Категория: Не категоризирани

Глава 20

Вълна от гадене накара стомаха ѝ да се свие.
Трябваше да спасят Теа.
– Добре ли си? – придърпа я по-плътно към гърдите си Огъстин и макар че, обикновено тя попиваше шанса да бъде притисната към една от спорно любимите ѝ части от тялото му, всяка стъпка, на която не беше приземена, увеличаваше нуждата да повърне.
– Ще ми е добре, ако ме оставиш да вървя и да се разходя.
– Едва ли можеш да стоиш на краката си, а и гадно прикриваш болката, която изпитваш.
Емери извъртя очи, знаейки колко много обича, когато тя прави това.
– Тогава защо питаш?
– Ще се занимаем с това въртене на очи по-късно, но засега трябва да знам, че мога да ти се доверя.
– Доверието се печели, Огъстин.
– А ти току-що се провали в спечелването на моето. – отвърна той.
Огъстин изтръгна входната врата от пантите и нахлу във вилата. С повече нежност, отколкото тя смяташе, че е способен, той я настани в едно от креслата и захапа китката си.
– Пий.
– Не. – ако си мислеше, че ще я командва само защото е имала нещо, за което беше почти сигурна, че е видение, щеше да си има много здраве.
Защо магията ѝ не можеше да я прекъсне и да я предупреди, преди да избухне? Тя нямаше нищо против виденията. Особено ако ѝ помагаха да лекува онези, за които се грижеше. Виденията бяха много, тя беше щастлива да ги има. Но може би следващия път няма да е лошо да дадеш на момичето шанс да седне – помисли си тя наказателно към магията си.
– Емери, изпий проклетата кръв. Чувстваш се гадно, защото си изтощена, и знам със сигурност, че кръвта ми ще помогне. Ако не заради упорития си задник, направи го заради дъщеря ни. Тя се нуждае от най-доброто ти състояние.
Това беше спорно, като се има предвид колко пъти беше прекарвала сутрините си с вътрешности, които се превръщаха в повърнато в резултат на заниманията на дъщеря им.
Емери се вгледа в двете кървящи дупки от долната страна на китката му и се замисли дали да не откаже, но не можеше да отрече, че се чувстваше като ударена от влак. Главата ѝ се блъскаше и всяко движение заплашваше да завърши със закуска на пода.
Тя хвана китката му и я поднесе към устата си. В мига, в който кръвта му попадна върху езика ѝ, в гърдите ѝ се разнесе стон и тя се свлече на дивана. Кръвта на Огъстин беше нейният спасителен пояс. Тя проникваше в самата ѝ душа, изпълваше я с живот и задоволяваше нуждите ѝ, които не можеше да удовлетвори в дневната на вилата. Не беше като тогава, когато обменяше кръв с Огъст по време на секс, или в другите случаи, когато Огъстин я бе хранил, за да я спаси. Всеки от тези пъти беше придружен от оргазъм или ситуация на живот и смърт. Доброволното приемане на кръвта му подхранваше нещо дълбоко в нея. То възбуждаше магията и тялото ѝ по начин, който ги свързваше на дълбоко ниво.
Докато пиеше, Емери го погледна през миглите си, като се осмели да види дали Огъстин усеща нещо от това взаимодействие.
Потъмнелите среднощни басейни се взираха в нея. Гърдите на Огъстин натежаваха от бавните тежки вдишвания в такт с всяко засмукване на устните ѝ. Той сдъвка долната си устна, което позволи на един зъб да надникне. Очите ѝ се спуснаха надолу, където издутината се опъваше на ципа му, който по стечение на обстоятелствата беше на нивото на очите и.
Той беше също толкова засегнат, колкото и тя.
От устните му се отрони предупредително ръмжене и Емери бързо отклони поглед от члена, който нямаше нищо против да освободи от твърдостта му.
Тази проклета връзка с партньора щеше да направи невъзможно да бъде около него. Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре.
Точно тогава Лили се появи в периферното ѝ зрение заедно с Калъм, Ансел, Дрейвън и Флора.
– Какво, по дяволите, става тук? – попита Лили, сочейки към разрушената врата – И защо храниш Емери с кръвта си?
Чудесно. Точно от това се нуждаеше. Всичките ѝ приятели да станат свидетели на граничещото ѝ със сексуалност преживяване в ръцете на другаря, който я мразеше с всяка своя фибра.
Тя започна да се отдръпва, с намерението да сподели какво е видяла, но Огъстин я погледна строго „не ме изпитвай, момиче“ и продължи да държи китката си здраво притисната до устните ѝ.
– Това, което, по дяволите, се случи, е, че Емери падна на земята и ме засмука във видение как ще спасим Теа, а сега тя е физически изтощена и ти ми каза в споменатото видение, че моята кръв ще възстанови енергията ѝ.
Веждите на Лили се изстреляха нагоре, а очите ѝ се стрелнаха между Емери и Огъстин.
– Вярно ли е това, Емери?
Емери сви рамене, а устните ѝ все още бяха прилепнали към китката на Огъстин. Тя дори не беше сигурна, че това е видение. За пръв път чуваше, че Огъстин вижда всичко, което се разиграва в съзнанието ѝ. Да бъдеш докоснат от звездата беше рядкост и въпреки че Агата я беше дарила с пророчество, тя не смяташе, че това означава, че и тя ще бъде пророчица. Нито пък ѝ се искаше особено да бъде. Да стане жертва на това видение беше адски страшно. В един момент се беше отдалечила от битката си с Огъстин, а в следващия магията ѝ се беше възбудила и тя беше изгубила контрол. Струваше си само защото това можеше да помогне за спасяването на Теа.
– Ти си докосната звезда. – прошепна Лили, а широко отворените ѝ очи бяха залепени за Емери, сякаш ѝ беше пораснала втора глава – Сладкиши или сън обикновено е начинът, по който помагаме на младите вещици при магическо изтощение. Но обикновено не разполагаме с възможността за вампирска кръв. Действа ли?
Емери кимна с глава и отпи още една плитка глътка от кръвта на Огъстин. Гаденето се беше успокоило, а главоболието ѝ беше изчезнало, но тя не беше готова да се откаже от връзката, която имаше с Огъстин. Още не.
В сърцето ѝ се прокрадна чувство за вина. Не би трябвало да иска никаква връзка с него. Не и след като той я бе отблъснал. Имаше предвид това, което каза, когато му каза, че може да изпълзи обратно при нея на проклетите си колене. Това не означаваше, че не желаеше онова, от което връзката толкова отчаяно се нуждаеше. Не трябваше да ѝ харесва, но за разлика от Огъстин, тя бе започнала да се примирява с факта, че са половинки и щеше да се наложи да направи отстъпки, ако и двамата искаха да оцелее връзката помежду им.
– Очарователно. – помисли Лили.
– Какво означава това за Емери? – попита Флора, а гласът ѝ бе изпълнен с тревога, когато пристъпи напред, за да седне до Емери, само за да бъде издърпана назад от Дрейвън и отведена на отсрещния диван.
Изглеждаше, че приятелят на Флора е също толкова защитен, колкото и нейният собствен. Емери се надяваше, че това не означава, че и той ще започне да се държи като дупедавец.
– Емери е надарена с рядка форма на магия. – отвърна Лили – Това, че е докосната от звездите, означава, че звездите ще работят чрез нея, дарявайки я с видения, каквито намерят за добре. Тя може да се отличава и с други пророчески практики, като четене на таро или чай.
Калъм заобиколи другия фотьойл и се настани.
– Точни ли са виденията?
– Според моите разбирания, в повечето случаи. За разлика от пророчествата, които разказват за индивидуални съдби, виденията са това, което ще се случи в бъдещето в този момент за всички участници. Но свободната воля играе роля и ако играчите изберат различен път, бъдещето може да се промени. – след това очите на Лили се присвиха към Огъстин – Не трябваше да я докосваш. Тя беше вързана във видението, но ти нямаше да бъдеш. Звездите са особени по отношение на това на кого позволяват да види волята им. Души са били трайно изгубени във виденията на други вещици.
– Добре съм. – изсумтя Огъстин и Емери усети нетърпението му – А сега искаш ли да разбереш какво видяхме? Защото имаме точно пет дни до пълнолунието, когато ще спасим Теа.
Всички усти в стаята се отвориха, освен нейната. Емери се престори, че продължава да пие, докато Огъстин я вдигаше и поставяше в скута си. Тя се опита да му се опълчи, но строгият му поглед и стягащата се ръка върху бедрото ѝ подсказаха, че това е загубена кауза.
Той разказа видението от своя гледна точка и Емери беше шокирана, че всъщност е запазил повече информация от нея. От друга страна, по време на цялото това изпитание тя беше леко настръхнала, без да осъзнава какво, по дяволите, се случва. Огъстин обаче беше хладнокръвен и сдържан, припомняйки си и най-дребните подробности за цветето, от което се нуждаеха.
Очите на Емери натежаха и тя ги затвори, докато групата започна да спори какво ще последва и как ще намерят цветето, за което никой не беше чувал, и как ще отведат Теа в Шотландия. Тя смътно осъзнаваше как Огъстин издърпва китката си от устните ѝ и как се опитва с половин уста да го спре, но сънят надделя над способността ѝ да се интересува и тя потъна обратно в дивана, обвита в пашкул от топлина.
– Емери?
Дълбок глас я изтръгна от съня ѝ. Тя отвори очи и се озова притисната до гърдите на Огъстин. Тя вдигна глава нагоре и срещна твърди среднощно сини очи.
– Аз трябва да тръгвам, а ти трябва да ядеш.
Все още недобре излязла от съня, Емери смръщи вежди на Огъстин, без да е сигурна какво общо има едното с другото.
Той се протегна и отметна назад падналата в лицето ѝ коса, като я прибра зад ухото ѝ.
– Това означава, че трябва да спреш да ме използваш като възглавница.
– О. – тя се отскубна от гърдите му и се притисна към страната на огромното кресло. Което наистина не вършеше много работа, като се има предвид, че по начало креслото не беше достатъчно голямо и за двамата. Емери се огледа наоколо и видя, че са останали само двамата във всекидневната.
– Къде отидоха всички?
Огъстин развърза ръката си около нея, измъкна се изпод нея и застана до стола.
– Лили пренася Дрейвън и Флора обратно в Тенеси, за да видят дали могат да намерят някаква информация относно цветето с вълците, а Ансел е с Калъм и търси в собствените си документи.
– О.
– Нещо нередно?
– Не. – не ѝ беше нужно да види повдигането на веждите му, за да разбере, че е опитал лъжата.
Работата беше там, че едва си бе върнала Флора, а сега най-добрата ѝ приятелка вече я нямаше. Емери беше гореща бъркотия, със списък от проблеми, които не знаеше как да реши, и се надяваше, че известно време, прекарано с момиче, ще ѝ помогне да се справи поне с част от проблемите. Най-малкото щеше да е добро разсейване.
– Е, тогава… – Огъстин се отдръпна и взе палтото си от облегалката на дивана – Връщам се в замъка. Бих те взел със себе си, просто за да съм сигурен, че няма да пострадаш, когато неизбежно отново се окажеш в беда, но кралят вероятно ще те убие, а аз искам тази чест да бъде единствено моя.
– Бъди внимателен, Огъстин, някое момиче може да си помисли, че ти пука.
Той се засмя и я дари с лукава усмивка.
– Уверявам те, че мотивите ми са чисто егоистични.
– Тогава ще се видим, когато се върнеш. – връзката с партньора се затегна в нея и тя се постара да не се размърда. Някак си знаеше, че ще се разделят, и не беше съгласна с тази идея. Налагаше се да го моли да остане, дори само за да спре болката от копнежа, която знаеше, че предстои, но тя не посмя. Огъстин не заслужаваше да знае за болката ѝ.
– Ще се върна преди пълнолунието. – ако Огъстин усещаше същото притегляне от своя страна, не го показа. Обърна ѝ гръб и тръгна към вратата, но после спря и отново се обърна към Емери. Приближи се и Емери затаи дъх, когато той се наведе, за да прошепне в ухото ѝ. Гласът му беше нисък и греховен.
– И не си мисли, че съм забравил за онова твое въртене на очи, малка вещице.
Тя стисна бедрата си, спомняйки си разтърсващата целувка, която бяха споделили след първото ѝ провинение. Начинът, по който той обви ръката си в косата ѝ и поиска възмездие. Гласът му съдържаше обещанието, че следващото ѝ наказание ще бъде много по-лошо, и макар че би трябвало да се отвращава от тази идея, обещанието за болка и мрак запали огън в нея.
– Ти си задник! – заключи тя, макар че звучеше по-скоро като хленчеща молба.
Огъстин допря устни до ухото ѝ.
– Сега вече го разбираш. Бъди добро момиче, Емери.
Без да каже и дума повече, той потегли от вилата, вероятно към мястото, където Лили го чакаше, за да го придружи до замъка.
Сърцето ѝ се разтуптя и тя се хвана за кожените подлакътници на стола в опит да се успокои. Не че това помогна много. Все си повтаряше, че за това е виновна връзката с партньора, но дълбоко в себе си Емери знаеше, че абсолютно сама жадува за тази тъмна страна на Огъстин.
Огъст ѝ предлагаше светлината и макар че тя трябваше да си спомня за доброто в света, за да подхранва надеждата си, тя жадуваше именно за тъмнината. Огъстин ѝ бе дал възможност да зърне забранения допир на врага си, а заедно с него и порочно вкусния потенциал на болката и отмъщението.
– Добре ли си?
Не знаеше колко време Лили е стояла на вратата и е наблюдавала как тя размишлява над Огъстин, но беше благодарна, че не можеше да усети миризмата на възбуда, както вампирите.
– Добре съм. Просто съм малко уморена. – стомахът ѝ избра този момент, за да изръмжи силно – Може би съм и малко гладна.
Лили се усмихна.
– Ще приготвя обяд и за двете ни.
Емери се присъедини към нея в кухнята и седна на кухненския остров, докато Лили приготвяше сандвичи и разговаряше с нея.
– Огъстин се върна в замъка. Той ще ни съобщи, когато се нуждае от портал за връщане.
Думите се усещаха сковани и принудителни и за пръв път Емери осъзна, че макар да е поверила на Лили живота си и живота на дъщеря си и да са преминали през две ситуации на живот и смърт, всъщност не е прекарала много време, за да я опознае.
– Това е добре !- кимна Емери. Последното нещо, което искаше да обсъжда като тема за опознаване, беше Огъстин – Имаме ли идея откъде да започнем да търсим цветето?
– Всички търсят информация, но това не е нещо, което някога сме виждали или чували през всичките ни многобройни години, взети заедно.
– Имаме само пет дни. – гласът на Емери бе на границата на паниката. В нейното видение не изглеждаше, че Теа има много време. Искаше ѝ се да има начин да сподели образите, които виждаше, да внуши на Лили сериозността на ситуацията. Не че Огъстин не беше свършил чудесна работа, заплашвайки всички в стаята с живота им, ако не намерят проклетото цвете.
– Ще измислим как да спасим Теа. – спокойствието, което Лили излъчваше, подразни Емери. Как можеше да не е паникьосана, когато животът на Теа висеше на косъм? – Правим всичко, което е по силите ни. Междувременно най-доброто, което можеш да направиш, е да усъвършенстваш магията си.
От устните на Емери се изтръгна стон. Това беше последното нещо, което искаше да направи. Все още не беше напълно в един отбор с магията си. Досега тя ѝ беше отнела сина и я беше оставила да си лежи по задник в полето с пирен. Нямаше точно добри резултати и Емери би предпочела да я игнорира напълно.
…От друга страна, помисли си тя, да се научи да владее магия може да е забавно. Беше виждала няколко млади вещици, които се замеряха с магически топки, и се сети за един конкретен вампир, когото с удоволствие би ударила.
– Знам, че е обезсърчително и изтощението не е забавно. Особено след като Огъстин го няма. Ще трябва да се пребориш с него по традиционния начин. Положителното е, че включва много шоколад.
Емери повдигна вежди.
– Продължавай.
– Макар че кръвта на приятеля ти като че ли свърши работа най-бързо, сънят е най-доброто средство срещу изтощение, а сладкишите ще подействат в краен случай. Мисли за това, че за кратък период от време изтласкваш тялото си до предела на възможностите му и имаш нужда да се възстановиш. Захарта в сладкишите подхранва магическите свойства в нас и помага за ускоряване на процеса. Подобно на приемането на хранителна добавка при мускулна умора.
– Няма да ти се налага да ми извиваш ръката, за да ме накараш да ям големи количества шоколад. Но какво да кажем за бебето? Няма ли да му навредя, ако се натъпча до такава степен?
Магията ѝ бръмчеше силно в гърдите ѝ, сякаш за да я увери в ангажимента си към нея, и Емери извъртя очи. Дотук с възможността да я игнорира напълно. Тя презираше начина, по който я допълваше. Като липсващ крайник, за който не бе знаела, че ѝ липсва през първите двадесет и пет години от живота, а сега, когато се появи, не можеше да си представи, че го няма. Но това не променяше факта, че тя би отрязала този крайник, ако това означаваше да нарани дъщеря си.
– Не мисля така. Последния път, когато… това… се случи, бабите не се бяха сблъсквали с магията преди това. Както знаеш, повечето вещици придобиват магията си в ранна възраст, така че ако забременеят, децата им вече ще са изложени на магията в майките си от момента на зачеването. Вашите не са били, което е причинило….- Лили не го каза, но и двете знаехме какво е предизвикал притокът на магия в Емери. -…но ще следим за обучението ти. Обещавам, че безопасността на бебето ще бъде мой основен приоритет.
Емери остави сандвича си и впери очи в Лили, като гласът ѝ леко се поколеба.
– Не мога да загубя и нея, Лили.
– Няма да го направиш. А синът ти все още е в теб, Емери. В дъщеря ти. Той ще продължи да живее чрез нея.
Гняв и тъга я връхлетяха и Емери стисна ръце на масата в опит да овладее емоциите си. Усещаше как магията ѝ се надига в нея, готова да ѝ помогне да елиминира всяка предстояща заплаха. Само че нямаше върху кого да отприщи гнева си. Нямаше на кого да търси отговорност. Поне не и в Шотландия. В очите ѝ се появиха сълзи и тя ги отблъсна.
Лили се протегна и постави ръката си върху тази на Емери.
– Трябва да се откажеш от това, Емери. Гневът ти ще се просмуче в магията ти. Възмущението ще нарасне и мракът, който таиш, ще те погълне.
– Имам нужда от мрака, за да направя това, което трябва да се направи. – прошепна тя и стените ѝ леко се снишиха. Ако някой щеше да разбере нуждата ѝ от отмъщение, това трябваше да е Лили. Вещиците я бяха отблъснали по същия начин, по който бяха изоставили Емери. – Вишна и вещиците трябва да си платят за действията си.
– Съгласна съм, сестра ми е направила много неща през годините, които заслужават възмездие, но да се предадеш на мрака не е отговорът. Виж какво направи той с Огъст.
– Това не е същото. – изсмя се Емери.
– Не е ли? Гневът и обидата го накараха да се пречупи така цялостно, че не е в състояние да контролира собствената си тъмнина. Ако се предадеш, това ще те преследва до края на живота ти.
– Откъде можеш да знаеш това?
Тя може и да не искаше да живее в мрака, но Емери искаше да го подхранва. Това би трябвало да я плаши, но най-дълбоките части от нея знаеха, че ще се нуждае от всеки грам от него, за да поправи грешките не само в живота си, но и в свръхестествения свят. Светлината се нуждаеше от мрака, както и мракът не можеше да оцелее без светлината, която да очертае границите му, а тя притежаваше и двете в себе си. Катализатор на промяната.
Очите на Лили омекнаха и тя отблъсна втората половина на сандвича си. Когато заговори, гласът ѝ беше отдалечен:
– Защото вкусих от мрака и оттогава всеки ден съзнателно решавам да не се поддавам на сладките му изкушения.
По дяволите. Емери сдъвка устните си, докато откровението се преобръщаше в главата ѝ. Лили не беше невинна, но тя вече знаеше това, дори и да не искаше да го повярва. Тя потръпна при тази мисъл. Лили трябваше да бъде едно от добрите момичета.
Емери вдиша треперещ дъх.
– Вишна каза, че ти си причината семейството ни да бъде прокълнато с обвързана магия. Тя каза, че това е така, защото си се влюбила във вампир. Имала ли си нещо общо с това?
– Да. – погледът на Лили се премести към прозореца, избягвайки този на Емери – Ела момиче, вземи едно одеяло и се разходи с мен. Ще започнем обучението ти, а аз ще ти разкажа една история.
Емери се поколеба. Предпочиташе да довърши дрямката, която беше започнала на дивана, отколкото да има урок по магия, но и не беше нищо друго освен любопитство, а Лили беше предизвикала интереса ѝ. Тя довърши последните две хапки от сандвича си, издърпа одеялото от облегалката на дивана и последва Лили през задния вход на вилата, готова за тайните, които Лили щеше да разкрие.

Назад към част 20                                                       Напред към част 22

Глава 2

Кулата, изпълнена със светлина, доминираше над силуета на Манхатън – структура, пронизваща облаците, от която архангел Рафаил управляваше своята територия.
След като плати на таксиметровия шофьор, Онър преметна чантата си за лаптоп през рамо и погледна нагоре. Крилете им се очертаваха на фона на нощното небе, обсипано с диаманти, ангел след ангел идваха да кацнат, докато други си тръгваха. Тя не можеше да различи нищо отвъд призрачната красота на силуетите им, но отблизо те бяха колкото нечовешки, толкова и зашеметяващи – макар че в гилдията се говореше, че не си виждал нечовешко, докато не си се озовал лице в лице с Рафаел. Предвид различните им умения, а следователно и задачи, Онър познаваше Елена само мимоходом и не можеше да си представи как другият ловец се справя с това да има за любовник архангел. Разбира се, точно в тази минута тя би предпочела да се занимава с Рафаел, отколкото с мъжа, с когото беше дошла да се срещне. Mъжа, който беше едновременно кошмар и тъмен, съблазнителен сън.
Принуждавайки се да отвърне поглед от илюзорното бягство на небето, тя стисна зъби и съсредоточи поглед право напред, докато вървеше по пътя към входа на кулата – управляван от вампир, облечен в остър като бръснач черен костюм и слънчеви очила.
Гърлото ѝ пресъхна в секундата, в която спря пред него, червата ѝ се изкривиха и за миг тъмни петна изпълниха зрението ѝ.
Не. Не. Тя нямаше да припадне пред вампир.
Прехапа езика си толкова силно, че в очите ѝ изскочиха сълзи, тя преметна дръжката на чантата за лаптоп и погледна в тези слънчеви очила, за да види собственото си лице, отразено обратно към нея.
– Имам среща с Дмитрий. – Гласът ѝ беше мек, но не трепереше и това само по себе си беше победа.
Вампирът се протегна, за да отвори вратата със силна ръка.
– Следвай ме.
Знаеше, че е заобиколена от почти безсмъртните още от мига, в който навлезе в охраняемата зона около Кулата, но ѝ беше по-лесно да се излъже за този факт, когато не ги виждаше.
Това вече не беше опция.
Този пред нея, чиито рамене бяха покрити от перфектно прилепналото сако, а кожата му имаше канелен оттенък, който говореше за Индийския субконтинент, беше просто най-близкият. Неколцина стояха близо до ъглите на фоайето от златисто-сив мрамор, елегантни хищници нащрек.
След това имаше и красивата жена, която седеше на рецепцията въпреки късния час. Рецепционистката се усмихна на Онър, а бадемовидните ѝ кафяви очи имаха приветливо изражение.
Онър се опита да отвърне на усмивката, защото рационалната част от нея знаеше, че всички вампири не са еднакви, но лицето ѝ сякаш беше замръзнало на място. Вместо да се насилва, тя се съсредоточи да се запази на най-елементарно ниво.
– Тя не реагира.
– Прогноза.
– Няма как да се каже. Знам, че не бива да го казвам, но част от мен си мисли, че ще е по-добре да умре.
Лежейки будна и взирайки се в тъмнината в напразно усилие да се пребори със злокобния ужас, който я преследваше в сънищата ѝ, Онър често си мислеше, че безликият лекар е бил прав, но тази вечер споменът подбуди друга емоция.
Гняв. Тъпо пулсиращо нещо, което я изненада.
Аз съм жива. Успях да го направя. Никой няма право да ми отнема това.
Удивлението от собствената ѝ ярост беше такова, че я пренесе през пътуването с асансьора – затворена в малка клетка с вампир, който носеше костюм на Армани и имаше аура на сдържана сила, която казваше, че не е обикновен пазач.
Когато вратите се отвориха и ги оставиха на пода, застлан с плътен черен килим, а лъскавите стени бяха боядисани в същия среднощен нюанс, тя затаи дъх.
На това място имаше сексуален импулс, който бръмчеше едва-едва под повърхността – розите бяха пищни и кървавочервени на фона на полунощта, когато стояха в кристалните си вази върху малки, елегантни масички от лъскаво черно, килимът беше прекалено пищен, за да бъде просто полезен, а боята блестеше със златни отблясъци.
Картините по една от стените бяха в червено, което я привличаше с грубата си жестокост.
Чувствена. Красива. Смъртоносна.
– Натам.
Кръвта се разбушува във вените ѝ по начин, който знаеше, че не е безопасен в компанията на придружителя ѝ, и тя тръгна на две крачки зад него – така че да е предупредена, ако той се завърти и посегне към гърлото ѝ.
Пистолетът ѝ беше прибран в кобур на рамото, скрит под избледнялото сиво на любимия ѝ суитчър, ножът ѝ беше в ножница на бедрото, но имаше още два скрити в калъфи, прикрепени към ръцете ѝ.
Нямаше да е достатъчно, не и срещу вампир, който според инстинкта и опита ѝ трябваше да е над двеста, но поне щеше да падне в битка.
Спря пред отворената врата и ѝ махна да мине, преди да се обърне обратно към асансьора.
Тя направи крачка вътре и замръзна.
Дмитрий стоеше от другата страна на тежко стъклено бюро, на гърба му блестеше силуетът на Манхатън, главата му беше наведена, а копринени черни кичури галеха челото му, докато той сканираше лист хартия в ръката си.
Умът ѝ се върна назад.
Преди… преди… тя беше очарована от този вампир, въпреки че го беше виждала само отдалеч или на телевизионния екран. Дори си беше направила албум с движенията му – до момента, в който беше започнала да се чувства като разтревожен преследвач и беше изгорила всичко.
Това не я отърва от странното, ирационално влечение, което изпитваше към него, откакто се помнеше. Нищо не би се отървало от него, до момента, в който не се появиха влажното, мръсно мазе и ужасът.
Това беше притъпило всичко, но сега се питаше дали не е била винаги леко ненормална, щом е била толкова обсебена от непознат, за когото се говореше, че има склонност към чувствена жестокост, удоволствие, пресечено с болка.
Тогава той вдигна очи. И тя спря да диша.

Дмитрий видя жената на вратата в калейдоскоп от образи. Мека абаносова коса, подстригана до тила, но обещаваща диви къдрици.
Призрачни-призрачни очи с най-тъмнозелено, вдигнати нагоре в ъглите. Бледокафява кожа, за която знаеше, че на слънцето ще се превърне в топъл мед.
– Родена на Хаваите – попита той и това беше странен въпрос към ловец, дошъл да направи консултация.
Тя примигна, дългите ѝ мигли за миг закриха тези очи, които говореха за далечни гори и скрити скъпоценни камъни.
– Не. В едно никакво градче, далеч от океана.
Наложи се да заобиколи стъклото и стоманата на бюрото си, за да се насочи към нея. За миг му се стори, че ще се спъне назад и ще излезе в коридора, но после скова гръбнака си, задържа позицията си.
Осъзнаваше страха – остър и язвителен – който проблясваше зад очите ѝ, но все пак се премести около нея, за да бутне вратата. Да ѝ позволи да си тръгне не беше опция.
Когато се отдръпна, за да се изправи отново пред нея, грозната вълна на страха беше поставена под твърд контрол, но дишането ѝ беше учестено, а погледът ѝ се отдалечаваше от неговия, когато той се опитваше да го улови.
– Как се казваш?
– Онър.
Онър. Той вкуси името, реши, че е подходящо.
– Роден ловец. – Поклащане на главата ѝ.
Не е изненадващо. Елена вероятно бе предупредила директора на гилдията за способността му да използва пипала от изискан аромат, за да съблазнява и примамва онези ловци, които са родени със способността на кръвожадни кучета да проследяват вампири по миризмата.
Сара едва ли щеше да му изпрати прясна плячка. Но тази жена, тази Онър… Искаше му се да използва сочни ухания върху нея, докато тя не се зачерви и не се отпусне, а възбудата ѝ не се превърне в неповторим мускус за сетивата му.
Това беше инстинкт, за да се увери, че тя не го лъже – той завихри упойващ шепот на шампанско и желание, разтопено като злато, орхидеи под лунна светлина, потопени в шоколад плодове, целуващи женска кожа.
Онър поклати леко глава, едва забележимо движение, което отрази бръчките по челото ѝ. И така, не достатъчно силни, за да се идентифицира или да бъде идентифицирана от гилдията като роден ловец, но достатъчно, за да има лека податливост към примамката на аромата.
Той не беше изненадан от откритието, тъй като беше срещал не една като нея през вековете, откакто беше развил таланта си – те изглеждаха привлечени от Гилдията, независимо от факта, че носеха само най-малкия намек за ловна кръвна линия.
Това, разбира се, означаваше, че не може да съблазни Онър толкова лесно, колкото един истински роден ловец, но ароматът не беше единственото оръжие в арсенала му, когато ставаше дума за секс.
Като проследи отново с очи Онър, той забеляза накъсания пулс във врата ѝ, но вниманието му бе привлечено от кожата, която покриваше мястото.
– Който и да си е позволил да се храни от теб – каза той с плавно мърморене, за което добре знаеше, че съдържа ласкав щрих на заплаха – не е бил много чист.
Белезите ѝ говореха за вампир, който е разкъсвал и опустошавал.
Ръката ѝ стисна дръжката на чантата за лаптоп, която беше свалила от рамото си.
– Това не е твоя работа.
Изненадан, че е намерила смелост да му каже това въпреки ужаса, който я обземаше, суров и кървящ, той повдигна вежда.
– Да, това е.
Беше спал с много красиви жени, оставил някои от тях да ридаят от удоволствие, а други – от чувствен порок, който ги научи никога повече да не се опитват да си играят с него.
Онър не беше красива.
В нея имаше твърде много страх.
Дмитрий може и да харесваше малко болка в леглото, но в повечето случаи предпочиташе партньорките му също да ѝ се наслаждават.
Този съкрушен ловец, с нейния ужас, който превръщаше въздуха в разяждащ, щеше да потрепери и да се счупи като натрошено стъкло при първото докосване на устата му.
И все пак му се искаше да прокара пръсти по тази кожа, предназначена да бъде позлатена от слънцето, да проследи сочните извивки на устните ѝ, дългата линия на шията ѝ.
Принудата беше достатъчно силна, за да бъде предупреждение. Последния път, когато позволи на члена си да надделее над главата му, едва не се оказа домашен убиец на архангел.
Обърна се, заобиколи зад гладката разгъната част на бюрото си и вдигна торбата за боклук, която седеше на пода.
– Предполагам, че имаш някакъв опит с татуировките.
Линиите на челото ѝ. Объркването за миг изтри далеч по-отвратителната доминираща емоция, която бе възприел досега.
– Не. Специалността ми е в областта на древните езици и историята.
Умно от страна на директора на гилдията.
– В такъв случай ми разкажи всичко, което можеш, за тази татуировка.
Този път използвайки ръкавици, той извади главата и я постави върху торбичката, като врата залепна за пластмасата със засмукващ звук.
Ловецът се спъна назад, очите ѝ се втренчиха в ужасяващото доказателство за насилие. Когато тя дръпна поглед обратно към него, той видя мрачна ярост на това лице, което вече се беше показало като толкова изразително, че се зачуди дали някога през живота си е печелила партия покер.
– Мислиш, че това е смешно.
– Не. – Истината. – Изглеждаше, че няма смисъл да го слагам във фризера, когато си на път.
Беше толкова нечовешко да го каже, че Онър трябваше да отдели минута, да пренастрои умствените си параметри. Защото фактът беше, че независимо от тъмната му мъжка красота и модерната реч, пред нея не стоеше човек.
Дори не и близо.
– На колко години си?
Медийните спекулации варираха от четиристотин до шестстотин, но в този миг тя знаеше, че грешат.
Много погрешно.
Лека усмивка, която накара косъмчетата да се изправят отзад на врата ѝ.
– Достатъчно стар, за да те изплаша.
Да. Беше попадала в капана на вампири, които искаха само да я наранят, носеше белезите от насилието им дори сега, но никога не беше попадала в присъствието на някой, който смразяваше кръвта ѝ само с присъствието си.
И все пак, макар да беше известен като могъщ кучи син, безмилостен като блестящо острие, Дмитрий функционираше добре в човешкия свят.
Което означаваше, че когато иска, може да прикрие смъртоносната истина, но под цивилизованото черно на костюма си той беше такъв – човек, който гледаше на отрязана глава по същия начин, както на топка за боулинг.
Имайки предвид това, тя сложи чантата си с лаптопа върху стъклото на бюрото му, тъй като от тази страна нямаше столове, и се принуди да се наведе по-близо до обезглавената глава.
– Бил е във вода.
Кожата беше намокрена и пулсираща, изчезнала в набръчкано бяло – неприлично напомняне за щастливите часове, прекарани във ваната.
– Хъдсън.
– Трябва да бъде прегледан от подходящ екип от съдебни медици – промълви тя, опитвайки се да види пълните линии на татуировката. – Трябва ми достъп до лабораторно оборудване, за да мога…
Ръцете с ръкавици в погледа ѝ, пъхайки главата обратно в торбата за боклук.
– Следвай ме, зайче.
Топлина изгори червата ѝ, прониза вените ѝ, за да изпълни лицето ѝ, но тя грабна лаптопа си и направи каквото ѝ беше наредено.
Гърбът му беше солиден и силен пред нея, косата му блестеше в богато, призивно черно под светлините. Когато тя не се приближи до него, той я погледна развеселено през рамо – само че смехът не стигна до онези бдителни очи, които шепнеха за отдавна отминали векове.
– Ах, старомодна жена.
– Какво.
Трябваше да се съсредоточи, за да диша, тялото ѝ беше близо до адреналиново претоварване.
– Явно вярваш, че трябва да вървиш три крачки зад мъжа.
Беше отвъд изкушението да посегне към острието. Или може би пистолета си. Усмихвайки се, сякаш бе прочел мислите ѝ, той се отправи към асансьора, различен от този, с който се бе качила, и като свали една от ръкавиците, постави дланта си върху скенера.
Панелът светна в зелено за секунда, преди вратите да се отворят и той да ѝ махне с ръка.
Тя отказа да влезе.
Може би беше толкова стар, че нямаше никаква надежда някога да го победи, ако тръгнеше да я преследва – но логиката нямаше никакъв шанс срещу първичното животно в нея, онова, което знаеше, че чудовищата могат да те наранят по-лесно, ако не можеш да ги видиш да идват.
– И ето, че се държа учтиво – изрече той, влезе в стоманената клетка и я изчака да влезе, преди да натисне нещо на електронния панел от едната страна.
Асансьорът се спусна със скорост, от която стомахът ѝ скочи в устата, но това не я уплаши. Това направи съществото в асансьора с нея.
– Престани – каза тя, когато той продължи да я гледа с онези тъмнокафяви очи.
Да, веднъж беше очарована от него, но това беше от разстояние.
Отблизо тя много добре осъзнаваше, че не е безопасно да бъде насаме с него. Мислеше си, че той е способен да се забавлява, като я разкъсва на парчета само с изящната коприна на гласа си.. преди наистина да започне да я наранява.
– Приятелят – промърмори той, като очите му отново се потопиха във врата ѝ – очевидно не е полагал необходимите грижи за теб.
Истеричният смях заплашваше да се изтръгне от нея, но тя го възпря. Трябваше да вкуси от страха ѝ, но тя нямаше да му даде нищо друго.
– Никога не си оставял следи от себе си, Дмитрий.
Той се облегна на стената.
– Всички следи, които оставям, са съвсем умишлени.
Чувствен тон, провокативни думи, но в погледа му имаше нещо твърдо, докато продължаваше да се взира в опустошената плът на шията ѝ. Белегът не беше чак толкова лош – просто изглеждаше, сякаш вампирът се е увлякъл малко, докато се е хранил.
Това беше станало в края. В началото се бяха опитали да я запазят възможно най-малко увредена, за да може да продължи да им доставя удоволствие.
Тези, „цивилизованите“ вампири, които почти деликатно се хранеха, докато тя беше гола и със завързани очи, а ръцете им я галеха по гърдите, между бедрата, бяха най-ужасяващи.
И те все още бяха там.
Полъх от по-хладен въздух, вратите се отвориха.
Без да откъсва поглед от Дмитрий, дори когато спомените ѝ заплашваха да я засмучат, тя излезе до него. Вниманието ѝ бе привлечено от стъклените стени от двете страни, зад които се намираха офиси, компютри и модерни лаборатории.
– Никога не съм чувала, че всичко това се намира тук долу.
Дмитрий се промъкна в една лаборатория.
– Ново допълнение. Не говори за него, защото ще трябва да те посетя някоя тиха полунощ, докато си се прибрала хубаво и здраво в леглото си.
Всеки мускул в тялото ѝ се стегна при този почти ленив коментар.
– Нямам навика да клюкарствам.
– Ето. – Той сложи торбата за боклук и съдържанието ѝ върху една стоманена маса.
Ужасяващото естество на задачата му трябваше да ерозира очарованието на секса, който той носеше като втора кожа – ако обичаше сексът ти да е целунат от кръв и болка.
Но не беше така. Той си оставаше изтънчен и секси и до голяма степен същество, което тя не искаше в спалнята си по всяко време на деня или нощта. Устните му, долната, достатъчно пълна, за да изкуши жена с фантазии за грях, се извиха, сякаш бе прочел мислите ѝ.
– Имаш ли нужда от помощ, за да отлепиш кожата.

Назад към част 3                                                     Напред към част 5

Глава 17

Е, това не беше ли глазурата на един глупав кекс. Емери не знаеше какво да очаква, когато ги извикаха от стаите им, но това не беше елиминация. Макар че тя нямаше никакви залози тук, в замъка, освен да разгадае тайната на смъртта на сестра си, тези жени имаха. На излизане от тронната зала те бяха разстроени, а сълзите обагряха всяка буза. Всяка от жените прегърна на свой ред тези, които бяха елиминирани. Дребните стени, които бяха издигнали помежду си, бяха паднали, макар и само за тази вечер.
Като ги гледаше как се утешават една друга, Емери се чувстваше като самозванка, каквато беше. Макар да играеше ролята си на Слоун, тя не можеше да си представи загубата, която тези жени изпитваха. Е, почти. Имаше представа какво изпитваха елиминираните – да бъдат изтръгнати от единствения живот, който познаваха, и да бъдат вкарани в нещо съвсем ново.
За Емери и останалите жени Съревнованието току-що бе станало реалност. Е, не толкова за нея, колкото за шестнайсетте жени, които все още се бореха за пръстена на лявата си ръка. Емери беше решена да запази своята безпогрешно гола.
Жените се запътиха към общата стая, за да се оплачат заедно, но Емери излезе бързо и се отправи към стаята си. Тя вече не искаше да се преструва.
По средата на коридора една ръка се плъзна в нейната и я изненада.
– Можеш ли да повярваш? – Челси изскочи до нея. – Просто не мога да повярвам, че принц Огъст би изпратил някого у дома толкова бързо. А Сътън от всички хора, мислех, че със сигурност има шанс да бъде претендент.
– Не беше принцът. Не го ли чу да казва, че е по молба на баща му?
– Е, да, но знаеш, че го каза само за да запази лицето си пред останалите.
Дали е така? Емери не мислеше, че това звучи като Огъст. Не че го познаваше чак толкова добре. Само достатъчно добре, за да му даде почти девствеността си. Колкото и да и се искаше да обвини яда си, тя искаше той да е първият и от момента, в който го съзря в клуба.
Преди той да бъде принцът на вампирите.
Челси продължи да говори за елиминацията през останалата част от пътя до стаите им. Спирайки пред вратата на Емери, приказливата най-добра приятелка замълча.
– Всичко наред ли е?
Очите на Челси се стрелнаха от вратата към земята и ако Емери трябваше да гадае, щеше да каже, че Челси е разтърсена от елиминацията, но се опитва да изглежда така, сякаш нищо не се е случило.
– Да, разбира се, че е така – избъбри тя. – Само че, може ли да остана с теб тази вечер?
Майната му. Емери извъртя вътрешно очи. Беше длъжна да се държи като сестра си, но единственото, което искаше, беше главата ѝ да се удари във възглавницата и да проспи първия си ден в замъка.
– Разбира се, че можеш да останеш! – Изръмжа тя, опитвайки се да убеди и себе си, и Челси, че това е чудесна идея. – Ще си направим парти!
Челси бързо плесна с ръце.
– Перфектно! Само ще изтичам до стаята си и ще взема няколко неща. – Тя се обърна и тръгна по коридора.
Емери въздъхна. Последното нещо, което искаше, беше да забавлява Челси с момичешки щуротии по време на нощувката. Тя беше достатъчно мила, но дори не се доближаваше до най-добрата приятелка на Емери. Там, където Челси би била идеалният човек, когото да вземеш със себе си, за да пазаруваш рокля за абитуриентския бал, Рен беше жената, която щеше да те държи за ръка, докато си пробиваш носа, а после щеше да седне на стола след теб. Челси щеше да се подиграе на розовата ѝ коса, тъй като не беше достойна за кралица, докато Рен купи боята, когато Емери се усъмни в себе си. В Челси нямаше нищо лошо, просто бяха от различни светове и беше трудно да се свържат истински.
Тя затвори вратата, но тя бе спряна преди да се затвори от една заблудена ръка. Когато я отвори отново, откри широко отворените очи на Флора, която стоеше на входа.
Логиката ѝ подсказваше, че Флора не може да е с повече от година-две по-млада от нея, но тя изглеждаше така, сякаш спокойно може да е с десет години по-млада от нея. Беше дребна и с платинено руси къдрици.
– Мога ли да вляза? Спешно трябва да говоря с теб.
– Разбира се, влез. – Флора изглеждаше така, сякаш щеше да повърне, а Емери нямаше нужда от това пред вратата на спалнята си. – Всичко наред ли е?
Между вълшебния език на принца и внезапната елиминация, в момента тя нямаше какво повече да си помисли. Но какви бяха проблемите на още един човек, когато ставаше въпрос за поддържане на шарадата „Слоун“?
Като направи крачка напред, Флора затвори вратата зад себе си и измъкна кинжал от гънките на роклята си.
– Не, не всичко е наред. – Тя протегна кинжала пред себе си и го насочи директно към Емери. Ръката ѝ трепереше, докато тя преглъщаше трудно. – Видях те да умираш. Като никога да не се върнеш.
Емери направи крачка назад. Нощта продължаваше да става все по-добра и по-добра.
Флора раздвижи кинжала, намирайки все повече смелост с всяка своя дума.
– Така че по-добре ми кажи коя си, няма да ти позволя да навредиш на принца или на семейството му.
– Ти ме видя да умирам? – После се сети. – О, по дяволите. Видял си смъртта на Слоун. – Тя направи две крачки към Флора, усещайки мигновена връзка. Нямаше значение какви са мотивите ѝ, тя беше ключът към откриването на това какво се е случило със Слоун. – Какво се е случило? Кажи ми всичко, веднага!
За предпочитане преди Челси да се върне.
Флора посрещна движенията и, като запази разстоянието помежду им, и отново замахна с кинжала.
– Не, първо ми кажи коя си. Как изглеждаш точно като нея?
– Виждам, че външният ми вид може да бъде ужасяващ. – Емери се засмя тихо. Тя се възхищаваше на Флора за готовността ѝ да търси истината и да се застъпи за Огъст и семейството му, дори и с остър край на кинжал, насочен към нея. Емери вдигна ръце в знак на капитулация.
– Моля те, остави кинжала. Аз съм Емери, близначката на Слоун. – Емери направи крачка напред, но се поколеба, когато Флора вдигна вежди, почти сякаш не ѝ вярваше. – Чакай, тя никога не ме е споменавала, нали?
– Не.
Отблъсквайки болката от мълчанието на Слоун, Емери завъртя китката си, показвайки на Флора сребърните лиани.
– След като Слоун почина, семейният дълг се прехвърли върху мен и Огъст ми нареди да заема нейното място. Той каза, че никой не може да знае, че Слоун е починала.
– Защо? – Флора не помръдваше и крачка, а ножът все още беше насочен към Емери.
Като сви рамене, Емери се отдръпна и седна на ръба в края на леглото. Тя постави ръцете си в скута.
– Все още не съм сигурна на сто процента. Той каза нещо за вампирската политика и че е по-добре никой да не знае, че Слоун е умряла. Това им давало предимство. Аз така или иначе трябваше да дойда, затова се съгласих да бъда сестра ми, стига да мога да се прибера у дома веднага щом разберем какво се е случило с нея. – Срещайки очите на Флора, Емери замълча, осъзнаването я порази като мълния. – Можеш да ми кажеш какво се е случило.
Челси почука на вратата и я бутна, а Флора кимна, скривайки кинжала.
– Мислех си, че можем да изпратим някой за пуканки от кухнята и може би малко от онази шоколадова торта от десерта, ако е останало от нея. – Най-накрая тя вдигна поглед, забеляза Флора и притихна. – О. Здравей, Флора. Не знаех, че ще се присъединиш към нас.
– Не съм. Всъщност тъкмо си тръгвах. Със Слоун можем да поговорим по-късно.
– Не, трябва да останеш, Флора. Наистина. Би било хубаво да имаш още едно приятелско лице точно сега – предложи Емери. Освен това тя не изпускаше Флора от поглед. Не и когато разполагаше с информация, свързана със смъртта на Слоун, и знаеше коя е тя в действителност.
– Наистина?
– Да, абсолютно. Да отидем да вземем някои дрехи от стаята ти, докато Челси изпрати за доставки.
Следвайки Флора към вратата, Челси се обърна към Емери:
– Какво правиш?
– Не се притеснявайте. Веднага ще се върна – това беше всичко, което Емери успя да предложи с усмивка. – Кажи им да донесат пуканките и тортата. Може би малко от желето от вечерята, ако е останало.
Веждите на Челси се свиха.
– Но ти мразиш желето.
По дяволите.
– Но аз не го мразя. – Намеси се Флора, за да спаси Емери от необходимостта да обяснява. – Просто казвах на Слоун колко много го обичам.
– Добре. Тогава Желе да е.
Емери последва Флора шест врати по-надолу до стаята ѝ. След като влезе, Емери забеляза, че стаята ѝ е много по-старинна в сравнение с модерния декор на тази на Слоун. Беше топла и успокояваща, а не студена.
Поведението на Флора се промени от усмихнато на тържествено, докато седеше на идентичния сандък с надежда в подножието на леглото си.
Предпазливо Емери си проправи път да седне до нея.
– Ще ми кажеш ли какво се случи със сестра ми?
– Бях в бокса с любимия си кон, Шадоуфел. Той се беше порязал доста неприятно при последната ни езда и трябваше редовно да почиствам раната. Докато бях в бокса, чух гласове горе на тавана. Разпознах този на Слоун и почти извиках. Въпреки че сега се радвам, че не го направих.
– Знаеш ли с кого говореше? – Прекъсна я Емери, решена да запомни колкото се може повече подробности.
Флора поклати глава.
– Не. Звучаха като жени, но може и да греша. Така и не видях лицето на човека. Можех да чуя само няколко думи. Говореха за план, който се привежда в действие. След това се чу шумолене и тих шепот. Нещо за обещание за власт. Последва борба, а след това силен трясък. След това беше тихо, докато една фигура с качулка не изнесе тялото на Слоун от таванското помещение, увито в одеяло. Те се обадиха по телефона и казаха на човека от другата страна, че Слоун е мъртва. Накрая фигурата с качулка каза, че ще се справят със съответните последствия. Те разгънаха тялото ѝ на пода на конюшнята, взеха одеялото и си тръгнаха.
Защо биха оставили тялото ѝ?
Освен ако не е било наистина съобщение, както си беше помислил Огъст.
– Разпозна ли човека? Гласа му?
Флора погледна към земята и поклати глава.
– Бяха високи, но това е всичко, което забелязах. Говореха ниско и шепнешком. Бях се скрила в кабинката. Не можех да виждам много добре.
– Защо не каза на никого?
– Бях уплашена. Какво щеше да стане, ако човекът с качулката беше някой от замъка? – Флора вдиша рязко, докато разказваше. – После, на следващата сутрин, когато бях събрала смелост да кажа нещо, Йесения ни каза, че Слоун е болна и ще се върне след няколко дни. Нещо не ми хареса във всичко това. Затова си замълчах от страх, че ще бъда следващата.
– Тогава се появих аз.
Флора кимна.
– Да, така е. Цял ден се опитвах да събера смелост да говоря с теб, но не знаех дали си една от тях, или не. Не знаех какво да мисля. След като започнаха елиминациите, започнах да се притеснявам, че всеки момент ще ме изпратят вкъщи, а истината можеше никога да не се разбере, ако не бях проговорила.
– Благодаря ти, Флора. Нямаш представа какво означава това за мен. Но знаеш, че можеше да отидеш при Огъст или дори при Малкълм.
Тя сви рамене, неубедително.
– Предполагам, че можех, но те нямаше да ми повярват. Никой не вярва на тихото момиче в ъгъла. Освен това те са супер плашещи. Това, че ти казах, беше начин поне веднъж да бъда герой.
Емери се протегна и взе ръката на Флора в своята.
– Благодаря ти, че си от жените, които са достатъчно смели, за да потърсят истината. Имам невероятен късмет, че си в нашия ъгъл.
– Това не е лоша последна проява на човечност.
Емери замълча, докато осмисляше изявлението ѝ.
– Ако те елиминират, значи ще приемеш предложението им?
Флора кимна.
– Мисля, че ще приема.
Емери придърпа Флора за прегръдка, като си пожела да има дори грам от нейната смелост.
– Надявам се, че някой ден, след като напусна замъка, все още ще можем да бъдем приятелки. Не се съмнявам, че от теб ще стане невероятен вампир.
– Благодаря ти. – Тя стисна Емери, преди да се отдръпне. – Иска ми се ти да беше дошла тук, вместо Слоун. Мисля, че щяхме да бъдем приятелки.
– Е, засега и двете сме тук. Нека се върнем в моята стая и да се насладим на тортата и пуканките и да извлечем най-доброто от тази вечер.
Емери прибра цялата информация, която беше научила, и се опита да прекара една хубава вечер с Челси и Флора. Отначало нещата между трите бяха напрегнати, но щом Емери и Флора позволиха на Челси да поеме юздите, до края на вечерта забавлението не спираше. Тя беше точно толкова страхотна, колкото Емери си беше представяла, и още нещо. Но пък работеше за тяхното малко трио.
Останаха до късно и изядоха твърде много шоколад. Челси разказваше с невероятна точност за грешките на всяка от жените от тренировката им по шотландски етикет. Дори Флора се включи в забавлението, като се подиграваше на епичното проваляне на шотландския език от страна на Емери. Емери се засмя на начина, по който двете жени засрамиха папката на Огъст. Ако си мислеше, че информацията му е изчерпателна, много се лъжеше. Челси и Флора ѝ бяха дали достатъчно пълни с клюки истини, за да запълнят поне още две.
Триото не се настани в удобното легло с кралски размери до малките часове на сутринта.
– Благодаря, че ни позволи да останем. Не мисля, че щях да мога да спя сама тази нощ. – Челси се прозя, борейки се с клепачите си, за да остане будна. – Беше забавно.
– Не мога да си спомня кога за последен път съм се забавлявала толкова много – изрече Флора.
– Аз също. Трябва да го направим отново. – Тя имаше предвид това. Дори и Челси да беше малко избухлива и да не беше съвсем нейната чаша чай, Емери беше щастлива, че я има за приятелка. Флора не беше това, което очакваше, но Емери разбираше защо хората я подценяват. Това беше сериозна грешка, защото малката блондинка имаше огън в себе си, който само чакаше да бъде използван. Емери беше щастлива, че я има за довереник в замъка. Чувстваше се добре, че има някой друг освен принцовете, с когото да сподели тайната си.
Момичешката вечер беше точно това, от което се нуждаеше, за да се отпусне и дори да се почувства удобно в новата си среда. Най-вече се нуждаеше от това да не мисли за случилото се в градината.
Беше разкъсвана между сърцето и мозъка си. Тя не можеше да бъде негова. Вещиците, дори дефектните, бяха като мъртви в ръцете на вампир. Мисията ѝ да открие какво се е случило със сестра ѝ беше почти завършена след признанието на Флора. Трябваше да плъзнат още няколко детайла, като например защо, по дяволите, някой би искал смъртта на млада жена на първо място, и тя щеше да е на път да напусне замъка.
В сърцето ѝ се стрелна болка. Тя забрави какъв е Огъст, избирайки да види човека, а не чудовището. Вярваше, че той е различен от семейството си, и се придържаше към идеята, че силното привличане между тях може да се противопостави на логиката на историята.
Очите ѝ се насълзиха и сълзите започнаха да падат тихо. Тя прехапа устни, без да успее да сдържи риданията си.
От средата на леглото Флора се размърда и се доближи до нея. Обгърна я с ръка и придърпа Емери.
Когато тя се разплака, Флора я стисна и прошепна тихо.
– Знаех, че си различна от момента, в който пристигна, заради силата ти. Е, това и сарказмът ти. Но е нормално понякога да не си наред.
Емери освободи дъх, преплетен с хлипане.
– Благодаря ти. – Но тя грешеше. Тя умееше да се грижи за себе си, да се преструва, докато успее, и си позволяваше да се разпада само когато беше сама.
Един цял ден в замъка я бе довел до многократни сълзи и я бе накарал да постави под въпрос всичко, което си бе мислила, че знае за себе си и за света, в който живее. Беше се отказала от толкова много от себе си, за да бъде там, само за да осъзнае, че ще трябва да се откаже от много повече, за да си тръгне.

Назад към част 17                                                         Напред към част 19

Здравейте! Всички тук сме се събрали от любов към книгите, без значение жанровото разделение! Всеки жанр има своите силни и слаби попадения, но това не е важно…
Важното е, че ние искаме да продължаваме да ви радваме, а и нас самите 🙂

В последно време четящите от сайта ни много са се увеличили, за което се радваме много, но това се оказва и малко трудно за поддръжката на сайта ни!

Това не е форум, а сайт и поддръжката изисква доста разходи. Имаме реклами, но те не покриват много, да не кажем, че не покриват почти нищо! Но докато можем да отделяме от собствени средства ще се борим!

Всеки месец е все по-трудно и има повече разходи. Не ни разбирайте погрешно, радваме се, че общността ни се увеличава и се надяваме да радваме все повече читатели!!!

В тази връзка всеки, който иска да ни помогне или просто ни се радва може да ни ПОЧЕРПИ С КАФЕ.

Благодарим ви!!!