен сок. – промълви тя, а сънят заплашваше да я завладее.
– Искам ли изобщо да знам?
– Не мога да ти кажа, дори и да искаш.
Огъст въздъхна и я спусна на възглавницата, като се настани зад нея. Емери мразеше, че трябва да крие нещата от него. Току-що се бяха намерили отново, но в някои отношения бяха принудени да останат на километри един от друг.
Огъст се подпря на един лакът и я целуна по слепоочието.
– Поспи малко, а после лично ще те закарам на арената.
Емери се намръщи. Той щеше да я заведе, а после щеше да си тръгне заради шибаната ѝ сестра.
– Какъв е този поглед?
– Мразя, че не си част от планирането ни. – тя притисна гръб към него – Това е колкото моята, толкова и твоята битка. Искам да си на моя страна.
– Тогава аз ще бъда там.
– Огъст не можеш, обетът…
Огъст се ухили.
– Тя не може да ме контролира, когато съм в това царство, а обетът ми вреди само ако аз съм този, който планира да я нарани. Дори и да е така, ако искаш да бъда там, ще бъда там, малка вещице.
– Сигурен ли си?
– Повече от следващия ми дъх. – Огъст затегна хватката си върху нея, преди да забие нос в любимото си място на шията ѝ – Сега затвори очи, трябва да спиш.
За първи път от много време насам мозъкът ѝ се успокои, въпреки че имаше толкова много несигурност и много неща, които трябваше да направи, за да се подготви за предстоящата битка. Това можеше да почака. Точно сега тя искаше да се наслаждава на топлината на Огъст зад гърба си и на любовта, която споделяха. Очите ѝ натежаха и тя се остави на съня. По-късно щеше да има време за всичките им планове, но моменти като този бяха малко и редки.

Назад към част 39                                                   Напред към част 41

КАЛЪМ

Той не всеки път постъпваше правилно или както е правилно според стандартите на обществото, но това не беше негова вина. Той не беше създаден да бъде тяхна марионетка. От момента на раждането си винаги е знаел, че е предопределен за нещо повече. Нещо по-голямо от светския живот на вампирски принц.
И все пак Калъм изкара времето си, плати си дължимото. Той играеше играта, която се очакваше от него. Беше се научил да управлява кралство и беше изгубил жена и дете, които обичаше дълбоко. Щеше да е доволен от живота си, ако не беше упоритото мърморене в душата му, което му подсказваше, че е предназначен за нещо повече.
Същото проклето мърморене, което се появяваше и сега.
Само че този път той не го искаше.
Искаше това, което му беше обещано, когато започна това. Половинка. Неговото щастие до края на дните си. Семейство, което да обича и да пази до края на дните си.
Не се съмняваше, че би могъл да премине през този свят и сам, но не искаше да го прави. Калъм искаше епичната любов и светските неделни сутрини.
Когато Касен се появил за първи път пред него преди векове, той разбра, че в него има нещо неземно. Дръндьото никога не се изказа и не каза, че е бог, но за Калъм не беше трудно да си представи къде стои в йерархията на живота.
Вдигна камък от плажа и го хвърли в морето. Вълните, които го успокояваха, откакто бе пристигнал в Енхант, сега служеха само като метафора на болката в гърдите му, преобръщаха утайката на мечтите му и го оставяха с повече въпроси, отколкото отговори.
– Калъм?
Раменете му увиснаха и той отпусна брадичка на гърдите си. Не искаше да говори за това, но ако начинът, по който тя вървеше към него, беше някакъв показател, знаеше, че Емери няма да го остави. Не и след като вече го беше видяла да се разпада, след като разбра, че няма половинка. Поне звездите бяха изпратили нея, а не някой като Малкълм, който щеше да се опита да открие положителната страна на нещата.
Такава нямаше и Емери разбираше това. Тя познаваше по-добре от мнозина болката на съдбата и начина, по който тя може да преобърне всичко, за което някога си мечтал. Тя живееше в същата лъжа като него, принудена да взема решения за доброто на едно кралство, на едно царство, буквално на всички останали, освен на себе си.
Тя пристъпи до него и го потупа по рамото.
– Искаш ли да поговорим за това?
Той не си направи труда да я погледне. Вместо това закова погледа си върху бурното море.
– Ако кажа „не“, ще го оставиш ли на мира?
– Псхххх. – изсмя се Емери – С участието на шибаните богове? Никакъв шанс в ада. Но и аз избягвам да говоря с Огъст за това какво, по дяволите, следва за нас, така че не е като да имам някакво морално право да съдя избягването ти.
В ъгълчето на устните му се появи малка усмивка.
– Лошо ли е, че не ти завиждам?
– Имам чувството, че и аз няма да ти завиждам. – Емери се разтърси от смях – А сега какво става? И не бързай. Имам нужда от всеки миг, който можеш да отделиш.
Калъм поклати глава, докато пресъздаваше думите на Касен в съзнанието си. Емери нямаше да му завижда. Всъщност той не се съмняваше, че Емери щеше да се възмути от него, когато ѝ кажеше.
Ако ѝ кажеше.
Той въздъхна и обърна гръб на морето. Грешка при всяко друго обстоятелство, но той нямаше какво да губи. Стигна до назъбените камъни, които очертаваха плажа в подножието на скалите, и се облегна на гладката им страна.
Емери го последва и двамата седнаха в мълчание, без да се успокояват от нищо друго освен от шума на вълните.
– Каквото и да е, Калъм, не е нужно да се изправяш сам срещу него. – прошепна Емери.
Той прокара ръка през косата си, преди да издиша тежък дъх.
– Познавам Касен от векове.
– Така разбрах. – тя остави гласа си да се задържи, но когато той не продължи, тя насочи разказа му. Той чу нотката на раздразнение в гласа ѝ, когато добави: – Той е този, който ти даде възможност да бъдеш подлото копеле, което всички познаваме и обичаме.
Калъм се ухили. Тя никога не можеше да скрие какво чувства, но това беше нещо, на което той се възхищаваше у нея. Той държеше нещата близо до гърдите си. Винаги. Именно това го поддържаше жив през всичките тези години. Имаше повече врагове, отколкото някой от тях можеше да си представи, но винаги успяваше да ги остави да гадаят. С Емери никога нямаше съмнение къде стои, какво мисли или чувства.
– По същество, да. Той дойде при мен и ми даде една книга, за която сега знам, че е принадлежала на Селесте. Той беше човекът, който задвижи всичко това. Но появата му в живота ми не беше първият път, когато почувствах, че съм създаден за нещо повече.
– Какво имаш предвид? – наклони глава Емери.
Калъм премести тежестта си върху скалата, така че да е с лице към нея. Той потърси очите ѝ и безмълвно я помоли да разбере, че не е поискал нищо от това.
– Случвало ли ти се е да чувстваш, че нещо те води, но не знаеш какво? Не съдба или предначертание, а сякаш си част от нещо по-голямо?
– Всеки проклет ден, но знам, че е съдба и предопределеност, защото виждам какво следва.
– И какво виждаш, когато ме търсиш?
Емери затвори очи и се вгледа в погледа си, докато Калъм затаи дъх. Никога не ѝ беше задавал по-важен въпрос. Онова, което тя щеше да каже след това, без съмнение щеше да промени бъдещето му. Беше далечен шанс, но може би тя щеше да има отговорите, от които се нуждаеше. Правилният път, по който трябваше да върви.
Веждите на Емери се смръщиха, а челюстта ѝ се стегна.
– Не мога… – неудовлетвореният ѝ тон съвпадна с бръчките на веждите ѝ – Няма ясен път. Той е мъглив и единственото, което виждам, е, че се разклонява в две посоки. – Емери отвори очи и се обърна към него – Никога не съм виждала подобно нещо. Сякаш не е предопределено, а по-скоро е активен избор.
– Кървави богове. – прошепна той под носа си – Благодаря за опита, момиче. Не съм изненадан обаче.
Емери се протегна и постави ръката ѝ върху неговата. Палецът ѝ нежно се движеше в кръг.
– Какво ти каза Касен? Беше ли нещо, което ще ни помогне?
Калъм вдиша и бавно издиша, докато търкаше лицето си със свободната си ръка.
– Не. Каза ми, че не съм син на майка ми.
Челюстта на Емери се свлече.
– Какво?
В очите му се появиха сълзи, но той ги отблъсна и се загледа в морето. Изричането на думите на глас ги направи реални, а Калъм не беше сигурен, че е готов да ги приеме. Това, което Касен му каза, противоречеше на логиката – нещо, на което той разчиташе, за да осмисли света. Хората приемаха, че е мистериозен, защото знае повече от тях или има достъп до вещица. По дяволите, сега знаеха, че има достъп до боговете. Но не по този начин той се противопоставяше на всички. Мистериозността му се дължеше на логиката на света около него. Той отделяше време да обмисли всички страни и никога не беше прав или грешен, а само това, което следваше. Дори с всички магии и съдби в живота си, той сякаш винаги намираше основната логика, за да накара всичко да има смисъл. Което беше дяволски разочароващо, тъй като колкото повече обмисляше думите на Касен, толкова повече смисъл имаше в тях.
Постоянно се чувстваше не на място. Стремеж да открие по-голямата картина. Натрапчивата тежест, че ако го направи, може би ще намери отговорите, от които се нуждае душата му.
– Не е изненада, че баща ми обичаше да спи с чужди жени. Искам да кажа, че така имаме Дрейвън и вероятно множество други полубратя и сестри на тази земя. Това, което не знаех, беше, че предполагаемата ми майка била безплодна. Тя не можела да износи дете до термина. И когато не можела, баща ми се опитвал да създаде наследник на всяка цена. Разбира се, боговете се заели да се опитат да поправят нещата без помощта на съдбата.
Емери сбърчи вежди, но не каза нищо. Беше умна, но нямаше как да свърже в едно цяло случилите се събития. Дори той се мъчеше да им повярва.
– Спомняш ли си как Микаел каза, че вече няма бог, който да може да изгражда царства?
Емери кимна.
– Богинята, която можела, била моята баба.
Устата на Емери се отвори. Тя я затвори отново, после я отвори като риба, която жадува за кислород.
– Това означава, че ти… Ти си бог.
Калъм вдигна рамене и ритна един камък, като намрази начина, по който звучеше на глас.
– Поне половината от мен е. В по-голямата си част. Отчасти. Дори не знам. Това е прецаканата част.
– Какво имаш предвид?
– Аз все още съм си аз. Все още съм вампир.
Емери се засмя и прокара пръст по шията си, където я беше ухапал при първата им среща.
– Мога да потвърдя това.
– Оставям на теб да се шегуваш, когато целият ми свят току-що е бил изтръгнат изпод мен.
– Искаш да кажеш, че не би постъпил по същия начин?
Погледът му се стесни и тя се усмихна.
– Продължавай. Обещавам, че повече няма да коментирам.
Той силно се съмняваше в това, но все пак продължи.
– Баба ми построила хиляди царства, а после един ден изчезнала. Боговете я издирвали, но повечето вярвали, че е мъртва. Когато майка ми не наследила способностите на майка си и вместо това станала богиня на тайните, а първородният ѝ син тръгнал по стъпките ѝ, те решили, че трябва да направят нещо. Сферите изчезвали бавно, а те нямали начин да ги попълнят. Така че аз съм станал резултат от техните експерименти.
– Полубог! – прошепна Емери, следвайки ги.
Калъм стисна устни и кимна.
– Само че аз бях роден като кралски вампир, или поне така си мислех. Не знам как точно става това. Касен и Микаел не бяха съвсем откровени. Казаха само, че причината да нямам партньор е, че трябва да избера дали това е моят път, или искам да се откажа от вампиризма си и да стана бог. Ако остана вампир, ще си имам половинка, но ако избера да стана бог, ще имам… е, нямам никаква шибана представа, защото дори не знам дали боговете имат половинки. Искам да кажа, че очевидно те могат да се размножават, защото аз съществувам.
Очите на Емери се разшириха.
– По дяволите.
– Знам.
Тя се изпусна и се разкрещя.
– Майка ти е богинята на тайните. Знаеш ли колко съвършено е това?
Калъм ѝ намигна и се изхили.
– Това е, което си разбрала от всичко това?
– Слушай, не порицавай механизма ми за справяне. Аз и без това имам куп неприятности тук. – тя посочи към слепоочието си и се ухили, което предизвика усмивка от негова страна. Емери просто се опитваше да направи същото като него. Да се сдържи. Очите ѝ срещнаха неговите. – Какво ще правиш?
Не беше ли това въпросът за милион долара?
– Не знам. – той отново прокара пръсти през косата си, като издърпа кичурите, които обикновено поддържаше идеално – Емери, единственото, което съм искал, е моята половинка. От момента, в който Касен ми каза за тях и аз прочетох текстовете, знаех, че съм създаден за нея. Тази загадъчна жена, която щеше да ме допълни във всяко едно отношение. Тя е тази, за която се борих. За която пожертвах всичко.
– Така че отиди да я намериш. – каза Емери, сякаш това беше най-лесното нещо на света – Откажи се от божествеността си и намери своята половинка. Ние ще стабилизираме царствата и всичко ще бъде наред. Те вече няма да се нуждаят нито от теб, нито от силите на баба ти. Ти си се отказал от толкова много, Калъм, заслужаваш да намериш и своето щастие.
Той искаше това повече от всичко. Когато Огъст и Емери се намериха, а след това и Малкълм и Лили, и Дрейвън и Флора, Калъм беше във възторг от тях. Начинът, по който те се допълваха така цялостно, беше по-велик от всяка магия, която беше виждал досега. Всички го виждаха като потайно копеле, което си играе с логиката, и не грешаха, но освен това той все още беше дете, което се надяваше и молеше някой ден да открие любовта, която никога не му беше показана. По дяволите, той беше една проклета бъркотия.
И все пак той искаше и това, което Касен му предлагаше. Защото дълбоко в себе си имаше част от него, която бе привлечена от живота на бог. През всичките си години, в които се бореше за партньорка и за възможността за щастие на своя вид, Калъм бе развил потребност от приключения и завладяване на непознатото. Това беше нещо повече от жажда за скитничество. То подхранваше част от него, за чието съществуване не подозираше. И макар да си мислеше, че е готов да се откаже от всичко това и да се установи с половинката си, една част от него тъгуваше, че трябва да се откаже от него.
После откри, че няма половинка, и това беше единственото, което му остана – нуждата да поправя нещата, да открива следващия проблем и да го отстранява, докато изследва света около себе си.
Оставаше му горещият въпрос: защо сега му беше много по-трудно да се откаже от това, отколкото преди?
Погледът на Емери омекна, а веждите ѝ се смръщиха.
– Защо изглеждаш така, както изглеждах аз, когато разбрах, че връзката ни е прекъсната?
Калъм примигна и срещна погледа ѝ. Наистина ли? Тежестта в гърдите му със сигурност го караше да се чувства така, сякаш е лишен от всичко, което някога е искал.
– Не знам, момиче.
– Защо се чудиш? – попита тя – Бих дала всичко, за да ми бъде върната връзката с Огъст.
– Но какво, ако има част от теб, която никога няма да опознаеш заради това?
– Искаш ли да бъдеш бог?
– Претенциозен задник? – не беше толкова просто, колкото го представяше тя – Почти съм сигурен, че ме нарече по-лошо, когато те ухапах и те предадох на твоята половинка.
Емери си пое дъх.
– Той не ми е половинка.
– Той е твой, Емери. – изръмжа Калъм – Светът да е проклет, всички го знаем.
Тя сведе поглед към пясъка, цялата увереност, която притежаваше, докато го буташе, изчезна.
– Вече не се чувствам по същия начин и дори душевната ни връзка е на косъм. По дяволите, може би умирам.
– Не драматизирай, момиче. – ухили се Калъм – Не знам защо душите ви са разстроени, но Огъст никога не би те оставил да умреш. Този човек би стигнал до дълбините на ада, за да те върне. Въпросът ми към теб е дали връзката ти с партньора трябва да е същата? Нима няма красота в неизвестността?
Той я наблюдаваше как обмисля въпроса му и знаеше, че в момента, в който тя стигне до осъзнаването, всички останали вече са го направили.
– Не е нужно. – прошепна тя, но Калъм все още чуваше трепета в гласа ѝ – Просто… ми липсва. Връзката с него и способността да усещам емоциите му бяха нещо, което приемах за даденост. Все още го обичам, той все още е мъжът, с когото искам да прекарам живота си заради това, което е, и всичко, което направи за мен и Лина. Да не говорим за всичко, което е преодолял за себе си. Той е моята втора половина дори без знака. Но просто се чувствам… не на място. Не само това, но какви лидери сме ние, ако не сме половинки? Ами ако връзката с душата е следващата? Ами ако тя е опетнила и нея?
– Връзката ви с партньора не ви прави лидери. Остава въпросът дали би предпочела изобщо да нямаш неговата любов?
Погледът на Емери се свърза с неговия и тя протегна ръка, взе я в своята и я стисна.
– Съжалявам. Това сигурно ти се струва толкова младежко, докато тук се бориш с това, че изобщо нямаш половинка, и с факта, че цялата ти личност е поставена на карта.
– Благодаря, че се изрази леко. – усмихна се Калъм и стисна ръката ѝ обратно – Изненадващо, но не е така. Чувствата ти са валидни, дори и да нямам с какво да ги сравня, а животът ми се разпада. Ако има нещо, което съм научил за болката, то е, че тя не дискриминира и обича компанията.
– И така, какво ще правим по въпроса? – погледна го Емери и се усмихна – Така и не отговори на въпроса ми. Какво ще направиш?
– Ще правим планове как да спасим нашето царство от срутване в мрака. – Калъм постави другата си ръка върху нейната – А след това ще отидеш да поговориш с половинката си.
– А ти?
Калъм се изправи и издърпа Емери от скалите, като я прегърна. Тя беше сестрата, която винаги беше искал. Владетелката, която това царство заслужаваше.
– Ще застана до приятелите и семейството си, защото бих направил всичко за тях. След това ще се тревожа за това какво следва за мен.
Емери обгърна ръцете си около него и прошепна в гърдите му.
– Ти заслужаваш любов, Калъм.
– Аз… Благодаря ти. Ти също. – той се канеше да ѝ каже, че не е сигурен, че го заслужава, но тя не трябваше да се тревожи за несигурността му. В момента Емери имаше много по-големи грижи, а и Калъм също, в този смисъл. Съдбата на няколко кралства лежеше на плещите им. Той трябваше да се съсредоточи върху това, което можеше да контролира, а в момента бъдещето му не беше едно от тези неща. То щеше да бъде там, когато поправят грешките и поставят началото на един нов свят.
Тогава щеше да се тревожи за собственото си начало.

Назад към част 38                                                      Напред към част 40