Месец: декември 2025

Глава 29
Лорн

Амихана беше до мен в леглото и не бях сигурен дали съм жив, в Отвъдното или сънувам. Но тя беше тук, обичаше ме и бях толкова благодарен. Исках да я попитам какво мисли сега, но се страхувах от отговора. Страхувах се, че ще съжалява. Беше уязвима тази вечер и аз се възползвах. Дори когато ѝ бях обещал, че няма. Опитах се да не съжалявам, но…
Но не съжалявах. Дори и да съжаляваше, нямаше да се извинявам.
Тази вечер беше изпълнена с хубави и лоши неща. Бях получил короната. Щяхме да воюваме. Баща ми беше пълен задник – макар че това не беше ново. И имението беше нападнато. Отново.
Амихана беше в опасност и за пореден път не бях достатъчно близо, за да помогна.
Честно казано, не мислех, че останалата част от нощта ще се превърне в най-хубавия сън, който някога съм сънувал, но се случи. И сега, след като имах Амихана, знаех, че не съм достатъчно силен, за да си тръгна. Нямах никакво съмнение, че съм егоистичен, че искам повече, но имах нужда от нея, нужда, която никога не можеше да бъде задоволена. Бях пристрастен към нейното докосване, аромата ѝ, любовта ѝ.
Имах този голям план, че ако някога я вкарам в леглото си така, никога няма да я пусна навън, докато не каже „да“ на всичко, но устройството ми за китка бръмчеше като лудо и знаех, че нямам време. Имаше толкова много работа и усещах изтощението ѝ, но поне вече не мислеше за случилото се в коридора.
Бях изпратил инструкции на прислужниците, преди да вляза под душа с нея. Една от тях се промъкна в банята, докато я чистех зад матираните стъклени врати, взе дрехите ни и избърса кръвта. Не исках да го види, когато излезем от душа. Не исках да се налага да мисли за това отново. Знаех, че ще го направи, но засега исках да си почине.
Почистиха и стаята ми, докато бяхме под душа, премахвайки всяка капка кръв. Вратата на спалнята ми беше затворена – така че не можех да я видя – но знаех, че някой е поправил външната врата. И ако не излезем в коридора, тогава можех да я накарам да забрави – само за малко – какво се е случило.
Устройството ми за китка бръмчеше.
Най-вероятно имаше множество новини за това как тези мъже са влезли в имението. Исках да знам, но не исках да помръдна. Главата ѝ беше на гърдите ми, кракът ѝ беше преметнат върху моя, дъхът ѝ беше горещ на гърдите ми и исках да останем така завинаги.
Но бяхме във война.
Не можех да я предпазя от това, но не бях сигурен, че някога ще мога да я оставя отново.
Бях ѝ предложил брак и щях да продължа да й предлагам, докато не каже „да“. Беше толкова късно, че трябваше да е почти сутрин и имахме нужда от сън. И двамата бяхме изтощени, така че щях да я попитам отново, когато се събудим. Или може би трябваше да изчакам и да видя дали мога да ни приготвя вечеря в някоя от малките трапезарии.
Не. Навън под звездите.
Трябваше да я заведа отново на плажа. Може би щеше да каже „да“, ако бяхме там.
Сърцето ми биеше лудо от очакването какво щеше да каже. Опитвах се да бъда търпелив, но тя не беше казала и дума. Беше произнесла името ми по толкова различни начини в онази вана – тази великолепна, перфектна вана – и отново в леглото, но не бях сигурен къде се намираме.
Боже, бях жалък. Нямаше да ѝ предложа брак отново. Не можех. Още не. Трябваше да чакам. Утре.
По дяволите. Защо не казваше нищо?
Богинята, да вземе всичко. – Ще се омъжиш ли за мен? – Думите бяха изтръгнати от устата ми, преди да осъзная, че съм ги казал.
Тя се разтресе от смях и това беше любимият ми звук. Целунах я по главата.
– Не е точният момент. Добре. Добре. – Изчаках пет секунди. – Ще се омъжиш ли за мен? – Опитах се да говоря с по-спокоен тон, но звучех жалко. Наистина, наистина жалко.
Сега тя наистина се смееше. Смееше се и знаех, че е щастлива от моите мъки.
– Добре. Добре. Още не. Все още ти трябва време да помислиш. Разбрах. Няма да питам отново. Давам ти време. – Преброих до шестдесет, но вероятно бяха по-малко от шестдесет секунди. Наистина бях прибързал с броенето. – Ще се омъжиш ли за мен?
Тя седна, притискайки чаршафа към гърдите си. – Лорн.
Усмихнах ѝ се, докато я гледах и се надявах, че ще проработи. – Не ми разбивай сърцето. Просто кажи „да“. Много съм нещастен. – Бях малко разстроен, но бях и щастлив за първи път от дълго време. Тя ми се усмихваше и се смееше – наистина се смееше – и аз исках да остане така завинаги.
– Не ми даваш време да помисля. Аз просто… – Тя се обърна, за да огледа стаята. – Чакай. Къде е кръвта? – Тя се наклони, за да погледне към банята. – Къде са ми дрехите?
Бузите ѝ придобиваха прекрасен розов оттенък и не можах да се сдържа. Трябваше да я подразня малко. – Вълшебните елфи.
Тя изпусна лека ужасена въздишка. – Имаше ли хора в банята, когато ние…
– Не. – Не ѝ оставих място да довърши. – Може и сега да съм крал, но обичам малко уединение. Една от прислужниците влезе, докато бяхме под душа, за да ти вземе дрехите и да почисти пода. Затова стените на душа бяха непрозрачни. За протокола, ако си там, бих искал стъклото да е прозрачно.
Тя ме плесна по гърдите, но аз хванах ръката ѝ и целунах вътрешната страна на китката ѝ.
– Погрижиха се за почистването и подадоха сигнал на китката ми, когато приключиха в банята. И отново, когато приключиха в тази стая. И отново, когато приключиха в хола и поправиха счупената врата. Не исках да виждаш кръвта отново. Сигурен съм, че все още работят по почистването на коридора.
– О, Боже. – Цветът се стопи от лицето ѝ и ми се искаше да си бях затворила устата. – Лорн? -Гласът ѝ трепереше и мразех, че това се случи.
Мразех, че трябваше да се защитава отново. Но онези мъже, които нападнаха къщата ни – нападнаха Амихана – бяха забравили каква е тя. Бяха забравили коя е тя. Сега мълвата щеше да се разпространи и не съжалявах за това. Това щеше да я държи далеч от опастост. Мислех да публикувам кадрите от коридора, но тя все още беше ядосана на Деклан, че е споделил всичко от Абадон. Не можех да публикувам нищо, докато тя не види клиповете и не ги одобри, а нямаше как да я питам за това тази вечер. Не и когато имах нещо много по-важно на ума си.
Тя не ми беше отговорила. Знаех, че иска да каже „да“. Знаех, че ме обича. Така че, просто трябваше да я убедя, че си струва да се омъжи за мен.
Амихана се отпусна обратно на леглото и дръпна чаршафите, за да покрие лицето си, и почти можех да видя как се опитва да прикрие и емоциите си.
Дръпнах чаршафите, докато тя не ги пусна да се плъзнат по лицето ѝ. – Говори с мен. Моля те.
– Аз… аз… аз ги убих, после сме под душа и после ние…
– Правихме любов? Правихме секс?
Тя започна да се усмихва, преди усмивката да се стопи. – Виждаш ли? Държиш се толкова очарователно и ме молиш да се омъжа за теб, а аз се смея, а те все още почистват кръвта и какъв човек… – Думите ѝ се изливаха толкова бързо, че не бях сигурен как ѝ е останал дъх да ги каже.
Но аз слагах край на това. Нямах намерение да я оставя да се чувства виновна, че е убила онези мъже, които искаха да направят нещо по-лошо от това да я убият. Те щяха да ѝ направят неописуеми неща.
– Ти се защитаваше. Няма нищо – нищо – за което да се чувстваш зле.
Тя погледна настрани. – Комае беше замесен. Говорих с него. Мислех си… искам да кажа, не мислех, че сме приятели, но си мислех, че мога да му вярвам. Не усетих това щракване, но…
Ако не беше мъртъв вече, щях да го убия. Тя се чувстваше предадена, а аз бях този, който одобряваше всичките ѝ пазачи. Познавах Комае, откакто се помня. И аз му вярвах.
– Знам. Гледах предаването от коридора, докато летях. – Това беше най-ужасяващият полет в живота ми. Бях твърде далеч, за да направя нещо друго, освен да гледам, и бях ужасен, че ще я видя как умира. – Видях всичко.
Тя ме погледна отново с прекрасните си кафяви очи, които изглеждаха толкова изгубени, объркани и наранени, и аз бих направил всичко, за да се върна няколко минути назад и да чуя смеха ѝ отново.
– Видя какво направих – видя всичко – и все още искаш да се омъжа за теб?
Почти се засмях, но осъзнах, че не се шегуваше. Тя ме питаше сериозно.
Претърколих се настрани и сложих ръка на бузата ѝ, обръщайки лицето ѝ да ме погледне. – Ако мислиш, че те обичам въпреки способностите ти, грешиш. Винаги съм знаел какво можеш да правиш. Не го помниш, но си го използвала и преди. И не само върху пъпеши.
– Аз съм го използвала? – Гласът ѝ леко трепереше и не бях сигурен колко истина може да понесе за една нощ.
Нямаше нужда да знае това. Ако ме попиташе, щях да ѝ кажа всичко, но се надявах да не пита. Не още. – Аунаре обичат да си мислят, че сме мирни, но мирът винаги си има цена. – Надявах се това да е достатъчно. Прокарах пръсти през косата ѝ. – Как се чувстваш?
– Изтощена. – Тя се обърна с лице към мен. – Толкова уморена, че ме боли.
– Нормално. Изхаби много енергия, за да направиш това, което направи. Ще са необходими сън, храна и време, за да се оправиш. – Тя имаше дълбок кладенец от сила, но беше изгорила по-голямата част от нея. – Мога да поръчам да ни донесат храна…
– Не мога да ям.
– Добре. – Може би бих могъл да променя решението ѝ. Щеше да е наистина добре, ако можех да ѝ осигуря малко калории. Не бях сигурен кога ще дойде нова атака, но с темпото, с което се развиваха нещата, щеше да дойде скоро. Трябваше да е готова. – От какво имаш нужда?
– Теб.
Прегърнах я и я придърпах по-близо. – Няма да ходя никъде.
– Да.
Замръзнах и сърцето ми подскочи към следващата слънчева система и исках да съм сигурен, че обнадежденият ми ум не ме подлъгва. Може би е променила решението си за храната. – Да на какво?
– Да.
Изправих се. – Да на какво, Амихана? Моля те, използвай думите.
Тя се обърна по гръб и ме погледна. Устата ѝ се повдигна леко на едната страна. -Предполагам, на всичко.
Облекчение, благодарност и любов ме връхлетяха едновременно и се почувствах сякаш летя през пространството и времето. И знаех, че където и да се озова, ще бъда щастлив, защото тя каза „да“.
– Да. Сериозно ли го мислиш? Сигурна ли си? – Какво правех? Понякога бях такъв идиот. Наведох се над нея. – Не. Забрави това. Не можеш да върнеш думите си назад. Ще ме убие.
– Но не знам дали идеята е добра. – Тя стисна устни и честотите ѝ се промениха съвсем малко, за да ми кажат, че е уплашена. – Хората ме мразят.
Твърде много я интересуваше какво мислят хората за нея. – Кого го е грижа? Ще го преодолеят.
– Но ти сега си кралят.
– И това ме прави човек без сърце? – Поех си дъх. – Нека опитаме по друг начин.
– Добре. – Тя ме погледна и не можах да се сдържа. Докоснах я бързо до устните.
Не. Това не беше достатъчно.
Приближих се до нея под завивките и тя премести краката си, докато не се озовах между тях. Спуснах се, докато не се надвесих над нея – кожата ми беше само на един дъх от нейната – и прокарах върха на носа си по врата ѝ. Пулсът ѝ се ускори, а моят се втурна да я настигне.
Нужда, каквато никога преди не бях изпитвал, ме караше да взема, взема, взема, но трябваше да получа отговор от нея, преди да направя каквото и да било друго. – Отговори с да или не. Колкото можеш по-бързо.
Тя ми се усмихна леко. Клепачите ѝ бяха тежки и знаех, че изпитва същата нужда като мен. – Пак ли? – Попита тя.
Повдигнах единия ѝ крак и се отърках в него.
Дъхът ѝ секна. – О, Боже. – Тя преглътна. – Добре. – Гласът ѝ беше малко прекалено висок и напрегнат.
Беше толкова влажна и топла и беше вкусно мъчение да не се плъзне вътре. – Привличам ли те?
– Очевидно. – Тя изви гръб и изстена, докато аз отново се разтърках в нея. – Моля те.
Знаех какво иска, но нямаше да ѝ го дам. Не и преди да измъча и двама ни.
Целунах я, докато не се задъха под мен, и след това се отдръпнах. – Обичаш ли ме?
Тя докосна бузата ми с ръка и очите ѝ се отвориха. – Да. Обичам те. Но моля те… имам нужда от теб.
Прокарах пръсти по хълбоците ѝ и кожата ѝ светна ярко и се появи фао’аната ѝ. Това – това – беше най-щастливото ми състояние. – Искаш ли да се омъжиш за мен? – Попитах, докато ѝ давах това, което искаше.
Тя изстена, докато се движех в нея. Не спирах, докато не получих отговор. Движех се все по-бързо и по-силно, докато не я усетих на ръба – докато аз не се озовах на ръба – и тогава забавих.
Очите ѝ бяха затворени, но тя се усмихваше.
Можех да я гледам вечно. – Ще се омъжиш ли за мен? Моля те.
Очите ѝ се отвориха широко. Опита се да ме удари, но аз хванах ръцете ѝ и ги притиснах над главата ѝ.
– Не е честно. Такъв си глупак и изневеряващ.
Целунах я нежно. – На кого му пука за честност в такъв момент?
Тя дръпна ръцете си и аз разхлабих хватката си, оставяйки я да се изплъзне. — Да, добре. — Тя докосна бузата ми с ръка. – Ще се омъжа за теб, но Лорн…
– Не. Съжалявам. Приемам „да“. Движих се по-бързо – чаках и двамата да сме на ръба на екстаза — преди да спра отново.
Ръцете ѝ стискаха чаршафите, докато се извиваше към мен. – Моля те. – Думата ѝ беше предимно стон.
– Ще бъдеш ли моята кралица?
Тя изхленчи. – Лорн. Това е глупаво. Просто… Ще… – Петата ѝ се заби в гърба ми, подтискайки ме напред, но аз не помръднах. – Не спирай, глупак такъв.
Наведох лице, докато носовете ни се докоснаха. Очите ѝ се отвориха, за да срещнат погледа ми. Честотата ѝ се промени и аз знаех какъв ще бъде отговорът ѝ. – Ще бъдеш ли моята кралица?
– Да. – Тя изобщо не се поколеба.
Усетих отговора ѝ чак в душата си. Чувствах я като победа. Чувствах се сякаш печелех единственото нещо, което имаше значение. – Ще се биеш ли до мен?
– Да. Добре. Да на всичко. – Тя облиза устни и си пое дъх. – Просто винаги заедно. Обещавам.
– Това мога да обещая. – Никога повече не исках да бъда без нея.
Това беше всичко, което трябваше да чуя. Дадох ѝ всичко, което имах, и се надявах да разбере, че има и сърцето ми. Бих ѝ дал всичко.

Чаршафите бяха заплетени около краката ни, бяхме без дъх и никога не съм бил по-щастлив. Тя отново лежеше върху мен и аз исках още. Не мислех, че някога ще ми е достатъчно.
– Ще го кажеш ли? – Попитах я. Бях жалък, но тя ме беше отблъсвала седмици наред и сега беше тук. Имах нужда да го чуя отново.
– Какво да кажа? – Гласът ѝ беше дрезгав и когато прокарах върха на пръстите си по гръбнака ѝ, настръхна.
Можех ли да бъда толкова жалък, че да имам нужда да го чуя отново? Да. Да, бях. – Кажи ми, че ме обичаш.
– Кой би предположил, че ще си толкова нуждаещ? – Тя се засмя тихо и това беше успокояващ балсам за душата ми след дълъг и ужасен ден. Тази нощ си заслужаваше всичко останало. Ценя я повече заради това колко усилено работихме, за да стигнем дотук.
Но все още имах нужда тя да го каже отново. Щипнах я отстрани.
Тя се повдигна леко. Кафявите ѝ очи срещнаха моите и в тях видях същия вид любов, която изпитвах към нея. Любов, която балансираше тънката граница между манията и нуждата. И сякаш всичко най-накрая беше наред.
– Обичам те, Лорн.
Бузите ѝ поруменяха и знаех, че не е свикнала да изразява чувствата си. Ето защо трябваше да го чуя отново.
– И имаме малък проблем. – Тя ми се усмихна леко.
Прибрах част от косата ѝ зад ухото. – Какъв?
Устройството ми на китката избръмча и аз го игнорирах. Беше по-важно какво тя ще каже.
– Знаейки това, което знам сега, не мисля, че ще съм добре, ако отново бъдем разделени. Майка ми имаше добри намерения, когато ме заведе при онзи лекар. Знам, че беше отчаяна. – Тя захапа устна си за секунда. – Но мисля, че ми нанесе повече вреда, отколкото полза.
Не исках да я разстройвам – не когато всичко беше перфектно – но и не можех да лъжа. Мразех това, което майка ѝ беше направила.
Докоснах бузата ѝ, защото не можех да се сдържа. – Можем да отидем на лекар. Ти отказа преди, но само защото Джесмеша каза, че спомените ги няма…
Тя отмести поглед от мен. – Твърде ме е страх да опитам. Ами ако случайно ми отнемат още? – Тя се обърна към мен и видях страха в очите ѝ. – Не мога да рискувам.
– Тогава няма да рискуваме. Ако си спомниш нещо, чудесно. Ако не, тогава подкрепям казаното преди. – Прокарах пръсти през косата ѝ. – Ще създадем нови спомени.
Последва още едно бръмчене. После още две.
Тя въздъхна и въздишката й беше тежка и изпълнена с емоции. Амихана може да е силна и издръжлива, но изживяваше всичко много дълбоко. – Просто… не осъзнавах, че ми липсваш, но като се замисля, очевидно е било така.
– Очевидно, след като имаш татуирана моята емблема върху себе си. – Подразних я, опитвайки се да разведря малко настроението.
Тя изпъшка тихо. – Просто… чувствам сякаш сме в малък балон тази вечер и най-накрая съм щастлива – може би за първи път, откакто си спомням – и ме е страх да не загубя това.
– Няма. – Надявах се, че в крайна сметка ще повярва в това. – Няма да ходя никъде, нито пък ти. – Беше толкова просто.
Тя отново отпусна глава на гърдите ми. – Страх ме е от всичко, което се случва.
– И мен. – Прегърнах я към себе си. – Но знам, че ще се справим заедно.
Устройството ми за китка отново забръмча.
– Какъв е този шум? Побърква ме.
– Получавам много съобщения. – И мен ме побъркваше. Бръмчеше с тази честота, когато Рисдън ми пишеше, но не бях готов да изляза от нашия балон. Амихана беше права. Така го чувствах. Бяхме щастливи, в безопасност и защитени в този малък свят, който бяхме създали в леглото ми.
Исках повече време. Заслужавахме повече време.
– Трябва ли да му отговориш? – Попита тя.
– Не. В нашия балон сме. Много съм зает в момента. – Откъснах го от китката си и го хвърлих през стаята, преди да я обърна и да я целуна отново.
Тя се засмя в устните ми. – Лорн. Имението току-що беше нападнато. Ти си кралят. Вероятно трябва да го прочетеш.
– Не. – Целунах я по врата. – Аз съм кралят. Това означава, че аз командвам и мога да им кажа да ме оставят на мира.
– Но…
– Могат да почакат още двадесет минути.
– Двадесет минути? – Тя звучеше шокирано и това ми хареса.
Плъзнах се под завивките. – Добре. Тридесет.
– Лорн! – Сега тя се смееше и това ми хареса още повече.
– Четиридесет. Последна оферта. – Плъзнах се по-ниско и я захапах от вътрешната страна на крака.
Тя изстена и отново загубихме представа за времето.

Не знаех колко време беше минало, но бяхме потни и задъхани и вероятно щеше да ни е от полза още един душ, но прислужниците още не бяха почистили там. По-голямата част от кръвта се стичаше в канала, но не и цялата. Ако искаше да се изкъпе, щеше да се наложи да ѝ измисля нещо.
Тя лежеше върху мен, напълно изтощена. Не можех да спра да прокарвам ръце нагоре-надолу по кожата ѝ. Имаше някои грапави петна и исках да я попитам от какво са, но не исках да си помисли, че ми пука. Просто исках да знам всичко, което ѝ се е случило през последните тринадесет години.
– Боже. Сърцето ми бие толкова бързо, че мисля, че наистина го чувам.
– Не. – Засмях се толкова силно, че се разплаках. – Някой чука на вратата.
Тя вдигна глава точно толкова, колкото да види лицето ми. – Какво?
– Мисля, че вероятно се тревожат за нас, защото не съм отговорил на съобщенията. Сигурен съм, че все още бръмчи като лудо на пода. Но човек би си помислил, че вече са разбрали, че сме заети.
– Чакай. – Лицето ѝ придоби приятен розов оттенък. – Искаш да кажеш, че те знаят, че ние …
– Не знаят нищо друго освен, че се грижа за теб и че ги помолих да не ме безпокоят. – Тя изглеждаше толкова очарователно засрамена, че не можах да се сдържа да не се надигна достатъчно, за да я целуна. – Да. Може да предположат, че нещо се случва между нас.
Тя зарови лице в гърдите ми. – Лорн.
Начинът, по който произнесе името ми, накара кожата ми да се изсветли с няколко градуса, но изобщо не ми пукаше. – Да?
Тя повдигна брадичка, само колкото да ме погледне. – Какво ще правим сега?
– Мразя да го казвам, но трябва да се облечем и след това да се справим с този, който блъска по вратата, преди да се наложи да я поправяме отново. – Но да стана от леглото означаваше да избягам от нашия балон на блаженство, а аз мразех това. Бяхме си спечелили правото да имаме няколко часа сами, но сега аз бях крал. А това означаваше да правя неща, които не исках. Като например да отварям вратата.
Единственото нещо, което ме държеше, беше, че тя каза „да“. Което означаваше, че ще бъде тук тази вечер и всяка вечер след това.
– Преместването е наистина непривлекателно в момента. Мисля, че намерих любимото си място. – Тя ме целуна по врата и аз се почувствах сякаш получих подарък, който не заслужавах. -Нямам никакви дрехи в стаята ти. Мога ли да взема назаем някои от твоите?
Тя всъщност изобщо не се беше огледала? – Винаги можеш да вземеш, каквото искаш от моите, но сигурна ли си, че няма нищо твое в гардероба?
Тя седна. Бръчката между веждите ѝ ми подсказа, че е объркана. – Преместил си дрехите ми в гардероба си? Толкова ли беше сигурен?
– Не, но човек може да се надява. – И да се моля, да умолявам и да правя всичко по силите си, за да ѝ покажа, че я обичам. И че може да ми се довери със сърцето си. Погалих с ръката си гърба ѝ, надолу по рамото и ръката ѝ и после обратно. – Когато зае стаята в крилото за гости, преместих всички останали вещи от стаята ти по коридора в моята. Предположих, че няма да се върнеш в семейното крило, освен ако не се нанесеш в моята стая. Добре, че не беше взела много от дрехите си със себе си, тъй като всички бяха унищожени от първата бомба на Сери.
Не бях сигурна дали е забравила, че е гола, или просто не ѝ пукаше – и в двата случая беше добре – но тя скочи от леглото и се втурна към гардероба ни.
– Лорн!
Този път тя произнесе името ми с известен шок, но предположих, че е добър шок. Не бях сигурен дали кожата ми може да блести по-ярко и изобщо не ме интересуваше дали всички знаеха, когато ме видят, колко съм влюбен. – Започвам да разбирам какво чувстваше, когато непрекъснато изричах името ти.
– Мамка му! Има рокли. Знаеш ли, че тук има около петдесет различни варианта на топа на Алмия?
– Тя е наистина благодарна за новата си работа. Казах ѝ да започне да шие твоето официално облекло. – Станах от леглото и я последвах до гардероба. Тя вече беше наполовина облечена с панталони, така че предположих, че това означава, че трябва да се изправим пред реалността.
Обърнах се към моята страна на гардероба, грабнах първото нещо, което видях, и го облякох. Не ме интересуваше какво нося. Трябваше да ѝ дам нещо, преди да се видим някой друг.
Отидох до задната част на гардероба до сейфа и сложих ръка върху панела, докато той иззвъня. Вратата се отвори и Амихана застана до мен.
– Какво има вътре?
– Много неща. – Погледнах я през рамо. – Всичко в това имение, което аз мога да отклуча, можеш и ти.
– Така ли влезе в стаята ми, когато я бях заключила? – Тя не звучеше ядосано, просто любопитно.
– Точно така. Отпечатаците ни са почти еднакви така или иначе, така че повечето четци не биха забелязали разликата между нас, но някои могат. Като четеца на този сейф. След като научиш повече за управлението на нашите кораби, ще те въведа, за да управляваш някой от моите и контролите автоматично ще преминат на земен английски.
Очите ѝ се разшириха. – Наистина ли? Би ли го направил?
Наведох се достатъчно, за да я целуна по устните. – Всичко мое е и твое. – Тя изглеждаше объркана от това, но за сега щях да я оставя на мира. Изглеждаше, че все още ѝ е трудно да борави с пари, но ще трябва да го преодолее. Нямахме време да прегледаме сметките ѝ днес, но щях да се погрижа да го направим утре.
– Има много сейфове в имението, но този съдържа пари, личните ми бижута – на майка ми – и нашите корони. Утре ще ти покажа останалите и ще ти покажа какво има вътре.
– Не ми трябва корона. – Тя отстъпи крачка назад от сейфа. – Няма да нося корона.
Исках да се засмея на паниката на лицето, но се сдържах. Едва. Хванах ръката ѝ, преди да ѝ хрумне да избяга. – Не е нужно да носиш корона тази вечер, но можеш, ако искаш, след като се оженим. Всичко е въпрос на лични предпочитания. Искаш ли да я видиш?
– Не! – Тя притисна другата си ръка към корема си. – Това се усеща като истинско.
– Това е така, защото е истинско. – Придърпах я към себе си, преди да успее да отстъпи назад. – Дишай. Тук съм с теб и знам, че можеш да го направиш. Винаги е било твоята съдба. Нашата съдба е била да се обичаме, да се оженим и да управляваме. – Протегнах се и грабнах короната, която майка ми беше поръчала за мен, когато поемех властта, и я сложих на главата си, а след това грабнахедна кутия.
Кутията беше малка и не тежеше много, но се надявах Амихана да не смята емоционалната ѝ тежест за твърде голяма.
– Не е обичайно за Аунаре да си разменят пръстени като земляните, но майка ми си помисли, че може би ще го предпочетеш. Точно, както е направила и твоята майка. Тя го поръча за теб, преди да умре, и ако ти харесва, би искала да го носиш.
Подадох ѝ кутията.
Тя я отвори и се взря за секунда, преди погледът ѝ да се вгледа в моя. – Лорн. – Начинът, по който произнесе името ми с нотка на страхопочитание, ми подсказа, че го харесва.
Кожата ми беше нелепа, но исках тя да повтаря името ми отново и отново по хиляди различни начини. – Да?
– Твърде много е. – Тя прокара пръсти по камъните.
– За кралицата на Аунаре?
Кутията се затвори с трясък, докато я стискаше в ръка, и аз усетих как паниката ѝ се надига. – Господи, по дяволите. Не казвай това.
Целунах я по челото. – Когато се паникьосвам, намирам за полезно да дишам. – Тя все още задържаше дъха си. Стиснах я за раменете. – Дишай, Амихана.
Тя си пое треперещ дъх и извади пръстена от кутията. Беше проектиран да символизира слънчевата система на Сел’Ани. Две планети близо една до друга бяха блестящи зелени скъпоценни камъни в горния десен ъгъл на централния камък. Две слънца – едното червено, едното жълто – бяха представени от скъпоценни камъни с еднакви цветове в долния ляв ъгъл на централния камък. А след това голям, кръгъл скъпоценен камък, който сякаш светеше, заемаше центъра. Той представляваше дома, Сел’Ани.
Взех пръстена от нея и хванах лявата ѝ ръка.
Погледът ѝ срещна моя и тя кимна.
Плъзнах го на пръста ѝ и най-накрая се уравновесих. За първи път от тринадесет години бях спокоен и щастлив и знаех, че мога да се изправя пред всичко, което щеше да дойде утре.
Защото тя беше тук, ние бяхме заедно и нищо нямаше да промени това.

Назад към част 29

Глава 18

Погребението на Реджина и Джослин беше красиво. Реджина беше положена да почива, без тялото си, в гробището на Кралската гвардия в северната част на града, а Джослин беше погребана до частния семеен мавзолей на краля. Това беше голяма чест и целият Нефритен град беше в траур. Драе беше отпуснал на родителите на Джослин месечна издръжка до края на живота им, тъй като бяха от най-бедната част на Грим Холоу и той знаеше, че разчитат на това. Мълвата беше обиколила града, че аз съм наследница на Изгубеният крал от историите и че съм се опитала да спася живота на Джослин онази нощ. Хората изглежда ме обичаха, усмихваха се и махаха щастливо, докато минавах. Не знаеха нищо за това, че магията ми може да изсмуче живота на техния крал и нищо за факта, че кралят трябва да направи наследник или всички те щяха да умрат.
Нарин ми каза, че си е позволила да разпространи слух, че кралят първоначално ме е избрал, но неговите съветници са го принудили да избере Джослин и затова той се жени толкова бързо за мен, че ме е обичал през цялото време. Градът обичаше клюките и искаше кралят им да бъде щастлив, за което бях благодарна. Не бих искала да се появи слух, че е изневерил на Джослин с мен или нещо подобно.
Кралицата на Найтфол беше изпратила обратно главата на Реджина като съобщение, но не последва друго отмъщение. Драе увеличи граничните патрули и изпрати цял ескорт от кралската гвардия да доведат майка ми и Адалин. Сватбата беше тази вечер и майка ми щеше да пристигне всеки момент.
Нямах представа какво щеше да си помисли за всичко това. Омъжвах се за мъжа, от който тя първоначално се страхуваше, че ще ме нарани. Но имаше едно нещо, което тя беше втъкала в мен, откакто се родих…
Задължение.
Тя казваше: „Имаш дълг към това семейство, сестра си, това село, мен.“
Сега щях да имам задължение към целия народ на драконите и се надявах, че тя ще разбере, защото планирах да ѝ кажа истината за всичко. Можех да живея с това да пазя тайни от много хора, но майка ми не беше една от тях.
– Тя е тук! – Каза развълнувано Нарин, като подаде глава в стаята ми.
Станах и ѝ позволих да оправи булчинската ми рокля. Това събитие, нашата сватба, не беше такова, за което исках да нося панталон, въпреки че помолих шивачката на двореца да ми сложи джобове в роклята.
Къде едно момиче можеше да си държи кинжалите и други неща, ако няма джобове?
– Изглеждаш… като сън – каза Нарин, докато оправяше дантеления подгъв на бялата ми рокля.
Усмихнах се.
– Анабет даде ли ти парите от сто нефритени монети?
Нарин се ухили.
– Ще ги получа тази вечер след церемонията. Тогава ще ти върна парите за…
– Глупости, запази ги! Ще бъда кралица. Ще имам повече от достатъчно пари на мое разположение.
Нарин поклати глава.
– Няма начин…
– Запази ги за собствената си сватба. – Намигнах ѝ и тя се изчерви. Напоследък я видях да флиртува с Кал. – И планирането на сватбата на сестра ти върви добре, нали? – Попитах.
Нарин ми махна с ръка.
– Да, благодарение на вас. Сега иди да видиш майка си и сестра си!
Забавих се. Честно казано, бях нервна да кажа на майка си, че съм се влюбила в краля – че ще се омъжа за него, но никога няма да имам деца от него, че вместо това ще му позволя да има деца от любовниците си …
Ами ако тя откаже да застане до мен на сватбата? Ами ако напусне града и никога повече не ми проговори?
С потреперващ дъх кимнах на Нарин.
– Моля, доведи ги.
Нарин се измъкна от спалнята ми и аз я последвах, крачейки из хола и чакайки. Това беше последният път, когато бях в този апартамент. Тази вечер щях да спя до Драе и да споделям леглото с него до края на живота си.
Свещени Хадес, ще се разболея.
Беше ли нормално да се чувствам така, сякаш ще повърна на всеки няколко секунди в собствения си сватбен ден?
Входната врата се отвори и майка ми и сестра ми влязоха заедно с Нарин. Всяка от тях държеше малък пакет за пътуване и ме погледнаха с широко отворени очи, когато влязоха. Очаквах ги снощи, но имаше пясъчна буря и закъснения, поради други, идващи от цялото кралство.
– Свети Хадес, изглеждаш като кралица! – Адалин се втурна към мен. – Това прави ли ме принцеса?
Тя разтвори ръце, за да ме прегърне и майка ми ѝ се развика.
– Не пипай роклята ѝ, ще я изцапаш.
Придърпах сестра си в смазваща костите прегръдка, без да ми пука за роклята.
– Не мисля, че можеш да бъдеш принцеса, но ще бъдеш високопоставена дама.
Адалайн се дръпна назад, за да ме погледне с широко отворени очи.
– Лейди Адалайн?
Кимнах и тя се ухили.
– Това е толкова готино.
Майка ми не беше мръднала. В очите ѝ имаше сълзи, които не знаех как да разтълкувам.
– Лейди Адалайн, бихте ли искали малко шоколадова торта? – Предложи Нарин, когато видя неудобния момент между майка ми и мен. – Мога да ви покажа главните кухни на двореца и библиотеката.
Адалайн хвърли поглед към майка ми, която кимна и след това тръгна с Нарин.
Тогава погледнах към майка си и една сълза потече по бузата ѝ.
– Аз… не съм сигурна какво са ти казали – измърморих аз. – И съжалявам, че трябва да разбереш, че ще се женя по този начин. Просто…
– Изглеждаш красива. – Тя пристъпи по-близо до мен, протегна се, за да хване ръцете ми. – Крал Валдрен ме поздрави преди няколко часа, когато нашата група пристигна извън града, и ми каза за намеренията си към теб.
Той го е направил?
– Намеренията му към мен? – Сега исках да знам какво е казал.
– Той ми каза, че знае за твоя род и че никога няма да те нарани и няма да падне и косъм от главата ти. Че те обича и иска да се грижи за теб. Да има семейство с теб. – Тя се усмихваше и тогава осъзнах, че сълзите ѝ бяха сълзи на щастие.
Семейство… разбира се, той нямаше да каже на майка ми за нашата уговорка. Той не можеше да има здраво семейство с мен, това беше проблемът.
– Мамо, седни – казах и устните ѝ се свиха.
Тя се присъедини към мен на дивана и аз седнах до нея, като внимавах да не смачкам роклята си. Обичах Драе, но все още бях натъжена от нашата уговорка и трябваше да разтоваря проблемите си върху някой друг. Имах нужда от мъдростта на майка ми.
– Дрей има нужда от наследник или целият драконов народ ще умре.
Майка ми ахна, слагайки ръка на устата си.
– Адалайн?
Аз кимнах.
– Драконовите хора са свързани с него чрез специална магия, която става по-силна, когато се възпроизвежда, но изчезва, ако не го направи до определена възраст. Линията трябва да продължи, независимо от всичко.
Майка ми наведе глава.
– Разбирам. Сега бързият годеж и сватба имат смисъл. Прави каквото трябва, за да спасиш хората, Аруен.
Сърцето ми се сви.
– Там е работата, мамо… Драе е дракон от клана Дарк Найт Драгон, аз съм пълнокръвен дракон от клана Еклипс.
Тя замълча, сякаш усещаше, че това отива някъде, където няма да ѝ хареса.
– И наскоро разбрахме, че моята магия и неговата магия не… – Гърлото ми се стегна и изведнъж не можах да говоря; сълзи изпълниха зрението ми.
– О, скъпа, какво има?
Майка ми беше акушерка; беше видяла най-лошото от най-лошото, когато ставаше въпрос за раждане на деца.
– Има дневник на акушерката на кралска двойка като нас, един крал на клана Дарк Найт, една кралица от клана Еклипс. Заченали са дете заедно, но… то се е родило силно деформирано, с органи извън тялото си и е живяло само часове.
Майка ми се сви. Надеждите, които може би е имала да има внуче, за което да помогне в отглеждането му, бяха разбити в този момент. Виждах как светлината умира в очите ѝ.
– Тогава защо се жени за теб? – Майка ми ме погледна изненадана.
Този прост въпрос предизвика сълзи в очите ми и беше истинско свидетелство за любовта на Драе към мен.
– Защото той ме обича.
Майка ми кимна.
– Мамо, помниш ли, когато ми каза, че татко ти е позволил да легнеш с друг мъж, за да имаш Адалин? – Попитах я.
Разбиране се изписа на лицето на майка ми и тя наклони глава, протегна се да хване ръката ми.
– Направи каквото трябва, Аруен. Ще бъдеш кралица. Имаш дълг към хората от Ембъргейт.
Дълг, това е. Знаех, че ще го каже. Исках да се справя добре заради сестра ми и всички останали, но това не го направи по-лесно.
Аз кимнах.
– Но това са три жени, за да има възможно най-добрия шанс.
Майка ми трепна при това, но после потри ръката ми.
– Ще мине една зима, може би две, за да се чудиш кога ще бъде с тях и тогава той ще има своите наследници, а ти ще го имаш завинаги.
– Но… да е с тях в леглото и след това с мен… – Една сълза се плъзна по бузата ми.
Майка ми избърса сълзите си.
– Ако баща ти не беше съгласил, Адалайн нямаше да съществува.
Сякаш тя взе сърцето ми и го стисна. Колкото и малката ми сестра да ме дразнеше на моменти, не можех да си представя свят, в който Адалайн не съществува. Тя беше права – знаех, че е права – но все още се чувствах обезпокоена от цялата ситуация.
– Благодаря, мамо.
Зима-две докато се роди здрав наследник. Можех да го направя. Бях млада и не беше толкова дълго.
След като майка ми излезе, не можех да се отърся от чувството, че влизам в брак, който може да ме опустоши. Трябваше да се видя с Драе и да определя някои основни правила, свързани с нашата нова уговорка. След като помолих Нарин да настани майка ми и Адалайн в съседния ми апартамент за гости, я накарах да уведоми Драе, че искам да го видя. След това закрачих в апартамента си и стиснах ръце, докато тревожността се натрупваше в мен.
Вратата внезапно се отвори и аз скочих. Драе беше там, облечен в своята кралска броня с щампа от черна драконова кожа и изглеждаше толкова красив, колкото винаги. Не ме интересуваше, че ме вижда в моята рокля. Трябваше да му кажа това.
– Кажи ми, че няма да отмениш сватбата. – Той се хвана за гърдите, сякаш там се бе настанила физическа болка.
Усмихнах се и поклатих глава.
– Не съм.
Той се отпусна с облекчение и след това затвори вратата след себе си, очите му се впиха в тялото ми и бялата дантелена рокля, която носех и беше символ на моята чистота.
– Зле ли си? – Попита той, пресегна се да вземе ръцете ми в своите, опипвайки ги за топлина.
Аз въздъхнах.
– Не ми харесва идеята да те споделям с други жени, така че имам някои правила, които бих искала да обсъдя преди нашия съюз.
Той видимо трепна от моята рязкост, но кимна.
– Не искам да знам кога си ги посещавал. Не ми казвай.
– Разбира се – съгласи се той.
– Изкъпи се, преди да се върнеш при мен. Не искам да ги подушвам върху теб.
– Да, любов моя. – Лицето му увисна и видях, че не е обмислил това. Сърцето ме боли дори, че трябваше да кажа всичко това.
– Не и Кендъл – изскимтях аз. – Тя ми е приятелка, от дома. Първо опитай с другите две и ако няма здраво дете, тогава Кендъл ще е последна.
Той ме придърпа в ръцете си и ги обви около мен.
– Изобщо не искам да правя това. Дори не съм сигурен, че мога. Искам само теб.
Ридание замря в гърлото ми.
– Трябва – успях да се измъкна. – Това е по-голямо от нас. Трябва. Ще го преодолеем заедно.
Осъзнаването, че никога няма да стана майка ме удари като тон тухли.
– Никога няма да бъда майка – казах внезапно и той се дръпна, гледайки лицето ми с ужас. Значи и той не беше помислил за това.
– Аз… толкова съжалявам, Аруен. – Той се втренчи в краката си и след това замръзна, сякаш осъзна нещо. – Можеш да станеш майка, ако легнеш с някой друг. Можем да отгледаме детето заедно…
Това не бяха разговори, които исках да водя часове преди сватбата си. В леглото с друг мъж? Да имам дете от друг мъж? И двамата да се промъкваме в леглата на други хора? Това не беше животът, който исках да живея.
– Кал е лоялен. Той би… се съгласил на споразумение. Ще ми позволи да отгледам детето му – каза Драе, но гласът му беше напрегнат от болка.
Да отгледаме детето на Кал с Драе? За легна с Кал? Не.
Гласът ми беше слаб.
– Никога не бих могла да направя това. Не съм способна на такова нещо.
Изглеждаше облекчен, но и натъжен. Без да знае какво да прави, той отново ме взе в ръцете си, като ме държеше здраво, сякаш се страхуваше, че мога да избягам.
Държахме се един друг толкова дълго, че изглеждаше като цяла вечност. Накрая той се отдръпна с присвити очи.
– Кажи ми, че мога да те направя щастлива. Че този живот ще те направи щастлива. Ако не, не искам да се оженя за теб и да живееш в скръб.
Обмислих въпроса му сериозно. Ще бъде ли тъжно, че никога не мога да имам свои деца? Да. Ще ме убие ли да знам, че е лягал с други жени, за да има наследници? Да.
Но алтернативата, да живея без него, той да се ожени за Кендъл или за някоя от другите, само за да има наследник… тази мисъл ме съкруши.
Наведох се напред и целунах устните му, дръпнах се назад, за да го погледна в очите.
– Може да имам моменти на скръб, няма да лъжа. Но не виждам щастие в живота си без теб, като мой съпруг.
Унищожително красива усмивка повдигна ъгълчетата на устата му.
– Имам чувството, че цял живот съм чакал да те намеря. – Той прокара палеца си по челюстта ми.
Вдигнах брадичка, за да го погледна. В очите му се четеше обожание, което не бях сигурна, че заслужавам, но в душата си знаех, че съм готова да се омъжа за този мъж.
– Нека се оженим. – Наведох се напред, докосвайки устните си до ухото му.
От гърлото му се изтръгна леко ръмжене и аз се усмихнах, доволна от себе си, че предизвиках такава реакция върху него.

Назад към част 18

Глава 22

– Да, Меле – каза той на тази жена, която беше огромна част от живота на Астаад. – Как са твоите сърдечни сестри? – Попита той, използвайки термина, който Елена му беше казала, че Меле използва за своите колежки от харема.
Неговата твърда, независима и властна любовница отказва да се откаже от неочакваното си приятелство с любимата наложница на Астаад, дори след като целия харем напуска дома на Астаад и се отправя към малкия остров, който Цин им е прехвърлил.
Никой не би могъл да каже, че Цин е бил недоброжелателен към харема; факт е, че той не можеше да ги допусне на своя територия. Всеки член на Кръга би постъпил по същия начин, тъй като те бяха физическо напомняне за друг архангел и за минали лоялности.
– Сестрите ми още скърбят – каза Меле с мек глас. – Всеки ден, когато се събуждаме, и всяка нощ, преди да заспим, наблюдаваме хоризонта за нашия архангел. Той беше центъра, около който се въртяхме, любовта, която ни стопляше. – Тъжна усмивка. – От какво имаш нужда от мен, архангел Рафаел. Ще направя всичко, което е по силите ми.
– Искам само информация. – Тогава той я попита за Минджара.
– Той говори истината – каза тя веднага и очите ѝ пламнаха. – Наруших правилата, според които близките на бивш архангел не бива да се намесват в делата на новия архангел, но толкова се притеснявах за животните си.
– Не съм тук, за да те кастрирам – успокои я Рафаел. – Времето след войната беше хаотично. Лесно беше да се пренебрегнат нещата.
– Да, притеснявах се, че никой няма да си спомни за моите зверове, а и не можех да ги доведа тук, защото пътя щеше да е труден, а и те нямаше да се развиват добре в този климат. Затова помолих Минджара – добър съсед и вярна част от по-широкия двор на моя архангел – да се погрижи за тях за кратко време.
– Вярвах, че след като нещата се успокоят, ще бъдат назначени нови пазители, както и той. Те така и не бяха назначени, така че Минджара продължи да се занимава с тази задача през цялото това време, въпреки че това беше опасно за него. Моля те, не го наказвай. Вината е моя.
Единственият виновен, мислеше си Рафаел, беше Цин. Но не можеше да каже това на Меле – защото Цин все още беше архангел.
– Минджара не е в беда. – Свидетелството на Меле потвърждаваше това, в което той вече вярваше, което означаваше, че сега може да постави Минджара там, където Цин трябваше да го постави: В позиция на доверие, където има публичната подкрепа на архангел. – Все пак се нуждая от допълнителни подробности за настоящата ситуация на тази територия. Какво можеш да ми кажеш?
Меле се поколеба.
– Познавам те, Меле – каза той, гласа му беше нежен, защото това не беше неговия ловец, който можеше да се изправи с него очи в очи.
Силата на Меле беше по-тиха, но затова пък дарбите ѝ не бяха по-малко ценни.
Елена беше тази, която го беше посочила.
– Всички я пренебрегвате, сякаш е красива, но глупава бонбонка за ръце. – Ножът заигра между пъргавите ѝ пръсти. – Никога не гледате никога не виждате, че тя гледа, слуша и се учи. Меле никога няма да бъде бляскава или в лицето ти – но и Аодхан не е такава. А той е един от най-ценните ти активи. Тя е същото за Астаад.
Сравнението с Аодхан беше изненадващо – и точно. То го накара да обърне внимание и на този член на харема на Астаад, а това, което научи, само засили недоумението му защо Астаад не нарича Меле просто своя съпруга. Беше ясно, че архангела разчита на съветите ѝ, че обсъжда нещата с нея – и че я обича.
– Ти ще пазиш тази земя за Астаад – добави той. – Няма да можеш да му помогнеш.
Въздъхна, преглътна, преди да му направи кратка разбивка.
Към края тя каза:
– Не съм съпруга, нямам право да говоря така, но архангел Цин не се грижеше за хората си. Моят архангел се грижеше. Архангел Цин изпълняваше само своя дълг, нищо повече.
Това беше най-суровото изказване, което някога беше чувал от устата на Меле.
Тя продължи, преди той да успее да отговори.
– Но нека завършим по-щастливо. Как е Ели? Бях лоша приятелка, като не приех предложението ѝ да приеме мен и сестрите ми в Ню Йорк, но това, че тя се грижи да ни обича дори в безкрайната ни скръб… Тя е приятелка, която ценя.
Да, помисли си той, неговия ловец знаеше как да обича – и как да държи хората си близо до себе си.
– Тя ме пази, докато се справям със ситуацията тук. – Съзнателно не спомена за ситуацията с Джефри – Елена щеше да сподели това, когато беше готова. – Ще ѝ кажа, че сме говорили.
– Бих била благодарна за това, архангел Рафаел. – Когато заговори, в гласа ѝ се чуваше задръжка. – Имаш моята вечна благодарност за това, че се грижиш за земите, които моя собствен любим архангел толкова ценеше.
След приключване на разговора Рафаел се опитва да открие Егион. По-възрастният архангел отказа да носи телефон, така че това отне три часа. Когато най-сетне разговаряха, това стана по телефона, който принадлежеше на крилатия водач, открил архангела на Дълбините.
– Откривам, че ситуацията е по-лоша, отколкото ни се струваше – каза Рафаел на другия архангел, след като прекара последвалото време в проверка на множество други ситуации. – Възможно е Ату да е допуснал лоялността му да го заслепи за суровата действителност.
Тази безпрекословна лоялност беше отрицателен, а не положителен фактор. Всяко властно същество се нуждаеше от човек на своя страна, който да казва откровената истина. Дмитрий беше правил това с Рафаел дори когато Рафаел беше най-студения и най-лошия – неговия втори го беше извикал, беше го накарал да се изправи срещу арогантността си.
– И аз намирам същото – каза Егион, което за него беше мърморене. – Цин изглежда е изчезнал от активното управление преди две години. Мрежата на Астаад от висши вампири и ангели е успяла да задържи нещата, но броя им е бил съкратен от войната и без архангелска помощ…
– Да, имаме проблем. – Фактът е, че просто имаше по-малко силни и обучени хора.
Мегаломанията на Леуан е отнела живота на безброй хора.
Трябваше да минат поне два века, преди числеността да се стабилизира, тъй като по-младите ангели и вампири се превръщаха в опитни воини, които можеха да помогнат да се задържи една територия.
– Имаш ли някой, който може да бъде командирован от твоята територия?
Егион си пое дъх.
– Не, но ще трябва да намеря някого. Както и ти. Ако и осемте го направим, ще можем да закърпим дупките междувременно.
– Каква шибана бъркотия. – Той потърка челото си, а съчувствието, което изпитваше към Цин, отдавна беше изчезнало.
– Ами сина ми? – Попита Егион. – Кога ще се възнесе?
Рафаел не е говорил за Илиум на Егеон. Така че той го остави:
– Знаеш, че няма отговор на този въпрос. – Ако Рафаел беше постъпил по свой начин, Илиум нямаше да се издигне поне още едно хилядолетие.
Рафаел се беше възнесъл на хиляда години и едва беше оцелял след катаклизмите. Той не би пожелал това на младия ангел. А Илиум не беше готов, дори света да се нуждаеше от него, за да бъде готов.
Ранното изкачване би унищожило яркия им, красив Блубел.
– Ще поговорим отново утре, след като се срещна с най-могъщите ангели и вампири в тази част на територията – каза той на Егион.
– И аз ще направя същото.
Те приключиха разговора.
Рафаел вече знаеше кого ще командирова тук: Андреас. Той възнамеряваше ангела воин да поеме един от собствените му градове, който беше загубил управляващия си ангел, но тази част от земята му беше заобиколена от множество други градове със силни ръце начело. Той щеше да оцелее и без своя старши водач. Освен това Андреас беше точно такъв ангел, от какъвто се нуждаеше тази територия: интелигентен, спокоен и не се страхуваше да бъде твърд, когато се налагаше.
Елена винаги бе смятала суровата ръка на Андреас за жестокост, но дори неговия ловец бе разбрал, че за някои безсмъртни престъпления жестокото наказание е единственото, което оставя следа. Обещанието за вечен живот правеше много безсмъртни и почти безсмъртни изморени до степен да не се интересуват от болката, затвора или други „нормални“ упреци.
Рафаел не изпитваше никакво удоволствие да бъде жесток – и, което е изключително важно, Андреас също не изпитваше такова удоволствие. Воинът не беше от тези, които намират удовлетворение в подобни действия. За него те бяха просто инструмент.
Рафаел можеше да му се довери в тази ранена от пренебрежение земя.

Назад към част 22

Глава 11

Когато Скай се връща в трапезарията, Стив и аз излизаме.
– Къде си отседнал? – Пита ме той.
– В хотела в града – отговарям, вземайки телефона си. – Ще викна такси.
– Не бъди глупав. – Усмихва се баща и. – Можеш да останеш тук. Имаме стая.
– Благодаря, но не искам да ти причинявам неудобство.
– Ако настояваш – казва баща и – но не ти трябва такси. Скай може да те закара.
Поглеждам я.
– А… Да, разбира се. Аз ще те закарам.
Ако Стив знаеше какво се случва с тялото ми при споменаването, че Скай ще ме закара до хотела, щеше да си оттегли думите.
– Благодаря, Скай – казвам. – Много ще ти бъда благодарен.
– Ключовете са на куката – казва баща и.
– Ще видя дали мога да взема колата на мама – казва тя. – Не ми харесва да карам пикапа.
– Както искаш. Моята кола е в сервиза за преглед. – Стив ми подава ръка. – Радвам се, че се запознахме, Брадън. Надявам се да се видим отново.
– И аз се надявам. – Стив ме стиска силно за ръката. Обръщам се към Скай. – Когато си готова.
Тя отива в кухнята и се връща с ключовете, докато аз разглеждам скромния дом, в който е израснала, и хората, които са я отгледали. Всичко сочи, че Скай е имала щастливо детство. Но аз знам по-добре от всеки друг, че една красива къща като тази не винаги разкрива цялата истина.
Тя поема въздух и раздрънква ключовете.
– Готов ли си?
– Да. Още веднъж благодаря за вечерята – казвам на баща и моля, предай благодарностите ми и на съпругата ти.
– Разбира се. Лека нощ.
– Лека нощ, господине.
Излизаме и аз следвам Скай до светлосиня кола с хечбек.
По дяволите. Това ме връща назад.
От повече от десет години не съм се возил в хечбек.
– Нямаш ли багаж? – Пита тя.
– Оставих всичко в хотела и дойдох с такси.
– Нито лимузина?
Не отговарям. Тя се държи като разглезено дете и го знае.
Отключва колата и се качва от страната на шофьора. Аз се плъзгам до нея, сгъвайки дългите си крака. Играя с копчетата отстрани на седалката, докато тя се плъзга назад в по-удобна позиция.
– Тъй като имаме само един хотел в малкия център на Либърти, предполагам, че си отседнал там.
– Правилно предполагаш.
Тя запалва двигателя и излиза от дългия път. До града има двадесет минути път.
– Защо не си наел кола?
– Не знам. Просто исках да стигна дотук. Утре ще наема. – Не знам защо казах това. Утре няма да наема кола. Ще летя за Ню Йорк.
Тя кимва.
Мълчание за няколко минути, докато не се обръщам да я погледна. Единствената причина да дойда тук беше да науча повече за нея, за това, което я движи. Разбира се, тя е права, че искам да науча и нещо за себе си, но знам много малко за нейното детство.
– Разкажи ми нещо за детството си – казвам.
– Това двупосочно ли е? – Пита тя.
– Разбира се. Ти ми разкажи нещо, а аз ще ти разкажа нещо. Само че аз избирам какво да ти разкажа.
– Двупосочно ли е? – Пита тя отново.
– Разбира се. Ти избираш какво да ми кажеш. Аз знам за царевичната нива. Ти знаеш за моите посещения в хранителната банка. Това е всичко, което знаем за детството си.
– Справедливо. – Тя прочиства гърлото си. – Майка ми ми шиеше дрехите, когато бях малка. До гимназията не съм носила нищо купено от магазина.
Не беше голяма изненада, макар че не смятах Маги за шивачка. Майка ми не беше. Тя дори нямаше шевна машина.
– Разбирам.
– Сега ти.
– Аз носех дрехи, купени от магазина – казвам аз – но никога не бяха нови. Купувахме ги от магазини за втора употреба, а когато ми стават малки, Бен ги носеше. Той беше по-зле. Макар че никога не бяха съвсем нови, за мен поне бяха нови.
Тя не казва нищо. Просто продължава да гледа към пътя.
– Твой ред – казвам аз.
– Аз… Се справях добре в училище.
Нищо чудно. Скай е много интелигентен човек.
– Предполагам. Разрови се по-дълбоко, Скай.
– Това е дълбоко. Бях едно от умните деца. Умното дете в ръчно изработени дрехи.
– Скай…
– Твой ред.
– Добре. – Вдишвам дълбоко. Няма да се ядосвам. Тя прави всичко възможно. – Баща ми пиеше. Много.
Тя повдига вежди.
– Наистина? Сега изглежда добре.
– Той е възстановяващ се алкохолик. Забеляза ли, че не пиеше онази вечер на вечерята?
– Не, не забелязах.
Предполагам, че това не е необичайно. Повечето хора не ходят по ресторанти и не гледат какво пият другите. Когато растеш с алкохолик, гледаш на нещата по различен начин.
– Твой ред е – казвам аз.
– Чакай, чакай, чакай… Не можеш просто да го хвърлиш така и да кажеш, че е мой ред. Трябва да разясниш.
– Това не беше част от сделката.
Тя завърта очи.
– Добре. Родителите ми не са алкохолици. Те са доста щастливо женени от…
– Откога?
Тя не отговаря веднага. Вместо това, тя гледа през предното стъкло и хапе долната си устна. Да не съм я засегнал?
– Когато бях малка – най-накрая казва тя – на седем или осем години, баща ми замина за известно време точно преди жътвата. Майка ми прекарваше много време в плач, а аз прекарвах много време в опити да привлека вниманието и. Той се върна около Коледа. Мама спря да плаче, но нещата бяха странни за известно време.
Родителите и са се разделили? Не очаквах това. Стив и Маги изглеждат много отдадени един на друг. Разбира се, познавам ги само от няколко часа.
– Къде е отишъл? – Питам аз.
Тя въздиша.
– Не знам. Никога не са говорили за това. Разбира се, имам подозрения. Вероятно е имал афера.
– Но не си сигурна.
– Защо иначе съпруга ще напусне и съпругата ще плаче през цялото време?
– Питала ли си майка си?
– Да. Попитах и двамата. Казват само, че е минало и че не трябва да се тревожа.
– Кога за последен път ги попита?
Тя набръчква челото си.
– Мисля, че беше в годината, когато започнах гимназия. Имаха голям скандал за… Дори не си спомням за какво. Баща ми излезе ядосан и аз преживях отново деня, в който баща ми беше напуснал. Попитах майка ми за това и тя отново ми каза, че всичко е наред и че не трябва да се тревожа.
– И оттогава не си питала?
– Не. Защо да продължавам да питам, като не ми казват?
– Това не прилича на Скай, която познавам.
Тя накланя глава. Почти мога да видя как работят зъбните колела в мозъка и. Тя знае, че съм прав. Това не е типично за нея и се пита защо е спряла да пита.
Малко по-късно:
– Твой ред е.
Аз се смея.
– Успях да те задържа по-дълго, отколкото мислех.
– Твой ред – повтаря тя.
– Добре. Баща ми запали къщата ни, когато беше пиян. Майка ми…
По дяволите. Изпуснах се. Не съм сигурен, че съм готов да говоря за това.
– Какво? Какво стана с майка ти?
Не мога да спра сега.
– Беше тежко изгоряла.
Скай ахна.
– О, Боже. Тя…
– Не, не е умряла. Поне не тогава.
– Баща ти… Той не го е направил умишлено, нали?
Защо би помислила такова нещо? Имам свои проблеми с баща си, но никога не съм вярвал, че пожара е бил нещо друго освен нещастен инцидент.
Поклащам глава.
– Беше инцидент. Инцидент, причинен от алкохол. Но застраховката не плати, защото го определиха като умишлен палеж, а баща ми не можа да докаже, че не е запалил огъня умишлено, така че загуби къщата. После медицинските разходи на майка ми бяха толкова високи…
– И така се озова в хранителната банка.
Кимам.
– Майка ми винаги носеше шал, за да скрие белезите.
Тя спира на червен светофар.
– Как успя да простиш на баща си?
Обръщам се към нея.
– Защо мислиш, че съм простил?

Назад към част 11