Глава 9
Тит току-що се беше върнал от полето, когато слънцето изгря в оранжево-червена светлина, когато един от часовите му изпрати съобщение, че лейди Шарин – най-после – е забелязана на границата на града.
Въздъхнал, погледнал към опръсканите си с кръв и кал дрехи, помислил за мечовете си, които трябвало да бъдат почистени, и просто вдигна ръце. Наистина нямаше смисъл да се опитва да се прибере – щеше да е по-скоро обида, ако не се появеше да я посрещне, когато беше в цитаделата, а не навън да се бие с преродени.
Излизайки през огромните врати, които се подаваха от личната му жилищна зона – врати, които в повечето случаи държеше отворени, – той излезе на балкона си, след което потегли. В огромния двор долу хората му се трудеха, изтощени, но предани. Някои влизаха, други излизаха, а друга част се занимаваше с животните.
Друга група подреждаше оръжията, които бяха донесени повредени или счупени от екипите на полето. До тях работеха механиците, чиято задача беше да поддържат тежките превозни средства на вампирските войски в изправност и готовност да поемат удар след удар от преродените.
Вчера гниещите същества бяха успели да действат заедно и да преобърнат едно от превозните средства, но вампирските бойци в него бяха оцелели, защото превозното средство беше построено като танк. Помогна им и факта, че имаха под ръка огнехвъргачки, за да изпържат всеки прероден, който се опита да пропълзи през пукнатините на предното стъкло.
Другото стъкло, цялото закалено, беше издържало.
Тъпото шумолене на гласовете, звънът на оръжията и шума на двигателите, цвиленето на конете, това беше позната музика, която означаваше дом. Но той не можеше да си почине тази сутрин, не можеше да сподели чаша бира с хората си или просто да седне в двора и да почисти оръжията, за да се отмори от нощта на битка срещу преродените. Отново се стъписа от това, което го очакваше, наклони криле и се отправи отвъд суматохата на своя град към северната граница.
Небето около него пламна в червено, розово и ослепителни оранжеви нюанси. Той обичаше този пейзаж и обичаше цветовете на небето. Беше архангел на Южна Африка от около хиляда и шестстотин години и можеше да се закълне, че всеки изгрев и залез беше различен, беше уникален.
И все пак, въпреки демонстрацията на слава, той все още виждаше в далечината отблясъците на един далеч по-различен цвят – индигото на характерните крила на Колибри, погалени от светлината – сякаш самото слънце беше влюбено в ефирната ѝ красота.
Крилете му биеха силно, защото днес нямаше вятър, нито термична вода, която да се използва, и той бързо скъси разстоянието помежду им. Колкото по-бързо стигнеше до нея, толкова по-бързо можеше да се откаже от формалностите и да се изкъпе, както желаеше. Но принудената му усмивка за добре дошла се превърна в черна гримаса, когато се приведе в учтива висина на малко разстояние.
Тя не носеше обичайната си рокля, а косата ѝ беше не само покрита с прах, но и на плитка, която се спускаше на едното рамо. Всъщност беше с черни панталони и светлокафява туника, която не се различаваше толкова много от неговото собствено облекло – макар че той отдавна беше премахнал туниката.
И макар че ремъците, които пресичаха гърдите му, бяха част от сбруята на меча му – едната дръжка се виждаше над лявото му рамо, а другата – над дясното, изглеждаше, че нейните ремъци са прикрепени към някакъв вид раница.
Колибри беше облечена в панталони и носеше раница.
Той примигна.
Ако не знаеше по-добре, щеше да я помисли за млад ангел, излязъл за деня. Може би дори воин, макар че беше прекалено стройна, за да се справи с това, нямаше истински мускули. Като повечето красиви същества в това, което хората в него предпочитаха да наричат „нежния двор“, а той виждаше като нежното сърце на своята войнствена крепост.
– Лейди Колибри! – Изръмжа той, след което изохка, защото си беше казал да не използва правилния си глас. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше тя да получи изпарения и да падне от небето. Това би било чудесно. Тогава Рафаел щеше да му се разсърди, защото бе успял да обиди и да причини болка на майката на един от заветните Седем на Рафаел, а без съмнение останалата част от ангелския род щеше да го смята за людоед.
Но Колибри не падна от небето като малка, уплашена птичка. Вместо това тя дойде да се надвеси насреща му, а устните ѝ се извиха в мека усмивка. В този миг му направи впечатление, че тя е красива, зашеметяващо красива. Като се отърси от тази заблуда, защото това беше Колибри, а не жена, той се поклони леко.
Да, той беше архангел, но Колибри съществуваше извън йерархията на ангелския род, що се отнася до него. Беше виждал творбите ѝ, беше погълнат от тях до такава степен, че си беше набелязал парче за собствените си стаи. Човек, който е създал такава трансценденция, човек, който е имал в себе си такава благодат, трябваше да се отнася с най-голямо уважение.
– Архангел Титус – каза тя с поклон. – Виждам, че съм дошла в неподходящ момент.
Той се поколеба вътрешно, чудейки се на нивото на обидата, която беше приела.
– Току-що се върнах от битка – каза той. – Преродените са се закрепили здраво в този пейзаж. Харизмон, това вредно парче… Е, изгнило месо – замени той думата „екскременти“ – е работил с Леуан, за да създаде по-силен, по-интелигентен щам, преди да умре.
– Да, чувала съм много такива съобщения по време на пътуването си до тук – каза тя с глас, толкова богат на текстура, че приличаше на ласка. Тит имаше слабост към музиката и изкуството, а тя беше въплъщение и на двете. Жалко, че беше и Колибри и целия ангелски свят щеше да се обиди непоправимо, ако я поканеше да сподели одеялата му.
От нейно име той се обиди непоправимо на собствените си низки мисли. Колибри отдавна се беше издигнала над всичко това, а той беше – каква ли беше думата, която една от сестрите му беше използвала преди няколко века? – Да, той беше наглец, че дори си помисли за нея по такъв плътски начин.
– Видях много по време на полета си – каза тя. – Бих споделила тази информация с теб. Мисля, че ти и твоите хора не сте имали възможност да проучите напълно селските краища на територията на Харизмон.
Тит кимна леко.
– Ще бъда благодарен за всяка нова информация. – Той не очакваше много по отношение на бойните подробности, тъй като Колибри вероятно се бе съсредоточила върху художествените достойнства на различни неща, но все пак може би случайно бе уловила една-две важни информации. – Приветствам ви в моя двор, лейди Колибри.
На лицето ѝ се появи стегнатост, но гласа ѝ остана чисто кадифе, докато казваше:
– Ще стане уморително, ако и двамата постоянно сме официални един с друг. Моля, наричай ме Шарин, а ако не възразяваш, ще те наричам Тит.
Тит почти се намръщи, преди да се овладее и раменете му да се свият. Не му се струваше правилно да я нарича по друг начин освен лейди Колибри, но щеше да направи опит, тъй като това беше нейното предпочитание. Що се отнася до него самия, тя можеше да го нарича както си иска. Колибри имаше такива права.
– Както предпочитате, Ле-Шарин. – Той разтърси напрежението в раменете си. – Ако ме последваш, ще те заведа до моята цитадела. Ще седнем и ще хапнем заедно, макар че се опасявам, че ще трябва да почакаш, докато се изкъпя. – Искаше му се да си удари шамар – какво си мислеше, че прави, говорейки за къпане на жена, която е толкова благородна и изискана?
– И това е добре – промърмори тя, когато се свлякоха един до друг. – Аз съм прашна от дългото си пътуване и също ще трябва да се изкъпя.
Издишайки, защото това се бе получило по-добре, отколкото очакваше, той каза:
– Очаквахме ви преди два дни. – Беше достатъчно притеснен, когато тя не беше пристигнала няколко дни след напускането на Лумия, че се свърза с Рафаел, за да попита дали Илиум е чул нещо от майка си. – Синът ти ме увери, че си в безопасност и си на път, иначе щях да изпратя мои хора да те търсят.
– Трябваше да изпратя съобщение. – Милостиво извинение в тона ѝ. – Реших да направя няколко обиколки, за да проверя състоянието на селищата от двете страни на основния ми маршрут. Видях някои обезпокоителни неща и не исках да бързам тук, когато вместо това мога да ви донеса полезна информация.
Тит погледна Колибри отстрани, преди бързо да отвърне поглед. Не искаше да я хване, че се взира в нея, но тази жена изобщо не се държеше като Колибри, за което беше чувал. Всички в ангелския род знаеха, че великата и надарена художничка прекарва повече време в света, който сама си е създала, отколкото в истинския.
Жената, която в момента му говореше, обаче звучеше по-скоро като един от агентите на разузнаването му. Хладнокръвно. Спокойна. Събрана. Единствената съществена разлика беше в богатството на гласа ѝ, в тоновете, изпълнени с дълбока емоция. Но, странно поведение или не, това не можеше да е самозванец.
В цялото ангелско войнство имаше само един човек, който притежаваше крила от индиго, набраздени от светлина, и очи с толкова блед и златист оттенък, че приличаха на уловени парченца от първите лъчи на зората. Това със сигурност беше Колибри.
– Не съм виждала толкова много активност през целия си полет тук – каза тя, докато летяха по-близо до цитаделата.
Нарджа се суетеше около тази крепост от камък и светлина, хората му бяха избрали да живеят близо до своя архангел. За Тит беше гордост, че хората, които управляваше, идваха към него, вместо да се отправят навън. Дори и тези, които се намираха в други части на територията, обикновено се събираха около старшите ангели в района. Това беше доста по-различно от начина, по който беше устроена земята на мъртвия му враг – хората на Харизмон не се бяха прегърнали близо до водача си.
– Всеки, който не е достатъчно способен да помага на възродената напаст, помага за възстановяването – каза Тит със значителна гордост. – Независимо дали това означава да държат четка за рисуване в часа, в който им е позволено да излязат от лазарета, или да действат като учители по занаяти, дори ако собствените им крайници са раздробени.
– Моят град понесе значителни щети по време на войната, тъй като се намира близо до границата. – Ален огън изгори кръвта му при спомена за това как е допуснал Харизмон твърде близо. Змията му на враг бе носила маската на съюзник, избирайки хитростта пред честта. Смъртта беше твърде добра за него, но това беше единственото удовлетворение, което Тит някога щеше да получи.
– Не знаех, че в града ви има толкова много стъкло и стомана. Прилича ми на дома на сина ми, но липсват кули, които да стържат небето.
– „Нарджа“ се изправя срещу всяко от изкушенията на Ню Йорк – каза той, а гърдите му се издуха. – От една страна, можем да се похвалим с много повече зелени площи, а що се отнася до кулите – това е следствие от това, че сме граничен град. Колкото по-висока е сградата, толкова по-голяма е мишената. – В резултат на това сградите в града са построени така, че да не осигуряват лесна видимост на врага, тъй като пътищата са проектирани така, че да объркват погледа отгоре.
Забелязвайки, че мускулите на крилата на Колибри са започнали да спадат, той неусетно намали скоростта си.
– Единственото, за което съжалявам, е, че не виждаш града ми в пълния му блясък. – Беше помогнал физически за построяването на цитаделата, която беше в центъра му, дори беше изкопал една-две градини, които обикновено блестяха с цветове.
– Това е място със сърце, това мога да кажа независимо от всичко. – Като наклони тялото си, за да разгледа друга част от града му, тя каза: – Наясно ли си, че способността ти да движиш земята е създала огромни пукнатини в нея, които продължават да пълзят все по-навътре? В едно от селата ми казаха, че дефилето, което се приближава към тях, напредва с половин фут на ден – такава скорост ги кара да се опитват да се преместят.
Той се намръщи, защото не му харесваше да мисли за смъртни, които се страхуват и са сами заради изхода на една безсмъртна война. Това беше брутална реалност, когато архангелите се биеха, но той никога не се беше примирявал с подобни последици; майка му го беше научила, че силните защитават слабите.
– Моите учени изучават напредъка и ми казват, че скоро трябва да спре, тъй като енергията в земята се изчерпва. – Каскадната му способност да предизвиква земни трусове му беше помогнала да победи врага си, но както при всички архангелски дарби, които се раждат от това непредсказуемо сливане на време и сила, тя имаше повече от един аспект.
Той не беше сигурен, че е запазил тази способност, когато Каскадата приключи с внезапна окончателност, отнасяйки със себе си голяма част от това, което беше дала. В крайна сметка се оказа, че все още може да въздейства на земята, но с една десета от капацитета, който бе притежавал по време на разгара на Каскадата. Като се има предвид това, което чуваше за другите от Кръга, и силите, с които бяха излезли от Каскадата, това беше достатъчно справедлив компромис. Всички те бяха загубили нещо и бяха запазили нещо.
– Това е добра новина – каза Колибри. – Радвам се, че продължавате да давате на учените си свобода на действие. Сигурно е било съблазнително да ги въвлечеш в битката срещу преродените.
Той реши да не се обижда, защото в предположението ѝ имаше зрънце истина.
– Достатъчно дълго съм бил в Кръга, за да се науча да мисля за бъдещето. Добре знам, че най-голямото оръжие на моите учени е техният колективен мозък, а не оръжията им с мечове.
– Всички, с изключение на един – Озия е воин-учен, а тя е моя шпионин, като задачата ѝ е да събира разузнавателна информация за състоянието на територията. Но тя е само един ангел, който изпълнява огромна задача. Благодаря за информацията, която ми донесе. – Макар и неочаквана, тя дойде от жена, известна със склонността си да живее в света на сънищата.
– Водиш трудна битка, Титус. Предлагам помощта, която мога да окажа.
Като забеляза все по-нарастващия спад на крилете ѝ, той предпочете да не я запознава с цитаделата.
– Ще кацнем на балкона пред апартамента ти – каза той. – Той е близо до моя, така че можеш да имаш достъп до мен по всяко време, ако имаш нужда. – Това не беше съвсем вярно. Той щеше да бъде на терен по-често, отколкото не. Но изглеждаше като нещо, което един архангел би трябвало поне да каже, когато Колибри остане в дома му.
Не беше нещо, което някога преди му се беше налагало да обмисля. След като целия нежен двор беше изпратен на безопасно място преди началото на войната, в персонала му не беше останал никой мек и мил, който да се занимава с такива неща. Елиа, шестстотингодишна вампирка и приемна майка по избор на осиротелите деца, които живееха в двора на Тит, несъмнено щеше да се справи с всичко това с усмихната радост, а Тит нямаше да е по-мъдър от работата, която вършеше.
Той обаче не беше пълен тъпак в тези неща – имаше причина да предложи на Елиа позиция като старши придворен. Тя можеше да е добродушна и склонна да се облича в разточителна мода, докато слага огромно количество козметични бои върху лицето си, но също така даваше на управителя си шанс да се справи с проблемни или раздразнителни гости.
В момента обаче стюарда му използваше ръката си с меч срещу преродените, а Елиа беше на остров в открито море със своите подопечни; наложи се да откъсне хора от други задължения, за да подготви нещата за госта си.
Единственият положителен факт?
Членовете на домакинския му персонал бяха толкова поласкани от посещението на Колибри, че нямаха нищо против да работят на две смени, за да разкрасят апартамента за нея, без да отпадат от обичайните си задължения – независимо дали става дума за поправка на оръжия, хранене на войниците или милион други важни задачи.
След като се приземи на балкона и се увери, че явно изтощената Колибри е слязла безопасно, той отдръпна марлените завеси на отворените врати – видя меки, извити женски мебели и вази, пълни със свежи цветя. Благодарение на изобретателността на хората му, той нямаше никаква представа откъде са намерили тези цветя.
– Надявам се, че това ще е подходящо – каза скромно, след като двамата влязоха вътре, но скромността беше само за показ; беше напълно наясно, че хората му са се справили добре и заслужават всички похвали, които тя щеше да отправи.
Тя се огледа наоколо.
– Не очаквах, че ще си направиш труда. – В гласа ѝ се долавяше тон, който при всяка друга жена той би определил като остър. Но това беше Колибри. Може би беше недоволна от някой малък елемент в стаята.
Тъй като през живота си бе познал повече от достатъчно противоречиви жени, като се започне от майка му и сестрите му, Тит реши да остави всичко на мира и не я попита какво не е наред.
– Моят персонал е удостоен с честта да присъстваш и желае да те приветства с добре дошла.
Лицата ѝ се смекчиха и тя наклони глава.
– Дълбоко съм им благодарна за грижите.
– Непременно ще предам това. – Тит не беше човек, който да краде похвали, които не са негови. – Погрижих се да им напомня да създадат арт студио за теб – каза той с оправдана гордост и посочи нагоре. – Ще откриеш стълби точно зад половината стена вдясно – в края на изкачването има стая, пълна със светлина, подредена със статив и художествени материали. – Той също нямаше представа откъде хората му са се снабдили с някои от тези неща.
Когато Колибри не каза нищо в отговор на великодушния му жест, той реши да си тръгне. Може би това беше един от онези моменти, в които тя съществуваше извън времето. Въпреки че… За ефирно същество челюстта ѝ изглеждаше неестествено твърда и той можеше да се закълне, че раменете ѝ са свити.
Не, трябваше да си въобразява, Колибри беше извън тези неща. Отвъд гнева, отвъд дребните обиди. Колибри беше същество специално и нежно, същество, което се нуждаеше от грижи и към което трябваше да се отнасяш като към крехка, счупена птица.
Назад към част 9 Напред към част 11
