Категория: Яся Недотрога, Анна Гаврилова

Глава 15

ДЖОРДЖ

Изслушах внимателно доклада за срещата на Маргарет със слугата и момчето Цестос и кимнах доволно. От друга страна, последвалият разговор с един от моите спецове ме накара да се замисля.
Почуках с пръсти по масата, замислен, и хъмнах.
Мисля, че ще го направя. Само че не точно сега. Има твърде много неща за вършене точно сега.
Потопих се отново в работата по документите, след което се срещнах с наследниците на Паор.
Съветникът, за голямо неудоволствие на роднините си, не беше променил решението си и беше завещал един от замъците си на разорената графиня Шалиер. В памет на нежните чувства, които ги свързваха преди много години.
Замъкът може и да беше малък, но се намираше на много живописно място, на брега на морето, и разполагаше с малко парче земя с отлични мини. Роднините по страничните линии бяха изпаднали в почти истерична ярост.
Разбира се, те бяха учтиви с мен, но след като отказах да се намеся и да отменя тази клауза от завещанието, заявиха, че ще се обърнат към съда.
– Моля ви – свих рамене аз. – Съдът съществува, за да решава такива спорове.
След няколко минути спорове на тема правосъдие не издържах повече и помолих посетителите да напуснат.
Тогава влезе майка ми. Тя буквално трепереше, развълнувана от предстоящия прием. Затрупа ме с информация за декора, цветовете на салфетките и други глупости.
Но тук трябваше да бъда търпелива. В края на краищата това не е кой да е, а моята собствена скъпа и много обичана майка.
Само че главата ми така бучеше след разговора с нея, че трябваше да се обеся. Спасението беше едно нощно обучение с Тонс. Без магия, само на чиста сръчност и сила, се блъскахме един друг в продължение на около половин час. После изпихме бутилка вино и се върнахме на импровизирания ринг.
Тонс погледна неодобрително тялото ми и попита:
– Дамата така и не ти върна татуировката?
– Изглежда, че тя изобщо не планира да го направи.
Побратима поклати мършавата си глава и каза:
– Разглезваш я. Тя ще ти се качи на врата за нула време.
– Не, няма да го направи! – Възразих искрено.
Но като си спомних стройните крака на лейди Маргарет, изведнъж осъзнах, че вариантът с врата не е толкова страшен. Ами тя ще седне, така че ще се надвеси…
– Ще те сложи под петата си – добави Тонс с познавателен тон.
Отново се сетих за стройните и крака и…
– Добре! Стига с този песимизъм – заповядах аз. – Приготви се. Бой!
Минута по-късно се търкаляхме по земята.
После Тонс куцаше и стенеше за нараняванията си. Но аз бях наранен много повече от това, просто не го показвах. Вече мислех за пътуването до Урмас, където щеше да се състои екзекуцията.
Беше неприятно да подлагам Марго на такова изпитание, но повече ме притесняваха начините за бягство. Може би не с карета? На ездачите е по-лесно да се измъкнат. От друга страна, ездачите, дори и да са увити от главата до петите, биха били по-лесно разпознаваеми.
А главната беда беше, че ако беше така, както се предполагаше, самият факт за привличането на семената щеше да стане публично известен.
Кралят на Урмас, а след него и останалите, бързо щеше да разбере за атракцията и да започне да търси този, който е направил трика.
Но… – поех си дълбоко дъх, – Марго е работа, която не може да се скрие в торба. А талантът ѝ може да бъде разкрит във всеки един момент.
Маговете умират рядко, разбира се, но умират и често, както Паор наскоро. Семето на дарбата може да полети към някоя дама по всяко време, например някъде на лекция, на разходка или на същия този бал.
А Дитрих и Азиус не са положили клетва за мълчание. Следователно единственото предимство, което имам, е времето. Трябва да се уверя и ако получа потвърждение, трябва да действам.
Но с какви действия?
Стиснах зъби, защото имаше само един изход.
Не фаворит, не… Марго трябва да се превърне в законна, пълноправна, грижливо пазена булка.
Брак. Зъбите ми се стиснаха още по-силно и побързах да прогоня мисълта.
По-късно. Точно сега трябваше да се подготвя за посещението си в Урмас. По дяволите. Защо в собствените ни каземати няма изгонени могъщи магове, които да бъдат екзекутирани?
Може би бихме могли да помолим някой от съседите ни за екстрадирането на такъв престъпник. Да заведем дело, с което да докажем, че той има наследство в нашите земи, и тогава да действаме?
Но последното беше фантазия, разбира се. Дори и да изфабрикуваме случай, това е дълъг процес, а ние се нуждаем от него бързо.
Следователно, Урмас.
Погледнах към Тонс, който знаеше много повече за Маргарет от останалите, и осъзнах, че този път няма да кажа на побратима си.
Защо не? Не знам. Просто няма да го направя, това е всичко.

МАРГАРЕТ

„Добре, Марго, щом си такава страхливка, намерих друг вариант – каза мрачно Зора, която по навик се катереше по крака ми.
Точно така. Никакво „здравей“ или „довиждане“.
„Добро утро и на теб – намекнах аз за некултурността.
Съществото само изхърка.
„Искаш да получиш законна защита? Намерих начин. Чувала ли си за Източната кула?“
Никога не бях чувал за Източната кула.
„Това е склад за боклуци“ – обясни Зора с готовност. – Там се изпраща всичко, което не може да се използва, но не може да се изхвърли. А в правилата на Академията не се споменава, че не могат да се вземат.
Няма споменаване, но има негласни правила, нали?
„Кулата заключена ли е?“ – Попитах, проверявайки това свое предчувствие.
„Не.“
Хм… Любопитен ход.
„Други адепти посещават ли я?“
„Маргарет, събуди се! – Възкликна възмутено Зора. – Учениците тук са предимно аристократи. Бели кости, синя кръв и все такива неща. Те не биха се замислили да се ровят из боклуците“.
Да, значи това все пак е боклук.
„Но не е препоръчително да питаш учителите дали можеш да надникнеш в кулата?“
Учения някак си се намръщи.
„Маргарет, искаш ли защита, или не?“
Общо взето, вариантът отново беше хлъзгав, най-малкото на ръба. А като се има предвид склонността ми да се забърквам в истории, да вляза в тази кула, без да си осигуря по-точна информация, не е вариант.
„Зора, благодаря ти“, наистина бях благодарна. – Но трябва да се посъветвам поне с майстор Номан“.
Съществото отново изхърка, явно на път да се обиди отново.
„Слушай, аз наистина, наистина оценявам усилията ти! Но ако отново ми се случи нещо непредвидено, първо, ще разочаровам баба си много и второ, със сигурност ще бъда изгонена.“
Във въображението ми Джордж потри ръце, а Зора изведнъж замълча.
„Да, не можеш да напускаш Академията при никакви обстоятелства“.
Хм?
„Трябва да се държим заедно – обясни Зора със странна сериозност. – Трябва да останеш близо до мен. Тук. За всеки случай.“
„Заради онова унищожително заклинание, нали?“ – Досетих се.
Зора отговори след пауза:
„Имам нужда от някой, който познава ситуацията и с когото мога да говоря“.
Някак твърде човешка позиция и, като се има предвид, че Зора не беше човек, малко странна. Но аз кимнах. После се замислих и уточних за кулата:
„Трябва ли просто да минем през боклука? За късмет? Или там има нещо специфично?“
„Разбира се, че е специфично“ – желираната маса на крака ми се разтрепери.
След това Зора ми каза, че вече е посетила склада и е намерила една врата, която е била премахната заедно с касата ѝ, и че нещото, което ми трябва, е скрито в тази каса.
Не беше артефакт, но почти. Пирон, който, забит в касата, заключва вратата за всички, освен за собственика. Всъщност затова, според Зора, вратата е била изтръгната заедно с касата – това е бил единственият начин да се отвори.
„Гвоздеят е активиран от кръвта и вече е загубил старата си връзка. Ще трябва да го извадиш, да го полееш и след това да го забиеш на мястото си, но само от вътрешната страна“.
„Защо отвътре?“ – Уточних.
„За да не може някой по-силен маг да го издърпа“ – промърмори Зора. – Проблематично е да се направи това през дърво, нали знаеш“.
„Точно така. Ами ако този маг влезе в стаята? Искам да кажа, имаш ли право да каниш гости?“
„Можеш, но не е препоръчително точно по тази причина“.
Кимнах. Така е. Значи, ако получа чудодейния пирон и пусна Джордж обратно в стаите, ще следя внимателно ръцете му. Ако се навърта близо до рамката на вратата, ще насъскам Жреца върху негово величество.
На следващата почивка хванах майстор Номан и го попитах за кулата. Ако не беше приятел на Филиния, нямаше да посмея, но както и да е, колебаех се, срамежливо, но се приближих до него.
Номан беше много изненадан, замисли се, после ме попита по-точно:
– Какво точно искаш от там?
– Таваните и кулите, пълни със стари вещи, са много интересни – отвърнах аз, като отклоних поглед.
– Хм… Лейди Маргарет, нямате ли достатъчно интересни неща за вършене в живота си?
Това беше добра забележка. Номан не знае всичко.
– Но не е забранено да се посещава кулата – промърмори учителят. – Нито пък е забранено да се вземат неща от нея. Но повярвай ми, в нея няма нищо ценно.
– Да.
Вечерта, след като отново се срещнах с Номан и имах частния си урок, обмислих подробностите за пътуването.
Нямаше да отида там сама, а дори ескортът на Зора не беше вариант. В края на краищата „голямата Зора“ е някъде в дълбините на Академията и само безобидна част от нея се движи из главната сграда.
Ако обаче цялата Зора трябваше да дойде с мен, определено щях да се стресна. Може би тя е добра, но благодаря, не искам да проверявам. Особено не сама.
Не мога да отида сама, затова трябва да се обадя на Джим. Но и Джим е добър приятел – добър, но крехък, а сега има нестабилна елементарна магия.
Това означава, че ни трябва Психо.
Мисълта, че нашата „банда“ отново ще се събере, ме изнервя. От друга страна, кулата в Академията не беше гора, Планината или дори Великият храм. Какво би могло да се случи там?
Не, определено можеше да се случи нещо, но… нека този път да е обикновено, а?
Докато заспивах, си мислех за това, че човекът от портала може да не се съгласи. Може би му е скучно с нас, първокурсниците. Освен това момчетата имат наказания, вечер са заети, а аз имам вечерен час.
Така че, ако искаме да влезем в кулата, ще трябва да е рано сутринта, преди занятията.
Но това е, ако съучастниците ми го одобрят. А ако не одобрят?
Заспах като в бездна и прекарах половината нощ в борба с призрачния Джордж. Нашият брутален крал протегна устни и ме целуна, а аз исках да се удавя в прегръдките му, но запазих дистанция и гордо отказах.
После с Джордж се изкачихме на тавана, който беше пълен с вратички… От всяка вратичка стърчеше по един пирон и всички те светеха със зловеща алена светлина.
Като цяло се радвах да се събудя на сутринта!
А на закуска, като се има предвид, че Психото вече се беше отделил от нас, отидох до масата на третокурсниците и извиках:
– Лим, мога ли да поговоря с теб за няколко минути?
Човекът от портала дойде до масата ни с поднос и тогава аз изказах предложението си на него и Джим. Дори им казах за пирона, че знам, че е там.
– Откъде получи информацията си? – Попита Психо. Но очите му вече горяха. Никой от аристократите наистина не се беше сетил да отиде на местното сметище.
– Просто знам – отвърнах, без да искам, а и без да имам право да издам Зора. – Това няма значение. Но аз наистина се нуждая от един пирон.
– Може би ще намерим още нещо интересно по пътя – усмихна се разбиращо МикВой.
След кратко обсъждане момчетата се съгласиха на всичко, дори и на това, че утре ще стават няколко часа по-рано. След това започна нормалният ученически ден.
Нормален ден в Академията за магия – да. Самата формулировка ме накара да изсумтя подигравателно. Но аз летях към часовете – въпреки неприязънта на някои от учителите, наистина се наслаждавах на обучението си.
Всички тези „Теории на магията“, „История на магическите изкуства“ и други „Магически потоци“ сякаш бяха създадени за мен. Сякаш винаги съм ги учила.
Дори майстор Номан, който знаеше първоначалното ми ниво, беше в лек шок. Той промълви на последния урок: „Може би си ме изиграл като глупак? Или може би самата Филиния не разбира нещо?“
Аз демонстративно пренебрегнах забележката, но се почувствах добре. Може би, ако настоявах, дори щях да получа похвала от Зора.
А на следващата сутрин…
На следващата сутрин бандата влезе в действие.
Срещнахме се на главния вход на главната сграда, а после, следвайки Психото, който беше по-опитен в местната география, стигнахме до източното крило. Там през една странична врата влязохме в сградата и се гмурнахме в коридора. А по-нататък – до входа на самата кула.
Масивната врата наистина беше отключена.
Преди да влезем, човекът от портала каза:
– Добре, изчакайте.
След това вдигна ръка и във въздуха се появиха няколко обикновени, универсални, достъпни за всички магове светулки.
Топчетата отдалеч приличаха на семена за подаръци и аз потръпнах. Веднага преместих погледа си към МикВой – Чудакът беше извадил вид факла, която вече ми беше позната тук. Малка тръбичка, над която след едно щракване се появи и ярка светулка.
После влязохме в приземния етаж на Източната кула, който беше просторен и безинтересен.
Тук бяха складирани строителни материали от всякакви видове и цветове. Някакви дъски, фрагменти от стълби, тухли, калдъръм и торби с цимент.
– Да – коментира Психо, като се оглеждаше наоколо.
– Ще продължим ли нататък? – Предложих аз.
Стигнахме до широкото стълбище, изкачихме се на следващия етаж, но после моделът се повтори.
– Маргарет, сигурна ли си? – Проговори МикВой.
– Да погледнем още по-високо, нали? – Отговорих аз и първа се втурнах към следващото стълбище, което се виждаше в далечината.
В момента не търсех толкова изтръгнатата врата, колкото Зора. Нещото знае, че идваме, значи трябва да е някъде тук, нали?
– Чакай, Марго. Не бързай – Психопатът, който командваше светулките, ме изпревари и тръгна пръв.
Зубрачът с факлата си го последва.
Бях в края на групата и когато изоставах, дори в полумрака на стената се виждаше черно петно. То примигна с белезникавите си очи, а аз с облекчение протегнах дланта си.
Психическият контакт беше установен веднага:
„Добре – каза Зора по обичайния си намръщен начин. – Тя е на горния етаж, под покрива“.
Кимнах, но третият етаж беше малко по-дълъг, тъй като строителните материали бяха смесени с другите неща, от които се интересуваха момчетата.
Стари декоративни доспехи, няколко огромни алхимични сандъка, както беше обяснил Психо. Лабораторни маси, някои шкафове и просто чекмеджета, пълни с празни флакони.
Четвъртият етаж се оказа още по-забавен.
Момчетата бяха готови да се заровят в боклуците, а аз се огледах и казах, че не виждам подходящия предмет тук, така че трябва да продължим нататък. Нещо повече…
– По-лесно е да се върви отгоре надолу – казах поучително. – Ако намерим нещо ценно, няма да ни се налага да го носим нагоре и после да се връщаме с него надолу.
Психото и Зубъра се съгласиха, макар че не бяха много ентусиазирани от идеята. Тогава предложих на МикВой да ми заеме фенерчето си, за да продължа сама, но той се възпротиви:
– Няма как. Няма да те пуснем да вървиш.
Отново нагоре.
И още веднъж.
Кулата изглеждаше някак безкрайна, но когато стигнахме до последния етаж и светлината на вълшебните светулки разкри от мрака гредите на тавана, моите спътници се провикнаха в хор:
– Уау.
И двамата изглеждаха така, сякаш се намират в трюма на кораб, пълен със съкровища.
Всъщност и тук имаше боклуци. Много боклуци! Но различни, по-човешки.
Тук се съхраняваха лични вещи, очевидно забравени или изгубени от адептите. Първото нещо, което привлече погледа ми, беше един клавесин, боядисан, но овехтял от времето.
Имаше неща като поставки за факли, няколко огледала и огромно кожено кресло. В далечината, върху нощно шкафче без чекмеджета, стоеше мраморен бюст на мъж. Външният вид на мъжа беше неприятен, а погледът му беше леко зловещ. Поколебах се и се обърнах, за да не ми се налага да го гледам.
„Да, тук – прошепна Зора, която беше успяла да се премести от дланта ми на обичайното си място върху глезена ми. – Поемете наляво, Маргарет.“
– Джим, защо все пак не ми дадеш назаем твоето нещо? – попитах отново.
Само че светулките на Психото се подчиняваха изключително на порталния човек и летяха само около него, а на пода беше ужасно тъмно. Всички прозорци, както и на предишните нива, бяха плътно запечатани с шперплат.
– Илюминари, Марго. Това нещо се нарича Илюминари. – МикВой все пак ми подаде фенера.
Разделихме се и много скоро намерих това, което търсех. Но без Зора щеше да е невъзможно – вратата беше блокирана от маса неща. Огромна тежка параванна врата, навито килимче, комплект мебелни вратички и дървени части от нещо.
Всъщност единственото, което можех да видя, беше парче от тази скоба. Тогава трябваше да се обадя на момчетата.
Заедно МикВой и Психото разбутаха отломките и аз останах изненадана.
– Уау – каза Психото. – Наистина е врата. – И вече делово: – И така, а къде е пиронът?
„В горния десен ъгъл, където дървото е напукано. Точно в пукнатината.“
Повторих тези думи.
Храфс погледна мястото и ме огледа с някакво неразбиране.
– Откъде знаеш, Марго? – Каза той полууверено. – Кой е твоят информатор?
Повдигнах рамене и изведнъж осъзнах, че не знам как да измъкна този пирон.
Взирах се объркано в момчетата и сякаш Храфс беше прочел мислите ми. Той поклати глава и въздъхна:
– О, деца, без мен ще сте загубени.
– Деца? – Възмути се МикВой. – Ти си само с две години по-голям.
– Три – възрази Храфс. – Отидох в Академията с една година закъснение.
С тези думи той извади от джоба си широки клещи. Намери един камък, почука по задната част на касата, за да накара пирона да изскочи малко, след което го извади с клещите.
– Ето ти го, бейби.
Вдигнах развълнувано длани нагоре, а миг по-късно изръмжах, защото МикВой беше заявил:
– Между другото, Бебето не е лош прякор. Зубър, Психопат и Бебе?
– Не – възрази Храфс за моя радост. – Твърде банално е. Аз наричам всички момичета бебета.
Пауза и Психо добави:
– Освен това Джордж няма да е щастлив, ако дадем на дамата му прякор. Искаме ли тя да има прякор? Нека просто да остане Марго.
Мисля, че се изчервих, но Джим побледня като гъба:
– Не докосвай Джордж. Нека някой друг да го ядоса.
Уау. Поне веднъж засилената „любов“ на краля работеше в моя полза.
– И така, какво става? – Психото се огледа наоколо. – Намерихме главното, сега ще гледаме безплатната програма?
Джим и аз кимнахме. Стиснах в ръката си заветната защита от нежелани посещения и отидох с момчетата до ъгъла, който ги интересуваше.
Но лично за мен търсенето на интересни неща, уви, не се получи. Нищо от нещата не привлече вниманието ми. Имаше нещо красиво, нещо откровено странно, но нищо, което да искам да взема със себе си.
Зора мълчеше, сякаш беше изгубила интерес към ситуацията, и без нейните подсказки боклуците си оставаха боклуци за мен. После същността се плъзна на пода и си тръгна.
Момчетата, напротив, бяха изпаднали в трескава възбуда. Ровеха из нещата като шопингхолици на новогодишна разпродажба. Накрая седнах в един ъгъл и зачаках момчетата да се наиграят. Безкрайното ръмжене и шумолене беше прекъсвано от възклицания като „уау!“ и „уау!“.
Поне не си навлякохме неприятности – казах си мислено.
Огледах се наоколо и се изплюх през рамо, за да не го заклеймя.
Минута по-късно се чу:
– Уау!
Последвано от:
– Марго, ела тук. Това ще ти хареса!
Станах от ниския, прегърбен стол, на който седях, и наистина отидох.
Викаше ме МикВой. Беше намерил огромна черна папка, плътно натъпкана с някакви рисунки.
– Виж, ах! – Възкликна Джим, като сияеше. – Вижте техниката!
Не знаех много за техниката, но рисунките изведнъж ме заинтересуваха. Изглеждаха много професионални, черно-бели, нарисувани с въглен или с молив.
– Какво имаш там? – Попита Психо и също се приближи.
Тримата се взирахме в многобройните творби. Джим ги прелистваше, а ние разглеждахме сцени от миналото на Академията. Същите стени и кули на главната сграда, същата статуя на майката настоятелка, но униформените одежди на адептите бяха с малко по-различна кройка.
Прическите също бяха различни, и то като цяло. Рисунките бяха толкова стари, колкото съдържанието на антикварен магазин.
Накрая Зубрача стигна до една странна композиция.
– Чакай – казах аз. – Какво е това?

Назад към част 15

Глава 14

Джордж дори не чакаше, а по-скоро изчакваше, като хищник в засада. Щом почуках и влязох, той вдигна поглед от книгата, която четеше, и кимна благосклонно.
Щом потънах на ръба на стола за гости, кралят каза:
– Преди да започнем, имам два въпроса към вас. Първо, появиха ли се някакви нови артефакти от вчера насам?
– Не – отговорих честно. Не смятах медальона на кралицата майка или върнатата плочка на Психото за нови артефакти.
– О, добре.
Радвам се! Но тогава той протегна дланта си и поиска:
– Върни ми амулета за телепортация.
Направих много големи, много кръгли очи.
– Марго! – Побутна ме Джордж.
– Това е грабеж, ваше величество.
Той вдигна вежда, несъгласен и съвсем не щастлив да се съпротивлява, а аз …
– Щях да ви го дам, но изглежда съм го загубила някъде.
Лицето на монарха рязко просветна, устните му се размърдаха в изчаквателна, ехидна усмивка.
– Така ли е? Марго, позволете ми да ви претърся.
Отдръпнах се. Това нормално ли е? Нямаше ли къде другаде да сложи ръцете си? Или отдавна не беше срещал моя добре нахранен, пристрастен към джаджите домашен любимец?
Но после се сетих за лейди Мира и…
– Ще кажа на майка ти. Тя ми каза да и съобщя, ако се случи нещо.
Не бих казала, че Джордж се е уплашил, но беше в лошо настроение. И стана сериозен:
– Маргарет, този амулет е инструмент за нарушаване на правилата. Просто ми го дай.
Поклатих упорито глава и изказах контрааргумент:
– Ами ако има спешен случай? Какво ще стане, ако имам нужда от спешна евакуация, а съм на петия етаж?
– Марго – изръмжа Джордж и аз побързах да се отдалеча от неприятната тема.
– Исках да поговоря с теб за вчерашния ден – казах тихо и смирено. – Не мога да преодолея случилото се.
Секунда, две и монархът шумно издиша.
Разбира се, той не беше забравил за амулета, но темата за семената беше по-важна.
– Джордж, това ще прозвучи странно и не го приемай погрешно – продължих аз – но имам съмнения относно връзката ми с Паор и бих искала да проверя. Ами ако това, което се случи снощи, няма нищо общо с роднинството? Ами ако семето се е привлякло само? Разбира се, дори и да е така, може да е било случайност, но… ами ако има някаква закономерност?
Кралят въздъхна и се облегна назад в стола си. Очаквах съпротива и дори присмех, но Джордж се съгласи:
– И аз съм мислил за това, Марго.
Пауза и той продължи:
– За моя радост силните магове не умират много често. Можеш да тестваш слабите, но трябва да потърсиш някой, за когото има риск да почине скоро. Тогава трябва да отидеш при умиращия и да го изчакаш, а ние нямаме представа как ще реагират семействата на подобно нещо. Искам да кажа, че това не е лесен тест, Маргарет.
Самата аз го осъзнах.
– Мислих за варианти и, знаеш ли, има един. Малко е суров за дама, а и рискуваме да привлечем голямо внимание. Но все още нямам други работещи идеи. Освен ако сами не убием някого.
Аз се задавих, а Джордж направи жест, че е твърде рано да се притеснявам, че това е било ирония.
– Какъв е планът? – Уточних.
Той ме погледна мрачно.
Тогава отново се почувствах неспокойна:
– След няколко дни ще се състои екзекуция в съседно кралство.
Тялото ми реагира с бягство на ледено студени тръпки. Екзекуция? Джордж отново ли се шегуваше?
– Те са престъпници – добави кралят. – Много опасни и изключително коварни наемни убийци.
Сега, когато беше ясно, че са убийци, беше малко по-лесно, но…?
– Наистина ли са виновни? Просто, нали знаете, случва се.
– Доказано е, че са виновни за установените случаи, а разследването е уверено, че не всички от тях са разкрити. Тези двамата определено ще бъдат екзекутирани.
Замислих се и отговорих:
– Не мога да гледам това.
Отговорът явно беше очакван, но в офиса все пак настъпи пауза. Тогава Джордж стана, напълни една чаша с вода и ми я донесе.
Изпих я жадно и то цялата! До последната капка! Едва тогава сюзеренът каза:
– Ще бъдем в края на площада, в една затворена карета. Ще изчакаме няколко минути и после ще тръгнем. Но вторият проблем е, че екзекуцията е публична и ако семената на дара дойдат при вас, в нашата карета, всички ще го видят.
Вече бях обмисляла ситуацията и си спомням, че реших да не се притеснявам. Сега обаче проблемът отново излизаше на дневен ред и това беше много плашещо.
– Трудно е да се прецени стойността на това да можеш да привличаш семена, Марго – каза Джордж, повтаряйки мислите ми.
– Да – промълвих аз, увивайки се в ученическата си роба.
Но все пак е необходимо да се разбере. Затова след още една дълга пауза казах:
– Добре, Джордж, съгласна съм.
Той кимна и аз…
– Но ви предупреждавам, че може да се разколебая и да променя решението си в последния момент. – Да, природата следва своя ход.
– Разбирам те. Ще видим. Ще решаваме в движение. На мен самия идеята не ми харесва, но няма друг вариант за сега. Или по-вероятно…
Засегнах се за тази дума. „По-вероятно“ какво? Какво има предвид?
Кралят ме погледна внимателно и извади изпод масата кутия с позната форма.
– Подаръкът, който дойде при теб вчера, беше донякъде изоставен. Трябва да проверим как се държат семената, които недвусмислено принадлежат на семейството.
Отново ме побиха тръпки.
– Готов си да рискуваш семената си, за да провериш способностите ми?
Звучеше толкова двусмислено, че се смутих. Но очите на Джордж блеснаха с нова сила, а устните му се изкривиха в иронична усмивка. За щастие негово величество не коментира на глас.
– Готова ли си, Марго? Да го отворя ли? – Попита той.
Не бях готова, но къде можех да отида?
– Отвори го, разбира се.
Тогава видях кадифената подплата и едно зърно. То блестеше много слабо, но когато капакът се отвори, заблестя по-силно. Бавно се издигна във въздуха и, ужас на ужасите, се приближи към мен.
Замръзнах. Перспективата да се превърна в магнит за всички семена изобщо беше ужасна. За това щяха да ме убият. В края на краищата в този случай се превръщам в заплаха за магическото наследство на всички семейства без изключение.
Междувременно блестящото кълбо полетя към мен, направи няколко елипси около главата ми, после нежно се потърка в бузата ми и се понесе обратно. Щом се оказа близо до Джордж, семето се спусна надолу и увисна над кутията. Когато кралят протегна ръка, то се остави да бъде вдигнато и без проблем се върна в кадифената подложка.
Сякаш планина беше паднала от раменете ми.
– Не всички – каза Джордж. – Но то все още реагираше странно.
– Как трябваше да реагира? – Попитах предпазливо.
– То не реагира. – Очакван отговор!
Но…
– А може би и ние с вас също сме роднини? Знаете ли, като с Паор?
Негово величество се намръщи.
– Цялата аристокрация е свързана в една или друга степен, Марго. Само че семената не реагират така на никой друг освен на теб.
– Проверихте ли?
Кралят отново се намръщи и изглеждаше така, сякаш знаеше нещо специално.
Можех да попитам. Предполагам, че разумно е трябвало да го направя. Но всеки по-нататъшен спор щеше да ни върне към темата за произхода на починалия съветник. А аз не исках да го повдигам.
Не можем ли просто да го проверим, това е всичко?
Когато разбрах, че разговорът е приключил, се измъкнах от стола.
Джордж също стана и пристъпи към мен. Разстоянието между нас беше значително, с масата като препятствие, но имах силното усещане, че нещо ще се случи. Неволно дори се наклоних към краля, но бързо се опомних и се отдръпнах.
Клекнах с реверанс и казах:
– Благодаря, Ваше величество. Мога ли вече да си тръгна?
Сюзеренът замръзна, погледна ме продължително и шумно си пое въздух.
Миг по-късно чух познат и неприятен звук:
– Предайте амулета за телепортация.
Ъм!
– Не мога.
– Какво имаш предвид?
– Няма да нарушавам повече правилата, но и няма да го върна – започнах да се отдръпвам към вратата. – Той сам се върна при мен. Нали не искаш амулетът, който си взел от мен, да пропълзи обратно при мен през столицата?
– Не бъди смешна!
Но Джордж все още го обмисляше, можеше да се види. Възползвах се от объркването на краля. Благодарих му още веднъж и когато стигнах до входната врата, отново направих реверанс, след което напуснах мястото на аудиенцията.
Зад нея се чу познатият звук:
– Мар-р-рго!

Имах много неща за вършене, включително да се подготвя за утрешните допълнителни уроци с Номан, но започнах с приятното.
Когато се прибрах в стаята си, извадих от чантата си тежката кожена чантичка, която Психото ми беше дал в междучасието, и развързах връзката.
Златните кръгчета се посипаха върху покривката на леглото, където се бях настанила, толкова красиви и блестящи!
– Уау – казах неволно и започнах да броя.
Беше по-трудно от броенето на банкноти и беше необичайно. В родния ми свят, където парите отдавна се бяха превърнали в числа по сметката, всичко се възприемаше по съвсем различен начин.
Но тук то беше малко, осезаемо и, най-важното, много!
Отначало просто броях, после донесох няколко книги, за да си организирам твърда повърхност, и започнах да подреждам кръгчетата в колонки. Процесът продължи дълго и завърши със сумата от четиристотин и тридесет златни монети.
Четиристотин и тридесет монети! Това е почти половин милион в земни пари!
Сумата ме накара да се замая, но тогава възникна въпросът – как бих могла да обменя това злато, когато се върна?
Спомних си закона за съкровищата – цялото това злато прилича на съкровище, а не мога да обясня произхода му.
Не помнех цифрата на данъка върху съкровищата, но тя определено беше космическа. Щастието веднага изчезна, заменено от тъга. Дори мисълта за пластините от златната женска, които все още не бяха продадени, не подобри настроението ми.
След няколко обиколки из стаята признах, че не съм била много умна, защото трябваше да попитам за преобразуването още в началото, когато бях договорила хонорара си с Филиния.
А какво да кажем за човека от портала Боксби? Той трябва да знае разликата между злато и банкноти и да…
Въздъхнах и реших отново да мисля позитивно. Не да катастрофизирам ситуацията, а напротив, да се радвам. В края на краищата пред мен са първите пари, които съм спечелила на този свят сам. И не са последните. Ще има още!
Между другото, на тези монети не беше Джордж, а някакъв друг профил. Отново се зачудих – ще приемат ли такова злато в Естриол, или ще трябва да сменям и него?
Мислите ми бяха прекъснати от Жреца, който се покатери през прозореца на спалнята. Котаракът скочи на пода, после се отърси, сякаш не беше плешив, а много пухкав и мокър. Той се огледа и се втурна… не, не към телефона. Домашният любимец се качи на леглото.
Един скок, втори и половината от грижливо монтираните колони се сгромолясаха.
Но аз не се ядосах. Просто хвърлих всичко обратно в чантата и, опитвайки се да усвоя мисълта за огромната сума пари, се отправих надолу.
Имах втора „среща“ преди вечеря, на портите на Академията. Днес ме чакаше един слуга с униформата ми за тренировките на Тонс и още един пакет месо за котката.
Слугата наистина чакаше на портата, само че… не сам. До него стоеше жена в тъмен костюм, която много приличаше на гувернантка. А до гувернантката седеше намръщен, подсмърчащ Марк.
Но това не беше всичко!
Веднага щом ме видяха и се придвижиха към портата, те бяха заобиколени от още трима мъже в незабележими дрехи. Охранителите, които бяха част от отряда, който пазеше Академията, също бяха напрегнати.
Въздъхнах мислено, като вдигнах очи към небето. Но нямаше нищо страшно, че хората на Джордж бяха тук. Бях по-загрижена за Марк.
Разбирах защо е тук, но какво щях да му кажа?
– Хей – каза гръмко слугата на Сонторс, като се взираше в мъжете в цивилни дрехи.
Те започнаха да обясняват нещо и аз, спомняйки си за ролята си на благородна наследница, се включих. Извиках от моята страна на оградата:
– Предаването към адептите не са забранени! Моля ви, спрете това безобразие!
Специалистите се обърнаха към мен. Тогава един от тях, вероятно най-възрастният, се приближи до решетките и каза с тих глас:
– Лейди Маргарет, имаме заповед от Негово Величество.
– Какви заповеди?
– Контрол, инспекция и претърсване.
Ами, Джордж, ами… Ами…
– Нищо особено. Допълнителна храна и бельо.
При думата „бельо“ мъжът, противно на очакванията ми, не се смути. Уви и за нещастие, колегите му все пак преровиха пакетите и след като погледнаха всички ни много недружелюбно, позволиха на триото да дойде при мен.
Тук, на портата, ръцете, пъхнати през решетките, по някаква причина не предизвикаха никаква реакция на системите за сигурност. След като приех предаването и благодарих на слугата, се обърнах към Марк…
– Здравей – казах тихо, с виновна усмивка.
– Как е той? – Подсмръкна шумно Марк. – Как е Жреца?
– Не е зле – издишах аз.
А момчето.
– Кога ще го върнеш?
Това е още по-неудобно. Мислех, че ценната котка вече е изоставена, но това беше обрат в събитията.
– Господин Марк – опита се да се намеси гувернантката.
– Кога ще ми върнете котката? – Повтори момчето много по-силно от преди.
– Моля ви, бъдете тихи – наложи се да помоля. – Отглеждането на животни на територията на училището е забранено и ако разберат за Жреца…
Марк ме погледна накриво и аз започнах да обяснявам.
– Виж, той дойде сам, нали? Наистина не разбирам защо се държи за мен, а и отначало бяхме в противоречие, но сега сме нещо като приятели.
– Искаш да кажеш, че няма да го върнеш? – юмруците на моя приятел тийнейджър се свиха от възмущение.
– Марк, опасявам се, че това не е мой избор. Слугите няма да излъжат – когато се появи за първи път, дни наред се опитвах да го хвана и да го върна, но Жреца сякаш го усети и се скри. Веднага щом спрях да го гоня, той се успокои и никога повече не се скри.
– Господин Марк – повтори гувернантката. – Вече сме обсъждали това. Баща ви веднага каза, че …
Очевидно те наистина бяха провели разговор. Бащата на момчето сигурно просто се радваше, че се е отървал от едно досадно животно.
– Но Жреца е мой! – Изкрещя момчето. И добави убийствено: – С кого ще дружа сега?
Хлипане и сълзи се търкулнаха по бузите на детето. Това беше убийствена гледка.
Искаше ми се да изрева. Но изведнъж ми хрумна идея:
– Защо да не ти взема друг домашен любимец? Какъвто домашен любимец пожелаеш.
Гувернантката изглеждаше ужасена, но Марк рязко се изправи.
– Пигмейска хидра! – Възкликна той. – Или дъгова змия! Или…
– Всяко животно, което не е опасно, в рамките на разумното – поправих се, сякаш изобщо бях искала да го кажа по този начин.
Детето веднага се сви назад. Махна с ръка, сякаш ме разпозна не само като крадец, но и като лъжец.
Трябваше да се оправдая:
– Марк, разбери, да отглеждаш животно – това е отговорна, изискваща обмислен подход дейност. Домашният любимец трябва да задоволява не само твоите нужди, но и нуждите на другите хора, живеещи близо до теб.
Този път гувернантката погледна благосклонно, но Марк беше убеден в „несправедливостта на света“.
– Ти си точно като тях – промърмори момчето. – Хайде, Маргарет. – Той се обърна рязко. – Довиждане!
Момчето избяга от портата, преди да успея да отговоря, а аз не исках да викам. В края на краищата, въпросът не е съвсем законен. У! Колко много неща са незаконни в този мой живот! Това е лудост.
– Лейди Маргарет – обади се слугата на Сонтор след кратко мълчание – имате ли някакви други инструкции или молби?
– Не, благодаря ви. Вие сте освободен.
Поклатих глава и слугата също се поклони.
Но аз останах. Облегнах се на решетката на портата и си помислих колко неприятно беше с Марк. Да, Жреца беше дошъл сам и нямаше намерение да си тръгне, поне засега. Освен това не съм готова да се разделя с тази опашата гад, но момчето…
Като цяло бяхме тихи, а хората на Джордж сякаш не можеха да ни чуят. Въпреки това самият първи специалист се приближи до мен и каза:
– Пигмейската хидра не е толкова опасна. Имаме такава в нашето отделение. Просто трябва редовно да я помпате с отрова, иначе ще ви ухапе и ще ви парализира.
– Парализира за колко време? – Попитах мрачно.
– От три дни до седмица.
Това е добре. Такъв домашен любимец трябва да се дава на десетгодишно момче.
– Но сега всички подаряват на Аарански кученца – каза тихо мъжът. – Много модерни, общо взето безопасни, а децата ги обичат.
– Какви са тези кученца? Никога не съм чувала за тях.
Хлъзгав въпрос, но невежеството ми беше прието.
– Спомняте ли си кучето, което живее при съседите ви? Онова от другата страна на оградата откъм граф Ормун?
Хлъцнах нервно. Дали говореше за онова „добро куче“, от което с Марк избягахме? Иска ми се да мога да забравя, но не мога.
– Ааранските кучета са същите, само че с два лакътя по-високи.
Това е всичко. Хвани ме. Ще припадна.
– Благодаря ти – промълвих аз. Усмихнах се напрегнато и тръгнах обратно към спалното помещение.
От този разговор обаче ми хрумна една полезна мисъл – че трябва да посетя местния пазар за птици. Просто да отида там и да си купя някое готино, но не много опасно животинче. Най-малкото някоя рядка южна котка като Жреца.
Само трябва да измисля с кого да отида там. В края на краищата и Психо, и МикВой са без отпуск през следващите няколко седмици, а аз нямам други приятели в Академията.

Назад към част 14                                                            Напред към част 16

Глава 13

ДЖОРДЖ

Н-н-наглост. Името “ Маргарет“ не съдържа тази буква, но я има във фамилното име.
Не мога да повярвам! Да ми предложи дял за експлоатацията на един артефакт! Не можах да повярвам, когато тя го каза.
Бях толкова изумен, че напълно забравих за друг, не по-малко важен въпрос. Но все още щеше да има възможност да го разбера.
И ако мозъкът на Марго отново се размъти, щях да се откажа от репутацията ѝ и да попитам директно Дитрих. Ще напиша: „Скъпи приятелю, след като се запознахте с младата дама, изгубихте ли някакви ценни вещи?“.
Това е интересен ход, между другото. Като се има предвид алчността на Дитрих, подобен въпрос би го отблъснал направо от Маргарет. Да убие всякакъв интерес.
Хъмках и, прикривайки усмивката си, се отправих към Калтум. Гневът ми избледня, когато си спомних за вчерашното ни бягство. Това приключение ме беше върнало много години назад – никога не бях мислил, че ще мога да изживея отново детството си. Чувствах се невероятно.
Глупаво, неподходящо, но забавно. Най-важното беше да не се разсмея, когато Калтум отново започна да се оплаква от неизвестните адепти, които бяха преодолели бариерата.
Когато се насочих към кабинета на ректора, се сблъсках с МикВой. Човекът блестеше като монета и почти танцуваше. Но когато ме видя, се спря.
– Е, МикВой, доволен ли си? – Попитах строго.
Адептът се сви и ме погледна с кръгли очи.
А аз намалих гласа си и добавих:
– Поздравявам ви, разбира се, но най-важното – не разказвайте на другите за вашия метод за ранно събуждане на специализацията.
Момчето се представи отлично на приемния изпит, демонстрираше и знания, и добра ерудиция. Но сега не разбирам:
– Извинете ме, ваше величество. Какъв метод имате предвид?
Аз се ухилих. Е, добре, добре.
– Смъртна опасност. Тя винаги стимулира развитието на магията, но развитието върви в посоката, необходима за оцеляването в тази ситуация. Стихиите се събуждат в теб, като въздухът е водещ. Искаш ли да бягаш по-бързо? Или да полетиш нагоре по дървото, за да избягаш от… златния Карум ?
Момчето се зачуди, а след миг се оцвети в розово.
– Предполагате ли, че това е…
– Точно така – кимнах аз.
Адептът се замисли и попита плахо:
– Ако е така, защо тогава специализацията на Марго не се е проявила? В края на краищата бяхме в смъртна опасност заедно.
Стиснах зъби – напомнянето беше неприятно. Щях да говоря за по-голямата психологическа устойчивост на Маргарет, но се поколебах. Спрях.
Вчерашният инцидент. Начинът, по който семето се беше държало… Ами ако това е било проява на магията на Марго? Това не е една от описаните специалности, но…
– Защото е индивидуално – отвърнах на МикВой. – При някои хора опасността подтиква към магията, но по-често тя прави обратното. Имало е случаи, в които опасността е привеждала магията в хибернация, дори при утвърдени магове. Затова силно те съветвам да не се впускаш повече в „приключения“.
Момчето се засрами, но промърмори:
– Как бих могъл? Ти затвори мен и Храфс в Академията.
– Трябва да затворя и Маргарет – измърморих аз.
Казах и продължих по пътя си. Желанието да извикам Марго на разговор точно сега беше непоносимо.
Няма магия, която да дава власт над семената на дарбата! Но аз съм крал и не мога да си затварям очите пред очевидното. Вчера се случи това, което се случи. То се случи. А магията… За всичко си има първи път.
И кой знае, може би специалността на Маргарет е отговор на нашия проблем. Ако семената престанат да отиват наникъде, ако започнат да гравитират към Маргарет, това може да даде шанс на нашия свят.
И ето къде почти се спънах. Току-що осъзнах, че простото съхраняване на семена не е добро. Те трябва да се предават, а предаването им винаги става по семейна линия. Единственият близък роднина на Маргарет е нейната баба, а тя не се нуждае от магическа дарба.
Значи Маргарет се нуждае от наследници? Собствени деца? И ако тенденцията за привличане на семената се запази, тогава… много от тях?
Да се размножава, да се размножава и пак да се размножава?
Аз дори спрях. Опитах се да помисля от кого Марго би могла да роди цяла орда деца и, като се има предвид, че ми дойде на ум само един кандидат, станах… нервен.
Е, да кажем. Да речем, че мога да се справя с тълпа деца, които изглеждат точно като мен! Но какво ще стане, ако потомството наследи характера на лейди Маргарет?
Честно казано, представих си тълпа от малолетни престъпници, които се катерят по всяка пукнатина, тичат към всякакъв вид неприятности, и се стреснах. О, не. Няма как.
Добре, ще го измислим. Най-важното е младата лейди Сонтор да не стигне сама до тази идея и да избяга в манастир.
Трябва да помисля за това. Помисля и видя дали принципът на предаване е нарушен в случая с Маргарет. Ако се окаже, че тя като господарка е в състояние да пренасочи семето на дарбата към несвързано с нея лице, тогава може да си отдъхна.
Засега въпросът остава отворен.
Още един удар с чукче по нервната ми система. С тези темпове скоро ще се наложи да отида при лечителите и да поискам успокоителна смес – и една бутилка няма да ми стигне.
Калтум все още хвърляше мълнии, но ме посреща с насмешка:
– О, Джордж! Каква изненада. Слушай, защо не си вземеш стая в мъжкото общежитие? Бих ти дал стая в женското общежитие, но се страхувам, че няма да ме разберат.
Усмихнах се. Много смешно.
А после отвърнах на удара:
– Как е разследването? Между другото, когато намерите адептите, не ги убивайте веднага, а ми ги предайте. Такива талантливи момчета са много важни за короната.
– Защо трябва да са момчета? – Подсмръкна Калтум. – Може би защитата е била нарушена от момичета?
– Страхотно предай ми момичетата. Аз харесвам момичета.
Ректорът най-сетне се усмихна и си стиснахме ръцете.
След това се свлякох на стола си и получих нов въпрос:
– Какво все пак се е случило с МикВой? Самият той, колкото и да настоявах, не искаше да каже.
– Нищо важно. Вероятно човекът просто се беше изплашил от разговора с мен.
Калтум кимна разбиращо и каза без ирония:
– Да, ти го можеш.
Наистина бих могъл. Миналата година дори изпратиха при мен за разговор няколко изоставащи със специализацията. След разговора и двамата имаха талант за бойна магия, но с уклон към защитата. Сега и двамата бяха отличници в поставянето на най-силните щитове.
– Говорейки за първокурсници, Калтум отново заговори. – Или по-скоро за една първокурсничка, Маргарет Сонтор.
Дори не се изненадах да чуя това име. Разбира се, че беше Маргарет, кой друг би бил?
– Имам една молба тук – ректорът вдигна плик от масата и аз се напрегнах за миг. – Беше от баба ѝ.
Издишах и се отпуснах, но не съвсем.
– Лейди Сонтор моли Маргарет да бъде извинена, за да присъства на прием в посолството на Тесмирн след един месец.
– И защо старата пе… хм, имам предвид Филиния, би искала да направи това?
– Тя иска да представи наследницата пред обществеността, както разбирам – каза Калтум.
– Защо в някакво посолство? Какво общо има това с Тесмирн? Защо не при нас? Не в двореца?
Попитах и веднага намерих отговора – в близко бъдеще в двореца не бяха планирани никакви събития. Е, ще има! Ще дам задача на майка ми, тя бързо ще намери повод за пищен прием.
Но основният въпрос беше следният: искам ли да представя Маргарет на обществото?
Вече съжалявах за запознанството на дамата с Дитрих и Азиус. А след това се появи и Ирнар, рядък вид ласкател.
От друга страна, колкото по-гръмко предявявах претенциите си към дамата, толкова по-малко хора щяха да са склонни да се забъркат с една красива и богата девойка. Всички поданици вече са наясно с нея, а на съседите и другите благородници трябва да се покаже, че не са глупаци, за да се карат с мен.
Мисълта за приема все още беше неприятна, но нямаше къде да се дяна. Да се представи в обществото беше твърде важна стъпка. В края на краищата това беше възможност да се утвърди като наследница и ако лиша Маргарет от тази възможност, Филиния няма да ми прости.
– Напиши отказ – казах на Калтум. – Мотивирай го с факта, че за адептите, предвид неразвитостта на магията им, е крайно нежелателно да контактуват толкова тясно с представители на други държави. Добави, че скоро ще има голям прием в двореца на негово величество Крал Джордж и там ще пуснеш адептката без проблеми.
Калтум се вгледа внимателно и:
– Джордж, защо не го напишеш сам?
Възмутих се от това:
– Да ти приличам на самоубиец?
Ректорът на нашата прекрасна Академия по магия изхърка:
– Аз приличам ли ти на такъв?
– Ти си извън обсега на Филиния, а аз съм по-близо. Тя вече е в парламента, наред с други неща.
– Всъщност херцогиня Сонтор също е член на Настоятелството на Академията – каза Калтум язвително. – Всъщност тя е била в него през всичките години, в които е била затворена, правела е редовни дарения и дори е гласувала.
Намръщих се, но не ми беше толкова жал за Калтум, колкото за самия мене.
– Ти пишеш – повторих аз. – Ти си по-дипломатичен и Филиния няма претенции към теб.
– А към теб? – Изненада се ректорът.
Повдигнах рамене, без да възнамерявам да му разказвам за проблемите, които вече съществуваха, и за тези, които предстоят. Калтум разбра. Той завъртя очи и престана да възразява.

МАРГАРЕТ

Не рискувах. Просто не рискувах. Имах достатъчно проблеми – вече бях объркала повече от достатъчно през последните няколко дни.
Така че отговорът ми беше кратко „не“.
Зора въздъхна шумно:
„Маргарет, защо се страхуваш? Казвам ти, че въпросът е много прост. Влизаш в кабинета на Гримс, вземаш един комплект амулети от далечния шкаф и си тръгваш тихо. Аз ще пазя.“
Това е чудесно. И най-важното – „напълно законно“.
„Зора, ти предлагаш да ограбя кабинета на учител“ – изтъкнах очевидното.
„Изобщо не е обир. Амулетите не принадлежат на Гримс, вече обясних това. Учителят ги е конфискувал от един адепт толкова отдавна, че той дори не си спомня. Било е в началото на преподавателската му кариера, бил е брутален и е взел много неща, но всички те са в шкафа, покрити с паяжини. Кълна се, че едва вчера погледнах в този шкаф“.
Извъртях очи и не отговорих. Спорът беше безсмислен, нямаше да се впускам в това.
Влизането в кабинета на Гримс беше престъпление не само от гледна точка на правилата на нашия славен университет, но и от гледна точка на обикновения закон. Това се нарича кражба.
„Но на теб ти трябва допълнителна ключалка на вратата, нали?“ – Чу се отново гласът на Зора.
„Не и на тази цена!“
Дори не ми се налага да си представям какво ще стане, ако ме хванат. Като се имат предвид всичките ми предишни „подвизи“, Джордж просто щеше да ме изгони.
След това ще ме настани в някакъв вид домашно обучение и ще изпрати учители, които да ме обучат да се специализирам в специалността на краля.
И това е добре, но какво ще каже Филиния? Тя се нуждае от прикритие, от достойна внучка, която да използва като оправдание, за да се върне в обществото. Прилична, а не такава, която е хваната да краде конфискувани артефакти! Някой, когото не се срамува да покаже на хората.
Е, не. И това „не“ беше много по-силно от предишното, когато Психото беше предложил да ловуваме разраснали се бръмбари.
“ Добре, не става – каза Зора, към която се бях обърнала за помощ и чиято идея сега отхвърлих. – Тогава ще живееш като в разграден двор“.
С тези думи съществото се измъкна от крака ми и се плъзна през камъка на пода, оставяйки ме сама с един доста сложен предмет. Потоци от магия. Трябваше да разберем същността им, да изучим свойствата им и да се научим да ги изчисляваме на хартия – за да можем да предвидим ефекта от маг от една или друга специализация, насочен към нас.
За мен предметът беше нещо средно между физика, езотерика и рисуване. Взирах се в черната дъска като дъб в необятната шир на небето.
И така мина следващият час. А в междучасието стигнах до МикВой. Най-напред разбрах, че е отведен при ректора – Калтум беше потвърдил факта, че дарбата е оформена.
– Бърз си – казах на глас.
Джим се усмихна, но миг по-късно, когато му прошепнах за златните женски плочки и му показах плътно завързания чувал, му стана лошо.
– Изглежда, че наказанието ни няма да се ограничи до един месец заточение – каза той тъжно. – Не трябваше да лъжа краля.
Погледнах го съчувствено, като със закъснение си помислих, че заедно сме нарушили дисциплината. Ако е така, трябва да подкрепя момчетата в почистването на мазето и в заточението им. Настроението ми отиде направо на нула.
– Маргарет, какво сега? – Виждайки изражението на лицето ми, момчето се стъписа.
– Няма нищо – отвърнах мъртвешки. – Ще се видим довечера. Ще дойда с теб, ще сортираме охлювите.
Той се задави с въздуха си. Забавно е, когато става дума за елементалист със специалност въздух.
– Ти луда ли си?
Казах не. Че сме се прецакали заедно, което означава, че съм длъжна да проявя солидарност.
– Дори не си и помисляй за това! – Искрено се възмути съученикът ми. – Няма какво да правиш в тези мазета!
Въздъхнах шумно, но бях достатъчно страхлива, за да не настоявам.
– Добре, просто ще се откажа от уикенда.
МикВой завъртя пръст в слепоочието ми.
– Маргарет, какво правиш? Аз и Психото изобщо не сме обидени, а напротив, радваме се, че поне теб те пощадиха! Помощта ти в мазето изобщо не е нужна, а да откажеш уикенда – пълна глупост. Защо?
Ъм…!
– По-добре да си починеш добре, а и за нас също.
– Ако остана тук, Джордж ще се срамува от себе си – предложих плахо аз.
Джим изхърка, после се разсмя.
– Джордж? Да се срамува? Такава е твоята представа!
Не се смутих, но почти. В съзнанието си знаех, че жертвата е безсмислена, а освен това нямах много време на този свят и две години щяха да минат бързо. Всеки уикенд си струва теглото в злато, но трябва да подкрепям момчетата, нали?
– Изхвърли тези глупости от главата си – каза МикВой. Звучеше твърдо, несломимо.
После погледна към чантата и добави:
– И след това не ни дължиш нищо. Знаеш ли колко струват пластините на златен Карум? А без теб сега нямаше да ги имаме. Така че се успокой, Маргарет.
Замислих се, кимнах много бавно и се отдръпнах, отстъпвайки Джим на съучениците. Не бях единствената, която искаше да се докосне до Зубъра; хората се стичаха на тълпи.
Трябваше да усвоя думите на Джим за солидарност и да занеса радостната вест за последната плячка на Психото.
Противно на прогнозите, Психото също не беше ентусиазиран. Той каза:
– О, глупости. Трябваше да го издухам.
Подадох му чантата… и той също ми даде. Неговият „подарък“ беше по-малък, но по-тежък. Чантата оказваше голям натиск върху рамото ми, след като напъхах в нея „новата чантичка“.
Но аз не се разстроих, напротив. Благодарих му и отново изказах мисълта си за уикендите и мазетата.
Психото едва не ме удари!
– Какви са тези идеи – възкликна човекът от портала. – Марго, ти луда ли си?
Не продължих спора, само кимнах и си тръгнах. Отидох в трапезарията, надявайки се да измъкна МикВой далеч от останалите.
Уви, не беше възможно да се отблъсне, хората бяха в лудост. Въпреки че най-интригуващото нещо беше напред…
Последният урок за деня беше прословутата медитация.
От една страна, хората се страхуваха от поражения от мен, а от друга – всички искаха да знаят как и по какъв начин ще се чувства сега МикВой.
Аудиторията, в която ни заведе майстор Номан, се различаваше от тази, която наскоро бях разрушила.
При това веднага бях удостоена с най-строгото:
– Адептка Сонтор, преди да започнем занятията, махни артефакта си.
Аз се подчиних. Под внимателните и възхитени погледи на съучениците си свалих верижката с рубинената висулка от врата си. После се замислих и се отървах и от подаръка на кралицата майка. Сложих бижутата в джоба на роклята си и седнах на разстланата постелка.
След това вниманието на всички се насочи към Джим, който се изчервяваше все повече и повече.
– Добре, нека не плашим МикВой – каза Номан. – Моля всички да седнат, да се отпуснат и да се погрижат за себе си.
Пауза и нов въпрос:
– Всички ли помнят инструкциите или трябва да ги повторя?
Разбира се, всички ги помниха – на теория общуването с подаръчно семе е съвсем просто.
– Добре, адепти, нека да започнем. И адептътка Сонтор! Ако нещо, то… – учителят се поколеба, очевидно избирайки заплаха, но накрая каза: – Моля те, Маргарет, контролирай се.
Кимнах и, както ме бяха научили, започнах да потъвам в медитация. Релаксация, вглеждане в себе си и доста бързо открих семето на дарбата. То беше в слънчевия ми сплит, малко, но ярко и плътно. Заля ме и чувство на огромна радост…
„Здравей“, казах мислено на семето. А отговорът беше съчувствие и топлина.
Вече нямаше нищо алено, а и смъртоносните ремъци не се появиха. Но аз нямах нужда от тях – бях толкова щастлива, че главата ми се завъртя.
Дори не знам с какво да го сравня. Нещо като чиста еуфория, само че не наркотична, а изненадващо правилна. Нещо много ценно, живо, силно, безкрайно обичащо света и… себе си.
Потънах в тези чувства, в това мълчаливо неизказано общуване. Опомних се едва след като чух звънене и тихия глас на Номан:
– Хайде, Маргарет. Събуди се.
Събудих се. Размахах мигли и осъзнах, че искам да се върна към медитацията.
Учителят и преподавателят ми на непълно работно време прочетоха мислите ми:
– Марго, не бързай. Не можеш да злоупотребяваш с медитацията.
Кимнах много неохотно, а после си спомних за насрочената след урока „среща“ и най-накрая се опомних.

Назад към част 13                                                      Напред към част 15

Глава 12

Джордж ме погледна снизходително и посегна към решетките от ковано желязо. Когато се опита да прокара ръката си през тях, се появи преграда.
Първо видях зеленикава светкавица и искри, а после част от оградата се превърна в огледална стена. Загледах се в нашите изкривени, магически осветени от огъня отражения, а кралят …
– Добре. Ще пробием отбраната тук.
С тези думи той запретна ръкави, закри очите си и зеленикавата магическа стена, която се бе превърнала във видима, започна да се отдалечава. Пред нас отново се появи най-обикновена ограда, увенчана с чугунени върхове.
Миг и…
– За какво стоиш там, Марго? Качвай се – каза Негово величество.
Устата ми се отвори. Нима си въобразявам нещо? Кралят не може, това е невероятно!
– Маргарет, времето е ограничено. Колкото по-дълго го задържам, толкова по-голям е рискът алармената система да се задейства.
Да… Ами оградата, тя е висока три метра и има само две стъпала? Освен това съм облечена в рокля и не съм добра в катеренето.
– Марго! – Само на мен ли ми се стори, или гласът на Джордж звучеше като смях?
В следващата секунда почти изкрещях. Две сенки се плъзнаха към нас от нищото и едната от тях попита с мъжки глас:
– Ваше Величество, мога ли да ви помогна?
Ааа! Той върна наблюдението? Какъв… умен човек!
– Да, помогни – каза Георг. – Подхвърлете дамата.
Но аз не бях подхвърлена; въздушното течение лесно ме пренесе през оградата. Току-що бях от тази страна, а сега бях там, върху меката трева на парка.
– Чудесно, благодаря ти – кимна Джордж и… ме последва.
Едната му ръка продължаваше да прави сложни движения, за да задържи пролуката в защитата, а другата се вкопчваше в решетките с невероятна скорост.
Само миг и това беше всичко. Той беше дори по-бърз от мен, но в момента, в който освободи защитата, пространството изведнъж заблестя в алено.
– О, прекалих – каза Джордж . – Марго, неможеше ли да се движиш по-бързо?
И от другата страна на оградата се чу звук:
– Ваше величество, може ли защитата да бъде угасена?
– Тя вече е безполезна.
След това тишината бе пронизана от нисък вой – не силен, но толкова силен, че накара зъбите ми да затреперят. И по острите върхове на най-близкия до нас участък започнаха да се появяват големи алени петна, като сигнални светлини.
Джордж вдигна поглед и като ме хвана за ръката, ме повлече навътре в парка. След няколко крачки, когато сирената изрева по-силно, кралят ускори ход.
Тогава ние на практика тичахме, провирайки се между странните препятствия, които се изпречваха на пътя ни: от земята израстваха полупрозрачни фигури на рицари и магове.
И те растяха постепенно, от периметъра към центъра. Тоест пред нас виждахме само шлемове и качулки, когато зад нас фигурите се изправиха в цял ръст.
– Не се обръщай – прошепна Джордж бягайки. – Не смей да ги докосваш!
– Какви са те изобщо?
– Охранители.
Добре. Виждам какви са!
– Те ловят нарушители?
– Да. Скоро ще се раздвижат, ще започнат да претърсват парка. Трябва да стигнем до вътрешния радиус, там няма охрана.
И това е всичко! Ние затичахме! Беше ми толкова познато, толкова обикновено, че почти се разсмях.
– Ако се забавляваш, ще те оставя тук – обеща Джордж , но това не звучеше твърде страшно.
А пет минути по-късно, когато стигнахме до радиуса и се скрихме зад един разперен храст, бях на ръба на истерията. Аз, лейди Маргарет Сонтор, наследница на голямо херцогство, седя в един храст с краля.
Сякаш сме навлезли в чужда градина!
– Какво е толкова смешно, Марго? – Не издържа Джордж. Наистина, на него самия също му беше забавно.
– Нищо, просто… Между другото, имаш пръстен.
Той погледна накриво.
– Имам много пръстени. Поне преди имах. Преди да те срещна.
Почти се разсмях отново. Но уточних:
– Невидимост. Пръстенът за невидимост. Искам да кажа, че можеше да…
– Не можех. Той нямаше да те защити от пазачите.
Все пак трябваше да използвам пръстена. Докато си поемахме дъх, учителите се събудиха. Сега те се втурнаха към пробития периметър и бяха повече, отколкото очаквах.
И всички бяха толкова разчорлени, толкова загрижени.
– Това не е смешно, Маргарет! – Опита се да ме накара да стана сериозна Джордж.
Уви, аз наистина се разсмях. Негово величество трябваше да сложи дланта си върху устата ми.
Точно в този момент покрай нас профуча Калтум, който ни проклинаше. Ректорът буквално хвърляше мълнии, а аз все още се смеех и не можех да се успокоя. Джордж обаче беше възвърнал самообладанието си. Изчаквайки подходящия момент, той ме повлече напред към женското общежитие. И там се сблъскахме с нов проблем…
Отново бяхме застанали в храстите. Джордж погледна първо към мен, после към сградата, после отново към мен и, усмихвайки се, бръкна в джоба си.
Секунда, втора и…
– Така. И това също ли? – Възмути се Негово Величество.
Аз не разбрах, а Джордж каза:
– Амулетът ти за телепортация липсва.
– Амулетът? Не е ли той…
– Той какво?
Е, трябваше да бъда по-конкретна:
– По някакъв начин го преконфигурирахте ли? Или просто го подменихте?
– Защо аз? – Изхърка Джордж.
Искреността, с която беше направено, само подчертаваше, че Джордж е замесен.
– Амулетът е изчезнал. Провери джобовете си – нареди той.
Аз го направих. Намерих не една, а две плочки, почти неразличими една от друга.
– Значи все пак е било размяна.
Въпросът на Джордж беше друг:
– Странно е, че амулетите са се преместили. Те не са защитни.
– Може би е въпрос на необходимост? Дали амулетите са разбрали, че имам нужда от тях, затова са се преместили?
Джордж се намръщи. Не му харесваше идеята, че може да се нуждая от телепортация.
После посочи една от табелките и каза:
– Телепортирай се с този. Но утре ще трябва да ми го предадеш. Запази втория амулет, за всеки случай.
Значи първият е от Психо? Е, така си и помислих.
– Мога ли да ти задам още един въпрос? – Издишах. И след утвърдително кимване изрекох: – Вторият амулет е настроен да се телепортирам при теб, където и да се намираш ли?
Зачудих се какво би станало, ако кралят не е на делова среща, а под душа, например. Или пък в спалнята с някоя любовница? Какво ще стане тогава?
Но реалността е по-малко провокативна:
– Той е настроен да те премести в кабинета ми.
Дори не знаех дали да се радвам, или да се разстроя. Само че моят вариант оставяше толкова много място за шеги. Прекалено опасно е обаче да се шегуваш с кралското семейство. Кабинетът е идеален!
– Всичко? – Каза кралят.
И накрая се отпусна:
– Върви вече, авантюристке.
Аз се подчиних. Вкарах „допълнителния“ амулет обратно в джоба си, но преди да активирам табелката, дадена от Психо, попитах:
– А ти?
Просто има нахлуване, някаква охрана, ядосани професори….
Кралят не отговори, но погледът му беше повече от красноречив. Имаш за кого да се тревожиш. Трябва да се тревожиш за професорите и стражите.
– Е, добре – издъхнах аз и преди да се случи нещо неприятно, добавих: – Приятни сънища, ваше величество.
Това е всичко. Натиснах една вдлъбнатина в плочата, само за да се озова миг по-късно в собствената си дневна. Вълшебните светлини светнаха и чух приглушената музика от известно телевизионно предаване.
Общо взето, Жреца беше както обикновено. И този път той сам намери телефона – какъв подлец! Но не можех да се сърдя на котарака, просто се радвах, че се върнах благополучно. Освен това бях уморена, сякаш върху главата ми бяха изсипали торба с камъни. Искаше ми се да заспя точно тук.
Но все пак се добрах до леглото и заспивайки, мислех за две неща – за безопасността и за Гриша.
Табелката, подарена от Психото, беше тук, в стаята ми. Ако е била подменена, значи някой е проникнал в стаята.
Какво ще ми донесе това? Проблеми, разбира се. Мислех си, че това е частно пространство, но тук идва забавното. Трябва да се направи нещо по отношение на сигурността, и то сега.
Що се отнася до грифона, все още не съм попитала как се справя. Върна ли се там, където му е мястото? Тежко ли е пострадал от гнева на краля? И какъв подарък мога да му дам в знак на благодарност за спасяването ми?

Сутринта в нашата Академия започна неприятно. Вместо на закуска всички адепти бяха извикани в голямата зала и тя беше толкова претъпкана, че беше трудно да се диша.
После дойде делегация от професори, начело с Калтум, който изглеждаше зле. Изнервен, ядосан, със зачервени от недоспиване очи. Той огледа адептите и попита, усилвайки гласа си с магия:
– Кой не е тук?
Едва тогава научих, че всички курсове, включително и нашият, си имат куратори. Те бяха тези, които оглеждаха лицата на събралите се, за да докладват, че всички са на мястото си.
Резултатът от проверката не се хареса на ректора. Той шумно засмука въздух с ноздрите си и обяви:
– Тази вечер в Академията се случи скандален инцидент. Няма причина да подозираме външни лица, това е един от вас.
Адептите се развълнуваха и започнаха да се гледат един друг, но аз не издържах повече и погледнах укорително към МикВой.
Той подскочи от възмущение! Пресегна се и изсъска:
– Марго, какво намекваш? – Направи пауза и после продължи: – Между другото, къде беше снощи?
На Джим му трябваше секунда, за да осъзнае собствения си въпрос, да го сравни със случващото се, и сега я гледаше укоризнено. В очите му се четеше: Марго, ти ли си замесена?
Направих безгрижна физиономия и се обърнах обратно към Калтум. Няколко секунди по-късно улових погледа му, който беше посветен лично на мен.
– Господа адепти, така или иначе ще разберем. И ви уверявам, че ще е по-лошо. По-добре е виновникът да си признае.
В редиците се разнесе шепот и накрая някой особено смел човек извика:
– Господин ректор, какво се случи?
– Опит се да пробие защитата – каза Калтум. – Достатъчно добър. Но това е нарушение и, отново, по-добре е извършителят или извършителите да си признаят сега.
Никой не го направи, разбира се, и аз трябваше да прехапя бузата си, защото въображението ми се развихри. Нарисувах си картина как негово величество излиза от тълпата и, свивайки рамене, заявява: аз!
Още няколко минути стоене, заплашително ръмжене от ректора и ни пуснаха. Все пак стигнахме до трапезарията, но тъй като бяхме дошли заедно, цялата академия, трапезарията също беше претъпкана.
Именно тук Психо се присъедини към нашата двойка.
– Марго, къде беше вчера? – Зададе той познатия въпрос. – Ние чакахме, а ти…
Размахах ръце:
– По някаква причина амулетът ти не работеше.
– Как? – Учуди се той. – Не може да е така. Дай ми го!
Имах амулета върху себе си, но не му го показах. Пошегувах се с него, като накрая обясних, че просто се страхувам да рискувам.
– Джордж, нали знаеш… обеща големи неприятности, ако изобщо мръдна.
Момчетата моментално се разкиснаха, защото знаеха.
– Добре. Ще донеса твоя дял на голямата почивка – прошепна Психо и отиде при своите. Там, където сега се хранеше трети курс.
Ние с МикВой седнахме и когато започнахме да закусваме, изведнъж задуха вятър. Бърз, кратък порив, който преобърна чашата ми и отнесе кифлата на МикВой.
– Какво беше това? – Бях объркана.
Джим порозовя и поклати глава, а аз се огледах наоколо, за да потърся копелето стихийник, което го беше направило.
Но виновникът – почувствах се като Калтум! – не беше открит никъде. Така че се наложи да отида за кафе за втори път.
А на първата лекция, посветена на една от ключовите исторически битки, всичко се случи. Лекторът зададе въпрос и покани МикВой да отговори, но той се изнерви и в аудиторията се разрази истински ураган.
Тетрадките и учебниците полетяха нагоре. Подгъвите на нашите мантии и полите на роклите на момичетата.
Всичко се завихряше. Едно особено кльощаво момиче започна да се засмуква в торнадото.
– Спри! – Изкрещя преподавателят. – Стоп. Прекрати веднага!
Не се получи. Лично аз се вкопчих в бюрото си и си помислих как съучениците ми да не забележат Зора, вкопчена в крака ми.
От друга страна, МикВой се беше превърнал в домат. Беше червен като пролетарско знаме.
„Отрежи го! – прозвуча в главата му. – „Нека се опомни!“
Веднага разбрах кой е „той“. Нов порив на вятъра, собствената ми коса се разпиля неприятно по лицето ми и аз изкрещях:
– МикВой, какво правиш?
Той не отговори. Протегнах ръка нагоре и побутнах приятеля си отстрани.
В същия момент усетих парене около пръстените и гривните – артефактите се приготвяха да бъда защитена. Но не беше необходима никаква защита. След втория удар с лакът Джим се съвзе и вятърът рязко утихна.
Ураганът изчезна, оставяйки след себе си разчорлени първокурсници и частично разрушена аудитория.
– Джим, какво беше това? – Издишах.
Но бях прекъсната от преподавателя:
– Адепт МикВой, стойте! – Изкрещя той гръмко.
Той пое няколко дълбоки вдишвания, оправи робата си и нареди:
– Всички адепти остават на местата си! МикВой, следвайте ме.
Джим потръпна, но нямаше къде да отиде. Той беше изведен навън, а ние бяхме оставени сами на себе си.
Отначало седяхме в шок. После някой се сети да попита:
– Маргарет, какво беше това?
Сякаш знаех.
– Какво, какво – чух от сладката двойка мои отдавнашни насилници. – Специалността в него се пробужда. Бях чела, че ако се случи внезапно, спонтанните изблици на сила са неизбежни.
След тези думи всички отново замръзнаха. В края на дългата пауза едно от момчетата попита отново:
– Специализация? Защо толкова рано?
Последва раздразнение:
– И аз искам!
Аудиторията се развесели, а адептите започнаха да разчистват и да събират тетрадките си. Много от тях бяха развълнувани, а аз дори малко им завиждах. Консултирах се със Зора:
„Значи той вече е елементалист? И въздухът е водещата стихия?“
„Точно така“ – промълви тя.
Кимнах, объркана – тъкмо си спомних, че исках да говоря със Зора. Но имаше два въпроса и не знаех с кой да започна. Кой беше по-важен? Магията, която, както се оказа вчера, все пак си отиваше, или намирането на защита срещу неканени гости?
Докато размишлявах, ни изпратиха един заместник.
Основният лектор нямаше да се върне и влезе… да, Джордж. Кралят държеше в ръцете си странна чанта, но, разбира се, тя не беше за него.
Джордж огледа всички с остро око, задържа се обичайно върху мен, после каза:
– Е, поздравления. Поздравления, адепти, за първото ви посвещение.
– Ваше величество – изпищя някакво русо момиче – сега винаги ли ще бъде така? Толкова ли е опасно? Ами ако МикВой има огнена магия?
Мдааа… Ако имаше огън, колективно щяхме да оплешивеем. В тази секунда обикнах артефактите си повече от всякога – те щяха да ме спасят, нали?
– Няма да е така – каза кралят. – МикВой е специален случай. Сигурен съм, че това няма да се повтори. И така, каква е вашата тема и докъде сте били?
Джордж погледна дъската, за да разбере каква е темата. Едно от момчетата, които седяха на първия ред, му каза къде е спряла лекцията.
– Добре – каза Джордж. Той стигна до катедрата, хвърли чантата върху нея и лекцията продължи.
Превърнах се отново в онази маймуна от анекдота – все още не можех да реша дали да се присъединя към умните, или към красивите. Тоест откъде да започна разговора.
Защитата на стаите беше важна по много причини. Най-основната беше Жреца и телефонът. Ако самият Джордж дойдеше да ме види, Жреца е добре, кралят знае за Адската котка. Но не мога да обясня произхода на извънземната джаджа.
А изчезващата магия… точно сега тя беше не толкова важна, колкото интересна. Спомняйки си събитията от миналата нощ, усетих почти непоносима тръпка.
Тази тръпка беше решила всичко!
„Зора, вчера говорих с една дама и тя каза, че магията от вашия свят бавно изчезва“.
„От моя свят?“ – Намеси се изненадано Зора.
„От нашия. Съжалявам, но се изразих погрешно. Магията напуска нашия свят, защото не всички семена на дарбата се връщат обратно. Те сякаш умират заедно с умиращите си собственици. Как може да е така?“
Съществото замълча за миг, преди да заговори:
„Да, наясно съм с този проблем. Но невъзвръщането на семената не може да е свързано с принципа на трансформация, който измислихме, нали?“
Кой за какво говореше.
Спомних си за засечката, която се беше появила при последния ни разговор. Аз тогава попитах: „От какво се притесняваш, защото в магията няма нищо лошо?“
Сега това има повече смисъл. Логично е да се свържат двата елемента заедно, но те наистина не си пасват. Какво общо има това заклинание за унищожение? Имам предвид, че семената не се връщат сами.
Замислих се и в главата ми щракна едно неприятно предчувствие. Ако семената са били примамени, те биха могли да бъдат унищожени. Но… Не, това е нищо.
„Едва ли е свързано с това“ – издишах мислено.
Уви, не прозвучах много уверено, а жадното и за знания тя забеляза и веднага зае ловна позиция.
„Марго? Има ли нещо, което не знам?“
„Не знаеш. – И преди да ме ухапеш: – Ще ти кажа, само те предупреждавам, че е тайна“.
Бях се разсеяла от лекцията – вниманието на Джордж беше твърде интензивно. Когато имах възможност, разказах на Зора накратко за семето, което ми беше дошло вчера. Добавих, че не е възможно да имам връзка с Паор.
„Сигурна ли си?“ – каза тя.
А аз… А аз вече не знаех!
Зора отново замълча, а отговорът ѝ съвпадна със собствената ми мисъл, което не ми хареса особено:
„Трябва да направим експеримент. Да се върнем там, където са свободните семена за подаръци, и да видим как ще се държат.“
Шах и мат. Мислено се стъписах. Първо, нямах представа как да направя теста. Второ, „свободните семена“ са там, където е смъртта. И като всеки нормален човек не харесвам тази тема. Предпочитам да избягам от Карумите, отколкото нещо подобно, мрачно.
Друг проблем е, че не може да направиш такъв експеримент сама. Но аз знам кой може да помогне.
Когато звънецът удари и хората започнаха да се отправят към следващата класна стая, аз се изправих и тръгнах към катедрата. Джордж не помръдна, чакайки със скръстени на гърдите ръце. Сигурно си е помислил, че му нося забранения амулет за телепортация.
– Ваше величество, можем ли да говорим? – Не се опитах да бъда фамилиарна, тъй като на практика бяхме на публично място.
– Не само „можем“, а трябва да поговорим, Маргарет – каза Джордж с някаква преструвка.
Не разбирам. Какво друго се беше случило?
Или пък е решил да се опита да ме обвини за ситуацията с МикВой? Тъй като сме приятели и понякога ми се случват различни неща, дали неотдавнашният ураган също беше моя грешка?
Ако случаят е такъв, не е смешно.
Но не за това говорехме. Джордж вдигна странната чанта и я протегна с думите:
– Ето.
Инстинктивно се дръпнах назад.
– Хайде, Маргарет. Вземи я. Тя е твоя!
Беше с размерите на малка зелка и не можех да си представя какво има в чантата.
– Хайде, вземи я – каза Джордж с подчертана привързаност. – Как мога да ти предложа нещо лошо?
Но това не беше предложение, а заповед. Трябваше да се подчиня.
Пристъпих напред, взех чантата, после развързах шнура, погледнах вътре и… изпитах силно желание да възкликна: Не е моя, подхвърлена ми е! Но инстинктът ми за самосъхранение ми подсказваше, че е по-добре да си призная.
– Кхм – казах аз.
– Това е отличен коментар – каза Джордж язвително.
От вчерашния приятен човек нямаше и следа, а негово величество беше невероятно раздразнен.
– И знаеш ли кое е най-хубавото? – Продължи той. – Нито ти, нито съучастниците ти дори не споменахте за унищожаването на женската. И това не беше обикновен Карум, а златен, Маргарет!
– Златните различни ли са? – Попитах плахо.
Джордж стисна зъби. Помислих си, че още миг и, очите му ще изхвръкнат.
Бях сигурна, че ще ми изкрещи, и то не по приятен начин, но владетелите са си владетели, за да дават положителен пример на нас, простосмъртните.
А Джордж… В последния момент той покри очите си, пое няколко дълбоки вдишвания и вместо ругатня чух почти спокоен глас:
– Повярвах на съучастниците ти, Марго. Но реших, за всеки случай, да изпратя следотърсачи в онази гора. Можеш ли да си представиш моята „радост“, когато докладът и тези – Джордж кимна към чантата в ръката ми – плочи ми бяха доставени тази сутрин?
Аз се намръщих и той добави, съскайки:
– И ти използва моя артефакт, за да унищожиш Карум. Моят рубин, Марго!
Беше безумно смущаващо – много смущаващо. Дори стиснах очи като коте, а после…
– Вземете го, моля – подадох чантата обратно. – Като компенсация за експлоатирането на рубина ти.
– За какво, за какво?
– Експлоатацията – затворих очи отново.
Джордж… Отново се страхувах за неговата цялост. Не, той едва не се бе пръснал на хиляди малки кралчета.
Но отново затвори очи, дълбоко дишане и вулканът, изхвърлящ лава, се превърна в непоклатим айсберг.
– Благодаря ти, Маргарет. Няма нужда. Запази плячката.
Издишах скришом – не се радвах на пластините, а на това, че бурята е отминала. Погледнах негово величество с големи, честни очи и тогава го чух, и то със социален тон:
– За какво искаше да говорим?
Рязката разлика в темите беше смущаваща, но аз казах:
– За семето на дара и вчера…
Джордж поклати отрицателно глава, прекъсвайки:
– Не тук и не сега. Това е твърде двусмислена тема.
– А…
– Ела в кабинета ми след часовете – нареди той.
– Кой? – Казах, без да се замислям.
Джордж ме погледна с поглед, от който мислите ми се разпръснаха като хлебарки. Направих забързан реверанс и отлетях. С едната ръка държах чантата си, а в другата стисках чантичката, пълна с пластини със златен женски Карум. Предполагам, че Психо ще бъде развълнуван, а МикВой – също.
Говорейки за последния – как е той? Вече върнал ли се е от… Хм, къде изобщо го отведоха?

Назад към част 12                                                         Напред към част 14

Глава 11

Кралицата майка наистина се готвеше да си легне, но когато ме видя, веднага забрави сънливостта си. Не минаха и пет минути и вече седяхме на малка масичка, а прислужницата сръчно наливаше чай.
Лейди Мира изглеждаше заинтригувана и лукава, но на мен ми се искаше да се разтреперя и да се увия в наметалото си, което ми беше отнето в покоите на майката на Джордж.
Така че бях останала със сравнително проста рокля, неподходяща за разходка из кралския дворец.
След няколко глътки чай дойде първият и най-неудобен въпрос:
– Маргарет, скъпа моя, толкова ми е приятно да се запозная с теб – провикна се лейди Мира. – Но моля ви, обяснете какво правите тук? Позволено ли е на адептите да напускат Академията? И през нощта.
Любопитството беше логично и аз със сигурност бях виновна за него. Но когато си спомних колко щастлив беше Джордж, когато пристигнах, нервите ми се скъсаха.
В крайна сметка казах нещо погрешно:
– Това беше Негово Величество. Примами ме с хитрост, коварство и предателство.
Кралицата майка беше изненадана, но в изненадата ѝ имаше нещо одобрително. Тя не осъди сина си.
– Маргарет, можеш ли да бъдеш по-конкретна?
– Тук съм заради един от неговите артефакти. Джордж ми даде няколко. Случайно натиснах нещо върху един от тях и се пренесох в кабинета му.
Отпих от чая си, а дамата продължи да се взира.
– А какво се случи след това? – Тя погледна към плоската кутия, която лежеше на ръба на масата.
Въздъхнах шумно и казах, без да се шегувам:
– Дойде един слуга. Той съобщи, че лорд Паор е мъртъв.
Кралицата майка се натъжи:
– Това се очакваше. Паор боледуваше от дълго време и лечителите бяха безсилни. Кончината му беше въпрос на време, но все пак беше жалко.
– И тогава това влетя в кабинета, направо през стената. – Отворих кутията и ѝ показах малка сребърна топка.
Семето, което преди малко беше много активно, най-накрая се беше успокоило. То лежеше в една кухина върху кадифена подложка и дори не си помисляше да отлети.
Кралицата майка примигна объркано и зададе въпроса, който наскоро си бях задала и аз:
– Вие и лорд Паор роднини ли сте?
Аз мълчах, а събеседницата ми се намръщи, явно обмисляйки нещо.
За момент в хола настъпи тишина, след което Мира каза:
– Не. Помня добре кръвната линия на Паор. Той се е кръстосал със Сонтор преди пет поколения, а с Уейз – преди седем. Това, разбира се, също е роднинство, но твърде далечно. Семената на дарбата не реагират на това.
Още една секунда и отново така познатото:
– Освен ако не е майка ти.
Нямаше време да кажа, че това няма нищо общо с майка ми.
– Паор не е имал деца, дори извънбрачни – каза Мира – но очевидно в живота се случват различни неща.
И тя се загледа по-силно от преди:
– Маргарет, защо се случи това?
Аз свих рамене. Чувствах се раздвоена и наистина не можех да обясня това.
Лейди Мира стана доста замислена и аз със закъснение споменах, че Дитрих и бодигардът му са били в кабинета по това време.
– Не е добре – каза кралицата. – Не е случай, който трябва да бъде известен на външни лица.
Още една глътка чай и кралицата майка попита:
– Разкажи ми отново, но подробно, с всички подробности. Като започнеш от момента, в който докосна артефакта, който Джордж ти даде, по неправилен начин.
Бузите ми станаха предателски розови. В съзнанието ми проблесна истинската картина: обличам наметалото си, вдигам амулета, който Психото ми беше подарил, и сериозно се питам дали да наруша правилата отново. В същото време съм толкова нетърпелива да взема своята част от златото и да сложа край на това приключение.
Именно желанието да приключа, да затворя сделката, беше основното! То беше причината да активирам амулета, който ме пренесе на съвсем друго място.
Не можех да си помисля, че Психото е сгрешил някъде. Амулетът или е бил пренастроен, или е бил подменен. Но кой го беше направил и кога?
Изчервих се по-силно отпреди и, мърморейки, че причината за телепортацията няма значение, започнах с проучването. Разказах всичко, като изключих само закачките на негово величество и чистата радост, че този път ме е надхитрил.
Когато започнах, лейди Мира изпрати прислужницата и разговорът стана съвсем конфиденциален.
След дълго мълчание кралицата майка обобщи:
– Това е много странна ситуация, Маргарет. Тя трябва да бъде разбрана и проучена. Но засега това е въпрос за възможното родство. Да, предполагам, че за това става въпрос.
Замислих се и останах безмълвна, а дамата добави:
– Очакваше се семето на дарбата на Паор да изчезне, защото той няма преки потомци, а фамилията Паор като цяло е малобройна. Но нека си пофантазираме, нали? Нека си представим, че вие и Паор сте напълно непознати. Ако се окаже, че умееш да привличаш семената на дарбите на други магове… Маргарет, това е много ценна дарба.
Опитах се да го осъзная.
Но осъзнах, че вариантът с роднините е много, много по-безопасен!
Макар да знаех със сигурност, че кръвните връзки с чуждестранен благородник са невъзможни – промълвих с надежда:
– Може би лорд Паор и аз сме… ами какво?
– Може би – кимна кралицата. – Има само една странна подробност. Знаеш ли, преди няколко седмици в хазната ни имаше необичаен инцидент.
Обърнах се да слушам, а кралицата майка замълча. Вместо обичайното обяснение, тя каза:
– Имам основание да смятам, че този инцидент се е случил точно когато си получавала магическия си дар.
Не разбирах нищо. Само че нямаше възможност да попитам. Лицето на лейди Мира стана такова, че изобщо не благоприятстваше любопитството.
Не, това е всичко.
– Магията постепенно си отива – неочаквано добави кралицата. – Семената на дара невинаги се връщат и това е огромен проблем. Той ни довежда до ръба на срива. Ако се появи някой, който може да контролира семената, да предотврати изчезването им или дори да ги открадне… Това е много ценно, но и много опасно умение, Маргарет.
– Разбирам – съгласих се с огорчение аз.
Този, който привлича магията? Добре тогава. Нека наистина да пофантазираме. Да кажем, че аз привличам. Но какво тогава?
Аз самата не се нуждая от повече от едно семе… Ако е така, тогава излиза, че в един момент ще трябва да се сбогувам със семената? Да ги дам на семействата, които са изчерпали семената си? Някои от тях ще бъдат одобрени, а други ще бъдат отхвърлени? И това въпреки факта, че семената не са злато, а много по-ценен, незаменим ресурс.
Представих си подобно разделение и съвсем се отчаях. Но после си спомних за договора си и издишах – все пак съм тук временно, така че е рано за паника.
Не е добре да бъда песимист. Тук и сега е по-добре просто да се отпусна. В края на краищата един път наистина е случайност. Вероятно точно това се е случило с мен.
Мира също стигна до същия извод, видимо се отпусна, а секунда по-късно чух:
– Скъпа, а какво ще кажеш за предателството на сина ми?
– Хм – отвърнах аз.
Кралицата майка пристъпи напред и попита с поверителен тон:
– Той ти се е натискал?
Имах странното усещане, че ако кажа „да“, дамата ще ръкопляска от радост.
Само че аз не го направих. Всъщност се намръщих. Защото коварството на Джордж не е за смях!
– Негово величество винаги се държи прилично – казах с най-социалния си тон. – Той е вежлив и учтив.
– Хайде – каза Мира. – Не ме лъжи!
Тази реплика ме изкара от релси и бузите ми отново порозовяха. А кралицата майка плавно се надигна от стола си:
– Почакай малко, искам да ти дам нещо.
Тя отиде в съседната стая и се върна с малък медальон на тънка верижка.
– Сложете го – каза Мира взискателно.
Взех висулката, защото на такива хора не се отказва, но когато се стигна до поставянето….
– Какво е това?
– Сигнален амулет – каза дамата с широка усмивка. – Маргарет, сложете го и запомнете… Ако синът ми се държи неподходящо или ви тормози по някакъв начин, или, не дай си боже, ви изнудва, или каквото и да било друго… просто стиснете медальона в ръката си и кажете името ми в ума си. Ще разбера, че имате нужда от помощ, и ще бъда там.
Представих си тази картина и тя не ми хареса. Единственото нещо, което ми липсва, е Мира в такива моменти. И откъде имам подозрения, че не аз съм този, когото тя ще подкрепи?
– Как можеш да разбереш къде съм? – Зададох предпазлив въпрос.
– По този начин маякът се активира заедно с повикването.
Въображението ми отново се раздвижи. Представих си как Джордж отново ръмжи и крещи; аз, притисната в ъгъла, но не и сломена; а после, използвайки радиомаяка, майка му идва при нас…
По дяволите… – едва не се изплъзна от устата си.
Но се усмихнах учтиво и дори пристегнах верижката около врата си. Но трябваше да преместя яката и тогава лейди Мира забеляза втората верижка, тази с рубина на нея.
Тя я забеляза и цъкна с език – знаеше за инцидента в академията. Поне не поиска да види самия артефакт, който беше сигурно скрит в деколтето ми.
– Благодаря ти – издишах аз. – Непременно ще го използвам в случай на опасност от страна на Джордж.
– Ако те притеснява, също ми се обади – каза Мира твърдо. – Аз ще бъда свидетел.
– Свидетел за какво?
– Компрометираща ситуация, какво друго!
Трябваше да помисля отново.
Беше толкова нетрадиционно, толкова необичайно за моя свят, че смисълът на казаното не ми дойде на ум веднага. Правилно ли разбирам, че мъж, който компрометира млада невинна дама, е длъжен да се ожени за нея?
– Но това не се отнася за кралете? – Попитах тихо.
Какво направи кралицата майка? Тя протегна отворена длан! Казвайки с това: „Не се притеснявай, Маргарет. За мен това се отнася и за краля! Всичко, което трябва да направиш, е да подадеш сигнал, а след това аз сама ще го направя.“
Устата ми се отвори при този словоред. Но преди да успея да кажа нещо друго, Джордж влезе в салона.

ДЖОРДЖ

Погледнах Тонс с желание за убийство:
– Шегуваш ли се? Или просто се подиграваш?
Приятелят ми махна виновно с ръка.
– Къде трябваше да я заведа?
– Къде? – В гласа ми прозвуча нещастие. – Тонс, дворецът е огромен! Защо си избрал майка ми? Защо точно нея?
Тонс отново разпери ръце, давайки да се разбере, че наистина не може да се сети за друг вариант.
– Добре – промълвих аз и като махнах на приятеля си, тръгнах към покоите на кралицата майка. Триумфът ми намаляваше.
А колко добре беше започнало! Бях хванал лейди Маргарет на местопрестъплението, което бе отворило толкова много възможности за маневриране, а сега имаше загадки и проблеми.
Дори проклех малко! Но после се съвзех и продължих по пътя си.
По пътя си мислех за Дитрих. Двамата с Азиус бяха напуснали двореца с доверена група и бяха на път към посолството на Откеим. Преди да се сбогуваме, аз, подбирайки внимателно думите си, разсъждавах за произхода на Маргарет.
По-специално за майката на това много двусмислено момиче. Направих всичко възможно да накарам Дитрих да отпише инцидента като извънбрачни връзки на Паор. Но няма друго разумно обяснение.
И няма да споделя неразумните с никого.
Дитрих може и да е съюзник, на практика приятел, но е абсолютно невъзможно да разкрия какво се е случило.
Марго може наистина да е роднина на Паор, защото в живота се случват всякакви неща, но аз съм почти сигурен, че случаят не е такъв. Снимката, която беше взета от галерията, е твърде прясна в паметта ми, за да осмисля случилото се.
Паор и Марго са аутсайдери! Но семето на подаръка дойде при Маргарет, предаде се в ръцете ѝ, припозна я като господарка. Човек може да се убеди, че това е първият и последният път, но има странна картина, а и има ясна ситуация с артефактите.
Това не беше само една татуировка. Защо при семената да е обратното?
Практически политнах нагоре по стълбите, почуках на познатата врата и минута по-късно вече стоях в дневната на майка ми.
Картината, която видях, отново не беше приятна: дамите пиеха чай.
Такива чаени партита са по-лоши от стратегическа среща с врага! Те раждат планове и интриги, от които главите на честните крале биха се раздували десетилетия наред.
– О, скъпи… – каза майка ми, като ме видя.
– Добър вечер – поклоних се учтиво аз.
А след това се загледах в Маргарет. Как бих могъл да я изкарам от този салон набързо?
Самата Марго помогна в изнасянето. Тя стана от стола си, усмихна се учтиво и каза:
– Лейди Мира, съжалявам, но трябва да тръгвам.
– Хм? – Кралицата се учуди на нахалството.
Но делото беше извършено! Марго вече бързаше към дивана, на чиято облегалка висеше наметалото ѝ.
– Благодаря ви за гостоприемството и разговора – продължи младата дама. – Но вече е късно и ако Академията разбере за отсъствието ми…
– Джордж няма да позволи това да се случи – каза майка ми. – Нали няма да позволиш, Джордж?
Аз се намръщих. Само че Академията е защитена и когато дадох на артефактора задачата да създаде амулета, не мислех, че дамата ще трябва да бъде върната.
Така че няма начин да я върна по същия начин. Освен това би било предизвикателство да проникна в Академията, без да бъда забелязан.
– Няма да го допусна – казах през стиснати зъби.
Майка ми се усмихна, но Марго не беше толкова оптимистично настроена. Тя притискаше кутията със семенцето към гърдите си, явно очаквайки наказание. Равносметка за поведението ѝ като цяло.
Възможността да поговорим беше примамлива. Но помислих, помислих и реших… да си замълча.
Просто да не казвам нищо. Да наруша модела. Да разчупя модела на момичешките очаквания.
– Хайде да вървим, Маргарет – казах спокойно.
Тя въздъхна безрадостно. И веднага щом пристъпих в коридора, от устата на нарушителката излетя:
– Джордж, ще ти обясня всичко.
Кимнах и като посочих посоката, казах:
– Да вървим.

МАРГАРЕТ

Очаквах мъмрене, порицание, изнудване, каквото и да било. Всичко друго, но не и това, което Джордж беше подготвил за мен. Той ни изведе на двора в пълна тишина и заповяда на един слуга да дойде при нас:
– Доведете коня.
Слугата веднага избяга, а аз останах – къде можех да отида? Но не можах да се въздържа да не му задам един въпрос:
– Защо искаш кон?
– Без причина. Трябва да изпроводя някого.
Беше неловко. На езика ми изникнаха и други въпроси, но аз геройски мълчах.
В тъмнината, размита от светлината на вълшебните фенери, Джордж изглеждаше особено масивен, като сурова, хищна планина. Свих се неволно до него, но все още нямаше къде да отида.
Когато докараха коня, монархът се издигна в седлото и се наведе, протягайки ръка към мен.
Още една засада. Просто не се справям добре с конете; на този свят бях виждала само един жив кон отблизо.
Аз съм нещо като аристократ, а те всички са обучени. Дори имам костюм за езда. Дори не мога да си представя как да се кача на чужд кон.
Въпреки това направих тази крачка. Поставих ръка в широката му длан и послушно използвах „стъпалото“, предложено от слугата в конюшнята. Той вдигна стиснатите си ръце, а след това, когато пристъпих, ме изхвърли нагоре, право в ръцете на краля.
Беше изненадващо ловко. Сякаш се бях качвала на кон стотици пъти.
Щом ръката на краля се уви около кръста ми, държейки ме здраво на място и придърпвайки ме към широкото си туловище, вече бяхме на път. Прекосихме територията на двореца и стигнахме до портите, които се отвориха сякаш от само себе си.
И тогава започна „романтиката“….
Нощен град в средновековен стил, който спи, могъщо цвилене на кон, прохлада и Джордж и аз. Все още се чувствах неловко, хапех отчаяно устните си, за да не кажа нещо глупаво. Последните се набиваха в главата ми с такава настойчивост, че не можех да не ахна.
И все още чаках отмъщение. Упреци, обвинения, някакъв вид репресии. В края на краищата съм нарушила, излъгала съм и дори няма да го отрека.
Но Джордж мълчеше през целия път до портата на Академията – или по-скоро до оградата, защото до портата не стигнахме. И именно тук, при оградата, чух неочакваното:
– Е, Марго? Да действаме ли според най-добрите традиции на твоята малка банда?
– Какви традиции? – Бях изумена.
Джордж слезе от коня и като протегна ръце, лесно ме свали от него.
– Трябва да пробием защитата на Академията. Няма друг начин да влезем.
Той прошепна нещо на коня и той закрачи нанякъде, далеч от мястото на престъплението. За миг останах смаяна, после попитах отново:
– Шегуваш ли се?
– Изглеждам ли като да се шегувам?

Назад към част 11                                                       Напред към част 13

Глава 10

ДЖОРДЖ

Опитът на Маргарет да заглади вината си… Все пак ми хареса. Мисълта за целувката предизвикваше неадекватна усмивка и остра топлина по цялото ми тяло всеки път, когато си помислех за нея.
Но ако лейди Сонтор си е мислела, че инициативата ѝ ще накара мозъка ми да се втечни, е грешала. Чувах странните шумове, идващи от спалнята ѝ, и единственото, което ме възпираше да се втурна вътре, беше съзнанието, че няма натрапници.
Първо, двамата главни претенденти за ролята на мъртви не биха посмели да се шмугнат в стаята на дамата след „ласкавия“ ни разговор. Второ, тук има едно изключително неприятно същество, готово да разкъса всички. Трето, използвал съм артефакт, който ми позволява да виждам през препятствия. Леко натискане на камъка в пръстена и всички живи същества в непосредствения радиус придобиват светещи очертания.
Зад вратата имаше само едно очертание, малко, гневно и нахално.
Но звуците… Реших да не бързам, да се справя с тях при следваща възможност. А нямаше никакво съмнение, че такава ще има.
Фактът, че Маргарет изобщо се беше появила, ме радваше. А нуждата на Маргарет от пари, за която ми бяха казали МикВой и Храфс (надявам се, че не са лъгали?), ми даваше толкова голямо пространство за маневриране, че ми се искаше да мъркам.
Марго има нужда от пари! Интересно ми е. Защо Филиния държи единствената си внучка във финансова незадоволеност? Страхува се да не я разглези с богатство? Това е често срещан проблем в богатите семейства.
Но докато Филиния се стиска, аз мога да „помогна“ на Маргарет. А каква по-добра причина младата дама да ме хареса допълнително?
Едно лошо нещо – планът да обсипя „любимата“ си адептка с подаръци ме занимаваше много повече от въпросите от национално значение. Дори отидох в Академията, за да изнеса лекция пред първокурсниците – Марго беше разсеяна, но мила.
А след лекцията това беше всичко! Настъпих собствените си желания и като се върнах в двореца, се потопих в работа. Трябваше да участвам в две срещи, да внеса три нови законопроекта, а в късния следобед – в частна среща с крал Дитрих.
Когато успях да прогоня мислите за Маргарет, работата стана много по-забавна.
Седях на срещи, преглеждах проекти, пиех чай с майка ми и дори проверих дали Карм се е върнал в своята кула, сякаш нищо не се е случило.
Напомних му как вчера не се подчини на заповедите ми, а грифонът стисна очи като дете и каза: Не съм аз и не съм тук.
– Добре, добре, добре – измърмори той.
И най-глупавото беше, че не можех да се ядосам или да се скарам сериозно на Пазителя.
От кралете не се очаква да се съмняват и аз обикновено спазвах това правило, но точно сега не можех. Маргарет беше в опасност, Карм се беше притекъл на помощ, как можех да му се скарам?
Трябваше да благодаря на грифона, но фактът, че той бе отвлякъл дамата от справедливия ми гняв, беше нещо, което не ми харесваше!
Ами ако тя отново се забърка в някоя история?
Е, не. След вчерашния ден това определено беше изключено.
Също така осъзнах, че ще трябва да се оплача на Филисия. Ще ѝ разкажа за приключенията на любимата ѝ внучка, веднага щом херцогиня Сонтор приключи с решаването на проблемите в херцогството и се върне при нас.
Тя със сигурност ще се разсърди. Но със сигурност ще успее да повлияе на това малко отроче. Тя иска да преживее приключение, нали разбирате. Нека бъдем обективни, Маргарет може да намери приключения и тук, в столицата. Всичко, което трябва да направи, е да дойде при мен.
Мисълта за Марго беше твърде приятна. Дотолкова, че при пристигането на Дитрих едва успях да сложа сериозно изражение на лицето си.
Моят съсед и съюзник пристигна с телепорт, придружен от началника на магическата си охрана – намръщено лице и прегърбен Азиус..
Слугите придружиха двамата до кабинета ми, където до тлеещата камина вече бяха поставени допълнителни столове и маса със закуски и напитки.
Първото нещо, което Дитрих попита:
– Как е лорд Паор?
– Не е добре – отвърнах аз. – Лечителите правят всичко възможно, за да го поддържат жив, но няма да е жив още дълго.
– Много е тъжно – каза Дитрих.
Мълчахме няколко секунди и след това пристъпихме към работа.
Обсъдихме коалиционните планове, износните и вносните мита. Аз бях сам, а Дитрих, както обикновено, беше в компанията на Азиус, който почти никога не напускаше страната на собствения си монарх.
И винаги мълчеше. Някои хора дори смятаха, че Азиус е глупав – понякога дори аз си мислех така.
Причината, поради която Дитрих наруши правилата на частните преговори? Той беше много посредствен маг, въпреки произхода си. А когато си имаш работа с могъщи магове като мен, подобни неща са риск.
Но никога не е имало изтичане на информация. Дитрих и Азиус бяха обвързани с много клетви и аз не се страхувах. Говорех откровено и открито. Изслушвах противоположни мнения, спорех, понякога дори се шегувах нецензурно.
Когато зад прозорците се стъмни и часовникът наближаваше полунощ, бяхме приключили с политиката и аз се канех да обсъдя темата, повдигната от майката настоятелка Флория, но тогава се случи неочакваното.
В центъра на стаята проблесна телепорт и пред нас се появи момиче, увито в тъмно наметало. Азиус веднага се напрегна, а аз…
– Успокой се – каза мага. Той си пое дълбоко дъх и погледна въпросително към Марго.
Няколко секунди мълчание. Недоумението на гостите, изпънатото лице на самата адептка. След това казах, старателно прикривайки победоносната си усмивка:
– Добър вечер, Маргарет. Отиваш ли някъде?
Тя отвори и затвори устата си. Стисна дланта на ръката си, в която явно се намираше пластината на телепортационния амулет. Дамата бе очаквала да бъде под прозорците на общежитието, но обстоятелствата се бяха стекли по друг начин. Едва се сдържах да не извикам: изненада!
Изкашлях се, напомняйки на дамата за благоприличието, и тя най-сетне седна в един не особено почтителен реверанс.
Плавно се надигнах от стола си и се приближих. Тя се опита да скрие ръката си с амулета, но аз властно протегнах дланта си.
Казах:
– Може ли?
С голяма неохота адептката подаде кръга, а аз се престорих на изненадан:
– Уау! Какво интересно нещо.
Бузите на момичето пламнаха още по-силно.
Марго очевидно искаше да попита. Искаше да разбере какво се случва, но присъствието на непознати я караше да бъде предпазлива.
– Господа, позволете ми да ви представя лейди Маргарет Сонтор – казах аз не без удоволствие.
И вече на Маргарет:
– Маргарет, това е негово величество Дитрих – посочих моя съюзник – владетел на Откеим. И лорд Азиус, началник на магическата служба, който е личен телохранител на Дитрих.
– За мен е удоволствие – издиша Марго замаяно.
– Моля, присъединете се към нас, госпожице – отново бях учтив. – Искате ли малко чай? Или може би малко вино?
Тя определено искаше вино, и то повече и по-силно. Но не го призна на глас, а поиска чай.
Трябваше да извикам слугите да донесат още един стол и да сервират на момичето както трябва. Едно лошо нещо – не можех да изтрия усмивката от лицето си.
Гостите гледаха с голям интерес. Самата Марго пламтеше от смущение и буквално се задъхваше от мрачно любопитство.
Тогава Азиус не можа да издържи повече:
– Ваше величество, моля за извинение, но дворецът ви не е ли защитен от телепортационни проходи? – Не толкова от любопитство, колкото от предпазна мярка.
– Защитен е – потвърдих аз. – Местата, до които човек може да се телепортира, са ограничени. Но за лейди Маргарет беше направено изключение.
Веждите и на двамата мъже се вдигнаха.
Мислеха си нещо неприлично и макар че нямаше причина да го оправдая, казах:
– Лейди Маргарита е адептка. А някои адепти понякога си мислят, че са по-умни от учителите си. С всичко, което произтича от това.
Азиус не помръдна, но Дитрих направи пауза и кимна разбиращо. Марго прехапа устни, опитвайки се да скрие раздразнението си. Дали беше разбрала, че амулетът, който и беше дал Храфс, беше заменен с подобен, но различен?
Чудя се дали щеше да се възмути от фалшификата? Или пък ще приеме факта, че се е озовала в кабинета ми само защото отново е нарушила уговорките ни?
Отпих глътка вино и отново се усмихнах. Колко хубаво е все пак да спечелиш!
И вторият момент… Подмяната на амулета ми бе струвала кратка схватка с Жреца и ръцете ми. Колко хубаво, че тези наранявания не бяха напразни.

МАРГАРЕТ

Джордж беше като котка, която най-сетне се е добрала до заветното канарче.
Каква е съдбата на птицата? Уви, тя беше незавидна – да играеш и да ядеш!
Честно казано, опитах се да се слея със стола, но ефектът беше обратен – само Джордж не ме гледаше, но високопоставените му гости ме изучаваха внимателно. Особено Азиус. Беше висок, слаб и прегърбен, с тясно, жълтеникавозелено лице.
Дитрих изглеждаше много по-хубав. Не беше млад, с около десет години по-възрастен от Джордж, широкоплещест и величествен. Права кафява коса до раменете, присмехулни сини очи.
Кралят на Откеим беше страшно заинтересован, но не бързаше да задава въпроси. Като Азиус, който след репликата за това, че телепортирането изобщо е позволено, се преструва на риба.
Аз също имах въпрос за телепортите – не само дворецът, но и Академията е защитена от магически пътувания! Значи и тук са направили изключение за мен?
Мълчаливо страдах и наричах себеси с лоши думи. Знаех, че не трябваше да се съгласявам на нощно разпределение на плячката! Но кой знаеше, че Джордж щеше да заложи такава мрежа от капани само за една нощ?
А какво щеше да каже Филиния, ако чуеше новината? Впрочем, не дали, а когато чуе. Сама ще кажа на херцогинята.
Ооо, това е сложно.
– Лейди Маргарет, какво ще кажете за малко сладки? – Предложи подигравателно Джордж.
Поклатих отрицателно глава, не че се успокоих, но се насилих да се съвзема. Усмихнах се, доколкото можах, и техни величества – о, късмет! – Най-сетне се върнаха към собствените си дела.
Дитрих заговори за някакви припаси, Джордж подхвана темата и макар да звучеше сериозно, изглеждаше подобно на разговор за времето. Че вече са обсъдили всичко наистина важно и сега просто запълват тишината.
Но тази загриженост за собствените им дела беше приятна. Отвличаше мислите им от моята личност.
Когато допих чая си и оставих чашата настрана, почти се успокоих и дори извърнах глава, за да погледна към кабинета.
Беше просторен и луксозен, богато украсен в някои отношения и почти аскетичен в други. Най-забележимите елементи бяха масивното бюро и огромната камина.
Сега седяхме до камината. Въгленчетата грееха, изпълвайки пространството с топлина и алени отблясъци. Нямах време да се възхищавам на горенето – за мен все пак си спомниха.
– Лейди Маргарет – обади се внезапно Дитрих. – Вие сте внучка на лейди Филиния, нали? Неочаквано намерената наследница?
– Нито неочаквана, нито намерена – отвърнах аз, като си наложих нова усмивка. – Просто баба ми не искаше никой да знае за мен, докато не се сдобия с магия.
– Мм-хм – каза Дитрих. – А как е? Как е дарбата ти? Бях чувал слухове, че семейство Сонтор е малко закъсало с магията, нали?
Повдигнах рамене и Джордж отговори:
– Магията на дамата е добре. Дори по-добра, отколкото ни се иска да бъде.
Дитрих погледна въпросително и Джордж обясни:
– Дамата едва е навлязла в първата си година, но вече е успяла да унищожи няколко класни стаи.
Владетелят на Откеим се загледа заинтригувано.
– Това са били случайности – промълвих аз. Не си направих труда да изтъкна, че втория път собственият артефакт на Джордж беше унищожил класната стая.
– Мечтаеш да се специализираш като боен маг, нали? – Попита учтиво Дитрих.
Въздъхнах и…
– Не. Бих искала да бъда променящ се.
– Наистина? – Кафявокосият мъж се изненада.
Мрачният му на вид телохранител също настръхна, но Джордж не помръдна. Предполагам, че кралят просто не е приел сериозно признанието. Сега можех да кажа всичко, но не биваше да казвам нищо за специалността си „Сянка“. Дори Дитрих да е приятел, за такива неща не се говори предварително.
– Лейди Маргарет е голяма мечтателка – засмя се Джордж.
Кимнах, без да възразявам.
– Знам, че отдавна не са се появявали магове с тази специалност – добавих, предусещайки въпросите – и знам, че е малко вероятно да стана Променящ, но бих искала.
– Не са се появявали – потвърди Дитрих. – Но се носят слухове, че все още има променящи.
Джордж не отрече тази информация, но погледът му стана хищен. Сякаш самият той отдавна бе търсил по света такъв магьосник, но така и не бе намерил такъв.
Спомних си за учебника, където черно на бяло пишеше, че променящите отдавна са изчезнали. Значи и в този свят има някакъв вид цензура? На адептите се подава информация по начин, който е благоприятен за силните на деня?
Е, не съм изненадана.
– Какво ще кажете за по-обикновени мечти? – Отново заговори Дитрих. – Ако с Променящият не се получи?
– Харесват ми много специализации. Не бих имала нищо против да стана момиче от портала.
Сега изражението на Джордж се изкриви, не много, но се забелязваше. Но той не каза нищо на глас.
Вместо това смени темата:
– Между другото, как вървят нещата в посолството? Решен ли е проблемът с фасадат?
– Вие се справихте с това – каза Дитрих с кратък полупоклон.
От последвалите реплики разбрах, че тук, в столицата, са представени няколко нации, включително и Откеим, с посолства и щабове, точно както би трябвало да бъде. А конкретно Откеим имал някои проблеми с възстановяването на фасадата на имението, където се намирало посолството. Джордж помогна за решаването на проблема.
После обсъдиха посланика на Откеим и когато всички участници в разговора отново се взряха в моята скромна особа, на вратата се почука.
Не беше прислужник, а млад аристократ в строг костюм. Той постави бележка в дланта на Джордж, той я прочете и кимна:
– Върви.
Аристократът изчезна, а Дитрих, виждайки как по лицето на Джордж се появява сянка, се заинтересува:
– Случило ли се е нещо?
– Нищо неочаквано. Лорд Паор е мъртъв – въздъхна негово величество.
Настъпи пауза, а после и Дитрих, и седящият до него телохранител се взряха в стената зад мен и Джордж.
Аз и Негово Величество седяхме един до друг и не можехме да виждаме какво гледат – трябваше да се обърнем. И не знам как е с моя вечно ръмжащ сюзерен, но аз бях в недоумение – какво е това?
Малка светеща топка бавно премина през стената и плавно се насочи към нас. Вълшебно семе? Какво правеше то тук?
Напрегнах се.
Когато топчето се издигна над нас и увисна над компанията ни, стана по-объркано. Но след това стана още! Семето се изви във въздуха и се приближи към мен.
Много плавно, много спокойно, семето се спусна надолу и падна в скута ми. Лицата на всички свидетели се изпънаха. След много дълга пауза Джордж извика:
– Марго?
Нямах представа какво да кажа.
Тогава Джордж протегна ръка и семето се дръпна настрани. То се изтърколи от краля, като все още почиваше в скута ми.
– Какво се случва? – Намръщи се Джордж.
Всички продължаваха да се взират в семето. Знанията ми бяха недостатъчни за каквито и да било заключения и съжалявах, че Зора не е тук. Но отговорът дойде и Джордж го даде:
– Това е подаръкът на Паор – каза той. – Виждаш ли колко ярко свети? Определено е негово.
Един дъх и кралят добави:
– Маргарет, това семе те е припознало като своя господарка.
Дитрих и Азиус най-сетне се успокоиха.
Кралят на Откеим подскочи на стола си, а телохранителят му се наведе напред, искайки да разгледа по-добре подаръка. Но Азиус седеше много по-далеч от Джордж, така че семето не се отдръпна.
– Ти си новата му стопанка – повтори Джордж. – Немислимо.
Мм-хм.
Все пак знаех нещо за това. Семето не може да отиде при външни хора. Ако се върне, то се връща само в семейството. То е като магическо наследство, което не може да бъде присвоено, откраднато или отвлечено.
Е, ако това е така.
– Имаме ли ние с Паор роднинска връзка? – Издишах, надявайки се, че това не е твърде странен въпрос.
В края на краищата, бидейки Сонтор, не мога да не знам собственото си родословие. Трябваше да знам генеалогията на важните роднини, а нямаше съмнение, че Паор е важен.
– Разбира се, че сте роднини – каза Джордж. – Но не чак толкова близко. Или по-скоро много далечни. Освен ако… – Той спря да говори.
Мисли си за майка ми? Човек, който е някак непознат и е тъмен кон?
– Между другото, това е напълно възможно – заключи Джордж. Той ме погледна с намръщен поглед.
Дитрих и Азиус също се взираха в мен, а аз нямах представа какво да правя с ценния си подарък. Трябва ли да го взема в ръцете си? Да изчакам да се появят истинските наследници? Или какво?
След поредната дълга пауза Джордж повика слуга и нареди:
– Донесете празна кутия за семената на подаръка. Всякакъв вид. Стига да е бързо.
Няколко минути по-късно кралят лично ми подаде продълговата плоска кутия с няколко клетки и заповяда:
– Сложете го вътре.
Докоснах семето – внимателно го вдигнах с пръсти и го поставих в нареза на кадифената подложка. Мислех, че след това ще ми отнемат кутията, но…
– Семето на подаръка е твое – потвърди Джордж мрачно. Той се поправи: – Искам да кажа, че е ваше. Госпожо – кимна той церемониално.
Издишах. Едва сега осъзнах колко съм се притеснявала да се разделя с това блестящо чудо.
– А…- Исках да задам въпрос, но ме прекъснаха.
– По-късно.
Джордж се усмихна официално на мен, после на гостите и нареди на чакащия слуга:
– Доведете Тонс.
Защо? За какво?
Научих за това, след като се появи точно този Тонс…
– Бихте ли бил така любезен да придружите дамата до лилавия салон – каза кралят. – Оставете я да изчака. Ще приключа с нея, когато съм свободен.
Беше някак страшно – наистина беше! Татуировката се размърда при вида на смаяния Тонс.
Но не бяха зададени никакви въпроси и дори гостите не се изненадаха, когато ме видяха да си тръгвам.
Не забравих да направя реверанс, а когато излязох от офиса, ме хвана поредната вълна от неприятни ледени тръпки.
– Моля, госпожо – побратимът на негово величество посочи изхода от приемната.
Отново се подчиних.
Няколко коридора и завоя по-късно Тонс внезапно спря и като ми хвърли строг поглед, от който не обягна притиснатата до гърдите ми кутия, каза:
– И така. Къде ще те водим?
Еми…
– В лилавия салон? – Напомних му.
Широкоплещестият мъж изведнъж се усмихна и каза:
– Нямаме лилав салон. Джордж мрази този цвят.
Устата ми се отвори от изумление.
– Как няма? А ако няма, тогава… извинявай, но къде ни изпратиха?
– Някъде – засмя се Тонс и татуировката отново се раздвижи. Артефакта не харесваше брюнетът. Точно сега толкова много ме тревожеше това, че ми се искаше да се обърна и да избягам.
Но това би било пълна глупост. Не познавах двореца, нито каквото и да било. Ние с Тонс имахме съвсем различно физическо телосложение – той щеше да ме настигне и даже да не се задъха, а аз щях да изглеждам като истерична глупачка.
Е, в момента съм истерична. Изплаших се от нещо непонятно на единственото основание, че в областта на задника ми се движи нарисувана змия.
– Ако бяхте мъж, щеше да е ясно – каза той с нов загадъчен глас. – Но ти си дама.
Тогава Тонс го „усени“:
– Между другото, лейди Сонтор, как изобщо попаднахте в двореца? И то в толкова късен час?
Той ме попита за това!
– Това беше Джордж – промълвих аз. – Неговите интриги.
– Интриги? Ммм, това е идея.
Не го разбрах, а Тонс ме поведе по пътя, през сложни коридори с различна ширина и заплетеност. После, изкачвайки се няколко етажа, се озовахме пред врата, на която мъжът почука.
Излезе прислужница в бяло набрашнено боне, погледна ни и каза:
– Моля за извинение, лорд Тонс:
– Моля за извинение, лорд Тонс, но лейди Мира тъкмо си ляга.
– Заповед на Негово величество – равномерно парира брюнетът и аз се почувствах истински зле.
Къде-къде са ме отвели?
– Лорд Тонс! – В гласа ми се долавяше оттенък на паника. – Няма нужда да разсейвам лейди Мира. Аз съм съвсем…
– Джордж каза лилавата всекидневна – възрази брюнетът – а това е намек за безопасност преди всичко. Ако бяхте мъж, нямаше да има въпроси, но вие сте момиче и ви уверявам, че тук ще бъдете в най-голяма безопасност.
И вече има прислужница:
– Уведоми кралицата майка, че Джордж е поискал да приеме лейди Маргарет Сонтор.
Сякаш с едно щракване ситуацията се промени. Лицето на прислужницата придоби друго изражение – определено бяха чули за мен. Нещо повече…
– Моля, влезте – прислужницата отстъпи настрани – лейди Мира ще се радва да ви види.
Тя звучеше толкова уверено, че ми се прииска да се отдръпна.
– Може би… – започнах аз.
Сякаш не ме бяха чули.
Уви, прислужницата беше права за „изключителното удоволствие“.

Назад към част 10                                                       Напред към част 12

Глава 9

– Добре, адепте Сонтор – кимна учителят. – А какво да кажем за законността на използването на такова заклинание?
– Мм-хм – протегнах се аз.
Зачудих се. Ставаше дума за елементарна магия, заклинанието за дъжд, и аз бях отговорила на първите два въпроса. Бях прочела предварително параграфите от учебника и се бях досетила за някои неща.
Но сега бях объркана. За каква закономерност можем да говорим, когато става въпрос за дъжд? Може ли наистина да е незаконен? Но как?
Щях да се откажа от въпроса, но тогава усетих познатото усещане за хладна буца „слуз“, която пълзеше по крака ми. Веднага бе установен телепатичен контакт, благодарение на който казах:
– Първо, има сухи райони, където призоваването на дъжд е разрешено априори. Второ, магьосникът може да разчита на устна, макар и по-добре писмена, молба от лицето, отговарящо за територията. Това може да бъде лице, отговарящо за всички земи – например граф, ако става въпрос за графство. Или може да бъде например главатарят на дадено село. Или конкретен фермер.
– Добре, адептка Сонтор. Третият критерий за легитимност?
– Магьосникът е длъжен да следва здравия разум. Той трябва сам да погледне състоянието на почвата и терена, за да прецени дали подобна намеса е подходяща, или не. Той трябва да вземе предвид наличието на реки, водоеми, язовири до…
– Това е достатъчно – прекъсна ме учителят. – Добре. Седнете.
Послушно паднах на пейката и казах мислено:
„Здравей, Зора.“
„И на теб също ти желая късмет, глупачке“ – измърмори тя мрачно.
Не се обидих, а се усмихнах. Добре, че никой не можеше да чуе Зора, иначе прякорът можеше да ми се залепи.
В компанията и без това си имаме Психопат и Зубрач. А до мен са Жреца, Зора и единственият, който получи нормално име – Гриша Грифонът. Стига с тези прякори, предпочитам да съм просто Марго.
Като стана дума за Гриша, бях притеснена. Все още не беше ясно откъде е дошъл, къде е отишъл и какво трябва да правя. Исках да обсъдя въпроса с по-запознатия с този свят МикВой, но преди лекцията не можах да кръстосам пътища с него.
Джим, както и Психо, не се появиха на закуска. Той дойде направо на лекцията в момента на звънеца.
Изглеждаше така, сякаш е бил сдъвкан и изплют двайсет пъти.
Единственото нещо, което имах време да попитам:
– Джим, как си? Всичко наред ли е?
– Мм-хмм – промърмори той.
Сега Джим седеше там и слушаше учителя, а аз отново бях звездата на въпросите. Сякаш всички учители участваха в това. Всъщност ме питаха много по-често от останалите.
„Забавлява ли се снощи?“ – Попита ме укорително Зора.
„Ами, забавлявах се“, отговорих уклончиво.
Казах и отново се съсредоточи върху темата. През последните няколко дни бях стигнала до убеждението, че на Зора просто ѝ е скучно, че затова ме преследва.
Още по-изненадващо беше да го чуя:
„Маргарет, има нещо, което трябва да обсъдим“. – И тонът беше странно напрегнат.
„Какво е?“
„Не сега.“
Предвид тона, бях много предпазлива. В същото време изпитах силно желание лекцията никога да не свършва!
Но звънецът иззвъня точно навреме и МикВой потегли, като преди това каза:
– Съжалявам, ще поговорим по-късно, имам нещо за вършене.
В резултат на това останах сама в междучасието с „петно“, залепено на напълно възстановения ми крак.
„И какво искаше да обсъдим?“ – Попитах без никакъв ентусиазъм.
Уви, най-лошите ми страхове се оправдаха…
„Маргарет, спомняш ли си онзи шифър?“
Разбира се, че го помнех! За първи път бях целуната заради него. И го направиха по най-откровения начин. И МикВой едва не загина!
„Аз го използвах – издиша Зора. – Разкодирах знанието, което беше скрито от мен“.
Аз останах безмълвна, а Зора добави след пауза:
„Възстанових всичко, което създателят беше заключил. И заедно разработихме теорията и структурата на заклинанието!“
Неволно се разтреперих, уточних:
„И какво е заклинанието?“
„Уф…“
Предполагам, че ако Зора беше човек, сега щеше да се разхожда из стаята.
Благодарение на телепатичната връзка изведнъж долових ехото на душевното ѝ състояние, а то не беше лесно. Нервност, гняв, объркване и нещо подобно на срам. Именно срамът се набиваше на очи най-много. Един аналог на земния изкуствен интелект – а аз вече не се съмнявах, че същността на Зора е точно такава – но тя е способна на срам?
„Спомних си защо той затвори това знание от мен, Марго. – Нова неочаквана изповед. – Това, до което бяхме стигнали, беше твърде неестествено. То противоречеше на самата същност на магията, а аз съм производна на магията и не можех да не реагирам на подобна заплаха. Първо се разярих, после започнах да имам грешки в мисленето си…“
Изкуственият интелект се е повредил прави програмна грешка? Уау.
„Какво е изкуствен интелект? – Веднага скочи Зора. – Какво е програмна грешка?“
„Грешки в мисленето“, обясних аз, като пренебрегнах първия въпрос.
Зора въздъхна. Точно в този момент звънецът иззвъня отново и МикВой също се върна, но нещо друго прекъсна разговора. Вместо учителя в класната стая влезе Джордж.
Издадох безмълвен стон, а погледът на краля веднага потърси скромната ми личност.
Едновременно с това той намери и бледия МикВой, а съученикът побърза да се отдалечи, сякаш изобщо не ме познаваше.
– Добро утро, адепти – каза Джордж със стабилен глас.
Той отиде зад трибуната и… Както и да е, оказа се, че е лошо. Той преподава днес.
– Безопасност при работа с бойна магия – каза негово величество и всички започнаха да пишат.
Известно време седях неподвижно, слушайки тезата за предстоящата лекция. Но в крайна сметка не можах да издържа:
„И какво изобретихте?“
Зора въздъхна, а след това и на мен ми се прииска да въздъхна, защото чух:
„Изобретихме начин да унищожаваме семената на дарбата. Начин да трансформираме, да променим енергията на семето, така че то да престане да съществува“.
Разбира се, все още не съм маг и изобщо не съм местна, но новината ме зашемети. Дори за краткото време, което прекарах в Академията, бях научила колко ценна е магията за този свят.
Не само такива „излишни неща“ като телепортацията бяха свързани с магията, но и много други неща. Същото това земеделие, за което липсата на суша беше важна, медицината, която тук се наричаше медицинско изкуство, правото – магията позволяваше много лесно да се потвърждава законността на сделките, предпазваше хората от измами и изобщо.
Думите на Зора отекнаха с тревога и някаква неизказана болка. Семето на дарбата ми беше все още неразвито, малко, но самата мисъл да го унищожа ме караше да потръпвам.
„Създателят не е направил това от злоба – повтори Зора. – Това беше чисто изследователски интерес, откритието беше до голяма степен случайно. Но методът е налице, знанието е налице…“
„Извини, че ще те прекъсна. Напомни ми, твоят създател все още жив ли е?“
Словесно отговорът не излезе, но „не“ на Зора беше съвсем ясно.
О, чудесно. Злият гений сред Променящите се е мъртъв, освен….
„Мислиш ли, че е могъл да предаде това знание на някой друг?“
Зора замълча за дълъг миг. Опитах се да използвам паузата, за да изслушам тирадата на Джордж, но не се получи толкова добре.
„Не е имал причина да предава знанията, но не изключвам възможността да ги е споделил с някой друг – каза тя накрая. – Теоретично всичко е възможно.“
Чудесно. С изключение на…
„Какво искаш от мен?“
Това беше груб въпрос, но не знаех как да го формулирам по друг начин. Искам да кажа, наистина! Има, грубо казано, технология за създаване на ядрена бомба, сега знам за нея, но какво следва? Как мога да помогна тук?
Зора също се замисли за момент, после отговори:
„Не искам нищо, Маргарет. Само да знаеш. – Пауза и после: – Трудно е да пазя такава тайна сама. Имах нужда от някого, с когото да я споделя“.
Не знам дали магическият изкуствен интелект е способен да изпитва вина, но имам чувството, че тя присъстваше и тук. В края на краищата Зора беше признала, че е замесена. А от това, което знам за тази всезнайка, мога да заключа, че създателят ѝ я е използвал като своеобразен компютър. Машина, без която обработката на огромен набор от информация е просто невъзможна.
„Не се притеснявай – прошепнах на Зора. – Създала си опасна технология, но магията все още съществува, така че всичко е наред“.
Тя отвърна с мълчание, което изглеждаше двусмислено. И по някаква причина си спомних за кутията на Сонтор, в която беше останало само едно семе. Но не беше ли това причината, поради която магията на Сонтор беше „намаляла“? Семената не са били унищожени или откраднати, а просто не са се върнали, защото не е имало потомци?
Намръщих се и мигом се стреснах от извикването:
– Адептка Сонтор?
А? Погледнах към нашия преподавател, който се взираше втренчено.
– Адептка Сонтор, повторете какво казах току що?
Какъв лош късмет!
– Е? – Подкани ме Джордж.
Но нямаше какво да повторя, дори Зора не можеше да помогне – беше погълната от разговора си с мен и не чуваше нищо.
За щастие въпросът “ за какво си се размечтала? Споделете го с нас!“ не се появи. Джордж сигурно си мислеше, че тя мечтае за него.
Беше глупаво изказване, но след това се сетих за неговите устни. А ръцете, докосването и тръпчивият аромат на мъжко тяло, примесен с парфюм, разпалиха огън по бузите ми.
Не исках да мисля! Не исках да анализирам! Но снощната целувка с краля беше някак твърде приятна. Толкова много, че нямах нищо против да се повтори.
Или имах нещо против? Или…
– Адептка Сонтор, на половин крачка си от провала – каза негово величество и продължи да говори за техниките за безопасност.
Така че трябваше да забравя за всичко останало и да се потопя в записките си.
Е, по време на голямото междучасие наистина хванах МикВой за гушата. Първо искрено се извиних за изчезването си от панаира, като обясних, че ми се е наложило да избягам спешно, но човекът махна с ръка. Но след това…
След това ми разказа за срещата на съучастниците ми с Джордж и колко лесно кралят е разбрал. От една страна, това ме натъжи, но от друга, изпитах облекчение, че след като той знаеше всичко, не можех да кажа нищо излишно вчера.
И още едно важно нещо:
– Джим, този грифон…
Лицето на МикВой потъмня и той ме погледна надолу.
– Нима не го разбираш, Марго? Аз самия не го осъзнавах. Но Психо го разбра, и не ни го каза.
– Какво не ни каза?
– Това не е обикновен грифон. Това е Кармукот, пазителят на кралското семейство. Той е истинска бойна машина, пълна с магия. Този грифон… той може да убие всички Каруми, взети заедно, без да се задъха!
– О – казах аз смаяно.
Замислих се и добавих на глас:
– Значи се сдобих с още един своеобразен артефакт?
– Сдоби? – Беше ред на МикВой да се изненада.
И не че признах, че съм глупачка, но съжалих за собствената си невъздържаност. Намалих гласа си и казах:
– Да не мислиш, че Негово величество ми е подарил сам рубинената висулка?
От лицето на моя съученик видях, че той си мисли точно това. Нещо повече, това си мислеха и всички останали!
Дали това беше глупаво заключение от тяхна страна? Но всъщност хората около тях нямаха друга информация. В края на краищата, те наистина нямаха представа за миграцията на артефактите, и затова…
– Всички казват, че ти и Джордж сте близки – изведнъж каза момчето. – Само че аз, като те познавам и разговарям с теб, не вярвам в това. Но и не мога да си обясня странната ви връзка.
Една пауза и убийственото:
– Маргарет, какво става с теб и краля?
Още едно „ъ-ъ“. Какво трябва да кажа на Джим?
Вероятно е рисковано, но аз избрах да кажа истината:
– Рубиненият медальон сам пропълзя към мен, както и няколко други артефакта. И двамата с Джордж нямаме представа какво представлява и какво да правим с това.
Лицето на МикВой се изпъна и разговорът се прекъсна, защото тъкмо влизахме в трапезарията. Видях Психото да седи на нашата маса в зоната на изолация, която отново започваше да се стеснява. Още няколко дни без инциденти и вероятно вече няма да ме смятат за опасна. След това хората щяха да се върнат на първоначалните си места.
Двамата с Джим се въоръжихме с подноси, взехме малко храна и когато се присъединихме към Психо, МикВой довърши:
– Както и да е, Маргарет, а грифонът, който ни спаси от тази женска, е Карм. Пазител на кралския род и личен звяр на Джордж.
Звяр ли е, или птица? – Исках да попитам, но не го направих.
А Храфс, който чу забележката, се намръщи. Той също изглеждаше така, сякаш беше сдъвкан и изплют няколко пъти.
Но някъде по средата на храненето, когато стомасите им бяха малко по-пълни, Психо се развесели. Той се наведе напред и каза:
– Е, банда, тази нощ можем да си поделим плячката!
Аз се задавих с парче пай с месо. Добре. Изчакайте.
– Защо през ноща?
– Защото ние с Джим сме заети до вечерта – каза Психо, отново натъжен.
– С какво, ако мога да попитам?
Да, стана ми любопитно и малко неудобно, защото не исках да нарушавам правилата заради необяснимата заетост на двамата съучастници в заговора. Нещата можеха да се отложат за утре, например. Така че бихме могли да се срещнем преди полицейския час.
Храфс и МикВой се спогледаха и въздъхнаха приятелски, но горчиво. И двамата намекнаха, че това не им харесва, но аз не повярвах на тъгата им, докато не разбрах за какво става дума.
Оказа се, че тъмни, вонящи мазета с охлюви и друга мръсотия по стените не съществуват само във филмите – имаше такива и тук. Тази двойка авантюристи бяха изпратени да почистят едно от тези мазета. И всички животни нямало да бъдат убити, а сортирани и внимателно поставени в контейнери за по-нататъшни експерименти на медицинския факултет.
В този момент си дадох сметка, че едва ли някога ще отида при местните лечители! Разбрах също, че момчетата, за разлика от мен, са били наказани.
И не ставаше дума само за охлювите – бяха отменили всичките им почивни дни за един месец. И на двамата им беше обещано да се включат в някаква друга работа за доброто на Академията. И въпреки че на ректора не беше съобщена причината за тормоза, той напълно подкрепи инициативата на Джордж.

Назад към част 9                                                       Напред към част 11

Глава 8

ДЖОРДЖ

Веднага след като подписах договора, в палатката се вмъкна едно закръглено момче. Приближи се до господаря си и се наведе да му прошепне нещо. Веждите на търговеца се вдигнаха рязко.
И тогава новината беше споделена с мен:
– На панаира е кацнал грифон – каза търговецът.
И тъй като по ред причини беше добре осведомен за някои неща, уточни:
– Грифонът е много голям, с искрящо бяло оперение.
– Така ли? – Без да помръдвам, казах аз.
След кратка пауза се обърнах към момчето:
– Грифонът сам ли дойде?
– С ездачи. Двама младежи и едно момиче.
Бях изненадан, но не чак толкова много. Но издръжливостта ми се изчерпа…
– Е – казах, като станах от масата. – Посока?
Момчето изчака кимването на господаря за разрешение, преди да махне с ръка.
Кимнах на помощника си, като му казах да си свърши работата, и излязох от палатката. Увих се в наметалото си, макар че то беше безполезно – всеки, който се вгледаше в него, щеше да ме познае.
Няколко десетки крачки, един завой и видях поразителна картина. На ръба на транспортната платформа наистина лежеше Карм.
Не, мога да разбера много неща и почти съм се примирил с дезертирането на артефакта, но Карм! „Хубаво.“
Пристъпих по-близо и тогава бях забелязан. Маргарет, която се подпираше на страната на грифона, вдигна глава, виолетовите ѝ очи се разшириха драматично, устата ѝ се отвори в буквата „о“.
Спрях, давайки на дамата възможност да осъзнае какво се случва и борейки се безуспешно със собствения си гняв. От една страна, изпитвах огромно облекчение, че съм я открил жива! Но къде точно е намерена, беше вбесяващо.
А присъствието на Карм подсказваше, че Марагрет е в голяма опасност – иначе Пазителят нямаше да дойде.
С приглушено ръмжене направих още една крачка, а младата лейди Сонтор побеля още повече. Преглъщайки нервно, тя започна да се катери върху Карм. Вкопчи се в него, като едва не изтръгна перата му, но Пазителят, невероятно, я търпеше.
След това двамата потеглиха. Втурнах се напред, като мислено заповядах на Карм да спре, но той не се подчини. – Не слушаше. Той просто скочи в небето, отнасяйки нарушителя далеч от наказателната ръка на закона.
Не издържах повече и изръмжах.
Исках да прокълна – силно, яростно и нецензурно! Какво, по дяволите, правеше тя тук? Можех да разбера много неща, но да я срещна тук?
След няколко секунди на бяс се съвзех и попитах гръмко:
– Кой иска да изкара малко пари?
Веднага към мен се хвърлиха няколко не най-еднозначно изглеждащи мъже.
Охранителите също се заинтересуваха – трябваше да сваля качулката си, разкривайки самоличността си и показвайки, че съм в правото си.
Кралете винаги са в правото си. Винаги и навсякъде!
– Двама млади мъже са долетели към Планините заедно с това момиче – казах аз с ръмжене. – Намерете ги и без да ги наранявате, ги доведете при мен.
Мъжете изчезнаха. Бяха водачи на местните групи „работници“, онези, които поемат всякакви задачи – от носене на тежки товари до конкурентни съперничества.
Стражите бяха още по-предпазливи, но аз махнах с ръка в повелителен жест.
И тогава наблизо се чу звук:
– Добър вечер, Джордж.
Обърнах се плавно. Погледнах назад и мислено въздъхнах – точно това ми трябваше. Съветник Ирнар, по дяволите!
Новината за вълненията в планините така или иначе щеше да се разпространи. Заинтересованите страни и любителите на клюки като Ирнар така или иначе ще разберат.
Но това все пак не е щастливо.
– Добър вечер – казах аз. Едва сега осъзнах, че Марго е разговаряла със съветника, когато бях пристигнал.
Нима се познаваха? Или пък Ирнар имаше нужда от нещо? Дали се е интересувал от грифона?
– Джордж, ти също си тук – започна Ирнар. – Удивително. Да те попитам какво правиш в Горните земи?
– Разхождам се наоколо – усмихнах се ослепително.
Съветникът кимна разбиращо; явно самият той се „разхождаше“. Дори исках да го попитам за това, но нямах време, първи заговори Ирнар:
– Джордж, а кое е това прекрасно момиче?
Неволно стиснах зъби. Разбира се, безполезно е да се крием, умният Ирнар със сигурност ще разбере, но…
– Много талантлива адептка на нашата Академия.
– Адептка? М-м-м… – съветникът се протегна, видимо развеселен. – Тя има ли си име?
Отново нямаше смисъл да го крие, Ирнар щеше да разбере, и то бързо. Въпреки това отговорих:
– Просто Адептка.
– Просто адептка, който лети на Пазителя на кралското семейство на Естрил?
Ти, копеле.
Но аз вдигнах ръце. Искам да кажа, да, това се разбира. Чудеса, но все пак.
– Джордж – започна отново съветникът, но аз го прекъснах.
– Съжалявам, Ирнар, но в момента съм зает. – Те влачеха две момчета, които бяха вързани и протестираха.
Охраната отново се активизира, защото не биваше да се „обиждат“ спазващите закона посетители на панаира.
Но ситуацията се разреши от само себе си. Когато МикВой и Храфс ме видяха, спряха да ритат и рязко се успокоиха, като по този начин потвърдиха вината си.
Няколко тежки кесии на групата, която достави моите поданици, и аз попитах мрачно:
– Какъв е смисълът на това?
Момчетата рязко се намръщиха и замълчаха.
– Какво правите тук? Как се озовахте тук?
МикВой се оцвети в зелено, а Храфс се дръпна. Трябваше да изкажа това, което беше ясно и без думи:
– Не се опитвайте да избягате. Ще ви убия.
Това е всичко, остатъците от бунта утихнаха, глупавите надежди бяха издухани от главите на авантюристите.
– Повтарям въпроса – казах с натиск.
– Ние просто… просто бяхме любопитни – промърмори Храфс.
Трябваше да извадя още една торбичка, пълна със злато, и отново да се обърна към чакащите наблизо работници:
– Покажете ми къде са отишли онези двамата!
МикВой нададе тих вой, а Храфс отново се опита да се оправдае:
– Ваше Величество, нищо лошо.
– Сега ще разберем – изкрещях аз.
Имаше много свидетели на ситуацията, включително и Ирнар. За щастие прекалено любопитният съветник не ни последва.
Той обаче ми пожела късмет и отново прозвуча весело. Ето двама глупаци, които се подиграват с краля си.
Храфс и МикВой не се опитаха да избягат, а ме последваха до хубава шатра на един от търговците.
– Защо сте отишли там? – Зададох още един въпрос.
Те мълчаха. Надявахте се на тайна сделка ли? Да, аз съм на ход!
Влязох в палатката, като извадих четвърта кесия, и няколко минути по-късно, когато подкупеният и притиснат търговец ми показа стоката, доставена от тези двамата, се почувствах… малко зле.
Карумите? Наистина? Донесоха пластини от Карумс?
И кой, мога ли да попитам, е убил тези неща?
След като търговецът ми показа няколко изхвърлени, повредени плочи, аз самият едва не се превърнах във всеядно чудовище.
Просто видях някои много характерни следи от топене, порязвания и сажди. Всичко това показваше, че моят рубин е бил приложен върху карумите.
А ако случаят беше такъв, значи Марго е участвала пряко в борбата. Моята „любима“ адептка, която беше обещала да се държи прилично, беше на лов за чудовища!
След като пресметнах количеството на плочите, продадени от адептите, осъзнах, че за днес имам достатъчно новини – още една и просто няма да мога да я понеса.
Те са убили четирима! Четирима възрастни карума срещу един порталист и няколко новородени магове. Неуспешна комбинация. Истинско чудо е, че лейди Сонтор, МикВой и Храфс са оцелели.
И ако последните двама не са особено жалки, то Маргарет…
– Чия беше тази идея? – Попитах, докато напусках палатката.
Попитах с любезно, но тази любезност накара водата в близките локви да замръзне.
Адептите се разтрепериха. И тогава МикВой издаде „страхотно“.
– Идеята беше колективна.
– Какво имаш предвид? – Изкрещях аз… Може би Джим е объркал думите? Сбъркал ли е? Не знае значението на думата „колективен“?
– Всички заедно я измислихме – каза МикВой и преглътна. – Искахме приключение.
О, да?
– Е, поздравления! – Усмихнах се широко. – Намерил си „приключението“!

МАРГАРЕТ

След топлия душ беше ясно, че всичко е ужасно. Не броих синините – бог с тях, но кракът ми в областта на глезена беше отекъл до състоянието на малко дръвче.
Беше болезнено и да стъпваш – явно адреналинът го беше задържал преди, но сега го нямаше. Трябваше да изляза от банята, като се държах за стените и се опитвах да разбера какво да правя.
Но не можех да мисля трезво, очите ми се насълзяваха. Искаше ми се да падна на леглото и да забравя – уви, неосъществима мечта. Първо изсуших косата си, защото не можех да спя с мокра глава. После събрах тетрадките си за утрешния ден.
След това се опитах да прелистя учебника си по „Основи на магията“, за да видя дали ще успея да намеря лек. Когато не намерих, стигнах до разочароващото заключение, че утре ще трябва да отида в лазарета.
Кракът ми беше още по-отекъл и мораво-син на цвят. Трябваше ли да тичам до банята за кърпа, за да сложа студен компрес? Не, не мога.
Изтощена, вече бях под завивките, с намерението да изместя Жреца от средата на леглото, когато на вратата се почука, далечно, приглушено и заплашително.
– О, не – изстенах на глас.
Дали комендантът е забелязал неразрешеното ми влизане?
Почукването се повтори, а посетителят не отстъпваше.
– О, по дяволите – изругах отново на глас.
Наметнах тънък халат върху нощницата си, а после… протегнах ръка и измъкнах джаджата изпод лапите на котката. Жрецът веднага издаде войнствено „мяу“, но аз нямах намерение да отнемам телефона завинаги – не бях самоубиец!
Просто изключих звука на видеоклиповете му и хвърлих телефона под леглото, в случай че комендантът влезе тук.
След това, под звука на същото почукване, пропълзях до вратата.
Съжалявам, че я отворих! Вместо строга жена с недоволно лице, това беше Джордж!
През ума ми преминаха ято уплашени мисли, като си мислех, че това не може да е така. Че това е дамско общежитие, че аз съм адептка и че никакъв етикет не позволява посещения на порядъчни млади дами през нощта.
Но на негово величество не му пукаше!
– Добър вечер, Маргарет – каза той, като направи безцеремонна крачка напред.
Инстинктивно се отдръпнах, като се опитах да се усмихна напрегнато, но не се получи. Бях не толкова уплашена, колкото смутена. Дали чудесата са свършили и Джордж все пак няма склероза?
Кралят огледа с бърз поглед всекидневната и се отправи енергично към чифт кресла. Седна и ме погледна с такова неудоволствие, че ми се прииска да пропадна през пода.
– Хм – казах аз.
Джордж не реагира.
– Ваше величество, ах…
Сега той заговори. Или по-скоро заповяда, като посочи близкия стол:
– Седнете, ако обичате.
Тонът му накара ръцете ми да треперят. Мисля, че съм прецакана, и то много.
– Маргарет, не ме карай да чакам.
С въздишка затворих вратата, обърнах се… И когато направих първата крачка към мое величество, кракът ми бе пронизан от такава болка, че от очите ми изскочиха искри.
Извиках. А Джордж скочи и след секунда беше при мен.
– Какво се случи? – Попита той с ръмжене.
– Но… изкълчих си крака.
В един момент бях в ръцете му. Пренесе ме до стола, постави ме, а после…
Джордж седна, вдигна подгъва на халата ми и… Иска ми се да не беше го правил! Защото погледът, който ми хвърли, беше като ядрена експлозия.
Подутият ми крак не се хареса на Джордж дори повече от присъствието ми в Хайлендс.
– Маргарет, скъпа моя – каза кралят с глас, от който ме побиха тръпки – кажи ми, дали и Храфс и МикВой получиха някакви контузии?
– Мм-хм.
„Значи ще получат!“ – Прочетох в очите на краля.
Ситуацията беше станала доста опасна. Трябваше спешно да се смени темата! Но болката в крака ми попречи да мисля.
– Интересно е как спазваш обещанията си – промълви Джордж иронично и все така гневно.
Той извади от джоба си малка плоска колба и разпръсна няколко капки от някакво блестящо съединение върху кожата ми. Болката отстъпи веднага, а отокът започна бързо да намалява.
Кралят кимна със задоволство, докато наблюдаваше промените, стана и се отпусна на стола си. Лицето му беше малко по-мило, но аз не се заблудих. Това беше просто измама. Не можеш да ме изиграеш.
– Е? – Побутна ме Джордж. – Чакам обяснение, Маргарет.
Нямах представа какво да кажа.
Бях попаднала в далечен панаир, не знам дали е видял там момчетата.
Какво знае той?
– Маргарет, не ме ядосвай.
Бях много за това да не те ядосвам. Просто трябва да измисля как!
– Аз… ние…
– Напуснахте Академията тази сутрин – каза Джордж.
Имах ясното усещане, че ме залъгва.
Той или знае всичко, или не знае нищо, а ако проговоря, ще взривя цялата ни малка група на пух и прах.
– Какво е всичко това само за мен и за мен? – Казах нервно. – Защо не ми кажеш ти как си? Как мина денят ти?
– Чудесен – изсъска негово величество.
Прехапах устна и тогава ме връхлетя ново бедствие. Иззад плътно затворената врата на спалнята се разнесе неестествен за този свят звук!
Музика. И няколко възклицания на английски език. Готова да пропълзя под стола, осъзнах, че това е Жреца, който се е разбунтувал срещу безмълвните видеоклипове и по някакъв начин е върнал звука.
Лицето на Джордж се изпъна и аз се разпознах като най-нещастния стопаджия на света. Мислите ми се завъртяха в трескав хор: какво да правя? Какво да правя? Аххххх!
– Джордж, просто малко се заблудихме – въздъхнах, като нагласих яката на халата си така, че той се разтвори и разкри дантелата на ризата ми. Дантелата беше полупрозрачна и не скриваше всичко, което трябваше да бъде скрито. – Предполагаше се, че това ще бъде обикновено излизане, но в крайна сметка се оказа, че…
За моя огромна радост, зад вратата на спалнята отново се появи тишина, а гримасата на мое величество се върна при мен.
Върна се и замръзна! Замръзнал върху същата тази дантела… Или пък върху хищно блестящия рубин?
– Това няма да се повтори, обещавам – казах с безрезултатно изпъшкане. Не съм добра в съблазняването!
– Разкайваме се, признаваме вината си и обещаваме, че никога повече…
– Чувал съм за „никога повече“ – каза Джордж и се вгледа в дантелата… да, в дантелата.
Бузите ми се зачервиха. И тогава иззад вратата отново чух ритъма! О, Жрец. Ти, копеле. Ще те убия!
Ситуацията изискваше незабавни и решителни действия. Да отвлечеш вниманието на монарха с всички необходими средства. Накарай го да забрави всичко.
Как?
Не можех да измисля нищо по-добро от това да се изправя и на практика да се срина върху Джордж с писък на несъществуваща болка. В следващия миг ръцете ми се увиха около врата му, а устните ми се сгушиха в неговите.
И това беше всичко, светът плуваше, реалността изчезваше. Не знам за краля, но аз бях наистина зашеметен – истински водовъртеж вътре. Беше горещо и сладко, краката ми наистина се подкосяваха, а всичките ми мисли бяха изчезнали. Нямах представа какво правя.
Джордж отвърна на целувката веднага, сякаш нямаше други възможности. Устните му ласкаеха и дразнеха, утвърждавайки господството си, определяйки правилата и подчертавайки властта.
Но той не наказваше. Целуваше, сякаш пиеше, като пътешественик, който е прекосил огромната пустиня и е открил оазис. Едната му ръка хвана кръста ми, другата се плъзна по гърба ми, като се приближи опасно близо до бедрата ми. Но Джордж никога не премина отвъд тази точка.
Той целуна! И аз отвърнах с по-голяма готовност, отколкото трябваше. Забравих защо го правя. Наслаждавах се на това и дори не можех да се смутя.
Смущението дойде по-късно – когато целувката се прекъсна и ние се вгледахме един в друг, дишайки тежко.
Бузите ми не просто засияха, а пламнаха! Дори тихият туп-туп-туп, който все още звучеше иззад вратата на спалнята, не можеше да ме накара да повторя безразсъдната постъпка.
Съвзех се и се опитах да се отдръпна, но Джордж ме задържа. В потъмнелия поглед на и без това тъмните му очи се четеше: Какво правиш, Маргарет? Мислиш ли, че си ме заблудила?
Страхувайки се, че този диалог ще се превърне в реалност, аз издишах:
– Трябва да си тръгнеш.
Джордж погледна упорито и втренчено.
И да, все пак получих отговор:
– Добре, Марго, този път ще те предпазим от неприятности. Но не дай си Боже да ми дадеш още един повод да се притеснявам.
Аз не отговорих, но той го направи.
– Никакви Каруми. Никакви чудовища! Никакво нарушаване на правилата на Академията по магия. И никакво измъкване за незаконни битки!
Наведех мрачно глава, но това не беше достатъчно за краля:
– Обещай, Марго.
– Давам… честната си дума. Точно така, да.
Пауза, разредена от приглушено, но все пак отчетливо „youtz, youtz“. Но може би това е нервният ми слух и Георг не чува нищо.
– Какво ще направим, ако я нарушиш? – Нов и наистина плашещ въпрос.
Можех да се сетя само за една възможност за изкупление и тя беше неприлична. Но аз си прехапах езика! Няма как. Няма да платя тази цена.
– Ако я нарушиш, тогава ще помислим за това – казах накрая. Беше нахално, но пък беше честно, но не можеш да хванеш думата, ако излети.
Монархът оцени нахалството, но не се разсърди. Той се ухили и каза обещаващо:
– Добре.
Youtz, youtz, youtz….
Представителят на древната фамилия Естрил все пак си тръгна, а аз се подпрях безпомощно на облегалката на стола, в който ме бяха сложили нежно. Чувствах се замаяна, но кракът изобщо не ме болеше. Котаракът чакаше зад стената за ужасна разправия.
В крайна сметка не трябваше да взимам телефона си в Академията. Трябваше да го оставя в замъка на Сонтор заедно с другите „опасни“ неща.
Като говорим за опасни. Защо този път Жреца не ми се притече на помощ? Бях твърде погълната от гледането на видеоклиповете или смисълът беше, че кралят не ме тормозеше?
Главата ми се въртеше и реших да помисля за това утре. Или вдругиден. Или никога, ако неестествените звуци от спалнята нямаха никакво значение или неприятности.
А също така – ами ако този свят имаше някакви аналози на земните касетофони или друга техника? Нещо подобно, способно да пее и пищи, докато собственикът му отсъства от стаята?
В такъв случай човек би могъл да направи кръгли очи и да препише звуците на такова устройство.

Назад към част 8                                                       Напред към част 10

Глава 7

ДЖОРДЖ

Аз съм кралят! И аз съм всемогъщ!
Но не и когато става дума за Маргарет Сонтор…
Да не мисля за тази млада дама беше дори по-трудно, отколкото да споря с майка ми. В споровете с лейди Мира печелех, макар и не често, но тук бях пълен провал.
След вечерята дойде остър пристъп на нетърпение. Избърсах устните си със салфетка, обадих се на секретаря си и му казах да изпрати някой до портите на Академията, за да разбере дали Марго е отишла в града.
И ако е била, върнала ли се е? Или все още е някъде навън?
Ако беше, бях готов да я намеря и да я нахраня с ранна вечеря.
Ако се е върнала в стените на своята Алма матер, възнамерявах да направя същото. В главната сграда има покрив, от който се открива страхотна гледка.
Поставих там маса за двама и устроих малка засада от анимаги на единственото стълбище. Просто в случай че някоя котка, изпълзяла от самата Бездна, поиска отново да се присъедини към нас.
Мисълта за котката накара драскотините на ръката ми да ме заболят. Направих гримаса, хванах се за предмишницата и изсъсках тихо:
– Е, коте…
Самите драскотини вече бяха заздравели – регенерацията ми, съчетана с лечебните усилия на момичетата от храма, бяха дали своето, но остатъчната болка все още беше налице.
– Ще те убия – обещах тихо аз.
Спомних си кратката ни битка. Виждате ли, Жреца не хареса тайното ми посещение в стаите на Маргарет. Каква защита. Единственото хубаво нещо е, че това плешиво чучело не може да говори, така че няма да и каже нищо.
Върнах се в кабинета, за да си подредя натрупаните дела, и тогава получих разочароващи новини. Лейди Сонтор все още не се е върнала в Академията! Нещо повече.
– Лейди Маргарет си е тръгнала рано тази сутрин, веднага щом портите са се отворили – докладва секретаря, преразказвайки доклада. – Тя беше придружена от Джим МикВой и Лим Храфс, по прякор Психото. Всички те изглеждали странно. Лейди Маргарет беше облечена в костюм за езда, МикВой беше облечен така, сякаш отиваше на разходка в центъра, а Храфс носеше ловен комплект. МикВой и Храфс имаха и чанти през рамо.
Дори не забелязах, че се бях издигнал над бюрото, опирайки юмруците си на документите.
Секретарят, като погледна лицето ми, пребледня, но довърши:
– И отрядът на градската стража е видял трима младежи да влизат в портал тази сутрин. Те отворили портала в една уличка, сякаш се криеха от някого.
– Е – казах заплашително аз.
Изрекох го, а после се принудих да се успокоя. Обективно погледнато, телепортирането не означава нищо лошо. Странните дрехи също не са престъпление.
– Изпратете някого в Големия храм и го помолете да провери.
Защо? Защо? Може би триото е решило да се върне, за да довърши започнатото миналия път? В края на краищата те бяха прогонени! Вероятно са съкратили приключението си.
– Какво да правим, ако те са там? – Каза секретарят.
– Лейди Маргарет трябва веднага да дойде при мен.
– А ако тя се съпротивлява?
Въпросът беше неочакван.
Погледнах секретаря, сякаш беше пълен глупак. Каква съпротива? И откога на хората, които изпращах, им пукаше за думата „не“?
– Все ми е тая доведи я – изръмжах аз.
Секретарят кимна и аз добавих:
– Нека да погледнат и в града. Включително да проверят имението на Сонтор. И изпратете някой в херцогския замък. Маргарет може да е там.
Казах го, но се разкрещях. Това ми напомни за последния път, когато дадох същите нареждания точно преди седмица.
– Намерете я! – Изкрещях аз.
Уви, сценарият от миналия уикенд се повтори не само в това. Най-неприятната прилика – Маргарет и нейните съучастници моите хора не бяха открили.
Но по-лошото беше, че времето минаваше, а адептката не се връщаше. Ранната вечеря беше свършила, късната вечеря беше свършила, а Маргарет я нямаше!
Бях ядосан като гладен алигатор и внимателно прогонвах мисълта, че нещо се е случило с дамата. Тя има моите артефакти. Ако не друго, те ще я защитят.
Когато мракът избледня, трябваше да предам контрола над търсенето на Тонс. Увих се в наметалото си и, проклинайки Храфс и МикВой с последните думи, призовах личния си портален човек – в графика имаше едно нещо, което не можеше да бъде отменено.
Вече закъснявах, а отлагането щеше да застраши една конкретна и изключително важна сделка за нашите арсенали.
Стиснал зъби, напуснах столицата. По-добре Маргарет да бъде намерена, преди да се върна, иначе нямаше да нося отговорност за себе си.
Аз обаче и без това трудно нося отговорност за себе си в момента.

МАРГАРЕТ

Спускахме се дълго време. Гриша правеше завой след завой, сякаш се любуваше на безкрайните светлини на един наистина огромен панаир. По това време небето вече беше напълно почерняло, слънцето беше изчезнало.
Бях хипнотизирана от гледката, но удоволствието не продължи дълго. Спомних си за общежитието и строгия комендант – нямаше да успеем да стигнем навреме, а това беше проблем. Ще си имам неприятности.
Точно така. Какво ще стане, ако пропътуваме остатъка от пътя не на грифон, а чрез телепортация? В края на краищата няма изкривяване, а Психо знае координатите на столицата.
Но как ще реагира нашият пернат приятел на подобно бягство?
Хлъзгава точка номер две – грифонът долетя до мен, значи е мой? Следователно той трябва да бъде настанен и поддържан някъде? Но един огромен крилат звяр не е коте, не можеш да го внесеш в Академията.
Така че ще трябва да отидем в имението. Но как ще реагират те на такова животно? Как реагират на такива „птици“ в този свят?
Получих отговора на последния въпрос веднага щом се приземихме на широката, свободна от шатри и сергии пазарна площ.
Хората бяха зашеметени. Гледаха ни така, сякаш един Ролс Ройс се беше врязал в улицата на най-провинциалния от всички провинциални градове.
Зяпачите, които бяха по-многобройни, отколкото ми се искаше, отвориха усти! А Психото, който седеше зад мен, се пресегна, потупа ме по рамото и каза:
– Успокой се, Маргарет.
После Гриша седна и момчетата забързано ускориха ход. За мой късмет МикВой също изглеждаше надут – тоест не само аз се чувствах странно.
– Премести грифона настрани – заповяда Психото.
После отново се огледа и добави:
– Знаеш ли, Марго, защо не отлетиш още сега? Без нас?
– А ти? – Бях изненадана.
– Можем да стигнем дотам с портал.
– Значи може би всички трябва да отидем с портал? – Помислих си и после казах.
– Няма смисъл. Така или иначе ще си навлечем неприятности. Независимо дали ще се върнем заедно, или сами, или каквото и да било.
Той погледна към нашия спасител, който погледна Психо много неодобрително.
– Е, почакай, Марго – каза Храфс и въздъхна. – Няма да се бавим дълго. Но ако нещо, ако имаш някакви проблеми, отлетя без въпроси.
И Джим измъкна едно „оптимистично“:
– Е, или викай.
Момчетата се обърнаха и се насочиха към най-близкия търговски център. Главата на Джим се завъртя и той подскочи нервно, опитвайки се да не изостава.
Аз изстенах тихо, после прошепнах на грифона:
– Можеш ли да се преместиш някъде встрани?
Лъвската птица се подчини. Само че фактът, че се бяхме преместили, не променяше нищо.
Чувствах се толкова неудобно, че ми се искаше да се почеша. Приземихме се почти в центъра на един огромен пазар и Гриша наистина предизвика фурор. Всички се взираха в нас! А публиката се увеличаваше с всяка изминала минута.
За щастие имаше охранител, който ни помагаше.
– Хей, какво е това събиране? – Извика мъж в униформено яке с червена лента на рамото. – Да се разпръснем, да не се тълпим!
До мъжа веднага се появиха още трима мъже и хората започнаха неохотно да се разпръскват. А аз…
Това беше страховито! Просто страховито! Изведнъж осъзнах, че съм съвсем сама насред оживен пазар, в чужд свят и в чужда страна. Не познавам правилата, не познавам рутината и въпреки това главата ми се върти в търсене на нещо интересно – все пак съм любопитна!
Цялото ми тяло е сковано, а нараненият ми крак ме боли. За щастие защитният балон, създаден от артефактите, е изчезнал.
След като се поколебах известно време, отново се обърнах към грифона:
– Гриша, мога ли да сляза от теб?
Клюн клюн клюн!
Но грифонът седна, после общо взето легна и постави крилото си по подобие на трап.
На крилото не се качих, страхувах се да не счупя нещо, спуснах се така, с грацията на сепия. Тогава едва не изпищях от болката, която ме удари по крака. Запътих се назад и притиснах дланта си към пернестата страна.
Убедих се да се успокоя. Да, намирам се в чужд свят, в средата на нищото, но е твърде рано за паника. Наоколо се разхождат много охранители, и то много. А наоколо има и много хора.
Поех си дълбоко дъх, но… после спокойствието ми се промени. Атмосферата, като цяло, не се промени, но забелязах един мъж, който ме гледаше.
Висок, слаб, облечен в наметало с качулка, нахлупена дълбоко върху главата му. Зад него надничаха други двама, също с наметала, но по-малко забулени, с размерите на бандити.
Замислих се и реших да не ги забелязвам. Просто се обърнах към Гриша и, стискайки палци за късмет, продължих да чакам съучастниците си.
Уви, късметът ме заобиколи по широка дъга, но неизвестните напротив, приближиха се. Човекът не се уплаши дори от недоброжелателния поглед на грифона и силното опасно „цъкане“.
– Здравей – гласът прозвуча кадифено.
Трябваше да се обърна и в сянката на качулката видях не младо лице, което беше обезобразено от дълъг белег.
– Госпожо… – каза той и направи пауза, предлагайки да се представя.
Само че аз нямаше да кажа името си. Не и на никого. Особено не и на този злодейски изглеждащ мъж.
Изражението на обезобразеното му лице обаче не беше злобно.
– Госпожо – казах аз. – Просто госпожо.
Той разбра намека и се поклони небрежно, но без насмешка.
– Лейди, моля ви да дойдете с нас – каза той неочаквано и неприятно.
Беше плашещо. Спомних си поговорката, че най-опасният звяр е човекът.
Замълчах, давайки знак, че няма да отида никъде. Притиснах се по-силно към Гриша, а рубиненият медальон и недокоснах, да удариш чудовището – това е едно, но върху човек със сигурност не може.
– Госпожо, моля ви да дойдете с нас – повтори непознатият. Очите в дълбините на качулката му проблеснаха със зеленикав огън, разкривайки мага.
Не се съмнявах обаче, че той има дарба. Беше твърде самоуверен.
Усетих нов прилив на болка да пронизва ранения ми крак. Задъхах се и се поколебах, а непознатият беше искрено изненадан:
– Госпожо, ранена ли сте?
– Махнете се от мен – изскърцах през зъби. – Или ще насъскам домашния си любимец върху вас. И ще изкрещя!
Лицето на мъжа видимо се изпъна.
– Домашен любимец?
Вече не можех да го издържам. Приготвих се да извикам охраната. Дори си отворих устата, но се появи друга фигура. Въпреки дългото тъмно наметало, разпознах мъжа веднага.
Джордж?
Душата ми потъна в петите, сърцето ми прескочи един удар и фокусът ми се измести. Белязаният мъж вече не изглеждаше толкова опасен и ми се искаше да се бях съгласила да се разходя с него.
Защото непознатият, на теория, можеше да е добър! Но негово величество… Усещах „радостта“ му толкова ясно, сякаш стоеше не на двайсет крачки, а на сантиметър от мен.
Има ли някакъв шанс той да не ме забележи? Уви, вече бях забелязана!
Когато негово величество свали качулката си, видях много недоволното му лице.
Отново паника. Що за ден е днешният!
– Гриша, имаме проблем – С рязко пресипнал глас просъсках.
Мъжът с белега се обърна, искайки да проследи погледа ми, но аз не му обърнах внимание. Придържайки се с едната си ръка към перата, а с другата към вълната, вече се катерех по гърба на грифона.
– Гриша, да се махаме оттук. Бързай!
Грифонът се изненада и кехлибарените му очи проблеснаха. Джордж направи първата крачка към мен и аз осъзнах – краят. Ще бъдем изядени и изплюти. А после… не мога да си представя какво ще стане тогава!
Още не седнала както трябва, продължих да шепна:
– Гриша, скъпи, моля те, стани и полети. В Академията. Спешно!
Най-накрая грифонът ме послуша.
Той плавно се издигна, разпери криле и тогава Джордж разбра. Той разбра, че бягам!
В момента, в който митичното същество се оттласна от земята, кралят ускори, превръщайки се в нещо като размазана сянка. Но Гриша размаха снежнобелите си криле и ние скочихме в небето. На Джордж не му достигнаха няколко сантиметра, за да ме достигне.
– Бързай, бързай, бързай – прошепнах аз като заклинание. Въпреки че знаех, че е безполезно.
Не можех да се измъкна от него. Ние с краля така или иначе щяхме да се срещнем, а Джордж нямаше да повярва на приказката, която си бях измислила. Това нямаше да се получи.
Но аз не можех да остана. Тоест, можех, но бях твърде страхлива, за да не отложа наказанието си. Предпочитам да го направя по-късно. Утре, може би вдругиден.
Ами ако Джордж забрави? Не знам. Той не е толкова млад, ами ако има склеротични прояви? О, моля те! Нека кралят има склероза! Невъзможно? Но това е един вълшебен, изпълнен с чудеса свят!
Грифонът направи един завой, още един и около мен се появи полупрозрачна защита от артефакти.
В същото време трескаво се опитвах да погледна надолу към момчетата, за да сигнализирам за опасност. Как да го направя? Нямам представа! Някак си!
Но, уви, нямаше какво да се види.
Единственото хубаво нещо беше, че МикВой и Храфс имаха път назад. Може би дори щяха да успеят да избегнат Джордж. Може би присъствието им в Горната земя никога нямаше да стане известно. Но аз определено бях мъртва.
– Ооо! – Казах с огорчение.
Грифонът не разбра и изтрака силно с клюн.
Трябваше спешно да събера силите, мислите и емоциите си. Ще пищя нервно, след като тази история приключи. Точно сега трябваше да се охладя и да помисля как да избягам.
Все още не знаех какво да правя с грифона след бягството. Откъде беше дошъл? Къде живее? Къде ще го сложим, след като стигнем от точка А до точка Б?
Умно, наистина трябваше да поискам курс към имението Сонтор, но аз бях страхливка и насочих Гриша, към парка на академията до статуята на игуменката.
И въздъхнах още по-коравосърдечно, когато лъвът-птица, който ме беше пуснал, отново размаха криле и изчезна в черната нощ.
Останах сама, насред тъмния парк. Причудливите сенки и силното шумолене щяха да уплашат всеки друг, освен мен. Трескаво обмисляйки какво да правя, се втурнах към общежитието – вратата вече беше заключена, а някои от прозорците все още светеха.
Тук застинах. Какво да правя? В идеалния случай щях да се промъкна незабелязано в стаята и въпреки здравия си разум да се преструвам, че никога не съм я напускала.
Но не бях помислила да взема със себе си амулета за телепортация на Психото, а и все още не можех да се изкача по бръшляна, както прави Жреца.
Бях достатъчно отчаяна, за да отида да почукам на вратата и да се предам на милостта на коменданта, но един от тъмните прозорци на приземния етаж се отвори.
– „Псст“, каза някой. – Пс. Маргарет.
Бях предпазлива, но се приближих.
Едно смътно познато, бледо момиче се взираше в мен. Трябваше да се напрегна, за да си спомня – беше същата внучка на гнусната баронеса Фитор и роднина на гадния Ормун. Дарая.
– Трябва да влезеш вътре ли? – Попита съученичката ми с разтревожен глас.
Кимнах, а тя измери височината с поглед и каза:
– Сега.
Приземен етаж, мм-хм. Но започваше от ниво, което беше един път и половина по-високо от моя ръст. А до този конкретен прозорец нямаше бръшлян, само гладка, напълно неизкачваща се стена.
Общо взето, беше невъзможно, особено с ранения ми крак. Но Дарая ми подхвърли един чаршаф, усукан като турникет, и аз все пак се качих.
Сблъсках се с още две момичета в стаята – мисля, че бяха трети курс. Съквартирантките на Дарая веднага разпознаха „любимката“ на краля и запяха в хор:
– Мм-хм.
Нямаше да се оправдавам, повече ме интересуваше друго – бях се покатерила през прозореца, но какво следваше? В края на краищата, за да стигнеш до стълбите, трябва да минеш през главната зала, където най-вероятно се криеше коменданта.
Но после се оказа, че всичко е открито, искам да кажа изобретено, преди нас.
Оказа се, че в общежитието има второ стълбище, задно стълбище. Старшите, гледайки се една друга, ме заведоха до него.
Тясната врата, която водеше към това стълбище, се намираше близо до душовете и беше заключена. Но едно от момичетата извади шило и ловко отвори ключалката… След това трите се качихме на моя етаж, където трикът със заключената врата се повтори.
– Длъжница съм ви – издишах с благодарност.
– О, да! – Усмихнаха се момичетата. – Не се притеснявай, ще ти го напомним!
Упс. Пак ли съм длъжница?
Но аз не бях в състояние да се притеснявам. Просто се промъкнах по коридора, покрай вратите на учителите, и се промъкнах в стаята си. Мислех, че това ще е краят, но и там ме очакваше изненада – един ужасно ядосан Жрец.
Отначало си помислих, че е от глад, но котаракът не си помръдна и ухото дори пред любимото си мариновано месо. Тогава разбрах. И когато видях бъркотията, която Жреца беше направил в шкафа ми, изстенах. Този наркоман с кучешката опашка търсеше телефона ми.
Разбира се, че бях прибрала джаджата! Не можех да оставя този провокативен предмет никъде! Да оставя телефона на котката също не беше вариант, не се знаеше какво може да се случи в мое отсъствие.
Така че го скрих, а нервите на някого започнаха да се късат.
– Какво ще кажеш за след душа? – Предложих, като направих няколко плахи стъпки към банята.
– Мррфмряфу… – каза зловещо адският котарак, а опашката му се размаха по пода.
Уви, имам нулев родителски талант. Или проблемът беше, че бях нервна и уморена. Отказах се веднага – извадих телефона от скривалището зад нощното шкафче и го подадох на котарака.
Дори не получих благодарност. Няколко сръчни натискания на лапата и Жреца беше в мрежата.

Назад към част 7                                                              Напред към част 9

Глава 6

ДЖОРДЖ

Може ли да се вярва на Маргарет? Мога ли да се доверя, че няма да се забърка в още по-големи неприятности?
Интуицията ми не вярваше в това, интуицията ми изръмжа. Но аз не съм животно, нали? Аз съм разумен човек и мисля с главата си.
А разумът ми подсказваше, че като забравим спасяването на страховития плешив котарак и хакването на артефакта, младата лейди Сонтор не е извършила нищо толкова страшно. Дори странният инцидент в Храма нямаше отрицателни последици. Може би триото адепти наистина е посетило Храма просто така?
Голите факти, лишени от моята пристрастна преценка, упорито настояваха, че всичко е наред.
Второто нещо, което умът ми изтъкна, беше, че аз съм крал и имам работа за вършене. В края на краищата има някои въпроси, които никой друг освен мен не може да реши.
Именно с такива мисли започнах тази сутрин и, буквално нахълтвайки в кабинета, седнах при важните документи. Портретът на Филиния Сотнор вече не беше там, беше прибран в най-отдалечената стая на покоите ми. Въпреки това не можех да не се сетя за картината.
Магията бавно, постепенно, но все пак си отива. А около момичето от картината имаше рояк магически семена.
– Много интересно – промълвих аз и решително отхвърлих мислите за Маргарет.
Прегледах един доклад, друг, трети, четвърти… И тогава при мен дойде секретаря ми с очакваното съобщение:
– Ваше Величество, лорд Паор се е влошил. Лекарят каза да извикаме свещеник.
Единствената причина, поради която не проклех, беше, че ситуацията беше логична. Да, маговете живеят по-дълго от простосмъртните, но никой не живее вечно. Лорд Паор, който някога беше дясна ръка на баща ми и дълго време служеше като висш съветник при мен, не беше изключение.
Вероятно, ако Паор се беше вкопчил в този живот със зъби и нокти, щеше да пребори болестта, но лордът не го направи.
Той беше уморен.
Да видиш промяната на няколко епохи, да стоиш дълго време начело на голямо кралство, да отговаряш за живота на много хора – това наистина е трудно.
Изходът беше естествен и разбираем, но аз все още не исках да се сбогувам с Паор.
След като прочетох още едно кратко резюме, станах и се отправих към покоите на бившия съветник. Влязох в затъмнената спалня, изпълнена с остри миризми на отвари, и се приближих до леглото.
Въпреки изтощението и почти пълната му слепота ме разпозна:
– Джордж? – Обади се грубо Паор. – Това ти ли си?
Взех студената му груба длан и я стиснах.
– Джордж – устните на стареца се изкривиха в усмивка.
Паор беше прекарал живота си в служба, никога не беше имал семейство, макар че имаше много любимци. Все още имаше семейство от страничните линии и великолепен замък, но все пак предпочиташе да живее тук, в двореца.
Нямах нищо против. Една част от мен до последно се надяваше, че Паор ще се справи с тази задача.
– Не ми остава много време да живея – прозвуча, едновременно и тъжно и оптимистично настроен. – Но това е нормално. Казват, че смъртта не винаги е краят.
Усмихнах се язвително и, разбира се, си спомних за неотдавнашния си разговор с Флория. Паор беше не просто силен, а един от най-силните магове. Може би семето на дарбата му щеше да се върне в клана, при косвени, но все пак потомци. А ако не?
Спомних си собствените си мисли за това как да запазя семената, но да помоля лорда точно сега да отдаде магията си, езика ми не можеше да се обърне.
Как да го направя?
Не, но как?!
– Ами нашите земи, Джордж? – Отново прозвуча хрипливо. – Ами съкровищницата?
Махнах на слугата за един стол, после седнах до леглото на умиращия и започнах да му разказвам. Не излъгах, освен малко. Но общо взето, кралството все още беше много силно. Едно от най-силните!
Паор нямаше причина да се тревожи за Естриол или за мен.
– А херцогство Сонтор? – Друг въпрос. – Решен ли е той?
Направих гримаса, разбира се, но отговорих нежно:
– Много добре. Наследницата е намерена.
– О – изненадано каза старецът.
Той изпусна тежка въздишка и попита отново:
– А как е с наследниците при теб? Нямаш ли планове?
Поклатих отрицателно глава.
– Не си мисли… Не си мисли, че е добре така, защото аз самият нямам такива. Ти си кралят, Джордж. Зад гърба ти стои цялата страна и хората трябва да го разберат. Помниш ли, защо се бяха вкопчили в херцогство Сонтор?
Паор се закашля хрипливо.
– Да, помня – признах неохотно.
– И? – Той ме побутна.
– Ще се справя.
– Джордж, Джордж – каза старецът със строг глас.
Сега е на път да започне. Паор със сигурност е прав, но …

МАРГАРЕТ

Женската, чието гнездо унищожихме, беше много по-малка от убитите преди това Каруми. Окраската също беше различна – онези бяха сиво-сини, но черупката на тази блестеше в оранжево и златисто.
Най-неприятното нещо в нея бяха нейната скорост и маневреност. Този Карум беше много по-бърз от вече мъртвите си роднини.
И черешката на тортата – тя веднага, буквално за секунди, разпознаваше врага! Това сме ние.
Мислех, че за един ден съм се наситила на страх, но това бяха само цветя. Сега бях истински ужасена и краката ми ме понесоха нанякъде. Честно казано, опитах се да вляза в медитация, да призова артефакта, но нищо не се получи.
Оставаше едно от двете неща: или да бягам, или да призовавам.
МикВой отново крещеше, но Психото бързаше с концентрация и упоритост. Той дори не ми каза да активирам артефакта! Сякаш знаеше, че правя най-доброто, на което съм способна.
Когато бях заобиколена от блестящ, полупрозрачен филм, а гривните и пръстените ми станаха горещи, беше зловещо. Свирещият звук, който женската издаваше неотдавна, се приближи… Дишаше ни във врата. Щеше да ни нареже с острите си челюсти и да ни погълне жестоко.
Накрая от Психото дойде нова команда:
– Изкачваме се по дърветата! Сега!
Аууу… Развълнувах се както по-рано.
– Марго, ти върви след мен – добави Храфс, като се задъхваше. – Ще те вдигна и ще те завлека.
Представих си тази картина, особено като се има предвид гневът и скоростта на чудовището, и отново посегнах към амулета. По дяволите, може би това не съм аз. Може би батерията на вълшебното нещо беше изтощена. В края на краищата зарядът не може да е вечен? Никой не отменя физиката, нали?
Това предположение беше отразено от нов прилив на паника и тогава се случи най-лошото – паднах. Спънах се в един стърчащ от земята пън и се търкулнах надолу. Видях как МикВой на практика полетя нагоре по дървото. И Психото, който се държеше за клона на друго дърво.
Едно щракване и времето се забави.
Падането ми по тревата спря, усетих остра болка в десния си крак и се обърнах, за да видя оранжево-златното чудовище, което се приближаваше към мен.
Да, женската беше по-малка, но все пак огромна – колкото четирима като мен. И тя не се препъваше, много ловко лавираше между дърветата и непрестанно пляскаше с челюсти.
Докато я гледах как се приближава, изведнъж осъзнах, че защитните ми артефакти няма да могат да издържат на такава атака. Гривните ми са пригодени за стрели, най-много за удар на мечоносец, но не и за таран.
– Марго! Стани! Ела тук! – изкрещя Психото.
Той дори започна да се спуска от дървото си, но твърде късно.
Храфс така или иначе нямаше да успее да стигне навреме.
Оставаше ми само едно нещо: да ударя с артефакта или да умра. Стиснах камъка, „усетих“ топлината и… Въздухът пред мен изведнъж се разтресе, осеян със златни искри. На пътя на женския Карум се появи огромен грифон.
Грифон!
Взрив от ослепително бели крила и чудовищният бръмбар беше отхвърлен от порив на вятъра.
Втори удар и женската се преобърна – тя се преобърна по гръб и яростно работеше с лапите си, опитвайки се да се изправи.
Грифонът отново изцъка с клюн. Ноктите на задните лапи на лъва се впиха жадно в земята. Устата ми се отвори от това, което видях, а в следващата секунда митичното същество се обърна и наведе глава в недвусмислен жест.
Бях поздравена! Поклониха ми се!
Следващият жест също беше ясен – грифонът се присви и разпери крило.
– Летя? – Зачудих се на глас. – Предлагаш да отлетим?
Още едно шумно „цъкане“ и разбрах, че предложението не се отнася за моите спътници.
– Без тях няма да летя – издишах замаяно. – Не мога, ние сме екип.
Грифонът примигна с кехлибарените си очи и кимна.
Разбира се, това беше лудост, но аз не се поколебах. Втурнах се към крилатия спасител, качих се на гърба му достатъчно лесно и извиках на момчетата:
– Елате тук! Елате!
МикВой пръв се осъзна. Зубрачът се спусна от дървото и се втурна към грифона. На Храфс му отне повече време да се реши. Той увисна на един по-нисък клон и се вгледа в полулъва-полуорел с много кръгли очи.
– Психо! – Извиках аз.
– А? – Храфс поклати глава и скочи на тревата.
Като се имат предвид магическите изкривявания и невъзможността за телепортиране, крилатият транспорт беше истинско спасение. Размерът на звяра беше достатъчен, за да се качат на борда му още трима души.
Качих се първа, като се хванах за врата на грифона. Следвана от МикВой с ръка около кръста ми. И Психо с ръка на кръста на МикВой, но никой от тях нямаше нищо против.
Чу се мощен трясък и ние се издигнахме в небето. Тънките клони на дърветата не пречеха, нашият спасител набираше височина с лекота. Но женската Карум, обидена от нас, изведнъж не само се преобърна, но и скочи! За щастие тя не ни достигна.
Грифонът се изкачваше все по-високо и по-високо… и всичко това под звуците на смъртоносното щракане на челюстите и. И ние щяхме да се измъкнем оттук на мига, но…
Спомних си селището и канавката, пълна с някаква отвара, която отблъскваше съществата. Бяхме извършили добро дело, убивайки четирима възрастни, само че разярената женска беше сто пъти по-лоша. А тя е сравнително интелигентна. Ами ако си спомни, че именно хората са повредили гнездото ѝ?
Какво е да живееш с чудовище, което е не само опасно, но и гневно?
– Трябва да се върнем! – Извиках, викайки във вятъра.
Отговорът беше тишина.
Момчетата бяха изтръпнали, но аз не им говорех.
– Спускай се надолу! – Извиках на грифона. – Все пак ще се опитам да използвам магия!
– Клац! – Пернатото щракна с човката си още веднъж.
Пауза и откъм задната част на животното се чу викане:
– Марго, ти си се побъркала! Аз съм Психо. Това съм аз, а не ти!
Мм-хмм. Добре. Само че точно сега не ми пукаше за прякорите. Грифонът усети решителността ми, трепна във въздуха, излетя по-високо, а после разпери криле и започна да се върти надолу.
Стиснах амулета си, концентрирах се и, изчаквайки подходящия момент, ударих с обичайната си арка. Пропуснах.
Вторият удар също пропусна, но третият улучи целта.
Магията на рубина разкъса бронирания гръб на чудовището, а Карума, който се движеше в кръг, падна и замря. За всеки случай ударих отново – това беше проверка. Чудовището дори не помръдна, вторият път турникетът разряза вече мъртвата плът.
Издишах. Много дълго, с голямо облекчение. Когато сърцето ми спря да бие, изкрещях:
– Това е всичко! Да вървим!
Грифонът се подчини.
Чух и думите, които ми се струваше, че съм си представила:
– О, там има такива пластини. Те трябва да са специални и много ценни.
И същият сънлив отговор:
– МикВой, замълчи.
Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре… Нагоре, към зачервеното от слънцето небе. Към облаците.
И всичко щеше да е наред, но в някакъв момент си спомних за онова нещо с физиката. Оказа се, че зарядът в артефакта не се е изчерпал, но артефактът беше чиста магия, която очевидно живееше по свои собствени закони. Но нашият полет…
Летяхме нагоре и не беше нужен гений, за да разбере, че това е студен, разреден въздух и непоносимо силни пориви на вятъра. Което означава, че скоро ще бъдем отнесени и замръзнали. Няма нито кабина, нито предпазни колани, нищо!
Сърцето ми, което почти се беше успокоило, отново започна да бие като лудо. Главата ми, която досега отказваше да анализира самия факт на появата на митичното същество, се въртеше насам-натам.
Ръцете ми стиснаха перата на грифона с такава сила, че той нададе пронизителен вик и се изпъна, като едва не изхвърли Психо. След още една секунда осъзнах, че не е толкова лошо. Намираме се във вълшебен свят и все пак има чудеса.
Защити! Артефактите, които бяха избягали от Джордж, отново работеха. Отново видях трептящия, полупрозрачен воал, а вятърът стана по-благосклонен.
Беше страшно, но се обърнах и видях, че вероятно заради близкия ни контакт защитният покров е покрил цялата група. Психото и Джим изглеждаха шокирани и объркани. А аз…
Свих се на врата на грифона и стиснах очи, като благодарих на висшите сили, че ме спасиха. Какъв късмет имаме! Вече можем да отидем в казиното – със сигурност ще ударим джакпота!
После се сетих за Джордж – ако разбере, няма да е щастлив. Точно така! Ще разменя джакпота за това да държа краля в неведение.
В края на краищата не просто се бях забъркала в неприятности – освен всичко друго бях нарушила и малкия ни договор.
От друга страна, ако той ме иска за бодигард, опитът да се спася от чудовища е много важен. Ако съм разумна, Джордж трябва да е щастлив, защото сега съм много ценен актив.
АЗ… АЗ…
Отново затворих очи и спрях да беснея. Извинения за детската градина. Автотренинг в духа на най-идиотския треньор. Да намериш положителното там, където го няма, не е имало и не може да има.
В крайна сметка изтласках мислите за негово величество в задната част на съзнанието си. В края на краищата все още не сме били хванати. Следователно е твърде рано да се паникьосваме.
По-подходящо е да мислим за нещо друго – къде всъщност отиваме? А ние пътуваме с изумителна скорост. Реките, горите и полетата минават под нас толкова бързо, сякаш сме на борда на самолет.
Дълго време мълчах и не знаех как да подходя към въпроса. Но тогава Психото се притече на помощ и извика:
– Ей, Марго!
Обърнах се, доколкото можах. Покровът, създаден от артефактите, ми позволяваше не само да дишам, но дори и да говоря.
– Марго, тъй като така или иначе ни карат, можеш ли да го помолиш да отбие до Високата земя?
– Къде? – попитах отново.
– В планините. Това е най-големият панаир, с най-добрите цени.
Желанието да стискам палци стана непоносимо. Но тогава Психото излезе с интересен аргумент:
– Да се отървем от доказателствата!
О, да. Пластините, взети от Карумите, са улика. Ако ни хванат, ще знаят къде сме били и защо. А ние щяхме да запазим информацията в тайна, защото… Ще получим удар по главата за такова приключение!
Това, което не разбирам, е къде беше мозъкът ми, когато позволих на момчетата да ме вкарат в това?
– Планините така или иначе са на път – добави Психото.
Изненадах се:
– Какво имаш предвид, че са на път? Знаеш ли къде отиваме?
Лицето на Храфс се изкриви в злобна усмивка.
– Да, имам известни подозрения.
– Като какви? – Не ми се искаше да преглътна такъв странен отговор.
Пауза и той обясни:
– Вкъщи, Маргарет. Много е вероятно да ни отведат в Естриол.
Защо смяташе така, не попитах. Имах съмнения и за панаира, затова не се обърнах веднага към грифона – освен това не знаех как да се обърна към него и откъде да започна.
В крайна сметка, след дълъг размисъл, се сгуших в мощната му шия и прошепнах:
– Благодаря ти. Ти наистина ни помогна. Ако не беше ти, щяхме да бъдем изядени. Как мога да ти благодаря?
Гласът ми беше тих, но грифонът отвърна със също толкова тихо и неразбираемо крякане.
– Не разбирам – казах аз.
Той отново залая.
После имаше няколко стръмни завъртания на разперени криле, но не стана по-ясно.
– Съжалявам, не съм добра в птичите езици – признах с тъга.
Но грифонът не се разстрои. Той се гмурна в един малък облак, от който всичко стана млечнобяло за дълга минута.
– Слушай, а мога ли да те наричам Гриша? – Попитах когато облачната мъгла се разсея.
Въпросът беше спонтанен. Просто е странно да се обръщаш към някого, без да знаеш името му, и думата „грифон“ в главата ми някак се трансформира в „Гриша“.
Новият звук беше такъв. Не твърде ентусиазиран, но и не особено протестен.
– Гриша, приятелите ми питат… Бихме ли могли да направим кацане във Високата земя? Там има голям панаир. Не знам дали знаеш къде е, но… Психото казва, че е на път.
Митичното същество не реагира. След известно време стигнах до извода, че са ни отказали. Когато обаче небето започна да потъмнява и отдолу се появиха множество светлини като разлив на земята, грифонът направи нов завой и започна да се спуска.
– Това Естриол ли е? – Изкрещях гръмко, обръщайки се към спътниците си.
– Какъв Естриол – изненада се от топографския ми кретенизъм МикВой. – Там има река, виждаш ли? А по-нататък там е проливът.
Река и пролив – нещо щракна в ума ми, но не можех да го осмисля.
Захванах се за друго, по-подходящо предложение:
– Планините?
– Да – отвърна МикВой.
Не можех да кажа, че мисълта за доказателствата в чантите на момчетата през рамо ме жегна, но се усмихнах. Отново се облегнах на врата на грифона и прошепнах:
– Гриша, ти си най-добрият!
– Клац! – отвърна полуорелът, полулъвът. – Клац!

Назад към част 6                                                                Напред към част 8