Налини Синг – Работилница за Зоуи

Налини Синг – Работилница за Зоуи

 

Предупреждение за спойлер: Действието на тази кратка сцена се развива след „Архангелски легион“ и съдържа спойлери за тази книга, така че ако все още не сте я прочели, запазете този разказ, за да го прочетете след това.
„Работилницата на Зоуи“ е част от продължаващата ми поредица от кратки разкази за ежедневието на моите герои, далеч от мрака и интензивността на основните сюжетни линии. Обичам да се забавлявам с тях и се надявам, че и вие ще го направите. 🙂

Герои:
Сара (бивш ловец, сега директор на гилдията),
Дийкън (бивш ловец, натоварен със задачата да сваля ловци-измамници, сега производител на оръжия за смъртни и безсмъртни),
Зоуи Елена (дъщеря на Сара и Дийкън).

 

 

Сара се простря будна, обгърната от разкошна топлина. Протягайки ръка към страната на Дийкън, тя откри, че чаршафите са студени. Сърцето ѝ прескочи един удар, а умът ѝ се върна в пълно съзнание, когато миглите ѝ се отвориха. За една-единствена, ужасна секунда страха се опита да я хване в хищни зъби, но тя се пребори с тъмнината с практиката която идваше от две седмици, в които правеше едно и също.
Войната беше свършила. Семейството ѝ беше в безопасност, щастливо, върнато заедно в своя дом.
Сърдечният ритъм се забави, тя си пое дълбоко дъх… и усети, че усмивката ѝ се появи отново, малки мехурчета звездна светлина във вените ѝ. Тя усещаше горчивия, вкусен аромат на кафето във въздуха.
Под него се носеше масления аромат на гофрети, които Зоуи обичаше, гофрети, които само Дийкън можеше да направи така, че Зоуи да е доволна.
Сара беше опитала веднъж и получи ужасна оценка. Смееше се на спомена за лицето на малкото им момиченце, което отхапа първата си хапка, Сара отметна завивката с пух, която Дийкън сигурно е хвърлил върху нея, когато е излязъл, за да се грижи за Зоуи.
В противен случай мъничето щеше да скочи на леглото, за да събуди и двамата.
Усмивката на Сара се разшири при мисълта как бебето им често се провираше между тях, за да се гушне, щастливо да си играе с ценната си кукла, докато родителите ѝ дремят за още няколко часа или минути.
Грабна халата в стил кимоно, който Дийкън ѝ беше купил за годишнината от сватбата им, тя го навлече върху пижама и потник. Червената копринена материя, орнаментирана с черешови цветове в черно, беше толкова мека, че тя не можа да се сдържи да не прокара ръка по нея, докато влизаше в прилежащата баня.
Няколко минути по-късно тя излезе от спалнята им по стълбите.
Широкото отворено пространство на долния етаж беше обляно в отразената от снега слънчева светлина на ранното утро, а прозорците блестяха с ослепителна чистота. Прокара пръсти през косата си, прозя се и се ослушваше за звуците от гласовете на Дийкън и Зоуи. Звукоизолацията в стаята на Дийкън в мазето на работилницата на Дийкън беше на най-високо ниво, но той беше оставил вратата отворена, както винаги правеше сутрин, ако се събудеше преди нея и трябваше да свърши някаква работа.
Тя се усмихна на слабия звук от бързото детско говорене на Зоуи, по-скоро на детското ѝ бърборене. Дийкън обикновено говореше само с по една дума на бебето им, а то сто и двамата изглеждаха доволни от това. Налива си чаша кафе от кафеварката, която Дийкън беше оставил да къкри, отпи глътка, докато си проправяше път към работилницата през вътрешното стълбище. Днес имаше почивен ден, нейния заместник, Абел отговаряше за това, макар че, разбира се, тя оставаше на повикване.
Да бъдеш директор на гилдията не беше само длъжност, а и обещание към всеки ловец под нейно командване.
Развълнуваният глас на Зоуи ставаше все по-силен, докато Сара слизаше по стъпалата в добре осветеното пространство, което включваше сутеренните помещения на двете кафяви къщи, които бяха слели в една. Това осветление беше смесица от слънчева светлина – благодарение на няколко тесни прозореца и по-меките крушки над главата, които Дийкън беше монтирал за случаите, когато не му трябваха ярките работни лампи, които имаше непосредствено над работния му плот.
Сега той беше на тази работна маса, облечен в чифт дънки разкъсани на лявото бедро и изтъркани маншети, а добре изпираният деним обгръщаше дупето му.
Сара обичаше тези дънки. Отгоре носеше стара черна тениска с отпечатъците на ръцете на Зоуи отпред. По времето, когато Сара и Дийкън бяха боядисали дневната си, след като за първи път сляха кафявите камъни, тяхната умна, бърза дъщеря беше решила да направи, или по-точно да нарисува нещо свое.
Сара все още чуваше пакостливото кикотене на Зоуи, когато бягаше от тях на пухкави детски крачета, а боядисаните ѝ ръце с които обявяваше вината си, протегнати напред. Тя щеше да отиде право в засадата на баща си, а малките ѝ длани се свързваха с тениската на Дийкън. Той беше носил тази тениска толкова много междувременно, че тя беше станала толкова износена, колкото и дънките му, но Сара, тя знаеше, че никой от двамата няма да я изхвърли. Когато материята стана толкова тънка, че заплашваше да се скъса, Сара планираше да я рамкира за него.
Художникът, който стоеше зад скъпоценната дреха, в момента усилено работеше на миниатюрната работна маса, която Дийкън беше създал за нея в единия край на работилницата. До нея седеше голямото им черно куче, Убиец. Той гукаше за поздрав на Сара, преди да се върне към обожанието на любимия си човек в целия свят.
Удряше малката си розова играчка чукче по парче дърво което Дийкън сигурно ѝ беше дал, Зоуи каза:
– Мамо! Виж!
Сара отиде при нея и се възхити на изтърбушеното парче дърво.
– Уау, бебе.
– Да, мамо, уау! – Щастлива, Зоуи се върна при своята „работа“.
Обзета от любов, Сара остави кафето си и грабна Зоуи, за да я прегърне. Дъщеря ѝ я целуна по бузата, после се отдръпна.
– Заета, мамо. Зоуи, заета.
– В такъв случай – каза Сара, а сърцето ѝ преливаше – по-добре да отида да притесня баща ти.
Дийкън вдигна ръка, когато тя стигна до него.
– Здравей, сънливке.
Притисната до топлата му, солидна сила, тя въздъхна, всяка клетка в тялото ѝ се успокои. Тя беше роден ловец, можеше да борави с всяко оръжие в тази работилница, беше влязла в проблеми точно с Дийкън, но съпруга ѝ я накара да се чувства в безопасност. Това нямаше нищо общо с уменията или размера и всичко беше свързано с доверието. Тя знаеше, че няма значение какво се случва, Дийкън винаги ще бъде там.
Докосвайки с пръсти изпръхналата му челюст, тя каза:
– Обичам те.
Когато той наведе глава към нея, тъмното, тъмнозелено на очите, в които се намираше сърцето му, тя усети как тялото ѝ се възпламенява, страстно, както по време на първата им целувка. Не, това беше грешно, помисли си тя, преди той да заличи мозъчните ѝ клетки.
Сега всичко беше по-дълбоко, по-богато, дори по-секси.
Гласът на Зоуи проникна във въздуха.
– Мва, мва – каза тя, издаваше звуци от целувки с нескрито удоволствие.
Сара се усмихна срещу устата на Дийкън.
– Къде мислиш, че е научила това?
Нейният великолепен, талантлив съпруг поглади ръката си надолу към дупето ѝ, стисна я, докато изискваше нова целувка.
– Детска стая, сигурно в детската градина – каза той след това. – Това е огнище на греха.
Раменете на Сара се разтресоха. Захапвайки челюстта му, аромата на горещ, мъж и пристрастяващ, тя каза:
– Кога мислиш, че ще е готова да премине към истински инструменти? – Сара беше за това Зоуи да стане производител на оръжия. Това щеше да я запази от неприятности – за разлика от това, ако последва родителите си в Гилдията.
– Най-много няколко години – каза Дийкън и двамата се обърнаха да погледнат дъщеря си. – Но тя също така много обича да стреля с арбалета си.
Сара знаеше това. Беше събирала многократно стрели от гъбата през изминалата седмица. Едновременно се гордееше и се страхуваше за своята дъщеря, тя плъзна ръката си в един от задните джобове на Дийкън.
– Знаеш ли какво? Няма да се притеснявам за това поне докато не стане тийнейджърка.
Дийкън само я погледна. Сара въздъхна и пусна глава върху гърдите му.
– Да, сякаш така изглежда.
Целувайки върха на главата ѝ, Дийкън масажира тила ѝ.
– Поне няма да има проблеми с гаджето си. Тъй като аз ще обезглавя всеки, който я докосне с пръст.
Сара избухна в смях.
– Боже, ние сме луда двойка. Горкото ни бебе.
– Не се притеснявай. – Очите на Дийкън блеснаха. – Имам чувството, че Зоуи Елена ще израсне достатъчно издръжлива, за да поеме двама прекалено грижовни родители.
Зоуи заби още веднъж, после сложи пластмасовия си чук.
– Татко, свърши! – Вдигайки шедьовъра си, тя го поднесе на Дийкън, за да го разгледа внимателно.
Сара гледаше как големия ѝ мускулест съпруг се спуска върху тяхното малко момиченце и взе парчето дърво. Той го разгледа сериозно и кимна.
– Добра работа, Зоуи.
Зоуи грейна и се хвърли с ръце около врата на баща си.
Притиснал тялото ѝ в едната си ръка, Дийкън се изправи на крака и се приближи, за да постави парчето дърво с другата ръка на Зоуи, на рафта, който Зоуи и Сара бяха боядисали в горещо оранжево и украсиха със златни звезди.
– Мамо, виж.
– Свърши толкова добра работа, бебе. – Сара помогна на Зоуи да избере идеалното място на рафта.
– Гофрети? – Попита Дийкън след това, след като беше захапал забравеното кафе за себе си.
– Никога няма да откажа на твоите гофрети. – Вземайки Зоуи, когато Сара хвана ръцете им, които тя протегна към майка си, с дъщеря си целувайки, след което я пусна надолу, така че тя да може да се изкачи по стълбите пред тях. Дийкън беше прав за силата на Зоуи – защото тя беше толкова пухкава и уютна, бебето им показваше и признаци на силен независим характер. Едва ли е изненадващо, като се има предвид произхода ѝ.
– Биец.
Размахвайки опашка, Убиеца се присъедини към Зоуи.
След това Сара тръгна, а Дийкън вървеше отзад.
Вълчата му свирка я накара да се усмихне. Светът можеше да е в хаос, а архангелите са се вкопчили в битка за надмощие и Манхатън все още се възстановява от неотдавнашното насилие, но тук в тази къща живота беше добър и Сара нямаше да допусне страха от неизвестното бъдеще да открадне щастието на днешния ден.
Както беше казала на Ели, невинната радост от живота на Зоуи беше научила да се наслаждава на настоящето, да изживява всеки миг на радост. И в живота ѝ имаше толкова много радост.
Зоуи скочи по последното стъпало в кухнята и се запъти към стола, който беше неин, явно готова за втора гофрета. На стола до нея седеше нейната кукла, а Убиеца се разстилаше с надежда и нетърпение на пода до нея от другата страна.
– Мамо, Биец?
Мъдра към любовта на дъщеря им към кучешкия ѝ приятел за игра, Сара погледна към Дийкън, за да провери дали е нахранил домашния им любимец.
– Убиеца вече е закусил, Зоуи – отвърна той, а обичта и любовта в тона му не са по-малко силни, защото не са показни или показно.
Зоуи въздъхна и се обърна, за да поклати тържествено глава на Убиеца.
– Можеш да изядеш половината от моята гофрета – прошепна тя, след като се мушна под масата.
Скрила смях зад ръката си, Сара срещна очите на Дийкън.
Наситенозелените очи бяха озарени от същото чувство за хумор. Пристъпвайки към него за да обгърне с ръце кръста му, тя се изправи на пръсти и просто му се усмихна. Той ѝ се усмихна в отговор, докато на заден план дъщеря им се забавляваше с куклата си и с Убиеца.
Това беше перфектното начало на деня.

Джанин Фрост – Най-сладкото изгаряне – Книга 2 ЧАСТ 24

ГЛАВА 23

Едва излязоха думите от устата му, когато целият параклис започна да се тресе. Ръмженето на Брут се превърна в рев и изведнъж ме удари същата невидима сила, която бях усетила, когато мислех, че съм открила жезъла. В следващия миг из целия параклис се разнесе трясък.
– Брут, ларастра. – Изкрещя Ейдриън, сграбчи ме и ме дръпна към отсрещната стена, като тялото му покриваше моето.
Преди да успея да попитам каквото и да било, от тавана избухна дърво. След това друг огромен удар обсипа тавана с натрошени каменни плочки.
Трети удар срути част от тавана и разкри Брут, който използваше огромната си маса като таран.
Ваната се преобърна, като разля вода навсякъде, когато четвъртият и последен удар на Брут създаде дупка, достатъчно голяма, за да може гаргойлът да се провре през нея.
Ейдриън ме блъсна в Брут, като изкрещя
– Тарате. – На гаргойла, преди да се завърти и да потегли към входа на таванското помещение.
Дясната ми ръка пламна от болка в същия момент, в който видях нещо невъзможно: покритият с очи демон се пръсна през пода с цялата сила на трите си комплекта прилепоподобни крила.
Брут удари собствените си мощни крила и аз бях запратена нагоре през тавана на параклиса, хваната в могъщите лапи на гаргола. Друг порив на крилата ме накара да погледна към параклиса и кампуса от няколко етажа нагоре и това, което видях, беше също толкова ужасно и невероятно.
Черни фуниевидни облаци си проправяха път хоризонтално през сградите. Светлините в кампуса угаснаха, потапяйки района в мрак.
Единствено беззвучната светкавица, проблясваща по небето, осигуряваше краткотрайно осветление и показваше хора, които се изсипваха от тези тънки, катраненочервени облаци.
Където и да отидеха, ги следваха писъци, а след тях оставаха лед и кръв.
– Брут, върни се. – Наредих, осъзнавайки какво се случва.
Тази област не беше погълната от демонично царство. Вместо това тя беше залята от такова. Не знаех дали стените на близкото царство са се разпаднали, позволявайки на този злокобен, мразовит свят да се излее върху това по същия начин, по който водата се разлива в близките градове след скъсването на голям язовир, или пък могъщ демон е организирал пробива в царството.
Така или иначе, Блинки се беше възползвал и беше използвал една от тези пропуснати сфери като поредица от свръхестествени стъпала, за да премине през свещената земя на своя затвор, а както добре знаех, Блинки не беше в добро настроение.
– Върни се – повторих на Брут, когато той продължаваше да ме издига. – Тарате, тарате. – Той само летеше по-бързо.
Борих се безполезно, като през цялото време се проклинах, че не съм научила повече демонски, и проклинах Ейдриън, че е наредил на гаргата да ме отнесе.
Защо би го направил, след като аз бях единствената, която имаше оръжие, което можеше да убива демони.
Не е като Ейдриън да е могъл да забрави това. Брут не забави ход, докато не видях туристическия автобус под нас. Бяхме го паркирали доста далеч от кампуса, защото бяхме взели по-малкия, по-малко забележим нов „Мустанг“ до параклиса.
Това означаваше, че автобусът не е близо до онези опасни реални полоси, а когато видях паркирания до него Мустанг, осъзнах, че не са и Жасмин и Коста.
Облекчението се смеси с кипящото ми нетърпение. Те бяха в безопасност, но Ейдриън не беше. Веднага щом Брут се приземи и ме пусна, започнах да крещя заповеди на гаргойла.
– Брут, тарате. Вземи Ейдриън, веднага. – Брут изръмжа, размаха криле и се издигна в нощта.
Надявах се, че името на Ейдриън и демоничната дума за отиване са достатъчни, за да разбере Брут какво да прави, но не исках да оставям това на случайността.
Втурнах се в автобуса, толкова разярена, че едва забелязах виновните изражения на Жасмин и Коста, когато двамата скочиха от дивана.
– Дайте ми ключовете на Мустанга – изисках аз.
Коста ги извади от джобовете си твърде бавно.
– Какво става?
– Стената на царството се руши – казах аз, като се приближих и му ги изтръгнах. – Трябва да взема Ейдриън. – Жасмин ме хвана за ръката.
– Чакай, ще дойдем с теб. Не можеш да отидеш сама, твърде опасно е.
– Ето защо не можете да дойдете с мен – изсумтях аз. – Блинки е навън, а с царството, което кърви из целия кампус, има още откъде да дойде този демон. – Отблъснах Жас, като пренебрегнах настояването ѝ да дойде с мен и настояванията на Коста да изчакам.
След това изтичах навън, като затръшнах вратата на Мустанга и я заключих. Тъкмо бях включил колата на скорост и натиснал газта, когато точно пред мен се появи тъмна фигура. Натиснах спирачките, когато лицето му се разкри във фаровете, но въпреки това се блъснах в него.
Зак не реагира гневно на това, че едва не беше прегазен. Вместо това устата на архонта се изкриви, сякаш съм го забавлявала, като съм го ударила.
– Излез от колата – каза той с приятен глас.
Вместо това завъртях двигателя.
– Отдалечи се, Зак. Няма да ме спреш да намеря Ейдриън.
– Не, те спирам – съгласи се той леко. – Но ако излезеш, ще мога да те закарам дотам много по-бързо и по-безопасно. – Поколебах се само за секунда, преди да изгася двигателя и да изляза от колата.
Архонтите твърдяха, че никога не лъжат, и досега това не беше опровергано.
Ако Зак наистина можеше да ме накара да стигна по-бързо до Ейдриън, нямаше да губя повече време в спорове. А ако той смяташе да докаже, че Архонтите могат да лъжат, тогава щях да намеря начин да го накарам да си плати.
– Хайде да вървим – казах аз. – Ще летим ли или нещо такова? – Никога не го бях виждала да прави това, но ако гаргойлът можеше да лети, и архонтът би трябвало да може.
С още една слаба усмивка Зак поклати глава. После хвана ръката ми и я дръпна. Паднах напред в ослепителна светлина. За миг имах чувството, че аз съм тази, която лети, защото тялото ми изведнъж се оказа безтегловно, парещо и свободно.
После светлината кристализира в цветове и форми. Топлина ме обля, мека трева дразнеше стъпалата ми, а когато вдишах, въздухът ухаеше толкова силно на цветя и флора, че вдишването му ми се стори като най-екстравагантната ароматерапия на света.
Погледнах към Зак и за част от секундата видях как нещо ярко и безформено трепти в него. После то избледня в нормалния му вид на млад, привлекателен афроамериканец с късо подстригана коса и дълбоки очи с цвят на орех.
Друг поглед показа, че се намираме насред обширно, цъфтящо поле, с буйни дървета, предлагащи сянка от топлите, лъчисти слънчеви лъчи. На хоризонта се извисяваха планини със сини краски, а в долините под тях се виеха пенливи поточета.
Всичко беше толкова красиво, че изглеждаше сякаш Зак ме е вкарал в картина на Моне, но вместо да бъда очарована, изпаднах в паника.
– Какво е това. Обеща да ме заведеш при Ейдриън.
– И ще го направя – отвърна Зак, а светещото му око добави: „О, вие, които сте маловерни.“ – Той е точно през тази врата. – Огледах се наоколо, без да виждам нищо друго освен същия изящен пейзаж.
– Каква врата.
– Невидимата – отвърна Зак, като ме подлуди. – Тя не може да бъде видяна, Айви. Само се усеща, така че протегни ръце и я почувствай. – Вместо това стиснах юмруци.
– Нямаме време за това. Ейдриън можеше да умре точно сега.
– Не е така – каза Зак, а тонът му стана остър. – И е крайно време да научиш това, което вече трябваше да си разбрала. Всичко, с което разполагат демоните, е дубликат на нещо друго.
– Какво, по дяволите, трябва да означава това? – Избухнах.
Зак ме стрелна с предупредителен поглед заради избора ми на думи.
– В момента Ейдриън не е наранен, но това може да се промени, ако решиш да продължиш да спориш с мен, вместо да правиш това, което ти казвам. – Исках да му ударя шамар, но не го направих, защото можеше да ме удари на място. Освен това беше прав; колкото по-дълго спорех, толкова повече време щеше да ми отнеме да стигна до Ейдриън. Затова изпънах ръце и започнах да вървя.
Изглеждах нелепо, сякаш се пробвах за място във филм за зомбита от стария стил, и още по-лошо, не усещах нищо. Точно когато се канех да поискам от Зак поне да играе на топло или студено, за да ми подскаже в коя посока да тръгна, нещо изсвистя по ръцете ми. Спрях, протягайки отново ръце, след като инстинктивно ги бях дръпнала назад. Още едно изсвистяване, този път до предмишниците ми, и точно пред очите ми ръцете ми изчезнаха.
Завъртях се и се загледах в Зак с удивено разбиране.
– Ейдриън току-що ми показа, че осветените предмети имат зли аналози, а ако всичко, което имат демоните, е дубликат на нещо друго, тогава няма само демонски царства и демонски врати. Има и архонтски царства и портали, така че това – махнах с ръка, посочвайки яркия, зашеметяващо красив пейзаж около нас – е архонтско царство. – Зак се усмихна; чиста, искрена усмивка, без никаква от обичайните му ирония, сарказъм или предизвикателство.
Разликата беше като ден и нощ и за миг отново съзрях онази невероятна, ефирна форма, която пулсираше по ръбовете на кожата му, напомняйки ми, че тялото му е предназначено само да прикрива това, което той наистина е.
– Близо – отвърна той. – Архонтите идват и си отиват от места като това, но ние обитаваме по-висшите сфери. Това царство и други като него първоначално са били създадени за хората. След грехопадението на човека всички те са били запечатани, но все още имат портали. – Историите, които отдавна бях отхвърлила като митове, запълниха онова, което той не каза, и аз се огледах наоколо с ново чувство на страхопочитание.
– Едем – въздъхнах. – Това царство е Едем, или поне един от Едемите. – А ако беше царство… – Тук времето се движи по различен начин, нали. Ето защо не се притесняваш да ме заведеш при Ейдриън. – Още една усмивка, макар че тази имаше обичайния му, ироничен край.
– Не си ли забелязала, че ако просто спреш да се тревожиш за няколко минути, си способна да мислиш много по-ясно.
– Виждал ли си живота ми. – Отвърнах. – Беше непрестанна въртележка от стрес, опасности и невъзможни очаквания, така че време за съзерцание без притеснения. Не е в голям запас. – Зак въздъхна.
– Умът ти трябва да управлява обстоятелствата, а не обратното.
Пръстите ми започнаха да барабанят по крака ми.
– Лесно е да се каже от всемогъщ архонт. – Очите му пламнаха със светлина за кратък миг.
– Аз не съм всемогъщ. Мога да бъда наранен и убит, както и тези, които обичам. Нашите различия са по-малко, отколкото си позволяваш да вярваш.
Едва ли. Ако имах неговите способности, хората нямаше да умират по улиците на университета Маркет точно сега. Зак знаеше какво се случва, но вместо да им помогне, ми изнасяше лекции за притеснението и силата на волята.
Той може и да не бързаше да спасява никого, но аз бързах.
– Дали е така? – Вдигна вежди Зак. – Ами ако ти кажа, че Ейдриън ще оцелее тази нощ, но много хора няма да оцелеят, освен ако не направиш нещо, за да им помогнеш. Щеше ли все още да бързаш да се върнеш, ако знаеше, че в опасност е само животът на непознати, а не на Ейдриън? – Той наистина си мислеше, че животът на Ейдриън е единственият, за който ме е грижа.
– Мога ли да премина през портала без теб. – Устните на Зак се изкривиха; този път определено не беше истинска усмивка. – Да. Когато стигнеш от другата страна, отбележи мястото, откъдето си излязла. След това се върни по същия начин. Никой не може да те последва, освен ако не го издърпаш през нея, така че от тази страна си в безопасност. – Раздразнението ми към него изчезна с тази новина.
– Мога да издърпам всеки, който е с мен тук.
– Всеки – повтори Зак, а в тона му се долавяше предизвикателство. – С изключение на демоните, разбира се. Архонтите не могат да преминат в техните светове, а демоните не могат да преминат в нашия. И така, какво ще направиш. – Погледнах Зак с твърд поглед, докато протягах ръце, усещайки енергийната вълна, която бележеше портала.
Той може и да е доволен, че оставя хората да умират, когато може да направи нещо по въпроса, но аз не бях.
– Просто гледай.

Назад към част 23                                                     Напред към част 25

К.М. Рийвс – Книга 3 – Изгряваща хибридна луна ЧАСТ 36

САМО ЗА ОНЛАЙН ЧЕТЕНЕ

БОНУС ИЗТРИТИ СЦЕНИ

Не сте ли готови да се откажете? Искате ли да знаете как точно Дрейвън е занимавал Флора по време на полета им от Луна обратно към Лунния хребет?
Защото кой не харесва бонус сцени, които са 100% разврат.
Надявам се, че не сте очаквали сюжет.

ДРЕЙВЪН

Учудваше го, че половинката му може да го гледа без страх, как прерязва гърлото на вълк сянка, а след това и да застане пред богиня, без да се уплаши, но ако я качи на самолет, тя се превръща в трепереща топка нерви.
Вълкът му се премести нервно в гърдите му от нуждата да я защити. Той не разбираше, че тя е в най-голяма безопасност, не само с него, но и като хибрид. Или ако разбираше, не му пукаше. Нейното безпокойство накара и двамата да се притеснят.
Ето защо той имаше план.
Клубът „Миля високо“ щеше да се сдобие с двама нови членове.
Дрейвън прокара върховете на пръстите си по предмишницата на Флора и ги вплете в нейните, докато самолетът се изравняваше и знакът за предпазните колани се изключваше. – Знаеш, че има много средства срещу страха от летене.
На устните му се появи лукава усмивка. Беше се задействал от момента, в който формулира плана си да я разсее по време на двучасовия и половина полет.
Флора го погледна и се усмихна.
– Страхът е здравословна част от човешкото съществуване.
– Но ти вече не си човек.
Колкото и да му се искаше да запази смъртността ѝ, не можеше да отрече, че е дяволски развълнуван да прекара всяка минута от дългия си живот с нея.
Флора прокара език по малките си кътници. Нов навик, който беше развила, откакто стана хибрид.
– Мислех си, че страхът ми ще изчезне, като знам, че всъщност не мога да умра от падането, но това не се случи.
– Няма да ти позволя да умреш. Никога. – Той стисна ръката ѝ и се завъртя на седалката си, за да се обърне към нея.
– И така, какво предлагаш, за да се справя със страха си от летене?
– Много се радвам, че попитахте. – Той се наслаждаваше на лекотата, с която се шегуваха. – Много хора смятат, че отговорът е сънотворно или алкохол.
– Но не и ти? – Попита тя скептично.
– Не, Бабълс – Дрейвън се наведе, като при шепота си остърга брадичката ѝ. – Защото аз знам истинската тайна за преодоляване на страха от летене.
– И каква е тя? – Бузите ѝ почервеняха, а в гласа ѝ се долавяха отчаяние и похот.
Той се усмихна срещу косата ѝ.
– Разсейване.
Флора го избута назад и изучи лицето му. Веждите ѝ стигнаха до челото.
– Смяташ, че да ме разсееш, ще е отговорът?
Злобна усмивка се появи на устните му.
– Не, мисля, че отговорът е да те науча да ме разсейваш.
Флора наклони глава, без да последва веднага мисълта му. Дрейвън потисна усмивката си и сведе поглед към мястото, където членът му се опъваше на ципа.
Тя разтвори устни и изпусна лек дъх, а ръцете ѝ полетяха нагоре, за да прикрият порозовелите ѝ бузи.
– На колене, Флора.
В очите ѝ проблясна колебание, преди да се стрелнат към вратата на пилотската кабина, но начинът, по който набъбналите ѝ зърна се притискаха към тънката материя на роклята ѝ, направи протеста ѝ слаб.
– Дрейвън, не мога да направя това тук. Има един мъж…
– Ако мислиш, че вече не съм го заплашил и не съм се уверил, че няма да ни безпокои, освен ако самолетът не падне от небето, значи не ме познаваш добре, партньорке. А сега. Падни. На. Твоите. Колене.
Гневът, примесен с желание, се завъртя в очите ѝ. Колкото и да и се искаше да му се скара, тя беше също толкова възбудена, колкото и той. През цялото време, докато бяха в царството на богинята, тя не беше направила и крачка, за да му смуче члена, а сега той не можеше да си представи нищо друго. Колкото и да си повтаряше, че го прави заради нея, не искаше нищо повече от това да види как перфектните ѝ устни се увиват около члена му.
Флора му хвърли последен предизвикателен поглед, преди да се плъзне на пода между краката му. Тя засмука долната си устна между зъбите и дявол да го вземе, ако той почти не се изгуби точно тогава и там.
– Никога преди не съм го правила – довери тя и Дрейвън сдъвка бузата си в опит да прикрие усмивката на лицето си.
– Силно се съмнявам, че с уста като твоята това ще е проблем. – Беше усетил от първа ръка какво може да направи езикът ѝ, когато се преплете с неговия. – Но за всеки случай ще те науча. А сега извади члена ми.
Дрейвън се наслаждаваше на начина, по който бузите ѝ се обагряха в красив розов цвят всеки път, когато ѝ говореше мръсно или ѝ заповядваше в спалнята. Можеше да изведе момичето от замъка, но не можеше да изведе замъка от момичето. Не че му се искаше. Колкото и да го изнервяше понякога, той обичаше нейната невинност. Тя беше глътка свеж въздух. Но повече от това му харесваше да я развращава.
Флора се поколеба за миг, но после в погледа ѝ проблесна решителност и тя посегна към него, разкопча дънките му и дръпна боксерките му, освобождавайки твърдата му дължина. Очите ѝ се разшириха и тя облиза устни, сякаш нямаше търпение да го вкуси.
– Погледни ме – заповяда Дрейвън, докато разкопчаваше ризата си.
Погледът на Флора се задържа върху ствола му още миг, преди да предвижи пътя на очите си нагоре по голите му гърди и да срещне неговите.
Дрейвън преглътна тежко, опитвайки се да мисли за нещо друго, освен за Флора и изкусителната ѝ уста. За всичко, за да не избухне в момента, в който тя го докосне.
– Искаш ли да опиташ пениса ми?
Флора отново засмука долната си устна между зъбите и кимна.
По дяволите.
– Думи, Флора. – Тя винаги измисляше най-изисканите начини да му каже какво точно иска и той обичаше начина, по който мръсната му уста я възбуждаше.
– Искам да направя нещо повече от това да опитам пениса ти, Дрейвън. Искам да те погълна отвън навътре. Искам да те накарам да изкрещиш името ми, когато свършиш.
– Мислиш ли, че можеш да го направиш? – Пенисът му потрепна между тях, сякаш я молеше да изпълни обещанието си.
Тя кимна, знаейки, че той иска още от мръсните ѝ думи, но реши да не му ги дава.
– Днес няма да свърша в устата ти, моята сперма и възел са запазени за тази малка, тясна вагина и аз, по дяволите, планирам да я разруша, преди да е приключило това пътуване със самолета. Но ти обещавам, че когато свърша, на устните ми ще бъде твоето име.
Флора се размърда между краката му и погледът ѝ се върна към члена му.
Майната и тя е перфектната. Нямаше как да издържи дълго между тези нацупени устни. Но Флора се нуждаеше от това разсейване повече от него. Тя имаше нужда да бъде извън главата си достатъчно дълго, за да забрави, че са на километри над земята.
– Вземи вала ми в ръцете си.
Флора преглътна тежко и направи това, което той каза, като нежно хвана дължината му. Той затаи дъх, когато тя проследи с палец изпъкналата вена, която минаваше по долната му част.
– Никога не съм виждала друг мъж…- Думите ѝ бяха едва шепнещи и прекъснаха, докато тя прокарваше пръсти нагоре-надолу по пениса му, изследвайки всеки сантиметър от главичката и ствола му.
Дрейвън облиза внезапно пресъхналите си устни и си пое дъх:
– Думи, партньорко. Какво не си виждала?
– Член. Никога не съм виждала члена на друг мъж.
– Искаш ли да видиш? – В гърдите му се разнесе ръмжене и той не беше сигурен дали вълкът му или той го е инициирал. Не беше сигурен защо я попита, но знаеше, че никога няма да позволи това да се осъществи.
„Моя“ – вълкът му повтори мислите му.
– Не. Аз просто…- Тя беше енигма. В един момент беше смела, а в следващия – плаха. – Виждала съм твоя, но никога не съм го изследвала. Той е по-гладък, отколкото си представях. Почти кадифен. Не се усеща толкова мек, когато се забива в мен.
– Уверявам те, че няма нищо меко в мен, когато се блъскам в теб.
Върховете на пръстите ѝ се движеха по главичката, колебливо, но любопитно, и по гръбнака му премина вкусна тръпка. Тя продължи да го гали от основата до върха, а очите ѝ бяха широки и внимателни. С всяко преминаване тя ставаше все по-уверена. Докосването ѝ ставаше все по-твърдо и целенасочено.
– Майната му, Флора.
Тя го погледна с премрежения си поглед и той се нуждаеше от всички сили на волята, за да я остави да довърши урока им. Предпочиташе да изтръгне бикините ѝ изпод това извинение за рокля, което носеше, и да я блъсне върху члена си, претендирайки за нея отново и отново.
– Искам да те опитам. – Тя прокара пръст по върха на пениса, размазвайки капка прекум по дължината му.
– Аз съм твой за дегустация.
Бавно Флора намали устата си, докато устните ѝ не докоснаха върха. Езикът ѝ се стрелна и прокара връх по цепнатината на члена му, което накара бедрата му да се разтреперят.
Усмивка изрисува устните ѝ и тя се наведе напред, като го взе в устата си и прокара език по ствола му.
Боже мой. Не беше подготвен за гледката на красивите ѝ розови устни около члена му, за начина, по който езикът ѝ го галеше, или за лекото остъргване на бебешките ѝ кътници върху плътта му. Цялото му тяло се свиваше при всяко облизване, при всеки дълъг и ленив удар на езика ѝ. Дрейвън се пребори с желанието да заплете ръце в косата ѝ и да я чука в лицето.
Флора издълба бузите си и го засмука силно. Устата ѝ го стискаше като в клещи, докато за секунди преминаваше от нула към шестдесет. Не спираше, главата ѝ се поклащаше нагоре-надолу и Дрейвън не можеше да си спомни кога е бил смукан толкова силно.
– Майната му, Флора. – Изръмжа Дрейвън, отдаде се на нуждите си и заплете пръсти в косата ѝ. – Ебаси предупреждението на един мъж.
С всеки тласък напред тя поемаше все повече от него в устата си, докато върхът на пениса му не докосна задната част на гърлото ѝ. Езикът ѝ обработваше вала му и на Дрейвън му беше трудно да повярва, че това ѝ е за първи път.
– Отпусни гърлото си, Бъбълс. Вдишай, докато приемаш члена ми по-дълбоко.
Флора се задуши и се задави, като се насили да се отпусне и да поеме всеки сантиметър от него. Дрейвън едва не се освободи, докато гледаше как половинката му пренебрегва собствените си нужди, за да го задоволи.
Тя изпълняваше указанията изящно. Забави темпото си и се съсредоточи върху вдишването, докато го поемаше в гърлото си. Знаеше, че никога преди не го е правила, но ако не му правеше най-добрата свирка в живота му, то тя беше дяволски добра. Беше образ на съвършенство, очите ѝ се насълзяваха, докато го вкарваше все по-дълбоко в гърлото си с всеки удар, а нацупените ѝ устни достигаха до шева на вече набъбналия му възел.
И звуците. Ебати звуците, които издаваше устата ѝ, докато го смучеше, докарвайки го до лудост и изглеждаше адски доволна от себе си, когато той нададе задушен стон.
– Флора, спри да ми смучеш члена и се качи тук.
Никога досега не беше казвал на жена да спре, но тук не ставаше дума за него. Ставаше дума за нея. Нямаше значение, че обичаше да я вижда как гълта члена му и щеше да се радва да я види как се дави в семето му. Той вече не контролираше ситуацията.
Всички последователни мисли изхвърчаха през прозореца, когато Флора пренебрегна заповедта му и заби издължените си нокти в бедрата му. Той дори не мислеше, че тя осъзнава, че се е преместила частично, оставяйки дупки в плата на дънките му.
Дрейвън стисна зъби, кътниците му се удължиха, докато бедрата му се изтласкваха напред, вкарвайки члена си във влажната ѝ уста. Тя нямаше представа, че си играе с огъня. Нямаше представа, че игнорирайки заповедта му, тя на практика го молеше да я чука в устата.
– Отдръпни се сега, Бъбълс, или ще ти го изпратя силно и грубо в устата. – Флора поклати глава, продължавайки да си служи с нея. – Това е последното ти предупреждение.
– Използвай ме. – Той едва долови думите, които тя промълви около члена му.
Последната част от сдържаността му се счупи и Дрейвън се отпусна, падайки в забравата, която представляваше устата на Флора. Пръстите му се вплетоха здраво в косата ѝ и той изтласка бедрата си нагоре, принуждавайки Флора да го приеме по-дълбоко. Тя се задъхваше около него и това само подхранваше нуждата му. Дишането му стана неравномерно, докато предстоящият оргазъм пълзеше по гръбначния му стълб стъпка по стъпка.
– Ти си невероятно шибана, Флора. И моя. Цялата си моя.
Тя бръмчеше около вала му, изпращайки вибрации право към топките му. Те се стегнаха към него и Дрейвън усети как възелът му започва да набъбва. Той успя да издържи само още няколко секунди.
– Отдръпни се, Флора. Ще свърша.
Флора се отдръпна от вала му, но не го извади напълно от устата си. Тя държеше короната на члена му като заложник между устните си, издълбавайки бузите си и създавайки душевна смучеща буря.
Не беше нужно да се напъва, преди да изстреля спермата си в гърлото ѝ. Флора не спираше, продължаваше да смуче и в момента, в който възелът му набъбна напълно, тя го пое към задната част на гърлото си и го изсмука напълно.
– Мамка му. – Дрейвън изпусна възбуден дъх, спускайки се от това, което вероятно беше един от най-добрите оргазми, които някога беше изпитвал. Той вече мечтаеше да я завърти на възел, но сега щеше да добави и устата ѝ към тази комбинация.
– Добре ли беше?
Блажена усмивка се появи на устните му. Моментите на нейната невинност не спираха да го изненадват.
– Беше шибано невероятно. Ела тук.
Флора се плъзна от пода в скута му и докато го правеше, Дрейвън вдигна полата ѝ, позволявайки на мокрите ѝ бикини да се търкат във все още болезнено твърдия му член. Възелът му все още беше набъбнал, имаше нужда да потъне в половинката си и да усети как тя се стяга около него. Но проклетото нещо трябваше да се изпусне, за да може да го постави там, където му е мястото.
Дрейвън хвана брадичката на Флора между пръстите си и привлече погледа ѝ към себе си.
– Ти не ме послуша.
– Исках да те опитам. – Сви рамене Флора. Знаеше, че той се наслаждаваше на всяка минута от малкото ѝ шоу, и не грешеше.
– И какво мислиш? – Той пусна ръката си и я плъзна под роклята ѝ, като впи пръсти в бедрата ѝ.
– Беше по-солена, отколкото очаквах, но не я намразих.
– Добре, защото това ще стане редовно явление.
Флора се наведе напред и притисна нежна целувка към устните му.
– Благодаря ти за разсейването.
– О, сладка партньорке, това беше само началото. – Дрейвън премести ръцете си от бедрата ѝ до заобленото ѝ дупе и с едно бързо движение се изправи. Той се наведе и захапа ухото ѝ. – Не си мислеше, че ще те оставя да седиш до края на пътя до Тенеси с възбудата си, нали? Освен това смятам, че е редно да получиш наказание. Ти се противопостави на мен, когато така любезно ти дадох члена си, за да си поиграеш.
Флора се отдръпна, вдигна вежди и впери очи в неговите.
– Държиш се така, сякаш това е било чест.
Тя можеше да се преструва на ужасена, но той не пропусна да забележи горещината, която се завихри в погледа ѝ.
– Беше. И за мен ще бъде чест да извличам оргазъм след оргазъм от сладката ти сърцевина.

Назад към част 35                                                    Напред към част 37

К.М. Рийвс – Предназначението – книга 2 – ЧАСТ 21

Глава 20

Вълна от гадене накара стомаха ѝ да се свие.
Трябваше да спасят Теа.
– Добре ли си? – придърпа я по-плътно към гърдите си Огъстин и макар че, обикновено тя попиваше шанса да бъде притисната към една от спорно любимите ѝ части от тялото му, всяка стъпка, на която не беше приземена, увеличаваше нуждата да повърне.
– Ще ми е добре, ако ме оставиш да вървя и да се разходя.
– Едва ли можеш да стоиш на краката си, а и гадно прикриваш болката, която изпитваш.
Емери извъртя очи, знаейки колко много обича, когато тя прави това.
– Тогава защо питаш?
– Ще се занимаем с това въртене на очи по-късно, но засега трябва да знам, че мога да ти се доверя.
– Доверието се печели, Огъстин.
– А ти току-що се провали в спечелването на моето. – отвърна той.
Огъстин изтръгна входната врата от пантите и нахлу във вилата. С повече нежност, отколкото тя смяташе, че е способен, той я настани в едно от креслата и захапа китката си.
– Пий.
– Не. – ако си мислеше, че ще я командва само защото е имала нещо, за което беше почти сигурна, че е видение, щеше да си има много здраве.
Защо магията ѝ не можеше да я прекъсне и да я предупреди, преди да избухне? Тя нямаше нищо против виденията. Особено ако ѝ помагаха да лекува онези, за които се грижеше. Виденията бяха много, тя беше щастлива да ги има. Но може би следващия път няма да е лошо да дадеш на момичето шанс да седне – помисли си тя наказателно към магията си.
– Емери, изпий проклетата кръв. Чувстваш се гадно, защото си изтощена, и знам със сигурност, че кръвта ми ще помогне. Ако не заради упорития си задник, направи го заради дъщеря ни. Тя се нуждае от най-доброто ти състояние.
Това беше спорно, като се има предвид колко пъти беше прекарвала сутрините си с вътрешности, които се превръщаха в повърнато в резултат на заниманията на дъщеря им.
Емери се вгледа в двете кървящи дупки от долната страна на китката му и се замисли дали да не откаже, но не можеше да отрече, че се чувстваше като ударена от влак. Главата ѝ се блъскаше и всяко движение заплашваше да завърши със закуска на пода.
Тя хвана китката му и я поднесе към устата си. В мига, в който кръвта му попадна върху езика ѝ, в гърдите ѝ се разнесе стон и тя се свлече на дивана. Кръвта на Огъстин беше нейният спасителен пояс. Тя проникваше в самата ѝ душа, изпълваше я с живот и задоволяваше нуждите ѝ, които не можеше да удовлетвори в дневната на вилата. Не беше като тогава, когато обменяше кръв с Огъст по време на секс, или в другите случаи, когато Огъстин я бе хранил, за да я спаси. Всеки от тези пъти беше придружен от оргазъм или ситуация на живот и смърт. Доброволното приемане на кръвта му подхранваше нещо дълбоко в нея. То възбуждаше магията и тялото ѝ по начин, който ги свързваше на дълбоко ниво.
Докато пиеше, Емери го погледна през миглите си, като се осмели да види дали Огъстин усеща нещо от това взаимодействие.
Потъмнелите среднощни басейни се взираха в нея. Гърдите на Огъстин натежаваха от бавните тежки вдишвания в такт с всяко засмукване на устните ѝ. Той сдъвка долната си устна, което позволи на един зъб да надникне. Очите ѝ се спуснаха надолу, където издутината се опъваше на ципа му, който по стечение на обстоятелствата беше на нивото на очите и.
Той беше също толкова засегнат, колкото и тя.
От устните му се отрони предупредително ръмжене и Емери бързо отклони поглед от члена, който нямаше нищо против да освободи от твърдостта му.
Тази проклета връзка с партньора щеше да направи невъзможно да бъде около него. Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре.
Точно тогава Лили се появи в периферното ѝ зрение заедно с Калъм, Ансел, Дрейвън и Флора.
– Какво, по дяволите, става тук? – попита Лили, сочейки към разрушената врата – И защо храниш Емери с кръвта си?
Чудесно. Точно от това се нуждаеше. Всичките ѝ приятели да станат свидетели на граничещото ѝ със сексуалност преживяване в ръцете на другаря, който я мразеше с всяка своя фибра.
Тя започна да се отдръпва, с намерението да сподели какво е видяла, но Огъстин я погледна строго „не ме изпитвай, момиче“ и продължи да държи китката си здраво притисната до устните ѝ.
– Това, което, по дяволите, се случи, е, че Емери падна на земята и ме засмука във видение как ще спасим Теа, а сега тя е физически изтощена и ти ми каза в споменатото видение, че моята кръв ще възстанови енергията ѝ.
Веждите на Лили се изстреляха нагоре, а очите ѝ се стрелнаха между Емери и Огъстин.
– Вярно ли е това, Емери?
Емери сви рамене, а устните ѝ все още бяха прилепнали към китката на Огъстин. Тя дори не беше сигурна, че това е видение. За пръв път чуваше, че Огъстин вижда всичко, което се разиграва в съзнанието ѝ. Да бъдеш докоснат от звездата беше рядкост и въпреки че Агата я беше дарила с пророчество, тя не смяташе, че това означава, че и тя ще бъде пророчица. Нито пък ѝ се искаше особено да бъде. Да стане жертва на това видение беше адски страшно. В един момент се беше отдалечила от битката си с Огъстин, а в следващия магията ѝ се беше възбудила и тя беше изгубила контрол. Струваше си само защото това можеше да помогне за спасяването на Теа.
– Ти си докосната звезда. – прошепна Лили, а широко отворените ѝ очи бяха залепени за Емери, сякаш ѝ беше пораснала втора глава – Сладкиши или сън обикновено е начинът, по който помагаме на младите вещици при магическо изтощение. Но обикновено не разполагаме с възможността за вампирска кръв. Действа ли?
Емери кимна с глава и отпи още една плитка глътка от кръвта на Огъстин. Гаденето се беше успокоило, а главоболието ѝ беше изчезнало, но тя не беше готова да се откаже от връзката, която имаше с Огъстин. Още не.
В сърцето ѝ се прокрадна чувство за вина. Не би трябвало да иска никаква връзка с него. Не и след като той я бе отблъснал. Имаше предвид това, което каза, когато му каза, че може да изпълзи обратно при нея на проклетите си колене. Това не означаваше, че не желаеше онова, от което връзката толкова отчаяно се нуждаеше. Не трябваше да ѝ харесва, но за разлика от Огъстин, тя бе започнала да се примирява с факта, че са половинки и щеше да се наложи да направи отстъпки, ако и двамата искаха да оцелее връзката помежду им.
– Очарователно. – помисли Лили.
– Какво означава това за Емери? – попита Флора, а гласът ѝ бе изпълнен с тревога, когато пристъпи напред, за да седне до Емери, само за да бъде издърпана назад от Дрейвън и отведена на отсрещния диван.
Изглеждаше, че приятелят на Флора е също толкова защитен, колкото и нейният собствен. Емери се надяваше, че това не означава, че и той ще започне да се държи като дупедавец.
– Емери е надарена с рядка форма на магия. – отвърна Лили – Това, че е докосната от звездите, означава, че звездите ще работят чрез нея, дарявайки я с видения, каквито намерят за добре. Тя може да се отличава и с други пророчески практики, като четене на таро или чай.
Калъм заобиколи другия фотьойл и се настани.
– Точни ли са виденията?
– Според моите разбирания, в повечето случаи. За разлика от пророчествата, които разказват за индивидуални съдби, виденията са това, което ще се случи в бъдещето в този момент за всички участници. Но свободната воля играе роля и ако играчите изберат различен път, бъдещето може да се промени. – след това очите на Лили се присвиха към Огъстин – Не трябваше да я докосваш. Тя беше вързана във видението, но ти нямаше да бъдеш. Звездите са особени по отношение на това на кого позволяват да види волята им. Души са били трайно изгубени във виденията на други вещици.
– Добре съм. – изсумтя Огъстин и Емери усети нетърпението му – А сега искаш ли да разбереш какво видяхме? Защото имаме точно пет дни до пълнолунието, когато ще спасим Теа.
Всички усти в стаята се отвориха, освен нейната. Емери се престори, че продължава да пие, докато Огъстин я вдигаше и поставяше в скута си. Тя се опита да му се опълчи, но строгият му поглед и стягащата се ръка върху бедрото ѝ подсказаха, че това е загубена кауза.
Той разказа видението от своя гледна точка и Емери беше шокирана, че всъщност е запазил повече информация от нея. От друга страна, по време на цялото това изпитание тя беше леко настръхнала, без да осъзнава какво, по дяволите, се случва. Огъстин обаче беше хладнокръвен и сдържан, припомняйки си и най-дребните подробности за цветето, от което се нуждаеха.
Очите на Емери натежаха и тя ги затвори, докато групата започна да спори какво ще последва и как ще намерят цветето, за което никой не беше чувал, и как ще отведат Теа в Шотландия. Тя смътно осъзнаваше как Огъстин издърпва китката си от устните ѝ и как се опитва с половин уста да го спре, но сънят надделя над способността ѝ да се интересува и тя потъна обратно в дивана, обвита в пашкул от топлина.
– Емери?
Дълбок глас я изтръгна от съня ѝ. Тя отвори очи и се озова притисната до гърдите на Огъстин. Тя вдигна глава нагоре и срещна твърди среднощно сини очи.
– Аз трябва да тръгвам, а ти трябва да ядеш.
Все още недобре излязла от съня, Емери смръщи вежди на Огъстин, без да е сигурна какво общо има едното с другото.
Той се протегна и отметна назад падналата в лицето ѝ коса, като я прибра зад ухото ѝ.
– Това означава, че трябва да спреш да ме използваш като възглавница.
– О. – тя се отскубна от гърдите му и се притисна към страната на огромното кресло. Което наистина не вършеше много работа, като се има предвид, че по начало креслото не беше достатъчно голямо и за двамата. Емери се огледа наоколо и видя, че са останали само двамата във всекидневната.
– Къде отидоха всички?
Огъстин развърза ръката си около нея, измъкна се изпод нея и застана до стола.
– Лили пренася Дрейвън и Флора обратно в Тенеси, за да видят дали могат да намерят някаква информация относно цветето с вълците, а Ансел е с Калъм и търси в собствените си документи.
– О.
– Нещо нередно?
– Не. – не ѝ беше нужно да види повдигането на веждите му, за да разбере, че е опитал лъжата.
Работата беше там, че едва си бе върнала Флора, а сега най-добрата ѝ приятелка вече я нямаше. Емери беше гореща бъркотия, със списък от проблеми, които не знаеше как да реши, и се надяваше, че известно време, прекарано с момиче, ще ѝ помогне да се справи поне с част от проблемите. Най-малкото щеше да е добро разсейване.
– Е, тогава… – Огъстин се отдръпна и взе палтото си от облегалката на дивана – Връщам се в замъка. Бих те взел със себе си, просто за да съм сигурен, че няма да пострадаш, когато неизбежно отново се окажеш в беда, но кралят вероятно ще те убие, а аз искам тази чест да бъде единствено моя.
– Бъди внимателен, Огъстин, някое момиче може да си помисли, че ти пука.
Той се засмя и я дари с лукава усмивка.
– Уверявам те, че мотивите ми са чисто егоистични.
– Тогава ще се видим, когато се върнеш. – връзката с партньора се затегна в нея и тя се постара да не се размърда. Някак си знаеше, че ще се разделят, и не беше съгласна с тази идея. Налагаше се да го моли да остане, дори само за да спре болката от копнежа, която знаеше, че предстои, но тя не посмя. Огъстин не заслужаваше да знае за болката ѝ.
– Ще се върна преди пълнолунието. – ако Огъстин усещаше същото притегляне от своя страна, не го показа. Обърна ѝ гръб и тръгна към вратата, но после спря и отново се обърна към Емери. Приближи се и Емери затаи дъх, когато той се наведе, за да прошепне в ухото ѝ. Гласът му беше нисък и греховен.
– И не си мисли, че съм забравил за онова твое въртене на очи, малка вещице.
Тя стисна бедрата си, спомняйки си разтърсващата целувка, която бяха споделили след първото ѝ провинение. Начинът, по който той обви ръката си в косата ѝ и поиска възмездие. Гласът му съдържаше обещанието, че следващото ѝ наказание ще бъде много по-лошо, и макар че би трябвало да се отвращава от тази идея, обещанието за болка и мрак запали огън в нея.
– Ти си задник! – заключи тя, макар че звучеше по-скоро като хленчеща молба.
Огъстин допря устни до ухото ѝ.
– Сега вече го разбираш. Бъди добро момиче, Емери.
Без да каже и дума повече, той потегли от вилата, вероятно към мястото, където Лили го чакаше, за да го придружи до замъка.
Сърцето ѝ се разтуптя и тя се хвана за кожените подлакътници на стола в опит да се успокои. Не че това помогна много. Все си повтаряше, че за това е виновна връзката с партньора, но дълбоко в себе си Емери знаеше, че абсолютно сама жадува за тази тъмна страна на Огъстин.
Огъст ѝ предлагаше светлината и макар че тя трябваше да си спомня за доброто в света, за да подхранва надеждата си, тя жадуваше именно за тъмнината. Огъстин ѝ бе дал възможност да зърне забранения допир на врага си, а заедно с него и порочно вкусния потенциал на болката и отмъщението.
– Добре ли си?
Не знаеше колко време Лили е стояла на вратата и е наблюдавала как тя размишлява над Огъстин, но беше благодарна, че не можеше да усети миризмата на възбуда, както вампирите.
– Добре съм. Просто съм малко уморена. – стомахът ѝ избра този момент, за да изръмжи силно – Може би съм и малко гладна.
Лили се усмихна.
– Ще приготвя обяд и за двете ни.
Емери се присъедини към нея в кухнята и седна на кухненския остров, докато Лили приготвяше сандвичи и разговаряше с нея.
– Огъстин се върна в замъка. Той ще ни съобщи, когато се нуждае от портал за връщане.
Думите се усещаха сковани и принудителни и за пръв път Емери осъзна, че макар да е поверила на Лили живота си и живота на дъщеря си и да са преминали през две ситуации на живот и смърт, всъщност не е прекарала много време, за да я опознае.
– Това е добре !- кимна Емери. Последното нещо, което искаше да обсъжда като тема за опознаване, беше Огъстин – Имаме ли идея откъде да започнем да търсим цветето?
– Всички търсят информация, но това не е нещо, което някога сме виждали или чували през всичките ни многобройни години, взети заедно.
– Имаме само пет дни. – гласът на Емери бе на границата на паниката. В нейното видение не изглеждаше, че Теа има много време. Искаше ѝ се да има начин да сподели образите, които виждаше, да внуши на Лили сериозността на ситуацията. Не че Огъстин не беше свършил чудесна работа, заплашвайки всички в стаята с живота им, ако не намерят проклетото цвете.
– Ще измислим как да спасим Теа. – спокойствието, което Лили излъчваше, подразни Емери. Как можеше да не е паникьосана, когато животът на Теа висеше на косъм? – Правим всичко, което е по силите ни. Междувременно най-доброто, което можеш да направиш, е да усъвършенстваш магията си.
От устните на Емери се изтръгна стон. Това беше последното нещо, което искаше да направи. Все още не беше напълно в един отбор с магията си. Досега тя ѝ беше отнела сина и я беше оставила да си лежи по задник в полето с пирен. Нямаше точно добри резултати и Емери би предпочела да я игнорира напълно.
…От друга страна, помисли си тя, да се научи да владее магия може да е забавно. Беше виждала няколко млади вещици, които се замеряха с магически топки, и се сети за един конкретен вампир, когото с удоволствие би ударила.
– Знам, че е обезсърчително и изтощението не е забавно. Особено след като Огъстин го няма. Ще трябва да се пребориш с него по традиционния начин. Положителното е, че включва много шоколад.
Емери повдигна вежди.
– Продължавай.
– Макар че кръвта на приятеля ти като че ли свърши работа най-бързо, сънят е най-доброто средство срещу изтощение, а сладкишите ще подействат в краен случай. Мисли за това, че за кратък период от време изтласкваш тялото си до предела на възможностите му и имаш нужда да се възстановиш. Захарта в сладкишите подхранва магическите свойства в нас и помага за ускоряване на процеса. Подобно на приемането на хранителна добавка при мускулна умора.
– Няма да ти се налага да ми извиваш ръката, за да ме накараш да ям големи количества шоколад. Но какво да кажем за бебето? Няма ли да му навредя, ако се натъпча до такава степен?
Магията ѝ бръмчеше силно в гърдите ѝ, сякаш за да я увери в ангажимента си към нея, и Емери извъртя очи. Дотук с възможността да я игнорира напълно. Тя презираше начина, по който я допълваше. Като липсващ крайник, за който не бе знаела, че ѝ липсва през първите двадесет и пет години от живота, а сега, когато се появи, не можеше да си представи, че го няма. Но това не променяше факта, че тя би отрязала този крайник, ако това означаваше да нарани дъщеря си.
– Не мисля така. Последния път, когато… това… се случи, бабите не се бяха сблъсквали с магията преди това. Както знаеш, повечето вещици придобиват магията си в ранна възраст, така че ако забременеят, децата им вече ще са изложени на магията в майките си от момента на зачеването. Вашите не са били, което е причинило….- Лили не го каза, но и двете знаехме какво е предизвикал притокът на магия в Емери. -…но ще следим за обучението ти. Обещавам, че безопасността на бебето ще бъде мой основен приоритет.
Емери остави сандвича си и впери очи в Лили, като гласът ѝ леко се поколеба.
– Не мога да загубя и нея, Лили.
– Няма да го направиш. А синът ти все още е в теб, Емери. В дъщеря ти. Той ще продължи да живее чрез нея.
Гняв и тъга я връхлетяха и Емери стисна ръце на масата в опит да овладее емоциите си. Усещаше как магията ѝ се надига в нея, готова да ѝ помогне да елиминира всяка предстояща заплаха. Само че нямаше върху кого да отприщи гнева си. Нямаше на кого да търси отговорност. Поне не и в Шотландия. В очите ѝ се появиха сълзи и тя ги отблъсна.
Лили се протегна и постави ръката си върху тази на Емери.
– Трябва да се откажеш от това, Емери. Гневът ти ще се просмуче в магията ти. Възмущението ще нарасне и мракът, който таиш, ще те погълне.
– Имам нужда от мрака, за да направя това, което трябва да се направи. – прошепна тя и стените ѝ леко се снишиха. Ако някой щеше да разбере нуждата ѝ от отмъщение, това трябваше да е Лили. Вещиците я бяха отблъснали по същия начин, по който бяха изоставили Емери. – Вишна и вещиците трябва да си платят за действията си.
– Съгласна съм, сестра ми е направила много неща през годините, които заслужават възмездие, но да се предадеш на мрака не е отговорът. Виж какво направи той с Огъст.
– Това не е същото. – изсмя се Емери.
– Не е ли? Гневът и обидата го накараха да се пречупи така цялостно, че не е в състояние да контролира собствената си тъмнина. Ако се предадеш, това ще те преследва до края на живота ти.
– Откъде можеш да знаеш това?
Тя може и да не искаше да живее в мрака, но Емери искаше да го подхранва. Това би трябвало да я плаши, но най-дълбоките части от нея знаеха, че ще се нуждае от всеки грам от него, за да поправи грешките не само в живота си, но и в свръхестествения свят. Светлината се нуждаеше от мрака, както и мракът не можеше да оцелее без светлината, която да очертае границите му, а тя притежаваше и двете в себе си. Катализатор на промяната.
Очите на Лили омекнаха и тя отблъсна втората половина на сандвича си. Когато заговори, гласът ѝ беше отдалечен:
– Защото вкусих от мрака и оттогава всеки ден съзнателно решавам да не се поддавам на сладките му изкушения.
По дяволите. Емери сдъвка устните си, докато откровението се преобръщаше в главата ѝ. Лили не беше невинна, но тя вече знаеше това, дори и да не искаше да го повярва. Тя потръпна при тази мисъл. Лили трябваше да бъде едно от добрите момичета.
Емери вдиша треперещ дъх.
– Вишна каза, че ти си причината семейството ни да бъде прокълнато с обвързана магия. Тя каза, че това е така, защото си се влюбила във вампир. Имала ли си нещо общо с това?
– Да. – погледът на Лили се премести към прозореца, избягвайки този на Емери – Ела момиче, вземи едно одеяло и се разходи с мен. Ще започнем обучението ти, а аз ще ти разкажа една история.
Емери се поколеба. Предпочиташе да довърши дрямката, която беше започнала на дивана, отколкото да има урок по магия, но и не беше нищо друго освен любопитство, а Лили беше предизвикала интереса ѝ. Тя довърши последните две хапки от сандвича си, издърпа одеялото от облегалката на дивана и последва Лили през задния вход на вилата, готова за тайните, които Лили щеше да разкрие.

Назад към част 20                                                       Напред към част 22

Анет Мари – ПОВЕЧЕ ОТ МАЛКО ИЗКРИВЕН ЧАСТ 1

Анет Мари – ПОВЕЧЕ ОТ МАЛКО ИЗКРИВЕН
Новела 3.5

Като измамник, превърнал се в агент на полицията, съм сравнително нов в цялата тази работа на „защитник на правосъдието“, но дори и за мен има някои граници, които просто не се пресичат. От друга страна, агент Сьозе от отдела за вътрешни работи на полицията изглежда решен да си проправи път през всички съществуващи етични граници като свръхголяма змиорка на властови трип.
Може ли да се кажете, че не го харесвам?
Докато той разрушава участъка и издирва нарушителите на правилата сред служителите – категория, в която определено попадаме аз и партньорът ми – в града се разразява истинска буря от лудост. Местната размирна гилдия „Врана и чук“ е обвинена, че укрива демоничен магьосник, и макар да не съм сигурен в какво да вярвам, имам по-големи проблеми за решаване.
Тоест, докато един известен друид-измамник не ми се обади за онзи голям дълг, който случайно му обещах. Сега нямам друг избор, освен да се потопя в хаоса – макар че ако успея да срина Сьозе с едно-две стъпала в процеса, ще си заслужава.


Кодекс на гилдията: е наситена с действие новела, която разказва гледната точка на Кит за смъртоносната финална разправа от „Прокълнати души и Сангрия“.

 

 

 

 

 

КОДЕКС НА ГИЛДИЯТА
Класове магия
Спириталис
Психика
Аркана
Демоника
Елементариа

Митичен
Личност с магически способности

МПД / МагиПол
Организация, която регулира митиците и техните дейности

Мошеник
Митик, който живее в нарушение на законите на МПД

Напред към част 2

Налини Синг – Архангелско острие ЧАСТ 4

Глава 2

Кулата, изпълнена със светлина, доминираше над силуета на Манхатън – структура, пронизваща облаците, от която архангел Рафаил управляваше своята територия.
След като плати на таксиметровия шофьор, Онър преметна чантата си за лаптоп през рамо и погледна нагоре. Крилете им се очертаваха на фона на нощното небе, обсипано с диаманти, ангел след ангел идваха да кацнат, докато други си тръгваха. Тя не можеше да различи нищо отвъд призрачната красота на силуетите им, но отблизо те бяха колкото нечовешки, толкова и зашеметяващи – макар че в гилдията се говореше, че не си виждал нечовешко, докато не си се озовал лице в лице с Рафаел. Предвид различните им умения, а следователно и задачи, Онър познаваше Елена само мимоходом и не можеше да си представи как другият ловец се справя с това да има за любовник архангел. Разбира се, точно в тази минута тя би предпочела да се занимава с Рафаел, отколкото с мъжа, с когото беше дошла да се срещне. Mъжа, който беше едновременно кошмар и тъмен, съблазнителен сън.
Принуждавайки се да отвърне поглед от илюзорното бягство на небето, тя стисна зъби и съсредоточи поглед право напред, докато вървеше по пътя към входа на кулата – управляван от вампир, облечен в остър като бръснач черен костюм и слънчеви очила.
Гърлото ѝ пресъхна в секундата, в която спря пред него, червата ѝ се изкривиха и за миг тъмни петна изпълниха зрението ѝ.
Не. Не. Тя нямаше да припадне пред вампир.
Прехапа езика си толкова силно, че в очите ѝ изскочиха сълзи, тя преметна дръжката на чантата за лаптоп и погледна в тези слънчеви очила, за да види собственото си лице, отразено обратно към нея.
– Имам среща с Дмитрий. – Гласът ѝ беше мек, но не трепереше и това само по себе си беше победа.
Вампирът се протегна, за да отвори вратата със силна ръка.
– Следвай ме.
Знаеше, че е заобиколена от почти безсмъртните още от мига, в който навлезе в охраняемата зона около Кулата, но ѝ беше по-лесно да се излъже за този факт, когато не ги виждаше.
Това вече не беше опция.
Този пред нея, чиито рамене бяха покрити от перфектно прилепналото сако, а кожата му имаше канелен оттенък, който говореше за Индийския субконтинент, беше просто най-близкият. Неколцина стояха близо до ъглите на фоайето от златисто-сив мрамор, елегантни хищници нащрек.
След това имаше и красивата жена, която седеше на рецепцията въпреки късния час. Рецепционистката се усмихна на Онър, а бадемовидните ѝ кафяви очи имаха приветливо изражение.
Онър се опита да отвърне на усмивката, защото рационалната част от нея знаеше, че всички вампири не са еднакви, но лицето ѝ сякаш беше замръзнало на място. Вместо да се насилва, тя се съсредоточи да се запази на най-елементарно ниво.
– Тя не реагира.
– Прогноза.
– Няма как да се каже. Знам, че не бива да го казвам, но част от мен си мисли, че ще е по-добре да умре.
Лежейки будна и взирайки се в тъмнината в напразно усилие да се пребори със злокобния ужас, който я преследваше в сънищата ѝ, Онър често си мислеше, че безликият лекар е бил прав, но тази вечер споменът подбуди друга емоция.
Гняв. Тъпо пулсиращо нещо, което я изненада.
Аз съм жива. Успях да го направя. Никой няма право да ми отнема това.
Удивлението от собствената ѝ ярост беше такова, че я пренесе през пътуването с асансьора – затворена в малка клетка с вампир, който носеше костюм на Армани и имаше аура на сдържана сила, която казваше, че не е обикновен пазач.
Когато вратите се отвориха и ги оставиха на пода, застлан с плътен черен килим, а лъскавите стени бяха боядисани в същия среднощен нюанс, тя затаи дъх.
На това място имаше сексуален импулс, който бръмчеше едва-едва под повърхността – розите бяха пищни и кървавочервени на фона на полунощта, когато стояха в кристалните си вази върху малки, елегантни масички от лъскаво черно, килимът беше прекалено пищен, за да бъде просто полезен, а боята блестеше със златни отблясъци.
Картините по една от стените бяха в червено, което я привличаше с грубата си жестокост.
Чувствена. Красива. Смъртоносна.
– Натам.
Кръвта се разбушува във вените ѝ по начин, който знаеше, че не е безопасен в компанията на придружителя ѝ, и тя тръгна на две крачки зад него – така че да е предупредена, ако той се завърти и посегне към гърлото ѝ.
Пистолетът ѝ беше прибран в кобур на рамото, скрит под избледнялото сиво на любимия ѝ суитчър, ножът ѝ беше в ножница на бедрото, но имаше още два скрити в калъфи, прикрепени към ръцете ѝ.
Нямаше да е достатъчно, не и срещу вампир, който според инстинкта и опита ѝ трябваше да е над двеста, но поне щеше да падне в битка.
Спря пред отворената врата и ѝ махна да мине, преди да се обърне обратно към асансьора.
Тя направи крачка вътре и замръзна.
Дмитрий стоеше от другата страна на тежко стъклено бюро, на гърба му блестеше силуетът на Манхатън, главата му беше наведена, а копринени черни кичури галеха челото му, докато той сканираше лист хартия в ръката си.
Умът ѝ се върна назад.
Преди… преди… тя беше очарована от този вампир, въпреки че го беше виждала само отдалеч или на телевизионния екран. Дори си беше направила албум с движенията му – до момента, в който беше започнала да се чувства като разтревожен преследвач и беше изгорила всичко.
Това не я отърва от странното, ирационално влечение, което изпитваше към него, откакто се помнеше. Нищо не би се отървало от него, до момента, в който не се появиха влажното, мръсно мазе и ужасът.
Това беше притъпило всичко, но сега се питаше дали не е била винаги леко ненормална, щом е била толкова обсебена от непознат, за когото се говореше, че има склонност към чувствена жестокост, удоволствие, пресечено с болка.
Тогава той вдигна очи. И тя спря да диша.

Дмитрий видя жената на вратата в калейдоскоп от образи. Мека абаносова коса, подстригана до тила, но обещаваща диви къдрици.
Призрачни-призрачни очи с най-тъмнозелено, вдигнати нагоре в ъглите. Бледокафява кожа, за която знаеше, че на слънцето ще се превърне в топъл мед.
– Родена на Хаваите – попита той и това беше странен въпрос към ловец, дошъл да направи консултация.
Тя примигна, дългите ѝ мигли за миг закриха тези очи, които говореха за далечни гори и скрити скъпоценни камъни.
– Не. В едно никакво градче, далеч от океана.
Наложи се да заобиколи стъклото и стоманата на бюрото си, за да се насочи към нея. За миг му се стори, че ще се спъне назад и ще излезе в коридора, но после скова гръбнака си, задържа позицията си.
Осъзнаваше страха – остър и язвителен – който проблясваше зад очите ѝ, но все пак се премести около нея, за да бутне вратата. Да ѝ позволи да си тръгне не беше опция.
Когато се отдръпна, за да се изправи отново пред нея, грозната вълна на страха беше поставена под твърд контрол, но дишането ѝ беше учестено, а погледът ѝ се отдалечаваше от неговия, когато той се опитваше да го улови.
– Как се казваш?
– Онър.
Онър. Той вкуси името, реши, че е подходящо.
– Роден ловец. – Поклащане на главата ѝ.
Не е изненадващо. Елена вероятно бе предупредила директора на гилдията за способността му да използва пипала от изискан аромат, за да съблазнява и примамва онези ловци, които са родени със способността на кръвожадни кучета да проследяват вампири по миризмата.
Сара едва ли щеше да му изпрати прясна плячка. Но тази жена, тази Онър… Искаше му се да използва сочни ухания върху нея, докато тя не се зачерви и не се отпусне, а възбудата ѝ не се превърне в неповторим мускус за сетивата му.
Това беше инстинкт, за да се увери, че тя не го лъже – той завихри упойващ шепот на шампанско и желание, разтопено като злато, орхидеи под лунна светлина, потопени в шоколад плодове, целуващи женска кожа.
Онър поклати леко глава, едва забележимо движение, което отрази бръчките по челото ѝ. И така, не достатъчно силни, за да се идентифицира или да бъде идентифицирана от гилдията като роден ловец, но достатъчно, за да има лека податливост към примамката на аромата.
Той не беше изненадан от откритието, тъй като беше срещал не една като нея през вековете, откакто беше развил таланта си – те изглеждаха привлечени от Гилдията, независимо от факта, че носеха само най-малкия намек за ловна кръвна линия.
Това, разбира се, означаваше, че не може да съблазни Онър толкова лесно, колкото един истински роден ловец, но ароматът не беше единственото оръжие в арсенала му, когато ставаше дума за секс.
Като проследи отново с очи Онър, той забеляза накъсания пулс във врата ѝ, но вниманието му бе привлечено от кожата, която покриваше мястото.
– Който и да си е позволил да се храни от теб – каза той с плавно мърморене, за което добре знаеше, че съдържа ласкав щрих на заплаха – не е бил много чист.
Белезите ѝ говореха за вампир, който е разкъсвал и опустошавал.
Ръката ѝ стисна дръжката на чантата за лаптоп, която беше свалила от рамото си.
– Това не е твоя работа.
Изненадан, че е намерила смелост да му каже това въпреки ужаса, който я обземаше, суров и кървящ, той повдигна вежда.
– Да, това е.
Беше спал с много красиви жени, оставил някои от тях да ридаят от удоволствие, а други – от чувствен порок, който ги научи никога повече да не се опитват да си играят с него.
Онър не беше красива.
В нея имаше твърде много страх.
Дмитрий може и да харесваше малко болка в леглото, но в повечето случаи предпочиташе партньорките му също да ѝ се наслаждават.
Този съкрушен ловец, с нейния ужас, който превръщаше въздуха в разяждащ, щеше да потрепери и да се счупи като натрошено стъкло при първото докосване на устата му.
И все пак му се искаше да прокара пръсти по тази кожа, предназначена да бъде позлатена от слънцето, да проследи сочните извивки на устните ѝ, дългата линия на шията ѝ.
Принудата беше достатъчно силна, за да бъде предупреждение. Последния път, когато позволи на члена си да надделее над главата му, едва не се оказа домашен убиец на архангел.
Обърна се, заобиколи зад гладката разгъната част на бюрото си и вдигна торбата за боклук, която седеше на пода.
– Предполагам, че имаш някакъв опит с татуировките.
Линиите на челото ѝ. Объркването за миг изтри далеч по-отвратителната доминираща емоция, която бе възприел досега.
– Не. Специалността ми е в областта на древните езици и историята.
Умно от страна на директора на гилдията.
– В такъв случай ми разкажи всичко, което можеш, за тази татуировка.
Този път използвайки ръкавици, той извади главата и я постави върху торбичката, като врата залепна за пластмасата със засмукващ звук.
Ловецът се спъна назад, очите ѝ се втренчиха в ужасяващото доказателство за насилие. Когато тя дръпна поглед обратно към него, той видя мрачна ярост на това лице, което вече се беше показало като толкова изразително, че се зачуди дали някога през живота си е печелила партия покер.
– Мислиш, че това е смешно.
– Не. – Истината. – Изглеждаше, че няма смисъл да го слагам във фризера, когато си на път.
Беше толкова нечовешко да го каже, че Онър трябваше да отдели минута, да пренастрои умствените си параметри. Защото фактът беше, че независимо от тъмната му мъжка красота и модерната реч, пред нея не стоеше човек.
Дори не и близо.
– На колко години си?
Медийните спекулации варираха от четиристотин до шестстотин, но в този миг тя знаеше, че грешат.
Много погрешно.
Лека усмивка, която накара косъмчетата да се изправят отзад на врата ѝ.
– Достатъчно стар, за да те изплаша.
Да. Беше попадала в капана на вампири, които искаха само да я наранят, носеше белезите от насилието им дори сега, но никога не беше попадала в присъствието на някой, който смразяваше кръвта ѝ само с присъствието си.
И все пак, макар да беше известен като могъщ кучи син, безмилостен като блестящо острие, Дмитрий функционираше добре в човешкия свят.
Което означаваше, че когато иска, може да прикрие смъртоносната истина, но под цивилизованото черно на костюма си той беше такъв – човек, който гледаше на отрязана глава по същия начин, както на топка за боулинг.
Имайки предвид това, тя сложи чантата си с лаптопа върху стъклото на бюрото му, тъй като от тази страна нямаше столове, и се принуди да се наведе по-близо до обезглавената глава.
– Бил е във вода.
Кожата беше намокрена и пулсираща, изчезнала в набръчкано бяло – неприлично напомняне за щастливите часове, прекарани във ваната.
– Хъдсън.
– Трябва да бъде прегледан от подходящ екип от съдебни медици – промълви тя, опитвайки се да види пълните линии на татуировката. – Трябва ми достъп до лабораторно оборудване, за да мога…
Ръцете с ръкавици в погледа ѝ, пъхайки главата обратно в торбата за боклук.
– Следвай ме, зайче.
Топлина изгори червата ѝ, прониза вените ѝ, за да изпълни лицето ѝ, но тя грабна лаптопа си и направи каквото ѝ беше наредено.
Гърбът му беше солиден и силен пред нея, косата му блестеше в богато, призивно черно под светлините. Когато тя не се приближи до него, той я погледна развеселено през рамо – само че смехът не стигна до онези бдителни очи, които шепнеха за отдавна отминали векове.
– Ах, старомодна жена.
– Какво.
Трябваше да се съсредоточи, за да диша, тялото ѝ беше близо до адреналиново претоварване.
– Явно вярваш, че трябва да вървиш три крачки зад мъжа.
Беше отвъд изкушението да посегне към острието. Или може би пистолета си. Усмихвайки се, сякаш бе прочел мислите ѝ, той се отправи към асансьора, различен от този, с който се бе качила, и като свали една от ръкавиците, постави дланта си върху скенера.
Панелът светна в зелено за секунда, преди вратите да се отворят и той да ѝ махне с ръка.
Тя отказа да влезе.
Може би беше толкова стар, че нямаше никаква надежда някога да го победи, ако тръгнеше да я преследва – но логиката нямаше никакъв шанс срещу първичното животно в нея, онова, което знаеше, че чудовищата могат да те наранят по-лесно, ако не можеш да ги видиш да идват.
– И ето, че се държа учтиво – изрече той, влезе в стоманената клетка и я изчака да влезе, преди да натисне нещо на електронния панел от едната страна.
Асансьорът се спусна със скорост, от която стомахът ѝ скочи в устата, но това не я уплаши. Това направи съществото в асансьора с нея.
– Престани – каза тя, когато той продължи да я гледа с онези тъмнокафяви очи.
Да, веднъж беше очарована от него, но това беше от разстояние.
Отблизо тя много добре осъзнаваше, че не е безопасно да бъде насаме с него. Мислеше си, че той е способен да се забавлява, като я разкъсва на парчета само с изящната коприна на гласа си.. преди наистина да започне да я наранява.
– Приятелят – промърмори той, като очите му отново се потопиха във врата ѝ – очевидно не е полагал необходимите грижи за теб.
Истеричният смях заплашваше да се изтръгне от нея, но тя го възпря. Трябваше да вкуси от страха ѝ, но тя нямаше да му даде нищо друго.
– Никога не си оставял следи от себе си, Дмитрий.
Той се облегна на стената.
– Всички следи, които оставям, са съвсем умишлени.
Чувствен тон, провокативни думи, но в погледа му имаше нещо твърдо, докато продължаваше да се взира в опустошената плът на шията ѝ. Белегът не беше чак толкова лош – просто изглеждаше, сякаш вампирът се е увлякъл малко, докато се е хранил.
Това беше станало в края. В началото се бяха опитали да я запазят възможно най-малко увредена, за да може да продължи да им доставя удоволствие.
Тези, „цивилизованите“ вампири, които почти деликатно се хранеха, докато тя беше гола и със завързани очи, а ръцете им я галеха по гърдите, между бедрата, бяха най-ужасяващи.
И те все още бяха там.
Полъх от по-хладен въздух, вратите се отвориха.
Без да откъсва поглед от Дмитрий, дори когато спомените ѝ заплашваха да я засмучат, тя излезе до него. Вниманието ѝ бе привлечено от стъклените стени от двете страни, зад които се намираха офиси, компютри и модерни лаборатории.
– Никога не съм чувала, че всичко това се намира тук долу.
Дмитрий се промъкна в една лаборатория.
– Ново допълнение. Не говори за него, защото ще трябва да те посетя някоя тиха полунощ, докато си се прибрала хубаво и здраво в леглото си.
Всеки мускул в тялото ѝ се стегна при този почти ленив коментар.
– Нямам навика да клюкарствам.
– Ето. – Той сложи торбата за боклук и съдържанието ѝ върху една стоманена маса.
Ужасяващото естество на задачата му трябваше да ерозира очарованието на секса, който той носеше като втора кожа – ако обичаше сексът ти да е целунат от кръв и болка.
Но не беше така. Той си оставаше изтънчен и секси и до голяма степен същество, което тя не искаше в спалнята си по всяко време на деня или нощта. Устните му, долната, достатъчно пълна, за да изкуши жена с фантазии за грях, се извиха, сякаш бе прочел мислите ѝ.
– Имаш ли нужда от помощ, за да отлепиш кожата.

Назад към част 3                                                     Напред към част 5

К.М. Рийвс – Заместването – книга 1 – ЧАСТ 18

Глава 17

Е, това не беше ли глазурата на един глупав кекс. Емери не знаеше какво да очаква, когато ги извикаха от стаите им, но това не беше елиминация. Макар че тя нямаше никакви залози тук, в замъка, освен да разгадае тайната на смъртта на сестра си, тези жени имаха. На излизане от тронната зала те бяха разстроени, а сълзите обагряха всяка буза. Всяка от жените прегърна на свой ред тези, които бяха елиминирани. Дребните стени, които бяха издигнали помежду си, бяха паднали, макар и само за тази вечер.
Като ги гледаше как се утешават една друга, Емери се чувстваше като самозванка, каквато беше. Макар да играеше ролята си на Слоун, тя не можеше да си представи загубата, която тези жени изпитваха. Е, почти. Имаше представа какво изпитваха елиминираните – да бъдат изтръгнати от единствения живот, който познаваха, и да бъдат вкарани в нещо съвсем ново.
За Емери и останалите жени Съревнованието току-що бе станало реалност. Е, не толкова за нея, колкото за шестнайсетте жени, които все още се бореха за пръстена на лявата си ръка. Емери беше решена да запази своята безпогрешно гола.
Жените се запътиха към общата стая, за да се оплачат заедно, но Емери излезе бързо и се отправи към стаята си. Тя вече не искаше да се преструва.
По средата на коридора една ръка се плъзна в нейната и я изненада.
– Можеш ли да повярваш? – Челси изскочи до нея. – Просто не мога да повярвам, че принц Огъст би изпратил някого у дома толкова бързо. А Сътън от всички хора, мислех, че със сигурност има шанс да бъде претендент.
– Не беше принцът. Не го ли чу да казва, че е по молба на баща му?
– Е, да, но знаеш, че го каза само за да запази лицето си пред останалите.
Дали е така? Емери не мислеше, че това звучи като Огъст. Не че го познаваше чак толкова добре. Само достатъчно добре, за да му даде почти девствеността си. Колкото и да и се искаше да обвини яда си, тя искаше той да е първият и от момента, в който го съзря в клуба.
Преди той да бъде принцът на вампирите.
Челси продължи да говори за елиминацията през останалата част от пътя до стаите им. Спирайки пред вратата на Емери, приказливата най-добра приятелка замълча.
– Всичко наред ли е?
Очите на Челси се стрелнаха от вратата към земята и ако Емери трябваше да гадае, щеше да каже, че Челси е разтърсена от елиминацията, но се опитва да изглежда така, сякаш нищо не се е случило.
– Да, разбира се, че е така – избъбри тя. – Само че, може ли да остана с теб тази вечер?
Майната му. Емери извъртя вътрешно очи. Беше длъжна да се държи като сестра си, но единственото, което искаше, беше главата ѝ да се удари във възглавницата и да проспи първия си ден в замъка.
– Разбира се, че можеш да останеш! – Изръмжа тя, опитвайки се да убеди и себе си, и Челси, че това е чудесна идея. – Ще си направим парти!
Челси бързо плесна с ръце.
– Перфектно! Само ще изтичам до стаята си и ще взема няколко неща. – Тя се обърна и тръгна по коридора.
Емери въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да забавлява Челси с момичешки щуротии по време на нощувката. Тя беше достатъчно мила, но дори не се доближаваше до най-добрата приятелка на Емери. Там, където Челси би била идеалният човек, когото да вземеш със себе си, за да пазаруваш рокля за абитуриентския бал, Рен беше жената, която щеше да те държи за ръка, докато си пробиваш носа, а после щеше да седне на стола след теб. Челси щеше да се подиграе на розовата ѝ коса, тъй като не беше достойна за кралица, докато Рен купи боята, когато Емери се усъмни в себе си. В Челси нямаше нищо лошо, просто бяха от различни светове и беше трудно да се свържат истински.
Тя затвори вратата, но тя бе спряна преди да се затвори от една заблудена ръка. Когато я отвори отново, откри широко отворените очи на Флора, която стоеше на входа.
Логиката ѝ подсказваше, че Флора не може да е с повече от година-две по-млада от нея, но тя изглеждаше така, сякаш спокойно може да е с десет години по-млада от нея. Беше дребна и с платинено руси къдрици.
– Мога ли да вляза? Спешно трябва да говоря с теб.
– Разбира се, влез. – Флора изглеждаше така, сякаш щеше да повърне, а Емери нямаше нужда от това пред вратата на спалнята си. – Всичко наред ли е?
Между вълшебния език на принца и внезапната елиминация, в момента тя нямаше какво повече да си помисли. Но какви бяха проблемите на още един човек, когато ставаше въпрос за поддържане на шарадата „Слоун“?
Като направи крачка напред, Флора затвори вратата зад себе си и измъкна кинжал от гънките на роклята си.
– Не, не всичко е наред. – Тя протегна кинжала пред себе си и го насочи директно към Емери. Ръката ѝ трепереше, докато тя преглъщаше трудно. – Видях те да умираш. Като никога да не се върнеш.
Емери направи крачка назад. Нощта продължаваше да става все по-добра и по-добра.
Флора раздвижи кинжала, намирайки все повече смелост с всяка своя дума.
– Така че по-добре ми кажи коя си, няма да ти позволя да навредиш на принца или на семейството му.
– Ти ме видя да умирам? – После се сети. – О, по дяволите. Видял си смъртта на Слоун. – Тя направи две крачки към Флора, усещайки мигновена връзка. Нямаше значение какви са мотивите ѝ, тя беше ключът към откриването на това какво се е случило със Слоун. – Какво се е случило? Кажи ми всичко, веднага!
За предпочитане преди Челси да се върне.
Флора посрещна движенията и, като запази разстоянието помежду им, и отново замахна с кинжала.
– Не, първо ми кажи коя си. Как изглеждаш точно като нея?
– Виждам, че външният ми вид може да бъде ужасяващ. – Емери се засмя тихо. Тя се възхищаваше на Флора за готовността ѝ да търси истината и да се застъпи за Огъст и семейството му, дори и с остър край на кинжал, насочен към нея. Емери вдигна ръце в знак на капитулация.
– Моля те, остави кинжала. Аз съм Емери, близначката на Слоун. – Емери направи крачка напред, но се поколеба, когато Флора вдигна вежди, почти сякаш не ѝ вярваше. – Чакай, тя никога не ме е споменавала, нали?
– Не.
Отблъсквайки болката от мълчанието на Слоун, Емери завъртя китката си, показвайки на Флора сребърните лиани.
– След като Слоун почина, семейният дълг се прехвърли върху мен и Огъст ми нареди да заема нейното място. Той каза, че никой не може да знае, че Слоун е починала.
– Защо? – Флора не помръдваше и крачка, а ножът все още беше насочен към Емери.
Като сви рамене, Емери се отдръпна и седна на ръба в края на леглото. Тя постави ръцете си в скута.
– Все още не съм сигурна на сто процента. Той каза нещо за вампирската политика и че е по-добре никой да не знае, че Слоун е умряла. Това им давало предимство. Аз така или иначе трябваше да дойда, затова се съгласих да бъда сестра ми, стига да мога да се прибера у дома веднага щом разберем какво се е случило с нея. – Срещайки очите на Флора, Емери замълча, осъзнаването я порази като мълния. – Можеш да ми кажеш какво се е случило.
Челси почука на вратата и я бутна, а Флора кимна, скривайки кинжала.
– Мислех си, че можем да изпратим някой за пуканки от кухнята и може би малко от онази шоколадова торта от десерта, ако е останало от нея. – Най-накрая тя вдигна поглед, забеляза Флора и притихна. – О. Здравей, Флора. Не знаех, че ще се присъединиш към нас.
– Не съм. Всъщност тъкмо си тръгвах. Със Слоун можем да поговорим по-късно.
– Не, трябва да останеш, Флора. Наистина. Би било хубаво да имаш още едно приятелско лице точно сега – предложи Емери. Освен това тя не изпускаше Флора от поглед. Не и когато разполагаше с информация, свързана със смъртта на Слоун, и знаеше коя е тя в действителност.
– Наистина?
– Да, абсолютно. Да отидем да вземем някои дрехи от стаята ти, докато Челси изпрати за доставки.
Следвайки Флора към вратата, Челси се обърна към Емери:
– Какво правиш?
– Не се притеснявайте. Веднага ще се върна – това беше всичко, което Емери успя да предложи с усмивка. – Кажи им да донесат пуканките и тортата. Може би малко от желето от вечерята, ако е останало.
Веждите на Челси се свиха.
– Но ти мразиш желето.
По дяволите.
– Но аз не го мразя. – Намеси се Флора, за да спаси Емери от необходимостта да обяснява. – Просто казвах на Слоун колко много го обичам.
– Добре. Тогава Желе да е.
Емери последва Флора шест врати по-надолу до стаята ѝ. След като влезе, Емери забеляза, че стаята ѝ е много по-старинна в сравнение с модерния декор на тази на Слоун. Беше топла и успокояваща, а не студена.
Поведението на Флора се промени от усмихнато на тържествено, докато седеше на идентичния сандък с надежда в подножието на леглото си.
Предпазливо Емери си проправи път да седне до нея.
– Ще ми кажеш ли какво се случи със сестра ми?
– Бях в бокса с любимия си кон, Шадоуфел. Той се беше порязал доста неприятно при последната ни езда и трябваше редовно да почиствам раната. Докато бях в бокса, чух гласове горе на тавана. Разпознах този на Слоун и почти извиках. Въпреки че сега се радвам, че не го направих.
– Знаеш ли с кого говореше? – Прекъсна я Емери, решена да запомни колкото се може повече подробности.
Флора поклати глава.
– Не. Звучаха като жени, но може и да греша. Така и не видях лицето на човека. Можех да чуя само няколко думи. Говореха за план, който се привежда в действие. След това се чу шумолене и тих шепот. Нещо за обещание за власт. Последва борба, а след това силен трясък. След това беше тихо, докато една фигура с качулка не изнесе тялото на Слоун от таванското помещение, увито в одеяло. Те се обадиха по телефона и казаха на човека от другата страна, че Слоун е мъртва. Накрая фигурата с качулка каза, че ще се справят със съответните последствия. Те разгънаха тялото ѝ на пода на конюшнята, взеха одеялото и си тръгнаха.
Защо биха оставили тялото ѝ?
Освен ако не е било наистина съобщение, както си беше помислил Огъст.
– Разпозна ли човека? Гласа му?
Флора погледна към земята и поклати глава.
– Бяха високи, но това е всичко, което забелязах. Говореха ниско и шепнешком. Бях се скрила в кабинката. Не можех да виждам много добре.
– Защо не каза на никого?
– Бях уплашена. Какво щеше да стане, ако човекът с качулката беше някой от замъка? – Флора вдиша рязко, докато разказваше. – После, на следващата сутрин, когато бях събрала смелост да кажа нещо, Йесения ни каза, че Слоун е болна и ще се върне след няколко дни. Нещо не ми хареса във всичко това. Затова си замълчах от страх, че ще бъда следващата.
– Тогава се появих аз.
Флора кимна.
– Да, така е. Цял ден се опитвах да събера смелост да говоря с теб, но не знаех дали си една от тях, или не. Не знаех какво да мисля. След като започнаха елиминациите, започнах да се притеснявам, че всеки момент ще ме изпратят вкъщи, а истината можеше никога да не се разбере, ако не бях проговорила.
– Благодаря ти, Флора. Нямаш представа какво означава това за мен. Но знаеш, че можеше да отидеш при Огъст или дори при Малкълм.
Тя сви рамене, неубедително.
– Предполагам, че можех, но те нямаше да ми повярват. Никой не вярва на тихото момиче в ъгъла. Освен това те са супер плашещи. Това, че ти казах, беше начин поне веднъж да бъда герой.
Емери се протегна и взе ръката на Флора в своята.
– Благодаря ти, че си от жените, които са достатъчно смели, за да потърсят истината. Имам невероятен късмет, че си в нашия ъгъл.
– Това не е лоша последна проява на човечност.
Емери замълча, докато осмисляше изявлението ѝ.
– Ако те елиминират, значи ще приемеш предложението им?
Флора кимна.
– Мисля, че ще приема.
Емери придърпа Флора за прегръдка, като си пожела да има дори грам от нейната смелост.
– Надявам се, че някой ден, след като напусна замъка, все още ще можем да бъдем приятелки. Не се съмнявам, че от теб ще стане невероятен вампир.
– Благодаря ти. – Тя стисна Емери, преди да се отдръпне. – Иска ми се ти да беше дошла тук, вместо Слоун. Мисля, че щяхме да бъдем приятелки.
– Е, засега и двете сме тук. Нека се върнем в моята стая и да се насладим на тортата и пуканките и да извлечем най-доброто от тази вечер.
Емери прибра цялата информация, която беше научила, и се опита да прекара една хубава вечер с Челси и Флора. Отначало нещата между трите бяха напрегнати, но щом Емери и Флора позволиха на Челси да поеме юздите, до края на вечерта забавлението не спираше. Тя беше точно толкова страхотна, колкото Емери си беше представяла, и още нещо. Но пък работеше за тяхното малко трио.
Останаха до късно и изядоха твърде много шоколад. Челси разказваше с невероятна точност за грешките на всяка от жените от тренировката им по шотландски етикет. Дори Флора се включи в забавлението, като се подиграваше на епичното проваляне на шотландския език от страна на Емери. Емери се засмя на начина, по който двете жени засрамиха папката на Огъст. Ако си мислеше, че информацията му е изчерпателна, много се лъжеше. Челси и Флора ѝ бяха дали достатъчно пълни с клюки истини, за да запълнят поне още две.
Триото не се настани в удобното легло с кралски размери до малките часове на сутринта.
– Благодаря, че ни позволи да останем. Не мисля, че щях да мога да спя сама тази нощ. – Челси се прозя, борейки се с клепачите си, за да остане будна. – Беше забавно.
– Не мога да си спомня кога за последен път съм се забавлявала толкова много – изрече Флора.
– Аз също. Трябва да го направим отново. – Тя имаше предвид това. Дори и Челси да беше малко избухлива и да не беше съвсем нейната чаша чай, Емери беше щастлива, че я има за приятелка. Флора не беше това, което очакваше, но Емери разбираше защо хората я подценяват. Това беше сериозна грешка, защото малката блондинка имаше огън в себе си, който само чакаше да бъде използван. Емери беше щастлива, че я има за довереник в замъка. Чувстваше се добре, че има някой друг освен принцовете, с когото да сподели тайната си.
Момичешката вечер беше точно това, от което се нуждаеше, за да се отпусне и дори да се почувства удобно в новата си среда. Най-вече се нуждаеше от това да не мисли за случилото се в градината.
Беше разкъсвана между сърцето и мозъка си. Тя не можеше да бъде негова. Вещиците, дори дефектните, бяха като мъртви в ръцете на вампир. Мисията ѝ да открие какво се е случило със сестра ѝ беше почти завършена след признанието на Флора. Трябваше да плъзнат още няколко детайла, като например защо, по дяволите, някой би искал смъртта на млада жена на първо място, и тя щеше да е на път да напусне замъка.
В сърцето ѝ се стрелна болка. Тя забрави какъв е Огъст, избирайки да види човека, а не чудовището. Вярваше, че той е различен от семейството си, и се придържаше към идеята, че силното привличане между тях може да се противопостави на логиката на историята.
Очите ѝ се насълзиха и сълзите започнаха да падат тихо. Тя прехапа устни, без да успее да сдържи риданията си.
От средата на леглото Флора се размърда и се доближи до нея. Обгърна я с ръка и придърпа Емери.
Когато тя се разплака, Флора я стисна и прошепна тихо.
– Знаех, че си различна от момента, в който пристигна, заради силата ти. Е, това и сарказмът ти. Но е нормално понякога да не си наред.
Емери освободи дъх, преплетен с хлипане.
– Благодаря ти. – Но тя грешеше. Тя умееше да се грижи за себе си, да се преструва, докато успее, и си позволяваше да се разпада само когато беше сама.
Един цял ден в замъка я бе довел до многократни сълзи и я бе накарал да постави под въпрос всичко, което си бе мислила, че знае за себе си и за света, в който живее. Беше се отказала от толкова много от себе си, за да бъде там, само за да осъзнае, че ще трябва да се откаже от много повече, за да си тръгне.

Назад към част 17                                                         Напред към част 19

Анет Мари – ГИЛДИИТЕ ПО ПЪТЯ И ДРУГИ ЗАБЛУДИ ЧАСТ 1

Анет Мари – ГИЛДИИТЕ ПО ПЪТЯ И ДРУГИ ЗАБЛУДИ
Кодекс на гилдиите: Деформиран / Две

 

Това е голяма крачка напред от „издирван престъпник“ или „онзи странен измамник с още по-странни ясновидски способности“ – и двете наскоро се отнасяха за мен. Но повишението ми в агент на Магиполицията идва с няколко недостатъка.
Първо, изключително талантливата и без усилие красива агентка Лиена Шен не се съгласява на вечеря с мен. Второ, новото ми назначение ме изправи срещу гилдия с много лош вкус за домашни любимци. Трето, тези домашни любимци са демони, а тези демони искат да ме убият.
Моята психическа магия е чудесна за заблуждаване на хора. Тя не върши никаква работа срещу адските орки. Ако се проваля, вечерята ми ще бъде с демон – и аз ще бъда вечерята. Нещо повече, подозирам, че тази уж лесна задача всъщност е върхът на нечестив айсберг от жадни за власт злосторници, които искат да унищожат всички закони и ред в града.

Вероятно трябва да спомена последната част на шефа си.

КОДЕКС НА ГИЛДИЯТА
Класове магия
Спириталис
Психика
Аркана
Демоника
Елементариа

Митичен
Личност с магически способности

МПД / МагиПол
Организация, която регулира митиците и техните дейности

Мошеник
Митик, който живее в нарушение на законите на МПД

Напред към част 2

Почерпете ни с кафе

Здравейте! Всички тук сме се събрали от любов към книгите, без значение жанровото разделение! Всеки жанр има своите силни и слаби попадения, но това не е важно…
Важното е, че ние искаме да продължаваме да ви радваме, а и нас самите 🙂

В последно време четящите от сайта ни много са се увеличили, за което се радваме много, но това се оказва и малко трудно за поддръжката на сайта ни!

Това не е форум, а сайт и поддръжката изисква доста разходи. Имаме реклами, но те не покриват много, да не кажем, че не покриват почти нищо! Но докато можем да отделяме от собствени средства ще се борим!

Всеки месец е все по-трудно и има повече разходи. Не ни разбирайте погрешно, радваме се, че общността ни се увеличава и се надяваме да радваме все повече читатели!!!

В тази връзка всеки, който иска да ни помогне или просто ни се радва може да ни ПОЧЕРПИ С КАФЕ.

Почерпете ни с кафе

Благодарим ви!!!

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!