Месец: май 2025

***

– Какво правиш тук? – Поиска бащата на Ливия, когато Адрон си проби път в тронната зала, където възрастния мъж наблюдаваше съветниците си.
Без да обръща внимание на пълната с мъже стая, които го зяпаха, Адрон се приближи до тъста си.
– Трябва да видя майката на Ливия. Сега.
– Забранено е.
Това не беше достатъчно.
– По дяволите, забранено е. Ливия умира, а майка ѝ е единствения човек, който може да я спаси.
Лицето на баща ѝ беше стоическо, той изглеждаше напълно неподатлив на новината.
– Ако тя умре, така да бъде. Такава е волята на Бога. Тя ни опозори с непослушанието си. Казах на теб и на нея, че е завинаги откъсната от този дом, и така е. Нейните дела са ваш проблем, а не наш.
– Трябва да се видя с майка ѝ. – Адрон тръгна към страничната врата.
– Охрана! – Извика баща ѝ. – Изведете го незабавно.
Адрон отблъсна стражите, докато те не извикаха подкрепление. Сериозно превъзхождан числено, той се бореше, както можеше, но накрая го хванаха и го завлякоха обратно пред баща ѝ.
– Не можеш да я оставиш да умре. – Адрон се бореше срещу хватката им.
Самодоволството на лицето на баща ѝ го отврати.
– Ако искаше да живее, нямаше да я посрамиш.
– Проклет да си!
– Премахнете го от тази планета.
Против волята си Адрон се отдръпна от трона, но докато се бореше срещу стражите, видя как една тийнейджърка прислужница го наблюдава от сенките със загриженост и съжаление на лицето. Адрон срещна уплашения ѝ поглед и се надяваше, че ще успее да предаде някакво послание.
– Кажи на майка ѝ, че Ливия има нужда от нея. Моля те…
– Криста! – Бащата на Ливия се втурна. – Излизай оттук. Сега! – Момичето избяга, а стражите го изхвърлиха от двореца.
Адрон удари с юмрук затворената врата, когато още стражи дойдоха да го съпроводят обратно до кораба му. Той изръмжа от ярост.
– Помогнете ми, ако тя умре, ще видя всички вас в гробовете ви!
Но никой не го чу.
Победен, той се обърна и се върна обратно, за да прекара колкото се може повече време с Ливия, преди смъртта да му я отнеме напълно…

***

Адрон спря на вратата на болничната стая, докато слушаше как познатите монитори пищят и съскат. Само че този път те не бяха свързани с него.
От собствения си опит знаеше, че тя ги чува. Знаеше какво е усещането да лежиш там, без да можеш да общуваш. Сам. Страхуваше се.
Искаше му се да изкрещи за несправедливостта на всичко това.
Стиснал гърлото си, той прекоси стаята и седна на леглото до нея.
– Здравей, мила – прошепна той и взе студената ѝ ръка в своята. С другата си ръка обгърна лицето ѝ и се наведе над нея, за да допре устни до хладната ѝ буза.
– Моля те, отвори очите си, Ливия – прошепна той, докато сълзите го заслепяваха. – Отвори очите си и виж какво си направила. Всъщност аз седя тук, без да се дрогирам. Няма никаква болка. Но ти знаеш това, нали?
Адрона проследи очертанията на челюстта ѝ. И тогава направи нещо, което не беше правил от много, много време. Помоли се.
Молеше се и копнееше да усети сладките ѝ ръце, обвити около него. Да чуе скъпоценния звук на гласа ѝ, който произнася името му. Само още един път.
Защо тя не отваряше очи и не го поглеждаше?
Минаха часове, докато той остана с нея, говорейки повече, отколкото някога е говорил. Седнал до нея, той притисна ръката ѝ до сърцето си и я помоли да се събуди.
– Не знам защо си останала с мен. Бог знае, че не си заслужавах. Но не искам повече да ме оставяш сам. Имам нужда от теб, Ливия. Не мога да живея без теб в живота си. Не мога… Не съм толкова силен. Моля те, отвори очите си и ме погледни. Моля те.
– Тя може да те чуе, знаеш ли?
Адрон се напрегна от гласа зад гърба си, който се намеси в последните му няколко ценни часа с жена му. Предполагайки, че това е медицинска сестра, той не си направи труда да погледне.
– Знам.
– Ще я изключите ли от електрическата мрежа?
Той се задуши при тази мисъл. И за пръв път разбра как точно се бе почувствал Джейс, когато бе извадил Адрон от контейнера за боклук.
Боже, беше толкова глупав, че мразеше брат си за това, че го обичаше. Гърлото му се сви, а сълзите го заслепиха.
– Не мога да я пусна. Не и докато има шанс.
– Тя иска това.
– Знам. – Знаеше го по начин, по който никой друг никога не би могъл. Той беше там. Медицинската сестра излезе напред и постави нежна ръка на рамото му.
– Тя иска да ти кажа, че е с теб. И че си заслужаваше. Тя те обича повече от живота си.
Намръщен, той вдигна поглед и видя дребна жена, облечена в наметало, което напълно скриваше самоличността ѝ от него.
– Коя си ти?
Тя свали наметалото. Чертите ѝ бяха ангелски и той я позна за миг. Тя беше майката на Ливия.
И той видя сребристозелените очи на раса, която беше повече мит, отколкото реалност.
– Ти си Трисани?
Тя кимна.
Адрон зяпна от знанието. Трисани бяха легендарни със своите ясновидски способности. Толкова легендарни, че са били преследвани почти до изчезване. Онези, които оцеляха, се стараеха да се крият далеч от големи населени места, където можеха да бъдат поробени или убити от онези, които искаха или се страхуваха от техните сили.
Тя се приближи до Ливия и махна венозната инжекция от ръката на дъщеря си. После бавно, парче по парче, свали мониторите.
– Време е да се събудиш, малко цвете – прошепна тя. Постави нежна ръка върху челото на Ливия. Зашеметен, Адрон наблюдаваше как очите на Ливия се отвориха.
– Мамо? – Издиша тя. Майка ѝ се усмихна и я целуна по челото. Тя прокара ръка по тялото на Ливия. Адрон почувства слабост от облекчение, когато радостта се разнесе из него. Ливия беше жива. Майка ѝ взе неговата ръка и тази на Ливия и ги задържа съединени в своята. Сърцето на Адрон заби от топлината на докосването, което мислеше, че е изгубено завинаги.
Ливия погледна от него към майка си.
– Ти накара Криста да ме изпрати в Златния Крон, нали?
Майка ѝ кимна.
– Вие двамата бяхте предопределени един за друг. – Тя погледна към Адрон. – И за да отговоря на неизказания ти въпрос, командире, да, това е за постоянно. Ливия те излекува напълно, но… – Тя обърна остър поглед към дъщеря си. – Не бива повече да призоваваш силите си. Човешката ти половина не е достатъчно силна за тях.
– Знам, но не можех да го оставя да умре.
– Разбрах. Но никога повече не го прави. – Тя вдигна наметалото си. – Сега трябва да се върна, преди да са ме потърсили. – Тя спря на прага на вратата и се обърна назад. – Между другото, това е момче.
Адрон се намръщи.
– Какво е момче?
– Бебето, което тя носи. Поздравления, командире. След седем месеца ще станете баща.

Назад към част 7

ТЕЙТЪМ

– По-висок ли е от теб? – Зададе седемнадесетия си въпрос Монро.
Бяхме играли на двадесет въпроса повече от час, мързелувайки на постелката, която бяхме опънали до басейна. Аз отново бях с червената рокля, а Монро – с шорти и тениска. Бяхме прекарали по-голямата част от сутринта в игра на Марко Поло във водата, последвана от обяда с паста, който ни доставиха снощи, и след това бяхме спорили през по-голямата част от следобеда, докато планирахме гибелта на Нощните пазители.
Знаех, че времето ни тук е към края си, и исках да се придържам към моя балон на безопасност колкото се може по-дълго. Цели два дни, без да ми казват какво да правя, какво да обличам, какво да ям, бяха неописуеми. А и компанията не беше никак лоша. Монро се оказа не само приятен за гледане, но и адски забавен.
– Да – казах аз, отпуснах се на постелката и сдъвках ментовата дъвка, която ми беше дал.
– А дали е копеле? – Попита той и аз се засмях.
– Може и да е – казах аз.
– А той привлекателен ли е – попита той за втори път.
Извъртях очи.
– Субективно – казах ефирно, борейки се с усмивката.
– Мислиш ли, че е привлекателен? – Попита той и аз се преборих с изчервяването, докато кимах.
– Значи той не е Нощен пазител и не е във футболния отбор… – Монро се намръщи на басейна, а веждите му се сгърчиха.
– Той не е в отбора, не – дадох му знак със сърце, което гърмеше в гърдите ми, и той ме погледна с повдигнато чело. Така или иначе не можеше да ме попита нищо друго.
– Чакай, той от факултета ли е?
Прехапах устните си, за да спра да се смея.
– Въпросите ти свършиха.
– Ами кой беше? – Поиска той, като се премести на ръце и колене и запълзя към мен със заплаха в очите.
Смехът ми заглъхна при интензивността на погледа му и аз поклатих глава, плътно стиснала устни.
– Това бях аз, нали? – Попита той с тихо ръмжене и аз продължих да мълча.
Той се наведе над мен, хвана китките ми и ги притисна към постелката.
– Винаги мога да те принудя да ми кажеш.
Дишането ми стана повърхностно, бузите ми горяха, докато той ме гледаше надолу, излъчвайки сила. Ароматът на бор се носеше от плътта му и аз копнеех да се отдръпна и да видя дали вкуса му е толкова добър, колкото мирише.
Гласът на директор Браун се разнесе по точката и Монро се отдръпна от мен, сякаш току-що го бяха хванали да се навежда над жертва на убийство.
– Карантинният период приключи. Благодаря ви за съдействието. Сега можете да се върнете към ежедневните си задължения и занятията ще бъдат подновени както обикновено в понеделник сутринта. С облекчение ще научите, че през това време не са се появили случаи на вируса на Хадес. Така че Евърлейк Преп отново е безопасно убежище. – Линията прекъсна и аз се изправих да седна, а сърцето ми потъна в гърдите.
Евърлейк може и да беше сигурно убежище за останалата част от училището, но най-големия ми страх живееше отвъд тези стени.
Монро прибра чантата си и хвърли вътре празната бутилка „Джак Даниелс“, преди да се намръщи към мен. Той отвори уста да каже нещо, когато откъм входа на залата се чу силно почукване.
Кръвта ми се смрази, когато се изправих на крака, грабнах спортната си чанта и я преметнах през рамо.
– По-добре да ти дам номера си – каза Монро със сериозен тон и аз извадих мобилния си телефон с кимване. Той го взе, въведе го и си препрати съобщение, за да има и моя номер. Предаде ми го обратно и аз прочетох името, под което го беше записал.
– Наш? – Погледнах нагоре.
– Това съм аз. – Той сви рамене и усмивка закачи устните ми. Това ми харесва.
– Дали не трябва да ти дам кодово име като Татко Мечо или нещо подобно? – Подиграх се, а той ми се усмихна, изпращайки електрическа струя в тялото ми.
– Няма да те удостоявам с отговор – каза той, опитвайки се да отблъсне усмивката си и да изглежда професионалист, но аз не му повярвах.
Отвън се чуха още почуквания и аз въздъхнах, когато въздуха отново се изпълни с напрежение.
– Направи това, което обсъждахме. – Той коригира изражението си и аз кимнах твърдо. Можех да се гавря с тези задници, докато малката им единица не се разпадне. Просто мразех да напускам убежището на това място и да се изправям пред реалността.
Излязохме от залата с басейна и въздуха стана по-студен, когато наближихме входната врата. Сейнт, Киян и Блейк стояха отвъд стъклото и се взираха в мен като жътвари, дошли да си приберат душата. И аз предположих, че в известен смисъл те са го направили.
Монро отключи вратата, дръпна я и излезе навън.
– Благодаря, че го направихте – каза той, мина покрай тях и тръгна в посока на Марле Лодж, където живееше персонала.
Сейнт се запъти напред със заплашителен поглед, като вдигна длан под устата ми.
– Изплюй я – заповяда той и аз наполовина се замислих дали наистина да не го изплюя, вместо да направя това, което той искаше. Но не мислех, че той ще повярва, че е имало неразбирателство. Изплюх дъвката си в ръката му и той я хвърли в храстите, като през цялото време очите му останаха върху мен. – Не обичам дъвки – каза той просто. – От нея изглеждаш като кралица на бала от някой филм за мацки от осемдесетте години. – Той ми обърна гръб, отдалечавайки се, а аз се загледах в гърба му с яд в очите.
Погледът на Блейк прескочи нагоре-надолу по мен, после се ухили и тръгна нанякъде. Киян ме хвана за ръката, сякаш мислеше, че мога да избягам, но нямаше смисъл от това. Освен това сега бях въоръжена с тактика. Да се съглася с тези гадове беше само средство за постигане на целта. А края щеше да е много сочен. Нямах търпение да се вкопча в него.
– Как мина престоят ти с Монро? – Попита Киян и усетих погледа му върху мен. Беше проклет късмет, че бях добра актриса, иначе този сюжет вече щеше да се разпадне.
Отпуснах въздишка на раздразнение.
– Не е много по-добре, отколкото да живея с вас, задници. Той ме караше да тренирам през по-голямата част от времето. Каза нещо за това, да съм се състезавала, макар че вероятно просто иска да има лъскава значка за постижение в собствената си автобиография.
Киян се намръщи.
– Ако си на състезателно ниво, защо не?
Погледнах го, изненадана от думите му. После поклатих глава.
– Не, ще трябва да тренирам с него поне още един ден в седмицата. Вероятно и през уикенда. И макар да си мислех, че това ще е почивка от вас, магаретата, все едно да съм с друг шибан Нощен пазител.
Киян се засмя с нисък тон.
– Е, може би тогава трябва да поемеш този допълнителен ден, бебе.
Усмивка се промъкна по краищата на устните ми, но аз я отблъснах, като вместо това се намръщих и замълчах.
– Трябва да направиш спаринг с мен един път. Щом Монро смята, че си добра, значи трябва да си – каза той замислено. Монро беше работил усилено, за да спечели уважението на Нощните пазители, и аз се зачудих дали грубостта му е игра, за да се сприятели с тях, или понякога е толкова хладнокръвен като тях.
– Разбира се, всеки повод да те натикам в задника ти, Киян. – Размърдах мигли към него и той се усмихна.
– Денят, в който ме сложиш на задника, е деня, в който ще ми яздиш пениса като каубойка.
Направих му отвратен поглед, въпреки че не бях напълно обидена от този образ. Идеята да е под мен и да стене по името ми, докато го карам да моли за освобождаване, беше достатъчна, за да накара устата ми да се разтвори.
– Един Нощен пазител ми беше достатъчен – казах леко. – Освен това се съмнявам, че ще можеш да надминеш Блейк, ако се опиташ. Този човек може и да е гадно парче, но чука така, сякаш е поставен тук на земята, за да го прави.
Кълна се, че Киян наистина изръмжа като животно, докато ме придърпваше към себе си, преметнал ръка през раменете ми по обичайния си притежателен начин. Долепи устата си до ухото ми, което предизвика топлина по гръбнака ми.
– Мислех, че си казала, че си се преструвала.
По бузите ми се появи руменина и аз се засмях леко.
– Предполагам, че си ме изненадал. Блейк умее да борави с пениса си. Някои момчета го имат, други не. – Повдигнах рамене, знаейки, че намека го вбеси, докато той затягаше хватката си върху мен.
– Не можеш да сравняваш нас тримата, бейби. Ако Блейк е захар, аз съм подправка. А Сейнт е… шибан арсеник.
Борех се със смях, но той ми се изплъзна, служейки ми с поглед от Сейнт напред. Той погледна между нас с намръщен поглед и знаех, че не му харесва, когато аз и Киян флиртуваме. Което беше още една причина да го направя.
– Значи сте се упражнявали един върху друг? – Попитах, а Киян изхвръкна от смях. Копелето, което беше, поне имаше чувство за хумор. За разлика от лорд Волдемор и сър Блейс-а-лот. Макар че последния имаше такова, но то сигурно беше избягало от тялото му, когато се превърна в леден козел.
– Аз не чукам момчета – но ако го правех, щях да съм отличен в това между другото. Вероятно обаче бих могъл да споделя някое момиче с другите Пазители на нощта, ако случая го изисква.
– Точно така, защото винаги има сценарий, който го изисква – подиграх се аз, а той се усмихна, карайки съзнанието ми да си навява много образи, които не исках да допускам. Може и да съм имала своя дял от връзки за една нощ и разгорещени флиртове, но не можех да кажа, че съм направила нещо повече от стандартното. Бях имала няколко срещи на открито и дори един мъж, който обичаше да ме задушава, но никога не бях правила групов секс или използвала нещо повече от вибратор в спалнята. Стори ми се, че Нощните пазители вероятно са прекрачили всички граници, за да се опитат да раздвижат монотонността на скучния си начин на живот на богати деца. Момчетата като тях имаха нужда от постоянни забавления. И безспорно част от това развлечение им е било осигурено чрез момичетата.
– Ами ти не чукаш момичета в училище, така че предполагам, че ще ти е трудно да намериш някоя, която всички искате – казах леко, сякаш не ми пукаше. И не ми пукаше. Очевидно.
Макар че се опитах да игнорирам бодването в кожата си при представата как всички те чукат едно момиче. Или да се редуват с нея. Или може би щеше да има няколко момичета и всички заедно щяха да осквернят спалнята. Или хол, или кухня, или джакузи. А може би трябва да спреш да си представяш тези глупости в тази секунда, Тейтъм.
– Ние не винаги сме в кампуса, бейби. Лятото става наистина дълго и наистина шибано скучно, да не говорим за дивотията на пролетната ваканция.
Образът на всички тях, които споделят някоя лъскава вила в Мексико, ме накара да се усмихна. Бог да помага на почистващия персонал…
– Е, надявам се да ти плащат най-много, за да задоволяваш множество прашни капризи наведнъж, Киян – подиграх се, без да давам да се разбере, че този разговор ме тревожи по странен начин.
Хватката му около раменете ми се засили, но от него се изтръгна тих кикот.
– Мога да задоволя поне десет прашни вагини едновременно, ако искам. Но това ще бъде на по-висока цена.
Друг смях ми се изплъзна точно когато стигнахме до Храма. Сейнт и Блейк вече се бяха отправили навътре. Прохладният въздух брулеше голите ми крака и полата ми се развяваше от вятъра.
Вдигнах поглед към Киян, изплъзнах се от прегръдката му и му направих подигравателен реверанс.
– Лека нощ, господине. – Прехапах долната си устна, а очите му потъмняха при тази дума.
– Не ме наричай така. Наричай ме шибаняк или парче говна – поиска той и аз се засмях леко.
– Това обаче не е достатъчно лично за теб, Киян – мърморех аз. – Ти си търсач на силни усещания, който се облича като грубиян, но всъщност е точно толкова изискан, колкото и приятелите му от богаташки произход.
Киян изглеждаше сериозно възбуден и на половин секунда от това да ме сграбчи отново.
Отстъпих до вратата на Храма, опрях гръбнака си до нея и хванах дръжката зад себе си.
– Пропусна ли ме? – Прошепнах, в случай че някой слушаше вътре.
Гърлото му се размърда, докато погледа му блуждаеше надолу към деколтето ми и обратно нагоре. Приближи се и не бързаше, докато ме чукаше с очи толкова силно, че се кълна, че едва не ми прилоша. Задъхвах се, когато той се приближи, притиснал едната си ръка към вратата, а другата спусна на кръста ми. Ароматът на бензин и сила танцуваше във въздуха и ме опияняваше като наркотик.
Тъкмо се канех да отпразнувам победата си в успешното му привличане, когато той цъкна с език и ме избута от пътя си.
– Не – каза той лесно. – Никога не бих могъл да те пропусна, бейби. Но ми липсваше да те измъчвам. – Той ми намигна, преди да влезе вътре, а аз се намръщих на гърба му, докато си отиваше. Задник.

***

Събудих се във ваната и чух алармата на телефона си. Беше безшумна, само бръмчеше достатъчно, за да ме извади от съня. И въпреки че ставането в задника в зори ми беше толкова привлекателно, колкото да падна на колене пред Сейнт и да му оближа обувките, се бях постарала да ставам в четвърт до шест всеки ден, откакто ме бяха върнали в лапите им. Тези петнайсет минути бяха мои. Време, в което никой нямаше да влезе в банята и да се изпишка или изкъпе, или, да ми помогне някой, да се изсере.
Сега поне имах одеяло и възглавница във ваната, но това все още не допринасяше за добър сън. Излязох от нея, като се държах на пръсти, за да се опитам да направя малко разстояние между мен и студените плочки. След това взех раницата си от мястото, където я бях напъхала под ваната. Бях сигурна, че ще я намерят лесно, ако я потърсят, но ако я държа извън полезрението им, поне нямаше да им хрумне да я претърсят отново.
Извадих лист хартия и химикалка, преди да грабна възглавницата си от ваната и да падна на пода, за да мога да пиша. Не можех да бъда напълно честна със сестра ми за това, което се случваше тук, за плановете ми с Монро. Просто в случай, че го открият. Но така или иначе трябваше да изкарам някои неща от гърдите си.

Скъпа Джесика,

Неприятно ми е тук. Ненавиждам трите момчета, които ме държат в плен, и започвам да мразя и това училище. Толкова е красиво тук, Джес. Ако не бяха Нощните пазители, мисля, че наистина щеше да ми хареса. Но те са като отрова, която се разлива в атмосферата и омърсява всичко около тях. Но не мога да им позволя да опетнят мен. Трябва да бъда силна, да издържа на тези глупости, докато не видя отново светлината. В момента това изглежда невъзможно.
Иска ми се да знаех къде е татко. Иска ми се да му се обадя и да знам, че е добре. Понякога сънувам ужасни сънища, в които той лежи в леглото, кашля и се дави, обзет от пламтяща треска. Но после се събуждам и си спомням, че той е оцелял. Където и да се намира, знам, че живее някъде в покрайнините. Може да издържи вечно в укритието. Само се надявам, че си уплътнява времето, за да стигне до мен. Но какво, ако не е така? Ами ако ме е отрязал и няма намерение никога да се върне?
Знам, че ти ще имаш всички правилни отговори. Ще знаеш точно какво да направиш. Правя всичко по силите си. Само се надявам да е достатъчно.

С любов, Тейтъм

Поех си треперещ дъх, преди да сгъна писмото и да го сложа в чантата при останалите. Сърцето ми се беше свило на възел, а болката танцуваше по тялото ми. Татко ми липсваше. Липсваше ми Джес. Липсваше ми, че съм добре.
Прелистих купчината писма, прибрани в джоба, и издърпах едно от тях. Отговор от Джес отпреди години. Беше смачкан и износен, страницата беше прочетена от мен хиляди пъти.

Скъпа Тейтъм,

Ти си толкова ужасно страхотна! Снимката, която си изпратила, е смешна. Никога не бих могла да се катеря по дърветата толкова добре като теб, но да висиш с главата надолу от клон като маймуна? Ти си луда! Може би Калифорния ме опитомява прекалено много. Липсват ми гората, къмпингуването, лудите приключения на татко. Помниш ли как ни накара да се изкачим до Финник Рок в четири сутринта посред зима? Не мисля, че някога ще забравя усещането на този сняг, който се просмукваше под яката ми. Или начина, по който носа ти стана яркочервен. Приличаше на Рудолф, хаха!
Както и да е, тук всичко е наред. Уча се да карам сърф. И това определено не е заради горещия като гад инструктор между другото. Добре де, може би е десет процента заради него. Но всъщност съм доста добра в това. Не казвай на татко. Знаеш какво ще каже. „Никой спорт не си струва да се учи, ако не може да се използва като умение за оцеляване“. Все пак бих могла да се измъкна със сърф от глутница зомбита, нали? Определено си заслужава. Особено ако се сблъскаме с чума по рибите зомбита.
Много ми липсваш. И ще продължа да тормозя татко, за да ти позволи да дойдеш скоро на гости. Казах му, че повечето петнайсетгодишни момичета не могат да пребият с коляно някой пич, преди да го довършат с рундхаус, така че ще си напълно способна да се грижиш за себе си. Но той казва, че трябва да се съсредоточиш върху тренировките си. Въздишка! Надявам се, че не те притиска прекалено много.
Обичам те, сестричке,

Джес x

Сгънах писмото, като си поех треперещ дъх, докато сърцето ми започна да се пръска. За нея, за моето положение. За всичко. Прибрах го обратно в чантата и притиснах ръце към очите си, сдържайки сълзите, които заплашваха да паднат.
Трябваше да запазя самообладание. Трябваше да се справям ден след ден и да отчупвам сантиметър по сантиметър от Нощните пазители. Това беше единственото нещо, за което можех да се хвана в момента, и то ми помогна да облекча болката в гърдите си. Щях да превърна основите на империята им в развалини и когато разберат какво съм направил, щеше да е твърде късно да спра падението им.
Прибрах раницата и се отправих към мивката, като измих зъбите си, измих лицето си и сресвах косата си. Докато приключа, маската ми беше отново на мястото си и дишането ми беше равномерно. Бях спала в копринената бяла нощница, която Сейнт ми беше дал, и зърната ми прозираха през материала от това колко студено беше тук.
Проверих телефона си с въздишка, преди да вдигна нощницата си и да я прибера в дясната страна на бикините си, за да я придържам към бедрото си, и да се насоча към вратата на Киян. Той винаги я оставяше отворена, за да мога да изляза сутрин, като се има предвид, че щеше да е нужно цунами, за да го събуди. Вмъкнах се в стаята му, като очите ми бяха привлечени от мускулите на гърба му, докато спеше. Беше твърде тъмно, за да видя ясно свързаните татуировки, които го покриваха, и смътно се зачудих от какво ли това момче се е интересувало достатъчно, за да сложи мастило върху кожата си. Освен марката на Нощните пазители на тила му.
Осъзнах, че все още стоя там като гадняр, и поклатих глава на себе си, докато вървях към вратата му и излизах в коридора. Точно в шест часа сутринта причудливата музика на Сейнт изпълни ушите ми и аз забързах към върха на стълбите, които водеха към криптата, и коленичих до тях. Като шибано куче. Бих си помислила, че спазването на рутината на Сейнт ще стане по-малко унизително с времето, но не, определено стана по-унизително. Тази част с колениченето беше най-лошата от всичко. Трябваше да остана тук час и половина, преди този задник да приключи с тренировката си. И за какво? Щях да си докарам чудовищни херпеси от тези леденостудени плочи. И тогава скъпоценната му малка кукла щеше да бъде опетнена.
Силуетът на Сейнт се появи на балкона, докато той поглеждаше надолу, за да провери дали съм там, където очакваше да бъда.
– Добро утро, господарю! – Обадих се весело, като нахлупих фалшива усмивка към задник.
Той ме пренебрегна, протягайки ръце над главата си, преди да тръгне надолу по стълбите. Беше в тренировъчното си облекло. Черна тениска и черни спортни панталони. Не знаех защо си прави труда да носи тениска. Винаги излизаше с нея, натъпкана в задната част на панталона, когато приключваше. Но предполагах, че просто не може да понесе да наруши рутината си.
Той се приближи към мен, докато музиката се засилваше до кресчендо, и аз наклоних глава назад, за да го погледна. Той мина покрай мен, като сложи ръка на главата ми и ме бутна силно, така че бях принудена да погледна надолу, след което продължи да тича надолу по стълбите. В момента, в който вратата се затвори, го проклех под носа си и се преместих да седна на задника си с кръстосани крака.
Извадих телефона от гащите си и започнах да играя Donut Dash, като скоро поставих нов висок резултат. Ако продължавах така, щях да вляза в класацията на Donut Dash. И ако съдя по факта, че всяка сутрин щях да се занимавам с тези глупости в обозримо бъдеще, това беше по-скоро предрешено, отколкото възможно. От време на време Сейнт показваше глава, за да провери дали съм още тук, но вратата скърцаше, така че винаги получавах двусекундно предупреждение да скрия телефона си и да се върна на колене.
След половин час играта ми омръзна и вместо това пуснах новините. За една нощ броя на жертвите на вируса на Хадес беше нараснал до двадесет и шест хиляди и кожата ми настръхна, когато прочетох за претоварените болници и недостига на основни лични предпазни средства, от които се нуждаеше персонала. Имаше и статия за баща ми, в която той беше посочен като терорист. За главата му дори беше обявена награда от над петстотин хиляди долара и това ме накара да се почувствам зле до мозъка на костите си. В долната част на статията имаше списък с коментарите във Facebook и въпреки че се опитвах да не гледам, само кратък поглед ми показа думите: кретен, убиец и предател.
Сърцето ми се сви в гърлото и сълзите ме споходиха за втори път тази сутрин. Но те не можеха да ме имат сега. Никога повече нямаше да позволя на тези копелета да ме видят да плача.
Сейнт се появи точно в седем и трийсет с риза, прибрана в задната част на панталоните му. Тази част ми хареса. Тялото му беше чиста, изрязана мускулатура и трябваше да призная, че часът и половина във фитнеса два пъти дневно си струваше изключително много само заради едноминутната ми еб*н с очи, докато той се качваше нагоре. Той никога не ме погледна. Не ме признаваше, докато той не го реши.
Отидох в кухнята и започнах да приготвям закуска. Всъщност тази част от сутринта ми харесваше най-много. Готвенето ме успокояваше. И за тези сладки трийсет минути, които ми бяха необходими, за да приготвя всичко, ума ми отплува и аз сякаш се вживях в драматичните възходи и падения на класическата музика, изпълваща цялата църква. Ако не ми напомняше за Сейнт, може би дори щях да го намеря за спокойно. Но в нея винаги имаше някакъв подтекст. И този подтекст беше той.
Беше събота, а от Блейк и Киян нямаше и следа; чудех се дали изобщо ще се появят за закуска. Представях си, че съвършената рутина на Сейнт не се разпростира върху тях, когато не им се налага да ходят на училище, но не бях получила други инструкции. Така че щеше да им се наложи да я изядат студена или изобщо да не ядат. Или просто ще ме накарат да я приготвя отново, по дяволите.
Аз самата избрах мюсли с пресни плодове и кисело мляко. Сейнт не ми позволяваше да хапна нищо пържено, прекалено сладко или прекалено вкусно. Мюслито беше нещо, което бях открила, че не само ми помага да се справям с желанието за захар, но и е вкусно. Така че смятам, че това е победа. Но ако се вгледаш наистина внимателно, определено беше провал. Обичайната ми закуска се състоеше от препечен хляб със сладко, а през уикендите винаги ядях вафли, сладолед и ягоди с баща ми и Джес. Това беше традиция за съботната ни сутрин още преди да се помня. И този спомен сега ме глождеше с остротата на разгневена оса.
Малко преди осем часа сутринта музиката на Сейнт секна и той се появи отново в прилепнала бяла тениска и тъмни дизайнерски дънки, с дебел „Ролекс“ на китката и чифт армейски ботуши AllSaints, които изглеждаха готови за ритане на глави. Ако в училищната си униформа Сейнт изглеждаше божествено, то в този вид той изглеждаше трансцедентно. Носеше ежедневните дрехи, сякаш бяха най-хубавия смокинг в света. А начина, по който мускулите му изпъкваха на фона им, ме направи една завистлива кучка на тази риза. Долу момичето. Понякога имах чувството, че онази дива част от мен се разраства, че взема надмощие. Но трябваше да я държа здраво заключена. Защото ако някога се освободеше, щеше да ме заведе право в някое от леглата им, гола, задъхана и целяща да се хареса.
Сейнт седна на средния стол, както обикновено, и взе ножа и вилицата си, точно когато поставих чинията му пред него. Осем часа сутринта. Бях по-точна и от някоя чудовищна степфордска съпруга.
Сейнт отхапа от храната си, а аз зачаках. Ако препечения хляб не беше перфектен – златистокафяв, но не и препечен, като на кукла Барби! – или яйцата не бяха достатъчно солени, или авокадото не беше олицетворение на зрялост, тогава щеше да се наложи да го направя отново. Досега имах само един ден, в който се бях провалила. И това беше по вина на авокадото.
Опитах се да обясня на Сейнт, че ако очаква да получи перфектно авокадо до края на тази пандемия, ще бъде сериозно разочарован. И без това бях ограничена до запасите, които имахме. Половината от тях вече бяха на ход, а останалите не бяха достатъчно узрели. Авокадото беше непостоянна любовница, която щеше да ми причини много излишни плесници, ако Сейнт не се научи, че е извън моя контрол. Но тогава тази концепция очевидно му беше непозната. Сигурна съм, че в миналото щеше да накара хората да изминат километри и километри боси по счупено стъкло, само за да му донесат идеално узряло авокадо за закуска. О, добре, предполагам, че просто ще трябва да изсмуча почерпката като лошо момиче…
Сейнт кимна, за да одобри закуската си. Проклятие.
Тръгнах към кухнята, за да си донеса своята, като определено не бях разочарована и определено не обмислях да почукам някоя гадост на пода, за да си заслужа пошляпване.
Блейк се появи с широка прозявка, без риза и за дълъг миг привлече цялото ми внимание към огромните си гърди. Насочих се към фурната, грабнах от нея чиния с палачинки и се зачудих как живота ми е стигнал дотук. Никога не съм си представяла, че ще бъда домакиня, не че не уважавах този житейски път. Всеки си има своя собствен и прочие. Но никога не съм си представяла, че ще се омъжа. Майка ми се беше отказала от баща ми, когато бях толкова малка, че дори не бях разбрала, че повечето деца имат двама родители, докато не постъпих в началното училище. А и толкова често се местех, че рядко се запознавах с родителите на приятелите си.
Между таткото и бавачките това ми се струваше нормално. И защо да избера да бъда с някой, който може да стане и да си тръгне в момента, в който нещата станат твърде трудни? Не, в известен смисъл аз и Сейнт бяхме на едно мнение. Познавах хората на този свят, които винаги щяха да бъдат до мен. И никога не възнамерявах да добавям повече хора към този малък кръг. Много малък кръг.
Очите на Блейк се плъзнаха по малката ми бяла нощница и той облиза устни, макар да не бях сигурна, че осъзнава, че го прави. Действието ми напомни за езика му между бедрата ми и се борих с горещината, която се промъкваше в бузите ми, докато той продължаваше да ме гледа, сякаш бях неговата закуска вместо палачинките. Наполовина се изкушавах да грабна бутилка сироп и да го изстискам по мен, в случай че наистина ме беше взел за своя храна. Само че мига, в който някога позволя на Блейк Боумън да се докосне до мен отново, щеше да е същия ден, в който дърветата израснат от небето, а езерото стане розово.
– Какво става с хубавите дрехи, Сейнт? – Изръмжа Блейк. – Нашата Пепеляшка трябва да е в парцали.
Сейнт изсумтя.
– Не бих позволил на плъховете в катакомбите да се появят без най-доброто си облекло, Блейк. Наистина ли мислиш, че ще позволя на Чумата да изглежда по друг начин, освен перфектно?
– Може би не бива да зависи от теб – казах на Сейнт, наблюдавайки с ъгълчето на окото си как ръцете на Блейк се свиват в юмруци.
– Да – изръмжа Блейк, като насочи погледа си към Сейнт. – Може би не трябва.
– Ако искаш да я обличаш като улична курва, когато не съм наблизо, заповядай – каза Сейнт с вдигане на рамене. – Но винаги, когато е в обсега на полезрението ми, ще изглежда като шибана кралица. Освен това начина, по който продължаваш да я гледаш, говори, че го оценяваш прекрасно. Така че спри с оплакванията.
Блейк удари с ръка по масата със сърдито ръмжене, което накара сърцето ми да подскочи в гърдите. – Гледам я като това, което е: отроче на дявола.
– Винаги ли желаеш отрочетата на дявола? – Попитах лежерно. – Само че това означава, че трябва да ти се повдига заради Сейнт през цялото време.
– Затваряй си умната уста – изръмжа Блейк, докато Сейнт ме гледаше така, сякаш се канеше също да се намеси. Но той седна, докато Блейк се приближаваше към мен, оставяйки го да се справи с мен. А от погледа в тъмнозелените очи на Блейк се виждаше, че това е по-страшния вариант в момента.
Той мина покрай мен, придвижи се до хладилника и разтвори фризера. Гледах го със сърце, което биеше извън ритъм, а напрежението в тялото му предизвикваше в мен трептения на страх. Той извади торбичка с лед и я постави на плота, преди да ме подкани да се приближа и да ритне вратата на фризера.
Преглътнах буцата в гърлото си, докато се приближавах, а той разкъсваше торбата и я изхвърляше в мивката, така че тя беше наполовина пълна с лед. Блейк ме хвана за ръката, дръпна ме и ме постави пред него. Той застана зад мен, хвана китките ми и ме поведе напред, като разкрачът му се притискаше към дупето ми. Стиснах челюстта си, когато той заби ръцете ми дълбоко в леда, и изтръпнах от студената хапка. Той отпусна хватката си върху мен, като опря ръцете си от двете страни на мивката, докато тялото му ме притискаше на място.
Ледът изгаряше кожата ми и аз затворих очи, попадайки в онова дълбоко пространство на спокойствие в мен. Бях се сблъскала с хиляди трудности по време на обучението си. Татко ме беше карал да се гмуркам в ледено езеро всеки път, когато пътувахме до Аляска. Това не беше нищо в сравнение с него. Все още усещах целувката на болката, която облизваше кожата ми, и прилива на леден тръс, който бягаше по ръцете ми и караше зърната ми да се втвърдяват. Но това мъчение не беше най-лошото, с което се бях сблъсквала.
– Как се чувстваш, Пепеляшке? – Мъркаше в ухото ми Блейк.
– Чувствам се… дълго, твърдо и пулсиращ – казах, борейки се с усмивката.
– Какво? – Избухна той.
– О, извинявай, помислих, че имаш предвид пениса си – казах невинно.
Блейк издърпа ръцете ми от леда и аз изтръпнах, когато той грабна шепа от мивката, дръпна нощницата ми и я пъхна в бикините ми. Изкрещях от тревога, блъскайки раменете си назад към него, докато се опитвах да избягам от клетката на тялото му. Сейнт се смееше и звука накара кожата ми да настръхне по цялото тяло. Протегнах трескаво ръка между краката си, за да се отърва от него, но Блейк хвана китките ми, за да ме спре, и аз изстенах от дискомфорт, когато леда се притисна към чувствителната ми плът.
– Ти си тази, която трябва да се охлади, Пепеляшке – изръмжа той в ухото ми. – И ако още веднъж излъжеш за мен, ще те сложа в цяла вана с лед. Гола.
Прехапах езика си на връщане, подуването на члена му върху дупето ми беше толкова очевидно, че беше шега. Но не исках да бъда съблечена и принудена да вляза в ледена вана.
– Ясно ли е? – Изръмжа Блейк и аз кимнах в знак на съгласие.
Ледът започна да се топи, капейки по вътрешната страна на краката ми, и аз се задъхах, когато започнах да се чувствам странно добре.
Не, Боже, не, това не е добре.
С твърдия член на Блейк, притиснат към дупето ми, и кожата ми, която започна да изтръпва от топлина, не можех да не се притисна неволно към него. Беше напълно безсрамно, но просто не можех да си помогна.
Блейк изръмжа тихо в ухото ми, после ме пусна внезапно и се отдалечи. Обърнах се, разтревожена, като го видях как грабва чинията си с храна, отнася я на дивана и я изяжда пред телевизора, без да благодари. Не че очаквах това.
– Ако трябва да ядеш като дивак, поне използвай шибана салфетка – изръмжа му Сейнт.
– Да, да – отвърна неясно Блейк и позата на Сейнт се скова.
Стоях в кухненския бокс с локва, растяща около краката ми, и пламъци, изгарящи бузите ми, а апетита ми за закуска беше напълно изчезнал.
Блейк ме погледна през рамо от дивана, като оглеждаше локвата с усмивка.
– По-добре вземи моп, Пепеляшке. Толкова си мокра за мен, че чак е смешно.
Сейнт ме погледна с наслада, а срамът ми го накара да пламне от задоволство.
Отидох до гардероба, за да измъкна един моп, и скоро пода в кухнята беше чист, макар че достойнството ми никога повече нямаше да бъде непокътнато.
Когато приключих, беше време за най-нелюбимата ми част от сутринта. Душа ми. Не беше като да не съм наясно с тялото си, но знанието, че вратите на банята „Джак и Джил“ могат да се отворят всеки момент, ме караше да се притеснявам. Не исках Блейк или Киян да ме видят „случайно“. Досега те не бяха нахлували в личното ми пространство, но никога не съм се чувствала по-малко напрегната. Особено като се има предвид, че Киян още не се беше събудил.
Изчистих чинията на Сейнт, преди да се отдалеча и да използвам вратата на Блейк, за да мина до банята. Намръщих се на вратата на Киян и включих душа, за да го предупредя, преди да съблека дрехите си и да вържа косата си на възел. Влязох под нагрятата струя и въздъхнах, когато тя затопли всички места, на които леда беше замръзнал. След това използвах душ-гела с меден цвят и ванилия, за да почистя кожата си за рекордно кратко време. Преди да успея да изляза, вратата на Киян се отвори и аз изкрещях от гняв.
– Махай се оттук, задник! – Изкрещях, като прикрих гърдите си и се обърнах с лице към стената, докато го гледах през рамо.
Той беше с гол задник, докато се запътваше към тоалетната и пикаеше. От ъгъла, под който се намирахме, не можех да видя члена му, слава Богу, но можех да видя мускулестия му задник. И татуировките, които се извиваха по бедрата му и се присъединяваха към рисунките по гърба му. В центъра на гърба му беше коленичил паднал ангел с черни крила, простиращи се над лопатките му, и лице на демон, което говореше за греховете му. Все още не беше вързал косата си на горен възел, но видях и татуировката на Нощния пазител, която надничаше между дългите кичури отзад на врата му, а върха на стрелата изглеждаше злокобно остър.
Той започна да се смее, а аз се намръщих, докато отиваше до мивката и си миеше ръцете. Поне не е пълно животно.
Само че тази мисъл умря на косъм, когато той се запъти право към мен, отвори вратата и влезе в душа. Ебаси, дявол да го вземе!
– Киян! – Изкрещях от тревога, когато голото му тяло се долепи до моето, а той си тананикаше, грабна шампоана и го втри в косата си, сякаш дори не бях там.
Дори не можех да мина покрай него, за да изляза, защото беше толкова огромен. Двете ми ръце се бяха обвили около гърдите ми, докато той ме притискаше в клетка до стената, и аз погледнах през рамо, за да го погледна с ужас.
– Излизай оттук – изисках аз, а очите му се спуснаха към дупето ми, което накара дишането ми да се ускори като лудо. Един поглед надолу и можех да видя члена му. Отказах обаче да му дам това, което искаше, въпреки факта, че исках да го разгледам толкова шибано силно, че беше почти невъзможно да се спра. Но, по дяволите, го направих. Не ми беше останало никакво достойнство, но все още имах гордост.
– Това е моя душ – каза той с усмивка. – Ти излизай.
– Пречиш ми, глупако – изсъсках аз.
– Ама така ли? – Промърмори той и вдигна ръка, за да измие пяната от косата си. Почти се слюноотделях, докато възприемах всички тези мускули, а начина, по който той продължаваше да се допира до мен, изпращаше буйно електричество, което се стрелкаше навсякъде под кожата ми. Вече бях възбудена от Блейк, а сега този Пазител на нощта влошаваше нещата. Защо не могат да бъдат толкова грозни, колкото са личностите им? – Мисля, че едно малко нещо като теб може да се промъкне.
Преглътнах буцата ярост в гърлото си, като стесних погледа си върху него, когато видях смелостта в очите му. И по дяволите, ако това не беше предизвикало дивашка реакция в мен.
Нямаше да отстъпя. И ако той искаше шибано шоу, щеше да го получи.
Подготвих се психически за това, което щях да направя, обърнах се към стената и си поех бавно дъх.
Направи го.
Пуснах ръцете си, обърнах се и навлязох право в личното му пространство. Очите му се разшириха от изненада, когато поставих дланите си върху горещите му, голи гърди и го избутах една крачка назад. Той не се поддаде, ръмжейки от желание, докато очите му се потапяха надолу, за да се вгледат в гърдите ми.
Притиснах се към него, като трябваше да си проправя път покрай него до вратата и да усещам как твърдата му дължина докосва кожата ми, докато вървя. Между бедрата ми избухна топлина и аз притиснах зъби към устните си, за да се преборя със стона на желанието.
Излязох на постелката за баня, взех кърпата и халата на Сейнт, преди да побързам да вляза в стаята на Киян, за да се подсуша. Това парче големо дупе ме беше разгорещило до краен предел. Ядосано горещо. Физически гореща. Горещо, че ще бъда преобърната за една седмица. И му бях толкова ядосана за това.
Когато се подсуших, пуснах кърпата на пода, за да я прибере, след което навлякох халата на Сейнт. Той все още висеше разтворен, когато Киян влезе и държеше кърпа до боклуците си, докато ги търкаше да изсъхнат, а с другата ръка си миеше зъбите.
Бързо вдигнах халата си, гърлото ми беше прекалено стегнато, докато той продължаваше да върви към мен, усмихвайки се около четката си за зъби.
– Излизай от стаята ми – поиска той, а аз му обърнах гръб и се насочих към вратата.
– С удоволствие, задник – извиках в отговор и смеха му ме последва.
Бях адски развълнувана, когато стигнах до стълбите, водещи към стаята на Сейнт. И ми отне твърде много време да осъзная, че Сейнт не седи на масата за закуска и не говори по телефона си, както беше през последните няколко дни по това време.
Пулсът ми се повиши, когато заобиколих върха на стълбите и го открих седнал на края на леглото си с лакти, подпрени на коленете, сякаш ме чакаше. Цяла седмица беше оставял дрехите ми тук горе, за да се преоблека сама. Така че защо беше тук точно сега? Нима всички в тази къща бяха решили да ме видят гола днес?!
– Косата ти е мокра – строго каза Сейнт и се изправи на крака. Трябваше да я мия само в сряда, петък и неделя. И бях сигурна, че причината за това е, че Сейнт е луд.
– Да, ами кажи на Киян да не влиза, по дяволите, под душа, докато аз съм вече под него, и може би следващия път ще успея да я предпазя от водата – изръмжах аз и очите на Сейнт се разшириха.
– Този задник – промърмори той, но не сякаш му беше ядосан, а сякаш беше ужасно ревнив.
Стиснах устни, сгънах ръце около себе си и изправих гръбнака си.
– Аз се съгласявам с глупостите ти, Сейнт. Но ние имахме сделка. Нищо сексуално.
– Това, че си гола, не се брои за сексуално, освен ако някой от нас не е вътре в теб, Барби – каза хладнокръвно Сейнт и устните ми се разтвориха в знак на отказ, преди той да продължи. – Това е душа на Киян, така че ако не искаш да споделяш, тогава се махай от него, преди той да влезе. Ти се отказа от личното си пространство, когато стана наша. Така че ние ще те видим гола и ти също ще ни видиш голи. Това е.
Несправедливостта на това ме накара да се надуя като дете и бях на половин секунда от това да тропна с крак, преди той да се обърне и да се отдалечи от мен в гардероба си.
Затворих очи, преброих до десет, опитвайки се да се оттегля на онова спокойно място в мен, но тази сутрин просто не успях да го направя. Бях толкова ядосана и възбудена, и гах.
Сейнт се появи след миг с черна макси пола и дантелено розово горнище в едната ръка и деликатно, тъмносиньо комбинирано бельо в другата.
– Облечи ги – изиска той, постави ги на леглото и сгъна ръце, докато чакаше.
Можех да кажа, че това е тест. Той искаше да мигна, да го помоля да се обърне. Но аз вече не бях в настроение да се чукам с него. Така че щях да го изпреваря, точно както бях направила с Киян.
Отидох до дрехите, после се обърнах с лице към Сент и разкопчах халата си. Погледнах го право в очите и го оставих да падне от раменете и да се свлече в краката ми. Знаех, че съм зачервена и зърната ми са втвърдени от срещите ми с Блейк и Киян. Сейнт вероятно можеше да разбере колко съм възбудена и изведнъж открих сила в това.
Злобната маска, която носеше, падна за първи път, откакто го бях срещнала. Преглътна тежко и очите му се смекчиха до нещо тъмно и гладно, което почти ме привлече. Грабнах бикините и ги навлякох, преди да сложа сутиена. Нито едно от двете не прикриваше голотата ми и ако не друго, то само подчертаваше още повече тялото ми. След това издърпах полата, която прилепна плътно по дупето ми, преди да падне до стъпалата ми и да се раздели от двете страни до коляното. Издърпах розовия дантелен топ върху нея и той нежно погали кожата над пъпа ми, оставяйки корема ми на показ.
Сейнт се приближи до мен, хвана ръката ми и ме поведе към голямото огледало на стената. Постави ме пред себе си и сърцето ми затрепери, когато той посегна да издърпа косата ми от възела. Златен водопад се стелеше около мен и Сейнт прокара пръсти през влажните кичури, като ги подреди по раменете ми. Всяко докосване беше твърдо и контролиращо, но след това той прокара пръст по страната ми и по извивката на бедрото ми с най-нежното докосване и дъха ми заседна в гърлото.
– Красива – каза той тихо, притисна се зад мен и ме погледна в огледалото.
Това не беше комплимент от негова страна. Бях просто една от красивите му вещи. Нещо, на което трябва да се възхищава.
– Ами? – Попита той, като се приближи до мен и оправи вече перфектно оформената си коса. – Няма ли да коментираш как изглеждам?
Изпуснах присмехулно дъх, огледах го в огледалото и навлажних устни.
– Изглеждаш безпощадно, Сейнт Мемфис. Както винаги.
Той се усмихна и това изражение изпрати гневна тирада от пеперуди, които се разхвърчаха в корема ми. По-добре да се обадя на службата за борба с вредителите за тези малки гадинки.
Сейнт се наведе и притисна ледена целувка към бузата ми, като накара цялото ми тяло да замръзне в отговор на това.
– Направи си грима – въздъхна той, после си тръгна и всяка пеперуда падна мъртва точно така.

Назад към част 25

* * *

Утрото беше странно топло и слънчево. Достатъчно, за да може отпочиналата вълчица да рискува да подразни призрачния си спътник и да се престори, че си тръгва, забравяйки за пръстена, който лежеше в тревата.
Тя обаче се върна бързо: Застигната от пронизителен писък на няколко десетки крачки от нея, тя почти потръпна от изненада. После набързо увери приятеля си, че всичко е наред, и вдигна безценното съкровище. А след това половин ден слушаше възмутено мърморене, в което се долавяше неодобрение на нечии неуместни шеги.
След това, разбира се, трябваше да моли за прошка, оправдавайки се с извинението, че това е природата на игривия вълк… Като, спомнете си какви са виарите в животинска форма и колко трудно е понякога да ги успокоиш. Но Марсо все така се дуеше до вечерта и се размърда едва когато вълчицата се спъна небрежно в края на някакво блато и се омота в калната тиня до корема, като едва не удави себе си, Кер и пръстена, който от изненада едва не изпусна от устата си.
После трябваше да се измие, да се подсуши и да хърка възмутено, слушайки хапливите забележки на вредния дух. Накрая заплаши, че наистина ще се обиди и ще продължи сама, а след това направи малък джогинг за по-голяма убедителност. Едва след това крехкия мир се възстанови, единия тържествено обеща, че повече няма да се шегува за сериозни неща, а другия не по-малко тържествено се закле, че повече няма „случайно“ да троши земята под нечии лапи, опитвайки се тайно да осъществи ужасното си отмъщение…
Като цяло денят беше плодотворен и полезен.
Единственият проблем, който Айра имаше, беше намирането на храна: Тя не беше истински виар, не можеше да ловува, а в гората не продаваха готови пирожки. А и пирожките не бяха храна за един вълк. Силното тяло изискваше месо. Така че след дълго мислене тя намери компромис: Тъй като беше опасно да се преобразява, имаше смисъл да разделят съзнанията си за известно време, за да може метаморфа да поеме управлението за известно време и да намери нещо подходящо.
Марсо само хъмкаше скептично на подобна идея.
Когато обаче вълчицата легна на тревата и закри очите си, той издаде озадачено крякане и измъкна невярващо нос от скривалището си, за да се убеди, че лудото момиче наистина е взело решение. Когато очите на вълчицата светнаха, той се плъзна плавно обратно в пръстена, като мислено проклинаше деня, в който тя се беше насилила с тези глупави книги в хранилището.
Когато разтреперания звяр изръмжа и скри пръстена под тревата, призрака изпадна в паника, страхувайки се, че Кер, който се е освободил, ще забрави къде го е оставил. Той се разплака, когато осъзна, че е сам и погребан жив, със сравнително малко запазени сили. И трябваше да остане в това неуравновесено състояние няколко часа, след което същия този мокър нос сръчно изрови слабо светещия пръстен, по навик го закачи на кътника си и като го стисна в устата си, въздъхна доволно.
„Ето ти го. Оказва се, че не е толкова трудно. Макар че със сигурност не е достатъчно приятно. Просто е факт, че съм сита. Марсо, добре ли си?“
Изпаднал в състояние на потискащ шок, архимага не успя да изтръгне приличен отговор, който да изрази дълбочината на възмущението му. Той само слабо изстена, а после изруга обилно, за да излее кипящото си възмущение. Но бързо осъзна, че няма друг изход, защото Айра не можеше да оцелее без храна, а тя не можеше да си я набави без помощта на метаморфа. Тогава той се примири с неизбежното. Въздъхна уморено и остана безмълвен до вечерта.
В този ден Айра не рискуваше да спре отново.
Да, беше спечелила от Завета много време, но преследването беше точно зад ъгъла. Вероятно вече бяха разпратени заповеди до градове, села и махали из цяла Лигерия с подробно описание на бегълката, отливка на аурата ѝ и строги нареждания да я преследват и обкръжат.
Колкото и велика да беше Лигерия, рано или късно все някой щеше да се натъкне на следата. Все едно да вземеш от земята отливка на аура. Или пък да открие изгубена в гората колиба, където Стагор щеше да е готов да им разкаже защо сина му изведнъж е успял да проговори изразително за първи път от години.
И тогава щеше да е достатъчно да намерят загражденията и да изпратят нова следа от следотърсачи. Няколко дни преследване, кратка схватка, по време на която някой щеше да бъде сериозно ранен… И след това всичко щеше да зависи от решението на Завета. Ако искаха да запазят бегълката жива, щяха да я оставят да бъде проучена, да разберат за Сърцето и… По-добре изобщо да не мисли за това. Ако ли не, тя щеше да бъде смазана от числеността и убита в някое дефиле.
С всеки изминал ден Айра се отдалечаваше, бавно проправяйки си път на север. С всеки изминал ден усещаше, че нощите стават все по-студени, и се радваше, че вълчата ѝ кожа я пази от вятъра.
Сутрин Марсо събуждаше ученичката си на разсъмване, като ѝ напомняше за лова. След това Кер заемаше нейното място, за да се увери, че наоколо няма натрапници. След известно време той се връщаше за пръстена, облизвайки алени капки от муцуната си, отново отстъпваше място на господарката си и заспиваше за деня, като ѝ даваше натрупаните си сили.
Досега имаха късмет: Айра не беше срещнала нито един човек през няколкото седмици на пътуването им. Въпреки това тя беше отишла в средата на нищото, което подлуди всички съседни вълци. Няколко пъти дори се наложи да ръмжи, за да се отърве от особено досадните си спътници, а веднъж трябваше да бяга от двойка мечки, които бяха избрали малиновото находище за място, където да пренощуват през деня.
Вълчицата предпазливо се пазеше от пътеки и пътища. Но понякога, изкачвайки се по някой склон, тя виждаше как над изсечените от човешка ръка храсталаци се вихри прах и как се търкалят тежки каруци, задвижвани от свирката на камшика.
Едно хубаво нещо: Колкото повече се отдалечаваше от Лир, толкова по-гъсти ставаха горите и безлюдни пътищата. Рядко можеше да се срещне самотен селянин, който да върви покрай пътя. Още по-рядко се срещаха по-богатите мъже, които можеха да си позволят каруца. А ако имаше търговски каруци, те бяха по пет или десет и под внушителна охрана, с която не всеки би рискувал да се срещне.
Налагаше се да спят, където ги хванеше нощта – под храсти, под изкоренено дърво, в елхи, брези или на брега на някоя скала, уморено простряни под паднали на земята смърчови лапи.
Айра обаче не се оплакваше. По-добре беше да бъде такава – космата, зъбата и страшна, отколкото облечена, издокарана и грижливо изрисувана кукла, която под многобройните погледи щеше да бъде отнесена в нечие студено легло.
Това беше свобода. Дългоочаквана и жадувана, претендирана и смело изтръгвана от чужди ръце. Заради нея Айра беше изтърпяла много. Беше рискувала да умре заради нея. И дори сега, свита на кълбо край някакъв мъхест пън, тя знаеше, че не би я разменила за нищо на света. Нито за обучение, нито за нова власт, нито за богат дом, нито дори за възможността за прошка и завръщане в измамно уютното лоно на Завета.
Достатъчно.
Стига с хубавите думи и сладките обещания. Просто защото всичко това е лъжа. Една голяма, красива, невероятно сложна лъжа. Когато в действителност няма никаква свобода: Нито в Академията, нито в Завета, нито в света като цяло. Всичко е подчинено на волята на най-силния – от мъничкия храст в оранжерията на мадам Матис до непристъпните гори-пазители. Заветът бди над всеки един от своите адепти. Определя тяхното бъдеще. Гледа ги как растат. И ги наказва жестоко, ако се осмелят да изберат различна съдба.
А истинската свобода – ето я, бръмчи с непокорени простори, свири в ушите със студен вятър, ромоли с многобройни потоци. Яркото слънце грее от високите небеса и се излива като дъжд върху земята, която е чакала промени.
Свободата е като водата. Тя не може да бъде оформена и да се надяваме, че ще бъде такава завинаги. Веднага щом водата се излее от съда, тя изтича през пръстите ти. Тя може да бъде загребана само нежно със затворени длани. Тя може да бъде измита. Можете да я изпиете с удоволствие. Но не може да бъде забита в стоманени стени и принудена да тъне в тях като душа, затворена в омразно тяло.
Свободата е свещена. А свободата на ума е двойно по-свещена. За нея си струва да се бориш, да се стремиш и да рискуваш всичко, което имаш, за нея.
Марсо знае това добре. И Айра го знаеше сега. И затова с всеки изминал ден тя пътуваше все по-далеч и по-далеч от Лир, оставяйки зелените стени на горите, сините нишки на паяжините на реките и многобройните лабиринти на разстоянието между нея и миналото, за да може един ден да си върне изгубеното.
Тя бързаше да се прибере у дома.

Назад към част 10

Глава 23

„Кога ще заработи фразата “Мъдростта идва с възрастта”?“
Мем

Малко по-късно казах на Рейес:
– Мисля, че знаят какво сме намислили.
Седяхме в Развалината(в джипа, не в емоционалната каша) и изучавахме Мъглата, която беше нахлула в щаб-квартирата по средата на закуската.
Рейес беше облечен в класическото черно. Всеки друг бог, само от един поглед определено би му завидял. Беше облечен с черна тениска, черни дънки и черни работни ботуши. А аз предпочитам тъмно сиво. Добре де, шегувам се. И аз носех черно. Мисля, че е по-подходящо.
Сплетох косата си на плитка, за да не ми влиза в лицето. Дали да не сплета и косата на Рейес?
– Как мислиш, накъде да тръгнем с Развалината?
– Не знам. Те ни чакат, така, че…
– Така, че нека не ги караме да чакат.
Докато Рейес потегляше напред, пеперудите с нокти отново ме нападнаха. Веднъж попаднали в мъглата, вече няма да можем да се дематериализираме и няма да има къде да избягаме. Но пък, нямах и представа дали все още ще разполагаме с останалите си способности. Като, например, остроумни отговори и невероятната способност да вървиш и да дъвчеш дъвка едновременно.
Хванах ръката на съпруга си, сведох глава и призовах армията на Пип. Те се издигнаха от земята и изпълниха цялото пространство около нас, докъдето ни стигаше погледът. Цяла тълпа от призраци!
Карахме напред и по някое време границата между двата свята мина точно през нас. Съжалявах единствено, че не прегърнах Чибо за довиждане.
Изминахме почти пет километра в Мъглата, преди демоните да дойдат за душите ни. Един се опита да ме измъкне от Развалината и в материален вид това болеше. Артемида атакува в същия момент и, гмуркайки се през вратата, повали демона на земята. Паднаха тежко заедно и се затъркаляха нанякъде, докато напълно изчезнаха от погледа ми.
Бързо разбрахме, че най-трудното нещо ще е да следим пътя, докато не сваляме очи от демоните. Да се движиш едновременно през две измерения не е толкова лесно, колкото си мислех. Демоните, които не са свързани със земното измерение, лесно преминаха през Развалината и нападнаха ту единия, ту другия, ту и двама ни едновременно. Постоянно бяхме нащрек, но все повече се доближавахме до целта.
Изведнъж ни засече някакъв шут с Бентли.
– Напълно ли си полудял? – Изкрещях му. – Знаеш ли изобщо колко струва колата ти?
За да избегне сблъсъка, Рейес направи остър завой и премина надясно над демона. Развалината се блъсна в лявото му рамо и демонът се завъртя от инерцията. Хванах волана, докато Рейес се бореше с копелето, но на помощ ми се притече една жена-призрак. Хващайки демона за врата с една ръка, тя го дръпна от колата.
Вече бяхме на две пресечки от нашата къща, а оттук нататък трябваше да се придвижим пеша. Излязохме от Развалината и хукнахме. Армията от призраци се бореше с демоните, разчиствайки пътя ни.
Не знаех дали един мъглив демон може да нарани призрак, или по-лошо, да го убие. Но сега всичко ми се изясни. Ноктите им разкъсаха пазачите ни един по един. Зъбите им разкъсваха на парчета, докато останеха само разкъсани останки, разтварящи се в земята.
Спрях рязко, обърнах се и видях как нашата армия (тоест армията на Пип), я унищожават с десетки.
Рейес ме хвана за ръката и ме дръпна. Сърцето ми кървеше, но все пак продължих.
По-близо до дома ни, демоните вече нападаха на цели групи, но Стражата не им позволяваше да се доближат до нас. По-точно до мен. На Рейес изобщо не му пукаше за призраците.
Един от демоните скочи на гърба му. Насъсках Артемида към него и тя лесно го откъсна от Рейес, но неговото място веднага се зае от друг. Обръщайки се, Рейес сграбчи главата на демона и му изви врата. И така, отново и отново, защото армията от призраци не бързаше да му помогне.
Изкрещях, когато един от демоните разряза гърба на съпруга ми с ноктите си. Кръвта бликна като фонтан и на мен ми се зави свят. Хукнах да му помогна, но Рейес ме спря с убийствен поглед. И тогава, сякаш на шега, той извади огромен меч от нищото и разцепи демона наполовина
Досега не знаехме ще останат ли с нас другите ни сили, но вече разбрахме.
Заля ме надежда. Бяхме вече пред вратата на къщата, когато като лавина от огромни павета, върху нас се изсипаха нови демони. Един падна точно върху мен и ме събори. Артемида се опита да го дръпне, но демонът намери корема ми и зарови в него с ноктите си. Рейес се опитваше да се добере до мен, но се бореше с три демона едновременно.
И изведнъж, той направи нещо невероятно. Огромното, черно наметало се завъртя около него, дезориентирайки и заслепявайки съществата, а Рейес сряза гръбнаците им един по един.
Лежах на земята, а мъгливия демон върху мен беше готов да разкъса червата ми. Артемида го стискаше със зъби за гърлото, готова всеки момент да го разкъса на парчета.
Около нас бушуваше битка, а ние замряхме, страхувайки се да помръднем и чакахме някой от нас да потрепне, когато изведнъж огромен меч премина през демона и го разполови, без да уцели Артемида. Двете парчета от демона паднаха от двете ми страни, аз погледнах нагоре, и видях красивото лице на… Чичо Боб!
Спрях да дишам. Той изглеждаше по-млад, по-силен и по-решителен. Протегна ръка към мен. Исках да кажа нещо, но до мен се появи Рейес, заобиколен от непроницаемо черно наметало.
Докато мигах в недоумение, съпругът ми, сякаш нищо не се е случило, каза:
– Не си единствената, която има резервни планове.
Той бутна Чибо напред и точно в този момент видях крилата.
– Но как?.. – Попитах, само, че Рейес отново влезе в разгара на битката.
– Бягай! – Извика той с глас, остър като наточена стомана.
Изстрелях се от мястото си и се втурнах напред, оставяйки зад гърба си много битки. Стражата от призраци едва, едва, но все пак удържаха. Рейес и Чибо ми разчиствахаха пътя към стълбите, но имаше прекалено много демони. Ако продължавахме така, щеше да отнеме цял ден, за да минем през тях, а Рейес вече беше целия в кръв, бликаща от няколко дълбоки рани.
Чичо Боб също имаше няколко контузии, но не толкова зле, колкото Рейес.
Все пак трябваше по някакъв начин да пробием демоните и да стигнем до апартамента на третия етаж.
– Вероятно е глупаво, но какво да кажете за…
– Асансьора! – Прекъснаха ме едновременно съпругът ми и чичо Боб.
Значи, не е толкова глупаво.
Демоните все още бяха в другото измерение. Едва ли можеха да прережат кабела. Поне така се надявах.
Успяхме да се пъхнем в асансьора с г-жа Барос, възрастната жена от втория етаж, която, разбира се, не виждаше демоните около себе си, нито пък гравитацията, която я държеше на земята. Но пък видя Рейес и го загледа с отворена уста, не знаейки какво да каже.
Той й кимна за поздрав.
– Г-жо Барос.
– Рейес, скъпи, добре ли си?
– Много добре. Как е Дейзи?
– О, много по-добре е. Наистина, има алергия. Така, че може да се наложи да смениш въздушния филтър в апартамента ми.
– Това ще е първата ми задача.
Вратите на асансьора се отвориха на втория етаж и г-жа Барос излезе много, много бавно. Докато тя излизаше, три демона успяха да влязат в асансьора.
Чичо Боб веднага довърши единия, а с другите два трябваше да се повозим. На помощ ни се притекоха двама стражи и усилено се противопоставиха на едното влечуго, което самоуверено се опита да ги изкорми.
На третия етаж вратите се отвориха отново, и пред нас се появи напълно празен коридор. Замръзнахме, шокирани от внезапната тишина.
– Тук нещо не е наред – отбеляза Рейес, бавно излизайки от асансьора.
Оглеждайки внимателно всяка пукнатина, Чибо го последва.
– Съгласен съм.
Най-накрая стигнахме до апартамента и ми се стори, че сме на прав път.
– Усещам го – казах тихо.
Рейес сложи ръка на вратата.
– Аз също.
Източникът на енергия… Фокусът на силата на Мъглата беше много близо.
Когато Рейес отвори вратата, направих всичко възможно да не обръщам внимание на кръвта, опръскала пода под краката му.
От апартамента се носеше зловеща тишина. Нито един звук, само мигаща, ослепителна синя светлина.
Рейес влезе вътре, спря и се огледа със сурово изражение. Втурнах се след него и ахнах, почти спъвайки се. Апартаментът беше претъпкан от стена до стена със заразени. От лицата им лъхаше ярост, но хората стояха неподвижно, сякаш чакаха заповед.
Как да се борим с тези същества в хората и да не навредим на самите хора? Ерик почти умря, когато извадихме демона от него. В апартамента ни имаше около стотина заразени, които пазеха мъждукащата светлина.
А в самия център на стаята, светлината гореше като ацетиленова факла. Толкова ярко, че ме заболяха очите.
Но аз бях в апартамента веднага, след като Рейес отприщи Мъглата!
– Защо по-рано не виждяхме това?!
– Мъглата използва жизнената сила на хората, за да натрупа маса – отговори чичо Боб. – И се нуждае от всички заразени. Тя черпи енергия от тях.
– Като Ош – промърморих, гледайки как светлината изтича от хората и попива в сърцевината на Мъглата. – Мъглата се храни с души.
Рейес се намръщи замислено.
– Затова не видяхме как душата напуска тялото на жената, която почина в болницата.
– Спомням си. Искаш да кажеш, че демонът в нея е погълнал душата й? Откраднал е енергията й?
– Това е единственото обяснение.
Колкото повече стояхме, толкова по-нервни ставаха заразените. Главите на всички бяха наведени. На всяко лице беше застинала злобна маска. Сякаш всички се контролираха от един и същ източник на мощна сила.
Рейес замахна с меча си, сгъвайки китката си.
– Не можеш да ги убиеш. – Сложих ръка на ръката му. – Те все още са хора.
– Не за дълго.
– Рейес, трябва да има друг начин.
– Трябва да стигнеш до сърцето, Дъч.
– Но дори не знаем дали идеята ще проработи. Това означава, че ще рискуваме още повече животи в името на това, което може да не се увенчае с успех. В случай, че не си забелязал, плановете ми не винаги вървят добре.
Чичо Боб ме избута настрана.
– Тогава план Б.
Погледнах към него, едва разпознавайки красивия мъж с фантастично огромни крила.
– Има ли такъв?
– Има. Нека ги държим много, много заети.
– И как да го направим? – Уточних.
– Да им дадем играчка.
С тези думи той се гмурна в тълпата от заразени, като начинаеща звезда на концерт – в ръцете на феновете. Само дето Чибо не се носеше по ръцете им, а се биеше, раздавайки удари отдясно и отляво, опитвайки се да не убие никого.
Заразените също се биеха, ръмжаха, дращеха и хапеха до кръв, докато с Рейес се опитвахме да стигнем до сърцевината. Минахме през три редици от хора и тогава мъгливите демони се присъединиха към битката.
Артемида влачеше един след друг демони, но с Рейес едва се движехме в тълпата, и не можехме да направим нищо, за да й помогнем.
Повалиха чичо Боб на пода и аз извиках името му. Като някакви суперзомбита, хората потрепваха неестествено и се движеха невероятно бързо. Ако се опитахме да минем отляво, пред нас веднага израсваше цяла орда, сякаш заразените знаеха какво мислим.
Оставаше ни само да се борим и да се опитаваме да нокаутираме хората, но те бяха много силни. Започнаха да прииждат и Стражи. Изтръгнаха заразените от чичо Боб, но той беше сериозно ранен. Водехме битка, която определено губехме. Така никога няма да стигна до сърцевината. Време е за резервен план номер три.
Затваряйки очи, призовах единствения човек, който можеше да ми помогне.
Около нас се вихреха стотици битки, когато изведнъж ни достигна тих женски глас. Глас, който Рейес познава даже по-добре от моя.
– Рейес? – Повика го жената и мелодичната нотка в гласа й го накара да замръзне.
След това се обърна и видя, как сестра му Ким, се появява пред него. Тя нежно докосна бузата му и в този момент аз тихо прошепнах името му:
– Рейес…
Объркан, той се обърна към мен точно, когато забих камата, която Таниел беше направил в сърцето му.
Вдишвайки рязко, Рейес погледна надолу към кръвта, шуртяща от гърдите му, докато златните люспи вече вършеха работата си.
С многозначителна усмивка, той ме погледна и по тялото му започнаха да се появяват пукнатини.
– Притесних се, че няма да вземеш решение.
От сълзите, пред очите ми всичко заплува.
– Знаел си?
Тълпата отслабваше. Съпротивата се стопи. Заразените се спъваха, падаха и губеха съзнание. Дори някои демони започнаха да губят сила.
Отново погледнах съпруга си.
– Съжалявам!
– Побързай – изтръгна с мъка той.
Очите му се завъртяха назад. Падайки на колене, Рейес разкъса тениската си. Татуировките сякаш се разцепиха, оранжева светлина се изливаше от тях като разтопена лава. Отмятайки глава назад, Рейес изви гръб и изстена от болка. После каза през зъби:
– Дъч!
Стреснато, се опитах да преодолея ужаса от това, което бях направила. А след това си запроправях път през гърчещите се тела, към източника на живот на адското измерение. Молейки се силата на майка ми да ми помогне, извадих източника направо от въздуха и го сложих в дланта си.
От Рейес се запросмуква огън, попарвайки всички около него. Демоните закрещяха в толкова високи октави, сякаш ги изгаряха живи.
Дишайки тежко, целият в кръв, Чичо Боб някак се изправи на крака.
Съсредоточих се върху всяка молекула в радиус от тридесет километра и започнах да отделям частиците на адското измерение от земното, а след това да събирам атомите в едно цяло.
Въздухът около мен се завихри.
Над нас, под акомпанимента на гръмотевици и светкавици, се закълби тъмен облак. Както в деня, когато Рейес избяга от ада.
Сърцето все още беше в ръката ми. Беше горещо като слънцето, и явно се бореше с мен. Само, че аз също се борех отчаяно и продължих да събирам всяка адска молекула. Извадих ги от заразените в болниците, от пукнатините, където се криеха. Измъкнах ги от сенките.
След като претърсих всеки сантиметър от Албакърки и намерих всеки атом, ги събрах всичките в дланта си.
Всички се озовахме извън адския свят и аз се преместих, намирайки се в две измерения едновременно, където можех да вдигна пясъка изпод краката си. Много внимателно, започнах да стискам адския свят, да го мачкам като лист хартия. От натиска той се нагорещи и се стопи в пясъка, докато в ръката ми не остана само една стъклена топка – перфектна сфера, с размерите на бейзболна топка.
Тя блестеше и сияеше. И дори да беше напълно прозрачна, аз пак можех, ако поисках, да видя в нея света, създаден от Рейес.
– Чарли! – Изкрещя тревожно Ким.
Рейес беше коленичил на пода с извит гръб и отметната назад глава, с разперени в агония ръце. Само, че той буквално се беше вкаменил, превръщайки се в мраморна скулптура, изобразяваща творението на невероятна красота. Всеки опитен критик може да се закълне, че това не е жив човек, а произведение на изкуството.
Паникьосана, Ким седна до Рейес.
– Моля те, Чарли!
Приклекнах от другата страна и мислено молейки се да проработи, издърпах камата от гърдите на Рейес. Зачакахме. И чичо Боб седна до мен, но нищо не се случваше.
“Винаги се цели в сърцето.” Тези думи се повтаряха в съзнанието ми отново и отново.
Наведох се над съпруга си, притиснах ръка към гърдите му, където беше влязъл ножа, и го целунах, давайки му частица от душата си.
По устните ми се разля топлина. Дръпнах се назад и видях как Рейес отново се изпълва с живот, възвръщайки цвета на тялото си.
Хванах ръката на чичо Боб и я притиснах към гърдите си, сякаш това щеше да ми даде допълнителна сила. Той не възрази. Напротив, прегърна ме със свободната си ръка, а после и с крилото си, а аз отчаяно се притиснах към него.
Цветът бавно се разпространяваше в Рейес. Достигайки до гърдите му, той запуши всички пукнатини. И изведнъж, под натиска на една мощна вълна от енергия, Рейес сякаш излезе от каменния ступор и, падайки на четири крака, задиша дълбоко. После изплю кръв и най-накрая ме погледна, закривайки с ръка най-красивите очи на света, от светлината.
Вече сме минавали през това. При първата ни среща, когато бях ученичка. Рейес стоеше на четири крака повръщайки, зад едни контейнер за боклук в една алея, след сблъсък с Ърл Уокър. Водена от вечното желание да помагам на хората, се опитах да го спася. Наложи му се да покрие очите си с ръка от светлината на камерата на Джема. Сега разбирам, че тогава вероятно се е криел и от моята светлина.
Наведох се по-близо и прошепнах името му, а той се намръщи замислено.
– Стори ли ми се, или заби нож в гърдите ми?
– Има такова нещо. Много, много съжалявам!
Рейес се огледа.
– Проработи ли?
– Да. Как разбра какво имам на ум?
Той клекна и ме погледна съблазнително.
– Ти си си ти. Какво друго ти остава да направиш?
Ни най-малко доволна от това обяснение, седнах на Рейес и му хвърлих страхотен, от гледна точка на изпълнението, гневен поглед. Сигурна съм, че би накарал всеки смъртен мъж да се наака в гащите. Но със сигурност не и Рейес Фароу.
Той просто се втренчи в устата ми.
Бившите заразени, същите тези, които бяха обладани от демоните от адското измерение, което никога не трябваше да се появява в земния свят, бавно се опомняха. Един по един ставаха и, съдейки по лицата им, се опитваха да разберат къде се намират.
Оглеждайки хората, освободени от демоните, се обърнах към чичо Боб:
– Може да имаме нужда от линейка. Дори две.
Рейес хвана ръката на Ким, а тя, избухвайки в сълзи, доближи ръката му до устните си. Помогнахме му да се изправи, когато изведнъж пред нас се появи някой друг. Обърнах се рязко и застанах в стойка от каратето. Не знам за какво.
Архангел Михаил беше решил да ни удостои с присъствието си. Извисяваше се над мен най-малко половин метър, с огромни крила, свити зад гърба му, които дори в този си вид почти докосваха тавана.
Той погледна Рейес, сякаш двамата имаха обща работа.
Защо така изведнъж?
Тогава архангелът се обърна към чичо Боб:
– Рафаел.
– Михаил – каза Чибо с тон, сякаш са стари познати. И за първи път чух името на архангела в тази версия.
Цялата тази ангелска тема започна да ми просветва. Оказа се, че досега не съм осъзнавала, че Чибо – шибаният ми чичо Боб! – е небесно създание. Но малко по малко ситуацията се промени. Крилата също помогнаха.
Михаил погледна към Рейес.
– Времето настъпи.
Рейес кимна и се освободи от мен и Ким.
– Колко е часът? – Започнах да се паникьосвам и хванах ръката на съпруга си. – За какво е настъпило?
Майкъл ме удостои с поглед:
– Договорът беше за три дни.
– Какъв друг договор, Рейес?
– Реязикин се съгласи да заеме мястото си до Брат си, ако Той отмени твоето изгнание и му позволи да прекара три дни с теб. – Архангелът се втренчи в Рейес. – Време е.
– Значи така се измъкнах от Мармалад?
Михаил любопитно наклони глава.
А аз замръзнах от шок.
– Само минутка. Продал си душата си за три дни?!
Рейес повдигна брадичката ми.
– Щях да я продам и за три часа.
– Реязикин – разбърза се Михаил и Рейес се подчини.
Само, че аз застанах пред него и погледнах към архангела:
– А сега ме чуй, приятелче. Става въпрос за дни, нали?
Той не отговори, а продължи да ме гледа с изпитателен поглед, сякаш се опитваше да разбере хода на мислите ми.
– Ако говорим за дни, нека те просветля. Отсъствах от Земята десет дни, а в Мармалад минаха сто години. – Пристъпих по-близо и мушнах пръст в гърдите на Михаил. – Значи според твоя шеф, един ден се брои за десет години, нали?
И пак никакъв отговор.
– Значи, съпругът ми ще прекара още тридесет години с мен на този свят. Плюс-минус. Защото това не ти е някаква точна наука.
Михаил ме огледа от горе до долу с такъв поглед, сякаш бях някакво нисше същество, а след това направи нещо, което никога не бях виждала от него. Почти се усмихна! Почти. Едното ъгълче на устата му потрепна леко нагоре.
– Или – започна той – можем да се придържаме към протичането на времето в света на моя Отец.
Отново го посочих с пръст.
– Дори не се опитвай да ме заблудиш.
– Не бих посмял – равнодушно каза архангелът.
Удовлетворена от този отговор, изпънах рамене.
– И колко време ще е това?
– В моя свят хиляда години минават за един земен ден.
Мислех. Хич не ме бива по математика. Докато се мъчех с изчисленията, в мен светна скромна надежда.
– Значи …
– Значи – прекъсна ме Михаил, – ще се върна след три хиляди години. Бъдете готови.
Челюстта на Рейес падна. На Ким също. Чак сега разбрах, че и моята виси някъде на нивото на пода.
Архангелът се обърна към чичо Боб и многозначително каза:
– Рафаел.
Чибо кимна кратко, но аз се втурнах към него и го хванах за китката.
– Как да го разбирам това? И ти ли се каниш да тръгнеш с него?
Чичо Боб се усмихна.
– Сключихме сделка.
– Но защо, по дяволите, Човекът отгоре, е толкова обсебен от всякакви сделки?
– Трябваше да ти помогна, Чарли. А това беше единственият начин.
– Но не можеш просто да вземеш и да си тръгнеш. Ами Куки и Амбър?
– Те ще се справят.
От гърдите ми се изтръгнаха ридания, а дори не знаех колко съм разстроена.
– Моля те, чичо Боб!
Увиснах на врата му, сякаш можех да го завържа за Земята.
Той ме прегърна, обгръщайки ме с невероятна, безусловна любов.
– Ти даде всичко, за да се биеш с нас. Както, когато се родих. Ти даде всичко, за да останеш на Земята. С мен. Прости ми, чичо Боб. Умолявам те, остани!
– Аз съм този, която трябва да поиска прошка, скъпа. Исках да намериш своя собствен път. Страхувах се, че ако се намеся само малко, историята ще се промени. Твоята съдба ще се промени.
– Рафаел – избърза нетърпеливо архангелът.
– Не. – Обърнах се срещу него с ярост, която не очаквах от себе си. – Не!
– Това не е мое решение. Така реши Рафаел.
– Добре. Тъй като баща ти обича сделките толкова много, нека се споразумеем. – Вдигнах стъклената сфера с Мъглата вътре. – Сменям адския свят за чичо си.
– Решено е. – Вземайки топката от мен, Михаил веднага се изпари.
– Мамка му на клечка! Не знаех, че ще бъде толкова лесно. Сигурно се е страхувал до смърт, че ще отприщим отново ада в света на баща му.
Изсумтях демонстративно. Какъв глупав архангел!
– Как успя? – Чибо стоеше зашеметен.
– Какво точно? Да изсумтя?
– Да преговаряш с Михаил. Никой не преговаря с Михаил. Никога. Ти… ти си невероятна!
– Изглежда е така. А ти, значи, се казваш Рафаел. Но не си онзи същият Рафаел, нали?
Чичо Боб ми се усмихна самодоволно.
– Не знаех, че съм известен.
Отново увиснах на врата му, но той и не помисли да се съпротивлява. Дори ме погали с химикал по бузата. Животът ми е странен.
Погледнах към благоверния си.
– Остават ни три хиляди години, за да намерим още една вратичка. Като стана дума за птичките… – С цялата си глупост го ударих с юмрук по рамото, а той само замислено повдигна вежди. – Не мога да повярвам, че си направил това!
– Какво по-точно? Че се пазарих да си върна жената?
– За едни нещастни три дни?!
Рейес ме дръпна в ръцете си.
– Нямах избор. След три дни ще започнеш да ми лазиш по нервите.
– Така е! А сега големият въпрос: какво, по дяволите, ще правиш с мен през следващите три хиляди години?
– Все ще измисля нещо.

Назад към част 22

Глава 11

Затварям вратата и се облягам на нея с тежка въздишка, след като Ник се връща в колата си.
Какво говори за мен факта, че мога да прекарам два часа в грижи за неизлечимо болен приятел, но се прибирам у дома и се самосъжалявам, когато Ник на практика ме изоставя пред вратата? Чувствам се безпомощна в собствената си къща, останала сама с мислите си и тревогите си за приятелката, която вече усещам, че ми се изплъзва.
Твърде късно е, за да се обадя на Таша или на майка ми, а когато се обадих на Лита от „Катрин“, за да я информирам за ситуацията, тя ми съобщи, че е хванала такси до вкъщи от търга и е тръгнала да си ляга.
Натам трябва да се насоча и аз. Тоест, ако имах някаква надежда да си легна и да не лежа там през следващите няколко часа, мислейки за Ник.
Искам го.
Нуждаех се от задоволство и утеха, каквито съм изпитвала само в неговите ръце.
Вдигам телефона, а пръстите ме сърбят от желание да набера номера му. Мога да го помоля да се върне. Знам, че ще го направи. Знам също, че ако го поканя в дома си тази вечер, в леглото си, ще прекрачим прага, от който няма връщане назад.
Ако се опитаме да се върнем отново един към друг и не успеем, това ще е за последен път. За мое собствено добро, за моя здрав разум, ще трябва да бъде така.
Колкото и да ми се иска да имам силата на Ник, не съм сигурна, че съм готова да се изправя пред толкова много окончателни решения в една нощ.
Вместо това се качвам на горния етаж, за да си взема душ и да се опитам да се отпусна. Няколко минути под горещата вода успокояват уморените ми мускули. Тя отмива сълзите, които не исках да пусна пред Катрин.
Това, което не успокоява и не отмива, са мислите ми за Ник.
Желанието ми да бъда с него.
Тези чувства ме обземат, когато се увивам в късо копринено кимоно и се предвижвам по килима в спалнята, за да дръпна щорите. Навън все още вали, дъжда се удря мокро в прозорците и се носи на вълни по улицата долу.
Улицата, на която черното BMW на Ник все още стои паркирано до бордюра ми.
– Какво, по дяволите?
Той е тук? Кога се е върнал? Или изобщо си е тръгвал?
Няма значение. Той е тук. Отдръпвам се от прозореца с изненада, залята от егоистично въодушевление, което не мога да отрека.
След това слизам по стълбите и излизам през входната врата, боса. Без дъх.
Капките на асфалта се плискат в краката ми, докато заобикалям предната част на колата от страната на шофьора. Удрям с плоската си ръка по прозореца – едно почукване, което рязко вдига главата на Ник.
Погледите ни се срещат през потъмнялото от водата стъкло. Той седи в затъмнената кола с изключен двигател. Той се намръщва, устните му се разтварят в безмълвно проклятие, докато дъждовните потоци се стичат по носа и брадичката ми.
Вратата се отваря. Отстъпвам настрани, докато той слиза от колата, а в погледа му се чете извинение.
– Не можех да си тръгна. По дяволите, опитах се, но…
Не му давам възможност да завърши. С ръце, които държат лицето му, го повличам надолу, за да посрещне целувката ми. Отговорът му е животински, изпълнен със същия копнеж, който ме обзема диво.
За секунди сме залети. Бялата му риза лепне върху широките му рамене и гърди. Тънкото ми кимоно почти се разтапя около мен. Никой от нас не забелязва и не се интересува. Нищо не може да охлади неотложността на целувката ни.
Устата на Ник се движи гладно по моята, лицата ни са мокри от дъжда, устните ни са слети и разгорещени. Големите му ръце ме притискат към себе си, едната длан е опряна в гърба ми, а другата притиска тила ми под мократа плетеница на косата ми. Мускулите му се огъват, а след миг се завърта и ме обръща така, че съм притисната между затворената врата на BMW-то и твърдата топлина на тялото му. Той се сгушва по-близо, продължавайки да ме целува безумно, телата ни се притискат навсякъде, където могат, сливайки моите меки извивки с неговите твърди плоскости.
Изстенах от нуждата за по-дълбок контакт. Няма смисъл да се опитвам да отричам това, което прави с мен. Само една целувка и вече съм негова.
Отново.
Винаги.
Той произнася името ми като проклятие, изрича го грубо срещу устните ми, преди да се отдръпне, за да ме погледне. Желанието пламва в очите му и в строгата му челюст.
Виждам въпроса в погледа му. Предупреждението.
Кимвам, единствения отговор, на който съм способна, когато тялото ми трепери под напора на потопа, а сетивата ми треперят от силата на нуждата ми.
Ник ме целува отново, силно, бързо и разгорещено. Пръстите му се преплитат с моите и заедно бързаме към къщата. Мокри в центъра на моето малко фоайе, едва стигаме до стъпалата, водещи нагоре, преди Ник да ме завърти с лице към себе си и да продължи оттам, откъдето сме спрели. Той ме целува, докато не се замая, докато не завибрирам от възбуда.
От самото начало отношенията ни винаги са били такива. Искрата срещна Тиндър. Вечно тлееща страст, която, щом се разгори отново, бързо поглъща всичко по пътя си.
Но не само похотта ни събира отново и отново.
Това е по-дълбока връзка. Ник и аз споделяме обща нужда, която никой друг не може да задоволи. Чувствам го всеки път, когато погледна в призрачните му очи и видя там частица от себе си. Колкото и силен и несломим да е той, знам, че има част от Ник, която също се разпознава в мен.
Сега усещам връзката ни, когато погледа му се впива в моя и той започва да сваля мокрото ми кимоно. Навежда глава и устата му открива извивката на голия ми врат и рамото ми. Кожата ми е студена, но се разгорещява в мига, в който устните му ме докосват. Потръпвам от неприкрита нужда и свивам ръце около него, докато устните му се спускат към гърдите ми. Мократа част от дрехата ми пада, отнасяйки със себе си останалата част от света и всичките ми съзнателни мисли.
Господи. Колко много се нуждая от това. Имам нужда от него.
Тази вечер към това се прибави и раздялата ни, всички нощи, седмици и месеци, през които копнеех отново да усетя ръцете на Ник върху себе си, устата му върху мен… Твърдото му, мощно тяло, притиснато към мен, заровено в мен.
Въпреки всичко, през което сме преминали, все още има това. Винаги ще го има. Знам го толкова сигурно, колкото виждам същата тази истина, отразена в буреносно сините му очи. Ние винаги ще бъдем привлечени заедно по този начин, дори и да ни боли.
Дори и да ни унищожи.
В момента не ми пука за нищо от това.
В момента се нуждая само от него.
Ник разбира. Няма нужда да казвам думите. Не е нужно и да ми казва колко силно желае това.
Пръстите ми се мъчат да разкопчаят мократа му риза. Белият плат, ушит по поръчка, е залепен за мускулестите му ръце и торс, което забавя стремежа ми да стигна до голата му кожа. Той изглежда също толкова нетърпелив да се докосна до него. Издърпвайки колана на панталоните си, той разкъсва предната част на ризата с рязко свиване на китките си. Перлените копчета се забиват в твърдата дървесина като малки камъчета.
Въздишката му е накъсана, когато го докосвам. С тиха въздишка той отпусна глава назад, докато аз прокарвах пръсти по голите му гърди и корема. Когато се спускам по-надолу, докосвайки стоманения хребет на възбудата му, в гърлото му се разнася груб стон.
Хващайки бедрата ми, той ме придърпва към себе си, а мокрите от дъжда панталони се притискат хладно към голотата ми. Тазът му се блъска в моя. Натискът и триенето на твърдата му ерекция, която се върти срещу мен, кара сърцевината ми да се свива жадно. Устата му улавя нетърпеливия звук, който издавам, дори когато ръцете му се вкопчват в гърба ми и ме придърпват по-дълбоко в прегръдката му.
Той плъзга дланите си по външната страна на бедрата ми.
В следващия момент ръката му е между тях и дразни влажния шев на тялото ми. Гръбнакът ми се извива, когато пръстите му навлизат в цепнатината на путката ми. Беше минало толкова време. Мисля си, че почти се бях убедила, че всеки сексуален импулс у мен е угаснал в деня, в който напуснах Париж.
Чакаше само това. За Ник.
– О, Боже. – Задъхвам се, треперейки срещу него, докато докосването му се плъзга по влажността ми, а палеца му се търкаля вкусно, мъчително по клитора ми. Всеки удар ме навива по-силно, тласкайки ме към удоволствие, което не мога нито да забавя, нито да овладея. Искам да заровя лицето си в гърдите му, но Ник се отдръпва, наблюдавайки ме. Изучава всеки нюанс на реакцията ми.
Както винаги, съм оголена под погледа му.
Защото дори след година раздяла аз съм негова.
Връхната точка ме връхлита без предупреждение. Крещя от интензивността му, от зашеметяващата сила на всичко, което все още изпитвам към Доминик Бейн.
След миг отварям очи и откривам, че той продължава да ме гледа, продължава да търси лицето ми. А между треперещите ми бедра пръстите му все още се движат благоговейно в мен.
– Господи, Ейвъри. Толкова си красива, когато свършиш. – Гласът му е дрезгав, напрегнат от желание. Със свободната си ръка той нежно ме гали по бузата и челото. – Искам да бъда в теб.
Притискам се към него и се усмихвам в красивото му лице.
– Аз също го искам, Ник.
– Не. Не разбираш. – Той изважда пръстите си от вътрешността ми, след което свежда чело до моето. – Искам повече от това. Искам да бъда единствения мъж, когото ще вземеш в себе си.
– Ти си. – Задържам сериозния му поглед, без да мога да се преструвам с него сега. Не мога да излъжа, като го оставя да си мисли, че ми е било лесно без него. Не и след всичко, което ми е казал.
Всички лъжи и преструвки, които сме правили един с друг, вече са част от миналото ни. Ако искаме да продължим напред, няма място за нищо друго освен за истината.
– След теб не е имало никой друг, Ник.
Той хърка.
– И така, професор Хубав човек. Той наистина не е в картинката?
Поклащам глава.
– Никога не е бил, точно както ти каза. Прекратих отношенията си с Брандън в деня, в който ти и аз говорихме в галерията.
– А Джаред Ръш?
Намръщвам се както на въпроса, така и на ревнивия му тон, макар че това не би трябвало да ме изненадва. Когато бяхме заедно, Ник почти ми забраняваше да се сближавам с чаровния художник, въпреки че в миналото двамата мъже бяха в приятелски отношения.
– С Джаред сме приятели, това е всичко. Това е всичко, което някога ще бъдем – уверявам го аз. – След теб не е имало други мъже, Ник. Никой. Нито веднъж. Не и през цялото това време.
Виждам как по лицето му пробягва изненада. Виждам облекчението.
– Проклета да си, че ме остави да си мисля, че е можело да бъде. – Той издиша и изрече тихо проклятие. – Знаеш ли колко силно исках да те забравя? Колко пъти отивах в бар или на парти с единствената цел да намеря някоя безименна жена без лице, която да чукам, вместо да се измъчвам всеки миг с мисълта, че искам теб?
Затаявам дъх, докато той говори, неволно върната в реалността. Ужасявам се от това, което ще ми каже. През изминалата година нямах никакви претенции към него, но ако признае, че е чукал половината жени в този град, не знам какво ще направя. Не мога да го изгоня от сърцето си толкова лесно, но ако е изпитвал толкова малко чувства към мен, че е могъл да направи това, което описва, не знам как ще мога да го гледам и да не се чувствам влюбена в непознат.
Той вдига брадичката ми, принуждавайки ме да му отделя цялото си внимание.
– Исках да мога да те изчукам от главата си, Ейвъри. От сърцето си. Но не можах да го направя. Не исках никоя друга. И все още не искам.
Надеждата се улавя в гърдите ми.
– Тогава не си…
– Никоя – казва той и допира устните си до моите. – Нито веднъж. – Нежна целувка отстрани на врата ми, която кара пулса ми да се ускори и сърцето ми да подскочи. – Не и през цялото това време.
Радостта се надига в мен, заедно с подновеното желание. Не мога да задържа нито едното, нито другото. Хвърлям ръце около врата му и скачам към Ник, а голите ми крака обгръщат кръста му. Устните ни се срещат с изоставеност, със свиреп глад.
Той ме държи нагоре, а дланите и предмишниците му поддържат тежестта ми. И тогава изведнъж сме в движение, изкачваме се по стълбището, което води към спалнята ми на втория етаж.
Ник никога преди не е бил в дома ми. Никога не е бил в кралското легло, което му се струва много малко, когато ме поставя на ръба му и застава пред мен, за да довърши събличането.
Той се съблича с елегантна ефикасност, а аз гледам с жадни очи и зяпнала уста. Той е толкова спиращ сърцето красавец, че почти забравям да дишам. Познавам всеки мускулест хребет и плоскост на тялото му, но никога не е изглеждал по-мъжествен от сега.
Той ме бута на матрака, покривайки ме с тялото си. Тежестта му върху мен ме успокоява, но и ме възбужда. Притискам се към него, извивам се под него и копнея да го заровя дълбоко в себе си.
Той знае какво ми причинява, дори сега. Една година разстояние между нас, но той все още знае как да ме докосне, как да ме целуне. Езикът му навлиза дълбоко в устата ми, като се вмъква и отдръпва, разпалвайки огъня, който едва се е запазил от оргазма, който ми даде долу.
Искам да го целувам цяла нощ, но Ник има други планове.
Движейки се надолу по дължината на тялото ми с нечестивите си ръце и уста, той оставя огнена следа по шията и гърдите ми, а след това се спуска до плитката вдлъбнатина на корема ми. Стена от блаженството, гръбнака ми се извива от матрака, докато похода му продължава надолу. Спира се на тазобедрената ми кост, проследявайки с език нежния ѝ ръб.
– Мечтая да те вкуся отново от твърде дълго време – промърморва той сурово, а дъха му се търкаля горещ и тежък по чувствителната ми кожа. – Отвори се за мен, бебе.
Изпълнявам това с трескаво издишване, всеки нерв е прикован към Ник и пулсиращата нужда между нас. Щом бедрата ми се раздалечават, той потъва между тях.
– О, Боже.
Първото мимолетно близване на езика му по путката ми ме разтърси като течен огън. След това нова целувка, която се задържа много по-дълго, езика му се впива в центъра ми, довеждайки ме до ръба на славната лудост. Той открива клитора ми и нежната, безмилостна атака, която води върху това стегнато снопче нерви, почти ме погубва.
Но той знае колко да ми даде и кога да се оттегли. Този танц ни е добре познат. Давам и вземам. Подчинение и искане.
Ник е майстор на всичко, когато става дума за моето удоволствие. Той знае точно как да удължи мъчението ми и кога да ме освободи.
Това, от което се нуждая в момента, е той да е в мен.
С дълбоко, одобрително ръмжене той отново целува путката ми, като я гали и пощипва, а после привлича нежната пъпка на клитора ми към горещата, влажна топлина на езика си.
Премреженият му поглед се вдига към моя с лукаво обещание, докато облизва устните си, които сега блестят от соковете ми.
– Толкова сладка и гореща, колкото си я спомням – промърморва мрачно той.
Сега той се придвижва обратно, всеки сантиметър от него е твърд, гладен и толкова красив. Притискам твърдата маса на раменете му, докато той ме покрива, подпрян на юмруците си от двете ми страни, а бедрата му са вклинени между моите. Членът му винаги е бил впечатляващ, но тази вечер изглежда огромен.
– Ще се опитам да не бързам, но… – Думите му прекъснаха със съскащо проклятие. – Просто трябва да бъда в теб, Ейвъри.
– Да. Сега, Ник.
Протягам ръка към него, впивам пръсти в копринената му черна коса, докато той прониква в мен. Нахлуването ме разтяга почти до болка, въпреки че усещам колко твърдо държи контрола си.
– Ах, ебаси – измъква той през стиснати зъби и се разтреперва от първите дълбоки тласъци. – Чувстваш се толкова добре.
– Ти също. – Стремях се да го приема изцяло, да посрещна всяко разтърсващо душата движение на тялото му в моето. – Ник, не спирай.
– Никога.
Очите му са вкопчени в моите и отказват да ме пуснат. Предавам се напълно на темпото, което ни задава, като се успокоявам от контрола му. Чувствам се в безопасност, когато сме заедно по този начин. Чувствам се защитена.
Дори след всичко, през което сме преминали, се чувствам ценена.
Отварям се на целувката му, срещам езика му с моя, а той се впуска в горещо и гладно присъединяване към устата ми, което ме кара да се чувствам опиянена от удоволствие и нужда.
Името му е треперещ шепот на устните ми, докато той увеличава ритъма си. Всяко дълго натискане е по-дълбоко от предишното, като засилва огъня, който отново се разгаря в мен. Устата му покрива моята, когато първия накъсан вик на оргазма се изтръгва от гърлото ми.
Сега в него няма милост, а само нужда.
Той се вкопчва в мен трескаво, бурно. Тялото му е напрегнато, трепери при всеки бърз удар на бедрата му в моето.
– Ах, Господи, бебе. Близо съм. Трябва да свърша в теб.
Кимвам, вече без думи.
Освобождаването му се изтръгва от него с груб вик и бурно движение на тялото му.
– Ейвъри. – Ръцете му ме държат здраво под себе си, докато той се изпразва в мен с вълна след вълна от спазми. Когато изрича името ми отново, той го произнася като мантра. Може би проклятие.
Една част от мен признава какво съм направила тук. Прагът, който не бях сигурна, че съм готова да прекрача, вече е заличен.
Не знам дали Ник ще ме нарани отново.
Знам само, че имам нужда от него. Имах нужда от това.
Тази вечер имах нужда от нас.
Погледът в очите му ми подсказва, че и той го прави.
И засега това е достатъчно.

Назад към част 11

Глава 28

Круз Керингтън

Главата ми беше прецакана. Бях на работа и правех това, което баща ми ме беше помолил да направя. Не защото той ме беше помолил, а защото главата ми беше толкова прецакана, че имах нужда от нещо, което да ме разсее. А вагините на другите жени не вършеха работа.
– Круз, толкова много приличаш на баща си на тази възраст, че имах спомен. Отново бях сервитьорка, а там беше шефът. Целият си облечен в полото на клуб „Керингтън“. Знам, че Уудс се гордее, че си тук с него – каза Блеър Финли, докато влизаше в трапезарията с майка ми и Харлоу Картър, майката на Лайла.
– Той е близнак на баща си. Във всичко, включително и в отношението – каза майка ми с усмивка.
– Не му казвай, че си казала това – изрекох аз, знаейки, че той изобщо няма да иска да чуе, че се държа като него.
Блеър се засмя и трите минаха покрай мен. Майка ми се спря, за да стисне нежно ръката ми. Харлоу беше мълчалива. Тя не говореше силно като останалите и не привличаше вниманието към себе си. Беше порядъчна, красива, не изглеждаше дори на възраст, а единственото, което виждах, беше Лайла Кейт след двайсет години. Мъжът, който я хванеше, щеше да е един щастлив кучи син.
Раздразнен от хода на мислите си, тръгнах по коридора към кабинета на баща ми, където се бях запътил, когато онези трите бяха пристигнали. Обичах да идвам в този офис. Това означаваше, че мога да видя баща си. Той ме настаняваше на бюрото си и ме оставяше да си играя с малката играчка за голф, която се намираше на него. Гледах плоския екран на стената му и го наблюдавах, докато работеше. Исках да бъда като него.
Как се бяха променили времената.
Вратата на кабинета на татко се отвори и той излезе, преди да стигна до него. Погледът му веднага се спря върху мен.
– Добре. Навреме си. Имам среща на обяд с капитана – спомняш си брата на Блеър Финли – и дъщеря му Емелин е с него. Тя е подготвяна да поеме франчайза на ресторанта тук, в Розмари Бийч. Мисля, че присъствието ти там ще я накара да се чувства по-комфортно, тъй като сте по-близки по възраст.
Среща на обяд. Ебати феновете.
– Познавам Емелин и тя се казва Еми. Или поне така беше преди две години, когато разговарях с нея на едно събитие, организирано тук за нещо си.
Татко кимна.
– Добре. Франи, най-голямата дъщеря на капитана, наблюдава франчайзите в Алабама и Тенеси. Емелин се обучава да поеме франчайзите във Флорида и Джорджия. Тя няма да е готова, докато не завърши колеж, но Капитана започва да ги подготвя млади. Както трябваше да направя с теб. Умен бизнесмен. – Каза татко, докато продължаваше да върви, очаквайки да го следвам.
– Тук ли ще ядем? – Попитах с надеждата, че отговорът е „не“. Не бях в настроение да се занимавам с тълпата там.
– Не. В заведението на капитана.
– Защо точно се срещаме с него?
– Защото имаме нужда от още един ресторант в клуба. Грилът край басейна и основната зала за хранене не са достатъчни. Вече не. Време е да се разширим.
– Значи ще поставиш един от ресторантите на Капитана в клуба?
– Възможно е. Звучи като добра идея. Ще видим какво ще се получи.
Новият Dodge Ram на татко беше паркиран отпред и един камериер вече го беше запалил за нас. Качихме се и тръгнахме извън територията на клуба към бизнес частта на Розмари Бийч, където се намираха магазините, заведенията за хранене, пазаруването и туристическите благини. Не казах много, просто гледах как града минава покрай нас. Чудех се за Лайла Кейт, защото това беше новия ми навик, от който не можех да се отърва.
– Говорил ли си с Лайла Кейт напоследък? – Попита татко, сякаш можеше да прочете мислите ми.
Поклатих глава с „не“.
– Тогава не знаеш за това, че тя е купила това място – каза той и ушите ми настръхнаха.
– Какво?
Татко спря на един от трите светофара в града и посочи двуетажна витрина на ъгъла на главната улица.
– Онази там, в края. Грант каза, че я е купила. Отваря танцово студио.
Изучавах крайбрежната бледосиня сграда. Големи прозорци бяха оформени на долния етаж, а на втория имаше ураганни щори, които бяха адски популярни тук.
– Това не може да е евтино – казах, чудейки се какво, по дяволите, си мисли тя.
– Не е. Но тя има доверителен фонд от Киро. Има добра бизнес глава. Вместо да живее от парите, тя ги използва, за да печели повече. За да построи нещо.
Можех да чуя възхищението в тона му. Знаех, че тя е шибано специална. Не беше нужно да забива този въпрос в главата ми. Разбрах го. Ето защо я отблъснах. Беше подействало твърде добре.
Татко спря колата пред дома на капитана в Розмари Бийч и аз излязох, все още гледайки назад към мястото, което сега беше на Лайла. Тя не беше напуснала града. Това беше добре. Сякаш можех да си поема дълбоко дъх. Не че мястото, където живееше, имаше значение, но аз я исках тук. Колкото и да е прецакано.
– Слушай, внимавай и бъди учтив. Говори с Емелин. Не се дръж като задник.
Усмихнах се.
– Кога съм се държал като задник с жена?
– Многократно, Круз. Многократно.
Мръщейки се, го последвах вътре и миризмата на морски дарове ме заля. Отдавна не бях ходил тук, но храната беше добра. Трябваше да излизам по-често. Нямаше да ми навреди да дойда в тази част на града.
– Уудс, Круз, радвам се да ви видя и двамата – каза капитан Киплинг, като стисна ръката на татко, а след това и моята. – Кога се превърна в мъж? – Пошегува се той, след което ме плесна по гърба.
Еми се приближи до него и ми се усмихна. Това не беше и онзи вид учтива делова усмивка, която очаквах. Тя беше по-възрастна и през последните две години беше съзряла. Тя също го знаеше. Дългата ѝ руса коса и яркозелените ѝ очи бяха поразителна комбинация на фона на целунатия от слънцето загар на кожата ѝ.
– Здравей, Круз – очите ѝ искряха от палавост, докато произнасяше името ми.
– Еми – отвърнах с кимване. – Радвам се да те видя.
– Докато всички седнете, ще взема Круз с мен, за да взема лаптопа, от който се нуждаеш, татко. Мога да му покажа всичко отзад.
Капитанът и баща ми вече си говореха приятелски и той само кимна. Баща ми ме погледна предупредително, преди да си тръгне. Това не ми се струваше добра идея. Нима тези двамата не видяха начина, по който Еми ме беше погледнала? Толкова ли бяха слепи? Тя не мислеше за шибания бизнес.
– Татко ми каза, че се подготвяш да поемеш клуба – каза тя, като се приближи толкова близо до мен, че ръката ѝ се допря до мен.
– Да – отговорих аз.
– Ще бъда по-често в града, за да опозная това място. През лятото съм тук, за да работя. Докато не се върна в УТ през есента. Трябва да направим нещо. – Гласът ѝ беше спаднал до знойна интонация. По дяволите.
– Не знам какво си мислиш, но потенциално ще работим заедно. Не мисля, че трябва да пресичаме някакви граници.
Тя се приближи, след което пристъпи пред мен, за да отвори една врата, и ме въведе вътре. Влязох в стаята и разбрах, че е офис, преди тя да затвори вратата след себе си.
– Какво лошо има в това да се позабавляваме малко? Това ще направи съвместната ни работа по-приятна.
Ръката ѝ докосна ръката ми и премина по нея, докато се приближаваше към мен.
– Винаги съм била влюбена в теб. Но мисля, че всички момичета са се влюбвали.
Майната ми. Какво, по дяволите, трябваше да направя с това? Обикновено щях да се хвърля направо в тази покана, но тук момента не беше подходящ. Главата ми беше объркана, а Еми не беше някой, когото баща ми не би имал нищо против да вбеся.
– Слушай, колкото и да е изкушаващо, трябва да работим заедно. Сигурен съм, че си наясно с репутацията ми. Не искам да има търкания между нас.
Тогава тя се захили и се премести пред мен. Гърдите ѝ почти докоснаха моите.
– Аз не търся връзка, Круз. Искам просто да се забавлявам.
Ако можех да видя отвъд лицето на Лайла Кейт, може би щях да се съглася с нея. Но, по дяволите, не можех да използвам Еми по този начин. Трябваше да затворя очи и да се преструвам. Последното момиче, с което бях преди две нощи, всъщност я нарекох Лайла. Това не беше минало добре.
Макар че ако някой можеше да ме накара да преодолея манията си по Лайла, това щеше да ме спаси.
– Ще бъда честен с теб. В момента съм привързан към някого. Работя върху това. Преодолявам го. Но просто още не съм стигнала дотам.
Еми прехапа съблазнително долната си устна и накрая притисна циците си към гърдите ми.
– Мога да ти помогна с това.
Защо винаги ми се случваха тези неща?
– Не съм сигурен, че това е добра идея – възразих аз, но думите ми не звучаха много убедително. Тя се чувстваше приятно. Бях момче и щях да излъжа, ако кажа, че не ми е приятно.
– Дай ми шанс. Само един вкус и ще видиш – прошепна тя, а после ръката ѝ се плъзна нагоре по вътрешната страна на бедрото ми и обхвана члена ми. Боже мой!
– Ти ме накара да се втвърдя и ще трябва да изляза навън с ерекция. Това няма да се хареса на никой от бащите ни.
– Ако ти стои, мога да ти го оправя.
Този път се засмях.
– Повярвай ми, бебе. Нямаме време за това.
Тя отдалечи ръката си, докато аз вече бях станал полутвърд.
– Когато имаш време… Аз съм страхотна в смученето на пенис. – Все още бях застинал в думите ѝ, когато тя се отдалечи и взе един тънък лаптоп. – Нека да отидем на тази среща. Умирам от глад – каза тя, като ми се усмихна злобно, след което раздвижи бедрата си, докато се връщаше през вратата.
Възможно е да го направя. Да се наслаждавам. Да се забавлявам. Тя не беше доброто момиче, което предполагах. Еми Киплинг беше непослушна. Сигурно е онова диво колежанско момиче. Обмислях я и се отпуснах малко, докато се присъединихме към бащите си.
Еми изведнъж стана изцяло делова и беше очарователна и интелигентна. Знаеше много за мястото и разсмиваше и двамата мъже, когато говореше за глупости, които бяха забавни. Аз не говорех толкова много, но се ангажирах да поддържам баща си щастлив.
Точно когато бях добре с това и чувствах, че всичко ще бъде наред. Поне не чак толкова зле, колкото предполагах, когато татко каза, че трябва да дойдем на тази среща. Започнах да се усмихвам и да правя малък собствен флирт. Намигнах на Еми, когато бащите ни бяха заети да обсъждат нещо друго, и тя ми се усмихна, което обещаваше нещо по-късно. Нещо, което се готвех да приема. Тогава го усетих. Силна топлина. Изтръпване. Вдигнах очи и те се заковаха с тези, които не можех да изкарам от главата си.
Лайла Кейт стоеше там с поръчка за вкъщи в ръцете си. Очите ѝ бяха насочени към мен. Болката беше очевидна и това, че я виждах там, проряза гърдите ми. Бях гадняр.

Назад към част 28

Глава 31

Нямах време да обработвам това, което току-що бях научила. Щом излязох от библиотеката, Пирмийт ме чакаше с широка усмивка на лицето.
– Всичко е готово – каза той на елфически. – Макар че не съм сигурен колко дълго Улдрат ще успее да задържи тайната.
Очите му се затоплиха при споменаването на сина му. Положих ръка на рамото на Пирмийт.
– Благодаря ти, че се съгласи на това.
Той сви рамене.
– Ти спаси живота ми.
Усмихнах се.
– Къде е тя?
– Чака те. – Пирмийт посочи към тавана на тунела.
Кимнах и поведох двамата към стълбите, вкопани в един от клоните на Мирам.
Врейл стоеше в центъра на горичката, а очите ѝ бяха покрити с дебела лента от плат. Тя носеше панталоните и тренировъчната жилетка, които бях помолила Николай да поръча за нея. Екипировката прилепваше плътно по заоблените ѝ бедра и корем, но беше достатъчно свободна по ставите и гърдите. Перфектната комбинация от защита и гъвкавост.
Николай махна с ръка в края на полето. Очите му бяха също толкова ярки, колкото и на децата, които се усмихваха от лианите на дървото Мирам горе. Макар че погледът на Николай беше прикован към Врейл. Направих си забележка да го подразня за кривата му усмивка.
Дръпнах дългата плитка на Врейл, която се спускаше по гърба ѝ и гъделичкаше земята.
– Можеш да свалиш превръзката.
Кракът на Врейл се разтресе в очакване, докато развързваше плата и го плъзгаше надолу по врата си. Тя изду бузите си и издуха един кичур коса от лицето си.
– Мирам? – Попита тя, без да може да скрие разочарованието си.
Кимнах, като прехапах устни, за да скрия усмивката си.
– Вече се съмняваш в метода ми на обучение?
Очите на Врейл се разшириха и тя поклати глава на бързи вълни.
– Не. Никога не бих го направила. Не съм имала предвид нищо от…
Вдигнах ръка, за да я накарам да млъкне. Децата щяха да висят по дърветата цял ден, ако оставях Врейл да продължава да се извинява.
Свалих превръзката от очите ѝ от врата и я прибрах в талията на панталона си. Хванах китката си зад гърба и кимнах веднъж.
– Вземи я.
Очите на Врейл се свиха.
– Искаш аз да взема превръзката.
– Ако можеш.
Предизвикателството пламна по лицето на Врейл и тя се хвърли към лентата. Отклоних се встрани от пътя ѝ. Отклоних се от атаката ѝ, без дори да помръдна ръцете си.
– Вземи я – повторих, наслаждавайки се на начина, по който веждите на Врейл потрепнаха от раздразнение.
Тя заобиколи около мен, а работата ѝ с краката беше перфектен пример за всичко, на което я бях учила. Тя симулира атака надясно, но аз се отдръпнах от пътя ѝ.
Тя се хвърли отново, този път надясно. Пръстите ѝ докоснаха платното, но не бяха достатъчно бързи, за да го хванат.
Тя пое дълъг, бавен дъх и опита отново. Този път се завъртя, принуждавайки ме да избегна удара ѝ, като се промуша под крака ѝ. Но Врейл го беше очаквала. Тя изостави въртящия се ритник по средата на удара и падна в преобръщане.
Когато се изправи, държеше лентата в ръката си.
Изпъчих се от гордост.
– Добре. Сега разбираш правилата на играта.
Взех знамето от ръцете ѝ и го прибрах отново в колана си. Врейл изглеждаше озадачена.
– Колко пъти ще правим това?
Тогава ѝ се усмихнах.
– Това не е моето знаме, което ще преследваш. – Посочих към децата, които се бяха вкопчили в лианите над главите ни. Всяко от тях беше с панделка, която висеше на кръста им.
– То е тяхно.
Избухна хор от кикот, докато децата скачаха от лоза на лоза. Някои завъртяха своите, както ги беше научил Улдрат, а ленените им знаменца се сплескаха във въздуха, дразнейки Врейл долу.
Устата ѝ се отвори.
– Колко искаш да хвана?
– Всички.
Врейл се усмихна, сякаш беше готова за предизвикателството. Тя вдигна ръце и зачака сигнала ми. Грабнах платното от колана си и го размахах веднъж. Врейл избухна в бяг и започна да се катери по един от спираловидните клони на дървото Мирам.
Хаосът избухна. Децата се движеха със светкавична скорост, разтърсвайки дърветата като ято пойни птички, които излитат наведнъж. Бледи флагчета и малки крайници се разлетяха във всички посоки, подигравайки се на Врейл с високите си крясъци на смях, докато се издигаха над главата ѝ.
Тя се затича по клона в търсене на първата си цел. Той беше дребен халфлинг, но се движеше със скоростта на човек, два пъти по-висок от него, докато се спускаше по хлъзгавите клони към близката горичка. Врейл спря бягането си по средата на крачката и реши да замахне вместо това.
Захвана се за една лиана и тежестта на тялото ѝ я задвижи напред към следващата. Погледна целта си – тънка лиана, която беше по-дълга от останалите.
Ръцете ѝ се отвориха и за миг тя се оказа в безтегловност, а краката ѝ се завъртяха към дебелото зелено въже. Захвана се за него и се остави на инерцията да я отведе до широк мост от усукани клони.
Момчето нямаше къде да отиде, освен да скочи на една лиана до него. Тя предугади движението, като вече сама се изстреля от клона. Врейл не се хвана за лианата, вместо това остави тялото си да падне точно до него, изтръгна знамето от колана му, преди да се приземи на солидния мост на горичката долу.
Той ѝ се усмихна, все още висящ на лозата.
– Върви! Върви! – Той се развесели през смях. Хихикането му отекна в дървото, докато Врейл не хвана всяко знаме.
Тя се приземи на земята с изморително тупване. Децата я последваха, а гърдите им се движеха накъсано, докато се опитваха да си поемат дъх. Врейл удари последното знаме в ръката ми и падна на колене. Група халфлинги се захилиха и паднаха по същия начин.
Сира се появи до мен, безшумно, както винаги.
– Умен метод на обучение – каза ми тя, преди да погледне надолу към Врейл. – Ще тренираш с мен всяка сутрин, докато Кира е в кухнята. Не закъснявай.
Врейл примигна два пъти, преди думите на Сира да се регистрират в съзнанието ѝ. Тя падна обратно на земята с разперени крайници и изви тялото си в изтощен танц. Засмях се заедно с нея, докато децата паднаха около нея и направиха същото.
От единия край на горичката отекна хор от дълбок смях и разбрах, че родителите са се скупчили около дървото Мирам, за да наблюдават спектакъла. Улдрат се затича към мен и обви ръце около кръста ми в силна прегръдка пред очите на всички.
Сърцето ми се разтопи и аз стиснах ръката си около малкото му тяло.
– Махай се от нея! – Изкрещя Тарвел остро на елфически. Очите на Улдрат се разшириха и той потърси в тълпата баща си, който дойде да застане до нас с Ривен.
Тарвел премина през тълпата и стигна до центъра на горичката. Устните му се извиха назад, за да разкрият зъбите му. Сенките на Ривен се изостриха на земята, обикаляйки ме като акули, които чакат да се нахранят. Врейл се отлепи от земята и застана малко по-напред от мен.
Тарвел издъхна от смях. Избухването му беше привлякло вниманието на останалите Елверинци. Тълпата се разбунтува и онези в буретата им погледнаха отгоре.
– Няма да търпя това – изсъска Тарвел колкото можеше по-силно. – Този убиец трябва да стои далеч от нашите деца.
Той погледна през рамото ми към някого зад мен. Ферон се изправи, вървейки с бавни, неравни стъпки, докато и той не застана в средата на горичката.
– Какво се опитваш да постигнеш, Тарвел?
Тарвел се ухили.
– Време е Елверинците да разберат – изкрещя той на кралския език, така че дори най-новите пришълци да го разберат, – че сред нас има предател.
В тълпата се разнесе въздишка, която се отрази до бурените горе. Тълпата се обърна към съседа си в трескава смесица от тревожни погледи. Няколко родители извикаха децата си обратно и ги стиснаха за раменете.
Наплив от емоции ме заля, сякаш бях паднала от водопад. Как беше възможно толкова бързо да се превърне един толкова съвършен момент в момент на страх?
– Някой е предавал информация на кралството. – Тарвел вдигна ръка и посочи. Косата му за пореден път беше разпусната и обрамчваше зловещия поглед, който ми хвърли. – „Острието“ е работило по открадването на халфлинги за короната. Тя нарочно насъска Неназованите срещу нас, надявайки се да разгроми бунта за една нощ.
Шепотът в тълпата прерасна в гневно мърморене.
Устните на Тарвел потрепнаха нагоре при този звук.
– Тя заговорничи, за да научи местонахождението на нашите убежища само за да може да ги ограби и да ги подпали.
Устата ми пресъхна.
– Това не е вярно…
– А сега работи, за да спечели благоразположението на децата ви, за да може да ги промъкне през портала и да ги заведе при своя крал, за да ги обучи и тях като убийци.
Майките изпищяха от ужас, като стискаха децата си още по-силно. Другите Елверинци се караха и ругаеха. Тарвел беше взел една вълна от слухове и я раздухваше, докато не се превърна във вълна, която нямах никаква надежда да оцелея.
Колин стоеше на ръба на горичката със самодоволно изражение на лицето.
– Тя призна, че е убила семейството ми.
– По заповед на Аемон! – Изкрещя Ривен. Той оголи зъбите си и покри земята със сянка под краката на Колин.
Халфлингът не се стресна от заплахата.
– Убиецът си е убиец. Народът ни няма никаква надежда да оцелее, камо ли да освободи роднините си из Горящите планини, докато острието на Аемон спи в леглото ти.
Ривен разкопча меча си. Протегнах ръка, за да му попреча да ми донесе главата на Колин. Тълпата се отдръпна като един, а очите им бяха вперени в блясъка на острието на Ривен. Градът не се забавляваше често със стоманени заплахи.
Гласът на Ферон потуши шумотевицата.
– Какво искаш?
Колин застана до Тарвел. Двамата се погледнаха един друг, преди да отговорят единодушно.
– Изгнание.
Николай и Сира изтръпнаха. Зад гърба ми избухна хор от препирни, докато Елверинците се радваха на подкрепата си, а други крещяха отказа си. Врейл трепна от разочарованието си от Колин, но той се изправи.
– Само Старейшините могат да вземат решение за прогонване – каза Сира и погледна студено Тарвел.
Той вдигна брадичката си към нея.
– Тогава пристъпи към гласуване.
Погледнах към Ривен. Не разбирах напълно какво искат Колин и Тарвел, но нямаше нужда да виждам страха в лицето на Ривен, за да знам, че е лошо. Раменете му се отпуснаха, а коленете му се тресяха от ярост, докато се опитваше да държи сенките си на разстояние. Хванах го за ръката, за да му помогна да ги успокои, но дори докосването ми не беше достатъчно.
Ферон направи крачка напред и вдигна ръка. От клоните над него паднаха две големи феерични светлини. Едната светеше с топлината на слънцето, а другата – със среброто на луната. Ферон докосна всяка от тях и те се разпаднаха на стотици малки кълба. Той махна с ръка още веднъж и те полетяха във въздуха, като едната златна, а другата сребърна светлина се носеха над всеки пълнолетен Елверат.
Ферон вдигна ръце и земята под него се разтресе. Земята, върху която стоеше, се отдели от тревата на горичката и се издигна върху дебелия корен на дървото Мирам. Едва когато Ферон стигна до най-ниските бурени, той пусна ръцете си и земната платформа спря да расте.
– Тарвел и Колин свикаха събрание на старейшините – гръмко каза Ферон на елфически. – Те искат да се разгледа прогонването на Кира Кингсаун.
Изтръпнах при използването на фамилното ми име. Ривен стисна ръката ми толкова здраво, че вече не усещах върховете на пръстите си.
– Всеки от вас трябва да даде своя глас. Слънчева светлина за това Кира да остане или лунна светлина за Старейшините, които да решат дали тя трябва да напусне. – Ферон не бързаше да погледне надолу към тълпата Елверинци долу и тези, които стояха извън бурлите си.
Наблюдаваше как тълпата оставя всяко малко кълбо светлина да витае над дланите им. Тарвел протегна ръка и бавно притисна златното кълбо, докато то не угасна. Обърнах се към горичката, докато останалите Елверинци направиха същото. Някои задушаваха сребърната си светлина, а други – златната. Беше твърде близо и бяха твърде много, за да мога да кажа каква ще бъде съдбата ми.
След дълъг миг Ферон вдигна ръце и всички останали светлини се понесоха пред него. Той съедини ръцете си и златните феерични светлини се сляха в една. Резултатът беше кълбо с размери около половината от тези на онова, което Ферон беше разпръснал първоначално.
Затаих дъх, когато Ферон отново стисна ръце и сребърните светила се сляха в едно. Кълбото увисна над главата ми като върха на бесилка. Последното кълбо също беше наполовина по-малко от първата сребърна топка, но до златното кълбо резултатът беше ясен.
Старейшините щяха да бъдат призовани и ако не решат да се противопоставят на вота на собствения си народ, щях да бъда изгонена.

Назад към част 31

ЛИРЕ

Лире вдигна лъка и дръпна тетивата назад. Когато кокалчето на палеца му докосна бузата му, всичко около него изчезна, оставайки само гъвкавите мускули на гърба му, кожената дръжка в дланта му, тетивата под пръстите му и захвата на стрелата меж дутях.
Той отпусна пръстите си и връвта се откъсна. Стрелата се изстреля през тъмнината, а след това се чу трясъкът от удара.
– Ти си почти толкова добър, колкото и Ариоза.
Лире погледна през рамо, докато вадеше три стрели от колчана си. Брат му пресече покрива и спря на няколко метра от него. Другият инкуб, облечен в небрежно облекло, покрито с бяла лабораторна престилка, примижа към дъската, опряна на парапета в другия край на плоския покрив, на разстояние доста повече от двеста фута.
Двете стрели бяха прибрани в дланта му с безименния и малкия пръст, Лире закова третата стрела и дръпна тетивата назад. Ръката му едва стигна до бузата му, преди да отпусне. Той обърна втората стрела нагоре, дръпна назад, отпусна, след което щракна последната на мястото ѝ и я изстреля.
– Смяташ ли, че някой ден можеш да го надминеш? – Попита Рийд.
Лире сви рамене, като свали кожената ръкавица с три пръста от дясната си ръка. От всеки друг въпросът щеше да прозвучи покровителствено, но Рийд беше искрено любопитен.
– Може би в стрелбата с лък – отговори той и тръгна напред.
Рийд го последва през покрива до таблото. Една стрела прониза центъра на тъмен възел в дървото, а останалите три образуваха спретнат триъгълник около него.Той освободи първата стрела, провери главичката за повреди, след което я пусна обратно в колчана си.
Рийд го наблюдаваше как освобождава останалите стрели. Макар да беше по-възрастен от Лире с няколко сезона, Рийд не изглеждаше така. Повечето хора ги приемаха за близнаци, но инкубите бяха точно такива, особено роднините. Не си приличаха чак толкова извън блясъка, макар че.
– Анданте те е повикал – каза Рийд накрая.
– Знам. – Лире погледна дъската и се замисли дали да не изстреля още няколко стрели. Нямаше усещането, че е отработил част от напрежението, което го бе довело до тук.
– Обади се за теб преди часове.
– Знам.
Рийд кимна, без да е изненадан.
– Очакваш ли да бъдеш дисциплиниран?
– Вероятно. – Лире преметна лъка си през рамо и се облегна на парапета. – Ейсет се разкрещя, че моето „второкласно тъкане“ едва не я е убило.
– Чух, че се е оплакала директно на Самаел.
Името на воина на Хадес – обективно най-могъщия демон в трите царства – прониза Лире със страх. Той поклати глава.
– Съмнявам се, че му пука. Има по-важни неща, за които да се тревожи.
– Предполагам. Но също така чух, че никой не е виждал нейния обект, откакто той излезе от Хризалис.
– Е, по дяволите. – Може би е трябвало да се опита да спре Аш да си тръгне.
Рийд се облегна на парапета от другата страна на дъската, като разсеяно чоплеше една дървена отломка.
– Защо не направиш тъканта, която тя иска? Не можеш да отлагаш вечно.
– Тя иска нашийник за мъчения. Това е арената на Дулсето, не моята.
– Ако просто го направиш, няма да ти се налага да се занимаваш повече с нея. Какво значение има това? Този демон е просто още един наемник.
Лире срещна кехлибарените очи на Рийд, идентични с неговите.
– И двамата знаем, че демонът не е наемник.
Рийд въздъхна.
– И все пак…
Обръщайки ръкавицата си за стрелба с лък в ръцете си, Лире издиша.
– Какво знаеш за него? За Аш?
– Не много. Той е дракониан. – Рийд вдигна едно рамо в незаинтересовано свиване на рамене. – Чух войници да казват, че всъщност не е изчезнал. Просто избягва всеки, който би могъл да му каже да се яви.
Лире се усмихна.
– Не можеш да не изпълняваш заповеди, ако не си ги получил, нали? Солидна стратегия.
– Скоро той ще се появи отново и Ейсет ще се успокои. Но ти все пак трябва да се видиш с Анданте и да разбереш дали си порицан.
– Тогава предполагам, че е по-добре да приключа с това. – Лире се отдръпна от парапета. – Ще се видим по-късно.
Рийд кимна, като се взираше смътно в тъмното небе.
Лире се отби в работната си стая, за да остави екипировката си за стрелба с лък и да облече бяла лабораторна престилка, след което с неохота се отправи към залите на Хризалис. Въпреки тъмнината навън – обичайно състояние на нещата в Подземния свят – в сградата цареше оживление. Десетки демони от различни касти бързаха наоколо и спираха, за да поздравят учтиво Лире. Той само кимна в отговор. С удоволствие можеше да забие стрела във всеки един от тях.
Оръжия за война. Инструменти за мъчения. Мръсна, отвратителна магия, която наранява, ужасява, унищожава. Това е, което създаваше Хризалис. И всеки демон, който свободно идваше тук, за да добави своя отпечатък към наследството на смъртта на Хризалис, заслужаваше кинжал в ребрата.
О, той можеше да изброи десетки – стотици – техни заклинания, които не бяха отвратителни или зли, които демоните навсякъде използваха в ежедневието си. Щитове и бариери, защитни огради, светлини, топлина, защитни заклинания, лечебни магии – всичко това и още много други. Но това беше просто резултат от събирането на група гениални тъкачи в една и съща сграда и свеждането на надзора до минимум. Те изобретяваха неща. И понякога това бяха дори добри неща.
Но не в това се отличаваше Хризалис. Те бяха най-големият, най-богатият и най-престижният производител на магии в трите царства, защото техните тъкачи бяха наистина много добри в измислянето на всички възможни начини магията да убива хора.
Когато поредният желаещ да тъче кимна почтително и поздрави Лире, той пъхна ръцете си по-дълбоко в джобовете и закрачи по-бързо. Ето защо обикновено идваше тук в извънработно време, когато залите бяха тихи и празни и не му се налагаше да се съпротивлява на желанието да боядиса белите стени в пурпурен цвят. И без това вече беше допринесъл за достатъчно пролята кръв.
В работната стая на Анданте той спря, за да почука на вратата, преди да я отвори. Магията затрещя по вградените във вратата защити, предупреждавайки за това какво ще направят, ако се активират.
Най-големият му брат седеше на работната си маса с метален диск в ръце. Когато завъртя диска, пръстите му засияха в златиста светлина. Лире се запъти към дървените столове в ъгъла и се настани на един от тях, готов да чака. Повечето тъкани не можеха да бъдат спрени и започнати по един каприз. Прекъсването щеше да струва на Анданте часове работа.
Подпрял лакът на едното си коляно и вече отегчен, Лире подпря брадичка на дланта си. В голямата стая имаше дълга работна маса и стена с натъпкани рафтове с книги, а рафтовете и шкафовете бяха пълни с инструменти за изработка. Столовете в ъгъла бяха единствената отстъпка за посетителите и вероятно бяха там само за да ги насърчат да чакат тихо.
Той се пресегна през един стол към най-близкия рафт с книги и извади на случаен принцип дебел том. Изследване на астралните вариации сред различните касти даймони. Колко вълнуващо.
Той я отвори въпреки липсата на ентусиазъм по темата. Даймоните бяха безброй „видове“, наречени касти, като всяка каста притежаваше уникални характеристики, магии и култура. Инкубите попадаха в най-слабия край на спектъра на силата, докато драконианците като Аш живееха в противоположния край. Въпреки това количеството магическа огнева мощ, която притежаваше един даймон, не беше толкова важно, колкото начинът, по който я използваше.
Наред с различията в магическите способности, кастите често се различавали и по външния си вид – по-скоро като различни видове, отколкото като различни раси. Много от тях обаче имали способността да използват блясък, за да приличат на хора, което прикривало най-големите разлики. Лире винаги използваше блясък. Аш също беше с блясък всеки път, когато Лире го виждаше. Те обаче бяха малцинство. Много демони, особено в собствения си свят, не си правеха труда с него.
Беше прелиствал страниците на книгата близо час, преди Анданте да заговори.
– Харесва ли ти да унижаваш нашето семейство?
Лире погледна нагоре.
– Кой е унизен? Не мислех, че ти пука какво мисли за нас онази вещица.
Анданте постави металния диск на работната си маса и се обърна на стола си с лице към Лире, а помежду им остана цялата дължина на стаята. Бялорусата му коса беше по-къса от тази на Лире и прилежно сресана, а лицето му беше само малко по-старо, въпреки че Анданте беше започнал да се обучава при баща им като следващ глава на семейството, преди Лире да научи първите си заклинания.
– Мнението на Ейсет има значение – каза Анданте, – само в това, че тя редовно споделя това мнение със Самаел.
– Тъкането невинаги работи според очакванията, а демонът, за когото тя иска нашийник, е аномалия на няколко нива.
– Независимо от това, трябва да постигнеш резултати. Тя изрично те е помолила за това. Ако не можеш да създадеш тъканта, която е поискала, значи не си подходящ за член на това семейство.
Лире стисна устни. Изключване, изгнание, изгнание – само ако беше така. Той не би искал нищо повече от това да бъде изгонен, да бъде захвърлен на улицата и да му се каже никога да не се връща. Но това никога нямаше да се случи. Той знаеше твърде много. Беше твърде опитен, твърде опасен и твърде навътре във всичките им мръсни тайни. Изхвърлянето от семейството не означаваше изгнание. То означаваше екзекуция.
Но това не беше първата смъртна заплаха, която получаваше от братята си, затова просто сви рамене.
– Ако не мога да го направя, значи не мога.
– Дори и с недостатъците си, можеш да създадеш функционираща яка, ако се постараеш. – Анданте се изправи на крака. – Ограничените ти умения са резултат както от липсата на дисциплина, така и от слабия ти талант. Никой гризалийски тъкач не е толкова некомпетентен, колкото ти си позволяваш да бъдеш.
Отново все неща, които Лире е чувал и преди. И едва ли е бил обиден, като се има предвид, че се е съгласил с всичко, което брат му е казал. Ако искаше, можеше да си направи нашийник, а и беше по-малко опитен от братята си – поне в отношенията, които имаха значение за семейството му.
– Нашият баща храни слаба надежда, че един ден ще развиеш потенциала си – каза Анданте със студена заплаха. – Ако не беше така, щях да те убия още преди години.
Лире се прозя и се свлече на стола си.
– У-хуу. Но няма да ме убиеш, защото въпреки всичко съм по-иновативен от теб или от който и да е от братята ни, може би с изключение на Дулсето. Но той е, ами… знаеш какъв е Дулсе.
Изражението на Анданте се втвърди и Лире устоя на желанието да извърне очи. Колко пъти щяха да водят този разговор? Вярно е, че Лире не беше толкова добър, колкото братята си, но там, където те бяха блестящи математици, той беше художник. Може и да не можеше да постигне същия технически финес, но умееше да мисли нестандартно. Той плетеше неща, които братята му не можеха дори да си представят.
Да, нещата му редовно се взривяваха, разпадаха се или се разпадаха след еднократна употреба, и да, понякога му отнемаше месеци, за да направи едно ново плетиво, но творенията му се различаваха по съществен начин. Братята му можеха само да копират това, което той измисляше – и след това да подобрят техниката и конструкцията на тъкането, защото Лире някак си беше гаден в това.
Така че нямаше да го убият. И никога, никога нямаше да го пуснат.
– Баща ни смята, че си заслужава да се потрудиш – каза Анданте. – Но аз не съм съгласен. Добре ще е да го имаш предвид, когато аз стана глава на това семейство.
Лире не каза нищо. Друга заплаха, която беше чувал и преди.
– Ейсет поиска да те накажем. Макар че баща ни обикновено не би я оставил на мира, Самаел също се съгласи, че поведението ти е неприемливо.
Въпреки усилията си да прикрие страха си, лицето на Лире изстина.
– И така. – Анданте се облегна на работната си маса. – Ще завършиш поръчката за яката на Ейсет – функционираща и старателно изпитана тъкан, която ще одобря – до края на сезона. Ако не успееш, ще те дам на Ейсет да прави с теб каквото си иска. Дали това ще означава да те вкарам в работа, или да ти наложа някакво друго наказание,тя ще реши сама.
Лире се измъкна с подобаваща храброст. Макар че веднъж я беше нарекъл с насмешка „кралицата на мъченията“, това беше точна титла. Ейсет контролираше Бастилията – основния затвор на Хадес, където враговете на територията намираха смъртта си. Много бавна, много болезнена смърт.
Той вдиша дълбоко. Началото на сезона беше достатъчно време, за да изтъче яка по поръчка – ако можеше да се справи с работата.
– Това ли е?
– Не съвсем. Да изпълниш своевременно възложената ти поръчка е лошо наказание за това, че едва не си убил важен служител. Така че ти ще се занимаваш и със следващите ни трима клиенти – ще оцениш нуждите им, ще избереш или създадеш тъкани и ще завършиш продажбата.
– Сериозно? – Лире поклати глава. – Може и да съм второстепенен майстор тъкач, но все още е загуба на време да се грижа за купувачи.
– Това е чудесна възможност да докажеш, че си достоен. – Анданте сгъна ръце. – Нашият баща избра задачата, така че ако не си съгласен, можеш да се обърнеш към него.
Лире се намръщи и се облегна на стола си. Да му даде работа като чирак на тъкач беше неубедително наказание, но вероятно това беше целта. Това беше начинът на баща им да изпълни искането на Самаел за порицание и същевременно да изпрати на Ейсет ясното „майната ти“ за намесата ѝ в делата на Хризалис.
– Кои са клиентите тогава? – Попита той неохотно. Ако имаше късмет, нямаше да му губят много време. Трябваше да изплете Злокобен нашийник на върховното мъчение, преди да се окаже вързан за стелажа.
– Първият ти ще е интересен. – Анданте взе хартия от ъгъла на работната си маса. – Баща ни току-що я одобри. Не бяхме сигурни дали трябва да ги вземем.
– А? – Лире подпря единия си крак на седалката до себе си и преметна ръка през облегалката на стола си. – Интересно как?
– Малка, богата територия търси оръжия с военно предназначение, за да се противопостави на могъщ съсед. Клиентът има потенциал да предложи много изгодна търговия за нашите тъкани.
Можеше да се сети за десетина по-малки, заможни кралства, които биха имали нужда от допълнителна огнева мощ.
– Какво толкова интересно има в това?
Анданте вдигна очи от вестника.
– Това е територия на Надземния свят.
Веждите на Лире се вдигнаха. Територия на Надземния свят? Идва в Хризалис за заклинателни оръжия? Това е все едно монахиня да се отбие в публичен дом за следобеден чай.
– Уау. Тези хора от Надземния свят трябва да са отчаяни.
– Наистина. А отчаяните хора не са ефективни преговарящи.
– По принцип не. – Лире се изправи на крака. – Предполагам, че мога да го направя.
Анданте кимна и лицето му отново се втвърди.
– Сега не е време за поредния ти дребен бунт, братко.
Лире махна пренебрежително с ръка и вече се насочи към вратата.
– Не бих си и помислил да проваля голяма продажба, скъпи братко.
Той затвори вратата, преди Анданте да успее да отговори. Купувач от Надземния свят. Е, ако високопоставените и могъщи хора от Надземния свят искаха да си изцапат ръцете с някоя хубава кървава магия, той нямаше да ги спре.
Но тъй като купувачите на Хризалис се ползваха със същото уважение като тъкачите на Хризалис, той нямаше намерение да се държи мило.

Назад към част 5

Глава 12

Приближих се към вратата и спрях пред нея, след миг на размисъл или по скоро събиране на кураж, влязох решително в кабинета и хвърлих молба на бюрото на Аодхен, за поредното състезание с Аспид. Професорът вдигна глава и ме погледна намръщено, а погледа му не вещаеше нищо добро. След няколко секунди каза с присъщата му студенина.
– Знаеш прекрасно, че няма да подпиша това. Забранявам го.
– Нямаш право… – казах дрезгаво, устоявайки на желанието да изкашлям заседналата буца в гърлото ми, дължаща се на настинката, която хванах при среднощната ми разходка миналата вечер. – Станах на двайсет и шест вече, според законите на кралството мога да вземам решения. И аз декларирам това си право. Отказът ви противоречи на закон номер 147 от основния кодекс на Тритория.
– Подготвил си се, значи… – Аодхен се отпусна назад в стола си. – Дааа… ти наистина имаш право да вземеш това решение и да поемеш пълна отговорност. Но ти ще умреш… не си в състояние да устоиш срещу Аспид. Не и с твоя потенциал. Та ти имаш една проста настинка с хрипове, и както виждам потенциала ти дори не е достатъчен, за да излекува възпаленото ти гърло. Опомни се глупако…! Какво мислиш че ще постигнеш единствено с твоята гордост… искаш да умреш ли?
– Ще устоя…
– Ти си непоносим, упорит и горд глупак! – Излая презрително заклинателя.
– Не ме интересува твоето мнение.
– Ядосан си… – наставникът присви очи, разглеждайки ме. – Заради момиче. Не разбираш ли, че комуникацията ви може да доведе до огромни беди…
– Ти си този, който нищо не знае! – Не издържах аз.
– Знам достатъчно… – грозно и гневно се изкриви лицето на Аодхен. – Не виждаш ли, че емоциите ти просто пречат, Аш? Ти забрави ли моите основни уроци? – След секунда мълчание лицето на разрушителя възвърна обичайната безизразност и той добави с леден тон. – Просто помогнах и на двама ви. Вие нямате общо бъдеще.
– Подпиши… – посочих молбата на масата, прекъсвайки го. Аодхен стисна устни в тънка линия и ме изгледа ледено-зловещо. От погледа му ме побиха тръпки и не устоях отвръщайки очи. Тогава той взе писалката си и с рязко движение се подписа. Аз бързо взех листа хартия и без да кажа нищо се обърнах и напуснах кабинета.
* * *
Дойдох в час сънена и затова бях и доста мрачна. Дори вкусната закуска в кулата не можа да подобри лошото ми настроение. Освен това, за мой ужас, трябваше да изям кашата в компанията на професор Майлс и на Аодхен. Първоначално се обърках, когато видях учителите, но разрушителя мълчаливо ми посочи малката масичка в ъгъла и продължи разговора си със стареца в сива роба. Взех чиния и чай и седнах на моето място опитвайки се да стана възможно най-незабележима. Впрочем професорите въобще не ме и погледнаха. Затова след като изядох набързо овесената си каша, изтичах в клас. Първият урок беше по хронология. Обичах предмета и го владеех доста добре, така че не се чувствах нервна. Но щом си подредих учебниците, на пейката до мен се просна Ерик.
– Здравей, принцесо… – той се ухили до уши, а аз се намръщих.
Изглежда, че глупавия псевдоним вече се бе залепил за мен. – Момчето се поколеба за миг и се наведе към ухото ми.
– Слушай, трябва да ми помогнеш. Заради старото приятелство! Така де… нали аз и ти сме си неразделни! – Бях стъписана от тази наглост.
Този пък… кога успя да се запише като един от моите верни приятели? – Ерик се огледа и продължи.
– Поговори с Аодхен! Нека ми свали отработката! Просто, нямам сили вече… принцесо! Той наистина ме е подгонил доста, а и изпитите идват скоро! Кажи му някоя добра дума!
– Аз? – Дори не намирах думи от удивление. – А защо си мислиш че Аодхен ще слуша точно мен?
– Как така защо? Та нали сега ти си любимката. Всеки вече го знае. – Ерик ме гледаше всеотдайно и прочувствено като някое вярно куче господарката си. А аз просто мигах с очи, зашеметена от порцията нови клюки за мен.
– Ще говориш ли?
– Разбира се, че не! Е, така де… аз въобще не съм ничий фаворит. И най-малко на Аодхен! А и не съм ти никаква принцеса! Не доумявам, от къде изобщо ти е хрумнала цялата тази глупост!
– Та нали сега той е твой куратор, а и също те е преместил в кулата… – провлачи той обидено. – Това си е сигурен знак! Аодхен тренира само най-добрите, преди теб Вандерфилд беше негов фаворит. А сега си ти…
– Какво? Аодхен е ментора на Aш?
– Разбира се… – ококори очи червенокосия глупак. – Той го тренира от деня, в който е влязъл в академията. Не го ли знаеше? Професорът има нюх, за най-силните и способни студенти. Казват, че той вижда потенциал без чаронометър. Да попаднеш под негово крило си е голям успех! Само факта, че Аодхен е твой куратор, ще ти отвори вратите към най-добрите места в кралството. Така че ти точно си принцеса! Хайде… попитай професора за мен, не ти ли е жал поне малко за мен? – Извъртях очи и гневно затръшнах учебника на масата.
– Не, това вече е прекалено! Нямам нищо общо с Аодхен! Аз съм обикновен първокурсник… не спя по цели нощи, за да правя докладите на другите студенти, за по три суни, Ерик! Защото нямам пари. И ако отново дойдеш при мен с такава молба, така ще те ударя по главата, че ще ме запомниш?!
– Добре де, добре! Вече дори не може да те пита човек нещо! – вдигна ръце младежа. – Много си докачлива принцесо, тези дни… – и мърморейки под носа си, стана и си тръгна. В този момент в аудиторията влезе Професор Клаус и урока започна. Жалко, че не успях да вляза в неговата история на великите походи и завоевания. Душата ми почувства, че Ерик бе само първия от цяла поредица студенти, които са решили, че сега момичето от Котловината може да им бъде от полза. И изобщо не грешах!
В междучасието изведнъж към мен се приближиха две студентки. Понякога ги бях виждала на общите занятия, но лично не се познавахме. След като се представиха ми подадоха картонче със сложните им монограми. Но направо бях изненадана да видя на гърба му, покана за пижамено парти. Бившите ми съквартирантки, Шели и Брин често бяха канени на такива събирания за момичета. Мен никой никога не ме бе канил. И ето на!
– Ти си Тина Адърли, нали? – Кимнах предпазливо, а момичетата щастливи се усмихнаха. – И ние учим за лечители! Ела ни на гости тази вечер, живеем в зеленото крило! Днес Крис ще донесе ябълков пай и ликьор от боровинки. Ще ни бъде забавно! Ще дойдеш ли?
– Ааа… ще си помисля момичета. – Измърморих аз объркано.
– Ще те чакаме, Тина! – Изпяха в един глас приятелките и избягаха бързо.
Аз пуснах листчето в чантата си. Но както и предположих, до края на деня ми предадоха още около пет картички с монограми! Съвсем неочаквано бях станала много популярна и страшно интересна на всички студенти във ВСА! Момичетата се опитваха да се сприятеляват с мен и ме канеха на техните събирания, а момчетата ми се усмихваха, правеха опити да флиртуват с мен и дори няколко по-дръзки ме поканиха на предстоящия бал в Нощта на хилядата свещи! За този бал последно време се говореше най-много, ВCA направо жужеше в очакване на това чудо. А аз от своя страна се притеснявах за изпитите преди бала и в частност материализацията. Как да не се проваля на този предмет! От друга страна беше хубаво, че Плашилото от Котловината изчезна, сякаш никога не го е имало. Въпреки че след няколко дни започнах да се уморявам от повишеното внимание към моята персона. Хубавото бе, че недосегаемите все още вириха носове срещу мен, заради което сега даже им бях благодарна! Все пак трябваше да има поне нещо непроменено в този бързо променящ се свят.
След часовете изтичах до библиотеката, където се настаних на обичайното си място отзад зад стелажите. И почти веднага Ари се появи изневиделица.
– Тина, още ли учиш? Ще ходиш ли на състезанието? – Без да я поглеждам, поклатих отрицателно глава, като продължих да гледам втренчено в учебника. След секундно мълчание Ари продължи. – Може би така е по добре… – въздъхна приятелката ми. – Така или иначе няма да ги има нито Вандерфилд, нито Клифорд.
– Защо? – Не устоях на любопитството и я попитах. Ари сбърчи нос и още повече ми заприлича на малка разрошена птичка.
– Ами, не знам за Рийвс, но Аш… той буквално каза, че е нямал да бъде на разположение за всички предстоящи игри и да не го очакваме скоро. Можеш ли да си представиш? Оттегли се от участие във всички битки. Толкова е жалко! Ние с момичетата не можем да си намерим място от нерви, толкова сме притеснени! Тина… ти случайно не знаеш ли какво му е?
– А аз пък откъде да знам това? – Троснах ѝ се грубо.
– Да, ами аз просто… понеже може да си чула нещо.
– Не… какво да съм чула, нищо не съм чула!
– Нещо му се е случило… – измърмори Ари с напълно изгубен поглед. Момичето се прегърби, сякаш голяма тежест притискаше раменете и. А безизразните и очи се напълниха със сълзи. – Нещо лошо е станало. Чувствам го! Може да не ми вярваш, но аз го чувствам… ето тук. – Тя вдигна ръка към сърцето си. – Да, а и много лоши слухове обикалят. Аз не им вярвам, разбира се, но… защо тогава отказа да се състезава?
– Какви слухове Ари? – Предпазливо попитах аз. Момичето облиза сухите си устни и се огледа, сякаш се страхуваше да не бъде чуто. Наведе се по-надолу и прошепна едва.
– Казват, че Вандерфилд е болен. Нещо… страшно.
– Страшно? – Ококорих се аз.
– Да… и тази страшна болест му отнема силите и… потенциала! – При тези думи очите на Ари се разшириха толкова много, че чак ми се стори, че ще изпаднат случайно! А тя закърши нервно ръце и пак прошепна. – Много хора забелязаха промени в него. Той се отчужди от останалите, вече не говори почти с никого. Пропуска повечето уроци. Не… това се е случвало и преди, но сега всичко е някак си по различно… и също има постоянни провали на арената… Тина, той започна да губи. Щитовете му отслабват, а магиите му за унищожение се провалят. Това е някаква болест, казвам ти… студентите шушукат, че Вандерфилд губел потенциала си. И че това можело да бъде заразно! Такива страхливци са! Дори повечето спряха да ходят на партитата му, представяш ли си? А преди, за да получиш покана за стая номер седем означаваше все едно да влезеш във висшето общество на кралството!
Ари продължаваше да шепне, а аз бях като вцепенена. – Болестта, която отнема от хорската магията… о, да! Тя наистина съществува… и тази лоша болест се казва Тина от Котловината! – Преглътнах буцата в гърлото си и глухо попитах.
– Не вярваш на тези глупости, нали, Ари?
– Не вярвам… но аз самата видях Вандерфилд на последните битки. И той наистина е станал по-слаб от преди. Някак си не успя дори да отрази и най-простия “ternum“! А виж сега… той се отказа напълно от състезанията, които уж толкова обичаше. А и беше толкова горд с победите си. Не знам какво да мисля, Тина. И не знам как да му помогна. Само ако можех да помогна! Но той е Вандерфилд, страхувам се дори да се доближа до него…
Аз поклатих глава с въздишка. – Каквото и да става, Аш е голям щастливец… че има поне едно безкористно любящо сърце! – Погледнах я тъжно и промълвих.
– Тогава вярвай в най-доброто, Ари. Сигурна съм, че Аш ще изрита всички останали по задниците… и то много скоро! – Момичето се замисли за момент и после кимна.
– Точно! Той е Вандерфилд! Той ще унищожи всяка болест и ще победи всички! Аз вярвам! Благодаря ти, Тина! – Ари се обърна въодушевена и бързо побягна, а аз останах да седя, премисляйки последните ѝ думи.
* * *
През изминалата седмицата толкова се бях изморила от внимание, усмивки, покани и приятелски въпроси, че едва дочаках почивните дни, за да се втурна към къщи като попарена. Имах нужда от малко почивка, от възможност да помисля малко и най вече да бъда самата себе си. Но за мое най-голямо съжаление, пътуването до дома ми донесе лоши новини. Чичо ми се бе влошил още. Лекуващият го лекар бе наредил да се увеличи дозата на омагьосаното лекарство с три пъти, което означаваше, че парите ще са ни необходими много по-рано, отколкото се надявах. Леля примигаше объркано, чичо ми стискаше зъби до скърцане и се опитваше да не си проличи отчаянието, и болката, които го бяха обзели. Даже се опитваше да се шегува, че нямало защо да се притесняваме, защото при него всичко било наред. Когато той заспа, аз и леля ми се настанихме в нашия малък кухненски бокс и тя проплака.
– Няма нищо, Тинка… – въздъхна тя сломено. – Не се притеснявай, имам няколко поръчки, ще се измъкнем някак си…
Прехапах мрачно устни, взирайки се в нащърбената си чаша с неподсладен чай. – Да, знам ги аз тези поръчки! Две рокли, три престилки и най-много десет суни ще влязат в портфейла ти. Тези приходи ще са достатъчни само да подушим запушалката на шишенцето с лекарството! Не, имаме нужда от други пари тук… напълно различни. Такива, каквито могат да си позволят само богаташите от Бездуш. – Стиснах чашата с пръсти така, че крехкия съд едва не се спука в ръцете ми.
– Ще има суни, лельо… – казах, без да повдигна очи.
– Откъде, мила моя ще ги вземеш? – Учудено проплака леля ми.
– Академията ми осигури заплата. За… постижения. – Собствената ми лъжа дори ми се стори прекалена и хлъзгава като крастава жаба. Но леля ми плесна с ръце и дори се зарадва.
– Тинка! Моята умница! Винаги съм знаела, че ти си моето специално момиче! Но как така… та ти имаш нужда от пари за обучението си. Недей, ние някак си ще…
– Нямам нужда… – прекъснах я и се усмихнах, опитвайки се да смекча грубостта. – Всичко е наред, не се притеснявайте! Имам голяма сума пари! Ще има достатъчно и за мен и за лекарствата на чичо. Та това е ВСА, лельо! Това е Академията… ти какво си мислиш! Знаеш ли колко е страхотно там! Там има всичко!
– О, каква радост! Но как така… скъпа, така не може… – неспособна да изслушам оплакванията и стенанията на леля си, набързо допих чая си на един дъх, станах и изтичах до стаята си. А на леля обещах да донеса суни при следващото ми връщане през почивните дни.
Остава само да измисля как да се сдобия с тях.
* * *
На връщане към ВСА бях доста замислена. Имах вече план откъде да набавя толкова много средства, но този план изобщо не ми харесаше! – Само да можеше просто да помоля някого… за заем, разбира се! Да, готова съм да отработя тези пари през следващите десет години… но при кого да отида за да ми даде толкова много пари на заем? Ако здравето на чичо ми се беше влошило малко по-рано, сигурно щях да се опитам да се обърна към Аш. Но не и сега… но аз не познавам никой друг, който би могъл да ми помогне и да ми даде толкова голям заем. Проклети суни! Само да ги имах… да, но ги нямам. Това означава, че ще трябва да ги изкарам по различен начин! – И все пак бях завладяна от съмнения, но сякаш нещо ме тласкаше към решението.
Вандерфилд отново не се появи на урока на Аодхен, а и съвестта ми не замлъкваше, поддавайки се под натиска на отговорността която чувствах. Седях през целия урока като на иглички, дори пропуснах огнените кълба на няколко пъти и така успях да загубя няколко кичура коса. И всичко това, защото вместо да се съсредоточа и да повтарям магиите, гледах към гърба на Клифорд с мрачен поглед, решавайки как да говоря с него. Тогава късмета се оказа на моя страна и след урока младежа се задържа при професора. Аз също умишлено останах дълго време, за да събера учебниците си в чантата си. И когато Рийвс тръгна към изхода, аз се втурнах след него.
– Адърли? – Повдигна той учудено вежди. – Наистина ли ти липсвам толкова много?
– Трябва да поговорим… – измърморих аз, губейки решителност под подигравателния погледа на сините му очи. Планът, който доскоро изглеждаше прост и ясен, моментално се пропука по всички шевове.
– Ако говориш за гадния си приятел от Котловина…
– Иън няма нищо общо с това… – изсъсках злобно аз, изпитвайки огромно желание да ударя Клифорд с юмрук по тъмнокосата му глава. – Имам предложение за теб… – той ме изгледа подозрително.
– Как така? – Провлачи той учудено. – Говори…
– Не, тук не… – погледнах отново към Аодхен, който бе останал в аудиторията. – Ела след мен. – И без да обръщам внимание на ухилената му физиономия, се обърнах и се втурнах по коридора. Без да поглеждам назад, полетях нагоре по стълбите и бутнах вратата на „своята“ тайна стая. Влизайки вътре дори ми се прииска Клифорд да се бе изгубил по пътя, решавайки, че честта е твърде голяма, за да тича след някаква слугиня. Но уви! Когато се обърнах, Рийвс беше там и се оглеждаше с любопитно наоколо.
– Еха! Никога не бях виждал тази врата. „Заклинание за откриване“? А кой го постави? Съмнявам се, че имаш достатъчно знания за тази работа, злобо такава. Интересно… почерка ми е много познат.
– Не те повиках, за да обсъждаме магии.
– А за какво? – Той ме огледа от горе до долу, като нарочно се задържа на контура гърдите ми. – Защо ме повика в тайната стая? Какво става, вече не ти ли харесва Аш? – Инстинктивно се напрегнах и стиснах юмруци. Но се насилих да се отпусна.
– Аз и Аш нямаме нищо общо. – Рийвс изви устни подигравателно, но очите му останаха студени.
– Да бе… със сигурност нямате. И затова едва не ме уби на последното състезание. – Аз се усмихнах, въпреки че въобще не ми беше забавно.
– И затова сега ти наистина искаш да се реваншираш, нали, Рийвс? – Гледах право напред, без да мигам. Дори безпокойството изчезна. – Ти го излъга за мен, излъга го нарочно. Искаше да видиш реакцията му, нали? Или просто да го поставиш на място? – Седнах на ръба на масата и се усмихна подигравателно и студено, копирайки Вандерфилд. Явно все пак се уча доста бързо. – Ти винаги си втори, нали така… Клифорд? И това те дразни и ядосва невероятно. Ти не си по-малко чистокръвен, привлекателен и надарен, но винаги оставаш в сянката на божествения Вандерфилд. Винаги… без значение колко битки ще спечелиш, колко момичета ще съблазниш, Аш винаги ще е номер едно. Той не се стреми към чест и слава, дори ги избягва, но ги получава изцяло. А ти не… ти не получаваш нищо.
– Млъкни… – грубо каза Рийвс. Сините му очи потъмняха почти до черно. А аз се усмихнах отново.
– Ще ти хареса това, което ще чуеш, не се притеснявай. Чух, че момчета залагат за това с кой ще си легна. И така… искаш ли да си победител, Рийвс? – Копелето пристъпи към мен толкова рязко, че имах време само да ахна. Той ме притисна към масата и сграбчи с длани лицето ми, и се наведе към мен. Притиснах длани към гърдите му. Все пак беше необходимо да говоря с Клифорд някъде другаде! Не можех да позволя някой да ни подслушва, така че трябваше да рискувам.
– Знаех си, че ще се опомниш, малко кучко… – измърка недосегаемия. Гласът му и погледа се промени в един миг, до преди минута гняв пръскаше от очите му, а сега вече похотта кипеше в тях. – Ти беше пристрастена към мен още от самото начало, признай си! Само че защо избра това място? Моето легло е много по-удобно…
– Спри! – Излаях аз строго, спирайки по-нататъшните му действия. – Долу ръцете от мен!
– Но… ти сама каза…
– Казах, че ще имаш възможност да станеш победител! Пред цялата академия! Но само на думи!
– Не те разбрах? – Клифорд примигна озадачен. После се навъси, погледна ме с преценяващ поглед и се изправи. Оправих полата си с облекчение и за всеки случай се отдалечих от масата. – На думи?
– Да… – вдигнах високо глава. – Можеш да кажеш на всички, че ти спечели и Тина Адърли стана жертва на твоя невероятен чар! Дори при нужда съм съгласна да потвърдя!
– А в замяна?
– Суни. Всичките суни, които момчетата са заложили на този залог. Мисля, че за наследника на съветника Клифорд не парите са важни, а всеобщото признание, нали така?
– Така е… – Рийвс замислено ме заобиколи в кръг, оглеждайки ме. – Така… това означава, че момичето спешно се нуждаеше от пари. Чудя се само за какво ли са ѝ нужни?
– Не е твоя работа… – намръщих се.
– Да, не е моя… – неочаквано се съгласи младежа. Той отново замръзна срещу ми с присвити очи, без да откъсва поглед от моя. – Защо дойде при мен с това предложение?
Свих рамене, не исках да отговоря. – Защо, защо, защото няма при кого друг да отида.
Мислех първо за Томас, но моят приятел, първо, е твърде честен за такива лъжи, и второ, той си имаше приятелка. А Рийвс не се нуждае от пари и няма да пропусне шанс да спечели и това състезание. За него това е по-важно от ненарушимите закони. – Изглежда, че самият Клифорд е пресметнал мотивите ми, защото кимна бавно.
– Ти не си въобще толкова проста, момиче от Котловината. – Каза той леко дрезгаво. – Чудя се колко далеч си готова да стигнеш, за да получиш това, от което се нуждаеш. Добре, аз съм съгласен. И дори ще направя всичко възможно, за да увелича максимално залозите. Повярвай ми, мога да направя това с лекота. А ти ще получиш цялата сума… но само при моите условия.
– Какви са те?
– Никой няма да повярва, ако просто кажа че… хм… съм те прекарал… – каза той опитвайки да бъде любезен. – Имам нужда от доказателства. Ще ти се наложи да се преструваш на влюбена за известно време, Адърли.
– Какво?!
– Да… а ти какво си помисли? – Рийвс се усмихна щастливо. – Че просто ще кимнеш с глава и ще вземеш няколко хилядарки?
– Какво… колко? – За миг ми се зави свят като го чух. – Няколко хиляди суни?! – Ааа, няколко… колко е това? – Уточних със слаб глас. – По-малко от… три? Или повече?
– Ако се договорим и се стараеш подобаващо, тогава повече, злобичке. И то мого повече. – Усмихна се той лукаво. А аз преглътнах с пресъхнало гърло.
Много повече… ще успея да купя на чичо си всичките необходими лекарства. И ще продължа да уча спокойно. И дори магията да изчезне толкова внезапно, колкото и се появи, тогава просто ще си намеря работа в Котловина и ще изхвърля ВCA от главата си. Поне ще опитам. А до тогава чичо ще е забравил за мухъла, който поглъща тялото му! Няколко хиляди! Та, нашето семейство никога и никъде няма да спечели толкова пари! – Рийвс мълчаливо и любопитно гледаше промените в емоциите по лицето ми.
– И какво трябва да направя?
– Няколко месеца ще бъдеш моя за пред всички, Адърли… моя. Във всеки смисъл. Ще ме придружаваш, където и когато кажа. Ще ме гледаш с влюбени очи. Ще блестиш така сякаш съм твоето слънце. Целувки…
– Ааа, не!
– Не може без това… – сопна се рязко Рийвс. – Никой няма да ми повярва ако сме се хванали само за ръце! Имам си репутация, нали знаеш.
– Една седмица! И една целувка само! Където кажеш!
– Два месеца и десет целувки! – Очите на Рийвс блеснаха развълнувано. – Плюс всякакви жестове и докосвания, допустими в обществото естествено.
– Една целувка!
– Седем!
– Една!
– Два месеца, три целувки и ще ми се подчиняваш във всичко. В противен случай си търси друг партньор, Адърли.
– Защо ти трябва толкова много време? Та ти си неприкосновен! Ще се похвалиш с победата си над слугинята и готово!
– Вече ти казах.
– Добре… – въздъхнах тежко, а Рийвс поклати глава.
– Тогава махни това мъченическо изражение от лицето си! Сега, когато ме видиш, трябва да се усмихваш. Започвай да практикуваш, злобо.
– Веднага щом видя обещаните суни, ще се усмихна… – измърморих аз. – Три целувки, Рийвс и нищо повече! Запомни го добре! – Той ме погледна алчно и добави подигравателно.
– Освен ако не искаш повече, Тина. Организирам парти след няколко дни, а ти ще бъдеш основната новина, приготви се. И помни… – той бавно се приближи и вдигна с пръст брадичката ми. Триумфът гореше в дълбините на сините му очи, чак ми се прииска да плюя на нашето споразумение, да ударя Клифорд между очите и гордо да си тръгна. Но уви! – Ще бъдеш моя за пред всички, Адърли… разбираш ли? За твоите приятелки, за студентите, учители и естествено за… Вандерфилд. Кажеш ли дори на някого за нашето споразумение, аз лично ще се погрижа да ми върнеш всички пари! До последната ръждива суна. Ясно ли е… Адърли?
– Искаш ли да сключиш омагьосан договор? – Казах мрачно аз.
– Искам да дадеш думата си…
– Нима ще повярваш на думата на слугинята? – Учудено го погледнах, а Рийвс се усмихна изведнъж.
– Вярвам на думата ти, Адърли. – И като се обърна, си тръгна. А аз след секунди опомняне се строполих на пейката.
Суни, суни… Мисли само за суните, Тина! А не за това, на което се хванах доброволно. Проклет Рийвс, мислех, че всичко ще бъде много по-просто. – Само при спомена за Иън и писмото, което Клифорд му даде, веднага се появи желание хубаво да го ударя недосегаемия, е да не го забрави докато е жив. – Но вместо това ще трябва да се усмихвам и дори да търпя докосването му! – Потърках уморено очи. – И какво ще направи Аш, когато разбере за мен и Клифорд? Въпреки че откъде ми хрумна, че ще направи нещо? Може би това ще го нарани? Надали… за Вандерфилд аз бях просто един експеримент, той просто се опитваше да си върне магическият потенциал. Аз съм нищо за него… – редовете от дневника сякаш крещяха изпод затворените ми клепачи и дори не ми позволяваха да дишам.
– Не дължа нищо на Аш. – Потърках гърдите си леко с ръка. Понякога ме болеше ужасно отвътре и ми се струваше, че наистина вътре в мен е заседнало копието на съдбата.

Назад към част 11