Категория: Ришел Мийд

Ришел Мийд – „Черният лебед“
Наследник в сянка – Книга 4

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27 / ЧАСТ 28 / ЧАСТ 29

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ

Ришел Мийд –  Джорджина Кинкейд
Градът на демоните 2,5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

Ришел Мийд – Джорджина Кинкейд
Топлината на сукубата – Книга 4

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25 / ЧАСТ 26 / ЧАСТ 27

Ришел Мийд –  Джорджина Кинкейд
Сенките на сукубата – Книга 5

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23 / ЧАСТ 24 / ЧАСТ 25

Ришел Мийд – Джорджина Кинкейд
Разкриването на сукубата – Книга 6

ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ЧАСТ 5 / ЧАСТ 6 / ЧАСТ 7 / ЧАСТ 8 / ЧАСТ 9 / ЧАСТ 10 / ЧАСТ 11 / ЧАСТ 12 / ЧАСТ 13 / ЧАСТ 14 / ЧАСТ 15 / ЧАСТ 16 / ЧАСТ 17 / ЧАСТ 18 / ЧАСТ 19 / ЧАСТ 20 / ЧАСТ 21 / ЧАСТ 22 / ЧАСТ 23

ЛИНК ЗА СВАЛЯНЕ НА КНИГИ 4-6

Глава 29

Моите кралства ме посрещнаха отново – както самите земи, така и хората. Всички бяха в добро настроение. Повечето от разрушенията бяха поправени, а увеличаването на собствените ни култури и на тези, внесени от незасегнатите кралства, правеше дажбите по-малко строги. В другия свят връзката между монарха и земята се разглеждаше като свещена връзка. В много отношения хората виждаха своя монарх като продължение на земята – което може би не беше толкова далеч от истината. Това означаваше, че голяма част от заслугите за възраждането на земята бяха в моите ръце. Исках да отхвърля похвалите – особено след като смятах, че голяма част от успехите ни са резултат от моите умни слуги, но ми беше казано, че това е безсмислена цел.
Бях прекарала няколко радостни, но сладко-горчиви седмици в Хънтсвил, преди кратък престой в Тусон да ме върне в другия свят. Бях напуснала Алабама с подарък от Кандис: бебешка книга с данни за ранното развитие, снимки и дори малки кичури от мъхестата коса на близнаците (която определено изглеждаше червеникава). Чрез система, почти толкова сложна, колкото и пътуването ми дотам, тя обеща да изпраща редовно снимки за книгата ми, така че близнаците да не са непознати, когато ги видя отново. Дориан може би нямаше да разбере за своето потомство за известно време, но аз планирах да ги проверявам, когато мога.
Никой не споменаваше за него в Земята на Бодлите, така че накрая се пречупих и попитах Шая, докато разглеждахме една градина, пълна с цъфтящи кактуси. Мескитовите дървета също бяха разцъфнали и изпълваха въздуха със сладък, опияняващ аромат. В Тусон скоро започваше зимата и макар че за тях това беше доста мек сезон, това ме накара да оценя още повече вечно перфектния климат в Страната на тръните.
– Дориан, хм, питал ли е за мен?
Тя изучаваше с критично око една подпорна стена и погледна изненадано.
– Не, не ми е известно. Виждала съм го само веднъж, откакто си тръгна. Някой друг обаче го попита за теб, а той просто каза, че имаш важни дела и ще се върнеш навреме. – Тя се поколеба, никога не е била човек, който да ме съветва по лични въпроси. – Мисля, че… мисля, че той ви чака, Ваше Величество.
Той ме чака. Беше ми казал това, преди да си тръгна. Дориан беше изложил всичко пред мен. Беше доказал любовта и верността си отново и отново. Бях казала на Еван, че ще се събера отново с Дориан. Дори го бях приела в главата си. Но нещо в мен продължаваше да се въздържа. Все още не бях действала, а трябваше да го направя. Дориан беше отворил сърцето си за мен. Беше време да отговоря.
Прескочих протокола и пътувах сама до Земята на Дъбовете. Безопасността ми вече може да не е непосредствена грижа, но според статута трябва да имам ескорт. Все пак ми харесваше времето, прекарано насаме, и се усмихнах, когато видях някои от дърветата в Земята на Дъбовете да се докосват до огнения оттенък на есента. Дориан не беше съвсем готов да я остави да премине в сезона, който обичаше, но тя все повече се приближаваше.
Когато наближих замъка му, за миг се зачудих дали не трябваше да нося благородническо облекло. Бях с един от любимите си тоалети – дънки и риза на Def Leppard. Не,реших. Това бях аз. Нямаше да се опитвам да си създам образ, който да е нещо повече от това. Точно преди да вляза в замъка обаче, си сложих короната, която той някога ми беше подарил. Беше деликатно малко нещо, с малки златни розички и изумруди. Харесвах я, защото беше от него и защото не беше прекалено ефектна.
Охраната ме посрещна радушно и ме изведе навън през един от задните входове. Очаквах да намеря Дориан в един от многото дворове, в които прекарваше времето си, но вместо това ме отведоха по-далеч на територията, като накрая ме заведоха на малка, красива поляна, обградена от дърветата, които бяха дали името на Земята на Дъбовете. Няколко членове на двора на Дориан седяха в тревата на одеяла и си правеха пикник в слънчевия ден. Вниманието им беше насочено към центъра на поляната, където се намираше средно голямо езеро. През водата се простираше пътека от много малки стъпала, която спираше приблизително в средата. Там, балансирайки на един крак върху най-отдалечения камък, беше Муран. Той се потеше видимо, но се съмнявах, че е от горещината.
Дориан стоеше до ръба като някакъв луд майстор на пръстени, а слънчевата светлина огряваше дългата му коса. С елегантен жест той накара един камък да се издигне във въздуха и да се озове във водата пред Муран. Слугата – който беше започнал да се колебае – с благодарност скочи на новия камък с другия си крак.
– Юджийн, кралица на Самодивите и Бодлите – обяви глашатая.
Дориан ме погледна с изненада, която бързо се превърна в радост. Обикновено ленивата му усмивка беше толкова рядко срещано проявление на привързаност, че ми прилоша в коленете.
– Скъпа моя – каза той. – Ти си точно навреме. Демонстрирах невероятния подвиг на моста, който извършихме по време на пътуването ни до Земята на Тисите. Муран ми помага. – Друг камък се приземи пред Муран, който веднага скочи върху него с един крак.
Това беше може би едно от най-нелепите неща, които бях виждала Дориан да прави с Муран – а бях виждала доста нелепи неща. Засмях се на глас. Изведнъж бях толкова щастлива да видя Дориан, че ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. Животът ни беше изпълнен с толкова много усложнения, че не си бях позволила да почувствам наистина или да призная какво чувствам. От известно време го обичах, осъзнах, и нямаше да отричам чувствата си повече.
Пренебрегвайки благоприличието, се затичах към него и го прегърнах. Целунах го силно – целувка, която той без колебание отвърна със същата страст. Едната му ръка беше върху бедрото ми, а другата – върху косата ми. Той ме придърпа толкова близо, колкото бихме могли да стигнем, докато сме облечени, и цялото ми тяло се превърна в огън от тази целувка. Чувствах, че ще ме погълне, и го приветствах.
Публичните прояви на привързаност бяха нещо съвсем нормално сред джентритата, но аз никога не съм крила презрението си към тях. Винаги съм ги отхвърляла, независимо колко Дориан се опитваше да ме убеждава. Точно сега наистина не ме интересуваше кой ме гледа. Всъщност беше малко изненадващо, че той беше този, който се отдръпна от целувката, въпреки че хватката му върху мен изобщо не отслабна.
– Това – каза той – може би е най-удивителното нещо, което се е случвало от известно време насам.
Погледнах го и за миг се загледах в зелените му очи, които децата ни вече бяха започнали да наследяват.
– Липсваше ми – казах просто.
Устните му се изкривиха в усмивка.
– Дори и да е така, не съм съвсем сигурен какво съм направил, за да заслужа подобно приветствие.
– Какво не си направил? – Попитах, повтаряйки неговото постоянно.
– Какво не бих направил за теб?
– Ваше Величество…
Гласът на Муран трепереше, а аз погледнах към него и видях, че е на косъм да падне във водата. Дориан изучаваше лицето ми още няколко мига, преди най-накрая да се обърне да види какво иска слугата му.
– А? А, това. – С нетърпелив жест Дориан изпрати цял комплект камъни през водата, завършвайки пътеката. Муран спринтира по нея и увисна с видимо облекчение, когато стигна от другата страна. Дориан върна вниманието си към мен.
– Не бях сигурен дали ще се върнеш – каза той. – Помислих си, че имаш много неща, които да те занимават в човешкия свят.
Усмихнах се в отговор.
– Да. Но и тук имам много неща, които ме занимават.
– И така, виждам. – Дориан проследи бузата ми и докосна ръба на короната ми. – Дънки и изумруди. Доста модно изявление.
– Историята на живота ми – казах аз. – Не мисля, че мога да се откажа и от двата свята. И от теб също не мога да се откажа.
– Е, разбира се, че не – подигра се той, сякаш току-що бях казала най-абсурдното нещо на света. – Кой би могъл?
Заглуших всички остроумни шеги на Дориан с още една целувка. Дворът му въздъхна щастливо, сякаш това беше най-хубавото нещо, което някога бяха виждали. Със сигурност беше едно от най-хубавите неща, които бях преживявала от известно време насам. Животът ми беше разделен от два свята, но той ме поддържаше цяла. Изгубена в прегръдките му и в целувката му, виждах цяло славно бъдеще с него. Тайната на Айзък и Айви гореше в мен и аз съжалявах за тази нечестност. В същото време, сега, когато отново бях с него, имах сериозни съмнения дали наистина ще успея да запазя истината от него. Дориан беше някак неустоим.
Каквито и решения да вземах, те щяха да бъдат такива, защото аз ги избирах. Избрах да бъда с него. Избрах да бъда аризонски шаман. Избрах да бъда кралица на Самодивите и Бодлите. Бъдещето ми беше мое.
А не някакви пророчества.

КРАЙ

Назад към част 28

Глава 28

Когато самолета ми кацна, Алабама ми напомни малко за Дъбовата земя – или по-скоро за старата Дъбова земя. След последното ми посещение беше настъпила есента, която най-сетне донесе дъжд на тревата и червени и златни нюанси на дърветата. Беше красиво, но му отделих само кратка мисъл, преди ума ми да се върне към други, по-належащи въпроси.
Бяха изминали две седмици, откакто Кийо ме намери в търговския център. Преживях тези две седмици в захлас, разтърсвайки се от това, което ми беше казал. В началото не му повярвах, разбира се. Бях го гледала с недоверие, а после направо се разсмях. Беше трудно да не се смея. Думите му бяха твърде нелепи.
– Разбира се, че си – казах накрая. – Не съм спала с никой друг по това време – имам предвид, освен с Дориан. Но това беше преди да взема антибиотиците. Тогава бях с теб. – Не бих разменила Айзък и Айви за нищо, но все още ме притесняваше, че бях забременяла от идиотската грешка да смеся антибиотици с противозачатъчни хапчета.
– Какъв беше общият период от време между нас? – Попита спокойно Кийо. – Около една седмица?
Кимнах.
– Толкова.
– Това е достатъчно време. Дори и да не си била плодовита точно в този момент, можеш да заченеш скоро след това. Намери някоя здравна книга и прочети за това. – Устните му се присвиха. – Вероятно в същата глава се споменава за антибиотиците.
Не ми хареса усмивката му.
– Ако приемем, че това е вярно, откъде можеш да знаеш със сигурност, че не си бил ти, а Дориан?
– А, добре. Защото ми направиха вазектомия.
Това беше момента, в който живота ми се превърна от приказка в дневно токшоу. Нямаше да се изненадам, ако тълпата около нас се беше превърнала в студийна публика и се беше появил водещ с микрофон, готов да ни покаже резултатите от бащинството. Беше твърде нереално. Прекалено необичайно дори за мен.
Кийо ми беше разказал тази история. Малко след като Мейвън забременяла, той решил да се погрижи в живота му да няма повече непланирани бременности. Това е било особено важно, докато се е срещал с мен. Връзката ни беше доста сериозна и двамата очаквахме да бъдем заедно дълго време. Колкото и да му се искаше тогава, все пак не можеше да рискува да ме накара случайно да забременея с наследника на Краля на бурите.
– Мога да издиря медицинските документи, ако искаш – добави той. – Или предполагам, че ако гледаш само децата, няма да видиш много от мен.
Да… вече бях забелязала това. Просто предположих, че близнаците са ме взели за пример, но ако Дориан наистина е техен баща… щеше да е трудно да се каже чии гени преобладават, тъй като и двамата имахме червена коса и блед тен.
– Не знам коя е най-лудата част от всичко това – казах на Кийо. – Това, че ти беше толкова непреклонен по отношение на контрола на раждаемостта, докато бяхме заедно, и никога не спомена, че не можеш да имаш деца, или това, че ме остави да мисля, че всъщност ще убиеш собствените си деца! – Не че това, че той убиваше чужди деца, беше много по-добре. Беше ужасно, както и да го погледнеш.
– Мислех, че… ами, Дориан вече е на твоя страна. Но мислех – не, знаех – че ако разбере, че са негови, ще ми е много по-трудно да се добера до тях.
Без съмнение. Дориан би изравнил със земята цял град, за да запази децата си в безопасност. И все пак факта, че Кийо можеше да седи на такава лъжа, беше поразителен.
– Тогава защо ми го казваш сега? – Попитах. – Защо ми казваш тези неща?
Кийо вдигна рамене.
– Така е правилно, особено след като ми помогна при пътуването в Земята на Тисите. Освен това сега, когато непосредствената заплаха от пророчеството отпадна, напрежението отчасти отпадна.
– Не и според твоята приятелка Мейвън.
– Не. И вероятно не и в очите на другите. Дори хората, които не се интересуват от пророчеството, все още се страхуват от теб, Юджийн. Тези деца са лост срещу теб.
Малко след това Кийо си тръгна, изчезвайки сред тълпата от забързани купувачи. Бях го оставила да си тръгне, защото не можех да му направя нищо на публично място и защото така или иначе бях твърде зашеметена, за да реагирам. Когато най-накрая се съвзех достатъчно, веднага потърсих книга за бременността и разбрах, че той е казал истината, че секса седмица преди да си фертилна, все пак може да доведе до бременност. Научих повече за яйцеклетките и сперматозоидите, отколкото някога съм искала да знам, но с моите постижения може би малко образование не беше толкова лошо.
И така, ето че най-накрая щях да видя децата си. Бяха минали почти три месеца от последното ми посещение и някаква част от мен наполовина очакваше те да са пораснали и да са тръгнали към колежа. Не бях казала на никого новината за бащинството им. Пазех това близо до сърцето си, несигурна какво да правя с него. Това можеше да има много последствия.
Взех кола под наем и заминах за провинцията, за да се видя с Кандис и Чарлз. Малката къщичка изглеждаше по същия начин, освен че пейзажа ѝ вече не беше изсъхнал и изгорял. Бях ги предупредила за пристигането си и те на практика чакаха на вратата, когато пристигнах. Кандис изпищя от радост и се втурна към мен с огромна прегръдка. Дори обикновено сдържания Чарлз ме прегърна. Еван също беше с тях, също толкова приветлив.
Айзък и Айви бяха всичко, на което можех да се надявам, и дори повече. Бяха по-големи, но със сигурност бяха далеч от колежа. Приличаха на бебетата, които се гледат по телевизията. Нямаше повече тръбички, нямаше повече кислородни маски. Само пухкави бузки и любопитни очи, които постоянно научаваха нещо ново за света. Тези очи ме накараха да направя двоен поглед. В отделението за новородени те бяха тъмносини като на повечето новородени. Сега все още бяха синкави, но виждах наченки на зелено – зелено като това на Дориан. Почти се разплаках тук и сега.
– Виж колко са пораснали – гордо каза Кандис, като сложи Айзък в ръцете ми. В това домакинство нямаше опити за равенство между половете. Айзък беше с пижама, украсена с ракетни кораби. Айви беше с рокля с къдрички. – Лекарите казаха, че ранното раждане може да доведе до изоставането им в етапите на развитие в сравнение с други бебета на тяхната възраст. Но виж – те почти могат да държат главите си нагоре.
Никога не бях мислила, че да държиш главата си нагоре е важен момент, но докато малките мускули на врата на Айзък се бореха да го направят, видях, че това наистина е нещо невероятно.
– Всъщност те не изостават в нищо – продължи тя. – Лекарите са изумени от това колко добре са се развили.
Дали това е резултат от благородническа кръв? След като преодолеят опасностите на ранното детство, благородниците са изключително издръжливи. Трудно беше да се разбере със сигурност какво се случваше тук, но не ме интересуваше. Близнаците бяха здрави и щастливи, а това беше единственото, което имаше значение.
През останалата част от деня те почти не напускаха ръцете ми. Дори се заех да сменям памперси, защото не исках да се отделя от тях. Всичко в тях беше съвършено. Всяко гукане, всяко пръстче, всеки дъх. Разговорите бяха много, но винаги се връщаха към близнаците. Никой не ме попита къде съм била. Беше очевидно, че Рийд обожаваха всичко, свързано с Айзък и Айви, и не се уморяваха да ми разказват и най-малките подробности за живота на близнаците. И на мен не ми омръзна да слушам за тях.
Кандис най-накрая ме убеди да ги сложа в креватчетата им по-късно същата вечер. И двамата бяха заспали, а тя цитира някаква книга, която беше прочела, за ранните етапи на обучението на бебетата за сън. Не я проследих цялата, но реших, че тя знае за какво говори. Близнаците имаха еднакви креватчета в спалнята, която беше превърната в пълноценна детска стая. По стените имаше агънца и зайчета, а навсякъде – пастелни цветове.
Останах там, след като тя си тръгна, и гледах как близнаците спят. Всяко мъничко движение ме омагьосваше. Бях толкова увлечена, че не чух Еван да влиза в детската стая, докато не застана точно зад мен.
– Скоро ще си тръгна за през нощта – каза той тихо. – Исках да се сбогувам. Ще бъдеш ли наблизо утре?
– Би трябвало.
– Тогава ще се върна. – Добрите му сини очи се насочиха към спящата Айви. – Невероятно, а?
– „Невероятно“ дори не го покрива – казах честно.
– Какво ще правите сега? – Попита той. Беше обичайния му непринуден тон, но под него се долавяше тревога. – Все още ли мислиш да останеш тук? Или ще ги вземеш със себе си?
Гледах как пръстите на Айви потрепват в съня ѝ и усетих болка в сърцето си.
– Не знам – признах аз. – Мислех си, че когато се върна… ами, мислех си, че съм разбрала всичко. Мислех, че опасността ще изчезне, но се оказа, че може би не е така.
Изненадата озари чертите на Еван.
– Ако са в беда, знаеш, че ще направим всичко, за да ги предпазим.
– Знам – казах аз и се усмихнах. – Повярвай ми, знам.
И точно тук нещата станаха трудни. Възнамерявах да ги взема със себе си в Тусон. Когато най-накрая приех това, което Кийо ми беше казал за Дориан, дори бях започнала да планирам да запозная Айви и Айзък с тяхното извънземно наследство. После… с времето започнах да се съмнявам в себе си. Върнаха ми се думите на Кийо за това, че Мейвън все още смята, че Айзък може да е потенциална заплаха. По-лошото от това бяха намеците, че близнаците могат да бъдат изложени на риск просто от онези, които искат да се възползват от властта срещу мен.
Почти мога да отхвърля последния страх. В края на краищата, тъй като Другият свят все още се възстановяваше от заразата, завладяването не беше в ума на много хора. И все пак… познавах достатъчно природата на джентритата, за да знам, че някои може да сметнат за приемлив риск да се възползват от по-слабите кралства. Имах и натрапчивите примери от близкото минало, когато тези, които обичах, бяха използвани срещу мен. Подиграх се на опита на Вария да ме изнудва за Желязната корона, но какво щеше да стане, ако тя държеше Айзък в ръцете си, когато отправяше заплахата? Какво щеше да стане, ако беше направила това странно разтапяне на съзнанието му? Да и предам силата на Желязната корона и да и помогна да завладее кралства щеше да изглежда като много маловажни неща в онзи момент.
Върнаха ми се думите на Дориан, когато се оплаквах, че хората, за които ме е грижа, са използвани като заложници: „Така постъпват безсърдечните хора. Те се възползват от тези, които обичат“.
– Вероятно ще мога да ги защитя, ако ги взема със себе си – казах на Еван. – Имам много начини да ги предпазя. – Замък, пръстени от стражи и потребители на магии… Другият свят беше пълен с всякакви средства за защита. – Но съм почти сигурна, че тук ще бъдат в по-голяма безопасност. Също така мисля, че тук ще имат по-нормален живот. – Безопасността, както бях установила при бременността си, си имаше цена. Айзък и Айви щяха да прекарат детството си в Другия свят, следени от охранители. Повечето кралски особи го правеха. Но дали аз исках това? Тук, в неизвестност, те можеха да тичат навън, без да ги гледат сенки. – Как избираш като майка? Как да избереш между „вероятно безопасно“ и „по-безопасно“? Наистина разликата е много малка, но…
– … но имаш чувството, че тази малка част е от решаващо значение – завърши той.
Кимнах и се свлякох в люлеещия се стол.
– Трудно е да не го правиш. Наистина не мога да пренебрегна и най-малката подробност, когато става въпрос за тяхната безопасност.
Той сложи ръце в дънките си и се приближи до стената до мен.
– Можеш да ме посещаваш, когато пожелаеш.
– Знам – казах аз. За да стигна дотук, бях поела по друг криволичещ път. Това вероятно щеше да е нормално, ако бях оставила близнаците в Хънтсвил. Не е идеално, но си заслужава. – Последните няколко месеца бяха ужасни, знаеш ли. През цялото време мислех за Айзък и Айви.
– Разбира се, че ще го направиш.
– Не искам да минавам през това отново, още повече че става дума за много по-дълъг период от време. Можеше да минат години, преди да почувствам, че са достатъчно сигурни, за да излязат от това отстъпление. – И все пак… продължавам да си мисля, че мога да направя тази жертва, ако това ще им помогне. Това ще ме нарани, без съмнение. И ще го намразя… но мога да го направя. Проблемът е в баща им…
Ето го. След радостта от това, че децата ми нямат за баща човек, който иска да ги убие, се появиха няколко реалности. Дориан искаше да има свои деца – искаше ги неистово. Част от мен искаше да изтича при него точно сега и да му съобщи добрата новина. Той щеше да е във възторг – повече от във възторг. Това щеше да е сбъдната мечта.
Това щеше да бъде и мечта, която нямаше да позволи да се скрие тук, в човешкия свят.
Той би искал да ги отведе в Другия свят – не заради някакви грандиозни планове, а просто за да ги обича. По-рано бях отбелязала, че той ще изравни градовете със земята, за да ги предпази. Щеше да упражни всяка власт, която имаше, за да ги защити в другия свят, и се съмнявах, че всеки аргумент, който бих могла да изтъкна за безопасността тук, би го спечелил. Той не беше повярвал в това, когато моята безопасност беше застрашена. Нямаше да го приеме и за собствените си деца. Още веднъж, вероятно те щяха да бъдат в безопасност. Но ако нещо се обърка, враговете ни ще имат двама могъщи монарси, които да изнудват.
Вече можех да предвидя споровете, които щяха да настъпят, когато кажа на Дориан, че оставям Айзък и Айви там, където са. Съмнявах се, че той ще има късмет да ги намери. Търсенето в човешкия свят беше достатъчно трудно за човек като Кийо и почти невъзможно за джентри. Но за мен нямаше да има спокойствие. Дориан никога нямаше да спре да се опитва да ме накара да му кажа къде са. Всички опити за възстановяване на предишната ни връзка винаги щяха да бъдат повлияни от това, а това ме нараняваше по друг начин.
– Той представлява ли опасност за тях? – Попита Еван.
– А? – Отне ми миг да си спомня, че не бях уточнила защо бащата на близнаците е „проблема“. – Не – казах аз. – Категорично не. Той би ги обичал. Би направил всичко за тях – освен да ги остави тук, дори и да е за добро. Щеше да ги иска прекалено силно.
– Разбирам това – каза искрено Еван. – Ти продължаваш да използваш „би“.
– Той не знае, че е баща. – Въздъхнах. – Ако му кажа… това ще бъде най-щастливия ден в живота му. Ако не го направя, аз ще съм единствената, която страда от това, че е отделена от тях. Той ще бъде в блажено неведение.
Еван поклати глава.
– Това е грозен избор.
Загледах се в тъмния прозорец, без да го виждам.
– Това, че сега не му казвам, облекчава много проблеми – освен че един от най-големите проблеми между нас беше свързан с важността на честността и възстановяването на доверието. Особено аз винаги изпадам в противоречие с това. Що за лицемер ще бъда, ако настоявам за това, а след това скривам от него нещо подобно?
Еван мълча няколко мига.
– И така… вие отново се събирате.
Погледнах го и чак тогава осъзнах какво означават думите ми. Еван все още имаше онзи поглед, с който всичко беше наред, но в очите му долових разочарование. Между нас нямаше никакви обещания, но той все още възлагаше надежди на мен, когато се върна.
– Еван, аз…
Той вдигна ръка и ми се усмихна любезно.
– Не се притеснявай за това. Това е, което искаш, и аз съм щастлив за теб. То няма никакво влияние върху това, което правя за тези деца.
Все още исках да се извиня, но вместо това се въздържах и уважих желанието му. Да продължавам да казвам колко съжалявам, да се оправдавам… е, това нямаше да го накара да се почувства по-добре. Само щеше да ме накара аз да се почувствам по-добре. Той ще трябва да се справи с това в собственото си време.
– Колко време ще ги пазиш от него? – Попита Еван, връщайки се към моята дилема.
– Не знам. Години. Може би до тийнейджърските им години. – Въздъхнах. – Боже, това звучи ужасно само като го казвам. Кой човек изобщо се замисля за подобно нещо?
– Някой, който обича децата си – каза той направо.
– Ще ми прости ли, когато разбере? – Попитах мрачно. – Би ли простил? Нямаше да си щастлив да разбереш, че приятелката ти е крила нещо подобно в продължение на години.
– Не – съгласи се Еван. – Бих бил доста разстроен. Но също така бих се радвал да видя децата си здрави, в безопасност и добре.
Изправих се и тръгнах към креватчетата.
– Това достатъчно ли ще е? Ще компенсира ли лъжата?
Той се замисли за това.
– Не знам.
Погледнах между двете спящи форми и тогава започнаха сълзите. Не бях плачлива. При смъртта на Пагиел и дори в някои от по-хормоналните моменти на бременността сълзите ми бяха съвсем минимални. Сега те бяха настъпление, тъй като цялата болка, която бях задържала в себе си толкова дълго време, избухна навън. Плачех за Дориан, за тайната, която трябваше да пазя от него. Плачех за Айзък и Айви, които щяха да прекарат голяма част от живота си, без да узнаят истината за родителите си. Плаках и за себе си, защото щях да страдам всеки ден, в който не бях с децата си.
Еван ме обгърна с ръце и ме остави да плача в гърдите му. Той не се опита да ми каже, че всичко ще бъде наред, и аз му бях благодарна за това.
– Не искам да ги оставям – проплаках.
– Знам – каза той.
Подсмърчах.
– Никога досега не ми се е налагало да вземам толкова трудни решения… а повярвайте ми, налагало ми се е да вземам доста трудни решения.
Еван кимна.
– Това е така, защото те винаги са били за теб. Всичко се променя, когато живота на някой друг е в твоите ръце.

Назад към част 27                                                     Напред към част 29

Глава 27

– Не! – Изкрещя Жасмин. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, докато го разтърсваше. – Не можем ли да направим изкуствено дишане или нещо друго? Да използваме въздуха! Дайте му малко!
Погледнах скръбно към момчето. Лицето и врата му бяха толкова подути, че знаех, че няма как да вкарам въздух в него, не и когато всички пътища, водещи към белите му дробове, са блокирани. Не можех да контролирам тялото.
Изведнъж откъм гората се чу глас.
– Аз съм тук, Дориан. Можеш да спреш с показността.
Мейвън се появи, плъзгайки се напред в сребристосиня рокля, която изглеждаше не на място в тази сцена. Златистата ѝ коса се спускаше на каскада по гърба ѝ и тя приличаше на калифорнийското момиче, за което винаги съм я смятала. Дориан наистина спря земетресението, но от твърдата му стойка разбрах, че държи магията си в готовност. Тя освободи дървото, за което се беше хванала.
– Как го направи? – Попитах. – Твоята магия… тя е лечебна магия.
Тя сви рамене.
– Всичко това е част от една и съща система. Моята магия разбира начина, по който работи тялото. Толкова е лесно да се нарани, колкото и да се излекува.
Бях ужасена от това колко непринудено можеше да говори за това след това, което беше направила. Дориан нямаше такива угризения.
– Лесно ли ще е – попита той тихо – да спиш нощем, като знаеш, че си убила невинно момче?
– В него нямаше нищо невинно – отвърна откровено Мейвън. – Спестих и на двата ни свята много неприятности. Трябва да сте ми благодарни. А сега, ако освободите Кийо, ще ви бъда много задължена. Бих искала да продължим по пътя си.
– Благодарна? – Изсъсках. – Благодарна? Ще ти покажа благодарност!
В един миг събрах зарядите във въздуха и създадох мълния, която изпратих право към Мейвън. Точно преди да я пусна, чух Жасмин да крещи зад мен. Нямах представа какво се е случило, но едва успях да отклоня светкавицата навреме, така че вместо това тя удари едно дърво на сантиметри от Мейвън. Гръмът се разнесе оглушително около нас, а дървото се взриви в зрелищно шоу от огън и дърво. Ушите ме боляха, а тези на Мейвън вероятно кървяха от шума.
Веднага се обърнах към Жасмин и я видях да се гърчи на земята. Лицето ѝ беше изкривено от болка.
– Сякаш… иглички… сякаш тялото ми гори…
– По дяволите! – Погледнах Мейвън. Над нас се възстановиха тъмни облаци и вятъра се завъртя неспокойно около нас. Стихията отговори на гнева ми. – Трябваше да го оставя да те удари! Остави я да си тръгне.
– Не. Всъщност беше мъдро да ме пощадиш – каза Мейвън. – Аз вече съм направила заклинанието. Тялото ѝ е на ръба да се разкъса. Само моя контрол в момента го държи под контрол. Ако ме убиеш, заклинанието ще се засили и нищо няма да може да го спре.
– По дяволите – каза Жасмин през стиснати зъби. – Защо… аз… винаги… съм заложник? – Гледах я притеснено, но досега заклинанието изглеждаше предимно за болка. Тя не изглеждаше застрашена да умре, както току-що беше направил Пагиел – все още.
– Сега – продължи Мейвън. – Моля, не ме карайте да питам отново. Освободете Кийо.
Без допълнителния натиск на Пагиел Кийо просто беше попаднал в капана на мъгливия ми вихър. Неудобно, но не и смъртоносно. Ядосана и разочарована – но без възможности – го пуснах. Той все още беше във формата на гигантска лисица, а козината му беше напоена с вода. Очите му бързо прецениха ситуацията и след това се запъти към Мейвън. Тя сложи ръка на главата му. Той остана във формата на лисица, а от миналия си опит знаех, че колкото по-голяма е лисицата, толкова повече време ще му отнеме да премине обратно.
– Ще си тръгнем – каза Мейвън. – Мога да задържа заклинанието на доста голямо разстояние и ще го анулирам, щом се почувствам сигурна. Ако преди това видя някакъв знак, че ме следвате, ще освободя това, което го задържа. Единственото хубаво нещо, което ще се случи тогава, е, че тя ще умре бързо.
– Кога се превърна в такова чудовище? – Поисках. Трудно ми беше да повярвам, че някога с нея сме били приятели и съюзници. – И двамата? Това, което направихте, е по-лошо от всичко, което Пагиел би могъл да постигне. Дори и да избягате днес, наистина ли мислите, че ще ви оставя да се измъкнете?
– Какво ще направиш? – Попита тя с такова забавление, че ми се прииска да и изтръгна косата. – Да обявиш война на моето кралство?
– Със сигурност бих могъл – каза Дориан студено. – Ти си убила един от моите поданици в моите граници. Това със сигурност е военен акт според стандартите на повечето хора. Всъщност само преди няколко часа ти изпрати въоръжени мъже на моя територия.
– Може би – съгласи се тя. – Но готов ли е някой от вас отново да се впусне във война? Никой от нас не разполага с необходимите ресурси за това, не и след заразата. А и се съмнявам, че ще намерите много съюзници, дори от онези, които подкрепиха пророчеството. Пагел за щастие не се е утвърдил достатъчно, за да може някой да преследва отмъщение от негова страна.
– Не знам за това – казах аз. Около нас въздухът гореше от надигащата се буря, която беше отговорила на емоциите ми. – Има един човек, който би го направил точно сега.
– Двама – каза Дориан.
– Три – изпъшка Жасмин.
Мейвън отново се усмихна.
– Както желаете. – Тя започна да се връща назад, а Кийо беше до нея. – Запомни – всеки знак, че сме следени, и тя умира.
Двамата изчезнаха сред дърветата. Хванах ръката на Жасмин и ѝ се усмихнах толкова успокоително, колкото можах.
– Скоро ще свърши. – Погледнах към Дориан и усмивката ми изчезна. – Тя блъфираше, нали? Обхватът ѝ не може да е толкова далечен. Можем да я преследваме, щом освободи Жасмин. Ако тя го направи. Едва ли ни е дала причина да ѝ се доверяваме.
Дориан отметна косата от лицето си. Изглеждаше уморен.
– Не, но мисля, че ще избегне друго убийство, ако може. Имаше няколко смели думи за това, че убийството на Пагиел е било нищо, но тя знае, че всяко престъпление носи последствия.
– Пагиел… – Промърморих.
Погледнах към мястото, където той лежеше близо до Жасмин, и усетих отвратително усещане в стомаха си. Протегнах ръка и затворих очите му, след което прокарах пръст по бузата му. Не беше честно това, което тя му беше направила. Нищо от това не беше справедливо. Технически той беше по-възрастен от мен в човешки години, но за всички намерения и цели, толкова много по-млад. Млад и изпълнен с толкова много потенциал. Беше попаднал в съдба, която не беше поискал, объркан от това, което искаше, и от това, което другите очакваха от него. Беше убит заради думи, изречени много преди да се роди, и сега всички чудеса, които можеше да направи на света, бяха потушени.
Дориан ме обгърна с ръка и целуна главата ми.
– Знам – каза той просто.
Жасмин изведнъж се задъха, сякаш беше под вода и едва сега можеше да си поеме дъх.
– По дяволите – каза тя, като огледа критично ръцете и краката си.
– По-добре? – Попитах, отмивайки сълзите си. Това само освободи място за още.
Тя кимна, но цялото ѝ лице се смали, когато погледна към Пагиел.
– Не – каза тя. – Това не може да е вярно. Не наистина… – Тя разтърси ръката му, желаейки той да се събуди, но когато истината бавно я осени, тя избухна в ридания, от които моите блуждаещи сълзи изглеждаха като нищо. Моментите на истинска обич бяха рядкост във връзката ни, но тогава знаех, че тя е млада, че има нужда от мен и че аз ще бъда до нея.
Обгърнах я с ръце, а тя заплака на рамото ми.
– Всичко е наред – казах ѝ и я погалих по косата. – Всичко е наред. Всичко ще бъде наред. – Всъщност не знаех дали това е вярно, или не. В момента ми се струваше малко вероятно. Но докато я държах, осъзнах, че съм благодарна, че е жива и все още е в живота ми. Думите ѝ за това, че „винаги е заложник“, отекнаха в съзнанието ми и срещнах съчувствените очи на Дориан.
– Близките ми винаги са използвани срещу мен – казах тихо. – Защо? Това беше повтаряща се схема. Вария го беше използвала, за да ме държи под контрол в Земята на Тисите. Днес Жасмин беше държана два пъти като заложник. Това отново беше един от онези моменти, в които се учудвах, че все още мога да контролирам бурята над нас и да бъда толкова безпомощна в други ситуации, особено когато ставаше въпрос за тези, за които ме е грижа.
– Защото така правят безсърдечните хора – каза Дориан. – Те се възползват от тези, които обичат.
Да върна Пагиел при семейството му беше едно от най-трудните неща, които някога ми се е налагало да правя. Не можех да изпитвам неприязън към Изабел и Едриа, нито заради суетните им характери, нито дори заради това, че криеха истината за наследството на Пагиел. Тяхната скръб беше твърде голяма, а под всичките им интриги те бяха обикновени жени, които бяха обичали и загубили някого. Аз също щях да ридая и да се нахвърлям на света, ако на мястото на Пагиел беше Айзък – а това съвсем спокойно можеше да се случи.
Беше разбираемо, че част от скръбта им щеше да се превърне в ярост. Те искаха да обвинят всички за смъртта му, особено мен. Работата беше там, че вече се бях самобичувала за събитията от този ден, чудейки се дали не съм могла да направя нещо различно. Дориан ги заговори, като накрая ги убеди, че тук виновника е Мейвън. Начинът на смъртта на Пагиел, колкото и да беше ужасен, беше доказателство за това, поне. Изабел и Едриа поискаха война срещу кралството на Мейвън, но той се придържаше към собствения си съвет по този въпрос.
Държеше на собствения си съвет за него. След смъртта на Пагиел имаше много работа, която ми даваше малко време да говоря с Дориан. Гледах го много и установих, че ми липсва времето, което бяхме прекарали заедно. Не бях забравила, че в края на краищата той беше застанал на моя страна. Беше доказал себе си отново и отново. Сега всичко зависеше от мен.
Въпреки това времето се оказа трудно. И двамата винаги бяхме толкова заети. Най-много успях да говоря с него в деня, в който заминах за Тусон, но и това беше за кратко.
– Трябва да се върна за малко – казах му. – Не знам за колко време. Има много неща, които трябва да се свършат.
Дориан кимна.
– Разбирам.
Погледнах настрани.
– Исках да ти кажа… ами, благодаря ти. Благодаря ти за всичко, за това, че ме подкрепи. Никога не трябваше да се съмнявам в теб. И знам, че все още има много неща, които трябва да разберем…
Той стисна лицето ми и ме накара да го погледна.
– Юджийн, Юджийн. Казвал съм ти преди. Няма какво да разбера. Аз знам какво искам. Искам те. Не само като съдружник в леглото или военен съюзник. Искам те с мен, винаги. Искам да споделям едни и същи шеги и да гледам в очите ти, когато се събуждам. Мисля, че един ден – надявам се по-скоро рано, отколкото късно – и ти ще искаш това. А дотогава ще бъда тук и ще те чакам.
Той ме целуна леко и това беше нашето сбогом. Това ме остави без дъх и продължи да ме преследва, докато се връщах в Тусон. Дори и така, все още имах много други неща, които да ме разсейват. С мама и Роланд крояхме планове как да заведем близнаците в Тусон – нещо, което ме изпълваше с нетърпение. Нямах търпение да ги видя и нямах много търпение за всички неща, които трябваше да се свършат първо.
Но не всички моменти бяха неприятни. Макар да бях сигурна, че Кандис и Чарлз с радост ще ни дадат цялата бебешка екипировка, с която са се сдобили, ние с майка ми все пак прекарахме доста време, за да се снабдим сами. Тези моменти бяха едни от най-спокойните, които бях преживяла, и аз прекарвах цели векове в магазините, докосвайки и разглеждайки бебешки дрешки, чудейки се колко големи са пораснали Айви и Айзък.
Един ден с майка ми бяхме в един търговски център на открито и разглеждахме детски креватчета. На мен всички ми изглеждаха добре, но тя се беше впуснала в дълъг разговор с продавача, разпитвайки го за всяка подробност, свързана с безопасността. Аз се помолих да изляза да изпия чаша кафе, като обещах да се върна скоро. Не мисля, че и двете забелязаха, че съм си тръгнала. Намерих кафене от другата страна на търговския център и тъкмо получавах латето си, когато познат глас зад мен каза:
– Юджийн.
Завъртях се толкова бързо, че половината от кафето ми се изсипа навън. Кийо стоеше пред мен.
Тълпите от хора около нас изчезнаха, а фокуса на моя свят се стесни само до него. Целият гняв и скръб, които изпитвах, както и това, че гледах как другите се справят със собствената си скръб през последните няколко седмици, се надигнаха в мен. Може би Кийо не беше нанесъл смъртоносния удар, но можеше и да го е направил. Не можех да повярвам, че изобщо е имал смелостта да ми пресече пътя. Мислех, че е по-умен от това.
– Внимавай – предупреди той, като погледна нагоре. Отново правех нещо като подсъзнателна буря и няколко души бяха спрели, за да се вгледат учудено в тъмните облаци, които буквално се бяха появили от нищото. – Не искаш да създаваш паника.
– Това няма да е най-странното метеорологично явление, което се е случвало тук – казах аз. – Нито пък да те удари мълния.
Той се усмихна без чувство за хумор.
– Ти обаче няма да го направиш. Не и в тази тълпа.
Той беше прав. Можех да извикам мълния с доста голяма точност, но дори и така се намирахме в гъстотата на човечеството, а хората се промъкваха покрай нас, за да стигнат там, където им трябваше. Можех да го ударя, но можех да нараня някой друг по пътя си. Това дори не са хора, които познавам или за които ме е грижа – помислих си с горчивина. Но ръцете ми отново са вързани.
– Предполагам, че ти си го организирал – казах аз. – Чакал си възможност да се приближиш до мен на публично място?
– Да, всъщност. Помислих си, че няма да получа топъл прием в някой от твоите замъци.
– Правилно си разбрал.
Той въздъхна.
– Юджийн… има няколко неща, които трябва да ти кажа. Дълго се чудех дали да го направя, но… не знам. Чувствам се зле заради случилото се с Пагиел… и всичко останало.
Трябваше да потисна желанието си да му ударя шамар.
– Да? Може би трябваше да помислиш за това, преди шибаната ти приятелка да го убие! – Проклятието ми предизвика няколко изненадани погледа на минувачите.
– Съжалявам, че се получи така – каза той. – Но така беше по-добре за всички.
Започнах да се обръщам.
– Може би трябва да те оставя да живееш днес, но не трябва да слушам отново глупостите ти за „по-голямото добро“.
– Чакай, Юджийн… – Той ме хвана за рамото. Веднага дръпнах ръката му, но се спрях. – Моля те. Има две неща, които трябва да знаеш.
Скръстих ръце на гърдите си.
– Побързай.
Той си пое дълбоко дъх.
– Първо… децата ти… те все още могат да бъдат в опасност.
– Аз… какво? Как? – Поисках. – Айзък вече не е част от пророчеството.
– Мейвън не е толкова сигурна. Тя се страхува, че може би пророчеството просто ще се прехвърли върху следващия най-възрастен внук на Краля на бурите.
Дори не можех да говоря веднага.
– От всички шибани неща, които съм чувала – а повярвайте ми, чувала съм много – това трябва да вземе наградата. Знаеш ли колко налудничаво звучи това?
– Не съм казал, че се чувствам така – каза той. В гласа му имаше достатъчно несигурност, за да убие доверието към него.
– Ако не се чувстваш така, щеше да и се противопоставиш и да спреш да изпълняваш поръчките и.
Той поклати глава.
– Не мога да я изоставя. Още не мога. Съгласни сме за много други неща и няма да тръгна скоро на лов за децата ти. Просто се опитвам да те предупредя, че други може да го направят.
– И това не означава много, когато можеш да седиш настрана и да си приятел с жената, която може би ги ловува – изръмжах аз. – Каква е другата ти „важна“ информация? Също толкова луда ли е тя?
Кийо изглеждаше определено неудобно.
– Аз… ами, зависи. Да. Не. Не знам. – Той си пое дълбоко дъх. – Юджийн, трябваше да ти кажа това много отдавна. Не знам защо не го направих. Искам да кажа, че имах причини… но не знам.
Нямах търпение за това, независимо колко жалко или противоречиво шоу играеше.
– Кийо, омръзна ми да слушам за твоите „причини“, защото всички те са гадни. Просто се заеми с това.
Решен, той кимна бързо и се втурна напред.
– Юджийн… аз не съм бащата на децата ти. Дориан е.

Назад към част 26                                                     Напред към част 28

Глава 26

– Какво? – Изкрещях. – Те не са с нас! Не знам кои са!
Пагиел сякаш не ме чу. Нито пък последователите му. Неколцина от тях напреднаха към мен, което беше доста глупаво от тяхна страна. Протегнах сребърния си атам в предпазен жест и призовах внезапен прилив на тъмни облаци и трептящи светкавици над нас, които бяха предимно за показ. Не исках да ги наранявам, не и когато трета страна ни нападаше. Трикът проработи и ездачите му се поколебаха.
– Аз не съм ваш враг – казах им аз. – Справете се с мен по-късно. Притеснявайте се за тях.
Нашите нападатели удобно избраха този момент, за да се покажат. Бяха смесена група от воини, чието облекло не беше особено еднакво. Можеше да са обикновени разбойници, но на няколко от тях долових проблясъка на златна ивичка. За да допълнят сместа, бяха наели няколко странстващи духове и тролове.
– Те са хората на Мейвън – казах на всеки, който искаше да ме слуша.
Накрая един от ездачите беше достатъчно умен, за да осъзнае опасността.
– Кралицата на върбите е изпратила убийците си да убият нашия господар! – Възкликна той. – Атакувайте! Защитавайте Пагиел!
Много от последователите му бяха на неговата възраст. Толкова млади, помислих си аз с тъга. Но по свирепия вид на лицата им личеше, че са повече от готови да защитят своя водач. Уважавах това. Аз самата не изпитвах особена загриженост за Пагиел. Той можеше да се грижи за себе си, така че оставих на другите да се тревожат за него, докато аз се втурвах напред, за да помогна за разреждането на опозицията.
Повечето от воините на Пагиел можеха да се справят един срещу един с нападателите от Върбите, затова се съсредоточих върху чудовищата и духовете. Много от тях можех да прогоня с шаманска магия, като спазвах дистанция и ги прогонвах, преди да разберат какво се случва. Замених атамето си с пръчка. Това беше истинска пръчка, а не самоделно направената от Тисовата земя – макар че я бях запазила за спомен.
Някои от духовете усетиха какво правя и ме нападнаха директно. Тогава ми хрумна, че от известно време не бях участвала в истинска битка. Въпреки всички опасности, с които се бяхме сблъскали по време на пътуването в Земята на Тисите, физическите сблъсъци бяха много малко. Най-близкият беше, когато освободих монарсите, но дори тогава магията ми за буря държеше повечето от тях настрана. Отдавна не бях се занимавала с мръсотия.
Както много други неща след раждането на близнаците, бях развълнувана да видя, че наистина съм се възстановила. Част от страха ми по време на бременността беше, че тялото ми е изгубено завинаги. Времето беше излекувало всичко и аз бях също толкова бърза и ефективна, колкото и преди. Разбира се, получих няколко синини и изгаряния от духовете (тази група имаше киселинен допир), но се справих и си пробих път.
Групата ни напредваше добре, когато по пътя се зададе група воини от Дъбовата земя, водени от самия Дориан. Това до голяма степен определи шансовете ни и за много кратко време хората на Мейвън бяха или мъртви, или избягали.
Избърсах потта от челото си и прибрах пръчката, както се качих при Дориан. След като беше дошъл в края, той изглеждаше забележително свеж и енергичен, макар че видях кръв по меча му.
– Е, добре – каза той. – Какво е всичко това?
Направих гримаса.
– Засада. Намерих Пагиел в Аризона и го убедих да се върне с мен, за да те види. Тогава се появиха тези момчета. Кийо се държеше така, сякаш щеше да издирва Пагиел, но предполагам, че е знаел, че аз ще имам по-голям късмет и просто е накарал силите на Мейвън да обследват вероятните места, на които ще се върнем.
Дориан се огледа, а на лицето му се появи малка бръчка.
– Къде е Пагиел?
– Той е прав… – Обърнах се и се загледах. Там бяха всички ездачи на Пагиел, живи и здрави. Но нямаше Пагиел. – Къде, по дяволите, е той? – Миг по-късно забелязах още нещо. – Къде е Жасмин?
Изчезването му беше изненада както за последователите му, така и за мен – за повечето от тях. Няколко от тях си размениха познати погледи, а по лицата им видях лека вина.
– Какво става? – Попита Дориан. – Какво се случи?
Единият от тях се поклони от седлото си.
– Простете ни, господарю. Когато нападението започна, си помислихме… ами, помислихме, че е предателство. – Той ме стрелна с извинителен поглед. – Призовахме Пагиел да си тръгне, тъй като знаехме, че той е целта. И… го насърчихме да вземе със себе си лейди Жасмин.
– Той не е избягал – добави разпалено другия човек. – Той не е страхливец. Щеше да остане, ако не беше нашето настояване. – Приятелят му кимна яростно.
Загледах се невярващо.
– Той взе Жасмин за заложник?
– Умно е да постъпиш така, когато се страхуваш и смяташ, че са те подвели тези, на които вярваш – промълви Дориан. – Съмнявам се, че ще я нарани.
– По-добре да не го прави! – Възкликнах. – Как изобщо я е усмирил? Тя е силна.
– Той е по-силен – напомни ми Дориан. Той се обърна към сънародниците на Пагиел. – Вярвам, че сте убедени, че сега сме на негова страна. Накъде е тръгнал?
Те се поколебаха само за миг.
– Мисля, че е прекосил гората, Ваше Величество – каза единия и посочи с пръст. – Мисля, че е натам.
– Тогава това е пътя, по който ще вървим с теб – каза ми Дориан. – Въпреки това не можем да сме сигурни, че не е променил курса. Ранените ще отидат в моя замък. Останалите ще се разделят и ще тръгнат в други посоки, за да го намерят. Ако успеете, убедете го в нашата подкрепа и го върнете обратно. – Той хвърли остър поглед към събралите се. – Разбирате ли?
Чу се кротко мърморене на съгласие. Те можеха да подкрепят Пагиел, но повечето бяха поданици на Земята на Дъбовете. Дориан беше впечатляващ и им беше трудно да му откажат.
– По дяволите – измърморих, след като с Дориан се отделихме от останалите. – И да ме проклинат, че не съм си помислила, че Мейвън и Кийо могат да направят нещо подобно. Трябваше да знам, че те няма да предприемат активен подход. Те се възползват от нашия успех.
– Ами те бяха достатъчно активни в устройването на тези засади – посочи Дориан. – Предполагам, че подобни групи чакат и на други места по границите ни. Тази група е извадила късмет.
– Нямам достатъчно късмет – осъзнах. – Самите Кийо и Мейвън не бяха тук. Те само гадаеха коя група би могла да хване Пагиел при завръщането му.
Дориан кимна в знак на съгласие.
– Тяхното присъствие щеше да добави допълнително усложнение. А, това е обещаващо. – Той спря и посочи мястото, където наскоро бяха утъпкани трева и храсти.
– Дори не бих забелязала това.
Той ми се усмихна.
– Ето защо съм тук. Отличен ловец на всякакви трудни жертви.
Извъртях очи на двойния смисъл и продължихме. Шегата настрана, но Дориан наистина имаше добро око за следене на малки знаци за отминаването на Пагиел. И колкото по-далеч пътувахме, започвах да забелязвам някои собствени знаци.
– Въздухът тук не е естествен – казах аз, защото нямах по-подходящо описание. – Той е слаб, като остатъчно въздействие, но магията го е променила наскоро.
Дориан ме погледна загрижено.
– Мислиш ли, че е капан?
– Не – казах аз след кратък размисъл. – Не е достатъчно силен. Ако трябва да гадая… вероятно е част от това, което е използвал, за да отнесе Жасмин. Дори да е по-силен, няма да е лесно просто да се измъкне оттам. Въздухът може да се използва за връзване, ако знаеш правилните трикове. Почти можеш да създадеш нещо като „въздушно въже“ или – в краен случай – да отрежеш дишането на някого достатъчно, за да го накараш да се подчини. Наистина се надявам да не се стигне дотам.
– Ами, както казах, не мисля, че той би я наранил. Мисля, че тя просто е била лесен избор, за който е смятал, че ще те задържи.
Кимнах, знаейки, че е прав. Дори и с бързо темпо изглеждаше малко вероятно скоро да настигнем Пагиел. Той несъмнено бе потеглил възможно най-бързо, за да избегне преследване. Единственият ни късмет дойде, когато открихме коня на Жасмин да пасе трева.
– Твърде трудно е да я върже и да я накара да се качи на собствения си кон – предположих аз. – Сигурно просто я е качил на своя.
Очите на Дориан бяха заблестели от тръпката на лова.
– Това ще го забави. Това е нашият шанс да го настигнем.
Продължихме със същото бързо темпо още няколко часа, надявайки се, че ще можем да се възползваме от двойното им яздене. Остатъчната въздушна магия ставаше все по-силна и по-силна, давайки ми надежда, докато най-накрая излязохме на една поляна и намерихме Пагиел и Жасмин, седнали на дънери. Той подскочи, когато ни видя.
– Не се приближавай – предупреди той. – Аз… аз я държа.
В гласа му се долавяше трепетна нотка, която потвърждаваше твърдението на Дориан, че Пагиел трудно би я наранил. Изучавайки Жасмин, видях, че тя седи почти неподвижно, с ръце, здраво притиснати отстрани. И аз бях права. Беше вързана с въздушни въжета. Междувременно вятъра около него се раздвижи.
– Пагиел, казах ти и преди – няма да спечелиш в битка. Особено срещу нас двамата – казах аз. – Моля те, остави я да си тръгне. Знам, че те е грижа за нея и не искаш да я нараниш.
Предишната болка и объркване се върнаха на лицето на Пагиел.
– Ти ме излъга. Ти устрои засадата.
Поклатих глава.
– Ако беше останал наоколо, щеше да видиш, че те са хората на Мейвън. Ние се отървахме от тях. Ездачите ти се бориха страхотно. Те наистина са ти верни и се бориха за твоята чест, дори когато теб те нямаше.
Това беше тънък намек. Всъщност не го обвинявах, че е напуснал, но знаех, че това го притеснява. Ако беше достатъчно объркан, се надявах, че ще се върне с нас и ще се вслуша в разума.
– Не мога да ти се доверя – каза Пагиел. – Не мога да се доверя на никого. Дори и тези, които твърдят, че ме подкрепят… те искат толкова много, повече, отколкото съм готов.
– Пагиел – каза Дориан нежно. – Дали някога съм ти давал повод да се съмняваш в мен? Не съм ли бил винаги до семейството ти?
Пагиел не го погледна.
– Да, сир. Някога щях да ти се доверя безрезервно, но сега… сега знам, че лоялността ти е към нея. Не поставям под съмнение избора ти. Това е твое право. Но това също така означава, че не мога да вярвам, че винаги ще действаш в мой интерес. – Той въздъхна, а после вдигна поглед с мрачна и нещастна решителност на лицето си. – Простете ми – каза той.
Това беше единственото ми предупреждение. Той изплете заклинанието си твърде бързо, повече, отколкото бих си представила, че е възможно. Гората едва ли предоставя подходящите условия за Хабуб, но той създаде сложна ветрова картина, която беше почти същата. И беше силен. От земята се издигна мръсотия. Дърветата бяха изпочупени. Ние също бяхме засегнати, отнесени назад и принудени да се борим на краката си. Хванах се за едно дърво, чиито корени все още го държаха здраво, и успях да се задържа изправена.
Пагиел използва отвличането на вниманието, за да избяга. Не можах да се обърна към него веднага, защото посветих цялата си енергия на това да спра водовъртежа, който той беше създал. Магическите ми сетива горяха и можех да открия всяка нишка магия, всяка молекула във въздуха около нас. Магията беше огледало на моята собствена, благодарение на общите ни гени. Аз я съчетавах, като отговарях на всеки проблясък на магията с унищожаваща сила. Това беше сложен процес, като да се опитваш да разплетеш гоблен. Мразех забавянето, но трябваше да отменя тази магия, преди да е убила мен, Жасмин и Дориан. Когато приключих и света утихна, се огледах наоколо, очаквайки да открия, че Пагиел го няма.
Вместо това го намерих затворен в затвор от пръст и камъни, който се бе издигнал от земята и го бе обвил до шията. Усетих, че привлича магията си към себе си, вероятно в опит да изтръгне произведението на Дориан. Бързо забих стени от въздух, като увеличих налягането до безумни височини, които бяха неудобни за останалите, но гарантираха, че Пагиел няма да избухне скоро.
Пагиел впери очи в Дориан.
– Ваше Величество. Моля, пуснете ме. Вие казахте, че ще ми помогнете!
– Аз да – каза Дориан с твърдо изражение на лицето. – Лесно бих могъл да продължа да изграждам тази структура, докато не се задушиш. Не искам това. Искам да си жив.
– Тогава ме освободи – помоли го Пагиел. – Ти винаги си подкрепял наследството в семейството ми. Наистина ли ще ме върнеш обратно като затворник?
Дориан се поколеба достатъчно дълго, за да ме погледне за кратко.
– Нещата се променят. Това е по-добрата съдба.
Сърцето ми се разтуптя и последното парченце страх в мен се разби. Дориан ми беше казал истината. Лесно можеше да пусне Пагиел и да го остави да продължи с пророчеството. Вместо това Дориан беше застанал до мен. Любовта му към мен наистина беше по-силна от мечтите му за завладяване, които някога имаше.
Прозрението ми беше краткотрайно, когато от гората изскочи огромна лисица. Тя скочи право към Пагиел, с отворена челюст към полу откритата шия на момчето. В един миг всички растения и дървета в огромен радиус изсъхнаха, а водата се стрелна от всички посоки към Кийо. Тя не беше достатъчна, за да го обезвреди, но отклони атаката му от курса. Той се удари безвредно в страната на скалното образувание и бе отхвърлен назад, като умело се приземи на малко разстояние. Той избърса водата от очите си и след това изтръска капките от муцуната си.
Жасмин, която беше освободена по време на предишната буря, се изправи на крака и остави водата, която беше призовала, да падне на земята.
– Пусни го, Дориан!
Вероятно това беше най-конфликтната ситуация, в която бях виждала Дориан. Да пуснем Пагиел можеше да означава, че никога няма да го хванем. Да го държим в затвора го превръщаше в лесна мишена за Кийо.
– Направи го! – Извиках.
Така стените от скали и пръст се разпаднаха и Пагиел имаше достатъчно време да избегне следващата атака на Кийо. Момчето падна на земята, но дотогава аз отново имах контрол. Вдигнах водата, която Жасмин беше извикала, и я превърнах в мъгла, която се завихри от вятъра. Раздвижих цялото творение, обграждайки Кийо в гъст облак, през който той не можеше да види. Миг по-късно усетих как вятъра и въздушното налягане се засилват. Пагиел, когото очаквах да изчезне, все още беше наоколо и добавяше своята магия към моята. Може би не ни се доверяваше, но и нямаше да ни остави на атаката на Кийо.
Докато миниатюрната буря се усилваше, усещах как Кийо се приближава към мен. Това беше дело и на Пагиел, и осъзнах, че има много голяма вероятност Пагиел да убие Кийо в този процес. Всъщност не се съмнявах, че това е целта на Пагиел. За Пагиел все още бях сива зона, но той знаеше с черно-бяла сигурност, че Кийо е заплаха. Можех да противодействам на магията, но бях изправена пред дилемата: Трябва ли? След всички проблеми, които Кийо беше причинил, нямаше ли да е по-добре да се отърва от него? А и не беше ли право на Пагиел да се защити от един убиец?
Някога обичах Кийо и имах връзка с него. Това беше трудно да се преодолее, но смея да твърдя, че той беше направил много, за да стане възможно това.
Тези мисли преминаха през съзнанието ми за миг. Преди да успея да действам, Пагиел падна на земята с широко отворени очи. Магията, която поддържаше моята, внезапно спря. Пагиел се хвана за шията, задъхвайки се за въздух. За миг единственото, което си помислих, беше, че въздушната магия го задушава… само че тук нямаше никой, който да я владее, освен мен и него.
– Пагиел! – Жасмин се втурна към него, който се гърчеше и мяташе на земята. Все още държейки Кийо, се присъединих към нея и паднах на колене. Пагиел вече не издаваше звук, което беше лош знак. Явно все още отчаяно се опитваше да си поеме дъх, а сега виждах, че лицето и гърлото му се подуват като при някакъв анафилактичен шок.
Опитах се да го успокоя, като трескаво се чудех какво да направя. Но не притежавах лечебна магия, нито модерен EpiPen. Лицето му придобиваше странен лилаво-розов цвят и аз знаех, че го губим.
– Дориан? – Попитах. Той се беше присъединил към нас и погледна към Пагиел, а по лицето му се четеше мъка.
– Това не е по силите ми – каза Дориан. Той вдигна глава и огледа поляната. – Има още някой тук. – Той се изправи на крака и започна да кара земята да пулсираида се тресе, с надеждата да изплаши този, когото не можехме да видим.
Но въпреки усилията му, вече беше малко късно. Пагиел беше спрял да се бори за въздух. Пагиел изобщо беше спрял да се бори.
Наследникът на краля на бурите беше мъртъв.

Назад към част 25                                                            Напред към част 27

Глава 25

В живота ми има само няколко момента, в които света ми е бил толкова необратимо променен, че времето е спряло и аз съм попаднала в капана на собствения си шок. Мога да преброя тези моменти на пръстите на едната си ръка. Откритието, че съм бременна, беше един от тези моменти. Друг момент беше да науча, че съм дъщеря на Краля на Бурите.
А сега… това.
– Не – казах накрая. – Това не може да е вярно.
В очите на Ансония имаше сълзи.
– Чух ги – каза тя. – И когато погледна назад… имаше много разговори, които така и не разбрах, намеци за нещо голямо между майка ми и баба ми. Те нямаха смисъл… но сега имат. Започна, не знам… може би преди година. Спомням си, че един ден майка ми беше в шок. Тя не искаше да говори с никого. Мисля, че тогава е разбрала. Не мисля, че баба и е казала дотогава.
Дориан придърпа един от столовете и седна. Той все още изглеждаше зашеметен, но чувството му изчезваше, докато бързия му ум започваше да анализира всичко. Вдигна виното, което бях отмъкнала от Ансония, и отпи глътка.
– Цялото семейство работи на времето. Или поне за вятъра и въздуха. Исабел, Пагиел… ти?
Ансония кимна на запитването.
– Но не толкова силно, колкото тях.
– Това може да не означава много – казах аз. – Магията не винаги се предава в семействата.
– Не винаги – съгласи се Дориан. – Но често. И със сигурност в рода на Краля на бурите, ако ти и Жасмин сте някакъв показател. Тя има вода. Изабел получи въздух. Ти беше късметлийката, която наследи всичко това, което задълбочи мислите ни, че ще бъдеш майка на наследника. Но вижте… вижте приликата. Ти и Ансония сте били объркани една с друга.
Беше прав – осъзнах с отвратително чувство. Отблизо Ансония и аз не си приличахме, но отдалеч имахме сходни черти. Всички имахме: аз, Жасмин, Изабел, Пагиел и Ансония. Мислех си, че е смешно, че клиниката в Охайо е приела брата и сестра ми толкова лесно. Изведнъж това вече не беше шега.
– О, Боже – казах аз.
Погледът на Дориан беше далеч.
– И силата на Пагиел нарасна – значително. Не сме го забелязали заради всичко останало, което се случва.
– Той е мой племенник – отчаяно каза Жасмин. Никой не и обърна внимание.
Затворих очи и ми хрумна нещо друго.
– И той вече е започнал инвазията си в човешкия свят. Никой от нас не го знаеше. Той дори не го знае. Отворих очи.
– Кийо беше прав. Пророчествата се сбъдват по неочакван начин.
И като стана дума за Кийо… най-изненадващото нещо от всички ме порази. Айзък и Айви. Ако всичко това беше вярно – а аз започвах да мисля, че е – Айзък не беше наследник на Краля на бурите. Той не беше първия внук. Той наистина беше невинен, а не завоевател на светове. Беше свободен от пророчеството. Свободен да живее живота си.
Надеждата и радостта разцъфнаха в мен, макар че ги запазих за себе си. Това откровение ми беше по-скъпо от всичко друго, което бяхме обсъждали… но то нямаше отношение към по-големия проблем. Щеше да има време да се насладя на тази новина по-късно.
– Набезите му станаха много по-сериозни – казах аз. – Ако пророчеството наистина е вярно… добре, тогава. Това, което прави, има потенциал да прерасне в нещо повече.
Дориан не каза нищо и аз се зачудих какво ли си мисли. Преди това се беше съгласил да спре Пагиел, като услуга към мен. Сега, когато дейността на Пагиел се беше превърнала в нещо повече… какво тогава? Къде е лоялността на Дориан? Той току-що ми беше изповядал цялата си преданост и се кълнеше, че ще направи всичко за мен. Но това беше преди да разбере, че каузата, която отдавна подкрепяше, е в ход. Не можех да го разчета и това ме изнервяше. Стените ми отново се издигнаха.
Жасмин използва мълчанието, за да се намеси отново:
– Пагиел е мой племенник. Никой друг не се ли притеснява от това? На практика се срещахме.
– Спахте ли заедно? – Попитах направо.
Тя изглеждаше изненадана.
– Ами, не… но знаеш ли, обичахме да се целуваме… и да правим други неща…
Реших да не проучвам „другите неща“. Повдигнах рамене.
– Мисля, че тогава си добре. Изглежда, че можеше да е много по-зле. – Изражението на Жасмин говореше, че не е съгласна, но тя остави въпроса настрана.
След това ситуацията се изостри по начин, който не можех да си представя. Първата задача беше да извикаме отново Исабел и Едрия, за да проверим историята на Ансония. Дориан придаде строгата си физиономия, но мисля, че дори той беше изумен от непринудения начин, по който Едрия говореше, че преди години е била една от любовниците на крал Тириган. Тя се държеше така, сякаш да си в центъра на пророчеството не е нищо особено и смяташе, че действията на Пагиел са оправдана част от наследството му. Изабел – сестра ми – също стоеше на страната на майка си и защитаваше сина си… но усетих леко безпокойство от нея. Спомних си, че Ансония каза, че Исабел едва наскоро е научила истината. Въпреки любовта на Изабел към вниманието и статута, аз се зачудих дали това ново развитие на нещата не е малко повече, отколкото тя някога е искала.
Въпреки това, след като котката беше извадена от торбата, Едрия нямаше никакви угризения да разпространи новината в благородническия свят. Подобно на много други клюки, всички сякаш разбраха за много кратко време. Кралствата се раздвижиха. Хората бяха шокирани да научат, че не само сина ми е заместен, но и че новия наследник вече изпълнява предназначението си. Разделенията, които бяха затихнали след заразата, започнаха да се формират отново – тези, които бяха яростно против и за Пагиел.
Затова не беше изненада, когато няколко дни по-късно Кийо се появи в замъка на Дориан и поиска да говори с нас. Имаше известно забавяне, преди Дориан да се съгласи. Последното посещение на Кийо беше свързано с грандиозен опит да ме убие и Дориан го беше изгонил със строги заповеди за стражите какво да правят, ако Кийо се появи отново. Двамата с Дориан се посъветвахме и решихме, че съм в безопасност, макар че чувствата ми към Кийо не се бяха променили особено, дори след съюза ни с Тисовата земя.
– Предполагам, че ще направите нещо? – Каза Кийо веднага, щом се озовахме в отделна стая.
– Днес се връщам в Тусон – казах аз. – Но няма да е лесно да го намеря. От това, което Роланд ми каза, докато чуеш за някой от набезите му, той вече е изчезнал.
– Ще го намеря – изръмжа Кийо. – Ще го намеря и ще сложа край на това.
Усетих как очите ми се разширяват.
– Какво трябва да означава това? – Кийо посрещна равномерно погледа ми.
– Какво мислиш? Трябва да спрем това, преди да се е влошило. Освен ако не си имал други планове. – Това беше насочено към Дориан, подтекста беше очевиден.
Дориан беше премълчал мнението си за всичко. Подкрепяше намеренията ми да намеря Пагиел, но не беше уточнил какво трябва да се направи след това.
– Пагиел дори не осъзнава какво прави – казах аз. – Има и други начини да спрем това.
– Току-що засегна проблема – каза Кийо. – Той прави нещо. Ти ме ругаеше отново и отново за това, че преследвам сина ти, за това, че той е невинен и не е направил нищо. Е, ето ни тук. Пагиел е почти пораснал мъж, с много власт, и прави точно това, което пророчеството казваше, че ще направи. Не можеш да твърдиш, че сега има шанс да промениш съдбата.
– Винаги има шанс – казах упорито. – Ние не сме пионки на съдбата. Пагиел все още може да промени бъдещето. Той е умен. Той е състрадателен. И аз вярвам, че ще постъпи правилно. Заслужава да му бъде даден шанс. Със сигурност няма да го убия направо, без да съм говорила с него!
Нищо от това, което Кийо направи, вече не би трябвало да ме шокира, но се учудих колко леко се отнесе към усилията си да издири Айзък. Никакво разкаяние, никакво извинение. Никакво „Ей, Юджийн, предполагам, че съм сгрешил. Съжалявам за мъката, на която те подложих през по-голямата част от годината.“
Вместо това сега Кийо се беше съсредоточил единствено върху Пагиел.
– Говорила си с него, преди да отидем в Земята на Тисите. Това не спря набезите. Наистина се съмнявам, че каквото и да кажеш или направиш, ще промени нещата сега.
– Трябва да опитам – казах аз.
Кийо сви рамене.
– И аз ще те спра.
Дориан се стресна от фината заплаха.
– И изведнъж съжалявам, че ти предложих гостоприемство.
Кийо се изправи.
– Не се притеснявай. Ще се изнеса навън. Чух всичко, което трябваше да чуя.
Той се втурна навън, а очите му блестяха от гняв. Донякъде се съгласих с Дориан и ми се искаше и аз да не съм под оковите на гостоприемството.
– Бих могъл да изпратя охрана след него, щом освободи входа – отбеляза Дориан.
Поклатих глава.
– Не се притеснявай. Той ще се превърне в лисица още, преди да успеят да направят нещо. Единственото, което можем да направим сега, е да се уверим, че първи ще намерим Пагиел.
– Разбира се.
Погледнах го несигурно, колебаейки се дали да изкажа мнението си.
– Дориан… когато го намеря, ще имаме ли едни и същи цели?
Той повдигна вежди.
– Мисля, че и двамата можем да се съгласим, че не искаме този Китцун да убие Пагиел.
– Да, но какво ще стане след това? Ще ми помогнеш ли да вразумя Пагиел или ще му дадеш армия?
Изражението на Дориан все още беше прокълнато нечетливо. Отне му много време да отговори, което не ме успокои.
– Казах ти и преди, че съм с теб и те подкрепям. Би трябвало да мисля, че събитията от онази нощ ще са те убедили.
Почти се усмихнах.
– Събитията? Предимно това ме убеди, че все още можем да правим добър секс.
Той сви рамене.
– Това никога не е било спорно. Но не бях единствения, който даваше обещания, Юджийн. Ти каза, че ми имаш доверие. Вярваш ли ми сега?
Сега аз бях тази, който се опитваше да намери отговор.
– Искам.
– Тогава го направи.
Той започна да ме прегръща, но се отдръпна. Не знаех дали съм разочарована, или облекчена.
– От какво имаш нужда, преди да си тръгнеш? – Попита той и отново се върна към работата.
Имам нужда да ме докоснеш – помислих си и реших, че все пак съжалявам за сдържаността му. Имам нужда да ме прегърнеш и да ме накараш да почувствам, че наистина ме обичаш повече от всяко пророчество.
Вместо това се държах сериозно с него.
– Нищо от другата страна. Но щом се върнем… добре. Тогава ще имам нужда от твоята помощ, за да уговоря Пагиел.
Жасмин дойде с мен в Тусон. Реакцията ѝ ме изненада. Очаквах, че ще тръгне в една посока – или ще го подкрепи категорично, или ще го намрази заради семейното объркване в техния романс. Но тя не възприе нито едно от двете. Тя беше сериозна и съсредоточена, обединена с мен в това да му говори разумно.
Най-трудната част от престоя в Тусон беше чакането. Разпределях времето си между къщата на Роланд и моята – последното радваше Тим и Лара. Жасмин, Роланд и аз обсебвахме новините в очакване на някакъв знак за групата веселяци на Пагиел. През цялото време се чудех дали няма да е безполезно, дали няма да бързаме да стигнем до мястото, където е той, и да останем само със следа от прах. Макар че наскоро го бяха забелязали в Аризона, ареалът му означаваше, че е много добре да се появи и в друг щат. Ако се появеше в Тексас или нещо подобно, никога нямаше да стигнем навреме.
Въпреки че кражбите от магазините за хранителни стоки и от фермерските пазари не останаха незабелязани, по-голямата част от медийното внимание беше насочено към бурите. Те бяха големи и сензационни – а тук не се срещаха в такива големи количества. Те отвличаха вниманието от паранормалния характер на кражбите и даваха повод за най-различни теории. За щастие, човешката черта е да се намират „разумни“ обяснения за странни събития, преди да се стигне до безумни такива. Е, донякъде. Имаше хора, които смятаха, че драматичните пясъчни бури са знак за настъпващия Апокалипсис. Други обвиняваха климатичните промени и предупреждаваха, че предстои още по-лошо. Никой не е предполагал свръхестествено нашествие.
През свободното си време също мислех много за Дориан. Липсваше ми повече, отколкото очаквах, и бях разкъсвана от въпроса дали мога да му се доверя. Исках да го направя. Много. Изглеждаше толкова искрен в промяната си… но и преди съм му вярвала, само за да бъда измамена. Някога го бях обичала и исках отново, но как можеш да обичаш някого, ако му нямаш доверие?
– Юджийн!
Викът на Жасмин прозвуча в малката ми къща и ме накара да скоча. Един следобед седях в спалнята си и се опитвах да успокоя неспокойните си мисли, като подреждах пъзел. По коридора се разнесоха стъпки и Жасмин се появи на вратата ми.
– Юджийн – изпъшка тя. – По телевизията… Хабуб.
Затичах се към всекидневната почти толкова бързо, колкото и тя. Бях точно навреме, за да видя кадрите на хабуба, който се преобърна над малък град южно от Финикс. Дори като човек, който е правил луди неща с времето, бях малко изненадана. Пясъчната буря беше огромна, простираше се високо във въздуха и се простираше на близо четиридесет мили. Облакът навлезе в града и го погълна. Бурите причиняваха малко преки щети, но можеха да бъдат смъртоносни за шофьорите, внезапно лишени от видимост. Бурята беше и отлично прикритие за набег.
– Това е на живо – казах аз. – Той трябва да е там точно сега.
– Това е на повече от час път – каза тя с ужас. – Той ще си отиде, преди да стигнем.
Умът ми се забърза.
– Да, но къде ще отиде?
Прерових кухненските си чекмеджета и извадих стара карта на Аризона, която с Роланд бяхме отбелязали с порти преди много време. Бях запомнила повечето от тях, но исках да ги проверя още веднъж. Сложих пръст върху града, в който се намираше Пагиел, и след това потърсих най-близките порти.
– Най-близката е във Финикс – казах аз. – Независимо дали са на коне, или пеша, вероятно няма да рискуват да минат през града. На север от Финикс има друга, който води до Земята на върбите, но ще трябва да обикалят града. Този път обаче… Докоснах с пръст едно място по-близо до Тусон, но извън главните пътища. – То е отдалечено и по-лесно могат да стигнат до него.
– Мислиш ли, че ще скочат обратно в Другия свят? – Попита тя.
– Аз съм положително настроена. Те няма да рискуват да бъдат заловени от хора, а знаем, че раздават стоката си на джентрита.
– Пагиел сигурно е достатъчно силен, за да скочи без врата – напомни ми Жасмин.
– Не и неговите последователи – казах с увереност. – Той ще отиде на портата. А ние ще го чакаме. Можем да го изпреварим, ако тръгнем сега. – Това беше шанс, който нямаше да ни се отдаде отново. Всеки брой места щеше да има твърде много порти, от които да избираме, или пък щеше да е твърде далеч.
Жасмин ме последва, когато взех ключовете за колата и се отправих към вратата.
– Къде се отваря портата?
– Всъщност в Земята на Бодлите.
– Смело – каза тя.
Засмях се.
– Предполагам, че е така. Но мисля, че това е доста отдалечена част от кралството. Лесно му е да се скрие, а и е близо до границата с Земята на Дъбовете.
Исках да увелича двойно скоростта, но знаех, че една глоба ще ме забави. Все пак се движехме добре по междущатската магистрала. Едва когато трябваше да отбием и да навлезем в пустинята, намалихме скоростта. Гледах часовника с тревога, като непрекъснато изчислявах колко време ще отнеме на отряда му да стигне дотам. Шансовете изглеждаха в наша полза, но се бях научила да не предполагам нищо, когато ставаше въпрос за другия свят.
Стигнахме до портата и аз паркирах колата малко по-далеч от нея. Пагиел нямаше да разбере, че е моя, но не исках да се изплаши, ако си помисли, че в района има хора. Беше късен следобед, в средата на пустинята, и жегата беше в пълна сила. Двете с Жасмин се бяхме сетили да си вземем бутилки с вода, но те не пречеха на потта да се стича от нас, докато пясъка излъчваше безмилостните слънчеви лъчи. Намерихме място близо до няколко кактуса сагуаро. Те не предлагаха много сянка, но ни даваха възможност да наблюдаваме портата. Отново не исках присъствието ни да е очевидно за Пагиел.
Следобедът се проточи и аз започнах да се съмнявам в себе си. Може би съм сбъркала с портата, особено ако Пагиел реши да не рискува да премине в някое от моите кралства. Или може би по някакъв начин е успял да се справи по-добре, отколкото очаквах, и вече е заминал. Водата ни беше на привършване, макар че и Жасмин, и аз можехме да извадим вода от околните растения, ако се наложи. Понякога се чувствах зле от това, но понякога се налагаше да го правя, за да оцелея.
– Ето – каза Жасмин и се изправи. Проследих накъде сочи тя и видях как се разпилява пясък, когато се появи група коне и ездачи.
– Невероятно – казах аз. – Дойдоха с коне от Финикс. Той наистина е един съвременен Робин Худ.
Пагиел водеше, което се виждаше лесно от начина, по който слънцето осветяваше червената му коса. Заедно с него имаше около десетина ездачи, от което сърцето ми се сви. Първоначалните му набези включваха само шепа хора. Десетина души едва ли бяха армия, но все пак означаваха, че подкрепата се е увеличила. След като видях страстните реакции в Другия свят, имах чувството, че ако искаше, можеше да набере повече. Малка милост беше, че по-голямата част от джентритата имаха проблеми с преминаването в този свят.
Изчаках, докато се приближи, но не достатъчно близо, за да премине през портата. Скочих и тръгнах напред, а Жасмин беше до мен.
– Пагиел! – Извиках.
Той помръдна на седлото и веднага усетих, че вятъра се усилва. Той утихна, когато ни видя, макар че предпазливото изражение на лицето му ясно показваше, че не ни има доверие като на приятели. Ездачите му ни гледаха със същата предпазливост и аз видях проблясъка на няколко медни остриета.
– Ваше Величество? Жасмин? – Пагиел погледна между нас. – Какво правите тук?
– Вече знаеш – казах аз, като се опитах да изглеждам мирна и спокойна.
– Трябва да поговорим за тези набези, с които си се нагърбил. Пагиел, ти знаеш, че те не са правилни.
– Хората имат много! – Възкликна един от последователите му. – Имаме право да получим своя дял.
Пагиел го накара да замълчи с поглед и човека се сви. По някакъв начин момчето-прислужник, с което се бях сприятелила, се беше превърнало в по-страховит лидер, отколкото подозирах.
– Хората в моето царство са гладни – каза Пагиел. – Те са гладни и в твоето семейство. Можеш ли честно да кажеш, че не искаш да им помогнеш?
– Никой вече не гладува – възразих аз. – Да, на дажби сме, но поне оцеляваме с чест.
Пагиел поклати глава.
– Говорихме за това и преди. Честта не влиза в него – само оцеляването. Освен това, не е ли това, което трябва да правя?
Изтръпнах от горчивината в гласа му. И така. Той знаеше. Някак си не бях изненадана. Ако през последните няколко дни се беше връщал и връщал между световете, до него щеше да стигне слух за наследството му.
– Не се предполага, че трябва да правиш нещо – казах нежно. – Ти сам правиш своя избор.
– Не това чувам – казва той. – Чух това, което всички казаха, когато се върнах там. Всички имат планове за мен. Дори баба ми има. Защо иначе не ми беше казала?
– Не знам – признах аз. На лицето му се четеше сурова болка, която разби сърцето ми. Може би формално беше достигнал мъжка възраст според джентрическите стандарти, но в много отношения все още беше момче. Беше попаднал в свят, за който не беше готов, живота му се беше променил безвъзвратно. Познавах това чувство и ми беше мъчно за него. – Позволи ми да ти помогна. Върни се с мен, за да поговорим.
Това го разтревожи. Вятърът отново се надигна, разрошвайки косата ми.
– Говорим? Аз не съм глупав. Знам какво означава това. Ще ми сложиш желязо и ще ме затвориш.
– Престани с това – изръмжах. Едва с мисъл убих магията му за вятър. Той може и да беше силен, но леля Юджийн беше по-силна. Той се разколеба малко, усещайки, че магията ми е по-силна от неговата. – Ще спечеля, ако се бием, а аз не искам да се стига дотам. Ние сме семейство, Пагиел. И в много отношения… се чувствам правилно, знаеш ли? Ти стоиш до мен, откакто се запознахме. Искам да направя същото за теб. Кълна ти се, че няма да те нараня. Нито пък Дориан. Ще се справим с това заедно.
По лицето на Пагиел се изписа нерешителност. Той не знаеше на кого да се довери и аз не го винях. И аз бях в това положение. В един хаотичен свят той си беше извоювал тази ниша на разбойник, която поне му даваше възможност да контролира нещо.
– Пагиел, моля те – казах аз. Паниката се засилваше в мен. Страхувах се, че ще се стигне до бой, а аз наистина не исках това. – Знам какво преживяваш. Аз също се борих със съдбата, която уж ми беше отредена. Ти си свой собствен господар, а не някакво пророчество, направено преди да се родиш.
Пагиел все още не отговаряше. Жасмин беше тази, която го пречупи.
– Пагиел, моля те – каза тя, повтаряйки думите ми. – Моля те, ела с нас.
Погледът му се насочи към нея и видях нова болка в чертите му. Подобно на нея и той беше осъзнал семейната връзка, която беше убила техния романс. Въпреки това знаех, че докато я изучаваше, той все още се грижеше за нея и вероятно винаги щеше да го прави.
– Добре – каза той накрая. Обърна вниманието си отново към мен. – Имам ти доверие, Юджийн.
За първи път ме нарече с името ми и аз се усмихнах. Беше подходящо, тъй като бяхме роднини. Неколцина от последователите му измърмориха за това решение, но отново една негова заповед ги накара да замълчат. Също така забелязах, че някои от тях всъщност изглеждаха облекчени. Зачудих се дали това, което бе започнало като забавно, щуро приключение, не е станало прекалено за някои.
Пагиел погледна назад, където няколко коня просто носеха пакети и припаси.
– Разпределете тези стоки между всички, за да могат лелите ми да яздят – нареди той.
Ездачите му скочиха да се подчинят. Отчаяно се надявах, че ще успеем да се справим с всичко това, защото той имаше толкова голям потенциал. Той беше мощен като присъствие и личност. Ако го вкараме в правия път, можеше да се превърне в лидер, който да извърши велики дела в Другия свят. Някой ден можеше да наследи кралство.
Надявах се, че изоставената ми кола ще се оправи, и преминах заедно с ездачите на Пагиел в другия свят. Не беше от най-здравите порти, които някога бях използвала, но никой от групата му изглежда не изпитваше затруднения с нея. Беше подбрал силна група. Стигнахме до Земята на Бодлите и след това завихме по пътя за Земята на Дъбовете. Докато яздехме, от време на време виждах как другите джентрита преглеждат пачките с откраднати стоки. Няколко от тях започнаха да хрупат бонбони, като Butterfinger и Heath. Щом Пагиел спре набезите си, си помислих, че всичко това някой ден ще бъде смешно.
Все още беше странно да виждаш Дъбовата земя толкова зелена. Дърветата вече носеха плодовете и на лятото, и на есента и се надявах, че Пагиел скоро ще разбере, че тук, в другия свят, има какво да се обича. Той и последователите му нямаха нужда от човешкия свят. Това беше мястото, на което те принадлежаха.
Стигнахме до част от пътя, която познавах добре – завой, който скоро щеше да ни изправи пред замъка на Дориан. Въздъхнах с облекчение. Бяхме го направили. Щяхме да върнем Пагиел у дома и да поправим всичко това.
Изведнъж, сякаш от нищото, една стрела профуча покрай Пагиел и едва не го улучи. Последваха я още две, едната от които улучи в гърдите един от ездачите на Пагиел. Извадих ахама и оръжието си. Въздухът около нас се разду – резултат от моята магия и тази на Пагиел, а ездачите му извадиха оръжия. Виковете от дърветата около пътя ми подсказаха, че бързо ни обграждат, но все още не можех да видя от кого. Огледах се трескаво, опитвайки се да реша как най-добре да се защитим.
Преди да успея да кажа каквото и да било, Пагиел направи жест към мен и Жасмин с меча си.
– Хванете ги! Използвайте ги като заложници! Те ни вкараха в засада!

Назад към част 24                                                          Напред към част 26

Глава 24

Веднага се обърнах към Дориан.
– Нищо не знам – каза той, като бързо отгатна въпроса ми. – За пръв път чувам нещо за това. – Той се обърна към Роланд. – Простете ми за съмненията… но трябва да попитам: сигурен ли сте, че сте го видели? – Беше удивително колко бързо Дориан се възстанови от романтичните ми смесени сигнали към справяне с поставената задача. Припомних си разговора ми с Кийо: независимо от проблемите между мен и Дориан, ние винаги ги оставяхме настрана, за да работим като екип.
– Положително – каза Роланд. – Бях на мястото на един от набезите. Трудно е да го пропуснеш с тези сили. Другите са влизали в новините и всеки път кадрите показваха тези безумни Хабуби, които просто не изглеждаха естествени. Това, а и по принцип не ни се случва да имаме четири такива за две седмици. Момчето контролира вятъра и въздуха, нали?
– Точно така – казах с ужас.
Дориан повдигна вежди.
– Хабуб? Това не е ли жаргон за…
– Това е нещо като пясъчна буря – прекъснах го аз. – Те се срещат по целия свят, а в Аризона се появяват от време на време. Теоретично и в Земята на Бодлите може, но аз съм прекалено синхронизирана с нейното време, за да допусна такава.
– Малко след завръщането ни от Земята на Тисите Пагиел замина да посети селото, в което беше израснал, в далечния край на моето кралство – замислено каза Дориан. – Знаеше, че живее там, преди Изабел да го завлече в двора ми, нали? Той се притесняваше, че жителите на това село не са се справили толкова добре, колкото хората в замъка ми по време на заразата, и искаше да им помогне да се възстановят. Оттогава не съм чувал за него и просто предположих, че е зает с възстановяването.
Охраната ми все още се въртеше наоколо и чакаше заповеди. Направих жест към един от тях.
– Идете да намерите лейди Жасмин и я доведете тук. – Когато той си тръгна, аз се обърнах към Роланд и Дориан. – Трябва да има някаква грешка. Пагиел не би направил това.
– Той го е правил и преди – посочи Роланд.
– Да, когато земята беше опустошена и хората му гладуваха – възразих аз. – Сега всичко е оправено.
– Е – каза Дориан разумно – не всичко. Никой от нас не е в същото състояние по отношение на храната, както преди. Моите хора ще се хранят оскъдно известно време, а предполагам, че същото важи и за твоите.
Роланд погледна между нас.
– Достатъчно оскъдно, за да може момчето да си помисли, че трябва да направи малко добавки от човешкия свят?
Започнах да отричам, но се замислих. Както Роланд беше казал, Пагиел беше правил всичко това и преди. Може би Дъбовата земя не беше в същото тежко положение, но онези, за които Пагиел се грижеше, все още страдаха. Пагиел беше дал ясно да се разбере, че според него хората са с наднормено тегло и имат твърде много – което до известна степен беше вярно. Всъщност чувствата му по този въпрос никога не се бяха променяли. Беше спрял действията си само защото го бях взела със себе си в Страната на тиса.
Жасмин се присъедини към нас скоро след това, без да изглежда развълнувана от това, че е била повикана от охраната. Лицето ѝ просветна, когато видя Роланд, тъй като обикновено той ѝ носеше малки луксозни подаръци от човешкия свят.
– Жасмин, кога за последен път си говорила с Пагиел?
Тя изглеждаше изненадана от суровия ми тон.
– Е, не знам. Не откакто всички се върнахме. Трябваше да се свърже с мен, но така и не го направи.
– Искаш да кажеш това? – Поисках. – Казваш истината?
На лицето ѝ проблясваше болка и се промъкваше малко от стария мрачен темперамент. С развитието на връзката ни бяхме установили голямо доверие и това, че зададох подобен въпрос, беше обидно.
– Съжалявам – казах, преди тя да успее да отговори. – Не искам да те обвинявам в лъжа. Просто трябва да съм сигурна, че не знаеш нищо, което се случва с него.
– Сигурна съм – каза тя и изглеждаше леко успокоена. В следващите и думи се долавяше нотка на горчивина. – Бих искала да съм чувала за него. Не знам какъв е проблема му.
– По всичко личи – казах аз – че може би има няколко проблема.
Разказахме и какво се е случило и аз внимателно изучих лицето и, докато слушаше. Шокът ѝ беше искрен; беше казала истината. За разлика от мен обаче първоначалната ѝ реакция не беше отричане или настояване, че е станала грешка.
– Той много говореше за това – каза тя с ужас. – Докато бяхме на път. Всичко за богатството, което хората имали, и как то било наше наследство – нали знаеш, от времето, когато сияйните ходели по земята. Никога не е искал да нарани никого, но не смяташе, че е правилно да ни се отказва излишъка в онзи свят.
– Класически симпатизант на Краля на бурите – помисли си Дориан. – Нищо чудно, че толкова искаше да ти служи, Юджийн.
Направих физиономия, без да харесвам констатациите.
– Той е объркано момче, попаднало в плен на пропагандата и историите за величие, които чува от другите. И, за съжаление, той е и момче, което лесно може да прекосява светове.
– Не е лош – възкликна Жасмин. – Или зъл. Или дори… глупав. Той просто иска да помага на хората, това е всичко. Трябвало е да се грижи за семейството си, когато е израснал, нали знаеш. Баща му почина рано и единствения човек, който помагаше на майка му, беше онази тяхна баба, която беше магьосница. Той е трябвало да бъде мъжа в семейството си. Никой друг не би го направил.
Дориан и се усмихна любезно.
– Спокойно. Никой не се съмнява в храбростта или предаността на Пагиел. Аз също съм чувал малко за ранните му години и мога да разбера защо има някои от тези вярвания. Това обаче не ги прави правилни.
Погледнах Дориан въпросително. Не знам дали просто не ме видя, или ме игнорира, но той не спираше да обръща внимание на Жасмин. Преди Дориан се беше отнасял доста безразлично към набезите на Пагиел и този път очаквах същото. Оставих го настрана, защото, честно казано, беше хубаво да е на моя страна.
– Когато говорим за семейния му живот – казах аз – трябва да започнем оттам. Трябва да го намерим, а имам чувството, че той се крие в който и да е свят. Изабел и Едрия може би знаят къде се намира.
– И аз знам къде са, тъй като ги видях точно преди да си тръгна – отвърна Дориан. Челото му се набръчка от бръчка. – Което води до тревожното осъзнаване, че те вероятно са знаели за това и не са ми казали. – Привидно безгрижното отношение на Дориан често заблуждаваше хората, че е небрежен владетел. Не беше така. Не обичаше авторитета му да бъде подкопаван или хората да пазят тайни от него.
– Ще се върна с теб, за да поговоря с тях – казах аз. Да напусна кралствата си не беше лесно и единствената причина, поради която си представях, че ще го направя, бяха Айзък и Айви. Пътуване до Дъбовата земя, за да разследвам завръщането на Робин Худ по Пагиелски начин, никога не беше стояло на дневен ред. Обърнах се към Роланд.
– Искаш ли да дойдеш?
Той поклати глава.
– Вие двамата сте по-подходящи за това. Аз ще се върна и ще контролирам щетите, ако ударят отново. Не може обаче да се предвиди къде ще бъдат, а и обикновено закъснявам. Ако ги намеря… – Той се поколеба и ме изучи внимателно. – Какво бихте искали да направя?
Смутих се, но това беше въпрос, който трябваше да бъде решен.
– В идеалния случай, да ги прогониш в този свят. Ако нещо се случи… Искам да кажа, ако има невинни човешки животи в опасност…
Не успях да довърша, но Роланд кимна с глава.
– Разбрах. Ще направя каквото мога.
Всички се подготвихме да заминем още същия ден. Кралствата ми отново бяха в надеждни ръце и беше сравнително лесно да отида при Дориан – особено сега, когато не бях под постоянна заплаха от нападение. Пътуването до Земята на Тисите ме беше направило професионалист в ездата и бях сигурна, че тялото ми се е върнало в предишното си състояние. Мисълта за това ме накара да се сетя за целувката с Дориан по-рано. Да. Тялото ми определено беше възстановено. Внимавай, Юджийн – предупреди ме един вътрешен глас. Виж какво се случи последния път, когато направи това. Освен това, не си ли ядосана на Дориан?
Гледах го отстрани, докато пътувахме, и наистина не ми се струваше, че вече съм. Чувствата ми към него бяха объркани и се радвах, че той беше твърде зает с измамата на Изабел и Едриа, за да обърне внимание на моите размисли.
Когато пристигнахме, видях, че Земята на Дъбовете също е на път да се излекува. Най-изненадващото беше колко зелено беше всичко. За пръв път (като изключим заразата) виждах земята на Дориан да не е в разгара на магическа есен. Вместо това всички растения и дървета имаха вид на късно лято, зелени и пълни с плодове.
Когато влязохме в замъка, служителите му ме погледнаха с любопитство. Бях им добре позната, а възходите и паденията на нашия съюз и романс бяха източник на клюки, които си съперничеха с холивудските звезди. Хората никога не знаеха какво да очакват, когато Дориан и аз се появявахме заедно. Това не беше изключение.
Беше делови и заповяда на стражите си да отведат семейството на Пагиел в една от приемните му стаи незабавно. Преди Дориан да тръгне към собствените си стаи, той ме огледа.
– По дяволите. Трябваше да те накарам да си вземеш рокля.
– Какво не е наред с това? – Попитах, като показах с жест дънките и ризата на Питър Фрамптън.
– Нищо особено – каза той с лека усмивка. – Както винаги, харесва ми гледката на краката ти. Но мисля, че ще е по-добре, ако носим тежестта на пълния си кралски статут, когато гледаме Изабел и Едрия. Ти, ела тук. – Един слуга мина покрай тях и веднага спря при командата на Дориан. – Заведете кралицата на Самодивите и Бодлите при някой, който може да я облече както трябва. След това я заведете в източната стая, когато е готова.
– Ами аз? – Измърмори Жасмин, докато аз и тя следвахме слугата. – Очевидно не му пука как изглеждам.
Потупах я по гърба.
– Ти вече си в благороднически дрехи. Освен това, ако искаш нещо по-хубаво, сигурна съм, че могат да ти ушият рокля.
Придружиха ни до група прислужници, които с голямо желание се заеха да облекат Жасмин и мен. Не знаех дали са на служба при някоя благородничка в двора на Дориан, или той просто ги държи винаги под ръка, за да разкрасяват преминаващите жени. Реших, че не си заслужава да размишлявам твърде много.
Замених дънките и ризата си с дълга рокля с V-образно деколте с дантели. Тя беше с къси ръкави, които предпочитах пред последната джентри тенденция на ръкавите тип „камбанка“, и беше изработена от лека материя, идеална за лятото. Все наричах цвета „светлозеленикав“, но Жасмин и прислужниците ме поправяха и казваха, че е „селадон“. Както и да е. Косата ми беше пристегната в обикновен кок – нищо подобно на безумните кули от коса от Земята на Тисите – и трябваше да призная, че крайния резултат беше доста кралски. Жасмин носеше подобна рокля в тъмносиньо.
Дориан кимна в знак на одобрение, когато ни отведоха при него.
– Селадон. Отличен избор.
Той също беше в царско облекло. Беше заменил пътническите си дрехи за черна роба със сребърни бродерии. Обикновено облеклото му се състоеше от панталони и ленени ризи, съчетани с богати, пищни наметала. Явно сериозно се беше нагърбил с кралския си статут.
– Това е страхотна роба – казах, докато седях. – Дориан, убиеца на души.
– Е, нали ти казах, че завиждам за този прякор – каза той и се изтегна назад в богато украсеното кресло. – Вие двете сте прекрасни, както винаги.
Огледах се наоколо.
– Исабел и Едрия още ли не са тук?
Той махна пренебрежително към вратата.
– О, да. Намерихме ги веднага. Просто ми харесва да ги карам да чакат. Както винаги казвам, колкото повече можеш да разтревожиш някого, толкова по-добре.
– О? Не мисля, че някога съм те чувала да казваш това – отбелязах аз.
Той ми се усмихна.
– Това е така, защото обикновено не го практикувам върху теб, скъпа моя. – Жасмин извъртя очи и той се обърна към часовия, който чакаше близо до входа на стаята. – Добре. Иди да ги доведеш.
Кратката лежерност изчезна, а роклите и наметалата изведнъж ни се сториха без значение в сравнение с това, с което трябваше да се борим. Не можех да повярвам, че Пагиел се е върнал в човешкия свят. Още по-лошо, преди Роланд да си тръгне, той ми беше казал, че Обхвата на Пагиел всъщност се е разширил последния път. Бил е забелязан и в Ню Мексико.
Скоро влязоха Изабел и Едрия, а Ансония имаше нещастен вид. Както и преди, останах с впечатлението, че е била завлечена против волята си. Майка ѝ и баба ѝ демонстрираха интересна смесица от емоции. Раздразнение, страх и… следа от вина.
– По дяволите – казах аз, като дори не оставих Дориан да започне каквато и да е грандиозна, плашеща реч, която беше планирал. – Вие, момичета, знаете. Знаете от известно време.
Исабел ми се усмихна. Устните ѝ бяха боядисани в червено като косата ѝ днес.
– Моля за извинение? Сигурна съм, че не знам за какво говорите. – Фактът, че се държеше учтиво, ме убеди още повече, че лъже.
– Преди да кажеш още една дума – каза Дориан с ужасяващ поглед, какъвто рядко бях виждала у него – ще покажеш нужното уважение към мен и кралица Юджийн. Мнозина от вас са станали мързеливи и неуважителни през времето, прекарано тук, и ще имате късмет, ако просто ви изгоня, а не ви вкарам в затвора за измяна.
Усмивката на Исабел изчезна и тя и останалите бързо се спуснаха в най-ниските и най-учтиви реверанси, които някога бях виждала.
– Ваше Величество – каза Едрия. – Не разбирам този разговор за предателство. Ние сме най-верните Ви поданици и трябва само да ни помолите да Ви служим.
Дориан се изправи на крака и се втурна към Едрия, като се наведе само на няколко сантиметра от лицето ѝ.
– Ако бяхте моите „най-лоялни слуги“, щяхте веднага да ми кажете, че Пагиел е възобновил набезите над хората! Сега. Къде е той? И те предупреждавам, че ще разбера, ако излъжеш, така че се спасявай, докато можеш.
Ансония беше безхитростна и с широко отворени очи и вероятно щеше да разкаже всичко, което знаеше, още сега. Исабел и Едрия бяха съвсем друга история и на практика виждах как колелата в главите им се въртят, докато се опитват да измислят каква стратегия ще им донесе най-малко неприятности.
– Мислехме, че Ваше Величество одобрява подобни действия – каза накрая Изабел, очевидно решила, че истината, примесена с фалшиво невежество, е правилния път. – В края на краищата вие винаги сте се изказвали в полза на пророчеството на Краля на бурите. Не ви казахме, просто защото смятахме, че това няма значение. Със сигурност не сме се опитвали да скрием нищо.
Дориан се отдръпна и се върна на стола си.
– Да, сигурен съм, че това е всичко, което се е случило.
– Така и не отговорихте на другия въпрос – посочих аз. – Къде е Пагиел сега?
– Не знаем. – Със закъснение Изабел добави: – Ваше Величество.
– Изабел… – Предупреди Дориан.
Тя пребледня.
– Това е истината, господарю. Почти не сме го виждали, откакто се върна от Земята на Тисите. Връща се от човешкия свят от време на време, за да раздава стоките си – само на нуждаещите се, уверявам ви, но иначе не знам къде се задържа. Може би тук, може би там.
Претеглих истината в думите ѝ и знаех, че Дориан прави същото. Изучавайки лицата на всички тях, вярвах, че Изабел е честна. Тя наистина не знаеше къде е Пагиел. Може би това беше умишлено от негова страна. Достоверно отричане.
Гласът на Дориан беше много, много тих, когато говореше, което създаваше изненадващо заплашително усещане.
– Ако той установи контакт, трябва да ме уведомите незабавно. Ако действително изплува на повърхността, ще предупредиш стражите ми и ще го задържиш, докато успеят да го заловят.
– Да го заловят? – Възкликна Изабел. – Той е мой син! И ако трябва да бъда откровена… не съм сигурна, че някой от нас би могъл да го задържи. Той… той е много по-могъщ от нас, Ваше Величество. – Всъщност тя звучеше притеснена от това.
Нямаше да и повярвам, ако не бях видяла Пагиел в действие. За времето, през което го познавах, той беше станал много по-силен, отчасти благодарение на мен, тъй като му бях помогнала да подобри магията си по време на пътуванията ни. Не бях питала Роланд много за прашните бури в Аризона, но знаех колко големи могат да станат този тип. Това беше сериозна магия.
– Въпреки това – каза Дориан – ще направиш каквото можеш. Разбрахме ли се?
Изабел и Ансония промърмориха съгласие. Едрия прочисти гърлото си.
– Разбрах, Ваше Величество… но моля за извинение, мога ли да попитам защо това ви притеснява толкова много? Какво ви интересува за хората? Знаете, че те превзеха нашия свят. Те имат много, а ние – малко. Пагиел прави само това, което мнозина – включително и вие – смятат, че заслужаваме. Не вярвам, че в това има нещо лошо, така че просто имам проблеми с разбирането на заповедите ви, сир.
Дориан се поколеба само за миг, преди да отговори, а очите му за кратко се насочиха към мен.
– Не е нужно да разбираш заповедите ми. Просто трябва да им се подчиняваш. Сега. Има ли нещо друго, което да ни кажеш за Пагиел – освен твоите оправдания? Имаш ли представа за плановете му? Кои са последователите му?
Те се заклеха, че не знаят нищо за плановете му, но ни дадоха списък с няколко съучастници. Дориан изпрати охрана, която да ги намери, макар че никой от нас не беше оптимист за успеха на това. След още няколко заплахи и предупреждения той изпрати семейството. Щом отново останахме сами, свирепото му изражение избледня и той се облегна назад с въздишка.
– При боговете – промълви той. – Каква бъркотия.
– Ансония знае нещо – каза Жасмин. За пръв път говореше от както влязоха семейството. – Виждам го.
– Определено изглеждаше уплашена – съгласих се аз. – Няма изненада с тази група. Сигурно много я бутат.
– Това е нещо повече от това – каза Жасмин. – Кълна се, че имаше нещо, което не ни казваше. Имам много добра интуиция, знаеш ли.
Не знаех това, но не се насилвах.
– Мога да повярвам, че тя не знае къде е Пагиел – казах аз. – И това е най-големия ни проблем в момента. Утре ще се върна в Тусон и ще видя какво мога да открия там. Искаш ли да дойдеш?
Жасмин поклати глава, все още потънала в собствените си мисли.
– Не знам. Може би. Ще ти кажа.
Дориан едва ли щеше да устои на възможността да се похвали по време на вечерята. Бяхме знаменитости от благородническото съсловие и бяхме добре облечени. Вечерята в замъка му винаги беше голямо събитие, голямо парти в трапезарията. Дворът му харесваше новостта, че наоколо има други кралски особи, и беше твърде развълнуван от собственото си шумно празнуване, за да забележи, че ние тримата просто не се вживяваме в празничната атмосфера. Жасмин си тръгна рано, а ние с Дориан я последвахме малко след това, като отидохме в стаите му, за да можем да обсъдим ситуацията с Пагиел насаме.
– Не искаш да тръгнеш с мен, нали? – Попитах го, като се настаних на една малка масичка. Спомних си за онази вечеря, която ми беше уредил преди векове, онази с тортата „Милки уей“.
Той наля вино и за двама ни – първия алкохол, който пих след близнаците.
– На теория, да. Но не се гордея да призная, че не мога да функционирам в този свят толкова ефективно, колкото ми се иска. – Дориан беше достатъчно силен, за да премине невредим, но страдаше от същите неблагоприятни реакции към технологиите като повечето джентри. – Вярвам, че ти и Роланд ще се справите със ситуацията в началото. Аз ще се справя с Пагиел, когато го върнете тук.
Отпих от виното. Беше плодово и силно, напомняйки ми, че вероятно трябва да бъда предпазлива, тъй като нямах практика. От друга страна, ако някога е имало време да се пие, то е било сега.
– Защо ми помагаш? – Попитах, след като поех още една глътка. – Искам да кажа, че знам, че ми помагаш през цялото време, но Едриа имаше право. Защо ми помагаш с това? Никога не си имал притеснения да нахлуеш в човешкия свят. Все още наричаш Айзък Тундро и говориш за това, че той ще завладее човечеството.
– Тундро наистина е прекрасно име. – Дориан отпи от виното си, за да обмисли мислите си. – Що се отнася до въпроса защо? Това е просто. Не искаш Пагиел да нахлува в този свят.
Зачаках още. Нищо не дойде.
– Това е всичко?
– Какво още да има?
– Аз… не знам. Просто ми е трудно да повярвам. – Изпих чашата си с вино, надявайки се да прикрия смущението си. Всъщност усещах началото на замайването, което ме убеждаваше, че наистина съм загубила търпимост. Навремето изпивах по половин бутилка текила. При такова объркване, в каквото се намирах, раздвижването беше добре дошло. Преди време Дориан, който предлагаше да направи нещо за мен, щеше да ме накара да се усъмня в скрити мотиви. Сега не бях толкова сигурна.
Дориан остави чашата си и се приближи до мен, като ме изненада, коленичейки така, че да погледне лицето ми.
– Казах ти по-рано. Какво не бих направил за теб? Не знам какво друго мога да кажа, за да те убедя. Опитах се да компенсирам вината си за Желязната корона, Юджийн. Предполагам, че не съм успял.
Сърцето ми се разтуптя и аз паднах на земята до него. Хванах го за ръцете.
– Не, не си. Това вече не е твой проблем. Той е мой. Аз съм тази, която трябва да преодолее миналото и да започне да се доверява отново.
Той прокара пръсти по моите.
– След всичко, което ти се случи, не те обвинявам, че не се доверяваш на никого.
– Доверявам се на много хора – казах аз. Споменът за този следобед ме връхлетя и през тялото ми премина предателска похот. – Включително и на теб.
Долепих устни до неговите и ме заля онази топлина и сладост отпреди, онова усещане, че Дориан и аз принадлежим заедно. Той ме обгърна с ръце и ме издърпа така, че на практика седнах в скута му. Увеличих интензивността на целувката, като стиснах устните му със зъби. Той ми отвърна със същото, като посегна да хване косата ми и да дръпне главата ми назад, за да може да спусне гладната си уста към гърлото ми. Чудех се дали утре ще имам следи там, но така или иначе не ме интересуваше.
Другата му ръка се плъзна нагоре към корсажа на роклята ми и сръчно развърза връзките. Той дръпна плата, разкривайки гърдата, и спусна устата си към нея, довършвайки започнатото този следобед. Изкрещях, докато зъбите и езика му си играеха със зърното ми, и се преместих така, че да седна точно на коленете си и да му осигуря по-добър достъп. Той освободи другата гърда и я засмука, като същевременно се опита да повдигне полата на роклята. Опитах се да го издърпам върху себе си и да легна по гръб на пода, но той ме спря.
– Не – изпъшка той. – Не тук. Трябва да те заведа… някъде другаде… в леглото или нещо друго… – Той започна да се изправя, но аз го избутах надолу.
– Не – казах аз и обгърнах врата му с ръце. – Точно тук. Точно сега. Точно както беше преди. – Не знам каква неотложност ме подтикна. Може би беше от виното. Може би беше страха от поредното прекъсване, каквото имахме по-рано. Може би просто постоянните заплахи, с които сякаш се сблъсквах, ме накараха да се хвана за този момент, преди да ми се изплъзне. А може би просто не бях правила секс от твърде дълго време.
Той ме изучаваше за момент и аз си помислих, че може да откаже. После взе решение и се приближи, за да ме целуне още по-силно от преди. Тялото му ме притисна надолу, така че гърба ми се озова на пода. Тази нелепа роба на „убиец“ се оказа доста лесна за сваляне и така ми помогна, той беше напълно гол отдолу. Той избута полата ми нагоре над бедрата и цъкна, когато видя, че имам бельо. Това беше дългогодишен спор между нас, тъй като джентрическите жени рядко носеха такова към роклите.
Той бързо свали моето и след това спусна тялото си върху мен. Ръцете му хванаха китките ми и ме притиснаха към пода със същата доминация, която винаги беше показвал в леглото. Миг по-късно, без допълнително предупреждение, той беше в мен, точно толкова твърд и дълъг, колкото си спомнях. Издадох малък вик на изненада, който той заглуши с целувка. В началото тялото ми изглеждаше изненадано, тъй като от известно време не беше имало много движение. Не му отне много време да се възстанови, особено след като бях по-мокра, отколкото очаквах.
Той ме държеше и се вмъкваше и измъкваше от мен, събуждайки желанието, което някога бяхме споделяли. Изгубих се в него и скоро между нас сякаш не беше минало никакво време. Мисля, че ако бях поискала, щеше да е бавно и леко. Аз не го направих. Призовах го да ме вземе по-силно и да не се въздържа. Тялото ми се наслаждаваше на това, обичайки усещането му в мен. Извих се нагоре, когато най-накрая стигнах до края си, и той ме натисна обратно надолу, като все още натискаше по-силно, докато оргазма разтърсваше тялото ми. Той дойде свърши веднага след това, а лицето му беше изтънчено от екстаза. Имах чувството, че му е било необходимо да се контролира, за да изчака моята кулминация.
Когато свърши, той се свлече върху мен, задъхан и изпотен. Придърпах го към себе си и прокарах ръка по блестящата, огнена коса. В последвалото сияние лежането полуоблечена на пода изглеждаше малко смешно – но само малко. Опитах се да измисля нещо смешно, което да кажа, но мозъка ми беше ленив и уморен от блаженство и обич.
– Чувствам се така, сякаш току-що ме използваха – каза той с чувство на забавление. – Но не мисля, че имам нещо против. – Това беше справедлива забележка, като се има предвид предишното ми изказване за това, че не знам къде се намираме.
Почукване на вратата прекъсна всеки мой отговор. Дориан изстена и се притисна към гърдите ми.
– Не обръщай внимание.
Почукването се чу отново, този път по-настойчиво. Когато почукването се отклони към нещо, което очевидно беше ритане на вратата, предложих, че може би Дориан все пак трябва да отвори.
– Не мисля, че това е слуга – казах аз. – И хей, поне изчакаха, докато приключим.
Въздъхна, стана и отново облече робата. Успях да направя същото с роклята си, докато той вървеше към вратата, макар че всеки с остро око би се досетил какво се случва. Поне джентритата не съдеха много.
– Е, добре – каза той, когато отвори вратата. – Много неочаквано.
Жасмин и Ансония стояха там. Лицето на Ансония изглеждаше също толкова уплашено, колкото и преди, но Жасмин беше тази, която ме разтревожи истински. Тя беше толкова бледа, толкова ужасно разстроена, че си помислих, че ще припадне. Скочих и се втурнах към тях.
– За Бога, седни – възкликнах аз. – Какво става? Добре ли си? – Не се виждаше вода, така че си налях две чаши вино, смятайки, че пиенето на непълнолетни е по-добро от нищо.
Жасмин отпи глътка, но едва ли го осъзнаваше. В нея имаше нещо като робот.
– Какво става? – Повторих. – Жасмин, говори с мен. Някоя от вас да каже нещо!
– Ще изпратя за лечител – каза Дориан.
Това сякаш събуди Жасмин.
– Не, почакай. Не в това е проблема. Аз просто… – Тя поклати глава и отпи още вино. – Не знам какво да мисля. Ансония, кажи им. Трябва да им кажеш.
Ансония ни гледаше с големи уплашени очи, които имаха прекрасен нюанс на сиво-синьо, почти същия като този на Жасмин.
– Знаеш ли къде е Пагиел? – Попитах с надежда.
Ансония поклати глава. Ръцете и трепереха толкова силно, че ми се стори, че ще разлее виното, затова взех чашата от нея.
– Трябва да им кажеш – настоя Жасмин. – Те трябва да знаят.
Ансония отвори уста, за да говори, но нищо не излезе. Няколко мига по-късно тя опита отново.
– А… преди няколко дни чух майка и баба да си говорят през нощта. Те си мислеха, че съм заспала. Те говореха за Пагиел и неговите набези.
– По дяволите – промълвих аз. – Те наистина знаят къде е той.
– Н-не. – Ансония поклати глава. – Те не го знаят. Наистина. Никой от нас не го знае. Но те говореха, че са очаквали това от него, но никога не са предполагали, че ще се случи толкова скоро. Баба каза, че това не е правилния начин, че трябва да влезе с истинска армия и че действа, без дори да осъзнава какво прави. После започнаха да говорят и за вас, ваше величество. – Тези нервни очи се насочиха към Дориан. – За това дали ще го подкрепите.
– Да подкрепя набезите ли? – Попита озадачено Дориан. – Те знаят, че не го правя. Затова и не ми казаха.
– Не, да подкрепите Пагиел. Да изпълнява наследството на дядо си.
Опитах се да изровя всичко, което знаех за семейството им, и смътно си спомних как бащата на Изабел беше избягал от нея и Едрия.
– Какво наследство?
Ансония преглътна.
– Кълна се, никога не съм знаела! Никога не съм знаела кой е той! Нито пък Пагиел. Той все още не знае.
Жасмин се беше възстановила достатъчно, за да няма повече търпение за дължината на тази история.
– По дяволите, просто го изплюй! – Без да чака отговор, тя се обърна към мен и Дориан. – Бащата на Изабел е Краля на бурите. Нашият баща. Едрия го е крила през цялото време.
Можех само да гледам. Дори Дориан нямаше думи.
– Не виждаш ли? – Каза Жасмин. – Ти не си най-възрастната, Юджийн! Изабел е. А Пагиел е първия внук на краля на бурите.

Назад към част 23                                                           Напред към част 25

Глава 23

Не след дълго Земята на Тисите беше завладяна. Същите потребители на магии, които бяха помогнали на Вария да се справи със заразата, бързо се втурнаха да завземат парче от бившата ѝ земя. В резултат на това кралството се превърна в три по-малки кралства. Бяха ми казали, че това е възможно в другия свят, но никога не бях виждала да се случва. Трите кралства се оформиха според новите си господари и се превърнаха в Земята на Корка, Земята на Памука и Земята на Хикора. Земята на Тисите вече не съществуваше.
Въпреки участието си в плановете на Вария, новите монарси – две кралици и един крал – бързо дадоха обещания за мир и приятелство на моята група и контингента на Хемлок. Тези предложения бяха легитимни, за разлика от абсурдното „приятелско“ предложение на Вария. Новите монарси бяха загрижени да укрепят властта си и да установят управление. Съюзите бяха много по-изгодни от завоеванията.
Новите монарси щяха да ни приемат за известно време, но моята група нямаше търпение да се върне в собствените си земи и да започне лечението там. Отхвърлихме всички предложения, като обещахме скоро да изпратим посланици, за да сключим търговски споразумения и договори. Като се има предвид, че можеше да мине известно време, преди производството на храна да се възстанови в моите кралства, това всъщност беше доста солиден план.
Преди да си тръгнем обаче, проведох много интересен разговор с Магия, новокоронованата кралица на Хикора. Като човек, роден и израснал в Земята на Тисите, тя беше добре запозната с нейната история и легенди.
– Разбира се, че знам за Волусиан, убиеца на душите – каза ми тя.
Дориан беше с мен и седеше с Магия в една гостилница, която тя беше превърнала в свое седалище, докато се построи замък. Размених с него изненадани погледи.
– Убиец на душите? – Попитах.
– Определено е впечатляваща титла – помисли си Дориан. – Може би ще започна да се наричам така. Изглеждаше изморен, но се беше възстановил с бързи крачки благодарение на Алистир и лечителя, който ни беше дал назаем Хадик от Земята на Хемлок.
– Признавам – добави Магия – че повечето от тях ми се струваха легенди. Според разказите Волусиан е бил един от най-доверените съветници на Ониа.
– Ониа? – Миг по-късно си спомних за портрета, който бях видяла в тронната зала, изобразяващ кралица със същото име и двете ѝ дъщери.
Магия кимна.
– Ониа. Майката на Ганене. Бабата на Вария. Един от най-могъщите лидери на Тисовата земя. Цялото им семейство е било могъщо. Така са успели да предадат земята на поколенията.
– Забележително – съгласи се Дориан. Бях научила достатъчно, за да знам, че рода не влияе на това кой контролира извънземните царства. Силата влияеше. Монарсите със сигурност искаха децата им да ги наследят, но много пъти тези потомци просто не бяха достатъчно силни, за да претендират за земята.
– Ониа имаше по-малка дъщеря – Ниса Справедливата. – Спомних си за красивото момиче от картината и се зачудих дали тази употреба на прякори е обичай на Тисите или просто продукт на тази епоха. Чудех се също дали историята ще ме запомни като Юджийн Злодеида. – Ниса не притежаваше почти такава сила като сестра си и майка си, но беше красива, добра и обичана от мнозина – включително и от Волусиан.
Загледах се невярващо.
– Влюбен Волусиан? – Мисля, че това беше по-невероятно за мен от всички безумни магически действия, на които бях станала свидетел в другия свят.
– Тогава той беше жив – напомни ми Дориан. – Не беше немъртво същество, принудено да скита по света без мир. Предполагам, че това би променило човека.
– Ниса също го обичаше, макар че не беше от същия ранг – продължи Магия. – Ониа не го одобряваше, но го ценеше и отчаяно се нуждаеше от силите му във войната, която водеше със съседното кралство. Двете с Ганене измислиха план, с който да убедят двойката, че може да се ожени след войната, след като Волусиан помогне на силите на Ониа да стигнат до победа. Всичко това обаче било лъжа и докато той отсъствал, Ганене и Ониа накарали насила Ниса да се омъжи за крал, когото се надявали да привлекат като съюзник. Малко след сватбата Ниса се самоубива.
Вече бях напълно прикована и почти бях забравила, че Волусиан – моя Волусиан – е героя на тази история. Тя бързо придобиваше статута на шекспирова трагедия.
– Волусиан се върнал и открил, че годеницата му не само е била дадена на друг мъж, но и че е мъртва. Той бил толкова разгневен, че се обърнал към тъмните изкуства и в крайна сметка помогнал на враговете на Ониа. Те донесоха на Земята на Тисите ужас и опустошение, които нямаха аналог.
Като си помислих за заразата, се усъмних в това. Разбира се, Волусиан не би могъл да заслужи титлата „Убиец на души“, без да извърши някои доста ужасни неща.
Очите на Магия станаха замислени.
– Почти сигурно е, че Земята на Тисите щеше да бъде напълно унищожена, но Ониа и Ганене най-накрая успяха да хванат и заловят Волусиан. Те решиха, че обикновената екзекуция не е достатъчно голямо наказание за стореното от него, затова го убиха и проклеха в състоянието, в което го намерихте. Без неговата помощ враговете на Тисовата земя се отдръпнаха и сключиха мир.
– Е – казах аз, все още малко зашеметена – това със сигурност обяснява защо той толкова мразеше Тисовата земя и Вария. Не мога да кажа, че одобрявам действията му, но е малко тъжно, че в крайна сметка рода на Ониа все пак го победи.
– Не знам за това. Вария намери смъртта си – отбеляза Дориан. – Със сигурност това ще му даде малко спокойствие в Подземния свят. – Дориан въздъхна. – Това наистина беше неелегантен начин да я убиеш. Така става, когато действаш в разгара на страстта.
Може и да е било неелегантно, но със сигурност е спасило живота ми. Не знаех колко време щеше да отнеме на него и на останалите да усмирят Вария по друг начин, а шансовете бяха големи, че тя наистина можеше да ни накара да се взривим. Бях щастлива, че съм жива и че Дориан е сгрешил от страната на грубостта при изпълнението на задачата.
В някои отношения пътуването към дома се оказа по-дълго от първоначалното. Условията бяха много по-добри – и всъщност позволяваха по-бързо пътуване – но всички бяхме разтревожени и нетърпеливи да видим как са се възстановили нашите кралства. Пътуването през опустошените земи, през които бяхме минали преди, всъщност беше доста вдъхновяващо. Повечето от тях се бяха върнали към първоначалните си температури, което улесняваше топенето на снега. Разбира се, това създаваше още един проблем. Калта и наводненията станаха нещо обичайно, а ситуацията с храната не можеше да се оправи за една нощ. Когато минахме през Земята на Палмите, погледнах гигантските дървета със съжаление. Краят на заразата нямаше да ги върне към живот.
– Те няма да пораснат скоро – промърморих със съжаление.
– Но те ще пораснат по-бързо, отколкото си мислиш – каза Кийо. – Не забравяй къде се намираш.
Около осмия ден от пътуването пътя се промени и ни отведе в Земята на Самодивите. Земята ми пееше, енергията ѝ ме облъчваше с осезаема вълна, която ме накара да спра. Задъхах се, завладяна от тази сила и живот, които се вливаха в мен. Скочих от коня и избягах от пътя, падайки на колене върху калната земя. Впих пръсти в нея, затваряйки очи в екстаз, докато усещах приветствието на земята.
Вдишах въздуха около себе си, който отново беше с типичната си мека температура. Имаше силен аромат на вода и мръсотия, но когато лекия бриз разроши косата ми, усетих нещо друго… обещание за растеж и нов живот. Отворих очи и видях само тъмен, кален пейзаж, но можех да кажа, че растенията и дърветата са на път да се завърнат. Кийо беше прав. Трябваше да си спомня в кой свят се намирам.
Изправих се на крака и открих, че останалите ми спътници ме гледат снизходително. Дори Дориан имаше тъжен израз на лицето си, без съмнение копнееше за собствената си земя.
– Възстановява се – казах аз. – Бавно, но сигурно.
– Какво искаш да направиш? – Попита Рурик. – Да прекосяваш страната или да вървиш по пътя?
Разбрах какво искаше да каже. При странната подредба на Другия свят щеше да ни отнеме повече време да завием към Земята на Самодивите и да стигнем до моя замък. Пътят щеше да е по-кратък, но щеше да пресича други кралства. Признавам, че исках просто да се изгубя в тази земя, но вместо това избрах практичността.
– Ще се придържаме към пътя – казах аз. – Искам да видя Земята на Бодлите, ако мога.
Беше рано вечерта и скоро трябваше да лагеруваме, въпреки че всички бяхме нетърпеливи да продължим напред. Пътувахме толкова дълго, колкото позволяваше светлината, и най-накрая направихме лагер точно зад границата на Дъбовата земя, за радост на Дориан. Както беше случая с мен, това не беше идеалното място, откъдето да отидем до замъка му, така че той беше доволен да остане да нощува с нас.
Честно казано, мисля, че за него беше достатъчно просто да си е у дома. Никога не съм го виждала толкова запленен от нещо. Обикновено винаги наблюдаваше хората около себе си, винаги беше наясно с всички сюжети, които се развиваха. Сега имаше очи само за земята. Обикаляше наоколо, разглеждаше пръстта и докосваше дърветата. Всеки път, когато се отдалечаваше, виждах издънки и пъпки по дърветата. С него бяхме свикнали да си говорим преди лягане край огъня, но тази вечер го оставих сам.
Кийо седна до мен, докато разгъвах завивката си.
– Вероятно ще си тръгна утре – каза ми той. – Трябва да стигнем до Земята на Върбите.
– Изненадана съм, че не си се опитал да ме убиеш, след като сложихме край на заразата – отбелязах леко.
Той въздъхна.
– Вече не ти си проблема, Юджийн. Знаеш това.
– Не са и моите деца.
Краят на заразата ми позволи да се надявам, че скоро ще видя Айзък и Айви. Беше изминал почти месец, което беше много за деца на тяхната възраст. Толкова много неща можеха да се променят и ми се искаше да побързам да се върна, преди да съм пропуснала още много. След начина, по който Кийо и аз бяхме работили заедно в Земята на Тисите, се надявах, че нещата между нас ще се подобрят. Не му бях простила, но изглеждаше, че сега имаме потенциал да установим някакво благоприличие. Очевидно не беше така.
– Има ли нещо, което би променило решението ти? – Попита Кийо. – Нещо, което да те убеди в опасността, която представлява?
– Има ли нещо, което би те убедило, че сина ти е истински човек с право на живот, а не някаква пионка на съдбата? – Отговорих.
Той се намръщи и не ме погледна.
– Ние няма да спрем да ги търсим, нали знаеш.
– Ще търсиш вечно – казах аз.
Кийо не каза нищо повече и ме остави. Като си помислих за времето, когато беше пленен от дриадите, не можех да не видя отново мотивите на Жасмин и Кили да го оставят да умре. Това наистина щеше да направи нещата по-прости. Той беше основния контакт на Мейвън в човешкия свят. Търсенето ѝ нямаше да стигне далеч без него.
На следващия ден той се отдалечи от групата ни, а лисицата му се разпиля из калния пейзаж на Върбовата земя. В момента всички възстановяващи се кралства имаха подобен вид, но знаех, че скоро ще покажат истинската си същност.
Скоро след това с Дориан се разделихме в Земята на Бодлите. Въпреки че песента на земята гореше в мен, не исках да го оставя. Подозирах, че и той изпитва същото, макар че беше трудно да се каже с неговото покер лице и галантност.
– Е, ето ни тук – заяви той. Алистир и Пагиел бяха до него. – Предполагам, че е време да отида да измъкна поданиците си от неприятностите. Както винаги ти благодаря за прекрасното време. Винаги организираш най-добрите купони.
Усмихнах се.
– Опитвам се.
– И ще се опитам да дойда при теб възможно най-скоро.
Това беше неочаквано.
– Помислих си, че няма да искаш да напускаш земята си за известно време.
– О, не е така, но ние с теб все още имаме много неща за обсъждане. Тъй като ще имаш два пъти повече работа, ще ми е по-лесно да дойда при теб. – Хванах погледа му и се зачудих какво точно иска да обсъдим. Мейвън и близнаците бяха очевидната тема, но имах чувството, че може да има и нещо повече.
Пагиел и Жасмин се разделиха също толкова официално, но видях, че се гледат с копнеж. Ах, млада любов. Толкова по-проста от любовта на възрастните.
Макар че, когато видях срещата на Шая и Рурик, трябваше да призная, че това беше доста трогателен пример за зряла любов. Беше напълно епично като във филм, включително състезание в прегръдките си. Опитах се да не гледам, но беше доста трудно да не го направя. Дори се почувствах малко просълзена и този път не можех да обвинявам хормоните, тъй като вече ги бях преодоляла.
Мисълта за хормоните отново напомни за Айзък и Айви. Все още исках да отида при тях, но един поглед върху състоянието на моите кралства ми подсказваше, че ще остана тук за известно време. Най-малкото исках да съобщя на Роланд, че всичко се е оправило… но нямах средства за това, освен да пътувам сама до Тусон. Със сигурност не ми липсваше хапливия характер на Волусиан или постоянните заплахи да ме убие, но той имаше своите приложения в службата ми. След разказа му дори ми стана леко симпатичен. Но само леко. Ганене и Ониа го бяха наранили, но той бе отмъстил на невинни. Защо, зачудих се, това изглеждаше толкова повтаряща се тема сред онези, които срещах?
Едно от първите неща, които направих след завръщането си в моите земи, беше да започна да организирам делегации до освободените кралства на Вария. Имахме остра нужда от храна, а запасите ни от мед ни даваха непокътната валута, с която другите заразени кралства нямаха късмета да разполагат. След като се запознах с новите монарси, знаех, че няма да има и повече подбиване на цените. Шая се отличаваше в организирането на подобни неща. Всъщност тя щеше да е чудесен избор за водач на групите, но не можех да се принудя да разделя нея и Рурик толкова скоро. Доверих се на нейната преценка да намери други способни хора.
Наред с недостига на храна трябваше да се справим и с последиците от опустошителната зараза. Хората бяха болни. Къщите и другите постройки бяха повредени. И въпреки че можехме да поправим много неща, нищо не можеше да компенсира загубата на човешки живот. Населението и на двете кралства пострада, което означаваше, че имахме по-малко помощ за възстановяване. В някои дни беше обезсърчително.
Заедно с естествената магия на земите открих, че мога да ускоря лечението и възстановяването. Точно както бях видяла Дориан да лекува дъбовете си, аз можех да накарам растенията и дърветата в моите кралства да растат отново. Повечето от усилията ми бяха насочени към Земята на Самодивите, в която имаше повече растения, даващи храна. По-специално работих върху черешовите дървета, тъй като те бяха в изобилие. Ускорих преминаването им през фазите на листопад и цъфтеж и след няколко седмици започнахме да виждаме първите признаци на плод. Черешите не бяха точно най-засищащата храна, но бяха добре дошли за всички след това, което бяхме преживели.
Въпреки че Земята на Бодлите не беше приоритетна за производството на храна, все пак работих за възстановяването на някои от растенията и дърветата там. Това донесе надежда на жителите на земята, които бяха свикнали с пустинното си царство. Всяко цвете, което разцъфваше на кактуса, беше знак, че сме на път да се възстановим, и земята излъчваше благодарността си към мен.
Излекуването на растителността не беше лесно или бързо. Често се налагаше да прекарвам много време насаме с едно дърво или растение, а след това се налагаха чести посещения, за да подпомагам всяка стъпка в процеса. Един ден седях в овощна градина близо до замъка на Самодивите и старателно насърчавах всяко дърво да отгледа своя плод. Денят беше слънчев, а тревата – която бързо се беше завърнала – беше зелена и буйна под мен. Птиците пееха по-малко, отколкото преди, което беше малко странно. Животните бяха пострадали също толкова тежко, колкото и хората, но мнозина ме увериха, че до една година можем да очакваме нашите космати и пернати сънародници да възстановят броя си.
Облегнах ръка на кората на черешово дърво, а очите ми бяха затворени. Усетих пулса на живота на дървото и се опитах да го свържа със себе си и със земята, за да можем да му дадем силата си. Един удар в тревата до мен ме извади от транса и аз погледнах надолу, за да видя яркочервена ябълка в тревата до мен. Усмихнах се и я вдигнах.
– Това не е мое – казах, когато върху мен падна позната сянка.
Дориан се отпусна до мен и седна с кръстосани крака. Той носеше една своя ябълка и я отхапа. Преглътна и ми се усмихна в отговор. – Втората ни реколта. Щях да ти донеса малко от първата, но имахме твърде голяма нужда от тях.
– Трябваше да запазиш и тези. – Отхапах от ябълката. Беше вкусна. – Втора, а? Изоставам.
Той погледна към черешовото дърво. – Изглежда, че се справяш добре. Освен това ти се наложи да свършиш и два пъти повече работа от мен, помниш ли? Не се преуморяваш, нали?
Облегнах се назад в тревата и преглътнах още една хапка ябълка.
– Няма нищо, с което да не мога да се справя. След това лудо пътешествие до Земята на Тисите, да висиш тук сред дърветата по цял ден ми се струва направо мързеливо.
Дориан се протегна до мен, така че раменете ни се докоснаха.
– Имаш ли планове да се върнеш в човешкия свят? Знам, че сигурно изгаряш от желание.
– Да имам – признах аз. – Ще минат два месеца. Два месеца, Дориан! Айзък и Айви трябва да бъдат изведени от интензивното отделение. Трябва да знаят коя съм. И Роланд също трябва да знае, че съм добре. Наближава момента, в който земите ще са добре и без мен, но тогава… е, не съм сигурна за следващия си ход. Когато за последен път видях Кийо, той даде да се разбере, че не се отказват да предотвратят пророчеството.
– Чувствам се сигурен, че Мейвън е заета с точно същите задачи, с които се занимаваме и ние, за да възстановим земите си – казва той.
– Не се съмнявам в това. Но също така не бих се изненадала, ако Кийо е там, наблюдава и чака. Ако отида при близнаците, има голяма вероятност да компрометирам местоположението им. – Въздъхнах. Това беше нещо, за което имах много време да мисля, докато се грижех за земите си. – В същото положение съм, както и преди да се родят.
– Не съвсем – каза Дориан. – Преди бяхте подвижна мишена, защото винаги трябваше да си на няколко места. Сега? Децата ти не трябва да се движат наоколо. Държиш ги на едно място и ги пазиш. Отиди при тях и ги върни със себе си. Постави ги някъде в крепост.
– Но дали някога ще имат мир? Попитах тъжно.
– Дори и да израснат обградени от телохранители, самоличността им ще бъде известна тук. Винаги ще има хора, които ще се опитват да ги убият – или поне ще се опитват да убият Айзък.
Дориан беше непреклонен.
– Не се съмнявам, че те ще бъдат силни, когато пораснат. Ще могат да се грижат за себе си. А дотогава, кълна се, ще ти дам половината от силите си, за да ги пазиш на каквото и място да избереш.
Обърнах се към него и не успях да скрия усмивката си.
– Наполовина? Не е ли това малко крайно?
Очите му, напълно сериозни, ме изучаваха в продължение на няколко мига.
– Не и за теб.
Усмивката ми избледня и изведнъж се почувствах объркана. Сърцето ми подскочи в гърдите.
– Защо би направил това за мен?
– Какво не бих направил за теб?
Гласът му беше дрезгав и той се подпря, за да може да се наведе над мен. Затворих очи и усетих как устните му докосват моите. Беше сладка целувка, целувка, топла и ленива като слънчевия ден около нас. Тя изпълни тялото ми с живот и светлина, не по-различни от тези, които усещах от моите кралства. Усещането на тялото му срещу моето беше правилно и аз обвих ръце около врата му, вплетох пръсти в косата му и го привлякох по-близо. Целувката му стана все по-интензивна и аз я приветствах, като разтворих устни, за да усетя вкуса му.
С толкова предпазливост, колкото бях виждала Дориан да проявява в любовни дела, ръката му се плъзна по ризата ми и леко докосна гърдите ми. Задъхах се и извих тялото си към него, като му дадох повече от достатъчен стимул да стане по-смел. Той избута ризата ми нагоре и след това сведе устата си до зърното ми. Отново се задъхах, а ръцете ми се насочиха към панталоните му. След непланирана бременност, раждане и почти пълно гладуване не бях мислила, че тялото ми някога ще се чувства така. Сега сякаш нищо от това не се беше случвало. Тялото ми отново беше живо. Искаше го.
Проблемът беше, че не бях сигурна дали да го направя.
– Не… чакай… – С голяма неохота внимателно го избутах нагоре. Той се подчини веднага, като все още се носеше над мен, но спря с настъплението си. На лицето му се появи съжалително изражение.
– Твърде рано – предположи той.
– Е, не точно… Искам да кажа, че нямам проблем да го направя – казах аз. – Просто не знам как стои въпроса с… другите неща.
Той обмисли това.
– Предполагам, че се намираме на много по-добро място от преди.
Почти се разсмях.
– Е, да, но има неща, които трябва да разберем.
Дориан ме погледна и отметна косата от лицето ми.
– Не и аз. Вече знам всичко, което трябва да знам.
Попаднах в този поглед и усетих, че нещо в сърцето ми започва да се отваря. Започнах да се протягам към него, исках да го целуна отново, когато…
– Ваше Величество!
Съвършеният златен момент се разпадна, когато чух гласове и бягащи крака. Е, поне за мен се разпадна. От начина, по който трябваше да се измъкна изпод него, стана ясно, че Дориан би могъл да продължи да се целува и във военна зона. Седнах в тревата, заслепена от слънцето, от туптящото ми сърце и от безбройните чувства, които се разбунтуваха в мен. Оправих ризата си и се надявах да не изглеждам прекалено разчорлена. На войниците им трябваше малко време, за да ме открият, тъй като вече не пътувах с бодигард по всяко време. Те изглеждаха облекчени, че ме виждат.
– Ваше Величество – възкликна водача и ми се поклони бързо.
– Имате посетител. Роланд Убиецът на бури е…
– Роланд!
Той вървеше през зелената площ към нас, без да бърза да се справи с охраната, която бе оповестила пристигането му. Тръгнах към него с протегнати ръце и чух Дориан да казва съкрушително:
– Един мъж никога не може да се състезава с бащата на една жена.
Роланд ме вдигна и ме завъртя, като отвърна на прегръдката. Очите му блестяха и всъщност мисля, че сега изглеждаше по-успокоен да ме види, отколкото в Алабама.
– Юджийн, ти си жива – каза той, след като ме сложи на земята. Все още държеше ръцете си около мен. – Когато мина толкова много време без новини, си помислих… ами, помислих си най-лошото. – Той погледна наоколо към зеления пейзаж. – Предполагам, че сте решили проблема.
– Направихме го – казах щастливо. – Все още имаме да се възстановяваме, но нещата се оправят. Ето защо не успях да се свържа с теб. Освен това Волусиан си отиде – не можах да изпратя съобщение.
Това ми донесе повдигнати вежди.
– Чудех се защо не съм се чувал с него. Макар че не мога да кажа, че съм разочарован, че си е отишъл.
Тогава Дориан стигна до нас и кимна на Роланд за поздрав.
– Съгласен съм с теб по този въпрос – каза Дориан. – Макар че, колкото и да не ми се иска да го призная, Волусиан беше причината, поради която в крайна сметка успяхме да унищожим заразата.
– Е, тогава – каза Роланд. – Предполагам, че нещо положително е дошло от този дявол. Знаех, че нещо се е случило тук, когато видях момчето, но не бях сигурен дали е добро или лошо.
Щастливото изражение на Роланд малко помръкна, което не можех да разбера. Не знаех и какво означаваше коментара му.
– Момчето?
Той кимна.
– Този, когото срещнах преди. Този, който нападаше Тусон и Финикс.
Размених озадачени погледи с Дориан.
– Искаш да кажеш Пагиел? – Попитах. – А какво става с него?
– Той се върна – каза Роланд. – И тъй като знаех, че си го взела със себе си в търсенето си, реших, че или си успяла и си го освободила, за да се върне, или си се провалила и си го принудила да прави още от същото.
За няколко мига бях напълно объркана. Когато най-накрая успях да разбера какво казва Роланд, едва не се олюлях. Бях сигурна, че съм разбрала погрешно.
– Да не искаш да кажеш, че Пагиел се е върнал в Аризона?
Роланд кимна.
– Връща се с още хора. Завръща се за още набези.

Назад към част 22                                                      Напред към част 24

Глава 22

Сърцето ми спря.
– За какво, по дяволите, говориш? – Поисках.
Охранителят остана безучувствен.
– Изглежда, че някои от мъчителите са били твърде ревностни в изкуството си. Когато Нейно Величество откри това, тя любезно реши да ви даде възможност да го посетите, преди Краля на Дъбовете да премине. Не знам какво е сегашното му състояние. Всъщност това не е моя работа.
– В това няма нищо мило! – Възкликнах. – И това не беше част от плана. Вария ми каза, че ще бъде екзекутиран по-късно.
– Нашата дама не отговаря пред вас, нито пък е длъжна да държи на думата си пред подчинените си. Тя може да прави каквото пожелае.
Сърцето ми отново заработи, само за да започне да бие двойно. Отклонявайки се от своя план, Вария разрушаваше моя. Дориан… мъртъв? Знаех, че е в опасност, но в съзнанието ми тази опасност винаги беше „по-късно“. А при обичайния ми начин на действие „по-късно“ винаги означаваше, че имам възможност да се намеся. Един вътрешен глас ми казваше: „Придържай се към плана, придържай се към плана“. Ако Дориан беше мъртъв, нямаше да мога да направя нищо. Ако все още беше жив, тогава Кийо и останалите можеха да го спасят.
И все пак…
– Ще отида – казах аз.
Това противоречеше на всякаква логика. То играеше в ръцете на Вария. И все пак нямаше как да изоставя Дориан, ако той беше близо до последния си дъх.
Заведоха ме в стаята на мъчителите, която беше толкова ужасна, колкото може да си представи човек. Стените бяха осеяни със зловещи оръжия, повечето от които изглежда бяха с шипове. Но когато ме заведоха при Дориан, не видях нито един белег по него – освен нанесените по-рано, което ме накара да си помисля, че благородническите форми на мъчения са много по-коварни, отколкото знаех. Той лежеше по гръб върху дълга каменна маса като труп в морга. Побързах да се приближа до него и дори без видими следи от нараняване, беше очевидно, че не е в добро състояние.
Дориан винаги е бил блед, но това беше естествения мраморен тен, който идваше с червената коса и предпазливостта на слънцето. Това… това беше нещо съвсем различно. Беше нездравословната белота на близката смърт. Кожата му бе лепкава, а дишането му бе повърхностно. Все пак последното ме изпълни с надежда. Той дишаше. Поставих няколко пръста отстрани на врата му и усетих слаб пулс. Това беше почти пълния обем на медицинските ми познания, но факта, че имаше пулс, трябваше да е добър знак.
Огледах останалите в стаята, несигурна към кого да насоча справедливата си ярост, след като Вария очевидно не можеше да се притесни да дойде при мен. Вероятно беше време за къпане на кучетата. Контингентът ми от пазачи беше получил подкрепления, но те бяха там предимно като предпазни мерки, за да ме държат в подчинение. Истинските виновници, както предположих, бяха двама благородници, застанали в дълги кафяви одежди със златни бродерии, които ме наблюдаваха мълчаливо. Единият беше мъж, а другият – жена.
– Какво му направихте? – Попитах.
Мъжът-мъчител разпери ръце по абсурдно спокоен начин.
– Това, което нашата кралица поиска от нас. Тя искаше да изтъкне нещо.
– Какво, че е бясна психопатска кучка? Тя отдавна го е доказала, когато е започнала да експлоатира други кралства.
Неколцина от пазачите се намръщиха на езика ми, но никой не излезе да ме спре.
– Тя просто искаше да покаже силата си – каза мъчителката. – И да те насърчи да избереш мъдър начин на действие.
– Няма да и помагам в безумните и планове – казах аз. – И тя много добре го знае. Къде е тя?
– На следобедния чай – каза един от охранителите. – Ние трябва да и предадем съобщението ви.
– Можеш да и кажеш да се чука – отвърнах аз. Обърнах се обратно към Дориан и внимателно отметнах косата от лицето му. – Остани с мен – промълвих аз. – Беше достатъчно лошо с дриадите. Не можеш да продължаваш да ми правиш това.
– Ако това е вашия отговор – каза хладно друг от пазачите – тогава трябва да ви върнем в килията ви.
– Добре – казах аз, без да поглеждам към никого от тях. – Ами Дориан?
– Той остава при нас – каза мъчителката.
Главата ми се вдигна.
– Какво? Той има нужда от лечител! Ти вече го докара до ръба. Ще умре, ако продължаваш да го правиш.
– Смятам, че това е целта – каза мъжкия мъчител. Той повдигна вежди. – Какво точно очакваше? Че можеш да откажеш и Нейно Величество ще го освободи? Ако искаш да го излекуваш, изпълни исканията ѝ. Това е единственият ти избор.
Не, всъщност имах няколко други варианта. Единият беше да ги измамя и да заявя, че ще се предам на Вария. В края на краищата това едва ли беше решение, което трябваше да взема веднага. Не носех със себе си Желязната корона. Тя беше скрита далеч в собствените ми земи. Ако заявех, че ще я дам нанея, имах достатъчно време да измисля останалата част от това, преди действително да се наложи да представя въпросната корона.
Точно тогава Дориан започна да кашля. Не, не кашля. Задъхваше се. Сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух. Очите му се отвориха и в тях се появи трескав и отчаян поглед, докато се бореше да диша.
– Дориан! – Изкрещях, като го хванах за ръка. – Дориан, дишай! Отпусни се. Можеш да го направиш.
Въпреки това беше ясно, че не ме чува и не ме вижда. Беше някъде другаде, някъде заключен в болката, която беше нанесла толкова много щети, че сега щеше да го довърши. Погледнах нагоре към всички събрани хора в стаята, без да мога да повярвам, че всички те просто стоят наоколо.
– Ах – отбеляза един от мъчителите. – Чудех се кога ли дробовете му ще издъхнат.
– Направете нещо! – Изкрещях. – Помогни му.
Дориан изведнъж се спря, а на лицето му се появи ужас. Споделих чувствата му, защото осъзнах, че вече не диша. Изстреля ме нов вид паника, както и разочарование и ужасна болезнена тъга. Притежавах сила, която можеше да постави мнозина на колене, сила, на която мнозина завиждаха. Каква полза от нея, запитах се гневно, когато ме оставяше напълно безпомощна да защитя онези, на които държах?
– Не правим нищо, докато не направиш своя избор – отвърна мъжкия мъчител.
Избор? Да. Щях да направя своя избор – и той нямаше да бъде да се предам на Вария. Нямаше да е дори да се преструвам. Това щеше да бъде избора, който исках да направя от самото начало.
Щях да взривя тази стая и да измъкна Дориан оттук.
В мен се появи магия, силата на водата и въздуха, които заобикалят всички живи същества. Стаята се сгъсти от влага, докато въздуха се раздуваше и напрягаше, точно както по време насутрешната ми среща с Вария. Сега стигнах по-далеч. Ароматът на озон се разнесе около нас и усетих как косъмчетата по тила ми се изправят от електрическите заряди във въздуха. Някои от събралите се усетиха, че дърпам магията си. Всички останали просто усещаха очевидните признаци на буря, която е на път да се разрази. Хората се напрегнаха, оръжията бяха извадени. Късмет с това, помислих си аз.
Огромна въздушна струя, достигнала точката на пречупване, внезапно избухна и разруши една от стените на стаята. Камък и отломки полетяха навсякъде, а аз едва успях да се наведа и да предпазя Дориан с тялото си. Собственото ми нараняване нямаше значение. Другите в стаята нямаха такава защита.
Забавното обаче беше, че не аз бях тази, която беше взривила стената.
От съседната стая, която вече се виждаше, влязоха Кийо и Рурик, а останалите ни войници – точно зад тях, заедно с няколко бойци от Хемлок. А зад тях бяха Жасмин и Пагиел, които ми подсказаха какво се е случило със стената. Войниците на Вария веднага скочиха напред, за да се борят с тази нова заплаха, забравяйки за мен.
– Алистир! – Изкрещях, като някак си накарах гласа си да се чуе над битката.
Войникът на Дориан дръпна глава към мен. Повиках го. Той кимна с глава, след като първо се справи с един воин от племето на Вария. Избягвайки няколко други, Алистир скоро си проправи път към мен. Направих трескав жест към Дориан.
– Помогни му. Той не диша от почти минута.
Алистир побледня. Бързо постави ръцете си върху Дориан. Не можех да усетя лечебната му магия, но от изражението на лицето на Алистир личеше, че му предстои борба. Не се съмнявах, че Алистир е надарен, но точно тогава ми се искаше и да бяхме довели все пак сигурен лечител като Шая.
– Юджийн! – Гласът на Кийо ме измъкна от лечебната драма. Той удари един войник на Вария и след това ме погледна недоверчиво. – Какво, по дяволите, правиш тук? Излизай! Знаеш какво трябва да направиш!
Чувствах се разколебана и хвърлих тревожен поглед към Дориан. Как бих могла да го оставя? Не можех да разбера какво прави Алистир и дали Дориан изобщо диша отново.
– Върви! – Изкрещя Кийо.
– Нищо не можете да направите, Ваше Величество – каза Алистир през стиснати зъби. – Върви. Остави го на мен.
Знаех, че е прав, и отново ме изпълни онова чувство на неудовлетвореност, чувството, че съм свръхсилна и същевременно напълно лишена от власт. Тук не можех да направя нищо, но на горния етаж можех да направя много.
Входът, през който бях влязла, беше напълно задръстен от бойци, затова се запътих към импровизираната врата, която Пагиел беше направил в стената. Някой пристъпи в крачка до мен и аз се приготвих за бой, докато не осъзнах, че това е Жасмин.
– Идвам с теб – каза тя, преди да успея да произнеса и дума. – Те са се справили с това. Какво изобщо правиш тук? Не се ли предполага, че водиш революция?
– Отклоних се – промълвих аз.
Да се върнем на третия етаж беше по-лесно, отколкото си мислех. Много охранители минаха покрай нас, защото знаеха, че в мазето има бой, до който трябва да стигнат. И през ум не им минаваше, че минават точно покрай звездния си затворник. Онези, които ни предизвикаха, бяха лесно отблъснати с комбинираната ни магия и падаха като домино, докато ги разчиствахме от пътя си.
В кралската зала видях, че броя на стражите е намалял, вероятно защото са били изпратени долу. Повечето от ползвателите на магии все още бяха там, което даде и на мен доста голям шанс за борба. Един от първите войници, които ликвидирах, беше някой, когото разпознах като главния тъмничар.
– Вземи ключовете му и започни да освобождаваш останалите – казах на Жасмин. – Аз ще се справя с тази група.
Тя не се поколеба, а аз се постарах да направя такъв спектакъл, че да привлека цялото внимание. Потребителите на магии, които бяха останали на служба, разполагаха с широка гама от сили. Някои от тях успях да отблъсна с вятър още преди да са нанесли удар. Един от тях изпрати огнена вълна към мен, като по невнимание изпепели един от колегите си. Докато огъня се устремяваше към мен, призовах влагата около себе си. Въздухът около нас стана сух до кости, но се материализира водна стена, която спря огъня. Последвах я с порив на вятъра, за да се уверя, че той няма да повтори деянието.
Пространството на залата ме ограничаваше в някои отношения. Обикновено щях да поддържам ураганен вятър, който да не спира, за да спра противниците си дори да се изправят. Не можех обаче да го направя лесно, без да засегна Жасмин. По същия начин се колебаех дали да използвам мълнии в такова ограничено пространство. Успявах да я контролирам доста добре – и тя беше отлично оръжие, но имаше потенциал да излезе извън контрол. Отново трябваше да се съобразя с безопасността на Жасмин и затворниците.
Затова се придържах към вятъра и водата, които бяха ефективни, но отнемаха малко повече време в тези помещения, тъй като тези сили трябваше да се използват внимателно. Бях стигнала само до един ползвател на магии, когато нещо твърдо, голямо и солидно ме блъсна отстрани. Една от вратите на килиите беше изтръгната от пантите си и хвърлена към мен. Препънах се на земята. Съдейки по доволния вид на напредващите към мен джентрита, това беше нейно дело. Сигурно има някакъв афинитет към дърветата или дървото като цяло. Щеше да усети въздушната магия и да ме предупреди.
Изправих се на крака и посегнах към захранването си. Преди да успея да направя каквото и да било, нещо, което приличаше на мрежа от синясветлина, излетя и я обви като пашкул. Тя изкрещя от болка, докато мрежата се свиваше все по-плътно около нея. Тя обгърна торса ѝ – както и врата ѝ. Скоро писъците ѝ затихнаха, тъй като кислорода ѝ беше отрязан. Тя падна на земята, мъртва или в безсъзнание, не можех да кажа. Неудобно ми напомни за Дориан.
Огледах се и видях висок мъж с черна коса до раменете и заострена брада, който стоеше на вратата на една от килиите. Той направи малко движение с ръка и светлинната мрежа изчезна. Той огледа жертвата си за няколко мига и изглеждаше доволен от това, което е открил. След това погледна нагоре и ми кимна в знак на признание.
– Благодаря – казах аз.
– Вие сте Юджийн?
– Да.
– Тогава съм ти задължен – каза той сериозно. – Аз съм Хадик, краля на Земята на Хемлок.
– О, човече – казах аз. – Познавам хора, които ще се радват да те видят.
Скоро към нас се присъединиха Жасмин и останалите монарси. Нямаше време за обстойни представяния, но бързо разбрах какво е имал предвид Волусиан за разнообразието от отношения. Някои от тях, като Хадик, изглеждаха готови да се справят с Вария с една ръка. Другите изглеждаха замаяни, сякаш току-що са се събудили от сън. И все пак, докато възприемаха обстановката, видях в очите им искрици живот, които се надявах да се развият. Всички изглеждаха слаби и изтощени, несъмнено в резултат на дългото хранене със затворнически дажби и лишаването им от земя.
– Хайде – казах аз, без да чакам да видя дали всички ще ме последват. – Трябва да победим Вария и да се отървем от тази зараза веднъж завинаги.
Бях запомнила указанията на Кийо и открих, че слизането надолу е подобно на пътуването нагоре – смесица от забрава и предизвикателства от страна на войниците. Едно нещо, което се беше променило, беше, че ситуацията ставаше все по-хаотична. И охраната, и цивилните бяха в паника. Предполагам, че когато си управляван от могъщ деспот като Вария, просто не си очаквал много предизвикателства към статуквото.
Камерата за изтезания беше един етаж по-надолу. Имаше голямо изкушение да отида да проверя какво е положението там, но днес вече веднъж се бях отклонила от плана си. Затова продължих да слизам по стълбите, до четвъртото подземно ниво. По стълбите не срещнахме особена съпротива, но щом се насочихме по коридора към стаята, в която се намираха даровете, бяхме обсипани с охрана. Тя беше затворена с двойни врати, точно както Кийо ми беше описал. Ръцете на Хадик пламнаха със синя светлина.
– Знаеш ли как да спреш заразата? – Попита ме той.
– Мисля, че е така.
– Тогава го направи. Ние ще ги задържим.
За мое голямо облекчение и петимата монарси вече бяха на борда. Трябваше да предположа, че силите им, дори и малко отслабени, са повече или по-малко сравними с моите и тези на Дориан. Можехме ли двамата да се справим с тази сила от войници? Вероятно. Или поне да се представим адски добре. Това изглеждаше благоприятно за шансовете на тази група да се справи с всичко.
– Стаята е в края на коридора – казах аз. – Елате при нас, когато можете. – Ако заклинанието не проработеше, щеше да се наложи да опитам метода на грубата сила, за да разруша магията.
С Жасмин трябваше да си проправим път покрай тълпата от стражи и потребители на магии, но за щастие монарсите се справиха добре с прикриването ни. След като стигнахме до двойните врати, срещнахме още няколко часови, но по-голямата част от силите бяха ангажирани другаде. Жасмин и аз лесно се справихме с тази шепа и се опитахме да отворим вратите. Не беше изненадващо, че те бяха заключени. Вместо да търся ключове в стражите, просто взривих вратите. Беше някак терапевтично след неотдавнашните ми разочарования.
Втурнахме се вътре и спряхме. Беше точно както Кийо го беше описал. Широк свод на стая с високи тавани. Пред нас се намираха две купчини предмети, вариращи от статуи до скъпоценни камъни и платове. Едната колекция беше съвсем малка, а другата – отвратително голяма. Всеки от тези предмети представляваше кралство, държано в плен от заразата, като всяко едно от тези царства страдаше толкова тежко, колкото и моето.
Жасмин се стрелна към тях, а по лицето ѝ се четеше желание за унищожение.
– Чакай… – Извиках аз.
Твърде късно. Тя се удари в една от невидимите стени, които защитаваха скривалището, и отскочи от нея, препъна се и се удари в пода. Зачервена, тя се изправи на крака и се загледа.
– Наистина е там, а?
– Да. – Способността ми да усещам различните видове магии на благородниците беше непостоянна, но усещах това, въпреки че не го виждах. Беше силна – много силна. Отново се зачудих колко ли хора са били нужни, за да я построят.
Потърсих свитъка в джоба си и прочистих гърлото си.
– Да се надяваме, че това ще го свали за нас. – Трябваше отново да примижа, за да прочета заклинанието, по-голямата част от което представляваше безсмислени срички на древен магически език. Когато приключих, вдигнах поглед към предметите. Според моите усещания нищо не се беше променило. Онази мощна магия все още си беше на мястото.
– По дяволите – казах аз.
– Може би не си го произнесла правилно – каза Жасмин.
– Може би – казах скептично. Беше написана почти така, както звучеше, а Волусиан беше слушал рецитацията ми в килията и ме поправяше, когато беше необходимо.
– Защото не си родена в Земята на Тисите – каза глас зад мен.
Завъртях се и инстинктивно посегнах към единственото оръжие, което имах, а то беше мизерната пръчка. Вария стоеше във вратата, за разнообразие облечена в разумна рокля, и ни гледаше с онова досадно снизходително изражение, което владееше отлично. И така, помогни ми, тези нелепи кучета бяха в краката ѝ, носеха панделките си и ни лаеха.
– Който и шпионин да те е привлякъл с този чар, е свършил отлична работа – продължи тя. – Не знам дали да се впечатля или да се дразня. Перфектно е, дума по дума. За съжаление, това, което той или тя не са успели да открият, е, че тя трябва да бъде изпълнена от ползвател на магия със значителна сила – такъв, който е от Земята на Тисите. Нали не мислиш, че наистина съм си направил труда да направя всичко това, за да може всеки да дойде и да го унищожи с едно малко песнопение? Всичко, което виждате, всичко, което е свързано със Зимното вълшебство, е резултат от дългогодишна подготовка.
– Ебаси – казах аз, осъзнавайки, че това се нуждае от подобрение на ругатните.
Сега не оставаше нищо друго, освен да се надяваме, че монарсите и аз ще успеем да си пробием път през щита. Е, това, а и можех да унищожа Вария, докато убивам време. Тя със сигурност нямаше да стои безучастно, когато останалите се опитвахме да унищожим даровете. Освен това, след всичко, през което ме беше прекарала, аз бях…
Мислите ми се объркаха, когато ме връхлетя вълна от замайване. Разтърсих главата си, за да я прочистя, и коригирах стойката си. Предполагах, че днес съм се натоварила твърде много. Съсредоточих се отново върху Вария, която ме наблюдаваше с развеселено свиване на устни. До мен чух изненадан вик на Жасмин. Тя направи няколко крачки напред и изведнъж падна на колене. Притисна ръце към главата си и се размърда, сякаш беше подложена на някакъв ужасен шум.
При мен дезориентацията се завърна и отново наруши чувството ми за равновесие. Почти се присъединих към Жасмин на пода, но едва успях да остана изправена. Не го направих обаче грациозно и вероятно приличах на някакъв пиян балетист. С единствената Вария за публика, не ми пукаше особено.
– Какво… правиш? – Попитах през стиснати зъби, като все още се борех да запазя контрол.
– Това, което правя естествено – отговори Вария. – Хайде сега. Нима си мислиш, че нямам собствена сила? Че само организирам другите да изпълняват моите поръчки?
Честно казано, не се бях замисляла много за това. Бяхме говорили много за сложните групови заклинания, които работеха в Земята на Тисите. Фактът, че е управлявала кралство, предполагаше, че притежава значителна магия, но конкретиката не беше толкова важна пред по-голямата заплаха от заразата. Сега, когато дрезгаво бръмчене изпълни ушите ми, осъзнах, че Вариа трябва да има някаква способност да влияе на равновесието и неврологичните функции на човека. Казано с по-малко научните термини на джентритата, тя можеше да „обърка главата ти“.
Беше изумително и разочароващо колко осакатяващо беше това. В някои отношения то много приличаше на моята безпомощност при лечението. Магията на Джентри се изразяваше в най-различни форми, а моята беше предимно физическа проява. Ако тя започнеше да хвърля огнени кълба по мен, можех да и отговоря в отговор с материални елементи. Този вид атака – невидима и почти психическа по природа – не беше нещо, към което бих могла да хвърля мълния. Бих могла да хвърля мълния към нея, но това щеше да изисква да се противопоставя на това разтапяне на съзнанието – а точно сега това беше адски трудно. Най-доброто, на което можех да се надявам, беше, че останалите в залата ще се появят, преди тя да ни убие. Със сигурност не можеше да упражнява такъв контрол върху група хора и може би някой щеше да е по-устойчив от…
Задъхах се, когато ме споходи прозрение. Събрах сили и се опитах да пренебрегна психическата и атака, доколкото можах, за да удължа домашната си пръчка. Успях да изрецитирам думите за призоваване на Волусиан, без да съм сигурна дали наистина ще мога да получа него, когато съм в толкова компрометирано състояние. Като по чудо той се появи.
– Волусиан! – Възкликнах. – Помогни ни.
Волусиан не отговори веднага. Всъщност дори не ме погледна. Въпреки променящата му се, трептяща форма, червените му очи горяха ярко и стабилно, докато ги насочваше към Вария.
– Вария, дъщеря на Ганене – каза той почти учтиво. – Ти приличаш на майка си.
Вария се намръщи и аз усетих и най-малкото отслабване на магията, която тя прилагаше върху мен. Очевидно тя можеше да се съсредоточи само върху ограничен брой неща, което предвещаваше нещо добро за времето, когато пристигнат подкрепленията ми. Надявах се това да стане скоро.
– Кой сте вие? – Поиска Вария. – Кой сте вие? Има нещо във вас… познато и непознато.
– Би трябвало да съм познат, тъй като все още нося отпечатъка от магията на майка ти и баба ти.
Очите ѝ се насочиха към мен, сякаш си спомниха думите ми, когато го повиках.
– Волусиан? Със сигурност не… не този Волусиан. Той е умрял отдавна.
– Мъртъв и не мъртъв – каза той. – Според условията на проклятието.
Макар да бях сигурна, че историята на живота на Волусиан е завладяваща, нямахме време за това.
– Волусиан, стига с тези разговори! Направи нещо, за да ни помогнеш!
– С удоволствие, господарке.
Волусиан се премести, сякаш искаше да атакува, но не стигна далеч, когато Вария изкрещя:
– Не! – Менталната ѝ атака срещу мен изчезна, а вместо това усетих как вълна от невидима сила преминава през въздуха и заплашва да разкъса връзките, които държаха мен и Волусиан заедно. Образът му трепна и аз едва повярвах на случващото се.
– Невъзможно – промърморих аз. – Тя се опитва да го прогони. – Като се има предвид, че не можех да го прогоня дори сама, отначало си помислих, че това трябва да означава, че Вария е много по-страшна от, което подозирах. После, като се замислих за разговора, който току-що бях подслушала, преосмислих решението си. Ако е имала някаква семейна връзка с проклятието на Волусиан, може би е притежавала и вродена способност да го разруши и да го изпрати от този свят. Волусиан беше болка в задника, но не можех да рискувам да загубя съюзник като него – особено сега. Отново владеех силите си и ги използвах, за да блъсна Вария в стената с изблик на вятър. От удара хватката ѝ върху Волусиан се разхлаби и връзките ми с него се възстановиха.
– Правя ти услуга! – Изсъска тя към мен. – Ти не искаш да имаш нищо общо с черен магьосник като него! Той е зъл и предател!
– За това можеш да благодариш на майка си и баба си – отвърна Волусиан гладко. – Щях да бъда най-верния слуга, ако те не ме бяха предали. Ако можех тогава, щях да ги накарам да си платят. Вместо това трябваше да чакам през всичките тези векове, докато ме свържат с някой достатъчно силен, за да ме върне в тази нещастна земя. Бих предпочел да си отмъстя на Ганене и Ониа, а не на теб, но отдавна съм се научил да се задоволявам с това, което имам.
Мислех си, че Волусиан ще я разкъса с голи ръце, както беше заплашвал да направи с мен безброй пъти. Чудех се дали да го спра. Преди обаче да направи повече крачки, той спря и ме погледна.
– Цената на това, че съм тук, разбира се, е, че все още трябва да ви служа, господарке. Вие ме помолихте да помогна по някакъв начин. От това, което виждам, омагьосването на талисманите е в сила.
– Заклинанието не проработи – казах аз. – То трябва да бъде произнесено от потребител на магията на Тисите…
Волусиан вече пееше. Не знаех, че е запомнил заклинанието в килията ми, но той го знаеше дума по дума. Силата се излъчваше от него, докато говореше. Вария нададе задушаващ вик и се тласна напред срещу вятъра, който все още използвах, за да я задържа на място. С повече сила, отколкото знаех, че притежава, тя изпрати още един взрив от тази дезориентация към мен и Жасмин. Отново загубихме равновесие и аз изпуснах магията. Вария не губеше нито миг, след като се освободи. Веднага щом не се бореше с моите стихии, тя насочи цялата си сила към прогонването на Волусиан. Това означаваше, че трябваше отново да отпусне Жасмин и мен, вероятно надявайки се, че последната ѝ атака ще ни забави да действаме през времето, което щеше да ни отнеме да се възстановим.
Беше права, защото ми бяха нужни няколко секунди, за да се изправя на крака и да прочистя главата си. Докато го правех, се случиха няколко неща. Волусиан завърши заклинанието си и макар да нямаше видими признаци, усетих как силата, която закриваше предметите, изчезна. Може би беше останала някаква остатъчна защитна сила, но тя не беше нищо, което не можеше да бъде разрушено. Другото, което се случи, беше…
Вария прогонваше Волусиан.
– Махни се, нещастен предателю! – Извика тя. Усетих как магията ѝ набъбва и връзките, които държаха мен и Волусиан заедно, се разпаднаха. – Отиди в подземния свят и никога не се връщай.
– Скоро ще се видим там – каза Волусиан, но не се поколеба и започна да избледнява. Погледът му се насочи към мен. – Служих ти съвестно. Сега ми помогни. Унищожи я…
Той не каза нищо повече, защото се разпадна на искри, които скоро избледняха в небитието. Волусиан си отиде завинаги от този свят.
Едва беше приключила с това прогонване, когато отприщи още един мозъчен взрив към мен и Жасмин, дори по-силен от предишните. Изкрещях, когато бръмчащия звук премина в по-скоро писък. Имах чувството, че ушите ми ще се пръснат. Дори и през него все още можех да чуя Вариа, когато тя заговори.
– Наистина ли мислиш, че си постигнала нещо? Само защото твоя слуга е свалил щита? Щом събера конклава си, можем да го възстановим за миг. Нищо не се е променило. Всички тези предмети – и вашите кралства – все още са в плен на Зимното вълшебство. – Тя направи няколко заплашителни крачки към нас. – Не че скоро това ще бъде ваша грижа. Знайте това, преди да накарам кръвта в главата ви да се пръсне: Вашите земи ще пострадат ужасно заради тази обида. Няма да има значение кой ще успее след твоята смърт. Аз ще лиша тези земи от всякакъв живот, те ще замръзнат и ще страдат като никои други – ах!
Бръмченето и стенанията в ушите ми престанаха, когато един от предметите от купчините полетя и удари Вария в главата. И като казвам „удари“, той я закова. Чу се звучно пращене и тя падна мигновено, с очи, вперени в празното пространство пред себе си. Кучетата ѝ – които бяха лаели непрекъснато – замлъкнаха от изумление.
Чух рязко поемане на дъх и видях как Жасмин се мъчи да се отърси от продължителните последици от дезориентацията. От ушите ѝ се стичаше кръв, но не изглеждаше да е претърпяла други лоши последици. Хванах я за ръка и ѝ помогнах да се изправи. След като отново се изправих на крака, погледнах назад към неподвижното тяло на Вария и добре видях какво я беше ударило. Това беше мраморния бюст на Дориан, който беше подарък от Земята на Дъбовете.
Стаята се разтресе и аз веднага погледнах към тавана, страхувайки се, че някакво земетресение ще срине цялото помещение. Четири етажа под земята не бяха най-доброто място за пребиваване по време на сеизмични събития. След няколко секунди труса спря.
– Просто земята реагира на смъртта и – каза приятен глас. – Сега тя не е потърсена и търси нов господар или господарка. Ако искаш, можеш да я добавиш към империята си.
– Дориан? – Попитах недоверчиво.
Наистина се беше облегнал на вратата и изглеждаше така, сякаш само това го държеше изправен. Всъщност не изглеждаше много по-добре, отколкото когато го видях за последен път, прясно от ръцете на мъчителите. Единствената разлика сега, разбира се, беше, че той дишаше и беше в съзнание. Иначе все още изглеждаше болнав и сломен.
Той погледна Вария.
– Предполагам, че беше доста неумело от моя страна да я ударя толкова силно. И много брутална тактика. Нямах много време за мислене и трябваше да реша на място как най-добре да ѝ попреча да нарани двете ми любими сестри. – Той изведнъж изглеждаше много доволен. – Все пак успях да го направя, без да нараня тези кучета. Много внимателно от моя страна. Не позволявайте да се каже, че не съм любител на животните – като оставим настрана онзи нещастен китцун.
– Дориан! – Това беше всичко, което успях да кажа. Уверена, че стоя на краката си, се затичах към него и го прегърнах. Той отвърна на прегръдката, доколкото можеше, като все още успяваше да се подпира на вратата.
– Защо, Юджийн. За пореден път почти си мисля, че се радваш да ме видиш. Сигурно не си очаквала да те оставя да продължиш да бъдеш герой, нали? Твърде много пъти си ме спасявала. Трябваше да извадя своя дял.
Бях толкова щастлива, че е жив и най-вече здрав, че все още ми беше трудно да кажа нещо смислено. Внимателно се откъснах от него.
– Не знам какво да правя – засмях се аз. – Чувствам се така, сякаш трябва да плача или да те зашлевя.
Той се намръщи.
– Нито едно, моля. Ако искаш, ще ти предоставя няколко други по-приемливи алтернативи за по-късно. Но първо… смятам, че трябва да се справим с една зараза.
Дориан протегна ръка и мраморния бюст се понесе към него, принуден от властта му над камъка и земята. Той държеше бюста в ръцете си и се взираше с възхищение в себе си.
– Толкова привлекателно подобие, нали?
И с това хвърли бюста на плочките на пода. Мраморната скулптура се разби на стотици фрагменти и отломки. Далеч в другия свят Дъбовата земя се събуди.

Назад към част 21                                                       Напред към част 23