Категория: Налини Синг

Глава 23

Онър седеше на слънчева светлина, богата като мед и също толкова лежерна, с чаша портокалов сок в ръка и бялата риза на Дмитрий, свободна и удобна около нея, и наблюдаваше как съпругът ѝ крачи напред-назад из обширните градини, които обграждаха частната им вила. Той държеше телефона до ухото си и даваше отсечени заповеди с тон, който подсказваше, че очаква да бъде послушан.
Беше я попитал дали иска да разгледа околността, но тя искаше само да бъде с Дмитрий. Любеха се на слънце и на тъмно, играеха игри в спалнята, които я караха да се изчервява, и се хранеха с лакомства, които си доставяха от дискретен бакалин в близкото село. Това беше лениво, мъгливо съществуване и тя се радваше за него след ужаса на предишното.
Разбира се, Дмитрий не можеше да се откъсне напълно от Кулата, за която отговаряше от векове, а и тя не го очакваше от него. Важното беше, че в мига, в който тя го погледна по начин, който подсказваше, че се нуждае от вниманието му, телефонът се изключи. Нямаше никакво съмнение, че тя е най-важната част от живота на съпруга ѝ… достатъчно важна, че той да се откаже от безсмъртието, ако тя избере смъртно съществуване. Защото това беше още нещо, което тя разбираше – нейният Дмитрий нямаше да избере да продължи след смъртта ѝ. Беше оцелял веднъж, нямаше да го направи отново.
Върна се при нея и постави телефона си на масата от ковано желязо, в която имаше чиния, пълна с резени плодове, които тя беше нарязала, за да ги споделят.
– Какво си мислиш? Той се наведе, сложил ръце на подлакътниците на стола ѝ. – Напрегната си.
И той беше разбрал това от метри разстояние, докато тя го смяташе за погълнат от разговора си.
– Почти ми се иска – каза тя, като остави сока си и прибра краката си на стола – да не ми беше дал време да преосмисля избора си.
Главата му падна и инстинктивно погали пръстите си по косата му.
– Аз съм копеле, Онър. – Свиреп глас, очите му се втренчиха в нейните. – И двамата знаем това. Когато тя искаше да проговори, той поклати глава и продължи. – По дяволите, аз фалшифицирах първоначалното ти решение – може би си мислех, че ти давам избор, но като те попитах, когато го направих, се уверих, че този избор е този, който аз исках.
Проследявайки пръстите си по шията му и по избледнялото сиво на тениската му, тя каза:
– Това трябваше да ме шокира? Хм?
Устните му, толкова секси и изкусителни, се извиха.
– Осъзнаваш, че повечето хора се плашат от мен?
– Наистина? – Това беше откровена закачка. – Колко странно.
Той се засмя, нейният Дмитрий, който никога не се беше смял така, когато се бяха срещнали за първи път, със светлината в очите си.
– Ти определено не си Ингрид.
Чудеше се дали той наистина е разбрал това, когато се ожениха, дали е разбрал, че макар да носи душата и спомените на жената, с която бе танцувал на полето с диви цветя, тя е била оформена от ветровете на друг живот. Сега тя виждаше знанието в очите му, виждаше и разкъсващата сърцето му любов към жената, която тя беше в този живот – ловец, белязан, но не и сломен.
– О? – Каза тя с усмивка, която усещаше във всяка клетка на тялото си. – Не си спомням първата ти съпруга да е приемала всяка твоя дума като закон.
– Вярвам, че паметта ти трябва да е дефектна. – Премахвайки сантиметрите, които ги деляха, той се заяде с безсрамно сексуална целувка, която разтопи костите ѝ. Когато прокара устни по челюстта ѝ и надолу към пулса във врата ѝ, тя сви ръка в косата му.
– Вземи ме. – Това беше предложение, което можеше да направи само на Дмитрий. – Не си се хранил днес.
Но вместо да впие зъбите си в желаната ѝ плът, той вдигна глава и се намръщи.
– Не искам да те отслабвам. Мога да поръчам да ми доставят няколко кръвни опаковки…
– Не. Ти се храниш от мен. – Той беше неин, за да се грижи за него, неин, за да го обожава.
– Онър.
– Не случайно съм на висококалорична диета с високо съдържание на желязо, течности и всичко останало. – Преди да заминат за Италия, тя бе провела дълъг разговор с лекаря на гилдията. Възрастният и донякъде капризен мъж беше свикнал да се занимава с двойки вампири и хора и ѝ беше дал насоки, които да следва, ако възнамеряваше да бъде една от онези „притежателни жени“. – Ако ми кажеш, че предпочиташ торба със стара кръв пред врата ми – промълви тя – сама ще те ухапя.
Той не омекна на шегата, продължавайки да се навежда мрачен, опасен и малко вбесен над нея.
– Ще поръчам да донесат пакетите.
– Дмитрий…
– Ще те оставя да се разпореждаш във всяко друго нещо, което искаш, но няма да компрометирам здравето ти. – Гласът му беше стоманен. – Ще си позволя да се храня от теб веднъж седмично.
Онър сви очи.
– Всеки втори ден.
– Това не са преговори.
– Да, това е. Това е брак. Така че преговаряй.
Мускулите на ръцете му станаха твърди там, където се държеше за стола.
– Два пъти седмично – изсумтя той – а на всеки пет дни ще правиш тест за желязо.
Докосвайки пръста си до китката му, тя видя неумолимата решителност в изражението му, знаеше, че преговорите са приключили. Беше минало по-добре, отколкото се бе надявала – в крайна сметка Дмитрий беше на близо хиляда години и беше арогантен с това.
– Добре – каза тя с престорена намръщеност – но ако някога спреш да ми даваш малките хапки, когато правим любов, подавам молба за развод. – Еротичните кръвни целувки бяха изцяло за секс, а не за хранене.
Този път усмивката му беше на много лош мъж, който тя имаше в леглото си поне три пъти на ден.
– О, аз никога няма да спра да го правя. Ако ме помолиш мило, може дори да те ухапя по онова място от вътрешната страна на бедрото ти, което толкова много харесваш.
Онър се поколеба. Някога идеята за ухапване на бедрото ѝ я караше да повръща, а дори Дмитрий можеше да го направи само ако тя беше в определена позиция, в която можеше да го отблъсне, ако се наложи… но когато всичко вървеше както трябва, когато ужасните спомени за това, което ѝ бяха направили, не я връхлитаха… о, уау.
– Ти си заплаха.
Очите му блестяха.
– Хайде да влезем вътре, за да мога да те развратя още малко.
Невъзможно, но той става все по-секси с всяка изминала минута.
Дърпайки го надолу, тя целуна тези чувствени устни, получи любов, която накара гърдите ѝ да набъбнат, зърната ѝ да се стегнат.
– Ела да седнеш с мен – каза тя, преди да забрави намерението си – за да поговорим за решението ми.
Проснат на стола от другата страна на масата, той посегна с отчаяна ръка към парче сладка бяла праскова.
– Не искай от мен да те разубеждавам да се откажеш от вампиризма. Аз съм толкова добър само защото не искам да ме мразиш.
Тя отхапа парче кайсия.
– Забелязвам. – Завъртя се, постави краката си в скута му, а пръстите ѝ – в момента боядисани в ярко синьозелено – проблясваха на слънчевата светлина.
Ръката му я погали с отсъстваща ласка.
– Никога няма да бъдеш като чудовищата – каза той тихо, говорейки за най-дълбокия ѝ страх. – Никога, Онър. Това не е в теб.
Задушаваше я сляп ужас, че може да стане като бездушните същества, които ѝ бяха причинили такава сърцераздирателна вреда не за един, а за два живота. Но после погледна към мъжа, който я бе обичал и през двата живота, и видя не само мрака, който носеше толкова близо до кожата си, но и истината, че бе запазил честта с нокти, дори когато бе потънал в грях и поквара. Дмитрий никога не беше посягал жестоко на жена и никога не беше наранявал дете… не и след като се наложи да счупи врата на сина им, за да спаси Миша от невъобразим ужас.
За разлика от Дмитрий, тя нямаше да влезе в този нов живот чрез грозен акт на принуда, разбита, изкривена и измъчвана. Тя щеше да бъде въведена в него от мъж, който я обожаваше, щеше да прекара вечността, откривайки всяка негова променяща се страна. Никога нямаше да се изморят един от друг – никога. Това беше тиха истина дълбоко в нея, породена от любов, която беше оцеляла през смъртта и самото време.
– Дмитрий – каза тя в слънчевата тишина. – Къде е сърцето ти?
Въпросът ѝ можеше да бъде разбран по много начини, но съпругът ѝ знаеше какво има предвид.
– В ръцете ти, където винаги е било.
Светлинна радост във всеки неин дъх, усещане за мир в душата ѝ.
– А ти държиш моето. Така че, виждаш ли, трябва да се тревожа само за твоето сърце, а не за моето. – Както неговото сърце беше най-ценното ѝ съкровище, така и нейното беше негово. Той щеше да обича и да се грижи за това сърце с всяка частица от опасната си сила, никога нямаше да ѝ позволи да загуби състраданието и човечността, които ценеше у нея. – Да се приберем у дома – каза тя – да започнем процеса.
Ръцете на Дмитрий се стегнаха върху краката ѝ.
– Това е то, Онър. Няма повече шансове.
– Не, Дмитрий. Сега ще имаме цяла вечност от шансове.

Назад към част 23

Глава 22

Поставяйки ръце на бедрата ѝ, той я задържа на място, докато вкусваше кожата ѝ, докато потъваше в усещането за връзка, за това, че е истински, макар и само за мимолетния отрязък от нощта, който щеше да прекара с жената в ръцете си. Ароматът ѝ, тази дива подправка, го опияняваше, кожата ѝ беше толкова мека и топла, а тялото ѝ – цялото в изящни извивки. Искаше му се тя да носи сари, за да може само да вдигне ръце, за да погали голата кожа на кръста ѝ.
Крилете ѝ, хванати между тях, се движеха с леки, неспокойни движения, докато той протягаше ръка, за да махне остатъка от фибите, с които беше прибрала косата си. Тя се разпиля по ръцете му в каскада от неочаквани къдрици, буйни, гъсти и сатенено меки. Заплете едната си ръка в кичурите и дръпна главата ѝ назад, извивайки шията ѝ за устата му.
Тръпка разтърси тялото ѝ, а пръстите ѝ се опряха в дървото на вратата.
Движението на езика му, опияняващият ѝ вкус.
Пулсът ѝ заби в бърз ритъм, а крилете ѝ се движеха в също толкова неравномерен ритъм. Вдигна свободната си ръка от бедрото ѝ, затвори я здраво върху ръба на лявото ѝ крило и я поглади надолу.
Задъхан звук, зениците ѝ се разшириха неимоверно, когато миглите ѝ се повдигнаха.
– Джейсън.
Спирайки интимния допир, преди да е станал прекалено силен, той разпери ръката си плоско върху стомаха ѝ.
– Как да те измъкна от това?
– Копчетата, които държат затворени процепите на крилата. – Думи на Хъски. – Има и скрит цип отстрани.
Искаше кожата ѝ да се допре до неговата, направи една крачка встрани и отметна косата ѝ от гърба и през рамото. Копчетата бяха от фасетирани черни кристали, които блестяха на меката светлина. Измъкна горните копчета, без да докосва чувствителната арка на крилата ѝ, посегна надолу и намери подходящите копчета в долната част на крилата.
Централното парче отзад падна надолу, върху долните ѝ извивки, и той наблюдаваше как тя смъква предната част от ръцете си, придържайки смачкания плат към гърдите си със скромност, която парадоксално го накара да пламне. Със свободната си ръка тя се протегна настрани и дръпна скрития цип, който минаваше от ребрата ѝ до прореза в долната част на туниката.
Топлината посрещна кокалчетата му, когато ги прокара по централната линия на гърба ѝ, а по кожата ѝ преминаха фини трептения. Ако беше по-добър мъж, щеше да спре това – Махия не реагираше като жена, която е имала достатъчно любовници, за да загуби срамежливостта си.
– „… който не ме ухажва с лъжи, а е честен в желанието си.“
Желанието му не съдържаше измама, беше юмрук в корема му.
Без да я принуждава да отпусне предната част на туниката, той сложи ръце върху извивката на бедрата ѝ и отново се притисна към нея, а крилете му се разтвориха широко зад тях. Тя потръпна от интимния контакт, защото докато тя беше заета с туниката си, той беше свалил тениската си.
Мекотата на перата ѝ върху голата му кожа прокара сетивна информация през съзнанието му, разтопена река, която го държеше в плен. Отново се наведе към гладкия склон на шията ѝ, отметна с пръст един заблуден кичур коса и усети как тя реагира с трепет на мястото, където телата им се свързваха. Дори докато притискаше устни към чувствителната ѝ кожа, той свали едната си ръка по ръката ѝ, за да затвори пръстите си върху тези, които тя бе свила отпред, придържайки туниката на мястото ѝ.
Не насилваше, а само леко дръпна.
Най-малкото колебание, преди тя да разтвори пръстите си и да му позволи да вземе едната и ръка, да я протегне, за да я притисне към вратата. Когато той проследи обратния си път по тънката топлина на ръката ѝ, тя задържа ръката си там, където я беше поставила. Сменяйки страните, той преметна косата ѝ на другата страна с разкошна бавност… защото сега, когато я докосваше, треската в него се бе трансформирала в тъмно сексуално търпение, което обещаваше смазващо удоволствие.
Тя разбра какво предстои този път, когато той я погали по ръката до останалия ѝ юмрук, а дишането ѝ беше учестено, повърхностно. Оставил пръстите си върху нейните, той изглади свободната си ръка върху извивката на талията ѝ, като обля с устни шията ѝ, преди да целуне склона на едно изящно рамо, а лицето му докосна горната дъга на крилете ѝ.
Разтреперана, тя отпусна пръсти от туниката си и му позволи да отпусне и тази ръка, за да я притисне до вратата. Той се върна обратно по ръката ѝ също толкова бавно, като през цялото време целуваше съблазънта на кожата ѝ. След това постави и двете си ръце на мястото, където туниката се събираше на бедрата ѝ, и я дръпна.
Тя се плъзна надолу и се свлече в краката ѝ. Тя излезе от тъканта и го остави да я отхвърли.
– Панталоните имат – преглътна, сякаш гърлото ѝ беше пресъхнало – кукички на глезените.
– Ще пазят – каза той и се изправи, за да се вгледа в картината, която тя направи – леко разперени криле, голо тяло до кръста, буйни къдрици на косата ѝ, падащи върху едното рамо. – Няма нужда да бързам. – Протегна ръка и отново прокара кокалчета по голия център на гърба ѝ, този път с по-дълбок натиск, а мекият ѝ вик се превърна в юмрук около члена му. – Затвори крилата си.
В момента, в който тя го направи, той се притисна и премести ръката си около колана на памучните ѝ панталони, за да развърже връзката, която ги държеше горе. Остави дрехата да се плъзне до бедрата ѝ и отново завърза връзката. Коремът ѝ трепереше срещу ръката, която той разтвори върху сатенената ѝ кожа, а безименният му пръст докосна горния край на панталона… който едва прикриваше хлъзгавата ѝ стегнатост.
Тялото му пулсираше, плътно и горещо.
Усетила го, тя се разтрепери, но не се опита да се отдръпне, докато той плъзгаше свободната си ръка от бедрото ѝ нагоре, точно под гърдите. Той не стискаше малките, зрели буци, а само прокара пръсти по долната им част, преди да изтръгне едно стегнато зърно.
Сладката нужда в откликващия ѝ вик прошепна по кожата му като осезаема ласка. Възнаграждавайки я с още едно дразнещо движение, още едно дръпване, което я накара да потрепери, той вкара другата си ръка точно под горната част на колана ѝ. Пъпът ѝ се напрегна и отпусна с трепет, когато той отново погали гърдите ѝ.
Целувайки шията ѝ, толкова много чувствителна, той премести ръката си по-ниско, под копринената грапавина на фината дантела, за да докосне нежните къдрици между бедрата ѝ, влажната топлина на които беше най-изтънченото изкушение.
– Джейсън. – Пусна едната си ръка от вратата и посегна зад гърба, за да докосне косата му. – Целуни ме. – Това беше прошепната молба.
Той спря еротичното си изследване и я завъртя, крилата ѝ се разпериха във великолепна демонстрация зад гърба ѝ, докато тя се изправи пред него – жена с червена руменина по скулите и стегнати гърди, увенчани с тъмни зърна, които той знаеше, че скоро ще опита.
– Ти – промърмори той, сключвайки пръсти върху едната ѝ гърда – си прекрасна. – Подпрял свободната си ръка до главата ѝ, докато нейните собствени ръце се увиваха около него, докато тя отново се издигаше на пръсти, той я целуна, както беше поискала. Това беше голо, влажно сливане на устни, при което тя се търкаше в него, а коремът ѝ се плъзгаше по члена му.
Хватката му на юздите се изплъзна.
Протягайки ръка между тях, той развърза връзката на панталоните ѝ, прекъсна целувката и хващането ѝ, за да ги свали. Пъпът ѝ беше примамка, на която не можа да устои, а целувката, която постави там, накара пръстите ѝ да се вкопчат в косата му, преди той да прокара палци по хълбоците ѝ и да се отдръпне.
– Не мърдай – промърмори той, целувайки я от вътрешната страна на едно сатенено бедро.
Махия засмука отчаяно въздух, а кадансът на желанието ѝ звучеше в кръвта му. Тя го подтикваше да разкъса панталоните ѝ, но той стисна зъби и отдели време да разкопчае кукичките, като се насили да действа бавно, за да не претовари любовницата си със сладката ѝ страст и готовност да му се довери да води танца.
Накрая панталоните бяха свалени. Той бавно прокара ръце по прасците ѝ, по бедрата ѝ, по бялата дантела, която беше единственото, което я покриваше сега. Докато се изправи в цял ръст, въздухът беше напоен с аромата на нейния мускус.
– Свали ги. – Искаше да я види гладка и готова, да я вкуси в най-еротичните целувки, но първо трябваше да получи този знак, че тя остава доброволен участник.
Дъхът ѝ се затаи… но тя сведе глава и закачи палците си отстрани на парчето дантела. Той се отдръпна назад, за да я наблюдава как сваля и отлепва парчето, защото визуалното усещане беше празник – макар че нищо не можеше да надмине докосването за него, осезателното удоволствие беше единствената му истинска зависимост.
Топлината пламтеше по всеки сантиметър от кожата ѝ. Тя избута смачканата дантела настрани с тънък крак, а миглите ѝ скриха погледа ѝ. Той протегна ръка и прокара задната част на пръста си по едно от зърната ѝ. Тя се дръпна. Без да може да се съпротивлява, той наведе глава, взе част от гърдата ѝ в устата си и засмука.
Коленете ѝ се подкосиха.
– Джейсън, моля те…
Държейки я, докато освобождаваше чувствителната ѝ плът, той я успокои с вяла целувка, която наля масло в черната буря на собствената му страст.
– Така – промърмори той срещу набъбналите от целувката устни, докато продължаваше да я съблазнява с уста – точно така. – Членът му беше болезнено твърд, той плъзна едната си ръка между бедрата ѝ и с един пръст леко погали централната линия на стрцевината ѝ.
Отново и отново… и отново.
Дъхът ѝ се превръщаше в накъсани вдишвания, върхът на пръста му се плъзгаше от нуждата ѝ, ръцете ѝ се вкопчваха в ръцете му. Заслепените ѝ очи се втренчиха в неговите, когато той прекъсна целувката, и той знаеше, че удоволствието в нея нараства, бавно кресчендо.
– Лети. – Беше грубо насърчение, докато той изискваше нова целувка, жадувайки за контакта. – Имам те. – Той продължи с бавната си, неумолима ласка, докосвайки блестящата главичка на върха на бедрата ѝ с всеки ход, сега, когато тя беше разтворила бедрата си по-надалеч в опит да задълбочи интимния контакт.
Ноктите ѝ се впиха в ръцете му, а шията ѝ се изви.
Навеждайки я над ръката си, той взе част от пренебрегнатата ѝ гърда в устата си, прокара зъби по стегнатата плът, докато я освобождаваше… в същото време улови с пръстите си чувствителното възелче между бедрата ѝ и натисна силно.
– Джейсън!
Вдигна глава и махна ръката си, преди удоволствието, което разтърсваше тялото ѝ, да стане болезнено.
– Имам те – повтори той, долепил лицето си до нейното. – Имам те.
Едва когато тя спря да трепери, той се прехвърли върху бедрата ѝ и я повдигна, докато тя не обгърна краката си около кръста му. Очите ѝ бяха лениви, преситени, а целувката ѝ – вяла. Ръцете ѝ се усукаха около врата му, тя се отвори за него с чувствена щедрост, която го накара да я погълне, а пръстите ѝ се вплетоха в косата му. Той се промъкна между тях, за да разкопчае дънките си, да хване члена си и да се позиционира на входа ѝ.
Тихо въздишане в устата му, когато главата на члена му се търкаше в набъбналата ѝ от страст плът, а след това той се вмъкваше в копринената гостоприемна обвивка.
– О! – Махия го сграбчи по-силно с всяка част на тялото си, а вътрешните ѝ мускули продължаваха да пулсират с влачещите се вълни на нейното удоволствие.
Разтреперан, той отпусна челото си върху нейното, докато се бореше с желанието да се бутне. Тялото ѝ му подсказваше, че отдавна не е било използвано по такъв начин, а мускулите ѝ се мъчеха да се разтегнат около него.
– Всичко е наред, Джейсън. – Пръсти върху бузата му, целувки нежни, нежни и неочаквани. – Толкова много те искам.
Той си пое накъсано дъх и се вмъкна малко по-дълбоко. Още малко. Изпепеляваща топлина, женски мускули, пулсиращи върху твърдата му плът. Удоволствието беше почти болка, ухапването – изящно. Обърна устата си, за да се допре до нейната, и продължи да вкарва члена си в нея, бавно и неумолимо.
– Джейсън.
Извивайки бедрата си при звучното хленчене, той се принуди да спре.
– Боли ли? – Попита той направо.
Смаян поглед.
– Пали и все пак се чувствам добре. Искам да си в мен.
Това беше всичко, което трябваше да чуе.
Плъзна ръце под бедрата ѝ, вдигна краката ѝ от бедрата си и избута коленете ѝ нагоре и широко, като силата му беше повече от достатъчна, за да я задържи притисната, докато той се впиваше в нея и усещаше как ноктите ѝ се впиват в гърба му, докато тялото ѝ се свиваше около него, къпейки члена му в разтопено желание.
После започна да се движи.

Назад към част 22                                                      Напред към част 24

Глава 21

– Не нарушавай думата си и вярата ми, Джейсън.
– Никога не съм те лъгал – каза той, като забеляза леда, който бе започнал да пълзи по стените, точно както бе описала Махия. Владеенето на стихиите никога досега не беше влизало в репертоара на Нейха.
Изглежда, че много архангели бяха еволюирали.
– Не – каза тя най-сетне, а студът в стаята се отдръпна с малко. – Неочаквано за един шпионин, но ти имаш чест. Ето защо приех кръвния ти обет. – В този миг тя беше старата Нейха, преди Ерис, преди Анушка. Смъртоносна безсмъртна, но с ум, незамъглен от горчивина или ярост. – Ако все пак трябва да отсъстваш, направи го бързо.
– Ще се опитам да отхвърля нуждата. – Вече обмисляше как да стане това, той си тръгна и излезе, за да открие, че Рис е пристигнал заедно с екип от криминалисти, който беше толкова модерен, колкото фортът не беше.
Щеше да предпочете свой собствен екип, но инстинктите му говореха против участието на Рис в убийствата. Джейсън беше изучил мъжа, разбрал, че е ангел от друго време. Макар да беше неминуемо способен да убие Шабнам, той не би я оставил с открити гърди.
– Има ли признаци на живот? – Арав беше много могъщ безсмъртен – той можеше да регенерира главата си, липсващата си ръка и откъснатото си крило.
Рис поклати глава.
– Ще му дадем нощта, но кръвта му е започнала да кристализира. Той няма да се изправи от това.
Джейсън усети същото. Обидата от падането с висока скорост беше заличила другите повреди, но имаше чувството, че вътрешните органи на Арав са били изтръгнати заедно с гръбначния мозък. Джейсън можеше да преживее такава обида за тялото си, беше сигурен, че и Рис би могъл, но Арав не беше в тази лига.
– Същият екип от съдебни лекари ли е разследвал смъртта на Шабнам?
– Да – докладът щеше да е готов тази вечер, ако не беше това – отговори Рис. – Нейха обаче не позволи на никого да докосне Ерис. Той беше кремиран без каквато и да е съдебномедицинска експертиза.
Преди, когато всички признаци сочеха към Нейха, този пропуск не беше от значение. Сега…
– Трябва да издирят още едно тяло – каза той, вземайки решение да рискува да се довери на другия мъж – и трябва всички да запазят мълчание по въпроса.
Очите на Рис потъмняха.
– Милейди…
– Не мога да знам. – Каза Джейсън на Рис какво подозираше за жената, чието смачкано тяло бе лежало изложено на стихиите твърде дълго.
Рис прокара трепереща ръка през косата си.
– Глупаци! – Това беше присъда, изплюта с тих тон, който не достигаше отвъд Джейсън. – Одри беше жена с малко остроумие, но да се опитваш да направиш за посмешище един архангел? Ако беше разбрала, Нейха щеше да… – Той прекъсна думите си, изведнъж се превърна в мрачния генерал, чиято лоялност беше към Нейха.
– Това – Джейсън кимна към тялото на Арав – променя нещата. Не вярвам тя да е замесена в някое от убийствата.
Тръпчиво издишване, което прозвуча като облекчение. Джейсън не разбра реакцията, не и когато Нейха беше архангел, насилието беше част от природата ѝ, докато Рис не каза:
– Независимо от гнева ѝ, ако беше убила Ерис, това в крайна сметка щеше да я подлуди. Моята господарка обичаше истински.
Джейсън беше видял отблизо лудостта на любовта, беше изчистил ръждивочервения ѝ отпечатък от стените, беше усетил димните остатъци от ада, знаеше какви поражения може да нанесе. Това беше най-опасната, най-разрушителната емоция от всички.
– Светът – добави Рис – не може да си позволи втори луд архангел.
Леуан – довърши Джейсън мълчаливо – беше повече от достатъчна.

* * *

След като остави наблюдението над тялото, щом Джейсън пристигна, Махия се върна в стаите си, а кожата ѝ беше лепкава от миризмата на смърт. Минаха двайсет минути под пулсиращата струя почти изпепеляваща вода, преди най-сетне да се почувства чиста. Облечена в обикновена черна туника и заострени панталони в наситено синьо, които повтаряха част от крилата ѝ, тя се подсуши и свободно прибра косата си, преди да излезе на балкона.
Беше невъзможно да мисли за нещо друго освен за касапницата, която бе превърнала крепостта в кланица, а образите на изнасилената плът на Шабнам и смачканото и дивашко тяло на Арав се бяха впили в ирисите ѝ. Без следите от това, което беше останало от крилата на Арав, както и от тежкия пръстен, оцелял на един по чудо неразбит пръст, тя никога нямаше да разбере, че това е той.
Тихо стъпване.
Наведе се и видя, че един слуга минава по меко осветената пътека долу, извика му да спре. Когато слезе долу, за да се присъедини към него, питайки дали слугите са чули нещо относно Арав, лицето му се затвори, изражението му беше формално.
– С голяма скръб научихме за смъртта на генерал Арав.
– Никой няма да ви накаже за това, че сте говорили лошо за него – каза тя – а най-малко аз. – Всички знаеха за нейното униние – тя беше носила сърцето си на ръкава по време на ангажимента си с Арав. – Крепостта на госпожата е боядисана в кървава боя и тя иска отговори. – Махия не оплакваше нито Ерис, нито Арав, а Одри сама си беше постлала леглото, но Шабнам беше невинна. – Арав ли е причинил обида?
Беше ясно, че слугата се разкъсва между подчинението на повелите на архангела, който беше негов сеньор, и самозащитната дистанция. Първото спечели.
– Чуха го да говори с човек, който е лоялен на Рис, предлагайки му длъжност, която все още нямаше възможност да осигури, при условие че другият смени лоялността си.
– Когато аз съм съпруг…
– Как е бил подслушан? – Арав не би подхванал темата за подобно предателство публично.
Спуснал мигли, с наведена глава, слугата се отдръпна в тъмнината. Отначало тя помисли, че той отказва да отговори, после разбра, че това е неговият отговор. Не, Арав не беше глупав, но беше арогантен, ангел на деветстотин души, който смяташе по-слабите същества за под нивото на вниманието си.
– Разбирам – каза тя, когато слугата отново се появи от сенките. – Знаеше ли Рис за опитите на Арав да подкопае народа си?
Още едно падане на капаците.
– Не знам.
Да, Рис е знаел. Той знае всичко, което се случва в тази крепост.
– Но – каза тя на Джейсън, когато той се върна много по-късно – Рис винаги е бил много по-елегантен в елиминирането на враговете си. – Излизайки на своята половина от балкона, където чакаше Джейсън, тя му подаде коняка, който беше наляла от бутилката, пазена за гостите.
– Мисля, че тази вечер не ми се пие чай.
Думите ѝ се сториха необяснимо интимни.
– Елиминирах Рис като заподозрян, преди да науча тази информация, но дори и с нея все още не вярвам, че той е убиецът. – Той отпи от тъмно кехлибарената течност, а мускулите на гърлото му работеха. – Начинът, по който Шабнам беше разкрита – мисля, че Рис не е способен на такова нещо.
– Да. Той никога не би се отнесъл с такова неуважение към жена, дори и в смъртта.
Отпивайки още една глътка, Джейсън посегна назад, за да постави чашата на перваза на прозореца зад тях, след което се обърна, за да опре голите си предмишници на парапета на балкона. Той също се беше изкъпал и преоблякъл, носеше обикновена черна тениска и дънки, краката му бяха боси. Зад него крилата му грациозно падаха на пода, сенки, родствени на нощта. Никога не го беше виждала толкова… отпуснат, сякаш бе свалил част от бронята си.
Очите ѝ се насочиха към връзката на тила му, кафявата кожа под нея, безцветна в нощта, и тя си спомни как палецът му прокара ръка по долната ѝ устна.
– „Мисля, че трябва да решиш нещо тази вечер.“
Утробата ѝ се сви. От цяла вечност не беше доверявала тялото си на мъж, а Джейсън… той никога не я беше лъгал.
– Мога ли да развържа връзката на косата ти?
Той остана неподвижен при нежната ѝ молба, докато можеше да бъде най-красивата гарга, създавана някога, с крилата си от струя. Сърцето ѝ заби в гърлото и тя зачака… докато най-накрая той наклони глава с леко кимване.
Пръстите ѝ трепереха, когато протегна ръка. Като внимаваше да не докосне тила му, да не допусне по-дълбока близост, тя развърза връзката и я измъкна. Копринен черен водопад се разля по раменете му, кичурите бяха хладни, но вече не бяха влажни, а нощният въздух беше достатъчно топъл, за да изсмуче влагата. Неспособна да се съпротивлява, тя прокара върховете на пръстите си леко по кичурите, преди да пусне ръката си настрани.
– Колко далеч би стигнала?
Изненадана от промълвения въпрос, тя подскочи.
– Какво?
– Както каза, аз съм единствения ти изход, така че колко далеч би отишла?
Кожата ѝ почервеня от горещина, а след това застина.
– Примамвах те – призна тя. – Дори да постигна свободата си, никога не бих изтъргувала единственото нещо, което винаги е било мое. – Нейното тяло, нейното желание.
– Добре. Взела ли си решение?
– Да. – Дишането се стегна в гърдите ѝ, тя вдигна ръка и се поколеба.
– Докосни ме, Махия.
Това беше всичко, от което се нуждаеше. Отдала се на нуждата, тя прокара пръсти през косата му. Усещането беше подобно на това да галиш тигър, който по свои собствени причини е решил да не отхапва ръката ѝ. Тя не се заблуждаваше, че това показва пукнатина в обсидиановия щит около сърцето на Джейсън, не се отдаваше на мечти за по-дълбока връзка.
И все пак… чувстваше се добре да бъде близо до мъж, който нито веднъж не се бе отнасял към нея като към човек за еднократна употреба. Още в самото начало той я бе уважил официално. Сега тя виждаше истинско уважение в тези тъмни, буйни кафяви очи. Дълбоко в себе си се натъжаваше, че крехката връзка между тях ще се скъса, когато тази задача бъде изпълнена.
Джейсън, знаеше тя, без да иска, не беше човек, който допуска някого толкова близо, колкото би станал познатият любовник. Гърдите ѝ се свиваха от знанието за болката, която сигурно го е оформила до такава безкрайна самота, но също така знаеше, че трябва да бъде толкова, толкова внимателна, за да не се влюби в него, да не търси нещо повече от тъмната сексуалност, която се вихреше между тях, гореща и красиво бурна като пустинна буря.

* * *

Джейсън знаеше, че върви по опасен ръб с Махия, но също така знаеше, че жадува за докосването ѝ твърде много, за да се върне назад. Стисна челюст, за да овладее треперенето си, когато пръстите ѝ докоснаха скалпа му и се спуснаха надолу, и се насили да остане неподвижен, когато единственото, което искаше, беше да се обърне, да я притисне към стената и да се вкопчи в пищната топлина на тялото ѝ.
Чу как костите на челюстта му се притискат една в друга, когато тя отново го погали и изведнъж докосването ѝ изчезна.
– Смущавам те. Съжалявам. – В тона ѝ се долавяше ужас. – Никога не бих…
Отблъсквайки се от парапета, той спря извинението ѝ с простата мярка да вземе в ръцете си деликатно красивото ѝ лице.
– Спри.
Дъхът ѝ закънтя в гърлото, докато вдишваше въздух, а очите ѝ бяха огромни. Но вместо да се стресне от грубата скорост на докосването му или да го отблъсне, тя сви едната си ръка в мекия памук на тениската му… и се изправи на пръсти.
Беше му необходим всеки грам контрол, за да не приеме мълчаливата покана веднага.
– Трябва да разбереш – каза той, а гласът му беше суров стържещ – че това няма да ме накара да остана с теб, няма да ме накара да се обвържа. Нямам тази способност. – Да се обвърже, да отвори сърцето си, да се довери, че този, на когото го е дал, няма да го изнасили.
Дъхът на Махия прошепна по устните му, докато тя поддържаше позицията си.
– Знам. – Меки думи. – Знам също, че бих искала да се разделя със силен мъж, който не ме ухажва с лъжи, честен е в желанието си.
Той видя как тя преглъща, знаеше, че не е толкова уверена, колкото се опитваше да изглежда.
– Бъди сигурна. Никога няма да можеш да върнеш това назад. – И той нямаше да опетни една невинна с мрака си, нямаше да я озлоби заради липсата в него.
Устните ѝ се допряха до неговите.
Вкопчил и двете си ръце в косата ѝ, чиито кичури започнаха да се разплитат, той плъзна устата си по нейната, с намерението да я погълне… когато усети как гръбнакът ѝ се опъва.
Бавно Джейсън. Бавно. Тя не е партньорка в леглото, която е свикнала да търси удоволствие.
Трябваше да се владее докрай, но той овладя целувката, засмука горната ѝ устна в устата си и я освободи, за да я ухажва с попивателни целувки, които по-скоро примамваха, отколкото изискваха.
Пръстите ѝ се сгънаха на кръста му, а мускулите ѝ изгубиха напрегнатостта си. След като бе стъпила на крака, сега отново се издигна към него, а крилете ѝ започнаха да се разтварят. Подканяйки я с още една ласкава целувка, той я вкара във всекидневната, осветена само от светлината на една настолна лампа. Досега бе използвал способностите си, за да ги скрие от любопитните погледи, но те изискваха съсредоточаване, а то сега бе насочено към Махия.
След като влязоха вътре, той прекъсна целувката и промълви:
– Входната врата.
Импулсивно заекване в гърлото ѝ, тя кимна отривисто и тръгна да заключи вратите на апартамента си, докато той затвори и заключи тези към балкона.
– Аз съм… – Думите ѝ завършиха с изтръпване, гърдите му бяха притиснати към гърба ѝ, главата му беше наведена над извивката на шията ѝ.

Назад към част 21                                                      Напред към част 23

Глава 20

– Срещнахме се в двора. – Махия запази равномерен глас, отказвайки да даде на Арав удовлетворението да я види как се препъва. Може би смелостта ѝ идваше от това, че имаше до себе си тъмната сила на Джейсън – но тя не мислеше така. Арав беше единственият човек, който можеше да я накара да забрави разума и да пристъпи опасно близо до обидата.
– Обидата към госта е обида към мен.
Нещо, което Нейха беше казала отдавна на детето, което Махия беше, когато се беше върнала във форта на гости по време на прекъсване на обучението си. Никога не беше харесвала тези посещения, времето, прекарано в училището с Джесами, беше най-щастливото в живота ѝ. Порицанието в онзи конкретен ден не беше лично, и все пак начинът, по който архангелът я беше погледнал, накара малките косъмчета отзад на врата ѝ да настръхнат предупредително.
В мига, в който Нейха си тръгна, тя побягна обратно при бавачката, която се грижеше за нея, когато беше във форта, същата, която по-късно ѝ беше казала, че нищо, което някога ще направи, няма да се хареса на Нейха.
– „Защо госпожата не ме харесва?“
Строгото лице на бавачката ѝ се намръщи, преди да кимне с глава.
– „Достатъчно голяма си, за да знаеш. Макар че никога не трябва да повтаряш това публично, баща ти е Ерис, съпругът на Нейха. Майка ти е сестрата на Нейха, Ниврити.“
Тя беше малка, не разбра веднага.
– „Те са имали общ съпруг?“
Ужас изпълни изражението на бавачката ѝ.
– „Никога не говори такива мръсотии, дете.“ – Като прибра туниката, която беше сгънала, тя затвори скрина. – „Майка ти прелъсти мъж, който не беше неин, и роди плода на тяхната грозота.“
Аз, помисли си Махия, плодът съм аз.
– „Аз съм грозна?“
Въздишка, омекване в лицето на бавачката ѝ.
– „Ти не си грозна, дете, но напомняш на моята госпожа за тази грозота. Свидетелство за нейната добра природа е, че ти се дават всички права и привилегии на принцеса.“
Последното, разбира се, беше лъжа. Но дори Махия би признала, че отношението на Нейха към нея, докато е била непълнолетна, е било съвестно. Може би не е имало топлота, но не е имало и злоупотреба. Беше посещавала училището за бежанци, беше учила в библиотеките му – и там имаше достъп до добротата и напътствията на Джесами, беше усетила какво е да бъдеш обичан, защото Учителят обичаше всички свои ученици.
След това се беше върнала „у дома“, навършила сто години… и научила, че жестокостта на Нейха просто е била запазена за възрастната, в която се беше превърнало това изпълнено с надежда и невинност дете. Мъжът, който стоеше до Нейха, беше достатъчно доказателство за тази жестокост – дори архангелът да не беше наредил прелъстяването, тя също не беше предупредила Махия за двуличното ухажване на Арав, като се беше уверила, че първият вкус на романтичната любов за Махия ще бъде горчив.
– Не ми каза, че си говорил с Махия. – Гласът на Нейха беше копринен, а не стоманен.
Бузите на Арав се сгърчиха в усмивка, която сияеше от чар.
– Разминахме се, когато бях на път да говоря с теб. – Той погледна Махия със снизходително одобрение. – Не казах колко се радвам, че те виждам да изглеждаш толкова добре. – Вдигна чашата си и отпи глътка вино, а квадратният пръстен на показалеца му проблясваше в яркосиньо на светлината на свещите – камъкът беше рядка форма на турмалин.
– „Той е като паун, разперил перата си и крякащ силно…
– Благодаря ти – каза тя с толкова ослепителна усмивка, че Арав видимо се изненада.
Малки кристални звуци посребряваха във въздуха, когато стъклените гривни на китката на Нейха се движеха една срещу друга.
– Хайде. Нека седнем. – Погледът ѝ се спря на Джейсън. – Като гост на крепостта, ти седиш от лявата ми страна. Арав може да забавлява Махия – те са големи приятели.
Махия усети неизразимо напрежение, което се излъчваше от мъжа до нея, макар че изражението му оставаше непрозрачно и тя знаеше, че това е заради нея. Знаеше също, че не може да му позволи да си създаде враг от архангел в опит да я избави от вниманието на Арав.
– Всъщност – каза тя с бърза усмивка – виждам учен Куин в другия край на стаята. Току-що прочетох най-новия му трактат и му обещах, че ще поговоря с него за него.
Нейха не се нацупи – вампирът беше един от любимците ѝ. Това имаше по-малко значение от факта, че Джейсън вече не беше острие, което предстоеше да бъде развъртяно.

* * *

– Като цяло – каза Махия на Джейсън, след като чаят беше сервиран и те се приготвиха да се върнат в двореца си – това не беше толкова ужасна вечеря. – Куин беше прекрасна компания, а Нейха беше толкова погълната от разговора с Рис и Джейсън, че през по-голямата част от вечерта беше игнорирала Арав. – Арав няма представа с кого си има работа – Нейха си играе с него като котка с мишка.
Джейсън отговори на промълвеното ѝ предположение с мълчание. Тя не прочете нищо в него. Той е, помисли си тя, докато излизаха и започваха да пресичат двора, мислейки по темата, преди да отговори.
– Температурата се е понижила. – Все пак нощният въздух беше сравнително балсамиран – макар че когато тя погледна нагоре, това беше, за да види звездите, скрити от дебелите облаци, които заплашваха с дъжд.
Когато нещо падна от това небе, тя си помисли, че трябва да е птица, защото беше толкова мъничко. Но после то стана все по-голямо и по-голямо и…
– Джейсън!
Джейсън обаче вече беше видял. Вместо да се затича към тялото, което току-що се бе сгромолясало на земята в пръски кръв и кости, които пръскаха гостите по-близо до мястото на удара, той се изстреля право във въздуха, преследвайки виновника за касапницата.
С пресъхнала уста Махия го наблюдаваше как се отдалечава, черна стрела, която скоро не се виждаше на фона на нощта, след което си проправи път към тялото, като внимаваше да не стъпи в кръвта. Тя изключи звука на жената, която крещеше за кръвта по лицето си, по-дълбоките гласове на мъжете, които се обаждаха един на друг в паника, плясъка на вятъра, когато други се вдигнаха в преследване, и преглъщайки жаждата си, се съсредоточи само върху самоличността на тялото.
Този квадратен пръстен от рядък син турмалин, тези петнисти кафяви крила…
За секунда мозъкът ѝ не можа да проумее какво точно вижда, но после всичките ѝ синапси се задействаха, връзките се осъществиха и тя разбра, че ангелът без глава и вероятно без вътрешни органи е…
– Арав.

* * *

Джейсън беше бърз, отличник във вертикалното излитане, но жертвата му беше изчезнала, докато пробие тежкия слой плътни, напоени с вода облаци. Предвид ограничената времева рамка и скоростта на Джейсън, той предположи, че убиецът е излетял точно от визуалния обхват, след което е паднал в стръмно пикиране, за да се измъкне в скривалище.
Наострил ухо към вятъра, той се заслуша къде е бил прекъснат, използва го за проследяване, както някой от родените ловци би използвал миризма. Ефимерната следа свърши внезапно в планините, точно отвъд крепостта. Съзнавайки, че плячката му е имала достатъчно време да предприеме нисък полет, връщайки се назад, докато Джейсън е бил над облачния слой, той все пак се приземи и започна да сканира скалистата земя около себе си. Нямаше никакъв явен знак, че някой е кацнал, нищо друго освен тъмнина…
Трептящо синьо зелено, уловено от сребрист лъч, преди луната отново да се скрие зад облак.
Прибрал перото в джоба си за по-късен преглед, той полетя нагоре и се върна при Махия, уверен, че независимо от шока ѝ, тя няма да се пречупи.
Тя не се пречупи.
По-скоро бе подтикнала един от старшите стражи да организира периметър около пръскалото, макар че Джейсън очакваше стражът да си помисли, че всичко това е негова идея.
– Добро момиче – промърмори той и почти очакваше повдигнатата вежда.
После тя поклати глава и той си помисли, че може би току-що са разговаряли.
Запазвайки момента за размисъл по-късно, той изпрати двама от пазачите да намерят или мощни преносими лампи, или факли. Докато те вършеха това, той се вгледа в окървавената останка от тялото на Арав и я прецени спрямо ситуацията в по-широк план. Убийството на Шабнам можеше да се отдаде на ловък подражател, използвал смъртта на Ерис като прикритие, но това на Арав?
Съвпадението, че втори ловец е чакал, за да се възползва от обстоятелствата, беше твърде голямо. Трябваше да има скрита връзка между жертвите, която той все още не виждаше. Освен това, като се има предвид колко твърдо решен беше Арав да действа като пристанище на Нейха в бурята, сигурно наистина беше силно изкушение, което го беше изкачило в небето, далеч от онези, които можеха да се противопоставят на желанието му да стане следващият съпруг на Нейха.
Джейсън се замисли за начина, по който Арав бе погледнал Махия, когато си бе помислил, че е в безопасност от чужди очи към края на вечерята, а маската му се бе смъкнала и разкриваше грозно притежание, което говореше, че той вижда в Махия само трофей, вещ, която може да бъде взета и използвана.
Тъй като Джейсън вече беше решил да даде на другия ангел урок по страх, който никога нямаше да забрави, той нямаше особена мотивация да открие убиеца на Арав. Въпреки това Шабнам не беше направила нищо, с което да заслужи смъртта, която ѝ бе причинена, и затова именно заради нея той започна да обмисля как и защо е извършено това престъпление.
Човек като Арав можеше да се окаже неспособен да контролира импулса си да вземе това, което иска, ако се появи възможност. И все пак въпреки перото, което Джейсън беше намерил – беше му писано да намери? – Махия никога не бе слизала от погледа на Джейсън, не можеше да подмами Арав в небето.
Друга жена?
Арав не би бил толкова глупав, не и сега.
Оставаше политиката. Беше сигурно, че Арав е имал свой шпионин в двора. Отново обаче времето нямаше смисъл – защо ангелът би избрал да се срещне с шпионина си сега? Да, беше изчезнал навън за пура, но на Джейсън му беше ясно, че другият мъж просто си прекарва времето, докато Нейха приключи разговора с гостите си.
След като Рис си беше тръгнал по-рано, Арав имаше ясна възможност да се задържи и да бъде последният останал гост. Никога не би рискувал да пропусне тази възможност и свързаното с нея уединение, за да развие зачатъчното си ухажване, независимо от всички изкушения на плътта.
Рис?
Джейсън се изненада, когато висшият генерал на Нейха си тръгна, докато Арав все още се въртеше около архангела, но ходът му би бил напълно логичен, ако Рис беше планирал засада. На Рис дори нямаше да му се налага да се притеснява, че ще заобиколи вниманието на стражите. Той беше генерал, известен с това, че държи на лоялността на хората си – защото нямаше нищо против да получи кръв по ръцете си.
– Бяхте ли тук, когато Арав излезе навън? – Попита той най-близкия пазач, ангел, който стоеше с твърд гръб и нащрек, обърнат навън от тялото.
– Не, сър. Прелетях покрай него, когато падна, дойдох да видя дали мога да помогна. – Направи малка пауза, докато оглеждаше останалите присъстващи стражи. – Мисля, че Ишия и Грегор – който отиде да вземе фенер – щяха да са на вратите по това време.
След това Джейсън заговори с дребната, компетентна Ишия, която му каза, че да, тя и Грегор са видели Арав да излиза навън за пура.
– Въпреки това – каза вампирът – той не е останал до двореца. Чух го да коментира пред друг гост, че ще си тръгне от вечерята, докато чака да говори с лейди Нейха. – Ишия кимна към градината на двора, оставена в тежка тъмнина като рамка за блестящия Дворец на скъпоценностите. – Тъй като задачата ни беше да наблюдаваме вратата, не последвахме пътя му. Джиан беше от другата страна на двора, може да е видял повече.
– Видях сиянието на пурата му в тъмното – потвърди Джиан, а наведените му очи говореха за краищата на територията на Нейха, където тя се допираше до тази на Леуан, крилата му бяха прашно бели, изпъстрени с кехлибар по краищата. – След като го разпознах като поканен гост, продължих с проверката на периметъра си. До следващото ми преминаване той беше изчезнал.
Тогава Грегор се върна с преносимите външни лампи и Джейсън изчака, докато силните светлинни източници бъдат поставени, за да поговори с вампира. Той подкрепи разказа на Ишия, но добави:
– Видях, че някой се спусна към Арав, когато той изчезна от полезрението, но не вдигна тревога, затова си помислих, че сигурно е приятел. – Когато го попитах за подробности относно втория ангел, той можа да каже само: – Жена… може би. Или строен мъж.
– Благодаря. – Остави изпочупените останки, осветени до крещяща яркост, сурово червено и мокро розово върху счупени пера в пъстро кафяво, кимна на Махия, за да се увери, че никой не смущава сцената, и влезе в Двореца на скъпоценностите. Нейха се разхождаше вътре, а гневът ѝ беше толкова студен, че беше замръзнал по огледалата.
И така.
– Игри – изсъска тя. – Някой играе игри в моя двор.
Да. Само моделът се оказваше неуловим. Ерис беше съпруг на Нейха, Одри – жената, която си беше наумила да изиграе рога на архангела, Шабнам – придворната дама, за която Нейха скърбеше с истинска мъка, а Арав – ухажорът, когото архангелът беше държал на каишка за собствено забавление.
Джейсън приема, че първоначалното му заключение е било погрешно; Нейха е невинна за убийствата на Ерис и Одри. По-скоро тя е била подставена с хитрост, която е заблудила и него, и Махия. Тогава един умен противник, който притежаваше достатъчно умения и сила, за да избегне елитни охранители и да подмами към смъртта си и една дама, и един опитен генерал.
– Жена… може би. Или строен мъж.
Все още можеше да е някой от двамата. Не беше задължително примамката да е сексуална, не и когато безсмъртните играеха игри на власт.
– Ще откриеш виновника – нареди Нейха, а дъхът ѝ побеля в студения въздух. – Разполагаш с ресурсите на крепостта.
Той разбра, че му се дава свобода, надхвърляща тази, която му бе предложена за първи път.
– Знаеш ли за някаква причина, поради която Арав би могъл да бъде мишена?
– Той дори не трябваше да бъде тук – каза Нейха, а крилата ѝ се размахаха по мразовития под, като върховете им блестяха с отчупени ледени късчета. – Дойде, за да изрази уважението си, след като научи за смъртта на Ерис, и остана, за да предяви иска си. – Тя поклати глава, а гласът ѝ стана странно тих. – Сигурно наистина ме е смятал за хладнокръвна, за да си помисли, че бих приветствала ухажване, когато само тази сутрин бдях над погребалната клада на съпруга си.
Тогава убийството на Арав е било случайна възможност, а не прецизно нагласен план.
– Това ще отнеме повече време, отколкото предполагах първоначално – каза той. – Може да се наложи да напусна територията ви за известно време, за да се погрижа за някои други въпроси.
Очите на Нейха го удариха с пълна сила, кожата ѝ се нажежаваше от смъртоносната сила, която я правеше една от Кръга.

Назад към част 20                                                   Напред към част 22

Глава 19

Махия прибра нещата за чай, след като Джейсън тръгна да се преоблича, и ги занесе долу в малката си лична кухня. Там си наля чаша леденостудена вода.
– Боже мой.
Джейсън беше…
Разколебана, тя обърна студената чаша по врата си. Но въпреки сексуалния огън, който тлееше между тях и заплашваше да превърне костите ѝ в разтопени, тя нямаше розови лещи, които да замъгляват очите и преценката ѝ. Разбираше, че Джейсън е хищник от върха на хранителната верига, който е лоялен към конкурентен архангел. Нещо повече, той беше шпионин с вековен опит в интригите, можеше и да я изиграе по свои собствени причини.
Но… той не ѝ даваше обещания и затова нямаше да ги наруши. Той я изслуша. Отнасяше се с нея като с човек, който има стойност. И ако тази стойност се изразяваше само в информацията, която можеше да му даде, той беше честен и за това. Тя не го прие като обида, защото Джейсън се занимаваше с информация.
А що се отнася до липсата на любовни думи и красиво ухажване? Махия поклати глава. Предпочиташе да бъде с мъж, който е честен в желанието си, отколкото с такъв, който я тормози със сладките лъжи на съблазняването. Джейсън имаше повече чест в една кост от тялото си, отколкото Арав би познал за цял живот.
Върна се на горния етаж и освежи грима си, преди да притисне блестяща сребърна сълза на челото си, като я постави между веждите си.
– Да – прошепна тя на отражението си. – Отговорът е „да“.
Точно тогава се чу единичното почукване, сякаш той я беше чул. Плъзгайки краката си в плоски сребърни сандали, тя си пое дълбоко дъх и излезе от спалнята и прекоси дневната зона, за да отвори вратата – за да разкрие суровата мъжка красота на Джейсън, демонстрирана в безупречно прилепнал черен костюм, носен със стоманеносива риза.
– Изглеждаш чудесно. – Прекрасна, косата му в онази спретната опашка, която тя изпита внезапно желание да развърже. – Нейха ще бъде доволна. – Изражението на Джейсън не се промени и въпреки това тя знаеше – Не те интересува какво мисли Нейха.
– Напротив – каза той и я остави да го последва надолу по стълбите.
Кракът ѝ настръхна, но не от предупреждение, а от съзнанието, че той наблюдава движението на тялото ѝ. Това накара дъха ѝ да застине, а кожата ѝ да се опъне по тялото ѝ.
– Никога не е умна идея да разгневиш архангел – продължи той – но макар че може да го изисква, Нейха никога няма да се възхити на подчинението.
Махия поклати глава, докато излизаха от двореца.
– Мнението ти е оцветено от силата ти. – Сила, която тя знаеше, че той притежава от много ранна възраст. – Можеш да си позволиш да събудиш гнева ѝ, защото тя вижда в теб, ако не равен, то поне човек, който е достатъчно интригуващ, за да не го убие набързо. Ти не знаеш какво е да се страхуваш.
– Не винаги съм бил човекът, който съм сега – каза Джейсън, а в съзнанието му се отключи врата, която разля студена сянка върху душата му.
Тя го погледна от другата страна на стаята, хубавите ѝ тъмнокафяви очи се филмираха с белота, която беше погрешна. Пънчето на врата ѝ беше покрито с кръв там, където седеше на масата в ъгъла, сякаш поставено там точно с тази цел.
Той не изкрещя. Знаеше, че никога не трябва да крещи. Вместо това погледна към парчето месо, което беше блокирало вратата на люка. То носеше копринена обвивка от блестящ аметист.
Аметист. Така майка му винаги наричаше любимия си цвят. Аметист.
Беше му отнело много време да го каже правилно, а тя винаги се смееше от удоволствие, когато използваше тази дума, а блестящата ѝ черна коса танцуваше на слънчевите лъчи.
– Джейсън. – Нежно женствено лице, озарено до сияйна топлина от лампите по пътеката, загриженост във всяка линия. – Ти… не беше тук. Къде отиде?
Блестящо бели пясъци под малките му крачета, изгарящи от горещина. Вятърът, който се провираше през палмите, изпращаше кокосов орех, който падаше на пясъка с тъп тътен. Чайките, които сплетничеха нагоре-надолу по мокрия пясък, оставяйки следи от три нокътя, които морето заличаваше с поредното си разбиване.
– Джейсън! Влез и изяж обяда си, преди да е изстинал.
– Място, което вече не съществува – каза той нежно и махна ръката, която тя беше поставила на гърдите му… за да я премести около горната част на лявата си ръка, където нямаше да му пречи, ако се наложи да посегне към меча си. – За Арав – каза той, докато все още бяха насаме – нямаш причина да се страхуваш от него.
– Той е много силен. – Загрижеността в очите ѝ се задържа, нарасна. – Не го подценявай.
– Знам точно колко е силен. – Въпреки че никога не се бяха срещали, фактът, че мъжът беше един от генералите на Нейха, означаваше, че Джейсън се е постарал да научи нещо за него – и въпреки арогантността и позьорството си Арав не беше равен на Джейсън. – Той е като паун, който разперва пера и кряка силно, за да отвлече вниманието ти от факта, че тялото му е слабо.
Потиснат смях, искрена наслада, която беше вид музика.
– Предлагам по-добра аналогия с петел – прошепна тя – който се надига и кълве всеки, който се изпречи на пътя му. – Освобождавайки ръката му, тя сниши гласа си още повече, докато влизаха в коридори, населени както със слуги, така и с придворни. – Той е само първият. Ще дойдат още много, надявайки се да заемат мястото на Ерис, или поне мястото, което той би заел, ако не беше неспособен да контролира страстите си.
Той видя спекулативните погледи, които привличаха, не направи нищо, за да увеличи разстоянието помежду им, а случайното допиране на крилото ѝ до неговото беше добре дошло.
– Смятала ли си някога Ерис за свой баща в действителност?
– Не и след като разбрах, че иска да ме убие. – Фалшива усмивка в полза на онези, които я наблюдаваха, но жената с пакост в гласа си беше изчезнала, отнесена от вълните на спомена и жестоката реалност на живота. – Бях дете. Разби ми се сърцето, когато разбрах, че красивият мъж, с когото Нейха ме водеше на срещи всяка седмица, мразеше вида ми. Тогава не разбирах, че тя ме използва като оръжие.
Джейсън винаги се беше занимавал с информация, докато събирането ѝ беше част от самата му природа, но му се искаше тази вечер да беше мълчал и да беше позволил на очите на Махия да се смеят още известно време.
– Близък ли си с баща си? – Попита тя, прелиствайки страниците на собствената му памет.
– „Ето, сине. Използвай връвчицата, за да я издърпаш така напред. Виждаш ли?“
– Бях. – Преди баща му да бъде разяден отвътре навън, развитието на това, което Джейсън смяташе за болест, беше толкова бавно и незабележимо, че никой, който го беше виждал, не осъзнаваше истинската дълбочина на демоните, с които се бореше. – Той е мъртъв.
– Съжалявам. – Пръстите ѝ се спряха за миг върху предмишницата му и той усети докосването чак до костите си.
– Беше много отдавна. – Беше се научил да живее с призраците. – Разкажи ми за Анушка – каза той и затвори вратата на спомените. – За връзката ѝ с Ерис.
– Мисля, че може би са били близки, когато е била млада – каза бавно Махия, а ароматът ѝ беше фина смесица от екзотични цветя и някаква ярка подправка, която очароваше. – Но когато я познавах, тя го презираше, смяташе го за слаб и безгръбначен. Никога обаче не съм я виждала да предава това на Нейха.
Не, помисли си Джейсън, Анушка е била твърде умна, за да отчужди майка си по този начин.
– Ние сме тук. – Махия спря пред Двореца на скъпоценностите.
По външната стена, в нишите и на специални стойки, трептяха сякаш хиляди свещи, всеки пламък се пречупваше от диамантите, с които беше обсипан дворецът, докато цялата сграда не пламна – изумително произведение на изкуството.
– Това – каза той с най-голяма честност – е зашеметяващо. – Нищо чудно, че Нейха го предпочиташе пред по-големите, по-богато украсени дворци.
– Да. – Отговорът на Махия беше мек. – Очароваше ме като дете.
Нещо там, една нота в гласа ѝ. Но той нямаше възможност да го проследи, защото бяха забелязани от охраната. Отваряйки вратите, двамата вампири се поклониха дълбоко, докато минаваха. Джейсън не беше свикнал с подобно подчинение – Кулата на Рафаел функционираше по далеч по-различен начин, но той вече не беше необразованото момче-мъж, което си беше проправило път до Убежището, като беше сянката на други ангели.
Баща му беше избрал остров извън пътя на ангелските небесни пътища по своя идея и затова наистина рядък ангел беше този, който минаваше покрай Джейсън, след като той оставаше сам. Беше се опитал да ги извика, но беше твърде малък и слаб, за да излети достатъчно високо, за да привлече вниманието им, преди да са излезли от обсега. Така че беше оцелял, укрепнал… и след известно време беше спрял опитите си да предупреди другите за съществуването си и просто чакаше – докато разбере, че е достатъчно силен, за да лети цял ден и цяла нощ, без да се провали, ако нямаше острови, където да си почине.
Междувременно живееше в мълчание.
– „Жалко, че момчето е нямо. Инструментите, които изработва, са толкова виртуозни, че човек би си помислил, че се е учил от самия Явиел.“
Джейсън никога не е бил ням. Просто трябваше да си спомни как да говори. И това е станало, като е наблюдавал и слушал. Тези умения щяха да му бъдат от полза тази вечер. Стаята пред него беше затоплена от светлината на свещите, масата от дърво с цвят на мед беше полирана до такъв блясък, че светеше като кехлибар, поставена върху килима, а възглавниците на съответните столове бяха в наситен керемиден цвят. Това контрастираше с бледите цветове, избрани от гостите, а разговорът беше приглушен, защото никой все още не беше готов да танцува на гроба на Ерис.
Освен може би един мъж, когото Джейсън определи като Арав по начина, по който си беше направил място до Нейха, очарователен, елегантен спътник, докато архангелът играеше ролята на любезна домакиня. Джейсън знаеше, че тя крие ужасна тъга зад този образ, но сам по себе си той не беше лъжа.
– Никога не съм бил в толкова любезен двор, какъвто е този на Нейха. – Дмитрий прокара през пръстите си нож, един от трите, които беше донесъл от територията на Нейха. – Тя наистина вярва, че трябва да се оказва чест на посетителите. – Той хвърли ножа към Джейсън.
Той го хвърли обратно, когато Венъм добави:
– Въпреки че може да накара този гост да бъде екзекутиран, докато съдът спи.
Отговорът на Венъм беше толкова точен, колкото и този на Дмитрий – Нейха не беше двуизмерна карикатура. Никой архангел не беше такъв и да вярваш в обратното означаваше да се подготвиш за неприятна изненада. Джейсън нямаше намерение да става жертва на подобна слепота. Някои смъртни можеха да се опитват да видят божественост в архангелите, но Джейсън ги виждаше такива, каквито бяха – същества с жестока сила, които бяха имали хилядолетия, за да усъвършенстват всяко свое смъртоносно предимство.
Точно тогава Кралицата на змиите, на отровите, се обърна и срещна погледа му.
Джейсън наклони глава, но не се приближи до нея, а тя отвърна на поздрава, преди да насочи вниманието си към госта, който стоеше пред нея.
– Вампирът, който върви натам – каза Махия след мълчаливата размяна – е Рис, един от доверения вътрешен съвет на Нейха.
– Срещал съм го в Убежището. – Той обаче не познаваше никого в стаята толкова добре, колкото Махия, възнамеряваше да я попита за мнението ѝ, след като това приключи.
– Джейсън. – Вежливо кимване, преди Рис да насочи вниманието си към Махия. – Изглеждате прекрасно, принцесо.
Отговорът на Махия беше достатъчно топъл, за да разбере, че тя харесва Рис.
– Благодаря ви, сър. Бриджит добре ли е?
– Наистина е, макар че я познаваш. – Усмивка, споделена между двамата. – Страхувам се, че моята любима не е придворно същество – каза той на Джейсън. – Тя обаче е толкова добра в работата си като криптограф, че Нейха ѝ прощава ексцентричността.
– Знам за работата ѝ. – Всички в професията на Джейсън знаеха името ѝ. – Дори съм се опитвал да я примамя един-два пъти.
Другият мъж се засмя и очите му заблестяха.
– Ах, трябва да призная, че бях наясно с това. Тя беше много поласкана, но ние сме лоялни.
Макар че шпионинът в него беше разочарован от този факт, Джейсън, който беше един от Седемте, разбираше решението.
– Сега Нейха се опитва да те отвлече. – Тонът на Рис беше топъл, но ледената пресметливост в очите му ясно показваше, че смята Джейсън за заплаха за сигурността на крепостта.
Джейсън не каза нищо на това – мълчанието често беше по-добро оръжие от думите. Вместо това той предпочете да насочи вниманието на Рис към друга заплаха.
– Изглежда, че във форта има посетител, който иска да бъде консул.
Рис не се обърна, за да погледне Арав.
– Винаги има претенденти. – Твърдостта в тона му издаваше кръвожадния генерал под маската на любезност, преди да се извини, за да поговори с жена ангел, за която Джейсън знаеше, че е друга от вътрешния съвет на Нейха.
– Разкажи ми за него – каза Джейсън на Махия.
Отговорът на Махия беше тих, със стоманен подтекст.
– Разбрах колко точно обичаш да даваш заповеди.
Джейсън обмисли думите ѝ, докато наблюдаваше интригуващия поток и взаимодействието на хората в стаята.
– Ти не си ми равна – каза той и това беше изпитание.
Тя сви юмрук, след това сви ръката, която той можеше да види.
– Аз нося информацията, от която се нуждаеш за хората тук. – Усмивката, която му изпрати, беше творение с такава женска сложност, че той знаеше, че вижда и разбира само половината от нея. – Поне в този момент – през очите ѝ премина сянка – аз държа картите.
Джейсън нямаше никаква отправна точка за това как да се държи с жена, която не е негова любовница и все пак вече го познава по-добре, отколкото някоя любовница някога го е познавала. Мислеше си, че такава близост е нещо, което дава и взема и е в постоянно равновесие.
– „Танцувай с мен.“
– „Правя закуска. Яви!“
Баща му с ръце около кръста на майка му, върти я из кухнята, крилата им се размахват, за да изпратят косата на Джейсън назад от лицето му, докато той седи и си играе с блокчетата на пода.
– „Пусни ме!“ – Смехотворна команда. – „Яви! Палачинките горят.“
Навеждайки я над ръката си, баща му я целува с усмивка.
– „Кажи моля.“
– Разкажи ми за него… моля те – каза той на тази жена, с която може би никога нямаше да танцува, но която все пак имаше претенции за неговата лоялност.
Прострелвайки го с още един непроницаем поглед, тя обърна лицето си напред и той си помисли, че е пропуснал нещо, момент, емоция, която се изплъзва през пукнатините, вода през пръстите му… както някога отрязаната глава на майка му се изплъзна от ръцете му, за да падне на пода.
– „Съжалявам, мамо.“
– В по-голямата си част Рис е такъв, какъвто изглежда. – Гласът на Махия пресече тъпия тътен на звука, който го следваше през времето. – Той е с Нейха повече от шест века и не е амбициозен – освен ако някой дръзне да застраши позицията му от нейната страна.
– Ерис като консор по име не представлява такава заплаха – добави тя, докато същата мисъл минаваше през ума му. – Рис знаеше, че когато дойде време да обсъждат политика и война, власт и стратегия, Нейха ще потърси собствения си съвет. Арав обаче сам по себе си е много способен генерал, предвождал е войските на Нейха в битка. Нещо повече, той се справя с ангелската политика също толкова ефикасно, колкото и Рис.
В този момент другият мъж погледна нагоре, както и Нейха. Този път архангелът потегли към Джейсън.
– Никога не съм те виждала така облечен – каза тя, а одобрението ѝ беше патентовано. – Всички от Седемте на Рафаел се справят добре, дори онзи негов варварски генерал.
– Ще кажа на Гален, че си казала това – каза Джейсън, знаейки, че на майстора на оръжия не му пука какво мисли за него всяка жена, освен една.
Преместила поглед към Махия, Нейха каза:
– Ти не поздравяваш Арав – с тон, обагрен от студ.

Назад към част 19                                                   Напред към част 21

Глава 18

Махия гледаше след чернокрилата форма на Джейсън, докато той се издигаше в небето, а мъничките косъмчета по ръцете ѝ все още се изправяха в отговор на погледа, който бе уловила в очите му. Първичната реакция не беше подхранвана от тревога или страх, а от страст, която не беше просто физическо желание. Джейсън я очароваше на много нива. Той беше груба резба, красив мъж, за когото имаше чувството, че никоя жена не се е доближавала до опитомяването му.
Щеше да е жалко, ако това някога се беше случило. Дивотата му беше неразделна част от него – може би другите не биха я сметнали за такава, не и предвид хладната дистанция, с която гледаше на света, но Махия разбираше… че носи същата дивота в себе си. Това, че беше затворена, ограничена и контролирана, не означаваше, че я няма. Джейсън носеше природата си в кожата си, в извитите линии на татуировката, която тя искаше да проследи с върховете на пръстите си… с устните си.
Беше опасно признание, но лъжата пред самата себе си нямаше никаква цел. По-добре да приеме, че е уязвима, когато става дума за неразгадаемия шпионин, за да може да се предпази от слабостта. Единственият проблем беше, че Махия не беше сигурна дали иска да се отвърне от трептящия мрак на зараждащия се пламък между тях.

* * *

Джейсън се приземи зад Лисбет, където тя седеше на мраморна пейка в малка затворена градина с тераса край двореца, в която се помещаваха придворните дами. На мъжете беше строго забранено да влизат в тази зона, освен ако не са изпратени по работа от самата Нейха, а всички охранители – ангелски и вампирски – бяха жени.
Дребната жена скочи на крака с изтръпване.
– Господине, разбирам, че сте гост на миледи, но не можете да сте тук.
– Нейха няма да е недоволна от вас. – Може и да беше с Джейсън, но тъй като не му беше забранила изрично да разговаря с придворните дами в личните им покои, той не нарушаваше никакви правила. – Искам да говоря с теб за Шабнам.
Промяна в лицето ѝ, бърза мисъл.
– Ние сме разстроени. – Очите ѝ се насълзиха, тъмнокафявото се превърна в блестящ топаз, красотата ѝ сияеше. Вдигнала към лицето си деликатна дантелена кърпичка, тя избърса кристалната чистота на сълзите си.
– Съжалявам, че ви причинявам допълнителна скръб. – Тонът му беше успокояващ.
Макар да не можеше да имитира емоции толкова добре, колкото Лисбет, той умееше да използва гласа си като оръжие. Някога го беше използвал в песен, но песните в сърцето му отдавна бяха замлъкнали и той знаеше, че един ден и гласът му щеше да замлъкне. Човек, който няма нищо в себе си, в крайна сметка няма какво да каже.
Крила от среднощно синьо и ярко зелено, усмивка, която виждаше твърде много, раздвижваха неща, които не бяха докосвани от цял еон.
Гласът на Лисбет се преплиташе с неочакваните образи, които шепнеха в съзнанието му.
– Всичко е наред. – Като подсмърчаше с деликатност, която с нищо не помрачаваше красотата ѝ, тя каза: – Искаш помощ, за да потърсиш убиеца на Шабнам?
Той наклони глава.
– Знаете ли за нещо, което може да хвърли светлина по въпроса?
Изчислено колебание, преди тя да поклати глава.
– Сигурна съм, че не бих могла да кажа.
– Тя е мъртва. – Джейсън добави нежни, топли нотки в гласа си. – Това, което казваш, не може да я нарани.
Преглъщайки, Лисбет обви ръце около себе си, сякаш ѝ беше студено.
– Не е редно да се говори лошо за мъртвите, но… Шабнам не е била вярна на любовника си. – Думите бяха оформени с изключителна искреност, но Джейсън знаеше, че са лъжа. Все пак я остави да продължи, искайки да види колко черна ще бъде жертвата. – Беше щедра на услуги… особено когато ставаше дума за стражите – вярвам, че мислеше да си проправи път на места, където не ни е писано да ходим.
Ловко обвинение в шпионаж, може би дори в измяна.
– Смятате ли, че някой от стражите може да е станал ревнив? – Попита той, като нарочно се държеше глупаво.
Най-слабият намек за нетърпение пробяга по лицето ѝ, нарушавайки безупречната досега илюзия за красива скръб.
– Сигурна съм, че при цялата си припряност Шабнам не е била нищо друго освен отвличане на вниманието им. Но семейството ѝ се гордее с нея. Може би са смятали действията ѝ за срамни. – Скромно спускане на извитите черни мигли. – Не ги обвинявам в нищо и съм сигурна, че те никога не биха… но ти попита. И аз просто исках… О, забрави, че казах нещо.
– Оценявам доверието ти. Благодаря ти.
– Разбира се. – Тя не можа да сдържи самодоволното задоволство в гласа си. – Само се надявам да съм помогнала.
– Да, много. – Като се извини, Джейсън се издигна във въздуха. Не му отне много време да проследи останалите дами в очакване. Те бяха същества, които не обичаха да се отдалечават твърде много от местообитанието си, страхувайки се, че друг ще заеме мястото им или ще получи някаква услуга, от която те са изключени.
Всички, с изключение на приятелката на Шабнам с врабешки крила, Тануджа, се опитаха да злепоставят жертвата. Една от тях дори намекна, че тя е съблазнила Ерис. Тануджа обаче беше категорична, че Шабнам е била вярна любовница и не е била шпионка.
– Тя беше хубав човек – проплака Тануджа, а кожата ѝ с меко кафяв цвят бе на петна от притеснението. – Твърде мила за тази яма от гадини, а фактът, че беше любимка на Нейха, само накара останалите да се държат по-зле с нея. Тя се смееше и казваше, че са завистливи вещици, но сега е мъртва. – Твърд поглед от очите с червени бръчки. – Лисбет може и да не обича да си мърси ръцете, но тя произхожда от семейство, което няма нищо против кръвта.

* * *

Небето беше сочното сиво на една бална вечер, когато той се приземи на балкона пред апартамента си. Пренебрегвайки собствената си врата, той почука на тази на Махия. Тя отвори малко лявата, а предпазливото ѝ изражение се промени в мига, в който го видя.
– О, това си ти! – Усмивка, достигнала до очите ѝ, за да ги освети до бледост, тя дръпна вратите напълно отворени.
В този миг Джейсън усети, че нещо се блъска в него, мощно, аморфно осъзнаване, което се опита да улови, да разгледа, но то беше толкова много дим, който се измъкваше от ръката му, но оставяше отпечатък след себе си.
– Защо се притесняваше? – Попита той, чувствайки се така, сякаш е белязан по някакъв неизменен начин.
– Аз… – Махия поклати глава. – Влезте първо. Храната е гореща.
Влезе вътре, когато тя се обърна, и затвори вратите на гърба си. Тя не се стресна от постъпката, сребърната украса върху бледорозовото на прилепналата ѝ туника и върху маншетите на глезените на белите ѝ панталони в харемски стил улавяше светлината от малкия кристален полилей горе. Гребенът в прилежно вързаната ѝ коса беше сложно обработено сребро, обсипано с диаманти, а марленият бял шал, преметнат през раменете ѝ отпред, беше украсен с нишки от същия метален нюанс в краищата.
– Обличаш се официално.
Заемайки грациозно място на плоската възглавница пред ниската масичка, разперила зад себе си криле в слава на изумрудено и пауново синьо с пръски от струя, тя вдигна каната с вода.
– Ти също ще трябва да се облечеш. Нейха ни е повикала на официална вечеря. Но имаме достатъчно време да хапнем и да пийнем.
Той зае мястото си срещу нея, забелязвайки цвета на устните ѝ, умелото използване на други козметични средства, за да подчертае скулите ѝ, като същевременно приглуши очите ѝ. Това също, помисли си той, беше изтънчена маска.
– Храната на вечерята няма да е приятна?
– Храната ще бъде изискана, но разговорът ще свие стомаха ми. А ти ще бъдеш твърде зает да гледаш и слушаш всички, за да хапнеш повече от една-две хапки.
Той си помисли, че може би странното усещане в гърдите му може да е забавление. От време на време Илиум предизвикваше същата реакция у него, но тази беше някак по-мила, по-нежна.
– В такъв случай ти благодаря за грижовността.
Тя го погледна остро, очите ѝ се свиха.
– Бъди внимателен, иначе ще спра да те храня.
– Наистина голямо наказание. – И щеше да бъде; този крехък ритуал на завръщането у дома беше важен за него по начин, който тя не можеше да разбере. – Мога ли да пия малко вода? – Каза той, като разсеяно забеляза малката торбичка с моркови, поставена на малката масичка, на която имаше незапалена лампа, сякаш Махия беше сложила торбичката, а после забравила за нея.
– Щом така хубаво помолихте. – Устните ѝ потрепнаха и тя му наля, след което махна капаците от подносите, които се намираха между тях. – Бях в настроение да готвя, така че имаш няколко варианта. Искаш ли да опиташ по малко от всеки?
– Да. – Знаеше, че би трябвало да протестира срещу начина, по който му сервира, но тя сякаш изпитваше удоволствие от това… и той също. Така че той остана безмълвен и взе чинията, която тя му приготви. Докато ядяха, в съзнанието му се натрупаха спомени как се е опитвал да готви, след като е останал сам, как е изгарял всичко, как е живял известно време на плодове и суров корен от маниока, докато стомахът му не се е разбунтувал.
По-късно, когато пристигна в Убежището, поиска да го третират като възрастен, независимо от хронологичната му възраст, и никой не му възрази. До Махия не би казал, че е пропуснал такъв тих признак на грижа като това, че някой си е направил труда да забележи дали яде или не.
– А сега – каза той, след като прибраха чиниите и тя наля и на двамата ментов чай, освежаващ и силен – кажи ми дали причината, поради която стомахът ти ще се свие, е същата, която те накара да се страхуваш да отвориш вратата.
Махия го погледна над върха на чашата си, а струйки пара погалиха устните ѝ.
– Винаги ли си толкова настойчив?
Той повдигна вежда и устните ѝ се разтвориха в тих смях.
– Разбира се, че си. Как иначе щеше да станеш най-добрият шпионин за член на Кръга? – Тя обгърна с ръце чая и каза: – Арав… един мъж, с когото имах връзка, когато бях малко повече от момиче – смехът се процеди от очите ѝ – е във форта и също е настойчив, по нежелан начин.
В кръвта му се образува черен огън, студен и смъртоносен.
– Той докосна ли те?
– Само ръката ми. – Поставяйки чашата си, тя потърка тази ръка. – Хвана ме в двора преди час, когато нямаше причина да е на това ниво на крепостта. Знам, че го направи, за да ми напомни за присъствието си, за да ме сплаши – аз си тръгнах от него по-рано, а никой не прави това.
Джейсън слушаше, докато тя му разказваше за сутрешната си среща с ангела, а черният огън в нея се смекчи малко, когато добави:
– Може би не беше най-умният ход да го злепоставям умишлено, но ми донесе удовлетворение и не съжалявам. – Тя подпря челюстта си, сякаш очакваше порицание.
– Когато бях на сто двадесет и три – каза Джейсън, като си направи забележка да посети Арав в най-тъмния час на нощта, за да напомни на другия мъж за острия вкус на страха – поканих Михаела на танц. Не защото се бях опиянил от красотата ѝ – винаги беше виждал истината за егоистичното ѝ сърце, а защото искаше да изпита това опиянение, искаше да почувства нещо повече от далечната дистанция, която беше нормалният му начин на съществуване. – Тогава тя не беше архангел, но все още беше кралица, а властта ѝ беше огромна.
Очите ѝ бяха огромни, Махия се наведе напред.
– Е? – Поиска тя с нескрито нетърпение. – Какво се случи?
– Тя беше толкова учудена от моята галантност, че каза „да“. – И той получи отговор на въпроса си; каквото и да беше счупеното в него, дори близостта на най-красивата жена на света не можеше да го поправи. – След това Рафаел ми каза, че е можела също толкова добре да се обиди и да ме убие на място… но и аз не съжалявах.
Махия отново се засмя, а в живата чистота на очите ѝ искряха златни отблясъци, които го плениха, защото никога досега не беше зървал тези трептения на блестящия метал. И той си помисли, че може би младежът, който беше, може би е грешал, че може би дори едно замръзнало сърце може да се събуди един ден.
– Сигурно – каза тя, когато си пое дъх – си бил легенда сред връстниците си.
Тогава Джейсън не беше имал много приятели, но имаше Дмитрий и Рафаел.
– Рафаел ми наля чаша хилядолетен скоч, след което заедно с Дмитрий вдигнаха тост за топките ми. – Това беше още едно звено от връзката му с двамата мъже, връзка, която се бе засилила още повече през годините, като всеки от останалите в Седемте бе добавил своите части, за да създаде веригата, която го държеше в света, в живота.
– Не мисля, че Нейха някога е била толкова неофициална с някой от придворните си – каза Махия. – Макар че аз не я познавах, когато е била толкова млада, колкото Рафаел сигурно е бил при първата ви среща.
– Ще попитам Леуан следващия път, когато пътищата ни се пресекат.
Очите на Махия се присвиха, разшириха се, после отново заблестяха.
– Ти наистина знаеш как да се смееш! – Тя вдигна един пръст към изкривените си в пакост устни. – Обещавам, че няма да кажа на никого.
– Никой няма да ти повярва така или иначе.
Махия остави чашата си, а чаят почти се разля.
– Не мога да повярвам, че ме накара да се кикотя – обвини се тя между глътките въздух.
Той не можеше да откъсне очи от сияйната ѝ радост, пръстите го сърбяха да я хване за брадичката, да я дръпне през масата, за да може да опита устните ѝ, лъскави и влажни от последната глътка чай.
– Кой друг ще бъде на тази вечеря? – Попита той, когато усмивката ѝ избледня, за да бъде заменена от трескава руменина по скулите ѝ.
Преглъщайки, тя наведе глава под предлог, че налива още чай, но той видя как пръстите ѝ треперят и всеки негов ловен инстинкт изплува на повърхността.
– Мисля, че ще бъде малка група. – Тя премина през кратък списък на възможните гости, докато той се мъчеше да сдържи първичното желание да бутне масата настрани и да утоли жаждата, която изпитваше към тази принцеса с нейната упорита надежда, с нейното неопетнено от отровата сърце и с нейния начин на гледане, който подсказваше, че тя може би просто ще се съгласи с всяко негово искане.
– Независимо дали носи траурно бяло или не – добави Махия, без да срещне погледа му – Нейха скърби за Ерис – дори и да продължава да го мрази. Така че това ще бъде тържествено събитие.
– Много съжалявам. Простете ми.
Вековното ехо беше смразяващо напомняне, че любовта и омразата често са тясно преплетени – по начин, който може да е непонятен за едно дете, но който мъжът разбираше твърде добре. Тъй като този мъж разбираше, че въглените на нуждата в червата му нямаше да изстинат, докато не се нагълта с меката кожа и изпълнените с удоволствие викове на принцеса Махия.
– Махия.
Пръстите му прибраха назад кичур коса.
– Да?
– Мисля, че – каза той, посегна към брадичката ѝ и прокара палец по долната ѝ устна – трябва да решиш нещо тази вечер.

Назад към част 18                                                                  Напред към част 20

Глава 17

– Махия, мила моя. – Арав тръгна сякаш да хване ръката ѝ, готвейки се да я вдигне към устата си, но тя спря това с учтивата постъпка на малък поклон, стиснала ръце за поздрав пред себе си.
– Господине – каза тя и в съзнанието ѝ това беше обида. – Не знаех, че посещавате милейди.
– Разбира се, че посещавам Нейха. – Очарователна усмивка, за която някога беше убеждавал Махия, че е само за нея.
Сега тя не се доверяваше на никоя мъжка усмивка. … и започваше да се доверява на мъж, който изобщо не се усмихваше. Беше невъзможно нещо, но го имаше. Имаше повече доверие на вражеския шпионин, отколкото на който и да е друг човек в този форт – истините на Джейсън можеха да са мрачни и често брутални, но никога не бяха лъжи, обвити в кисела сладост, която можеше да разяде.
– Ние с нея сме приятели на една възраст. – Погледът на Арав се вдигна към мястото, където Нейха стоеше на крепостните стени, а погледът ѝ беше насочен към града. – И, разбира се, не съм те виждал, любимата ми любовница, от много години.
– Аз вече не съм твоя любовница и не съм била от векове. – Чувстваше се осквернена от спомена за това как му бе позволила да отнеме невинността ѝ със задоволство, което после бе приела за грижа. – Пожелавам ти приятно посещение, но трябва да си вървя.
Арав я блокира, когато тя искаше да го заобиколи. Ако настояваше, щеше да предизвика сцена и макар че Махия нямаше нищо против да удари Арав, ако се наложи, да се поддаде на желанието, докато Нейха стоеше толкова близо, можеше да бъде опасно. Защото в едно нещо Арав не лъжеше – между него и Нейха имаше приятелство.
И до днес тя не знаеше дали Арав е действал по заповед, когато е прелъстил, а след това е изхвърлил Махия като боклук, или това е било просто случайност – мъжът пред нея се е възползвал от едно неизкушено момиче, което не се е ползвало с благоволението на архангела си и затова не е имало от кого Арав да се страхува от отмъщение.
– Чух, че делиш стая с човек, който е дал кръвен обет. – Очите на Арав блеснаха. – Любимецът на Рафаел е ням.
Ням? Това беше обида, толкова неразбираема, че нямаше никакво въздействие. Джейсън не бърбореше, но не беше и напълно мълчаливо същество – просто предпочиташе да не говори, докато нямаше какво да каже.
– Нейха – каза тя с ледена вежливост – изглежда, че го уважава.
Устните му се изкривиха в отражение на гнилата му вътрешна същност, която тя не беше видяла, докато не стана твърде късно.
– Тя скърби.
Ах.
– Затова ли сте тук? За да предложите утеха?
– Това е прерогатив на един приятел.
– Приятел, който иска да заеме мястото на Ерис.
– Аз съм по-силен, отколкото той някога е бил. – Надменност, подкрепена с факти; Арав беше един от генералите на Нейха. – Когато стана съпруг – каза той и стисна челюстта ѝ между палеца и показалеца, преди тя да успее да се отдръпне – ще помоля Нейха да ми те даде като специален домашен любимец.
Глупак. Махия се измъкна от хватката му, без да обръща внимание дали това ще привлече вниманието на Нейха. Защото, ако имаше нещо, което архангелът никога не беше правил, то беше да не обръща внимание на лошото отношение към жените в двора си. Всеки мъж, за когото се установи, че е принуждавал, пребивал или изнудвал жена, бе наказван светкавично с ампутация на части от тялото му – колкото по-тежко бе нападението, толкова повече губеше, докато някои не оцеляха, за да се възстановят.
Нямало значение дали жената е била благосклонна или не, богата или бедна, селянка или придворна. Правилото било абсолютно и част от това, което правело Нейха толкова обичана кралица. Но тази Нейха, помисли си внезапно Махия, и по гръбнака ѝ полази студ, може би не беше тази, която управляваше сега… поне не и когато ставаше дума за Махия.
– Някои биха казали, че съм наказан за това, което направих с теб и майка ти.
Потискайки смразяващото съзнание, тя се усмихна на Арав с остра като скалпел усмивка.
– Нейха цени лоялността у мъжа над всичко друго. Ако някога си помисли, че имаш намерение да докоснеш друга, докато си вързан за нея, мъченията и изкормването на Ерис ще изглеждат леко наказание в сравнение с нея.
Бледнейки, докато загубата на кръв беше очевидна дори под тъмнината на кожата му, Арав направи две бързи крачки настрани от нея. Махия вече си беше тръгнала, като беше използвала моментния му шок, за да заобиколи и да се спусне по пътеката към конюшнята – да погали конете, които толкова обичаше, щеше да я успокои донякъде. Усещаше как очите на Арав се впиват между лопатките ѝ, докато тя не изчезна зад ъгъла, и знаеше, че ако преди е гледал на нея като на играчка, сега вижда в нея нещо, което иска да счупи. Този ден тя си беше създала враг.

* * *

Три часа след откриването на тялото на Шабнам и след като беше приключил с редица други важни разследвания, Джейсън възнамеряваше да разпита дамите в очакване, но установи, че трябва да говори с Нейха.
– Венъм иска разрешение да влезе на ваша територия.
Устните на Нейха се размърдаха, когато тя мина покрай голям стенопис на открито, на който беше изобразена стройна девойка, носеща на главата си съд с вода.
– И така, блудният син се завръща – каза тя, а мъката и гневът в гласа ѝ бяха подквасени от топлина. – На път ли е към Убежището?
– Казва, че не би посмял да мине оттук, без да отдаде почитта си.
Смехът на Нейха отекна в мрамора около тях.
– Макар че се осмели да избяга при Рафаел веднага щом Договорът му беше завършен.
– Мисля, че щеше да бъдеш разочарована, ако не беше проявил достатъчно хъс, за да си проправи собствен път. – Макар че нямаше да ѝ е приятно да узнае колко точно могъщ бе станал вампирът през изминалите години.
Усмивката се задълбочи и Нейха каза:
– Съгласна съм с посещението му, стига да приеме, че обетът, който ви обвързва, включва и него, докато е тук. Да се надяваме, че е донесъл подарък, който ще смекчи гнева ми от неговото бягство.
Онова, което Венъм донесе, не беше нищо очаквано. Нито екзотична змия, нито огърлица във формата на кобра, нито гребен със скъпоценни камъни или рядко вино.
– Обясни това – каза Нейха с хладен тон, когато той разкри механичната маймуна, която биеше барабани и разбиваше чинели с маниакален блясък, докато се разхождаше в кръг по копринения килим с цвят на сапфир пред трона на Нейха.
Венъм изключи играчката.
– Това е усмивка, милейди. – Погледна нагоре от приклекналата си позиция и позволи на слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, да удари шокиращото зелено на очите, които не бяха човешки в никакъв смисъл, а процепите се свиваха срещу яркостта. – Мислех, че имате нужда от нещо повече от скъпоценности. Особено в този ден.
Нейха не каза нищо в продължение на дълга минута, преди да въздъхне и да му направи жест да се изправи.
– Сложете това в личните ми покои – каза тя на слугата, който стоеше дискретно встрани, и Джейсън разбра, че опасността е отминала, че хазартът на Венъм да се позове на погребението на Ерис се е изплатил.
– Разкажи ми – каза тя, след като слугата си тръгна – какво си правил в кулата на Рафаел.
Въпросът беше натоварен и изискваше от Венъм да раздели лоялността си, но вампирът го зададе, без да лъже – и без да издава никакви тайни.
– Уча се да бъда по-силен, по-добър. Сега отивам да работя при Гален.
– Да, този е човек, който разбира от търпение, каквото ти никога не си имал.
– Това е в природата ми. – Венъм сви рамене и Джейсън знаеше, че говори за импулсите, които бяха посяти в него от Кралицата на змиите, на отровите.
Слаба усмивка изкриви устните на Нейха, пресметливият блясък на предишния ѝ въпрос бе заменен от забавна привързаност.
– Кога те очаква този варварски майстор на оръжия?
– Рано съм. Ако мога да ви помоля за снизхождение, бих останал и бих поговорил с приятели, които не съм виждал от много години.
Очите на Нейха се смениха по онзи пъргав начин – ту кафяви, ту назъбени, разсечени зелени, като скоростта беше такава, че Джейсън почти можеше да повярва, че си го е въобразил.
– И така, Рафаел смята да внедри втори шпионин в двора ми?
– Вие обиждате Джейсън, милейди. – Обезоръжаващ чар. – Бих бил голям гърмящ слон за неговата елегантна кобра.
Раздразнено поклащане на главата на Нейха, архангелът изглеждаше по-снизходителен, отколкото Джейсън я беше виждал с когото и да било, освен с Ерис и Анушка.
– Остани, играй си игрите, но, Венъм? Не забравяй коя съм аз.
Венъм се поклони над ръката ѝ, притискайки устни към кокалчетата ѝ.
– Милейди, никога няма да забравя коя сте – не сте направили глупак.

* * *

По-късно, когато Венъм и Джейсън се изкачиха на стената над една от великолепните крепостни порти, Джейсън видя как вампирът въздъхна, докато гледаше града долу, къщите, които в по-голямата си част прегръщаха земята, но дори и най-малките бяха с врата, боядисана в ярък нюанс, или с червени капаци, със син покрив.
– Липсва ти това място.
– Понякога – каза Венъм, а косата му се вдигна от вятъра, който подръпна опашката на Джейсън. – Тази земя е мястото, където съм роден, тази крепост е мястото, където съм направен. Тя винаги ще има претенции към сърцето ми, макар че Рафаел е този, който има претенции към моята лоялност.
Джейсън си помисли за палмовите пясъци на Тихия океан, за отдалечения остров, който беше негов собствен, където отиваше, когато искаше да изчезне от света. Макар че не беше мястото, където се беше родил, то беше достатъчно близко, за да го боли сърцето.
– Разбирам.
– Рафаел си помисли, че можеш да оцениш едно познато лице, някой, на когото можеш да се довериш да ти пази гърба.
– Радвам се, че си тук – каза той и си помисли за жената, която живееше във форт, заобиколена от стотици други, но която беше и винаги е била сама, без никого свой.
Дори и той имаше спомени за любов, които да го поддържат. Махия нямаше нищо. И все пак тя имаше надежда в сърцето си, способност за нежност на душата. Силна, тя беше толкова силна, по-силна от него, защото там, където той трябваше да се затвори, за да оцелее, тя бе успяла да го направи непокътната.
– И така – каза Венъм – разкажи ми какво се е случило – няма да предам клетвата ти, а Рафаел няма да очаква това от мен.
Джейсън никога не беше вярвал в обратното.
– Тук има нещо нередно. – Той разказа на Венъм за тройните убийства, за подробностите, които не се вписваха съвсем. – Ти все още познаваш много хора в този съд отблизо. – Приятели, с които вампирът бе поддържал връзка, с някои от истинска привързаност, с други, защото бяха полезни – под чара си Венъм можеше да бъде студено практичен. – Намери връзката, ако можеш.
Убийствата носеха твърде познати емоционални отпечатъци, за да са дело на различни субекти, и все пак Нейха нямаше нужда или очевиден мотив да убие своята придворна дама по такъв жесток начин. Независимо от всичко останало, той просто не можеше да я види как прекъсва бдението си до тялото на Ерис, за да извърши това деяние, не и когато това бяха последните часове, които тя някога щеше да прекара с него.
Венъм кимна замислено и плъзна огледалните си очила обратно върху очите си.
– Ще направя всичко възможно, но ще трябва да си тръгна най-много след три дни. Нейха няма да ми даде снизхождението си след това.
– Ти си по-добър познавач на настроението ѝ от мен – тръгни, когато трябва. – Получавайки кимването на Венъм, той зададе на вампира въпрос, който нямаше нищо общо със задачата му във форта. – Как е Скръб? – Момичето беше оцеляло след нападение от луд архангел, излезе от него заразено с токсин, който я беше превърнал от смъртна в нещо друго, а способностите ѝ бяха непостоянни.
Челюстта на Венъм се напрегна, сухожилията се притиснаха към кожата на врата му.
– Засега Джанвиер е поел вампирското ѝ обучение – каза той, визирайки вампира, който бе работил пряко под ръководството на Димитри в редица операции и чиято лоялност към Кулата бе неоспорима – макар че досега бе по-полезно да го има в света като очевидно свободен агент.
– Знаеш колко добър е Джанвиер – добави Венъм – но ще трябва да се връщам периодично, за да танцувам с нея скоростни танци.
Венъм умееше да се движи със змийска бързина – умение, което Скръб споделяше, макар че нейното идваше от друг източник.
– Може ли да я извика по команда?
– Не. И ако не се научи да го прави, ще умре. – Безпощадни думи. – Но Онър е права – първо трябва да усвои основите, преди да започна да я подтиквам отново, иначе ще прави глупави грешки, които само скоростта не може да излекува.
– Кой се е заел с физическото ѝ обучение с Онър извън града?
– Ашуини. – Лицето на Венъм се размрази, устните му потрепнаха с частица. – Знаеш ли какво направи тя на Джанвиер при последната им среща?
– Онър беше замесена. – Джейсън бе наблюдавал ловците и вампира от първата им среща, като никога не бе разбирал отношенията им – в един момент те бяха противници, решени да се сринат до основи, а в следващия – съюзници. Ашуини беше взела със себе си Джанвиер, когато ѝ се наложи да работи в опасната територия на Назарах, и Джанвиер беше този, чиято сапфирена висулка ловецът носеше на врата си. И все пак, доколкото знаеше, те никога не бяха били партньори в леглото.
– Защо просто не спят един с друг? – Попита той Венъм, чудейки се дали не е пропуснал някой тънък нюанс в отношенията им.
Смехът на Венъм беше тих, очите му бяха зловещи на слънчевата светлина, докато той придърпваше слънчевите си очила към върха на главата си.
– Това е вечна загадка. – Той поклати глава. – Коя е тази много красива жена, която идва тук?
Джейсън нямаше нужда да следи погледа на Венъма – той усещаше присъствието на Махия като нежна топлина върху крилата си.
– Принцеса Махия, и тя е моя. – Нямаше право да твърди това, но Венъм умееше да очарова жените, когато беше в настроение, а Джейсън откри, че не желае Махия да бъде очарована.
– Ах. – Вампирът се обърна и скочи от портата с безгрижна небрежност, която накара Махия да плесне с ръка по сърцето си.
Но Венъм се приземи на пръсти, лигав като котка. Приземил се до него, Джейсън гледаше по-скоро Махия, отколкото Венъм, докато вампирът се надигаше и се навеждаше над ръката ѝ.
– Колкото и невъзможно да изглежда, не вярвам да сме се срещали някога.
Очарованият поглед на Махия се задържа върху очите на Венъм, когато той вдигна глава и пусна ръката ѝ.
– Не… но съм чувала за вампира с очите на змия. Вие сте се намирали в двора на Делхи в основната част.
– Бях – съгласи се Венъм – но съм посещавал тук неведнъж. Сигурно си учила в Убежището.
– Да. Вярвам, че си се заклел във вярност на Рафаел, когато се върнах в крепостта.
Джейсън долови финия трепет, който пробяга по кожата на Махия, докато тя говореше за завръщането у дома, което сигурно е било ужасяващо преживяване за едно младо момиче, и разпери крилото си точно толкова, че то се допря до нейното. Това беше интимност, която тя не беше предложила, която той никога не би инициирал, ако беше спрял да се замисли, но вместо да трепне, тя се отпусна.
– Радвам се, че най-накрая се запознах с теб – каза тя на Венъм с истинска топлина в тона си. – Нейха винаги е казвала, че ти си един от най-големите ѝ гордости.
Усмивката на Венъм беше остра, а следващите му думи бяха насочени към Джейсън.
– Ще се срещнем ли на вечеря?
– Ела в двореца на Махия.
– Дотогава. – Той отново целуна ръката на Махия, преди да си тръгне.
Джейсън проследи с поглед профила на Махия, докато тя гледаше как вампирът си тръгва.
– Не се поколеба да му позволиш да те докосне.
– Мисля, че първо беше шокът – тези очи… – Тя поклати глава. – А после видях, че е твой приятел.
Тънка пукнатина, нещо фундаментално се пречупи в него.
Махия продължи да говори, когато той не отговори.
– Нейха се е опитвала да пресъздаде ефекта, който познаваш, и някои от нейните направени имат и най-малкото усещане за него, но никога не е успявала така, както с Венъм.
– Той ще се радва да знае, че е уникален – каза Джейсън, разглеждайки пукнатината, която тя беше създала в щитовете му, щетите бяха дълбоки, а поправката не беше проста работа.
Светлите очи на Махия му се усмихнаха.
– Отиваш да говориш с дамите в очакване?
Той се забави толкова дълго с отговора, че усмивката ѝ избледня, а изражението ѝ стана замислено. И той знаеше, че ще я докосне отново, ако тя го насърчи, тялото му жадуваше не само за усещане, но и за мистерията и – когато охраната ѝ паднеше – за необяснимата сладост, която представляваше Махия.

Назад към част 17                                                          Напред към част 19

Глава 16

– Кажи ми кой печели от смъртта на Шабнам.
Махия изпита внезапно, неудовлетворено желание да изкрещи, когато Джейсън използва натрапчивата яснота на гласа си, за да изрече тези думи. Тя нарочно го беше примамила със сладникаво отровния си отговор, искаше да подтикне към отговор, да разбие обсидиановия лед, който го обграждаше, докато не се почувства така, сякаш говори на черно огледало.
– Има ли дама, която чака да заеме позицията и? – Уточни той, когато тя остана безмълвна.
– Винаги има такива, които чакат. – Тя овладя странната лудост, защото какво значение имаше за нея, ако Джейсън предпочиташе да живее на крачка разстояние от света? – Но Нейха избира когото пожелае – един претендент може да убие цялата група и да не успее да получи място. – Шалът ѝ се вдигна от вятъра, докато вървяха нагоре по стълбите, за да поемат по пътеката към високата тераса, преметна се през ръката на Джейсън, през гърдите му, преди да падне отново прилежно до нея.
Ревнувам от едно парче плат. Глупаво е, когато той дори не ме вижда.
– Съжалявам. – Снощи на балкона, когато тази смъртоносна сянка на мъж бе положила ясни усилия да не нарани чувствата ѝ, очарованието ѝ от него се бе променило в нещо едновременно нежно и далеч по-опасно. Начинът, по който той я бе погледнал след завръщането си, я караше да се надява… но явно действията му не бяха нищо повече от тиха доброта.
Това осъзнаване накара сърцето ѝ да се свие.
– Не можеш да вържеш вятъра на каишка – каза той, а погледът му имаше непроницаема дълбочина, която тя не можеше да проумее.
– Не, предполагам, че не. – Тя прекъсна зрителния контакт, който беше твърде силен, твърде открит, твърде висцерален. – Щеше да е по-добре, ако Шабнам беше изчезнала, ако тази акция беше политически мотивирана – каза тя, като се насили да се съсредоточи. – Убийството ѝ може да накара Нейха да симпатизира на интимните си приятели и да избере следващата дама от техните редици.
– А може ли да получат допълнително благодеяние? – Крилото на Джейсън беше толкова близо, че тя можеше да види фините черни нишки, които съставляваха всяко среднощно перо.
Пръстите ѝ се свиха в дланите ѝ.
– Не. – Макар да не се съмняваше, че ако имаше такава възможност, „семейството“ на Шабнам можеше и да я пожертва с хладнокръвна пресметливост. – Шабнам струваше повече жива – беше с Нейха от дълго време, имаше нейното доверие и симпатии.
– Крилата ти се влачат.
– Какво? О. – Бузите ѝ се нагорещиха от напомнянето, което може да се направи на дете, и тя повдигна крилата си, така че краищата им вече не се влачеха по червения пясъчник на терасата.
Тогава той заговори отново и смущението ѝ се превърна в най-сладкото от горчивите емоции.
– Трябва да работиш върху укрепването на крилата си във всеки детайл. Ако нравът на Нейха се обърне, може да се стигне до надпревара за безопасно скривалище, докато успея да изработя политическо решение за свободата ти.
– Аз съм на малко повече от триста години, Джейсън – каза тя, като за първи път използва името му по своя воля, а малката интимност изпълни съзнанието ѝ с всички останали крехки моменти, които бе мечтала да изживее с безименния, безличен любовник, когото си бе представяла в най-мрачните си часове. Този, с когото щеше да полети, да види света, да изгради живот, да построи дом, да го изпълни със смях, любов и щастие, каквито никога не беше познавала.
– Дори и да тренирах за издръжливост всеки ден от съществуването си – каза тя, като се придържаше към тази мечта с всички сили пред лицето на суровата реалност – не бих могла да надмина Нейха дори и за най-краткия миг от време. – Нейха беше архангел, живял хилядолетия, силата ѝ беше огромна. Тя щеше да смачка Махия като насекомо и никога нямаше да забележи.
– А скривалище? – Махия поклати глава. – Няма да ѝ позволя да ме погребе отново. По-добре да умра, борейки се за свободата си, отколкото да се превърна в Ерис, мъртва във вериги. – Това беше свирепа клетва. – Няма да ѝ позволя да притисне крилата ми към стената, както Леуан прави с пеперудите, които събира.
Джейсън усети как при страстната декларация на Махия в него оживява тъмна дивотия, но отговорът, който излезе от устата му, беше почти ледено спокоен – думите, които искаше да изрече, бяха скрити дълбоко в тишината, която от толкова време беше неговото съществуване.
– Леуан би искала да ме прибави към колекцията си.
Махия се спъна в една неравна част на терасата, щеше да падне, ако той не беше изстрелял ръка и не беше хванал горната част на ръката и. Пренебрегвайки хватката му, тя се взираше в него.
– Това ли ти каза в лицето?
– Такива уникални крила имаш, Джейсън. Жалко, ако загинеш в битка, тези среднощни криле да бъдат унищожени. Една тиха, премерена смърт в прегръдките на прекрасно момиче, узряло за своята женственост, би била много по-лесна, не мислиш ли?
– Тя ми предложи спокойна смърт. – Той се насили да пусне Махия, а нуждата му от докосване беше като трън в него. – Тя беше много по-гласовита по отношение на Илиум.
– Синьо на върха на среброто, да, крилата му са зашеметяващи – промърмори Махия. – Видях го веднъж, когато придружаваше Рафаел на посещение.
Джейсън погледна надолу в очите, ярки дори в сенките на арката, и внезапно осъзна, че блясъкът е признак на зараждаща се сила. Такава, която никой не беше забелязал, защото промяната, както всеки аспект от силата на Махия, трябваше да е постепенна.
– Твоите собствени крила са също толкова уникални.
– Не, не са. – Тонът на Махия стана равен. – Майка ми имаше същите.
Той не знаеше това, а ако крилата с такава красота бяха забравени, това означаваше, че някой е погребал информацията. Нейха, изглежда, беше изтрила сестра си от съществуването, както и от живота. Сега тя се опитваше да направи същото с детето, което носеше крила с изящните сапфири и изумруденозелени цветове на пауновия спрей.
– Ти ли… Виждал ли си колекцията на Леуан?
Джейсън спря, наблюдавайки как Махия разтрива ръцете си нагоре-надолу, сякаш те не стояха под слънчева светлина, гъста като сироп.
– Да – каза той – виждал съм. – Колекционната стая се намираше в крепостта, където Леуан за пръв път бе създала своите преродени, и се поддържаше постоянно на студено, за да се запазят телата, които висяха по стените, а крилата им бяха разперени във величествена изложба.
Някои от тях, знаеше Джейсън, бяха умрели при обстоятелства, при които крилата им бяха останали непокътнати, но други… други просто бяха изчезнали от света.
– Ако си видяла тази стая – каза той, като се накани да докосне с един пръст бузата на Махия – имаш късмет, че си жива.
Тя не се отдръпна от докосването. Сплесквайки ръка върху корема си, тя каза:
– Мислех, че мога да изтъргувам услугата за убежище. Убеждавах се, че това ще прилича на слугуване, че ще бъда свободна освен от задълженията си. – Тръпка разтърси тялото ѝ. – Мисля, че единствената причина, поради която Леуан ме върна на Нейха, вместо да ме задържи като трофей, беше, че беше дълбоко обидена от факта, че бих дръзнала да избягам от архангела, на когото „дължах дълг“.
– Ако беше котка – промърмори той, а мисълта му беше насочена към масивната хладилна камера зад Залата за събиране, пълна с чекмеджета, достатъчно големи, за да поберат ангелски тела – щях да кажа, че сега си по-бедна поне със седем от деветте си живота.
– Откъде знаеш? – Това беше шепот, който танцуваше по кожата му.
– Много неща не мога да не видя.

* * *

Думите на Джейсън продължаваха да се въртят в съзнанието ѝ, натежали от продължителна тъмнина, която дърпаше уязвимата ѝ сърцевина, въпреки заключението ѝ, че той не изпитва такава нужда в замяна, Махия се раздели с него няколко минути по-късно.
– Трябва да се погрижа за Нейха – каза тя. – В крайна сметка трябва да те шпионирам.
Отговорът на Джейсън беше също толкова неочакван, колкото и мимолетното докосване, което я бе закотвило тук и сега, когато кошмарът на крепостта на Леуан заплашваше да я засмуче.
– Не си достатъчно твърда за такава задача – почти нежни думи – и аз почитам силата, която трябва да ти е била нужна, за да се пребориш с горчивината, да откажеш да позволиш на сърцето ти да се вкамени в безмилостен камък.
Никой друг не беше разбрал тази истина, не беше разбрал съзнателната воля, която е била необходима, за да останеш неопетнен и несломен. Разтърсена от начина, по който той можеше да я достигне толкова дълбоко, когато оставаше толкова далечен, тя каза:
– Трябва да вървя – и се обърна, за да си тръгне.
Когато след секунди погледна през рамо, той беше изчезнал, а в небето нямаше и следа от шпионина, който я заплашваше да я съблече до край.
– Кой си ти, Джейсън?
Вятърът не ѝ даде отговор.
Сваляйки поглед от небето, тя си пое дълбоко дъх и замени емоционалната броня, която Джейсън бе разглобил само с едно докосване, с няколко думи. Не можеше да отиде при Нейха уязвима и изложена на риск.
Десет минути по-късно, когато откри архангела, той не беше в хладните предели на частния си дворец, а се разхождаше по крепостните стени, гледайки надолу към града, който беше неин. Държейки крилата си прилежно до гърба, контролирайки твърдо емоциите си, Махия наблюдаваше как архангелът кима на посетителите, които вървяха или яздеха по стръмната, криволичеща пътека към крепостта. Нейха не позволяваше използването на съвременни превозни средства по пътеката или в самия форт, но слоновете, камилите и конете се смятаха за приемливи средства за транспорт.
– Забрави ли с кого си дошла да разговаряш? – Това беше копринен въпрос.
– Извинявам се, ако съм се объркала, милейди. – Някога думите щяха да бъдат остриета от нож в гърлото ѝ. Сега те не бяха нищо друго освен инструменти, които използваше, за да отвлече вниманието на архангела, докато работеше, за да се измъкне от този затвор.
Тишина. Крилата на Нейха – хладно бяло, разпръснато с няколко редки скъпоценни сини нишки, които повтаряха перата на самата Махия. Родствената връзка се проявяваше и по други начини, но само за някой, който знаеше какво търси, а онези, които бяха достатъчно стари, за да разберат истината, знаеха и че никога не трябва да говорят за нея.
За всички останали Махия беше далечен потомък на Нейха, която архангелът бе приютил от доброта след смъртта на неназованите ѝ родители. Фактът, че новороденото дете се бе появило осем месеца след затварянето на Ерис и предполагаемата екзекуция на Ниврити, още повече отдалечаваше всяка връзка, която можеше да бъде направена от повечето хора. Малцина можеха да си представят, че Нейха е била достатъчно жестока, за да държи сестра си окована през месеците на бременността ѝ, но Махия беше чула историята от устата на самата Нейха.
– Подарък за стотния ти рожден ден. – Усмивката на архангела накара Махия да настръхне по гърба си. – Историята на твоето ставане.
Ангелите не умираха лесно, но жената ангел беше най-уязвима след раждане, особено след раждане, при което утробата ѝ е била разрязана с ръждиво острие, бебето ѝ буквално е било изтръгнато от нея от безгрижни ръце, а вътрешните ѝ органи са били оставени да се разпилеят по пода. Като прибавим и липсата на храна и вода, както и разредения въздух на върха на отдалечената планинска крепост, където очевидно е била държана майка ѝ, Ниврити не е имала никакъв шанс.
Дори и тогава, колкото и силна да е била, сигурно са ѝ били нужни години агония, за да умре от глад.
– Ти даваш повод за обида със съществуването си – каза накрая Нейха и това беше почти отсъстващ коментар. – Разкажи ми за Джейсън.
Махия го направи и това беше истината… във всеки случай това, което говореше за него. Както Джейсън беше отбелязал, тя едва ли би могла да обвини Нейха в убийство и да се надява да живее.
– Изглежда, че той спазва обета – заключи тя – и работи, за да разкрие самоличността на убиеца или убийците.
Очите на Нейха се фокусираха върху някакъв далечен аспект, който Махия не можеше да види, коприненото сари, което Нейха носеше сега, беше хладно шампанско, оградено с бронз, гънките бяха прихванати с чиста прецизност на рамото ѝ от старинна брошка. Блузата ѝ беше в бронзов цвят, който повтаряше карето, кройката беше перфектна, а сложната обработка на гърба, необходима за поставянето на крилата, беше направена с такава прецизност, че прилепването остана безупречно.
Никой, мислеше си Махия, не би могъл да каже, че Архангелът на Индия не е най-елегантното същество, но само Махия разбираше отмъстителната дълбочина на омразата, която движеше Нейха от толкова дълго време. Ни най-малко не я изненада, когато Анушка бе призната за виновна за престъпления срещу дете – все пак ангелът бе наблюдавал как собствената ѝ майка отглежда дете с единствената цел да отмъсти. Добротата към хиляди други деца не можеше да заличи злата следа от това единствено отвратително деяние.
– Скърбиш ли за баща си? – Попита Нейха в тишината.
– Скърбя за това, което той можеше да бъде. – В Ерис е имало обещание и може би, ако беше имал по-добри напътствия като младеж, като съпруг, щеше да го изпълни. Това беше толкова много прошка, колкото тя можеше да му даде, защото той също беше възрастен, беше направил своя избор.
– В това сме съгласни, дете на моята кръв.
Махия остана неподвижна – никога не е предвещавало нищо друго освен лошо за нея, когато Нейха споменаваше връзките, които ги свързваха. Днес обаче архангелката просто наклони лице към изгарящата топлина на слънцето, позволявайки ѝ да облее златистокафявата ѝ кожа и да я изпълни с топлина. В този момент Махия можеше да си представи защо народът ѝ я смяташе за благосклонна богиня.
– За първи път го срещнах, когато бях хилядолетен ангел. – Думите бяха меки, погледът ѝ бе насочен към отдавна отминалото минало. – На четиристотин години той едва ли беше възрастен според мен и аз се отнасях към него като към такъв. Безотговорен, мислех си, но красив и с такъв мъжки чар. Пътищата ни не се пресякоха отново, докато аз не станах архангел, а Ерис – елегантен и уверен мъж.
Секунда по-късно горещ пустинен вятър ги връхлетя, прекъсвайки мислите на Нейха.
– Обичала ли си някога, Махия?
Знаейки какво предстои, тя изправи гръбнака си.
– Не.
– Дори Арав?
Ето го и ударът, който ѝ напомняше за унижението, което беше смазало младото ѝ сърце, заплашваше да пречупи младия ѝ дух.
– Тогава бях дете. Какво знаех за любовта? – Тя обаче бе научила, че на красивите думи не може да се вярва – и че притежава сила, която никога преди не бе разбирала.
– Дъщеря ми е мъртва – каза Нейха в очевидна несигурност – както и съпругът ми. Някои биха казали, че съм наказана за това, което направих с теб и майка ти. – Тъмни очи върху лицето на Махия. – Мислиш ли, че съм наказана, Махия?
Ако смяташ така. Защото твоята карма е твоя собствена.
– Не е моя работа да мисля такива неща, милейди. – Махия използва всеки грам от уменията, които бе придобила през годините в съда, за да скрие мислите си, да запази гласа си безизразен. – Благодарна съм ви само за добрината, че ми дадохте дом.
Устните на Нейха се изкривиха, но ледът в погледа ѝ остана леден.
– Хубава реч. Може би все пак ще се окажеш интересна. – Леко движение на тънка ръка и Махия разбра, че е освободена.
Вървейки по широката пътека покрай крепостните стени, докато стигна до стъпалата, които водеха надолу към обширния главен двор – построен по времето, когато сухопътните войски са се качвали на слонове – тя се спусна надолу с бавна грация, макар че не искаше нищо повече от това да разпери криле и да отлети в планините. Този смъртоносен шанс бе оставила за накрая, когато нямаше друга надежда.
– Да. Ти си важна.
Притиснала до сърцето си тихите думи на Джейсън, вярата в неговата почтеност – инстинкт, с който нямаше желание да се бори, Махия прекоси с премерени стъпки каменния двор. Открит, само с няколко миниатюрни дръвчета в големи саксии по краищата, тя усещаше, че стотици очи я гледат – стражи, придворни, слуги.
Тя поздрави тези, които я поздравяваха, но не се спря пред никого… докато на пътя ѝ не се изпречи висок, красив ангел с тъмнокафява кожа и опушено сиви очи, чиито крила бяха с два нюанса по-светли от кожата му. И тя разбра защо Нейха беше говорила за мъжа, който беше дал на Махия първия и най-траен урок за любовта.

Назад към част 16                                                       Напред към част 18

Глава 15

Джейсън не виждаше причина да не се съгласи, когато и двамата носеха едно и също знание.
– Може би и други биха могли да си проправят път с подкуп, но и двамата знаем, че само един човек би могъл да излезе от двореца на Ерис, напоен с кръв, и да не бъде спрян от нито един страж. – Охранители, които твърдяха, че не помнят нито една необичайна подробност от онази убийствена нощ – и които Нейха не беше екзекутирала, въпреки че бяха допуснали смъртта на нейния съпруг.
Махия взе един сладкиш, който представляваше комбинация от захар и мляко, подправена с карамфил и гарнирана с парченца бадем, и го изяде с голямо внимание.
– Да – каза тя накрая, а тонът ѝ беше груб като коприна – това беше първата ми мисъл.
– Променила си мнението си?
– Защо да… Присъствието ти, няма никакъв смисъл.
Да, помисли си Джейсън, защо Нейха би го поканила да разкрие убийство, което самата тя е извършила и за което никой никога няма да ѝ потърси сметка? Това беше много по-сериозна загадка от това защо е умрял Ерис. Или лудост, или фатална самонадеяност бе накарала мъжкия ангел да вярва, че съпругата му няма да открие аферата му с Одри. А може би Ерис бе потърсил смъртта след триста години затвор.
Джейсън отхвърли тази мисъл веднага след като се появи. Ерис беше прекалено егоцентричен, прекалено егоистичен човек, за да избере самоубийство, особено по такъв объркан метод и по начин, който го остави изнасилен и лишен от гордост и красота.
Порцеланът звънна върху порцелан, когато Махия постави чашата си върху чинийката.
– Нейха ще те отдели от Рафаел. Може би това е причината.
– Не. – Не и когато Нейха се беше запознала с него скоро след пристигането му в Убежището. – Тя сигурно знае, че никога няма да служа на жена, която е постъпила така с този, когото твърди, че обича.
Погледът на Махия стана пронизващ, сякаш бе чула историята, която подтикна изявлението му.
– И тя е твърде горда, за да излъже и да твърди, че си нарушил обета, за да те екзекутира. Което не ни оставя никакви отговори. – Протягайки ръка напред, тя доля чая му. – Какво ще направиш?
Той обмисли всеки от фактите, с които разполагаше в момента, както заедно, така и като отделни части. Не убийството беше най-важното. Това, че Нейха и Леуан бяха замесени, беше проблематично, но двете бяха съседки – приятелството между тях не беше непонятно. Без повече подробности той оставаше в неведение относно естеството на тайните им срещи.
И… все още не беше измислил как да получи свободата на Махия.
– Не съм готов да си тръгна.
Махия отново побутна напред саворите.
– Очакваш ли да я излъжа, когато ме попита какво си открил?
Той изяде още две от изпечените сладкиши, пълни със сладко-пикантен зеленчуков микс.
– Тя няма да чуе истината от теб – изрече Джейсън безмилостните думи, знаейки, че Махия вече е стигнала до същото заключение. – По-скоро ще я използва като извинение, за да те убие.
Махия изяде още един бонбон, изражението ѝ беше невъзмутимо.
– Тя няма нужда от извинение.
– Не съм толкова сигурен. – Убивайки Махия, Нейха щеше да убие детето, което е помогнала да отгледа, а ангелският род почиташе връзката на детето с неговия родител или настойник. Ако един настойник убие това дете… това би нарушило табу, което е толкова дълбоко, че е расов императив.
Джейсън, повече от всеки друг, разбираше, че подобни табута могат да бъдат нарушени, но това си имаше цена.
– Екзекутирането ти без основателна причина и докато тя очевидно е вменяема, ще я превърне в парий сред нашия вид. – А Нейха беше социално същество, което ценеше връзките си по света.
Отпивайки от чая, който вече трябваше да е хладен, Махия срещна погледа му.
– Ще запазя мълчание, но репутацията ти те предшества. Когато дните продължават да минават без резултат от теб, тя ще стане подозрителна.
Оказа се, че измислянето на начин да се разсее недоверието на Нейха е единственото нещо, за което Джейсън не трябваше да се притеснява – защото багрите на насилствено пролятата кръв все още не бяха спрели да текат.

* * *

Шокът и скръбта оцветиха очите на Нейха, когато тя се присъедини към Джейсън до смачканото тяло, открито на терасата на покрива от другата страна на двора на Двореца на скъпоценностите. Слабата следобедна слънчева светлина обливаше всичко в меко злато, правеше го да изглежда като мрачна картина. В центъра на картината лежеше вампирка, облечена в черна копринена пижама, презрамките на камизолката ѝ бяха разкъсани, за да разкрият тежките ѝ гърди, а кожата ѝ бе посивяла от смъртта.
Краката ѝ бяха изкривени и счупени, сякаш бе паднала или бе спусната от високо. Положението на тялото ѝ обаче не позволяваше да се потвърди дали е започнала спускането си от небето, или от някоя от малките кули за защита земя-въздух, монтирани около крепостта – най-близката беше на точното разстояние. Джейсън щеше да разговаря с охранителя, който беше дежурен в предобедните часове, но инстинктът подсказваше, че жертвата никога не е била в кулата, а падането ѝ е било организирано от ангел.
Въпреки откритите ѝ гърди нападението не изглеждаше да е сексуално. Повредите по дрехите ѝ най-вероятно бяха настъпили по време на борбата. За разлика от Одри, главата на тази жертва не беше прикрепена към тялото ѝ. Тя се беше търкулнала и се беше установила на една от решетъчните прегради, където вчера беше видял няколко изящно облечени жени да се навеждат и да се смеят, докато гледаха през ръба към двора долу. Днес единственият звук, който чуваше, беше накъсаното ридание на една жена, а в полезрението му се виждаха петна от застинало ръждивочервено, където главата беше отскочила и се търкулнала, след като беше паднала.
Тя го гледаше от другата страна на стаята, а хубавите ѝ тъмнокафяви очи бяха филмирани с белина, която не беше наред. Пънчето на шията ѝ беше покрито с кръв там, където седеше на масата в ъгъла, сякаш поставено там точно с тази цел.
Без да се изненадва от ехото на ужаса, което резонираше във времето, Джейсън затвори спомена зад щитовете, които му бе трябвало да изгради цял живот, и продължи да гледа тялото, което лежеше пред него, не едно отдавна изчезнало от тази земя.
Гръдният кош на тази жена беше оставен непокътнат, сърцето ѝ все още беше в плътта ѝ, но по едно нещо това тяло и това на Одри бяха идентични. Макар че нараняванията от падането притискаха повечето синини, Джейсън можеше да каже, че жертвата е била пребита с безмилостна жестокост преди смъртта. Когато я обърна, за да погледне гърба ѝ, видя, че гръбначният ѝ стълб е бил изтръгнат и е лежал пречупен върху окървавената кожа. С нежни ръце я отпусна обратно, сигурен, че е била в съзнание по време на побоя, на мъченията, парализирана и безпомощна като бебе.
Гняв и насилие, пръстовият отпечатък на убиеца беше безпогрешен.
– Разпознаваш ли я? – Попита той Нейха, наясно, че тя току-що се е върнала във форта Архангел след погребението на Ерис в планината. По силно влажната коса, прибрана на възел на тила, и по простата ѝ бледосиня туника, съчетана с бели панталони, личеше, че се е къпала след това, както беше обичайно, когато е получила вестта за тази смърт.
– Тя се казваше Шабнам. – В тона на архангела прозвуча сурова скръб. – Тя беше една от най-дългогодишните ми придворни дами. – Приклекнала до главата на вампира с опустошена кожа, без да се интересува, че крилата ѝ остъргват хладния мрамор и кръвта, която го обагря, тя протегна ръка, за да затвори клепачите на Шабнам над лешниковите очи, притъпени от смъртта, като използва точица сила, за да се увери, че те ще останат такива. – Преди по-малко от час разпръснах праха на Ерис, докато майка му ридаеше, а сега трябва да съобщя на хората на Шабнам за нейното убийство.
Джейсън чу гнева под скръбта и това беше още една загадка.
– Ще ми разкажеш ли за нея?
– Тя беше пеперуда – каза Нейха и се изправи на крака, а движенията ѝ бяха тежки, сякаш натежала от тъга. – Красиво украшение, което се грижеше за блясъка и искрите. Не беше с тъмно сърце или мъдра в политиката. Единствената причина, поради която стигна толкова високо в моя двор, беше, че се наслаждавах на чувството ѝ за невинност. – Изкривяване на устните ѝ. – От всички жени, които ми служат, тя беше най-безобидната.
И все пак тя бе убита с ужасна жестокост. Джейсън не беше достатъчно арогантен, за да си мисли, че може да чете всички настроения на Нейха, но скръбта ѝ изглеждаше искрена. И макар да можеше да я види как убива Ерис в ревнива ярост, не му се вярваше, че ще пролее невинна кръв, докато се готви да каже последно сбогом на съпруга си. Дори да го бе направила в подхранвана от скръб или вина лудост, нямаше нужда да се преструва. Колкото и жестоко да беше да се каже, Шабнам беше убита от Нейха.
– Смяташ ли, че това е същият човек, който е убил Ерис? – Попита Нейха, а студеното острие на архангелския гняв бе слаб нимб от светлина, който изгаряше от крилата ѝ.
– Може би. – Джейсън се надигна от приклекналата си позиция до тялото. – Или може да е опит да се използва убийството на Ерис, за да се прикрие несвързано с него престъпление. – Шабнам със сигурност е била зашеметяваща жена в живота. – Имала ли е любовник?
– Да. Но Тарун замина за Европа по моя задача – не би могъл да направи това.
Джейсън си отбеляза да потвърди сам местонахождението на Тарун. Може и да е вярно, но любовникът най-често е отговорен за убийството на една жена, смъртна или безсмъртна. Някой мрак не познаваше граници.
– Има ли някой друг, който може да ѝ има зъб?
Нейха отиде до частта от терасата, която се спускаше по широко стъпало към покрита пътека, която, ако се следваше, водеше към друга, по-ниска тераса.
– Тя беше придворна дама, Джейсън. Не знам много за живота ѝ.
Разбира се.
За разлика от Седемте, придворните дами на Нейха бяха там, за да забавляват, развличат и по друг начин да се грижат за комфорта на Нейха, изхвърлени от съзнанието на архангела в момента, в който се изгубеха от погледа му.
– Мога ли да имам достъп до другите, които ви служат? – Той щеше да се свърже и със Самира, за да разбере впечатленията ѝ за Шабнам и Тарун.
– Да. – Нейха разпери криле. – Махия ще знае къде да ги намери. – С това тя се издигна от терасата, ангел с грация, сила и… вековна кръв, която обагри ръцете ѝ в рубиненочерно.

* * *

Джейсън намери Махия в двора под терасата и въпреки че не ѝ беше дал никакви инструкции, тя каза:
– Повечето от придворните дами дори сега се събират в личната си градина. Бих ти препоръчала обаче да говориш с тях една по една.
– Съгласен съм. Все пак, ако видя как действат като група, може да се окаже полезно.
– Натам. – Тя се обърна наляво, а ментовозелената ѝ туника шумеше по кожата ѝ. – В малкия град, който е крепостта, слуховете се разпространяват бързо – каза тя, отговаряйки на въпроса, който той не беше задал. – Знаех за откриването на тялото на Шабнам може би пет минути, след като стражата го направи. – Поправяйки фибата, която придържаше дългия ѝ бял шал, прилежно на лявото ѝ рамо, тя го погледна оценяващо. – Той казва, че сте пристигнали секунди по-късно. Паднал от небето като черна стрела.
– Мислиш ли, че съм убил Шабнам? – Знаеше, че е способен на убийство, ако някога се наложи да защитава някого от себе си. Но това, разбира се, беше академично съображение.
– Не. – Отговор, много по-решителен, отколкото очакваше. – Въпреки това всички се чудят откъде знаеш.
Ветровете бяха прошепнали едно име, бяха го подтикнали в определена посока, но това не беше тайна, която можеше да каже на тази принцеса, която виждаше неща, които никой не би трябвало да вижда… и която го караше да мисли невъзможни неща за това, че винаги ще бъде посрещан у дома, както беше снощи.
– Летях над крепостта, видях стражата да тича в паника. Не беше трудно да се спусна, да разбера защо.
Махия повдигна една вежда, но запази мълчание и минута по-късно минаха през един от хладните коридори във вътрешността на форта, за да излязат на няколко метра от градините, облечени в изобилие от ароматни цветя. Пет жени стояха на възел в единия ъгъл, разцъфнали от друг вид. Когато Махия щеше да излезе от прохода, Джейсън я спря с ръка върху копринената топлина на ръката ѝ, а ароматът ѝ беше ласка за сетивата.
– Чакай.
– Езикът на тялото е интересен, нали? – Тихият коментар на Махия повтори собствените му мисли, крилото ѝ докосна неговото, докато се навеждаше, за да може да я чуе.
Той не се отдръпна.
– Много.
Най-високата дама, един ангел, се беше разположила така, че да не е изцяло с лице към останалите. Друг ангел, чиито крила бяха прашнокафяви като на врабче, се държеше за силфата на вампира с пречупеното отчаяние на човек, който не е сигурен, че краката му ще го поддържат, докато тъмноок ангел и вампир с бледа кожа изтриваха очите си с нещо, което изглеждаше като дантелени кърпички.
– Врабчето – промърмори той – то всъщност скърби. – Останалите се отдадоха на театър.
– Да. – Съчувствие в единствената мека дума. – Двете с Шабнам бяха въведени на постовете си по едно и също време и вместо да се конкурират за вниманието на Нейха, те станаха приятелки, които си помагаха взаимно да се ориентират в политиката.
– Защо трябва да има политика? Те заемат една и съща рядка позиция.
Махия го погледна намръщено.
– Ти подиграваш ли се?
Джейсън никога не беше обвиняван в това, дори от неудържимия Илиум.
– Колкото и да е странно – каза той – никога не съм имал причина да знам за вътрешните работи на група дами в очакване. – Имаше оперативни работници, които бяха далеч по-способни в тази област и които го осведомяваха за всяка необходима информация от такива среди.
– Придворната дама има определен достъп до Нейха. – Махия сякаш реши да му повярва на думите, макар че подозрението в очите ѝ не се разсея напълно – и по някаква причина това накара тихото забавление да стопли кръвта му. – Никоя от тях не би била толкова глупава, че да рискува положението си, като наистина поиска нещо, но понякога, ако някоя дама е особено благосклонна, Нейха ѝ предоставя благодеяние.
Джейсън разбираше, че дори малка благословия от архангел може да промени баланса на силите в дадена ситуация.
– Те представляват различни групи в двора ли? – Той погледна жените с нови очи, виждайки железни пеперуди, чиито крила бяха остригани с бръсначите на амбицията и алчността.
– Не просто двора, а територията.
Така че всички те имаха зад гърба си кукловоди, които дърпаха конците, разполагаха всеки с цел максимална печалба… вършеха мръсната работа.
– В момента Лисбет има най-голяма власт. – Тя посочи тъмноокия ангел. – Тя е много интелигентна. Всички те са такива.
Той кимна в потвърждение на предупреждението.
– Внимавам никога да не подценявам противника си, но в този случай може би съм го направил. – Подобно на останалите около нея, Лисбет изглеждаше… разпенена. Дрехи от марлена материя, която улавяше вятъра, и лъскава кафява коса, прибрана в сложна маса от къдрици, със скъпоценни гребени в кичурите, черти, изрисувани с изкусна деликатност, която подчертаваше красотата на абаносовата ѝ кожа. – Достатъчно съм видял.
– Искате ли да ви организирам интервюта с дамите? – Попита Махия, щом се върнаха в коридора.
– Не. – Той щеше да ги намери сам, когато не очакваха да бъдат разпитвани. Точно сега искаше да получи отговор на друг вид въпрос. – Станала си кооперативна извън рамките на задълженията си.
Плиткоумна придворна усмивка – такава, каквато осъзна, че презира, след като снощи бе зърнал истинска, когато тя призна, че го е наблюдавала.
– Ти – промърмори тя – си най-добрата ми надежда да избягам от този ад.
Той се зачуди колко далеч ще стигне тя.

Назад към част 15                                                    Напред към част 17

Глава 14

След като прекара остатъка от деня в невидимо слушане на придворни и войници, смъртни и вампири, млади и стари ангели, Джейсън използва нощното наметало, за да се скрие, докато летеше над крепостта. Беше почти сигурен в самоличността на човека, който бе убил Ерис. Нуждаеше се обаче от още две сведения – в момента Махия се опитваше да събере едно от тях в окопите на двора на Нейха.
Спускайки се надолу, за да се приземи близо до изящната градина на двора, където красивите се бяха събрали тази вечер уж за да споделят скръбта си, той позволи на басейна от мрак, който бе избрал за място на кацане, да се просмуче в него. Независимо от това, което някои шепнеха, Джейсън не можеше да създава сенки от въздуха, но можеше да разширява и усилва и най-малките пипала на мрака, докато той просто не се регистрираше в полезрението на повечето хора, или ако се регистрираше, то беше като призрачен образ, уловен с ъгълчето на окото.
Невинаги се чувстваше толкова добре в сенките.
– Как мога да бъда нощен разузнавач, ако се страхувам от тъмното? – Долната му устна трепереше, докато вървеше до майка си и ѝ помагаше да събира миди от плажа на половин сутрин път от дома им.
– Всеки се страхува от тъмното, когато е млад. – Дърпайки го към един плитък скален басейн, тя му показа раче отшелник, което пълзеше с дома си на гърба. – Понякога ти обичаш тъмнината – като по време на нощния полет, който си предприел с баща си.
– Тогава имаше звезди. – Те му напомниха за искрящите бижута, които майка му носеше, когато идваха посетители. Отдавна никой не ги беше посещавал, вероятно защото баща му винаги беше толкова ядосан. – Не беше наистина тъмно.
Аметистовата рокля на майка му се полюшваше на вятъра.
– Ти вече виждаш по-добре в тъмното от мен – помогна ми да намеря изгубената си обеца преди две вечери, помниш ли?
Джейсън кимна.
– Не беше трудно. – Черната перла с красив син блясък сякаш му намигна в тъмното.
– Не и за теб, моето умно момче. – Смеейки се по онзи начин, който караше и него да се смее, тя каза: – Един ден ще виждаш толкова добре през нощта, че ще е все едно ходиш на дневна светлина. Никога повече няма да се страхуваш от тъмнината.
Майка му беше права. Когато навърши сто и петдесет години, нощното му зрение се беше развило до степен, в която имаше поглед на нощен хищник. Тъмнината беше негов дом и сега той я обгръщаше около себе си, докато стоеше на стража.
Откритото пространство се осветяваше само от трептящата светлина на стотици свещи, много от които бяха поставени в цветни стъклени поставки, които превръщаха мрамора на сградите около двора в сънен пейзаж. Що се отнася до тези, които стояха вътре – смехът беше приглушен, а нюансите – по-малко ярки, отколкото можеше да се очаква в двора на архангел, но това беше единственият поклон към смъртта на Ерис.
Никой нямаше да предположи, че утре ще пламне погребалната му клада.
И все пак, независимо от многото нарисувани пеперуди, които държаха чаши с шампанско и говореха с елегантни жестове, докато едва доловимо се надпреварваха за позиция, той не се затрудни да посочи Махия. Облечена в копринено сари в синьозелено, украсено с тънка златна рамка, тя се движеше през тълпата с лекотата на човек, който е на познат терен.
Точно в този момент тя спря и наклони глава в негова посока, а погледът ѝ беше толкова втренчен, че той си представи, че може да зърне блестящия кафяв цвят дори от това разстояние. Нямаше как да го е усетила, но той беше сигурен, че го е направила. Когато отново се раздвижи, раменете ѝ бяха обсипани с тънък слой напрежение. Загадка беше Махия, с маниери на придворния елит и инстинкти на ловец.
Като отмести поглед, за да обхване с поглед тълпата, той потвърди, че Нейха е останала при тялото на Ерис. Джейсън имаше потвърждение, че тя е дала разрешение на семейството на Ерис да присъства на погребалната церемония на разсъмване, но не и на никой друг. Някои шепнеха, че архангелът ревнува съпруга си дори в смъртта, но Джейсън вярваше, че Нейха скърби твърде дълбоко, за да сподели мъката си.
Като върна вниманието си към Махия, той видя, че тя се отдалечава от групата. Той прегледа още веднъж останалите гости, преди да се отправи към двореца, който споделяше с Махия, като зърна синьозелената коприна, която шепнеше покрай вратата.
Влезе зад нея, заключи главните врати и се отправи нагоре, за да я намери на общия им балкон, а погледът ѝ беше насочен към двора, осветен само от четири тихи лампи. Тя не се стресна, когато той дойде да застане до нея. Едно-единствено широко, плитко стъпало отделяше неговата площ на балкона от нейната и там, където той имаше колони, придържащи покрива, чийто край беше отворен за лесно летене, тя имаше парапет, за който сега се хвана.
– Тя се е казвала Одри. – Тихи думи, без видими остатъци от предишния ѝ гняв. – Висока, закръглена руса вампирка. Беше част от кръга на Нейха от две десетилетия, но не беше успяла да влезе във вътрешния двор.
– Преди колко време е изчезнала?
– В същия ден, в който беше убит Ерис, макар че никой друг все още не е свързал двете събития. Онези, които са забелязали отсъствието на Одри, смятат, че става дума за обикновен случай на противоречащи си графици. Никой не си е направил труда да се опита да се свърже с нея – тя не беше от любимците, а приятелствата, които създаде, бяха в най-добрия случай повърхностни. – Стиснала ръце на парапета, тя продължи да се взира в нощта. – Вярваш ли, че тя е убила Ерис?
Погледни ме, принцесо.
– Това е едно заключение.
Пръстите ѝ се опънаха на парапета.
– Имам ли значение? – Това беше въпрос с толкова много нюанси, че той знаеше, че е уловил само най-тъпото острие. – В голямата схема на твоето съществуване моят живот има ли значение за теб на някакво ниво?
Беше човек, свикнал да пази тайни, но в този миг знаеше, че трябва да отговори на този въпрос, иначе рискува да загуби нещо, което дори не знаеше, че търси.
– Да. Имаш значение.
Тръпка разтърси тялото на Махия… и най-сетне тя обърна светлите си очи към него.
– Тогава ще спазиш сделката ни?
– Да. – Сделка или не, Джейсън нямаше намерение да я остави на милостта на Нейха, но нямаше да ѝ дава обещания, докато не знаеше, че няма да бъдат нарушени.
Когато пристъпи към ръба на своята страна на балкона, подготвяйки се да излети, Махия каза:
– Тя не е в покоите си. Проверих по-рано.
Джейсън не беше свикнал да се обяснява на никого. Дори Рафаел му даваше свобода на действие, но в изявлението на Махия се долавяше крехка гордост, която говореше, че тази жена, тази оцеляла, е била доведена до ръба.
– Добре. – Той се обърна, задържа погледа ѝ, за да покаже, че не я игнорира. – Имам още една идея, която искам да проуча.
Пауза, после леко кимване, гласът ѝ вече не беше хладен, когато каза:
– Ще изчакам завръщането ти.
Странно какво направиха тези прости думи с него, докато излиташе от балкона и се издигаше в обсипаната с диаманти струя на нощното небе. Там той увисна невидим на фона на звездите и се заслуша. Дарбата му не беше такава, че да може да я извика с команда, но можеше да се постави в оптимално състояние на духа, за да я задейства. Сега той направи точно това, а капризният вятър разпиляваше кичури коса от опашката му и прилепваше тънкото платно на ризата му към тялото.
Минути по-късно в съзнанието му започнаха да се процеждат шепоти, хиляди малки фрагменти, които не означаваха нищо. Той търпеливо се остави на реката от сетивни сигнали да тече около него. Тогава долови един шепот, който не беше толкова дума, колкото усещане. Премествайки се във вятъра, той прелетя над хребетите и долините на планините, следвайки инстинкт, усъвършенстван до острота от близо седемстотин години живот.
Нищо не се открояваше в долината, където пътеката спираше студена, но въпреки това той се спусна под лунната светлина, като внимаваше да се приземи с прикритост, която беше толкова вродена, колкото и дишането. Покрита със сенки, земята не издаваше тайните си… докато вятърът не се смени.
Прахоляк, но без мирис на гниене.
Улови линията на вятъра и я проследи до една камара сиви камъни, някои от грубите парчета с размерите на малки коли. Отвесната скала над него му подсказваше произхода им, макар че беше минало достатъчно време, за да може издръжливите треви, еволюирали, за да оцелеят в този суров климат, да израснат до над коляното му около скалите.
Помисли си, че е било чист късмет, че тялото е попаднало в пукнатина, когато е било изпуснато. Или във всеки случай останките от него. Дългата пола, обсипана със стотици малки огледалца, иначе щеше да е фар на слънчевата светлина. Така или иначе, тази момичешка пола беше засенчена от скалите, а по-голямата част от тялото беше попаднала в пукнатина, създадена от две съседни каменни късове.
Кръвта бе засъхнала и се бе лющела през времето, когато бе лежала тук сама и забравена, дългата ѝ руса коса бе суха, но парадоксално лъскава, лицето ѝ бе неузнаваемо. Въпреки това сянката между камъните беше запазила достатъчно тъкани по лицето и тялото ѝ, за да може да предположи, че е била сериозно наранена. Скалите можеха да са причина за уврежданията, но Джейсън би се обзаложил, че тя е претърпяла насилие преди смъртта си. Защото това убийство, както и убийството на Ерис, беше предизвикано от ярост, от гняв.
Жестокостта му беше такава, че дори гниенето и храненето на дребни животни и птици не можеха да скрият факта, че е била пробождана отново и отново. На местата, където скелетната структура на тялото ѝ беше изложена на въздействието на природните стихии, той можеше да види вдлъбнатините, които острието беше врязало в костите ѝ. Следи от грозно насилие, които щяха да останат дълго след като червеите почистят остатъците от плътта ѝ.
Одри явно не е била от най-силните вампири, защото макар сърцето ѝ да беше изчезнало – изтръгнато от жестока ръка, ако разцепеният гръден кош беше показателен – главата ѝ все още беше прикрепена към тялото. Главата беше пукната и повредена, кожата на шията ѝ беше изсъхнала до мумийна сухота там, където не липсваше, но от това, което Джейсън можеше да види, щетите бяха причинени от птици и гризачи, които ядяха плътта ѝ, а не от опит за обезглавяване.
Ръцете ѝ вече бяха кости, нямаше как да разбере дали е носила пръстен на определен пръст, но той можеше също толкова лесно да разбере това от снимка, след като вече знаеше името ѝ. Обхождайки района около тялото, той не видя нищо друго забележително. Беше противно на всяко негово убеждение да я остави тук, но засега не можеше да рискува да я заведе във форта. Реакцията на Нейха беше непредсказуема – нещата можеха да станат смъртоносни много бързо, освен ако не направи това точно както трябва.
А Одри отдавна не беше наранена. Сега трябваше да помисли за други животи.
– Каквото и да се случи, ще се погрижа да се прибереш у дома – обеща той, преди да се премести обратно в по-откритата част на долината и да се издигне в нощното небе.
Вратите на балкона на Махия бяха отворени като за покана и когато влезе, я намери седнала на възглавница на пода в дневната. Беше се пременила от сари в туника от ярък аквамарин, съчетана с тънки памучни панталони в чисто черно, а косата ѝ беше събрана на познатия възел на тила на изящната ѝ шия.
Пред нея седеше ниска масичка, издълбана от тъмно дърво и инкрустирана с най-малкия отблясък на фино злато по краищата, върху която стоеше чайник, поднос със смесени соленки и сладкиши и две чаши. Той се спря, а разочарованието прониза тялото му.
– Очакваш някого.
Смехът на Махия беше топъл.
– Очаквам теб.
От много, много отдавна не бяха го хващали неподготвен.
– Откъде знаеше кога ще се върна? – От финия черен чай, който беше започнала да налива, се издигнаха вихри от пара.
– Добрият домакин познава ритъма на госта си. – Тя махна с тънка ръка, оголена от пръстени, но заобиколена от две стъклени гривни в същия нюанс като туниката, към плоската възглавница от другата страна на масата:
– Моля, седни.
Той се зачуди дали не се опитва да го съблазни, но реши, че е малко вероятно – туниката ѝ беше твърде скромна, мандариновата яка – висока, ръкавите – дълги до лактите, а лицето ѝ – изчистено. Изведен малко от равновесие от факта, че си е направила труда, той отблъсна възглавницата и седна направо на пода, а крилата му се преметнаха през по-малките възглавници с камъни, разхвърляни наоколо, и тъканта беше мека срещу долната част на крилата му.
– Трябва да имаш някаква сензорна дарба, за да предвидиш пристигането ми с такава точност.
– Какво? Не. – С втората дума изненаданият ѝ поглед се превърна в толкова съкрушителна честност, че той знаеше, че тя би предпочела да твърди, че има дарба. – Наблюдавах небето за теб. Така че виждаш, че в крайна сметка няма никаква мистерия.
С изключение на това, че го беше видяла. Никой не виждаше Джейсън, когато той не искаше да бъде видян, а той не искаше да бъде забелязан, когато влизаше във форта. Което означаваше, че Махия наистина има дарба.
– Кога ме забеляза? – Попита той с непринуден тон, като искаше да прецени степента на способностите ѝ. – Когато паднах от облаците?
– Предполагам, че е така – видях те на хоризонта малко след Стражата.
В този момент той беше високо, високо в небето, черна точка на фона на черното. Фактът, че Махия бе развила това, което изглеждаше като остро зрително чувство на толкова млада възраст, му подсказваше, че тя има потенциала да се превърне в сила сред ангелския род. Беше сгрешил, призна си той, подлъган от нежността на нейната сила, подобна на тихо, но упорито падане на вода върху камък, а не на силен трус, забравяйки факта, че е родена от двама могъщи безсмъртни.
– Вашият чай.
– Благодаря – каза той на същия език, на който говореше тя, и получи усмивка в отговор.
Когато тя побутна чинията със сладкиши, той изяде повече от половината от тях, преди да спре – беше пропуснал вечерята, беше по-гладен, отколкото предполагаше. През цялото време Махия го наблюдаваше с котешките си очи и той търсеше отровната омраза, която би трябвало да я е заразила… само за да открие проницателна интелигентност и сладост на духа, които не можеше да скрие, колкото и да беше добра в придворните маски.
Очарованието се преплете с гордост, която никога не бе очаквал да изпитва към принцеса Махия, защото тя трябваше да има волята на лъвица, за да успее да задържи тази отрова настрана, макар че тя капеше върху нея всеки ден.
– Намери ли Одри?
Джейсън обмисли въпроса, реши да ѝ се довери и да измери отговора ѝ.
– Да.
– Тя е мъртва, нали? И най-вероятно тя е била жената, която е топлила леглото на баща ми.
Бързината и точността на заключението ѝ накараха Джейсън да замълчи.
– Ти знаеш кой е убил Ерис – каза той бавно, осъзнавайки, че е сгрешил по повече от един начин. – Винаги си знаела. – Тя беше прекалено умна, прекалено добра в слушането на неизказаното, за да не е сглобила парчетата.
В процеса на поставяне на чашата си на масата тя се дръпна, трябваше да действа бързо, за да спре финия порцелан да се преобърне.
– Какво?
Поставяйки собствената си чаша на масата, той посегна към чайника и ѝ наля още чай.
– Пий.
Треперещите ѝ пръсти не оспориха заповедта. Докато постави чашата обратно, изражението ѝ беше изострено от решителност.
– Първо ти.

Назад към част 14                                                                    Напред към част 16