Категория: Яся Недотрога, Анна Гаврилова

ЕПИЛОГ

ДЖОРДЖ

Моя. Само моя. Имам я. Или все пак си я взех?
Маргарет в снежнобялата си рокля беше не просто красива – тя беше мечта!
Не можех да откъсна поглед. Гледах как моята дама върви по пътеката и сияех като момиче. После слушах сватбените ѝ обети, те бяха музика за ушите ми. И когато свещеникът ми даде разрешение да целуна… жена си.
Щастието ми беше безгранично. Такова, че ако искаше да го скриеш, не можеше.
Прекарах следващите седем дни в това нетипично състояние – толкова продължиха всички празненства. Коронацията на Марго, изявите пред народа, посещенията във Великия храм и така нататък по списъка. В пълно съответствие с протокола и традицията.
На сутринта на осмия ден успях да сложа по-сериозно изражение на лицето си. Да си спомня, че съм не само съпруг, но и крал.
Като всеки крал и аз не разполагах с много свободно време. Но бях прехвърлил половината от него на министрите, съветниците и Тонс, което ми даваше още една седмица, която възнамерявах да използвам разумно.
Марго все още не знаеше.
Едва изчаках любовта ми да се събуди, след което я целунах и лично и донесох кафе.
Не знам какво съм направил, но ме гледаха с подозрение. Тогава Маргарет попита:
– Замисляш ли нещо?
– Съвсем не – усмихнах се невинно.
След още един час, който прекарах в различни приятни занимания, завлякох Маргарет в малкия кабинет, който се намираше точно до покоите ми.
Отворих вратата, бутнах Марго в стаята и застанах неподвижно, давайки възможност на дамата да се осъзнае.
Любимата ми погледна с неразбиране новостта – голямата карта, която сега заемаше една от стените. Тогава аз обясних:
– Изберете, ваше величество.
– Еми… Какво да избера?
Ами, ами…
Отидох до стената, посочих първото от многото места, отбелязани на картата, и казах:
– Според легендата някъде тук се намира първият храм от епохата преди магията, където са се съхранявали плочите със златни руни – първите писмени знаци.
Пръстът ми прескочи до друг квадрат:
– А около тази площ би трябвало да се намира погребението на един от най-великите воини на древността. Легендите разказват, че той имал златен дракон, който след смъртта на господаря си се превърнал в кристално яйце.
Ново място и друго обяснение:
– А там има чудовище, чието скрито….
– Чакай, чакай! – Възкликна от шок Маргарет.
Усмихнах се по-широко от преди, а кралицата ми каза…
– Какво намекваш?
– Не намеквам. Предлагам да изберем приключението, в което ще се впуснем.
Лицето на Маргарет се изпъна.
– Какво приключение? – Изкрещя любимата ѝ. – Ти какво!
И след една пауза:
– Сега съм кралица! Нещо повече, заклела съм се пред теб да не се забърквам в нови истории. Джордж, оттук нататък възнамерявам да се държа прилично!
– Хайде – казах аз с усмивка. – Можеш да се забъркваш с мен!
Тя проблесна. Мечът на Уейз, скрит в обикновена ножница, изведнъж се появи на бюрото. Повече от прозрачен намек.
Марго погледна меча, сякаш беше предател, и тогава камъкът в пръстена на интеркома ми проблесна. Активирах артефакта и в кабинета прозвуча гласът на Психото:
– Ваше Величество, всичко е готово. Чакаме само вас.
Любимиата ми адептка подскочи от възмущение.
После въздъхна тежко. Опита се да изглежда строга, но в дълбините на прекрасните ѝ очи проблясваше лукавство:
– Джордж, категорично възразявам.
– Толкова категорично?
Дамата отвърна небрежно:
– Имай предвид, че това е твоя идея!
Кимнах покорно.
– И аз съм достойна – продължи Марго. – Много възпитана дама. Разбирате ли?
– Да, разбира се.
След това звънецът на интеркома отново се оживи и чухме Крейв:
– Джордж, колко време още? Престани да се държиш мило! Докато се гушкаш, някой ще убие всичките ни чудовища! Ще вземе всичките ни трофеи! Ще плячкоса всички неща, които трябва да плячкосаме!
Марго се задъхваше. Да, има ново попълнение в нашата банда. О, да.
– Знаеш ли – издиша тя.
– Избери си място – продължих да сияя.
Дамата прокара пръст на случаен принцип по една от многото маркировки. Мм-хм… Пустош, изпълнена с мрак и мрачна смърт? Това е интересен избор.
Усмихнах се, вдигнах дамата на ръце и я понесох да се облече. Е, приключения, дръжте се! Преди към вас се втурнаха аматьори, но сега към екипа се присъединиха професионалисти.
– Джордж, ще те убия – обеща тихо Марго.
Но тя се облече бързо и без да говори. Изтича от покоите пред мен. Едва настигнах пъргавата и със сигурност много достойна кралица, за да я целуна по устните.
Обичам я.
Много я обичам.
И да, аз съм кралят! И аз го направих!
Успях да спечеля момичето, което ме дразнеше в продължение на месеци… Което нарушаваше всички правила, докато правеше невинни погледи… Раздвижи кръвта ми и подложи нервната ми система на такова изпитание, което не бих пожелал и на враг…
Но сега мога да дишам и да живея спокойно.
Поне докато се появят децата. Искаше ми се да вярвам, че всичко ще се развие добре, но интуицията ми нашепваше – характерът на децата ни най-вероятно ще бъде на мама.
Ако е така, трябва да се запася с успокоителни още сега!

*♪ Край ♪

Назад към част 26

Глава 25

МАРГАРЕТ

Мислех, че Вайълет е просто дебела, но се оказа, че е бременна. Осъзнах този очевиден факт едва след като котките започнаха да гледат видеоклипове за бебета с подозрителен интерес.
И те гледаха не котенца, а човешки бебета – смяната на пелените интересуваше Жреца и Вайълет особено силно. Толкова много се взираха в телефона, че ми направи впечатление.
И аз възкликнах:
– О, Боже мой!
Много неща веднага си дойдоха на мястото – и жалния поглед на Жреца, и капризите на котката му. И апетитът и! Вайълет отдавна не се беше засищала с месото от имението, а веднъж дори изтръгна от ръцете ми една кисела краставица.
Бях спокойна за бременността на котката, но в момента, в който раждането започна, се притесних.
Зора се появи на тавана… Тя се надвеси над леглото, където нахално се беше настанила косматата родилка, и каза
– Марго, знаеш ли, че тази порода често има усложнения? Трябва да извикаш анимагус.
Анимагус? Какъв анимагус в пет сутринта?
Но имаше изход. Обадих се на Джордж.
Докоснах татуировката и казах с най-патетичния, нежен глас:
– Скъпи мой, моля те, имам нужда от теб, моля те, помогни ми.
Бях сигурна, че кралят спи, че ще се появи прозяващ се и сбръчкан. Но нещата се развиха по друг начин.
Първо, кралят не мина през вратата, а се телепортира направо в стаята, въпреки защитния артефакт. Второ, той приличаше на чудовище! Беше покрит с кал и слуз от главата до петите.
– Започнах шокирано да гледам лъскавия паркет – който, между другото, бях почистила лично! – По него се стичаше някаква утайка.
И чудовището изръмжа:
– Маргарет! Какво става?
Нервно треперещият ми пръст посочи леглото.
– Вайълет ражда, а аз не съм в течение. Помогни ми, можеш ли?
– Вайълет? – Гръмна монархът след пауза. – Ражда? Аз какво съм, акушерка ли?!
Намръщих се. Не подозирах краля в подобна специалност, но човек, израснал в свят, в който конете и другите животни бяха на всеки ъгъл, би трябвало да знае въпроса по-добре от мен.
Нагласих халата си върху тънката нощница и кралят замръзна. Той всмукна въздух много шумно, след което издаде мъчителен стон. Оказа се, че той, Крейв и Тонс са били на нощен лов – да хванат най-опасната блатна хидра, която изстрелва отровни шипове.
Крейв се забавляваше и сега, а владетелят на Естриол… е, той имаше проблеми.
– Добре – каза той с тежка въздишка и някакво смирение. – Да раждаш си е да раждаш.
Джордж се обърна и отиде в банята. Аз останах до леглото, в компанията на нервния баща, Жреца.
Когато Джордж се върна, аз бях тази, която искаше да стене! Току-що се беше оказало, че всичките му дрехи са пропити с мръсотия и за да се запазят стерилните условия, кралят беше съблякъл дрехите си.
Единственото, което беше облякъл, беше една кърпа, увита около бедрата му.
Кърпа и… силно релефно туловище, покрито с множество татуировки!
– Днес имам изпит при майстор Гримс! – Изкрещях.
– И? – Кралят или наистина не разбираше, или се правеше, че не разбира.
– Фактът, че все още уча за този изпит!
Имах много невинно изражение на лицето си.
– Така че учи, любов. Кой те спира?
Задушавайки се от неуместна топлина, аз се обърнах и се отправих към кабинета, който се намираше в покоите ми.
Да, наистина беше пет сутринта, а аз още не бях си легнала.
Наистина трябваше да довърша ученето.
Но как да учиш, когато в съседната стая има едно от тези неща? Голямо и татуирано?
– Ооо! – Коментирах.
После стиснах зъби и продължих да дъвча гранита на науката. Уви, но по време на сесията се отказах от помощта на Зора и издържах със собствени усилия всички изпити. А и никой не искаше да омаловажи статута ми на кралска булка.
Ако след два часа Джордж не беше влязъл в кабинета със съобщението, че Вайълет е родила и… с масаж на раменете, щях да издържа изпита при Гримс с пълно отличие!
Но в резултат на саботажа на един монарх по време на изпита бях в облаците и едва не получих тройка.
Въпреки това се усмихвах като луда, когато си спомних за нашето утро… Джордж. Мисля, че все повече се влюбвам в този мъж.
Вайълет роди три котета. Котенцата се оказаха грозни, демонични, съвсем като таткото. Само че нямаха грозни крилца, а по цялата им козина стърчаха редки черни косъмчета.
Но външният вид не е най-важното нещо, когато можеш да хващаш wifi, да зареждаш батерии с присъствието си и някак чудодейно да предпазваш чуждата техника от унищожаване от бариерата.
Щом малките пораснаха, едното отиде при мама, а второто – при Филиния. А третото беше подарък за семейството на чичо ми… Да, те наистина се преместиха и за мое учудване чичо ми беше най-нетърпелив да влезе в този свят.
Бях убедена, че е материалист, но той бързо и фанатично навлезе в темата за магията. Още повече го развълнува истинската история на майка му, Албрина. За втори път го виждах да плаче, първият беше на погребението.
След всички изповеди чичо ми проведе много дълъг разговор с Лотар. По-късно двамата отидоха на Земята, на гробището. Водач беше Психо, който беше посветен в семейните тайни.
По-късно, след преместването, аз лично подарих на чичо ми семенце от дара. Семето влезе в тялото неохотно – това беше възрастта, защото деветнайсет-двайсетгодишна възраст се смята за идеална за засаждане на магия.
Леля ми, съпругата на чичо ми, все още не беше изявила желание да придобие магия, а братовчедите ми изпаднаха в истински истеричен пристъп, когато разбраха, че ще трябва да почакат няколко години, преди да придобият власт.
Друга истерия се случи при вдовицата на граф Уейз – фактът, че има нови роднини, подлуди дамата. Въпреки че никой не претендираше за наследството – синът ѝ все още беше пръв в редицата за земи и титли.
Но и Филиния, и Джордж започнаха сериозно да говорят за лишаването ми от наследство. Маргарет, защо искаш всичко това?
Наистина не се нуждаех от херцогството и въздъхнах с облекчение. Но още по-приятно беше, че не се очакваше незабавно наследство – Филиния, дано небесата удължат дните и, беше по-жива от всякога.
Напротив, пралелята беше весела и дори по-млада! Тя беше толкова активна, че Джордж тихо страдаше.
Херцогиня Сонтор имаше време да се явява в парламента, занимаваше се с делата на попечителския съвет на Академията, оглавяваше някои обществени комисии, водеше светски живот и, разбира се, не забравяше за имотите си.
В същото време тя се възползваше пълноценно от привилегированото положение на най-близка роднина на кралската булка и ако имаше нещо, отиваше лично при Джордж. И никой не можеше да я спре!
Що се отнася до последиците от сериозния недостиг на семена за подаръци, възникнал след смъртта на първото Голямо дърво, положението се оправяше от само себе си, без мое участие.
Противно на очакванията, не се налагаше да давам магии на цялата млада аристокрация – сега всеки можеше да отиде при Дървото и да си я поиска.
Самото Дърво се разрастваше бързо, почти стремително! Майката настоятелка на Великия храм беше възхитена.
Пред мен стоеше въпросът за моите уникални и твърде големи магически способности… Уменията бяха опасни, защото можеха да предизвикат ненужна завист, вълнения и като цяло да развалят живота ми.
Всички крале знаеха за факта, че имам някаква нетипична власт над семената – Джордж беше обяснил този въпрос по време на сеансите с Дитрих. И въпреки че повечето от уменията ми се пазеха в тайна, беше ясно, че не мога да оставя нещата така, както са.
Самият Джордж криеше талантите си, затова реши да скрие и моите…
В резултат на това в самото начало на втория срок получих „неволен“ изблик на бойна плазма. Той беше толкова силен, че се наложи да напиша гневно писмо до Джордж.
Всички в Академията научиха за извънредната ситуация! Столицата стоеше на ухо една седмица, а след това по затворени и не толкова затворени канали се разпространи информацията, че дарбата на лейди Маргарет се е променила.
Някога, когато магията умираше, трябваше някой да ти помогне. Предполагам, че затова в мен се събуди нещо специално, сила, която ми позволи да отгледам ново Велико дърво от семето на дарбата. Сега няма нужда от специални умения и ето ни тук. Здравей!
Станах „обикновен“, „много обикновен“ боен маг.
Слуховете се разпространяваха толкова умело, че дори учителите, включително Калтум, майсторите Номан и Гримс, повярваха на легендата.
Все пак щяха да ме изключат… Изключват ме от Академията като нестабилен опасен елемент.
Трябваше да се покая, да се извиня и дори да се съглася на гривна, която да блокира част от силата ми. Мярката беше временна. Докато новата дарба се „стабилизира“.
Фактът, че приятелите ми също бяха претърпели някои промени, беше по-малко забележим. Все още експериментирах върху Психо и МикВой, като събудих по няколко допълнителни специализации у всеки от тях, което накара момчетата да скочат до тавана.
След това се наложи да работя и с Тонс, по настояване на Джордж.
Интересното е, че Шарш вече не реагираше на кралския приятел. Хапеше ме само ако се шегувах с ревността и защитата на морала на кралските булки.
А после беше Дарая Фитор… Арестът на роднините ѝ беше истински удар за съученичката ми, а когато започнаха разпитите на всички членове на семейството, положението се влошаваше. Но после се влоши още повече. Джордж повдигна въпроса за лишаването на Фиторови от титлата и собствеността им. Уви, измяната не е котешко кихане.
Аз останах настрана от това. Исках да кажа добра дума за Дарая, но знаех, че това не е моя отговорност. Джордж познава кралството си, поданиците си, законите и юридическите практики по-добре от мен. Това е негово решение.
Но когато суверенът запази всичко, с изключение на няколко важни привилегии за Фиторите, аз издишах. Беше очевидно, че това далеч не е най-лошият изход.
И не беше сериозен повод за нерви! Лично за мен основните стресови фактори все още бяха обучението ми, подготовката за сватбата и, колкото и да е удивително, Зора.
Когато научи, че от следващата учебна година ще живея в двореца, Зора… посивя. От черна, ухилена всезнайка тя се превърна в амеба. Медуза, изхвърлена на брега от вълна.
Причината за депресията ѝ беше предвидима, но все пак. Не осъзнавах, че Зора се е привързала толкова много към мен и – е, нека бъдем честни – към моите знания! – до такава степен, че да започне да тъгува.
Когато Зора обясни тъгата си, сърцето ми се сви и попитах:
– Слушай, много ли е дълбок твоят кладенец?
– Каква е разликата?
– Може би ще успеем да ви измъкнем оттам и да ви преместим някъде другаде. – Отговорих.
Отначало Зора ме нарече неграмотна, но след три дни дойде в общежитието и каза:
– Маргарет, трябва да говоря с Джордж!
Накратко, аз бях „неграмотна“, но интелигентността на краля за Зора беше впечатляваща.
В резултат на това Джордж прекара следващите две седмици в една тайна стая, изучавайки ситуацията и правейки изчисления. Първото им заключение беше, че е невъзможно да се премести същността напълно.
Но бяха измислили как да отделят „частта на Зора“ и тази част можеше да бъде транспортирана, но основният „изчислителен център“ на извънземния ИИ все още се намираше в главната сграда на Академията.
Проблем? От една страна, нямаше, но от друга, съществуваше проблемът със „съхраняването“ и „загубата“ на данни, а за Зора знанието беше нейният живот. Самата ѝ същност!
Джордж… Макар че рядко задаваше въпроси на Зора, монархът харесваше аналитичните ѝ умения, както и способността ѝ да събира информация.
Освен това бяха изправени пред неразрешима загадка, което също изнервяше и двамата. Двама „интелектуалци“ имат неразкрит казус.
Когато споделиха проблема с мен, аз попитах:
– Ами ако периодично изпомпваме данни от Зора, когато е в двореца, от частта, която остава в Академията?
– Как си го представяш? – Отговори скептично краля.
– Ами… в нашия свят има флаш памети, карти с памет и външни твърди дискове. Ако направите аналог…
– Обясни! – Поиска Джордж.
Обясних, разбира се. След това Джордж изчезна за още един месец!
И докато двамата със Зора работеха по проблема, който монархът упорито наричаше задача, Джордж си зададе друг въпрос.
Резултатът от разсъжденията му беше барут от възмущението на Зора, което по някаква причина се изля върху мен:
– Маргарет! Представяш ли си? Този твой крал… Той иска договор! Иска да подпиша договор за неразгласяване на информацията, която получа в двореца!
Задъхах се, но си помислих: „Това е правилното нещо, което трябва да се поиска. Това е много разумен ход.“
– Но това не е всичко! – Съществото продължи да емоционализира. – Настояваше да развие защита срещу мен! Да блокира някои от помещенията на двореца от проникването ми!
Помислих си за спалнята. Зора се беше появявала над леглото ми толкова често в общежитието, че почти бях свикнала с това. Но тук, в Академията, единственото, което правя, е да спя. А в двореца? А след сватбата?
Искам ли да намеря Зора над леглото си в момента, в който с Джордж… е, това?
– Всъщност това са нормални условия – казах аз.
– Маргарет! – Изкрещя Зора.
И след това двамата с Джордж изчезнаха за още седмица и половина, първо за да развият, а после да изпробват защитата.
За щастие успяха.
Как Зора е била отделена и транспортирана, е отделна история… Колкото и да е странно, съществото е било поставено в едно от задънените разклонения на тайния проход, в съседство с мястото на гроба на краля.
И да, ние с Джордж също отидохме да видим Негово Величество Естрил….
Срещата беше кратка и приятна, но Джордж прекара следващите три дни в пиене на успокоителни. Той не вярваше, че съм се срещнала с починалия му прародител, като се надяваше, че съм си измислила или съм уловила грешка.
А върхът на кралската нервност настъпи в навечерието на сватбата ни. По някаква причина Джордж очакваше нови неприятности, нови приключения, в които щях да се забъркам в най-неподходящия момент.
Параноята му се подхранваше от факта, че последните шест месеца от живота ни бяха спокойни. Ето защо кралят беше нащрек!
Бях прехапала устните си по други, по-подходящи причини. Притеснявах се за роклята, за гостите, за церемонията, за банкета и за всички неща, които обикновено карат булките да нервничат.
Но всичко мина добре.
Страхотно!
По-добре, отколкото можете да си представите!
Разменихме си клетви, разменихме си пръстените, приехме поздравления от роднини, поданици и съседи. Много се смяхме, танцувахме и по някое време и двамата започнахме да поглеждаме часовника – ами кога вече е сватбената нощ?
Тази нощ, разбира се, дойде… Беше бурна до такава степен, че отидох на сутрешната си коронация като щастливо, сияещо зомби.
И точно там се случи инцидентът.
Носех огърлицата, която баба ми даде като сватбен подарък. Беше необичайно, елегантна и едва доловимо позната. Но аз не обърнах особено внимание на тази познатост.
Но Джордж замръзна, когато я видя, а после попита зловещо:
– Откъде я имаш?
– Филиния ми я подари – отговорих изненадано.
– Ах… Филиния…
Монархът, известен още като съпруг, закри очи, призовавайки се да се успокои, и аз станах предпазлива:
– Джордж, какво става?
– Нищо, нищо… Всичко е наред!
И тихо, под носа му:
– Добре, лейди Филиния, ще се пошегувам и аз с вас.
По-късно разбрах, че огърлицата е направена от пластинки златен Карум. Същият, който аз и моите приятели бяхме убили при второто ни съвместно излизане и от който грифонът ни беше спасил. И чиито плочки не взехме, но се сдобихме с тях благодарение на Джордж и неговите следотърсачи.
А после ги продадохме на баба ми на много изгодна цена.
Моята безразсъдна баба, която също е трол!
Смях се до сълзи, когато разбрах това – но първо имаше коронация. А след това нов банкет и отново спалнята, където най-накрая осъществих мечтата си!
Обмислено, внимателно, задълбочено разгледах всички татуировки на негово кралско величество. Някои от рисунките бяха истински, други – вълшебни. Е на една, най-красивата магическа татуировка, тихо предложих да се премести на друго, не моето, тяло…
И тогава чух едно възмутено:
– Маргар-р-рет!
Ама аз какво? Аз нищо…

Назад към част 25                                                          Напред към част 27

Глава 24

МАРГАРЕТ

– Лейди Сонтор – каза господин Калтум, като ме погледна – имам предложение за вас. Защо просто не преминете към домашно обучение?
Задъхах се и погледнах нагоре с големи очи – надявам се, че ректорът се шегува?
– Маргарет – продължи Калтум, – трябва да разбереш, че това не е нищо лично и че изпитвам най-голямо уважение към семейството ти и статута ти на кралска булка. Нещо повече, след коронацията ти възнамерявам да ти дам клетва и да ти служа вярно. Но не мога да пренебрегна факта, че след твоите отсъствия, забежки и котешки крясъци Академията се превърна в истинска бъркотия.
Ъгх…
Намръщих се, признавайки правотата на ръководителя на Академията, но, разбира се, не ми стана по-лесно. МикВой и Храфс, които бяха извикани заедно с мен и които също като мен трябваше да отидат до портата, също изглеждаха смутени.
Единственото, което се оказа, че приятелите ми не разбраха беше забележката за котките.
– Лейди Маргарет – издиша уморено ректорът.
После се замисли и предложи друг вариант:
– Или да се преместите в имението си в столицата. Тогава ще направя едно последно изключение за вас: Можете да идвате на занятия и да живеете вкъщи.
Спомних си за Зора, която се беше измъкнала от основната сграда и сега, след като беше събрала по-голямата част от знанията за моя свят, не искаше да се разделя с мен. Страхувах се за Академията.
Ние със сигурност не сме прави в нарушенията си! Но Калтум няма представа до какво ще доведе инициативата му.
Накрая казах:
– Г-н Ректор, това е последният път, обещавам.
Разбира се, той не ми повярва.
Но аз не съм лъгала! Всъщност се заех да обяснявам:
– Просто има въпрос от национално значение, за който помагам. Просто така се случи. Ще приключим и, кълна се, всичко ще се върне към нормалния си ритъм. Никакво бягство от училище, никакво…
– Вие помагате по случая – прекъсна ме ректорът. – А те?
Той кимна към приятелите ми, които стояха там и се опитваха да не отвръщат поглед.
– Те също са много необходими – отвърнах аз. – Неможе без тях.
– Защото сте банда? – Измърмори ректорът. Не звучеше смешно, когато излизаше от устата му. Нещо повече, беше очевидно, че на началника на Академията наистина му е писнало от нас.
– И това също – промълвих аз, като погледнах към друг член на групата ни, който беше непознат. Уайърст. Специалистът по вътрешно разузнаване, който беше дошъл да ни придружи до Джордж и който беше донесъл и писмо, адресирано до Калтум, стоеше настрана и чакаше.
Ректорът поклати глава, изглеждаше уморен.
Само че в крайна сметка не можеше да направи нищо по отношение на нашето „беззаконие“.
– За последен път, госпожо Сонтор. За последен път! – Подчерта той с гласа си.
Кимнах и скришом издишах. След това най-сетне се разотидохме.
Уайърст… той запази лице, но определено се усмихваше. Уви, все още ни смятаха за деца! Е, в това имаше известна доза истина.
Малко оклюмали, стигнахме до портата, натоварихме се в една невзрачна карета и потеглихме… не, не към двореца. Откараха ни в една сграда в центъра на столицата.
Там, покрити с невидимост, бяхме въведени вътре, а след това на един от горните етажи. Самата сграда беше празна, необитаема и миришеше на прясно ремонтирана.
В първата зала видяхме няколко десетки въоръжени воини, включително няколко диво изглеждащи Биорми. Във втората, празна, в която единствените мебели бяха огромна маса за хранене и няколко стола, се бяха настанили Крейв и Джордж.
– Добър… вечер – издишах плахо.
Кралете извърнаха глави и кимнаха.
И след като Уайърст се опита да изблъска Храфс и МикВой от залата, за да се присъединят към воините, Джордж заповяда:
– Тези двамата могат да останат тук.
Никой не посмя да възрази. Уайърст си тръгна, но ние останахме. Приближихме се до масата, на която беше изложена картата. Между другото, Джордж беше в бойно снаряжение – изглеждаше така, сякаш щеше да щурмува мястото.
– Е? – Попитах аз. – Какви са плановете?
Посочиха ни кафеварката и чашите и след като бандата си довърши напитките, ни дадоха информация. Не чух нищо революционно. Нито пък, впрочем, Психото. Но очите на МикВой се разшириха.
И докато те правеха това, аз сравнявах чутото, улавяйки се на една мисъл – всичко звучи разумно, но е твърде сложно. А там, където има сложност, винаги има и проблеми. А ние нямаме нужда от повече проблеми точно сега.
– Марго, готова ли си да блокираш Боксби? – попита Джордж.
Въздъхнах шумно.
Погледът ми беше вперен в картата и аз попитах малко неочаквано:
– Мога ли да опитам още нещо?
– Какво? – Крейв и Джордж се включиха.
– Искам да открия Боксби и неговите сътрудници на картата.
Те ме погледнаха неразбиращо, но аз не им обясних. Бях виждала нещо подобно, или в реклама, или по телевизията, или го бях свързвала с игри, в които имаше карти с отбелязано всичко на тях. Не знам. Но извадих от джоба си торбичка с подаръчни семенца, пуснах ги на свобода и като хванах едно семенце, попитах мислено:
„Можеш ли с помощта на картата да ми покажеш къде е Боксби сега?“
Тя го направи и изпрати мислен образ на това как изглежда човекът от портала и за кого говори.
Когато пуснах семето, то увисна във въздуха. Изчаках и замълчах. Останалите също мълчаха, като ме гледаха с интерес.
След няколко секунди блестящото кълбо полетя към картата, закръжи над нея и изведнъж спря в района на Откеим. Замисли се за миг и падна върху хартията, отбелязвайки определена точка.
Джордж разбра това мигновено!
Той лично се втурна към изхода, отвори вратата и извика:
– Подробна карта на Откеим! Спешно!
След това се върна и ме погледна възможно най-внимателно. Изглежда, че моите възможности наистина са на път да докарат на владетеля на Естриол нервен тик.
Обърнах се на глас към останалите семена:
– Можете ли да ми покажете на картата къде са сътрудниците на Боксби? Хора, които представляват заплаха за мен?
Три кълба се отделиха от цялата внушителна купчина – а този път бях взела много семена! – Три кълба се отделиха. Те закръжиха над боядисаната площ и се настаниха, всички заедно, в нещо като обединена купчина.
И Джордж каза:
– Естриол.
Познанията ми по география бяха слаби, но веднага разбрах, че това не е само нашето царство. Това беше столицата.
– Значи заговорниците са точно тук, точно под носа ни? – Издиша Лим.
– Отиди и поискай подробна карта на столицата – отвърна Джордж.
Чакането беше дълго. Уви, в този свят нямаше компютри с незабавен достъп до всякаква информация, а и на никого не му беше хрумвало да донесе карти на Откеим и столицата Естриол.
Прекарахме времето на кафе и размисъл. Крейв и Джордж се спогледаха красноречиво, а аз похвалих и благодарих на семената за помощта им.
Когато картите най-сетне бяха доставени, историята се повтори. Отново обясних задачата на семената и те конкретизираха местоположението.
Гледайки картата на собствената си столица, Джордж… е, някак много красноречиво мълчеше.
Нова пауза, възможност да събере сили и кралят заповяда:
– Много добре, Маргарет. Направи го.
Потънах в стола си и затворих очи. Извиках образа на порталиста, направих го възможно най-ясен, а после започнах да се настройвам за контакта с магията му.
Очаквах, че ще е трудно, защото между нас имаше голямо разстояние. Освен това, за разлика от Психото, Боксби не ми беше приятел – магията му можеше да ме вземе на подбив.
Но не. Беше сравнително лесно.
Наблюдавах как издънките и клонките угасват, как магическият дар се връща в състояние, близко до ембриона, и дадох заповед за блокиране. Само че не поставих условия като при „Психо“. Никакво магическо връщане, просто го блокирай, това е всичко.
Отворих очи и кимнах. Този път главата ми беше замаяна и ми беше трудно да се изправя от стола.
Джордж забеляза. Погледна ме съчувствено, приближи се до мен…
– Трябва да изпратим семена, за да открием съучастниците – каза той. – Можем, разбира се, да арестуваме всички в къщата, но ще е срамно, ако някой се измъкне, докато сме там.
Къща? Чия къща?
Няма значение.
Шарш измърмори неуместно и аз се обърнах обратно към плодовете на Голямото дърво. Някои от блестящите кълба се разделиха на групи и образуваха редици.
Джордж лично отвори вратата на съседната стая, освободи нашите магически „информатори“ и нареди арестите им. Той нареди всички обитатели на имението да бъдат задържани, а къщата да бъде напълно отцепена.
Не се чуваше грохот или шум, а само леко шумолене. Войниците си тръгнаха много тихо. Онези от тях, на които беше възложено да извършат ареста.
А със залавянето на Боксби нещата бяха излезли малко извън релси.
Сега вече знаехме приблизителното местоположение, така че нямаше смисъл да стигаме пеша до човека от портала. По-лесно и по-разумно беше да се телепортираме. Само че нямахме представа как ще реагират семената. Дали щяха да влязат в портала? Дали нямаше да „забравят“ указанията ми по време на този преход?
Резултатът от нашите съмнения беше такъв:
– Марго ще се телепортира с нас – каза Джордж. – Вече там, на територията на Откеим, тя ще даде инструкции на семената и веднага ще се върне у дома.
Издишах нервно, а Крейв …
– Тогава и аз ще дойда!
Джордж смръщи нос.
– Ако е така, кого да оставим да координира?
Очите и на двамата крале се пресякоха към момчетата.
– Хайде, хайде, не… – изпъна се крал Биорм.
Джордж, който познаваше двойката много по-добре, беше още по-малко ентусиазиран.
Но МикВой веднага изпъчи гърди и изръмжа:
– Ваши величества! Можете да разчитате на нас! Ние можем да се справим!
– Те ли ще пазят и Маргарет? – Попита кисело Крейв.
– Няма ли да се върнете тук с Марго?
Крейв направи такава… такава физиономия! Като дете, което безсрамно е било лишено от най-желаната си играчка.
– Този червей проникна в замъка ми, изнудваше доведената ми дъщеря, обиди ме лично.
Виждам.
– Ще вкараме Уайърст в бандата им – каза Джордж и се замисли. – Те няма да направят нищо заедно.
И наистина не сме го направили. Колкото и да е странно, всичко мина възможно най-добре.
Преминах през портала и отидох в Откеим, село в средата на нищото. Изпратих дарените семена, върнах се при момчетата и зачаках.
Приблизително към средата на нощта всичко приключи.
Боксби, чиято магия наистина се беше провалила и в чиито ръце дори амулетът за телепортация, който беше запазил за спешен случай, не работеше, беше хванат, вързан и отведен в двореца на Джордж, в една от най-сигурните, идеално заключени килии.
Съучастниците също бяха отведени – един от фигурантите, уви, се оказа позната…
Баронеса Фитор. Дамата беше придружена от съпруга си и най-големия си син.
Синът беше чичо на моята съученичка Дарая, но това само за протокола. Спомних си, че Ойла е змия, но едно е да вършиш дребни неща, а съвсем друго – да правиш нещо, което пряко застрашава краля.
Първите разпити започнаха веднага, за да държат престъпниците в неведение. Но резултатите от тях не ме интересуваха особено. Бях просто уморена. Въпреки трите чаши кафе бях ужасно сънлива.

ДЖОРДЖ

– И така, да започнем по реда на нещата – Казах, като погледнах самоубиеца със студен поглед. – В последните дни на лятото ти пътува до друг свят, където намери лейди Маргарет и ѝ предложи договор.
Човекът от портала кимна. Подсмъркна със счупения си нос и вдигна панически поглед.
– Знаехте точно кого да доведете при лейди Филиния Сонтор – заявих, вместо да попитам. – Маргарет не беше случаен избор.
– Точно така – потвърди глухо арестуваният.
– Откъде знаехте за Маргарет? Кой ви каза?
Отговорът – той, разбира се, беше очакван. Боксби е получил информацията от Джудиус. Човекът от портала, който отвлече лейди Албрина Уейз в другия свят и я захвърли там.
– Той, Джудиус, не ви ли даде предмет, с който да откриете роднините на покойната лейди Уейз? – Показах едно малко парче сребро, в което беше запечатана костта. Липсващият фрагмент от фаланга.
Боксби се сви и се отдръпна назад. Нямаше и следа от нахалството, което дръзкото копеле бе проявило на сватбата на Крейв.
– Говори! – Заповядах. – Как се запознахте вие двамата? Къде? При какви обстоятелства?
И той каза, разбира се.
– Преди няколко години, когато пътувах из различни страни, срещнах един старец тук, в Естриол. Той седна на масата ми в една от кръчмите и ме попита дали мога да ходя между световете. Аз излъгах за всеки случай, казах, че не го правя.
Но старецът знаеше. Прозря ме, защото самият той беше човек от портала. Отметна се от признанието ми и предложи да изкарам пари. Тогава нямах пари, но той ми подаде портфейл, пълен със злато. Разбира се, че се заинтересувах.
– Тогава старецът ме заведе в скривалището си – продължи Боксби. – Той ми показа портрети на някакво момиче и ми каза, че трябва да бъде намерено и върнато в нашия свят. Показа ми амулет, с който да намеря дамата, и ми обеща много добра сума пари за задачата. Имаше само един проблем – защо да вършиш някаква работа, когато така или иначе можеш да получиш пари?
Така че останах в неговата землянка за няколко дни. Изслушах всички сополиви истории за Албрина Уейз и за мъките на съвестта и преследванията от страна на крал Откеим. Първо Диридий, а после и Дитрих се бяха опитали да намерят и отстранят свидетеля. Така че той си мълчеше.
Също така разбрах, че старецът е наистина богат. Получил е щедро заплащане за отвличането на лейди Уейз. Ходовете на Диридий върху дамата също струваха много и за тях се плащаше отделно. И след като няколко дни се преструвах на много учтив млад мъж, разбрах къде този идиот крие парите. Отворих скривалището, взех всичко и сам убих стареца.
– Добре – кимнах аз. – Но защо Джудиус не отиде сам на онзи свят? Защо му беше нужен посредник?
– Нали ти казах, че е твърде стар и се страхува от всички, не само от Дитрих и Диридий. Страхуваше се и от Албрина, и от самите Уейз, и трепереше само при мисълта да се срещне с някой от тях.
– После – поисках аз.
– Парите свършиха – каза мъжът. – Те просто… те просто… те вървят бързо. Винаги. Без значение колко изкарвам.
Помълчах за „работата“ му и поклатих глава, като поисках да продължи.
– Парите свършиха и тогава си спомних историята. Реших, че това е добър вариант. Намерих начин да се срещна с Филиния, убедих я и ѝ продадох Маргарет.
„Продадена.“ Това е думата, която отбелязах и запомних. Точно така се чувстваше Боксби по отношение на сделката с херцогинята.
– Но парите отново свършиха твърде бързо, а после се появиха всички онези слухове за Маргарет, за твоя любовен интерес. Осъзнах, че късметът ми най-сетне и наистина се е обърнал. Разбрах, че съм направил цяло състояние.
Но едно беше да се пазариш с възрастна, отчасти слабоумна херцогиня, а съвсем друго – да измъкнеш пари от кралската любимка. Освен това стана ясно, че Маргарет не е толкова проста. Тогава започнах да проучвам, да търся и няколко източника едновременно ме насочиха към дългогодишната неприязън на баронеса Фитор, към нейната… да, може да се каже омраза към Филия.
Когато обявиха годежа ви, с Ойла вече се бяхме разбрали и тя беше тази, която ми помогна да изпратя писмото до Академията и уреди появата ми на сватбата в Биорм. Тя ми обясни много неща.
– Идеалният съучастник? – Усмихнах се язвително.
– Почти.
Това „почти“ беше свързано с факта, че Ойла, по мнението на Боксби, беше прекалено умна. Когато баронесата видя фотографиите, тя хвана с клещи човека от портала. Той беше убеден, че Фитор ще го отнесе при най-малката възможност, а най-неприятното за Боксби беше, че баронесата и семейството ѝ не се интересуваха от пари.
Те искаха власт! Влияние! Много по-трудно е да се получи от едни нищожни златни кръгчета. Боксби осъзнаваше рисковете, затова и все още не беше дал на баронесата координатите на земното скривалище.
Така че той отчасти блъфираше в разговора си с Маргарет.
– Между другото, защо точно Биорм? – Примижах хищно. – Нямаше ли да е по-лесно да дебнеш Маргарет тук? Далеч от опасните варвари?
Човекът от портала се опита да се засмее нервно, но само се закашля.
– По-лесно? Шегуваш ли се? Тук, в Естриел, дори не можеш да се доближиш до нея! Навсякъде имаше шпиони и стражи!
В този момент изпитах известно удоволствие. Първо, в известен смисъл бях надминал Крейв, и второ, нямаше да се наложи специалистите ми да бъдат преосвидетелствани.
Добра работа. Добра сигурност. Добре свършена работа! Ще им дам сертификат!
Що се отнася до Боксби.
– Продължавай – казах аз.
Но не беше много интересно, вече знаехме останалото. Какво е изнудвал, как и какви са били намеренията му.
Фактът, че Боксби щеше, както се изрази, да „дои“ Марго завинаги, също не беше изненадващ. При липсата на пари порталният човек всъщност щеше да продаде снимките на други кралски домове.
Да, фотографиите не са вечни, но онези, които имаха нужда от тях, можеха да ги видят и да ги направят обществено достояние.
Като например информацията, че Маргарет не е израснала тук.
Но тъй като е от друг свят, това не е кой знае какво. Но останалото накара кръвта ми да кипне, накара ме да се ядосам.
Дори се замислих дали да не предам Боксби на Крейв. За особено мъчителна смърт?
Но не. Сам ще се погрижа за това. Аз ще го направя. Приключвам с разпитите и ще унищожа това нещо веднъж завинаги.
Особено едно от най-страшните мъчения, които изпитваше в момента – спящият магически дар беше истински удар за този доста силен магьосник.
Боксби не вярваше на това. Когато го отведоха, той поклати глава като луд и заекна. Искаше много лесно злато и в крайна сметка загуби всичко.

Назад към част 24                                                         Напред към част 26

Глава 23

Отново се озовах в ситуацията „да се чувствам като Джордж“. Имаше толкова много емоции и всички те толкова силни, че беше като да виеш като вълк.
Бях толкова възмутена, че дори не реагирах на флиртовете, които последваха разговора. Дрезгавите нотки в гласа на краля бяха възбуждащи, разбира се, но не до такава степен, че да мога да забравя явната му наглост.
Знаех обаче, че Лим няма да се съгласи на заключване – той не е чак такъв психопат!
Още по-изненадващо беше да го чуя да казва уверено:
– Да!
Веднага щом Храфс влезе в кабинета, кралят изложи същността на експеримента и каза, че е необходимо да го изпробваме върху порталиста. И това беше всичко! Лим се съгласи!
Но аз не можех да го приема:
– Какво правиш? – Обърнах се към приятеля си. – Защо се съгласяваш?
– Защото ти вярвам, Марго – каза той простичко.
Каза го и се усмихна точно както се беше усмихнал при първата ни среща, през нощта, край кръглата цветна леха, под погледа на паметника на майката настоятелка.
Въздъхнах тихо и помолих за кафе. Направих пауза, за да дам на Психото време да размисли, да прецени плюсовете и минусите. Но чудото не се повтори. Здравият разум беше умрял.
Лим беше готов! Нещо повече, той наистина искаше да получи това ново, непознато досега преживяване! И дори моето мрачно „ами ако по-късно не се отключи?“ не промени нищо.
Просто ми беше повярвал. Напълно и безрезервно. Дотолкова, че Джордж се засрами, защото той, за разлика от Лим, направо беше отхвърлил идеята ми.
Намирах се в задънена улица и бях изправена пред труден избор. Погледнах към Храфс, борейки се вътрешно, но накрая кимнах:
– Добре.
В края на краищата той е възрастен. По-възрастен дори от мен. Вземал е собствено решение и се надявам да разбира възможните последици от това.
След това Джордж лично ни придружи до друга стая, дневната на същия етаж, където нивото на блокиране и защита беше по-ниско.
Психото и аз бяхме настанени на столове един срещу друг. Негово величество стоеше зад мен.
След няколко дълбоки вдишвания затворих очи, опитвайки се да се абстрахирам от ситуацията и света. Не веднага, но навлязох в медитация – като за начало се съсредоточих върху себе си.
Когато собственото ми семе на дарба стана видимо и почти осезаемо, преместих погледа на ума си напред към човека, който седеше срещу мен. Усетих внезапен тласък, като съпротива. Но след няколко секунди силата, която ме тласкаше назад, изчезна. Почти паднах в сиянието, което гледах – в последния момент се удържах да не навляза в магията на другия човек, сякаш беше мой дом.
Малко замаяна от подобен обрат, започнах да търся центъра – съсирек от сила, който би трябвало да се е образувал на мястото на семето и от който се простираха многобройни разклонения – или корени, или клони. Търсенето отне съвсем малко време, а после мислено докоснах този център и прошепнах:
„Здравей.“
В ситуация, в която се обръщах към собственото си семе, реакцията беше различна – по-бърза и по-мила. Семето на дарбата на Психо реагира по-неохотно, но определено не беше грешка.
Нямаше как да сбъркам и аз се задавих от емоция, но веднага се съвзех.
Кимнах и продължих:
„Ето какво… можеш ли да блокираш магията на Лим за известно време? Наистина имам нужда от това.“
Вълна от възмутено неодобрение ме заля.
Както и при отключването на бойната магия, семето на дара не беше съгласно. Но! То се подчини.
Видях как разклоненията на огромната мрежа излязоха навън, а цялата магия се втурна обратно към центъра.
В същото време някъде на ръба на слуха ми се чу напрегнатият глас на Храфс:
– Какво е това? Чувствам нещо странно.
Човекът очевидно се обръщаше към Джордж, но той не отговори. И аз изчаках, докато сиянието остана само в центъра на някога внушителната „мрежа“, и попитах:
„Заспи за половин час. След това се събуди. Искам магията на Лим да бъде напълно възстановена след един час“.
Нямаше отговор, но виждах и знаех, че магията се подчинява.
Отворих очи и попитах приятеля си:
– Можеш ли да скочиш някъде?
И това е нещо, което някак си не взехме под внимание…
Не взехме предвид, че за разлика от други, например битови заклинания, дворцовата магия блокира максимално телепортацията.
Трябваше набързо да слезем в двора, на специална платформа, и там прозвуча учудено:
– Не мога. Не мога, Марго!
Видях как Лим се бута, опитвайки се да събере обикновено послушните си сили, а Джордж стои в шок.
Но и Лим най-накрая осъзна за какво се е подписал. Но не се паникьоса.
– Тя ще се върне, нали? – Попита с надежда човекът от портала.
– Ще се върне – уверих го аз. Но не бях съвсем сигурна.
Кралят измърмори, изкашля се, хвана ме за лакътя и ме придърпа по-близо до себе си:
– Маргарет, ти не спираш да ме изумяваш.
След това напуснахме територията на двореца. За чистотата на експеримента се преместихме в града.
Там ситуацията се повтори. Лим се опитваше и опитваше, но не можеше да се телепортира.
От една страна, слабостта му беше плашеща, но от друга… Бях права, нали? Или по-скоро негово величество Естрил ми беше подсказал идеята.
Джордж, който гледаше, беше много замислен. След като магията на Психото започна да се възстановява в съответствие с моите указания, кралят откри последната и може би най-важна пролука в плана:
– Лим е тук, наблизо, той е бил в зрителното ти поле по време на експеримента. А Боксби не е открит никъде.
– Не мислиш, че ще проработи от разстояние ли? – Попитах аз.
Точно това си мислеше суверенът.
Но ми напомни, може би неуместно, за телефон, който може да улавя сигнали на голямо разстояние. Спомних си и за гадателите и екстрасенсите, които работят по снимки… И ако второто е ненаучно и недоказано, то първото е неоспорим факт.
Както и дистанционният достъп. Както и отдалечената персонализация на устройствата.
Знам как да разговарям с подаръчни семена, знам как да осъществя контакт с тях, ами ако разстоянието няма значение? Фактът, че Лим седеше до мен, не беше доказателство – не го поглеждах, докато говорех с него, бях в медитация, дълбоко в себе си.
В крайна сметка отговорих на Джордж:
– Трябва да опитаме.
Той въздъхна, в тъмните му очи се появи загриженост.
Разбира се, попитах:
– Какво има?
– Притеснявам се за твоите способности, Марго – монархът сниши глас. – Те са твърде големи. Осъзнаваш ли колко много власт имаш?
Аз… все още не съм го осъзнала. Просто още не съм се замислила за това. Но го уверих:
– Ще внимавам с тази власт.
Кралят поклати уморено глава. После ме приближи и ме обви в прегръдките си. Струва ми се, че съм защитена повече от всички съкровища, взети заедно.
Е, нямам нищо против. Позволявам му..

ДЖОРДЖ

Ами ето че се превръщам в параноик. Поздравления!
Веднага след като експериментът приключи, аз придружих Маргарет до Академията, а Храфс беше повлечен обратно в двореца за шията.
Там човекът от портала положи допълнителна клетва – такава, каквато върви с най-силното психическо блокиране. След това триста пъти ме увери, че няма да каже на никого нищо.
Беше в шок и страхопочитание. Преди Психото беше ентусиазиран по отношение на Маргарет, но сега направо беше полудял.
Психопатът се е побъркал! Каламбур.
След това имаше два часа, изпълнени с размисъл. Разхождах се от ъгъл на ъгъл, разработвайки план за действие в главата си. Когато пристигна Крейв, повикан от пратеник.
Можех да се доверя само на него с тази информация! Всички останали, включително и Тонс, щеше да се наложи да повярват, че сме имали късмет да намерим Боксби изтощен и неспособен да се движи.
Е, все пак може да е „лош късмет“. Нещата могат да се развият по съвсем различен начин. Ами ако се намеси неочакван елемент?
Но тук и сега разчитах на факта, че съм взел всичко предвид. Трябваше само да поговоря с Крейв, но първо.
– Искам да се закълнеш – казах аз, вместо да го поздравя.
Бъдещият роднина изглеждаше изненадан. После се възмути, защото Биорм не са предатели. Те не разгласяват тайни. Тяхната мания за чест е известна на всички!
Но аз бях невъзмутим.
Накрая Крейв каза формулата и светкавица от магия потвърди, че клетвата е чута.
Тогава заключих вратата на офиса, активирах допълнителния щит за подслушване и му казах за новата способност на Марго.
Крейв се заслуша и се стъписа. В края на разговора той погледна към тавана и каза:
– О, небеса! Благодаря ви, че моята Мариана е по-проста!
М-м-м. И Биорм не изпитваше никакво съчувствие към мен лично. Сякаш заслужавах всички тези неприятности.
– Ако Марго наистина блокира магията на Боксби, ще го хванем. Но искам залавянето да е възможно най-чисто. И ще вземем съучастниците си наведнъж. И веднага ще приберем съучастниците му. Веднага щом Маргарет блокира Боксби, ще започнем общо нападение – Крейв поклати глава:
– Боксби и съучастниците му може да са в различни краища на континента. Навсякъде.
– Разбира се, че са. – Това беше едно от най-големите предизвикателства. – Но все пак няма какво да направим. – Тогава Биорм зададе големия въпрос:
– Колко воини ти трябват и кога да започнем?
Обективно? Както и с Откеим, можех да се справя сам. Но да не се обадя на Крейв щеше да е политически некоректно.
– Ще сформираме пет смесени отряда от по шест души, за да хванем съучастниците. Четирима от моите, двама от твоите. Предпочитам опитни диверсанти.
– Защо само двама? – Възмути се краля.
– Защото един Биорм струва десет – бях едновременно и ласкателен, и неласкав. – Освен това ти не си склонен към саботажи. Войниците ви са идеални за открит, пряк бой, те са прави като бойни стълбове.
Крейв кимна неохотно и аз продължих:
– Но трябва да признаем, че това е деликатен въпрос. Ако съучастниците на Боксби бъдат открити извън Естриол или Бьорм, може да се стигне до нови неприятности. Чуждите въоръжени части не могат просто да нахлуят в други кралства без причина.
Владетелят на Биорм отново се съгласи. Все още не ни е простено за ситуацията в Откеим, така че трябва да сме внимателни с новите набези.
Но, от друга страна, какво можем да направим?
– Ще решим всички проблеми по-късно – добавих аз. – Основното е да проникнем и да заловим колкото се може по-тихо и дискретно. Когато пристигнем в Естриол, ще ги разпитаме.
– А Боксби? Как ще го хванем? – Попита Крейв.
Бях помислил и за това, а то не се различаваше много от залавянето на съучастниците.
– Още един саботажен отряд, под мое лично ръководство.
– Защо твоето? – Крейв беше възмутен.
Погледнах дълго огромния воин. Хората му не бяха създадени за саботаж, още по-малко пък самият владетел на Биорм. Това не е неговата сфера на дейност.
Но не това казах на глас:
– Имаме нужда от координатор. И някой, който да се грижи за Маргарет в мое отсъствие.
След дълга пауза Биорм се съгласи. Той не оценяваше координацията, но да се грижи за Маргарет – да, Крейв го признаваше за трудна задача. Това не беше нещо, което можеше да се повери на всеки.
След това дойде най-важният въпрос от всички:
– Кога да започнем?
Погледнах през прозореца към слънцето, което вече залязваше.
– Бих искал да започна днес. Боксби е отворил картите и искам да го хвана, преди да направи още една крачка.
– Моите момчета се нуждаят от един час – съобщи му Крейв.
– Моите са готови.
Биорм изхърка, сякаш искаше да ми подскаже, че не играя честно. Че моите воини са готови само защото са имали преднина.
Но това е нормално. Екипите за залавяне са само половината от битката. Нуждаехме се от Маргарет и от място без блокажи. Поне да можем да работим с дареното на Боксби семе, защото всякакви блокажи щяха да го изкривят и да пречат.
И второ, не можехме да бъдем абсолютно сигурни, че планът на Марго ще проработи. Щяхме да действаме само ако самата Марго кажеше „да“.
Дамата ни увери, че е видяла трансформацията на магията на Храфс. Следователно тя трябва да види резултата от работата с дарбата на Боксби.
Ако не проработи, ще трябва да се скрием и да опитаме други варианти. Уви, възможността за забавяне беше най-досадната от всички. Точно сега ми се искаше да хвана подлия портален човек за гърлото, да го притисна към стената и да го удуша.

Назад към част 23                                                     Напред към част 25

Глава 22

Исках да изчакам с разговора до края на партито, но Джордж смяташе, че това не е правилно. Час по-късно бяхме в личния кабинет на Крейв, и то не сами, разбира се.
Самият Крейв, майка ми, бившият крал на Биорм, Лотар и Филиния пожелаха да присъстват. Баба беше научила за изнудването едва сега и не беше доволна, че от нея е била скрита важна информация. Освен това беше убедена, че чичо ми и семейството му са изпратени на този свят по по-приятни причини, във връзка със сватбата, и тук…
Така или иначе, атмосферата в офиса първоначално беше нажежена.
Когато с въздишка им разказах за нахлуването на Боксби в замъка, Крейв се напрегна. Отначало не ми повярва, но после изръмжа заплашително:
– Как се случи това?
Първият му импулс беше да повика началника на охраната и да вдигне цялата стража. Но разумът надделя, защото нямаше смисъл да се суети. Натрапникът беше влязъл в замъка, маскиран като слуга на един от гостите – нещо, което можеше да се проследи само ако знаеш точно кого хващаш. И то когато си очаквал измама. А охраната на замъка, както и хората на Джордж, дори не познават Боксби от пръв поглед.
А наглостта на деянието е извън мащаба – невъзможно е да се предвиди, че гадината ще се осмели да направи такова нещо. А ако го направи, нямаше причина да се режат глави.
Особено като се има предвид, че тази инфилтрация не беше всичко.
След като изчаках Крейв да се успокои, му разказах за пробива в защитата. За това, че Боксби се телепортира от замъка въпреки блокадата.
Когато казах това, скулите на лорд Биорм се изопнаха за него това беше нов удар. Той беше кралят, който отговаряше за безопасността на гостите, а аз бях в опасност в неговата къща.
Това беше неприемливо. Неправилно, дори срамно.
– Успокой се – каза Джордж на Крейв. – Не си единственият, който е изпаднал в затруднение. Заключването на моя дворец също не взема предвид пътуването от свят в свят.
Но… Не, не го е направил.
Точно сега Негово Величество Крейв се справяше с бурята. Той седеше мълчаливо, без да се опитва да убива или наказва никого, но това беше експлозия.
Вулкан, чието бълбукане го правеше напълно страховит. Дотолкова, че в съзнанието ми проблесна: „Боксби никога не трябва да бъде хванат от Биорм. В противен случай го чака много дълга и изключително мъчителна смърт“.
Мълчахме няколко минути, като дадохме на Крейв възможност да възвърне привидното си спокойствие. След това му разказах останалата част от историята: допълнителните снимки, съучастниците и аванса от сто хиляди златни монети.
Разказах му и за фрагмента от пръста на Албрина, защото Боксби беше потвърдил, че разполага с останките. Тази информация стана повод за още една експлозия и този път Филиния изпадна в ярост.
Баба ѝ скочи и започна да обикаля стаята, а лицето ѝ беше страшно за гледане.
Да, тя също беше наранена. Беше нелогично, тъй като не беше виновна за случилото се! Когато се срещна с Боксби и сключи сделката, херцогиня Сонтор нямаше как да знае как ще се развият нещата. Нито пък можеше да разпознае в порталния мъж пълзящ изрод, способен да изнудва.
Боксби си оставаше тъмен кон до последно и дори сега имахме съвсем бегла представа за плановете му.
Знаехме обаче нещо. Пълната картина на мотивите и действията му сега не беше важна.
На дневен ред имаше само една цел:
– Трябва да идентифицираме и заловим всички съучастници, както и да заловим самия Боксби – каза строго Джордж.
Миг и погледите на мъжете, включително и на Лотар, се пресякоха върху мен.
Знаех за какво говорят. Бяха ми предложили помощта на семките, както в случая с залавянето на съдружниците на Дитрих. Но имаше един хлъзгав елемент…
Въпреки отсъствията учех усилено. Правех го не заради оценките, а заради знанията, а в информацията, която беше интересна, се впивах точно като кърлеж. Порталите и създателите на портали представляваха голям интерес за мен, така че научих много неща и, разбира се, си направих изводи.
Уви, в контекста на нашата ситуация изводите бяха разочароващи. В края на краищата, порталите са много трудни за хващане.
Един порталист е ограничен в движенията си само когато е изтощен, когато не му е останала никаква магия. Вторият вариант – ако порталистът е попаднал в блокираща мрежа, която не е лесно да се разгърне.
Като прибавим и факта, че стандартните блокировки не действат при скокове в друг свят, картината става наистина лоша.
Да предположим, че убеждавам семената. Да предположим, че те ни отведат до Боксби. Но първо, докато стигнем дотам, човекът от портала може да се премести сто пъти и ще трябва да сменим посоката, да го преследваме отново. Второ, когато го настигнем, изобщо не е сигурно, че ще успеем да го догоним.
Това състезание може да бъде безкрайно!
А и е безполезно да хващаме съучастниците, докато не неутрализираме главния изнудвач. Той ще си намери нови и ще разбере за превъзходството на силите.
Фактът, че моята способност да намирам хора с помощта на семена за подаръци все още е тайна, е голямото ни предимство. Коз, който би било глупаво да загубим. Такъв, който трябва да бъде запазен възможно най-дълго.
И така, какво правим? Как да хванем Боксби?
Изразих мислите си, за голямо недоумение на кралете. Мама и Филиния също бяха озадачени. Лотар, от друга страна, се развесели и като се плесна по коленете, каза:
– Щом е така, значи ни остава добрият стар начин. Не е нужно да хващаме гадината жива, нали?
– Предлагаш да използваме Маргарет като примамка ли? – Реагира мигновено Крейв. – Да примамим Боксби и после да го убием? Да го обезвредим, преди да е използвал телепортацията?
Лотар кимна, а Джордж се намръщи. Мама и баба също не харесваха идеята.
Аз, от друга страна, нямах нищо против, но се чувствах като празен лист. Сякаш нещо ни липсваше.
Джордж си мислеше същото и накрая каза:
– Добре. Да речем. Да предположим, че Боксби си уреди друга среща, че тази среща е предвидима. Но ако той действа спонтанно? Както е постъпил днес? Появява се на най-неочакваното място, в най-неочаквания момент?
– Постоянно наблюдение на Марго – каза Крейв.
– Марго вече е наблюдавана – каза Джордж. – Колко още? Всъщност този прием е единственото събитие в последно време, на което Марго е най-малко охранявана.
Думите на Джордж нараниха Крейв, но не се стигна до нова буря.
– Тогава намали наблюдението – отново заговори Лотар. – Позволи на червея да се приближи до Маргарет и, ако охраната не стигне навреме, тогава… остави на Марго да унищожи Боксби.
Потръпнах. Спомних си отвличането, организирано от клана Брайт, и как не успях да използвам смъртоносния рубин, въпреки опасностите от брака.
Мога ли с Боксби? Можех ли да използвам семената в битка, знаейки, че това е убийство?
Дори и човекът от портала да беше виновен, не бях сигурна, че мога. Но добре, да речем, че мога…
– Не – каза Джордж с поглед отстрани. – Абсолютно съм против да излагам Маргарет на подобна опасност. Освен това, какво те кара да мислиш, че Боксби ще се появи лично? Днешната случка показа, че е хитър и умен.
– Предполагате ли, че може да изпрати някого вместо себе си? – Намеси се Филиния.
– Или просто да остави съобщение – кимна Джордж. – Да даде писмени инструкции.
Това беше логично.
– Не можем да предположим, че Боксби ще се държи точно така, както искаме от него – заключи Джордж. – Но признавам, че би било глупаво да изключим възможността за примамка и измама. Трябва да се подготвим за възможността Боксби да поиска да говори с Маргарет, както направи днес. Но ни трябва алтернативен план.
Така че се връщаме към първоначалния въпрос – какво да правим? Как да хванем човека от портала?
Но все още нямаше идеи.
– Трябва да помислим – каза накрая Лотар. – Все още имаме време. Докато малкото копеле е сигурно, че Марго е на каишка и е готова да плати, тя е в безопасност.
В безопасност. В безопасност.
– Това не ми харесва – изръмжа Краув. – Не ми харесва!
Джордж се съгласи с него.
– Но в момента не можем да направим нищо – изказа се неприятно Лотар.
– Трябва да сме абсолютно сигурни в успеха – неохотно потвърди Джордж. – Трябва да пресметнем всички възможности. Трябва да видим как можем да бъдем активни.
Една пауза и той продължи:
– В момента Маргарет трябва да се преструва, че не е казала нищо на никого. Тя трябва да е нервна, да събира пари… И да „търси възможност“ да се срещне отново с човека от портала, което не ми харесва изобщо.
– На мен също не ми харесва – гласът на новия ми доведен баща беше гръмогласен. – Срещата с Боксби може да се окаже твърде опасна. Въпреки това трябва да се подготвим за нея и да подготвим Маргарет. И да държим в готовност семената и екипите за залавяне, така че, ако човекът от портала бъде ликвидиран, да можем веднага да потърсим съучастниците му. Така че те да нямат време да направят каквото и да било.
Мъжете казаха още нещо, но по-скоро по емоция, отколкото по работа. Почти не слушах разговорите, напълно потънала в собствените си мисли.
Имах чувството, че все пак има изход. Той не беше очевиден, но определено съществуваше. Просто трябваше да помисля за него.
– Трябва да поговоря със Зора – промълвих аз.
– Зора? – Подскочи Крейв. – Коя е Зора?
О, човече. Ето как стратегическите тайни излизат наяве.
– Приятелка. Много умна.
– Не ти трябват никакви приятелки – каза строго Биорм. – Приятелките говорят много.
– Тази няма да каже на никого – измърморих аз.
– Както и да е!
Както и да е, нищо ново или градивно. Бяхме изпаднали в задънена улица.
След половин час колективен мълчалив размисъл се върнахме при гостите. Всички бяха инструктирани да запазят спокойно поведение, но това не се получи. Най-малкото аз не можех да се забавлявам. Фактът, че съучастниците на Боксби може да са точно тук. В тази стая.
Когато напуснах кабинета, описах на Крейв дрехите, с които беше облечен Боксби, а кралят нареди да разберат за чий слуга се представя порталният мъж. До края на вечерта – или по-скоро до разсъмване, защото балът продължи цяла нощ – знаехме името, титлата и кралството… Но това беше нищо.
А да разпитваш възрастен, съсухрен, с поклащаща се челюст лорд беше… ами, такова разточителство. Лордът явно беше подставено лице, пешка в нечия чужда игра.
Напуснах Биорм в дълбоко замислено състояние. Но не съм спала и миг. В крайна сметка, за разлика от момчетата, аз дори не се възползвах от официалното разрешение да пропусна половин ден от училище.
Мислех, мислех, мислех и пак мислех… А вечерта, когато ме настигна умората, която ме връхлетя като огромен камък, ми хрумна една безумна идея.
Не се затичах към краля в същата секунда. Заспах с тази мисъл, а на сутринта сигнализирах на Джордж.
Кралят седеше в креслото зад огромното си бюро и ме гледаше с немигащ поглед. Аз, от друга страна, приех най-невинния, най-разкайващия се поглед, който можех да събера.
Миглите ми бяха спуснати, ръцете ми бяха скромно сгънати в скута ми, а бузите ми светеха с лека руменина. Макар че, разбира се, нямаше от какво да се смущавам. Но, за всеки случай, така беше по-добре.
Накрая, след много дълго мълчание, Джордж отново попита:
– Кого… кого срещна в подземията?
Въздъхнах и си помислих, че не трябваше да будя негово величество толкова рано.
Трябваше да изчакам до обяд, преди да изпратя телепатичен сигнал. Бях прибързала в желанието си да се срещна и да поговоря с него – той ме гледаше шокирано и мислеше толкова усилено.
– С кого си се срещнала, Маргарет? – Попита ме за втори път Джордж.
Аз не отговорих. Какъв беше смисълът? В края на краищата отдавна е проверено, че слухът и паметта на негово величество са наред. Дори по-добре, отколкото ми се искаше!
– Марго… – каза Джордж, без да чака отговор.
Замисли се за миг и бръкна в джоба си за бележника.
Аз бях възмутена. Говоря с него за важни неща, а той пак си измисля някакви „сметки за плащане“? Удивителна дребнавост. Сякаш той не е монарх, а някакъв дребен чиновник.
– Джордж, чул си ме – най-накрая прекъснах мълчанието. – Но тук не става въпрос за мен и Естрил. Мисля, че съм измислила начин да хвана Боксби.
Кралят вдигна поглед от бележника си и се намръщи:
– И методът ти беше предложен от моя отдавна мъртъв прародител?
Джордж се държеше иронично. Подиграваше се. Но той го направи с много сериозно лице.
Методът обаче беше наистина странен. Беше чисто теоретичен, с петдесет процента шанс да проработи, както в анекдота. Или работи, или не.
– Защо просто да не ти покажа?
Той кимна, а аз затворих очи и призовах силата си. Отговорът беше неочаквано лош, магията не искаше да се прояви, а аз със закъснение си спомних за многото ключалки, които имаше в тази стая. Между другото, щеше да ми се наложи сама да разбера механизма им.
Но светкавиците на бойната плазма в края на пръстите ми все още светеха!
– Добре, добре… – каза кралят. – Какво е това?
Усмихнах се срамежливо.
Но вместо похвала чух нов стон:
– Маргарет! Как? Откъде си получила бойната си магия?
– Естрил ме научи – издъхнах аз и Джордж закри лицето си с ръце.
Страданието му беше толкова очевидно, толкова подчертано, че ми се искаше да повикам лечител. Но сега нямаше време за лечител. Щяхме да решим проблема, а след това щяхме да излекуваме Джордж от всичко, дори от нещата, които не го боляха.
След като поседя така няколко секунди, кралят се съвзе и ме погледна строго:
– Как?
– Не съм изяла семето на подаръка – побързах да опровергая най-очевидния вариант. – Чувайки за специалността ми, Естрил каза нещо интересно. Той предложи едно нещо.
– Какво беше то?
И аз започнах да обяснявам за контакта си със семето, за общуването си с него и за молбата си. Обясних подробно как успях да събудя бойната магия, а след това изказах своята теория-план:
– Мога да общувам не само с моето собствено дарствено семе, но и с другите. И какво, ако мога да се свържа със семето на Боксби и да блокирам магията му?
Той ме погледна, сякаш съм луда.
Но отговори с най-голяма вежливост:
– Марго, това е невъзможно.
– Защо не?
Осъзнах, че задавам въпроса „защо не можеш да удавиш слънцето в чаша?“. Но наистина, без да се шегувам, исках да чуя аргументацията.
И Джордж, оценявайки моята упоритост, започна да обяснява:
– Това е невъзможно по много причини, Маргарет. Първо, свободното семе на подаръка и семето, което вече принадлежи на определен човек, са две коренно различни явления. Когато има господар, семето трябва да се подчинява единствено на него. Второ, семето е семе, зародиш, начален етап. Семето, от което израства самата магия. Боксби вече не притежава семето, той притежава магията! Как можеш да преговаряш с нещо, което го няма?
Замислих се за миг и после предложих:
– Да го изпробваме, нали? Имате ли някой злощастен маг, за който не ви е жал? Бих могла да опитам върху него.
Джордж поклати глава, сякаш ме разпозна като луда. Но аз вярвах в идеята си!
– Дай ми един престъпник.
– В момента нямам никакви престъпници – каза Негово Величество.
О, това е срамно.
– Тогава нека да опитаме върху някой друг, нали? – Предложих аз.
Кралят не можа да издържи повече, отново изстена. Започнах да мисля за кандидати. Тонс беше първият, който ми дойде на ум. Но… ами ако можех да го блокирам, но не можех да го отблокирам?
Нямах представа каква е специалността на побратима на негово величество, но разбирах, че Тонс е важен човек, че е нужен и полезен на короната, така че не биха го рискували.
Кой друг? Върху кого другиго бихме могли да го тестваме?
Джордж не го одобряваше и определено не му вярваше. Той седеше и ме гледаше с някакъв обречен поглед. Но в крайна сметка се включи в процеса – предполагам, че реши, че е по-лесно да ми докаже, че греша на практика, отколкото на думи.
Решение от рода на „прави каквото искаш, но не бъди досадна“.
– Знаеш ли, бих могъл да предложа себе си – каза Джордж – но няма да рискувам. Тъй като това е твой проект и твоя идея, предлагам ти да я изпробваш върху членовете на бандата си.
Психо или МикВой?
Подскочих, като погледнах с възмущение сюзерена си. Разбира се, щях да експериментирам върху приятелите си, но от друг вид. Щях да отворя допълнителни специализации у тях.
– Не. Те са твърде ценни за мен. Защо да не експериментираме върху Тонс? – Все пак казах името аз.
– Дори не си и помисляй, няма да се откажа от Тонс. – Джордж също беше възмутен.
Той присви очи и продължи да се навежда:
– Храфс или МикВой. И двамата вече са се събудили и са развили достатъчно магия. Те са авантюристи и търсачи на силни усещания. Което означава, че експериментираш само върху тях.
– Тяхната магия е недостатъчно развита – възразих аз. – Магията на МикВой е толкова недоразвита – възразих аз.
– Добре – прекъсна ме кралят. – Значи МикВой е аут, а ти ще го изпробваш върху Храфс.
Подскочих на стола си, а сюзеренът продължи:
– Между другото, Храфс е порталист, освен всичко друго, неговата специалност е напълно същата като тази на Боксби, а това е важно. Решено е. Психото е идеалният кандидат.
Добре ли е това?
Започвах да кипвам, ръцете ми бяха стиснати в юмруци. Джордж явно се забавляваше! Той нямаше да промени решението си!
Но все пак предложи малък компромис:
– Марго, нека да го направим по този начин. Ще обясним експеримента на Храфс и ако той се съгласи, ти ще го опиташ?
Аз възмутено измърморих, а Джордж поднесе халката на интеркома към устните си и след кратка пауза каза:
– Лим, нужен си в двореца. Това е спешно.
Секунда и от пръстена се чу:
– Разбрах, ваше величество. На път съм!

Назад към част 22                                                       Напред към част 24

Глава 21

Вечерта набираше скорост, а с нея и забавлението. Гостите обикаляха между трите зали, опитваха предястия, дегустираха напитки, танцуваха и общуваха. За мен подобен формат на празниците все още беше непознат, затова повече наблюдавах. Попивах атмосферата, така да се каже.
В същото време получих шамар от чичо ми, че съм скрила истината, че не съм му казала, че съм в друг свят. Леля добави към това, разбира се, но малко по-рано, преди церемонията, когато помагахме на мама да се събере и дооправяхме с перфектния тоалет.
Там беше и съветникът Ирнар, който дойде да ни поздрави и леко се пошегува за познанството ни в Горните земи. Когато пристигнах летейки на Пазителя на кралското потекло на Естрил, изненадах всички.
С Лотар също имахме за какво да си говорим. За щастие сега не плачехме, а дори се усмихвахме един на друг. Жена му също ми хареса много – оказа се, че е съвсем различна от баба ми, което също е добре.
През по-голямата част от времето бях с Джордж, но по някое време негово величество трябваше да си тръгне. Това беше съвсем естествено, защото подобни приеми са не само забавление, но и повод за делови разговори.
Преди да си тръгне, Джордж ме предаде на Филиния, а след това към нас се присъединиха Психо и МикВой като допълнителна „охрана“. Между другото, момчетата откровено се бяха надрусали от случващото се и, за разлика от миналия път, не пиеха. Само безалкохолно!
И всичко беше наред – ясно, предвидимо, логично и без повод за нерви. Бях се отпуснала на двеста процента и тогава… в задните ми части се появи раздвижване.
Решавайки, че Тонс, твърде зает с поръченията на сюзерена си, най-сетне е пристигнал, завъртях глава и се натъкнах на друг човек. Тънък, дългокос Боксби. Човекът от портала беше в другия край на залата и когато погледите ни се срещнаха, той плавно се оттегли в сенките.
Ето го и него. Разтворен. Изчезнал.
Чакай, може би си въобразявам.
Но не, не съм сбъркала, определено това беше „специализираният маг“, който ме беше довел на този свят.
Първата ми реакция беше паника – тя продължи около пет секунди, не повече. След това вниманието ми се прехвърли към Филиния, която също би познала този чудак от пръв поглед.
Но баба ми не го видя, тя беше заета да разговаря с приятелите ми и с внуците си, синовете на чичо Елисей, които стояха наблизо. Момчетата слушаха разговора с отворени уста.
А аз?
Сега бях объркана.
Ами ако Филиния не беше забелязала Боксби, защото той не искаше да и се покаже? Ами ако човекът от портала нарочно беше избрал момента да се появи само пред мен?
Вдишах, издишах и отново сложих маската на щастливо спокойствие на лицето си. Мислено посегнах към татуировката на интеркома. Казах:
„Джордж, само не крещи.“
В ментален план веднага усетих внезапен прилив на тревога, последван от звука:
„Маргарет? Какво се е случило отново?“
„Боксби. Той е тук. Точно в тази стая. И очевидно иска да говори с мен.“
„Та-да“ – чух в главата си.
А Джордж, чийто гръб виждах, започна да се обръща. Почти се наложи да му заповядам:
„Стой!“
Този път умственият план изрева. Но той се подчини! Кралят плавно се върна в предишното си положение и не издаде информираността си. Вярно е, че в същото време той разбра, че предлагам да вляза в диалог с човека от портала, и…
„Марго, не!“
„Аз самата не съм въодушевена от това, но какво мога да направя?“ – Отговорих му с въздишка.
„Ще устроим засада“ – изсъска негово величество.
„Не можем да го направим. Ще развалим празненството. Освен това той е порталист, така че може да избяга“.
В този момент ми възрази:
„Той не може. Има блокажи“.
„Да, но той има специални умения. Боксби може да се движи не само в рамките на вашия свят, но и между световете. И ти си сигурен, че блокировките ще сработят, ако Боксби прескочи на Земята, например?“
Казах това чисто от злоба. За да оправдая желанието си по някакъв начин. И, колкото и да е странно, уцелих целта.
Изведнъж се оказа, че Джордж не знае! Имаше твърде малко „специализирани“ портали и всички тези защити никога не бяха тествани върху тях.
В ментален план се чуваше отчетливо скърцане със зъби и познатото:
„Все още не. Забранявам го, Марго.“
Но аз вече се придвижвах към тесния балкон, като едновременно с това обяснявах:
„Имам със себе си дарените семена, някои артефакти и твоя рубин – мога да се справя с малка армия. Освен това Боксби няма причина да ми навреди. Той иска да се възползва от осведомеността си, а аз искам да знам подробности за неговия план и шантаж“.
„Маргар-р-рет!“
Обърнах се и потърсих Джордж. Кралят все още беше далеч, застанал с гръб към мен.
Той не одобряваше плана, но все пак не бързаше да го разруши. Така че се съмнявах в неговата категоричност.
Като погледнах разстоянието помежду ни, си спомних за Планините. Колко бързо Джордж беше стигнал до Кармукот-Гриша, когато аз се бях опитала да отлетя. Значи щеше да е навреме в случай на неприятности.
„Ако нещо се обърка, ще ти съобщя“.
„Р-р-р…“
„Кълна се, че ще те уведомя веднага. При най-малкото подозрение! Определено няма да бъда герой“.
С тези думи пристъпих през открехнатата врата и се озовах на балкона, който беше същият като целия замък.
Тоест, от една страна, той изпълняваше развлекателна функция, позволявайки ми да дишам въздух и да се любувам на гледката, а от друга, явно беше защитен елемент. Тесен, фундаментален и много подходящ за изливане на горещ катран върху главите на нападателите.
Лятото отдавна беше отминало и навън беше не хладно, а студено. Но преди да обгърна с ръце раменете си, разхлабих връзките на сатенената торбичка, която носех в джоба си, и мислено се обърнах към спящите в торбичката семена:
„Внимание! Бъдете готови! Риск от нападение!“
Чувалчето веднага се размърда, оживя, но семената не бързаха да напуснат убежището си. Те се спотайваха! Което навеждаше на подозрението, че са много по-умни, отколкото човек може да си помисли.
Изтръпнах от студения въздух, а по кожата ми преминаха ледени тръпки. И в следващата секунда чух глас в полумрака:
– Добър вечер, лейди Маргарет… Максимова.
Въпреки цялата си вътрешна готовност, аз потреперих. После се обърнах към Боксби и бях силно изненадана от появата му.
Той не беше аристократ, а слуга в незабележим камизол. Униформата не беше същата като тази, която носеха слугите на Биорм. И това със сигурност беше маскарад!
– Разбрахте съобщението ми, нали? – започна порталният мъж, като ми се усмихна с усмивка, която изглеждаше размазана и зловеща в полусветлината на балкона.
Но вместо да отговоря, аз зададох свой въпрос:
– Как се озовахте тук? – Просто дворецът на Крейв със сигурност не е проходим двор.
Нова неприятна усмивка и ми беше обяснено:
– Връзки, лейди Маргарет.
Отново се загледах в дрехите му, опитвайки се да открия модни елементи, характерни за Естриол. Но не, облеклото явно не беше наше. Дали порталният мъж се преструваше на служител на някоя друга държава?
– Поемате голям риск, като сте тук – продължих аз. Бях се възползвала от инициативата. И точно сега възнамерявах да му напомня за кръвожадността на Крейв, който не би простил нахлуването на шпионин в собствената му територия.
Нито пък щеше да позволи доведената му дъщеря да бъде заплашвана. Постъпката на Боксби е била самоубийство!
Но преди да успее да проговори, Боксби беше по-бърз:
– Не по-малко от теб, Марго.
Хм.
Загледах се озадачено и човекът от портала обясни:
– Фотографии, госпожо. Нали разбирате, че снимките, които са ви дадени, не са единствените, нали?
Да, осъзнах. Спомних си какво беше казал чичо ми, че са отпечатани много снимки.
Единствената уловка е, че в този свят снимките на Земята бързо се превръщат в прах, както и всички образци на извънземни технологии.
– Снимките, които ми изпратихте, вече са се развалили. Невъзможно е да се види каквото и да било.
Проверете и…
Не, не проверявам.
– Защо мислиш, че държа снимките тук?
– Тогава къде? – Зачудих се.
– Във вашия свят, разбира се. Там има много скривалища. Не е проблем да си направиш малко временно скривалище.
Така че снимките са там и са на разположение на Боксби. Добре! Но след това има още един хитър въпрос:
– Ще ги покажеш ли на Джордж?
– Защо? – Човекът от портала беше искрено изненадан.
Не съм разбрала. Взирах се в изнудвача учудено, защото в моето съзнание Джордж беше главната „жертва“. Влюбени сме, ще се женим и до последния глупак е ясно, че това е идеалният повод за натиск.
– Негово величество те обича твърде много – каза внезапно Боксби. – Страхувам се, че ще ти прости и снимките, и всичко останало.
Гада беше неочаквано ласкав.
Аз дори се изчервих при такива думи, но не се отказах. Гласът ми звучеше дрезгаво, предпазливо:
– Тогава кой? Кой друг би могъл да се заинтересува от такива… глупости? Това са глупости. Обикновено земно забавление, не виждаш ли?
Още една усмивка и ново, отново неочаквано обяснение:
– Това е нищо за вас, лейди Маргарет… Максимова. Но за аристокрацията на нашия свят това е катастрофа. Повярвай ми, щом видят откровената ти разпуснатост, ще бъдеш парий във висшето общество. Завинаги! И Джордж няма да те спаси. Нещо повече, разрушената ви репутация ще хвърли сянка върху него. Много силна сянка. Ако истината излезе наяве.
– В тези снимки няма нищо особено – повторих разтреперано.
– За теб – подчерта Боксби. – В нашия свят дори куртизанките не си позволяват подобно поведение.
Добре. Много добре. С изключение на това.
– Всъщност аз спасих магията ти. Искам да кажа, твоя свят. Как може аристокрацията да забрави това?
Кльощавият дългокос брюнет реагира с познатата усмивка.
– Знам, госпожо. Но повярвайте ми, подвизите и героите бързо се забравят. Глупаво е да очакваш слава и почести до края на дните си. А ако героят извърши някое подло деяние… Уви, след година-две никой няма да си спомня за заслугите ти. Много е лесно да се свалиш от пиедестала.
Не исках да се съглася, но знаех, че е прав. Хората много бързо забравят добрите неща.
Човекът от портала не правеше от това голяма работа, а констатираше факт.
Само че Боксби, както и широката общественост, не знаеше нищо различно: той нямаше представа за моите способности. Седейки безучастно в столичната Академия „Естриол“, просто не бях имала време да ги „осветя“.
А точно сега можех да атакувам.
Нещо повече – можех да убивам. Унищожавах на място, по най-неочаквания за един порталист начин.
Навярно нещо кръвожадно бе пробляснало на лицето ми, защото следващите му думи бяха:
– Не ви препоръчвам да ме наранявате, госпожо. Това само ще влоши проблема.
Наподобявайки изражението на лицето на Джордж, аз високомерно извих вежда.
И Боксби обясни:
– Приятели, лейди Маргарет. Имам приятели, на които са дадени координатите на скривалището и инструкции.
– В моя свят такива приятели се наричат съучастници – казах аз, не без увъртания.
– Наречете ги както искате. Само знай, че ако умра, ще бъде само по-зле.
Кимнах разбиращо.
В същото време се радвах, че никой не ме дърпаше по мисловната връзка, за да разбере как вървят преговорите. Или пък се опитваше да проникне на балкона.
– Добре, Боксби. Какво искаш?
Новата усмивка на гада беше не само зловеща, но и много, много широка:
– Хубаво е да знам, че не съм се заблуждавал в интелектуалните ти способности.
Мм-хм.
– Злато, разбира се – продължи той. – Какво повече би могъл да иска такъв скромен, много беден човек? – Боксби се поклони шеговито.
Не бях пропита от актьорско майсторство, затова попитах студено:
– Колко?
– Сто хиляди като за начало.
– За начало?! – Възкликнах възмутено. Само че сумата не беше никак малка.
Отново благодаря на небето, че Боксби не знае всичко.
Ако имаше и най-малката представа колко стойностни неща сме натрупали аз и момчетата, първо в мазето на Академията, а после и в съкровищницата на Гьош, искането щеше да е много по-голямо.
То обаче не се ограничаваше само до стоте хиляди.
– Първата част – каза човекът от портала. – АванС.
– А основната част?
– Тя ще е малко повече, ще я предадеш по-късно, ще ти дам време да я събереш.
– Но това е всичко? – Уточних със същата сериозност, както преди. – Авансът, главницата и това е всичко?
– Разбира се, госпожо. – Това определено беше лъжа.
Боксби беше решил да ме дои до края на живота ми. Да ме изнудва до края на живота ми с тези снимки, с репутацията ми и с проблемите, които Джордж щеше да има, ако го направи.
Последното беше най-голямата точка и човекът от портала знаеше на какво да наблегне.
Нямаше да платя – не и още веднъж не. Въпреки това го направих:
– Две суми и ми трябват гаранции.
– Е, едва ли ще мога да получа нови снимки – измърмори Боксби, – за това вече се погрижихте… – Той намекваше за присъствието на чичо си в церемониалната зала. Все още не знаеше, че чичо ми вероятно ще се върне на Земята. – Така че… ще ти дам целия пакет и ще бъдеш спокойна.
Мисли ме за глупачка. В края на краищата освен пакета чичо му даде и флашка, а с магията на внушението отпечатването на нови снимки не е проблем. Достатъчно е да хванеш и хипнотизираш всеки минувач, който е в състояние да открие център за печат и да плати за поръчката.
Но аз не разкрих плана. Предявих друго искане:
– Всички снимки и амулетът от фрагмента на останките на баба Албрина.
Очите на Боксби светнаха. Той ме погледна почтително и…
– Амулетът ми е скъп като спомен – каза той.
Почти изръмжах. Страхът беше изчезнал, трепетът беше изчезнал и сега бях истински ядосана.
– Амулетът е за мен! – Повторих, изисквайки.
– Ще помисля за това – каза изнудвачът след пауза. – Ще се договорим.
Той погледна към балконската врата и аз отново преминах в атака:
– Къде, кога и как да ти дам аванса?
Мъжът изведнъж стана предпазлив и поклати отрицателно глава.
– Не и сега. Ще ти кажа по-късно. Страхувам се, че времето ни изтече.
Не исках да изпускам Боксби от поглед, затова не погледнах към изхода. Бях възнаградена, като видях как човека от портала изчезва.
Първоначалното ми предположение беше правилно: ключалките за телепортация в залите на замъка на скалата не бяха пречка за него. Ето как се откриват крещящи дупки в защитата. Крейв сигурно ще се зарадва, когато му кажа.
Няколко секунди по-късно на балкона стъпи непозната двойка влюбени. Когато ме откриха, те се разделиха, сякаш бяха хванати да правят нещо неприлично, а аз се усмихнах напрегнато и побързах да се отдалеча.
След като се върнах в коридора, отново се съсредоточих върху татуировката:
„Той се измъкна“ – казах на Джордж. – Но той се издаде с много интересни неща.
– Виждам – беше казано с тих глас и над ухото ми.
Джордж беше успял да се придвижи навреме, беше ме пазил и сега се промъкваше към мен. Почти изпищях от изненадата.
После издишах и се обърнах към негово величество:
– Да танцуваме?
Моментът беше сериозен, разбира се, но сюзеренът се забавляваше:
– Да се обзаложим ли колко пъти ще стъпиш на крака ми?
Аз се ухилих.
Ха-ха-ха! Някой ден ще се справя и ще видим кой къде ще стъпи. И ще спорим не за целувки, а за големия диамант в короната ти. Просто сега имам съкровищница и затова тя се нуждае от попълване.

Назад към част 21                                                             Напред към част 23

Глава 20

ДЖОРДЖ

Бях ходил в резиденцията на владетеля на Биорм неведнъж и винаги ме е поразявала нейната агресивност. Тъмни коридори, тесни вратички, много груб камък и естествено дърво. Това беше замък – истинско укрепление, предназначено да спре всеки враг и да сплаши приятелите.
Днес, въпреки тържествения повод, приятелите също бяха държани в тонус. От нишите ни зяпаха чудовища, а от редките картини ни гледаха строги, окървавени, облечени в брони големи мъже.
Някои от моите поданици, които бяха удостоени с честта да присъстват на кралската сватба, бяха в състояние на объркване. Особено дамите се разтрепериха. Но майка им разглеждаше картините и статуите с истински интерес.
А аз се радвах, защото това беше чудесно решение. Стилът е чудесен!
Може би бих могъл да направя същото в моя северен замък. Там подобна чудовищност би изглеждало много подходящо. Маргарет, като се има предвид с какъв ентусиазъм е приела своя почти доведен баща, също би го харесала.
Ами ако в главната спалня поставиш легло във формата на отворена уста на чудовище? Ами ако добавим дебел балдахин с цвят на кръв?
С тези мисли в главата си излязох в главната зала. Тя беше огромна. По случай сватбата атмосферата беше леко променена. Многобройни гирлянди от цветя, букети в огромни вази и допълнителни лампи осветяваха зловещата атмосфера. На далечната стена имаше арка, направена от смърчови клони и покрита с цветя – символ на портата към новия живот, запазена от древни, праисторически времена.
В Биорм този символ се почитан с особена ревност и се използва само при най-важните ритуали.
Същите традиции от предмагическата епоха са предполагали не сутрешни, а вечерни сватби, защото колкото по-близо е нощта, толкова по-близо е главният момент на сватбата – съединяването в брачното ложе!
В това отношение нашите „дремещи“ предци са били по-хуманни от нас. В „цивилизованите“ страни церемонията се е извършвала стриктно преди обяд, за да могат младоженците да се мариноват добре в очакване на възможността да консумират брака.
Хъмках, оглеждайки се отново наоколо. Имаше повече от двеста гости и беше пъстра тълпа. Военачалниците на Крейв се открояваха, строга група, с половин глава по-висока от останалите.
Бях влязъл в контакт с много от тях по време на разчистването на Откеим и сега им кимнах за поздрав. В следващия миг почти политнах към стената, блъскайки се в суровата каменна зидария.
Спасиха ме инстинктите – те ме накараха да напрегна краката си и да се стегна. Една секунда преди удара! Причината за полета? Крейв. Той се приближи безшумно отзад и, без да сдържа особено силата си, ме потупа по рамото.
Арр!
– Добър ден, Джордж – промърмори бъдещият роднина.
Обърнах се и се усмихнах през зъби, като едва не изсъсках от болката в посинялото ми място.
– Добър ден – отвърнах учтиво. – Как се чувстваш? Готов ли си да се ожениш законно?
Като се има предвид, че това беше първият и единствен брак на Крейв, можех да се пошегувам, че е готов да създаде наследници, но се въздържах. Беше твърде провокативно.
Но самият владетел на Биорм започна с темата.
Или по-скоро как…
– Повече от готов – каза той. Той се усмихна по-широко, после ме погледна и примижа.
Миг по-късно се отдръпнах, а Крейв се наведе близо до ухото ми и попита с тих глас:
– Джордж, защо си толкова доволен?
– Защо да не съм? – Отвърнах.
Но трикът не проработи. Крал Биорм поклати отрицателно глава и като снижи гласа си почти до шепот, каза:
– Не оспорвай. Изглеждаш толкова доволен, сякаш е дошло време да изпълня обещанието си и да те разкъсам крайник по крайник.
Хм. Това беше бързо. А аз дори нямам Маргарет в полезрението си! Около нея съм много по-очевиден.
Но нямах намерение да го отричам или да се оправдавам. Да, направих това, което направих, и не съжалявам за него. Бих го направила отново. Нещо повече, готов съм да го правя всеки път и всяка вечер!
На глас обаче казах „по-рационалното“:
– Да, Крейв, прав си. Можеш да го откъснеш, но помисли за Марго. Нима ще я лишиш от нейното щастие?
– Хм – каза Крейв.
– Семейство и женственост?
Големият мъж отново примижа, наранен, но явно не впечатлен. Тогава аз изтъкнах втори, много по-силен аргумент:
– Марго не е от хората, които се примиряват. Ще го скъсаш, а тя просто ще го приеме и ще започне да решава проблема. Като например да намери някакъв артефакт или отвара, която може да накара всичко да се върне. Или пък да разбере за Кристала на времето.
– Кристалът на времето е мит – категорично възрази Биорм. – Не можеш да върнеш времето назад и да отмениш нежелано събитие!
– Мит – кимнах. – Но искаш ли го?
Лицето на Крейв потъмня и устните му се стегнаха. Но в дълбините на очите му се долавяше веселие. И при мен също.
– Ти ме плашиш, нали? – Избухна той.
Повдигнах рамене – всеки се спасява, както може.
Една пауза и бъдещият тъст, каза:
– Добре, Джордж. Живей. Но! Това ще бъде първият и последен път, когато нарушавам думата си!
Неспособен да го понеса, аз се усмихнах. Той отново ме потупа по рамото, което едва не ме накара да полетя отново. После ме прегърна, и то толкова силно, че изкара въздуха от дробовете ми.
Няколко минути, след като успях да вдишам и да контролирам нервите си, се върнах към съзерцаването на залата. Забих юмрук в Храфс и МикВой, които вече се бяха разположили около масата за напитки, и се усмихнах на майка ми. Уведомих лейди Мира, че всичко е наред.
Времето се проточи неусетно, а гостите ставаха все повече. Биорм не е от най-гостоприемните кралства, но сватбата на владетеля беше специален повод. Трябваше да бъдат поканени много хора. Крале, кралици, принцове и принцеси, висшата аристокрация… много познати, приятни и не толкова приятни лица.
В един момент забелязах чичото на Маргарет – облечен в модна камизолка, той изглеждаше доста намясто. Приближих се и казах с усмивка:
– Добър вечер.
Чужденецът запази маска на спокойствие на лицето си, но после то потрепери. Мъжът с доста странното име Елисей явно беше в шок.
– Ваше… хм… величество – поклони се той неловко.
– Всичко е наред – казах аз с тих глас. – Отпусни се.
Елисей кимна, но продължаваше да се чувства неловко.
– Как ти хареса в Биорм? – Попитах аз.
– Ами… специфично – той нервно дръпна яката на ризата си.
Очаквано. Ако ми беше казал, че всичко е перфектно и Биорманите са по-хубави, отколкото изглеждат, щях да си помисля, че говорим за различни държави.
– Трябва да посетиш Естриол, а ти трябва да посетиш херцогство Сонтор. Между другото, срещал ли си се с Филиния?
– Леля ми? – попита Елисей. Той поклати глава: – Не.
Това е логично. Филиния и Марго са с булката, така че ще бъдат тук малко преди церемонията.
– Как е съпругата ти? – Друг учтив въпрос. – Как са децата? – Елисей има две. Момчета. Много по-малки от Маргарет. На шест и осем години.
– Жена ми не е зле, а децата… – той погледна умолително, – … децата са развълнувани. Не мога да си представя да ги хвана, за да ги изпратя обратно вкъщи.
Отначало се усмихнах, но после си спомних, че момчетата от страната на баба им също бяха Уейз, и им съчувствах.
После се сетих за идеята от тази сутрин и ми стана жал за мене. Просто си помислих, че защо ми е нужна съпруга херцогиня? Херцогството на Сонтор е голямо, трябва да се управлява, и то добре!
Ако Марго го наследи, ще бъде като мен, и то по-лошо. В края на краищата кралицата също има задължения! Добави към тях и тежестта на управлението на едно херцогство, и това е всичко. Няма съпруга.
А наемните мениджъри не са същите. Трябва да държиш под око всички тях, да ги контролираш, което също не е лесно.
Ако случаят е такъв, защо не смениш наследника? Елисей. Той не е магьосник, но това не е от решаващо значение. Можеш да дадеш семето на дарбата и сега, но магията ще е много по-слаба.
Магията обаче не е най-важното. По-важно е да имаш светла, интелигентна глава.
Но другият въпрос е дали имам нужда от повече потомци на Уейз? На моята територия? Мога ли изобщо да понасям такова „щастие“?
Въпреки това казах на глас:
– Може би наистина трябва да останеш?
Елисей изглеждаше по-жалък от преди. Изглежда, не съм първият, който задава такъв въпрос.
Е, тогава ще почакаме. Така или иначе никой не може да вземе решение за сина на Албрина.
Щом си помислих за заминалата дама, се появиха Лотар и съпругата му. Поздравихме се, поклонихме се, разменихме мнения за декора на залата и предлаганите напитки, когато тромпетистите, които скучаеха на малкия балкон, се оживиха.
Първо запя тромпетът, а след това се разнесе и оркестърът.
Марш! Беше тържествено и оглушително. Всички присъстващи се изправиха наведнъж и се втурнаха в различни посоки, разчиствайки пътеката.
Аз пък се втурнах напред, за да пресрещна Маргарет. Забелязах я сред онези, които току-що бяха влезли в залата. Филиния и съпругата на Елисей бяха с нея. Момчетата също я бяха открили – сега бяха близо до майка си, но вече стрелкаха с очи с надеждата да избягат.
Все пак пресрещнах моята дама. Хванах я за ръката и я придърпах по-близо. В този момент маршът беше заменен от лирична музика – пауза преди появата на булката и възможност всеки да заеме желаните места.
Аз поведох Маргарет напред, разбира се, към арката. До арката вече стоеше Крейв и въпреки всичките си мускули и външно хладнокръвие беше нервен.
Нещо повече, беше много нервен!
Правилно. Ако един безстрашен варварин е в това състояние на сватба, в какво състояние ще бъда аз?
Но нямах време да мисля за това. Веднага щом с Марго застанахме на първия ред, мелодията на песента беше заменен от марш. Цялата зала се обърна и се загледа с възхищение в една стройна, ниска жена в пищна снежнобяла рокля. Лейди Мариана беше приказна, просто невероятно красива.
Тя и Марго може и да не си приличаха, но ми дойде наум една поговорка – ако искаш да разбереш каква ще бъде твоята жена след десет години, погледни майка ѝ. Сигурен съм, че Маргарет ще бъде също толкова страхотна.
Лейди Мариана се приближи и Крейв се поклони дълбоко. При предишните им срещи нещата бяха много по-спокойни, но днес между тях прелитаха искри от емоции, които трогваха всички.
Притиснах Марго по-силно. Моята лейди издиша шумно, продължавайки да гледа Мариана и почти се разплака.
Дори се наложи да прошепна:
– Не се притеснявайте. Бракът не е толкова опасен, колкото ловът на Каруми.
– Сигурен ли си? Аз не съм сигурна – нервно отвърна Марго.
Последва още един кръг от оглушителна музика и всичко замлъкна. В залата цареше абсолютна тишина.
Няколко секунди по-късно в тази тишина прозвуча гласът на свещеника. Кратка реч и думи на клетва, която трябваше да бъде повторена първо от булката, а след това от младоженеца.
Размяна на пръстените, целувка на младоженците и залата избухна.
Разбира се, най-силните викове бяха от многобройните Биорманци, които се бяха вкопчили един в друг, радвайки се за своя владетел. Но лично аз не останах по-назад.
Поздравления. Викове. Радост, която в по-голямата си част беше искрена.
Бащата на Крейв, Лотар, също като Маргарет, се опитваше да не плаче, а очите му блестяха неестествено в закоравелите от битките очи на стария воин. Но съветникът Ирнар, воин не по-малко страшен, дори свиреп в миналото, не сдържа сълзите си.
Ако самият Ирнар е щастлив, значи това е наистина специален съюз.

МАРГАРЕТ

Беше красиво и много вълнуващо. В един момент се уплаших, че сърцето ми ще изскочи от гърдите.
Но не. То не изскочи. Дори сълзите, които все още сдържах.
И аз бях първата, която се втурна да поздрави младоженците! Съветникът Ирнар се опита да ме изпревари в краткото разстояние, но аз бях по-бърза.
Видях лицето на майка ми, лицето на негово величество Крейв… Гледах и се радвах, знаейки, че това е истинска любов.
Поздравих ги и двамата. Дори прегърнах новия си доведен баща. Днес той изглеждаше огромен. Не просто дивашки хълм, а нещо като свръхчовек.
Събитията започнаха да се развиват и залата временно потъна в смут. Хората, разбира се, се придържаха към нещо като опашка, но всеки искаше да отдаде почитта си.
Когато отново бях близо до Джордж, се сетих за важното, махнах му с ръка и щом кралят на Естриол се наведе, попитах:
– Между другото, какъв подарък направи на младоженците? – Тъкмо се чудех.
– На Лейди Мариана диамантена диадема – отвърна любимият ни. – А на Крейв… – Джордж смръщи нос, сякаш изтръгваше нещо важно от сърцето си. – На Крейв донесох препарираното тяло на един от онези Харшани.
Пауза и Джордж добави, потвърждавайки предчувствието ми:
– Исках да запазя и трите тела, но реших да ги споделя с Крейв. Един от малцината, които всъщност ще разберат.
Почти изревах. О, мамка му…мъже!
Така. Чакай… Ами ако двамата се обединят срещу „мафията“ на Уейз?
На пръв поглед прогнозата за такъв съюз беше лоша. На втори поглед – също. Затова реших да помисля за това утре!
А сега се отпусни и се потопи в атмосферата на партито. Да се отдам на забавлението и да танцувам с Джордж на публично място за първи път в живота си.
Рисковано, предвид хореографските ми умения, но защо не?

Назад към част 20                                                          Напред към част 22

Глава 19

– Почитаеми адепти! – Kаза Номан строго.
Той ни изгледа с твърд поглед, като се спря на мен.
– И така… преди да започнем, бих искал да ви напомня, че основната сграда в момента не е защитена. Затова призовавам всички да бъдат внимателни. Задачата ви за днес е да общувате със семето на дарбата си, с пробуждащата се магия. Ако почувствате нещо странно или усетите проблясъци на магическа сила, спрете незабавно и ми се обадете.
Всички кимнаха и учителят продължи:
– Джим МикВой. Ти, като маг със специалност, трябва да бъдеш особено внимателен. Повтарям – никакви проблясъци или излъчвания! Вече не е необходимо да подхранваш семето, така че просто се хармонизирай с него.
След като каза това, Номан отново ме погледна.
– Лейди Маргарeт… – прозвуча мъчително.
Разбираемо посегнах към верижката с кралския рубин, но учителят ме спря:
– Недей. Марго… мисля, че днес изобщо не е нужно да медитираш. Просто седни и чети учебника. – Той се замисли за момент и добави: – В коридора!
Какво?
Инсинуацията беше толкова фатална, че неволно се изкисках. Значи всъщност ме смятат за опаснa? По принцип.
Кимнах на професора, обърнах се и излязох през вратата. Седнах на една пейка до стената, огледах мрачния коридор без прозорци и отново се надух.
Засадих дърво за тях, разкрих заговор за унищожаване на магията, укротявам нестабилния им крал… и те!
Прерових чантата си, както поиска Номан, но в нея нямаше интересен учебник. Всъщност бях насочилa погледа си към съвсем друга работа и това беше неприятно.
Но нали не ми беше забранено да медитирам извън клас, нали?
Оставих чантата настрана, седнах и затворих очи.
Сега, след седмици носене, усещах рубина много ясно. Беше невъзможно да го объркам със собствената си магия, така че не беше опасно.
Но семето се беше променило… Все още усещах определен енергиен център в областта на слънчевия сплит, но около него имаше мрежа.
Въпреки това се обърнах към „центъра“! Концентрирах се върху него, а след това прошепнах мислено: „Здравей.“
Шарш се размърда в областта на дупето, но аз не се смутих. Продължавайки да поддържам фокуса си върху вече активното семе, заговорих отново:
„Сигурно си чул разговора ми с негово величество Естрил? Знаеш ли, наистина нямам търпение и аз да имам бойна магия. Представи си възможностите! Искам да кажа, че един ден семената може да не са там навреме, за да помогнат. Ами ако се наложи да водим битка? Ако страната бъде нападната от врага?“
Нямаше отговор, но аз усетих реакцията на дареното семе. То не се съгласи с моите аргументи, но…
Парадоксално, но семето не виждаше нищо особено в откриването на допълнителна специализация. Нито пък смяташе такава специализация за невъзможна или забранена.
По предчувствие престанах да говоря и просто се потопих в енергийния си център.
Външният свят изчезна. Плавах в нещо блестящо, сребристо и плътно. В нещо като пластмасова маса, концентрат на всичко. За миг ми се стори, че искрите, които се въртяха около мен, бяха самите посоки на магията. Различно! Понякога противоположни. Но ако ги уловите, разпечатайте ги…
Пръстите ми се протегнаха към една от искрите, които влизаха в ръцете ми. Хванах я и изведнъж усетих в юмрука си парче разяждаща снежнобяла плазма. В същото време напомнянето на Номан за липсата на защита ми дойде наум и аз смекчих пламъка си. Не освободих плазмата веднага.
Ново усилие и аз бавно излязох от медитацията си. И когато разтворих дясната си ръка, видях проблясъци върху възглавничките на пръстите си, които подозрително приличаха на бойна плазма.
– О – издишах тихо.
Усетих изтръпване в ръката си и, следвайки същия инстинкт, позволих на силата в мен да се успокои. Плазмата изчезна веднага и аз отново издишах.
И почти подскочих при въпроса:
– Ами… какво беше това?
Зора! Съществото се прокрадна толкова внезапно, че едва не закрещях.
– Какво, по дяволите, правиш? – Възкликнах.
Съществото, което изглежда седеше на пейката до мен, извърна белезникавите си очи. И веднага щом си поех дъх, тя измърмори намръщено:
– Това не съм аз, а ти. Къде си била, Марго?
И след пауза:
– Нямах време да отсея наведнъж всички знания за вашия свят. Дойдох предната вечер и теб те нямаше. Вчера също не беше тук. Е, поне днес се появи.
Е, ето че се появи. Кой за каквото и да говори, но Зора говори за знания.
– И аз пак те питам: какво правиш? Използвала си бойна магия, а това не е твоя специалност.
От незабавен разпит ме спаси звукът на звънеца, който известяваше края на часа.
– Ще ти обясня всичко по-късно тази вечер – казах на приятелката си.
Тя се намръщи, помисли няколко секунди и се понесе през пейката към пода. След това по навик се промъкна през камъните. В този момент вратата на класната стая се отвори и майстор Номан надникна през пролуката:
– Как си, Марго? Направила ли си нещо лошо?
– По-тиха съм от водата – уверих аз учителя.
Той я погледна недоверчиво, но кимна.

Следващите три дни минаха изненадващо гладко. След късмета ми с бойната магия реших да не бързам и да помисля за случилото се.
Все още трябваше да наваксвам с всички неща, които бях пропуснала и изпуснала, а и допълнителните уроци, които трябваше да превърнат чужденката в истинска кралица, не бяха отменени.
Така че трябваше да уча. Повечето от индивидуалните уроци се водеха от Джордж, както и преди.
Първата ни среща след тази вечер беше феерия.
Но никой, освен нас, сякаш не забелязваше феерията – ние просто висяхме в средата на коридора, обърнати един към друг. Бях в ураган от чувства, а тъмните очи на краля бяха почти черни. Той не помръдна, а аз забравих да дишам.
Гледахме, гледахме… И когато паузата се превърна в нещо доста неприлично, Суверена посочи вратата на класната стая, където щяхме да учим един на друг. Аз се подчиних.
Влязох.
Джордж също влезе.
След това се чу трясък на затворена врата и оттам спирачките изчезнаха.
Кой на кого скочи, е голям въпрос, но аз не научих нищо от този избираем предмет, защото през повечето време се целувахме.
И въпреки че между нас нямаше нищо друго освен целувки, аз излязох от класната стая като търкаляла се в сеното. Разчорлена, със зачервени бузи и глупава усмивка до половината на лицето ми.
Вечерната среща беше по-прилична. Но там не „учехме“, а просто се разхождахме из парка, прилежащ към Академията, и си говорехме на отвлечени теми.
А моето изчезване така и не беше засегнато. Не бързах да споделям изненадата, а Джордж сякаш сам се грижеше за нервите си. Опитваше се да натрупа физически и морални сили за голямото събитие – предстоящото пътуване до Биорм.
До сватбата на мама оставаха само няколко дни и аз започнах да нервнича, противно на здравия си разум. Притеснявах се за това как ще протече събитието, как ще се развие семейният живот на мама и за психическото състояние на чичо ми и семейството му. Боксби и неговите снимки – отново! Много неща.
Джордж небрежно сподели новината за трупа на човека от портала Джудиус и каза, че след приема в Биорм ще използваме семената, за да намерим Боксби.
Защо не сега? Уви, подобна операция трябва да се контролира лично. А ние нямаме нито възможност, нито ресурси точно сега.
Дали няма да е твърде късно след сватбата? Това беше нещо, за което никой от нас не се притесняваше. Човекът от хлъзгавия портал иска или пари, или услуги, а след като Джордж е наясно с миналото ми и всички членове на семейството ни вече са под охрана, той не може да навреди.
Освен с краля, който се появяваше всеки ден, аз се забавлявах с момчетата – Психото и Зубър. Психото беше невероятно развълнуван от нашия свят. Той ми разказа всичко за тяхното пътуване.
Зора, която продължаваше да чете знанията ми всяка вечер, беше също толкова въодушевена. Тя беше толкова обсебена от технологиите, че беше забравила да ме разпита за онези плазмени светкавици. Аз самата също не споменах за плазмата, твърде погълнат от други грижи.
Котките бяха тези, които се възмущаваха и сърдеха. Животът в двореца наистина ги беше разглезил. В същото време Вайълет забележимо надебеля, а Жреца стана прекалено важен. Той се разхождаше из стаите с плешиви гърди и опашка между краката си.
После я имаше и кралицата майка… Когато събрах сили, и написах дълго писмо, в което се извинявах за бягството си и предлагах да започнем да обсъждаме брака ми с Джордж след зимната сесия. Уверих лейди Мира, че ще взема активно участие. Намекнах, че тя, така или иначе, по-добре разбира традициите и правилата, така че тя е тази, която трябва да вземе картите.
В отговор майката на Джордж ми изпрати тежък каталог със скици на сватбени рокли и кутия невероятни шоколадови бонбони.
Единственото лошо нещо беше, че въпреки натовареността си не успях да се справя с нервността си. И тогава, съвсем неочаквано, се появи друга новина…
Още в Храма, по време на изслушванията на Дитрих, Джордж беше представил информацията внимателно, а за кралете и техните съветници беше трудно да анализират всичко наведнъж – те бяха съсредоточени върху магията.
Но сега мнозина започнаха да се чудят – къде всъщност Диридий е крил Албрина? В коя област, в кое кралство е родена майка ми? И къде съм се родила и израснала аз?
Появи се и въпросът за родословието – как иначе, щом то е важно тук?
Информацията все още беше на нивото на слухове в средите на висшата аристокрация, които веднага бяха съобщени на Джордж и на Крейв. Но беше глупаво да се предполага, че слуховете няма да стигнат по-далеч от високопоставените служители. И така получих още един нервен срив.
Не се страхувах от разкриване. Не виждах нищо срамно или престъпно в произхода си. В случай че някой се сети за ситуацията с другия свят, нямаше да отричам или да се смущавам.
Но все пак е неприятно да се открояваш от тълпата. Понякога ти се иска да подражаваш и заради собствената си безопасност да си като всички останали.

В деня Х станах преди зазоряване. Измих се, облякох се, оставих телефона си и малко храна за котките. И след това отново наруших правилата. Излязох и от общежитието, и от Академията преди разрешения час.
Но не можаха да не ме пуснат, разбира се.
„Бягството“ ми беше разрешено от краля и дори от ректора. На портата ме чакаше карета с герба на Сонторите и малък отряд.
Охрана. Гвардейци, назначени лично от Джордж, начело с многострадалния Уайърст. Войникът се поклони почтително, когато ме видя, въпреки че лицето му бе изкривено. Усмихнах се и махнах на мъжа.
След това дойде самото имение, прегръдката на Филиния и половин ден подготовка. Първо отново бях на стола за мъчения, в лапите на шивачката, която трябваше да нагласи новото ми облекло. И това беше болезнено и за двете ни.
Аз страдах от необходимостта да стоя неподвижно и да търпя, а шивачката се оплакваше, че е невъзможно да се работи при такива условия. В края на краищата къде се вижда, че такива рокли се шият за седмица и половина, и то без да се пробват? Само моят статут и огромният хонорар спасиха шивачката от нервен пристъп.
След първоначалното пробване закусвах с Филиния, където върху мен изляха цял казан емоции. Херцогиня Сонтор беше по-изнервена от мен.
В края на краищата тя не само щеше да омъжи племенницата си – очакваше с нетърпение да се срещне за първи път с племенника си чичо ми, неговата съпруга и децата му.
– Това са моите внуци! – Възкликна дамата. – Маргарет, разбираш ли? Аз имам още внуци!
За жената, която от почти двадесет години се смяташе за тотално самотна, това беше трудно, изпълнено със сълзи щастие. Гледайки баба си, в един момент и аз се разплаках. Просто не можех да понеса съприкосновението с този калейдоскоп от чувства.
Уви, невинаги осъзнаваме колко важно е семейството.
А след закуска ме дадоха на прислужниците да ме измият, изтъркат, разчешат и т.н. Честно казано, аз се примирих с това и изобщо не хленчех. Накрая дори успях да се отпусна и няколко часа минаха като миг.
В крайна сметка имах нова среща с шивачката и прилепналата рокля ми пасна идеално. Беше светла, с виолетов оттенък, с пухкава пола и много дантела. Веднага, сякаш с едно щракване на пръстите, се превърнах в принцеса. Ето как Джордж ме намери.
Изобщо нямаше как да очаквам. Искам да кажа, че появата на краля в имението, ако се замислиш, беше логична, но за мен беше изненада.
Просто се разхождах по коридора. Вървях по стълбите и не усещах нищо. И с изненада открих, че негово величество е долу. Красив, обгрижен, в прекрасна златно-шита камизолка и в състояние на статуя.
Сюзеренът беше замръзнал и се взираше в мен.
Филиния стоеше до Джордж и преди моята поява двамата сякаш разговаряха. Сега кралят беше забравил за разговора.
Аз също бях забравила за всичко това и когато се свестих, си помислих: “ Какво да кажем за тази процедура? Може би лейди Мира е права и трябва да се подготвим за сватбата още сега.“
– Лейди Маргарет – въздъхна Джордж. Гласът му звучеше дрезгаво. – Красива си.
Аз съм смела, разбира се, но се изчервявам като мак.
Слязох долу в това пламтящо състояние. Седнах с учтив реверанс, като поздравих и годеника си, и баба си.
Филиния се усмихваше, очевидно доволна от ефекта, който беше предизвикала, но Джордж отново се беше превърнал в мраморна статуя. Само очите му бяха поглъщащи.
Когато се изправих, той хвана ръката ми и я докосна с целувка. Тази целувка беше по-красноречива от всички думи.
Неловката пауза продължи – аз мълчах, негово величество също. Херцогинята отначало изчака, давайки ни време да се върнем към адекватността си, но после не издържа и пое командването.
Тук ни сервираха пенливо вино и предястия. Чуха се думи за времето, за варварското поведение на Биормианците и за това, че делегацията от Естриол не бива да се бърка в нещата.
Това беше правилно. Но тезите на старата дама идваха сякаш от разстояние, цялото ми внимание беше погълнато от Джордж.
– Кхем, кхем! – Накрая херцогинята не можа да издържи повече. – Махнете се един от друг! Подобна невъздържаност е неприлична!
Все още не бяхме напълно в съзнание, но почти. Отстъпих крачка назад, увеличавайки разстоянието, а Джордж си пое дълбок, шумен дъх.
В този момент се появи организационно важното нещо:
– Делегацията на Естриол вече е там, в двореца на Крейв. Те само ни чакат. – Кралят кимна, наполовина се поклони. – Дами, готови ли сте?
Бяхме и готови, и не готови едновременно, но…
– Разбира се, ваше величество! – Възкликна Филиния.
След това към нас се приближи порталният мъж, който чакаше отстрани – беше дошъл с Джордж. Именно този портален човек беше построил телепортатора.
Светкавица, вихрушка и се озовахме в малка, мрачна на вид зала. Разбрах, че това е зала за пътувания – Биорманите бяха по-гостоприемни от владетеля на Естриол. Последният предлага на посетителите да се преместват в двора.
На изхода чакаше малка компания, водена от лейди Мира. Отначало погледът ми се спря на Психо и МикВой и това ме изненада.
– Защо не? – прошепна ми Джордж, правилно преценявайки ступора ми. – Къде щеше да бъдеш без тях?
Да, между другото!
– Освен това адептите вече са доказали своята лоялност – продължи той, – а в бъдеще може и да станат твои… Е, бодигардове не е точната дума, по-скоро помощници. Когато сте заедно, успявате да се измъкнете от неприятностите живи и повече или по-малко невредими. Глупаво е да пренебрегваш този факт.
Кимнах, усмихнах се на приятелите си и благоразумно превключих на лейди Мира. Застанах пред кралицата майка в нов най-дълбок реверанс – все още ми беше неудобно за това бягство.
Но, очевидно, бъдещата свекърва наистина не възнамеряваше да се обижда.
– О, Маргарет, изглеждаш прекрасно! – възкликна тя.
След това имаше прегръдка – дамата ме прегърна, а аз продължих да се боря с неловкостта. Щом се отдалечихме една от друга, придружителите пристъпиха към нашата делегация. Имаше двама слуги. Бях си въобразила, че всички Биорманци изглеждат като Крейв и Лотар, но не.
Мъжете в ярко оцветените си церемониални камизолки бяха почти обикновени. Единственото варварско нещо в тях бяха широките им рамене и внушителният им ръст.
– Лейди Маргарет, лейди Филиния – каза първият. – Моля, последвайте ме.
Джордж веднага се напрегна, но това му беше обяснено:
– Аз ще придружа херцогинята и маркиз Сонтор до лейди Мариана.
Двете с баба ми се развеселихме и засияхме.
– А аз трябва да придружа почетните гости до церемониалната зала – добави вторият слуга.
Няколко секунди закъснение и тръгнахме по различни пътища. Аз подскачах нагоре-надолу, а Филиния нервно се бършеше с носната кърпичка. Мама! Булка! Сега ще я видим и…
– И-ха-а-а! – Изръмжах щастливо.
А Филиния попита, обръщайки се към слугата:
– Можем ли да вървим по-бързо?
Слугата се усмихна и послушно добави по-бърза крачка.

Назад към част 19                                                   Напред към част 21

Глава 18

Събудих се сама в празно легло. Но нямаше усещане за изоставеност – твърде добре осъзнавах, че Джордж не е избягал. Кралят просто не можеше да избяга. Не и той.
Освен това, макар да бях изоставена, не бях забравена. На нощното шкафче имаше огромен букет и той почти не приличаше на букетите, които Джордж беше изпращал преди – нямаше помпозност и ред.
Розите бяха разноцветни, с различна дължина и в хаос. Сякаш някой беше обиколил цветната леха и набързо ги беше отрязал.
Представих си как Джордж се промъква в кралската оранжерия с ножица за подрязване и се усмихнах.
До вазата имаше бележка, на която пишеше: „Обичам те, Маргарет! Обичам те безкрайно!“ А след това имаше кадифена кутийка, съдържаща чифт диамантени обеци. Те пасваха идеално на годежния пръстен.
Сякаш ревнувайки от обеците, от мен веднага паднаха още две гривни с артефакти. Пръстените, които украсяваха пръстите на десния ми крак, също паднаха: бръмчене, и изчезнаха!
– Хайде – казах на „бягащите“ артефакти, но въпреки радостния тон те не изпълзяха обратно. Просто паднаха и замръзнаха на пода.
Вдигнах бижутата, сложих ги на масата и се огледах за дрехите си.
Роклята ми, чорапите и всичко останало бяха на един далечен фотьойл и ако се съдеше по небрежността, не бяха сгънати от прислужница.
И това също беше удовлетворяващо! Очевидно е, че слугите присъстват в живота на аристократите по всяко време, но аз не бих искала непознат да се разхожда из спалнята ми, когато съм гола и в безсъзнание. Благодаря на негово величество, че е взел това под внимание.
Когато най-сетне се събудих, взех мъжкия халат, който бях оставила на ръба на леглото, обвих се с аромата на Джордж и отидох в банята. След това се облякох и едва тогава погледнах извън спалнята – надявах се да намеря някой, който да донесе кафе и храна.
Мисълта за храна ми върна спомените за обяда на котките ми тук и стомахът ми закъркори.
В съпровод на този звук погледнах навън от несигурното си скривалище, за да се сблъскам веднага с една румена, млада девойка…
– О, госпожо! – възкликна тя с размахване на ръце.
Жената се беше сгушила точно до вратата, очевидно в очакване да бъде повикана.
„О“, както скоро стана ясно, се дължеше на факта, че вече бях облечена. Сама, без помощ.
Но сега, откривайки ме буден, жената не смяташе да пропусне възможността да ми направи услуга. За начало – на секундата! – Беше ми поднесена чаша умерено горещо кафе. След това тя кимна към една маса, на която стоеше голяма чиния, покрита с голям, надупчен капак. И веднага предложи да ми среше косата.
Оставих косата си за по-късно. Отпивайки от кафето си, направих крачка към масата, когато в стаята се появи втори човек…
Слуга. Онзи, който се беше опитал да ме изведе от двореца, но който в крайна сметка ме беше предал на Уайърст. Едва сега се сетих, че този слуга вероятно е мъртъв.
Но! През прага пристъпи един мъж и усмивка озари състареното му лице.
– Хм… – казах нервно. После се замислих и добавих: – Добро утро.
– Добър ден, лейди Маргарет – каза слугата с учтив поклон. – Вече е почти ден.
Аха.
Часът на денонощието е уточнен и благодаря на Джордж, че ме остави да поспя!
Защо слугата е толкова щастлив?
– Не беше ли наказан за малката ни разходка из служебните коридори? -Попитах предпазливо.
Мъжът се усмихна по-широко от преди, протегна се в права линия и отговори:
– Негово величество беше много ядосан! Обеща да екзекутира всички! Но тази сутрин той помилва всички!
Почти се задавих с кафето си.
– Какво имаш предвид, „екзекутиране“?
– Ами, просто р-ра-ра, и… – слугата прокара палец по врата си. – В краен случай до тежък труд.
Това е добре!
– Но небесата са милостиви и тази сутрин негово величество промени гнева си в милост. Той дори обмисляше да обяви амнистия в цялото кралство, но лорд Тонс го разубеди.
Разбрах прекрасно в какво се състои добротата на Джордж и… да. Да, аз се изчервих!
В този момент прислужницата се притече на помощ:
– Яжте нещо, лейди Маргарет! Толкова сте слаба! И всички тези приказки… – жената погледна заплашително към помилвания прислужник.
Слугата беше местен жител на тези покои, личен служител на краля, а прислужницата, която беше повикана да ми помогне, беше външна. Така че и двамата се гледаха един друг, а аз седнах да ям.
В края на закуската, когато безмълвният дуел между тях достигна своята кулминация, се изкашлях.
– Между другото, какво ще кажете за лейди Мира? – Попитах, притеснено. Не можех да не попитам.

– Нейно Величество кралицата майка също беше много ядосана, но си е взела поука от ситуацията. Сега тя ще подходи по-меко… и ще обсъжда с вас подробностите за сватбата постепенно.
Какво означава „постепенно“, не разбирам.
О, добре! Това е по-важно:
– Тя обиди ли се?
Слугата се канеше да отговори, но прислужницата изхърка.
– Лейди Мира каза, че няма намерение да прави такива глупости, като да обижда децата си.
Един миг, една пауза и аз издишах. Но съвестта ми все още ме гризеше – все пак не беше хубаво. Следващия път сигурно щях да дам мозъка си, за да ме измъчват.
– А… – започнах отново.
– Медальона? – Каза слугата, като се досети. След като кимна, той ми подаде висулка на верижка, онази, която можеше да се използва за проследяването ми.
Отново кимнах и погледнах през прозореца към високото слънце и заключих:
– Сега ще си среша косата и ще мога да отида в Академията.
Колкото и да е странно, никой не се възпротиви да напусна двореца.
Една пъргава, румена прислужница беше сложила нещо високо и възхитително на главата ми. Бях толкова щастлива, че можех само да се усмихвам.
В един момент, докато прислужницата слагаше последните фибички, на ментално ниво се чу шепот:
„Марго… скъпа, будна ли си?“
Умствено изтръпнах. Но бързо се ориентирах – бяхме водили този разговор и преди, и то не много отдавна.
Отново мислено се съсредоточих върху малката татуировка на лопатката си и отговорих:
„Да, будна съм. Благодаря за букета!“
Невидимият Джордж доволно измърмори.
Последва един звук:
„Съжалявам, че напуснах. Имах някаква спешна работа, затрупан съм.“
Да, разбрах.
„Ще бъда в Академията веднага щом успея. Ще ме изчакаш ли?“
„Вече чакам“, прошепнах аз и озарих света с нова неадекватна усмивка.
Това, което се случи след това, беше едновременно лесно и трудно. Излязох от спалнята, като взех всички подаръци, включително бележката. В салона ме чакаше слуга.
В ръката му имаше позната чанта, която, за разлика от миналия път, мяукаше. Жреца и Вайълет се бунтуваха, но това беше половината от битката.
Страшното беше да се разхождаме из двореца! Никой не шепнеше, нямаше погледи, но знаех със сигурност, че всички знаят за нощното безобразие.
В съзнанието си знаех, че с Джордж сме сгодени и че сме възрастни, но етикетът тук… Той не позволяваше такава открита проява на привързаност!
И тогава си спомних за съвета на меча на Уейз да бъда по-нахална! А и между другото:
– Къде ми е мечът?
– Хм… Секретарят на Негово величество съобщи, че мечът, който си оставила в кабинета на Джордж, е изчезнал във въздуха.
Не съм се уплашила. Вече знаех къде е отишло магическото оръжие. Мечът определено се беше върнал в стаята ми в общежитието.
– А наметалото? – друг важен въпрос. – Къде е пелерината ми?
Оставих тази част от връхната дреха не в кабинета, а малко по-близо, в приемната. Въпреки че навън вече беше доста студено, не исках да тръгвам без него.
Но наметалото, за разлика от оръжието, беше намерено. То висеше на ръката на човека, който чакаше близо до изхода… Уайърст.
Като видях специалиста, отново си помислих за наказание и вместо да поздравя, издишах:
– Помилван ли си и ти?
– Както виждате – поклони се мъжът.
Този път не се изчервих. Или по-скоро се изчервих по друга причина, защото признах, че Джордж е издържал теста за сексуална съвместимост.
И го беше направил блестящо. Само за един път този тираничен мъж се беше превърнал от просто желан в жадуван. Исках да се повтори. Можехме да го направим сега. Но… кралят не беше наблизо, а с мен бяха само Уайърст и крещящата торба с котки. Затова трябваше да се напрегна и да насоча вниманието си към други въпроси.
Какво беше казал покойният крал Естрил за семената?

ДЖОРДЖ

Тонс ме намери в малката трапезария, на разсъмване, по време на закуската.
– Как беше? – Попита той весело от прага. – Щастлив ли си?
– Аз съм най-щастливият труп на света! – Усмивката ми засия като хиляда слънца.
Приятелят ми свъси вежди и аз обясних:
– Жадувам.
– О, това.
Тонс се запъти към масата, пусна се на един стол и извади чиния със сандвичи. Възползвайки се от отсъствието на кралицата майка, той яде от общата чиния. Слугите, свикнали с маниерите му, дори не помръднаха.
След минута обаче на лорд Тонс донесоха допълнителна чиния.
Дъвчейки четвъртия си сандвич, побратима ми предложи:
– Да подсилим ли охраната ти?
– Мислиш ли, че това ще помогне? – Отново се усмихвах като луд.
Сърцето ми пееше, душата ми танцуваше, а тялото ми се затопли. Когато си помислих за моята Маргарет, кръвта ми се превърна в течен огън, а усмивката ми стана ненормална.
– Е, тогава се бори с нея! – Тонс бутна към него чинията със сирене и чаша с чай. Тъкмо се канеше да отпие от каната, когато промених темата:
– Има ли новини за Боксби?
– Той е човек на портала – стана сериозен той. – И той се изплъзва.
– Най-лесният начин за порталните хора да се изплъзнат – кимнах аз.
Наистина лесно. Прескачат на друго място, почистват следите от телепортацията и това е всичко. Отхвърлено. Ето защо не ги харесвам.
– Намерихме труп – каза Тонс, като пъхна парче сирене в устата си.
Отпих от кафето си и казах:
– Продължавай.
– Трупът е стар и изгнил, но има основания да се смята, че това е последният човек, замесен в случая на лейди Албрина Уейз. Същият този Джудиус.
Е, добре. Интересно.
– Претърсихме участъка от гората, където е землянката. После разширихме радиуса и претърсихме отново. Намериха тялото на брега на потока и ако се съди по счупения череп, не е умрял сам.
Добре.
– Кога да очакваме окончателно установяване на самоличността?
– Върху тялото имаше гравиран пръстен, инициалите съвпадат. Но ние проверяваме остатъчните магически следи на тялото, за да съвпаднат със защитната магия на землянката. Очакваме резултатите днес.
Резултатите обаче ни бяха съобщени не „днес“, а няколко минути по-късно.
Появи се секретар с плик от отдела. Пробягах с поглед по редовете и предадох доклада на експерта на Тонс.
– Значи Джудиус е мъртъв – казах аз. – Е, няма да съжалявам. Но той и Боксби бяха свързани. Бих искал да разбера как.
– Ще разберем – кимна брат ми. – Между другото, искаш ли да видиш нещата, които намерихме в землянката? С изключение на нещата, които Лим Храфс взе.
Исках да го направя. Но имаше и други неща, които се нуждаеха от вниманието ми спешно, незабавно. А там, в покоите ми, Маргарет все още спеше и… ужасно ми се искаше да се върна при нея.
Много! Трескаво! Но кралските задължения… Загубих много време, за да доведа нов роднина в нашия свят и да търся горката адептка. Достатъчно ми е било! А ако отида при Марго, няма да се върна преди вечерта. Просто няма да се върна.
А сега – работа! Работа и работа, имам да управлявам кралство.
– Довърши храната си – казах на Тонс. – Имаме работа за вършене.

МАРГАРЕТ

Отново започваме. Още едно нарушение на правилата!
В крайна сметка на външни лица е строго забранено да влизат на територията на Академията, но Уайърст дойде през вратичката с мен.
Освен това специалистът от службата за вътрешно разузнаване носеше две чанти: едната с котки, другата с котешки вещи. И това също беше нарушение! Надявам се уважаемият Калтум да не получи инсулт?
Стигнахме до общежитието, а след това трябваше да тръгна сама. Не пуснаха Уайърст в женското общежитие.
Не искаха да пуснат и котките – комендантът се изправи, но…
– Заповед на негово величество – казах аз с тежка въздишка и най-нещастен поглед. Казах: – Не съм щастлива от това, но няма изход.
– Тук, в Академията, заповедите се издават от ректора! – Разумно ми напомни строгата дама.
– Съгласна съм – промълвих аз. – Но… нека не утежняваме ситуацията и да не въвличаме началниците си? Знаеш, че Джордж така или иначе ще убеди Калтум.
Дълги секунди на колебание и комендантката отстъпи.
Тя обаче все още имаше последната дума:
– Лейди Сонтор! Бъдете предупредена! Ако котките ви крещят още веднъж, ще наредя да ви изселят!
Кимнах разумно, благодарих ѝ и повлякох вещите си нагоре по стълбите. Котките бяха ужасно тежки! Но двете торбички с ядене във втората чанта бяха още по-тежки!
Щом влязох в стаята, пуснах животните навън, като им дадох телефона си, и погледнах разписанието. След това извадих от ученическата си чанта учебниците с изтекъл срок на годност, сложих новите и отново побързах да сляза долу.
Уайърст ме чакаше. Едва след като го заведох до главната сграда и после до столовата, войникът се успокои.
– Лек ден, лейди Маргарет – каза той малко нервно.
Огледа се, после примижа и ме погледна строго. Но в крайна сметка си тръгна.
Беше време за обяд в Академията! Хората бяха имали време да учат през първата половина на деня, а сега тракаха с лъжици и вилици.
Появата ми не предизвика фурор, но много хора се обърнаха. Стигнах до нашата маса и се усмихнах лъчезарно на Психо и МикВой.
– Марго! – Възкликна МикВой. – Къде си била?
Психо ме погледна с някак налудничави очи, а аз си спомних за съмненията на Джордж – кралят обмисляше дали да вземе в моя свят един неук порталист.
От изражението на очите му се виждаше, че го е направил. Веднага ми стана интересно, но едва седнах, когато МикВой се повтори:
– И къде?
– Изгубих се в двореца. Случайно.
Джим се разтревожи, а Психо изведнъж се усмихна:
– Изгубила? В двореца? И се скиташ два дни?
Виждам какво си е помислил. Но МикВой не разбра намека.
Джим поиска подробности и аз… можех да му ги кажа. Няма проблем. Не ми бяха останали тайни от приятелите ми, а и не исках да започвам нови. Но точно сега, в личната ми представа за света, всички приключения отиваха на заден план. Интересувах се от „Психо“!
– Ще ти разкажа за странстването по-късно, добре? – Обърнах се към човека от портала и изригнах: – Ти отиде, нали? С Джордж и майка ми?
– О, да… Марго – о, това беше нещо!
– Между другото, това не е честно – намеси се Зубъра, който вече беше наясно с това. – Защо са взели него, а не мен? Ние сме банда!
– Значи и мен не са ме взели – свих рамене аз.
Психопатът се премести, наведе се над масата и започна да шепне впечатленията си. Емоциите на момчето се разгорещиха.
Но основната причина за възхищението му не беше светът, а издръжливостта на Джордж. В непозната местност, при непознати обстоятелства, с бавно изчерпваща се заради бариерата магия, нашият суверен се държеше с такова спокойствие, че на Психото му се искаше да захапе масата от завист.
Като чух за Джордж, се усмихнах. В същото време се опитах да не позволя на спомените да се върнат към мен, за да не избухна в страст, толкова неподходяща в момента.
Но дори и при цялата ми предпазливост, самото споменаване на името на годеника ми ме караше да се извивам и да стена.
Обядът свърши бързо, както и почивката. В крайна сметка все още нямах време да хвърля въдицата, която държах в готовност – да поговорим за подаръка.
Малко рисковано, но ми хрумна план да използвам приятелите си като опитни зайчета. С тяхно разрешение, разбира се! Но почивката беше свършила, нямахме време за разговори, а след това беше и класът по медитация на майстор Номан…
И така, реших да проведа първия си експеримент върху себе си!

Назад към част 18                                                          Напред към част 20

Глава 17

ДЖОРДЖ

Тетрадката не помогна! Беше толкова безполезна, че почти я изхвърлих.
Бях като тигър в клетка. Втурнах се из двореца, опитвайки се да надзиравам операцията по намирането на Маргарет, но напразно.
Не, аз можех да надзиравам! Но не можех да намеря бедната дама. Тя просто беше изчезнала.
– Защо, по дяволите, изобщо е влязла в тези коридори? – Попитах личния си слуга за хиляден път. – За какво?
Белият като памучна носна кърпа слуга мълчеше, неспособен да каже нищо ново.
– Те са се криели! – Гневих се аз. – Скриват се! Бягат от кралицата майка! Добре де, Маргарет, тя е просто едно момиче! Но ти? Ти?
Причините, поради които слугите и стражите помагаха на неспокойната булка, вече не бяха вбесяващи, а дразнещи. Бяха се увлекли. Заразени от вълнението. Знаех как е, аз самият бях попаднал под нейния „авантюристичен чар“. Ето защо не можех да убия никого. Исках да го направя!
Осъзнах и своята отговорност. Аз бях този, който насърчи Марго да избегне срещата с бъдещата си свекърва.
Но нямаше да я оставя да изчезне без следа. Нямаше да я оставя да изчезне за толкова дълго време!
Лейди Мира също беше ядосана. Тя вече беше изложила в голямата трапезария десетки каталози и мостри на платове-декори, рокли, чехли, които бяха доставени в двореца. А човекът, с когото бе искала да обсъди всички тези „принципни дреболии“, бе изчезнал във въздуха.
Дори проследяващият фар не помогна.
Майка ми намери своя проследяващ маяк в една от ваните с фикуси. Излишно е да казвам, че в нашия дворец вече няма фикуси? Нито един!
– Джордж, успокой се – каза Тонс, опитвайки се да го успокои. – Ще я намерят.
Не съм се съмнявал в това. Дори с провокативния плик и неизречените заплахи на Боксби.
Другото ми притеснение беше кога ще я намерят? Преди да съм изпил всички успокоителни в кралството? Или в момента, в който отвъртя последния флакон?
– Обратно от другия свят – изръмжах аз. – Ако знаех с какво щеше да се свърже това пътуване, щях да се окова за стола на бюрото си.
Приятелят ми кимна съчувствено, а гневът ми се завъртя в спирала.
За да се успокоя, отново и отново проигравах в главата си вариантите, които вече бях разработил…
Мисловната връзка не проработи. Опитите да намеря Марго с помощта на Карм също бяха неуспешни. Личното претърсване на тайния проход, където Маргарет и Уайърст можеха да се объркат, отново не даде резултат.
Имах пълна увереност в лоялността на Уайърст, но въпреки това изпратих разпитващите в квартирата му. Жилището беше щателно претърсено. Втори екип разпита роднини в другия край на страната. Нищо.
Следващата следа е Боксби. Изключително трудно е да се открие човекът от портала без помощта на семена, но аз подтикнах търсенето, което не е спирало.
Третата нишка е на адептка Брогс. Тя беше тази, която предаде на Маргарет плика с компрометиращите снимки, така че и с нея се разговаря много внимателно, изключително учтиво. Без резултат!
Уви, оказа се, че единственото, което трябва да направя, е да полудея.
Кой би могъл да знае! Кой би могъл да знае, че след като завършихме операцията по преместването на чичото на Маргарет и семейството му, което беше шокирано от нашето посещение, ще намеря такива изненади в собствения си дворец!
Претърсване и колективна паника. После писъците на лейди Мира, която заплашва да убие всички, като започне с мен.
В поредния си опит да успокоя пулсиращите си нерви седнах да направя предварителен чертеж на защитата на главната сграда на Академията.
Новата схема беше сложна, причудлива и с изписани ругатни в полетата.
В някакъв момент стигнах до извода, че ако нещо фатално се беше случило с Марго, щях да го усетя. В края на краищата в критични моменти амулетите за умствена комуникация често пробиват всякакви блокажи и все пак изпращат сигнал.
Така че Маргарет е добре.
Времето се превърна в нещо плътно, влачещо се и безкрайно. Едва в края на втория ден, дълбоко вечерта, комуникационният пръстен на пръста ми проблесна и чух желаното съобщение:
– Намерена! Жива и здрава. Излязла от тайния проход в компанията на Уайърст.
Въздъхнах с облекчение.
Преброих до три и мигнах отново!
– Чакам! – Изсъсках в пръстена, като едва не изкъртих камъка със зъби.
След още петнайсет минути, в моя частично разгромен кабинет влезе скъпоценната, изпила всички нерви Марго…
Дамата приличаше на котка, която е изяла забраненото канарче. Очите ѝ бяха кръгли, главата ѝ беше дълбоко в раменете, движенията ѝ бяха колебливи.
И първите ѝ думи бяха:
– Тонс каза, че съм отсъствала два дни? Но аз не знаех!
Усмихнах се и я подканих към себе си.
В мига, в който Марго направи още една крачка, вратата на кабинета се захлопна – Тонс я затвори, но благоразумно остана отвън.
– Джордж, аз… – Започна отново Маргарет.
Аз не отговорих. Все още седях на стола и чаках тя да дойде при мен.
– Това е някаква аномалия – продължи тя. – Изкривяване на времето. Що се отнася до мен, изминаха само няколко часа, а дори не съм имала време да огладнея. Дори не съм уморена!
Ах… Значи ти не си уморен?
Направих нов жест, приканвайки годеницата си да се разходи около бюрото ми. И щом тя се приближи, аз я хванах в прегръдките си и я сложих в скута си.
В момента ме интересуваше шията ѝ. Беше толкова бяла, толкова тънка… Можех да я удуша!
Но, разбира се, не я удуших. Твърде много обичам това момиче, за да я подложа на такова изпитание.
Просто я галех и целувах. Маргарет е умно момиче. Тя разбра намека и замръзна като мишка в капан.
– Джордж, няма да повярваш къде съм била и кого съм видяла – опита се отново да отклони вниманието ми тя.
Аз не се поддадох. Изобщо не ми пукаше. Тя беше тук, а аз бях, както се казваше в едно от видията, адски ядосан.
Думата „адски“ все още беше неразбираема, но я усещах по кожата си – тя беше моя! За мен! Подхождаме си съвършено!
– Джордж, аз… – и тук в гласа на дамата прозвуча съвсем различна интонация…
Всъщност аз я наказвах. Изливах възмущението си и прилагах екзекуцията на място. Още по-изненадващо беше да чуя този сладък стон.
Мар-р-рго! Трябва да се страхуваш и да трепериш! А ти?
Не осъзнавах, че съм се откъснал от врата ѝ и съм целунал устните ѝ. Толкова горещо, толкова дразнещо… И моята дама отново изстена. Тя притисна цялото си тяло към мен, а съзнанието ми се замъгли. Все още си спомнях, че трябваше да се сдържам, че не затова се срещнахме в офиса.
Но когато пръстите на Марго се озоваха в косата ми, а самата адептка се размърда, настанявайки се по-удобно, не можах да се сдържа. Прекъснах горещата ни целувка и се примолих:
– Не ме провокирай!
Уви, сякаш бях размахал знаме.
Сега Марго вече беше върху устните ми, а пръстите ѝ започнаха да правят шарки по рамото ми. Лекият аромат на парфюма ме опияняваше, а усещането за горещото ѝ, гъвкаво тяло ме побъркваше.
Но намерих смелост да я помоля отново:
– Марго!
Дамата не искаше да го чуе. Още една безумна целувка. Език, който се плъзна в устата ми, и…
– Маргарет! – Отдръпнах се. И това вече не беше молба.
Беше всичко. Избухнах. Бариерите паднаха, здравият разум умря, а търпението се изчерпа. Исках това момиче твърде дълго. Изгарях от момента, в който се сблъскахме на стълбите в Академията. Заспивам и се събуждам с мисълта за нея.
Какво става с нея? Целува се, вместо да спазва дистанция. Дразнене и изгаряне!
Все още съм крал и все още съм всемогъщ, но не до такава степен!
Вземайки Марго на ръце, аз се изправих и… пристъпих към тайния проход. После си спомних къде беше намерена любимата ми адептка и реших, че е по-добре да стои далеч от скритите коридори и други тайни тунели. За всеки случай!
Рязко смених посоката, обърнах се и се насочих към вратата.
Докато го правех, изтръгнах нова целувка от сладките ѝ устни и изтичах в чакалнята. Все още държейки Маргарет на ръце и блъскайки вратата с рамо, изпаднах в коридора…
В този момент някъде в периферията на зрението му проблесна лицето на майка ми. Лейди Мира си беше проправила път към частта от двореца, временно затворена за буйстващата ѝ особа, но когато видя Марго и мен, промени решението си.
Точно обратното.
Не съм сигурен, но мисля, че именно тя, кралицата-майка, осигури безпрепятственото ми преминаване от кабинета до личните ми покои. Слугите, стражите и другите свидетели се разпръснаха от пътя, сякаш бяха предупредени.
Пътят беше чист, крачката ми бърза, а Марго продължаваше да ме докарва до лудост, като целуваше устните ми.
Когато при около третия опит отворих вратата на покоите, дамата ме ухапа. Точно по езика!
Не влязох в спалнята, а влетях вътре. Пуснах Маргарет на леглото, свалих камизолката си и се втурнах към дамата. Застанах над нея, като държах тежестта си в ръцете и гледах пламтящите бузи на момичето. Съзнанието на булката беше също толкова замъглено, колкото и моето.
Да, не можех да го понеса. Наведох се и отново паднах на устните ѝ, като едновременно с това си позволих най-нескромното докосване. Това е всичко. Сбогом на здравия разум. Не мога да спра сега.

МАРГАРЕТ

Всичко се случи изведнъж. Ето че седях в скута на Джордж, а той ме наказваше, като ме целуваше и галеше по врата, и ето че се понесох в някаква паралелна реалност, губейки контрол.
Желанията, които толкова старателно бях държала под контрол през последните няколко седмици, се разбунтуваха и затвориха съзнанието ми. Или по-скоро се сговориха с него. Знаех го! Но вместо да ме разтърси, да протестира или да ме отрезви по някакъв начин, умът ми одобри това безобразие.
Мисля, че той беше първият, който издигна знаме с надпис „да, да, да!“.
Докато Джордж ме вдигаше и изнасяше от офиса, през ума ми премина една мисъл: Това е неприлично.
Но мисълта изчезна, преди да я осъзная.
Тук и сега не ме интересуваше какво ще си помисли някой. Репутацията? Честта на девойката? Е, съжалявам.
Тези, които желаят, могат сами да се опитат да спрат Джордж. Ако нямат нищо против, това е малко като да се хвърлиш пред булдозер.
Тогава стана смешно! Защо трябва да се страхувам за репутацията си, когато е очевидно, че съм просто „жертва“ на кралския произвол? В края на краищата Джордж е този, който е започнал всичко това. Той го инициира! Не е моя вината!
Но в тази логика имаше малка непоследователност – да, кралят беше този, който вършеше неприлични неща, но аз бях тази, която целуваше устните му. Сама и доброволно. Никой не държеше арбалет над мен.
Не си спомням какво се случи в коридорите. Дали са ни видели, или не, не знам.
Начинът, по който Негово величество ме въведе в покоите си, също не е в паметта ми. Но помнех всичко, което се случи след това.
Целувките, безкрайни и различни. Галещи и изискващи, събуждащи вътрешния огън и дразнещи.
Докосванията. Също така различни. Но всички те неизменно я довеждаха до лудост, караха я да се извива и да стене.
Дрехи. Те изчезваха с доста бавно темпо. Един чорап, два чорапа… А роклята? Тя изчезна.
Когато преградите между нас изчезнаха, когато голите ни тела се докоснаха, окончателно загубих ума си.
Зад прозорците беше тъмно, спалнята беше потънала в мрака на приглушените светлини. Джордж ме целуваше до безумие, но беше опитен.
За миг усетих пристъп на ревност, но цялата ревност се стопи по-бързо от мислите ми за благоразумие. Аз горях. А Джордж не беше много по-трезвен от мен…
Но именно той, младоженецът, водеше партито. Актьорско майсторство! Продължаваше да ме целува и гали. В ключовия момент на нашата интимност прехапах устна, готова за болка, но парадоксално нямаше такава – всичко се свеждаше до лек дискомфорт.
Лек дискомфорт, за който забравих почти веднага – бях погълната от друг, изключително вълнуващ процес.
Удоволствие. То беше горещо, остро, неумолимо. Изкрещях – не можех да се сдържам, не можех да мълча. А Джордж ме притискаше към леглото и се движеше… отначало премерено, после по-бързо… после ме дразнеше съвсем, спирайки за дълъг момент почти на върха.
– Джордж! – Издишах, без да мога да изразя емоциите си.
И в отговор чух:
– Маргарет, обичаш ли ме?
Моето „да!“ сякаш отекна в целия дворец.
Секунда, секунда и кралят продължи. Той раздвижваше и събуждаше нещо много специално в мен. Едно различно аз.
Смела. Не в обичайния смисъл на думата, а по друг начин – женски. Еротично! Сега дори не можех да се смутя, чувствах се толкова добре.
А когато всичко свърши, цялата ми „неуморимост“, на която някои хора се присмиваха, беше прибрана на сигурно място в кабината.
Тонс спомена, че ме е нямало два дни, но аз излязох от подземията доста бодра. Два дни и една кисела краставичка. Тук – час и половина, и никаква енергия.
Той ли ме изпи? Изсмука ме докрай? Е, още не сме изпили последния.
Както и да е, замръзнах върху копринените чаршафи, а Джордж се настани до мен и започна да чертае шарки по кожата ми.
Преобърнах се по корем с потръпване и изведнъж чух тихо бръмчене. Пръстите на краля се преместиха към долната част на гърба и задните ми части, а после прозвучаха подигравателно:
– Ами здравей, Шарш. Отдавна не сме се виждали! Хубаво място си намерил за себе си.
Изхърках. После си спомних за многобройните татуировки на Джордж, които само бях зърнала. Но не можех да стана, за да ги разгледам по-внимателно – все още бях изтощена и сънена.
Бъдещият ми съпруг сякаш го беше усетил.
Той нежно прокара ръка през косата ми и попита:
– Искаш ли нещо? Питие? Закуска? Душ?
Не, не исках. Вече изпадах в сладка дрямка.
Очите ми изобщо не се отваряха!
– Тогава спи, любов моя – Разбра правилно мълчанието ми Джордж. – Спи.

Назад към част 17                                                     Напред към част 19