Категория: Леиа Стоун

Глава 6

Събудих се от миризмата на дим. Ароматът на градински чай стигна до ноздрите ми и накара очите ми да се отворят. Астра се разхождаше из стаята ми в къщата за гости и раздухваше дима. Вдишах. Нещо отвратително сладко и земно беше смесено със салвията. Изстенах, когато последните останки от сън ме напуснаха. Астра не ми обърна внимание, мърморейки молитви под носа си.
– Какво е това? – Надникнах в малката сива мраморна купа, която държеше. Навън все още беше тъмно, слънцето едва се показваше, а през завесите се процеждаше слабо сияние.
– Градински чай и тамян – каза тя бързо, преди да се върне към мърморенето на молитвите си.
– Чук, чук. – Гласът на Раб дойде от коридора, а аз сложих ръце на гърдите си. Бях облечена с тънка бяла тениска и не бях готова за компания.
– Влизай. – Предполагам, че ще има парти, в ранни зори, в спалнята ми.
Раб влезе, следван от Сейдж, точно зад него. Тя беше вързала косата си високо на главата си и изглеждаше супер будна и бодра. Колко време бях спала? Имах усещане, че не беше дълго.
Защо, по дяволите, всички бяха толкова нахални?
Сейдж посочи задника на Раб и изрече с уста „Оуу“, което ме накара да се ухиля.
По-късно трябваше да ѝ кажа, че той е женен.
– Имаш два часа до церемонията на алфа изпитанието – каза Раб. – Искам да те науча на някои умения в дивата природа, както и да ти дам знание за местните растения, които ще ти помогнат да оцелееш в гората.
Сигурно се бъзика. Начин да ми напомни за възможната ми предстояща гибел.
Но в думите му имаше известно облекчение. Градското момиче, което тръгва само в гората, може много да се нуждае от познанията му за земята.
– Благодаря ти, това би било страхотно. Идвам веднага.
Той кимна рязко и се обърна, за да си тръгне, преди да спре.
– Закуси обилно. Не знаеш кога ще бъде следващото ти хранене.
След това си тръгна.
Не знаеш кога ще бъде следващото ти хранене! Това беше най-ужасяващото нещо, което някой някога ми е казвал.
– Той е такава ядосана вкусна топка – измърка Сейдж, докато гледаше как Раб тръгва по коридора, а аз изскочих от леглото, за да се облека.
– Той е женен. Съпругата му е бременна и супер готина.
Сейдж се намръщи.
– По дяволите.
Астра изсъска и ми отне минута да разбера защо.
– Не ругай – казах на Сейдж.
Червенокосата ми приятелка завъртя очи и не можах да не си помисля за Рейвън в този момент. Рейвън и Сейдж биха били като две грахчета в шушулка, толкова си приличаха. Надявах се, че Рейвън все още е в безопасност в бункера, с родителите ми.
Сложих дишащи карго панталони и спортен сутиен, свободно горнище и тенис обувки Nike, които Сейдж ми донесе. Моето официално облекло за поход в Тъмната гора беше допълнено с бандана около врата ми.
– Какво става с теб и Уолш? – Щом се заглеждаше така в Раб, нещата не са добре.
Тя се намръщи.
– Нищо. Ние сме… нищо. Той иска да се съсредоточи върху войната и… както и да е. – Очите ѝ блестяха от сълзи и сърцето ми потъна в стомаха ми. Уолш беше такъв глупак. Защо продължаваше да си играе на топло-студено с нея?
– О, момиче, толкова съжалявам. – Разтворих ръце и отидох да я прегърна, когато вдигна спиращо ръцете си към мен.
– Без прегръдки! Става по-лошо. Всеки знае това. Добре съм. Нека те нахраним. – Тя се обърна на пети и излезе от стаята.
Намръщих се. Да гледам как най-добрата ми приятелка преминава през нещо болезнено точно, когато щях да тръгвам, ме натъжи. Надявам се, когато се върна, всички да можем да отидем в бункера заедно и с Рейвън да се подкрепяме взаимно през тази война. Просто трябваше да изгоня всичко друго от ума си за момента и да се съсредоточа върху едно.
Алфа изпитанието.
Астра продължи да се моли и да раздухва дим около мен, докато прокарах четка през косата си и след това я вързах на дълга, дебела плитка на гърба си.
– Значи след два часа ще се срещнем от другата страна на улицата? – попитах я.
Тя кимна, без да спира да мърмори, докато пускаше дим в лицето ми, което ме караше да кашлям и да кихам.
Двадесет минути по-късно почувствах, че ще повърна, бях толкова преяла. Явно Сейдж се беше събудила рано и ми беше приготвила прощална гощавка. Беше взела яйца на прах, черен боб, ориз и ги набута всички в домашно бурито с пресни царевични тортили. Бях изяла две от тях и веднага съжалих за втората.
След като пих вода, срещнах Раб отвън, който чакаше на верандата и гледаше как слънцето изгрява.
– Колко добра ученичка си? Можеш ли да запомниш много информация за доста кратко време? – Той се оттласна от стената, на която се беше подпрял, и аз свих рамене.
– Да, прилична. Искам да кажа, мога ли да си водя бележки? – По дяволите, това започваше да ме стресира. Ще има ли викторина?
Той поклати глава.
– Не можеш да внесеш нищо в Тъмната гора освен дрехите на гърба си. Без оръжия, без храна, нищо. Трябва да докажеш, че можеш да станеш едно с природата и да живееш от земята. Трябва да си достатъчно силна, за да може магията да те избере, за да водиш нашия народ.
Преглътнах.
– Добре. Да, нищо страшно. Напълни ме със знания.
Той кимна и тръгна, така че го последвах.
– Първото нещо, което ще трябва да направиш, е да намериш вода. След това ще трябва да си направиш оръжия. Множество оръжия. Копия, малки ножове, големи ножове, стрели, всичко, което успееш. Използвайки един от тези ножове, които направиш, ще можеш да убиеш животно за месо и по-късно да одереш кожата, за да я използваш за постелка на земята или най-важното за мех за вода. – Той извади нещо от колана си и ми го подаде.
Беше велурен мехур за вода, ушит с игла и конец. – Разгледай го и го проучи добре как е направен, за да можеш да си направиш такъв – каза ми той.
Очите ми се изцъклиха, тъй като това, което каза, ме порази. Бяхме започнали този урок преди трийсет шибани секунди и вече бях претоварена с информация.
– Не мога да взема бутилка вода!?
Той поклати глава.
– Не.
– Е, тогава съм прецакана – заявих аз. – Съмнявам се, че ще имам игла и конец, така че…
– Можеш да си направиш от кости или дори от еленови рога, те са крехки. Ако го издълбаеш с ножа си, можеш да си направиш игла. Също така някои дървени пръчки могат да се използват като игли. Конец от твоите дрехи или коноп, или черва на животно…
От гърлото ми се изтръгна неволно скимтене и Раб се обърна към мен, поставяйки ръце на раменете ми. Твърдите му сини очи се взряха дълбоко в душата ми и почувствах, че в този момент всъщност го разочаровам. Беше тежкото отвратително чувство на пълен провал.
– Мислиш ли, че искам това да го направиш ти? – сопна се той и ме хвана здраво за раменете. – Иска ми се да съм аз. Ти си последният човек, който трябва да отиде в Тъмната гора и да помоли нашите предци да те благословят с магията на нашия народ. – На лицето му имаше болезнена гримаса, сякаш наистина щеше да заплаче. – Алфа децата тренират през целия си живот за изпитанията, но за съжаление ти си пропуснала това, но времето на слабост отмина. Трябва да копаеш дълбоко в себе си и да намериш каквато и да е останала сила. Трябва да приемеш това сериозно.
Преглътнах тежко, изскубвайки се от хватката му.
– Ще го направя! Но Астра каза, че това е само тридневна разходка дотам и обратно. Мога да намеря вода, да я изпия и да се върна, преди да се наложи да правя нещо от бъбрек на крава или каквото и да било.
Той се засмя.
– Подобно мислене ще те убие. В секундата, в която стъпиш в Тъмната гора, трябва да се отнасяш към нея като към свой нов дом, сякаш ще останеш там завинаги.
Завинаги.
– Отказвам да остана завинаги. – Скръстих ръце в знак на предизвикателство, вълчицата ми изплува на повърхността, за да го погледне гневно.
Можех да чуя как зъбите му се затварят оттук.
– Тогава земята ни умира, магията ни също и жените ни стават безплодни. Ти убиваш магията, която расте вътре в детето ми.
Залитнах назад, сякаш думите му ме бяха достигнали физически и ме удариха.
– Няма значение. Ти си загубена кауза. – Той изсумтя и се обърна, за да си тръгне.
Мамка му. Мамка му. Мамка му.
Беше станал в ранни зори, за да ме научи как да оцелявам, а аз се държах като кучка с него.
– Чакай, Раб. Съжалявам. – Хукнах да го настигна. – Прав си. Трябва да науча всичко това, в случай че остана там повече от няколкото дни, които съм планирала. Просто съм… уплашена, ясно? Но аз съм силна, готова съм за това. Моля, научи ме.
Той спря, като ме погледна през разрошената си кестенява коса.
С въздишка той се обърна и ми посочи познат бял корен, стърчащ от земята.
– Това е Ч…
– Чолка корен. Болкоуспокояващо – казах му.
Той ме погледна с гордост.
– Може би все още има надежда за теб, градско момиче.
През следващите два часа той ми показа кои растения, корени и плодове са годни за консумация и кои мога да натрия на върха на стрелата си за отрова. Той ме научи на основните грижи при рани, като използване на слънчева светлина за подпомагане на заздравяването, използването на чиста вода за измиване на раната и ме научи как да направя мехлем, който включва антибактериален мъх и корен от чолка.
Той ми разказа как да си направя домашен слънцезащитен крем от глина и накрая дори ми показа как да одера и изкормя заек.
Разплаках се само три пъти и повърнах веднъж.
Копнеех за моя iPhone, Range Rover и Instagram, но знаех, че тези дни са отминали.
В края на урока, когато оставаха само петнайсет минути, той ме научи как да паля огън. Бях търкала проклетата пръчка между пръстите си сякаш цяла вечност. Наведох се напред, държейки другата пръчка и подпалките с краката си, и направих някаква луда поза от типа на йога, за да мога и да духам меко върху искрите, които излизаха от триенето на пръчките.
В този момент дланите ми се бяха нагорещили повече от пръчките.
– Уфхх, това е твърде трудно. Ще го разбера по-късно. – Спрях да потривам ръце и погледнах към Раб, моя не толкова търпелив учител.
Той погледна часовника си.
– Имаш още три минути и отказването не е опция. Продължавай. Огънят е едно от най-важните неща, които трябва да имаш. Вода, огън, храна, подслон – каза той, повтаряйки малкия си урок.
С ръмжене започнах да отново, този път по-бързо, вампирски бързо.
– Хайде, малки лайна! – Изкрещях към пръчките, докато искри паднаха в подпалките, и аз духнах леко. Малка струйка дим започна да се извива нагоре по пръчката и вълнението забумтя през мен.
Да! Хайде бейби!
Духнах по-силно и тогава под дланите ми пламнаха оранжеви пламъци, предизвиквайки вик на гордост от гърлото ми. Погледнах към Раб с огромна усмивка и го видях да ме гледа намръщено със скръстени ръце.
Той сви рамене.
– Е, направих всичко по силите си. Надявам се, че ще успееш да се върнеш.
Задник сърдит.
Усмивката изчезна от лицето ми и се канех да отвърна, когато от центъра на града заби силен барабан.
Раб въздъхна, издишвайки дълбоко, преди да разтвори дланите си към мен.
– Процесията започва.
Преглътнах тежко, изправих се и двамата тръгнахме към сградата на църквата под звуците на барабани.
Независимо дали беше добър момент или не, трябваше да се свържа със Сойер.
„Сойер? Тръгвам след няколко минути. Надявам се, че ще можем да говорим, докато съм там, но… за всеки случай… как са нещата?“
Усетих безпокойството му чрез нашата връзка.
„Хей, любов. Съжалявам, че трябваше да те отведат оттук така. Да си в земите на Паладин в момента е най-добре за теб. Тук нещата не са добре.“
Разбирах защо трябваше да направи това, което направи, дори и да не ми харесваше. През краткото ми време, когато бях отвлечена от вампирите, видях тъмните им планове за мен и нямах никакво намерение да им позволя да се осъществят. Както каза Сойер, след това щяхме да си имаме работа със съвсем различен звяр.
„Колко е зле?“
Той направи пауза. Усещах как иска да скрие каквото и да се случва от мен.
„Сойер, колко е зле?“
„Губим, Деми. В един момент трябва да избера между това да оставя всички мои хора да умрат, само за да кажа, че съм се опитвал да се бия до самия край, или да издам заповед, вкарвайки всички в бункера и да се откажа. Там все още е сигурно и безопасно. Вещиците го пазят от търсещи очи. Само вълците могат да видят входа.“
Сърцето ми натежа от думите му и факта, че не бях там, за да помогна. Знанието, че ако просто се предам на вампирите може да сложи край на войната, ми тежеше много. „Итаките нарушиха мирния договор и снощи нападнаха“ – казах му. „Може да нападнат пак, докато ме няма…“
Въпреки че все още не бях алфа на паладините, чувствах огромна отговорност за тяхната безопасност.
„Кажи им, че могат да дойдат в бункера, ако нещата там се влошат. Мога да накарам някои от вещиците да ги приберат незабелязано“ – каза Сойер.
Това беше много мило предложение, което щях да предам на Раб.
„Ще им кажа. И… Сойер?“
„Да, съпруго?“
Тогава гърлото ми се сви.
„Това е най-скапаният меден месец, който мога да имам.“
Той се засмя гърлено и звукът отекна в главата ми, карайки безпокойството ми да намалее за кратко.
„Обичам чувството ти за хумор толкова, колкото и нацупените ти устни.“
Усмихнах се.
„Но сериозно, искам да ти кажа нещо. Няма да се предаваш, ако си избрал да спасиш хората си. Сградите могат да бъдат възстановени, животите не могат да бъдат върнати от мъртвите.“
Усетих, че тези думи попаднаха право в целта.
„Знам. Аз просто…това е първата ми седмица като алфа и разочаровах всички. Целият ни град ще бъде опустошен, докато това приключи.“
Усетих разочарованието от провала му чрез връзката. Той искаше да бъде по-силен алфа за хората си, но беше попаднал в кофти ситуация и беше направил най-доброто, което можеше.
„Ако е опустошен, ние ще го възстановим заедно с паладините, по-силни от преди, и ще имаме и вещици на наша страна. Ще бъдем сигурно убежище за магически създания, които няма къде да отидат.“
„Имаш големи идеи, любов. Просто не съм такъв оптимист в момента, докато се крия в издълбана дупка в земята и около мен избухват магически бомби.“
Тъга се просмука в душата ми. Усещах депресията му.
„Тогава аз ще бъда оптимист и за двама ни. Вкарай хората в бункера и ще се срещнем там след три дни, става ли?“
Вече бяхме стигнали до църквата и барабаните биеха диво, отвличайки вниманието ми от Сойер. Стотици паладини бяха на поляната и гордостта се изви в гърдите ми, когато видях, че са облечени в най-хубавите си дрехи. Бяха се облекли за мен.
„Просто да се откажа?“ – Сойер звучеше изгубен, победен.
„Не. Оживей, за да се биеш още един ден“- казах му.
Той въздъхна.
„Права си… не можем да спечелим. Трябва да се прегрупираме. Ще отведа всички до бункера и след това ще инструктирам Юджийн да те върне при мен след три дни.“
Усмихнах се :
„Меден месец в бункер звучи някак романтично.“
Усещах отчаяното му желание да ме пази, толкова силно, че беше задушаващо.
„Върни се при мен, Деми.“
„Обещавам“ – уверих го и след това позволих на Раб да ме насочи към групата хора, които вярваха, че ще бъда достатъчно силна, за да запазя магията им жива.
Когато пристъпихме към тях, изключих от ума си Сойер, Града и всичко, за което току-що говорихме. Вярвах, че Сойер може да се погрижи за хората, защото имах собствени проблеми с паладините, които трябваше да реша.
Стотиците паладини се бяха навели напред, удряйки диво в барабаните си, разположени между краката им. Женските коси бяха спретнато сплетени със златна нишка, завързана по краищата. Носеха ярко оранжева и червена коприна и ярки сини дрехи. Малки костни украшения от различни животни украсяваха китките им. Сейдж стоеше зад тълпата, гледайки ги с интерес, докато Уолш и Юджийн стояха още по-назад, наблюдавайки всичко с любопитни изражения. Когато най-накрая стигнах до тълпата, барабаните изгърмяха за последен път, преди да спрат напълно.
Малката и плаха Астра изглеждаше като уверена кралица, докато пристъпваше към мен. Косата ѝ беше прибрана назад на малка опашка на тила. Беше завързано с ивица от велур, а в края му висяха оцветени мъниста от кост в черно, синьо и златно. Беше втрила малко цвекло в бузите и устните си, защото бяха оцветени в живи и красиви червени багри. Изглеждаше красива. Облечена в дълга синя копринена рокля тип сари, тя дълбоко ми се поклони.
– Алфа.
Ухилих се, знаейки, че тя не трябваше да ме нарича така, докато не се докажа. Че всеки път, когато го правеше, беше пряко предизвикателство към Раб и хейтърите, показвайки подкрепата си за мен.
– Жрице. – Поклоних се в отговор.
Когато се изправи, тя се обърна с лице към тълпата около нас.
– Днес, Деми ще започне алфа изпитанието – извика Астра. – Дъщеря на Рън, внучка на Ред Муун, тя ще изостави пътищата си в града и ще прегърне природата, ще се бие със звяра от Тъмните гори и ще вземе магията от свещената пещера, за да възстанови нашите хора и нашата земя! – В тълпата прозвучаха възгласи на съгласие.
Чакай, да се бия със звяра от Тъмната гора? Никой не каза нищо за това…
– Отсега нататък тя ще бъде известна като Спирит Муун. – Астра отново се поклони дълбоко и гърлото ми се сви от вълнение. Рън Спирит и Ред Муун. Беше ми дала име, което беше комбинация от двамата мъже, които никога не успях да срещна, но имаха голяма роля в това защо съм жива и тук.
– Спирит Муун! – извика тълпата – Спирит Муун!
Астра плесна с ръце и от дланите ѝ избухна синя искряща мъгла. Тълпата потъна в мълчание. Жрицата бързо прекоси поляната и протегна ръце, като ги постави на темето ми.
– Нека Отеца те благослови и напътства и нека се върнеш у дома бързо. Моля се тялото ти да е достатъчно силно, за да бъде съд за магията на нашия народ и да ставаш все по-силна с всеки ден, в който си далеч.
Навеждайки се напред, тя ме целуна по челото и аз трябваше да преглътна емоциите си.
Може да не съм религиозна или нещо подобно, но тя очевидно беше положила много усилия в тази молитва, която беше супер сладка и бях благодарна.
– Благодаря ти, Астра.
Тя протегна ръка и размаха малка кама. Дръжката беше направена от извита кост и светлината проблясваше по острия като бръснач стоманен ръб на острието.
– Това беше на Ред Муун. Той би искал да го вземеш. Можеш да вземеш една семейна реликва.
Погледът ми се обърна към Раб и той кимна. Взех острието, благодарна, че го имам, и го поставих в колана на кръста си.
Уилоу беше сред барабанистите с бременен корем, надвиснал над ръба на барабана. Когато срещнах погледа ѝ, тя ми кимна.
– Няма да ви разочаровам! – Извиках силно, за да ме чуят всички. -Ще се върна след три дни с достатъчно магия, за да осветя това място като Коледа.
Един по един те сложиха юмрук на гърдите си в знак на уважение и тогава Астра, Раб и Сейдж ме отведоха.
Време беше.
Вървяхме в приятелско мълчание в продължение на тридесет минути, като през цялото време барабаненето зад нас ставаше все по-тихо и по-тихо в далечината. Гората стана по-гъста, по-тъмна и във въздуха се носеше воня, когато наближихме това, което предполагах, че е Тъмната гора. Тук дърветата бяха възлести, по-сухи и по-зловещи, отколкото в паладинското село. Беше и по-студено. Щях да замръзна тук през нощта!
Раб рязко спря с лице към мен.
– Това е най-далечното място, до което можем да стигнем. – Той посочи плосък камък, забит в пръстта. „Тъмна гора. Само за алфи. Влизате на свой собствен риск.“
Страхотно!
Все още чувах леко барабаните.
– Някой ще удря барабаните на всеки час в продължение на пет минути всеки ден, докато те няма, за да ти помогне да намериш пътя към дома – каза ми Астра.
Уау, това беше… ангажимент. Кимнах ѝ в знак на благодарност, когато Сейдж пристъпи напред.
– Аз ще изчакам една седмица, преди да тръгна след твоя задник – обяви Сейдж.
Очите на Раб се разшириха.
– Не прави това. Тези гори са прокълнати. Само Паладин алфа може да оцелее. Няма да издържиш и ден.
Сейдж скръсти ръце, гледайки го свирепо.
– Прокълнати как? Някои дървета ще разберат, че съм стъпила вътре и ще ме убият?
Астра сподели нервен поглед с Раб, очите ѝ проследиха белега по бузата му.
– Осмелих се да вляза в Тъмната гора, когато бях по-млад. – Раб преглътна мъчително и после протегна един пръст, проследявайки линията на белега си. – Нека просто кажем, че дърветата не оцениха това. Те ме нападнаха.
Сейдж сподави смеха си.
– Дърво те нападна? Звучи сякаш си паднал.
Раб поклати глава, хвърляйки я раздразнен поглед.
– То се премести, блъсна ме през лицето в секундата, когато влязох. Точно там. – Той посочи купчина камъни точно зад предупредителния знак.
– Добре, няма нужда от тези приказки – уверих всички, докато Сейдж се взираше в купчината камъни с намръщено лице. – Веднага се връщам.
– Разбира се, че ще го направиш – съгласи се Сейдж и аз я обичах заради нейната позитивност.
Прочистих гърлото си.
– Но първо, Раб, исках да говоря с теб за нещо…
Той ми хвърли страничен поглед.
– Какво?
Усещах как вниманието на Сейдж и Астра се насочва към нас. Нямаше начин да скрия този разговор, така че реших просто да го кажа:
– Изглежда, че Сойер ще трябва да се предаде, за да спаси всички. Той ще отведе останалите градски вълци в голям подземен бункер, който е скрит от всички, които не са вълци.
Раб се намръщи.
– Това е трудно решение, но е силно.
Кимнах и се обърнах към него.
– Трябва да заведеш всички там и да ги вкараш в бункера. Присъединете се към градските вълци и се прегрупирайте. След това, когато дойда там, всички можем да измислим…
– Да се присъединим към градските вълци? Да напуснем нашата земя? – изсмя се той. – Такъв алфа ли ще бъдеш? Такъв, който бяга под земята при първите признаци на проблеми?
Присвих очи към него.
– Първи признаци на проблеми! Видя какво се случи снощи. За малко да ни уцелят с бомба. Тогава итаките ни нападнаха. Ако тук се стигне до това, трябва да вкараш нашите хора в бункера!
Той въздъхна и нещо тъмно премина през лицето му.
– Ще го оставя за в краен случай. Тази сутрин изпратих още три хиляди души да помогнат на Сойер. Със сигурност можем да спечелим войната.
Още три хиляди? Това беше страхотно и много, но просто не знаех дали е достатъчно.
– Може би.
Раб постави две ръце на раменете ми.
– За мен ще бъде чест да те нарека алфа, когато се върнеш. Само помни… отказването не е опция. – Той стисна раменете ми и аз се усмихнах.
Това беше всичко, което щях да получа от него.
Астра ме прегърна, когато Раб отстъпи настрана.
– Ще се моля за теб, всеки ден.
Обвих ръце около нея, държейки я здраво, докато любовта и уважението преминаваха през нашата връзка. Когато тя се отдръпна, и двете избърсахме очите си и Сейдж застана пред мен. Мислех за този момент, за това сбогом, цяла сутрин. Протегнах лявата си ръка, свалих сватбения си пръстен и го сложих върху безименния пръст на Сейдж.
– Пази го за мен?
Устните ѝ се свиха в тънка линия, докато сълзите се стичаха по бузите ѝ и тя кимна бързо.
– Побързай обратно, кучко. Обичам те. – Сейдж ме придърпа към себе си за силна прегръдка и двете избухнахме в леки ридания.
Когато се отдръпнахме, аз избърсах нейните очи и тя избърса моите.
– Сейдж… Ако не се върна…
– Не – изръмжа тя.
Аз въздъхнах.
– Просто се погрижи за Сойер, става ли?
Тя кимна и аз знаех, че не мога да отлагам това повече. Тръгвайки бавно към Тъмната гора, вдигнах ръка и им махнах.
– Връщам се след три дни! – Извиках на всички. Раб просто ми хвърли поглед, който казваше: Да, разбира се, но Астра и Сейдж кимнаха, махайки.
Знам. Всеки може да издържи три дни в ада.
Нали?

Назад към част 5

Глава 5

– Деми! – Сойер ме разтърси, докато аз го гледах от земята. Пронизително скимтене прозвуча в ушите ми, когато поклатих глава. Кожата на Сойер беше покрита с черни сажди, сякаш беше изгорен.
– Бомбардираха ли ни? – Огледах се, но всички останали изглеждаха добре. Всъщност всички ни гледаха със сбърчени вежди.
О, боже! Проклятието.
– Мъртъв ли си? – попитах. Бях ли убила по някакъв начин и двамата?
Сойер ме издърпа до изправено положение и изгледа ядосано една от вещиците, която се беше приближила да ни помогне.
– Какво стана? – изръмжа той. – Тя ме обича. Знам го. Нашата любов е истинска.
Вещицата подуши въздуха и в същото време аз го помирисах. Сяра и… нещо кисело като подквасено мляко.
– Проклятието е развалено… – измърмори вещицата.
– Какво? – Сойър я притисна.
Тя поклати глава.
– Познавам тази миризма. Това е миризмата на развалено проклятие.
Сойер и аз се спогледахме, онемели. Дали развалянето на проклятието изобщо беше опция?
Сигурно е казал на Сейдж, защото тя не изглеждаше объркана, че говорим за проклятия.
– Разбира се! – Сейдж щракна с пръсти. – Градски вълк Алфа току-що се ожени за половин паладин. Със сигурност това би развалило проклятие, предназначено да разкъса двете ни глутници?
Астра вдигна ръце към небето.
– Хвала на Отца! – извика тя и в този момент от небето падна капка дъжд. Отначало си помислих, че ме е наплюла при вика си, но бавно над нас започна да вали мъглив дъжд.
Сойър се ухили и после се засмя.
– Унищожено ли е? Децата ни няма да се тревожат за това? – Ръцете му ме прегърнаха и тогава бях вдигната във въздуха, а той ме въртеше в кръг. Кой знаеше, че нашата любов ще бъде достатъчно силна, за да развали вековно проклятие?
Воините избухнаха в тихи възгласи и за секунда забравих за войната, за факта, че след малко трябваше да си тръгна и да напусна Сойер. Вместо това просто оставих това да е моят сватбен ден и се наслаждавах на щастието на този момент.
Тогава избухна бомба. Буквално. Въздухът се напука със силен взрив, когато земята се разтресе и Сойер ме притисна към себе си, затискайки с тялото си моето, за да ме скрие. Едно близко дърво се изтръгна от земята точно пред оградата, когато светлината пламна в малкото пространство и буци пръст бяха хвърлени към нашата група.
Не ни уцелиха. Изглеждаше, че магията на вещиците е издържала, но нямаше да залагам на нея втори път.
– Трябва да се махнем! – Изкрещя Дредлокс и всички се пръснаха, тичайки в сградата и излизаха с чанти и оборудване.
Сейдж хвърли букета си на земята и взе пистолет, когато капитанът пристъпи до Сойер. Раб, Астра и мъжете, които бях довела, се разпръснаха зад мен, чакайки указанията ми.
– Сър – каза капитанът – мисля, че е време да минем към план Б. Те са срещу нас и загубихме твърде много хора.
Сойер се намръщи.
– Не съм готов да се откажа, да им предам наша територия, нашите домове, нашите ферми на сребърен поднос.
Капитанът ме погледна.
– Може би, ако тя се предаде, бихме могли…
– Млъкни! – Сойер се хвърли напред и обхвана с ръка устата на мъжа.
Намръщих се. Какво, по дяволите, правеше и защо искаше да се предам? Сойер беше издирваният за убийство. Сойер беше този, който започна цялата тази война.
Войниците, които са най-близо до тях, се намесиха, за да ги разделят, отделяйки Сойер от капитана.
– Поне ѝ кажи! – извика капитанът. – Кажи ѝ, че всичко това е заради нея. Че тя може да го спре.
Очите на Сойер се присвиха точно когато моите се разшириха.
– Освободен си от длъжност, капитане. Изчезвай.
Мъжът изглеждаше шокиран.
– Сър?
– Махай се – изръмжа Сойер, а вълчата козина са показваше по врата му.
– За какво, по дяволите, говори той, Сойер? – Дръпнах ризата на новия си съпруг и го принудих да ме погледне.
Почувствах я тогава, между нас, дълбока тъмна тайна, която той беше пазел от мен. Беше плътна и тежка и скрита дълбоко в него.
– Сойер, кажи ми веднага. Няма да започнем брака си с лъжи – изръмжах на половинката си.
Той кимна, преглъщайки мъчително.
– Другите са сформирали Коалицията на магическите създания. Те ще спрат войната, ако се подчиня на исканията им. Само едно искане.
Тръпки пробягаха по ръцете ми.
– Какво е тяхното искане?
Тогава той погледна към краката ми, неспособен да срещне очите ми.
– Сойер, какво искат?
Той поклати глава, сякаш не можеше да говори.
– Теб – каза Сейдж внезапно и вълна от замаяност се блъсна в мен.
– Мен?
Сойер вдигна поглед от земята и аз се изправих лице в лице с неговия вълк. Жълти светещи очи ме гледаха иззад плътните му мигли.
– Целият този процес за убийство на Викон имаше за цел да ме извади от картинката. Искат силата ти, Деми. Те искат да я бутилират и продадат това, което имаш, и да станат непобедими, неубиваеми, Фонтанът на младостта, както искаш го наречи. Те те искат.
Мен?
Искаха ме…
Знаех, че кралицата на вампирите иска моята сила. Предполагам, че феите също, но… за да започнем война за това…
– Всичките? Защо?
Очите на Сойер се върнаха в изпепеляващото си синьо.
– Да всички и защото, Деми… – Той вдиша през носа си. – …ти си като наркотик. Помниш ли онзи първия път, когато се целунахме? Вибрирането?
Кимнах, спомняйки си, когато ме беше допрял до стената в коридора на сградата по Изящните изкуства.
Сойер преглътна мъчително, дъвчейки нервно устната си.
– Тогава взех малко от силата ти, несъзнателно. Бях толкова силен, толкова бърз след тази целувка, че се чувствах… непобедим. Всеки път, когато сме били близки след това, трябваше да внимавам да не…
Ужас ме прониза от думите му. Той е взимал от силата ми? Трябваше да внимава да не направи какво? Да ме изцеди като вампир!?
– Да не… какво? – Имах нужда да го чуя да го казва.
– Да не поема от твоята същност, да ти я отнема.
Умът ми се въртеше, цялата тази война… не беше за това, че Сойер уби Викон… беше заради мен.
Беше… болно и грешно и… не можех да оставя всички тези хора да умрат заради мен. Не можех да оставя сгради да горят и нашите хора да загубят всичко, което имат, заради един човек.
– Ще се предам – казах му. – Ще се предам и по-късно, когато нашата армия стане по-силна, можете да ме върнете обратно.
– Не! – Сойер изръмжа, докато козината се разпространяваше от врата му към ръцете.
Хората от Паладин ще трябва да почакат. Не можех да оставя хиляди да умрат, защото отказах да се предам.
– Сойер, няма да бъда запомнена с това. Няма да бъда страхливка. Ще направя това, което е правилно – казах смело и вдигнах високо брадичка.
Той погледна някого зад мен и кимна бързо, а след това усетих две силни ръце да притискат китките ми зад гърба ми.
– Съжалявам, скъпа – прошепна Юджийн в ухото ми.
Паниката заля тялото ми, когато разбрах, че Сойер никога няма да ми позволи да се предам.
– Сойер! Бъди разумен. Целият град ще падне! Не искам да имам кръв по ръцете си – изплаках.
Дръпнах се срещу Юджийн, когато той започна да ме дърпа назад. Не бях забравила, че вероятно това беше моята карма, че държах Сойер против волята му, докато си тръгвах.
– Ще бъде по моите ръце – изръмжа Сойер – и целият този град ще падне, преди да допусна да падне и един косъм от главата ти. Деми, не можеш да им позволиш да имат твоята сила или ще си имаме работа с изцяло нови чудовища. – Той се втурна напред и ме целуна целомъдрено, преди да се отдръпне. – Обичам те. Върни се в земите на Паладин, където ще си в безопасност. Няма да те търсят там.
Шокът, който премина през тялото ми тогава, беше твърде силен и усетих как моят вълк излиза на повърхността.
– Сойер, не! Просто ме остави…
Нещо ме убоде отстрани на врата и аз се обърнах, за да проследя посоката, от която дойде.
Раб.
Държеше шибана стрела. Но вместо да изглежда злонамерен, той изглеждаше разбит.
– Ще се погрижа тя да се върне в селото на Паладин и ще изпратя всички резервни мъже, които имам, за да ти помогнат да спечелиш войната – каза Раб на Сойер и постави юмрук върху гърдите си.
Зави ми се свят, дърветата започнаха да се размазват зад него и имах чувството, че внезапно ме хвърлиха в пералня.
– Не! Не мога! – Изкрещях, но звукът се чуваше все едно говорех под вода.
– Благодаря ти. Това ще бъде високо оценено – каза Сойер на Раб. Гласът му беше толкова дълбок, че ме накара да се засмея. Изкикотих се с тих тон като кит и след това се отпуснах в ръцете на Юджийн, докато губех съзнание.

Опомних се с мъглив спомен за случилото се. Защо ме носеха и защо човекът, който ме носеше, тичаше? Тогава си спомних.
Сойер. Войната. Всичко беше по моя вина.
– Не, върнете ме обратно! – Гласът ми изграчи, докато блъсках Юджийн по гърба. Гръдният ми кош се блъскаше в рамото му с всяка негова стъпка. Той ме държеше в хватката на пожарникаря и тичаше толкова бързо, че ми се зави свят. Силен трясък се разнесе из цялото пространство и аз дръпнах глава назад, за да видя Сейдж и Уолш да тичат зад Юджийн през гъстата гора. Ръцете им бяха протегнати, докато стреляха в тъмните дървета с лъскави черни пистолети. Изблици светлина излизаха от дулата, докато адреналинът нахлу в тялото ми и се почувствах по-бодра. Около нас валяха стрели, забивайки се в мократа земя, докато Раб и хората му създаваха тесен кръг около мен.
– Астра! – изкрещях и погледът ми търсеше младото момиче.
– Тук съм, Алфа! – каза тя от дясната ми страна, като тичаше, а късо подстриганата ѝ коса подскачаше зад нея. Раб доближи нещо до устните си и наду силно.
Дълбокият звук резонира в тялото ми. Имах чувството, че цялата ми глава ще се пръсне.
Друг звук отвърна в далечината и Раб изкрещя с облекчение.
– Боен рог. Селото ще бъде готово да се защити срещу предстоящата атака – каза ми Астра, докато тичаха.
Главата ми все още беше замъглена, но беше ясно, че някой ни гони. Вампирите не използваха лъкове и стрели, така че трябва да са феи или Итаки. Тъкмо се чудех кои, когато ултразвуков звук се заби в ушите ми и Юджийн се спъна.
Това беше визитната картичка на феите, а ако имаше лъкове и стрели, моето предположение беше тъмните феи или Итаки. Или и двете.
– Пусни ме, мога да тичам – казах на Юджийн и той се подчини, като ме остави да стъпя на краката си, преди да запуши ушите си.
Без да се замисля, пуснах вълчицата си на свобода. Нямаше да позволя на тези феи да отслаби нашата група и след това да ни хванат един по един. Няма начин.
Моята вълчица беше полупрозрачна за една секунда и след това в следващата, плътна. „Намери тези, които издават този звук и им изтръгни гърлото“ – казах ѝ.
– Раб! Покривай вълчицата ми! – Излаях към лидера на Паладините, така че гласът ми да се чуе над пронизителния шум.
Бяхме спряли и всички запушваха ушите си, докато дърветата шумоляха и краката ми отслабваха от ефектите на това оръжие. Имах чувството, че мозъкът ми е поставен в блендер.
Трепнах, докато гледах моята вълчица да излита в дърветата, а Раб и хората му тичаха с нея, хвърляйки стрели наляво и надясно. Премигнах и тогава погледнах от нейната гледна точка. Тя го подуши.
Итаки. Фея-магьосник. Смъртоносна комбинация.
Главата на вълчицата беше ниско до земята, ушите прилепени, докато се движеше към шумът. Свивайки надясно, тя излетя по-бързо, отколкото Раб и момчетата му можеха да я последват. Дървета минаваха в тъмни петна, докато лапите ѝ удряха влажната, утъпкана земя. Когато се приближи до феята Итаки, цялата ми глава имаше чувството, че ще експлодира, както в човешка, така и във вълча форма. Той се криеше зад дебел ствол на дърво и тя издаде вой, докато скачаше. Разцепващият ухото ултразвуков звук прекъсна с писък, когато зъбите ѝ потънаха във врата му.
Върнах вниманието си към човешката си форма и половин дузина воини около мен.
– Бъдете готови за всичко – казах им. Моят вълк току-що беше прекъснал звуковия, разтапящ мозъка звук на Итаки, щеше да има последствия. Дърветата зашумяха, когато някаква фигура се приближи към нас.
Вампир Итаки.
Втурнах се напред, използвайки собствената си странна супер скорост, и срещнах фигурата на половината път. Блъснахме се един в друг и изведнъж се озовах лице в лице с ръмжащ мъж. Ушите му бяха заострени като на фея, но зъбите му бяха удължени като на вампир. Беше странно и той трябваше да умре незабавно. С яростно ръмжене стиснах юмрук и го ударих в гърлото, и чух хрущенето на кост.
Ритнах го с коляно в слабините, когато китката му се измъкна и ме сграбчи за гърлото. Гневът ме заля. Можех едновременно да почувствам как моя вълк разкъсва феята Итаки, докато усещах как този вампир се опитва да ме убие.
Стига толкова.
Имахме твърде много битки, а аз все още трябваше да отида в Тъмните гори и да се докажа като Паладин алфа. Нямаше време за тези глупости. Отметнах глава назад и ударих носа му с изненадваща сила. Острият пукот разцепи въздуха и главата ми запулсира. Но ходът проработи; той отпусна хватката си върху трахеята ми, така че аз можех да го убия. Протегнах се, хванах главата му в ръцете си и обгърнах челюстта му с пръсти. Едно бързо изпукване наляво и аз му счупих врата. Той падна на земята на купчина.
Бях чувала истории за вампири, които се възстановяват след счупен врат или лош инцидент. Не оставих това на случайността. Сейдж се появи от дясната ми страна точно навреме и заби в гърдите му сребърен кол. Глухият удар накара тръпки да преминат по гръбнака ми, когато кожата му започна да се разпада на черна пепел.
Вълчицата ми притича до мен, изглеждайки доволна от убийството си, а звукът от отстъпващите Итаки беше музика за ушите ми.
– Браво. – Раб оцени мъртвия вампир и забелязах, че от копието му капе лилава кръв на Итаки.
Намръщих се.
– Те ще се върнат, сигурна съм.
Как нещата се бяха влошили толкова бързо? Това беше един адски меден месец.
– Хайде. – Раб, Юджийн и Уолш сложиха Астра в центъра на малкия си кръг до мен и останалата част от пътя тичахме до Паладинското село.
Използвайки нашата връзка, почувствах своята половинка, вплитайки енергията си със Сойер, докато моята вълчица тичаше до мен. Усетих, че е зает и е в опасност. Шипове гняв, объркване и страх се извиваха от него и след това се просмукаха в мен.
Не е подходящ момент за разговор…
Когато наближихме пътеката от светлини, водеща към селото на паладините, Раб придърпа рога към устните си и изсвири кратко два пъти. В отговор веднага се получиха други два. Излязохме от гъстите дървета и очите ми се разшириха от гледката пред мен. Цялата стена на селото беше изпълнена с воини Паладини. Мъже, жени, млади, стари. Те стояха на ръба на стената със синя боя по лицата и заплашително намръщени. Държаха ками, копия и стрели, които блестяха с болезнено зелен отровен връх.
Гордост набъбна в гърдите ми и не можах да сдържа усмивката, която се разля по лицето ми. Паладините бяха като една сплотена единица, готова да защитава земята си на всяка цена.
Не познавах Рън… Дори не успях да опозная Ред, но по някакъв начин се чувствах така, сякаш ги познавам. Чрез тези хора ги опознах и за мен щеше да бъде чест да им служа като техен алфа – ако приемем, че това е нещо, за което бъда „сметната за достойна“.
Сякаш чула мислите ми, Астра пъхна ръката си в моята.
– Ще подготвя церемонията за изпитанието. Рано сутринта ще тръгнеш към Тъмната гора.
За частица от секундата, бях мислила да се предам на вампирите, но това не беше гаранция за спиране на войната и пак щеше да остави огромен проблем тук, без да има кой да го разреши. Преглътнах, докато нервите се филтрираха през мен, но тогава видях яростната решителност и смелостта на Паладините, приклекнали на стената, готови да защитят земята и семействата си, и преглътнах страха си.
– За мен ще бъде чест.
Някои неща бяха по-големи от теб и това беше страшно. Ами ако умра в Тъмната гора? Ами ако ми трябват пет години, за да се върна тук и Сойер се ожени повторно? Имаше толкова много „ако“, че главата ми се завъртя, но се съсредоточих върху единственото, което исках. Какво ще стане, ако вляза и изляза бързо, какво ще стане, ако спася цяла раса от хора и тяхната земя? Ами ако стана достоен алфа на народа Паладин? Тези „какво и ако“ се въртяха в главата ми цяла нощ, докато не заспах.

Назад към част 4                                                               Напред към част 6

Глава 4

Юджийн се появи по-късно същия следобед и аз трябваше да му кажа, че трябва да се върне обратно, придружавайки ме до Сойер. Това, че оставам, беше нещо, което трябваше да му кажа лично и също трябваше да направя нещо друго, лично. Бях помолила Астра да ни придружи, както и двайсет войни. Изненадващо, самият Раб беше доброволец. Двамата бяхме подобрили отношенията си и аз бях благодарна, че вече не ми се налага да се разправям с него.
– Защо се шляем през гори, разкъсани от война, с теб, облечена така? – попита Юджийн, докато държеше пистолет, с пръст на спусъка.
Погладих червено-златната копринена ръчно изработена рокля, която Уилоу ми беше дала. С ярките си цветове и начина, по който се спускаше през едното рамо, ми напомни за индийско сари. Бях вързала косата си на елегантен кок и използвах прах от червено цвекло, който Уилоу ми даде, за да оцветя устните и бузите си.
Не беше точно това, което бих искала за своя сватбен ден, но трябваше да стане.
– Защото заминавам за известно време и няма да си тръгна, без преди това да стана съпруга на Сойер – казах решително. Нямаше да отида в някаква Тъмна гора и да оставя проклятието да убие половинката ми, ако се наложеше да отсъствам три години.
Юджийн спря и ме погледна със сълзи, блеснали в очите му.
– Той знае ли?
Поклатих глава.
– Още не. Знам, че му се случват много неща.
Юджийн прочисти гърлото си, изправи рамене и кимна.
– Ще те отведа там и обратно безопасно. Не се притеснявай.
Той пристъпи пред мен с привидно обновени сили, докато продължихме да се движим през гората. Препънах се в папрати и малки храсти, вдигнах краищата на роклята си, за да стигна до Астра. Бяхме оставили конете и магаретата, за да тръгнем пеша. Отряд от двадесет войни на коне щеше да е шумен; ще бъдем по-тихи по този начин.
– Астра? – Пристъпих до нея и тя ме погледна с усмивка. Винаги ми се усмихва. Такава невинна и любяща душа е.
– Да, Алфа?
Отдавна бях спряла да я моля да не ме нарича така.
– Ти си нещо като свещеник или пастор, нали?
Тя се намръщи, изглеждаше объркана.
– Като … някаква важна личност на Бог. Можеш …. Да жениш хората? – Застраховах се.
Очите ѝ се разшириха, когато на устните ѝ избухна усмивка и тя погледна роклята ми в съвсем нова светлина.
– Да, Алфа, за мен ще бъде чест да водя вашето присъединяване към съюза.
„Присъединяването към съюза“ трябва да бъде това, което те наричаха сватба.
– Добре, чудесно. Благодаря.
Пропълзяхме през дърветата и някога далечните шумове на войната ставаха все по-близки и по-силни. Нищо ново, хора, просто пълзяхме през обхванатата от война гора, за да изненадам годеника си със сватба, за която той не знаеше нищо.
„Хей, ние сме на около двадесет минути път. Родителите ми и Рейвън още ли са в бункера?“ – попитах Сойер аз.
Наистина исках баща ми да ме заведе по пътеката, но нямаше да го извадя от безопасно място, ако нещата все още бяха в кофти ситуация.
„Да. Всеки, който не се бие, е там. Това е таен бункер под училището… което е разрушено.“
Спънах се в краката си. Разрушено? Умът ми се завъртя.
„Какво искаш да кажеш с това, че Стърлинг Хил е разрушен?“
Усетих вълнението да преминава през него, но знаех, че не е предназначено да бъде насочено към мен.
„Няма го, Деми. Стърлинг Хил е напълно изчезнал, но бункерът е здрав. Намира се на трийсет фута под земята, с дванадесет инча стомана и бетон, а там долу имат запаси от храна за две години.“
Зави ми се свят. Защо им е необходим двугодишен запас от храна?
„Сойер, те … в капан ли са там?“
„Не са в капан, но им казах да не излизат, докато не спечелим войната.“
Докато не спечелим войната? Може ли родителите ми да са в подземен бункер седмици наред? Или дори месеци? Главата ми се завъртя при тази мисъл. Тъкмо се канех да попитам още нещо, когато във въздухът се чу странно свистене. Едно тяло се претърколи върху мен, поваляйки ме на земята. Протегнах ръце, за да олекотя падането, ударих се силно в земята, като тежестта ми падна върху дланите. Погледът ми се спря на мъжа, който ме събори на земята, и секунда по-късно стрела със стоманен връх се заби в почвата до мен.
– Стой долу – излая Раб и след това застана на колене, изваждайки стрела от колчана на гърба си толкова бързо, че едва успях да проследя движението му. След секунди той пусна стрелата към върха на едно дърво и след това от него падна тяло, удряйки земята с трясък.
Света гърмяща змия.
Сърцето ми блъскаше в гърдите ми, докато се взирах в мъртвата фигура на земята. В гората се разнесоха пронизителни писъци, а след това се чуха стъпки от оттеглящи се хора.
Раб и хората му извадиха оръжията си и образуваха полукръг пред мен, докато Астра и Юджийн легнаха на земята от лявата и дясната ми страна. Седнах, избърсвайки мръсотията от роклята, която Уилоу ми беше заела. Раб мина напред, оглеждайки тялото в основата на дървото.
Това беше близо, помислих си, докато се взирах в стрелата, която беше на сантиметри от врата ми.
Юджийн извади пистолета си и го насочи към гъстите дървета вляво, докато Астра наведе глава в молитва и скръсти ръце, мърморейки под носа си.
– Итаки! Оттеглиха се! – извика Раб от основата на дървото.
– Това беше твърде близо – каза Юджийн и ме издърпа под мишниците, притискайки ме към тялото си.
– И за мен – казах му, докато се успокоявах.
Астра спря да се моли. Очите ѝ се отвориха и тя просто се взря в стиснатите си ръце, сякаш криеха някакъв ужас.
– Те изстреляха стрела в нашата територия… – В гласа ѝ се долавяше страх.
Раб и хората му се приближиха, всички намръщени.
– Може би е било грешка – каза един от мъжете.
Раб се пресегна и нежно изправи Астра на крака, гледайки я като любима сестра.
Гласът ѝ беше тих:
– Не е грешка.
Раб срещна очите ми и за първи път видях страх в неговите.
– Това е военен акт – заяви той.
Сърцето ми потъна в стомаха като камък. С колко воини бихме могли да се справим? Моя ли беше грешката? Народите Итаки и Паладини поддържаха дълги години мир помежду си и аз дойдох и донесох война. Вината ме гризеше, докато размишлявах върху това, но бързо се превърна в гняв.
Как смеят? Как се осмеляваха итаките да се опитват да ни нападат, когато вероятно знаеха, че сме слаби?
Изправих се ядосано, отметнах роклята си, гледайки свирепо към гората, преди да се обърна към двайсетте мъже. Те държаха лъковете си, готови за стрелба.
– Следващия път, когато се счупи клонка, стреляйте в тази посока! – Казах.
– Да, Алфа – казаха няколко от мъжете в унисон.
Очите на Раб се разшириха, докато гледаше от мъжете към мен.
– Тази титла не е заслужена.
Мъжете, които го казаха, наведоха глави от срам. – Да, сър.
Защо винаги беше срещу мен? Тази ситуация беше достатъчно трудна и без той да натиква лицето ми в калта. Толкова за нашите приятелски отношения. Той отново беше Рабид.
– И възнамерявам да я заслужа! – Сопнах се на Раб, обърнах се на пети и тръгнах, за да се омъжа за любовта на живота си, преди да отида на самоубийствена мисия за спасението на тези хора.

Двадесет минути по-късно във въздуха прогърмяха звуци на стрелба и магическо пращене. Носеше се и характерна миризма. Барут и нажежени жици, мед и кръв.
„Тук съм,…“
„Деми!“ изкрещя Сойер наблизо. Възторг избухна в гърдите ми и след това се разля по крайниците ми при звука на гласа му. Побягнах и се измъкнах от гората, преминах през малката каменна ограда и оранжевите знамена и хукнах към него. Той беше заобиколен от над петдесет въоръжени мъже. Повечето от тях бяха градски вълци с пушки и ножове, но около дузина бяха паладини. Те държаха злобни копия и се взираха в гората с остри погледи. Забелязах Сейдж сред тях, нейната яркочервена коса, вързана на стегнат кок, държеше два пистолета и шепнеше на Уолш.
Тичах, някак си без да се спъвам в роклята си, а Сойер стоеше на върха на хълма с разтворени ръце. Скочих в тях и те се стегнаха около мен. В секундата, когато земният му аромат удари ноздрите ми, гърлото ми се сви от емоция и го вдишах.
Глутница. Начало.
„Липсваше ми толкова много“ – изскимтях през нашата връзка. Неговите чувства се смесваха с моите и аз пресявах всяко едно. Любов, защита, безпокойство, трепет, лоялност.
– Не можем да останем тук, сър. Твърде сме изложени. – Разпознах в този глас армейския капитан, с когото с бях срещнала за кратко преди.
Сойер държеше ръцете си здраво около мен и се обърна, за да тръгне, отказвайки да ме пусне, докато аз гледах през рамото му. Раб и хората му се наредиха с паладините, които доброволно бяха дошли да защитават Града, и забелязах, че Ароу и брат му си кимнаха кратко, преди да зашепнат нещо под носа си.
Раб вероятно разказваше на малкия си брат за това, че Итаките обявяват война с нападението си срещу нас.
– Не трябваше да идваш – прошепна Сойер в ухото ми, докато ме държеше здраво до гърдите си и ни поведе нагоре по хълма към сграда, която не познавах. – Твърде опасно е за теб, любов моя. – Когато стигнахме върха, той най-накрая ме плъзна надолу по тялото си, за да застана на краката си.
– Защо носиш тази рокля? – Той изглеждаше объркан, когато ме огледа. Сигурна съм, че не знаеше, че това е булчинска рокля на Паладин, но беше красива и не беше идеална за обикаляне из гората. Коленете ми също бяха изцапани с мръсотия. Не съм съвсем в сватбена визия.
– Сойер, аз…
– Трябва да те вкараме вътре. – Капитан Дредлокс използва тялото си като щит, за да преведе Сойер и мен към сградата. Сейдж се плъзна до мен и ме прегърна бързо, преди да се върне обратно в редицата от воини около нас.
Погледнах нагоре към сградата, объркана. Беше едноетажна тухлена сграда, която изглежда се използваше за промишлени цели, като пречиствателна станция или нещо подобно. Не беше мястото, където си представях, че Сойер се крие. Когато наближихме високата мрежеста ограда, по която блестеше магически зелен оттенък, видях две фигури, застанали от двете страни на отвора.
Вещици.
Те са дошли. Идеята ми е проработила!
Сойър сякаш знаеше какво си мисля.
– Вече официално приемаме вещици и магьосници бежанци, в замяна на служба във войната. Беше брилянтна идея, Деми.
Вещиците видяха Сойер да се приближава и щракнаха с пръсти, причинявайки образуването на отвор в защитния зелен мехур. Прекрачихме и аз се намръщих, когато забелязах порутеното състояние, в което беше сградата.
– Ами къщата на родителите ти? Тук ли живееш сега?
Бетонните стени бяха изцапани с червена ръжда, която се стичаше на тънки потоци по прашните сиви плочи. Покривът беше покрит със син брезент и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Това със сигурност не беше мястото, от където алфата на Града на върколаците ръководеше военните действия.
Сойер срещна погледа на Дредлокс и нещо мина между тях, преди той да въздъхне.
– Къщата на родителите ми я няма, Деми. Врагът напада известните места. Тук е по-безопасно. Местим се на всеки дванадесет часа.
Тогава краката ми се подкосиха и Сойер ме хвана. Къщата му я нямаше, училището го нямаше… Бях отсъствала само ден и изглеждаше, че целият град е паднал в ръцете на врага.
– Майка ти?
– Тя е добре. Измъкнахме я и я вкарахме в бункера с всички останали. – Гласът на Сойер беше лишен от всякаква емоция.
Шокът ме разкъса. Родителите ми бяха в бункер, училището го нямаше, къщата на родителите на Сойер я нямаше.
– Защо дойде, Деми? Какво трябва да ми кажеш? Почти ме е страх да попитам. – Гласът на Сойер беше тих, докато стояхме точно под входа на разрушената сграда.
Гърлото ми се сви, неспособна да изрека думите, неспособна да намеря сили. Всички останали бяха вътре в оградената зона, но ни осигуряваха уединение. Все пак… малцина чуваха.
– Деми, плашиш ме, любов, и не съм сигурен колко още мога да понеса.
Една сълза се плъзна по бузата ми.
– Сойер, паладините са… те са в тежка състояние. Реколтата им е почерняла и земята умира. Освен това децата им, които се раждат, са хора. Всичко това, защото те нямат алфа.
Очите на Сойер се разшириха.
– Хора? Какво имаш предвид?
– Те не са като градските вълци. Техният вълк е по-обвързан с алфа магията и земята, отколкото с генетиката, предполагам. Не разбирам всичко. Просто знам, че не мога да им обърна гръб. Те са красив народ.
Сойър потърка слепоочията си и кимна.
– Добре. Добре. Разбирам. Ти можеш да бъдеш техен алфа, а аз ще бъда алфата на Града на върколаците и ще построя шибано имение точно по средата на нашите земи, ако така трябва, Деми. Каквото и да е необходимо, за да сме заедно.
Риданието, което таях в себе си, се изтръгна от гърлото ми и Сойер се намръщи, протегна се към мен.
– Мислех, че това, което казах е правилно? Защо плачеш? – Бедният човек изглеждаше толкова объркан, знаех, че просто трябва да съм честна с него. Беше толкова перфектен, че дори не го осъзнаваше.
– Сойер, не мога просто да се обявя за тяхна алфа, както ти. Трябва да го заслужа – казах му.
Тогава той остана неподвижен, очите му изтъняха до цепки.
– Как? – Гласът му беше плътен от неговия вълк и знаех какво си мисли: Варварска битка за надмощие, но беше много по-лошо от това.
Преглътнах трудно.
– Трябва да замина за няколко дни… може би повече. Трябва да отида в Тъмната гора и…
– Тъмната гора! – извика той и половината воини, които са най-близо до нас, се обърнаха да ни погледнат с отворени уста.
Дръпнах го по-навътре в навеса, облегнах се на стената на сградата, докато ниската, трептяща светлина хвърляше зловещи сенки върху лицето на Сойер. Миризмата на мухъл ни заобикаляше и почти исках да заплача. Това не беше бляскавият сватбен ден, който исках.
– След като съм в Тъмната гора, трябва да намеря някаква вълшебна пещера. Сама. Само тогава мога да се върна като алфа.
Сойер отметна глава назад и се засмя, дълбок гърлен смях, пълен със сарказъм.
– Да изпратя бъдещата си съпруга сама в Тъмните гори? Над мъртвото ми шибано тяло, Деми.
Аз въздъхнах. Знаех, че ще бъде още една битка и бях подготвена за това, но той дори не беше чул най-лошото от това.
– Сойер, това пътуване обикновено отнема три дни… – Прехапах устни и изсечената му челюст се стисна.
– Обикновено? – Пронизващите му сини очи изтъняха до цепки.
– На биологичния ми баща е отнело три години. Горите те подвеждат и разкриват пещерата само, когато си готов или нещо подобно. Затова дойдох лично да те видя. Не искам да оставя нищо на случайността. – Хванах ръката му, доволна да видя, че все още носи сватбения пръстен на баща си, който бях поставила на пръста му, преди да си тръгна. – Ожени се за мен? Довечера. Точно сега. Това ще гарантира, че ако се изгубя, проклятието няма да вземе нито теб, нито майка ти, нито Сейдж, нито някой, когото обичаш.
Той ме гледаше… замръзнал, с широко отворени очи.
– Сериозно ли? Затова ли си облякла тази рокля? Деми… – Той дръпна ръката си от моята и започна да масажира гърдите си, сякаш изпитваше физическа болка. – Не мога да те оставя да отидеш сама в Тъмната гора, ако това е, което питаш.
Ето го.
– Не питам – казах, гърлото ми се сви до болка, докато преглъщах риданията си. – Ще отида със или без твоето разрешение, Сойер. Моля те да ме направиш своя жена тази вечер, за да не се тревожа за теб, докато съм там.
Главата му се отметна назад от шок.
– Деми, три години. Каза три години.
Хванах лицето му отстрани.
– Не. Това се е случило с Рън. При мен няма да се случи. Ще се върна след три дни, най-много седмица. Няма да се изгубя.
Гърдите му се надигнаха, докато се взираше в очите ми.
– Ами ако, след като спечелим войната, поканим всички Паладини да живеят тук. Можем да ги нахраним и…
– Бебетата, Сойер, те се раждат като хора, без магия. И скоро хората ще ги последват.
Той се намръщи.
– Искам да кажа, че да си човек не е най-лошото нещо…
Аз се разсмях.
– Добре, нека да откъснем твоя вълк от теб и да видим как ще се чувстваш.
Той трепна.
– Права си, ужасно е, но Деми… Тъмната гора… сама.
– Сойер, знам, че мислиш, че съм крехка, но не съм. Мога да направя това. – Изпънах рамене в мрачна решителност и устните на Сойер се изкривиха.
– Любов моя, ти си толкова крехка, колкото бомба.
Аз се засмях.
– Имам нужда от това върху тениска.
Сойер преплете пръсти в моите и след това погледна надолу към крака си, повдигайки го, за да ми покаже монитора на глезена. Светеше в болезнено зелено.
– Не мога да те последвам, скъпа. Колкото и да ми се иска да дойда с теб, не мога. Вещиците успяха да им попречат да не могат да ме проследят с това, но не могат да я махнат.
И дори да можеше, не му беше позволено. Освен това бяхме във война, той трябваше да бъде тук, с хората си.
Аз кимнах.
– Сигурна ли си, че искаш да направиш това? Да отидеш в Тъмните гори сама и да се докажеш като Паладин алфа?
Помислих си за всички хора, които бях срещнала днес, и за милия човек, моя дядо Ред Муун, който беше прекрачил линията в земята на Итаки, за да ми помогне. Мислех си как Уилоу гали корема си и си представях как има дете, родено без вълк, без магия. Помислих си за умиращите земеделски култури и красивото село, което бяха построили, само за да го видя разядено от тази черна гъба. Но най-вече си помислих за малката тръпка на гордост, която ме обзе, когато Астра ме погледна в очите с абсолютна убеденост и ме нарече Алфа.
– Да. Трябва.
Тъга пробяга по лицето му, преди да бъде сменена бързо с усмивка.
– Тогава да се оженим.

Десет минути по-късно, Сейдж мина по нашата импровизирана пътека, държейки куп диви цветя под потъмняващото небе, докато лунната светлина грееше върху нас. Уолш стоеше до Сойер на откритото тревно поле на индустриалната сграда, а въоръжени воини и вещици направиха кръг от защита около нас. Не беше красиво, но все пак се чувстваше специално.
– Готова ли си, скъпа? – попита Юджийн и протегна ръка към мен.
Кимнах, опитвайки се да не заплача. Баща ми беше в бункер с майка ми под земята и Юджийн любезно ми беше предложил да ме предаде. Докато вървях бавно към Сойер, той задържа погледа ми с любяща интензивност, която не бях сигурна, че заслужавам. В този момент си припомних първия път, когато го срещнах, стоейки там в Делфи. Астра стоеше търпеливо в центъра и чакаше да стигнем до нея. В ръцете ѝ имаше малка подвързана с кожа книга, корицата беше украсена с куп тъмночервени камъни и бях сигурна, че беше нещо духовно. Беше достатъчно малка, за да се побере в джоба ѝ, и се чудех дали винаги я носи. Когато стигнах до Сойер, той стисна ръката на Юджийн и след това взе дясната ми ръка в своята, завеждайки ме до мястото, където стоеше Астра.
Не знаех как действа проклятието, но Сойер беше информирал Астра какви думи трябва да се кажат, за да се тества проклятието. Ако не обичах истински Сойер, той щеше да умре на място. Не се притеснявах. Никога не съм обичала никого повече от този мъж.
Дори сега, след като току-що му казах, че нямам нужда от разрешението му да отида в гората за неопределен период от време и почти се скарахме, той все още ме гледаше така, сякаш съм любовта на живота му. Искаше ми се да имам фотоапарата си, за да уловя всички погледи на Сойер, защото този, беше толкова нежен, толкова скъп, че исках да го запомня завинаги. Докоснах с пръст кокалчетата му и той се ухили.
Астра взе сплетените ни ръце в своите и след това наведе глава.
– Скъпи Отче, благодаря ти, че събра тези две души в името на истинската любов. Нека бъдат благословени във всичко, което правят заедно. Нека много се обичат и малко се ядосват. Децата им да са здрави и безгрижни, и любовта им да се задълбочава с времето.
Тя вдигна поглед от молитвата си към мен и аз трябваше да премигна, за да сдържа сълзите си. Сойер също изглеждаше със замъглени очи. Беше перфектно. Идеалното нещо, което можеше да се направи в такъв момент.
– Има ли нещо, което бихте искали да кажете, преди да прочета заклинанието за тестване на проклятието? – попита ни Астра.
Кимнах, обръщайки се към Сойер.
– Сойер, мисля, че най-много обичам в теб начинът, по който ти ме обичаш. – Той се ухили и аз продължих. – Ти ме подкрепяш във всичко, което искам да направя, дори това да те подлудява и това говори много за характера ти и какъв човек и лидер си. А и също си приятен за гледане.
Усмивката му стана по-широка, когато Сейдж, Уолш и слушащите се засмяха.
– Просто се надявам, че мога да бъда достойна за този вид чиста любов. Моето желание е да бъда равна с теб и да продължа да те обичам до края на вселената през годините, докато остаряваме заедно.
Погледнах Астра, за да покажа, че съм приключила.
Астра се усмихна.
– Сойер?
Сойър кимна и тъмните му кичури паднаха в очите му.
– Деми, безпомощен съм да направя каквото и да било друго, освен да те подкрепя, дори когато идеите ти са луди. – Всички се засмяха. – Няма свят, в който бих ти отказал нещо, дори собственото си туптящо сърце. Ти задоволяваш тази нужда в мен, която дори не знаех, че имам. Ти беше тази, която заличи празнотата в мен, която не знаех, че съществува в мен до момента, в който те видях.
Сълзи тихо се търкаляха по бузите ми, когато той пусна ръцете ми и обхвана брадичката ми, а погледът му пламна в дълбините на душата ми.
– Обещавам да продължа да те обичам с интензивност, която съответства на тази яростна защита, която изпитвам към теб. Ще защитавам теб, твоите мечти и нашето бъдещо семейство с всяка фибра от моето същество, както като човек, така и като вълк. – Очите му светнаха жълти при това и аз облегнах чело на неговото, оставяйки сълзите да се стичат по лицето ми.
Астра прочисти гърлото си.
– Деми Калоуей и Сойер Хъдсън, искате ли да вземете другия за ваш законен съпруг и съпруга, иистинска половинка? – Гласът ѝ беше плътен от емоции.
– Да – казахме аз и Сойер в един глас.
Астра кимна и извади сгънат лист пергамент от горната част на книгата си. Бях видяла Сойер да ѝ го дава по-рано и знаех, че проклятието ще бъде изпитано.
– Тогава изпитвам това проклятие върху семейство Хъдсън – каза Астра високо, за да чуят всички около нас, – и ви обявявам за мъж и жена. Сойер, можеш да целунеш булката си. – Астра сгъна листа и ни погледна очакващо.
Сърцето ми блъскаше в ушите ми, докато миризмата на горещи жици се филтрираше във въздуха.
Магия.
Лицето на Сойер грейна с оранжево сияние, а кожата му сякаш грееше като слънце. Усещах топлината, когато той се наведе към мен. Страхуваше ли се да ме целуне? Тестваше проклятието ли? Или той знаеше със сигурност, че любовта ми към него е истинска?
Сякаш в отговор на вътрешния ми въпрос, той се пресегна с увереност и хвана лицето ми от двете страни, придърпвайки устата ми, за да срещне неговата. Устните ни се докоснаха и изгарящата топлина на кожата на Сойер ме прониза, изпращайки електрически удар по гръбнака ми и в пръстите на краката ми. Чу се пукащ звук и след това всичко потъмня.

Назад към част 3                                                        Напред към част 5

Глава 3

Последвах я покрай свещите до дъното на сцената, където имаше врата. Тя я отвори и слезе по редица скърцащи стълби. Стъпвайки след нея и слизайки в мазето, минахме покрай пламъци, които осветяваха стените и се чудех дали това беше нормален огън или онзи вълшебния, който беше направила с ръцете си. Можеше ли да щракне с пръсти и да ги накара да загаснат?
Вероятно…
Когато стигнахме най-долните стъпала, огледах голямото пространство. Вдясно имаше спалня с открехната врата и обикновено легло с балдахин. На задната стена имаше камина с пращящи цепеници вътре. Имаше малка кухня вляво и кът за сядане пред огъня. В най-отдалечения ъгъл на стаята имаше малка възглавница, поставена на пода, обърната към ниска маса или олтар. Една-единствена дебела синя свещ гореше на олтара с ярък лилав пламък.
Тя посочи лилавото трептящо сияние.
– Това е благословена свещ. За теб. Молех се за теб всяка вечер, откакто ме спаси от тъмната фея и ме върна у дома.
Преглътнах мъчително, чувствайки се леко неудобно от любезния ѝ жест. Защо? Нямах представа. Това момиче имаше толкова много вяра в мен. Не исках да я разочаровам.
Тъкмо се канех да отговоря, когато тя заговори отново.
– Когато Рън беше убит… – Тя поклати глава. – Не, трябва да се върна по-назад. Нека започна отначало. – Тя потри нервно ръце. – Майка ми, Фей, също беше жрица. Благословена с изцеление като мен.
Тя ме покани с жест да седна на дивана и аз го направих, с лице към нея, докато тя се сгушваше срещу мен. Да бъда с Астра беше толкова… лесно. Което беше странно, като се има предвид, че буквално не знаех нищо за нея.
„Глутница“, каза вълчицата ми и аз кимнах. Астра беше глутница, затова се чувствахме като сестри. Беше подобно на моя отпечатък със Сойер, близостта, разчитането на нейната енергия, но по семеен начин. Сега беше нервна, но и развълнувана.
– Беше? – Попитах, чудейки се дали майка ѝ е…
– Мъртва е. – Тя кимна и после към тавана. – Сега е при Отеца.
Точно…
– Съжалявам.
Тя преглътна трудно.
– Тя почина малко след смъртта на Ред Муун, твоя дядо.
Намръщих се.
– Било е наскоро. Как е умряла, ако нямаш нищо против да попитам?
Тя огледа дома си, сякаш все още очакваше да види майка си да излиза от кухнята. Когато срещна погледа ми, не бях подготвена за страха, който видях в очите ѝ.
– Не бягай или нещо подобно, става ли? Просто първо ме изслушай. – Тя се приближи към мен, сякаш се готвеше да скочи и да ме сграбчи, сякаш се готвих да избягам.
Тогава сърцето ми ускори на бързи обороти, блъскайки диво в гърдите ми.
– Защо да бягам? – Преглътнах трудно.
– Майка ми почина малко след Ред Муун, защото… ние като жрици не можем да живеем дълго, без да сме привързани към алфа. – Тя вдигна китката си, за да покаже белега, който и бях направила там, когато я освободихме, и сега всичко придоби смисъл.
Пулсът ми се забави малко. Очаквах нещо много по-лошо. Например, не знам… тя да ми каже, че има нужда от кожата ми или бъбрека ми или нещо подобно за някакво заклинание.
– Добре, сега свързани ли сме? Искам да кажа, ти си добре, нали? – Хрумна ми, че може да се кани да хвърли бомбата като каже, че е на път да умре.
Тя кимна.
– Сега съм добре, след като ме намери и сме свързани.
Уау.
– Супер.
Тя прехапа устни.
– Но останалата част от глутницата ще загубят магията си, ако не се свържеш и с тях. Техните вълци ще умират бавно, докато не се превърнат в слаби хора. Земята ни вече започна да умира.
Потреперих. Това не беше нещо, което тя да не ми беше казвала преди, и аз го бях приела, когато казах, че ще остана и ще помогна, че ще стана алфа на тези хора. Но всички останали? Беше малко лудо, но ако можеше да спаси магията им…
– Ще го направя – казах аз, чакайки облекчението да се изпише на лицето ѝ.
Това така и не дойде. Вместо това устата ѝ се изкриви в гримаса.
– Какво не е наред?
Тя протегна ръка и хвана ръцете ми. – За да станеш наш алфа, трябва да се докажеш пред земята, магията, хората, Отеца.
Всъщност усещах как намръщването изкривява лицето ми. Затова ли Раб ме нарече временна алфа? Не е смятал, че мога да издържа теста или каквото и да е това.
О, мамка му. Най-добрият начин да се уверите, че ще направя нещо, беше да ми кажете, че не съм способна.
– Добре – казах ѝ. – Ще се докажа.
Тя стисна ръцете ми, усмихвайки ми се.
– Ти си толкова смела, Алфа. Още в секундата, в която те срещнах, знаех, че ти и твоите наследници ще ни водите поколения наред. Вярвам в теб.
Обзе ме нервност и се чудех дали идва от мен, или от нея.
– И така, какво трябва да направя, за да се докажа? Битка?
Не исках да убивам Раб. Той беше брат на Ароу и въпреки че беше малко задник, знаех, че просто защитава хората си.
Тя въздъхна.
– Ще трябва да пътуваш сама през Тъмните гори до Пещерата на магията.
Преглътнах. Сама? В Тъмните гори? Пещерата на магията? Добре, глупостите станаха малко по-страшни, отколкото очаквах.
– Какво има в пещерата?
Астра сви рамене.
– Не знам. Единствените, които са успели да се върнат живи, вече са мъртви.
Очите ми се разшириха.
– Ред Муун?
Тя кимна.
– И Рън, баща ти. Само алфи могат да влязат в Тъмните гори и да търсят пещерата.
– Рън е биологичният ми баща – поправих я аз, защото не исках да отхвърлям мъжа, който ме отгледа, мъжа, когото смятах за свой баща.
Тя поклати глава.
– Трябва да е тридневно пътуване влизаш и излизаш… ако не се изгубиш. – Тя направи пауза и аз повдигнах вежда.
– Да се изгубя? Някой някога… губил ли се е? – Ръцете ѝ стиснаха моите, сякаш желаеше да остана на този диван с нея. Тогава очите ѝ се взряха в душата ми с удивително пламтящо злато, когато нейният вълк излезе на повърхността.
– Рън се изгуби… и се върна три години по-късно. Някои казват, че Тъмните гори ще скрият пещерата от теб и ще я разкрият само когато си готова. Може да те няма години.
Какво. По. Дяволите. Това ли каза току-що?
Издърпах ръцете си от нейните и се изправих, отдръпвайки се до стената. – Уау, никога не си казвала, че може да ме няма години.
Тя поклати глава.
– Това е просто възможност.
Ха ха ха! Изсмях се.
– Възможно е да се изгубя за три години? Няма начин. – Посочих пръстена на пръста си. – Омъжвам се за любовта на живота си и ако ме няма три години, цялото му семейство ще умре, включително и той, заради проклятие, което вашите хора са му наложили! – Извиках и тя наведе глава в знак на подчинение, което веднага ме накара да се почувствам виновна.
– Мамка му, съжалявам. – Пристъпих по-близо до нея, след това потърках лицето си, опитвайки се да не получа пристъп на паника. В Тъмните гори за три години, за да спася хиляди хора? Пас. Абсолютно съм пас. – Просто… не мога, Астра. Искаш твърде много. Ако можеш да ми гарантираш, че ще вляза и ще изляза след три дни, готова съм да го направя, но мисълта да се изгубя с години… не мога.
Една-единствена сълза се плъзна от окото ѝ и тя я изтри с опакото на дланта си. Обърна се с лице към мен и отиде до малкия дървен олтар, който беше поставила, и коленичи пред лилавата мъждукаща свещ, сключвайки ръце и мърморейки неразбираеми думи под носа си.
Седях там неловко, несигурна какво да направя, когато тя се изправи, с усмивка на лицето си.
– Разбирам, Деми, и уважавам избора ти. Нека да направим една обиколка из селището? Може да решиш да помогнеш по друг начин?
Намръщих се.
Тя ме нарече Деми, а не Алфа, и го почувствах като шамар в лицето, но бързо го игнорирах.
– Абсолютно. Мога да помогна и по други начини. Храна, стоки, искам да кажа, от каквото и да се нуждаете, мога да ги намеря, когато войната приключи.
Тя кимна и ние излязохме от стаята и тръгнахме обратно по стълбите.

Два часа по-късно знаех точно какво беше направила. Тя не „ме заведе просто на обиколка“, тя хвърли сърцето ми в блендер и го смля. Минах през умиращите житни полета, изгнилите царевични посеви, напълно отвратителната овощна градина, цялата почерняла от болести, всички казващи: Ти си лайно, ако не отидеш в Тъмните гори и не излекуваш тази земя.
– Земята умира от загубата на магията на алфата, която е свързана с нея. Това може да се оправи само, когато опитният алфа достигне Пещерата на магията – каза Астра, докато вървяхме през гнилото царевично поле.
Отначало просто кимах, пренебрегвайки очевидните ѝ намерения. Но тогава тя ме заведе в центъра за родилките. В момента имаше над двеста бременни жени и когато Астра постави едно от току-що родените бебета в ръцете ми, се намръщих, когато забелязах, че нещо не е наред с детето. Изглеждаше достатъчно здрав, но… не можех да разбера.
Взирах се в него, толкова малък и невинен, докато се опитвах да разбера какво глождеше мозъка ми. Плачът се разнесе от стаята надолу по коридора, когато Астра се наведе до мен.
– Роден е без вълк. Това ще се случва, докато нашият нов алфа не премине през ритуала и намери пещерата като покаже, че е достоен да поиска земята и хората.
Гледах я с ужас, а после отново бебето. Очите. От очите идваше всичко! Бяха… кафяви. Красиви кафяви бебешки очи, а… не магическото синьо на народа Паладин. Вдишах, усещайки миризмата на бебето.
Човешка.
– Да не би да ми казваш, че двама паладини току-що са се сдобили с човек? – Почти изкрещях към нея. Как, по дяволите, беше възможно това? Дори паладин и човек биха имали дете, което може да се променя във формата на вълк.
Астра кимна, галейки с любов челото на момчето, докато го държах.
– Сега няма достатъчно магия, когато Ред го няма.
Чувството на вина от думите ѝ ме удари като цял тон тухли. Бързо ѝ подадох бебето, преди риданието да се изтръгне от гърлото ми. След това изтичах по коридора и изскочих през вратата. Хладният ветрец удари лицето ми, когато си помислих през какво ли трябваше да минава тази бедна майка. С какво ще живее това дете. Беше ли ужасно да си човек? Не, но да израсне различен, сред вълци и да не може да се промени или лекува, той би бил изрод. Заради мен. Беше красиво здраво момченце, но не беше вълк, не както трябваше да бъде. Дъхът ми излизаше на накъсани дишания, докато оглеждах умиращата земя пред мен. Това, което видях днес, бяха добри хора, трудолюбиви хора, които не заслужаваха да загубят магията си, вълците си, всичко това, защото се страхувах, че няма да ме има дълго.
„Трябва да те видя. Трябва да говоря с теб за нещо лично. Важно е“ казах на Сойер, докато паниката заплашваше да ме обхване напълно.
Отговорът му беше незабавен. „Добре ли си?“
Сълзи се стичаха по лицето ми. Не можех да си представя да загубя вълчицата си, не и сега, когато знаех, че тя беше единствената причина да остана жива, че тя ме е защитила, когато Викон и неговите приятели ми отнеха девствеността против волята ми.
„Не. Не съм. Трябва да те видя, Сойер.“
„Добре, ще накарам Юджийн да те придружи обратно, когато пристигне, но можеш ли да доведеш още няколко войни? Може би двадесет паладини? Дивите земи пълзят с Итаки и вампири точно сега.“
Да помоля повече хора да рискуват живота си за мен? Разбира се.
„Добре“ – казах аз.
„Добре… ще се видим довечера.“
– Добре ли си? – извика познат глас зад мен, бързо изтрих сълзите си и се завъртях на пети.
Раб. Въздъхнах, когато го видях.
– Дойде да злорадстваш за моята емоционална слабост?
Той сви рамене.
– Дойдох да видя дали си гладна. Моята половинка току-що приготви обяд. Иска да се срещне с теб.
Изпъшках вътрешно, поглеждайки към вратата на родилния дом, откъдето Астра ми махна с ръка.
– Ще се видим по-късно! – каза тя, сякаш ни беше чула.
– Разбира се – казах му аз, чудейки се защо ме покани на обяд, след като преди беше такъв задник с мен. Защо неговата половинка ще иска да се срещне с мен? Да се надяваме, че тя не беше като него. Не бях в настроение да вечерям с двама гадняри.
Вървяхме през изгорелите стръкове трева. Изглеждаше все едно, че скорошен пожар е изпепелил земята, но Астра ми беше обяснила, че това е просто от внезапна загуба на алфа магията, когато Ред е умрял.
Раб ми хвърли дълъг страничен поглед и аз изръмжах.
– Какво?
Той се засмя.
– Не мога да повярвам, че последната ни останала алфа е градски вълк.
Извъртях очи.
– Не мога да повярвам, че си роднина на готиния и очарователен Ароу.
Устните му потрепнаха в полуусмивка и после се свиха.
– Не мога да повярвам, че Ред умря, за да можеш ти да живееш…
Спрях да вървя, гърлото ми се сви от думите му.
– Хей, това беше удар под пояса.
Той поклати глава.
– Не, имах предвид… не мога да повярвам, че Ред е прекосил земята на Итаки, за да спаси градски вълк, който се оказа неговата отдавна изгубена внучка.
О!
– Да, беше… странно съвпадение.
Той поклати глава.
– Не мисля така – въздъхна той, като ме погледна в очите, преди да вдиша през носа си, сякаш ме подуши. – Мисля, че той е знаел. Мисля, че на някакво ниво, той е разбрал коя си.
Трябваше да прехапя вътрешната страна на бузата си, за да не заплача. Искаше ми се да го бях срещнала, да имах възможност да го опозная. Опитах се да си спомня разговора ни и някаква индикация, че той е разбрал, че сме роднини.
– Раб! Храната изстива. Вкарай си задника тук! – извика една жена надолу по улицата и аз се ухилих на нахалния начин, по който му говореше.
– О, ще я харесам. – Оставих забавлението да се изпише върху чертите ми, докато Раб ме гледаше намръщено. Той се запъти към красивата жена, застанала пред червената врата, която ни махаше, а аз го последвах.
Когато се приближихме, аз я разгледах по-отблизо. Изглеждаше около двайсетте с кестенявата си коса, сплетена на дълга копринена плитка през едното рамо. Имаше тези наситени тюркоазени очи и петна от лунички по носа, които я караха да изглежда млада и невинна. Преглътнах мъчително, когато погледът ми се насочи към корема ѝ и забелязах, че е подут от бременността.
– Здравей, Деми. Аз съм Уилоу. – Тя ми се усмихна и леко наведе глава за поздрав.
– Бременна си – казах глупаво, вместо всъщност да я поздравя като нормален човек. Ето защо ме е поканила; тя не искаше бебето ѝ да се роди човек. Всичко това беше част от техния план.
О, Господи!
Чувството за вина беше толкова силно, че едва дишах.
Тя кимна.
– Само в четвъртия месец, но да. – Тя се ухили на Раб. Той се пресегна и погали корема ѝ, докато миризмите на нещо пикантно се носеха към нас на верандата.
– Влезте. – Тя отстъпи назад и ме въведе вътре.
Предпазливо прекрачих прага, вината за нейното неродено бебе ми тежеше с всяка стъпка. Ако не отида в Тъмната гора и не намеря тази проклета пещера, тогава нейното бебе щеше да се роди човек… без вълк.
Преглътнах мъчително, оглеждайки дома ѝ. Беше подобна на моята къща за гости, но изглеждаше по-оживена. Тя беше наредила на масата чинии с някакъв вид боб яхния и купа пресен ориз. Покривката беше наситено червена, а в центъра имаше няколко изсушени житни класове за украса.
– Съжалявам, нямаме нищо прясно. Както знаеш, реколтата се проваля, откакто загубихме Ред.
Пребледнях.
– Сух ориз и боб, с любезното съдействие на Града на Върколаците – измърмори Раб.
Уилоу протегна ръка и го удари по тила.
– Какво те е прихванало, скъпи? Къде е твоята благодарност? Би ли предпочел бременната ти половинка да гладува?
Бузите на Раб порозовяха и той прочисти гърлото си.
– Благодаря ти за храната – изръмжа той и седна.
Харесвах я, но се намръщих на Раб, когато и двамата седнахме на масата.
– Няма за какво, Раб. – Изрекох името му, сякаш беше отрова, докато Уилоу ми сервира чиния с горещ боб и ориз, имаше и пикантен вкус.
Уилоу се изсмя.
– Има причина името му да е Бесният вълк, нали? – Тя оголи зъби в престорено ръмжене и той закачливо я удари по задника.
Изкикотих се, устата ми се отпусна.
– Раб е съкращение от Рабид! (Rabid – бесен)
Той изправи рамене и пъхна пълна лъжица боб в устата си.
– Това е силно име.
Да, за психозадник, какъвто беше той, но в нашите шеги имаше закачливост и аз се отпуснах.
– Деми се нуждае от име на Паладин. – Уилоу смеси ориза и боба, когато започнах да ям.
– Тя трябва да го заслужи. Не се дава безплатно – каза Раб през зъби.
Уилоу извъртя очи към половинката си.
– Наясно съм с това. Кой казва, че тя не може да го спечели?
Поклатих брадичка към нея в знак на благодарност, но Раб се засмя.
– Астра и Ароу рискуваха живота си, за да се промъкнат в Града и да я помолят да ни помогне, а тя изпрати консервирана храна. Това не е чертата на алфа.
– Хей! – Ударих с юмрук по масата и чашите издрънчаха, карайки всички да подскочат. – Съжалявам. – Погледнах към Уилоу, но тя не изглеждаше притеснена от избухването ми.
След това погледнах злобно Раб: – Разбрах, че съм наполовина Паладин преди няколко месеца, а алфа преди няколко седмици. Извинете ме, че трябва да обмисля нещата, преди да захвърля целия си живот, за да помогна на хора, които са били врагове за мен и моята половинка. – Поставих годежния си пръстен в лицето му. – Приятелят, за когото трябва да побързам и да се омъжа, за да не умре от проклятието, което вашите хора са наложили върху семейството му!
Масата замлъкна и аз не осъзнах колко гневна бях, но определено бях изкрещяла последната част. Раб въздъхна, гледайки храната си в очевиден акт на подчинение. Погледът на Уилоу се плъзна към пръстена ми и тя се ухили.
– Харесвам я. Тя ще бъде перфектна алфа.
Дръпнах ръката си назад и потърках лицето си.
– Съжалявам, че си изпуснах нервите…
Уилоу изсумтя.
– Ти си жена Паладин. Не бихме очаквали нищо по-малко.
Усмихнах ѝ се, благодарна, че съм толкова добре приета, но все пак раздразнена, че Раб и всички очакват от мен да се втурна и да спася положението в момента, в който ми кажат, че имат нужда от помощ.
– Проклятието върху семейство Хъдсън бе грешка – каза накрая Раб. – Грешка, с която целият ни народ живее, откакто се помня.
Достатъчно справедливо. Всички сме правили грешки, но проклятието все още е в сила и е огромен проблем в живота на Сойер.
– Е, не можете да очаквате от някой лесно да прости тази грешка, когато тя се отразява на целия му живот. В Града на Върколака има състезание за спечелване на сърцето на алфата, където се състезаваш с десетки други жени. Той се среща с всички тях едновременно заради вашето проклятие. Объркано е.
Уилоу поклати глава.
– Бих ги убила всички.
Аз се ухилих. Можех да кажа, че тази жена щеше да ми бъде добра приятелка.
Раб пусна вилицата си върху чинията.
– Добре, разбирам, направили сме грешка преди цяла вечност и има основателна причина градските вълци да ни мразят. Можем ли да продължим?
Кимнах, хапвайки от вкусния боб, докато ароматна експлозия на кимион избухна на езика ми.
– Да. Нека продължим. Знам, че не ме харесваш, но аз съм всичко, което имате, така че просто ще трябва да го направя. – Аз повдигнах рамене.
Уилоу замълча.
– Това означава ли, че… ще отидеш в Тъмната гора и ще се докажеш като алфа?
Ръката ѝ отиде до корема ѝ и аз въздъхнах.
– Да. Мислиш ли, че ще позволя на бебето ти да се роди човек и да яде боб и ориз до края на живота си? Казах ви, тук съм, за да помогна. – По дяволите, техният план беше проработил. Влизах ол-ин.
Тогава Раб ме огледа от горе до долу, сканирайки тялото ми с поглед на хищник, сякаш търсеше слаби места или рани, които да използва.
– Рън беше най-великият алфа на нашето време и му бяха необходими три години, за да намери пътя си през Тъмните гори до Пещерата на магията. Наистина ли мислиш, че можеш да се измъкнеш оттам жива?
Тогава вълчицата ми изплува на повърхността и аз го погледнах гневно.
– Имал ли си някога алфа, който е разделен променящ се?
Уилоу вдигна пръст.
– Вълк ангел, и не, не сме имали – съгласи се тя и Раб я стрелна с поглед.
– Не си обучена – каза Раб. – Първата студена нощ и ще загубиш пръстите си заради измръзване. – Той загреба ориз и боб, дъвчейки ги бавно.
Добре, измръзване звучеше лошо, но след престоя ми с Мармал и бягство през територията на Тъмните феи, вече не се страхувах да бъда сама сред дивата природа.
– Тогава ме научи на колкото можеш повече през следващите двадесет и четири часа, защото тръгвам и се връщам след три дни с магия, която ще оправи тази земя и ще спаси твоя народ.
Той ме погледна сякаш бях пъзел, който не можеше да разбере.
– Нашият.
Намръщих се.
– А?
– Нашият народ и ако положителната психическа нагласа можеше да ти помогне, нямаше да се тревожа толкова много.
Усмихнах се, отхапвайки още една хапка.
– Но не може – изръмжа той. -Така че бъди готова за съкратен майсторски клас по оцеляване.
Преглътнах.
Наистина ли правех това? Да отидеш сам на място, наречено Тъмната гора, за да намериш някаква вълшебна пещера и евентуално да се изгубиш с години?
Не, не можех да мисля за това.
Но като видях Уилоу да гали с копнеж бременния си корем, знаех, че трябва да опитам и не можех да оставя нищо на случайността. Нищо.
– Уилоу, имаш ли красива рокля, която мога да взема назаем? – попитах.

Назад към част 2                                                                Напред към част 4

Глава 2

Сейдж ме събуди още по тъмно. Трябваше да се измъкна от удобното легло и да си измия зъбите набързо, преди да се втурна навън. Мърморещи тихи гласове долитаха от църквата отсреща. Сейдж и аз пресякохме тухлената пътека и аз спрях при вида на почти хиляда воини. Всички те бяха с голи гърди въпреки хладния въздух, който минаваше през селото, и държаха различни смъртоносни оръжия. Побиваха ме тръпки от яркосините ивици боя по лицата и гърдите им. Тези мъже бяха истински воини. Можеше да го видиш в очите им, начина, по който не само изглеждаха, сякаш не се страхуваха от смъртта, а я приветстваха. Повечето от воините бяха мъже, но забелязах няколко жени, също толкова смъртоносни и свирепи.
Ароу и Раб разговаряха оживено помежду си, докато Астра държеше ръце на раменете на един мъж, докато се молеше за него. Да бъда в толкова различна култура беше очарователно. Исках да знам всичко за паладините и техните обичаи, но сега не беше моментът да науча. Зад мен се чуха стъпки и аз се обърнах, за да видя голяма глутница вълци, идваща по улицата, стотина или повече.
Тези вълци бяха големи, по-големи от нашите градски вълци и всичките черни, с малко ръждиви петна по гърбовете.
– Паладински вълци – прошепна Сейдж.
О!
– Ами ако някой ни нападне, докато те няма? Отвеждаш най-добрите ни воини! – извика Раб и аз отново насочих вниманието си към предната част на църквата.
– Те искат да покажат на новата алфа, че ще се борят за неговата кауза – каза страстно Ароу. – Вярват, че тя ще излекува нашите земи и хора и няма да ни напусне.
Вината ме прониза. Тези хора, които дори не познавах, бяха готови да се борят за мен, за да им помогна. Това просто потвърди, че не мога да се върна при Сойер, докато не дам всичко от себе си тук и не им помогна.
– Нямам ѝ доверие. Тя ще си тръгне, когато стане трудно – изръмжа Раб. Сякаш усетил присъствието ми, той се обърна и срещна студения ми поглед.
Не трябваше да оставам и да подслушвам, но по дяволите този коментар ме вбеси, а те говореха достатъчно високо, за да ги чуе цялата проклета група.
– По дяволите, ще остана! – Извиках и се втурнах към тях с дълги, гневни крачки, спечелвайки погледа на над сто воини, които стояха най-близо. – Не знаеш нищо за мен. Нямаш представа на какво съм способна. – Тогава усетих как моят вълк изплува на повърхността и Раб се завъртя напълно, гледайки ме право в очите.
– Е, малко вълче – подсмихна се той. – Половината от нашите воини тръгват и ако бъдем нападнати от итаките, докато ги няма, аз лично ще те държа отговорна за всяка смърт.
Преместването на воини от едно място на друго и оставянето на паладините уязвими не беше идеално, но трябваше да избера по-малката от двете злини. В момента градските вълци бяха затворени в бомбоубежище. Очевидно тяхното положение беше по-тежко.
– Не очаквам нищо по-малко. Сега, как мога да помогна тук?
– Деми – извика Сейдж зад мен с плътен от тревога глас. – Няма ли дори да ми помогнеш да заведа воините обратно в Града?
Мамка му! Трябваше да ѝ кажа тази сутрин.
Обърнах се и се изправих пред нея, а очите ми бяха насълзени.
– Аз… трябва да остана тук за известно време – казах на червенокосата си приятелка.
Очите й се разшириха, когато погледна зад мен към воините.
– Деми, Града на върколака… Сойер. Имаме нужда от теб точно сега.
Така, разкъсана на две, се чувствах ужасно. Посочих към почернялата трева в краката си, умиращите царевични полета в далечината, които можех да видя дори оттук, които бяха покрити с черен мъх.
– Не. Ти искаш да съм с теб. Но те се нуждаят от мен. – Сниших глас. – Ще остана няколко дни, ще говоря с тях за следващите стъпки. Искам да спечеля доверието им, да направя каквото мога, за да ги излекувам – казах ѝ искрено. Тя не го разбра; тя не разбира, че това са и моите хора.
Тя се намръщи.
– Добре. Ще остана с теб. – Тя скръсти ръце в знак на предизвикателство.
Сълзи бликнаха от очите ми, когато поклатих глава.
– Трябва да заведеш воините при Сойер. Казах му, че идваш. – Потупах се по главата, показвайки, че сме говорили през връзката си.
Беше адски рано, и двамата бяхме изтощени, но войната не те чака да се наспиш добре.
– Добре. Ще ги придружа и веднага ще се върна – изръмжа тя.
– Сейдж…
– Престани да спориш с мен, упорит задник такъв. Няма да те оставя тук със секси, горещ алфа там. – Тя присви очи към Раб и аз се ухилих.
Всяка мъжественост, която Раб притежаваше, беше разядена от гадната му личност. Освен това ме интересуваше само Сойер.
Това обаче не означаваше, че не мога да се възхищавам на изсечените тела от време на време.
– Добре. Тогава ще се видим довечера? – попитах.
Намръщеното ѝ лице стана по-мрачно.
– Казала си на Сойер, че оставаш и че аз идвам с войните?
Сърцето ми се сви.
– Това беше най-лошото нещо, което някога трябваше да му кажа… Но да. Снощи.
Тя кимна.
– Ще се върна тази вечер, или може би утре.
Прегърнахме се и гърлото ми се сви от емоция. Защо имах чувството, че няма да я видя дълго време? Войната беше грозна и всичко беше толкова ужасно от двете страни на границата. Надявах се, че правя правилния избор, като оставам с Паладините. Работата беше там, че градските вълци имаха Сойер, а тези хора нямаха никого.
– Пази се – казах ѝ аз.
Тя избърса очите си и се приближи до Ароу.
– Хайде, ще ти покажа пътя.
Жена воин се приближи до Ароу, тялото ѝ беше почти толкова изсечено като неговото, а гърдите ѝ бяха покрити с малка триъгълна лента от велур, която висеше на връв, покрита с красиви червени мъниста. Тя стисна смъртоносно оръжието си и веднага разбрах, че това е приятелката на Ароу. Той изглеждаше като тип, който би предпочел жена войн.
Мъжете започнаха да се разотиват и аз си помислих, че трябва да кажа нещо, да им вдъхна увереност в способностите си, въпреки че нямах представа какво ще се иска от мен.
– Няма да ви разочаровам – казах със силен глас, който изненадващо не потрепери.
Мъжете погледнаха от Астра, обратно към мен и след това кимнаха, тръгвайки да водят война, която никога не са започвали или в която са вярвали.
Стоях там, гледайки всеки човек и вълк, минаващ покрай мен, и им се усмихвах. Когато последният воин най-накрая зави зад ъгъла, Раб пристъпи към мен със скръстени ръце, докато ме притискаше с поглед.
– Три хиляди сто седемдесет и осем.
Преглътнах трудно.
– Какво?
– Толкова воини току-що тръгнаха. Ето колко паладини си решила да изложиш на риск в първия си ден като алфа на пробен срок. – Очите му проблеснаха в жълто.
– Алфа на пробен срок? – Скръстих ръце и го погледнах злобно. Очевидно Ароу беше по-добрият брат. – Последният път, когато проверих, аз съм единствената алфа, която имате.
Той се засмя, поглеждайки към Астра. – Не си ѝ казала нищо, нали?
Астра се обърна, оправяйки кремавото си ленено горнище с нервни пръсти.
– Казах ѝ каквото беше важно в момента.
Стомахът ми се сви и на лицето ми също трябва да е проличало, защото Раб се ухили.
– Нямаш представа какво те чака, градско момиче.
Той профуча покрай мен, блъскайки ме и аз останах втренчена в Астра с това, което се надявах, тя да изтълкува като зашеметено изражение.
– Хайде. Да влезем и да поговорим. – Тя кимна към големите двойни врати на гигантската църква от червени тухли.
Свих се. Не беше точно това, което исках да правя в момента. Но имах нужда от някои отговори. Следвайки я нагоре по стълбите, погледнах назад през рамо, когато слънцето започна да изгрява, хвърляйки оранжева, маслена светлина върху селото Паладин. Беше толкова… зашеметяващо… и въпреки това… очевидно умираше. Стотици малки къщички от червени тухли осейваха пейзажа, всички построени в прави малки редици. В далечината се виждаха откритите поля. Черна тиня помрачаваше върховете на царевицата и други култури. Дърветата изглеждаха… пепеляви… като изгорени. Болестта по растенията покриваше всичко. Докато Астра ме въвеждаше вътре, направих бърза проверка на Сойер.
„Сейдж и над три хиляди воини са на път към теб сега. Ще направя всичко възможно, за да помогна тук днес и да видя дали мога да се свържа с теб утре, за да се видим.“
Отговорът му беше незабавен.
„Не. Твърде опасно е, просто остани там. Изпращам Юджийн да те защити. Той трябва да стигне до теб след няколко часа.“
Исках да споря, че нямам нужда от защита тук, но знаех, че ще го накара да се почувства по-добре, ако изпрати някой да се грижи за мен. Стана ми гадно, че никой от нас не знаеше кога ще се видим отново.
„Добре. Всичко наред ли е?“
Беше глупаво да питам. Какво може да е наред с една война?
„Майка ми, родителите ти и семейството на Рейвън са в безопасност. Така че това е добре.“
Това звучеше ужасно много като добри новини-лоши новини.
„А лошите новини?“
Можех да го чуя вътрешно да въздиша и отчаянието кървеше през нашата връзка.
„Лошо е, Деми. Радвам се, че не си тук, за да видиш унищожението на всичко, което баща ми помогна да се построи.“
О боже! Отпуснах се на прага, докато Астра ме чакаше търпеливо да се присъединя към нея.
„Сойер. Кажи ми! Мога да се върна! Мога да помогна.“
„Не. Остани там. Трите хиляди мъже ще бъдат голяма помощ. Трябва да тръгвам.“
Той се отдръпна от мен и аз останах сама със себе си. Какво, по дяволите, трябваше да направя сега? Годеникът ми беше в криза и аз бях безпомощна да направя каквото и да било.
– Всичко наред ли е, Алфа? – Астра нервно закърши ръце и аз усетих нейния трепет чрез връзката ни.
Аз въздъхнах. Целият Магически град беше във война и бях почти сигурна, че войната е започнала заради мен и годеникът ми беше оставен да се справи с всичко това, но мислите за това нямаше да помогнат на никого.
– Нека просто да поговорим как мога да помогна тук.
Астра кимна и кестенявата ѝ коса се развя.
– Влез.
Тя пристъпи по-навътре и зад редица пейки. Влязох вътре и си позволих да разгледам пространството.
Редици и редици дебели лакирани пейки от тъмно дърво бяха наредени в гигантската стая отпред до задната част. Астра минаваше покрай тях, проправяйки си път към сцената отпред. Имаше църковна атмосфера в начина, по който беше построен, но не можах да видя религиозни знаци или идоли. Стигнахме до сцената и аз се взрях в блестящата светлина, идваща от нея. Очаквах да видя кръст или нещо подобно, но вместо това имаше стотици мъждукащи свещи.
– Една защитаваща молитва за всеки воѝн – информира ме тя.
Очите ми се разшириха.
Над три хиляди свещи? Това трябва да е отнело цяла нощ.
Тя тръгна по дървения под и към трепкащата сцена, докато аз насочих очите си към прозорците в горната част на сградата. Имаше още от това ръчно направено стъкло. Не беше римокатолическа катедрала, но имаше добро настроение в мястото, спокойно.
Астра се качи на сцената и аз я последвах. Сега, когато бяхме близо до свещите, усетих общата им топлина, възхищавайки се на светлините, които мигаха и се люлееха. Бяха подредени върху малки стълби във възходящ ред.
Астра бръкна в малка кутия отстрани на сцената и остави още една свещ върху място, което намери на пода. После стисна ръце и промърмори нещо под носа си. Стоях там и я гледах, мислейки си как излекува Уолш и как това магическо синьо блестящо нещо бе паднало от небето върху тялото ѝ. Тя буквално бе спасила живота му със силата си. Замислих се и как я наричаха – жрица. Това беше дума, използвана от вещиците, но тя очевидно беше вълк… духовен или религиозен.
Тя ме озадачаваше. Но в добрия смисъл.
Вдигна поглед от сключените си ръце, размаха пръсти над малката свещ и от фитила избухна в пламък. Поех дъх при проявата на магия.
– Това беше за Сейдж – каза ми тя, като се държеше така, сякаш не е направила нещо толкова супер готино и удивително като запалване на шибана свещ с ума си!
– Ти… отчасти вещица ли си? – Опитвах се да разбера всичко това. Да разбера нея.
Тя се намръщи.
– Вещиците са зли. Те са се отвърнали от Отца и използват магията си, за да захранват тъмнината.
Добре… Не знаех какво означава това.
– Отец… е…?
Тя се намръщи.
– Бащата на всички творения. Бог. Първичен създател.
Аз кимнах.
– Точно. Така си мислех.
– Могат ли всички паладини да палят свещи с махване на ръка? – Погледнах собствените си пръсти, чудейки се дали е възможно. Тя се засмя и това я направи да изглежда много по-млада. Сега поставих под съмнение предположението си за нейната възраст.
– Очевидно не! – Тя се засмя, и това накара устните ми да се извият.
Размърдах се на краката си, докато свещите хвърляха сенки по лицето ѝ.
– Наистина не знам нищо за Паладините, Астра. Бях отгледана сред хората.
Тя се намръщи, хвана се за гърдите си, сякаш току-що ѝ бях казала, че баба ми е починала. – Черупки от предишното ни аз. Дано това никога не ни се случва. Трябва да ни помогнеш – примоли се тя.
Какво, какво?
Намръщих се, отваряйки ръце. – Тук съм. Нямам представа за какво имате нужда от мен, но съм тук. Просто ми помогни да разбера всичко.
Тя кимна.
– Насам. Ще ти обясня всичко.
Защо тези думи накараха да почувствам как стомаха ми потъва?

Назад към част 1                                                            Напред към част 3

Глава 13

Уолш ни заведе в едно голямо имение, което, както предположих, беше къщата на родителите на Сойер. Беше кацнало точно зад училището, а отвън имаше дузина черни рейндж роувъри. Това трябва да е мястото, където беше Сойер.
„В това гигантско имение ли си, до което Уолш току-що ме доведе?“ – попитах наум Сойър.
„Да, любов. Помолих го да те доведе при мен. Влез вътре.
Всички изскочихме от колата и Сейдж и Уолш започнаха да говорят с двамата пазачи, разположени отвън, докато аз стоях там като идиот.
– Влез вътре, тръгни наляво, той вероятно е в офиса. Ще се видим там след секунда – каза ми Сейдж и аз кимнах.
Отидох до вратите, щях да почукам и тогава си помислих, че това е глупаво, тъй като майка му вероятно си почиваше и Сойер току-що ми беше казал да вляза.
Верандата беше голяма, облицована с дъбово дърво, пристъпих към двете гигантски стъклени врати и завъртях дръжката. Минах през фоайето, облицовано с травертин, завих наляво и веднага се озовах лице в лице с Роланд. Очите му бяха зачервени и стъклени, сякаш плачеше.
– О, мис Калоуей, толкова е хубаво да видя, че сте добре. – Той ме придърпа в прегръдка и гърлото ми се стегна, когато го прегърнах в отговор.
Сойер ми каза, че този човек е член на семейството и аз си спомних колко мил беше с мен. -Благодаря ти, Роланд. – Стиснах го силно, преди двамата да се пуснем.
Той избърса няколко сълзи от бузите си и кимна.
– Влезте. Мисис Хъдсън си почива, но Сойер ви покани да се присъедините към него във военната стая.
Военна стая.
Той каза военна стая.
Мамка му. Беше истина. Това наистина се случваше.
Преглътнах и тръгнах по дългата слабо осветена зала. Когато наближих, чух крещящи гласове. Е, един крещящ глас. На моят годеник.
– Изглеждам ли сякаш ме е грижа за парите в момента? Просто го направи! Не ме интересува колко струва – изръмжа Сойер.
Роланд отвори вратата след леко почукване и аз влязох вътре.
Уау!
Стаята беше голяма и напълно гола, с изключение на огромно бюро, направено от стъкло, което изглеждаше като гигантски таблет. Около него стояха петима мъже. Юджийн, Брандън, Куан, някакъв голям мъж, когото не познавах с черни дредове, и мършав секретар, когото бях виждала да следва баща му.
– Деми. – Сойер се втурна напред и ме придърпа в ръцете си. – Добре ли си? – Той ме погледна, сякаш ме оглеждаше за рани, които може да е пропуснал преди. – По дяволите, нашето парти за годежа беше развалено, толкова съжалявам.
Поклатих глава.
– Не ме интересува.
Той кимна.
– Знам, но… исках да е специално за теб.
Шибаният му баща почина! Последното нещо, за което мислех, беше специално парти за годежа, но знаех, че той е романтик и просто иска да се почувствам като кралица и вероятно все още беше в шок.
Той извади сгънат лист хартия и го пъхна в задния ми джоб. Намръщих се.
– Може да съм тук до късно. Прочети това по-късно, когато останеш сама – прошепна той в ухото ми.
Само кимнах, объркана защо ще ми пише бележка.
– Сър… – Юджийн прочисти гърлото си. – С вещиците от страната на кръвопийците нашата технология няма да може да се справи. Танкери, оръдия, хеликоптери, всички те могат да бъдат деактивирани с едно движение на китката.
Сойер въздъхна и никога не го бях виждал да изглежда толкова стар и изтощен.
Той се обърна с лице към Юджийн.
– Знам това.
– Всички ли вещици са срещу нас, или само някои? – попитах, предполагайки, че Сойер ме иска тук, за да споделям идеи, а не просто да изглеждам красива. Не че сега изглеждах много красива, цялата в кръв и пепел.
– Докладите сочат, че голямото мнозинство от тях иска да застане на страната на вампирите. Ние граничим със Земите на вещиците и кралица Дрейк им е обещала нашата земя, ако им помогнат да ни победят във войната – каза секретаря. – И нашата армия засега държи стената при северната ни порта, но няма да е за дълго. Те са повече от нас.
Сойър въздъхна, хващайки носа си.
Вдигнах ръка и всички ме погледнаха.
– Защо не предложим на вещиците, които искат да избягат, място за живеене тук? Със сигурност имаме допълнителна земя и жилища, които можем да им предоставим, ако са готови да се бият на наша страна? Рейвън каза, че там е доста зле. Не на всички им харесва.
Семейството на Рейвън беше прогонено, защото е говорило лошо за върховната жрица и призовавало за публично гласуване на ново ръководство. Висшата жрица е била жива повече от хиляда години и така е останала на власт за дълго време. Някои от хората бяха готови за промяна.
Ако говориш лошо за върховната жрица, електричеството ви щеше да бъде спряно или храната ви намалена. Те контролираха хората.
– Вещиците да дойдат да живеят тук? В Града на върколака. За постоянно? – попита Брандън, като сбърчи лице.
Погледнах към Сойер, който галеше брадичката си. Беше целият в кръв; в косата му имаше следи от сажди и цялата стая миришеше на дим. Мамка му беше ужасно, но тук той планираше война, опитвайки се да спаси хората си от зло. Толкова много го обичах в този момент.
– Ако можем да оставим настрана нашата… мания… да имаме определена територия… -Сойер кимна. – Това може да свърши работа. Дайте картата. Къде можем да ги настаним?
Секретарят изглеждаше като ударен по лицето.
– Искате да намеря район в Града на върколаците, където да настаня вещици?
Дредлокс изръмжа.
– Да, глух ли сте? Вашият алфа ви даде заповед, сега я изпълни.
Сойер сложи ръка на рамото на Дредлокс.
– Всичко е наред, командире, ще отнеме малко време да свикнат.
После ме погледна.
– Има ли лидер в тяхната опозиция? Можем ли да доведем Рейвън да ни помогне?
Мамка му. Той всъщност се вслуша в идеята ми. Аз кимнах.
– Кажи ѝ, че изпращам кола за нея и семейството ѝ – каза ми Сойер и след това започна да лае още заповеди към други хора.
Извадих телефона си и изпратих съобщение на приятелката ми.
Аз: Ъмм, значи във война сме, алфата е мъртъв и трябва да дойдеш в Града за консултация… Сойер изпраща кола.
Рейвън: Какво за бога! Ти добре ли си? Добре… родителите ми могат ли да дойдат?
Аз: Да. Опаковайте багаж за известно време. Липсваш ми.
Надявах се да убедя Сойер да им позволи да останат тук за дълго време, особено ако позволяваше на други вещици да дойдат.
– Рейвън и нейните родители си стягат багажа – казах на Сойер.
Той кимна, потърка лицето си и изглеждаше по-стресиран, отколкото някога съм го виждала.
– Мисля, че трябва…
Сирена се включи и уоки-токито на колана на Дредлокс изсвири.
– Вампирите са пробили северната стена. Заповеди, сър? – Чу се глас по линията и очите ми се разшириха.
Дредлокс погледна към Сойер, който раздалечи устни назад, кучешките му зъби се удължиха и притиснаха долната му устна.
– Убийте всички, които преминат тази стена.
Дредлокс кимна.
– Стреляйте. Повтарям, стреляйте и убивайте.
Сирената намаля до тих вой и Сойер закрачи из стаята.
– Колко са в резервите? – попита той точно когато Сейдж и Уолш влязоха.
– Три хиляди – каза командир Дредлокс.
Сойер спря и се завъртя на пети.
– Това ли е?
Дредлокс преглътна трудно.
– Баща ти не беше запален по войната.
Сойър поклати глава.
– Е, война ни сполетя.
Дредлокс кимна, гърбът му се вдърви.
– Ако мога да бъда освободен, сър, бих искал да стигна до фронтовата линия с моите хора.
Сойър кимна и Дредлокс излезе от стаята.
Тогава Сойър погледна мършавият секретар.
– Моля, провери майка ми, увери се, че сирената не я е събудила.
Мъжът кимна и излезе от стаята.
– Ще отидем да помогнем на северната стена. Съжалявам отново за баща ти. – Куан и Брандън бързо прегърнаха Сойер и след това тръгнаха. Сега само Уолш, Сейдж, Юджийн, Сойер и аз се взирахме в картата на Магическия град, която стоеше отворена на таблета. Беше направил сценарий на въображаема битка, в която всички магически раси са се обрънали срещу нас, и не изглеждаше добре.
– Някой да ми каже шибани добри новини – изръмжа Сойер, потривайки носа си.
Сейдж извади телефона си и му показа нещо.
– Получих най-малко хиляда отговора на спешното съобщение, което изпрати до вълците, които искат да се запишат – каза тя на братовчед си.
– Не е достатъчно! Трябват ми поне още десет хиляди. – Сойер протегна ръка и я дръпна за косата.
Погледнах го в момента, в който той каза десет хиляди.
Паладините имаха десет хиляди воини и току-що им бяхме направили услуга.
– Знам откъде можем да вземем още няколко хиляди воини – смело казах аз.
– Не – изръмжа той, сякаш можеше да прочете мислите ми.
Всички в стаята ни погледнаха объркани.
Преглътнах мъчително, пристъпих да го целуна по бузата.
– Сойер, мога да ти осигуря още няколко хиляди воини.
Той хвана лицето ми отстрани, взирайки се в очите ми. Видях толкова много емоции там. Гняв, агония, притежание.
– Нито след един милион шибани години, Деми – изръмжа той.
– Как? – Гласът на Юджийн дойде зад мен и аз се отдръпнах от Сойер.
– Паладините. Те са над десет хиляди. Мога да поискам воини и те ще ми ги дадат.
Юджийн изглеждаше впечатлен.
– Направи го. С толкова всъщност бихме могли да имаме шанс да спечелим войната.
Сойер се обърна към Юджийн.
– Паладините нямат телефони, а аз нося гривна на глезена. Това означава, че ще трябва да отиде там сама. Не.
Очите му пожълтяха и аз изчаках Юджийн да наведе глава в знак на подчинение.
Той не го направи.
Юджийн каза:
– Синко, ако не обезопасим тези стени, очаква ни пълно унищожение в рамките на два дни и те ще отвлекат годеницата ти и ще източат кръвта ѝ!
Вените на врата на Сойер изпъкнаха.
– Или ще я хванат на път за земите на Паладин и просто ще я изцедат там!
Прочистих гърлото си.
– Никой няма да източва никого, става ли. Мога да се справя сама! Ще отида и ще се върна бързо. Ще се видим сутринта в училището с още хиляди мъже с мен – заявих аз.
Ако наистина бях Паладин алфа, тогава те щяха да дойдат и да ми помогнат, нали?
Сойър поклати глава.
– Не.
В гласа му имаше окончателност и можех да чуя зъбите му да се стискат и почти да изпукат, когато челюстта му се стегна.
Аз въздъхнах.
– Повярвай ми. Ще се върна веднага.
Трябваше да разбере, че това е едниственият ни шанс, в противен случай родителите ми и всички, на които държахме, щяха да бъдат убити.
-Не – изръмжа той отново и този път алфа силата се втурна диво в стаята.
– Трябва да поставим хората на първо място, Сойер. Преди собствените ни нужди. – Пристъпих по-близо до него.
– Не. – Този път беше скимтене. С въздишка свалих пръстена на баща му от палеца си, след това пристъпих напред и го поставих на безименния му пръст.
– Ще се върна сутринта с воини и ще спечелим, а след това ще се оженим.
Той стисна пръстите ми, в гърлото му се заформи ридание.
Не исках да му причинявам това. Току-що беше загубил баща си и беше уязвим, но северната порта вече беше пробита. Скоро щяха да ни напднат от изток и юг, а какво да кажем, когато вампирите вербуват Итаки? Не можехме да се изправим срещу целия Магически град.
Погледнах към Уолш и Юджийн, които наблюдаваха нашият разговор отстрани.
Те знаеха какво означава погледа ми и двамата кимнаха.
Кимнах в отговор.
Те се втурнаха напред и дръпнаха ръцете му зад него, притискайки го назад, когато се отдръпнах от него. Очите му се разшириха при това.
– Веднага се връщам – казах му аз, тръгвайки към вратата. – Ние ще спечелим тази шибана война.
Тогава направих най-трудното нещо, което някога съм правила. Затичах по коридора и го оставих там да крещи името ми.
„Не отново, не ми причинявай това отново. Не мога да те последвам с гривната на глезена!“ – Сойър извика отчаяно в главата ми.
„Знам. Трябва да вярваш, че съм способна да се справя и без теб. Обичам те и веднага се връщам“ – казах му, когато стигнах до входната врата и излязох в нощта.
„Деми, кълна се в Бога, ако не мога да бъда до теб, за да те защитя, ще умра от разбито сърце. Не ми причинявай това. Вече загубих баща си, не мога да понеса да загубя и теб.
Гърдите ми се свиха при думите му, но продължих.
„Обичам те. Ще се видим сутринта, когато доведа воините Паладини. Обещавам.“
Чух стъпки зад мен и погледнах назад, за да видя Сейдж.
– Сигурна ли си? – попитах.
Тя завъртя очи.
– Кучко, няма да тръгнеш сама.
С усмивка се вмъкнахме в гората зад имота на алфата и потеглихме към границата. Знаех, че не можем да вземем кола, в Дивите земи нямаше пътища.
Къщата на родителите на Сойер беше близо до границата между кампуса и североизточната гранична стена, където се срещаха територията на Вампирския град и Дивите земи. Можех да тичам бързо като вампир и звукът от пукащи кости зад мен ми подсказа, че Сейдж се променя, за да ме настигне. Беше тъмно, луната беше високо в небето и усетих как умората напряга мускулите ми, докато тичахме възможно най-бързо.
Кърт беше мъртъв.
Бяхме във война.
Сойер стана алфа… по-рано.
Толкова много мина през ума ми, докато Сейдж и аз тичахме към границата. Бяха нужни само около десет минути, за да стигнем до малкия ред оранжеви знамена, които очертаваха Дивите земи от другата страна. Там се извисяваше малка четирифутова калдъръмена стена с празнини на всеки двайсетина фута. Чувах викове и стрелба в далечината на север и се чудех дали мога да стигна до Паладините и да се върна, за да помогна.
Емоциите на Сойер ме връхлетяха като торнадо; стомахът ми се сви в гърлото, когато усетих отчаянието му да ме завладява.
– Деми, не смей да пресечеш тази линия! – Гласа на Сойер дойде някъде зад мен.
Изхленчих от болка, когато емоцията от това, че го оставям, остави голяма рана в сърцето ми. Погледнах през рамо и го видях да се втурва през дърветата. Не можах да срещна погледа му. Той дишаше диво, торсът беше покрит с кръв и червени петна от мястото, където Юджийн и Уолш го бяха държали. Червена светлина от гривната му на глезена мигаше с бавен постоянен ритъм, сякаш ни напомняше, че е там. Когато най-накрая погледнах в очите му, те бяха ярко жълти.
– Съжалявам – изскимтях аз и се втурнах назад към Дивите земи и зад знамената. Сейдж ме последва с опашка, пъхната между краката.
– Деми! – изрева Сойър. – Не разбираш колко опасно е това! – Той се затича към мен и аз се отдръпнах по-навътре в гората, плъзгайки се зад пролуката в стената със сълзи, стичащи се по лицето ми.
– Сойер, спри! – Изкрещях, но той не го направи. Той изтича с пълна скорост в гората, но вместо да пресече линията на флага, цялото му тяло се схвана и чух пукот на електричество от мястото, където стоях, на десет фута. Той падна назад, зъбите му тракаха, докато се гърчеше на земята.
Ридание се изтръгна от гърлото ми, когато видях някой, когото обичах, в толкова голяма агония.
Тогава Юджийн и Уолш излязоха на поляната, задъхани и поемайки големи глътки въздух, докато оглеждаха сцената.
Сирена изтрещя в нощта и Сойер седна, стенейки, държейки се за корема. Той ме погледна през пролуката в оградата и аз пребледнях, когато сините му очи ме погледнаха пълни с чувството, че е предаден.
Юджийн бутна мобилния си телефон към Сойер.
– Вещиците са прекратили въздушната ни атака. Източната стена е паднала. Какво правим?
Мамка му.
Направих още няколко крачки назад, знаейки повече от всякога, че имаме нужда от помощта на Паладините.
Сойер наведе глава, говорейки по телефона:
– Приберете жените и децата в подземния бункер и въоръжете всеки мъж над седемнадесет години. – Той затвори и след това ме погледна с измъчено изражение. – Ела с мен у дома, Деми. Влез в бункера, където ще бъдеш в безопасност.
Това е. Вече не се чувствах като у дома, никъде. И знаех, че ако не получа помощ, няма да има дом, в който да се върна.
– Ще се върна веднага. Моля те, прости ми – успях да кажа, без да изпадам в повече приказки. Тогава обърнах гръб на любовта на живота си и побягнах в мрака на Дивите земи.
Разцепващият уши вой на Сойер, наполовина човек, наполовина вълк, разцепи сърцето ми на две и се зачудих дали връзката ни някога ще бъде същата след това.
Трябваше, нали? Ние бяхме истински половинки…

Назад към част 12

Глава 12

Влязох в малкия самостоятелен салон, който хотелът беше подготвил за семейството, за да можем всички заедно да влезем в главната бална зала. Подранихме малко, но Сойер вече беше вътре, защото ми беше изпратил толкова много съобщения на новия ми телефон, който беше пристигнал във фризьорския ми салон.
След като го разопаковах, незабавно си направих селфи и го публикувах в моята Инстаграм.
– Имам нужда от лекар! – Сойер се стисна за сърцето в престорена агония, когато влязох в стаята с новата си рокля, коса, вдигната на водопад от лъскави къдрици. – Женя се за най-красивото момиче на света и не мога да дишам.
Аз се ухилих.
– Голям чаровник си, нали знаеш?
Той се изправи, махна ръката от гърдите си и ме придърпа в прегръдките си, тялото ми се притисна към неговото.
– Ти ме промени.
Сейдж издаде звук все едно повръща и аз се завъртях, за да я погледна, само за да хвана Уолш как оглеждаше задника ѝ. Очите му се стрелнаха към моите и когато разбра, че съм забелязала, бузите му почервеняха и аз се ухилих.
Когато се завъртях, Сойер ме пусна и извади две кутии от близката маса, като ми ги подаде.
– Годежен подарък.
Очите ми се разшириха. Мамка му!
– Аз… не съм ти взела нищо.
Той ми махна с ръка.
– Ти си моят подарък. Дори си опакована. – Той докосна панделката под бюста на роклята ми.
Ухилих се и след това скъсах първия подарък. Мразех изненадите, но обичах подаръците. Кой не? Когато погледът ми се спря върху чифта бели маратонки Converse, инкрустирани с хиляди миниатюрни кристалчета, изпищях.
– О, Боже мой, няма да ги обуеш сега, нали? – Сейдж надникна през рамото ми, а Сойер леко я удари по темето и я бутна назад.
Засмях се, когато тя се обърна, а след това изритах джапанките и нахлузих малките тънки чорапи, които ми беше дал, и обувките.
– Те са най-ценното ми притежание – казах му и вдигнах очи, за да го видя ухилен, с трапчинката и секси брадичка на целия екран.
– Сега, втория подарък. – Той прочисти гърлото си, внезапно изглеждайки нервен. Срещна погледа на Сейдж и тя кимна, отивайки до другия край на стаята с Уолш, за да ни осигури уединение.
Стомахът ми се сви от вълнение, разкъсвайки опаковъчната хартия. Дръпнах капака на кутията.
Когато погледът ми попадна върху чифта метални белезници, сърцето ми спря.
– Не. – Не пак. Той не би…
Обзе ме паника и Сойер ме хвана леко за двете страни на лицето. – Не е това, което си мислиш. Е, така е, но това са белезници, които можеш да слагаш и сваляш по собствено желание. Не е необходимо магическо или друго острие, за да ги махнеш, и те няма да изпращат електрически вълни. Само ще изключват магията ти и ще скриват миризмата ти.
Изпуснах дъх, който бях задържала.
– Как? – Погалих блезниците, вдишвайки и подушвайки магията върху тях.
– Поръчах ги преди месеци, преди вещиците да се обърнат срещу нас. Сега, ако искаш да скриеш силите си, можеш, а ако имаш нужда от вълчицата си, просто ги махаш. Като бижута.
Бяха метални отвътре, но отвън с черна кожа с преплетени детайли, модерни.
Сълзи напълниха очите ми. Подаръкът беше толкова добре обмислен. След всичко, през което бяхме минали заедно и всичко, през което бях минала… той ми даваше избор, избор в живота ми и как исках да го живея.
– Благодаря ти. – Една сълза се плъзна по бузата ми.
– Спри да плачеш! Гримът – чух Сейдж от ъгъла на стаята и се засмях.
Сойър се наведе, за да докосне с устни моите.
– Просто искам да си в безопасност според собствените ти условия.
Изръмжах гърлено.
– Това е най-секси нещото, което някога си ми казвал.
След това се премести до ухото ми.
– Тази вечер ще скъсам тази рокля за пет хиляди долара, преди дори да стигнем до кухнята – прошепна той.
Вътре в мен запулсира топлина, когато усмивка разтегли устните ми.
– Обещаваш ли? -Прошепнах в отговор и той изстена, ниско и съблазнително.
– Родителите пристигат – предупреди Сейдж и двамата се разделихме с усмивки. Вратите се отвориха и майка ми и баща ми влязоха облечени в най-красивите дрехи, с които съм ги виждала.
– Майната му. – Челюстта ми увисна при вида на майка ми в наситено синя рокля, а след това и баща ми в черен костюм и синя вратовръзка.
Майка ми направи пълно завъртане около мен, а баща ми подсвирна.
Прегърнах ги и си поговорихме за няколко минути, когато бащата и майката на Сойер влязоха в стаята. Верен на думата си, алфата беше доставил хиляди паунда суха храна и допълнителни одеяла на мястото на срещи, за което му казах, и Астра заедно с Ароу и куп други са получили пратката. Сойер ми изпрати снимка, за да ми го покаже, докато си оправях косата. Бяха натоварили нещата в ръчни колички, теглени от магарета, докато някои просто носеха огромни чували с ориз на гърба си.
Кърт прочисти гърлото си и интензивността на момента, в който майка ми и той щяха да се срещнат, беше осезаема. Майката на Сойер беше със стегната усмивка, явно се чувстваше неудобно, докато баща му беше напълно лишен от емоции, лицето му беше празен лист.
– Здравейте, г-н и г-жо Калоуей, радвам се, че сте тук – каза Кърт и стисна ръката на баща ми. Може би беше включил майка ми в този поздрав, но дори не я погледна. Сега знаех, че това беше, защото щеше да го заболи твърде много, а не че беше груб.
– Благодаря ви, сър. Радвам се, че съм тук и много се радвам за децата. – Баща ми погледна към Сойер, който ме беше прегърнал.
Майката на Сойер дойде и ни целуна по бузите, спирайки се да се възхити на косата ми.
– Това е истинско чудо – каза тя с намигване и аз се ухилих. Започвах да свиквам с характерите им. Майката на Сойер се интересуваше от външния вид и нещата да изглеждат красиви и аз можех да уважавам това. Освен това имаше добро чувство за хумор.
– Благодаря ти, че ме покани, Кърт. – Гласът на майка ми беше тих, извинителен.
Че ме покани, не нас. Тя по свой начин се опитваше да се поправи.
Тогава той най-накрая я погледна и сърцето ми се разби, когато видях съжалението в очите му. Той не каза нищо, само прочисти гърлото си и кимна веднъж.
– Ще го направим ли? – Той посочи малката врата, която водеше към отворената бална зала отвъд. Ние кимнахме, плъзгайки ръцете си в сгъвката на лактите на нашите придружители.
Горката ми майка. Горкият Кърт. Надяваме се, че времето ще излекува раните между тях. Юджийн проговори в копчето на ръкавелите си, нещо като ЦРУ, и отвори вратата.
Ревът на тълпата беше оглушителен и ме откъсна от мислите ми за майка ми и Кърт. Можех да чуя гостите на партито, преди да ги видя, което накара нервите ми да скочат нагоре. Колко бяха? Дали всички щяха да ме зяпат? Може ли някой от тях да надуши Паладина в мен? Може би трябваше да сложа белезниците, вместо да ги оставя в кутията в стаята.
Преди да успея да се побъркам, Сойер ме помъкна сред тълпата, която се беше разделила, и аз поставих усмивка на лицето си.
„По дяволите, всички те са тук за нас“ – казах на Сойер, използвайки менталната ни връзка, оглеждайки огромната тълпа.
Той се засмя.
„Странно е“ – казах му аз.
„Нормално е. Просто не обичаш да си център на внимание“ – каза той.
Вярно.
„Имам нужда от тениска с надпис – Не ме гледай, дръж се хладно. Тук съм само за храната.“
Сойер отново се засмя и аз огледах лицата на всички тук. Разпознах точно пет човека. Двама учители и двама ученици и…
„Защо, по дяволите, майката на Мередит е тук!“ – Извиках толкова силно в главата на Сойер, че той трепна.
Майката на Дарт Вейдър беше подходящо облечена в кървавочервена рокля и ме гледаше свирепо близо до фонтана с шампанско.
Сойер изглеждаше объркан защо бих попитала това и след това кимна.
„О, Мередит си призна всичко. Огърлицата с любовното заклинание е от нея, тя е наела онзи да изпие отвара и да изглежда като мен. Всичко е направила Мередит.“
Спрях да вървя и се обърнах да го погледна.
„Не, аз видях лицето на Мередит, когато този човек се върна към нормалното си аз. Тя изглеждаше шокирана. Може би огърлицата е от нея, но не и мъжа, и не и вампирската засада.“
Той се намръщи.
„Мислиш ли, че майка ѝ наистина е изпратила вампирите да те отвлекат?“ Той спря, нещо се появи на лицето му, сякаш току-що му просветна. „Тя знаеше, че ще избягаш, след като избрах дъщеря ѝ, знаеше къде е общежитието ти, откъдето са те взели вампирите. Тя..“.
Пронизителен писък разкъса пространството и двамата се обърнахме към звука.
О не!
Над сто облечени в черно фигури скочиха от тавана в стаята. Тогава миризмата им удари носа ми, сякаш беше вдигнат щит, който някога ги е маскирал и сега е премахнат.
Мед.
Кръв.
Смърт.
Вампир.
Хаос избухна в стаята, когато целият екип по сигурността в периметъра на сградата започна да се придвижва към центъра, където беше алфата, и да го заобиколя. Сойер разкъса сакото си, ризата му започна да се цепи. Премигнах и неговият гигантски сив вълк стоеше пред мен с вдигната козина. Никога не го бях виждал да се движи толкова бързо.
„Майка ми!“ – Огледах стаята, опитвайки се да намеря майка си и баща си. Всичко се случваше толкова бързо. Току-що бяха освободени да се променят отново, те не бяха воини. Не бях сигурна, че ще могат да се защитят. Забелязах ги, а със Сойер се движехме като един. Ако аз се преместих наляво, той се местеше с мен. Когато тичах през тълпа от крещящи и уплашени купонджии, козината му беше притисната в крака ми.
Стигнах до майка ми за рекордно кратко време, която се оказа зад стената от сигурност, образувана около Кърт Хъдсън. Охраната стоеше пред нас като стражи, докато вампирите бавно си проправяха път към задната част на стаята, където се бяхме струпали. Те изхвърлиха няколко вълка от пътя, но все още не бяха започнали битка.
– Минете зад мен – казах на родителите си.
– Скъпа…
– Мини зад мен! – Изръмжах отново, очите ми пожълтяха, докато вълчицата ми удряше гърдите ми като барабан. Тя искаше да бъде свободна, искаше да избърше пода с тези копелета, но аз се опитвах да я запазя спокойна.
Да се покажа не само като вълк Паладин, но и като раздвоен променящ се, би ме изложило на опасност, нали? Но какво ще стане, ако някой пострада, а аз мога да го предотвратя?
„Просто остани човек засега. Да видим докъде ще стигне това“ – каза Сойер, разчитайки емоциите ми, и аз въздъхнах с облекчение, че сме на едно мнение.
Беше прав. Все още не са атакували, може просто да са тук, за да изпратят съобщение. Въпреки че стотина вампира, изпратени на годежното парти на сина на алфата, бяха истинско послание само по себе си.
Водачът беше този, който разпознах, жената, която работеше директно под ръководството на кралицата. Бях я видяла онази първа вечер, когато нападнаха Сойер, Юджийн и мен в апартамента му, и след това отново, когато бях отвлечена. Тя беше зле изглеждаща кучка с вирната устна и постоянно се мръщеше.
– Кралицата има съобщение за вас – каза тя на Кърт, който стоеше зад барикада от пазачи, докато ние стояхме точно зад тях.
Тя се ухили.
– Око за око.
Намръщих се, опитвайки се да разбера какво означава това, когато Кърт се обърна с паника в очите си. Той погледна вълка на Сойер и изпищя.
Тогава всичко се случи на забавен каданс. Кърт започна да тича към сивия вълк на Сойер, докато аз бавно се обърнах надолу, за да го погледна. Когато видях червената лазерна снайперска точка върху гърдите на неговия вълк, цялото ми тяло замръзна. Преместих се, за да се хвърля напред пред него, но беше твърде късно. Звукът на изстрел проряза пространството, отеквайки от четирите стени с остър звук.
Кръвта опетни пода и краката ми отслабнаха, когато паднах напред и хванах алфата.
Кърт падна в ръцете ми, кръвта течеше от устата му, докато и двамата се строполихме на пода.
Застреляха алфата…
Опитваха се да убият Сойер, но баща му… в гърлото ми се заформи ридание. В балната зала избухна война, звуците на бой, ръмжене и писъци изпълниха залата, но всичко, което можех да направя, беше да погледна в дълбоките сини очи на бъдещия ми тъст, докато той ми се усмихваше. Тънка следа кръв излезе от устата му и се стече по бузата му.
– Не! – Сойер премина в човешка форма и се свлече до мен на колене. – Татко!
– Потърсете лекар! – извика Юджийн.
Един лекар не би могъл да го спаси, нито ако се промени във вълк. Разбрах по количеството кръв, която се събираше върху бедрата ми, докато тялото му лежеше в скута ми, че е твърде късно. Той беше получил куршум, предназначен за сина му и за това ще съм му вечно благодарна.
Пронизителните и ужасяващи писъци на майката на Сойер изпълниха балната зала, когато тя падна на пода до съпруга си. Той протегна ръка към нея, дробовете му издаваха хъркащ звук при всеки плитък дъх.
– Аз… не те обичах… в началото – призна той и всички затаихме дъх. – Но започнах да те обичам… много… дълбоко, моя сладка любов.
Тя изхлипа, стисна ръката му и се люлееше напред-назад. Сълзите се търкаляха по бузите ми и ми се искаше да можем да доведем Астра, но нямаше време… времето ни изтичаше.
След това Кърт погледна сина си. Устата на Сойер се сви, но лицето му беше лишено от всякакви емоции. Той беше в шок, усещах го през нашата връзка, той не можеше да повярва, че това се случва.
– Моят син… – Гърдите му изхъркаха и Сойер издаде сподавен стон. – Аз… толкова се гордея с теб. – Кърт си пое дълбоко дъх. – Ще направиш десет пъти повече… като алфа, от мен. Особено с Деми… до теб… – Той ме погледна и аз стиснах другата му протегната ръка.
Очите му станаха стъклени, когато започнаха да оглеждат стаята. Помислих си, че може би умира, но тогава погледът му се спря на разплаканото лице на майка ми.
– Кора – прошепна той.
Майка ми падна на колене, притисна се в пространството между мен и Сойер и хвана лицето на Кърт в ръцете си.
– Много съжалявам за начина, по който се отнесох с теб – каза му тя, гледайки го право в очите. – Трябваше да бъда честна от самото начало и никога да не влизам в годината на избора.
Той кимна, издърпа ръката си от моята и погали бледата ѝ буза.
– Простено. – Тогава той си пое дълбоко, треперещ дъх… и така и не издиша. Гърдите му просто замръзнаха и писъкът на майката на Сойер се превърна във вълчи вой, когато тя се промени.
По дяволите. Той беше мъртъв. Бащата на Сойер… нашият алфа. Мъртъв.
– Снайперистът е ликвидиран. Но те ни заключиха в стаята. – Гласът на Юджийн дойде над нас и разбрах, че говори на Сойер. – Какво да правим, сър?
Той избягваше да гледа мъртвото тяло на Кърт, което сега лежеше в скута ми, прекъсвайки кръвообращението в краката ми.
Господи. Той просто нарече Сойер „сър“, защото сега той беше алфа…
Сойър се отърси и погледна за последен път баща си.
– Колко пазачи имаме и колко са те?
– Ние сме трийсет, които сме обучени, осемдесет и нещо са кръвопийците. Двеста от гостите излязоха, преди вратата да бъде запечатана. Останалите от вампирите са на балкона и се освежават, предполагам.
Сойер потърка слепоочията си, докато звукът от писъци изпълваше пространството. Шибаните ни гости на сватбата бяха заклани живи.
– Заведете жените, децата и старците в ъгъла и поставете дванадесет мъже да ги защитават. Изпратете останалите с мен, за да убия тези кръвопийци.
Гневът нахлу в мен толкова горещ и бърз, че знаех, че няма да мога да издържа.
– Не. Вземи всички със себе си, аз ще защитя жените и децата – казах на Сойер, докато поставях тялото на баща му на земята и разкъсах долната половина на роклята си с едно рязко движение. Окървавеният плат падна на пода, така че сега бях облечена в мини рокля с бляскавите ми маратонки Converse.
– Деми, аз…
– Сойер, по дяволите, няма да крия каква съм. Хората ще умрат! – изръмжах аз. Бях в състояние да хвана куршум, но не успях да спася баща му, нещо, с което трябваше да живея до края на живота си сега. Той знаеше колко силна съм, знаеше, че съм предимство, просто трябваше да преодолее желанието си да се отнася с мен като със стъкло.
– Добре – въздъхна Сойер. – Пази се. – После се промени и за секунди се превърна в сив вълк.
Той вдигна поглед към мен.
„И аз не мога да живея без теб.“
„Знам“ – казах му, а сърцето ми се разби, когато най-накрая пуснах мята вълчица. Никога не е било толкова лесно. Тя чакаше..
Когато призрачният вълк излезе от тялото ми, чух дузина ахкания. Майка ми, баща ми, г-жа Хъдсън и всеки друг, който ме гледаше. Когато моят вълк се уплътни до мен, тя ме погледна и аз кимнах веднъж.
– Демон – изсъска някой от тълпата.
– Паладин – каза друг.
Пренебрегнах и двата гласа и започнах да хващам жени и малки деца и да ги тласкам към ъгъла на стаята, където алфата беше умрял. Майка ми и баща ми измъкнаха тялото на Кърт в дъното на ъгъла на стаята, където баща ми постави сакото си върху лицето му.
– Всички жени, деца и възрастни, застането в този ъгъл на стаята. – Юджийн посочи мястото, където стоях, и усетих как електричеството танцува по кожата ми, докато вампирите се придвижваха към ъгъла.
Не на шибания ви живот, кръвопийци.
Трябваше да защитя този ъгъл, така че всички наши бойци да бъдат свободни, за да помогнат на Сойер. Нещо студено и твърдо се плъзна в ръката ми и аз погледнах нагоре, за да видя Сейдж. Лицето ѝ беше изпъстрено от сълзи, червена коса издърпана от стегнатия кок. Чичо ѝ току-що беше убит и знаех, че е тъжна, но изглеждаше и адски ядосана.
– Тези кръвопийци се забъркаха с грешното семейство – изръмжа тя.
Погледнах в ръката си и се ухилих на сребърния кол, който ми беше дала. Жени, деца и куцукащи възрастни тичаха към нашия ъгъл на стаята, докато пред нас се разиграваше кървава битка. Моят вълк беше в предната част.
– Скъпа… – Загриженият глас на баща ми дойде зад мен. – Имаш ли нужда от помощта ми?
Поклатих глава.
– Пази мама. Ще се справя.
Дойде първата вълна вампири. Пет наведнъж и за част от секундата се побоях да се отдам напълно на силите си, страхувах се да разбера на какво съм способна и се страхувах да ги покажа пред всички. Но този момент отмина, сега просто исках отмъщение.
Нашият алфа беше мъртъв и те щяха да платят скъпо.
Вълчицата ми се задейства първа и изтича да посрещне първия кръвопиец. Тя скочи във въздуха ослепително бързо и се прикрепи към рамото му, като го захапа. Моята човешка половина стисна кола и след това напълно освободи всичките си сили. Отхвърлих страха, моя срам. Изстрелвайки се напред толкова бързо, че всичко около мен се замъгли, аз намушках един от вампирите в гърдите, убивайки го мигновено, преди дори да проследи движенията ми. След това преминах на следващия. Намушкване. Намушкване. Бях полудяла, побеждавах ги в тяхната игра, използвах скоростта си срещу тях. Свалих още двама, когато чух Сейдж да крещи.
Завъртайки се, осъзнах, че съм се отдалечила твърде много от тези, които трябваше да защитавам. Дузина вампири се спускаха върху Сейдж и баща ми, които бяха излезли отпред, за да ги задържат. Вълчицата ми беше на половината път, опитвайки се да стигне до тях, но нямаше да успее навреме. Дузина вампири срещу Сейдж и баща ми не бяха нещо, което исках.
Паниката нахлу в мен и аз изкрещях, протегнах ръце и отприщих дива необуздана магия по посока на гърбовете на вампирите.
Сила се изстреля от мен и те паднаха като кегли за боулинг, сякаш невидима вълна ги беше съборила. Те се извиваха, приковани към пода от невидима сила.
Моята магия.
Света майко. Направих това…
Без да се замислям прекалено или да се тревожа твърде много за ударите и ахканията около мен и моята странна сила, аз се затичах напред с моята вълчица и скочихме в тандем върху телата им, гърчещи се на пода, дърпайки се срещу силата, която ги държеше. Когато стъпих на земята от другата страна, се завъртях и протегнах юмрука си, сякаш само това щеше да ги държи на разстояние.
Погледът ми се плъзна към останалата част от стаята, бързо обхващайки сцената. Сойер и охраната му се справяха добре, но бяха ангажирани. Аз и Сейдж трябваше да се справим.
Все още не бях сигурна как да използвам силите си, така че дори не знаех как да възпроизведа това, което току-що бях направила. Имах нужда от практика. Много повече практика.
Освен това трябваше да изведа тези хора от стаята, за да са далеч от опасността и да бъда свободна да помогна на Сойер и хората му да се бият. Но те бяха залостили вратите…
Мисли. Мисли. Мисли.
Изведнъж получих вдъхновение.
Огън.
Пламъци проблеснаха в очите ми и аз погледнах към Сейдж.
– Имам нужда от огън – казах ѝ.
Тя не зададе въпрос, просто изтича до друг ъгъл на стаята.
Вампирите вече започваха да се изправят. Каквито и ефекти да имаше магията ми, която ги приковаваше към пода, изчезваше.
Отне ми секунда да погледна зад себе си. Имаше прозорец, красив прозорец с витражи.
– Тате, счупи прозореца и ги изведи – казах му.
Той ми кимна бързо и без дори да протестира, отиде до прозореца и го ритна, докато се пръсна. Едно малко момиченце започна да плаче, вкопчвайки се в майка си, а аз стискайки кола в ръката си, исках да имам още един или пушката на Мармал. В този момент се заклех да не излизам от къщи без да съм въоръжена.
Вампирите скочиха на крака един по един и аз се втурнах напред, забивайки кола в гърдите на най-близкия до мен. Мрежата от вени по лицето му веднага почерня и аз тъкмо се канех да издърпам кола и да убия още един, когато усетих две ръце да ме хващат за гърлото ми отзад, а след това още ръце, се увиха около горната част на ръцете ми. Двама много силни вампири ме приковаха на място, докато се извивах в ръцете им и се борех да дишам.
– Деми! – Смразяващият кръвта писък на майка ми надвика звуците на битката.
„Защо майка ти крещи? Не те виждам.“ – Паникьосаният глас на Сойер прониза объркания ми ум, докато се мятах в ръцете на вампирите като риба на сухо.
„Нищо. Добре съм“ – излъгах. Не исках той да се тревожи за мен, когато знаех, че има свои проблеми, върху които да се съсредоточи.
Добре, хваната от двама вампири. Не се паникьосвай, просто мисли…
Въздух.
Имам нужда от шибан въздух! Единственото нещо, което можех да измисля, беше просто да се отпусна и да се престоря на мъртва. Отпуснах се напълно в хватката им, отпуснах краката си, така че трябваше да ме държат. Подейства. Натискът върху врата ми отслабна.
– Кралицата я иска жива – изсъска един от вампирите.
Тогава избухнах. Отметнах глава назад, ударих главата си във вампира зад мен и вътрешно изпищях от радост при звука на чупещите се кости. Поемайки дълбоко въздух, се измъкнах от хватката на другия точно навреме, за да видя Сейдж, която държеше факла, направена от разкъсана завеса и бутилка алкохол. Вълчицата ми беше до нея.
Слава Богу.
Всички се раздвижихме. Вълчицата ми скочи, за да разкъса гърлото на един вампир, докато Сейдж хвърли бутилката с алкохол в гърдите на най-близкия до нея с боен вик.
Бутилката се счупи, изпращайки течност и парчета стъкло като дъжд около него.
– Запали го! – извиках аз. Това беше война и тя не спря, не помисли, а просто реагира.
Наклони пламналата факла напред, вампирът се опита да се отдръпне, но аз бях зад него и вдигнах украсената със скъпоценни камъни маратонка към гърба му и го изритах в пламъците.
Тялото му се запали и започна да дими в черна гъста мастилена струя, когато той падна на земята. Посочих към дясната страна на стаята. – Подпали тази маса. Пръскачките на тавана ще се задействат, преди цялата сграда да пламне, но можем да хвърлим вампирите в пламъците и да изравним резултата.
Сейдж се ухили.
– Харесва ми как мислиш.
Нямахме оръжия, това беше шибано годежно парти, а не военна зона; бяхме зле подготвени за такава атака. Сейдж извади малка бутилка алкохол от колана си и ми се ухили.
– Наздраве.
Тя хвърли бутилката в най-красивата декорация, която някога съм виждала, и след това и факлата.
Масата избухна в пламъци с височина четири фута и точно навреме.
– Деми! – извика баща ми.
Обърнах се към прозореца, за да видя, че се опитва да изведе г-жа Хъдсън навън. Изглеждаше сякаш е припаднала и напълно е загубила съзнание. Тя беше в човешката си форма, гола и отпусната в ръцете на баща ми. Проследих погледа му и видях, че вампир се е появил и е притиснал майка ми в ъгъла. Тя беше във вълча форма, прегърбена над мъртвото тяло на алфата, с вдигната козина.
Никога не бях виждала вълка на майка ми лично. Само на снимки. Тя беше зашеметяваща, силна и абсолютно дива в този момент. Знаех, че ще защити останките на Кърт, за да може той да има подходящо погребение. И вероятно щеше да умре за това.
Баща ми изглеждаше така, сякаш се канеше да хвърли г-жа Хъдсън наполовина през прозореца и да изтича при майка ми.
– Заемам се! – Извиках му и се втурнах напред. Преди една секунда стоях до Сейдж близо до горящата маса, а в следващата бях на гърба на вампира, стискайки го през средата, докато чух ребрата му да пукат.
Не знаех какво ми стана, но бях силна, наистина силна. Вдигнах го във въздуха, докато той риташе и съскаше като малко дете, което има пристъп.
– Мамо, върви! – Изръмжах ѝ, несигурна колко дълго мога да го задържа.
Вълкът на майка ми просто ме погледна шокирано, отваряйки и затваряйки уста като риба на сухо. Тогава се появи моята вълчица. Тя хвана майка ми за врата, както би направила на дете, и я завлече до прозореца, където баща ми чакаше.
Слой сив дим се понесе във въздуха и аз се завъртях. Сега цялата зала се беше изпълнила с дим. Опа! Не бях го обмислила, но може би щеше да ги принуди да отворят проклетите врати.
Викове кънтяха из цялото пространство и не можех да разбера дали бяха техните или нашите. Пичът в ръцете ми се извиваше с толкова много сила, че ме залюля назад. Започнах да тичам с него на ръце, малко колеблива и загубих равновесие, когато погледнах пред себе си и видях Сойер и Уолш. Те хвърляха вампири в огъня, сякаш камъни в езеро.
Ужасяващо и гениално. Щях да се нуждая от терапия за това.
Пожарната аларма най-накрая прозвуча, пронизително и силно, и аз трепнах, неспособна да задържа вампира още дълго, тъй като ръцете ми горяха от умора.
– Ще умреш за това, кучко! Тя ще те изцеди, тя ще… Думите на вампа бяха прекъснати, когато Сойер се появи от нищото и разкъса трахеята му. Сойер го хвана за краката, а аз пуснах ребрата му, оставяйки го да падне в ръцете ми, докато пъхнах ръцете си под мишниците му.
„Хвърли го“ – изръмжа Сойер, докато вампът се мяташе и кашляше в нашата хватка.
С един замах го пуснахме да полети във въздуха и да се приземи точно върху пламтящия ад. Той удари масата и тя се спука наполовина, когато беше погълнат от пламъците. Писъците му щяха да преследват сънищата ми завинаги, но някак си изключих тази емоционална част от мен и останах в боен режим, докато оглеждах тълпата. Повечето от гостите излизаха през прозореца, който баща ми беше счупил, но все още имаше стотина души, които трябваше да излязат.
„Колко още вампири има? Имам нужда от пистолет или меч. Имаме нужда от…” Не можех да разсъждавам трезво, докато травмата от нощта ме удари. Юмруците ми се свиваха, докато сканирах труп след труп. Повечето бяха на вампирите. Но имаше и наши.
О, Боже, бащата на Сойер. Ридане разкъса гърлото ми, което премина в кашлица, когато димът удари лицето ми.
Сойер носеше скъсани панталони и без риза, когато пристъпи напред и хвана бузите ми в дланите си, притискайки челото си към моето.
– Край, Деми. Този беше последният. Сега сме в безопасност.
Тогава пръскачките най-накрая се включиха и всичко беше напоено с вода, която усещах сякаш някой е насочил градински маркуч към нас. Обсипа кожата ми със студени твърди капчици, които ме накараха да си поема въздух от шок.
– Свърши ли? – Изскимтях, неспособна да срещна очите му.
Тялото му потръпна и той ме придърпа към себе си, държейки ме, докато плачех.
– Баща ти, Сойер. Толкова съжалявам.
Гърдите му се разтресоха, докато се опитваше да диша, но се превърна в кашлица, когато още повече дим се уви около нас.
Уолш се появи внезапно до нас.
– Да се махаме оттук. – Той ни дръпна към прозореца. Сейдж се появи до мен с вълчицата ми и аз кимнах и на двете.
Когато погледнах към ъгъла, където трябваше да е тялото на бащата на Сойер, видях, че го няма. Знаех, че майка ми и баща ми са го взели; нямаше да го изоставят. Стоях вцепенена отзад на опашката, докато нашите гости изпълзяваха през счупения прозорец на хотел за милиони долари, с ревяща пожарна аларма на заден план. Този ден не трябваше да протече така. По дяволите, това беше най-лошото годежно парти в историята.
– Защо вратите не се отварят? Нашите хора от другата страна не могат ли да ги отворят? – изръмжа Сойър, когато най-накрая дойде нашият ред да излезем от сградата.
Юджийн вече беше тук, целият в черна кръв и с неприятна рана на ръката.
– Завариха ги със стомана, сър. В рамките на секунди. Това нападение беше добре координирано. Изглежда, че са имали сигнал.
Сойер се намръщи.
– Мислиш ли, че е било вътрешна работа?
Юджийн кимна.
– Те знаеха часа, мястото, залата.
Погледнахме със Сойер едновременно.
– Искам да задържите г-жа Пепър за разпит – изръмжа той.
Юджийн кимна и скочи през отворения прозорец, оглеждайки тълпата за майката на Мередит.
Когато най-накрая минахме през прозореца и стъпихме на тревната поляна, един по един гостите ни ръкопляскаха. Не радостно и буйно, просто бавно, странно, като „радваме се, че не сте мъртви“ пляскане.
Уолш удари с лакът Сойер, който объркано погледна към най-добрия си приятел.
Уолш изду гърдите си.
– Вашият нов алфа, Сойер Хъдсън – каза той, сякаш го представяше на кралски двор или нещо подобно.
Мамка му.
Сега Сойер беше алфата. Как се получи това? Единият умря, а другият просто…
Сякаш и Сойер сега го осъзна.
– Ти си алфа. Кажи нещо – казах му.
Той преглътна трудно, очите му се плъзнаха към едно дърво, където баща му лежеше в основата, покрит със сако, докато майка му плачеше над тялото му, облечена в риза на някакъв случаен човек. Майка ми разтриваше малки кръгове по гърба ѝ.
Това беше толкова грешно. Как се беше объркало?
Сойер затвори очи за момент, като че ли си възвърна самообладанието, а когато ги отвори, бяха яркожълти и адски ядосани.
– Смъртта на баща ми ще бъде отмъстена. – Гласът му беше дълбок и дрезгав, тежък от неговия вълк. – Вампирите искат война и това е война, която възнамерявам да спечеля.
Пляскането се възобнови и някои от мъжете дори извикаха в знак на съгласие, но децата просто се вкопчиха в майките си. Колко време беше минало, откакто бяха водили война? Сто години? Тук със сигурност няма живи свидетили. Със сигурност не и моето поколение.
Майките с деца започнаха да отвеждат малките си към вкъщи. Беше ужасно да чуя писъците им. Знаех, че този ден ще бъде запечатан във всички ни завинаги.
Всички сме в шок, помислих си. Свекър ми е мъртъв, положен под едно дърво и аз съм в шок.
Всички ни зяпаха и се чудех дали е защото изглеждахме толкова ужасно, колкото се чувствахме, когато чух шепот.
– Прокълната – каза някой и тогава разбрах, че вълчицата ми е точно до мен.
Мамка му. Всички видяха моята двойна промяна. И сякаш за да хвърли истината отново в лицата им, моята вълчица стана полупрозрачна и скочи в гърдите ми, карайки хората да се дръпнат назад в шок и да ахнат.
Е, нямаше как да скрия каква съм, а и не исках повече.
– Да, Деми е раздвоен променящ се. Тя е и моята бъдеща съпруга, така че… преодолейте го – изръмжа Сойер и алфа силата излезе от него и се вряза в хората, карайки няколко да залитнат назад. Някои от зяпачите наведоха глави, гледайки към земята в знак на подчинение, но други не.
– Оженваш се за Паладин! Такива са само вълците Паладини – изръмжа един мъж.
Всички ахнаха при това и предположих, че не са много хората, които знаеха тази информация. Това щеше да излезе от релсите много бързо, ако не го овладееме.
Сойер отвори уста да говори, когато майка ми пристъпи в центъра на тълпата.
– Срещнах биологичния баща Паладин на Деми, когато бях млада. Той живееше на границата с фермата на баба ми и в детството ние бяхме най-добри приятели.
Хората млъкнаха, гледайки майка ми с любопитство.
– Тогава той порасна в млад мъж и аз се влюбих в него – смело заяви тя.
Всяка една жена ахна, сякаш майка ми току-що беше признала за убийство или нещо също толкова шокиращо. Не ми харесваше начина, по който я гледаха, сякаш беше уличница, затова реших да добавя към нейната история и част от моята собствена.
– След това на петнайсет години бях групово изнасилена от четирима вампири – казах аз и всички млъкнаха с отворени от шок уста. – Тогава бяхме прогонени, така че носих белезници. Не можах да се променя и защитя.
Ръце се вдигнаха към устата, хората открито извикаха и това беше най-неудобният момент в живота ми, но аз продължих, преглъщайки трудно, когато ръката на Сойер се плъзна в моята.
– И след като съм припаднала, моята вълчица е успяла да се отдели от тялото ми и да ме спаси.
Възрастните мъже имаха сълзи в очите, а жените плачеха открито, което ме караше да се превивам под погледа им.
– Значи аз съм това, което съм. Демон. Прокълната. Раздвоен променящ се. Както и да ме наричете, е добре, просто оставете семейството ми и близките ми на спокойствие.
Сойър кимна.
– Добре, чухте клюките си за тази нощ. Вървете си у дома сега.
Той вдигна ръце, за да ги отпрати, но тогава жените започнаха да дърпат съпрузите си и да се нареждат в една колона пред нас.
Какво правеха?
Първата беше жена, която не познавах, на около тридесет години. Косата ѝ беше мокра от пръскачките, а спиралата ѝ се стичаше по лицето ѝ на две тънки черни ивици.
– Съжалявам, че ти се е случило. Благодарим ти, че ни защити тази вечер. – Тя протегна ръка и ме хвана за моята, като ми се поклони леко, преди да си тръгне.
Гърлото ми се стегна, когато следващата жена се приближи.
– О, скъпа, не трябваше да те съдим. Нямах представа. – Гласът ѝ се пречупи, когато пристъпи напред и ме придърпа в силна прегръдка. – Честит годеж, скъпа – прошепна тя, преди да се отдръпне.
После още една и още една. Тези жени образуваха опашка и една по една се извиниха за отношението си към мен или просто казаха, че съжаляват за това, което ми се е случило, или някои не казваха нищо, само стискаха ръката ми или ме прегръщаха.
Задъвках вътрешността на бузата си, за да не избухна в сълзи, докато последната жена, възрастна дама на около осемдесет години, не се приближи до мен, накуцуквайки с бастун. Сойер стоеше твърдо до мен и стискаше ръцете на мъжете, докато чаках какво щеше да каже жената. Тя се приближи и ме целуна по бузата, след което се наведе да прошепне в ухото ми.
– Знаеш ли, че можеш да откъснеш скротума на мъж със същата сила, с която би го ударила? – След това тя се дръпна назад и ми намигна, преди да закуцука.
Добре… тази дама беше малко странна.
– Бъдете благословени и двамата. Пожелавам ви дълъг и щастлив живот заедно – каза една двойка и наведоха глави към нас.
Светът се беше осрал около нас, но хората все още отдаваха почитта си. Беше странно, сладко и… странно. Когато и последният човек си тръгна, Сойер се отпусна до мен. Стояхме в тревата, покрити с вода и кръв, и той най-накрая ме пусна.
„Татко“ – изграчи той в главата ми и сърцето ми се разкъса на две, когато посегнах към него.
Майка ми и баща ми седяха търпеливо с г-жа Хъдсън в основата на дървото, докато тя плачеше над тялото на Кърт.
– Защо не заведеш майка си вкъщи и я оставиш да легне. Ще се справя… с това. – Махнах към тялото.
Той кимна.
– Сигурна ли си?
Има моменти в една връзка, когато единият страда повече от другия; това е един от тези моменти. Сойер се нуждаеше от мен и аз щях да бъда до него.
– Да.
Сойер отиде до дървото и майка ми и баща ми се отдръпнаха, за да му дадат пространство. Майка му вдигна очи, плувнали в сълзи, и избухна в неконтролируеми ридания.
– Той си отиде – изплака тя.
Гърдите ме боляха физически, докато гледах как Сойер се навежда и поставя едната си ръка на гърба на майка си, а другата на гърдите на баща си. Лицето на Кърт беше покрито с якето на баща ми, но гърдите му бяха открити.
– Той е с Нана и Дядо. – Сойер се наведе и прошепна нещо в ухото на баща си, което никой не можеше да чуе, а след това вдигна майка си на ръце, сякаш беше направена от стъкло. Тя се вкопчи в него, ридаейки неудържимо, и аз се чудех дали ще трябва да я лекуват по някакъв начин. Този вид скръб разбиваше душата.
Майка ми и аз избърсахме очите си, докато ги гледахме как се отдалечават, след което извиках Юджийн при нас.
Трябваше да прочистя гърлото си няколко пъти, преди да мога да говоря, без гласът ми да се счупи.
– Имал ли е завещание? Желание да бъде кремиран или погребан? – попитах Юджийн.
Големият мъж изглеждаше напълно сломен; очите му бяха празни, но той все още стоеше стабилен.
– Да. Погребан. В семейния му парцел.
Аз кимнах.
– Можеш ли да извикаш погребален дом, който да подготви тялото му?
Трябваше да планираме погребението, но това беше нещо, с което можехме да се справим и утре. Той кимна.
– Веднага.
Тогава се обърнах към родителите си.
– Вие, хора, трябва да се приберете вкъщи, да се заключите вътре, докато Сойер не реши каква е следващата стъпка.
Майка ми се намръщи.
– Скъпа, ако имаш нужда от нас, можем да останем…
Отърсих се.
– Не, трябва да знам, че сте в безопасност у дома, докато помагам на Сойер. Моля! Ще ти се обадя по-късно.
Те кимнаха, прегръщайки ме, а майка ми хвърли един последен разплакан поглед към тялото на Кърт и си тръгна с баща ми. Седнах под дървото с мъртвия си тъст, докато пазачите тичаха навсякъде около нас, лаеха заповеди и се занимаваха с гадното шоу вътре. Имахме убити и ранени и въпреки че огънят изглеждаше угаснал, сградата все още беше напълно евакуирана. Беше кошмар.
Протегнах ръка и поставих длан върху гърдите на Кърт. – Съжалявам. – Гърлото ми се стегна, докато преглъщах сълзите. – Ще се погрижа за него вместо теб.
Кърт обичаше Сойер, скочи пред него, за да го спаси, и знаех, че ще иска да е сигурен, че някой винаги ще се грижи за него. Не знаех къде отивахме, след като умрем. Исках да вярвам в небето и Бог и всичко това, но сляпата вяра беше трудна за мен. И все пак, ако душата му се е задържала тук по някакъв начин, исках да си отиде в мир.
– Може ли да седна до теб? – попита Сейдж и аз вдигнах поглед и я видях покрита със следите от битката, държейки в ръцете си подаръка ми, моите белезници. Кръв, сажди и мръсотия помрачаваха красивото ѝ лице.
Кимнах и тя се отпусна до мен.
– Благодаря, че ме подкрепи – казах ѝ аз.
Тя изглеждаше обидена.
– Винаги пазя гърба ти. – После погледна към тялото на Кърт и преглътна с усилие. – Не мога да повярвам… – Тя потръпна. – Баща ми отсъстваше по работа. Ще бъде съсипан.
Протегнах се към ръката ѝ.
– Много съжалявам.
Седяхме там в мълчание, пазейки тялото на алфата, докато съдебният лекар най-накрая не се появи. Той изглеждаше потресен от новината, с широко отворени очи, докато с помощника му приготвяха платнена носилка. Не исках да ги забавям повече, но исках да съм сигурна, че ще се отнасят правилно, с уважение, към тялото.
– Мога ли да ви поверя останките му? – попитах, гласът ми беше по-дрезгав от нормалното.
Мъжът преглътна.
– Да, госпожо. За мен е чест да служа на семейство Хъдсън по този начин. Кърт ми даде заем за малък бизнес преди пет години в трудни времена.
И сега се почувствах като гаднярка.
– Добре.Благодаря, съжалявам, аз съм…
В шок съм и имам нужда от терапия.
– Няма нищо. – Той се усмихна мило, когато вдигнаха Кърт и го поставиха в торба за трупове, затваряйки ципа.
– Чакай – казах аз.
Протегнах ръка и взех пръстена от безименния му пръст и го поставих около палеца си, като си отбелязах наум да го дам на майката на Сойер по-късно.
След като те изчезнаха и след като обещанието ми към Сойер беше изпълнено, се обърнах към Сейдж.
– Мисля, че трябва да се махаме. Това не мина добре. – Беше опит за шега, но в устата ми се стори грешно.
Тя се изсмя сухо.
– Мисля, че ще… – Телефонът на Сейдж избръмча, както и моят и на всички около нас.
Обърнах се, за да погледна надолу към телефона си. Беше спешно съобщение, подобно на алармен сигнал, но от Града на Върколаците.

ВАМПИРИТЕ обявиха война на Града. Всички на активна служба, хора от резерва и всеки над осемнадесет години, желаещ да се бие, моля, явете се в кампуса на Стърлинг Хил в 06:00 утре сутрин. От сега нататък е в сила полицейски час. Не излизайте след свечеряване.
Сойер Хъдсън, Алфа
Очите ми се разшириха. Война. Като истинска война?
Гръбнакът на Сейдж се изправи и Уолш изскочи зад сградата, тичайки към нас.
– Какво означава това? – попитах.
Дали вампирите щяха да хвърлят бомби върху нас или нещо подобно?
– Хайде, аз ще карам. – Уолш пренебрегна въпроса ми и наклони глава към мен и Сейдж.
Погледнах за последен път мястото, където беше лежал Кърт; тревата беше смачкана, стръковете счупени и червени на мястото, където беше почивало тялото му. Знаех, че никога няма да мога да погледна основата на това дърво, или вероятно на което и да е друго, и да не мисля за него.
Осъзнавайки се, хукнах след Уолш и Сейдж и се молех да не се стигне до истинска война.

Назад към част 11                                                                    Напред към част 13

Глава 11

Прекосих кампуса и излязох от портите на Стърлинг Хил, преди да се насоча към Града на върколаците. Юджийн седеше на задната седалка, докато минавах покрай високите сгради в центъра и се насочвах към хотел „Хъдсън Плаза“.
Шофирането ми ставаше все по-добро, или поне така си мислех, докато не видях Юджийн, да се хващаше за ръбовете на седалката си.
– О, успокой се, не съм чак толкова лош шофьор – присмях се аз, точно когато минаваща кола ми подаде сигнал.
Смотаняци.
Юджийн се засмя.
– Виждаш ли тази бялата пунктирана линия?
Аз кимнах.
– Ти трябва да се движиш от вътрешната страна.
Знаех това. Очевидно. Но това беше проклет SUV и понякога беше трудно. Извих волана малко и се върнах обратно и пръстите му се отпуснаха.
Тогава хотелът се появи в края на улицата и беше спиращ дъха. Тази вечер над хиляда вълка отговориха и казаха, че дойдат на сватбата. Дори не познавах хиляда души, но Сойер познаваше. Той ги познаваше всичките. По име.
– Не му казвай какво си – каза Юджийн от нищото и аз замръзнах. – Той знае, че си част от Паладин. Сойер трябваше да му каже, след като те отвлякоха. Но не му казвай, че си техният алфа.
Дъхът ми спря в гърлото.
– Сойер ли ти каза?
Юджийн сви рамене.
– Казах му, че не мога да те защитавам, освен ако не знам всичко. Не обичам тайните. Тайните убиват хората.
Вероятно беше прав. Бях го помолила да оголи врата си заради мен, а той дори не знаеше кого защитава.
– Съжалявам. Трябваше да ти кажа всичко.
Този човек щеше да защитава семейството ми, бъдещите ни деца. Не исках да има нещо неизказано между нас.
Той ми махна с ръка.
– Имаш право да пазиш това в тайна. Особено от него. Този човек мрази паладините повече, отколкото мрази собствената си тъща.
Ухилих се, защото това беше забавна препратка, но знаех, че говори сериозно.
– Ще му кажеш, че си се сприятелила с това малко момиче Паладин, тя е спасила Уолш и сега това ще бъде жест на благодарност. Разбра ли?
По дяволите, той знаеше точно защо отивам. Не можах да прокарам нищо покрай Юджийн.
– Подслушвал си ме в търговския център – казах аз, докато се отправих към паркинга на хотела.
Той сви рамене.
– Това ми е работата. Не знаех дали ще се разчувстваш отново и ще избягаш, само за да бъдеш отвлечена от вампири. – Той протегна ръка и стисна ръката ми. – Приех изчезването ти лично. Съжалявам, че не бях там, за да те защитя.
Буца заседна в гърлото ми, докато паркирах колата. Юджийн беше в интензивното отделение четири дни. Това е като четири седмици във времето на върколаците.
– Всичко е наред. Вината не е твоя.
Стиснах ръката му, но той поклати глава.
– И да, и не.
Вратата ми се отвори и това ме изтръгна от този емоционален момент.
Юджийн се е обвинявал за изчезването ми? Нямах представа. Преди да успея да кажа нещо повече, човекът, който отвори вратата ми, наведе глава пред мен.
– Алфа Хъдсън очаква да ви види, мис Калоуей.
О, глупости.
Излязох и го последвах през гигантските двойни врати, докато Юджийн се задържа зад мен, очите му се движеха наляво-надясно като ястреб.
Това място беше безумно зашеметяващо. Всичко изглеждаше като от злато; от него капеше елегантност и финес. Сойер ме беше довел тук преди две вечери, за да го одобря като възможно място за сватба. Когато му казах, че го харесвам, той каза добре, защото това беше и нашето място за годежното парти. Това беше единственото място, което можеше да побере над хиляда вълци. Партито щеше да бъде разделено на около четиристотин в главната бална зала и след това още четиристотин във външния двор и двеста на поляната.
Човекът, който ме водеше, зави наляво по коридора и след това веднага надясно в гигантската бална зала, която беше украсена с бели рози, плаващи фенери и стотици кръгли маси.
Майката на Сойер беше в средата и лаеше заповеди на дузина служители, които гладеха покривки. Когато ѝ бях казала, че не обичам да планирам партита и просто ще направя каквото тя иска, тя ме прегърна и ми каза, че това вероятно е най-доброто, като се има предвид гардеробът ми.
Погледът ми се отправи към ъгъла на стаята. Г-н Хъдсън носеше черен смокинг и се беше облегнал на стената, като почукваше нещо по телефона си.
– Деми! Толкова си подранила и… не си готова. – Майката на Сойер проследи с поглед разрошената ми коса, дънките и тениската.
Засмях се нервно.
– Взех перфектната рокля и съм на път да си направя косата, просто трябваше да попитам г-н Хъдсън нещо…
Погледнах към него и установих, че ме наблюдава с неразбираемо изражение. Той кимна с глава към задната стая. Преглътнах тежко и го последвах.
– Не се бави! Тази коса има нужда от помощ – извика госпожа Хъдсън весело след мен.
Кълна се, че тази жена беше домакиня от 50-те години на миналия век. Човекът, който ме водеше през целия хотел, сега спря и ме остави да вляза в стаята сама, докато Юджийн пазеше пред вратата с друг мъж, когото не разпознах. Сега имаше толкова много пазачи, че беше трудно да се проследи.
Затворих вратата след себе си и подготвих речта си. Г-н Хъдсън изглеждаше като разумен човек и…
– Вече казах на Сойер – не. Ние не помагаме на паладините. Те могат да гладуват и да направят услуга на всички ни. – Той продължи да пише по телефона си, без да вдига поглед към мен.
Очите ми се разшириха от безгрижното му поведение спрямо ситуацията.
– Но, сър…
– Това ли е всичко? Тъй като отговорът ми е окончателен и съм много зает, за да уредя всичко за тази вечер и да получа това, за което съм платил.
Значи така щеше да играе? Опитваше се да ме накара да се почувствам зле, че не мога да си позволя да платя собствената си сватба? Това упорито копеле. Прекосих стаята и изтръгнах телефона от ръцете му, принуждавайки го да ме погледне шокирано.
– Съжалявам, че съм бедна и не мога да платя за всичко това – изръмжах аз. – Може би, ако не беше прогонил майка ми, тя щеше да ми осигури по-добър живот. – Веднага съжалих за избухването си.
Той ме погледна със смесица от гордост и гняв.
– Боже, ти си точно като нея. Приличаш на нея. – Той погледна към стената, преди да срещне погледа ми отново и осъзнах, че говори за майка ми. Затова ли той почти не ме поглеждаше?
– Сър, моля ви. Те умират от глад – помолих го аз.
Той се засмя.
– Добре. Възмездие за смъртоносното проклятие над семейството ми през последните хиляда години!
– Точно така! – изкрещях аз, отговаряйки на тона му и дори без да ме интересува, че това шибано шоу напълно излезе извън релсите. – Било е преди хиляда години! Преодолейте го!
Той се засмя на смелото ми изказване и след това поклати глава към мен.
– Слушай, Деми. Аз все още съм алфа или нещо повече и ще направя всичко възможно, за да се уверя, че никаква помощ никога няма да отиде при Паладините.
Пуснах телефона му на бюрото и сложих ръце на бедрата си.
– Би ли оставил хиляди да умрат, защото все още си ядосан, че майка ми е била влюбена в Паладин, преди дори да те срещне?
Гняв премина през очите му, жълти и оранжеви линии изпълниха очите му, докато не се взрях в неговия вълк.
– Твоята майка Деми, беше моята Мередит – каза той и аз се намръщих.
– Какво?
Той пое дълбоко дъх и след това го изпусна, цветовете в очите му отново станаха сини.
– Тя ме унижи публично, точно както Мередит направи с теб, и никога няма да забравя това чувство. Аз… я обичах. Исках да прекарам остатъка от живота си с нея и ако тя не искаше, трябваше да се откаже от участие в годината на избора.
Ох! Знаех какво има предвид, но греши.
– Мередит не ме е унижила. Твоят син го направи. И си прав, майка ми е трябвало да напусне, но е била бедна, а ти размаха морков точно пред носа ѝ за безплатно образование. Какво очакваше?
Той ме погледна сякаш бях някакъв див звяр, който ще влезе и ще го нападне.
– Хората не говорят с така мен. – Звучеше объркан.
Предполагам, че е така. Всички се страхуваха от алфата, дори толкова плах като него.
– Не ме е страх от теб, сър. Искам да имаме добри отношения. Искам да бъдем щастливо семейство. Искам да ти дам внуци и да те гледам как си играеш с тях и да те каня на вечеря без неизказани думи между нас. Искам да бъда себе си около теб. Но грешиш за това. Паладините не са твои врагове.
Той отвори уста да отговори и аз го спрях с ръка.
– Не са. Някаква стара полувещица отпреди хиляда години е. Те са слаби, гладуват и плащат за хилядолетна грешка. Имаме излишна храна. Не мога да спя през нощта, знаейки, че на няколко мили разстояние хиляди вълци бавно умират, когато можем да им помогнем.
Той въздъхна.
– Радвам се, че Сойер те избра. Той ще има нужда от силна жена, която да го подкрепя, ако иска да бъде успешен алфа през тези несигурни времена.
Щях да го приема като комплимент. Протегна ръка и потърка слепоочията си.
– Трябваше ли да размахваш пред мен идеята за бъдещите ми внуци? – Ухили се той.
На устните ми се появи усмивка.
– Просто говоря истината, сър.
– Тази лечителка Паладин трябва наистина да ти е направила впечатление.
Астра. О да! Той смяташе, че заради това искам да помогна на Паладините.
Аз кимнах.
– Тя е едва на шестнайсет години и е кожа и кости. Тя рискува живота си, за да спаси Уолш в тъмните земи на феите.
Той потърка лицето си.
– Ако го направя, това ще изпрати съобщение до нашите хора. Не мога да прикрия такава голяма операция. Камионите с храна, необходимото военно присъствие, това не може да бъде прикрито. Хората ще си помислят, че Паладините вече не са наши врагове.
– Е, сър, последно, когато проверих, всички останали са против нас. Може би имаме достатъчно врагове? Може би е време да си намерим съюзници.
Той изстена:
– Добре, Деми. Само този път.
Прелетях през масата и го прегърнах с писък от щастие. Цялото му тяло замръзна за момент, сякаш не знаеше как да прегърне някого, а след това ръцете му ме обгърнаха.
– Добре, добре. Върви да правиш момичешките неща, докато се справя с това. – Той ме пусна и аз се отдръпнах усмихната.
– Благодаря, сър. – Завъртях се на пети и почти изскочих от стаята. Надявах се, че това ще поддържа паладините за седмица, може би две, докато успея да измисля друго решение.
– Деми? – Кърт се обади от бюрото.
Погледнах го през рамо и той се усмихваше.
– Радвам се, че синът ми се жени за теб. Още от първия ден в Делфи, когато Сойер ми каза, че се е влюбил от пръв поглед в руса богиня, знаех, че е дъщерята на майка ти. Тя беше единственият вълк, когото съм прогонил през целия ми мандат като алфа.
Любов от пръв поглед? Казал е това на баща си?
Припадам.
Кърт продължи:
– Бях толкова притеснен, че ще го нараниш, че няма да го обичаш и той ще бъде хвърлен в брак по сметка в името на проклятието.
Ох! Така ли беше за него? Той винаги е бил много мил с г-жа Хъдсън, но обичал ли я е? Може би не така, както беше обичал майка ми.
– Несподелената любов не е добра за никого – промърмори той.
По дяволите, лицето му изглеждаше като на изгубено малко момче в този момент и аз напълно разбрах колко лошо го е наранило това проклятие. Поколения наред те са били принуждавани да сключват бракове, които не биха се случили естествено.
Той разтърси глава.
– Както и да е, виждам ви двамата заедно и знам, че ще имате дълъг и щастлив живот. – Той се усмихна.
Това всъщност беше едно от най-милите неща, които можеше да каже.
– Така ще бъде – уверих го. – Стига да е наясно, че щастлива съпруга, значи щастлив живот.
Посочих тениската, която Сейдж ми поръча.
Той се засмя, поклащайки глава.
– Тръгвай.
На устните ми отново се появи усмивка.
– Благодаря отново.
Когато излязох от стаята, не можех да не отбележа, че мина много по-добре, отколкото можех да се надявам. Сега изпитвах луда любов и уважение към бъдещия си тъст и разбирах, че хората са просто същества с недостатъци, всички се опитват да си пробият път през сърдечна болка и травма. Но исках да имам истинска връзка и истинските хора, които спорят и казват оплакванията си. Исках да мога да отида при тъста си с нещата, когато ме притесняват, и да не бъда изолирана. Беше ме изслушал и постигнахме споразумение и това, по дяволите, беше добре. Напуснах хотела в приповдигнато настроение.
– Мек е с теб – коментира Юджийн, докато се връщах обратно към колата.
– Хах. На това меко ли му казваш? Първо ме разпердушини – казах му аз.
Юджийн се засмя.
– Той винаги е искал дъщеря, нали знаеш. След смъртта на близнака на Сойер… те опитваха отново и отново и отново, но… без резултат. – Спрях на място, намръщена.
Проклятието. Позволяваше ти да имаш само две деца, а когато братът близнак на Сойер е умрял… не им беше позволено да имат повече. Нищо чудно, че мразеше паладините. Отнел му е шанса да има дъщеря.
– Това наистина е тъжно – казах аз.
– Такъв е животът – отвърна той.
Нямаше по-верни думи.

Назад към част 10                                                                       Напред към част 12

Глава 10

Върнах се към часовете, както обикновено, и се чувствах добре да съм нормална. След първите няколко дни хората спряха да се взират в мен и да шепнат за моето „време на далеч“. Сегашното положение: няма атаки през последните осем дни. Недостатък: щеше ли някога Сойер да ми предложи брак? Или предполагаше, че ще се омъжа за него? Искам да кажа, че живеехме заедно. Той дори превърна спалнята си за гости във фотографско студио за мен, докато се срещнахме с един архитект, за да ни построи къща върху десет акра първокласна земя в Града. Ако трябва да бъда честна, чувствах се малко сюрреалистично,
Излязох от последния си час и Юджийн ме чакаше. Всеки ден след училище имахме уроци по шофиране. Отначало бяха нормални и аз напълно бях овладяла нещата, но след това се превърнаха в уроци по психо „отбранително шофиране“. Понякога това означаваше, че Сейдж ускоряваше по магистралата и се блъскаше в мен, докато Юджийн ми казваше как да реагирам.
Адски ми лазеше по нервите, но явно е това, от което имах нужда, за да се науча как да бъда съпруга на алфата.
– Какво ще правим днес? Ще карам с осемдесет, докато обезвреждам бомба?
Горната устна на Юджийн се изви.
– Не. Ще правиш паралелно паркиране с плъзгане, без да спираш.
Намръщих се.
– Какво?
Юджийн въздъхна, докато минавахме през полигона.
– Ще се движиш с четиридесет, после ще извиеш волана, за да отбиеш, ще спреш и ще потеглиш към полицейския участък или каквото и да е друго безопасно място. Всичко това в рамките на секунди.
Очите ми заблестяха.
– По дяволите, ще го направя.
Юджийн спря и ме погледна.
– Когато Сойер беше отвлечен като малък, той беше с майка си. Смята се, че жената е по-слабото звено.
Изръмжах, гърлено и сурово.
– Юджийн, мога да хващам куршуми и да ставам невидима. Предизвиквам ги да дойдат и да отвлекат бъдещите ми деца.
Той се ухили с бавна и лукава усмивка, показвайки бели зъби. Това гордост ли беше в погледа му? Винаги съм го харесвала.
Преди да успее да отговори, музиката изгърмя от високоговорителя. Беше меко и романтично и напълно странно да звучи от училищните високоговорители. Хората мърмореха зад мен и аз се завъртях, за да видя сцената.
Сърцето ми спря, буквално спря в гърдите ми, когато видях Сойер да върви към мен с микрофон. Не той, или микрофонът, или музиката ме накараха да спра, а тениската по поръчка, която носеше.
„Бъдещият г-н Калоуей-Хъдсън“.
Избухнах в смях, но след това станах сериозна, когато разбрах какво се случва. Дали той… ми предлагаше? Това ли беше? Юджийн отстъпи назад с усмивка, когато тълпата се отвори.
Сойър вдигна микрофона пред устните си.
– Сега съм със здрав ум и тяло и не съм под влиянието на любовно заклинание – заяви той и цялото студентско тяло избухна в смях, включително и аз. – Избирам теб, Деми Калоуей. Избирам теб. – Смехът ми замря в гърлото ми, когато той падна на едно коляно и извади огромен блестящ диамантен пръстен от малкия джоб на дънките си. Без кутия. – Публично те унизих пред всички и затова смятам, че е справедливо да направя същото със себе си, носейки тази нелепа тениска.
Тълпата ликуваше, а аз се ухилих. Обичах тениската, обичах него, харесвах всичко.
Сойер ме погледна и аз се взрях в тези ярки сини очи.
– Избирам теб, Деми. Ако и ти ме избереш, ще бъда най-щастливият мъж на света. Омъжи се за мен?
Сълзи потекоха от очите ми. Той преобръщаше публичния срам, който ми причини, и това означаваше всичко. Сойер не се страхуваше да изглежда като глупак пред тези, които обичаше, и това го правеше по-съвършен от всякога.
Потупах брадичката си, оглеждайки диаманта.
– Ще трябва да си помисля.
Няколко ученици се изкискаха и Сойер отговори с ръмжене, преди да избухна в смях и да се разплача. В момента се чувствах луда, преминавайки през толкова много емоции.
– ДА! Имаш едно голямо „да“ от мен, г-н Калоуей-Хъдсън.
Той пусна микрофона на земята, докато учениците избухваха в аплодисменти, а след това ме прегърна, като устата му мигновено се допря до моята. Целунахме се жадно, преди да се отдръпнем, за да може да сложи пръстена на пръста ми.
Беше с размерите на тостер.
– Знам, че не ти пука за скъпите неща, но искам всеки, който те види, да знае колко много те обичам и че ще се грижа за теб.
Мамка му.
– Обичам го. Това може да послужи и като малко допълнително оръжие. – Направих рязко движение във въздуха и той се ухили. Протегнах ръка и потупах блузата му. – Това е очарователно, но знаеш, че тиретата не правят човека, нали?
Лицето му увисна.
– Така ли?
Избухнах в смях, клатейки глава.
– Готов ли си да промениш фамилията си?
Той кимна.
– Ще преименувам болницата и всичко останало.
Лекота заля тялото ми и просто исках да остана в този момент завинаги. Ухилих се и той протегна ръка и ме вдигна ме, хвърляйки ме на рамото си.
– Тя каза да! – изкрещя той и цялото училище избухна в нови възгласи и аплодисменти.
Мразех такова внимание, но Сойер се чувстваше добре в този тип среда, така че щях да го оставя да изживее своя момент. Исках да замразя времето и да остана в този перфектен любовен балон, който Сойер и аз бяхме създали.
Нямаше да продължи вечно, не и с назряващата война… но исках да е така. Исках бракът със Сойер да е единственото нещо, което да се върти в ума на всички за дълго време.

Сойер ме носеше на рамо през кампуса, вдигайки юмрук към всеки, който минаваше, и крещеше:
– Тя каза да!
Беше очарователно. И аз не бих му го отнела, независимо колко силно раменната му кост се впиваше в тялото ми. Когато стигнахме до вратата на общия ни апартамент, той ме постави, плъзгайки ме по дължината на тялото си.
Протягайки ръка, той обгърна врата ми с ръцете си.
Взрях се в пръстена, все още в шок.
– Не бях сигурна дали ще ми предложиш.
– Тениската се забави, иначе щях да го направя по-рано.
– Сериозно?
Значи това беше причината за шибаното забавяне!
Той кимна.
– Сериозно. След като баща ти каза „да“, бях готов.
Сбърчих вежди.
– Разговорът за слънчеви панели?
Той се ухили.
– В тази къща няма слънчеви панели.
Ударих го по рамото и той се засмя.
– Знаех си! Вие сте измамници.
Той отключи вратата и ме дръпна вътре.
– Майка ти и ти очевидно търсихте информация, така че трябваше да ви пратим по грешните следи.
Поклатих недоверчиво глава, взирайки се в стегнатите му зърна, които прорязваха блузата му. Протегнах ръка и прокарах пръсти надолу по корема му, минавайки по плата на тениската.
– Това е невероятно секси и трябва да я носиш всяка събота, когато ми поднасяш палачинки в леглото.
Когато пръстите ми достигнаха колана на дънките му, ги плъзнах в панталоните му.
Той се ухили.
– Изгарям я утре, беше еднократно.
Издърпах ръката си от панталона му и се нацупих.
– Добре, скъпа, както кажеш – поправи се той и аз се засмях, хвърляйки се върху него.
Скочих във въздуха и той ме хвана, прегърна задника ми с ръце, когато гърбът му се блъсна в стената. С ръмжене той отметна глава назад.
– Жено, ти ще причиниш смъртта ми.
– Надявам се, че не. – Облизах линия по врата му. – Харесвам те жив.
Той изстена, направи няколко крачки напред и ме постави на кухненския плот. Пресегнах се и дръпнах ризата си с едно бързо движение, а след това той се наведе напред, за да засмуче зърното ми през мрежестия ми сутиен. Знаете ли за онзи бърз, груб секс, който винаги показват във филмите и за който знаете, че не е истински?
Това е истинско. О, човече, истинско е.
Сойер плъзна ръката си под дънковата ми пола, махайки бикините ми настрани, и пъхна пръст в мен, карайки ме да ахна от удоволствие. Със същите бързи движения се протегнах към него, разкопчах и дръпнах панталоните му надолу, преди да хвана твърдата му част в ръцете си.
Той изръмжа в ухото ми, издърпвайки презерватив от нищото.
– Имам нужда от теб.
От всички неща, които можеше да каже, това исках да чуя. Исках да бъда нужна. Хареса ми, че толкова много от Сойер беше обвито с толкова много от мен. Без дори да свалям полата си, се придвижих напред по плота, докато той се гмурна вътре в мен с един бърз тласък.
– По дяволите – ахнах аз, прокарвайки пръсти през косата му и я дръпнах силно. Той се наведе напред, хващайки долната ми устна с устата си, докато аз се подпрях на кухненския плот и се движех в ритъм с тласъците му. Удоволствие минаваше през цялото ми тяло, карайки топлина и влага да пулсират между краката ми.
– Сойер – изстенах аз.
Езикът му мина надолу по врата ми, докато се движеше по-силно и тялото ми се стегна точно преди експлозията.
– Никога повече не ме напускай – ахна той отчаяно във врата ми.
– Никога повече – обещах аз, когато оргазъмът разкъса тялото ми и извиках, устата на Сойер върху моята погълна звука.
Обичах го с всяка фибра от съществото си. Нищо няма да ни раздели отново.

Бях потънала в дълбок сън, когато една ръка стисна устата ми. Опитах се да изкрещя. Клепачите ми трепнаха отворени и се озовах лице в лице с познати изпепеляващо синьо-зелени очи.
Ароу.
Той сложи пръст на устните си и викът замря в гърлото ми. После отлепи ръката си от устата ми и кимна към хола.
Какво по дяволите?
Сърцето ми заби в гърлото при вида му. Ароу. Паладин вълк. Тук. В моята стая. Където спях до бъдещия алфа на върколаците! Ако Сойер или Юджийн го намереха, първо щяха да го убият и после да задават въпроси.
С един поглед към Сойер, за да се уверя, че все още спи дълбоко, се измъкнах от леглото, благодарна, че съм облечена, скръстих ръце около гърдите си, отърсвайки последните следи от сън от съзнанието си. Затворих вратата след себе си и дръпнах Ароу във фотографското си студио.
– Не ми каза, че си съпругата на бъдещия алфа – каза той, оглеждайки студиото ми. Преглътнах тежко, тъкмо щях да отговоря, когато той заговори отново. – Или Паладин.
Замръзнах и той се обърна към мен, яростта в погледа му ме изплаши. – Вече го усещам върху теб. Защо го нямаше преди? Миришеш на Рън, и алфа, и дом. – В гласа му имаше желание, но не от сексуално естество. Беше… нещо друго. Нещо, което беше трудно за обяснение. Като с Астра, като глутница, като семейство.
– Все още се опитвах да разбера всичко за себе си – казах му честно. – И ти държеше пистолет до тила ми.
Бузите му се зачервиха и се зачудих дали не е подушил паладина върху мен, защото когато го срещнах бях с белезници. Когато срещнах Астра, белезниците ги нямаше.
– Майка ми…
Той кимна.
– Бялото момиче, което Рън обичаше. Всички знаем историята. Тя го уби.
Отворих уста да споря, но той беше прав. Ако майка ми не е била с Рън онзи ден в плевнята… той все още щеше да е жив, но това не означаваше, че вината е нейна.
– Защо си тук? В моя дом.
Той потупа острието на кръста си.
– Понякога изпълнявам поръчки за вампирите, правя каквото трябва, за да нахраня хората ми. – Чувството на вина се наслои плътно върху мен при това, особено когато каза нашите хора. – Предложиха ми награда. За теб.
Дъхът ми спря в гърлото, когато вълчицата ми изскочи на повърхността, стана полупрозрачна и незабавно застана пред мен, преди да се втвърди и да изръмжи към Ароу предупредително.
Той гледаше с интерес, но не и шокиран от това, което можеше да прави тя, което означаваше, че го е виждал и преди. Дали онова момиче, за което майка ми говореше? Тази, която е оцеляла в пожара?
– Спокойно – каза той. – Ако мислиш, че ще убия последния шанс на хората ми да имат алфа, ти си луда.
Вълчицата се отпусна и Ароу падна на едно коляно, протягайки ръка към нея. Тя неуверено се промъкна напред, подушвайки дланта му и той я погали между ушите, както би направил с куче. Тя започна да маха с опашка за пълен ефект.
– Предателка.
„Хубав е. Мирише на нас.“
Аз въздъхнах.
– Не си изненадан от нея. Виждал ли си раздвоен и преди? Майка ми каза, че Рън ѝ е разказвал за една такава.
Той кимна.
– Имахме една за малко… наричаме ги вълчи ангели.
Вълчи ангел. Това беше… красиво и много по-добро от демон.
Той каза, че са имали една … за малко.
Цялата надежда, която имах, че жената е още жива, се изпари.
– Те… убиха ли я? – попитах. Може би вампирите са хванали и нея.
Тъга помрачи чертите му, когато се намръщи.
– Тя… се е самоубила. Това, че си преследвана през целия си живот, може да те прекърши, нали знаеш?
Не помръднах. Не дишах.
Тя се е самоубила. Тя е предпочела да умре, отколкото да продължи да бъде преследвана. Беше… отрезвяваща реалност, за която никога не бях мислила. Колко години мога да живея така? Да бъдеш отвлечена и след това да се освободиш? Да влезеш във война за това…?
„Не мисли за това“ – сопна се вълчицата.
– Вярно ли е, че си спасила Астра? Когато си я срещнала? – попита Ароу, прекъсвайки вътрешения ми монолог.
– Да, но тя първо спаси моя приятел.
– Тогава какво, по дяволите, правиш тук? – попита той съскайки, а аз се опитах да не се ухиля на избора му на ругатня. – Ела си вкъщи. Всеки ден губим магия. Имаме нужда от водач, който да закотви хората ни към земята, за да не станем хора. Не те ли интересува?
Какво? Хора?
– Аз… не знам за какво говориш.
Ароу въздъхна.
– Паладин алфа, отгледан с градски вълци. Перфектно. – Разтри слепоочията си.
– Паладина алфа всъщност е отгледан от хора – поправих го. – Израснах като прогонен вълк в Спокан, Вашингтон.
Той изпъшка.
– Това е по-лошо. Ще загубим нашите вълци, нашата магия, нашата гордост. Всичко. Деми, ние сме над десет хиляди. Зависи от теб дали ще умрем!
Какво? Ще загубят вълците ли си? Десет хиляди… това беше … много повече, отколкото Сойер или някой друг знаеше, бях сигурна.
– Получих… – Вдигнах лявата си ръка и му показах пръстена. – Омъжвам се.
Той се намръщи.
– Не разбираш. Ние сме последните истински върколаци. Във вените ни тече магия. Можем да превръщаме други хора във върколаци, ако ги ухапем. Ние сме глутница със силни връзки. Ние сме… истински. Не като тези фалшиви и слаби променящи се вълци. – Той направи жест към вратата, където спеше Сойер.
– Внимавай как говориш за онези, които обичам – изръмжах.
Той въздъхна, поклащайки глава.
– А какво ще кажеш за нас? – изръмжа той. – Не ни ли обичаш? Ние сме твоето истинско семейство. Астра е част от твоята глутница. Ако това, което тя казва, е вярно, ти вече си я обвързала. Това означава, че вече си заела позицията на нашата алфа. Трябва да се прибереш у дома и да се докажеш, преди нашата магия да изчезне в небето и да станем безполезни хора!
Мамка му! Сериозен ли беше?
– Това е много за… обмисляне – казах аз, чудейки се какво, по дяволите, ще направя по въпроса.
– Деми! – Гласът на Сойер трескаво се обади от спалнята и Ароу тръгна към прозореца.
– Ела си къщи. Накарай Рън да се гордее. Имаме нужда от теб. – За първи път видях в широко отворени очи на Ароу уязвимост.
– В студиото съм! – Извиках на Сойер, за да не получи инфаркт и да започне да вилнее.
– Ще си помисля… – казах на Ароу. Той скочи на отворения перваз на прозореца и ме погледна.
– Този човек, който те спаси при падането ти, беше твоят дядо. Моля, покажи ми, че не е умрял, спасявайки някой, който е твърде егоистичен, за да помогне на хората си в момент на нужда. – След това изскочи през прозореца и хукна да бяга в секундата, в която краката му стъпиха на земята.
Думите му се врязаха право в гърдите ми, карайки душата ми да кърви. Бил е дядо ми, точно както очаквах.
– Какво правиш? – Сойер извика от прага и аз замръзнах. Щеше да надуши Ароу и не исках да го лъжа. Започването на брак с лъжа със сигурност щеше да се превърне в купчина лайна в живота.
Завъртях се, една сълза се плъзна от бузата ми. Сойер погледна сълзата ми, отворения прозорец, а след това моя вълк и се хвана за гърдите си.
– Кой е бил тук? Кажи ми, че не ми изневеряваш, Деми. – Уязвимостта в гласа му ме уби.
– О, Боже, не! – Втурнах се напред, седнах в краката му и потупах земята до себе си. Сойер се настани, наблюдавайки ме с недоверчив поглед. Не го обвинявах.
– Сойер… истинският ми баща… не е бил просто Паладин – въздъхнах аз.
Цялото му тяло се сви и той подуши въздуха, без съмнение усещайки миризмата на мъжки вълк Паладин.
– Той също така е бил алфата. – Хвърлих бомбата и зачаках.
Той въобще нямаше представа. Цялото му лице помръкна, устата му се отпусна. Преглътнах трудно.
– Срещнах вълк, Паладин, на име Ароу по време на моето пътуване през селото на троловете. Той просто дойде да ме помоли да…
– Той е бил тук, в нашата къща – Сойер се изправи и изтича от стаята.
– Сойер, почакай! – Излетях след него, дърпайки го за ръката.
– Деми, може да има още. Може да са на път да атакуват! – Ръката му беше върху дръжката на входната врата, за да предупреди всеки пазач, който стоеше отпред.
– Сойер, чуй ме. Опитвам се да ти кажа нещо важно. Паладините са моите хора, те няма да ни нападнат!
Той замръзна, тялото му се отпусна при думите ми и се завъртя от затворената входна врата, за да се изправи срещу мен с най-нараненото изражение, което някога съм виждала.
– Твоите хора? Какво значи това?
Мамка му. Това не беше положението, в която исках да бъда.
– Ти и Сейдж, и твоите хора също сте мои. – Прокарах пръсти през косата му и той затвори очи. – Просто имам… други… и не искам да бъда принудена да принадлежа към една група. Не ми се струва правилно.
– Какво искаш? – изръмжа той.
Аз въздъхнах.
– Да отида в земите на Паладин и… не знам, да бъда техен алфа, предполагам. Ароу ми каза, че имат нужда от мен или магията им ще угасне.
Той се засмя, но погледът ми го спря.
– Съжалявам, Деми, да отида да живея на дърветата и в палатки и да бъда алфа на диваци? Не, благодаря. – Той се засмя.
Намръщих се.
– Бил ли си някога в тяхната земя? Астра изглеждаше ли ти като дивачка?
Той замълча.
– Е, тя не изглеждаше и нормална и не, очевидно никога не съм бил в страната на предателите, които проклеха цялото ми семейство.
По дяволите, бях забравила за това. Трепнах.
– Е, може би са се променили. Може би вече не проклинат… – предложих аз, знаейки, че водя загубена битка. Беше абсолютно ужасно, че вълк вещица Паладин или каквото и да е, беше проклел рода му и той трябваше да живее с последствията.
Сойер прокара пръсти през моите.
– Скъпа моя, ако искаш да си алфа, тогава можеш да бъдеш такава, тук до мен. Можеш да си казваш мнението и да участваш в управлението, както искаш. Искаш ли да бъдеш в моя отбор? Дадено. Искаш ли да започнеш да правиш бюджета за следващата година? Готово. Но имам нужда от теб тук. С мен. С родителите си. С нашите хора.
Беше прав. Това беше глупаво странно среднощно нахлуване. Какво щях да направя, да избягам в гората и да оставя годеника си, родителите си, най-добрата си приятелка? Няма начин.
Ароу бъркаше, ако си мислеше това и защо дойде посред нощ с нож на колана си, след като призна, че е изпратен от вампирите? Може би беше опасен за мен…
Но въпреки че мислих, че той може да е враг и да забравя какъв е, знаех, че това това не е вярно. Не… той никога не би ме наранил. Беше влязъл в апартамента ми, където спях с денонощна охрана. Ако искаше да ме убие, щеше да го направи.
– Как е влязъл тук? – Сойер отиде до входната врата и я отвори.
Погледът ни падна върху Уолш, паднал на пода с някаква стреличка с успокоително във врата. Червени и черни пера стърчаха от края на стрелата. Изглеждаше ръчно направена.
– Диваци – изръмжа Сойер.
Пренебрегнах обидата. Знаех, че просто е ядосан, че Ароу беше наранил проятеля му. Издърпахме стрелата от врата му и след това завлякохме Уолш във всекидневната, като го качихме на дивана. Тогава Сойер извика друг пазач и се върнахме в леглото.
Каква нощ. Не така исках да кажа на Сойер дълбоката си тъмна тайна. Не и в деня след като ми предложи! И двамата лежахме там в продължение на един час, втренчени в тавана напълно будни, онези неизречени думи, висяха над нас.
Бях алфа Паладин.
Мамка му.

Следващите няколко дни Сойер и аз се опитахме да се преструваме, че Ароу никога не се е появявал и че не съм хвърлила алфа бомбата върху него. Вместо това планирахме нашето много публично, много огромно годежно парти. Бяха поканени вълците от целия град. Родителите ми бяха почетни гости, което щеше да е неудобно, по дяволите. Последният път, когато майка ми и баща ми са се видяли с Кърт Хъдсън е бил, когато той ги е прогонил. Сойер искаше всички присъстващи да знаят, че им е простено, а позицията на почетен гост направи това политически… ход. Все още се учех да бъда политик. Не ме устройваше, но знаех, че това е бъдещето ми.
– Трябва да е елегантно, но секси. Мисли за себе си като за първа дама – каза Сейдж, докато обикаляхме мола в търсене на рокля за мен, за тази вечер. Да, чаках до последния момент. Уолш и Юджийн се влачеха след нас на десет фута разстояние, защото Сейдж не беше на работа и беше най-добрата, която можеше да ми помогне.
– Няма! Гадно – казах ѝ аз. – Аз съм съпругата на бъдещия алфа. Нищо страшно. – Преглътнах.
Тя продължи да се смее, докато не я ударих с лакът в ребрата.
Когато влязохме в друг магазин за рокли, космите на тила ми настръхнаха и изведнъж изпитах странното чувство, че ме наблюдават.
Погледнах през рамо към Уолш и Юджийн и огледах района около тях. Нищо необичайно. Хм.
– Мисля за черно. Това е класика – казах на Сейдж.
Тя сви рамене.
– Също така е скучно. Какво ще кажеш за наситеното синьо? О, или червено! – Тя изтича до дълга до земята червена рокля с прозрачни странични панели и погали с пръсти плата.
Поклатих глава.
– Червеното казва, че съм сирена, която е хванала бъдещия алфа и възнамерявам да бъда коварна кучка през цялото му управление.
Очите на Сейдж се ококориха.
– Уау, кажи ми как се чувстваш наистина.
Ухилих се и пристъпих, за да прокарам пръсти по бледосинята. Беше в приглушен цвят, но нещо в нея ми напомняше за Одри Хепбърн или Мерилин Монро; беше класически цвят. Извадих я и огледах дизайна. Горната част на тоалета беше в стил стегнат корсет, като от коленете се разкрояваше. От коленете надолу, по нея, бяха пришити малки кристали.
– О, Дем, прекрасна е. – Сейдж прокара пръст по малката сатенена панделка под бюста.
Аз се ухилих.
– Харесвам я. – Издърпвайки етикета, погледнах цената и очите ми паднаха от главата ми.
– Мразя я. Да отидем в друг магазин. – Отидох да я закача обратно.
Пет хиляди за годежна рокля. Луди ли бяха?
Сейдж дръпна етикета от ръцете ми и го погледна, завъртайки очи.
– Моята сладка рокля за шестнадесетия ми рожден ден беше по-скъпа. Всичко е наред.
Устата ми се отвори.
– Сейдж, това е неприлично. Това е нечия месечна заплата.
Тя извади телефона си и натисна няколко бутона.
Изпаднах в паника.
– Не. Какво правиш? – Сейдж беше като заредено оръжие. Никога не знаех какво ще направи.
– Хей, братовчеде – измърка Сейдж в телефона и цялото ми тяло се вдърви. – Деми се страхува да купи мечтаната си рокля за тази вечер, защото струва пет хиляди.
Ударих я силно по ръката и тя трепна, преди да ми подаде телефона.
– Ти си задник – казах ѝ, но тя просто държеше роклята върху тялото си и започна да се върти из стаята, без да ми обръща внимание.
– Здравей… -преглътнах, притискайки телефона до ухото си.
– Харесва ми, че си пестелива – каза Сойер – но планирам да се оженя само веднъж, така че нека да се оженим и да си отидем вкъщи, нали, любов?
– Искам да кажа, че ако е нещо голямо, то това е сватбата на милионер. – Засмях се нервно в слушалката. Мразех да говоря за пари. Чувствах се странно, когато мислих за всички неща, които Сойер ми купуваше, и колко можеха да струват.
– Милиардер. Но да, вземи роклята, става ли? Нямам търпение да те видя в нея.
Милиардер. Очите ми заблестяха и мислено се спънах в думите му. Искам да кажа, че виждах фамилията му, изписана навсякъде тук. Болница Хъдсън, лаборатории Хъдсън, фармацевтични продукти Хъдсън, но… милиардер? Поклатих глава.
– Добре – изръмжах в телефона и прекратих разговора.
– Хващай – извиках на Сейдж и хвърлих телефона към нея. Тя го улови във въздуха и след това се засмя.
– Пробвай я. Тя бутна в ръцете ми красивата рокля и аз се съгласих.
След като облякох роклята, сякаш модните ангели запяха, докато излизах, за да направя дефиле пред Сейдж. Пасна ми като ръкавица и се чувствах толкова красива.
Устата на Сейдж се отвори при вида ми.
– По дяволите! Трябва да носиш токчета.
Поклатих глава.
– Сойер каза вчера да не купувам обувки, защото ми е купил.
Лицето й се изкриви.
– Това е опасно. Ако са отвратителни, ще трябва да се преструваш, че ги харесваш.
Ухилих се, готвейки се да отвърна, когато почувствах нещо… онова странно чувство, че отново ме наблюдават. Нещо, което не можех да обясня, привличаше енергията ми, но ми се стори познато, така че просто останах объркана.
– Какво не е наред? – Сейдж трябва да е забелязала лицето ми.
Преглътнах трудно.
– Нищо. – Влязох в съблекалнята и бързо се преоблякох, след което платих роклята с кредитната карта на Сойер. Исках да съм щастлива. Тази вечер беше моята голяма вечер, но усетих тази дупка в стомаха си, отвратително чувство, примесено със самота. Чувствах се добре, преди да стигнем до мола, но сега всичките ми емоции бяха странни и потискащи.
Какво по дяволите?
Бях на път да се усъмня в здравия си разум, когато излязохме от магазина и Астра изскочи в полезрението ми.
– Алфа. – Гласът ѝ трепереше, когато скочи пред мен.
Сърцето ми се разби в гърдите при вида на малкия вълк Паладин тук, в Града на върколаците.
Юджийн пристъпи напред и се втурна в действие от другия край на мола, но Уолш го спря, като ме погледна.
Поклатих глава и им махнах с ръка.
– Сейдж, можеш ли да ни оставиш за малко? – Подадох ѝ роклята и тя погледна объркано Астра, кимайки.
Защо беше тук?
Малкото момиче вълк изглеждаше мръсно, болно, объркано. Имаше тъмни кръгове под очите и мрежа от червени белези по лицето; кожата ѝ беше бледа и покрита с мръсотия. Имаше дори няколко клонки в косата си. Вътре в мен се надигна желанието да я защита.
– Какво ти се е случило? – Хванах я за раменете и я дръпнах настрани.
Дали отново се е опитала да излекува някого и е поела в себе си болестта?
Това чувство на самота, което бях изпитала в съблекалнята изчезна и ме обзе решително спокойствие, когато тя въздъхна с облекчение. Отне ми момент да осъзная, че не усещам моите чувства, а нейните!
– Алфа. Имаме нужда от теб – прошепна тя.
Изгледах я намръщено. Изглеждаше в лоша форма и въпреки че настояваше да ме нарича с това име, което мразех, не исках да страда.
– Какво е станало? Как мога да ти помогна? Имаш ли нужда от храна? Медицински грижи? – Махнах към заведението за хранене. Изглеждаше по-слаба, откакто я бях видяла за последен път, ако това беше възможно. Бяха минали само няколко седмици. Гладувала ли е? Гневът се надигна в мен при тази мисъл.
Долната ѝ устна потрепери.
– Алфа. Ела у дома. Моля те.
Мамка му. Не пак. Сърцето ми се стегна в гърдите, докато не усетих, че не мога да дишам. – Ароу ли те изпрати?
Тя преглътна трудно.
– Той се опитва да намери пари, за да можем да купим храна, одеяла и всички неща, от които се нуждаем.
Какво, какво каза тя току-що?
– Нуждаете се от храна? – Всички паладини ли изглеждаха така? Дали Ароу не изглеждаше по-слаб от последния път, когато го видях? Бях полузаспала и не бях забелязала, а и той този път беше облечен.
Астра постави по една ръка от двете страни на лицето ми и видях Уолш, Юджийн и Сейдж да идват по-близо до мен, с ръце на оръжията си.
– Кога ще разбереш? Ние. Нуждаем се от теб. – Гласът ѝ се пречупи и местата, където пръстите ѝ докоснаха лицето ми, започнаха да изтръпват. – Магията, която прави нашите хора специални, е свързана с теб. Ела. Сега. – Тя изръмжа последната дума и разбрах, че това ѝ струва много. Тя е най-покорният вълк, когото някога съм срещала, и въпреки това се взря в очите ми, задържайки погледа ми и това изгаряше направо душата ми.
Преглътнах с усилие, взирайки се назад, докато сълзите заплашваха да се разлеят, хиляди мисли минаваха през ума ми. Трябваше да им помогна. Как да не го направя? Искам да кажа, те бяха хора и страдаха… но Сойер… моята любов, моят годеник, за когото се омъжвах… Не можех просто да напусна целия този свят, за да живея в шибаната джунгла с неговия заклет враг.
Тя прекъсна зрителния контакт, гледайки настрани от мен и към мола.
– Няма да дойдеш. – В гласа ѝ имаше разочарование и някаква окончателност.
– Ще ти помогна – уверих я. – Помниш ли онова място, където преди няколко седмици влязохме през стената на Дивите земи в Града на върколаците?
Тя кимна, но раменете ѝ увиснаха, сякаш бе изгубила всяка надежда.
– Отиди там с някои от твоите хора. Донесете ръчни колички, коне или каквото и да е, защото там ще изпратя храна.
Тя се намръщи, изглеждаше напълно унищожена.
– Добре, Алфа.
Мамка му! Защо разочарованието в гласа ѝ разкъса сърцето ми?
– Храната е добра. Имате нужда от храна, нали? О, и одеяла. – Щракнах с пръсти. – Ще изпратя и двете… става ли?
Малката ѝ кестенява коса образуваше завеса около лицето ѝ. Тя кимна, след което брадичката ѝ се вдигна и синеокият ѝ поглед задържа моя. – Ароу беше прав. Градът е отровил наследника на Рън, внучката на Ред Муун. – Тя изплю думите в лицето ми и след това избухна в сълзи, хуквайки през мола.
– Астра! – извиках аз, тръгвайки след нея и спрях. Каква беше ползата?
Как стигнах дотук? Преди няколко месеца бях прогонен вълк, живеещ в човешкия свят, а сега имах гигантски камък на пръста си, сгодена за сина на алфата.
– За какво беше това? – попита Сейдж.
Между зъбите ми шумно излезе въздух.
– Мога ли да взема назаем телефона ти? Трябва да се обадя на Сойер.
Тя кимна и ми подаде телефона. Седейки на пейката пред магазина за модни рокли, звъннах на бъдещия си съпруг и се помолих да бъде щедър към хора, които дълбоко в себе си знаех, че е възпитан да мрази.
Той вдигна при първото позвъняване.
– Моят отговор е да. Купете на тази красива жена, каквото поиска. – Сойер очевидно си помисли, че се обажда Сейдж.
– Хей… – Гласът ми трепна. Можех да използвам връзката ни за това, но ми се струваше странно. Предпочитам да го изговоря, а не мислено да му казвам.
Той веднага разбра настроението ми.
– Какво не е наред?
Аз въздъхнах.
– Помниш ли малката лечителка Паладин, която спаси живота на Уолш?
Да, напомних му за това с надеждата, че това ще го успокои.
– Не ми казвай, че и тя е в моята къща? – изръмжа той.
Трепнах.
– Не… само в мола.
– Какво иска? – попита той.
– Сойер, те умират от глад. Паладините. Тя изглеждаше… като кожа и кости. Болна. Имат нужда от храна и одеяла. Нещо в смъртта на тяхната алфа е разболяло земята им или нещо подобно. Не знам, но можем да им помогнем, нали?
Той мълча за дълъг момент. Твърде дълго. Толкова дълго, че трябваше да дръпна телефона и да погледна екрана, за да се уверя, че разговорът не е прекъснал.
– Цялата причина, поради която има година на избор и ти трябваше да се съревноваваш за мен с петдесет други жени, е заради вълците Паладин, разбираш това, нали? Те проклеха семейството ми толкова ужасно, че всички сме изложени на риск от смърт всеки път, когато си избираме съпруга! – Той изръмжа последната дума и разбрах, че не беше гняв към мен, а към тях.
Аз кимнах.
– Разбирам и те моля да им простиш. Да предложиш маслинова клонка. Изпрати малко ориз и пушено месо и дрехи, и постъпи правилно.
– Колко души трябва да бъдат нахранени? – Гласът му беше примесен с раздразнение, но под него чух лека нотка на състрадание.
Ароу беше казал, че са над десет хиляди онази вечер, но аз знаех, че тази цифра ще шокира Сойер и също може да го накара да се страхува да ги запази живи, защото бях почти сигурна, че нямаше представа, че са толкова много.
– Няколко хиляди – е всичко, което казах.
Отново мълчание.
– Знаеш, че това не зависи само от мен? Мога да направя много без участието на баща ми, но изпращането на хиляди килограми храна на нашия заклет враг не е едно от тях.
Мамка му.
– Но той ги мрази дори повече от теб. Ще ги остави да гладуват! – изкрещях в слушалката. След като майка ми беше хваната с Рън по време на годината на избора на Кърт, той никога нямаше да прояви милост към Паладините.
– Това изисква много, Деми. За кога им трябват доставките?
Преглътнах мъчително, мислейки си колко слаба Астра изглеждаше.
– Тази вечер. Сега.
Той въздъхна.
– Ще се обадя и ще попитам баща ми и след това веднага ще ти се обадя.
Не исках това да обтегне връзката ни, но не виждах как мога да оставя цял народ да гладува и да не помоля годеника си за помощ, когато знаех, че той може да им я даде.
– Благодаря ти. О, и Сойер.
– Да, Деми?
– Онзи вълк Паладин в подножието на планината Водопад, който умря, опитвайки се да ми помогне… е бил алфата им, моят дядо. Сега съм тук и се омъжвам за теб… благодарение на него.
Щях да използвам това, за да му създам чувство за вина.
Сойер въздъхна.
– Разбрах. Ще направя всичко възможно да убедя баща си.
– Обичам те – казах му.
– И аз те обичам, Деми, най-вече огромното ти сърце. – След това затвори.
Седях там десет минути, разказвах на Сейдж какво ми е казала Астра и подскачах нагоре-надолу в очакване на обаждането на Сойер.
– Тя наистина изглеждаше болна – коментира Сейдж, намръщена.
Кимнах, чудейки се какво бих направила, ако Кърт каже „не“. Преди да успея да помисля, телефонът иззвъня.
– Хей. – Вдигнах бързо.
– Съжалявам, Деми. Той каза не. Но следващата година ще бъда алфа и тогава…
– Не? – Стоях, шокът премина през мен.
Той дишаше в слушалката.
– Той ги мрази, Деми. Той каза, че могат да умрат от глад и да умрат от всичко, не го е грижа. Опитах се да обясня, че от политическа гледна точка би било добре да направим това, но…
– Да ги оставим да гладуват? – Гласът ми премина във висок писклив диапазон.
– Деми, годежното ни парти е след четири часа. Трябва да се съсредоточите върху…
– Ще се видим в хотела. – Затворих и се обърнах към Сейдж, докато гневът към бъдещия ми тъст се събираше в мен.
– Заведи ме при алфата.
Очите ѝ се разшириха.
– Какво?
– Чу ме. Трябва да говоря с бъдещия си тъст. Сега.
– Ъъъъ, не знам къде е. Може да е в офиса си или на среща, или…
Прекосих мола до мястото, където Юджийн и Уолш ме наблюдаваха загрижено.
– Къде е алфата в момента? – попитах Юджийн. – Трябва да говоря с него и знам, че знаеш графикът му.
Очите му се присвиха.
– Той е зает да подготви нещата за годежното ви парти.
– Къде? Значи е в хотела? – попитах.
– Деми, за какво става въпрос? – Юджийн изглеждаше притеснен за мен и мразех, че трябва да го лъжа, но не бях сигурна върху колко хора трябва да хвърля алфа бомбата Паладин.
Промених тона си.
– Просто имам нужда от разговор с бъдещия ми тъст. Правя изненада за сина му.
Той погледна телефона си, почуквайки нещо. Дойде отговор.
– Ще се види с теб. Хайде. – Юджийн тръгна да излиза от търговския център към паркинга, където беше паркиран моят Range Rover, до идентичен, който караха Сейдж и Уолш.
Значи му е изпратил съобщение? И е казал, че ще ме види? С мотива, че това е изненада за Сойер? Със сигурност нямаше да повярва на това, след като Сойер току-що му се беше обадил с молбата ми.
Предполагам, че щях да разбера.

Назад към част 9                                                             Напред към част 11