Автор: LudatA

РОЗАЛИ

Държах очите си затворени в някакъв глупав, жалък опит да се убедя, че нищо от това не е реално. Че моя свят не е бил сгъстен в този малък правоъгълник. Че не можех да измина повече от шест крачки, преди да срещна стена. Че не е вярно, че не съм дишала чист въздух и не съм виждала луната от толкова дълго време, че съм изгубила броя на дните.
Ако очите ми бяха затворени, почти можех да се убедя, че усещам нежната ласка на лунната светлина върху кожата си. Че плътта ми трепери от желанието да се смени, вместо от сковаващия костите студ, който току-що се беше вкоренил в мен толкова дълбоко, че вече не знаех как да не треперя.
Можех да се опитам да се принудя да повярвам, че аромата на плесен и мухъл идва от мъха в гората, която ме заобикаля, или от ручейче като онова в основата на лозята на леля ми Бианка.
Почти можех да повярвам, че стоя там, в тази спокойна долина, която принадлежеше на семейството ми, а глутницата ми тича да ме посрещне през дърветата. Можех да си представя как леля ми ни крещи, че сме закъснели за вечеря, и ако се постараех много, много, много да се закълна, че почти усещах блаженството от готвенето ѝ на вятъра, което ни примамваше към дома.
Майната му. Вкъщи. Това място ми липсваше като нищо, което някога съм познавала. Сърцето ме болеше за усещането на вятъра в косите ми, за вкуса на семейното вино на езика ми, за звука на смеха, препирните и воя във въздуха от стотина Оскури и не само.
И когато навлизах дълбоко в себе си по този начин, то вече не ми се струваше толкова далечно. Сякаш може би тази мъничка клетка беше просто кошмар. Мозъкът ми изкривяваше спомените за нещата, през които ме беше прекарал татко, в този свеж ад. Може би можех да повярвам, че спя и че скоро ще се събудя в безопасност и на топло в леглото си…
Или поне можех, докато човека в килията срещу мен не започна да крещи отново.
Изтръпнах леко, когато ме измъкнаха насила от видението, което бях създала с толкова усилия. Съвършената гора, в която се мъчех да повярвам, се превърна в нищо повече от четири стени с мръсни, червено-кафяви тухли и драскотини, издълбани в хоросана от различните феи, които са съществували тук през годините. Нарекох го съществуване, защото знаех със сигурност, че не е живот.
Жлъчката се надигна в гърлото ми, когато отворих очи и се изправих пред собствената си реалност. Трябваше да очаквам, че това ще се случи наистина. Съдбата винаги е обичала да ме целува по едната буза, докато ме удря по другата. Бях успяла да оцелея с Белорианката, да разбера някои сериозно скалъпени неща за нещата, които се случваха в Психиатрията, и сега плащах за този късмет, като изживявах кошмара си.
И всичко това благодарение на един човек, който беше решил да поеме контрола над живота ми и да ме изхвърли като боклук, за какъвто явно ме смяташе. Mi vendicherei.(Ще си отмъстя.) Мейсън Кейн съвсем скоро щеше да научи какво се случва, когато се изплюеш в лицето на алфа на клана Оскура. Не че го бях виждала от деня, в който ме бе изхвърлил тук. Кодардо. Страхливец. Рано или късно обаче щеше да му се наложи да се изправи срещу мен и нещата щяха да се променят, когато го направи.
Разбира се, плановете ми за отмъщение и възмездие бяха останали на заден план през последните няколко месеца в полза на ада, в който живеех в момента. Кейн се беше зарекъл да ме остави тук за един месец. Последния път, когато видях Хейстингс, го бях попитала колко време е минало, молейки се, че времето ми е почти изтекло и тази безкрайна вечност най-накрая ще ме освободи от хватката си, защото бях сигурна, че вече съм излежала присъдата си. И това беше така. Вече почти три месеца бях тук, а нямаше и следа да ме пуснат обратно навън. Нямаше и следа от Кейн. Нито следа от надежда.
Нима бях пълен глупак, че вярвах, че мога да се справя с това? Бях дошла тук с мисълта, че ще успея да се измъкна и да взема със себе си Син и Рори, но ето ме тук, седяща в малка кутия от мрак, съвсем сама и забравена от света.
Какво ли щеше да си помисли Данте? Братовчед ми не искаше да поемам безумието на тази задача, но разбираше защо чувствах, че трябва да го направя. Но сега вече месеци наред нямаше и дума от мен и знаех, че той и останалите членове на семейството ми ще изпаднат в паника от притеснение. Би трябвало да са уведомени, че съм в изолатора, но не можех да бъда сигурна в това.
Единственото нещо, в което можех да бъда сигурна тези дни, беше факта, че съм в капан тук. Не ми правеше компания нищо друго освен спомените за гласа на баща ми.

– Майка ти беше курва, добра само за едно нещо, и започвам да вярвам, че и ти не си по-добра. Може би трябва да спра да се опитвам да те превърна в нещо, което очевидно не си способна да станеш, и да позволя на членовете на моята глутница да те впрегнат в работа по единствения начин, за който си добра?
– Ще се справя по-добре, татко – помолих аз, а болката от счупените ми пръсти беше мъчителна и правеше почти невъзможно да се съсредоточа достатъчно, за да говоря.
Феликс се взираше в мен, докато се борех да не треперя под него, и аз погледнах назад. Една малка, глупава част от мен искаше да срещне погледа му и да го задържи, да го погледне и да го предизвика, да се хвърли към гърлото му със зъби и нокти. Но не го направих. Може би така щеше да свърши всичко това. С вкуса на кръвта му върху езика ми. Но някак си не ми се струваше така. По-вероятно беше аз да съм тази, която щеше да изкърви на килима, ако това се случеше.
Устните му се свиха в онази ехидна усмивка, която беше запазил специално за мен, и той изведнъж се хвърли напред, като хвана китката ми и ме накара да изкрещя, когато счупените ми пръсти се разтърсиха.
– Да видим ли тогава, кученце? – Попита той, като ме повлече през къщата и излезе на верандата.
Едва не паднах, когато ме свали по стъпалата, след което ме повлече през двора, насочвайки се към огнището, което сякаш винаги гореше, и тримата мъже, които седяха около него и пиеха бира.
Глутницата на татко винаги се задържаше наблизо. Нямаше момент, за който да се сетя, в който да не са били поне петима от тях в двора или около него. Всъщност тази група от трима души беше най-малката, която някога бях срещала тук.
„Милата ми дъщеря не постига добър напредък в уроците по овладяване на болката – обяви татко, когато тримата огромни вълци-сменители насочиха вниманието си към мен. Те дори не бяха кръвни роднини на Оскура. Никой от глутницата на Феликс не беше освен другите му деца и с начина, по който той винаги говореше за силата на семейството си, винаги се бях чудила защо, но никога не посмях да го поставя под въпрос.
– Отново ли имаш нужда от помощ с нея? – Попита Берт, като ме гледаше като вкусен заек, който току-що е пресякъл пътя му.
Преди няколко месеца татко ме беше накарал да избягам в гората и ме беше предупредил да не позволявам на никой от глутницата му да ме хване цял ден, иначе ще ме накаже по-лошо от всякога. Тези тримата бяха сред феите, които ме бяха подгонили в тъмнината под дърветата.
Но аз бях бърза. Вълчата ми форма беше голяма и бърза и създадена за скорост по начин, по който никой от другите Вълци, които бях срещала, не изглеждаше такъв.
Бях навлязла в гората с планините, които се виждаха отблизо, и успях да избегна всеки от тях. Исках да продължа да бягам, никога да не се обръщам назад и никога повече да не усещам твърдата тежест на юмруците на баща ми, които удряха плътта ми. Но и тогава съдбата се беше обърнала срещу мен. Беше се разразила снежна буря и снега бе завалял бързо и гъсто. Дори във вълчата си форма не бях успяла да доловя мирис на нещо за ядене и пътят през планините беше станал повече от коварен. Почти бях умряла от студ въпреки дебелата си козина и накрая бях принудена да се върна. Бях изчезнала за една седмица и се страхувах повече от всичко от завръщането си, сигурна, че ще бъда наказана за това, че съм изчезнала за толкова дълго време.
Вместо това, когато се върнах, татко ме беше похвалил, че съм останала незабелязана цяла седмица, и ме беше прегърнал, като ме целуна по бузите. В продължение на една изгаряща вечер бях повярвала, че всичко ще се промени. Беше се погрижил да бъда добре нахранена, беше ми дал ново одеяло за стаята ми, беше ме похвалил и ме беше нарекъл своя figlia – дъщеря – пред цялата си глутница.
Но, разбира се, на следващия ден той просто даде да се разбере, че сега очаква от мен повече от всякога. Натискаше и насилваше, докато ме подлагаше на това, което обичаше да нарича обучение за контрол на болката, което означаваше, че ме наранява и след това очаква от мен да изпълнявам задачи за него, като се принуждавам да игнорирам болката.
– Може би – каза татко в отговор на въпроса на Бърт. – Просто се опитвам да реша дали изобщо си заслужава усилията, които полагам, за да я обуча. Хрумна ми, че вместо това може да е по-полезна като курва на глутницата.
Ралф се ухили, калнокафявият му поглед проследи тънкото ми тяло и аз се сковах от погледа, който ми хвърляше. Може и да бях само на единайсет, но знаех достатъчно добре какво е секс. Глутницата на татко редовно и публично участваше в оргии. Бях виждала и тримата мъже да чукат различни Вълци на тази поляна, но до този момент никога не беше имало намек за мое участие в това.
– Тя дори още няма цици – пошегува се Ралф.
– Съблечи се, кученце, и им покажи какво можеш да предложиш – каза небрежно татко и за първи път в живота ми идеята да се съблека пред други хора ме разтревожи. Премествах се от тригодишна, така че събличането или дори само разкъсването на дрехите ми беше доста стандартна практика за мен. Повече хора ме бяха виждали гола, отколкото можех да преброя, но това беше различно и аз го знаех.
– Предполагам, че няма значение за циците ѝ, ако просто го правите по кучешки – вмъкна Кърт и тримата се засмяха, макар да бях почти сигурна, че никой от тях всъщност не се интересуваше да прави нещата, които казваха. Бях виждала начина, по който гледаха другите феи, когато ги искаха за секс, а в погледите им нямаше нищо от тази хищническа тъмнина, когато ме гледаха.
– Съблечи се, Розали – предложи татко. – Нека видят с какво работи новата им курва от глутницата.
– Не – изръмжах, отдръпнах се от него и притиснах ранената си ръка към гърдите. – Аз не съм курва на глутницата.
Знаех какво има предвид под този термин. Имаше достатъчно такива, които се мотаеха тук вечер и през уикендите. Те бяха нископоставени феи, вълци с малко магическа или физическа сила, които си проправяха път в краищата на глутницата, като се предлагаха като слуги на главната глутницата. Те тичаха след тях като малки кучки и правеха секс с тях, когато им дойдеше настроението, но това не бях аз. Не съм родена да служа. Това беше единственото нещо, в което бях сигурна за себе си, и никога нямаше да се преструвам на обратното.
– Добре – каза Феликс. – Мисля, че тогава е по-добре да го докажеш.
Той ме погледна с тъмен и гладен поглед в очите, който обещаваше, че ще платя скъпо, ако не успея да направя това, което изискваше от мен, но го познавах достатъчно добре, за да разбера, че това не е празна заплаха. Той щеше да ме принуди да коленича за тези мъже или за други от неговата глутница, ако не можех да бъда това, което той искаше да бъда. И дори да не ме искаха за това сега, знаех, че няма да мине много време и ще го направят. Още няколко години и щях да бъда жена, а не момиче, и тогава щяха да вземат от мен каквото си поискат, освен ако не успея да им покажа от какво точно съм направена, така че да не смеят да опитат.
Тихо хлипане заседна в гърлото ми, когато погледнах надолу към трите счупени пръста на дясната си ръка, но се преборих с него, преди някой да го чуе.
Поех си дълбоко дъх, съсредоточавайки се върху всичко друго, освен върху болката, докато не успях почти напълно да я блокирам, и тогава се преместих.
Промяната, която разкъсваше счупените ми кости, беше агония, различна от всичко, което познавах, и не можах да се сдържа да не задържа предната си лапа на земята, докато се настанявах във формата си на вълк между всички.
– Ебаси, тя е голяма – промърмори Кърт, когато вълчата ми форма ме изправи на нивото на очите на татко ми за първи път. Вече бях по-голяма от доста от възрастните вълци в глутницата и за мен и за всички останали ставаше ясно, че с времето ще стана един от най-големите и най-могъщите вълци сред нас. Само че не бях сигурна как се чувства татко по този въпрос.
– Добре – мърмореше татко, а очите му светеха от съзнанието колко много трябва да ме е наранило това. Всеки друг път, когато се опитвах да се преместя, откакто тази сутрин той беше забил чук в ръката ми, болката ме принуждаваше да се върна във формата си на фея. – Сега обиколи имота. Ако успееш да се върнеш при мен в рамките на пет минути, ще излекувам ръката ти и няма да се налага да отменяме обучението си. Ако не, можеш да спиш в плевнята със счупените си пръсти, за да ти напомнят за собствените ти провали.
Обърнах се и побягнах, без да се опитвам да протестирам. Знаех, че те така или иначе ще останат глухи. Но когато бях напълно здрава, ми бяха необходими почти пет минути, за да обиколя имота, а да го направя с лапа, крещяща от агония, ми се струваше невъзможно. Но аз отказах да отстъпя. Исках той да ме излекува. Затова щях да тичам като проклет вятър и да се върна там за пет минути, дори и да ме убие.

Свих пръстите на дясната си ръка, докато се борех с тези спомени, опитвайки се да се съсредоточа в настоящето и проклинайки се, че съм заспала. Феликс винаги ме преследваше в сънищата ми. Но тук, долу в тъмното, беше по-трудно от всякога да му попреча да го прави и през деня. Не че знаех, че е ден. За всичко, което знаех, небето можеше да е тъмно далеч, далеч, нагоре над мен. Понякога усещах най-слабото пробождане по кожата си, което ме караше да бъда почти сигурна, че луната свети някъде там горе, вика името ми и ми липсва, както липсвах аз на нея.
Бих дала всичко от себе си, само за да избягам под луната още веднъж. Не че сега имах нещо. Тук долу бях нищо и никой. Бях забравена и сама. Бях всичко онова, в което татко ме беше заплашил, че ще се превърна.
Напъхах ръце в ръкавите на черния пуловер, който беше част от униформата ми на изолатор, докато не прегърнах гърдите си в рамките на торбестия, груб материал. Пръстите ми проследиха извивките на татуировката ми там, следвайки линиите на белезите, които бях скрила в нея. Човекът, който трябваше да бъде мой враг, ми беше направил тази татуировка. Беше ми показал, че мога да взема болката от миналото си и да я превърна в нещо красиво, силно, неудържимо. Татуировката ми символизираше моето семейство, моята стихия, моята неоспорима сила и упоритост. Но тя също така криеше и моите слабости. Прикривах белезите си, защото не можех да понеса болката от спомените, които ги съпътстваха. Може и да бях в състояние да използвам тази болка в своя полза, но това не премахваше жилото от тях. Понякога просто се чувствах като онова малко момиченце, което е било пребито и сломено и принудено да се подчини на волята на татко си. Дори след като си мислех, че съм му избягала и съм отишла да живея при леля Бианка, той успя да дойде отново за мен, за последен път. И ми беше трудно някога да повярвам, че съм в пълна безопасност от него, дори и сега, когато знаех, че той никога повече няма да може да дойде за мен. Особено след като той все още ме преследваше в сънищата ми.
За най-кратък миг, когато върха на пръстите ми се плъзна по белега по ребрата ми, сякаш усетих бялата горещина, ослепителната болка на острието, което се вряза в плътта ми. Слънчева стомана. Най-смъртоносното оръжие, познато на феите. Уврежданията, които причиняваше, не можеха да се излекуват напълно. Почти усещах лианите, които ме приковаваха към студената метална маса, почти усещах мириса на стария алкохол в дъха на баща ми. Почти чувах писъците си.
Отърсих се от неудобното си легло в ъгъла на стаята и се хвърлих върху тоалетната чиния, като започнах да се гърча, пъхайки ръцете си обратно през ръкавите на пуловера. Но в празния ми стомах нямаше нищо, което да излезе нагоре. Просто се надигах, докато не паднах задъхана на задника си, а ужаса и болката от тези спомени най-накрая избледняха достатъчно, за да мога да дишам отново.
Почти се почувствах така още веднъж, тази малка клетка, която връщаше всички спомени, които пазех в себе си, за всички пъти, когато бях притисната на милостта на този мъж. Заключена в тъмното и оставена да страдам заради него. А сега страдах в свободното време на друг. Кейн можеше да ме мрази за това, което бях направила, или за това, което вярваше, че съм направила, и макар че в началото идеята за това ме разкъсваше отвътре, бях осъзнала, че това няма значение. Може да съм направила някои неща без никакъв мотив, освен желанието ми към него, но и аз го бях използвала. И все още бих го направила, ако имах половин шанс. Той ми беше показал кой е в действителност и аз не бях достатъчно глупава, за да се съмнявам в това отново.
Така че на мястото на всички заблудени чувства, които може би бях започнала да вярвам, че изпитвам към него, бях поставила два солидни факта, които можех да заявя с истина и яд.
Аз спасих живота му.
Той ме остави да изгния.
И ако някога се измъкна от този вонящ ад и в мен остане и най-малката част, способна да се бори, тогава ще насоча цялата си омраза към него за това, което ми беше сторил.
Мейсън Кейн беше ходещ мъртвец.
Той просто още не го знаеше.

Назад към част 2

Ашър Сътън

Спалнята ми остана същата. Някога тя небеше на тавана, но когато навърших тринайсет години и ми омръзна да деля една спалня с Брент и Брей, сключих сделка с мама. Ако изчистя тавана и го превърна в спалня, тя ще ми купи прозоречен климатик, за да имам въздух през лятото, когато е необходимо. За топлина използвах евтин керамичен нагревател.
Отне ми месец, но когато почистих всичко, мама удържа на думата си. Другите момчета се оплакваха, че имам собствена стая, но тя им напомняше, че съм най-възрастния.
Когато се изнесох, никой не се опита да я вземе. Очаквах близнаците да се скарат за нея, но изненадващо не го направиха. Тогава в мен се загнезди чувство за вина. Дали защото всички се надяваха, че ще се върна у дома?
Хвърлих чантата си на пода и се свлякох на леглото си. Липсваше ми дома. Обичах да съм тук. Харесваше ми да имам братята си около себе си, да работят същата земя, която беше работил баща ми. Това беше моя живот, или поне беше, до деня, в който всичко се срина и промени завинаги.
Взех тайната със себе си, но вече нямаше да мога да я запазя в тайна. Стийл трябваше да знае. Сърцето му щеше да бъде разбито за известно време, но моето беше разбито непоправимо. Стийл щеше да преживее това, накрая щеше да продължи напред. Трябваше да вярвам в това.
Натрапчивата мисъл, че Дикси толкова лесно се е влюбила в някой друг, ме подлудяваше. Това, че не можех да запълня празнотата, която тя бе оставила в живота ми, не означаваше, че и тя не трябва да продължи напред. Исках Дикси да бъде щастлива и знаейки, че ще я нараня отново, само правеше това, което трябваше да направя, още по-лошо.
Тежки стъпки ми подсказаха, че имам компания. Очаквах Стийл. Знаех, че когато излязох от „Джак’с“, той щеше да ме последва вкъщи. Да, бях ревнувал, когато беше нарекъл Дикси „бебе“, но не това беше причината да си тръгна. Истинската причина беше толкова прецакана, че се заби в главата ми и знаех, че трябва да му кажа. Не можех да седя и да гледам това отново. Той трябваше да знае сега.
Вдигнах поглед от пода и срещнах загриженото, но решително изражение на Стийл. Той беше тук, за да се бори за нея. За да се увери, че няма да проваля шанса му с нея. Трябваше да му кажа.
– Обичам я – каза по-малкия ми брат, като наруши тишината около нас.
– Тя е лесна за обичане – отвърнах аз.
Устните на Стийл се стегнаха. Той не искаше да се чувства така, сякаш трябва да се състезава с мен.
– Ти я смачка и после я остави. Сега тя е моя, Ашър, моя. Ще се боря за нея, ако ме накараш.
Стоях и гледах как Стийл се напряга. Нима си мислеше, че ще го нараня? Бях го защитил и бях избил не един и двама хулигани през годините. Той беше мой брат. Исках да е щастлив. Ако единствения ни проблем беше да позволим на Стийл да има Дикси, щях да си тръгна и да ги оставя да бъдат щастливи. Но проблема не беше в това, колкото и да ми се искаше.
Отидох до ъгъла на тавана, преместих една разхлабена дъска от пода и се наведох, за да извадя една стара кутия за обувки. Светът ми свърши в деня, в който я открих преди три дълги години. Всеки хубав спомен, който бях имал в живота си до този момент, беше съсредоточен около моята Дикси. Съдържанието на кутията беше отнело всичко това, разрушило спомените и ме оставило съкрушен човек.
Изтупах праха от нея, защото не беше докосвана от деня, в който я намерих, докато местех някои мебели, за да не се удари леглото в скърцащата дъска точно над хола. Бях си правил планове да промъкна Дикси тук този уикенд, но това така и не се случи.
Потънах обратно на леглото и внимателно подхванах кутията. Причиняваше ми мъка само да я докосна, знаейки какво има вътре. Нямаше никакво съмнение или въпрос, че това, което съдържаше, беше истина. Поглеждайки към Стийл, знаех, че не само ще сложа край на всяка негова надежда за бъдеще с Дикси, но и че всеки негов спомен за баща ни ще бъде променен завинаги. Така, както и моя.
– Никога не съм я изоставял. Никога не съм спирал да обичам Дикси. – Заговорих, след което вдигнах капака. – Стийл, намерих това преди три години. Не възнамерявах да го споделям. Но също така никога не съм планирал един от братята ми да се влюби в моето момиче. – След това поклатих глава. – Тя не е моето момиче. Тя не може да бъде мое момиче. – Протегнах ръка в кутията и извадих писмата, хартията беше сгъвана и разгъвана толкова много пъти, че краищата ѝ бяха износени от боравенето с нея. – Ето защо тя не може да бъде и твое момиче – казах, като протегнах писмата към брат ми.
Стийл ме гледаше със страх в очите, сякаш беше разбрал истината още преди да е надникнал вътре.
– Какво е това? – Попита той, гласа му беше треперещ, несигурен.
– Това е причината, поради която я напуснах. Причината, поради която не мога да я имам. Защо и ти не можеш да я имаш.
Стийл отвори първото писмо. Не можех да го наблюдавам, докато го четеше. Отпуснах глава в ръцете си и зачаках в мълчание. Светът му щеше да се промени завинаги. Точно както и моя. А аз бях безсилен да го спася от болката.
Всички писма, с изключение на едно, бяха написани от майката на Дикси. Във всяко от тях тя казва на мъжа, на когото пише, колко много го обича и колко и липсва. Моли го да я откъсне от нейния живот, за да могат да започнат нов заедно. Страстта в думите ѝ щеше да е трогателна, ако не беше факта, че всяка една от тях беше адресирана до собствения ми баща. Човек, на когото някога се бях възхищавал. Човек, чието име бях горд да нося. Човек, за когото скърбях, когато умря. Човек, който беше измамил всички ни.
– Това е… – Каза Стийл с усилие, преди да усетя как матрака потъва до мен, докато Стийл седна с въздишка. – Просто не мога… – Промълви той и се закашля.
– Продължавай да четеш – казах му, докато киселината в гърлото ми изгаряше.
Бях запомнил последното писмо, което тя му беше написала. Всяка дума беше запечатана в мозъка ми.

Ванс,

Няма да продължавам да ти пиша тези писма. Не и ако ще продължаваш да ме игнорираш. Не съм съгласна с думите, които си казал. Вярвам, че можем да бъдем щастливи заедно. Това дете в мен заслужава да бъдем и двамата. То ще бъде част от теб, точно както са тези момчета. Ти каза, че ме обичаш. Каза, че това, че си с мен, те кара да се чувстваш отново млади. Завършен. Каза, че съм пълноценна. Но сега аз нося твоето дете, а ти не искаш да ми говориш. Дали защото отново е бременна? Знам, че е твоя съпруга, но аз също имам съпруг. Такъв, от когото съм готова да си тръгна. И съм готова да го напусна заради теб.
Това означава ли, че те обичам повече? Защото съм готова да му кажа истината? Че те обичам. Че това дете в мен е твое. Доказателство, че страстта, която изпитваме един към друг, е достойна за шанс. Няма да те държа далеч от твоите момчета. Знам, че ги обичаш както и трябва. Но ти не обичаш майка им. Ти обичаш мен. Аз знам това.
Бъди с мен, Ванс. Поправи грешките от миналото ни. Ние сбъркахме преди всички тези години, като тръгнахме по различни пътища. Сърцето ми е твое от петнайсетгодишна възраст. Винаги ще бъде. Не ме оставяй. Не обръщай гръб на детето ни. Това ще ме унищожи.

Обичам те винаги и завинаги,
Мили

Баща ми е изневерил на майка ми.
Дикси беше моя сестра.
Мъката отново ме връхлетя, думите от онова писмо се повториха в главата ми. Бях правил любов с Дикси. Бях вътре в нея и беше като в рая. Никога повече нямаше да изпитам нещо подобно. И все пак, това беше болно и грешно.
– Показа ли ги на мама? – Попита Стийл. Гласът му звучеше напрегнато. Разбрах какво преживява.
– Не. И никога няма да го направя – отговорих, свалих ръце в скута си и погледнах към брат си.
Той гледаше право напред към стената с буквите, стиснати здраво в ръцете му.
– Той беше копеле. Лъжливо копеле – каза Стийл, като болката му натежаваше във всяка дума, подчертавайки това, което чувстваше.
– Да, беше – отвърнах аз. Не възнамерявах да споря за това. Той също така беше позволил на друг мъж да отгледа детето му като свое. Всички тези писма бяха датирани месеци преди раждането на Дикси. Преди раждането на Стийл. Как е могъл да направи това? Последното писмо беше от баща ми. То беше заличило всяко мое съмнение относно истината. Татко твърдеше, че Дикси е негова, но беше казал, че ни обича повече. Искаше майка ми и момчетата си. Не можеше да ни остави и ѝ беше казал, че трябва да го пусне. Нейното дете щеше да е на Люк Монро. Мъжът, за когото знаех, че е баща на Дикси.
След това нямаше друго писмо. Поне не и в тази кутия. Майката на Дикси беше избягала, когато Дикси беше малка, и беше оставила Люк да я отгледа сам. Когато Дикси беше на пет години, Люк Монро се ожени повторно за жена на име Шарлот, която обожаваше и обгрижваше Дикси, като в крайна сметка стана майката, която Дикси никога не е имала, и въпреки че Шарлот я обичаше силно, Дикси винаги се чудеше за родната си майка, дори планираше да я намери някой ден. Тя копнееше да разбере защо я е изоставила.
Никога не съм искал тя да намери Мили Монро. Надявах се жената да е мъртва и да е отнесла тази тайна със себе си в гроба. Дикси никога не би могла да разбере. В живота си беше преживяла твърде много загуби и болка. Затова и аз страдах сам. За да я защитя. Винаги да я защитавам.
– Защо не и каза? – Попита Стийл.
Обърнах се към Стийл, изучавах лицето му, болката и недоверието, които се виждаха в очите му, докато осъзнаваше, че света му бавно се руши. Но също така видях, че той не я поставяше на първо място. Не беше съсредоточен върху това да предпази Дикси от тази грозна тайна.
– Защото бих умрял, за да я предпазя от подобна болка – отвърнах аз. Защото я обичам повече, отколкото ти някога би могъл. Не изрекох последните думи на глас, но и двамата знаехме, че са истина.
– Не мога да и кажа, нали, Ашър? Няма да ме оставиш да и обясня? Трябва ли да я нараня, както ти го направи?
Изправих се и се отдалечих от него. Имах нужда от известно разстояние между нас. Той мислеше първо за себе си, а не за нея. Това ме вбесяваше най-много. Стийл беше планирал да създаде живот с нея, но не искаше да пожертва своето щастие заради това на Дикси.
– Болката, която ще и причиниш, като скъсаш с нея, е нищо в сравнение с болката, която ще… Стийл, аз правих любов с нея. Бях вътре в нея… отнех и невинността… и, по дяволите, аз съм неин брат! Оттогава това ми се ебава в главата… разкъсва ме на две… гади ми се… смазва ме отново и отново. Защото никога не съм спирал да я обичам.
Стийл седеше и ме гледаше мълчаливо. Минаха няколко минути, докато той размишляваше. Очаквах да ми възрази, но той не каза нито дума.
Накрая се изправи и протегна писмата към мен.
– Няма да и кажа. Няма да кажа на никого – каза той, а гласа му беше гъст от емоции. – Аз също я обичам… ебаси, това е гадно. Люк не знае ли? Той ни е позволил и на двамата да се срещаме с нея. По дяволите, аз съм я помолил да се омъжи за мен.
Поклатих глава.
– Разбира се, че не знае. Той никога не би ни позволил да се срещаме с Дикси. Цялата тази шибана работа се случи, защото единствените двама души, които знаеха, вече ги няма завинаги.
Взех писмата и ги държах далеч от себе си, това, което пишеше в тях, беше толкова плачевно, че дори ми беше трудно да го схвана.
– Как трябва да я нараня? – Стийл звучеше толкова разкъсано. Бях бил там, където беше той. Исках да обясня всичко на Дикси. Всеки път, когато ме погледнеше с тези големи тъжни очи, исках да ѝ кажа колко много я обичам, но това беше погрешно, цялото нещо беше изкривено. Това само щеше да я нарани още повече. Тя обожаваше Люк Монро. Не само че щеше да и каже, че и бърка в главата, но и щеше да и отнеме сигурността, че знае, че баща и я обича. Това вероятно щеше да унищожи Дикси.
– Това ще я убие, Стийл. Знаеш го – казах с плах, изгубен глас.
Той поклати глава, а после зарови лице в двете си ръце, докато двамата стояхме в мълчание. Разбрах какво изпитваше. Бях го преживявал всеки ден. Липсваше ми Дикси с всеки дъх, който поемах. Това нямаше да стане по-лесно за него. Но Дикси в крайна сметка щеше да се излекува и да намери щастието. Това беше всичко, за което трябваше да се държа. Знаех, че един ден тя ще получи живота, който заслужава, и цялата шибана радост на света. Моето момиче принадлежеше на слънцето. Този болен извратен мрак беше мой, за да го изстрадам, а сега брат ми щеше да го сподели с мен.
Стийл се обърна да си тръгне. Аз не го спрях. Знаех, че има нужда от време и пространство. Засега е най-добре да съм сам. Стоях там и слушах стъпките му, докато се отдалечаваше от тази стая, от тези писма… Знаех, че ще трябва да я нарани, за да я спаси от зло. Отново щеше да страда заради този грях, без да знае защо се случва това.
– Бъди нежен с нея! Моля те! – Изкрещях, без да мога да се спра.
Стийл спря на върха на стълбите.
– Нищо в това не е нежно. Не знам как бих могъл да бъда нежен.
Щом разбрах, не бях в състояние дори да я погледна. Имаше толкова много неща, които трябваше да направя по различен начин. Тя заслужаваше повече от това, което и бях дал.
– Дръж я, когато плаче – казах аз. Повече от всичко друго ми се искаше да бях направил това, вместо да си тръгна и да я оставя да страда сама.

Назад към част 11

***

Представителят на „властите“, който седеше до мен, заговори мрачно:
– Бел, интересуват ли те причините за подобно кланяне?
Бях любопитна. Кимнах на лорд Давернети, изразявайки готовността си да изслушам това, което има да каже.
Крисчън се усмихна весело и погледна в далечината:
– Легендата разказва, че първата дама, сгодена от първичното желязо, донесла благоденствие на драконите в продължение на стотици години. Тя не била дракон, но дала на народа ни самосъзнание и плодородие. Оттогава насам много дракони са се опитвали да повторят този ритуал, възнамерявайки да се издигнат на нейно място, но както виждате, само Ейдриън успя.
След като известно време мълчах, все пак не можах да се въздържа да не попитам:
– Защо?
Повдигайки могъщите си рамене, лорд-главния следовател предположи:
– Предполагам, че става дума за причините, поради които се прибягва до ритуала на обручение с първично желязо. Ние, драконите, сме прагматични хора, чувствата рядко имат власт над нас и предполагам, че всички, които са се опитвали да предприемат подобно начинание в миналото, са били мотивирани от желанието да се издигнат в драконовото общество. Но целта на Ейдриън беше съвсем различна. Той използваше единственото нещо, което можеше да те обвърже с него завинаги и за постоянно. Единственото нещо, което никой дракон не можеше да оспори и никой човек не можеше да се конкурира с лорд Арнел. Единственото нещо, от което се страхуваше, беше Гордън, но както виждаш, той се справи с този… проблем великолепно.
Докато слушах всичко това, изведнъж се изповядах тихо, дори пред себе си:
– Дълбоко се срамувам от себе си пред лорд Гордън.
Лорд Давернети, хъмкайки, галантно предложи:
– Продължавайте, започнете да страдате и да изпитвате угризенията на съвестта. Аз ще наблюдавам с интерес.
Но циничния и подигравателен старши следовател не се задържа дълго и някак си прегърбен, проговори:
– Бел, преследвайки те, лорд Гордън е следвал зова на сърцето си. Но ти не беше поставена при най-честни условия. Ти си дала обещание при трудни и напрегнати обстоятелства и си направила всичко възможно да спазиш обещанието си. Но, виждаш ли, по мое мнение това е малко непочтено от страна на Гордън. Пак повтарям – той е следвал зова на сърцето си, но ти си била принудена да следваш даденото от него обещание, пренебрегвайки собствените си чувства. Кажи ми, лорд Гордън някога питал ли те е дали го обичаш?
Аз не казах и дума.
– Сигурен съм, че не е. – лорд Давернети ме погледна със снизходителен, съчувствен поглед.
– Лорд Гордън е възпитан джентълмен, не би задавал такива лични въпроси. – казах в защита на младшия следовател.
Усмихвайки се, Давернети ме погледна укорително и уточни въпроса:
– Не, Бел. Много си се объркала. Гордън е дракон. А за такива като нас простото „Да, съгласна съм да бъда твоя съпруга“ не е достатъчно. Във вашето общество съгласието на една дама за брак е доказателство за нейните чувства. В нашето чувствата са едно, а брака – съвсем друго. Съгласието за брак не е същото като признанието в любов. Така че ще ви разкрия неприятния факт, че Гордън е знаел и знае, че вие никога не сте го обичали. Имали сте привързаност, уважение, приятелство – но никога не е имало страст между вас, а за драконите желанието за физическа близост има много по-голямо значение от твоето „да“ на въпроса „Ще бъдеш ли моя съпруга“.
И докато аз гледах лорд Давернети в състояние на шокирано изумление, той се усмихна и добави:
– Престанете да ни възприемате като благородни джентълмени от наивните си момичешки представи за света. Повярвайте ми, в трансформиращите има повече благородство, отколкото в нас.
– Лорд Гордън е наполовина трансформиращ. – казах аз.
– Да? – попита скептично лорд Давернети – И така, разкажи ми, най-умната ми Бел, как се държат трансформиращите, когато си избират партньор. Изискват ли незабавното съгласие за брак или дават предимство на чувствата на момичето?
Трябваше да се запитам. Единственият пример за връзка между трансформиращ и човек, който ми беше известен, беше невероятната и нежна любовна история между УнГар, подчинения на ОрКолин, и мис Кейлон. И тази история беше толкова трогателна, че я одобряваха дори във висшето общество, намирайки я за доста сладка. Начинът, по който УнГар ухажваше мис Кейлон, беше безпрецедентен. На разсъмване той събирал всички паяци в парка и ги отнасял, тъй като мис Кейлон ужасно се страхувала от всякакви насекоми. Той почистваше снега от пътеките, по които тя обичаше да се разхожда. Всеки ден и подаряваше цветя, като ги носеше на прага и преди изгрев слънце, така че когато мис Кейлон се събудеше, да вижда свежи цветя в спалнята си. И не поискал ръката ѝ от мистър Кейлон, докато мис Кейлон не му признала чувствата си.
– Това не ме кара да се чувствам по-малко засрамена. – трябваше да призная аз.
– Тогава потърпете. – любезно каза лорд Давернети.
Докато му хвърлях мрачен поглед, усетих, че обстановката около мен значително се променя. Атмосферата сякаш изведнъж се бе изпълнила с гняв, раздразнение и ярост…
Порив на вятъра издуха снега от тротоара и дърветата.
Наведените глави на пазачите на входа.
Огромен, зъл и гневен черен дракон, стъпил на прага на полицейското управление от също толкова внушителния, зъл и гневен лорд Арнел.
И сякаш дори небесата потъмняха.
– Лорд Давернети, трябва ли да… сме тук? – попитах предпазливо.
– По принцип не, но ти така мило се страхуваш от Ейдриън, че предпочитам да остана тук.
– О, по дяволите! – не можех да се сдържа.
Лорд Арнел се затича по стълбите към втория етаж и още щом излезе в коридора, се сблъска с изнервената мисис МакАвърт, лейди Давернети и нейната прислужница, както и с полицаите, които бяха свързани със заключените дракони. А осъзнаването, че тези дракони най-вероятно защитават своите майки и баби, направи лорд Арнел още по-мрачен. А и атмосферата в полицейското управление много напомняше на ситуацията, когато дори птиците бяха избягали от Уестърнадан.
Но един поглед към мен и облаците донякъде се разсеяха.
С въздишка, явно в опит да намери малко спокойствие, лорд Арнел нареди властно:
– Всички да напуснат.
Един от полицаите, дракон на много почтена възраст, се опита да възрази, говорейки нервно:
– Но майка ми…
– Няма да го казвам два пъти. – каза лорд Арнел студено.
И драконите се подчиниха.
Офисите бяха опразнени, разпитите прекратени, наскоро задържаните бяха свалени долу в затворническата килия, досиетата по делата бяха затворени, входа на подземията беше заключен и дори новия администратор напусна поста си и напусна полицейското управление, подчинявайки се на заповедта на началника на града, която беше мълчаливо подкрепена от началника на полицията.
Когато входните врати се затвориха зад всички, лорд Арнел извика блокиращо заклинание и запечата цялата сграда на полицията от всякакви посегателства.
– Започвам малко да се притеснявам за силата ти. – замислено каза лорд Давернети.
– Свикни с нея! – препоръча хладнокръвно лорд Арнел, поглеждайки старшия следовател.
Причината за този поглед ми стана ясна веднага щом лорд Давернети напусна перваза на прозореца и направи две етикетни крачки от мен.
С доволно кимване лорд Арнел разруши както вратите на заседателната зала, така и част от стената. Стената и вратите се разпаднаха на черна пепел, а заедно с тях и двете смъртоносни заклинания, които бяха подготвили, бяха напълно безполезни.
Единственото, което драконовите дами не можеха да отнемат, беше упоритостта.
Пристъпих бавно към лорд Арнел и застанах малко зад него – дори нямах смелостта да застана до него, но предвид обстоятелствата трябваше да кажа „глупост“, а не „смелост“. До този момент като че ли само аз подозирах какви са дамите от Уестърнадана, но сега и лорд Давернети, и лорд Арнел се сблъскаха с една много неприятна действителност. Ужасяваща реалност.
Дракониците мълчаха няколко дълги вяли минути.
После една от сивокосите, седящи в инвалидната количка, леко наведе глава и каза:
– Градоначалник! Колко е невероятно да ви видя в полицейското управление на Уестърнадън… за пореден път избягвате задълженията си на кмет на града, който е длъжен да бъде в кабинета на кмета в работния си ден. Но не, отново и отново се преструвате на какво ли не – от женкар до полицай извън града, за да не си вършите работата.
Всичко това беше казано с насмешлив, подигравателен тон и толкова обидно, че дори аз се обидих. Но уви, не ми беше работа да отговарям и продължих да стоя зад гърба на моя мъж, осъзнавайки с някакво мрачно задоволство, че лорд Арнел не би допуснал подобно нещо да се размине на никого.
Така и стана.
С едва доловим кикот лорд Арнел се изправи, скръсти ръце на гърдите си и каза:

Назад към част 53

***

– Тогава нека да е по твоя начин, Рейвън. Когато свършиш тук, се срещни с мен във фоайето. Ще те чака кола. – Той се обърна и излезе от стаята, а миг по-късно тя чу как вратата се затваря.
Рейвън отдели само миг, за да се освежи, както може, в банята. Докато гледаше напрегнатите си и уморени очи в огледалото, чу как вратата на хотелската стая отново се отвори, а след това и стъпки, които влязоха в апартамента.
– Кой е там? – Извика тя.
– Това съм аз – каза Джейк. Гласът му беше някак различен.
Сърцето ѝ не се забави, а всъщност заби по-бързо.
Тя преглътна с известно затруднение и излезе от банята, за да се изправи срещу него.
– Какво сега? – Каза тя, предизвиквайки го, като звучеше по-жестоко, отколкото и беше необходимо. Сякаш го подмамваше по някаква причина.
Може би все пак просто се страхуваш да се отвориш и да го пуснеш вътре.
Той я гледаше с много странен поглед в очите.
– Няма да ти позволя да го направиш – каза той, а силната му челюст беше неподвижна и имаше решителен поглед, който я накара да се изплаши повече от всякога.
– Няма да ми позволиш да направя какво?
– Започнах да излизам от стаята, за да ти взема кола, за да те оставя да си тръгнеш сама, и тогава ми хрумна. Ти искаш точно това, Рейвън – опитваш се да ме отблъснеш. – Той се приближи до нея и тя отстъпи крачка назад.
– Това не е вярно.
– Да, вярно е. – Той отново се приближи. – И аз няма да продължавам да се поддавам на това.
Тя поклати глава.
– Нямам време за това, Джейк.
– Слушай ме – каза той тихо, но твърдо. – Грижа ме е за теб, Рейвън. Грижа ме е за теб повече, отколкото някога съм мислил, че може да ме е грижа за друг човек.
Думите му я развълнуваха, но тя също така беше напълно изгубила представа какво да прави сега. Той най-накрая ѝ беше казал точно това, което тя чакаше да чуе, но едва след като всичко се беше провалило.
– Твърде късно е, Джейк – прошепна тя.
– Защо?
– Просто е. – Тя отново мина покрай него, но този път той не я остави да мине.
Той я хвана за ръката.
– Няма да си тръгнеш без мен.
Тя се завъртя и го погледна със сълзи в очите.
– Престани, добре? Просто престани да си играеш с емоциите ми.
– Не си играя с нищо. Казвам ти истината и няма да спра да ти я казвам. Грижа ме е за теб. – И тогава той се наведе и я целуна, а от устните му – тя разбра.
Знаеше, че той и казва абсолютната истина.
Той отне дъха ѝ с устните си и тя се зарадва на това. Сърцето ѝ сякаш щеше да се пръсне в гърдите ѝ, а всичко останало се стопи, всички проблеми бяха като прах на вятъра, когато той я докосна по този начин.
Джейк Новак. Джейк Новак ме избра, въпреки всичко. Въпреки целия багаж, бъркотията и драмата.
Но дали ще те избере и след като разбере всичко?
Рейвън рязко се отдръпна и Джейк също се отдръпна, а веждите му се смръщиха.
– Рейвън – започна той. – Просто ми кажи какво, по дяволите, се случва.
– О, Боже – промърмори тя, сложи ръка на челото си и после усети как всичко започва да се върти. Пред очите ѝ се появиха петна.
Джейк я сграбчи в прегръдките си и я задържа, докато краката ѝ се подкосяваха.
– Какво е това? Какво не е наред? – Попита той отново.
Тя се съвзе, после се вгледа в кафявите му очи и любовта и силата, които видя там, ѝ дадоха кураж. Рейвън се успокои и отново намери краката си.
– Добре съм – каза му тя. – Добре съм.
– Сигурна ли си? – Попита той и я пусна, но колебливо, сякаш смяташе, че малък ветрец може да я повали.
– Трябва да ти кажа нещо – призна тя. – Има нещо повече от това, което ти признах.
– Колко повече? – Каза той.
Тя пое дълбоко дъх и го изпусна наведнъж.
– Не са ме ограбили снощи.
Очите на Джейк се свиха.
– Не те нападнаха?
– Не беше някой случаен грабител, който ме нападна. Беше от клуб „Алфа“ – каза тя, като следеше изражението му за реакция.
Очите му се втвърдиха.
– Кажи ми кой беше и какво точно направиха. Искам всяка подробност, Рейвън. – Зъбите му бяха стиснати и раменете му се сковаха.
– Но Джейк, не можеш просто да отидеш да ги пребиеш. Не и този път.
Той се усмихна студено.
– Ще направя много по-лошо от това, не се притеснявай.
– Трябва да запазиш спокойствие.
– Значи клуб „Алфа“ е бил този, който е изгорил къщата на родителите ти? – Попита той, а юмруците му се свиха.
– Да.
– Ще ги убия, по дяволите. – Очите на Джейк горяха от онзи вид гняв, който според Рейвън можеше да позволи на един човек да убие друг.
Джейк приличаше на воин, какъвто беше в сърцето си, и тя лесно можеше да си го представи с това изражение на лицето да води мъже в битка в пустинята на един свят разстояние.
– Не е сега момента – каза Рейвън, като се опита да го успокои. Тя сложи ръка на предмишницата му. – Не всичко може да се решава с насилие, Джейк.
Отдалеченият му поглед се съсредоточи и се върна към нея.
– Знам това, Рейвън. Знам, че насилието не е решение на всеки проблем. То просто се оказва решение на този конкретен проблем.
Тя извърна очи.
– Точно заради тази реакция се страхувах да ти разкажа какво ми се е случило.
Джейк се усмихна леко, почти въпреки себе си.
– Може би ме познаваш твърде добре.
– Обещай ми, че няма да съжалявам, че ти казах. Това е опасно за мен. Клуб „Алфа“ ще ме накаже, ако разбере, че съм ти разказала.
– Няма да ги допусна до теб, Рейвън. Вчера беше последния път, когато някой от клуб „Алфа“ ще се доближи до теб отново. И ще съжаляват, че някога са чували името ти, когато приключа с тях.
– Моля те, просто се успокой.
– Напълно спокоен съм – каза Джейк и сви мускулестите си рамене.
– Хайде. Трябва да тръгнем на път, преди да е станало твърде късно.
– Ще дойдеш с мен, за да видиш семейството ми? – Попита тя.
– Разбира се. Отсега нататък няма да те изпускам от поглед. Не и докато този проблем не бъде разрешен. – Той я хвана здраво за ръката и тръгна да излиза от стаята. – Можеш да ми разкажеш останалата част от историята по време на пътуването.

Назад към част 1

Глава 10

„Преди винаги знаех, че ми липсва решителност.
Но сега не съм сигурна.“
Надпис на тениска

Реагирах моментално. Адреналинът нахлу във вените ми отведнъж. Звуците утихнаха. Гравитацията изчезна. Времето се забави и спря. Спрях да чувам шума от кръвта в ушите си и се появи странно усещане за натиск от всички страни. Като във вакуум. Погледнах нагоре. Един чаршаф се развяваше отгоре, но сякаш не падаше, а се опитваше да се издигне към небето. Гарет, застанал до прозореца със строго изражение, го държеше за събрания край. Оказа се, че ръката му е порязана. От дланта му капеше кръв, но сега капките летяха не надолу, а нагоре. Времето не само спря, но и се обърна.
Изпадайки в пълно изумление, буквално усетих изместването на гравитацията. Гравитацията на земята вече не дърпаше надолу, а леко избутваше нагоре.
Летях!
По-скоро кръжах. Нямах време да се зашеметя от щастие и да загубя главата си от необяснимостта на ситуацията. Като някакво защитно поле, ме обгърна силата на Рейес. Сграбчих чаршафа, а той здраво хвана свободната ми ръка и попита:
– Готова ли си?
Веднага щом въпросът прозвуча, всичко се върна на мястото си. Времето се блъсна в мен като една огромна вълна. От грохота молекулите по цялото ми тяло се разтресоха. Отново вземайки власт над света, гравитацията ме дръпна рязко надолу и аз почти изпуснах чаршафа, който не беше част от стената на къщата. Гарет ме дърпаше нагоре и аз се вкопчих в плата с всичка сила.
– Дръж се! – Успя да каже той през стиснати зъби.
Нямаше нужда от подканяне, за бога.

***

Прибрах непокорната си коса зад ушите и изгледах гневно Гарет.
– Какво, по дяволите, си мислеше? – Излая той, наливайки масло в огъня. – Единия от нас вече го чакаше долу. Защо, по дяволите, скочи през прозореца?
– Защото не знаех, че го чакате долу. И нямах представа, че този твой Даниел ще е толкова параноичен и ще развие болтовете на пожарната стълба. Трябваше да споделиш подробностите от плана си с мен.
– Ти как си? – След това попита той.
– Добре съм. Болят ме само ноктите. Какво става с ръката ти?
– Ще я бъде. Особено, когато сложа чек за десет бона върху раната. И така, за какво искаше да говориш с мен?
– А, добре, да. За Дузината. Според моите източници Дузината е група от брутални демони, които някога са били затворени. Но успели да избягат и сега се опитват да минат тук, за да ме разкъсат на ивички.
Суопс замръзна.
– Въпреки, че не. Да ме разкъсат на парчета. Май точно това каза той.
Гарет се облегна на задната врата на колата и нагласи превръзките на ръката си.
– Д-р фон Холщайн каза, че е открил няколко препратки към Дузината. Ще го помоля да обърне специално внимание на това.
– Добра идея. Междувременно бъди много, много, много, много внимателен.
– Просто го казваш или има някаква причина?
– Има. Някакви мъже нахлуха в къщи и ми наредиха да намеря тази жена в рамките на четиридесет и осем часа, иначе един от приятелите ми ще е мъртъв. – Подадох му фотокопието на снимката, което Куки направи. – Проблемът е, че нямам представа за кои от приятелите ми говореше.
– Не знаех, че имаш приятели.
– Имам теб – казах, потупвайки силните му бицепси. – Лицето й не ти ли е познато?
Гарет поклати глава.
– Не, но мога да се поразровя.
– Благодаря. И само да знаеш, изобщо нямам намерение да търся тази жена. В противен случай ще загазя
– С теб така и ще стане. – Той сгъна фотокопието и го напъха в задния си джоб. – И какво ще стане, ако Дузината се промъкне тук?
– Ами, всички ще умрем от ужасна и болезнена смърт. Или мога да използвам камата ти. Мисля, че мога да ги накарам един по един да се срещнат с ножа ти.
– Всичките ти планове са пълна глупост.
– Напоследък често ми го казват.
– Наскоро ми хрумна идея… – Гарет смени темата.
– Само една? Не се напрягай толкова.
– Мисля, че трябва да работим заедно.
Друг партньор? Първо баба Лил, а сега и Суопс? Има ли нещо, което не знам?
– Имаш работа – отбелязах аз.
– Да, но бих искал, както се казва, да разширя хоризонтите си.
Е, вече имам баба Лил. Може би съвместната работа не е толкова лоша идея. Можем да бъдем Великите трима. Какво пък? Ще бъде чудесно.
– Ще си помисля за това. Имаш ли някакви препоръки? – Попитах.
– Нищо, което може да те впечатли.
– Ммм, върху това може да се поработи.
– Можем да хапнем някъде. Нека просто обсъдим всичко.
Жена с жълта тениска и къси шорти дойде зад ъгъла, погледна полицейските коли и линейката, и веднага се върна обратно. Може би това беше момичето, което е изпратила Кристал.
– Какво стана с Мъфи? – Попитах Гарет.
– А кой е Мъфи?
– Йоркито на Даниел.
– Добре. Но мога да изям само едно. Още не съм толкова гладен.
– Тя има нужда от дом.
Суопс се отдръпна ужасен.
– Дори не ме поглеждай.
– Суопс, не мога да я взема. В къщи през деня и със свещ не можеш да ме намериш.
– А мислиш ли, че аз съм примерен домошар? – Като забеляза колко ядосано го гледам, той неохотно добави: – Добре. Мисля, че знам къде да го заведа. Но си ми длъжница. Отново.
– Не ти дължа нищо – изсумтях аз. – Факта, че заради мен, беше прострелян няколко пъти и изпратен в ада, не ме прави твоя длъжница.
Гарет не отговори. И тогава започна играта на немигащите погледи. И аз съм в безизходица. Няма накъде – първа се отказах. Ами, не знам как да гледам дълго и досадно, и да не мигам.
– Майната ти. Какво искаш?
Суопс се огледа. Всички бяха заети.
– Помниш ли Марика, жената, която се появяваше само за секс?
– И още как. Каза, че има син. Може би от теб.
– Е да. Накратко, искам да знам със сигурност.
Е, едва ли ще има някакви затруднения.
– Искаш ли да говоря с нея?
– Не. Тя посочва съпруга си като бащата в акта за раждане. Така, че няма да каже истината за нищо на света.
– Това е по моята специалност. Надушвам лъжите, помниш ли?
– Помня, но това не означава, че тя ще ти каже името на бащата. Освен това, не искам тя да знае, че се опитвам да я разследвам. Веднага щом започнат въпросите, и тя ще заподозре нещо.
– И така, какво ти трябва?
– Ще ти кажа по-късно – Суопс се отдръпна, защото Хавиер вече се приближаваше към нас. – Знаеш ли някакви добри рецепти за приготвяне на йорки?
– Дори не е смешно.
– Малко е смешно. Както и да е, трябва да хапнем. Да обсъдим съвместното ни бъдеще.
– Затваряй си устата, Суопс. Почти съм сгодена. Освен това, ако се съглася, то ще е само за кафе.
– Видях статуса ти в социалната мрежа – каза той – така, че съм наясно със събитията.
Намръщих се.
– Ако искаш да ядеш, мога да ти сготвя вечеря. Направо на огъня.
Суопс се усмихна накриво.
– Бяхме заедно – знам.
Потръпнах. Разбрах намека.

***

Разговаряйки с ченгетата, изслушахме показанията на собственика на къщата, който ругаеше след всяка дума. Оказа се, че много обича пожарните стълби. След това се сбогувах с г-н Гарет Суопс и в компанията на г-н Андрулис потеглих към центъра на града. В крайна сметка се озовахме в отдавна познатата психиатрична болница и не ми е позната, защото съм се лекувала там. Лудницата е изоставена през петдесетте години и сега един от любимите ми хора на планетата, Ракетата, живее в нея.
Последния път, когато се срещнахме, бях просто отвратителна и оттогава не съм го виждала. Бях достатъчно умна да заплаша петгодишната му сестра със смърт, ако не отговори на въпросите ми. И сега ми беше ужасно неудобно. Идвах няколко пъти през последните седмици, но не посмях да вляза.
За около десет минути седях и гледах сградата, докато не осъзнах, че и този път не мога да се накарам дори да изляза от колата. Освен това, някой ме следеше от няколко пресечки, а сега спря малко по-надолу по улицата и направи същото като мен. Спря и зачака.
В началото си помислих, че е същият човек с камерата, който видях сутринта. Но колата беше различна, а шофьорът имаше тъмна коса. Извадих фотоапарата с телеобектив, който наскоро бях купила от човек, който продаваше такива фотоапарати и глинени фигурки с растяща трева направо от багажника. Купих го нарочно. Всеки уважаващ себе си частен детектив трябва да има такова вълшебно нещо, за да снима от голямо разстояние, а не да страда с камерата на телефона. Твърде често трябваше да се приближа достатъчно, за да направя приличен кадър. След това ме преследваха всякакви измамници, които се опитваха да измамят застрахователните компании и да ги принудят да платят обезщетение за фиктивни наранявания на гръбнака, които уж са ги превърнали в сакати. Е, сега тези личности ще си потанцуват с мен.
Направих няколко кадъра през рамо, за да не изплаша пича в колата. Макар, че по-скоро, да не го убеждавам в необходимостта да ме гони из целия град. В реалния живот преследванията с коли изобщо не са толкова забавни, колкото по филмите.
След като прегледах направените снимки (предимно това беше салонът на колата ми от същия ъгъл), извадих телефона си и набрах номера на офиса.
– Детективска агенция Дейвидсън – чу се гласът на Куки по телефона.
Да, нейният поздрав звучеше много по-професионално от моя, където най-често се споменават ароматизирани лубриканти.
– Здравейте, госпожо. Мога ли да поръчам пица с тънък блат и двойно пеперони?
– Не.
Леле, колко е докачлива!
– Мисля, че някой ме следи.
– С бяло палто ли е и с мрежа за пеперуди?
И тя трябваше да каже това, точно когато седя пред лудницата?
– Не, но знам кой е. И знам кой е изпратил ченгето, което ме снимаше тази сутрин.
– Някакво ченге те е снимало тази сутрин?
– Да. Позирах календара с десерти, издаван ежегодно от Дъщерите на американската революция. Трябваше да видиш как приличат на мен черешовите кексчета!
– Съмнявам се.
– Ти си нахална уличница. Накратко, мисля, че се опитват да ме насадят. Затова искам да запишеш някъде: в каквото и да ме обвинят, аз не съм го направила.
– Да, никой не смее да каже, че е скучно да живее с теб.
– И слава богу.
– Имаш ли идея кой стои зад това?
Погледнах отново екрана на камерата.
– Ето. Той е висок, в характерен костюм и винаги се появява от нищото.
– Супермен?
– Капитан Екърт.
– Капитана? – Ахна Куки. – Но защо му е?
– Ще разбера скоро. Ще му направя вежливо посещение. Какво успя да изкопаеш?
– Като цяло жената от снимката е единственият свидетел на убийството, извършено не от кой да е, а от самия Филип Бринкман.
– Кой, търговецът на автомобили? – Попитах. – Той има готини реклами.
– Носят се слухове, че автокъщата е само прикритие, а самият Бринкман е истински наркобос.
– Наистина? Мисля, че има сериал за това.
– Подозират, че в пристъп на гняв е пребил някакъв човек до смърт. И когато разбрал, че приятелката му все още е в къщата и е видяла всичко, се опитал да сложи край и на нея. Тя едва се е изправила на крака и вече е в програмата за защита на свидетелите.
– Какво?! Какво, за Бога? Защо тези копелета си мислят, че мога да я намеря? Да се влезе в Програмата за защита на свидетелите е по-трудно, отколкото в дънките ми!
– Не знам, но знам, че твоята приятелка агент Карсън се занимава с този случай. Изглежда, че ФБР от дълго време рови около него по няколко обвинения. Така и не са намерели убедителни доказателства, така, че очакват да го хванат за това убийство.
– Какъв е проблема?
– Няма тяло.
– Еха! Наистина ще трябва да се поизпотят. Откри ли нещо друго?
– Да, но не знам дали искаш да говорим за това точно сега. Синът на Фостър се е завърнал у дома и сега живее с родителите си. Предстои му да получи магистърска степен от Университета на Ню Мексико.
– Наистина ли? Значи той е тук? Намери ли негова снимка?
– Разбира се, дори няколко. Има страница в социалните мрежи.
– Яко! И? – Попитах, изгаряйки от любопитство. Или е това, или прекалих с кафето.
– Изобщо не прилича на него – отвърна разочаровано Куки. – Сериозно, нищо общо. Сигурна ли си, че Фостър не са го осиновили? Виждаш ли, много е… бял.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
– Не, слънце, съжалявам.
– Ти не разбираш. Той е бял, като албинос. И не се разболява. Сигурно е нормално, но все пак очаквах поне малко да прилича на Рейес. Виждала ли си снимки на Фостър?
– Не, затова исках да им хвърля едно око.
– Това е пълно разочарование, да ти кажа. В известен смисъл, той самият не е нищо, но не е същия като Рейес.
– Нека го погледнем по този начин: Рейес живее в нашата къща, така че можеш да го виждаш по всяко време. Понякога дори напълно гол. И не само ти. Твоята дванадесетгодишна дъщеря също има късмет от време на време.
Куки въздъхна тъжно.
– И това е истина. Изпращам ти линк към страницата му в социалните мрежи.
– Страхотно – отвърнах аз, опитвайки се да сдържа смеха си. – Благодаря.
– Удоволствието е мое. Имаш ли нужда от нещо друго?
– Как е твоят кавалер?
– Много сладък и много женен.
Този път се засмях на глас.
– Вероятно ще отида при специален агент Карсън и ще се опитам да разбера всички нюанси за Хлъзгавия тип с Колите.
– Давай. А за пицата… шегуваше ли се?
– Да. Ще се върна по-късно, така, че не ме чакай и вечеряй сама.
– Добре. Рейес прави прочутите си кесадилии с пилешко и зелено чили.
По дяволите.
– Приятен апетит – измърморих завистливо, затворих телефона и последвах линка, изпратен от Куки.
Обяда наближаваше бързо, така, че стомахът ми започна да ръмжи и бълбука. Наблюдавах капитан Екърт в огледалото за обратно виждане няколко минути. Съмнително, но все пак забавно. Трябваше, обаче да отида при добрите момчета, за да разбера за лошите момчета и защо Хлъзгавият тип с колите смята, че мога да намеря бившата му приятелка, която очевидно го е видяла да извършва убийство със собствените си очи. Е, ще трябва да се примиря и да отложа обяда за по-късно.
И все пак не можех да проумея, защо мъжете в черно си мислеха, че мога да намеря тази жена. Единствената връзка между мен и този случай е приятелството ми с агент Карсън, но дори аз намирах това за пресилено. Не ходим на разходки с нея, не се мотаем по баровете. Как някакви непознати са разбрали, че я познавам?
Набрах номера й, стигнах до гласовата поща, изчаках сигнала и с цялото си усърдие имитирах зловещ глас за отвличане:
– Искаме откуп. – Говорех дрезгаво, естествено – Доставете сто опаковки крекери със сирене на немаркиран джип “Вранглер” в черешов цвят, който ще намерите днес на паркинга, точно по обяд. Не обръщайте внимание на номера. – Изкашлях се. Имитирането на хрипове не е лесно. Хранопроводът ми сякаш се разкъсва. – В противен случай последствията ще бъдат ужасни.
Затворих. Сега агент Карсън ще знае, че й идвам на гости. Разбира се, тя може и да не е на мястото си, но си струваше да опитам. По принцип тя не отговаря на обаждания, когато имат заседания, което означава, че може да си е в офиса на ФБР. Според мен логиката ми е желязна. Без повече да се колебая, запалих Мизъри и се отправих към централата на Бюрото.
За моя изненада, агент Карсън се обади почти веднага.
– Здравей, приятелко – казах вместо „здравей“. Ами, ако се сближим още повече?
– Като се имат предвид нелепите искания за откуп, очевидно искаш номерът ти да бъде блокиран.
– Никак не са нелепи. Мислила ли си някога да промениш името си на AK? Е, или СAK, след като не си просто агент, а специален агент?
– Чарли…
– На галено ще ти викаме Сачок.
– Малко съм заета.
– Съжалявам. Имам само един въпрос.
– Слушам.
– Случайно да имаш ли приятели в Тайните служби?
След кратка пауза тя отговори:
– Не.
– Това са глупости. Надявах се, че ще ми помогнеш да успокоя някаква си буря. Изглежда, че съм погалила някого по грешен начин. А този някой, както се оказа, е много докачлив.
Направо чух как агент Карсън прекарва ръка по лицето си. Когато съм наоколо, тя често прави това.
– Какво си направила пак?
– Изобщо нищо, честно казано! Предполагам, че хората се изнервят, когато някой случайно се обади на президента. Както през седемдесет и осма. Ама дънките ми са много тесни, за бога.
– Чарли, ще стигнеш ли до дъното на нещата или какво?
– Надявам се, иначе си хабя бензина. Може ли с теб да изпием по чаша кафе?
– Разбира се. Ще се срещнем в “Изгряваща звезда” на Пасео.
– Пасео? – Попитах. – Имаш предвид Пасео дел Норте? Каква работа имаш там?
– Аз съм оперативен работник, Чарли. При нужда отивам на местопрестъплението и извършвам огледи.
– И това е вярно. – Мислено зачеркнах цялата си прехвалена верига от разсъждения, че агент Карсън ще си е в офиса и направих великолепен обратен завой по средата на пътя. Не всички харесаха невероятните ми шофьорски умения. Както и това, че заради мен движението в няколко ленти спря едновременно. Жената е в опасност! – извиках през прозореца. Щеше да стане по-зрелищно, разбира се, ако стъклото беше спуснато.

***

Вече в кафенето направих обичайната си поръчка, в която винаги звучи думата „мока“. Към това добавих пастет от риба тон, пържен сладък картоф и резен карамелен чийзкейк (само веднъж се живее!) и седнах на масата срещу бъдещата си приятелка. Не, не така. Приятелки в близко бъдеще. Не! Измислих го! Почти приятелки.
Явно има все повече и повече хора в живота ми, които са в крехкия етап на „почти“ взаимоотношения.
Срещата на публично място беше добра идея. Ако не ме следи само капитан Екерт, тогава никой няма да ме види да влизам в сградата на ФБР. Не мога да си представя нещо по-добро.
– Здравей, Сачок. Мога ли да те наричам Сачок?
– Не.
Агент Карсън пиеше кафе. Кафява коса, оформена на перфектна черта, тъмносин бизнес костюм, идеално изгладен. До нея се чувствах някак не на място.
Освен това четеше вестник, без изобщо да ме поглежда. Изведнъж ми стана много, много неудобно.
– Как стоят нещата в работа?
– Невероятно. – Тя затвори вестника. – Прочете ли файла?
Говореше за отвличането на приемното дете. До сега не набрах смелост да й кажа, че знам кое е детето и къде е сега. Имах нужда от повече информация, преди да хвърля този камък и да предизвикам вълни във Вселената. Освен това, ако й кажа, че през цялото това време знаех как каква е съдбата на отвлеченото момче, тогава ще забия клин в крехката връзка, установена между нас. Но ако отида при нея с неопровержими доказателства, (които в същото време потвърждават предположенията на баща й), тогава връзката ни ще стане от силна по-силна, сякаш сме залепени заедно с невидимо лепило. Знам за какво говоря. Случайно залепих пръстите си със суперлепило. Беше много образователна седмица. Никой не може да оцени противопоставящите се палци, докато не загуби способността да ги използва.
– И още как – отговорих, отпивайки от кафето си. – Работя върху това в момента. Дори имам доста солидна преднина.
Хубавото й лице остана безстрастно, но емоциите на агент Карсън бяха видими. Тя много искаше да разреши случая, който баща й не беше успял. И аз исках тя да успее, но сега имаше по-важни неща.
Тя вече посягаше отново към чашата си, когато аз изведнъж избухнах:
– Емили Майкълс.
Агент Карсън замръзна, погледна ме, но нямаше време да реагира – сервитьорът донесе поръчката ми.
– Защо не ядеш? – Попитах.
– Не знаех, че ще се ядеш.
– Е, сега знаеш. Поръчай си нещо.
– Какво си избра?
– Пастет от риба тон.
– И как е?
– Емили Майкълс – напомних й, подозирайки, че умишлено сменя темата.
– Защо искаш да знаеш за нея?
– Защото.
Агентката стисна устни.
– Защо?
– Не мога да ти кажа. Човекът, който тикна пистолет в челото ми, каза да не забърквам ченгетата.
Челюстта й увисна. Сериозно обмислях да се опитам да сложа парче сладък картоф в устата й, но реших, че сега не е подходящият момент.
– Мога ли да говоря с нея? – Попитах.
– Не.
– Можеш ли да ни уредиш среща?
– Не.
– А да ми кажеш къде е тя?
– Не.
По дяволите, костелив орех е. Вероятно ФБР имат специални курсове, където се учат как да не поддават на разпити. За първи път попадам на такава празна стена. Дали да не попитам по-учтиво?
– Няма да използвам тази информация – казах аз, сякаш ще ми помогне. – Имам нужда от нея като резервен план. Тези момчета казаха, че ако не намеря Емили Майкълс, ще убият един от приятелите ми.
– Ами дай им фалшив адрес и ми се обади. Ще изпратя нашите момчета да ги хванат. И всичко ще се нареди.
– И тогава какво? Да вляза в Пограмата за защита на свидетели заедно с Емили? Благодаря, разбира се, но трябва да ти откажа.
– Е, ако си имала и най-малката надежда, че ще ти дам адреса й, значи много си се объркала.
Така си и мислех.
– Но защо избраха мен? – Помислих си на глас.
– Може би знаят за нашата връзка.
– Каква връзка?
– Е, първо, ние сме приятелки – сви рамене агент Карсън.
Ура!
– Да разбира се. – Знаех си, че сме приятелки! Сега вече мога да умра щастлива. – И второ?
– Ти си частен детектив. Може да са си помислили, че ще ме поканиш на вечеря и ще ме помолиш да споделя тази информация с теб.
– Екстрасенси! – Изсумтях аз. – Кой би измислил това?
– Кой знае – отвърна тя невъзмутимо. – Чарли, ще трябва да докладвам за това.
– Не може. Не забърквай ченгетата, помниш ли?
– Много съжалявам, но нямам право да крия това. Ако хората на Бринкман са толкова отчаяни, значи сме близо. И можем да го използваме в своя полза.
– Ами моите интереси? А интересите на един от приятелите ми, когото обещаха да убият? Макар, че започвам да подозирам, че нямат представа кой е в кръга ми от близки приятели.
Изведнъж тя кимна към чинията ми.
– Дояж си. Ще те заведа в офиса, за да свидетелстваш.
– За нищо на света.
– Да излезем през задната врата. Остави джипа тук.
По дяволите!
– Съжалявам – казах аз, ставайки от масата, – но не мога да поема този риск. Ако тези хора дори подозират, че се води разследване, всичко веднага ще отиде по дяволите.
Всички емоции изчезнаха от лицето на агент Карсън.
– Ще ти сложа белезници, Чарли. Ще те арестувам по обвинение във възпрепятстване на правосъдието и ще те затворя, докато не започнеш да сътрудничиш.
Паднах обратно на стола.
– Мислех, че сме приятелки.
– Така е и затова ще изкарам от теб цялата възможна информация, ще проведа разследване и ще закрия случая. Това е моята работа. Позволи ми да ти помогна поне веднъж!
Обзалагам се, че от ушите ми заизлиза дим.
– Преди ми се довери и аз разкрих няколко важни случая за теб. Или вече го забрави?
Карсън потърка челото си.
– Твоя ж… Така, така. Ето как ще го направим. Ще напиша предварителен доклад за евентуално покушение над Емили. Имаш четиридесет и осем часа.
Не се и съмнявах, че ще ми даде възможност да направя нещата по моя начин. Надявах се само да не се прецакам.
– Но ако се прецакаш, ще действаме, както ти казвам.
Понякога имам чувството, че ми чете мислите. Аз ли не знам, че на добрите приятели не им пука.

Назад към част 9

***

Бяха минали почти три месеца, откакто Розали беше вкарана в дупката, а аз бях в лудост. Не спях, не ядях. Глутницата ми си мислеше, че съм си изгубил ума. Понякога и аз си мислех, че съм. Всеки ден поставях задачи на Забулената стена, за да разбера колкото се може повече информация за това какво се случва с нея. Но никой нямаше отговор кога ще я освободят. Никой, освен Кейн. Копелето, което я беше поставило там и което държеше съдбата ѝ в ръцете си.
Бях престанал да се преструвам, че тя не означава нищо за мен. Трябваше да рискувам. Вече не можех да се справя сам. Тази тайна се беше загнездила във вътрешностите ми. И щеше да ме убие, ако не я пусна на свобода достатъчно скоро. Затова измислих план, който щеше да убие два заека с един куршум, и повиках Харпър в килията си.
– Здравей, Алфа – каза тя с онзи притеснен поглед, който всички ми бяха хвърляли от седмици. Всъщност месеци. Откакто Розали пристигна и прецака всичко. Направи ме отвратително щастлив и непоносимо нещастен едновременно.
Бях в гащеризона си с вързани около кръста ръце, гърдите ми бяха голи. Харпър поклати глава към мен, когато минах покрай нея и дръпнах чаршафа над решетките, за да ни осигуря уединение.
– Трябва да ти кажа нещо, което не можеш да кажеш на никого другиго. И имам нужда да направиш нещо за мен, което е голяма молба… но нямам към кого другиго да се обърна и ти имам доверие, Харпър.
Веждите ѝ се свиха.
– Всичко.
Въздъхнах, хванах я за ръка и я издърпах далеч от вратата, като намалих гласа си само до мърморене. Човече, липсваха ми заглушаващите мехурчетата. Това място имаше уши дори без даровете на човешките заповеди.
– Имам ужасна тайна – казах, като преглътнах силно. – Нещо, което може да разруши основите на нашата глутница, което може да накара всички да загубят вяра в мен. Може да накара и теб да загубиш вяра в мен. – Знаех какво рискувам тук, но това не можеше да продължава повече. И може би, само може би Харпър щеше да се справи за мен. Тя беше лоялна Бета, но това щеше да доведе до границите на тази лоялност. Възможно е да ги скъса завинаги.
– Какво става, Алфа? – Попита тя малко уплашено.
– Ще се закълнеш ли да не казваш на другите? – Попитах, като си отбелязах, че следващия път, когато се озовем в Магическия комплекс, ще сключа с нея звездна сделка.
Тя кимна твърдо, в очите ѝ нямаше никакво съмнение.
– Обещавам.
– Аз… майната му, как да го кажа? – Засмях се, звучейки леко ненормално, а нейната гримаса се задълбочи. – Бях… сроден с Оскура. Луната ни избра. Аз не го исках, борех се с него. Все още се боря, но това не беше в моите ръце…
– Кой? – Изпъшка тя и изглеждаше ужасена, докато клатеше глава в знак на отрицание.
– Розали Оскура – измърморих аз и тя изохка, лицето ѝ се изкриви от отвращение, отказ. Изпълни ме обсебваща енергия, която ме накара да и се нахвърля за това, че изглежда така, да я пребия за това, че е дръзнала да предположи, че Розали е нещо друго, но не и съвършена. Но това беше погрешно. Всичко беше толкова погрешно. – Вече минаха месеци. Скрих знака. – Обърнах се, посочвайки мястото, където бях поставил новата татуировка с бодливи рози около нея – на практика същата шибана татуировка, каквато тя беше навила по тялото си, което бях осъзнал, след като си направих проклетото нещо. Защо всичко, което правех тези дни, се въртеше около нея, умишлено или не?
– О, мои звезди – въздъхна тя, а пръстите ѝ докоснаха сребристия знак на полумесеца, когато го откри сред татуировката. – Алфа, това е… това е ужасно!
– Шшш – затиснах я, завъртях се и я притиснах към стената, като поставих ръка на устата ѝ. – Няма да кажеш на никого – поисках аз и тя кимна под ръката ми. Заплахата беше ясна. Ако наруши това обещание, ще я убия. Толкова просто. Спуснах ръката си, оставяйки я да говори, докато следващото ми искане изгаряше гърлото ми, езика ми. – Ето защо вече не мога да издържа да спя с всички вас, защо не мога да чукам нито един от вас. Аз съм неин, независимо дали го искам или не. Аз съм неин, Харпър. Тяло и шибана душа.
Очите ѝ на практика изскочиха от главата ѝ, когато тя кимна отново, продължавайки да кима, докато се опитваше да обработи това.
– Така че имам нужда от… някой, който да ме прикрива – казах бавно. – За да може глутницата да разбере защо ги избягвам. И знам, че искам много от теб, Харпър, но имам нужда ти да бъдеш този някой. Да се преструваш, че си моя приятелка.
Челюстта ѝ падна, докато ме зяпаше.
– Но Алфа…
– Знам какво искам от теб да пожертваш. Но присъдата ти изтича след шест месеца. След това ще бъдеш свободна да отидеш и да бъдеш с толкова вълци, колкото искаш. Това не е така…
– Итън – изръмжа тя, използвайки за първи път пълното ми име, а аз изръмжах в отговор, усещайки предизвикателството в думите ѝ. – Не мога да бъда без контакт със глутницата. Не мога – ще полудея.
Кимнах, като приех това, поемайки си дълбоко дъх. Тя беше права. Беше твърде много. Не можех да я накарам да върви срещу собствените си инстинкти за толкова дълго време, щеше да е непоносимо. Както добре осъзнавах.
– Е… може би мога да уредя начини да бъдеш с още един или двама вълци под мое наблюдение. На някои другари това им харесва. Това не е нещо нечувано.
Тя кимна, като че ли реагира по-добре на тази идея.
– И ти също ли ще бъдеш там? – Попита тя с надежда. Признавам, че в миналото бях с Харпър, но бях свикнал вълците да се борят за вниманието ми. Бях лягал с много от моята глутница, а и с други. Но това, че бях Алфа, означаваше, че не ме боли за тях така, както тях за мен. Повечето от тях искаха да ми угодят, това ги удовлетворяваше. А на нея това ѝ липсваше точно както на останалите.
– Да, ще бъда там – казах твърдо и една малка усмивка дръпна устните ѝ.
– Ще пазя тайната ти.
– Ще ти трябва знак. – Вдигнах ръка, за да проследя мястото зад ухото ѝ, където Розали имаше своя. Червата ми рязко се изкривиха при мисълта някой друг да застане на нейно място, дори това да беше само фарс. Но по този начин можех да имам солидно обяснение за глутницата си защо не искам вниманието им. Не трябваше да им съобщавам истината, която щеше да доведе до падането ми като Алфа на Лунното братство в Даркмор. Защото как би могъл някой да ме последва след това?
– Ще го направиш ли? – Попита тя.
– Не, аз предложих защита на Алвин Сион, за да запазим тази тайна. Той направи това. – Посочих татуировката, покриваща знака ми, и тя кимна, изглеждайки леко наранена, че съм казал на някого преди нея.
– Страхувах се какво ще стане, ако ти кажа, любов – казах нежно и тя кимна с въздишка.
– Разбирам… но как ще се справиш с това? – Попита тя. – Райдър Драг…
– Не искам да обсъждаме съдбата на моя стар лидер – предупредих аз. – Това няма да е така.
– Обещай ми – помоли тя.
– Заклевам се – казах твърдо. – Ще намеря начин да поправя това.
– Никога досега не съм чувала за разкъсване на връзка между партньори, но… ще потърся това за теб – каза тя и ме прегърна силно. – Толкова съжалявам, че това се случи.
Искаше ми се да кажа „и аз“, но това щеше да е лъжа. Исках да съжалявам, исках да искам да си го върна. Но сега бях сроден с Розали и единственото, което исках, беше да я запазя като моя. Завинаги. Беше противоречиво като гад.
– Благодаря ти, Харпър. – Прегърнах я силно за момент, като тежестта на раменете ми намаля.
Не бях свикнал да живея труден живот. Управлявах от върха. Никой никога не беше нарушавал статуквото ми, докато не се появи Розали и не прецака нещата. Но покрай звездите се побърквах без нея. Трябваше да измисля начин да я измъкна от дупката. И знаех, че това не е и по чисто егоистични причини. Само три месеца на това място бяха достатъчни, за да се счупят и най-твърдите ядки. И колкото и силна да беше моята половинка, никой не беше имунизиран срещу тази гадост. Особено когато усещах как болката от престоя на това място я изяждаше така, както изяждаше мен. Кълна се, че Син Уайлдър е бил здрав като трезва монахиня, когато е влизал там. Добре де, може би като пияна монахиня, която е била в приюта „Старфол“. Но все пак. В наши дни определено беше с петдесет процента по-луд, отколкото преди.
– Можем да го обявим, когато татуировката бъде направена – казах аз и тя кимна, като ми грееше, щастлива, че ми помага в това. Но не можеше да скрие мрака в очите си заради причината за тази помощ.
Звънецът иззвъня, за да съобщи, че е време да тръгваме към Магическия комплекс, и при тази мисъл ме напусна дъх на облекчение. Трябваше да задам още задачи на Забулената стена, за да видя дали има повече информация за освобождаването на Розали. Който и да събираше информация по въпроса за мен, вероятно си мислеше, че феята, който задава задачите, навлиза в територията на преследвачите, когато ставаше дума за Розали. Но благодарение на това, че стената беше анонимна, не ми пукаше и за двете неща.
Излязох от килията си с Харпър и вълците ми излаяха, когато се приближих до тях, прокарвайки ръце по главите им, преди да ги изведа от блока. Пресякох моста и бяхме отведени до Магическия комплекс. Нашият блок беше първия, който пристигна, но аз се намръщих на допълнителната охрана при портала, който водеше навътре. Четиринайсет шибани пазачи стояха на стража около него, а офицер Кейн беше точно там, за да ме въведе напред.
– Влизай – заповяда той, отваряйки вратата, и аз се усмихнах заплашително в лицето му, докато минавах покрай него, влизайки през вратата, която се затвори рязко зад мен.
Офицер Лайл изглеждаше потен и по-блед от обикновено зад стъклената преграда, която ни разделяше, докато прокарваше ръка през червените си коси.
– Здравей, красавецо, днес изглеждаш малко зачервен – включих чара, но той сякаш не беше в настроение да се хапе.
– Ръцете – нареди той.
Прокарах ги през дупките с намръщена физиономия, а той постави ключа за маншета в ключалката. Вместо да го завърти наполовина, за да освободи магията ми, той го завъртя изцяло и белезниците паднаха от китките ми с трясък.
– Какво… – Започнах, но преди да успея да довърша изречението, той бе щракнал на китките ми два нови лъскави сребърни пръстена на тяхно място и ми направи жест да вляза в комплекса. – Какво става с новите белезници?
– Подобряване на сигурността – каза просто той и ми се усмихна леко, като за момент омекна. – А сега върви.
Вратата на комплекса беше отворена, но аз се забавих още миг, като погледнах назад към охранителите, които всички се взираха в мен, а раменете им бяха сковани. Предположих, че искат тази промяна да мине гладко, а изражението на някои от лицата им говореше, че днес са за кръв, така че късмет на всеки, който се опита да създаде неприятности.
Влязох в комплекса и се насочих към обичайните ни пейки, като седнах отпред и в центъра, след което опрях лакти на коленете си и свих пръсти. Направих чаша с лед и я напълних с най-чистата вода, след което отпих глътка, докато гледах как останалите затворници бавно се оковават и влизат в комплекса. Разгледах новите каишки на китките си, метала леко проблясваше, когато улавяше светлината. Не виждах дупка за ключове на нито една от тях и се зачудих как, по дяволите, ще ги свалят.
Допих питието си, разтопих леда и пъхнах пръст под един от маншетите, като го дръпнах, за да преценя здравината му.
– Силни са като дупето на млекар.
Погледнах нагоре към дълбокия глас и открих, че Син Уайлдър ми се усмихва като ненормален ебач – и предположих, че е такъв, така че отговаряше на изискванията. Обемистите му мускули изпълваха гащеризона му, а ръкавите му бяха навити, за да разкрият безкрайното мастило по тъмните му ръце.
– Как успя да се добереш дотук, преди глутницата ми? – Изръмжах. – И защо си мислиш, че един млекар има силен задник? – Не знам защо исках да знам отговора на втория въпрос, но ме наричат Любопитния Клайв.
– Не се редя на опашка, освен ако идеята не ме завладее. А днес не ме е взела – коментира той с вдигане на рамене, като си играеше с пламъчетата между пръстите си. Преместих се в изправено положение, повдигайки брадичката си, в случай че психопата пожелаеше да стреля по мен. Изглежда, никога не е имало конкретна причина, поради която да се нахвърля върху хората, така че винаги си струваше да съм подготвен. – И за да отговоря на втория ти въпрос, ще трябва да те убия, ако ти кажа, така че сигурен ли си, че искаш да знаеш?
– Минава – изрекох, свивайки рамене, но сега вече сериозно се ебавах с Любопитния Клайв за това.
Син вдигна стенната топка и я хвърли към стената, а аз насочих вниманието си към портата, когато Рори шибания Найт пристъпи следващ пред моята глутница. Дали всички задници в Даркмор си играеха на върховни кучета днес? Защото аз бях единствения номер едно тук. Макар че откакто Син ме беше видял с Розали заедно, той все още ми бъркаше в проклетата глава, като се преструваше, че ме притежава. Разбира се, трябваше да се съгласявам с тези глупости, докато не успея да му окажа някакво влияние в замяна. Върху това работех ежедневно.
– Някой много иска да разбере кога малката Розали Оскура ще излезе от дупката – каза Син замислено, докато отново отбиваше топката в стената, и погледна надолу към ръката си, където магическия надпис щеше да му се разкрие за свободните работни места. – Да не би случайно да знаеш нещо за това, котенце?
– Майната ти – изръмжах аз и Рори ни погледна, докато се запътваше към стената.
– Първото нещо, което някога си казвал и с което съм съгласен – изръмжа отровно той, поглеждайки към Син, и това предизвика истински интерес у мен. Неотдавна той се беше опитал да ми разбие главата заради ключа, но никога не ме беше гледал с такава омраза като тази.
Рори ме беше хванал в кисело настроение в деня след завръщането ми от Куентин и ми беше нанесъл няколко добри удара, когато ме беше напсувал в библиотеката. По някаква причина беше решил да не ме предизвиква с магия и да не ме разкъсва на двора във формата си на Орден. Не, Рори Найт искаше да пролее кръвта ми с голи ръце и желанието му се сбъдна. Но и върху него бях оставил много следи. Рори ми беше счупил носа, преди стражите да се намесят. И може би се насладих на част от тази болка, за да се покая за това, че съм бил достатъчно глупав, за да загубя ключа. Изглежда обаче, че бяха планирали да сменят белезниците, така че така или иначе щяхме да изгубим достъп до магията си.
Когато глутницата ми се разпиля в комплекса, аз станах на крака, за да се възползвам от възможността, преди да са пристигнали, и се запътих към Син и Рори, като щракнах с пръсти, докато хвърлях балон за заглушаване.
– О, да? И защо това, задник?
Рори ме погледна така, сякаш преценяваше дали може да си направи труда да ми каже. Но с още един поглед към Син – който имаше смъртоносен задничав блясък в очите си – го направи.
– Син пусна на свобода Белорианката. Роза можеше да умре. Всички можехме да умрем.
– Това е вярно? – Заобиколих Син с киселина във вените си. Информацията ми от работните места на стената подсказваше, че Розали е била заловена, защото е била притисната в ъгъла от Белорианката на осмо ниво. Кейн я е намерил, преди да я убие, след което я е затворил заради това, че го е нападнала. Но защо е направила това, не можех да разбера.
Син сви рамене.
– Тя ме помоли за това.
– Всъщност тя изрично ти каза да не го правиш – изсъска Рори, направи крачка към него и сви огромните си рамене.
– Защо ще те моли? – Попитах Син.
– Това не е твоя грижа – изръмжа Рори и аз сведох поглед към него.
Син се намръщи, сякаш се опитваше да проумее нещо, докато гледаше Рори.
– Значи искаш да кажеш, че аз съм отговорен?
– Да, ебати, очевидно е, че той казва точно това – изсумтях аз. – Но защо изобщо сте обсъждали подобно нещо? – Определено имаше нещо, което ми липсваше тук.
Син отметна глава назад, смеейки се маниакално, а около него танцуваха пламъци във вятъра, създаден от въздушния му елемент. Луд задник.
– Е, това е някаква новина – каза Син, като внезапно спря да се смее и вместо това оголи зъби на Рори. – И как да я измъкна?
– Не знам, попитай хубаво Кейн, той е този, който я е вкарал там – саркастично каза Рори и се отдалечи отвъд стената, без да погледне назад.
Син обърна поглед към външната ограда, където Кейн все още пазеше входа, а по чертите му се плъзна замислено, но смъртоносно изражение.
– Защо я пусна, Син? – Поисках, но той просто ме игнорира, отминавайки, сякаш ме нямаше, и гръбнака ми настръхна от раздразнение.
Пуснах заглушителния балон и се върнах на пейката, а в гърлото ми се появи ръмжене. Колкото и да ми се искаше да изрежа лицето на Син и да го поднеса в пай, все още трябваше да защитавам моята и тази на Розали тайна. Така че, когато ставаше дума за него, в момента бях с нашийник и шибана каишка. Но пък имах куп членове на моята глутница и анонимни Забулени стени, които обикаляха около него и се ровеха в глупостите му, за да намерят всичко, което мога да използвам срещу него. И рано или късно нещо щеше да излезе наяве и аз щях да го върна на проклетото му място.
Срещнах се с моята глутница и издърпах Харпър от мястото ѝ, хванах я за ръка и я откъснах от останалите. Изхвърлих около нас балон за заглушаване и илюзия, която замъгляваше движенията на устата ми, просто за сигурност, преди да я накарам да сключи с мен звездно обещание да не издава тайната ми. Когато всичко беше готово и магията ни обвърза със седем години лош късмет, ако я нарушим, потърсих човека, който ми трябваше за следващия етап от плана ми.
Забелязах малкия пич, Алвин, точно когато той изкрещя и бе повален по задник на стотина метра от мен. Един пегас, строен като тухлена къщичка, отговаряше за това, надничайки над него с огромните си мускули, изложени на показ в белия му резервоар, ръцете на комбинезона му бяха вързани около кръста. Бицепсите му бяха изрисувани с шарено мастило, точно както повечето от него и бандата му. Лидерката стоеше на крачка зад него, косата ѝ беше късо подстригана и боядисана като дъга, пълна с брокат. Беше с прякор Искрата, а огромното момче вдясно от нея се казваше Глитерпуф.
Искрата се беше заела с мен, откакто се разчу, че са ме намерили с ключа от белезниците. Един от нейното стадо беше убит от Белорианката и очевидно аз бях държан отговорен. Но ако група понита си мислеха, че могат да се противопоставят на най-силната вълча глутница в Даркмор, щяха да се изсмеят обратно в малките си зелени пасища.
Пристъпих и Харпър се държеше по петите ми, докато аз се навеждах и вдигах Алвин за шията. Беше толкова лек, че краката му за миг се отлепиха от земята, преди да го сложа обратно на тях, а той ми кимна в знак на благодарност, преди да се премести хитро зад мен и моята Бета.
– Ръцете настрана, Искра. Плъхът е мой. – Това не беше обида; Алвин беше преобръщач на тиберийски плъх. От това, което ми беше казал, причината да е тук, беше, че са го хванали да шпионира някои много влиятелни хора и от месеци е пускал истории за тях в пресата. Въпреки че имах чувството, че това не е цялата история. Не си попаднал в Даркмор заради такива глупости. Но всеки тук имаше своите тайни и неговата история трябваше да се пази. Това беше едно от малкото неща, върху които имахме контрол тук.
– Тогава защо се е запътил към нашата територия? – Изръмжа Искра, а останалите от стадото ѝ се приближиха зад нея и заквичаха одобрително.
Вгледах се в разнообразието от цветни татуировки по ръцете и вратовете им и в символа, който всички носеха и който представляваше тяхната банда. Усуканите рога. Цветният Пегас, изобразен на тях, сякаш скачаше към мен през облак. Козината му беше бяла, а крилете му широко разперени, но вместо рог имаше блестящ сребърен нож, покрит с кръв. Над него се извисяваше блестяща дъга, през която преминаваше името на тяхната банда. Сред другите татуировки имаше още дъги, облаци, крила и рога, някои заобиколени от думи като това е твоят единствен рог, ти си бил с рог, блясъка е по-подходящ, говори с крилото (или ще те заколя). През яката на Искрата бяха изписани думите Rainbow is the new black (Дъгата е новото черно).
Щеше да е смешно, ако не бях видял от първа ръка колко безмилостна може да бъде тази банда към всеки по-слаб от тях. Наистина щяха да те прободат в гърдите с рогата си в двора на Ордена и бях виждал как не един от малките Ордени е бил стъпкан до смърт от тях там.
– Цялата тази страна на стената е лунна територия – изръмжах аз. – Ако искаш, можеш да отидеш и да си опиташ късмета да си издълбаеш собствена територия с Оскурите, Искра. Но навсякъде тук е мое владение. Така че ме предизвиквай за него или се махай от лицето ми.
Тя се изкиска и няколко души от стадото ѝ потропаха с крака в знак на ярост.
– Защо плъха е толкова специален за теб, Шадоубрук? – Тя сведе светлосините си очи към мен.
– Това не е твоя работа, любов – изръмжах, а гнева ми се покачи.
– Забавлявай се с мен – настоя тя, а в тона ѝ се долавяше острота, сякаш наистина смяташе да ме предизвика днес. А с настроението, в което бях, щях да се радвам на борбата.
– Той е приличен татуист. Няма много такива, ако се съди по изкуството на стадото ти – измърморих аз, а Глитерпуф се изхили агресивно до мен. Сякаш обаче щях да се уплаша от едно пораснало Мое малко пони. – А сега си вземи твоята мъничка бляскава банда и се махай.
– Моята банда расте с всеки изминал ден – изръмжа Искрица, а в тона ѝ се долавяше предупреждение. – Запомни това, Шадоубрук.
– Забелязвам. – Завъртях очи и се обърнах, като плеснах с ръка по рамото на Алвин и едва не го повалих отново на задника от силата, която използвах. – Пази се от неприятности.
– Ще го направя – каза той бързо, наведе глава към мен и понечи да се изниже, когато го дръпнах по-близо.
– Имам нужда от още една услуга – промърморих му и хвърлих балон за заглушаване около нас, преди да обясня за знака, който трябваше да татуира на Харпър. Когато той се съгласи да го направи тази вечер, го накарах да се закълне, че ще пази мълчание, след което го пуснах и изпратих Харпър обратно в глутницата ни.
Издирих Кейн отвъд оградата и се отправих към него с непринудено темпо, въпреки че сърцето ми биеше с километри в минута, докато се приближавах, а гнева ме обземаше. Преглътнах думите, които наистина исках да му кажа – остави другаря ми да си отиде, ти, кръвопиещо парче лайна – и се усмихнах победоносно като Шадоубрук.
– Офицер – казах учтиво. – Предполагам, че трябва да ви благодаря, че затворихте моя заклет враг.
Буреносните сиви очи на Кейн ме проследиха, устата му се подреди в плоска линия и аз се зачудих дали някога съм виждал гадината да се усмихва. Сякаш му я бяха отнели още при раждането.
Той не каза нищо, затова продължих.
– Все пак мина известно време, трябва ли да се подготвям за това, че скоро ще се върне тук като кралицата кучка, за която се мисли?
Кейн прокара език по зъбите си и погледа ми се премести към новото лъскаво устройство, което висеше на врата му. Какво, по дяволите, беше това?
– Тя ще гние там още известно време – каза той с кух тон.
В гърлото ми заседна ръмжене и се опитах всячески да овладея изражението си, докато яростта драпаше по гръбнака ми.
– Не казвай на никого, но някак си ми липсва предизвикателството да я пребия. Направи услуга на човека и ми изпрати достоен противник. Обещавам, че можеш да се насладиш на това да ме гледаш как проливам кръвта ѝ. Виждал съм начина, по който тя те вбесява. – Хвърлих сочния морков пред него, но не получих реакцията, която очаквах. Той извади мълниеносния си електрошоков пистолет от бедрото си и го насочи към мен, а зъбите му се удължиха, докато ме зяпаше.
– Махни се от погледа ми, Едно.
– О, хайде – помолих го, но това излезе като ръмжене, гнева ми преливаше.
– Последно предупреждение – изсъска той и аз стиснах челюст, отстъпвайки назад, мускулите ми се стегнаха.
Прекарах остатъка от времето си в комплекса, крачейки и ядосвайки се, като се отказах да публикувам на стената работни места за моята половинка. Имах своя отговор. Кейн щеше да я държи затворена толкова дълго, колкото на него му се искаше, по дяволите. А изглеждаше, че това е много дълго време.
Когато времето ни в Магическия комплекс изтечеше, бях готов да пусна кръв и да тръгна на война, за да си върна Розали в ръцете. Но трябваше да заровя тези чувства и да ги оставя да гният в стомаха ми, докато болката от партньорската връзка ме зовеше към нея толкова яростно, че ме боляха костите.
Преди някой да напусне комплекса, Кейн вдигна странното ново дистанционно около врата си и натисна нещо върху него. Белезниците на китките ми блокираха магията ми и аз изтръпнах от внезапността на загубата ѝ, докато всички около мен направиха същото. От белезниците се излъчваше меко синьо сияние, а метала блестеше като звезден прах.
С чувство на потиснатост в стомаха си осъзнах, че никога повече няма да се освободя от тях, освен ако стража не ми позволи. А аз имах още петнайсет години да тъгувам за свободата си, без дори предимствата на откраднатия ключ за белезниците да направят живота ми малко по-поносим. Но имаше едно нещо, за което копнеех повече от сладкото блаженство на магията, която се вливаше във вените ми по всяко време. Розали Оскура. И започвах да си мисля, че бих платил всяка цена, за да си я върна.

Назад към част 2                                                          Напред към част 4

Дикси Монро

Преди четири години…

Казах „да“ на Селърс по една причина. И тази причина не беше справедлива. Селърс беше мил, той просто флиртуваше, но това, че го използвах, за да покажа на Ашър, че съм нещо повече от малко момиченце, което трябва да защитава, беше погрешно. И все пак казах „да“, знаейки, че е грешно. Сега трябваше да му кажа „не“. Може би дори да му кажа истината, колкото и неудобно да беше да я призная.
Ашър не ме беше придружил до последните ми два класа. Планът ми не беше проработил. Напротив, той се обърна срещу мен. Може би сега той си мислеше, че имам Селърс, който ме защитава, а не че имам нужда от защита. Разочарована от цялата ситуация, планирах какво точно ще кажа на Селърс, след като тренировката му приключи. Дори записах всичко, прочетох го няколко пъти, уверих се, че съм напълно подготвена.
Пет минути преди да си събера нещата и да тръгна към къщата на игрището, вратата на библиотеката се отвори и влезе един много потен Ашър. Бях единствената в библиотеката. Дори библиотекарката си беше тръгнала за деня. Беше казала, че мога да остана и да си напиша домашните, докато свърши тренировката. Или Ашър беше дошъл да ме види, или имаше книга, която толкова много искаше да си вземе, че беше напуснал тренировката по-рано, за да го направи.
Той стоеше в стаята, а едрия му ръст излъчваше огромно количество енергия. Сърцето ми започна да бие по-бързо, но това винаги се случваше около Ашър. Погледът му сканира библиотеката и се спря на мен, преди да се приближи с дълги, агресивни крачки и решителен поглед.
– Какво правиш? – Попитах, като се изправих и се приготвих да си тръгна.
– Не излизай със Селърс – беше всичко, което каза той. Искаше ми се това да означава повече, отколкото означаваше. Исках да означава, че не ме иска със Селърс, защото… ами, той ме искаше с него. Но знаех, че това е фантазия, която не мога да си позволя да развия.
– Не харесваш ли Селърс?
Той поклати глава с „не“, но отговори:
– Харесвам Селърс доста. Просто не ми харесва с теб.
Думите на Ашър даваха храна на света на фантазиите ми и знаех, че скоро реалността отново ще ме удари в лицето.
– Защо?
Той стоеше там и ме гледаше в продължение на нещо, което изглеждаше като цяла вечност, но вероятно не повече от няколко мига.
– Просто се срещни с мен до пикапа ми. Имаш ли нищо против? Първо трябва да си взема душ и да си взема нещата.
Тук можех да бъда силна и да кажа, че отивам със Селърс, макар че не бях планирала да го правя. Ашър не знаеше това.
– Трябва да кажа на Селърс – казах вместо това.
Раменете му сякаш се отпуснаха малко, но не напълно. Той стоеше на разстояние от мен, тялото му беше навито, напрегнато и бдително. Отговори само:
– Ще му кажа.
Не бях съгласна с това.
– Трябва аз да му кажа – казах аз.
Ашър въздъхна.
– Добре. Ти му кажи. Но го направи сега.
После се обърна и тръгна към вратата. Нямаше друго обяснение. Нищо. Нито дума.
– Ашър – извиках аз, исках да чуя нещо повече от него. Какъвто и да е отговор.
– Да? – Попита той, като ме погледна назад, но държеше вратата с една ръка.
– Защо? – Това беше всичко, което успях да кажа, без да му покажа всичко, което чувствах.
– Аз… – Той направи пауза, разкъсван от това какво точно да каже. – Просто… моля… Дикс.
По някакъв начин това беше всичко, което исках да чуя в този момент. Не се нуждаех от нищо повече.
– Добре – прошепнах аз.
Той ми се усмихна с облекчение в очите, после отвори вратата и излезе. Отново останах сама в библиотеката, миризмата на книги се върна в сетивата ми, а тишината стана почти оглушителна. Но сега тези неща завинаги щяха да пазят спомен за мен. Такъв, който никога нямаше да забравя. Може и да не означава много, но не можех да спра малката усмивка.
Прибрах учебниците си обратно в чантата, като поставих речта на Селърс в джоба си. Тя нямаше да ми е нужна. Щях да бъда честна с него и да му кажа истината, тази, която внезапно се беше променила през последните няколко минути.
Между училището и спортната зала имаше паркинг. Забелязах Селърс да върви по моя път. Той вече беше изкъпан и облечен, в чифт дънки и футболна тениска, косата му беше все още влажна, но оформена по онзи небрежен начин, който винаги носеше. Знаех, че да бъда честна с него е най-доброто нещо, което трябва да направя, но все още се чувствах зле заради това.
– Готова ли си? – Попита той, докато се усмихваше.
– Е, за това, благодаря ти за поканата. Беше много мило и всеки друг път с удоволствие бих отишла. Но Ашър… той… ах… ме помоли да отида с него. Исках това от много дълго време. Нямаше да е правилно да отида с теб, когато съзнанието ми щеше да е приковано към Ашър.
Чувствах се така, сякаш се препънах в обяснението си. Дали изобщо имаше смисъл за някого, освен за мен?
Селърс ме дари с крива усмивка.
– Значи ето къде отиде толкова бързо след тренировката.
– Отново ти благодаря и много съжалявам.
– Всичко е наред, Дикси. Разбирам.
– Благодаря – повторих аз, бързо се обърнах и си тръгнах, нетърпелива да напусна този неловък разговор. Забързах към пикапа на Ашър.
– Няма за какво – извика Селърс.
Обърнах се назад, объркана от това, което казваше. Селърс се ухили, леко поклати глава, преди сам да се отдалечи. Дали е знаел, че Ашър ще направи това? Затова ли ме беше помолил да изляза с него в началото? И ако е така, защо би го направил?
Спрях до пикапа на Ашър и въпреки че беше отключен, не влязох вътре. Изчаках. Точно когато се обърнах назад, за да видя дали идва, го видях да се насочва към мен. Както и преди, той изглеждаше решителен. Очите му се спряха върху мен. Бузите ми отново се нагорещиха, интензивността на погледа му ме заля с трепет. Тялото ми беше топло и знаех, че забравям да дишам от кратките бързи вдишвания, които излизаха от устата ми. Не знаех как да контролирам реакцията си към него.
Когато стигна до мен, очаквах да спре и да ми отвори вратата. Вместо това чантата, която носеше в ръцете си, падна на земята, тялото му се сгуши в моето, докато ме притискаше към пикапа си. Двете му ръце обгърнаха лицето ми, преди устните на Ашър Сътън да срещнат моите. Твърд, но мек, взискателен, но нежен, Ашър ме опита, сякаш бях последното му ядене, и бях сигурна, че ако не беше преместил ръцете си на бедрата ми и не ме беше дръпнал по-близо до себе си, щях да се строполя на земята и да загубя съзнание. Краката ми бяха слаби, а тялото ми трепереше. Нищо не ме беше подготвило за това. Нищо не беше променяло живота ми по този начин. Чувствах се така, сякаш ме е ударила мълния.
И света ми никога нямаше да бъде същия след това.

Назад към част 10                                                             Напред към част 12

* * *

Всички почитаеми дами се бяха събрали на приземния етаж, в заседателната зала, където някога от тавана се беше спускал балон във формата на годежен пръстен, изреждайки пред цялото полицейско управление моите непреодолими чувства към лорд Давернети.
Сега в стаята цареше тишина. Напрегната тишина. Много напрегната тишина.
Съблякох наметалото и палтото си, предадох ги на икономката мисис МакАвърт, която ме чакаше в коридора, и влязох в огромната стая, сега свободна от табла с престъпления, от папки, от портрети на престъпници. Всичко. Дори бюрото беше махнато, но столовете, наредени покрай стените, бяха останали.
Не всички от тях бяха заети. Четири от дракониците бяха на толкова напреднала възраст, че вече не можеха да се придвижват сами, и затова седяха величествено в инвалидни колички, като леко навеждаха глави при появата ми. Всички останали коленичиха, за да ме поздравят.
Но докато оглеждах дамите, изведнъж изпитах чувство на безпокойство.
Неясно, но като че ли основателно.
Столове близо до стените. Дамите бяха подредени в странен ред, една по една. Една близо до стената, практически до стола, втората на крачка пред нея, следващата отново до стената и после отново на крачка пред нея.
Хванах ръката на лорд Давернети, почти несъзнателно, но определено се чувствах застрашена и заплахата ме уплаши толкова много, че дори ироничния и подигравателен поглед на старши следователя не ме уплаши.
– Лейди Арнел – долетя скърцащия глас на една от древните драконици в стол – трябва да сте наясно със статута и положението си. А във вашето положение е недопустимо да си позволявате волности с лорд, който не е ваш съпруг.
Наставническият ѝ тон беше като леден прилив на вода, но вместо да спазя правилата на приличието, аз се вкопчих по-здраво в дланта на старши следователя. А Крисчън направи това, което правеше винаги – направи крачка напред и, оставяйки ме да се вкопча в дланта му, дракона обгърна притежателно кръста ми, придърпвайки ме по-близо до себе си, и каза:
– Мислех, че ще е скучно, но това събиране започва да ми харесва. Бел, да започнем ли да се целуваме?
Без да отговарям на саркастичния изблик, аз напрегнато преценявах ситуацията.
Четирима в центъра в инвалидни колички.
Дванайсет дами зад тях, на една крачка от столовете.
Шестнайсет на крачка зад дванайсетте. 4-12-16 – „Фларе вентус!“ Удар, способен да унищожи само един противник, изолиран от контакт с когото и да било – ето защо инстинктивно се вкопчих в лорд Давернети. И това беше съвременна магия! Не драконова магия, не магия от старата школа, това беше онова, което бях научила в университета. А това изграждане беше част от задължителния курс по бойна магия, така че затова знаех за него. И това, което не ми дойде веднага наум, се отрази в рефлексните ми действия, които ме спасиха. „Фларе вентус“ е точно и прецизно заклинание. То удря конкретна цел с взрив от вятър, като почти не предизвиква колебания в магическия фон поради големия брой участници в атаката, прилагайки минимална сила. В крайна сметка дори виновника не може да бъде идентифициран.
А ако се замислим, откъснато и пропускайки всички емоции, опита за отравяне и нападението срещу мен в магазина на „Верг и Верг“ всъщност бяха покана. Драконовите дами направиха всичко възможно, за да ме накарат да пожелая да се срещнем, и аз почти паднах в капана им.
– Е, моите аплодисменти! – казах бавно, оглеждайки онези, които бяха много по-опасни, отколкото дори аз осъзнавах.
И усетих, че хватката на лорд Давернети върху мен става все по-здрава, сякаш подозираше, че нещо не е наред.
– Лейди Арнел – една от старите дами, която изглеждаше съвсем безобидна, извади лорнет, присви очи и стисна устни – скъпа, само на мен ли ми се струва, или прегръщате лорд Давернети по неприличен начин? Кларисис, скъпа, ела, страхувам се, че очите ми ме лъжат.
Само на Кларисис бе казано да се приближи, но всичките дванайсет драконици се оттеглиха от стените, разбивайки се на бройки по 7 и 5. 4-7+5-16 – „Суфоканс аере“ боен строй. Ниво на поражение – два предмета, смъртоносно поражение – един предмет.
За един кратък миг дори ми стана интересно – когато изгубя съзнание, лорд Давернети ще осъзнае ли причината, или ще реши, че е било просто припадък?
Но момента на нездраво любопитство отмина толкова бързо, колкото и дойде.
Вдигнах ръка и гневно изрекох думите, които блокираха всяка въздушна магия:
– „Вентус ефузио“! – и старите жени престанаха да гледат невинно.
Но лорд Давернети попита напрегнато:
– Бел, какво става?
Без да отговарям на дракона, аз огледах всички присъстващи, които бяха престанали да изразяват смиреното си преклонение пред мен, и не замълчах.
– Знаете, че съм имунизирана срещу магията на дракона. Знаете също, че лорд Давернети е повече от запознат с магията от старата школа. Затова сте решили да нанесете удар, използвайки съвременна човешка магия. Много интересно решение, без съмнение, и такова, което може би е имало шанс за успех. Не сте пресметнали само в едно – и двете бойни построения са част от основния и задължителен курс за всички студенти на магическия университет.
Не ми остана време да довърша.
Изведнъж, без предупреждение, лорд Давернети ме вдигна и ме изнесе от стаята, пренебрегвайки както моите възражения, така и мнението на всички присъстващи.
След това, използвайки магия, старшия следовател затръшна вратата и запечата входа, преди да ме пусне, и като махна с ръка на най-близкия полицай, каза:
– Добре, отказвам да продължа без Ейдриън. Горски, иди да вземеш Арнел, по-сериозно е, отколкото си мислехме.
Щях да се съглася с това, но трябваше да си припомня нещо:
– Лорд Давернети, майка ви и мисис МакАвърт са там.
Вратата се отвори, антуража на лейди Давернети и самата тя бяха издухани от магията, икономката на имението Арнел я сполетя същата съдба, а после аз отидох до прозореца и седнах на перваза, като нервно си мислех за случилото се, докато полицията трябваше да мисли за цялата ситуация като цяло и за провеждане на обиск в частност. Учебниците по Теория на общата бойна магия бяха намерени в чантата на прислужницата на семейство Гадермайстен. Забележително е, че на бабата от семейство Гадермайстен също е намерен медальон с жълт камък. Лорд Давернети се присъедини към мен след известно време. Аз бях безцеремонно преместена и седнал до мен, старши следователя, замислено прелиствайки внушителен учебник, мрачно изказа това, което вече знаех:
– И двете заклинания имат забавен ефект. Така че ще припаднеш и докато се опитвам да те върна в съзнание, ще спреш да дишаш завинаги. А аз дори нямаше да разбера.
Само кимнах мълчаливо, оправяйки гънките на полата си.
– А при второто заклинание щеше да припаднеш в ръцете ми и тогава… да, нямаше да разбера. Разпръснато прилагане на силата, колективно използване на магията, без един изпълнител. Без менталната магия на Арнел нямаше да има дори шанс за разплитане на този случай. Колко вбесяващо!
Просто кимнах мълчаливо отново.
Страхът, нервността и чувството за опустошеност се появиха със закъснение.
– Колко време са подготвяли това? – попита внезапно старшия следовател. Е, след като се замислих над този въпрос, стигнах до разочароващо заключение:
– Най-вероятно от ареста на старата лейди Арнел. Не по-малко. Бойните формации изискват прецизност, особено когато се използва въздушна сила.
– Бел, разстроена ли си? – попита тихо лорд Давернети.
Въздъхвайки тежко, бях принудена да призная:
– Депресирана съм.
След всичко, което се случи, бях почти сигурна в собствената си интелигентност и проницателност, но случилото се показа пълния размер на неоправданата ми самоувереност.
– Присъединявам се към твоето страдание. – каза внезапно, без ирония лорд Давернети.
И двамата с него останахме седнали на перваза на прозореца, мрачно очаквайки някой, който би могъл да се справи с всичко това. Зад прозореца драконите продължаваха да ми се кланят, както и хората, които бяха изненадани от поведението им. Полицията беше ескортирала някои от буйните дракони, които по някаква причина се бяха опитали да избягат от града, но бяха заловени, едва прескочили бариерата. Странното беше, че бягащите дракони, които се съпротивляваха и бяха яростни, се поклониха при вида на силуета ми на прозореца и след това отново се противопоставиха на властите.

Назад към част 52                                                         Напред към част 54

Тя все още беше в шок.
Новината, че къщата на родителите на Рейвън е изгоряла, я разтърси до основи. Изглеждаше невъзможно, като оживял лош сън, а Рейвън все още се опитваше някак да се събуди.
Джейк се облече и след това излезе от спалнята, за да я открие все още да стои там, с телефон в ръка, с широко отворени очи, загледана в далечината. Тя го погледна и гласа ѝ прозвуча странно в собствените ѝ уши.
– Не разбирам какво се е случило.
Което всъщност не беше вярно. Тя твърде добре разбираше какво се е случило – и все пак по друг начин наистина не разбираше. Умът ѝ отказваше да приеме, че това е реалност.
Колкото и силен да изглеждаше винаги Джейк Новак, за първи път Рейвън се мъчеше да се утеши със силата му. Кафявите му очи се втренчиха в нея, изражението му беше много сериозно, но все пак спокойно, сякаш усещаше проблемите, които се зараждат под повърхността, и пристъпваше предпазливо.
– Понякога се случват такива неща… – Поклати глава Джейк, докато я гледаше в очите. – Трябва просто да сме благодарни, че всички са в безопасност.
Рейвън кимна, но сърцето ѝ не беше в него. Всички не бяха в безопасност. Никой нямаше да е в безопасност, докато клуб „Алфа“ не се махне от живота ѝ завинаги. Но как можеше да направи това? Това беше напълно извън нейния контрол.
– Трябва да се съвзема – каза Рейвън и примигна, докато влизаше в спалнята на хотела. Тя мина покрай Джейк, усещайки топлината на тялото му, усещайки силата му и не искаше нищо повече от това да падне в прегръдките му – да му каже всичко.
Не. Не можеш да рискуваш. Джейк ще полудее и ти няма да можеш да го спреш или да контролираш какво ще направи по-нататък.
Джейк я последва.
– Знаят ли изобщо как е започнал пожара? – Попита той, а гласът му беше изпитателен.
Рейвън стоеше в стаята на Джейк, осъзнавайки, че дори няма прилично облекло, което да облече, и се чувстваше все по-безпомощна и ядосана.
– Не, те не знаят какво се е случило.
– Надявам се, че не е заради връзката ми с теб – каза той.
Стомахът на Рейвън се стегна и през нея премина студена тръпка на страх. Тя извърна глава и се вгледа в него.
– Защо изобщо казваш такова нещо? Шегуваш ли се?
Джейк сгъна ръце.
– Това е възможно. Един луд фен – той може да направи някои наистина глупави неща. Имал съм смъртни заплахи, преследвачи, както искаш го наречи. – Рейвън преглътна и усети как гърлото ѝ се стяга.
Трябва да кажеш нещо. Не можеш да ги оставиш да се измъкнат. Наистина ли ще шпионираш Джейк Новак и ще разкажеш на клуб „Алфа“ за тайната му военна мисия? Ако не, тогава какво ще правиш?
– Не мога да се занимавам с това точно сега – каза му Рейвън, а в гласа ѝ се прокрадна острота. – Едва ли мога да мисля трезво, а ти не ми помагаш.
– Знаеш, че всичко ще бъде наред – каза Джейк, протегна ръка и погали косата ѝ.
Той беше твърде близо, а тя се чувстваше твърде разкъсана, объркана и виновна.
– Моля те, не ме докосвай.
– Защо не?
– Защото ме разсейваш.
Устните на Джейк се свиха.
– Разсейвам те. Хм.
Тя го погледна.
– Да, разсейваш ме. Какво правим тук? Какво е това? – Попита тя, размахвайки ръце, сякаш за да покаже, че това, че са заедно в стаята, дори няма смисъл.
Джейк просто я погледна, топлите му кафяви очи бяха загрижени, но и търсещи, сякаш можеше да разбере, че се случва нещо повече, отколкото тя му казваше.
– Това не изглежда като идеален момент за голям разговор за състоянието на връзката ни.
– Точно така. – Рейвън усети как от гърлото ѝ почти се изтръгва ридание, докато обличаше ризата, панталоните и обувките си от предишната вечер. На коляното на панталоните ѝ имаше леко кърваво петно, а лакътя на ризата ѝ беше леко разкъсан.
Това върна спомените за Зик, изрязаните му нокти, разтворените устни и заплахите, а след това и Макс, който я изхвърли от колата.
Тя се върна към настоящето и се огледа наоколо.
Одеялото и чаршафите все още носеха видимите следи от сексуалната им среща. Всичко беше разхвърляно, измачкано и неорганизирано.
– Какво е точно така? – Попита Джейк, като тонът му все още беше забележително спокоен.
Тя примигна, объркана, без да си спомня какво изобщо бяха обсъждали преди малко. Но после осъзна, че няма за какво да се чувства виновна, нищо от това не беше по нейна вина. Джейк беше този, който отказваше да я допусне до себе си, отказваше да бъде в истинска обвързана връзка с нея. Докато той имаше това отношение, тя не можеше да му каже за клуб „Алфа“ и за това, което се опитваха да направят.
– Не искаш да говориш за състоянието на връзката ни, защото това ще те принуди да признаеш истината. – Рейвън заглади косата си и оправи ризата си.
– Каква е тази истина?
Тя се обърна и го погледна.
– Отказваш да имаш истинска връзка с мен. Не мога да разчитам на теб за нищо.
Очите на Джейк се втвърдиха.
– Тогава какво правиш тук? – Каза той. – Това не се ли брои за нещо?
– Беше забавно – каза тя, без да мига.
– Ти се страхуваш и си разстроена – каза и Джейк. – Не си го изкарвай на мен.
– Не ми казвай как се чувствам.
Джейк се усмихна, но това не беше приятелско.
– Не ти казвам как се чувстваш. Казвам ти как се държиш.
– Да, разстроена съм. Къщата на родителите ми изгоря. Междувременно ти влизаш и излизаш от живота ми, когато си поискаш, държиш се сякаш те е грижа, преструваш се, че мога да ти се доверя, когато и двамата знаем, че не мога.
– Можеш да ми се довериш – каза Джейк твърдо. – Никога не съм правил нищо, за да те нараня умишлено или да предам доверието ти.
Рейвън погледна към пода, а гърдите ѝ бързо се издигаха и спускаха. Тя беше във война със собствения си ум и сърце. Толкова много искаше да признае всичко, но Джейк не беше известна личност. Той беше енигма, способна на всичко по всяко време.
– Работата е там, че знам, че вярваш в това за себе си – каза тихо Рейвън и най-накрая отново го погледна. – Но грешиш, Джейк. Всичко за теб е лъжа.
Той преглътна и очите му придобиха кух, далечен вид, докато възприемаше обвинението ѝ.
– Сигурна ли си, че все още говорим за мен? – Попита той. Очите му отново се фокусираха върху нея, сега се впиваха в нея и Рейвън имаше чувството, че може да види през всички лъжи и полуистини.
Чувстваше се напълно гола и изложена на показ, а сърцето ѝ се разтуптя. Но не можеше да си позволи да признае, че е сгрешила.
– Да, сигурна съм, че става дума за теб – излъга тя.
Той се усмихна горчиво.

Напред към част 2

Глава 9

„Не знам какво щях да правя без кафе.
Вероятно бих стъргала изпражненията във федерален затвор.“
Стикер на броня

Е, това са просто глупости!
Наистина ли ченгетата се опитват да ме накиснат?
Изтичах до колата си, надявайки се да хвана човека с домашно приготвените визитни картички. Явно беше замесен в случващото се. Но не ми се получи – пичът се беше изпарил. Затръшвайки вратата, изпсувах под нос, но изведнъж забелязах чантата. Както се казва, на харизан кон…
Слава на Бога за малките чудеса. Когато отворих отново вратата, Артемида се качи на задната седалка и с толкова доволен поглед, сякаш от самото начало единствената й мечта беше да се вози отзад.
– Съжалявам, красавице – извиних й се, качвайки се зад волана. – И ти прощавай, г-н Андрулис. Обикновено не крещя и не хлопам врати. Но как да не забравиш за учтивостта, когато някой те следи и ясно планира нещо?
Господин Андрулис не отговори и аз го съжалявах все повече и повече. Сигурно му е ужасно студено в този вид.
Разбуждайки Мизъри, й дадох цели пет секунди да се възстанови (четири секунди повече от преди), излязох от паркинга и се впуснах да търся човека, страдащ от комплекс за малоценност.

***

Първото нещо, което направих, беше да отида до Агенцията за бегълци, където Гарет Суопс висеше през повечето време. Секретарката обаче каза, че е на мисия – да хване някакъв беглец. Естествено, попитах я къде да го намеря, като в същото време се чудех как толкова млада дама се е хванала работа на такова място.
– Съжалявам, госпожице Дейвидсън, но не мога да кажа – отвърна секретарката и спука балончето от дъвката си. – Чичо ще ме убие. Точно така каза. Ако ти дам някаква информация за някой от нашите случаи, ще ми пререже гърлото докато спя.
– Еха! Тежко изявление. Чичо, казваш?
– Да. Той ме взе на изпитателен срок. Да види дали се вписвам.
– И как е? – Попитах, като я огледах отгоре-надолу. – Тоест, според мен си много.
– В какъв смисъл “много”?
– Вписана.
– А-а! – Засмя се младата дама. – Е, да, предупредиха ме за теб повече от веднъж. Така, че не мога да ти кажа нищо. Няма да научиш нищо от мен.
Тя се върна към правенето на балончета и лакирането на ноктите си.
– Струва ми се – кимнах аз – че ти, скъпа моя, ще паснеш идеално. Случайно Суопс не е ли в сградата на ъгъла на “Жерар” и “Лид”?
Челюстта на Дарлинг падна.
– От къде…
Това и ми трябваше.
– Благодаря ти, скъпа моя. Поздрави чичо си.
Махнах за сбогом и излязох навън. Бедничката. Всички детайли лежаха пред нея на масата в три екземпляра. Нямах смелостта да призная, че мога да чета от обърнати с главата надолу документи.
Надявам се накрая да разбере.
Ако иска да работи за чичо си, ще трябва бързо да се научи. Той беше един от най-добрите ловци на глави за времето си и си беше спечелил репутацията с тежките си юмруци и стоманена челюст. За съжаление носът му е от по-крехък материал, така че е чупен неведнъж, поради което сега е изместен малко наляво. Но по принцип споменатият чичо е добър човек.
И все пак защо е казал на племенницата си да не ми казва нищо? Ние сме приятели от дълго време. И за този инцидент с гранатата се извиних преди сто години. Честно казано, време е да забравим за това.
Ако трупа гняв дълго време, той ще започне да гние. А така, има опасност да хване язва, ако не се промени. Все пак това е моята специалност – да награждавам хората с язви. Какво пък? Всеки трябва да има своя собствена глупост.

***

Спрях точно зад черния пикап на Гарет и загасих Мизъри. Забелязвайки една котка, Артемида се изпари някъде между “Централно” и “Хуан Табо” авеню.
Суопс стоеше до задната врата на колата си с други двама мъже. На вратовете им висяха значки, деклариращи, че и тримата са агенти за залавяне на бегълци. Бързо разбрах, че един от триото е чичото на секретарката, Хавиер. Именно той й е казал да не ми дава никаква информация. Надявам се да няма проблеми заради мен.
Всички се обърнаха към мен. Гарет Суопс е висок мъж с кафява кожа с искрящи сиви очи. Освен това има невероятни коремни мускули. Нямам особен интерес към Суопс, но е трудно да не забележа плочките, когато той непрекъснато отваря вратата си гол до кръста. Може би, защото винаги се отбивам в дома му посред нощ. Може да е странно, но обикновено имам нужда от помощта му около четири сутринта.
Когато пристигнах, той просто обличаше бронежилетка. Явно пичът, когото щяха да хващат, наистина е лош. Суопс не се облича в бронежилетки просто така.
Хавиер не ме позна веднага, но след това стана мрачен и започна да казва нещо на Гарет, като от време на време ме сочеше с пръст. Суопс го изслуша, кимна и накрая ми направи знак да дойда. Не познавах третия човек. Съдейки по външния му вид, в него течеше част от азиатска кръв, а самият той, очевидно, често се забърква в пиянски сбивания. От друга страна, кой има нужда от пълен комплект зъби? Ако искате да знаете моето мнение, тогава според мен това е сериозен излишък.
Излязох от колата си и заплувах към хората, усмихвайки се с най-безгрижния поглед на света.
– Как разбра къде се намираме? – Попита Хавиер.
– Никак – отговорих аз и, като го погледнах, запърхах мигли. – Разбрах къде е Суопс, а останалото е нещо като бонус.
Хавиер се намръщи.
– Случайно да носиш експлозиви със себе си?
– О, Хавиер, това, вече е минало. Да тръгваме.
Той извади пистолета и свали предпазителя.
– Ще ти покажа аз “минало”!
– Успокой се, успокой се – извика Гарет, вземайки пистолета от него. – Чарли изважда най-лошото у хората. Но тя не е виновна.
– Точно така – намесих се аз. – Не съм добре с главата.
– Какво ти казах? – Суопс продължи да увещава началника.
Всъщност Гарет управляваше агенцията и само благодарение на него тя процъфтяваше.
– Време е да се заемем с работата, Суопс – каза мрачно Хавиер и се отдалечи.
Погледнах с благодарност към Гарет. За пореден път ме покри. Какво щях да правя без него?
– Мога да помогна – предложих услугите си.
Като чу думите ми, Хавиер се обърна и тръгна обратно. Очевидно искаше да спори, но някъде по средата промени решението си. Виждаше се по лицето му.
-Е – погледна ме той, – давай. Отиди до тази къща, качи се до апартамент 504 и почукай. Кажи, че Кристал те изпраща.
Гарет се ухили и провери пистолета си. Силни мускули играеха по ръцете му. Господи, колко обичам ръце!
– Не можеш да я изпратиш там.
– М-може и още кака! – Заекнах аз. – Дойдох тук, за да помогна по всякакъв възможен начин. Защото това правят приятелите. Помагат си и се подкрепят в трудни моменти.
Отпускайки оръжието си, Суопс се взря в очите ми.
– Добре, давай. Какво си направила пак?
– Какво? – Обидих се аз. – Какво общо имам аз?
-И така, отиваме или не? – Попита третият. – Родителите на жена ми са на гости. Опитват се да я убедят, че съм глупав. Искат тя да ме напусне и да се върне с тях в Пуерто Рико. Което означава, че трябва да се прибера, преди да разбере, че са прави.
Засмях се и свих рамене.
– Мога да бъда голямо разсейване. Чакай малко, Кристал не е някаква сводница, нали?
– Нямам представа – каза Хавиер. – Май съм си загубил паметта.
– И то без текилата – засмях се аз. – Но аз ще ти помогна. Готова съм. Давай заповеди, шефе.
– Аз не съм ти шеф.
В отговор погледнах Хавиер.
– Добре – каза Гарет и ми показа снимка на някакъв Даниел, който трябваше да задържат.
След това обясни подробно какво да правя. Приближихме къщата рамо до рамо, а аз се молех с всички сили Рейес да не се появи. Напоследък (винаги, по-точно) е особено избухлив.
– Имаш ли нужда от нещо? – Попита Суопс.
Отново се засмях, когато ме хвана за ръката – явно трябваше да играем ролята на влюбена двойка. По това време Хавиер и не най-умният съпруг в света, заеха позиции отстрани на сградата, готови да атакуват всеки момент.
– Милион долара няма да навредят. Но по-добре ми кажи как вървят нещата с тази твоя книга.
– С пророчествата? – Гарет беше малко изненадан. – Д-р фон Холщайн все още работи върху превода, но е направил някои вълнуващи открития.
Всеки път, когато изрече името на доктора, трябваше да се сдържам да не се засмея на глас. Ужасно смешна фамилия. Трябва да нарека нещо с името фон Холщайн. Жалко, че вече бях избрала име за дивана си. Може би за креслото? Или за солницата? Мога да я нарека Дебелия фон Холщайн.
– Нямаш ли въпроси? – Попита Суопс, когато завихме зад ъгъла и тръгнахме към входа.
– Дори не се и надявай. Дали случайно не пише нещо за Дузината?
Той забави, само малко, но аз разбрах, че съм попаднала на златна мина.
– Всъщност има малко. Няколко пасажа говорят за Дузината и нейната роля в предстоящата купчина гадости.
Сърцето ми прескочи. По правило правя всичко възможно да избягвам конфронтации със същества, избягали от ада с единствената цел да ме разкъсат на парчета и да представят безжизненото ми тяло на сребърен поднос на господаря си. Особено, когато споменатият господар е олицетворение на истинското зло.
Вдигнах ръка и храбро казах:
– Казвай направо, Суопс. Не смекчавай удара.
– Аз и не искам.
– Бог няма да търпи, ако започна да спя нормално нощем.
– Няма да го позволим.
– Е, как е? Ще спечелим ли? – Попитах с надежда.
Отидохме до асансьора, който изглеждаше толкова безопасен и сигурен като човека, когото видях на улицата по-рано, който продаваше сини бонбони в малки торбички.
Гарет натисна бутона за нагоре.
– За какво говориш?
– За един куп глупости. Около Дузина. – Разперих ръце, намеквайки за мащаба на споменатите неприятности. – Ще успеем ли да накълцаме всички на салата или не?
Вратите се отвориха. Влязохме в асансьора. Гарет натисна бутона за петия етаж и ме погледна с някакъв неразбиращ поглед:
– Защо да се борим с тях?
– Защото искат главата ми на сребърен поднос.
Все още държейки ръката ми (нямам представа защо – в асансьора нямаше никой друг освен нас), Гарет попита:
– Защо им трябва главата ти?
– Защото – повторих аз, започвайки да губя търпение – те са Дузината. Явно това им е работата.
– Спри да гледаш филми на ужасите, Чарлз. Дузината са добри. Изпратени са да те защитят. Да защитят дъщерята.
– Какво? Те са адски кучета. Как могат да…
– Адски кучета? -попита Суопс и когато кимнах, той добави: – Наистина ли?
Отново кимнах.
– Тогава говорим за различни Дузини. Дузината, спомената в пророчествата, са дванадесет духовни същества.
– Това не може да бъде – казах аз, излизайки от асансьора.
Мръсен килим лежеше на пода в тесен коридор, излъчващ остра миризма на урина и химикали. Покрих носа и устата си с длан, за да не дишам неприятната миризма на незаконно производство на наркотици. Чудя се дали Даниел сам си прави дрогата, или е просто дилър? Най-лошата част от сценария обаче беше бебето, което плачеше някъде в края на коридора. Защо, защо винаги на такива места трябва да плаче дете?
По пътя към апартамента на Даниел се натъквах на празни кутии от храна за вкъщи, смачкани кутии от кола и бира, и дори мръсни, скъсани дънки. Изваждайки пистолета си, Гарет застана зад ъгъла, откъдето започваха стълбите, и ми направи знак, че е време шоуто да започне.
Лапнах една дъвка и вдигнах ръка, за да почукам, когато видях въпроса в очите на Суопс. Навеждайки се към него, прошепнах:
– И защо се държахме за ръце като двойка, ако трябва да вляза сама?
В отговор той се усмихна толкова злобно, че почти се засмях.
– О, гаден паразит! – Скарах му се шеговито.
Той ми намигна, а аз изпънах рамене и почуках на вратата.
– Какво искаш? – Излая мъжки глас от апартамента. На някой явно не му харесваше да прекъсват работата му.
Май почуках твърде рано. Защото забравих: дъвката, която дъвчех, беше от онези термоядрени, от които първоначално се свиваш.
Примигвайки от сълзите, се опитах да си придам нормален вид и казах:
– Кристал ме праща. – Получи се някак с нюйоркски акцент.
Преди да спра да си кривя очите, вратата се отвори и ме обля със запалителна смес от кошмарни миризми, от които бузите ми се свиха. Сигурно е по-лошо от това, някоя свръхзагрижена лелка да те потупа по бузите. С килограм червило на устните и дълги, дълги остри нокти. Мъжът ме гледа няколко секунди, а аз му намигнах, опитвайки се да не оставя клепачите ми да се затворят и да дъвча дъвката възможно най-неприлично. Най-накрая той кимна. Забелязах голяма глава на здрави рамене, но всичко това бледнееше в сравнение с огромния корем и ботушите петдесети размер.
След като ме огледа от глава до пети (както и аз него), мъжът погледна наляво и надясно, проверявайки дали има някой в коридора. Като се увери, че никой не седи в засада зад ъгъла (какво да кажа, Гарет е професионалист), пичът ми даде знак да вляза вътре.
– Мъфи вече чака.
– Мъфи? – Попитах, като влязох в апартамента.
Трябва ли да се преструвам, че искам да правя секс с момиче? С момиче на име Мъфи? И що за име, по дяволите? Ако бях проститутка, щях да избера нещо готино и екзотично. Звезден прах, например. Или Венера. В най-лошия случай Джулия Робъртс.
С крайчеца на окото си, в другия край на коридора, забелязах Хавиер, който по чудо не привлече вниманието на Едрия Даниел. Гарет се приближи, когато нашият обект започна да затваря вратата, запечатвайки съдбата ми като парче прясно месо, пакетирано във вакуум. Остава ми само да се моля моето трио да пристигне навреме. Ако се наложи да целувам проститутка, която е била достатъчно глупава да се нарече Мъфи, ще поискам обезщетение. Едва ли такава мацка следи състоянието на зъбите и венците си.
– Шампоанът е под мивката – каза Даниел. – И се опитай да не запушиш канализацията.
Така, така, оказва се, че всичко е много по-перверзно, отколкото очаквах. Когато приключи, ще ми трябва психолог. Въпреки че, имам нужда от такъв от дълго време. Накратко, няма значение.
Докато буйното ми въображение разиграваше всякакви сценарии, в които с Мъфи ще имаме нужда от шампоан, от креслото ме излая най-сладкият йоркширски териер.
– И й направи маникюр – добави Даниел, хвърляйки се на скърцащ стол. – Последното момиче забрави за ноктите й.
Чакай малко. Той сериозен ли е? Мислех, че трябва да се преструвам на проститутка или нещо още по-лошо.
Огледах се, но сякаш нямаше никой друг освен мен и Даниел.
– Трябва да изпратя текстово съобщение на Кристал, че вече съм тук, става ли?
– Да, както желаеш.
Взе дистанционното и включи звука. По телевизията вървеше някаква игра. Стаята бързо се изпълни с писъците на разярената тълпа. Супер. Ако момчетата вдигнат шум, телевизорът ще заглуши всичко.
Взех Мъфи в ръцете си, за да не я стъпча случайно и описах ситуацията на Гарет: „Мъжът е сам. Плюс йоркито. Преброй до тридесет. Искам да заведа Мъфи в другата стая, преди да разбиете вратата.”
– Не съм те виждал преди – каза Даниел. – От колко време работиш с Кристал?
– Нещо такова, а-ха.
Той изключи звука на телевизора. Глупости. Нещо лошо ли казах?
– И от колко време? – Даниел се отлепи от стола си и влезе в кухнята точно, когато изпратих съобщението.
Пъхнах телефона си в джоба.
– Няколко месеца. Имаше нужда от някой, който да замени Валери.
– Коя, по дяволите, е Валери? – Отсече той и се приближи. Просто не се прецаквай. Само не се прецаквай! Но преди да успея да отговоря, той продължи: – Да не е случайно онова кльощаво момиче, което избяга с Мануел?
Засмях се и свих рамене.
– Не знам. Никога не съм я виждала.
– Момичето е лудо, казвам ти със сигурност. Трябваше да видиш какво направи с ушите на Мъфи. Накратко, подстрижи я малко и това е всичко, става ли? Всички тези кичури и други момичешки лайна не ми трябват. По дяволите Валери, казах й сто пъти и тя все пак направи розови кичури на Мъфи.
Може ли едно куче да има кичури?
– Добре. Без кичури, без оттенъци. Ще бъде направено.
– Добре. За сега…
Вратата се отвори с трясък. Притиснах Мъфи към себе си и се свих на кълбо, тикайки носа си в козината й. Честно казано, не го направих нарочно, но в главата ми веднага се появиха вулгарни образи с участието на носове и всякаква растителност на тялото.
А Даниел не беше глупав. Без да се колебае нито за миг, той се втурна към големия кухненски прозорец, вдигна мръсното стъкло и скочи напред с главата, като ме смая с ловкостта, скрита в тежкото му тяло.
– Суопс! – Извиках аз, като сложих Мъфи на възглавницата на кучето и скочих през прозореца след Даниел.
За съжаление тогава не осъзнах, че Даниел е един от онези хора, които се подготвят за всичко предварително. И който подозира всички по света. Явно много добре е знаел, че ако някой иска да стигне до него, без да използва входната врата, този някой ще трябва да се изкачи по пожарната стълба. Така Даниел беше развил болтовете.
Всеки, който се опита да използва стълбата, ще падне с нея, а само той знаеше къде да стъпи, за да слезе здрав и невредим. Без никаква аларма за бедните.
Както винаги, всичко ми идва от после. Така че, когато буквално паднах от прозореца на пожарната стълба, след като последвах Даниел, болтовете подадоха под тежестта ни и се измъкнаха. Стълбата висна само на долните болтове, които бяха прикрепени към външната стена. Даниел се вкопчи в напречните греди, които явно самият той беше монтирал за такъв случай, но без опора под краката си нямаше да издържи дълго. Стълбата се люлееше, метал се стържеше в метал.
Видях третото момче от нашата група да се появява на алеята. Той вдигна глава и ни погледна с огромни очи. Даниел изсумтя, ръцете му се изплъзнаха от стъпалата и той се свлече с цялата си тежест върху люлеещата се стълба, от която изпадна още един болт.
Стълбата се спусна на половин метър заедно с нас. Стиснах здраво прътите и заритах с крака, опитвайки се да намеря опора. И тогава погледнах надолу, напълно забравяйки основното правило: никога не гледай надолу. Пет етажа – страхотно, колко е високо!
– Чарли!
Гарет провисна от прозореца точно над мен.
– Какво? – Изпищях аз. – Измъкни ме, преди да падна!
Но Суопс вече го нямаше. Какво, за Бога?!
– Забавляваш ли се? – Попита Рейес.
Светкавица на адреналин – и той е точно там. Готино е, за Бога, но той е в нематериална форма, което означава, че не може да ми помогне. Всъщност мисля, че не може. Седеше на парапета в черно наметало, което се вееше като платната на флагман. Сваляйки качулката си, Рейес успокои черните вълни и наметалото вече го нямаше.
– Да, не много – отвърнах, чувайки звуците на сирените в далечината.
– Мамицата ти! – Изсумтя Даниел, опитвайки се да не разхлаби допълнително металната конструкция.
Когато болтовете паднаха, се оказа, че той е в горната част на стълбите, а аз отдолу, държейки се буквално на честната си дума. Пред очите ми пробягаха картини от детството ми. Никога не съм имала късмет с отвесните кули. Веднага ми се появяваха мазоли и аз падах в най-мръсната локва.
– Някакви идеи? – Попитах Рейес.
-Можеш да се изкачиш – сухо отвърна той.
Аз се държах само на палците. Само някой с горна половина на тялото много по-силна от моята, би могъл да се изкачи от такава позиция.
– Не натоварваш стълбите, нали?
– Не мисля. Ако искаш мога да си тръгна.
– Не! – Веднага извиках аз.
– Какво крещиш, кучко? – Измърмори Даниел. – Не съм те докоснал!
Простенах. Как се случи така, че заседнах на рухнала пожарна стълба с човек, който можеше да стане сериозен съперник на всеки сумист?
– Мога да помогна – каза Рейес точно когато пръстите ми започнаха да се изплъзват. Потните ми длани намокриха напречните греди. – Искаш ли да ти помогна?
Добре, пак ще си играем игрички. Дадох му най-добрия си убийствен поглед.
Рейес се усмихна.
– Това е прост въпрос с отговор “да” или “не”, Дъч.
Но нямах време да отговоря – някой спусна чаршаф отгоре.
– Хвани го! – Извика Гарет, но не можех. Пусна ли напречната греда – просто падах.
Пръстите ми се изплъзнаха с още един сантиметър и точно до ухото си чух гласа на Рейес, богат и красив, като него:
– Пусни се.
– Не мога – прошепнах аз, усещайки напрежението във всеки атом.
– Можеш.
Още веднъж не получих отговор. Ръцете ми отново се подхлъзнаха и стълбата изчезна.

Назад към част 8                                                            Напред към част 10