Категория: Леиа Стоун

Глава 24

Беше хаос. Бях присъствала на много заседания на военния съвет с баща ми тази година, за да науча как работят нещата, и те бяха давали подробни доклади за битките по нашите граници. Но никога не бях го виждала на живо. Огън, дим, стрели, мечове, тела, кръв, писъци, същества, които се разкъсваха едно друго. Смърт. Толкова много смърт.
Атаката сигурно се е случила в момента, в който баща ми стъпи в кампуса, защото вече беше много напреднала. Имперските войници препускаха през поляната, изстрелвайки стрели към небето, където видях над дузина летящи Таланаги – дракони, грифони, крилат кон, крилат лъв, същества, за които дори нямах имена. Беше невероятно и ужасяващо едновременно.
Някои от тези Таланаги носеха големи кошници в ноктите си с размерите на коли, а вътре в тези кошници имаше войници от Луска, облечени в червените си униформи. Ето как го бяха направили.
Преди Коен и аз да успеем да направим нещо, те спуснаха кошниците на земята и войниците се разпръснаха като мравки. Баща ми беше в центъра на кампуса, разсичайки натрапниците Луска с меча си, докато Зури им разкъсваше гърлата.
Дали щеше да се ядоса, ако знаеше, че съм тук? Беше призовал целия флот да се яви в кампуса. Но някак си знаех, че това не се отнася за мен. Че искаше наследницата му да е в безопасност. Но не можех просто да седя тук и да позволя тази атака да се случи.
– Аника! – Извика Коен и вниманието ми беше привлечено към земята. Аника все още беше в красивата си рокля от бала, водена от Алек, Дев и други. Те държаха мечове и се разпръснаха по кампуса със своите същества, присъединявайки се към битката без въпроси. Радвах се, че Тетра не беше сред тях.
– Нека им помогнем – казах на Лиана и тя се насочи към летящите същества на полето. Те бяха оставили войниците в кошниците и сега се издигаха в небето със своите свързани ездачи. Лиана се приближи до група от тях и избълва огнен поток, докато аз извадих болтомета си от мястото, където беше закачен на сбруята ѝ. Няколко от ездачите паднаха от съществата си, обхванати от пламъци, и избягаха, но някои от съществата бяха невредими и сега се насочваха към нас. Лиана полетя по-високо, отдалечавайки ги от кампуса. Бях заредила девет болта и стрелях бързо последователно по крилата и вратовете на дракона, грифона и летящия лъв, които сега идваха към мен. Бях точна и две от съществата загубиха способността си да летят, с три назъбени болта, вградени в крилата им.
Но червенолюспестият дракон с русата си ездачка избягваше всеки мой удар. На якето ѝ имаше бродиран герб, но не бях достатъчно близо, за да видя какъв е. Беше някакъв официален печат, вероятно обозначаващ я като някакъв командир.
Тя вдигна юмрук и аз се приготвих да хвърли огън или енергиен взрив, или нещо подобно. Отне ми секунда, за да осъзная, че вече не мога да дишам. Дъхът ми беше засмукан от дробовете, докато Лиана се гмурна под нея и полетя в друга посока, за да ни отдалечи. Когато се отдалечихме на около стотина метра от нея, аз се задъхах, усещайки как Лиана прави същото под мен, а гръдният ѝ кош се разширяваше под бедрата ми.
Свети боже. Ездачът на червения дракон можеше да манипулира дори въздуха в дробовете ми!
После това чувство се върна, сякаш не можех да дишам, и се огледах зад себе си, за да видя психопатката да се усмихва от ухо до ухо, докато червеният ѝ дракон препускаше по небето след нас, с половин дузина Таланаги след нея. Лиана обърна глава и издиша огнен поток, но червеният дракон беше твърде бърз.
Напънах се, за да използвам огневата си мощ, но без да мога да дишам, ми беше трудно да се концентрирам. Лиана летеше хаотично във всички посоки, за да ѝ избяга, но ездачът на червения дракон беше върху нас като лепило.
– „Влез в мислите ѝ или и двете ще потънем – и може да не се върнем“ – каза ми Лиана, докато черни точки танцуваха в краищата на зрението ми.
Никога повече не исках да използвам това.
Къде, по дяволите, беше Коен? Ястребът на Алек? Всички останали?
Тогава видях в далечината, зад бандитите, които ни преследваха, че има още дузина летящи изтребители Луска, всички яздещи Таланаги и преследващи Коен, докато той се опитваше да ме достигне. Откъде имат толкова много?
Сила се натрупваше в сърцевината ми, като електрически импулс по кожата ми, докато Лиана започваше да губи височина. Без кислород тя отслабваше и не можеше да изпревари този червен ездач на дракони и нейния екип. Имаше твърде много Таланаги. Те бяха толкова бързи и мощни. Бяхме ужасно неподготвени. Чувствах се сякаш ще загубя съзнание всеки момент и силата в мен изригна.
– „Спри!“ – Изкрещях мислено, без въздух в дробовете ми, докато се завъртях, за да се изправя срещу червения ездач и вдигнах ръка. Две светещи сребърни нишки изскочиха от дланите ми и се увиха около главите на червения ездач и нейното създание.
В този момент натискът върху дробовете ми изчезна и аз се задъхах за въздух, гърлото ми гореше, докато кашлях. Лиана също ахна под мен и отлетя по-далеч от червения ездач. Войниците, които я бяха обградили, висяха във въздуха, гледайки я объркано, после мен, без съмнение чудейки се какво става с водача им. Все още нямах представа дали малкото сребърно въже може да бъде видяно от другите. Червената ездачка беше с отворена уста, безчувствена, а сребърното ми въже все още беше увито около главата ѝ.
Тогава нейната група се втурна към мен. Гняв изпълваше чертите им и те полетяха след нас с решителност. Въжето най-накрая се скъса, изчезвайки от ръката ми, и аз изстрелях останалите ми стрели по настъпващите войници.
Кафяво петно прелетя до мен и забелязах Иники.
– „Кажи на Алек, че съм добре. Съсредоточи се върху битката на земята. Ще се справя с екипажа им“ – казах ѝ.
Тя кимна и след това се гмурна надолу.
Лиана ме приближи до Коен, който палеше огньове в небето, доколкото можеше, но очевидно беше изтощен. Имаше толкова много от тях. Усетих как изворът на сила в мен расте, докато гневът ми тлееше на повърхността.
– Коен, кацни и помогни на останалите! – Изкрещях му над вятъра точно когато от един от ездачите на дракони изскочи с огнена ивица, насочвайки се право към него. Оникс се наведе и го свали на три метра във въздуха.
Коен ме погледна със знанието в погледа си. Дали беше видял това? Дали знаеше плана ми? Сигурно го беше видял, защото кимна веднъж и след това се спусна на земята. Беше много необичайно за защитнически настроения Коен просто да ме остави в опасност. Той знаеше.
– „Ще ги поведа след нас, за да ги накарам да се струпат“ – каза Лиана.
Значи беше прочела мислите ми и знаеше и плана ми. Добре, всички бяха на борда. Стиснах дръжките на сбруята на Лиана, докато тя влизаше в режим на супер скорост, който привличаше всички таланаги в небето след нас. Погледнах надолу към земята. Нашите войници тичаха напред-назад из кампуса, крещяха заповеди и се сражаваха с Луска. Но сякаш имаше по-малко червени от преди, затова си помислих, че печелим наземния фронт.
И тогава въздухът беше засмукан от дробовете ми.
По дяволите. Ездачът на червения дракон се завърна в действие. Надникнах зад себе си и преброих общо тринадесет Таланаги.
Надявах се повечето от тях да не са неуязвими за огън.
Защото, както каза инструктор Ашендел, аз бях човешка бомба.
И щях да избухна.
– „Сега!“ – Казах на Лиана и тя увисна във въздуха, позволявайки на другите да ни настигнат. Те профучаха покрай мен точно когато експлодирах.
Този път достигнах границите на силата си. Жега ме обзе, а зрението ми беше залято от пламъци. Огън пълзеше по небето и аз стиснах очи, докато около мен се надигаха писъци. Очите ми се отвориха точно навреме, за да видя как приливната вълна от огън се плиска върху преследващите ме Таланаги и подпалва ездачите им. Всички освен двама – ездачът на червения дракон и ездачът на зеления дракон. Те изглеждаха защитени и отлетяха невредими, очевидно отказвайки се от битката. Междувременно техните събратя войници горяха в небето, докато летяха в неистови кръгове.
Гледката беше отвратителна.
– „Свали ме“ – заповядах на Лиана.
Тя го направи и когато кацнах, с облекчение видях, че сме победили и наземната атака. Червените мундири бяха мъртви или пленени. Медици започваха да преглеждат ранените.
Инструктор Ашендел се появи внезапно, държейки лък в ръце.
– Свали ги и ги спаси от мъките им – казах ѝ, сочейки към небето.
Водещата инструкторка проследи погледа ми и кимна.
– Стрелци! С мен! – Извика тя.
Група от дузина войници се втурнаха към нея и коленичиха. Те изстреляха стрелите си в небето, докато аз скочих от Лиана и хукнах към бойното поле.
– Коен! Аника! Дев! Алек! – Просто крещях имената на тези, които знаех, че са тук, прескачайки мъртви тела и оглеждайки лицата им, търсейки приятелите ми. Едва когато видях Ариел да куца към мен с пепел по козината си, видението на Коен за смъртта на някого, когото обичах, изплува в съзнанието ми.
– Тетра! – Изревах аз, докато гласът ми прегракна, тичайки с цели триста и шестдесет километра в час, оглеждайки трескаво полето. Сърцето ми препускаше, докато жлъчката се надигаше в гърлото ми. Не. Не, не я вземай. Не нея. Някоя друга, но не и нея. Очите ми се напълниха със сълзи, които се стичаха по бузите ми, и знаех, че това е моментът от видението на Коен. Ако някой можеше да размрази сърцето ми и да ме омекоти до сълзи, това беше Тетра. Моята любима най-добра приятелка.
Някой се блъсна в мен отзад, стискайки ме силно. Русата ѝ коса наполовина покри лицето ми и видях как бастунът ѝ падна на земята, докато се завъртях и я грабнах толкова силно, че си помислих, че може да я счупя.
– Мислех, че си… – Сълза се плъзна по бузата ми и почувствах облекчение. Коен грешеше. Сигурно е видял момента досега – със сълзи в очите ми и мъртви тела около мен – и е предположил, че някой, на когото държах, е починал. Придърпах Тетра назад и я огледах. – Добре ли си? – Попитах аз, изтривайки всички следи от слабост от лицето си. Изглеждаше добре – без кръв или следи от нараняване.
Тя кимна, оглеждайки ме.
– Небето светна като това в Дивата местност! Ти ли беше?
– Да. – Взех ръката ѝ в моята. – Къде са всички останали?
Разнесе се мълвата, че атаката е приключила и хората започнаха да напускат скривалищата си, изпълзвайки от храстите и зад сградите.
Аника докуца към нас със здраво стегнат турникет на бедрото си. Нейното лъвско същество се гушна в болния ѝ крак. Дев, Джейс, Алек, Мийра… бяха добре. Отпуснах се от облекчение.
– Чакай, къде е Коен? – Попитах аз.
– Тук съм – извика той зад мен и не можех да обясня колко облекчено се почувствах.
Обърнах се към него и по цялото му лице се изписа тревога.
– Къде е Никил? – Попита той Аника.
– Мъртъв. – Гласът ѝ беше кух, докато стоеше там и се взираше в Коен с празно изражение. – Той ме спаси.
– Не… – Гласът на Коен се пречупи и сърцето ми се къса в този момент. Никил… забавният женкар ми беше харесал. Това сигурно е видял Коен онзи ден в гората, когато каза, че приятелите му са ранени и не знае кой е оцелял.
– Фалшиво отстъпление! Фалшиво отстъпление! – Изкрещя инструктор Ашендел и ние погледнахме към небето, за да видим червено-зеления ездач на дракона да се носи към нас.
Поех си дъх. Нямаше време да мислим за стратегия или да правим каквото и да било, докато те се спускаха от небето и полетяха право към нас.
Тетра внезапно скочи на един крак и се хвърли пред всички нас.
– Не! – Изкрещях, докато огън и стрели се спуснаха от ездачите на дракони върху нашата малка група оцелели.
Трепнах, чакайки да бъда ударена от стоманения дъжд, когато Тетра разпери широко ръце и от ръцете ѝ изскочи перлен щит, покривайки ни всички като купол. Огънят се разля по купола, носейки топлина, но нищо друго. Стрелите изщракаха и удариха земята, безполезни.
Червените и зелените драконови ездачи се завъртяха за втора атака, но Лиана и Оникс се издигнаха в небето, прогонвайки ездачите.
Обърнах се към най-добрата си приятелка с широко отворени очи.
– Боже мой, Тетра, можеш ли да го направиш?
Знаех, че правенето на щитове е нейният дар, но на практика никога не беше успявала да ги направи по-големи от размера на гума.
Ръцете ѝ трепереха леко, лицето ѝ беше пепеляво от шок.
– Предполагам.
Аника и всички се втурнаха напред, за да я прегърнат и да ѝ благодарят.
– Оникс и аз ще ги подгоним. Те се насочват на запад към Залива.
Хвърлих поглед към Коен и той кимна, за да покаже, че и той знае, но нещо в него изглеждаше странно. Изражението му беше напрегнато, сякаш очакваше нещо.
– Дръж ме в течение – казах аз и се намръщих на Коен.
Двойните врати към сградата на главния тренировъчен център се отвориха рязко и адмирал Карузо се втурна навън, с лице по-бяло от чаршаф.
Очите ѝ огледаха касапницата отвън и се спряха върху мен. Замръзнах, тръпки пробягаха по ръцете ми.
Едва в този момент се зачудих… Къде е баща ми?
Адмирал Карузо се втурна към мен и аз изправих гръб, застанала мирно. Всички го направихме.
– Императорът е мъртъв. Трябва да положиш клетва.
Думите ѝ бяха като мъгла в мозъка ми. Нямаха смисъл. Всичко беше приглушено и объркващо. Императорът не можеше да е мъртъв. Императорът беше моят баща.
Дишането ми стана накъсано. Тетра пъхна ръката си в моята, но аз я отърсих.
– Какво? Не те чух. – Протегнах лявото си ухо към адмирал Карузо.
Състрадание обля лицето ѝ и тя преглътна трудно.
– Баща ти е мъртъв. Сега ти си лидер на Амерси, императрица Айслинг. – Тя ме поздрави и цялото ми тяло изтръпна.
– Къде е той? – Това беше лъжа. Тя грешеше.
– Вътре в сградата, в столовата, но…
Втрурнах се, прескачайки паднали войници, нахлувайки през двойните врати. Коридорите на кампуса бяха окъпани в кръв и сажди. Беше ясно, че много войници се опитваха да се барикадират тук. Завих зад ъгъла и се втурнах в столовата, където спрях рязко. Баща ми беше преобърнат настрани на пода. Никаква кръв не опетняваше костюма му, никакъв меч не беше забоден в гърба му, само тънко парченце пяна на устните му и няколко малки порязвания по ръцете му.
Зури беше безжизнена в скута му и всяка стена, която бях изградила в себе си, се срути в този момент.
– Татко! – Изридах аз, втурвайки се напред. Пепелявата му кожа и посивяващата му коса го правеха да изглежда толкова стар в този момент. Това ме уби.
Сълзи напълниха очите ми толкова бързо, че трябваше да мигна бързо, за да ги прочистя, докато гърдите ми се повдигаха, а гърлото ми гореше. Ридание се откъсна от мен, докато крещях от ужас. Не можех да си спомня кога за последен път бях плакала така. Може би когато майка ми почина, раждайки тризнаците. Чувствах се сякаш се давя. Никога не успях да му кажа, че го обичам. Той беше коравосърдечен, строг, студен, но беше моят баща, единственият родител, който ми беше останал.
– Не ме оставяй. Не съм готова – изхленчих аз.
Чух стъпки и се обърнах точно навреме, за да видя Коен. Изглеждаше съкрушен и изведнъж се ядосах.
– Знаел си! – Изкрещях му, бързайки да го ударя по гърдите. – Знаел си, че ще е той, но не ми каза! – Ударих го в гърдите като диво животно, а той просто ме държеше, докато се сривах, оставяйки всяка емоция, която бях трупала през годините, да се излее от мен на разхвърляна купчина.
– Махай се от императрицата! – Адмирал Карузо излая зад него и Коен ме пусна.
Избърсах очите си, опитвайки се да се стегна, докато тя вървеше по коридора с инструктор Ашендел. Карузо хвърли един поглед към Коен и кимна с глава към изхода, показвайки, че е време да си тръгне. – Вече не можеш да си около нея.
– „Идвам“ – каза ми Лиана. Тя знаеше. Виждаше всичко през мен и знаеше.
Коен ме погледна още веднъж мъчително и тръгна обратно по коридора.
Адмиралът ме хвана за двете страни на раменете и задържа погледа ми.
– Току-що претърпяхме първата атака досега в град Ривърайн. Нашата велика безопасна столица. Хората ще бъдат разтърсени от тази новина и от смъртта на техния император. Трябва да се закълнеш и да бъдеш силна. За войниците там и семействата у дома. За всички нас.
Избърсах последната си сълза, възстановявайки стените около сърцето си, и ѝ кимнах.
Вгледах се в безжизненото тяло на баща ми.
– Намерете ми копелето, което направи това. Искам главата му на кол по средата на площада. – Гласът ми беше кух. Чувствах се мъртва отвътре.
– Да, Императрице – закле се тя.
Каквато и частица невинност да беше останала в мен, умря в този момент. Всичко, за което се интересувах сега, беше отмъщението на този, който току-що ми отне единствения останал родител, който имахме аз и малките ми сестри.

Назад към част 23

Глава 23

Два дни по-късно завършихме и всички с нетърпение очаквахме заповедите за разпределението ни. Баща ми каза, че разследването на атаката срещу влака не е открило нищо и бях сигурна, че е притеснен, че врагът е успял да се доближи толкова много до мен, без да остави следи. Знаехме, че са Луска, но това беше всичко. Дали главният им лидер се опитваше да ме елиминира? Ако е така, сигурно има шпиони в нашия град, за да знае, че посещавам Имперския тренировъчен център на флота и точно къде ще бъда във влака този ден.
– Добре ли си? – Попита Тетра, докато сплиташе косата ми, преплитайки червените и черните страни. Бяхме обратно вкъщи, след като се изнесохме от тренировъчния кампус тази сутрин. Щяхме да отидем на бал за дипломирането тази вечер в центъра за събития близо до тренировъчния кампус, а утре сутринта щяхме да получим назначенията си и да се отправим да живеем в база някъде в другата част на страната. Всеки щеше да получава значителни седмични плащания в имперски монети за службата си, някои повече от други, в зависимост от това колко ценни са за баща ми, и на всеки два месеца щяхме да получаваме по една седмица отпуск, за да пътуваме до вкъщи и да видим семействата си. Не беше лоша работа да пазим всички, които обичахме, в безопасност у дома. Живот в Имперския флот, посветен на воденето на войната.
– Да – усмихнах се аз. – Просто си мисля.
Гневът на Тетра беше утихнал и всички бяхме запазили тайната на Аника. Тя успя да се върне в тренировъчния център навреме, за да вземе следващата си доза лекарства и всичко беше наред. Тя ме дръпна настрана и ми каза, че не е имала проблем от години. Не виждах нужда да казвам на някого, стига проблемът да не е пречка за дълга ѝ към Имперския флот, а доколкото знаех, не беше.
– За Коен ли мислиш? – Попита Тетра, докато напудряше врата ми с блестяща пудра. Тетра си падаше по грима повече от мен, затова ѝ позволявах да ме гримира през цялото време. Тетра ми беше избрала червена рокля, която прилепваше към тялото ми като втора кожа. Носех медальона със снимката на майка ми на врата си – благодарение на Коен. Жълтият му оттенък малко контрастираше, но какво можеше да направи едно момиче?
Тетра носеше изумруденозелена рокля, която се раздуваше на колената, нещо, което майка ѝ ѝ купи с част от парите от парчето жарава, което Тетра ѝ беше донесла от Дивата местност.
Засмях се.
– Не. Но сега вече мисля. Благодаря ти. – Тя се ухили.
Коен. Изкушението, което не можех да избия от главата си.
– Помолих баща ми да ни даде назначение далеч един от друг. Той се съгласи – казах ѝ.
Тя спря това, което правеше, ръката ѝ замръзна върху бузата ми.
– Наистина ли?
Въздъхнах.
– Т, той е принцът на Имбрия.
Точка. Стига толкова.
Тя се намръщи.
– Знам. Но… той е също така… толкова защитнически настроен към теб и има някаква атмосфера в това. Има напрежение.
Тетра беше романтик.
Превъртях очи.
– И какво от това? Емоциите отшумяват. Трябва да мисля в дългосрочен план. Кой ще води Амерси заедно с мен, когато един ден стана императрица?
Тетра издиша през зъби.
– Човече, толкова си отговорна. Аз щях да си мисля: Колко дълго мога да имам тайна афера с него, докато хората не разберат и баща ми не ме накара да скъсам с него и да се омъжа за някой скучен за доброто на страната?
Излаях през смях.
– О, Тетра, харесва ми, че филтърът между това, което мислиш, и това, което казваш, е толкова тънък.
Сега беше неин ред да се смее.
– Но сериозно, никога ли не си се чудила какво би било да го целунеш?
Да го целуна. Да съм в леглото му. Да имаме красиви бебета. Чудила съм за всичко. И всичко завърши с това, че лежа гола в леглото, с опрян нож в гърба ми, защото съм си позволила да се доверя на врага.
– Чудила ли си с
е някога защо е толкова защитнически настроен към мен? – Попитах Тетра. – Може би има някакъв дългосрочен план.
Тя се засмя. – Сериозно ли говориш? Не мислиш ли, че би те убил досега, ако това е искал да направи? Била си сама с него много пъти.
Права беше. В клуба, в килера, можеше просто да ме удуши и да ме остави. В нишата в училище. В гората. На толкова много места. Ако се опитваше да ми отмъсти заради баща ми, тогава можеше да го направи.
Тетра хвана ръката ми, принуждавайки ме да я погледна.
– Мисля, че Джейс те е объркал. Мисля, че ти е трудно да осъзнаеш, че Коен може би те харесва просто защото си секси, умна, силна, забавна и всички тези неща.
Усмихнах се нежно на най-добрата си приятелка, защото наистина беше мила да ме разсмее така.
– Т, не живея по същите правила като теб. Аз съм бъдещата императрица. Баща ми уби неговия. Не мога.
Тетра кимна.
– И изглежда не го е грижа за това толкова, колкото теб.
По дяволите. Тя наистина казваше истината. Но дали беше права? Дали го виждах като враг през цялото това време, а той не чувстваше същото?
През ума ми преминаха моменти, като например когато се отдръпна по време на лотарията, след като извикаха името на Тетра, за да може тя да застане до мен. Как беше ударил Джейс, защото беше взел пържени картофи от чинията ми – но вероятно всъщност и защото Джейс ми изневери. Как на всяка крачка беше мил с мен, а аз просто го наказвах за това къде е роден и за историята между нашите народи.
Наказвах го за това кой е баща му. Чувствах се малко отвратена от себе си.
Взирах се в жълтата превръзка на китката си, превръзката, която той видя предварително, защото можеше да вижда бъдещето. Което означаваше, че всичко останало, което е видял, ме се случва между нас, също е истина.
Защо би излъгал за това?
– Момичета, трябва да сте си вкъщи до полунощ. – Гласът на баща ми дойде от вратата и аз подскочих. От колко време стоеше там?
– На деветнадесет години съм, татко. И вече съм завършила Имперския флот. Наистина ли все още имам нужда от полицейски час?
– Имаш, докато живееш под моя покрив – отговори той равнодушно.
– Да, господине – казах с въздишка. Бях толкова готова да получа заповедите си и да отплавам.
– Да, господине – Тетра го поздрави, но по по-лениво настроен начин, който знаех, че той мрази, защото мускулът на челюстта му потрепна.
– Айслинг, мога ли да поговоря с теб насаме за секунда?
О, Боже.
Станах, облякох черно палто върху леко разголената си червена рокля и го срещнах в коридора.
Зури стоеше на входа пред кабинета му и ме гледаше, размахвайки опашка. Нямаше признаци, че съм в беда, което означаваше, че вероятно не съм.
– Исках да поговоря с теб за назначението ти, преди да чуеш утре от командира на твоя отряд – каза баща ми.
Приготвих се, молейки се да ме изпрати в Скай Рийч или Тъндър Скала, където щях да получа най-много екшън и обучение. Дори Евъргрийн може би ще е добре.
– Първо ми кажи къде отива Тетра. Искам да се уверя, че е в безопасност.
Той кимна. Отдавна беше спрял да се съмнява в любовта ми към това момиче.
– Ще я назнача за инструктор по строева подготовка в Тренировъчния център на Имперския флот. Ще бъде в безопасност точно тук, в Ривърайн, където ще обучава кадети.
Отпуснах се от облекчение. Значи слуховете бяха верни. Чувствах се сякаш мога да се справя с всичко, което баща ми ми кажеше след това. Просто трябваше да знам, че Тетра е в безопасност.
– Благодаря ти, татко.
Той кимна с глава в моята посока.
– А теб те изпращам в Сторм Хейвън.
Засмях се. Не можех да се сдържа.
– За да мога да се науча да плета? – Отвърнах аз.
Сторм Хейвън беше най-безопасната база, която имахме. Беше най-отдалечена от войната, по същество едно прославено складово помещение за допълнителни провизии, които опаковахме и изпращахме с влакове.
Баща ми ме изгледа свирепо.
– За да можеш да останеш жива и да се научиш един ден да ме заместваш.
– Ти никога не отиваш в Сторм Хейвън. Как ще се науча да те замествам, ако броя дажби храна и бутилки вода? – Това беше почти всичко, което щях да правя там.
– Как можеш да ме заместиш, ако си мъртва? – Той повтори тона ми и аз стиснах устни. – Това е, за да те пазя в безопасност, Айслинг. Решението ми е окончателно – каза той, след което се обърна, за да си тръгне.
– Къде разположи Коен Бадшах? – Извиках след него. Трябваше да знам.
Цялото му тяло се скова и той се обърна към мен с един от своите страшни погледи. Изражението, което казваше: „Внимавай, не прекалявай.“
– Скай Рийч – каза той. – Защото не ме интересува дали ще живее или ще умре.
С това той се върна в офиса си със Зури и аз видях блясъка, където вероятно е направил портал и е отишъл на някой военен фронт.
Скай Рийч. Той изпращаше Коен в най-страшната действаща база. База, в която седмично имаше повече жертви, отколкото часове на ден. Не би трябвало да ме интересува. Баща ми направи както поисках; той ни разположи на отдалечени места. Но новината разкъса сърцето ми, докато не започна физически да ме боли.
Скай Рийч и новобранец? Беше самоубийство. Разбира се, Коен имаше Оникс и беше супер силен, но бомби избухваха там всеки ден. Луска го наричаха „Лесен достъп“, защото можеха просто да хвърлят запалителни бомби през граничната стена и да я уцелят. Беше само една стъпка по-надолу от това да го изпратят да застане на върха на Стената и да се превърне в жива мишена.
Тетра почука на рамката на вратата зад мен и аз промених лицето си от ужас към вълнение.
– Готова ли си? – Тя се усмихна.
– Готова съм – потвърдих аз, игнорирайки раненото си сърце.
Тетра щеше да е в безопасност и аз трябваше да се съсредоточа върху това, а не върху тези нови чувства, които разцъфваха в стомаха ми всеки път, когато си помислях за Коен Бадшах.
Защото това ме плашеше повече от всичко друго.
***
Балът беше елегантен, с шоколадов фонтан, музика на живо и изискани ленени покривки, но беше и много шумен. Тетра тръгна да търси по-тиха място преди половин час, но аз бях затънала в разговор за отрови с Мийра до далечната стена. Тя ми разказа подробно как е успяла да направи отрови без вкус и мирис, които биха убили човек за секунди. Все още не бях видяла никое от момчетата, включително Коен, и се чудех дали се крият от мен, след като казах всички онези неща, докато бях на обезболяващи.
Бях само леко засрамена, но Джейс го заслужаваше.
– Трябва да кажеш това на баща ми. Може да го използва на фронта – казах ѝ аз.
Тя кимна.
– Споменах го на инструктора си в тренировъчния център, но те не изглеждаха заинтересовани.
– Ами, кажи на командира на отделението си, щом те назначат в база. Може да ти е от полза. – Като например убийството на чуждестранни лидери. Мразех да мисля така, но Луска започнаха тази война така или иначе и ако елиминирахме Главния лидер Влек, всичко можеше да свърши. Той беше движещата сила, стояща зад желанието да разшири границите си и да открадне нашата жарава. Не беше наша вината, че земите ни бяха богати на това, а те нямаха почти никакво. Трябваше да го купуват от нас, както всички останали, а не да се опитват да го крадат.
– Ще пийна нещо – каза ми Мийра и аз кимнах.
– Ще отида да намеря Тетра! – Извиках в отговор над рок групата, гърмяща от високоговорителите.
Тръгнах да търся най-добрата си приятелка, напуснах главната бална зала и завих по коридора. В този център за събития се провеждаха сватби, рождени дни, погребения, срещи и много други. Имаше главна бална зала за по-големи събития и след това тонове по-малки. Минавайки покрай две затворени врати, близо до игралната зала, където имаше билярдна маса, спрях, защото бях чул името си.
– Айслинг е най-готината мацка в нашия клас – каза някой – звучеше като Алек, но не можех да бъда сигурна. Усмихнах се на милия комплимент.
– Внимавай, Коен вече се е изпикал върху нея и си е маркирал територията – каза Джейс. Бих разпознал този глас навсякъде.
– Майната ти – отвърна Коен. – Просто си ядосан, че си имал шанса си с нея и си го пропилял.
– Както и да е, просто казвам, че е очевидно, че искаш Айслинг – каза Джейс. – Но никога няма да я имаш. Първо, репутацията ѝ никога не би ѝ позволила да бъде с Бадшах. И второ, дори и да я спечелиш, тя няма да ти се отдаде. Така че според мен не си струва борбата.
Куп мъжки гласове се засмяха в отговор и ме заля ярост. Нямаше да му се отдам. Това ли си искаше той от мен?
– Не говори за нея, сякаш е някакъв трофей за придобиване! – Гласът на Коен можеше да среже стъкло. – Ако Айслинг някога ми беше гадже, последното нещо, за което щях да мисля, е нейното „отдаване“. Ти си парче боклук, Джейс.
Това беше, последното доказателство, от което се нуждаех, за да знам, че Коен Бадшах е добър. Той винаги ме е защитавал и ме е подкрепял. Бях го разбрала погрешно през цялото време и точно сега исках да докажа, че Джейс греши. Не ме интересуваше репутацията ми и не можех повече да се боря с чувствата си. Бях изтощена.
Влязох в стаята точно когато Джейс отвори уста да отговори и всички се обърнаха в моята посока. Погледът на Джейс се насочи към моя и видях паниката му. Той беше с Тъкър и другите си приятели. Коен изглеждаше сякаш се е опитвал да играе дартс с Никил, преди Джейс да се изправи срещу него.
Погледът на Коен се фиксира върху моя. Тръгнах право към него целенасочено, без да свалям очи от него.
– Хей, Айслинг – засмя се нервно Джейс отляво. – Тъкмо щяхме да изиграем една рунд…
Блъснах Коен силно, докато гърбът му не се удари в стената, а после устните ми се срещнаха с неговите в страстна целувка, за която не бях подготвена. Притисках тялото си плътно към него, сърцето ми биеше трескаво между нас, докато той се усмихваше срещу устата ми. Пръстите ми се увиха около тила му и аз жадно отворих устни, за да задълбоча целувката, докато желанието разцъфна в мен. Върховете на пръстите му се плъзнаха по кръста ми и топлина се разля по тялото ми.
Боже! Целувам Коен Бадшах… публично. И не ме интересуваше.
Ръцете му обгърнаха бедрата ми, приближиха таза ми към неговия и аз изстенах. Докато езиците ни се сливаха, се почувствах като кулминацията на моето тайно неизказано желание. Толкова дълго бях потискала тези чувства, страхувайки се да не ги извадя на повърхността, но сега те си проправиха път към върха, ярки и горещи. Сякаш времето спря, светът избледняваше, докато се отдавахме на сладкото опиянение от първата ни целувка. Издишах в устата му и той го преглътна, сякаш искаше да улови всичко в момента, дори дъха ми.
– Мамка му – каза Джейс до мен, докато Коен придърпа долната ми устна в устата си и я засмука. Желание разцъфна дълбоко в стомаха ми и най-накрая се отдръпнах от него, задъхана. Коен се усмихваше от ухо до ухо, което от своя страна ме накара да се усмихна.
Завъртях се, обърнах се към Джейс. Челюстта му беше отпусната, докато ме гледаше с отворена уста.
– Това беше много по-хубаво, отколкото в мечтите ми – заяви Коен към стаята и реших, че това е най-доброто, което и аз можех да кажа. Знаех, че има предвид виденията си, а не мечтите си – и трябваше да се съглася, беше доста епично. Безразсъдно. Но епично. Единственото нещо, което го разваляше в момента, беше тъжният поглед на лицето на Алек, докато наблюдаваше от ъгъла на стаята. Не исках да го правя толкова публично. Нещо просто ме беше обзело.
Излизайки от стаята, хукнах по коридора да търся най-добрата си приятелка. Вероятно щеше да има последствия от тази целувка, особено ако баща ми разбере.
Но не ме интересуваше. Струваше си.
Не можах да намеря Тетра вътре, затова излязох в градината и минах покрай двойка, която се целуваше.
Къде е тя?
Тетра се изкикоти и аз се обърнах с широко отворени очи.
Тя беше двойката, която се целуваше. С Дев.
– Ъм – казах аз, когато тя ме забеляза, смеейки се в гърдите на Дев, докато той ѝ се усмихваше с почервеняло лице.
– Съжалявам, ще ви оставя насаме.
Върнах се вътре, за да им осигуря уединение, сияеща и щастлива за най-добрата си приятелка, когато се блъснах в нечии гърди. В момента, в който ароматът на кардамон и джинджифил ме обля, знаех, че това е Коен. След целувката ни не бях сигурна как ще се развият нещата, но когато погледнах в очите му и видях копнеж в тях, не можах да се сдържа да не се усмихна.
– Мислиш си, че можеш просто да ме целунеш ей така и да си тръгнеш? – Прошепна той, приближавайки се към мен, докато отстъпвах назад. Дупето ми се удари в тухлената стена и Коен вдигна ръце, притискайки ме и се облегна на стената. Очакване танцуваше на върха на езика ми, чакайки да ме целуне, но той просто ме погледна с обожание и някакво благоговение. Сякаш каталогизираше всичките ми черти, никога преди не е бил толкова близо до мен. И аз не бях обръщала особено внимание преди, но като го видях сега в черен костюм, стомахът ми се преобърна.
– Звезди мои, красива си, Айслинг – изпъшка той. Наведе се напред, прокара устни по врата ми и краката ми отслабнаха, докато пипалата на желание се плъзнаха от тила до пъпа ми. – А тази целувка… – той се отдръпна и ме погледна с полуухилена усмивка – …беше почти толкова хубава, колкото изражението на лицето на Джейс, след като си тръгна.
Ударих го и той пусна едната си ръка, прокарвайки пръсти през моите. Той издърпа лявата ми длан върху гърдите си и усетих как сърцето му бие диво под пръстите ми.
– Айслинг Евърхарт? – Попита той.
– Да – едва не се задъхах.
– Жадувам те всеки миг от всеки ден. – Думите едва излязоха от устата му, преди устните му да се докоснат до моите. Сега, когато бяхме сами в тъмния коридор, не сдържах нищо. Устните ми се разтвориха, докато езиците ни се докосваха в перфектен ритъм, който нажежи сърцето ми. Бръкнах под ризата му, галейки кожата, стегната около коремните му мускули. Обзе ме плътска нужда, каквато никога не бях изпитвала с Джейс. Исках повече от Коен, исках го целия. Изстенах, задъхана, когато той внезапно се отдръпна от мен.
Бях шокирана да видя ужас на лицето му. Той се взираше в стената до мен, сякаш в транс. Дали имаше видение? Приличаше много на това, което имаше, когато връщаше тренировъчния си меч и докосна Аника.
– Ще се случи скоро – каза Коен несъзнателно.
Намръщих се.
– Какво?
Той погледна през задната градина към тренировъчния център.
– Нападението срещу тренировъчния център. Току-що имах още едно видение. Трябва да прибереш Тетра у дома. Всички трябва да се приберат и да заключат вратите си.
Тръпки пробягаха по гръбнака ми. Бяхме близо до кампуса на тренировъчния център, ако там щеше да се случи нападение – твърде близо.
– Коен, ако знаеш, че тази вечер ще има нападение срещу кампуса, трябва да кажеш на баща ми.
Той се протегна и нежно ме хвана за бузата, принуждавайки ме да се взирам в сините му очи.
– Айслинг, повярвай ми, когато ти казвам, че на баща ти не може да се има доверие, за да знае за моя дар.
Стомахът ми се сви.
– Умират ли хора? От нашите? – Попитах го.
Той въздъхна.
– Да.
Не можех просто да оставя някой да умре, за да защитя един човек.
– Всички да се приберат. Не ме интересува какво ще им кажеш. И ми обещай, че лично ще заведеш Тетра у дома – умолявах аз.
Той се намръщи, протегна ръка, за да докосне с палец долната част на устната ми, изпращайки тръпки по гръбнака ми.
– Защо, какво ще правиш?
– Не знаеш ли вече? – Възразих аз.
Колко е видял?
Преглътна тежко и поклати глава.
– Не знам какво правиш. Знам само, че точно сега е последният път, когато те целувам за дълго време.
Намръщих се.
– Какво…?
Преди да успея да го попитам, устните му отново бяха върху моите в алчна целувка, на която аз отвърнах. Ръцете ми го стиснаха здраво, плъзгайки се по втвърдените мускули, докато езикът му се плъзна по моя, карайки топлината да се стича по гърдите ми и да се установява между бедрата ми.
Звезди, смили се над мен. Този мъж щеше да ме накара да експлодирам. Когато се отдръпна, бях без дъх.
Той изглеждаше толкова тъжен и не бях сигурна защо.
– Искам да запомниш едно нещо, добре? – Прошепна той.
Всичко, което можех да направя, беше да кимна.
Навеждайки се напред, той притисна устни към ухото ми.
– Помни, че независимо как изглеждат нещата, всичко, което правя, е да те защитя.
Намръщих се и тогава Тетра и Дев влязоха в стаята, хванати за ръце и смеещи се. Откъснах се от Коен, спомняйки си спешността на съобщението му за нападението.
– Върни я у дома – казах му.
Той кимна, след което издърпах пръстите си от неговите и изтичах през входната врата на залата за събития, а Тетра крещеше след мен. Лиана вече беше там и ме чакаше с наведена глава и прибрани криле, за да мога да скоча върху нея. Трябваше да яздя странично, тъй като роклята ми беше толкова тясна.
– „Не ми казвай, че ще направиш това, което си мисля“ – каза Лиана.
– „Дали мислите ми са шумни, или ти четеш мисли?“ – Попитах я, докато тя се издигаше и се отправяше към къщата ми.
– „Каква е разликата?“ – Попита тя и въпреки настоящата ситуация, не можах да се сдържа да не се засмея.
– „Значи ще направиш това, което си мисля? – Попита тя отново със сериозен тон. – „Ще му кажеш, че виждаш бъдещето?

Значи може да чете мислите ми.
– „Да“ – казах без колебание. Това беше единственият начин да се опитам да спася животи, без да застраша този на Коен.
– „Съветвам те да не правиш това“ – каза тя и аз усетих тревогата ѝ през връзката ни. Не се разминавахме по много въпроси и доколкото знам, никога не бяхме спорили. Но за всичко си има първи път.
– „Забелязах. Но трябва да го направя, освен ако нямаш друг начин, за да предупредя войниците в кампуса, че предстои атака, без да излагам на риск живота на Коен, като разкрия дарбата му.“
Тя мълчеше и това беше. Понякога като лидер трябва да правиш трудни неща за доброто на всички. Собственият ми баща ми го каза.
Лиана кацна пред къщата ми и аз скочих от нея.
– „Ще бъда тук и ще те чакам“ – каза тя.
Това ме изнерви. Дали очакваше някакво отмъщение от собствения ми баща? Разбира се, той щеше да се ядоса, че съм скрила такъв дар от него, но щеше да ме защити.
Нали?
– „Тогава защо не си му казала, че можеш да контролираш умовете?“ – Попита Лиана.
Това не беше честно. Планирах да занеса това в гроба и никога повече да не използвам тази магия, освен ако не е абсолютно наложително. Това беше една от онези сили, за които не се казва на никого. Дори на Тетра. Да го направиш би изложило на риск всички, които знаят. Това беше забранена сила, която никой не би трябвало да има, най-малкото бъдеща императрица, която един ден щеше да контролира целия Имперски флот.
Но такъв беше и дарът да виждаш бъдещето. Да кажа на баща ми за това сега щеше да го ядоса. Той мразеше лъжите и пазенето на тайни. Не бях наивна, знаех, че ще се ядоса, но се надявах да го игнорира и да постави нашите хора на първо място. Все пак бях негова дъщеря.
– Айслинг. – Гласът на баща ми дойде зад мен точно, когато щях да почукам на вратата на кабинета му.
Обърнах се и го видях с халат да ме гледа намръщено.
– Знам, че е късно. Съжалявам, ако спиш, но е спешно.
Намръщеното му лице се превърна в любопитство и загриженост.
Погледнах надолу по коридора, докато Валор показа сънената си глава от стаята на тризнаците.
– Можем ли да поговорим в кабинета ти? – Попитах го.
Той извади ключа от джоба си и отключи вратата. В момента, в който се промъкнахме вътре, включително Зури, аз се впуснах в безсмислен разговор. – Съжалявам, че скрих това от теб, но бях твърде уплашено да ти кажа, а сега е въпрос на живот и смърт. Тази вечер ще има нападение срещу кампуса на тренировъчния център, всеки момент, и ние трябва да…
– Спри – каза той с див поглед. – Поеми дълбоко въздух.
Направих както ме помоли и той свали робата си, разкривайки черна военна униформа. След това отиде до шкафа в кабинета си, където държеше бронята си. Започна да се облича, което ми даде да разбера, че приема това сериозно.
– Откъде знаеш? Каква информация имаш? – Попита той.
Никога не ми е хрумвало, че мога просто да кажа, че съм получила някаква информация, но в този момент дори не знам откъде да започна. Каква информация и откъде съм я получила на абитуриентско парти?
– Мога да виждам бъдещето – изтърсих аз, а баща ми замръзна по средата на обличането на бронята си.
Погледът, който ми отправи, накара да побият тръпки по гръбнака ми.
– Какво?
По-скоро бих умряла, отколкото да преживявам тази лъжа точно сега, но нямаше друг начин. Надявах се, че ще е твърде зает да се съсредоточи върху факта, че предстои нападение, отколкото да ме разпитва. Но забравих за Зури. Тя подскачаше около мен в кръг, душейки краката ми, сякаш лъжата ми излъчваше остра миризма.
– Аз… имах видение тази вечер, точно сега. Предполагам, че е скрит дар, придобит от моето същество. Видях как кампусът е атакуван. Тази вечер.
Зури сподели поглед с баща ми и той бавно щракна бронята на гърдите си, взирайки се в мен по пресметлив начин, от който кожата ми настръхна.
– Имаш далновидност и си скрила това от мен? – В гласа му имаше ръмжене, но то беше примесено и с болка.
Преглътнах трудно.
– Аз… казвам ти сега.
Той въздъхна, извади острието си от шкафа и го плъзна в ножницата на кръста си.
– Стой си вкъщи и защити сестрите си – беше всичко, което каза, докато огненият портал започна да се отваря в кабинета му.
Той ми повярва и щеше да помогне.
– Искам да помогна. Лиана е точно отвън. Мога…
Главата му рязко се обърна в моята посока.
– Стой си вкъщи! Това е заповед. Ти и сестрите ти сте най-важното нещо на този свят за мен.
Той никога не беше казвал нещо подобно през всичките деветнадесет години, в които го познавах, и това спря отговора ми.
– Да, господине – казах аз, докато емоцията запушваше гърлото ми. Понякога си мислех, че баща ми съжалява, че има деца и емоционалното бреме, което представляват. Друг път си мислех, че просто не знае как да се справи с това и е толкова строг, защото много се грижи и не знае какво да направи.
Дворът на кампуса стана видим точно зад него и аз го наблюдавах как крачи през огнения пръстен и влиза в него. Група войници се затичаха към него и той започна да издава заповеди. Точно преди порталът да се затвори, Зури се взря в мен и разбрах в този момент, че баща ми е усетил лъжата ми, но може би и е разбрал, че е истина и е събрал войските. Той повярва в по-голямата част от това, което казах, и щеше да помогне, защото го бях помолила, а това означаваше всичко за мен.
Обърнах се, за да проверя сестрите си, след което видях Илейн да стои на отворената врата на офиса с халата си.
– Обикновено не подслушвам, но чух гласа ти и исках да се уверя, че си добре и…
По дяволите.
– Какво чу? – Попитах, а сърцето ми биеше лудо. Да лъжеш баща си беше едно, но Илейн? Не можех.
– Стига – каза тя намръщено. – Айслинг, колко голяма ще бъде атаката?
Нямах представа, защото бях лъжкиня и никога не съм имала видение.
– Достатъчно, за да се загубят животи.
Не беше ли казал нещо подобно и Коен?
– Ще се разпространи ли в града? – Тя погледна назад по коридора към стаята на сестрите ми. – Трябва ли да бягаме с момичетата?
Не знаех дали ще се разпространи. Всъщност не знаех нищо и ако се доближеше до къщата ни…
– Да. Трябва да вземеш момичетата и да отидете в провинциалната къща в Сидър Крийк за през нощта – казах ѝ аз, бързайки да им стегна багажа.
– Ние – каза тя, намръщено гледайки ме.
Погледнах я и ѝ се усмихнах меко. Тази жена ми беше като майка. Вече би трябвало да знае какво ще направя.
– Не си ме отгледала да бягам от неприятности.
Тя отвори уста да проговори, но аз я придърпах в прегръдка. За момент се скова, преди да ме прегърне силно. „Обичам те“, беше на върха на езика ми, но баща ми беше осквернил тези думи, карайки ме да се чувствам слаба, че дори искам да ги кажа, затова просто я придърпах по-силно. Това беше невербалното ми „обичам те“.
Когато най-накрая се отдръпна, тя се усмихваше.
– Някой ден ще бъдеш прекрасна императрица.
Засиях от комплимента.
В рамките на десет минути се преоблякох в униформата си и ги натоварих в колата, а Илейн седеше на шофьорското място. Тя не беше свикнала да шофира, както обикновено шофирахме с Верик, но все пак знаеше как.
– Ще ви уведомя, когато е безопасно да се върнете – казах ѝ.
Виктори, Валор и Върджи ме гледаха с еднакви изражения на страх.
– Какво става? – Промърмори Върджи, косата ѝ беше разрошена от съня.
– Какво не ни казваш? – Попита Валор.
– Ела с нас – умоляваше Виктори, хващайки здравата ми ръка.
Протегнах се през отворения прозорец на колата със здравата си ръка и им стиснах ръцете.
– Пазете се. И слушайте Илейн. Трябва да остана и да помогна на татко. Трябва да сте в безопасност – казах им спокойно, опитвайки се да скрия емоциите в гласа си.
Отдръпнах се, но после се престраших. Ами ако това беше последният път, когато ги виждам? Беше мрачна, дива мисъл, която прониза ума ми.
Думите, които толкова се страхувах да кажа, излязоха от страх, че ще умра и никога няма да ги кажа на никого.
– Обичам ви всички – казах аз.
Виктори се усмихна, но другите три изглеждаха шокирани от думите ми, сякаш бяха мръсни.
– Вървете – казах им.
С това отстъпих назад и Илейн натисна газта, препускайки по главния път и насочвайки се към нашето селско имение. Бях прекарала много лета в Сидър Крийк, ловейки риба в езерото зад къщата и правейки дълги разходки в гората. Беше рядко населено и близо до базата на Вечнозеления флот, в случай че се случи нещо наистина лошо. Там щяха да бъдат в безопасност. По-безопасно, отколкото тук.
Когато се обърнах, Коен кацаше с Оникс точно до Лиана, която все още беше точно там, където я бях оставила. Надявах се баща ми да е съгласен, че изпратих момичетата. Трябваше да ги пазя в безопасност и ако тази атака беше от Луска, можеше да се насочи към дома на императора. Семейството му. Все още не бях сигурна как ще се развие тази атака. Ако някой от Луска искаше да атакува Ривърайн, щеше да прелети през цялата ни страна или да излезе на брега. Нашите разузнавачи с летящи същества щяха да ги видят и да вдигнат тревога. Освен ако не бяха открили някаква слабост в защитата ни. Може би Заливът. Бях чула баща ми да говори снощи в кабинета си за Залива като наша слаба точка, която трябва да укрепим.
– Какво правиш тук? – Попитах Коен.
– Заведох Тетра благополучно у дома – каза ми той. – Но баща ти е наредил всички войски от флота да се явят в кампуса. Така че не знам колко дълго ще остане там.
Защото това беше Флотата. Всички ние бяхме.
Мамка му.
– И имах още едно видение – добави той, докато стискаше юздите на Оникс и се приготвяше за полет.
– Кажи ми – умолявах аз.
Той се намръщи.
– Каза, че не искаш да знаеш бъдещето, че искаш просто да живееш…
– Кажи ми! – Тетра ли умира? Не, това беше твърде мрачно. Не можех да го проумея.
Той въздъхна, гледайки към земята.
– Ти и аз ще помогнем да се отблъсне атаката. Това е въздушна атака и ние ще изсипем огън от небето.
Сърцето ми се разведри.
– Ние ще помогнем? Чудесно. Да тръгваме.
Той протегна ръка и ме хвана за рамото, принуждавайки ме да го погледна, и аз се стреснах от това, което видях в сините му очи.
– Но някой, когото обичаш, умира – каза той и аз замръзнах, ужас се сви в костите ми.
– Кой? – Попитах аз, сърцето ми почти изскочи от гърдите ми.
Той поклати глава.
– Не знам, но… Видях те да ридаеш, а зад теб имаше тяло на пода. Беше размазано – трудно е да се обясни – но може да означава само едно. – Той отмести поглед, сякаш не можеше да ме погледне в очите. Сигурно му е трудно да ме вижда така в бъдеще. Като да гледаш един от онези филми, които прожектираха в парка през уикендите.
Ридая ли? Това не звучеше типично за мен. Умишлено бях закоравяла емоциите си, за да не бъда засегната по този начин. Не ме интересуваха много хора, а малкото, които ме интересуваха, бяха в безопасност. Тетра си беше вкъщи. Тризнаците бяха на път за провинцията.
Освен ако не беше той? Дали смъртта на Коен щеше да ме накара да ридая? Самата мисъл накара сърцето ми да се свие в гърдите ми и в този момент осъзнах, че си бях позволила да се влюбя в него. Много по-дълбоко, отколкото някога би трябвало да си позволя. Сега нямаше връщане назад.
– Трябва да тръгваме – каза Коен, стискайки юздите на дракона си.
Кимнах, вглеждайки се в него. Как бяхме преминали от целувки преди час до това да яздим в битка един с друг сега?
Звездите се смилиха над нас. Яхнах Лиана и ние потеглихме в нощта към тренировъчния център, който с ужас видях, че сега е в пламъци.

Назад към част 22                                                       Напред към част 24

Глава 22

С оставащи тридесет минути до крайния срок, стигнахме до главните порти на базата на Имперския флот „Тъндър Клиф“.
– Тук са! – Извика войник на някого отвътре, докато ние куцайки си проправяхме път.
Ашендел и няколко от другите ни инструктори по строева подготовка изскочиха от брезентова палатка с широко отворени очи. Не изглеждаха толкова ядосани, колкото очаквах. Изглеждаха… облекчени.
Лиана кацна до мен и започнахме да разкопчаваме тежкия товар от гърба ѝ. В момента, в който го направихме, тя се върна в небето с Оникс. Започвах да разбирам, че е малко интровертна и уважавах това.
– Лидери, докладвайте! – Сопна се Ашендел.
Коен, Рок, Джейс, Съмър и Алек застанаха мирно, а Ашендел чакаше.
– Бяхме нападнати, госпожо! Мислим, че са били Луска – каза Коен.
Ашендел се изправи срещу него.
– Преди колко време? Имаш позволение да говориш свободно.
Тя беше ядосана, наистина кипеше от гняв. Думата Луска я беше разпалила.
– Няколко часа. Ние…
– Няколко часа? Щеше да ти отнеме само няколко часа, за да долетиш дотук на Оникс и да докладваш за нападението. Защо не го направи? – Попита тя и сега осъзнах, че го гледа с подозрение.
– Аз… дори не ми мина през ума. Не исках да оставя екипа си.
Тя се втренчи в мен.
– Същото извинение? – Тя погледна към Лиана, сякаш жар-птицата трябваше да е наясно.
– Претърпяхме травми, госпожо. Не мислех ясно. – Това беше истината. Китката ми, мъртвото момиче Лускин, толкова много ранени… не се сетих.
Ашендел въздъхна. Тя погледна китката ми и после право в очите ми.
– Следващия път извикай подкрепление – сопна се тя. – Когато не се явихте на точката, където щяхме да ви атакуваме, открихме дерайлиралия влак и предположих ме, че сте отвлечени. Половината страна търси дъщерята на императора в момента!
След това тя си тръгна. Мамка му. Баща ми сигурно е много ядосан. Нямах търпение за този разговор.
– Донесохме товара! Това означава ли, че завършваме? – Попита Коен.
Тя спря и се обърна, въздъхвайки дълбоко.
– За това ли се тревожиш в момента? Нападнат си от Луска и искаш все още да знаеш дали завършваш? – Коен кимна, а Ашендел не можа да се сдържи да не поклати глава. – Да, всички завършвате.
Викове и възгласи отекнаха в нашия малък кръг.
– На кого да занесем това? Сигурно е важно. – Почуках по гигантския стоманен контейнер, който бяхме свалили от гърба на Лиана.
Ашендел се приближи, извади ключ от джоба си и отвори ключалката. Когато тя отвори капака, аз надникнах вътре и затаих дъх.
– Сериозно ли? – Попитах я.
– Камъни! – Каза Коен, надничайки през рамото ми.
В стоманената кутия имаше гигантска купчина матово сиви камъни. Беше безполезно.
– Мислиш ли, че бихме поверили нещо ценно на новобранци? – Попита инструктор Ашендел.
Отново се обърна и този път се затича обратно към командната палатка, вероятно за да съобщи на баща ми, че не съм отвлечена.
Камъни.
Няколко медици дотичаха до нас, носейки чанти, и ни извикаха към временна палатка, която беше поставена в източния ъгъл на базата. Подредихме ранените от най-тежко пострадалите до по-леките, а аз отделих време да огледам прочутия щаб, който се намираше на Стената. Сега беше тъмно, така че не можех да видя извисяващата се каменна структура, както бих я видяла през деня. Била съм тук и преди с баща ми, когато бях на шестнадесет. Той беше започнал да ме обучава да го замествам, в случай че бъде убит. Да, убийството на баща ми беше нещо, с което трябваше да се справя още от ранна възраст.
В задната дясна част на базата от двадесет акра имаше множество жилищни сгради от червени тухли, където мъжете и жените бяха разделени. В тях имаше общо около хиляда войници, ако си спомням правилно. В средата и към предната порта се намираше командният център, където в момента беше Ашендел. Не бях влизала там от няколко години, но го помнех като гигантска стая с карти, радиостанции, маси и столове. Имаше също столова, фитнес зала и огромен хамбар за същества. Това беше една от по-големите бази, в която имаше общо хиляда войници на пълен работен ден.
Точно докато гледах хамбара, около две дузини същества изхвърчаха навън, а след това обвързаните им войници изскочиха от вратата на командния център.
Те се натъпкаха в камиони и след това излязоха с пълна скорост през отворените порти.
– Вероятно отиват на мисия да намерят хората, които ни нападнаха – казах на Тетра, която стоеше отдясно. Въпреки че единият вече беше мъртъв, другият избяга.
– Мога ли да говоря с теб, Айслинг? – Гласът на Коен беше като масло, което ме обгръщаше.
Тетра се затътри, за да стигне до края на опашката за триаж, а аз се обърнах с лице към него.
Звезди, той беше хубав. Беше от онези момчета, които са толкова красиви, че се озоваваш изведнъж да се взираш в него — сякаш гледаш произведение на изкуството и всеки път откриваш нова красота в него.
– Какво има? – Попитах аз, опитвайки се да запазя самообладание.
– Ще се наредиш ли на опашка за китката си? – Попита той. – Защото във видението ми имаше жълта отливка на тази ръка. – Той посочи към шинираната ми китка.
Намръщих се. Ето го и се отнася с мен сякаш съм му приятелка или нещо подобно.
– Защо те интересува какво правя, Коен? – Не исках да прозвучи така, но ми писна от този танц. Болката, която премина по лицето му, ме накара мигновено да съжалявам за думите си.
Снижих глас.
– Дори не ме познаваш, Коен. Не съвсем, а говориш всички тези неща за нас в бъдещето. Толкова си защитнически настроен… Не мога… ако виденията ти са истински…
– Те са истински – изръмжа той.
Вероятно бяха. В този момент го бях приела.
Кимнах.
– Тогава не искам да знам. Искам нещата да се развият както е писано, без ти да ми казваш. Не искам да знам – казах му твърдо.
Челюстта му стисна, ноздрите му се разшириха.
– Добре – изръмжа той и тръгна, отнасяйки със себе си аромата на сандалово дърво и кардамон.
Чувствах се като най-голямата глупачка на света, но не можех да понеса да ми казва как ще се развие всяка стъпка от живота ми. Караше ме да се чувствам сякаш нямам контрол, нямам избор.
Отне повече от час, докато всички бъдат прегледани от медика. След като всички останали бяха излекувани, включително Тетра, за която за съжаление не можаха да направят много, тъй като лечителят им беше в битка на Стената, най-накрая заех мястото си пред медика. Той беше млад, горе-долу на моята възраст, с дълга кестенява коса, сплетена на гърба му.
Той махна шината ми и изсъска.
– Имаш ли способности за самолечение? – Попита той.
Кимнах и той поклати глава.
– Трябваше да си първа на опашката. Бързото заздравяване на кост под грешен ъгъл означава, че може да се получиш увреждане на нервите и дори загуба на функция.
Очите ми се разшириха и насочих вниманието си към Коен, който стоеше в палатката, почти самодоволен.
Дали знаеше това? Бях му казала, че не искам да знам бъдещето, така че предполагам, че това беше моя вина. Чудесно.
– Какво можем да направим? – Попитах.
Погледът на медика се насочи към приятеля му, красив двайсетгодишен човек с руса коса, който поклати глава.
– Не, по дяволите, няма да счупя китката на бъдещата императрица – каза той.
Дръпнах китката си обратно към гърдите.
– Какво?
Медикът с кафявата плитка леко трепна.
– Контролирано счупване и гипс. Вече е започнало да зараства неправилно. Виж си кутрето.
Погледнах надолу към кутрето си и бях ужасена да го видя под странен ъгъл и неподвижно.
– Добре. Просто го направи – казах му.
Той поклати глава.
– Не правя контролирани счупвания на самолекуващи се. Той има опит в тази област. – Погледна отново към русият, който си прибираше чантата.
Отворих уста да го умолявам, когато Лиана кацна на входа на палатката и пъхна глава вътре. Когато стъпи, земята се разтресе леко от тежестта ѝ. И двамата медици рязко вдигнаха глави, за да я погледнат.
– Боже мой, жар-птица – каза Блонди.
– „Кажи му да направи контролираното счупване или ще му изпека лицето“ – заплаши Лиана и аз трябваше да контролирам изражението си. Исках да се засмея, но имах чувството, че не е смешно.
– Моето създание не е доволно от отказа ти да направиш контролираното счупване. Тя отправя някои… цветисти заплахи, ако не го направиш – казах му аз.
Очите на русия мъж се разшириха.
– Разбира се, че ще го направя. Просто се притеснявам, че баща ти ще ме убие, ако го объркам – промърмори той, отмествайки поглед от Лиана и после отново ме погледна със страх.
Забравих властта, която баща ми имаше над тези хора.
Махнах със здравата си ръка към него.
– С настоящото те освобождавам от всякаква вина.
Тетра се приближи с бастуна си и пъхна нещо в ръката ми. Разбрах какво е в момента, в който пръстите ми обвиха хапчето.
Малкото бяло обезболяващо хапче, което бях внесла тайно за дните ѝ с лоши пристъпи.
– Не, ти имаш нужда от това – промърморих аз, опитвайки се да го върна.
Тя поклати глава.
– Повярвай ми… ще ти трябва.
Погледът на лекаря падна върху ръката ми, в която държах бялото кръгло хапче, и той кимна.
– Ако е това, което мисля… тя е права, трябва да го вземеш. Тук не получаваме хубавите неща.
Повторното счупване на вече счупена китка, която беше зараснала погрешно, звучеше ужасно, а и вече ни бяха казали, че ще завършим, така че не виждах нищо лошо в това да облекча болката. Без да се замислям повече, лапнах хапчето и го глътнах на сухо.
Седяхме и чакахме още петнадесет минути, докато подейства.
– „Лекарства като това, и дори алкохолът, няма да издържат дълго в организма ти заради бързото ти заздравяване“ – каза ми Лиана.
Добре е да знам.
Тялото ми изведнъж се почувства много тежко. Движенията ми бяха мудни, докато отивах до мястото, където беше костотрошачът.
Засмях се на себе си. Костотрошач.
– Добре, мисля, че действа – каза Коен с леко забавление от смеха ми. Всички останали се бяха разпръснали из базата, но Коен, Тетра, Алек и Джейс стояха около мен и ме наблюдаваха със загрижени изражения.
Посочих Джейс със здравата си ръка.
– Защо още си тук? Не ти пука за мен.
Тетра прикри смеха си и осъзнах, че съм го казала на глас. Мамка му, това хапче е силно.
– Не е вярно – каза Джейс намръщено.
– Ще боли – каза костотрошачът, бавно поглаждайки кожата на китката ми, сякаш определяше точното място, където да я счупи.
– Не ме заслужаваш – казах на Джейс без заобикалки. – Така че вероятно трябва да продължиш напред. Ставаш жалък.
Очите на Алек се разшириха от прямотата ми точно, когато Джейс вдигна среден пръст към мен и се отдалечи.
– Може би и половин хапче щеше да подейства. Забравих, че аз съм изградила толерантност към тях – каза Тетра с трепване.
О, кого го е грижа? Горкият измамник си го заслужи. Коен ме наблюдаваше като лоялно малко кученце, чакайки да се увери, че съм добре.
– И ти! – Посочих го точно когато костотрошачът счупи силно китката ми и изпрати болка, пронизваща лакътя ми. Изкрещях, агонията ми отне дъха, докато се взирах надолу. Тогава костотрошачът направи леко потрепващо движение и аз ахнах, когато нова вълна от горещ, остър дискомфорт ме разтърси.
– Добре е – каза той с облекчение. – Сега е правилно.
С мъчително усилие размърдах кутрето си и то наистина помръдна. След това медикът се зае да ми сложи гипсова превръзка на ръката. Извади дълги мокри ленти от пакет и ги уви върху марля. Мразех факта, че бяха жълти. Отне около тридесет минути, но когато приключи, китката ми беше в жълта гипсова превръзка и се чувствах готова за дрямка.
– Дръпни се – казах аз и се намръщих. – Благодаря – казах по-бавно този път. Мозъкът ми сякаш беше объркан.
Медикът кимна.
– С напредналото ти лечение, това ще зарасне за около седмица – каза той и напусна палатката.
– Добре, всички се съберете! – Извика инструктор Ашендел извън палатката. – Имаме готов влак, който да ви отведе обратно до кампуса. Също така разчистихме отломките от старите релси и ги поправихме. Имам и екип, който разследва нападението.
Тетра и Алек излязоха навън и аз се опитах да стана, но после паднах. Коен ме хвана и ме придърпа към топлото си тяло. Сякаш оживях в този момент. Дори силно дрогирана, усетих как всеки нерв в тялото ми се събужда и реагира на него. Натискът върху кръста ми, начинът, по който бедрата му се притискаха към моите, дъха му върху лицето ми…
Погледнах нагоре и той ме гледаше с ненаситен глад.
– Монета за мислите ти? – Казах аз, успявайки да изрека думите в правилния ред.
Той преглътна трудно.
– Чудя се дали, като ти разказах за нашето бъдеще заедно, по някакъв начин не съм го компрометирал. Примирявам се с факта, че всичко това може би е просто мечта, сън, който ще трябва да изживея в главата си и никога да не опозная в реалния живот.
Думите му се обвиха около сърцето ми и ме стиснаха.
– Монета за мислите ти? – Предизвика ме той.
Сърцето ми заби лудо в гърдите ми, докато преглътнах трудно, втренчена в дебелите му устни.
– Чудя се едновременно за две неща, Коен. Първо, какъв си на вкус. И второ, дали един ден ще забиеш нож в гърба ми, както баща ми направи с твоя.
Не очаквах хленченето на шока, което излезе от устата му.
– Аш! – Тетра се върна в палатката.
Тя замръзна, когато ни видя толкова близо един до друг, но се приближи, за да ме хване и да ме издърпа към себе си. – Ашендел иска да се увери, че си добре. Баща ти е ядосан и всички се страхуват да не си загубят работата.
Облегнах се на протегнатата ѝ ръка, тази, в която държеше бастуна, и усетих как ръцете на Коен се отдръпват от мен. Докато стигна до влака, бях напълно объркана, усещайки как тежестта на съня ме дърпа надолу. Отпуснах се на Тетра, втренчена в Коен и Алек, които седяха пред мен, и двамата с еднакви замислени изражения.
После бавното люлеене на влака ме приспа.

Назад към част 21                                                            Напред към част 23

Глава 21

Влакът се преобърна настрани и пръстите ми се изтръгнаха от примките, които държах, когато тежестта на Тетра и нейното същество падна върху мен. За щастие бях хвърлена в купчина торби с ориз, но други нямаха този късмет.
– Алек! Джейс! – Извиках имената им веднага щом разбрах, че са във вагона с мен.
Викове на болка се чумаха из тясното пространство.
– Тази миризма…. – каза Лиана, докато се опитвах да се ориентирам. Тетра седна. Изглеждаше разтърсена, но добре.
– Можеш ли да стоиш права? – Попитах я.
– Счупена бедрена кост! – Извика Алек, докато правеше триаж на един от кадетите.
– Рана в главата – чу се друг глас.
– Изкълчено рамо – чу се друг.
Това беше грешно. Инструкторите по строева подготовка не биха направили това.
– „Айслинг. Миризмата“ – извика Лиана.
Трепнах, станах и помогнах на Тетра и няколко други да излязат през люка на покрива, който сега служеше като врата към външната страна, тъй като влакът се беше преобърнал напълно настрани.
– „Каква миризма, Лиана? Има ранени хора тук долу. Кажи на Коен.
– „Пури, уиски, изгоряла жарава и евтин мускусен одеколон. Хората, които се опитаха да ни попречат да се сближим. И не искам да разсейвам Коен от битката.“
Главата ми се вдигна към небето и челюстта ми се отвори.
Битката?
Над нас имаше още две летящи същества, както и Лиана и Оникс, което прави четири. Не можех да видя оттук, но едното определено беше грифон.
Таланаги.
– „Ела да ме вземеш!“ – казах ѝ. – „Мога да помогна.“
Надникнах във вагона и се вгледах право в Алек.
– Под истинска атака сме. Не е симулация. Най-вероятното ми предположение е Луска. Пригответе се за непосредствен конфликт.
Цветът се изпари от лицето му, но той не губи време и се обърна към другите водачи.
– Разпределете ранените! Всеки годен човек отвън с мен. Подложени сме на истинска атака. Това не е симулация. Повтарям, това е истинска атака!
Паника обзе вагоните, крещящи кадети се бореха за оръжията си, но аз не можех да остана. Коен имаше нужда от мен.
Завъртях се точно когато Лиана кацна и тогава полетяхме.
– „Луска?“ – Попитах Лиана.
Докато летяхме по-високо, страх ме обзе при гледката на син дракон, вкопчен в битка с Оникс. Луска наричаха Дивата местност „Забранената“ и очевидно притежаваха Таланаги. Войниците на Луска имаха по-висока концентрация от тях в редиците си, но никога не бях го виждала сама, тъй като никога не съм участвала в битка.
Коен хвърли огнено кълбо по ездача на синия дракон и сега, когато бях достатъчно близо, можех да видя блондинка с типичната за Луска плитка, която се спускаше от върха на главата ѝ. Но тя не носеше военната униформа, характерна за армията на Луска, така че всичко това беше объркващо.
Нещо се раздвижи в периферното ми зрение и аз рязко се обърнах натам, извивайки Лиана след себе си точно, когато по-възрастният мъж, ездач на кафявия грифон, хвърли някаква енергийна вълна към мен. Тя се удари в мен и Лиана и ние се превъртяхме във въздуха. Стиснах дръжките на колана и едновременно с това стегнах бедрата си, опитвайки се да не падна. Все още бях леко разтресена след дерайлирането на влака и затова хватката ми не беше толкова силна, колкото се надявах – дясната ми китка се счупи при внезапното рязко движение. Извиках от болка, която се разля по китката ми и се изстреля до лакътя ми.
Плъзнах се настрани, но успях да се задържа.
– „Добре ли си? Съжалявам.“ – Гласът на Лиана беше изпълнен със състрадание.
Определено току-що бях счупила китката си, но нямаше време да се спирам на това.
– Добре съм – казах ѝ.
В момента, в който Лиана се изправи, аз извадих болтомета си, закачен за сбруята на Лиана, с ненаранената си ръка и изстрелях една от назъбените стрели. Тя се заби в рамото на ездача, но той едва трепна. Беше по-възрастен мъж на около петдесет години и преди да успея да презаредя, хвърли към мен още една енергийна вълна, този път оформена като мрежа, светеща в синьо, точно като тази, използвана, за да хванат Лиана онази нощ в плевнята.
Лиана се гмурна настрани, избягвайки мрежата, и се появи отново пред него.
При това потвърждение, че той е замесен в отвилачането на Лиана, ярост ме изпълни и кожата ми започна да дими.
Този негодник се опита да ме спре да се свържа с Лиана! Жегата кипеше по нервите ми и вик се надигна в гърлото ми.
– „Доближи ме до него“ – заповядах. Тя полетя право към него, блъсна се в грифона му и заби нокти в него точно когато аз избухнах в огнена топка. Жегата и парата обляха лицето и кожата ми. Оранжево-жълтата стена след това се разсея, ездачът изкрещя от агония, докато той и неговият грифон отлетяха, обхванати от пламъци. Те оставиха след себе си ивица дим.
Една жена изсумтя отдясно ми и след това изкрещя. Рязко обърнах глава в тази посока точно навреме, за да видя как синият дракон пада на земята, с камата на Коен, забита в гърдите на ездача. Тя удари земята с трясък, тялото ѝ се изкриви и огъна под всички грешни ъгли, мъртва.
Погледът ми се насочи към нейното същество в очакване. След като човек, свързан с него, умира, съществото имаше само минути да се върне в местообитанието на Дивото, преди…
Драконът бавно се спусна на хълма и аз погледнах нагоре към Коен. Той се задъхваше, кървеше от порязване под лявото си око и ме наблюдаваше с диво изражение. Държах дясната си китка до гърдите си… и ми просветна: това беше нараняването, за което той говореше, което щях да получа, когато училището бъде нападнато.
Слязохме на земята, когато синият дракон започна да се задъхва за въздух. Издаваше задавени звуци, докато се препъваше напред, проснат върху мъртвото тяло на човека, с когото беше свързан.
Гърбът на дракона бавно се повдигна и аз отместих поглед. Не можех да гледам.
– „Кажи на Коен да сложи край на това“ – заповяда Лиана.
– Лиана казва да се сложи край на това – казах му аз, като върнах поглед към съществото, което някак си все още беше живо. Съществата на инструктора, които ме бяха нападнали, бяха умрели доста бързо, но може би Таланагите бяха по-силни, надживявайки връзката си малко по-дълго.
Коен се приближи до мен с безчувствено изражение, грабна болтовия пистолет от здравата ми ръка и простреля дракона в тила. Той се отпусна.
Надникнах в гората.
– Мислиш ли, че идват още?
Коен поклати глава и се намръщи, докато се взираше в китката ми.
– Мисля, че това беше опит за покушение, а не ход за вземане на товара ни.
Намръщих се. Защо хората продължаваха да се опитват да ме убият? Искам да кажа, аз бях бъдещата императрица, а те определено бяха Луска, но… нямаше смисъл. Защо сега?
– Разстроен ли си? – Попитах аз. Челюстта на Коен беше стисната, ноздрите му се разшириха, докато дишаше дълбоко.
– Коен, говори ми. Какво не е наред? – Пристъпих напред и се протегнах, за да опипам раната под окото му със здравата си ръка. Може би щеше да се нуждае от лепило или шевове. Ръката му се изви и хвана пръстите ми, които той придърпа към гърдите си, поставяйки ги върху сърцето си. Дивото трептене танцуваше под върховете на пръстите ми, докато кръстосах поглед със заклетия враг на баща ми.
– Не можах да те защитя – изръмжа той най-накрая.
Сега беше мой ред сърцето ми да бие трескаво в гърдите ми.
– Добре съм – казах аз. – Нямам нужда да ме защитаваш.
Очите му се разбунтуваха, тъмните му гъсти вежди се събраха.
– Един ден ще имаш. Един ден ще ме молиш да те защитя.
Дръпнах ръката си назад, страх ме прониза.
– Мамка му.
Той хвана лицето си.
– Отново те уплаших. Съжалявам. Да знаеш тези неща… това е проклятие.
Кимнах, внезапно благодарна, че нямам неговата сила.
– Другите са ранени, трябва да отидем да помогнем – казах му аз, сменяйки темата.
Някой ден щях да го моля да ме защити? Иска ми се да не знаех това.
И двамата се качихме на нашите същества и полетяхме към железопътните линии. Скочих от Лиана и огледах всичко. Беше наистина като военна зона. Ранените кадети бяха извлечени от вагона и положени на горската почва. Медицинският екип на Алек ги преглеждаше с аптечките, но си личеше, че имат само основни познания, за да се справят с това. Преди никога не е имало сериозни наранявания.
Коен спря на релсите и изръмжа, гледайки надолу. Проследих погледа му, виждайки отстранените болтове от релсата, която се беше плъзнала настрани, принуждавайки влака просто да отлети в гората. Имахме късмет, че сме живи. Приближих се до най-зле изглеждащия кадет, когото можах да намеря. Беше малката Мийра. Тя изплака в гаснещата дневна светлина, докато стискаше ръката си, която висеше безжизнено до тялото ѝ. С ръководството за лекари в ръце, Алек ме гледаше паникьосан.
– Мисля, че е изкълчено, но не знам как да…
Кимнах. Кимнах. Беше нещо, на което Илейн ме научи.
Коен коленичи до Мийра и срещна погледа ми, след което се взря в Алек и аз забелязах лека вълна от раздразнение, преди да изчезне.
– Мога да опитам – каза Коен. – Виждал съм го да се прави и преди.
Поклатих глава.
– Мога да го направя. – Знаех, че тя е специална за него, а когато се налага да наместваш, причиняваш доста болка. Той щеше да спре от състрадание, преди да свърши работата.
– Дай ѝ пръчка, за да я захапе – казах аз, а Мийра ме погледна с широко отворени, ужасени очи.
– Ще ти помогна и по-голямата част от болката ще отшуми. Боли, защото костта е извън гнездото. Щом я наместя обратно, ще боли по-малко и ще започнеш да оздравяваш.
Тя захапа устна и кимна, сълзи се стичаха по лицето ѝ. Коен се върна с пръчката и я сложи в устата й. Мийра я захапа и той ме погледна.
– Просто я дръж здраво – казах му аз, но с разширени очи, които сякаш казваха „Притисни я“. Тя лежеше по гръб, което беше идеалната позиция за това.
– Знам, че това е ужасен сценарий, но ако някой иска да се научи как да намества ръка в полеви условия, елате да гледате – извиках на всички присъстващи.
Половин дузина, включително Тетра, внезапно застанаха зад мен и аз се втренчих в Мийра. – Ще научиш всички тези кадети как да правят това, за да могат някой ден да помогнат на някой друг. Нали? – Попитах я.
– Добре – успя да промърмори тя около пръчката.
Хванах отпуснатата ѝ изкълчена дясна ръка с моята наранена ръка и я положих до нея, сякаш беше дете, което прави снежен ангел.
– Поставяте изкълчената ръка под ъгъл от деветдесет градуса спрямо тялото – казах на всички и след това хванах китката ѝ. – И бавно дърпайте.
Започнах да дърпам ръката, улавяйки погледа на Коен. Той притисна здравото ѝ рамо и бедро към земята. Мийра изкрещя внезапно, когато дръпнах здраво китката ѝ, причинявайки болка в рамото. Дръпнах леко и чух щракване, че костта се е върнала в гнездото. Тя въздъхна с облекчение, главата ѝ се отпусна настрани, докато изплюваше пръчицата, задъхана.
– Добре ли си? – Попитах я.
Тя кимна. После леко повдигна ръката си и размърда пръсти.
– Все още ме боли, но е поносимо. Благодаря ти, Айслинг.
Протегнах здравата си ръка и потупах бедрото ѝ.
– Радвам се да помогна.
Тогава се изправих срещу Алек.
– Кой друг се нуждае от лечение? Мога да зашивам и…
– Имаш счупена китка – каза Коен, приближавайки се до мен.
Алек се намръщи, погледът му се насочи към ранената ми ръка, която притисках до гърдите си, за да я защитя.
Болеше адски, но щях да го понеса.
Алек седна и отвори аптечката си.
– Нека ти сложа шина, докато не те прегледаме както трябва в базата.
Хвърлих поглед към Коен и той се отдалечи. Защо едновременно обичах и мразех колко защитнически се държеше към мен? Защо си мислех да го целуна насред ужасна трагедия? Защо не можех да спра да мисля за това как ми казваше, че един ден ще бъда негова? Че съм най-добрата му приятелка и той знае кога ще бъде първата ни целувка. Че ще го моля за защита и ще правя любов с него под звездното небе. Всички тези бъдещи неща ми объркваха главата и ме караха да се чудя дали не ми насажда чувства.
Изсъсках, когато Алек деликатно постави китката ми в шината.
Той трепна.
– Съжалявам.
– Всичко е наред, не бях готова – казах му, не искайки да изглеждам слаба.
– Изглежда като лошо счупване. Дори с бързото ти заздравяване, може да ти е необходима гипсова превръзка, за да не зарастне погрешно.
Точно, както Коен каза.
Просто кимнах.
Това беше доказателството. Моето доказателство, че всичко, което Коен каза, вероятно е истина. Не знаех какво да правя с това.
Коен стоеше в центъра на нашето малко лайняно шоу, гледайки всички ни, окървавени и насинени, както и съществата, които куцаха и имаха наранявания.
– Що се отнася до мен, симулацията все още е активна. Все още трябва да стигнем до базовия лагер с товара, за да завършим – извика той на всички.
Тишина.
– Бяхме нападнати от бунтовниците на Луска. Ако останем тук, няма ли инструкторите да дойдат да ни търсят? – Попита Съмър.
– Да, ще дойдат. – Изправих се. – Има протокол за подобни неща, но това не включва, че ако не довършим задачата, ще завършим. Те ще се погрижат да сме в безопасност и да ни закарат обратно до кампуса, откъдето вероятно ще ни върнат обратно на родителите ни като неудачници.
Стонове отекнаха из цялата група.
– Да си в Имперския флот означава, че си готов да умреш за страната си! – Извиках аз. – За твоя император! Това не означава, че ако нещо се обърка, чакаш помощ и искаш да те закарат обратно при мама.
Алек стисна куфара си и застана до мен.
– Айслинг е права. Това се обърка, но все пак трябва да го приключим, за да завършим и да получим добри назначения. Ако искате да останете или ако си сериозно ранени, за да пътувате, нека бъде така. Оставате на милостта на инструкторите, или поне на липсата на такава.
Коен отиде до вагона, където се намираше товарът, и изчезна вътре.
Алек и Джейс, които явно не харесваха факта, че само той виждаше какво трябва да се направи, се затичаха след него. Звукът от метал, който стържеше в метал, изпълни гората, докато аз помагах на всички да подредят раниците си и като се уверихме, че имаме провизии и вода – тези от нас, които вече не се бяха натъпкали с тях, докато играеха покер.
Момчетата се появиха пред влака, носейки огромния стоманен куфар. Те се напрягаха под тежестта му, удряйки се по прасците, докато вървяха.
– Имаме поне шест часа ходене, може би повече. Как ще го носим толкова дълго? – Каза някой зад мен.
– Като се редуваме – изсумтя Коен.
– Мога да го направя – каза ми Лиана.
Рязко обърнах глава в нейната посока.
– Сигурна ли си? Изглежда наистина тежко.
– Мога да нося петима възрастни мъже – заяви тя уверено.
– Моето същество ще го вземе. Трябва да го прикрепим към гърба ѝ – обявих тогава. Щеше да е от огромна помощ.
Отне ни цели двадесет минути, за да преместим големия стоманен сандък на гърба на Лиана.
– Какво мислиш, че има вътре? – Попита някой.
– Огромно парче жарава – предположи Рок.
– Оръжия – спомена друг.
– Няма значение какво има вътре – отсече Съмър. – Скоро ще се стъмни и можем да следваме следите само, докато не се отклонят към непроходима територия за пеша с толкова много ранени. Тогава ще трябва да се разделим и да се разпръснем из гората. – Тя погледна картата си.
– Хайде да тръгваме! Внимавайте за други атаки – извика Джейс и поведе групата ни към базата.
Някои хора куцаха, придържайки ранените си ръце или счупени ребра, но всички се движехме като група. Никой не изоставаше. Мокра муцуна се заби в дланта ми и аз надникнах надолу, за да видя съществото на Тетра. Сепнах се. Тетра. Тя седеше на земята, дъвчейки устна, докато се взираше в непреодолимата задача пред нея. Приближих се до нея, докато нейното същество се гушна в крака ѝ.
– Можеш да го направиш, Т – казах ѝ. – Ще те нося на проклетия си гръб със счупена китка, ако се наложи. – Разтърсих шината си пред лицето ѝ.
Тя ми отправи тъжна, фалшива усмивка.
– Не мога. Не трябваше да им позволявам да оставят името ми в лотарията. Не съм създадена за това. Не съм толкова силна, колкото си ти, Аш.
Хванах бастуна ѝ и го подадох.
– Ти си силна и не се отказваш – казах аз, този път малко по-настоятелно.
Тя ме погледна и изръмжа, нечовешко ръмжене, което определено беше по-скоро като нейния вълк.
– Понякога ме натискаш твърде силно! – Сопна се тя, докато се изправяша.
– Защото понякога си твърде упорита и не осъзнаваш колко си силна – отвърнах сопнато. -Така че очевидно трябва да ти напомням.
Тя се изкикоти раздразнено и поклати глава.
– Обичам те, идиотке.
– И аз… идиотке – казах аз, без наистина да се налага да изричам думите. Понякога се страхувах, че думата с „Л“ ще прозвучи странно от устата ми. Сякаш бих могла да кажа „обичам те“ или нещо подобно.
С изръмжаване тя започна да куца по най-лошия начин, по който я бях виждала. Съществото ѝ отново бутна муцуната си в свободната ми ръка, сякаш се опитваше да ми каже нещо, но не можех да говоря с нея.
– Какво се опитва да ми каже? – Попитах Тетра.
Тетра се взря в съществото си, сякаш беше предател.
– Нищо.
Знаех, че е по-добре да не любопитствам. Бях извлякъла всичко, което можех, от това момиче и съм просто благодарна, че е станала и ходи.
Не можех да не забележа как Коен чакаше напред с Аника. Мен ли чакаше? Грижеше се за мен ли? Или просто беше добър лидер на екипа?
Когато стигнахме до тях, видях, че Аника беше залепила раната под окото му и през сърцивината ми премина ревност. Дали ѝ харесваше да докосва това перфектно лице? Дали някога са излизали? Дали някога са се целували?
– Всичко наред ли е? – Попита Аника Тетра, която просто кимна, почти подскочи, за да не окаже натиск върху крака си.
Коен се отдръпна от Аника и препречи пътя на Тетра.
– Трябва да яздиш съществото си. Това е заповед, Тиндрел – сопна се той, изглеждайки като командир.
Главата на Тетра се отметна едновременно с моята.
– Моля? – Каза тя.
– Да, какво, по дяволите? Не говори така с нея- предупредих го аз.
Погледът му се спря върху моя.
– Това не те засяга, Айслинг. Движи се напред. – Имаше нещо в погледа му, нещо, което крещеше да му се доверя.
Говорехме за най-добрата ми приятелка. Язденето или смъртта. Но в сърцето си вярвах на Коен, дори и да не исках.
Затова тръгнах, а Аника ме последва. Оставих го сам с Тетра.
Направих двадесет крачки и спрях, но Аника ме хвана за ръката и ме принуди да продължа.
– Той ще се справи – каза ми тя.
Погледнах я.
– Познаваш ли го отдавна?
Руменина пламна по бузите ѝ и по някаква причина ми се искаше да се протегна и да я ударя.
– Само през целия си живот. – Начинът, по който го каза, сякаш показваше претенциите си.
Тя го обичаше и това някак ме уби в този момент. Харесвах Аника – исках да я мразя, но, по дяволите, беше готина. Тъмна коса, мистериозна, закачлива. Знаех, че не мога да имам Коен, независимо какво му показваше зрението му, но не исках и друга да го има.
Бързо надникнах зад себе си точно навреме, за да видя как Тетра се качва на гърба на Ариел. Обърнах се шокирано.
Той го направи. Накара моята инатлива най-добра приятелка да направи нещо, което беше добро за нея. Беше чудо.
За нула време те ни настигнаха и аз се вгледах в най-добрата си приятелка. Тази постоянна болка беше изчезнала от лицето ѝ. Тя изглеждаше облекчена, но и леко засрамена. Дребната ѝ фигура пасваше идеално на вълка ѝ, макар че краката ѝ висяха неловко, затова ги прибра. В крайна сметка щеше да ѝ трябва седло.
– Изглеждаш добре, Т. – Усмихнах ѝ се.
Тя изгледа свирепо Коен.
– Заповедта си е заповед.
– Да. – Каза той и ме погледна.
Проклета да съм. Коен Бадшах беше прав за нещо.
Вървяхме мълчаливо около час. Теренът стана неравен, увивайки се около планината до остра скала, а след това трябваше да се насочим на изток, за да не паднем от нея. Беше бавно с ранените и се радвах да видя и няколко други, които също яздеха своите създания.
Коен от време на време разговаряше със Съмър и проверяваше дали се движим в правилната посока.
Когато спряхме за почивка, Аника бръкна в раницата си и видях как в очите ѝ проблясва паника.
– Какво има? – попита я Коен.
Гърдите ѝ се повдигнаха.
– Сигурно съм го загубила, когато влакът дерайлира.
Той огледа лицето ѝ и пребледня. – Лекарството ти…
– Шшт – изсъска тя, разширявайки очи, а по лицето му премина вина, докато се взираше в мен и всички останали в обсега на слуха.
– Превръзката ли? За това порязване? – Каза той.
Тя кимна, но очевидно имаше предвид друго.
С Тетра се спогледахме. Толкова много исках да поговоря с най-добрата си приятелка за това. Какво криеха? Дали бяха онези дъвчащи бонбони, които я видях да пие онзи ден в Дивата местност? Изглеждаха доста важни. Чудех се дали са лекарства, или друго? Ако имаш проблем с наркотиците, Имперският флот ще те изхвърли.
Коен срещна погледа ми, сякаш ме умоляваше да не казвам нищо.
– Какво загуби? – Попитах Аника. Нямах намерение да прикривам някакъв наркоман. Животът ми може би един ден щеше да е в нейните ръце и ако имаше проблем, той трябваше да се реши сега.
Ноздрите ѝ се разшириха.
– Нищо.
– „Коен казва да не питаш“ – каза ми Лиана.
Ха! Той ми изпращаше съобщения чрез Оникс.
– „Наркотици ли са? Не прикривам наркоман“, отвърнах през Лиана.
Коен не беше свалил поглед от мен и дълбокият му поглед ми действаше. Защо беше толкова красив? И защо трябваше да ми казва, че бъдещето ни е преплетено? Сега можех да мисля само за това. Как се целуваме, как, по дяволите, щяхме да се окажем заедно, защо един ден ще го моля да ме защити? Исках да знам всичко и нищо едновременно.
– „Дрога е, но не от вида, за който си мислиш“ – каза Лиана. – „Лекарство е за състояние, което тя крие от Флота.“
Тогава се намръщих и той разшири очи, сякаш ме молеше да не питам.
Лиана добави:
– „Той казва истината.“
Да. И крие нещо от Флота.
– Хайде да се махаме. Губим време – обявих аз, въпреки че технически не бях един от лидерите. Коен и Аника изглеждаха облекчени, че не повдигах темата, и всички си събраха багажа.
През следващия час наблюдавах как Коен се приближи още повече до Аника, държейки ръцете си сковани, сякаш беше готов да я хване всеки момент. Глупава, коварна ревност ме обзе. Мразех, че толкова много ми пукаше за него. Той буквално беше коронованият принц на Имбрия, страната, която уби хиляди от моя народ при терористична атака. Враждебното ни завземане на земята им накара народите ни да се намразят. В най-добрия случай бяхме врагове. Не би трябвало да чувствам това, което чувствах към него, към никой от тях. Дали това ме правеше предател? На тези, които загубиха живота си онази нощ?
– „Това беше преди години“ – каза Лиана. – „Може би е време да продължиш напред и да поправиш мостовете. Когато един ден станеш императрица, може би твоето наследство ще бъде обединяване на народите на Имбрия и Амерсиа. Да излекуваш миналото.“
Или мислех на глас, или тя можеше да чете мислите ми. Не исках да знам дали е второто.
– „Може би. Или може би това е дългосрочна игра, която играе.“ – Гледах как Коен хвърли още един притеснен поглед към Аника. – „Може би не вижда бъдещето. Или го вижда, но е излъгал за частите, където ни вижда заедно. Играе си с емоциите ми, за да може да отмъсти най-накрая, че баща ми уби неговият.“
– „Ако е така, ще разкъсам червата му с ноктите си и ще ги разпръсна по небесата на Имбрия.“
Очите ми се разшириха.
– „Ох, Лиана, твърде жестоко е“ – пошегувах се, смеейки се наум.
Но усетих сериозността в нейните думи.
– „Ако някой заплаши живота ти, аз ще сложа край на неговия. Това е обещание“ – каза тя и изявлението ми донесе утеха. Особено след като имаше толкова много хора, които се опитваха да ме убият.
Пътуването беше дълго и китката ми все още ме болеше, което ми подсказваше, че заздравява неправилно и ще трябва да се намести отново и гипсира. Точно, както каза Коен.
Надникнах към него точно, когато Аника се свлече на земята с трясък. В един момент тя стоеше на крака, а в следващия се отпусна, свличайки се на купчина, докато тялото ѝ се удари в земята. Коен инстинктивно се протегна към нея, но не успя да я хване.
В момента, в който тя падна на земята, всички спряха. Коен падна на колене и хвана главата ѝ в скута си точно когато тялото ѝ започна да се гърчи. Очите ѝ се завъртяха; гърбът ѝ се изви и тя се мяташе.
Това сигурно е свързано с онези дъвчащи бонбони, които винаги приемаше, а сега липсваха от чантата ѝ.
– Шшт. – Коен погали челото ѝ и аз пожелах да съм в ръцете му. Исках да бъда тази, която той докосва, и се мразех за това.
– Добре ли е? – Коленичих до двамата, обзета от вина, че дори си помислих, че е наркоманка.
Дев и Никил започнаха да контролират тълпата, отблъсквайки всички назад.
– Добре, няма нищо за гледане тук, дайте ѝ малко място – каза Дев.
Малката Мийра изскочи до мен.
– Забравила е лекарствата си ли? – Попита тя намръщено Коен.
Коен кимна, лицето му беше опънато от тревога, докато нежно я галеше по лицето.
– Изгубила ги е във влаковата катастрофа.
– Колко дълго ще продължи? – Тетра беше слязла от Ариел и накуцвайки се приближи до Аника, седна на земята до нея и хвана ръката ѝ. Най-добрата ми приятелка погали дланта ѝ и знаех, че в този момент усеща някаква връзка с нея. Не беше същото като да имаш крак, който не функционира правилно от раждането, но беше нещо… Нито една от двете не беше перфектна според стандартите на обществото.
Коен ме погледна.
– Отдавна не е имала припадъци. Години. Мийра ѝ е направила билкови дъвчащи таблетки и стига да приема по една всеки ден, това не се случва.
Състраданието ми към Аника нарасна в този момент и аз отблъснах ревността си.
– Има ли някакви билки в гората? Мога да яздя Оникс, за да ги донеса казах аз, тъй като Лиана в момента беше натоварена с нашия товар.
Мийра поклати глава.
– Доколкото ми е известно, цветето, което спира припадъците, расте само в Имбрийските планини.
Тетра подсвирна.
– И какво правиш, когато свърши?
Имбрийските планини бяха на два дни път от училището. Щеше да им се наложи да вземат отпуск и за да го направят и ще се наложи да обяснят защо.
Коен хвърли предупредителен поглед на Тетра.
– Ще го измислим. Мийра ѝ е осигурила достатъчно за няколко месеца.
– Но ще ни трябва план, за да не ѝ свърши, след като я преместят – каза Мийра на Коен тихо.
– Ще го измисля – каза Коен и тялото на Аника внезапно се отпусна.
– Възстановява се. – Коен се отпусна с облекчение.
Аника премигна към Коен, облизвайки устни, сякаш беше жадна.
– Майка ли пече браунита? – Звучеше сякаш сънува.
Погледнах Коен разтревожено. Конвулсиите сигурно са ѝ разтърсили мозъка.
Той нежно я погали по челото.
– Добре си. Имаше пристъп.
Тя се намръщи, оглеждайки ни всички. Тя изглеждаше изтощена и ми стана много жал за нея.
Мийра хвана с пръстите си китката на Аника.
– Пулсът е добър. – Аника се взря в Коен, протягайки ръка, за да докосне лицето му.
– Жалко, че не ме обичаш. Мога да те направя щастлив. – Коен се изчерви, хвана ръката ѝ и я придърпа обратно към гърдите си, за да я сложи там.
После ме погледна и сигурно е видял ревността ми, защото лицето му се промени в този момент.
Изглеждаше щастлив. Доволен. Сякаш най-накрая ме беше спечелил.
– Тя е объркана за известно време след това. Няма да помни това – каза той на всички ни.
Но аз щях. Никога нямаше да го забравя. Това беше моментът, в който осъзнах, че искам Коен Бадшах за себе си. Че дори това да беше някакъв невероятен дяволски план… аз го исках. Лошо. Тетра потупа ръката на Аника, след което се изправи и ми направи знак.
– Нека ѝ дадем малко лично пространство.
Кимнах, също станах и се върнах при Ариел.
– Това беше страшно – каза ми тя шепнешком.
– Да, и когато инструкторите разберат, ще я отпратят.
Тетра захапа устни.
– Майната му. Не е честно. Ако си взима лекарството, ще е добре.
Свих рамене.
– Правилата са си правила.
– Как ще разберат? Ще им кажеш ли? – Попита ме Тетра гневно.
– Спокойно. Не. Няма да кажа, но всички останали я видяха. – Посочих мърморещата тълпа от кадети.
Видях момента, в който мрачна решителност премина по лицето ѝ. Когато Тетра реши, че има несправедливост, тя си поставя за цел да наклони везните в полза на невинните.
– Добре, слушайте! – Извика силно Тетра и за секунда видях бъдещето ѝ като инструктор по строева подготовка и с тези бели дробове изглеждаше добре. Всеки един погледна към нея.
О, не, какво правеше тя?
Нейното създание пристъпи до нея и застана високо и гордо.
– Това, което току-що се случи тук с Аника… никога не се е случвало – изръмжа тя. – Забравила си е лекарствата. Няма да се повтори.
Тъкър отвори уста, за да зададе въпрос, а Тетра вдигна бастуна си и го насочи към него.
– Ако някой разкаже за това, когато стигнем до базата… – Тя остави тишината да се задържи, а вълкът ѝ изви горната си устна и изръмжа.
– А после какво? – Съмър скръсти ръце и ме изгледа свирепо.
Забелязах, че е незасегната от влаковата катастрофа, което беше доказателство, че кармата не е реална.
– Тогава ще имаш проблем с мен. – Пристъпих до Тетра. – Твоята бъдеща императрица.
Може би не бях съгласна Тетра да се държи така, заплашвайки колегите си кадети, но тя беше моето момиче и аз я подкрепях.
– И с мен – извика Коен, откъдето помагаше на Аника да се изправи. Тя изглеждаше засрамена и по-добре сега.
Оникс пусна огнена ивица по небето, за да докаже тезата си, а Съмър не каза нито дума повече.
– Това. Никога. Не се е случвало – повтори Тетра.
Един по един те кимнаха и аз погледнах най-добрата си приятелка с гордост. Днес тя беше направила нещо добро за някого, който би се смятал за слаб според стандартите на нашето общество, и знаех, че е така, защото и тя понякога се чувстваше слаба, въпреки че е всичко друго, но не и такава.
Когато срещнах погледа на Коен, не бях подготвена за погледа, който ми отправи. Изражение, което казваше, че е гладен, а аз съм храната. Какво ли не бих дала, за да прочета мислите на този мъж. Каква игра играеш? Исках да го попитам. Но се страхувах, че ще трябва да участвам в играта, за да разбера.

Назад към част 20                                                               Напред към част 22

Глава 20

Дните минаваха бързо и преди да се усетя, бяхме в последния етап от учебния лагер. Знаехме, че всеки момент ще бъде последното изпитание, преди да ни разрешат да завършим. Същата нощ бяхме събудени в ранните сутрешни часове от сирени.
Сърцето ми се сви в гърдите от силния шум, който прониза съня ми и ме събуди рязко.
Атаката. Смъртта, за която говореше Коен. Тя ме измъчваше цяла седмица и сега се случваше.
– Прикрий се! – Извиках на Тетра, но след това чух инструктор Ашендел да говори по мегафона.
– Това е учение! – Казваше тя и Тетра ме погледна, сякаш ми беше поникнала втора глава. Обзе ме облекчение. Не беше атаката, за която говореше Коен.
– В тази симулация ще защитавате пратка. Вашата задача е да я транспортирате безопасно от точка А до точка Б. По пътя може да има някои проблеми, така че включете в плановте си непредвидени ситуации. Това е 24-часова симулация и тръгваме след един час. Пригответе се!
Двадесет и четиричасова симулация! Веднага започнах да се обличам.
– Вземи си пакетирана храна – казах на Тетра. Не можехме да разчитаме на Флота да ни храни по време на симулация. Илейн ми беше казала, че ще има симулации. Някои щяха да продължат няколко часа и дори щяха да те отведат извън кампуса в гората. Но защитата на пратка в продължение на двадесет и четири часа беше нещо ново. Ако трябва да съм честна, беше вълнуващо. Бях тренирала цял живот за това. Наистина се надявах да ме поставят на лидерска позиция, но ако не, щях да се подчиня на който и да е моят лидер.
Десет минути по-късно влязох в столовата с Тетра, която куцаше до мен. Тя трепна, когато се движехме бързо, и аз я погледнах.
– Добре ли си?
Тя ме погледна тревожно.
Не. Не. Не. Паника се надигна в мен.
– Взе ли си лекарствата? – Попитах я, гледайки раницата на гърба ѝ, която току-що бяхме хвърлили напълнили за минути.
Тя кимна веднъж, стиснала устни.
– Ще се оправя.
Притеснявах се, че ще излезе там в това състояние, но не можех да го изразя на глас. Инструкторите по строева подготовка бяха събрали три маси за обяд и бяха разпънали куп карти върху тях. Трябваше да се присъединим към останалите. Тетра се беше справяла с това през целия си живот. Трябваше да се доверя, че ще каже, ако не е добре.
– Ще обявя ръководителите на екипите! – Каза инструктор Ашендел и с Тетра се приближихме. – Тези ръководители ще се редуват да избират по един от вас за своя отбор. Ако сте последният избран, дължите ми сто лицеви опори, защото сте ЖАЛКИ! – Извика тя и ми се искаше да се засмея. Илейн ми каза, че тренировъчният лагер е изцяло психологическа война и че повечето от тези инструктори не са нищо подобно отвън. Те просто измислят лоши и унизителни неща, които да кажат, за да се опитат да ни сломят. Не проработи. Цялата ми група кадети, се справяше добре. Никой не се беше отказал или не е бил изгонен.
– Водещите за тази симулация са…
Размърдах пръстите на краката си в ботушите си, опитвайки се да прогоня нервната енергия от тялото си, без да покажа, че съм притеснена.
– Джейс! – Извика тя и всички се развеселиха.
Откъм Тетра се чу тихо „Бууу“ и трябваше да сдържа усмивката си.
Джейс се приближи до предната част, усмихнат и горд. Бяхме толкова заети с тренировки и учения, че нямах много време да мисля за него и предателството му. Но когато го погледнах сега, можех честно да кажа, че не ме привличаше нищо. Той беше мъртъв за мен емоционално и физически.
– Коен Бадшах! – Обяви Ашендел и ръкоплясканията намаляха, докато той прекосяваше стаята, за да застане до Джейс, с безизразно лице. Мускулите на момчетата потрепнаха от близостта им.
– Алек! – Каза Ашендел и стомахът ми се сви леко. Радвах се за Алек, но… дали Ашендел щеше да избере мен? Дали това беше защото бях дъщеря на императора? Може би са си мислели, че ако стана лидер, ще пострадам. Но като бъдеща императрица, не трябваше ли лидерските ми умения да бъдат изпитани?
– Съмър – извика тя и аз вече не бях нервна – бях ядосана. Те си мислеха, че тя има лидерски умения, а аз не? Това бяха такива глупости.
– И накрая… – Погледът на Ашендел се насочи към моя и едва не повърнах от очакване. Дали се шегуваше с мен? Кажи името ми вече, жено! Искаше ми се да изкрещя.
– Рок! – Извика тя и усетих как разочарованието разцъфва в стомаха ми.
Не бях избрана. Дали това беше пряко отражение на службата ми досега? Искаше ми се да заплача, но бях Евърхарт, затова просто изгледах свирепо инструктор Ашендел.
Тя срещна погледа ми и вдигна брадичка, сякаш отстояваше решението си. Стиснах зъби толкова силно, че едва не се счупиха наполовина.
– Всеки лидер ще избира по един човек за своя екип, докато не остане никой. Всички екипи ще работят заедно като едно звено, но на всеки екип ще бъде възложена отделна задача. Навигация, охрана, разузнаване, медицина и бойно звено, в случай на атака.
Веднага разбрах, че искам да бъда в бойното звено, но също така знаех, че изборът не е мой. Това беше да си част от Имперския флот. Принуждаваха те да бъдеш послушен и да изпълняваш заповеди без оплаквания и аз не бях изключение.
– Джейс, можеш да започнеш. Избери си първия съотборник – каза Ашендел и се отдръпна.
Погледът на Джейс се насочи към моя и аз леко поклатих глава. Нямаше начин, по дяволите, да приемам заповеди от него. Той завъртя очи, сякаш прекалено драматизирах. Сериозен ли беше? Сякаш просто щях да го преодолея, след като ми обеща бъдеще?
– Тъкър – каза той и най-добрият му приятел се приближи и застана зад него с усмивка.
– Айслинг – каза Коен, без да се колебае, хващайки ме неподготвена.
Джейс хвърли поглед към Коен и аз преглътнах трудно, застанала зад него.
Беше ли притеснително това? Да.
Щях ли да направя голяма работа от това пред всички? Не.
Не исках да го обмислям прекалено много.
Докато се извикваха още имена, погледът ми се насочи към Тетра. Чудех се дали бих могла по някакъв начин да се свържа с Коен, за да я избере в следващия си кръг…
– Тетра – каза Коен, когато дойде време за втория му избор, и сърцето ми едва не спря.
Той го направи за мен, нямаше съмнение. Коен се обърна леко и ме погледна, а аз исках да му благодаря, но се спрях, защото всички бяха близо и слушаха.
Тетра бавно дойде, трепвайки, докато се облягаше на бастуна си и влачейки болния си крак повече от обикновено.
– Добре ли си? – Въздъхнах аз.
Тя кимна, без да каже нищо, и застана зад мен. Тетра беше най-коравото момиче, което познавах. Тя живееше с ежедневна болка и никога не се оплакваше. Тогава ми се искаше да ми бяха дадени лечебни сили и да мога да премахна болката от крака ѝ завинаги.
Когато Коен направи третия си избор, бях сигурна, че ще избере Дев, Никил или друг силен мъжкар, но той избра малката Мийра. Едва когато направи следващия си избор, Аника, осъзнах какво е направил и какъв беше той. В сърцевината си Коен беше защитник. Беше избрал всички жени, за които се грижеше и които искаше да опази. Не защото ни смяташе за слаби, а вероятно защото не можеше да понесе да не може да ни наглежда.
И избра мен първа.
Това накара смесица от чувства да разцъфнат в гърдите ми. Топлина, обожание, желание – объркване.
Последните му два избора бяха Никил и Дев. А Рок избра последният човек, кльощав мъж на име Свен, който беше свързан с енот и наистина трябваше да направи сто лицеви опори.
След това инструктор Ашендел отиде до всеки ръководител на екипа и им даде сгъната бележка.
– Това е вашата задача за екипа. Не е тайна. Можете да я споделите с останалите, но без да правите размяна. Сега имате двадесет минути да обмислите стратегия. Свободни сте.
Коен обърна нашата карта и аз я прочетох: Бойна единица.
– Да! – Стиснах юмрук и Коен ми се усмихна. Изглеждаше, че най-накрая бяхме преодоляли всичките си странности и и двамата бяхме решени да преминем този последен тест, за да можем да завършим.
– Хайде да отидем да разгледаме картите – каза Коен. – Да видим дали има слаби места, които биха били уязвими за атака. Той се придвижи с екипа ни до масата, осеяна с карти. Тръгнах след него, но Ашендел нежно хвана ръката ми и ме дръпна настрани.
– Чудиш ли се защо не те избрах за ръководител на екипа? – Каза тя. Лицето ѝ беше спокойно и замислено.
Преглътнах трудно.
– Защото баща ми или адмиралите са те помолили да не го правиш? – Предположих.
Тя поклати глава.
– Напротив, те ме посъветваха да тествам лидерските ти умения на тази последна мисия.
Не можех да спра болката, която премина по лицето ми, и Ашендел също го видя, защото изражението ѝ омекна.
– Но като твой инструктор, искам да си вземеш поука от това – каза тя. – Като наследник на баща ти, ти е гарантирана лидерска позиция в бъдеще и не се съмнявам, че ще продължиш да правиш велики неща за нашата страна. Но това е единственият ти шанс да видиш какво е да изпълняваш заповеди, дори когато не си съгласна с тях, така че когато дойде твоя ред да даваш заповедите, да знаеш колко голяма е отговорността.
Мъдрите ѝ думи ме шокираха и ме накараха да замълча. Илейн щеше да одобри този урок. Звучеше като нещо, което и тя би направила и казала.
– Да, госпожо – казах аз, а тя ме потупа по гърба и си тръгна.
Но да изпълняваш заповеди от Коен Бадшах? По-добре баща ми да не разбере за това.
***
Разгледахме картите и плана за пътуване. Задачата беше да пътуваме до базата „Тъндър Клиф“ на шестстотин мили северно, близо до границата с Луска при Стената, със специална пратка, нещо тайно, която ще се пази в най-задния вагон на влака. Коен беше предложил двамата да прелетим над влака с нашите същества и аз се съгласих. Намерихме два прохода през планините близо до Златните хълмове, които изглеждаха като слаби точки и подходящи за засада, така че щяхме да подсилим бойната си единица над тези две области, бидейки напълно готови за атака.
Докато вървяхме с петте групи към гарата, Коен пусна другите да продължат напред и ме дръпна назад. Тетра трепваше при всяка стъпка и аз бях притеснена за нея. Дори нейното същество Ариел я погледна тъжно, докато вървяха една до друга.
Оникс и Лиана летяха над нас, докато стигнахме до влака. Втренчих се в Коен, чудейки се какво ще каже.
– Тетра се впуска в битката, на гърба на вълка си. Това ще облекчи тежестта върху болния ѝ крак. – Прошепна ми той.
Спрях да ходя с широко отворени очи. Дали го чух правилно?
– Съжалявам. Какво? – Казах аз.
Той изглеждаше нетърпелив.
– Видях как Тетра язди вълка си във видение. Чудя се дали да не го предложиш. Ще прозвучи странно, ако дойде от мен.
Вече звучеше странно, а аз знаех за дарбата му, която тепърва щяхме да видим дали работи. Можеше да лъже. Всичко можеше да е лъжа. Но в сърцето си знаех, че вероятно не е… и това ме плашеше.
Намръщих се.
– Вълкът ѝ е твърде малък. – Но дори докато го казвах, се чудех дали това е истина. Самата Тетра беше едва метър и петдесет и имаше дребна фигура. Не можеше да тежи много. Вълкът ѝ не беше нормален вълк. Беше магическо същество. Може би имаше супер сила…
Коен ме гледаше сякаш бях дете.
– Айслинг, видях го. Малък или не, вълкът ѝ е силен и може да се справи с теглото й.
Погледнах към пленителните му сини очи, а после към устните му, мислейки си за момента, в който каза, че иска да ме целуне, но и че не там щяхме да имаме първата си целувка. Сега се чудех къде е това. Знанието, че един ден ще целуна тези устни, ме подлудяваше. Мозъкът ми казваше, че това никога няма да се случи, но тялото ми копнееше.
Прокашлях се.
– Знаеш ли как протича тази симулация? Ще се справим ли и ще завършим ли? – Попитах го. Имах нужда някои от предсказанията му да се сбъднат, за да се науча да им се доверявам. Въпреки това, той можеше да лъже, за да ми обърка главата. Но дали щеше да го направи? Не изглеждаше отмъстителният тип, за какъвто го изобразяваше баща ми. Опитвах се да бъда лоялна към семейството си, но и да слушам сърцето си. Сърцето ми казваше, че Коен Бадшах е добър човек, а тялото ми казваше, че искам този добър човек да направи всички неща, които каза, че се случват във видението му.
Той сви рамене.
– Предполагам, че ще го издържим, след като съм ни виждал всички да завършваме.
Хм, това беше полезно, но не достатъчно подробно, за да го използвам като индикатор, че наистина вижда бъдещето.
– А нападението, за което каза… в тренировъчния кампус?

Той преглътна трудно.
– Не знам кога ще се случи това. Може да е утре или след година. Но няма да се случи, докато не си нараниш китката. – Погледът му се насочи към ръката ми и аз се намръщих.
– Дясната ти ръка е в гипс, когато се случва нападението – каза той.
Добре, това беше подробно. Започвах отново да се паникьосвам.
– Бадшах! Евърхарт! – Извика Ашендел. – Можете да си говорите по-късно, имаме пакет за оставяне!
Застанахме мирно, отдръпвайки се един от друг. Приближих се до Тетра, която куцаше, трепвайки при всяка стъпка. Коен разшири очи, сякаш искаше да кажа нещо.
– Хей, Т – прошепнах ѝ. – Мислила ли си някога да яздиш Ариел?
Тетра ме погледна сякаш съм луда.
– Тя не е кон. Никога не бих ѝ оказала неуважение.
Но в момента, в който го казах, Ариел я погледна, побутвайки болния ѝ крак с нос.
Тетра ѝ се намръщи.
– Не. Мога да ходя – изръмжа тя.
Погледът ми се насочи към Коен и аз свих рамене. Най-добрата ми приятелка понякога беше твърдоглава и за мен беше важно да запази достойнството си. Не бях съгласна с избора. Мислех, че свалянето на тежестта от болезнения ѝ крак по какъвто и да е начин е чудесна идея, но нямах намерение да я принуждавам да прави нещо, с което не се чувства комфортно.
– Права си – съгласих се. – Бастунът ти вероятно ще е самотен.
Тя се ухили на шегата и протегна ръка, за да ме удари леко по ръката.
– Кристалният ми бастун е страхотен, нямам търпение да си го върна – каза ми тя.
– Толкова е як. Искам да ти взема един, който се отваря и разкрива скрит нож вътре -споделих с нея.
Тя се засмя.
– Това би било страхотно.
Погледнах към Коен. Той изглеждаше разочарован, че Тетра не е приела идеята му. Това ме накара да се замисля дали наистина трябва да се забърква в бъдещето. Като да предлага нещо, преди да е дошло времето. Кой знае какви последици можеше да имя. От друга страна, за атаката срещу училището, бих искала да знам повече и да получа всеки детайл, за да можем да го спрем.
Стигнахме до влака, където всички останали чакаха. Беше дълъг над десет вагона.
Лиана и Оникс кацнаха, поклониха се ниско, за да можем да се качим на гърбовете им. Пъхнах крака си в стремето и се вгледах в Коен. Той направи същото и след това изчакахме всички наши съотборници да се качат в задните три вагона. Когато страничната врата се отвори, видях полезния товар. Беше стоманена кутия с размерите на голям камък, която можеше да се носи от двама мъже. Кадетите се подредиха около него, а техните същества бяха с тях. Вагоните имаха куп пробити дупки в горната си половина за циркулация на въздуха, а отгоре сякаш имаше отворени люкове, защото екипът за сигурност на Джейс започна да се катери на покрива, заедно с останалата част от бойния ни екип. Санс, Тетра и Мийра.
Надявах се някой да я е вразумил и да ѝ е казал да остане вътре. Вероятно Аника; изглеждаше, че има слабост към най-добрата ми приятелка.
– Какъв е товарът? – Попита Коен небрежно Ашендел, посочвайки стоманения сандък вътре.
– Нека кажем, че нивото ти на достъп не ти позволява да знаеш – отвърна тя. Коен стисна устни, но кимна.
Екипът на Съмър, който отговаряше за навигацията, извади картите си.
– Ще пътуваме около единадесет часа, така че се настанете удобно – каза Съмър.
Погледнах по-внимателно в най-задния вагон и забелязах, че Тетра беше извадила тънкия си спален чувал и беше сложила крака си върху него, докато седеше на пода с Ариел в скута си. Това не беше добър знак. Сигурно наистина я болеше.
Бяхме доста натъпкани, особено с техните същества, но с охраната и по-голямата част от бойния екип, кацнали на покрива на вагоните с готови мечове, имаше достатъчно място.
Чувствах се леко неспокойна, най-вече защото се тревожех за най-добрата си приятелка. Това беше симулация. Знаехме, че в един момент ще бъдем „атакувани“, за да проверят готовността ни за война, просто не знаехме кога.
Всички наши инструктори ни пожелаха успех, след което вратите на влака се затвориха и той потегли, първоначално бавно, а после по-бързо. Коен и аз се държахме здраво, докато нашите същества се издигнаха към небето, студеният вятър хапеше кожата ми, карайки пръстите ми да изтръпват.
След няколко часа полет без никакви събития, огледах пейзажа, забелязвайки как релсите се извиваха на запад към планините на Златните хълмове. Една от възможните точки за засада беше точно напред.
– Трябва да мина напред и да видя дали ще забележа нещо подозрително – извиках на Коен над вятъра.
Той поклати глава.
– Ще се държим заедно.
Завъртях очи.
– Добре, можеш да дойдеш с мен, ако искаш.
Той ме погледна.
– Исках да кажа, че ще се държим с влака, с нашите колеги кадети.
– Но… –
– Не, Айслинг – каза той, сякаш беше окончателно.
Изръмжах, забивайки пръсти в перата на Лиана.
– „Копеле“ – казах ѝ аз.
Почти усетих как се усмихва.
– „Както каза инструктор Ашендел, трябва да се научиш какво е да изпълняваш заповеди.“
– „Хей, откъде разбра за това?“- Попитах я. Тя не беше там.
– „Много шумно мислиш.“
Засмях се на това и останах с Коен и влака като добър малък войник. Ако се провалим на тази симулация, нека вината падне върху него и другите лидери. Ръцете ми бяха чисти.
Докато се приближавахме към планината, Коен полетя надолу, за да кацне на влака, а аз го последвах. Гигантските нокти на Лиана драскаха по метала, докато ни спускаше върху втория вагон.
– Планинският проход е напред – каза Коен на останалите кадети, които през цялото това време бяха на покрива. – Всички да влязат вътре, ако искате да си запазите главата прикрепена към врата. Бъдете нащрек за евентуална атака.
Дузината кадети, водени от своите същества, се плъзнаха през люковете на покрива и влязоха в последните три товарни вагона.
Тези, които имаха летящи същества, като ястреба на Алек и лешояда на Дев, ги изпратиха към небето, за да летят над нас и да докладват.
Коен ме погледна:
– Аз ще следвам влака в тунела! – Изкрещя той над вятъра. – Ти лети над планината и ако нещо се случи, прати вест на Оникс чрез Лиана.
Намръщих се. Да летиш в тунела беше опасно. Оникс беше голям, особено с напълно разперени криле, а трябва да следва зад препускащ влак. Но Коен беше моят „лидер“, така че просто кимнах и Лиана полетя по-високо, за да се позиционираме над планината.
Глупави заповеди. Трябваше да ги приема и да не се оплаквам.
Ястребът на Алек летеше редом с мен и Лиана, докато лешоядът на Дев остана с Коен. Моето същество хвърли няколко приятелски погледа към Иники, ястреба на Алек. Бях научила, че Лиана има много чувствителен вътрешен радар за хората. Или те харесваше, или не, и след около четири секунди знаеше към кой лагер ще принадлежиш. Харесваше Алек и Иники, така че това беше добре.
Първият вагон на дългия влак потъна в черния тунел и аз затаих дъх за секунда. Огледах гъстата гора, която покриваше върха на планината, търсейки врагове. Чаках блясък на стомана, или руса коса, шумолене от движение. Чаках да видя нещо, което да ми подскаже, че нашите инструктори по строева подготовка се крият в засада, за да ни нападнат… но нямаше нищо. Последният вагон влезе в тъмния тунел и Коен полетя след него, докато аз прелитах над него.
Сега щеше да е моментът. Щяха да изстрелят сачма по Лиана и мен, за да покажат присъствието си, докато друга група „бунтовници“ скачат на покрива на влака, излизайки от другата страна…
Но нищо не се случи. Влакът премина лесно през тунела и Коен се показа от другата страна, показвайки ми палец нагоре, на което аз отвърнах.
Това означаваше, че първата слаба точка, която бяхме предположили, че ще бъде атака, беше ясна, но все още имахме втората. Беше друг планински тунел, на около два часа полет.
С наближаването на деня се уморих от летенето. Трябваше постоянно да държа мускулите си стегнати, за да не се подхлъзна или падна, и това беше изтощително.
– „Спусни ме до върха на влака. Ще проверя Тетра и останалите“ – помолих Лиана.
Тя веднага започна спускането си. Кацна върху движещия се влак, ноктите ѝ щракнаха по метала. Кимнах на няколко от моите колеги кадети, които стояха върху вагона, държейки мечове, лъкове и стрели в готовност. Алек беше там, с Иники на рамото си.
– Как е горе? – Попита той, докато аз клекнах, за да не падна от движещия се влак.
Лиана се оттласна и зае мястото си високо над нас.
– Скучно е – казах му честно, а той се ухили.
Беше малко странно с Алек, след като ми сподели чувствата си в „Слеут“, но оттогава се сприятелихме лесно. Мисля, че осъзна, че това е всичко, което мога да му дам в момента.
Отидох до отворения таван и скочих в най-задния вагон.
Това, което видях, накара очите ми да се разширят леко. Кадетите играеха покер, хапваха и си бъбреха мързеливо. Имаха извадени оръжия, бяха свалили якета и разпуснали коси.
Хвърлих поглед и видях Тетра, просната върху няколко чувала с ориз, дремеща.
– Хей! – Изръмжах доста силно и всички присъстващи се изправиха рязко, втренчени в мен. – Може да ни нападнат всеки момент. Няма да завършим, без да преминем тази симулация. – Огледах всички опаковки от храна и празни манерки за вода.
– Ти не си ни лидер, не сме длъжни да те слушаме – каза ми Съмър.
– Права си. Днес не съм ти лидер, но един ден ще бъда твой лидер до края на живота ти, така че по-добре…
– Добре! – Алек скочи до мен, прекъсвайки изречението ми. – Хайде станете и се пригответе. Айслинг е права, атаката може да бъде всеки момент и ако се провалим, вината ще е твоя, че не си била готова.
Няколко кадети всъщност имаха наглостта да завъртят очи към него. Тетра току-що се беше събудила от кратката си дрямка с виновна физиономия. Не ѝ бях ядосана, но се притеснявах, че все си повдига крака. Това означаваше, че я боли по-силно, отколкото показваше.
– Разделиха ни на пет екипа по каква причина? Навигация? Влакът ни отвежда там, където трябва. Тази симулация е шега – каза Съмър. Трябваше да призная, че ми се стори глупаво да караш екип да изучава карти и да ти е възложена задачата да се ориентираш, когато си възнамерявал влак да ни отведе до крайната цел. Това не променяше факта, че бяха мързеливи и неподготвени за атаката, за която всички знаехме, че предстои.
– Казах да станете! – Алек излая толкова силно и настоятелно, че подскочих, заедно с половината вагон.
Трябваше да призная, че напористостта му беше привлекателна в този момент.
– Добре, чухте го. Хайде да оправим нещата тук – съгласи се Джейс, влизайки през люка от втория вагон. Вратата беше отворена, за да могат хората да влизат и излизат свободно. Ризата му беше разкопчана, а това шоколад ли беше на лицето му? Боже мой, син на командира на флота на баща ми, а дори и той не приемаше това насериозно.
Това накара кадетите да се раздвижат. Започнаха да разчистват бъркотията си, да прибират картите си и да се изправят. Изглеждаше, че уважават авторитета на Джейс повече от този на Алек. Или може би двама души, които им заповядваха, са достатъчни, за да ги накарат да се размърдат.
Коленичих до Тетра и се вгледах в нея. Изглеждаше сякаш имаше наистина лош ден. Полуперманентно трепване и леко потен вид. Съществото ѝ се гушна в бедрото ми, сякаш се опитваше да ми каже нещо.
– Как си, Т? – Протегнах ръка, както бих направила към бездомно куче, и нейното същество седна с брадичка в дланта ми, позволявайки ми да погаля муцуната ѝ с палец. Беше нечувано за такова същество и означаваше, че ми е поверила да се грижа за Тетра, което беше чест за нея.
Тетра преглътна тежко.
– Не е много добър ден, но ще се справя.
Кимнах, поглеждайки надясно и понижавайки гласа си, за да се уверя, че никой няма да ме чуе.
– Пи ли някои от онези обезболяващи? – Те бяха много трудни за намиране и доста силни. След това щеше да ѝ се замае главата и не бяха от голяма полза при пристъп, но какво би помогнало при постоянна болка?
Тя кимна.
– Взех половин хапче преди около час, затова задрямах. Облекчи болката, но все още боли. – Тя премести поглед към крака си.
В такива моменти се ядосвах на начина, по който е устроен светът. Тетра, най-невероятният човек, когото познавах, живееше в постоянна болка и борба и никога не беше наранила и муха. Междувременно имаше убийци и терористи, които тичаха на свобода, докато добрите хора страдаха.
Въздъхнах.
– Съжалявам. Само се дръж. Ще видим дали има лечител в имперската база, където отиваме.
Лечителите бяха рядкост, хора, които поглъщаха силата от своите същества, но познавах двама в Имперския флот на баща ми и двамата бяха на активна служба. Ако един от тях беше в тази база, щях да дръпна всяка възможна струна, за да види Тетра. Те нямаше да могат да излекуват деформацията ѝ, но можеха да премахнат болката и възпалението.
– „Приготви се, Айслинг. Влакът ще се преобърне!“ – Предупреждението на Лиана прозвуча в главата ми.
– Пригответе се за удар! – Изкрещях и се хвърлих върху тялото на Тетра, покривайки и нейното същество. Сграбчих примките на колана, закрепвайки ги и двете под себе си, и точно тогава влакът излетя от релсите.

Назад към част 19                                                              Напред към част 21

Глава 19

– Айслинг и Коен най-накрая имат сили да ни ги покажат! – Каза лейтенант Ашендел на нашия отряд. Бях отишла при нея и ѝ казах, че в нощта, в която бях нападната, съм придобила способността да призовавам огън. Въпреки че всъщност беше дим, Лиана ме увери, че мога да призовавам огън, когато е необходимо.
Всички се разкрещяха и аз преглътнах трудно. Да се надяваме, че Коен щеше да има какво друго да покаже, защото всеки, който открие, че може да вижда бъдещето, щеше да подпише смъртната му присъда.
– Коен, би ли ми направил честта да демонстрираш пръв? Мисля, че бяхме достатъчно дълго в очакване. – Ашендел изглеждаше отегчена и аз се ободрих, докато наблюдавах как бившият имбриански принц прекоси полето и застана по средата.
Изглеждаше толкова спокоен. Сякаш беше тренирал или просто не се страхуваше. Завиждах му за това. Бях адски ужасена да се превърна в огнена топка за първи път, и то пред връстниците си. Оникс и Лиана стояха встрани с другите същества и наблюдаваха.
– Лейтенант Ашендел, бихте ли насочили вниманието си към онзи храст ей там? – Коен посочи храст, който се извисяваше на края на гората на повече от дванадесет метра разстояние.
Веждите на лейтенанта се свъсиха от объркване, но тя направи както я помоли. Всички го направихме. Обърнах се към растението, погледът ми се върна към Коен, после към храста и отново към Коен. Коен изглеждаше дълбоко съсредоточен, с ръце до тялото си, докато се взираше в храста и тогава…
Всички ахнахме колективно, когато храстът избухна в пламъци.
Уау, да можеш да насочваш пламъци към нещо от толкова далеч… без да изстрелваш пламъците през моравата. Беше доста невероятно.
Моите колеги кадети избухнаха в аплодисменти, включително и аз, а Коен се усмихна леко с гордост.
– Уау, добре, това е много впечатляващо, г-н Бадшах. – Ашендел беше взела клипборда си със себе си и отбеляза нещо в него.
След това се обърна към мен.
– Госпожице Евърхарт?
– „Ще повърна“ – казах на Лиана.
– „Добре, повърни и приключи с това, защото от теб се очакват големи неща и точно това трябва да им дадеш сега“ – каза Лиана.
– „О, чудесно.“ – Това не помагаше за напрежението.
Пристъпих напред, пот се стичаше по челото ми, докато стоях в центъра на тренировъчното поле с колегите си кадети около мен. Няколко войници от по-високо ниво, които бяха тук за офицерско обучение, спряха да правят каквото и да правеха, и се приближиха да ме наблюдават. Аз съм Айслинг Евърхарт, бъдеща императрица. Ако не можех да се справя с напрежението сега, нямаше да мога да управлявам тази страна.
– „Как да накарам огъня да дойде?“ – Попитах Лиана.
– „Кажи на всички да се отдръпнат“ – посъветва ме Лиана.
Повдигнах едната си вежда към моето същество.
– Направете крачка назад! – Казах на всички. Те си размениха любопитни погледи, но направиха гигантска крачка назад.
– „Още“ – каза Лиана.
О, звезди, това беше неудобно.
– По-надалеч – казах на околната тълпа и те отстъпиха три крачки назад.
Поех дълбоко въздух.
– „Сега клекни и се свий на топка.“
Ако това не проработи, щях да изглеждам като истински идиот.
Направих както ме помоли и спуснах глава на колене, свивайки се на топка.
– „А сега се потопи в съзнанието си. Помниш ли огнения звяр? Помниш ли какво беше чувството да се биеш с него? Тази всепоглъщаща жега, начина, по който растеше, когато я покосиш и не се предаваше…“
– „Да“ – казах аз, защото си спомнях. Нямаше да забравя скоро това преживяване. Още повече сега, след като Лиана ми беше казала, че огненият звяр е част от нея.
– „Протегни се към нея и я пусни навън“ – инструктира ме тя.
Остро осъзнавах, че вероятно изглеждам като идиот, свита на топка на тренировъчното игрище, докато разговарям наум със създанието си и всички ме гледат. Но не се съсредоточих върху това. Вместо това се фокусирах върху топлината в сърцевината си, върху огнения звяр, който беше див, ужасяващ, славен и невъзможен за контрол. Тя беше там, вътре в мен, почти като второ същество, алтер егото на Лиана, този път леко ужасяващо. Протегнах ръка и докоснах тази сила, а след това отворих невидимата клетка, в която тя почиваше през цялото това време.
В един момент просто седях на земята, концентрирайки се върху тази сила, а в следващия имаше проблясък от топлина и десетки писъци. Взрив избухна от кожата ми и погледнах нагоре точно навреме, за да видя стена от огън, която се втурваше от мен към моите колеги кандидати. Хората се затичаха по-назад, крещейки, включително инструктор Ашендел, а след това огънят се разсея, когато налягането му се освободи.
Кожата, косата и дрехите ми бяха недокоснати, въпреки че се потях и се чувствах малко по-топла от обикновено. Преглътнах тежко и се изправих, оглеждайки гигантския кръг от обгорена трева, в центъра на който стоях.
Ашендел просто ме гледаше цели тридесет секунди, преди да отбележи нещо в клипборда си и след това се усмихна.
– Нашата бъдеща императрица е човешка бомба.
Класът избухна в аплодисменти, а аз се усмихнах, разтривайки потните си длани в панталоните си. Най-накрая им бях дала нещо, за което да се вълнуват, без да разкривам тъмната си скрита сила – силата, която вече бях сложила в малката си черна кутия и за която никога повече нямаше да си помисля.
Надявах се адмирал Блейд да разбере за това, защото ако Сахири беше използвала такава сила, тя щеше да изгори нея и всеки, който стоеше близо до мен. Това щеше да обясни поведението ми онзи ден и адмиралите щяха да ми се доверят отново. Най-вече баща ми щеше да бъде доволен.

След демонстрацията на силите ни, имахме тренировка с меч. Тъкмо приключвахме, когато се наредих на опашка зад Коен, за да върна тренировъчния си меч на инструктора. Коен се обърна към Аника и поиска нейният, а когато ръцете им се докоснаха, той си пое дъх.
Тя наклони глава настрани.
– Добре ли си?
Той просто я гледаше за секунда, сякаш изпаднал в транс, после се отърси. Ръката му трепереше, но той я пъхна в джоба си, за да я покрие. Дали току-що видя бъдещето? Дори сега все още погледът му беше отнесен.
– Добре съм. Ще се разходя, за да си прочистя главата – каза Коен на Аника, след като остави тренировъчните остриета в краката на инструктора и хукна към гората. Вината, която бавно се надигаше в мен, достигна ниво, което вече не можех да понасям. Коен не трябваше да нахлува в къщата ми, но не можех да го оставя да преживява това сам.
Не го мразех. Трябваше, но не можех.
Върнах острието си и тръгнах след него, влизайки в гъстата гора, за да открия, че Коен… тича. Краката му се забиваха бързо, докато се носеше с пълна скорост през дърветата, прескачайки паднали дървета и сухи храсти. Не мислех, просто действах. Затичах се след него, движейки бързо краката си, докато се носех през гъстата гора.
– Коен! – Изкрещях аз и той забави ход.
Той си поемаше шумно и бързо дъх, и когато го настигнах, той падна на земята на четири крака, дъхът му излизаше бързо и пресекливо.
Получаваше паническа атака.
Виктори беше получила такава веднъж, когато застреля първия си елен с лък. Беше изглеждала така.
– Хей, дишай дълбоко. – Правих малки кръгове по гърба му, както и на Виктори, и той замлъкна, успокоявайки се.
Той ме погледна за първи път, откакто бях дошла тук, и бях шокирана да видя мъката в очите му.
– Толкова много смърт – изхлипа той.
Тръпки побиха по ръцете ми и аз се олюлях малко назад, падайки на дупето си.
– Какво? Какво видя?
Той се протегна и прокара пръсти през косата си, преди да заговори на имбрийския език – поредица от несвързани думи, които бяха едновременно красиви и ужасяващи, защото не можех да разбера нищо от тях.
– Коен, какво видя?
Той замълча, гледайки ръцете си, сякаш имаше нещо по тях. Избърса ги в панталоните си и поклати глава.
– Не мисля, че мога да живея така – каза той и сърцето ми се разкъса наполовина. Беше толкова уязвимо да го кажеш, а да го кажеш на някой, който само преди малко ти е опрял нож в гърлото, вероятно правеше нещата още по-лоши.
– Да, можеш – казах му аз.
Той поклати глава.
– Виждам атака. Тук. В този кампус. Виждам приятелите си близо до смъртта… Не знам дали ще оцелеят. И най-лошото от всичко е, че се влюбвам в някой, който ме мрази. – Той задържа погледа ми, втренчен в мен с благоговение, а устата ми се отвори от шок.
Аз. Той говореше за мен. Това беше много за осмисляне, но странно, думата с „Л“ ме плашеше по-малко от нападението, за което говореше.
– Нападение? Тук? Трябва да кажем на баща ми. – Станах, игнорирайки частта за влюбването в мен.
Той ме изгледа гневно.
– И как ще му кажем това, без да ме убият? Звезди мои, Айслинг, ти си ми най-добрата приятелка и дори още не разбираш. Не мога да направя това.
Най-добри приятели. Любовници. Сърцето ми копнееше за това с него и знаех, че не бива. Мразех, че ми казваше тези неща. Караше ме да се чудя дали и за го желая, или е само защото той ми е насадил това в мислите. Нямаше значение и в двата случая. Той беше Бадшах.
Той се изправи и тръгна, оставяйки ме да седя там в шок.
– Хей! – Сопнах се аз, хуквайки след него. – Това не е честно! – Стигнах до него и го дръпнах за рамото, така че той се обърна към мен.
Най-добър приятел. Любов. Това е лудост!
– Откъде знаеш, че виденията ти или каквото и да е било изобщо реално? – Мразех, че го питам, но трябваше.
Той не изглеждаше обиден, просто въздъхна.
– В нощта, когато те нападнаха инструкторите по строева подготовка, го видях във видение. Ето как стигнах толкова бързо. После имах видение как баща ти идва да се разправи с адмиралите и проблясък на чекмеджето на бюрото му с джобния часовник на баща ми вътре.
Устата ми отново се отвори. Чудех се как ме беше намерил и то толкова бързо. Предположих, че Лиана е казала на Оникс, който от своя страна му е казал, но нямаше толкова много време. Щях да съм мъртва без неговата помощ. Ето защо той искаше да кажа на баща ми, за да може да се промъкне в кабинета и да си върне джобния часовник, точно както го беше видял във видението си. Все още не бях убедена, че виденията му и виждането на бъдещето са реални. Той беше Бадшах – хитър и безмилостен – всичко това можеше да е хитрост.
– Знам също, че ако не си сплетеш косата преди лягане, се събуждаш цялата оплетена.
Той протегна ръка и докосна кичурите, висящи през рамото ми. Дъхът ми спря, когато той прокара пръсти по врата ми. Гореща нужда пулсираше по цялото ми тяло, но аз я потиснах. Това беше твърде много. Това, което казваше, беше лудост. Но също така исках да е истина, всичко. Наведох се към него, облизвайки устните си, за да ги намокря, борейки се със собственото си желание.
– Знам, че под тази риза имаш група лунички, които приличат на съзвездие. – Той отдръпна ръката си и тъга изпълни погледа му. – И знам, че колкото и да искам да те целуна точно сега, тук не е мястото, където ще имаме първата си целувка, защото ти ще се побъркаш и…
Побягнах. Не можех да чуя нито дума повече. Изхвърчах оттам, докато сърцето ми биеше лудо като в клетка, молещо да бъде освободено.
– „Лиана, трябва да се махна оттук“ – извиках я и след това последвах придърпването в гърдите си, което ми показа къде е.
Коен ме беше уплашил до смърт. Всички тези неща, които каза, бяха истина. Плитката ми… луничките… Почувствах се зле. Беше непоносимо. Не защото мисълта да го целуна или да направя някое от тези неща ме разболяваше, защото ако направя нещо от това означаваше, че ще предам баща си, семейството си. Коен Бадшах беше син на човека, който беше донесъл голяма болка на страната ми. Ако тези неща във видението му се случеха, ако се поддам на тези плътски желания, тогава щях да предам всичко, което някога съм познавала и обичала.
Лиана се появи, наведе глава и аз скочих на гърба ѝ. Без да каже нито дума, тя се изстреля към небето и се оттегли към облаците, все по-високо и по-високо, отколкото бяхме летели някога преди.
Толкова високо, че ушите ми изпукаха, и когато останах съвсем сама в небето, само аз, Лиана и облаците, изпуснах съкрушителен вик от дълбините на душата си.
Това беше невъзможно. Коен беше единственият човек в целия свят, когото не можех да имам. Баща ми щеше да ме убие.
Тогава защо го исках толкова силно? И защо вярвах, че всичко, което казваше, е истина?

Назад към част 18                                                                          Напред към част 20

Глава 18

Седях вътре в медицинския кабинет и през гигантския стъклен прозорец гледах как баща ми разкъсва на части всеки адмирал. Те стояха изправени, до далечната стена, докато баща ми и Зури стояха пред тях, заплашвайки да затворят училището, да спрат финансирането и да ги уволнят всички.
– Тя е вашата бъдеща императрица! Ако не можете да я защитите, със сигурност не можете да защитите и границите ни – извика той на мъжете и жените с каменни лица. Те не направиха нищо. Просто стояха там и трепереха, говорейки само когато им беше зададен въпрос.
Лиана настояваше да не се отделя от мен, така че трябваше да отворим двойните врати в края на коридора, за да я вкараме вътре, а след това тя трябваше да се наведе ниско със свити криле, за да влезе в стаята, в която бях. Тя стоеше нащрек до леглото ми, наблюдавайки баща ми с глава, наклонена настрани. Той беше ядосан. Трябваше да се доверя на някого за случилото се, но приех присърце казаното от Коен за това, че не трябва да казвам на никого. И все пак не мислех, че това се отнася и за Лиана. Бях почти сигурна, че тя вече знаеше чрез връзката ни, но исках да се уверя.
– „Знаеш ли какво направих?“ – Попитах я.
Тя ме погледна.
– „Да. Там, откъдето съм, го наричаме „роб“. Това е форма на контрол над съзнанието.“
Това звучеше страшно.
– „Какво е това? Има ли ограничения? Мога ли да контролирам десет души едновременно? Може ли да ме нарани, ако го използвам твърде много?“
Имах хиляда въпроса.
– „Не знам. Познавам само още един човек, който имаше дарбата, баба ми. Жар-птица с голяма сила, която не беше отслабена от човешко тяло.“
Знаех, че не искаше да ме обиди, просто съобщи факт. Съществата от Дивата природа бяха изпълнени с магия, която човешките ни тела можеха да поберат само малко.
– „Знаеше ли, че имам тази сила?“ – Попитах я. Изглеждаше толкова уверена.
– „Подозирах, че имаш силата да контролираш друг, откакто се свързахме.“
Втренчих се в нея шокирано.
– „Наистина ли? Как?“
Тя ме погледна:
– „Когато се бори с огнения звяр. Той беше напълно победен едва след като му извика да умре и то умря. Мислех, че тогава усетих силата в теб.“
Наклоних глава настрани, спомняйки си страшния огнен звяр, който се опита да ме погълне. Бях ли използвала контрол над ума тогава?
– „Беше ли там с мен и огнения звяр?“ – Попитах. Едва си спомнях как в един момент тя прелетя под мен, а в следващия изчезна.
Тя замълча за секунда.
– „Аз съм огненият звяр, Айслинг. Той е част от мен, част, която не мога да контролирам. Доминиращата част от мен, която трябваше да подчиниш, за да се свържеш.“
Седях там в шок цяла минута, попивайки казаното от нея.
– „Никога не бих искала да те нараня“ – каза ми тя, като се гушна във врата ми. – „Ако можех да избирам, щях да те оставя да живееш без бой. Но магията ми е по-силна от това.“
Беше тежко. Огненият звяр, който се опитваше да ме погълне и убие, докато бях в стазис, е била тя? Същата Лиана, която ме защитаваше сега. И все пак разбирах. Тя не можеше да позволи на слаба връзка да се прероди.
– „Добре. Благодаря ти, че ми каза.“ – Погалих перата на врата ѝ и тя ме погледна. – „Това означава ли, че ако умра отново, ще вляза отново в онази празнота и ще трябва да се боря, преди да се преродя?“
– „Иска ми се да знаех. Но ако това е някаква утеха, всеки път, когато умра, трябва да се боря и с огнения звяр.“
Устата ми се отвори от изненада. И тя ли?
– „Забеляза ли другата сила, която се прояви, преди да подчиниш съществото на инструктора?“ – Попита тя, сменяйки темата, за което бях благодарен.
Намръщих се.
– „Не.“
– „Димът, който излизаше от тялото ти. Не само си неуязвима към огън, но можеш да произвеждаш и насочваш такъв по желание. Като мен.“
Веждите ми се повдигнаха при тези думи.
– „Това е нещо, което мога да споделя с Имперския флот, нали? Това би била невероятна сила, която да притежаваш в битка.“
Почти видях усмивка в очите ѝ.
– „Така е. Заедно със способността ти бързо да се лекуваш. Но останалото… нека си го запазим за себе си.“
Като факта, че евентуално бих могла да се върна от мъртвите отново, и много тайния факт, че мога да контролирам умовете. Да, нека никога не казваме на никого за това.
– Айслинг – сопна се баща ми и аз кимнах с глава към вратата. Сигурно вече беше извикал името ми веднъж и не обичаше да повтаря.
– Да, татко? – Изправих се.
Той влезе в стаята, Зури вървеше след него; погледите и на двамата се насочиха към Лиана. В очите им проблесна тревога, която не бях сигурна дали е нещо добро.
– Реших този въпрос, но ако се случи нещо друго, искам веднага да ме уведомиш – каза той.
Зад гърба му започна да се отваря огнено колело. Бях го виждала да създава портали стотици пъти и не спирах да се учудвам, когато видях друго място да се появява зад него – офисът му в дома ни, мястото, където прекарваше по-голямата част от времето си.
Това, което не бях подготвена да видя обаче, беше Коен да затваря бюрото на баща ми и да ме гледа, преди да излезе.
Ахнах и баща ми се намръщи.
– Какво има? – Той пристъпи по-близо, загриженост се изписа на чертите му. Хванах се за хълбока, преструвайки се, че ме боли.
– Нищо. Добре съм.
Баща ми кимна и след това се обърна, следвайки Зури обратно в кабинета си, а порталът се затвори с трясък. Затова ли Коен вдигна толкова голям шум около това да се обади на баща ми? За да може да се промъкне в кабинета му, докато той отсъства? Знаех го. Знаех, че просто ме използва!
Този негодник.
Погледнах Лиана гневно.
– „Знаеше ли, че ще нахлуе в кабинета на баща ми?“
Тя изглеждаше изненадана и наранена от това.
– „Разбира се, че не.“
Издърпах интравенозната система от ръката си и слязох от леглото, мъчейки се да се облека и да не се изправя пред всички адмирали, които все още говореха отвън пред прозореца ми.
Баща ми беше настоял за пълен преглед и аз бях прегледана. Време е да се махна оттук и да намеря Коен. Защо бях замълчала и го бях защитила?
Защото, ако баща ми го беше видял, щеше да го убие на място без въпроси.
Щях да се справя с това по моя начин.
След като се облякох, хвърлих медицинската нощница на леглото и отворих широко вратата. Отворих я толкова силно, че се удари в задната стена. Всеки адмирал се обърна към мен, всички с каменни изражения.
Поздравих ги и след това ги подминах по коридора, докато Лиана се мъчеше да мине през рамката на вратата. Тя спря, за да изгледа адмиралите гневно, и всички те отстъпиха няколко крачки назад, за да я заобиколят. Отвън скочих на гърба ѝ.
– „Заведи ме при Коен. Знам, че можеш да намериш Оникс.“
Тя не спори, просто се издигна в небето. Бях бясна, когато видяхме черния дракон в небето да лети над парка близо до къщата ми. Как смее! След като сестрите ми са вкъщи. Дали щеше да ги нарани?
– „Кажи на Оникс да кацне“ – казах на Лиана.
Знаех, че има ментална връзка с дракона и секунди след като отправих молбата си, Оникс и Коен вдигнаха погледи и ни видяха да се извисяваме над тях.
Оникс веднага се спусна в тъмната и пуста част на парка. В момента, в който Оникс кацна, не чаках Лиана да ме свали на земята. Извадих камата си от ботуша си и скочих от нея. Забих се в гърба на Коен, принуждавайки го да се просне по корем, преди да го бутна с коляно в гърба и да издърпам острието към гърлото му.
– Какво, по дяволите, правеше в кабинета на баща ми? Със сестрите ми вкъщи. Ако ги нараниш…
– Никога не бих наранил сестрите ти! – Каза той ужасено, обръщайки глава, за да ме погледне шокирано.
Шокът му ме накара да се разчувствам.
– „Ти си моя, Айслинг. Правих любов с теб под звездното небе.“
Предишните му думи бяха толкова далеч от мястото, където се намирахме сега, че не можах да се сдържа да не поклатя глава. Той беше лъжец. Играеше си с мен!
– Отговори ми или ще те нараня точно тук – изръмжах.
Оникс изпъшка зад мен, сякаш не би позволил това да се случи, но Лиана застана пред него, блокирайки погледа му и ясно казвайки му да се отдръпне.
Добре. Чудех се какво би направила, ако някога ние сме срещу тях. Сега знаех. Моето създание беше лоялно само на мен, както обеща.
– Левия джоб – каза тъжно Коен.
Намръщих се, отдръпвайки едното си коляно от гърба му, и бръкнах в левия му джоб, напълно готова да го нараня, ако това беше някакъв номер. Когато пръстите ми обвиха студен, плосък метален диск, го извадих.
Поднасяйки предмета към лицето си, се намръщих.
– Джобен часовник? – Слязох от Коен и го оставих да се изправи.
Часовникът беше тежък, от масивно злато, и имаше красив гравиран тигър отпред. Щракнах върху бутона, за да отворя циферблата, и надникнах вътре.
Надписът, гравиран под капака, накара гърлото ми да се свие от емоция.

„На моя любим син, Коен. Управлявай със справедливост и състрадание в еднаква степен.“
– Баща ми, ми го е поръчал, когато съм се родил. Твоят баща го открадна в нощта, в която го уби. Просто си го връщах. Мой е.
Сърцето ми се сви. Протегнах ръка, за да му подам часовника, който той внимателно взе от протегнатата ми длан. Това е мъжът, който ми помогна да запазя медальона си в първия ден от тренировъчния лагер и той само си връщаше подобен предмет, взет от баща ми.
Чувствах се като глупачка.
– Можеше просто да ме попиташ. Щях да ти го донеса – казах му, въпреки че мисълта да се промъкна в кабинета на баща ми ме ужасяваше.
Той се намръщи.
– Щеше ли? Вече не знам. Вече не знам нищо.
След това мина покрай мен, качи се на Оникс и отлетя.
– „Не трябваше да нахлува в дома ти, където спят сестрите ти. Права беше да се изправиш срещу него“ – каза ми Лиана.
Кимнах.
– „Знам.“
Но тогава защо се чувствах толкова зле?
***
На следващата сутрин на закуска двама инструктори по строева подготовка стояха на десет крачки зад мен, докато ядях, сякаш ме пазеха. Коен седеше на маса в ъгъла, а Аника и останалата част от екипа му се движеха с него. Беше болезнено очевидно, че стоеше на разстояние и не можех да не се чувствам сякаш аз съм виновна.
– Той нахлу в проклетия ми дом! – прошепнах на Тетра. – И аз съм глупачката, защото не го разобличих?
Всички бяха чули за атаката срещу живота ми и за факта, че двама инструктори по строева подготовка вече бяха мъртви заради това, така че всичките ми колеги кандидати ме зяпаха, докато минавах.
– Искам да кажа, ти изобличи ли го за това или му опря нож в гърлото и почти го уби? – Попита сериозно Тетра.
По дяволите. Тя имаше език на усойница, когато искаше.
– Сестрите ми бяха вкъщи. Можеше да…
Тетра завъртя очи.
– Можеше да се опита да те убие много пъти, но не го е направил. Всъщност, изглежда, че е влюбен в теб. Той полудя, защото Джейс ти взе пържените картофи от чинията. Това не е нормално.
Толкова много исках да ѝ кажа какво ми беше казал, че съм негова, че трябваше физически да стисна устни, за да мълча. Това би разкрило дарбата му и въпреки че му бях ядосана, не бях чак толкова бясна. Вярвах на Тетра, но дори знанието за това можеше да я изложи на опасност.
– Значи казваш, че ако той нахлуе в къщата на майка ти, ще си съгласна? – Попитах я.
Тя ме погледна, поглед, за който вече знаех, че означава, че ще каже нещо, което няма да ми хареса.
Алек и Рок тъкмо проверяваха на щанда за обяд; щяха да бъдат тук всеки момент. Защото сега бяхме сами.
Тетра се наведе към мен и сниши глас.
– Спряла ли си поне веднъж, за да се запиташ защо баща ти би откраднал сантиментален джобен часовник от мъртвец и би го пазил в офиса си през всичките тези години?
Ахнах. Когато го каза така, баща ми изглаждеша като лунатик, жаден за отмъщение.
Срещнах погледа ѝ.
– Рави Бадшах беше терорист, който убиваше над…
– Знам. – Тя протегна ръце, за да ме спре, и след това погледна към Аника, която седеше до Коен и си бъбреше щастливо. – Освен ако… не знаем цялата история.
Намръщих се, а тя преглътна трудно.
– Просто казвам… ами ако не знаем всичко?
Значи Аника също е говорила с нея. Отворих уста да споря, когато Алек се свлече до мен, с безпокойство, изписано на лицето му.
– Чух за нападението. Добре ли си? – Погледът му трескаво се плъзна по тялото ми, сякаш търсеше наранявания, и аз кимнах, усмихвайки му се стегнато.
– Изглежда, че баща ми има врагове дори в собствения си заден двор. За щастие, извършителите са мъртви и сега всичко е наред. – Измисленият отговор, който Лусинда Ларк, личната секретарка на баща ми, ми беше написала тази сутрин, в който ме информираше, че трябва да го кажа на всеки, който се интересува.
Алек се намръщи.
– Но инструкторите…
– Всичко е наред сега – уверих го, слагайки ръка върху неговата и хвърляйки му поглед, който казваше „Остави го“.
– По дяволите, съжалявам, че не взех картофени кюфтенца – каза Рок, взирайки се в чинията си. – Бих взел едно от твоите, Айслинг, но се страхувам, че Коен ще ми откъсне ухото за това.
Всички на масата избухнаха в смях, всички освен мен.
Надникнах през стаята едновременно с Коен и погледите ни се срещнаха. Дори оттук можех да видя тези пронизващи сини очи, които срещнаха моите. Сякаш отлепваше защитните ми слоеве един по един и се опитваше да се взре право в душата ми.
Имах толкова много въпроси. Защо видях мъка в очите му? Кой я причини? Аз ли?
Накрая той погледна настрани и изведнъж се почувствах съвсем сама. Объркана и сама.

Назад към част 17                                                                          Напред към част 19

Глава 17

Когато стигнахме до бара, Тетра скочи на сцената и започна да пее една от любимите ми песни, в която се пееше за късните нощи и за това, че не ни пука какво мислят другите. Дори, в най-хубавите моменти на песента, тя ме посочи. Тя е моят избор. Дори с контузен крак, нищо не можеше да я спре да пее и да се забавлява.
Песента свърши и след това DJ-ят се включи за малко, пускайки предимно танцова музика с висока вибрация.
– Ще танцуваш ли с мен? – Гласът на Алек се разнесе зад мен и аз се обърнах, за да го видя наведен напред, на сантиметри от бузата ми.
О. Преглътнах трудно.
Изглеждаше красив в черния си екип с навити ръкави, показващи изпъкналия му бицепс.
Това приятелски танц ли беше? Или нещо повече? Не очаквах това да се случи, затова просто приех ръката му и му позволих да ме поведе към дансинга, където другите се движеха в ритъма.
Погледнах назад към най-добрата си приятелка и тя повдигна вежди, карайки ме да се усмихна.
Сложих ръце зад врата на Алек и той сложи ръце на бедрата ми, докато се приближавах към него.
– Луда седмица – казах му в ухото.
Той кимна.
– Но оцеляхме.
Оцеляхме.
– Силите ти са супер яки. Не мога да повярвам, че имаш две – казах аз.
Той се отдръпна и ми хвърли секси усмивка.
– Казва момичето, което свърза Таланаги!
Отметнах глава назад и се засмях, а той ме придърпа по-близо до себе си.
– Звезди, обичам смеха ти. – Гласът му сега беше дрезгав и преглътнах трудно.
Алек? Искам да кажа… той беше секси и го познавах, откакто бяхме на дванадесет, но никога не го бях го смятала за…
– Мога ли да се включа? – Изръмжа Коен, внезапно извисявайки се до нас.
Пръстите ми се забиха в задната част на врата на Алек и видях как мускулът на челюстта му потрепва.
– Ами, не мога да говоря от името на Айслинг, но не. Не искам да се намесваш – каза му Алек с уважение, но без колебание.
Беше доста секси, казвайки че не говори от мое име, но един поглед към Коен ми подсказа, че нещо не е наред. Изглеждаше ядосан и готов да експлодира. Това сигурно е свързано със силата му, но не можех да разбера каква сила би причинила такова агресивно мъжко поведение.
Което също беше доста секси, ако трябва да съм честна. Мразех се, че обичах битките между алфа мъжкари заради мен, но, по дяволите, Коен изглеждаше готов да откъсне пръстите на Алек от кръста ми един по един… и ми харесваше.
Но не можех да танцувам с имбрийския принц. Сериозно ли ме канеше на танц?
– Коен, не мога да танцувам с теб. – Хвърлих поглед към войниците, наредени по стените, и наблюдавах как болката премина през лицето му за частица от секундата, преди да бъде заменена от студена като камък стена.
– Разбирам – каза той и след това изчезна гневен.
– Той е луд по теб – каза Алек, а аз поклатих глава.
– Не, нещо друго е. Нашите същества са свързани по някакъв начин. Той се държи така оттогава. – Коен не ме харесваше. Нали?
Алек ме погледна.
– Не вярваш, нали? Начинът, по който нокаутира един адмирал, после елиминира Джейс за кражба на едни пържени картофи. Сега се опитва да развали танца ни. Той те иска.
Засмях се.
– Иска ме?
Лицето на Алек стана сериозно.
– Айслинг, не се шегувам. Той те иска. Въпросът е какво искаш ти? – Той ме погледна с уязвимост, за която не бях подготвена, и аз се вгледах по-отблизо в Алек.
Той е красив, това не можеше да се отрече, и пълна противоположност на Коен по отношение на външния вид: руса коса и сини очи, светла кожа. Но нямаше искра. Нямаше жарава, която да разпали огньовете на страстта, които бях изпитала с Джейс. И ако трябва да съм честна, с Коен също. Но имаше ли потенциал да се разгори искра? При различни обстоятелства? Бях объркана.
Той е страхотен човек, някой, когото баща ми би харесал достатъчно. Някой, когото страната би одобрила. Но искрата… я нямаше.
Измъкнах ръцете си от врата му.
– Не знам какво искам. Съжалявам, Алек – казах и след това се втурнах към тоалетната.
Не очаквах нощта да мине така и Алек да се изправи срещу мен така. Докато минавах покрай банята, чух блъскане в килера вляво, същия, в който бях срещнала Коен преди. Звучеше сякаш някой пробива дупки в стена.
Отворих рязко вратата и видях Коен да прави точно това. Докато кокалчетата му не прокървяха.
– Коен, спри! – Затръшнах вратата зад себе си и го дръпнах назад за раменете.
Той се обърна към мен, очите му бяха изпълнени със смесица от ярост и агония. Ръцете му трепереха, докато ме гледаше надолу в меката светлина.
– Не мога да направя това, Айслинг. Не съм достатъчно силен – призна той.
Емоционалната му проява ме уплаши.
– Какво да направиш? Какво не е наред?
Той се протегна и обхвана лицето ми, втренчи се в очите ми и пое дъха ми. Само едно докосване от негова страна и цялото ми тяло бръмчеше. Имаше повече от искра, имаше цял горски пожар.
– Ти си моя, Айслинг. И не мога да гледам как други мъже се нахвърлят върху теб, когато знам, че ще бъдеш моя.
Думите му избиха сърцето от гърдите ми и главата ми се завъртя.
Той знае, че ще бъда негова? Какво, по дяволите, предизвика това…?
Тогава ме осени. Неговата сила. Беше нечувана. Непозволена. Сила, толкова трудна за овладяване, че малкото хора в историята, които са я имали, са се самоубили или са полудели. Ако баща ми не ги е убил първи.
– Можеш да виждаш бъдещето – издишах аз.
Той изхленчи от облекчение, че съм разбрала, и след това пусна лицето ми.
– Да, и това е проклятие, защото никой около мен не разбира какво предстои или какво ще правим.
Той поклати глава и я почука с юмрук пострани.
– Не мога да спя. Просто искам да спре. Просто искам да се пренеса в бъдещето, когато всичко е свършило.
Свещени дяволчета. Коен можеше да вижда бъдещето? Нищо чудно, че Лиана скри това от Сахири. Щеше да бъде разкъсан на място. Това е забранена сила. Забранена от прадядо ми.
– Коен… – Гласът ми трепереше. – Баща ми ще те убие, ако разбере, че притежаваш тази сила – казах аз.
Той ме погледна и преглътна трудно.
– Знам.
Дали знаеше или го беше видял?
Не можех да се справя с това точно сега. Беше твърде много. Дойдох тук, за да се отпусна с Тетра, а сега знаех твърде много, за да се върна към спокойното си състояние на ума.
Той се протегна и ме хвана за тила.
– Моля те, не флиртувай с Алек, иначе ще трябва да го убия.
Избухнах в смях на нелепия коментар и спрях, когато видях, че е сериозен.
Той пристъпи напред, срещна погледа ми, след което се наведе към ухото ми, носейки топлината на тялото си със себе си и изпращайки огнен пламък през вените ми, който се пренесе между краката ми.
– Айслинг, видях как правя любов с теб под звездно небе и те чух да викаш името ми, молейки за още. Всичко с Алек или Джейс е мимолетно. Ти си моя, а аз съм твой.
Отстъпих назад, емоцията запуши гърлото ми.
Думите му бяха луди. Беше твърде много. Не можех да правя любов с принца на Имбрия. Баща ми щеше да ме убие. Това щеше да бъде върховното предателство.
– Изплаших те. – Той направи три гигантски крачки назад и след това ми обърна гръб, клекна на пети и хвана главата в ръцете си.
– Коен, просто е… много.
– Тръгвай – нареди той.
– Коен… – Търсех нещо мило, но да ми каже, че съм негова и че той вече притежава сърцето ми в някакво бъдеще, където все още не ме е запленил, определено ме плашеше.
– Просто тръгвай – повтори той и аз го направих. Излязох в коридора и отидох право в банята, където се гледах в огледалото цели десет минути в шок.
– „Коен може да вижда бъдещето“ – свързах се с Лиана.
– „Да.“ – Отговорът ѝ беше изпълнен с тъга.
Това променяше всичко.
***
През следващата седмица мислех само за това как правя любов под звездното небе и викам името му. Той ми беше натрапил това в главата и сега полудявах. Избягваше ме. Обядваше на масата ни бързо и след това излизаше навън да тича. Сега тичаше през цялото време, сякаш се опитваше да избяга от проблемите си. Тренирахме ежедневно като група с моите колеги от екипа. Правихме летателни и бойни упражнения, а аз мислех само за това как с Коен правим секс.
Това ме побъркваше. Искаше ми се никога да не ми го беше казал. Единственият начин да правя секс с него беше, ако се оженим. Бях отговорна наследница на трона на баща ми, спазваща най-високите стандарти на макар и стар и отживял закон. Но нямах намерение да се разхождам наоколо и да съсипя всичките си перспективи само защото Коен ми прошепна нещо в ухото. Един преглед от лекарите, който щеше да каже на бъдещия ми съпруг, че съм нечиста и ще остана стара мома до края на живота си, колекционирайки котки. Но буквално нямаше свят, в който да се омъжа за Коен Бадшах, което ме накара да повярвам, че той или греши относно виденията си за бъдещето, или умишлено лъже, за да ме обърка. Умът ми беше в развалина и нямаше на кого да кажа, защото дори и да не лъжеше Коен, или да си измисляше това… разкриването на тайната му, можеше да го убие.
***
Функционирах с толкова малко сън, че движенията ми бяха бавни, когато ни измъкнаха от леглото в 2 часа сутринта. Още една седмица беше минала и инструкторите ни измъчваха с нощни упражнения.
– Това е упражнение! – Обяви инструктор Ашендел през мегафона си, докато вървеше по коридора. – Мислете, че току-що сме били нападнати от Лускинс – които ще носят червени жилетки. Идете да намерите създанието си и да защитите тренировъчния център, като задържите колкото можете повече червени жилетки.
Тетра докуцваше до скрина по бельо, полупадайки, докато не я хванах във въздуха и ѝ помогнах да си облече панталоните.
– Няма време за връзване на ботуши, дами и господа! – Излая Ашендел и аз пуснах Тетра, докато и двете се препъвахме в коридора, все още обличайки се, докато тичахме.
Погледът ми се насочи към Коен, без риза и дори не си направи труда да си сложи риза, докато крачеше по коридора с ниско спуснати панталони и дълъг меч във всяка ръка.
Звездите да ми помагат.
– „Ти си моя, Айслинг.“
Думите му отекнаха в главата ми и трябваше да ги прогоня от ума си. Не беше моментът да мисля за такива неща. В момента, в който излязохме навън, бяхме ударени от яростна атака на макетни оръжия. Тъпи стрели с гумени върхове, водни балони, пълни с боя, и дървени „ножове“ за хвърляне се изсипаха върху нас. Разпръснахме се като пчели, тичайки във всички посоки, а аз се прикрих до сградата и се отправих към гората натам.

– Кадет Евърхарт! – Чу се мъжки шепот от близкия храст. – С мен си.
Той излезе и ми махна да се приближа. Беше един от моите инструктори и не носеше червена жилетка, затова го последвах, държейки глава ниско.
– Какъв е планът? – Прошепнах му, докато вървяхме клекнало по-далеч от шума и хаоса.
Той ме погледна.
– Ще направим нещо като затвор и ще държим там здраво червените затворници.
Добре, не беше идеалната ми позиция в битка, защото звучеше по-скоро като гледане отстрани, но нямаше да се оплаквам, ако лейтенантите бяха измислили това за мен.
Последвах го през задното поле на училището до една изоставена сграда. Прозорците бяха избити и липсваше покрив. Изглеждаше сякаш са тествали бомби тук или нещо подобно. Беше основно четири тухлени стени и нищо друго, но щеше да стане приличен затвор, ако вържем ръцете на всички.
– Добре, влез и първо огледай пространството – каза ми инструкторът, когато влязохме. В момента, в който прекрачих прага, усетих как въздух свисти в гърба ми и се наведох точно навреме, за да избегна удар в главата. Падайки на едно коляно, се изтъркулих настрани и тогава двамата мъже се нахвърлиха върху мен.
Техните същества се присъединиха.
Двамата мъже ме хванаха за ръцете и ме издърпаха нагоре, докато малко лисиче същество се приближаваше към мен, електрическо сините линии от въглен по гърба ѝ светеха, докато вятърът се раздвижваше из стаята. Нейната сила.
– Бързо, убийте я, преди съществото ѝ да се появи! – Излая единият инструктор.
Не знаех дали съм уморена или какво, но през цялото време си мислех, че това е част от упражнението. Едва когато той каза, че ще ме убие, осъзнах, че това е засада. Бяха ме примамили далеч от приятелите ми и сега щях да умра. Леден ужас се настани в стомаха ми, когато осъзнах, че това са мъжете с противогази, които бяха говорили за „елиминирането ми“.
Тогава едно вълче същество излезе иззад купчина тухли и стомахът ми се сви. Силата му беше отровните зъби, ако си спомнях правилно. Тези двама инструктори не бяха от основните ни. От време на време се появяваха, за да помогнат, но мисля, че обикновено бяха от страната на офицерите. Дори не си спомнях имената им. Но бях съвсем наясно, че бяха само двама, а трима бяха тези, които подслушах, че искаха да ме убият.
Лисичето същество внезапно се гмурна към мен, но аз го ритнах в корема ѝ, изпращайки я да полети през стаята. Тя се удари в една от стените, нокаутира се и падна на земята с трясък.
Не бяха големи шансовете ми срещу четирима, но нямаше начин да си тръгна така.
„Имам нужда от помощ. Атакуват ме“ – казах на Лиана, мозъкът ми най-накрая се събуди достатъчно, за да взема разумни решения.
„Идвам“ – каза тя точно, когато вълкът се нахвърли към гърлото ми. Рязко завъртях глава надясно, разбивайки черепа на инструктора от едната ми страна, и той пусна ръката ми, което ми позволи да блокирам атаката на вълка. Ударих вълка в главата, преди да успее да ме ухапе, и той падна на земята, но бързо се изправи. Тъкмо се канех да се опитам да избягам, когато другият инструктор обви ръце около гърлото ми.
Камата беше в ботуша ми, най-глупавото място, на което можеше да бъде, ако в момента те душат. Да се опитвам да го отблъсна, докато същевременно държа под око този вълк, се оказа твърде много. Затова направих това, което Илейн нарече влизане в панически режим. Изпаднах в лудост и се мятах във всички посоки, използвайки колене и лакти, надявайки се да хвана противника си неподготвен. Работеше, но не се получи.
Успях да се измъкна от хватката му, но тогава партньорът му ме удари по черепа и аз паднах, ушите ми звъняха, а мрак танцуваше в краищата на зрението ми.
Тези копелета наистина започваха да ме ядосват. Дим изпълваше стаята и не бях сигурна откъде идва, докато не осъзнах, че съм аз. Сиви кълба излизаха от кожата ми, сякаш бях горещ въглен, потопен във вода. Пушех като проклет стек на скара.
– Бързо! Силите ѝ се проявяват – каза единият мъж и тогава вълкът му отново се нахвърли върху мен.
В разгара на хаоса се случи. Прилив на енергия запулсира през мен като неочаквана сила, която сякаш изпълваше цялото ми същество.
Съсредоточих мислите си върху приближаващия вълк и протегнах ръка.
– Спри! – Казах думата, сякаш беше физическа сила, и тънка, сребърна, светеща нишка излетя от устата ми и се уви около главата на вълка. Вълкът падна на земята пред мен, с наведена глава и хленчене в гърлото.
Какво, по дяволите?
– Не – издиша мъжът до мен и тогава забелязах сянка над главата си.
Погледнах нагоре, точно навреме, за да видя как Лиана се спуска от небето и хваща един от инструкторите в устата си, захапвайки го през корема като лека закуска.
Той изкрещя и тя се изстреля във въздуха с него, отнасяйки го. Другият инструктор стоеше там шокиран и ме гледаше със страх.
– Т-ти можеш да контролираш умовете – заекна той. – Това е забранено, дори за теб.
Какво? Не. Не контролирах никого. Наистина ли? Но превъртях сцената в главата си и страх ме обзе. Може би го направих. Казах на вълка да спре и той спря. Това ли правеше сребърната връв? Проявление на моя контрол?
Инструкторът бавно се приближи до мен.
– Можеш просто да оставиш моя вълк да сложи край на това, защото никога няма да те оставят да живееш. Никой няма да следва водач, който може да влияе на свободната му воля. – Той се изплю и се нахвърли върху мен с кама в ръце.
Още една тъмна сянка падна отгоре и си помислих, че е Лиана, която се връщаше, за да довърши този втори тип. Но изведнъж Коен се приземи зад инструктора с диво изражение. Бившият принц сграбчи инструктора за главата и му счупи врата, карайки тялото му да падне мъртво на земята пред мен.
Вълкът все още коленичеше, сякаш беше в транс, и осъзнах, че все още имам властта си над него, дебела като одеяло, което почти можех да усетя. Сребърният шнур, който някак си бях прикрепила към главата му, все още беше там, свързан с центъра на дланта ми. Издърпах го назад и шнурът се скъса. Вълкът отметна глава назад и изви, преди да падне мъртъв до свързания с него човек.
Когато умараме извън Дивата природа, умираха и нашите същества.
Поех дълбоко въздух, докато осъзнавах, че двама инструктори от Имперския флот, управляван от баща ми, току-що се бяха опитали да ме убият.
Коен ме наблюдаваше, както бихте гледали птица в клетка, която се рее диво наоколо и търси изход. Което правех и аз, но не можех да се помръдна. Бях в шок. Това, което каза инструкторът… това, което направих на вълка…
Моята сила. Коен сигурно е чул. Човекът го каза точно, преди да падне.
Коен коленичи пред мен и осъзнах, че хипервентилирам.
– Не искам това – казах му. Не исках да контролирам хората. Това беше тъмна сила, забранена. Не можех да не си помисля, че аз и Коен сме еднакви. И двамата носехме ужасяваща сила, която никой от нас не искаше.
Коен протегна ръка и взе моята, галейки дланта ми с палец по такъв нежен начин, че сърцето ми се сви.
– Ще бъдеш императрица, Айслинг. И ако искаш да живееш, никога няма да кажеш на друг човек, че можеш да направиш това. Ще го отнеса в гроба си, имаш думата ми. – Значи е чул, или може би е знаел това през цялото време.
Увереният начин, по който говореше за това, че ще бъда императрица, ме накара да се замисля дали просто е мил – инструкторът беше казал, че никой няма да ме следва – или дали е видял нещо в бъдещето.
Не исках да знам и в двата случая. Чувствах се луда. Вълкът се канеше да ме нападне, а аз на практика го бях замразила в транс по средата на атаката. Това не беше нормално. Това беше…
Лиана се върна с окървавен клюн и двама инструктори, единият от които беше Ашендел.
Ашендел огледа сцената и очите ѝ се разшириха.
Коен пусна ръката ми и гневно се нахвърли върху водещия инструктор.
– Така ли защитаваш бъдещата си императрица? Като караш двама от собствените си инструктори да се опитат да я убият?
Ашендел зяпна, докато погледът ѝ се насочи към тялото на мъртвеца, а после към врата ми, по който предполагах, че има следи от мястото, където ме беше душил.
– Обади се на императора и му кажи, че е имало нападение над дъщеря му. Сигурен съм, че ще иска да знае как се управлява това учебно заведение – изръмжа Коен.
Баща ми? Няма начин. Дори да съм на смъртно легло и ако мислех, че това ще го ядоса, нямаше да искам да го извикат. Станах и протегнах ръце.
– Това не е необходимо. – Гласът ми беше дрезгав и болезнен.
– „Остави Коен да говори“ – каза ми Лиана, а аз я изгледах свирепо.
– Ако императорът разбере, че дъщеря му е била почти убита, а ти не си направила нищо… – Коен поклати глава. – Свършена си.
Ашендел преглътна трудно и кимна.
– Разбира се. Елате с мен, госпожице Евърхарт. Няма да ви изпускам от поглед.
Позволих на Ашендел да ме дръпне, когато прозвуча сигнал и упражнението беше прекратено. Когато погледнах отново към Коен, той яхваше Оникс и отлиташе в нощта, далеч от кампуса.
Какво, по дяволите, се случи току-що? И защо се чувствах сякаш Коен беше организирал нещо?

Назад към част 16                                                        Напред към част 18

Глава 16

Настаниха ме с Коен в различни килии, но бяхме един до друг. Можех да го видя през решетките, как лежи на пейката с парцал, притиснат към носа му.
Войникът току-що беше излязъл и ние бяхме съвсем сами в слабо осветената стая с четири килии, две от които в момента бяха празни.
– Добре ли си? – Попитах най-накрая.
Той бавно седна, издърпвайки парцала, за да разкрие подпухнали очи и лилава буза, но кървенето беше спряло.
– Ще живея – промърмори той.
Намръщих се.
– Защо нападна адмирала така?
Очите му почти светеха.
– Той те нарани.
Тогава топлина премина през цялото ми тяло и не можех да накарам сърцето си да спре да бие.
– Така ли? Това не е твоя работа – сопнах се.
Гледах как преглъща трудно, адамовата му ябълка подскачаше.
– Няма защо да ми благодариш – каза най-накрая Коен и аз въздъхнах.
Разбирам.
– Благодаря. Сега, не прави повече такива глупости. Щях да се справя.
Донякъде.
Коен се засмя.
– Наистина ли? Беше на около две секунди от това да те принуди да паднеш на едно коляно и да разкриеш силите си пред всички, което вероятно щеше да убие и двамата ни, защото аз щях да съм следващият.
Намръщих се. Това беше странно конкретно.
– Значи затова го повали.
Очите на Коен пламтяха в пространството, търсейки ме, и аз ги усетих като физическа ласка, когато се спряха върху моите.
– Той те нарани. Затова го нокаутирах. И бих го направил отново.
– Защо? – настоях аз. – Какво те интересува, ако някой ме нарани?
Челюстта на Коен се стисна и той се изправи, започвайки да крачи из килията.
– Мразя това – каза той, карайки ме да се намръщя объркано.
– Мразиш какво?
– Нищо – сопна се той и реших да го оставя на мира. Вероятно беше получил травма на главата и се нуждаеше от малко пространство.
Мълчахме известно време, след което вратата на задната стена се отвори. Коен се върна на пейката и седна, докато адмирал Карузо крачеше към нас, а нейният кафяв вълк беше точно до нея. Карузо имаше кафява кожа, кестенява коса и кафяви очи. Лицето ѝ беше перфектно изваяно, пълни устни, остър нос, висока извивка на веждите. Можеше да бъде модел в друг живот, живот без война. Беше в началото на четиридесетте си години; ръцете ѝ бяха покрити с малки бойни белези, които ми подсказваха, че е заслужила титлата си. Баща ми я смяташе за един от най-близките си съветници.
Тя се приближи право до мен и ме загледа с празен поглед.
– Илейн ми каза да те наглеждам, а ето, че нападаш адмиралско създание, за да спасиш Бадшах. – Тя хвърли отвратен поглед към Коен.
Въздъхнах с облекчение при споменаването на Илейн. Ако беше приятелка с Илейн, значи беше съюзник.
– Не планирах да правя това, госпожо. – Изправих се и се приближих до нея, за да може да използва способността си, за да разбере, че не лъжа. – Събудих се тази сутрин с пълното намерение да премина през процеса на разкриване на силата като всички останали.
Тя повдигна едната си вежда и кимна, очевидно доволна от отговора ми.
– Тогава защо се застъпи за него? – Тя кимна с глава в посока на Коен.
Сърцето ми биеше трескаво в гърдите ми. Просто бях реагирала, без да мисля, но не можех да кажа това. И не можех да лъжа.
– Моето същество е майчина фигура за неговото. Те са свързани по някакъв начин и… аз просто реагирах, правейки това, което знаех, че моето същество ще иска.
Истина.
Не погледнах Коен, но усетих как очите му ме прогарят.
Карузо пристъпи по-близо до мен.
– И защо твоето същество искаше да скрие каквито и да са силите ти?
Глупости.
Бъди умна, Айслинг.
– Това, което искам да знам – прекъсна ме Коен, давайки ми време да обмисля отговор – е защо един адмирал едва не счупи челюстта на бъдещата императрица.
Карузо рязко обърна глава в посока на Коен.
– Ще говориш само когато те питат, кадет. Разбираш ли?
Коен преглътна трудно.
– Да, госпожо – изръмжа той.
Думите му ми спечелиха време, от което се нуждаех, за да събера мислите си. Карузо ме погледна.
– Целият адмиралтейски кабинет ми казва да ви върна и двамата там и да разкрия силите ви. Дай ми една причина да не го правя.
– Ще бъдат разкрити, когато му дойде времето – казах ѝ аз. Защото, ако не бяха, нямаше да получаваме добри назначения. – Но в момента е въпрос на национална сигурност силите и на двамата ни да останат скрити.
Тя се намръщи, загриженост изкриви лицето ѝ.
– Национална сигурност?
Сигурно е усетила истината. Аз бях наследницата, следващата императрица, наследникът на баща ми и ако умра, това щеше да постави под въпрос национална сигурност, тъй като запазването на линията на наследяване беше от изключителна важност. А точно сега имаше заговор срещу живота ми, както чух вчера сутринта пред столовата. Лиана каза, че разкриването на силите ми точно сега ще ме убие и аз ѝ повярвах.
– Това е всичко, което мога да кажа засега, госпожо. Ако принудите мен или Коен да разкрием силите си, ще изложите живота ми на опасност.
Намръщването ѝ се задълбочи.
– Защо той? – Тя кимна с глава към килията до моята.
Защо той? Питах се това от деня, в който го зърнах.
– Не знам. – Истина.
Съдбата ми беше преплетена с тази на Коен по някакъв начин. Това беше нещо, което просто чувствах дълбоко в душата си и ме изпълваше с еднакво количество вълнение и страх.
***
– Вие сте едно цяло! Когато един от вас се провали, всички се проваляте! – Извика ми в лицето инструктор Ашендел, докато тичах покрай нея за седемнадесетата обиколка. Дъждът се изливаше върху мен, докато сънят ме сковаваше. Беше 3 сутринта и току-що бяхме събудени за наказание. На поляната пред нас, седнал под прожектори и чадър, беше адмирал Блейд. Той се усмихна, докато цялото ни звено тичаше в дъжда около него. Сахири стоеше до него, подгизнала и ме следеше с поглед като хищник.
Тетра правеше коремни преси през цялото това време. Хвърлих поглед към нея, за да видя, че току-що е повърнала от пренапрежение.
Всички щяха да ни намразят на сутринта, но ние се измъкнахме, без да се налага да показваме силите си. Коен тичаше доста пред мен. Опитвахме се да пазим дистанция един от друг. Последното нещо, от което се нуждаех, беше някой да се обади на баща ми, че сме някакъв артикул, съюз или нещо подобно.
Напълно бяхме пропуснали разкриването на силата, но Тетра ми каза, че тя и нейното същество са открили, че има силата да защитава хора, а в крайна сметка, с практиката, и сгради от разрушаване. Това беше невероятна сила, която щеше да я направи полезна за флота. Джейс очевидно беше разкрил, че има силата да проектира илюзии, които биха могли да объркат някого или да го отклонят. Баща му щеше да бъде във възторг. Това беше невероятна сила, която да се използва по време на война.
Мускулите ми горяха, дробовете ми също и бях с кал до коленете си, но продължих да тичам. Някой до мен падна и аз забавих, навеждайки се да го вдигна, преди инструкторът да успее да му се развика. Беше Аника.
– Благодаря – промърмори тя, изглеждайки нещастна.
Тетра ми каза, че Аника има силата да манипулира вятъра. С практика това щеше да бъде невероятен дар на бойното поле.
– Не знам, но така ми беше казано! – извиках аз, опитвайки се да повдигна духа.
– Не знам, но така ми беше казано! – повториха половината от кадетите около мен.
– Студено е като ад и се чувствам стар! – Извиках аз и бях възнаграден с кикот от колегите ми кадети.
– Студено е като ад и се чувствам стар! – Повториха те.
– Не знам, но така ми беше казано – извика Тетра между лицевите опори по средата на игрището.
Ние повторихме.
– Да удариш адмирал е доста смело – каза тя и аз не можах да сдържа усмивката, която се плъзна по устата ми. Погледът ми се насочи към адмирала, който сега гледаше свирепо Тетра.
– Не знам, но съм чувал! – Каза Коен и ние му повторихме. Бях любопитна какво ще каже.
– Съжалявам, че ударих адмирала. Трябваше просто да му хвърля птицата!
Още смехове отекнаха по игрището, включително и моят собствен, и забелязах адмиралския поглед към Коен, но ъгълчето на устните му потрепна, сякаш се бореше да се усмихне.
Сахири се удари в гърдите в отговор на това и всички млъкнахме и тичахме още един час, докато повечето от нас не започнаха да повръщат или не бяха паднали толкова много пъти, че не можехме да станат. Включително и аз.
Приключих.

На следващият ден всички влязоха в столовата след три часа сън, треперейки от болка – всички освен Коен и аз. Изглеждаше, че имбриецът и аз споделяхме един и същ дар за бързо възстановяваве. Мускулите ми би трябвало да ме убиват точно сега след цялото бягане, но не усещах нищо. Лицето на Коен, преди това насинено и подуто, изглеждаше нормално както винаги.
– Айслинг! – Алек се приближи до мен, докато слагах храна в чинията си от бара за самообслужване. Бях гладна от тренировката посред нощ.
– Хей, какво става? – Втренчих се в него.
Силата на Алек беше способността да контролира метала. Огромна помощ във войната, когато врагът използваше мечове и други метални оръжия. Ще трябва да се упражнява обаче.
– Ще ходиш ли на караоке довечера в клуб „Слеут“? – Попита той.
Намръщих се.
– Какво?
– Да, ще бъдем там – каза Тетра до мен, а Алек се усмихна красиво, докато отивахме към масата, на която бяхме свикнали да седим всеки ден. Нашият малък екип от алианса на Дивите, плюс Коен.
Докато Алек седна отляво на мен, Тетра пусна бастуна си на земята и го ритна под пейката, първо сгъна болния си крак и след това седна отдясно на мен.
– Беше в затвора, когато планирахме тази вечер в „Слеут“, за да отпразнуваме разкриването на силите си – каза Тетра.
Кимнах и сложих пържени картофки в устата си.
Алек протегна ръка и грабна един от моите картофки.
– За тези от нас, които разкриха силите си. – Той ми намигна и аз се ухилих.
– Твърде е рано за шеги с това – казах му.
Изведнъж ръка се протегна през рамото ми и грабна друг картоф. Проследих ръката и видях Джейс да ми се усмихва небрежно.
– Здравей, Айслинг. – Но когато погледът на Джейс се насочи към Алек, ме изгледа свирепо.
Това, което Джейс не видя, беше Коен, застанал зад него. Отворих уста да кажа нещо точно когато ръката на Коен се измъкна и се уви около китката на Джейс, поставяйки и разтърквайки пърженото яйце в хватката му.
Джейс го пусна на пода и дръпна ръката си, завъртя се и се изправи право в лицето на Коен.
– Какво, по дяволите, Бадшах?
Един по един имбрианците от нашата маса се изправиха. Аника, Дев, Никил, дори малката невзрачна Мийра. Те не направиха нищо срещу Джейс, но посланието им беше ясно. Те пазеха гърба на Коен.
– Там, откъдето съм аз, ако вземеш храна от жена, това означава, че си страхливец – изплю Коен.
Тогава Джейс се задвижи ослепително бързо, нанасяйки десен ъперкът, с намерението да уцели челюстта на Коен. Но Коен беше готов. Той блокира движението и бързо повали Джейс на земята, като изрита краката изпод него.
Докато гледах как момчетата се бият, гняв кипеше в мен. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави Коен? Снощи с адмирала, а сега това? Заради пържени картофи?
Станах от масата, взех подноса си с пържени картофи и го хвърлих по момчетата на пода, оставяйки храната ми да се изсипе върху тях. Те спряха да се бият, когато картофите се забиха в лицата им и ме погледнаха.
– Пораснете! – Сопнах се аз и се отдалечих, гладна и ядосана.
Излетях навън и се отправих към гората, към мястото, където знаех, че Лиана ще ме чака. Можех да я усетя, като нежен тласък в сърцето ми, как ме вика по-близо.
„Какво не е наред?“ – Попита тя.
„Мъжете са гадни“ – казах ѝ аз и се промъкнах през гъстите дървета.
Намерих я с Оникс и заедно с още няколко същества. Отне ми малко време да разпозная ястреба на лейтенант Ашендел и този на Алек. Всички стояха в кръг, сякаш си бъбреха като птици.
„Прекъсвам ли нещо?“ – Попитах аз.
Лиана пристъпи към мен и се поклони:
– „Днес ще тренираме във въздуха. Хайде да полетим, преди да започне часът.“
Имах нужда от това. Трябваше да се махна оттук, далеч от притежателното поведение на Коен. Щастливо се качих на гърба ѝ, изненадана, когато видях, че носи малка сбруя с две дръжки.
„Екипираха ни тази сутрин“ – каза ми тя и се отлепи от земята.
Изкрещях от вълнение, докато стомахът ми се сви, а вятърът се втурна в косата ми.
– „И ти ги допусна до теб?“ – Бях впечатлена. Тя не изглеждаше от типа хора, които позволяват каквото и да е ограничение.
– „Да, за да можем да направим това.Дръж се“ – каза тя, а аз хванах дръжките и стиснах бедрата си, мислейки си, че ще направи някакъв рязък ляв завой. Вместо това, тя направи пълно преобръщане. Вик на ужас се изтръгна от гърлото ми, докато сърцето ми биеше трескаво. Тя се изправи и почти можех да се закълна, че се усмихва.
– „Какво, по дяволите? Можех да падна!“
– „Вече не мислиш за глупави мъже, нали?“
Това ме накара да се усмихна самодоволно. Наистина не мислех за това.
– „Туше.“
– „Искаш ли да поговорим за това?“ – Попита Лиана.
Тя притежаваше тази майчина енергия, която ми липсваше през по-голямата част от живота ми. Чувствах се сякаш мога да се обърна към нея с всичко и тя няма да ме съди и дори може би ще ми даде разумен съвет.
– „Коен е…“ – Борих се, за да кажа думите. – „Не сме приятели, добре. Той е заклет враг на семейството ми и въпреки това се държи мило и притежателно с мен. Сякаш ме защитава.“ – Чувствах се добре да кажа на някой друг какво си мисля. – „Може би е защото ти и Оникс сте близки и той чувства някаква нужда да ме защитава?“
– „Не е затова“ – отговори тя, а аз се намръщих.
– „Тогава защо? Защо е толкова… защо просто не ме остави на мира?“ – Попитах. – „Дали играе някаква игра? Опитва се да ме привлече, за да може да си отмъсти за смъртта на баща си?“
Тя мълча дълго време, толкова дълго, че си помислих, че може би няма да ми отговори.
– „Нека бъда ясна, Айслинг. Моята вярност е към теб и само към теб. Ще поставя твоята безопасност над всички останали, за които може да ме е грижа, включително Оникс и следователно Коен. Но тъй като това не засяга твоята безопасност, няма да ти отговоря. Коен може да ти каже, когато е готов.“
Чувствах се сякаш ме е ударил шамар. Тя знаеше отговора и не искаше да ми каже.
– „Свързано ли е със силата му?“ – Попитах аз.
– „Да“ – отговори тя.
Какво, по дяволите? Дори не бях открила силата си, ако приемем, че имам такава отвъд бързото изцеление и привидно избягването на смъртта, а тази на Коен явно му пречеше толкова много, че той удряше адмирали и Джейс?
– „Добре.“ – Мълчах през целия остатък от полета ни, изгубена в мислите си. Когато кацнахме, Коен, Алек и Ашендел бяха на полето и чакаха. Дев се разхождаше между дърветата с гигантското си лешоядско същество на рамо. Тетра ми каза, че силата му е била разкрита като толкова интензивна, че адмиралите не са знаели какво да правят с него. Сахири разкри, че един ден ще може да убива с едно докосване.
– Тренираш ли, кадет? – Попита ме инструктор Ашендел.
Погледът ми се насочи към Коен, но той гледаше право напред, игнорирайки ме.
Чудесно.
– Само малко полетяхме, госпожо – казах ѝ, слизайки.
Тя кимна и след това посочи Коен.
– Фактът, че и двамата можете да летите на вашите същества, е невероятно предимство за флота.
Оникс протегна черната си люспеста глава към ястреба на Ашендел и го подуши. И двамата замръзнаха.
Коен се ухили. Предполагах, че Оникс му е казал нещо странно наум.
– Какво прави? – Попита Ашендел Коен, докато ястребът ѝ полетя от земята към рамото ѝ. Тя беше страхотна, но определено изглеждаше ужасена и през цялото време избягваше да гледа нашите същества.
Коен изправи гръб и се изправи.
– Нищо, госпожо. Съжалявам, госпожо.
Ашендел не обърна внимание, но Лиана използва едно от дългите си опашни пера, за да удари Оникс по главата. Чудех се на колко години е, защото се държеше като нахален тийнейджър. Коен и Оникс бяха идеални един за друг в това отношение.
– Днес ще упражняваме използването на силите си, заедно със съществата си. Това ще ни подготви за фалшивата атака, която ще имаме в края на седмицата – каза тя.
Моите сили. Още не знаех какви са. Освен евентуалното безсмъртие, което ме караше да повръщам само като си помисля за това, и изцелението.
Ашендел се взря в Алек.
– Тъй като все още не знаем какво могат да правят тези двамата… – Тя хвърли свиреп поглед към Коен и мен. – Ще започнем с Алек.
Тя извади няколко ножа за хвърляне зад гърба си и му ги подаде.
– Супер. – Той взе един.
Ашендел подсвирна и ястребът ѝ полетя. Тя затвори очи, концентрирайки се, и аз осъзнах, че тя има силата да вижда това, което той вижда, много полезна, макар и донякъде често срещана сила. Той можеше да лети на десет мили разстояние и тя щеше да вижда през неговите очи.
– Изпрати ястреба си – каза тя на Алек, държейки очите си затворени.
Ястребът на Алек, за когото бях научил, че се казва Иники, скочи от раменете му и се издигна към небето.
Алек затвори очи и имитира какво правеше лейтенант Ашендел.
Ахнах.
– Имаш две сили ли? – Алек се ухили, изглеждайки още по-красив от обикновено.
– Да.
По някаква причина имах чувството, че Коен ме наблюдава. Хвърлих поглед към него и видях, че ме гледа свирепо. Превъртях очи и отново се фокусирах върху Алек. Той виждаше чрез ястреба си, което си представях като невероятно преживяване след летенето.
– Сега хвърли ножа, но използвай силата си за движение на метал, за да водиш меча през гората, използвайки мерника на Иники – нареди Ашендел.
Той трепна.
– Звучи трудно. Едва мога да преместя и монета през стаята.
Ашендел кимна, все още със затворени очи.
– Ще отнеме много практика, но в крайна сметка ще можеш да убиеш враг от миля разстояние – да му прережеш гърлото, докато спи.
Това е жестоко. Но тя беше права. Силата му беше невероятна, когато се замислиш. Стояхме там двадесет минути, докато Алек се опитваше да изпрати тънкото острие през гората, използвайки ястребовия поглед, но то падаше на около три метра от него.
– Добре, добър опит. Почини си – каза му тя, отваряйки очи и призовайки съществото си обратно.
После ме погледна.
– Ще ни кажеш ли каква е силата ти? Иначе не знам как да те обуча.
„Не ѝ казвай, че още не знаеш каква е силата ти. Това ще те накара да звучиш слаба“ -инструктира ме Лиана и след това застана до мен, навеждайки се, за да мога да се кача на нея.
– Имам нещо малко, което мога да ти покажа – казах ѝ аз, обмисляйки съвета на Лиана.
Беше ли опасно да покажеш слабост пред Ашендел? Тя някак си даде да се разбере, че е така. А не беше ли достатъчно сериозна сила да си неуязвим от пламъци и вероятно безсмъртен?
– „Имаш повече способности. Просто още не са се проявили“ – каза ми Лиана.
Изглеждаше толкова сигурна… може би го усещаше. Със сигурност аз не.
Качих се на гърба на Лиана. Тя скочи във въздуха, докато аз държах дръжките на новия кобур и стиснах гърба ѝ с бедрата си. Излетя много високо.
– Дръж се – нареди ми тя.
В този момент се гмурна и стомахът ми се сви. По средата на пътя тя направи преобръщане и изстреля шестметров огнен поток, който почти откъсна върховете на дърветата близо до нас.
– Фукла! – Подигра се Алек от земята, а аз се ухилих.
Не беше демонстрация на сила от моя страна, но показа какво мога да направя с Лиана.
Когато кацнах, Ашендел отбеляза нещо в клипборда си и кимна.
– Добре. Засега това ще е достатъчно. Коен, ти си.
Тя не изглеждаше много впечатлена. Може би се надяваше да покажа нещо.
Коен скочи върху Оникс, оставайки изправен, и забелязах, че краката му се плъзнаха в ремъците за ръце, пришити към сбруята, която Оникс имаше, почти идентична с тази на Лиана. Оникс летеше наоколо като тийнейджър, изпил твърде много кофеин, а Коен остана прав през цялото време. Завършиха малкото си представление с това, че Оникс издиша огнен пръстен и прекара Коен през него.
– Какво да кажа. Фука се – промърморих на Алек, който се засмя.
Но Ашендел се усмихваше на представлението и я видях да написва „готов за битка“, върху листа с името на Коен, преди да издърпа клипборда далеч от погледа ми.
Готов за битка. В първите му няколко дни от тренировките? Дали е отбелязала това и за мен?
Всички трябваше да сме готови за битка до края на този месец, но като го видях да получава одобрение толкова бързо, ревността ми се разпали отново.
Когато се върнах в стаята ни, намерих Тетра да лежи в леглото с повдигнато болно стъпало и леден компрес отгоре. Нейното създание лежеше на леглото до нея с глава в скута ѝ.
– Добре ли си? – Втурнах се вътре и коленичих пред нея.
Тя кимна, но можех да кажа, че не е.
– Какво се случи? – Попитах, вдигайки ледения компрес, за да видя, че обикновено розовото ѝ и криво стъпало беше синьо-черно.
– Джейс, тренирахме и…
Станах ядосано, готова да откъсна главата на този негодник.
Тя дръпна ръката ми, принуждавайки ме да седна на леглото до нея.
– И той случайно скочи върху него. Извини се многократно и дори ме донесе тук.
Изръмжах.
– Това ще те извади от строя за няколко дни.
Тя се засмя.
– Сериозно ли? Той нарани вече осакатения ми крак. Ще се оправя. Няма нищо, с което да не съм свикнала. Болка и безполезност.
Думите ѝ ме удариха в гърдите ми като бомба и сърцето ми се пръсна. Болка и безполезност, на това ли беше свикнала най-добрата ми приятелка?
– Не си безполезна – казах ѝ, но тя се обърна и я видях как си избърсва очите.
– Тетра, погледни ме. Не си безполезна! – Принудих я да се обърне към мен и сърцето ми се сви, когато видях непролетите сълзи в очите ѝ. Устата ѝ беше стисната в мрачна линия. – Какво е станало? Джейс ли ти каза нещо? Ще го ударя веднага, ако е казал – обещах ѝ.
Тя поклати глава.
– Чух един от инструкторите да казва, че силата ми е наистина ценна, но че кракът ми ще ме убие в бой. Ще ме сложат на пейката, Айслинг. Ще стана инструктор по строева подготовка, след като завършим, точно тук, в учебния център. Бях толкова глупава да си помисля, че мога да направя това, че мога да променя нещата в тази война.
Тя се обърна и този път ѝ позволих. Да станеш инструктор без никакъв боен опит беше немислимо. Това беше известно понижение, което сигнализираше, че Имперският флот смята, че човек не може да се справи с истинска битка. Исках да споря с нея и да ѝ кажа да им покаже, че може да се справи по-добре, но също така егоистично исках тя да остане тук след дипломирането. Исках да стане инструктор, да живее живота си в града и да вижда майка си всеки ден. Исках да е в безопасност.
Представата за Тетра във военна зона или да спи в палатки, докато се движи през вражеска територия, ме държеше будна през нощта.
– Всичко ще бъде наред – казах вместо това. Защото щеше. Ако Тетра е в безопасност, тогава всичко щеше да е наред.
***
Няколко часа по-късно се приготвихме за първата ни нощ извън базата, откакто бяхме пристигнали тук. Тетра ме увери, че кракът ѝ ще се справи с помощта на бастуна и че ще му сложи студен компрес по-късно. Не ни беше позволено да носим цивилни дрехи, за да знаят всички хора, които срещнаме тази вечер, че сме кадети на обучение. Тетра и аз обаче бяхме намерили начин да заобиколим дрескода. И двете завързахме черните си тениски, дадени от Флота, на възел точно над пъпа, а аз стегнах черните си панталони до средата на прасеца, съчетавайки ги с имперските си ботуши и лек грим, който беше позволен. За първи път, откакто влязох във Флота, носех косата си пусната и свободно около раменете.
– Това е толкова яко. – Тетра се усмихна, докато галеше косата ми от двете страни.
Усмихнах се.
– Тризначките го харесват.
Тетра се засмя.
– Обзалагам се, че всички вече са си боядисали косите, за да съответстват на твоята.
Тя ги познаваше добре. Много ми липсваха техните диви малки хормонални задници. Илейн също.
– Илейн никога няма да позволи – казах ѝ аз.
– Вярно е – съгласи се Тетра, трепвайки, докато куцаше.
Снижих глас.
– Ами онези обезболяващи, които ти купих?
Миналата година трябваше да се обърна към баща ми и успях да намеря за Тетра обезболяващи хапчета за дните, в които болката в крака й беше най-силна. Войната беше затруднила доставките и обезболяващите лекарства бяха първите, които започнаха да липсват.
Беше добре с месеци и после бам, събуждаше се с изкривения си крак, горещ на допир и подут. Беше се родила такава, деформация, която лекарите казваха, че е толкова рядка, че всъщност не знаят какво да правят. Но хапчетата бяха хубавото нещо, което те караше да се чувстваш замаян и да забравиш за всичко.
Тя поклати глава.
– Не е чак толкова зле. Пазя ги ако стане по-зле.
Кимнах.
– Но ти ги взе?
Тя кимна.
– Медицинският екип ми разреши да ги взема, но трябва да кажа на инструктора си.
Просто се надявах да го направи, преди да стане неуправляемо. Най-добрата ми приятелка беше известна с това, че криеше болката си и не се оплакваше от нея, докато не стане наистина зле.
Излязохме от стаята си и аз спрях рязко, за да не се блъсна в Джейс.
Юмрукът му беше вдигнат, готов да почука на вратата ни.
– О, съжалявам. – Той се отдръпна, за да ни позволи да минем, погледът му се плъзна по тялото ми. Ако преди той ме оглеждаше така щеше да ме зарадва, сега само ме ядосваше и натъжаваше. Беше съсипал нещо толкова хубаво.
– Много съжалявам за крака ти, Тетра. Дойдох да предложа шофьора на семейството ми да ни закара заедно до клуба – каза той.
Барът беше на близо, но с контузения крак на Тетра, с кола щеше да е по-добре.
– Благодаря – каза просто Тетра.
– Извинете. – Гласът на Коен дойде отзад и аз се обърнах.
Той стоеше зад мен, изглеждаше адски секси в изцяло черната си униформа, дадена от Флота, и гледаше свирепо Джейс. Косата му беше пригладена назад и забелязах острие, пъхнато в колана му.
Защо исках неща, които не би трябвало?
Джейс присви поглед към Коен, неподвижен, и аз не можех да търпя това повече.
– Ние сами ще си вземем кола – казах на Джейс и тръгнах, а Тетра куцаше зад мен. Забавих, оставяйки я да ме настигне, и след това отворих широко вратата пред нея, извеждайки ни и двете навън.
Приключих с мъжкото препикаване.

Назад към част 15                                                                Напред към част 17

Глава 15

Почти не спах. Будях се на всеки час, надничайки към вратата и чудейки се дали някой ще влезе и ще ми пререже гърлото насън. Спях с малък кинжал, който Илейн ми даде, одобрен от Флота, под възглавницата си, стискайки го здраво с пръстите си. Все още обмислях чутото и не бях казала на Тетра за евентуалния заговор да ме убият. Имах по-важни неща, за които да се тревожа. Като демонстрацията на сила, през която щяхме да бъдем принудени да преминем. Всеки кадет щеше да застане пред адмиралите на Имперския флот и да демонстрира сила, която да бъде записана в досието им за бъдещи назначения. Това щеше да те съпостави и с базата, в която ще бъдеш разпределен, а аз се насочвах към Скай Рийч. Беше най-известното място с атаки, но там се научаваше и най-много. Най-могъщите войници във флота на баща ми служеха в Скай Рийч и аз исках да бъда един от тях.
Едва се беше съмнало, но не можех да спя, затова се измъкнах от стаята ни и слязох по коридора до женската тоалетна, за да се изкъпя и да се приготвя за деня. Взех си душ като камата беше с мен. Златната кама имаше гравюра по цялото острие, която напомняше за провинцията Сийдър Крийк, откъдето беше Илейн. Беше много специална за мен и беше много остра, затова я носех винаги със себе си.
След като си връзнах ботушите и пъхнах памучната риза в колана си, даден ми от флота, пригладих косата си на кок, все още шокирана от контрастните червени и черни страни. Понякога връзката между същество и човек оставяше физически белег като родилен белег, но никога не бях виждала косата да променя цвета си.
Излязох навън, за да търся Лиана, и я намерих в гората зад тренировъчно поле. Нещо в мен просто ме водеше към нея. Предположих, че това е нашата връзка. Някакви войници бяха навън и тичаха, но иначе кампусът беше пуст.
– „Хей“, – поздравих я, прекрачвайки паднали дървета, за да се приближа и да я погаля по врата. Тя се наведе към докосването ми, използвайки пръстите ми почти като драскалка.
– „Къде е Оникс?“ – Попитах. Тя и драконът бяха неразделни.
Тя ме погледна с лилавите си очи и усетих как ме обзема нервност. Сякаш се готвеше да ми каже нещо, което няма да ми хареса.
– „Отпратих го за днес“ – каза тя.
Отпратила го? Дали Коен знаеше?
– „Защо? Днес е наистина важно. Трябва да покажем на адмиралите нашите сили, за да ни дадат важни длъжности във флота и да бъдем разпределени в добри бази“ – казах ѝ аз.
Тя кимна.
– „Знам какъв ден е. Чух лейтенантите да говорят за това вчера.“
Въздъхнах.
– „Ако знаеш, че е важно, защо би отпратила Оникс? Коен ще изглежда като глупак.“
Не че ме интересуваше. Добре, донякъде ме интересуваше.
Тя зарови глава в стомаха ми.
– „Ако знаят силата, която Оникс е дал на Коен, вероятно ще го убият на място.
Тръпки пробягаха по целия ми гръб.
– „Каква сила?“ – Попитах в съзнанието ѝ.
Тя мълчеше.
Веждите ми се повдигнаха.
– „Огънят и лечението? Или нещо друго? Каква сила му е дал?“
– „Това не е моя информация, за да я споделям, Айслинг. Съжалявам.“
Тя звучеше искрено тъжно и аз я уважавах, че пази тайната на близък приятел, но, по дяволите, исках да знам. Очевидно Коен беше проявил друга сила освен лечението от изгаряния и призоваването на пламъци в ръката си, което ми беше показал в хамбара.
Кимнах.
– „И аз си тръгвам“ – каза тя и стомахът ми се сви. – „Но само защото е в твой интерес. Ако научат, че можеш да избегнеш смъртта и каквито и други сили да се проявят чрез нашата връзка, това може да привлече негативно внимание. Има някои неща, които хората не са готови да научат, и пълният обхват на силите на Таланаги е едно от тях.“
Изобщо не ми хареса. Щях да изглеждам като пълен задник там горе, без сили, които да показвам, но предупреждението ѝ ме уплаши. Особено след като Коен сякаш беше проявил някаква голяма тъмна сила.
Погалих перата на врата ѝ.
– „Значи си тръгваш?“
Тя кимна.
– „Ще се върна довечера, след като Сахири си тръгне.“
Очите ми се разшириха.
– „Знаеш ли за Сахири?“
Сахири беше едно от създанията на адмирала, гигантска сребърногърба горила, която имаше силата да принуждава друго същество или човек да покаже силата си.
Лиана наведе глава нагоре-надолу.
– „Сахири е добре позната в Дивата местност, страховито същество с рядък талант. Не ѝ позволявай да хвърли силата си нито върху теб, нито върху Коен.“
Намръщих се.
– „Знам, че ти и Оникс сте като семейство, но Коен е заклет враг на моето семейство. Не мога да му правя услуга.“
Тя въздъхна.
– „Ясно. Не позволявай на Сахири да разкрие силата ти. Коен е сам, предполагам.“
Тя сви небрежно крилатите си рамене, но аз се почувствах зле. Какво, по дяволите, щях да направя, ако някоя горила от сто и петдесет килограма дойде при мен и се опита да използва силата си върху мен? Да я нокаутирам?
Всъщност избухнах в смях при тази мисъл, а Лиана наклони глава настрани с интерес.
Това беше подходящ момент да насоча разговора към случилото се вчера, когато тримата войници казаха, че няма да бъда бъдещата им императрица, ако ме елиминират.
Разказах на Лиана какво се беше случило и когато приключих с разказа ѝ, от кожата ѝ се издигна тънка струйка дим. Очите ѝ проблеснаха оранжево; изглеждаше готова да се разпали.
„Айслинг, ако това се случи отново, отиди при тях и им прережи гърлата. Разбираш ли ме?“
Уау. Това беше хардкор.
– „Ъм, не можеш точно да убиеш висш офицер в тренировъчен лагер, защото е отправил завоалирана словесна заплаха.“
Тя изпъшка, димът излезе от ноздрите ѝ.
– „Тогава ги изпрати навън, където мога да се погрижа за тях.“
Добре… на нея не ѝ трябваше причина. Повечето същества бяха много защитнически настроени и Лиана не беше по-различна.
– „Предполагам. Ще се видим утре тогава?“ – Попитах я.
Тя кимна и след това излетя като ракета, изстрелвайки се от горската почва към горската линия.
Клонче щракна зад мен. Издърпах камата си от колана си и се завъртях, готова да хвърля. Острието почти се откъсна от върха на пръстите ми, когато разпознах Коен.
– Почти ти извадих окото! Не се промъквай – сопнах се аз.
Той вдигна ръце, взирайки се нагоре към мястото, където Лиана току-що беше отлетяла.
– Просто търся Оникс. Всички се редят със своите създания, за да ги разкрият.
Мамка му.
– Той няма да дойде. Нито пък Лиана. Не искат адмиралите – или други хора, впрочем – да знаят обхвата на техните сили. Или нашите – казах му директно.
Той изглеждаше облекчен, всъщност издиша и се отпусна.
Погледът ми се присви.
– Ами ти, каква сила криеш?
Тогава той ме погледна и в погледа му имаше уязвимост. Изглеждаше сякаш искаше да ми каже, да ми се довери за какъвто и да е дар, който връзката му беше донесла.
– Ужасно бреме – каза той вместо това и след това тръгна, обръщайки ми гръб.
Ужасно бреме?
Вървях пет крачки зад него, а умът ми се въртеше как да се справя с тази ситуация. Бях дъщеря на императора, да, но не можех да проваля официална церемония като тази – можех ли? Да кажа на адмиралите, че силите ни са тайни?
Няма начин, щяха да ни съдят.
Лиана нямаше представа в каква затруднена ситуация ме е поставила с това.

Дванадесет адмирала седяха в задната част на аудиторията. Осем мъже и четири жени. Всички бях виждала от време на време с баща ми, но едва бях разменила повече от няколко думи с тях. Познавах само половината по име. Всички лейтенанти бяха разположени по стените на арената, водени от съществата си, а ние, кадетите, стояхме по средата със съществата си зад тях.
Арената беше гигантска, четири пъти по-голяма от нормалния човешки размер, така че да можеше да побере удобно нашите същества.
Инструкторът по строева подготовка Ашендел се приближи до мен и с всяка стъпка се ужасявах от разговора, който щяхме да проведем.
– Къде е твоето същество, кадет? – Извика тя.
– Няма го, госпожо! – Извиках в отговор.
Из залата се надигна шепот и друг инструктор попита Коен същото. Бяхме единствените двама, които бяха пристигнали без същество. Той беше на няколко крачки от мен.
– И него го няма, господине!
– Информирахте ли ги, че трябва да бъдат тук? – Попита инструктор Ашендел.
– Да, госпожо. – Сърцето ми сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите ми.
– Тогава да ги доведете! – Ашендел сграбчи подгъва на яката ми и снижи глас. – Няма да ме злепоставиш пред адмиралите – изръмжа тя.
Погледнах я умолително, като също сниших глас.
– Не можеш да принудиш Таланаги да прави каквото и да било. Тя си тръгна. Не мога да я накарам да дойде тук.
Очите ѝ се разшириха.
– Ако не можеш да контролираш съществото си, не си свързана.
Вярно беше. Можех да поема волята на Лиана — е, на теория, тя беше Таланаги, така че не бях сто процента сигурна в това, но никога не бих го направила. Повечето хора не биха го направили.
– Да – казах ѝ аз.
Тя пусна ризата ми точно когато един от адмиралите стана от стола си на платформата.
Адмирал Блейд. Свързан със Сахири. Бях толкова прецакана.
Адмиралът тръгна по дългото празно пространство между нас, а сребърногърбата му горила го следваше плътно. Горилата беше огромна, с блестящи зелени следи от въглени по гърба. Убий ме сега. Лейтенант Ашендел стоеше мирно, гледайки настрани от мен, а аз хвърлих паникьосано изражение към Коен. Той изглеждаше хладнокръвен като краставица. Страхотно.
– Спокойно. Какъв е проблемът, лейтенант? – Попита адмиралът.
Лейтенант Ашендел се отпусна малко.
– Две от съществата на кадетите не се появиха, господине.
Тя отговори точно когато Сахири падна на четири крака и тръгна към мен, подушвайки ботуша ми. Заля ме вълна от замаяност. Чувствах се толкова оголена, толкова крехка. Магията ѝ беше ужасяваща.
– И защо е така, Айслинг Евърхарт? – Той отправи следващия си въпрос към мен и аз усетих как цветът се изпарява от бузите ми.
– Казах ѝ, че трябва да бъде тук, господине. Тя избра друго – казах му, гледайки право напред. Нямаше начин да го погледна в очите, ако не се налагаше. Този мъж беше на месечните заседания на военния съвет на баща ми и ме плашеше до смърт.
– Вашето същество го е решило, но вие трябваше да сте се съгласили с нея. В противен случай просто щяхте да я принудите да бъде тук.
Чувствах се физически зле от този разпит. Може би ако повърна, щяха да ме изпратят в лазарета. Не казах нищо, надявайки се да се откаже и просто да прегледа всички останали тук.
– Какво криеш? – Попита той след това.
Не ме злепоставяй. Думите на баща ми ме пронизаха и знаех, че каквото и да направя сега, ще му се отрази.
Никой човек не бива да знае какво могат да направят Таланаги. Думите на Лиана също ме заляха.
Не казах нищо. Нямах какво да кажа.
– Сахири, разкрий силата им – заповяда адмирал Блейд на създанието си.
Паника се надигна вътре в мен. Щях ли да избухна в пламъци и да се събудя отново в чувал за трупове? Или още по-лошо, изобщо да не се събудя? Или имах някаква друга сила, която все още не е разкрита? Нещо като това, което Коен криеше.
– Не – казах, докато отвсякъде около мен се чуха резки поемания на дъх.
– Извинете, кадет? – Адмиралът се изправи срещу мен и този път аз го погледнах, съжалявайки мигновено. Беше към края на четиридесетте си години, с черна къса коса и абсолютно див поглед. Имаше нещо вродено зло в него и това ме накара да настръхна.
– Не – повторих аз. – Не съм съгласна да бъдат насилствено демонстрирани силите ми, СЪР! – Изкрещях в лицето му.
Тогава той се протегна, светкавично бързо, и ме сграбчи силно за долната челюст, изненадвайки ме, и тогава избухна хаос. Изсъсках от болката, която силната му хватка ми беше причинила, а след това Тетра пристъпи напред, държейки бастуна си във въздуха, сякаш щеше да удари адмирала. Той я погледна и избухна в смях. Тогава се появи размазване от загоряла кожа и черна коса. Коен се появи от нищото и удари адмирала в слепоочието, нокаутирайки го. Боже мой. Точно, когато си помислих, че имам момент да осмисля какво, по дяволите, става… Сахири атакува. Тя се изправи на задните си крака и се втурна към Коен, поваляйки го на земята с едно бутане на месестите си ръце. Удряше го, юмруците ѝ се разбиваха в лицето и ръцете му, докато той ги повдигаше, за да се защити.
Сякаш времето беше спряло. Дишането ми излизаше на пресекулки, докато реагирах, без да мисля. Грабвайки камата си от ботуша си, се хвърлих върху гърба на Сахири, държейки острието до гърлото ѝ.
Тя замръзна.
– Ще те обезкървя още сега, ако не се махнеш от него – казах ѝ.
Настана суматоха.
Лейтенант Ашендел се опитваше да събуди адмирала. Войниците, обграждащи стените, се приближиха, но чакаха заповеди. Другите адмирали, които бяха седели на подиума, сега се втурнаха към нас с ядосани крачки.
Цялото това нещо се беше провалило.
„Нямаш представа колко е зле.“ – Протегнах се към Лиана с мисловната си комуникация и я усетих близо до себе си.
– „Не е толкова зле, колкото би било, ако знаеха на какво сте способни и двамата. Някои хора са твърде силни, за да бъдат държани живи.“
Думите ѝ накараха по ръцете ми да побият тръпки. Какво криеше Коен? Какво знаеше тя за мен?
– „Какво да правя?“ – Попитах Лиана.
– „Ти си бъдещата императрица. Справи се с това.“
Аз обаче не бях императрица тук. Бях кадет като всички останали.
– Отстъпи, кадет! – Излая адмиралът зад мен и осъзнавайки, че все още държа острието си в гърлото на Сахири, се плъзнах от гърба ѝ.
Коен беше покрит с кръв, носът му кървеше върху устната и гърдите му, но изглеждаше жив и в съзнание, което беше чудо, като се има предвид, че гигантска горила току-що го беше ударила в красивото лице.
Сахири се завъртя, гледайки ме заплашително, а аз можех да си помисля само, че баща ми ще ме убие, когато чуе това.
Един от адмиралите, жена, се приближи право към мен със стиснати челюсти и пламтящи очи. Нейното кафяво-вълче същество се въртеше около нас в бавен кръг и аз се приготвих да се поддаде на най-лошото, което може.
Това беше адмирал Карузо. Дарбата ѝ беше да може да различи дали лъжеш.
Някои казваха, че го помирисва, други, че чува лъжата, но така или иначе, бях ужасно прецакана, ако щеше да ме разпитва пред всички.
– Хвърлете и двамата в затвора! – Сопна се тя и аз се отпуснах от облекчение.
Следващото нещо, което осъзнах, беше, че двамата с Коен бяхме влачени под мишниците и измъкнати от стаята. Последното нещо, което видях, беше ужасеният израз на лицето на Тетра.

Назад към част 14                                                             Напред към част 16