Категория: Ловец на гилдията

Глава 27

Сир, благодаря ви, че ми позволихте да служа във вашия двор през последните петстотин години. Макар че сега заминавам, за да изследвам други дворове и земи, ще се връщам често, за да ви предизвиквам на изкачване – мой дълг е да гарантирам, че ще запазите силата си.
Пази майка ми. Знам, че тя е първия ви генерал и е по-твърда, отколкото аз някога ще бъда, но за мен тя е моята майка. Но те моля никога да не споменаваш молбата ми пред нея. Тя би ме поразила мъртъв с погледа си, после би ме съживила, за да ме присегне и да ме изпързаля жив с думите си.
Никога няма да забравя всичко, на което си ме научил.

-Писмо от Титус до архангел Александър

Назад към част 27

Глава 26

Лед се впи в червата на Шарин.
– Това е невъзможно. Ангелите не са податливи на тази инфекция. – Преродените можеха да ги наранят, но съществата не можеха да ги превърнат. – Леуан създаде преродените като изкривено обещание за безсмъртие, нали? Ангелите вече са безсмъртни и по този начин са имунизирани.
Не беше сигурна, че си спомня правилно разговора с Рафаел; той се беше състоял, докато съзнанието ѝ още беше калейдоскоп. Но беше сигурна, когато ставаше дума за ангелския имунитет.
– Ангелите не се разболяват. – Това беше природен факт, неизменен като вятъра и небето.
– Знаеш ли за Падението? – Тит сгъна ръце и бицепсите му се изпънаха. – На територията на Рафаел?
Жлъчка изгори гърлото ѝ.
– Да. Харизмон накара ангелите да паднат от небето.
– Той беше в състояние да създаде нещо, което въздействаше на ангелите – така и не открихме какво, но тъй като беше получил дарбата да разболява от Каскадата…
Сърцето пулсираше в устата ѝ, а ужаса от това, което ѝ внушаваше, я правеше няма. Ангелският род нямаше как да се възстанови от опустошителна болест; раждаемостта му беше твърде ниска. Една-единствена инфекция можеше да унищожи целия им народ.
Лъчите на изгряващото слънце разцепиха небето над главите им точно тогава, като окъпаха цялата местност в ужасно златисто сияние.

* * *

Тит не откри други следи от ангел, въпреки че двамата с Шарин претърсиха цялото село два пъти, като потърсиха под всяка скала и във всеки шкаф и външна постройка. Възможно беше учените му да открият още, когато пресеят импровизираната погребална клада, защото не искаше да я претупва и евентуално да унищожи други фини крилати кости, но засега можеше да потвърди присъствието на един-единствен прероден ангел.
– Ако света има късмет – каза той, знаейки, че това няма да е толкова просто – този ангел ще се окаже този, който е изпълзял от двора на моя враг, за да умре, без да зарази други.
Шампанският оттенък на очите на Шарин беше натрапчив, когато погледа ѝ срещна неговия.
– Чувал ли си нещо, което да подсказва, че и други ангели са паднали от тази зараза?
– Не, но аз не познавам тази половина на територията толкова добре, колкото моята. – Едва ли е имал възможност да си поеме дъх, още по-малко да направи интензивна обиколка на новата си териториална област. – Възможно е заразените да се крият – видяхме, че новата реколта преродени има инстинкт за оцеляване. Този инстинкт може да е още по-силен при новородените ангели, ако приемем, че силата на имунната ни система означава, че инфекцията не се развива толкова бързо, колкото при смъртните и вампирите.
Задъхвайки се, Шарин каза:
– Един ангел може да знае в какво се превръща, да знае, че не трябва да съществува.
Ужасът, който се надигна в червата му, размаза линиите на лицето на Титус.
– Засега ще информираме моите хора с помощта на твоя телефон, след което ще се върнем у дома. Ако този ангел се е движил, когато си се приземила, това не е било нищо друго освен продължителен спазъм – той е много мъртъв, а аз трябва да се върна към изкореняването на заплахата на юг. Особено ако има дори малка вероятност да се наложи да се справяме със заразени ангели през следващите дни или седмици.
– Мога да помоля част от охраната на Лумия да стои на стража в небето, докато учените ти се приземят.
Тит обмисли това; не искаше да излага Лумия или охраната ѝ на риск, но също така не можеше да рискува това тяло да бъде нарушено от преродените или от животните.
– Кажи им да останат в небето – каза той на Шарин. – Когато трябва да кацнат, за да си починат, трябва да го направят на открити места, където преродените не могат да се промъкнат до тях. Лумия няма да пострада от това командироване?
– Не е много по-далеч, отколкото обикновено летят часовите – дори ако някой е вперил жадни очи в Лумия в този момент на хаос, няма да забележи никаква разлика в рутинната ѝ работа. – След като се обади на втория си, тя започна да прави снимки „за всеки случай“.
Оставяйки я да го направи, тъй като беше сигурен, че тук не дебне никаква опасност, той реши да огледа за последен път селото с малката вероятност да открие нещо повече за заразения ангел. При последния си поглед към универсалния магазин той стъпи върху нещо, което изпука. Оказа се, че това е плик.
Вдигна го и видя, че е покрит с прах, с изключение на един ъгъл, в който се виждаше частичен отпечатък от ботуша му. На лицевата страна бяха написани следните думи: За нашия господар архангел Харизмон.
Тит стисна зъби. Вместо да отвори плика, той го отнесе със себе си до мястото, където Шарин току-що беше приключила със заснемането на сцената на смъртта.
– Изглежда, че селяните са оставили бележка.
Когато тя каза:
– Да я прочета ли? – Той протегна плика. Съобщението вътре не можеше да съдържа добри новини; единственото, което можеше да направи, за да смекчи удара, беше да го изслуша в нейните богати тонове, сложни на текстура. – Езикът, който знаеш, ли е?
Тя провери.
– Да.
– „Милорд Архангел“ – започна тя, след като разгъна сгънатото в плика парче бяла хартия.

„Не знаем дали това послание някога ще стигне до вас, но имаме надежда. Намираме се в ужасно състояние – изгубихме толкова много млади и силни хора, а чудовищата, които бродят по земята, унищожиха реколтата ни и избиха животните ни. Нямаме достатъчно храна, нито работна ръка, за да отгледаме повече, преди да свършат запасите ни.
След дълъг размисъл и тъй като знаем, че не са много ангелите, които летят по този път, взехме решение да се отправим към следващото най-близко населено място с надеждата, че можем да намерим сигурно убежище. Носим със себе си информация за вас. Въпреки това я оставяме и тук, тъй като има голяма вероятност да не успеем да стигнем. Замърсените същества с жаждата си за плът се появяват все повече и повече. Знаем, че ти, Архангеле, се бориш с тях и това има приоритет“.

Тит не можа да сдържи ръмженето си от доверието, невинно и чисто, което тези хора бяха проявили към предателската пустош на архангелското пространство на име Харизмон. По-скоро ботуша му беше смлял лицето на архангела на прах, отколкото да стъпи върху плика, оставен в предадената надежда.
Шарин си пое дълбоко дъх, преди да продължи.

„Искаме да ви кажем, че днес трябваше да се борим с един ангел, който беше болен от заразата. Отначало, когато видяхме крила в небето, бяхме толкова благодарни, че паднахме на земята от радост. Мислехме да изпратим съобщение с молба за запаси, достатъчни да ни помогнат да преминем през най-лошото. Но после ангела кацна и видяхме, че не е читав.
Не сме го нападнали. Моля, знайте това. Посрещнахме го като почетен гост, както бихме постъпили с всеки ангел. Въпреки че зъбите му бяха заострени по краищата, а ръцете му – студени и мокри, и под кожата му се разпространяваше зелена гнилоч. Вярвахме, че е болен заради рана, получена в битката, и че скоро ще се пребори с нея“.

– Само заради това знание – промърмори Тит – Харизмон щеше да ги екзекутира всичките. – Никой смъртен не би могъл да види ангелоподобните като уязвими. – Ако Кръга разбере за това, единствения избор ще бъде смърт или изтриване на спомените им. – Последното беше ужасно нещо, натрапване и нарушение, но Тит се съгласи с онези, които казваха, че е по-добре от поголовното клане.
Очите ѝ блестяха от влагата, която не допускаше да падне, Шарин продължи.

„Отначало ангела ни говореше и гласа му беше обезпокоителен в своята режеща интензивност. Но това продължи само няколко минути. След това, ръмжейки подобно на диво куче, той придърпа една от жените в селото към себе си и откъсна главата ѝ, като се окъпа в кръвта ѝ, преди да разкъса гръдната ѝ кухина, за да се нахрани с органите в нея.“

Шарин с треперещи пръсти остави хартията за миг.
– Чувала съм за такъв тип поведение.
– Вампирите, които са се отдали на жаждата за кръв, се държат така; ловците често ги намират с лица, покрити с кръв, умовете им са пияни, а телата отпуснати от отдаването. – Той се приближи достатъчно, така че крилото му да се припокрие с нейното. Тя не се отдръпна, нито го упрекна за близостта. – Мога да прочета останалата част от писмото.
– Не. Аз ще го довърша. – Още един дълъг дъх. – Правя това за уплашените, смели хора, които са се сетили да оставят това след себе си, за да предупредят другите. – Издишвайки, тя продължи да чете.

„Ангелът се държеше пияно след това, действията му бяха некоординирани, така че ние се възползвахме от възможността да се защитим.
Много от нашите силни вече бяха мъртви по това време, така че не можехме да се борим с него с чест. Хвърлихме върху него гориво и го запалихме. Надяваме се, че ще се смилиш над нас, господарю Архангеле. Не искахме да му причиняваме болка или да го убиваме без милост, но нямахме друг начин да го спрем.
След като падна на земята, използвахме кухненска секачка, за да отстраним черепа му от гръбначния стълб; вярваме, че може би ангелите могат да се възстановят от това, затова оставихме главата му до тялото. Това тяло поставихме при останалите, както приятели, така и врагове, които лежаха разлагащи се около нас. След това запалихме огън, като използвахме малкото гориво, с което разполагахме“.

Поне това обясняваше защо огъня не си бе пробил път през селото; в началото не бе имал достатъчно гориво.

„Огънят беше единствения начин, за който се сетихме, за да пречистим кръвта на опетнените и да се сбогуваме със своята“ – прочете Шарин. – „Направихме молитва за загиналите, след което започнахме подготовката си за тръгване.
Надяваме се, че ще ни намерите в следващото село. То се намира на север-северозапад по права линия, на половин ден пешеходен преход за млад мъж или жена. На нас ще ни отнеме ден или повече. Вече не разполагаме с никакви работещи превозни средства, а и имаме много ранени, деца и старци. Благодарим ви, че се борите за нас, и се надяваме писмото ни да ви помогне да спасите други от този ужас. А ако не успеем, моля ви, изпратете вест за нашето преминаване в двата града по-долу, където много от нас имат семейства и приятели, които ще кажат на другите, че ни няма.“

Сега Шарин плачеше, сълзите ѝ бяха тихи и сърцераздирателни.
– Подписано е с това, което предполагам, че е името на това селище. Под него има описание на ангела: Висок, с бяла кожа на малкото места, където не е зеленочерна, черни къдрици и белег на лявата буза, който прилича на мълния.
Тит изсвири и си пое дъх.
– Скарде, придворен на Харизмон – и човек, за когото се носят слухове, че е един от най-добрите му разузнавачи. – Белегът не бе заздравял и след десетилетие, защото първоначално бе направен от Харизмон в изблик на гняв – едва ли не от архангелски огън.
Внимателно сгъвайки писмото, Шарин го постави обратно в плика.
Застанаха в минута мълчание за мъртвите и изгубените. Когато тя го погледна и каза:
– Ще отидем ли на север-северозапад? – Той не ѝ каза, че няма надежда. Той кимна; не му беше по силите да изостави хора, които са помислили за другите в най-тежкия им момент.
Първо обаче се обадиха втори път на неговите учени и изследователи, като им дадоха тази допълнителна информация. Един от учените помоли Тит да вземе проба от всяка плът, която успеят да намерят, както и малко кости, за да се предпази от бедствие, което може да направи тялото недостъпно.
Той все още говореше по телефона, когато Шарин се премести да изпълни молбата. Сваляйки раницата си, тя извади пакета, в който държеше енергийните блокчета, които беше дала на децата; използва го, за да загребе малка крилна кост, след това нагласи челюстта си и използва метателното си острие, за да отреже парче мумифицирана кожа.
Пусна го в пакета с костта и го запечата, преди да го пъхне в дъното на раницата си, след което придърпа раницата. Когато се огледа за нещо, с което да почисти острието си, той го взе от нея и го избърса в панталоните си. Още едно петно нямаше значение.
Приемайки острието обратно, когато той приключи разговора с хората си, тя го прибра в ножницата на бедрото си. Две минути по-късно те потеглиха в мрачно мълчание, а очите им търсеха кости по земята.
Половин ден ходене не беше толкова далеч по крилата дори при ниска скорост и слънцето все още не беше високо в небето, когато стигнаха до едно село, което изглеждаше живо, от комините излизаше дим и по улиците имаше движение. По време на пътуването си дотук бяха видели много кости, но нито една от тях не беше човешка.
Кацането им предизвика страх, хладен и черен, който се разнесе из селото, хората слязоха с лица, притиснати към земята, но този път Тит беше готов за него.
– Станете! – Заповяда той и щом те го направиха, вдигна писмото. – Идвам от село Дожа. Някой от оцелелите успя ли да стигне дотук?
Едно тънко момиче с износено лице, със светлокафява кожа и коса, сплетена на плитки към черепа, пристъпи напред.
– Милорд Архангел. – Гласът ѝ се разтрепери. – Десет от нас успяха. Двама починаха по-късно, раните им бяха ужасни. От останалите има един по-възрастен от мен, но той се бори с треска след похода ни тук и не е в съзнание. Всички останали са деца, спасени от смелите действия на другите, но с рани в сърцата.
– Знаеш ли какво е написано в това писмо? – Попита той, като се стараеше да запази гласа си нежен и знаеше, че не е успял, когато тя помръдна.
– Н-не. – Шепнещ отговор. – Баба ми бе тази, която го написа, но вече я няма. – Сълзи обляха бузите ѝ.
Шарин се пресегна да сложи ръката си върху тази на младата жена и ѝ промълви, докато благоговението не замени ужаса в изражението на лицето ѝ и тя отново намери гласа си.
– Ще ти кажа всичко, което знам, архангел Титус. – Това, че тя се обърна към него така, както той предпочиташе, му подсказа, че Шарин е казала нещо по въпроса.
„Благодаря ти, Шарин.“ – Беше му вбесяващо да се занимава със слепия ужас на тези хора, дори да знаеше, че той няма нищо общо с него.
Прекрасните очи на Шарин срещнаха неговите.
„Един ден те ще те познаят. Дотогава трябва да бъдеш достатъчно силен, за да понесеш страха им. Знам, че имаш раменете да понесеш тази тежест.“
Това би трябвало да го разтърси, колко много означаваше за него вярата ѝ в него, но тя се настани в костите му, сякаш винаги е съществувала.
– Ела – каза той на младата жена, – ние тримата ще поговорим под дървото в далечината.
След като стигнаха там, отделени от останалите в селото от една утъпкана ливада, той я помоли да му разкаже всичко, което знае. Всичко, което тя каза, съвпадаше с писмото. Включително и това, че независимо от „суровата решетка“ на гласа си, ангела е произнесъл думи, разбираеми и разумни, когато е кацнал за първи път.
– Но кожата му беше като синина почти навсякъде – добави тя – на места се лющеше, на други беше изсъхнала. Пръстите му бяха дълги, ноктите му – като нокти, а езика му сякаш гниеше в зелено, устните му бяха твърде пухкави и червени.
Когато Тит попита на кого е разказала за ангела, очите ѝ станаха много големи.
– Нашите домакини – прошепна тя. – Не искахме да ги изненадаме, ако това се случи тук.
Кръвта на Тит се превърна в черен лед: Цялото село знаеше за болния ангел.
Хората, на които бяха дали убежище, бяха осъдили всички на смърт.

Назад към част 26                                                          Напред към част 28

Глава 25

Шарин не се съгласи с решението на Тит, макар и да беше сурово.
Архангелът от Северна Африка, когото беше опознала, беше изморен и разпуснат по начин, който трудно можеше да се обясни. Често се казваше, че властта развращава, а архангелите бяха най-могъщите същества на света, но архангелите също така трябваше да се справят с безброй проблеми, за да поддържат здрава територия – от това да държат здраво вампирите, до най-ниското ниво – да се грижат населението да има работа и да не гладува. Това дори не включваше смъртоносната териториална политика.
Един архангел не може просто да седи и да „съществува“.
Малко вероятно беше Тит да мисли за себе си като за заплаха, която се извисява над останалите членове на Кръга, но той беше такъв, както и те на свой ред. Сила като тази на архангел не спяла. Тя наблюдаваше и така по подразбиране членовете на Кръга се наблюдаваха един друг. Приятелството, любовта, логиката можеха да ги спрат да водят постоянна война, но заплахата от нея витаеше винаги.
Ентусиазмът никога не би трябвало да е бил реална възможност за Харизмон.
– Знаеш ли какво се е случило с него? – Попита тя. – Не съм имала много общо с него преди престоя ми в Лумия.
– От това, което съм чувал за младостта му, той винаги е бил обладан от арогантност и убеденост, че е по-добър от другите. Впрочем много млади хора вярват в това.
На път да направи шега за собствената нахална увереност на Тит, Шарин се озова в спомените си за това как бе седял с главатаря в селото, как бе говорил с възрастния смъртен с търпение за неговата мъдрост. Тит може и да вярваше силно в себе си, но не гледаше отвисоко на другите. Това беше съществена разлика между двамата архангели.
Трябваше да престане да се опитва да го поставя в една и съща кутия с Егион, Харизмон или други подобни на тях, само защото се чувстваше неудобно от факта, че той събуждаше у нея желания, които тя смяташе за отдавна умрели и погребани. Срещу нея кожата му беше като коприна, топлината му – вкусно изгаряне, а вибрациите на гърдите му, когато говореше – все по-познато удоволствие.
– Повратната точка – каза Тит, дори когато бузите ѝ засияха – беше Леуан.
В нея пламна друг вид топлина.
– Не можеш просто да обвиниш друг. – Това беше мързеливо и освобождаваше едната страна от отговорност в обстоятелство, на което и двете са имали възможност да повлияят. – Казвам го като жена, която толкова дълго обвиняваше Егион за това, в което се превърнах. Но аз – плесна с ръка по гърдите си – направих избор по пътя си.
Не първоначалното счупване. Тя не беше в състояние да го спре. Мозъкът ѝ бе изпаднал в шок, съзнанието ѝ се разбърза. Но в началото е имала моменти на здрав разум, моменти, в които не е била изгубена, и до ден днешен не знае дали е можела да се бори по-усилено, за да се върне. Дали се беше предала? Дали беше избрала своя затвор?
– Не. – Тит я придърпа по-близо, като това действие я накара да си поеме бързо дъх, докато сърцето ѝ се разтуптяваше. – Искам да кажа, че това приличаше на експлозивна реакция, каквато моите учени създават, когато смесват две инертни вещества.
Шарин се намръщи.
– Мислиш ли, че ако не се бяха срещнали, щяха да си останат разумни, а не жадни за власт чудовища?
– Не мога да говоря за Леуан, защото към моето възнесение тя вече беше ангел на седем и половина хилядолетия, но имам чувството, че познавах Харизмон достатъчно добре, за да кажа, че той беше човек, който обичаше лукса и работеше на абсолютния минимум от необходимото. Не би му хрумнало сам да се разбърза с такива грандиозни военни планове.
Мускулите на шията и раменете на Тит се движеха силно, докато той ги насочваше под ъгъл към вятъра, така че да могат да го яхнат, а крилете му да са мощни над тях.
– Веднъж един от моите учени ми разказа приказка за двама смъртни убийци и използва термин, който сякаш пасва тук: folie à deux.
Лудост за двама.
– Не съм сигурна, че съм съгласна с теб – каза Шарин. – Чувала съм за апетитите на Харизмон – човек като него винаги би искал по-голяма тръпка, повече сетивно удовлетворение. Но – тя притисна пръсти към устните на Тит, когато той искаше да я прекъсне – вярвам, че в предположението ти има зрънце истина. Харизмон и Леуан се подбуждаха един друг, както правят децата на игрището.
Тит не отговори, а очите му се втренчиха в нейните. Пулсът ѝ се разтресе, бузите ѝ пламнаха. Дръпна пръстите си от неочаквано меката извивка на устните му и понечи да изрече някаква закачка, за да разсее напрежението, което сковаваше мускулите и на двамата… Само за да осъзнае, че са почти на половината път към целта си.
На Тит му бяха нужни едва няколко часа, за да измине огромното разстояние. Тя не беше осъзнала колко бързо лети, той беше свършил толкова добра работа, за да я предпази от вятъра. Шарин не беше в настроение да бъде предпазвана от каквото и да било, но не можеше да го вини за грижите, които бе положил за нея.
Изви се топлина в стомаха ѝ, болка, която беше чисто изкушение; беше минало много време, прошепна дълбоко гладна част от нея. Защо да не прекъсне поста си с такъв любовник?
Като се отърси от тази мисъл, защото нямаше намерение да се превръща в поредния легион от възхитени хора на Тит, тя каза:
– Имаш ли нужда да си починеш? – Дори един архангел не можеше да продължава безкрайно.
– На разсъмване – обеща той. – Нямам желание да бъда покрит с още преродени гнилочи.
Шарин се намръщи.
– Съгласна съм.
Така те полетяха през нощните часове. По някое време тя заспа в прегръдките му и се събуди, за да го открие да се спуска към една ливада. Кожата ѝ беше гореща и тя седна.
– Извинявам се.
– Не се притеснявай – каза той, когато се приземи. – Не си хъркала.
Шарин щеше да отвърне с реплика, но той я изправяше на крака и тя изстена, докато протягаше тялото си. Нещата заскърцаха. Прекрасно. Тит също се протягаше – и беше великолепен под мекото злато на светлината на зората.
– Татуировката ти – откри тя, че казва. – Изглежда почти жива на тази светлина.
Той се почеса по набраздените линии на корема си.
– Трик на светлината. – Очите му се свиха и той гледаше покрай нея. – По дяволите.
Шарин проследи погледа му, долови стрелкащите се движения.
– Прероден.
Плъзгането на мечовете, които напускаха ножниците, беше единственото предупреждение, което получи, преди Тит да излети. Шарин го последва, а крилата ѝ я боляха от това, че толкова дълго беше свита в ръцете му. Но Тит контролираше добре ситуацията и преродените скоро бяха мъртви. Той използва малък импулс от енергия, за да изтрие телата им, след което отново се приземи.
– Ако можете, лейди Шарин. – Той посочи пръските кръв по гърдите си.
Ръката на Шарин вече беше покрита със сила. Приближавайки се, тя започна да сваля кръвта и останките от него. Фокусът ѝ се изплъзна едва когато беше почти готова; тя мрачно осъзна топлината и размера му, стомаха ѝ се стегна, а устата ѝ пресъхна. Наложи се да не се дръпне назад, когато задачата беше изпълнена.
Тит погледна надолу, а изражението му се затвори.
– Трябва да летим отново.
– Знам, че съм по-бавна, но ще помогна на крилете си, ако мога да прекарам поне един час във въздуха сама. – Това, че не бях притисната до него, щеше да е бонус.
Кимвайки, Тит я изчака да излети първа.
Когато в крайна сметка отново се окажеше в прегръдките му, тя беше на достатъчно разстояние от този прилив на нужда, за да може да бъде разумна. Да не лъже себе си за дълбочината на привличането не означаваше да се гмурне с главата напред в лошо решение. Тя го попита за политическата история между него и Харизмон и го изслуша внимателно.
По-късно той я попита за приятелството ѝ с Калиане. Смеейки се, тя му разказа истории за дългогодишната им връзка, спомени, толкова силни, че бяха преживели изгубените ѝ години и не само. И ѝ направи впечатление, че отдавна не беше разговаряла толкова много последователни часове с друг човек… Отдавна.
В един момент той промърмори да я приспи отново.
– Тялото ти се нуждае от това след предишния дълъг полет.
Неудобството от това колко добре се чувстваше, когато се люлееше в ръцете му, я накара да иска да спори, но знаеше, че това е глупост. Затвори очи, притисна буза към равномерното биене на сърцето му и заспа.
Те отлетяха.
Нощта отново настъпи, а звездите се разбиваха като диаманти в небето.
Тъкмо когато нощта се превръщаше в тъмносива, тя посочи едно петно в далечината – мрак срещу мрак.
– Ето го, мястото, където видях мумифицираната ръка.
Тит не се приземи в центъра на селището, както беше направила тя, а в най-източния край.
– Зората ще настъпи през следващите два часа. Мисля, че е по-добре да изчакаме, за да разгледаме находките ти на светлината на слънцето.
Шарин нямаше желание да остава толкова дълго на това зловещо, безжизнено място, но не можеше да не се съгласи с него. Кимвайки, тя посегна назад, за да манипулира леко едно от раменете ѝ. Макар че Тит я бе носил внимателно, пребиваването в едно и също положение толкова дълго време отново бе довело до предвидима скованост.
– Възнамерявам да се разходя по границата на селото – каза той с тон, който вероятно му минаваше за спокоен и който тя намери за успокояващ.
Гласът на Тит беше външна проява на неговата честност.
– Разходката ще помогне и за облекчаване на мускулите ти.
Тя замръзна, без да подозира до този момент, че той я наблюдава. Изискваше съзнателно усилие, за да запази неутралното си изражение и да влезе в крачка с по-голямата му, по-силна форма. На свой ред Тит поддържаше скрупульозно разстояние помежду им, докато вървяха, като не позволяваше крилото му да се допре до нейното.
И двамата не сваляха очи от заобикалящата ги среда.
Тъй като небето вече бе посивяло в краищата, вече не беше черно и затова беше лесно да се видят признаците на безпокойство, когато завиха зад ъгъла – сякаш хората водеха отчаяна битка срещу нападателна сила.
Тит приклекна, за да разгледа един конкретен набор от отпечатъци.
– Ще трябва да разгледам това по-обстойно на дневна светлина.
– Чакай. – Изваждайки телефонното устройство, тя натисна символа, който Илиум ѝ беше показал, че ще донесе светлина. Той изстреля ярко и остро сияние върху следите. Доволна от себе си, тя каза: – Наистина трябва да си вземеш едно от тях. Доста е умно – виждам защо момчето ми го обича толкова.
Отговорът на Титус беше приглушен, вниманието му беше насочено другаде.
– Можеш ли да го преместиш така, че светлината да пада върху тази точка? – Той посочи съответната област с една ръка.
Вниманието ѝ беше привлечено и тя направи това, което той поиска. Светлинният лъч попадна върху каша от пръст и трева, която изглеждаше калцирана около нещо, което можеше да е кръв или други телесни течности.
– Какво виждаш? – Макар Шарин да можеше да определи най-малките разлики в произведение на изкуството, което говореше на езика на мазките на художника, тя не знаеше как да чете земята.
Тит прокара пръсти по участъка.
– Трудно е да се каже след толкова време, но съм почти сигурен, че те са направени от влачене на крила по земята.
Шарин се приближи, все още виждаше само гол отблясък от това, което му беше ясно.
– Ангел, който е видял как преродените се роят в селото и е кацнал, за да помогне?
– Възможно е. – Широките му рамене се отместиха, докато се навеждаше под ъгъл, за да провери друг район. – Преродените биха могли да разкъсат млад ангел. – Изразът му потъмня, докато се изправяше, и каза: – Трябва да запазиш енергията на устройството. Може да ни е необходима, за да изследваме още такива области.
Оказа се, че е прав. Спряха още четири пъти по време на бавната си разходка, докато небето от изток просветляваше и света се превръщаше в някакво размазано сиво, което ѝ напомняше за мъглата в планините на Убежището. Знаеше, че ще се проясни, докато небето стане ослепително синьо, светлината толкова ярка, че боли да я гледаш, а топлината достатъчно силна, за да реже, но засега въздуха оставаше хладен, свеж.
– Мислех си, че ще ми липсва прохладното лятно зелено и леденото зимно бяло на Убежището – чу се да казва тя. – Но Лумия се чувства като дом, както и тази земя.
– Може би защото си различна жена от тази, която е живяла в Убежището. – Тя все още предъвкваше проницателното изказване, когато той каза: – Защо остана толкова дълго там? Защо не се премести с Илиум в Ню Йорк?
Шарин си беше задавала същия въпрос, нямаше реален отговор.
– Казах си, че останах, за да бдя над гроба на Раан, че трябва да го направя, за да си спомнят хората за него, за моя Раан.
Усмивка, в която нямаше радост.
– Но по времето, когато срещнах Егион, отдавна бях спряла с подобни посещения, ходех само веднъж годишно на годишнината от смъртта му. Колкото и да е трудно да го приема, мисля, че останах, защото беше безопасно, с определени параметри. Страхливост от моя страна.
– Преценяваш себе си сурово. – Тъмните очи на Тит се приземиха върху нея, а контакта се отрази на цялата ѝ същност. – Дори ранен глиган ще се оттегли, за да си оближе раните.
Преди тя да успее да отговори, той забеляза още едно доказателство, че по време на битката е присъствал ангел. По време на, защото отпечатъкът от влачещите се крила беше изпечен в почвата от слънцето, заедно с кръвта и другите течности. Тогава Шарин видя намек за…
– Това е перо – прошепна тя, като посочи малките обезцветени нишки, забити в засъхналата кал.
Гръбнакът беше скован, а гласа – мрачен, Тит каза:
– Всички тези отпечатъци изглежда са направени по едно и също време. Те се припокриват и преплитат помежду си, както се случва, когато се захващаме в битка и крилата ни падат.
Тит се изправи отново, бедрата му се опънаха срещу плата на панталоните.
– Това, което не мога да разбера, е защо оцелелите селяни са си тръгнали, ако си намерила доказателства, че са успели да изгорят преродените?
Откъсвайки поглед от бедрата му, тя каза:
– Възможно е да са били твърде малко на брой и с твърде малко храна, за да оцелеят тук. – Дори докато казваше това, тя откри, че поклаща глава. – Но ако случая беше такъв, щях да си помисля, че ще се насочат към Лумия. Това е най-близкото селище.
– Щеше да им се наложи да прекосяват планини – отбеляза Тит. – Невъзможно е, ако сред тях е имало ранени.
Макар че зората беше настъпила и донесе със себе си първата целувка на слънцето, Шарин разтриваше ръце нагоре-надолу по ръцете си. Това обаче нямаше нищо общо с температурата, ума ѝ се изпълни с мъчително подробни картини на клането, което се бе случило тук. В такива моменти да си художник беше проклятие.
– Надявам се, че това е всичко. Надявам се оцелелите да са намерили сигурно пристанище. – Тя отказваше дори да помисли, че избелелите им кости може да лежат някъде в дивата природа, далеч от безопасността.
– Има достатъчно светлина. – Тит погледна към небето. – Време е да разгледаме мястото на опожаряването.
Докато тя бдеше, Тит провери всички сгради, покрай които минаваха, не откри никой жив или мъртъв.
– Мислиш ли, че в кладата са били включени телата на техните мъртъвци? – Промърмори тя, докато се приближаваха към изсъхналите, почернели остатъци от пожара. – Не само заразените, но и тези, които са паднали в защита на селото. – По време на разходката им не беше видяла гробове, нито следи от разровена земя, както се случва при погребение.
– Вярвам, че е така, и не мога да ги виня за избора им. – Тонът на Тит беше мрачен. – Дори и да не са знаели за факта, че преродените могат да заразяват наскоро починали, едва ли са имали работна ръка, за да изкопаят множество гробове, или запаси, с които да създадат повече от един огън.
Гърлото на Шарин се сви за тези хора, които бяха принудени да направят избор, какъвто никой не бива да прави.
– Трябваше да знаят опасността, с която ще се сблъскат на открито – каза тя, мислейки за бродещите стада от преродени, жестоки и безмилостни. – Сигурно наистина са били отчаяни, за да тръгнат натам.
– Предполагам, че са знаели, че никой няма да дойде и, както каза, гладната смърт е била реална възможност. – Тит погледна нагоре. – От картите, които намерихме в двора на Харизмон, това селище не се намира на нито един нормален ангелски полет. Никой не би видял знак с молба за помощ.
Тя докосна телефона в джоба си.
– Защо не са използвали съвременни устройства?
– По време на битката сринахме мрежата в целия континент. – Изражението на Титус се изкриви. – Това щеше да ги остави без средства за комуникация с външния свят. И така, аз бях частично отговорен за това, което се случи тук.
Шарин се озова в положение да допре ръката си до предмишницата му, а топлината му се впи в кожата ѝ.
– Такъв е начина на света – каза тя просто. – Когато безсмъртните се бият, цената се плаща от по-слабите същества. И все пак ти трябваше да се бориш. Ако не беше го направил, има вероятност тези хора да са също толкова мъртви и вълната на смъртта да продължи с пълна сила – знаеш, че твоя заклет враг нямаше да спре.
Тит, чиито мускули бяха сковани, не каза нищо. Пусна ръката си и продължи да бъде до него… Но откритото му огорчение от смъртните случаи тук предизвика пропукване в стените, които беше издигнала около най-съкровената си същност. Този мъж, този архангел, продължаваше да я изненадва с дълбочината на сърцето си.
– Ние сме тук. – Пред повредената стена, през която беше видяла костите.
Тит се приближи до нея.
– Чакай.
Докато тя го наблюдаваше, той разкъса стената, като внимаваше да не повреди останките от другата страна. Части от стената, почти изгорели, се разпаднаха на прах в краката му. Тя се зачуди защо пламъците не са обхванали цялото село. Може би защото телата не бяха изгорели достатъчно горещо или огъня по някакъв начин беше огладнял.
Увеличавайки пространството с методична концентрация, Тит работеше, докато не премахна по-голямата част от стената и те не гледаха импровизиран крематориум. Купища пепел свидетелстваха за намеренията на огъня. Но пламъците не бяха достатъчно горещи и черепи се търкаляха по пода, а дълги бедрени кости, както и по-малки кости от пръсти, лежаха на светлината, която падаше през новия отвор.
Тя посочи това, което ги беше довело тук – издължената ръка… Която сега виждаше, че е прикрепена към тяло. Нищо чудно, че не бе успяла да го види при първото си посещение; тялото се намираше на дъното на много други. Тит безшумно премести останалите останки настрани – внимателно, но с бързина, за да разкрие тялото на дъното.
То не беше изгоряло в огъня, а просто беше обгоряло по начин, който означаваше, че междувременно се е мумифицирало.
То нямаше глава.
Очите ѝ се разшириха, но ужаса ѝ нямаше нищо общо с обезглавяването. Тя просто беше разбрала значението на гръбначната структура на тялото.
– Тит.
Тит тръгна да приклекне, но после сякаш се отказа. Шарин също не би искала крилата ѝ да се влачат в цялата тази смърт.
– Това е ангелски гръб – потвърди той.
Тя се принуди да се приближи. Нямаше как да избегне истината – под кожата ангелските тела бяха изградени по различен начин от тези на смъртните, както по фин, така и по дълбок, защото ангелите имаха крила и следователно мускулатура, която не притежаваха онези, които не можеха да летят. Това важеше особено за гърба и гърдите.
Въпреки че крилата на този ангел бяха изгорели и не бяха останали следи от мускулите или перата, които някога бяха покривали костите, факта, че той е ангел, беше неоспорим.
Ботушите ѝ заскърцаха по нещо.
Изтръпналият ѝ стомах я накара да вдигне крака си наведнъж и да погледне надолу. Костите, върху които неволно бе стъпила, бяха фини и дълги. Не бяха смъртни.
– Кости от крила. – Тя се премести назад, за да може Тит да я види. – Тук е умрял ангел.
– Не. – Ръката му се сви встрани, а гласа му беше рязък и дълбок. – Тук е умрял прероден ангел.

Назад към част 25                                                      Напред към част 27

Глава 24

Съкровище на ангелския род.
По-скоро прилича на чук, който пробива мозъка му.
– Защо вярваш, че любовниците ми са мимолетни удобства? – Попита той с настървение, защото да я държиш беше като да държиш светлина и въздух; трябваше да се погрижи да се храни добре, докато е в двора му, иначе щеше да се развали.
Само че… Как може една жена да е толкова лека и да има толкова меки гърди и извити бедра?
Колибри. Колибри. Не жена с гърди, бедра и зърна. КОЛИБРИ. Художник. Съкровище…
– О, хайде сега, Титус. – Дъхът ѝ шепнеше топъл и мек срещу врата му, гласа ѝ беше дрезгав, а сочните ѝ устни – извити. – Може и да съм била на далечен пост напоследък, а преди това да съм била доста луда, но никога не съм губила слуха си. Въртящата се врата към спалните ти помещения е добре позната.
Тит не знаеше към кое от тези твърдения да се обърне първо. В крайна сметка реши да се спре на най-неочакваното.
– А теб какво те е грижа за вратата на моите покои? – Излезе грубо и рязко, а пениса му се втвърди в панталоните.
Той стисна зъби и благодари на небето, че тя не може да види възбудата му от позицията си в ръцете му. Възбуда! Не можеше да се възбуди от Колибри! Това беше все едно да се възбуди от голямо произведение на изкуството. Не бива да докосваш такива шедьоври.
Великото произведение на изкуството оголи зъбите си срещу него.
– О, не го правя. – Тя размаха свободната си ръка. – Просто се притеснявам за жените, които използваш и изхвърляш.
– Стига толкова! – Избухна той, сигурен, че тя нарочно се опитва да го подразни.
Свиване.
– Аз съм тук, милорд Архангел. – Ръката се потърка по ухото ѝ. – Няма нужда да се опитваш да издуеш тъпанчето ми.
Нищо ли не я плашеше?
– Сигурна ли си, че все още не си луда? – Всъщност той беше сигурен, че тя всъщност никога не е губила разсъдъка си – просто беше загубила себе си за известен период. – Примамването на архангел не се смята за полезно за здравето.
– Възможно е – каза тя замислено и почука с пръст по долната си устна. – Но открих, че не ми пука за това. Това не е ли прекрасно твърдение? Помисли за това. Да ти пука толкова малко за едно нещо, че дори да не предложиш екскременти за него!
Той беше толкова възхитен от вулгарността, която излизаше от устата ѝ, че за секунда спря да лети. И двамата паднаха. Той се възстанови веднага, но тя независимо от това заби нокти във врата му.
– Съсредоточи се.
Членът на Тит се удебели още повече, кожата му се нагорещи, а пулса му се ускори.
– Отнасял съм се с уважение към всяка жена, която е споделяла тялото си с мен. Никога не съм давал обещания за вечност. – Това би било лъжа, а Титус не лъжеше. – Всяка жена, която идва в обятията ми, разбира, че предлагам само удоволствие и обич.
Необичайно за очарователно дръзката жена, която беше опознал, Шарин замълча. Толкова дълго, че той започна да се страхува, че я е уплашил да замълчи… И това смрази кръвта му. Понечи да ѝ се извини, че ѝ е крещял, въпреки че говореше с обичайния си тон, но бе спрян от думите ѝ:
– Знаеш ли какво ще стане с харема на Астаад? Знам, че са помагали на хората си, но какво ще стане с тях в по-дългосрочен план?
Той примигна.
– Колкото и да са съкрушени, те не само помагат на място – действаха като своеобразен консултативен съвет на Цин, помагайки при предаването на властта. Цин помоли Меле и останалите да останат на работа, но ако не желаят да продължат да го съветват и след преходния период, той обеща да ги пенсионира за живот далеч от двора.
– Мислиш ли, че ще удържи на думата си?
Титус се поколеба.
– Цин рядко говори – каза той накрая, търсейки подходящите думи, за да опише Древния. – Сякаш е стъпил наполовина в този свят, наполовина в друг. – В този втори свят живееше лудата, красива пророчица, която Цин обичаше толкова силно, че за него да бъде на този свят без нея беше чиста болка.
– Това, че той не желае да бъде буден, не може да бъде по-ясно. – Цин беше същество извън времето и мястото, събудено от дълбините на океана от безпощадната Каскада и оставено на безпощадния пясък. – Но за разлика от позите на Егион, Цин спокойно се занимава с работата си като архангел. Така че да, вярвам, че ще удържи на думата си.
Той затегна малко прегръдката си, за да може да усеща повече от топлината на Шарин върху себе си.
– Освен това, дори и да греша в прочита си за него, Меле е твърде силна и твърде интелигентна, за да приеме измама или сила с лека ръка. Тя ще намери начин да защити себе си и другите жени от харема.
– Значи тя е воин? Добре.
Тит се намръщи. Меле не беше воин, не и в смисъла на меч и щит, но не можеше да спори с характеристиката – от всичко, което шпионката на Тит бе успяла да открие чрез източниците си на островите, най-любимата наложница на Астаад стоеше като щит на останалите дами от харема. Само Меле се занимаваше пряко с Цин, макар че тя беше само вампир, а той – архангел.
– Да – каза той бавно. – Меле е воин, който не носи меч.
Шарин се вгледа в лицето му.
– Притеснявах се – каза тя – защото видях какво се случи с харема на Егион, след като той отиде да спи. Един вид кървава дивотия, когато жените се опитваха да намерят позиции в дворовете на други силни ангели.
Тит сви устни.
– Егион се тормози, че не желае да бъде събуден, но вече е започнал да формира нов харем, пълен с жените, които предпочита. Злобни паяци, които ядат собствените си малки. – Думите едва бяха изречени, когато той осъзна, че е сложил целия си гигантски крак в устата си.
Искаше му се да се стъписа, но каза:
– Не те броя в това число.
Ноктите, които този път се впиха във врата му, бяха преднамерени.
– Това е добре, защото никога не съм била част от харема му. – Ледено студени думи. – Неведнъж ме е канил да живея в двора му, но аз не можех да съществувам в тази сфера. Не можех да оцелея там. – Последните думи бяха плоски. – По онова време бях меко същество, раче без черупка. Предпочитах да живея в Убежището с изкуството си и – по-късно – със сина си.
Тит трябваше да се пребори с желанието да я притисне до себе си.
– Мисля, че не е нужно да се притесняваш за Меле и останалите. Те са семейство и ще вземат решението като семейство.
– Вярваш ли, че Астаад ще възкръсне? – Вече нямаше нокти, които да се впиват във врата му… И може би малка ласка на върховете на пръстите по кожата, за да успокои предишното докосване. – Нима Леуан не изсмука част от жизнената му сила?
– Като малък – каза той, издигайки се под знаме от блестящи звезди – ми разказаха легендата за архангел, който бил разсечен на сто парчета от врага си, а после изгорен с ангелски огън. Но врага пропуснал фрагмент от мозъка му. Той останал в една скална пукнатина и там престоял много години. Бил покрит от снега, а после от тревите на далечното плато, където лежал сред скалите, и бил кълван от птиците, но не се разпаднал и не се изгубил.
– Един ден една птица го вдигнала, но го изгубила по средата на пътуването, като изпуснала парчето мозъчно вещество в огромно дефиле. Там то лежеше в тъмните сенки стотици години, докато архангела бавно възстановявал тялото си клетка по клетка, като действието било инстинктивно, в съответствие с естествения ред. Защото всичко, от което се нуждае един архангел, за да оживее, е фрагмент от здрава клетка. – Ето защо беше сигурен, че Леуан никога няма да се върне – нищо не беше останало от нея.
– Най-ужасната история. – Шарин притисна свободната си ръка към гърдите му. – Разкажи ми останалото.
Той се усмихна, възхитен от непредсказуемата жена в ръцете си.
– Е, архангела останал безмълвен дори след като главата му пораснала, защото торса му все още не бил завършен. Той знаел, че остава уязвим. Затова лежал там в мълчание още десетки години – казвали са ми, че след като мозъка и главата се възстановят, на останалата част от тялото не е нужно толкова време.
– И все пак, тъй като не е имал никаква храна, освен насекомите, които са летели в устата му, и дъждовната вода, която е падала върху него, той се е възстановявал много по-бавно, отколкото е възможно с повече гориво, което да захранва растежа. Щом се сдобил с ръце, той се довлякъл до едно място в дефилето, където имало малък поток, а в този поток живеели такива същества като малки жаби, които той можел да улови и изяде.
– Той е ял и дивите цветя по ръба на потока, и мъха, който растял по сенчестите скали, които били негов дом. Дори и след като се сдобил с цялото си тяло, той останал слаб, затова чакал приклекнал в тъмните пукнатини на дефилето и ловял всяко животно, което се приближавало. Говори се, че му отнело още десет години, докато възстанови силите си до степен, в която можел да излети от дефилето. След като излязъл навън, той ловувал за по-големи същества, докато не преизпълнил силата си.
Той направи пауза.
Колибри го плесна леко по рамото, като ужилване от пеперуда.
– Престани да протакаш това, кажи ми останалото!
Той се ухили.
– Значи Шарин обича хубавите истории.
– Това, което Шарин харесва, е да изпепелява живи разярени мъже.
Усмихвайки се, той продължи.
– След като се наситил на власт, архангела не се опитал да събере двора си. Знаеше кой е лоялен и кой не, и знаеше, че те ще дойдат при него. Първо обаче трябваше да изпълни една задача. Той преследвал врага си и след това, когато врага останал сам, го обезвредил, като му отсякъл главата.
– Това изглежда малко антиклиматично.
– Винаги ли прекъсваш разказвачите си? – Попита той, макар че като дете беше направил подобна преценка.
– Продължавайте, господарю разказвач. Моля, продължавайте.
Въпреки лошото ѝ държание той усещаше напрежението в тялото ѝ и знаеше, че тя виси на ръба, очаквайки следващата част от историята.
– След като отсякъл главата му, архангела изпепелил тялото на врага си. След това, преди да отлети с главата обратно към същото дефиле, където бе живял през цялото това време, той унищожил устата и челюстта на врага си.
– Той скрил безмълвната глава дълбоко в затънтен ъгъл, където никой никога нямало да я намери. Знаеше, че врагът му ще регенерира устата си, но никой нямаше да го чуе, когато изкрещи. След това, в продължение на хилядолетия, архангела летял обратно на равни интервали от време, за да унищожи всяка част от тялото на врага си, която се е възстановила.
– Врагът оставаше завинаги глава, седнала там, сочейки върху кървавия пън на шията си, и крещяща в празнотата. Говори се, че той все още е там. Безумен отвъд всякакво разбиране, нещо, което вече не е разумно.
Той наведе глава към Шарин.
Тя изкрещя.
Тит избухна в смях, толкова силно се тресеше от веселие, че едва осъзнаваше как ръката ѝ го удря по рамото, докато го наричаше „дявол“.
– Мислех, че разказваш истинска история! Кой е измислил тази отвратителна история?
– Една от сестрите ми. – Все още смеейки се, той откри, че погледа му пада към сладката пухкавост на устните ѝ. Трябваше съзнателно да го отблъсне, преди да се поддаде на изкушението и да наруши около хиляда неписани закона на ангелския род. – Бях може би на пет десетилетия. – Междинната точка между дете и възрастен. – През следващите пет години претърсвах всяко дефиле, което можех да открия, за да намеря обезглавената глава на лудия архангел.
– Никога ли не си се интересувал от самоличността на другия? Онзи, който измъчваше врага си за вечни времена?
– Бях на петдесет. – Момче, готово за мистерии и приключения. – И това е много добра история. Чаро винаги е имала голям талант.
Шарин седна в ръцете му, вдишването ѝ беше рязко.
– Сестра ти е Чаро от „Приказките“? – Устата ѝ се отвори при кимването му. – Как така си произлязъл от същия род, който е създал такъв славен майстор на словото?
– Аз съм дарба – отвърна той.
Тя разтвори устни, за да отговори, когато вниманието ѝ бе привлечено от нещо друго. Посочвайки надолу, тя каза:
– Виждаш ли това?
– Да. – Друга група преродени, тези, които се движеха в пълзящ вид, с глави, увиснали напред, и прегърбени тела. – Този район е необитаем на много мили във всички посоки и тези преродени изглеждат силно летаргични от липса на храна. Предполагам, че при завръщането си ще ги намерим на същото място.
– Да – каза Шарин – прав си – по-важно е да открием странностите, които видях в онова село. – Сега в гласа ѝ нямаше нито забавление, нито захапка, а само дълбока тъга. – Защо правим това? Да унищожаваме това, което обичаме?
Златните нишки в перата ѝ блестяха на звездната светлина.
– Харизмон обичаше този пейзаж също толкова, колкото и ти – той посети Лумия два пъти по време на престоя ми там и заедно наблюдавахме залеза. Говорехме за животните, небето и цветовете на тази земя и аз бих заложила живота си за това, че той беше искрен в любовта си.
– Не се съмнявам в това. – Скръбта на Тит беше по-сложна, пропита с омраза и отвращение. – Аз също веднъж седях до него – беше отдавна, скоро след като станах архангел. Разделихме се с по една каничка бира и си говорихме колко сме щастливи, че имаме тази земя като наша територия.
Тогава Харизмон беше доволен от своята половина от Африка, беше приел Тит като свой съсед.
– Има разлики, докато летиш от север на юг, но в крайна сметка в този континент има усещане, което не можеш да откриеш в никой друг. Той пее в моята душа и в неговата.
Тит едва си спомняше този Харизмон.
– Но работата е там, че той обикна повече властта – или може би този глад винаги е съществувал у него. Избра властта и суетата пред любовта си към тази земя и към своя народ. В стремежа си към тази власт той отрови живота и чудесата на нашата земя и превърна народа ни в плячка. За това никога няма да му простя. Ако имаше гроб, щях да го заплюя.

Назад към част 24                                                                       Напред към част 26

Глава 23

Тит знаеше, че трябва да се държи на разстояние от Шарин, докато летяха нататък, след като огъня беше угаснал. Тя явно беше в лошо настроение. Но той беше толкова очарован от противоречията ѝ и толкова наясно с дарбата, която му беше дадена да пази, че се държеше на лесно разстояние.
Не че тя приличаше на митичното Колибри. Приличаше на праволинеен и самоуверен ангел, който бе вградил острие в едно преродено око. Панталоните ѝ в по-голямата си част бяха избегнали опръскването с кръв, но не бяха девствени по никакъв начин. Но панталоните бяха достатъчно далеч от носа, за да можеш в повечето случаи да пренебрегнеш миризмата. Ботушите си беше успяла да почисти с помощта на тревата; той беше направил същото.
Отказваше да се съсредоточи върху прилепналата ѝ бяла горна част, макар че беше виждал много от воините си да се бият в далеч по-малко. Не толкова много векове по-рано по-голямата част от тях се бяха сражавали само с боя на гърдите и ярост в сърцата. Притесняваше го не липсата на покритие, а липсата на покритие върху Шарин.
Великият художник, когото Тит беше получил от Кръга, не трябваше да бъде жена от плът и кръв, която имаше отличен прицел с острието, можеше да се похвали с гърди, които леко изпъкваха над набразденото деколте на блузата ѝ, и кожа, която блестеше от пот. Нито пък трябваше да има извита талия и бедра, които да се разширяват точно толкова, че да накарат един мъж да се замисли как ще паснат в дланите му.
И не само тялото ѝ му създаваше проблеми.
Беше прибрала косата си на опашка, която улавяше светлината при всяка промяна на вятъра, при всяко наклоняване на крилата ѝ. Коприненочерната коса с естествен златен връх – злато, което проблясваше тук-там на други места в кичурите – беше изумително красива. Също толкова красива, колкото и крилете ѝ. Никой на света не приличаше на Шарин. Но и тук не ставаше въпрос за красота. Много, много ангели бяха поразително красиви, както и равен брой вампири.
Множество жени в двора му можеха да застанат до Шарин и да не бъдат смятани за по-малки по красота от нея. И все пак Шарин щеше да блесне независимо от това. В нея имаше лъчиста светлина, която привличаше другите – същата рядка светлина имаше и в сина ѝ. А Тит имаше слабост към младия Илиум. Младежът понякога беше малко безразсъден, но и Тит беше точно такъв като млад.
Най-важното беше, че както Тит беше верен на Александър, така Илиум беше верен на Рафаел. Освен това беше воин, който се сражаваше със свирепа интелигентност – причината, поради която беше командир на ескадрила. И където и да отидеше, синьокрилия ангел привличаше другите, а пламъка в него беше ярък и красив.
Този пламък беше дошъл от майка му. Със сигурност не беше дошъл от Егион.
Той изръмжа дълбоко в гърдите си, искаше му се да разбие на пух и прах този задник, но за съжаление ръцете му бяха вързани в това отношение. Първо, Чаро никога нямаше да му прости, че е повдигнал въпроса за болката на бебето, което бе загубила след безсърдечното отхвърляне на Егион, и второ, света се нуждаеше от всеки архангел, който можеше да получи.
Последната мисъл му напомни за един въпрос, който възнамеряваше да зададе – или може би просто искаше да има повод да поговори с Шарин.
– Има ли някакви сведения от двора на Суин, освен докладите, които самата тя е направила пред Кръга? – Най-новият архангел в света беше старателна в изготвянето на тези доклади, съзнавайки, че всички останали трябва да знаят как се справя с опустошението на територията си.
Всички бяха честни в това отношение и където беше възможно, си помагаха взаимно. Тит, например, беше използвал способността си, родена в Каскадата, за да създаде дълбок пролом между своята територия и тази на Александър, така че никой да не може да премине пеша. Въпреки че Александър беше известен като Архангела на Персия, неговата територия всъщност започваше от другата страна на провлака, който свързваше Африка с Азия, докато Тит не разруши връзката, използвайки силата си.
Липсата на сухопътен мост означаваше, че двамата не трябваше да се притесняват за нахлувания от другата страна и можеха да се занимават с опасностите, които вече съществуваха на тяхната територия.
С течение на времето двата им народа щяха да намерят начин да преодолеят разделението, но засега единствения начин да се стигне от едната страна до другата беше да се лети или да се пътува по море. Нито едното, нито другото преродените можеха да направят – за щастие, ужаса на чернооките и мъртви ангелски бойци на Леуан бе приключил с нея, нейната енергия бе единственото нещо, което ги поддържаше да функционират в кошмарния симулакрум на живота.
Преродената инфекция не можеше да се закрепи в ангелската кръв.
Ивици зеленочерно върху камъка, във формата на влачещи се крила.
Тит се надяваше, че е сгрешил, че рисунката е била нещо друго – може би двама вампирични преродени, които пълзят заедно. Защото ако и небето се превърнеше в място на война срещу ненаситните „деца“ на Леуан…
– Предполагам, че питаш за Суин заради Аодхан?
– Той е голям приятел на сина ти. – Воинът-художник и в момента беше командирован при Суин.
– Той също така е лоялен към архангела, при когото е командирован – беше потискащия отговор. – Въпреки че това е само временна позиция, той се отнася към нея с цялата си чест.
– Не бих очаквал нищо по-малко от един от Седемте на Рафаел. – Младежът, който някога бе бил юнак в армията на Тит, както Тит в тази на Александър, се бе справил добре, за да се обгради с такава лоялност – и това се отнасяше и за неговата съпруга.
В сърцето му се появи болка, силна и дълбока.
От време на време Тит поглеждаше към Елена и Рафаел, както и към Елижа и Хана, и се чудеше какво ли би било да има съпруга, която да върви с него през вековете на безсмъртието. Никога обаче не се беше доближавал до създаването на толкова дълбока връзка с някоя жена.
Някои можеха да кажат, че е истински син от кръвта на майка си, че никога няма да се усамоти, и може би беше така… Но Фени също беше от кръвта на Авелина и беше с любимия си от две хилядолетия и повече. Дори Чаро, която след Егион беше плаха, се беше установила в топло домакинство не с един, а с трима мъже.
Първият генерал щеше да се гордее безкрайно с най-малката си дъщеря.
Богатите тонове на Шарин се вмъкнаха в замислените му – и тревожни – мисли.
– Но – каза тя – Аодхан ми говори за собствените си чувства и над всичко останало надделява чувството на скръб.
– Леуан е разбила сърцето на една древна цивилизация. Толкова много от съкровищата на Китай са изчезнали, унищожени по време на ужаса на черната мъгла, която убиваше. Но най-голямото изгубено съкровище е населението. Всички тези умове и сърца и техните дарби и умения, заличени от съществуването.
Титус се опита да си го представи, не успя.
– Дори след разрушаването на Пекин – разрушение, причинено в резултат на усилията на Кръга да обуздаят жаждата за власт на Леуан – свикнах да мисля за Китай като за място с дълбока история и култура, с процъфтяващо население.
– При последния ни разговор – каза Шарин – Аодхан разказа колко е странно да летиш над градове, които би трябвало да са оживени от предприемачество и надежда, но въпреки това седят безмълвни и чакат хората си да се върнат у дома. Хора, които отдавна са мъртви.
– Някога Леуан беше друг ангел. – Ангел, с когото никога не е имал приятелски отношения, но ангел, когото е уважавал. – Преди хиляда години не можех да си представя, че тя ще направи това, което направи. Добре ли е младия Аодхан?
– Казва, че е, но детето се чувства дълбоко. Знам, че му е трудно да вижда толкова много доказателства за смъртта отново и отново. – Тон в гласа ѝ, който неведнъж бе чувал в този на майка си… И все пак майчинския ръб не отслаби реакцията му към нея.
Шарин никога не му говореше с този тон в гласа; тя не го възприемаше като дете – и той би се осмелил да опита, ако тя даде такъв знак. Тит не беше ничие дете, освен това на първия генерал.
– Аодхан също е далеч от своя народ – каза Тит, който беше чувал достатъчно за ангела, за да знае, че не е човек, който се доверява на мнозина. – Има ли наблизо някой, с когото може да свали гарда си? – Това би било невъзможно със Суин точно сега – тя се нуждаеше от Аодхан твърде много, за да може той някога да бъде уязвим с нея.
– Всеки воин трябва да слага меча си понякога – добави Тит. – Дори един архангел не може да продължава ден след ден, без да си отдъхне. – Това беше урок, който беше научил от коляното на майка си – стойността на добрите другари, приятели и семейство. Сестрите му го докарваха до лудост, но именно при тях отиваше, когато искаше просто да бъде техния глезен, притеснен и обичан Тито за час-два.
– Казах му, че трябва да прелети до територията на Калиане, за да си почине – отвърна Шарин. – Дори и да не е с близки приятели, ще бъде с воини, които познава от обикновения си живот, и това ще бъде, както казваш, отдих от тежкото задължение, което лежи на плещите му.
– Мисля, че Суин усеща същата тежест. – По време на последната среща на Кръга лицето ѝ беше изтъняло и нарисувано. – Но тя не може да напусне територията си, дори за да си поеме дъх.
– Надявам се, че тя изгражда около себе си структура за подкрепа. – Гласът на Шарин остана свиреп и майчински. – Аодхан е твърде лоялен, за да последва съвета ми и да отиде в земите на Калиане за отдих, но не може да остане завинаги – той е от критично значение за собствената кула на Рафаел.
– Някой питал ли го е дали би бил склонен на постоянно преместване? Да бъдеш втори архангел е позиция, която мнозина желаят.
Пауза, преди Шарин да каже:
– Трябва да разбереш – за Аодхан Седемте и Рафаел са семейство, връзките между тях са далеч отвъд плътта, костите и кръвта. Това е нещо елементарно. Въпреки че ще служи на архангел Суин с цялото си сърце, накрая винаги ще лети към дома.
Шарин въздъхна.
– Суин, това бедно дете. Сигурно ѝ е трудно да знае на кого да се довери, особено след като толкова дълго е била държана в плен от Леуан. Тя не може да се довери на никого от стария двор, защото няма как да знае дали хората, с които разговаря, са замесени в пленничеството ѝ.
– Суин не е дете. – Тя беше по-възрастна от Тит.
Смях, който падаше като искрящ дъжд срещу сетивата му.
– За мен всички вие сте деца.
Кълнеше се, че е видял блясък в очите ѝ, беше почти сигурен, че го подмамва. Невероятно за Колибри… Но не и за Шарин.
Решил да бъде по-зрялата страна в този разговор, той отговори на предишния ѝ коментар.
– Доколкото Кръга успя да потвърди, всички верни на Леуан са загинали заедно с нея – Суин не трябва да се страхува от саботаж отвътре. – Той сви устни. – Наистина не виждам Леуан да е оставила някого след себе си, не и когато е пожелала да събере сила с размерите на малка нация.
Известно време Шарин се движеше на термална височина, като крилата ѝ започваха да се потапят на фона на наситените червени и оранжеви цветове на ранновечерното небе, но все още не до такава степен, че да е опасно. Тит просто я наблюдаваше; тя беше прекрасна в полет, грациозно и скъпоценно създание, подобно на птицата, чието име носеше.
Огънят искреше върху златото в косата ѝ.
Той се намръщи от навременното напомняне, че същия този ангел можеше да съблече кожата от костите му само с езика си… Но напомнянето не смекчи стягането в тялото му, горещината в кръвта му.
– Бих искала да вярвам в същото – каза тя, когато се върна при него – но не мислиш ли, че Леуан може да е оставила след себе си малка група, натоварена със задачата да прибере останките ѝ, ако падне? Щеше да им бъде казано да я поставят на безопасно място, където да може да се възстанови.
– Ако го е направила, това е било глупава надежда. – Тит не се постара да скрие отвращението си; беше изгубил цялото си уважение към Леуан, когато тя започна да се отнася към хората си като към излишни. – Тя е мъртва по начин, който означава, че никога повече няма да възкръсне. Но не се страхувай – аз оставам нащрек, както и Рафаел.
Смяташе, че Нейха също внимава много, след като се е издигнала от аншара, а и Калиане несъмнено щеше да е същата. На Тит му липсваха мъдрите съвети и острата възприемчивост на Елижа, но Архангела на Южна Америка все още оздравяваше, а до него беше неговата съпруга.
Що се отнася до Александър, физически той беше добре, но Тит познаваше Древния твърде добре, за да разбере, че е наранен отвътре. Това беше свързано със Заная, друг архангел, който може би никога повече нямаше да се издигне, защото раните му бяха толкова тежки. Не че Александър искаше да говори по тази тема; Тит се бе опитал да я повдигне и бе получил твърд отказ.
Що се отнася до Леуан, Александър бе дошъл твърде късно в стария кадастър, за да има необходимите познания за нейния двор, но Тит знаеше, че Александър ще го подкрепи, ако Тит се обади по този въпрос. Двамата може и да бяха приятели, но невинаги бяха на едно мнение, когато ставаше дума за делата на Кръга – но по този въпрос бяха напълно съгласни.
– Няма да позволим на една гад да проникне в двора на Суин.
– Ти я защитаваш.
– Тя се издигна в ужасен момент. За разлика от останалите от нас, тя не разполага с време на относителен мир, в което да израсне в силата си. – Тит беше имал на разположение добри четири века, преди Харизмон да започне да показва задника си отвъд границата. – Единствената милост във всичко това е, че при положение че целия свят е в хаос, тя не трябва да се тревожи за териториални предизвикателства.
Тъмнината бе започнала да докосва хоризонта в далечината и сега се разстилаше над тях, удар по удар, дъх по дъх. Докато накрая Шарин каза:
– Не мога да продължа, без да си почина.
Тит се радваше на уменията за оцеляване, които беше придобил от това, че имаше четири сестри; друг човек може би нямаше да си държи езика зад зъбите, когато за пръв път забеляза пропадането на крилете ѝ.
– Аз ще те нося. – Като скрупульозно откъсваше поглед от гърдите ѝ, той протегна ръце.
Полуочакваше спор, но тя полетя, за да увисне точно над него.
– Ако ме пуснеш – промълви тя – ще заквася кръвта на преродените, след което ще излея получената гадна отвара върху всеки сантиметър от спалното ти помещение.
– Тогава просто ще спя навън – изсумтя той, вбесен от липсата ѝ на доверие. – Аз съм архангел, Шарин. Аз не изпускам неща.
– Какво е да си толкова арогантен? – Попита тя замислено. – Прекарваш ли поне по един час на ден, представяйки си всички начини, по които си прекрасен?
– Искаш ли да дойдеш, или не? Или можеш да кацнеш и аз да те взема на връщане. – И двамата знаеха, че той няма да изпълни заплахата си – нямаше да я остави на милостта на преродените, които пълзяха из пейзажа. Но човек си имаше граници.
Сгъвайки крилата си, тя падна право в ръцете му.
Едва след като уви едната си ръка около врата му, притиснала крилата си плътно към тялото си, за да намали съпротивлението, той осъзна, че това ще направи нещата изключително трудни. Защото сега не само че имаше меката ѝ топлина, притисната към него, но и виждаше деколтето ѝ, заоблените гърди. Ако това не беше достатъчно, всяка част от нея, която беше гола, се триеше в собствената му гола кожа.
Колибри. Колибри. Колибри – запя той тихо. Това не е жена. Това е Колибри. Велик художник. Съкровище на ангелския род.
– Какво мислят твоите безбройни любовници за това, че са мимолетни удобства?

Назад към част 23                                                         Напред към част 25

Глава 22

Добре съм, Тито. Но ти благодаря, братче, че ми предложи да обезглавиш Егион. Не бих дала на този червей удовлетворението да пребие брат ми. Ти си силен ангел, но той е Древен и архангел. Не, Егион не заслужава болката на човек с твоята стойност.

–Чаро, дъщеря на Първи генерал Авелина, до Тит, син на Първи генерал Авелина

Назад към част 22                                                                   Напред към част 24

Глава 21

– Виждам го – отвърна той, а от тона му бе изчезнало цялото раздразнение и вниманието му се бе превърнало в острие.
Протегна ръка към гърба си и разкопча мечовете си. Тя понечи да го попита защо просто не използва огъня си, за да прочисти земята, но отговорa се съдържаше във въпроса ѝ. Земята вече беше опустошена от изгарянията, които хората ѝ трябваше да предприемат, за да се защитят. Щеше да отнеме време почвата да се възстанови, да се разсее всяка отрова от разлагащите се тела на преродените.
Далеч по-добре беше Тит да повали ордата с блестящите оръжия в ръцете си, отколкото да създаде още един белег в земята.
„Остани тук горе“ – нареди той, докато започваше да пада от небето. – „Нямаш уменията да избегнеш съществата от близко разстояние.“
Тя не се нацупи; истината си беше истина. Поне трийсет от преродените се струпаха под светлината на късния следобед. Гниещите същества се бяха събрали около дългокракия труп на жирафа, който изглежда бяха свалили.
„Аз ще остана нависоко и извън обсега.“
Преродените сигурно са били отчаяни, за да прибягнат до хранене с животно. От начина, по който се движеха обаче, се виждаше, че макар животинското месо да ги поддържаше функционални, то не ги съживяваше истински – нямаха плавните движения на тези, които се хранеха от хора. В желанието си да помогне по начин, който да не разсейва фатално, тя полетя до място, откъдето можеше да вижда цялата битка; така можеше да предупреди Тит, ако някое същество се готвеше да се приближи към гърба му.
Силата обгърна ръката ѝ, сякаш призована от страха ѝ за него – да, той беше архангел, но имаше много преродени и те можеха да нанесат огромни щети на тялото му, включително да откъснат крилата му.
Свивайки пръстите си, тя задържа силата със значителни усилия. Щеше да се намеси само ако се окажеше, че Тит се нуждае от помощ… Защото макар да разполагаше с цялата тази богата, стара сила, имаше малко опит с прицелването. Не можеше да си позволи да сбърка, когато Титус беше там долу, с голямото си тяло, заобиколен от чудовища.

* * *

Тит извади първия пръстен на преродените още докато се приземяваше върху останките от трупа на животното, което бяха свалили. Добре, че ботушите му бяха здрави, стигаха до прасеца му и бяха непробиваеми за кръвта и вътрешностите, в които стоеше, докато размахваше мечовете си в скорострелно движение, което отряза главите на преродените толкова бързо, че един още не беше паднал на земята, когато към него се присъедини друг.
Крилете му бяха най-голямата му уязвимост – тази итерация на гниещите, ненаситни същества беше развила остри като бръснач куки с нокти. В резултат на това той трябваше да се издига, когато се приближаваха твърде много, и да се спуска отново, за да им отреже главите.
Предишните преродени, толкова гладни, просто щяха да продължат да идват, глупави машини, движени от желанието да се хранят. По-новите щамове сякаш бяха придобили подобие на инстинкт за самозащита – но от изхабеното състояние на телата им личеше, че това гнездо е гладно и следователно твърде отчаяно, за да се откаже от борбата, да избяга.
Хъркащи, съскащи, плюещи гнилостна течност, те продължаваха да идват.
„Зад теб!“
Той се извърна, за да елиминира онзи, който се готвеше да посегне към крилото му… И видя, че съществото вече пада, със забито острие в окото. Усмихвайки се, той изтръгна острието и го завъртя обратно към Шарин, докато тупаше с ботуша си по гърдите на прероденото. Предпочиташе чисто обезглавяване, но към него се бяха насочили още трима и смазването на сърцето до пулпа ги спря на място.
Когато се вдигна следващия път, той направи равносметка на оставащите бройки. Съществата изпищяха и се вкопчиха в него, а лицата им се изкривиха в карикатура на живота. Ейдриън, първото преродено, което Леуан бе показала на останалите от Кръга, бе мъж с лъскава тъмна кожа и богати кафяви очи и притежаваше разум. Достатъчен ум, за да разбере, че неговата богиня го е превърнала в отвратително същество.
Тит все още си спомняше как кръвта, алена и мокра, бе потекла по бялата кожа на Леуан, след като Ейдриън бе забил зъбите си във врата ѝ в напразно усилие да сложи край на кошмара, край на своята богиня. Очите на преродения мъж съдържаха безкрайна скръб – и толкова дълбока болка, че тя проряза костите на Титус.
Ейдриън беше последния истински интелигентен прероден мъж, когото Тит беше виждал.
Не желаейки да рискува ново дезертьорство, Леуан бе превърнала своите преродени в глупави, безмозъчни машини, които искаха само да се хранят. Нямаше значение дали човек е бил учен или воин, преди да бъде заразен, инфекцията, която го връщаше от мъртвите, заличаваше и всички доказателства за това кой е бил в живота.
Доколкото Тит знаеше, някои от тези хора някога бяха били в неговия двор. Беше изгубил много добри хора в битката срещу Харизмон и в последвалите битки срещу преродените. Също толкова възможно беше те да са толкова изтощени, защото бяха погребани малко преди това; достатъчно дълго, за да може плътта им да започне да се разлага, но достатъчно „свежо“, за да могат преродените да предадат заразата си.
Последното би могло да обясни мръсния, изцапан с кръв костюм, който носеше един от преродените.
Каквато и да беше историята им, Тит не можеше да се смили над тях – и знаеше, че никой от хората му не би искал да съществува в такава форма. С рев, а двата му меча се размазаха, той се хвърли. Когато този път излезе на въздух, потта блестеше по кожата му, беше опустошен. Обезглавени тела. Преродени, разрязани наполовина. Някои от тях бяха с отрязани крайници. Мечовете му се бяха превърнали в бръсначи, които режеха и завършваха.
„Вдясно.“
Прероденото, което Шарин беше набелязала, използваше брадичката си, за да се опита да се измъкне. Две крачки, за да скъси разстоянието помежду им, след което Тит стовари острието си върху врата на съществото. Той не изпита удовлетворение от това действие; това не беше почтена битка. Тези хора не бяха имали избор. За него това беше просто милост.
„Виждаш ли други, които все още не са обезглавени по подходящ начин?“
Шарин прелетя над цялата сцена и се надвеси над няколко тела, преди да каже:
– Не. – Приземи се недалеч от него и придържаше крилата си скрупульозно далеч от кръвта и изкормванията, просмукващи се в земята. – Ще трябва да изгорим телата.
Кимвайки, той избърса мечовете си върху чисто парче трева, след което ги прибра.
– Аз ще се погрижа за това. – Една-единствена клада щеше да нанесе много по-малко щети на почвата, отколкото ако беше използвал силата си, за да претърси целия район.
– Ще стане по-бързо, ако и двамата помогнем. – Тя вдигна една отрязана ръка. – Къде искаш да построим огнището? Предполагам, че някъде близо до основната маса от тела.
Тит примигна, но не, тя все още стоеше там, лъчезарна и ефирна… И с гниеща отрязана ръка, която държеше за китката, докато се навеждаше, за да вземе обезглавена глава.
– Да, на върха на животинския труп – каза той, инстинктите му взеха връх; колкото по-дълго се задържат, толкова по-голям е риска да привлекат друго гнездо и толкова по-дълго хората му ще трябва да се борят с най-тежката зона на зараза без своя архангел.
Шарин не се оплака, дори когато ръцете ѝ станаха хлъзгави от гнилостна зелено-черна кръв на преродените, а тялото ѝ бе напръскано с още от същата. Двамата щяха да миришат на разлагаща се плът до края на пътуването, но не можеше да се помогне.
– Такава жестокост – промърмори тя в един момент, а очите ѝ бяха потъмнели.
Поглеждайки към нея, той видя, че тя вдига нещо, което изглеждаше като малка резба. И той разбра. При онези, които идваха от далечния север, такива резби понякога се слагаха в джобовете на дрехите, носени от мъртвите, за да служат като пазители по време на пътуването отвъд смъртта, което според смъртните ги очакваше.
Сега тези грижливо и с любов погребани мъртъвци бяха осквернени.
Тит продължи, дори когато видя как Шарин прибавя резбата към купчината тела. Не им отне много време, за да изпълнят задачата си – трупа на жирафа беше в дъното. След като събраха няколко сухи клони и листа, които да послужат за подпалки, той използва малка част от енергията си, за да запали пламък. След това те наблюдаваха, защото той не оставяше този огън да се разгори и да се разпространи по земята.
Топлината взриви лицата им, изскочиха искри, но те стояха твърдо с хлътналите си почернели ръце и смърдящи дрехи. Тогава той забеляза светлината, която излизаше от дланите на Шарин.
– И на мен ми се иска да мога да ги взривя всички в небитието, но трябва да се грижим за тази земя, иначе ще се превърне в пустиня.
– Какво? – Следвайки погледа му, Шарин се вгледа в едната си ръка. След това, докато го наблюдаваше, кръвта по кожата ѝ започна да кристализира в прах и да пада.
Тит наблюдаваше очаровано как тя повтори процеса с другата си ръка.
– Полезно. – Това не беше умение, заради което би се отказал от собствените си способности, но щеше да е ценно в битка – нещо толкова просто като мръсотията можеше да деморализира една армия.
Все още загледана в собствените си ръце, сякаш не разбираше какво е направила, тя каза:
– Защо не знам аз самата? – Вибрация на гняв.
– Искаш ли да видиш дали можеш да повториш процеса върху някой друг? – Той прокара ръка в нейна посока – миризмите и течностите на битката не му бяха чужди, но това не означаваше, че им се наслаждава.
Шарин сякаш се откъсна от мястото, където беше отишла.
– Да, нека опитам. – Тя взе ръката му в чистите си ръце.
Светлината засия.
Усещането беше… Като гъделичкане по дланта му, най-нежната сила, която някога бе усещал, но парадоксално стара и опияняваща. Трябваше да се притеснява каква сила дреме в нея, но когато кръвта и другите течности се разпиляха в прахта, той осъзна мекотата на ръката ѝ, нежния начин, по който го държеше. Сякаш не беше толкова могъщ, че можеше да я пречупи наполовина само с физическата си сила.
Беше всичко, което можеше да направи, за да стои неподвижно, докато тя почистваше и другата му ръка.
– Благодаря ти. – Звучеше сковано. – Така ще ми е по-лесно да летя. Можеш ли да махнеш и петната от дрехите ни?
Като техника за отвличане на вниманието това се оказа забележителен успех.
– Не – каза тя, след като опита няколко пъти. – Поне слънцето е достатъчно горещо, за да изпече миризмата, вместо да накара течностите да изгният.
Потръпвайки от идеята, той реши да избере друг вариант. След като свали ремъка на меча си, той освободи крилатите прорези на туниката си, след което я свали над главата си и я хвърли в пламъците.

* * *

Шарин си пое тихо дъх, поразена от тъпата сила на мъжествеността на Тит. По липсата на разлики в оттенъка на кожата му личеше, че да бъде без риза не е нещо ново за Архангела на Африка. Кожата му беше гладка и копринена, мускулите му се огъваха мощно, докато той навързваше мръсната риза и я хвърляше в пламъците.
Зашеметяващият слънчев златист знак на гърдите му – знак, появил се по време на хаоса на Каскадата – беше нещо красиво, силно, но странно деликатно като линия и композиция. Той привличаше погледа ѝ отново и отново към суровата красота, която представляваше Тит.
Устата ѝ пресъхна.
Зашеметена и шокирана от висцералната си реакция, тя се принуди да отвърне поглед, докато той отиваше да сложи отново ремъка на меча си. Беше минало… Много, много дълго време, откакто беше усещала физическото привличане. Никога не е била жена със силен сексуален апетит, по-скоро търсеше приятелство, дружба и любов. За да сложи край на самотата, която я преследваше още от дете.
Родителите ѝ я бяха изоставили много преди да заспят.
Не че след Егион беше започнала да спазва безбрачие. Някаква искрица от Шарин, която бе летяла с бойна армия, бе останала в Колибри и тя се бореше с фрагментацията на съзнанието си, опитваше се да се вкопчи в парченцата от себе си, които бяха останали. Част от това включваше и глупавото усилие да намери опора с помощта на тялото си.
Глупаво, защото тя не беше жена, за която физическото някога е било приоритет.
След като най-накрая осъзна безсмислието на това, не ѝ липсваше да бъде сексуално същество, тъй като живота ѝ иначе не беше лишен от докосване. Имаше син, който често я прегръщаше. Аодхан и Рафаел също бяха до нея за дълги периоди от време. Нейните момчета. Заобикаляха я с толкова много любов и привързаност, че тя никога не бе мислила за плътското, за по-дълбоките нужди на тялото.
Днес обаче тялото ѝ се беше събудило с отмъщение, сексуалната нужда я пронизваше силно и брутално. За Тит, мъж, който беше дори по-красив от Егион. Макар че все още не разбираше суперлативите за чара му. Тит беше твърде тъп чук.
Факт, който той демонстрира с добър ефект, когато каза:
– Носиш ли нещо под тази туника? Ако е така, предлагам да се отървеш от туниката. Преродените течности са склонни да бъдат крайно отвратителни, дори когато изсъхнат – от тях расте черна плесен.
Шарин се поколеба; носеше дреха, която Танисия бе нарекла синджир. Мека и оформена по тялото на Шарин, бялата дреха придържаше гърдите ѝ със среден размер, а криловидните прорези бяха пристегнати с малки ограждения. Но никога през живота си не беше носила нещо толкова разкриващо като връхна дреха.
Тя се намести на краката си… И усети собствената си миризма.
Стомахът ѝ заплашваше да се обърне наопаки, но тя посегна назад, за да развърже крилатите прорези на туниката си, след което издърпа дрехата през главата си и я хвърли в пламъците.
– Тази туника ми харесваше – промълви тя. – Сега имам само една. Целият ми гардероб в крепостта ти е пълен с рокли и рокли. – Тя се намръщи към него, като внимаваше очите ѝ да са строго насочени към лицето му.
Неговото лице с квадратни челюсти, груби ръбове и прекалено красиво лице.
– Не ми говори за рокли и дрехи – измърмори той. – Аз съм воин, а не твоя дизайнер.
– А как изглеждат дрехите ви, милорд Архангел? Чрез магия?
Той отметна глава назад и изръмжа към небето, раменете му се сгърчиха, а ръцете му се стиснаха толкова силно, колкото и челюстта му. Звукът беше гръм, който накара птиците да полетят от дърветата, а собствените ѝ кости да вибрират… Но не от страх.
Като се държеше здраво, сърцето ѝ биеше, но тя посрещна погледа му, без да помръдне.
– Уважавам народа си. – Очите му блеснаха. – Това означава, че ги оставям да изпълняват задълженията си. Моят управител би трябвало да може да те насочи към правилния човек.
– Благодаря за любезността, с която сподели тази информация – каза тя, без да знае защо изпитва такова удоволствие да го ядосва – никога през цялото си съществуване не се беше държала така; беше странно вълнуващо. – Сигурна съм, че не бих разбрала това сама.
Тит я гледаше, просто я гледаше.
– Кажи ми истината – започнала ли си да пиеш някаква отвара, която превръща здравата жена в сврака? – Въпросът беше тържествен и може би затова смисъла му проникна за момент.
Тя оголи зъби срещу него и се почувства… Свободна. Толкова много години беше в клетка. Затворена в правилата на родителите си, после в собствените си страхове, после в разбитото си съзнание. За пръв път, откакто бе започнала да съхранява спомени, тя не – какво ли беше онова изказване, което бе чула да казва една от младите градски жени? – Да, това беше то: Не ѝ пукаше. И това беше великолепно.
– Мъжете, които наричат силните жени свраки – каза тя с тон, образуван от захарен сироп и меласа – често са мъже, които се страхуват от женската сила.
– Майка ми – произнесе той внимателно – беше първи генерал на един архангел. Роден съм с уважение към женската сила.
– Щом казваш така. – Тя изчисти въображаемата мръсотия от ръцете си, след което заобиколи от другата страна на огнището. – Аз ще държа под око тази страна.
През завесата от пламъци той беше голям, силен и разярен мъж, застанал с ръце на хълбоците и оголени гърди. Очите му я приковаха на място, когато огъня започна да угасва – или във всеки случай направиха опит, а веждите му се сключиха.
Шарин му се усмихна. Тя не изпитваше никакъв страх. През целия си живот се бе страхувала по един или друг начин, но сякаш бе преминала през собствения си пожар и бе излязла преродена. От друга страна, последното не беше най-добрия избор на дума, особено когато кожата ѝ беше гореща от топлината на огъня, създаден, за да превърне преродените в пепел.
Свалянето на кожата, пресъздаването, възкресението – всичко това бяха само думи. Важното беше, че тя се превръщаше в някой нов, в жена, която винаги е имала потенциала да бъде – ангел, с когото сина ѝ може да се гордее… И ангел, който може да се погледне в огледалото и да се усмихне.

Назад към част 21                                                                   Напрд към част 23

Глава 20

След като летяха още десетина минути, Шарин каза:
– Какво имаш срещу Егион? – Беше се изненадала от дълбочината на гнева на Тит, когато направи сравнение между единия и другия архангел.
Тит я погледна с поглед, по-мрачен от всички, които някога е виждала на лицето му.
– Имам сестри, знаеш ли това?
Шарин се намръщи. Може би някога го беше знаела, но ако беше така, не можеше да се похвали с това знание.
– По-големи ли са от теб? – Попита тя, вместо да отговори.
– Най-младата е била на хиляда години по времето на моето раждане. Най-голямата ми сестра сега е на около осем хиляди години.
– Майка, баща, или и двамата?
– Зури и Нала са близначки, следователно имат и двамата родители. Ние, всичките петима, сме свързани с нашата майка, Авелина. Сестрите ми – промърмори той – също са свързани от общия си агресивен темперамент.
– Майка ти е много плодовита. – Шарин усети пробождането на възхитителна завист, защото такава плодовитост не се срещаше често при техния вид.
– Тя също така обича децата и е брилянтна в отглеждането им като силни, почтени ангели – съвсем сигурен съм, че досега щях да имам още едно братче или сестриче, ако първия генерал не беше решил да заспи хилядолетие след моето раждане. Наистина, майка ми би трябвало да отбива мъжете с пръчка, ако не беше толкова страховита, че те не смеят да я настъпят без разрешение.
Гордостта му от майка му беше открита, както и ожесточената му привързаност към сестрите му. Сърцето ѝ отново заплашваше да се отвори заради него, този мъж, който така откровено разказваше за любовта и омразата си. При Тит нищо не се криеше, нищо не беше изтънчена игра. Въпреки всичко, което си беше казвала, той не приличаше на Егион, освен че и двамата бяха архангели.
Това правеше Тит много по-опасен за нея, отколкото предполагаше.
– Сестрите ми са също толкова желани – каза той с гримаса, каквато можеше да предизвика само един брат. – Егион се заигра с Чаро, учената сред нас. Порочно остроумна с приятелите си, но срамежлива с другите. Той я нарани.
Силната простота на това твърдение удари силно.
– Да, той е такъв човек. – Такъв, който сякаш не притежаваше съпричастност, така очевидна в сина на Шарин. – Той нарани и мен.
– Затова ли се изгуби? – Попита Тит, след което издаде мърморещ звук. – Цялото ангелско съсловие казва, че Колибри се е изгубило в собствения си свят, но за мое нещастие ти изглежда доста присъстваш и осъзнаваш в моя свят.
Устните ѝ потрепнаха, а забавлението ѝ беше изненада и за самата нея. Но мърморенето му беше в най-добрия случай половинчато… И това беше изненада.
– Не съм се фрагментирала, защото той ме е напуснал – уточни тя, защото идеята Тит да я вижда като крехка беше непоносима. – Имах малък син, когото обичах с цялата си душа. Илиум беше причината за моето съществуване.
– Тогава какво? – Попита Тит с обичайната си сила.
– Защо смяташ, че имаш право да ми задаваш този въпрос?
Той сви рамене.
– Как ще открия нещо, ако не попитам? Не е като да ти държа краката на огъня, за да те принудя да отговориш.
Това беше толкова титовско изказване, че тя усети как смеха се пръска по шевовете на съществото ѝ, такова забавно удоволствие, каквото не беше изпитвала от много, много време. Понякога се смееше със сина си, но това беше различно, момент между майка и син. Това, да се смееш с Тит, го усещаше като нещо възрастно, което подсилваше усещането ѝ за цялостност.
Той се взираше в нея, когато тя си пое дъх и го погледна, а очите му бяха зашеметени.
– Двойник – каза най-сетне той, като бума на гласа му се превърна в дрезгавина. – Това е единственото обяснение.
Отново се засмя, избърса сълзите си… И трябваше да се пребори с желанието да полети към него и да дръпне намръщените му устни в усмивка. Толкова детинско желание за стар безсмъртен, но Шарин не се чувстваше стара точно в този момент. Може би защото този тъп чук – архангел ѝ беше дал дарбата да се смее отново, а може би защото беше време, но тя му каза истината.
– За да разбереш защо съзнанието ми се счупи – каза тя – трябва да разбереш историята ми. – Само един поглед и тя знаеше, че е привлякла цялото му внимание – макар че той продължаваше да сканира пейзажа, докато летяха. – В самата зора на съществуването си обичах мъж на име Раан. Бях навършила столетие, а той – хиляди години, когато се влюбихме.
Тит изръмжа подобно на един от лъвовете, които бродеха из земите му.
– Той не трябваше да поставя ръцете си върху теб.
Гневът беше камшик в гласа ѝ, когато го изправи пред себе си.
– Дори с дара на ретроспекцията мога да ти кажа, че нямаше никаква принуда, никаква манипулация. На някои души просто им е писано да се срещнат и да се преплетат.
Упорито мълчание от страна на Тит, преди да си поеме дъх.
– За първи път се сприятелих с Александър, когато бях кутре на около двеста години. Все още сме приятели, макар че той е арогантен старец.
Отне ѝ секунда.
– Говориш за архангел Александър? – Калиане го наричаше „Алекс“, но между тях винаги е имало дълбоко приятелство, съвсем различно от това на Шарин с Калиане.
Когато Тит кимна, тя поклати глава.
– Удивляваш ме, Титус. – Това не беше лъжа; Александър беше Древен, щеше да бъде Древен по време на младостта на Тит, и все пак тя разбираше защо архангела е формирал симпатия към несъмнено дръзкия млад воин, какъвто беше Тит.
– Извинявам се на твоя Раан – каза той. – Ако казваш, че е бил добър човек, значи е бил добър човек.
Разтърси я колко много означаваше това доверие за нея. Тит, знаеше тя, не приемаше честта леко. Преглъщайки трудно срещу прилива на емоции, тя отмести поглед от красивия му профил и продължи.
– Имахме радостен половин век заедно. После Раан умря.
Тит спря да лети, потъвайки за малко в небето, преди да се издигне отново във въздуха.
– Битка?
– Не, една сутрин се събудих и той беше мъртъв до мен. – Сега тя можеше да изрече тези думи и да почувства само далечна тъга; винаги щеше да помни и обича Раан, но вече не беше хваната в лепкавите пипала, излъчвани от миналото.
Тит отново започна да лети, но дълго време мълча. Тя му даде време да преработи новината, защото знаеше, че за един безсмъртен е много трудно да приеме, че смъртта може да дойде при него тихо и невидимо. Нямаше значение, че смъртта на Раан и на родителите ѝ беше последната такава, за която знаеше през вековете на съществуването си – това, че изобщо съществуваше такава възможност, беше ужасяваща история за ангелския род.
– Не знам как да разбера това – каза той накрая.
Тя го харесваше още повече заради неговата честност.
– Отне ми много време, но, Тит, има нещо повече. Искаш ли да го чуеш? – Сега, след като беше отворила вратата, тя установи, че иска да говори за това. Само още един човек знаеше пълната ѝ история, а Калиан беше още в аншара.
– Да. – Отговорът на Тит беше твърд. – Искам да чуя всичко.
– Родителите ми заспаха, когато бях на осемдесет и пет години…
– КАКВО? – Това беше толкова силен взрив, че тя наполовина очакваше небето да се пропука. – Родителите ти са оставили едно бебе само?!
– Едва ли съм била бебе. – Но тя беше уплашено дете, което цял живот се опитваше да се вкопчи в родителите си, които никога не бяха съвсем налице. – Но това не е историята.
– Не съм сигурен, че сърцето ми може да понесе повече – каза той, а в тона му все още звучеше гняв. – Когато родителите ти се събудят, увери се, че не е в моя близост. Гневът ми със сигурност ще изпепели плътта от костите им.
– Родителите ми са мъртви – каза тя тихо, тази болка беше още по-избледняла от мъката по смъртта на Раан, за онова сбогом, което беше направила като дете, без да знае дали ще ги види отново. – Отидох да проверя мястото на съня им, когато бях на два века, и намерих телата им само кости, а плътта им – прах.

* * *

Тит се обърна, за да я погледне, а ума му не можеше да проумее дълбочината на загубата ѝ. Лъчезарният ѝ глас беше притихнал от скръб, но мъката не беше остър нож. Не, нямаше да бъде, не и след толкова хилядолетия.
– Сърцето ми ще се разбие, ако отида да проверя майка си и я намеря изчезнала.
Да си помисли, че Първи генерал Авелина си е отишла от този свят в прашна тишина… Това беше такава несправедливост, че той не можеше да понесе да си я представи. Веднага щом станеше безопасно, щеше да отиде при майка си, да се увери, че е топла и цяла… Както родителите на Шарин никога повече нямаше да бъдат.
– Сърцето ми наистина се разби – каза тя – но мисля, че не по същия начин, както твоето. – Тя наклони крилата си, за да се възползва още повече от течението, което той създаваше, и той видя, че се уморява. – Родителите ми бяха стари ангели и от малка знаех, че един ден ще ме напуснат.
Тит просто не можеше да си представи родители, които биха изоставили уязвимото си дете, но от друга страна, Егион беше направил същото.
– Изоставянето на сина ти от страна на Егион? Това ти напомни за загубата на родителите ти?
– Не, линиите на пречупване бяха на друго място. – Избягалият от опашката ѝ кичур коса целуна скулата ѝ, преди да отлети обратно. – Виждаш ли, смъртта беше най-големия ми страх. Особено тихата и невиждана смърт на тези, които обичах.
Кожата на Тит изстина от ярост, която беше толкова дълбока, че нямаше име.
– Той заспа в твоето легло. – Така че, когато се събуди, щеше да е при неподвижен, неотговарящ ангел. Травмираният ѝ мозък нямаше да осмисли единствения признак на живот – известна топлина на кожата.
За Шарин Егион щеше да изглежда като мъртвец.
– Вторият му и още трима от най-близкото му обкръжение пристигнаха час след зазоряване, за да го отведат на тайното му място за почивка. – Ярост във всяка сричка. – По това време вече хлипах в ъгъла, а юмрука ми беше вкаран в устата ми, за да заглуши писъците ми. Умът ми бълнуваше, че всички, които съм обичала, са умрели. Отново и отново в безкраен цикъл, това беше единствената ми мисъл.
– След като се събудих за пръв път, изтичах да проверя какво става с Илиум. В крещящата си паника забравих, че тази нощ момченцето ми беше останало при най-добрия си приятел, и когато видях празното му легло, бях убедена, че е мъртъв и някой е взел трупа му. В този отрязък от време наистина вярвах, че детето ми е мъртво.
В гласа ѝ нямаше трепет, докато завършваше разказа.
– Единствената милост във всичко това беше, че на Илиум не се наложи да види как майка му се срива, а баща му бива изнесен от дома си от тържествен ескадрон в пълни регалии.
Челюстта на Тит се сви, ръката му се сви до безкръвно напрежение.
– Отдавна знаех, че Егион е безполезен, но сега познавам дълбочината на неговата жестокост. – Ако втория архангел е знаел, че ще дойде за него, значи Егион го е планирал. Повечето архангели се промъкват в Съня без предупреждение и без помощ, така че мястото им за почивка би било тайно; мярка за жестокостта на Егион беше това, че беше решил да позволи поне четирима от придворните му да знаят за мястото му за почивка, за да разбие Шарин.
– Никога не съм знаела защо го е направил – каза Шарин и точно тогава тя беше великолепна в студения си гняв. – Ако някога го видя отново, ще го попитам – ако успея да се сдържа да не му избода първо очите.
Тит одобри кръвожадната ѝ нужда от отмъщение.
– Понякога си мисля, че трябва да се освободя от гнева – каза тя – че отмъщението ми трябва да бъде да го изтрия от мислите си.
– Вместо това можеш да изтриеш лицето и очите му – промълви Тит. – И да освободиш гнева си в плътта му. – Това пак нямаше да е достатъчно.
Неочакваният изблик на онзи изумителен смях, който беше слънчев лъч, падна в дъжд над него. Той стисна червата си срещу славата му. Ако преди това я бе смятал за красива… Е, ако Колибрито беше красиво, то Шарин с нейния остриевиден език и златен смях беше необикновена.
Борейки се с желанието да я докосне, защото това беше недостъпно за него, той каза:
– Да разбирам ли, че не изпитваш повече чувства към синьо-зеленото магаре? – Трябваше да прекъсне момента, да прекъсне встъпването си. – Ако копнееш за него, признай си сега, за да мога да те напсувам за лош вкус.
– Да ме напсуваш? – Шарин не можеше да повярва, че говори сериозно, но звучеше толкова много тържествено. – Сигурно имаш някой в двора си, който от време на време пука балона на огромното ти его?
Отговорът му беше като гръм от ясно небе. Той се премести и отлетя от нея. Тя го гледаше как си отива без притеснение, знаейки, че няма да я остави. Тит се придържаше към обещанията си.
Когато се върна, след като се дуеше за пет минути, беше, за да каже:
– Как заблуди ангелския род, че си меко, ефирно създание? Всяка вечер ли седеше в дома си и се кикотеше над играта, която играеше?
Зарадва я факта, че въпреки всичко, което знаеше за нея сега, той се отнасяше към нея по същия начин. Никакво съжаление или дори намек за това, че я съжалява. Изглежда, Тит беше дошъл да види не Колибри, а Шарин – и искаше да се скара с нея. Шарин откри, че няма нищо против да кръстоса шпаги с архангела на Африка.
Беше опасно вълнуващо.
– Точно както съм сигурна, че ти трябва да седиш в стаята си нощем и да измисляш ухажващи думи, от които жените падат в краката ти. – Тя размърда мигли към него. – Моля те, изпробвай подготвения си чар върху мен. Обещавам да бъда възприемчива публика.
– Изпратена си от сестрите ми. – Ужасен поглед. – Те не могат да ме измъчват лично и затова са изпратили теб да ме измъчваш – упълномощена.
Мисълта за Тит като за обсаден по-малък брат я изуми и заинтригува в еднаква степен. Имаше толкова много въпроси, но нямаше време да ги зададе, защото под тях се появи едно отривисто и неестествено движение, което накара кръвта ѝ да се смрази до лед.
– Тит.

Назад към част 20                                                          Напред към част 22

Глава 19

Авелина, твоя Тит ме предизвика да изкача една планина – и проклетото кученце ме победи! За да успокоя смъртоносно накърнената си чест, го предизвиках да слезе в тъмното. Добре, че той не познава този терен толкова добре, колкото аз, защото иначе щеше да ме победи отново, без угризения.
Благодаря ти, че ми повери дара на сина си. С всеки изминал век, в който той е под мое командване, той се превръща все по-малко в юноша и все повече в човек, когото смятам за приятел. Странно е човек на толкова години като мен да има приятел младеж, но мисля, че щях да го смятам за приятел, независимо в кой момент от живота си съм го срещнал.
Скоро ще дойде времето, когато той ще напусне моя двор. Това е неизбежно. Той трябва да научи повече за света, да научи повече за себе си. Но винаги ще пазя място за него в моята армия.
Наслаждавай се на престоя си с Евфения. Кажи на детето, че ми дължи концерт.

-Писмо от архангел Александър до първи генерал Авелина

Назад към част 19                                                                         Напред към част 21

Глава 18

За щастие повечето от ангелското племе не живееше на границата с геноцида. Но причината за снизходителността невинаги е била добронамереност. Един стар ангел го беше казал направо на Тит: „Хората се раждат и умират с толкова бързи темпове, редовните епидемии от болести опустошават големи части от населението им или пък кръвожадните вампири избиват цели села, че растежа им всъщност не е проблем.“
Отначало Тит беше повярвал, че фанатиците, които настояваха за частичен геноцид, не бяха взели предвид, че колкото по-малко са хората, толкова по-малко са вампирите. А много от същите тези стари разчитаха на вампирите за почти всичко по отношение на управлението на домакинствата си и всяка необходима груба работа. Но се оказа, че са го взели предвид.
Именно Юръм беше казал на Титус този факт около пет години преди смъртта си.
– Скритите говорят за човешки ферми, които да изхранват и поддържат вампирите в света, като всяка година се създава само ограничен брой нови вампири – за да заместят всички, които са загубени. Мозъците на смъртните, отглеждани за кръв, ще бъдат умишлено закърнявани, така че да се превърнат в истински добитък, а всеки допълнителен ангелски токсин ще бъде вкарван в споменатия добитък, който след това ще бъде екзекутиран, преди прехода да е завършил.
Зеленоокият архангел се засмя.
– Кой според тях ще почиства след добитъка им, ще го храни и къпе? Или може би те ще бъдат в огромни ферми, чиито тела ще бъдат постоянно закачени към машини за събиране на кръв. Това е, ако прехвърлянето на токсините изобщо проработи с всички промени – нашия вид така и не успя да обясни защо, как смъртните спасяват здравия си разум.
Юръм беше направил така, че цялата идея да звучи нелепо… Но той не се беше възмутил, докато Тит трябваше да се бори с надигащия се стомах. Понякога се чудеше дали това не е бил ранен признак за лудостта на Юръм, но от друга страна, толкова много от по-старите ангели не мислеха за обсъждане на хора с такава липса на съпричастност.
Срещу него началника се намръщи.
– Козите бяха първи – промърмори си той.
Докато Тит слушаше с принудително търпение, по-възрастния мъж премина през различните животни в селото, включително домашните котки и кучета.
– Кокошките! – Той се усмихна. – Няма странности с нашите пилета. А също и котките.
– Оттогава сме яли някои от пилетата и всички не са засегнати, така че мисля, че сигурно са били в безопасност, като са били в кокошарника си. Що се отнася до котките, те са много бързи и умеят да се катерят, така че вероятно са избегнали да бъдат одраскани от гниещите. Трябва също да се каже, че котките ще правят каквото си искат.
Като отметна глава назад, Тит се засмя.
– Котките са като жените – каза той в следствие на веселието си. – Непредсказуеми и склонни да съскат и да драскат с нокти, както и да мъркат.
Главатарят се разкашля, но гласа на Шарин беше хладен в главата му.
„Учудвам се, че Танае не те е убила в съня ти.“
„Танае не е жена. Тя е воин.“
„А, сега всичко е ясно. Такъв смисъл има.“ – Тонът на гласа ѝ го обяви за глупак.
Като добави това към списъка с нарушенията си срещу архангел, Тит се върна към разговора си с началника.
– Забелязахте ли някакви разлики между първата атака на преродените и тези, които дойдоха след това?
– Преживяхме три кошмара и всяка група на гниещите беше по-бърза, – каза стареца без колебание. – Синът ми и другите млади казват, че те също така изглежда ловуват повече като група. Като стадо.
Той прокара през ръката си дългата солено-пиперлива брада.
– Мнозина от нас смятат, че лицата и телата им също са се променили, макар че е трудно да се каже със сигурност – виждал съм ги само в мимолетни проблясъци, докато се борехме с тях с огън.
Главатарят посочи пламтящите факли, които Тит бе видял отгоре.
– Ето защо религиозно подхранваме тези пламъци – за да не се приближават. – Още една хаплива кашлица, преди да се върне към въпроса. – Първите гниещи изглеждаха като хора, но не и като луди. Тези, които дойдоха след това… Имаше нещо изкривено в телата им и ходеха по начин, който ми е трудно да опиша.
Той прокара ръка по противоположната си предмишница.
– Кожата ми е тъмнокафява като на най-богатата почва, както и твоята – ако мога да бъда толкова смел, че да ни сравня дори по този начин. Кожата на съпругата ми е още по-тъмна, блестящо абаносово дърво, което се завърна в нашето разглезено и обичано трето внуче. – Намек за усмивка. – Но виждате, че в селото ни има хора от север и дори Питер, който се ожени за нашата Сарра; той има бяла кожа, която изгаря, преди да промени нюанса си.
Този път кашлицата на главатаря накара Тит да побутне бирата на другия мъж към себе си. След като отпи и въпреки че гласа му продължаваше да дрезгавее, другия мъж каза:
– Така че чуйте ме, когато казвам, че познавам смъртните нюанси. Кожата на гниещите е потъмняла, но не по начин, по който обикновената плът би могла да го направи.
Като дъвчеше долната си устна и сключваше гъстите си вежди, главатаря се взираше невиждащо в масата.
– Променила е цвета си по начина, по който го прави парче плод, когато изгнива отвътре, зеленикав оттенък под кожата, тъмнина, която се разпространява от болнави синини.
– Разбирам точно. – Тит допиваше бирата си, като имаше нужда вкуса да отмие грозотата на това, което описваше главатаря. – Има ли нещо друго, което трябва да знам?
– Казах ви всичко, което ми хрумна да кажа, но ако позволите, милорд Архангел…
– Можеш да ме наричаш Архангел или Архангел Тит. Не е нужно да добавяш нищо повече. – Подобни допълнения не бяха нищо друго освен афекти. Лейди Шарин беше добро и подходящо обръщение, но всеки член на Кръга вече имаше титла. Архангел сама по себе си беше най-могъщата титла в света.
Някои, като Калиане, приемаха лейди – или лорд – като алтернативна титла, но той никога не беше чувал някой друг от Кръга да използва две титли в съгласие. Довери се на Харизмон, че е избрал още един метод да подхранва суетата си.
– Архангел Тит – каза тържествено главатаря. – Ако позволите, ще задам един въпрос.
– Задайте, но въпроса трябва да е бърз. – Той остави чашата си. – Скоро трябва да съм на път – но ще се върна да говоря с теб в бъдеще, след като се справим с най-значимите проблеми, които са на дневен ред. – Тит се надяваше, че стареца ще успее да стигне до следващия им разговор, но твърде добре знаеше, че смъртните пламъци примигват с бърза ярост, която неведнъж го бе изгаряла.
Имаше причина Тит да се опитва да не се сближава прекалено със смъртни; в младостта си беше имал смъртни приятели… И до ден днешен тъгуваше за тях. Онези, които гледаха на смъртните като на добитък, никога не бяха танцували близо до техните малки, блестящи светлини и не бяха пекли в последствие. Сърцето му се късаше от мисълта за изчезналите приятели, за завинаги изгубените дарове, за замлъкналите ослепителни умове.
Главатарят си пое дълбоко дъх, сякаш го задържа, преди да издиша тихо при въпроса си.
– Колко от нашите дъщери желаете като десятък?
Гневът беше толкова силен гръм във вените му, че той беше на път да отметне глава назад и да изреве към небето, когато в ума му проговори хладен, свеж и прекрасен глас:
„Не ужасявай тези хора, когато ти и твоя прехвален чар сте навлезли едва-едва в тяхното доверие. За да зададе този въпрос, му трябваше невероятен кураж. Това не е обида за теб, а обида за този преди теб.“
Тит беше толкова заслепен от тона на гласа ѝ – никой не му говореше така, дори майка му или сестрите му – че яростта му се превърна в нажежена до червено обида.
„Добре би било да запомниш, че аз съм архангел, Шарин.“
„Никога не забравям“ – беше безпощадния отговор. – „Но както вече споменах, имах син с такъв. Свали излишните атрибути и той пак ще има същите части като всеки друг човек. Просто. Като. Него.“
„Ние нямаме същите части“ – каза той безсмислено, разгневен на толкова дълбоко ниво, че рядко излизаше на преден план. – „Никога не ме сравнявай с това“ – отсече той, без да е сигурен каква обида би била достатъчно добра. Не знаеше всичко, което Егион бе сторил на Шарин; това, което знаеше, го накара да свие устни. Кой почтен мъж е избрал да остави детето си, избрал е да разбие едно малко и смело сърце?
„Титус, Титус! Виж, вече мога да летя добре!“
Илиум не си спомняше да е срещал Тит като дете, но Тит си спомняше малкото и безстрашно момче със сини криле, което редовно кръстосваше палаво от територията на убежището на Егион в тази на Тит. Той се радваше на смелостта и борбеността на малкото и смяташе, че Егион е щастливец да има такъв син.
– Архангеле, не исках да те ядосвам. – Главатарят беше с пастелно кафяв цвят от това, че кръвта му се беше свлякла в краката – доста голям подвиг с кожа, тъмна като тяхната.
Тит отказа да погледне Шарин.
– Не съм ти ядосан – каза той, като всеки мускул в тялото му бе скован в каменна твърдост. – Ядосан съм на това пикаещо петно на земята, което някога си наричал свой архангел. – Нямаше намерение да удържа ударите си; не беше като човечеството да не знае за враждата между него и Харизмон.
– Не искам нито децата ти, нито жените ти – всички, които желаят да кандидатстват за длъжност в моята цитадела по своя воля, са добре дошли да го направят, след като селото ти вече няма нужда от помощта им, за да оцелее. – Той смачка метала, като почти не забеляза щетите. – Не ми трябват и не искам млади момичета, които да топлят леглото ми. Имам достатъчно жени, които се редят на опашка, за да направят същото.
„Спри. Спри. Скромността ти надделява.“
Наистина тя беше изпратена да го измъчва.
„Това не е бравада или самомнение, когато е истина.“
На началника той каза:
– Това отговаря ли на въпроса ви?
Очите на главатаря бяха влажни и блестящи, когато се изправи заедно с Тит. След като се изправи, той се поклони толкова дълбоко, че Тит се уплаши, че ще се преобърне. Инстинктът го накара да протегне ръка, за да хване рамото на мъжа и да каже:
– Няма нужда от това. Споделяли сме бира. Доживял си да станеш сивобрад и заедно с това си научил мъдрост.
Макар че този човек беше само на частица от възрастта на Тит, човешкият живот се движеше с различна скорост и затова имаше неща, които главатаря разбираше, а Тит не разбираше и нямаше да разбере още векове.
Той се зачуди какво ли е преживяла Шарин през дългия си безсмъртен живот, какви уроци е научила… Какви синини е носила.
В този миг тя застана до него, а на лицето ѝ се появи изражение, което той не можеше да разбере. Тъй като това, че не ѝ задаваше въпроси, не я караше да бъде кротка и доволна, той реши, че може да я помоли да му обясни – и го направи, щом останаха сами. И скоро се разделиха, а сбогуването им беше кратко, преди да потеглят.
Тит пусна Шарин първа, за да не я блъска течението, създавано от по-мощните му криле.
– Какво? – Каза той, след като се върнаха на траекторията на полета си. – Втора глава ли ми порасна?
– Не – каза тя след проницателен поглед. – Да кажем само, че съм изненадана от способността ти да разбираш някои неща.
Що се отнася до комплиментите, това беше един от най-добрите, правени някога на Тит; дори Нала трудно би го подобрила, а сестра му беше известна с остроумието си. Нала не говореше много, но когато го правеше, правеше впечатление.
– Как мислиш, че се грижа за територията си? Като съм безразсъден грубиян?
– Такъв начин на действие със сигурност е проработил за Харизмон.
Тит понечи да отговори, но после си затвори устата. Тя беше права. През голяма част от времето Харизмон беше управлявал с груба сила – но това не беше всичко в него.
– Колкото и да ми се искаше да го запомним като злобен идиот, той притежаваше хитрост, каквато аз никога няма да притежавам. – Проста истина. – Харизмон можеше да манипулира хората си по начин, който ми е трудно да разбера. Макар че вземаше децата им, дъщерите им, твърде невинни и млади, за да бъдат в леглото на мъж, те го почитаха.
– Дори в селото на началника ще има хора, които го смятат за правилния архангел, а мен – за твърде груб и нерафиниран в сравнение с неговата изтънченост. Ужасите на войната и прераждането са разкъсали завесата от очите на повечето, но защо това отне толкова време? Защо през толкова дълъг период от царуването му той беше почитан като бог?
– Защото не са имали избор. – Гласът на Шарин премина през него като вода, копринен и хапещо студен едновременно. – Той е бил същество с опустошителна сила – както и ти си същество с опустошителна сила; те не са имали никакъв път за обжалване. Или живееха под неговото управление и намираха начин да го рационализират, или умираха, вероятно измъчвани и сломени.
– Това не е вярно! – Избухна Тит. – Те можеха да преминат границата при мен.
– Да оставят зад себе си всичко, което са познавали? Да оставят семействата си? През цялото време без да знаят дали ти си различен? – Този път в тона ѝ нямаше нищо студено или рязко, по-скоро прочувствена дълбочина на познанието. – За смъртните архангелите са едни и същи. Кръга е твърде далеч над смъртните, за да ги разбере истински.
– Ти си всичко друго, но не и Древна – каза Тит, без да знае защо никой никога не я е наричал така – може би заради усещането за ярка свежест, което я приковаваше. – Ти не си по-близо до смъртните от мен.
– Преди Лумия бях още по-далеч. – Изненадващи думи, меки и тежки. – Изгубена в разпокъсаните пътеки на съзнанието си.
Тит имаше толкова много въпроси, но не направи никаква крачка, за да продължи тази нишка. Никой не е ставал като нея, освен ако не е бил нещо ужасно болезнено. Той нямаше да изтърве тази болка наново, независимо колко го дразнеше тя.
– Откакто обаче се преместих в Лумия и се установих в съседния град – продължи тя – започнах да виждам смъртните не като безлика маса, а като личности. Знам, че някои от тях са забавни и мили. Други са смели.
– Други пък имат тъмнина в сърцата си. И знам, че извън Лумия повечето смъртни никога не са били в близък контакт с ангел. Идеята да разговарят с архангел… Тя е отвъд тяхното разбиране.
Шарин знаеше, че е строга към Тит; истината беше, че не можеше да си помогне. Просто той толкова много ѝ напомняше за Егион. Бившият ѝ любовник имаше същата увереност, същата самоувереност.
Въпреки че започваше да си мисли, че Тит има много по-голямо сърце. Достатъчно голямо, за да управлява този континент и да го върне от ръба на разрухата. Изкушаваше се да му се възхищава заради ясните морални линии и отказа да се наслаждава на властта си, но Шарин не искаше да се поддава на това желание.
Особено когато вече се бе оказала податлива на опустошителните му усмивки. Не, последното нещо, от което се нуждаеше Шарин, беше да започне да се възхищава на Архангела на Африка. Големият, нагъл и красив Тит щеше да използва всяко подобно възхищение, за да я прегази. Не защото беше жесток, а защото беше Тит.

Назад към част 18                                                             Напред към част 20