Глава 16
Разбира се, знаех, че съм в приказен свят, но не до такава степен!
Всъщност не. Степента беше нормална. Просто не бях готова да се сблъскам с тази нова, напълно непозната глупост.
Не пишеха за нея в учебниците, не ми разказваха за нея в лекциите и дори моята вярна приятелка Зора мълчеше. В резултат на това наблюдавах с объркване как блестящата вода започна да се навива на снопове, а сноповете се сплитаха в масивна човешка фигура.
Когато човекът, изтъкан от водната маса, придоби окончателната си форма, объркването достигна връхната си точка. Само че лицето му изглеждаше много, много познато.
Отдръпнах се назад, преди да успея да изясня:
– Джордж?
Мъжът се оживи, като ме погледна с любопитство.
Погледнах надолу към саркофага и стигнах до заключението, че елементалът не може да бъде Джордж.
– Мм-хм – каза мъжът. – Кой е Джордж?
– Краля – отговорих аз.
Мъжът примижа рязко.
– Добър крал? – Прозвуча странно.
– Е… в зависимост от това в какви ситуации. Като цяло, да. Особено ако го държиш настрана от лова на Харшани.
Мъртвецът, а аз не се съмнявах, че това водно-магическо нещо е проекция на обитателя на саркофага, се събуди. Изражението на лицето му стана доста радостно.
И тогава осъзнах…
ДНК тестът? Той съществуваше в този свят под различна форма от тази, която имахме ние, като двустранната ръкавица. Но аз нямах нищо подобно под ръка, а и не исках да се доверявам напълно на приликата. Както и да е!
– Мога ли да ви помоля за услуга? – Изригнах. – Можеш ли да се намръщиш?
Призракът отначало се поколеба, но после възприе молбата и я изпълни. Наистина смръщи вежди.
– Добре – кимнах аз. – А сега можеш ли да изръмжиш името ми? Мар-р-рго!
Бях погледната като идиот. Но това не беше идиотизъм, а нервност!
Аз бягам от кралицата майка, годеникът ми е отишъл да спасява собствения ми чичо, а тук има… някакво много подозрително мазе.
– Марго, казваш? – Не изръмжа, а замислено протегна ръка „водния“. – Това е красиво име.
– Благодаря ти. А ти? Как се казваш ти?
Той наклони глава настрани, усмихна се мимолетно.
– Какви са предположенията ти, момиче?
С надеждата, че няма да замръзна към някоя от стените, ако направя грешка, казах:
– Естрил. Вие сте Негово величество Естрил. Първият магьосник на този свят, основател на кралство Естриол и прародител на моя Джордж.
– Моят? – Проекцията на призрака отново се размърда.
– Аз съм му годеница. Аз съм и адептка. Джордж ме учи на магия.
– Учи те на магия? – Изхърка мъжът. – Така ли го наричат сега?
Сам се пошегува и се засмя на себеси.
Беше толкова варварско, че аз се изкисках. Но какво друго можеш да очакваш от човек, който току-що е взел магическо семе на дар и го е изял?
И кога е живял? По негово време не е имало дори тоалетна хартия. И този велик основател вероятно е издухал носа си направо в ръкава.
– Съжалявам – каза той, като се успокои. – Това беше глупава шега. Просто тук е скучно.
Огледах се още веднъж, преценявайки… да, все пак гробницата.
– А ти, Марго… виждам в лицето ти семейните черти на Уейз.
– Точно така – отвърна тя с въздишка. – Аз съм родена Уейз.
– Добра мисъл е да си роднина на Уейз – каза Естрил с одобрителна усмивка. – Крайно време е. И сега разбирам защо се интересувам от теб.
Ушите ми настръхнаха, когато мъртвият крал продължи:
– Рядко някой се разхожда по тези коридори, а и много рядко се случва някой да привлече вниманието ми. Каква магия притежаваш, момиче?
– Мм-хм – отвърнах аз. – Имам уникална дарба.
Миг и водната фигура, която се носеше на около двайсет крачки от нас, се придвижи до ръба на басейна.
– Каква е тази дарба? И защо не чувам радост в гласа ти?
Всъщност нямаше радост, защото отдавна бях свикнала с това, способността да контролирам семената беше станала някак обичайно явление. Но точно сега всъщност почувствах мимолетен пристъп на тъга.
– Наричат ме Пазителя. Мога да говоря с дарените семена, да ги напътствам, а семената също ме защитават.
– Това е интересно. Никога не съм чувал за такова нещо.
Повдигнах рамене и Естрил ме побутна:
– Ще ми разкажеш ли?
Вместо да отговоря, погледнах към замръзналия си спътник, към Уайърст.
– Не се притеснявай, безвредно е – засмя се той. – Ще размразя телохранителя ти, когато приключим.
Кимнах, тъй като нямах избор, а и целият ми предишен опит подсказваше, че призракът е всесилен. Тогава една малка вълна излезе от басейна върху камъните на пода и се превърна в стол.
Един стол! Изтъкан или от вода, или от магия, или от духа на прародителя на годеника ми! Ааа!
– Защо се страхуваш толкова? – Измърмори Естрил, създавайки подобен стол за себе си. – Повярвай ми, аз не хапя.
Да се доверяваш на приятелите на кралското семейство отново беше страшно. Но все пак нямаше други възможности. Затова внимателно се спуснах върху нетипичната мебел, въздъхнах и започнах да разказвам за дарбата си.
Дума по дума, въпрос по въпрос, а от темата за управлението на семената прескочихме към историята на Дитрих и Диридий.
После някак си преминахме към съкровищата на Гьош и първия ректор. Психо и Зубър, Зора и моето влизане в този свят.
Говорих толкова много, че гърлото и езикът ми вече бяха възпалени, но Естрил не мислеше да се отпуска. Кралят слушаше много внимателно, с голяма страст. Той задаваше въпроси. По някое време подскачаше и започваше да се мята нервно по водата.
Когато имах възможност, аз също попитах:
– Ваше Величество, защо имате такъв странен гроб?
– А? – Отговори той.
После погледна назад към саркофага и махна с ръка:
– А, това…
– И това също – посочих блестящата вода. – Това е странна крипта, която имаш тук. С басейн.
– В тялото ми имаше твърде много магическа сила. Страхуваха се, че земята ще реагира неправилно. Освен това аз съм символ и знакова фигура – първият магьосник и най-надареният. Криптата ми трябва да остане непокътната, каквото и да се случи.
В този миг по някаква причина се сетих за Диридий, бившия владетел на Отхайм, който е погребан… на една ръка разстояние. И Естрил продължи:
– Имаш ли представа какво ниво на дарба съм притежавал през живота си? – Той стисна блестящата си ръка в юмрук, сякаш вдигаше голяма тежест.
– Джордж знае ли къде си погребан? – Издишах.
Естрил се зачуди.
– Ако тайният кралски архив от времето на първия ми внук не беше изгорял, той би трябвало да знае.
Нямах представа какво се е случило с архива. Но веднага заподозрях неприятности – ако сегашният владетел на Естриол знаеше за подземното хранилище, със сигурност щеше да го посети. Но Джордж и неговият велик прародител изглежда не се познаваха, така че Джордж не беше идвал тук.
Този момент обаче не изглеждаше най-важният. Много по-важно беше друго нещо:
– Ваше Величество, магията се съдържа в семената на дарбата, но Джордж например е по-силен от мнозина и има цяла колекция от специализации. Това е невъзможно за обикновените магове, дори за най-благородните. Да разбирам ли, че специалните умения на Джордж са влияние на твоята кръв?
Естрил се усмихна широко. Той кимна.
– Точно така, ние сме по-силни. Имах голям късмет, че изядох това семе.
Хм.
– А това съвсем първо семе… не премина ли в някой друг, след като ти умря?
Естрил изведнъж се засмя.
И после отговори:
– Не, момиче. Семето ми все още е с мен. В костите ми. То е напълно абсорбирано в тялото ми.
Интересно.
Погълнато в тялото и следователно предадено заедно с генетичния материал на потомството.
– Нека отгатна за какво си мислиш – каза отново кралят. – Мислиш ли за бъдещите си деца? За нивото на магията им?
Всъщност не. Не съм мислила! Мечтаех си малко за това как ще се сдобия със семето на легендарния кралски дар и после ще го покажа на Джордж, а той ще припадне в нервен и щастлив припадък.
Но не, това не стана.
– А ти, Марго? – Извика Естрил. – Защо все още си недоволна от своя дар? Специалността ти?
– Аз съм. – Но звучеше вяло.
Под погледа на очите, изтъкани от блестяща вода, изведнъж признах нещо, което не бях признавала дори пред себе си:
– Просто когато дойдох във вашия свят, мечтаех да стана майстор на бойните изкуства. Виждате ли, всички тези огнени топки и бойни мълнии са толкова впечатляващи.
Явно съм била погрешно разбрана. Искам да кажа, че не разбраха признанието.
Самата аз се чувствах като стисната госпожица, но какво можех да направя? Беше глупаво, нелогично, но наистина ми се искаше да мога да направя нещо подобно.
– Хм – каза Естрил.
Той се обърна и ме погледна сериозно. После попита:
– Марго, какъв е проблемът? Какъв е проблемът, ако можеш да контролираш семената?
Този път не разбрах, загледах се във „водния“ като в къдраво агънце. А той премина дори не към шепот, а към ментална магия. В главата ми прозвуча едва доловимото: „Просто помоли семето си за допълнителна специализация“.
Изкашлях се, наистина се задавих с въздух.
– Наистина ли мога да го направя?
– Опитай – каза Естрил на глас. – Ами ако се получи?
Сега се взирах в него втренчено.
Ами ако тайната на специалността на Джордж не е в състава на кръвта, а в това? Способността да преговаря със семето си? Осъзнаването, че дарбата му няма граници?
Не напразно всички треньори в родния ми свят казват, че основните бариери са в главата. Че всички ограничения са само неспособността да се мисли по друг начин, да се търсят други варианти.
Сякаш потвърждавайки моето предчувствие, в умствен план прозвуча:
„Само не бързай да споделяш догадката ми със света, добре? Има някои неща, за които е по-добре хората, дори добрите, да не знаят.“
Въображението ми се заиграваше необуздано, рисувайки една много двусмислена картина. Боксби, например. Той е порталист със слаби ментални способности, но ако беше „генералист“, подобен на Джордж? Нямаше да имаме представа какви щуротии да очакваме от него.
Или друг пример. Вземете всички магьосници в света. Какво би се случило, ако техните способности не се ограничаваха до специализациите им?
Тогава ще трябва да изградим наново цялата система на взаимодействие, да променим логиката на… всичко!
В най-добрия случай светът щеше да е анархия – когато има твърде много „всесилни“ и това се случва. Може би някой ден магията тук ще се трансформира в нещо подобно, по-„широко“, но… можем ли да не е сега? Може ли без мен?
Почувствах една различна, положителна версия на събитията. Много от маговете знаят точно каква специализация искат, но огромното мнозинство имат това, което се проявява. Ами ако можех да „говоря“ със семената за специализацията? Ами ако можех да обясня в коя посока е желателно да се „развиваме“?
Затворих очи, представих си как ще се промени нивото ми на влияние, ако се науча да определям вектора на специализацията, и изтръпнах. Не исках да имам такава власт!
Всяка власт е отговорност. А мащабите, които вече ми бяха предложени…
– Може би затова ти я дадоха – промърмори мъртвият крал.
Аз се дръпнах. После осъзнах, че съм изрекла последните си мисли на глас, и кимнах. Може би защото не изпитвам жажда за власт, тя ми е дадена.
От друга страна, Естрил се усмихваше! Изглеждаше така, сякаш се забавляваше.
– Добре направих, че те поканих в дома си.
Мм-хм… Това ми върна спомените за моето и на Уайърст замръзналото блокирано състояние. Между другото, котките в безопасност ли са от този студ?
– Обещай ми, че ще ме посетиш отново, Марго – каза призракът и стана ясно, че аудиенцията е приключила.
Усмихнах се и кимнах. Да, разбира се, че ще го направя.
Прародителят на нашия суверен беше прав за Уайърст и животните. Веднага щом самият Естрил изчезна, разпръснат с блестящи капчици, и повърхността на басейна отново беше спокойна, нещатният специалист от Службата за вътрешно разузнаване, се приведе в движение.
Той отново бе пострадал от моите приключения – горкият човек. Но тук и сега въпросът, разбира се, беше друг.
Уайърст беше завършил маневрата си. Постави меча си в правилната позиция и зае бойна стойка. Загледан внимателно и напрегнато във водите на басейна, жрецът издаде заплашително бойно мяукане.
След дълъг и спокоен разговор с негово величество Естрил това „вълнение“ изглеждаше странно. Бях леко изненадана, а после казах:
– Всичко е наред. Тук няма никаква опасност.
Уайърст продължи да стиска здраво острието си. Жрецът съскаше към саркофага, толкова неподвижен и мълчалив.
Само Вайълет реагира правилно – черното лице се скри обратно в торбичката си и замълча. Сигурно е заспала.
– Всичко е наред – повторих аз, като не бързах да му разказвам за духа, който обитаваше тук. – Вече можем да си тръгнем.
Уайърст погледна съмнително, после подозрително.
– Лейди Маргарет? Има ли нещо, за което не знам? Между другото, как се озовахте там? Стояхте точно тук, до мен.
Пак повтарям, не исках да говоря за замразяването. Не и сега. В момента си губех езика.
– Аз имам. Но това не е от значение. Нека първо да излезем, нали?
– Но… – започна шпионинът.
После се обърнах обратно към отвора, през който бяхме влезли, към коридора, който ни позволяваше да се движим само напред – към тази странна във всяко отношение зала. Направих крачка, втора крачка и, без да усещам предишната „блокада“, въздъхнах:
– Лейди Маргарет! Какво се случва? Обяснете!
Да, това не е Психо или Зубър, за които е достатъчно да прошепнат „да вървим“ и това е всичко – никакви въпроси, само удари, трептящи над земята.
– Не мога да обясня – каза тя строго. – Може би дори е държавна тайна. Нека просто се измъкнем от лаберинта, нали? Искам да изляза навън, на слънчева светлина.
За щастие не се наложи да го казвам за трети път. Войникът ме изслуша и с твърдо, едноръко потупване на главата на плешивия котарак го натика обратно в торбата, махна ми с ръка – този път дамата беше помолена да върви първа.
Не се възпротивих. След около седем минути напуснахме магическия сектор и се върнахме в обикновения коридор.
Това беше почти бягане. Осъзнах, че разговорът беше отнел много време, а аз не исках да се окажа като изгубено съкровище. Някой, чието изчезване е било забелязано и сега се издирваше из цялото кралство с тежката артилерия на Джордж.
Той е в процес на транспортиране на чичо ми до Биорм. Така че, ако Уайърст и аз сме били изгубени, главният невротик не е знаел.
Само че действителността се оказа меко казано жестока!
Уайърст оплю първоначалния план – да излезе от тайния проход в града – и пое по съвсем друг коридор. Щом отвори тайната врата, се озовахме в кралската градина, където противно на всякаква логика вече не беше ден, а нощ. Именно там ни хванаха.
Уайърст беше грабнат и избутан заедно с чантата му, която мяукаше възмутено. Що се отнася до мен.
Кралската булка беше сграбчена нелюбезно за лакътя. Тогава камъкът на интеркомния пръстен проблесна, осветявайки лицето на Тонс, и кралският побратим обяви:
– Дамата е намерена! Жива и здрава. Тя излезе от тайния проход в компанията на Уайърст.
Последва зловеща пауза и от пръстена се чу гласът на Джордж. Кралят изрече една-единствена дума:
– Чакам!
Назад към част 16 Напред към част 18