Категория: Ловец на гилдията

~

Събуждайки се с първите лъчи на зората, тя потърка лицето си, преди да стане и да изтича колкото може по-бързо до обществените тоалетни, за които знаеше, че ще бъдат отворени и че никой няма да я изгони. Тя си свърши работата, изми лицето си в умивалника и се опита да почисти колкото може повече. Майка ѝ щеше да се разочарова, като я види толкова мръсна, но беше трудно да останеш чист, когато спиш на улицата. Поне имаше чиста тениска, с която да се преоблече; сложи използваната в найлонова торбичка, за да я изпере по-късно, и я пъхна в раницата си.
Тялото ѝ беше толкова чисто, колкото можеше да стане, и тениската ѝ беше облечена, тя намокри заплетената си коса и използва старите връзки за коса, които имаше около китките си, за да я придърпа в нещо като кок, който поне изглеждаше спретнат.
Надявайки се, че не мирише, тя провери три пъти дали феята ѝ все още е на сигурно място в джоба ѝ, след което пробяга целия път до най-близката прогимназия. Майка ѝ винаги ѝ беше казвала, че училището е важно. Дори когато работеше на три места, майка ѝ се беше погрижила Талу да стигне до училище и да има пакетиран обяд.
Талу потърка очите си, за да избърше сълзите си.
– Ще ходя на училище, мамо – обеща тя.
Тя наистина обичаше училището, обичаше да учи, но вече не можеше да ходи като другите ученици. Нямаше документи и ако отидеше и се опиташе да се запише, щяха да я накарат да се върне при леля си – която някак си можеше да заблуди всички, че е трезва и добър настойник. Подлостта ѝ излизаше наяве само от наркотиците. Талу знаеше, че на улицата е по-безопасно.
Но беше разбрала, че ако пристигне в училището достатъчно рано, може да се качи на тавана през отвора, който хората от ремонтната фирма трябва да използват, за да стигнат до кабелите. Оттам се чуваше всичко, което учителите казваха, и никой никога не я забелязваше, ако се местеше от клас в клас, докато учениците гърмяха по коридорите между уроците.
Намерила мястото си точно навреме, преди портиерът да направи сутрешния си обход, тя се настани, за да изчака началото на уроците.
– Ето. – Безопасно, тя извади феята и я постави на една греда до себе си. – Трябва да имаш име.
Тя се замисли за това, знаеше какво ще бъде то.
– Сина – прошепна тя, а очите ѝ пареха. – Името ти е Сина.
Майка ѝ винаги беше казвала, че тя ще бди над Талу от небето. Това, че Сина беше при нея, щеше да ѝ го напомня всеки ден. Преглъщайки сълзите си, тя се опита да не усеща болката в сърцето си.
Стомахът ѝ също я болеше, но не къркореше. След известно време беше по-лесно да си гладен. Тялото сякаш забравяше, а най-често и тя забравяше, особено когато се учеше.
Харесваше ѝ английския и историята, но алгебрата не беше лоша, а химията беше невероятна.
Слушаше усилено учителя, тъй като не виждаше дъската, и накрая спря да пише, когато той спря да говори, за да раздаде поп тест. Другите ученици стенеха, но Талу искаше да направи теста, да бъде там долу с тях. Тъй като не можеше да бъде, тя реши, че ще отиде в библиотеката през уикенда.
Най-често не можеше да ходи в учебните дни, защото трябваше да чака, докато всички коридори се изпразнят, за да се измъкне, а дотогава трябваше да си търси храна. Опитваше се да не проси, защото майка ѝ щеше да се натъжи от това, но когато не можеше да намери изоставени неща в контейнерите за смет, които да продаде, понякога ѝ се налагаше. Все пак се опитваше да даде нещо на хората. Не можеше да пее, но в библиотеката беше намерила книга за магически трикове и научи няколко, които хората харесваха – веднъж жена в костюм ѝ беше дала пет долара!
През уикендите обаче не правеше магически трикове и не претърсваше контейнерите за боклук. Опитваше се да ходи в библиотеката колкото се може повече. Никой нямаше нищо против, ако влезеше вътре, тъй като тя си мълчеше и просто четеше учебници.
Една от библиотекарките беше мила и преди месец беше подарила на Талу две тениски.
– Те са просто екстри от неотдавнашната благотворителна акция – беше казала тя. – Мислех да ги предложа на любимата си книгомайка преди всички останали.
– Много ти благодаря. – Талу имаше предвид всяка дума.
Тениските не бяха вещи за съхранение, неща, за които щеше да се бори да задържи, ако я нападнат, но бяха важни, защото ѝ позволяваха да има чисти дрехи. Тя щеше да носи тази, с която се бе преоблякла тази сутрин, в продължение на два дни. Можеше да пере само през уикенда, защото трябваше да остане с дрехите си, докато изсъхнат.
Имаше повече дрехи, когато за първи път избяга, но тогава не знаеше колко много крадат хората, когато нямат нищо – или когато са станали толкова твърди от пребиваването си на улицата, че вече не знаят как да бъдат хора. Един вампир беше откраднал раницата ѝ още първата нощ, когато беше на улицата. Тя го следи цяла седмица, преди да намали охраната си и тя да може да я открадне обратно. Дотогава той беше разкъсал повечето ѝ дрехи.
Но не беше намерил снимката или огърлицата.
Талу не можеше да разбере защо по улиците има вампири. Всички знаеха, че ако се запишеш за вампир, служиш на ангела си сто години, а после ти дават пари, за да си изградиш нов живот. Талу мислеше да поиска да стане вампир, когато стане достатъчно голяма, но искаше един ден да се срещне отново с майка си, а вампирите бяха почти безсмъртни.
Но въпреки че тези на улицата бяха поне със сто години по-възрастни от нея, те не бяха много умни. Може би бяха като леля ѝ и бяха похарчили всичките си ангелски пари за наркотици. Беше виждала и улични вампири, които играеха хазарт, а после им чупеха крайниците, когато не можеха да си платят. Обзалагаше се, че вампирите, които работеха в Архангелската кула, не бяха глупави.
Докато вървеше по притъмняващите улици, след като излезе от училището, тя наклони глава назад и държеше кулата в полезрението си. В момента тя светеше в червено-оранжево от залеза, но скоро щеше да се превърне в пламък от бяла светлина, фар, който се врязва в небето. Толкова чиста, толкова ярка.
Талу винаги се опитваше да намери място за спане, откъдето да вижда Кулата, но невинаги успяваше. Това зависеше от това кой друг се намираше в района. Някои от другите улични хора не бяха лоши и тя можеше да спи около тях, но много от тях бяха опасни. Талу не искаше да се занимава с наркотици, да се разхожда по улиците или да краде от магазини – или да прави това, което леля ѝ правеше за онзи вид вампири, които искаха грозни неща, за които трябваше да плащат, защото дори повечето вампирски групировки не биха се съгласили на това.
Талу просто искаше да завърши училище и да си намери подходяща работа.
Другите на улицата ѝ се присмиваха, когато казваше това, но тя беше твърдо решена.
Над главата ѝ преминаха крила, достатъчно близо, за да може тя почти да протегне ръка и да ги докосне. Задъхана, тя замръзна и видя как ангелът с бели криле, набраздени от кафяво, се издига нагоре и се насочва към Кулата.
Ето защо Талу никога не можеше да напусне Ню Йорк. Тук имаше магия; дори да си на улицата и да нямаш нищо, можеше да погледнеш нагоре и да видиш най-красивите ангели, които прелитат в небето. Вчера беше видяла красивия със сини и сребърни крила и черна коса със сини връхчета. Той летеше толкова високо.
В този миг едно перо се понесе към краката ѝ. Грабна го, преди да го направи някой друг, и усети как очите ѝ се разширяват. То блестеше така, сякаш всяка нишка беше покрита с натрошени огледала… или диаманти. Талу никога не бе виждала толкова зашеметяващо перо, макар че бе зървала ангел, който сякаш бе направен от натрошена светлина. Това трябва да е неговото перо.
Отчаяно ѝ се искаше да може да го задържи, но познаваше хора, които плащаха за пера, а това беше много рядко. Ако внимаваше, можеше да го продаде за достатъчно пари, за да се храни две седмици.
Като прибра перото в същия таен вътрешен джоб като Сина, тя започна да се придвижва към Hell’s Kitchen и малкия ресторант, управляван от най-запаления колекционер, когото познаваше. Един симпатичен възрастен бездомник ѝ беше разказал за колекционера, който винаги плащал, ако иска перо, и който не мамел с цената. В замяна на това Талу даваше на другия бездомник храна, когато тя продаваше перо на този колекционер. Справедливостта си беше справедливост.
Пълният мрак се спусна час по-късно, но улиците останаха оживени от нюйоркчани, които разговаряха помежду си, крещяха по телефоните си или просто се занимаваха с делата си. Щастлива, че е заобиколена от толкова много живот, Талу не обръщаше толкова внимание, колкото би трябвало – и когато я измъкнаха от улицата и я вкараха в тесен проход между два магазина, в които се помещаваха сметищата им, това стана толкова бързо, че хората наоколо сигурно си помислиха, че просто двама тийнейджъри се бият грубо.
– Пусни ме! – Изкрещя тя… или се опита да го направи.
Хвърляйки я към отсрещната стена, нападателят ѝ изкара целия въздух от нея. Бузата ѝ стържеше, сякаш плътта ѝ беше остъргана от бетона, а от носа ѝ капеше течност. Тя усети вкуса на кръвта.
– Къде е перото? – Попита мъжа, който я беше взел, а звукът от отварянето на ножчето се разнесе силно в нощния мрак. – Ще те нарежа, ако крещиш. Дай ми го.
Талу отдавна беше разбрала кое е важно и кое не. Перото беше ценно, но тя не можеше да яде, ако не беше жива. А този човек звучеше като изнервен. Той щеше да я изкорми без угризения, ако тя само мигнеше неправилно.
– Ще ти го донеса. – Тя запази гласа си неконфликтен, макар да усещаше как от носа ѝ продължава да капе кръв.
Надяваше се да не е счупен.
Вдигайки ръцете си наистина бавно, за да не го подразни, тя каза:
– Трябва да бръкна в якето си.
Той я убоде достатъчно силно, че тя усети как острието на острието прониква в якето и тениската, за да пререже гърба ѝ.
– Не опитвай нищо – каза той, след което издърпа раницата ѝ и започна да къса якето ѝ, а ноктестите му ръце удариха косата ѝ и я накараха да избухне около главата ѝ.
Талу почти го пусна… но без яке щеше да замръзне през нощта. Дори и тогава това не си струваше живота ѝ. Но Сина да.
– Не! – Тя изкрещя колкото можеше по-силно и ритна назад, както беше видяла да прави един от ловците от гилдията, когато смъртоносната жена беше повалила на улицата един вампир-беглец.
Тя удари нападателя си в коляното достатъчно силно, за да го изкара от равновесие. Завъртя се, докато кльощавият мъж с пастелна кожа и кафява като чиния коса се запъваше назад, и тръгна да бяга, но той я хвана за якето.
– Помощ! – Изкрещя тя, въпреки че нямаше никаква надежда, че помощта някога ще пристигне. Хората не обичаха да се замесват в битки между бездомни наркомани. Точно това щяха да си помислят, че е това, ако дори си направеха труда да погледнат.
Просто двама наркомани, които се бият за един удар.
– Не! – Изкрещя отново тя и като се извъртя, се опита да удари нападателя си. В този миг порив на вятъра притисна якето ѝ към гърба, като същевременно накара косата ѝ да се олюлее.
Нападащият я наркоман издаде грозен звук и вдигна ръката, в която държеше ножа, явно с намерението да я прободе. Тя тръгна да го хване за ръката, да го спре… но закъсня. Стрела от арбалет премина през дланта му, а силата му го завъртя и го повали на земята. С викове той се строполи на земята и каза:
– Махни го! Свали го!
Талу преглътна и се обърна много внимателно към ангела, който стоеше в устието на тесния проход. Тя не можа да види лицето на ангела на светлината от улицата зад другата жена, но това нямаше значение. Видя черните ботуши, арбалета, блясъка на кожените панталони като тези, които носеха ловците и някои ангелски бойци.
Тя вдигна ръце, с длани нагоре.
– Не съм го откраднала – каза тя, защото ѝ се стори най-безопасното нещо, което можеше да каже.
– Ела тук, Керълс.
Талу беше рискувала срещу наркоман с нож, но не смяташе да рискува срещу ангел с арбалет. Тя бързо си проправи път към жената… и веднага разпозна това лице със сребристосивите очи на фона на кожата от тъмнозлатисто, почти бялата коса, която беше вдигната на стегната конска опашка.
Елена Деверо, консорт на архангел Рафаел и единственият ангел в гилдията.
Тя преглътна.
Елена хвана брадичката ѝ и наклони лицето ѝ към светлината. Очите ѝ се стесниха.
– Имаш ли резервна кърпа?
Талу направи жест към раницата си, която лежеше точно отвъд шахтата.
– Ела. – Като се запъти към мяукащия наркоман, Елена стъпи на китката му с единия си обут крак. Талу бързо взе чантата си и се върна на мястото, където беше, а Елена пристегна арбалета към бедрото си, след което извади арбалетната стрела, забита в ръката на наркомана.
Талу, притиснала мръсната си тениска към носа си, за да избърше кръвта, изохка, когато наркоманът изкрещя.
– Тихо. Това не е смъртоносна рана – каза Елена на наркомана, преди да избърше стрелата в панталоните си. Тя я прибра, докато се връщаше към Талу.
– Как е носа ти?
– Мисля, че кървенето е спряло. – Тя издърпа тениската и се усмихна с облекчение, когато видя, че е права.
– Добре. – Елена извади телефона си.

Назад към част 4

***

Талу не можа да повярва, когато видя малката метална фея да стои и да наднича от малък кът в страничната стена на стария кафяв камък. Беше се вмъкнала на място с липсваща тухла, сякаш някой я беше оставил там за съхранение… но наоколо нямаше никой и Талу не виждаше признаци някой да е използвал това малко пространство между две еднакви кафяви сгради като дом.
И двете кафяви къщи се намираха в участък от улицата, на който имаше червени табели „Зона за събаряне“, поставени на къщите, както и на оградата, която беше прескочила, за да влезе вътре. Всички къщи бяха празни, с изпочупени прозорци и нищо ценно не беше останало вътре. Беше разгледала всяка от тях с надеждата, че ще открие някоя забравена дреболия, която може би щеше да продаде, за да си набави храна. Но който и да беше разчистил тези места, беше взел всичко, дори кабелите и жиците от вътрешността на стените и лампите от таваните.
Уморена до кости след безплодното търсене, тя си помисли да се настани за през нощта в някоя от кафявите къщи, но те не изглеждаха много стабилни… и бяха толкова празни, толкова разбити.
Реши, че ще предпочете да е навън, и тъкмо се канеше да пропълзи в това защитено малко пространство между двете кафяви къщи, когато видя феята. Отново се огледа, за да се увери, че не принадлежи на никого. Не би я взела, ако някой има нужда от нея – но отново видя само празнота.
По цялото пространство лежаха боклуци – смачкани консервни кутии, пожълтели вестници, отдавна вкаменени и мухлясали портокалови кори – заедно с купчини мъртви листа и отпадъци, които вятърът сигурно беше донесъл от улицата.
Как е възможно някой да е изоставил феята? Тя беше толкова красива.
Талу беше чувала за дървото на феите на Хай Лайн, но докато стигна до парка, то вече беше празно. Всички феи бяха отлетели в ръцете на хората и бяха оставили само едно дърво с тъмни клони, които се открояваха на фона на снега. Връщаше се ден след ден, промъкваше се нощ след нощ с надеждата, че някой ще върне фея, но никой не го направи.
Зимата се бе стопила в хладна пролет и накрая, когато дървото започна да се раззеленява, тя бе загубила надежда.
Но…
Ръката ѝ трепереше, докато я протягаше, за да вземе феята, заклещена между тухлите. Задъха се, когато последните лъчи на избледняващото слънце попаднаха върху феята и разкриха, че тя не е сребърна, както Талу бе предположила. Не, тя беше кафява. Като Талу. Дори имаше масивна къдрава коса. И се усмихваше с толкова голяма уста, че усмивката ѝ сякаш изпълваше цялото ѝ лице.
Сякаш феята беше създадена по модел на Талу.
Плачейки, тя използва чиста част на тениската си, която носеше под мръсното камуфлажно яке, за да избърше малко прах, който беше полепнал по феята.
– Ще те пазя – прошепна тя и прибра феята в якето си, в тайния джоб, където в повечето случаи никой не се сещаше да погледне, когато се опитваше да я ограби и да вземе вещите ѝ.
И въпреки че беше толкова гладна, че стомахът ѝ сякаш се подиграваше, тя не излезе на улицата, за да намери някой, който да купи феята. Тя беше нещо, което пазеше, едно от малкото, които имаше. Другото беше снимка, на която беше с майка си, преди ракът да ѝ я отнеме. Имаше също така огърлица от мъниста, която беше на майка ѝ, и малък дневник, в който пишеше учебните си бележки.
Това бяха всички неща, които имаше в малката раница, която носеше. Никой не искаше нито снимката, нито дневника, а огърлицата на майка си беше скрила в джобче, което беше зашила на дъното на раницата седмици преди да избяга от къщата на леля си. Щеше да остане, ако леля ѝ просто я беше пребила, но сестрата на майка ѝ вземаше наркотици, а после позволяваше на мъже вампири да се хранят от нея, за да могат вампирите да се дрогират. Мъжете също бяха започнали да се домогват до Талу. Талу беше чула как един слаб мъж, който обичаше да души леля ѝ, когато се хранеше, ѝ предлагаше пари, ако му позволи да се храни с Талу.
Леля ѝ се беше съгласила, но беше поискала пари предварително, които вампирът беше отишъл да вземе. Талу беше избягала през пожарния изход, преди той да се върне, въпреки че нямаше къде да отиде. Нямаше никого сега, след като майка ѝ си беше отишла.
– Ще спим тук – прошепна тя на феята си, след което се сгуши в онова малко местенце между двете къщи, които щяха да бъдат разрушени. През тази нощ духаше студен вятър, но уморена, Талу придърпа якето си около себе си, сви се плътно и заспа.

Назад към част 3                                                        Напред към част 5

***

Докато Талу слушаше, ангела от гилдията на ловците се обади на нещо, което изглеждаше като полицаи.
– И така – каза Елена, след като приключи разговора си – докато чакаме да съберат това парче човешки отпадъци, кажи ми какво не си откраднала.
Искаше ѝ се да се разплаче, защото сега щеше да трябва да се откаже от Сина, Талу пъхна съсипаната си тениска в раницата, после бръкна в якето си и извади двете си съкровища. Лъжата ѝ се струваше много лоша идея, а не можеше да се бори с Елена и да спечели. Не можеше и да избяга. Не беше достатъчно бърза, за да избегне ангел във въздуха.
Перото блестеше дори в приглушената светлина, разливаща се от улицата, но вниманието на Елена беше привлечено от феята.
Усмивката ѝ озари цялото ѝ лице.
– Вижте го. Никога преди не съм я виждала.
– Името ѝ е Сина – каза Талу, като протегна перото, но държеше Сина близо до себе си.
– Хубаво е. Подхожда ѝ. – Елена наклони глава, когато сирената се приближи. – Това ще е пътуването на този задник.
Две ченгета се присъединиха към тях след секунди и скоро откараха наркомана. След това Елена кимна на съкровищата на Талу.
– Достатъчно важни, за да умреш за тях?
– Сина е.
Изненаданите очи на ловеца задържаха нейните, а сребърния кант около ирисите ѝ сякаш гореше.
– Името ти?
– Талу.
– Майка? Баща?
Ръката на Талу се стегна около Сина.
– Мъртъви.
– Тринайсет?
– Почти четиринайсет – каза тя автоматично, преди изведнъж да осъзнае кой ден е. – Не, аз съм на четиринайсет. Днес е рождения ми ден.
– Ти си на улицата?
Талу започна тайно да промъква Сина обратно в якето си. Може би Елена щеше да забрави за феята.
– Да – призна тя, след което започна да клати глава, тъй като мозъка ѝ най-накрая се събуди. Елена беше едно от добрите момичета. Ако знаеше, че Талу е на улицата, щеше да иска да помогне, а помощта неминуемо щеше да означава да бъде изпратена обратно при леля си. – Не, не съм…
– Твърде късно, скъпа. – Елена изтръгна Сина направо от ръката ѝ, без да прекъсва визуалния контакт с Талу. – Следвай ме, ако искаш да си я върнеш.
Това не беше истински избор.
Излизайки на тротоара до ловеца, тя се озова заслепена от дългия размах на крилете на Елена. Бяха в толкова много цветове. Най-отгоре черни като нощта, после индиго и толкова много други нюанси, включително онзи цвят, който Талу беше чула от един учител да описва като зора. Едно от перата на Елена беше също толкова ценно, колкото и искрящото перо, което Талу беше прибрала в тайния си джоб.
Другите хора по улицата шепнеха и се отдалечаваха от пътя им, но най-вече Елена получаваше бързи кимвания и дълбоки усмивки. Тя беше нюйоркчанка и те се гордееха с нея. Талу също се гордееше с нея.
– Хубаво ли е? – Осмели се да попита тя. – Да живееш в Кулата?
Елена се усмихна.
– Всъщност аз живея в анклава от другата страна на реката, но в Кулата е много хубаво. Много от моите приятели живеят там.
Талу не можеше да си представи какво може да е да живееш в тази зашеметяваща кула от светлина. Всичко, което знаеше за нея, идваше отвън, от земята, гледайки нагоре.
Спирайки се до количка за хотдог, Елена подаде пари на лъчезарния собственик и каза:
– Два, с допълнително от всичко. – Тя даде и двата на Талу. – Яж.
Талу яде, но не откъсна поглед от феята в ръката на Елена.
– Значи не искаш да се върнеш там, където социалните служби биха те настанили?
Талу кимна, тъй като Елена вече я беше хванала.
– Леля ми щеше да позволи на извратените си вампирски гаджета да се хранят от мен. – Тя знаеше, че това никога няма да е еднократно. – Искам да ходя на училище.
Прострелвайки я с твърд поглед, който накара Талу да замръзне, Елена каза:
– Как се казва леля ти? – Това беше мек въпрос.
Талу изтръпна и поклати глава. Леля ѝ все още беше сестра на майка ѝ, дори и да беше наркоманка, която щеше да продаде племенницата си.
Поклащайки собствената си глава от мълчанието на Талу, но без да ѝ се сърди, Елена спря до едно такси.
– Ще платя на този таксиджия да те закара някъде. Увери се, че няма да излезеш по средата на пътя.
Талу все още поглъщаше втория хотдог, успя да натъпче останалото в устата си, след което хвана бутилката с вода, която Елена ѝ хвърли, след като я беше пристегнала на другото си бедро.
– Дотогава Сина остава с мен.
Стомахът на Талу беше пълен за първи път от няколко дни, когато се качи в таксито.
Тя се взираше през прозореца, докато Елена тръгваше по улицата, вместо да се издигне в небето, както Талу очакваше. Но ловецът чакаше пред Кулата, когато таксито спря.
Сърцето на Талу се разтуптя. Никога не беше била толкова близо до мястото, от което Рафаел управляваше града, никога не беше се осмелявала. От горните етажи и балконите кацаха и излизаха ангели, а крилата им бяха тъмни силуети на фона на нощното небе. Никога не беше виждала толкова много наведнъж. Но дори те не успяха да задържат вниманието ѝ. Тя погледна ръката на Елена, усети как възлите в гърдите ѝ най-сетне изчезват, когато видя Сина жива и здрава.
– Ето. – Изражението ѝ се смекчи и Елена сложи феята в ръцете на Талу. – Те са искрици от смях, нали знаеш. Така ги нарича Аодхан.
Талу поклати глава; знаеше, че не бива да спори с ловеца от гилдията, но не можеше да се спре.
– Тя е сън.
Усмивка от страна на Елена.
– Да, аз също мисля така. – Тя въведе Талу във вътрешността на кулата и премина през застрашително огромното и скъпо изглеждащо фоайе. Цялата зона беше охранявана от толкова опасни вампири, че космите по ръцете ѝ се изправиха. Не, уличните вампири определено нямаха нищо общо с тези мъже и жени със смъртоносни очи.
Тя наистина не дишаше, докато не се озова в асансьора. Поглеждайки към Елена, тя прошепна:
– Как можеш да ловуваш вампири? Те са толкова страшни.
Елена изхърка.
– Тези момчета са страшни, но онези, които се откъсват и бягат, преди да са изтекли стоте им години? В повечето случаи те са просто идиоти.
Талу се засмя на ехото на собствените си мисли за уличните вампири, като плесна с ръка по устата си твърде късно, за да заглуши звука. Но Елена така или иначе се усмихваше и тогава вратите на асансьора се отвориха.
Елена поведе Талу по коридор, боядисан в бледосиво и застлан с луксозен тъмносив килим. Можеше да се почувства толкова студено, но на няколко места имаше вази, пълни с диви цветя, които правеха цялото пространство да изглежда весело и приветливо.
Стигайки до средата на коридора, Елена надникна в една стая.
– Доведох ти един бездомник за твоя проект, Онър. Казва се Талу и има адски силен ритник.
Тя побутна Талу да влезе вътре.
Талу се съпротивляваше въпреки сърцебиенето и сухотата в гърлото си.
– Какъв проект?
– Нищо гнусно, скъпа, макар че приветствам чувството ти за недоверие. – С очи, вперени в Талу, Елена докосна ръката си до рамото на Талу. – Онър, заедно с още двама наши приятели ловци създадохме програма, която помага на децата да се измъкнат от улицата – и тя не включва принуждаването ти да се върнеш в ситуацията, която те е накарала да избягаш на улицата, за да избегнеш.
Изражението на Елена отново се втвърди, но този път Талу знаеше, че гневът на ловеца от гилдията не е насочен към нея.
– Всичко, което трябва да направиш, е да ходиш на училище и да не употребяваш наркотици или алкохол, а те ще ти намерят безопасно място за живеене, ще се погрижат да имаш всичко, от което се нуждаеш.
Очите на Талу се присвиха. Като примигваше бързо, тя се взираше в Елена.
– Наистина?
– Да, наистина – каза ясен глас от стаята. Последва го жена с дълбоки зелени очи, черна коса и нежно изражение, което не скриваше начина, по който се движеше – като ловец. – Влез, за да поговорим за това. – Тя се обърна, за да включи Елена в усмивката си. – Можеш ли да останеш, Ели?
– Не, имам лов, който трябва да завърша, но Талу има Сина за компания. – Ловецът започна да върви назад по коридора. – Скъпа, ще ти дам няколко урока по самозащита, щом се настаниш. Съгласна ли си?
Талу не искаше Елена да си тръгва, грабната от възможността за по-нататъшен контакт.
– Съгласна съм – каза тя и наблюдаваше Елена, докато ловеца не изчезна в друга стая.
– Тя ще излети от един балкон там – каза Онър. – Искаш ли да видиш?
Кимвайки нетърпеливо, Талу последва Онър до собствения ѝ балкон, който имаше парапет. Тя беше тъкмо навреме, за да види как Елена се издига от съседния балкон без релси в цветна слава, още по-ярка от светлините на Кулата; ловеца от гилдията се носеше по въздушните течения дълго време, преди да започне да използва крилата си, за да маневрира около небостъргачите по-ниско.
– Наистина ли не трябва да се връщам на улицата? – Прошепна тя на Онър, след като вече не виждаше Елена в небето.
Тъмнокосата жена кимна, а усмивката ѝ беше толкова топла, че Талу не можеше да не се усмихне в отговор.
– Хайде да измислим накъде да поемеш оттук нататък.
– Добре. – Въпреки думите ѝ Талу умишлено изостана. Точно толкова, колкото да извади Сина от джоба, в който я беше прибрала, и да прошепне: – Благодаря.
Феята в ръката ѝ не отговори, просто продължи да се усмихва с онази палава усмивка, но нещо накара Талу да погледне назад през рамо… за да зърне падаща звезда, която се промушваше през нощното небе.та ЛГ тази история се развива след „Архангелски сенки“ и съдържа някои спойлери за по-ранните книги от поредицата.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

~

Събуждайки се с първите лъчи на зората, тя потърка лицето си, преди да стане и да изтича колкото може по-бързо до обществените тоалетни, за които знаеше, че ще бъдат отворени и че никой няма да я изгони. Тя си свърши работата, изми лицето си в умивалника и се опита да се почисти колкото може повече. Майка ѝ щеше да се разочарова, като я види толкова мръсна, но беше трудно да останеш чист, когато спиш на улицата. Поне имаше чиста тениска, с която да се преоблече; сложи използваната в найлонова торбичка, за да я изпере по-късно, и я пъхна в раницата си.
Тялото ѝ беше толкова чисто, колкото можеше да стане, и тениската ѝ беше облечена, тя намокри заплетената си коса и използва старите връзки за коса, които имаше около китките си, за да я придърпа в нещо като кок, който поне изглеждаше спретнат.
Надявайки се, че не мирише, тя провери три пъти дали феята ѝ все още е на сигурно място в джоба ѝ, след което пробяга целия път до най-близката прогимназия. Майка ѝ винаги ѝ беше казвала, че училището е важно. Дори когато работеше на три места, майка ѝ се беше погрижила Талу да стигне до училище и да има пакетиран обяд.
Талу потърка очите си, за да избърше сълзите си.
– Ще ходя на училище, мамо – обеща тя.
Тя наистина обичаше училището, обичаше да учи, но вече не можеше да ходи като другите ученици. Нямаше документи и ако отидеше и се опиташе да се запише, щяха да я накарат да се върне при леля си – която някак си можеше да заблуди всички, че е трезва и добър настойник. Подлостта ѝ излизаше наяве само от наркотиците. Талу знаеше, че на улицата е по-безопасно.
Но беше разбрала, че ако пристигне в училището достатъчно рано, може да се качи на тавана през отвора, който хората от ремонтната фирма трябва да използват, за да стигнат до кабелите. Оттам се чуваше всичко, което учителите казваха, и никой никога не я забелязваше, ако се местеше от клас в клас, докато учениците гърмяха по коридорите между уроците.
Намерила мястото си точно навреме, преди портиера да направи сутрешния си обход, тя се настани, за да изчака началото на уроците.
– Ето. – Безопасно, тя извади феята и я постави на една греда до себе си. – Трябва да имаш име.
Тя се замисли за това, знаеше какво ще бъде то.
– Сина – прошепна тя, а очите ѝ пареха. – Името ти е Сина.
Майка ѝ винаги беше казвала, че тя ще бди над Талу от небето. Това, че Сина беше при нея, щеше да ѝ го напомня всеки ден. Преглъщайки сълзите си, тя се опита да не усеща болката в сърцето си.
Стомахът ѝ също я болеше, но не къркореше. След известно време беше по-лесно да си гладен. Тялото сякаш забравяше, а най-често и тя забравяше, особено когато се учеше.
Харесваше ѝ английския и историята, но алгебрата не беше лоша, а химията беше невероятна.
Слушаше усилено учителя, тъй като не виждаше дъската, и накрая спря да пише, когато той спря да говори, за да раздаде поп тест. Другите ученици стенеха, но Талу искаше да направи теста, да бъде там долу с тях. Тъй като не можеше да бъде, тя реши, че ще отиде в библиотеката през уикенда.
Най-често не можеше да ходи в учебните дни, защото трябваше да чака, докато всички коридори се изпразнят, за да се измъкне, а дотогава трябваше да си търси храна. Опитваше се да не проси, защото майка ѝ щеше да се натъжи от това, но когато не можеше да намери изоставени неща в контейнерите за смет, които да продаде, понякога ѝ се налагаше. Все пак се опитваше да даде нещо на хората. Не можеше да пее, но в библиотеката беше намерила книга за магически трикове и научи няколко, които хората харесваха – веднъж жена в костюм ѝ беше дала пет долара!
През уикендите обаче не правеше магически трикове и не претърсваше контейнерите за боклук. Опитваше се да ходи в библиотеката колкото се може повече. Никой нямаше нищо против, ако влезеше вътре, тъй като тя си мълчеше и просто четеше учебници.
Една от библиотекарките беше мила и преди месец беше подарила на Талу две тениски.
– Те са просто екстри от неотдавнашната благотворителна акция – беше казала тя. – Мислех да ги предложа на любимата си книгоманка преди всички останали.
– Много ти благодаря. – Талу имаше предвид всяка дума.
Тениските не бяха вещи за съхранение, неща, за които щеше да се бори да задържи, ако я нападнат, но бяха важни, защото ѝ позволяваха да има чисти дрехи. Тя щеше да носи тази, с която се бе преоблякла тази сутрин, в продължение на два дни. Можеше да пере само през уикенда, защото трябваше да остане с дрехите си, докато изсъхнат.
Имаше повече дрехи, когато за първи път избяга, но тогава не знаеше колко много крадат хората, когато нямат нищо – или когато са станали толкова твърди от пребиваването си на улицата, че вече не знаят как да бъдат хора. Един вампир беше откраднал раницата ѝ още първата нощ, когато беше на улицата. Тя го следи цяла седмица, преди да намали охраната си и тя да може да я открадне обратно. Дотогава той беше разкъсал повечето ѝ дрехи.
Но не беше намерил снимката или огърлицата.
Талу не можеше да разбере защо по улиците има вампири. Всички знаеха, че ако се запишеш за вампир, служиш на ангела си сто години, а после ти дават пари, за да си изградиш нов живот. Талу мислеше да поиска да стане вампир, когато стане достатъчно голяма, но искаше един ден да се срещне отново с майка си, а вампирите бяха почти безсмъртни.
Но въпреки че тези на улицата бяха поне със сто години по-възрастни от нея, те не бяха много умни. Може би бяха като леля ѝ и бяха похарчили всичките си ангелски пари за наркотици. Беше виждала и улични вампири, които играеха хазарт, а после им чупеха крайниците, когато не можеха да си платят. Обзалагаше се, че вампирите, които работеха в Архангелската кула, не бяха глупави.
Докато вървеше по притъмняващите улици, след като излезе от училището, тя наклони глава назад и държеше кулата в полезрението си. В момента тя светеше в червено-оранжево от залеза, но скоро щеше да се превърне в пламък от бяла светлина, фар, който се врязва в небето. Толкова чиста, толкова ярка.
Талу винаги се опитваше да намери място за спане, откъдето да вижда Кулата, но невинаги успяваше. Това зависеше от това кой друг се намираше в района. Някои от другите улични хора не бяха лоши и тя можеше да спи около тях, но много от тях бяха опасни. Талу не искаше да се занимава с наркотици, да се разхожда по улиците или да краде от магазини – или да прави това, което леля ѝ правеше за онзи вид вампири, които искаха грозни неща, за които трябваше да плащат, защото дори повечето вампирски групировки не биха се съгласили на това.
Талу просто искаше да завърши училище и да си намери подходяща работа.
Другите на улицата ѝ се присмиваха, когато казваше това, но тя беше твърдо решена.
Над главата ѝ преминаха крила, достатъчно близо, за да може тя почти да протегне ръка и да ги докосне. Задъхана, тя замръзна и видя как ангела с бели криле, набраздени от кафяво, се издига нагоре и се насочва към Кулата.
Ето защо Талу никога не можеше да напусне Ню Йорк. Тук имаше магия; дори да си на улицата и да нямаш нищо, можеше да погледнеш нагоре и да видиш най-красивите ангели, които прелитат в небето. Вчера беше видяла красивия със сини и сребърни крила и черна коса със сини връхчета. Той летеше толкова високо.
В този миг едно перо се понесе към краката ѝ. Грабна го, преди да го направи някой друг, и усети как очите ѝ се разширяват. То блестеше така, сякаш всяка нишка беше покрита с натрошени огледала… или диаманти. Талу никога не бе виждала толкова зашеметяващо перо, макар че бе зървала ангел, който сякаш бе направен от натрошена светлина. Това трябва да е неговото перо.
Отчаяно ѝ се искаше да може да го задържи, но познаваше хора, които плащаха за пера, а това беше много рядко. Ако внимаваше, можеше да го продаде за достатъчно пари, за да се храни две седмици.
Като прибра перото в същия таен вътрешен джоб като Сина, тя започна да се придвижва към Hell’s Kitchen и малкия ресторант, управляван от най-запаления колекционер, когото познаваше. Един симпатичен възрастен бездомник ѝ беше разказал за колекционера, който винаги плащал, ако иска перо, и който не мамел с цената. В замяна на това Талу даваше на другия бездомник храна, когато тя продаваше перо на този колекционер. Справедливостта си беше справедливост.
Пълният мрак се спусна час по-късно, но улиците останаха оживени от нюйоркчани, които разговаряха помежду си, крещяха по телефоните си или просто се занимаваха с делата си. Щастлива, че е заобиколена от толкова много живот, Талу не обръщаше толкова внимание, колкото би трябвало – и когато я измъкнаха от улицата и я вкараха в тесен проход между два магазина, в които се помещаваха сметищата им, това стана толкова бързо, че хората наоколо сигурно си помислиха, че просто двама тийнейджъри се бият грубо.
– Пусни ме! – Изкрещя тя… или се опита да го направи.
Хвърляйки я към отсрещната стена, нападателя ѝ изкара целия въздух от нея. Бузата ѝ стържеше, сякаш плътта ѝ беше остъргана от бетона, а от носа ѝ капеше течност. Тя усети вкуса на кръвта.
– Къде е перото? – Попита мъжа, който я беше издърпал, а звука от отварянето на ножчето се разнесе силно в нощния мрак. – Ще те нарежа, ако крещиш. Дай ми го.
Талу отдавна беше разбрала кое е важно и кое не. Перото беше ценно, но тя не можеше да яде, ако не беше жива. А този човек звучеше като изнервен. Той щеше да я изкорми без угризения, ако тя само мигнеше неправилно.
– Ще ти го дам. – Тя запази гласа си неконфликтен, макар да усещаше как от носа ѝ продължава да капе кръв.
Надяваше се да не е счупен.
Вдигайки ръцете си наистина бавно, за да не го подразни, тя каза:
– Трябва да бръкна в якето си.
Той я убоде достатъчно силно, че тя усети как острието на ножа прониква през якето и тениската, за да пререже гърба ѝ.
– Не опитвай нищо – каза той, след което издърпа раницата ѝ и започна да дърпа якето ѝ, а ноктестите му ръце удариха косата ѝ и я накараха да избухне около главата ѝ.
Талу почти го пусна… но без яке щеше да замръзне през нощта. Дори и тогава това не си струваше живота ѝ. Но Сина да.
– Не! – Тя изкрещя колкото можеше по-силно и ритна назад, както беше видяла да прави един от ловците от гилдията, когато смъртоносната жена беше повалила на улицата един вампир-беглец.
Тя удари нападателя си в коляното достатъчно силно, за да го изкара от равновесие. Завъртя се, докато кльощавия мъж с пастелна кожа и кафява като чиния коса се запъваше назад, и тръгна да бяга, но той я хвана за якето.
– Помощ! – Изкрещя тя, въпреки че нямаше никаква надежда, че помощта някога ще пристигне. Хората не обичаха да се замесват в битки между бездомни наркомани. Точно това щяха да си помислят, че е това, ако дори си направеха труда да погледнат.
Просто двама наркомани, които се бият за един удар.
– Не! – Изкрещя отново тя и като се извъртя, се опита да удари нападателя си. В този миг порив на вятъра притисна якето ѝ към гърба, като същевременно накара косата ѝ да се олюлее.
Нападащият я наркоман издаде грозен звук и вдигна ръката, в която държеше ножа, явно с намерението да я прободе. Тя тръгна да го хване за ръката, да го спре… но закъсня. Стрела от арбалет премина през дланта му, а силата и го завъртя и го повали на земята. С викове той се строполи на земята и каза:
– Махни го! Свали го!
Талу преглътна и се обърна много внимателно към ангела, който стоеше в устието на тесния проход. Тя не можа да види лицето на ангела на светлината от улицата зад другата жена, но това нямаше значение. Видя черните ботуши, арбалета, блясъка на кожените панталони като тези, които носеха ловците и някои ангелски бойци.
Тя вдигна ръце, с длани нагоре.
– Не съм го откраднала – каза тя, защото ѝ се стори най-безопасното нещо, което можеше да каже.
– Ела тук, Керълс.
Талу беше рискувала срещу наркоман с нож, но не смяташе да рискува срещу ангел с арбалет. Тя бързо си проправи път към жената… и веднага разпозна това лице със сребристосивите очи на фона на кожата от тъмнозлатисто, почти бялата коса, която беше вдигната на стегната конска опашка.
Елена Деверо, консорт на архангел Рафаел и единствения ангел в гилдията.
Тя преглътна.
Елена хвана брадичката ѝ и наклони лицето ѝ към светлината. Очите ѝ се стесниха.
– Имаш ли резервна кърпа?
Талу направи жест към раницата си, която лежеше точно отвъд шахтата.
– Ела. – Като се запъти към мяукащия наркоман, Елена стъпи на китката му с единия си обут крак. Талу бързо взе чантата си и се върна на мястото, където беше, а Елена пристегна арбалета към бедрото си, след което извади арбалетната стрела, забита в ръката на наркомана.
Талу, притиснала мръсната си тениска към носа си, за да избърше кръвта, изохка, когато наркомана изкрещя.
– Тихо. Това не е смъртоносна рана – каза Елена на наркомана, преди да избърше стрелата в панталоните си. Тя я прибра, докато се връщаше към Талу.
– Как е носа ти?
– Мисля, че кървенето е спряло. – Тя издърпа тениската и се усмихна с облекчение, когато видя, че е права.
– Добре. – Елена извади телефона си.

Назад към част 1                                                   Напред към част 3

Епилог

Аш се завъртя с ритник. Спирайки го с една ръка, Джанвиер я бутна в крака по начин, целящ да я накара да загуби равновесие. Мъдра към него, тя прехвърли тежестта си и, сграбчвайки другата му предмишница, се завъртя под него и назад – или щеше да го направи, ако той не беше прекъснал хватката, за да се завърти с лице към нея… и те се върнаха там, където бяха, преди тя да замахне с ритника.
С лице един към друг, с разтворени крака и вдигнати предмишници, с усмивки на лицата.
– Примирие? – Попита Джанвиер, а кръвта му се раздвижи. – Започвам да огладнявам. – Знаеше също, че тялото ѝ вече трябва да я боли.
Неговата Ашблейд беше възстановила силата си със стиснати зъби, след като се събуди от трансформацията във вампир с, както тя се беше изразила, „мускули като юфка“. Въпреки това ѝ беше необходимо време, за да възстанови издръжливостта си. Не всеки имаше толкова тежка физическа реакция на процеса, но никой от тях не се оплакваше от страничния ефект. Защото и тя се беше събудила с бодър и активен ум, с непроменена личност.
– Примирие – каза тя, като спусна ръцете си, за да се изправи на пръсти, преди да се спусне на крака и да протегне ръка, за да разтрие тила си.
Той просто я гледаше, попиваше я. Времето, което беше прекарала в безсъзнание по време на прехода, беше най-самотното в живота му, а болката, която спираше дъха, все още не беше отшумяла. Но не тя беше най-силната емоция, която го държеше в плен. Това беше голата радост.
– Хей. – Тъмните ѝ очи бяха насочени към него, любовницата му го привлече в бавна, гореща целувка, която беше печат на притежание. – Обичам начина, по който ме гледаш.
– Добре. Възнамерявам да го правя за вечни времена. – Стиснал ръката ѝ в своята, той я завлече към дома им. Както ѝ беше казал, той не беше грандиозен, но беше идеален за тях. С четирите си спални имаше достатъчно място, за да могат приятелите и семейството му да се отбият при него – което целия клан щеше да направи масово след месец – а полирания дървен под на обширната дневна даваше на Аш възможност да си направи вградено танцово студио.
Първият път, когато тя танцуваше за него, той се почувства така, сякаш му беше подарила душата си. Този дар той ценеше със свирепа закрила.
– Виж – прошепна тя, сочейки щастливо изтощената форма на новото им кученце с шоколадов цвят. – Той е възхитителен, но още по-възхитително е, когато се опитваш да го научиш на трикове, а то просто иска да те ближе и обича до смърт.
– Няма да се откажа – зарече се Джанвиер. – В крайна сметка той ще ми донесе нещо. – Бяха осиновили настръхналото космато кълбо, след като някой го беше изоставил като новородено във ветеринарната клиника на д-ра, и точно сега то сънуваше кучешки сънища на верандата, тъмно на фона на белите стени.
Аш и Джанвиер – с помощта на приятели от Гилдията и Кулата – бяха свалили старата боя преди месец и бяха сложили свеж слой кремаво бяло. То подхождаше на къщата с нейните деликатни корнизи и обгръщащата я веранда. Вътре Аш се отдаде на цветовете, като превърна всяка стая в топло и приветливо убежище.
Най-много му харесваха частите, които беше реставрирала и запазила.
Тя беше тази, която измисли как да излъска двойната люлка с желязна рамка, която той беше намерил в един магазин за боклук, като двамата работеха заедно, за да създадат големите плоски възглавници за седалката и облегалката. Подмладената люлка седеше в задната част на верандата, обърната към малката им, но спираща дъха гледка към Манхатън.
Като седнаха на люлката, а кученцето се сви под нея на любимото си място, двамата разкопчаха връзките и събуха ботушите и чорапите си.
– Вчера – каза Аш с искрящи очи – когато Блубел се отби при мен, го помолих да си събуе ботушите, преди да влезе вътре, а той ме обвини, че имам неестествена връзка с нашия дървен под.
– Той не знае ли, че това е най-упадъчната менаж а троа? – Джанвиер плесна с ръка по сърцето си. – Скъпи мой, меден под, позволи ми да изброя начините, по които те обичам.
Ашуини се засмя на ленивата съблазън в гласа му.
– Тя е божествена друга жена. – Двамата с Джанвиер бяха работили върху пода през двата месеца, непосредствено след като се събуди като почти безсмъртна. Тогава беше болезнено слаба и повтарящите се движения, необходими за сваляне и лъскане на дървото, бяха подействали като физиотерапия с ниско въздействие.
Четири месеца по-късно всеки път, когато погледнеше този под, си спомняше как лежи в празната тогава стая с Джанвиер, как слънцето целува телата им и ръцете им са свързани, докато обсъждат плановете си за къщата… и за бъдещето. Разбира се, нямаше как да види малформацията в мозъка си, но след шест месеца тя не се чувстваше по-различно отпреди направата си.
– Обратното броене вече е замразено в кехлибар – беше ѝ казал Кеир, а ръцете му нежно бяха положени върху лицето ѝ. – Или толкова близо до него, колкото няма значение. Живей без страх.
Отзвукът от думите на Арви накара очите ѝ да пламнат, а дъха ѝ да застине в гърдите. Дупката в сърцето ѝ, която представляваше пространството, където бяха живели Арви и Тану, винаги щеше да я боли, но тя щеше да почете дара, който ѝ бяха дали. За първи път в живота си вече не знаеше кога ще престане да съществува, а това беше прекрасен дар.
– Как мина срещата ти с Дмитрий? – Попита Джанвиер, когато влязоха вътре.
– Добре. – Качи се на плота и каза: – Успях да го предупредя за онзи вампир, за когото спомена Карис. – В момента Ашуини работеше за Кулата като свързващо звено с хората, които живееха в сивия район, който беше ловното поле на Джорджо, макар че беше получила разрешение да работи и за Гилдията в свободното си време.
– Би било идиотско от наша страна да лишим Гилдията от един от най-добрите ѝ ловци, когато ловците изпълняват задача, която улеснява работата ни – бе казал Дмитрий в прав текст. – Ти и Джанвиер обаче ще работите и в екип, пряко подчинен на моето ръководство, за издирване на по-възрастни вампири, издирвани за престъпления извън компетенциите на Гилдията.
Това беше работа, в която можеше да се впусне с най-добрия партньор, който можеше да си представи. Очите на този партньор леко се разшириха, когато тя добави:
– Ели ме хвана, докато си тръгвах, и ни направи предложение. Оказа се, че има нужда от пазач. Основател е Изи, а Вивек току-що се е присъединил.
Джанвиер ѝ подаде бутилка кръв от хладилника.
– И двамата?
– Ние сме двойка. – Това беше неопровержима истина. – Тя казала на Рафаел, че планира да те открадне, а той казал, че е направила отличен избор.
Усмивката на Джанвиер беше бавна.
– Не виждам никакъв недостатък, шер. От нас ще се очаква да преминем през интензивно обучение с течение на времето и да сме на линия, ако Елена има нужда от нас…
– Ние така или иначе ще го направим. – Ели беше семейство.
– Точно така. В противен случай ще бъдем заети с всякакви задачи, подобно на Седемте. – Той се приближи, за да застане между коленете ѝ. – Казвам „да“.
– И аз. – Ашуини имаше чувството, че Ели няма представа какво всъщност да прави с един Страж – щеше да е забавно да го разбере заедно с нея, да задържи здраво това приятелство във вечността.
– Като стана дума за Вивек – каза Джанвиер – чу ли, че снощи е възстановил употребата на дясната си ръка?
След като постави бутилката на плота, Аш размаха юмруци във въздуха… после се намръщи.
– Чакай малко. Всички казваха, че може да му отнеме повече от година, за да възвърне всякакви волеви движения под врата, а той вече има цяла ръка?
Очите на Джанвиер блеснаха.
– Нещо се случва, но не знам какво. – С длани, подпрени на плота от двете ѝ страни, след като и той сложи бутилката си, той каза: – Аодхан е отговорен за направата на Вивек, но има слухове, че по това време в стаята е бил Кеир. Сигурно е направил нещо.
– Предполагам, че няма значение дали някога ще разберем какво – каза Ашуини, макар че любопитството ѝ беше остро, хапещо същество в нея. – Щастлива съм за Ви.
– Да. – Той вдигна бутилката ѝ с кръв. – Трябва да пиеш, захарче.
Прокарвайки нокти по скалпа му, за да го разтърси, тя се наведе, за да го захапе за гърлото.
– Не обичам студена кръв.
Джанвиер вплете ръка в косата ѝ, разплете плитката и я придърпа към врата си.
– Тогава е добре, че съм пристрастен към ухапването ти. – Той се стресна леко, когато тя впи зъбите си в него, а пулса ѝ заби, когато вкуса му – горещ, тъмен, греховен – изпълни устата ѝ.
За разлика от Джанвиер тя не можеше да доставя удоволствие с ухапването си, но това не беше проблем. Не и когато двамата винаги се оказваха голи, след като тя се хранеше от него, а еротичната връзка беше толкова силна, че те бяха безпомощни да се борят с нея. Ето защо никога, ама никога не можеше да се храни от него на публично място. Собственият ѝ пулс се превърна в състезателен влак, тя забърка в панталоните му, докато той свали анцука, които беше облякла за сеанса си, като взе и бикините ѝ.
Той пъхна ръка между бедрата ѝ и вкара два пръста в нея, преди тя да успее да свали панталоните си. Тя извика и се вкопчи в раменете му. Мозъкът ѝ беше замъглен, равновесието ѝ беше нарушено. В следващата секунда се свлякоха на пода в плетеница от крайници, а Джанвиер се изви, за да поеме тежестта на удара – без да спира ласките си.
Дърпайки отчаяно тренировъчните панталони и бельото, тя успя да освободи члена му и за свое разочарование осъзна, че анцуга му се е захванал за коленете, което я оставя без възможност да го разкрачи. Джанвиер не ѝ даде време да седне, за да довърши задачата; той се обърна… а после обърна и нея. Издърпа я на колене и се вкопчи в нея отзад, като влизането му беше шокиращо, стряскащо здраво заради начина, по който краката ѝ се бяха сраснали.
Пот, топлина… зъбите му се впиха в рамото ѝ… и бум.

* * *

– Наистина трябва да се справим с това – каза тя малко по-късно, когато краката ѝ най-накрая се освободиха от дрехите.
Беше върху Джанвиер и облизваше двете тънки следи от кръв, които се бяха измъкнали от ухапването ѝ, защото не ѝ беше хрумнало да запечата раната, преди той да ѝ пръсне мозъка. Тази рана вече заздравяваше, но той щеше да носи синината още няколко дни. Това донякъде ѝ харесваше и затова продължаваше да го хапе по врата.
– Защо? – Той прокара ръка по гърба ѝ и по дупето ѝ, наслаждавайки се на тялото ѝ със земна чувственост, която я обезкостяваше. – Не се оплаквам от бързо, направо като от порнофилм.
Тя изхърка от смях.
– Порно? Сериозно?
Бавната му, лукава усмивка хвана сърцето ѝ, накара я да се зарадва отново, че е направила скок в неизвестното.
– Не го ли направихме снощи на пода в банята? – Каза той. – Днес си без панталони в кухнята. Струва ми се порнографско.
Избухвайки отново в смях, тя целуна великолепната му, игрива уста.
– Това нормално ли е? Тази безумна сексуална връзка?
– Не съм чувал. Това е нашия малък подарък. – Той стисна дупето ѝ. – Такъв, който се надявам да продължи дълго, дълго, дълго време.
Сядайки върху него, а тениската, с която беше тренирала, правеше всичко възможно да запази скромността ѝ – и се провали зрелищно, ако блясъка в очите му беше показателен – тя отметна косата си назад и разтвори ръце върху гърдите му.
– Щастлива съм, Джанвиер. – Прошепнато признание. – Толкова съм щастлива, че съм тук, че съм с теб. Боли ме сърцето от това щастие.
Забавлението му избледня, изражението му се оголи от емоции.
– Синината на сърцето ти е перфектно съчетана с моята. – Дърпайки я надолу, той обгърна страните на лицето ѝ, изрече думи, ниски и груби, които я накараха да се почувства цяла в части, за които дори не знаеше, че са счупени.
– Омъжи се за мен – прошепна той. – Ще ти покажа неща, които ще те накарат да се смееш от възторг, да крещиш от страст, да плачеш от чиста радост.
Светлината в очите му, тя беше целият ѝ свят.
– Готово.

Бележка на автора

Надявам се, че историята на Ашуини и Джанвиер ви е харесала! Както е споменато в книгата, първия път, когато тези двамата работиха заедно, превръщайки се от противници в съюзници, беше по време на посещението им в Атланта – когато се изправиха лице в лице с жестокия и смъртоносен ангел Назарах, както и с вампирското семейство Бомонт.

Благодарности

Тъй като Джанвиер е роден преди повече от двеста години в Луизиана, той говори перфектно кажунски френски. Благодарение на годините, прекарани в ролята на куриер, той говори и френския, както се говори във Франция, но кажунския френски е неговия майчин език и език, който исках да включа в книгата, защото е неразделна част от него.

Преди да приключа, бих искала да направя забележка относно употребата на думата cher. Понякога се смята, че това е неправилна употреба на думата chère. Въпреки това cher (произнася се ше, но ние ще го приемем за шер) е част от френския език на каджуните. Това е флуидна дума, чието значение може да се променя в контекста или с тона на говорещия. Когато става въпрос за Джанвиер, той винаги я използва само с Ашуини, с никой друг. Това е до голяма степен израз на привързаност, на любов към неговата единствена Ашблейд.

Назад към част 46

Глава 44

Джанвиер проследи Кеир три часа след началото на партито. Уловил погледа на лечителя, той се измъкна в малка стая встрани от коридора.
Това, което трябваше да попита, беше нещо лично, нещо важно.
– Джанвиер. – Крилете на Кеир издадоха шепот на вратата. – Радвам се, че все още не си мъртъв.
Джанвиер се опита да се усмихне на старата шега, но спешността на това, което трябваше да попита, го разкъсваше твърде много, за да позволи лекота.
Изражението на Кеир се промени, мъдрите очи на неостаряващото му лице станаха тържествени.
– Какво става?
– Не можеш да говориш за това с никого другиго.
– Няма да го направя. – Това беше клетвата на лечителя. – Дори ако Кръга поиска.
С надеждата, че вътре в него ще се разгори бял пламък, той каза:
– Става дума за Аш.

* * *

Ашуини усети как отзад на врата ѝ се появи бодване, което ѝ подсказа, че Джанвиер е близо, още преди Онър да каже:
– Идва твоят Каджун. – Потупване по рамото от най-добрата ѝ приятелка, двете бяха прекарали последния половин час в разговори. – Аз отивам да развращавам моя вкусно секси съпруг – ти трябва да направиш същото с Джанвиер.
Джанвиер се плъзна до нея, когато Онър си тръгна; бедрото му се притисна към нейното, силно и топло, градът се разстилаше под тях.
– Мислех, че си тръгнал да наваксаш с приятелите си от града. – По-рано той ѝ беше донесъл коктейл, танцуваше с нея на покрива, после се измъкна, докато тя разговаряше с Онър. Преди това Наазир се беше отдалечил в режим на лов на партньори.
– Говорих с Кеир.
– Не знаех, че вие двамата сте приятели.
Джанвир пое ръката ѝ, а изражението му беше неочаквано сериозно.
– Ще ти кажа нещо, шер, и искам да ме изслушаш. Не го отхвърляй изведнъж. Обещай ми.
Отвътре я разтърси трепет, подбуден от страха, че той все пак ще поиска да приеме вампиризма, но доверието ѝ в него беше по-силно от страха ѝ от безкрайната лудост.
– Обещавам.
Като се наведе напред с предмишници, подпрени на бедрата му, и с очи, вперени в ангелите, летящи над града, той каза:
– Знам защо не искаш да станеш вампир. Заболяването на ума може да продължи векове за тези от моя вид.
Облекчението заля сетивата ѝ.
– Мога да живея хилядолетия като съкрушена сянка. – Това беше най-лошия ѝ кошмар.
– Има и Дмитрий – каза той в очевидна неангажираност. – Виждаш ли го?
Поглеждайки през рамо, тя се усмихна.
– Да, той танцува с Онър. – Тъмният, опасен вампир шепнеше нещо в ухото на Онър, докато двамата се поклащаха на бавна и чувствена балада.
– Кеир го познавал, когато за пръв път станал вампир – каза Джанвиер, – а сега, хиляда години по-късно, казва, че макар Дмитрий да се е променил физически, това е в силата и усъвършенстването на чертите му. Той не е остарял истински.
Ашуини се намръщи.
– Вампиризмът не спира времето.
– Не, но го забавя до степен на пълзене на насекомо. Всеки аспект на стареенето се забавя – включително и промените в мозъка. – Ръката му стисна нейната. – Кеир е виждал това в мозъците на вампири, които са загинали при инциденти или в битки. Тумори и крехки кръвоносни съдове, наред с други неща, като и двете са смъртни заболявания, които вековните паднали трябва да са имали, преди да приемат почти безсмъртието – защото в нормалния ход на нещата, без странни архангелски сили в сместа, вампирите не боледуват.
Ашуини искаше да се хване за надеждата, отчаяно желаеше да прекара цял живот с него, но имаше един проблем.
– Вампирите полудяват също като смъртните.
– Да – съгласи се Джанвиер, гласът му беше свиреп – но не от органична причина. Дегенерацията е психологическа, както при Джорджо. Той не е луд, но би бил, ако имаше достатъчно време, и това няма нищо общо с мозъка му.
Не, помисли си Ашуини, това е свързано със срив в съзнанието му. Тя не се страхуваше, че това може да ѝ се случи – не и при положение, че Джанвиер действаше като неин балансьор, а тя – като негов.
– Може ли Кеир да ни даде някаква времева рамка?
Зелените очи на Джанвиер се втренчиха в нейните.
– Една човешка година може да се равнява на хиляда години като вампир. Един месец може да означава сто или повече години.
Целият въздух се изтръгна от дробовете ѝ.
– И тогава? – Прошепна тя. – Когато дойде времето? Дали след сто или хиляда години?
– Тогава ще отидем заедно. – Тихо обещание. – Когато си готова, ще помоля Рафаел да ни заличи с ангелски огън. Няма да бъдеш в капана на съществуване, което не желаеш.
Сърцето на Ашуини беше в устата ѝ, пулсът ѝ се учести.
– Тану и Арви ми дадоха този шанс. – Без смъртта на сестра си и инструкциите на брат си за аутопсията никога нямаше да разбере, че привидната лудост има физическа причина.
– Няма гаранция, шер. – Джанвиер вдигна стиснатите им ръце към устата си, притисна устни върху кокалчетата ѝ. – Ти си уникална. Промяната към вампиризъм може да има неблагоприятна реакция, както се случва при малък брой хора, и да те погълне лудостта. – Ръката му трепереше. – Мога да те загубя за един миг. – Гласът му се пречупи, отне му дълги секунди да продължи. – Почти не ти казах за тази възможност, когато Кеир изрече риска. Бих предпочел да те имам за един мимолетен ден, отколкото да поема риска. Бих бил толкова егоистичен.
Това беше нейния избор, помисли си Ашуини, и независимо какво щеше да реши тя, той щеше да се бори да дойде с нея, слагайки край на почти безсмъртното си съществуване.
– Не – каза той, а думата беше сурова. – Недей да вземаш това решение вместо мен. Решението трябва да е твое или никога няма да ти простя.
– Престани да четеш мислите ми. – Тя го погледна.
– Ти си този, който има власт. – Той отвърна на погледа ѝ. – Спри да мислиш за мен.
– Не знам как да спра. – Намръщена, тя си помисли колко секси намираше дупето му, след което се вгледа в него.
Той вдигна ръце.
– Нямам нищо.
– Добре. – Щеше да ѝ се наложи да измисли как да направи блока подсъзнателен. – Представях си как впивам зъбите си в дупето ти. Знаеш, че от известно време това е в списъка ми със задачи.
Бузите му се набръчкаха.
– На разположение съм по всяко време.
Облегнала глава на рамото му, тя изпъна крака като дете.
– Ако направим това, може да получим всичко или нищо.
– Аз вече имам всичко. – Той отново целуна кокалчетата ѝ. – Ако се съгласиш, ще трябва да подпишеш, че ще служиш на Рафаел в продължение на сто години. Не се страхувам, че сир ще направи нещо друго, освен да се отнася с теб като с дар, какъвто си – той не разпилява имуществото си. – Абсолютна увереност в тона му. – Съществува и риска прехода или да заличи способностите ти, или да ги направи болезнено по-ярки.
Ашуини прокара свободната си ръка по ръката му, като във всеки неин дъх се долавяше земния му, мъжки аромат.
– Нищо не е гарантирано. Имам впечатляващ белег на гърдите си, за да го докажа. – Светът беше в състояние на промяна, тъй като най-могъщите същества на планетата се бореха за власт, а войната беше по-скоро обещание, отколкото вероятност. – И двамата сме бойци, ловци. – Повдигна глава и целуна челюстта му, а очите ѝ задържаха неговите. – Животът ни никога няма да бъде дъга и цветя.
– Не знам. – Усмихвайки се, той я целуна изцяло по устата. – Когато бях малък, имах кученце. Липсва ми неговото мърляво лице.
Тя докосна носовете им.
– Искаш ли куче?
– Да.
– Къде ще държим куче в нашия апартамент?
– Имам къща в Анклава.
Устата ѝ се отвори.
– Ти имаш къща в Анклава? – Това беше най-ексклузивното парче недвижим имот в страната. – Вампирите на твоята възраст не са толкова богати. – Тя го побутна отстрани. – Забрави ли да ми кажеш, че си във вампирската мафия?
– Аз съм дона. – Тържественото лице се опровергаваше от смеещите се очи. – Имам къщата, защото беше подарък преди сто години от един стар ангел, за когото прибрах скъпоценен предмет. Не е величествена, но има двор и гледка към скалите.
Все още учудена от идеята, че притежава къща в анклава – и то не просто къща, а такава с изглед към скалите, тя попита:
– Защо не живееш там?
Той я погледна.
– Точно така. – Къщата в анклава не беше място, в което се живееше сам. – Свободна ли е?
– Не, но ангела, който я нае от мен, заминава за друга територия след месец. Ще избереш ли с мен новата боя и мебели?
– Сигурен ли си, че се доверяваш на моята преценка? Виждал си моята представа за интериорен дизайн.
– Твоят апартамент е любимото ми място в града.
– Сладкодумец. – Осъзнавайки, че се държи сополиво и глупаво, тя въпреки това го целуна, едната му ръка беше увита точно около кръста ѝ, ръцете ѝ бяха върху лицето му, а на устата и на двамата имаше усмивка.
– Кхм. – Прекъсването беше любезно от страна на Илиум. Синьокрилият ангел се носеше пред тях, косата му беше разрошена, а на бузата му имаше следа от червено червило. – Нямате ли стая?
– Има ли? – Джанвиер отвърна с повдигната вежда.
– Много, много стаи. – Обръщайки се назад, ангелогласният мъж падна надолу като куршум.
– Мисля, че е пил собствената си отвара. – Ашуини посочи акробатиката на Илиум под тях точно когато небето експлодира в цветове, фойерверки боядисаха кадифеното черно.
Смехът на Джанвиер беше дълбок, възторжен.
– Захарче, не забравяй…
– Една от най-добрите ти идеи, шер.
Тайни правила, помисли си тя, вперила очи в профила му, докато той наблюдаваше цветния дъжд на небето, тайна игра. Когато той срещна очите ѝ, неговите собствени, отразяващи небето, тя каза:
– С пълна газ.
Усмивката избледня от устните му, суровата емоция в гласа му, докато повтаряше клетвата.
– С пълна газ.

Назад към част 45                                                   Напред към част 47

Глава 43

Тит пристигна само с трима воини в нощта преди началото на партито в квартала. Не беше нужно да се казва на Елена, че малката единица е едновременно жест на доверие и проява на увереност в собствените му сили. Сгъвайки крилата си, когато се приземи на покрива на кулата, а воините му се спуснаха зад него – двама мъже и една жена – Тит се насочи към Елена и Рафаел.
– Титус. – Рафаел излезе напред, за да посрещне другия мъж на половината път, и протегна ръка. – Добре дошъл.
Тит сграбчи предмишницата на Рафаел, а собствената му ръка се сключи върху неговата в стискането на воините.
– Радвам се, че си тук, за да ме посрещнеш, Рафаел – каза той, а думите му се разнесоха с бум, който накара Елена да осъзнае, че архангела обикновено модулира гласа си, за да не заглушава всички останали в близост. – Ти си кутре, но силно, което бих държал зад гърба си във всяка битка.
– И аз бих имал теб, макар че се приближаваш към крехката старост.
Смехът на Тит при отговора на Рафаел беше силен.
– Добре си се запознал, младо кученце. Браво.
Разчупвайки стискането на ръката си с дълбока усмивка, Рафаел се обърна към Елена.
– Моята съпруга.
Тя пристъпи напред.
– Архангел Тит – каза тя, като запази официалния тон, докато той не даде знак, че неформалността е добре дошла.
Сдържаността ѝ се дължеше на Джесъми. Този следобед Елена беше в Училището за поправителен протокол, тъй като за първи път посрещаше в града си архангел, който нямаше консорт и който не беше свързан с Рафаел, но който познаваше Рафаел като момче и всъщност му беше помагал да се обучава.
Всичко това, очевидно, променяше всичко.
С тези темпове, помисли си тя с вътрешно подсмърчане, тя щеше да се справи с протокола след още деветстотин години, плюс-минус.
– Успяхте да се справите.
Тит отговори с по-мекия тон, който тя беше свикнала да чува от него.
– Добър вятър.
– Ако ти и твоите хора ни последвате – каза тя, надявайки се, че Рафаел е прав и Тит е достатъчно спокоен, за да може скоро да се откаже от протоколните глупости. От това я болеше главата. Поне не ѝ се налагаше да облича рокля за това. – Подготвили сме ви апартаменти.
– Кратък момент за измиване, нищо повече – каза Титус. – Бих разгледал града ви. Отдавна не съм посещавал тези земи.
Елена поведе групата през страничната част на покрива и слезе на балкона за гости, където чакаше Дмитрий. Той поздрави Тит с фамилиарността на стар познат и взаимно уважение, след което поведе ескорта към стаите им, а Елена показа на Тит неговата. Оказа се, че откакто Рафаел има съпруга, той не може да върши сам някои задачи, ако тя е способна, без това да се приеме като обида.
– Надявам се, че всичко е по вкуса ти – каза тя на Тит.
Той я изненада, като отметна глава назад и се засмя с предизвикващата усмивка липса на задръжки, която тя вече беше свикнала да очаква от него.
– Ах, трябва да ми простиш – каза той, когато си пое дъх. – Виждам, че тази роля не ти отива – ти си създадена за битка, а не за такива любезности.
Елена се усмихна.
– Мога да облека рокля, когато се сетя за това.
– Може би ще се убедя в това на тържеството, което сте планирали.
– Никога не се знае. – Вървейки напред, тя протегна ръка, както беше направил Рафаел, като в последния момент каза: – Все още не съм безсмъртна като теб – тъй като си спомни предупреждението на Рафаел за това, че Тит се отнася към нея като към кръвен ангелски воин.
Тит стисна предмишницата ѝ. Беше достатъчно силен, за да разклати зъбите ѝ, но не достатъчно силен, за да счупи нещо.
– Ще бъдеш – каза той. – Тогава ще кажа, че съм те познавал, когато си била млада. – Още един гръмък смях. – Както познавах и твоя съпруг, когато беше малко кученце.
Като го остави да се освежи, тя излезе, за да се присъедини към Рафаел на балкона.
– Беше прав – каза тя. – Харесвам го. Той е като ловец – само че много по-могъщ.
– Трябва да се доверяваш на съпруга си.
Плъзгайки крилото си върху неговото, тя опря рамото си на неговото.
– Иска ми се да не се беше случило това с Корнелий и Джорджо, за да можем да започнем този празник без тази грозота. – Сърцето ѝ я болеше и за Аш, макар че другия ловец сякаш имаше спокойствие в себе си, когато ставаше дума за загубата на брат ѝ и сестра ѝ.
След погребенията тя отвърна на силната прегръдка на Елена и промълви:
– Не бъди толкова тъжна, Ели. Сестрите ти не са хванати в капан в тази къща, те летят на собствените си криле.
Елена не можеше да си обясни откъде Аш знаеше, че погребенията са върнали висцерални спомени за смъртта на собствените ѝ сестри, или откъде знаеше за ужаса, който ги е споходил, но Елена пазеше думите на другата жена близо до сърцето си. Аш винаги е прозирала повече, отколкото би трябвало, виждала е отвъд този свят. Ако тя казваше, че Ариел и Мирабел вече не са затворени в пропитата с кръв къща, която някога е била дома на детството им, Елена не можеше да направи нищо друго, освен да повярва.
Рафаел плъзна ръка около кръста ѝ.
– Чувствам мъката ти.
– Просто работя над нещата – каза тя, а емоциите ѝ бяха тежки, но не мъчителни. – Мисля си за това как някои хора са толкова добри и щедри, а други – точно обратното. – Не са много хората, които биха протегнали ръка през собствената си скръб, за да облекчат тази на друг, както Аш беше направила за нея, и това беше доброта, която Елена никога нямаше да забрави. – Светът щеше да е по-добро място, ако можехме да изтрием всички Корнелийи и Джорджовци от него.
– Живял съм достатъчно дълго, за да разбера, че в света винаги ще има грозота. – Рафаел прибра зад ухото ѝ избягалия от плитката ѝ кичур коса. – Не можем да я заличим, защото тя служи като фолио за радостта, за добротата.
– Предполагам, че все още не съм достатъчно голяма, за да приема това. – Нямаше значение, че Корнелий и Джорджо в момента излежаваха жестоките си и продължителни наказания в далечни подземни бункери. – Чувствам толкова много ярост заради причинената болка, белезите, оставени в сърцата на добрите хора.
– Никога не губи тази част от себе си, Елена. – Очите на Рафаел държаха в дълбините си бликнал див огън, който говореше за промените, случващи се вътре в него. – Преди теб бях станал уморен, неспособен да виждам нито светлината, нито тъмнината. Това не е съществуване, към което някой трябва да се стреми.
Потърка бузата си в ръката му, каза си, че да върви по дяволите да шокира госта им, ако излезе навън, и привлече архангела си за целувка.
– За живота.
– За живот, хбети.

* * *

Ашуини седеше с крака, увиснали от ръба на покрива на Кулата, и наблюдаваше пируващите по покривите наоколо и по улиците далеч долу. Музиката долиташе от всички страни, сливаше се, смесваше се и се превръщаше в дива, жизнена мелодия. Криле прелитаха над главите, а района се превръщаше в море от ангели, които кацаха на покривите и на асфалта, докато се присъединяваха към празника в различните райони.
Точно в този момент Илиум се спусна към сградата на Легиона в процес на обновяване, а среброто в крилата му блесна в светлините, излъчвани от кулата. Бойците на Легиона в по-голямата си част седяха в приклекнали позиции в различни части на Кулата. Ашуини все още не беше разбрала дали са озадачени от всичко това, или са очаровани.
Една мъжка глава внезапно се озова в скута ѝ, косата ѝ беше от течно сребро върху черните дънки.
– Ще паднеш – каза тя на Наазир и погали косата му, както знаеше, че иска.
– Не, няма да падна – каза той с лекота, оставайки изпънат на ръба. – Дойдох да те видя. Никога не съм имал братя или сестри, но бих се ядосал и натъжил, ако нещо се случи с моя народ… както се случи с Аодхан веднъж. – Сребърните му очи се спряха на нейните. – Ще се бия с теб, ако искаш.
Тя знаеше, че предложението е искрено. Щеше да ѝ позволи да го разфасова, ако това щеше да я накара да се почувства по-добре. Защото сега тя беше една от хората на Наазир. Както и той беше част от нейното семейство. Обичта я накара да притисне целувка към челото му.
– Благодаря ти, но мисля, че съм добре – каза тя през продължителната си скръб от загубата на Тану и Арви.
Знанието, че те са искали да си тръгнат, не променяше дупката в сърцето ѝ, не правеше по-малко болезнено приемането на факта, че никога повече нямаше да стане свидетел на острия ум на Тану или да чуе гласа на Арви. Това, което помогна, бяха хората около нея. Като дивото същество в скута ѝ и ловците, които бяха семейството, което беше създала. Те бяха застанали рамо до рамо с нея, докато тя полагаше братси и сестра си, бяха направили хиляди малки неща, за да я направят по-поносима.
И Джанвиер… той беше нейната опора през цялото време, твърд, защитен и непоколебим. Тя не знаеше как ще продължи да функционира, да съществува, ако нещо се случи с него, и в тази мъчителна мисъл най-накрая разбра собствения му упорит отказ да остане, след като нея я няма. Това обаче не означаваше, че смята да го приеме. Той имаше пред себе си една дива, красива, приключенска вечност и тя щеше да се бори, за да е сигурна, че той ще я извоюва.
– Това е забавно парти – каза Наазир в ленивата тишина помежду им, като повтарящото се движение на галене на хладното сребро на косата му я бе отпуснало толкова, колкото и него. – Мисля, че Ели трябва да отговаря за всички партита на безсмъртните.
Ашуини се засмя на идеята Ели да се разхожда по задушните ангелски балове.
– Иди да се позабавляваш – подкани го тя, съзнавайки, че се връща в Аманат след двадесет и четири часа. Той щеше да ѝ липсва, може би щеше да се наложи да си намери лов в Япония, за да може да се отбие на гости. – По-рано видях красивото ангелче с кестенява коса да ти хвърля погледи. Тя е там и се опитва да ме изпепели с ума си, ако искаш да отидеш да успокоиш чувствата ѝ.
– Не – каза категорично Наазир. – Искам си половинка и съм решил да отида на лов за нея. Малкият ангел не миришеше на нея.
Ашуини изпита съчувствие към всички ухажвани жени, които щеше да мирише и отхвърля, докато намери своята половинка.
– Осъзнаваш, че това може да отнеме време? Не можеш да го накараш насила.
Очите му се затвориха под продължаващите ѝ ласки, той издаде ръмжащ звук в гърдите си.
– Един партньор би направил това за мен.
Устните ѝ се свиха.
– Да. Или ти можеш да го направиш за нея.
Наазир се усмихна, а зъбите му проблеснаха на светлината.
– Джанвиер гали ли те?
Тя го дръпна за носа.
Той се засмя и като сгъна единия си крак в коляното, отново затвори очи – сребристото ветрило на миглите му беше ярко на фона на наситеното кафяво на кожата му, а подтекста – разкошно, топло злато. В този миг тя почти си представи, че вижда слаби ивици под тях. Изненадана, тя се вгледа… за да види обичайната му кожа. Достатъчно красива, за да се молят жените да го докоснат, но иначе нормална за Наазир.
Явно теорията на Ели за „тигровото същество“ бе започнала да влияе на подсъзнанието ѝ.
– Къде е Джанвиер?
– Догонва приятели. – Тези връзки бяха важни и за двамата. – Защо изведнъж реши, че искаш партньор?
Наазир се протегна лениво, преди да се намести в предишното си положение.
– Вече съм достатъчно възрастен и искам някой, с когото да си играя, както ти си играеш с Джанвиер, а Рафаел – с Елена. Дори Дмитрий си играе с Онър. – Това сякаш го очарова. – Правилата са тайни във всяка игра. Искам да имам тайни правила с жена, която… – Дълга пауза. – Жена, която ме познава, разбира какъв съм и която иска да има тайни правила с мен.
Това беше много Наазирско определение за любовта и то беше прекрасно.
– Мисля, че твоята половинка ще бъде щастлива жена.
Погледът на Наазир беше странно тържествен, когато вдигна миглите си.
– Аз съм различен, Аш. Дълбоко в себе си. Никога няма да бъда като другите мъже.
– Аз също съм различна – прошепна тя. – Джанвиер ме обича точно такава, каквато съм. – Като правеше и него, упорита каджунска воля или не.

* * *

Елена се настани до Изак, където ранения ангел лежеше подпрян на легло до голям прозорец, който му даваше чудесна гледка към празнуващите на покрива вляво, както и към ангелите, които летяха напред-назад.
– Донесох ти нещо. – Тя вдигна чинийката, в която държеше парче торта. – Червено кадифе с глазура от крема сирене.
Усмивката на Изак беше плаха.
– Ръцете ми…
– Имаш ме. – Тя загреба една хапка от тортата с помощта на вилицата, която беше донесла със себе си, и му я подаде, съзнавайки факта, че тялото му беше дало приоритет на заздравяването на черепа и гръбначния мозък пред счупените кости. – И така?
Преглъщайки, той каза:
– Откъде знаеш, че е любимото ми?
– Аз знам всичко. Познавам и Монтгомъри.
Той се засмя и това беше блестящ звук, а светлината се върна в очите му.
– Не би трябвало да се грижиш за мен. Аз ще бъда в твоята охрана.
– Кой въведе това правило? – Хранейки го с още една малка хапка, тя каза: – Така, както го чувам от Хана – която, както отбеляза в подаването си, вече има Гвардия и следователно е експерт – макар че моята Гвардия трябва да бъде мой щит, ако е необходимо, аз също така трябва да им осигуря това, от което се нуждаят. Точно сега се нуждаеш от торта.
Този път младия ангел се усмихна. Той наистина беше очарователен. Щеше да ѝ е трудно да се отнася с него като с воин, но тя реши, че просто ще се държи с него като с обучаващ се ловец, докато порасне още малко.
– Донесох още нещо за теб. – Като се огледа, за да се увери, че лечителите не им обръщат внимание, тя извади малка бутилка от калъфа на глезена, в който обикновено държеше оръжието.
Отвори я, плъзна в нея сламка, която беше скрила отстрани на ножницата, и поднесе напитката към устните му.
– Отпий – нареди тя, преди той да успее да отпие дълго. – Това е тайната рецепта на Илиум и е смъртоносна.
Очите му просветнаха, той отпи и каза:
– Уау.
– Да, точно това казах. Много ангели пият и летят днес – надявам се никой от тях да не падне в Хъдсън.
Изак се засмя.
– Алкохолът се изчерпва много бързо в ангелските тела. Не мисля, че има някакъв ефект върху ангели на възраст като Аодхан и Илиум.
– Нищо чудно, че той го прави толкова силен. – Тя прекъсна Изак, когато той стана прекалено усмихнат. – Нека да изчакаме да ти подейства, преди да си починеш. Бебето, което беше, половин бутилка явно беше напълно достатъчна за Изак.
– Джанвиер ми каза, че Тит е тук.
Елена се наведе близо до него.
– Не си го чул от мен – прошепна тя – но за последен път видях, че Тит се забавляваше на улицата и на всеки пет минути целуваше различна желаеща жена. – Повече от един човек щеше да се събуди на следващия ден със сюрреалистичен спомен, който вероятно щеше да отдаде на твърде много шотове. – И… не съм сигурен, че трябва да казвам това на толкова нежни уши…
– Какво? – Очите му станаха огромни. – Искам да знам.
Твърде очарователно. Беше нелепо.
– Ами – каза тя със заговорнически тон – почти съм сигурна, че тази вечер високо в небето се случват някакви щуротии. – Всеки, който имаше телескоп, насочен нагоре към звездите, можеше просто да се нагледа.
– Хората танцуват? – Малко надуване. – Искам да съм навън.
Раменете ѝ се разтрепериха, защото явно все още усещаше ефекта от отварата на Илиум, и тя го погали по лицето.
– Ще имаш много възможности да съблазняваш и да бъдеш съблазняван, Изак.
– Мога ли да си взема още торта?
Тя му подаде останалата половина. Към края очите му започнаха да се затварят и когато тя се изправи на крака, той беше заспал спокоен сън. Като го целуна по бузата, тя погледна към вратата и видя как Кеир разменя интимен поглед със силно мускулест воин. Ръката на ангела-воин беше извита отстрани на шията на Кеир, а главата му беше наведена към по-ниската и стройна форма на Кеир. Каквото и да кажеше, караше лечителя да се смее, преди да се измъкне от ръцете на воина и да влезе в лазарета.
Като видя Елена, той се приближи.
– Изглеждаш озадачена, Ели.
– Така е. Последният път, когато те видях с някого – още в убежището – беше жена. – А той, без съмнение, точно сега имаше стара брада по сумрачната кожа на гърлото си. Което означаваше, че се е разпищолил само секунди преди тя да го види; Кеир беше прекалено стар, за да не може иначе следата да е избледняла.
Усмихвайки се нежно, той каза:
– Живял съм хиляди години, научил съм, че любовта не винаги носи едно лице. – В очите му се появи топлина. – А, но за теб е така, нали?
– Да. – Рафаел беше нейното сърце, винаги щеше да бъде нейното сърце. – И така, ти си играч? – Тя въздъхна. – През цялото време си мислех, че си мило момче. Представих те на моите самотни приятели, като онзи сладък командир на ескадрила.
Смехът му беше мек, той позволи на крилото си да докосне нейното.
– Ако можех да открия това, което имаш с Рафаел, щях да спра да играя. Дотогава ще споделям удоволствието с по-малки любови – може би дори с твоя доста мил командир на ескадрила. – Протегна ръка, за да придърпа одеялото върху Изак, и каза: – Момчето се справя добре. Мисля обаче, че е още по-влюбен в теб.
– Малко торта и пунш и всички ме обичат. – Оставяйки го с целувка по бузата, тя отиде да поговори с един ангел, който беше паднал с отрязани крака, но успя да седне сам. В ръката си държеше питие, а на масата до нея имаше чиния с лакомства.
– Това празненство беше чудесна идея, Ели.
Преди битката никой от ескадрилата, освен Изак, не я беше наричал Ели. Това беше добре дошла промяна.
– Как са краката? – Каза тя, като можеше да попита така, както би могла да попита колега ловец.
– Боли, но нараняванията заздравяват по-бързо от очакваното. – Тъмните очи на жената се насочиха към мястото, където Рафаел говореше с други двама ранени бойци, единия от които беше ангел, а другия – вампир. – Сир е отговорен за това.
Елена не кимна, нямаше нужда. Способността на Рафаел да лекува все още беше в зародиш, но тя съкращаваше времето за възстановяване на ранените с дни, а понякога и със седмици. Според Кеир това, което Рафаел правеше, не беше изцеление, каквото той познаваше. Сегашната теория на Кеир беше, че Рафаел споделя силата си.
Леуан, мислеше си Елена, споделяше смъртта. Рафаел споделяше живота.
В този миг очите му срещнаха нейните през цялата ширина на стаята и тя видя, че в погледа му гори гордост, същата гордост, която изпълваше вените ѝ. За техния народ, който бе преживял невъобразимото с непокътнат дух; за техния град, който бе устоял на непровокирана атака. Нямаше нужда никой от тях да го изразява. Те се виждаха и разбираха един друг по начин, по който малко хора го правеха – смъртни или безсмъртни.
За нея любовта винаги щеше да има само едно лице и то беше неговото.

Назад към част 44                                                    Напред към част 46