Автор: LudatA

***

– Но ти си убиец на Мерлин.
– А тези, които убивам, са предатели, които жертват невинни хора заради суетата и машинациите на Моргана. Това, което правя, го правя за доброто на всички. Повярвай ми, хората, които съм убил, не са били загуба за човечеството. Дори майките, които са ги родили, не биха оплакали кончината им. – Погледът му беше суров, когато срещна питащия ѝ поглед. – Но това не означава, че харесвам това, което правя.
Тонът му я трогна и я накара да се разчувства за него.
– Чух те да питаш бармана в Гластънбъри за рицаря на Граала, когото МОД-овете са убили.
Той кимна.
– Ето защо бях в Камелот. Исках да знам какво им е казал по време на изтезанията си.
Тя се разплака, като си спомни за бедния човек, когото бяха довели във вериги при Моргана. Подобно на Вариан, той бе стоял силно пред тях. Поне в началото. В края на изтезанията го бяха превърнали в плачещо бебе, преди милостиво да сложат край на живота му.
– Той не им каза нищо.
– Това казаха и на мен от МОД.
Цветът от бузите на Блез избледня.
– Имало е убит рицар на Граала?
Вариан го погледна назад.
– Ти не знаеше ли?
– Не. Кой беше той?
– Таринс от Есекс. Мерлин ме изпрати в абатството Гластънбъри да го върна на Авалон и да разбера кой го е предал на Моргана. Той сведе поглед към Блез. – Как е възможно той да е бил убит в Камелот, а ти да не си знаел?
– По същия начин, по който ти беше заловен и измъчван без мое знание. Откакто избягах с Кериган, не съм точно в списъка на хората, на които имат доверие.
Меруин се намръщи, като си помисли за жестокия начин, по който се бяха отнесли към Блез след завръщането му. Никой от придворните на Моргана не можеше да го понася, преди да замине. Откакто се върна, те бяха открито враждебни и груби.
– Защо се върна?
– Мерлин имаше нужда от шпионин.
Вариан изхърка.
– Без да се обиждаш, но не си ли малко неадекватен, след като никога не знаеш какво се случва?
Лавандуловите очи на Блез проблеснаха с разгорещена ярост.
– Замълчи, Вариан. Повярвай ми, никой не е по-разстроен от смъртта на Таринс от мен.
– Така казваш.
– Какво трябва да означава това?
Вариан спря, за да се изправи срещу него на пътеката. Той се обърна и застана лице в лице с мандрагора.
– Откъде да знам, че не ти си този, който го е предал?
По изражението на лицето му тя наполовина очакваше Блез да го бутне или удари.
– Ти не говориш сериозно с тези глупости.
Въпреки това Вариан не отстъпи. Между тях имаше толкова много напрежение, че то беше осезаемо и плашещо. Ако започнеха да се карат, тя нямаше да може да направи нищо, за да ги спре.
– Може би съм.
Стремейки се да разсее взаимния им гняв, тя заговори бързо.
– Блез не го е направил.
Вариана я погледна с раздразнение.
– Откъде знаеш?
– Знам – каза тя категорично.
– И аз просто трябва да приема думата ти за това?
Тя погледна към Блез.
– Кажи му какъв си.
Той беше раздразнителен.
– Защо да го правя?
И това я подразни до дъното на същността ѝ. Мъже! Те бяха винаги горделиви, никога не искаха да отстъпят от спора.
– Би ли скрил това от него, когато знаеш, че това ще му позволи да ти се довери?
– Защо не? Ако и без това не ми се доверява, защо да му го казвам?
Вариан се намръщи към тях.
– Какво да ми каже?
– Кажи му, Блез – настоя тя.
Вариан погледна мандрагора, който мрачно мълчеше.
– Както и да е.
Тя изръмжа на мандрагора.
– Блез!
Той изпусна уморена въздишка, преди да отстъпи.
– Аз съм рицар на Граала, Вариан.
Вариан спря, когато тези думи преминаха през него. Блез беше рицар на Граала? В това нямаше никакъв смисъл.
– Какво каза?
– Ти го чу – каза Меруин. – Така разбрах, че той ще ми помогне да те освободя.
Тогава Блез се обърна към нея.
– Въпросът ми е ти откъде знаеше какъв съм? Ти ме докосна точно по моя знак, когато ме помоли за помощ.
Бузите ѝ се зачервиха подобаващо, преди да отговори.
– Един ден те видях да се къпеш в потока край замъка. Помислих си, че белега е любопитен, но го изхвърлих от съзнанието си, докато не видях как доведоха Таринс. Свалиха бронята му от рамото, за да покажат белега на Моргана. Тогава разбрах какво означава.
Той изглеждаше озадачен от действията ѝ.
– Защо не каза на Моргана за мен, когато знаеше, че тя ще те възнагради много за това знание?
– Казах ти. Аз не предавам приятелите си.
– Но аз никога не съм бил толкова приятелски настроен към теб.
Вярно е, че не е бил.
– Не, но и ти никога не си бил жесток към мен. Това е най-близкото нещо, което съм имала до приятел, откакто Наришка ме взе от дома ми.
Вариан поклати глава на думите ѝ. Колко жалки бяха двамата, че им трябваше толкова малко, за да ги трогнат. Че тя доброволно щеше да скрие самоличността на Блез, защото той просто се бе отнесъл сърдечно към нея.
Беше глупаво нещо, което щеше да направи.
– Как Моргана изобщо научи за знака? – Попита я Вариан.
– Имаше един рицар, който дойде при нея една вечер и ѝ обясни за знака. Не разбрах, че е същия като знака на Блез, докато не го видях сама. Този рицар беше човека, който ѝ каза за Таринс и къде може да го намери. Той каза, че Таринс може да я отведе до мястото, където се намира Граала.
Сърцето на Вариан се ускори при думите ѝ.
– Кой беше този рицар?
– Не знам. Никога преди не съм го виждала. Той не беше от членовете на кръга, които служат на Моргана. По-скоро беше отвън.
– Би ли го описала?
– Беше малко нисък, с наедрял корем. Имаше кафява коса и очи, а на лицето му имаше израз на злоба. Не чух името му, но ще го позная, ако го видя отново.
– Сигурна ли си? – Попита Вариан.
Очите ѝ бяха свирепи от гняв.
– Абсолютно. Той ме заплю, докато минаваше, и ме избута от пътя си. Нарече ме жалка хрисима кучка. Никога не забравям такива мъже като него.
Тези думи го разгневиха. Нямаше никакво оправдание за това, че някой се е държал с нея по този начин. Сякаш тя е нищо и той се надяваше, че този единствен акт на жестокост е белязал мъжа толкова добре в съзнанието ѝ, че ще се окаже акта, който ще го повали. Това би било съвсем подходящо.
Вариан срещна озадачения поглед на Блез.
– Каквото и да се случи, трябва да я върнем на Мерлин, за да може Меруин да идентифицира нашия предател.
Блез кимна.
– А после и двамата ще можем да го набием за жестокостта му.
Вариан не можеше да не се съгласи.
– Определено. – И с това трябваше отново да потеглят. Той се обърна, за да ги поведе.
Меруин го последва на крачка зад него с Блез до себе си.
– Мога ли да ти задам един въпрос, Блез?
– Разбира се.
– Защо не ме попитахте за новооткритата ми красота?
– Защото винаги си била красива за мен.
Меруин направи пауза, тъй като емоциите ѝ я задушаваха.
– Ти лъжеш. Всички знаят, че мандрагорите и адоните се привличат само от физическата красота.
– Аз съм сляп, Меруин. Никога не бих могъл да видя външността ти, за да я преценя.
Все пак тя не му повярва. Трябваше да я лъже.
– Само като мъж, а дори и тогава си само частично сляп. – Тя знаеше това от години, тъй като въпреки твърдението му, че е сляп, той сякаш винаги знаеше къде се намират всички и всичко спрямо него. – Като дракон имаш перфектно зрение.
– И в двете си превъплъщения аз не съдя за красотата по външността, а по-скоро по сърцето. Както казах, за мен ти винаги си била красива.
Тя усети как една сълза се плъзна по бузата ѝ, тъй като сега се чувстваше по-нахилена, отколкото някога преди. Беше продала Вариан заради суетата. Единственото ѝ спасение беше, че поне се беше опитала да поправи грешката си.
– Благодаря ти, Блез.
Тя усети странно гъделичкане по врата си. Поглеждайки нагоре, тя долови гневното изражение на Вариан, който ги гледаше през рамо.
– Нещо не е наред ли?
Той не отговори, докато ускоряваше крачките си.
Не можеше да разбере какво в размяната им можеше да го разгневи. Но те продължиха да мълчат почти час, преди Блез да ги извика.
– Ей, Вариан, трябва да спрем за малко.
– Защо?
Той посочи гората с палец.
– Имам лична работа, за която трябва да се погрижа.
Меруин се изчерви от думите му, но сега, когато го спомена…
– Както и аз.
Вариан издаде звук на раздразнение.
– Добре.
Меруин се насочи надясно, а Блез – наляво. Тя претърси гората в търсене на удобно и уединено място, преди бързо да се погрижи за нуждите си. Едва беше приключила и се изправи, когато чу звук от бягащи крака. Сърцебиенето ѝ се ускори, докато се оглеждаше за източника му.
Забърза крачката си и се насочи към Вариан. Но преди да стигне до него, нещо я сграбчи отзад.

Назад към част 16

КИЯН

Всичко беше тихо между дърветата, докато чаках под сянката на един висок бор, вперил поглед в пътеката далеч долу, а бухалката държах свободно в юмрука си.
Тази вечер беше студена, топлите дни не правеха особена разлика в температурата, след като слънцето залезе, и дъха ми все още се замъгляваше малко пред мен, докато чаках. Бях избрал суичър с отрязани ръкави, за да мога да се движа по-лесно в него, когато дойде време да тичам, но докато по кожата ми преминаваше тръпка, се съмнявах в смисъла на това решение. И все пак начина, по който очите на Тейтъм се разгорещиха, когато ме видя с него, ме накара да мисля, че жертвата си заслужава. И с удоволствие щях да я обгърна плътно в татуираните си ръце, ако това беше, което искаше в края на нощта.
Но засега моето бебе беше на лов.
Усмихнах се на себе си при тази мисъл, а мускулите ми потрепнаха от желание да тръгна да се промъквам из дърветата и сам да проследя шибаната нинджа на справедливостта. Но можех да призная, че когато ставаше въпрос за планиране на подобни неща, бях по-склонен да се втурна и да прецакам всичко. Сейнт беше този, който имаше търпение за това ниво на хитрост и потайност. И след като се опитах да хвана този шибаняк по всички възможни начини и не успях, бях готов да се обзаложа, че да бъда коварен ебач е по-вероятно да се получи от всичко, което бих могъл да измисля.
– Тя тъкмо излиза от библиотеката – чу се гласа на Монро по слушалката, която Сейнт ми беше дал, и аз завъртях бухалката в ръката си в бавен кръг, като не откъсвах поглед от пътеката между дърветата пред мен.
Бях се скрил горе на билото, прикрит в сенките, но имах доста ясна гледка към пътеката и езерото отвъд нея. Ако някой там долу дръзнеше да помръдне, щях да го видя.
– Посока? – Изсъска Сейнт. Всеки от нас се беше разположил в дърветата по пътеките около библиотеката, чакайки в тъмното във всички посоки, така че да няма никакъв шанс гадината, която ловувахме, да ни избяга.
– Към Храма, очевидно – отвърна Монро.
– Значи искаш да кажеш на изток – изръмжа Сейнт.
– Изчезвай.
Изхърках през смях и продължих да наблюдавам пътеката отвъд скривалището си. Бях на запад от библиотеката, с изглед към пътеката, която водеше надолу към плажа Сикамор, и чаках да видя дали някой ще се появи от тази посока. Щях да му дам няколко минути, за да се уверя, че не го прави, и след това щях да дебна момичето си през дърветата. Не знаех защо идеята за това ми се струваше гореща, когато аз бях този, който го правеше, но вероятно имаше нещо общо с факта, че бях малко прецакан отвътре.
И Сейнт, и Блейк се бяха разположили от двете страни на пътеката, която заобикаляше езерото в посоката, в която Тейтъм щеше да се движи. Сейнт беше избрал да остане в полезрението на къщите „Бук“ и „Хейзъл“, за да може да види всеки, който напусне общежитията – а предполагахме, че ще го направи, след като чуе, че Тейтъм е обявила, че напуска библиотеката сама.
Но досега никой от напусналите ученици не бе привлякъл вниманието му. Макар че бях сигурен, че той ще записва имената на всеки от тях, когато излизат, и утре всички те ще имат забавен разпит с него, ако това не се окаже.
– Виждам я – каза Блейк с тих глас и сърцето ми започна да блъска по-здраво в гърдите, докато започнах да се движи.
Ако Тейтъм вече беше стигнала до позицията си отвъд лодкостоянката на Уилоу, тогава нямаше голям шанс да видя някого по обратния път тук.
Стараех се стъпките ми да са тихи, докато се движех между дърветата, като с едно око следях пътеката, която минаваше пред водата, докато се насочвах нататък.
През нощта тук беше страховито. Като всички отдавна мъртви легенди, за които бяхме отделили време да научим, че може би наистина са имали частица истина. Ако се оставих на въображението си, почти щях да усетя студения хлад на дъха на Нощните хора по тила си, докосването на костелив пръст по гръбнака си.
Добре, че не бях суеверен шибаняк, иначе сигурно щях да се изсипя в гащите.
Освен това се бях въплътил в една от тези легенди, бях белязал плътта си с техния дизайн и бях поел изцяло всичко, което идваше с това. Ако тук, в тъмното, се криеха някакви чудовища, то аз просто правех компания на себеподобните си. А и се съмнявах, че много от тях биха имали душа, толкова жестока и опетнена като моята.
Определено се съмнявах, че някой от тях усещаше влечението на жаждата за кръв така силно, както аз. Защото точно това ме вълнуваше тази вечер. Затова мускулите ми бяха стегнати, а адреналина ми се покачваше. Исках да намокря ръцете си в кръв и да накарам някого да плати за престъпленията си. Трябваше да сложа край на това веднъж завинаги. Да открия човека, който преследваше нашето момиче, и да го унищожа толкова старателно, че да знам, че никога повече няма да бъде същия.
– Нещо току-що се раздвижи в дърветата пред мен – изсъска Монро и аз замълчах за миг, докато се взирах в тъмнината.
Ако той все още не беше започнал да следи Тейтъм, то аз трябваше да се приближавам към позицията му, така че ако тук имаше нещо за гледане, то имаше голям шанс и аз да го забележа.
– Аз ли съм? – Промърморих, когато не успях да забележа нищо, и започнах да вървя отново.
– По дяволите, мисля, че да – призна той, а аз изхвръкнах от смях, когато Блейк изхърка в слушалката.
– Престани да се заиграваш – изръмжа Сейнт. – Блейк, все още ли гледаш нашето момиче?
– На опашката и съм – потвърди той. – Тя вече наближава Буковата къща.
– Добре, аз също я виждам – каза Сейнт и всичко отново замлъкна, докато двамата се движеха след нея, наблюдавайки, чакайки.
Тихото шумолене на листата ме накара да вдигна бухалката си, но когато разпознах широката форма на Монро на слабата лунна светлина, отново я спуснах.
– Приятно ми е да те видя тук, бейби – подиграх се аз.
– Ако търсиш целувка, първо ще трябва да ме заведеш на онази лунна разходка, която обеща. Аз съм добро момиче – пошегува се той в отговор, като избута въображаем чифт цици към мен.
– Не, сладурче, това не е в моя стил. В наши дни съм женен мъж – въздъхнах, докато започнахме да вървим заедно.
– Споменавал ли съм, че те мразя за това? – Промърмори той и аз се ухилих ниско в гърлото си.
– Споменавал ли съм колко много го обичам? – Отвърнах му.
– По дяволите, мисля, че са тук – прекъсна ни спешния глас на Блейк и двамата млъкнахме моментално.
– Къде? – Изсъска Сейнт. – Все още я гледам от запад на пътя, който се приближава към Зала Аспен, и не мога да видя нищо.
– Имам ясна видимост към пътеката над билото – прошепна в отговор Блейк. – И се кълна, че има някой в дърветата близо до аудиторията.
– Майната му – изръмжах аз, размених поглед с Монро и двамата започнахме да се движим по-бързо. Ако бяха толкова далеч пред нас, тогава нямаше нужда да се притесняваме, да останем тихи.
– Момчета… – Промълви Тейтъм и като чух гласа ѝ за първи път, възела на напрежението в мен се отпусна. Беше мълчала, за да не привлича внимание, но сега това вероятно не беше толкова важно. – Наистина се надявам да сте готови за това, защото съм почти сигурна, че той отново има лък и… – Тя се прекъсна с писък на уплаха и аз проклех, докато увеличавах темпото си и Сейнт започна да лае заповеди.
Почти не слушах какво казваше, защото в момента имаше значение само едно нещо – да стигнем до нашето момиче.

Назад към част 48

***

– Какво ровиш там? – Просъска Хран, докато аз се опитвах да отворя задната врата на архива с шперца.
– Не говори под ръката ми – прошепнах в отговор – махна ли сигналните заклинания?
– Разбира се – кимна той и в този момент се чу щракване от отваряне на ключалката.
Бързо се промъкнахме вътре и затворихме вратата.
– Ето и последния архив – прошепна котарака, оглеждайки огромното количество прашни стелажи, затрупани с документи. – Да започнем с новите или веднага от тринадесет назад?
Замислих се.
– Да започнем от края – въздъхнах аз, свалих черния си плащ от раменете и се запътих към дълбините на архива, разглеждайки датите на рафтовете. – Ето тук – намерих нужния. – Значи, задачата е същата: Търсим убийства, в които жертвата или нападателя е мъж с татуировка, а там вече гледаме или изображението на татуировката, или словесното ѝ описание.
Довлякох най-близките две кутии от горния рафт, сложих ги на пода и седнах върху палтото си. Хран се настани срещу мен. Хвърлих амулета и между нас се появи илюзията на рисунката, която търсех – странно преплетени тела на змии, образуващи затворен кръг. Започна нашата рутинна работа. Десетки убийства. Отравяне, грабеж, домашно насилие, серийни маниаци. Последните бяха най-страшните и в същото време най-интересните. Понякога се натъквахме на такива зверства, че ми се гадеше. Но за мен, като лечител, винаги беше важно какво движи престъпниците. По какъв принцип избират жертвите си. Затова понякога се отклонявах от основната си цел и бързо прелиствах материалите. Обикновено с Хран успявахме да прегледаме три-четири кутии за една нощ. Резултатът обаче не беше особено обнадеждаващ. За малко повече от две години успяхме да намерим само три споменавания за подобна татуировка, а и те не водеха до нищо. Днешната нощ, за съжаление, също не донесе успех. Сложих изгледаните кутии и изтупах праха от палтото си.
– Може би все пак да потърсим документи по делото на родителите ти? – Дочух плахо от краката си.
– Вече ти казах – въздъхнах тежко. – Още при постъпването си подадох официално запитване в архивите и дори лично говорих с архивариуса. Материалите са иззети. Но от кого? Или наистина не се знае, или е някой от силните на този свят и го прикриват.
– Сигурна ли си, че не си спомняш нищо друго? – Прошепна котарака.
– Няма какво да си спомням – отговорих също толкова тихо. – Предпочитам да помня по-малко. И да не се събуждам нощем от кошмари, в които цялото ми семейство е убито пред очите ми.
Хран ме обгърна с опашката си и ме стисна окуражително.
– Ще ги намерим – обеща той. – Ако се наложи, ще намеря начин да вляза в императорските архиви, но ще ги измъкнем.
– Да вървим по-бързо – въздъхнах аз – трябва да поспим преди утрешния урок.
Отворих леко вратата. Хран изскочи да провери дали има някой наблизо, махна ми, че на улицата е тихо, и аз се измъкнах. Няколко прецизни движения с шперца и ключалката щракна.
– Върни охраната – прошептах на котарака, и той се зае да прихваща невидимите за мен заклинания. И тогава…
– Какво правите? Това е затворено учреждение, незабавно се махнете от вратата! – Прозвуча суров мъжки глас.
Проклети дяволи! Хванаха ни! И аз веднага се втурнах в преследване на избягалия котарак.
„По-бързо, по-бързо!“ – Беше единственото, което се въртеше в главата ми в ритъма на пулса, който туптеше в ушите ми. Хран изведнъж рязко се хвърли надясно, преминавайки почти до стената на къщата.
Каква глупост?..
– Маг – дочух тихо възклицание.
Защо ми е толкова неблагоприятно! От всички дежурни стражи, точно на мен се падна маг!
Така, значи, сега трябва да следвам пазителя стъпка по стъпка. За разлика от мен, той вижда къде точно по пътя ни се появяват заклинания. Като луда се хвърлях от стена на стена, избягвайки плетениците, които се разтваряха под краката ми. Дълго няма да издържа такава гонка.
Какво да правя? Не трябва да ме хванат. Ще ме изгонят! Даже ще ме затворят. При такава скорост не мога да изплета никакво заклинание. Стоп, заклинание?!
Пръстите ми веднага се плъзнаха в джоба и намериха сноп от ръчно изработени капани. Аз внимателно разтърсих ръката си и на земята се разсипаха няколко медни монети. Още миг и отзад се чуха приглушени ругатни.
Късмет. Сега ще се откъснем!
Още пет минути се лутахме из малките завойчета и с изненада разбрах, че сме съвсем близо до академията. Дотичахме до гората, промъкнахме се до оградата и издишахме, облегнати на нея.
– С-с-с… – Опита се да издиша котарака.
– К-к-какво… – Малко по-успешно измъкнах аз.
– С-с-с-спри – дойде на себе си пазителя. – По-рано не можеше ли да си спомниш за амулетите?
– Радвай се, че изобщо си спомних! – Отвърнах аз.
– Трябва да бъдем по-внимателни – промърмори Хран – заради тези наркотици сега твърде много хора се мотаят по нощите.
– Значи ще бъдем по-внимателни – кимнах съгласно. – А още трябва да възстановим запасите от амулети – спомних си и въздъхнах: Сън, на мен вече не ми се спи.
– Ти какво, всичко ли изхвърли?! – Възкликна той.
– Не, разбира се, около половината.
– И за това благодаря, да тръгваме вече. Ще успееш да поспиш още три часа.
– Не би било зле – въздъхнах уморено и се затътрих след котарака към нашето дърво.

***

За съжаление, три часа сън не ме спасиха. На сутринта моето мрачно и помръкнало лице беше обгърнато от скептичния поглед на Рина.
– Знаеш ли, понякога съжалявам, че живеем в отделни стаи – каза тя, настанявайки се на дивана.
– Защо? – Промърморих аз, опитвайки се напразно да разплета кошмара върху главата си и да го подредя в спретната плитка. Или поне не спретната. Каквато и да е!
– Защото трябва да те гледам като дете. Ако живеехме заедно, щях да те пращам да си лягаш навреме. Просто щях да ти взема учебника и да гася лампата. Или щях да те упреквам и да се оплаквам, че не ме оставяш да спя – мечтателно описваше тя нашето възможно съжителство.
– Благодаря, не ми е нужно такова щастие. Аз вече съм напълно самостоятелна, мога да се грижа за себе си. – да и не би ѝ се наложило да ме откъсва от книгите, по простата причина, че нощем ме няма в стаята.
– А знаеш ли, ще помоля мисис Крамер да ми разреши да поживея малко при теб – усмихна се лъчезарно съседката.
– Няма нужда! – Побързах да откажа такова чудо. Колкото и да бях привързана към нея, не бих търпяла намеса в личното ми пространство.
– Да, не се тревожи – засмя се приятелката ми. – Защо ми е разрешение, ще пренощувам тук!
И, погледнала лицето ми, се разсмя още по-силно. Дразни ме.
– Да вървим вече – намръщено кимнах аз, отваряйки вратата. – Магистър Бриар не прощава закъснения.
А аз почти четири дни успях да не се натъкна на него. Но тук има двойка от целия поток. Така че е напълно възможно да се измъкна тихо.

Назад към част 14

ТАЙРИ

Вътрешността на схлупената кръчма мирише на костен бульон и немити тела. Точно това търсех. В нито едно царство няма по-подходящо място за издирване на информация и прилъгване на водач от сенчеста кръчма, пълна с пияници.
Приближавам се до бара, а качулката ми все още е свалена. Барманът изрича на езика си поредица от думи, които не разбирам, но когато посочвам бурето зад него, той се заема да ми налее бира.
Удря я на плота с мърморене, а бирата се стича по ръката му.
– Разбираш ли ме? – Питам го.
Отговорът е, че не разбира. Или не иска да разбере.
Очаквах това. Изваждам от наметалото си четката за коса, която конфискувах от стаята на Аника, и я поставям на плота пред себе си. Всеки би могъл да хвърли половин поглед и да види стойността на масивната златна дръжка.
Разбира се, очите на бармана се разшириха. Това струва повече от това, което този бедняк изкарва за пет години. Той посяга към нея с месеста лапа.
Но аз съм твърде бърз и я грабвам част от секундата преди да се озове в ръцете му. Размахвам пръст.
– Ще бъда там. – Посочвам масата до прозореца – добра гледна точка, от която може да се наблюдава вратата и улицата отвън. – Намери някой, който да ме разбере. – Събирам чашата си, заобикалям масите и се настанявам в ъгъла, за да чакам. Може да отнеме известно време, като се има предвид това, което каза нашия водач, че древния език не се говори много извън храма.
Напускането на замъка на крал Хадкиел беше по-лесно, отколкото очаквах. Бяха твърде заети да следят за хора, които се опитват да се промъкнат вътре. За щастие, страната на кулата, в която ни вкараха, беше покрита с мъх. Не ми беше любимия, но с помощта на афинитета си изработих здрава стълба и се спуснах надолу. Оттам се промъкнах покрай стражите и хвърлих стратегически насочен камък в тила на един от тях, докато група жители на града се приближаваше. Стражите се затичаха, за да ги заговорят, а аз се промъкнах покрай портата.
Смъртните тук са също толкова простодушни, колкото и тези в нашето царство.
Усещам какво каза по-рано крал Хадкиел, че живеят в сянка – каквото и да означава това. Над тези хора е надвиснал мрачен облак, раменете им са прегърбени, гласовете им са плоски. Дори не звучи музика, която да замаскира мрачното настроение, тъй като неколцина открадват погледи в моя посока, било от любопитство към непознатия, било защото са чули за ценната награда в джоба ми и търсят оръжията ми.
За доброто на всички ни се надявам да останат на място. Имам нужда от изход оттук, а те не трябва да умират тази нощ.
Гледам как наперения барман се запътва към една малка, маскирана фигура, прегърбена в края на бара. Той се навежда и шепне на ухото ѝ, след което подръпва брадичката си в моя посока.
Лицето не си прави труда да вдигне глава. Слиза от бар стола си и се отправя към моя ъгъл, като се спъва малко.
– Какво искаш? – Смъртната жена прекъсва ясния си въпрос с хълцане, преди да ме погледне през лъскавите си очи, наполовина закрити от тежък бретон черна коса.
Достатъчно малка е, за да е дете, и все пак бих я поставил в края на двайсетте.
И е пияна.
– Моля те, присъедини се към мен. – Правя жест към съседния стол.
Тя го пропуска от първия опит, но удря длани в масата, като се хваща, преди да падне. С мърморене на собствения си език тя пада тежко на седалката.
– Ти не си оттук.
– Не съм.
– Това твое ли е? – Тя докосва чашата ми.
– Да.
– Защо не я пиеш?
– Запазих го за теб. – Плъзгам я през малката масичка и я подавам в малките ѝ жадни ръце. – Търся безопасно преминаване от Удрел.
Изчаквам, докато тя отпива няколко щедри глътки, като крадешком поглежда към нашия човек на бара и му отвръща с:
– Наистина? Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?
Той се връща към избърсването на бара с парцал.
– Това е просто. Пътувай седем дни на север до пристанищата. Корабите заминават за Еспадор веднъж месечно.
Правя пауза. Друго далечно царство, за което съм чувал, но предполагах, че може да не е реално.
– Не Еспадор. Киер.
Очите ѝ се разширяват. Тя удря медната чаша толкова силно, че пивото се разплисква върху туниката ми, и се навежда, за да прошепне:
– Откъде знаеш за Киер?
Предполагам, че разказа, който Идара сподели тази вечер, не е общоизвестен.
– Откъде знаеш?
Тя се поколебава, оглежда се, а после повдига бретона си достатъчно дълго, за да разкрие избледнелия мастилен надпис на челото си.
Поколебах се.
– Ти си магьосник. – Не очаквах това.
– Бях. – Тя вдига пръст и се оригва. – Вече не.
– Но очите ти не са… Като на другите. – Те са топъл кехлибар и не карат кожата ми да изстива, когато ме докоснат.
В този момент те се кръстосват, докато тя се бори с фокуса си. Поне речта ѝ не е нестройна.
– Защото съм изгнаник. – Качулката ѝ е паднала назад, разкривайки странна, мишовидна прическа. – Пристигна ли друг кораб от Киер?
– Разбира се. Защо те изгониха?
– Не се съобразявах. И червените одежди не ми подхождаха. – Тя отпива още една голяма глътка. – Задавай твърде много въпроси и избраният става неизбран.
Трябва да се съсредоточа върху целта си тук и да я притисна за информация как да стигна до тези пристанища, докато все още е в съзнание. Но какви са шансовете да открия друг изгонен магьосник с жизненоважна информация за това, което се случва в този храм? Защото съм сигурен, че не всичко е такова, каквото изглежда. Въпреки че Аника е направила избора си да остане, аз нося неудобството от това, че я оставям там, като сако, пълно с игли.
– Как се казваш?
– Дестри. А ти как се казваш?
– Приятелите ме наричат Тай.
Тя се усмихва, показвайки огромни предни зъби, които са странно очарователни на нея.
– Какво знаеш за кал’ана, Дестри?
Тя издава пресилен стон, който привлича вниманието на близката маса.
– Не и ти. Това е всичко, което съм чувала през целия ден. Тази нова кал’ана, която изплува на брега.
– Изглежда важно.
– Разбира се… Разбира се… – Тя махна с ръка.
– Не вярваш, че е важна?
– О, аз знам колко е важна. Живяла съм в храма, помниш ли? – Въпреки пияното ѝ състояние думите ѝ са ясни, а смисъла зад тях – отрезвяващ.
Облягам се назад, като сгъвам ръце на гърдите си, за да симулирам непринудена поза. Междувременно тревогата ми нараства.
– Какво искаш да кажеш с това? – Защото срещнах шепа магьосници, които се поклониха на Аника и сякаш с готовност прегърнаха този свят на морета и звезди, светлина и сенки.
– Защо питаш? – Очите ѝ се свиват. – Азир ли те е изпратил да търсиш недоброжелатели?
– Не. Честно казано, любопитен съм. А кои са Азир…
Барманът ни прекъсва, гласа му е груб, докато изрича думи.
Дестри върти ръка във въздуха.
– Той пита какво искаш за това злато.
– Информацията, която ми даваш, и безопасно преминаване до пристанището, което тръгва тази вечер. Когато се уверя, че имам и двете, ще му го дам.
Тя предава думите ми.
С още едно мърморене той се отдалечава.
Наблюдавам го как си отива.
– Трябва ли да се притеснявам, че ще ме подведе?
Тя маха пренебрежително с ръка.
– Ледрик обича злато, а и е мърморко. Но е и умен, а и казва, че се държиш като човек, който е смъртоносен дори без оръжие. Защо питаш за кал’ана?
– Да кажем, че имам интерес да разбера какво означава тя за тези хора. – Този интерес има дълги руси къдрици с цвят на коприна от царевична шума, сини очи като най-ранните пролетни цветя и език, остър като бръснач.
Дестри вдига рамене.
– От твърде много години насам, с всеки изминал нов Азокур, все повече се губят в сянката. Тя им дава надежда за отсрочка.
– Какво означава това? Изгубени за сянката?
Очите ѝ се присвиват, докато ме преценява.
– Ти наистина не знаеш нищо за Удрел.
– Наистина не знам нищо за Удрел.
Наблюдавам как тя обработва това. Докато не издиша.
– Ти си защитника! Говореха, че е пристигнал с нея и е убил петдесет кралски стражи, преди той и кал’ана да преминат през портите!
– Петдесет. – Това е доста преувеличено.
– Ти си един от нейния вид? Един от онези… – Тя се намръщи, докато търсеше дума. – Касте-рите?
– И да, и не. – Макар че какво е Аника сега, без кръвното проклятие?
– Но… – Тя се мъчи да обхване пияния си мозък с това. – Как избягахте от храма?
– Беше по-лесно, отколкото си мислиш.
Тя претърсва бара.
– А къде е спътницата ти?
– Тя избра да остане. Стреми се да стане кралица и изглежда, че крал Хадкиел е благосклонен към тази идея. – Повече от приятелски настроен. На практика се слюноотделяше, когато я зърнеше. Искаше ми се да имам една бира, за да отмия внезапния горчив вкус в устата си.
Лицето на Дестри се сгърчи.
– О, не. Не, не, не… Приятелю. – Главата ѝ се поклаща напред-назад. Загриженост блести в оцъклените ѝ очи. – Това не е трон, за който тя иска да претендира.

Назад към част 34

ГЛАВА 21

Натиснах бутона на интеркома на бюрото си и прекратих разговора с Джордж Кантеруел. Облегнах се назад на стола и потърках с ръка тила си. Седмицата се очертаваше да бъде дълга, а тя едва бе започнала.
От няколко години Стоун Ентърпрайз купува имоти от Кантеруел. Отначало сделките ни бяха лесни, тъй като той се бе оттеглил, пенсионираше се и пътуваше по света. Той искаше да приключи с всичко това и да купи имотите му на ниска цена беше лесно. Но старостта и новата му млада съпруга го бяха превърнали в алчно копеле. И макар да можех да оценя безмилостността му, не бях готов да платя повече от пазарната стойност за това, което предлагаше. Беше време да прекъсна връзките със стареца и да продължа напред.
Интеркомът иззвъня и аз се стъписах.
Дано Лора не ми каже, че се обажда Кантеруел…
– Да – изрекох в слушалката.
– Господин Стоун, Кимбърли Мелборн е тук, за да ви види – съобщи ми Лора.
Добре.
Срещата ми беше двайсет минути по-рано, но това щеше да е добре дошла промяна след напрегнатата сутрин.
– Кажи й, че веднага ще изляза. Освен това ще изпратя информация за един имот в Уестчестър. Трябва да определиш час за среща с агента на имота. Искам да преговаряме за продажната цена.
– Да, господине. До час ще кача датата и часа в календара ви.
– Благодаря ти, Лора. – Бързо ѝ изпратих връзката, която съдържаше информацията за обявата. Все още не бях сигурен какво ще правя със земята, но това, което видях, ми хареса. Щеше да е чудесна инвестиция, ако можех да я придобия на правилната цена.
След като компютърът издаде свистящия звук, който сигнализираше, че имейла е изпратен, станах от мястото си зад бюрото, облякох спортното сако и излязох от офиса.
Намерих Кимбърли Мелборн да седи на дивана в чакалнята и да събира невидими парченца мъх от скъпия си бизнес костюм. Косата ѝ беше прибрана здраво в тежка прическа, която съответстваше на перфекционисткия ѝ характер.
– Кимбърли – поздравих я, когато се приближих до нея. Инженерът-проектант вдигна очи при звука на гласа ми и се изправи, за да ми подаде ръка.
– Господин Стоун – кимна тя в отговор. Хванах протегнатата ѝ ръка. Хватката ѝ беше здрава. Без глупости. Именно затова я ценях толкова много. Беше уверена, ефективна. И работеше бързо.
– Благодарим ви, че поехте този проект в толкова кратък срок. Знам колко сте заети, но новия ми маркетинг директор ще започне работа по-рано, отколкото очаквах. Бих искал пространството и да бъде завършено преди да започне работа.
– О, дори не си помисляй два пъти за това – отвърна тя с махване на маникюрната си ръка. – Отдавна не сте търсили експертните ми познания. Когато се обадихте, бях повече от щастлива да се съглася.
И съм сигурен, че сумата, която предложих, ви е накарала да оставите другите си клиенти, за да бъдете тук.
Не ме интересуваше как успява да съчетае графика си. Важното беше, че е тук и че кабинета на Кристина ще бъде завършен преди понеделник.
– Оценявам това. Сега, ако ме последвате, имам едно голямо пространство, което искам да разгледате. Тридесет и седмият етаж се освободи преди около шест месеца и старите наематели оставиха малко безпорядък. Вместо да го разчиствам, поръчах етажа да се изпотроши, докато реша какво да правя с него. При това положение ще имаш доста чиста работа.
Заедно се отправихме към асансьора и започнахме да се спускаме към етажа, на който скоро щеше да се помещава маркетинговия отдел на „Стоун Ентърпрайз“.
Когато вратите се отвориха, се разкри прашна строителна площадка. Пластмасови чаршафи висяха от тавана и преграждаха определени зони, където вече се работеше. От различни точки на пода се чуваха силните вибрации на машинните шлайфове.
– Не разбрах, че вече сте започнали работа, господин Стоун – каза Кимбърли, като изглеждаше малко изненадана от бъркотията пред нас.
– Само стените, Кимбърли. Не се шегувах, когато казах, че съм изкъртил пода. Накарах строителния си инженер да започне с основните работи по сухото строителство, тъй като това отнема известно време. Все още трябва да се разделят стаите, да се избере подова настилка, да се боядиса, всичко останало.
– И точно тук влизам аз – завърши тя с усмивка. – Вие ми дадохте празно платно, г-н Стоун. Очаквам с нетърпение дизайна.
– Преди да си тръгнете днес, ще ви свържа с всички страни, необходими за работата. Много малко неща ще бъдат пренесени от съществуващите офиси. Вече инструктирах Гавин, моя компютърен техник, да закупи работните станции, които ще са необходими. А що се отнася до празното платно, ще разполагате и с празен чек. Моят счетоводител ще се погрижи да разполагате с всичко необходимо за този проект.
Тя дори не трепна от това, тъй като в миналото е работила за мен.
– Перфектно. Имате ли някакви идеи за това какво би харесало на вашия маркетинг директор?
– Името и е Кристина Коул. И честно казано, не знам много за нейните предпочитания за интериор – казах с намръщена физиономия. – Тя обича музиката. Мисля, че спокойно може да се предположи, че ще я използва често в рекламните си стратегии по радиото или телевизията. Каквото и да решите, офиса ѝ трябва да включва поне високотехнологична озвучителна система.
– Това ще е достатъчно лесно. Какво ще кажете за другите части на пода? Смятате ли, че мис Коул ще иска пространството да бъде разделено на отделни офиси? Или може би кабинки?
– Няма кабинки. Мразя ги – казах и аз.
– Не мисля така, но реших да попитам за всеки случай. Тъй като този етаж ще бъде за маркетинг, отделните офиси най-вероятно ще работят по-добре. Те ще позволят на хората да мислят творчески, без да бъдат прекъсвани от човека на съседното бюро.
– Точно това мисля – съгласих се аз. Кимбърли постави пръст на брадичката си и се огледа замислено.
– Има ли предпочитания за размера на стаите?
– Офисът на мис Коул трябва да е просторен. Не можете да ги видите оттук заради пластмасата, която виси, но в далечния край на етажа има големи прозорци. Включете ги в личното ѝ пространство. Ще ѝ трябва нещо като голяма конферентна зала, място за срещи и планиране на дизайна. Що се отнася до другите помещения, мисля, че осем до десет офиса трябва да са достатъчно. Ще трябва да се разберете с Джош Суонсън за разпределението на пространството. Той е някъде тук… – Замълчах, сканирайки пода за местонахождението на строителния инженер.
Като по поръчка Джош излезе иззад висящия пластмасов чаршаф, а тъмната му коса, раменете и ръцете му бяха напълно покрити с прах от гипсокартон. Той свали чифт предпазни очила от лицето си, което му придаваше вид на енот. Изглеждаше изненадан да ни види да стоим там.
– Господин Стоун, не знаех, че сте тук. Ще трябва да ме извините за външния ми вид – пошегува се той небрежно, като се опита да премахне част от праха, който го покриваше. – Какво мога да направя за вас, сър?
– Джош, искам да те запозная с Кимбърли Мелборн. Тя ще бъде дизайнер на проекта. Кимбърли, това е Джош Суонсън, моя строителен инженер.
– Приятно ми е да се запознаем, госпожо – кимна Джош. – Бих ви стиснал ръката, но както виждате, съм пълен с прах и кал от гипсокартон.
– Няма страшно! Можеш да запазиш калта за себе си – каза Кимбърли с лек смях.
– Току-що започнахме работа. Досега успяхме да вдигнем гипсокартона и да направим шевове. Днес тъкмо приключваме с шлайфането.
– Направил си много, Джош. Доволен съм от напредъка ти – похвалих го аз. – От този момент нататък можеш да получаваш указания от Кимбърли. Доверявам се на нейната преценка. Каквото тя иска, го построй.
– Имам кратък срок за работа. Обещавам да не измислям нищо прекалено екстравагантно – увери го Кимбърли.
– Искате ли да се огледаме? Да ти покажа какво сме направили досега? – Попита ни Джош.
– Абсолютно. Искам да разгледам добре пространството, с което разполагам, както и да направя някои измервания – каза Кимбърли. Тя бръкна в огромната си чанта през рамо и извади рулетка и лист хартия.
– Вие двамата можете да продължите напред. Аз ще ви настигна след малко – казах им.
След като те се оттеглиха, извадих мобилния си телефон, за да се обадя на Кристина и да я попитам за всички спецификации, които може да има за офиса. Набрах номера ѝ, но направих пауза, преди да натисна бутона за набиране.
Ако и се обадя, тя ще разбере какво правя. Засега тя нямаше представа, че и давам цял етаж в сградата си. Тя не знаеше, че ще има свой собствен домейн, свой собствен свят в моя и пълен достъп до всички удобства, които Корнерстоун Тауър можеше да предложи. Исках да я изненадам.
Реших да я държа настрана още известно време и вместо да и се обадя, прибрах телефона в джоба си. Погледнах към мястото, където стояха Кимбърли и Джош. Кимбърли сочеше към нещо на тавана.
Какво би искала Кристина за едно работно място?
Мислех за апартамента на Кристина, докато отивах при инженерите. Домът ѝ не беше крещящ, цветовете бяха по-приглушени. Спалнята ѝ беше почти същата, само че малко по-еклектична, с цитатите на Мая Анджелоу и завивката с щампа на лилии. Пространството ѝ беше меко. Женствено.
– С Джош си говорихме и си помислихме да отворим тавана. Разкриването на въздуховодите ще придаде на етажа по-индустриален и модерен вид… – Започна Кимбърли, когато стигнах до тях.
– Не, нищо прекалено модерно – прекъснах я аз.
– О, хм… Добре – каза Кимбърли и погледна Джош.
Но никой от тях не познаваше Кристина така, както аз, макар че познанията ми бяха ограничени. Тя имаше конвенционален начин на поведение. Щеше да иска офиса ѝ да е топъл и приветлив, а не да прилича на разбит отворен индустриален склад. За нейния вкус щеше да е твърде студено.
– Придържайте се към традиционните. Земните тонове ще са най-добри – посъветвах го.
– Мога да работя с това. След като измислим плана на етажа, ще събера няколко чипа боя, а после с Джош ще ги разгледаме заедно, за да решим кой цвят къде ще се използва.
– И на лилии – добавих аз като замисъл. – Мис Коул обича лилиите.
И двамата погледнаха любопитно, но никой от тях не попита откъде знам тази информация. Знаеха, че е по-добре да не ме питат.
– Музика, земни тонове и лилии. Сигурна съм, че мога да намеря начин да свържа всичко това – уверено каза Кимбърли.
Джош изглеждаше скептичен, но аз не му обърнах внимание. Кимбърли беше най-добрата в своята област. Имаше двайсетгодишен опит, а пет от тях беше прекарала в работа за мен. Знаех, че тя ще намери начин да включи желанията ми в дизайн, който ще се получи безпроблемно.
– Не ме интересува как ще го направите, стига да е направено както трябва.

***

Оставих Кимбърли и Джош да се заемат с новия си проект и се върнах в офиса си. След като пристигнах, прегледах последните няколко точки от календара си. Изпратих имейл на счетоводителя си с актуална информация за строежа и отговорих на няколко други, които се нуждаеха от вниманието ми.
Забелязах, че Лора е насрочила среща с агента по продажбите в Уестчестър, и с удоволствие видях бележките, които беше включила в календара. Лора беше най-добрия помощник-адвокат, който съм имал в работата си до момента. Тя не само беше ефективна, но и имаше талант да получава полезна информация. Очевидно продавача нямаше търпение да се придвижи към имота.
Обратни данъци.
Това би улеснило преговорите. Направих си бележка да повиша заплатата на Лора.
Последната задача беше да се обади на Джъстин. Почти се страхувах от него, само защото знаех, че тя вероятно чака актуална информация за ситуацията с Чарли. Въпреки това, колкото и да ми се искаше тя да се откаже и да ме остави да се справя с нещата, обаждането до нея беше необходимост днес. Трябваше да обсъдим благотворителната вечеря, която щеше да се състои след няколко седмици.
Джъстин беше движещата сила на усилията за набиране на средства за фондация „Стоунуорк“ и исках да проверя как върви най-голямата годишна акция за набиране на средства, която фондацията организира. Успехът на тази вечеря щеше да гарантира, че приюта за жени „Стоун’с Хоуп“ ще бъде открит навреме.
Набрах номера на мобилния и телефон и я изчаках да отговори.
– Здравей, Джъстин. Това съм аз – казах, след като тя вдигна слушалката.
– Много се радвам, че се обади. Не знам какво си направил, Алекс, но Чарли не се е обаждал и не е изпращал съобщения през последните двадесет и четири часа – започна тя веднага, точно както знаех, че ще го направи.
– Казах ти, че ще се погрижа за това, и го направих.
– Мога ли да попитам? Какво направи?
– Накарахме го да подпише заповед за мълчание или да бъде обвинен в изнудване. Беше лесно. Не се притеснявайте за това. Договорът е херметичен и тайната е в безопасност.
– Знам, че го правиш само заради мен. Много съжалявам – каза тя със съжаление. – Не исках да се налага да те въвличам. Не знаеш колко много означава това за мен.
Облегнах се на стола си и въздъхнах.
– Да, ама… Ако не бях аз, нямаше да се притесняваш за медиите. Освен това аз не искам медийно фиаско повече от теб. Говорила ли си със Сузана?
– Да. Тя знае какво се случва. Надявах се да се срещнем на обяд днес, но тя беше ангажирана в работата. Планирахме спа ден за по-късно през седмицата. Тогава ще я запозная по-подробно.
– Радвам се да го чуя. Как върви планирането на събирането на средства за „Стоунуорк“?
– О, това е още едно нещо, за което се притеснявах! Чарли знае за количеството работа, което се полага за това събитие. Би било точно като него да го съсипе – каза тя с глас, изпълнен с презрение. – На него му харесва да предизвиква сцени. Мога да го видя как си пуска устата в деня на събитието.
– И така, какво е положението с вечерята? – Попитах я отново, за да я върна от нейната тирада.
– О, съжалявам. Да. Всъщност нещата вървят гладко. Билетите са продадени почти всички. Имаме някои големи дарители, които се включиха с големи суми за тихия търг. Цветарят е готов, а менюто е определено. Трябва само да се срещна с групата и да обсъдя хонорара им.
– Ако смяташ, че са добри, плати им, колкото искат. Това ще бъде моето дарение от Стоун Ентърпрайз.
– Ще видим. Аз самата все още не съм ги чула да свирят. Ако не ми хареса как звучат, ще се възползвам от групата, която беше използвана на миналогодишния бал на Търговската камара. Така или иначе вече съм ги набелязала, но реших да проверя някой различен от обичайния. След като реша с кого ще отида, можем да обсъдим кой ще плаща.
Бях щастлив да чуя, че всичко е под контрол. Бях прав да я назнача за ръководител на отдела за връзки с обществеността и набиране на средства за фондация „Стоунуорк“. Джъстин беше по-добра, когато имаше фокус, кауза, в която можеше да се впусне. Фондация „Стоунуорк“ беше идеално подходяща за нея.
– Изглежда, че добре се справяш с нещата. Трябва да бягам, Джъстин. Но така или иначе ме уведоми за групата.
– Ще го направя. И Алекс… Още веднъж благодаря за Чарли.
– Имам гърба ти. Винаги – казах искрено. Джъстин беше като крехка птица със счупено крило. Моят дълг беше да бъда силен за нея, да я преведа през всякаква гадост, която и се нахвърляше. Трябваше да прекъсна безкрайния цикъл, който беше нейния живот – това беше нашия живот. – Ще поговорим по-късно, Джъстин.
Приключих разговора и погледнах часовника. Денят беше хубав – продуктивен, но времето ми се изплъзваше, а все още имах няколко спирки, преди да се видя с Кристина тази вечер.
Удовлетворен, че оставям всичко в ред за утре, набрах номера на Хейл.
– Приключвате ли за днес, шефе? – Попита той, когато ми отговори.
– Имам го. Докарай колата. Кристина ще дойде тази вечер и имам няколко поръчки, които трябва да направя, преди да те изпратя да я вземеш.
Мълчанието в другия край на линията при споменаването на Кристина ме накара да настръхна. Свърших, вместо да чакам да чуя какво би казал Хейл.
Можех да призная, че жена в моето жилище две поредни вечери беше рядкост за мен. Но Хейл не знаеше колко отегчен съм станал напоследък. Беше ми омръзнало от предсказуемата жена. Те бяха обикновени. Лесни за разгадаване и лесни за повлияване. Кристина беше всичко друго, но не и тези неща.
Заключих чекмеджетата на бюрото и се обърнах да изключа компютъра. Преди да натисна клавиша за изключване, прочетох отново имейлите между мен и Кристина от по-рано през деня.
Моят ангел.
Разбираемо е, че Кристина се смути, но нямаше нужда да се опитва да ме отблъсне.
Отново.
Не бих позволил това да се случи повече. Беше време да преодолея защитните ѝ механизми и да укротя огнената пеперуда, която беше. Пътят напред обаче щеше да стане труден, защото знаех, че Кристина няма да се предаде без бой.

Назад към част 21

Либерти

Бавно отворих очи и за момент се дезориентирах, но после си спомних, че бях в колата на Лиам. Беше тъмно и бяхме спрели.
Лиам изключи двигателя.
– Пристигнахме – каза той с леко дрезгав глас.
Бях спала през цялото пътуване? Не бях имала намерение да заспя, но когато седнах, не можех да държа очите си отворени.
– Чакай тук – каза ми той. – Трябва да отида да включа фаровете.
Кимнах, опитвайки се да разгледам къщата пред нас. Имаше веранда. Изглеждаше почти като че ли обгръщаше къщата. Вдясно имаше голям дъб и можех да видя, че има втори етаж.
Външните светлини се включиха и аз си поех дъх. Лиам имаше фермерска къща с люлка на верандата. Не бях очаквала това. Къщата беше в кремав цвят с бели орнаменти. Входната врата се отвори и голямо датско куче, което познах като Ози, се спусна по стълбите. Отворих вратата точно когато той се насочи към дървото, за да си свърши работата.
– Мисля, че ти разказах за него – каза Лиам, докато вървеше към мен.
– Той е прекрасен – отговорих, докато Ози свърши и се запъти към мен, с поглед, вперен в мен.
Не се наложи да се навеждам, за да го поздравя. Беше почти на височината на кръста ми.
– Здравей, Ози – казах, докато той ме душише с носа си между краката ми.
Погледнах към Лиам, който се усмихваше. Ози замря и се опита да се опре с носа си в корема ми. Дали усети, че съм бременна?
– Ози, това е Либерти. Тя ще бъде наш гост за известно време – каза му Лиам, след което се приближи до багажника, за да вземе нещата ми.
Кучето ме огледа, след което носа му се върна към чатала ми.
Аз се разсмях и се отдръпнах.
– Да не правим това – казах му.
– Да, Ози. Изчуках я. Помириса. Сега спри – каза той, докато вадеше куфар.
Бельото ми беше по-лепкаво от всякога. Чувствах как тялото ми се зачервява, докато Лиам разказваше за това, което бяхме направили. Желаех да не бях заспала. Мисълта, че ме е докосвал по пътя насам, беше възбуждаща. Остави на бременното ми тяло да реши, че имам нужда от почивка.
– Заспала си при охранителната врата, но къщата има електрическа ограда около имота и се изисква парола, за да влезеш. Паролата се сменя всяка седмица. Когато си вътре, си в безопасност. Освен това Ози чува всичко. Хайде – каза Лиам, докато носеше куфарите ми към къщата.
Аз го последвах, а Ози остана до мен.
На верандата имаше голямо кучешко легло, а отдясно – люлка. Оттук бях сигурна, че верандата обграждаше къщата. Лиам влезе вътре и включи осветлението. Входът имаше дървен под и открити дървени греди на тавана, а стените бяха в топло синьо. Лапите на Ози тракаха по дървения под, докато влизаше и се приближаваше отново до мен. Прокарах ръка по главата му.
– Стълбите са натам. Единствената спалня на този етаж е моята. Останалите са на горния етаж – каза ми той, докато се насочваше към стълбите.
Явно нямаше да спим в едно легло. Опитах се да не се разочаровам. Той нито веднъж не беше дал да разбера, че иска да направи това. Бях предполагала, че няма да ме настани в стаята си, но ми харесваше да съм заобиколена от нещата му в клуба.
Когато стигнахме до върха на стълбите, той зави наляво и после отново наляво в една спалня. Стаята беше голяма, с голямо легло, шкаф, стол и табуретка в ъгъла и лампа до него. Вратата вляво беше отворена и през нея се виждаше баня.
– Това е стаята за гости. Има още три стаи. Едната е на внуците ми, другата е кабинет, а третата е просто стая с легло. Просто държа вратата затворена – каза той и остави куфарите ми на пода. – Тази врата е гардероба. Там трябва да има достатъчно закачалки за дрехите ти. Ако не са ти достатъчни, кажи ми. Имам още. Банята е там и е снабдена с всичко необходимо.
Огледах стаята, после се обърнах към него.
– Много е хубаво. Не очаквах къщата ти да изглежда така – признах.
Той повдигна вежда.
– А какво очакваше? Стриптийз пилони и бетонни подове?
Повдигнах рамене, стискайки устни, за да не се разсмея.
Той се усмихна.
– Тук идват да ме посещават внуците ми. Това е моето спокойствие, далеч от всички лудории в живота ми.
Това имаше смисъл. Предполагам, че просто не бях го виждала в такава светлина и не бях осъзнавала, че има и такава страна в него.
– Ще поръчам нещо за ядене. Може да се измиеш, ако искаш. Ози може да спре да се опитва да си пъхне лицето в скута ти, ако го направиш – каза той с усмивка.
– Добре – отговорих.
– Пица става ли? – Попита той, като се обърна и се запъти към вратата.
– Да – отговорих.
– Има ли нещо, което не харесваш в нея?
Повдигнах рамене.
– Напоследък ми се яде сирене. Много сирене.
– Пица с допълнително сирене. Разбрах – каза той с кимване. – Ози – извика той.
Кучето ме погледна, сякаш не искаше да си тръгне, но се обърна и последва Лиам извън стаята.
След като вратата се затвори, аз останах там и зяпнах. Бях в къщата на Лиам. Бяхме прави невероятен секс. Той не ме беше оставил на часове път от себе си. Всичко това бяха добри знаци. Може би беше ревнувал от Кънтри. Това беше положително. Ако изпитваше ревност, значи можеше да изпитва и нещо повече. Това беше шанса ми да го спечеля. Но това означаваше да се отворя за бъдеща болка. Ами ако позволя на чувствата си към него да растат, а той никога не изпита нищо?
Положих ръка на корема си и разбрах, че дължа този шанс на бебето ни. Не ставаше въпрос само за мен. Не всеки се влюбва лесно. Ако си позволя да призная чувствата си към него, това, което ме кара да се чувствам, знаех, че ще стане нещо повече. Защото мъжа в бара онази вечер, този, който ме закара до мотелската ми стая, и мъжа, който ме държа за ръка на ултразвука – този мъж ме накара да се почувствам по-дълбоко, отколкото някой някога е успявал.

***

Ози ме посрещна в момента, в който стъпих на последната стъпка на стълбището.
Усмихната, погалих го по главата. – Не знам къде сме. Ще ме заведеш ли при Лиам?
Не се изненадах, когато той се обърна и тръгна, а после погледна назад, за да се увери, че го следвам. Разбира се, Лиам щеше да има умно куче. Ози ме преведе през фоайето, после зави надясно по един къс коридор и влезе през арка. В голямата стая имаше огромна камина в центъра, кафява кожена мека мебел, масичка за кафе в рустик стил и помощни масички, както и билярдна маса. Телевизорът с плосък екран висеше на стената вдясно.
Лиам седеше на дивана, а пред него, на голямата, здрава дървена маса, имаше две кутии пица. От двете страни на кутиите имаше бутилка вода и чаша с нещо, което приличаше на уиски, върху подложки.
Телевизорът беше на спортен канал, но говореха за конни надбягвания. Намерих това за странно – поне за Лиам. Той не ми изглеждаше като човек, който е хазартен или се интересува от коне. Когато погледа му се срещна с моя, той се плъзна по тялото ми. Розовите боксерки с точки и потника бяха обичайното ми облекло за вкъщи. Той се забави за миг на краката ми, после ми махна с ръка да се приближа към дивана.
– Хапни – каза просто.
Ози се настани до мен и когато седнах срещу пиците, той се устрои удобно на краката ми.
– Не знаех какво би искала да пиеш. Донесох ти вода, защото честно казано, нямам нищо друго освен бира и уиски. Имаше малко портокалов сок, но срока му на годност е съмнителен.
Усмихнах се и взех бутилката с вода.
– Това е перфектно. Благодаря ти.
Той отвори кутиите. Гледката на пицата с кашкавал ми докара слюнка в устата. Лиам се наведе напред, взе едно парче, сложи го в хартиена чиния и ми го подаде, преди да си вземе парче от пицата, която изглеждаше като пица за любители на месото.
Върнах вниманието си към телевизора, отхапах от мазните сирена и въздъхнах с удоволствие. Беше перфектно.
– Най-добрата пица в града – каза той до мен.
Завърших хапката и го погледнах.
– Много е вкусна.
Той се усмихна, после отхапа от своята, докато гледаше големия екран.
Ядохме в мълчание няколко минути. Беше приятно. Отдавна не бях яла на място, където нямаше много хора, които да говорят, и почти голи жени да се разхождат наоколо. Липсваха ми новите ми приятели, но да съм тук с Лиам беше много по-хубаво.
– Не бих те помислила за човек, който се интересува от конни надбягвания – казах, след като изядох парчето си.
– Не съм. Не хазартнича и никога не съм се интересувал от коне. Но дъщеря ми се омъжи за човек от този свят. Харесва ми да гледам как се представят конете им – отговори той.
Бях живяла тук по-голямата част от живота си и бях чувала, че фермата „Хюз“ е най-голямата конюшня за състезателни коне в югоизточната част на страната. Мъжете в „Абернати“ често говореха за залагания на коне от тази ферма. Просто не бях направила връзката.
– Имат ли коне в това?
– Това е обобщение. Състезанията, които се проведоха днес. Не са големи, но внука ми има първия си кон в едно от тях. Завърши втори и се надявах да го покажат.
Внукът му имаше състезателен кон! Гледах екрана, докато коментаторите продължаваха да говорят и да показват клипове от различни състезания, и се оказах напълно погълната.
– На колко години е внука ти? – Попитах.
– Кри е на пет. Ели е на десет месеца – отговори той, без да откъсва поглед от екрана. – Ето го. – В гласа му се чуваше гордост. – Демигод.
Коментаторите започнаха да говорят за Демигод и за това, че собственика му е внука на Гарет Хюз и най-големия син на Блейз Хюз. Те се забавляваха с факта, че още един Хюз завладява света на състезанията и че гледат първото от многото състезания на Крий Хюз.
Погледнах към Лиам, който се усмихваше, докато слушаше.
– Той ли е кръстил коня? – Попитах.
Лиам кимна.
– Да. Майка му му чете серия детски книги за гръцките богове и техните деца или нещо подобно. Не знам точно. Но той много се интересува от това.
Поставих празната чиния и сгънах краката си под себе си, докато се облягах на меката кожа.
Погледът на Лиам се премести от телевизора към краката ми, преди да ме погледне.
– Сита ли си?
Кимнах.
– Да, но обичам остатъци от пица.
Погледът му се върна към голите ми крака.
– Студено ли ти е? Искаш ли одеяло?
Поклатих глава.
– Добре съм. Благодаря.
Изглеждаше успокоен и взе още едно парче от кутията с пица с месо. Огледах стаята. Имаше много малко лични вещи или декорации. Имаше стена с няколко рамки, окачени по начин, който не ми се струваше, че Лиам е направил сам. Не че мъжете не могат да декорират, но това беше Лиам.
Разгледах снимките и осъзнах, че повечето бяха на едно малко момче, което предположих, че е Кри. Имаше две с момчето и бебе. Погледът ми се спря на една по-стара снимка. Избледняла от времето. Двама тийнейджъри се бяха облегли на предната част на колата на Лиам. Единият се усмихваше с цигара, стисната между зъбите. А до него беше Лиам. Дори без брадата можех да разбера, че е той. Ръцете му бяха скрепени пред гърдите, а от едната му ръка висеше бутилка бира. И двамата бяха без тениски и носеха дънки. Той имаше татуировки още тогава. Не толкова много, колкото сега, но бяха там.
– На колко години си на тази снимка? – Попитах.
Той се обърна в посоката, в която гледах.
– На седемнадесет – отговори.
– Кой е другия? – Попитах, чудейки се дали не е някой от мъжете в клуба, които бях опознала.
– Тълса. Беше най-добрия ми приятел. Израснахме заедно – каза той и отново насочи вниманието си към телевизора. – Срещала си сина му, Мика.
Спомних си, че Кънтри ми беше разказвал за Тълса, но не смеех да го спомена. Знаех също, че най-добрия му приятел е мъртъв.
– След седмица ще се навършат шестнадесет години, откакто го застреляха – добави той, а тона му стана по-мрачен. Сякаш спомена все още му причиняваше болка. Знам, че беше така. Въпреки че времето беше помогнало да заглуши болката от загубата на любимите ми хора, тя никога не изчезна напълно.
Плъзнах ръката си и покрих неговата. Той се напрегна, и аз почти отдръпнах ръката си, но той се обърна да ме погледне. Не видях тъга. Изтръпнах леко, когато погледа му падна върху устата ми, а после върху гърдите ми.
– Ходиш тук с такива блузки и без сутиен, Либерти, ще те изнасиля. – В гласа му имаше предупреждение.
– Мисля, че ти споменах напоследък, че го искам, ъъъ, постоянно – отговорих, облизвайки устните си.
Той вдиша рязко през носа си, после обърна ръката си, промуши пръстите си през моите, преди да се изправи и да ме вземе със себе си.
– Проклетото куче изглежда прекалено заинтересовано от миризмата ти. Трябва да отидем в спалнята и да го изгоним – каза той, привличайки ме към себе си.
Пусна ръката ми и прокара и двете по корема ми.
– Мамка му, харесва ми – промърмори. Хвана ме за талията и ме обърна с гръб към себе си, след което ме бутна леко напред. – Точно там – каза той и ме поведе към вратата на стената срещу телевизора.
– Остани – каза Лиам строго на Ози, когато се изправи, за да върви до мен.
Когато спрях пред затворената врата, той се протегна зад мен и я отвори с една ръка, докато с другата ме държеше за бедрото. Без да ме пуска, ни вкара вътре, притискайки се към гърба ми.
Ароматът ме удари, напомняйки ми как миришеше апартамента му в клуба. Беше чист Лиам. Вдишах, докато очите ми обходиха стаята, но блузата ми беше издърпана над главата ми, преди да успея да видя нещо повече от голямото дървено легло.
Лиам сложи ръце на гърдите ми и горещия му дъх по врата ми ме накара да се разтреперя. Целуваше и лижеше, докато слизаше към рамото ми, после се връщаше обратно, точно под ухото ми. Ръцете му галеха гърдите ми, въртяха зърната ми между палеца и показалеца си.
– Винаги миришеш толкова добре – прошепна той.
Главата ми падна назад върху гърдите му и затворих очи, докато удоволствието се натрупваше между краката ми. Той плъзна ръцете си надолу към корема ми и ги задържа за момент, докато хапеше ушната ми мида, след което премести едната си ръка под предната част на боксерките ми, които вече не висяха толкова свободно на бедрата ми, както преди.
Вдишах дълбоко и отворих очи, за да видя как загорялата му ръка се движи под бикините ми, преди да промуши пръст между мокрите ми, подути устни.
– Боже, скъпа – каза дълбокия му глас, устата му беше толкова близо до ухото ми, че ме обзеха тръпки. – Свали ги – изръмжа той, след което направи крачка назад и с едно силно дърпане свали боксерките и бикините ми, докато не останаха на глезените ми.
Излязох от тях и ги ритнах настрани.
Ръцете му обгърнаха дупето ми.
– Искам те на лицето ми – каза, след което ме бутна към леглото.
Погледнах назад към него, докато той си събличаше ризата и я хвърляше настрани, след което започна да се занимава с дънките си. Гладът в погледа му, докато вдигаше брадичката си и кимваше към леглото, ме обзе с нова вълна от възбуда.
– Качи се и ме остави да гледам задника ти – заповяда той. – После ще яздиш устата ми.
Облизах долната си устна.
– Какво? – Дишането ми се учести.
– Ще се качиш на главата ми, ще сложиш мократа си путка на устата ми и ще я яздиш.
Кимнах, готова да направя всичко, което ми поиска. Когато обаче застана там, напълно гол, вниманието ми беше привлечено от всеки мускул, от V-образната форма на коремните му мускули, от татуировките му, които само добавяха към впечатляващия му вид, и исках да прокарам ръце по всяка мускулна вълна.
Той се приближи към мен и погледа ми падна върху дългата, дебела ерекция, която ме накара да се зачервя.
– Качи се на леглото – каза той, обръщайки ме и удряйки ме по дупето. – Скоро ще вкарам члена си в устата ти и ще те накарам да се задавиш с него.
Добре. Уау. Никога не бях искала да правя свирка на Уолъс, но исках члена на Лиам в устата си.
Обърнах се от него, вдигнах коляно и се качих на матрака, съзнавайки, че ме наблюдава. Леко треперене между краката ми ме накара да спра и почувствах влага по вътрешната страна на бедрата си. Чух го да промърмори нещо и после леглото се огъна, когато той се качи на него. Изчаках, докато той легна по гръб близо до средата, после ме хвана за бедрото и ме дръпна към себе си.
– Следващият път, когато тази путка свърши, ще е върху лицето ми.
Разтворих бедрата си, поставих колене от двете страни на главата му и го погледнах. Той ме хвана за горната част на бедрата и ме свали надолу, докато езика му не се плъзна по чувствителните гънки.
Викайки, аз се хванах за таблата на леглото, за да се стабилизирам, докато той ме натискаше още по-надолу, докато носа му не се удари в клитора ми. Разклащах бедрата си, все по-отчаяна за него. Брадата му дращеше кожата ми и мисълта, че ще се намокри от възбудата ми, предизвика още един прилив от дълбочината на тялото ми.
– Това е толкова хубаво – истенах аз, отмятайки главата си назад и затваряйки очи.
Дълбокото му одобрително ръмжене вибрираше между краката ми, изпращайки тръпки по цялото ми тяло. Стиснах по-силно, докато се приближавах към оргазма, за който така отчаяно копнеех. Лиам изпъна езика си и аз се притиснах към него. Това ме изпрати в екстаза.
– ДА! О, Боже! Лиам! – Извиках, докато тялото ми започна да се тресе.
Пръстите му се забиха в бедрата ми, докато ме държеше там и продължаваше да използва езика си, облизвайки освободената ми влага. Когато спрях да се движа, ръцете му се плъзнаха до бедрата ми и той ме отблъсна от себе си и ме сложи на гръб.
Хвана десния ми крак, преметна го през рамото си и се заби в мен с сила.
– МАМКА МУ! – Изрева той, стискайки зъбите си и затваряйки очи.
Гледах как вените на врата му изпъкват и мускулестите му рамене и ръце се напрягат, докато стоеше неподвижен, с пениса си напълно заровен в мен.
Вече жадна за още, повдигнах бедрата си и кафявите му очи се отвориха и се впиха в мен.
– Не прави това – предупреди той. – Скоро ще свърша. Тази кремава путка, която ме стиска толкова силно, след като я разтри по лицето ми, ме кара да експлодирам.
Разклатих бедрата си и очите му пламнаха. Тогава ръката му ме хвана за врата. Задъхвайки се, погледнах го, докато ме стискаше. Не толкова силно, че да не мога да дишам, но не беше и нежно.
– Не мърдай, Либерти – изръмжа той, гласа му звучеше повече като на животно, отколкото на човек.
Едно хленчене се измъкна, докато трепет и плътска страст започнаха да ме обземат, борейки се коя от двете е по-силна, въпреки че и двете сякаш се подхранваха взаимно.
– Точно така. – Той пусна врата ми и прокара пръст по бузата ми. – Браво, момиче.
Опитах се да стоя неподвижно, докато той продължаваше да проследява пътя си по ключицата ми, гърдите ми, описвайки кръг около зърното ми, преди да спре на корема ми.
– Не бива да ме подлудяваш така – каза той, взирайки се в издутината ми. – Но не мога да се сдържа. Всеки път, когато си помисля за семето ми в теб, че секси тялото ти ражда част от мен, ставам териториален. Искам да маркирам това, което е мое.
Още един тих звук се измъкна от устните ми. Щях да свърша, без той дори да мръдне. Само от слушането на дълбокия, дрезгав звук на гласа му, докато ме разтягаше.
Ръката му отново се затвори върху гърлото ми, а после започна да се изтегля бавно, преди да се вкара отново.
– Моля те, Лиам, не спирай – молех го.
Пусна врата ми и прокара ръката си по крака, който беше преметнал през рамото си, после я махна и разтвори бедрата ми. Издигна бедрата си, после се заби обратно. Аз се извивах на матрака, чувствайки се толкова близо до върха и копнееща за него.
– Тази възбудена путка има нужда да бъде изчукана силно – каза той и аз кимнах трескаво.
Почти се разплаках от блясъка в очите му, мислейки, че ще продължи да ме измъчва, държейки ме на ръба. Но тъмно ръмжене се изтръгна от него и той отново ме стисна за гърлото, преди да ми даде това, за което бях отчаяна.
С всяко удряне на телата ни, чувах влагата, която продължаваше да изтича от мен.
– По дяволите, това е алчна путка – каза той с ръмжене.
– ДА! – Извиках аз, хващайки се за покривалото под мен, докато той ме чукаше като обладан.
Таблата на леглото удряше шумно стената.
– Дай ми го – задъха се той. – Нека го почувствам.
Бясът, който пламтеше в мен, се надигна, когато топлина се изля, и аз се вкопчих в ръцете на Лиам, извивайки се към него и треперейки.
– ГААА! МАМКА МУ! – Изкрещя от дълбочината на гърдите си, докато ме проникваше три пъти, а струи от топлина ме изпълваха.
Треперех, докато падах обратно на матрака. Трудно ми беше да си поема дъх, но държах очите си отворени и го наблюдавах. Трепет премина през него и погледа му се задържа върху сливащите се тела, преди да се вдигне и да срещне моя.
Останахме така за момент. Без да мърдаме.
Накрая той издиша дълбоко и се измъкна от мен.
– Остани тук. Ще донеса нещо да те измия – каза той и започна да се движи.
Протегнах ръка и го хванах за ръката, за да го спра.
– Не. Не – казах.
Той се премести, после се претърколи до мен и аз се обърнах на една страна, притискайки гърба си към гърдите му. Ръката му ме обгърна и той положи дланта си върху корема ми.
– Как е гърлото ти? – Попита той.
Усмихнах се леко.
– Добре.
– Не съм стискал прекалено силно, нали?
Поклатих глава.
– Не.
Той прокара носа си по главата ми, галеше ме.
– Ти си виновна. Имаш мръсна уста.
Аз се разсмях.
– Ти ли говориш за мръсна уста.
Той изпусна тихо мърморене.
– Да, но когато такива думи излизат от красивата ти уста, това ме възбужда. Не мога да те чукам достатъчно силно.
Притиснах се по-близо до гърдите му, потапяйки се в топлината на тялото му. Това беше това, за което копнеех. Исках тази връзка с него. Не бях афективна – или поне така ми казваше Уолъс. Страхувах се, че Абилин е успяла да ме съсипе. Да ми отнеме всяко чувство за даване и приемане на любовта на друг човек.
Но сега знаех, че не е така. Защото нямаше място, където бих искала да бъда, освен тук. Обгърната от ръцете на Лиам, в безопасност в леглото му. Желана.
Затворих очи и се отпуснах, мирна, и се чувствах перфектно.

Назад към част 25

***

Тя погледна назад и видя Блез, който вървеше след тях. Изглеждаше също толкова уморен, колкото и тя, а лицето му все още беше подуто от грубото им приземяване. Без да може да повярва през какво са преминали тези двама мъже заради нея, тя спря.
Вариан се изправи пред нея с изцъклен поглед.
– Нещо не е наред ли?
Тя поклати глава, а благодарността я задушаваше.
– Благодаря ти, Вариан. – Издигна се на пръсти, за да го целуне по загрубялата му буза. После се обърна и направи същото с Блез. – И на теб също благодаря. И на двамата ви дължа всичко.
– Не бих казал това – каза Вариан, сякаш благодарността ѝ го караше да се чувства неудобно. – Още не сме излезли от гората. Буквално.
Блез изхърка заради лошата си игра на думи, преди да започне да пее:
– Ain’t no valley low enough… (Няма достатъчно ниска долина).
Вариана нададе мъчителен вик, като закри ушите си.
– Спри! Не тази песен. Тя ще ми се върти в главата до края на деня и, без да те обиждам, предпочитам да бъда прикован към стената и измъчван от Моргана.
Когато Блез избухна в поредния ѝ припев, Вариан изстреля ръка навън. Той се намръщи, когато осъзна, че е безполезно.
– Наистина се възмущавам от загубата на магията си.
Меруин се засмя на детинското му надуване.
– Сигурна съм, че Блез не го прави.
– Сигурен съм, че и той не – каза Блез с лукава усмивка. – Доста се радвам, че не може да ме взриви.
– Все още обаче мога да те намушкам на шиш. Особено сега, когато си безполезен за мен.
Блез вдигна ръка към сърцето си.
– О, болката от тези думи, ти ме нарани, Ви.
Вариан се изсмя.
– Все още не съм го направил, но деня е още млад.
Меруин поклати глава на добродушната им игра.
Когато Вариан тръгна по пътя, Меруин се върна до него и отново сложи ръка на ръката му. Той не протестираше, докато водеше пътя през гората.
Между тях имаше такова странно другарство. Бяха минали безброй векове, откакто за последен път бе изпитвала подобно приятелство. Откакто беше виждала хората да се дразнят един друг без злоба и жестокост.
Беше абсолютно очарователно.
В продължение на няколко часа вървяха без да говорят, докато подминаваха още черни дървета, някои от които избухваха в пламъци без предупреждение и без видима причина. Но най-страховитото в долината беше, че не се чуваха никакви животински звуци. Беше толкова тихо, че чак я потискаше в ушите.
Пътеката зави рязко надясно. Двамата с Вариан бяха направили само три крачки, когато Блез извика.
– Чакай. Тук има вода.
Вариан освободи ръката ѝ, за да я проучи. Беше малко езерце с черна вода, която не се вълнуваше, въпреки че около тях се раздвижваше лек ветрец.
– Тя е неподвижна. Най-добре ще е да го оставим на мира.
Блез изглеждаше съмнителен.
– Не знам… Наистина ли се доверяваш на жена, която живее в дърво… Която се опита да ни убие? Може би е лъгала, за да умрем от жажда.
– Може би. – Вариан вдигна камък от пътя и го хвърли във водата. Той се взриви с толкова силен звук, че Меруин трябваше да сдъвче писъка си.
Камъкът се изсипа върху тях на ситен дъжд от пепел.
Вариан го погледна самодоволно.
– А може би ни каза истината, а?
Блез избърса пепелта от косата и дрехите си.
– Бележка към себе си, слушай жените, които живеят по дърветата, дори и да се опитат да ме убият.
Меруин се взираше във водата, която все още не беше се развълнувала дори и с най-малка стъпка. Скалата така и не бе разчупила повърхността. Веднага щом бе докоснала черната вода, тя се бе разпаднала жестоко.
– Как мислиш, какво го е накарало да го направи?
Вариан сви рамене.
– Най-вероятно това е била нечия идея за лоша шега.
Тя се съгласи напълно.
– Това вероятно обяснява липсата на животни тук.
– Да – каза Вариан, а гласа му бе натежал от сарказъм. – Да сведеш глава за питие е един бърз начин да съсипеш деня на Бамби.
Блез се намръщи, докато ги гледаше.
– И какво ще правим за вода?
– Надявам се да намерим вода, която се движи – каза Меруин.
Това не успокои мандрагора.
– А ако не намерим?
Отговори Вариан.
– Вероятно ще умрем, но това не е нещо, за което искам да мисля точно сега, Мери Съншайн. Да продължим ли по пътя си?
Блез му се подигра, преди да изтрезнее и да въздъхне тежко.
– Как се забърках в това? О, чакай, не съм се забъркал. Меруин ме въвлече в това. Бях си гледал работата, когато тя се появи в стаята ми и ме помоли за услуга.
Тя се престори, че е раздразнена от закачката му.
– Можеше да откажеш.
– И добре, че трябваше да го направя.
Веселието ѝ угасна, когато чу нещо в гората.
– Ш… Какъв е този звук?
Двамата притихнаха, за да се вслушат. Беше слаб, почти незабележим звук, подобен на камбана.
Вариан отново извади меча си и наведе глава, за да се заслуша за момент. Но Блез беше този, който улови посоката и се насочи към нея.
Меруин вдигна полите на роклята си, докато го следваше, а Вариан беше само на крачка зад нея.
Блез се спря толкова рязко, че тя всъщност се блъсна в него. Тя се намръщи и отвори уста, за да попита защо е спрял, но после я затвори, когато видя очевидния отговор.
По дърветата висяха останките на няколко рицари. Малкият метален звук се чу от шпора на един от тях, който се люлееше срещу едно дърво.
В гърлото на Меруин се надигна жлъчка, докато се препъваше от ужасяващата гледка. Никога не беше виждала нещо по-отвратително и обезпокоително. Вариан я хвана в прегръдките си, когато тя се разтрепери от ужас.
– Свали ги – каза Вариан с плътен глас.
Блез се поколеба.
– Мисля, че трябва да ги оставим, докато разберем какво ги е поставило там, за да не се присъединим към тях.
Като я пусна, Вариан пристъпи напред с мрачен гняв на красивото си лице.
– Не трябва да се отнасяш с неуважение към мъртвите. Свали ги или ще се присъединиш към тях.
Блез размени объркан поглед с нея, преди да се задвижи, за да помогне на Вариан да откачи телата. Тя поднесе ръка към носа си в опит да потисне гаденето си. Някои от телата не бяха нищо повече от кости, а други все още се разлагаха. Не разбираше как Вариан и Блез могат да се доближат до тях, без да повърнат.
– Кои са били те? – Попита тя, като се опитваше да не поглежда към телата от страх да не и стане лошо.
– Не може да се каже – каза Блез с тон, който ѝ подсказа, че му се налага да се бори със собственото си гадене. – Не разпознавам ръцете на нито един от тях.
Вариан изобщо не говореше, докато освобождаваше мъжете, а след това подреждаше телата им благоговейно за клада. Бяха общо шестнайсет от тях.
– Мислиш ли, че някой от тях е бил рицар на Граала? – Попита Меруин.
Блез хвана едно от телата, които Вариан свали, после го отнесе при останалите.
– Мисля, че някои от по-възрастните може да са били от първоначалната група, която го е потърсила. Но по-новите… Не може да се каже. Може би са любовници на Моргана.
– Които и да са били, те са били проклети нещастници – каза Вариан.
Меруин се съгласи. Горките мъже да бъдат убити, а после да бъдат оставени да висят така.
Блез се отдръпна, докато Вариан добавяше последното тяло към купчината.
– Знаеш, че не можем да ги погребем, Ви.
– Знам – каза той, а гласа му натежа от емоции. Вариан отиде до един от фиребаумите и отчупи клон.
Отиде при Блез и заедно се загледаха във Вариан, който изглеждаше тъжен и измъчен от компанията рицари, които беше освободил от дъбовете.
– Добре ли е той? – Попита тя Блез с тих тон.
– Не знам. Никога преди не съм го виждал такъв. Нещо в тях го безпокои много повече, отколкото би трябвало. Искам да кажа, че е отвратително, без съмнение, и ми е жал за бедните мъже. Но в настроението му има нещо повече от това.
Минаха няколко минути, преди едно от дърветата да избухне в пламъци. Вариан задържа клона, докато се запали, след което се върна при телата, за да може да ги изгори. Пламъците се запалиха по сюртука на рицаря отгоре, след което бързо се разпространиха и погълнаха останалите. Това беше погребална церемония, много подобна на тази, която практикуваха саксонските ѝ братя.
Меруин наблюдаваше как Вариан прошепна малка адонска молитва за душите им. Беше толкова странно, след като беше живяла с адони, да видиш един толкова състрадателен. Ако не беше станала свидетел на това, никога нямаше да повярва.
Във Вариан дю Фей имаше сърце. Той не беше хладнокръвния убиец, за когото говореха историите. Това беше човек, който изпитваше дълбоки чувства към другите. За разлика от майка си, той мислеше за нещо повече от собствените си егоистични нужди и това я караше да иска да го държи, докато тъгата му премине.
– Не искам да те препирам – каза тихо Блез. – Но вероятно трябва да тръгнем, преди пожара да привлече нежелано внимание към местоположението ни.
Вариан кимна, преди да хвърли клона върху огъня, и се обърна да си тръгне.
Меруин забърза крачките си, за да го настигне, но не се опита да го докосне. Позата му беше твърде твърда за това. Той очевидно искаше да остане сам.
– Изглеждаш притеснен, Вариан.
Мускулът в мустакатата му челюст се раздвижи.
– Ненужната смърт винаги ме притеснява.
Чувствата му нямаха смисъл за нея. Бяха в противоречие с професията му.

Назад към част 15                                                           Напред към част 17

ТЕЙТЪМ

Имахме план. Единственият план, който имаше някакъв смисъл, но от който Нощните пазители не бяха съвсем доволни. Аз щях да бъда стръв за нинджите на справедливостта и щяхме да ги заведем до примката, която бях поставила в гората. Честна примка, която беше достатъчно добра, за да хване планински лъв, благодаря ви много, и нямах нищо против, когато очите на Сейнт бяха излезли от главата му, докато ме гледаше как я поставям. Или пък как Киян ми предложи да отидем на къмпинг в гората, за да му покажа дивата си страна в действие.
Надявах се само този задник да ме шпионира с подслушвателното си устройство тази вечер, защото бях адски гладна за отмъщение.
Седях известно време в библиотеката и се преструвах, че работя, а всъщност само изпращах съобщения на момчетата и дъвчех химикалката си толкова силно, че я счупих.
Изглежда, че Сейнт беше замразил наказанието ми, докато се справи с това, но не можех да не очаквам, че всеки момент ще ме нападне за това, че съм осквернила леглото му с другите нощни пазители. Трябваше да знам по-добре от това. Сейнт не предприемаше атаки с боен вик, а се промъкваше зад гърба ти и ти прерязваше гърлото, за да не можеш да крещиш, докато те разцепваше парче по парче. Така че каквото и да беше наказанието му, знаех, че никога няма да го предвидя. Просто ми се искаше той да приключи с това, за да мога да спра да живея в състояние на тревога.

Тейтъм:

Някой друг се чувства *емотиконка калмар* тази вечер?

Киян:

Не, бейби, но аз се чувствам истински *емотиконка на октопод*. Справедливата нинджа ще се *емотиконка оринира*, докато аз таралянкам с *емотиконка борово дърво* в неговата *емотиконка праскова* тази вечер.

Сейнт:

Все повече ми омръзват тези разговори с емотикони. Вероятно скоро ще премахна клавиатурите с емотикони от телефоните ви.

Блейк:

Кой не приказва с емотикони??

Сейнт:

Човек с добро възпитание. Нещо, за което не би могъл да знаеш много, Боуман.

Блейк:

Уау. Току-що се заяде с мъртвата ми майка ли?

*Сейнт Мемфис пише на клавиатурата*

Киян:

Не мога да повярвам, че си се нахвърлил върху мъртвата му майка по този начин, братко. Това не е нещо, за което мога дори да кажа *емотиконка калмар*.

Тейтъм:

Мисля, че Сейнт просто се държи като *емотиконка клоун*

Сейнт:

Аз съм неспособен да се чувствам виновен, а Блейк е неспособен да се обиди. Така че няма да се хвана на глупостите ти.
P.S.
Престанете с емотиконите или оттук нататък ще наказвам всички ви за тях.

Наш:

Обзалагам се, че обичаш този емотикон, въпреки всичко Сейнт *емотиконка списък*

Тейтъм:

Хаха, о, да! Има цял раздел за канцеларски материали. Сейнт Наистина искам твоя *емотиконка телбот* в моята *емотиконка кошница за хартия*

Блейк:

*емотиконка шокиран*

Киян:

Светая светих.

*Сейнт Мемфис пише*

Наш:

Исусе принцесо…

Сейнт:

Дай ми време да разчета значението на това и ще ти дам отговора си, Тейтъм.

Тейтъм:

Добре…
(Псст, момчета, току-що предложих на Сейнт анален секс ли?)

Киян:

ЕКСТРЕМЕН АНАЛ

Тейтъм:

Какво го прави екстремен???

Блейк:

Не искаш да знаеш, Пепеляшке.

Тейтъм:

Да, искам!!

Сейнт:

Имам нужда от всички подробности, преди да взема решението си.

Тейтъм:

Хаха, шегуваш се, нали?

Сейнт:

Никога не се шегувам. Очаквай отговора ми скоро.

Киян:

Не се притеснявай, бейби, той не разполага с *емотиконка калмар*, за да го направи. Аз обаче…

Наш:

Няма да им позволя да се доближат до твоята *емотиконка кошче за боклук* принцесо.

Блейк:

Само дето ще бъдеш прекалено зает да я пълниш сам с треньорската си свирка.

Наш:

Две минус за гадна шега, която е зле поднесена, Бауман.

Тейтъм:

Момчета, отвличате вниманието ми от важни неща, свързани с мисията „Справедлива Нинджа“…

Киян:

Включи си слушалката.

Тейтъм:

Няма шанс, перверзнико.

Момчетата започнаха да ми изпращат все по-гнусни и по-гнусни съобщения, за да ме разсейват повече, а аз се смеех, докато продължавах да се преструвам, че работя по задачата.
След известно време текстовия ни чат спря и аз започнах да се притеснявам за плановете ни. Искаше ми се да си спомням повече от нощта, в която бях дрогирана. Всичко беше толкова смътно, последното нещо, което си спомнях, беше, че седях тук, а след това паднах на пода, когато изпуснах телефона си. Отвъд това имаше само откъслеци от тъмната гора, бялата маска, огъня и след това Блейк, който ме дърпаше в прегръдките си.
Тази вечер си мъртво месо, Нинджа.
В четвърт час преди десет неусетно включих слушалката си. Всички останали момчета също щяха да ги носят, така че можехме да поддържаме връзка тази вечер. Беше като законна операция под прикритие.
Киян се обади на телефона ми точно навреме и аз отговорих, готова да изиграя сърцето си.
– Здравей.
– Здравей, бебе, колко си мокра за мен в момента?
Потиснах смях и дадох репетирания си отговор.
– Ами няма страшно, просто ще се върна сама тази вечер.
– Боже, искам да го вкарам в теб толкова силно и дълбоко, че ще усетиш как те гъделичка в гърлото – изръмжа Киян и Сейнт го прокле през слушалката.
Господи, дявол да го вземе. Можеше ли изобщо да се държи прилично в ситуации на живот и смърт? Но добре, може би донякъде обичах неговата лудост.
– Честно казано, нямам нищо против да се върна сама. Ще бъда бърза и ще ти се обадя веднага щом се прибера.
– Да, а когато стигнеш дотук, ще застанеш на колене и ще смучеш члена на мъжа си като добра съпруга – мърмореше той, преди да избухне в смях.
– Ще се видим скоро – изсумтях, преглъщайки забавлението си от това, че Блейк се спука в ухото ми, а Монро го прокле.
Прекратих разговора, изправих се на крака и си поех спокойно дъх, докато събирах нещата си.
Планът беше прост. Момчетата сега щяха да са в скривалищата си, да наблюдават и чакат от дърветата. Така че трябваше просто да се върна в Храма, да не бързам и да се надявам да се появи правосъдния гадняр. След това се обръщам с гръб, водя го към капана си и той се изстрелва в небето, увиснал за единия си глезен в най-добра позиция, за да се изправят пред гнева на племето ми. Не биваше да се забъркваш с мен и моите нощни пазители, задник.
Сложих раницата – не беше обичайния ми избор на чанта – тази беше тежка като дявол, защото момчетата бяха настояли да нося в нея десеткилограмова щанга от фитнеса, за да ме предпази от всякакви стрели, които тази вечер ще летят към мен отзад. Беше сладка като гад, така че не се оплаквах точно от нея. Но се наложи да си стъпя на краката, когато всички се впуснаха в подробно обсъждане на това как биха могли да пристегнат една тежест на гърдите ми под дрехите, без да се забелязва. Достатъчно е да се каже, че не бяха доволни от ролята ми в този план тази вечер, но също така знаеха, че това е единствения логичен начин да хванат гадината. Това беше факт, в който Сейнт с неохота ме подкрепи. На първо място това беше неговия план, само че той беше предложил да се сложи руса перука на Неизречения и вместо това да се нахвърли върху тях торбата с лък и стрела. Без значение колко много бяха направили Неизречените, аз просто нямаше да позволя това. Освен това това беше моята битка. И се радвах, че съм в центъра ѝ. Исках да бъда там, когато откъснем маската от лицето му, да гледам в очите на врага си и да наблюдавам как моите хора го карат да крещи. Може би дори щях да участвам в едно собствено предизвикване на викове, ако ми хрумнеше.
– Готови ли сте? – Попита в ухото ми Сейнт.
– Да – промърморих, докато се промъквах през стилажите към изхода. – Хайде да свалим това копеле.

Назад към част 47                                                         Напред към част 49

Част втора

„За това, че новата специалност може да донесе не само нови знания, но и много завистници и травми“

…– Не е престъпление физическото или психическото състояние на човека, социалния му статус и други личностни характеристики, както вътрешни (характер, навици), така и външни (раса). Прилагането на мерки въз основа на представи за „опасно състояние” на личността е недопустимо. За престъпни могат да бъдат признати само такива действия или бездействия, които образуват поведение в смисъла, който се влага в това понятие от психологията. Поведението се характеризира с признаци на мотивираност (наличие на подтици, предизвикали деянието) и целенасоченост, която се изразява в осъзнаването от страна на човека на възможните резултати от неговите действия. Например, не са престъпни рефлекторни действия: Ако един човек хваща друг, за да избегне падане, и в резултат на това причинява вреда на последния. Или когато действието е извършено в безсъзнателно състояние или в резултат на действие на непреодолима сила (стихийно бедствие или създадена от други хора извънредна ситуация). Във всички тези случаи не може да се говори за свобода на волята на човека: Той няма избор между правомерно и неправомерно, престъпно и непрестъпно поведение. Законодателството съдържа специални разпоредби, които установяват некриминалния характер на такива действия… – Монотонният глас на лектора вече втори час ни въвеждаше в класификацията на престъпленията (един от новите предмети, наред с „Доказателства и доказване” и „Основи на правната психология”).
Новата специалност ми носеше смесени чувства. Да съставям логически вериги и да разкривам мотивите на престъпниците ми беше дори много интересно, но класификацията на престъпленията и доказателствата, цялата тази хартиена бюрокрация ме натъжаваше. И просто ме ядосваше, че дори и да докажа сто процента, че заподозрения е виновен, липсата на някаква нещастна хартийка или неправилното ѝ оформяне ще сведе всичките ми усилия на нула. Като цяло, бюрокрацията успешно побеждава правосъдието. И това в новата ми професия категорично не ми харесваше. Ще ме е срам да погледна хората в очите! И макар че учихме по новата програма само една седмица, вече бях решила да помоля да ме върнат след изтичането на споразумението ни с магистър Бриар. Вярно, имах съмнения, че ще ме пуснат. Най-вероятно ще го интересуват не личните ми предпочитания, а успехите. А аз вече се бях проявила твърде добре. Вечерта, след като се върнах от мястото на псевдосамоубийството, получих вест от Аларик: Всичко, което бях намерила, беше потвърдено от специалистите. А, и още ме питаше колко дълго ще уча. Каза, че ако ме вземе за партньорка веднага, разкриваемостта ще се увеличи три пъти. Приятно, да, и аз не съм против да работя с Рик, но лабораторията ми е по-мила. Тихо, спокойно и без излишни хора.
– Лишаването на лице от свобода на избор може да бъде предизвикано и чрез физическа принуда. Престъпното деяние може да бъде извършено както под формата на действие, така и под формата на бездействие. Тези форми се считат за равностойни, въпреки че основната все пак е активната. Например, в нашия регион чрез действие се извършват около седемдесет процента от престъпленията. Бездействието е престъпно при наличието на определени условия… – Продължаваше да говори стария професор Морил.
Бойците не записваха лекцията, но вече имаха подобен предмет.
Момичетата тихо се кикотеха от задните чинове, а двама студенти само си правеха бележки в старите конспекти. Странно е как е съставена програмата ни. Аз, например, забелязах бойци на някои от нашите лекции по криминалистика, но ние не ходихме на техните лекции. Но тук хода на мислите ми, както и небързия ход на лекцията, бяха прекъснати от съобщение, което влетя през прозореца. Професорът хвана хартиената птичка и се зарови в четене.
– След лекцията имате практика при магистър Бриар. Той чака всички пред портала. И напомня, че адептка Серас е освободена от занятия, тъй като е отработила практикума през уикенда – с все същия безжизнен, монотонен глас съобщи преподавателя и продължи лекцията.
Само че групата не бързаше да се върне към конспектирането. Всички с еднакъв интерес ме гледаха, а аз се опитвах да ги игнорирам, със същия ентусиазъм взирайки се в дъската. Рина нетърпеливо се размърда, няколко пъти ме бутна с лакът в ребрата и заплашително повдигна вежди, намеквайки, че иска обяснение. Аз ѝ прошепнах, че ще ѝ разкажа всичко по-късно. Благодаря ви, магистър! Никой освен вас не може да направи живота ми още по-весел. Остатъкът от часа мина бързо, но вече не толкова спокойно, не ми даваха да се отпусна пронизващите погледи.
– Всички сте свободни, часа приключи – най-накрая произнесе благословените думи професора.
Сега да се махна по-бързо от кабинета и от чуждите погледи, след преподавателя.
– А защо Серас е толкова специална? – Прозвуча насмешливия глас на Флора, когато слагах последните материали в чантата си. Реших да не се забърквам в конфликт и, правейки се, че не съм забелязала претенциите ѝ, побързах към изхода, дърпайки Рина след себе си. Само че не ни пуснаха да напуснем кабинета.
– И какво, не искаш ли да обясниш? – Лениво попита Вегерос, пронизвайки ме с поглед. Тя ми препречи пътя, облягайки се на перваза на вратата.
– Не искам – отсякох аз и се опитах да я заобиколя, но тя ми препречи пътя с ръка.
– Ще трябва – заяви нахалницата, сигурна в правото си да изисква обяснения от мен.
– Защо те интересува? – Сега вече аз я изгледах, без да отстъпвам. – Какво правя, кога и защо, не те засяга. Казаха ви, че съм отработила практикума.
– Интересува ме как точно си го отработила – наведе се над мен.
За какво намеква тази мръсница?! Стиснах ръце, сдържайки импулса да я плесна.
„Тихо. Ти си изучавала психология. Какво си учила, ти провеждаш проучвания и знаеш, че не трябва да провокираш скандал. Колкото повече се възмущаваш, толкова повече ще мислят, че без огън няма дим. Затова сме спокойни и непоколебими.“
– Ще се повторя, какво те засяга теб? – Отговорих възможно най-студено.
– Аз имам очи за Бриар – усмихна се снизходително тя. Ясно е какви очи има.
– Първо, хората не се съдят по външния им вид, а второ – вземи го цял или на парчета. – Ага, като се има предвид характера му, колкото и да се старае Флора, няма да ѝ се получи нищо.
Тя ме погледна замислено.
– И все пак?
Въздишах и реших да отговоря, само за да се отърва от нея.
– През уикенда се оказах недалеч от мястото на престъплението и помогнах с огледа на тялото, това е всичко. И не работих дори с магистъра, а с един от неговите сътрудници. Когато вече си тръгвах, дойде Бриар и каза, че съм освободена от следващия практикум. Всичко, инцидента е изчерпан? – Въздъхнах уморено.
– Ами предишния практически курс с твоя състудент? – Примижа любопитно тя.
Ето я, ревнивата глупачка.
– Не можах да участвам в огледа, защото съм свидетел. Бях там в нощта на убийството.
Флора ме огледа още веднъж и махна с ръка.
– Свободна си – каза безразлично, като загуби интерес към мен. – Предупредих те.
– Боже пази, такова щастие като магистъра на главата ми – вдигнах ръце и побързах да напусна кабинета, където всички внимателно слушаха нашата разправия.
– Всичко така ли беше? – Поинтересува се Рина, когато се отдалечихме от кабинета и се насочихме към стаята с порталите.
– Почти всичко. Аз ти изпратих бележка, че съм тръгнала с Аларик. Оказа се, че заподозрения от първия ни час искаше да ми благодари за спасението, затова стража ме заведе при него. А после ме заведе при новото тяло.
– А-а-а – запъна се приятелката ми – мислех, че най-накрая си отишла на среща, затова дори не попитах за подробности, защото ще се срамуваш да разкажеш.
Аз се задавих от въздуха при такова изявление.
– Какво говориш? Той е два пъти по-голям от мен!
– О, стига, стига – отмахна се приятелката ми. – Сред магьосниците разлика дори от петдесет години е нищо.
– Рина, той е женен и има три деца!
– А това е лошо – тя стана сериозна. – Не можеш да разрушаваш семейства, това е свято.
– Не се тревожи толкова – аз затворих очи. – Ние се интересуваме един от друг изключително в професионален план. И за последен път ти повтарям, спри да ме сватосваш!
– Просто искам да намериш щастието си – наду се Рина.
– Аз съм доволна от живота си. Хайде, да вървим на практика! – Подбутах я към коридора с порталите, а самата аз се отбих в съседния.
– А ти къде отиваш? – Чух зад гърба си.
– Да спя – отговорих честно. След всички намеци за болезнения ми вид, реших най-накрая да се вслушам в грижите на околните и да си почина.
В стаята ме чакаше Хран, нагло разтегнат по леглото. Отместих котарака и паднах до него.
– Как беше учебния ден? – Промърмори сънливия пазител, отваряйки очи.
– Трудно – въздъхнах аз и разказах за днешния инцидент. Котарака само се захихика и ме посъветва да погледна по-внимателно магистъра, макар и само от спортен интерес.
– В никакъв случай – категорично отрязах аз. – Нищо на този свят няма да ме накара да се замисля за неработни отношения с този човек. Знаеш ли какво забелязах? Именно с появата му в живота ми започнаха, макар и малки, но проблеми.
– Хайде, той не е виновен за всичко.
– Не, разбира се – поклатих глава. – Но магистъра вече ми се асоциира с неприятности, не мога да работя с него, защото ще чакам беда.
Хран ме погледна замислено.
– Може би наистина трябва да си починеш от ученето. За да не започнеш да анализираш всичко подред? – Той се потресе, представяйки си подобно нещо.
– Да следваме съвета ти и най-накрая да си легнем да спим – аз зяпнах широко, обръщайки се с гръб към котарака. – Значи сега ще си легнем, а през нощта ще ходим в архива?
– Сигурна ли си? – Чух зад себе си. – Може би да изчакаме малко?
– Сигурна съм, сигурна… Вече пропуснахме цяла седмица. Хайде, да спим… – Аз дръпнах одеялото към себе си, завих се с него и заспах дълбоко.

Назад към част 13                                                     Напред към част 15

ЗАНДЕР

– Съдби.
Големият град Линдел тлее, безбройни кълба черен дим маркират сградите, които все още горят.
Ето защо драконите пристигнаха в Аргон, за да ни приберат.
Плановете се промениха бързо. Ромерия прекара Лукреция през каменната врата на нимфите с Пръстена на Минерва, за да го съхрани в криптата, и с дневника на Нилина, за да го предаде на Агата, след което се затичахме да посрещнем трите развълнувани звяра, които изпълваха двора на замъка. Едва излязохме през вратата, те ни грабнаха в ноктите си и се втурнаха през Ибарис, а крилете им предизвикваха пориви на вятъра, които преобръщаха стражите, а писъците им караха гражданите да се крият.
Предположих, че нещо ужасно се е случило в пукнатината.
Това? Това е много по-лошо.
– Приближете се! – Извиках.
Валк се гмурка, а другите два дракона го следват по фланговете, за да ни даде по-добър поглед към разрушения град и десетките тела, които лежат по улиците – както на стражите, така и на цивилните. Рояци от двукраки същества се втурват по парапета като мравки към балистите, които Линдел винаги държи в готовност.
Какви са тези облечени в брони зверове? Никога преди не съм ги виждал. Със сигурност не са типичните безмозъчни твари, които изпълзяват от Нулинг, ако са успели да проникнат в укрепен град.
– Там долу има хора! – Ромерия вика, сочейки към струпванията на жени и деца, струпани на главния площад, в алеите и по вътрешната страна на стената, държани на място с мечове.
Заложници. Още един тактически ход, който типичните зверове не правят.
В ъгъла на окото ми се появи зелена ивица. Ксиарик, който лети твърде близо до стената.
Със силен пукот стрела се изстрелва в небето. Валк се завърта и едва я избягва.
– Отдръпни се! – Изревавам, когато се чуват още три балисти, които изстрелват стрелите си.
В тъпанчето ми прозвучава болезнен писък.
Ксиарик се мъчи да си възвърне контрола под нас, едното му крило помпа безполезно, докато се спуска спираловидно към земята, а другото му е прободено с болт и виси безсилно отстрани.
Валк се накланя силно и се впуска, за да се разположи под по-малкия дракон. Тялото му се разтърсва, докато поема тежестта на удара, променяйки инерцията на падането на Ксиарик. Потегляме на безопасно разстояние извън обсега на оръжията на Линдел. Стомахът ми се премести в гърлото – Валк лети твърде бързо, за да се приземим безопасно, а аз и Абаран сме изцяло на негова милост.
Той ни освобождава във въздуха. Подсигурявам се, докато падам, преди да се подгъна и да падна на крака.
Земята се разтреперва, когато Валк я удря. Неспособен да контролира инерцията си, Ксиарик се плъзга през тревата и мръсотията, преди да спре до група разпръснати войници.
Двамата с Абаран споделяме поглед на развълнувано облекчение за част от секундата, преди Ксиарик да нададе още един агонизиращ вик.
В отговор на това се чува писък, който разтърсва вътрешностите ми и смразява кръвта ми.
Гледаме с ужас как Кайндра замахва и се насочва към градската стена, като умело маневрира с тялото си, докато болтовете летят.
– Ромерия! – Изревавам, паниката ми се увеличава.
Пастта на Кайндра се отваря и от нея изригва поток от пламъци, докато тя препуска покрай нас, взривявайки по цялата дължина на крепостната стена.
– Майната му. – Прикривам устата си с ръце. Врагът ще загине, но и града и останалите невинни.
Долавям само писъците на Ромерия:
– Не! – Докато голямата стена на Линдел избухва в огън и телата се преобръщат през нея, падайки на земята.
Кайндра се връща обратно. Останалите вражески войници се втурват да презареждат онези балисти, които не са повредени от безмилостния драконов огън.
– Тя е майка, която търси отмъщение. Докато свърши, от града и хората му няма да остане нищо. – Гласът на Абаран е глух, докато повтаря страховете ми.
Гигантската паст на Кайндра отново се отваря и от нея се разнася още един наказателен взрив.
Но този път той рикошира в градската стена, принуждавайки звяра да се наклони силно, за да избегне собствените си пламъци. Между ноктите ѝ проблясва сребрист отблясък. Ромерия се насочва, защитавайки града с щит.
За миг съм поразен от страхопочитание. Веднъж Гезин ме предупреди, че силата на Ромерия ще бъде по-голяма от всичко, на което някога съм ставал свидетел. Виждам как истината за това се разгръща пред очите ми.
Намесата ѝ сякаш потушава желанието на Кайндра за отмъщение. Драконът се отдалечава от Линдел, слънцето блести в индиговите му люспи, докато се ускорява към нас, присъединявайки се към другите два дракона.
Тичаме към Ромерия и Ярек, които се препъват, докато се опитват да се закрепят.
– Пострадали ли сте? – Питам паникьосано.
– Дай определение за „пострадал“. – Ярек изучава изпечените краища на косите си.
Отстранявам го, преследвайки Ромерия, която спринтира към Ксиарик. Хващам я за китката и я задържам, за да проверя дали няма изгаряния.
– Това беше безразсъдно. Смело, но шибано безразсъдно. – Гневът ме обзема въпреки облекчението ми, че тя изглежда добре.
– Не можех да оставя всички тези хора да изгорят! – Тя добавя овчедушно: – Но не очаквах, че огъня ще отскочи така.
Ксиарик навежда дългата си шия, за да подуши бодливия болт, здраво закрепен в крилото му.
– Според Радомир са попаднали точно на това място, което обездвижва виверните. – Случайност или умение беше това? Откога зверовете имат последното?
– Ваше Височество! – Извиква един войник.
И двамата с Ромерия се обръщаме.
Той сочи към едно тяло, лежащо близо до отворения нокът на Ксиарик. Това е един от войниците на вражеските зверове. Драконът сигурно го е изтръгнал от стената, преди да бъде ударен.
– Жив ли е? – Питам.
Войникът побутва ръката му с меча си, забивайки се в кожата му.
– Не изглежда да е.
– Все пак го обезопаси. – Забелязвам пурпурната кръв, която се стича от раната. Това е странно. Съществата от рода на Нулинга кървят в черно, а не в червено.
– Забрави това нещо. – Ромерия замислено размърдва устните си. – Как да извадим този болт от крилото му, за да мога да го излекувам?
– Без да ни убие? Той е ранено животно. Всички реагират по един и същи начин. – Ярек изглежда притеснен.
– Дай ми една искра. – Ако има нещо, което съм проверил, то е колко горещ е огънят ми.
За част от секундата една танцува на върха на пръста на Ромерия.
Събирам я, насочвам афинитета си, като позволявам на пламъка да се слее с метала, докато той не заблести в оранжево. За секунди твърдата структура се разпада и горната половина на болта се отронва, търкаляйки се на земята.
– Сега трудната част. – С половин дузина предупреждения и уверения двамата с Ярек влизаме под крилото му.
– Едно… Две… – Брои Ярек и заедно издърпваме долната половина на болта.
Ксиарик отвръща с болезнен писък, но Ромерия е там, а очите ѝ светят сребърно. Той се протяга по корем, позволявайки ѝ близък достъп до раната си.
– Трябва да реорганизирам позицията ни предвид това ново развитие… – Думите ми избледняват. Тя вече дори не ме слуша.
С усмивка я оставям да се заеме със задачата си.

***

– Те дойдоха през нощта, по-близо до зората, отколкото до здрача. – Скуайърът стои пред редицата ни в подслона на новопостроената шатра, трепери, лицето му е омазано от сажди и кръв. Той е един от малцината, които са успели да избягат от Линдел, преди той да бъде напълно превзет. Той се втурна пеша към разлома. – Не знам как са влезли. В един момент ги нямаше, а в следващия бяха… Навсякъде.
– Колко? – Иска да знае Абаран.
Той свива рамене.
– Стотици, хиляди. Повече.
Проклинам.
– Сигурно са били в планините и са чакали. – Бяха твърде много, за да са някъде другаде.
– Има малък скрит вход на пещера югозападно от града. Използвахме го често. Достатъчно близо е, за да се придвижим след тъмно – потвърждава Радомир. – А и биха могли да избегнат забелязването, като се има предвид, че малкото останали очи в Линдел са обърнати в обратна посока.
– Но всичко това предполага, че зверовете от Нулинг са способни на какво? – Лорд Телор с бледо лице се подпира на импровизирана патерица. Когато чу, че града му е нападнат, той се надигна тежко от кревата си и поиска от Елисаф да доведе коня му.
– Това не са обикновени нулингски зверове. – Посочвам трупа, който лежи в средата на палатката ни. Свалихме доспехите, за да открием същество с жълти кътници и петниста плът с цвят на пепел, тялото му бе усъвършенствано с мускули, ноктите му бяха достатъчно остри, за да разкъсат гърло. Изправено на крака, то се извисяваше над всеки от нас. – Те са цяла армия и съм сигурен, че Малахи ги е довел тук. – Няма друго обяснение.
Палатката избухва, докато въпросите се трупат един върху друг.
Вдигам ръка за мълчание.
– Не знам как и откъде идват. Със сигурност не през Долината на костите.
– Страхувам се, че съществата са намерили други пътища. Разломът е дълъг, а и получихме съобщения за нападение над села по-далеч на изток. – Гаелар носи нов сребърен белег по бузата си.
– Получихме съобщения за същото и откъм ибарисанската страна – потвърждава Киенен.
– Как се справихте с разлома снощи? – Питам.
– Натоварено, но далеч не толкова, колкото през първата. – Веждите му се смръщват. – Чух слухове сред кастерите за проблеми в Мордаин.
– Имаше малък проблем, но въпроса е решен. Имаме по-неотложни проблеми, върху които да се съсредоточим.
– Но имаме подкрепата на Прайма? – Подтиква той. – Те няма да ни изоставят?
Виждам къде се крият притесненията му.
– Ромерия вече е Прайм, така че не, кастерите на Мордаин ще останат. Водачът на Сенките ще се завърне скоро.
Устните и на Киенен, и на Елисаф са зяпнали, с което си спечелват моя смях, въпреки мрачната ситуация.
– Засега трябва да решим как да действаме тук. Изглежда, че те планират да задържат града.
– С невинни хора, хванати в капан вътре. – Зъбите на лорд Телор се стискат.
– Да, изглежда, че ги използват, за да ни попречат да унищожим града в пламъци с драконите. Засега – добавям аз тихо. Никога не съм срещал звяр, който да проявява доброта или милост.
– Не предполагам, че има много възможности за преговори с тях. – Телор стои със скръстени ръце, а притеснена маска нарушава типичното му спокойствие.
– Кой иска да се опита да преговаря с това? – Абаран посочва трупа.
– Аз ще отида. – Челюстта на лорд Телор се изправя решително. – Това е моя град и това са моите хора. Трябва да знаем каква е целта на врага тук.
Поставям ръка на рамото му.
– И аз ще дойда с теб, приятелю.
– Не без мен. – Ромерия се промушва покрай капака, очите ѝ са зачервени от усилията ѝ да излекува дракона. Ярек е по петите ѝ. Никой не се нуждае от напомняне да се поклони, когато минава.
Когато забелязва Елисаф, лицето ѝ се разцепва от широка усмивка.
– Представял ли си си някога кралица, която е толкова щастлива да ме види – промърморва Елисаф, отговаряйки на радостта ѝ.
– Аз? Разбира се. Не са много тези, които могат да устоят на това лице. – Радомир изглажда с длан подстриганата си брада.
Засмивам се, оценявайки момента на лекота.
– Как е Ксиарик?
– Оздравял е, макар че ще има белег. Точно като баща си.
– А Кайндра?
– Все още изглежда така, сякаш е на две секунди от това да полети обратно, за да подпали целия град. – Тя кимва към лорд Телор. – Радвам се да те видя на крака.
– Започвам да си мисля, че съм по-издръжлив от даакнар, благодарение на теб. – Той потапя брадичка в знак на поздрав. – Как се справяте, Ваше Височество? Когато за последен път те видях, ти помагаше за разчленяването на един нетертавър.
– Оттогава тя е заета да разчленява Мордаин с хитрите си трикове. – Изглаждам ръката си по тила ѝ.
– Да, сега и Прайм? – Киенен се намръщва подигравателно.
– Просто ме наричайте Чингис – промърморва тя, с което си спечелва обърканите погледи на другите и смях от мен. Тя едва ли е тираничен, убиващ завоевател. – И така, какъв е плана? – Пита тя, като спестява отвратителна насмешка за мъртвия войник на земята.
– Просто. Разпределяме силите си между разлома и Линдел, за да можем да ги задържим в града, а не да ги караме да се приближават в гръб през нощта. След това трябва да разберем какво се надяват да постигнат тук. – Дали това е просто демонстрация на силата на Малахи, или е тактическо намерение?
– Ще подготвим всички. – Гаелар и Киенен се покланят и тръгват бързо.
– Говорейки за заплахи. – Лорд Телор измъква писмо, прибрано в нагръдника му. Веднага разпознавам печата с отпечатъка на пламъка. – Вчера един оръженосец донесе писмо от Кирилея.
Ромерия споделя поглед с мен.
– Крал Малахи?
– Да.
– Предполагам, че едно седи в Белкрос, но все още не съм получил известие – добавя Теон.
– Мога ли да го видя?
С кимване Телор ми подава писмото.

‘Сложих край на кръвното проклятие. Аз съм вашия нов владетел. Всички ще коленичат пред мен.’

Челюстта ми се напряга.
– Много кратко и по същество. Почти не си заслужава усилието. – Подавам го на Ромерия.
– Той твърди, че е прекратил кръвното проклятие! – По лицето ѝ искри възмущение. – Той е причинил всичко това!
– Ислор не е единственото царство, което е получило такова съобщение. – Изражението на Елисаф е почти извинително. – Киенен потвърди, че подобно е пристигнало на фронтовата линия само преди часове с птица-пратеник.
Очите на Ромерия се разширяват.
– Той ги е изпратил и на Ибарис?
– Той се е прицелил в нещо повече от Ислор. Не се учудвай, ако Мордаин и Киер също чуят за него. Възможно е някой от тях да ви чака в Аргон.
Ромерия казва нещо несвързано под носа си, докато изучава писмото по-отблизо.
– Хубав почерк.
– Голямо старание в тези заоблени щрихи – съгласява се Елисаф. – Смея да кажа, че е женствен.
– Той не е написал това – казва тя. – София го е написала.
– Вероятно си права – съгласявам се аз. Сякаш Съдбата на огъня би седнал на бюро и би изписал писма на онези, които смята за по-ниски от себе си. – И не се споменава нищо за войната в разлома или за плановете му за Ислор.
Ромерия ми връща писмото, а в очите ѝ пламва решителност.
– Нека отидем да се срещнем с армията му и да разберем сами.

***

Конят ми се отдръпва, когато го дърпам, спирайки го.
– Това е най-близкото, което можем да направим. – Бърз поглед потвърждава, че Кайндра се е отдръпнала. Достатъчно далече, за да може да се разговаря, и достатъчно близо, за да се нахвърли при нужда.
Оттук разрушенията на външната стена на Линдел са очевидни. Големи ивици са овъглени в черно, камъка се руши и е напукан. Някои места все още тлеят, а въглените, скрити вътре, са достатъчни, за да разпалят афинитета ми. Не мога да си представя какво опустошение се крие отвъд стената.
– Линдел е устоял на нашествие в продължение на хилядолетия и въпреки това е паднал в часовете преди разсъмване, само с шепот. – Лорд Телор поклаща глава. – Благодаря на Съдбата, че Ервин не е жива, за да се изправи пред това.
Ромерия поклаща глава.
– Не знам как можеш да благодариш на Съдбата за нещо.
– Не грешите, Ваше Височество. – Челюстта му се стяга срещу емоциите, които трябва да се надигат. – Поне ще може да си почива спокойно в следващия живот, без да знае истината за това, което е опитал да направи сина ѝ.
Потупвам го по рамото без думи. Като лорд той поставя на първо място краля и кралството си. Но като баща той несъмнено вижда в предателството на сина си свой собствен провал.
На крепостната стена се появява редица войници с готови лъкове в ръце.
– Знаят ли изобщо какво е паралел? – Пита Ярек.
– Предполагам, че скоро ще видим. – Търся водач, но не откривам нито гербове, нито пера, които да го идентифицират.
Очите на Ромерия блестят сребърно с щит, докато чакаме да се отвори главната порта.
– Между Мордаин и Кайндра бихме могли да преодолеем тези паразити – отбелязва Абаран.
– И всеки невинен човек там ще умре – отвръща Ромерия.
– Те вероятно ще умрат така или иначе.
– Вероятно не означава определено.
Тъкмо се каня да им заповядам да прекъснат препирните си, когато се чува пружината на изстрелване на катапулт. Няколко предмета се издигат във въздуха. Те се приземяват наблизо и се разпръскват. Един от тях се търкулва и спира до копитата на конете ни.
Лорд Телор въздъхва, като поглежда надолу към главата.
– Това беше моя управител.
– Предполагам, че това е техния отговор за разговорите. – Давам му миг, за да изрече тиха молитва за душата на поданика си. – Това е твоят град. Какво предпочиташ?
Лицето му е мрачно.
– Да убием всички до един и да си върнем Линдел.
– Тогава това ще направим.

Назад към част 33                                                         Напред към част 35