Месец: май 2025

ГЛАВА 10

Ривен бе заедно с мен, докато изкачвахме стръмния планински склон на отдавна отминали дни. Не говорех, защото не знаех какво да му кажа. Той също не говореше, като отново ме остави да определям посоката между нас.
Ривен забави коня си, така че последвахме останалите, яздейки точно на разстояние от острия слух на Сира.
Погледът на Ривен падна на земята. Мускулите на врата му се напрегнаха, сякаш се опитваше да задържи думите, преди да ги изрече.
Той извади малък пакет от чантата на седлото си и ми го подхвърли. Хванах с една ръка подвързания с листа пакет и зачаках Ривен да ми обясни, но той само ми кимна да го отворя.
Разгърнах опаковката, доколкото можах на коня, и открих кожена кутия с пет флакона. Четири от тях бяха с меки пастелни нюанси на течности, които не разпознавах, но средният беше черен и мастилен. Точно като еликсира от винвра, който Хилдегард ми беше дала, за да облекчи болката ми.
Проследих нежно с пръст ръба на флакона и се обърнах към Ривен.
– Не знам за какво са другите.
Ривен се отпусна в седлото. Угризения на съвестта прободоха сърцето ми. Бях му дала всички основания да очаква нова битка.
– Те са други лечебни средства. Жълтото може да помогне при главоболие, а синьото ще възбуди отново апетита ти. Лавандулата е направена от корен на росен и може да спре дори най-тежките пристъпи на гадене.
Преглътнах и го погледнах назад. Никакви думи не се надигнаха в гърлото ми, защото нямаше какво да кажа.
– Не съм тук, за да те съдя, Кира. И никога не съм те смятал за слаба, дори и сега. Но лечебната ти дарба стига само дотам. Фаелта има много начини да ти помогне, просто исках да знаеш. – Една от сенките на Ривен се появи изпод наметалото му и увисна във въздуха между конете ни. Тя обиколи веднъж около китката ми, след което погали гърба на дланта ми.
Минаха няколко мига, преди да се доверя на гласа си достатъчно, за да говоря.
– Благодаря ти. Това е много мило.
Ривен се усмихна; все още беше стегнат, но в него имаше и топлина.
– Всичко, от което се нуждаеш, Дийзра. Макар че трябва да знаеш, че Сира беше тази, която сглоби пакета.
Погледнах нагоре по хълма, където тъмнозеленото наметало и черните вълни на Сира се развяваха в соления въздух. Не биваше да ме изненадва, че именно Сира щеше да ми донесе всички помощни средства, от които се нуждаех, за да спра отново да пия. Тя беше преодоляла собствения си порок, а винврата беше много по-силна и много по-смъртоносна от елфическото вино.
Обърнах се обратно към Ривен. Част от мен искаше да му каже, че дори и да ме е грижа достатъчно, за да спра, не мога. Че всяка вечер Деймиън щеше да ме посещава и да ме дразни с какъвто и да е спомен, който искаше да изживея отново. Прехапах езика си, запазвайки тази истина дълбоко в себе си, където тя не можеше да навреди на никого.
Но после ми хрумна една мисъл.
– Има ли еликсир, който може да отнеме сънищата ми?
Видях как въпросът се настани на челото на Ривен, но той не го зададе. Вместо това потърка юздите между пръста и палеца си и загледа как група чайки се издига над скалата до нас.
– Не съм сигурен, но това не означава, че няма такава. Мога да попитам лечителите какво може да се направи веднага щом се върнем в Мирелинт. Ако не, може би Рейх ще успее да направи нещо.
Една тежест се свлече от раменете ми и се върна по пътеката, докато гледах Ривен. Беше малка крачка, нищожна молба в сравнение с всичко, с което се сблъсквахме, но не можех да пренебрегна начина, по който болката в гърлото ми се разяждаше малко по-малко.
– Беше твърде любезен.
Ривен отвори уста да протестира, но аз поклатих глава.
– Ти беше само любезен и търпелив, когато аз бях всичко друго. Не мога да върна назад нещата, които съм казала, или нещата, които съм направила… но ще се опитам отново да бъда любезна. Към теб и към другите.
Сянката около китката ми се разтвори и се издигна към бузата ми. Усетих по лицето си призрака на докосването на Ривен, меко и бързо като летен бриз.
Ривен спря коня си и ми се стори, че ще каже още нещо, но очите му бяха широко отворени и съсредоточени върху пътеката напред. Бяхме се изкачили до най-високата точка на скалата. Тя се извисяваше над морето така, както планините се извисяват над долините си. Времето беше сплескало върха, оставяйки само малка поляна с дълги стръкове трева и храсти, които се поклащаха от вятъра. Голям пролом разделяше върха от останалата част на планината, като оставяше само малък мост, по който конете ни да преминат.
Останалите бяха слезли и оставили конете си да пасат. Очите им проследяваха земята, но знаех, че не виждат нищо друго освен зелената трева, покриваща върха. Ривен изпусна стегнат дъх и веждите му се смръщиха. Той посочи към земята, докато аз завършвах прехода по моста, виждайки това, което другите не можеха да видят. Недокоснатата ливада беше изчезнала, а вместо нея имаше кръгла рисунка, прорязана през тревата с дебели черни линии, сякаш огън беше изпепелил трайно земята.
Ривен слезе от коня си и обходи периметъра на проекта. Все още седнала на седлото, видях, че извитите линии, пресичащи останалите, се стесняват в центъра на печата. Те образуваха мрежа по земята, точно като коприна на паяк.
Пуснах юздите и слязох от коня. От въздишките, които отекнаха във вятъра, разбрах, че блясъкът се е разпаднал за останалите в момента, в който докоснах земята. Пристъпих до ръба на печата и коленичих до него. Николай започна да говори, но Сира вдигна ръка, докато аз проследявах с пръст кръглия ръб.
Попипах изгорялата земя, като изцапах върха на пръста си с черна пепел. Остър вятър ме блъсна в лицето и аз се втурнах напред, уплашена, че поривът ще отнесе печата, преди да успеем да го разкодираме. Но вместо това печатът се беше възпламенил отново. Това, което беше черна изгоряла земя, сега беше тъмночервена жарава. Когато се вгледах по-отблизо, видях, че средните линии изобщо не са плътни, а са плътно изписани.
Очите на Ривен се присвиха, като веднага забеляза сценария.
– Можеш ли да го прочетеш? – Попита той Сира. Елфката поклати глава. Герарда се обърна към Врейл, която обикаляше около печата, хваната между ходенето и бягането.
– Не мога да го прочета изцяло, но съм превела достатъчно. – Тя направи пауза и деликатно влезе в кръга. Всички затаихме дъх в очакване нещо да се случи, но когато това не се случи, Врейл настани втория си крак в друго пространство между извитите линии.
– „Iq’troth danzir, El’ferah kiiltho iqwe’fir“, – прошепна тя на себе си и после отново на нас.
Обърнах се към Сира, но тя само сви рамене.
– Този език е отдавна забравен. Когато Фаелин хвърли второто слънце, бяха останали няколко говорещи, но всички бяха изчезнали по времето, когато се родих. Съмнявам се, че дори Ферон би могъл да разчете писмеността.
– Ето защо всички вие трябва да четете повече книги, – промълви си Врейл, продължавайки да изучава надписа. – Тази дума тук – iqwe’fir – означава магия. А тази разпознавам като Елверат. Ел’фера, те са различни на страницата, но си приличат на езика.
– Много умно, Врейл – прошепна Николай. Той я погледна отгоре, сякаш беше едно от неговите изобретения. Сякаш искаше да разглоби съзнанието ѝ и да го сглоби отново, докато разбере как точно работи.
Върховете на пълните бузи на Врейл се зачервиха.
– Имам своите моменти. – Тя посочи третия ред. – Тук се говори за острие, белязано с кръв.
– Нима всички остриета не са белязани с кръв в крайна сметка? – Николай се хвана за лакътя и пусна опънатия кичур коса.
– Да теглиш кръв и да бъдеш белязан с кръв не е едно и също, – отговори Врейл повече на себе си, отколкото на нас. Погледът ѝ се спря на бедрото ми, където обикновено се намираше кинжалът ми.
Сира повдигна вежди.
– Мислиш, че острието на Кира е било свързано с кръв?
Врейл кимна няколко пъти.
– Това би обяснило как се е върнал при нея. Но аз само съм чела за тях. Никога не съм виждала острие, свързано с кръв, в неговата слава.
– Дали? – Ривен се обърна към Сира.
Сира поклати глава.
– Нито един, който да не е бил счупен.
Главоболието ми дращеше в основата на черепа.
– Може ли някой от вас да ми обясни за какво говорим?
Врейл изправи гръб, готова да даде урок, но Сира беше тази, която пристъпи напред, за да обясни.
– В двора на Никир’на имаше дизайн, изработен от камъка, на него имаше пет кръгли клона като клоните, които обграждат дървото Мирам.
Успокоих се. Колко пъти бях тренирала в този двор на Ордена? Колко пъти бях минавала по камъка, без да се замислям за този дизайн? Никога не си бях давала сметка колко приличаше на дървото Мирам. Преглътнах и пренебрегнах желанието да кажа на Сира, че същият символ е издълбан на гърба ми.
– Да, все още е там, – казах аз.
Сира кимна.
– Както има пет клона на дървото Мирам, така и елфическите воини, които първи са построили Никир’на, са били пет. Когато приключили, те запечатали собствените си мечове с кръвта на другия. Говореше се, че самия Елверат благословил тези остриета и ги надарил със специални сили. Те били предавани на най-добрите воини в продължение на поколения, докато накрая всяко оръжие не било изгубено или счупено.
– И ти мислиш, че моят кинжал е като тези остриета?
Сира наклони глава настрани.
-Другите бяха остриета от злато или бронз. Едно от тях все още виси в Сил’абар, макар че острието му е счупено.
– Когато говорих с майка ми онзи ден, тя каза, че магията има свойството да ни носи това, от което се нуждаем.
Сира се усмихна тихо.
– Казват, че всяко от тези остриета избирало следващия си притежател. По някакъв начин те попадат в ръцете на този, когото са избрали. Мисля, че твоят кинжал те е избрал по същия начин.
– Да убия краля? – Задуших се от собствения си смях. – Това не попречи на Деймиън да го направи пръв.
Ръцете на Сира се огънаха, придърпвайки белезите си.
– Магията може да стигне само дотам.
– Бих заложила ключовете си за библиотеката във Волкар, че тази дума означава „режа“. – Врейл я прекъсна, като отново скочи на крака. Тя ме погледна. – Вярваш ли ми?
Преглътнах, изведнъж почувствах тежестта на очите на всички върху мен, и кимнах.
Врейл размаха ръце, докато Ривен и Герарда се отдръпнаха от печата.
– Трябва да проследиш печата с острието си. Започни от външния кръг и завърши в средата.
– Това е всичко? – Примигнах от изненада. – Майка ми искаше да пробода Аемон в сърцето, но вместо това можех да се врязвам в пръстта?
Врейл захапа бузата си.
– Това е мощна магия, Кира. Няма как да знам какво може да ти причини счупването на печат от такава величина. За създаването и запечатването на сифоните били нужни десетки светли феи. И тази магия струваше живота на всички тях.
Ривен се втвърди до мен.
– Искаш да кажеш, че Кира може да умре? – Сенките му се плъзнаха по краката ми.
Врейл нервно завъртя пръстите си.
– Искам да кажа, че трябва да сме готови да ѝ помогнем по какъвто и да е начин.
Ривен застана пред мен, като ми препречи пътя към останалите.
– Не е нужно да правиш това, дийзра.
– Спираш ли ме? – Повдигнах вежди към него.
Ривен затвори очи и въздъхна, като вече знаеше, че въпросът е безсмислен.
– Не.
– Добре. – Заобиколих го и погледнах към Врейл. – Ще го направя.
Тя кимна и се обърна към Герарда, която извади от чантата си моя кинжал от кървав камък и ми го подаде. Стиснах здраво костената дръжка в ръката си, докато пристъпвах към ръба на печата.
Всички застанаха на няколко метра назад, на еднакво разстояние един от друг по периметъра. Чувах ускореното сърцебиене на Врейл и Ривен и бавното, равномерно темпо на Герарда и Сира. Съсредоточих се върху тях, докато доближавах върха на острието си до горящата земя и се врязвах в нея.
Нещо силно хвана китката ми. Сякаш ръката ми се беше провряла през пръстта и беше притисната от тежестта на планината. Не можех да я издърпам назад или да пусна острието, единственото, което можех да направя, беше да пристъпя назад по извития ръб на печата, влачейки острието по него.
Докато го правех, печатът се трансформираше зад разреза ми. Горящите въглени проблеснаха ярко и се превърнаха в сребърна течност, която блестеше на лунна светлина.
Герарда кимна.
– Казах ти.
Стиснах зъби и продължих да режа. Ветровете се въртяха в жестоки кръгове около нас, но никой не помръдваше. Привличането на магията на печата изцеждаше енергията ми с всеки сантиметър. Десет пъти по-лошо от всяко тренировъчно упражнение, на което Ферон ме беше подлагал. Сякаш използвах лечителските си дарби, усещах как топлината на магията ми изтича от мен, но в това нямаше нищо топло. Усещах само студена земя. Кожата ми дори не забелязваше топлината на горящите въглени, докато ги прорязвах.
Завърших външния кръг и студът само се увеличаваше, а хватката на ръката ми ставаше все по-тежка. Бавно маневрирах през печата, като внимавах да не стъпвам върху нищо друго освен върху малките петна зелена трева през дизайна.
Някак си стигнах до последния разрез, прокарвайки червеното острие обратно през седемте други линии, които вече бях издълбала в земята. Направих пауза, очаквайки нещо да се случи, но то не се случи. Сребърните линии, които бях оставила в печата, все още блестяха, пулсирайки като езеро, което чака нещо да се гмурне в дълбините му.
Магията също чакаше нещо.
– Острие, белязано с кръв – прошепнах си, докато вдигах кинжала към дланта си и го прокарвах по кожата си. Ривен направи крачка напред, когато върху центъра на печата се изсипа локва кехлибарена кръв. В момента, в който тя докосна сребърната течност, целият печат заблестя със златна светлина, точно като портала в Мирелинт.
Без да знам защо, отново забих кинжала си в средата на печата. Светът притихна, когато ме връхлетя буря от топъл въздух, който прониза белите ми дробове, докато си помислих, че ще се пръснат. Паднах назад на земята, която сега беше покрита с цветя и малки храсти от всички цветове.
Погледнах към небето и видях, че ясното синьо пространство е сгъстено от бушуващи буреносни облаци. Те се рееха над главите ни, завихряйки се в спирала от тъмнозелено. Вдигнах ръка към тях и сблъсък на мълнии разцепи небето. Тялото ми рязко се разтресе и всичко побеля.

Назад към част 10                                                   Напред към част 12

КЛИО

Клио притвори още по-силно очи, за да блокира светлината. Мърморейки, тя се опита да се претърколи, но топла тежест по средата ѝ я задържа. Въздъхвайки, тя отвори очи.
Жълтата светлина пламна и тя обърна глава към малкото прозорче, взирайки се с ужас. Слънце. Топлото, блестящо земно слънце. Дали е сънувала?
После погледна надолу и си помисли, че сигурно сънува. Защото един великолепен инкуб, твърде съвършен за думите, се беше свил до нея, прегърнал я през кръста и сгушил лице в рамото ѝ. Дъхът му стопляше кожата ѝ, а гърдите му се движеха в бавен ритъм.
Макар да изглеждаше, че е измил лицето си, дрехите му бяха опръскани с кръв и мръсотия и тя се радваше, че е върху одеялата, а не под тях заедно с нея. Беше прекалено мръсен.По-късно щеше да се притеснява как се е озовала в непозната, но чиста риза.
Ръката ѝ се приближи до лицето му и отметна косата от очите му. Той не се помръдна, дълбоко заспал. Пръстите ѝ се плъзнаха по бузата му и проследиха челюстта му, където се беше образувала тъмна синина. Но той дишаше лесно, така че тя трябваше да предположи, че не е сериозно ранен.
Тя си спомни как той падна в подземната река. Помнеше как Дулсето я сграбчи и как отчаяно се опитваше да пробие защитните му плетеници, докато той изпращаше вълни от агонизираща болка през тялото ѝ. Но не помнеше нищо друго.
Сигурно са избягали. Лире трябва да ги е измъкнала по някакъв начин. Къде бяха? Тя огледа обикновената стая, подобна на общежитие, и примижа с очи. Освен оръжията на Лире, опряни до стената, и защитите на вратата и прозореца, в стаята нямаше никаква магия. Тя нямаше представа къде се намират, но знаеше едно.
Беше се върнала на Земята. Беше избягала от нощното царство и никога нямаше да се върне.
В очите ѝ се появиха сълзи. Тя беше избягала… но Касия не беше.
Мъката я връхлетя рязко и непреодолимо. В гърдите ѝ се надигнаха сълзи и тя сложи ръка на лицето си, за да заглуши виковете си, когато те се освободиха. Тялото ѝ трепереше и тя вдишваше въздух, за да се овладее.
Лире промълви нещо неразбираемо. Ръката му се стегна и той я придърпа към себе си.
Тя не помръдна, твърде уплашена, за да реагира. След това се обърна и обгърна раменете му с ръце. Притисна го, докато плачеше тихо. Скръбта се преплиташе със самотата, докато мрака в нея заплашваше да я повлече надолу, но тя се притисна към него, сякаш той беше единственото ѝ убежище в силната буря.
Когато сълзите ѝ намаляха, тя се свлече до него, изтощена. Ръката му я обгръщаше с тежка, отпусната тежест. Въпреки че я придърпваше към себе си, той не се беше събудил.
Притисната до него, тя наклони лице към слънцето, което толкова много ѝ липсваше.
Те бяха избягали. Сега, след като беше свободна от Асфодел и Подземния свят, тя можеше да се съсредоточи върху следващия си проблем: да намери Ерикс и да му попречи да освободи магията на Лире, която изяжда часовника, или на Ирида. Нямаше да пропусне и възможността да отмъсти за Касия. Но тази задача нямаше да е толкова проста, колкото просто да проследи Ерикс – не и след начина, по който беше избягала от Асфодел.
Нейният телохранител беше откраднал смъртоносно заклинание от Хризалис, но Клио беше направила още една крачка напред. Вместо заклинание, тя бе откраднала един от най-надарените майстори тъкачи. А Хризалис и Хадес нямаше да се спрат пред нищо, за да си го върнат.

Историята продължава
в „Тъкането на сенки“: Книга 2

Назад към част 36

Глава 9

Целият следващ ден мислех само за едно нещо.
Сойер.
Можех също така да напиша имената ни, оградени в сърце в бележника си. Продължавах да си повтарям колко се разстрои, че министър-председателят ме е подушил и как не можеше да понася други мъже да ме гледат как танцувам, и накрая как почти се целунахме. Бях ли луда да харесвам човек, с когото целият женски кампус се срещаше?
Да, да, бях.
Желанието да отида до тоалетната ме завладя, така че станах и се измъкнах от часа. Минавайки по коридорите, влязох в банята и отидох в тоалетната, мислейки си за Сойер и неговия списък с най-добрите двадесет жени. Какво ще стане след това? Още един месец или още един кръг от срещи и след това топ десет? Ще излиза ли на срещи с последните пет момичета около шест месеца? Как щях да се справя с това? Дали е целувал другите? Защо, по дяволите, трябваше да се влюбя в този човек? Единственият човек в света, който буквално трябваше да следва набор от правила, за да намери своята половинка.
Трябваше да попитам Сейдж за всички тези неща или да прочета отново устава, защото вероятно щях да полудея, продължавайки да мисля за това. Планирах да отида по-късно до библиотеката и да проверя какво пише в книгите за променящи се, които се отделят от своя вълк. Може би, докато съм там, щях да намеря книга за това как да се справя със срещите с човек, който също така се срещаше с четиридесет и девет други жени.
Малко вероятно.
След като си измих ръцете, измъкнах се обратно в коридора и съзнанието ми се въртеше около хиляди неща. Бях толкова в плен на мислите си, че едва забелязах тъмната коса. Сойер се измъкна от една ниша и хвана лицето ми. Сърцето ми ме блъскаше в гърдите, когато той погали долната ми устна с палец и ми се усмихна самонадеяно. Тези пронизващи сини очи се взряха в душата ми, докато дъхът ми излизаше накъсано.
Едната му ръка се спусна към кръста ми и той ме притисна към себе си, като ме издърпа в нишата и притисна гърба ми към стената.
По дяволите! Щеше да ме целуне.
Навеждайки се, той мина покрай устните ми и отиде право към ухото ми, хапейки плътта там и предизвиквайки стон, който се изтръгна от гърлото ми.
– Не мога да спра да мисля за теб – прошепна той, прокарвайки устни по челюстта ми. Дъхът ми потрепери, когато устните му погалиха бузата ми. – Как миришеш и как ходиш. – Той се дръпна назад и ме погледна с пламтящи сини очи. – Начинът, по който мога да те вкуся.
Не издържах повече, бях като змия, свита и готова да нападне. Дръпнах го напред и устните ни се сляха в гладна целувка. Топлите меки устни се долепиха до моите и адът избухна в гърдите ми, минавайки през тялото ми. Устните ми се отвориха, когато езикът му се плъзна навътре и погали моя, задълбочавайки целувката. Той изръмжа, секси и ниско, и аз вдишах дъха му, докато се вкопчих във врата му, опитвайки се да ни притисна по-близо един до друг. Пръстите му се плъзнаха отстрани на врата ми, когато той наклони главата ми назад и взе долната ми устна в устата си, засмуквайки.
Свещен ад.
Никога не съм била толкова привлечена от мъж, никога. Ако ме дръпне в килера на портиера и ме помоли да отида докрай с него, ще го направя. Той беше като наркотик и не можех да му се наситя. Всичко беше толкова правилно, толкова добре. Устните му отново бяха върху моите, давайки ми бавни, но мощни целувки и тогава започна жуженето-отначало леки вибрации, докато започна да става по-забележимо – устните ми жужаха, а след това и цялото ми тяло, сякаш бях направена от електричество.
Сойер изстена и тогава между нас блесна бяла светлина и той отскочи назад, втренчвайки се в мен с широко отворени очи.
– Какво беше това? – Попитах, леко уплашена, но толкова възбудена, че мозъкът ми не мислеше правилно.
Очите му потъмняха, когато веждите му се намръщиха.
– Знаех си – промърмори той.
Какво? Това нямаше никакъв смисъл за мен.
– Сойер, какво става? Какво беше това?
Вибрациите ми напомниха за момента, когато стиснах ръката на баща му, а също и на министър-председателя, но светлината беше нещо ново.
Въздухът миришеше на горещи жици… магия.
Сойър въздъхна, гледайки надолу по коридора, където бях сигурна, че Юджийн и Сейдж и всички останали пазачи стоят и ни чакат да приключим с нашата среща. Накрая той срещна погледа ми и в него имаше такава тъга. Не бях подготвена за това.
– Ще се наложи да направя нещо, което няма да ти харесва, но ще трябва да ми се довериш.
Очите ми се разшириха, но преди да успея да го попитам за подробности, той си тръгна, оставяйки ме с подути устни и разтуптяно сърце.
В едно бях сигурна, Сойер Хъдсън щеше да предизвика смъртта ми.

Пропуснах обяда в голямата трапезария и отидох направо в библиотеката с Уолш и Сейдж, вървящи след мен. Те ядяха сандвичи и разговаряха, докато аз се придвижих до гишето, за да говоря с библиотекарката. Сейдж каза, че когато е на „смяна“, трябва да бъде изцяло професионална и не може да седи с мен или да се държи като с приятел, така че бях сама.
Ужасната целувка, с последваща вибрираща бяла светлина беше занимавала всяка моя мисъл и бях решена да разбера какво е това. Какво всъщност съм.
Мис Линч се приближи до мен, щом ме видя на гишето.
– Мога ли да ти помогна?
Кимнах, опитвайки се да разбера кой е най-добрият начин да направя това.
– Така … не съм израснала точно тук, но майка ми ми разказа тази история и се чудех дали имате някакви книги за това?
Веждите ѝ се събраха.
– Каква история?
Мамка му!
– Не мога да си спомня точно… но ставаше дума за… раздвоен променящ се, който може да се разхожда в човешка форма за известно време, а нейният вълк е отделно от него.
На лицето ѝ изгря слънце.
– Да. Прокълнатият. Страхувам се, че всички книги за това създание вече са заети.
Прокълнатият.
Създание.
Сърцето ми удряше толкова силно в гърдите ми, че едва я чувах.
– Кой ги е взел? – Знаех отговора още преди тя да ми го каже.
– Сойер Хъдсън. Той ги има за…. – Тя провери таблета си, плъзгайки по екрана – О. Те са премахнати от библиотеката за постоянно. – Веждите ѝ се свиха загрижено, докато стаята се въртеше около мен.
Бях ли прокълната? Някакво шибано същество ли съм?
Защо Сойер ще крие това от мен? Дали е знаел или просто е проверявал, за да разбере?
Свещени променящи се.
Адреналинът течеше толкова бързо във вените ми, че моята вълчица изплува на повърхността.
– Мис Калоуей? – Библиотекарката махна с ръка пред лицето ми, когато зъбите ми се удължиха.
Вълкът драскаше по кожата ми, докато цялото ми тяло завибрира. Протегнах ръце и обхванах тялото си, опитвайки се да я задържа. Сигурно от реакцията ми на казаното от библиотекарката, вълчицата ми бе усетила опасност.
– Съжалявам, не се чувствам добре – казах ѝ.
Тя кимна разиращо.
– Пълнолуние. Случва се на всички нас, скъпа. – Отправих ѝ слаба усмивка, обърнах се и избягах. Изтичах покрай Сейдж и Уолш, през двама студенти, които се опитваха да влязат в библиотеката, и излязох в градината. Ученици мързелуваха, някои от тях във вълчи образи, но повечето бяха хора.
– Престани – казах на моя вълк, докато бяла козина се разпространяваше по ръцете ми.
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
Фактът, че зъбите ми можеха да се удължават, можех да вия и козина можеше да се появава по ръцете ми, трябваше да означава, че съм способна на нормална промяна, човешката ми форма да се превърне във вълк… нали?
Когато ризата ми се разкъса, осъзнах, че времето ми е изтекло.
– Деми! – Сейдж извика зад гърба ми, когато поех към гората. Хората се обърнаха да ме погледнат и чух още един шев от ризата ми да се разкъсва.
– Стига! – Този път извиках на глас, докато тичах към линията на дърветата. Очите ми се вдигнаха и видях, че луната вече е изгряла слабо в небето, по средата на деня. Никога не ми се беше отразявало толкова зле, но от друга страна тогава бях с магически белезници и никога преди не бях живяла в глутница. Сега, когато бях в уединението на гъстите дървета, се отказах да я задържам; болеше ме твърде много, така че просто поех дълбоко въздух и я пуснах.
Очаквах да се променя. Бях на една четвърт от пътя с космати ръце, удължени зъби и изпъкнал гръден кош, но тогава вълчицата ми започна да се отделя от тялото ми, козината се отскубна от мен, когато вълкът ми стана прозрачен, като призрак, така че не разкъса дрехите ми и след като излезе и напълно се материализира.
Какво става?
Как?
Защо?
Не!
– Деми! – Сейдж изтича през дърветата точно, когато се шмугнах зад гигантски камък, приклекнала, така че тя и Уолш да не ме видят.
Когато тя скочи и спря пред моя вълк, аз премигнах и изведнъж я погледнах през вълчите си очи.
Сейдж въздъхна облекчено при вида ми. – Изплаши ме, по дяволите! Мислех, че нещо не е наред. Първо пълнолуние?
Моят вълк кимна нагоре-надолу и тя се ухили. Уолш нахлу в храстите с изваден пистолет и моят вълк изръмжа, докато не осъзна кой е.
Тя се доверяваше на Уолш и на Сейдж.
– Това е първото ѝ пълнолуние. Ще се променя, за да можем да потичаме – каза тя на Уолш и започна да сваля горнището си.
Погледът му се плъзна към черния ѝ сутиен за милисекунда, преди да кимне веднъж и да ни обърне гръб. Беше толкова странно да бъда в човешката си форма, криейки се зад скала, но също така да се чувствам като вълк, гледайки Сейдж, докато ръждиво оцветената ѝ козина избухва по кожата ѝ. Можех да я видя и от двете гледни точки и това ме накара да се почувствам малко ненормална. Ами ако това не беше истина и губех ума си?
Сейдж ухапа опашката ми, издърпвайки ме от мрачните ми мисли, и полетя в гората и моята вълчица хукна след нея. Вятърът нахлу през козината ми, докато тичах по влажната земя и перскачах паднал дънер. Лапите ми удряха по покритата с мъх земя и очите на моя вълк се напълниха със сълзи.
Усещането… беше…
„Свободна съм“ – помислих. „Най-накрая съм свободна.“
Това бе искала вълчицата ми през цялото време. Всеки път, когато някой от онези задници в Делфи ме ядосаше и предизвикваше вълка ми да излезе, това искаше тя, да бяга свободно, без белезници, без повече потискане; тя можеше да ме защити при нужда, за разлика от онази нощ с вампирите. Беше странно да живееш с чувството за вина, че не си успял да защитиш себе си по време на нападение. В нощта на изнасилването бях толкова безпомощна без нея. Прикована, принудена да се подчиня, тя се опита да ми помогне, но с белезниците бях просто човек, който не можеше да се справи и с един вампир, какво да говорим за четирима.
Това чувство, че е навън и тича със Сейдж като истински вълк… беше всичко.
– Мога да чуя ударите на сърцето ти, знаеш ли? – Уолш се обърна и се изправи пред камъка, зад който се криех.
Мамка му!
Замръзнах, дори не смеех да дишам.
– Сойер е най-добрият ми приятел. Той ми каза за… твоето състояние, за да мога да те защитя по-добре.
Бавно се изправих и неуверено улових погледа му.
Той ме погледна и поклати глава. – Ще трябва да кажа на Сойер какво се случи днес.
За съжаление не носех ризата си с надпис „Доносниците получават шевове“, но наистина исках да го кажа.
– Стига де! Какво, на дванадесет ли съм? Ще кажеш на татко за мен ли? – Скръстих ръце и го приковах с ярък поглед. Не исках Сойер да знае, че почти се промених в библиотеката, не и след нашата странна, но невероятна целувка.
Бавна усмивка се появи на устните му и осъзнах, че изглеждаше доста добре, когато не се мръщеше.
– Ще трябва да кажа на Сойер, че си го нарекла татко. Това ще му хареса.
Очите ми заблестяха.
– Да не си посмял.
Той сви рамене.
– Имам заповеди. Хайде, нека те върнем в общежитието и ще накарам Сейдж да доведе вълка ти там.
– Тя не знае ли? – попитах.
Той поклати глава.
– Само аз, Юджийн и Сойер.
Страхотно.
Следвайки го, аз огледах пароноично района.
Те знаят, че аз съм човек, а моята вълчица е там със Сейдж…
Това е толкова странно.
Вървях с Уолш, но в същото време бях напълно наясно, че гоня Сейдж до рекичка и се търкалям в тревистия мъх. Колко далеч можем да сме разделени? Да се надяваме достатъчно далеч…
Уолш мълчаливо ме поведе обратно към общежитието. Когато Мередит се опита да започне разговор с него, докато минавахме през общата зона, където тя седеше с приятелките си Барби, той не ѝ обърна внимание. Връщайки се в общежитието, се вмъкнах вътре, докато Уолш стоеше пред вратата ми като страж.
Седнах на леглото си и нервно барабанех с пръсти по сатенените чаршафи. Да бъда без моята вълчица, чувствах се… странно. Чувствах се наполовина празна, а трябваше да вляза в следващия си час след около петнадесет минути.
„Върни се в общежитието. Трябва да влезем в час.“ – Опитах се да ѝ говоря мислено, което само засили усещането, че полудявам.
„Идвам“ – отговори по-дрезгав глас от моя, но все пак беше мой.
Мамка му! Прокарах ръце през косата си, опитвайки се да не мисля много за това. Две души в едно тяло ли съм? Как? Дъвчейки всичките си нокти през следващите три минути, подскочих леко, когато чух гласа на Сейдж.
– Мисля, че е добре, просто е твърде срамежлива, за да остане навън. Не можах да намеря дрехите ѝ – каза Сейдж точно пред вратата.
– Взех ги. Разкъсани на парчета. – Уолш прочисти гърлото си шумно и аз се шмугнах обратно в спалнята си, хвърляйки дрехите си, за да намеря нови. Тази тайна щеше да бъде трудна за пазене. Знаех, че е отворил вратата и е пуснал моя вълк вътре, а за можех да гледам през нейните очи нещо, с което никога нямаше да свикна. След това затвори вратата, докато тя пристъпваше по коридора и влизаше в килера, където бях аз. Когато я видях, с изплезен език от устата ѝ, опашка махаща като щастливо куче, в очите ми бликнаха сълзи.
„Това ти хареса, а?“- Коленичих и тя дойде при мен, сгушвайки се в ръката ми.
„Имам нужда от това. Да бъда свободна“ – каза ми тя и аз кимнах.
Направихме го.
„Е, Сойер ще ни накара тази вечер да го направим отново с цялата глутница.“ Потърках я зад ухото и тя ми се усмихна. Бях приключила с обличането и сега станах.
„Хайде, трябва да отидем в час.“ Потупах се по гърдите.
Скочи на задните си крака, постави лапите си на гърдите ми и стана прозрачна, докато се стопи в мен. Леко болезнено усещане за пукане пропълзя по кожата ми, но само за секунда. Ставаше по-малко болезнено, но все още адски странно.
– Деми? Готова ли си? – Музикалния глас на Сейдж се чу от апартамента.
Надникнах и ѝ дадох плаха усмивка.
– Готова съм.
Тя се ухили, когато ме видя.
– Вълчицата ти е бърза. Тази вечер ще дадеш на момчетата шанс да се състезават.
Намръщих се.
– Какво имаш предвид?
Излязохме в коридора и тя се наведе към мен.
– Сойер, Уолш и Куан държат рекорда за най-бързо бягане във формата на вълк. Негласно е решено, че всяко тичане на пълнолуние всъщност е състезание.
Състезание?
Добре, няма проблем.
– Е, не искам да се състезавам с никого. – Засмях се нервно.
– Трябва. Някои от тези момчета имат нужда малко да намалят егото си. Включително братовчед ми.
Аз се ухилих.
– Добре, тогава ще се видим довечера.
Тя кимна и пристъпи обратно до Уолш зад мен, отново на пост.
Сега, когато се бях променила, се чувствах уверена, че планът на Сойер тази вечер ще проработи напълно. Щях да остана в апартамента си, докато той изведе вълка ми да тича с глутницата. Може би откаченото създание, което бях, не беше толкова зле. Може би бих могла да имам най-доброто и от двата свята…

Назад към част 8                                                        Напред към част 10

Глава 30
„В двора на Малиновата Каг“

– Каква, по дяволите, е тази миризма? – Казва Крисчън.
– Страхотна миризма, нали? – Казвам мечтателно. Малинов дим се завихря в стъклената бутилка, прокарвайки несигурни пипала към ръба. Невероятният аромат изпълва библиотеката и ме кара да се замайвам. Искам да се изпъна, да сгъна ръце зад главата си, да бъда мързелива и да се наслаждавам на аромата. Искам да го споделя с Дансър. Никога не съм помирисвала нещо толкова ароматно.
– Кървава, шибана, отровна – казва той от много по-близо, отколкото е бил от известно време насам.
– Как можеш да кажеш това?
– Защото е така.
От бутилката се подават пурпурни нишки и се вихрят над нея. След миг започват да се стрелкат една към друга, обикалят и се стрелкат обратно, тънки червени нишки се сплитат в димна форма.
– Човек, мирише като рай! Нещо не е наред с носа ти. Може би сега харесваш само миризмите на Ънсийли. – Нямам търпение да видя какво страхотно нещо ще излезе от това!
– Мирише – казва той точно отгоре ми – на гниещи черва. – Какво си отворила? Книга? – Той пада до мен, носейки под мишница купчина книги. Радвам се да видя, че е намерил нещо. – Бутилка? Господи, момиче, не можеш случайно да отключваш бутилки на това място! Дай ми това. Да видим какво си направила.
В пурпурния дим се оформя намек за лице; деликатна, заострена брадичка, огромни очи, присвити в ъглите. Опитвам се да обърна глава, за да погледна към Крисчън, но главата ми не приема заповеди. Тя е заседнала, все още загледана в материализиращото се лице. Не мога да се принудя да отвърна поглед, колкото и да се старая. То ме е хипнотизирало. Никога не съм виждала толкова красиво лице, не съм усещала толкова приятна миризма. Искам да застана насред него и да го вдишам дълбоко в дробовете си.
Когато той изтръгва бутилката от ръката ми, магията е нарушена. Когато я обръща настрани, за да прочете етикета на дъното, облак пурпурен дим се издига навън и затъмнява прохода между рафтовете. Лигавиците ме облизват, груби като малки котешки езичета.
Изведнъж всичко се променя.
Сега, когато вече не държа бутилката, мога да усетя миризмата, която той е усещал. Слюнка залива устата ми, стомаха ми се повдига и едва не повръщам бонбоните, които току-що изядох. Лицето в дима вече не е толкова красиво. То се превръща в нещо чудовищно пред очите ми. От тънките устни се плъзгат дълги кътници, кървавите коси се извиват като змии.
– Пич, какво, по дяволите, отворих? – Казвам с ужас.
Бутилката се сгромолясва на пода.
Кръвта ми се смразява, когато Крисчън изрича една-единствена дума.
– БЯГАЙ.
В моя свят има няколко абсолютно безсмислени правила. Наистина близо до върха на този списък е: Ако принца на Ънсийли бяга от него, аз също ще бягам от него. Дори няма да задавам никакви въпроси. Просто ще се измъкна с всички сили.
И все пак… Не мога да не се опитам да надникна през рамо. Аз съм тази, която го е пуснала навън. Трябва да знам какво е то, за да мога да го издиря и убия.
– НЕ СЕ ОБРЪЩАЙ НАЗАД! – Реве Крисчън.
Притискам главата си с ръце, опитвайки се да задържа черепа си, докато мигновеното главоболие отшуми.
– Престани да ми крещиш и ни пресей, пич! – Замръзвам, опитвайки се да не изоставам от него, но не познавам тези зали. Те са лабиринт, който не е включен в нито една от картите ми. Трябва да продължавам да се спускам надолу, да фиксирам решетката си на място и да ритам отново нагоре. Миризмата на разлагащо се месо зад гърба ми става все по-силна. Кожата отзад на врата ми настръхва. Продължавам да чакам това, което ни преследва, да затвори ледени нокти върху тила ми, да откъсне главата ми от раменете и да ме убие. Всички онези страшни филми, които гледах с Дансър, сега не ме карат да се смея. Те изпълват главата ми с милион ужасяващи смъртни случаи, всеки от които е по-ужасен от предишния. Щеше да ми помогне, ако знаех какво ни преследва. Неизвестното винаги е по-страшно от познатото. Имам мегаголямо въображение и то може да ми направи истински номер.
– Пресяването не работи в Белия палат. Хвани ме за ръка. Познавам тези зали.
Хващам ръката му, без да обръщам внимание на стоновете, които издава. Той преплита пръстите си с моите и ме залива вълна от възбуда.
– Заглуши го, Крисчън. Това не е момента да ми се правиш на Секс-до-смърт-Фае.
– Съжалявам, момиче. Просто това е твоята ръка и има опасност, а опасността винаги…
– Остави го сега!
Отново мога да дишам. Не че ми се иска. Миризмата е задушаваща и бързо се приближава към нас.
– Какво ни преследва?
– В свободен превод – Малиновата Каг.
– Как убива?
– Надявам се никога да не разбереш.
– Може ли да убие дори теб, принца на Ънсийли?
– Тя предпочита да сме живи. Веднъж държеше в плен двама принцове в продължение на почти сто хиляди години, преди краля да я спре. Наред с други мръсни неща, тя се опита да се размножи с нас. Нямах представа, че той я е съхранил в библиотеката си. Всички мислеха, че е унищожил кучката.
– Защо тя ще те вземе в плен?
– Защото сме безсмъртни и щом тя вземе от нас това, което иска, телата ни го израстват отново. След това тя отново го взема. Ние сме безкрайно количество. Тя може просто да ни държи оковани във вериги, да седим и да плетем.
Плетене? Идеята за плетене на чудовище от Ънсийли е повече, отколкото мога да си представя.
– Какво иска от теб? – Облак червен дим се плъзга по рамото ми. – Бързай, Крисчън! Трябва да вървим по-бързо! Измъкни ни оттук!
Тръгваме по бронзови коридори, въртим се през лимонови крила, докато накрая се плъзгаме по бял мрамор. Кълна се, че усещам как Каг диша във врата ми.
После сме в бялата стая, втурваме се към огледалото и аз не мога да се сдържа, оглеждам се, докато се превръщам в гъба.
Малиновата Каг е най-отвратителното същество, което някога съм виждала. По-лошо от Сивата жена, по-лошо от принцовете на Ънсийли, по-лошо дори от Татко Хлебарка, а аз изпитвам особена омраза към хлебарките. Хлебарките се мотаят по етажите. Клетката ми беше на пода.
Кървава, матова коса обрамчваше ледено-бяло лице с черни дупки вместо очи. Когато ме види да гледам, тя облизва малиновите си зъби. Но истински обезпокоителното в нея е това, което носи. Горната част на тялото ѝ е сладострастна и обвита в корсет от кости и сухожилия. Няма долна част на тялото си, която да мога да видя. Зад гърба ѝ се простира скъсана, непълна малинова рокля.
И сега знам защо мирише на разлагащо се месо.
Незавършената ѝ рокля е направена от черва.
Стомахът ми отново се свива.
– Тя събира вътрешностите на принцовете на Ънсийли?
– Наред с други. Тя би взела и твоите. Макар че твоите ще изгният по-рано.
– Не можеш ли да се движиш по-бързо? – Харесвам червата си. Искам да ги запазя за дълго време.
Взривяваме се от огледалото във втората бяла стая и скачаме с главата напред в следващото огледало. Преминаваме през множество огледала, преследвани от миризмата на гниещо месо.
– Хм, Крисчън, тя ще излезе.
– Добре. Още плячка в Дъблин. Ще тръгне след някой друг.
– Не можем да я оставим на свобода в моя град!
– Ти си тази, която отвори буркана.
Сгреших. Много. Но ще го разбера. Ще я хвана в капан, ще я убия и ще направя града си отново безопасен. Преди тя да нарани някого. Не мога да понеса мисълта, че невинни хора ще бъдат убити заради глупавото ми любопитство.
– Трябваше да ме предупредиш да не отварям нещата!
– Предупредих. Неслучайно над вратата беше издълбано цялото това „прочети ги и плачи“. Кое предупреждение не получи?
– Това беше за книгите, а не за бурканите!
– Някои предупреждения са едностранни.
След това излизаме и студа се удря в мен като тухлена стена, от която току-що се взривихме. Отнема ми дъха, а когато си го възвръщам, той излиза на мразовити струйки във въздуха. Тръгвам да се пързалям по алеята върху сняг и лед и се блъскам в отсрещната сграда. Крисчън се блъска в мен. Уравновесяваме се един друг и аз се оглеждам невярващо. Земята е покрита с шест сантиметра сняг!
Дали Кралят на мразовете е заледил нещо на тази алея през няколкото часа, в които ни нямаше? Не може да е повече от минус десет градуса, а студения вятър е убийствен. Никога не е било толкова студено през нощта! И никога в рамките на няколко часа. Оглеждам се за ледена скулптура наблизо.
– Абе, глупости – казвам си, защото е на път да удари ураган. Снегът не е единственото нещо в алеята.
Риодан и Баронс са зад К&ДБ и слизат от Бугати Вейрон на Баронс. И двамата ме поглеждат за секунда, сякаш не могат да повярват на очите си, после погледа на Риодан се фиксира върху мястото, където държа ръката на Крисчън. Пускам я като горещ картоф, но изражението на лицето му не се подобрява.
– Не е това, което си мислиш! Той няма да бъде гаджето ми супергерой и да те изрита…
– Да, така е – казва Крисчън.
– Не, не си – казва Риодан. – И къде, по дяволите, си била. Знаеш ли какви проблеми ми причини.
– Пич, нямаше ме само два часа. А в момента имаме по-големи проблеми – казвам аз.
– Не, не. Целият град се превръща в лед.
– Какво, по дяволите, си правила в Белият палат? – Изисква Баронс. – Кой ти каза как да влезеш там?
– Никога повече няма да ходиш никъде без мен – казва ми Риодан. – Ако го направиш, ще те затворя в тъмницата си, докато изгниеш.
– Като говорим за гниене, мисля, че…
– Не повече. От този момент нататък аз ще правя всичко, което мислиш, вместо теб.
Настръхвам.
– Задника ми, ще го направиш.
– Запечатай стената – казва той на Баронс. – И я изкарай оттук. Време е Друида да умре.
– Ти просто опитай – казва Крисчън.
– Аз няма да отида никъде. Е – поправям аз – всъщност аз ще и ти също трябва да го направиш. Всички трябва да се махнем оттук. – Започвам да се опитвам да стопирамкадър, но се блъскам в Баронс и отскачам. Това, което се случва след това, се случва толкова бързо, че почти не мога да го обработя.
Миризмата на развалено месо изпълва въздуха, а ние с Крисчън се прикриваме и се разделяме в противоположни посоки, защото знаем какво предстои, след което Малиновата Каг избухва от стената, държейки отстрани нещо, което изглежда като шестметрови плетачни игли, направени от кост, като копия.
Тя пронизва с тях Баронс и Риодан, след което се изстрелва право във въздуха, като влачи червата им след себе си.

Назад към част 31                                                                           Напред към част 33

Глава 48

– Господин Блек – казва Байрън Даниълс, един от членовете на управителния съвет на операта, и стиска ръката ми – много се радваме, че сте тук. Лично ще ви придружа до вашата маса. Коя е тази прекрасна дама с вас?
– Скай Манинг – казвам аз. – Скай, това е Байрън Даниелс, член на управителния съвет на операта.
Скай се усмихва лъчезарно, макар че устните ѝ треперят съвсем леко.
– Приятно ми е да се запозная с вас.
– За мен е удоволствие, госпожо Манинг. Моля, последвайте ме.
Нашата маса е най-добрата в залата, точно отпред, и е маса за двама, за разлика от другите, на които има осем или десет места. Очаква ни охладена бутилка „Дом Периньон“ и чиния с плодове.
– Мислят, че това ни харесва повече от „Дива пуйка“ – прошепвам на Скай, след като се настаняваме.
Тя се захилва. Сервитьорът ни обслужва бързо, като отваря бутилката и налива две флейти. Той подава едната на Скай, а другата на мен.
Взимам моята и притискам чашата си до нейната.
– За контрола – казвам, като хвърлям поглед надолу към гърдите ѝ.
Цяла вечер ще я контролирам чрез щипките за зърна.
Очаквам го с нетърпение повече, отколкото тя знае.
– За да контрола – повтаря тя и отпива глътка от шампанското.
То е хрупкаво и сухо и макар че не пия често пенливо вино, „Дом Периньон“ е от собствена класа. Мехурчетата се разпенват по езика ми и сякаш експлодират, докато пълзят по гърлото ми.
Залата вече е пълна с гости. Не се опитвам да говоря с никого.
Хората ме търсят, идват при мен, заговарят ме. Връщам се към първите дни на компанията, когато аз бях този, който се задяваше с хората. Бях гаден в това. Бен беше този, който се опитваше да говори. Той все още е такъв. Брат ми можеше да продаде доживотен имот на умиращ човек.
Питър Риърдън и Гарет Рамирес седят на няколко маси от нас. Когато Питър погледна към Скай, аз му хвърлих един поглед. Той бързо отвръща поглед. Моят комитет по архитектурно планиране все още не е оповестил решението за договора, така че Риърдън и баща му може би си мислят, че все още имат шанс.
Нямат.
– Брадън! – Джордж Станфорд, председател на борда на операта, се приближава до масата ни.
Изправям се и му подавам ръка.
– Не можем да ви благодарим достатъчно за щедростта ви – казва той.
– Радвам се да го направя. – Кимвам към Скай. – Джордж, запознай се с приятелката ми Скай Манинг.
Моята приятелка. Не ми убягва колко странно звучи термина, произнесен от трийсет и пет годишен бизнесмен. Не съм сигурен, че някога преди съм използвал тази дума.
Джордж протяга ръка към все още седящата Скай.
– За мен е удоволствие, госпожо. Манинг.
– Моля, наричайте ме Скай.
Той кимва и се обръща обратно към мен.
– Тази година имахме страхотен отзвук. Галата е разпродадена. Това се случва за първи път от петнадесет години насам.
– Интересът към операта в Бостън трябва да расте.
– Така е, особено сред по-младата публика. Мисля, че на младите хора най-накрая им е омръзнал един и същи хип-хоп и са готови да опитат класиката.
– Вероятно е така и защото през последните няколко години добавихте към сезона си съвременна опера – казвам с усмивка.
Джордж се смее.
– Да, това беше страхотна идея, Брадън. Изглежда, че се е отплатила подобаващо. Той се обръща към Скай. – Разкажи ми за себе си, Скай.
Тя се дръпва и среща погледа на Джордж. Не мога да се въздържа от лека усмивка. Тя не е слушала разговора ни. Беше заета да наблюдава хората. Това е, което тя прави. Предполагам, че е фотограф.
– Аз съм фотограф – казва тя.
– Интересно. Какъв вид фотография?
– В момента се занимавам предимно със социални медии, но мечтата ми е някой ден да снимам за National Geographic.
– Интересно – казва той отново и се обръща към мен. – Как се запознахте?
Зареден въпрос. Едва ли ще кажа на председателя на борда на операта, че съм изпратила хаплив коментар в Инстаграм на работодателя на Скай.
– Скай работеше за Адисън Еймс – казвам аз.
– О, разбирам. Работила?
– Да. – Отпивам глътка шампанско. – Сега е самостоятелна, занимава се със собственото си влияние върху социалните медии като начин да се види фотографията ѝ.
– Социални медии. – Джордж поклаща глава. – Наречете ме старомоден, но аз не го разбирам.
Джордж е поне с двайсет години по-възрастен от мен.
– Оперната гилдия има акаунт в Инстаграм – казвам аз.
– Сигурен съм, че имаме, но никога не съм го виждал. – Той се смее. – Приятно ми е да си поговорим, Брадън. Ще се видим на сцената след вечерята.
Кимвам, докато Джордж отива на следващата маса.
Скай отпива глътка шампанско, докато продължава да оглежда стаята. Миг по-късно тя докосва нежно ръката ми.
– Извини ме за момент.
Кимвам.
Тя напуска нашата маса и обикаля стаята, като хвърля поглед тук и там, докато не изчезва близо до входа. Скоро разбирам защо, когато поглеждам към телефона ѝ. На страницата ми в Инстаграм се появява публикация – селфи на Скай пред транспаранта на входа на балната зала.

На галата на Бостънската оперна гилдия! На адреса на сайта
Бостън
Oпера
Гилдия
Гала!
#опернагилдия #официалнатопка
#подкрепямеуменията

Коментарите следват почти мигновено.

Обичам устните ти! Какъв цвят използваш?

Също толкова мигновено тя отговаря.

Оцветител за устни Night on the Town от „Сюзан“. Перфектен за елегантна вечер!

Забелязвам я да влиза отново в балната зала. Вместо да се върне на нашата маса обаче, тя се насочва към масата, на която са седнали Питър Риърдън и Гарет Рамирес.
Ледена ярост се извива в задната част на врата ми. Какво, по дяволите, прави тя?
Все пак се държа хладнокръвно, тъй като няколко гости се приближават към мен. Поздравявам ги и им подавам ръка, като все още наблюдавам Скай с ъгълчето на окото си.
Питър и Гарет се изправят. Поне са джентълмени. Или поне играят ролята. Не. Взимам си думите обратно. Сега и двамата се взират в циците ѝ.
Тези цици, над които имам контрол.
Майната му. Би трябвало да се разходя точно там и да дръпна Скай за верижката. Да и напомня с кого е.
Не че мисля, че Риърдън или Рамирес са конкуренция, но все пак… Те гледат циците на моята жена.
Циците на моята жена.
Боже, майната му на главата. Тя не е моята жена. Аз не се влюбвам.
Това не е нищо друго, освен това, което е – двама възрастни, които се привличат един друг, си прекарват добре.
Само че трябваше мислено да я премахна от съзнанието си, докато бях в Ню Йорк… И дори не успях напълно.
По дяволите. Тези цици са мои. Тези устни са мои. Тези крака са мои.
Тази жена е моя.
След като гостите приключват с общуването с мен и си тръгват, поглеждам към Питър и Гарет. След минута, която се надявам да е непринуден разговор, Скай поглежда към нашата маса.
Тя се усмихва.
Аз не се усмихвам.
Питър и Гарет сядат.
Не сядай на тази маса, Скай.
Слава Богу, тя не сяда. След още един миг тя се връща към нашата маса. Извинявам се на новодошлите, които са се струпали около мен, и я отвеждам настрани, като я извеждам бързо от балната зала до един уединен коридор.
– Какво беше това?
– Говорих с Питър и Гарет. Те са единствените двама души тук, които познавам.
– Познаваш много хора. Представих те на всички, с които съм говорил.
– Това не означава, че ги познавам.
– Познаваш ги толкова добре, колкото познаваш и Питър Риърдън.
– Не съвсем. Питър и аз сме танцували. Пили сме по едно питие.
Хващам я за рамото, не силно, но по начин, който я кара да разбере, че съм сериозен.
– За Бога, Скай. Опитваш се да ме разсееш?
Тя се извива срещу хватката ми.
– Опитвам се да си прекарам добре тук.
– Да бъдеш с мен не е хубаво време?
– Не това имам предвид и ти го знаеш. Аз просто…
Хващам верижката под копринената ѝ рокля и дръпвам.
– О!
– Не забравяй с кого си дошла – казвам.
– Не съм забравила. Аз…
Дръпвам верижката отново, този път малко по-силно.
Кълна се в Бога, че всичко, което тя усеща върху зърната си, аз усещам четирикратно в пениса си.
– Вечерята се сервира сега. Ще се върнем на масата, ще се нахраним и след това ще си тръгнем.
– Но това е бал. Няма ли да танцуваме?
– Не – казвам аз. – Ще си тръгнем, след като ми благодарят за щедрото ми дарение, което ще се случи веднага след вечерята.
– Но…
– Няма „но“, Скай. Тази вечер вече ме изкара извън нерви. Време е да ти върна услугата.

Назад към част 48                                                                  Напред към част 50

ГЛАВА 9

– Трябва да ѝ развържем ръцете, преди да се събуди. – Гласът ми беше познат, но не можех да го определя. За първи път не се бях събудила с пронизваща болка в черепа, а вместо това установих, че съзнанието ми е мъгливо и бавно като празно пристанище, което скърца в сутрешната мъгла.
Вторият глас беше остър и къс като кинжал.
– Не я докосвай. Кира ще ми счупи носа за това, което направихме.
Герарда.
– Направила си го. – Отново първият глас. Дори със затворени очи знаех, че това е Врейл. – Нямах представа, че планираш да я отвлечеш!
Погледнах ги през миглите си и видях, че кръглото лице на Врейл е зачервено и потно, а Герарда само сви рамене. Тя прехвърли през пръстите си елфическо острие.
– Ако знаеше, щеше да кажеш на нея или на онзи нещастен мрак, който я следва наоколо.
Преглътнах, за да прочистя гърлото си. Въздухът имаше вкус на саламура, което означаваше, че сме близо до морето. Сърцето ми се ускори, като си помислих, че Герарда е била достатъчно глупава, за да ни върне обратно в Ордена в търсене на Сенките, но въздухът беше оцветен и с мирис на сяра – не бяхме близо до столицата, а някъде по западните брегове на Елверат. Толкова далеч от Сенките, колкото можеше да бъдем.
Протегнах пръсти през връзките и усетих влажната трева под себе си. В небето нямаше пепел, нито сняг по земята, така че там, където Герарда ме беше отвела, не беше студеният град Волкар, а достатъчно близо, за да усетя първите наченки на огнената му планина.
Врейл и Герарда продължаваха да се карат. Нито една от двете не забеляза, когато отворих очи напълно и примижах от слънчевите лъчи. Високо над нас чайките се носеха в небето като водни капки, изчезвайки между облачните късове, които се простираха по синия простор.
Опитах се да седна, но не успях. Тялото ми беше тежко, а ръцете ми бяха здраво вързани за китките и лактите.
Тъмните очи на Герарда се втренчиха в мен с остротата на ястреб и тя спря да премята острието през пръстите си. Малка усмивка пропълзя по устните ѝ, докато се борех срещу връзките ѝ.
Винаги съм била перфекционистка – помислих си. Изстрелях към Герарда поглед, който се надявах да е достатъчно силен, за да я накарам да се подчини.
– Развържи ме, преди да те заколя.
Герарда вдигна вежди към Врейл, преди да се обърне към мен с напълно оформена усмивка на лицето си.
– Съмнявам се, че някога си успявала да избягаш от отвличане, отправяйки празни заплахи.
Прокарах език по зъбите си. Бях си изградила репутация на човек, който никога не отправя заплаха, която не възнамерява да изпълни. Герарда знаеше това, забележката ѝ беше просто, за да ме подразни.
– Последният човек, който ме отвлече, беше ударен в челюстта.
Устните на Герарда се бяха превърнали от усмивка в нещо по-дивашко.
– Опитай.
Извърнах очи. Врейл се люлееше напред-назад на краката си, несигурна накъде да погледне.
– Да удариш някого в тила е страхлив начин да преодолееш целта си – казах аз.
Герарда отново прокара острието през пръстите си.
– Ти казваш страхлив, аз казвам ефикасен. Острието трябва да е остро и винаги в готовност. – Тя се наведе и преряза с ножа си въжето по лактите ми.
Въздъхнах, когато кръвният поток се върна в горната част на ръцете ми. Герарда ги беше завързала по-здраво, отколкото трябваше.
– Не сме ли чували господарките да казват това достатъчно, когато бяхме посветени?
– Явно си имала нужда от повторение. – Герарда остави връзките по китките ми неразрязани, така че трябваше да се мъча да оплета ръцете си около краката и да освободя възлите със зъби. Врейл пристъпи напред, за да ми помогне, но Герарда поклати глава.
– Тя няма да те нарани, Врейл – казах аз, като разтривах червените следи по китките си. – Герарда може да гърми като змия, но рядко хапе.
Герарда отдръпна устните си, за да блесне със зъбите си.
– Не съм толкова сигурна – промълви Врейл.
Изправих се и ме посрещна солена струя върху лицето ми. Мъглата охлади кожата ми и помогна да изчистя умората от съзнанието си. Погледнах надолу и видях как вълните, по-високи от всяко жилище в Елверат, се разбиват в скалите като вълни в езеро. Стояхме на мястото, където се сливаха два високи ръба на скалите. Когато погледнах в далечината, едната скала се извисяваше на юг, украсена със спускащите се подножия на Горящите планини и вихрещите се дървета, които бях виждала само в Пеещата гора. Другата скала се извисяваше на запад, изкачвайки се на още по-голяма височина, докато върхът ѝ не гъделичкаше коремите на чайките горе.
Сякаш мощна магия бе прорязала средата на планина и я бе хвърлила в морето. Никога преди не бях виждала тази гледка, но шепотът за тези скали беше достигнал дори до мен в кралството. Говореше се, че Скалите на Еландорр са прокълнати от душите на елфите, които са загинали в деня, когато градът им се е разбил във водата и никога повече не са го видели.
– Мислех, че това е само приказка – прошепнах невярващо.
Герарда се взираше в скалите със същото благоговение. Гласът ѝ беше мек като вятъра, който развяваше късата ѝ коса и моята разхвърляна плитка.
– Като деца са ни разказвали много истории. Ще ни е необходим повече от един живот, за да открием семената на истината в почвата на лъжите на Аемон.
Обърнах се към нея, но не казах нищо. Ние с Герарда бяхме прекарали целия си живот в противопоставяне. Състезателни посветени, а след това и противникови Сенки. Дори и сега всеки мой мускул трепереше в очакване на нейния удар, но доколко това се основаваше на истината и доколко на начина, по който Аемон ни бе направил недоверчиви към онези, които би трябвало да са най-близките ни съюзници?
Мисълта накара гърлото ми да пламне, жадувайки за сладкия вкус на виното, който щеше да отмие напълно всички други откровения от съзнанието ми.
Потърсих в джоба си мехчето за вино, което носех, когато Герарда ме удари по главата. Нямаше я.
– Смяташ за разумно да ме отвлечеш и да ми вземеш виното?
Герарда не каза нищо, а тръгна зад нас към поляната, където пасяха три коня. Тя развърза една от торбите на седлото на малката кафява кобила, която носеше любимите оръжия на Герарда. Дребните ѝ ръце се плъзнаха вътре и се появиха отново, носейки два меха с вино. Те висяха от юмруците ѝ като гъски, хванати за шията.
Преглътнах срещу сухотата в гърлото си и ги грабнах от нея. Кракът на Врейл потропваше неконтролируемо, докато разтварях една от кожите и отпивах тежка глътка.
– Това е всичко, с което разполагаме – каза Врейл. Меката ѝ челюст пулсираше, докато ме гледаше по онзи плах, но неумолим начин, който само тя владееше. – Най-добре е да разпределиш запасите си, докато разберем колко време ще отнеме това.
Преглътнах още една, по-малка глътка и поставих тапата. Погледът ми прескачаше между тях. Единствената причина, която ми хрумна, двете да си направят труда да ме отвлекат, беше да пътуват до Ордена. Но ние бяхме на хиляди левги оттам… Оставаше само една друга възможност.
Стиснах носа си, за да потисна гнева си.
– Това е за печатите?
Врейл виновно прехапа устни, но не избяга от погледа ми.
– Вече ти казах, че няма да слушам…
– Времето за слушане дойде и отмина. – Герарда опря тънкото си острие в корема на торбата ми с вино. – Разбирам, че надеждите ти са те напуснали и си решила да прекараш дните си прикована към отчаянието си. Но няма да позволя на един от най-добрите ни воини да се пропие до гибел, докато не разбера, че Сенките са изчезнали.
Острието на Герарда се притисна малко по-силно към меха. Облегнах се назад и стиснах челюстта си.
– Напълни ми чашата, но ме помоли да не пия от нея? – Отстъпих назад и смехът ми преряза гърлото ми.
Герарда вдигна брадичката си.
– Твоето вино облекчава болката от изгубените надежди – аз възнамерявам да ги съживя.
Тъкмо се канех да я попитам как смята да направи такова нещо, когато вятърът откъм скалите се разрасна в буря и издуха претенциите на Герарда навътре в морето. Чайките, които си почиваха с криле, отпуснати от вятъра високо горе, се втурнаха към водата и паднаха от височината си, когато цялото небе почерня.
На хоризонта нямаше облаци или следи от луната. Дори слънцата бяха изчезнали, изцяло покрити със сянка. Морето под нас беше изчезнало, но ревящите вълни отекваха в тъмнината, отбелязвайки хода на времето, тъй като всички останали маркери бяха изтрити от сетивата ни.
Чернотата се разстилаше по земята докъдето ни стигаше погледът. Една малка топка светлина се носеше край главата ми и аз посегнах към нея, но не можех да я докосна. Когато тя бавно се уголеми, осъзнах, че това изобщо не е мъничка феена светлина, която плува пред мен, а много по-голяма, която се приближава в далечината.
Врейл запали собствена светлина, която освети открития страх в лицето ѝ и решителната, скрита тревога в лицето на Герарда. Усмихнах се лукаво и на двете. Каквито и планове да имаха за мен, те бяха безсмислени. Те не бяха успели да избягат от Ривен и неговите сенки.
Появиха се три фигури на коне. В средата, на висок жребец в същия цвят като сенките му, беше Ривен. Николай яздеше вляво от него, а Сира ги защитаваше отдясно. И тримата бяха вперили поглед в Кинжала.
Ривен скочи от коня си, преди той да е спрял напълно. Той промуши ръката си във въздуха и от черната земя се откъснаха пипала от сянка, които обиколиха Герарда като навити гадини. Около всеки неин крайник имаше по една сенчеста змия, а една висеше свободно на гърлото ѝ. Не беше достатъчно стегната, за да ѝ причини вреда, но достатъчно, за да издаде заплахата, която представляваше.
Ривен проблясна с кътници и гърдите му се надигнаха от тежко дишане, докато се приближаваше към Герарда.
– Какъв е смисълът на това? – Гласът му се разнесе в тъмнината като камък, който се сгромолясва в планината.
Тя не му отговори и не се пребори със сенките, а вдигна брадичката си, както беше правила с мен десетки пъти досега, и се втренчи в Ривен.
– Ти нямаше търпение за съветите на един непознат, затова непознатия взе нещата в свои ръце.
Николай се обърна към Сира, която стискаше здраво юздите на коня си. Ривен стисна зъби и се приближи толкова близо до Герарда, че знаех, че усеща солта и пламъка на кожата ѝ.
– Кира е гражданин на нашия народ и защитник на тази земя. Отвличането ѝ се смята за предателство към Елверинците и целия Елверат.
Гърлото ми се стегна. Единственото нещо, което бях направила и което се доближаваше до тези думи, беше спасяването на Врейл и Маерал. Но дори и това беше повече за мен, отколкото за Елверинците.
Въжето на сянката около врата на Герарда се стегна, но тя не се напрегна.
– Ако това не помогне, завържи ме със сянка и ме отведи там, където отиват предателите.
Сира затвори очи. Изглежда, че Герарда не беше единствената, която беше станала нетърпелива.
– Какво предлагаш, дете?
– Смятаме, че Кира може да счупи печатите. – Тя се пребори със сенките, за да се обърне към Врейл.
Сира внимателно прецени ученика си.
– Вярно ли е това?
Врейл кимна няколко пъти в бърза последователност.
– Научих всичко, което мога, за магията, използвана от Светлите феи. Убийството на Аемон щеше да счупи всички печати едновременно, но вярвам, че Кира може да счупи и всеки един поотделно.
Подиграх се.
– Дори не можеш да ги намериш. – Врейл и Герарда бяха прекарали последните два месеца, опитвайки се да намерят всички възможни места за печатите, но те бяха изчезнали.
– Мисля, че това е част от магията им. Те ще се появят само за този, който е способен да ги разбие. – Врейл кимна толкова бързо, че вратът ме заболя. – Опитах се да установя магията, която ги изписва, от книгата, която откраднахме, но това отне известно време. В крайна сметка разбрах, че печатите са заклинания за това острие, така че Герарда открадна кинжала на Кира…
Запътих се към Герарда.
– Какво си направила?
– Дори не забеляза. – Тя въздъхна, очевидно отегчена. – Няма да получиш извинение от мен.
Сянката по шията ѝ се стегна съвсем леко. Подарих на Ривен доволна усмивка, но лицето му беше каменно и непоклатимо.
– Губихме време да търсим сами печатите – продължи Врейл, без да обръща внимание на напрежението между мен и Герарда. – Заклинанието изисква zibi’fir, което аз бях превел погрешно, мислейки, че означава вода, тъй като sibi’thir е производно…
– Врейл. – Сгъвката между веждите на Ривен се задълбочи. – Какво искаш да кажеш?
– Вече съм там. – Врейл си пое дълбоко дъх, преди отново да изпадне в спирала. – Но в този конкретен случай тя всъщност се отнасяше за кръв, което беше объркващо, тъй като нашите предци са използвали една и съща дума и за двете.
– Нуждаем се от кръвта на Кира, за да премахнем печата – прекъсна я Герарда.
Отдръпнах се назад.
– Защо моята?
Кракът на Врейл подскочи.
– Защото печатите са поставени от светла фея, така че само светла фея може да ги отмени.
– Моята кръв може да счупи печатите? – Преглътнах. – Тя е кехлибарена, а не червена като тази на майка ми.
Врейл прехапа устни, без да може да се ангажира с тази увереност.
– Да – отговори Герарда вместо нея без проблем.
Веждите на Сира се повдигнаха с най-малката частица.
– И резултатите ще са същите? Сифоните ще спрат да изсмукват магията от Елверат и магията ще бъде възстановена?
Врейл наклони главата си настрани.
– Това е моето предположение. Всяка употреба на магия обаче има непредсказуеми резултати. Ако сме прави, Кира ще счупи пет пъти повече печати, отколкото светлите феи са възнамерявали. Това крие свой собствен риск.
– Нещо ми подсказва, че Кира не се интересува от рисковете – запита Николай, без да ме погледне.
Сведох очи към него и скръстих ръце.
– За това ме доведохте тук? За да счупя печат?
Врейл кимна.
Устата ми се сви, неубедителна.
– И си сигурна, че печата е тук? Току-що призна, че не можеш да го видиш.
– Достатъчно сигурна е, че ще те отвлече и ще си понесе последствията – прекъсна я Герарда, като все още отказваше да откъсне очи от Ривен.
Мислех, че Врейл ще противоречи на Герарда, ще съобщи на останалите, че отвличането е пропуснато в каквато и да е версия, която Кинжала ѝ е разказала, но вместо това тя кимна решително на групата. Посочи малкия мост, който водеше над пукнатината във високата скала. Тънка пътека се изкачваше по разцепената планина до равна поляна на върха.
– Това е там.
Очите на Ривен се присвиха.
– Това не отговаря на въпроса на Кира.
Сърцето ми се сви, но Ривен не ме погледна. Погледът му беше съсредоточен върху това да се увери, че сенките му не са стиснали прекалено силно гърлото на Герарда.
Врейл си пое дълбоко дъх, преди да се впусне в бързото си обяснение.
– Знаем мястото на възникване на първоначалното заклинание, което е създало сифоните и техните печати. Местата ще се разпространят оттам.
– И не може да са свързани със сушата – намеси се Герарда, като се облегна на една плъзгаща се сянка.
– Да. – Кимна Врейл. – Вероятните места бяха достатъчно лесни, имаше само пет възможни места и се съмнявах, че светлите феи биха поставили два печата на едно място. Ако вземеш най-кратката линия между началната точка – Руините на Фавра – и разделената половина на Скалите на Еландорр, мога да предположа, че печатът ще падне по източната страна.
– Водата избира най-лесния път – прошепна Николай, загледан в гордото страхопочитание на Врейл.
Тя се усмихна.
– Както и магията. Ако оценката ми е вярна, тя ще потвърди местоположението на всички печати.
Ривен спусна ръката си, но сенките му все още се въртяха около Герарда.
– И ти сметна, че е най-добре да отвлечеш Кира, вместо да се обърнеш към нас?
Погледът на Врейл изведнъж се спря на ботуша ѝ.
– Този… експеримент решава всичките ни проблеми. Можем да се уверим дали теорията ми е вярна, без да рискуваме нападение от страна на Деймиън или да застрашим Сенките. А Герарда беше сигурна, че и двамата ще кажете „не“.
Стиснах зъби, без да мога да се съглася с тази оценка.
Виолетовите очи на Ривен се преместиха към мен за миг, омекнаха от загриженост, преди да се върнат към Герарда. Всеки от мускулите му беше напрегнат, задържайки силата си в онова тънко, средно положение между това да упражни дарбата си и да я осакати.
– Ако Кира е тази, която трябва да го направи, тогава тя е тази, която решава. – Ривен се изправи и раменете му се отпуснаха за пръв път, откакто бе пристигнал. Сенките се разтвориха от крайниците и шията на Герарда и се разсеяха обратно в мастилената чернота под краката ни.
Тя потърка китката си и направи жест към одеялото от сенки, което все още покриваше хоризонта.
– Бих намалила и тези, Мрачен, иначе армадата на Деймиън ще ни открие, преди да успеем да установим какво става.
Николай се засмя, но бързо го прикри с кашлица. Устните на Ривен не помръднаха, но една сянка се изви по торса на Николай и го дръпна за косата достатъчно силно, за да дръпне главата му. Николай отблъсна тъмната нишка.
– Не е нужно.
Ривен го пренебрегна; той имаше очи само за мен. Виолетовите му ириси просветнаха, когато сенките избледняха и небето отново се изпълни със слънчева светлина. За пръв път от седмици насам Ривен изглеждаше обнадежден. Нещо повече, той се надяваше на мен. Преместих се в ботушите си, но не успях да откъсна поглед от него. Твърде много неща бяха излезли извън строгата хватка, която държах върху тях, твърде много неща се бяха объркали. Но това, това можех да направя. Макар да не вярвах, че ще се получи, Ривен вярваше. И аз можех да му дам това.
Обърнах се с лице към извисяващата се скала и взех решение.
– Врейл, покажи пътя.

Назад към част 9                                                            Напред към част 11

ЛИРЕ

Болката върна Лире в съзнание. Той изстена и отвори очи, като ги присви. Въздухът имаше различен вкус.
Имаше вкус на земя.
Мека светлина проблясваше през облачното небе. Боровите дървета се бореха за живот в каменистата почва, а листните папрати покриваха малката поляна. Зад гърба му плавната сила на лей линията се носеше покрай него, шепнейки на сетивата му.
Земя. Беше стигнал до Земята.
Изправяйки се на лакти, той погледна надолу към Клио, наполовина под него, където беше паднал, след като излезе от лей линията.
Бяха стигнали до Земята. Заедно. Никога нямаше да успее да избяга сам.
Пое си треперещ дъх, седна и придърпа главата и раменете на Клио в скута си. Затвори очи, използва най-лекото докосване на лечебна магия, за да установи нараняванията ѝ, след което издиша с облекчение. Порезната рана на ръката ѝ, загубата на кръв и шокиращото количество синини, но иначе тя беше добре. Тя щеше да се възстанови.
Той провери ръката ѝ, за да се увери, че кървенето е спряло. По-късно, когато възстанови достатъчно сили, щеше да излекува раната по най-добрия възможен начин, но засега беше по-добре да я остави. Почти цялата магия, която бе извлякъл от лодестоните си, бе изчезнала – изразходвана в битката с Дулсето, при задействането на стрелата с кръвна магия и при преминаването през лей линията. След като лодестоните му бяха изчерпани, силата му щеше да се подновява бавно.
Той се изправи на крака, намръщи се на втория колчан и го метна на рамото си до първия – този, който винаги носеше под блясъка си. Докато не се върнеше към човешката си форма, което не смееше да направи с толкова слаби крака, трябваше да носи и двамата. Същото се отнасяше и за двата му лъка.
Той взе Клио на ръце, като хриптеше, въпреки че тя почти нищо не тежеше. С последен поглед към лей линията той се отправи към дърветата.
Най-хубавото нещо при пътуването по лей линия беше неговата непроследимост. Никой не можеше да определи дестинацията му, без да провери сляпо всяка линия, която смяташе, че може да е използвал. В крайна сметка братята му щяха да проучат тази за следи от преминаването му, но дотогава той отдавна щеше да е изчезнал.
Проби се през листата, докато не намери пътя, чиято настилка беше напукана и поникнала от плевели. Спря на ръба на асфалта и се загледа мрачно в дългата, права магистрала, която се простираше чак до хоризонта. Това щеше да е гадно.
Въздъхна и тръгна напред, ръцете му вече бяха уморени от носенето на Клио. Но каква друга възможност имаше? Ако трябваше да върви пеша, щеше да върви цял проклет ден.

***

Слънцето пламтеше ниско на хоризонта, когато Лире най-сетне го усети – тихия пулс на далечна магия, която го зовеше.
Той продължи напред, с мъртвата тежест на Клио в ръце, а краката му горяха от умора. По неравната настилка се спускаха сенки и той често се препъваше, тъй като несигурната светлина прикриваше вдлъбнатините и пукнатините. Дишайки дълбоко, той продължи напред, следвайки познатия фар.
Напред към оранжевите и розови облаци се очертаваха силуетите на небостъргачите. Градът привличаше, но той не се насочваше на там. Не и сега. Беше твърде изтощен, твърде неподготвен и не беше готов да се изправи пред опасностите, които идваха с голямото население от хора и демони.
Без светофара щеше да пропусне черния път, затъмнен от сенките на обраслите храсти, който се отклоняваше от магистралата. Чакълът хрущеше под краката му, докато следваше пътя – всъщност алея – към дърветата. Мина покрай фара: метален пръстен около ствола на дърво, изтъкан от заклинание, което всеки демон, посетил Земята, е научен да разпознава.
След половин миля той излезе от дърветата и се озова на обширната морава на огромно имение. Спря и примигна от изненада. Беше по-голямо, отколкото очакваше.
Въпреки че изглеждаше като скрито имение на богат отшелник, реалността беше много по-различна. Подобно на стотиците други, разпръснати из целия континент, това беше консулство – убежище за демони, посещаващи Земята. Със строга политика срещу кръвопролитията, безплатно настаняване и храна и добре обучени консули, които да предотвратяват конфликти между „гостите“, това беше най-безопасното място за него и Клио да възстановят силите си.
Затвори очи и върна блясъка си на мястото му. По кожата му преминаха тръпки и последните му сили изчезнаха. Коленете му почти се подкосиха и той се подпря с рамо на едно дърво. Когато отново беше стабилен, той се запъти през моравата и изкачи предните стъпала.
Той отвори голямата входна врата с лакът и се запъти навътре. Посрещна го голямо фоайе с полиран дървен под и извито стълбище, което се изкачваше до второто ниво. До стълбището се намираше рецепция, където мъж с бръсната глава и спретната козя брадичка четеше дебела книга. Мъжът погледна към отварящата се врата.
Лире направи една крачка и краката му се подкосиха.
Той се сгромоляса на пода, като едва удържа главата на Клио да не се удари в дървото. Консулът се стрелна над бюрото си, крещейки за помощ, и се втурна към Лире. Той се опита да намери сили – и достойнство – да се изправи отново, но изтерзаното му тяло отказа да се подчини.
Час по-късно той все още скърбеше за загубеното си достойнство, когато консула го остави сам в малката стая. Искаше му се краката му да са по-стабилни, той се запъти към вратата и вплете в нея две защити – една, за да я запечата, и една, за да убие всеки, който разбие магическата ключалка. Той се запъти към противоположния край на стаята и направи същото с прозореца, след което се обърна към леглото.
Клио лежеше върху него, лицето ѝ беше измъчено, но чисто, а кръвта – отмита. Около ръката ѝ беше увита чиста превръзка. Двамата с консула бяха свалили съсипаните ѝ дрехи и навлякоха върху слабата ѝ фигура огромна риза, дарена от консулството. Мъжът помогна на Лире да се погрижи за нея с приятелска ефикасност, като нито веднъж не отбеляза окаяното им състояние. Лире не харесваше много консулите, но те поне никога не задаваха въпроси. Друга благоприятна за демоните политика.
Дрехите му бяха почти толкова лоши, колкото и тези на Клио, но той щеше да се погрижи за преобличането, след като си почине.
Малката стая разполагаше само с двойно легло, скрин и бюро с дървен стол и прилежаща баня. Спането на стола не се случваше, но и подът не беше много привлекателен.
Да, прецакайте го. Клио просто ще трябва да сподели.
Той я побутна към едната страна на леглото и се свлече на него. Умората го заля на болезнени вълни, а мускулите го боляха след толкова много насилие. Не беше сигурен, че някога през живота си е бил толкова уморен или измъчен.
Сладката забрава на съня го привличаше, но в гърдите му бушуваше тревога. Беше избягал от Асфодел, а сега… сега започваше истинския ад. Ловците щяха да дойдат – не само за него, но и за Клио. Нямаше безопасно място, където да отидат. Щеше да се наложи да бягат, да се крият и пак да бягат. Това никога нямаше да свърши.
Но това не беше единственото нещо, което стимулираше прокрадващия се в него болен страх. За пръв път след кражбата му си позволи да помисли за часовника. Този бодигард беше откраднал заклинание, което той не разбираше. Ако разбереше как да го задейства без ключа… ако го отприщи на грешното място…
Часовникът е най-голямата грешка, която Лире някога е допускал, и никога повече не може да позволи на никого да го използва. Беше разказал на Клио някои от възможностите му да причинява опустошения, но не ѝ беше казал най-лошото.
Затвори очи, претърколи се настрани и сви ръка над Клио, придърпвайки топлината ѝ към себе си. От нея се изплъзна тих звук, който можеше да бъде мърморене от задоволство.Той зарови лице в косата ѝ, напълни носа си със сладкия ѝ аромат и след миг вече спеше.

Назад към част 35                                                                       Напред към част 37

Глава 8

Тази нощ бях напълно готова просто да седя и да ям сладолед цяла вечер, но Сейдж имаше други планове.
– Трябва да потанцуваш, за да излезеш от това състояние. Да отидем в Moonies тази вечер? – попита тя.
Moonies беше денс клубът и барът в кампуса. Минавала съм покрай него много пъти и просто го игнорирах. Но аз обичам да танцувам… Рейвън и аз ходехме на курс по хип-хоп, който се предлагаше в гимназията Делфи и беше нещо, в което бях добра. Да се изгубиш в музиката, да движиш тялото си в ритъма, танцът имаше терапевтичен характер.
– Може би за малко – казах ѝ и тя изпищя.
След като се облякох във вероятно най-късата черна рокля, която някога съм носила, тръгнахме към Moonies с Уолш и Брандън, които се влачеха след нас.
– Не мога да повярвам, че все още носиш тези шибани бели тенис обувки. – Тя се намръщи към краката ми, което ме накара да се ухиля.
– Първо, Converse не са обувки за тенис. Поне не мисля, че са. И второ, не мога да повярвам, че държиш толкова много на облеклото ми.
Тя се засмя, прокара ръка през моята и погледна през рамо към Брандън и Уолш. Превеше това често напоследък, хвърляйки крадливи погледи към двамата мъже.
Сниших гласа си, навеждайки се към нея.
– Кой харесваш?
Очите ѝ се разшириха и тя преглътна мъчително.
– Толкова ли е очевидно?
Аз повдигнах рамене.
– Само за мен.
Тя прехапа устни.
– Уолш, но той е най-добрият приятел на Сойер и никога не би…
Дръпнах я за ръката, придърпвайки я по-близо до себе си.
– Не знаеш това.
Тя кимна.
– Знам. Каза ми го това лято, когато се целунахме.
О! Е, мамка му.
– Само една целувка? Или повече? – попитах, повдигайки едната си вежда.
Тя се засмя.
– Само една, невероятна, разтърсваща земята целувка.
Намръщих се и казах.:
– Съжалявам.
Тя небрежно сви рамене, но можех да видя колко много ѝ тежи. – Аз съм една от тях, нали знаеш. Не излизат на срещи с такива като мен. Както и да е, стига за мен, знаеше ли, че възрастта, в която е разрешено да се пие алкохол тук е осемнадесет?
Аз се усмихнах:
– Знам. Майка ми има една наистина забавна история за това, че се е напила на осемнадесетия ѝ рожден ден, а баба ми я е накарала да спи в обора при козите, защото не спирала да повръща.
Сейдж избухна в смях, но преди да можем да кажем нещо повече, стигнахме до клуба. Пъхнах ръка в чантата си, готова да покажа лична карта, когато охраната просто намигна на Сейдж и отвори вратата.
– Мис Хъдсън. – Той кимна и ни пусна да влезем.
Понякога забравях, че баща ѝ е малкият брат на алфата – докато някой не я нарече по фамилно име.
Когато прекрачихме прага, мигащите светлини и дълбоката басова музика се блъснаха в нас.
Млада жена на около двайсет години с ярко розова коса стоеше зад гишето на хостесите и ни даде два безплатни билета за напитки.
– Женско парти – каза ни тя с намигване.
Сладко.
Огледах клуба, като попивах всичко. Moonies беше страхотен клуб, не беше огромен; не беше със сигурност и колежански клуб или високотехнологичен танцов такъв, но атмосферата беше специална. Всичките стени бяха, изненада, стъклени, а подовете бяха от щампован бетон, но барът, който заемаше цялата дясна страна на пространството, беше от дълбоко богато дърво и имаше купчини учебници на рафтове, които бяха като декорация до тавана. Докато търсих две места, тъй като мястото беше претъпкано, погледът ми се спря на две изпепеляващи сини очи.
Мамка му.
– Сойер е тук – промърморих на Сейдж. – Да тръгваме. – Дръпнах я за ръката.
– Не те чувам! – извика тя над силната музика.
Не можех да откъсна очи от неговите, той просто ме наблюдаваше, изпиваше ме, докато позната руса жена висеше на ръката му и говореше с приятелите си.
Дарт Вейдър.
О, Боже мой, това вечерта на срещата им ли беше? Разбира се, той първо нея беше избрал.
– По дяволите, Сойер е тук с Мередит! – Сейдж изкрещя в ухото ми и аз кимнах.
Сойер се изправи, откъсвайки Мередит от ръката си, докато тя продължаваше да говори с приятелите си, а той просто… ме гледаше втренчено.
– Кой отива на бар при първа среща? – Извиках в ухото на Сейдж.
Тя се ухили.
– Мередит. Тя е доста пищна и обича вниманието. Това е като нейното любимо място.
– Трябва да се махаме! – Казах на Сейдж, дръпвайки я отново за ръката.
Тя ме дръпна на дансинга с изненадваща сила, без да обръща внимание на молбата ми.
– Не се притеснявай! Той се преструва се, че си пада по всички тези момичета, защото така трябва. Повярвай ми – каза Сейдж.
Тя нямаше как да знае. Нямаше представа какво се беше случило с вампирите и какво съм аз, или че той е зарязал курса си по фотография, за да ме избягва.
Майната му.
Сейдж беше права. Майната на това, че трябва да планирам всяка минута около Сойер. Бях тук, за да се забавлявам и нямаше да му позволя да ме притеснява факта, че е на среща с друга. Обърнах му гръб и започнах да танцувам. Искам да кажа – извъртане на таза, извиване на тялото в ритъма на музиката, вдигане на ръце във въздуха и оставяне на косата ми да се развява.
– Да, момиче! – Сейдж изкрещя през смях, когато ѝ махнах и разтърсих циците си към нея, карайки я да се смее. Танцуването с приятелки винаги е било най-хубавото, защото не трябваше да се тревожиш, че ще ти се подиграват или да се тревожиш, че изглеждаш като идиот. Просто се освободих от всичко, оставих това, което можех да бъда, Сойер и целия този стрес. Движех тялото си в такт с музиката и завладях дансинга, опирайки се в Сейдж с дупето си, докато тя го пляскаше и се смееше.
Майната му на всичко.
Няколко момчета бяха започнали да образуват кръг около нас, да ни аплодират и да ни гледат като глупави задници, каквито бяха, но не ни пукаше, просто продължихме да танцуваме. Тази музика беше моето спасение и аз заживях в по-добрият си живот.
Когато се завъртях във въздуха и рискувах да погледна зад себе си, търсейки Сойер, забелязах две жълти очи на дванадесет инча от мен, а моята вълчица се издигна на повърхността.
Плъзнах се и спрях, сърцето ми биеше в гърдите или от танца, или от факта, че Сойер беше само на крачка от мен.
– Ъъъ… хей – задъхано изпъшках.
Той премигна, очите му проблеснаха от жълто в синьо. Погледът му се плъзна към момчетата, които стояха в кръг и ни наблюдаваха, и челюстта му се сви. Той се наведе към мен, притисна ръка към кръста ми и ме придърпа към себе си. Когато устните му докоснаха ухото ми, топлина премина по гръбнака ми и се настани между краката ми.
– Моля, прибери се – каза той. – Не ме карай да им изтръгна очите. – Той махна към мъжете, които сега гледаха танца на Сейдж.
Кръвта ми изстина.
Сойер Хъдсън ревнуваше. Бих се усмихнала, но в гласа му нямаше хумор и си помислих, че наистина може да е сериозен. Алфа мъжете са известни с това, че са териториални към жените, с които излизат, но това сега беше следващо ниво. Дори да не ме гледат? Само защото бях една от петдесетте жени, с които се срещаше?
Гневът пламна в мен и аз се отдръпнах от него.
– Защо заряза фотографията? – извиках аз.
Съжаление пробяга по лицето му.
– Майка ми го направи. Каза, че ще попречи на влизането ми в медицинско училище. – Той изглеждаше смутен и аз малко му се подиграх за това.
– Бъдещият алфа позволява на майка си да му казва какви часове да посещава? – Намигнах закачливо.
Обикновено харесваше хумора ми, но в момента не се усмихваше, гледаше мъжете в кръга около нас и след това към роклята ми, погледът му отскачаше към бедрата ми, деколтето ми, врата ми. Очите му отново пожълтяха и той ме притисна още веднъж.
– Моля те… върви си у дома, Деми. – Гласът му беше станал плътен от неговия вълк и аз се намръщих, скръстила ръце в знак на предизвикателство.
– Защо?
Той пое дълбоко дъх, навеждайки се към ухото ми, устните му ме галеха.
– Защото ти си моя и ако трябва да гледам как тези момчета точат лиги, сякаш искат да те чукат, ще полудея.
Шокът ме разкъса.
Ти си моя.
Добре, това обикновено беше дразнещо, когато го каже мъжки вълк, но от устните на Сойер беше горещо като дяволите.
Преглътнах мъчително и кимнах, искрено уплашена, че ще нарани някого. Вълкът му беше близо, усещах го.
– Сойер, какво по дяволите! – Пискливият глас на Мередит се намеси в песента и аз се обърнах, от него, от нея, от всичко това. Просто хванах ръката на Сейдж и напуснах бара по-объркана, отколкото когато бях там.

Следващите три седмици и шест дни минаха болезнено бавно. Сойер беше излизал на среща буквално с всяка една подходяща жена тук в училището, освен с мен. Бих казала, че ме пренебрегваше, но всеки път, когато го срещах, той се отклоняваше, за да дойде при мен и да ми каже здрасти. Когато се хранех сама или в библиотеката, той сядаше до мен и ме питаше как минава денят ми. Също така оставяше коментари под всичките ми снимки в Instagram и изглеждаше искрено заинтересован от тях. Беше… вбесяващо. Защо не можеше просто да бъде задник, за да мога да го преодолея? Вместо това той обикаляше из кампуса с цялото женско училище след себе си. Всяко момиче носеше подходящото облекло, докато Сойер не ги избереше за среща. След това се връщаха към обикновените си дрехи на Барби, които бяха само на една крачка по-долу от клубното облекло.
А аз? О, накарах Рейвън да ми изпрати по пощата моята ценна колекция персонализирани тениски и в момента нося една с надпис „Неангажирана, но не се интересувам“. Подхождаше на моите прокъсани дънки.
Вече не ми пукаше. Сойер можеше да ме избере тази вечер, тъй като беше последната среща и дори нямаше да се преоблека. Ето колко не ме интересуваше. Но тъй като беше 16:30 ч. и аз бях в лабораторията за проявяване, където обработвах негативите си, може би нямаше да се съглася на среща. Изрязах снимките 8×10, които бях направила на Сейдж и ги закачих да се сушат, с повече сила, отколкото беше необходимо и проверих телефона си за двадесети път.
Очевидно беше твърде късно! Щеше да ме прескочи като задник и да ме отреже от първите двадесет, без дори да ми даде шанс.
Какъв горещ и студен задник! В един момент той е собственически настроен, а в следващия ме пренебрегва.
Бях толкова бясна, че едва регистрирах почукването на вратата.
– Стаята е заета! – изръмжах аз.
Почукаха отново.
Уф! Свалих престилката си, прекосих стаята и дръпнах плътните завеси, преди да отворя вратата.
Езикът ми пресъхна, когато видях Сойер да държи дузина червени рози и да носи черен костюм и вратовръзка.
– Хей – казах глупаво.
Очите му обходиха тялото ми, започвайки от моите обувки, нагоре към дънките ми и след това се спряха на блузата с напдписа и се ухили.
– Надявам се, че това съобщение не е за мен?
Мамка му. Защо нося това?
Скръстих ръце.
– Отново ли запазваш на най-доброто за накрая? – В гласа ми имаше повече болка, отколкото трябваше, и съжалявах, защото игривото му поведение се промени. Юджийн и още двама пазачи, които не познавах, бяха в далечния край на коридора и го чакаха.
Той поклати глава, гледайки цветята, преди да ми ги подаде.
– Този път е различно.
Този път е различно? Какво, по дяволите, означаваше това?
Взех цветята и настъпи неловка тишина.
– Деми? – Гласът на Сойер беше груб, очите му бяха присвити.
– Да?
– Би ли ми оказала честта да бъдеш моята среща тази вечер?
Беше толкова сериозен и също толкова очарователен. По дяволите:
– Допълнителни въглехидрати, допълнителен глутен? – Повдигнах едната си вежда.
Той се ухили и, мамка му, имаше трапчинка на бузата, която не осъзнавах, че е била там преди.
– Екстра, каквото поискаш. – Гласът му беше дълбок и съм почти сигурна, че бузите ми станаха ярко червени.
Наистина исках в този момент да го попитам: „Каквото поискам ли?“ със зноен глас, но реших, че е по-добре да го играя срамежливо.
Погледнах голата си китка, на която нямаше часовник.
– Не знам, имам предвид, че става късно, а ти си облечен. Не съм сигурна, че имам време да се подготвя.
Очите му проблеснаха в жълто за миг, когато вълкът му изплува на повърхността.
– Мисля, че изглеждаш невероятно.
По дяволите, беше толкова сладък.
– Добре, добре, предполагам, че мога да изтичам до стаята и да се преоблека. Къде ще ходим?
Той се ухили.
– Юджийн ще те доведе. Просто бъди готова до шест?
Кимнах и той се забави за секунда, гледайки надолу към цветята в ръцете ми.
– Щастлива ли си тук, Деми? Знам, че вероятно е много по-различно от Делфи… но моето намерение беше да те доведа тук, за да ти дам шанс за по-добър живот. Щастлива си, нали? – Той се намръщи и аз се обърках от истинската му доброта.
Ха! Да, това място беше различно от училището за отхвърлени магически създания в Делфи. Нямаше си и представа. Да прогониш вълк беше най-жестокото нещо, което можеш да направиш. Да бъда единственият вълк в Делфи ме измъчваше от детската градина.
– Липсват ми родителите и най-добрата ми приятелка Рейвън … но изключвайки това … съм щастлива. – Усмихнах му се леко.
Той кимна, изглеждайки облекчен.
– Добре. Ще се видим довечера. – Когато се обърна, за да си тръгне, открих, че се чудя дали той е щастлив. Сигурно никой не го е питал това. Реших да го попитам тази вечер, на нашата среща.

– Мамка му, изглеждаш секси. – Сейдж ми се възхищаваше от мястото, където седеше на дивана ми и ядеше орео.
– Наистина ли? Не е ли твърде… разголено?
Сейдж изсумтя.
– Виждала ли си другите момичета по време на срещите им?
Да, видях ги, те, по дяволите, се рекламираха и се грижиха всички да забележим какво носят: къси рокли, деколтета, 18-инчови токчета. Аз бях по-скромна, така че това беше малко прекалено за мен. Сейдж ми беше дала назаем бебешко синьо дантелено горнище, което свършваше точно под гърдите ми и носех черна копринена пола с висока талия и панделка в средата на кръста. Всичко това изглеждаше твърде Барби за мен, затова нахлузих черни мрежести чорапогащи и ботушите си „Док Мартен“ и бях готова. Бях се изкъпала за около четири минути, като успях да се избръсна без да се порежа, но нямаше време да си направя косата, затова я оставих да изсъхне на вълни.
Часовникът удари шест следобед и Сейдж скочи от дивана.
– Добре, трябва да го целунеш тази вечер. Сигурна съм, че другите момичета са го направили, а той трябва да разбере, че между вас има химия.
Намръщих се.
– Ууу, мислиш ли, че той е целувал всички останали момичета?
Тя завъртя очи.
– Не, не всички, но съм сигурна, че някои се опитват. Виж, просто бъди невероятното себе си и му покажи, че се интересуваш от него, това е всичко.
Интересувах ли се от човек, който може би е целунал четиридесет и девет други момичета?
По дяволите.
Но мислите ми се върнаха към това, което Сейдж ми каза, когато го е намерила в Монтана.
За това дали някой някога ще го обича заради самия него.
Отидох до вратата, отворих я и видях Юджийн и Уолш, облечени в костюми.
– Хей. – Не бях виждала Юджийн от нощта на вампирската атака.
Погледът на Уолш се плъзна зад мен към Сейдж. Той ѝ кимна веднъж и след това отново се съсредоточи върху мен.
Горката Сейдж.
– Добър вечер, мис Калоуей. – Юджийн ме покани с жест да тръгна с него и аз го направих, оставяйки вратата да се затвори зад мен. В крайна сметка Сейдж щеше да намери пътя обратно към стаята си. Или щеше да е тук и да чака да чуе всяка подробност, когато се върна.
Така или иначе, не се притеснявах за това.
Едно по едно момичетата излязоха от стаите си, за да ме огледат, докато минавам. Когато минахме край Мередит и нейния зъл клан, които играеха билярд, всички спряха това, което правеха и се втренчиха в мен.
– Убийца – чух силен шепот.
О, Боже, сериозно ли? Измина месец от атаката и те все още смятат, че съм тук, за да убия Сойер?
Страхотно, просто адски страхотно.
Когато излязохме пред общежитието, замръзнах а дъхът ми спря в гърлото. Чакаше ме дълга лъскава черна лимузина с шофьор, който отваряше задната врата.
Доколкото знаех, Сойер не е изпращал лимузини за другите момичета … но може би го е правил, а аз просто не съм видяла. Искам да кажа, видях как пет момичета излизат на вечеря с него, преди да ми прилошее и да спра да гледам. Той можеше да има…
Преди да успея да продължа да анализирам, влязох в колата и очаквах Юджийн и Уолш да ме последват, но те не го направиха. Толкова бях свикнала да имам сянка, че да съм без тях беше странно.
– Уау – каза Сойер от вътрешността на лимузината и аз леко подскочих. – Изглеждаш… – Той направи пауза, изглежда останал без думи. В тъмната кола виждах само две кехлибарени очи, които ме гледаха от черните дълбини.
– Красива? – предложих аз нервно.
Сенките се раздвижиха, докато той ставаше от седалката, идвайки бавно към мен. Когато седна до мен, седалката се наклони от тежестта му и аз се приближих към него. Той срещна погледа ми и каза:
– Зашеметяващо.
Вътре в мен пламна топлина, като ада, която никога нямаше да се охлади освен от едно нещо. Преглътнах трудно.
– Искам да кажа… и ти изглеждаш добре – пошегувах се.
Той се ухили, а от гърлото му се разнесе тих смях.
– Боже, харесвам чувството ти за хумор.
По дяволите, аз нямах опит в изразяването на такива емоции, тоест можех, но ми беше трудно. Да бъда саркастична беше по-лесен щит, зад който можех да се скрия, но да съм със Сойер беше толкова приятно, изпитвах такава емоция, като безкраен океан.
– Това компенсира ужасния ми външен вид – пошегувах се. Не можех да спра сарказма си, той просто продължаваше да излиза от мен.
Преди да успее да отговори, колата спря.
– Това беше кратко – замислих се.
Вратата се отвори и Юджийн ми помогна да изляза. Какво по…? Той отпред ли се возеше? Човече, тези момчета бяха добри в това да бъдат видени, когато трябваше, и невидими, когато е необходимо. Хванах предложената ръка му ръка и излязох на…
Пристан за лодка.
– Защо ние…? – Тръгнах, когато пронизителен женски глас изкрещя.
– Сойер!
Тук имаше много хора. Беше постлан червен килим и десетки черни лимузини чакаха, за да оставят пътниците си. Огледах червения килим и веждите ми докоснаха линията на косата.
Беше круизен кораб, или яхта, или както там, по дяволите, богатите хора наричаха тези гигантски лодки. Беше на пристана и имаше най-красивите бели мигащи коледни светлини, увити около парапета.
– Добър вечер, г-жо Пепър. – Сойер кимна към жената, която се приближаваше към нас, но долових досада в тона му.
Пепър. Като Мередит Пепър?
Сойер пъхна ръката си в моята и преплете пръстите ни, сякаш не е кой знае какво. Жената с кестенява коса и твърде много грим забеляза, че се държим за ръце, и повдигна вежда.
– Вярвам, че вече си определил първите двадесет? Сигурна съм, че Мередит е сред тях, нали? – каза жената със заговорническо намигване.
Сойер се изсмя нервно.
– Наистина ли трябва да обсъждаме тези неща на партито за рождения ден на баща ми? – Той ѝ намигна в отговор.
Тя избухна кратко в нервен смях и го потупа по гърдите.
– Прав си. Забавлявай се на партито, скъпи.
Когато тя се отдалечи, аз погледнах нагоре към Сойер, който ме гледаше зад плътните си черни мигли.
– Доведе ме за първа среща на партито, организирано за рождения ден на алфата?
Сойер се ухили.
– Алфата е просто мой баща, но да, исках да си тук с мен тази вечер.
Това беше… наистина сладко. О, Господи, помогни ми, яко съм загазила. Нямаше как да се измъкна невредима от това. Не и сега.
Усмихнах се:
– И като си помисля, че почти бях готова да не се преобличам. Ами ако бях с онази блуза с надписа „Неангажирана, но не се интересувам“? – Скарах му се, когато тръгнахме да минаваме по нелепия червен килим.
Сойер се ухили, демонстрирайки тази проклета секси трапчинка.
– Щеше да се говори за това години наред.
Проследихме тълпите от хора, докато осъзнавах факта, че не само отивах на партито за рождения ден на алфата, но го правех и със сина му, като моя първа среща.
Спрях по средата. – Чувствам, че трябва да се преоблека. – Жените носеха бални рокли.
Сойер ме погледна с притворени очи и поклати глава. – Перфектна си.
Бузите ми се зачервиха, когато той стисна ръката ми и ние продължихме да вървим ръка за ръка.
Когато стъпихме на борда, се чуваше пиано и звукът подготвяше сцената за това, което бях сигурна, че е изискана и скъпа вечеря.
Мъж, облечен в черен костюм, ни се поклони.
– Сър Хъдсън.
Сойер се усмихна искрено на мъжа.
– Роланд, бих искал да се запознаеш с Деми Калоуей.
Той ми кимна и аз се усмихнах на по-възрастния мъж.
Той наведе глава.
– Добър вечер, мис Калоуей.
– Роланд е нашият семеен иконом. Познавам го от преди да мога да ходя. – Сойер се усмихна топло на мъжа.
– Здрасти. – Махнах срамежливо с ръка. – Аз оставих иконома си у дома.
Спокойната фасада на Роланд се пречупи, когато той се засмя и погледът ми се насочи към Сойер, несигурна дали шегата ми е приета добре. Той се хилеше от ухо до ухо, с трапчинка на целия дисплей.
Уау.
– Деми има страхотно чувство за хумор – каза Сойер на иконома си с намигване.
Роланд кимна.
– Никога не си водил такова момиче у дома. Това е хубава промяна.
О, Боже!
Сойер се изкиска и тогава някой го дръпна за ръката и ние се потопихме в тълпата, отдалечавайки се от Роланд. Беше майка му, която ни водеше през тълпата от хора с широка усмивка на лицето. Е, по-скоро дърпаше Сойер, а Сойер мен. Навеждайки се към ухото ми, Сойер прошепна:
– Моят иконом току-що ме изложи, а?
Аз се ухилих.
– Да. Изглежда, че имаш ужасен вкус към жените. Преди да ме срещнеш, разбира се.
Той се усмихна.
– Разбира се.
След като ни изтеглиха през един свободен отвор в тълпата, забелязах сцена, поставена в задната част на яхтата. Вдясно имаше пианист, а в центъра имаше гигантска бяла торта със сини кантове по краищата.
Г-жа Хъдсън носеше дълга до земята черна бална рокля и сега, когато имаше достатъчно място, за да застанем един срещу друг, тя силно прегърна сина си. Пуснах ръката му, чувствайки се неудобно да го държа за ръката пред майка му, и той я прегърна.
– Добър вечер, майко.
Когато тя се отдръпна, погледът ѝ се насочи към мен и аз се приготвих за мръщенето или непристойното оглеждане на роклята ми, но за моя изненада тя ме придърпа към себе си за прегръдка.
– О. – Бях хваната неподготвена, ръцете ми се вдигнаха зад гърба ѝ и тя ме стисна.
Когато се дръпна назад, тя сияеше.
– Баща ти ще се радва да ви види и двамата.
Сойер пъхна ръката си обратно в моята и коремът ми направи странни движения.
Добре…
Може би не беше голяма работа да ме доведе на партито за рождения ден на баща му… но ми се струваше, че е. Да се срещне с родителите си по този начин, държейки ме за ръка пред всички в Градът на Върколака… беше… много.
Но се чувстваше толкова правилно. Сойер имаше начин да ме накара да се почувствам, че принадлежа на това място, на него. Чудех се дали се държи така с всички момичета, но някак си не мислех така.
Следващото нещо, което осъзнах, беше, че Кърт Хъдсън стоеше пред мен. Размерът и ръстът му караха Юджийн да изглежда малък. Облечен в елегантен черен костюм, той беше същия като сина си, само с няколко побелели косъма на слепоочието и гъста тъмна брада.
Бях го срещнала в коридора, когато вампирите за първи път дойдоха в училището, но не и наистина, не по този начин.
– Деми, толкова е прекрасно да се срещна официално с жената, за която синът ми не спира да говори – каза алфата и Сойер се изкашля силно, поклащайки глава към баща си.
Ухилих се, но когато алфата протегна ръка към мен, замръзнах.
Да я стисна ли? Да я целуна? Реверанс ли да направя?
По дяволите, тези часове по етикет бяха скучни. През половината време дремех. Реших да хвана ръката му и да я стисна силно.
– Приятно ми е да се запознаем официално, сър. Честит рожден ден.
Той се усмихна, преценявайки ме, докато се ръкувахме. Тихо жужене си проправи път между дланите ни, докато се превърна в дълбока вибрация и аз дръпнах ръката си назад, хвърляйки към дланта си с любопитен поглед. Той направи същото със събрани вежди.
– Човекът. Митът. Легендата. Алфата! – извика дълбок глас по системата за озвучаване. Всички започнаха да ръкопляскат, когато прожекторите осветиха бащата на Сойер. Бурните аплодисменти достигнаха кресчендо и след това силна сирена проряза нощта, когато яхтата напусна дока. Олюлях се малко и Сойер протегна ръка да ме хване за кръста. Аплодисментите утихнаха, когато баща му излезе на сцената, за да прегърне който и да беше извикал, и пианото започна отново.
– Танцувай с мен? – попита Сойер, ръцете му все още бяха на хълбоците ми, а сините му очи се впиха в душата ми.
Само кимнах.
– Разкрита съм, дремех в часовете по етикет, така че ако искаш да танцуваш валс или нещо подобно, просто ще те настъпвам по краката.
В ъгъла на устата му се появи крива усмивка и той се засмя.
– Няма друга като теб, нали, Деми?
Той бавно притисна тялото ми към своето, докато едната му ръка се плъзгаше по гърба ми, а другата хвана ръката ми.
Тялото ме болеше от нужда, когато открих, че дъхът ми излиза накъсан. Да бъда толкова близо до него, до необвързан мъжки вълк, към когото бях много привлечена… това накара вълчицата ми направо да настръхне. Обзе ме плътска нужда и устата ми пресъхна. Неговият аромат, топлината от тялото му, стегнатите мускули под ръцете ми, това ме накара да го желая по начин, по който никога преди не бях желала друг мъж.
– Съжалявам, че отново трябваше да те избера последна, но тази вечер е специална за семейството ми и исках да си тук с мен.
Беше перфектен по дяволите.
Погледнах нагоре към него и погледът ми се спусна към устните му.
– Изненадана съм, че твоето семейство е толкова добро към мен. Бедното прогонено момиче идва от извън Магическия град, за да убие сина им. Никак не звучи добре за мен.
Той отметна глава назад и се засмя; тътенът на гърдите му срещу моите накара сърцето ми да се раздуе. Смехът му беше дълбок, сърдечен и заразителен. Когато той ме погледна, аз се усмихнах.
Той се ухили.
– Чула си този слух? Надявах се, че не си.
Изсумтях.
– Защо? Аз съм голямо момиче, мога да се справя.
Лицето му стана мрачно и той се наведе към ухото ми:
– Защото… – дъхът му обля врата ми -всичко, което правя сега, е да те защитя.
Уау!
Някак си почувствах, че в този коментар има нещо повече от това, че просто иска да ме защити от слуховете.
Това беше буквално най-добрата среща, на която съм била, а току-що беше започнала, но в стаята имаше слон, нещо, за което все още трябваше да поговорим. Вдигнах се на пръсти и долепих устни до ухото му.
– Разбра ли какво съм?
Ръцете му се стегнаха, дланта притискаше здраво гърба ми, ясна физическа реакция на въпроса ми, но когато срещнах погледа му, той само поклати глава и погледна назад към езерото.
Лъжеше. Бях сигурна.
Страхотно. Беше почти идеален. Искам да кажа, че ако моята потенциална бъдеща съпруга можеше да хваща куршуми и да лекува ръцете си секунди по-късно, вероятно и аз щях да отричам, но не можехме да игнорираме това завинаги.
Каквито и надежди да имах, че той ще сподели с мен това, което знаеше, бяха попарени. Отсега нататък ще трябва сама да се ровя, за да открия какво значение има, това че промяната ме разделя на две.
– Сойер, скъпи! – майка му извика и ние се разделихме, но тялото ми копнееше за топлината и близостта на неговото. – Елате да поздравите министър-председателя Лок.
Обърнахме се и не очаквах високата светла фея, който стоеше до бащата на Сойер. Вдишах рязко през носа си и разпознах дървесния аромат, който носеха всички феи, но този имаше оттенък на сериозна мощна магия. Магията им миришеше на електричество, почти като изгорели жици, но само слабо. Този пич миришеше на горяща гора, но на много могъща фея, което обясняваше защо е министър-председател на Града на феите. Преди векове феите са водили война и се разделили на две фракции – тъмни и светли феи. Той беше един от добрите, макар че всички феи бяха ужасяващо могъщи и никой не беше стопроцентово добър.
Мъжът поздрави Сойер, като докосна с дланта челото си и затвори очи, както беше обичаят на техния вид. Няколкото феи, които познавах от Делфи, бяха пълни задници, но бях научила достатъчно за тях, за да не се забърквам с този.
Надявам се.
Сойер отвърна на поздрава и след това протегна ръка, която министър-председателят стисна.
Интересно. И двамата почитаха обичаите си.
Това ще го запомня.
– Радвам се да ви видя, сър. Това е дамата ми, моята среща, Деми Калоуей.
Очите на феята бяха толкова бледи, че бяха почти бели – почти. Бяха млечнозелени, което показваше, че всъщност не са от този свят. Със сребристата си коса и кремав костюм, той изглеждаше напълно не на място. Ушите му бяха заострени, а кожата му имаше лъскав блясък, който го караше да изглежда така, сякаш си е сложил хайлайтър. Погледът му прониза лицето ми и за секунда веждите му се свъсиха, преди на устните му да се появи широка усмивка.
– Поздрави, Министър-председателю. – Поставих длан на челото си и затворих очи, когато и той направи същото.
Когато протегна ръка, за да стисне моята, вълчицата ми изплува на повърхността.
„Недей“ – каза глас. Моят собствен глас, нейният глас?
Какво по дяволите? Щях да полудея.
Протегнах ръка, хванах ръката му и ударна вълна от електричество се изстреля по ръката ми. Изсъсках, опитвайки се да дръпна ръката си назад, когато дланта му стисна моята като менгеме. Дръпвайки ме, той ме придърпа по-близо към себе си и аз се спънах.
– Хей! – Сойер извика, когато се блъснах в гърдите на феята. Носът му влезе в косата ми и той вдиша дълбоко, изпъшкайки леко в ухото ми като възбуден старец.
Преди да успея да разбера какво се случва, бях дръпната назад към гърдите на Сойер.
– Какво, по дяволите, беше това! – изкрещя Сойер и някои от хората наблизо спряха своите наздравици с шампанско във въздуха.
Алфата се взря в министър-председателя обвинително, докато очите на феята се променяха от ментовобели до черни.
– Внезапно се почувствах зле. Имате ли нещо против да седна? – попита Лок с гърлен звук, от който кожата ми настръхна.
– Разбира се – каза г-жа Хъдсън, винаги добра домакиня, го придружи из тълпата до долната палуба, отправайки притеснен поглед към мен.
Когато беше далече, бащата на Сойер изцъка с език.
– Съжалявам за това, Деми. Премиерът Лок е известен с манията си по млади и красиви жени, но това не беше подходящо. Добре ли си?
Не разбрах, че ръцете ми треперят, докато не погледнах надолу към тях. Все още бях притисната с гръб към гърдите на Сойер, а дъхът ми излизаше накъсано.
Да бъда задържана против волята си беше огромен стимул за мен. Трябваше ми само момент, за да се ориентирам.
Кимнах.
– Направо ме разтърси. Моля, извинете ме.
Измъкнах се от хватката на Сойер и се усмихнах слабо на баща му, преди да се отдалеча от шума, светлините и тълпата. Да бъда хваната от старец и подушена, беше най-лошият ми шибан кошмар. Бях замръзнала на място. Цялото ми обучение по самозащита ме напусна и аз просто… замръзнах. Сега, когато успях да го осъзная, бях ядосана. Как смее, по дяволите! Защо би го направил? Публично, на парти, в ролята на дипломат? Според майка ми феите, вълците и вещиците имат много крехък мирен договор. И най-малкото нещо може да го разклати и да ни хвърли отново в тъмните векове. Майка ми казваше, че равновесието между расите е вечен танц. Вампирите, троловете и тъмните феи скоро са сключили съюз и това, което го крепеше, беше, че ако някой се отцепи и отиде на другата страна, това ще наруши равновесието и ще започне война, която едната страна със сигурност ще спечели.
Хванах се за парапета, докато студеният вятър блъскаше лицето ми.
Може би реагирах прекалено… Искам да кажа, че бащата на Сойер беше казал, че феите са известни с това, че обичат жените. Може би това беше някакъв негов обичай…
Но какво да кажем за бръмченето, което премина през ръцете ни? Какво беше това?
– Той нарани ли те? – чу се почти човешко ръмжене зад мен. Завъртях се и когато видях Сойер с жълти очи и тъмносива козина, която се беше появила по врата му, преглътнах.
Поклатих глава.
– Просто ме изплаши.
Челото му се намръщи, очите му се превърнаха в разтопена лава, без никакво синьо. Неговият вълк беше поел контрола.
– Какво ти каза той? – Гласът му беше толкова странен, че никога преди не бях чувала нещо подобно. Беше като да говориш с мечка, ако това беше възможно.
Поклатих глава.
– Нищо… само ме помириса и изстена.
Кучешките зъби на Сойер се спуснаха надолу, притискайки долната му устна.
– Това копеле, ще го убия.
Мамка му!
Протегнах ръка и хванах реверите на сакото му.
– Всичко е наред. Добре съм. Напълно.
Яхтата внезапно спря с леко потрепване и аз се намръщих.
Сойер протегна към мен ръката си, на която се бяха появили нокти.
– Тръгваме си. Юджийн спуска гребната лодка.
Очите ми се разшириха.
– Не. О, Господи, Сойер, добре съм. Ние не…
– Не съм добре. – Челюстта му беше толкова стегната, че си помислих, че може да си счупи зъбите. – Ако останем, моят вълк ще се появи и ще изтръгне гърлото на министър-председателя.
По дяволите!
– Добре… имам предвид, щом го казваш по този начин. Вероятно трябва да тръгваме. – Той пое треперещо дъх, когато хванах ръката му и се придвижихме към задната част на яхтата.
– Но рожденият ден на баща ти…
– Той разбира – изръмжа Сойер.
Преди да се усетя, Сойер и аз бяхме слезнали по стълбата в лодката с Юджийн на кормилото.
– Измъкни ни оттук, по дяволите – изръмжа Сойер.
Юджийн ме погледна озадачен, но кимна.
Когато бяхме на около петдесет ярда, яхтата потегли отново и отплава, когато слънцето залезе на хоризонта.
Сойер държеше ръката ми толкова здраво, че почти ме болеше, но не мислех, че го осъзнава. Сякаш се страхуваше да ме пусне и сърцето ми се трогна, защото видя някой друг да се отнася не добре с мен и това го нарани толкова много.
– Сойер? – Извиках и той ме погледна с все още оранжеви очи. – Добре съм. – Поставих ръка на гърдите му и очите му проблеснаха в синьо. – Добре съм – повторих отново.
Дъхът му потрепери и след това той се наведе напред, докосвайки челото си до моето. Очите му бавно избледняха от оранжево до синьо.
– Деми, никога няма да позволя на никого да те нарани. Никога.
Гърлото ми пресъхна. Повярвах му.
Бихте ли могли да се влюбите в някого, когото дори не сте целували? Защото си падах по Сойер Хъдсън, много.
Но дали си падаше и той по мен? Или вече носех твърде много проблеми?
По времето, когато нашата лимузина спря пред общежитието ми, Сойер отново беше напълно човек, но беше останал тих през цялото пътуване. Толкова бях свикнала с тишината, че се стреснах, когато той заговори.
– Имала ли си проблеми да задържиш вълка си?
Добре, най-накрая щяхме ли да стигне до там… да говорим за моя малък проблем с това, че се раздвоявам при промяна?
Аз се засмях.
– Бях принудена да подтискам вълка си в продължение на двадесет години. Какво има?
Той се намръщи.
– Пълнолунието е утре вечер. Цялото училище ще излезе да тича.
О… значи затова повдигаше темата.
Страхотно!
Аз повдигнах рамене.
– Ще кажа, че съм болна.
Той прехапа устната си.
– Никога не си била в глутница по време на пълнолуние. Колективната магия, която използваме за промяната, е толкова силна… че няма да можеш да се бориш с нея.
– О… добре…
– Имам идея. – Той потърка дланта ми. – Ще отидеш в общежитието си рано, а аз ще дойда да те взема и ще отведа вълчицата ти, докато твоята… друга форма остане в общежитието.
Усмивка избухна на лицето ми.
– За да мога да тичам с теб? С всички?
Той кимна с надежда.
– Ако приемем, че няма да възникнат някакви проблеми…
Намръщих се.
– Проблеми?
Той сви рамене.
– На какво разстояние можеш да си от твоя вълк? Дали ще те боли, ако си твърде далеч? Такива неща.
Очите ми се разшириха.
– О… и ако има проблеми?
Той постави собственическо ръка върху бедрото ми.
– Тогава веднага ще те върна в общежитието и ще кажа, че си болна.
Аз кимнах. Струваше си да опитам, особено след като не можех да симулирам болест и да се крия всеки месец до края на учебната година.
Тогава вратата се отвори и видях сянката на Юджийн, преди да си тръгне. Сойер излезе, издърпвайки ме нагоре, но не се отдръпна, когато застанах точно до тялото му.
– Съжалявам, че тази вечер беше крах. Исках наистина тази среща да е специална.
Топлото му тяло, притиснато към моето, ме накара да изпитам болка от желание.
Моля, целуни ме по дяволите.
– Беше специална. – Дъхът ми излизаше накъсано, когато ръцете му се вдигнаха, за да обхванат лицето ми. Протегнах ръка и прокарах пръсти по ризата му, притискайки твърдите му мускули, опитвайки се да му кажа, че искам това.
Лошо.
„Мама се нуждае от екшън.“
Той облиза устни и се ухили, навеждайки се напред.
– Сойер! – познат женски глас изпищя точно зад нас и цялото му тяло се напрегна, когато той се отдръпна от мен и се изправи срещу Мередит.
– О, съжалявам, не знаех, че сте на среща – каза тя със заговорническа усмивка.
Изглеждаше адски доволна от себе си за човек, който не е знаел.
– Ами така е. – Можеше да се усети раздразнението в гласа му.
– Как беше партито на баща ти? Знаеш ли какво, продължавай, просто ще ти пиша. Ще се видим утре! – Тя ни махна и на двамата и си тръгна.
За част от секундата бях забравила, че се състезавам за този мъж. Мислех, че просто съм тук и се влюбвам в Чаровния принц, и пренебрегнах факта, че той излиза с четиридесет и девет други шибани жени.
– Лека нощ, Сойер. – В гласа ми имаше ръмжене, когато се отдръпнах от него.
Мислех, че ще ме пусне, като разумен човек, но вместо това той изскочи пред мен.
– Сърдиш ли ми се? – Изглеждаше тъжен.
Аз въздъхнах.
– Просто не ми харесва, когато много жени излизат с един мъж. Не е за мен. Също така не ми харесва, когато ми предстои първа целувка с човек, когото харесвам, и бившата му приятелка ни прекъсва.
Той започна да дъвче долната си устна, сякаш ме изкушаваше да опитам отново.
– Права си, тя прецака всичко и настроението го няма. – Пристъпи по-близо до мен, неведе се и докосна с устните си бузата ми. – Предполагам, че просто ще трябва да те изненадам следващия път.
Клепачите ми трепнаха и се затвориха, когато дъхът му ме обля.
Да, моля!
Тъкмо щях да му кажа, майната му, настроението се върна, когато той се отдръпна и тръгна към лимузината, оставяйки ме объркана.

Назад към част 7                                                      Напред към част 9

Глава 29
„В бялата стая“

Една вечер, когато с Мак убивахме Ънсийли гръб в гръб, тя получи нещо като срив и започна да плаче и да крещи, докато режеше и режеше. Каза, че щяла да ги изпрати всички направо в ада, защото са ѝ откраднали всичко, което е имало значение. Каза, че някога е познавала сестра си, всичко за нея, и именно там е любовта, в познаването и споделянето, но се оказа, че Алина има гадже, за което никога не е споменавала, и съвсем друг живот, за който тя не знае нищо, и не само че не я обича, но и цялото ѝ съществуване досега е било една голяма, дебела лъжа. Родителите ѝ не бяха нейни родители, сестра ѝ вероятно не беше нейна сестра, никой не беше такъв, какъвто изглеждаше, дори тя.
В скривалището на Роуина с дневници, които описваха нейното гадно, злокобно управление, открих дневника на сестрата на Мак. Имам над четиристотин дневника, заключени с емблемата на Великата повелителка, изписана върху тъмнозелена кожа. Тя беше на осемдесет и осем години, когато почина, макар че не изглеждаше на повече от шестдесет. Имаше един Фае, когото беше късала в продължение на десетилетия, заключен в хранилището под абатството. Убих я, когато разбрах за това.
Когато открих дневника на Алина, изтръгнах страници и ги предадох тайно на Мак, опитвайки се да компенсирам заглушаването на гласа на сестра ѝ и да ѝ покажа, че е означавала всичко на света за Алина.
– Защо, по дяволите, сме тук? – Казвам троснато. Дори нямаше да мисля за Мак, ако не бяхме тук. Крисчън ме разхожда из града, помага ми да разлепя весника си по стълбовете на уличното осветление. Позволявах му да докосне малкия ми пръст, за да го направи. Той продължава да се опитва да ме обгърне с ръце. Последното му пресяне ни постави на ъгъла на „Книги и дреболии Баронс“, като между нас имаше улица.
Иска ми се да повърна.
Не съм била тук от нощта, в която Мак разбра истината за мен. Нощта, в която ми изпече торта, боядиса ми ноктите и ме спаси от Сивата жена, само за да се окаже готова да ме убие сама няколко минути по-късно.
В средата на разрушения град К&ДБ – „Книги и дреболии Баронс“ стои непокътнат. Мисля си мълчалива благословия: Дано винаги да е така. Има нещо в това място. Сякаш самото му съществуване означава, че света винаги ще има надежда. Не мога да обясня защо се чувствам по този начин, но всички хора, които познавам и които някога са го посещавали, всички останали шийте зрящи, се чувстват по същия начин. Има нещо различно, нещо необикновено на този остров, в този град, на тази улица, точно на това място. Чувствам се почти като някога, много отдавна, нещо ужасно едва не се е случило тук, на тази географска дължина и ширина, и някой е сложил К&ДБ върху раната, за да предотврати възможността това да се случи отново. Докато стените стоят и мястото се обслужва от хора, всичко е наред. Подсмърчам, като си представям как изглежда точно както тук и сега, в праисторически времена. Не изглежда толкова невероятно.
Вляво и вдясно калдъръмената улица е пометена. Пред сградата на Баронс няма никакви бунтовнически дитирамби. Няма люспи, останали от прегръдката на Сенките. Няма боклуци. По калдъръмената улица се редят саксии, а в тях се опитват да растат малки растения, които храбро се борят с необичайния хлад. Входът на високата, дълбока тухлена сграда е облян в тъмна череша и месинг и е полиран до висок блясък. Мястото е старомодно и урбанистично като самия пич, с колони и решетки от ковано желязо и голяма тежка врата с причудливи странични прозорци и ригел, през която се провирах, а понякога влизах и излизах, влизах и излизах, само за да чуя звънеца над вратата. Звучеше наистина страхотно в бърз режим, разсмиваше ме.
Ръчно изрисувана табела виси перпендикулярно на тротоара, окачена на сложен месингов стълб, забит в тухлата над нишата на вратата, и се поклаща от лекия бриз.
Кехлибарени светлини светят зад стъклени витрини, оцветени в зелено.
Всичко, което мога да направя, е да не нахлуя през вратата и да кажа: „Пич, какво става?“
Никога повече няма да почукам на тази врата.
– Изведи ни оттук – казвам с твърдост.
– Не мога. Това е мястото, където трябва да бъдем. И какво, по дяволите, става с това?
Поглеждам го. Той гледа нагоре към покрива на К&ДБ, където десетки огромни прожектори светят надолу към улицата. Трябва да отстъпя няколко крачки назад, за да видя какво вижда той, защото съм много по-ниска. Зяпам.
– Какво, по дяволите, правят тук ЗЯП? – Целият покрив на К&ДБ е покрит със зомбита, които ядат Призраци. Огромни анорексични лешояди, със страховито прегърбени тела и мрачна физиономия, която не се поддава на описание, те се сгушват в обемните си черни одежди, покрити с прах от мръсотия и паяжини, неподвижни. Мършояди, натрупани рамо до рамо, те са неподвижни като смъртоносна стража. Не съм сигурна, че щях дори да ги забележа, ако Крисчън не ги беше посочил. Те не съскат и някак си е по-лошо, че мълчат.
– Защо се мотаят така на покрива на Мак?
– Ебаси откъде да знам? Извинявай, момиче. Искам да кажа, откъде да знам?
– Можеш да кажеш „ебаси“ около мен. Всички го правят. И ти трябва да знаеш, защото си от Ънсийли.
– Не напълно, не още и не първоначално. Това са много „не“. И това, че останалите мъже в този град са свине, не означава, че аз съм такъв. Има още едно „не“ за теб. Тази вечер съм направен от „не“. Аз също не съм чудовището, което те преследва.
Поглеждам го. Очите му са диви. Това е човек на ръба на сериозното, който се клати, а ръцете му се въртят.
– И така, какво правим тук? – Опитвам се да върна фокуса на разговора.
Той не ми отговаря. Просто тръгва, право към книжарницата, и точно когато съм на път да го замразя оттам, защото няма как да вляза вътре, дори и да няма никой вкъщи, той завива рязко и се насочва по алеята между К&ДБ и съседната Тъмна зона.
– Ако искаш да спреш Кралят на мразовете, ще трябва да дойдеш с мен, момиче. Ще те заведа в библиотеката на Краля на Ънсийли. Ако има отговори, те ще бъдат намерени там.
Библиотеката на краля на Ънсийли!
– Свещен библиофил, нека да вземем книга! – Поглеждам за последен път нагоре към ЗЯП и замразявам кадъра, за да наваксам. Ако Мак е в книжарницата, няма да забележи петното, което току-що е минало покрай вратата ѝ. Потръпвам, докато го преследвам. Тази вечер е адски студено. Повече от желанието ми е да спра Кралят на мразовете. Трябва да го направя. В Дъблин става направо студено и имам ужасното усещане, че ще стане много по-зле.
Когато Крисчън се блъска в тухлената стена на сградата, разположена в задния ъгъл на К&ДБ – първата вляво от страната на Тъмната зона – и изчезва, аз се разтапям в пристъп на кикот. Хвърлям камък към мястото, където е изчезнал. Отскача от тухлата и се забива в калдъръма. Чувствам се в двайсет нюанса на гарата на Хари Потър, особено когато той измъква главата си обратно от стената и казва нетърпеливо:
– Хайде, момиче. Това едва ли е най-любимото ми място.
Приближавам се до стената и я изучавам, опитвайки се да реша дали ще успея да намеря мястото отново, без да знам къде точно се намира. Главата му изчезва. Не бих могла. Искам да сложа с тебешир голям Х върху нея, в случай че ми потрябва отново, но това би издало местоположението ѝ и на всички останали, тъй като „Х маркира мястото“ и всичко останало, затова се отдръпвам на част от алеята и фиксирам сцената в мисловната си мрежа, подобно на постоянна. Имам такава памет. Ако нарочно подам нещо, винаги мога да го намеря отново. Трудното е да си спомням, че трябва да го подам умишлено. Обикновено съм толкова развълнувана от живота, който живея, че забравям да запазвам.
Тогава го следвам. Пич! Натъквам се на тухлена стена! Това е най-странното нещо, което някога съм изпитвала. Сякаш той е гъба и аз съм гъба и за секунда там всички наши гъбести части са едно цяло и аз не просто имам квадратни панталони, всичко в мен е квадратно, защото съм част от стената, после отново съм себе си и стената сякаш ме измъква от другата страна в напълно бяла стая.
Бял под, бял таван, бели стени. Вътре в бялата стая има десет огледала. Точно така. Стоя там, в разредения въздух. Можеш да обиколиш цялото им пространство. Нищо не ги държи нагоре, което мога да видя. Всички те са с различни размери и форми, в различни рамки. Някои от стъклените повърхности са тъмни като смола и не можеш да видиш нищо. Други се завихрят със сребриста мъгла, но нещата, които се движат в мътните им сенки, са твърде бързи и странни, за да бъдат определени.
– Добре – казва той. – Те са там, където ги оставих.
– Къде другаде биха били?
– Преди висяха на стената. Размествах ги, така че ако някой друг знаеше къде се намират, щеше да изгуби представа. Някога това, която взимаме, беше четвъртото отляво. Сега е второто отдясно.
Оглеждам се за последен път, не знам, може би търся уморени скорци, но няма такива, и се пъхам в огледалото зад него. Отново ставам цялата гъбеста и този път сякаш минавам през много неща и точно когато започвам да се напрягам малко от това, чудейки се дали всичките ми части със сигурност ще се съберат отново, се изпръсквам в гърба на Крисчън.
– Уф! Какво правиш, стоиш там и блокираш огледалото?
– Тихо, стори ми се, че чух нещо.
Усилвам свръхслушането си.
– Не чувам нищо, а чувам всичко.
– Тук има неща – казва той. – Никога не знаеш какво можеш да намериш.
– Лоши неща?
– Зависи от определението ти. И кой си ти. Да си принц си има своите предимства.
Оглеждам се наоколо.
– Къде сме?
– В Белия палат.
– Да, сякаш никога не можех да разбера това – казвам, защото сме в още една бяла стая. – Цялото място ли е толкова скучно? Нима феите никога не използват боя, а може би малко тапети?
Той се провикна тихо.
– Пич, звъниш като камбана.
Спира рязко и осъзнавам, че се е засмял. Започвам да разбирам как да общувам социално с принц на Ънсийли.
– Белият палат не е скучен, момиче. Никога не е скучно. Това е грандиозния палат, който краля на Ънсийли е построил за наложницата си. Той е жива, дишаща любовна история, свидетелство за най-ярката страст, която някога е пламвала между нашите раси. Можеш да проследиш сцените докрай, ако имаш достатъчно време и си готова да рискуваш да се изгубиш за няколко века.
Бях чувала за Белия палат от подслушване, но никога не бях обръщала внимание на разговорите. Винаги съм се интересувала повече от Шинсар Дъб.
– Какво искаш да кажеш, че мога да проследя сцените докрай?
– Остатъците им все още са тук. Те са обичали толкова силно, че моменти от живота им са се запечатали в самата тъкан на палата. Някои казват, че краля го е проектирал по този начин, за да може, ако един ден я загуби, да дойде да живее с остатъците от нея. Други казват, че имението е изградено от тъкан на паметта и е живо същество, с голям мозък и сърце, скрити някъде в къщата. Не ми се иска да вярвам, че това е вярно, защото това би означавало, че Белия палат може да бъде убит, а той никога не трябва да умира. Записът на най-великата любов в историята на Историята би бил загубен заедно с безбройните артефакти от безброй вселени, които никога повече не биха могли да бъдат събрани заедно. Това място е дом, любовна история и музей в едно.
– И така, къде е библиотеката?
– Виждаш ли, момиче – казва той нежно, сякаш дори не съм си отворила току-що устата, сякаш търся урок по любов, а аз не съм, – краля на Ънсийли се влюбил в смъртна жена. Тя беше причината за неговото съществуване. Всеки негов определящ момент се случваше заради нея и само в нейно присъствие той познаваше мира. Тя беше най-ярката му звезда. Тя го направи по-добър човек, а за мъжете, които знаят колко фундаментално и дълбоко са дефектни, такава жена е неустоима. Мисълта, че тя ще живее по-малко от един век, беше повече, отколкото той можеше да понесе, затова реши да я направи Фае като себе си, за да могат да живеят вечно заедно. Докато работеше в лабораторията си, опитвайки се да усъвършенства Песента на Сътворението, той трябваше да я държи в безопасност и жива. Знаеше, че може да му отнеме векове, за да се научи да владее силата на сътворението.
Ако беше човек, можех да нарека този забавен блясък в преливащите се очи на Крисчън спекулативен, тъй като той се опира на мен. Не мога да гледам твърде дълго, опитвайки се да реша, защото едно кратко засичане с погледа му и очите ми вече пропускат кръв. С всяка изминала минута пича става все по-силен. И по-странно. Сякаш си мисли, че той и аз сме като краля на Ънсийли и наложницата му, някакви кръстосани любовници.
– А къде каза, че е библиотеката?
– Той построи на любимата си палат с безкрайни размери, скрит в безопасен джоб на реалността, където тя можеше да остане завинаги, непроменена. Непреходна. Тя щеше да бъде в безопасност. Нищо и никой не можеше да я нарани. Никога нямаше да се притеснява, че може да я загуби. – Гласът му потъва в шепот, сякаш е забравил, че дори съм тук. – Те щяха да бъдат винаги заедно. Сродни души. Никога нямаше да бъде сам. Никога нямаше да се изгуби в лудостта, защото тя винаги щеше да го намери и да го върне обратно.
– Пич, историята ти е увлекателна и всичко останало, но къде е библиотеката? Времето се губи. Трябва да спрем Краля на мразовете.
– Ако останеш тук, Дани, моя светла любов, никога няма да умреш. Никога нямаше да се притеснявам, че някой ще те нарани. Никога.
– Да, и щях да съм на четиринайсет завинаги. Бих искала да порасна с още няколко сантиметра – казвам раздразнено. На повече от няколко места. Той се опитва да ме задържи тук от някаква налудничава мисъл, че аз съм неговата кралица, ще оцапаме това място с изцяло нова утайка: ще бъде война в Белия палат.
– Бях забравил това. – Той въздъхва. – Хайде, момиче. Ще отидем ли да намерим библиотеката?
– Пич, мислех, че никога няма да попиташ.
Излизаме от бялата стая с бял мраморен под и влизаме в искрящо бял коридор с прозорци от пода до тавана, които се простират до куполовидни тавани, високи четиридесет фута. Там виждам първия си остатък. Отвъд високите прозорци е красива жена в снежна градина, копринените гънки на кървавочервена рокля се разливат върху бяла мраморна пейка. С лице, притиснато в ръце, тя плаче.
– Това е наложницата на краля – казва той.
– Мислех, че си казал, че са лудо влюбени. Защо плаче?
– Уморила се е да бъде сама, докато краля се труди над експериментите си. Тя го е чакала стотици хиляди години, сама, с изключение на онези няколко същества, на които я е доверил, и на неговите случайни посещения.
Крисчън ми разказва останалата част от историята, докато се въртим по коридори и зали. Аз съм прикована въпреки себе си. Кой би си помислил, че такива фантастични места съществуват рамо до рамо с нашия свят, достъпни чрез скрити портали и огледала? Животът ми е толкова интересен, че почти не мога да го понасям!
Минаваме по подове от лимонов мрамор в слънчеви крила с високи прозорци, които обрамчват блестящите летни дни, по подове от розов кварц, които отразяват виолетовите нюанси на залеза отвъд, по бронзови плочки, които се вият през стаи, в които няма прозорци, а само величествени, огромни, кралски столове, дивани и легла. Тук има камини, високи колкото малка къща, с тавани, по-високи от кулите на катедралите.
– Колко голямо е това място?
– Някои казват, че продължава вечно, че краля е създал къща, която непрекъснато се разраства.
– Как намираш нещо?
– Ох, и в това е проблема, момиче. Трудно е. Нещата се движат. Не помага и това, че краля е създал примамки. За да защити по-добре опасните си дневници, той заселва множество библиотеки в къщата. Баронс смята, че е открил истинското хранилище. Не е така. Видях книгите, които е откраднал. Те са от Зеления кабинет на краля.
– Откъде знаеш къде е истинската библиотека?
Той се колебае.
– Нещо в нея ме зове – казва накрая. – Бях затворен за известно време в будоара на краля и усещах притегателната сила на къщата отвъд него. Остатъците в покоите му бяха толкова силни, че за известно време реалността и илюзията се размиваха. Понякога чувах шепот, докато заспивах, и тогава сънувах, че съм краля и се разхождам по коридорите му. Знаех къде се намира всичко, сякаш аз бях създал тази къща. Дори разбирах как се сменят нещата. Няколко от тези спомени са останали. Други не са толкова надеждни. Все пак знам, че в една пурпурна зала, която винаги ще се намира встрани от бронзовия коридор, се намира музикална зала с хиляди инструменти, които свирят сами, когато завъртиш ключа във вратата, като гигантска музикална кутия. Знам, че в кобалтовото крило има огромна арена без гравитация и изрисувани звезди наоколо, където понякога той е вземал любимата си и е създавал вселени във въздуха за нейно забавление. И знам, че тъй като се е страхувал, че други Фае ще намерят водените от него дневници, пълни със записки за експериментите му, ги е занесъл в Белия палат. Говори се, че е заключил рецептата за всяко Ънсийли, която някога е създал, и още безброй неродени, че е издълбал предупреждение над входа, когато си е тръгвал. Именно по този надпис можеш да разбереш, че това е истинската библиотека.
– Какво пише там?
Той спира.
– Виж сама, момиче.
Поглеждам нагоре и още малко нагоре. Стоим пред врати, които са почти идентични с тези в нашето абатство, на входа на камерата, в която е хванат Крус. Извънземни символи светят със зловещ синьо-черен огън, издълбани в камъка навсякъде около вратите, а по арката са издълбани много по-големи символи.
– Не мога да го прочета. Не е на английски.
Крисчън се движи от една страна на арката, натискайки различни символи, и след миг вратите се отварят безшумно.
– Пише: „Прочетете ги и плачете“. Ела, момиче. Трябва да намерим игла в купа сено.
Кралската библиотека е най-лудото място, което някога съм виждала.
Крисчън изчезва в момента, в който влизаме. Аз стоя на вратата и хващам мухите в отворената си уста. Гледката сякаш продължава безкрайно, между назъбени, зигзагообразни лавици с книги, смалявайки се до малка черна точка, която изглежда на километри. Влизам вътре, очарована.
Въпреки колко гигантски са вратите, мога да разперя широко ръце, докато влизам, и върховете на пръстите ми докосват стените от книги от двете страни. Облицовани с рафтове, кухини и вградени бюра, които се спускат на невидими панти и са покрити с още книги, буркани и дрънкулки, всяка хоризонтална повърхност се крепи под изкривени, абсурдни ъгли, които противоречат на физиката. Вещите на тези рафтове не би трябвало да стоят на тях. Рафтовете се накланят и на места се затварят над мен, което означава, че книгите трябва да падат върху главата ми. Стените се издигат до таван, който е извън полезрението ми. Сякаш се намирам на дъното на назъбена пропаст от книги, а те са милиони във всякакви цветове, форми и размери.
Тук прохода между рафтовете се разширява до двайсет метра, там се стеснява, едва ли е достатъчно широк, за да се обърна настрани и да се промуша през него. Хрупам бонбонче след бонбонче, докато навлизам все по-навътре в ореховото място.
Има рафтове с книги, които се разклоняват перпендикулярно на главния коридор, като между тях има само един сантиметър разстояние.
– Никой не би могъл да свали дори книга от някои от тях! – Казвам раздразнено. – Как ще търсим?
– Един Фае може. – Гласът му се носи някъде над мен. Предполагам, че пресява рафтовете нагоре-надолу.
Минавам през една ниско висяща врата, в горната част на която има рафт с обърнати книги. Те трябва да падат върху главата ми, докато минавам под тях. На тавана близо до тях има бронзова плоча, предполагам, че казва каква е тази секция, но не мога да прочета езика. Протягам ръка нагоре и откъсвам една от рафта. Трябва да дръпна, сякаш книгата е залепена с лепило или нещо подобно, и тя се отлепя с мокро пукане. Бледозелената корица е мека и мъхеста, а книгата мирише на гора след пролетен дъжд. Отварям я и осъзнавам, че е било безсмислено да ме водят тук. Не мога да прочета нито една дума. Всичко е на някакъв друг език и нямам представа какъв е той. Не мисля, че дори Джо би могла да преведе тези неща.
Тъкмо се каня да я затворя, когато изречението в горната част на страницата се надига и започва да пълзи по нея като стоножка. Подсмърчам, докато то не спира в края на страницата, сякаш се подготвя за нещо, след което се откъсва от книгата с мощен скок и започва да се извива по ръката ми. Дръпвам ръката си назад, за да я изтръгна, но то се вкопчва в острите си букви и се задържа. С другата си ръка стискам задника на изречението и го издърпвам от кожата си като пиявица, удрям го обратно на страницата и затварям книгата. Част от него виси навън и ми маха отривисто с нещо, което изглежда като откровена враждебност. Залепям книгата обратно на обърнатия рафт над главата си, първо насилено изречение, като разчитам, че лепкавата основа ще я задържи. Единственото, от което се нуждая, е едно зле сглобено, раздразнено изречение, което да ме преследва.
Отварям следващата, която свалям, по-предпазливо. Случва се същото, само че този път цял абзац изскача от страницата в момента, в който я отварям, и се приземява върху стомаха ми. Замахвам към него, но думите са лепкави като паяжини и успявам само да ги размажа по ризата си. След това всички започват да се отделят и през следващите няколко минути се опитвам да ги хвана и да ги върна обратно в книгата, но всеки път, когато я отворя, от нея излиза още нещо.
– Да не би да си играеш с книгите на Бура-Бура, Дани? – Казва някъде отдалеч Крисчън. – Ти си ужасно тиха там долу.
– Какви са книгите на Бура-Бура?
– Тези, в които думите пълзят от страниците. Наречени са на родния им свят. Там нищо не работи както трябва. – Той издава звук, който подозрително прилича на задушен смях. – Трябва да внимаваш, ако се разсърдят, жилят като огнени мравки.
– Ау! Можеше да ми го кажеш по-рано! – Едва изрекъл думата „ужилване“, те започват да го правят. Замахнах към тях с книгата, в която трябваше да бъдат. Те се шмугват под купчина зъзнещи ръкописи и изчезват. Въздъхвам, надявайки се, че не са били важна част, която някой ще потърси след няколкостотин години, и залепвам тома обратно на обърнатия му рафт.
– Значи не всички думи се движат сами по този начин?
– Някои от книгите са просто книги. Но са много малко.
– Намери ли нещо там?
– Все още не.
– Пич, не мога да прочета нищо. Тук съм безполезна.
Изчаквам, но няма отговор. Примигвам към тавана. Той може да е навсякъде, да пресява от рафт на рафт. Когато каза, че ме води в библиотеката на Краля на Ънсийли, очаквах нещо като онова, което получихме в абатството. Дори и да можех да чета на каквито и езици да са написани книгите на краля на Ънсийли, претърсването на това място щеше да ми отнеме цяла вечност, да не говорим за няколко милионни стълби. Беше глупаво да идвам тук. Но не съжалявам, защото сега знам как да вляза в Белия палат. Пич! Какво идеално място да се скрия за известно време, ако ми се наложи. И има толкова много за изследване. Кой знае какви полезни неща мога да открия тук!
Разхождам се из коридора между рафтовете, като периодично викам Крисчън. Той не отговаря. Книгите са подредени в безразборни купчини отстрани и трябва да внимавам да не се блъсна в тях. Имам чувството, че ако блъсна някоя купчина и половин дузина се отворят наведнъж, дори и бързата ми хиперскорост няма да успее да се справи с всичко, което излиза. Отварям още няколко книги по пътя, тъй като любопитството и аз сме най-добри приятели. Една от тях изпуска остър дим в момента, в който вдигам корицата, кара ме да кихна и аз я затварям отново. В друга има дебели кафяви паяци с космати крака, които изскачат от страниците! Мачкам тези, които успяват да излязат. В друга вместо думи има видеоклипове, но образите са толкова чужди, че не мога да ги разбера.
Сред купчините откривам малка минилаборатория, покрита с Петриеви панички, епруветки и запушени бутилки и буркани.
– Крисчън! – Викам отново, докато изучавам съдържанието, което се вижда през дебелото вълнообразно стъкло.
Този път получавам отговор, но той е толкова далечен, че не мога да го разбера.
– Пич, освен ако не намериш нещо, това е пълна загуба на време! Предпочитам да се върна в Дъблин и да разследвам.
– Почакай, момиче – идва далечния му отговор. – Мисля, че съм попаднал на нещо.
На дъното на една от бутилките със запушалка има малиново петно. Вдигам я и я въртя в ръката си, като наблюдавам как малиновата течност пулсира. Дъговите цветове се плъзгат по повърхността в калейдоскопични шарки. Толкова е красиво, че почти не мога да откъсна очи от него. Обръщам бутилката с дъното нагоре и изучавам етикета на дъното. Нямам представа какво означават символите, наподобяващи глифове. Когато обръщам бутилката обратно в изправено положение, сигурно съм побутнала малко тапата, защото усещам аромата на съдържанието ѝ и е все едно да забиеш нос право в рая. Това е нощен жасмин и прясно изпечен хляб, домашно приготвена риба с пържени картофи и солен въздух, това е мириса на врата на майка ми, на прясно изпрана пижама и на слънце по кожата на Дансър. Това е аромата на всичките ми любими неща, събрани в едно. Кълна се, че косата ми се вдига от полъха на вятъра. Въздъхвам и издърпвам един бонбон, внезапно огладняла.
Има любопитство, има и котки.
Човек би си помислил, че съм се научила.
Отпушвам бутилката, докато дъвча.

Назад към част 30                                                                  Напред към част 32