Категория: Избор между кръв и магия

ОГЪСТ

Арената беше лудница от хора, боравещи се с магии и различни оръжия. Мечовете блестяха на фона на залязващото слънце, а звукът от удар на плът в плът, последван от ръмжене и хъркане, отекваше от околните дървета. В единия край тренираха вълци и хибриди, а Флора ги водеше. Както в човешка, така и във вълча форма, те се сражаваха с вещици, които използваха нападателна елементарна магия и илюзии на кинжали и копия, за които беше сигурен, че са адски силни. Няколкото стражари, които бяха избягали в Енхант, заеха секция в средата с Бракс и обучаваха вампирите, потърсили убежище.
Всички до един тренираха с огън в очите. Те участваха в играта и се бореха за бъдещето, което искаха да видят в своето царство.
Огъст проследи с поглед арената, докато не намери тaзи, която търсеше. Вятърът блъскаше розовата ѝ коса срещу потта, която се стичаше по лицето ѝ, докато се концентрираше върху Дориан, който кървеше от носа и устата си.
Огъст преглътна ръмженето в гърдите си. Дориан не трябваше да тренира с Емери. Ако трябваше да бъде някъде, то това беше при Ансел. Като се има предвид, че приятелят му вълк не се виждаше никъде, той не можеше да не се запита какво, по дяволите, прави Дориан там.
Той се втурна към края на арената и отвори уста да изкрещи на феята, но гласът на Нико се разнесе из арената.
– Това не е шибана игра, Емери, трябва да се концентрираш. – изкрещя Нико над боя, който се водеше около тях – Събери кръвта и я подчини на капризите си.
Огъст стисна юмруци отстрани, яростта му нарастваше. Тази фея може и да беше този, който спаси хората му и им осигури сигурно убежище, но щеше да бъде проклет, ако му позволи да говори с нея по този начин.
– На твое място не бих го направил.
Огъст извърна поглед и видя Малкълм да стои до него.
– Той не уважава моята половинка.
Малкълм вдигна вежди.
– И ако нахлуеш там като проклет варварин, тя ще те изяде жив.
– Но…
– Просто гледай. – предупреди Малкълм и накара Огъст да се облегне на разнебитената ограда на арената – Уменията му за общуване са гадни, това ти го признавам, но Нико знае какво прави. Емери се нуждае от строга ръка.
Огъст стисна зъби и неохотно наблюдаваше как Емери продължава да дърпа кръв от Дориан, само за да пада на земята в краката му.
– Изглежда, че не се получава. – изръмжа той.
– Просто изчакай.
С всеки изминал миг виждаше, че Емери се разстройва все повече. Тя успя да измъкне капка кръв от Дориан, но течността се понесе само на няколко метра, преди да падне на земята.
Знаеше, че тя се справя добре под натиск, но се нуждаеше от нещо повече от строга ръка. Сам беше станал свидетел на това. По дяволите, той беше този, който я принуди да отгледа цветето, което спаси Теа. Емери се нуждаеше от някой, който да вярва в нея, но повече от това, тя се нуждаеше от някой, който да я вбеси. А Нико не го правеше. Той я буташе надолу, без да има намерение да разпали огъня в нея.
– По дяволите, стига съм чакал. – Огъст се оттласна от оградата и се втурна към Емери.
Малкълм извика зад него.
– Какво ще правиш?
– Тя има нужда от някой, който да запали огън под задника ѝ.
– И ти мислиш, че Нико не може да го направи? – засмя се Малкълм.
– О, знам, че може… – измърмори Огъст под носа си – но още не е и да ме проклинат звездите, ако му позволя да го направи.
Огъст се насочи право към мястото, където стоеше Емери, а гърдите ѝ се повдигаха, докато се опитваше да се възстанови. Той разбра в момента, в който го видя, защото ръцете ѝ паднаха настрани.
– Здравей, малка вещице. – изръмжа Огъст.
Емери поклати глава и въздъхна, като го погледна нагоре.
– Какво правиш тук?
– Гледам как тренираш.
Тя го погледна с поражение в погледа и поклати глава.
– Не можеш да бъдеш тук.
– Мога и ще го направя.
– Моля те, Огъст. – прошепна тя.
– Казах ти, Емери, че предпочитам да съм до теб и да се гърча от болка, отколкото където и да било другаде.
– Тя няма нужда от разсейване, трябва да се съсредоточи. – закани се Нико.
– А знаеш ли от какво има нужда? – избухна Огъст, виждайки в червено – Ти я притискаш, но тя е тук от седмици и не е по-близо до усъвършенстването на кръвта. А ти… – той извърна поглед към мястото, където стоеше Дориан и избърсваше кръвта от очите си – Трябва да си с Ансел.
– Огъст… – въздъхна Емери.
– Не, Емери. – той вдигна ръка, за да я накара да замълчи, а очите му се върнаха към Нико, който го гледаше с една повдигната вежда – Ти и крещиш, сякаш това някак ще я направи по-добра, сякаш по този начин магията ѝ ще се подчини на волята ти. Но тя не работи така. Може и да си някаква високопоставена и могъща фея, но не така се постигат нещата.
Той би трябвало да знае. Баща му беше от онези, които първо крещят, а после задават въпроси. По дяволите, той също беше такъв навремето, твърде горд, за да види какво има пред себе си. Но тази жена, тази красива, способна вещица му показа, че да бъдеш лидер е нещо повече от това да крещиш и да изискваш. Понякога трябваше да се възползваш от силните страни на човека или, в случая с Емери, от нейната несигурност.
Тя вероятно щеше да го намрази за това, което щеше да направи, но по-късно щеше да има страхотен секс, така че той нямаше да се оплаква.
Нико се усмихна и вдигна ръка, като направи жест към Емери.
– Ако смяташ, че имаш необходимото, за да я изкараш от проклетата ѝ глава, тогава бъди мой гост. Тя е болка в задника ми от седмици, борейки се с това, което вече е доказала, че е вътре в нея.
Огъст погледна през пътя към Дориан.
– Оставаш или отиваш там, където трябва да бъдеш?
Дориан изсумтя, но не направи крачка да си тръгне. Той избърса кръвта от носа и устата си и кимна.
Шибани феи. Не се съмняваше, че Дориан има нужда главата му да бъде извадена от задника, но щеше да се притеснява за това по-късно.
Огъст се премести, за да застане зад Емери. Когато се настани, той прошепна.
– Да го видим тогава, малка вещице. Впечатли ме.
Тя извъртя очи.
О, тя беше готова за това.
Огъст се плъзна по-близо до нея, притискайки гърдите си към гърба ѝ. Той спусна уста към ухото ѝ и прошепна:
– Ще запомня това за по-късно.
Емери се размърда срещу него и той беше сигурен, че ако вдиша, ще усети възбудата ѝ във въздуха.
Богове, той обичаше тази жена.
– А сега какво? – прошепна тя.
Сега забавлението можеше да започне. Огъст се усмихна лукаво на себе си и прокара пръсти по дължината на ръцете ѝ, докато стигна до бедрата ѝ. След това плъзна ръце около талията ѝ и я дръпна така, че гърбът ѝ да се притисне към удебеляващия му член.
– Нямаш представа какво ми причинява, когато виждам как владееш тъмнината си.
Емери си пое дъх и сви бедрата си.
– Мисля, че имам някаква представа, но предпочитам да не правя шоу на всички тук.
– О, малка вещице, мисля, че точно от това се нуждаят. Огъст впи пръсти под ризата ѝ и се впи в меките извивки на бедрата ѝ.
– А сега го накарай да кърви.
За част от секундата Огъст съжали Дориан, но след това се вгледа в арената и видя огъня в погледа на Дориан, който потвърждаваше, че е готов да тръгне отново.
– Бих кървял още хиляда пъти, ако това означава да ти помогна да победиш тази садистична кучка.
– Не може ли Нико да заеме мястото му? – дръпна глава настрани Емери и се провикна – Той трябва да е с Ансел.
– Той ще бъде с Ансел веднага щом направиш това правилно. – обеща Огъст – Ти просто искаш да видиш как Нико кърви.
– Не съм против тази идея.
– Съсредоточи се, принцесо, защото няма да ти хареса какво ще се случи, ако не успееш да овладееш кръвта му.
Дориан разшири стойката си, подготвяйки се за атаката на магията на Емери, която несъмнено щеше да го ужили.
Огъст наблюдаваше със страхопочитание как Емери вдига ръцете си и призовава магията си. Мастиленочерните пипала, изпъстрени със злато, се плъзнаха по ръцете ѝ и се събраха в дланите ѝ. Способността ѝ да контролира тъмнината се бе увеличила десетократно през времето, в което бяха разделени. Това беше най-сексапилното нещо, което някога беше виждал.
Магията ѝ се завихряше и изпаряваше като дим на вятъра и той разбра момента, в който тя призова магията на кръвта си, не защото в ъгълчетата на очите на Дориан се стичаше кръв, а защото цялото тяло на Емери се скова срещу него.
– Това е, малка вещице. Вземи от него каквото искаш. – насърчи я той.
Напрежението в раменете ѝ леко се отпусна, когато тя се наведе към него, и той се наслади на начина, по който го използваше. Емери беше един от най-силните хора, които някога беше срещал, но дори и силните имаха нужда от подкрепа.
Тя се подчини, изтегли кръвта на Дориан на по-голяма капка от преди и я остави да витае пред него.
– Това е. Още. – подкани я Огъст.
Ръцете ѝ се разтресоха от умора, докато тя дърпаше още, като успя да извлече само още няколко капки.
– Не мога! – промълви тя.
Огъст изръмжа тихо.
– Да, можеш.
Емери поклати глава и гласът ѝ се понижи до шепот, който чуваше само той.
– Ами ако ме погълне? Да теглиш кръв и да я контролираш са две различни неща. Това не е просто да използвам тъмнината си, това е да открия тъмнината в душата си и да я притежавам.
– Аз ще бъда твоята светлина. Ще те върна обратно.
Потта се стичаше от челото ѝ, а елементарната ѝ магия се разнасяше около тях, докато тя стискаше юмруци, видимо опитвайки се да улови повече. Успя да се задържи още няколко секунди, преди ръцете ѝ да паднат отстрани и тя да се отпусне срещу него.
– Отново.
– Не мога, Огъст.
– Гледах те как поставяш на колене поле от вещици. Не ми казвай, че не можеш.
– Това беше от ярост и не се опитвах да го контролирам и да вливам собствената си магия или волята си върху него. – просълзи се Емери – Няма как да го контролираш, Огъст. Има само отстъпване пред него.
– Тогава шибана ярост, Емери. Ако има някой, който трябва да се гневи, това си ти. Слоун ни е отнела толкова много. По дяволите, тя ни отне и сина ни. Отдай се и остави тъмнината си да направи това, което трябва да се направи.
Емери се изсмя и се отдръпна от него, като стреляше с кинжали в негова посока.
– Мислиш, че не знам това? Една част от мен иска да се пусне и да прокълне последствията. Знам какво зависи от това, безчувствено копеле. Аз бях тук, управлявайки това проклето кралство, пазейки нашите хора в безопасност, докато ти трябваше да играеш на любвеобилен злодей със сестра ми.
Огъст сбърчи вежди. Мразеше да я примамва, но Емери трябваше да се измъкне от главата си и да се ядоса.
– Тогава защо си потънала в страховете си? Струва ми се, че се преструваш на лидер. Играеш военни игри, които не можеш да спечелиш, защото главата ти е толкова обвита в това, което трябва да бъдеш, а не в това, което си.
– Спри.
– Не. Той е прав. – Дориан прекоси пространството между тях и кимна едва доловимо на Огъст, преди да се плъзне до него – Имаме нужда от теб да направиш това, а ти просто не можеш да го следваш. Може би ти не си кралицата, от която се нуждаем.
– Кой, по дяволите, си мислиш, че си? И двамата сте много извън границите на позволеното. – очите ѝ почерняха, а Огъст продължаваше да настоява.
Дориан пристъпи напред, докато не застана очи в очи с Емери и Огъст мълчаливо му благодари, че разпозна плана му и пое върху себе си основната част от гнева на Емери.
– Знаеш, че тя иска дъщеря ти, а е ясно, че иска и твоя партньор. Може би ще пощади живота му въпреки факта, че я е предал. Най-вече защото иска да го прецака и наистина да се увери, че всички знаят, че той ѝ принадлежи. Така или иначе, дъщеря ти ще има един родител, защото при това положение ти няма да оцелееш в борбата. Никой от нас няма да оцелее.
– Вземи си думите обратно. – юмруците ѝ се свиха отстрани, а челюстта ѝ се стегна до степен, в която Огъст се притесняваше, че ще си счупи зъбите.
– Не. Ансел е черупка на мъжа, който е бил, а ти ще я оставиш да победи. Няма да ти позволя да оставиш жертвата му да бъде напразна. Ако не можеш да го направиш, можеш и да го убиеш сега, защото няма надежда да се върне от живота в този замък. Всъщност можеш да ѝ предадеш и Флора и децата ѝ. Сигурен съм, че тя ще се радва на още един хибрид в подземията си, за да изгради армията си.
– Престани. – изхлипа Емери, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
„Докажи му, че греши. Докажи, че можеш. Бъди тяхна кралица.“
Огъст знаеше, че е чула изпълнената му със страст молба, когато Емери разгъна юмруци и взриви Дориан с порив на магия. Огъст реагира, като се отклони встрани, така че магията, която приземи Дориан по задник, го пропусна, но едва-едва. Нейните пипала се увиха около Дориан, като паяжина от мрак върху бледата му кожа. Кръвта потече от всеки отвор, а мускулите му се разтрепериха, докато се опитваше да се оправи.
„Ще те последвам в мрака. Ще бъда твоята светлина.“
Ако Емери го чуваше, нямаше никакви признаци. Обсидиановите ѝ очи бяха втренчени в Дориан, а по краищата им се стичаше кръв.
– Гневът не е това, което съм, и мракът не е това, което искам да бъда. – гласът ѝ беше груб, но имаше тежест, която изискваше уважение. Тя примигна и бавно премести погледа си на арената. Всички бяха спрели да тренират, за да наблюдават това важно събитие. Когато погледът ѝ най-сетне попадна на Огъст, устните ѝ се намръщиха. – Не забравяй, че ти поиска това.
Зловещите думи се плъзнаха по гръбнака му, но Огъст нямаше и миг да се замисли, преди Емери да извика и да вдигне ръце към небето. Вятърът зашумя около тях и земята се разтресе. От гърлото на Дориан се изтръгна задушен стон, когато магията ѝ издърпа тялото му, първо гърдите, от земята. Кръвта му потече на потоци, които се завъртяха около безжизненото му тяло и се събраха под краката му.
Емери щракна с китката си и кръвта се раздели на три равни сфери. Тя ги придърпа към себе си, докато Дориан падна на земята на купчина. Малкълм се втурна към него и му предложи китката си, допълвайки жизнената сила, която Емери бе отнела от него.
Огъст върна поглед към половинката си, която се бе изгубила в кръвта пред нея. Тя манипулираше сферите в триъгълник, като вплиташе между тях златно – черната си магия. С всяко преминаване магията ѝ се увиваше още повече около кръвта, запечатвайки я в себе си.
Вятърът около нея се успокои, а устните ѝ се наклониха нагоре в усмивка, на която той бе попадал твърде много пъти, за да ги преброи. Беше изпълнена със самодоволно задоволство, което означаваше, че се е доказала. Това, което го притесняваше, беше студеният поглед в очите ѝ, насочен директно към него. Обикновено, щом свършеше, тъмнината се отказваше от контрола си, но този път очите ѝ оставаха без кехлибара, който той обичаше.
Емери пренесе увитите в кървави обвивки сфери на арената и постави всяка от тях пред мъжете, на които искаше да докаже, че грешат: едната – пред Нико, другата – пред Дориан, а третата – пред него.
– Ето ви кръвта, безсърдечни копелета.
Огъст се протегна и взе импровизираната торбичка с кръв в ръката си. Нейната магия зашумя в ръката му така, както някога бе зашумяла връзката им.
– Добре свършена работа. – похвали я Нико, докато Огъст не можеше да се справи с чувството в стомаха си, което продължаваше да расте.
Малкълм поднесе кълбото към устата си и разкъса магията с кътниците си, докато феята продължаваше да се храни от китката му.
Огъст си пое дъх и не беше единственият. С ъгълчето на окото си видя как Лили настръхна, а очите на Бронуин се разшириха, докато чакаха да видят какво ще се случи по-нататък. Това беше тестът – да се види дали силата на тъмната кръв ще подобри способностите на вампирите.
Кръвта на Дориан преливаше от тъмна магия и макар да не беше точно същата като тази на Слоун или нейните чудовища, тя беше най-близкото нещо, с което разполагаха, за да може Емери да се упражнява. Зениците на Малкълм се разшириха и по тялото му премина тръпка, преди да се обърне към Дориан и да се засмее.
– Свята работа, Дориан. Ти си ни издържал. Чувствам се така, сякаш бих могъл да пробягам маратон, а след това да разкъсам цяла шибана армия. Искам да беснея, да воювам и да се чукам. По дяволите, искам да се чукам.
Няколко от стражите изпуснаха няколко охкания, а когато Огъст погледна към Лили, бузите ѝ бяха ярко розови. Тя прикри очите си и поклати глава, но никой не пропусна да забележи как бедрата ѝ се стиснаха.
– Значи е проработило? – попита Бронуин – Като изключим бурната ерекция като страничен ефект.
– Това може да е, защото е фея. – предложи Нико, като все още разглеждаше топката кръв в ръката си – Не бих очаквал такава реакция от кръвта на зверовете на Слоун.
– Е, това е гадно, но не се оплаквам. Най-категорично обаче работи. Толкова съм разгорещен в момента, че дори не е смешно. – Малкълм издърпа китката си от Дориан и скочи на крака, като прекоси пространството между него и Лили на мига. Той приклекна и вдигна половинката си. Лили изпищя, но не протестира. – А сега, ако ме извините, мисля, че ще отида да се погрижа за няколко неща.
Всички на арената се ухилиха, но щом Малкълм и Лили си тръгнаха, вниманието им отново се насочи към мястото, където стоеше Емери, мълчалива и лишена от всякакви емоции.
Тя беше кралица. Силна. Безмилостна. Всичко, което Емери не беше. И все пак това ѝ подхождаше. Това беше страната, която се бореше да държи настрана. Беше шибано красива.
– Ако това е всичко, тогава предлагам да се върнем към тренировките, утре по здрач тръгваме към царството на смъртните.
Огъст нагласи емоциите си и попита.
– Мислиш ли, че са готови?
Наистина искаше да попита дали тя е готова.
Емери изпусна саркастичен смях. В съчетание с обсидиановите ѝ очи това беше обезпокоително.
– Чувате ли това? Вашият крал иска да знае дали сме готови? Какво ще кажете?
Арената избухна в радостни възгласи и твърдения, че са се родили готови за тази битка.
Огъст сведе поглед към Емери, но тя беше потънала във вълнението от предстоящата война.
– Бяхме прогонени от домовете си, заклеймени като изгнаници от вещица, която желае единствено власт. И защо? Защото искаме нещо по-голямо за нашето бъдеще. На нея не ѝ пука нито за нас, нито за нашите събратя. Единственото, което иска, е да ни контролира, да ни отнеме всичко, което ни е скъпо, и да го пожертва в името на това, което тя смята за правилен път. Но това не е така. Видях бъдещето. Бъдеще, в което ни е позволено да пазим любовта в сърцата си и да стоим обединени като могъща сила в нашия свят. Тя иска да ни отнеме това. Това, което сме изградили тук, надхвърля нейното виждане. Нашите светове са на ръба на унищожението, ако не си върнем това, което ни принадлежи по право. Тренирахме месеци наред. Преодолявахме различията си. Изправихме се пред ужаси, които никога не би трябвало да изтърпим. И сега е време да се борим за това, което е наше право, дадено ни от звездите. Нашите половинки. Нашите семейства. Нашето царство. – Емери направи пауза, а тъмният ѝ поглед бавно се плъзгаше по всички очи, които я гледаха, както вещици, така и хибриди, вълци и вампири – Знаете ролите си и какво трябва да се направи, така че нека си върнем дома и да поставим началото на новата ера на свръхестествените.
Армията ѝ отвърна с гръмогласни възгласи и призиви за кръв. Кръвта на техния враг.
Дори Бронуин и Флора се радваха на приятелката си, погълнати от обещанието за бъдещето си.
Огъст стоеше мълчаливо, вперил очи в Емери. Тя беше великолепна, прегърнала ролята си на кралица и лидер, както той винаги е знаел, че ще стане. Само че жената, която стоеше пред него, не беше същата като тази, която беше излязла на арената тази сутрин. Тя не беше жената, с която се любеше в продължение на часове предишната вечер.
Не. Жената пред него беше цялата сила, подхранвана от мрака в душата ѝ, и той се страхуваше, че е направил сериозна грешка, подтиквайки я да се превърне в жената, от която армията им се нуждаеше.
– Прегърнете здраво близките си тази нощ, защото на разсъмване ще се бием! – извика тя.
Избухнаха още радостни възгласи и всички започнаха да се тълпят около Емери, разговаряйки за предстоящата битка. Няколко от вещиците успяха да измайсторят бутилки шампанско и бъчви с медовина и около тях бързо се разгоря празник.
Огъст продължи напред, но в суматохата изгуби Емери от поглед.
Нико се появи до него и го дръпна към края на битката.
– Знаеш, че ще трябва да ѝ помогнеш да намери равновесие! – каза той, а изражението му беше сериозно.
Огъст кимна, а вината гризеше сърцето му. Никога не е искал да я тласка толкова далеч. Беше предположил, че ще е като да се научи да използва земната си магия с цветето. Трябваше да знае, че нищо с тъмната магия не е толкова просто.
– Надявах се, че няма да се стигне дотук. Тя несъмнено е бъдещето на вашето царство, но е тънка линия, която трябва да извърви, за да запази равновесието в душата си. Ако все още беше твоя половинка, бих предложил да подхранваш връзката, но без нея не съм сигурен как можеш да я балансираш.
– Ти искаше тя да се поддаде на това. – изръмжа Огъст – Натискаше я толкова, колкото и ние.
– Да, но исках тя да се научи да отделя магията от тъмнината, която се е вкоренила в душата ѝ.
Огъст откъсна очи от своята половинка и погледна Нико.
– Има ли разлика?
– Да. – кимна Нико, в очите му се четеше искреност – И тя ще бъде различна и за дъщеря ти. Затова ти предлагам да разбереш кой е нейната половинка, защото той ще ѝ помогне, както ти помагаш на Емери.
– Откъде знаеш всичко това?
– Когато си живял толкова дълго, колкото мен, можеш да си набавиш едно-две неща. – Нико натисна магическата сфера в ръцете на Огъст заедно с тази, която Емери му беше дала, и си тръгна, оставяйки го да се замисли над думите му.
По дяволите.
Той беше направил това. Тя не беше като него, когато беше по-млад. Никога не е искала да бъде този човек. Емери искаше да управлява със състрадание и благодат, но въпреки това той я бе подтикнал да приеме изцяло тъмнината си, за да спаси кралството им. Тя искаше дъщеря им да живее в светлина, но ако Нико беше прав, това беше нещо, с което щеше да се сблъска всяко от децата им. Призив към тъмнината и нужда от светлина.
Кралицата на светлината и мрака. Потомците им завинаги щяха да бъдат вкопчени във война за равновесие.
Русоляво розовата ѝ коса привлече погледа му, когато Емери се появи от битката, и Огъст трябваше да потисне стона, който се надигна в гърлото му. Беше прибрала рамене назад и вдигнала високо брадичка – олицетворение на царствена кралица и военен генерал, обвити в най-сексапилното малко тяло.
Погледна го, увереността ѝ беше непоколебима, дори ако обсидиановите ѝ очи бяха като удари в лицето. Не можеше да отрече, че има част от него, която намира тази част от нея за също толкова кърваво опияняваща, колкото и състраданието ѝ. Но колкото и да му се искаше да опустоши мрака ѝ, за да се подчини, това не беше отговорът. Той можеше да я доведе дотам и да бъде неин инструмент, но в крайна сметка Емери трябваше да намери волята да балансира и двете си страни.
Устните ѝ се изкривиха в съблазнителна усмивка и с три бързи крачки тя беше пред него, с ръце, обвити около врата му, и с устни, които се допираха до неговите. Ръцете ѝ се хванаха за предната част на ризата му, придърпвайки го по-близо, така че гърдите им да се изравнят, коремите им, бедрата им, техните… по дяволите, топлината, излъчвана между бедрата ѝ, беше достатъчна, за да го накара да се втвърди.
А устата ѝ, богове, устата ѝ беше възбуждаща. Езикът ѝ работеше срещу неговия, опитвайки и приемайки всичко, което той можеше да даде. По тялото му премина тръпка, а дъхът му заседна някъде между белите дробове и устата, изтръгвайки стон от гърлото му.
Главата му се завъртя, когато ръцете на Емери тръгнаха нагоре по гърдите му и се свързаха зад врата му.
„Още. – тя отекна в главата му – Имам нужда от повече.“
Имаше толкова много неща, които трябваше да обсъдят, но Огъст беше хванат безпомощен от нейните капризи. Тя можеше да го помоли за всичко и той щеше да ѝ го даде.
„Да, вземи каквото ти трябва.“ – отвърна той, благодарен за съдействието на душевната им връзка. Нямаше нищо по-хубаво от това да я чува в главата си в разгара на плътското си желание.
Ръцете му се плъзнаха от талията ѝ до кръглата част на дупето ѝ и я повдигнаха срещу него, повличайки топлината ѝ по дължината на члена му.
„Майната му, имам нужда от теб.“
– Кхм.
Огъст регистрира шума, но беше твърде съсредоточен върху това да даде на Емери точно това, от което се нуждаеше.
– Ами. – гласът отново ги прекъсна, този път по-силно, и Огъст откъсна подутите си устни от тези на Емери.
Обърна леко глава и впери очи в Калъм, докато Емери продължаваше да обсипва брадичката и врата му с целувки.
– По-добре това да е важно. – изръмжа той.
– Колкото и да ми се иска да видя докъде ще стигне това, – махна с ръка към двамата, вкопчени един в друг – майка ти искаше да се увери, че ще успееш да видиш Лина, преди да тръгнем сутринта.
Мигновено нуждата да прецака Емери безсмислено бе потушена, сякаш го бяха ударили с кофа ледена вода.
– Благодаря.
Калъм се усмихна и поклати глава.
Емери изстена и зарови лице във врата му.
– Той никога няма да ми позволи да преживея това. Всички ли гледат?
Огъст я погледна надолу, като хареса топлината по бузите ѝ.
– Има ли значение дали го правят?
– Ние сме техните крал и кралица.
Устните му се усмихнаха злокобно.
– И като такива трябва да даваме пример как да се подготвяме за битка.
Огъст се огледа наоколо и се ухили. Не беше изненадващо, че откри, че не са единствените в компрометиращо състояние.
– Не, изглежда, че ръбът на войната е понижил задръжките на всички. Не че в началото са били високи.
Той плъзна Емери надолу по тялото си и след като тя беше здраво стъпила на земята, заплете пръсти в косата ѝ и наклони главата ѝ назад, за да може да види очите ѝ.
Огъст въздъхна с облекчение, когато видя, че вече не са изцяло обсидианови. Около ириса ѝ пулсираше малък кехлибарен пръстен.
Имаше надежда.
– Проверка за желание? – усмихна се тя.
– Ако си мислиш, че отивам на война, без да те прецакам безсмислено преди това, значи не ме познаваш много добре, малка вещице.
Очите на Емери вибрираха от мрак, но по устните ѝ пробяга усмивка.
– Добре тогава, да отидем да видим дъщеря ни.

Назад към част 41

ОГЪСТ

Преди да отвори очи, той знаеше, че Емери я няма. Въпреки това Огъст протегна ръка до него, надявайки се да греши.
Не беше така.
Огъст изпробва връзката им, питайки къде е тя, но отговор така и не дойде. Не беше сигурен дали защото тя беше затворила своята част от връзката с душата, или тя отново се беше развалила.
Чаршафите бяха студени, което показваше, че я е нямало от известно време. Никога не беше я познавал като изчезваща, но също така не я познаваше и като управляваща кралица. Това беше едновременно възхитително и вбесяващо. Трябваше той да води. Той беше роден да го прави. И все пак не можеше да отрече, че обича нейната отдаденост на народа им. Емери беше всичко, от което се нуждаеше кралството му, и дори повече. Егоистично му се искаше да имаха повече време да се сближат отново.
Да се съберат и да открият любовта си по-силна от всякога беше сбъдната мечта. Ако беше постъпил по свой начин, тя никога нямаше да напусне леглото и те щяха да отидат на още един рунд. Или може би пет. По дяволите, би я държал заплетена в чаршафите си през следващата година, ако смяташе, че това е възможно. Но войната не чакаше никого, а Емери беше в разгара ѝ. Може би все още не знаеше мащаба на плановете им, но нямаше съмнение, че тя е спасителната им благодат, а тя приемаше отговорността сериозно.
Това не променяше факта, че една част от него беше изплашена до смърт от разкритията за връзката между душите им. Беше направил всичко възможно да запази смело лице, но мисълта, че може да я загуби отново, накара сърцето му да се свие от страх. Не лъжеше, когато казваше, че би отишъл в ада заради нея. Както тя бе спасила кралството им, така и той щеше да направи всичко по силите си, за да се увери, че тя ще живее до него до последния му дъх.
Стомахът на Огъст се размърда. След като се измъкна от леглото, той взе бърз душ, преди да се облече и да тръгне да търси храна и своята половинка.
Годеница.
Не, половинка.
Дори без знака това беше единственият начин да опише Емери. Тя му подхождаше във всяко едно отношение.
След няколко грешни завоя той най-накрая отново намери кухнята.
Оглеждаше масива от кифлички и торбички с кръв на острова, когато от планината от пяна в мивката изскочи малък сприт с крила.
– Обслужете се, Ваше Величество. – изпищя тя.
– Благодаря ви. – Огъст се усмихна и взе един боровинков мъфин.
Спритът се обърна и се гмурна обратно в пяната.
Не беше сигурен, че някога ще свикне с факта, че феите съществуват. Едно е да имаш Дориан наоколо, той се сливаше добре с тях през повечето време. Никога нямаше да предположиш, че е фея. Но в Енхант имаше феи от всички видове: сприти, нимфи, гоблини, селфита и пиксита. И това бяха само тези, които той разпознаваше. Имаше много, които не можеше да класифицира и които обикаляха из залите. И все пак всички те живееха в хармония помежду си.
Това беше впечатляващо.
Той подхвърли кифлата във въздуха и я улови, преди да се отправи към общата зона, която бе подминал по пътя надолу, надявайки се да намери там някои от своите хора, за да разбере къде точно е Емери.
Звукът от смях на хората отекна от стаята и Огъст разпозна гърления смях на един от тях като този на Роланд.
Перфектно.
Огъст заобиколи последния ъгъл до входа на помещението и спря на място пред гледката, която се разкри пред него.
Роланд седеше гол до кръста на маса, заобиколен от три млади вещици, една нимфа и една дриада, и играеше нещо, което изглеждаше като игра на покер.
Устата на Огъст се отвори, опитвайки се да възприеме това, което виждаше.
Роланд никога не беше бил толкова открито против вещиците като Абърфорт, но беше дал да се разбере, че не е съгласен с плана им да интегрират другите фракции в кралството си. Дори бе стигнал дотам, че предложи да си имат собствени лагери, в които да живеят под тяхно управление, сякаш бяха свръхестествени подчинени.
По време на престоя им в царството на сънищата Емери бе предположила, че благородниците от двора им, които са решили да останат, се приближават към идеята за половинки, но да види промяната със собствените си очи, накара надеждата да разцъфне в гърдите му.
Погледът му се плъзна из стаята, където други благородни вампири общуваха с вещици, разговаряха и се смееха, сякаш бяха стари приятели. Когато за последен път бе видял много от тях, всички те бяха твърде щастливи, за да бъдат фракция, готова да воюва не само срещу враговете си, но и един срещу друг.
– Ваше Величество! – провикна се Роланд и махна на Огъст – Елате да се присъедините към нас. Мога да използвам още един мъж, за да изравним резултата. Тези дами ми вземат всичко, което си струва.
– Сега ли? – Огъст прекоси стаята, а живата енергия беше заразителна – Каква е играта?
Една от вещиците се захили.
– Стрип покер, Ваше Величество.
Огъст стисна устни в опит да сдържи смеха си, но не успя.
– Как накарахте този грозен стар копелдак да се съгласи на това?
– Много е просто, наистина. Той си мислеше, че е единственият, който знае как всъщност да играе. Това, което не знаеше, беше, че ние, вещиците, управляваме всички подземни игри в Ню Орлиънс.
– Грешка в пресмятането от моя страна. – замисли се Роланд, но намекът за усмивка, който се изтръгна от устните му, подсказа на Огъст, че се наслаждава на всяка минута от играта им.- Уверявам те обаче, че ще бъда победител.
Да, да вкара една, а може би и трите жени в леглото си. Те примигваха с мигли към вампира, сякаш той беше следващата им закуска.
– Макар че с удоволствие бих ти помогнал да изравниш резултата, всъщност търся бъдещата си булка. Видяхте ли я този следобед?
– Обикновено по това време на деня тя е на арената и работи със стражите от всички фракции. Наредено е да се присъединим към тях по-късно, за да научим ролите си в атаката.
– Вашите роли? – беше сигурен, че Роланд не си е мръднал пръста в последните три сблъсъка, в които бе участвало кралството им, а последният бе почти два века преди това.
– Е, да. Това е наше кралство, както и ваше, няма причина да не помогнем в някаква степен.
Очите на Огъст се разшириха и той сдъвка вътрешната страна на бузата си, за да спре челюстта си да не падне. Кой, по дяволите, беше този човек и какво се беше случило с Роланд, с когото се беше скарал във военната си стая, защото не искаше да признае Емери за негова съпруга?
– Благодаря! – отвърна Огъст – Отивам да намеря Емери, но ще се видим там.
– Абсолютно. – засмя се Роланд – Да се надяваме, че дотогава няма да съм изгубил всеки кат от облеклото си.
– Дано да го направи. – промълви под носа си една от вещиците.
Огъст се ухили и се завъртя на пети, приятно изненадан от зоната на здрача, в която се беше събудил.
Залите бяха тихи, докато той се придвижваше към арената. Това не беше нещо, с което смяташе, че някога ще свикне. Липсваше му шумът и суетата на дома. В последно време враждебността можеше да изпълва залите му, но това беше по-добре от тишината.
Зави зад ъгъла и едва не се сблъска с Дрейвън, който водеше разговор с жена, която не познаваше.
Веждите му се смръщиха за миг, а после вдигна вежди към вълка. Нямаше никакъв шанс той някога да нарани Флора, така че каква работа имаше да си шепне с тази жена в един изоставен коридор?
Сякаш знаейки какви мисли се въртят в главата на Огъст, Дрейвън вдигна ръка в негова посока.
– Огъст, това е Нина. Тя е водач на хибридното съединение, което се присъедини към нас в Енхант.
Нина го погледна с подозрение, но протегна ръка и наведе глава.
– Приятно ми е да се запозная официално с вас, ваше величество.
Огъст се поколеба за миг, когато видя знака ѝ за сродяване, но бързо взе ръката ѝ в своята и кимна.
– И на мен.
Нямаше нужда да я пита какъв вид хибрид е тя. Имаше само една комбинация, от която можеше да бъде, като се има предвид, че Дрейвън беше единственият кралски хибриден вампир/вълк, а дъщеря му – единствената вещица/вампир. Нина трябваше да е хибридна вълк/вещица, както и всички останали в Енхант.
Нина отстъпи назад и се обърна към Дрейвън, като се усмихна неспокойно.
– Трябва да тръгваме. Останалите ще ни чакат на арената.
Беше ясно, че тя се опитва да се измъкне от Огъст, но той не беше сигурен защо.
– Аз самият отивам натам. – намеси се Огъст по-силно, отколкото трябваше – Имаш ли нещо против да ми покажеш пътя?
Не искаше да си губи времето да се губи, но също така се интересуваше да поговори повече с Нина. Тя беше водачът на хората, с които дъщеря му щеше да намери роднинска връзка. Колкото и да я обичаше и приемаше винаги, Нина и другите хибриди приличаха повече на Лина, отколкото Огъст някога щеше да бъде.
– Абсолютно. – отвърна Дрейвън със съчувствена усмивка. Той направи жест в посоката, в която се движеха, и тримата тръгнаха рамо до рамо. – С Нина тъкмо си говорехме, че трябва да намерим начин да помогнем на хибридите да се приспособят в нашите кралства.
– Мисля, че това е фантастична идея. – предложи Огъст – Какво мислиш ти, Нина?
Дребната жена стисна устни за миг и след това издиша:
– Мога ли да говоря откровено, Ваше Величество?
– Моля, наричайте ме Огъст.
– Добре, Огъст. Нямам ти доверие. Калъм ни намери и ни доведе в лоното на вашите кралства. Твоята половинка се е доказала в способността си да обединява фракциите. Дрейвън и Лили се активизираха и гарантираха, че сме добре дошли в Енхант. Всичко, което видях от теб, е човек, който се е предал на врага и е обърнал гръб на своята половинка. Сега се завръщаш и очакваш от нас да те приветстваме като наш крал. Крал, който е наследник на тиранин, който щеше да убие моя род.
Челюстта на Огъст падна и той спря да върви. Очакваше честност, но Нина беше брутална в оценката си.
Юмрукът на Дрейвън се стисна отстрани и той издаде ниско ръмжене.
– Не е точно така, Нина.
Огъст вдигна ръка, за да попречи на братовчед си да каже още нещо.
– Всичко е наред, Дрейвън. Тя е права. Тя ме е виждала само като отсъстващ крал. Тя не знае нюансите на това, през което съм преминал, нито как съм се озовал на страната на Слоун. – той обърна поглед към Нина – Може и да не съм кралят, когото си очаквала, но въпреки това съм кралят на Емери. Заедно управляваме нашето кралство и ако имаш проблем с мен, тогава може би трябва да преосмислим мястото на твоето съединение в нашите редици. Въпреки това аз не съм баща си и с всеки дъх се заклевам да се опитам да бъда кралят, който вашият народ заслужава. Дъщеря ми е сред вашите редици, както и всяко дете, родено от вампирите и вещиците, което ще се появи. Уверявам ви, че ценя всеки хибриден живот.
Погледът на Нина го проследи и тя надигна нос към него.
– Ще видим. Дотогава си запазвам правото да не издавам присъди.
Лидерът на хибридите се обърна на пети, тръгна по коридора и се изгуби от погледа.
Огъст изпъшка и прокара пръсти през косата си.
– Тя е силна.
– Не знаеш и половината от това. – засмя се Дрейвън – Трябваше да я видиш, когато за първи път срещна Емери. Опита се да предложи да вземе Лина и да я отгледа с другите хибриди.
– Какво е направила? – изръмжа Огъст и се втурна в посоката, в която Нина беше тръгнала.
Той можеше да търпи много неща, но нямаше да позволи на никого да намеква, че дъщеря му принадлежи на някой друг, освен на родителите си.
Ръката на Дрейвън го хвана за рамото и го спря, преди да направи още няколко крачки.
– Уау. Успокой се. Тя не знаеше къде се намира Емери по отношение на хибридите. Народът ѝ е преминал през много неща. Те са загубили всичко, заради нашите народи и техните предразсъдъци. Неведнъж.
Гневът, който бълбукаше в гърдите му, затихна, но не се разсея напълно. Нина имаше пълното право да се опасява от него и мотивите му, но не можеше да поставя под въпрос неговото или на Емери място в живота на Лина. Дори боговете не биха го разделили от дъщеря му. Огъст си пое дъх, за да се успокои.
– Ще и докажа, че греши.
– В това не се съмнявам. – съгласи се Дрейвън – Те имат нужда да им покажем. Когато става въпрос за хибридите, действията говорят повече от думите. Същото беше и при мен, когато се признах за хибрид пред глутницата. Да ги видя как ме приемат означаваше повече от думите на баща ми.
– Какво мога да направя?
Дрейвън се обърна, за да последва Нина
– Бори се за тях, Огъст. И никога не спирай. Те трябва да знаят, че имат място тук.
Огъст стисна челюст, разстроен, че Дрейвън изобщо трябва да го моли за това. Хората му бяха сгрешили в ролята, която бяха играли досега, но нямаше как да седи безучастно и да остави историята да се повтори.
– Това няма да е проблем. – обеща Огъст.

Назад към част 40                                                    Напред към част 42

ЕМЕРИ

Емери се взираше в плановете, разпънати на масата във военната стая, а умът ѝ се блъскаше. Между разкритията за наследството на Калъм и всичко, което боговете им бяха подхвърлили, не оставаше място за нищо друго. Не ѝ харесваше начинът, по който Калъм разглеждаше предложението на боговете. Може и да беше роден от тях, но той принадлежеше на нейното семейство, не на тяхното. Богове или не, те нямаха право да го отнемат.
Ако това не беше достатъчно, за да я докара до ръба на лудостта, оставаше фактът, че в плана им имаше твърде много „какво ли не“ за Емери. Въпреки че бяха взели предвид възможно най-много от тях, не ѝ харесваше усещането в стомаха ѝ, че нещо ще се обърка. Което най-вероятно се дължеше на мисълта, че всеки път, когато се бяха изправяли срещу Слоун, тя беше на пет крачки пред тях и шест пъти по-силна.
Емери се наведе напред и притисна главата си към студеното дърво на масата. Тя беше последната в стаята, след като изпрати всички да се наспят. Бяха прекарали цялата нощ в планиране и макар да имаха план, имаше една ярка реалност, която се настани в гърдите ѝ като леден кинжал.
Тя беше най-слабото звено.
Нико твърдеше, че просто има нужда от повече обучение, а Малкълм – че не е нужно да използва кръвта си. Първоначално планираха да нападнат по време на празника на вещиците „Хайл“, но сега графикът трябваше да се промени, за да имат шанс. Слоун беше слаба сега, а не след седмици. И Емери носеше натиска на този факт, сякаш беше втора кожа.
Нямаше значение, че разполагаха със солидна армия. Силата им идваше от факта, че на теория Емери би трябвало да е в състояние да им даде тласък на магическата сила на бойното поле. От което се нуждаеха, защото при сегашното положение армията им щеше да се умори и да падне много по-бързо от зверовете на Слоун. Но за да го направи, Емери трябваше да разбере как да овладее кръвта си и да я подари на армията си. Без нея предимството им намаляваше експоненциално.
Емери вдигна глава и погледът ѝ се плъзна още веднъж по картите, а линиите на плана им се размиха. Умът ѝ бръмчеше от нуждата да действа, но тялото ѝ не можеше да понесе повече. Все пак тя прегледа плана още два пъти в главата си, преди окончателно да се откаже от него.
Ранобудните лъчи на зората се промъкнаха през прозорците, докато се връщаше към апартамента си, и тя се наслади на зловещата тишина в замъка.
Влизайки в апартамента си, тя беше напълно готова да се съблече и да се потопи в огромната вана, но замръзна в момента, в който погледът ѝ попадна на леглото.
То беше заето от много голямото и много голо тяло на нейната половинка, чиито чаршафи бяха метнати на кръста му. Бивша половинка. Никога нямаше да свикне с това, че той не е нейна половинка.
Очите ѝ се спряха на красивото му лице, на начина, по който сънят го правеше да изглежда по-млад. Без тъмнината на погледа му тя почти можеше да повярва, че е невинен за всички престъпления, които е извършил. Простият наклон на устните му не можеше да бъде на убиец, а мъж със скули като неговите нямаше как да бъде друг, освен стоик.
И все пак по челюстта му имаше набола брада, което му придаваше само намек за образа на лошо момче. Това накара Емери да стисне бедрата си от нужда. Особено след като знаеше какво е усещането да усети грубостта му върху меката плът между краката си.
Тя засмука долната си устна между зъбите, докато проследяваше вдлъбнатината на гърлото му до ключицата, където обичаше да го хапе, докато правеха любов. Същото място, в което той често потапяше кътниците си по тялото ѝ, запалвайки я с отровата си.
Проклет да е този мъж.
Очите ѝ се насочиха към коремната му преса и тя си припомни живо какво беше усещането да проследява езика си между всеки хребет и долина, надолу към пътеката от косами, която се потапяше под чаршафа.
– Чувствам, че се взираш, малка вещице. – промърмори Огъст, а гласът му беше дрезгав от съня.
Емери си пое дъх и бузите ѝ почервеняха.
– Съжалявам. Не исках да те събуждам. Просто… трябваше да се преоблека, преди да отида на арената.
Тя направи крачка напред и смъкна огромния пуловер, който носеше, оставяйки по камизолка и клин.
Едното океанско око на Огъст се отвори и погледът му се плъзна лениво по нея, спирайки се на набъбналите ѝ гърди, преди да продължи нататък. Сърцевината ѝ бе залята от топлина.
– Почти е сутрин, а ти си се занимавала с това цяла нощ. Ела в леглото.
– Не мислиш ли, че трябва да поговорим, преди да се кача в леглото при теб? – прошепна тя, докато продължаваше да се движи към гардероба. Въпросът беше по-скоро за самата нея, отколкото за него, като се има предвид, че тялото ѝ не искаше нищо повече от това да изпълни заповедта му.
– Мисля, че трябва да дойдеш независимо от това. – лениво промълви Огъст.
Тя сведе поглед и той се усмихна.
– Добре! – изрече саркастично той. Огъст се претърколи бързо, а ръката му се стрелна и стисна китката ѝ, когато тя мина покрай леглото.
Очите на Емери се заковаха на ръката му, за да се съсредоточи върху нещо друго, а не върху начина, по който чаршафът падаше, разкривайки заобленото му изваяно дупе.
– Аз ще попитам първи. Промени ли се нещо, принцесо?
Емери сбърчи вежди и вдигна свободната си ръка – голата ѝ плът беше достатъчно доказателство.
– Макар че никога няма да се уморя от нахалството ти и нуждата ми да ти загрея дупето заради него, ти знаеше дяволски добре какво имам предвид.
О, тази сутрин той беше избухлив. Тя обичаше тази негова страна. И не можеше да отрече начина, по който думите му подклаждаха нарастващия ад в нея. Белегът на ръката ѝ нямаше значение, този мъж трябваше само да прошепне името ѝ или някоя негова вариация или прякор и тя се превръщаше в проклета локва от нужда.
И все пак белегът беше голяма част от тях. Голяма липсваща част, с която тепърва трябваше да се занимават, а тя не беше сигурна, че е готова за това. Знаеше как се чувства и можеше да предположи, въз основа на действията му, че и той изпитва същото, но без думи това беше само предположение, а тя твърде добре знаеше как то може да се обърне срещу нея.
Тя отвори уста, за да говори, но преди да успее, Огъст я дръпна надолу към леглото. Емери се спъна и се приземи върху гърдите му. Опита се да се отдръпне, но Огъст я обгърна с ръце и принуди краката ѝ да бъдат от двете му страни. Бавно завъртя бедрата си, така че да седне, а тя да седне в скута му, лице в лице с него, като дъхът им се смесваше.
Очите на Огъст се насочиха към устните ѝ и за част от секундата тя си помисли, че той ще я целуне, и адски много искаше да усети устните му върху своите, но вместо това езикът му се стрелна навън и намокри неговите. Когато вдигна поглед и срещна нейния, Емери видя само топлина във вихрените му сини дълбини.
– Искаш ли да поговорим, малка вещице? Нищо не се е променило за мен. Ако не друго, то това, че видях как си се превърнала в самостоятелна кралица, ме накара да те обичам повече, отколкото преди. Макар че все още искам да убивам дракони в твое име и да запалвам кладите им, повече от това искам да стоя до теб, докато ти опустошаваш собствените си демони.
Облекчението я заля и напрежението в гръбнака ѝ се отпусна.
Огъст посегна да затъкне кичур от косата ѝ зад ухото и ръката му се задържа. Емери се наведе към него, когато той я погали по бузата.
– Когато те гледам, виждам жената на мечтите си. Знак или не, ти си моята половинка. Може да не мога да усещам всяка твоя емоция и способността ми да познавам мислите ти да отслабва, но не се заблуждавай: познавам те, Емери Монтгомъри. Знам начина, по който окото ти трепва, когато се опитваш да сдържиш умен коментар, и че когато се изчервяваш по средата на разговора – той прокара палец по треперещата ѝ долна устна и отново сви бедра, а удълженият му член се плъзна по нуждаещата се от него сърцевина – това обикновено е, защото умът ти е в канала.
Емери засмука долната си устна между зъбите в маниакален опит да потисне стона, който си проправяше път към гърлото ѝ. Устните на Огъст се отдръпнаха в злобна усмивка, той се наведе напред и притисна целомъдрена целувка в ъгълчето на устните ѝ. Близо, но съвсем не това, което искаше от него.
Огъст се отдръпна и позволи на ръката му да падне от лицето ѝ, да проследи очертанията на ключицата ѝ, преди да падне върху ръката ѝ. Той преплете пръстите им и продължи:
– Обичам блясъка в очите ти, когато говориш за убийството на враговете ни, и блясъка, който го замества, когато погледнеш дъщеря ни. За мен ти си нещо повече от знак. Обичам всяко проклето нещо в теб и съжалявам, ако съм позволил да изглежда, че това се е променило дори за секунда.
Сълзи обагриха бузите ѝ, а когато отвори уста, едва не се задави от ридание, но успя да преглътне покрай него.
– Аз също те обичам. Ти си мой и колкото и да ми липсва, че не си вплетен в магията ми, искам да си до мен повече от всичко. Но какво ще стане, ако загубим? Ами ако аз умирам, а Лина…
Усмивката на Огъст се разшири, стигна до очите му и разкри трапчинката, която рядко намираше път към повърхността. След това, като обладан, той притисна устните си към нейните, преглъщайки хлипането на влюбена жена.
– Няма „ако“. Няма „но“. – изстена той срещу устните ѝ – Остави всички тези притеснения зад гърба си само за един миг. Просто ми позволи да те обичам, това ще е достатъчно.
– Огъст, ние…
– Не, Емери! – изръмжа той, отдръпна се, за да може тя да види широко отворените му от гняв и похот очи – Прецакай ги всички до един. Майната му на това празно чувство. Няма дискусия. Ние сме предопределени да бъдем. Майната му на звездите. Майната им на благородниците. Майната му на всеки, който стои на пътя ни. За нас никога няма да има друг начин. Ти. Си. Моя. Точно както аз съм твой. Ще се боря за това до сетния си дъх. Ти и аз. Заедно. Обединени.
Тя искаше да се бори с него. Да изкрещи, че трябва да помислят не само за себе си и да обмислят какво означава това за народа им, който или е изгубен в идеята за брачните партньори, или е напълно против нея. Искаше ѝ се да възрази, че ако връзката им с партньора накърни връзката в душите им, с времето тя може да изсъхне в нищото. Но не можеше да се бори срещу това. Той. Дори и без връзката, той беше прав. Те принадлежаха един на друг.
– Добре. – прошепна тя.
– Добре. – устните му се издигнаха нагоре – А сега ми позволи да те почитам като кралицата, която си. Позволи ми да бъда твоят трон.
Огъст закачи пръсти под бедрата ѝ и с едно плавно движение я повдигна, плъзгайки тялото си под нея, докато тя се надвеси над лицето му.
Тя погледна между краката си, а топлината на дъха му беше по-голяма от тънката материя на клина ѝ.
– Огъст, какво правиш? – въздъхна тя.
– Точно това което предполагаш. – той се усмихна лукаво, доближи пръстите си до талията на клина ѝ и го хвана заедно с дантелата на бикините ѝ.
Звукът от разкъсването на плата отекна в стаята и дъхът на Огъст полази чувствителната плът на сърцевината ѝ, която вече не беше скрита от дрехите. Емери се изви, опитвайки се да се плъзне надолу по гърдите му, но пръстите на Огъст се вкопчиха в плътта на бедрата ѝ и я задържаха на място.
– Сега, малка вещице, единственото извиване, което искам да усещам от теб, е когато се качиш на лицето ми до първия си оргазъм. Искам да усетя вкуса на свършването ти, докато капе от нежната ти сърцевина и подхранва пристрастеността ми. Прекалено дълго изкарах без теб и не възнамерявам да оставя нито един сантиметър от теб неизследван. И щом се уверя, че си задоволена, ще те чукам толкова силно, че никога няма да забравиш, че сме създадени един за друг.
Бедрата на Емери се стиснаха в същия момент, в който стомахът ѝ спадна. Проклет да е този мъж и мръсните му обещания. Трябваше да знае още в мига, в който го намери гол в леглото си, че точно тук ще свършат.
Огъст я дръпна надолу, за да се срещне с устата му, и плъзна езика си през гладките ѝ гънки, изследвайки всеки сантиметър, както беше обещал, докато не достигна клитора ѝ. Той засмука малката пъпка между устните си и изръмжа.
– Свята работа. – изстена Емери и ръцете ѝ се стрелнаха да хванат таблата, за да пазят равновесие. Вибрациите му се успокоиха в равномерно бръмчене и изпратиха в нея плътска мълния. – Моля те, Огъст.
Тя нямаше да издържи. Не и с кътниците му, които галеха клитора ѝ, и с езика му, буквално съкровище, който правеше магии с дълбоките си движения.
Магията бръмчеше в гърдите ѝ, разпознавайки мъжа под себе си като свой партньор дори без знака. Тя се бореше срещу нея, искаше да го обгърне и да го направи свой, но Емери искаше този момент за тях.
Никаква магия.
Никакви връзки.
Това беше за повторно свързване. Мъж и жена, които се противопоставят на звездите и намират любовта си в мрака.
– Хммммм. – промърмори Огъст, което я подлуди – Трябва да те вкуся. Цялата ти същност. Твоята същност и твоето удоволствие.
– Моля те. – помоли Емери – Преведи ме през ръба.
Устните на Огъст се отдръпнаха, разкривайки кътниците му, и това предизвика тръпка по гръбнака ѝ.
– Да, кралице моя.
Пръстите му се вкопчиха още повече в бедрата ѝ, притискайки я към устата му, докато той започна да опипва центъра ѝ с по-агресивен език.
Емери изкрещя, името му на устните ѝ бе последвано от поредица от похвали, които той бе напълно заслужил. Трябваше да контролира ситуацията, тъй като яздеше лицето му, но Огъст за пореден път доказа, че винаги ще се погрижи за нея. Наболата брада на брадичката му оставяше вкусно парене върху плътта ѝ и тя не смееше да му каже да спре. Стомахът ѝ се стегна и въпреки че искаше да се задържи по-дълго и да изживее удоволствието, което само Огъст можеше да ѝ донесе, не можа. Разпознаваемото изтръпване започна в дълбините на сърцевината ѝ и се разнесе през нея, право към клитора.
– О, Боже мой. – Емери се мъчеше да изговаря думи, камо ли да диша – Аз… Огъст, толкова съм близо.
– Ммхммм… – беше единственият му отговор, преди да се върне към поклонението пред олтара между краката ѝ. Той не се отпусна, докато Емери не се оказа на ръба, борейки се за последната частица контрол.
Сякаш можеше да прочете мислите ѝ, Огъст засмука силно клитора ѝ и впи кътниците си в меката плът на венериния ѝ хълм.
Емери изви гръб и задушаващият ѝ вик отекна в целия апартамент, докато Огъст едновременно смучеше кръвта ѝ и прокарваше език по клитора ѝ. Отровата му я заля, засилвайки удоволствието ѝ. Звезди и кръгове плуваха в зрението ѝ, а пръстите ѝ се вкопчиха в таблата, докато тялото ѝ трепереше през всяка вълна, изпълнена с блаженство.
Когато тя най-накрая се разсея, Емери се отпусна и Огъст я вдигна от лицето си. Нежно я плъзна надолу по тялото си и я завъртя така, че да е под него. Пръстите му дръпнаха подгъва на камизолката и той я вдигна над главата ѝ.
Разкрита, тя го погледна с нещо, за което беше сигурна, че е поразително глупава усмивка на лицето ѝ и Огъст отвърна на чувствата ѝ. Само че усмивката му, изпълнена със зъби, беше покрита със смес от нейната кръв и възбуда.
– Да те гледам как свършваш, винаги ще е любимото ми нещо.
– Ти наистина знаеш как да накараш сърцето на едно момиче да забие.
Той сви рамене.
– Опитвам се.
Очите му обходиха голата ѝ плът и остатъкът от отровата му накара тялото ѝ да реагира мигновено и от само себе си. Плътта ѝ се набразди и зърната ѝ се втвърдиха. Тялото ѝ сякаш искаше още, сякаш току-що не беше изпитала умопомрачителен оргазъм от езика му.
– Имам нужда от теб в мен. – изпищя тя, а в гласа ѝ се долавяше отчаяние – Напълни ме.
– По дяволите.
За секунди той я преобърна по корем, а дупето ѝ се издигна във въздуха.
– Ти ме поставяш на колене. Знаеш ли това? – той прокара длан по гъвкавата ѝ плът и Емери наполовина очакваше да се отдръпне и да я плесне по дупето. Тя искаше да го направи.
Но той не го направи. Тук не ставаше дума за наказание. Ставаше дума за притежание, а тя искаше той да притежава всеки аспект от нея. Сърцето ѝ. Умът ѝ. Нейното бъдеще. Всичко това му принадлежеше.
Огъст прокара пръсти по гръбнака ѝ.
– Извий гръб пред мен, принцесо.
Емери погледна през рамо и направи това, което той каза, а плътският поглед в очите му я накара да преглътне умната забележка на езика си. Обикновено връзката се заливаше от нуждата му, но тя не се нуждаеше от нея, за да знае точно колко много я иска.
– Майната му, Емери. Изключителна си.
Той беше човекът, който беше красив. Чаршафът се бе свлякъл от торса му, оставяйки на Емери възхитителна гледка към голите му форми. Очите ѝ преминаха от блестящите му устни към мястото, където пенисът му подскачаше върху корема.
Огъст изръмжа и притисна едната си ръка между лопатките ѝ, като я притисна към матрака, а другата потопи между краката ѝ. Вкара два пръста в нея, като вкусният разтег я накара да изстене глухо.
– Исках да не бързам. Да обожавам всеки сантиметър от теб, докато се гърчиш под мен, но и аз имам нужда от теб, Ем. – Огъст извади пръстите си от нея и плъзна члена си през гънките ѝ, като главичката му дразнеше клитора ѝ и караше сърцевината ѝ да се свива и стяга от нужда.
– Моля те, Огъст.
– Кажи ми, че съм твой! – изръмжа той.
– Ти си мой! – изстена тя.
– За колко време?
– Завинаги.
С едно бързо движение Огъст влезе в нея, като се настани изцяло вътре. Той падна напред, обгръщайки тялото си около нейното. Дъхът му гъделичкаше ухото ѝ и той прошепна.
– Точно така. Тази стегната сърцевина е моя, завинаги. Това тяло е мое, за да го използвам. А ти, малка вещице, си моя кралица до сетния ни дъх.
– Да. Винаги. Завинаги. – Емери се сгуши около него – А сега ме чукай.
Той изръмжа и докато едната му ръка се заплиташе в косата ѝ, дърпайки я назад, така че тя се извиваше под почти невъзможен ъгъл, другата се уви около бедрото ѝ със синилна сила.
Той се измъкна, докато само върхът на члена му остана забит в нея, след което се засили напред.
Емери стискаше с юмруци чаршафите и го усещаше навсякъде с всеки тласък.
Маркира я.
Беляза я.
Тя вече беше изцяло в него, но той отново и отново ѝ доказваше, че нямат нужда от белези, които да ги успокояват. Винаги щяха да имат спомен за това, което е било, но това, което имаха сега, все още беше специално. Може би дори още по-специално. То не беше предизвикано от магия или от съдбата. Бяха избрали да бъдат заедно. Щастливо до края на дните си, за което доброволно трябваше да се борят всеки ден.
Огъст изръмжа и я придърпа към себе си, като едната му ръка се уви около гърлото ѝ, а другата се плъзна между краката ѝ. Не забавяше безмилостното си темпо, удряше се нагоре и удряше онова място в нея, което караше пръстите ѝ да се свиват. Емери се задъхваше от нуждата за освобождаване, докато пръстите му танцуваха върху клитора ѝ.
– Свърши за мен, малка вещице.
Заповедта му беше нейната гибел. Светът се преобърна и тя избухна от удоволствие изведнъж. Мускулите на Емери се свиха, стиснаха се плътно около него и Огъст издаде съскане, което се превърна в гърлен стон, когато я последва със собственото си освобождаване. Магията, която беше задържала, изригна и както преди в студиото им, ги обгърна, като този път разпозна откраднатото от тях.
Емери увисна срещу него, а най-вкусното отработено чувство завладя крайниците ѝ. Той се измъкна от нея и нежно я обърна с лице към себе си.
– По дяволите, обичам те, Емери! – промърмори Огъст и притисна челото си до нейното.
Тя въздъхна, все още без дъх, и обхвана двете страни на лицето му.
– Аз също те обичам.
Огъст се наведе и притисна устни към нейните. Остатъците от кръвта и възбудата ѝ се разляха по езика ѝ и Емери стисна бедрата си, възбудена от това повече, отколкото би трябвало.
Огъст издаде тихо ръмжене.
– Ако продължаваш да заливаш бедрата си с възбуда, няма да мога да се спра да те чукам отново, а ти имаш нужда да спиш.
Емери се канеше да изръмжи, че сънят е за слабите, но предателското ѝ тяло я издаде, когато устата ѝ се отпусна в дълга прозявка.
– Трябва да отида да се упражнявам да правя кутии с кръвен сок. – промълви тя, а сънят заплашваше да я завладее.
– Искам ли изобщо да знам?
– Не мога да ти кажа, дори и да искаш.
Огъст въздъхна и я спусна на възглавницата, като се настани зад нея. Емери мразеше, че трябва да крие нещата от него. Току-що се бяха намерили отново, но в някои отношения бяха принудени да останат на километри един от друг.
Огъст се подпря на един лакът и я целуна по слепоочието.
– Поспи малко, а после лично ще те закарам на арената.
Емери се намръщи. Той щеше да я заведе, а после щеше да си тръгне заради шибаната ѝ сестра.
– Какъв е този поглед?
– Мразя, че не си част от планирането ни. – тя притисна гръб към него – Това е колкото моята, толкова и твоята битка. Искам да си на моя страна.
– Тогава аз ще бъда там.
– Огъст не можеш, обетът…
Огъст се ухили.
– Тя не може да ме контролира, когато съм в това царство, а обетът ми вреди само ако аз съм този, който планира да я нарани. Дори и да е така, ако искаш да бъда там, ще бъда там, малка вещице.
– Сигурен ли си?
– Повече от следващия ми дъх. – Огъст затегна хватката си върху нея, преди да забие нос в любимото си място на шията ѝ – Сега затвори очи, трябва да спиш.
За първи път от много време насам мозъкът ѝ се успокои, въпреки че имаше толкова много несигурност и много неща, които трябваше да направи, за да се подготви за предстоящата битка. Това можеше да почака. Точно сега тя искаше да се наслаждава на топлината на Огъст зад гърба си и на любовта, която споделяха. Очите ѝ натежаха и тя се остави на съня. По-късно щеше да има време за всичките им планове, но моменти като този бяха малко и редки.

Назад към част 39                                                   Напред към част 41

КАЛЪМ

Той не всеки път постъпваше правилно или както е правилно според стандартите на обществото, но това не беше негова вина. Той не беше създаден да бъде тяхна марионетка. От момента на раждането си винаги е знаел, че е предопределен за нещо повече. Нещо по-голямо от светския живот на вампирски принц.
И все пак Калъм изкара времето си, плати си дължимото. Той играеше играта, която се очакваше от него. Беше се научил да управлява кралство и беше изгубил жена и дете, които обичаше дълбоко. Щеше да е доволен от живота си, ако не беше упоритото мърморене в душата му, което му подсказваше, че е предназначен за нещо повече.
Същото проклето мърморене, което се появяваше и сега.
Само че този път той не го искаше.
Искаше това, което му беше обещано, когато започна това. Половинка. Неговото щастие до края на дните си. Семейство, което да обича и да пази до края на дните си.
Не се съмняваше, че би могъл да премине през този свят и сам, но не искаше да го прави. Калъм искаше епичната любов и светските неделни сутрини.
Когато Касен се появил за първи път пред него преди векове, той разбра, че в него има нещо неземно. Дръндьото никога не се изказа и не каза, че е бог, но за Калъм не беше трудно да си представи къде стои в йерархията на живота.
Вдигна камък от плажа и го хвърли в морето. Вълните, които го успокояваха, откакто бе пристигнал в Енхант, сега служеха само като метафора на болката в гърдите му, преобръщаха утайката на мечтите му и го оставяха с повече въпроси, отколкото отговори.
– Калъм?
Раменете му увиснаха и той отпусна брадичка на гърдите си. Не искаше да говори за това, но ако начинът, по който тя вървеше към него, беше някакъв показател, знаеше, че Емери няма да го остави. Не и след като вече го беше видяла да се разпада, след като разбра, че няма половинка. Поне звездите бяха изпратили нея, а не някой като Малкълм, който щеше да се опита да открие положителната страна на нещата.
Такава нямаше и Емери разбираше това. Тя познаваше по-добре от мнозина болката на съдбата и начина, по който тя може да преобърне всичко, за което някога си мечтал. Тя живееше в същата лъжа като него, принудена да взема решения за доброто на едно кралство, на едно царство, буквално на всички останали, освен на себе си.
Тя пристъпи до него и го потупа по рамото.
– Искаш ли да поговорим за това?
Той не си направи труда да я погледне. Вместо това закова погледа си върху бурното море.
– Ако кажа „не“, ще го оставиш ли на мира?
– Псхххх. – изсмя се Емери – С участието на шибаните богове? Никакъв шанс в ада. Но и аз избягвам да говоря с Огъст за това какво, по дяволите, следва за нас, така че не е като да имам някакво морално право да съдя избягването ти.
В ъгълчето на устните му се появи малка усмивка.
– Лошо ли е, че не ти завиждам?
– Имам чувството, че и аз няма да ти завиждам. – Емери се разтърси от смях – А сега какво става? И не бързай. Имам нужда от всеки миг, който можеш да отделиш.
Калъм поклати глава, докато пресъздаваше думите на Касен в съзнанието си. Емери нямаше да му завижда. Всъщност той не се съмняваше, че Емери щеше да се възмути от него, когато ѝ кажеше.
Ако ѝ кажеше.
Той въздъхна и обърна гръб на морето. Грешка при всяко друго обстоятелство, но той нямаше какво да губи. Стигна до назъбените камъни, които очертаваха плажа в подножието на скалите, и се облегна на гладката им страна.
Емери го последва и двамата седнаха в мълчание, без да се успокояват от нищо друго освен от шума на вълните.
– Каквото и да е, Калъм, не е нужно да се изправяш сам срещу него. – прошепна Емери.
Той прокара ръка през косата си, преди да издиша тежък дъх.
– Познавам Касен от векове.
– Така разбрах. – тя остави гласа си да се задържи, но когато той не продължи, тя насочи разказа му. Той чу нотката на раздразнение в гласа ѝ, когато добави: – Той е този, който ти даде възможност да бъдеш подлото копеле, което всички познаваме и обичаме.
Калъм се ухили. Тя никога не можеше да скрие какво чувства, но това беше нещо, на което той се възхищаваше у нея. Той държеше нещата близо до гърдите си. Винаги. Именно това го поддържаше жив през всичките тези години. Имаше повече врагове, отколкото някой от тях можеше да си представи, но винаги успяваше да ги остави да гадаят. С Емери никога нямаше съмнение къде стои, какво мисли или чувства.
– По същество, да. Той дойде при мен и ми даде една книга, за която сега знам, че е принадлежала на Селесте. Той беше човекът, който задвижи всичко това. Но появата му в живота ми не беше първият път, когато почувствах, че съм създаден за нещо повече.
– Какво имаш предвид? – наклони глава Емери.
Калъм премести тежестта си върху скалата, така че да е с лице към нея. Той потърси очите ѝ и безмълвно я помоли да разбере, че не е поискал нищо от това.
– Случвало ли ти се е да чувстваш, че нещо те води, но не знаеш какво? Не съдба или предначертание, а сякаш си част от нещо по-голямо?
– Всеки проклет ден, но знам, че е съдба и предопределеност, защото виждам какво следва.
– И какво виждаш, когато ме търсиш?
Емери затвори очи и се вгледа в погледа си, докато Калъм затаи дъх. Никога не ѝ беше задавал по-важен въпрос. Онова, което тя щеше да каже след това, без съмнение щеше да промени бъдещето му. Беше далечен шанс, но може би тя щеше да има отговорите, от които се нуждаеше. Правилният път, по който трябваше да върви.
Веждите на Емери се смръщиха, а челюстта ѝ се стегна.
– Не мога… – неудовлетвореният ѝ тон съвпадна с бръчките на веждите ѝ – Няма ясен път. Той е мъглив и единственото, което виждам, е, че се разклонява в две посоки. – Емери отвори очи и се обърна към него – Никога не съм виждала подобно нещо. Сякаш не е предопределено, а по-скоро е активен избор.
– Кървави богове. – прошепна той под носа си – Благодаря за опита, момиче. Не съм изненадан обаче.
Емери се протегна и постави ръката ѝ върху неговата. Палецът ѝ нежно се движеше в кръг.
– Какво ти каза Касен? Беше ли нещо, което ще ни помогне?
Калъм вдиша и бавно издиша, докато търкаше лицето си със свободната си ръка.
– Не. Каза ми, че не съм син на майка ми.
Челюстта на Емери се свлече.
– Какво?
В очите му се появиха сълзи, но той ги отблъсна и се загледа в морето. Изричането на думите на глас ги направи реални, а Калъм не беше сигурен, че е готов да ги приеме. Това, което Касен му каза, противоречеше на логиката – нещо, на което той разчиташе, за да осмисли света. Хората приемаха, че е мистериозен, защото знае повече от тях или има достъп до вещица. По дяволите, сега знаеха, че има достъп до боговете. Но не по този начин той се противопоставяше на всички. Мистериозността му се дължеше на логиката на света около него. Той отделяше време да обмисли всички страни и никога не беше прав или грешен, а само това, което следваше. Дори с всички магии и съдби в живота си, той сякаш винаги намираше основната логика, за да накара всичко да има смисъл. Което беше дяволски разочароващо, тъй като колкото повече обмисляше думите на Касен, толкова повече смисъл имаше в тях.
Постоянно се чувстваше не на място. Стремеж да открие по-голямата картина. Натрапчивата тежест, че ако го направи, може би ще намери отговорите, от които се нуждае душата му.
– Не е изненада, че баща ми обичаше да спи с чужди жени. Искам да кажа, че така имаме Дрейвън и вероятно множество други полубратя и сестри на тази земя. Това, което не знаех, беше, че предполагаемата ми майка била безплодна. Тя не можела да износи дете до термина. И когато не можела, баща ми се опитвал да създаде наследник на всяка цена. Разбира се, боговете се заели да се опитат да поправят нещата без помощта на съдбата.
Емери сбърчи вежди, но не каза нищо. Беше умна, но нямаше как да свърже в едно цяло случилите се събития. Дори той се мъчеше да им повярва.
– Спомняш ли си как Микаел каза, че вече няма бог, който да може да изгражда царства?
Емери кимна.
– Богинята, която можела, била моята баба.
Устата на Емери се отвори. Тя я затвори отново, после я отвори като риба, която жадува за кислород.
– Това означава, че ти… Ти си бог.
Калъм вдигна рамене и ритна един камък, като намрази начина, по който звучеше на глас.
– Поне половината от мен е. В по-голямата си част. Отчасти. Дори не знам. Това е прецаканата част.
– Какво имаш предвид?
– Аз все още съм си аз. Все още съм вампир.
Емери се засмя и прокара пръст по шията си, където я беше ухапал при първата им среща.
– Мога да потвърдя това.
– Оставям на теб да се шегуваш, когато целият ми свят току-що е бил изтръгнат изпод мен.
– Искаш да кажеш, че не би постъпил по същия начин?
Погледът му се стесни и тя се усмихна.
– Продължавай. Обещавам, че повече няма да коментирам.
Той силно се съмняваше в това, но все пак продължи.
– Баба ми построила хиляди царства, а после един ден изчезнала. Боговете я издирвали, но повечето вярвали, че е мъртва. Когато майка ми не наследила способностите на майка си и вместо това станала богиня на тайните, а първородният ѝ син тръгнал по стъпките ѝ, те решили, че трябва да направят нещо. Сферите изчезвали бавно, а те нямали начин да ги попълнят. Така че аз съм станал резултат от техните експерименти.
– Полубог! – прошепна Емери, следвайки ги.
Калъм стисна устни и кимна.
– Само че аз бях роден като кралски вампир, или поне така си мислех. Не знам как точно става това. Касен и Микаел не бяха съвсем откровени. Казаха само, че причината да нямам партньор е, че трябва да избера дали това е моят път, или искам да се откажа от вампиризма си и да стана бог. Ако остана вампир, ще си имам половинка, но ако избера да стана бог, ще имам… е, нямам никаква шибана представа, защото дори не знам дали боговете имат половинки. Искам да кажа, че очевидно те могат да се размножават, защото аз съществувам.
Очите на Емери се разшириха.
– По дяволите.
– Знам.
Тя се изпусна и се разкрещя.
– Майка ти е богинята на тайните. Знаеш ли колко съвършено е това?
Калъм ѝ намигна и се изхили.
– Това е, което си разбрала от всичко това?
– Слушай, не порицавай механизма ми за справяне. Аз и без това имам куп неприятности тук. – тя посочи към слепоочието си и се ухили, което предизвика усмивка от негова страна. Емери просто се опитваше да направи същото като него. Да се сдържи. Очите ѝ срещнаха неговите. – Какво ще правиш?
Не беше ли това въпросът за милион долара?
– Не знам. – той отново прокара пръсти през косата си, като издърпа кичурите, които обикновено поддържаше идеално – Емери, единственото, което съм искал, е моята половинка. От момента, в който Касен ми каза за тях и аз прочетох текстовете, знаех, че съм създаден за нея. Тази загадъчна жена, която щеше да ме допълни във всяко едно отношение. Тя е тази, за която се борих. За която пожертвах всичко.
– Така че отиди да я намериш. – каза Емери, сякаш това беше най-лесното нещо на света – Откажи се от божествеността си и намери своята половинка. Ние ще стабилизираме царствата и всичко ще бъде наред. Те вече няма да се нуждаят нито от теб, нито от силите на баба ти. Ти си се отказал от толкова много, Калъм, заслужаваш да намериш и своето щастие.
Той искаше това повече от всичко. Когато Огъст и Емери се намериха, а след това и Малкълм и Лили, и Дрейвън и Флора, Калъм беше във възторг от тях. Начинът, по който те се допълваха така цялостно, беше по-велик от всяка магия, която беше виждал досега. Всички го виждаха като потайно копеле, което си играе с логиката, и не грешаха, но освен това той все още беше дете, което се надяваше и молеше някой ден да открие любовта, която никога не му беше показана. По дяволите, той беше една проклета бъркотия.
И все пак той искаше и това, което Касен му предлагаше. Защото дълбоко в себе си имаше част от него, която бе привлечена от живота на бог. През всичките си години, в които се бореше за партньорка и за възможността за щастие на своя вид, Калъм бе развил потребност от приключения и завладяване на непознатото. Това беше нещо повече от жажда за скитничество. То подхранваше част от него, за чието съществуване не подозираше. И макар да си мислеше, че е готов да се откаже от всичко това и да се установи с половинката си, една част от него тъгуваше, че трябва да се откаже от него.
После откри, че няма половинка, и това беше единственото, което му остана – нуждата да поправя нещата, да открива следващия проблем и да го отстранява, докато изследва света около себе си.
Оставаше му горещият въпрос: защо сега му беше много по-трудно да се откаже от това, отколкото преди?
Погледът на Емери омекна, а веждите ѝ се смръщиха.
– Защо изглеждаш така, както изглеждах аз, когато разбрах, че връзката ни е прекъсната?
Калъм примигна и срещна погледа ѝ. Наистина ли? Тежестта в гърдите му със сигурност го караше да се чувства така, сякаш е лишен от всичко, което някога е искал.
– Не знам, момиче.
– Защо се чудиш? – попита тя – Бих дала всичко, за да ми бъде върната връзката с Огъст.
– Но какво, ако има част от теб, която никога няма да опознаеш заради това?
– Искаш ли да бъдеш бог?
– Претенциозен задник? – не беше толкова просто, колкото го представяше тя – Почти съм сигурен, че ме нарече по-лошо, когато те ухапах и те предадох на твоята половинка.
Емери си пое дъх.
– Той не ми е половинка.
– Той е твой, Емери. – изръмжа Калъм – Светът да е проклет, всички го знаем.
Тя сведе поглед към пясъка, цялата увереност, която притежаваше, докато го буташе, изчезна.
– Вече не се чувствам по същия начин и дори душевната ни връзка е на косъм. По дяволите, може би умирам.
– Не драматизирай, момиче. – ухили се Калъм – Не знам защо душите ви са разстроени, но Огъст никога не би те оставил да умреш. Този човек би стигнал до дълбините на ада, за да те върне. Въпросът ми към теб е дали връзката ти с партньора трябва да е същата? Нима няма красота в неизвестността?
Той я наблюдаваше как обмисля въпроса му и знаеше, че в момента, в който тя стигне до осъзнаването, всички останали вече са го направили.
– Не е нужно. – прошепна тя, но Калъм все още чуваше трепета в гласа ѝ – Просто… ми липсва. Връзката с него и способността да усещам емоциите му бяха нещо, което приемах за даденост. Все още го обичам, той все още е мъжът, с когото искам да прекарам живота си заради това, което е, и всичко, което направи за мен и Лина. Да не говорим за всичко, което е преодолял за себе си. Той е моята втора половина дори без знака. Но просто се чувствам… не на място. Не само това, но какви лидери сме ние, ако не сме половинки? Ами ако връзката с душата е следващата? Ами ако тя е опетнила и нея?
– Връзката ви с партньора не ви прави лидери. Остава въпросът дали би предпочела изобщо да нямаш неговата любов?
Погледът на Емери се свърза с неговия и тя протегна ръка, взе я в своята и я стисна.
– Съжалявам. Това сигурно ти се струва толкова младежко, докато тук се бориш с това, че изобщо нямаш половинка, и с факта, че цялата ти личност е поставена на карта.
– Благодаря, че се изрази леко. – усмихна се Калъм и стисна ръката ѝ обратно – Изненадващо, но не е така. Чувствата ти са валидни, дори и да нямам с какво да ги сравня, а животът ми се разпада. Ако има нещо, което съм научил за болката, то е, че тя не дискриминира и обича компанията.
– И така, какво ще правим по въпроса? – погледна го Емери и се усмихна – Така и не отговори на въпроса ми. Какво ще направиш?
– Ще правим планове как да спасим нашето царство от срутване в мрака. – Калъм постави другата си ръка върху нейната – А след това ще отидеш да поговориш с половинката си.
– А ти?
Калъм се изправи и издърпа Емери от скалите, като я прегърна. Тя беше сестрата, която винаги беше искал. Владетелката, която това царство заслужаваше.
– Ще застана до приятелите и семейството си, защото бих направил всичко за тях. След това ще се тревожа за това какво следва за мен.
Емери обгърна ръцете си около него и прошепна в гърдите му.
– Ти заслужаваш любов, Калъм.
– Аз… Благодаря ти. Ти също. – той се канеше да ѝ каже, че не е сигурен, че го заслужава, но тя не трябваше да се тревожи за несигурността му. В момента Емери имаше много по-големи грижи, а и Калъм също, в този смисъл. Съдбата на няколко кралства лежеше на плещите им. Той трябваше да се съсредоточи върху това, което можеше да контролира, а в момента бъдещето му не беше едно от тези неща. То щеше да бъде там, когато поправят грешките и поставят началото на един нов свят.
Тогава щеше да се тревожи за собственото си начало.

Назад към част 38                                                      Напред към част 40

ЕМЕРИ

Тя претърси бъдещето им варианти, но неизменно излизаше с празни ръце. Имаше бъдеще, в които те стояха един до друг, и такова, в което бяха сами, но нито един от тях не ѝ даваше ясна представа за знака, който им беше отнет.
Емери изруга под носа си и неохотно отвори очи навреме, за да види как Огъст върви с Малкълм към мястото, където тя стоеше със съветниците им.
Сърцето ѝ биеше в гръдния кош при вида му и я болеше от съзнанието, че всеки друг ден щеше да усети как идва.
– Какъв е планът? – попита Малкълм, докато се настаняваше до Лили, и плъзна ръката си в нейната.
Огъст заобиколи страната на Калъм и зае мястото си до нея.
Неговото място.
Това беше мястото, което му принадлежеше. Но защо тогава всичко в него не беше наред? Тя обичаше този мъж, но сякаш всичко се беше завъртяло на сто и осемдесет градуса и не беше сигурна дали заради него, или заради нея, или заради липсващата им връзка, но те не бяха сплотено цяло. Което само още повече затвърждаваше факта, че с тази несигурност помежду им последното нещо, което би трябвало да правят, е да се изправят пред боговете.
Но както съдбата бе доказвала неведнъж, сътресенията се раздаваха като бонбони на Хелоуин и нямаше значение дали си на диета. Особено за тях. Като крал и кралица, Огъст и Емери бяха тези, които трябваше да платят най-високата цена, и от тях се очакваше да го направят с усмивка на лицето.
Тя усети как душата на Огъст побутва връзката им и с неохота му я отвори. Той не я погледна надолу, но ъгълчето на устните му леко се изкриви.
„Те може да са богове, но ние сме…“
„Ние сме какво?“
Огъст не я погледна, нито пък довърши изказването си.
– Огъст? – Тя наклони глава и го погледна, малко раздразнена. – Ние какво сме?
– Ти не ме ли чу?
– Не! – поклати глава Емери и скръсти ръце на гърдите си – Не си довършил мисълта си.
– Довърших я. – веждите му се набръчкаха, създавайки дълбоки линии по челото му, които тя не помнеше да са били там преди – Казах, че те може да са богове, но ние сме предназначени.
Емери затаи дъх и в очите ѝ се появиха сълзи, но тя ги отблъсна. Искаше ѝ се да му повярва, но беше видяла докъде могат да стигнат, а без връзката им се опасяваше, че думите му са точно това. Думи.
Това, което я тревожеше повече, беше, че не можеше да чуе думите в главата си.
– Ти не го ли чуваше? – попита Малкълм.
– Това е жалко. – провикна се отвъд кръга Октавиан.
Всички се обърнаха и го погледнаха, но само Огъст проговори.
– Защо е така?
Октавиан притисна брадичката си между палеца и показалеца и се замисли почти лениво. Сякаш думите му нямаха никакво значение и той беше заклещен между ясното съзнание и ненормалното.
– Опасявам се, че това означава, че връзката между душите отслабва?
– Какво, по дяволите, означава това? – изръмжа Огъст и направи крачка към по-възрастния вампир.
– Е, на теория единствената причина да имате връзка между душите си е, че сте били партньори. Ето защо можеш да дадеш част от себе си на Емери на първо място. Ако връзката ви с партньора е изчезнала, няма какво да свързва душите ви.
– Значи искаш да кажеш, че мога да умра? – каза Емери, а гласът ѝ едва се чуваше. Не че всички в тесния кръг не я чуваха. Чуха и челюстите на всеки от тях паднаха в унисон.
– Това няма да се случи, малка вещице. – обеща Огъст и я обгърна с ръка.
– Не знам. – отговори честно Октавиан – Това никога не се е случвало преди, но е възможно.
– Емери, ще… – започна Огъст, но Емери го прекъсна. Това беше твърде много, за да се тревожи точно сега.
– Не. – тя стисна устни и поклати глава, преди да се измъкне от прегръдката на Огъст. Мракът се надигна в гърдите ѝ, повтаряйки нуждата ѝ да раздели тази информация за момента. – Ще се тревожим за повредата в нашата връзка по-късно. Точно сега трябва да се заемем с боговете сред нас. Планът е да излезем там и да видим какво, по дяволите, искат, а след това ще измислим какво следва. Слоун е отслабена, трябва да ударим, докато можем.
Всички кимнаха и когато Емери направи крачка напред, Огъст не се поколеба. Той остана до нея, единен фронт, докато останалите се подаваха зад тях.
– Емери. – прошепна той.
– Не сега. – тя преглътна трудно желанието да падне в прегръдките му. Те бяха кралят и кралицата на своето кралство. Не можеха да се разпаднат. Не и когато народът им разчиташе на тях да осигурят бъдещето му.
Скалите бяха осветени от залязващите двойни слънца, които отразяваха мека златиста светлина по мъхестата земя. Стоящо застанали в полукръг бяха шест фигури, три мъжки и три женски, всички облечени в бяло, сякаш бяха ангелски войнства. Но Емери знаеше много добре какви са.
Сякаш за да докаже правотата си, откъм гърба ѝ се чу тихо ръмжене. Емери погледна през рамо, за да види как очите на Дрейвън са сведени към богинята със сребриста коса до кръста и очи, които светеха като луната.
– Приятно ми е да видя и теб, дете мое. – промърмори богинята.
Дрейвън се изсмя.
– Твое е последното нещо, което бих ни нарекъл, Рика.
Очите на Рика се разшириха, но закачлива усмивка дръпна устните ѝ.
– Така ли се отнасяш към богинята, която е дала живот на твоята половинка?
– Не точно така си го спомням! – промълви Флора.
А, значи това е богинята на Луната, която ги е затворила в джобно царство и в крайна сметка е убила най-добрата ѝ приятелка, превръщайки я в хибрид. Тя очакваше повече от стройната богиня, но както при всички там, външният вид често беше измамен.
Богът, който стоеше в центъра на небесните същества, пристъпи напред, а зловещо бледите му очи се втренчиха в Емери.
– Благодаря ти за…
– Какво, по дяволите, означава това? – Нико нахлу на поляната и застана между Емери и бледоликия бог.
– Здравей, Никодранас! – сухо каза богът.
– Не ме „поздравявай“, Микаел. И двамата знаем, че не бива да се намесваш, а и съм почти сигурен, че при последния ни разговор ти казах категорично, че не си добре дошъл в моето царство.
Микаел се ухили.
– Това царство ти беше предоставено от моите сестри, предлагам ти да не забравяш с кого говориш.
– Говори ясно, какво правиш тук? – нареди Нико.
Емери извъртя очи. Той беше един от тези, които говорят.
– Дал е застанал на страната на Тъмната. Ние сме тук, за да предложим прозрение.
– По-скоро загадъчни глупости, сигурен съм. – промърмори Нико, а Флора изхърка.
Цялото това взаимодействие бързо отиваше по дяволите, а Емери нямаше как да се справи. Тя поклати глава, изтощена и губеща търпение.
– Нико, спри се. На този етап, ако са готови да помогнат, трябва да ги изслушам, а ти – тя сведе поглед към Микаел – трябва бързо да преминеш към същността на въпроса, защото иначе нямаме време да търпим божествените ти глупости.
– О, мисля, че ми харесваш. – високият, тъмнокос бог до Микаел прекоси пространството с три дълги крачки. Той вдигна ръката на Емери и я поднесе към устните си. – Аз съм Галант, бог на страстта.
Емери издърпа ръката си обратно в същия момент, в който Огъст изръмжа. Тя заби поглед в неговата посока.
„Долу момче. – помисли си тя, несигурна дали ще я чуе –
Ти си мой.“
Е, изглежда, този път думите им преминаха през него. Емери посегна към душевната връзка помежду им и с удовлетворение установи, че тя все още е непокътната, макар че нещо в начина, по който пулсираше, я накара да се притесни. Може би Октавиан беше прав, нещо не беше наред с връзката им.
– Виждам, че се говори за мен. – каза Галант с крива усмивка – Това е много лошо.
Емери сви рамене.
– Не мисля така.
Рика извъртя очи.
– Спри да мислиш с пишката си, Гал. Имаме по-важни неща за обсъждане.
– Права е. – повтори Микаел и пристъпи напред, предлагайки ръката си на Емери – Аз съм Микаел, Богът на небесата. Ти трябва да си малката кралица на светлината и мрака.
Тя постави ръката си в неговата и я разтърси.
– Емери.
Той кимна.
– Впечатлила си ни със способността си да обединяваш фракциите. Не вярвахме, че някога ще видим този ден, но както винаги, съдбата се оказа права.
– Изкусна кучка, ако питаш мен. – изпъшка Емери.
Той наклони глава назад и се засмя.
– Не грешиш за това. Но това не означава, че не сме успели да заобиколим плановете ѝ един-два пъти. Как мислиш, че са се появили тези царства?
– Сигурна съм, че съм чувала една-две истории за създаването им, но ти ще ми разкажеш нова, нали?
– Наистина. – кимна той – Само че моята е написана в звездите и обхваща хиляди царства и хилядолетия, докато твоята е заблуден разказ на човешката нужда да осмисли мястото си във Вселената.
Микаел сгъна ръце пред себе си и вдиша дълбоко.
– Царството на боговете е изградено в основата на всички царства, или е било, когато те са съществували. Подобно на къщичка от карти, всяко от тях държеше собствената си тежест и разпределяше магията в един безкраен цикъл. Ние не разбирахме дълбочината на това, което бяхме създали, само че то беше нашата площадка за управление. С течение на времето създадохме същества за всяко от нашите царства, някои великолепни, а други – устните му се свиха в гримаса и той сви рамене – не чак толкова. Единственото, което имаше значение за нас, беше, че те съществуват и че можем да ги манипулираме в рамките на параметрите на съдбата.
– Значи вие сте създали световете, в които живеем.
– Да. Създадохме, вашия и много други. С течение на времето царствата загиваха, обикновено поради унищожение от наша страна, но на нас не ни пукаше. Имаше много други.
– Докато не се появихте вие! – добави богът от другата страна на Микаел.
– А ти си…? – попита Огъст.
– Касен. – вдигна той ръка в нещо като полумахало – Бог на измамата.
– Има смисъл. – измърмори Калъм.
Касен вдигна рамене и намигна.
– Не мрази играча, мрази играта, малък вампир. Аз само те насочих към мястото, където сме сега.
– За какво, по дяволите, говори той, Калъм? – изръмжа Огъст.
Калъм въздъхна.
– Това е човекът, който е доставил всеки грам информация, от която сме имали нужда, когато сме имали нужда. Той ми каза за половинките, за книгите, които трябваше да намеря. Накара ме да изпратя Малкълм при Октавиан и цветето и ми посочи посоката на хибридния лагер. Бях негова пионка.
Устата на всички падна, с изключение на тази на Емери. Тя беше получила информация за малкото рандеву на Калъм с боговете.
– И не си се сетил да зададеш въпроси? – нахвърли се Малкълм върху Калъм.
– О, помисли си. – засмя се Касен – Смътно си спомням и за заплахите.
Калъм изръмжа.
– Нагъл козел.
Дрейвън вдигна ръце и закрачи в кръг до Флора.
– Значи, по дяволите със съдбата, ти си дърпал конците през цялото време?
Микаел пристъпи напред и вдигна ръце нагоре.
– Стига. Направихме това, което трябваше да направим, за да спасим царствата.
Емери сбърчи вежди.
– Да ги спасим?
– Да. Както знаеш, твоето царство е в симбиоза с Фейвилд. Следователно те са и единствените две царства, които държат палубата.
– Казахте, че са хиляди.
– Някога са били. Сега са четири. Нашия, вашия и задгробния. Ако вашият падне, ще падне и нашият.
– Съюз за спиране на мрака на падението. – прошепна Емери репликата от пророчеството, което Агата ѝ беше прочела преди всички тези месеци – През цялото време мислехме, че се отнася за магията на Слоун, но не беше така, нали?
Устните на Микаел се повдигнаха и той кимна.
– Беше. Ти и Слоун притежавате най-тъмната магия във вашето царство. Вие сте балансът, необходим за поддържането на стабилността му. Но тя не е сама в стремежа си към власт. Брат ми я подхранва с лъжи, за да задоволи нуждите си. Ако тя спечели тази война, мракът ѝ ще се разпространи и накрая това царство ще падне. Когато това се случи, Дал ще бъде там и ще чака да си вземе това, което му принадлежи.
– Защо, по дяволите, научаваме всичко това чак сега? – попита Огъст със същата острота в гласа си, която Емери усещаше в гърдите си.
Беше твърде много да се примирят, с всичко останало, което се случваше около тях.
Микаел сви пръсти пред стомаха си и продължи да им говори, сякаш бяха на пет години и не можеха да разберат разсъжденията на боговете.
– Не можем да се намесим пряко, съдбата няма да го позволи. Можем деликатно да ви подсказваме и да ви увличаме в посоките, които смятаме, че ще осигурят най-благоприятния изход, но не можем да ви дадем отговорите.
– Тогава ще попитам отново. – изръмжа Нико – Защо, по дяволите, сте тук?
– Защото вашите царства изтичат, а ние не искаме собственото ни царство да се разпадне, защото някакви незначителни хора и феи не са могли да заглушат една вещица. – предложи Галант, а раздразнението му беше очевидно.
Нико се засмя саркастично:
– И така, както винаги, не сте ни от помощ. Нека предположа, че сте тук само за да ни кажете да го разберем, за да можем да спасим задниците ви, въпреки че от векове се борим, за да поправим грешките ви.
– Тук не става въпрос за теб, Нико. – очите на Микаел се втвърдиха и той сведе поглед към водача на тъмните феи – Сделката ти с Дал си е твоя собственост. Тук става въпрос за нашето проклето съществуване. Твоето, моето и това на смъртните. Сега е моментът да ударим, докато Слоун е отслабнала. Постарахме се Дал да е зает, но няма да мине много време, преди той да се опита да възстанови магията ѝ.
– Чакай, щом си създал това царство и други, защо просто не построиш още? – попита Лили и Емери се зачуди за същото. Защо всичко това беше толкова важно за боговете, които можеха буквално да създадат нещо от нищото?
– Не можем! – изпищя най-малката богиня, жена със светлосиня коса и дълбоки изумрудени очи, от далечния край на редицата.
Микаел въздъхна.
– Това, което Одел иска да каже, е, че със загубата на притока на магия към нашето царство и факта, че не сме имали бог на царствата от близо хилядолетие, не сме в състояние да създадем нещо повече от джобни царства, които живеят в пространствата между тях, като например това.
– По дяволите! – измърмориха в един глас Калъм и Огъст.
– Ти си отговорът, Емери. – продължи Микаел – С обединените вещици, вълци и вампири, заедно с твоята магия, ти си готова за предстоящата битка.
Емери поклати глава.
– Все още не съм я овладяла.
– Твоята кръв е част от теб. Всичко, което трябва да направиш, е да ѝ се довериш. Виждал съм го написано в звездите.
Тя също. Но също така беше видяла всеки път, когато губеха, и начина, по който мракът щеше да се спусне над тяхното царство като безкрайна нощ.
– Това ли е всичко, което си дошъл да ни предложиш? Думи на насърчение и урок по история? – търпението на Емери се изчерпваше и тя имаше чувството, че не е единствената. Тя заигра с пръстена на третия си пръст, което ѝ напомняше, че все още има други проблеми за решаване.
Очите на Микаел срещнаха нейните и за част от секундата Емери се закле, че е видяла в тях проблясък на тъга.
– Когато дойде моментът, трябва да си сигурна, че можеш да сложиш край на живота на сестра си.
Никаква причина, само едно изречение, в което признаваше, че е била включена в това, което Микаел беше видял в звездите, и необяснимата емоция в очите му.
Устните на Емери се свиха в мрачна линия и тя кимна.
– Това няма да е проблем.
Освен че щеше да бъде, защото нямаха представа как да я убият. Именно за това спореха, преди да им съобщят за пристигането на боговете. Слоун вече не беше изцяло вещица или човек. Когато Флора я уби и тя бе върната обратно чрез некромантия и тъмна магия, Слоун се промени. В нея имаше достатъчно живот, за да процъфтява, но какво щеше да я спре да се връща отново и отново?
Микаел кимна.
– Задай въпроса, млада вещице.
– Как се убива вещица, която е била върната чрез некромантия?
– Не мога да кажа твърде много, това би било намеса, но ако се отнемат частите на тялото, които управляват логиката и магията, тя няма да може да използва нито едното, нито другото. Това може да е отговорът, който търсиш. От друга страна – наведе глава водачът на боговете и сви рамене – можеш да вземеш и пръстите ѝ. Само внимавай да не прехвърлиш тъмнината върху омагьосана душа.
– Още един загадъчен товар. – изръмжа Нико.
Но Емери кимна, следвайки го напълно. Щеше да им се наложи да вземат главата и сърцето на Слоун. Логиката на мозъка, магията на сърцето. Докато никоя вещица не поемеше магията, нямаше да има начин Слоун да се върне.
Преди няколко месеца може би щеше да изпитва вътрешна тъга при мисълта да убие Слоун, но сега беше готова. Разполагаше с инструментите да сложи край на сестра си, особено след като тя бе доказала, че в нея не е останало нищо друго освен мрак. Тя не можеше да се върне след нещата, които беше направила. И ако казаното от боговете беше вярно, тя сключваше сделки с буквалния еквивалент на дявола, и то в името на властта.
Микаел плесна с ръце и кимна.
– Тогава ще ви оставим да планирате. А и кажи на Октавиан, че Селесте го чака.
– Аз съм тук, ти, обрасъл с облаци обитател. – Октавиан се измъкна иззад един храст встрани от поляната – Кажи на жена ми, че няма да напусна, докато най-младият ни пранаследник не е в безопасност.
Емери извърна глава към Октавиан.
– Какво, по дяволите, означава това? Лина в опасност ли е?
– О, не, това сладко дете не е в никаква опасност. Тя е предназначена за велики неща, аз просто искам да съм наблизо, за да ги видя. И другите. Толкова много други.
Други?
Емери погледна към Огъст, после към Малкълм и накрая към Лили, чиито бузи бяха станали ярко розови.
– Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?
На поляната стана много тихо и Емери знаеше, че всеки от вампирите се вслушва, за да чуе дали има допълнителни удари на сърцето.
Раменете на Малкълм се отпуснаха и той притисна целувка към слепоочието на Лили.
– Скоро, любов моя.
Октавиан плесна с ръце и се ухили развълнувано.
Емери дори не знаеше, че се надяват на деца, но предполагаше, че е логично да искат свои собствени.
– В тази връзка – прекъсна го Микаел – ще тръгнем на път. Най-добре е да ударим под луната на жътвата.
Ако изчисленията ѝ бяха верни, в царството на смъртните това ставаше след няколко дни.
Един по един боговете изчезнаха, докато останаха само Касен и Микаел.
– Чакай! – спря ги Огъст, преди да изчезнат и последните двама – Всичко беше свързано с баланса. Светлина и мрак. Ако убием Слоун, това няма ли да наруши баланса на магията, съхранявана от нея и Емери?
Касен се ухили.
– Ти си много по-умен, отколкото изглеждаш.
– Балансът ще остане в рода на твоята кралица. Нейните потомци ще носят както светла, така и тъмна магия. Стига да останат неутрални като нея, кръвта във вените им ще е достатъчна, за да закрепи царството и двете магии.
– Няма напрежение! – прошепна Огъст и Емери не можа да не се усмихне.
Те бяха ключът към балансирането на царствата. Щеше да се наложи всички наследници да се борят и да победят срещу Слоун, както предсказваха пророчествата, обединен фронт на всички фракции, но именно линията на Емери щеше да донесе баланс. Лина и всички други бъдещи деца с Огъст.
Ако той все още я има.
Ако успееха да разберат какво, по дяволите, се е случило между тях и защо способността им да общуват телепатично е на косъм да изчезне.
„Той все още е твоята душа“ – прозвуча един глас в главата ѝ. Не беше на Огъст, но все пак беше познат. Такъв, какъвто беше чувала и преди, който ѝ казваше да прегърне тъмнината си. Очите ѝ се стрелнаха през поляната към мястото, където стоеше Микаел. Очите му омекнаха и той наведе глава.
Това беше той. Тя не знаеше какво иска да каже, само че той не греши. Огъст все още беше заседнал в душата ѝ, поне засега.
„Това означава ли, че ще живея?“
„Задаваш въпроси, на които не мога да знам отговорите, млада вещице. Но мога да ти кажа, че нещата са такива, каквито трябва да бъдат.“
„Калъм беше прав, вие сте банда нахалници.“
Усмивка се появи на устните на Микаел.
– Калъм! – извика Касен – Можем ли да си поговорим?
Калъм промърмори под носа си твърде ниско, за да го чуе Емери, но Малкълм, Дрейвън и Огъст се засмяха.
Тя изкриви врат и погледна към мъжете от Никълсън.
– За какво става дума?
– Нищо. Просто Калъм си е Калъм. – предложи Дрейвън.
Емери поклати глава, но не откъсваше поглед от мястото, където Калъм стоеше и говореше с боговете на тих тон.
– Чуваш ли какво си говорят?
– Не! – Огъст се наведе, но поклати глава – Те са издигнали някаква стена около тях.
– Коварни гадове. – измърмори Малкълм.
– Вярваш ли им? – попита Дрейвън.
– Осъзнах, че звездите обичат да се гаврят с нас, но твърде много неща имат смисъл, за да е това един от тези случаи.
– Тя е права. – намеси се Нико, като прокара ръка през косата си – Те не се появяват, освен ако не е страшно. Повярвай ми. Ако се опитват да помогнат, то е защото гадостите са на път да се обърнат наопаки.
– И така, какво правим?
– Планираме война и се уверяваме, че сме на страната на победителите.
– Можеш да се прецакаш! – изкрещя Калъм и се втурна към пътеката, която водеше към плажа под скалите.
Косъмчетата отзад на врата ѝ се надигнаха, както преди видение, но зрението не я завладя. Вместо това то я побутна в посоката на Калъм.
Емери погледна към останалите си приятели и семейство, крале и кралици в собствените си права.
– Пригответе си вечеря и нека се срещнем във военната зала след час.
Всички кимнаха и се обърнаха към замъка.
– И къде бихте искали да ме видите?
Емери се обърна и застана с лице към Огъст. Погледът ѝ проследи измачканата му риза и се спря на устните му. Устните, които искаше да почувства върху своите, въпреки че част от нея чувстваше, че няма право на тях. Душа или не, загубата на връзката им с партньора беше провал, който тя нямаше време да разнищва. Все пак тя намираше утеха в присъствието му и дълбоко в себе си знаеше, че не са приключили.
– Трябва да отида да поговоря с Калъм.
Огъст кимна.
– Съжалявам, че не можеш да планираш с нас. Аз… би трябвало ти да ги водиш.
Огъст пристъпи напред, навлизайки в пространството ѝ, и въпреки всичко пияните пчели в корема ѝ полетяха, намирайки се близо до него. Той сведе глава и притисна целувка към челото ѝ.
– Моята сладка малка вещица, ти си толкова кралица, колкото и аз съм крал, и не вярвам на никой друг да води народа ни.
Емери отблъсна сълзите, които заплашваха да паднат. Все още имаше толкова много неизказани неща между тях, но за първи път, откакто бяха лишени от знаците си, тя почувства нещо подобно на надежда за бъдещето им.
– Трябва да вървя. – прошепна тя, а гласът ѝ леко се поколеба.
– Ще те чакам. – заяви Огъст, а в думите му имаше само увереност.
После, тъкмо когато се обърна да си тръгне, тя чу шепота на гласа му на вятъра.
– Винаги.

Назад към част 37                                                        Напред към част 39

ОГЪСТ

Лина се настани в скута му и Огъст я придърпа към гърдите си, целувайки я по челото. Беше станала толкова голяма, докато бяха разделени. Когато я беше видял за последен път, тя едва бе започнала да гука и да се усмихва, а сега се смееше и гукаше, внасяйки постоянна радост във всяка стая, в която влезе. Нямаше съмнение, че дъщеря му е светлината не само на неговия живот, но и на целия Енхант. Обичаше да наблюдава любопитството ѝ, с което възприемаше света около себе си.
А Енхант беше много за възприемане. Между фантастичните пейзажи и начина, по който хората му – и вещици, и вампири – бяха възприели не само един друг, но и феите, скритото царство несъмнено беше магическо.
Не че всъщност попиваше всичко това, като се има предвид, че мислите му все се пренасяха към жената до него.
Емери не искаше да го погледне, а когато го правеше, сякаш виждаше през него. По-лошото беше, че той разбираше, защото да я гледаш беше като да изследваш ров в дълбините на океана. Любовта, която изпитваше към нея, все още съществуваше в течението, което ги заобикаляше, но той не можеше да открие основната скала, в която беше пуснала корени. Крайъгълният камък беше изтръгнат от сърцата им и те бяха останали окървавени.
Трябваше да поговорят за това, но както винаги, кралството беше на първо място.
– Пусни ме вътре, Емери! – прошепна той, повече на себе си, отколкото на нея.
– По-късно. Не можем да направим това точно сега.
Устните на Огъст се стиснаха в линия и той прокара ръка през разрошената си коса.
Това беше толкова проклето.
Отрядът, съставен от Калъм, Малкълм, Лили, Бронуин, Дрейвън, Флора и Бракстън, беше прекарал по-голямата част от четирите часа в разпитване за Слоун и замъка. Бяха го пробвали и изпитали, за да се уверят, че няма нищо, което да е пропуснал, или начин, по който Слоун да го използва като шпионин. Той разбираше загрижеността им, но беше проклет крал. Не би изложил кралството си на опасност, ако смяташе, че е заплаха.
Проиграваше си отново и отново в главата си клетвата, която даде на Слоун. Никой от тях не можеше да действа един срещу друг или срещу Емери. Никъде не казваше, че трябва да е в нейно присъствие, за да остане непокътнат. Стига да не крои активни планове срещу нея, би трябвало да е добре и магията на обета нямаше да реагира и да го порази.
– Сигурен ли си, че не си спомняш нищо друго? – попита Малкълм, а очите му се насочиха към мястото, където Огъст вече не носеше знака на Емери.
Те не можеха да си помогнат. Всички до един, с изключение на Калъм, бяха позволили на очите си да се задържат твърде дълго върху ръката му, преди да се стрелнат към Емери и след това да погледнат встрани.
Двамата трябваше да са надеждата на тяхното кралство, а сега сякаш бяха някак по-малко от останалите вампири и вещици.
Не помагаше и фактът, че не бяха обединени, нещо, което трябваше да поправят, преди да се появят пред народа си.
– Уверявам ви, че не съм заплаха. – въздъхна Огъст – А сега, ако всичко това ви устройва, бих искал да прекарам известно време със семейството си и може би да си взема един хубав душ.
Малкълм кимна и зае мястото си на дългата маса до Лили.
– Всъщност. – заговори Емери до него и той не хареса неодобрението в гласа ѝ – Надявах се, че ще можеш да вземеш Лина и да я нахраниш. Майка ти може да ти помогне.
Огъст сведе поглед към половинката си и преглътна ръмженето, което заплашваше да изплува на повърхността при отхвърлянето ѝ.
– И къде ще бъдеш ти?
– Тук, да планирам атаката. – отвърна Емери, посрещайки погледа му със собствените си мастилени вихри и кралско непокорство – Слоун беше отслабена от заклинанието. Беше почти в безсъзнание, когато беше отнесена от два от нейните зверове. Тук времето е на наша страна, така че ако можем да планираме атака, която да завърши в наша полза, трябва да се възползваме от възможността.
– Тогава и аз ще остана.
– Не можеш! – измърмори Емери – Клетвата, която си дал, се простира и до това, че планираш да нараниш Слоун, помниш ли?
Болката се бе запечатала в паметта му. Единственият път, когато Емери го видя да се измъчва, когато даде обет, беше нищо в сравнение с осакатяващата агония, която изпитваше всеки път, когато заплашваше живота ѝ, докато тя измъчваше Ансел.
– Ще те намеря след това. – успокои го Емери.
Погледът му се премести към останалите членове на семейството и приятелите им, които предложиха съчувствени усмивки. Отхвърлянето го болеше повече от болката, която избягваше.
Огъст кимна.
– Добре. Тогава ще се срещнем по-късно.
Емери му се усмихна наполовина и му позволи да притисне целувка към слепоочието ѝ, преди да поеме пътя си навън.
„Съжалявам.“ – прошепна тя по връзката им.
„Недей да се извиняваш. Направи това, което трябва да направиш, любов моя.“
Тя не погледна в неговата посока, сякаш не беше чула уверението му, и това го болеше повече от факта, че чувстваше, че трябва да се извини за това, че е кралицата, от която кралството им се нуждаеше.
Той не се нуждаеше от помощ, за да нахрани дъщеря си. Да намери кухнята, за да и донесе мляко, беше друга история.
Лина се размърда в ръцете му и той ѝ се усмихна.
– Ще ти донеса млякото веднага щом мога. – изръмжа той, преди да се протегне и да убоде пръста си, предлагайки ѝ кръвта си. Лина веднага се успокои и я изсмука. Това нямаше да я направи щастлива завинаги, но беше начало.
Огъст се взираше в еднаквите стени, за да открие някаква индикация за това къде се намира, но нищо не го насочваше. Имаше голяма вероятност да се движи в кръг.
– Изглеждаш малко изгубен. – прозвуча познат глас и предизвика усмивка на лицето му.
Той се обърна и откри, че майка му и Теа стоят зад него.
Усмивка наклони устните му.
– Не си ли ти гледка за болни очи?
Майка му прекоси пространството с две крачки и обгърна с ръце него и Лина, а Теа направи същото с краката му.
– Толкова се притеснявах. – прошепна тя в гърдите му.
– Знаеш, че винаги се връщам.
– Да, но аз съм твоята майка. Освен това брат ти и ти винаги сте имали склонност да се връщате по-зле, отколкото сте си тръгвали. Макар че не виждам никакви животозастрашаващи наранявания.
Огъст изправи гръбнака си и си пое рязко дъх.
Животозастрашаващи, не, но не се беше върнал невредим.
Майка му се отдръпна и потърси очите му.
– Какво е?
Огъст отклони поглед надолу към Теа и ѝ се усмихна широко.
– Нищо, майко. Можеш ли да ми покажеш къде е кухнята?
– Огъстин Робърт Финлай Никълсън. – очите ѝ се присвиха и тя го смъмри по начина, по който само една майка можеше да го накаже – Ако мислиш, че не мога да видя глупостите ти, значи не си толкова умен, колкото си мислех. А сега ми кажи какво се случи.
Той въздъхна. Мълчаливо обеща на Лина, че няма да я притиска, докато не стане готова да говори, когато порасне.
Майка му щеше да разбере веднага щом останалите приключеха със срещата си, така че новината за прекъснатата връзка с половинката му можеше да дойде и от него. Издърпвайки пръста си от устата на Лина, Огъст вдигна ръката си и позволи на ризата му да се намачка към лакътя, разкривайки голата му предмишница.
– О, не. – ръцете на майка му полетяха към устата ѝ, а в очите ѝ се появиха сълзи – Не го е направила.
Огюст сведе очи към следата, която се увиваше около ръката на майка му, и сърцето му се разтуптя.
Въпреки че се чувстваше гадно заради загубата на собствения си белег, да види надеждата за бъдеще на майка си, което не е потопено в сенките на баща му, излекува частица от сърцето му. Напомни му, че има за какво да се бори повече от собствената си връзка. Имаше вампири и вещици като майка му, като Теа някой ден, които едва сега бяха получили своето щастливо бъдеще.
– Искаш ли да поговорим за това? – попита майка му, но той знаеше дяволски добре, че това не подлежи на обсъждане. Неведнъж бе попадал на този тон.
Ръката ѝ се спусна на широкия му гръб и тя го поведе към една отворена врата, която, както предположи, трябваше да е пътят към кухнята.
Тя направи знак на Теа накъде да вървят и сестра му пое по пътя, подскачайки.
След като завиха през още коридори, за които беше сигурен, че е виждал преди, и през врата, която беше скрита зад стълбище, стигнаха до кухнята. Тя не беше това, което очакваше за кухнята на един замък. Там, където тяхната беше пригодена за провеждане на сложни вечери с делегации, тази беше уютна, с изчистени линии и уреди от неръждаема стомана, които би трябвало да изглеждат неуместно на фона на фантастичната атмосфера, която излъчваше останалата част от замъка. Ако трябваше да гадае, щеше да се обзаложи, че Нико си е позволил някои волности с технологиите на човешкото царство, като ги е съчетал с магията на своя дом.
Майка му заобиколи големия остров, извади бисквити от голям буркан и подаде на Теа две.
– Защо не ги вземеш и не отидеш да намериш Хейвън? – Тея се обърна към по-младия кралски син.
– Но аз искам да остана с Огъст. – възрази Теа.
Огъст пристъпи напред и подаде Лина на майка си. Той падна на едно коляно пред сестра си и се усмихна.
– Обещавам, че веднага щом приключим, ще те намеря и ще нарисуваме мустаци на всички огледала на Малкълм.
– Обещаваш?
– Обещавам.
Красива усмивка се разтече по лицето ѝ, преди да скочи напред и да обвие ръце около врата му, като го целуна по бузата. След това се обърна и се втурна към вратата.
– Хейвън е бил добър за нея.
– Виждам това. – Огъст взе бисквитка от буркана за себе си и една за майка си – Тя изглежда добре. И двете изглеждате добре.
– Не мина без болки в израстването, но за пръв път от много време насам мисля, че ще се справим.
Майка му беше видяла повече от своя дял войни и трудности под ръката на баща му.
След като приключи със закуската си, Огъст прекоси пространството, отвори хладилника и извади бутилка за Лина. Отиде да намери тенджера и, както много пъти преди, я напълни с вода, а бутилката сложи да се загрява в нея.
Майка му го наблюдаваше с многозначителен поглед, но не го прекъсна. Беше убеден, че това е нейната свръхсила – невероятната способност да използва мълчанието си, за да принуди децата си да кажат мнението си.
Но какво трябваше да каже той?
През последния месец Огъст бе наблюдавал как един човек, негов приятел, е измъчван, за да създаде армия от чудовища. Такива, които той усещаше с всеки дъх. Самият той бе принуден да създаде младо момиче, което не бе нищо повече от разглезена кучка, избрала грешната страна, и все пак част от него бе принудена да се грижи за нейното благополучие като неин баща. След това, за да спаси кралството си, трябваше да се престори, че предава тях и своята половинка, и да изиграе ролята на добра малка марионетка на врага им, което безспорно беше по-лошо от мъченията, само и само връзката с половинката му да бъде отнета от душата му.
Не.
Майка му не трябваше да знае подробностите. Нямаше нужда да знае колко изгубен се е чувствал, когато се е върнал само за да бъде отблъснат от срещата за спасяване на кралството си. Той беше крал без трон, защото Слоун му го беше откраднала по всеки възможен начин.
Не.
Може би за пръв път в целия си живот той не искаше добрите ѝ думи, защото не ги заслужаваше.
– Огъст, млякото.
– А? – той погледна надолу, за да види как водата кипи около бутилката – По дяволите! – промърмори той и извади бутилката от тенджерата, преди да изпробва течността върху китката си и да я подаде на майка си.
Очите ѝ потърсиха неговите, преди да настани Лина в ръцете си, за да яде.
Огъст се плъзна на табуретката срещу нея и се облегна с лакти на острова, а главата му беше в ръцете.
– Няма да си правя труда да те питам дали си добре, всеки може да види, че не си. Но аз не съм просто някой. Аз съм твоята майка и знам повече от всички за борбите, с които си се сблъскал.
– Майко, аз…
– Не, Огъст. Слушай ме. – той вдигна очи и срещна любящия поглед на майка си – Трябва да пуснеш някого вътре. Ако не мен, то твоята половинка.
– Само че тя вече не е моя. – думите му бяха примесени с отчаяние и яд и той не можеше да реши дали са истина, или лъжа.
Майка му сбърчи вежди.
– Наистина ли вярваш, че знакът е този, който прави партньорката? Че Емери не е твоя във всяко едно отношение?
– Не си видяла начина, по който ме погледна след това. Сякаш беше изгубена в морето и аз вече не бях светлината, която я водеше. Сякаш бреговете ми вече не бяха сигурно убежище за сърцето ѝ. – Огъст преглътна тежко, отблъсквайки болката в гърдите си – Сякаш сърцето ми е разкъсано на две, но все още е цяло. Сега то просто е изцяло мое и аз не знам как да се примиря с това.
Ненавиждаше какво казва това за връзката им и за него. Искаше онова, което по право им принадлежеше, но малка част от него не смяташе, че това е възможно, и го плашеше, че същата тази част от него може да живее с този резултат. Бяха се борили толкова упорито и въпреки това той беше толкова объркан относно това какво следваше за тях. Не трябваше ли това да е лесно? Трябваше да бъдат заедно, звездите го бяха предначертали, но защо тогава и това, че сърцето му се върна, беше толкова правилно?
– Замислял ли си се, че и тя не го прави? Тежестта от загубата на връзката ви е колкото нейна, толкова и твоя. И нещо повече, тя е поддържала това кралство заедно съвсем сама. Между притока на всички свръхестествени фракции, включително хибриди, и опитите да овладее собствената си магия, Емери носи всичко на плещите си и го прави с повече изящество, отколкото аз някога бих могла. Дори сега тя се бори за нашето бъдеще, когато ти не можеш.
По дяволите.
Раменете на Огъст се свлякоха напред, усещайки тежестта на своя егоизъм. Беше направил така, че всичко да се върти около него, около това, от което се нуждаеше, и не се беше замислил през какво бе преминала тя по време на престоя си в Енхант. Откакто стана негова половинка, тя беше неговата тиха сила, вярваше в него дори когато той не вярваше в себе си. Тя бе дала живот на дъщеря им, като през цялото време се справяше с нещата, които замъкът ѝ подхвърляше, за да може той да бъде дипломатическият фронт и силата на кралството. След това той се пожертва и я остави с кралство и без замък. И Емери не се бе замислила, преди да се изправи и да стане владетелят, от когото се нуждаеше техният народ.
Той можеше да се нуждае от нея по начин, който тя не разбираше, но и тя се нуждаеше от него. През последните месеци и двамата бяха преминали през тежки изпитания и лишаването им от връзката с партньора беше още едно препятствие, което трябваше да преодолеят.
– Тя е невероятна. – прошепна той и си пожела Емери да е там, за да чуе думите му.
– Така е, но тя е изтощена. Не че някога ще каже на някого. Тази жена е по-упорита и от теб.
– Повярвай ми, знам.
– Тогава може би можеш да си извадиш главата от задника и да не се отказваш от нея.
Огъст изръмжа.
– Кълна се, че отказването никога не е било в плановете ми.
– Знам. – тя се усмихна и протегна ръка с длан нагоре. Огъст постави ръката си в нейната и тя нежно я стисна – Това не означава, че чувствата ти не са валидни. Преживял си повече, отколкото би трябвало да преживее всеки мъж или вампир, в ръцете на тази злобна кучка. Искам само да кажа, че не си сам в изпитанията си. Намерете бъдещето си един в друг, така че Слоун да не успее.
– Благодаря ти.
– За какво са майките?
Огъст сви рамене и ъгълчето на едната страна на устата му се обърна нагоре.
– Не знам, мисля, че повечето пускат пара в задниците на синовете си и ги карат да вярват, че са дар от боговете за света.
Тя се усмихна.
– Звучи като много работа.
Беше голям късметлия, че има тази жена не само като своя майка, но и като съветник в ъгъла си. Той отвърна на усмивката ѝ и сбърчи вежди.
– Сега ще говорим ли за знака на предмишницата ти?
Никога не беше виждал майка си да се изчервява, но това ѝ отиваше.
– Не, докато не съм сигурна, че някой там носи неговото съответствие.
– Радвам се за теб. – искрено каза Огъст – Заслужаваш света след всичко, през което те е прекарал.
– Той е прав. Заслужаваш, майко.
И двамата се обърнаха към вратата, за да видят Малкълм, облегнат на рамката на кухненската врата.
Той се отдръпна и заобиколи острова, като натисна целувка на върха на главата на майка им.
– Аз съм момчето, изпратено да те доведе, Огъст.
Той сбърчи вежди и се изсмя закачливо.
– Имам ли право да дойда на срещата, след като вече сте се забавлявали?
– Всъщност е точно обратното. Боговете са решили да ни удостоят с присъствието си и искат да се явят лидерите на всяка фракция.
По дяволите.
Може ли някога нещо да бъде лесно?

Назад към част 36                                                      Напред към част 38

ЕМЕРИ

Ако не се върнеше в подземията на замъка, щеше да е твърде рано.
Влажната миризма я удари с пълна сила в мига, в който Дориан ги вкара в коридора, а спомените за това как се събуди там след смъртта на Челси под облака на предателството на Огъст размътиха съзнанието ѝ. Ако не беше ръката му в нейната и постоянното бръмчене на любовта надолу по връзката им с партньора, паниката, която сковаваше гръбнака ѝ, щеше да я завладее.
Не бе очаквала, че ще я удари толкова силно. Може би това беше фактът, че Слоун се опитваше да отнеме онова, за което се бяха борили толкова упорито, а може би просто това, че нищо добро не можеше да дойде от това място.
Въпреки че се опита да блокира мислите си, Огъст успя да прочете мислите ѝ и заговори тихо по връзката им.
„Аз съм тук. Ще се измъкнем оттук заедно. Всички ние. Просто се съсредоточи още малко, принцесо, а после ще ти припомня всички начини, по които те обичам.“
Емери преглътна трудно, но кимна мълчаливо и стисна ръката му. Тя можеше да се справи с това. За Ансел. За Огъст.
В коридора отекнаха хъркания и ръмжене, но това сякаш не притесняваше Огъст, затова Емери се опита да ги изхвърли от съзнанието си и да се съсредоточи върху мисията им.
– Той е в четвъртата килия вляво. – прошепна Огъст.
Тя надникна в слабо осветения коридор и преброи килиите. Натиснаха се напред, като стъпваха леко, за да не издадат звук.
В килиите имаше мръсотия и човешки отпадъци. В момента нито една от тях не беше заета, но беше ясно, че в един момент във всяка от тях е бил настанен някой, измъчван от сестра ѝ.
„Това ли е мястото, където тя те е държала?“ – попита тихо Емери по връзката на душите им.
„За известно време.“
„Майната му, Огъст. Съжалявам, че не дойдохме по-рано.“
„Направихме каквото трябваше, за да оцелеем.“ – изръмжа Огъст.
„Но…“
Мислите ѝ бяха прекъснати от стъпки зад тях. Тримата замръзнаха за секунда, когато се приближиха, и Огъст скочи, запращайки Дориан и нея в една отворена килия.
– Спри там! – изкрещя зад тях някой.
Огъст вдигна ръце нагоре, а очите му се втренчиха в Дориан и Емери, молейки ги да останат на място.
Да мълчат.
Малък шанс това да се случи. Нямаше да позволи да го хванат отново. Ръцете се увиха около кръста ѝ и покриха устата ѝ, преди да успее да помръдне, и тя прокле Дориан за предателството му.
Огъст вдигна ръце и се обърна към гласа.
– Аз съм тук само за да посетя приятеля си.
– Не би трябвало да сте тук долу, ваше величество. Господарката ви търси.
– Съжалявам. – Огъст пристъпи към стражата, гласът му беше стабилен и дипломатичен – Просто трябваше да видя, че той е добре.
– Не мога да ти позволя да го направиш. – стъпките на часовоя се приближиха и Огъст направи още една крачка към него, за да не може да види Дориан и Емери от мястото, където стоеше – Заповедта е да ви върна при нея веднага щом ви намеря.
– Тогава да вървим.
Не! Емери изкрещя в ума си. Нямаш право да се жертваш отново.
Стъпките на Огъст продължиха към изхода на подземието.
„Изведи Ансел, а после нека Дориан ме посрещне в кралския апартамент откъм подиума на балната зала. Слоун не обича да го използва, тъй като ѝ напомня за баща ми. Ще стигна дотам колкото се може по-скоро.“
„Моля те, недей да правиш това. Мога да го убия.“
„Не се съмнявам, че можеш, малка вещице. Но можеш ли да се справиш със замък, пълен с вампири, вещици и зверове, ако те открият, че си тук?“
Емери остана безмълвен за един дъх, а стъпките му бяха толкова слаби, че почти не се чуваха.
„Обичам те, Емери. Знай, че тази вечер си тръгвам с теб, но трябва да съм сигурен, че ще го направим живи. Изведете Ансел. Той се нуждае от теб повече, отколкото аз в момента.“
„Бъди в безопасност.“
„Обичам те.“
„Винаги.“
Емери се отпусна в прегръдките на Дориан и той я спусна така, че краката ѝ да достигнат земята.
– Каза да изведем Ансел и да се срещнем с него в кралския апартамент откъм подиума на балната зала.
Дориан кимна.
– Той ще се справи.
– Ти не знаеш това.
– Той не е станал крал, без да знае как да играе играта.
– Слоун не играе по нашите правила. – издекламира Емери, ако някой трябваше да разбере това, то това беше Дориан.
Дориан стисна устни и кимна.
– Тогава да побързаме.
Той я заобиколи и надникна от килията, като се увери, че коридорът е свободен, и безшумно ѝ махна с ръка да го последва.
Ръмженето и виенето ставаха все по-силни, колкото по-навътре навлизаха в подземието, и Емери не можеше да не се запита какви ли същества държи Слоун там. Без значение какви са, те не заслужаваха такъв живот.
– Дръж се зад мен! – прошепна Дориан, докато се приближаваха към килията на Ансел, а в гласа му се долавяха опасения.
Заплашително ръмжене изпълни въздуха. Когато стигна до решетките на килията му, Дориан едва успя да обвие ръката си около ръката ѝ и да я дръпне, преди да бъде премазан от ноктеста ръка.
Емери падна върху Дориан, очите ѝ бяха широко отворени, а челюстта – отпусната.
– Предател! – изхърка Ансел през пяна и зъби. Частично изместените му ръце стиснаха решетките на килията му и мускулите му се напрегнаха, сякаш щеше да успее да ги разкъса, за да ги достигне.
Мъжът пред нея не беше любимият ѝ приятел. Той беше див вълк, хванат в капана на човешко тяло. Очите му бяха издути и нямаше съмнение, че тя гледа вълка, а не Ансел.
– Ние сме тук, за да те измъкнем. – изпищя Емери.
– След като си предала своята половинка и си откраднала моята за себе си? Колко шибано благородно от твоя страна, Емери! – изръмжа той и закрачи по дължината на килията си.
– Това Ваше Величество, е шибан глупак. – поклати глава Дориан и разшири стойката си, за да защити Емери – А всичко това беше преструвка, за да можем да приближим Огъст до Слоун и да планираме да ви измъкнем и двамата.
– Очакваш да повярвам на тези глупости? Може и да съм затворник, но чувам неща. Нима си мислехте, че ще дойда с вас доброволно? Предпочитам да изгния в тази килия, отколкото да гледам половинката си с жената, която съм се клел да защитавам. Това е по-лош ад от това, което съм принуден да изтърпявам тук. Тук поне мога да разкъсвам гадовете, докато не забравя кой съм бил. – очите на Ансел се свиха – Може би дори мога да забравя кой си ти.
Раменете на Дориан увиснаха за кратко, тежестта на обидата на Ансел удари в земята. Дълбоко в себе си Емери знаеше, че Дориан би направил всичко за Ансел, а някъде вътре в него Ансел също знаеше това. Но Слоун го беше пречупила отвъд осъзнаването на това и нямаше как да знае дали и кога Ансел, когото познаваха, ще се върне при тях.
– Нямаме време за тези глупости, Ансел. – Дориан се приближи към него, но Ансел замахна още веднъж, като този път едва не го улучи – Кълна се в боговете, гур, ако не успокоиш дивия си задник, ще те разкъсам на парчета.
Ансел се спря на ласкавия израз и очите му се върнаха към нормалния си размер само за част от секундата. Емери не знаеше какво означава това, но беше подействало.
Емери направи крачка напред, вдигна ръце, но погледът на Ансел веднага проследи движението ѝ и той издаде остро ръмжене.
– Мисля, че трябва да го вземеш, Дориан.
– А ти?
– Знам един проход, по който мога да изляза извън балната зала. Намери Нико и го пусни там, за да ни прибере.
– Но…
Емери поклати глава и помоли Дориан да я изслуша.
– Той има нужда от теб. Не прецаквай това заради мен.
Очите на Дориан омекнаха и той кимна, признателно. Въпреки че не каза нито дума, тя разбра благодарността му. Те заслужаваха това и тя беше твърде склонна да им даде този момент, за да започнат да се лекуват.
– Това ще е гадно, но се опитай да не се хвърлиш върху мен. – прошепна Дориан, докато издърпваше ръката на Ансел през решетките и изчезваше.
Емери изпусна леко въздух и се усмихна. Пресяването не беше за хора със слаб стомах.
Обърна се на пета и се молеше пазачът все още да е зает с връщането на Огъст на сестра ѝ.
Замъкът беше празен и с изключение на няколко стражари Емери вероятно можеше да обиколи залите и да си проправи път до кралския апартамент незабелязано. Все пак тя предпочете да се придържа към скритите проходи, които Огъст я накара да запомни, в случай че някога има ново нападение срещу замъка. Никога не е предполагала, че ще ги използва, за да се промъкне и да си върне половинката.
Докато стигне до кралския апартамент, вече нямаше съмнение, че Огъст се е върнал при Слоун.
Емери открехна вратата на кралския апартамент достатъчно, за да види Огъст с едната ръка на сестра си, стиснала задната част на врата му, докато другата повдигаше ръката, която носеше знака на другаря му. Препълнената бална зала ликуваше, приветствайки своите крал и кралица.
Стомахът на Емери се сви.
Очите на Огъст бяха широко отворени и се взираха в балната зала, но той не помръдна.
„Аз съм тук.“
„Недей, малка вещице. Тя ме е хванала под магията си и знае, че си тук. Ето защо можем да си говорим на ум извън вилата. Тя е пуснала магията, която ни разделя, за да ти се подиграе.“
„Защо би го направила? Защо ще ни остави да влезем и няма да направи нищо по въпроса? Няма никакъв смисъл. Няма значение, Огъст. Ще те измъкнем оттам. Веднага щом Нико дойде, ще те изведем.“
„Не. Трябва да се измъкнеш оттук сама. Не се изправяй пред нея. Не и сега. Не и тук с армия от вещици и вампири, които ще те разкъсат на парчета. Те няма да ме наранят. Моля те, Емери. Не искам да си тук за това.“
Нямаше как да го остави отново зад гърба си. Може и да не беше толкова силна като сестра си, но не беше безпомощна. Вече не беше безпомощна.
Магията ѝ бръмчеше в знак на съгласие, и тъмната, и светлата я сърбяха да се справи със Слоун и да я постави на колене. Ако не беше фактът, че нямаше резервен вариант, сигурно щеше да се впусне с главата напред в балната зала, ако това означаваше да спаси Огъст.
Слоун извика магията си на повърхността и тя зареди въздуха около тях. Устните ѝ се усмихнаха злобно, когато балната зала замлъкна.
– Това е моментът, който всички чакахте! – обяви тя и тълпата се развълнува.
– Не! – прошепна Емери. Тя се обърна и погледна зад себе си, за да види, че кралският апартамент е все още празен – Хайде, Дориан. Къде, по дяволите, е Нико?
Очите ѝ се стрелнаха обратно към Огъст и Слоун, а сърцето ѝ биеше бясно срещу гръдния ѝ кош. Нямаше как да спечели, ако стъпеше на подиума. Може би ако се изправи сама срещу Слоун, щеше да има шанс, но дори и тогава Емери не беше убедена. Това беше отново и отново тронната зала. Ако се осмелеше да опита, Слоун можеше да убие и двамата, като потенциално остави Лина съвсем сама.
Емери затвори очи и си наложи видение, фокусирайки се първо върху Огъст, а след това върху себе си. Отново и отново правеше това, докато Слоун разказваше на последователите им как техният крал ще ги поведе към бъдещето. Нямаше значение колко пъти опитваше, всяко видение завършваше по един и същи начин. Ако се намесеше, и двамата умираха, а бъдещето на кралството ставаше неясно.
– Майната му! – прокле тя звездите – За какво ми е тази дарба, ако не мога да променя нищо?
„Емери, моля те, върви.“
„Няма да те оставя, Огъст. – изпъшка Емери, като се опита да скрие болката в гласа си – Казахме завинаги. Тя няма право да ни отнема това. Няма значение какво ще се случи по-нататък.“
Но то се случи. Това беше основна част от това, което бяха.
Емери си блъскаше главата в търсене на отговор, но стигаше само до гадни изходи: да остави Слоун да ги раздели или да принуди дъщеря си да расте без родителите си.
Отчаянието да направи нещо се заби в гърдите ѝ, но нямаше правилен отговор.
– А сега разрязваме връзките, които ни свързват.
Слоун вдигна показалеца си, със заострен нокът, и го вряза в китката на Огъст. В същото време ръката ѝ се спусна от врата му и тя извади флакон, пълен с тъмнопурпурна течност, за която Емери можеше само да предположи, че е собствената ѝ кръв. Слоун промърмори нещо под носа си и котела пред тях започна да бълбука и да изпуска мътен лилав дим.
„Без значение какво ще се случи, обичам те, малка вещице. С всеки дъх аз съм твой.“
Огъст изпусна хриптене, когато Слоун го накара да се придвижи напред, потапяйки ръката му в котела. Тя промълви заклинанието под рева на възгласите.
В момента, в който ръката му попадна в течността вътре, Огъст отметна глава назад и звукът, който излезе от устата му, можеше да се опише само като всепоглъщаща болка. Потта се стичаше от челото му, докато се мъчеше да се задържи изправен, а тялото му се бе свлякло върху котела.
Без нищо, което да я поддържа, Емери се сгромоляса на пода от плочки и ръката ѝ полетя към гърдите, стискайки плата, сякаш можеше да спре нарастващата болка, която я разкъсваше на две. Кожата ѝ вибрираше така, както преди всички онези месеци, когато го бе видяла за първи път. Магията ѝ призоваваше нейния партньор, само че този път протестираше срещу заминаването му.
Емери притвори очи, сякаш това щеше да скрие образите на двамата, които препускаха в съзнанието ѝ, но не го направи. Заклинанието продължаваше да ѝ показва точно това, което ѝ отнемаше. Нощта в клуба. Първият път, когато той докосна устните си до нейните в хотела. Отровата му в градините. Шотландия. Ловът. Техният апартамент. Всички моменти, в които се бяха обединили в една връзка, дори когато не го знаеха.
Сълзи разтърсиха тялото ѝ, докато зъбите ѝ започнаха да тракат, щом белегът върху ръката на Емери изчезна. Тя я придърпа към гърдите си и се сви в ембрионална поза, защитавайки белега от околния свят. Сякаш това можеше да спре заклинанието, което вече се бе вкоренило във връзката им.
„Завинаги.“
Думите на Огъст отекнаха в съзнанието ѝ, когато последната нишка на връзката им се скъса, а заедно с нея изчезна и всеки грам контрол, останал в душата на Емери.
Ушите ѝ звъннаха, а пронизващият душата вик на Слоун изпълни балната зала. Погледът на Емери се плъзна към мястото, където Огъст лежеше по гръб и се опитваше да се оправи. До него Слоун беше слаба на краката си и беше понесена от двама от нейните зверове.
Не. Тя не успя да се измъкне и да оближе раните си. Нямаше да ѝ се размине това.
Тъмнината на Емери взе връх, изтласквайки болката и непреодолимата скръб, изригвайки от нея като спящ вулкан, решен да унищожи всичко по пътя си.
По пътя на окончателното унищожение Емери направи крачка напред само за да бъде издърпана назад от силна ръка, увита около бицепса ѝ.
Тя хвърли убийствен поглед към нарушителя, за да открие, че Нико е в пълната си форма на фея и ѝ ръмжи.
– Пусни ме. – изиска Емери – Аз мога да я победя.
– Не. Не е сега моментът. – изръмжа Нико, а очите му бяха същите като на тъмен обсидиан, когато го видя за последен път при Кенна.
Устните ѝ се свиха назад и тя оголи зъби.
– Тя ми го отне.
Това я бе направило едновременно цяла и съкрушена. Сърцето ѝ отново беше нейно, но тя не го искаше. Нямаше как Нико някога да разбере смутното състояние вътре в нея. Обвързващите белези може и да не знаеха кой е той, но тя все още беше негова.
Огъст не беше и може би никога повече нямаше да бъде.
– Така че, вземи си го обратно, но ако тръгнеш след нея сега, тя ще те убие. – изръмжа Нико, сякаш това беше най-простото нещо на света.
И тя предполагаше, че за него е. Точно това беше направил с Кенна. Но с нея и Огъст не беше толкова просто. Какво бяха те без връзката си?
Погледът ѝ се плъзна назад към мястото, където сега стоеше Огъст и я гледаше така, сякаш вече не знаеше коя, по дяволите, е тя. Още по-лошото беше, че същото усещане отекваше и в собствената ѝ душа.
Инстинктивно тя посегна към връзката с партньора и усети… нищо.
Никаква емоция. Никакво привличане към него.
Нищо.
Тя все още притежаваше частица от душата му, но сърцето му беше отнето от нея.
Огъст се втурна към нея, без да обръща внимание на тълпата, която крещеше името му, и щом влезе в стаята, я придърпа към гърдите си.
Всичко в нея искаше да се отдръпне, но ръцете му я държаха здраво на място, докато се опитваше да се примири с това, което чувстваше, когато го погледнеше. Как той чувстваше същото, но различно. Начинът, по който го обичаше, но не можеше да го почувства.
Беше изолиращо и самотно и се появи изведнъж. Като загуба на крайник, за който не знаеше, че има, защото имаше чувството, че винаги е съществувал.
Тъмнината я предпазваше от най-лошата агония, но не можеше да ѝ я отнеме напълно. Не и когато тя се пречупваше на такова висцерално ниво.
„Отдай се на кръвта. Тя ще те излекува.“ – заговори магията в душата ѝ. Но колкото и да искаше Емери да се изгуби в мъглата от кръв и ярост, не можеше. Имаше достатъчно логика, за да разсъждава, че ако го направи, може да не се върне.
– Трябва да се махаме оттук. – каза Нико и като сложи ръка на раменете им, ги притисна да изчезват оттам.
Замъкът се отдалечи и когато се появиха на арката, Емери се опита да се отскубне от ръцете на Огъст, но хватката му се затегна.
– Няма да те загубя отново, малка вещице. – прошепна той.
Тя отметна глава назад и срещна леденосиния му поглед. Те бяха океанските дълбини, в които се бе влюбила и в които се бе губила отново и отново. Приливите и отливите на душата ѝ ги разпознаваха, но въпреки че усещаше всеки грам любов, нещо в него не беше наред.
– Лина има нужда от нас.
– И аз се нуждая от теб. – помоли той, докато спускаше ръце по ръцете ѝ и преплиташе пръстите си в нейните.
Емери кимна и му позволи да я поведе към мястото, където Нико стоеше и ги чакаше.
– Ти трябва да си Нико. Приятно ми е да се запозная с теб официално.
Нико кимна, но погледът му не слезе от Емери. Знак, че лоялността му е към кралицата, а не към краля. Тя дори можеше да си помисли, че проверява дали тя е добре, но това не приличаше на него. На Нико не му пукаше за никого, освен за самия него.
Емери беше най-далеч от това да е добре, но тя все пак му кимна леко и се запъти напред през арката.
– Емери! – прошепна Огъст.
Когато го погледна, в очите ѝ се появиха сълзи. Той беше все същият човек и тя все още изпитваше толкова много любов към него, но когато го гледаше, усещаше само краищата ѝ. Емери никога не се беше чувствала по-самотна. Нито по време на Съревнованието. Нито в Ню Орлиънс. Нито в Енхант.
Душата му ѝ даваше живот, но сърцето му го изпълваше със смисъл.
Този смисъл беше изчезнал.
– Огъст! – тя стисна ръцете му и развърза пръстите си от неговите – Не знам какво означава всичко това, но ми трябва минута, за да помиря сърцето и ума си.
Огъст кимна и се отдръпна.
„Ще ти позволя това. – започна той в главата ѝ, но замълча, след което продължи – Но аз не отивам никъде.“
Емери стисна устни и кимна. Една-единствена сълза се спусна по бузата ѝ и когато той не помръдна, за да я хване, тя усети как пропастта в сърцето ѝ се задълбочава още малко. Изпрати безмълвна молитва, че постъпва правилно, но дълбоко в сърцето си знаеше, че няма кой да чуе молбата ѝ.

Назад към част 35                                                           Напред към част 37

ОГЪСТ

Котелът на подиума му се подиграваше. Беше прекален и изцяло за показ. Слоун не се нуждаеше от повече от няколко унции от компонентите за заклинанието, но тук не ставаше въпрос за самото заклинание. Ставаше дума за това да се направи спектакъл за него и Емери. Това беше нейният шанс да докаже, че е по-силна от връзката помежду им – шансът ѝ да разкъса половинките, предопределени от звездите да възвестят бъдещето на свръхестествения свят.
Докато се промъкваше през балната зала, Огъст не изпускаше от очи Слоун. Тя носеше крещяща лилава рокля, която съвпадаше с тартана на семейството му, и волани, които падаха до пода. Изглеждаше така, сякаш проклетият кекс е експлодирал върху бедрата ѝ. Той се принуди да се усмихне на вещиците и вампирите, които вдигаха чашите си в негова посока, винаги с ръка, която държеше белега, който искаха да прогонят. Сякаш имаше нужда от напомняне.
В гърлото му се надигна жлъчка и той я изтласка обратно. Всичко в това беше погрешно. Огъст беше за това да се изследват връзките на партньорите за онези от народа му, които не искаха да ги следват, но това трябваше да е избор. Що се отнася до него, последното нещо, което искаше да направи, беше да прекъсне връзката си със своята половинка. Емери беше неговият живот. Неговата страст. Тя беше неговото бъдеще. За негово нещастие хората му сега вярваха, че тя е нищо за него, и той бе останал да играе ролята.
Изглеждаше, че това е всичко, което е правил. Да се преструва, докато успее. Преструваше се, че лъжите не го съсипват. Всеки миг, откакто беше станал куче на Слоун, беше прекаран в нечестност. Седмици на срещи и балове, на които той беше зрелището. Спасителят на народа си, който го води към света на мрака със Слоун начело.
Още по-лошото беше, че все още не беше разбрал нищо конкретно за плановете ѝ, освен че трябва да сложи край на управлението на Емери. Тържеството в Хейл щеше да бъде засада – на Слоун и на Емери, като двете армии щяха да са готови и да чакат да се бият. Слоун беше наясно, че зад себе си има не само тежестта на магията си, но и неговата армия, и това беше достатъчно, за да я накара да вярва, че ще победи. Армията му бе доказала, че ще го последва навсякъде, дори и да не е съгласна. Огъст не смееше да им подскаже, че ще поиска да се обърнат, но с удоволствие чуваше мърморенето зад гърба си.
Само още малко, напомни си той.
Когато стигна до вратите, стоящият на стража часовой сведе поглед.
– Не бива да напускате балната зала, ваше величество.
– Разбирам, просто имах нужда от малко свеж въздух.
– Ще трябва да попитам…
– Не се притеснявай, аз ще го наблюдавам. – прекъсна го друг страж и застана пред Огъст, като му държеше вратата отворена.
Огъст погледна капелите на раменете му, знак на генерал, но те бяха сини вместо лилави, което означаваше, че този страж не е от неговите. Лавровият венец през герба го накара да предположи, че може да принадлежи на Грейвс, но Огъст не беше виждал присъствието на неговия оръжеен предател. Грейвс като цяло се опитваше да се пази от всичко, което не беше строго задължително, така че Слоун не схвана, че кралството му играе и на двете страни.
Огъст навлезе в топлия летен въздух и последва генерала до парапета на предната тераса.
– Хубава нощ, не бихте ли казали, Ваше Величество?
– Наистина! – промърмори Огъст, но погледът му вече търсеше възможност да изгуби часовоя.
– Ако се стрелнеш, няма да тръгна след теб. – прошепна генералът и наклони глава нагоре, за да погледне ясното вечерно небе – Знам, че половинката ти те чака, но се надявах да ми отделиш малко време.
Погледът на Огъст се насочи към стражаря и той го изучи за първи път. Чертите му бяха познати – силната челюст, която изглеждаше така, сякаш може да понесе удар, и носът, който вероятно беше понесъл повече от няколко. Те бяха характерни за всеки страж в армията му, но след това генералът се обърна и Огъст го погледна в очите.
Това бяха очите му. Той би познал тези очи навсякъде. Бяха с цвета на бор, когато слънцето удари игличките му. По-важното е, че това бяха очи, в които се бе взирал безброй пъти в разгара на битката.
– Рекс? – прошепна Огъст. Чертите бяха едва доловими, но приликата беше налице.
– Той беше баща ми. – генералът се изправи и му подаде ръка – Аз съм генерал Коуди от гръцкия отряд. Служа под командването на Грейвс, но ако искате, аз и моите хора с удоволствие ще се бием на ваша страна.
– Вие сте вампир. – Огъст постави ръката си в тази на Коуди и го придърпа напред, за да го прегърне – Баща ти те е търсил в продължение на векове, надявайки се, че моят баща е бил достатъчно копеле, за да те превърне.
Огъст не можеше да преброи колко пъти се е ровил в картите с Рекс с надеждата, че ще открият къде баща му е скрил семейството на генерала си. Мразеше начина, по който кралят ги използваше срещу Рекс, държейки ги над него като начин да го държи в подчинение. След това, преди да успеят да ги намерят, баща му беше изпратил Рекс и хората му на мисия без Огъст и всички те бяха убити от вампирите зомбита на Слоун. Дориан беше единственият оцелял, което сега имаше смисъл. Огъст се бе зарекъл да почита роднините на Рекс като свои, ако някога ги открие, но изглежда те първи бяха намерили него.
Коуди отвърна на прегръдката и стисна гърба на ризата на Огъст.
– Той беше добър човек. – закле се Огъст и гласът му заседна в гърлото – Обичаше теб и сестрите ти повече от самия живот.
– Знам. – Коуди кимна в рамото на Огъст – Дориан ме намери и ми даде писмата.
– Светая светих. Той го е направил? – този проклет шибан фейри и неговите тайни щяха да са краят му. Беше на път да стане по-лош от Калъм.
Коуди се отдръпна и срещна погледа на Огъст.
– Тук съм, за да я убия, за да отмъстя за смъртта на баща ми, но също така съм тук, за да срещна човека, за когото баща ми би дал живота си. Той вярваше в теб и в това, което защитаваш. Трябваше да се убедя в това.
Очите му се напълниха със сълзи. Това, което беше видял досега, не беше нищо друго освен безрезервната лоялност на Огъст към Слоун.
– Коуди, аз… това, което видя от мен тук…
– Знам. – усмивката на Коуди потвърди думите му – Грейвс ме изпрати, за да се уверя, че ще се измъкнеш от партито тази вечер. Знам къде е лоялността ти. Виждам го в очите ти всеки път, когато ти кажат, че ще изоставиш половинката си.
Огъст погледна надолу към лявата ръка на Коуди и сребърните лаври, увити около нея, преплетени с макове.
– Знам, че правиш това, което трябва да направиш, Ваше Величество. Но знайте, че има и такива от нас, които се борят за любовта, която споделяте.
Огъст стисна устни и кимна, страхувайки се да не допусне, че ако проговори, ще бъде завладян от емоции. Рекс щеше да се гордее с мъжа, в когото се бе превърнал Коуди.
През вратата се процеди звукът на започващия вътре струнен квартет. Нямаше да мине много време преди тостовете и основното шоу.
– Трябва да вървиш. Ще занимавам охраната да те търси.
Огъст погледна към пътеката, която водеше към вилата на Лили, и обратно към Коуди, разкъсан.
– Иска ми се да имахме повече време да поговорим.
– Ще го направим. – усмихна се Коуди – Но първо трябва да се махнеш оттук.
– Можеш да дойдеш с мен. – предложи Огъст. Той наистина не искаше този момент да свършва. Искаше Коуди да е зад гърба му, точно както Рекс през всичките тези години.
– Не! – поклати глава Коуди, а в очите му имаше същия блясък като на баща му – Трябва да остана тук и да продължа мисията си.
Огъст сбърчи вежди.
– Кой мислиш, че ще съобщи на армията, че всъщност не си задкулисен предател на своята половинка?
Огъст се усмихна.
– Благодаря ти.
– Върви.
Огъст преметна крака през ръба на парапета и падна от терасата на чакъла долу.
Като се придържаше към сенките, той се отправи към безопасната гора и черната пътека, водеща към неговата половинка.
Някогашното оживено село, изпълнено с обнадеждени вещици, се бе превърнало в призрачен град. Беше разграбено от последователите на Слоун за провизии, но те не се събираха там, твърдейки, че са над вещиците, които се разпиляват в отчаянието да чакат своите половинки.
Те не знаеха, че земята е богата на магии, защото Лили криеше линиите на лей с помощта на своите предпазители.
Погледът му падна върху вилата, където трябваше да се срещне с Емери. Очакването трепна в стомаха му. Той посегна към връзката им, надявайки се да я усети, преди да я види, но магията на Слоун надделя.
Когато стигна до вратата, той се поколеба, а ръката му бе надвиснала над дръжката на вратата. Бяха се свързали отново само веднъж, в царството на сънищата, но оттогава той не беше нищо друго освен предател на връзката им. Нямаше значение, че той се отвращаваше от всяко негово действие, дори и да беше в името на спасяването на тяхното кралство.
Ами ако тя се чувстваше по същия начин? Ако беше на мястото на Емери, не се съмняваше, че щеше да се почувства предаден, дори ако логично всичко това беше част от плана им.
Дръжката на вратата се изкриви под пръстите му и вратата полетя навътре, без той да я е отварял.
Погледът му бе хвърлен надолу, но той би познал тези ботуши навсякъде. Беше ги виждал да се разхвърлят из апартамента им повече пъти, отколкото можеше да преброи.
Времето беше спряло, докато той бавно насочваше погледа си нагоре, забелязвайки всеки сантиметър от половинката си. Фината извивка на бедрата ѝ под кожените панталони и набъбването на гърдите ѝ срещу ризата. Пенисът му потрепна от нужда. Тя се усмихваше, долната ѝ устна беше хваната между зъбите, а от кехлибарените ѝ дълбини се стичаха сълзи.
Беше дяволски красива. Жената от мечтите на Огъст, която някога бе влязла в клуба му и бе откраднала проклетото му сърце.
Емери се задъха и протегна ръка, като я заплете в предната част на ризата му. Тя го дръпна напред през прага и долепи устни до неговите.
В мига, в който Огъст се озова във вилата, той бе завладян от силата на връзката им и от емоциите, които се освободиха, след като магията на Слоун бе неутрализирана. Ето какво представляваше любовта. Морето от нужда и желание, което се вълнуваше във всеобхватно желание, оставяйки го на сухо и отчаяно желаещ още. Той изпусна ръмжене, едната му ръка се заплете в косата ѝ, а другата се потопи под ризата ѝ и се вкопчи в плътта на бедрото ѝ.
Искаше още.
Нуждаеше се от повече.
Емери изстена, което той твърде охотно използва като възможност да промъкне езика си между устните ѝ и да преплете същността си с нейната. Да бъде толкова близо до нея, да я вкусва, беше като глътка свеж въздух, след като се е давил седмици наред.
„Обичам те“ – повтори тя по връзката им като молитва, като се вкопчи в гърдите му, докато се опитваше да се приближи.
Преди да успее да ѝ отговори, кратко „ах“ изпълни въздуха и той неохотно откъсна лице от нейното, за да види Дориан, който стоеше зад нея.
– Макар че обикновено воайорството ми върши работа, не искам особено да виждам как моите крал и кралица се занимават с това.
Огъст смръщи вежди и усмивка накриви устните му, преди да се отлепи от Емери и да пристъпи към Дориан, придърпвайки го в прегръдка. Никога не е бил толкова щастлив да види втория си.
Дориан се вкопчи в него, но след миг се отпусна.
– Съжалявам, че се наложи да те използвам като примамка. Не исках да натоварвам теб и Ансел, но…
Дориан се намръщи.
– Това беше за доброто на кралството.
– Това не означава…
– Нека не се съсредоточаваме върху това точно сега. – изсумтя Дориан, но Огъст видя, че феята се нуждаеше от всичко, за да не се притеснява за вълка си, само по начина, по който челюстта му се напрегна. Той се отдръпна от Огъст и погледна към Емери. – Трябва да тръгваме, преди тя да е разбрала, че сме тук.
Беше ред на Огъст да се поколебае, а червата му се свиха, когато се отклони от плана им.
– Няма да тръгна без Ансел.
Това можеше да е най-безумното нещо, което някога бяха опитвали, но нямаше начин Огъст да си тръгне, без поне да се опита да измъкне Ансел. Той беше единственият, който поддържаше разума на Огъст през всичките тези седмици в подземието. Нещата, през които бяха преминали заедно, бяха достатъчни, за да ги свържат за цял живот по най-извратения начин.
Освен това той виждаше колко много Ансел се нуждае от Дориан. Дори и да вярваше, че в момента Дориан е обвързан с Емери, той несъмнено щеше да му прости веднага щом го освободят. Така правеха половинките. И дори технически да не бяха партньори, не беше сигурен, че вълкът на Ансел осъзнава това. Или може би вълците можеха да имат повече от един? Не беше сигурен, но единственото, което Огъст знаеше, беше, че съдбата ги е дала един на друг по някаква причина и им се полагаше техният момент под слънцето.
– Ако тръгнем след него, рискуваме Слоун да разбере, че сме взели и теб! – изсъска Дориан през стиснати зъби, но Огъст разбра, че обмисля идеята и се опитва да намери начин да я осъществи.
– Няма да тръгна без него. – каза Огъст, като наблягаше на всяка дума, сякаш беше закон.
Очите на Емери омекнаха и тя протегна ръка, като вплете пръстите си в неговите.
– Огъст, не можем. Нали не мислиш, че не сме обсъждали това надълго и нашироко? Не знаем къде го държат, а дори и да знаехме, е огромен риск да изпратим когото и да било от нас там.
– Аз знам къде е той. Мога да ви кажа как точно да стигнете до него. Не мога…- Огъст се задави в думите си. Винаги бешемислил, че може да загуби само когато ставаше дума за Емери или Лина, но не можеше да загуби и Ансел. Не и след глупостите, с които се бяха сблъскали. – Ще го освободим.
– И така, какъв е планът ви тогава? – попита Дориан – Имате план, нали?
Нито на йота, но не може да е толкова трудно. Огъст мислено си представи замъка и разположението на подземията.
– Изскачаме в подземието и го извеждаме. Не би трябвало да има твърде много стражи, като се има предвид, че повечето от тях работят в балната зала. Влизаме и излизаме.
Емери погледна към Дориан, който сдъвка устните си, преди да изпусне дълбока въздишка и да кимне.
– Вътре и навън.
Устните на Огъст се извиха нагоре и той придърпа Емери към себе си, целувайки върха на главата ѝ. Семейството му най-накрая отново щеше да бъде заедно. Най-накрая можеше да усети вкуса на началото на тяхната победа.
– Тогава нека да направим това.

Назад към част 34                                                     Напред към част 36

ЕМЕРИ

– Къде сме? – Емери примигна няколко пъти с очи в опит да приспособи зрението си към тъмнината. Намираха се в затворено пространство, но начупените каменни ръбове в комбинация с влажния въздух я накараха да си помисли, че това не е стая, а по-скоро пещера. Пространството обаче беше празно и се осветяваше само от две факли, които не излъчваха достатъчно светлина, за да се каже със сигурност.
Факли.
Къде, по дяволите, се намират, че са използвали факли вместо електричество?
– В северните планини на двореца на незвездите. – промълви Нико, взе една от факлите от стената и ѝ я подаде.
Емери уви ръка около дървената основа и я вдигна пред себе си.
– А това къде е?
– Фейвилд.
– Ти ме доведе във Фейвилд? – очите ѝ се разшириха, а гласът ѝ се разколеба. През ума ѝ преминаха последиците от това, че е там. – Позволено ли ми е изобщо да бъда тук?
– Технически погледнато, не, така че си мълчи и не говори с никого. – без да каже и дума повече, Нико се обърна на пети и тръгна по най-близкия коридор.
Дориан го погледна и дръпна глава в същата посока.
– Хайде. Не искаш да останеш сама в тези планини.
Тя не искаше да бъде хваната там, и точка.
Леко стъпила на крака, Емери последва двамата фейри през криволичещия лабиринт от тунели, като трябваше да ускори крачка, за да не изостава от дългите им стъпки. Магията облизваше кожата ѝ, както и в Енхант, но тук се чувстваше по-жива, отколкото в джобното царство, и определено по-жива, отколкото в царството на смъртните. Тя я примамваше, жива във всяка молекула въздух.
Най-накрая стигнаха до целта си – тунелът се отвори в пещера, по-голяма от тази, в която се бяха пресяли. През пукнатина в повърхността на планината отгоре проникваше лунна светлина, която, както тя предполагаше, обливаше пространството в меко синьо сияние. Дъхът ѝ секна, когато забеляза кристалния олтар в центъра, много подобен на този, на който Огъст я беше чукал в Шотландия. Върху него лежеше жена, облечена в кожи с козина. Изглеждаше така, сякаш принадлежи не само на друг свят, но и на съвсем друго време. Време, в което факлите са напълно приемливи. Кървавочервената коса на жената беше сплетена на три плитки близо до короната ѝ, след което падаше на вълни през ръба на олтара. До нея лежеше широка сабя, а на бедрото ѝ бяха закрепени три малки кинжала. Мръсотията покриваше кожата ѝ от слонова кост и ако не беше бавното издигане на гърдите ѝ, Емери можеше да си помисли, че става свидетел на събуждане.
– Ти я доведе? – една жена излезе от сенките на отсрещната страна на пещерата. Тя носеше тъмно наметало на раменете си с качулка, която скриваше чертите ѝ.
– Да, тя е тук. Трина успя ли да стигне?
– Аз съм тук. – Емери се обърна, за да види как старата крона влиза от същия тунел, от който бяха дошли и те – Можем ли да приключим с това? Само от това, че съм в това царство, косата ми настръхва.
Емери също го почувства. Макар че магията ѝ се наслаждаваше на това, инстинктите ѝ я караха да бяга.
– Виждам, че не си се променила нито за миг, крони. – подиграваше се жената с наметалото.
– Поне не се преструвам, че се бия за царство, което иска да ме убие.
– Престанете, и двете. – избухна Нико и сведе очи към жената с качулката – Тя е права, Адия. Трябва да побързаме, преди Торн да разбере, че я имам и какво възнамерявам да направя.
– Да, да откраднеш любимата си от годеника ѝ е забранено. – промълви Дориан достатъчно тихо, че Емери едва го чу, макар да беше сигурна, че Нико го чува, според начина, по който устните му се свиха в ръмжене.
Не за това се бе съгласила. Емери не знаеше кой, по дяволите, е Торн, но изглежда, че Нико я беше превърнал в съучастник в отвличането на тази жена и каквото, по дяволите, беше планирал по-нататък. Но какво можеше да направи? Тя дори не знаеше как, по дяволите, да се върне в Енхант. Можеше ли изобщо да се прехвърли между царствата?
Адия пристъпи в осветения от луната център на пещерата, протегна ръка нагоре и дръпна качулката на наметалото си. Косата ѝ беше красива, изпъстрена със сребро и злато, сплетена на подобни на корона плитки. Очите ѝ бяха най-светлосини и изглеждаха почти сребърни на лунната светлина, докато обхождаха Емери.
– И така, това е Кралицата на Светлината и Мрака, равновесието в моралното царство. Тя не изглежда толкова специална.
Е, не беше ли прекрасна?
– Ако не бях, сигурна съм, че Нико нямаше да има нужда от мен, но все пак съм тук. – изохка Емери, която вече не харесваше жената.
– Мълчи! – Нико се втренчи в нея – Адия, постави кръвния камък на гърдите ѝ. Емери, иди с Трина и стой до главата ѝ.
Гласът му беше гневен, но Емери не пропусна да забележи потта по челото му или паниката в очите му. Никога не беше виждала Нико друг, освен спокоен, хладнокръвен и уравновесен, но точно в този момент той беше всичко друго.
– И къде бихте искали да ме видите, Ваше Височество? – пошегува се Дориан.
– Знаеш много добре къде имам нужда от теб.
Емери заобиколи горната част на олтара и се плъзна до Трина. Тя погледна жената, като се вгледа в белезите по ключицата ѝ.
– Коя е тя?
– Кенна. – прошепна Трина в същия момент, когато Нико изсумтя:
– Няма значение коя, по дяволите, е тя.
Очите на Емери се разшириха и тя вдигна ръце нагоре в знак на капитулация.
– Добре, няма значение. Какво точно трябва да направя?
– Тя е в опасност в това царство. Ще я скрия в твоето, но първо трябва да я направя човек и да се уверя, че няма да си спомня за Фейвилд. Последното е мястото, където ти влизаш. Трябва да извадиш спомените ѝ, докато Трина ги променя.
– Не знам, дали… – Емери започна да протестира, но Нико я прекъсна.
– Не ме интересува. Това е сделката.
Тя преглътна съпротивата си и кимна, преди да погледне към Трина.
Това е бил планът през цялото време. Това беше причината изобщо да се срещне с Трина в Енхант, причината да спечели доверието на Емери и да я научи на магията си, причината да я подтикне да изследва миналото, вместо да се съсредоточава само върху бъдещето. Зрението на Емери беше инструмент, от който те можеха да се възползват. Нуждаеха се от повече от една вещица, която да има зрение, а тя беше единствената на разположение.
Погледът ѝ падна върху момичето на масата. Не изглеждаше много по-възрастна от Емери и въпреки кръвта и мръсотията изглеждаше почти невинна, докато лежеше там. Сякаш беше пешка в играта на околните. Емери можеше да се похвали с това, което само удвои чувството на потиснатост в стомаха ѝ. Тази жена може и да беше обвързана с Нико, но това не означаваше, че заслужава да ѝ вземат спомените. Изборите, които щеше да направи от този момент нататък, вече нямаше да са нейни. Те щяха да се основават на нещо, което никога не се е случило.
И Емери не можеше да направи нищо по въпроса.
Адия размаха нож изпод наметалото си и Емери изтръпна, когато тя направи плитък разрез на гърдите на жената и постави върху раната кървавочервен камък със сребърни и златни вихри. Вихрите започнаха да светят, придобивайки свой собствен живот, докато се движеха ритмично по повърхността на камъка.
Погледът на Емери се спря върху камъка, а магията ѝ зашумя, желаейки да погали кръвта в него. Тя не беше тъмна като тази на Дориан, Нико или дори на Малкълм като превърнат вампир. Тази кръв бръмчеше със собствена магия. Лека, но не същата като нейната. Беше древна като на Нико, но ефирна в присъствието си.
Очите на Адия се насочиха към Емери и се стесниха, но когато заговори, беше към Нико.
– Имаш петнайсет минути за лечение.
Нико кимна. Той пристъпи напред и взе ръката на жената в своята, докато Дориан заобиколи олтара и отрази действията му от другата страна.
Дориан свали блясъка си едва за трети път, откакто Емери го беше срещнала. Погледът ѝ се отклони от тъмните оребрени рога, които се извиваха от челото му и минаваха покрай върховете на ушите му, и се спря на изрисувания обсидиан на ръцете му, който съвпадаше с този на Нико. Двамата не приличаха на нито една фея, която бе виждала, а през живота си не бе виждала забележително много. Енхант беше мястото, където свършваха и започваха познанията ѝ. Но в тях имаше нещо различно. Всъщност цялата пещера беше пълна с феи, които бяха повече от неземни. Имаше чувството, че те са мълчаливите чудовища, които отекват в историята им, съобразявайки бъдещето с волята си. Бяха наравно с боговете и звездите и тя не беше сигурна как я кара да се чувства това, че се намира в едно помещение с тях.
Нико вдиша бавно и при издишването си каза:
– На ход.
Трина се изпъна до нея, като промърмори нещо толкова тихо под носа си, че Емери не можа да го чуе.
Нико вдигна поглед към Дориан, чиято челюст се стегна, и Емери пожела, не за първи път, да знае цялата история между тях, а не само парченцата, които всеки от тях беше предложил.
Двамата наклониха глави назад и затвориха очи, къпейки се в лунната светлина. В един глас те промърмориха неразбираеми за Емери думи на езика на феите, за което тя можеше само да предполага. Той беше красив и древен и звучеше почти така, сякаш е предназначен да се шепне само между влюбени.
Светлината в пещерата се усилваше с всяка тяхна дума, докато Емери не се озова в състояние да примижава, за да вижда. Светлината избухна около тях, щом свършиха, и когато Нико и Дориан отвориха очи, носеха еднакви обсидианови погледи със слаби сини петънца, които почти приличаха на звезди в нощното небе.
– Започвайте! – каза Нико, но гласът му беше нисък и грапав вместо обичайния му гладък тон.
Адия стоеше срещу Емери и Трина в краката на жената, очите ѝ се разшириха, когато сенки като струйки дим се издигнаха от ръцете на Дориан и Нико и се пресякоха по ръцете на жената. Двамата се движеха в унисон, използвайки пръстите си, за да проследят подобни на руни знаци по кожата ѝ. Сенките полепнаха по местата, където ги бяха отбелязали, потъмнявайки тена на жената.
Вихрите върху камъка, който Адия постави на гърдите ѝ, засияха по-ярко и червеният цвят бавно се изцеди от камъка.
Когато Емери погледна нагоре, срещна стеснения поглед на Нико.
– Сега, Емери! – изръмжа той.
Тя отстъпи назад, а ръката на Трина беше там, за да я стабилизира.
– Те наистина са нещо, нали? – прошепна Трина, преди да плъзне ръката си около лакътя на Емери – Но най-добре е да се заемем с това. Не бих искала да бъда на страната на техния гняв.
Какви, по дяволите, бяха те?
Те бяха нещо повече от феи. И нямаше съмнение, че Трина е права, последното място, където искаше да бъде, беше да получи тяхната ярост.
Не че искаше да направи и това, което последва.
Емери погледна към Трина за подкрепа, но видя само, че устните на възрастната жена са свити в тънка линия. Тя кимна и сплете пръстите на едната си ръка в тези на Емери, а другата поднесе към слепоочието на Кенна. Емери отрази действията ѝ и зачака напътствия. Не беше така, сякаш знаеше какво по дяволите прави, летеше по течението и се беше забъркала в нещо много по-голямо.
– Погледни в миналото ѝ, точно както сме практикували преди с твоето собствено. Почувствай душата ѝ и извади спомените ѝ на малки групи. Щом са там, ще ги променя.
Емери мразеше това, което се канеше да направи. То я караше да се чувства подла и недостойна за даровете, които ѝ бяха дадени. Нямаше как звездите да са имали предвид точно това, когато са я дарили с поглед. Все пак щеше да направи каквото трябва, за да защити народа си, а точно тогава това означаваше да си изцапа ръцете.
Магията бръмчеше около нея, осезаема сила във въздуха, която се допираше до плътта ѝ и я молеше да се възползва от нея. Поривът, който настъпи, когато призова магията си, едва не я събори от краката ѝ, но тя успя да се задържи изправена. Златото и мастилото се събраха в ръцете ѝ и тя докосна с пръсти слепоочията на Кенна.
Емери си пое дъх в момента, в който навлезе в клъстерната бъркотия на съзнанието на Кенна. Беше студено и безлюдно. Картини от войната и глада измъчваха близкото ѝ минало и всяка от тях образуваше укрепена стена, която не позволяваше на Емери да продължи напред. Буквално стена от тухли на паметта се издигаше пред нея, подигравайки се с капките на магията ѝ.
Това не беше първият номер, направен на съзнанието на тази жена, и който и да беше построил тези бариери, не искаше никой да я разбива. А може би те бяха нейна собствена заслуга и ако случаят беше такъв, тази жена беше проклет воин.
– Копай по-дълбоко. Тя е силна. – прошепна Трина.
Силна беше слабо казано. Магията на Емери погали ръбовете на Кенна и Емери се отдръпна.
Тя приличаше на нея.
Светла и тъмна магия течаха във вените ѝ. Но това не беше земна магия и тя не беше вещица. Приличаше повече на магията на Дориан и Нико, по-интензивна и произлизаща от душата ѝ, а не от света около нея.
Едно трептене на черен прах, обсипан с опалесценция, привлече вниманието ѝ в спомена за крайъгълния камък на бариерата. Емери се насочи към него и концентрира магията си върху този спомен, като уви пипалата си около него и го издърпа напред.
– Това е то! – насърчи я Трина.
Споменът се изтласка напред и изпълни погледа им.
Кенна стоеше до Нико, изправена пред друга мъжка фея с копринено руса коса и изумрудени очи. Челюстта му беше все така ъгловата, докато усмивката му се извиваше злобно.
Кенна бавно се приближи, за да застане до другата фея и се обърна с лице към Нико. Очите ѝ бяха празни, но Емери не мислеше, че Нико забелязва това. Не и с начина, по който изражението му се поколеба, сякаш светът му беше отнет. Това продължи само секунда, преди да стегне чертите си и да вдигне брадичката си.
– Така да бъде. – прошепна той.
Емери зачака да види повече от това, което последва, но следващият момент така и не дойде. Тендрилите на оранжевата магия на Трина се процедиха през спомена и за секунди цялата сцена се промени. Тримата вече не стояха в противоборство един с друг, а лицата на мъжете бяха размазани и заменени от безименни хора, а красивият пейзаж на Фейвилд беше заменен с калдъръмен булевард в китно градче.
Те се върнаха от спомена към бариерата и Емери наблюдаваше ефекта на вълната от промяната на този основен спомен. Всеки следващ се промени също. Смъртта и разрушенията отпаднаха, заменени от обикновени случки на средностатистическа улица в нещо, което изглеждаше като студентско градче.
Сърцето на Емери се сви. Тези спомени вероятно бяха лесна работа в сравнение с битките, които беше видяла, но не бяха на Кенна, а това беше адски погрешно. Емери беше нищо без най-срамните части от миналото си. Тя си спомни за момента, в който бе научила, че Слоун е умряла, или за подземието след смъртта на Челси. Изгубените моменти, в които плачеше за половинката, която не я искаше, и момента, в който той даде душата си за нейната. Дори в някои от най-мрачните моменти в живота ѝ винаги е имало сребърна подплата, която ѝ е помогнала да израсне.
Кенна никога нямаше да има такива моменти и това просто не я устройваше.
След като бариерата вече не им пречеше, спомените потекоха и Трина бързо се зае да подбере най-важните и леко да ги промени, за да изгради миналото си в човешкото царство. Но всеки спомен само караше Емери да се чувства още по-зле.
Наблюдаваше как преминават най-важните моменти от живота на Кенна. Любящото семейство, което я е отгледало, откриването на нейната магия, моментът, в който е срещнала Нико и другите феи. Любовта, която споделят.
Жлъчка се надигаше в гърлото на Емери всеки път, когато оранжевите пипала на Трина сграбчваха спомените и ги изтръгваха от съзнанието на Кена.
Това беше толкова шибано погрешно.
И все пак тя продължаваше да изтръгва спомен след спомен, защото всеки път, когато се замислеше за възможностите си, се връщаше към своя народ. Аз съм кралица – каза си тя. Тяхната кралица. Те се нуждаят от мен.
Но и Кенна се нуждаеше от нея. Емери го усещаше в костите си.
Без да се замисля, тя изчака, докато Трина се съсредоточи върху промяната на голяма порция спомени, и придърпа шепа към себе си. Обгърна ги в собствения си мрак и успя да ги вкара в дебрите на съзнанието на Кенна заедно с променените спомени. Не можеше да се каже какви ще са последствията от действията ѝ и Емери нямаше как да знае дали това, което е запазила, ще е от полза за Кенна, но те щяха да са там, ако някога ѝ потрябват. Единственото, което Емери можеше да направи, беше да отправи молитва към звездите да бъдат правилните спомени.
Свършиха бързо и макар да имаха чувството, че са минали векове, когато Емери отвори очи, камъкът на гърдите на Кена беше на четвърт от пътя си в червено, което показваше, че все още имат време. Очите на Емери се разшириха, когато тя се запозна с напредъка на Дориан и Нико. По ръцете, гърдите и лицето на Кенна бяха изписани руни. Чертите ѝ бяха станали по-неясни и по-малко неземни, а ушите ѝ вече не стърчаха през косата, а бяха закръглени под вълните.
Тя беше обикновен човек със скучни черти, също като Емери.
Пръстите на Нико спряха по средата на ритъма и погледът му се насочи към Емери.
– Готово ли е?
Дориан вдигна поглед, изучавайки я, и беше сигурна, че гласът ѝ ще я издаде, ако проговори. Устните на Емери се свиха в мрачна линия и тя кимна.
– Добре. Отдалечи се от олтара и не мърдай.
Емери и Трина направиха каквото им нареди. Тя наблюдаваше как Нико и Дориан довършиха последните три руни, които, както предполагаше, щяха магически да запечатат фейската природа на Кенна, завършвайки трансформацията ѝ.
При завършването на последната руна Емери очакваше нещо магическо, изблик на светлина или небето да се отвори, но нищо не се случи. Подобната на дим магия на Нико и Дориан се плъзна обратно в дланите им, а Кенна остана неподвижна върху олтара.
– Дориан ще отведе теб и Трина обратно в Енхант. – промърмори Нико, а очите му все още бяха приковани в Кенна – Ако промълвиш и дума за това на когото и да било, ще сложа край на цялото ти кралство.
Злобата в думите му беше достатъчна, за да се увери, че тя никога няма да обели и дума за това на никого. Дори на Огъст. Не че ѝ се искаше. Не беше като да се гордее с това, което се случи в пещерата.
– Няма да го направя.
Емери пристъпи към Дориан, който изглеждаше малко по-зле. Очите му бяха хлътнали, както когато се беше появил от разговора с Нико преди всички тези месеци. Беше предположила, че престоят във Фейвилд ще го възстанови, но предположенията с него и преди я бяха вкарвали в неприятности.
– Имаш ли нужда да се нахраниш? – тя вдигна китката си.
– Не, ще се оправя, нека просто се махнем оттук. – каза той и ѝ предложи ръката си.
Емери кимна и постави ръката си в свивката на лакътя му, преди да се обърне към Нико.
– Тя те обичаше! – прошепна Емери точно преди Дориан да ги пресее от пещерата, но тя не пропусна да забележи слабото промълвяване на отговора му.
– Понякога любовта не е достатъчна.

Назад към част 33                                                  Напред към част 35

ЕМЕРИ

Лицето на Малкълм пребледня, когато от очите, носа и ушите му потече кръв. Цялото му тяло се тресеше, докато се бореше да остане изправен.
– Продължавай – изрече той през стиснати зъби в същия момент, в който Дориан ѝ нареди да спре.
Нещата между тях все още бяха напрегнати въпреки многобройните опити на Емери да се извини. Беше почти сигурна, че нищо друго освен да върне Ансел у дома и да ги измъкне от Енхант, няма да върне приятеля ѝ при нея. Това осъзнаване беше достатъчно, за да я накара да усъвършенства магията си.
Потта се натрупа във вдлъбнатината в основата на гърлото ѝ, докато се опитваше да се съсредоточи. Усещането за магията в кръвта на околните се бе превърнало във втора природа, да ги накара да кървят беше толкова лесно, колкото да щракне с китката си, но да ги придърпа към себе си се оказваше шибана работа.
Това не беше вярно. Просто това непрекъснато го казваше на Нико, Дориан, а сега и на Малкълм. Истината беше, че тя не беше готова да се отдаде на кръвта. Не искаше да го придърпа към себе си и да се изгуби в мрака. Всеки път, когато ги караше да кървят, Емери усещаше как порочната магия на душата ѝ се засилва.
– Това не се получава. – изпъшка Емери, спусна ръце и призова обратно магията си – Мога само да го накарам да кърви. Не мога да го придърпам към себе си. – лъжа – Да не говорим, че все още нямаме никаква представа как, по дяволите, трябва да вкарам кръвта обратно в него, след като съм я взела.
Малкъм падна на колене, купчина изтощени крайници, а Лили се втурна към него, предлагайки китката си. Той се вкопчи в нея и изстена, придърпвайки партньорката си към себе си.
Сърцето на Емери се сви, но тя потисна болката. Нямаше време да мисли за половинката си или за това как душата я болеше за него, колкото по-дълго беше в Енхант. Нямаше място да обмисля как той публично я изобличава или че е на ръката на Слоун на всяко събитие, което тя организира. Трябваше да остане съсредоточена. Оставаха им няколко седмици до Хейл, а това беше денят, в който искаше да е готова да атакува. Слоун щеше да знае, че идват, но те планираха да имат предимство сега, когато Огъст беше техният човек отвътре. Стига Емери да успее да се съвземе и да овладее магията си, всичко това щеше да си струва.
– Жалко, че не можеш да пълниш торбички с кръв на бойното поле. – предложи Флора, като скочи от оградата на арената.
Не би ли било хубаво, помисли си Емери. Тя избърса потта от челото си и отиде до мястото, където Космина седеше и държеше Лина заедно с Бронуин и Бракстън. Да гледа как майка ѝ дърпа кръв от чичо ѝ вероятно не е способствало за здравословно възпитание, но за щастие тя все още беше само на няколко месеца и нямаше да помни нищо от това.
Очите на Лина заблестяха, когато видя Емери, която придърпа бебето в ръцете си и сгуши нослето му в гънката на врата ѝ.
– Обичам те. – прошепна Емери и Лина изпищя.
– Ами ако можеш? – промърмори Бронуин, преди в очите ѝ да се появи далечен поглед, който Емери познаваше твърде добре. Това беше погледът, който ѝ подсказваше, че забавната Бронуин е напуснала сградата и е заменена от ученолюбивата Бронуин, която винаги измисляше най-невероятните идеи. Последното предложение, което беше направила след подобен поглед, завършваше с Бракса, увит в целофан, за да може Бронуин да изпробва действието на някои лосиони върху кожата на превърнатия вампир на слънчева светлина.
Усмивка дръпна едната страна на устните ѝ и тя кимна с глава, сякаш всичко се събираше.
– Добре, изслушай ме. Какво ще стане, ако след като извадиш кръвта от човек или звяр, я обвиеш с магия? Светлата магия вероятно би била по-добра, като се има предвид, че именно от нея са направени, но тъмната вероятно няма да им навреди. На бойното поле би трябвало да си бърза, но магията би създала бариера, която да задържи течността вътре. Разпространението им може да е проблем, но щом един вампир се сдобие с нея, той може да разкъса магията и да консумира както магията, така и кръвта, което на теория ще му даде мощта, която Нико искаше.
– Така че, това на практика е свръхзаредена кутия със сок. – предложи Бракстън.
– Не е лоша идея. – добави Лили.
Емери извъртя очи.
– В този план има ужасно много „какво, ако“ и „теория“.
– Имаш ли по-добър?
– Не.
Бронуин вдигна рамене:
– Тогава на теория е добър план.
Емери завъртя глава и видя Калъм, облегнат на оградата по средата на арената. Той се отдръпна и тръгна към мястото, където всички седяха.
– Ти се върна! – Емери се приближи до него и го придърпа към себе си, притискайки Лина между тях.
Калъм прекарваше все повече време далеч от Енхант. Отчасти защото все още имаше кралство, което да управлява, но за разлика от всички останали Емери знаеше, че това не е единствената причина. Това беше същата причина, поради която тя се криеше в стаята си през повечето нощи с Лина. Да си сред други половинки беше трудно, когато твоята я нямаше. Тя не можеше да си представи как се чувстваше Калъм, като знаеше, че изобщо няма такава.
Калъм се отдръпна и се усмихна, търсейки очите ѝ.
– Как си?
– Добре съм. – той ѝ се усмихна полушеговито, но усмивката не стигна до очите му. Той се наведе и прошепна, гласът му беше достатъчно тих, за да не го чуят другите вампири.
– Имам новина, но тя няма да ти хареса.
Усмивката на Емери помръкна.
– Искаш ли да изчакам, за да ти я кажа?
Калъм не даваше варианти. Той правеше това, което смяташе за най-добро, и само това, което смяташе за най-правилно. Сякаш това беше неговият свят, който той контролираше, а останалите просто живееха в него. Ако той ѝ даваше възможност за избор, значи наистина не беше добре и вероятно беше свързано с нейната половинка.
– Добре ли е той? – попита Емери, защото искаше да знае това, преди да вземе решение.
– Той е добре. Ансел също.
– Добре. – Емери преглътна трудно и кимна – Разкажи ни на всички заедно.
Това би трябвало да намали шанса тя да се изгуби напълно. С Лина в ръцете си и с приятелите си, които я заобикаляха, искаше да вярва, че може да се справи с каквито и да е новини, които Калъм имаше. Надяваше се, че все пак ще успее.
Калъм я последва на няколко крачки след нея до мястото, където всички седяха, и когато се обърна с лице към него, не ѝ хареса как устните му се изтеглят в мрачна линия.
– Не ми харесва този поглед. – каза Малкълм – Върни си го обратно. Току-що бяхме започнали нещо хубаво, а ти си тук, за да го разрушиш.
– Поне веднъж съм съгласна с него. – промълви Бронуин.
– Бих искал да дойда с по-добри новини, но Слоун казва, че е разбрала как да разкъса връзките на половинките. – той съобщи това без абсолютно никаква предварителна подготовка и без да смекчава удара – Решила е да направи спектакъл и да организира бал по този повод. – погледът му се насочи към Емери – Връзката на Огъст ще бъде първата, която ще бъде разкъсана.
– Не. – въздъхна Емери, но звукът бе заглушен от звъна в ушите ѝ. Тя поклати глава, сякаш несъгласието ѝ щеше да направи истината по-малко реална. Лина изръмжа в ръцете ѝ, размахвайки малките си бебешки ръчички. Емери сведе поглед към сребърния знак на ръката на дъщеря си. Там някъде имаше другар, който чакаше да промени живота ѝ така, както Огъст беше променил този на Емери. Сълзите замъглиха погледа ѝ, когато си помисли, че всичко това може да бъде отнето с едно заклинание. Бъдещето на дъщеря ѝ можеше да ѝ бъде отнето с едно шибано заклинание. Не беше честно.
Тя инстинктивно посегна към връзката си с партньора, търсейки емоциите на своя партньор и изпращайки му всеки грам любов и преданост, които усещаше в сърцето си, но остана празна. Между тях нямаше нищо друго освен огромна пустиня от пространство и време, а в отсрещния край се долавяше само трептене на присъствие. Единственият намек, че той е жив и живее в царството, което те наричаха дом.
Дали и той чувстваше същото? Дали все още се стремеше към нея? Бяха минали седмици, а Емери нямаше как да знае как се чувства Огъст. Тя можеше да приюти частица от душата му, но това не ѝ носеше особена полза. Освен онова, което Калъм ѝ докладваше, а то не беше никак много, тя нямаше никаква представа за това къде се намира главата му. От всичко, което знаеше, можеше да е започнал да вижда нещата така, както ги виждаше Слоун. Той беше този, който застана на страната на Абърфорт в полза на проучването на това какво може да се направи за онези, които не желаят своите другари. Ами ако той искаше това?
Емери се задави от хлипане, но преди някой да успее да я утеши, преди да бъдат изречени каквито и да било думи за действие или насърчение, се чу тихо почукване и Нико застана пред нея.
Очите му бяха широко отворени, а обикновено девствената му коса беше разрошена зад рогата му. От ъгъла на устата му се стичаше кръв.
– Трябва да дойдеш с мен. – изпъшка той.
– Не! – поклати глава Емери – Не мога. Трябва да стигна до Огъст. Трябва да спра това. Слоун ще ми го отнеме.
Ръката на Нико се изстреля и сграбчи бицепса ѝ, ноктите му се впиха в плътта ѝ през горнището.
– Призовавам за помощ, Емери. Дължиш ми това. Твоята скъпоценна половинка ще оцелее, но моята няма да оцелее, ако не ми помогнеш.
Емери дръпна ръката си назад и Лина се разплака, уплашена от тласъка.
– Времето ти е гадно, Нико. Не мога да си тръгна точно сега.
– Тогава можеш да се махнеш по дяволите от моето царство и да вземеш всичките си хора със себе си. – ярост изпълни гласа му – Дължиш ми това, Емери.
Очите ѝ се стрелнаха към мястото, където стояха Калъм и Дориан. Двамата кимнаха, а Калъм пристъпи напред и протегна ръце, за да вземе Лина.
– Още не можем да си тръгнем оттук. Не сме готови. Върви. Поне веднъж времето е на наша страна. Разполагаме с около дванайсет часа в Енхант, преди да трябва да се върнем в човешкото царство. Вече имам някой, който се е свързал с Огъст, за да ни посрещне. Ще измислим план, докато теб те няма.
Емери се поколеба. Последното нещо, което искаше да направи, беше каквото по дяволите беше планирал Нико за нея, но това беше един от онези гадни моменти, в които да бъде кралица беше над собствените ѝ нужди. Хората ѝ имаха нужда да изпълни своята част от сделката, за да ги предпази.
Тя се обърна и сведе очи към Нико:
– Имаш дванайсет часа.
– Ако можеш да контролираш магията си, ще ти отнеме най-много един. – той протегна ръка и Емери не пропусна лекото потрепване. Очите му се стрелнаха нагоре към Дориан – Ти също ще дойдеш.
– По дяволите, аз…
– Дориан, имам нужда да си на моя страна. – изпъшка Нико.
Дориан изпищя, но кимна неохотно.
Тя постави ръката си в неговата и се обърна към приятелите си. Някои от тях имаха сълзи в очите, докато други показваха онзи вид огън и решителност, които сваляха тежест от душата ѝ. Това беше още един урок за това как да не се справя сама и да се доверява на хората около себе си.
– Ще се върнем след един час. – увери ги тя, но това беше колкото за нея, толкова и за тях.
Лина се кикотеше в прегръдките на Калъм и ѝ предложи беззъба усмивка точно преди светът да се завихри около нея и тя да бъде запратена в мрака.

Назад към част 32                                                  Напред към част 34