Налини Синг – Архангелска буря ЧАСТ 4

Глава 3

Тя носи моя пръстен.
Дмитрий видя как лицето на Онър светна, докато се смееше на нещо, което умната ѝ приятелка Ашуини ѝ беше прошепнала. С хитроумния си ум и очи, които виждаха твърде много, другият ловец беше добър приятел на Онор и затова Дмитрий щеше да е склонен да я харесва, дори ако тя не му осигуряваше източник на забавление – играта на котка и мишка, която двамата с Джанвиер играеха повече от две години, беше колкото необяснима, толкова и очарователна.
Очите на Онър се обърнаха в негова посока, а лицето ѝ съдържаше незададен въпрос.
– Гледам жена си – промълви той само за нейните уши, прокарвайки пръсти по тила ѝ, като си казваше, че наистина трябва да се държи прилично, тъй като са на публично място. – Моята красива съпруга, която бих искал да съблека от роклята ѝ и да сложа гола в скута си, за да мога да правя развратни неща със сексапилното ѝ тяло. – Никога не е бил добър в поведението си.
Лека тръпка.
– Не бива да те пускат да измъчваш жени.
Усмихвайки се бавно и обмислено, което внасяше сънлива топлина в тези призрачно зелени очи, той се наведе по-близо, а следващите му думи бяха мъркане в ухото ѝ.
– Планирам да измъчвам само една жена до края на вечността.
Пулсът ѝ заби в гърлото, а призивът на кръвта ѝ се превърна в еротична песен на сирена. Той си пое дълбоко дъх, пое аромата ѝ в себе си, но нямаше намерение да бърза. Не и днес.
– Да ти кажа ли какво възнамерявам да ти направя за подарък през сватбената нощ? – Обгърна я с шоколадови нишки и чувствено обещание, богато и упадъчно.
– Не. – Това беше смешен отказ, хрипливият ѝ глас го оплете във вериги, които нямаше намерение да разкъса. – Или ще ти кажа какво нося под тази рокля.
Почувства, че се протяга от удоволствие, сякаш беше голяма котка, която е погалена, а смехът ѝ му беше толкова ценен, колкото най-редките скъпоценни камъни. Тъкмо се канеше да отговори, но долови нещо с ъгълчето на окото си и се премести, за да види как Джейсън влиза в стаята.
– Мисля, че Джейсън е дошъл да се сбогува.
Той се изправи на крака.
– Ти тръгваш ли? – Изрече на глас, когато чернокрилият ангел спря до масата, после добави ментално. – „Какво се е случило?“
– Да, страхувам се, че не мога да остана повече. – После каза в ума му. – „Ерис е мъртъв. Трябва да се насоча към територията на Нейха.“
Когато Джейсън вдигна предмишницата си, Дмитрий я стисна по начина на воините, с които са били заедно в битка.
– Ще се видим, когато се върнеш. – „Ще продължа да поддържам връзка с теб.“
Ръката на Джейсън се стегна върху ръката му, преди да я отпусне.
– Наслаждавай се на времето, прекарано далеч от мен. – „Всичко е под контрол, а ти имаш съпруга, която няма да е доволна от съпруг, обвързан завинаги с работата си.“
Дмитрий погледна Онър, устните му се оформиха в слаба усмивка.
„Жена ми е ловец и е много по-вероятно да се присъедини към мен, за да ти се притече на помощ, ако имаш нужда.“ – Направи пауза и добави лично послание за Нейха, защото преди Анушка тя беше велика дама, архангел, на когото той не се срамуваше, че някога е служил.
„Ще се погрижа тя да го получи.“ – Джейсън наклони глава към Онър. – Тръгвам.
– Много се радвам, че успя да присъстваш. – Усмивката на Онър беше ослепителна. – Ще се видим отново, когато се върнем в града.
Секунди по-късно Джейсън напусна с размах на черни криле и Дмитрий отново зае мястото си до съпругата си… която не след дълго се наведе към него, а гласът ѝ беше тих шепот, когато попита:
– Ще ми кажеш ли какво се случва?
Обгърнал я с ръка, той прокара палец по чувствителната дъга на ключицата ѝ.
– Когато останем сами – промърмори той, а тялото му се втвърди при идеята да е топла и гола в ръцете му в тяхното легло. – Ела да се разходим.
Онър го погледна с присвити очи.
– За да можеш да ме уговориш за твоето Ферари?
– Харесва ми това, което правиш с мен в моето Ферари. – Знойна и горещо женствена, тя го беше превърнала в свой роб в деня, в който го беше взела с такава пищна увереност.
Бавна, бавна усмивка от жената, която го притежаваше с тяло и душа.
– Може би трябва да направим една обиколка на връщане към кулата след приема.
Знаеше, че очите му блестят, но не му пукаше. Наведе се напред и улови устните ѝ в целувка, която накара гостите около тях да се развеселят.
– Дълга обиколка. – Това беше обещание.

Назад към част 3

Налини Синг – Архангелска буря ЧАСТ 3

Глава 2

Макар че Махия беше плод на забранената връзка на Ерис и Ниврити, на пръв поглед леля ѝ се отнасяше към нея като към любима принцеса – титлата беше учтива, за да изясни статута ѝ на роднина на Нейха.
– Има ли още нещо?
Дишането на Самира стана много тихо за минута и Джейсън изчака, без да я прекъсва или изисква, знаейки, че тя трябва да се притеснява да не бъде подслушана.
– Нейха е почти луда – каза тя накрая. – Притеснявам се, че ще освободи силата си.
Познавайки като него дълбочината на емоциите на архангела, когато ставаше въпрос за съпруга ѝ – тя не беше в състояние нито да му прости изневярата, нито да го освободи след векове на заточение – Джейсън сподели притеснението на Самира. А Нейха беше същество с огромна сила. Ако даде гласност на агонията си, тя можеше да опустоши градове и беше почти сигурно, че ще насочи гнева си към онези, които смяташе за отговорни за друга ужасна болка – екзекуцията на дъщеря ѝ Анушка.
Рафаел бе нанесъл последния удар, който превърна дъщерята на Нейха в прах.
– Кажи ми в момента, в който направи крачка.
Завъртя се и погледна към двора, за да види как сватбарите и гостите влизат вътре за несъмнено изисканата закуска, приготвена от гордия домашен персонал под достойното ръководство на камериера Монтгомъри. Крилата на Рафаел блестяха на слънчевата светлина, златните нишки се открояваха на фона на бялото.
„Сир.“
Рафаел не направи пауза, изражението му не издаваше нищо.
„Какво става, Джейсън?“
„Ерис е мъртъв. Убит.“ – Знаеше, че Рафаел е виждал как Ерис ухажва Нейха, как я побеждава, и Рафаел разбираше изкривените емоции, които бяха свързали двамата.
Отговорът на архангела беше бърз.
„Ще се срещнем в кабинета ми.“
Две минути по-късно, когато Джейсън се вмъкна в кабинета през френските врати, които се отваряха към моравата, той го направи с хитрост, която означаваше, че никой няма да го види, въпреки че слънцето се издигаше по-високо на хоризонта с всеки дъх. Така и трябваше да бъде – работата му беше да бъде невидим, нечут, сянка сред сенките. След шест века статутът му на шпионин на Рафаел не беше тайна за най-старите безсмъртни, макар че това знание не им носеше никаква полза и още по-малко влияеше на действията на Джейсън. Докато хората се съсредоточаваха върху него, неговите агенти тихо намираха места в дворове и кули по целия свят.
В този момент Рафаел влезе в стаята и затвори вратата след себе си.
– Нейха вече беше на ръба на лудостта след екзекуцията на Анушка. – Тонът на архангела беше безпощаден в своята откровеност. – Това може да я тласне нагоре.
Джейсън беше виждал как други архангели губят фатален контрол, беше минавал през опустошени градове, пълни с гниещи трупове, беше наблюдавал как цяла една страна изпада в мрачна епоха, в която всяка надежда е угаснала, а детските очи са притъпени от отчаяние. Дори ако Нейха избереше цел извън територията на Рафаел, светът не можеше да понесе такова опустошение толкова скоро след унищожаването на Пекин, без да се пречупи – и независимо от това, последвалата архангелска война щеше да погълне всички.
В този миг телефонът му измърмори дискретно. Отговаряйки на него, той чу Самира да казва:
– Тя е напуснала тялото – очите ѝ са луди.
– Заведи я в стаята, където е нейният комуникационен пакет.
– Джейсън, тя няма да види разум.
– Трябва да намериш начин. – Всеки един от оперативните му работници беше с изключителен интелект, умееше да мисли на крак. – Тогава се измъкни от крепостта и от територията на Нейха.
Самира си пое дълбоко дъх.
– Може би ще успея да го направя, ако разтеглим истината и кажем, че Кръга иска да говори с нея.
– Не се бави, Самира. – В това си настроение Нейха щеше да я убие.
– Ще си тръгна веднага щом думите бъдат изречени.
Завъртя се и погледна към Рафаел.
– Ако се обадим сега, имаме шанс да я хванем, преди вече да не може да вижда или чува през яростта.
– Мога да я отклоня – отвърна Рафаел – но това може да включва присъствието ти на нейна територия.
– Ще отида. – Макар че рискът за Самира сега беше твърде голям, Джейсън беше много по-силен, знаеше, че печели известно уважение от Нейха.
Рафаел кимна и изчака Джейсън да се оттегли от полезрението, преди да въведе обаждането на големия екран в единия ъгъл на кабинета, защото и Рафаел разбираше стойността на технологиите. Отговорът се забави толкова много, че Джейсън си помисли, че Самира сигурно не се е справила със задачата си. Но екранът най-сетне се изчисти, за да покаже Нейха такава, каквато никога досега не я беше виждал.
Архангелката на Индия беше винаги елегантна, винаги грациозна.
Сега черната ѝ коса висеше сплъстена и накъдрена около лицето, сякаш се беше дърпала за нея; по кожата ѝ се бяха появили ивици кръв, които се бяха впили в нежножълтото копринено сари.
– Рафаел – каза тя, а гласът ѝ беше толкова спокоен, че чак смъртоносен. – Кръжиш като лешояд, дори когато кръвта на Ерис обагря ръцете ми.
Отговорът на Рафаел беше нежен.
– Никога не съм бил такъв, Нейха.
Слаба усмивка, която беше на влечугото, дало на Нейха името си Кралица на змиите.
– Не, може би не. И така, предлагаш ли своето съчувствие? – Почти отегчено изказване, миглите ѝ спуснати, за да прикрият дивата ярост, която кипеше в нея.
– Предлагам помощта си.
Нейха повдигна една царствена вежда.
– Освен ако не си пазил тайни, мисля, че връщането на Ерис към живот е извън твоите възможности. Самата Леуан не би могла да постигне това.
Джейсън се зачуди дали Нейха не е обмисляла да обрече някогашния си съпруг на ужаса да бъде един от „преродените“ на Леуан, безсрамно, безмозъчно чудовище, хранещо се с човешка плът, и не можа веднага да отхвърли идеята. Това само засилваше неотложността на ситуацията, защото ако Нейха и Леуан обединят усилията си, светът щеше да потъне в кръв, смърт и крещящ ужас.
– Не – каза Рафаел в отговор на закачката на Нейха. – Ерис беше убит в твоята крепост, следователно не можеш да се доверите на никого вътре. Имам човек, който има уменията да открие убиеца за теб.
Този път паузата беше по-дълга, а лудостта в очите на Нейха бавно се заменяше със студен, твърд разум.
– Тази твоя черна сянка? Спасеното кученце?
Джейсън не се почувства обиден, макар че последното описание беше неточно. Никой не го беше спасявал.
Отговорът на Рафаел също беше невъзмутим, безупречното синьо на очите му беше спокойно като ледниково езеро.
– Уменията на Джейсън не подлежат на съмнение.
– Той е и твой шпионин. – Вдигнала окървавена ръка, тя се вгледа в нея, а гласът ѝ без предупреждение се промени до разтреперан шепот. – Ерис кървеше толкова много – не знаех, че има толкова много в себе си.
– Скърбя за теб, Нейха. Той беше твой другар и твой съпруг. – Това беше тържествено изявление на един архангел към друг.
– Да. – Лудостта се върна, въртеше се и дращеше. – Той беше и баща на детето, което ти помогна да убиеш – изсъска тя, а очите ѝ се промениха по начин, който беше твърде бърз, за да може Джейсън наистина да ги види, преди да се върнат към нормалното си състояние, но който отново го накара да си спомни за нейните змии.
Рафаел не отстъпи под отровната атака, не напомни на Нейха, че Анушка е подписала смъртната си присъда, когато е наранила дете в стремежа си към власт.
– Искаш да извършиш насилие, това е ясно – каза той – но вместо да се нахвърляш безразборно, няма ли да е по-удовлетворяващо да измъчваш виновника?
Нейха се обърна от камерата, за да вземе нещо, което изглеждаше като млад питон, и го настани на врата си. Погали създанието, сякаш беше котка, и се настани на стол от бледо дърво, издялано с безкрайно търпение, полирано и лакирано, докато не заблестя като скъпоценен камък.
– Мислиш ме за луда – каза тя, когато змията вдигна глава и опита въздуха с език.
– Мисля, че скърбиш. И мисля, че това е страхлива постъпка.
Мързеливо примигване, пръстите се спряха върху гладкото тяло на питона.
– А ти?
– Ерис не беше силен. Красив по начин, по който мъжете рядко са красиви, но с малко лична сила. Това беше направено, за да те нарани и да те злепостави.
– Бедният ми Ерис. – Още една продължителна ласка. – Прав си. Не мога да се доверя на никого в крепостта, докато не узная самоличността на убиеца… но ако твоят шпионин иска да влезе в нея, трябва да се обвърже с мен.
– Това – каза Рафаел с нежност, която отне жилото на отказа – не мога да позволя, дори за теб. Той е един от моите Седем.
– Ще го защитиш ли с цената на хиляди животи? – Ледено студена, рационална и манипулативна, в този момент тя беше архангелът на Индия.
– Лоялността не е толкова лесно захвърлено палто.
По някаква причина това накара устните на Нейха да се изкривят в нещо, което изглеждаше почти истинска усмивка.
– Толкова си привързан към мъжете си. Никога не съм успявала да упрекна верността ти. – Усмивката ѝ се промени, стана неразгадаема. – Добре, тогава това трябва да е Махия.
Този път Рафаел беше този, който направи пауза.
„Детето на Ерис с Ниврити“ – напомни Джейсън на архангела, защото това не беше тема, която имаха много поводи да обсъждат. – „Сега тя е на малко повече от триста години.“
– Смяташ да сравняваш толкова млад ангел с Джейсън? – Каза Рафаел.
– Не, наистина. Махия е придворна дрънкулка, нищо повече. – Архангелът позволи на питона да изплези езика си върху окървавените ѝ пръсти. – Но както съм сигурна, че малкия те е информирал, нейният род е от моето семейство. Кръвен обет към нея ще бъде достатъчен.
Рафаел задържа погледа на Нейха.
– Ще говоря с него.
Нейха наклони глава в царствено съгласие, преди да прекрати разговора.
Обръщайки се към Джейсън, чиито крила бяха прилежно сгънати на гърба му, Рафаел каза:
– Засега тя е стабилна, но това е временно облекчение. Колкото повече се задушава от убийството, толкова по-опасна ще става.
– Готов съм да дам кръвен обет. – Това беше древен обичай, който рядко се практикуваше дори от най-старите ангели – полагайки кръвен обет пред Махия, Джейсън ставаше в известен смисъл семейство и по този начин се задължаваше да защитава интересите на това семейство. Причината, поради която обичаят беше изпаднал в немилост, беше, че той се доближаваше твърде много до границата на принудителната интимност – в далечното минало кръвният обет се използваше за скрепяване на най-личните отношения.
Въпреки това, подобно на всички ангелски закони и обичаи, кръвният обет беше много по-изтънчено творение, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Макар че церемониалната връзка не би спряла никого с коварни намерения, отправяйки поканата, Нейха признаваше честта на Рафаел и неговите Седем. Ако след това Джейсън използваше влизането си в двора ѝ, за да търси и използва всякакви пропуски в защитата ѝ, това щеше да се счита за обявяване на война. А щом се разчуеше за неговата невярност, Джейсън щеше да изгуби всяка частица от уважението, което си беше спечелил от най-могъщите безсмъртни.
Това не беше никак малко, особено за един шпионин. Голяма част от информацията му идваше чрез тези безсмъртни. Нещо по-лошо, хората му щяха да бъдат изложени на много по-голяма опасност – макар да бяха най-добрите, беше неизбежно някои от тях да бъдат разкрити по време на изпълнението на задълженията им. Там, където някога можеха да получат прошка заради уважението на по-старите ангели към Джейсън, сега щяха да бъдат екзекутирани в знак на недоволството на същите тези ангели от нарушаването на кръвния обет.
Крилете на Рафаел зашумяха, докато ги наместваше, което беше единственият знак за изненадата му от съгласието на Джейсън с архаичния обичай.
– Не е нужно – каза архангелът. – Кръга може би ще успее да я контролира сега, когато имам достатъчно време да предупредя останалите. А и кръвният обет те излага на риск – ако Нейха прецени, че си го нарушил, може да поиска екзекуция. – Той поклати глава. – Знаеш, че тя твърде лесно се съгласи с присъствието ти на нейна територия. Тя иска да си в нейна власт, планира да те използва за отмъщение срещу мен.
– Да. – Джейсън бе видял изчислението в погледа на Нейха, знаеше, че архангелът на Индия разбира какво означават за него Седемте на Рафаел – ако Нейха не можеше да достигне Елена, не можеше да навреди на сърцето на Рафаел, тя бе напълно способна да посегне на следващото най-добро нещо. – Но – добави той – макар че Нейха може да е водена от нуждата от възмездие, тя е и гордо същество. За да наруши обещанието за безопасно преминаване, произтичащо от кръвния обет, тя петни собствената си чест – а независимо от това, което казва, тази чест е важна за нея. – Това беше всичко, което ѝ беше останало.
– Готов ли си да заложиш живота си на това?
– Да. – Джейсън бе наблюдавал Нейха в продължение на векове, както наблюдаваше всеки член на Кръга, така че знаеше, че тя не е архангел, който използва тежка ръка, когато по-изтънчени методи биха били достатъчни. – Нейха е по-склонна да се опитва да ме настрои срещу теб или да ме подмами да сменя лагера.
Рафаел срещна погледа му.
– Това ще бъде опасна игра на търпение и сила.
– Кратка. – Джейсън вече имаше своите идеи за смъртта на Ерис. – Заявяваме, че обетът ще се смята за изпълнен в момента, в който открия убиеца. – Нейха щеше да очаква условието. – В обичая няма нищо, което да ми забранява да продължа да изпълнявам другите си задължения, стига да не предам Нейха за времето на изпълнението му.
Очите му бяха неразгадаеми, а Рафаел каза:
– Това си остава лоша сделка… освен ако не искаш да влезеш в двора на Нейха по свои собствени причини.
– Вътре се случва нещо – призна той. – Самира не можа да се доближи до него – почти съм сигурен, че Нейха знае, че тя е една от моите. – Разрешаването на определено ниво на шпионаж, най-вече за да могат да посяват фалшива информация, беше забавно отклонение за някои от архангелите.
– Обетът – продължи той – ще ме отведе дълбоко във вътрешността на крепостта и тъй като искам само да наблюдавам, а не да се намесвам в този друг въпрос, не рискувам да наруша обета. – Нямаше да може да използва нищо от откритото, не и ако не успее да провери същата информация чрез друг източник, но това поне щеше да потвърди, че е на прав път.
– Тънка граница.
– Мога да я извървя.
Следващите думи на Рафаел бяха прагматични.
– Тя няма да ти даде свобода на действие. Тази Махия ще бъде твоята сянка.
– Това е без значение. – Джейсън умееше да изчезва сред тълпата, да остава незабелязан дори когато стои точно пред човека. – Тя е сравнително млада и доколкото ми е известно, никога не е излизала извън пределите на дворците на Нейха. – Сигурно е била обучена в изкуството на придворните интриги, имаше голяма вероятност да не е „дрънкулка“ – но не можеше да се надява да се мери с мъж, който цял живот се е учил как да се сродява с тъмнината, докато нощта стане негов естествен дом.
– Никога не съм ти връзвал ръцете – каза Рафаел – няма да го направя и сега. Това е твой избор. – Той се намръщи. – Що се отнася до Махия – спомням си, че се съмняваше в слуховете за нейното бащинство, тъй като шепотът за изневярата на Ерис така и не беше доказан. Ниврити също очевидно е била екзекутирана за друго престъпление месеци преди новороденото дете да се появи в двора на Нейха. Защо сега си толкова сигурен, че тя е рожба на Ерис?
– Тя носи произхода си на лицето. – Именно силно открояващите се очи на Махия издаваха произхода ѝ за всеки, който не е заслепен от страх от гнева на архангел. – Също така съм чувал достатъчно фрагменти от моите шпиони през вековете, за да потвърдя доказателствата за зрението си.
Кимването на Рафаел беше замислено.
– Нейха има репутацията на човек, който не наранява деца – нито смъртни, нито безсмъртни, така че я виждам да осинови детето дори при тези обстоятелства. – Поглеждайки нагоре, той каза: – Оставям избора на теб, Джейсън. И кой знае? Може би тази Махия ще се окаже твоето падение – казват, че интимността на кръвния обет е наистина силна.
Джейсън не каза нищо, но и двамата знаеха, че това е невъзможно. Джейсън никога не бе обичал никого, след като бе изкопал гроба под тропическото слънце, вече не разбираше емоцията; момчето, което някога бе бил, далечен мираж в съзнанието му. Най-близко беше в лоялността си към Рафаел, но от това, че бе наблюдавал Дмитрий с жена му, Рафаел с Елена, Гален с Джесами, а преди време и Илиум с неговата смъртна, знаеше, че това съвсем не е същото.
– Ще тръгна до час.
– Запомни – каза Рафаел с тих тон, който проряза въздуха като острие – тя е не само Кралицата на змиите, но и Кралицата на отровите.
А Джейсън беше на път да влезе в нейното леговище.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

Налини Синг – Архангелска буря ЧАСТ 2

Глава 1

Застанал на кадифенозелената трева, все още искряща от росата, Джейсън гледаше как Дмитрий галеше лицето на ловеца, която току-що бе направил своя съпруга, как слънчевата светлина на зората целуваше кожата ѝ, осветяваше очите, които виждаха само мъжа пред нея.
Теренът на дома на архангел Рафаел, помисли си Джейсън, Хъдсън, който се носеше отвъд скалите, и масата ароматни рози в пълен цъфтеж, които се катереха по стените на самата къща, бяха виждали векове, но сцена като тази никога не бяха виждали и може би никога повече нямаше да видят. Сцена, в която един от най-могъщите вампири в света взема за своя булка ловец от гилдията.
Че Онър обичаше Дмитрий, нямаше никакво съмнение. Не беше нужно да си шпионин, за да разчетеш нажежената радост във всеки неин дъх, а кожата ѝ сияеше от нея. Това, което стресна Джейсън, беше силната емоция, която видя в очите на вампира, който беше безпощадно острие през всичките векове, в които Джейсън го познаваше.
Жестокостта беше лесна за Дмитрий, може би твърде лесна в последно време. Вампирът беше на близо хиляда години и изморен от това, кръвта и смъртта вече не бяха достатъчни, за да го накарат да прекъсне крачка, още по-малко да го шокират. Джейсън беше виждал как Дмитрий размахва скимитара си на бойното поле, за да реже главите на нашествениците и да се хвали с пръските на умиращата им кръв, и беше виждал как Дмитрий съблазнява жени с чувствена елегантност и хладно сърце, просто за да се забавлява.
И все пак мъжът, който докосваше Онър, който завладяваше устните ѝ с целувка, притежаваше нежност, която беше колкото опасна, толкова и нежна. И Джейсън разбра, че Дмитрий ще бъде брутално оръжие срещу всеки, дръзнал да нарани съпругата му, че тъмнината в него не е овладяна, а само обуздана.
– Той не може да се справи със Седемте, ако е на каишка – каза той на жената, която стоеше до него, ловец с криле от полунощ и зора. Пера с наситено копринено синьо се преливаха от чисто черно във вътрешната извивка на крилата ѝ, за да преминат в по-меко индиго и ефимерните нюанси, които се виждаха в небето, когато денят се разразяваше, преди да станат блестящо бяло-златни в долните части.
Елена беше съпруга на Рафаел, а Рафаел беше сир на Джейсън. Може би затова той изпитваше неочаквана лекота с нея. Или пък може би тя беше чужденка в страната на безсмъртните и търсеше път, който да я отведе в следващите векове, както някога той. А може би защото, незнайно защо, двамата бяха свързани с далеч по-мрачна връзка, връзка, която говореше за майки и кръв.

Богата на желязо течност матираше косата му, просмукваше се в туниката му, лепнеше по ръцете му.

Елена вдигна поглед, поклати глава, поразително почти бялата ѝ коса беше прибрана назад в елегантна прическа, а тялото ѝ беше облечено в проста рокля до глезена в синьо с оттенъка на девствено високопланинско езеро. Единственото ѝ украшение бяха малките кехлибарени обеци, които винаги носеше като външен знак за предаността си към Рафаел.
– Не виждаш ли, Джейсън? – Каза тя, когато младоженците прекратиха целувката си, от която не една въздишка се разнесе из свежия утринен въздух. – Той е само този Дмитрий за Онър. – Тя се присъедини към ръкоплясканията и радостните възгласи, когато Онър и Дмитрий се обърнаха към събралите се гости, доброжелателите се придвижваха напред, за да ги поздравят.
След като разговаря с Дмитрий преди церемонията, Джейсън изчака тълпата да се разреди. Елена също се държеше на мястото си, за да даде възможност на другите да говорят с младоженците. Както той беше с Дмитрий преди церемонията – заедно с Рафаел, Илиум и Венъм – Елена беше с Онър, тъй като архангелът и неговата съпруга бяха предоставили апартамент в дома си на гостите на булката. Тази партия се състоеше от ловци, които със сигурност имаха по едно-две оръжия, скрити под елегантните дрехи, които носеха за сватбата.
В краищата на погледа му проблесна синьо и той се обърна, за да види как Илиум разперва криле за един ловец, който е отправил молбата. Облечен в същото официално черно, каквото носеше младоженецът, както и Рафаел и останалите от Седемте, които бяха тук днес, той имаше кокетна усмивка на лицето си. Усмивката беше истинска, доколкото стигаше дотам, но тогава не стигаше далеч. Джейсън беше виждал Илиум да обича, докато сърцето му не се разбие, и беше виждал ангела да скърби, докато в тези очи от разтопено злато нямаше светлина.
– Разбирам – каза той на Елена, когато тя го погледна, напомняйки си за пореден път за способността на другите да възприемат безкрайните нюанси на емоциите. Джейсън бе наблюдавал смъртни и безсмъртни в продължение на векове, умееше да долавя и най-фините промени в емоционалното им равновесие, защото никой не би могъл да бъде шпионин без тази способност. И все пак през цялото това време той никога не бе успял да почувства това, което чувстваха те. Сякаш животът се плъзгаше по повърхността му, оставяйки сърцето и душата му недокоснати.
– Ти си перфектният шпионин. Интелигентен, надарен фантом, който не се влияе от нищо, което вижда.
Именно Леуан му бе казала тези думи преди четиристотин години. Най-старият от архангелите също му бе направил предложение – богатства и жени, обучени в чувствените изкуства, мъже, ако това бе желанието му – ако промени верността си, ако се постави в нейна услуга. Само че Джейсън вече беше спечелил и създал достатъчно богатство за сто безсмъртни живота. Що се отнася до другите – когато Джейсън искаше жена, той имаше жена. Нямаше нужда някой да му действа като сводник.
Крилото на Елена трепна леко върху неговото, докато се протягаше малко, и той не се отмести, за да прекъсне мимолетния контакт. В много отношения той беше обратното на Аодхан, ангелът, който беше толкова съкрушен, че не можеше да понесе и най-малкото докосване. За разлика от него Джейсън понякога се чувстваше истински, а не фантомът, както Леуан го бе нарекла, само ако изпитваше допира на чужда кожа, на чуждо крило към своето. Сякаш всички тези години, десетилетия, в които не бе усещал докосването на друго разумно същество, бяха породили в него жажда, която никога не можеше да бъде утолена.
Сибарит, опиянен от усещанията, в това можеше да се превърне, ако не беше фактът, че тези години на мъчителна, безкрайна самота му бяха оставили други белези – белези, които го накараха да прегърне същите сенки, които мразеше като дете, белези, които означаваха, че той раздава доверие с внимателна ръка. Независимо от нуждата си Джейсън позволяваше на много малко хора да го докосват извън спалнята; за него докосването на приятел беше много по-различно от ласката на любовник, взета в тъмнината на нощта и оставена с настъпването на утрото.
– Беше красива сватба, нали? – Каза Елена, а очите ѝ бяха меки, както често се случваше с жените при такива неща.
– Искаш ли да имаш такава? – Смяташе се, че бракът е нещо за смъртните, но както показа днешният ден, някои безсмъртни продължаваха да го приемат – Димитри беше най-настоятелен за церемонията.
Елена се разсмя изненадано.
– С Рафаел се оженихме над отломките на Ню Йорк, когато той падна с мен в ръце.
Рафаел също, помисли си Джейсън, беше различен човек със своята съпруга, тази смъртна жена, превърнала се в ангел. Толкова слаб ангел от гледна точка на силата, безсмъртието ѝ – трептящо пламъче, и все пак тя притежаваше сила, която говореше на оцелелия в него. Затова я беше научил как да остане незабелязана в небето, беше наблюдавал как тя подтиква тялото си към безмилостни крайности в стремежа си да постигне вертикално излитане толкова скоро след като е станала, и беше слушал за заплахи за живота ѝ.
Защото Елена беше най-голямата слабост на Рафаел.
Едно мъничко кикотене, едно пакостливо момиченце, което тичаше към Елена на клатещи се крака, къдрици от бронзово-черна нишка, уловени отстрани на главата с ленти от лятно оранжево. Усмихвайки се с нескрита радост, Елена се наведе, за да вземе детето в ръце.
– Здравей, Зоуи, обучаваща се богиня на войната. – Целувка по едната пухкава буза, роклята на момиченцето за цветя на Зоуи – конфекция от дантела върху ръката на Елена. – Дали си се изплъзнала на майка си?
Джейсън срещна директния поглед на детето, когато то кимна, и видя, че държи във внимателен юмрук сребристо острие с характерна синя окраска. Дъщерята на директора на гилдията се вгледа в крилата му за миг, преди да прошепне нещо на ухото на Елена. Джейсън чу какво каза, но не разбра нищо от това, защото езикът ѝ беше на съвсем малки деца.
Явно не беше в същото неравностойно положение, Елена го погледна, сребристосивите ѝ очи блестяха от смях.
– Бесът желае още от твоите пера за колекцията си, Джейсън. Бих била внимателна. – Секунда по-късно тя бе разсеяна от висок мъж с дълга черна коса, прилежно вързана на тила, чиито скули бяха остри на фона на меднозлатната му кожа.
Ранзъм Уинтърволф.
Ловец.
Беше странно да види толкова много представители на гилдията на територията на дома на Рафаел. Намираше се в Лос Анжелския анклав, от другата страна на реката, откъм блестящото стъкло и метал на Манхатън, и несъмнено беше елегантен, но Джейсън знаеше, че сир е предложил на Дмитрий далеч по-зашеметяващи места, на които да направи Онър своя невеста. Въпреки това лидерът на Седемте беше непреклонен.
– На разсъмване – бе казал той едва три часа преди изгрева на слънцето. – Ще се оженим на разсъмване.
За тези три часа Елена и директорът на гилдията бяха успели да предупредят всеки ловец в района на Ню Йорк, който не беше по задача и се намираше на разстояние, докато Джейсън, Илиум и Венъм стояха за останалите от Седемте. Наазир, Гален и Аодхан бяха уведомени, и тримата бяха разговаряли с Дмитрий преди сватбата.
Обединени в лоялността си към Рафаел – и един към друг – Седемте бяха създали връзки, които бяха неразрушими, но дори да имаше повече време, беше невъзможно всички те да бъдат на едно място по едно и също време. За да запази равновесието на силите в света, Рафаел трябваше да поддържа присъствие в Убежището и в Ню Йорк, а сега и в изгубения град Аманат, дом на Древната, която беше майка на Рафаел.
Това, че тримата стояха тук, за да станат свидетели на сватбата на Дмитрий, беше неочакван подарък. Имаше и други поканени гости, разбира се – гордият персонал, който управляваше дома на Рафаел; няколко мъже и жени, които работеха пряко под ръководството на Дмитрий в Кулата и чиято лоялност принадлежеше колкото на вампира, толкова и на Рафаел; двама смъртни полицаи, които се смятаха за част от семейството на гилдията. Уважаваният мъж, който ръководеше церемонията, също принадлежеше към това семейство, тъй като беше ръководил Гилдията, преди да предаде мантията.
Самият Рафаел бе застанал до Дмитрий по време на церемонията, приятелството между двамата мъже бе достатъчно старо и дълбоко, за да може именно архангелът да играе ролята на кум в този ден. Джейсън не знаеше за други подобни приятелства сред онези, които служеха на Кръга, архангелите, които управляваха света, но знаеше, че това е издържало векове, през гнева и войната и дори през краткото дезертиране на Дмитрий към територията на Нейха. Това не беше продължило дълго и сега устните на Дмитрий се изкривиха при нещо, което Рафаел каза.
Докато вампирът беше облечен в изчистен черен костюм, булката му носеше рокля в наситено, ярко зелено, която галеше и обгръщаше извивките ѝ, преди да се стече в течен водопад към росната трева, а платът беше подреден умело на лявото ѝ бедро, за да създаде илюзията за вълни. Когато погледът ѝ попадна върху Джейсън, тя се усмихна и се приближи към него, като спря на границата на невидимото пространство, което го отделяше от света, а в едната си ръка държеше букета от диви цветя, който Елена беше създала от цветята в оранжерията си.
– Благодаря – каза тя, а щастието ѝ беше толкова сияйно, че засенчваше диамантите на гърлото ѝ. Диаманти, които Джейсън беше видял как Дмитрий купува като необработени камъни преди три века.
Още сто години бяха нужни на вампира, за да ги шлифова фино и да ги вгради в огърлица с изящна красота, докато камъните не заприличаха на капки уловен звезден огън.
– На кого ще го подариш? – Попита тогава Джейсън вампира.
Дмитрий отговори със саркастично изкривяване на устата си, а твърдостта в очите му беше подобна на скъпоценните камъни, които държеше.
– На жена, чийто дух блести по-ярко от тези камъни.
Огърлицата бе украсявала само шията с медена кожа, която сега обгръщаше.
– За тази невероятна мечта рокля – продължи Онър, като галеше с ръката плата. – Не знам как си я намерил толкова рано сутринта. Приляга ми, сякаш е направена за мен.
– Не е необходимо да благодариш. – Толкова голяма част от живота си той прекарваше настрана – много пъти по желание, понякога защото не знаеше как да принадлежи, но трябваше да бъде част от този ден, когато мъж, когото уважаваше и който беше толкова близък приятел, колкото беше способен да има, обяви тази жена за своя.
– Джейсън може да намери всичко – каза Дмитрий, приближи се и плъзна ръка около кръста на Онър. – Ветровете му говорят, казват му къде да отиде.
Онър се засмя, хриптящо и топло, а после Елена я прегърна, крилете на ловеца преливаха в бялата светлина на утрото. Пристъпвайки малко вдясно, Джейсън срещна погледа на Дмитрий. Вампирът сви рамене, думите не бяха изречени, но не и чути.
„Никой никога няма да повярва в това.“
Не, помисли си Джейсън, никой няма да повярва. Дори той самият се беше смятал за луд, когато беше момче на прага на зрелостта. Трябваше да прочете учебниците по история на Джесъми, след като пристигна в ангелската крепост, която беше Убежището, за да разбере, че е наследил „ухото“ на майка си, нейната способност да усеща нещата, които се случват на стотици километри разстояние, отвъд океаните и отвъд планините. Така тя винаги му разказваше истории за хората в Убежището, въпреки че живееха на изолиран атол, заобиколен от блестящата синева на Тихия океан.
– „Ще запиша тази история за теб, Джейсън. Трябва да се упражняваш да четеш.“
Той го направи. Отново и отново, докато пергаментът не се разпадна, той четеше тези и другите истории от книгите в къщата. След това преписваше думите на дърво, на лен, на пясък, като се принуждаваше да си спомни, че е човек, че трябва да знае как да чете. За известно време това работеше…
– Щастлив съм за теб, Дмитрий – каза той сега, позволявайки на призраците от миналото да избледнеят на заден план. – Това е моят подарък за теб и твоята булка.
Докато Дмитрий поглеждаше към малката картичка с бележки, която Джейсън му подаде, втората дама на Онър – дългокрак ловец, която имаше свои собствени уникални дарби – се присъедини към Елена и Онър, а жените се засмяха и започнаха да разговарят наведнъж.
– Безопасно място – каза Джейсън, когато Дмитрий вдигна поглед от четенето на адреса върху картичката, а слънцето блестеше от простата златна халка, която носеше на безименния пръст на лявата си ръка. – Където никой няма да те намери.
Разбирането прошепна по чувствените линии на лицето на Дмитрий. Отдалечавайки се на малко разстояние от жените, той каза:
– Не би трябвало да съм изненадан от това, което знаеш, но все пак съм. – Той отмести картичката. – Доколко си сигурен в сигурността?
– Къщата е моя и никой не я е намирал през последните двеста години. – Скрита в гъстите гори на иначе необитаемата планина, тя можеше да бъде достигната само по много специфичен маршрут, който той сега споделяше с Дмитрий, мислено. Дори влизането по въздух е невъзможно, освен ако въпросният ангел не знае как да намери определена малка поляна. Той даде на Дмитрий координатите. Без това тежко увреждане на крилата в резултат на гъстия навес – и скритите в него предпазни средства – е напълно възможно.
Очите на Дмитрий блеснаха.
„Добре.“
Следващите му думи бяха изречени на глас.
– Не знаех, че имаш друг дом в тази страна.
– Нямам. – Имаше къщи, които използваше при нужда, но домът беше понятие, което нямаше значение за него, макар че Дмитрий вероятно предполагаше, че смята за дом апартамента си в нюйоркската Архангелска кула. – Там ще бъдеш в безопасност и ще можеш да се уединиш. – Превръщането на Онър от човек във вампир щеше да отнеме време и макар Джейсън да знаеше, че Дмитрий ще се погрижи тя да го премине в дълбок сън, предпазена от всякакви страдания, той също така знаеше, че другият мъж няма да я остави настрана по време на процеса. – Не е необходимо да вземаш охранителни мерки.
– Не бих се доверил на тези думи, излезли от устата на когото и да било, освен на теб – каза Дмитрий, а лицето му бе насочено под ъгъл към Онър.
– Не знам кога ще използваме дарбата ти. Имам нейното обещание, но няма да прибързвам с това.
– Ти искаш.
– Да. – Безпощаден. – Но виждаш ли, Джейсън, оказва се, че имам фатална слабост, когато става дума за Онър – дори да промени решението си и да реши да остане смъртна, не мога да я принудя и все още да живея със себе си.
Джейсън не каза нищо, докато Дмитрий се върна при съпругата си, която вдигна очи, за да му предложи усмивка, която Джейсън не беше виждал да споделя с никой друг. Приятелите ѝ се отдалечиха, за да дадат на съпруга и съпругата малко уединение, но всички продължиха да се задържат на буйната зелена морава, а песента на птиците беше деликатен акомпанимент към шепота на разговора. Отпиваше се шампанско, разменяха се поздрави, приятелствата се подновяваха в сиянието на радостта, която излъчваха Онър и Дмитрий.
За разлика от останалите, Джейсън се чувстваше изложен тук, на слънчева светлина, неосветените черни криле бяха мишена, но той не се поддаде на принудата да полети високо над облачния слой, където никой не можеше да го види. Минута по-късно, когато вятърът започна да шепти, той се заслуша.
Една-единствена дума. Име.
„Ерис.“
Единственият значим Ерис, която Джейсън познаваше, беше съпруга на Нейха, трихилядолетния архангел, единствения член на Кадъра, който беше избрал да следва церемонията по обвързване на смъртните. Ерис беше неин съпруг, но не го бяха виждали публично от около триста години. Мнозина го смятаха за мъртъв; Джейсън обаче знаеше, че мъжът живее, затворен в дворец в обширната крепост на Нейха. С изключение на опита за бягство в началото на пленничеството му, той не беше пострадал физически.
Нейха обичаше Ерис твърде много, за да го нарани.
Това беше и причината да го мрази толкова жестоко заради предателството му.
„Ерис.“
Приплъзвайки се в сенките на дърветата, които ограждаха имота на Рафаел, желана почивка от светлината, Джейсън извади мобилния си телефон. В предишните векове, дори и със значителните си умствени способности, му бяха нужни дни, за да общува с мъжете и жените си, седмици, за да събере една-единствена информация. Технологиите го правеха много по-просто – за разлика от някои стари ангели, и макар че избраното от него оръжие си оставаше мечът, Джейсън не се отвращаваше от съвременния свят.
Сега видя, че има няколко пропуснати обаждания, които сигурно са дошли по време на церемонията, докато телефонът му е бил в тих режим. Всички бяха от Самира – тя беше служителка с разрешение да работи в личните покои на Нейха и технически най-високопоставеният му шпионин в двора на другия архангел, макар че Джейсън се съмняваше в нейната по-нататъшна ефикасност.
– Самира – каза той, когато повикването беше прието. – Какво се е случило?
– Ерис е мъртъв. – Приглушен шепот. – Убит в двореца си.
– Кога?
– Не знам, но го намериха преди час. Нейха не е оставила тялото. Махия е до нея.
Джейсън никога не беше разговарял с Махия, но след като беше направил едва доловимо разследване, когато Нейха я осинови за първи път преди малко повече от три века, знаеше, че принцесата е от кръвната линия на Нейха. Тази връзка беше общоизвестна, но фактите зад нея отдавна бяха погребани. Мнозина в двора на Нейха предпочитаха да не си спомнят, да не виждат истината – че Махия е родена от Ниврити, сестра на Нейха, която е мъртва, докато детето ѝ е било живо.
Не е страшна тайна… освен ако знаеш името на бащата на Махия.
Ерис.

Назад към част 1                                                       Напред към част 3

Налини Синг – Архангелска буря ЧАСТ 1

Налини Синг – Архангелска буря

С криле от полунощ и афинитет към сенките, Джейсън ухажва мрака. Но сега, когато съпругът на архангел Нейха лежи убит в обсипания със скъпоценни камъни дворец, който е бил негов затвор, и нейната ярост заплашва с катаклизъм, Джейсън излиза на светло, знаейки, че трябва да открие убиеца, преди да е станало твърде късно.
Спечелването на доверието на Нейха има своята цена – Джейсън трябва да се обвърже с нейната кръвна линия чрез принцеса Махия, жена с толкова опасни тайни, че не се доверява на никого. И още по-малко на вражески шпионин.
Единствено неумолимият лов на жесток, интелигентен убиец ги обединява, Джейсън и Махия се впускат в търсене, което води до вековен кошмар… и до тъмната буря на неочаквана страст, която заплашва да потопи и двамата в кръв.

 

 

 

Пролог

Джейсън не знаеше колко време се е крил в тъмното място в земята, където майка му го беше поставила, казвайки му да „мълчи“. Толкова дълго беше чакал, дори не беше изпълзял, когато стомахът го болеше от глад, но тя не се беше върнала, както беше обещала, а крилата му бяха свити и го боляха от малкото пространство, лицето му беше мокро от сълзи.
Тя знаеше, че той мрази тъмнината. Защо го беше сложила в тъмното?
Лепкавата влага, която бе прокапала през дъските на пода горе, го покриваше, вкусът ѝ се усещаше гъст и зрял във въздуха. От миризмата му се гадеше и той знаеше, че не може да остане повече тук, дори и майка му да беше разочарована от непослушанието му. Протегнал скованите си крайници, доколкото можеше в тясното пространство, с все още смачкани криле, той бутна капака, но той не помръдна.
Той не извика, беше се научил никога да не вика.
– „Не трябва да издаваш нито звук, Джейсън. Обещай ми.“
Вкопчил крака в земята, той буташе и буташе, и буташе, докато в края на вратата се появи малка цепнатина от размазана светлина, а ръчно тъканата рогозка отгоре беше достатъчно тънка, за да не закрива слънчевата светлина. Каквото и да препречваше вратата, то беше тежко, но той успя да прокара пръсти под ръба на вратата и да докосне рогозката, която беше помогнал на майка си да изтъче, след като бяха събрали листата от ленените храсти. Когато прокара ръката си до китката, тя беше груба срещу кокалчетата му и го заболя, когато вратата се спусна върху китката, но знаеше, че костите му няма да се счупят – майка му беше казала, че е силен безсмъртен, че вече е вникнал в силата си по-дълбоко, отколкото тя до стотния си рожден ден.
– „Толкова си силен, момченцето ми. Най-доброто и от двама ни.“
Не знаеше колко време му е нужно, за да вклини другата си ръка под ръба на капака, да завърти тялото си в дупката, кожата да се изтърка от китките му, докато не хване ръба и не го избута нагоре. Знаеше само, че не трябва да спира, докато не бутне достатъчно силно, за да се измъкне от блокажа, а постелката се плъзна с него. Вратата се отвори с тъп трясък, сякаш се беше приземила върху нещо меко. Гърдите му се повдигаха, а ръцете го боляха, трябваше да изчака, за да се опита да се изкачи, а дори и тогава ръцете му се хлъзгаха, хлъзгави от кръвта от разкъсаните му китки.
Изтърка ги в панталоните си, хвана се отново за ръба… и слънчевата светлина от небесния прозорец попадна върху ръцете му.
Той замръзна, спомняйки си тъмната и лепкава течност, която се бе изсипала върху него, докато бе попаднал в дупката. Засъхнала и люспеста, тя се бе превърнала в своеобразна ръжда по кожата му. Просто ръжда, опита се да помисли, просто ръжда, но вече не можеше да се заблуждава, както в тъмното. Кръвта покриваше ръцете му, косата му, лицето му, сковаваше черното на крилата му. Кръвта се беше просмукала през постелката и дървените летви отдолу, до специалното скривалище, което майка му беше направила за него. Кръвта запушваше ноздрите му с железен аромат, докато той дишаше накъсано.
Кръвта се разля като вода, след като писъците заглъхнаха.
– „Без значение какво чуваш, не трябва да издаваш нито звук. Обещай ми, Джейсън. Обещай!“
Треперейки, той се принуди да спре да гледа ръждата, която не беше ръжда, и се измъкна от дупката, затваряйки капака с внимателни ръце – и с отвърнати очи – за да не издаде звук. И след това остана загледан в стената. Не искаше да се обърне и да види какво се намира от другата страна, това, което беше избутал от горната част на скривалището си. Но стената беше опръскана и с ръжда, която не беше ръжда. Малки парченца от нея бяха започнали да се лющят, напечени от горещото слънце, което нахлуваше през прозореца на небето.
Стомахът му се изкриви, а сърцето му се превърна в буца, той отмести поглед от стената и погледна към пода, но той беше осеян с бледокафяво, а краката му бяха направили малки отпечатъци върху полираното дърво. Мръсотията в дупката не беше мокра. Чак след това.
След като писъците заглъхнаха.
Той затвори очи, но все още усещаше миризмата на ръжда, която не беше ръжда.
И знаеше, че трябва да се обърне.
Трябваше да види.

Напред към част 2

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 40

Глава 38

Току-що изкъпани, те разговаряха, седнали в леглото, Онър лежеше на гърдите на Дмитрий, тялото ѝ беше меко и топло до негово. Абсолютно, категорично негово.
– Не можех да скрия това от теб – каза тя, докато той прокарваше пръсти през косата си, която беше изсушил, докато тя седеше сгърчена срещу него, ленива и сита – но бях подготвена за пълно неверие, мислех, че може да ми трябват години, за да ти го докажа.
Взе ръката ѝ и я разтвори върху сърцето си.
– Някаква част от мен знаеше от самото начало. – Тя беше вътре в него, душата ѝ принуждаваше неговата собствена да оживее. – Просто не бях готов да го приема съзнателно. – Онър беше смелата, тази, която беше направила този скок на надеждата.
Ръката ѝ се сви в юмрук.
– Знам, че това ще те нарани толкова много, но трябва да получа отговор на този въпрос. – Очи, преливащи от сълзи, скъпоценни камъни в дъжда. – Миша… какво направиха с Миша?
Парещо изгаряне на гърдите му, аромат на горяща плът и мускули и тихите писъци на тялото му. Но устата му остана затворена, въпреки че това му струваше част от здравия разум.
– „Ето сега, любовник. Никога няма да ме забравиш.“ – Червените устни на Изида се притиснаха върху изгорялата и белязана плът, а езикът ѝ се впи във все още болезнената рана. – „Винаги ще ме носиш в себе си.“ – Безупречното ѝ лице остана спокойно, докато тя взе желязото за запечатване и го притисна към плътта му за втори път, за да се увери в думите си.
Чернота го погълна и когато се събуди, гърдите му бяха набраздени от толкова тежък и дебел белег, че си мислеше, че нищо няма да го заличи. Погледна нагоре и видя Рафаел, който се взираше в тази марка със студена интензивност, говореща за смърт. Ангелът не каза нищо, но когато очите им се срещнаха, той дръпна веригата, която държеше лявата му ръка прикована към стената. На зашеметения ум на Дмитрий му трябваше миг, за да види, да разбере.
Камъкът се пропукваше. Беше му отнело една година, но Рафаел беше отслабил връзките му достатъчно, за да ги скъса – сега Дмитрий просто трябваше да оцелее, да стане отново силен. Така и направи, макар че Изида едва не го бе сломила. Но той не го направи, за да я убие, макар че тази потребност бе разпалила треската в кръвта му. Направи го, за да може отново да прегърне сина си, единствения от семейството му, който беше останал.
– „Шшш, Миша“ – каза той, а гърлото му се напука и засъска, когато синът му изкрещя и се гърчеше в конвулсии, а мъничкото му телце беше прикрепено към стената с белезници около врата му. – „Татко скоро ще дойде и ще оправи всичко“.
Беше спазил обещанието си. Беше дал мир на сина си.
Вината за стореното го измъчваше до кръв.
– Изида се опита да го убие.
Ужасен звук.
– Той беше твърде млад.
– Да. – Дмитрий не можеше да изрази тази болка с думи, но когато ръцете на Онър се вдигнаха, за да докоснат бузите му, той наведе глава към нея, позволи ѝ да притисне устни към затворените му очи, към устните му.
– Разбирам. – Гласът ѝ беше хрипкав шепот. – Всичко е наред, Дмитрий. Това беше единственото нещо, което можеше да направиш.
Дмитрий не беше плакал от близо хиляда години. Но споменатата агония, когато люлееше тялото на сина си в прегръдките си, когато гледаше в тези доверчиви очи, трескави и пълни със страдание и лудост, която вече бе накарала Миша да гризе собствената си плът, когато задържаше този поглед до самия край, когато сложи край на живота на своето смело, красиво момче… тя го разкъсваше сега, създавайки режещи реки от болка.
Той щеше да се удави, ако не беше жената, която го държеше през бурята, чиито сълзи се смесиха с неговите, чиито нежни ръце му дадоха прошка за престъпление, за което никога не беше простил на себе си.
– Аз бях техният баща – каза той най-накрая. – Катерина, Миша… Не можех да защитя нито един от тях. Не можах да защитя и теб.
Онър поклати глава.
– Ти се бореше за нас. Предаде гордостта си, тялото си, свободата си. Но най-вече ни обичаше, докато никой от нас не разбра какво е да живееш, без да бъдеш обожаван. – Отново притисна лицето му и допря челото си до неговото. – Ако аз имам втори шанс, не мислиш ли, че и нашите бебета трябва да имат?
Нейният шепот не заличи скръбта му по загубата им, но я докосна със сиянието на надеждата. А да има тази жена в прегръдките си, това беше подарък, който никой никога не можеше да му отнеме.
– Ингрид или Онър? – За него това нямаше значение, същността ѝ бе неизличимо вписана в душата му.
– Ингрид е живяла друг живот, била е друга жена. – Целувка по челюстта му, последвана от намръщване. – Аз съм Онър, така че недей изведнъж да започваш да си мислиш, че ще облека поли и ще бъда домакиня.
– Можеш да правиш каквото пожелаеш – каза той. – Стига да не се отдалечаваш от мен. – Той не искаше да позволи това, не можеше да го понесе. – Почти хиляда години те чакам. Не мога да ти дам такова разстояние.
– Дмитрий. – Мина много време, когато отново заговориха, а нуждата му от нея беше дълбок кладенец, който никога нямаше да пресъхне. – Нямам желание да поставям дистанция между нас – каза тя, отмятайки косата му назад, галейки челюстта му, постоянни докосвания на любовта. – Мястото в Академията на гилдията за преподавател по древни езици все още е свободно. Ще кандидатирам за нея.
– Добре. – Вдигна ръката ѝ към устните си и целуна кокалчетата ѝ. – Ще се оженим на разсъмване. – Жена му щеше да носи неговия пръстен, щеше да бъде негова във всяко отношение.
– Старомодно. – Смехът, познат и нов, го обгръща, обвързва го. – Надявам се, че знаеш, че и ти ще носиш злато.
– Чаках цяла вечност, за да го нося отново. – Тяло и душа, тя го притежаваше. – Аз съм твой. Винаги.
Мъгла в очите ѝ.
– Обичам те.
– Дори и да не съм вече толкова добър мъж, какъвто някога си познавала? – Никога повече нямаше да бъде, душата му беше твърде изтерзана, твърде пронизана от насилие и мрак.
– И двамата сме малко изпочупени – това ни прави интересни.
Искаше му се да се засмее, но гърдите го боляха.
– Искаш ли да бъдеш направена, Онър? – Ако тя избереше светкавичния живот на смъртен, този път той щеше да тръгне с нея. Това не беше избор, а проста истина.
Онър остана неподвижна.
– Не мога да бъда ничия робиня, Дмитрий. Никога.
– Това няма да е проблем. – После, понеже това беше Онър, която го познаваше както никой друг на тази земя, той каза: – Ти винаги ще служиш само на мен.
– Нахалник. – Издигна се, за да го обкрачи, докосна носа си до неговия, потърка се по онзи познат начин. – В началото си мислех, че не, никога няма да мога да бъда едно от чудовищата. Но ние никога не сме имали шанс, Дмитрий. Искам този шанс. Искам стотици животи с теб.
Той не ѝ даде възможност да промени решението си, алчен за всеки миг, за всяка секунда.
– Ще започнем процеса след брачната церемония.
– Мислиш ли, че гилдията все още ще ме приеме? – Това беше притеснен въпрос. – Академията никога не е била предубедена към вампирските инструктори, но… моите приятели.
– Ако те са твои приятели, ще те подкрепят.
Да. Вярвайки в силата на изградените от нея взаимоотношения, тя положи глава срещу него, този мъж, за когото се бе борила със самата смърт, за да го намери.
– Разкажи ми какво си направил, какво си видял, след като ме нямаше.
Силна ръка в косата ѝ, притежателна и тъмна.
– Живял съм много години.
– Няма страшно – каза тя и разтвори пръсти върху сърцето му. – Ние имаме вечността.

Назад към част 39

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 39

Глава 37

Онър седеше с крака, увиснали през страната на балкона без перила пред кабинета на Дмитрий. Ако паднеше, щеше да е ужасяващ скок, но тя смяташе, че някой от ангелите долу ще я хване. Разбира се, тя не искаше да рискува – нямаше как да умре скоро, по дяволите.
Не и след като последният път ѝ отне толкова време да се върне.
Дъхът ѝ заседна в гърлото при съзнателното приемане на невъзможната идея… само че не беше. Беше толкова реална, колкото и силуетът на Манхатън пред нея, стоманен на фона на лазурното небе, обсипано с бели ивици. Спомените се трупаха един върху друг, откакто се събуди в ранните часове на тази сутрин, плачейки толкова силно, че гърдите ѝ останаха възпалени, очите ѝ – подути, а гърлото – сурово.
Той е моят съпруг.
Може би не по закон, но що се отнася до душата ѝ, Дмитрий ѝ принадлежеше.
Винаги.
Когато вратата се плъзна откъм гърба ѝ, тя погледна натам, очаквайки мъжа в центъра на мислите си. Не беше той. Тя се усмихна на ловеца, който дойде да седне до нея.
– Как се качи тук? – Охраната беше непробиваема.
Ашуини замахна с крака.
– Заговорих сладко с Илиум.
– Не знаех, че го познаваш.
– Не го познавах. Сега да. – Тъмнокафявите очи, пълни с течен интензитет, се спряха върху Онър. – Той каза, че имаш нужда от приятел. Вече знаех това, но се престорих, че е новина. Какво става?
Онър обърна лице към вятъра, оставяйки го да отметне назад свободната ѝ коса, да я заплете в толкова дива бъркотия, колкото Дмитрий я беше направил в леглото.
– Никога няма да ми повярваш.
Дълго мълчание, преди Ашуини да каже:
– Помниш ли първия път, когато се срещнахме?
Споменът беше кристално ясен. Беше в един шумен бар, пълен с ловци и наемници. Бяха се смяли над питиетата, бяха яли всичко пържено, бяха посяли семената на едно дълбоко, трайно приятелство. И тогава, докато излизаха от вратата:
– Ти ме нарече стара душа – прошепна тя. – Изгубена душа.
– Все още толкова стара, че ме болят гърдите – Аш се наведе, така че раменете им се докоснаха за момент – но вече не си изгубена.
Потръпвайки, тя подпря длани на грубата повърхност, върху която седяха. Знаеше, че няма да има повече шепот от отдавна отминал живот – вече нямаше нужда, бариерата между минало и настояще се изтри в бурята от сълзи, докато не видя жената, която беше, толкова ясно, колкото и тази, която беше сега.
Събудените спомени ѝ причиняваха мъчителна болка. Мисълта, че ще изгуби Катерина и Миша… тя не можеше да я понесе. Но тя си спомни и разбра нещо много по-красиво. Обичана, тя е била обичана. И, помисли си тя, спомняйки си ръцете, които я бяха притиснали толкова силно тази сутрин, тя беше обичана отново. Може би никога нямаше да може да го каже, смъртоносното острие, в което се бе превърнал съпругът ѝ, но тя знаеше.
Това, което не знаеше, беше дали нейният красив, ранен Дмитрий е готов да чуе това, което тя има да му каже.

Дмитрий наблюдаваше двете жени, които седяха на балкона, и за трети път провери дали крилото на ангелите, чакащи долу, е в готовност да ги хване, ако се наложи.
– Трябва да изляза там и да ги вкарам и двете вътре – каза той на Рафаел, когато архангелът влезе да застане до него.
– Да – каза Рафаел. – Ще бъде много забавна гледка.
Дмитрий хвърли мрачен поглед към архангела.
– Твоята съпруга има лошо влияние.
– Моята съпруга сега се присъединява към твоята жена.
Обръщайки се, Дмитрий видя как Елена се приземи малко колебливо, но безопасно на балкона. Тя размаха юмрук във въздуха, преди да седне до дългокракия ловец с тъмните очи, който беше най-добрият приятел на Онър – и, според сведенията, които имаха за нея, изключително надарен човек, когато ставаше дума за онези сетива, които не се приемаха от повечето хора. Безсмъртните обаче бяха живели твърде дълго, за да отхвърлят подобни неща като фантазия. И така, те продължаваха да наблюдават Ашуини.
– Джанвиер я ухажва.
– Мисля, че е време да го привлечем. – Той ще даде на Венъм достатъчно дълъг период, за да осигури безпроблемно прехвърляне.
Дмитрий кимна, усещайки в себе си див вид спокойствие, когато Онър се засмя, тялото ѝ наполовина скрито зад разперените в полунощ и зората криле на Елена.
– Ще бъде добре за Венъм да работи заедно с Гален. – Вампирът беше силен, но млад и можеше да бъде импулсивен; докато Гален беше стабилен и съсредоточен като скала.
– Съгласен съм. – Собствените крила на Рафаел зашумяха, докато той ги наместваше. – Говорих с Аодхан – той не е променил решението си.
Дмитрий си помисли за необикновения, пречупен ангел, зачуди се дали ще намери това, което търси, в този смел, дързък град с пулсиращото му сърце на живота.
– Смяташ ли, че това е началото на изцелението му?
– Може би. – Тиха пауза. – Ние ще бъдем неговият щит, Дмитрий.
– Да. – „Младият ангел?“
„Почива си. Волята му е силна – това няма да го сломи.“
„Добре.“
Навън жените продължаваха да разговарят, косите им се заплитаха от игривия вятър – блестящите почти бели кичури на Елена срещу гладките черни на Ашуини и по-меките абаносови къдрици на Онър. Това беше гледка, която би накарала всеки мъж да обърне внимание.
– Ние не сме това, което бяхме дори преди две години, Рафаел.
– Съжаляваш ли за тази промяна?
– Не.

Онзи следобед Онър предизвика Дмитрий на спаринг и загуби. Същата вечер той я заведе в леглото си и я използва за свое удоволствие. Когато тя прехапа долната си устна и прошепна:
– Мислех, че каза нещо за кадифен камшик? – С глас, в който се долавяше както очакване, така и привкус на чувствена нервност, той пое устата ѝ с ненаситна нужда, която накара въздуха да ухае на сладкия мускус на нейната възбуда.
Привличайки я, той я накара да легне по гръб – ръцете ѝ се държаха за решетките на таблата – и започна да целува, да опитва всеки малък сантиметър от нея, от гладката топлина на челото до вдлъбнатината на гърлото и стегнатите зърна. Там спря, не бързаше, докато зърната ѝ не бяха мокри и набъбнали, преди да премине към пъпа ѝ, трептящата плът между бедрата ѝ, извивката на коляното ѝ и накрая – грациозния свод на стъпалото ѝ.
Дишайки накъсано, тя поклати глава, когато той ѝ каза да се обърне.
– Онър. – Това беше заповед.
– Не. – Призрачни очи, пълни с непокорство, което беше покана, тялото ѝ беше толкова чувствително, че когато той прокара леко пръст между краката ѝ, тя се дръпна, очите ѝ се присвиха силно, а мускулите ѝ се напрегнаха в готовност за разтърсващ връх. – Дмитрий.
– Не – каза той, като премахна докосването си и наведе глава, за да говори с устни на ухото ѝ. – Не получаваш награда за лошо поведение.
Без да се разкайва, тя целуна страната на лицето му, челюстта му. Меки, влажни целувки, които накараха члена му да пулсира в черните панталони, които все още носеше, докато тя лежеше гола до него, кожата ѝ беше гореща коприна, кръвта ѝ – топла и възбудена и му нашепваше за еротична зависимост, на която не можеше да си позволи да се отдаде.
– Работи ли подкупът? – Още една целувка.
Той притисна ръката си към корема ѝ, като я побутна отново по гръб.
– Това е още едно правило, което нарушаваш. – Беше ѝ наредил да лежи неподвижно.
– Няма да се смилиш над мен, нали? – Това беше хриплив въпрос, когато той се надигна от леглото и отиде до гардероба… но тя спази обещанието, което му беше дала в началото, остана в леглото.
– Би трябвало да знаеш по-добре, отколкото да го очакваш от мен – каза той, затваряйки ръка около дръжката на мекия кадифен камшик, който никога досега не беше използвал, както не беше използвал нищо в тази стая. Беше построил легло за Ингрид и по същия начин беше сглобил тази стая за Онър.
Сега, като прокара ръка по камшика, той прокара опашките по ръката си, за да се увери, че няма да ѝ причини никаква болка, а само най-мъчително удоволствие. Когато той се обърна, за да се върне при нея, очите ѝ се насочиха към камшика и той видя как бедрата ѝ се извиха по начин, който му подсказа, че е много близо до ръба. Позволи на устните си да се изкривят съвсем леко и прокара меката опашка по тялото ѝ от гърдите до бедрото.
– Къде – промърмори той – искаш да го осетиш? – Той заобиколи нишките около гърдите ѝ. – Тук? – Поглади по-ниско, по бедрата ѝ. – Тук? – Върна се нагоре, като смени позицията на дръжката, за да я прокара през деликатните ѝ гънки. – Или може би тук?
Тя извика и той разбра, че е на ръба на пропастта. Отдръпна се назад, отново смени хватката си и замахна с ръка. Кадифените опашки целунаха зачервената кожа на бедрата ѝ и хлипането ѝ се превърна в гърлен стон.
– По-широко – нареди той.
Тя разтвори бедрата си и втренчи погледи в него.
Следващият му удар попадна във вътрешната част на бедрата ѝ и той видя как в тези очи се надига буря, подобна на среднощните гори. Преценявайки я точно, той отново размаха ръка… така че кадифето падна върху влажните гънки между бедрата ѝ.
Тя свърши с вик, ръцете ѝ се напрегнаха, докато продължаваше да се държи за железните решетки на таблата, гърдите ѝ се зачервиха, а гърбът ѝ се изви.
Искаше тя да го яхне, да изстиска всяка капка екстаз от него, той отново замахна с камшика по гърдите ѝ.
Удоволствието я завладя и тя беше красива. Захвърли камшика, отърва се от остатъка от дрехите си и се настани между бедрата ѝ, като се вмъкна в нея, докато тя се спускаше надолу от възвишението, а плътта ѝ трепереше от вторичните удари. Малки вътрешни мускули се свиха около него, почти открадвайки контрола му. Но той бе имал векове, за да го усъвършенства, и възнамеряваше да извлече удоволствието от нощта.
Въздишайки, Онър го държеше здраво, докато той се люлееше в нея с бавни, плитки тласъци, които изкушаваха, но никога не доставяха резултат. Десет дълги минути по-късно потта обливаше телата им, а жената, която беше негова, лежеше по гръб, драскаше с нокти чаршафите и се опитваше да го принуди да навлезе по-дълбоко, като глезените ѝ бяха заключени около гърба му.
– По-бързо.
– Аз спечелих спаринг сесията – напомни ѝ той. – Имам право да правя каквото си поискам. – Наведе се и облиза капчица пот от гърлото ѝ. – Точно сега искам да те взема бавно и дълго.
Гърдите ѝ се издухаха и тя се опита да прокара ръка между телата им. Той я хвана, притисна я над главата ѝ, преди да вземе другата и да ги притисне с една ръка за китките.
– Лошо момиче. – Задържайки погледа ѝ, той отново я погали, чувайки разочарованието ѝ в ниския стон в задната част на гърлото ѝ. – Страхуваш ли се? – Въпросът беше сериозен, защото той я беше сковал.
– Не. – Изви се нагоре и захапа челюстта му. – Но ти би трябвало.
Иавивайки бедрата си, той я обичаше по начин, който накара очите ѝ да се затворят, а гърдите ѝ да се издигнат към устата му. Той се възползва от това, като смучеше и си играеше със зърната ѝ, докато продължаваше да я измъчва с члена си. Когато вдигна глава и поиска целувка, тя засмука езика му… след това направи единственото нещо, което винаги го караше да губи контрол, дори преди да бъде направен. Стигнала до гърлото му, тя притисна със зъби пулса му и го облиза с език.
Изхърквайки, той освободи китките ѝ, за да забие ръка в косата ѝ и да я издърпа от гърлото си, като внимаваше тя да не почувства болка – дори когато със същото движение вкара члена си дълбоко в нея.
Тя въздъхна.
– О, Боже.
– Откъде – прошепна той, като използва другата си ръка, за да повдигне едното ѝ коляно и да я разтвори по-широко за него – знаеш да направиш това? – Това беше много специфична ласка, която беше открил при Ингрид. През годините след това други жени – включително Фаваши – се бяха опитвали да стигнат до гърлото му, но той никога, никога не го беше оставял незащитено.
До момента, в който се появи Онър.
– Ти отказа да се влюбиш в някоя друга, Дмитрий. – Шепот със силата на изстрел. – Затова трябваше да се върна заради теб . … съпруже.
Всеки мускул в тялото му се сковава.
– Не.
Реакцията на Онър на тази единствена сурова дума не беше нищо, което той можеше да предвиди.
– Всичко е наред. – Докоснала лицето му с нежни ръце, тя се усмихна накриво, а очите ѝ светеха от толкова дълбока любов, че той си помисли, че ще се удави в блестящото среднощно зелено.
– Не е нужно да ми вярваш или дори да ме смяташ за разумна. Просто ми позволи да те обичам.
Следващите ѝ думи бяха прошепнати на древен, забравен език, диалект, който се говореше само в едно малко селце, отдавна сринато със земята – диалект, който помнеше само Дмитрий. Само че лигавият му ритъм падаше от устните на Онър, сякаш бе тичала лудо по същите полета, танцувала под същото блестящо слънце.
– Винаги съм била малко луда, когато става дума за теб.
– Не мога… – започна той, защото това, което тя предлагаше, беше твърде много, твърде болезнен подарък.
– Шшш. – Тя прокара пръсти през косата му. – Всичко е наред.
– Не. – Не беше наред, нямаше да бъде наред, докато не получи отговорите, от които се нуждаеше.
– Толкова си упорит. – Целуваше го бавно и дълбоко, притискаше го към себе си с крака около бедрата му, когато той щеше да се отдръпне. – Трябваше да го очаквам от мъжа, който веднъж се изкачи по планински склон в зори, за да ми донесе диви цветя.
Цялото му тяло потрепери под тежестта на знанието в очите ѝ, в докосването ѝ, в гласа ѝ. Всички дребни неща, които беше направила и които бяха побутнали паметта му, ехото от радостта на Ингрид, която разбиваше сърцето му, когато се смееше Онър, начинът, по който го познаваше, се разбиха в хаоса в него, оставяйки след себе си само сурова нужда.
– Позволи ми да ти дам това, от което се нуждаеш, съпруже. Чаках толкова много време. – Натрапчивите думи се преплитаха с изтънчено желание, което пееше в кръвта му. – Пий.
Последната нишка на контрола му се скъса.
Ревейки, той се впи в нея отново и отново, и отново, докато тя не се сгуши около него с женска сила, а той не свърши с такова удовлетворение, че нямаше спомен да е забил зъбите си във врата ѝ. Тогава тръпчивият, див вкус на кръвта ѝ го удари с жестокостта на буря и изведнъж отново му стана твърд.

Онър усети как очите ѝ се разширяват, когато Дмитрий отново започна да се движи, а зъбите му изпратиха вълна от знойно удоволствие в организма ѝ – лениво, убедително, с вкус на грях, секс и всичко вкусно лошо. … и толкова различно от онова, което беше изпитала в мазето, че сравнението би било смешно.
Стенейки от пищното му набъбване през хленчещите мускули и приятно разкъсаното тяло, тя усети как покрива с пищна нужда твърдото проникване на възбудата му.
– О, Боже, Дмитрий.
Дебелата му дължина се прокара през набъбналите тъкани, предизвиквайки вълни на екстаз в цялата ѝ система, докато той се навеждаше към шията ѝ и се хранеше. Вкопчила ръка в косата му, тя го придърпа към себе си, а изгарящата сексуалност на момента бе прорязана от дива нежност. Той засмука силно и тялото ѝ се раздвижи.
Издавайки тих, дълбок звук на удовлетворение, той се отдръпна, напъха се обратно… и я подкара към оргазъм, който сякаш не спираше.
Мускулите ѝ все още трепереха от еротичното удоволствие, когато, прекратявайки кървавата целувка, той облиза с език малките ранички, засмука отново кожата и вдигна глава.
– Не сме приключили – мърмореше той в ухото ѝ, когато краката ѝ се отлепиха от гърба му, твърде изтощени, за да се задържат. Протегна ръка между тях и с пръсти, които я познаваха твърде добре, се завъртяха около клитора ѝ.
Друг оргазъм я разтърси, дълбок, толкова дълбок.
– Не мога да издържа повече. – Това беше стон.
– Лъжеш. – Едно движение на бедрата му и тя се издигна към него, а ръцете ѝ погалиха гърдите му, ръцете му.
Той имаше безкрайно търпение и този път нямаше намерение да ѝ даде това, което искаше. Не и до половин час по-късно, когато тя смучеше гърлото му, дращеше гърба му и заплашваше, че ще използва острието върху него. Тогава той измъкна члена си под разочарования ѝ писък, разтвори широко бедрата ѝ и наведе тази тъмна глава, за да засмуче клитора ѝ в устата си.
Еротичният шок беше толкова силен, че изпепели нервните ѝ окончания, накара светлините зад очите ѝ да експлодират. Беше сигурна, че е загубила съзнание за една ослепителна секунда. Когато най-сетне повдигна упоените си клепачи, усети как красивия и опасен Дмитрий се плъзга в нея с първичен тласък, който беше чисто обладаване.

Назад към част 38                                                                      Напред към част 40

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 38

Глава 36

Изритвайки и удряйки се в дебелото, солидно тяло, той отпусна хватката си върху ръката на Калистос, оставяйки лицето и гърлото си незащитени, докато влагаше цялата си сила, за да забие ножа, който все още държеше, в мястото точно под сърцето на Калистос. Попадна в него и се изви нагоре, като разряза сърцето на другия вампир наполовина.
Агонията се впи в него, когато грубите метални остриета се впиха в лицето му и го пронизаха, но към края ударът избледня, когато Калистос се дръпна, а от гърдите му и от гърлото му се изля кръв едновременно. Завъртайки ножа все по-дълбоко, докато сърцето на вампира не се превърна в пулпа, Дмитрий отблъсна тялото от себе си, като в същото време изръмжа на кучетата.
Те се отдръпнаха… но очите им бяха насочени към падналия Калистос, който се гърчеше, докато се опитваше да се излекува. Дмитрий знаеше, че ако го оставят необезпокояван, той ще възкръсне. Вампири с тяхната мощ и сила не бяха лесни за убиване. Ако обаче Дмитрий си тръгнеше, кучетата щяха да разкъсат Калистос като парче заклано месо.
– „Този е моят специален домашен любимец.“ – Изида се усмихна, докато галеше с дълги, блестящи нокти стройното тяло на момчето, едва превърнало се в мъж. Това момче, вързано за леглото, се изви в докосването ѝ… после изкрещя, когато тя заби ноктите си в топките му и ги откъсна.
Не, помисли си Дмитрий. Не можеше да остави Калистос да страда – дори след ужасите, които вампирът бе извършил.
Тъга.
Червата му се свиха, мъката и яростта горяха в гърлото му и той почти си тръгна, оставяйки другия вампир на гладната глутница кучета.
Мигновено си спомни за Калистос в началото на заточението на Дмитрий.
Успокояващ балсам по гърба му.
– „Тя може да бъде взискателна, знам, но е добра господарка.“
Младият вампир се бе опитал да улесни живота му, дори бе отклонил вниманието на Изида от нанасянето на удар, който щеше да отнеме окото на Дмитрий на етап, който означаваше, че то може да не заздравее.
– „Помогни ми.“
Калистос беше казал това на Дмитрий веднъж, след като Изида го беше наранила толкова тежко, че той не беше в състояние да се изправи, за да се нахрани. Тогава Дмитрий, окован във вериги, беше безпомощен да направи каквото и да било, но днес щеше да го направи.
Грабна захвърления сцимитър и насочи острието към гърлото на Калистос. Само един силен удар бе достатъчен, за да отдели главата от тялото, но Дмитрий се увери, че Калистос никога повече няма да се надигне, и използва по-късото острие, за да издълбае повреденото сърце на вампира. Когато се обърна към Онър, без да има друг избор, освен да остави тялото на Калистос на кучетата, той я видя да изтичва от къщата с Илиум, размахвайки оръжие.
Кучетата нямаха никакъв шанс.

– Никой не може да узнае за това – каза той на Онър, докато разглеждаше зараждащите се издължени зъби на един от протовампирите в къщата, вече не се учудваше на това, което някои биха рискували за безсмъртие.
– Разбирам. – Тя приседна до него, на лицето ѝ се появи онова странно състрадание. – Не само че ще разклати властовата структура на света, ако ангелите се видят уязвими, но и може да даде идеи на някой друг.
– Да. – Толкова интелигентна, помисли си той, и с такава яснота в мисленето си, Онър беше жена, която щеше да бъде ценна до него, съвсем настрана от факта, че искаше само да я държи, да вдишва аромата ѝ, да чува живия ритъм на сърцето ѝ. Но първо трябваше да разгледат къщата стая по стая. Оказа се, че в нея няма живи обитатели, но откриха няколко разлагащи се тела, заровени в плитки гробове под къщата – доказателство за неуспешните опити на Калистос да направи вампири.
Това обаче не бе най-голямото откритие.
– Дмитрий? – Въпросителният женски глас се обади на линията, докато той стоеше с Илиум и Онър, заобиколен от тъмния аромат на смъртта. – Пропуснах обаждането ти – бях на музикалния рецитал на братята ми.
Ритник в гърдите му, който се разнесе по цялото му тяло.
– Ти си в безопасност.
– Всичко ли е наред?
– Да. – Той подаде телефона на Онър, като се нуждаеше от минута, за да възстанови емоционалните щитове, които някак си се бяха сринали при звука на гласа на Скръб.
Едва привечер на следващия ден се върнаха в Ню Йорк, като бяха останали, за да се уверят, че всичко е обработено и почистено, докато никой никога няма да узнае какво се е случило на това тихо място, заобиколено от ярката зеленина на стотици захарни кленове. Той обаче не пилотираше хеликоптера към Манхатън и Кулата, а към една изоставена порутена сграда недалеч от границата между Ню Йорк и Кънектикът.
– Сигурна ли си? – Попита той жената с очи, пълни със загадки, които искаше да изследва, докато тя лежеше преобърната, задоволена и усмихната в леглото му.
– Да – каза Онър. Амос, беше разбрала тя, не беше чудовището, което я преследваше.
Това беше клетката, в която той я беше поставил.
Излизайки от лъскавата машина, тя изчака Дмитрий да се присъедини към нея и след това ги поведе към дебрите на ада. Сградата беше облепена с табели „Не влизай“, но тя се запъти напред и премина през вътрешна врата, която водеше към застлано с цимент мазе.
– Той ми каза – прошепна тя, а в стомаха ѝ се появи гадене – че планира да обнови мястото, да го превърне в старомоден салон, където да се събират само привилегированите, но първо трябва да се увери, че всички негови гости имат нужния апетит. – Апетити, които означаваха, че Онър почти е умряла, преди Амос да боядиса стените, а още по-малко да смени мухлясалия килим и счупените дъски на пода.
Мъжката ръка се приближи до дръжката на вратата.
– Аз ще отида първи.
– Трябва да…
– Изправи се пред демоните си. – Дмитрий отметна косата ѝ от лицето с неочаквана нежност. – Това не означава, че трябва да го направиш сама и без щит.
Поглеждайки в лицето, което все още носеше остатъци от жестоките рани от битката, тя осъзна, че той също трябва да направи това, за да я защити. Не можеше да се преструва, че неговата закрила, неговата грижа е нежелана. Не и тук. Не и когато това беше Дмитрий. Но…
– Заедно. – Тя докосна ръката си до неговата. – Няма да се скрия от нито една част от това, дори зад широките ти рамене.
Дълга, напрегната пауза, преди той да кимне и да отвори вратата, която водеше надолу към нейната лична дупка. Но докато се движеше по стъпалата, с Дмитрий до себе си, гаденето ѝ се изтри от гнева, режещ и ярък… а после, когато влезе в черната стая, където я държаха и измъчваха в продължение на два дълги месеца, и от гордостта.
Аз оцелях.
Мисълта едва бе преминала през съзнанието ѝ, когато нещото я връхлетя от тъмнината с оголени зъби и нокти, а очите му светеха в червено.
Тя започна да стреля, изкрещя „Не!“, когато Дмитрий се хвърли покрай нея.
– Имам го!
Съществото продължаваше да се приближава, а тя продължаваше да стреля, шумът беше оглушителен в затвореното пространство. Накрая то лежеше хриптящо на пода. Изваждайки фенерчето си, тя насочи лъча към каквото и да е било, превърнало това гнусно място в свое леговище, без да отмества оръжието си от него.
– Ти. – Една бълбукаща, изпълнена с кръв дума.
Той вече не приличаше на снимките, които Дмитрий ѝ беше показал, елегантността му беше погребана под животински глад. Кожата на устата му се беше отдръпнала, за да оголи венците и зъбите му; лицето му беше кухо, падащо в себе си. Както и тялото му под разкъсаните остатъци от ризата, счупените ребра, които все още не бяха напълно сраснали, други части от торса, разпрашени от рани от куршуми.
– Имах те – прошепна Амос.
– Не – повтори тя, говорейки на Дмитрий.
– Онър.
– Той не е опасен. – Разхождайки се, за да погледне изтощената форма на Амос, тя осъзна, че той някак си се е озовал тук, след като Джиана го е разфасовала. След като обаче се бе скрил на сигурно място, той нямаше сили да излезе да се храни, дори когато тялото му се канибализираше, за да излекува масивните си наранявания.
Жалко същество.
Но с резервоар от сили.
Той се хвърли към нея със съскащ рев. Без да губи хладнокръвие, тя изпразни пълнителя си в сърцето му, като го разкъса на парчета.
– Ще възкръсне ли?
– Не. Беше твърде слаб. – Ръката на Дмитрий докосна косата ѝ. – Свършено е.
Обръщайки се, тя огледа изпълнената с дим стая и видя точно това. Стая.
– Да. Свършено е.

Изтощена и емоционално изцедена, тя не протестира, когато Дмитрий ги отведе с полет до Кулата и я заведе в апартамента си.
– Доставиха ново легло – каза ѝ той, докато я вкарваше в банята и започваше да ѝ помага да се съблече. – Ти ще бъдеш единствената жена, която ще спи в него.
Той владееше сърцето ѝ, този вампир с белезите и мрака си.
– Ела тук. – Докосна лицето му, докато той се навеждаше към нея, тя допря носа си до неговия, усети как тялото му се сковава за необяснима секунда, преди той да поеме устата ѝ в сурова целувка, такава греховна, развратна целувка, каквато никой добър мъж не би дал на жена си. Последвалият душ беше упадъчен и добре дошъл, но тялото ѝ се отказа, когато падна на леглото.

Те искаха да я обезчестят, вампирите с горещите очи и ръцете, които се разхождаха по плътта ѝ, докато я приковаваха към стената. Тя знаеше това, разбираше го.
– „Прости ми, Дмитрий“ – прошепна тя в съзнанието си и притихна.
Те се засмяха.
– „Ето, тя го иска. Знаех си, че всички тези селяни с удоволствие разтварят бедрата си за един истински мъж.“ – Груби, ноктести ръце избутват полите ѝ, друга двойка осакатява гърдите ѝ.
Въпреки срама и яростта си, тя си каза да мълчи, да не се бие.
Но тогава третият вампир влезе в детската стая и излезе с Катерина в ръце.
– „Толкова сладка и мека“ – промърмори той, а тонът му беше леден в своята нежност. – „Чувал съм, че такава кръв е деликатес.“
Тихо, тихо, каза си тя, дори когато яростта превърна кръвта ѝ в пламък. Ако протестираше, чудовището щеше да разбере, че държи в ръцете си част от сърцето ѝ, и щеше да нарани Катерина още повече. Но мълчанието ѝ не можеше да защити детето ѝ и тя изкрещя от ужас:
– „Не! Моля!“ – Когато вампирът сведе глава към малката шия на Катерина и започна да я разкъсва като куче. Ужасеният вик на бебето ѝ прониза въздуха, прониза тишината, прониза я, докато не започна да кърви.
Забивайки лакътя си в носа на единия от вампирите, които я държаха, тя прободе другия с кухненския нож, който беше скрила в полите си, когато те влязоха в дома ѝ с такова зло в очите.
– „Пуснете я!“ – Избягвайки, защото не бяха очаквали съпротива, тя изтръгна Катерина от ръцете на хранещия се вампир. – „Не, не. О, не.“ – Бедното ѝ бебе беше мъртво, гърлото ѝ толкова много месо, а малкото ѝ телце вече изстиваше.
– „Не!“ – Това беше жалният вик на майка, когато чудовищата отново я разкъсаха, но тя не пусна Катерина. Дори когато счупиха ребрата ѝ, запратиха я на земята и подръпнаха полите ѝ. Не я интересуваше какво ще направят с нея, стига да не докоснат Катерина… и да не открият Миша.
„Мълчи, Миша“ – молеше се тя в ума си. – „Бъди тих, толкова тих.“ – Той си играеше в малкото пространство под покрива, което беше неговото „тайно“ място, и тя му извика да се скрие, когато за първи път видя вампирите. Нямаше време да стигне до Катерина, но тя се надяваше, че няма да са толкова жестоки, че да навредят на бебето.
Не усети никаква болка, когато я нараниха, не почувства нищо, всеки грам от същността ѝ беше концентриран върху това да слуша за сина си, да държи дъщеря си близо до себе си.
– „Не можах да я защитя, Дмитрий“ – прошепна тя с беззвучен глас, докато вампирите я използваха. – „Съжалявам.“ – Тя щеше да умре тук, знаеше това. И каквото и да беше друго, той нямаше да прости това. Беше толкова упорит, щеше да носи раната в сърцето си до деня на последния си дъх, нейният красив, верен съпруг, който я бе обичал дори когато един ангел бе дошъл да го ухажва.
Шепот на звук.
Вдигна очи и видя Миша да наднича през ръба на покривното пространство. С очите си му каза да млъкне, да се успокои. Но той беше син на баща си. Крещейки от ярост, той скочи върху гърба на един от нападателите ѝ и впи силни малки зъби във врата на вампира. Вампирът тръгна да откъсва сина ѝ и да го хвърля на пода, докато тя се бореше да избяга, да го защити.
– „Не!“ – Един от останалите хвана в ръцете си крещящият и превиващ се Миша. – „Тя иска по-голямото дете живо!“ – Той стискаше силно сладкото ѝ момче, докато тя го молеше да не наранява детето ѝ. Но чудовището само се засмя, продължавайки да мачка Миша, докато малкото му, свирепо тяло не се размърда.
После, приключили с нея, пречупиха гръбнака ѝ, за да не може да избяга, докато къщата се изпълни с дим, с пламък. Тя умря с бебето си в ръце, държейки се за края. Но за душата ѝ нямаше покой, съзнанието ѝ се изпълваше с ехото от писъците на Миша, с гледката на опустошената шия на Катерина и с натрапчивите думи на Дмитрий, когато хората на Изида дойдоха за него.
– „Ще ми простиш ли, Ингрид? За това, което трябва да направя?“
Такъв горд мъж, нейният съпруг. Толкова много, много горд.
– „Ти водиш битка“ – беше прошепнала тя, докосвайки ръката си до бузата му. – „Правиш това, за да ни защитиш. Няма какво да прощавам.“
И така, той си беше отишъл, нейният Дмитрий, отишъл в леглото на същество, което виждаше в него само вещ, която да бъде използвана. И беше обещал да се върне, каквото и да се случи. Но сега тя нямаше да го чака.
Сърцето му щеше да се разбие.

– Онър! – Дмитрий разтърси жената, която бе спала на топло до него през нощта, опитвайки се да я събуди, докато тя плачеше със сълзи.
После тя се обърна, зарови лице в гърдите му и той разбра, че вече се е събудила. Нейните сълзи бяха сълзи на жена, която е загубила всичко. Пълно опустошение във всяка гореща, мокра капка, докато тя плачеше, плачеше и плачеше, а тялото ѝ се тресеше толкова силно, че той се притесняваше да не се счупи.
Тя не искаше да чуе думите му, не искаше да се успокои, затова той просто я държеше по-силно от всякога. Тя не се бореше с него, не правеше нищо друго, освен да плаче – докато гърдите му не се намокриха от нейното опустошение и той не поиска да разкъса нещо. Но той не ѝ каза да спре. Смъртта на Амос, мислеше си той, беше катализаторът за това и ако тя се нуждаеше от това, за да завърши изцелението си, така да бъде.
Така че той държеше този ловец, чиито среднощнозелени очи казваха, че го вижда, със сенките и всичко останало, която го докосваше, както правеше Ингрид, която го караше да си представя невъзможна истина, държеше я толкова близо, че тя беше част от самата му душа.

Назад към част 37                                                   Напред към част 39

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 37

Глава 35

Като се върна при Дмитрий, тя прошепна резултатите в ухото му, ароматът му беше познат, добре дошъл.
– Светлината се появи преди секунда. Трептяща, сякаш от свещ. – Сиянието ѝ беше разсеяно по начин, който никоя електрическа лампа не можеше да имитира. – Дълбоко в къщата.
Дмитрий вдигна ръка… към един от гаргойлите на покрива.
Крилете се разтвориха и Илиум полетя безшумно към предната част, готов да блокира всеки опит за бягство.
– Може да е отвличане на вниманието – каза тя, а сърцето ѝ заби от прилива на адреналин, предизвикан от неочакваната гледка. – Калистос може да чака зад вратата.
Дмитрий поклати глава.
– Не усещам нищо, което да показва това, а сетивата ми са изострени. – Протегна ръка и внимателно завъртя дръжката на вратата. Когато тя се отвори под ръката му, той каза: – Значи капан. – На устните му се появи лека усмивка. – Не се наранявай, Онър, иначе ще се събудиш със зъби.
Тя замръзна.
– Не съм била изпитвана. – Всички Кандидати от краткия списък бяха тествани за нещо по време на процеса на приемане. Теориите за това варираха, но самите тестове бяха задължителни.
– Кръвта – промърмори Дмитрий – не е трудно да се набави, особено когато става дума за активни ловци.
– Чувал ли си някога за неприкосновеност на личния живот? – Промълви тя под носа си, докато той буташе вратата и се вмъкваше вътре.
Тя го последва – в непрогледен мрак, светлината, която бе зърнала, бе скрита от разположението на стените. Прекосявайки я с безпогрешна стъпка, Дмитрий си проправи път към коридора. Тя го заобиколи и се изправи на пръсти, когато той доближи устни до ухото ѝ.
– Остани извън полезрението. Няма причина да вярва, че съм те довел. – При кимването ѝ той добави: – А личното пространство е толкова модерно понятие.
Решила, че ще му крещи по-късно, тя използва всеки грам от уменията си, за да прикрие присъствието си, докато се движеха по коридора, докато Дмитрий правеше обратното, крачейки надолу с тежки, шумни стъпки, докато светлината не се появи. Тя идваше от стаята, която се отклоняваше от коридора към предната част на къщата, беше отразена от орнаменталното огледало отсреща.
Това огледало, издълбано с грозде и митични същества, покрити със злато, не ѝ показваше нищо друго освен пламъка на свещта, докато Дмитрий минаваше през вратата и навлизаше в тъмнината отвъд, а тя притискаше гръб до стената, готова да влезе, когато се наложи.
– Дмитрий. – Груб глас, дрезгав, но дълбок.
– Гърлото ти така и не се възстанови.
– Не трябваше да я огорчавам така. – Звук, който можеше да бъде въздишка.
– Твоята господарка не беше известна с търпението си – или с грижата, с която борави с играчките си.
Цивилизоваността на разговора накара косъмчетата да се изправят отзад на врата на Онър. Тя добре знаеше, че слуша двама хищници, които обикалят един около друг. Само един от тях щеше да преживее нощта.

Калистос не бе загубил нищо от красотата си през изминалите години. Всъщност беше израснал още повече в тази деликатна костна структура, която показваше очи с блестящ меден цвят и устни, толкова меки и добре оформени, че не един ангел беше съблазнен от тяхното съвършенство. Тялото му също беше красиво. Стройно, но с невероятен мускулен тонус – въздухът едва се раздвижваше, когато се движеше, а стъпките му бяха като на танцьор.
– „Изящно създание“ – бе го нарекла Изида в деня, в който бе отвела Дмитрий в леглото си и бе принудила Калистос да го наблюдава.
– „Бях лош домакин.“ – Калистос махна с ръка към поднос с кристална каничка, пълна с кървавочервена течност, която блестеше на светлината на свещите. – „Ние сме двама изтънчени мъже, нали?“

Дмитрий забеляза руменината високо на скулите на Калистос, блясъка в медните му очи и попита:
– Откога спиш?
Другият мъж се облегна на стената до масивната камина. Плъзгайки ръце в джобовете на панталоните на костюма в тъмнокафяво, които на светлината на свещите изглеждаха почти черни, той наклони лицето си под най-добрия ъгъл. Дмитрий знаеше, че това е автоматичен акт, но не и несъзнателен – защото както Дмитрий се беше научил да използва примамката на аромата като нападателно оръжие, така Калистос се беше научил да използва лицето и тялото си.
Сега той разтвори тези съвършени устни с най-малката частица.
– На горния етаж има голямо легло… напълно готово за ползване. – Чувствена покана във всяка дума, увереност на човек, който от векове е успявал да подчини на себе си както мъжете, така и жените.
Дори Изида, помисли си Дмитрий, го е обгрижвала, когато не го е измъчвала. Не беше чудно, че младите човешки мъже, които вампирът беше примамил в леговището си, бяха дошли толкова мило на смъртта си, предавайки телата си, за да може той да прави с тях каквото си поиска.
– Не успя в опита си да направиш вампири.
– Мислех да създам армия. – Усмивка, предназначена да накара аудиторията му да се усмихне заедно с него, да го види като красиво украшение, без никаква заплаха. – Глупава предпоставка, скоро осъзнах, но защо да не използвам робите, които вече имах? Беше забавно да оставям подаръци на прага ти.
Отблъсквайки се от стената с поглед, изпълнен с наслада, той заобиколи дивана, докато застанаха само на няколко метра един от друг, а походката му беше елегантна.
– Тогава ми хрумна – не е нужно да имам армия, за да те унищожа. – Той разпери ръце. – Всичко, което трябваше да направя, беше да взема някого, когото обичаше, и да те накарам да гледаш, докато я убивам.
Спомените, болезнени и жестоки, заплашваха да изплуват на повърхността, но Дмитрий имаше почти хиляда години, за да се научи да мисли за болката.
– Ти лежеше в локва от собствената си кръв, когато те открихме. – Това беше тихо напомняне, последен шанс. – Беше те бичувала, докато не разкъса кожата на гърба ти, след това беше яздила члена ти, докато ти крещеше.
Накъсан гняв накърни безупречните линии на лицето на Калистос.
– Не си я разбрал, селянино, какъвто си.
– А ти за нея не беше нищо друго освен красива играчка – каза Дмитрий с жестока честност – нещо, което може би щеше да съжалява, че е счупила, но само за толкова време, колкото ѝ трябваше, за да си намери нова играчка.
Медта гореше, но Калистос не удари, не реагира.
– Тя счупи твоята играчка, нали? – Злобна усмивка. – Казваха, че жена ти е пищяла като заклана свиня, докато са се гаврили с нея.
Гневът разяждаше кръвта му, но той никога нямаше да даде на Калистос удовлетворението да види какво му причини мисълта за последните мигове на нежната, любяща Ингрид на земята.
– Все още ли я обичаш, Калистос?
Мрачно мълчание, последвано от простото:
– Да.
– Тогава няма какво повече да кажа. – Той нанесе удар със скимитара с цел да отсече главата.
Но Калистос вече не беше там, а се беше преместил с котешка грация, за да се скрие зад един диван.
– Внимавай – каза вампирът, като извади блестящ меч от скривалището си до тежката мебел – иначе никога няма да разбереш къде е.
Дмитрий вдиша дълбоко, долови аромата на Онър близо до вратата. – Нямаш нищо.
Подигравателна усмивка.
– Не беше трудно да я взема. Трябваше само да се обадя по телефона и да заплаша по-малките ѝ братя. – Самодоволно задоволство, което беше колкото смразяващо, толкова и невъзможно. – Тя се изплъзна покрай охраната ти и попадна право в ръцете ми, вкусното малко нещо.
Онър нямаше по-малки братя. Но Скръб имаше.
Лед скова кръвта му.
– Предай ми се сега – каза той, долавяйки струи от неочакван аромат, който му подсказваше, че Калистос все още има живи протовампири под своя команда – и ще направя смъртта ти лесна. – Онър беше сама, но в момента, в който Дмитрий отидеше при нея, щеше да даде на Калистос друга мишена.
Калистос отново се засмя – груб, пречупен, болезнен звук.
– Забавлява ме да знам, че ще живееш до края на живота си, знаейки, че тя е умряла бавно и мъчително – след като ме обслужваше, докато не ми омръзна. Жалко, че не пристигна час по-рано. – Усмивка, която целеше да привлече кръвта на сърцето. – Тя изкрещя името ти накрая.
Дмитрий тръгна след Калистос без предупреждение, изтласквайки суровата ярост на емоциите си на заден план. Това щеше да дойде по-късно. След като Калистос беше мъртъв.
Избягвайки смъртоносния удар, другият вампир се извъртя и почти прелетя през дивана, за да се приземи на крака от другата му страна.
– Нейха – каза Калистос, когато Дмитрий заобиколи, за да се изправи срещу него – е много неща. Едно от тях е майсторски бой с остриета.
– Уменията ѝ не помогнаха на дъщеря ѝ – подигра се Дмитрий, осъзнавайки звуците в коридора, телата, които започнаха да се стичат в стаята зад него, блокирайки изхода.
– Анушка беше арогантна. – Калистос се втурна към него с размазващ удар, който проряза линия по тениската на Дмитрий, напоявайки черната материя с тъмночервената кръв. – Аз обаче не се интересувам от това да се изтъквам. Само ти причинявам болка.
Дмитрий отново се измъкна, плъзна се по грешния път върху дебелия килим. Калистос използва случая, за да прореже дълбока рана на гърба му, острието се плъзна агонизиращо по гръбнака му.
– Какво е усещането да си по-слабият, Дмитрий? – Съскащ въпрос. – Тя те молеше да пощадиш живота ѝ, молеше те!
Десет от младите, слаби протовампири с оръжия. В коридора не се чуват повече звуци.
– Тя беше кучка, която заслужаваше да умре. – С тези студени думи той започна да се движи сериозно. Но вместо да се насочи към Калистос, той се завъртя към краищата на помещението, покосявайки протовампирите, които мислеха да го застрелят. Но беше твърде бърз, острието му сладко се стрелна във въздуха, разпръсквайки кръв по стените, докато Калистос крещеше и се хвърляше след него.
Значи бившият любовник на Изида все пак изпитваше някаква извратена любов към творенията си.
Използвайки краката си, за да се отблъсне от една стена, опръскана с червено, той се преобърна над Калистос и се спусна в клек под потока от куршуми. Един от тях обаче го улучи в ръката. Отърсвайки се от болката, той отново се вряза със скимитара, ампутирайки краката на нападателя в коленете. Вампирът беше твърде млад, твърде зле направен, за да оцелее, писъците му бяха високи, безкрайни.
Оцелелите вече стреляха… но изстрелите им изведнъж секнаха, сърцата им бяха издухани отзад от ловец с дълбоки зелени очи, горящи с огнен център.
Вдигайки глава, за да види как Калистос се втурва към Онър, свил устни в хъркане, той смени позицията си, за да блокира другия вампир. Звънът на стоманата отекна в стаята, вибрираше по ранената му ръка, но Дмитрий се бе сражавал с липсващи части от тялото. Това беше нищо.
Изрита се в коленете на Калистос и го поряза с острието, докато Калистос се измъкна от пътя си и побягна не към вратата, а към прозорците от дебело старомодно стъкло, които гледаха към територията. Без да спира главоломния си устрем, другият вампир се заби в стъклото и излезе на двора в разтърсваща каскада от звук и кръв.
– Онър!
– Добре съм. Върви!
Прескачайки през същата дупка в стъклото, той се претърколи в изправено положение и се озова пред Калистос, на чието лице се появи напоена с кръв усмивка.
– Умно, Дмитрий. Манипулираш ме, докато не си подадох ръка… или може би аз те манипулирах. – Вдигна два пръста към устата си и изсвири.
Лай изпълни въздуха и изведнъж от гората към входа на къщата се заизкачваха черни като нощта кучета, кучешките им зъби бяха остри като бръсначи, а целта им – очевидна. Заобикаляйки Калистос, те се нахвърлиха върху Дмитрий, но не всички. Част от глутницата се насочи към къщата, вероятно привлечена от пролятата кръв… или от миризмата на Онър. Защото Калистос се смееше, а погледът му подсказваше, че е изиграл крайната си игра.
Виждайки светкавица в синьо в периферното си зрение, Дмитрий изкрещя:
– Вътре! – Едновременно с това се вряза в кучетата, разрязвайки дебеломускулестите им тела наполовина, но те продължиха да се изсипват от гората. Ако паднеше на земята, те щяха да го разкъсат на парчета, вероятно накрая щяха да успеят да го обезглавят, което беше единственото нещо, което щеше да сложи край на почти безсмъртния му живот.
– Жалко, че няма да успея лично да убия кучката ти – изплю се Калистос. – Но все пак ще се насладя на мисълта за разкъсаното ѝ тяло.
Дмитрий продължи да сече кучетата, а купчината тела около него ставаше все по-дълбока. Не смей да умреш, Онър.
Знаеше, че Илиум ще направи всичко по силите си, за да я защити, но го съсипваше фактът, че за пореден път не е в състояние да защити жената, която обича. Тогава чу бързи изстрели от вътрешността на къщата и си спомни, че макар Онър да го докосваше със същата нежност като някога Ингрид, тя беше ловец, усъвършенстван и окървавен, ничия жертва.
Той оголи зъбите си в дива усмивка.
Моята Онър.
Като режеше със скимитара в едната си ръка, докато с другата вадеше собственото си оръжие, той изкара толкова много от гончетата, че останалите станаха предпазливи.
Не достатъчно, за да се отдръпнат, но достатъчно, за да се поколебаят.
Използвайки колебанието им, той вдигна пистолета и простреля Калистос в лицето.
Вампирът изкрещя и падна на колене, като очевидно не бе очаквал нападение от модерното оръжие. Дмитрий си проправи път през кучетата, за да опре пистолета в слепоочието на Калистос. Вампирът беше сломен из основи, никога нямаше да се възстанови.
Изида му беше направила това.
И затова Дмитрий щеше да му даде милост.
Но Калистос се отскубна, преди Дмитрий да успее да натисне спусъка, изтръгна пистолета от ръката му и го изкара от равновесие дотолкова, че той падна на земята с осакатеното лице на Калистос над него. Захвърлил сцимитара, защото нямаше полза от него в такава близост, той се биеше с голи ръце, докато Калистос го дереше и разкъсваше с ръце, които не бяха човешки.
Усещайки как тези нокти се врязват в плътта му, той разбра, че мъжът е криел някакво оръжие, наточено с къси, но остри като бръснач, назъбени върхове и носено върху кокалчетата на пръстите му. Сега то действаше като резачка, разкъсвайки гърдите и страничната част на врата на Дмитрий. Той блокира Калистос, когато ослепеният вампир щеше да стисне ръката си около врата на Дмитрий и, изваждайки къс нож от колана си, преряза гърлото на Калистос.
Кръвта бликна гореща и мокра върху лицето му, но Калистос беше по-възрастен от Дмитрий с около две десетилетия. Той не падна на земята. Вместо това, притиснал свободната си ръка върху гърлото, той се вряза с тази, която беше превърнал в смъртоносна.
– Ще сложа края ти. – Около устата му се появи слюнка, фина червена пяна. – Така, както ти приключи с нея.
Дмитрий успя да хване китката на Калистос и да спре удара му. Тогава усети зъбите на гончето върху крака си, отвъд мястото, където Калистос беше опънал тялото му.

Назад към част 36                                                         Напред към част 38

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 36

Глава 34

– Ние сме до тук. – Тъмната коса се отметна от челото на Дмитрий, докато той ги водеше по една малко изоставена улица, преди да завие през чифт отворени порти, които водеха към разпадащ се жилищен комплекс.
– Предполагам, че стойността е в земята?
– Милиони. – Спирайки колата зад защитната преграда на купчина отломки, Дмитрий излезе и отвори багажника, за да извади зашеметяващо острие, твърде голямо, за да бъде пренасяно тайно. Не, това оръжие беше за сила и сплашване.
Ако не се лъжеше, това беше сцимитър. Въпреки това тя не успя да го разгледа добре, преди той да закрачи обратно, държейки оръжието настрани, а очите му бяха пълни със смъртоносно намерение.
– Остани зад гърба ми, Онър. Калистос най-вероятно е изчезнал, но не можем да предполагаме това.
– Ще те прикрия – каза тя, без да спори със заповедта, защото знаеше за сблъсъка със собствените си чудовища, а Калистос беше на Дмитрий.
– Не, остани буквално зад гърба ми. Един изстрел няма да ми нанесе значителни щети, но теб може да те убие.
Идеята Дмитрий да кърви заради нея накара ръката на Онър да стисне брутално приклада на пистолета, но тя отново запази мълчание, защото знаеше, че времето е от съществено значение.
– Хайде да вървим.
Той беше елегантна сянка пред нея, която гарантираше, че тя никога няма да се изложи на никого, който може да ги наблюдава от сградата. Онър, не дишаше, докато не прекосиха откритата част, за да стигнат до вратата. Той влезе пръв, а тя държеше погледа си напред, докато се движеше зад него, насочила пистолет напред.
Единственото нещо, което ги посрещна вътре, беше тишината… и един счупен ангел. Момчето – и да, то все още беше момче, а смъртно бледото му лице притежаваше избледняващата мекота на детството – беше захвърлено отпред в прашното фоайе, а бледокафявите му крила, осеяни с кръв и мръсотия, лежаха безжизнени и смачкани от двете му страни.
Грешка, нещо не беше наред с тези крила.
Счупени.
Това беше, осъзна тя, чувствайки се зле в стомаха си, единственият начин да транспортираш ангел в безсъзнание, ако не искаш да използваш огромен камион и да привлечеш нежелано внимание.
– Онър.
– Погрижила съм се за теб.
Приклекнал, Дмитрий докосна с пръсти бузата на ангела.
– Той е топъл. – Сложил скимитара, той с най-голямо внимание обърна тялото, като се стараеше да не повреди допълнително крилата на момчето. – Няма сърдечен ритъм. – Но това не означаваше, че цялата надежда е загубена. – „Рафаел, колко близо си“ – попита той, след като бе усетил как съзнанието на архангела докосва неговото, докато се обръщаше през портите.
„Минути път. Покажи ми.“
Дмитрий отвори съзнанието си достатъчно, за да може Рафаел да види през очите му и да оцени щетите.
„Дай му дъха си, Дмитрий. Иначе няма да оцелее.“
Доверявайки се на Онър да поддържа охраната, Дмитрий започна да диша за младия ангел, усещайки как гърдите му, натежали от мускулите, необходими за полета, се издигат и спадат под докосването му. Не минаха повече от пет минути, когато Рафаел влезе в сградата. Архангелът не се поколеба да коленичи на мръсния под, като крилете му се влачеха по натрупаните прах и отломки, за да вземе момчето в прегръдките си – замествайки устните на Дмитрий със своите.
Дъхът на архангела притежаваше невероятна сила.
Докато Дмитрий наблюдаваше, слабо синьо сияние обля мястото, където устните на Рафаел се срещнаха с тези на младия ангел.
Изправяйки се, той взе скимитара и се обърна, за да погледне Онър – твърдоглав ловец с оръжие в ръце, което не би се поколебала да използва, за да защити уязвимите – и все пак човек, който имаше сърцето да изпитва съжаление към това, което насилникът му бе изтърпял като дете. Дмитрий не изпитваше такава мекота в себе си, но прие, че тя е неразделна част от Онър, тази сложна жена с древни познания в тези среднощнозелени очи.
Кимна ѝ да запази позицията си и започна да проверява района, за да види дали не може да открие нещо, което да говори за местонахождението на Калистос. Нищо, освен следи от изтъркване в праха от мястото, където другият вампир бе завлякъл тялото на младия ангел вътре. Калистос бе излязъл по същия начин, по който бе влязъл, без да полага усилия да скрие отпечатъците си.
„Ще живее ли?“ – Запита той, виждайки как Рафаел прекъсва животворната целувка.
Неземно сините му очи се втренчиха в неговите.
„Да. И той отново ще бъде цял. Но ще има нужда от грижи, каквито светът на смъртните не може да му осигури.“
Дмитрий кимна.
„Ще организирам транспорта до Убежището.“
„Не, Дмитрий. Трябва да го взема сам.“ – Архангелът се надигна, а в ръцете му беше безжизненото тяло на ангела. – „Ще тръгнем след три дни, след като е имал възможност да възстанови малко силите си.“
„Елена?“
„Тя е моето сърце. Тя идва с мен.“
Дмитрий не беше очаквал нищо друго.
„Ще бдя над твоя град, сир.“
В момента, в който Рафаел си тръгваше, Онър пристъпи напред.
– Чакай.
Заобикаляйки от другата страна на архангела, сякаш току-що не беше спряла най-могъщото същество в страната, тя вдигна ръката на младия ангел. Тя беше свита в юмрук.
– Той крие нещо в дланта си.
Рафаел погледна към Дмитрий.
– Отвори я със сила.
Дмитрий успя да не счупи нито една кост, но се наложи да посини момчето, за да отлепи пръстите му. За да разкрие смачканите, но все още разпознаваеми останки от две листа на захарен клен.
– Нищо, което да ги отличава от други подобни листа – каза той, като вдигна остатъците от зеленината.
Стиснала ръката на ангела, Онър се наведе по-близо.
– Той е написал нещо на дланта си.
– Ерис – каза Рафаел, зрението му се изостри. – Думата е „Ерис“.
Дмитрий се намръщи.
– Съпругът на Нейха? Никой не го е виждал от векове. – Дори докато говореше, очите му отново паднаха върху листата от захарния клен. – Нейха – каза той, а в съзнанието му се откърти стара част от знанието – няма имоти на тази територия, но Ерис я харесваше, преди да се уедини. – Дали това уединение е било по негово желание, беше спорно, защото Дмитрий беше чувал слухове, че съпругът на Нейха я е предал с друга жена и е бил наказан за това през последните триста години.
Не беше изключено позицията на Калистос в двора на Нейха да му е позволила достъп до Ерис и, каквото и друго да беше станал, любовникът на Изида се беше оказал интелигентен. Може би повече от Ерис – който винаги е бил блестящото украшение на съпругата си Нейха, любимата перната птица, която архангелът бе обсипал със скъпоценности и коприна.
– Калистос сигурно използва имението на Ерис като своя база.
– Върви – каза Рафаел и придърпа тялото на ранения ангел към своето. – Вземи всички хора, които ти трябват.
– Господарю. – „Няма да оставя града уязвим. Все още има вероятност ръката на Нейха да стои зад това.“ – Архангелът мразеше всички, които бяха помогнали за екзекуцията на дъщеря ѝ. Анушка-Рафаел беше сред тях. – „Това може да е капан, за да ни отвлече.“
„Повече от способен съм да защитя града си, Дмитрий.“
„А тя е повече от способна да отрови самия въздух, ако това ѝ е изгодно. Ще отида сам. Достатъчно силен съм, за да се справя с Калистос, дори ако той има със себе си още от своите протовампири.“
Сините очи на Рафаел бяха безмилостни.
„Ти ще вземеш Илиум.“
„Не съм заслепен от миналото.“ – Решенията му бяха рационални, хладнокръвни.
„Въпреки това.“ – Изражението на Рафаел се промени с най-малката частица. – „Няма да загубя втория си.“
Дмитрий наведе глава с леко кимване.
– Онър – каза той, след като архангелът излезе с живия си товар, – ще взема хеликоптера за Върмонт…
Като се втурна да застане лице в лице с него, тя го бутна в гърдите.
– Ако дори си мислиш да ме оставиш, помисли отново.
Трябваше да се държи твърдо, щеше да го направи, ако това беше друга жена. Но Онър… тя се беше вкопчила толкова дълбоко в него, че накара старата, безмилостна част от него да се обездвижи, да разгледа ситуацията – и внезапната му уязвимост – с леден фокус. За да унищожи това странно, чудесно нещо между тях, бяха нужни само няколко добре подбрани думи с изключителна жестокост.
Онър беше умна, но и с нежно сърце. Тя не знаеше до какви дълбочини може да стигне той, какви рани може да нанесе. Можеше да я накара да кърви, без да вдигне ръка.
– Не съм добър човек, Онър – каза той и докосна с пръсти челюстта ѝ.
Вместо да се поколебае, тя се наведе към докосването.
– Ти си моят човек.
– „Ти си моят човек.“
Ехото от думите на Ингрид се преплете с това на Онър, но тогава и съпругата му беше с нежно сърце. Беше защитил това сърце с всички сили… и знаеше, че въпреки дълбоката слабост, която тя бе създала у него, ще го направи още веднъж с Онър. Беше странно нещо, да усеща отново такава нежност, да знае, че е способен на това.
– Ела. Време е да хванем чудовището в бърлогата му.

Венъм беше този, който най-често пилотираше хеликоптера за ползване от Седемте, но Дмитрий знаеше как да го прави – беше любопитен, когато машините бяха изобретени. Макар че намираше по-голямо удоволствие в управлението на автомобили, той бе запазил полезното умение. Сега, след като се забави само колкото да се преоблече и да събере оръжия, той вдигна черната машина от хеликоптерната площадка, разположена не на върха на Кулата, а няколко етажа по-надолу, на балкон, изрязан в част от сградата.
– Илиум? – Гласът на Онър прозвуча кристално ясно, двамата бяха с микрофони, а ушите им бяха защитени от шума на роторите.
– Той вече е на път. – Синьокрилият ангел беше един от най-бързите летци сред своя вид и щеше да ги изпревари във Върмонт. – Свързах се със създадените, които живеят в общия район на имота на Ерис и около него.
– Обадих се и на няколко приятели ловци наблизо. – Ароматът ѝ се увиваше около него в тесните пространства на пилотската кабина, фини въжета, които знаеше, че никога няма да скъса. – Никой от тях не е чул нищо.
– Нито пък моите хора – но Калистос не е младеж. – Той не би направил нищо, което да привлече вниманието към него близо до леговището му. – Сигурен съм, че ще го намерим там.
– Така или иначе – каза Онър и протегна пръсти по челюстта му в неочаквана ласка – тази вечер ще приключим с това.
– Как разбираш? – Това, че го дивяло да разбере, че това малко парченце от Изида е оцеляло, когато пепелта на семейството му е била разпръсната от вятъра преди толкова много време, цели цивилизации са се издигали и падали през това време.
Тя вече не го докосваше, а каза:
– Познавам те, Дмитрий. – Стиснала ръка върху сърцето си, гласът ѝ беше мек, силен от суровата емоция. – Точно тук, толкова дълбоко, че сякаш си част от мен от мига, в който поех първата си глътка въздух.
Протягайки ръка, той приближи юмрука ѝ до устните си и целуна кокалчетата на пръстите ѝ. Тя го лиши от думи, от изтънченост, докато той отново се превърна в мъжа, който беше с жена си – по-твърд, по-смъртоносен, но със способността да изпитва емоции, едновременно красиви и ужасяващи. Щеше да пролее кръв за смъртната до себе си, да разцепи вените ѝ, ако тя поискаше, да убива демони и врагове, докато светът не затрепери при звука на името му.
Но нямаше да я оплаква. Защото един мъж не преживява такава загуба два пъти.

След като се приземиха достатъчно далеч от къщата, за да може пристигането им да остане незабелязано, Дмитрий вдигна поглед, когато започнаха да се движат из тежката гора, която водеше към имението на Ерис, опитвайки се да забележи Илиум. На фона на беззвездното нощно небе нямаше дори и намек, но когато Дмитрий каза по менталната връзка:
„Илиум“ – отговорът беше незабавен.
„Виждам те. Проучих къщата – тя е тиха, но няма как да знам дали Калистос се намира вътре.“
„Дори да не е там сега, рано или късно ще се върне в леговището си.“
Прекъсвайки мисловния контакт, той предаде думите на Илиум на Онър. Тя кимна, а пистолетът, който бе избрала за основно оръжие, държеше до себе си. Той предпочиташе острието. Скимитарът, който носеше, беше стар любимец и често стоеше на показ в дома на Рафаел в Убежището, но последния път, когато беше в ангелската крепост, Дмитрий се почувства принуден да го свали, да го донесе в Ню Йорк.
– Руните на острието ти – попита Онър, докато продължаваха да вървят през гъстата тишина на гората, където единственият звук беше шумоленето на листата. – Какво означават те?
– Би трябвало да знаеш – каза той с провокативна усмивка. – Все пак друга вещица ги постави на острието за мен.
Зеленоок поглед, остър като блестящото острие на скимитара му.
– Внимавай, защото може да реша да те превърна в жаба.
По дяволите.
Хващайки я за врата, той я придърпа към себе си за целувката, която искаше да получи от часове. Дълго тъмно преплитане на езици, той ѝ се отдаде, докато тя не потрепери, а устните ѝ не узряха и не набъбнаха.
– След като това свърши – каза тя, докосвайки с пръсти влажната си от целувки уста – мисля, че искам да прекарам един месец затворена в спалнята с теб.
Устните му се извиха.
– Това може да се уреди. – Игрите в спалнята, които искаше да играе с Онър, бяха отвъд упадъка, отвъд греха. – Къщата трябва да се появи скоро.
– Ето – прошепна Онър едва две минути по-късно.
Скрита сред хиляди дървета от захарен клен, които трепереха от шепнещия нощен вятър, къщата се намираше на уединено място и бе скрита от външния свят. Въпреки че бяха излезли зад нея, Онър не се съмняваше, че това, което вижда, отразява точно цялостната архитектура. Въпреки спокойната обстановка това не беше приказка, нито елегантно убежище. То не напомняше на Онър за нищо друго освен за грамаден звяр, паметник на готическия излишък.
Два ръмжащи гаргойла охраняваха задните стъпала с оголени зъби и разперени нокти. От това, което успя да различи в тъмното, това беше само началото – беше сигурна, че от покрива надничат още гаргойли, включително гигантско прилепоподобно същество, чийто силует се очертаваше на фона на черното небе.
Бръшлянът, който покриваше по-голямата част от сградата, засилваше впечатлението за разлагаща се заплаха, както и разпръснатите дълбоко по земята листа. Сякаш десетилетия наред горските отломки се бяха събирали една върху друга, докато сега земята беше завинаги изгубена. Вървейки през листата – меки по това време на годината, по-скоро скриващи, отколкото издаващи преминаването им – Онър държеше оръжието си в ръка, докато острието на Дмитрий прорязваше тъмнината през нощта, а крачката му беше уверена и тиха като на ловна котка.
Тя докосна ръката му, когато стигнаха до подножието на стъпалата, които водеха към тясна веранда, и посочи.
– Виж.
Централната част на каменните стъпала не беше покрита с бръшлян или мъх. Сякаш бяха използвани наскоро и често. Когато се наведе и предпазливо светна с фенерчето си, закривайки лъча с длан, успя да различи слаба пътека сред органичната материя, която покриваше това, което някога може би е било поддържана морава. Кимна с глава на Дмитрий, след което изгаси фенерчето и двамата бавно и безшумно се отправиха нагоре по стъпалата и към задната врата на чудовищната къща.
Дмитрий наклони глава.
Беше странно – по някакъв прекрасен начин – колко перфектно го разбираше тя. Наведе се и се запъти към най-близкия прозорец. Не виждаше нищо отвъд, но продължи да върви, проверявайки прозорец след прозорец.
Единственото нещо, което се намираше отвъд, беше стигиански мрак. Тъй като къщата беше огромна, това не означаваше нищо, но тя се обърна и се изправи достатъчно, за да поклати глава на Дмитрий, преди да мине покрай него и да провери от другата страна, докато той бдеше, тих, опасен хищник, почти неразличим от нощта. Видя го едва на третия прозорец.

Назад към част 35                                                    Напред към част 37

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 35

Глава 33

Скръб посрещна Онър с ярка усмивка, когато тя се отби в дома на младата жена няколко часа след завръщането си от имението на Джиана, и се зарадва, когато Онър ѝ каза, че е време за първия ѝ урок по самозащита.
– Ще отида да се измъкна от дънките си.
След като спря в апартамента си, за да се преоблече в дълги черни панталони за упражнения, съчетани с обикновен тъмнозелен потник, Онър започна да загрява на частната морава зад къщата, докато другата жена тичаше вътре.
Вампирът, който я наблюдаваше от спокойното си място на задните стъпала, носеше огледални очила и черен костюм с бяла риза, а косата му беше прибрана назад в перфектни линии. Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че е излязъл от някой салон на Пето авеню и не различава единия край на острието от другия. Само че тя знаеше по-добре. Беше видяла начина, по който се движеше Венъм – онази грация, която човек притежава само ако танцува. И тя не говореше за балната зала.
– Искаш ли партньор? – Попита той, като свали очилата си, за да разкрие онези поразителни очи, толкова чужди. – Обещавам, че ще бъда нежен.
Онър, беше почти сигурна, че сега няма да има нищо против контакт с непознат мъж, особено в бойна ситуация, но поклати глава.
– Скръб трябва да излезе скоро.
Венъм се наведе напред с лакти върху коленете си, слънцето галеше кафявата кожа, в която имаше достатъчно топлина, за да може да се гали изключително добре. Не толкова погладима, колкото тази на смъртоносно сексапилния мъж, който Онър бе държала в леглото си не отдавна, но се обзаложи, че Венъм нямаше проблеми с датите, дори с тези очи.
Сега устните му се изкривиха съвсем малко.
– Винаги съм си мислел, че Дмитрий ще избере някой по-… изтънчен.
Подиграва се с нея – помисли си тя, – мъжът с влечуговидните очи се подиграваше с нея, за да се забавлява.
– Напомняш ми на един осемгодишен приемен брат, когото имах някога – каза тя и продължи да се протяга. – Той хвърляше кални топки по мен, след като се изкъпех, защото смяташе, че това е забавно. – В Джаред нямаше никаква подлост и тя всъщност беше поддържала връзка с него известно време, докато възрастта и времето не бяха потулили отношенията им. – Не му се стори смешно, след като постъпих като него… веднъж.
Изражението на Венъм стана недоволно.
– Едва ли съм дете.
Странно – тя беше десетилетия, столетия по-млада, а в този момент ѝ се искаше да прекоси разстоянието между тях, да разроши косата му и да го целуне по бузата в забавна обич. Преди да успее да се отърси от необяснимото чувство, Скръб изтича по стълбите, облечена в панталони, подобни на тези на Онър, и тъмносиня тениска с името на известен ирландски бар.
– Сега ли ще извадиш члена си, за да го докажеш? – Попита момичето с присмехулна сладост, явно дочуло изявлението на Вен.
Зловещите зеници на вампира се свиха до твърди точици.
– Внимавай ноктите ти да не те одраскат, котенце.
Издавайки съскащ звук към него, Скръб се запъти към Онър на тревата.
– Дмитрий сигурно наистина ме мрази – промълви тя. – Всички мъже са му подвластни, а той ми праща Венъм.
– Коте?
Скръб оголи зъби, за да покаже малки издължени зъби, които бяха наполовина по-малки от нормалния размер.
– Той ги нарича малки котешки зъби.
Венъм, помисли си Онър, зървайки яростта в променящите се очи на Скръб, или нямаше представа с какво си играе… или имаше много добра идея.
– Ще започнем с основните движения – каза тя, като си отбеляза мислено да помоли Дмитрий да потвърди дали е права за това, че Венъм нарочно бута момичето, за да прецени нивото ѝ на контрол.
Скръб се наведе по-близо и снижи гласа си.
– Трябва ли да гледа?
– Ако му кажеш да си тръгне, ще му достави още по-голямо удоволствие да остане. – Както и да е, Венъм отговаряше на обаждане по мобилния си телефон, тялото му беше в отпуснато положение, което тя не се съмняваше, че може да промени за миг. Някой от тези дни Онър щеше да направи спаринг с вампира – след като първо се справи с Дмитрий в един сеанс.
Бедрата ѝ се свиха при идеята да се пребори със сексапилния си, опасен любовник на тази арена, а телата им да са потни и напрегнати.
– Просто го игнорирай – каза тя, връщайки съзнанието си към настоящето.
Скръб си пое дълбоко дъх.
– Добре – каза тя на издишане. – Покажи ми.
Двадесет минути след сравнително невзискателния сеанс младата жена се поколеба и се срина.
Венъм беше до нея с такава скорост, че дъхът на Онър заседна в гърлото ѝ. Дръпна полусъзнателната жена в полуседнало положение, отметна назад левия маншет на ризата си, след като по-рано бе свалил сакото, и каза:
– Храни се – с глас, който беше като камшик.
Скръб се опита да го отблъсне, но пред разтревожения поглед на Онър тя беше страшно слаба.
– Майната ти. – Гласът ѝ се размиваше в проклятието.
– Застани на опашката, коте. – Той пъхна китката си в устата ѝ. – Храни се или ще те притисна и ще излея кръвта си в гърлото ти. След това ще те отведа в Кулата, за да те поставя под двадесет и четири часово наблюдение, както подобава на едно разглезено дете.
Скръб захапа китката му. Силно, ако се съди по злокобния блясък в очите, обградени от светещо зелено – макар че Венъм не показа никаква реакция. Осъзнавайки, че младата жена е допуснала запасите ѝ от енергия да се изчерпят до степен да се изложи на опасност, Онър не каза нищо, докато Скръб отново не изтръгна ръката на Венъм. Този път той ѝ позволи да прекъсне кръвната целувка.
Като избърса с гърба на ръката си устата си, Скръб каза:
– Предполагам, че ще разказваш.
Венъм използва носна кърпичка, за да изчисти спретнатите следи от пробождания по китката си, преди да си пусне отново маншета.
– Искаш това да е наша тайна? – Въпросът беше със стоманен ръб, а очите му бяха скрити зад огледални слънчеви очила миг по-късно. – Жалко, че нямаш нищо, което би ме заинтересувало, когато става дума за бартер.
Онър щеше да пренебрегне подигравката, след като бе схванала игрите на Венъм. Но Скръб нададе остър писък и скочи върху вампира. Смеейки се, той я отскубна и се изправи на крака с плавност, която беше също толкова влечугоподобна, колкото и очите му.
– Внимавай – каза той, като оправи ризата си, докато младата жена се изправяше – иначе можеш да нараниш чувствата ми.
Скръб застина за момент. После се раздвижи.
Като си пое дъх, Онър изтича да вземе пистолета си от тренировъчната чанта, но не знаеше към кой от тях да се прицели, след като го държеше в ръка – или дори дали щеше да уцели набелязаната цел. Беше все едно да наблюдава две диви котки в най-смъртоносния танц. Движеха се толкова бързо, че окото не можеше да ги проследи, а ударите и контраударите им преминаваха от един в друг с грация, която спираше дъха.
Но докато Скръб се биеше с инстинкт, породен от първична ярост, Венъм беше студен, тих хищник, който си играеше с плячката си.
Очите на Онър се свиха, но тя не вдигна пистолета.
Игри или не, вампирът не нараняваше Скръб. Не само това, той ѝ позволяваше да изрази ужасната ярост в себе си, гняв, който се коренеше в нещо много по-садистично от бодлите на Венъм. Младата жена риташе, опитваше се да драска с нокти и да удря с юмруци, дори на няколко пъти се издигна във въздуха, но не оказа никакво въздействие върху вампира, който просто го нямаше, времето му за реакция не беше човешко по никакъв начин, форма или вид.
Беше красиво. По някакъв ужасяващ начин.
– Можеш ли да се движиш толкова бързо? – Попита тя мъжа, който беше дошъл да застане до нея, с мрачна грация, толкова стара, колкото беше млада силата на Венъм.
Дмитрий плъзна ръце в джобовете на панталоните на каменно-сивия си костюм, а бялата му риза се разтвори на яката, за да разкрие кожата, която тя искаше да оближе, да смуче и да хапе.
– Венъм има особен начин на придвижване – промърмори той с глас, който си беше чист секс, въпреки че не спираше да следи борбата. – Идва от същото място, от което идват и очите му.
Беше трудно да диша с него толкова близо и в настроение, което я обвиваше в топъл мед и шампанско и обещания за грях, потопен в шоколад.
– Престани да разпръскваш сексуални феромони наоколо.
Слаба усмивка, която обещаваше всякакви развратни, декадентски деяния.
– Мисля, че трябва да направим спаринг, Онър. Победителят може да направи каквото пожелае на загубилия.
Ами…
– Ти си почти безсмъртен – каза тя, като успя да види, че Скръб забавя темпото – и си заместник на Рафаел.
– Ще се придържам към човешката скорост. – Целувката на екзотична подправка върху кожата ѝ. – Давам ти възможност да избираш остриета, докато аз разполагам само с ръцете си.
Знаейки, че е капан, но неспособна да изхвърли от главата си образа на танца с Дмитрий, тя кимна.
– Заповядай. – В този момент видя, че Скръб се спъва.
В същия миг Венъм се дръпна назад и изведнъж те вече не бяха две диви същества в движение, а шокиращо секси вампир с разрошена коса, без слънчеви очила и разкъсана риза и дребна азиатка, обляна в пот, чиито гърди се повдигаха, докато подпираше длани на коленете си.
Пристъпвайки по-близо, Онър не показа на Скръб никаква милост.
– Той ти срита задника.
Главата на Скръб се вдигна нагоре, а дългите копринени кичури коса се бяха измъкнали от опашката ѝ и се залепиха за лицето ѝ.
– Аз…
– Млъкни. – Тя махна с ръка на Венъм. – Махай се.
Дали той щеше да се подчини, ако не беше Дмитрий, беше спорен въпрос, защото той наклони глава и си тръгна, без да каже и дума.
– Ако беше студентка в Академията – каза Онър, осъзнавайки, че тази млада жена се нуждае от напътствия, каквито никой мъж не би могъл да ѝ даде – не и без да се блъсне в назъбената гордост на Скръб – сега щеше да си на задника си, защото твоят инструктор щеше да те постави там.
Онър знаеше за гордостта, за това да се вкопчиш в разкъсаните ѝ парчета, когато не ти е останало нищо друго. Но тя знаеше и за оцеляването.
– Тогава щеше да пробягаш или пропълзиш двайсет обиколки на тренировъчното игрище, преди да се свлечеш в леглото, само за да пробягаш още двайсет, когато се събудиш.
– Той…
– Подиграваше ти се, играеше си с теб. – Тя повдигна вежда. – И ти загуби контрол. Тази загуба на контрол ще те убие някой ден. – Скръб беше опасна, но без дисциплина тази сила можеше да се превърне в смъртоносна отговорност. – Преди да правим още спаринги, ще поработим върху дисциплината ти.
Скръб стисна челюст, но този път успя да овладее темперамента си.
Добро момиче.
– Медитирала ли си някога? – Умението да откъсва съзнанието си от ужасите, нанесени на тялото ѝ, беше една от причините, поради които Онър беше излязла здрава от нападението.
Скръб кимна твърдо.
– Баба ми ме научи. Оттогава не съм опитвала…
– Мисля, че трябва да го правиш. – Онър сложи ръка на рамото на младата жена. – Искам да влезеш вътре, да си вземеш дълга, гореща вана, да направиш каквото и да е друго, което те отпуска, прави те щастлива.
Тези кафяви очи, които бяха превзети от ярко зелено, бяха мрачни, цялата непокорност бе отмита, докато тя изведнъж стана сърцераздирателно млада.
– Вече нищо не прави това.
– Направи всичко възможно. – Кошмарите не можеха да бъдат победени за една нощ, а този на Скръб я беше променил из основи. – После седни и се опитай да медитираш. Следващия път, когато съм тук, ще поговорим за нещата – защото, Скръб? Не можеш да държиш всичко в себе си. Знам. – Тетрадката, която никога не бе възнамерявала да използва, бе станала толкова важна, катарзисно освобождаване, което извличаше отровата. – Ще намерим нещо, което ще ти помогне да се справиш.
Скръб преглътна.
– Мислиш ли, че мога?
– Да. – Имаше нужда някой да вярва в нея. – О, да, скъпа.
– Елена искаше да дойде да ме види – изригна другата жена без предупреждение. – Знам, че ме спаси… но тя има крила. – Треска, която разтърси цялото ѝ тяло. – Не можех.
– Сигурна съм, че тя разбира. – Стискайки рамото ѝ, Онър се замисли още веднъж. – Колко време прекарваш сама?
– Никога не съм сама.
– Скръб.
– Не е чак толкова лошо. Семейството ми… – Устните ѝ се размърдаха и тя ги захапа достатъчно силно, за да остави червени полумесеци в деликатната плът. – Те не знаят за Юръм – историята е, че съм била нападната от луд човек и заразена с опасен вирус. Мислех, че ще ме отхвърлят, когато промените започнат да се проявяват, но те са прекрасни. Мама щеше да е тук всеки ден, ако ѝ бях позволила.
– Тогава я остави – каза Онър и докосна с ръка бузата на момичето. – Семейството изгражда основа, която ще ти помогне да устоиш, да се бориш. – Онър никога не е имала такава основа, затова разбираше стойността ѝ на ниво, което Скръб не можеше да проумее.
Кимвайки, младата жена се протегна с импулсивна прегръдка. Онър отвърна на прегръдката, щастлива, че вече е на етап, в който подобни внезапни действия не я карат да се върне в ямата, където Амос я беше хванал в капан. Докато галеше с ръка гърба на момичето, очите ѝ срещнаха тези на Дмитрий и между тях се разнесе нещо неизказано, но разбрано – Скръб вече не беше просто негова грижа, а тяхна.

Докато Дмитрий и Онър се отдалечаваха от Скръб, той получи обаждане.
– Дмитрий. – Грубият мъжки глас съживи древен спомен.
– „Моля те.“ – Вдигната ръка, гръбнакът на момчето окървавен от жестоко бичуване.
– „Всичко е наред“ – каза Дмитрий, неспособен да изпита съжаление, сърцето му беше каменно, но съзнаваше, че това момче е поредната жертва, никаква заплаха. – „Няма да те нараним.“
– „Тя мъртва ли е?“
– „Да, кучката е мъртва.“

– Калистос. – Той спря.
Ръждив, болезнено звучащ смях.
– Много добре.
Мъртъв въздух за няколко секунди.
Дмитрий изчака, знаейки, че Калистос ще стане нетърпелив – според хората, които Джейсън имаше в двора на Нейха, този вампир с лице и тяло, които през вековете бяха хипнотизирали както мъже, така и жени, никога не беше овладявал напълно темперамента си.
– Днес аз държа юздите, Дмитрий. – Гласът на Калистос никога нямаше да бъде гладък, гърлото му бе увредено в критичен момент по време на Правенето му, но сега той изгуби фасета на изтънченост. – Ще направиш каквото ти казвам или този доста красив ангел ще умре от бавна и мъчителна смърт.
– Кажи ми какво искаш.
– Изпращам ти указания. Карай. Ако видя какъвто и да е намек за крила, ще го изкормя.
Указанията влязоха в пощенската кутия на Дмитрий, когато разговорът приключи.
– Това е само част от маршрута – каза той, след като даде на Онър резюме на разговора.
– Той не иска да рискува някой ангел да лети пред теб.
Дмитрий обмисли възможностите си и се обади в Илиум.
– Предупреди Рафаел веднага щом се върне в града. – Архангелът се връщаше от някаква среща. – Ти си твърде отличителен, Джейсън го няма, а аз не вярвам някой друг да не обърка това.
Илиум прокле.
– Ще отлетя, ще се срещна с Рафаел по пътя.
Като затвори, Дмитрий се обърна към Онър.
– Въоръжена ли си?
– Винаги.
Увеличавайки скоростта, той напуска Ню Джърси и потегля към Филаделфия. Докато караше, получаваше още инструкции и седем часа по-късно, когато небето започна да потъмнява с първите слаби ивици на времето между залеза и истинската нощ, се озова отново в Манхатън. С намръщена уста той прие обаждането, когато то дойде.
– Забавлявахте ли се по време на пътуването? – Засмя се Калистос и това беше звук от метална решетка.
Дмитрий запази мълчание, предполагайки, че Калистос ще повярва, че е в плен на ярост, която не позволява рационално мислене. Това не се случи. Омразата на Дмитрий към Изида не го заслепяваше – не и сега, не и след като се бе окъпал в кръвта ѝ.
– Оставих ти подарък. – Калистос почти се кикотеше. – В един от имотите в Ню Йорк, които притежаваш. – Другият вампир затвори.
Казвайки на Онър какво беше казал Калистос, той направи незаконен обратен завой и тръгна към Енгълууд Клифс.
„Сиреч“ – каза той – може да говори с Рафаел, тъй като архангелът е директно над главата му. – „Ако ти и Илиум се заемете с тези трима“ – той предаде адресите – „аз ще се погрижа за четвъртия.“ Той препрати и последния адрес.
– Вземаме най-близкия имот – каза той на Онър. – Рафаел и Илиум ще стигнат до другите места много по-бързо. – Калистос, помисли си той, отдавна го нямаше.
– Какви са шансовете това да е мястото?
Разгледа високите огради, алеята в задната част, която можеше да се използва, за да се промъкне в имота.
– От това, което видяхме досега, е сравнително уединено и достатъчно разпадащо се, за да задоволи чувството на Калистос за театър. – Увеличавайки скоростта си, той профуча покрай изненаданите шофьори.
Ако в опасност беше по-възрастен ангел, Дмитрий нямаше да изпита тази тревога, която изпитваше сега, но този, който беше отвлечен, беше млад, а безсмъртието му все още не беше установено. Разбира се, повечето смъртни или вампири все още не биха могли да му причинят смъртоносно нараняване, но Калистос беше по-възрастен от Дмитрий; той имаше и силата, и знанията да убие толкова уязвим ангел.

Назад към част 34                                                            Напред към част 36

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!