Глава 7
Небето беше размазано сиво, само с най-слабия оранжев оттенък, когато Ашуини и Джанвиер пристигнаха на следващата си дестинация, намираща се в съседния Сохо – макар че района носеше това име само до залез слънце. След това се превърна във вампирския квартал. Тогава вратите на шикозните магазини и шикозните кафенета се затваряха, за да бъдат заменени от кървави кафенета и вампирски клубове, пълни с жестоки и красиви хора.
Хм…
Сваляйки каската си, след като Джанвиер паркира надолу по улицата от свободностояща двуетажна градска къща в края на Квартала, тя каза:
– Кучето, може да е на вампир, който го е загубил.
Той свали собствената си каска и копринения махагон на косата му се разпиля. Тя не можа да се сдържи; протегна ръка и леко одраска с ноктите си от предната до задната част на скалпа му, кичурите бяха хладни, а текстурата – изящна. Облегнал гръб на гърдите ѝ, той издаде звук дълбоко в гърлото си.
Дъхът ѝ секна, гърдите ѝ се подуха срещу сутиена.
Искаше ѝ се да обгърне раменете му с ръце, да впие лице в топлата линия на гърлото му и да го оближе. Стиснала юмрук толкова силно, че ноктите ѝ се впиха в дланите, тя слезе от мотора и закачи каската на кормилото. Направил същото и със своята Джанвиер се отпусна от мощната машина с ленива грация, която винаги привличаше нейното внимание – и това на всяка друга жена в околността.
– Може и да е – каза той, сякаш разговора им никога не е бил прекъсван от ласка, която не би трябвало да си позволява да прави. – Знаеш, че някои вампири не се справят добре след около триста години.
Спомняйки си усещането, че я гали по дланта ѝ, Ашуини разкопча якето си, за да даде на ръцете си какво да правят.
– Какво би направило на един вампир пиенето на животинска кръв?
Джанвиер се облегна назад на мотора, след като разкопча собственото си яке, за да разкрие тънката бяла тениска под него. Той обаче не носеше двойните остриета, които бяха любимите му оръжия. Притисната до него на мотора, тя не усещаше нищо друго освен Джанвиер, нито следа от кръстосания кобур, който обикновено носеше на гърба си, над тениската.
Въпреки че не беше използвал остриетата по време на мисията им в Атланта, тя беше свикнала да ги вижда върху него, откакто дойде в Ню Йорк.
– Къде са ти кукрисите? – Попита тя, преди той да успее да отговори на въпроса ѝ за животинската кръв.
Той потърка задната част на врата си, по скулите му се появи руменина.
– Ножниците се скъсаха тази сутрин.
Ашуини захапа вътрешната страна на бузата си в опит да се пребори с усмивката си. Беше му казала да смени износената кожа, след като видя състоянието ѝ, докато беше отседнал при нея. Макар че ножниците бяха метални, за да не ги прорязват острите като бръснач остриета, кобура, изграден около тях, трябваше да е достатъчно мек и гъвкав, за да не ограничава обхвата на движенията му.
– Това е много лошо.
Като я погледна с открито подозрение за безстрастния отговор, той сви рамене.
– На един специализиран занаятчия ще му отнеме седмица да направи заместител, след като му изпратя стария кобур. Нямам никаква надежда да се впиша в графика на Дийкън поне за една година.
В този миг той изглеждаше едновременно намръщен и раздразнен от себе си. Като знаеше колко гол се чувства без любимите си оръжия, не можеше да пази тайната повече.
– Или – каза тя – можеш да използваш кобура, който Дийкън донесе в апартамента ми вчера.
Джанвиер се изправи.
– За мен?
Сгъвайки ръце срещу удара на яростната наслада в гласа му, тя кимна.
– Той използва стария ти кобур, за да направи чертеж за новия, докато ти беше навън да ми донесеш торта онзи ден. – Беше го изпратила в една конкретна и далечна пекарна точно по тази причина. – Ножниците трябва да паснат веднага. – Дийкън не правеше грешки.
– Но как? Дийкън е резервиран за години напред.
– Той винаги има време за ловците.- Съпругът на Сара някога сам беше бил ловец.
Усмивката на Джанвиер беше бавна, дълбока и толкова болезнено истинска, че хвана сърцето ѝ и отказа да го пусне.
– Аз не съм ловец.
Но ти си мой. Прехапвайки думите, които никога не би могла да изрече, не и ако се грижеше за него по някакъв начин, тя се намръщи.
– Не си прави оглушки, защото ще ги изхвърля в Хъдсън.
Бузите му се набръчкаха, а слънчевата светлина в зелените очи на Байоу я заслепи, той поклати глава.
– Не мога да помогна, шер.
Ашуини прекъсна контакта с очите; не можеше да му устои, когато се усмихваше по този начин.
– Ти ми разказваше какво се случва с вампирите, които пият животинска кръв.
– Кръвта на животните е твърде слаба, за да осигури храна – каза той, а гласът му беше течна топлина, която се просмука във всяка клетка на тялото ѝ. – Спомням си, че чух за вампир, който се хранел с животни в продължение на два месеца, след като се изгубил в планината. Наричаха го Moitié fou Billy. Но тъй като бил много слаб, не бил опасен.
Ашуини беше усвоила достатъчно кажунски френски от общуването си с Джанвиер, за да разбере, че той просто е посочил, че вампира е полудял.
– Така че нашия хипотетичен пияница на животинска кръв може би вече е излязъл от строя.
Кимване.
– Но има и изсушаване – то е неестествено, освен ако кученцето не е умряло в среда, която би довела до такъв резултат.
В този момент телефона на Ашуини изпиука. Поглеждайки към екрана, тя видя съобщение от ветеринарния лекар.
– Д-р Шамар е решила да прегледа още веднъж кучето, преди да си тръгне за през нощта, открила, че има чип, вграден под кожата му. Нещо като това, което собствениците на домашни любимци поставят, за да могат котките и кучетата да бъдат идентифицирани, ако контрола на животните ги прибере. – Лекарката го беше пропуснала при първоначалния преглед, защото чипа се беше плъзнал между два хребета на костта.
– Тя е успяла да го сканира и да потърси кучето в системата. Очевидно е изчезнало няколко дни след края на боевете. – Д-р Шамар беше добавила бележка, че не е уведомила собствениците и няма да го направи, докато не я посъветват за друго. След като благодари на другата жена, Ашуини погледна към Джанвиер. – Достатъчно ли е това време за естествена мумификация, дори в оптимална среда?
Джанвиер разпери ръце.
– Ще трябва да попитаме някой учен.
– Онър може да познава някого. – Най-добрата ѝ приятелка беше експерт по древни езици и история и имаше широк кръг от контакти. – Ще ѝ се обадя утре. – Прибирайки телефона си, тя се подпря на внезапния, смразяващ вятър, който имаше вкус на сняг. – Възможно е Леуан да е споделила способността си да изсмуква живота от хората с някой друг.
Джанвиер скъси разстоянието помежду им, топлината на тялото му се превърна в ласка.
– Това е било нейното асо в дупката. Не мога да я видя да се откаже от него, нали, шер?
– Не. – Именно Наазир им беше казал, че Архангела на Китай може да споделя сила с генералите си, но това не е постоянно прехвърляне. Веднага щом Леуан беше изчезнала от уравнението, тези генерали се бяха разпаднали.
Сложила ръце на хълбоците си, тя предъвкваше друга възможност.
– Творенията на Леуан обикновено са заразителни. – Ужасяващото прераждане на архангела е било зараза. – Само че – Ашуини се намръщи – тя не създаваше, когато се хранеше. Жертвите завършваха с раковини, така че предполагам, че по този въпрос се връщаме в изходна позиция.
Джанвиер се премести, за да поеме тежестта на нов порив на вятъра.
– Въпреки това ще докладвам теориите ни на Рафаел. Той трябва да бъде предупреден за възможността Леуан да е оставил трайни петна в града.
Ашуини повдигна двете си вежди.
– В Атланта каза, че никога не си го срещал, а сега си приказвате на четири очи?
– Тогава не го бях срещал – каза той, а в очите му все още се виждаше онази подмолно съблазнителна слънчева светлина. – Вампирите на моята възраст обикновено никога нямат личен контакт с архангела, на когото сме предани.
– Повечето вампири на твоята възраст не са толкова силни като теб. – Или толкова умни, толкова издръжливи. След като отдавна беше изпълнил условията на своя договор, Джанвиер не трябваше да служи на никого. Той сам избираше да го прави. – Ти си ценност.
– А бащата – Джанвиер я потупа по бузата – се отнася добре с активите си.
Без да иска да разбере скритото послание, тя прекъсна контакта, за да се съсредоточи върху една кола в далечината, чиито спирачни светлини светеха като рубини в сивата светлина на здрача.
– Ще направя едно проучване в архивите на гилдията, да видя дали ще намеря подобни случаи.
Джанвиер започна да върви към градската къща, която беше целта му, а изражението му ѝ подсказваше, че е видял твърде много.
– Ще ти съобщя, ако Дмитрий има някакви прозрения. – Металът изскърца, когато той бутна декоративната порта от ковано желязо, която се намираше пред късата пътека към градската къща. – Нека първо се погрижим за здравето на този добитък.
Докато вървяха, Ашуини разглеждаше къщата, като се опитваше да отвлече вниманието си от нуждата, която я дърпаше ниско в корема. Сградата изглеждаше нова; стените блестяха в стилно черно, но вратата беше боядисана в същия лъскав оранжево-червен цвят като портата, както и облицовката.
– Хубаво място. – Ако имаше милион или десет наоколо.
– Искаш ли едно? – Каза вампирът до нея. – Мога да го купя, да ти позволя да живееш безплатно под наем в помещението.
– Да? – Каза тя, като се заигра, защото имаше само толкова самоконтрол, когато ставаше дума за Джанвиер, и не смяташе да го използва, за да се справи с флирта му… Не искаше да затваря това. – При какво условие?
– Ще имам ключ, разбира се. За да се уверя, че поддържаш собствеността ми в добро състояние. – Невинният му поглед вероятно бе предрешил гибелта на поне сто девойки през живота му.
– Такъв съвестен собственик. Би ли поправил и водопровода?
– Ако ми позволиш да сложа тръбата си в твоето зъбно колело. – Чисто злорадо се усмихна на стона ѝ. Той пренебрегна чукчето на вратата с форма на ръмжащ лъв, за да потропа с кокалчетата си директно по блестящата боя.
Толкова силно искаше да го целуне, че желанието се превърна в свиреп звяр в нея. Усмивката му избледня, когато зениците му се разшириха, и Джанвиер тръгна да накланя тялото си към нея, когато вратата се отвори и я изправи лице в лице с последния човек, когото очакваше да види тук.
– Арви? – Тя се взираше недоверчиво във високия мъж с аквилинни черти, черна коса със сребрист прах и кожа с точния нюанс на нейната.
Брат ѝ се взираше в нея.
– Какво правиш тук?
– Тя е с мен. – Сега в изражението на Джанвиер нямаше чар, а само хладен, смъртоносен интензитет, който никога не беше насочван към Ашуини. – Ти не си от добитъка.
Арви помръдна.
– Разбира се, че не. Бях повикан тук, за да окажа медицинска помощ.
– Не знаех, че правиш домашни посещения – каза Ашуини, а мозъка ѝ работеше на автоматичен режим.
– Това беше услуга за един приятел. – Той я прикова с почти черните си очи. – Ще те чакам на вечеря през следващата седмица.
Ашуини се загледа след него, докато той минаваше покрай нея и се спускаше по пътеката на тази къща. Не го беше виждала от два месеца, но макар че среброто в косата му можеше да е малко по-видимо, лицето му си оставаше без бръчки. Арван Тадж беше мъж, който щеше да остарее в красива елегантност. А усмивката му? Тя можеше да опустоши; тя знаеше това, въпреки че го беше виждала само веднъж, откакто беше на девет години.
– Той е единствения, нали? – Попита Джанвиер, гласът му беше груб, а изражението – мрачно. – Момчето, чиято снимка носиш в портфейла си, онзи, който те нарани.
Тя осъзна, че той е разбрал погрешно, но вратата се изпълни с друго тяло, преди да успее да го поправи. Зашеметяващите синьо-зелени очи на блондинката бяха кръгли от притеснение, докато не се спряха върху Джанвиер.
– Джан! – Тя скочи в ръцете му.
Хващайки я, той се ухили, а емоцията, която Ашуини току-що бе чула в тона му, вече не се усещаше, когато каза:
– Дребната Мари Май.
Сгъвайки ръце, Ашуини се облегна на стената, докато кикотещото се момиче се опитваше да целуне Джанвиер по устата. Той я отклони също толкова гладко, колкото и всичко останало, като прие целувката по бузата си, преди да я постави на земята.
– Какво правиш тук, Мари? – Попита той с нещо, което Ашуини разпозна като истинска загриженост. – Когато те видях за последен път, ти беше решила да станеш звезда на сребърния екран, нали?
Мари грейна, а изражението ѝ беше толкова искрено, че чак плашеше.
– Живея с Джорджо. – Тя поглади с ръце дългата си до глезена рокля от кремава дантела, със скромен корсаж и дълги ръкави. – Служа му.
– Кога се случи това? – Мек въпрос. – Едва си се отървала от плитките.
Къдриците на Мари подскачаха, докато тя удряше игриво Джанвиер по гърдите, явно без да осъзнава колко се е ядосал.
– Джанви! Следващият месец ставам на деветнайсет. – На показалеца ѝ блестеше античен пръстен с аметист. – С Джорджо се запознахме в студиото – той е продуцент, нали знаеш.
– Разбирам. Той планира да сподели таланта ти със света?
– Все още не. – Мари направи физиономия. – Той казва, че съм твърде млада за ямата с пирани и трябва да съм поне на двайсет и една години, преди да започна. Все пак ме вкара в най-невероятния майсторски клас по актьорско майсторство – пляска с ръце, усмивката отново е на високи обороти – така че ще бъда готова, когато му дойде времето!
Без да е сигурна какво да мисли за този Джорджо, Ашуини запази мълчание, докато Джанвиер шепнеше в ухото на Мари, а богатите кафяви кичури на косата му се плъзгаха, за да докоснат златото на нейната. Гледката трябваше да накара Ашуини да ревнува. Но не го направи. Защото способността за лоялност на Джанвиер беше неумолима и тя имаше неговото неизречено обещание… въпреки че бе направила всичко възможно да го върне, независимо от желанието си да го прибере близо до себе си.
Усмивката се разми до избледнял акварел на предишната си същност, Мари прехапа долната си устна, устата ѝ се превърна в съвършена розова панделка, и погледна през рамо.
– Не бива да казвам. – Беше шепот.
– Мари. – Джанвиер докосна с пръст кремавата кожа на бузата ѝ, а на лицето му се появи съблазнителна усмивка. – Това е оплакване. Знаеш, че трябва да разследвам.
Мари отново погледна през рамо, после с жест го насочи по-близо, след като стрелна предпазлив поглед към Ашуини.
– Не става дума за всички нас, само за Брук. – Носът ѝ се набръчка. – Тя беше най-дълго с Джорджо и се ядоса, защото смяташе, че Джорджо обръща повече внимание на мен и Лейсел, отколкото на нея, затова започна да разказва на хората, че той я наранява.
Поемайки си дъх, Мари продължи.
– Днес тя дори се поряза! Сега, когато Джорджо е толкова добър към нея с лекаря и всичко останало, тя съжалява, но слуховете вече започнаха. – Под дантелата на роклята се разнесе отпечатък от малко стъпало. – Това е толкова несправедливо.
– Ще трябва да поговоря с Брук.
– Ще я потърся. – Цялата ярост изтече от нея толкова бързо, колкото се беше натрупала. – Не ѝ се ядосвай, добре? – Очите ѝ умоляваха Джанвиер. – Тя е луда по Джорджо. Тя си мисли, че…
– Какво, бебé? – Джанвиер прибра косата ѝ зад ухото, гласът му беше нежен.
Мари се разтопи.
Ашуини си помисли, че той е добър в това, да кара жените да му се доверяват. Смешното беше, че той никога не опитваше триковете си върху нея, освен в играта, когато и двамата бяха напълно наясно с мотивите и желанията му. Съвсем различно от невинната Мари Мей.
– Брук си мисли, че остарява – прошепна момичето, примигвайки от сълзите. – Въпреки че Джорджо я обича, тя не му вярва.
Ето я и нея, една неизменна причина, поради която връзката между смъртен и безсмъртен никога не би могла да проработи дългосрочно. Смъртният неминуемо щеше да избледнее, а дори и любовта да оцелееше, безсмъртния щеше да остане съкрушен, когато любимата му умреше. Особено, помисли си тя, като задържа очите си върху Джанвиер, когато безсмъртния беше от онези мъже, които умееха да бъдат верни.
– Тихо. – Джанвиер сви крака, за да се сниши до височината на Мари. – Ще бъда любезен. – Той придърпа момичето в прегръдките си. – Знаеш, че не наранявам жените.
Отривисто кимване, гърлото на Мари се раздвижи, докато се отдръпваше.
– Ще отида да намеря Брук.
– Само вие тримата ли сте кръвното семейство на Джорджо?
Поклащайки глава, Мари каза:
– Пенелопе и Лаура също го правят.
– Доведи ги всичките, нали, Мари?
– Ще го направя. Можеш да почакаш в салона. – Като ги поведе към стаята, момичето излезе в прилив на сладък, цветен парфюм.
Ашуини и Джанвиер стояха там в мълчание, опънали опънатата нишка, която ги свързваше един с друг. Скъпият, но студен декор – бели стени, бели дивани, препълнени с черни възглавници, боядисването на стената – капещо платно в най-тъмночервено – само засилваше тихото, интимно нещо, което пулсираше между тях.
Сякаш отдавна бяха станали любовници.