Мелиса Блеър – Книга 3 – Порочна игра ЧАСТ 41

ГЛАВА 40

Пристгнахме малко преди разсъмване с черни платна на хоризонта. Тридесет кораба обикаляха източната страна на острова и знаех, че ще намерим още по западния бряг. Герарда и Сира ме заобиколиха от двете ми страни.
– Както и очаквахме. – Герарда прецени с далекоглед оръдията и стрелците по корабите. – Най-добрият ни залог е да минем през канала и да се надяваме, че ще успеем да изведем корабите си, преди останалата част от флота да ни приближи.
Взех далекогледа за себе си.
– Колко време ще отнеме на останалите да обиколят? – На всеки кораб имаше по двеста войници по палубата и още толкова, които чакаха по брега.
– За щастие ветровете са срещу тях. – Герарда закачи далекогледа на колана си. – Най-много час.
Кимнах.
– Тогава първо трябва да обезвредим корабите им. Да пробием линията. След това аз ще вляза, а останалите ще се справят със заплахата по брега. – Кимнах на Сира, която все още държеше далекогледа на окото си. – Виждаш ли тези оръдия? – На плажа бяха подредени големи механични лъкове със стрели, дълги колкото най-високия смъртен и по-дебели от ръката му.
Сира стисна челюстта си и кимна.
– Деймиън ги е снабдил със стъклени крушки. Трябва да предположим, че са пълни с някое от новите му изобретения.
Стиснах зъби.
– Виолетов пламък. – Течността в чашата беше с тъмнолилав цвят.
Сира сложи ръка на рамото ми.
– Няма да нападаме града им, Кира. Трябва само да се задържим за един час и да гарантираме, че корабите им няма да могат да ни последват до дома.
Герарда се засмя.
– Само?
– Мисли за това като за шанс да засенчиш Кира. – Сира вдигна вежди.
Герарда се усмихна.
– Това ме кара да се чувствам по-добре.
Сира кимна на първото слънце, изгряло над западния хоризонт.
– Няма да намерим по-добро прикритие от това.
Кимнах и взех шишенцето с вода, което ми беше дал Николай. То беше наситено със същите аурични вихри като прага на портала, който плуваше вътре в буркана. Герарда стъпи върху едно малко феено топче и остави светлината да проблесне веднъж, преди да я угаси отново. Сигнал за другите кораби да подготвят собствените си бутилки.
Излях течността в дървен постамент до корабното колело. Имаше три вдлъбнати кръга, между които да разделя водата. Завъртях пръста си във всеки басейн по три пъти, докато в единия се появиха лицата на Еларан и Мира, а в другия – на Ферон и Лаш.
– Слънчевата светлина ще ни даде предимство, след като хвърля мъглата. – Погледнах надолу към кимащите им лица. – Ферон и Лаш, това ще бъде вашият шанс да обезвредите
колкото се може повече от техните кораби. Ще атакуваме платната им и ще изпратим оръжията им в морето.
Обърнах се към Мира и Еларан.
– Няма да пусна мъглата, докато оръжията на Николай не се окажат в обсега. Когато хоризонтът се проясни, бъдете готови да стреляте.
Те кимнаха, когато главата на Николай се появи в басейна им.
– Зарязахме стрелите на десния борд на кораба и всеки вал на стрелата е покрит с масло. Ти и Лаш трябва само да ги запалите. Запазете магията си.
И двамата кимнахме и Николай изсипа още едно вещество в басейна си. Водата бълбукаше със златиста светлина, след което се издигна във въздуха като феерична светлина. Тя се развълнува и се раздели на две кълба, а после и те се разделиха. И пак, и пак, докато басейните се превърнаха в малки капчици, които висяха във въздуха.
Два от тях се носеха край ухото ми и чувах шепота на Мира и останалите, а третият се носеше край устните ми. Магията щеше да трае малко по-малко от час, което ни даваше време да общуваме с лекота между трите кораба.
Поне в това отношение имахме предимство.
– Отвори платната – наредих аз. Звукът на три гигантски платна, спуснати ниско, отекна зад гърба ми, когато вдигнах ръцете си и издърпах морето във въздуха, скривайки хоризонта в утринна мъгла. Слънчевата светлина щеше да затрудни виждането на платната ни през гъстата мъгла, докато не се окажем в обсега на техните кораби.
Веждите ми трепереха, докато поддържах мъглата около трите съда и отвъд тях, докато призовавах тази вихрена сила напред в гърдите си. Направих три вечни порива и ги изпратих в платната на всеки кораб. Движехме се през водата като острие, безшумно и смъртоносно.
– Оръжейниците в готовност – прошепнах, като оставих мъглата да се разсее с малка част. Не достатъчно, за да разкрие позицията ни, но достатъчно, за да видим черните платна, които се приближаваха към хоризонта. Обърнах се надясно и видях Ферон на кърмата на кораба. Беше седнал на дървен стол, а бастунът му беше вързан за бедрото.
Когато черните платна се приближиха достатъчно, за да се види блестящата емблема, зашита в тях, Ферон се изправи и се обърна към мен.
Очите му бяха ярковиолетови и светеха в далечината.
Кимнах и той вдигна ръце.
Нямаше връщане назад.
Откъм морето се разнесе дълбок тътен, подобен на далечна гръмотевица. Спокойната повърхност започна да се вълнува – единственото предупреждение, което корабите на Деймиън имаха, преди от морето да изригнат три гигантски скални стълба.
Ферон беше хитър в използването на силата си. Всяка кула от морското дъно се издигаше точно под един от най-големите кораби, разбиваше корпуса му като стъкло и изпращаше батальона му в бушуващата вода. Той махна с ръка и кулите паднаха, като се стовариха върху платната и палубите на корабите до тях.
Ферон бе успял да унищожи седем от тридесетте кораба с една атака, но изчерпването на силите му вече се усещаше. Той седна и избърса потта от челото си.
От димящата планина се разнесе боен рог. Войниците може и да не можеха да ни видят, но знаеха, че сме тук.
– В обсега сме. – Гласът на Николай прозвуча в ухото ми.
Килиан вдигна ръка и издаде заповедта.
– Стрелците и снарядите да са готови. – Той пусна ръката си и аз пуснах воала от мъгла около нас.
В далечината избухнаха оръдия. Мира отклони кораба си наляво, избягвайки ударите им и едновременно с това подреждайки собствените ни оръжия.
– Огън! – Заповяда Килиан, докато Ферон използваше силата си, за да предпази корабите ни от техните оръдейни удари. Големите ни стрели прелетяха над земната стена между нас. Разпръснах поривите си, като оставих всеки кораб да се изкачи на брега, и се изкачих до орловото гнездо.
Няколко стрели паднаха в морето, на косъм от целта си. Някои от тях паднаха на палубите на корабите им. Усмихнах се, докато войниците ликуваха, без да осъзнават колко голяма е опасността за тях. Лаш изпука кокалчетата на пръстите си в гнездото до мен и махна с ръка.
Стрелите се запалиха бавно, като свещи, които се разпалват след вятър. Маслото оживяваше покрай всяка стрела и се нажежаваше до бяло, достатъчно, за да запали мокрото дърво и такелажа. Мъжете крещяха за кофи с вода, за да потушат пламъците, но с тласък от собствените ми огнени сили те се разпространиха към мачтите и двадесет и три станаха двадесет.
Ферон спусна щита си точно когато кърмата на корабите се приближи до него. В небето се издигна бараж от стрели, които летяха към нас като ято заострени черни птици. Изчаках, докато започнат да се спускат към нас, и използвах един силен порив, за да ги отклоня от курса.
Мира отвори платна и изпревари средния ми кораб. Ферон я последва, докато войниците на Деймиън подготвяха нова атака. Вдигнах мъгла около най-близките черни платна, засенчвайки целта им. Сенките заредиха още веднъж механичните лъкове на Николай и след това забиха по три стрели.
Килиан даде заповед да стреляме и ние изпратихме върху тях нашето ято смъртоносни птици. Лаш запали стрелите една по една и още два кораба бяха подпалени. Войниците им скочиха в мятащата се вода, преди да успеем да подкладем пламъците, както направихме с първите кораби.
Ферон се изправи от стола си и затвори очи. Когато ги отвори, от водата се развиха дебели нишки водорасли и се увиха около вратовете на войниците. Задушаваха ги като пипала, а други повличаха към дълбините.
Бяхме превзели половината от корабите от тази страна на града. Сега оставаше само да направим достатъчно широка пролука, за да мога да пресека прага.
Мира отново завъртя рязко кораба си и Николай изстреля една от по-големите си стрели. Тя прониза корпуса на най-близкия кораб и постави котва със същите шипове, които беше използвал онази нощ в Силстра. Едно въже свърза двата им кораба и аз напълних платното на Мира с необходимата ѝ сила.
Нейната лодка пое водачеството на малката ни флотилия, като вкара един от корабите на Деймиън в корпуса на друг. Кърмата му проби дървото със силно скърцане. Еларан изчака, докато счупеният кораб се обърне достатъчно, за да зададе курс към трети, и преряза въжето изцяло.
Корабът на Ферон беше достатъчно близо до останалите, за да могат вражеските стрели да паднат върху палубите им. Пирмийт стоеше на мачтата с дълъг лък, висок почти колкото него. Той насочи по пет стрели наведнъж, като с всяка от тях улучаваше по един войник.
Лаш изпепели стрелите на врага, преди да достигнат платната им или да пронижат гърдите на елверинците.
Раменете ми се отпуснаха, докато възприемах разрушенията. Успешно бяхме унищожили корабите по средата и създадохме достатъчно широко пространство, за да може кануто ми да се промуши необезпокоявано.
Скочих от орловото гнездо и използвах въже, за да забавя падането си. Точно когато краката ми удариха палубата, в далечината нещо заискри и отвъд морето се чу силно съскане. Кръвта ми се смрази, мислейки, че под кораба ни има някаква древна змия, но вместо това морето бе озарено от пурпурен пламък.
Покрай водата се разгоря виолетова огнена линия и аз забелязах блясъка пред всеки от корабите на Деймиън. Ето защо те не пресичаха прага на канала. Имаха други средства за налагането му.
– Герарда, върни се! – Изкрещях, но беше твърде късно. Пламъците се възпламениха под нас като запален фитил и корабът се взриви на две.
Водата изпълни дробовете ми, когато ме хвърлиха в морето. Изплувах на повърхността и видях зелените платна на един кораб, осветени от лилав пламък. Главите на Сенките изплуваха от западната страна на стената от пламъци, докато другите ни два кораба се намираха на изток.
– Не мога да контролирам пламъците. – Гласът на Лаш прозвуча в ухото ми. Бях благодарна, че водните кълба не се бяха разтворили в момента, в който докоснах морето. – Те са твърде силни и твърде диви.
– Тогава ще плувам под водата. – Позволих на силата, която се надигаше в корема ми, и водата около мен се размърда, докато не ме издигна от морето. Сенките ме погледнаха, когато с жест им представих плана си. Когато те кимнаха, аз се гмурнах от високата си точка по повърхността и ние заплувахме надолу.
Пламъците се спуснаха в повърхността на водата достатъчно дълбоко, така че някои от Сенките трябваше да се освободят от наметалата си, за да потънат достатъчно ниско.
Задъхах се, когато излязох на повърхността от другата страна, а косата ми изсъхна под въздействието на топлината от замърсените пламъци на Деймиън. Ферон издърпваше Сенките на кораба си с помощта на тревите, докато аз ги избутвах на палубата на Мира с вълните си.
Килиан ме хвана за рамото, като спря за миг, за да се увери, че не съм ранена. Нефритените му очи бяха пълни с тревога, докато не стиснах китката му.
– Трябва да тръгнеш сега. – Думите му се накъсваха от вълнението на вълните.
Тласнах ни към въжената стълба покрай кораба на Мира. Герарда и Сира вече се качваха на палубата, докато Врейл и Николай издърпваха Сенките през перваза.
– Всички ли са на разположение? – Попитах Еларан и тези на другия кораб.
Герарда вече беше започнала да брои.
– Тук имаме осемдесет и трима души.
– Шестдесет и едно тук. – Рапортът на Лаш бе прекъснат от внезапната му нужда да превърне в пепел огъня на стрелите.
Направих изчисленията в главата си.
– Остава ни един недостиг. – Прегледах палубата за кафявата коса и слабите крайници, които търсех. – Фирел! – Изкрещях отчаяно.
Герарда се обърна трескаво, търсейки я в морето, но Николай вдигна глава и извика.
– Там!
Фирел стоеше на върха на мачтата с лък в ръка. Тя стреляше толкова последователно, че едва успях да преброя стрелите ѝ, докато изпразваше трите колчана по гърба си. Всеки изстрел уцелваше мишената ѝ в гърдите.
Въздъхнах с облекчение.
Мира насочи кораба към бреговете на Волкар. Флотът на Деймиън трудно щеше да се обърне срещу нас. Наредих на Сенките да приготвят кану. Когато се обърнах, видях онази петролна линия, която едва се виждаше да плува във вълните на морето. След секунди щяхме да сме на нея.
– Пламъци във водата! – Изкрещях с пълно гърло. – Обърнете се!
Мира не задаваше въпроси. Тя завъртя руля.
– Котвата!
Герарда прескочи горната палуба на носа и се приземи върху лоста покрай котвеното колело. Тежкото парче издялан камък падна в морето със звучен плясък. Сенките паднаха на палубата, докато корабът се люшкаше, като едва не бе погълнат от стената от неугасващите пламъци на Деймиън.
Бяхме затворени от две страни. Това беше планът на Деймиън. Войниците му можеха да не се справят с магията ни, но щяха да ни нападнат, щом силите ни се изчерпат.
– Внимавай за повърхността на водата – изкрещях над палубата и в кълбото, което витаеше до устните ми. – Пламъците изглеждат като масло върху морето. Ще забележиш отражението им само при подходяща светлина.
– Ето! – Николай посочи друга линия до нас. Ако войниците запалят пламъците, корабът ще бъде напълно затворен.
Гърбът ми се напрегна, когато забелязах още линии на спящ пламък в морето.
– Ферон, дръж кораба си близо. Те се опитват да ни разделят.
Той нареди на кораба си да отплава за нас и аз затаих дъх. Нищо не можех да направя, ако пламъците на Деймиън погълнеха неговия кораб, както бяха погълнали нашия.
– Стрелците се стремят към капитаните! – Мира заключи количката си и посочи трите черни платна, които се приближаваха. Тя срещна погледа ми и лицето ѝ се сгърчи от объркване. – Какво правиш още тук?
Посочих към стената от пламъци.
– Не мога да отида никъде!
Мръщенето на Мира само се задълбочи.
– Не те изритах в езерото като дете за нищо! – Тя избута стола си до ръба на квартердека. – И нищо не ми пречи да направя същото и сега. – Тя посочи към вълнуващата се вода. – Върви!
– Не мога да те изоставя сега! – Главата ми се разтресе. – Не сме планирали това.
Мира закачи стрела и стреля.
– Планът винаги стига само дотам. Превъзхождаме ги в обучението.
Герарда пусна колчана си и се затича към мен. Тя посочи малкото кану, което Сира вече беше пуснала в морето с екип от Сенки. Те запратиха стрелите си към един от катапултите по палубата на кораба и той се отпусна в морето.
– Те имат това, Кира.
– Някой трябва да дойде с теб. – Килиан пристъпи напред, събувайки мокрите си ботуши.
Герарда скръсти ръце.
– Това ще бъда аз, принцесо.
Нефритените очи на Килиан станаха твърди и за миг си помислих, че ще я удари. Челюстта му пулсираше, докато разравяше кожата по палеца си.
– Кира може да реши.
Погледнах между двамата, преди да посоча Герарда. Устните ѝ се изкривиха нагоре в ехидна усмивка.
– Тя е по-опитния воин – казах, за да облекча разочарованието на Килиан.
– А ако се изтощиш? – Килиан погледна Герарда от ботуша до веждите. – Може ли изобщо да те вдигне?
Герарда се завъртя и ритна Килиан по коленете. Преди той да се е ударил напълно в палубата, тя го вдигна във въздуха и се отдалечи на четири равномерни крачки.
– Ти каза своето – измърмори Килиан, все още легнал върху рамото на Герарда. Тя го пусна върху купчина такелаж.
Сега нямаше как да се заобиколи с кану. Високите стени от пламъци препречваха пътя ни, но Герарда вече се беше решила да плува. Тя закрепи лъка и колчана си на гърба и завърза наметалото си около кръста, за да не се влачи.
Тя ме хвана за ръката и ме издърпа до ръба на палубата.
– С краката напред! – Изкрещя, преди да падне в морето. Погледнах през рамо към Килиан, нефритените му очи блестяха във виолетовите пламъци, но той кимна, доверявайки се на избора, който бях направила.
– Ще защитим кораба – обеща той, докато се гмурках в леденото море.
Гласът на Лаш прозвуча над малкото мехурче, което сега беше прилепнало към ухото ми като капка вода.
– Бъди в безопасност, Кира.
– Изгори ги до основи – отговорих аз.
Той се ухили и запали платната на друг кораб.
Герарда и аз заплувахме колкото се може по-близо до стената от магически пламък. Тя се гмурна под повърхността, за да проучи колко дълбоко под водата са потънали пламъците.
– Тридесет фута дълбочина, – измърмори тя и изплува след минута. – Не можем да губим енергия, опитвайки се да го направим повече от веднъж. Ще трябва да плуваме под водата и на връщане.
Потопих главата си във водата и видях трептящата линия, от която започваха виолетовите пламъци по протежение на канала.
– Вярваш ли ми? – Изплюх солената вода от устните си.
Герарда не се поколеба.
– С живота си.
Хванах я за ръката.
– Гмурни се колкото можеш по-надолу и каквото и да правиш, не ме пускай. – И двете поехме последен дъх, преди да размахаме крака в широки кръгове зад нас, за да се гмурнем под дълбочината на пламъците. После стиснах ръката на Герарда и призовах течението на магията си напред. Налягането се завихри около краката ни, задвижвайки ни напред, без да има нужда да ритаме. Герарда се отпусна в течението, а аз ни задвижих под пламъците и в канала.
Стиснах ръката ѝ и я попитах дали има нужда да излезе на повърхността.
Две стискания назад.
Не.
Продължих да летим през водата, докато дробовете ми не бяха пронизани от хиляди малки ледени остриета и ми се струваше, че ще се пръснат от тежестта на собствената ми кръв. Отпуснах течението и пуснах ръката на Герарда, като ми трябваха и двете ми ръце, за да достигна повърхността, преди да ми свърши въздухът.
Задъхах се, когато пробих морето на ръба на малък полуостров. Димящата снежна планина се извисяваше високо над нас, а западните пристанища на протока бяха далеч зад нас.
– Защо не предложи това по-рано? – Герарда се задъхва.
Вълната скри раменете ми.
– Не знаех, че мога да го направя, докато не опитах.
Плувах, докато ботушите ми не се озоваха на пепелявото дъно на канала. Преплувах водата, докато Герарда плуваше до мен и двете се свлякохме на плажа.
– Мисля, че печата е точно от другата страна на това място. – Посочих нагоре към заснежения скалист бряг, който представляваше преграда между нас и източния край на острова.
Герарда пропълзя до скалите и надникна през ръба.
– Кира, там има поне трийсет кораба и кой знае колко войници, които чакат на острова.
– Няма много места, където да се скриеш. – Посочих пепелявия плаж и заснежените хълмове в подножието на планината. Засада беше малко вероятна.
Герарда развърза кожените ремъци по гърдите си и освободи лъка си.
– Готова ли си?
Кимнах и се изкачих по замръзналата скала зад нея. Герарда се движеше почти толкова тихо, колкото и Сира, през снега. Главата ѝ сканираше във всички посоки като люлка, която се поклаща напред-назад от вятъра.
Посочих в далечината. Герарда все още не можеше да го види, но покрай едно плоско парче сняг имаше печат, направен от тъмносин лед. Хванах костената дръжка на кинжала си и го извадих от ножницата. Приклекнахме и се запътихме към печата с очи, вперени в хоризонта. Все още не се бяха чули рогове и аз се молех това да означава, че сме стигнали първи до печата и не сме били забелязани.
Коленичих на ръба му и Герарда изтръпна, когато той се появи пред нея, а блясъкът се разби като стъкло. Начертах пътя си по паяжината, проектирана и кръговия ръб, докато събирах смелост да започна.
Затворих очи и се надявах, че Ривен ще преживее това, което щях да направя. По кожата ми премина топла тръпка, която се усещаше точно като връзката между нас, сякаш Ривен ми казваше да го направя.
Една просека по земята ме накара да се завъртя на коляно. Гръдният ми кош се надигна, когато вдигнах кинжала във въздуха.
Герарда поклати глава и заби още едно късо острие в леда около мен.
– В случай, че ни трябват – каза тя през рамо. Дръжките стърчаха на височината на кръста, готови да се хванат, ако се окажем нападнати.
Наклоних глава, оценявайки стратегията на Герарда. Без значение къде се намирах при разчупването на печата, щях да бъда на една ръка разстояние от оръжие.
– Занимай се с това – призова Герарда, като посочи с брадичка печата.
Поех си последен дъх и забих червения си кинжал в леда. Студеният натиск издърпа ръката ми, докато не се почувствах така, сякаш крайника ми бе погълнат от планината. Първо прорязах кръглия ръб на печата, усещайки как силите ми се изчерпват, докато острието ми се движи през леда. Огънят под кожата ми изгаряше по ръката ми, докато вихърът се стоварваше върху гърдите ми. Сякаш магията ми се бореше с мен, молеше ме да не продължавам, но аз упорствах.
Пресякох втората от осемте пресичащи се линии, когато нещо ме удари по тила. Зрението ми се замъгли, но видях как Герарда отблъсква двама войници, облечени в черно. Най-високият от тях беше голям почти колкото Лаш и имаше дълго наметало, което се развяваше в нощния въздух.
На светлината на факлата, която държеше в дебелата си ръка, блестеше сребърен щит.
Арсеналът на Деймиън беше тук.
Обърнах глава, а ръката ми все още беше притисната към острието, и видях друга маскирана фигура, която стоеше над мен с дебело парче лед в ръка.
– Направи ли си труда Деймиън да научи името ти, преди да те нарече Кинжал? – Погледнах сребърната закопчалка на врата му. Вдигнах поглед и се отдръпнах от ужас, когато осъзнах, че лявото му око е напълно черно. Не от отпуснат юмрук, а от магия. Зеленият оттенък на другото му око беше изчезнал, както и бялото около него, нямаше нищо друго освен черно и малка зеница с цвят на кехлибар.
По гърба ми преминаха ледени тръпки. Новият Кинжал имаше белег, който пресичаше устната му. Тя побеляваше, когато той се намръщваше. Той прокара ръка през рижавите си къдрици и отпи от малка колба. Изплю глътката си на земята, оставяйки уловената ми ръка тъмна и лепкава.
Устните му се изкривиха в хищна усмивка.
– Те ще пеят песни за това как Хенрис е убил Прогоненото Острие.
Направих това, което се надявах да е отчаян, ужасен поглед, докато призовавах всяка последна частица от силата, която не беше изцедена от печата. Хенрис извади меча си от ножницата.
– Имаш ли някакви последни думи, които да кажеш на моя крал?
Трепнах невинно с мигли.
– Имам малко за теб.
Веждите на Хенрис се повдигнаха и мечът му се спря над главата му.
– Пей за мен. – Оставих бурната сила в гърдите ми да се спуска по ръката ми като лек бриз. Тя се завъртя в плътна примка, толкова малка, че Хенрис едва я видя, докато не увисна точно над гърлото му.
Той отвори уста, за да изкрещи, но това беше всичко, от което се нуждаех. Ускорих темпото на малката вихрушка и изтръгнах живота от дробовете му. Той се задуши от изтичащия от тялото му въздух и се срина на колене. Ръцете му се хванаха за въжето на гърлото, което го нямаше, без да разбира какво се случва с него.
Не спрях, докато червената кръв не се разпръсна по снега и Хенрис не легна мъртъв на ръба на печата.
Тялото ми се сгърчи. Обърнах се и видях как Герарда напада Щита. Тя скочи, обви краката си около раменете му, след което се извиси над главата му. Видях само един сребрист отблясък, а после ножът на Герарда стърчеше от окото му. Тя се отблъсна от раменете му, въртейки се във въздуха, докато той се приземи в кървавия сняг до другарите си.
Герарда едва си поемаше дъх, докато гърдите ми се надигаха.
– Чакаха те да започнеш – каза тя със свити над зъбите си устни.
Поклатих глава пред собствената си глупост.
– Те имаха само представа къде се намира. Нямаше как да разберат, докато не разбих блясъка.
Герарда ритна ботуша му.
– Очите им.
– Сигурна съм, че е един от експериментите на Деймиън. – Свлякох се на земята, без да знам колко дълго още ще мога да говоря.
Очите на Герарда се разшириха и тя започна да опразва джобовете на Щита. Тя извади малък кинжал с черно острие и кървавочервена дръжка.
– Кървав камък – прошепна тя.
– Запази го. – Извиках, докато премествах острието си още три сантиметра по протежение на печата. – Сигурно така Деймиън си е мислил, че може да го счупи.
Герарда пъхна острието в колана си.
– Кира, ти кървиш.
Избърсах носа си със свободната си ръка, но не изразходвах енергията си, за да отговоря. Трябваше ми цялата, за да завърша отпечатването. Герарда обикаляше по периметъра, като наблюдаваше хоризонта за още войници, които да се катерят по насипа или по брега.
– Остава само един ред – прошепна Герарда и ме подкани да продължа.
Челюстта ми се сви и китката ми се разтресе по земята. Зрението ми се замъгли, а от устата ми се изля пяна от жлъчка. Щях да пусна острието, ако печатът ми позволяваше, вместо това крайниците ми се разтресоха силно, докато Герарда изкрещя името ми.
Само отчасти осъзнах, че тя стъпи върху печата, като внимаваше да не наруши сребърната течност, и обгърна ръката си върху моята. Усетих как печатът поема силата ѝ, докато тя избутваше ръката ми напред. Очите ми се затвориха и главата ми експлодира от болка, но Герарда продължи.
В далечината прозвуча боен рог.
– Какво става? – Изсумтях.
Герарда изстена, но усетих как главата ѝ се измести, докато ни избутваше още един сантиметър по земята.
– Корабите се движат около острова, за да помогнат на останалите. Ако не побързаме, няма да успеем да ги изпреварим.
Очите ми се отвориха и от носа на Герарда потече кехлибарена кръв. Печатът изчерпваше нейния източник на живот много по-бързо, отколкото моя. Отворих уста, за да ѝ кажа да спре, но не дойдоха никакви думи. Така или иначе щяха да са безполезни, защото притегателната сила на печата не беше достатъчно силна, за да се пребори с нея.
Герарда пропълзя напред, като някак си не наруши острието, и дръпна острието в последния разрез. Тя се изкашля и от устата ѝ бликна кръв. Ръката ѝ падна от моята и печатът стана златен.
Някак си намерих сили да издърпам острието и го покрих с дебелия слой кръв, който покриваше врата ми. Герарда изхриптя на земята до мен, когато забих кървавия кинжал в земята, а светкавица от светлина прелетя над морето и превърна брега в лед.

Назад към част 40

Анет Мари – Книга 2 – Тъкането на сенките – ЧАСТ 30

КЛИО

Клио стисна дръжката на вътрешната врата и се зачуди дали не е трябвало сама да шофира колата. Ако тя загинеше в катастрофа, кой щеше да спаси Лире?
Пайпър се усмихна яростно, стиснала волана, докато колата се движеше по улиците и избягваше боклуците. В града бяха останали толкова малко движещи се превозни средства, че другите участници в движението не представляваха проблем, но Клио все още се страхуваше за живота си.
– Сигналът все още ли е на право? – Попита Пайпър, като натисна спирачките, за да заобиколи един контейнер за смет, който стърчеше на улицата.
– Да – задъхано изрече Клио, стиснала колана си. – Трябва да намалиш скоростта. Трябва да се приближим предпазливо.
Пайпър отпусна педала на газта, а младото ѝ лице засия.
– Не е много далеч, нали?
– Не много. – Пулсът в главата на Клио ставаше все по-силен и идваше от точка, която се намираше точно пред нея. – Почти сме там.
Пайпър намали скоростта на колата и се хвана за волана.
– Как ще спасиш инкуба?
– Все още не знам.
– Можеш ли да се справиш сама?
Виждайки накъде точно се насочва въпроса на момичето, Клио кимна твърдо.
– Ще разбера.
– Не е ли по-добре да имаш резервен вариант?
Тя погледна Пайпър със строг поглед.
– Демоните, които държат приятеля ми, са опитни потребители на магии. Ти не можеш да ми помогнеш.
В очите на Пайпър се появи болка и лицето ѝ се сгърчи.
– Сигурна съм, че можеш да се биеш – добави Клио бързо. – Но ще ти трябва много магия, за да имаш някакъв шанс срещу тези демони.
Пайпър сви челюстта си.
– Откъде знаеш, че нямам магия?
– Аз… мога да кажа.
– Аз съм хемон – промълви тя рязко. – Би трябвало да имам магия.
Клио не знаеше какво да каже. Момичето може и да беше хемон, но аурата ѝ далеч не беше нормална.
Пътят свършваше на Т-образно кръстовище, а точно пред него имаше гъсталак от дървета с павирана алея, която изчезваше в тъмнината.
Пайпър спря колата и се вгледа в парка.
– Да заобиколя ли?
– Не. – Сигналът за проследяване заби в черепа ѝ. – Това е достатъчно близо.
Пайпър посегна към ключа в запалването.
– Мога…
Клио хвана ръката на момичето и я спря да изключи двигателя.
– Ще се обърнеш и ще се прибереш у дома. Не искаш да изгубиш чиракуването си, нали?
В погледа ѝ проблесна тревога, сякаш никога не беше обмисляла тази възможност.
Клио откопча колана и бутна вратата.
– Направо към консулството, добре?
– Добре. – Пайпър се наведе настрани, за да наблюдава как Клио излиза. – Бъди внимателна, Клио.
– Ще го направя. – С успокояваща усмивка тя затвори вратата и излезе на тротоара.
Пайпър насочи колата в тесен обратен завой, след което двигателя се завъртя и тя потегли обратно по пътя. Клио изчака, за да се увери, че момичето няма да спре и да се обърне отново, след което се изправи пред потъналия в нощна светлина парк.
Сърцето ѝ заби болезнено в гърдите. Докосвайки гърлото си, тя направи маскировъчно заклинание върху себе си, след което тръгна напред с бърза крачка. Пътеката се виеше на зиг заг между дърветата, тиха и пуста. Заклинанието за проследяване я призоваваше да продължи напред, като забиваше толкова силно в главата ѝ, че почти искаше да го деактивира. Но не и сега.
Тя стигна до края на дърветата, когато нещо шумно плисна, последвано от мокра кашлица. Пред нея се издигаше мемориална стена. Едва дишайки, тя се промъкна до ръба и надникна зад нея.
Първото нещо, което видя, беше гърба на Бастиан. Той седеше на дървен стол, който съвсем не беше на мястото си в разпадащия се парк, с лице към рушащ се фонтан. Шестима демони с червени коси и татуировки стояха на ръба на фонтана и тя нямаше нужда от аспера си, за да разбере, че това са химерните му бодигардове.
В краката им до фонтана беше паднал Лире, с превръзка на очите и вода, която капеше от брадичката му, докато той кашляше силно. Конвулсии разтърсваха тялото му, сякаш беше вдишал цяла кофа вода.
– Колко време още, Лире? – Попита Бастиан с до болка познатия си спокоен глас. – Следващият кръг ще удвоя времето.
Лире продължи да кашля вода.
Когато той се успокои, Бастиан потърка брадичката си.
– Изключително упорит си. Кажи ми как да активирам часовника или ще продължим.
Лире си пое несигурно дъх, сякаш искаше да говори, но вместо това се изплю на земята в посока на Бастиан. Ясен отговор.
Бастиан махна с ръка и се облегна на стола, изглеждайки отегчен. Химерите хванаха Лире за ръцете, завъртяха го и запратиха лицето му във фонтана.
Клио се замая. Лир се гърчеше, ръцете му бяха вързани зад гърба, а краката му безпомощно драскаха по земята. Един страж изохка жестоко и заби коляно в гърба на Лире, притискайки го към ръба на басейна.
Бастиан въздъхна.
– Това е досадно. Не очаквах, че ще издържи толкова дълго.
Клио дори не разбра, че се движи, докато не се измъкна иззад паметника. Не беше решила да действа, но тялото ѝ беше в движение и единственото, което се въртеше в главата ѝ, беше бушуваща ярост, толкова гореща, че беше като отрова, която заливаше тялото ѝ.
Съсредоточени върху Лире, мъжете не я забелязаха, докато тя не се озова почти над тях. Принцът се надигна от креслото си и три химери се взряха в нея, но тя вече беше стигнала до Бастиан, отдръпвайки ръката си назад.
Тя го удари по лицето с цялата си сила.
Той се запъна, а след това изстрел на магия от стражата я удари в гърдите и я отхвърли назад. Тя се приземи тежко и двама демони се хвърлиха към нея, блясъка им изчезна, а мечовете им скочиха в ръцете.
– Спри.
Химерите спряха по заповед на Бастиан, а остриетата на оръжията им бяха насочени към гърдите ѝ. Тя се надигна на лакти, твърде ядосана, за да изпитва страх. При фонтана другите трима стражи измъкнаха Лире от водата и го захвърлиха на земята. Той повръщаше и кашляше, трепереше силно.
Колко време го бяха топили в тази вода отново и отново? Отегчително – така го беше нарекъл Бастиан. Безсърдечното измъчване на друг демон беше досадно?
Тя насочи яростния си поглед към Бастиан – и към стоящия до него демон. Ерикс се усмихна възхитено. Яростта ѝ се пропука при вида му, в нея се надигнаха скръб и безпомощна мъка, но тя ги потисна.
– Клио – промърмори Бастиан. Страната на лицето му се беше зачервила, но той не призна, че тя го е ударила. Той хвърли поглед към Ерикс. – Провери дали е дошла сама.
Ерикс се отдалечи сред дърветата.
– Как ни намери? – Попита Бастиан.
– Ако не отговоря, ще ме давиш ли и мен във фонтана?
Устата му се изтъни.
– Бих искал да знам.
Тя бръкна в джоба си, извади заклинанието за проследяване и хвърли камъка към него. Той го изгледа как се блъска в натрошената настилка, след което погледна Лире със смръщени вежди.
Тя погледна и към Лире, като се зачуди как е скрил заклинанието си толкова дълго време. Виждаше само аурата му.
Бастиан издаде тих звук на изненада.
– Погълна го?
Лире вдигна глава, а устните му се отдръпнаха от зъбите в безсмислена усмивка.
– Изненада, задник.
По лицето на Бастиан се появи раздразнение. Той отново се обърна към Клио.
– Радвам се да те видя жива и невредима.
– Така ли? – Пренебрегвайки химерите и техните оръжия, тя се изправи на крака. – Еднакво доволен ли си от това, че Ерикс уби Касия в малодушна изненадваща атака, или от това, че ме остави да умра в Асфодел?
– Методите му може и да не са тези, които бих избрал, но Ерикс е верен служител.
– Лоялността е важна, нали? – Издекламира тя. – Обичаш всички да са ти верни, независимо колко лъжи трябва да им кажеш, за да ги спечелиш.
– Значи си говорила с краля. – Бастиан се отпусна в стола си, спокоен и уравновесен, сякаш обсъждаха плановете си за почивка. – Какво научи?
– Че си излъгал за всичко!
– „Всичко“ е преувеличено.
– Ти ме излъга за заплахата от нашествие на Ра! Измами ме да напусна Ирида! Изпрати ме да получа военни заклинания от Хризалис, когато дори няма война!
Той се усмихна едва забележимо.
– Но война ще има, Клио.
Тя сви ръце в юмруци и затрепери от ярост.
– Ти си мръсен лъжец. Защо трябва да вярвам на всичко, което казваш?
– Пренаредих истината, нищо повече. Искаш ли да обсъдим това, или предпочиташ да се гневиш и да крещиш?
Гневът ѝ се разрази заради покровителствения му тон. Тя вдиша въздух, борейки се за контрол. Дишайки дълбоко, тя разтвори ръце.
– Дължиш ми обяснение, Бастиан. За всичко.
Той я преценяваше, сякаш анализираше интересен екземпляр в лаборатория.
– През последните две години много пъти ти казвах, че искаме да помогнеш за защитата на нашата родина. Точно това правиш, Клио.
– Но няма заплаха…
– Съществува голяма заплаха, която баща ми и неговите предшественици пренебрегнаха. – Той почука с пръст по коляното си, сякаш искаше да подчертае нещо. – Преди векове Ра наложи търговско споразумение на Ирида. Накараха ни да закупим собствения си суверенитет и ние продължаваме да плащаме за това векове по-късно.
Тя погледна от брат си към Лире, който беше на колене до фонтана, а около него имаше трима стражи.
– Не разбирам.
– Баща ми се страхува твърде много от конфликти, за да се съпротивлява, но аз не се страхувам. Преди следващото подновяване на търговското споразумение ще сложа край на властта на Ра над нас. – Той се изправи на крака и пъхна ръка в джоба си. – Ра ни смята за слаби, но аз ще докажа обратното. Вие ми помогнахте да се подготвя за този ден и аз съм почти готов да изкова нова съдба за нашето кралство.
Той отдръпна ръката си, за да открие заклинателния часовник на Лире, чиито зъбни колела блестяха от скъпоценни камъни.
– Справи се много добре в Хризалис. Много по-добре, отколкото се надявах.
– Остави ме там да умра -задави се тя.
– Изборът на Ерикс. – Бастиан прокара палец по ръба на часовника. – Нито един живот не е по-важен от нашата цел. Става дума за спасяването на Ирида.
– Спасяването на Ирида от търговско споразумение? – Тя се мъчеше да събере сили, търсейки горещата ярост, която бе угаснала под студената му логика. – Щях да отида в Хризалис, дори и да не беше излъгал за нашествието на Ра. Защо ме изпрати на Земята?
– За да те защитя. Това беше моя грешка… Не трябваше да те излагам на опасност, като те доведох в двореца. Това не беше безопасно за теб, Клио.
Ръцете ѝ се свиха, докато търсеше лицето му. Искреността му звучеше напълно сериозно…
– Не, Клио. – Дрезгавият глас на Лире я стресна. Раменете му бяха прегърбени, главата му увиснала, а от превръзката на очите капеше вода. – Той те е завел в двореца, за да ти покаже нещото, което най-много искаше – семейство, – а после ти го е отнел. Направил го е, за да те направи зависима от него. Взел най-съкровеното ти желание като заложник срещу теб.
Клио се вгледа в Лире, после се обърна към Бастиан. Изражението му изглеждаше безизразно, но очите му се бяха свили, а устата му се беше стегнала. Гняв. Недоволство.
Болката рикошира в гърдите ѝ, а сърцето ѝ се късаше парче по парче.
– Това ли беше планът ти? – Прошепна тя и гласът ѝ се разтрепери. – От самото начало? През цялото време си искал да ме използваш… твоя таен имитатор.
– Справила си се добре, Клио. Усвои бързо нужните умения и беше готова да влезеш в Хризалис по-рано, отколкото очаквах. – Бастиан вдигна часовника, сякаш това беше заслужена награда.
Тя изтласка мъката си настрана.
– Не можеш да използваш това заклинание. То е твърде опасно. Не можеш да контролираш колко далеч ще се разпространи и колко магия ще погълне.
– Има ли значение това? Ако бъде пуснато на правилното място, неконтролируемото му разпространение ще работи в моя полза.
– Но…
– Ще изчистя сянката на Ра от нашето царство, Клио. Ще върна на Ирида предишната ѝ сила и слава. Въпросът е… – Той впери хладния си поглед в нея. – Къде стоиш ти?
– Какво?
– Доказала си, че си находчива и издръжлива. Лоялността ти… малко се отклони, но това не е нищо, което не съм готов да простя. Доказа, че си се посветила на защитата на Ирида. – Той се приближи до нея, спря на няколко крачки от нея и се усмихна – нежната усмивка на приветствие, която я беше спечелила толкова лесно, когато се бяха срещнали за първи път. – Ще се присъединиш ли към мен в битката за освобождаване на нашия народ от сянката на Ра?
Гърлото ѝ се сви до болка.
– Използвах те – призна той тихо, – и съжалявам, че те нараних, но това е заради Ирида. Помогни ми да защитя нашите хора, Клио. Сражавай се за тях на моя страна, не като инструмент, а като ценен съюзник.
Болката в разбитото ѝ сърце се превърна в леден пламък.
– Първо освободи Лире.
Челото на Бастиан се смръщи.
– Какво?
– Оставете Лире да си тръгне. Докажи, че си по-добър от Ра и Хадес и другите жадни за власт военачалници, които не правят нищо друго, освен да нараняват и потискат всеки, когото смятат, че могат да контролират.
В съзнанието ѝ се появиха образи – Лире във вериги в мазето на Асфодел; Рийд със затъмнени от безпомощност очи; Аш, покрит с кръв и синини, който влезе без съпротива в затворническата килия.
Тя вдигна несигурна ръка и посочи Лире.
– Докажи го, Бастиан. Ако не го освободиш, значи не си по-добър от Хадес и нямаш право да се наричаш принц на Ирида.
– Клио… – въздъхна Бастиан. – Той е твърде полезен и твърде опасен, за да го пуснем.
Тя спусна ръката си, а последната ѝ надежда се разпадна като горчива пепел.
– Защитавах те пред Касия – прошепна тя съкрушено, – но тя през цялото време беше права.
Лицето на Бастиан се втвърди от раздразнение. После точно зад нея прозвуча друг глас, чиято позната арогантност предизвика каскада от отвращение.
– Казах ти, че е твърде глупава, за да разбере.
Тя изтръпна, когато една мъжка ръка я обгърна, а след това студеното острие на нож притисна гърлото ѝ.
– Двама за двама – прошепна Ерикс в ухото ѝ.
Бастиан се отпусна на стола си.
– Свалете превръзката от очите на инкуба.
Една химера разкъса платнената лента от главата на Лире. Черните му от ярост очи прескочиха право към Клио и той изръмжа при вида на Ерикс с нож на гърлото ѝ.
Бастиан щракна с пръсти, привличайки вниманието на Лире.
– А сега, Лире, нека опитаме нещо различно. Търпението ми се изчерпа и бих искал да продължим без повече забавяне. – Той наклони часовника, а скъпоценните камъни заблестяха на лунната светлина. – Кажи ми как да активирам заклинанието или Ерикс ще пререже гърлото на Клио. Трябва да преброиш до десет.

Назад към част 29

Леиа Стоун – Книга 3 – Момичето АЛФА ЧАСТ 10

Глава 10
ТРИ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

Не знаех дали да празнувам годишнината от както съм тук или да плача. Крийк беше на три месеца и вече можеше да държи главата си изправена, така че нямаше нужда да се тревожим, че може да си прекърши врата, което ни притесняваше през първите два месеца. Имах нужда от сън, но Сейдж ми беше от голяма полза. Понякога просто се събуждах посред нощ и Сейдж държеше бебето на гърдите ми, за да може да суче, след което го преобличаше и го връщаше обратно в кошарата му.
Бяхме направили няколко памучни пелени, но най-вече го оставяхме да е гол и се опитвахме често да го извеждаме навън, за да пишка или да ака. Вероятно напълно го увреждах психологически, като се отнасях с него като куче, обучено да върши тези неща навън, но нямахме голям избор. Сложих Крийк в носачката, която Сейдж ми беше направила, излязох навън, за да я намеря.
Тя миеше няколко грудки отвън в голям глинен съд. Не знаехме нищо за това от кога можехме да му даваме друга храна, но Крийк беше започнал да взима от нашата храна, докато се хранихме, така че решихме да опитаме с малко картофено пюре днес.
– Хей, мислех да медитирам за малко, имаш ли нещо против да се погрижиш за него? – Попитах Сейдж. – Току-що го нахраних.
Косата ѝ беше пораснала до кръста и беше сплетена на дебела червена плитка. Когато ме погледна, се усмихна.
– Абсолютно. Ела при леля, слънчице. – Тя пусна грудките и протегна ръце.
Бързо ѝ го подадох.
– Благодаря.
Напоследък започвах да търся по-дълбок смисъл на всичко. Вселената, Бог, в каквото и да вярваше Астра, нещо, което щеше да даде ред или смисъл на живота ми в по-голямата картина. Просто почувствах, че тук ми липсва нещо и че може да е нещо духовно, което е било счупено и има нужда от поправка. Започнах да медитирам седмица след раждането на бебето и оттогава го правя всеки ден. Помагаше ми със стреса от невъзможността да се прибера вкъщи и чувството на безнадеждност бързо намаляваше.
Днес щях да потърся дълбоко в себе си и да се запитам в какво все още трябва да вярвам, защото сега, когато имах Крийк, не можех да си представя да го отгледам без баща му, баба му и дядо му. И ми липсваше глутницата: Астра, Ароу, Уилоу и дори Раб. Днес щях да започна да търся пещерата, за да излезем оттук.
Отдалечих се от Сейдж и бебето и отидох до края на нашата малка поляна, седнах на гладката плоска скала, която гледаше към стръмния насип, който водеше до стичащата се рекичка, рекичката, на която бях кръстила сина си.
Една година. Преди една година на днешния ден влязох в гората за моето алфа изпитание… Казах на Сойер, че ще го видя след три дни. Казах три дни, а беше минала година.
Бебето на Уилоу. Земята на Паладин. Съсипах всичко.
В гърлото ми се заформи ридание, но го преглътнах. Сега не беше време за емоции. Бях прекарала една година да се самосъжалявам. Сега беше моментът да се мобилизирам и да се махна оттук.
Затворих очи, поех дълбоко прочистващ въздух през носа си и след това издишах през устата си. Звуците от рекичката, съчетани с шумоленето на листата, ме накараха да се успокоя.
„Ясно като бял ден, след като повярвате.“
Думите на моите предци се въртяха в главата ми.
„Намерих я. Доверие. Ясно като бял ден. Вяра, доверие, доверие.“
Мислих за това до късно снощи. Ами ако вярата беше различна за всяка алфа? Ами ако Рън никога не е вярвал на земята, или на собственото си сърце, или нещо подобно? Какво ще стане, ако всеки алфа има проблем с вярата и доверието в живота си и влизането тук ви принуждава да се изправите срещу това?
Тръпки пробягаха по ръцете ми при истината в тази мисъл.
Рън е обичал майка ми, това беше ясно, но бореше ли се за любовта на градското момиче? Това ли го е задържало тук за три години? Чувствал ли е, че нещо не е наред с него, защото обича враг?
Тогава силен вятър задуха; листата шумоляха, сякаш се опитваха да ми говорят.
Вдишах бавно, чувствайки се по-близо от всякога до това да разбера.
– На какво не вярвам? – прошепнах на глас.
Доверих се на сърцето си, на любовта си към Сойер, на тази земя, която ме поддържаше жива години наред. Доверих се на всичко това.
„В себе си“ – прошепна тихо моята вълчица и ме стресна. „На своето тяло.“
Гърлото ми се стегна, когато в съзнанието ми изплуваха образи от изнасилването ми. Копринени чаршафи, приглушени писъци, чернота.
Срам. Поражение. Предателство. Слабост.
Риданието, което изплува на повърхността сега, беше твърде голямо, за да го преглътна, затова отворих уста и го оставих да се изтръгне от мен, докато се трансформира във вой.
Вълчицата ми беше права…
Спрях да се доверявам на тялото си в нощта, в която бях изнасилена. Срамувах се, че не можах да се защитя, срамувах се, че не крещях по-силно или не се съпротивлявах. Срамувах се, че не направих повече, за да арестуват Викон, въпреки че знаех, че това не е правилно и че не лъжа и няма от какво да се срамувам.
Когато не можах да се защитя, душата ми се раздели на две и моята вълчица трябваше да ни защити, трябваше да бъде лошата, силната, тази, на която винаги мога да разчитам, когато нещата станат трудни.
Но не бях ли оцеляла тук, насред проклетите гори с мечки и заплахата от глад и бременност… съвсем сама? Тя беше с мен, да, но тя почти не беше направила нищо, за да помогне. Носих вода, изкачвах се по планината, ловувах храната, построих пристройката към хижата със силните си ръце. Родих бебе от проклетата си вагина без болкоуспокояващи, аз, не моята вълчица.
Бях силна и трябваше да си вярвам. Тази човешка част от Деми беше всичко друго, но не и слаба. Всичко друго, но не и пълен провал.
Сълзите се стичаха по бузите ми, докато гърлото ми се свиваше от емоция.
– Вярвам в себе си – прошепнах. – Доверявам се на тялото си. – Изхлипах, гърлото ми се сви от болка, докато се опитвах да сдържа сълзите си.
Тогава нещо вътре в мен си дойде на мястото. Не можех да кажа какво точно беше, но се сля с мен… правота, искряща и изпълваща най-тъмната част от душата ми. Можех да се доверя на себе си, за да ни измъкна оттук. Това, че вълчицата ми и аз бяхме разделени, не означаваше, че не сме еднакви.
Аз бях тя, тя беше аз. Бяхме едно цяло. Спасих се онзи ден от Викон и сега щях да ни прибера у дома. Днес.
Клепачите ми се отвориха и аз скочих от мястото, където седях.
– Сейдж! – Извиках, тичайки с пълна скорост към мястото, където тя режеше грудките с бебе Крийк на гърба си.
Тя ме погледна тревожно.
– Ще намеря пещерата. Сега. Знам къде е – казах ѝ. Всъщност не знаех, но знаех, че ще ми се разкрие. Усещах го.
Не бяхме ходили да търсим пещерата от три месеца, просто това време премина в премисляне на цялата тази работа с майчинството.
Тя замълча, а ръцете ѝ леко трепериха.
– Наистина ли?
– Да вярвам в себе си! – Избухнах в сълзи. – Трябваше да се науча, че мога да се доверя на себе си, за да защитя тялото си. Нещо, което не успях да направя, когато бях на петнадесет години при изнасилването ми.
Сейдж кимна и изпусна ножа, а в очите ѝ се появиха сълзи. Прекрачвайки купчината нарязани грудки, тя разтвори ръце и ме придърпа в прегръдка. Наведох се над рамото ѝ и се взрях в дълбоките сини очи на моето бебе.
Това бебе имаше нужда от баща си. Имахме нужда да бъдем семейство. Имах нужда от Сойер.
– Мама ще ни заведе у дома, става ли, скъпи? – Казах му.
Това беше единственият дом, който познаваше, но исках много повече за него.
Родителите ми трябваше да се запознаят с него. Рейвън. Сойер. Исках семейството си.
От устата на Крийк се показаха мехурчета, давайки ми лепкава усмивка и аз се отдръпнах от Сейдж.
– Хайде да отидем заедно и когато намеря пещерата, ще изчакаш отвън с Крийк.
Не исках да я нападнат, докато ме нямаше. Тези гори постоянно се опитваха да я убият, ако не бях наблизо.
Тя кимна.
– Добре… изглеждаш наистина убедена…
Вътрешно в себе си бях сигурна – просто не можех да го обясня.
– Сейдж, прибираме се. Днес.
Очите ѝ се напълниха с още сълзи и аз влязох в колибата, грабнах черен въглен и написах допълнение към изречението, което бях поставила на стената. Един ден Крийк може да е тук и ще го открие.
„Доверете се на себе си, на сърцето си, на земята, поправете каквото и да е счупено вътре във вас. Примирете се с това и му се доверете напълно и пещерата ще ви се покаже.“
Хвърляйки пръст върху огъня, гледах как димът се издигаше през комина на дълги, къдрици.
Сейдж пристъпи до мен и погледнахме нашето малко пространство.
Начало.
– Това е сбогом – казах на малките измазани с кал стени, които бях изолирала с голи ръце. Заедно, Сейдж и аз бързо подредихме и се подготвихме да оставим живота си тук. Грабнах одеялото от овча кожа, в случай че температурата падне тази вечер и все още не сме намерили изхода, но оставих почти всичко останало. Всичко останало беше нещо, което щеше да е от полза за бъдещите ми деца и техните деца, когато дойдат тук.
Напълнихме манерките с вода и изхвърлихме останалото от тенджерата, за да не мухляса. Грабнах глинената дрънкалка, която Сейдж беше направила на Крийк, и тръгнахме.
Поставих едната си ръка отстрани на къщата и поех дълбоко въздух.
– Благодаря ви.
Ще ми липсва това място. Колкото и трудно да беше тук, животът беше прост и открих част от себе си, която не знаех, че ми липсва в тази хижа. Силна жена, която можеше всичко. Лидер. Алфа. Майка. Жена с недостатъци, но яростна, която можеше да оцелее и в ада.

Назад към част 9

Карън Мари Монинг – Книга 7 – Изгорен ЧАСТ 16

Глава 12
„Ние сме семейство, с мен са всичките ми сестри“

МАК

Някога щях да си помисля, че това, което се случва в кабинета на Риодан, не е нищо повече от това, което изглеждаше: Ънсийли от кралската каста подчинява човек, опивайки се от удоволствието, което изсмукват от душите ни. Безсмъртни, изтощени, лишени от всичко, което може да се нарече страст, кралските особи на Фае са неспособни на емоции, но могат да ги изпитват чрез човешки съд. Особено по време на секс. Или при мъчения. За предпочитане и двете едновременно. Те или използват човека напълно и го убиват, или оставят черупка на жаден за секс роб. Смъртта е по-добрия вариант.
Но принцовете на Ънсийли просто ме шокираха, доказаха, че са амбициозни и целеустремени, готови да приемат маниер на цивилизованост, за да постигнат целите си, и да насочат това, което преди беше водовъртеж от неконтролируем глад, в обмислени действия.
Като се има предвид, че Фае винаги са били матриархални, имам основание да предположа, че принцесите са не по-малко целеустремени или способни да се развиват от своите тъмни колеги. Чудя се къде са били през цялото това време. Дали са се хранили насаме? Да се учат на самодисциплина и контрол? Да кроят планове за превземане на нашия свят?
Тя не изхвърля вихъра на лудостта и ненаситността, с които принцовете за първи път разрушиха нашия свят, когато бяха освободени от затвора си, нито пък изглежда склонна към злокобен, обсебващ лов на Малиновата Каг, решена да завърши своята рокля от черва. Тя изглежда уравновесена, дори безпристрастна. Смятам, че може би подобно на човешките жени, тя не е толкова управлявана от хормоните, или каквото и да минава за мотивация на Фае, колкото мъжете. Може би половете на всеки вид споделят определени черти. Доколкото знам, женските Фае са тези, които раждат малкото малки, които успяват, и може би са биологично по-прагматични, за да осигурят оцеляването на потомството си. Надявам се да е така, защото не искам да я убивам. Не и сега, не и тук, с толкова много хора наблизо. Колкото и да ми се иска да я убия, трябва да намеря друг начин.
След това да организирам по-безопасно място, където да я ловя.
Поемам дълбоко, бавно дъх и го отпускам.
– Можем да преминем към целта – казвам на красивия ѝ гръб. Преливащи, искрящи татуировки проблясват от двете страни на гръбнака ѝ, като се навиват и разгъват, сякаш галени от знойния Фае бриз, който само тя може да усети. Те смътно приличат на крила.
Сребърни украшения блестят по гръбнака ѝ, сякаш е украсила гръбнака си с метални пиърсинги, а от двете страни на шията ѝ има още такива. Макар да съм имунизирана срещу властта на Фае, да гледам как Лор прави това, което прави с нея, ме разгорещява по чисто човешки начин. Нищо чудно, че блондинките продължават да се редят на опашка пред леглото му. Той е огромен, смъртоносен лъв от мускули, секс и сила. Той ръмжи, докато се впива в нея, и звука е толкова груб и суров, толкова ужасно горещ и секси, че сърцето ми започва да тупти в гърлото, а устата ми пресъхва. Преглъщам тежко и навлажнявам устните си, преди да продължа:
– Какво искаш?
Тя поглежда през рамо с онова нечовешко завъртане на главата, преценява и не ме забелязва.
Трябва да се вгледа по-дълбоко.
– Мак, махни я от мен – изръмжава Лор. След това отново се задейства, напук на себе си.
– Няма да говориш – заповядва принцесата на Лор и точно така той губи контрол над гласните си струни. Хубав талант. Не бих имала нищо против да го имам и аз.
– Казах: Какво искаш? – Повтарям студено.
– Нито пък ти ще говориш – изсъсква тя през рамо към мен.
Гласовите ми струни не се усещат по-различно. Тествам ги, като прочиствам гърлото си. Получава се.
Главата ѝ отново се завърта и тя забива властен, леден поглед от ботушите ми към косата. Бедрата ѝ не спират да се движат.
– Каква си ти?
– Тази, която не те убива – казвам, като се старая да не обръщам внимание на графичния секс, който се случва точно пред мен. – За момента. Питам. Какво. Искаш. – Отмятам косата си назад, без да се изненадвам, че е влажна, всъщност се потя от това, че ги гледам как правят секс. Закъснях за свой собствен.
– Ти не си човек.
– Аз съм – казвам категорично. Може и да не съм сигурна в много неща, но съм родена. Носена съм в утроба. И заразена там.
– Моята сила действа на всичко, освен на феи от кралските касти.
– Не си дошла тук, за да правиш секс – отбягвам аз. – Можеш да го направиш навсякъде. Дойде специално в този клуб и избра специално него. Защо? – Това е дързък ход, да се вмъкнеш толкова открито в „Честър“, сама, да се насочиш към един от Деветте и да го превърнеш в При-я в кабинета на собственика. Защо досега не сме виждали нито една от принцесите? Крус твърдеше, че всички Сийли са мъртви. Той също така твърдеше, че не са създадени принцеси на Ънсийли. Вярно ли беше нещо, което ми каза? Къде е била тя? Дали е новопристигнала и се бори за позиция, като отвлича един от най-влиятелните мъже в града?
Тя навлажнява сините си устни и накланя глава настрани. Очите ѝ потъмняват до мастилени басейни, които изведнъж стават неоново кобалтови. Отвъд дългите, гъсти мигли вертикално разрязаните зеници се разширяват и свиват, отново се разширяват, сякаш ме измерва със зрение, каквото хората не притежават. За миг ми се струва, че съзирам звезди в тези зеници. Тя е различна от принцовете. В нея има… Необятност, която превъзхожда техните.
– Той ни направи последни. Ние сме най-добрите му. Усилени.
Без да се замислям, потърсих потвърждение за това от единственото място, от което можех да го получа.
„Да, отвори ме, прочети ме – съгласява се тя мигновено.“
Въздъхвам, подновявайки пеенето си, представяйки си, че По би се зарадвал, че макар разказвача му да не е успял да заглуши птицата, стихотворението му заглушава моята книга.
Но гарванът все още омайва тъжната ми фантазия да се усмихне, направо си свих възглавницата пред птицата, бюста и вратата …
Очите на принцесата се свиват, сякаш чува вътрешния ми диалог, но не може да го осмисли.
– Крус каза, че е последния на краля – казвам аз. – И най-добрия.
– Има неща, които Крус не знае. Къде е брат ни?
– Мъртъв – лъжа аз.
– Ти ли го уби?
– Да – казвам.
Зениците отново се разширяват и свиват.
– Изглежда, че ще предложиш помощ. Не съм убедена, че притежаваш нещо, което може да ни интересува.
– Може би имаме общи желания. – Откъде се появи това студено място в мен? Дали защото тази вечер седях с насилниците си и сключвах пактове? Или защото знам колко много мога да загубя, ако не остана студена? – Имам много какво да предложа. Ако цената е подходяща. Ти си тази, която може да няма достатъчно, за да разменя.
Тя събира падаща от лицето ѝ кървавочерна коса, усуква я на дълга опашка, след което я връзва на възел на тила си, преди да се отдели и да се плъзне грациозно от бюрото.
Не мога да не се загледам в това, което е оставила след себе си. Коя горещокръвна жена не би го направила? Лор е прикован гол към бюрото, с разтворени крака, предоставяйки ми великолепна интимна гледка. Той е великолепен. Висок, масивно мускулест викинг с гъста руса коса, по тялото му няма нито едно петънце от нея. Макар че корема и бедрата му са прорязани от белези, останалата част от кожата му е гладка и кадифена като главата на неговия – Спри да гледаш!
Откъсвам поглед, принуждавам го да се насочи към принцесата.
– Аз не разменям с хора. Аз заповядвам. Но ти имаш… Хм, имаш нещо… Какво имаш?
Не казвам нищо. Не разкривам нищо. Учила съм се от най-добрите. Срещам и задържам погледа ѝ, без изражение.
Времето се завърта. Накрая тя казва:
– Ънсийли принцовете, глупаци, каквито са, мислят да управляват този свят. – Тя се изплюва на пода. – Дойдохме да поробим този мъж и да го използваме като наше оръжие, защото тъмните принцове са неподатливи на нашите методи. До нас достигнаха слухове, че той може да убива неща, които трудно се убиват, дори нашите братя. Магията на Фае е матриархална. Светлите принцеси са мъртви. Този свят е наш.
Осъзнавам, че ако е дошла за Лор, за да елиминира конкуренцията си, а не Дани или мен, сигурно не знае за копието и меча.
– Този свят ни принадлежи – казвам аз. – Ако се опиташ да ни го отнемеш, ще има война.
– Война, която ще загубите.
– Опитай ме.
Гола, тя започва да прави бавен, хищен кръг около мен. Аз се обръщам с нея и тя се смее.
– Не, със сигурност не желаеш такива като нас да останат невидими зад гърба ти.
– Нито пък ти желаеш аз да съм незабелязана зад твоя – мъркам аз.
Тя се смее отново и това е ласка за ушите ми. Тя е засилила смъртната си сексуална жар на Фае. Усещам как се разширява около нея, но не ме докосва.
Когато не отговарям, очите ѝ се разширяват, а устата ѝ оформя съвършено, пищно О на изненада. Сексуалната енергия, която тя насочва, пулсира още по-силно. На бюрото Лор се блъска и се напряга срещу веригите.
Чудя се дали бих могла да приема по някакъв начин енергията, която тя така щедро (глупаво?) изхвърля, като същевременно отхвърлям сексуалния компонент. Докато го обмислям, тя спира пред мен. Височината ни е еднаква. Тя се навежда, сякаш иска да ме целуне.
– О, какво си ти, вкусно нещо – казва тя и навлажнява устните си. – Не като тях, не като нас, но все пак като нас. Миришеш на… – Тя прекъсва и се спира пред мен, като вдишва дълбоко, навеждайки се към врата ми. Аз не помръдвам. Чувствам как тя подсмърча в гърлото ми. – О, да, много ми харесва тази миризма, но има… Нещо… Тя е най-…
Тя определено не знае, че имам копие. Чудя се дали изобщо знае, че съществуват такива оръжия. Изглежда странно не е в час с нещата.
Отдръпва се като кобра, изтегля се в цял ръст, гърба ѝ се извива настрани, очите ѝ се стесняват и изсъсква:
– О! Миришеш на тях. Няма да се върнем. Свърши с нас. Така каза. Никога няма да се върнем.
Тя изчезва.
– Крайно време беше да се отървеш от нея. – Лор възвръща гласа си с ръмжене. Звучи дрезгаво от часовете на викане.
Стоя и примигвам от внезапното ѝ, неочаквано изчезване.
Не би трябвало да е успяла да се измъкне от клуба. От друга страна, не би трябвало да е успяла изобщо да влезе вътре. Или предпазните мерки на Риодан не работят, или тя е извън тяхното внушение.
Мръщя се, опитвайки се да реша на какво според нея мириша, че я е отблъснало толкова напълно. Има няколко възможности. Петното от изнасилването на братята ѝ, което остава в душата ми? Зелената слуз на Сивата жена, която съм заклала? Може би тя открива заклетия враг на феите, моите сестри шийте зрящи, по кожата ми, в кръвта ми. Или може би мазните остатъци от преследващите ме Ънсийли, които – сякаш призовани от последната мисъл – бързо започват да се появяват един след друг в стаята с мен, притискайки се близо, давайки на Лор широко разстояние. Явно избягваха принцесата. Иска ми се да знаех защо. Бих направила парфюм „Тоалетна вода Ънсийли Принцеса“ от нейната плът и бих се напръскала с него, ако си мислех, че може да подейства.
Тя каза „тях“, така че очевидно не беше присъствието на Книгата, което усещаше в мен, и че няма да се върне. Къде да се върне? И кой я беше поставил там в началото?
На бюрото Лор издава звук на такава сурова сексуална нужда, че аз потръпвам.
– Мак – изръмжава той. – Имам нужда. Вдигни задника си тук.
При-я е адски трудно да бъдеш. Тя те свежда до хленчещ, съкрушен, жалък сексуален наркоман, който ще направи всичко за всекиго и по всяко време. Имам спомени, които съм погребала дълбоко. Места в съзнанието ми, които никога повече няма да посетя.
Ключовите думи там са „хленчене“ и „съкрушена“.
– От какво имаш нужда, Лор? – Казвам сухо.
– От какво, по дяволите, си мислиш, че имам нужда? Секс. Постоянно. Ще умра, ако не го имам постоянно. Аз съм При-я.
– Хм. При-я.
– Сигурно е, че кучката ме е направила При-я. Ти я видя. Върху мен се беше качила една принцеса от Ънсийли. Членът ме боли толкова силно, че ще експлодира. Имам нужда от секс. Не мога да живея без него. Това е мъчение. Така че или се заеми с това, или ми намери гореща руса мадама, която ще го направи. Която е всяка гореща руса мадама в клуба – добавя той весело.
Харесва ми Лор. Той е агресивен, властен и отчасти пещерен човек, но няма нито една жестока кост в тялото си и направо обожава жените и децата. Понякога си мисля, че ако останалите осем не бяха наоколо, Лор щеше да е съвсем различен човек.
Остави го да се опита да се възползва от посещението на принцесата, да го използва като извинение да прекара следващите няколко месеца в леглото, приемайки постоянен поток от жени, чиято единствена цел е да правят секс с него 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата.
Знам как изглежда При-я – и той не е това. Макар че част от магията ѝ някак си е подействала върху него, Деветте очевидно е невъзможно да се превърнат При-я. Чудя се дали не са твърде елементарно сексуални по начало. Може би заряда, който хвърлят, отменя сексуалността ѝ или поне отслабва пълния ѝ ефект. Решавам, че ще се придържам близо до Баронс, докато не разбера как да се отърва от нея и дали има и други. Тя може и да не е превърнала Лор в постоянен роб, но и временен е достатъчно лошо. Дълбоко в центъра на шийте зрящ си активирам своеобразна антена, за да слушам по всяко време готиния, мрачен марш на принцесата.
Придвижвам се към вратата. Риодан може да развърже веригите на Лор. Няма да се доближа до мъжа, докато е гол. Веднъж ми каза, че предпочита тояга пред главата на жена, защото чара губи енергия, която е по-добре да се изразходва за чукане, и аз му вярвам. Въпреки че не виждам тояга в офиса, има други тежки предмети.
– О, хайде, Мак – казва той, звучи засегнато – наистина ли ще те убие да ги оставиш да мислят, че съм При-я? Какво съм ти направил някога? Тази вечер беше травмираща. Кучката всъщност ме накара да я наричам „господарка“. Имам нужда от малко добро старомодно чукане, за да облекча болката си. Може би едно или две секси „Да, господине“. Или двеста. Какво не е наред с това?
Вдигам дланта си и се подготвям да я притисна към стената.
– Сериозно, скъпа, обещавам, че ще ми трябват само няколко седмици, за да се оправя. Няма да го протакам. В момента седя на джакпота. Ще направя нещо за теб. Всичко. Назови го. Е, не всичко. Но трябва да има нещо, което да искаш.
Усмихвам се и прибирам ръката си, преди да е докоснала панела.
Пет минути по-късно отварям вратата и поклащам глава, а в очите ми напират сълзи.
– Не успяхме да стигнем до него навреме – казвам на Риодан. – Тя си е отишла, но аз закъснях. Тя вече го беше превърнала в При-я. Изпрати всички блондинки, които можеш да отделиш, да го отведат някъде насаме. Побързайте. И на твое място не бих се доближавала до него. Не е хубаво. Няма да искаш да го запомниш по този начин.
– Тя може да ни превърне в При-я. – Казва Риодан.
– Страхувам се.
Стъпката ми е отскоклива, когато се присъединявам към Баронс. В крайна сметка получих това, което исках тази вечер. Услуга, дължима от един от Деветимата, струва колкото чистия Фае прах. А сега най-накрая ще мога да правя секс с Баронс и по начина, по който ме гледа, това ще бъде една много дълга и гореща нощ.
– Вървите в грешната посока – казва Риодан зад нас.
Поглеждам през рамо.
– Какво имаш предвид? Връщаме се към книжарницата. Направих това, което поиска. Отървах се от нея.
– Ти току-що ми каза, че може да ни превърне в При-я, а нашите защити не ѝ пречат да се пресява, докато е в стените на моя клуб. Ще останеш в резиденцията, като ще ни пазиш от всички принцеси, докато не разрешим ситуацията. Ще намериш достатъчно помещения в тази посока. – Той посочва другата посока. – Може би ще направиш това, което трябваше да направиш този път, и ще я убиеш следващия път.
Отскокът ми изчезва:
– Не си ми казвал да я убивам.
– Това се разбираше от само себе си.
– Не, не се – казвам язвително. – Взех страница от твоята книга за преговорите с принцовете. А ти изпрати всички останали във Фае. Те дори не са тук, за да те защитават.
– Аз все още съм тук.
Поглеждам към Баронс, който е спрял да върви и ме гледа втренчено, със свити очи. Изглежда така, сякаш се кани да говори, разисква, сгъва ръце и не казва нищо.
– Можеше да се застъпиш за мен – изръмжавам аз. – Кажи му, че се връщаме в книжарницата, точка.
Той се усмихва едва забележимо.
– Едва ли ще е честно, ако „защитиш“ само мен.
Лекият акцент върху думата „защитиш“ го издава. Нямам представа как, но той знае, че съм излъгала. И му е забавно. И смята да седне и да наблюдава как се разиграва, да види колко ще затъна в лепкавата паяжина, която съм започнала да плета.
Предполагам, че наистина му е писнало от моята „идиотска пасивност“.
Както и на мен.
Но както разбрах днес, това е много по-добре от идиотската активност.
Затворена в Честър без възможност за бягство от моите мършави преследвачи, принудена да се боря с Риодан всеки ден, заобиколена от чудовища, обитавана от чудовище, страхувам се, че предстои още от това.

Назад към част 15

Налини Синг – Архангелско слънце ЧАСТ 31

Глава 30

Сир, пиша ви от дома на най-възрастния ми син. Ние с теб си казахме довиждане, но аз не бих си тръгнала без това последно послание: Сега е моето време да спя, но децата ми завинаги ще бъдат ваши съюзници. Обадете им се, ако някога имате нужда, и те ще дойдат.
До скоро, сир.

-Писмо от Първи генерал Авелина до Архангел Александър

Назад към част 30

Хелън Хард – Книга 2 – Следвай ме под ЧАСТ 23

Глава 23

Благодаря на Бога. Цялото ми тяло жадува за кулминация. Мина толкова време.
Брадън ме гледа похотливо. Загрявам се цялата, зърната ми отново се набиват на очи, а путката ми пулсира безмилостно.
Докато телефонът му не иззвънява на нощното шкафче. Той разширява очите си.
Игнорирай го. Моля те, игнорирай го.
Но той не го прави. Брадън не игнорира телефона си. Почти полунощ е в събота вечер. Кой му се обажда? Не може да е по работа, нали? В този час през уикенда?
Само че Брадън има сделки и договори по цялото земно кълбо. Въпреки че компанията му е започнала със строително оборудване, което все още е нейния гръбнак, „Блек, Инк.“ вече инвестира в недвижими имоти, чуждестранна валута, фючърси и вероятно в много неща, за които не знам.
Ето защо той никога не пренебрегва телефона си, независимо от часа.
Той се отдалечава от мястото между краката ми и аз сдържам хлипането си от загубата.
– Блек – казва той в телефона си.
След това е изцяло делови. Дори ерекцията му отслабва, докато стои там гол.
Очите ми са се приспособили към тъмнината, след като той махна превръзката, и аз го наблюдавам.
Поведението му е чист професионализъм и ако не виждах величественото му тяло, щях да се закълна, че стои в костюм от три части, а вратовръзката е нагласена точно там.
Може и да е така.
И знам, че мога да целуна оргазма си за сбогом.
След няколко часа той прекратява разговора.
– Всичко наред ли е? – Питам го.
– Трябва да отида в Ню Йорк – казва той.
– Утре заминаваме – отговарям аз.
Той отива към гардероба си.
– Не. Заминаваме тази вечер.
Задъхвам се.
– Тази вечер? Искаш да кажеш точно сега?
– Да. Точно сега.
– Аз… Не мога. Какво ще кажеш за…
Той се обръща и среща погледа ми. – Ами какво, Скай? Така или иначе щяхме да тръгнем утре следобед. Имаш ли някакъв план за неделната си сутрин, за който аз не знам?
– Кучетата. Какво ще кажеш за кучетата?
– Кой според теб се грижи за кучетата по цял ден, когато мен ме няма?
Смехотворно твърдение. Какво си мисля?
Мисля си, че искам този проклет оргазъм.
– Какво става, Брадън?
– Ключови преговори се провалиха.
– В полунощ?
– В Китай. Трябва да контролирам щетите.
– Не можеш ли да го направиш оттук?
– Ако можех, мислиш ли, че щях да летя до Ню Йорк посред нощ?
Добра забележка.
– Ами Бен или баща ти?
– Аз управлявам тази компания, Скай. Знаеш това.
– Не можеш ли да делегираш? Баща ти и Бен са напълно способни да…
– Ти си се срещала с баща ми и Бен веднъж. Не знаеш нищо за тях, освен това, което си разбрала от една вечер с тях. Моля, не се осмелявайте да ми казвате как да управлявам компанията си. Ти си фотограф, Скай. Не знаеш нищо за бизнеса ми.
Устата ми се отвори. Запази контрол, Скай. Но не мога. Започвам да губя контрол. Чувствам как в дъното на очите ми се появяват страшните сълзи.
Не. Просто не.
– Не обиждай интелигентността ми – казвам.
– Нищо не обиждам.
– По дяволите, че не обиждаш.
Той среща погледа ми, а неговия е студен. Толкова студен.
– Това е бизнес. Моят бизнес. Не те обиждам, когато ти казвам, че не знаеш нищо за него. Просто съм прям.
– Но аз не разбирам…
– Точно така. Не разбираш. Това е нещо, за което трябва да се погрижа, и да, трябва да се погрижа за него сега. А сега стани от леглото и се облечи. Тръгваме веднага щом си готова.
– Ако просто ми обясниш…
– За Бога, нямам време да обяснявам. Ти не ме чуваш, Скай. По-рано ме попита защо те накарах да се концентрираш върху едно чувство. За човек, който току-що се е научил да чува тази вечер, сега не ме чуваш.
Устата ми отново се отваря.
Това ли е живота ми сега? Брадън ми казва да направя нещо и от мен се очаква просто да го направя? На сляпа вяра?
– Контролът ти над мен в спалнята не се простира до…
– По дяволите! – Той ме сваля от леглото и ме принуждава да се изправя. – Чуй ме, Скай. Ние тръгваме. Заминаваме сега.
И ми просветва.
Нямам избор. Брадън анулира самолетния билет, който Юджини резервира за мен. Единственият ми начин да стигна до Ню Йорк, за да направя срещата си в понеделник, е неговия частен самолет. Или това, или да летя в режим на изчакване, а аз не мога да рискувам да не получа полет. Мога да взема влак, но нямам билет.
Възможно е да са разпродадени в този късен момент. Освен това мразя влакове. Бих могла да шофирам, но ще трябва да наема кола, тъй като не притежавам такава. Тази среща е твърде важна. Неговият самолет не може да ме закара до Ню Йорк утре, ако вече е в Ню Йорк.
Шах и мат. Той печели.
Заминавам тази вечер.
Кимвам с примирение, взимам дрехите си – за щастие, той не е унищожил нито една от тях тази вечер – и напускам безшумно спалнята му. Отивам гола до стълбището, без да се интересувам дали Кристофър или някой друг ме вижда, и се отправям към личната си спалня. Влизам в банята.
Отражението ми ме посреща в огледалото.
Гримът ми е размазан, а косата ми е заплетена. Определено изглеждам като току-що прецакана.
Но нещо друго привлича погледа ми.
Поглед на поражение.
Това е нелепо, Скай. Ти не си победена. Това е бизнес и той не може да ти помогне. Той трябва да се погрижи за бизнеса. Ти би постъпила по същия начин. Не си загубила контрол. Това е просто бизнес и ако искаш да стигнеш до Ню Йорк за срещата си, трябва да тръгнеш с него сега.
Всичко е вярно. Всичко е много вярно.
Защо ми е толкова трудно да предам контрола?
Това ли е поредния тест на Брадън?
Поклащам глава пред себе си в огледалото. Не. Той не е толкова манипулативен.
Дали е? Кой с ума си би инсценирал криза, при която трябва да замине за Ню Йорк посред нощ?
Никой.
Дори Брадън Блек.
Само че аз не съм сигурна. Брадън получава това, което иска, а това, което иска, е моя контрол. Не само в спалнята.
Мога да откажа да отида, но това е като да си отрежа носа, за да си накърня лицето. Трябва да стигна до Ню Йорк, а това е единствения сигурен начин. В противен случай е автобуса или влака, защото не мога да разчитам, че ще получа полет в готовност.
Въздъхвам. Време е да се приготвя. Защото ако не го направя, не се съмнявам, че Брадън ще почука на вратата ми и ще отправи още изисквания към мен.
Набързо почиствам лицето си от размазания грим, измивам всички останали необходими части и се обличам с дрехите, които носех на вечерята по-рано. Прибирам косата си на висока конска опашка и излизам от стаята. Якето и чантата ми все още са в спалнята на Брадън.
Вървя – не прекалено бавно, но и не прекалено бързо – надолу по стълбите.
Брадън стои до асансьора и държи чантата и сакото ми. Той ми ги подава.
– Хайде да вървим. Кристофър чака долу.

Назад към част 22

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!