ГЛАВА 40
Пристгнахме малко преди разсъмване с черни платна на хоризонта. Тридесет кораба обикаляха източната страна на острова и знаех, че ще намерим още по западния бряг. Герарда и Сира ме заобиколиха от двете ми страни.
– Както и очаквахме. – Герарда прецени с далекоглед оръдията и стрелците по корабите. – Най-добрият ни залог е да минем през канала и да се надяваме, че ще успеем да изведем корабите си, преди останалата част от флота да ни приближи.
Взех далекогледа за себе си.
– Колко време ще отнеме на останалите да обиколят? – На всеки кораб имаше по двеста войници по палубата и още толкова, които чакаха по брега.
– За щастие ветровете са срещу тях. – Герарда закачи далекогледа на колана си. – Най-много час.
Кимнах.
– Тогава първо трябва да обезвредим корабите им. Да пробием линията. След това аз ще вляза, а останалите ще се справят със заплахата по брега. – Кимнах на Сира, която все още държеше далекогледа на окото си. – Виждаш ли тези оръдия? – На плажа бяха подредени големи механични лъкове със стрели, дълги колкото най-високия смъртен и по-дебели от ръката му.
Сира стисна челюстта си и кимна.
– Деймиън ги е снабдил със стъклени крушки. Трябва да предположим, че са пълни с някое от новите му изобретения.
Стиснах зъби.
– Виолетов пламък. – Течността в чашата беше с тъмнолилав цвят.
Сира сложи ръка на рамото ми.
– Няма да нападаме града им, Кира. Трябва само да се задържим за един час и да гарантираме, че корабите им няма да могат да ни последват до дома.
Герарда се засмя.
– Само?
– Мисли за това като за шанс да засенчиш Кира. – Сира вдигна вежди.
Герарда се усмихна.
– Това ме кара да се чувствам по-добре.
Сира кимна на първото слънце, изгряло над западния хоризонт.
– Няма да намерим по-добро прикритие от това.
Кимнах и взех шишенцето с вода, което ми беше дал Николай. То беше наситено със същите аурични вихри като прага на портала, който плуваше вътре в буркана. Герарда стъпи върху едно малко феено топче и остави светлината да проблесне веднъж, преди да я угаси отново. Сигнал за другите кораби да подготвят собствените си бутилки.
Излях течността в дървен постамент до корабното колело. Имаше три вдлъбнати кръга, между които да разделя водата. Завъртях пръста си във всеки басейн по три пъти, докато в единия се появиха лицата на Еларан и Мира, а в другия – на Ферон и Лаш.
– Слънчевата светлина ще ни даде предимство, след като хвърля мъглата. – Погледнах надолу към кимащите им лица. – Ферон и Лаш, това ще бъде вашият шанс да обезвредите
колкото се може повече от техните кораби. Ще атакуваме платната им и ще изпратим оръжията им в морето.
Обърнах се към Мира и Еларан.
– Няма да пусна мъглата, докато оръжията на Николай не се окажат в обсега. Когато хоризонтът се проясни, бъдете готови да стреляте.
Те кимнаха, когато главата на Николай се появи в басейна им.
– Зарязахме стрелите на десния борд на кораба и всеки вал на стрелата е покрит с масло. Ти и Лаш трябва само да ги запалите. Запазете магията си.
И двамата кимнахме и Николай изсипа още едно вещество в басейна си. Водата бълбукаше със златиста светлина, след което се издигна във въздуха като феерична светлина. Тя се развълнува и се раздели на две кълба, а после и те се разделиха. И пак, и пак, докато басейните се превърнаха в малки капчици, които висяха във въздуха.
Два от тях се носеха край ухото ми и чувах шепота на Мира и останалите, а третият се носеше край устните ми. Магията щеше да трае малко по-малко от час, което ни даваше време да общуваме с лекота между трите кораба.
Поне в това отношение имахме предимство.
– Отвори платната – наредих аз. Звукът на три гигантски платна, спуснати ниско, отекна зад гърба ми, когато вдигнах ръцете си и издърпах морето във въздуха, скривайки хоризонта в утринна мъгла. Слънчевата светлина щеше да затрудни виждането на платната ни през гъстата мъгла, докато не се окажем в обсега на техните кораби.
Веждите ми трепереха, докато поддържах мъглата около трите съда и отвъд тях, докато призовавах тази вихрена сила напред в гърдите си. Направих три вечни порива и ги изпратих в платната на всеки кораб. Движехме се през водата като острие, безшумно и смъртоносно.
– Оръжейниците в готовност – прошепнах, като оставих мъглата да се разсее с малка част. Не достатъчно, за да разкрие позицията ни, но достатъчно, за да видим черните платна, които се приближаваха към хоризонта. Обърнах се надясно и видях Ферон на кърмата на кораба. Беше седнал на дървен стол, а бастунът му беше вързан за бедрото.
Когато черните платна се приближиха достатъчно, за да се види блестящата емблема, зашита в тях, Ферон се изправи и се обърна към мен.
Очите му бяха ярковиолетови и светеха в далечината.
Кимнах и той вдигна ръце.
Нямаше връщане назад.
Откъм морето се разнесе дълбок тътен, подобен на далечна гръмотевица. Спокойната повърхност започна да се вълнува – единственото предупреждение, което корабите на Деймиън имаха, преди от морето да изригнат три гигантски скални стълба.
Ферон беше хитър в използването на силата си. Всяка кула от морското дъно се издигаше точно под един от най-големите кораби, разбиваше корпуса му като стъкло и изпращаше батальона му в бушуващата вода. Той махна с ръка и кулите паднаха, като се стовариха върху платната и палубите на корабите до тях.
Ферон бе успял да унищожи седем от тридесетте кораба с една атака, но изчерпването на силите му вече се усещаше. Той седна и избърса потта от челото си.
От димящата планина се разнесе боен рог. Войниците може и да не можеха да ни видят, но знаеха, че сме тук.
– В обсега сме. – Гласът на Николай прозвуча в ухото ми.
Килиан вдигна ръка и издаде заповедта.
– Стрелците и снарядите да са готови. – Той пусна ръката си и аз пуснах воала от мъгла около нас.
В далечината избухнаха оръдия. Мира отклони кораба си наляво, избягвайки ударите им и едновременно с това подреждайки собствените ни оръжия.
– Огън! – Заповяда Килиан, докато Ферон използваше силата си, за да предпази корабите ни от техните оръдейни удари. Големите ни стрели прелетяха над земната стена между нас. Разпръснах поривите си, като оставих всеки кораб да се изкачи на брега, и се изкачих до орловото гнездо.
Няколко стрели паднаха в морето, на косъм от целта си. Някои от тях паднаха на палубите на корабите им. Усмихнах се, докато войниците ликуваха, без да осъзнават колко голяма е опасността за тях. Лаш изпука кокалчетата на пръстите си в гнездото до мен и махна с ръка.
Стрелите се запалиха бавно, като свещи, които се разпалват след вятър. Маслото оживяваше покрай всяка стрела и се нажежаваше до бяло, достатъчно, за да запали мокрото дърво и такелажа. Мъжете крещяха за кофи с вода, за да потушат пламъците, но с тласък от собствените ми огнени сили те се разпространиха към мачтите и двадесет и три станаха двадесет.
Ферон спусна щита си точно когато кърмата на корабите се приближи до него. В небето се издигна бараж от стрели, които летяха към нас като ято заострени черни птици. Изчаках, докато започнат да се спускат към нас, и използвах един силен порив, за да ги отклоня от курса.
Мира отвори платна и изпревари средния ми кораб. Ферон я последва, докато войниците на Деймиън подготвяха нова атака. Вдигнах мъгла около най-близките черни платна, засенчвайки целта им. Сенките заредиха още веднъж механичните лъкове на Николай и след това забиха по три стрели.
Килиан даде заповед да стреляме и ние изпратихме върху тях нашето ято смъртоносни птици. Лаш запали стрелите една по една и още два кораба бяха подпалени. Войниците им скочиха в мятащата се вода, преди да успеем да подкладем пламъците, както направихме с първите кораби.
Ферон се изправи от стола си и затвори очи. Когато ги отвори, от водата се развиха дебели нишки водорасли и се увиха около вратовете на войниците. Задушаваха ги като пипала, а други повличаха към дълбините.
Бяхме превзели половината от корабите от тази страна на града. Сега оставаше само да направим достатъчно широка пролука, за да мога да пресека прага.
Мира отново завъртя рязко кораба си и Николай изстреля една от по-големите си стрели. Тя прониза корпуса на най-близкия кораб и постави котва със същите шипове, които беше използвал онази нощ в Силстра. Едно въже свърза двата им кораба и аз напълних платното на Мира с необходимата ѝ сила.
Нейната лодка пое водачеството на малката ни флотилия, като вкара един от корабите на Деймиън в корпуса на друг. Кърмата му проби дървото със силно скърцане. Еларан изчака, докато счупеният кораб се обърне достатъчно, за да зададе курс към трети, и преряза въжето изцяло.
Корабът на Ферон беше достатъчно близо до останалите, за да могат вражеските стрели да паднат върху палубите им. Пирмийт стоеше на мачтата с дълъг лък, висок почти колкото него. Той насочи по пет стрели наведнъж, като с всяка от тях улучаваше по един войник.
Лаш изпепели стрелите на врага, преди да достигнат платната им или да пронижат гърдите на елверинците.
Раменете ми се отпуснаха, докато възприемах разрушенията. Успешно бяхме унищожили корабите по средата и създадохме достатъчно широко пространство, за да може кануто ми да се промуши необезпокоявано.
Скочих от орловото гнездо и използвах въже, за да забавя падането си. Точно когато краката ми удариха палубата, в далечината нещо заискри и отвъд морето се чу силно съскане. Кръвта ми се смрази, мислейки, че под кораба ни има някаква древна змия, но вместо това морето бе озарено от пурпурен пламък.
Покрай водата се разгоря виолетова огнена линия и аз забелязах блясъка пред всеки от корабите на Деймиън. Ето защо те не пресичаха прага на канала. Имаха други средства за налагането му.
– Герарда, върни се! – Изкрещях, но беше твърде късно. Пламъците се възпламениха под нас като запален фитил и корабът се взриви на две.
Водата изпълни дробовете ми, когато ме хвърлиха в морето. Изплувах на повърхността и видях зелените платна на един кораб, осветени от лилав пламък. Главите на Сенките изплуваха от западната страна на стената от пламъци, докато другите ни два кораба се намираха на изток.
– Не мога да контролирам пламъците. – Гласът на Лаш прозвуча в ухото ми. Бях благодарна, че водните кълба не се бяха разтворили в момента, в който докоснах морето. – Те са твърде силни и твърде диви.
– Тогава ще плувам под водата. – Позволих на силата, която се надигаше в корема ми, и водата около мен се размърда, докато не ме издигна от морето. Сенките ме погледнаха, когато с жест им представих плана си. Когато те кимнаха, аз се гмурнах от високата си точка по повърхността и ние заплувахме надолу.
Пламъците се спуснаха в повърхността на водата достатъчно дълбоко, така че някои от Сенките трябваше да се освободят от наметалата си, за да потънат достатъчно ниско.
Задъхах се, когато излязох на повърхността от другата страна, а косата ми изсъхна под въздействието на топлината от замърсените пламъци на Деймиън. Ферон издърпваше Сенките на кораба си с помощта на тревите, докато аз ги избутвах на палубата на Мира с вълните си.
Килиан ме хвана за рамото, като спря за миг, за да се увери, че не съм ранена. Нефритените му очи бяха пълни с тревога, докато не стиснах китката му.
– Трябва да тръгнеш сега. – Думите му се накъсваха от вълнението на вълните.
Тласнах ни към въжената стълба покрай кораба на Мира. Герарда и Сира вече се качваха на палубата, докато Врейл и Николай издърпваха Сенките през перваза.
– Всички ли са на разположение? – Попитах Еларан и тези на другия кораб.
Герарда вече беше започнала да брои.
– Тук имаме осемдесет и трима души.
– Шестдесет и едно тук. – Рапортът на Лаш бе прекъснат от внезапната му нужда да превърне в пепел огъня на стрелите.
Направих изчисленията в главата си.
– Остава ни един недостиг. – Прегледах палубата за кафявата коса и слабите крайници, които търсех. – Фирел! – Изкрещях отчаяно.
Герарда се обърна трескаво, търсейки я в морето, но Николай вдигна глава и извика.
– Там!
Фирел стоеше на върха на мачтата с лък в ръка. Тя стреляше толкова последователно, че едва успях да преброя стрелите ѝ, докато изпразваше трите колчана по гърба си. Всеки изстрел уцелваше мишената ѝ в гърдите.
Въздъхнах с облекчение.
Мира насочи кораба към бреговете на Волкар. Флотът на Деймиън трудно щеше да се обърне срещу нас. Наредих на Сенките да приготвят кану. Когато се обърнах, видях онази петролна линия, която едва се виждаше да плува във вълните на морето. След секунди щяхме да сме на нея.
– Пламъци във водата! – Изкрещях с пълно гърло. – Обърнете се!
Мира не задаваше въпроси. Тя завъртя руля.
– Котвата!
Герарда прескочи горната палуба на носа и се приземи върху лоста покрай котвеното колело. Тежкото парче издялан камък падна в морето със звучен плясък. Сенките паднаха на палубата, докато корабът се люшкаше, като едва не бе погълнат от стената от неугасващите пламъци на Деймиън.
Бяхме затворени от две страни. Това беше планът на Деймиън. Войниците му можеха да не се справят с магията ни, но щяха да ни нападнат, щом силите ни се изчерпат.
– Внимавай за повърхността на водата – изкрещях над палубата и в кълбото, което витаеше до устните ми. – Пламъците изглеждат като масло върху морето. Ще забележиш отражението им само при подходяща светлина.
– Ето! – Николай посочи друга линия до нас. Ако войниците запалят пламъците, корабът ще бъде напълно затворен.
Гърбът ми се напрегна, когато забелязах още линии на спящ пламък в морето.
– Ферон, дръж кораба си близо. Те се опитват да ни разделят.
Той нареди на кораба си да отплава за нас и аз затаих дъх. Нищо не можех да направя, ако пламъците на Деймиън погълнеха неговия кораб, както бяха погълнали нашия.
– Стрелците се стремят към капитаните! – Мира заключи количката си и посочи трите черни платна, които се приближаваха. Тя срещна погледа ми и лицето ѝ се сгърчи от объркване. – Какво правиш още тук?
Посочих към стената от пламъци.
– Не мога да отида никъде!
Мръщенето на Мира само се задълбочи.
– Не те изритах в езерото като дете за нищо! – Тя избута стола си до ръба на квартердека. – И нищо не ми пречи да направя същото и сега. – Тя посочи към вълнуващата се вода. – Върви!
– Не мога да те изоставя сега! – Главата ми се разтресе. – Не сме планирали това.
Мира закачи стрела и стреля.
– Планът винаги стига само дотам. Превъзхождаме ги в обучението.
Герарда пусна колчана си и се затича към мен. Тя посочи малкото кану, което Сира вече беше пуснала в морето с екип от Сенки. Те запратиха стрелите си към един от катапултите по палубата на кораба и той се отпусна в морето.
– Те имат това, Кира.
– Някой трябва да дойде с теб. – Килиан пристъпи напред, събувайки мокрите си ботуши.
Герарда скръсти ръце.
– Това ще бъда аз, принцесо.
Нефритените очи на Килиан станаха твърди и за миг си помислих, че ще я удари. Челюстта му пулсираше, докато разравяше кожата по палеца си.
– Кира може да реши.
Погледнах между двамата, преди да посоча Герарда. Устните ѝ се изкривиха нагоре в ехидна усмивка.
– Тя е по-опитния воин – казах, за да облекча разочарованието на Килиан.
– А ако се изтощиш? – Килиан погледна Герарда от ботуша до веждите. – Може ли изобщо да те вдигне?
Герарда се завъртя и ритна Килиан по коленете. Преди той да се е ударил напълно в палубата, тя го вдигна във въздуха и се отдалечи на четири равномерни крачки.
– Ти каза своето – измърмори Килиан, все още легнал върху рамото на Герарда. Тя го пусна върху купчина такелаж.
Сега нямаше как да се заобиколи с кану. Високите стени от пламъци препречваха пътя ни, но Герарда вече се беше решила да плува. Тя закрепи лъка и колчана си на гърба и завърза наметалото си около кръста, за да не се влачи.
Тя ме хвана за ръката и ме издърпа до ръба на палубата.
– С краката напред! – Изкрещя, преди да падне в морето. Погледнах през рамо към Килиан, нефритените му очи блестяха във виолетовите пламъци, но той кимна, доверявайки се на избора, който бях направила.
– Ще защитим кораба – обеща той, докато се гмурках в леденото море.
Гласът на Лаш прозвуча над малкото мехурче, което сега беше прилепнало към ухото ми като капка вода.
– Бъди в безопасност, Кира.
– Изгори ги до основи – отговорих аз.
Той се ухили и запали платната на друг кораб.
Герарда и аз заплувахме колкото се може по-близо до стената от магически пламък. Тя се гмурна под повърхността, за да проучи колко дълбоко под водата са потънали пламъците.
– Тридесет фута дълбочина, – измърмори тя и изплува след минута. – Не можем да губим енергия, опитвайки се да го направим повече от веднъж. Ще трябва да плуваме под водата и на връщане.
Потопих главата си във водата и видях трептящата линия, от която започваха виолетовите пламъци по протежение на канала.
– Вярваш ли ми? – Изплюх солената вода от устните си.
Герарда не се поколеба.
– С живота си.
Хванах я за ръката.
– Гмурни се колкото можеш по-надолу и каквото и да правиш, не ме пускай. – И двете поехме последен дъх, преди да размахаме крака в широки кръгове зад нас, за да се гмурнем под дълбочината на пламъците. После стиснах ръката на Герарда и призовах течението на магията си напред. Налягането се завихри около краката ни, задвижвайки ни напред, без да има нужда да ритаме. Герарда се отпусна в течението, а аз ни задвижих под пламъците и в канала.
Стиснах ръката ѝ и я попитах дали има нужда да излезе на повърхността.
Две стискания назад.
Не.
Продължих да летим през водата, докато дробовете ми не бяха пронизани от хиляди малки ледени остриета и ми се струваше, че ще се пръснат от тежестта на собствената ми кръв. Отпуснах течението и пуснах ръката на Герарда, като ми трябваха и двете ми ръце, за да достигна повърхността, преди да ми свърши въздухът.
Задъхах се, когато пробих морето на ръба на малък полуостров. Димящата снежна планина се извисяваше високо над нас, а западните пристанища на протока бяха далеч зад нас.
– Защо не предложи това по-рано? – Герарда се задъхва.
Вълната скри раменете ми.
– Не знаех, че мога да го направя, докато не опитах.
Плувах, докато ботушите ми не се озоваха на пепелявото дъно на канала. Преплувах водата, докато Герарда плуваше до мен и двете се свлякохме на плажа.
– Мисля, че печата е точно от другата страна на това място. – Посочих нагоре към заснежения скалист бряг, който представляваше преграда между нас и източния край на острова.
Герарда пропълзя до скалите и надникна през ръба.
– Кира, там има поне трийсет кораба и кой знае колко войници, които чакат на острова.
– Няма много места, където да се скриеш. – Посочих пепелявия плаж и заснежените хълмове в подножието на планината. Засада беше малко вероятна.
Герарда развърза кожените ремъци по гърдите си и освободи лъка си.
– Готова ли си?
Кимнах и се изкачих по замръзналата скала зад нея. Герарда се движеше почти толкова тихо, колкото и Сира, през снега. Главата ѝ сканираше във всички посоки като люлка, която се поклаща напред-назад от вятъра.
Посочих в далечината. Герарда все още не можеше да го види, но покрай едно плоско парче сняг имаше печат, направен от тъмносин лед. Хванах костената дръжка на кинжала си и го извадих от ножницата. Приклекнахме и се запътихме към печата с очи, вперени в хоризонта. Все още не се бяха чули рогове и аз се молех това да означава, че сме стигнали първи до печата и не сме били забелязани.
Коленичих на ръба му и Герарда изтръпна, когато той се появи пред нея, а блясъкът се разби като стъкло. Начертах пътя си по паяжината, проектирана и кръговия ръб, докато събирах смелост да започна.
Затворих очи и се надявах, че Ривен ще преживее това, което щях да направя. По кожата ми премина топла тръпка, която се усещаше точно като връзката между нас, сякаш Ривен ми казваше да го направя.
Една просека по земята ме накара да се завъртя на коляно. Гръдният ми кош се надигна, когато вдигнах кинжала във въздуха.
Герарда поклати глава и заби още едно късо острие в леда около мен.
– В случай, че ни трябват – каза тя през рамо. Дръжките стърчаха на височината на кръста, готови да се хванат, ако се окажем нападнати.
Наклоних глава, оценявайки стратегията на Герарда. Без значение къде се намирах при разчупването на печата, щях да бъда на една ръка разстояние от оръжие.
– Занимай се с това – призова Герарда, като посочи с брадичка печата.
Поех си последен дъх и забих червения си кинжал в леда. Студеният натиск издърпа ръката ми, докато не се почувствах така, сякаш крайника ми бе погълнат от планината. Първо прорязах кръглия ръб на печата, усещайки как силите ми се изчерпват, докато острието ми се движи през леда. Огънят под кожата ми изгаряше по ръката ми, докато вихърът се стоварваше върху гърдите ми. Сякаш магията ми се бореше с мен, молеше ме да не продължавам, но аз упорствах.
Пресякох втората от осемте пресичащи се линии, когато нещо ме удари по тила. Зрението ми се замъгли, но видях как Герарда отблъсква двама войници, облечени в черно. Най-високият от тях беше голям почти колкото Лаш и имаше дълго наметало, което се развяваше в нощния въздух.
На светлината на факлата, която държеше в дебелата си ръка, блестеше сребърен щит.
Арсеналът на Деймиън беше тук.
Обърнах глава, а ръката ми все още беше притисната към острието, и видях друга маскирана фигура, която стоеше над мен с дебело парче лед в ръка.
– Направи ли си труда Деймиън да научи името ти, преди да те нарече Кинжал? – Погледнах сребърната закопчалка на врата му. Вдигнах поглед и се отдръпнах от ужас, когато осъзнах, че лявото му око е напълно черно. Не от отпуснат юмрук, а от магия. Зеленият оттенък на другото му око беше изчезнал, както и бялото около него, нямаше нищо друго освен черно и малка зеница с цвят на кехлибар.
По гърба ми преминаха ледени тръпки. Новият Кинжал имаше белег, който пресичаше устната му. Тя побеляваше, когато той се намръщваше. Той прокара ръка през рижавите си къдрици и отпи от малка колба. Изплю глътката си на земята, оставяйки уловената ми ръка тъмна и лепкава.
Устните му се изкривиха в хищна усмивка.
– Те ще пеят песни за това как Хенрис е убил Прогоненото Острие.
Направих това, което се надявах да е отчаян, ужасен поглед, докато призовавах всяка последна частица от силата, която не беше изцедена от печата. Хенрис извади меча си от ножницата.
– Имаш ли някакви последни думи, които да кажеш на моя крал?
Трепнах невинно с мигли.
– Имам малко за теб.
Веждите на Хенрис се повдигнаха и мечът му се спря над главата му.
– Пей за мен. – Оставих бурната сила в гърдите ми да се спуска по ръката ми като лек бриз. Тя се завъртя в плътна примка, толкова малка, че Хенрис едва я видя, докато не увисна точно над гърлото му.
Той отвори уста, за да изкрещи, но това беше всичко, от което се нуждаех. Ускорих темпото на малката вихрушка и изтръгнах живота от дробовете му. Той се задуши от изтичащия от тялото му въздух и се срина на колене. Ръцете му се хванаха за въжето на гърлото, което го нямаше, без да разбира какво се случва с него.
Не спрях, докато червената кръв не се разпръсна по снега и Хенрис не легна мъртъв на ръба на печата.
Тялото ми се сгърчи. Обърнах се и видях как Герарда напада Щита. Тя скочи, обви краката си около раменете му, след което се извиси над главата му. Видях само един сребрист отблясък, а после ножът на Герарда стърчеше от окото му. Тя се отблъсна от раменете му, въртейки се във въздуха, докато той се приземи в кървавия сняг до другарите си.
Герарда едва си поемаше дъх, докато гърдите ми се надигаха.
– Чакаха те да започнеш – каза тя със свити над зъбите си устни.
Поклатих глава пред собствената си глупост.
– Те имаха само представа къде се намира. Нямаше как да разберат, докато не разбих блясъка.
Герарда ритна ботуша му.
– Очите им.
– Сигурна съм, че е един от експериментите на Деймиън. – Свлякох се на земята, без да знам колко дълго още ще мога да говоря.
Очите на Герарда се разшириха и тя започна да опразва джобовете на Щита. Тя извади малък кинжал с черно острие и кървавочервена дръжка.
– Кървав камък – прошепна тя.
– Запази го. – Извиках, докато премествах острието си още три сантиметра по протежение на печата. – Сигурно така Деймиън си е мислил, че може да го счупи.
Герарда пъхна острието в колана си.
– Кира, ти кървиш.
Избърсах носа си със свободната си ръка, но не изразходвах енергията си, за да отговоря. Трябваше ми цялата, за да завърша отпечатването. Герарда обикаляше по периметъра, като наблюдаваше хоризонта за още войници, които да се катерят по насипа или по брега.
– Остава само един ред – прошепна Герарда и ме подкани да продължа.
Челюстта ми се сви и китката ми се разтресе по земята. Зрението ми се замъгли, а от устата ми се изля пяна от жлъчка. Щях да пусна острието, ако печатът ми позволяваше, вместо това крайниците ми се разтресоха силно, докато Герарда изкрещя името ми.
Само отчасти осъзнах, че тя стъпи върху печата, като внимаваше да не наруши сребърната течност, и обгърна ръката си върху моята. Усетих как печатът поема силата ѝ, докато тя избутваше ръката ми напред. Очите ми се затвориха и главата ми експлодира от болка, но Герарда продължи.
В далечината прозвуча боен рог.
– Какво става? – Изсумтях.
Герарда изстена, но усетих как главата ѝ се измести, докато ни избутваше още един сантиметър по земята.
– Корабите се движат около острова, за да помогнат на останалите. Ако не побързаме, няма да успеем да ги изпреварим.
Очите ми се отвориха и от носа на Герарда потече кехлибарена кръв. Печатът изчерпваше нейния източник на живот много по-бързо, отколкото моя. Отворих уста, за да ѝ кажа да спре, но не дойдоха никакви думи. Така или иначе щяха да са безполезни, защото притегателната сила на печата не беше достатъчно силна, за да се пребори с нея.
Герарда пропълзя напред, като някак си не наруши острието, и дръпна острието в последния разрез. Тя се изкашля и от устата ѝ бликна кръв. Ръката ѝ падна от моята и печатът стана златен.
Някак си намерих сили да издърпам острието и го покрих с дебелия слой кръв, който покриваше врата ми. Герарда изхриптя на земята до мен, когато забих кървавия кинжал в земята, а светкавица от светлина прелетя над морето и превърна брега в лед.