Категория: Ловец на гилдията

Глава 5

Елена изпъна рамене, докато седеше на покрива на сградата, дадена на Легиона, краката ѝ висяха отстрани, а крилата ѝ опираха в грубата бетонна повърхност. Позицията ѝ даваше пряка гледка към Кулата, чиито прозорци пламтяха от отразената слава на това, което обещаваше да бъде ослепителен залез.
До нея се бе разположил Първенеца в характерната за Легиона поза за почивка, наподобяваща гаргойл. Високо издигнал криле и с една ръка, подпряна на коляното, той беше облечен в неизгладено черно, но сега беше прашно, а тъмната му коса беше същата. Той все още не беше „човек“ в никакъв смисъл, но вече не караше косъмчетата отзад на врата ѝ да се изправят.
През по-голямата част от времето.
– Уморена си.
Елена посегна да оправи конската си опашка, косата ѝ беше влажна от бързия душ, който беше взела, иначе щеше да е покрита с прах и песъчинки като Първичния.
– Натоварен ден. – Беше го натоварила в пренасяне на материали, за да улесни ремонта на една от отдалечените високи сгради, повредени по време на битката. – Как вървят промените по тази сграда?
– Тя не е строена за крилати обитатели.
Зловещият, излязъл от дълбините мъж ставаше многословен, помисли си тя сухо.
– Да, има много работа за вършене. – Трябваше да се добавят балкони без парапети, да се съборят вътрешни стени, прозорците да се превърнат във врати – това, което беше безопасно и удобно за смъртните и вампирите, беше досадно и задушаващо за крилатите същества.
Ремонтът щеше да отнеме време, но техническата оценка на екип от специалисти показа, че все пак ще бъде по-бързо и по-ефективно да се модифицира съществуваща сграда според изискванията на Легиона, отколкото да се строи нова от нулата.
– Засега хората ти справят ли се добре? – Едно от нещата, които Първичният им беше казал, беше, че макар Легиона да не се нуждае от сън, хората му не се справят добре, откъснати един от друг толкова скоро след издигането си.
– Да. Събираме се на покрива.
Елена знаеше това. Първата нощ, когато в полунощ бе погледнала от другата страна на Кулата и бе видяла приклекналите им форми, косъмчетата отзад на врата ѝ се бяха изправили. Чудеше се дали Легиона има представа колко сериозно други могат да бъдат понякога.
– Ако снега е твърде студен, можем да организираме…
– Покривът е приемлив.
– Липсва ли ти морето?
Дълга пауза, отговора спираше, сякаш тя му беше задала въпрос, който не беше обмислял до този момент.
– Да… там имаше мир… и чудеса… повече, отколкото смъртните или безсмъртните очи… някога са виждали.
Елена не можеше да направи нищо друго, освен да кимне; беше зърнала само част от владенията на Легиона, но те бяха завладяваща красота в безкрайния мрак.
– Някога и аз имах друг дом – каза му тя, като посочи Кулата. – Апартамент в онази сграда с назъбения покрив.
Отговорът на Първичния ѝ се стори нескопосан, но тя почти виждаше как е стигнал до него.
– Ти не си смъртна и все пак си.
– Мисля, че това ме описва доста добре. – Изправяйки лицето си срещу галещия вятър, тя вдиша безбройните аромати на своя град. Град, изграден от дух, хъс и кърваво мислене.
Точно като хората му.
И тогава в съзнанието ѝ се появи свежата целувка на дъжда, грохота на морето, великолепните криле на Рафаел в полет, когато той излетя от балкона на кулата, където говореше с Дмитрий и Джейсън. Елена не помръдна от мястото си при вида на силата и умението на полета му. Пет секунди по-късно той зависна на няколко метра от нея, като направи маневрата да изглежда без усилие, макар Елена да знаеше от опит, че задържането на въздушна възглавница изисква брутален мускулен контрол.
Облечен в бойни кожи без ръкави, подобни на тези на Първичните, макар че неговите бяха тъмнокафяви, той погледна към водача на Легиона.
– Моят секундант желае да разговаря с теб. – Лъч от залязващото слънце удари жестокото огнено синьо на сложния и необикновен знак, който се простираше от дясното му слепоочие до върха на скулата.
Стилизиран дракон – така беше казал умът на Елена за знака, когато го видя за първи път като цяло, но истината беше, че беше трудно да се опише ясно. Въздействието беше висцерално, сякаш назъбените линии притежаваха невъзможна сила.
– Господарю. – Първичните потеглиха в мълчание.
Елена потрепери.
– Не мога да свикна с факта, че крилата им не шумолят. – Легионът имаше крила, сравними повече с тези на прилепите, отколкото на ангелите, силни и паяжинисти и плашещо тихи.
– Те са създадени за прикриване – отвърна Рафаел, а разтърсващия оттенък на очите му се фокусираше само върху нея, синьото беше толкова чисто, че почти болеше. – „Към дома, хбебти?“
Всичко в нея резонираше от невероятната сила на този въпрос, от основата, която се криеше под него. Сега дома беше истина и за двамата.
– Да, освен ако ситуацията с наркотиците, за която спомена, не означава, че трябва да останем в Кулата. – Не ѝ харесваше звука на тези неща с Умбер.
– Дмитрий е взел въпроса под внимание, а Илиум ще поеме нощната стража над Кулата, като компания ще му прави Аодхан. – Блясък на смях в очите му, нейния архангел, който вече не беше онова ледено, нечовешко същество, което я бе накарало да затвори ръка над острието, а кръвта ѝ да капе гореща и червена към покрива на Кулата. – Наазир трябва да пристигне тази вечер.
Елена се намръщи. Рафаел продължаваше да отказва да ѝ каже истината за Наазир, вампира, който не приличаше на нито един друг вампир, когото тя някога беше срещала.
– Отмъщението ще бъде мое – заплаши тя. – На твое място щях да спя с едно отворено око.
Жадният вятър прокара по бузата му нишки от обсидиановата коприна, която представляваше косата му.
– Напомням ти собственото ти заключение, че нашия камериер няма да се впечатли от пропитите с кръв чаршафи.
Тържествените му думи я стреснаха и я накараха да се усмихне.
– Изненадана съм, че Наазир успя да се върне тук толкова скоро. – Вампирът се беше върнал в Аманат, територията, която държеше майката на Рафаел, Калиане, малко преди две седмици и половина. – Нямаме ли нужда от него, за да държи под око отвъд водата, на територията на Леуан? – Джейсън влизаше и излизаше, но шпионина не можеше да бъде винаги на едно място.
– Венъм е заел временно мястото на Наазир. – Този път забавлението, което оформи устните на Рафаел, беше остро. – Майка ми се обади, за да попита какво друго имам в менажерията си.
Елена изхърка, без да се съмнява в острия тон на Калиане.
– Можеш ли да я обвиняваш? Първо ѝ пращаш тигрово същество, което яде хора, които не харесва, а после вампир с очи и кътници на гад. – Тя вдигна пръст. – А и да не забравяме смъртния, когото държиш като домашен любимец.
– Майка ми не те смята за мой домашен любимец, Елена. Тя е много добра към домашните любимци.
– О, ай!
Забавлението изчезна, Рафаел скъси разстоянието помежду им, за да стисне челюстта ѝ.
– Беше в лазарета, след като се изкъпа.
– Да. – Беше се превърнало в навик да се отбива там по няколко пъти на ден. И ако продължаваше да я ужасява изграждането на връзки с толкова много мъже и жени, които можеха да загинат в предстоящите битки, като всяка смърт отрязваше по още едно парче от сърцето ѝ, тя приемаше това един ден, едно приятелство, наведнъж.
– Настроението е приповдигнато – каза тя на Рафаел, след като обви ръце около врата му – особено след като Гален издаде заповед всеки, който е поне малко подвижен, да бъде вдигнат и активен, иначе… – Устните ѝ се извиха. – Чух го да проклина на поне осем различни езика, да заплашва с убийство и други по-креативни форми на отмъщение от няколко много потни ангели и вампири. – Всички те бяха ранени или по време на Падението, или в борбата срещу Леуан. – Моят личен фаворит беше свързан с мармалад, паяци, обвързване с въжета и гигантски казан.
– Тогава е добре, че оръжейния ми майстор е в Убежището.
– Сякаш всичко това ще стресне Гален. Той сигурно ще изяде паяците и ще разкъса въжетата с голи ръце. – Ангелът, построен като танк, беше природна сила. – Но под оплакванията виждах само облекчение. Тези, които са се изправили, са щастливи, че работят толкова усилено, че се отнасят с тях като с воини, каквито са, а тези, които все още не са подвижни, имат и източник на забавление, и цел.
Рафаел плъзна ръце около талията ѝ и я издърпа от ръба, като се завъртя под невъзможен ъгъл, крилото му се изви през погледа ѝ, преди да ги доведе до вертикално висване.
– И така, тази нощ – каза той, а дъхът му бе целувка върху устните ѝ – нашите хора са в безопасност, градът е под наблюдение и аз мога да прекарам нощта с моята съпруга.
Като открадна целувка от архангела, който беше неин личен и много лош наркотик, Елена каза:
– Сега – и той я пусна.
Тя разпери криле, понесе се навън към студения вятър, а радостта от полета се превърна в нещо живо в нея. Небето вече беше ярко алено и оранжево, заснежения Сентръл парк пламтеше, а небостъргачите светеха като фасетирани скъпоценни камъни. В контраст с дивия цвят на небето, въздуха беше кристален, леден от студ. Белите ѝ дробове се разшириха от чисто физическо удоволствие. После погледна наляво и усети как челото ѝ се набръчква.
Рафаел се бе спуснал по-ниско от нея и белия огън, който ставаше все по-очевиден за нея, облизваше целунати от залеза пламъци по перата му.
„Отново гориш и не ми казвай, че това е илюзия.“
„Как да го направя“ – Рафаел се издигна нагоре, после се свлече обратно до нея. – „Няма никакъв рационален смисъл крилата ми да се превръщат в пламъци – каква е ползата от архангел, който не може да лети?“
„Имаш ли някакви затруднения в момента?“
„Не.“ – Кратка пауза. – „Всъщност се провирам през вятъра по-плавно от обикновено.“
Като се има предвид, че обичайните умения на Рафаел бяха феноменални, това беше сериозно предимство.
„Краят на крилото ти е изцяло обгърнат от бял огън чак до вторичните ти покрития“ – каза му тя. – „Ела по-близо и под мен, за да мога да докосна крилото ти.“ – Елена ставаше все по-добра в летенето с всеки изминал ден, но подобна фина маневра в момента беше извън нейните възможности.
Рафаел се премести в исканата от нея позиция, част от крилото му беше под ръката ѝ. Протягайки ръка, тя докосна пръстите си до белия огън.
„Мога да усетя перата ти под огъня. Копринени и силни, такива, каквито винаги са били. Но пламъка играе по пръстите ми. Хладен е на допир и го усещам като теб.“ – Колкото и да беше невъзможно да го обясни, тя усещаше дъжда и вятъра по върховете на пръстите си, усещаше разбиващото се море.
Рафаел се извиси, за да полети до нея.
„Отново имаме компания.“
„По дяволите. Иска ми се да носеха камбанки или нещо подобно.“ – Съвсем бе пропуснала бойците от Легиона, които се бяха появили до тях, и двамата облечени в основни черни бойни кожи, без ръкави.
Когато погледна към този отляво, видя, че той я гледа.
Чернокос и със златиста кожа, той имаше бледи, бледи очи, обградени в чисто синьо, което повтаряше това на Рафаел, а крилата му бяха с побито злато, там, където биха били най-големите летателни пера на един ангел. За разлика от него там, където крилата на боеца от Легиона израстваха от гърба му, кожената текстура беше черна, идентична с чернотата на крилата на Елена, а цвета преливаше в среднощно синьо, което се сливаше със златото.
Беше точно същото оцветяване, каквото имаше и Първичния, всички от Легиона, отсечени на една и съща преса, но тя знаеше, че това не е Първичния. Докато лидера на Легиона създаваше усещането за страшна възраст, за безкрайна памет, този боец изглеждаше странно млад за сетивата на Елена. Сякаш едва се бе оформил преди вековния им Сън в дълбините.
Вдигна ръка и махна с ръка, за да види какво ще направи той. Досега с Елена и Рафаел бе разговарял само Първичния. Взаимодействие като това, което тя имаше с него на покрива този ден, беше още по-рядко.
– Здравей! – Извика тя в унисон с махането си.
Боецът от Легиона наклони глава настрани като любопитна птица и се извърна по-близо. После вдигна ръка и повтори движението на Елена. Зарадвана, тя се засмя и махна в отговор. Устните му се раздвижиха, сякаш се опитваше да разбере как да се засмее или усмихне. Макар че скоро след това се отказа от този опит, той остана до нея от другата страна на Хъдсън.
„Искаш ли да им заповядам да спрат ескорта?“
Елена поклати глава на въпроса на Рафаел.
„Изглежда, че по някаква причина им харесва да го правят, а и е достатъчно безобидно.“ – Ескортът до дома – независимо дали до Анклава, или до Кулата – бе започнал тихо, скоро след приключването на първоначалните ремонти след битката, и вече бе ритуал. – „Освен ако не планираш да ме пометеш в танц…“
„Съгласна ли си да се съблечеш над Манхатън?“
„Не през този век.“ – Кожата ѝ се нагорещи дори от идеята за това, макар че не цялата тази топлина беше униние, тя се спусна към реката. Боецът от Легиона се спусна заедно с нея и се плъзна по вълнуващата се вода край нея, с озадачено изражение на лицето. – „Струва ми се, че се опитва да разбере защо бих искала да направя това.“
„Не мисля, че Легиона все още разбира радостта.“ – Рафаел се спусна с криле надолу, за да се присъедини към нея, преди двамата да се издигнат обратно почти вертикално, за да достигнат върха на скалата, отвъд която се намираше дома им. Мускулите на Елена се напрягаха при изкачването, но тя се радваше, че го е завършила без колебание.
– Да! – Тя помпаше ръката си нагоре-надолу, докато се присъединяваше към Рафаел на моравата.
Боецът от Легиона се приземи до нея, а партньора му слезе до Рафаел. Обръщайки се към своя архангел, тя каза:
– Как беше формата ми? – Това беше сериозен въпрос.
– Излизаш леко наляво.
– Имах такова усещане. Не мога да намеря правилния баланс. – Намръщена, тя оправи крилата си и погледна към боеца от Легиона, който ѝ беше махнал с ръка. – Имаш ли съвети?
– Свикнала си да носиш арбалета от дясната страна на тялото си и се накланяш, за да балансираш, дори когато не си го пристегнала.
Елена се загледа.
„Само си въобразих ли това, или той говореше?“
„Той говореше.“ – Рафаел прехвърли вниманието си към боеца. – Проницателността ти е остра. – Обърна се към Елена, когато боеца наклони глава към него по начина, по който Легиона имаше навика да постъпва с Рафаел, и каза: – Не е нужно да поправяш стойката. Научи се да го осъзнаваш и да си даваш сметка как влияе на равновесието ти, когато нямаш арбалет.
Елена кимна, благодари на боеца от Легиона, след което каза:
– Искаш ли да се разходим? – И на него, и на партньора му. – Отивам в оранжерията.
„Ловецо, какво правиш?“
„Опитвам се да ги очовеча, така да се каже.“ – Не можеше да продължава да бъде обезпокоявана от сила, която принадлежеше толкова дълбоко на нея и Рафаел, че знанието беше бръмчене в костите ѝ. – „Нямаше ли да се нуждаеш от няколко напътствия, ако си бил погребан на дъното на океана в продължение на хилядолетия?“
– Ще кажа на Монтгомъри да ви изпрати освежителни напитки.
Когато Елена се завъртя на пета, за да тръгне към оранжерията, двамата бойци от Легиона се втренчиха в нея.
„Хах“ – каза тя на Рафаел – „обзалагам се, че не си мислеше, че ще приемат поканата ми.“
„Щеше да спечелиш този залог.“
Като го целуна през рамо, тя продължи към оранжерията. Обикновено сваляше повечето си оръжия, щом влезеше в топлото и влажно убежище, макар че ги държеше на леснодостъпно място, но днес не разкопча нито един нож. Едно беше да се опита да ги опознае, друго – да се довери сляпо на хилядолетна сила, която се бе появила от нищото, бръмчаща в костите или не.
Беше в хиперсъзнание за бойците, които стояха мълчаливо от двете страни на вратата, докато тя проверяваше растенията си. Когато Монтгомъри, облечен както обикновено в елегантен черен костюм, с бяла риза, пристигна с поднос с кафе и дребни, вкусни неща, тя каза:
– Казах ли ти колко те обичам, Монтгомъри?
– Не и днес, милейди.
Елена изохка вътрешно. Камериерът беше свикнал да я нарича „ловец на гилдията“, а после се беше случила битката и той се беше върнал назад.
– Какво донесе? – Попита тя, знаейки, че Монтгомъри вече ще е забелязал грешката си.
– Еклери, приготвени от Сивия, кифлички с боровинки и плодове. – Наля кафето в една чаша за нея и добави две бучки захар, след което я постави на пейката. – Господата искат ли да пият нещо?
Елена погледна към бойците и вдигна чашата си в мълчалив въпрос.
Един от тях най-накрая проговори.
– Нямаме нужда от гориво.
– Тогава ще ви оставя да си вършите работата, ловецо на гилдията.
Преценявайки, че двамата ѝ гости може би са достигнали предела си, що се отнася до нови преживявания, тя се върна към растенията си… и осъзна, че те са скъсили разстоянието до нея със смъртоносна тишина.

Назад към част 6

Глава 4

Чудейки се дали този път вампира ще хване тъмноокия си ловец, Илиум яхна зимния вятър директно до балкона пред кабинета на Дмитрий. Той беше почистен от снега – задача, която обикновено се възлагаше на най-младия в редиците на отряда, вампир или ангел. Точно сега, при толкова много ранени млади хора, това се правеше от всеки, който имаше десет свободни минути и нямаше нищо против малко ръчен труд.
От влагата в косата на Дмитрий, който стоеше зад бюрото си, облечен в обикновена черна тениска и черни панталони, Илиум имаше чувството, че Дмитрий сам е разчистил това. Не са много хората, които стоят втори след архангел, които биха се заели с такава задача, но именно затова Дмитрий се ползваше с такова доверие от хората на Рафаел – въпреки властта си, той беше и винаги е бил един от тях.
Поглеждайки към входа на Илиум, чиито очи бяха вперени в картата, показваща сегашното положение на силите на Леуан в Китай, Дмитрий каза:
– Намери ли го?
– Трейс го намери. – Илиум беше помолил стройния вампир да проследи следата, защото повечето вампири извън Кулата нямаха представа, че той е човек на Рафаел. – Нарича се Умбер. – Той постави малък флакон с червеникавокафяво вещество на бюрото на Дмитрий, но макар цвета да повтаряше пигмента, на който беше кръстен, текстурата беше необичайна.
Съдържанието блестеше като малки парченца стъкло – или натрошени твърди бонбони.
Дмитрий го вдигна и го насочи към светлината.
Илиум видя, че е странно красива, въпреки че светлината разкриваше, че кристалите са с болнаво жълт оттенък.
– Сдъвкан?
Той кимна на въпроса на Дмитрий.
– Изглежда, че това е предпочитания метод за поглъщане при потребителите, които Трейс успя да определи. Доставчикът полага изключителни грижи да запази това вещество в нелегалност и да бъде достъпно само за избрани клиенти.
– Ексклузивността го прави по-ценно. – Дмитрий върна флакона на мястото му. – Ефекти?
– Сексуално опиянение и пристрастяване с един удар. – Трейс беше съобщил, че е видял как жената, от която беше взел пробата, трепери от плътско удоволствие, след като е взела малко, ръцете ѝ са притискали гърдите ѝ, а очите ѝ са били с тежки клепачи. – Дългосрочните ефекти са неизвестни – Трейс успя да потвърди, че наркотика е излязъл на улицата едва преди два дни. Имахме късмет да го засечем.
– Не, не бяхме късметлии, бяхме подготвени. – По време на подготовката на битката Дмитрий бе започнал да създава мрежа от информатори из целия град и именно тези информатори бяха докладвали за нарастващо вълнение сред богатото вампирско население. Всичко това беше свързано с мистериозен нов наркотик.
Много от тези нови информатори бяха хора, а някои от тях бяха донори на кръв, по-специално генетично благословени донори, които редовно влизаха в контакт с по-възрастни и по-могъщи вампири. Уловката се състоеше в това, че никой от информаторите не знаеше, че служи на Кулата. Един от ексклузивните донори например докладваше на жената, която ръководеше най-добрия вампирски клуб в града, в замяна на това, че е в нейния кръг.
Идеята за фината, но мощна мрежа беше дошла от Рафаел.
– Елена – беше казал архангела – ме накара да осъзная, че не използваме напълно всичките си активи.
По това време стояха на покрива на Кулата, а вятъра беше див звяр. Когато Рафаел се обърна към Дмитрий, среднощни черни кичури коса бяха разпилени по лицето му.
– Смъртните виждат неща, които ние не виждаме, обръщат внимание на онези, които иначе бихме отхвърлили. – Изправен отново пред вятъра, Рафаел продължи. – Имаме нужда от тази информация, но няма да завличам приятелите на Елена твърде дълбоко в света на безсмъртните. – Миг на пронизващ зрителен контакт. – Това може да завърши само зле за тях.
Дмитрий знаеше, че Рафаел вече не говори за приятелите на Елена, а за ужаса от миналото на самия Дмитрий.
– Не ви обвинявам, сир. Никога не съм го правил. – Той обвиняваше злобния ангел, който беше измъчвал и двамата. – Без теб щях да издълбая сърцето си и да лежа мъртъв в далечен гроб преди цял еон.
– Аз обвинявам себе си, Дмитрий, и не бих искал Елена да се чувства по същия начин. Създай мрежата, като използваш за база смъртни, които доброволно са избрали да се задържат в покрайнините на безсмъртния свят.
– Рафаел. – Когато архангелът се обърна, за да го погледне с онези очи, които горяха от сила, Дмитрий беше протегнал ръка. – Миналото е минало и ако някога е имало дълг между нас, той беше изтрит в деня, в който ти превърна Онър. – Вампирите, създадени от архангел, бяха по-силни още от първия ден, по-трудни за нараняване или убиване. – Ти си мой сир, но винаги ще бъдеш първо мой приятел.
Ръката на Рафаел се сключи върху предмишницата му, а неговата – върху тази на архангела.
– Надявам се да чуя същите думи и след хиляда години.
– Ще ги чуеш. – И Дмитрий, и Рафаел бяха близо до това да се изгубят в коварния студ на вечността, но това вече не беше заплаха.
Днес Илиум беше този, който притесняваше Дмитрий. Мнозинството от хората, смъртни и безсмъртни, виждаха чар и ярка радост от живота, когато погледнеха синьокрилия ангел. Дмитрий виждаше нарастваща сила и все по-нарастващ мрак. Единственото, което държеше мрака настрана, беше тясната връзка на Илиум с Елена и Рафаел, както и със Седемте. Но щеше да дойде време, когато Илиум щеше да стане твърде голяма сила, за да остане в града.
Тогава кой щеше да го задържи… като човек?
– Колко дълго трае Умбрата? – Попита Дмитрий, като си отбеляза, че трябва да говори с Рафаел за бавното и почти незабележимо спускане на Илиум в ледената бездна, която почти бе погълнала и двамата. За разлика от останалите в Седемте, Илиум не можеше да бъде командирован обратно в Убежището, за да помогне на Гален и Венъм; разстоянието от Елена и особено от Аодхан безспорно щеше да ускори опустошителните действия на вида сила, с която разполагаше Илиум.
– По-дълго от възхода от храненето с мед – каза синьокрилият ангел в отговор на въпроса му.
Дмитрий се намръщи. Метаболизмът на вампира се различаваше от този на смъртните, което означаваше, че нормалните наркотици, колкото и да са силни, се метаболизират твърде бързо, за да си заслужават разходите или притеснението. Храненето с мед – черпенето на кръв директно от вената на пристрастен към наркотиците смъртен, който току-що се е дозирал, смъркал или по друг начин е погълнал избраната от него отрова, осигуряваше пътуване, което можеше да продължи до десет минути.
– Колко по-добре?
– Един час за половин грам умбер.
Дмитрий остана неподвижен.
– Един час. – Нито един друг известен наркотик на планетата нямаше толкова интензивно въздействие върху вампирското население. – Тогава не е изненадващо, че толкова бързо е станало желано.
– Досега Трейс е успял да посочи десет потребители, все позлатени лилии.
Дмитрий познаваше този тип: красиви, но безполезни. По-възрастни, богати вампири, които съществуваха само за да откриват нови удоволствия, нови грехове. Всичко, което да разчупи скуката. Веднъж, по време на най-тежката си болка, Дмитрий се беше присъединил към тях – само за да открие, че не може да прекарва дните си в бездействие. Това беше безсмислено, празно съществуване и дори колкото и да се саморазрушаваше, не можеше да потъне в него.
– Вероятно те са единствените, които могат да си позволят „лекарството“.
– Не всичко е хубаво. – Илиум отметна косата си назад с нетърпелива ръка. – По време на опиянението един процент от наркоманите са поразени от желанието да се хранят ненаситно. Поне един от лилиите в момента преминава през жестока детоксикация, защото отказва да се докосне отново до веществото.
Дмитрий повдигна вежди.
– Не ги притеснява много в стремежа им към сензация. – Изтръпнали отвътре от векове на задоволяване на всяка тяхна прищявка, лилиите изпитваха нужда да се докоснат до новото, яркото, което предизвикваше жалко отчаяние.
– Тази лилия е част от дългогодишна двойка – каза му Илиум. – Той се хранеше с партньорката си по време на възхода и не беше нежен – накрая вратът ѝ беше сурово месо, гръбначният ѝ мозък беше оголен. Още няколко минути и можеше да го прекъсне, да я убие.
Дмитрий разбра дълбочината на ужаса на мъжа. Такива дълбоко верни връзки бяха рядкост сред безсмъртните, още по-малко в света на лилиите, и трябваше да бъдат защитени. Дмитрий щеше да сложи край на себе си, преди да посегне с пръст на Онър в насилие.
– Пусни това долу – каза той, потупвайки флакона. – Да го изследват за всичко.
Илиум взе флакона.
– Кажи на Трейс, че може да докладва директно на мен – добави Дмитрий. – Искам да се съсредоточиш върху мъжете и жените, които лечителите са изписали. – Значителен процент от силите на Кулата оставаха повалени, но достатъчно ранени бойци вече ходеха на собствен ход, за да се наложи Илиум да поеме грижата за физическата им подготовка. Щеше да е необходима умела работа, за да се върнат към пълната си сила в кратък срок.
– Говори с Гален, измисли работещ режим. – Майсторът на оръжия не можеше да напуска Убежището, особено след неотдавнашното напрежение там, но това не означаваше, че не е на разположение на останалите от Седемте. – Той вече е изпратил първия си набор от заповеди, накарал е хората да се движат.
Илиум се поклони дълбоко, като добави елегантно размахване на едната си ръка.
– Да, о, тъмен владетелю.
Устните му потрепнаха, а Дмитрий се надяваше с всяка клетка на тялото си, че Илиум ще намери начин да премине през смазващия натиск на безсмъртието и властта, че няма да загуби радостта от живота, която беше част от него още от времето, когато беше първенец. Веднъж Дмитрий беше станал свидетел как едно малко синьокрило ангелче пада тежко на земята, след като е заплело крилата си, а траекторията на полета му преди падането е била като на пиян бръмбар. Въпреки че бягаше с пълна сила, Дмитрий беше твърде далеч, за да го хване.
Когато стигна до мястото на инцидента, очакваше да намери ридаещо, наранено дете. Беше наранено, едното му крило беше смачкано, но Илиум вече беше на крака, изпънал нагоре посинелите си и одраскани ръце и стиснал юмруци, а лицето му светеше.
– Аз летях толкова далеч! Видя ли?
Дмитрий никога не бе забравил тази първа среща с момчето, което му бе напомнило за неудържимия дух на собствения му син. Животът на Илиум невинаги беше безболезнен и беше оставил белези, но нищо от това не беше толкова опасно, колкото силата, която сега се събираше в него. Въпросът обаче не беше от решаващо значение.
Все още не съвсем.
– Напусни, Блубел – каза той, а в съзнанието му изплува образа на малкото момче, което онзи ден бе занесъл вкъщи на побеснялата си майка. – Тъмният повелител трябва да говори с един шпионин.
Вървейки към вратата, Илиум каза:
– Джейсън се е върнал в страната?
– Върна се от Китай снощи. – От територията на безумния архангел, който се смяташе за богиня. – Успя да премине границата и да стигне чак до най-вътрешната ѝ цитадела. – Дмитрий нямаше представа как, но точно затова Джейсън беше шпионина на Рафаел, а Дмитрий беше неговото острие и негов заместник.
Шумолене на крила оповести присъствието на Джейсън на балконската врата.
Беше време да обсъдим сърцето на вражеската територия.

* * *

Ашуини и Джанвиер стигнаха до ветеринарната клиника за сравнително кратко време благодарение на умението на Джанвиер да се провира през трафика, а синьото небе все още бе окантовано с пухчета оранжево-розово, които къпеха всичко в прощална светлина. Нищо обаче не можеше да смекчи въздействието от гледката на тялото, което ги очакваше в занемарената, но чиста клиника в Китайския квартал.
Сара беше права. Тази малка, безпомощна животинска жертва се нуждаеше от вниманието на ловеца, а не на ветеринаря. Кокер шпаньола не само беше съсухрен и безкръвен, но и гърлото му беше опустошено като от див звяр.
– Като оставим настрана загубата на кръв – обърна се тя към ветеринаря – възможно ли е тези рани да са нанесени от друго, по-голямо животно?
Високата жена от смесена раса, с остри, поразителни черти, избута очилата си по-нагоре по носа и откъсна очи от Джанвиер.
– Мръсната вода в канализацията, в която го намериха, добре се е погрижила за раната, а съм почти сигурна, че и плъховете са били на това сладко момче. – Тя докосна с ръка изтощената глава на кучето. – Не се знае колко време е било там. Може да е било дни, може да е било седмици. Дори да е било злобно куче…
– Да, никое животно не е изсмукало всяка капка кръв от тялото му. – Ашуини провери зъбите на кокер шпаньола – кожата на кучето беше плътно прибрана, за да разкрие линията на венците; емайлът беше зацапан и напукан. Дори и да беше ухапало нападателя си, следите вече бяха твърде замърсени, за да могат да се използват за съдебномедицинска експертиза. – Кой го намери?
– Един бездомник, който се подвизава в района. Беднякът беше с разбито сърце заради него. – Внезапното сковаване на тялото на ветеринаря, очите ѝ проблеснаха зад прозрачните стъкла на очилата. – Той е безобиден – сигурна съм, че няма нищо общо с това.
– Не планирам да го издирвам. – Това, което Ашуини гледаше, не беше смъртно престъпление. То имаше всички белези на безсмъртно участие – макар че тя щеше да изрови информация и по темата за естествената мумификация, в случай че това беше възможно. – Можете ли да направите аутопсия на тялото?
– Нарича се некропсия, когато е животно – и разбира се. Ако някой ще плати за това. – Погледът ѝ премина от Ашуини към Джанвиер и обратно. – Както виждате – махна с ръка из овехтялата стая за прегледи, боята се лющеше от стените, а балатума беше износен – не взимам точно много пари от клиентите си, така че ми трябват пари от тези, които могат да си го позволят.
– Гилдията ще го покрие. Търсете нещо странно – освен очевидното.
– Ще трябва да е утре. Обещах на дъщеря си, че ще се прибера за вечеря тази вечер. – Ветеринарният лекар свали очилата си, за да притисне носа си между показалеца и палеца. – С битката и всичко останало, тя има нужда от майка си.
Гърлото на Ашуини се стегна; тя знаеше всичко за нуждата от майка си. Като се закашля леко в опит да изчисти задушаването, тя каза:
– Обади ми се, когато свършиш. – Тя не очакваше ветеринарката да открие нещо съществено, но по-добре да провери и да се увери, отколкото да пропусне важен факт. – Разбирате ли, че това е поверително?
– Не смятам да обърквам Кулата или Гилдията, като разказвам за случая.
Излизайки от клиниката няколко минути по-късно, Ашуини погледна Джанвиер.
– Някога животно заразявало ли се е с вампиризъм?
– Това не е болест, шер.
– Знаеш какво имам предвид.
– Доколкото знам – каза той, подавайки ѝ каската – нито едно животно не е ставало вампир, но аз съм сравнително млад по отношение на безсмъртните. Искаш ли да проверя при Дмитрий?
– Да, предполагам, че ако някой знае, това ще е той.
Бедрата му се очертаваха срещу денима на дънките, докато се разпъваше на мотора, Джанвиер вдигна собствената си каска.
– Тялото – каза той, задържайки погледа ѝ – ми напомня за зверството, на което станахме свидетели по време на битката.
През нея премина тръпка.
– На мен също.
Ашуини, Джанвиер и Наазир бяха наблюдавали как Леуан заравя лице във врата на един от войниците си, устата ѝ е отворена, а зъбите блестят. Когато вдигна лицето си обратно, долната му половина представляваше мрачна червена маска, а тя беше раздута от сила, раните ѝ бяха заздравели, докато войника лежеше като мъртва обвивка в краката ѝ, доброволна жертва.
– Но – отбеляза Ашуини – дори и Леуан да е възкръснала по някакъв начин след битката – макар че не можеше да си представи как, след като Рафаел беше разкъсал лудата кучка на пух и прах – не виждам архангел, който вярва, че е богиня, да се храни с животни. Мисля, че тя предпочита да гладува.
Джанвиер си сложи каската.
– Кучето също така не беше достатъчно изсушено, за да може това да е Леуан.
– Прав си. – Празните люспи, които свидетелстваха за храненето на Леуан, бяха толкова крехки, че Наазир беше раздробил една от тях на безброй фрагменти, когато се опита да я отнесе като доказателство. В крайна сметка се наложи да оставят люспите там, където бяха паднали – след като Ашуини направи няколко снимки с телефона си.
Когато Джанвиер и Наазир се върнаха на мястото след поражението на Леуан, откриха, че преродените са се втурнали през него и са смачкали останките на прах.
– Какъв е шанса Леуан да е напълно мъртва? – Слагайки каската си, тя се качи на мотора зад Джанвиер.
– Нищожен – каза той над гърления грохот на двигателя на мотоциклета. – Архангелите не умират лесно, а Леуан е най-възрастната от Кръга, ако не броим майката на Рафаел.
Това не беше новината, която Ашуини искаше да чуе. Защото кой, по дяволите, знаеше какво може да направи един полумъртъв архангел, дори след като тялото му е унищожено?

Назад към част 5                                                    Напред към част 7

Глава 3

Изправен върху горещочервения мотор, паркиран нелегално пред нейната сграда и позлатен от лъчите на плътен оранжев цвят, които се стрелкаха от зимното небе, Джанвиер вдигна каската, която беше оставил закачена на кормилото, и ѝ я подаде.
– Осъзнаваш ли, че това е Манхатън? – Попита тя с остър поглед към пешеходното движение, без да е сигурна, че е добра идея да се приближи толкова близо до него. Факт е, че Ашуини не се доверяваше на Джанвиер. Вече не. Не и когато гневната част от нея искаше да открадне време с него по всякакъв начин.
Задушавайки гласа, който казваше, че ще е много по-забавно да се качи на него, а не на мотора, тя сгъна ръце.
– Остави ли и ключа в запалването?
Той сви рамене, устните му се изкривиха, но очите му бяха остри, бдителни.
– Този мотор не се нуждае от ключ, моя хубава Аш. Качи се и ще ти покажа модерната електроника на моя любим.
Употребата на езика, който беше научила на коляното на баба си, не я изненада; все пак той беше изкарал стогодишния си договор в двора на Нейха.
– Chaque hibou aime son bébé – отвърна тя, открила странната поговорка в интернет, докато се опитваше да разбере нещо, което той ѝ беше казал.
Греховна усмивка, която озари очите му и накара стомаха ѝ да се обърне.
– Протестирам срещу това, че ме наричат сова – напоследък не съм ял мишки. Но обичам този звяр. Ела, да те повозя.
Прие каската въпреки резервите си, сложи я и се намръщи, когато той остана без защита.
– Вампиризмът не предпазва от синдрома на липсата на мозък. – Тя леко удари с кокалчетата си по тила му. – По-добре си вземи друга каска.
– Само проверявам дали все още ти пука. – Той извади втора каска от мястото, където очевидно я беше оставил закачена някъде на частта от мотора, която не беше в полезрението ѝ. Човекът наистина искаше да му откраднат вещите. От друга страна, помисли си тя, като очите ѝ попаднаха на малкия набор от черни крила върху лъскавата червена боя на страничния панел, щеше да е глупав крадец, който взема имущество, обозначено като принадлежащо на Кулата.
– На наркоманите не им пука – каза тя, като посочи емблемата. – Техните проводници са твърде забъркани.
– Ето защо помолих портиера да го държи под око. – Той ѝ намигна за това, че толкова дълго е дърпал веригата ѝ. Миглите му бяха гъсти и леко се извиваха в краищата. – Къде искаш да отидеш? Днес аз съм само твоя верен кон.
Като се завъртя зад него, тя сложи едната си ръкавица на рамото му и му каза адреса на ветеринарната клиника. Отблизо миришеше още по-вкусно, опасната му захапка беше подплатена със земен подтекст, който повтаряше личността му: Джанвиер можеше да се държи изискано, в това тя не се съмняваше, но истинската му кожа беше пълна със секси груби ръбове.
Мотора се оживи с гърлен рев, който завибрира между краката ѝ. Като си пое дъх, тя хвана китката му, когато той щеше да посегне назад, за да погали бедрото ѝ.
– Ръце и очи напред.
Смеейки се, той върна ръцете си там, където трябваше да бъдат, след като дръпна ръкавиците си.
– Дръж се.
Ашуини контролираше положението си с бедрата, докато той се плъзгаше в тежкия трафик, като държеше само едната си ръка на рамото му, за да балансира. Изтърканото му кожено яке с нищо не я изолира от интимността на усещането, че тялото му се движи, че мускулите, сухожилията и костите се променят под допира ѝ, докато той маневрира с мотора през морето от коли.
Когато един ангел се спусна, за да прелети над превозните средства, а характерното синьо на крилата му накара шофьорите да забавят ход с удивление, което никога не изчезваше, Джанвиер вдигна ръка в знак на небрежен поздрав. Вместо да отвърне на поздрава, Илиум посочи към бордюра и Джанвиер веднага измъкна мотора от потока на движението и го насочи към друго незаконно паркомясто пред пожарен кран.
Почти в същия миг Илиум се приземи на тротоара, сгъвайки крилата си в суспендиращ шепот. Златоок, с мастиленочерна коса, потопена в синьо, и безупречна костна структура, той беше един от най-изумително красивите ангели, които Ашуини някога беше виждала. И все пак той не направи нищо за нея, можеше да бъде и мраморна скулптура, създадена от майстор.
Единствено Джанвиер беше проникнал през предпазливата стомана на защитата ѝ, беше се настанил у дома. Както преди две седмици и половина на нейния диван, когато ръката му я обгръщаше, докато се протягаха да гледат стар черно-бял филм. Когато тя започна да заспива, а тялото ѝ все още не беше в пълна сила, той я прибра с целувка по челото, която усещаше дори сега.
– Аш – каза Илиум, а в златото му се появи ясен блясък. – Мислех си, че със сигурност ще организирам погребението на Джанвиер, когато той каза, че планира да те бракониерства в бърлогата ти. Дори се обадих на гробаря.
Тя избута нагоре визьора на каската си.
– Запази номера. Може да се окаже полезен някой ден.
– Как продължаваш да ме раняваш. – Джанвиер драматично плесна с ръка по сърцето си, преди да отметне визьора на собствената си каска. – Защо ни дръпна настрана, мил Блубел? Не виждаш ли, че действам като шофьор на моята Ашблейд?
Илиум прокара ръка през косата си, отмятайки прекалено дългите кичури, които бяха паднали върху лицето му.
– Дай ми едно от твоите остриета – поиска той. – Трябва да отрежа това, преди да ме ослепи.
– Направи го тук и ще има стълпотворение, за да вземе изхвърлените – посочи Джанвиер. – Да не говорим за огорчението, което подобно варварство ще предизвика в нежните сърца на всички, които се покланят на изящната ти форма.
Илиум измърмори нещо нелицеприятно за кахуните, които трябва да бъдат свалени от сградите, което с нищо не помрачи забавлението на Джанвиер. Косата му също се спускаше по тила, но той се чувстваше удобно с тази дължина, а и Ашуини я харесваше. Твърде много. Прокарването на пръсти през тежката коприна на косата му беше удоволствие, на което се бе отдала само няколко пъти, твърде добре осъзнавайки, че може да се превърне в пристрастяване.
– Има една ситуация, с която трябва да се справиш – каза Илиум, след като отново отметна косата си назад. – Подробностите са изпратени на телефона ти.
Ашуини срещна погледа на ангела.
– Да си запуша ли ушите? – Ловците се бяха сражавали заедно с безсмъртните в битката за удържане на града им, щяха да го направят отново, ако ситуацията го изискваше, но когато ставаше дума за всекидневно съществуване, въвличането в делата на кулата можеше да бъде опасно за здравето на смъртния. – Или мога да се кача на метрото – предложи тя, като свали ръката си от рамото на Джанвиер.
– Не – каза той в същия момент, в който думата бе произнесена от Илиум. – Ето, шер – добави Джанвиер. – Няма да разбиеш сърцата и на двама ни, нали?
– Каква е ситуацията? – Попита тя Илиум, опитвайки се да не обръща внимание на начина, по който гласа на Джанвиер се увиваше около нея, чувствен и сладък като карамел. Въпреки че беше направен преди повече от два века, той не беше изгубил от речта си нито корените си от Байоу, нито музиката му, макар че ритъма на думите му се беше променил с времето.
– Добитъкът на един вампир го обвинява в лошо отношение.
Ашуини се стресна от обидния термин – използван за описание на хора, които доброволно са се съгласили да действат като жив източник на храна за даден вампир, но не можеше да упрекне Илиум, че го използва. Тези хора бяха избрали да бъдат „отглеждани“ от вампирите, бяха избрали да бъдат възприемани като добитък, макар и да бяха галени и обгрижвани.
– Не знаех, че добитъка има някакви права.
Джанвиер беше единствения, който отговори, вперил очи в екрана на телефона си, докато прелистваше информацията, която му бяха препратили.
– Не на всеки вампир му харесва да съблазнява храната си наново всяка нощ или да разчита на кръвни банки. Лошо е за вампирската популация подобни споразумения да се превръщат в злоупотреба.
Илиум сгъна ръце, чистата линия на челюстта му се вдигна в твърда линия.
– Ако се разчуе, смъртните могат да станат страхливи.
– Така мислиш, нали? – Каза Ашуини, като си припомни стотиците хиляди, които всяка година подаваха петиции да бъдат направени, въпреки че ставаха свидетели на безброй примери за бруталността и насилието, които можеха да бъдат тяхна участ. Защото почти безсмъртието имаше своята цена: сто години служба на ангелите, след което ги очакваше вечността.
Ако оцелееш в периода на Договора с несломим разум.
– На света винаги ще има саморазрушаващи се идиоти. – Тя стисна рамото на Джанвиер в неизказана подкрепа. Той беше вампир не заради жаждата за безкраен живот, а защото се беше влюбил в друг вампир като „калпав младеж“. Собствените му думи. Тя съчувстваше на смъртния човек, който е бил, защото знаеше, че по този начин двамата с Джанвиер са еднакви: когато обичаха, обичаха отчаяно, държаха на себе си дори когато това заплашваше да ги унищожи.
– Спешно ли е? – Джанвиер се облегна назад към докосването ѝ. – Аш се е насочила към същата обща част на града, така че можем да се справим с нейната задача и да продължим с тази.
– В момента това е слух на сравнително ниско ниво – каза Илиум. – Час или два няма да имат никакво значение. – Разперил крилата си в цялата им ширина, за радост на тийнейджърите, които се бяха събрали на врата на сградата зад него, той се приготви за полет. – Почти забравих – след малко повече от месец ще има празненство.
Ашуини примигна.
– Да не е ангелски бал? – Доколкото знаеше, Елена изпитваше заклета неприязън към „мъчително официалните“ събития. Бяха я чули да мърмори, че по-скоро би забила вилица в окото си. Ашуини не можеше да види как колежката ѝ ловец ще промени мнението си след една война. Дори и да я заплашат с някой страшен архангел.
Смехът на Илиум озари очите му и накара жената на тротоара да припадне, прихваната от дебелите ръце на близкия полицай.
– Ели заплаши да застреля всеки, който дори намекне за подобна пародия.
– Слава Богу – каза Ашуини с треперене. – За секунда си помислих, че е загубила разсъдъка си и ще трябва да организираме интервенция.
– Това ще бъде „квартално парти“, както се изразява Ели, отворено за всички граждани на града. Ще се проведе по улиците и покривите около кулата.
– Това е наистина страхотна идея. – Макар че тълпите не бяха по вкуса на Ашуини, тя не би имала нищо против да се окаже на някой от покривите с група приятели. Всеки един от тях беше скърбял след войната за бойците, смъртни и безсмъртни, които бяха загубили живота си. Сега беше време да вдигнат наздравица за загиналите си другари и да възвърнат напълно града си от сенките на войната – като същевременно покажат огромен пръст на онези, които се бяха опитали да го осакатят.
В този миг Джанвиер завъртя мотора.
– Ще докладвам, след като проверя доклада за злоупотребите.
– Ще бъда в Кулата. – Илиум потегли в мощен ритъм от диво синьо, подчертано със сребро.

Назад към част 4                                                     Напред към част 6

Глава 2

Три седмици след като бе загубила по-голямата част от кръвта в тялото си, Ашуини обмисляше да боядиса една от стените в дневната си в розово с лилави точки, когато телефона ѝ започна да звъни. Грабна го от изящно набраздената дървена масичка за кафе, която беше реставрирала предишната година, и отговори, за да открие Сара на другия край.
Директорът на гилдията имаше работа за нея.
– Нещо странно се случва във вампирския квартал – каза тя. – Изчезват кучета и котки. Първото съобщение беше след битката, но може да е продължило и по-дълго с бездомните животни, които никой не следи. – Слаби шумолящи звуци, обръщане на страници. – Най-накрая се появи кучешко тяло в канализационен отток и според сведенията е изсъхнало. ‘Като мумия’, според ветеринарния лекар, който ми се обади. Искам да го провериш.
– Искаш да разследвам мумифицирано куче? – Ашуини обичаше животните, щеше да си има голямо мърляво кученце, ако не живееше в апартамент в Манхатън, но това едва ли беше нейната област на компетентност. – Аз не съм египтолог. Също така не обичам канализацията.
– Кучето вече не е в канализацията, така че си в безопасност – каза Сара, без да пропусне нито миг. – Възможно е да имаме луд вампир, който се храни с домашни любимци. Просто го провери.
Свивайки очи, Ашуини се вгледа в гледката на облачната Архангелска кула на града през подсиленото стъкло на стената в хола срещу тази, която беше обмисляла по-рано, а оранжевата маслена боя на късната следобедна слънчева светлина размазваше ангелските криле в зрителната ѝ линия в нюанси на кестеняво и сиена. Ели беше тази, която ѝ беше казала за тази сграда – другия ловец беше имал апартамент в подобна сграда в съседство, преди да се влюби в смразяващия до кости опасен мъж, който контролираше Северна Америка от тази кула.
– Сериозно, Сара – каза тя, следвайки хаотичната траектория на полета на един ангел, който изглежда имаше напоследък наранено крило – не можа ли да намериш нещо по-малко опасно? Като например да ме изпратиш да намеря изгубената игла за плетене на една малка старица?
Директорът на гилдията се засмя напълно невъзмутимо.
– Хей, сега ти държиш рекорда на Гилдията за най-много шевове в една схватка – наслаждавай се на почивката.
– Искам истински лов след това. – Тя се намръщи, но ръката ѝ беше свита в юмрук, докато мълчаливо подканяше непознатия ангел, който се опитваше да кацне на един покрив в съседство с Кулата. – Или ще ловувам на принципа на Джанвиер. – Проклетият вампир беше мил с нея от седмици, откакто я нарязаха по време на битката за удържането на Ню Йорк срещу нахлуващите сили, марширувани от архангел Леуан.
Ангелът, който току-що бе направил добро, макар и колебливо кацане на онзи покрив в далечината, несъмнено бе ранен в същата битка.
– Отлично – каза Сара, сякаш Ашуини току-що ѝ беше казала, че еднорозите не само съществуват, но и в момента изпълняват желания в Сентрал парк. – Кажи ми кога, за да мога да купя билети. А сега иди да разгледаш кучешката мумия.
– Грр. – Тя приключи разговора, след като издаде ръмжащия звук, който беше прихванала от Наазир по времето, когато тя, Джанвиер и Наазир работеха като екип зад вражеската линия.
Влязла в спалнята си, тя дръпна завесите от дълбок цитрин върху плъзгащите се врати, които водеха към малкия ѝ балкон. Именно този балкон накара Ели да ѝ препоръча този апартамент, когато го видя да се продава – Ашуини веднъж беше казала на Ели колко много ѝ харесва как балкона на Ели предлага усещане за свобода дори толкова високо в небостъргача.
Цветът на пердетата беше ярък на фона на свежите бели стени, които Ашуини беше оставила недокоснати, и ярко контрастираше с фуксия розовото на възглавниците на леглото. Чаршафите бяха кремави с фини розови ивици, а килима – бледозлатист. В един от ъглите на високата черна дървена табуретка се намираше спираловидна скулптура от лазурно синьо стъкло; беше я намерила на тротоара в Гринуич Вилидж, след като предишния ѝ собственик я беше изхвърлил само защото основата ѝ беше начупена. Загубата е тяхна, ако не могат да видят красотата в счупеното, в белезите.
За мнозина стаята можеше да е твърде цветна, но след изисканата елегантност на мястото, в което беше прекарала пет месеца от петнайсетата си година, тя не можеше да понася суровото или минималистичното. Текстура, цвят, история – това искаше да има около себе си, затова събираше парчета, които другите бяха изхвърлили, и им вдъхваше нов живот.
Някога и тя е била смятана за твърде счупена, за да бъде полезна.
Пръстите ѝ докоснаха белега, който диагонално разсичаше гърдите ѝ, докато сваляше сивата си тениска, а белега ѝ напомняше, че едва не е била фатално счупена. Отвори вратата на гардероба си, за да открие високото огледало, монтирано от другата страна, и се вгледа в изчистената линия, която показваше уменията на вампира, който е държал меча. Тя вече не беше сурова и червена, а накрая щеше да избледнее до блед меден цвят, какъвто беше нюанса на другите, по-малки белези по кожата ѝ.
Спомените обаче никога нямаше да избледнеят.
– „Не си тръгвай, Аш. Не си тръгвай, по дяволите.“
Гласът на Джанвиер беше последното нещо, което Ашуини чу преди да изгуби съзнание, и първото, което чу след като се събуди.
– „Лошо възпитание е да ръмжиш на милия лекар, Ашблейд.“
Всъщност тя беше твърде слаба, за да изръмжи, но ясно изрази неприязънта си към институцията. Затова Джанвиер я бе прибрал вкъщи, настанил я в собственото ѝ легло и ѝ бе приготвил супа. От нулата! Кой е правил това? Никой друг не го беше правил за нея и тя не знаеше как да се справи със странното, изгубено чувство, което спомена предизвика у нея. Затова просто затвори вратата пред него, както правеше през двете седмици, откакто го беше изгонила, и се съсредоточи върху белега.
Още в началото се притесняваше, че раната е причинила мускулни увреждания, които ще ограничат възможностите ѝ за движение. Посещението при старшия лекар на гилдията преди седмица, както и нарастващата ѝ подвижност, бяха премахнали това притеснение. Тъй като планираше да продължи възстановяването си по план, тя взе шишенцето със специалното масло, което ѝ беше дал Саки.
– Втривай го два пъти дневно, след като шевовете се разтворят – каза ловеца ветеран. – То ще помогне за дълбокото заздравяване на тъканите.
Като се има предвид впечатляващото досие на Саки с наранявания, Ашуини нямаше намерение да спори.
Втривайки сладко ухаещото масло, тя сплете косата си на хлабава плитка, след което свали панталоните за йога, за да се преоблече в подходящи за зимата дънки, ловни ботуши, мохерен пуловер в яркооранжево върху тънка блуза с дълги ръкави, предназначена да задържа телесната топлина, и черно кожено яке с термоподплата, което ѝ стигаше до бедрото. Намери ръкавиците си натъпкани в джобовете на якето, така че това ѝ спести търсенето им.
Реши да остави висящите обеци с обръчи, които носеше – ако бедното мъртво куче успееше да се надигне и да я нападне, то заслужаваше да откъсне ушите ѝ – тя започна да нарежда оръжията си. Ножове в можници за ръце и един в левия ботуш, плюс пистолет в скрит кобур на рамото и друг във видим кобур на бедрото.
Грабна идентификационната си карта на Гилдията и я пъхна в леснодостъпен джоб. Повечето от местните ченгета познаваха ловците, които живееха в района, но винаги имаше и новаци. Тъй като щеше да е гадно да бъде застреляна от щастлив спускач, особено след като е оцеляла в безсмъртна война, тя щеше да направи така, че да потвърди самоличността ѝ безболезнено.
След това тя се замисли за арбалета си. Въпреки че го обожаваше почти толкова, колкото и преносимия гранатомет, който съхраняваше в шкафчето за оръжия в централата на гилдията, той ѝ се струваше прекалено краен за посещение при ветеринар.
– Боже, Сара – промълви тя във въздуха при напомнянето за нейната толкова безопасна мисия, че беше на шега, задача. – Почти съм убедена, че ме измъчваш.
Дори това обаче беше по-добре, отколкото да седи и да стиска палци – или да разрушава апартамента си с предизвикани от скука решения за декорация.
Преди да завърти копчето за заключване на оръжейния сейф, скрит в задната част на гардероба ѝ, тя нахлузи лъскавия черен гривен, който Джанвиер ѝ беше изпратил по пощата преди година. Ако го счупиш, за да откриеш жицата в него, ще държиш смъртоносно ефективна гарота. Проклетият мъж я познаваше твърде добре. Ето защо не можеше да разбере поведението му след нараняването ѝ. Двамата се разбираха; дразнеха се и се предизвикваха един друг, да, флиртуваха, но останалото… добротата, нежността, това преминаваше границата.
Той я притискаше до гърдите си, когато тя имаше проблеми със седенето, хранеше я със супа лъжица по лъжица. Чувстваше се топло и сигурно, но и ужасяващо и яростно. Защото той беше единственото нещо, което тя не можеше да има – и сега той разруши трудно постигнатото ѝ равновесие, като ѝ показа какво ѝ липсва.
Ядосано скривайки още няколко ножа по тялото си, тя се запъти към входната врата и я дръпна, за да я отвори.
– Ето те, захарче – каза двеста четиридесет и седем годишния вампир на прага ѝ. Косата му беше с богатия оттенък на кафето от цикория, което някога ѝ беше приготвил, а кожата му – с цвят на обгоряло злато.
Тя оголи зъби срещу него по начин, който не можеше да се приеме за усмивка.
– Мислех, че ти казах да си ходиш. – Последният път, когато „беше в квартала“, ѝ беше донесъл сладолед с ментов шоколад. Любимият ѝ. Тя беше взела сладоледа и беше затворила вратата пред лицето му, за да му даде урок. Той се засмя, дивия, невъзмутим звук проникна през крехкия щит на вратата, за да се впие в костите ѝ и да накара душата ѝ да я заболи.
– Наистина си тръгнах – изтъкна той с онзи глас, подчертан с неповторимия каданс на родината му, а раменете му се раздвижиха под меката като масло кожа на якето му, докато сгъваше ръце. – За цяла седмица.
– В коя версия на заминаването това означава, че изпращаш разносвачи на храна до прага ми?
Очите му с цвят на мъх от Байоу, преливащи от слънчева светлина в сянка, я сканираха от глава до пети.
– Как иначе щях да се уверя, че не лежиш припаднала в банята, защото си твърде упорита, за да повикаш помощ?
– През последните няколко седмици не съм се удряла с глупавата пръчка по никое време. – И въпреки мрачните прогнози на баща ѝ в детството, тя имаше приятели. Онър беше идвала на всеки няколко дни, като се редуваше с Ранзъм, Демарко и Елена. Наазир беше напълнил фризера ѝ с месо, преди да замине за Япония четиридесет и осем часа след битката.
– Протеините ще ти помогнат да се излекуваш – беше краткото му обобщение. – Яж ги.
Няколко други ловци се бяха отбили при нея, за да сравнят белезите от битката, след като бяха избягали от болничния арест. Саки беше останала две нощи, за да разкаже на Ашуини за родителите ѝ в Орегон. Възрастната двойка някога бе направила голяма добрина на Ашуини и макар че тогава тя бе твърде увредена, за да им се довери достатъчно, за да създаде емоционална връзка, никога нямаше да забрави щедростта им. Както не можеше да забрави и начина, по който Джанвиер я държеше в скута си в старото кресло до прозореца, а ръката му галеше косата ѝ, докато над града падаше сняг.
Това беше момент, който искаше да живее завинаги. Но не можеше.
– От пътя – каза тя, а гневът към съдбата беше студено, драскащо нещо в нея, което така и не успя да укроти въпреки решението си да живее на пълни обороти. – Отивам на работа.
Вече нямаше ленива грация, изражението му беше мрачно.
– Не си се възстановила напълно.
Излизайки и заключвайки вратата след себе си, тя тръгна по коридора.
– Лекарят ми даде чиста диплома за здраве. – Дори и да не го беше направил, Ашуини познаваше тялото си. То беше в състояние на ловец преди нараняването и тя беше започнала да се упражнява, доколкото можеше, в момента, в който вече нямаше опасност да разкъса раната.
– Аш. – Джанвиер докосна с ръка долната част на гърба ѝ.
– Без докосване. – Стиснала зъби срещу допира му, тя протегна ръка, за да натисне бутона за извикване на асансьора.
Джанвиер използва тялото си, за да я блокира.
– Идвам с теб.
Умът ѝ се върна назад към последния път, когато той беше казал нещо подобно, към първата мисия, в която бяха работили заедно. Тогава те бяха антагонисти, които бяха обявили временно примирие, а проблема беше казуса в Атланта. Сега той беше открито привързан към Кулата, което технически ги поставяше на една и съща страна. В Атланта бяха работили като добре отработено партньорство, по време на битката отново бяха изпаднали в същия безупречен ритъм. Сякаш винаги им е било писано да бъдат двойка.
А това просто беше гадно.
– Добре. – Отказвайки да се изправи пред ужасната, болезнена мъка, която се криеше под гнева ѝ, тя влезе в асансьора, когато той се отвори, за да изхвърли един от съседите ѝ.
Джанвиер изчака, докато другата жена се отдалечи, за да каже:
– Не вярвам, когато ми съдействаш. – Свити очи.
– Тогава не идвай.
– Няма да се отървеш от мен толкова лесно, шер. – Изпъвайки едната си ръка, за да блокира затварящата се врата, той влезе.
Първия път, когато я нарече „cher“(шер), това беше злобен флирт. В годините след това терминът някак си се беше превърнал в нещо повече, в обич, запазена за нея. Никога не го беше чувала да го използва с някоя друга.
Днес той стоеше твърде близо до нея по време на пътуването надолу, а аромата му беше секси, яростна хапка за сетивата ѝ. Голяма част от нея искаше да го придърпа към устата си. Знаеше много добре, че секунди след като го направи, той ще я притисне към стената, краката ѝ ще се увият около кръста му, докато той вкарва члена си в нея, а ръцете и устата им ще са жадни за докосване, за притежание, за вкус.
Никога не е имало съмнение, че тя и Джанвиер си пасват.
Когато той излезе от асансьора пред нея, тя не можеше да не се възхити на елегантната му опасност. Строен високо и стройно тяло, с мускули на бегач или плувец, той се движеше с чувствена грация, която заблуждаваше хората, че не е заплаха.
Ашуини знаеше друго.
Малко по-малко от година преди това той беше изпратил в Кулата три отделени глави, за да сигнализира за края на една заповед за екзекуция. Тези глави принадлежаха на вампири, които бяха нарязали Ашуини, след като я бяха приклещили в глутница. Тя беше убила двама от страхливците, беше ранила другите и именно останалите беше предал Джанвиер.
Разбира се, той никога не бе поел отговорност за това деяние; повечето хора смятаха, че вампирите са били екзекутирани от своя ангел. Ашуини знаеше истината само защото Сара я беше получила директно от Дмитрий, вторият след архангел Рафаел и най-могъщия вампир в страната.
С една повдигната вежда директора на гилдията бе повторил отговора на Дмитрий на нейното известие, че гилдията изпраща екип, който да залови разбойническите вампири.
– Няма нужда. Кейджън се е погрижил за това. Мъртвите кретени са докоснали неговия ловец.
Тогава Ашуини за пръв път се бе опитала да постави дистанция между тях, за пръв път се бе опитала да прекъсне връзката, на която не можеше да се позволи да се разрасне. Джанвиер беше превърнал това в невъзможна задача. Беше я проследил в отдалечени кътчета на света, беше я разгневил до такава степен, че веднъж тя го беше вързала и беше изсипала върху главата му голям съд с мед, преди да се престори, че го оставя на насекомите.
Той се засмя от удоволствие и се освободи с помощта на скрито острие, след което я преследваше през дърветата, заплашвайки я да я накара да оближе всяка капка от сладкото, лепкаво вещество от тялото му. Взаимодействието я накара да се почувства по-жива, отколкото през всичките седмици, откакто беше решила да си тръгне от него. И така, тя беше егоистка, продължи да си играе с него, без да му казва, че флирта им никога няма да бъде нещо постоянно.
Нейните желания нямаха значение. Неговите също не бяха важни. Нямаше избор.

Назад към част 3                                                     Напред към част 5

Глава 1

Смрадлив дъх по тила.
Студенина в костите. Студен шепот в мрака.
Има такива неща, които не бива да съществуват, не бива да ходят, не бива да дишат, не бива да бъдат назовавани.
Има такива кошмари, които, веднъж придобили форма, никога не могат да бъдат върнати обратно в света на сънищата.

-Свитък на Непознатия Древен, Библиотека „Убежището“

Имало е война. Архангел срещу архангел. Ескадрили от ангели във въздуха и отряди от вампири на земята. Беше му казал това, когато се върна. Съществото, което вече не помнеше името си, което вече не знаеше дали живее, или е попаднало в безкрайно чистилище, беше чуло боевете. Но не му пукаше. Тази война съществуваше в друг свят, а не в малкия мрак, който беше неговият собствен.
Тук то водеше своята собствена война, крещейки при слабия звук на влачещото се стържене, което известяваше за приближаващите стъпки на чудовището. Но дори и да крещеше с раранено и сурово гърло, то знаеше, че не издава никакъв звук, а гърдите му бяха болезнени от липсата на въздух. Паниката бе стиснала жестоката си ръка около гърлото му и сега стискаше, стискаше.
– Не, не, не – хлипаше в черепа си хванатото в капан същество, а устата му оставаше заключена в този безмълвен писък.
Част от това, което някога беше, разбираше, че съзнанието му е разбито и никога няма да се възстанови. Тази част беше мъничко ядро, скрито в далечна част от психиката му. Останалата част от него беше ноктест ужас и страх… и тъга. Сълзите се търкулнаха по лицето му, заседнали в опустошеното му гърло, но натрапчивото чувство на отчаяние скоро бе смазано под задушаващата тежест на голия страх.
После светлината удари очите, които трябваше да са неговите собствени, в мъчителна слепота и пулса му замря.
Чудовището беше тук.

Назад към част 2                                                            Напред към част 4

Екип от сенки

Ашуини се движеше по тъмното стълбище с бързи крачки, като внимаваше да не издаде звук. Като се има предвид разположението на стълбището – нещо като квадратна спирала с кладенец в центъра, която преминаваше от върха на седемдесет и три етажната сграда към мазето – ехото щеше да се отрази от стените в гръмотевична шумотевица.
Едва ли някой щеше да чуе този шум при архангелската битка, която се водеше в небето на Ню Йорк, докато вампирите се бореха с бича на преродените долу, но да се държиш самоуверено беше добър начин да свършиш мъртъв. Затова Джанвиер беше прекъснал захранването в тази част на сградата и затова Наазир беше поставил ретранслатор от малки експлозии, за да отвлече вниманието на врага.
Потта, която се стичаше по гръбнака ѝ, се залепи за стената, когато една врата на по-високия етаж се отвори.
– Няма светлина – избухна раздразненият мъжки глас, усилен от ужасната акустика за сграда, която трябваше да бъде офис, макар и проектирана от архитект, известен със своите „остри“ работи. – Последният удар на Рафаел сигурно е повредил сградата.
– Не. – Този път жена. – Той има хора от тази страна на линията. Заключете вратите към основната част на етажа от двете страни. Ще предупредя нашите хора да направят същото в цялата сграда.
Устните на Ашуини се изкривиха. Не беше необходимо да се качва на самия етаж, за да направи това, за което беше дошла. Не и в тази конкретна сграда.
Продължавайки нагоре веднага щом вражеските стражи си тръгнаха, тя се озова в размисъл за името на Наазир за малкия им екип: бойци в сянка. Това беше много по-подходящо описание от „шпионин“ или дори „войник“. Заедно Ашуини, Джанвиер и Наазир имаха за задача да създават дискомфорт, да объркват и по друг начин да утежняват положението на вражеските сили в сърцето на враждебния лагер. За екип от трима души тя смяташе, че са свършили адски добра работа.
Това щеше да е черешката на тортата.
Стигайки до етажа точно под покрива, тя свали малката си раница и извади зарядите. Десет секунди, само толкова ѝ бяха необходими, за да постави и активира едно устройство. Последвалата експлозия можеше и да не срути покрива, но щеше да нанесе достатъчно щети, за да извади от строя нахлуващите сили.
– Готово – промърмори тя в мундщука на елегантното комуникационно устройство, което носеше закачено на дясното си ухо.
– Излизай, шер. – Глас, ленив като мъглив летен ден – ако не забелязваш стоманата под него. – Присъствието ти е засечено.
– Премествам се. – С раница на гърба, тя едва беше изминала два етажа, когато на известно разстояние под нея гръмнаха ботуши, примесени с викове и военни крясъци.
Време е за план Б.
Тя свали раницата и извади завитото в нея въже за спускане. След като го закрепи за парапета на стълбището, тя можеше да го използва, за да се промъкне покрай и под евентуалните преследвачи, преди да разберат, че я няма. Кожените полуръкавици, които беше добавила към облеклото си, не бяха модно решение, а подготовка точно за този случай. В противен случай дланите ѝ щяха да бъдат изподрани до края.
Заключвайки тежкия карабинер директно към парапета, след като провери дали метала ще издържи – поне достатъчно дълго, за да може да се спусне под преследвачите си – тя хвърли въжето в кладенеца в центъра на сградата. То се разви бързо и безшумно, а металното тракане на карабинера, който се движеше по парапета, беше скрито от шума на враждебните бойци, които се насочваха към нея. Остави празната раница, тръгна да се люлее… и осъзна, че усеща течение на топъл въздух върху тила си.
Обърна се, навлизайки ниско, но беше твърде бавна. Мъжът, който се бе приближил безшумно през вратата откъм гърба ѝ, се блъсна в нея. Този път карабинера се заби в парапета в твърд звуков ритъм, юмрука му се заби в долната част на гърба ѝ, докато нападателя пъхна ръката си около гърлото ѝ.
В лицето ѝ проблеснаха зъби.
– Толкова е хубаво, когато обяда има маниера да се представи на прага.
След като използва самодоволната му пауза, за да пусне по един нож във всяка длан от скритите под сакото ѝ ножници, тя ги заби в корема му. Положението ѝ в капан правеше невъзможен дълбокия разрез, но тя привлече вниманието му, кръвта му върху острието ѝ. Той изрева от гняв, удари я в корема – и отстъпи крачка назад.
Това беше всичко, от което се нуждаеше.
Дишайки през агонията от удара му, тя го проряза отново. Свърза се достатъчно силно и вярно, за да пробие белия дроб. Това би повалило и смъртен, но противника ѝ не беше смъртен.
Издаваше звук на пенеща се ярост, а очите му сякаш светеха в тъмното.
– Кучка. – Когато отвърна на удара, той не беше с юмрук.
Ашуини беше опитна в боя от близък контакт, но се намираше в тясно пространство в тъмното срещу вампир, който очевидно не беше неопитен в това изкуство. А той имаше нещо, което приличаше на широка сабя. Тя вдигна ножовете си, за да отблъсне удара, но той беше твърде тежък, твърде истински, а разтърсващия удар – брутален. Остриетата ѝ се строполиха на пода, когато той разцепи лявата ѝ длан и долната част на дясната ѝ предмишница с върха на острието, а след това това острие беше студен огън по гърдите ѝ.
Мирисът на желязо, влажен и тъмен, изпълни ноздрите ѝ, дъха ѝ идваше на плитки издишвания.
Вампирът се засмя.
Съзнавайки, че не може да се измъкне от това сега, не и с тежкия тропот на вражески ботуши само етаж по-долу и с мечоносния вампир пред нея, тя успя да накара дясната си ръка да работи достатъчно добре, за да грабне пистолета от кобура на бедрото си. Да стане военнопленник не беше опция; никога повече нямаше да позволи на никого да я затвори. Разбира се, това едва ли щеше да е проблем, като се има предвид, че Леуан обичаше да яде хора, а люспата, която оставаше след храненето на Архангела на Китай, се превръщаше в прах в ръката.
– Извинявай, човече – прошепна тя на мъжа от другия край на комуникационното устройство, на мъжа, който я беше научил да играе дълго след края на фарсовото ѝ детство, и стреля. Тъпият, твърд звук на пистолета ѝ, който плюеше огън, изпълни стълбището, куршумите преминаха през вампирския ѝ нападател, за да рикошират в стените. Скърцайки от удара, вампира се свлече назад. За да се съвземе и да изкрещи непристойно срещу нея; в светкавиците от оръжието тя видя как той вдига меча си, за да нанесе смъртоносен удар.
Мечът се строполи на пода, преди да я достигне, а кръвта се разплиска по лицето ѝ в гореща струя. Тя спря да стреля… и чу тъпия, мокър тътен на главата му, която отскочи по стъпалата, знаеше, че е отсечена от течно стоманено острие, което не беше меч или нож, а нещо средно между тях, остро като косер и още по-смъртоносно.
– Никакви извинения между нас, захарче – каза Джанвиер и като я взе на ръце, побягна нагоре по стълбите.
Нямаше смисъл да протестира. Ранена толкова тежко, колкото беше, тя само щеше да ги забави, ако настояваше да се движи под собствена воля. Вместо това протегна окървавената си лява ръка отстрани към пистолета, който знаеше, че носи в кобура на кръста си. Отне ѝ секунда, за да го хване, дъхът му беше топъл на шията ѝ, а мускулите му се сгъваха и напрягаха срещу нея, докато се изкачваше по стъпалата.
Опитвайки се да не мисли за факта, че гърдите ѝ са почти разрязани наполовина, тя седна и насочи двата пистолета – неговия и нейния – над раменете му.
– Ушите ти ще спрат да функционират.
– Ще живея.
Тя натисна спусъка и на двата пистолета.
Преследвачите им се отдръпнаха под обстрела, но тя знаеше, че това няма да продължи дълго. Не само че скоро щеше да изчерпи куршумите – а това броеше двата резервни пълнителя, които имаше в себе си – но и трябваше да извади сърцето или мозъка на вампира, за да убие с пистолет. Дори и тогава това зависеше от възрастта и силата на въпросния вампир. Веднъж Ашуини беше изпразнила цял пълнител в мозъка на психотичен вампир, само за да може той да се нахвърли върху нея.
В този миг Джанвиер се дръпна, но не забави темпото си.
Тя докосна рамото му, усети топлата хлъзгавина на прясна кръв. Стомахът ѝ се сви.
– Бил си ударен от рикошет.
– Не спирай – нареди той. – Дръж ги разсеяни.
Ароматът на кръвта му разпали най-дълбоките ѝ, първични инстинкти, тя направи каквото я помоли, покосявайки вампира, който се канеше да скочи към тях. Три куршума в мозъка, прицелът ѝ беше верен благодарение на зловещо стакатото проблясване, което улови в част от секундата на дулната светкавица, и той остана на земята, давайки на другарите си пауза. При последния изстрел пистолетът ѝ щракна празен. Когато обаче се опита да използва времето за отдих, за да вкара нов пълнител, тя почти изпусна пистолета на пода.
– Става ми трудно – каза тя с дебел език в устата си. – Остави ме. Спаси се.
Той можеше да се измъкне по същия начин, по който несъмнено беше стигнал до нея – като се покатери по стената на високия етаж. Джанвиер можеше да изкачи без проблем и най-високата стена, движенията му бяха колкото красиви, толкова и други, напомнящи, че не е човек.
– Можеш да пиеш кръвта ми. – Думите излязоха неясни, но тя успя да направи още един изстрел, когато трясъкът на звука издаде вражеския вампир, който беше навел глава. Това им спечели още няколко секунди. – За сила.
– С удоволствие. – Пулсът ѝ се забавяше, докато лицето ѝ падаше в шията му, а пистолетите висяха от пръстите ѝ. Той каза: – Но бих предпочел в този момент да ми смучеш члена.
Тя се опита да изръмжи в отговор, но думите не дойдоха.
– Не си тръгвай, Аш. Не си тръгвай, дяволе. – Сурови, безпощадни думи, когато той спря на последната площадка, на същото място, където тя беше поставила зарядите.
– Тук съм – успя да промълви тя, потупвайки бузата му с окървавена ръка. Той беше толкова греховно красив, беше Джанвиер, със зелените си очи и тъмнокафявата си коса, която ставаше медночервена под лятното слънце. Искаше ѝ се да го целуне истински, да го завлече в леглото и да го ухапе по стегнатия му задник.
– Можем да поправим това по-късно – каза той и промени хватката си, за да я придърпа към себе си в цял ръст, с една ръка около кръста ѝ. – Ръцете около врата ми. Хайде, захарче. Не ме оставяй сега.
Крайниците ѝ бяха толкова тежки, кръвта ѝ капеше по кожата, за да напои колана на дънките ѝ, но тя успя да свърже ръце около врата му.
– Прозорец?
– Не, входа ми вече ще е запушен. Спускаме се надолу. – С помощта на въжето, което сигурно беше закотвил за парапета при пристигането си, той се преметна през борда и се плъзна надолу със спираща дъха скорост.
Отгоре долитаха викове и писъци, но единственото, което Ашуини можеше да си помисли, беше, че не носи ръкавици.
С трясък спря, когато той ги завъртя и спря на долния етаж, под преследвачите им, но не и свободни. Беше перфектно уцелен момент: чу как въжето се плъзна покрай нея след един удар на сърцето, след като беше прекъснато отгоре. Джанвиер вече тичаше надолу по стъпалата, а Ашуини отново бе притисната до гърдите му.
Преминаха първия етаж и се спуснаха в гаража. Един вампир с метално сребриста коса и очи със същия поразителен оттенък на фона на богата кафява кожа, която можеше да се гали, ги чакаше с отворена врата. Бутайки я зад гърба им, Наазир осакати механизма за отваряне, като огъна част от него с груба сила.
– Вървете! Ще се погрижа за всяко преследване!
В този миг в сградата отекна малък бум, а върху лицето ѝ падна прах от бетона на тавана на гаража.
– Успяхме – опита се да прошепне тя, но гърлото ѝ не работеше… а сърцебиенето ѝ, то беше вяло пълзене. Сякаш тялото ѝ вече нямаше кръв, която да изпомпва.
– Ашуини!
Гласът на Джанвиер беше последното нещо, което чу, преди светлините да угаснат.

Назад към част 1

Епилог

Тъгата беше пулсът на града през петте дни след войната, докато гледаха как покрити с цветя барелеф след барелеф заминават за Убежището и погребват падналите ловци и вампири. Елена мразеше погребенията – не е трудно да се разбере защо, но тя присъстваше на всяко едно от тях, както и всеки друг боец, който бе оцелял и не бе прикован към болничното легло. Болеше я.
Най-голямата чест, която можем да окажем на падналите, е да върнем нашия град към живот, докато децата играят в парковете, а влюбените се разхождат по улиците, докато ангелите се извисяват сред небостъргачите, а кръвните роднини споделят целувката на живота без страх. Не бива да забравяме това, за което са загинали, за да го защитят.
Думи, които все още силно нараненият Аодхан бе изрекъл на погребението на вампирски командир, когото смяташе за приятел, и които всички бяха взели присърце. През изминалите четиридесет и осем часа възстановяването на града бе започнало на високи обороти и това до голяма степен помагаше за заздравяването на раните, макар че Елена знаеше, че ще отнеме време, докато емоционалните и физическите травми се излекуват.
Имаше късмет, такъв проклет късмет, че всичките ѝ близки приятели се бяха измъкнали живи, тук и в Убежището – сраженията там бяха приключили в момента, в който пристигнаха сведения за поражението на Леуан. От ранените най-зле бяха Ранзъм и Ашуини, но и двамата щяха да се оправят. Ранзъм беше получил стрела от арбалет в крака в последната битка, бедрената му кост се счупи, а Ашуини беше порязана доста сериозно с меч по гърдите. Другата жена сега държеше рекорда на гилдията за най-много шевове в едно заседание и се опитваше да избегне отговора на единствения въпрос, на който всеки ловец искаше да знае отговора.
Ако тя и Джанвиер не бяха заедно, тогава какво правеше той, играейки си на (уау-мама-сексай) медицинска сестра в апартамента ѝ, хм?
Глупостта да се чудиш за връзката на Аш и Джанвиер даваше на твърдите, често стоически мъже и жени от гилдията така необходимия емоционален отдушник, а ако шегите преминаваха в по-тържествени разговори, това също беше добре. Ден след ден, час след час всички намираха начин да се справят. За Елена част от това означаваше посещение при Ев и Бет, както и дълго гушкане на малката Зоуи, видеоразговор със Сам и посещение в болницата по-рано тази сутрин, за да изпълни обещанието си към едно малко момче, което искаше да лети.
Днес тя стоеше на една сграда срещу Кулата заедно със своя архангел, като двамата се бяха срещнали там, за да се запознаят с хода на ремонта – досега и двамата бяха работили със своите хора.
– Често – беше казал Рафаел – един архангел трябва да стои над тези, които управлява, но има моменти, когато трябва да застане до тях.
Сега той се обърна към нея, а кожите му бяха прашни от работата.
– Астаад се свърза с мен по-рано. Щом сме в състояние да посрещаме гости, той изрази готовност да ни посети.
Елена нямаше никакви аргументи с това – другият архангел беше направил на целия свят огромна услуга. Приблизително петнайсет минути след като се бяха върнали в Кулата след отстъплението на войските на Леуан, Рафаел бе получил много учтиво обаждане от архангела на Тихоокеанските острови.
– Рафаел – беше казал той – исках да ти съобщя, че унищожих товарните самолети, които се движеха в твоя посока. Не мога да повярвам, че Леуан ще се опита да прелети с такива нечисти същества над моята територия.
Оказа се, че трюмовете са били натъпкани с последните отвратителни преродени на Леуан, доколкото някой знаеше.
– Кажи му да доведе и Меле – каза Елена и си помисли, че може би ще започне да се наслаждава на цялата тази работа с домакините, ако продължава да си избира гости, които харесва. – Сигурно ще получиш официална информация от Елижа, но говорих с Хана и тя каза, че са изкопали последните няколко упорити преродени от тяхната територия.
– Добре. Нашата територия също е чиста и мисля да поговоря с Елижа за някои постоянни предпазни мерки, за да се уверя, че това няма да се промени.
Елена кимна и вдиша свежия, студен зимен въздух, докато звуците на клаксоните се носеха от такситата долу. Боже, хубаво беше да си върне града. Може и да е малко поразбит, но по дяволите, ако някой искаше да го задържи – и хората, които го наричаха свой дом – да падне.
– Не мога да повярвам, че ремонтът на кулата беше извършен толкова бързо.
Зимното слънце създаваше онази илюзия за бял огън по крилата му, за която тя не беше сигурна, че изобщо е илюзия, и Рафаел отиде до ръба на сградата.
– Това е символът на моята сила.
Като такъв, помисли си Елена, той никога не може да изглежда слаб.
– Разбира се – добави Рафаел – Легионът е изключителна работна сила.
– Да. – Съпругата му дойде да застане до него, скръстила ръце, докато се озърташе при вида на двама бойци на Легиона, кацнали на балкона на Кулата. – Сигурен ли си, че не планират тайно да превземат града?
– Да, усещам го отвътре. – Поглаждайки нежно кокалчетата си по лицето ѝ. Тежката синина, която беше получила на челюстта си по време на последната битка, все още не беше заздравяла, той каза: – Ти също го усещаш, моя подозрителна съпруго.
Тя разгъна ръце.
– Това е като малък, но стабилен пулс в задната част на съзнанието ми, това съзнание, че Легионът ни принадлежи. – Сребристосивите ѝ очи се обърнаха към него, лицето ѝ беше тържествено. – Знам, че ако помисля прекалено много за Първичния, той ще се появи пред мен, готов да изпълни заповедта ми. И макар че може би започвам да се справям с консортсака позиция, не съм готова да се справям с такъв вид власт. Тя е твоя.
– Да – каза той – моя е. – Елена нямаше опита да управлява сила като Легиона, нещо повече, не би трябвало да ѝ се налага. Вече поемаше много повече от отговорностите на консорт, отколкото някой можеше да очаква от нея толкова скоро след началото на безсмъртието ѝ. – Но се надявам, че ще се възползвам от съветите ти, докато се уча да се справям с новата ни армия.
Дръпна устни, а крилото ѝ премина през неговото в безмълвна ласка.
– Опитай се да ме накараш да замълча. – Тя се наведе към него и каза: – Защо ти, защо ние? Продължавам да се опитвам да разбера това.
– Въпрос, на който Първичният може да ни даде отговор още сега – каза Рафаел, когато лидерът на Легиона кацна пред тях.
Очите на мъжа оставаха прозрачни, но със синия пръстен, а ефектът беше странно красив, според съпругата на Рафаел. Косата му обаче беше станала напълно черна. Кожата му също вече нямаше нюанс на смърт, а светеше в златисто от здраве, а кожестите му криле бяха станали побито златни с изключение на частта, в която израстваха от гърба му.
Там те бяха черни и повтаряха крилата на Елена, като цветът им преминаваше в среднощно синьо, което след това се преливаше в злато. Метаморфозата на останалите членове на Легиона беше по-бавна, но не по-малко завладяваща. Ден след ден всички те се изписваха в цвят – и палитрата беше една и съща.
– Господарю – каза сега Първичният – вие ни викате.
– Само теб. Останалите могат да продължат да работят както досега.
Кимване.
– Моята съпруга има въпрос към вас.
Първичният погледна Елена, без да мигне.
– Защо Рафаел и аз? – Попита тя, като в интензивността на въпроса беше заложена страстната ѝ природа. – Защо не Елижа и Хана? Те са по-възрастни, били са заедно по-дълго.
– Вие сте аеклари, а Легионът може да служи само на аеклари.
„Архангеле?“
„Не познавам този термин, Елена.“ – Разкажи ни за аеклари.
– Аеклари сте вие – каза Първичният, сякаш в това имаше пълен смисъл.
„Мислиш ли, че ако го застрелям, той наистина ще отговори на въпроса?“
Рафаел се пребори със смеха си.
„Мисля, че става дума за задаване на правилните въпроси.“ – Ти си свързан със силата, която се опита да ме изпълни – каза той, а кожата му настръхна от съзнанието за това.
– Ние сме хранилището. Опитахме се да я предадем на Сир, но Сиракът все още не е готов.
Това беше толкова ясен отговор, колкото можеше да си пожелае, шепотът придобиваше смисъл сега, когато беше видял Легиона, разбрал колко дълбоко са свързани един с друг – сякаш бяха един организъм с много части.
– Какво ще стане, когато съм готов? Изчезваш ли?
– Не. Тогава сме свободни да останем в света или да се върнем отново в нашия Сън. Ако останем, ставаме сами и отделени.
Рафаел обмисли думите на другия мъж – а Първичният беше човек, макар и все още не станал напълно – и ги съпостави с това, което знаеше за каскадните сили, придобити от останалите Кадри. Всяка от тях беше свързана със способност или наклонност, присъща на въпросния архангел.
– Можеш да служиш само на воин – каза той и това не беше въпрос, защото усещаше правилността му в стомаха си. Рафаел беше бил воин в един или друг облик през цялото си съществуване – от юноша в армията на Тит преди много време до боец, който се биеше рамо до рамо със собствените си сили в отминалата война.
Първенецът направи пауза.
– Да – отвърна най-сетне той с онзи напълно равен тон, лишен от емоции. – Воин, който е настроен към силата, от която сме създадени – на земята, на живота. Но воинът трябва да е и аеклари. – Очите му се насочиха към Елена, давайки на Рафаел първия проблясък на това какво всъщност означава този термин. – И трябва да е дошло времето.
„Каскадата се случва и Нейха призовава огъня и леда“ – каза Елена в ума му в същия миг. – „Тит раздвижва земята, Астаад – морето, а страховитата Леуан съживява мъртвите. Междувременно моят великолепен архангел, който не се задоволява с това, не знам, да стреля с мълнии или нещо подобно, всъщност се докосва до енергията на планетата и призовава армия от страшилища от дъното на океана. Разбира се, че знаеш.“
Сухият коментар го накара да се зачуди как изобщо е вървял през живота без остроумието и смеха на своя ловец до себе си. Вече не можеше да си представи такова студено, отдалечено съществуване, идеята за него пораждаше незабавно отблъскване в кръвта му. Крило до крило с нея, той се обърна към Първичния:
– Дали с времето другите ще придобият способността да те призовават?
Още една дълга пауза и Първичният разгърна страниците на паметта си.
– Имало е воини, които са се настроили към силата на земята, на живота, и са придобили сила, но те са докоснали само ръба на това, което носим в себе си. Не беше време да се събудим.
– Разкажи ми историята си – каза той, а по кожата му премина внезапен хлад, сякаш отговорът беше част от расовата памет на народа му, погребан дълбоко, дълбоко в най-примитивната част на мозъка му.
– Легионът се появи по време на войната, която разруши нашата цивилизация. Бяхме сформирани по време на Каскадата на ужаса и свързани с първите аеклари, като целта ни беше да се борим срещу смъртта, която преследваше света.
– Възродените? – Прошепна Елена. – Ти си антидотът на тяхната отрова.
– Смъртта тогава приемаше различна форма, но не беше по-малко вирулентна и злокобна. По времето, когато извоювахме победата, ангелският род беше почти унищожен, а домът ни – кух и мъртъв. Легионът също беше близо до смъртта, защото ние сме от земята, от живота. Нашият народ, заразен със смъртоносния токсин, създаден от силата на един архангел на лудостта, взе решение да преспи еони с надеждата, че отровата ще изчезне.
– Когато се събудиха, откриха, че от пепелта на стария народ се е родил нов, а токсинът се е свързал трайно с кръвта на оцелелите. – Очите му се спряха на Елена. – Властваха лудост и смърт, докато отчаянието на един човек не накара ангелите да разберат, че крехките нови хора са тяхното спасение, дар от излекувания им свят.
„Рафаел.“ – Неприкрит шок в изражението на съпруга му. – „Мисля, че той говори за раждането на човечеството.“
„И на вампирите.“ – Това беше толкова огромно знание, че знаеше, че няма надежда да го проумее в един миг. – Кога – попита той, а студенината, която бе почувствал, се вледени в костите му – е времето?
– Каскадите идват и си отиват, не са наша работа, защото са част от цикъла на света. Ние слушаме и наблюдаваме в нашия Сън, но се събуждаме само когато този цикъл достигне кресчендо, даровете, породени в архангелите, които са на самия живот и смърт, достатъчно свирепи, за да разкъсат тъканта на планетата. – Немигащите му очи срещнаха тези на Рафаел. – Не сме се събуждали от времето на Каскадата на ужаса.
– О, по дяволите.
– Господарю – каза Първенецът по петите на мекото провикване на Елена – ако ми дадете разрешение – бих се присъединил отново към Легиона.
– Лети свободно.
Докато го гледаха как отлита на тези крила на тишината, Рафаел се замисли за гнилия мрак, който едва не бе завладял света само преди дни. Възродените на Леуан бяха ликвидирани във всички засегнати територии, но междувременно бяха заразили десетки хиляди. Междувременно Тит продължаваше да се бори с постоянния поток от носители на болестта, изпратени от Харизмон.
За сравнение, собствената сила на Рафаел продължаваше да се засилва с всеки изминал ден, докато не разбра, че един ден скоро ще може да владее силата, носена от Легиона.
– Спечелихме тази война, хбебти, но тя е само първата. Страхувам се, че това означава, че Леуан не е заличена от съществуването, защото тя е олицетворение на смъртта.
– Или – каза Елена – някой от другите архангели притежава потенциала да ни се изпречи. Но да, залагам на Кралицата на мъртвите.
– Леуан няма да повтори грешките си. – Рафаел – светът – трябваше да е готов да се справи с едно надуто чудовище, готово да се нагълта с жизнената сила на онези, които трябваше да защитава.
– Ще я спрем – каза Елена, след което го простреля с неочаквана усмивка. – Все пак ние сме аеклари.
– Ще бъде много интригуващо да установим точното значение на този термин. – Макар че Рафаел не се съмняваше, че то е свързано със сърдечната връзка, която го свързваше с неговия ловец.
– Искаш да кажеш, че не знаеш? – Широки очи. – Първичният беше кристално ясен.
– Да, колко неинтелигентно от страна на твоята съпруга, че не го е разбрала.
Конвулсираща от смях заради начина, по който Рафаел бе казал това, без да се усмихне, Елена поклати глава, но не можа да изкара думите. Това го накара да се усмихне, след това да отметне глава назад и да се засмее, като гледката накара преминаващите бойци от Легиона да спрат, да гледат в нещо, което изглеждаше шокирано, докато войниците от Кулата се усмихнаха и продължиха по пътя си.
Боже, но той беше красив. И беше неин.
Премествайки се в обятията му, защото имаше нужда да бъде с него, неспособна да забрави колко близо бяха до това никога повече да не се докоснат, никога повече да не се смеят един на друг, тя се усмихна и прибра крилата си, докато той я обгръщаше в своите.
Притиснал лицето ѝ с една силна ръка, той задържа погледа ѝ с диви, невъзможни сини очи.
– Може и да не разбирам всички думи на Първичния, но знам това с всичко в мен – Легионът не би се събудил заради това, което бях преди теб.
Палецът му гали скулата ѝ, лицето му е близо до нейното.
– Ти никога не си ме отслабвала и няма да ме отслабиш. Ти ме правиш по-добър човек и по-добър лидер, отколкото някога бих бил без теб. – Той поклати глава. – Веднъж ти каза, че не можеш да се справиш без мен. Е, аз не мога да го направя без теб, ловецо на гилдията.
Очите ѝ пламнаха от силата на думите му, толкова сурови, честни и необходими. Тя не знаеше това, докато той не заговори, но имаше нужда да чуе това, да чуе, че той не я обвинява за промените в него.
– Знаеш ли – призна тя, когато снегът отново започна да вали, меки люспи, които се закачаха по миглите му – че някои нощи се събуждам ужасена и просто те гледам как спиш?
– Не, не знаех. – Бузите му се сгърчиха, устните му се допряха до нейните, докато навеждаше глава. – Трябва наистина много да ти се доверявам, за да си позволя да спя толкова дълбоко.
В този момент тя разбра, че болезнената уязвимост в нея е завинаги. Докато Рафаел съществуваше, той щеше да има възможността да я нарани, като се нарани или нещо по-лошо – и това беше нормално, защото тя вече не се страхуваше, не се страхуваше да живее живота с отворено сърце. Защото обратната страна на тази ужасна уязвимост беше неописуема емоция, която я изпълваше, правеше я щастлива, че е жива и е тук, в момента.
– Вярно е – промърмори тя, докато радостта от играта с нейния съпруг, любовник, приятел и другар превръщаше кръвта ѝ в шампанско – можех тотално да ти изрежа сърцето, преди да разбереш какво се случва.
Сега челата им се допираха, ръката му все още галеше лицето ѝ, а гърдите му представляваха стена от мускулеста топлина срещу дланите ѝ.
– Какво те спря?
Намали гласа си и прошепна:
– Помислих си, че Монтгомъри може да е бил ядосан от всичката кръв по чаршафите.
– Монтгомъри никога не би се ядосал по такъв непочтен начин. Може би е раздразнен по един ледено деликатен начин.
Елена знаеше, че трябва да се върнат, за да помогнат на хората да възстановят града си, но посегна да проследи следата на слепоочието му с пръсти, загрубели от работата, която всички бяха вършили. Той се обърна леко към докосването ѝ, както винаги, нейният архангел, който никога не е искал тя да бъде нещо друго, освен това, което беше.
– Изглежда, че ни предстои страховито приключение.
– Със сигурност няма да ни е скучно.
Целувката му беше маркиране, крилата му се сгънаха назад, за да ги оставят открити, и когато той обви една ръка около кръста ѝ и ги вдигна в целунатото от снега небе, а устите им все още бяха заключени, тя не протестира. Макар че може би се усмихна и се изчерви в целувката при вълчата свирка, която се понесе нагоре, последвана от радостни възгласи.
Каскадата беше в пълен ход. Светът се превръщаше в безумно място, където реките се превръщаха в кръв и мъртвите ходеха, а архангелите придобиваха сили, които им даваха да се разбере, че са част от самата тъкан на този свят. Чудовищата можеха още да се освободят отново и злата вещица вероятно щеше да се върне с крясъци към живот, за да обедини оръжия с най-добрата си приятелка, която пораждаше болести.
Въпреки всичко това, в този момент, когато около нея и нейния съпруг снегът падаше меко, а градът им беше жив, Елена не искаше да бъде никъде другаде. Както и, знаеше тя, архангелът, който я целуваше над Манхатън, а ръцете му я държаха в безопасност.

Назад към част 46

Глава 45

След като кацнаха на покривите, докъдето стигаше погледът, сивите седяха приклекнали като живи гаргойли, а крилата им се извиваха, променяйки из основи пейзажа. На раменете и телата на много от тях седяха птици, мълчаливи и бдителни.
– Виждал ли си някога подобно нещо? – Попита Елена Рафаел, като се опитваше да осмисли видяното и не успяваше.
От това, което беше видяла в битката, докато сивите ангели се биеха около нея, нямаше никакъв цвят за тях – сиви очи, бледа гладка кожа, сива коса, сиви криле. И все пак те бяха хуманоидни, имаха лица с чисти линии и силни кости на безсмъртните. Крилата им обаче нямаха пера, а бяха с кожена текстура, която ѝ напомняше крилата на прилепите. Формата на тези крила също беше подобна на тази на нощните същества.
– Не – каза Рафаел след дълъг миг, когато тежки облаци преминаха през небето, за да хвърлят снежна завеса върху града, а слънцето се скри, за да покрие света с мрак.
Това създаде идеалния приглушен фон за странните ангели, които се криеха из цял Ню Йорк.
– Тези сиви са загадка. – Очи с наситен син цвят се вгледаха в зловещата сцена, всички бяха толкова мълчаливи, че изглеждаше невъзможно това да е град на безброй души. – Ела.
Сивите ангели не ги спряха, докато летяха обратно през снега към Кулата, а Илиум беше до тях. Спирайки на балкона на Кулата, Елена зае мястото си до Рафаел, а очите им бяха насочени към Манхатън. Дмитрий го заобиколи мълчаливо, а Илиум изпълняваше ролята на крилат часовой. Тя разбра, че Наазир трябва да се справя с вражеските вампири, които все още са в града.
„Направи една крачка напред с мен, Елена.“
Предполагайки, че това е някакъв вид ангелски протокол, тя го направи без да спори. … и един от сивите полетя към тях от близката сграда. Висок, с широки рамене, с безшумни в снега криле и с коса, която се спускаше по тила му, Елена не можеше да го различи от никой друг. Сякаш бяха излети от една и съща преса, един след друг.
Кацнал точно пред тях, той постави меча си хоризонтално пред тялото си и падна на едно коляно, с наведена глава.
Елена прехапа силно долната си устна, за да потисне въздишката си.
„Знакът на тила му“ – каза тя, вперила очи в първичните му черни линии, докато прашната сива коса на мъжа се плъзгаше на двете страни – „е огледален образ на твоя.“
– Господаре – каза в същия миг непознатият боец – идваме, както ни призова.
Отговорът на Рафаел беше придружен от леден вятър, който премина през смъртно тихия град.
– Никой, който се е сражавал толкова храбро, не трябва да коленичи.
Сивият ангел се изправи на крака при думите на Рафаел. Така отблизо Елена видя, че ирисите му не са наистина сиви; те бяха толкова бледи, че едва се различаваха от белите, освен черните точици на зениците му. Трябваше да ѝ напомни за Леуан, но не го направи, защото там, където Леуан носеше смърт и гнилостно зло в очите си, съществото, което гледаше през тези безцветни очи, беше почти празно. Сякаш все още не беше решило кой да бъде.
– Нарече ме Сир. – Крилото на Рафаел натежа срещу нейното, когато застанаха един до друг, телата им се изравниха под падащия сняг, който беше студена, желана целувка върху раните, набраздили плътта ѝ. – Кажи ми защо.
– Чухме гласа ти в нашия Сън. – Беше плоско, беззвучно изказване. – Ние чуваме само гласа на Сир или на неговата съпруга. – Очите му се втренчиха в тези на Елена.
– Елена – каза тя през пресъхнало гърло, като се насили да си спомни, че това смъртоносно същество е приятел, а не враг. – Можеш да ме наричаш Елена.
Той я погледна така, сякаш говореше на чужд език.
– Ти си съпругата.
„Добре, Архангеле, мисля, че това е по-скоро твоята част, отколкото моята.“
„Не съм сигурен, че тези сиви са нечии.“ – Как се наричате?
– Ние – абсолютно затишие, вятърът замря – сме Легионът.
Елена усети как стомахът ѝ спада, сякаш е научила нещо ужасно.

* * *

Легионът.
Рафаел беше чувал тези думи и преди, много, много отдавна.
„Те са“ – каза той на Елена – „заплаха, използвана за сплашване на лошо държащи се ангелски деца.“
„Подремни или Легионът ще дойде да те вземе? Като страшилището?“
„Точно така. С изключение на това, че нашето страшилище изглежда е истинско.“ – Ти си изчезнал от света преди цял еон.
– Да.
Рафаел, погледни очите му.
„Те започват да придобиват цвят. И косата му…“
Като направи каквото Елена му нареди, Рафаел видя, че сивата коса наистина вече не е толкова сива. Косата му потъмняваше до черно, а ирисите му вече се отличаваха с тънък син кант – същият син цвят като очите на Рафаел.
– Сега ти си моят Легион. – Не беше въпрос, а знакът на лицето му – тиха тръпка, която му казваше истината, казваше му също, че Легионът чака неговата команда. – Първата ви задача е да помогнете на войските ми да обезопасят града и да отстранят щетите по Кулата.
Тихо кимване, крилата му се сгънаха с военна стегнатост.
– Господарю.
– Ти си техният водач. Трябва ми име за теб.
Пауза.
– Не съм първичен – каза той най-сетне – но това е, което съм. Първенецът.
– Добре – каза Рафаел, приемайки това, което изглеждаше по-скоро като звание, отколкото като име. Ставаше ясно, че Легионът в никакъв случай не е обикновен ангелски – ако изобщо са ангели – ескадрон. – Кажи на Легиона, че трябва да се подчиняват на заповедите на Дмитрий и Илиум, сякаш са мои или на моята съпруга. – Той посочи двамата мъже. – Ще ви запозная с останалите от моите Седем, когато се върнат от задачите си.
– Легионът чу и разбра.
– По мои изчисления ескадрилата ви е петстотин души. Вярно ли е това?
– Петстотин се събудиха на призива на Сир по спешност. Двеста седемдесет и седем се нуждаят от повече време. Те ще пристигнат, когато сърцата им започнат да бият достатъчно бързо за полет.
Седемстотин седемдесет и седем изтребители, които функционираха като единна сплотена и очевидно неуморна единица, уменията им бяха смъртоносни, а лечебните им способности – несравними. Беше виждал как един боец от Легиона е обезглавен, за да възкръсне след минути, а главата му израства в ново тяло, докато старото се разпада на прах.
Това беше армия, с която никой друг архангел не би желал да се сблъска.
– Ще ни трябват помещения за Легиона – каза Рафаел на Дмитрий.
– Господарю. – Това беше тихо прекъсване от страна на Първичния и когато Рафаел му кимна да говори, мъжът каза: – Ние не спим, освен когато е време да напуснем света.
– Ядете ли? – Попита Дмитрий. – Имате ли нужда от вода?
Още една пауза, подобна на тези на по-старите ангели, които се опитваха да изкопаят спомените си за изгубения отговор.
– Да – в тона му се долавяше слаба изненада – когато сме будни, имаме нужда от гориво, но можем да се борим много дни без храна и почивка.
„Ще се погрижа за логистиката“ – каза Дмитрий наум. – Макар че може би не се нуждаете от място за спане – каза той на глас, като думите му бяха насочени към Първенеца – трябва да имате място, където да сте с мъжете и жените си… – Намръщи се. – Не виждам жени.
– Ние сме Легионът – прозвуча неразбираемият отговор.
Вдигнал вежди, Дмитрий продължи.
– Ще ти трябва място, където да се събират поне мъжете ти.
– Да – каза Първенецът след поредната пауза, като изглежда умът му все още не се беше отърсил от оковите на дългия си Сън. – Не се справяме… добре, ако сме откъснати от групата толкова скоро след събуждането си.
– Има два склада един до друг недалеч от Кулата – каза Дмитрий. – Обикновено ги използваме за съхранение, но могат да бъдат освободени за временно настаняване, ако – погледна към Първичния – това няма да е твърде елементарна среда? Те не са нищо друго освен големи пространства с четири стени и покрив.
– Не, такива ще са подходящи.
Рафаел знаеше, че складовете могат да бъдат само краткосрочно решение. Дори с членовете на Легиона, които се въртяха насам-натам, комбинираното пространство не беше предназначено за над седемстотин крилати същества.
– Сега, след като се събудихте – обърна се той към Първичния – колко дълго смятате да останете така?
– Докато не дойде време да заспим отново.
„Добре, той взема победата за най-загадъчни изказвания.“
Прехапвайки усмивката си от сухото твърдение на Елена, Рафаел каза:
– Ще ти построим жилищно пространство, подходящо за твоите изисквания, след ремонта на града и Кулата. – Рафаел притежаваше огромно парче от Манхатън, много повече, отколкото повечето хора предполагаха, и имаше смисъл да разполага с тази сила около Кулата. – Междувременно сте добре дошли в Кулата. Сега вие сте мои хора.

Назад към част 45                                                      Напред към част 47

Глава 44

Предавайки Азар на лечителите, Рафаел сподели информацията, която разузнавачът бе прелетял през вражеския огън, за да достави.
– Тръгваме сега и нанасяме колкото се може повече щети, за да дадем шанс на нашите хора – каза той, докато осъзнаването образуваше слой мрачен лед в изражението на Дмитрий, чийто секундант беше излязъл на балкона.
Илиум, върнал се при тях, прокле под носа си, до тихо стоическия Джейсън.
Изражението на Елена беше като изучаване на яростта и дори в този момент му се искаше да се усмихне, защото тя беше жена, с която всеки мъж би се гордял, че е до него в навечерието на най-голямата битка в живота му.
– Предупреди нашите хора – каза той на Дмитрий – и им кажи, че ако настъпи момент, в който няма надежда за победа, те не ме опозоряват, като изберат да отстъпят или да се предадат. След като Леуан си отиде от света, няма да им се налага да служат под злото.
Очите на Дмитрий се втренчиха в неговите.
„Ще го направя известно, но никога няма да служа на друг освен на теб.“
„Знам, стари приятелю. Ако можех да избирам, щях да оставя града и територията си не на друг ангел, а на втория ми.“
„Лети силно, Рафаел.“
„Сражавай се добре, Дмитрий.“
Крилете му се разпериха и той излетя от кулата заедно с Елена, Илиум и Джейсън, като четиримата се насочиха директно към сърцето на операцията на Леуан, надявайки се да я изненадат. Стрелите на арбалет изпълниха въздуха, щом се приближиха. Джейсън и Илиум бяха достатъчно бързи, за да ги избегнат; Елена не беше, но пък умееше много добре да стреля със собствените си стрели в полет, удряйки двама врагове между очите. Стрелците бързо започнаха да се стараят да не ѝ стават мишена.
Тъкмо пресичаха границата, която разделяше периметровата им линия от атакуващия фронт на врага, знакът пулсираше горещо и спешно под кожата му, когато Рафаел видя вълната от тъмносиво на изсветляващия хоризонт, линията се измести, за да обхване цялата сцена на битката.
„Внимавайте!“
Извивайки се настрани при предупреждението на Илиум, той едва избегна градушката от остриета, която беше силата на Леуан, докато Елена, Илиум и Джейсън се биеха с вражеските бойци, които се опитваха да обезвредят крилата на Рафаел. Материализирал се над него, Архангелът на Китай се опитваше да го разкъса с отровния си огън.
Като изкара на повърхността последния див огън в себе си и привлече огъня, който живееше и в Елена, той блокира следващия удар на Леуан с обикновен ангелски огън и като пренебрегна стрелата от арбалета, която се заби в рамото му, полетя нагоре, като целта му беше да осъществи физически контакт.
Само че тя се дематериализира без предупреждение, а силата ѝ се поднови. И когато се рематериализира от ляво, успя да го уцели с камшик черна отрова. Злокобна болка прониза плътта му, докато дивият огън в него се опитваше да лекува раната, а той блокираше заздравяването – не можеше да си позволи да изгуби и последното от нея, от единственото нещо, което можеше да нарани Леуан.
Паднала до него със злорада усмивка, с вирулентно червени очи, Леуан каза:
– Давам ти последен шанс да се предадеш, Рафаел – лицето ѝ представляваше скелетна маска. – Не възнамерявам да те убивам, вече не. – Тя се постара да не се доближава до него. – Ще ми бъдеш много, много по-полезен по други начини.
Рафаел си помисли за изсушените трупове, намерени на нейна територия, за боеца, когото Наазир бе видял да отива на смърт, и знаеше, че Леуан иска да се нахрани с архангел.
– Много щедро предложение – каза той на глас, докато умът му стигаше до този на Дмитрий. -„Трябва да се увериш, че останалата част от Кръга знае, че Леуан се стреми да се храни не само с ангели, но и с архангели.“
„Ще се погрижа съобщението да бъде предадено“ – дойде незабавният отговор. – „Господарю, пристигнаха новите щурмови сили и след минути ще се нахвърлят върху Кулата, ако не направим нещо, за да ги спрем. Разрешил съм използването на всички оръжия, с които разполагаме.“
Рафаел чу стрелба и бумтене на ракети по петите на това изявление и знаеше, че изтощените му и ранени вампири, както и ловците, стрелят по врага, докато ангелите му, някои със счупени крайници, всички с наранявания, изпълват небето. Но те бяха твърде малко и твърде много от странните сивокрили ангели, които задвижваха новата атака на Леуан.
– В какво си се превърнала? – Каза ѝ той, без да може да си представи как е могла да създаде тази нова армия, безшумна и смъртоносна, без никой в Кръга да знае истината.
Ужасна усмивка.
– Олицетворение на нашата еволюция.
Такова ниво на власт не можеше да се държи в ръцете на един кошмар.
Той я взриви с ангелски огън без предупреждение, искайки да я накара да повярва, че намерението му е поредната обикновена битка. Отклонявайки ударите с дъжд от черни бръсначи, които задържаше благодарение на волята си, тя отново се усмихна.
– Ще те окова във вериги в двора си, ще се храня с теб години наред. Ти ще бъдеш примерът, който ще постави на колене останалите в Кръга. – Щитът му се счупи, а бръсначите разкъсаха лицето му.
„Рафаел!“
Той се протегна към Елена не само с ума, но и с ръката си, Джейсън и Илиум ѝ разчистиха пътя, за да може да стигне до него.
„Това ще боли, хбебти“ – каза той, когато побеснелият архангел отново вдигна ръце.
„Нищо не боли, когато съм с теб.“
Стискайки ръката ѝ, той изпрати заповед до всички свои войници в околността да се измъкнат от зоната на взрива. Ако силите на Леуан ги сметнеха за страхливци при отстъплението и насочеха вниманието си към него, Елена, Илиум и Джейсън, толкова по-добре. Той щеше да вземе със себе си колкото се може повече от тях.
Срещна погледа на Леуан, преди тя да е ударила отново, и каза:
– Храни се.
Тя замръзна, изненадата ѝ не беше скрита.
– Няма да се бия, ако ми дадеш дума, че ще отзовеш войските си до залеза на слънцето в този ден. – Трябваше му само една точка на контакт и можеше да възпламени миниатюрното количество комбиниран ангелски и див огън, останало в него, като се надяваше да изпрати Леуан в ада, където ѝ беше мястото.
„Ще се видим от другата страна, Архангеле.“
Пълното спокойствие, което се спусна в него с думите на Елена, го накара да каже:
– Моята съпруга също си остава – знаейки, че това е примамка, на която Леуан не може да устои. Тя желаеше крилата на Елена за мрачната колекция от ангели, прикрепени към стените на хладилното помещение, което беше нейният музей на смъртта. – Погледни надолу.
Зъбите на Леуан заблестяха в доволна усмивка, когато разбра чия ръка държи в своята.
– Ще се съглася – каза тя с блясък в очите – ако първо ми дадеш своята съпруга. Искам да ѝ счупя врата и да я превърна в красив труп.
Яростта му се разрази и той усети как крилото на Елена едва докосва неговото, когато тя полетя нагоре.
„Контакт, Рафаел. Това е всичко, от което се нуждаеш, нали? Използвай ме като проводник.“
Не! – Искаше да изкрещи, когато ръката на Леуан се вкопчи в китката на Елена в същия момент, в който неговата се затвори около глезена ѝ.
„Прости ми, Елена.“
„Ще те чакам.“
Отказвайки да остави Елена да умре от ръката на Леуан, той посегна към трептенията на пламъка в себе си и в своята съпруга, готов да запали всички им, когато нещо тъмносиво се заби в Елена достатъчно силно, за да разкъса хватката на Леуан.
В същия миг хиляди арбалетни стрело се забиха в тялото на Леуан.
Крилете му се преплетоха с тези на Елена, докато тя се преобръщаше към него, на Рафаел му бяха нужни няколко секунди, за да забави движението им, а когато вдигна поглед, видя как силно окървавената Леуан поема стрела след стрела от сивокрилите ангели, докато други от сивите се биеха с врага един на един.
Рафаел не си губеше времето да се чуди кой неочакван съюзник е изпратил тази странна сила.
– Атакувайте! – Заповяда той на собствените си бойци и взе решение да използва минимално количество див огън, за да неутрализира отровата, която Леуан бе хвърлила по него, защото сега жив бе по-полезен за хората си. Никаква милост!
С дива усмивка на лицето Елена вдигна арбалета, който така и не бе изпуснала, а едната ѝ китка бе осеяна с кървави синини от хватката на Леуан. Трябва да обожествим, по дяволите, този, който е изпратил тези сиви момчета.
Гледката на наранената ѝ ръка накара студената ярост в него да пламне до ледена яркост.
– Първо – каза той, като се обърна към Леуан – трябва да изнеса боклука.
Един архангел не можеше да бъде убит от арбалети, но тъй като стрелите се забиваха в тялото на Леуан толкова бързо, колкото ги изваждаше, тя беше разсеяна, а енергията ѝ се насочваше към самолечението. Лицевите ѝ кости се появяваха и изчезваха, докато кожата ѝ избледняваше и изчезваше, но когато тя не премина в безтелесната си форма, той разбра, че каквато и сила да е придобила от изцеждането на живота на другите, тя не е достатъчна, за да ѝ позволи да премине под този вид кървава атака.
Обхващайки едната си ръка около глезена ѝ, докато тя се разсейваше, той изпрати цялата си останала сила, сила, целуната с живота, който беше Елена, директно през ръката си и в костите ѝ. Викът ѝ разцепи небето, долната част на тялото ѝ се взриви в ослепителна светкавица, а торсът ѝ се разпадна.
„Мъртва ли е злата вещица?“
„Не съм сигурен.“ – Почти му се стори, че я е видял да преминава в другата си форма в абсолютно последния момент. Но дори и да е оцеляла след взрива, това ще да е било с изключително тежки наранявания. – „Тялото ѝ изчезна. Ще ѝ трябват месеци, за да го възстанови“ – и макар Леуан да се опитваше да ги накара да повярват, че не се нуждае от плът, тази битка показа, че тя много държи на това.
Дори и да можеше да се храни с други, за да ускори лечението си, начинът, по който беше отворила уста, когато придърпа Елена по-близо, подсказа на Рафаел, че се нуждае от физическата ѝ форма, за да се храни. И той видя как главата ѝ се пръсна като тиква, когато в нея се забиха стрели в тази част от секундата, докато тя крещеше. Сивите бяха безмилостни бойци, но точно сега бяха на страната на Ню Йорк.
И беше време той и неговите хора да си върнат града.
Способността на тялото му да натрупва енергия бе изчерпана до степен на несъществуване, той грабна меча, който Илиум хвърли към него, и се впусна в битката, а бойният му вик бе повторен от всеки един от неговите мъже и жени.
Не знаеше колко дълго са се сражавали, но винаги беше наясно с Елена и онези от Седемте, които се биеха с него. Дмитрий, който бе удържал нов опит за щурм на кулата, с далеч по-добър поглед от тези в разгара на битката, изпращаше непрекъснато стратегически новини, които Рафаел използваше, за да насочва мъжете и жените си така, че да действат като едно цяло. Той не осъзнаваше колко далеч са изтласкали силите на Леуан, докато не навлязоха в Атлантическия океан, а боевете се бяха преместили от Манхатън и над широкия Ню Йорк, докато слънцето се издигаше все по-високо в небето.
Десет секунди по-късно, миг след като отряза главата на вражеския генерал в червена струя, която изпрати тялото във водата, откъдето хората му несъмнено щяха да го приберат, защото беше твърде стар, за да умре чрез обезглавяване, той усети как съзнанието на Джейсън докосва неговото.
„Сир, те вдигат знамето на капитулацията.“
Издигайки се веднага над останалите от силите си, Рафаел потвърди наблюдението на Джейсън, след което вдигна меча си над главата си във вертикална линия. Съобщението отне половин минута, за да премине през яростната битка, но един по един хората му удържаха ударите, позволявайки на врага да се оттегли.
– Просто ги оставяме да си отидат? – Попита Елена, която се беше приближила до него. – Сериозно?
Рафаел не я винеше за гневното ѝ недоверие, собствената му ярост беше по-студена, но не по-малко смъртоносна.
– Това е част от правилата за водене на бой.
– Но те щяха да ни убият. – Това беше почти ръмжене, а окървавеното ѝ и измъчено тяло беше напрегнато от нуждата да издири онези, които бяха наранили хората, които бяха нейни.
– Ако силите ми се бяха предали, вражеските бойци нямаше да ги докоснат, стига да не вдигнат оръжие срещу Леуан. – Дали тогава самата Леуан щеше да използва хората му за свои хранилки, беше друг въпрос, но той не беше Леуан, за да направи такова грозно нарушение на правилата на своя народ.
Свързвайки се с Дмитрий и Наазир, той каза:
– Изпратете оцелелите ѝ вампирски отряди до кея и им намерете кораб. Уверете се, че имат достатъчно кръв, за да преживеят пътуването извън моите води. – След това те станаха отговорност на собствените си командири и макар Рафаел да не смяташе, че Леуан вече няма чест, той си помисли, че може би по-старите ѝ командири имат достатъчно, за да не изоставят своите.
– Все още мисля, че е гадно. – Елена отметна кичур коса от изпотеното си лице, кафявият цвят беше толкова неправилен, че Рафаел знаеше, че ще я накара да го измие при първа възможност. – Не мисля, че онова болно нещо, което наричаше себе си архангел, щеше да се подчини на правилата.
– Тя е отвъд честта и лудостта, създание на истинското зло.
Въздъхна, разярената му съпруга все пак спусна арбалета си.
– А ти не си. – Намръщена, тя продължи да наблюдава врага. – Добре, добре, ще бъдем цивилизовани и ще ги оставим да се оттеглят, но, по дяволите, това не ми харесва. Те ще се върнат веднага щом Леуан се възстанови, защото би било твърде голям късмет, ако Кралицата на зомбитата наистина е мъртва.
В това Рафаел не се съмняваше.
– Правилата за действие са въведени отдавна, след архангелски войни, които никой не помни – каза той на Елена, а това беше и напомняне за самия него защо са необходими такива правила. – Войните, в края на краищата, са между архангелите – и все пак ангелите и вампирите под нас са тези, които умират тотално.
Както и очакваше, генералът, когото бе обезглавил, бе прибран, докато безброй вампири и обикновени ангелски бойци плуваха по водата или лежаха разбити и окървавени из града, а животът им бе приключил.
– Говори се, че в тези войни сме унищожили над осемдесет процента от населението си. Само архангелите и невоенните оцеляха и нито един човек никога не забрави кръвта, която изцапа ръцете на Кръга по онова време.
– Добре – прошепна Елена с ужас в изражението си. – Добре, вече разбирам.
– Ескадрилата на Джейсън ще ги ескортира от териториалните ни води – каза той, като прокара крилото си по нейното. – Сега трябва да се справим с тази друга странна сила, да разберем цената им за помощта този ден.
Обърнаха се като един с лице към града.

Назад към част 44                                                     Напред към част 46