Категория: Ловец на гилдията

Глава 54

Рафаел откри Изи в хаоса на битката. Нищо чудно, че младия ангел летеше леко изкривен. Това оръжие трябваше да е тежко, дори носено на гърдите му.
„Изак, изстреляй ракетата си към самолетоносача, който е непосредствено пред теб. Юрген и Имани, защитете Изак.“
Двамата старши ангели, чиито кожи вече бяха окървавени от боя, бързо заобиколиха по-младия. Който, за негова чест, реагира с плавна прецизност. Вдигна пусковата установка в правилната позиция на рамото си, като същевременно поддържаше леко клатушкащо се висене, пренебрегна връхлитащите върху него крещящи вражески воини и я изстреля.
Тези летателни апарати се разбиха в двойните мечове на Юрген и военния чук на Имани. Една глава полетя, едно лице се разби… А носача беше изтръгнат от ангелските ръце от силата на удара от ракетата. Изак полетя назад от инерцията, беше спрян от двама от Легиона, които го блъснаха с тяло и го спряха.
Стрелците се измъкнаха от пътя на носителя, докато той се спускаше към една сграда, само за да може един от хората му, управляващ масивен кран, да го изхвърли на открито с помощта на огромна желязна топка, висяща на здрава верига.
След това тази топка премина гневно през тежък възел от вражески изтребители. Изтребителите на Рафаел откъм левия борд явно вече бяха получили заповед да се изтеглят, когато крана влезе в действие. Хората на Леуан ги преследваха, мислейки, че това е истинско отстъпление. Кранът ги повали като кегли за боулинг.
Натрошени кости, разпилени лица, червена каша, която се сипеше от небето.
Използването на крановете в целия град като скрити оръжия беше идея на Гален. Никой не виждаше кранове. Те бяха част от пейзажа. Изненадата щеше да сработи само веднъж, но беше сработила много, много добре. Няколко крана се бяха включили едновременно и бяха успели да хванат силите на Леуан неподготвени, разбивайки стотици за броени минути.
Генералите на Леуан се издигнаха високо във въздуха, над обсега на крановете, а ръцете им бяха обсипани с обсидиан.
„Измъкнете се!“ – Заповяда Рафаел на кранистите.
Мъжете и жените буквално се гмурнаха от контролните кутии, като всички оператори бяха крилати именно поради тази причина. Обсидиановата сила удари крановете по петите на техните гмуркания. Рафаел не можа да разбере дали някой от операторите е успял да се справи.
„Рафаел, започваме да губим хора.“ – Гласът на Дмитрий, толкова стабилен, колкото винаги беше в битка. – „Просто са твърде много, по дяволите.“
„Знам.“ – Силите му бяха нанесли огромни щети, но нито един град не можеше да се справи с вражеска армия с такива размери. Това беше непонятно. – „Чувал ли си се с втория на Елижа?“
„Те са на път.“
Но нямаше да пристигнат поне още един ден. Елижа вероятно щеше да дойде по-напред, но дори и тогава щяха да му трябват часове. Дотогава града на Рафаел щеше да е мъртъв. Трябваше да намери начин да забави Леуан, да спре тази пълнофронтова атака. Той и хората му се нуждаеха от време, за да преосмислят плановете си. Дори в симулациите на най-лошия сценарий не си бяха представяли армия от такава величина.
Нямаше смисъл да трупат сили, когато Ню Йорк беше на ръба на катастрофално поражение.
Взе решение и заповяда на всички свои изтребители наблизо да свият крилата си и да паднат. Не всички успяха да се измъкнат достатъчно бързо, но достатъчно, за да му се отвори възможност. Издишайки, той освободи целия див огън в тялото си и го оформи като копие, след което го хвърли с тактически разчет към ескадрилата, заключена около Леуан.
Черупката на някогашния жив ангел падна от ядрото точно в този миг… Точно когато дивия огън разряза защитната гвардия като масло.
Той се заби в центъра. И намери целта си.
Крясъкът на Леуан се превърна в назъбен трион в главата му. Стиснал зъби, когато тя най-сетне се появи отново, изгаряща в див огън, той вдигна ръце, сякаш искаше да хвърли още към нея. Тя побягна, насочвайки се към пристанищната зона, докато бойците ѝ се събираха около нея в самоубийствена вярност. Той ги последва, разбивайки ги с архангелска ярост, но трябваше да се върне, когато голяма вражеска ескадрила проби фронтовата линия, за да се приближи до покрив, пълен със стрелци.
Той взриви ескадрона от небето, но Леуан вече беше извън обсега, а бойците ѝ падаха върху хората му в хаотични орди, за да му попречат да я последва.
„Ще приема предложението ти за прекратяване на огъня, за да съберем ранените си.“ – Кошмарния глас на Леуан, залят с пресипналите писъци и умолителни викове на мъртвите.
„И двете страни ще се оттеглят“ – отвърна Рафаел. – „По един ескадрон от всяка страна излиза напред, за да събере телата.“ – Хората му също лежаха разбити из целия град. А той беше изчерпал дивия огън. Нищо друго не можеше наистина да докосне Леуан.
„Договорено е.“ – Гняв във всяка дума, но той ѝ беше нанесъл достатъчно щети, за да се измъкне да ближе раните си.
Той я изчака да заповяда на войниците си да се оттеглят, преди да даде същата заповед на своите. Както се очакваше, армията на Леуан се оттегли в квартала край пристанищната зона. Хората на Рафаел бяха заложили капани в цели квартали много преди това и щяха да ги задействат, щом сухопътните войски на Леуан започнат да пълзят напред – защото силите му не бяха успели да унищожат всички носители.
Поне пет от тях се бяха приземили.
Можеше да се надява, че преродените са били в тези, които той и Изак бяха унищожили, знаеше, че няма да имат този късмет. Каскадата искаше унищожение и щеше да го получи. Но Леуан нямаше да намери никакво сигурно убежище в неговия град. За нея целия Ню Йорк имаше зъби.
Стрелците му останаха на позиция, докато останалите му хора се оттегляха.
Рафаел също изчака, докато армията на Леуан не се отдалечи достатъчно, за да не може да организира скрита атака, докато е обърнат с гръб. Когато Елена долетя, за да се присъедини към него при обратния полет към Кулата, той видя на страната ѝ лепкаво червено петно. Не беше кръвта ѝ. Нечия друга.
„Вражески ангел“ – каза тя, след като забеляза погледа му. – „Някой му е отрязал главата в небето и той окървави всичко по мен, докато падаше.“ – Гласът ѝ беше мрачен, докато продължаваше. – „Загубихме двама стрелци на покрива, на който бях аз. Още двама са тежко ранени.“
Четирима. Това не беше голям брой… Освен ако не се вземе предвид колко дълго вероятно щеше да продължи тази война и колко малко хора имаше неговата страна в сравнение с тази на Леуан. Имайки предвид това, той премести предстоящата стратегическа среща в лазарета. Може би щеше да успее да излекува достатъчно воини, за да могат силите му да удържат линията, докато пристигне армията на Елижа.
Пред тях Първичните се приземиха върху сградата на Легиона. Рафаел бе видял сивокрилите изтребители в разгара на битката. Ако някой паднеше, на негово място се издигаше друг. Те бяха най-голямото предимство на Рафаел. Седемстотин седемдесет и седем воини, които не можеха да бъдат убити. С изключение на…
– Нещо не е наред, ловецо. – Той се спусна бързо надолу.
Първенецът беше приклекнал над един от хората си, който лежеше по гръб на земята, с една ръка се беше вкопчил в гърдите си, докато кашляше черна течност от устата си.
– Какво е това? – Доколкото Рафаел знаеше, Легиона беше неуязвим за болести.
– Смърт – каза Първичния с глас, в който се долавяше хор от стотици. Той измъкна меча си и като погледна в очите на другия боец, проряза острието му право през врата на другия, като отдели главата от тялото.
Тялото не се разтвори на прах, както винаги правеше Легиона, когато паднеше в битка. То започна да се втечнява в отровна утайка, която накара Първичните да погледнат към Рафаел.
– Трябва да прекратите това, господарю – каза той, когато Елена се приземи до Рафаел.
Рафаел подпали мъртвия боец на Легиона с ангелски огън… Но части от трупа все още се движеха в последствие.
– Ад. – Елена докосна ръката му… И в него се разнесе огнена струя, докато тя се задъхваше. Дивият огън имаше вкус на нея. На предизвикателен живот.
Той използва капка от това, което му беше дала, за да премахне последните парчета от трупа, преди да погледне към Първичните.
– Усещаш ли, че се възстановява?
Първичният поклати глава.
– Тялото му беше погълнато. Сега ние сме седемстотин седемдесет и шест в плът.
– Съжалявам. – Елена постави ръка на рамото на Първичния, а изражението ѝ бе наситено с болка. – Знам, че сте заедно от векове.
Поклащайки глава, за да я погледне нагоре, Първичния каза:
– Той не е изгубен. Той е част от нас. Само тялото му е унищожено.
Рафаел никога не бе разбирал до какво ниво е вплетен Легиона, но се радваше да чуе, че не са загубили окончателно един от своите.
– Дали е бил ударен от силата на Леуан?
– Не. Беше ухапан от един от нейните ангелски бойци.
– Ухапан? – Елена нетърпеливо пъхна зад ухото си отлетял кичур коса. – Като вампир?
– Ангелът заби зъбите си в ръката му. – Първичният посочи областта на бицепса си. – Други също са били ухапани, но никой от моите.
Рафаел излетя без предупреждение в същия миг, в който Елена каза:
– Рафаел! Върви! – Полетът му отблъсна Елена и Първичния в сплескани позиции на покрива, а крилата му побеляха от огън.
За части от секундата той се приземи на балкона на лазарета и изтича вътре.
– Господарю! – Нисия го погледна с отчаяни очи от позицията си, коленичила на едно легло. В него се намираше кафявокосата и синеока Андрея, чиито крила бяха малко по-тъмен нюанс на кафявото от богатия махагон на косата ѝ. Високият и мускулест ангел се извиваше и се бореше с ръцете, които се опитваха да я задържат заради опитите на Нисия да я излекува.
Голият ѝ крак беше окървавен от нараняването, но не това привлече вниманието на Рафаел. От устата на Андрея се изливаше грозна чернота, ярка на фона на кремавата ѝ кожа.
Поставяйки ръка върху гръдната кост на ангела, Рафаел изпрати в нея възможно най-малката капка от дивия огън, който Елена му беше дала.
Дивият огън нараняваше Леуан, не беше предназначен дори за стари ангели.
Здравото платно на бойната туника на Андрея се разпадна на обгоряло разкъсване там, където той я бе докоснал. Тя изкрещя, високо и агонизиращо, преди да се срине. Видимата следа от ухапване върху разлагащата се плът на ръката ѝ се пропука от огъня.
Това не попречи на Нисия да постави ръцете си върху ангела.
– Тя е жива. Ларик, довърши зашиването на пациентката си, после се погрижи за крака на Андрея.
По-младият лечител кимна, главата му днес беше гола. Макар че продължаваше да носи пелерина върху повредените си крила, качулката му беше паднала в хаоса, в който трябваше да се справя с толкова много тежко ранени пациенти. За пръв път Рафаел виждаше гъстата, наситена кестенява коса, докосната от светлина.
– Наблюдавай за инфекция и ми кажи, ако се върне – каза Рафаел, като зърна в периферното си зрение крилата на буревестника. – Къде са другите, които дойдоха с ухапвания?
Бяха общо петима и той бе успял да прогони черната отрова от всички тях – със скорост, която му даваше надежда, че буйния огън може да причини на Леуан значителни щети. Андрея вече беше в съзнание и седеше изправена, когато той стигна до последния от ухапаните.
– Господарю – изръмжа тя, след като той свърши, а гласа ѝ държеше каданса и ритъма на отдавнашната ѝ родина в това, което сега беше край на територията на Михаела. – Вътрешността, чернотата, разяжда душата. Иска да погълне и да доминира.
Ларик се премести тихо, за да помогне на Андрея, като коленичи пред нея, за да може да започне да обработва отворената рана на крака ѝ. Тя погледна надолу към върха на главата му, после премести ръка, за да сложи пръсти под брадичката му и да наклони главата му.
„Почакай, хбебти“ – каза той, когато усети, че Елена се сковава до него. – „Андрея не е жесток ангел.“
Днес тя се вгледа в тъмнорозовите белези, които изпъстряха бялото лице на Ларик. Те преминаваха от мястото точно под линията на косата му чак до гърлото и още по-далеч. От цялото му лице само един участък около лявото око и скулата беше гладък и немаркиран. Раменете му се бяха сковали от действията на Андрея, ръцете му бяха неподвижни върху плътта ѝ.
– Хвала, малки – каза женския ангел с бавна усмивка, в която имаше не съжаление, а нещо, което накара цвета да пропълзи под кожата на Ларик, преди той да сведе глава и да започне отново да работи върху крака ѝ. – Имаш нежни ръце.
„Ооооооооо.“ – С това Елена издърпа Рафаел и излезе от лазарета. – Току-що се нахвърли върху Ларик? – Попита тя отвън, а усмивката изкриви чертите ѝ.
– Тя можеше да направи много по-лошо. – На възраст, която тя виждаше под кожата, Андрея щеше да има грижа за тялото – и сърцето – на ранения ангел. – От това, което съм виждал, тя няма нищо против да бъде тази, която започва ухажването, но няма да принуждава или да налага, ако Ларик покаже, че не приветства вниманието ѝ.
– Надявам се, че ще има възможност да разбере. – Усмивката на Елена избледня, малкия миг на щастие угасна под тежестта на войната. – Това, което каза за ефекта от ухапването… Смъртта не е целта, нали? Ако се случи, то е част от процеса на прераждане.
– Опасявам се, че си права. – Той прокара обратната страна на ръката си по бузата ѝ. – Елена, моят див огън не се възстановява достатъчно бързо, за да отблъсне Леуан, ако тя удари отново днес.
В ъгълчетата на очите ѝ се получи стягане.
Той я целуна, преди тя да успее да проговори.
„Не съжалявам.“ – Без своята Елена до себе си той нямаше да иска да се бори за света, нямаше да иска да го спаси. – „Бих предпочел да падна като Рафаел, отколкото да спечеля като марионетка на Каскадата.“
Устните ѝ потрепериха, когато се разделиха.
– Все пак бих предпочела да умра като Елена, отколкото да живея като сянка.
– Значи сме съгласни. – Притиснал челото си до нейното, той я обви с крилата си.
Един миг любов, откраднат от пълзящия мрак, който шепнеше на вратата им.

Назад към част 54

Глава 53

Докато Дмитрий се бореше да се свърже с доверен член на двора на Тит, Рафаел насочи вниманието си към останалите от неговата седморка в града.
„Има ли индикации за Леуан след предишното наблюдение?“ – Трябваше да са в постоянна готовност за възможността Архангелът на Китай отново да стане безтелесен с част от армията си.
Неговият град никога нямаше да види предстоящата засада.
Аодхан и Венъм, разположени на добро разстояние от пристанището, не бяха доловили никакви признаци за присъствието ѝ в техните сектори, но Илиум каза:
– Мисля, че е в центъра на армията си, на три дълбочини зад Си. Ескадрилата на Джейсън, идентифицирана като най-елитната ѝ, лети в защитна схема около нея.
Джейсън отговори в същия миг, за да посочи елитната ескадрила.
Рафаел се издигна по-високо и го видя веднага: Моделът, по който летяха, не беше просто защитен, той беше като на почетна гвардия в стари и традиционни дворове. Можеше да е двоен блъф, Си повече от достатъчно умен, за да го организира, но Рафаел реши да не го допуска. Леуан беше твърде наясно със статута си, за да бъде толкова хитра по този конкретен начин.
Той се насочи към водата.
Силите на Леуан го забелязаха, докато той все още беше от тази страна на огнената линия; стрелите свистяха към него, заедно с енергийните копия, изстреляни от по-мощните сили на Леуан. Той избегна енергийните удари и отблъсна стрелите. Нямаше намерение да разкрива повече от необходимото за собствената си сила. Задачата му беше да се справи с Леуан, да прецени силата ѝ.
Това не беше битка. Беше война и това беше само първата схватка.
Криле от блестящ буреносен огън под него, докато минаваше покрай небостъргача, на който Елена беше коленичила с лък в ръка. Той усети как ума ѝ докосва неговия, как мисловната ѝ целувка е изпълнена с живот, който течеше така предизвикателно и силно в тялото ѝ.
Той пресече огнената линия.
Орда от ангели на Леуан се втурна към него с извадени мечове, а бойните викове раздираха въздуха.
„Ще се скриеш ли зад хората си?“ – Той предаде коментара широко, така че да достигне до съзнанието на всеки ангелски боец, на всеки човек в подводниците. – „Толкова ли си слаба?“
„АЗ СЪМ БОГИНЯ!“ – Покрай рамото му профуча взрив от трескав обсидиан, преплетен с перлено сива звездна светлина. Той едва избегна обсидиановата градушка и то само като падна стремглаво. Значи Си все пак бе успял да я убеди в тактиката – защото почетния караул бе финт.
Бързо пресмятайки възможностите си, Рафаел все пак не отвърна със собствен удар въпреки залповете, насочени към него от нейните бойци. Си беше начело, като изстрелваше бомби по крилата на Рафаел. В ударите на Си не проблясваше звездна светлина, но обсидиана му беше сянка на Леуан – визуално потвърждение, че за разлика от способностите, които притежаваха Седемте на Рафаел, силата на Си идваше от неговия архангел.
Вместо да превърне крилата си в бял огън, Рафаел се постара да избегне изстрелите; колкото по-малко знаеха, толкова по-добре. Докато го правеше, той се опита да разбере позицията на Леуан, но от нея нямаше и следа. По време на последната битка тя бе изпаднала в безтелесно състояние, но изглежда сега можеше да го поддържа без прекъсване.
Защо тогава не беше точно над Ню Йорк?
Защо не беше взривила стрелците му до смърт?
Въздухът в дробовете му се превърна в лед. Този път тя бе направила непредсказуемото. Той излъчи предупреждение към цялата си армия. Мобилизирайте всички стрелци, всички артилеристи, гледайте към небето! Раздута от власт, Леуан бе направила точно това, от което той се страхуваше, и бе скрила част от щурмовите си сили, дори когато разкриваше останалите. Забавянето на атаката трябваше да означава, че откъснатата част се е добрала до най-добрата позиция – но досега трябваше да са смъртоносно близо до нея.
Трябваше да направи нещо, за да изравни шансовете.
Изпепелявайки бойците пред себе си с един-единствен удар, той привлече дивия огън в себе си и го освободи не като масивна светкавица, а като гъст разпространяващ се взрив, в чийто център беше той.
Статиката изпълни въздуха.
Леуан може и да бе придобила огромна сила, но както бе видял при Антоник, нейната марка смърт не бе напълно имунизирана срещу дивия огън. Дори ефекта да беше само временен, това щеше да даде на хората му достатъчно знания, за да могат да пренаредят силите си, да защитят дома си.
Дивият огън се разпространяваше и разпространяваше… И се пропукваше насилствено в синьо и бяло-златисто, когато удряше вражеските сили, лишавайки ги от нетленната им обвивка. Въздухът се изпълни с огън, когато всички негови бойци по близките покриви започнаха да стрелят нагоре по вражеските воини, вече ранени от блестящата четка на дивия огън. Силата му беше твърде разпръсната, за да убие, но беше нанесла големи щети.
Няколко души паднаха с писъци, крилата им бяха разкъсани от арбалетни стрели или куршуми, или в пламъци.
„Майната му, Архангеле.“ – Гласът на Елена, ужас във всяка сричка.
Той се обърна… И видя града си обграден от армия с такава сила, че трябваше да е всеки жив силен ангел в земята на Леуан. Хиляди и хиляди от тях. Толкова много, че ума му се мъчеше да го проумее.
Смяна на гледната точка и той разбра защо атаката все още не беше дошла, защо ескадроните се придвижваха толкова бавно, за да устроят засада на Манхатън. По-голямата част от тях бяха заети с тегленето на огромни метални носители.
Тези носители трябваше да задържат вампирските сили на Леуан… И да се преродят.
„Дмитрий, повикай всички наши хора у дома.“ – Това беше битка на живот и смърт; те се нуждаеха от всички. Нимра, Назарах, Аугуст, всички те. Рискуваше да привлече хората си от цялата територия, но за разлика от предишния път не мислеше, че Леуан ще се опита да го изяде на малки хапки. Не, тя възнамеряваше да превземе Ню Йорк, а след това да изпълзи през неговата земя.
„Кажи на Гален и Наазир да изпратят нашите небойци в Убежището в крепостта на Елижа. Те ще бъдат защитени от хората на Елижа.“ – Това беше решение, което двамата с Елижа бяха взели, когато евентуалният възход на Леуан стана неизбежен – ако Леуан беше избрала да нападне Южна Америка вместо това, Гален и Наазир и техните екипи щяха да поемат грижата за небойците на Елижа, позволявайки на неговите воини да се приберат у дома.
Днес воините на Рафаел бяха тези, които щяха да полетят към битката.
Дори докато Рафаел изпращаше заповеди, той си пробиваше път през масата от крилати бойци. Мечът му кървеше в червено, но целта му беше архангела с бяла коса и крила от нежно гълъбово сиво, който се издигаше високо над града, а пръстите му бодяха от страшно красива сила, която опустошаваше всичко, до което се докосне.
Трябваше да удари сега, докато я вижда. Един вражески воин проряза меча си надолу към крилото на Рафаел… И то се превърна в бял огън, без Рафаел да съзнава това. Мечът премина направо през него, без да причини никакви щети – изкара вражеския воин от равновесие.
Отрязвайки главата на другия ангел, по лицето на Рафаел попаднаха пръски топла кръв, попари останалите вражески бойци около себе си с архангелска сила, след което се издигна високо, а в ръката му див огън се превърна в смъртоносна сфера. Първоначалният му взрив се пресече с този на Леуан и сблъсъка се отрази в огромен звуков бум, който се разнесе над целия град.
Видя как някои хора паднаха с ръце на ушите си, но стрелците му издържаха.
Веднага след това той хвърли скритата в другата си ръка сфера на дивия огън, целта му я окрили. Не очакваше бързата реакция и удара му намери целта си. Изкрещяла, когато огъня изпепелил част от крилото ѝ, преди да успее да стане безтелесна, тя отвърна с ярост.
Обсидиановата ѝ смърт се удари в страната на една сграда, разбивайки стъклото и разрушавайки един ъгъл. Сякаш гигант бе отхапал от небостъргача. Възползвайки се от подхранваната от гнева ѝ липса на стратегия, той хвърли още див огън на по-малки, но бързо изстрелващи се сфери, като едва тогава осъзна, че дивия огън е придобил слаба опалесценция. Не толкова силно, колкото беше видял върху счупените парчета от пашкула, но присъстваше.
Частица от сърцето на Елена, вградена завинаги в силата му.
Второто кълбо удари крака на Леуан. Над нея пламна див огън и на фона на безмилостното му сияние той видя как скелетните кости на лицето ѝ избледняват.
Защо тя не ставаше безтелесна? Възможно ли беше дивия огън да е еволюирал, за да ѝ попречи да смени формата си? Или пък бе използвала толкова много енергия, за да скрие огромната си армия, че бе изгорила именно тази способност?
Каквато и да беше причината, това не ѝ попречи да го залее с дъжд от звезден обсидиан. Но, колкото и да беше ранена, целта ѝ беше лоша. Воините ѝ затвориха редиците си пред нея, преди той да успее да я уцели отново. Рафаел ги изпепели, но винаги имаше още, готови да заложат живота и телата си, за да защитят богинята си – стена от плът и кръв на безразсъдна вярност.
Последната беше ескадрила, която летеше с прецизността на опитен екип. Цялото подразделение се завъртя около Леуан за един-единствен удар на сърцето, след което всички се спуснаха като един – право в разгара на битката.
Рафаел вече не можеше да се прицели в нея, без да засегне собствените си хора. Тя обаче имаше същия проблем – не можеше да го атакува, без да убие собствения си екип от световна класа.
Патова ситуация.
Използвайки затишието, той сканира бойната зона. Огнената линия беше изключена и стрелците му бяха отстъпили. Не беше шокиращо да види, че хората на Леуан са превзели пристанището – с техния толкова гаргантюански брой той очакваше тази първа загуба.
Ранени ангели лежаха по покривите из целия град, крилата им бяха смачкани, а телата окървавени. Лечители и полеви медици се грижеха за ранените на Рафаел, а воини с твърди очи наблюдаваха ранените на Леуан, за да се уверят, че няма да се включат отново в атаката.
Той върна вниманието си към вражеския ескадрон, който обграждаше тяхната богиня. Готов съм да се съглася на прекратяване на огъня за достатъчно дълго време, за да можем и двамата да съберем ранените си. Някои от хората му бяха паднали в това, което сега беше вражеска територия.
Той умишлено беше изпратил съобщението си така, че да засегне всеки ум в околността. Така че хората ѝ щяха да знаят какъв избор е направила. Ако можеше да деморализира армията ѝ, щеше да го направи. Докато чакаше отговор, каза на двама от воините си да паднат от въздуха, за да разчистят видимостта му… После взриви друг от ескадроните ѝ с ангелски огън. Той ги изпепели. Огромният контейнер, който бяха носили до смъртта си, се разби на безпощадната улица далеч долу.
Разстоянието не заглуши напълно силния трясък на разрушението му. От небето той приличаше на кутия за играчки, от която се разливаха малки счупени кукли. Повечето лежаха неподвижно, но една странна пълзеше, жалко и бавно.
„Екипът на Ранзъм го има“ – каза му Дмитрий – и знаеше, че на стотици метри под него група ловци се е насочила към пълзящите.
Рафаел вече се движеше, за да унищожи втория носител, но силите на Леуан бяха видели какво се случва, паднаха стремглаво, за да избегнат удара му. Леуан се издигна едновременно от възела на своите хора, за да го взриви още веднъж. Крилото ѝ беше силно повредено, но тя не беше зелен ангел в първата си битка. Почти го беше улучила.
Той хвърляше див огън по нея в безмилостен залп, докато тя не падна обратно в защитата си. По гърба му се стичаха капки пот. Можеше да изглежда, че печели, но не беше така. Беше изразходвал толкова много див огън, че независимо дали имаше каскадна сила или не, тялото му изпитваше затруднения да генерира достатъчно, за да се справи.
Още малко и щеше да бъде принуден да използва обикновен ангелски огън – който не оказваше голямо влияние върху Леуан. Както се опасяваше след неуспеха си да излекува Антоник, дори дивия му огън не действаше както в последната битка.
Тогава той наистина я беше наранил.
Току-що, когато тя се изправи, той видя признаци, че тялото ѝ вече е спряло развитието на огъня върху крилото ѝ. Същото се отнасяше и за увреждането на крака ѝ. Ако Леуан реши да го изчака, тя щеше да спечели по подразбиране. Той поне беше дал на хората си малко пространство за отдих, като беше разбил онзи самолетоносач. Войниците на Леуан бяха по-предпазливи, а тези с самолетоносачите се бяха оттеглили зад изтребителите и бяха променили посоката, за да се върнат обратно към пристанището.
„Аодхан, Илиум, Джейсън, можете ли да стигнете до самолетоносача?“ – Те бяха единствените трима ангели от екипа му, които имаха достатъчно сила, за да се справят с масивните метални конструкции.
Отговорът и от тримата беше отрицателен. Джейсън се сражаваше с настъпление по левия им фланг, Аодхан – по десния, а Илиум беше на предната линия. Всяко отстъпление и ескадроните на Леуан щяха да се нахвърлят върху стрелците и ледците в кървава касапница.
„Изи е близо до този на единайсет часа.“ – Това беше Елена в главата му.
Рафаел беше включил съпругата си в комуникациите като нещо естествено.
Той съсипа върволица от вражески воини, нещо в двама от тях му се стори странно, но нямаше време да спре и да помисли върху това, преди да ги заличи от съществуването си.
„Знам, че е любимеца ти, хбебти“ – каза той в последствие – но Изи е бебе ангел без способността да запали свещ със силата си, още по-малко пък тази да хвърля енергийни бомби.“
„Затова има ракетна установка“ – отвърна търпеливо ловеца му. – „Аш го научи да стреля с такава миналия месец и настоя да я носи в битката.“

Назад към част 53                                                                    Напред към част 55

Глава 52

– Страхливците изоставят ранените си. – Дмитрий изплю думите. – Това ще захрани морала сред войниците ѝ.
– Не – промърмори Рафаел – те са прекалено предани на нея. Тя е тяхната богиня и изгорелите ще сметнат за своя жертва да потънат на дъното на океана, докато не бъдат извадени. Тези, на които е останала достатъчно повърхност на крилата, за да се носят, може и да оцелеят. Повечето ще умрат.
Елена си пое дъх.
– Мислех, че ангелите не могат да се удавят?
– Толкова тежко ранени? Възможно е. Особено ако белите им дробове са обгорени и са млади.
Идеята за обгорени и кървящи ангели, които потъват безпомощно в океана, докато се удавят в продължение на часове или дни, накара стомаха на Елена да заплаши да се разбунтува.
– Можем ли да им помогнем? – Трябваше да зададе въпроса, не можеше да се откаже от човечността си.
Рафаел, който я гледаше, беше смъртоносен архангел, в чиито вени течеше студена и твърда сила. Но Рафаел, който ѝ отговори, беше човека, който я обичаше.
– Ако можем да го направим безопасно, ще изплуваме със салове, на които те ще могат да се качат.
„Шокран, архангеле.“
„Ти ме поддържаш като човек, Елена. Ти ме спираш да се превърна като Леуан. Никога не спирай да отправяш такива молби.“ – На глас той каза: – Трябва да се подготвим за следващата вълна.
Дмитрий притисна пръст към ухото си.
– Ашуини е подготвила екипа си на позиция. Готови са ракетните установки с малък обсег на действие.
– Има ли следи от подобни оръжия сред войниците на Леуан? – Попита Елена.
– За съжаление, да. – Дмитрий приближи определена група бойци. Ракетни установки на ангелските гърбове, щурмови оръжия, привързани отпред, това беше само началото.
– Сателитът засича и тонове движение под водата – добави Вивек. – Тя има още подводници и се обзалагам, че са препълнени с припаси, хора и оръжия.
– Нейна Злоба се е поучила от последната битка.
– Не, това щеше да е Си – промърмори Рафаел. – Той винаги е бил най-интелигентния мъж в арсенала ѝ – макар че е опасно силен само когато тя е наблизо.
Елена почти беше забравила, че Леуан може да споделя силата си с войниците си.
– Това обяснява как е успяла да се справи с тактиката с невръстните – сигурно временно е споделила тази сила с цялата си армия. – Никой не трябваше да ѝ казва, че е сериозно лоша новина, че Леуан вече е достатъчно силна, за да се разпростре толкова.
– Водолазите са на позиция – каза Дмитрий.
Рафаел отново намести крилата си.
– Могат ли да видят подводния кораб?
Дмитрий заговори по микрофона натискайки копчета, закачен на яката на ризата му, наведе тъмната си глава, изслуша отговора.
– Отрицателно. Водата е мътна.
– Мога да използвам сателити… – Започна Вивек.
Рафаел махна с ръка.
– Не. Ние се придържаме към правилата на войната. Няма да ги наруша и да стъпя на пътя да се превърна в Леуан. Ако подводниците атакуват, те стават честна игра на всякакво разстояние. Преди това водолазите трябва да са в състояние да ги видят. Линия на видимост, това е закона.
Гордостта накара Елена да вдигне стиснатите им ръце към устата си за целувка.
В далечината градушката от стрели продължаваше.
– Трябва да отида да сменя един стрелец. – Това беше възложената ѝ задача по време на началната фаза на нападението; не беше на ниво експерт, но беше достатъчно добра, за да поеме за кратко, за да могат да си починат.
Очите, сини като девствено планинско езеро, се втренчиха в нейните, мълниите оживяха в дълбините им и в знака на Легиона в слепоочието му.
„Бъди в безопасност, Хбебти.“
„Това важи с пълна сила и за теб, Архангеле.“ – Съвсем скоро щеше да прави нещо невероятно опасно.
Стигна до позицията си с две минути закъснение и подхвана стрелбата там, където стрелеца бе спрял. Предпочиташе арбалет, но след последната битка бе усъвършенствала уменията си по стрелба с лък, защото на това разстояние и с добавения огнен елемент специално разработените стрели функционираха по-добре в задачата.
Топлината тлееше срещу нея във всички посоки, премахвайки студа на зимата. Пред всеки стрелец имаше малък пламтящ съд, в който те запалваха стрелите си. Потта се стичаше по лицето на Елена; тя се радваше, че е отделила време да намери фиба и да прибере косата си на къса опашка.
Липсваше ѝ лекотата на сплитането на косата, за да не ѝ пречи, и вече беше израснала на кичури. Но най-вече… Не можеше да продължава да вижда Бел в огледалото. Всеки път, когато се обръщаше и без предупреждение зърваше по-късите кичури, си спомняше за радостта на Бел в деня, в който тя самата беше подстригала косата си на тази дължина. Прекалено много я болеше, че постоянно ѝ напомняше за нейната танцуваща, дива, често нетърпелива, но винаги любяща по-голяма сестра.
Тя посегна към друга стрела. Както и останалите стрелци, тя носеше колчан на гърба си – той непрекъснато се попълваше от млади вампири или стажанти от гилдията. Елена улови погледа на стажантката, която допълваше колчана, без да ѝ пречи, и едва не изгуби фокус. Но тялото ѝ знаеше какво да направи и го направи без пауза.
Стрелата ѝ полетя.
Не биваше да се изненадва, че вижда Ева. Сестра ѝ вече не беше дете. Наближаваше шестнайсетте и беше една от най-добрите стажантки в гилдията въпреки миниатюрния си ръст. Но Ева беше и бебето на цялото семейство.
Тя издърпа още една стрела, потопи я в пламъка и стреля.
– Кога свършва смяната ти? – Обади се тя на тази своя сестра, която носеше дълго острие в ножница на бедрото. Никой нямаше да изненада Ева, както Слейтър Паталис беше изненадал семейството на Елена. Бел, Ари и мама нямаха никакъв шанс. Ева щеше да има шанс.
Що се отнася до първата дъщеря на Джефри от втория му брак, тя стоеше далеч от пътя на безсмъртния свят, така че може би щеше да остане в безопасност. Елена се надяваше Ейми да има хубав и спокоен живот, заобиколена от богатство и привилегии. Живот с балове на дебютантки, съпруг брокер и дом, достоен за списание.
Много по-добре от кръв, смърт и скръб.
– Тридесет минути! – Извика Ева над свистенето на стрелите. Стрелите на арбалета също се подготвяха за следващата фаза. Звънът им, когато ги вдигаха и поставяха близо до местата, където щяха да бъдат използвани, беше постоянен.
– Тогава аз съм наблюдател с екип за наблюдение на земята, докато не дойде реда ми отново да се върна тук!
Наземната стража щеше да претърсва за всякакви сухопътни изтребители или преродени на Леуан, които успее да вкара в града. Ако тези подигравки с живота успееха да разпространят заразата си…
Елена изправи челюстта си и измъкна още една стрела. Зареди я. Запали върха. Изстреля.
И зачака, а сърцето ѝ се сви.

– – –

Рафаел се издигна високо над кулата, наблюдавайки цялостната битка. Беше се преоблякъл в избледнели кожи с бронзовокафяв цвят и носеше два меча, кръстосани на гърба му под крилата, както и предпазители на предмишниците. Битката между двама архангели никога не стигаше до такива неща, но те можеха да му бъдат нужни, за да се застъпи за другите си бойци.
В този момент огнената стена държеше силите на Леуан на разстояние. Всеки, който се опитваше да я прелети, биваше отстрелван с противокрилни оръдия от стрелците, разположени близо до линията на водата точно за такава възможност. Но потопа започваше – Леуан разполагаше с толкова огромни сили, че той можеше да каже, че тя планира да щурмува града, без да се съобразява със собствените си жертви, докато стрелците му не успеят да отстрелят достатъчно от тях, за да задържат линията.
„Дмитрий, как върви евакуацията?“
„Пристанището и околните райони са чисти. Можем да се изтеглим до първата точка, без да оставим никого.“
Операцията беше завършена по-бързо, отколкото Рафаел очакваше, но пък Дмитрий, Гален и Венъм бяха работили по плана за евакуация в продължение на месеци, дори докато Рафаел лежеше неотговорен до Елена. Техните хора бяха изведени от Манхатън с клинична точност. Рафаел бе използвал умствения си глас, за да заповяда на онези, които все още не трябваше да се движат, да останат на място, докато не получат заповед да тръгнат.
Ако цялото население се опиташе да напусне наведнъж, щеше да се възцари хаос.
Оказа се, че най-големия проблем е да се накарат хората да тръгнат. Нюйоркчани искаха да се бият. Всеки, който имаше подходящи умения, получаваше задача от екипите, с които Венъм разполагаше на място. Непокорните просто бяха прибирани и изхвърляни в камиони за превоз на хора. Нямаше избор, не и този път. Всеки, който останеше, беше храна за преродените, начин за разпространение на заразата.
„Дръжте линията“ – каза Рафаел, който виждаше, че потопа все още не е критичен. – „Кажи на артилеристите да се подготвят.“ – По-тежката маса от ракетоносци и противокрилни оръдия щеше да бъде втората им линия на защита, която щеше да бъде пусната в действие, докато стрелците и стрелците отблизо се оттеглят на безопасно място. – „Пригответе мрежите за разгръщане.“ – Идея на Наазир, идваща от нещо, което беше направил по време на последната битка.
Ню Йорк беше град на небостъргачи. Което означаваше, че има много точки, където можеш да прикрепиш навити мрежи, създадени от полупрозрачни жици, слети с остри като бръснач парчета стъкло. Никой смъртен или безсмъртен не би могъл да изплете тези мрежи, без да си нарязва пръстите на парчета. С опасната задача се бе заела машина.
През времето от последната битка насам хората на Рафаел тихомълком бяха прикрепили мрежите по начин, който създаваше впечатление, че притежателите им са част от избраните сгради. Декоративен кант или допълнителна тръба за климатик, дори странни каменни гаргойли, заменени с кухи симулатори.
Всички мрежи бяха с двигатели. Една електронна команда и те се включваха в голяма част от града, създавайки смъртоносна мрежа, която прерязваше и накъсваше крилата на ангелите, които летяха в тях. Освен ако светлината не попаднеше точно в някоя мрежа, капаните бяха почти невидими.
Всички крилати войници на Рафаел бяха тренирани за местоположението им. Той имаше абсолютна вяра, че никой от тях не би ги издал на врага.
„Готово.“ – Ясният глас на Дмитрий. – „Активирах и капаните в предвидените зони за кацане.“
Рафаел беше вперил поглед във водата, затова видя как тя се взриви секунда преди Дмитрий да каже:
– Един от нашите водолази успя да се добере до подводницата и да постави експлозиви навсякъде. Видял е през илюминатора – нещото е било пълно с преродени.
Рафаел се надяваше, че фините мрежи, поставени по устията на реките Хъдсън и Ийст, ще спрат отломките да плуват в града му. Колкото повече части от заразени преродени успееха да задържат, толкова по-добре.
„Има ли оцелели?“
„Не са известни, но района е под постоянно наблюдение.“
Ескадрилите на Леуан развалиха бойния строй, разпръсквайки се безредно. Не бяха очаквали атака отдолу. Късогледство от страна на Си, но генерала не беше свикнал да се бие на водна граница. Никой не беше нападал Китай от хиляди години.
Още една експлозия във водата, последвана от трета.
„Дали нашите водолази се измъкнаха навреме?“
„Те са в безопасност“ – потвърди Дмитрий. – „Засичаме поне още три подводници, но те са започнали да стрелят във водата около тях. Оръдия с малък обсег на действие. Няма ракети.“
„Кажи на водолазите да се оттеглят.“ – Не искаше да губи опитни хора, когато имаше малък шанс за успех. – „Ще заплетем плавателните съдове в мрежите под линията.“ – Тези мрежи се бяха активирали, когато Леуан и армията ѝ бяха забелязани за първи път, сега щяха да пулсират безшумно и невидимо в студения мрак.
Мрежите не бяха достатъчно здрави, за да спрат подводниците, но щяха да ги забавят. Това щеше да даде на Дмитрий повече време да измисли възможни решения.
„Рафаел.“ – Тонът на Дмитрий беше остър. – „Редовните търговски полети, които излитаха от територията на Харизмон в тази обща посока, но към различни градове, сега променят траекториите си на полетите, за да се насочат към Ню Йорк. Пилотите са игнорирали всички опити за комуникация.“
Осъзнаването беше мигновено. Харизмон никога не се е отказвал от съюза си. Архангелът на Северна Африка и архангела на Китай ги бяха изиграли от самото начало – нямаше как вражески самолети, най-вероятно пълни с преродени, да излетят от територията на друг архангел, без този архангел да знае за това.
Харизмон беше предал всички тях.
„Предупреди Тит, а след това останалите от Кръга.“
Тит беше почтен воин, не би очаквал нож в гърба по време на катастрофална битка за спасяване на народа им от бича на преродените. Харизмон обаче нямаше да се поколебае да забие това острие. Ако не успееха да го предупредят, Тит никога нямаше да види как идва смъртоносния удар.

Назад към част 52                                                            Напред към част 54

Глава 51

Рафаел знаеше, че ловеца му може да се справи с гнева си. Днес той трябваше първо да се погрижи за някой друг.
„Дмитрий, не е нужно да гледаш това.“
„Аз се справям с нея.“ – Стабилен глас, макар че изражението на втория му беше каменно. – „Моят Миша е в безопасност от този ад и ми харесва да мисля, че е получил втори шанс за живот – както и аз. Но ще ти бъда благодарен, ако убиеш кучката с камък, за да не прави това на никое друго дете никога повече.“
„Това е обещание, приятелю.“ – Рафаел стисна рамото на Дмитрий, преди да погледне обратно към грозотата на екрана. – Тези деца не са просто вампири – те са били променени по начин, подобен на прераждането. – Зачервени очи и плът, притежаваща зеленикав оттенък, който говореше за гниене, движението им – бързо пълзящо скимтене, тези невинни деца вече бяха мъртви, съживени единствено от силата на Леуан.
Ръката на Елена стисна острието на ножа.
– Заразни ли са?
– Изглежда така. – В гласа на Дмитрий се долавяше чисто спокойствие; втория на Рафаел беше затворил бурния си гняв, за да може да функционира.
Рафаел посегна към съзнанието на Онър.
„Извинявам се за натрапването.“ – Нямаше навика да установява такъв контакт със съпругата на най-близкия си приятел. – „Дмитрий има нужда от теб. Ела във военната стая.“
Онър нямаше възможност да му отговори, но Рафаел знаеше, че скоро ще бъде тук. Онър обичаше Дмитрий толкова силно, колкото някога Ингрид. Ингрид познаваше един доволен смъртен съпруг и баща. Онър познаваше смъртоносен вампир с белези по душата. Дмитрий обичаше и двете и винаги щеше да ги обича.
– Цяла група премина през първата вълна – казваше Дмитрий на Елена. – Дежурните бойци замръзнаха.
– Както направих последния път с пътника от круизния кораб. – Гласът на Елена беше груб, врата ѝ се държеше сковано. – Леуан разчиташе на отвращението на хората да нараняват деца.
Затворил ръка върху тила ѝ, Рафаел я масажираше нежно.
– Колко е лошо? – Децата никога не биваше да бъдат превръщани във вампири, още по-малко в такива гадости, каквито Леуан беше създала. Всеки ангел по света би сметнал за свой личен срам, че е извършено такова злодеяние.
– Има хиляди от тях – Леуан сигурно ги е накарала да лежат мълчаливо и неподвижно в горите край границата или в мазетата на къщите. – Дмитрий извади друг набор от движещи се изображения, които показваха как децата нападат вампирски сухопътни войски и плюят по ангелските бойци, които се приближават твърде близо.
Никой от възрастните не правеше нищо друго, освен да се защитава.
– Прав си – те разпространяват болести. – Плюенето, начина, по който децата се опитваха да изтръгнат вътрешности с нокти на всеки, който се намираше наблизо, бяха предназначени не да убиват, а да заразяват.
– Това е от първоначалната инвазия. – Вниманието на Дмитрий се премести над рамото на Рафаел, а леда на спокойствието му се пропука с едно движение на ръката му.
Без да задава въпроси, Онър отиде право при съпруга си и го обгърна със свирепа сила. Дмитрий я притисна също толкова силно, наведе глава, така че бузата му се притисна до нейната за една дълга, напрегната секунда.
Елена погледна към Рафаел, в очите ѝ се появи болезнено разбиране.
„Веднъж Дмитрий намекна, че е бил баща.“
„Той е бил обичан от децата си.“ – Малкият Миша се беше хвърлял по пътеката всеки път, когато зърнеше татко си.
Преглъщайки трудно, Елена не каза нищо повече, уважавайки лоялността на Рафаел към приятеля му.
Пред тях Дмитрий и Онър се разделиха, но Дмитрий държеше ръката на Онър в своята, докато изваждаше друг набор от изображения.
– Това е текущата емисия.
Жълто и оранжево се разляха по екрана.
Ангелските ескадрили на Нейха подпалваха границата. Няколко от закалените воини се разплакаха. Да екзекутираш дете, дори когато то е било превърнато в чудовище, не беше никак лесно. Нейха също бе в разгара на битката, лицето ѝ бе размазано от ивици сажди, а потта лепнеше по косата ѝ до слепоочията, докато използваше родената си в Каскада способност да създава огън, за да ускори усилията им.
По лицето ѝ нямаше следи от сълзи, но Архангела на Индия се опитваше да прогони децата обратно в територията на Леуан, вместо да сложи край на съществуването им. Дори знанието, че тези малки телца са гниеща плът, скрепена от инфекция, не беше достатъчно, за да потисне първичното отхвърляне на убийството на дете.
Иззвъняване, Дмитрий погледна телефона си.
– Рис току-що потвърди, че лейди Калиане помага на Нейха.
Червата на Рафаел се свиха.
„Отвращението на майка ми от това да нарани някога повече дете е толкова силно, че ще ги остави да я изядат жива, преди да вдигне ръка, за да си помогне.“
„Тя разбира залозите.“ – Елена се премести така, че страната на тялото ѝ се допря до неговата. – „Трябва да ѝ се доверим, че няма да се предаде на кошмарите си.“
Без да е сигурен, че психическото състояние на майка му е достатъчно силно, Рафаел каза:
– Леуан елиминира от борбата и Нейха, и майка ми. – Нито една от двете не можеше да напусне Индия, за да не бъде завладяна от заразените. Леуан със сигурност имаше още преродени, които се криеха наблизо. По-силните възрастни щяха да са втората вълна, след като децата травмират и отслабят граничната охрана.
– Тя е извадила и Александър и Михаела – каза друг познат глас.
Рафаел погледна към острия мъж с мускулеста горна част на тялото, който се беше появил до Дмитрий в инвалидна количка. Вивек Капур подаваше лист хартия, а тъмнокафявата му кожа блестеше от здраве.
– Изпращане от границата с Персия. Преродените деца се изсипват и там. Изглежда, че Леуан не се е насочила към границата с Михаела, но тя е отишла да помага на Александър.
– При положение че териториите им са свързани по суша, тя няма друг избор. – Ако не успееха да спрат напастта в земите на Александър, заразените щяха да пълзят безконтролно из огромна географска област. – Елижа?
– Засега няма неблагоприятни доклади – каза Дмитрий. – Няма никакви доклади от останалата част от Кръга, но не е минало много време, откакто изпратих съобщението.
Шепот на черно на ръба на зрението на Рафаел.
– Джейсън – каза той. – Какво чу?
Дъхът му беше малко накъсан – много необичайно за Джейсън – и шпионина му каза:
– Току-що получих доклад от един от моите хора на територията на Харизмон. Гнезда на преродени избухват из всички негови територии, убиват, заразяват и буйстват.
За първи път, челото на Онър се набръчка.
– Мислех, че целия Кръг е взел предпазни мерки?
– Леуан е умен диригент. – Дмитрий се взираше невиждащо в празния екран. – Обзалагам се, че тези новородени са били вкарани контрабандно по време на нейния „Сън“ и някой е хранил шибаняците междувременно.
– Тези неща се хранят с кръв и жива плът. – Ръката на Елена бе побеляла от кости върху дръжката на острието, бедрото ѝ бе притиснато към неговото, а буреносния пламък на крилото ѝ се заплиташе с перата му. – И те не могат да направят други преродени от нищото.
Рафаел обмисли мнението ѝ.
– Пазачът или пазителите трябва да са ловували местните жители тайно в продължение на дълъг период от време, така че изчезванията да не бъдат забелязани.
Вивек Капур се беше навел над таблета в скута си, а сега поклати глава.
– Статии не в един, а в три различни местни вестника съобщават за поредица от изчезвания в техните райони през последния месец.
Пръстите му прелетяха по екрана с пъргава бързина.
– Изглежда, че за всяко от изчезванията е обвинено различно нещо – кръвожаден вампир, внезапно наводнение, човекоядна глутница лъвове. Не мога да открия статии, които да свързват трите инцидента.
В челюстта на Дмитрий се появи мускул.
– Някой не си е свършил работата.
Защото Дмитрий щеше да забележи тези изчезвания и Рафаел щеше да бъде информиран за тях.
– Значи Харизмон е аут. – Архангелът щеше да трябва да овладее преродената заплаха за африканския континент, преди да може да окаже каквато и да е помощ. – Както и Тит. – Двамата архангели в никакъв случай не бяха съюзници, но тук не ставаше въпрос за различията им. Ставаше дума за един свят, който щеше да сложи край на всички тях.
Вампирите не можеха да се хранят с преродени. Те се нуждаеха от смъртни.
А най-голямата тайна на ангелския род беше, че те също се нуждаеха от смъртни.
– Тя знае опасността, знае, че новородените са зараза, която може да се разпространи по целия свят – каза Елена, сега с остриета в двете си ръце, сякаш щеше да прободе Леуан в сърцето точно тогава и там. – Каква е ползата да бъдеш богиня на един умиращ свят?
– Тя ще е създала защитена зона в рамките на своята територия – каза Рафаел, а целия геноциден план на Леуан изведнъж стана ледено ясен в съзнанието му. – Тя възнамерява да спечели войната, след това да убие преродените и да засели отново света с верни на нея хора. Изкушаващо е да я наречем луда, но тя не е луда. Тя е пияна от собствената си сила.
– Първата вълна от врага е почти на огневата линия. – Дмитрий увеличи изображението, показано на друг екран. Предаваше се от устройство, монтирано дискретно на небостъргач откъм пристанището. Това устройство беше едно от многото. Лишени от завесата, която им осигуряваха силите на архангела, хората на Леуан не можеха да се движат незабелязано в неговия град.
Преди да изчезне, Рафаел долови в ъгъла на екрана сребристосиньото и разбра, че Илиум е навън с ескадрилата си и решава кога стрелците ще стрелят отново. Нито Дмитрий, нито Рафаел щяха да се намесят. Илиум беше опитен командир на ескадрила, решението беше това, което трябваше да се вземе на бойното поле.
Половин минута по-късно стрелите бяха изстреляни наведнъж. Огнена каскада се спусна в масата от вражески бойци, които се насочваха към града, но един-единствен прецизен комплект беше насочен към плаващите буйове с гориво. Ударът щеше да замърси водата, но на това не можеше да се помогне – ако Леуан превземеше Ню Йорк, щяха да загинат милиони.
Ако победи, хората му щяха да почистят водата.
Стрелите летяха безшумно към целта си. Стрелците на буйове бяха избрани, защото можеха да стрелят с почти невъзможна точност. Трима от екипа бяха ловци от гилдията, един смъртен, който се състезаваше в стрелбата с лък като спорт, а останалите бяха смесица от ангели и вампири. Тъй като никой не можеше да предвиди дали всички стрелци ще бъдат в града в даден момент, екипът за стрелба можеше да бъде съставен от двойно повече от необходимия брой.
Остриетата на стрелите се удряха в буйовете, докато врага беше съсредоточен върху огнената заплаха отгоре, а кожите на буйовете бяха проектирани да се пробиват при такъв удар. Пламъците се изстреляха с експлозивна сила… И ангелите паднаха с писъци от небето, а крилата им бяха унищожени.
Всички мускули в тялото на Рафаел се свиха.
Беше станал свидетел на падането, видя разбитите тела и разкъсаните крила на ранените и мъртвите. Да видиш как някой ангел пада от небето беше отблъскваща гледка, но тези крилати воини бяха дошли да убият народа му.
Една силна, леко загрубяла ръка се плъзна по неговата. Той сви пръстите си върху нейните, докато тя свиваше своите върху неговите, и заедно наблюдаваха как армията на Леуан се спира отвъд пламтящата огнена стена – впечатляваща гледка, но не достатъчно, за да бъде възпираща, щом можеш да я видиш.
Отвъд тази стена обаче се носеше безкрайна градушка от горящи стрели.
Илиум бе поел производството на стрели и бе създал толкова огромни запаси, че стрелците му можеха да работят с дни, като един комплект почиваше, докато другите стреляха. Тези мъже и жени бяха издръжливи до мозъка на костите си, стреляха, докато ръцете им не се разкървавят, а после ги увиваха и стреляха отново.
Бойците на Леуан се колебаеха точно извън обсега на стрелите. Няколко воини се хвърлиха във водата, отивайки да спасяват изгорелите ангели. Ангелите не можеха лесно да бъдат убити от огън, освен ако не бяха изгорели до кости. Тогава, без предупреждение, цялата армия обърна посоката си към небето, масивна завеса от сила и насилие.

Назад към част 51                                                                    Напред към част 53

Глава 50

„Ловецо на гилдията“ – каза Рафаел в ранния следобед на следващия ден, ухапването на зимата беше добре дошло по голите му ръце; беше избрал да съчетае бяла туника без ръкави с наситено кафявото на здравите си, но белязани от битките панталони и също толкова белязани черни ботуши. – „Излитам към лавата. Съобщиха ми за необичайно движение.“
„Изчакай ме. Току-що се върнах от сеанс по ръкопашен бой с Ев.“
Вече на покрива на кулата, Рафаел изчака да види как от един от балконите излитат криле на буреносен огън, преди да се издигне в небето. И въпреки че не беше казал нищо, за да я предупреди за присъствието си, тя вдигна поглед.
– Как е сестра ти? – Попита той, щом се озоваха на една и съща височина.
– Все още ми е малко ядосана, но мисля, че ще се справим. – Тържествуващите очи претърсиха лицето му. – Джейсън има ли късмет?
– Не. – Шпионинът му отказваше да повярва, че всичките им хора – всички хора на Джейсън – са били убити толкова бездушно. – Нито дума, дори от един дребен шпионин в кухнята. – Вампир, който е толкова незначителен в голямата схема на нещата, че на Леуан не би ѝ струвало нищо, ако го остави да живее.
– Проклета да е.
Рафаел мълчеше, а гнева му се превръщаше в черна вълна.
Летяха нататък, докато лавата не засия оранжево в морето от бяло.
Венъм ги наблюдаваше как се приземяват с поглед, защитен от ярката светлина, отразена от снега. Очите на вампира, прорязани като на гущер и със същия яркозелен оттенък, бяха известни с това, че предизвикваха едновременно страх и очарование – често в един и същи човек.
– Сир, Елена. – Движеше глава към лавовия извор, фината вълна на маслиненозеления му пуловер обгръщаше раменете му, а краката му бяха облечени в черни панталони, ботушите му бяха протрити. – Започна да бълбука. Отначало леко, през последния час непрекъснато се увеличава.
Макар че двамата с Елена бяха видели мехурчетата отгоре, съпругата му притисна лице към един от прозорците в оградата.
– Не я чувам, но трябва да е близо до…
Вълна от гласове в главата на Рафаел. Елена изтръпна в същото време.
„Аеклари. Предаваме щафетата за Острието. Казва тези думи: Необяснимо океанско смущение на един час от Манхатън на изток.“
Рафаел не усети изненада, а само студена решителност.
– Насочете се към града – нареди той на Венъм. – Врагът може да е на прага ни.
Елена се издигна във въздуха заедно с него, докато Венъм тичаше към своето Бугати – паркирано в снега като приклекнал тигър.
„Върви!“ – Каза Елена. – „Направи нещо с белия огън. Аз ще те последвам.“
Леуан може би вече е успяла да се вмъкне в нашия град в безтелесното си състояние. Да остави Елена сама при тези обстоятелства не беше нещо, което той някога би допуснал.
„Ще полетя и с двама ни.“ – Извисявайки се, той разпери ръце.
Тя прибра крилата си и падна.
Той я хвана, помисли си за бял огън и изведнъж крилете му не бяха нищо физическо, а света беше размазан. Докато летеше, той се свърза с Дмитрий и получи точната посока от втория си. Скоро двамата с Елена бяха над водата; той забави ход, когато наближиха мястото на заподозрения.
– Там! – Ловецът му посочи надолу.
Водата се вълнуваше и течеше по начин, който говореше за голямо тяло под нея.
Освобождавайки Елена от ръцете си с мислено предупреждение, при което крилата ѝ изникнаха от гърба ѝ, за да я задържат, Рафаел сви очи и изстреля светкавица в центъра на подозрителния район.
Изстрела се удари в нещо, преди да достигне водата. Последвалата експлозия разпръсна големи метални парчета във всички посоки.
– Това беше подводница! – Елена, извадила арбалета, посочи едно характерно плаващо парче. – Кога се сдоби с шибана подводница?
– Предполагам, че е събирала оръжия и инструменти от последната битка насам.
Никакви тела не изплуваха отдолу. Рафаел не се беше сдържал с този удар; телата вероятно щяха да се разпаднат на малки парчета. Не се сдържа и с огнените кълба, които изпрати в небето – едно на изток, едно на запад, едно на юг, едно на север. Всяко от тях се взривяваше, за да покрие огромна площ.
Крясъци разлюляха въздуха, преди небето да се развълнува… И да разкрие крилатата армия. Тя беше оформена във формата на V, като тънкия край беше оглавяван от Си, най-доверения генерал на Леуан, а широкия край беше толкова далече, че Рафаел не можеше да види края му.
„Това не е армия, това е шибан континент.“ – Шокираният глас на Елена, арбалета ѝ беше зареден и готов.
„Този път тя не възнамерява да загуби.“ – Леуан беше довела невиждана в историята на ангелите сила, толкова огромна, че Рафаел не можеше да проумее как е била изградена без ничие знание.
„Трябва да се оттеглим. Накъсаните кичури от косата на Елена се разпиляха около лицето ѝ. Тя има всички предимства тук.“
„Съгласен съм.“ – Рафаел вече не беше момче, което да се впуска в битки без стратегия и мисъл. Ела.
Елена полетя в ръцете му.
Масивният ум се разби в този на Рафаел, докато двамата с Елена напускаха района на криле от бял огън.

ПОКЛОН! АЗ СЪМ СМЪРТ. АЗ СЪМ ТВОЯТА КРАЛИЦА.

Изтласквайки Леуан с хладнокръвно жестоката каскадна сила, която не познаваше милост, Рафаел полетя нататък.
„Дмитрий, армията вече трябва да се вижда от очите в небето.“ – Той не мислеше, че Леуан ще хаби сили да ги държи скрити сега, когато са открити – нямаше причина да го прави, не и с толкова много ескадрили на свое разположение.
„Имаме го.“ – Бременна пауза. – „По дяволите, Рафаел. Откъде е взела толкова много бойци?“
„Нямам отговори.“ – Това, което знаеше, беше, че Манхатън разполагаше с по-малко от час, за да се подготви да се изправи срещу толкова огромен враг, че нито един архангел не би могъл да се подготви за него. Цялата армия на Рафаел, армия, разпръсната из цялата територия, беше по-малко от една десета от тази сила.
„Стартирайте бойните планове“ – нареди той на втория си, защото Рафаел и неговата Седморка не бяха седели на лаврите си от първото нападение на Леуан насам. – „Започни първата линия на отбрана.“
Тези защитни средства не бяха ракети с далечен обсег или бомби. За да се зачитат, битките между архангели трябваше да се предприемат без широкомащабни оръжия, включително такива, които придобиват целите си от разстояние. Това трябваше да предпази света от унищожение – защото архангелите можеха да преживеят такива жестоки оръжия. Всички останали щяха да загинат.
– Поне Леуан изглежда се придържа към правилата на войната – каза Рафаел, когато стигнаха до края на града. – Не видях никакви признаци на напреднала технология, освен потопените кораби. – Тъй като са били използвани за транспорт, а не като оръжия, подводниците бяха приемливи.
– Жалко – промълви Елена. – Исках да използвам ракета земя-въздух с голям обсег и да ѝ откъсна лицето. – Тя погледна нагоре. – Ето ги.
Огнена дъга се разнесе над главите им, докато летяха към града, стрелците, които бяха заели позиции по покривите, бяха намерили оръжията готови и ги чакаха в стоманените кутии с марката „Кулата“, които бяха разположени на ключови места в града. Първата вълна от огнени стрели нямаше никаква надежда да достигне армията на Леуан.
Стрелите бяха предупреждение… И отвличане на вниманието.
Елена погледна през рамо.
– Наближава – промълви тя. – Доколкото виждам, нито един от корабите ни не се е уловил. Дмитрий сигурно е задействал предупреждението веднага щом е забелязал смущението.
– Добре. – Той не искаше собствените му хора да попаднат в капан навън заедно с врага, когато горивната линия, която бяха положили в океана, пламне. Тази линия за гориво криволичеше по всички океански пътища към Манхатън – защото Леуан винаги щеше да се върне именно в Манхатън, ако реши да обяви война на Рафаел.
Манхатън задържа Кулата си. Символът на неговото управление.
Унищожи ли я, тя щеше да нанесе жесток удар в сърцата на хората му.
В момента горивната линия не представляваше нищо друго освен безобидни буйове в избледняло синьо, които се поклащаха във водата. Цялата линия се държеше здраво закотвена за океанското и речното дъно, докато Дмитрий не натиснеше превключвателите, за да ги освободи. Именно Легиона беше поставил линията – оказа се, че съществата, които спят в дълбините в продължение на хиляди години, всъщност нямат нужда да дишат.
Кичури от косата на Елена целунаха лицето му.
– Колко време ще чакаме?
– Докато армията ѝ не се окаже точно над линията на горивото. – Защото някои от вражеските ангели щяха да летят ниско – а огнената линия беше настроена да се възпламенява в яростни вертикални взривове. Стара техника от войните, водени преди Рафаел да се роди.
– Мразя идеята да хрускам ангели, но знам, че тези искат да ни убият и поробят. – Очите на Елена бяха решителни, когато срещнаха неговите, сребърни, преливащи в сиви. – Никаква милост. Всеки, който е с нея, е видял истинското ѝ лице, видял е как убива и поглъща хиляди, и въпреки това избира да я следва.
– Ако се поколебаеш, хбебти, спомни си за изгубените деца.
Скулите, остри срещу кожата ѝ, каза:
– Да наритаме психопатичния ѝ задник.
Той се приземи на безлюдния покрив на кулата. Хората на Рафаел се оттегляха навътре, само когато нямаше надежда да удържат линията – но независимо от това множество стоманени кутии се намираха близо до ръбовете на покрива. Всяка от тях беше пълна с ракети с малък обсег, лъкове и стрели, арбалети и други оръжия, които можеха да се използват при насочване с пряка видимост.
Двамата се насочиха към преработената военна зала, откъдето Дмитрий ръководеше бойните операции. Ако преди военната стая беше отделена от аерозалата, сега двете бяха интегрирани. Целият етаж представляваше едно пространство със закалено огледално стъкло от всички страни, което даваше на втория триста и шестдесет градуса изглед към града.
За да се увери, че на Дмитрий не му се налага да обикаля етажа, за да получи тази гледка, в центъра на пространството висеше екран, който се извиваше изцяло в една част. Дмитрий можеше да стъпи под екрана, да го дръпне надолу, така че да е на нивото на очите му, и да види всичко в едно завъртане, като го приближава и отдалечава, когато е необходимо.
Малките отвори, вградени в стъклените стени, можеха да се отварят по желание, за да се стреля с оръжия директно от военната зала. Пространството разполагаше и с голяма плоска маса отляво, на която Дмитрий можеше да провежда бойни тактики според предпочитанията си, както и с пълен електронен център отдясно, който автоматично се превключваше към генератори, ако основното захранване на кулата бъде прекъснато.
– Обадих се на лейди Калиане – каза Дмитрий, когато влязоха.
– Добре. – Майка му вече щеше да е предупредила останалата част от Кръга да се отправят към Ню Йорк.
Но Дмитрий поклати глава, изражението му беше черно като ушитата по поръчка риза, която носеше със запретнати ръкави.
– Има сериозен проблем в Индия. – Като ги поведе към електронния център, той посочи екран, на който течаха изображения, които накараха Рафаел да се намръщи, защото това, което видя, не беше проблем, а подарък.
– Децата. – В гласа на Елена прозвуча надежда. – Бягат ли през… – Гласът ѝ се прекъсна с накъсано острие в същия миг, в който Рафаел осъзна отвратителната истина.
– Рафаел, тези деца имат зъби. – Твърд гръбнак, бяло лице.

Назад към част 50                                                                             Напред към част 52

Глава 49

Едноминутен душ, за да скрият доказателствата за бързата им любов от умниците в Кулата, преобличане в подходящи дрехи за спаринг, след което слязоха в големия тренировъчен ринг без прозорци на долния етаж.
– Вивек създаде тук система за запис, ако искаме да възпроизведем някои движения, да разберем слабите места. – Тя се насочи към контролния панел и стартира системата. – Искам доказателство.
Двамата започнаха както обикновено, но от време на време Рафаел я връхлиташе с пълна архангелска скорост. Тялото ѝ реагира, за да я измъкне от пътя първите пет пъти. На шестия път щеше да я блъсне в стената, ако не се беше изправил.
Колкото и пъти да опитваха след това, не се получаваше.
– Седем пъти – каза Елена, сложила ръце на коленете си, а потника за упражнения бе залепен за тялото ѝ – макар че бурния огън на крилете ѝ не угасваше. – Мога да го направя седем пъти подред, преди да се провали.
– Проблемът е, че не можеш да контролираш кога се случва.
– Да, не усещам нищо. Просто се разпилявам. – Тя сложи ръце на бедрата си. – Нека поканим останалите да гледат записа заедно с нас. – Техните старши хора трябваше да знаят как може да реагира, ако се уплаши в битка. Идеята просто да изчезне и да захвърли колега боец в лайната я накара да скръцне със зъби, но на този етап единственото, което можеше да направи, беше да ги предупреди, че това може да се случи.
– Първо, имаш нужда от повече сън – каза Рафаел. – Това може да почака няколко часа.
Когато се събуди, в кулата се оказаха Илиум, Дмитрий, Джанвиер, Ашуини и Чест. Рафаел я посрещна в тренировъчната зала и те отново изгледаха записа, преди да помолят останалите да се присъединят към тях.
Елена беше тази, която откри Онър – другата жена не беше далеч, току-що беше приключила сеанс със Суин в по-малка тренировъчна зона. Както винаги, когато Елена се сблъскваше с архитекта, тя усещаше висцерален удар. Блестящата ледено-бяла коса, острите скули, поразителния наклон на очите и нагоре – Суин можеше да бъде Леуан в друг живот.
Само че в погледа на Суин се съдържаше натъртена болка, която Леуан никога нямаше да разбере.
– Ели – каза тя с мека усмивка, която не прогони тъгата, която я засенчваше.
Елена се пребори с желанието да я прегърне. Суин беше изключително затворен ангел, скръбта и болката ѝ бяха овладени и държани здраво.
– Ти си много по-добре, отколкото последния път, когато те видях. – Жената, отговорна за някои от най-великите архитектурни постижения в ангелския род, притежаваше инстинктивно разбиране за движенията, което създаваше талантливи атлети и танцьори.
– Ти си мила. – Възрастта на Суин се притискаше към кожата на Елена с необичайна сила; тя винаги караше Елена да се чуди дали Леуан не е измъчвала и затваряла племенницата си не само защото Суин е знаела тайните на крепостта на Леуан, но и защото е виждала в Суин евентуална съперница.
– Знам, че имам да извървя дълъг път. – Гласът на Суин беше натрапчива мелодия, а акцента ѝ – като на старо същество, което говори на нов език. – Като част от това, сега трябва да правя летателни тренировки с ескадрилата на Юрген.
– Научила се е да се бие и е добра в това – промърмори Онър, докато следваше Елена по коридора, след като Суин си тръгна. – Но тя никога няма да стане воин. Това не е в природата ѝ.
Елена се сети за Астаад. Архангелът от Тихоокеанските острови предпочиташе литературата пред мечовете, предпочиташе да разисква по даден въпрос, отколкото да започне война, но притиснат до стената, той щеше да отвърне също толкова силно.
– За Суин – продължи Онър – става въпрос никога повече да не бъде безпомощна, когато злото се надигне.
След това се озоваха на големия тренировъчен ринг и скоро всички гледаха кадрите. При първото гледане никой не проговори. Илиум забави възпроизвеждането за второто гледане и едно нещо стана ясно.
– Ти не изчезваш и не се появяваш отново, Ели. Крилата ти се превръщат в бял огън и се движиш със скорост, невидима за невъоръженото око.
„Благодаря за парченцето от сърцето ти, Архангеле.“
„Нямам нищо против, хбебти.“
– Знам, че веднъж си летял с невъзможна скорост. – Дмитрий, скръстил ръце, погледна към Рафаел. – В онзи ден Елена се срина. Това не бяха само белите огнени криле. Беше нещо повече.
– Направих го и друг път – отново, когато Елена беше в опасност. – Рафаел се намръщи, докато мълния разцепваше ръцете му. – Това ниво на скорост, изглежда, също се задейства несъзнателно.
– Значи Елена не прави нищо ново, – отбеляза Дмитрий. – Тя прави точно това, което правиш ти, но в микроизблици. Седем микровзрива, за да бъдем точни.
На Елена не ѝ харесваше накъде отива това.
– Изглежда, че съм откраднала малко от способностите ти, дадени от Каскадата. – И щеше да се нуждае от всичко, което притежаваше, когато Леуан подхване битка. Защото Кралицата на мъртвите щеше да го направи, в което Елена не се съмняваше.
– Аз съм твой, Ловецо на гилдията. – Никакво колебание, нищо, само чувство на любов, толкова дълбоко, че беше нейната основа. – Бих ти дал всяка капка кръв в тялото си, ако имаш нужда.
– Всичко е наред – каза Ашуини безгрижно, докато гледаше телефона си, косата ѝ беше вдигната на дълга конска опашка, а червилото ѝ беше в цвят на тъмна фуксия – ти така или иначе си огледало.
Всички се взираха в нея, но тя се беше впуснала в набирането на съобщение.
Развеселеният Джанвиер нежно щракна една от висящите ѝ обеци.
– Шер.
– Хм? – Тя плъзна телефона си и сякаш за първи път забеляза всички погледи върху нея. – Извинявай, това беше Сара за един лов. Тя искаше да знае дали мога да го взема – казах, че мога, тъй като почти сме приключили тук?
– Аш – каза Елена съвсем преднамерено – какво имаш предвид за огледалата?
– А? – Другият ловец се намръщи. – А, това. – Повдигна рамене. – Нямам представа. Понякога думите просто падат от устата ми.
Елена знаеше, че няма смисъл да я притиска. Последният път, когато думите бяха изпаднали от устата на Ашуини, те бяха имали геотермално събитие в северната част на Ню Йорк.
– Можеш ли да държиш сетивата си нащрек за други намеци за цялото това нещо с огледалото?
Ашуини кимна, но Елена знаеше, че няма да има бързи отговори. А те се нуждаеха от тези бързи отговори – защото ситуацията в Китай се влошаваше. Същата вечер получиха информация от Нейха, в която се казваше, че мъглата се е изтеглила по-назад, за да разкрие още повече смърт – и още повече следи от изчезнали деца.
След това съобщението, че лавовия похлупак на Касандра се е отворил отново, беше почти добра новина. Не е имало земетресение, не е имало птичи ромон. Преминаващ ескадрон се беше натъкнал на светещата дупка в снега на път за дома, оранжево-червената лава беше скъпоценен камък в бялото легло.
– Ще има война – каза ѝ Рафаел, докато стояха вътре в оградата, до жаравата на дупката, а снега се спускаше на нежни люспи. – Това не може да завърши по друг начин – Леуан не се гнуси за удоволствие. Дори да не ѝ обръщаме внимание, има твърде много будни архангели, а сега Касандра се размърдва.
Очите му заблестяха с отразената топлина на лавата.
– Енергиите ни ще започнат да се сблъскват. Това е закон на природата, не може да бъде спрян.
– Мислиш ли, че Леуан ще дойде тук? – Архангелът на Китай беше обсебен от идеята да елиминира Рафаел. Той беше единствения, който някога я бе наранил, и изглежда оставаше единствения, който имаше дори малко ефективно оръжие срещу нея.
– Ако го направи, Кръга е съгласен, че всички ще дойдат тук, за да помогнат за защитата на града. – Той вдигна поглед към безлунното небе. – Те знаят, че ако падна аз, ще паднат и те, а тъмната нощ на Леуан ще се разпространи по целия свят.
Елена приклекна, за да се вгледа в лавата, която се движеше вяло долу.
– Същата е ситуацията, ако тя се насочи към друга територия?
– Да. Няма значение кого ще нападне, тя е заплаха за всички нас.
Златооката сова прелетя над лавата… И в съзнанието на Елена се раздвижи едно старо присъствие, тежко и уморено.
„Дете на смъртните“ – промърмори Касандра. – „Гледай морето на Атлас. Смъртта идва.“
„Касандра?“
Но Древната я нямаше.
С камък на гърдите, тя се изправи на крака и каза на Рафаел какво беше казала Древната.
– Не знам какво означава „Морето на Атлас“.
И без това мрачното му изражение стана смъртоносно.
– Това е старо име на Атлантическия океан. Разполагам с ескадрили, които патрулират по тази и всяка друга граница, а сега имаме и очи в небето.
– Ами ако тя е измислила начин да направи цялата си армия безтелесна? – Устата на Елена пресъхна. – Всички тези мъртви, цялата тази сила, която е изсмукала…
– Ако може да направи това, значи е спечелила войната, преди тя да е започнала.

– – –

Следващият ден изгря без никакви признаци на заплаха на хоризонта, но Рафаел взе на сериозно предупреждението на Касандра: Той нареди допълнителни ескадрили на изток, по водата и в небето. Току-що беше приключил с прегледа на цялостната им стратегия за границите с Дмитрий, когато Нейха свика поредното заседание на Кръга.
Нещата в Китай се бяха променили.
– Започнахме да виждаме живи хора под оттеглящата се мъгла – докладва Архангела на Индия, преди да превключи на предаване от дрон.
Слаби хора с шокирани лица се препъваха около мумифицираните останки, които бяха осеяли улиците. Ужасът беляза израженията на мнозина, докато други бяха с празни очи и изгубени.
Елижа беше този, който отбеляза, че всички оцелели са млади и – като изключим малките им килограми – здрави.
– Жените са в детеродна възраст, а мъжете са достатъчно млади, за да помагат за отглеждането на тези деца.
– Тя е оставила достатъчно оцелели, за да засели отново страната си – промърмори Калиане. – Ако това е лудост, то тя е хитра.
И все още не знаеха какво се е случило с децата.
Мъглата над Китай изчезна на следващия ден. Изчезна безследно за броени секунди. Полетите на безпилотни самолети над централната част на страната откриха няколко все още живи града… Но с много по-малко население.
Имаше само един проблем – воините, бойците, бяха опасно малко на брой. Нищо, с което един архангел би могъл да се надява да защити територията си.
– Тя знае, че никой няма да посмее да влезе – отсече Александър. – Не и със смъртта, която остави по границите, и с това, което се случи с Фаваши и Антоник – заплахата от зараза е твърде голяма.
– Вашите граници? – Попита Астаад ударените архангели. – Народът ви е в безопасност?
Нейха беше тази, която отговори.
– Да. Ако се е разпространявало по въздуха, то е било ограничено в мъглата. – Челюстта ѝ се размърда. – Не успях да се свържа с никого от моите, които помагаха за обгрижването на страната.
– Аз също загубих хора. – Гневът на Рафаел беше студен и твърд. – Успя ли някой от вас да установи връзка със своите на територията на Леуан?
Мълчание.
Толкова много силни ангели си отидоха. Това беше катастрофална загуба, ако се вземе предвид раждаемостта на ангелите и колко от тези воини са били с голям опит.
– Значи тя е започнала войната. – Гласът на Александър бе разяждащ. – Да убиеш толкова много от нашите, когато те са били поставени в Китай от Кръга и са щели да се оттеглят при нейното завръщане, това е обявяване на война.
Ръката на Рафаел се сви в юмрук, когато си помисли за Гадриел. Ангелът беше научил четиристотингодишния Рафаел как да използва бойна брадва, а спокойното му, непоколебимо търпение не се изчерпваше пред гнева, който Рафаел носеше в себе си. Цялата тази зрялост, целия този живот току-що изчезнал, унищожен толкова тотално, че родителите му дори нямаше да имат тяло, което да погребат.
– Съгласен съм с Александър. Това е война.
Никой в ангелския род нямаше да възрази срещу решението на Кръга – ужасната загуба на смъртни и вампирски животи вече беше започнала да оказва влияние. Безсмъртните не бяха без душа, не можеха просто да се отърсят от смъртта на смъртните в такъв мащаб. Но загубените ангелски животи? Това щеше да нанесе последния ужасен удар.
– Ние няма да можем да изберем бойното поле. – Каза Калиане, сините ѝ огнени очи горяха. – Тя е отровила земята си, за да гарантира, че няма да можем да нахлуем в нея. Следващото ѝ действие ще бъде да избере къде да застане. Подгответе се за война.

Назад към част 49                                                                 Напред към част 51

Глава 48

Елена се чувстваше така, сякаш е остаряла с петстотин години, докато Нейха и Калиане казаха на операторите на дронове да се оттеглят.
– В този момент не можем да направим нищо – каза най-сетне Калиане, а в чертите ѝ бяха издълбани линии на скръб. – Леуан остава в границите си и ние нямаме начин да проникнем през мъглата.
– Изчакваме – бе единодушното мнение.
Елена успя да запази мълчание, докато Кръга не се отписа.
– Как може всички вие все още да твърдите, че тя има право на своята територия! Виж какво е направила! – Гласът ѝ се разтрепери, мускулите ѝ се схванаха.
– Това са нашите закони, Елена. – Челюстта на Рафаел беше твърда като камък, очите му бяха метални в своята отдалеченост. – В противен случай войната щеше да е постоянна и света щеше да е залят с кръв.
Елена изкрещя, обърна се и ритна една стена.
– Тит и Харизмон се бият открай време! А ние ловувахме Юръм!
– Конфликтът между двама архангели е нещо много по-различно от намесата на Кръга в друга територия. – Светкавица напука кожата му, но очите му бяха ледени. – Юръм наруши далеч по-фундаментален закон, преди да бъде взето решение за заповедта за лова, ти знаеш това. Този закон стои над всички останали, но тук не важи. Лудостта на Леуан не е от тези, за които е написано.
Тя знаеше, че той е прав. Това само влошаваше положението. Без значение колко грозно и ужасно злодеяние бе извършила Леуан, ако останалите от Кръга нарушеха границите ѝ при военен удар, те трайно дестабилизираха структурата на властта в света. След като на един архангел бъде определена територия, той може да я управлява, както намери за добре.
Нямаше изключения, с изключение на това, което беше спънало Юръм.
Докато Леуан държеше злото си ограничено на своята територия, Кръга не можеше да я докосне, без да отвори врата, която никога повече не можеше да бъде затворена. Защото онова, което беше направено веднъж, дори и при изключителни обстоятелства, можеше да бъде направено отново и отново – нито един архангел не можеше никога повече да бъде сигурен в статута си, така че всички щяха да водят война, за да запазят правото си да управляват.
– Знаеш, че смъртните са губещите, когато архангелите се бият. – В гласа на Рафаел се появи стомана. – Това ще бъде тяхното унищожение.
Тя се върна при него.
– Мислиш ли, че съм ти ядосана? Ах! – Хващайки косата му в юмруци, тя се надигна, за да го целуне силно и дълбоко, след което се върна, за да ритне отново стената. – Ядосана съм на Леуан. Ако тя се беше задоволила с най-голямата шибана територия на света, нямаше да гледаме мумифицирани тела и да ловуваме за изгубени бебета.
– Бих възразил, че ако Първичния е прав за спусъка на Каскадата, всичко можеше да свърши по този начин независимо от това. – Косата на Рафаел се разроши от пръстите ѝ, устните му бяха влажни от целувката ѝ. – Можеше да е Юръм, ако беше успял да скрие кръвното си предателство.
Елена си помисли за голите, изнасилени тела, които мъртвия архангел беше изхвърлил като боклук, за ампутираните крайници, поставени на неподходящи места, за блестящите очни ябълки, държани в сгушени ръце, и притисна свита в юмрук ръка към корема си.
– Или Харизмон.
– Болестта се разраства. – Кимна Рафаел. – Да, Каскадата така или иначе щеше да намери възприемчив ум. – Очите му от пруско синьо, жестоки в своята чистота, се втренчиха в нейните собствени. – Преди теб можеше да бъда аз.
Тя си спомни за студения архангел, който я бе накарал да затвори ръката си върху острието и бе гледал как кръвта ѝ капе на пода, архангел, който не виждаше в смъртните нищо друго освен пешки, които да бъдат използвани и забравени, и преглътна тежко.
– Ужасяващо е да се замислиш, нали? Всички ние имаме чудовище в себе си, Елена, всеки архангел на света. Това е обратната страна на тази ослепителна сила. – Той я притисна до стената, а ръцете му бяха опряни от двете страни на главата ѝ. Той беше голям, винаги е бил голям, но само в такива моменти тя наистина го осъзнаваше – осъзнаваше, че той е смъртоносно силен, много по-силен от нея.
Но връзката им не се градеше на такива основни линии.
– Никога не си ме пречупвал, дори когато си можел. – Тя нямаше намерение да му позволи да вярва в такива мрачни лъжи за себе си, защото токсичните семена се вкорениха и заровиха. – Един ловец на домашни любимци щеше да е далеч по-удобен за теб, но ти не ми открадна ума.
– Играх си с теб, както котка с мишка.
– Тази мишка има нокти, в случай че си забравил. – Тя беше опряла острието в югуларната му артерия, преди той да го осъзнае – носеше бельо или не, тя никога не ходеше никъде без един или десет ножа. – Аз съм тази, която те простреля и те нарани.
Бавно примигване… Последвано от усмивка, толкова унищожителна, че изкара въздуха от нея.
– Признавам този рунд, ловецо на гилдията.
Изплъзвайки острието, Елена знаеше, че битката далеч не е приключила. Те щяха да се занимават с нея още векове наред. И двамата родители на Рафаел бяха полудели. Това не беше лесна история за понасяне.
– Умен човек.
Рафаел се отблъсна от стената, съблече се до кръста, после събу ботушите си; никой от двамата не си беше направил труда да обуе чорапи.
– Мисля, че е време отново да се опознаем.
Кръвта се сгряваше, но Елена все пак повдигна вежда.
– Около цялото това нелепо скъпо оборудване?
Повдигна рамене.
– Ще го въведем като правило. Всяка повреда на екипировката е автоматичен неуспех, изискващ загуба на част от облеклото.
Мъжът носеше само панталони.
Гърдите ѝ набъбнаха; клитора ѝ почти направи фокстрот.
– Сигурно знаеш как да ми говориш мръсотии, Архангеле. – Събувайки обувките си, тя зае готова позиция срещу него. – Стените, пода, тавана не се броят – добави тя. – Само оборудването.
– Приемам. – Той проследи фините ѝ движения, когато тя пусна острието в ръката си. Бяха изработили правилата отдавна – тя получаваше каквито си иска оръжия, а той оставаше с голи ръце. Това беше единствения начин да се биеш с архангел.
– Малко се колебаеш днес, хбебти?
– Продължавай да говориш глупости и ще видиш колко дупки ще ти направя. – Тя хвърли острието с точна прецизност, но той го избегна с безупречно усилие и то се заби в отсрещната стена, на сантиметър от комуникационния екран. Рафаел се хвърли да я хване за ръката със същото движение, но тя вече танцуваше встрани от пътя.
При това тя преобърна една малка вещ. Тя не знаеше какво прави, но имаше много мигащи светлини. Или имаше до злополучния ѝ контакт.
– По дяволите. – Събличайки блузата си под бавната усмивка на Рафаел, тя я захвърли в ъгъла заедно с маратонките си. Сега беше само по потник и бикини.
В онзи момент бикините не ѝ се струваха важни.
– Започвай – каза тя, за да рестартира схватката.
Проклетият подъл архангел направи движение, което означаваше, че тя трябва да хвърли острие или да бъде повалена тежко. Острието се оказа треперещо в комуникационния екран. Онзи, който наскоро бе държал лицето на Харизмон. Тя изпита моментно удоволствие от това, преди архангела ѝ да вдигне ръце, с длани нагоре.
– Правилата са си правила.
Елена сведе очи.
– Ти не искаш да спечелиш. Просто искаш да се бия с теб гола.
Бавна, толкова бавна усмивка, която я накара да си размърда бедрата.
– Изключено. – Кимване към горнището ѝ.
Без да иска да се предаде лесно, Елена се усмихна и вместо това свали бикините си. Бикините ѝ за сън едва докосваха горната част на бедрата ѝ. Коремът на Рафаел се стегна, целия пулсиращ мускул, който тя искаше да оближе, възбудата му беше твърда срещу панталоните.
– Върви – промърмори тя, докато той все още беше разсеян… Но архангела ѝ очевидно имаше приоритети, които включваха разголването на голия ѝ задник.
Той се насочи към нея без предупреждение, идвайки със скорост, която никой не можеше да избегне… Освен Елена. В един момент тя се намираше точно на пътя му и единствения начин да го избегне беше да се сниши и да се опита да размаха крила, а в следващия момент беше на два метра вляво.
И двамата замръзнаха. Взираха се.
Елена примигна.
– Видя ли това?
– По-скоро не го видях. – Рафаел отново се хвърли към нея със същата скорост.
Елена се озова приклекнала на върха на една количка за оборудване, като проклет, предимно гол прилеп. Тя падна в мига, в който осъзна какво прави.
– Ауч – каза тя, когато се приземи на килима, а крилата ѝ пропукваха мълнии от двете ѝ страни.
Заобикаляйки количката, за да я погледне отгоре, Рафаел разкопча устните си.
– Знаеш ли, че любимия ти потник е толкова стар, че е прозрачен? – Той протегна ръка.
Поемайки я, тя го свали върху себе си, вместо да му позволи да я издърпа нагоре. Успя, защото в същото време беше закачила крака си за глезена му. Той се хвана за ръцете си, преди да я смачка.
– Мога да ти счупя костите. – Тъмна гримаса, но топлината му беше целувка по цялото ѝ възбудено тяло.
– Не. Рефлексите ти са твърде бързи. – Тя притисна влажна целувка към гръдния му мускул и толкова бързо вече не ставаше дума за игра – ако изобщо някога е ставало. – Искам те. Имам нужда от теб. – Това беше болезнена болка вътре в него, под моментното забавление от спаринг сесията им. – Всичко останало може да почака.
Крилете му започнаха да светят. Целувката му беше чист суров секс, ръката, която пъхна под потника ѝ, притежаваща и груба върху гърдите ѝ. Елена облиза езика си срещу неговия, дори когато разкопча закопчалките на панталоните му. Искаше пениса му да е в нея, искаше да се затвори около него, искаше да потвърди красотата на живота след цялата смърт, цялото зло.
Вдигна едното си бедро в мига, в който тя освободи дебелината му, и се впи в нея, докато я гледаше в очите. Гърбът ѝ се изви, ръцете ѝ се вкопчиха в тялото му, а очите ѝ не го напускаха. Обвивайки другия си крак около кръста му, тя го държеше здраво, докато той я блъскаше в килима, като всеки удар беше силен, дълбок и безмилостен.
Това не беше нежно. Не беше дистанциран. Не беше ни най-малко студен.
Телата им бяха покрити с пот. Гърлото му имаше вкус на сол и Рафаел. Стонът му, когато се заби дълбоко в нея, преди тялото му да се скове, не беше нищо зловещо или странно. Това беше живот, разбран докрай. Както и начина, по който вътрешните ѝ мускули се свиха конвулсивно около него, когато той започна да изпитва оргазъм, а мускулите на тялото му бяха красиви под лъскавата пот.
Удоволствието я съсипа.
След това той се свлече върху нея, дъха му беше горещ на врата ѝ, а тялото му – тежко. Тя едва дишаше, но на кого му пукаше за това, когато Рафаел я галеше отстрани и леко се движеше в нея, докато двамата преживяваха вторичните трусове.
– Мисля, че имам изгаряне на килима под дупето си – каза тя, когато отново можеше да говори.
Раменете му се разтресоха под ръцете ѝ.
И за още няколко откраднати секунди те не мислеха за Леуан, за смъртта или за факта, че Елена бе станала по-бърза от архангел.

Назад към част 48                                                          Напред към част 50

Глава 47

Само три часа по-късно Рафаел беше извикан на среща на Кръга.
Елена се събуди, когато той се размърда, и го придружи до помещението за срещи, след като навлече панталон. За разлика от нея Рафаел носеше воинските си кожи – разговорите с Кръга никога не бяха прости неща, особено сега. Човекът, който я държеше притисната до голите си гърди, а крилото му беше нейното одеяло, трябваше да отстъпи място на архангел, готов за война.
Нейха предаваше на живо от границата с Китай. Ярка слънчева светлина проблясваше от покривите, разположени най-близо до границата… От страната на Леуан.
Мъглата се отдръпваше.
– Това се случва на цялата територия – каза Нейха, гласа ѝ беше отсечен и точен. – Лейди Калиане, Михаела, Александър и аз накарахме ескадроните си да патрулират в близост до граничните райони и всички докладват едно и също нещо. Мъглата е започнала да се оттегля към центъра.
Образът на екрана се промени, като канала се превключи на дрон, летящ директно над участък, който вече е чист от мъгла. На него се виждаха краищата на малко село.
– Типично гранично село – каза им Нейха. – Предимно домове на войници, които не са на служба. Ние с Леуан никога не сме проявявали враждебност една към друга, но би било глупаво от наша страна да нямаме войници, разположени по границите ни.
„Рафаел, ти имаш ли войници по границата с Елижа?“
„Да. Както и той има свои от другата страна.“
Понякога тя забравяше колко много пластове имаха отношенията между архангелите. Приятелството, когато се появяваше, беше дълъг и сложен процес.
– Къщите са празни – продължи Нейха, докато дрона сканираше зловещо неподвижната местност; дори тревичка не се полюшваше от вятъра. – Сигурно е отзовала войниците си на централно място. Неочаквано, тъй като знае, че разполагам със силна собствена сила, но както казах, ние с Леуан никога не сме воювали.
Михаела се втурна, гласа ѝ беше остър.
– Къде са съпругите, съпрузите, любовниците, децата, слугите, домашните любимци? Това не беше гарнизон. Това беше дом.
Кожата на Елена се смрази. Тя отново се вгледа в сцената, която се развиваше пред тях. Абсолютна и пълна тишина. Едно напълно изоставено село. Никакво усещане за живот.
– Възможно е да е призовала цели семейства обратно в командната база – каза Титус, гласа му беше много по-мрачен и тих, отколкото беше обичайно за Титус.
– Възможно е, но малко вероятно. – Харизмон сви устни. – Тя беше мой съюзник, но не нося розови очила, когато става дума за нея. На Леуан не би ѝ пукало за домашни любимци и смъртни слуги. Те би трябвало да присъстват.
– Нуждаем се от повече информация. – Елижа прозвуча като генерала, който някога беше бил. – Едно изоставено гранично село може да се обясни като стратегическо отстъпление. Животните може да са избягали дезориентирани по време на мъглата.
– Елижа е прав. – Тонът на Рафаел беше спокоен, премерен… Но див огън се стрелна по пръстите му извън полезрението на екрана. – Възможно ли е да сменим изгледа?
– Да – потвърди Нейха. – Въпреки това всички гранични изгледи показват едно и също нещо. Ще трябва да изчакаме, докато мъглата се оттегли по-навътре в сушата.
Междувременно никой не проговори.
Първият човек, който се появи на кадрите, го направи на квадратен покрив като тези, които Елена беше виждала в Индия, докато беше на лов. Самата тя беше спала на такъв покрив през летните горещини и за миг си помисли, че са нахлули при някой беден глупак, който се опитва да си почине под странната нощна мъгла. Макар че там горе сигурно е било студено – спането на покрива не беше зимно занимание, а мъглата сигурно беше накарала температурите да паднат още повече.
Тогава дрона прелетя по-близо.
Стомахът ѝ се сви.
Човекът, който лежеше под тънкия чаршаф, беше хлътнал. Кожата му беше тъмнокафяв пергамент върху широките скули и кухите бузи, очните му ями бяха потънали в черни черупки, косата му – нишки от изсъхнала трева, които щяха да се издуят при следващия вятър.
Мъглата продължаваше да се отдръпва.
Телата идваха по-бързо. Паднали по улиците, още повече лежащи по покривите, няколко просто седящи под някое дърво. Хора, по чиито лица не се четеше ужас. Хора, които просто са се занимавали с живота си, когато тъмната богиня е изсмукала този живот от тях.
Елена долови ръба на нещо, което изглеждаше като самоделна детска площадка, създадена от бамбукови колове, въжета и люлки от стари гуми. Тя искаше да отвърне поглед, защото стомаха ѝ се надигаше, но се принуди да стои на място. Тя щеше да стане свидетел. Щеше да си спомни.
Нямаше тела. Нямаше.
Студен вятър по кожата ѝ.
„Рафаел, къде са децата?“ – Не бяха виждали нито едно живо или мъртво дете.
„Страхувам се от отговора, ловецо на гилдията.“
Така и Елена, нокътя на страха я стискаше жестоко за сърцето.
Мъглата спря да се отдръпва.
Изчакаха десет минути, но бариерата се бе установила в нова точка и там си остана. Пилотите на дрона на Нейха започнаха да изследват по-задълбочено оголените участъци: мумифицирани тела вътре в домовете, както човешки, така и животински, всичко изсъхнало. Растения, храна, дори голям паяк, който висеше в ъгъла на една къща.
Нейха нареди на един от операторите на дронове да използва дрона, за да докосне изсъхналия труп на нещо, което може би е било котка. То се разпадна на прах още при първия контакт.
– Изоставете това устройство на територията на Леуан, щом приключим – заповяда Нейха. – Всъщност приземете всички устройства от страната на границата на Леуан. От тази точка ще ги изстреляме отново. Ако енергията им не стигне, ще изпратим нови устройства. Не желая нищо от тази територия да влиза в моята.
Елена не обвиняваше архангела на Индия. Тя нямаше представа как Нейха е успяла да остане толкова хладнокръвна и рационална. Да имаш този кошмар на границата си, трябваше да е шибано ужасяващо. Поне Михаела беше буферирана от огромно пространство относително необитаема територия в Монголия – при последното балансиране на териториите страната беше разделена между Леуан и Михаела, а жителите се бяха преместили предимно или в Китай, или в Русия.
Александър също имал огромна граница с Китай, но и неговия народ бил склонен да живее по-навътре от границата, поради същата причина. По-добре е да си по-близо до своя архангел и по-далеч от съседния, изглежда, е било мисленето. Само Нейха имаше граница с Китай, която беше населена – вероятно в резултат на дългогодишните приятелски отношения между двата архангела.
Населението там не беше многобройно, но не и незначително.
– Тя отново се храни. – Гласът на Рафаел, студен и отдалечен по начин, който вдигна малките косъмчета на тила ѝ… Но див огън, той продължаваше да танцува по пръстите му. – И като се има предвид дълбочината на земята, разкрита от оттеглящата се мъгла, тя вече е чудовищна в силата си.
Хиляди хора, осъзна Елена, Леуан вече се бе хранила от хиляди. Може би десетки хиляди, ако някои от другите гранични райони бяха по-гъсто населени. Пристанища, помисли си внезапно тя, на океанските граници на Китай се намираха процъфтяващи пристанищни градове… толкова много живот, толкова много гориво за Леуан.
Ужасът имаше кисел вкус на езика ѝ.
„Рафаел, тя се хранеше само с няколко души, когато беше в Ню Йорк, и беше почти непобедима.“ – Това беше очевидно, но тя трябваше да го каже, трябваше да изхвърли ужаса от главата си.
„Поне имаме предупреждение.“ – Той протегна ръка – действие, което никога не правеше, когато говореше с Кръга.
Див огън лумна между тях, когато тя плъзна ръката си в неговата, и беше студена, толкова студена. Тя затегна хватката си, изправи челюстта си и я прие. Прие го. В същото време Рафаел си пое дъх. Кожата му се затопли, крилото му се прокара по светкавичната буря на нейното.
На друг екран тя видя как Елижа се обръща, за да пусне целувка върху черните къдрици на Хана, когато и тя застана до своя архангел. За разлика от ръчно сплетените кичури на Елена и стария потник на Гилдията, Хана носеше елегантна синя рокля на зелени райета, а косата ѝ беше сплетена на сложна и прекрасна плитка, усукана с дебели златни нишки.
Разочарованието бе тежък мрак върху лицето на единствения друг жив съратник в Кръга. Точно тогава я порази:
„Колибри съпруга на Егион ли е?“
„Не.“ – Хватката на Рафаел се засили, гласа му се превърна в камшик. – „Високомерният глупак така и не разбра съкровището, което му бе предложено.“
– Лейди Калиане?
Калиане кимна на въпроса на Нейха.
– Ескадронът на Таша е на палубата на кораба, който наредих да преместят близо до пристанищната граница, а безпилотните им машини са на път да достигнат сушата. Ах, да си млад и бързо да опознаваш един нов свят. – Обръщане на главата ѝ. – Ави, искаме да видим през очите на машините.
Каналът прекъсна в статично изображение, преди да превключи на изглед към океана. Вода, която се плиска в брега, кораби, вдигнати на блокове в близкия двор, в процес на ремонт. Мрежи, смачкани на пясъка. Кошове, натрупани на кея, където дребен рибар може да ги събере, за да ги хвърли обратно на лодката.
Смяна на гледката към друг дрон. Елена стисна корема си. Това, което току-що бяха видели, не беше нищо друго освен най-малкия край на огромно пристанище. Стотици контейнери седяха готови да бъдат натоварени на огромни кораби, които чакаха в дълбоката вода, срещу която беше построено пристанището. Големи риболовни траулери се намираха покрай контейнеровозите. Над главите им се извисяваха кранове, всички те неподвижни и безшумни на слънчевата светлина.
В контейнерната зона не се движеха мотокари или други превозни средства, а трудолюбиви мравки, които си вършеха работата. Ден или нощ, никое голямо пристанище не беше толкова тихо. Винаги някой влизаше или излизаше.
Пилотът на дрона навлезе по-навътре в града.
Единствените звуци, които системите на дрона долавяха, бяха плясъка на вълните и тъпо блъскане, което звучеше така, сякаш разхлабено парче дърво се удряше в металната страна на кораба.
Дронът се спря на голям склад, украсен с китайски йероглифи. От двете му страни имаше огромни отвори, в които бяха вдигнати ролетни врати.
„Това е рибния пазар, какъвто има на нашето пристанище“ – предаде ѝ тихо Рафаел.
Шумното, оживено място, където ресторантьори и собственици на магазини идваха в началото на деня, за да наддават на рибни търгове и да се пазарят за най-пресния улов. Разбира се, винаги се промъкваха и няколко други местни жители – често можеше да получиш „остатъците“ на търговски цени.
Дронът прелетя вътре в пазара.
Навсякъде лежаха трупове. Зад големите витрини, пълни със смесица от гниеща и изсъхнала риба, в широките коридори, близо до палети, наредени с кашони, готови за хладилните камиони, които трябваше да чакат отзад, под масивната централна везна, която пазара трябваше да използва за по-изящните си търгове.
За разлика от селата, тези хора се бяха страхували, когато умираха.
Труповете им лежаха притиснати до стените или свити на кълбета на пода, с ръце около себе си и изкривени лица.
Елена не разбра, че плаче, докато мократа вода не се размаза по бузите ѝ. Тя остави сълзите да паднат – някои неща бяха отвъд политиката или игрите за власт. Изсъхналото тяло на малко куче лежеше сгушено в скута на жена, която се беше сгушила защитно над домашния си любимец. Устата на една жена беше отворена от писък, докато тя протягаше ръка в безполезен вик за помощ.
Елена отблъсна сълзите ѝ.
– Върни се там.
Калиане не се поколеба да даде заповед на оператора на дрона въпреки резкия начин, по който Елена отправи искането си.
– Какво виждаш с очите си на ловец, консорте?
– Тази жена – лицето на Елена пламна от горещина, после от студ – носи бебешко кенгуро. От онези, които смъртните и младите вампири носят отпред, за да може бебето да е до сърцето им.
Операторът на дрона увеличи мащаба по нареждане на Калиане, но в носилката нямаше мъртво дете. Протегнатата ръка на жената придоби нов ужасен смисъл.
– Откраднали са и детето. – Гласът на Михаела, стегнат от ярост.
Дронът излетя от пазара. Механичното му око скоро откри призрачни доказателства за още изгубени деца: Изоставени топчета пред магазина, дрънкалка, лежаща на улицата, топки, седящи в канавките, малка и блестяща обувка, потънала в локва, училищна чанта, захвърлена на земята.
След това безпилотните самолети удрят това, което би трябвало да е гъсто населен пристанищен град.
Тишина.
Трупове.
Царство на смъртта.

Назад към част 47                                                         Напред към част 49

Глава 46

Рафаел погледна в тази посока, тъкмо успя да види дъното на силното въртене на вятъра, мръсотията и парчетата от самолетните останки.
„Ще стане шумно“ – предупреди той всички в самолета, докато изпращаше още повече енергия в енергийния щит, който беше създал около самолета.
Над него започнаха да се появяват светлинни копия и в първия момент той помисли, че е загубил контрол. Но не, обвивката, която беше издигнал, държеше модела си.
„Елена?“
„Да, светна ми силно. Случи се и докато кацахме. Частичната ми батерия се задейства?“
„Не съм посегнал към твоята енергия.“ – Щеше да се нуждае от огромното количество, съхранявано от Легиона. – „Чувстваш ли се болна или наранена?“
„Не. Аз съм просто светеща пръчка.“ – Целувка, която той усещаше. – „Ще го разберем по-късно. Съсредоточи се върху това да се запазиш жив, за да не се налага да ти ритам задника.“
Отново се притесняваше за него, когато от всички тях той беше този, който най-вероятно щеше да оцелее. Дори да го вдигнеше ураган и да го разбиеше в земята с безкрайна скорост, това нямаше да е окончателно за него. Тялото му рано или късно щеше да се сглоби.
Илиум също щеше да оцелее. Възстановяването му щеше да е много по-дълго, но вече беше достатъчно възрастен и силен, за да се справи. Аодхан беше същия. Дъгал и втория му пилот обаче нямаше да издържат. Главите им вероятно щяха да бъдат откъснати от телата им от удара и като вампири това щеше да е края за тях.
Що се отнася до Елена… Тя беше далеч по-малко чуплива, отколкото преди Каскадата да се опита да открадне душата ѝ, но си оставаше млад ангел. Тялото ѝ нямаше да издържи да бъде разбито на парчета.
Така че той щеше да се погрижи да не се стига дотам.
Загледан в асфалта, той се закотви. Асфалтът се пропука около него, когато енергията му се заби в земята и се заби в камъка толкова дълбоко, че той беше част от мантията на планетата. Заедно с щита тя не позволи на самолета да се движи при удара на урагана.
Парчета от самолетни останки се удряха силно в страните на самолета, но нищо не преминаваше през обвивката от огън на мълнията. Една отломка го удари в крака и едва тогава той осъзна, че е забравил да създаде щит около себе си.
Беше нужна само една мисъл.
Рев от шум, прах и отломки. После… Рязка тишина.
„Андрея. Статус.“
„Сканирам небето и пейзажа. Не виждам повече урагани. Всичко е спокойно.“
Рафаел изсмука енергията, която защитаваше самолета, в себе си, като вля огромно количество от нея обратно в Легиона, някои от които бяха паднали на мястото си, когато той се захвана за силата им. Той нямаше желание или нужда да носи толкова много енергия в собственото си тяло – не и когато каскадните мълнии вече бяха толкова силни.
„Благодаря.“
„Ние сме твои“ – прошепнаха седемстотин седемдесет и седем гласа. – „Тази сила е твоя.“
Вътре в него каскадната енергия се настани отново с позната студенина, подквасена само от струя див огън и стомана.
„Слизайте“ – каза той на тези вътре.
Вече излязъл изпод самолета, той се издигна във въздуха точно когато облаците се отвориха. Ударният дъжд започна да се врязва отдясно, удряйки кожата му на стотици остри, студени парчета.
Знакът на Легиона на слепоочието му пламна.
Вратата на самолета най-сетне се отвори и Елена се втурна навън. Той се носеше точно отвън, издърпа я от върха на стълбите и я прегърна. Тя се вкопчи в него със смях, светкавиците на крилете ѝ блестяха на фона на сивата тежест на мокрия от дъжда свят. Секунда по-късно тя впи ръце в косата му, придърпа главата му към своята и го целуна глупаво.

– – –

По-късно те стояха с Дмитрий и гледаха записите от камерите на летището и от самолетния наблюдател, който беше паркирал на „тайно“ място, което ентусиастите споделяха само помежду си. Кулата ги оставяше на мира, защото никога не се опитваха да нарушат границите на летището и се грижеха за доброто си поведение. Този наблюдател беше записал навлизащия самолет, придружен от коментар.
– Кула 1 е на път да се приземи – каза той весело. – Като че ли това не е действителния повиквателен знак, защото Кулата не обявява кои нейни самолети са в небето, но мога да кажа, че това е номер 1 по тази лека следа на опашката. Означава, че някой от висшестоящите трябва да е на борда. Нямам търпение – ебаси!
Кадрите се разклатиха, докато той се фокусира върху появилото се от нищото торнадо. Той завъртя камерата напред-назад, когато се появи още едно, после още едно.
– О, боже! Как пилота ще ги избегне? – В думите му се появи страх. – Самолетът ще влезе право в този ураган. Човече, човече… – Думите му се размиха в хладен ужас, който почти можеха да усетят, докато гласа му отново не изпищя. – Рафаел! Майната ми на мен! Никой няма да повярва на това!
Беше доловил мига, в който енергията на Рафаел пропълзя по целия самолет и го превърна в светещ фар в тежкия сив мрак. Скоро самолета бе затъмнен от вихрите и мръсотията и отломките във въздуха, за да се появи отново на петна, когато Рафаел го приземи.
През цялото време цареше ужасена тишина, която завършваше с:
– Това е шибания Архангел на шибания Ню Йорк! Засмучете го всички кретени, които се опитват да нападнат града ни, особено ти, Джоу Леуан!
Елена изхвръкна от смях.
– Харесва ми този човек. – Трябваше да се засмее, иначе сърцето ѝ можеше да експлодира – не можеше да повярва, че Рафаел е направил това. Виждайки визуалното изображение и размера на самолета над главата му, виждайки огромната сила, вложена в приземяването… Пулсът ѝ беше като гръм.
– Щеше да го направиш – промърмори Дмитрий, но думите му не съдържаха обичайната си подигравателна нотка. Беше прекалено съсредоточен върху втория запис, който започна да се възпроизвежда – този от камерите за наблюдение на летището. Вивек беше сглобил кадрите, за да създаде непрекъснат разказ.
Торнадата бяха избухнали без предупреждение, огромни вихри от вятър, мръсотия и летящи отломки, които се бяха превърнали в шрапнели. Раните на Рафаел вече бяха зараснали, но Елена щеше да вижда кръвта му, размазана по кожата, още известно време. Андрея от кулата за контрол на въздушното движение едва не си отряза главата, когато част от откъснато крило се разби в стъклото на кабината ѝ.
Оказа се, че това се бе случило близо до началото на нещата; след това тя бе продължила спокойно да общува с Рафаел.
– Защо Андрея е в тази контролна зала? – Елена се обърна към Дмитрий. – Бих предположила, че една толкова непоколебима жена ще бъде в Кулата.
– Ти не познаваш Андрея. – Дмитрий сгъна ръце. – Тя е на седем хиляди години и е решила, че през този век е на почивка. И харесва самолети.
Елена се замисли и осъзна, че когато си живял толкова дълго, да си вземеш един век отпуск, за да си починеш, не е кой знае какво.
– За наш късмет тя е решила да почива като контрольор на въздушното движение.
– Независимо от това, информирай я, че всички отпуски се отменят, докато не мине каскадата. – Очите на Рафаел бяха вперени в екрана. – Няма никакъв смисъл от усукванията. Изглежда, че е случайност самолета ви да е идвал да се приземи, когато те са се появили.
– Изглежда, че съвпадат с докладите, които идват от други територии – каза Дмитрий. – Опустошителни метеорологични явления навсякъде. Внезапни наводнения в Чили. Голямо свлачище в Турция. Водовъртеж в езеро в Швейцария – жертвите там ще са значителни. Нещо, което погълна няколко кораба за развлечение.
Елена потърка ръце нагоре-надолу по ръцете си.
– Темпото на хаоса се ускорява. – Като концерт, който се издига към неизбежно кресчендо: Война.

– – –

Когато двамата с Рафаел най-сетне се добраха до апартамента си, откриха, че Първичния ги чака на покрития с нощни завеси балкон. На самия ръб на балкона беше приседнал търпелив гаргойл с окапала коса. Приплъзвайки вратата и разливайки светлина на балкона, Елена каза:
– Знаеш, че си добре дошъл да изчакаш вътре.
Първичният се надигна от приклякането си.
Елена остана неподвижна, когато той пристъпи към светлината.
– Твоето второ ставане – прошепна тя, припомняйки си думите, които Първичния ѝ беше казал преди време, което ѝ се струваше като цял живот.
Очите на Първичния си оставаха в онзи блед, блед цвят с пръстен от яркосиньо около ирисите, който повтаряше цвета на очите на Рафаел, но кожата му бе придобила оттенък, който не беше сив или блед. Беше много жива. А косата му, тя беше ярко черна, с оттенъка на среднощното небе. Сянката на косата на Рафаел.
– Случи се днес. – Първичният вдигна ръката си, за да погледне гърба ѝ. – Не съм бил в пълния си цвят от… – Наклони глава. – От безкрайни еони. От последните аеклари.
– Същите ли са твоите братя? – Ако нейния архангел беше разтревожен от странното ехо на окраската му, той не го показа.
Първичният не бързаше да отговори.
– Те са самите себе си. Само Първичния е от аекларите. – Тъмните му зеници изведнъж се разкървавиха навън в сребристи вълни. Докато среброто не срещна синьото и двете не се сляха, като в краищата синьото преливаше в сребърното. Зениците отново изплуваха от сребристо-синьото море.
Елена сложи ръце на хълбоците си.
„Зловещо, но красиво.“
„Погледни крилата му.“
Елена не беше обърнала внимание на прилепните крила на Първичния – крилата на Легиона сякаш никога не се променяха. Очевидно това правило вече беше отпаднало, защото някогашните сиви крила на Първичния се отличаваха с бяло-златист ръб, който навътре преминаваше в ярко лилаво, преди да избледнее в сиво.
– Имаш частици и от двама ни – каза Рафаел.
– Ние зърнахме огледалото и огледалото ни промени. – Първичното лице падна на едно коляно. – Идвам, за да предложа на сир силата, която му принадлежи. Днес вие взехте само един процент и върнахте преливането на нас.
– Веднъж ни казахте, че ако Рафаел вземе силата, ще имате избор – да останете в света като отделни същества или да се върнете в дълбините – каза Елена. – Това все още ли е вярно?
Малко колебание.
– Нещата са се променили. Чувстваме как тъмните енергии се надигат и нарастват. Искаме да ви дадем не само силата, която притежаваме за вас, но и силата, която ни прави.
Сърцето на Елена се вледенява.
Крилете на Рафаел докоснаха нейните, когато ги разпери, а мълнията ѝ затанцува по перата му, преди да се върне при нея.
– Какво ще означава това за вас?
– Не знаем. Може да умрем – каза Първичния без признаци на страх или мъка. – Може да се върнем в дълбините, за да започнем отново.
Идеята за град без притихналото присъствие на Легиона, за техния зелен дом, изоставен и празен, беше противна на Елена. Сърцето ѝ толкова силно се бунтуваше срещу идеята за това, че не можеше да говори.
– В този момент не се нуждая от никаква сила – каза Рафаел. – Предпочитам моя легион да присъства и да е в пълна сила. Очертава се битка и ще ми трябват толкова опитни бойци, колкото успея да събера.
Първичният се изправи на крака.
– Последните аеклари не бяха като вас. – Той сякаш се мъчеше да разплете спомени, които бяха толкова стари, че бяха извън времето. – Вие сте… Нови. Ти… Разчупваш моделите.
– Добре. Вероятно затова не съм батерия за хрисими и Рафаел не се е превърнал в хладнокръвен злодей. – Тя беше шибано горда с архангела си, че е направил избора, който току-що беше направил – особено когато усети как студа на каскадната сила продължава да се рее в кръвта му. Беше придобил значителен контрол над нея, но му бе нужна силна воля, за да не се вслуша в зловещите ѝ обещания.
Леуан се бе вслушала. И сега Леуан беше чудовищна сила, която можеше да управлява целия свят. Да бъдеш добър, да бъдеш почтен, изглежда, не носеше никакви награди в тази безсмъртна борба на живот и смърт.
Със свити ръце Елена се взираше в небето.
– Не знам какво, по дяволите, иска Каскадата.
– Да възстанови равновесието в света – каза Първичния, сякаш това се разбираше от само себе си.
Когато и двамата се вгледаха в него, той дълго отвръщаше на удара, докато в задната част на главата на Елена се надигаха шепнещи гласове. Легионът разговаряше помежду си.
– Ние си спомнихме – каза Първичния. – Не знаем от кога. Не знаем от кого.
Това беше достатъчно разумно твърдение, като се има предвид възрастта им и колко много спомени носеха в съзнанието си.
– Разкажете ни – нареди Рафаел.
Първичното същество не бързаше да говори – толкова древно същество, че бе присъствало на първия край и второто начало на ангелския род.
– Силата расте. Архангелите растат. Необходимо е балансиране, за да не се разруши света.
Елена се намръщи.
– Задръж. Цялото това нещо с нарастването на силата е част от Каскадата. Не знам за теб, но на мен ми се струва, че Каскадата е тази, която прави счупването.
Совите на Касандра прелетяха покрай балкона на снежни криле, безмълвната им красота прикова вниманието на всички за миг, преди да излетят от погледа.
– Това е парадокс – призна Първичния, след което сякаш се затрудни да намери думи. – Твърде много Спящи. Твърде много съхранена енергия. Земята стене. Тя трябва да бъде освободена.
Звук, при който Рафаел прибра крилата си… Звук, който собствените ѝ крила никога повече нямаше да издадат. Ударната тъга беше неочаквана и висцерална. Преглъщайки трудно, Елена си припомни, че има шибани прибиращи се крила като на супергерой от комикс. И не само това – крилата ѝ горяха като светкавици.
Нейният архангел заговори в малката тишина.
– Каскадата се задейства, когато събраната сила на Спящите в света достигне определен праг?
Гласовете в задната част на главата на Елена отново се включиха в яростната дискусия на Легиона, преди Първичния да кимне.
– Вятър, дъжд, трусове, лед, това е освобождаване.
– Като вулкан, който изпуска малко пара. – Елена потропа с ботуша си по земята. – Разбира се, след това върха изригва и всички умират.
– Да – каза Първичния. – Този път върха ще се взриви. Равновесието отново ще бъде намерено.
Елена и Рафаел му зададоха още въпроси, но това беше всичко, което той трябваше да им даде.
– Невероятно, но всичко това има смисъл – каза тя на Рафаел, докато се приготвяха за лягане. – Искам да кажа, че в една раса от безсмъртни, където някои от вас продължават да увеличават силата си, нещата ще излязат извън контрол без вграден предпазен ключ.
– Особено когато тези от нас, които имат най-голяма власт, е почти невъзможно да бъдат убити. – С голи гърди и боси крака Рафаел отиде да застане до отворената балконска врата, загледан в нощта. – Оставете ни да продължим по тази траектория без контрол и в крайна сметка ще се превърнем в световни разрушителни сили, които ще се унищожат взаимно.
Възхищавайки му се, докато вървеше по-близо, Елена целуна гръбнака му, точно между местата, където крилата му израстваха от гърба.
– Не ми харесва накъде отива това.
– Но мисля, че трябва да се изправим срещу него. Единственият начин силата да се върне обратно в системата и нещата да се върнат в равновесие е някой от нас да умре. – Това беше нещото, което Рафаел не беше осъзнавал толкова дълго време – както Елена беше казала, раса от безсмъртни не може да продължи да съществува вечно без последствия. – А единствения начин един архангел да умре…
– … е да умре от ръката на друг архангел. – Елена се премести с лице към него, с гръб към нощта. – Шибаната Каскада създава боен клуб на безсмъртните? – В гласа ѝ вибрираше ярост. – Но какво се получава, ако Леуан победи и всички останали сте мъртви?
– Помисли си колко енергия ще освободи смъртта на Кръга и Древните обратно в системата. – Вълна след вълна след шокираща вълна. – Това обяснява защо нямаме легенди за повече архангелски Спящи. За раса от безсмъртни изглежда сме изгубили безброй предишни членове на Кръга без следа.
– Чакай. Чакай. – Елена потърка челото си. – Какво се случва с всички „дарове“ на Каскадите след това? Твоят огън, земетресенията на Тит, всичко останало. Майка ти е преживяла Каскада и не е мегамощна. – Тя направи пауза, стисна очи за секунда, докато се бореше да подреди мислите си. – Е, тя е, защото е взела със себе си цял град в Съня и сега защитава Аманат с щит, но няма безумно силна нападателна сила. Същото е и с Александър.
– Нейната беше „нормална“ Каскада. – Той докосна страничната част на шията ѝ, като погали с палец деликатната кожа там. – И все пак въпроса остава. Може би Легиона знае.
Но Легиона нямаше повече отговори за тях.
„Спяхме след Каскадата на ужаса. Толкова дълбок Сън, че когато се събудихме, никой от старите архангели не ходеше по света.“
Елена прокара ръце по гърдите му.
– Предполагам, че ще намерим отговора, след като сритаме задника на Леуан. – Но в очите ѝ имаше същото мрачно знание, което го преследваше – че дивия огън не беше достатъчен, за да спаси Антоник.
Единственото им оръжие срещу отровата на Леуан се беше провалило.

Назад към част 46                                                      Напред към част 48

Глава 45

Елена прегърна Колибри, вдишвайки нежната любов, която ухаеше от нея.
– Сигурна ли си, че искаш да си тръгнем? – Попита тя, след като се отдръпна. – Можем да останем по-дълго.
– Ах, дете. – Колибри се усмихна. – Чувствам, че ти липсва моето момче, което не е излязло от утробата ми. Аз съм напълно способна да бъда достатъчна сама на себе си. – Тя погледна към Илиум, който стоеше в далечния край на покрива и водеше тих разговор с Аодхан.
Той не изглеждаше щастлив, но не се отърси от докосването на Аодхан, когато другия ангел сключи ръка върху тила на Илиум. Крилете му се разтваряха и затваряха неспокойно, а челюстта му бе втвърдена.
– Погрижи се за него. – Гласът на Колибри беше мелодия на скръбта, която заплете сърцето на Елена в меланхолични вериги. – Сърцето на моето момче обича твърде много и го боли твърде много, когато е разбито.
– Аз ще го държа под око. Рафаел е наредил и на Аодхан да се прибере у дома. – Тя върна вниманието си към Колибри. – Никога не съм осъзнавала колко силна сте, лейди Шарин, и съжалявам за това. Тази седмица ме научи никога повече да не ви подценявам.
– Ласкаеш ме, но ще го приема. – Проникнала в тъгата искра, тя избърса нещо от рамото на Елена. – Благодаря ти, че задоволи нуждата ми да изкарам гнева си с ножове. Знам, че не съм воин. Също така не съм това, което някога бях… А сина ми твърде дълго имаше за майка призрак. Това е достатъчно.
Красивите бледи очи на Колибри, шампанско, поднесено на лунната светлина, все пак имаха ефирно качество, сякаш виждаха отвъд завесата, но в гласа ѝ имаше решителност.
– Никога не съм си мислила, че ще благодаря на Егеон за нещо, но ще му благодаря за рева на яростта, който ме събуди от собствения ми дълъг Сън.
Докато Колибри отиваше да говори с Илиум и Аодхан, Елена оглеждаше селото и си мислеше колко по-различно е то от времето, когато тя за последен път беше тук – хората все още се стряскаха, когато забелязваха криле, но бързо се възстановяваха и мнозина предлагаха колебливи усмивки.
Ако вървеше с Колибри, нямаше никакво помръдване, а само радост и обожание. Децата тичаха към лейди Шарин с цветя, стиснати в малките им, пухкави ръчички, а възрастните се покланяха ниско, когато тя минаваше, макар че не беше ангел, за да изисква такива неща. Тя вземаше лепкавите ръчички на децата в своите и вървеше с тях, докато говореше с родителите им. Понякога докосваше рамото на някой селянин, който се беше поклонил, и го питаше за деня му.
Хората от това село се кланяха не защото се страхуваха от нея, а защото я обичаха.
Към войнските ескадрони на Колибри се отнасяха с уважение и страхопочитание. Тя сама бе избрала всеки воин от армиите на Кръга и нито един ангел или вампир не се бе поколебал да служи известно време на това, което се смяташе за невзрачна длъжност, лишена от риск или опасност.
Страхът все още не се беше изпарил напълно от селото, но вече не беше отровен миазъм във въздуха и тя си помисли, че ако се върне след още шест месеца, може би ще е за прочистване на въздуха. Тези хора се бяха научили, че могат да се доверят на ангелоподобните, че няма да бъдат жестоки, капризни и с грозни сърца.
Такива жестоки ангели съществуваха в света, винаги щяха да съществуват, но не и тук. Вече не.
– Ели, време е. – Лицето на Илиум беше мрачно, израз, който тя никога досега не беше виждала у него.
Колибри притисна лицето му в ръцете си.
– Няма ли да се усмихнеш на майка си, преди да си тръгнеш? – Когато Илиум продължи да изглежда намръщен, майка му се наведе близо до него. – Обещавам ти, че няма да се превърна отново в призрак – не е нужно да се притесняваш. Не забравяй, че въпреки цялата му сила, аз спечелих състезанието.
Очите на Илиум се разшириха.
– Помниш ли? – Груб въпрос.
– Събуждам се, мило момче. – Дърпайки главата му надолу, тя го целуна по челото, преди да свали нещо от китката си. – Носи това и си спомни коя съм била някога. Ще се превърна отново в нея.
Илиум протегна ръка на трудно преглъщане и майка му прехвърли разтегливата гривна през по-голямата му ръка и на китката му. Дървените мъниста бяха далеч по-отделени върху китката му, но изглеждаше, че каишката е здрава и ще издържи.
Илиум прегърна майка си, обви я с крилата си и дълго се държеше, а лицето му се стегна в пристъп на надежда. След това каза:
– Ще се обадиш, ако имаш нужда от мен, нали?
– Ще ти се обадя – обеща Колибри. – Но ако Егион дръзне да дойде тук, ще се разправя с него. Това е въпрос между мен и баща ти. – Тя се отдръпна, но не и преди да се обърне към Аодхан и да го целуне по бузата. – Вървете си у дома, бегълци. Чувам достатъчно, за да разбера, че ужасен мрак заплашва света. И знам, че в такъв момент Рафаел се нуждае от своите Седем и своята съпруга.
Илиум погледна Елена и кимна.
Тримата потеглиха като един, като Аодхан се издигна високо, както предпочиташе – толкова високо в небето, че беше падаща звезда или искра от слънчева светлина, попаднала върху неизвестен обект. По-близо до земята смъртни и вампири се събраха отдолу, сочеха и зяпаха. Известно е, че шофьорите спираха колите си без предупреждение, разсеяни от накъсаната светлина, която беше тялото му в полет под слънцето или луната.
След като прелетяха известно разстояние, Илиум погледна назад за последен път. Следвайки погледа му, Елена видя малката фигура на Колибри на далечния покрив, кремавооранжевата рокля на която се развяваше от утринния бриз. Елена вдигна ръка и Колибри ѝ отвърна. Майката на Илиум стана твърде малка, за да я види, след един удар на крилото, а дома ѝ изчезна на фона на пустинята и небето.

– – –

Рафаел наблюдаваше пристигането на самолета от наблюдателната си точка на близкия покрив, следобедната светлина беше мъглива. Дъгал вкарваше плавно и стабилно самолета въпреки силните ветрове, които бяха започнали да брулят района през последните часове. Метеоролозите прогнозираха ураганни ветрове и дъждове.
Ню Йорк не беше единствения засегнат град; цялото източно крайбрежие беше под заплаха. Във Флорида също валеше сняг. Елижа се беше върнал у дома, за да открие, че половината от територията му е в прегръдките на огромна снежна буря. Михаела се беше свързала с Рафаел в паника, защото ѝ беше трудно да се пребори с ветровете на собствената си територия, за да стигне до детето си, но те бяха намалели достатъчно, за да успее да пробие.
Той не беше чувал за другите архангели, но знаеше, че всички те са склонни да се справят с неща, които са смъртоносни, опасни и неочаквани, а Земята е в хаос. Нейха беше в най-лошото положение, цялата ѝ армия беше на постоянно наблюдение, за да не се пренесе мъглата през границата ѝ.
– Макар че какво ще правя, ако все пак навлезе, не знам – беше казала на него и на Калиане, преди всички да се разделят, след като погребаха Антоник; сенките под очите ѝ бяха стигнали до челото ѝ.
„Елена, моя, липсваше ми.“ – Толкова прости думи за суровата болка в него. Твърде скоро почти я беше загубил, за да му е лесно при такава раздяла.
„Виждам те.“ – Щастието ѝ се разля като разтопена стомана в съзнанието му. – „Планирам да скоча в ръцете ти и да те целуна като глупак, така че бъди готов.“
Усещайки как устните му се изкривяват по начин, който само неговия ловец можеше да породи, той се издигна и паралелно се спускаше до самолета от малко разстояние. Можеше да се приближи много повече, но тогава Дъгал можеше да се притесни, че ще го хване при привличането на самолета, а той искаше пилота да се съсредоточи върху безопасното спускане. Защото в това метално тяло се намираше вечността на Рафаел.
Всичко се промени на една трета от пътя на спускането. Силните ветрове започнаха да се усукват в смъртоносни фунии. Един от новородените вихри се завъртя около малък самолет, паркиран близо до хангар; самолета се обърна срещу стената на хангара, като силата му раздроби нещото на парчета. Втори смерч удари много по-голям самолет, който тъкмо беше приключил с депланирането на пътниците и екипажа – всички те бяха войници от Убежището, което Рафаел наричаше свой дом.
Самолетът беше изтласкан до половината на пистата, където се блъсна в друг вихър; огромното метално тяло изстена, докато се преобръщаше с искра от метал върху асфалта.
„Дъгал, прекъсни кацането!“ – Пилотът имаше по-голям шанс да избегне ураганите, ако прелети направо и в чист въздух – смъртоносните фунии изглеждаха съсредоточени във и около летището.
„Твърде късно е, сир!“ – Менталният глас на Дъгал беше слаб – вампира не беше толкова силен, колкото някой от Седемте на Рафаел, но през вековете беше натрупал достатъчно сила, за да може да отговаря на Рафаел, вместо просто да го слуша. – „Самолетът няма да има достатъчно подемна сила! Вече се клати, сякаш ще се разпадне.“
Беше твърде късно и за Елена, Аодхан и Илиум да излетят от самолета. Вятърът щеше да ги блъсне на асфалта, преди да успеят да се издигнат в небето. Въпросът така или иначе беше спорен – никой нямаше да изостави Дъгал и втория му пилот.
„Какъв е плана, Архангеле?“ – Гласът на Елена беше спокоен и уверен.
„Да изпитаме издръжливостта на тази каскадна сила.“ – Той отново посегна към съзнанието на Дъгал. – „Прекъсни цялата енергия. Освободи управлението.“
Една секунда. Две. После… Свършено.
„Самолетът вече е планер.“
Вятърът брулеше лицето му, а парчета отломки прорязваха голите му ръце, Рафаел полетя към масивния обект. Той се движеше бързо, но той беше архангел. Съобразявайки се с барутното му темпо, той сложи ръце на ходовата част. Тези ръце изглеждаха смешно малки в сравнение с огромната метална конструкция, но тук не ставаше въпрос за физически размери. Ставаше дума за сила.
Рафаел освободи своите със строго фокусирано намерение, което оформи изражението му. Златна мълния, целуната с пипало от топлината на Елена, се промъкна по ходовата част и по долната страна на крилата. Никога не бе правил това с толкова голяма машина, но веднъж бе помогнал за приземяването на много по-малък самолет. Тогава просто бе използвал силата си – едноместен едва ли е бил предизвикателство.
Но дори архангел не можеше да издържи теглото на пълноразмерен самолет. Ето защо бе създал енергийната мрежа. Мускулите му се напрегнаха, докато насочваше силата си през тази мрежа, превръщайки я на практика в част от тялото си.
Един ураган се насочи право към тях, гневен и черен. Нямаше как да го избегнат. Но в съзнанието си не чу викове на паника, нито писъци. Хората му и неговата съпруга му се доверяваха, че ще се справи.
Той посегна към Легиона. Докато го правеше, усети в себе си вкус, който беше на Елена. Без да му обръща внимание, защото тя беше добре дошла, когато пожелае, той изтръгна силата от Легиона по начин, който никога досега не беше правил.
„Ние сме хранилището“ – бяха казали древните същества, когато за пръв път излязоха от дълбините. – „Опитахме се да го предадем на Сирака, но той все още не е готов.“
Сега тази сила се вливаше в него и беше различна от каскадната енергия. Беше болезнено стара и имаше вкус на студената прегръдка на океана и на безкрайния марш на времето. Напомняше, че Легиона е спал векове под водата и през голяма част от това време е бил като мъртъв. Но сега те се бяха събудили и шепнеха в съзнанието му.
„Рафаел. Аеклари. Виждаме огледалото. Ние даваме.“
Силата въздъхна в кръвта му, след което – по негова команда – се разпространи навън по вече изградената рамка – само че този път продължи, докато цялата равнина не бе обвита в мрежа от архангелска енергия, която отблъсна всеки опит за унищожение.
Те се втурнаха направо в урагана.
Със свити мускули Рафаел държеше самолета стабилно, докато ветровете се опитваха да го изтръгнат от ръцете му, дори когато се опитваха да разрушат крилата му. Но крилата му бяха раздирани от бял огън и вятъра не можеше да ги улови.
Внезапно спокойствие, самия център на разгневената фуния.
Яростта на вятъра отново за няколко удара на сърцето, жестока, яростна и изискваща. Туниката му се разкъса от тялото му. Нещо малко и остро се заби в гръдния му кош. Той се отърси от лекото нараняване и се съсредоточи непоколебимо. Над него самолета изстена, но се задържа, когато излязоха от другата страна.
По-малките вихри продължаваха да опустошават летището около тях. Единственото милосърдие беше, че това беше частно летище за ползване от Кулата и това беше последния полет, който идваше или излизаше днес. Всички останали самолети в момента бяха освободени от екипаж и пътници.
„Андрея, помогни ми да кацна.“ – Въртящите се отломки заслепиха и объркаха.
„Намираш се точно над пистата за излитане и кацане, сир.“ – Гласът на Андрея беше кристален; ангела беше много по-могъщ, отколкото повечето хора осъзнаваха. – „Виждам очертанията на самолета, които светят в златисто. Има светлина, която идва и отвътре. Ако продължите да се спускате по сегашния наклон, ще имате достатъчно място.“
Андрея го държеше в течение, докато Рафаел не се приближи достатъчно до земята, за да види асфалта. Дъгал беше спуснал колелата, когато започна процеса на кацане, и макар че пространството под него не беше достатъчно, за да застане Рафаел в пълния си ръст, щеше да е достатъчно, ако свие коленете си.
Дори да беше паднал и стабилен, той не пусна самолета.
„Остани на борда.“ – Останаха в рамките на виещата сива вихрушка от прах, отломки и ярост.
„Свещена проклетия, Архангеле. А на мен ми направи впечатление, че Блубел обърна хеликоптера с главата надолу.“ – Гласът на Елена беше чист живот в него, изблик на радостна светлина. – „Току-що му го казах, а той се преструва, че се дуе, но очите му са огромни и продължава да гледа през прозореца, после да разтрива тези очи, само за да погледне отново. Аодхан е направо разконцентриран.“
Думите ѝ бяха толкова нормални, толкова част от живота му, че бузите му се сгърчиха въпреки ветровете, които бурно се надигаха около тях.
„Един архангел трябва да има някакви трикове в ръкава си“ – каза той, точно когато гласа на Андрея се появи в съзнанието му.
„Сир. Масивен смерч, който се надига на опашката на самолета.“

Назад към част 45                                                             Напред към част 47