Категория: Кодекс на гилдията

Глава 14

Два гигантски звяра изпълниха небето, а оребрените им криле бяха широко разперени. По тъмните им гладки тела се виеха линии със сини и лилави шарки. Лалакай се носеше наблизо, незабележим от огромните им размери. Драконите се спускаха, като с всяка секунда ставаха все по-големи.
Призракът се впусна в спринт – но той не бягаше от драконите. Той тичаше към тях. Защо не бягаше!
Хипервентилация, коленете ми заплашваха да се подкосят, но не можех да помръдна, когато двойката дракони падна от небето и се приземи на пасището. Единият се приземи с плавна грация, крилата му се размахаха, меки като на пеперуда, кацнала върху цветно листенце. Другият изпъна задните си крака, предните притисна към гърдите си и се заби в тревата като скално свличане от скала.
Земята се разтресе под краката ми.
Вдишах въздух. Преглътнах ужаса си. Отпуснах ръцете си. След това, с несигурни крака, започнах колеблив бяг – следвайки Призрака. Бях ли луда? Вероятно да. Трябваше да избягам в обратна посока, но не можех. Точно пред очите ми имаше буквално дракони и аз нямаше да пропусна този шанс, който се случва веднъж в живота – дори и да ме изпепели огненият драконов дъх.
Когато Призракът стигна до зверовете и главата му едва размина подбедрицата на по-големия от тях, огромните им муцуни се насочиха към него. Едно хапване щеше да погълне цялата горна част на тялото му. Чудовищните влечуги го заобиколиха, а земята вибрираше при всяко тяхно движение.
Животински писък на болка и ужас прониза тъпанчетата ми като нагорещени гълъби. Задъхах се и се спънах, като почти паднах на колене.
Двойката дракони се премести, крилата им потрепнаха, а опашките им затрепериха от вълнение, и докато се движеха, видях какво обикалят. Тъмна буца с размерите на малка кола лежеше на тревата, а Призракът беше коленичил пред нея. Крила, опашка, шия, глава, крайници – това беше трети дракон, много по-малък от огромната двойка.
Бебе дракон?
Предпазливо се приближих. Дракончето – е, вероятно не беше бебе, а юноша – лежеше настрани и изпъваше гърди. С всяко издуване на дробовете му блестящото парче метал, стърчащо от гръдния му кош, се разместваше. В тялото му беше вградено стоманено копие.
– Виктория!
При спешния призив на Призрака се стрелнах напред. Главите на родителските дракони се завъртяха в моя посока и се надявах, че той е взел предвид риска да се превърна в закуска за влечугите. Той не погледна нагоре, когато спрях зад него, а драконите се извисяваха над нас. Тъмна кръв напои тревата и се стичаше по страната на младия.
– В плевнята – каза Призракът, съсредоточен върху копието. Руните, гравирани в метала, блестяха слабо. – В помещението за принадлежности, под масата. В пода има люк. В него е поставен сак. Той ми е необходим. Бързо!
Не губих време за въпроси. Въртейки се на пета, спринтирах през пасището и прескочих оградата. Влетях през голямата врата на обора, като едва долових паническите писъци от свинарника, докато се вмъквах в помещението за животни. Под масата отворих капака и измъкнах от скритото отделение голяма синя чанта. Проклетото нещо беше тежко и аз хриптях, докато се измъквах от обора.
По-големият дракон стоеше на линията на оградата.
За миг се паникьосах, но драконът протегна ноктест преден крак над оградата. Дебелите пръсти се свиха около мен, притискайки всичко към гърдите ми. Свити бели дробове, дори не можах да изкрещя, когато драконът ме вдигна над оградата и препусна през пасището на три крака. Стомахът ми подскочи и се спусна, сякаш бях на най-ужасяващото влакче в увеселителния парк.
Връщайки се при раненото си потомство, таткото дракон разтвори крак и ме пусна на тревата. Вдигнах чантата, претърколих последните няколко метра до Призрака и я поставих до него.
Той я открехна и откри разхвърляни алхимични принадлежности – буркани и флакони, снопчета билки, кърпи, рула за превръзки и други лечебни материали. Той бръкна в нея и извади предмети, като ги подреди в ръцете ми. Стиснах всичко, а очите ми се стрелкаха от него към кървящия, прободен дракон. Той хриптеше при всеки тежък дъх.
Той извади ролка пергаментова хартия и я разстла върху чантата, после извади дебел черен маркер. Начерта алхимичен кръг с бързи, уверени движения. Голяма купа отиде в центъра, след което той избра предмети от купчината в ръцете ми. Премина през подготовката, а концентрацията стегна лицето му.
Когато започна да пее на архаичен език, кръгът светна, а съставките по външните ръбове се превърнаха в цветен дим. Дъгообразната мъгла се завихри над купата, след което трансформацията от случайни компоненти в магическа отвара завърши с едно изпушване.
Той вдигна купата и я бутна в ръцете ми. Тя съдържаше половин чаша сивкава течност.
– Задръж това. Бъди готова.
Готова за какво? Не попитах, тъй като той се върна при младия дракон и хвана стоманената дръжка на копието. Родителите се приближиха.
– Еко – каза той грубо. – Можеш ли да го задържиш?
Най-големият дракон легна и постави предните си крайници върху раменете и хълбока на младия дракон, притискайки го към земята. Призракът коригира хватката си на копието, след което дръпна рязко.
Драконът изкрещя. Главата му се надигна нагоре и той почти впи зъби в Призрака, преди другият възрастен дракон да ограничи врата му. Бебето се размърда лудо, докато Призракът вдигаше копието. Една педя от покритата с кръв стомана се освободи, след което върхът на копието застина на място.
– Проклети да са – изръмжа той. – Дръж го, Еко.
Приближи се, плъзна ръка по дръжката и пъхна пръсти в раната на дракона. Когато съществото изпищя, блъскайки се в земята, предмишницата на Призрака изчезна в тялото му. Дръжката се завъртя, след което той я издърпа, а куковидният край разкъса раната по-широко. Той захвърли харпуна настрани, докато кръвта бликаше и се стичаше на каскади по ръката му.
– Виктория. – Той притисна и двете си ръце към страната на дракона, отваряйки пробождането. – Излей отварата в раната. Бавно и равномерно.
Навеждайки се над дракона, капнах сива отвара в кървавата дупка. Беше толкова малко течност в сравнение със зейналата рана. Изтръсках последните няколко капки от купичката, след което се отдръпнах. Кръвта продължаваше да блика от раната.
Призракът извади конци за зашиване и голяма, извита игла. Следвайки инструкциите му, донесох още една отвара, тази в голяма черна бутилка. Той заши раната на три слоя – един дълбоко навътре, един по средата на пробождането и след това точно под твърдите люспи, които покриваха тялото на дракона. Когато той завършваше всеки ред, аз изливах отварата върху него. Всеки път, когато течността докосваше нараняването, се издигаше воняща на сяра пара, а съществото виеше и се гърчеше.
Накрая Призракът седна на петите си. Аз се сгромолясах на задника си до него, държейки полупразната бутилка. Малкият дракон се сви на кълбо, докато мама дракон го ближеше успокояващо.
Затаявайки дъх, се вгледах във величествените родители. Елегантните им шии се извиваха, докато се навеждаха над потомството си, а люспестите им тела бяха гладки и тъмни като полунощ. Синьо-лилавите знаци, които се виеха по страните и гърбовете им, преливаха и искряха, а шарките се променяха като цели галактики, които се намираха в огромните им форми.
Драконът баща спусна носа си и леко побутна друида в гърдите. Призракът постави покритите си с кръв ръце върху тъмните люспи на дракона.
– Да – промърмори той, отговаряйки на нещо, което не бях чула. – Дръж го вкъщи и ела да ме вземеш, ако не се подобри за три дни. – Пауза. – Ще намеря ловците. Ще съжаляват за това, обещавам.
Драконът отдръпна глава достатъчно назад, за да погледне Призрака.
Той похърка.
– Не, аз ще се погрижа за него. Ако ги убиеш, можеш да навлечеш още неприятности на семейството си. Аз ще го направя.
От гърлото на дракона вибрираше ниско ръмжене. Майката придърпа младия дракон към гърдите си, обвивайки го в предните си крайници. Балансирайки неловко на задните си крака, тя скочи. Вятърът ме блъскаше, докато тя мъчително се издигаше в небето, а крилете ѝ помпаха с бумтящи сътресения.
Очите на мъжкия дракон – плътно сини, толкова дълбоки, че бяха почти черни – се обърнаха към мен. Загледах се в него, след което драконът направи няколко бягащи крачки, от които земята се разтресе. Той скочи във въздуха след своята половинка и двамата се понесоха към синьото небе, а въздухът около тях се развълнува. Между едно мигване и следващото те изчезнаха.
Призракът поседя още миг, после се изправи. С тромави движения изхвърли запасите си обратно в чантата и я затвори. След това се отдалечи, като остави чантата на мястото и.
– Хей, – изпъшках и се изтърсих. Обхвана ме световъртеж и се спънах, докато бързах след него. – Забравил си чантата.
– Ще я прибера по-късно.
Погледнах назад.
– Ами конят? Не трябва ли да го разседлаеш?
– Лалакай прибира животните.
– Но… къде отиваш толкова бързо?
Той удължи крачката си.
– Да си взема душ.
Сега, когато го спомена, забелязах, че е облян в кръв. Бялата му риза беше съсипана, дънките му бяха пропити, ръцете му бяха покрити от върховете на пръстите до бицепсите. Не бях толкова зле, но все още изглеждах така, сякаш съм направила грешен завой по време на обиколка на кланица.
– Не мислех, че ще си толкова стиснат – промълвих аз.
Той стигна до оградата на пасището и я прескочи с много повече внимание и много по-малко грация, отколкото преди. Приземи се тежко от другата страна и си помислих, че ще яде мръсотия. Вместо това той се засили напред, крачейки към къщата.
Трябваше да се затичам, за да не изоставам, и ме заля нова вълна на замайване.
– Ой!
Когато прекоси верандата до вратата и бутна входната врата, аз грабнах ръката му – и равновесието ми изчезна. Препънах се в него, а той се хвана за рамката на вратата, преди да падне. Отдръпвайки се от мен, той се препъна през входа към дъното на стълбището.
– Вземи си душ – изсъска той.
– Почакай, – изпъшках аз. Боже мой, не ми беше толкова горещо. – Какво ти е? Защо на практика падаш навсякъде?
– Ти падна в мен. – Хванал се за парапета, той се изкачи по стъпалата с цялата координация на пиян на ръба на припадъка. – Вземи си душ!
– Защо си толкова обсебен от къпането? – Изкрещях нагоре по стълбите, като стъпих здраво на площадката.
Той стискаше дръжката на вратата в горната част и се люлееше толкова силно, че се готвех да се хвърля от пътя му, когато неизбежно се свлече надолу по стълбите.
– Драконовата кръв е токсична за хората. – Той бутна вратата. – Иди да я измиеш, преди да поемеш още.
Той изчезна през вратата, а аз зяпнах към празния правоъгълник. После се хванах за парапета и се изкачих по стълбите след него. В горната част на стълбището се загледах зад ъгъла и зърнах огромно помещение, което беше отчасти библиотека, отчасти работилница, отчасти лаборатория, отчасти студио и изцяло хаос.
Вниманието ми се насочи към отворената врата в ъгъла, от която блестеше флуоресцентна светлина. Запътих се към просторната баня. В нея Призракът стоеше на плочките и сваляше ризата си с една ръка.
– Какво имаш предвид, че е токсична? – Поисках.
Той се завъртя с лице към мен – и се наклони настрани. Рамото му се удари в стената и той едва се удържа да не падне във ваната зад него.
– Би ли си взела един проклет душ! – Изкрещя той.
– Не, докато не ми обясниш това с токсичната кръв! – Изкрещях в отговор. – Аз ли съм отровена? Имам ли нужда от противоотрова?
– Имаш нужда. Да. Душ. – Всяка дума излизаше през зъби. Той хвърли ризата си в мивката и събу ботушите си, след което завъртя крановете на пълна мощност. Водата се разпръсна от душовата глава във ваната. – Заминаваш ли?
– Не! Искам отговори преди…
Разкопча колана си и смъкна панталоните си. Устата ми се отвори, думите бяха забравени. Свали панталоните си, но остави черните си боксерки, и влезе във ваната. Водата се удари в гърдите му и червени струйки се спуснаха по тялото му.
Когато пъхна главата си под душа, за да намокри косата си, устата ми се отвори, а после се затвори. Стиснах челюст, грабнах окървавената си риза и я издърпах през главата си, като при това разроших конската си опашка. Свалих обувките си, докато разкопчавах панталона си, смъкнах дънките си и излязох от тях. Оставих сутиена и бельото си и тръгнах по пода на банята.
Той извади главата си от водата, докато пристъпвах през ръба на ваната. Той се дръпна назад, а зелените му очи се разшириха.
– Какво правиш?
– Вземам душ, – избутах го с лакът, за да мога да вляза под струята.
Леденостудената вода ме удари като шамар по лицето и аз отскочих назад с писък, блъскайки се в него. Изправих се и посегнах към крана. С едно завъртане на крана температурата се повиши значително.
– Много по-добре – обявих аз, като се върнах под струята и се обърнах с лице към него.
Челюстта му се стегна, водата капеше от брадичката му.
– Има още три бани с душове.
– Да, но тогава няма да съм достатъчно близо, за да чуя всичко за токсичността на драконовата кръв. Разправяй, момче друид.
С ръмжене той се приближи, като ме притисна до облицованата с плочки стена. Обърна се, за да пусне водата да се процеди през пръските кръв по гърба му, грабна сапун и си изтърка ръцете.
– Драконовата кръв е слаб токсин, освен ако не бъде погълната – обясни той категорично. – Абсорбирана през кожата, тя причинява забавяне на познавателните способности, загуба на равновесие, замайване, пребледняване, мускулна слабост и сънливост.
– Звучи като да се напиеш.
– Подобно, с изключение на това, че сънливостта ще се превърне в крайна умора. Очаквай да спиш в продължение на дванадесет часа.
О, добре.
– Мога ли да взема сапуна?
Той мина под водата. Почистих кожата си, като наполовина наблюдавах как той се изплаква. Водата се стичаше по контурите на мускулите му, проследявайки твърдите гръдни мускули и набраздената коремна преса. По дяволите. Цялото ми тяло почервеня и ми се прииска да не бях регулирала температурата. Студената вода щеше да е добре точно сега.
Обърнах се с гръб към него, с лице към стената, докато се миех отпред. След като тайно почистих под мокрия си сутиен, издърпах косата си от пътя и се протегнах неловко през рамо, опитвайки се да достигна досадното място между лопатките.
Една топла ръка премина през моята, като открадна сапунената пяна от пръстите ми, след което се плъзна по лопатките ми. Замръзнах, докато той почистваше гърба ми бързо и старателно.
– Добре си – каза ми той.
– Добре – казах задъхано. Преглъщайки, се завъртях, за да изплакна – застанах лице в лице с него. Беше висок. Наистина висок, с широки, мускулести рамене, които в момента не бяха прекъснати от никакви татуировки на феи. И стоеше много, много близо.
– Хм. – Вдигнах сапуна. – Искаш ли да…?
Той се обърна и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му беше също толкова секси, колкото и предната част, целият с вдлъбнатини и мускулни равнини. Мъжът нямаше и грам мазнина по себе си. Намокрих ръцете си и притиснах длани към кожата му, като наполовина се страхувах, че докосването ми ще предизвика спонтанно възпламеняване. Старателно почистих всички следи от драконова кръв, измивайки го от раменете му надолу до кръста.
Да, просто щях да продължа да си повтарям, че искрената загриженост за здравето му беше причината да отделям много време, за да прокарам ръце по гърба му.
Когато вече не можех да се преструвам, че не е безупречно чист, изплакнах ръцете си и се измъкнах набързо от ваната. По средата на движението стаята се завъртя и аз се хванах за закачалката за кърпи, за да пазя равновесие. Боже мой.
Миг по-късно водата спря. Призракът излезе и също като мен загуби равновесие по средата на пътя си. Хванах го за ръката и той почти ме събори, преди да се изправим. Издърпах една кърпа от закачалката, но той се промуши покрай мен, капейки вода по пода. Подсушавайки косата си с кърпата, аз се запътих след него.
Той пиянски се заизкачва из претрупаната стая, като не успяваше да се движи по права линия повече от две крачки, и спря до стената, където на шнурове висяха няколко десетки кристала. Избра един, пусна го над главата си, после свали същия и го насочи към мен.
Претърколих се през трасето с препятствия от маси, кутии, кошове, щайги и боклуци и спрях пред него. Той нахлузи кристала над главата ми и хладният камък се удари в ребрата ми точно под сутиена.
– Пречистващ кристал – измърмори той. – Изчиства токсините по-бързо.
– Сигурен ли си? – Примижах в замъглените му очи. – Може да си прекалено пиян, за да правиш магии.
Той ме пренебрегна и се насочи към голямото легло в ъгъла, одеялата бяха заплетени от едната му страна. Забързах след него, замаяна и препъваща се.
– Стой, – казах аз. – Не можеш да влезеш в леглото мокър.
Хванах го за ръката, но той не спря и аз едва не паднах върху него, когато той се срина на матрака. Той се претърколи по гръб, очите му вече бяха затворени.
Розовият му кристал се беше изплъзнал от центъра и аз го побутнах обратно върху гърдите му. Изтощението тежеше на крайниците ми и клепачите ми бяха твърде тежки, за да ги държа отворени. Помислих си за моето двуетажно легло, което беше на цял път с препятствия. В моето състояние имах деветдесет процента шанс да умра на стълбите. Не, благодаря.
Подсоших косата си за последно с кърпата, хвърлих я на пода и запълзях на матрака. Той се беше разпрострял по средата, но аз се притиснах на тясното пространство до него и дори поставих главата си на ръба на възглавницата. Щом се озовах в хоризонтално положение, умората ме заля като океански вълни и ме повлече надолу.
Очите му се разтвориха. Погледът му беше притъпен от упойващо изтощение, но в него искреше слаба изненада. С тромави движения той грабна одеялото и го обърна върху нас. Когато лекият плат се настани върху мен, заличавайки студенината на въздуха върху мократа ми кожа, въздъхнах с облекчение.
После заспах.

Назад към част 14

Глава 13

Призракът стоеше на крачка от мен, веждите му бяха набръчкани над яркозелените ириси. Беше се преобразил за пореден път. Вместо облечен в черно злодей, носеше бяла тениска, прибрана в прилепнали дънки, а през едното му рамо висеше навито въже. Проследих го от разрошената му черна коса, през татуираните му ръце, после надолу към краката му.
Все още стисках оградата и смътно се страхувах, че може да ме завърже с това въже, и набърчих нос.
– Каубойски ботуши?
– Ботуши за езда – поправи ме той, а по чертите му премина раздразнение. – Попитах дали яздиш.
– О. Е. „Езда“ като яздене на коне? Това би било много голямо „не“.
Той вдигна рамене, мина покрай мен и с едно плавно движение прескочи оградата. Гледах го как се отдалечава, докато челюстта ми се влачеше по земята за втори път този следобед. Предполагах, че ще ме зарежат отново днес.
– Какво правиш? – Извиках.
Без да поглежда назад, той махна с една ръка, но аз нямах представа какво означава това. След миг колебание прескочих оградата и влязох в пасището.
Докато крачеше през тревата, той изсвири рязко. Главите на конете се вдигнаха и с пъргави стъпки се запътиха към него. Спрях на безопасно разстояние, докато той потупваше конете и ги преглеждаше бегло, предполагах, че проверява за наранявания или нещо подобно. След няколко минути той завърза въжето около главата на един загорял кон, върза му импровизирани юзди и отново тръгна. Конят го последва с тропот на копита.
Пъхнах ръце в джобовете си и последвах него и коня в сянката на обора, където той завърза края на въжето за метална примка на един стълб. Изчезна в помещението за дрехи, където на една от стените бяха наредени седла, и се върна с шепа четки за оформяне. Въпреки че стоях точно там, той не каза нищо, докато подреждаше четките на вратата на бокса.
Също толкова мълчаливо наблюдавах как той почиства коня. Вниманието ми се спря върху гъвкавите му мускулести ръце и промяната на тъмните татуировки на гърба му, които се виждаха през тънката материя на бялата му тениска.
– Не криеш ли лицето си днес? – Попитах накрая. Загубих ли точки за това, че заговорих първа?
– Всички си тръгнаха за деня. – Той прекара четката по хълбока на коня и от козината му се разнесе прах.
– Всички, освен мен – изрекох аз. – Защо и аз не мога да отида?
– Не ти вярвам.
– Как не ми вярваш? Че няма да избягам? Ами другите? Не мислиш ли, че могат да избягат?
– Може и да избягат, но ако го направят, не ми пука. Те не могат да ме идентифицират.
Студеното опасение се бореше с недоверието, а аз не знаех как да отговоря.
– Надин може.
Той смени четките и разтри краката на коня.
– Тя, за разлика от теб, не иска да си тръгне. И тя, за разлика от теб, ми вярва.
Ръцете ми се стиснаха, ноктите се забиха в дланите ми.
– Прав си. Искам да си тръгна. Позволи ми да си тръгна.
Той се изправи до пълния си ръст и обърна към мен тези нечетливи зелени очи.
– Не мога да го направя.
– Знаех си го, – изсъсках аз. – Знаех, че си пълен с глупости. Ти не спасяваш уязвими митици и не им даваш сигурен дом. Не си рицар с бял кон.
С една ръка, провлачена по гърдите на коня, той се промуши под главата му и изчезна от другата му страна.
– Никога не съм казвал, че съм такъв.
– Надин те боготвори – изплюх се обвинително.
– Какво искаш да кажеш?
– Ти… – Преглътнах яростта си, преди да кажа нещо, заради което щях да бъда убита. – Ти си мръсник. – Е, толкова за сдържането.
Той не каза нищо и след миг чух тих звук над драскането на четката по козината на коня – свиркане. Той си свиркаше, докато обработваше коня си. Държеше живота и свободата ми в ръцете си, а не можеше дори да ме признае? Гневът се разля в мен, още една непреодолима емоция към безпомощното безсилие и тлеещия страх от последните тринадесет дни като негов пленник. Спокойствието ми се разпадна, а на негово място се разпали ирационален темперамент.
– Хей! – Изкрещях.
Главата на коня се дръпна нагоре, а ушите му се сплескаха до главата. Той се надигна наполовина, а въжето се опъна. Призракът хвана въжето и дръпна носа на коня надолу, докато го галеше по шията и се хилеше. Прикривайки се под главата му, той се запъти към мен.
Вълна от страх потуши неразумната ми ярост и аз се отдръпнах, когато той ме приближи. Гърбът ми се удари във вратата на кабинката. Той спря на метър от мен, извисявайки се над мен.
– Значи искаш да си тръгнеш. – Гласът му беше тих и опасен, заплахата висеше във въздуха, както когато се срещнахме за първи път. – Готова ли си първо да поговорим?
– Да говорим? – Прошепнах беззвучно.
– Готова ли си да споделиш истината, Виктория? – Той се приближи. – Ти не си митична. Не си свързана с нито един митик. Не си се срещала с нито един митик – не достатъчно сериозно, за да остави следа в живота ти. Нямаш очевидни връзки с митичната общност, но си се появила в приюта, представяйки се за гадателка. Говорила си за магически курсове и тъмни изкуства. И се съгласи да тръгнеш с мен, въпреки че ме смяташ за ужасно копеле.
Повдигнах брадичката си.
– Ти си ужасно копеле.
– Никога не съм казвал, че не съм. – Пръстите му уловиха вдигнатата ми брадичка, притискайки челюстта ми. – Какво ще кажеш за екипа от митици, които се рояха в парка по време на срещата ни? Кои бяха те?
Преглътнах, гърлото ми се размърда. Той беше забелязал твърде много. Беше предположил твърде много. Трябваше да знам, че момчетата, нахлули в парка, не са му се изплъзнали.
– Защо не ме уби? – Попитах строго. Исках да отдръпна главата си от ръката му, но бях притисната към вратата на кабинката. – Защо направи предложението си?
– Не знаех дали тези митици са ти врагове, съюзници или непознати. – Пръстите му се изплъзнаха от брадичката ми и той се отдръпна. – Ти криеше нещо, но гневът и отчаянието ти – те бяха истински. Затова рискувах.
Отпуснах се на вратата на кабинката, после се съвзех.
– Ти ми повярва, защото бях ядосана? – Попитах язвително.
– Не повярвах на нито една дума от устата ти.
Той влезе в стаята за принадлежности и се върна с одеяло за седло, което сложи върху коня. След това извади седлото, а през рамото му висеше кожена каишка. Прехвърли седлото върху гърба на коня, размърда го и го постави на мястото му, след което посегна под корема на коня за ремъка.
– Не разбирам – промълвих аз.
Ръцете му спряха по средата на закопчаването на ремъка.
– От години приемам малтретирани, разбити и изоставени тийнейджъри. Познавам признаците.
В мен изкристализира ужас, последван от яростно отрицание.
– Аз не съм счупена!
– Изглеждаше така онази нощ. – Издърпа въжето за водене от коня, сложи ръка на врата му и насочи юздата към главата му. – Каквато и да е твоята история, ти нямаш нужда от помощ така, както другите. Достатъчно си силна, за да се грижиш сама за себе си.
Емоциите ми се прехвърлиха една върху друга и не знаех какво да почувствам първо. Той смяташе, че съм силна?
След като нагласи юздата, той преметна юздите през шията на коня, после дръпна седлото за последен път.
– Не е нужно да си тук, но не мога да те оставя да си тръгнеш. И ти знаеш защо. – Той хвана рогата на седлото и се качи на гърба на коня. Погледът му ме прониза. – Рискувах с теб и двамата плащаме за това.
Той подпря петите си на страните на коня. С подхвърляне на главата си той премина покрай мен и излезе навън, на слънчевата светлина.
Знаеш защо. Да, със сигурност знаех. Може и да не е предполагал, че съм примамка, за да го подмамя на открито, но знаеше, че съм наясно с репутацията му. Повечето от пленниците му, ако не и всички, не знаеха нищо за един мошеник, наречен Призрак. Дори и да се присъединят отново към митичната общност по-късно, те никога нямаше да свържат това място със слуховете за майстор на тъмните изкуства, който отвлича деца и чието лице, име и класа са неизвестни.
Аз обаче. Аз знаех кой е той. Бях виждал лицето му. Бях една от малкото хора, които можеха да свържат зеленоокия друид и неговото хипи фермерско убежище с прословутия Призрак.
Той никога нямаше да ми позволи да напусна това място жива.
Чувствайки се изтръпнала отвътре и отвън, излязох от плевнята. Слънчевата светлина огряваше очите ми, но аз почти не я забелязах. Бях попаднала тук завинаги. Той никога нямаше да ме пусне, а ако се опитах да избягам прекалено силно, щеше да ме убие. Нямаше да има избор. Бях жива само защото… защото той не искаше да ме убие. Точно това имаше предвид, когато каза, че и двамата плащаме за грешната му преценка. Беше поел бремето и риска да държи тук един неволен затворник.
Качих се на оградата на пасището и седнах, наблюдавайки го как препуска с коня през цялото поле и обратно. Той яздеше с лекота и грация, а силата му се смекчаваше от нежния начин, по който направляваше коня си. Кой зъл мошеник би се подложил на толкова много неудобства, за да избегне убийството на едно момиче, когато вече има толкова много кръв по ръцете си?
Въздъхнах. Отговорът беше очевиден: той не беше зъл мошеник.
О, определено беше мошеник. Явно се беше забъркал в някаква лоша гадост. Но не беше зъл. „Пленниците“ му бяха защитени и щастливи. Живееха тук доброволно и можеха да си тръгнат, когато пожелаят – пътуването им до града го доказваше. Самият той беше казал, че не го интересува дали ще изоставят фермата. Те не знаеха името, лицето или репутацията му и бих се обзаложила, че ако не искаше някой да открие тази ферма, никога нямаше да го направи, дори и да е бил тук преди.
Страхът, който бях усетила от митиците, не беше страх от него. Беше страх от мен. Страх от това коя съм, защо съм тук и как мога да разруша крехкия мир, който бяха намерили на това място. Те искаха да го защитят – и него. Може би не го боготворяха, защото им беше промил мозъците, а защото наистина беше заслужил уважението им.
След няколко обиколки из пасището той придружи коня си до моето място. Страните на коня се издухаха, а по кожата на Призрака блестеше пот, която овлажняваше деколтето на бялата му риза. Той седеше удобно, държейки юздите в едната си ръка, плавно и уверено като Кай на мотоциклета си.
– Мога ли да опитам? – Изригнах, без да се замислям.
Главата му се извърна към мен.
– Искаш да яздиш?
– Хм. Всъщност не, размислих.
Може и да съм си въобразила, че в очите му проблясва забавление, но така или иначе, той се измъкна от седлото и падна на земята.
– Тогава ела тук.
Облегнах се назад, а поредният протест висеше на върха на езика ми. Преглътнах го, скочих от оградата и предпазливо се приближих до него и загорелия кон.
– Хвани се за рогата на седлото – нареди той, докато дърпаше юздите над главата на коня, за да увиснат на юздата.
Хванах коженото копче в предната част на седлото. Конят беше много по-голям, отколкото предполагах – седлото беше на нивото на горната част на главата ми, а стремето висеше на височината на кръста.
Топли ръце се сключиха около кръста ми и в следващия момент ме вдигна. Едва прехвърлих крака си през гърба на коня. Когато тежестта ми падна върху седлото, конят се размърда настрани. Стиснах рогата на седлото, с широко отворени очи.
Призракът побутна крака ми напред и коригира дължината на стремето, след което насочи крака ми в него.
– Как е това?
– Е, добре, мисля.
Държейки юздите в едната си ръка, той заобиколи и нагласи другото стреме. Вкарах пръста на обувката си в него.
– Петите надолу, – каза ми той. – Седни изправена.
Избутах петите си надолу. Конят се премести и аз се поколебах. Земята беше на голямо разстояние.
– Ти се прегърбваш. – Придвижи се до страната ми, постави ръце върху долната част на гърба и корема ми, докосването му беше твърдо, но нежно. – Наклони бедрата си напред и постави раменете си назад.
Подчинявайки се на натиска на ръцете му, коригирах стойката си и се почувствах далеч по-балансирана. Ръцете му се изплъзнаха и с цвилене той насочи коня към лека походка.
Докато обикаляхме в широк кръг, се намръщих към върха на главата му, тъмната му коса, разрошена от вятъра при предишната му езда. Не разбирах този човек. Ако не беше подъл злодей и не беше водач на секта – поне не в гнусния смисъл на думата, – тогава какво беше той? Какво имаше от това да спасява митични тийнейджъри и да ги реабилитира?
Той спря коня и огледа пасището, а напрежението скова раменете му. Ушите на коня се сплескаха и той изви шията си, изпускайки силен, нервен дъх.
Ръцете ми се стегнаха върху рога на седлото.
– Има ли нещо…
Конят се изпъна. Задържах се за една ужасяваща секунда, след което се отдръпнах назад.
Призракът се втурна към мен и аз паднах върху него. С ужасен писък конят се отдръпна. Копитата му гръмнаха, докато бягаше с пълна сила към пасището, а юздите летяха след него. Призракът ме беше хванал с едната си ръка под страната ми, а другият му лакът се беше закачил под коляното ми и аз висях неловко в хватката му, като единият ми крак висеше във въздуха.
– Добре съм, – изпъшках. – Можеш да ме пуснеш.
Той ме изхвърли на крака, по-съсредоточен върху огледа на долината. Пред галопиращия кон целият добитък бягаше към най-отдалечения край на пасището.
– Какво е това? – Прошепнах.
– Още не знам. – Челюстта му се стегна. – Лалакай.
При тази странна дума татуировките с пера, които се спускаха по ръцете му, се размазаха. Фантомни крила се вдигнаха от кожата му, а след това от гърба му се издигна сенчеста форма. Огромен черен орел се измъкна от торса му, а крилете му пулсираха и танцуваха като черен дим. Докато се втвърдяваше, острите му изумрудени очи, почти идентични с тези на друида, с изключение на липсата на зеници, блеснаха като скъпоценни камъни, след което той свали крилата си и се изстреля в небето.
– Това… това току-що излезе от тялото ти? – Посочих към него с трепереща ръка. Татуировките с пера бяха изчезнали от кожата му, като бяха останали само сложните рунически кръгове по вътрешната страна на предмишниците му и шестолъчи по дланите му.
– Лалакай е мой познат. – Погледът му се плъзна по линията на дърветата и осъзнах, че очите му не са толкова неестествено живи, както преди. Все още бяха красиво зелени, но не неземни.
Яркостта на ирисите му се дължеше на фея-магията в тялото му. Светая светих…
– Нещо идва – изръмжа той.
Лалакай се завъртя в небето, после разпери призрачните си криле. Тъмна пулсация разтревожи въздуха около него, ускорявайки се навън, а после целият въздух се развълнува. Сенките се задълбочиха и слънчевата светлина изчезна, когато една сянка падна върху долината.
В един момент синьото небе беше празно, освен черния орел. В следващия миг то бе затулено от чудовищни криле. Не крилата на Лалакай.
Крила на дракон.

Назад към част 13                                                                  Напред към част 15

Глава 12

Плен на Призраци, ден тринадесети.
Докато миех ръцете си, изучавах отражението си в огледалото. Бях укротила дивите си къдрици на конска опашка и бях прихванала бретона си от лицето. Кремаво-бледият ми тен се беше затоплил след толкова много дни, прекарани на слънце, но тенът беше нищо в сравнение с експлозията от лунички по носа, бузите и раменете ми.
Вгледах се в лешниковите си очи, кехлибарените и кафявите, изпъстрени със зелено. Шестнайсетгодишното ми „аз“ ме гледаше обратно, преследвано и безнадеждно.
В капан. Бях в капан и всички грозни чувства, които бях оставила зад гърба си преди години, се прокрадваха обратно.
Събрах се, изсуших ръцете си върху кърпата и излязох от банята. В коридора се спрях, когато от кухнята отекна хихикащ смях. Стомахът ми се сви в по-тесен възел.
Въпреки зловещия въпрос на Призрака какво да прави с мен и Надин след приключението ни в гората, той не беше направил нищо. Почти не го бях виждала и ако не знаех, че се държи настрана, щях да предположа, че ме избягва. През последните три дни Морган ме беше назначил на работа в обора, а Надин беше прехвърлена в кухнята, така че и с нея почти не бях разменяла думи. Бяхме разговаряли за кратко, преди да заспя, но с другите две момичета в стаята не бяхме говорили за нападението на тъмни феи – или за това, че бяхме зърнали лицето на Призрака.
Облегнах се на стената и се заслушах в следобедните разговори в кухнята. Какво правех тук? Исках да спася Надин, но не можех да спася дори себе си. Бях безпомощна и мразех това.
Тринадесет дни. Аарон, Кай и Езра сигурно са се побъркали от притеснения за мен. Кой знаеше какво са правили, за да ме намерят? А после имаше и брат ми. Той нямаше да има представа защо съм изчезнала, а и като полицай не беше от тези, които седят вкъщи и чакат да им се обадя.
Главата ми се удари в стената и аз затворих очи. Болезнено отчаяние ме връхлетя. Чакането беше станало невъзможно за понасяне. Бягство. Трябваше да избягам. Как? Как?
– Тори?
Отворих очи. Надин стоеше в края на коридора с плетена кошница в ръце.
– Добре ли си? – Тя вдигна кошницата си. – Искаш ли да ми помогнеш да отрежа няколко корена?
– Разбира се. – В този момент бих приела всяко разсейване. И колкото и да е странно, Морган не беше успяла да ми възложи никакви задължения за следобеда.
Надин взе от кухнята допълнителен нож за рязане на корени и седнахме отвън на верандата с кошницата между нас. Жилавите корени бяха тъмнокафяви и имаха свеж, землист мирис.
– Какво е това нещо? – Промълвих.
– Мисля, че се използва за превръзки, но не го яж. Отровно е.
Сбърчих нос. Изненада, изненада, още едно отровно растение от градината на смъртта на Призрака.
– Да, не планирах да го ям.
Няколко минути работихме мълчаливо, като режехме големите корени на парчета с големина един сантиметър. Ръцете ми се движеха на автопилот и почти не виждах корените или ножа. Умът ми се въртеше насам-натам, преправяйки всичко, което бях научила за това място.
– Чувстваш ли се добре? – Попита Надин накрая.
Повдигнах леко рамене.
– Просто съм неспокойна, предполагам.
– Отначало и аз се чувствах така. Толкова ми се искаше да си тръгна.
– Искаше?
Тя се усмихна гузно, докато отрязваше един дебел корен.
– Мислех, че съм направила огромна грешка, но това беше просто шок. Голям преход е да преминеш от обикновен живот – да живееш в града, да ходиш на училище, да се занимаваш с домашна работа – към живот в ранчо насред нищото. А и хората тук в началото изглеждат странни, нали?
Не мога да не се съглася. Макар че не бяха чак толкова странни, колкото митиците на Врана и Чук.
– Отне ми три-четири седмици, за да свикна с новата рутина, но вече съм тук от два месеца и ми харесва. – Очите ѝ светнаха с чувство за хумор и тя сниши глас. – Освен това, ако знаех колко сериозно красив е, никога нямаше да си помисля да напусна.
Устата ми се изкриви. Надявах се, че няма да имам онзи звезден, супер влюбен поглед, когато си помисля за него.
– Да го видиш как се бие беше много яко – прошепна тя. – Попитах Морган – внимателно, за да не разбере защо я питам – и мисля, че всяка руна по ръцете му е магически дар от фея. Като сила, която са му дали в замяна на нещо.
В замяна на какво обаче? Отрови и черна магия?
– Нямам представа за крилата обаче. Това беше лудост. Мислиш ли, че може да лети? – Очите ѝ станаха още по-големи, бузите ѝ се зачервиха и можех да видя как влюбеността ѝ се задълбочава в увлечение, докато говореше. – Веднага щом имам възможност, искам да го попитам…
– Той не е такъв!
Думите избухнаха в яростно съскане и аз веднага съжалих за тях, когато предпазливостта замени нетърпеливото ѝ вълнение.
– Какво означава това? – Хладно попита тя.
По дяволите. Е, след като вече бях изригнала неправилно, можеше и да го направя. Наведох се по-близо, като намалих гласа си.
– Той не е човекът, който си мислиш, че е, Надин. Той има градина, пълна с отровни растения, прави смъртоносни отвари в кухнята си, търгува с черна магия с тъмни. Той… – Преглътнах тежко и продължих. – Преди да дойда тук, чух някои неща за него. Той е издирван престъпник. Убивал е хора. Децата, които взима, никога повече не се виждат – никога.
Тя ме изгледа мълчаливо, след което попита:
– Ако си чувала за него това, защо прие предложението му?
– Бях отчаяна, – отговорих честно. Отчаяно исках да я спася.
– Аз също бях отчаяна. – Тя хвърли един корен в кошницата. – Родителите ми никога не са били това, което бих нарекла любящи. Винаги съм се чувствала като проект или нещо такова – нещо, което искат да подобрят, но никога не могат да направят съвършено. Колкото по-възрастна ставах, толкова по-зле се отнасяха към всичко. Нищо от това, което правех, не беше достатъчно добро. Бях мършава, бях слаба, бях глупава, бях доверчива, бях грозна.
Все думи на насърчение, които бях чувала от баща си, когато бях на нейната възраст. Нищо чудно, че бях видяла толкова много от себе си в нея.
– Това не беше достатъчно, за да ме накара да си тръгна – продължи тя. – Но тогава, на шестнадесетия ми рожден ден, получих голям плик по пощата. Нямаше обратен адрес, но си помислих, че е подарък за рождения ден, и го отворих. – Тя се вгледа в ножа. – И разбрах, че всичко, което знаех за себе си, е било огромна лъжа.
– Какво имаш предвид?
Тя взе друг корен.
– Нямаше писмо или нещо подобно, но вътре в плика имаше стари изрезки от вестници, полицейски доклади и разпечатки. Първата новинарска статия беше от лондонски вестник за двойка, която загинала при автомобилна катастрофа, и как едногодишната им дъщеря оцеляла. Имаше и полицейски доклад, в който се говореше за подозрителни обстоятелства около произшествието.
Отворих уста, но не знаех какво да кажа.
– Имаше копие от акт за раждане на някаква Надин Емрис. Тя е родена в Чешънт. Това е градче извън Лондон – в Англия. Двойката, която е починала, е била Стивън и Малинда Емрис. – Тя заби ножа си в корена, сякаш искаше по-скоро да го издълбае до смърт, отколкото да го нареже. – Другите неща в плика бяха по-трудни за разбиране. Копия на документи за осиновяване с моето име, но подробностите бяха грешни. Мисля, че документите са подправени.
Издърпах ножа от ръцете ѝ, преди да се е наранила. Тя сякаш не забеляза.
– Последните няколко страници – прошепна тя – бяха най-странните. Имаше разпечатка от некролог. „С огромна тъга магьосниците от Белингам съобщават за неочакваната кончина на нашия почетен майстор на гилдията, Стивън Емрис, и неговата любима съпруга Малинда. Те оставят след себе си малката си дъщеря“. По-нататък се разказваше за постиженията на Стивън и Малинда… много постижения. Звучаха като важни хора.
– Били са магьосници, – промърморих аз. – Това е била тяхната гилдия.
Тя стисна ръката си около корена и той се счупи наполовина.
– Последните два документа бяха от една и съща гилдия. Разследване на убийствата на Стивън и Малинда и доклад за отвличането на бебето Надин Емрис от дома на настойниците ѝ в Лондон.
Мълчанието вибрираше между нас. Поколебах се, после докоснах рамото ѝ.
– Смяташ ли, че твоят… – Поколебах се дали да ги нарека родители. – Мислиш ли, че двойката, с която си израснала, те е осиновила незаконно?
Тя вдигна поглед, а очите ѝ бяха призрачни.
– Мисля, че са убили истинските ми родители и са ме отвлекли, когато съм била бебе. Нищо друго няма смисъл. В противен случай как щях да стигна от Англия до тук?
– Но… защо?
– Не знам, но когато го осъзнах, се изплаших. Те не бяха вкъщи – не се интересуваха, че е рожденият ми ден – и се ужасих, че ще се върнат и ще ме убият, когато разберат, че знам истината. Бях изпаднала в пълен срив и тогава на вратата се позвъни.
Тя изпъшка със слабо забавление.
– После си спомних, че съседката ми беше обещала да ме посети. Беше ми донесла торта за рождения ден. Но аз бях толкова изплашена, че грабнах раницата и плика и избягах през задния вход. Трябваше просто да отворя вратата. Бягството беше глупаво, а и Варвара щеше да ме приюти.
– Варвара? – Повторих, изненадан от необичайното име.
– Варвара Николаева – каза Надин с прохождащ руски акцент. – Обикновено я наричам татушка. Тя беше… тя е страхотна съседка. Мисля, че щеше да ми помогне, но по това време вече бях избягала и ме беше страх да се приближа отново до къщата си. Затова вместо това отидох в приют за младежи. Един съветник забеляза, че проучвам магьосници, и ми уреди среща с друида.
– Какво се случи тогава?
Изражението ѝ се смекчи.
– Нямах представа кой е той. Страхувах се от него, но повече се страхувах от родителите си. Разказах му всичко. Той ме изслуша, а после… – Напрежението ѝ се стопи, гръбнакът ѝ се огъна, а раменете ѝ се отпуснаха. – Той каза, че мога да отида с него, и обеща, че ще бъда в безопасност.
– Не ти е казал репликата „тръгни си или ела с мен и никога не се връщай“?
– Направи го, но аз не исках да се връщам, така че това не ме притесняваше.
– А сега?
Тя примигна объркано.
– Искаш ли да си тръгнеш? – Уточних, думите бяха тихи, но наситени. – Ти отиде с него, когато беше уплашена и уязвима, но ако можеше да си тръгнеш оттук и пак да си в безопасност, би ли го направила?
– Не искам да си тръгвам. Харесва ми тук.
– Но… – Разочарованието ме изгаря. Знаех, че не трябва да я притискам, но не можех да се спра. – Той те измъкна от обсега на родителите ти, но това не го прави герой. Той те използва за собствените си цели, точно както използва всички останали тук. Не искаш ли да избягаш?
Тя ме погледна за дълъг миг, после се изправи на крака и вдигна кошницата с корени.
– Ти не го разбираш, Тори – каза тя, а тонът ѝ беше изненадващо благ. – Не ми е нужно да бягам. Не съм в капан тук. Никой не е.
Ръцете ми се свиха в юмруци, но иначе не помръднах, докато тя вървеше към вратата.
Като я отвори с крак, тя погледна назад.
– Ако искаш да си тръгнеш, просто го помоли.
Тя изчезна в къщата, а аз останах на мястото си, загледана в слънчевата долина. Не съм ли попаднала в капан тук? Просто ме попита дали искам да си тръгна? Да, точно така. Може би тя вярваше, че всички предишни пленници, които са изчезнали, са тръгнали по своя весел път, за да започнат нов живот другаде, но аз знаех по-добре. Призракът не би позволил на бившите си пленници да се скитат в широкия свят, където биха могли да разкажат за него и за страховития му култ.
Поклонниците му не можеха да видят решетките около себе си. Мислеха, че са тук по своя воля, а всичко беше жестока манипулация.
Но какво, по дяволите, трябваше да направя по този въпрос?
Мрачно размишлявах над този въпрос, докато трясъкът на вратата не ме изкара от мислите ми. Разговаряйки развълнувано, всички почитатели на Призрака се изнизаха от къщата, а намръщената ми физиономия се задълбочи. Морган и Терънс излязоха последни, веднага след Надин. Тя махна весело с ръка, докато групата се спускаше по стълбите и излизаше на пътеката.
– Хей! – Скочих аз. – Какво става?
Докато останалите продължаваха по пътеката, някои носеха кошници с ясно изразения вид на предстоящ пикник, Морган се отдръпна, а носът ѝ се набръчка така, както винаги, когато говорехме.
– Къде отиват всички? – Поисках.
– Тръгваме към града – обясни тя кратко.
– Чакай. – Потърках с ръка лицето си. – Чакай, чакай, чакай. Вие отивате в града? Просто… отивате? Той го позволява? – Уф, сега и аз правех това с „той“.
– Да. Макар че, за да е ясно, не ти е позволено. Той не ти е дал разрешение за еднодневна екскурзия. – Тя провери часовника си. – Ще се върнем, хм, след полунощ. Отиваме в киното за късен филм.
– На кино? – Изпсувах.
Приемайки шока ми за разочарование, тя ме потупа покровителствено по рамото.
– Всеки месец си правим по едно пътуване. Може би следващия път ще ти позволи да се присъединиш към нас.
– Но…
– Приятно изкарване.
Все още зяпах, когато тя побърза да се отдалечи. Отърсих се и побягнах надолу по стълбите, докато тя тичаше, за да настигне останалите.
– Чакай! Ти просто ме оставяш тук сама?
Заобикаляйки ъгъла на къщата, едва не паднах на лицето си от нов шок. Голям бял ван беше паркиран на тревата, а митиците вече бяха натоварени в него. Теранс седеше зад волана, а докато стоях като идиот, Морган скочи на пътническата седалка. Страничната врата се затръшна и двигателят изръмжа.
Не можех да правя нищо друго, освен да гледам как микробусът се движи към дърветата, където очевидна, макар и обрасла пътека пресичаше гората. Вчера там не беше имало път. Дали бях загубил ума си?
Ако бях, то бях загубил ума си наистина добре, защото след като микробусът изчезна сред дърветата, черният път ставаше все по-трудно видим, докато три минути по-късно гората не си го върна. Вече дори не бях сигурна къде е бил пътят.
По дяволите. Може би Надин беше права. Никой тук не беше в капан – освен аз.
Стъпвайки яростно, заобиколих обратно към верандата. Слънцето печеше, красивото синьо небе се простираше между планинските върхове. Не бях виждала толкова много последователни слънчеви дни, откакто се преместих на крайбрежието, и ме дразнеше, че навън е толкова хубаво. Трябваше да е тъмно и мрачно. Може би гръмотевични бури. Или урагани.
Погледнах към входната врата. Не исках да седя сама в празната къща и да слушам тишината. Исках да бъда в този ван, който се отправя към града – към който и да е град, нямаше значение – където щях да имам първия си истински шанс да избягам.
Но онзи гад знаеше, че ще си тръгна на мига, ако ми се отдаде такава възможност.
Тръгнах си от къщата. В продължение на половин час се лутах из имота, като накрая се озовах до оградата на пасището. Подпряла лакти на дървото, наблюдавах конете и говедата, които пасяха спокойно. Тъй като ме обзе безнадеждност, глупави сълзи заляха очите ми.
– Яздиш ли?
Почти изкрещях. Завъртях се и паднах наполовина в оградата, а сърцето ми се разтуптя. Мислех, че съм сама. Но не, беше останал един човек, който бях забравила да преброя – и последният, с когото исках да се занимавам точно сега.

Назад към част 12                                                                 Напред към част 14

Глава 11

Едно нещо стоеше на десетина крачки от нас и ни гледаше с плътни черни очи, които блестяха зловещо. Главата му, оформена като обърнато яйце, имаше само най-слаби очертания. Ветриловидните му ръце висяха чак до земята, а тялото му беше тънко като релса, всяко ребро се виждаше под лъскавата му сива кожа.
Преглътнах тежко и стиснах бутилките с отвара, като се преструвах, че ръцете ми не треперят. Истинско страшилище, само че вероятно беше тъмна фея, което го правеше още по-страшно.
– Друид. – Гласът му, по-груб от шкурка върху камък, се разнесе по сетивата ми. – Идвам да се пазаря.
– Няма да се пазаря с теб – отвърна Призракът, а тонът му отново беше опасно мек. – Вече ти го казах.
То изсъска.
– Ти се пазариш с други. Защо ми отказваш?
– Казах ти защо.
– Много убийци се разхождат из тези гори. Ти се занимаваш с тях.
– Не е нужно да се обяснявам. Върви.
Съществото отново изсъска.
– Носиш подаръци за Хиндарфур?
– Не давам подаръци на никого.
– Тогава търгуваш – изръмжа то. – Търгуваш с Хиндарфур?
– Казах ти да си вървиш.
От устата му се измъкна дълъг, тънък език.
– Ще търгувам за твоите хора.
– Няма да ти казвам повече.
Нещото отпусна устни, оголвайки остри зъби. То изкряска тихо.
– Аз попитах. Сега ще вземем.
Неговото „ние“ щеше да ме обърка, но докато то говореше, от сянката му излязоха още две същества, идентични до прекалено дългите ръце и паякообразните пръсти, осеяни с нокти. Все пак не бях напълно ужасена от разума си – не и докато Призракът не измърмори проклятие. Означаваше ли това, че сме в истинска беда?
Средното същество размаха издължената си ръка и от ръката му се изстреля зелена пулсираща магия. Отскочих назад, но бях забравила, че Призракът е зад мен.
Ръката му беше наполовина вдигната, а по пръстите му искреше светлина, но каквото и да се готвеше да направи, ударът на тялото ми го прекъсна. Тогава магията на създанието ни удари. Захвърчахме във въздуха, бутилките излетяха от ръцете ми и аз се сгромолясах по гръб. Хлипайки, аз се изправих в седнало положение.
Призракът не го направи.
Свит до мен, със зелена светлина, която сипеше по тялото му, той дори не помръдна. Ух. Упс.
Надин изкрещя от ужас. Изскочих, когато трите чудовища се приближиха, а най-централното закъркори, вперило черните си очи в поваления друид. То се извисяваше над нас, три метра по-високо от мен. Зелена светлина изпълни ръката му, докато то насочваше магията към Призрака.
Забих пръсти в задния си джоб, взех картата си „Дама Пика“ и я насочих към ръката на чудовището.
– „Ori repercutio!“ – Изкрещях, когато магията му се взриви навън.
С безшумен бум зелената светлина отскочи и удари и трите звяра. Навсякъде се разпръсна черна кръв, а по гърдите им се отвориха резки. Те изпищяха, а високите им гласове разцепиха черепа ми.
От сенките се показаха тъмни форми. Четири черни вълка с оголени зъби и ръмжене, което се разнасяше от гърлата им, нападнаха трите същества. Тъмните феи ридаеха и съскаха, отстъпвайки, докато кръвта се стичаше по сивата им кожа. Разярените варги ги отблъснаха.
Върнах картата в джоба си и се извърнах. Надин дърпаше ръката на Призрака, опитвайки се да го обърне. Сипещата се магия беше утихнала, но той не помръдваше.
През дърветата отекнаха хъркания. Варгите бяха прогонили тъмните феи, но се съмнявах, че ще успеят да победят триото чудовища. За това ни трябваше Призракът.
Приклекнах и помогнах на Надин да претърколи безжизнения друид на гърба му. Дори не бях сигурна, че е жив. Качулката му някак си беше останала въпреки жестокото ни приземяване, а лицето му беше в пълна сянка.
Можех да опипам китката му за пулс. Можех да долепя ухо до гърдите му и да се заслушам в сърдечния му ритъм. Можех да направя още много неща.
Вместо това свалих качулката му.
Сенките се опитваха да се задържат на мястото си, но когато платът се отдръпна, те се разтвориха в нищото. Примигнах. Загледах се. Примигнах отново. После погледнах към Надин, коленичила от другата му страна. Очите ѝ бяха огромни, лицето ѝ беше зачервено и тя изрече четири думи. Не ми беше трудно да ги разтълкувам, защото те повтаряха идеално мислите ми.
По дяволите, той е секси!
Прочутият мошеник, наречен Призрака, който при всички обстоятелства криеше лицето си, беше проклет Адонис. Разрошена черна коса, тен от слонова кост, силни скули и изваяна челюст се съчетаваха във вкусно съвършен краен продукт, на който допълнителен апетитен намек за опасност придаваха татуировките с черни пера, които се спускаха отстрани на врата му. И по мое предположение той едва ли беше по-възрастен от Аарон и Кай.
По дяволите. Той изобщо не беше грозен. Щеше да се впише точно сред тримата ми любими магове, а аз почти изръмжах. Толкова красота, толкова пропиляна.
Челото му се набръчка. Той си пое дъх и клепачите му трепнаха. Паникьосана, че ще ме хване да надничам в свръхсекретното му лице, аз трескаво дръпнах качулката му обратно върху главата – малко прекалено трескаво. Превиших обхвата си и кокалчетата ми се удариха в носа му.
Той изкрещя и се изправи, а качулката му отново падна. Ух. Току-що ударих Призрака в лицето ли?
Като се държеше за носа, той ме стрелна с яростен поглед. Да. Да, току-що го ударих в лицето. Но само малко, нали?
Посрещнах блясъка му и веднага изгубих ход на мисълта си. Не само загубих. Влакът се отклони право от релсите и се взриви в гигантско огнено кълбо от о, Боже мой, тези очи. Той имаше най-поразителните зелени очи, които бях виждала през живота си: течни изумрудени с ясно изразен тъмен пръстен около ирисите, обрамчени от гъсти мигли.
– Какво става с теб? – Попита той – и, боже мой, този дълбок, дрезгав глас изведнъж стана толкова секси, вместо да ме плаши. Боже! Дали беше убил фея с нечестива привлекателност и беше откраднал силите ѝ?
– Извинявай – изхриптях, като се мъчех да се съвзема. Това беше изненадата, това беше всичко. Просто не бях очаквала, че ще изглежда като красивото любовно дете на Брад Пит и Брадли Купър. Вече бях преодоляла това. Наистина, бях.
Качулат писък проряза дърветата и всички глави се отдръпнаха към вика. Призракът се отлепи от земята, изражението му беше мрачно. Не придърпа качулката си обратно. Вместо това смъкна палтото си и го захвърли зад себе си.
Под кожата се криеше риза без ръкави, която показваше изваяните му ръце от раменете до татуираните китки. Рисунъкът на пера, който се движеше по кожата му, изчезваше под тъмния плат, но това не беше всичко, което палтото му криеше.
На връзките около врата му висяха четири кристала в ярки цветове, които блестяха с неестествена жизненост. На колана му бяха закачени десетина тънки стъклени флакона, почти като епруветки, които се движеха от бедрата около гърба му, всеки пълен с отвара.
Той свали ръкавиците си и ги захвърли настрани, след което извади флакона от колана си. Издърпа тапата със зъби и изпи течността като абсент.
– Уау! – Възкликнах. – Какво изпи току-що?
Погледът му се насочи към мен, изтръгвайки въздуха от дробовете ми. Или може би това беше просто несправедливо красивото му лице, което ми открадна дъха.
– Отвара за повишаване на силата – изръмжа той. – Връщай се и не се меси.
Вероятно е по-добре да не споря. Отстъпих няколко крачки и се присъединих към Надин пред група дървета, които щяха да ни предпазят от всякакви подли атаки, макар че се надявах чудовищата да се съсредоточат върху истинската заплаха.
А трябваше да кажа, че Призракът изглеждаше като заплаха.
Когато от сенките се измъкна висок, чудовищен силует, друидът сви ръка в юмрук. Руната на вътрешната страна на предмишницата му светна във вихър от червена светлина. Когато отвори ръка, в дланта му се образува същата светлина и се разшири в извита сабя, от която се разляха пламъци.
Съскайки яростно, тъмнокожият се зареди. Призракът скочи напред, за да го посрещне.
Те се сблъскаха в изблик на огненочервена светлина и електрическа зелена сила. Изтръпнах, стиснах ръката на Надин, когато Призракът промуши магическото си острие през съществото. То замахна с ръка към краката му и го принуди да се върне назад. Те се удариха отново и когато съществото се изкриви от сабята на Призрака, той запрати другата си ръка към него.
– „Импело“ – изръмжа той.
Невидима сила удари съществото, като го отхвърли назад. Знаех това заклинание. Значи знаците по дланите на Призрака бяха заклинания – шестици, вградени в плътта му.
Той се втурна след чудовището и когато се сблъскаха, друга руна на предмишницата му светна – тази беше толкова бледа, че почти бяла. С ослепителна светкавица съществото падна, крещейки от агония. Но то не остана на земята и докато се търкаляше на крака със зелена светлина, сипеща се по тялото му, движението сред дърветата привлече вниманието ми.
Второ същество се втурна към нас, а в ръцете му се образуваше пукащо кълбо. Докато отвратителната зелена светлина се разширяваше, листата по надвисналите клони на дърветата изсъхваха и ставаха кафяви. Папратите, които се намираха най-близо до звяра, се разтопиха в мокри черни пипала.
Феята хвърли атаката си към Призрака. Той размаха меча си и взривът го удари, като ударът го изхвърли във въздуха.
Трябваше да падне. Трябваше да се блъсне със сила, която да разбие костите му.
Докато размахваше ръце, за да запази равновесие, татуировките с пера се размазаха – после се вдигнаха от кожата му. От гърба му се издигнаха сенчести черни криле, които се разпериха широко, докато той се приземяваше на крака и се плъзгаше назад по листопада.
Крилете се спуснаха надолу, тласнаха го напред и той се хвърли към съществата едва ли не с пауза. Докато се движеше, сенчестите крила се размиваха и се наместваха над него, превръщайки се отново в татуировки.
Беше оцелял след тази атака, но сега се бореше с две същества вместо с едно.
Взирах се диво наоколо, надявайки се да видя как варгите нахлуват от дърветата за втори път. Не се появиха никакви вълци, но светлината проблясваше по нещо лъскаво сред листната маса – бутилка с отвара. Като по чудо не се беше счупила, когато я изпуснах.
Хванах шишето за гърлото и докато второто същество изричаше поредното заклинание, а от ръката му като зелени лиани се измъкваше зловещо сияние, се затичах към него. То ми се усмихна, а дългият му език се плъзна между тънките му устни. Не мислеше, че дребното човече може да го нарани.
Издърпах бутилката обратно и я разбих по костеливото рамо на чудовището.
Стъклото се счупи и розовата течност се разпръсна навсякъде. Феята изръмжа. Розов дим се издигаше от кожата му на красиви спирали, а течността бълбукаше. Все още ръмжейки, феята замахна с нокти към мен.
Силно дръпване на блузата ми ме отмести назад и ноктите на феята се разминаха на сантиметри с лицето ми. Освобождавайки блузата ми, Призракът ме хвана за ръката. Болката се регистрира в сетивата ми, а когато видях розовата мъгла, която се стелеше от ръката ми, щедро опръскана с течност, ми стана леко мъчно.
Държейки ръката ми за лакътя, далеч от отварата, Призракът извади още един флакон от колана си. Той издърпа тапата със зъби и капна мандаринова течност върху ръката ми. По кожата ми преминаха хладни тръпки, а розовата субстанция съскаше, пушеше дим и после се отмиваше.
Той изпразни флакона върху ръката ми, като изплакна цялото розово, след което се отдръпна. Примижах към нежните петна по кожата ми и се опитах да не мисля за това какво щеше да се случи, ако не носеше антидот. Когато вдигнах поглед, открих, че отново сме сами.
– Къде са нещата? – Попитах разтреперано.
– Тъмнокожите си тръгнаха. – Той сви едното си рамо, сякаш го болеше. – Не беше лесна битка, а те са страхливци по душа.
– Хм. Къде е твоят огнен меч?
Той не предложи отговор, но предполагах, че няма нужда от такъв. Сабята сигурно се беше разтворила обратно в нищото, по същия начин, по който се беше образувала от нищото. Погледнах към ръцете му, но руническите татуировки отново бяха тъмни.
Зелените му очи се плъзнаха по мен.
– Впечатляващо безразсъдна си с благосъстоянието си.
Той не звучеше впечатлен. Сложих ръце и се намръщих.
– Добре дошъл, че спасих секси задника ти.
Веждите му се изстреляха нагоре и аз почти се разплаках. Помисли, а после говори. Трябваше да се упражнявам в това.
– Това ли е, за което се промъкваш в гората през цялото време? – Побързах да продължа. – Търгуваш със смъртоносни отрови с тъмните феи?
– Не се „промъквам“ никъде – изръмжа той.
Махнах пренебрежително с ръка.
– Но търгуваш с черна магия с тъмните феи?
– Не всички са тъмни. И както видя, на някои от тях това не им харесва. – Вдигна захвърлен флакон и го закачи на колана си, след което огледа поляната. На местата, където се бе пръснала розовата отвара, падналите листа се разпадаха на прах, но това бяха най-малките щети. Всички околни дървета и храсти имаха изсъхнали кафяви листа – животът им беше изсмукан от магията на тъмното нещо.
Когато той се насочи към захвърленото си палто на земята до Надин, тя се надигна.
– Ранен ли си?
Въпросът ѝ прозвуча като слаб глас и тя посочи с трепереща ръка средата на тялото му. Ноктите на Тъмнокожите бяха разкъсали долната половина на ризата му. Той дръпна парцалите, за да се провери за наранявания, като предостави на нас, момичетата, невероятна гледка към разголените си коремни мускули.
– Не – каза той. – Добре съм.
Тя кимна глупаво. На практика можех да видя как бикините ѝ се топят. Моите вече се бяха изпарили.
Докато той навличаше палтото си, потупах бузите си, надявайки се, че не са толкова червени като тези на Надин. Имах нужда от студен душ. Фактът, че този пич беше убиец мошеник, който свободно търгуваше с черна магия с порочни тъмни, би трябвало да е толкова отрезвяващ, колкото цяло арктическо море, изсипано върху главата ми, но тази логика не работеше толкова добре, колкото би трябвало.
Той изтърси палтото си на мястото му, след което намери другите три бутилки с отвари – оказа се, че не са счупени. Предлагайки ми ги, той повдигна вежди.
– Мога ли да ти ги поверя?
– Не знам – отвърнах аз. – Искам да видя какво могат да направят с лицето ти.
– Но не и със секси задника ми?
Задуших се. Не ми дойде на ум никакъв остроумен отговор, така че с неохота взех бутилките. Тихо шумолене разтревожи гората, после се появиха варгите. Обикновено те бяха мълчаливи, но двама от тях куцаха силно. Призракът огледа за кратко нараняванията им, след което тръгна напред. Когато Надин и аз застанахме в крачка зад него, той погледна назад.
Зелените му очи се плъзнаха по нас и той посегна през рамо към качулката си. Когато я вдигна и сенките обгърнаха лицето му, той тихо изръмжа:
– Какво ще правя с вас двете сега?
Искаше ми се да можех да видя очите му, когато зададе въпроса. Може би тогава нямаше да се страхувам толкова от отговора.

Назад към част 11                                                                   Напред към част 13

Глава 10

Плен на Призраци, ден осми.
Беше изминала цяла седмица и аз бях готова да осъществя брилянтния си план за бягство, толкова майсторски и неочакван, че Призракът веднага щеше да се предаде от уважение към моята гениалност. Хаха … да, точно така. Бях се забъркала толкова дълбоко, че виждах акулите да кръжат над мен.
– Така че ето я Миша – разказваше оживено Надин, докато сгъвахме кърпите на масата в трапезарията, – абсолютно сгушена пред тази тъмна фея. Искам да кажа, че и аз щях да се уплаша – това нещо беше свободно – добре, но всички феи я плашат, дори пикситата. Честно казано, не знам как някога ще стане истинска вещица.
Добавяйки сгъната кърпа към купчината и изваждайки още една от другата купчина, попитах любопитно:
– Какво е тъмна фея?
– Вид дух. – Тя отметна бретона си от очите си. – Не ме цитирай, защото научих за тях едва след като дойдох тук, но страшните феи се делят на светли феи и тъмни феи. Светлите са… неутрални? Предимно неутрални? … към хората. Докато тъмните са гадни психопати, които се опитват да наранят хората.
– И един отвратителен психопат-фея току-що се е появил във фермата?
Тя кимна енергично.
– Така че Миша почти се напика, но Шанис се приближи до него, погледна го и му каза да не прави повече крачка, защото друидът ще го одере жив.
– Шанис каза това? – Малката дванайсетгодишна Шанис?
– Точно така? Тя е напълно безстрашна. – Надин изчисти гънките от една кърпа и я сгъна. – Чувала съм, че идва от завет на черни вещици. Веднъж Морган спомена, че Шанис продължавала да се опитва да принася в жертва пилета в ритуалите си, докато той не си поговори с нея. Сега тя се справя по-добре.
Никой на това място не наричаше Призрака по друг начин освен „той“ или „друидът“ и това ме втрещи. В случая с Надин тя вероятно не знаеше репутацията му, но нима никой от останалите не го наричаше с истинско име?
Бях обмисляла няколко различни прякора. Най-добрият ми избор беше Бъгли – в смисъл на грозен, надупчен задник. Тъй като криеше лицето си с глупави качулки с магически сенки, изхождах от предположението, че е твърде отвратителен за дневната светлина.
Тази мисъл обаче не възнамерявах да споделя с Надин. След като заради нея се изправих лице в лице с една гърмяща змия, тя ме заобича по голям начин и не исках да развалям новите ни отношения.
– И така, какво се случи с тъмната фея? – Запитах я.
– Той излезе от къщата две минути по-късно и феята отиде с него в гората. Обзалагам се, че тъмната фея е съжалявала, че е нарушила правилата му. Освен варгите – големите черни вълци, нали знаеш – той не допуска феи в долината, за да не ни наранят.
Всеки път, когато говореше за Призрака, очите ѝ блестяха с очевидна склонност към почитане на героя. Ура. Това със сигурност беше сложна ситуация.
Докато тя разговаряше за своите съплеменници – или трябва да кажа почитатели? – мислите ми се лутаха. Бях отишла на срещата си с Призрака, знаейки репутацията му, и бях готова да го сваля. Надин, а вероятно и останалите, бяха отишли при него в търсене на спасител. Искаха нов живот, а той им беше дал сигурно място за изгубени митици, където да започнат отначало.
Като си спомних за представянето на Грегъри Стърн в младежкия приют, трябваше да преоценя искреността му. Колко ли е знаел за това място? Може би наистина вярваше, че изпраща митичните деца в сигурна, макар и нестандартна, убежищна къща, а не в лапите на зъл мошеник.
Колкото и да ми беше неприятно да го призная, Призракът изпълняваше своята част от сделката. Да, животът тук беше болезнено прост, но нуждите им бяха задоволени, можеха да тренират магията си и се радваха на съвсем разумно количество свободно време. Никой не ги нараняваше. Никой не ги малтретираше. Не им се налагаше да спят на улицата или да търсят храна. Те бяха в безопасност.
Но това все още беше погрешно. Бяха изолирани, с промити мозъци и убедени, че слънцето грее от задника на Призрака. Бяха изцяло в негова милост, но никой не го осъзнаваше. А въпросите ми за другите, които бяха изчезнали от ранчото, все още нямаха отговор.
Потрих ръка по лицето си. Това не беше щастлива малка митична секта, в която Призракът поддържаше дружина от почитатели, които да галят егото му. Той се занимаваше с тъмни изкуства, купуваше и продаваше черна магия и се свързваше с тъмни феи. Беше известен убиец, мошеник, когото Магипол искаше жив или мъртъв, и от него се страхуваше цялата местна митична общност.
Каквото и да криеше тук, той го криеше много добре.
– Добре ли си, Тори?
Изтръгната от мислите си, аз се усмихнах бързо на Надин.
– Само главоболие. Вчера бях много на слънце.
– Уф, да, аз също мразя да плевя градината.
Гледах я как сгъва последните няколко кърпи, като ме болеше отвътре. Отчаяно исках да я спася, но как да я убедя, че има нужда от спасяване?
Морган надникна в стаята.
– Свърши ли вече? След като ги прибереш, помогни на Нехия да събере яйцата от кокошарника.
Както всичките ми дни тук, следобедът мина бързо. Задържах се с Надин и се справихме със задълженията си с много време за разговори. Сигурно се е захласнала по езика си, за да мълчи толкова през първите няколко дни, защото шлюзовете се отвориха. Без да иска, беше разкрила много неща за себе си и за останалите тук.
Например разбрах, че следващия месец ще се обучава с Терънс – основно магьосничество и алхимия. Аарон, Кай и Езра бяха предположили правилно: Надин наистина има митична кръвна линия. Също така бяха предположили правилно, че тя не е била наясно с наследството си. Всичко, което знаеше за магията и митиците, беше научила след пристигането си тук.
– Говорила ли си с Морган за обучението? – Попита тя, докато вървяхме през сумрачните сенки след вечерята, като всеки носеше празна кофа, в която наскоро беше държал обелки от ябълки. Бяхме ги хвърлили на прасетата за следобедна закуска, а когато се връщахме към къщата, прозорците светеха примамливо.
– Аз? – Бях казала на Призрака, че не съм митична, но изглежда, че той не беше споделил тази подробност. Макар че, дори и да бях такава, нямаше да питам Морган за нищо. Нейната любезност не се беше подобрила много от неприятната ни първа среща. – Още не.
– Би трябвало – каза Надин весело. – Морган и Терънс могат да направят толкова много за маговете и екстрасенсите, но те знаят някои трикове и…
Тя се отдръпна, а стъпките ѝ се забавиха. В задълбочаващите се сенки една фигура в черно се издигна в цял ръст и пристъпи през оградата на алхимичната градина. Призракът. Той много се скиташе през нощта, понякога изчезваше за няколко часа, понякога изчезваше за дни. Може би криеше тайните си извън долината.
Решителността ме изгаряше и аз се отбих от пътеката. Исках да видя какво е замислил. Ако успеех да докажа, че е отвратителна работа, можех да убедя в същото и поклонниците му.
Надин се поколеба, после забърза след мен, стискайки кофата си. Когато наближихме, движението по фланговете ме спря. От сенките излязоха два гигантски вълка – варги – и червените им очи заблестяха. По дяволите. Вече се провалих.
Призракът изсвири тихо. Вълците ме освободиха от режещите си погледи и тръгнаха към него. Приех това като разрешение и тръгнах след зверовете, като вложих всичките си актьорски способности, за да се преструвам на безгрижна.
Без да си прави труда да забележи приближаването ни, Призракът завърза снопче прясно отрязани стъбла. В краката му бяха подредени още два снопа клончета и четири бутилки за вино, в които имаше странни течности – една силно розова, една черна, една със светещи зелени мехурчета и една жълта с червено петно в средата.
Той разгледа купчината си неща, после се пресегна и издърпа кофата от ръцете ми. Изхвърли снопчетата растения в кофата, но ако не му поникнеше трета ръка, щеше да му е адски трудно да пренесе всичко сам. Сгънах ръцете си и зачаках да видя как ще се справи.
– Хм – каза Надин, почти прошепвайки от внезапната си срамежливост. – Искаш ли да ти помогна?
Не съм сигурна защо, но нещо в начина, по който раменете му се отместиха, подсказа, че въпросът го изненада. Той се поколеба, после протегна кофата си. Развълнувана, тя постави своята и взе новата.
Вдигайки четирите бутилки за вино, по две във всяка ръка, той се обърна към мен. Не разтворих ръце, обсъждайки със себе си. Исках да видя с какво се занимава тук, но не исках доброволно да бъда негово муле.
– Тори – изсъска Надин с ъгълчето на устата си, като ме стрелна с умоляващ поглед.
Уф. Добре. Щях да помогна, но само за да не развалям специалния момент с нейния герой. Взех бутилките от него и ги прибрах под мишниците си. Сега той не носеше нищо. Мързелив задник.
– Да вървим – каза той.
Къде да отидем? Не успях да попитам, защото той се отдалечи от градината, а палтото му се развяваше зад него. Мърморейки под носа си, последвах Надин, която скачаше след него с кофата с изрезки от растения. Двамата варговци се движеха пред нас, с носове към земята, а аз съзрях още две тъмни сенки по-далеч. Петият вероятно пазеше пасището или нещо подобно.
Призракът водеше по пътя, но не се насочваше към къщата. Дори не и към плевнята. Вървеше направо към линията на дърветата, на пътя ни се издигаше гористият склон. Преглътнах опасенията си. Това беше, което исках, нали? Шанс да видя какво крие Призракът отвъд пределите на долината. Шанс да видя къде ходи през нощта.
Горските сенки ни погълнаха, а тъмният силует на Призрака беше още по-неудобен, заобиколен от високи дървета и пълзящи корени. Той отново беше в пълна екипировка на „лошото момче“, с дългото си палто, дълбоката качулка и тъмните панталони. Погледнах облечените му в ръкавици ръце, като си спомних руните, татуирани по предмишниците и дланите му.
Този път не излязох от дърветата в същата начална точка. Влажните листа шумоляха под краката ни, докато навлизахме по-дълбоко в гората. Отначало следвахме криволичеща пътека, но когато здрачът се задълбочи и премина в полумрак, изгубих представа за пътеката. Птици, катерици и други животинки се разхождаха наоколо, а постоянното им шумолене почти прикриваше това, че Призрака вдигаше минимален шум, докато вървеше. Шумните стъпки бяха само мои и на Надин.
А, и варгите? Те не издаваха никакъв звук. Вече не ги виждах, но не се съмнявах, че са наблизо.
Стиснах по-здраво бутилките с отвари. Бях градско момиче. Дай ми тъмни улички и викащи подигравателно мръсници всеки ден. Тази гора ме плашеше и преди да изгубя напълно хладнокръвието си, ускорих темпото си и застанах в крачка до Надин.
– Била ли си някога в гората преди? – Прошепнах. Не беше нужно да шепна. Просто ми се стори подходящо.
– Не – промълви тя, гласът ѝ беше тих като моя. – Не трябва да напускаме долината.
– Никога не сте опитвали? – Попитах изненадано.
– Разбира се, че не, – отвърна тя възмутено, след което направи пауза. – А ти?
– Ум. – Може би това не беше нещо, което трябваше да призная пред…
– Опитала е.
Започнах от дълбокия глас на Призрака, после се загледах в задната част на качулката му.
– О, така че ти стана свидетел на това, нали?
– Не беше нужно да те виждам.
Стискайки устни, обмислих всички възможни отговори, след което избрах очевидния вариант.
– Какво, по дяволите, означава това?
Той не каза нищо. Разбира се.
– Ти си истинско парче работа, знаеш ли това?
Призракът спря на място, а аз проклех избягалия си език. Думите не бяха твърде ужасни, но случайно ги бях покрила с капещо презрение. Добре де, не толкова случайно.
Той се обърна, а скритият му поглед ме прободе. Усещах го – тази пресметлива оценка.
– Трябваше да те оставя.
Примигнах, но това беше всичко, което каза, преди да продължи похода си. Надин ме погледна странно, след което забърза след него. Оставил ме е? Искаше да каже, че е трябвало да ме остави в долината, или че е трябвало да ме остави в парка, когато се запознахме?
И защо думите му бяха предизвикали ледена тръпка дълбоко в сърцевината ми?
Е, нямаше да му позволя да ме сплаши. Някъде под тези тъмни дрехи и неестествени сенки се криеше митичният човек, който беше спечелил шестцифрена награда от Магиполицията, но досега не беше направил нищо повече от това да се държи леко заплашително. Нещо не се връзваше с този човек и аз щях да го разбера.
Превърнах се в тръс, профучах покрай Надин и изравних крачките си с Призрака. Сенчестата му качулка се насочи към мен.
– И така – изрекох аз, нагласяйки хватката си за бутилките, – къде отиваме?
Мълчание.
– Какво е всичко това?
Нито дума.
– Какво ще стане, ако изпусна някоя бутилка?
Никакъв отговор…
– Вероятно ще умреш.
Аха! Отговор. Потиснах усмивката си. Дали си играех с огъня? Да хвърлям ножове? Да стрелям с куршуми право във въздуха? Да, играех. И всичко това в един и същи момент.
– Ще ме убиеш ли? – Попитах леко.
– Съдържанието на бутилката би те убило.
О. Добре, добре е да знам.
– Какво смяташ да правиш с тях?
Отново мълчание.
– Наистина ли си най-добрият алхимик на западното крайбрежие?
Крачката му леко се забави.
– Кой каза това?
– Някой във фермата. И така, ти ли си?
– Може би.
Не е особено скромен, нали?
– И ти също си друид, нали? – Никакъв отговор, но предполагах, че отговорът е очевиден. – Ти ли си най-добрият друид на западното крайбрежие?
– Да.
О, да, наистина скромен.
– Какви са тези руни, татуирани по цялата ти ръка? – Нищо. – Свързани ли са с алхимията? На мен ми изглеждаха много магьоснически, но аз…
– Магьосничество – прекъсна той раздразнено. – Не магьоснически.
– Да, това, – отвърнах аз, а в крачката ми се появи весело подскачане. – Значи това са магьоснически руни? Като… заклинания? Чакай, не, един многократен кантарион се нарича шесторка, нали? Може ли един митичен арканец да бъде магьосник и алхимик? Смята ли се това за двумитичност?
Той отново спря и аз направих още две крачки, преди да спра. Когато се изправих пред него, Надин се спъна и спря с широко отворени очи.
– Магьосничеството и алхимията вече се припокриват – каза той. – Всеки арканец може да научи и двете с достатъчно време, отдаденост и желание.
– Значи „ди-митичен“ няма да се прилага тогава – предположих аз, – тъй като става дума за един и същи клас магии.
– Точно така.
– Хм, интересно.
– С удоволствие ще разширя познанията ти за митиката и магията. – Плоският му тон противоречеше на твърдението. – Когато се върнем, можем да обсъдим откъде си научила за кантрипите и ди-митиките.
О, дявол да го вземе. Той знаеше, че съм човек, а на хората не им е работа да знаят каквото и да било за Арканите. Как щях да обясня откъде съм научил за кантрипите?
Усмихнах се слабо, но преди да успея да отговоря, качулката му се обърна, докато гледаше покрай мен.
– Какво искаш?
Празно объркване ме обзе при въпроса му, после се загледах през рамо.
Вече не бяхме сами в гората.

Назад към част 10                                                                  Напред към част 12

Глава 9

Същата нощ лежах будна на долното легло, а лекото одеяло покриваше голите ми крака. Мислите се въртяха в главата ми и прогонваха съня.
Какво правех тук?
Как щях да избягам?
Имаше ли начин да спася Надин и другите пленници?
Досега Надин не беше показала признаци, че иска да бъде спасена, но аз не се заблуждавах. Страхът се беше вкопчил в това място и всички се страхуваха от Призрака. Той ги държеше във властта си, като само заплахата от вниманието му ги караше да се подчиняват.
Той не се беше присъединил към работниците си за вечерната трапеза. Разбира се, че не. Беше изчезнал на горния етаж, а Морган беше занесла покрита чиния в стаята му преди вечерята. Похапнахме салата, кифлички, печени картофи и печено пиле. Отново не можех да се оплача от храната.
След като се нахранихме, няколко души останаха в кухнята, за да измият чиниите, а останалите… бях си помислила, че ще ни върнат на работа и ще робуваме до късно през нощта. Но не.
Надин и две момчета играеха на настолна игра в хола. Омар и още едно момче на около двайсет години изучаваха древни на вид учебници на масата за вечеря. Две млади жени се оттеглиха в стаите си с хартиени романи от рафта, а най-младото момиче седеше в ъгъла и рисуваше. Или Призракът беше безумно небрежен, или безумно умен, но позволяваше на пленниците си почти неограничено свободно време вечер, за да правят каквото си поискат.
Твърде неспокойна, за да се преструвам, че чета книга, бях изследвала основния етаж и мазето на хижата. Никакви телефони, компютри, лаптопи, таблети – никаква техника извън кухненските уреди. Нямаше дори телевизор. Никакъв начин да се свържа с външния свят.
В крайна сметка се озовах на входа и се загледах в стълбището. Зад затворената врата се намираше Призракът. Какво правеше той? Какво е скрил там? Ако планирах да избягам, вероятно щеше да се наложи да разбера.
Морган забеляза, че се мотая край стълбите, и ме заведе в склада в мазето, където избрах няколко тоалета от кошовете с резервни дрехи. Нищо не ми пасваше добре, но беше по-добре, отколкото да нося миризливите си дрехи от магазина.
Тъй като нямаше какво друго да правя, си легнах рано. Съквартирантите ми скоро ме последваха: Надин, младата тийнейджърка Шанис и Миша, нездравословно слабо момиче на моята възраст с къса прошарена коса и пиърсинг в носа. Тя изобщо не ми говореше.
Нещастни, нездрави тийнейджъри и младежи, изолирани в тази ферма и принудени да работят. Свободното време вечер не променяше нищо. Дори и да не разбирах все още конкретиката, Призрака ги използваше, злоупотребяваше с тях и аз щях да го проваля.
Докато съквартирантите ми се унасяха в сън, мислите ми се насочиха към хората, които бях оставила зад себе си. Аарон щеше да се изплаши. Кай щеше да планира следващия си ход с тиха спешност. А Езра… когато вражеската гилдия беше заплашила Аарон, Езра не се беше справил добре. Бях забелязала опасния му характер, който обикновено се криеше под непринуденото му спокойствие. Как ли щеше да реагира на залавянето ми?
Сълзите се появиха в очите ми и аз ги стиснах. Какво бях направила? В отчаянието си да спася Надин ги бях поставила в по-лошо положение – трябваше да спасяват мен. Стомахът ми се сви отвратително и си помислих, че това е тревога заради несправедливото страдание, което причинявах на момчетата. Но страхът се завъртя още по-дълбоко и аз отворих очи.
До леглото ми стоеше черен вълк.
Носът му потрепна, докато вдишваше аромата ми. Отблизо беше още по-голям, отколкото изглеждаше на пасището, а рошавата му козина увеличаваше обема му. Неестествени очи, остри от хитрост, ме изучаваха – яркочервени, без зеници. Зловещо. Странно.
Притиснах се в матрака, едва смеейки да дишам, докато съществото ме разглеждаше. Устните му се повдигнаха и показаха чудовищни бели кучешки зъби.
Одеялата се размърдаха на койката над мен и една глава се показа над ръба. Младата Шанис погледна сънливо към вълка.
– Грениор? – Промълви тя.
О, слава богу, тя щеше да ми помогне.
– Ще я ухапеш ли?
Стомахът ми спадна още повече. Във въпроса на момичето нямаше никаква загриженост – само любопитство, сякаш бях особено вкусна торта, която предстоеше да бъде опитана.
Вълкът Грениор отвори дългата си муцуна, която се набръчка в безмълвно ръмжене, а ханшът му се надигна. Червените му очи, втренчени в мен, пламнаха с магическа светлина. Ръмженето се превърна от тихо в звучно, разнасяйки се из малката стая.
Силно изщракване наруши тишината.
Призракът стоеше във вратата на спалнята, облечен в дългото си палто със сенчеста качулка, с една вдигната ръка. Той щракна с пръсти за втори път и Грениор изпъшка раздразнено. Ръмженето му утихна и той се обърна, а ноктите му щракаха по пода, докато се промъкваше покрай Призрака от стаята.
Сърцето ми не забави паническите си обиколки през гръдния ми кош, убедено, че ще бъда изядена.
Без да каже нито дума, друидът изчезна в коридора. Лежах там около десет секунди, хипервентилирайки, после захвърлих одеялата. Шанис все още висеше над ръба на койката си, когато аз излетях от стаята. Когато влязох в коридора, входната врата се затвори тихо и аз се запътих към нея. Отворих я и се запътих боса към верандата.
Призракът крачеше по пътеката, а тъмната му форма бе осветена от почти пълната луна в безоблачното нощно небе. Когато трясъкът на вратата отекна в тихия въздух, той не спря.
Но четирите вълка, които трополяха редом с него, погледнаха назад. Светещите им червени очи се втренчиха в мен.
Отворих уста, за да извикам след него… после бавно я затворих. Сърцето ми се разтуптя и се зачудих дали е разумно да мълча – или просто страхливо. Ако извикам, ще спре ли? Ако побягна след него, ще се върне ли? Никога нямаше да разбера, защото ме беше страх да опитам.
Стоях на верандата и гледах как той и неговите вълци-феи прекосиха долината и изчезнаха в гората. Дълго време след това се взирах в нощта, чакайки Призракът да се върне.
Слаба светлина оцвети източния хоризонт, когато най-накрая се отказах. Изморена, се запътих към стаята и се сгуших в леглото си. Очите ми горяха от умора и аз зарових лице във възглавницата си.
Трийсет минути по-късно разбрах по трудния начин, че трудът във фермата започва в ранни зори.

***

Пленяване на Призраци, ден четвърти.
Застанала на ръба на ябълковата градина, се загледах в буйната гора. Късният следобеден бриз шумолеше по косата ми, а дърветата въздишаха тихо, докато листата им трептяха. Никакви причудливи силуети не патрулираха из сенките, а моите съплеменници бяха заети със задълженията си.
На три крачки пред пръстите ми в дърветата се извиваше пътека.
С последно, предпазливо преглеждане на околността, се затичах по пътеката. Не знаех какво очаквам да открия в гората, но отчаяно се опитвах да си проправя път дори и на сантиметър по-близо до бягството. Към нещо. Към каквото и да било. Намек, подсказка, съвет, шепот за потенциал. Не можех да издържам повече. Трябваше да се махна от това място.
Листните дървета се затвориха над мен, докато тичах в хладните им сенки, краката ми туптяха по пътеката. Клоните удряха ръцете ми, но аз не забавях ход. Минаха пет минути в монотонна зеленина, а после – светлина? Напред слънчевата светлина проблясваше през клоните – поляна! Вълнението ме прониза и аз натиснах още по-силно.
Избухнах в слънцето – и се озовах отново в овощната градина.
Задъхана, се загледах в ябълковите дървета, после се обърнах. В гората се простираше пътека – същата, по която бях тичала. Стоях точно на същото място, където бях влязла в гората, но пътеката не се беше върнала обратно. Бях бягала направо. Бях сигурна в това.
Как, по дяволите, се озовах там, откъдето бях тръгнала?
Само в случай, че се побърквах, тръгнах нагоре по пътеката още веднъж, този път с бърза крачка. Пътеката се врязваше право в зеления горски мрак и аз се концентрирах върху всяка стъпка, като се уверявах, че по някакъв начин не се обръщам.
Десет минути по-късно съвършено правата пътека свърши в овощната градина, точно там, откъдето бях тръгнала. Как?
Магията, ето как. Потрих ръце по лицето си, мъчейки се да запазя самообладание. Дали Призракът имаше заклинание, което обхващаше цялата долина и не позволяваше на никого да я напусне? Това изглеждаше невъзможно, но какво знаех? Магията му беше препънала митиците на Врана и Чук. Когато Аарон, Кай и Езра се бяха опитали да ме спасят в парка, не бяха успели да стигнат до беседката. Дали не се бяха озовали на мястото, от което бяха влезли в парка, за да бягат отново?
Бях попаднала в капан в тази долина. Дори и да бях готова да рискувам, прекосявайки пустинята, не можех да го направя.
Дишайки дълбоко, преди да направя нещо неудобно като да се разплача, се върнах до двете големи кофи, наполовина пълни с гнили ябълки за компост, и се заех с работа.
В продължение на четири дни се трудих във фермата. След първата нощ нямах проблеми със съня; всеки мускул ме болеше от изтощение, но припаднах в момента, в който главата ми се удари във възглавницата. Никакви нощни посещения на вълци феи не ме бяха събудили, а Призрака се беше оттеглил.
Във фермата атмосферата беше по-спокойна, а след като доказах, че мога да работя толкова усилено, колкото и всички останали, останалите загубиха част от враждебността си. Не бяха приятелски настроени и никой не обичаше да задава въпроси, но настроението се беше подобрило. И тъй като свикнаха с мен, започнаха да говорят. Не с мен, а близо до мен, и аз научих повече за тях.
Морган беше вещица, както и Шанис и Миша, двете ми съквартирантки. В следобедните часове те ходеха с Морган да тренират. Терънс, другият отговорник, беше алхимик и обучаваше Омар и един младеж с бръсната глава и постоянно каменно изражение. Джаспър, седемнайсетгодишен младеж с кафява коса и силно желание да бъде без риза в момента, в който излезе навън, също наскоро беше започнал чиракуването си. Всеки се обучаваше в своята магия.
Защо да обучава пленници? Не го разбирах, но ми стана болезнено ясно, че пропускам нещо важно – нещо, което би обяснило какво всъщност представлява това място. „Затвор“ явно не се отнасяше за него.
Приключих в овощната градина и се отправих към къщата. Когато напуснах дърветата, слънцето ме удари и аз наклоних лицето си към топлината му. През последните няколко часа фермата се чувстваше по-студена – откакто Призрака се върна от снощното си пътуване в планината. Бях го видяла да пристига от другата страна на пасището, крачейки от гората с черния си вълк фея по петите. Както и преди, той влезе направо в къщата, вероятно за да се заключи в тайното си леговище на втория етаж.
Влязох в пътеката, която водеше от обора до колибата, и разсеяно избърсах ръце в панталоните си. Беше почти време за вечеря и половината митици вече бяха вътре, а останалите или се прибираха към къщата, или лениво довършваха задълженията си.
Надин седеше върху купчина дърва за огрев и наблюдаваше Джаспър, който вдигна брадва и я стовари върху един дънер, разцепвайки го чисто гол на две. Разбира се, седемнайсетгодишното момче беше свалило тениската си и показваше кльощавите си тийнейджърски мускули пред благодарната си женска аудитория. Балансира разцепеното парче върху дънера за втори удар, след което спря, когато друг тийнейджър затича тежко покрай къщата.
– Ускори темпото, Кейдън! – Извика Джаспър със смях. – Няма да влезеш във форма, ако обикаляш като мечка.
Откакто пристигнах, всяка сутрин и следобед забелязвах Кайдън, здрав тийнейджър с кафява коса, да тича в кръг около пасището. Само като го гледах, краката ме боляха от съчувствие. Дали задължителната лека атлетика беше жестоко и необичайно наказание?
Приближавайки се до купчината дърва, където седеше Надин, Кейдън се спъна и се подпря с ръце на коленете си.
– Замълчи, Джаспър.
– Можеш да го направиш, Кейдън – каза Надин с твърдост. – Маговете трябва да са в отлична форма, за да подсилят магията си, така че всичко това ще си заслужава.
– Знам – изпъшка той, а ризата му залепна за гърба и гърдите, докато пристъпваше в разтягане на краката.
Веждите ми се плъзнаха нагоре. Хм. Значи не е наказание, а обучение? Това, че маговете трябва да са в добра форма, беше новост за мен, но обясняваше защо всички, които познавах, бяха във върхова физическа форма. Бях предположила, че момчетата просто са суетни – не че така или иначе имах проблем с това, тъй като гледката ми доставяше удоволствие. А в случая с Аарон – повече от гледката.
Докато се приближавах към тийнейджърите, Джаспър се намръщи на Надин, която беше съсредоточена върху Кейдън, докато се протягаше. Мръщейки се, Джаспър замахна с брадвата си надолу с прекомерна сила. Дървото се разцепи и едно парче се преобърна с края нагоре, преди да се разбие в купчината дърва на метър от коленете на Надин.
– Ей! – Извика тя гневно.
– Съжалявам! – Джаспър направи крачка назад. – Не исках да…
Надин нададе смразяващ кръвта писък и подръпна краката си във въздуха.
Тръгнах към нея, преди мозъкът ми да регистрира напълно ужаса в гласа ѝ. Тя падна от дънера, все още крещейки, а Джаспър и Кейдън се затичаха към нея – после се отдръпнаха, вперили очи в земята, а Джаспър стискаше брадвата.
Надин нямаше въздух и писъкът ѝ прекъсна достатъчно дълго, за да го чуя: предупредителното дрънчене.
Прелетях покрай сечивото и изтръгнах брадвата на Джаспър от ръцете му. Когато нахлух, видях навитата змия, а дрънченето ѝ беше размазано. Нямам представа колко метра е дълга, но беше голяма, дебела и зла.
Плъзгайки се около нея, аз забих главата на брадвата и вниманието на влечугото се насочи към новата заплаха. То вдигна половината си тяло, свито в плътна форма, готово да нанесе удар. Размахах главата на брадвата, като отклоних вниманието на змията от Надин. Дрънкалката ѝ изпълни въздуха с характерния съскащ шум, а ромбовидната ѝ глава се изви.
– Издърпай Надин настрана – наредих на Джаспър.
Той се взираше уплашено в змията, която не помръдваше.
– Издърпайте Надин! – Изкрещях.
Той подскочи, след което се вкопчи в движение. Хвана я под мишниците и я повлече назад. Главата на змията се стрелна към нея, а аз се приближих, размахвайки главата на брадвата.
Змията удари, бърза като светкавица. Зъбите ѝ се удариха в острието на брадвата. Когато тя се отдръпна, запратих върха на брадвата надолу върху главата ѝ, притискайки я към земята. Дебелото тяло се изви и аз натиснах по-силно.
Кейдън се присъедини към Джаспър и двамата повлякоха Надин. Когато се освободиха, пуснах брадвата и скочих назад. Змията се сви в по-тясна топка, гърчейки се яростно.
Кейдън приклекна до крака на Надин, дърпайки безрезултатно панталоните ѝ. Хвърлих един поглед на пробожданията с кръв в дънките ѝ, точно над глезена, след което избутах Кейдън настрани. Вдигнах я на ръце и потеглих към къщата с Кейдън по петите ми.
Джаспър изтича напред и отвори вратата. Влязох вътре, като вече виках:
– Морган!
Нахлухме в кухнята. Омар и Миша бяха на дългия остров и тъкмо приготвяха свръхголяма купа салата за вечеря. Зяпнаха при внезапната ни поява.
– Къде е Морган? – Попитах.
Очите на Омар се разшириха.
– Тя… тя е отишла за…
– Къде е Терънс? – Прекъснах го.
– Отишъл е да вземе…
– Той наблизо ли е? Иди да го вземеш! – Изръмжах. Поставих Надин на плота, след което избутах всичко от пътя си. Миша грабна дъската за рязане, преди да е паднала, след което бързо разчисти острова от чиниите за салата. С моя помощ Надин лежеше по гръб, очите ѝ показваха бяло наоколо, а дишането ѝ беше учестено и повърхностно.
Не мислех, че змийската отрова действа толкова бързо – вероятно просто беше ужасена, но също така знаех, че единственият вид гърмяща змия, който живееше по тези места, не беше за смях.
Замахнах към Омар.
– Тя се нуждае от болница.
– Но, но това е… не можем…
– Има ли някой тук лечител?
– Не. Има алхимични методи за лечение на ухапвания от змии, но аз не… – Той прекъсна, а вниманието му се насочи към нещо зад мен. Миша, Джаспър, Кейдън и Надин също се вцепениха.
Завъртях се.
Призракът се беше появил във вратата на кухнята и нямаше да го позная, ако не бяха неестествените сенки под качулката, които скриваха лицето му. Вместо обичайното си палто на злодей той носеше черен пуловер и панталони за отдих, а ръцете и краката му бяха голи. Ако не знаех по-добре, щях да предположа, че викът ми го е събудил от дрямка – но злите митични мошеници не дремят.
Влезе в кухнята, а Джаспър и Кейдън се отдръпнаха от пътя му. Качулката му се движеше, докато преглеждаше Надин от глава до пети, а вниманието му се спря на дупките на дънките ѝ.
– Всички навън.
При тази хрипкава, дрънкаща команда всички се стрелнаха към вратата на кухнята. Всички с изключение на мен.
Скритият поглед на Призрака ме прецени. Поставих краката си, стиснах ръце и го погледнах, мълчаливо предизвиквайки го да ме взриви. Това беше единственият начин да помръдна.
Той махна с ръка на Надин.
– Сваляй ѝ панталоните.
Веждите ми се вдигнаха. Да, имаше смисъл, че панталоните ѝ трябва да се свалят, преди кракът ѝ да се подуе, но като го чух от него, ми се прииска да се хвърля върху Надин и да я защитя.
Той не ме изчака да се подчиня. Прокара ръка по плота, изпрати купчина зеленчукови обелки, които се разпиляха на пода, после се запъти към стената с алхимични бутилки и свали предмети. С треперещи ръце Надин разкопча колана си. Скочих до нея и ѝ помогнах да свали дънките си. Глезенът ѝ вече беше надебелял, кожата розовееше около двойните пробождания в бледата ѝ кожа. Тя самосъзнателно свали ризата си.
Призракът извади още консумативи от шкафа под рафтовете, а аз гледах как той се обърна към мястото, което беше освободил на плота, и нарисува с тебешир кръг върху дървото. След като запълни белия кръг със странни символи, той отвори една бутилка, изля жълтата течност в голяма купа, след което постави купата в центъра на кръга. Изсушените листа отидоха отгоре на нарисувания символ. В малка купичка попаднаха няколко капки зелена течност, по-гъста от сироп.
Той работеше бързо, без колебание в движенията си. Погледнах към крака на Надин, шокирана да видя колко много се е разпространил отокът. От нея се изтръгна тихо хлипане, а аз хванах ръката ѝ и я стиснах утешително. Тя стисна пръстите ми с болезнена сила, задъхвайки се за въздух.
– Лицето ми изтръпва – прошепна тя.
– Ще се оправиш – казах ѝ, като с едното си око наблюдавах Призрака, който добавяше поредната съставка към отварата си.
Избутвайки бутилките настрани, той извади нож за пържоли от блока зад себе си и побутна ръкава си нагоре. Тъмни татуировки обвиваха предмишницата му – отгоре имаше рисунка, подобна на черни пера, които се спускаха от горната част на ръката му, а отдолу имаше пет сложни кръга, четири съдържащи сложни руни и един празен.
Той проряза свободната от мастило кожа точно над китката си. Кръвта капеше върху руната, която беше начертал върху плота. Кредавите линии съскаха, от тях се издигаше слаба пара.
Захвърли ножа на задния плот и запя тихо, като архаичните думи гърмяха от него в хипнотизиращ каданс. Линиите на кръговото заклинание изсвистяха по-силно и започнаха да светят. Гласът му леко се извиси при последната фраза на заклинанието.
От кръга се изля светлина. Съставките, които беше добавил около централната купа, заблестяха и от тях се издигнаха кълбета цветен дим. Живата мъгла се издигна спираловидно нагоре, преди да се всмуче в купата. От купата се издигна пушек от дъгова мъгла, след което цялата светлина и цвят избледняха. Съставките от външния кръг изчезнаха, заменени от купчини прахообразна пепел.
Призракът грабна една бяла кърпа за чай и я разкъса наполовина, след което потопи едното парче в купата. Пренесе я до Надин, извади парцала, облян в зеленикава течност, и уви напоения плат около подутия ѝ глезен.
Тя изпусна тих стон. След минута платът започна да става кафяв. Предупредително наблюдавах как петното се разпространява и потъмнява, чудейки се какво, по дяволите, се случва. Призракът изчака още малко, после свали кърпата от крака ѝ, отвори шкафа под мивката и я пусна в боклука.
Половин час интензивна работа, три минути третиране, а после направо в боклука?
Задната част на шията ми изтръпна и аз погледнах през рамо. Теранс стоеше на вратата, а зад него се тълпяха повечето от митиците, които живееха тук. Те наблюдаваха мълчаливо, като се навеждаха да видят какво се случва.
Призракът огледа крака на Надин – или предположих, че прави точно това, но беше трудно да се разбере с глупавите магически сенки в качулката му – после притисна китката си към челото ѝ, проверявайки температурата ѝ. Тя се вцепени, очите ѝ се разшириха, а бузите ѝ се обагриха в розово. Когато той отдръпна ръката си, зърнах руната, татуирана върху дланта му.
– Гледай я през нощта – нареди той, насочвайки командата към мен. – Ако отокът не спадне или ако развие треска, повикай Терънс.
След това излезе от кухнята, а митиците се притискаха към стените, докато той минаваше покрай тях. Миг по-късно вратата на горния етаж се затвори с трясък.
Тишината пулсира в къщата, след което всички се изсипаха в кухнята, заобикаляйки мен и Надин в хаотична суматоха.
– Видяхте ли това?
– Невероятно!
– Той не провери гримоара нито веднъж.
– Той дори не измери нищо!
– Теранс, би ли могъл да трансмутираш отвара за залъгалки толкова бързо?
Теранс поклати глава.
– В добър ден щеше да ми отнеме повече от час.
Очите на Джаспър блестяха от възхищение.
– И затова той е най-добрият алхимик на западния бряг. По дяволите. Нямам търпение да започна чиракуването си.
– Няма да чиракуваш при него – изсумтя друго момче.
Задъхвам се. Да, бях се досетила, че Призракът не е просто друид, но ето че получих потвърждение. Кай беше прав. Призракът беше ди-мит: страшен тъмен друид и надарен алхимик. О, радост.
През ръката ми премина болка и осъзнах, че Надин все още стиска пръстите ми, докато се взира в ъгъла. Проследих погледа ѝ. Капки засъхваща кръв опръскаха дървото – кръвта на Призрака.
– Добре – каза Теранс, а тихият му глас проряза разговорите. – Да почистим това и да довършим вечерята. Виктория, ще помогнеш ли на Надин да отиде в стаята си? Ще донесем храна и за двете ви.
Кимнах, придърпах ръката на Надин около раменете си и ѝ помогнах да излезе от кухнята. Докато си тръгвахме, пленените митици почистиха бъркотията на пода, а Терънс върна алхимичните съставки на рафтовете.
В тихата спалня Надин седна на койката си, а аз седнах срещу нея.
– Как се чувстваш? – Попитах.
– По-добре. – Тя протегна голия си крак и размърда подпухналите си пръсти. – Кракът ми пулсира, но по-голямата част от болката е отминала.
Отдъхнах си с облекчение.
– Радвам се, че си добре.
Тя ме погледна през миглите си.
– Благодаря ти.
– За какво? Не аз бях тази, която измисли магическа противоотрова от нищото.
– Ти ме спаси от змията.
– О. – Повдигнах рамене. – Не исках да ѝ позволя да те ухапе втори път.
– Е… благодаря.
Когато тя се облегна на възглавницата си, аз издърпах одеялата върху голите ѝ крака и отново седнах на матрака, като се загледах в тавана.
Можех да си обясня бързата реакция на Призрака като робовладелец, който защитава инвестицията си. Но се затруднявах да си обясня реакцията на пленниците му. Когато бяха влезли в кухнята, това не беше страх или предпазливост. Беше респект и изумление.
Вече подозирах, че това не е типичният сценарий „похитител и неговите пленници“, и тяхното открито възхищение подкрепяше неясната ми теория. Каквото и да се случваше, те не го възприемаха като свой похитител. Виждаха в него своя лидер.
Това не беше тайна операция по отвличане, маскирана като хипи ферма за митици. Това беше секта. И по някакъв начин Призракът беше убедил тези хора, че е техният спасител. Техен пазител. И те на свой ред щяха да го защитават.
Което означаваше, че не мога да разчитам на ничия помощ, за да избягам от това място. Бях сама по най-лошия възможен начин.

Назад към част 9                                                                    Напред към част 11

Глава 8

– Здравей?
Разтърках си очите, докато думата звучеше в ушите ми.
– Алоооо? – Повтори сухият, саркастичен глас. Пръстът се заби в челото ми. – Събуди се, червенокоске.
С усилие отворих очи. Ослепителна слънчева светлина ме заслепи, после над мен се появи глава, която блокираше отблясъците. Тънките вежди се извисяваха над синьо-сивите очи на младото лице, а небрежният брюнетски бретон беше заплетен над челото в момчешки стил.
– Надин? – Избързах. Или се опитах да го направя. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че единственото, което успях да направя, беше да се задавя.
– Ей, не се плаши. – Надин се изправи, сложила ръце на тесните си бедра. – Виктория, нали?
Примигнах многократно, мозъкът ми се опитваше да навакса. Бях в хоризонтално положение, с възглавница под главата си. Над мен беше… горната половина на двуетажно легло? А до леглото беше изчезналото момиче, което отчаяно се опитвах да намеря.
Надин стоеше точно тук и чакаше да проговоря.
Ами, по дяволите. Бях отвлечена. Това беше единственото обяснение.
Надин щракна с пръсти в лицето ми и аз премигнах. С широко отворени очи я зяпнах. Тя изглеждаше… добре. Нямаше синини, изгаряния или порязвания. Чиста, с измита коса, със здравословен розов оттенък на бузите.
– Името ти Виктория ли е? – Попита отново Надин.
Преглътнах, за да върна малко влага в устата си.
– Наричай ме Тори.
– Аз съм Надин. – Тя ми направи бавна оценка, която не беше особено приятелска. В очите ѝ се криеше предпазливост. – Готова ли си да започнем?
– Започвам… какво?
– Ако си тук, значи си дошла да работиш. Не се допускат безделници. – Като ми направи жест да стана, тя се отдръпна от койката. – Не си мислеше, че ще се возиш безплатно, нали?
Измъкнах се от леглото, дрехите ми от вехтошарския магазин бяха измачкани, и тайно пъхнах ръка в задния си джоб. Пръстите ми докоснаха ръба на Дама Пика.
– Къде е тук? – Попитах.
Тя ме изгледа, сякаш бях опасно животно.
– Ти избра това.
Това не беше въпрос, но аз все пак кимнах.
– Да.
– Тогава не се оплаквай. Никой не харесва оплаквачите. – Тя придърпа синята си тениска надолу, въпреки че беше с три размера по-голяма и висеше покрай бедрата ѝ. – Още един съвет. Всеки тук си има история и тя не е твоя работа.
Отворих уста, после я затворих. Преди да кажа каквото и да било – преди да разкрия, че съм тук, за да ѝ помогна – имах нужда от информация. Като се започне от това къде се намирам, кои са „всички“ и дали Призракът е наблизо.
– Хайде. – Тя ми махна с ръка. – Вече си пропуснала закуската.
Запътих се след нея на клатещи се крака и огледах стаята – малка, с две спретнати двуетажни легла, с гладко разстлани закърпени одеяла. В ъгъла стоеше обикновен скрин с четири чекмеджета. Това беше всичко, но хей, поне не беше подземие.
Надин посочи скрина, докато минаваше покрай него.
– Третото чекмедже е твое. Можеш да си избереш дрехи от кошчето.
Последвах я в един коридор с дървени стени. Въздухът миришеше на шкаф с подправки – билки, подправки и сушени зелени неща.
Влязохме в огромна кухня. Плотове от месарски блок, стар газов котлон, значително по-нов хладилник с промишлени размери и огромен остров, който се простираше по дължината на стаята. Край далечната стена имаше здрави рафтове, а върху тях бяха подредени бутилки, флакони и стъклени буркани, пълни с всевъзможни вещества.
На острова двама души стояха над кошници, пълни с прясно откъснати растения. Човекът беше със смугъл тен, къса черна коса и подстригана брада, млад, но далеч по-близо до трийсетте, отколкото до двайсетте. Момичето беше на моята възраст, косата ѝ беше сплетена на плитки, а по бузите ѝ имаше разпръснати лунички, почти невидими на фона на дълбоката ѝ бронзова кожа.
Надин наклони глава към тях.
– Това са Омар и Нехия.
Двойката вдигна поглед от работата си, а неусмихнатите им лица ме накараха да се замисля. Веждите на Омар се смръщиха, а Нехия гледаше с празен поглед. Помахах с половин сърце, докато следвах Надин през вратата навън, навън, на слънце.
Присвих очи, за да се фокусирам, а после спрях.
– Проблем? – Надин звучеше почти самодоволно.
Преглътнах и промълвих:
– Просто, не мисля, че вече сме в Канзас.
Планините са красиви. Обичам планините. Никога през живота ми гледката на планини не е предизвиквала арктически страх, който да ме разтърси.
Стоях в долина, заобиколена от величествени върхове. По склоновете се изкачваха гори, а тучни тревни площи, осеяни с дървета, изпълваха котловината на долината, пресечена от криволичеща река. Когато се завъртях в бавен, ужасен кръг, не видях нищо друго освен ливада и планина. Дървената колиба, от която бях излязла, беше единственото жилище.
Имаше плевня, навес и няколко други стопански постройки. Огромна градина. Оградено пасище. Нямаше гараж. Никакви превозни средства. Нямаше дори път. Защо, по дяволите, нямаше път?
– Значи това е новото попълнение?
Острият глас проряза замаяността ми и най-сетне забелязах хората, разпръснати из имота – две момчета, които излизаха от плевнята, жена, коленичила в градината, по-далечни фигури на пасището, където пасяха коне, кози, овце и шепа крави.
Една жена спря пред мен с кошница с билки под една ръка. В средата на трийсетте, руса коса с къси фалшиви кичури, загоряла кожа и стройно тяло на човек, който прекарва целия ден в работа навън. Строгият ѝ поглед ме обходи от главата до петите.
– Мършава – коментира тя. – Очаквай да натрупаш мускули, Виктория. Вдигането на бали сено в продължение на няколко седмици ще те тонизира.
– Ех. – Не знаех какво да кажа. Нито една дума не изникна в главата ми. Обикновено безмълвието не беше проблем за мен, но точно сега? Бях безмълвна.
– Тя се казва Тори – съобщи Надин на жената. – Тори, това е Морган. Тя командва винаги, когато той не е тук, така че прави каквото ти каже, или ще ти наръга задника.
Като познавач на хитростта почти се усмихнах – само че Надин не се усмихваше. Не се усмихваше и Морган. Бяха смъртно сериозни.
Изкашлях се неловко.
– Кой е „той“?
Очите на Морган се свиха.
– Той е този, който те доведе тук. Ако искаш да останеш, тогава ще свършиш своя дял от работата. Ако не го направиш, ще отговаряш пред него.
Отново имаше тази дума. Работа. Какво представляваше това място? Лагер за избрани роби?
Надигнах се и срещнах скрежния поглед на Морган със своя.
– Слушай, не знам как останалите от вас са се озовали тук, но аз нямам никаква представа къде се намирам, какво е това място или кой е той, освен един страшен пич в черно. Така че какво ще кажете да ми дадете истинско обяснение вместо цялата тази неясна враждебност?
Морган подаде кошницата си на Надин, след което се изправи пред мен.
– Ако искаш отговори, ще трябва да ги заслужиш. Може би не си чула Надин, но аз командвам тук и ще говориш с мен с уважение.
– Ако искаш уважение – отвърнах аз, като държах на позицията си, – ще трябва да го заслужиш.
Тя ме хвана за китката и ме дръпна напред, докато извиваше ръката ми – основна маневра за хвърляне на бойно изкуство. Старите ми тренировки по таекуондо се задействаха и аз разчупих хватката ѝ. Юмрукът ми се откъсна и я удари в гръдната кост.
Тя отново ме хвана за китката и този път нямах възможност да се защитя, преди да ме прехвърли през рамо. Ударих се в земята, хриптейки.
Въздухът затрептя, после над мен се появи фигура – озъбени зъби в котешка муцуна. Огромна бяла котка приклекна над мен, ръмжейки в лицето ми. Задуших се, парализирана.
Морган се приближи, навеждайки се над мен и гигантската котка.
– Тори, запознай се с Ниари, моята пазителка. Тя не обича, когато хората се опитват да ме ударят.
Извитите кучешки зъби на котката се оказаха на сантиметри от носа ми. Морган изплези език и котката вдигна глава. С елегантно безгрижие котешкото чудовище скочи от мен и седна до господарката си. Жълтите му очи, лишени от зеници, блестяха като кристали.
Бавно седнах, приковала вниманието си към котката, докато маймунският ми мозък ми крещеше да бягам. Съществото приличаше на бяла пантера и може би щях да повярвам, че е екзотичен албинос, ако не бяха неестествените очи и двете му опашки, чиито върхове слабо светеха с магия. Дали беше фея?
– Ти друид ли си? – Попитах предпазливо.
– Аз съм вещица, – поправи Морган. – Новият ти господар обаче е друид, така че очаквай да срещнеш много фейри наоколо. И честно предупреждение, момиче. По-добре ги уважавай, иначе няма да доживееш да се поучиш от грешките си.
В мен се надигна отвращение и трябваше да се боря, за да го задържа далеч от лицето си. Новият ти господар.
Засрами се. Това. Са. Глупости.
Никой не беше мой господар, дори друидът на тъмните изкуства, който беше надхитрил Кай и беше избегнал най-добрите митици на „Врана и чук“. Умът ми се завъртя, докато се опитвах да си припомня всичко, което Кавери, Езра и Аарон бяха споменали за друидите. Не много, освен че вещиците не ги харесваха, а Морган изглежда беше изключение от това правило.
Що се отнася до Призрака, единственото, което знаех за него, беше, че е мошеник, който отвлича тийнейджъри и чиито жертви никога повече не са виждани. Е, аз бях на път да разваля перфектния му рекорд.
Изправих се на крака и се избърсах, готова за втория рунд.
– И така?
Устните на Морган се свиха.
– Надин ще ти покаже всичко, за да знаеш къде е всичко. След обяд ще можеш да започнеш в обора. Може да ти се стори, че преживяването е поучително. – С последна подигравка тя се отдалечи, а фаената пантера я последва в плавна прозявка.
Както ми беше заръчано, Надин ме разведе. И ако преди се страхувах, сега се страхувах и бях напълно объркана.
Нямаше подземия. Никакви уреди за мъчения. Няма смъртни ями, пълни с трупове на жертвите на Призрака. Нямаше стенещи роби, приковани към стените с изрязани от главите им очи. Добре, може би въображението ми беше избягало, но нищо на това място не подсказваше, че то принадлежи на прочут мошеник на тъмните изкуства.
Е, почти нищо.
Странни черни фигури се спотайваха сред дърветата, а очите им улавяха светлината, когато се приближаваха твърде близо до слънчевата поляна. Двойка огромни, космати вълци се излежаваха на пасището и пазеха добитъка с кристално ясни червени очи. Рафтовете в кухнята бяха отрупани с отвари, прахове и страховито светещи отрови.
Имаше и „алхимична градина“, в която ми беше забранено да влизам – макар че Надин ми каза, че мога да не се подчиня на тази заповед, ако искам да умра от ужасна смърт. Някои растения бяха смъртоносни при допир.
Екскурзоводът ми обаче едва ли щеше да признае тези неща. Надин ми показа зеленчуковата градина, ябълковата градина и ягодоплодните храсти край дърветата. Разгледах фермата – обор за добитъка, кошари с тлъсти прасета, лежащи в калта, и кокошарник, покрит с пера. Вътре в къщата тя ми показа банята, кухнята, трапезарията и малка дневна с рафт за книги от пода до тавана. В мазето имаше още няколко стаи с двуетажни легла и още две бани.
Посочи ми и стълбите към второто ниво, със затворена врата отгоре, и ми каза да стоя настрана. Второто ниво било неговият личен етаж и ако се кача там, ще се върна на основното ниво като труп.
Слушах мълчаливо описанията ѝ. Отначало се опитах да я въвлека в разговор – опитах се да разбера истинските ѝ мисли за това място. Докато не знаех, че няма веднага да избяга при Призрака и да ме издаде, не можех да разкрия статута си на неин евентуален спасител. Но с всеки мой въпрос Надин ставаше все по-враждебна, докато не се отказах.
Другите работници в странната ферма на Призрака бяха също толкова отблъскващи. Срещнах няколко тийнейджъри на възрастта на Надин, няколко младежи като мен и Терънс – възрастен мъж с тъмна кожа, очила със златни рамки и тихо намръщено лице. Той беше третият по ред след Морган и Призрака. И накрая, но не на последно място, се разминахме с едно слабо момиче с къдрава черна коса, не по-голямо от дванайсет години. Призракът също нямаше никакви задръжки да краде малки деца. Хилядолетният поглед на детето ме смрази до кости.
Общо взето, имаше десет отвлечени като мен, двама възрастни, които ги държаха в подчинение, и мистериозният „господар“ на къщата.
Обядът беше мрачен. На дългата дървена маса за хранене бяха сложени огромна салата, твърдо сварени яйца и меки кифлички, поднесени с домашно масло. Напълних чинията си и седнах на една пейка, а единайсетте митици заобикаляха масата, докато се хранеха мълчаливо. Не видях и следа от Призрака.
Искаше ми се да намразя храната си. Исках да изрева за робската храна, насилието и гладуващите беззащитни затворници. Но… по дяволите, беше прекалено вкусно. Салатата можеше да бъде само от прясно набрани зеленчуци от градината, яйцата – от кокошките в кокошарниците, кифличките и маслото – направени от нулата в същата тази кухня. Погълнах чинията си, изчаках, докато повечето хора свършат, и отново натоварих чинията си.
Никой не каза нищо за втората ми порция. Всъщност никой не каза нищо, а аз почувствах подозрителни погледи върху себе си и реших, че причината за мълчанието е моето присъствие. Не искаха да говорят пред мен. Страхуваха се да говорят. Можех да усетя страха и враждебността във въздуха.
От какво точно се страхуваха? Че ще ги нападна? Или че ще им навлека неприятности с Призрака? Нима той им беше забранил да говорят с мен? Каквото и да беше, виждах, че дори и в отсъствието си, Призракът ги управляваше с железен юмрук, изкован от ужас.
След обяд за първи път опитах от робството. И имаше вкус на гадост. Буквално.
Всяко животно във фермата какавидираше. Обилно. Първата ми работа беше да го почистя. Кравешки изпражнения. Конски изпражнения. Кози и овчи изпражнения. Свински, пилешки и по някаква глупава причина заешки изпражнения. Защо зайци? Призракът жертвал ли е тяхната пухкава прелест в ритуалите си за тъмни изкуства?
Изръмжах, докато изгребвах вонящата тор от обора. Това беше глупаво. Толкова глупаво. Бях отвлечен затворник! Къде беше моята влажна подземна килия? Защо не можех да мрънкам във вериги, вместо да се ровя в лайна в обора?
С болки в гърба и мехури по ръцете спрях в сенчестия вход на обора, за да си поема дъх. Ниското слънце пламтеше над западните върхове и аз примижах с копнеж към него. Тази долина можеше да се намира на разстояние от час до стотици километри от града, а единственото, което знаех със сигурност, беше, че на запад се намира океанът. Домът беше натам.
Домът. За моя изненада думата не ми навяваше мисли за апартамента на Джъстин или за новото ми жилище в мазето. Извика ми се образът на слабо осветената кръчма „Врана и Чук“. Моят бар, застлан със столове, бутилките с алкохол, подредени точно така, както ги харесвах.
Потръпнах, но затиснах надигащия се страх. Не можех да се пречупя, колкото и безнадеждно да изглеждаше това.
Мислех, че базата на Призрака ще бъде в града – някъде, където ще имам шанс да избягам. Но в средата на нищото? Малко ранчо в отдалечена долина без път? Фермата беше предимно самодостатъчна – от огромните градини до слънчевите панели на покрива на колибата. Но тя не беше достатъчно голяма, за да отглежда храна за всички животни. Някой беше доставил бали сено.
Щях да намеря начин да избягам, който не включваше преходи през планинската пустош. Да копаеш лайна беше по-добре, отколкото да те изяде мечка… макар и не много.
Очите ми се стрелнаха към пасището, където бях видяла двойката вълци, но те бяха изчезнали. Докато сенките се простираха по тучната трева, избърсах потта от челото си. Ще разбера това. Ще успея да се върна.
– Вече се бавиш?
Скочих, лопатата изпадна от ръцете ми и се строполи на пода. Надин се беше появила зад ъгъла на плевнята, с празна кофа в едната ръка.
– Почти е време за вечеря – каза ми тя категорично. – Прибери си нещата и се върни в къщата.
Тя изчезна в сенчестия хамбар. Върнах лопатата на мястото ѝ и зачаках на слънчевата пътека, наблюдавайки как останалите се отправят към къщата.
Минута по-късно Надин излезе и спря.
– Какво правиш?
– Чакам те?
– Защо?
– Защо не?
Очите ѝ се свиха.
– Ние не сме приятелки.
Уау, грубо.
– Толкова ли съм неприятна?
– Ти си нова – каза тя обвинително.
– И? Аз съм тук, също като теб.
Тя сгъна ръце и ме погледна със същия оценяващ поглед – студения, недружелюбен.
– Когато той те попита защо си дошла при него, какво каза?
– Казах… че искам нов живот.
– И тогава той ти даде възможност да избираш.
Кимнах, изненадана, че Призрака следва един и същ сценарий за всяко отвличане.
– Знаеше ли, че подписваше договор за това?
– Поискала си нов живот, както всички останали, и си го получила. Ако не ти харесва, няма да се задържиш дълго.
Въпреки слънчевата светлина през мен премина хлад. Не бях сигурна как да тълкувам тона ѝ, но думите звучаха предупредително. Може би трябва да симулирам повече ентусиазъм за изгребване на говна.
С високо вдигната брадичка тя мина покрай мен. Вървях след нея и дъвчех долната си устна. Призракът преследваше уязвими млади митици, които нямаше къде да отидат, и ги води тук, за да… работят тежък труд във фермата му? Защо друид на тъмните изкуства изобщо имаше нужда от ферма? Сигурно имаше по-лесни начини да се изхранва.
Това, което особено ме притесняваше, беше защо Призракът трябваше да продължава да отвлича хора. Къщата беше почти напълно снабдена с работници. Ако те бяха затворници, които не можеха да си тръгнат, Призракът би трябвало да е готов. Какво се беше случило с работниците, че трябваше да продължава да ги замества?
Нервните въпроси все още се въртяха в ума ми, когато Надин спря. Забавих ход, като сканирах пътя напред. Последните няколко отцепници, тръгнали към къщата, също бяха спрели и всички бяха вперили поглед през долината към сенчестия източен склон.
– Какво е това? – Попитах.
Надин посочи.
– Той се върна.
Кожата ми настръхна и погледнах отново.
Той излезе от сенките, които се простираха от гората – тъмна фигура в същото дълго палто, което беше носил при отвличането ми, с вдигната качулка. Четири черни вълка трополяха по петите му, петият беше отстрани. Дори от другия край на долината можех да разбера, че е сложил ръка на раменете му.
Да, беше толкова огромен, че този, висок човек, можеше небрежно да сложи ръка на гърба му.
Надин се втурна в движение, стъпките ѝ бяха трескави. Забързах след нея, а стомахът ми се сви. Щеше ли да ни накаже, ако стигне пръв до къщата? Не разбирах как трябваше да се случи всичко това. Никой не ми беше обяснил нищо.
Стигнахме първи до хижата. Надин събу обувките си и ги запрати на рафта до вратата. Свалих гумените ботуши, които носех за чистене на лайна, с облекчение, че маратонките ми бяха пощадени. Трябваше да ги използвам добре снощи, като избягам по дяволите от Призрака.
Докато се изправях, вратата се отвори. Призракът стоеше на прага. Вълците му бяха изчезнали, но страхът все още се носеше по гърба ми. Въпреки че сенките изпълваха качулката му, скривайки лицето му, усетих очите му върху мен и сърцето ми подскочи.
Той скъси разстоянието между нас, а след това мина покрай мен. Прекоси площадката пред къщата, изкачи се по стълбището, изчезна в стаята на върха и затвори вратата с тихо щракване.
Обгърнах се с ръце, наведох глава и побързах да отида до банята, за да се измия преди вечерята. Призрака беше в къщата и усещах разликата във въздуха.
Господарят си беше у дома.

Назад към част 8                                                                      Напред към част 10

Глава 7

Ускореният ми пулс заби в ушите ми, след което се чу лаконичният шепот на Брайс.
„Какво“?
„Той е в беседката. Чака ме“.
Видях силуета му – тъмнина, твърде плътна, за да е сянка, в грубата форма на мъж. Сега, когато го бях забелязала, по кожата ми преминаха тръпки, инстинктите ми със закъснение ме информираха, че съм наблюдавана.
Гласът на Брайс изпълни главата ми.
„Все още не можем да те видим. Върни се на моста“.
Призракът ме беше забелязал. Аз го бях забелязала. Ако се отдръпнех, той щеше да разбере, че нещо не е наред. Вече стоях тук твърде дълго. Свих рамене и направих крачка – приближих се до беседката.
„Приближавам се към него. Кажи на всички да се приготвят“.
Трепетът бръмчеше в мен – емоциите на Брайс изтичаха през връзката между умовете ни. Стои пред мен.
Сега предстои трудната част. Щях да се приближа до Призрака, да го въвлека в разговор и да го задържа фокусиран върху мен, докато екипът затваряше всички пътища за бягство. След това щях да се отдалеча колкото се може повече от Призрака, точно преди Аарон, Кай и Езра да го нападнат. От този момент нататък нямаше нужда съзнателно да актуализирам Брайс. Говоренето и мисленето бяха едновременни процеси, така че ако останех съсредоточена, той щеше да „чуе“ разговора ни.
Тръгнах към беседката, а погледът ми беше прикован в тъмната сянка, която представляваше Призракът. Той се беше облегнал на белия парапет, със скръстени ръце, облечен изцяло в черно с дълго злодейско палто, чиято качулка беше вдигната. Носеше дори черни ръкавици, всеки сантиметър от кожата му беше скрит.
Стъпвайки на дървения под, аз потърсих сенките под качулката му. Трябваше да успея да различа нещо от лицето му – блясъка на очите му, формата на брадичката му, но не видях нищо, тъмнината беше непроницаема.
Спрях, като между нас имаше цялата дължина на беседката, но четири крачки не бяха достатъчни, за да ме защитят. Обещанието на Грегъри, че този човек няма да ме нарани, беше толкова много безсмислени думи – не че им бях повярвала на първо място.
– Виктория Доусън.
Потръпнах. Този глас. Дълбок. Дрезгав и гърлен в същото време. Тих и опасен.
И… не толкова стар, колкото очаквах. Колко млад, не знаех, но той не беше кривоглед старшина.
– Това е… – Думите излезнаха с писък. Намокрих устните си и опитах отново. – Това съм аз. Кой си ти? Господин Стърн не… не каза… точно.
Не можех да съставя последователно изречение, но това вероятно не беше лошо. Виктория, осиротялата гадателка, щеше да е също толкова ужасена, колкото и Тори, барманката от гилдията.
– Защо си тук?
Въпросът ме прониза, а думите бяха поднесени с тиха, режеща прецизност.
– Аз… а?
– Какво искаш?
По дяволите. Той ме изпитваше. Мислех, че ще ме убеди да изляза тихомълком с история за „специална безопасна къща“ като тази на Грегъри, но изглеждаше, че трябва да го убедя – и ако дам грешен отговор, интервюто ни щеше да приключи. Това щеше да е лоша новина за Надин и за мен.
Дали той ѝ беше задал същия въпрос? Как щеше да отговори тя? Ако шестнайсетгодишната аз се намирах тук, какво щеше да каже?
– Искам да започна отново – прошепнах хрипливо. – Искам да оставя всичко останало зад гърба си и да започна нов живот.
„Отборът е над стената. Дръж го разсеян, Тори“.
Напразно се опитвах да открия очите на Призрака през неестествения мрак под качулката му.
– Господин Стърн каза ли ти за моите карти таро? Майка ми и баба ми ме научиха, но те са… те са мъртви. Той каза, че ще си запознат с моите… способности.
Призракът се оттласна от парапета и се изправи в цял ръст – няколко сантиметра по-висок, отколкото предполагах. Достатъчно, за да се извисява над мен дори на няколко крачки разстояние.
– Бих бил – изръмжа той, – ако имаш тези способности.
Бясното ми сърце изпищя и спря.
– К-какво?
– Ти го заблуди. Не можеш да ме заблудиш.
О, по дяволите.
„Тори“! – Гласът на Брайс ме накара да изтръпна. – „Къде си“?
„В беседката“!
„Кай може да види в беседката. Той казва, че е празна“!
„Аз съм точно тук“! – Изкрещях в главата си, като се придвижвах назад. На глас промълвих:
– Какво казваш?
– Виктория Доусън, ти не си гадателка. – Той ме изгледа изпод тъмната си качулка. Нощта беше твърде тиха и спокойна, сякаш само той и аз съществувахме в беседката, а всичко извън нея не беше нищо повече от сън – или кошмар.
„Прекъсване на мисията“.
Засмуках дъх.
„Оттегли се от мисията“! – Заповедта на Брайс ме връхлетя. – „Излез сега, Тори“.
„Какво“? – Да се откажа, когато имах неуловимия мошеник точно пред себе си? – „Ами Надин“?
– Защо си тук? – Попита отново Призракът, дълбокият му глас беше по-тих, а думите – по-зловещи. Заплаха, прошепната в неподвижния въздух, обещание за наказание. Бях го измамила. Бях негов враг.
„Прекъсни, Тори“!
Ако се опитам да си тръгна, Призракът ще ме убие. Усещах го.
– АЗ… – Преглъщайки, аз промених тактиката. – Прав си. Аз не съм гадателка. Изобщо не съм… митичен.
Най-лекото помръдване на качулката му. Той не беше очаквал това.
– Тогава защо си тук?
„Помощ“ – помислих си колкото се може по-силно. – „Не мога да си тръгна, иначе той ще ме нападне“.
„Добре, остани спокойна. Екипът се придвижва. Бъди готова да бягаш“.
Но Призракът чакаше отговора ми и нямаше да чака още дълго. Колкото и близо да беше екипът, те не бяха достатъчно близо.
Затворих очи, а във вените ми запя ужас. Бях заблудила Грегъри Стърн, но не можех да заблудя този митичен. Той виждаше през мен, усещах скритите му очи върху душата си. Каква лъжа можех да изрека, която да го убеди, че съм като Надин? Как да го убедя, че съм отчаяно, безнадеждно, изгубено момиче, което има нужда да заличи миналото си и да започне отначало?
Очите ми се отвориха. Не бях изгубена и безнадеждна – но бях. Бях живяла по този начин в продължение на години. И в младежкия приют го бях преживяла отново. Бях се разтопила, когато Грегъри ме заговори за първи път. Така ли го бях убедила, че съм законна бегълка?
Колко лесно беше. Сякаш превключвател в главата ми ме връхлетя ярост – ярост, изкоренена от годините, в които търпях пиянското пренебрежение на баща ми, от всички възрастни в живота ми, които игнорираха молбите ми за помощ, от безумната безпомощност. Ръцете ми се стиснаха. Устните ми се отдръпнаха от зъбите ми. Съкрушената тийнейджърка в мен надигна глава.
– Тук съм, защото всичко е по-добро от това, което имам сега – изплюх се аз. – Не знам кой си, но и не ме интересува.
Тишината се разнесе в тихата нощ. Брайс говореше в съзнанието ми, но аз го блокирах, концентрирайки се върху Призрака.
– Отведи ме. – Погледнах в качулката му. – Ето защо си тук, нали? Заведи ме някъде другаде. Не ме интересува къде.
Призракът ме изучаваше, студеното му разглеждане беше осезаема тежест върху кожата ми. Той решаваше какво да прави с мен – и времето ми беше изтекло.
„Тори“! – Мисловният глас на Брайс прекъсна фокуса ми. – „Екипът не може да се свърже с теб“
Това привлече вниманието ми.
„Какво“?
„Това е капан! Ти си вътре в бариерата и ние не можем да стигнем до теб“!
Призракът най-сетне се раздвижи, пристъпвайки към мен. Едната му ръкавица се вдигна, обърната нагоре, с разперени в покана пръсти.
– Имаш избор. Да си тръгнеш. Или да дойдеш с мен.
Той ми даваше възможност да си тръгна? Или щеше да ме убие, ако се опитам?
„Тори“. – Гласът на Брайс ме прониза. – „Магьосниците не могат да разбият бариерното му заклинание. Трябва да се измъкнеш“.
– Ако дойдеш с мен – предупреди Призракът, – няма връщане назад. Никога няма да се върнеш.
Взирах се в облечената му в ръкавица ръка, протегната и очакваща. Надин сигурно беше стояла точно на това място преди два месеца, изправена пред същата ръка. Срещу същата фигура с наметало, която ѝ предлагаше бягство от единствения живот, който познаваше. Ти никога няма да се върнеш.
Надин беше приела предложението му. От каквото и да бе бягала, тя толкова отчаяно бе искала да избяга от него, че обещанието да няма връщане не я бе спряло.
Мислите ми бяха твърде силни и очевидни, а паниката на Брайс спираловидно премина през моите.
„Не! изкрещя той. Това е самоубийство, Тори“!
„Ако си тръгна, никога няма да намерим Надин“. Тя щеше да бъде изгубена при Призрака, забравена и изоставена. Тя искаше да започне отначало и това тъмно чудовище се бе възползвало от отчаянието ѝ. Беше отнел свободата ѝ. Беше отнел живота ѝ.
Не можех да я изоставя. Не бях митик, но не бях и уплашен тийнейджър. Знаех как да се справя със себе си и можех да бъда адски изобретателна, когато ситуацията го изискваше. Където и да ме отведе Призрака, щях да я измъкна – или да накарам маговете си да ни спасят.
– Избери – заповяда той.
Никой друг нямаше да я спаси. Трябваше да бъда аз.
Вдигнах ръката си, пръстите ми увиснаха над черната му кожена ръкавица.
„Не“! – Изкрещя Брайс в главата ми. – „Не“!
Преглътнах разтуптяното си сърце и спуснах ръката си върху хладната кожа. Пръстите на Призрака се свиха около моите.
„Ти не разбираш“! – Брайс изрева трескаво. – „Разбрахме го! Той не е магьосник. Той е…“
Хватката на Призрака се затегна и студената, чужда сила се втурна по ръката ми, оставяйки след себе си изтръпване.
„…друид“.
Зрението ми потъмня и аз се хвърлих напред в чакащата прегръдка на Призрака.

Назад към част 7                                                                 Напред към част 9

Глава 6

Днес беше денят. Не, не денят на преместването. Иска ми се. Ако беше денят на преместването, щях да съм весело развълнувана, а не да вибрирам от притеснение и да се чудя дали свитият ми стомах няма да изхвърли вечерята ми.
Утре беше денят на преместването. Чисто новият ми договор за наем беше подписан, ключовете от апартамента бяха в чантата ми, а оскъдните ми вещи – опаковани. Вчера бях ходила да пазарувам матраци и бях изпразнила банковата си сметка, за да купя ново легло, което щеше да бъде доставено следващата седмица. Ако не заловим Призрака и не съберем наградата му, през месеца щях да ям само безплатната храна за гилдията.
Днес – или по-точно тази вечер – беше нощта, в която ще се срещна с Призрака.
По-рано вечерях в гилдията и се запознах с нашия екип: Зора, яка магьосница със склонност към масивни оръжия; Андрю, защитен боен магьосник от средата на петдесетте, който винаги беше в отбора на всички, защото беше много надежден; и двойка магьосници, които не познавах, Жи и Минг. Екипът от брат и сестра беше поискал да се присъедини към залавянето на Призрака – очевидно имаше някаква лоша история. Според Аарон Жи беше най-младият пълноправен магьосник на „Врана и чук“ на двадесет и седем години, а двадесет и пет годишната Минг почти беше приключила чиракуването си.
Екипът ни се допълваше от двама екстрасенси. Тейе имаше дарбата телетезия, която му позволяваше да следи хората по свръхестествен начин; щом хванеше следите на Призрака, хлъзгавият червей нямаше да може да избяга. И накрая, Брайс, телепат. Да, типът, който чете мисли, и не бях сигурна колко се вълнувам, че ще работя с него.
Десет души, включително и аз. Това беше голям екип за една цел, но Кай – нашият ръководител на екипа – не поемаше никакви рискове. Не знаехме какво може да направи Призракът, така че се подготвяхме за всичко.
Стомахът ми направи още едно неприятно салто и аз притиснах ръка към него.
– Добре ли си, Тори?
Усмихнах се на Аарон.
– Да. Напълно добре.
Той се усмихна.
– Това е духът. Ще го хванем този гад.
И щяхме да върнем Надин у дома. Тя беше това, което имаше значение. Вече два месеца беше в лапите на Призрака и не исках да бъде негов пленник нито ден повече от необходимото.
Един подъл глас в задната част на съзнанието ми добави: „Ако приемем, че тя все още е жива“.
Захлопнах мислено вратата на този глас. Не беше вариант, който обмислях.
Аарон и аз седяхме един до друг на пейка в парка, а клоните на дърветата се преплитаха над главите ни. Бяхме се отделили от екипа, за да не би Призракът да ме е издирил преди срещата, макар че това ми се струваше малко вероятно. Останалата част от екипа щеше да се премести на позиция в девет и трийсет, а аз щях да се отправя към мястото на срещата малко след това. Аарон щеше да остане с мен дотогава.
За разлика от останалите, той не изглеждаше подготвен за битка, но щеше да има няколко минути да вземе оръжията си, преди да започне представлението. Чудех се дали ще се въоръжи с големия си меч Шарпи.
– Искаш ли отново да преминем през плана? – попита той.
– Всички да заемат позиции, а аз да се насоча към мястото на срещата. Ще мина покрай Брайс по пътя, за да може да се ориентира в мислите ми. – Думите прозвучаха глупаво, като цитат от лош филм, но точно така ги беше описал Кай. – Ако Призракът вече чака, тогава се измъквам от пътя, за да можете вие да се нахвърлите. Ако не се е появил, тогава чакам. Щом се появи, ще го разсея с разговор, докато екипът се придвижи.
Аарон кимна заедно с него.
– И когато Брайс ти даде команда, тичаш като дявол от тамян право оттам.
– Да.
– Виждаш ли? Ще бъде лесно.
– Добре. – Издърпах краката си на пейката и обгърнах коленете си с ръце, съзерцавайки парка и светещите светлини на околните небостъргачи, които бележеха централната част на града. „Врана и чук“ се намираше на по-малко от десет пресечки; „Призрак“ действаше точно под носа на гилдията. Пешеходците се провираха покрай нас, пресичайки парка на път за където и да е.
Аарон се облегна на пейката зад мен.
– Опитай се да не се притесняваш, Тори. Един човек, колкото и да е силен, не може да спечели срещу мен, Кай и Езра. Ние постоянно тренираме заедно и се бием като отбор.
Погледнах го с ъгълчето на окото си.
– Не искам да те наранят.
Забавлението му изчезна.
– Не се притесняваш за себе си, нали? Притесняваш се за нас.
– Разбира се. Аз няма да се бия с този човек.
Той прокара топлата си ръка по рамото ми.
– Ще се справим, Тори.
Кимнах, но не можех да забравя спомена за него със завързани очи и завързан за стол, докато лидерът на съперническата гилдия насочваше пистолет към главата му. Той не беше непобедим. Той, Кай и Езра може и да имаха страшно силна магия, но бяха само смъртни. Можеха да бъдат наранени. Можеха да бъдат убити.
А Призракът имаше силата – и нагласата – да ги убие.
Вкарах ръка в джоба на дънките си от вехтия магазин и докоснах картата си „Дама Пика“. Вероятно не беше полезна, но беше единственото нещо, което носех със себе си на мисията. Поне имах един инструмент.
Когато хладният бриз ни обля, Аарон се загледа в тъмното небе.
– Радваш ли се за новото си място?
Настроението ми се подобри при споменаването на апартамента ми.
– Екстаз. Дори с неочаквания съквартирант.
Той се засмя.
– Да, това не се получи по план. Как брат ти прие новината, че се изнасяш?
– Не съм сигурна. Откакто започнах да търся квартира, Джъстин е някак… намусен. Все ми казва да не бързам. Аз не го разбирам. Мислех, че ще се радва да се отърве от мен.
Аарон повдигна вежди.
– Какво?
– Не е ли очевидно? Брат ти не иска да си тръгнеш, защото се радва на компанията ти или защото настаняването ти успокоява вината му, че те е оставил миналия път. Или и двете.
Облегнах брадичка на коленете си.
– Тогава ще трябва да избера вариант Б. Никой не се радва толкова много на компанията ми.
– Аз го правя.
Сърцето ми се завъртя зад ребрата ми.
– Само защото не ти се налага да живееш с мен.
– Ако имахме допълнителна стая, вече щях да те поканя да се преместиш при нас. – Той ми хвърли още една очарователна полуусмивка. – Очаквам обаче, че щеше да ми откажеш. Знам, че това е важно за теб – да имаш собствено жилище.
Аарон беше единственият човек, пред когото бях разкрила обстоятелствата около пристигането си в града преди почти година. Бях му разказала как Джъстин ме беше спасил от баща ни, как в продължение на три години закърпваше разбитата ми душа, а после я разби отново, когато се изнесе и ме остави за втори път. Аарон знаеше, че най-голямата ми цел е независимост – да отговарям за живота и бъдещето си – и да се сдобия със собствено жилище беше голяма част от това. Не исках никой да има властта да ми отнеме дома.
Това беше ли нещо, което Надин също ценеше? Беше ли избягала от дома на родителите си в търсене на бъдеще, което може да контролира – само за да се окаже под контрола на някой много по-лош?
– Кога е партито за новодомците? – Попита Аарон. – Не съм имал такова за моята къща.
– За твоята къща? Не я ли наемаш заедно с Кай и Езра?
– Не. Те наемат стаи от мен. Мястото е моя собственост.
– Уау, ти го притежаваш? – Не можех да помогна на шока си. Цените на недвижимите имоти тук щяха да са справедливи само ако къщите бяха построени от чисто злато.
– Трябваше да бръкна в доверителния си фонд, но си заслужаваше.
Точно така. Родителите му бяха заможни. Почесвайки се по носа, попитах:
– Има ли нещо останало в доверителния ти фонд?
– Ммм, да, покупката на къщата не е направила нищо, ако трябва да съм честен.
– Защо се занимаваш с опасни награди, ако вече си осигурен за цял живот?
Той наклони глава.
– Защо се изнасяш, след като можеш да живееш с брат си евтино? Не съм докосвал доверителния си фонд, откакто купих къщата. Може и да е на мое име, но това са парите на родителите ми. Искам сам да си проправя път.
Това можех да го разбера.
– Разбирам.
– Помислих си, че е така. – Усмивката му прониза центъра ми. По дяволите. Трябваше да се овладея.
Или не трябваше? Отдръпнах се от него и огледах пиромага от глава до пети, опитвайки се да го видя като непознат. Висок, със солидно телосложение, твърди мускули, които се виждаха в ръцете му и се загатваха в гърдите му под черната тениска. Разрошена медночервена коса и червеникава сянка по силната му челюст.
Да, беше секси. Мм-хм.
Аарон ме наблюдаваше как го разглеждам с очевидно любопитство и нотка на несигурност. Стомахът ми трепна от пеперуди, когато позволих на погледа ми да се издигне до неговия.
Въпреки че беше импулсивен, пакостлив и безразсъден, Аарон беше забележително проницателен – и търпелив. Никога не се оплакваше от това, че се преобръщам между парливия интерес и апатията към всяка форма на запознанство. Честно казано, не знаех какво ме възпираше, защо не се хвърлих направо към него, но така или иначе, не можех да отрека, че той беше най-горещият мъж, когото някога съм целувала.
Неусетно очите ми се насочиха към устата му – и той веднага се изостри. Виждаш ли какво имах предвид за възприемчивостта?
– Тори? – Промърмори той, вероятно опитвайки се да разбере какво се случва в главата ми. Проблемът беше, че и аз не знаех какво се случва в главата ми. За щастие, имах лесно решение за подобни дилеми: да спра да мисля и просто да действам.
Така че го целунах.
Той се стъписа от изненада, но за половин секунда се съвзе. Устните му се притиснаха към моите, а аз се наведох към него, искайки да бъда по-близо. Докато ръката му се плъзгаше в къдриците ми, устата му се движеше по моята, гореща и гладна, и аз загубих способността да мисля изобщо.
Пръстите му се вкопчиха в косата ми, а другата си ръка плъзна около кръста ми и ме дръпна. Следващото нещо, което разбрах, беше, че съм разкрачена в скута му, а твърдата пейка е под коленете ми. Ръцете ми се увиха около врата му. Докосването му се плъзна под ръба на тениската ми, погали кожата ми и устата му отново ме хвана. Устните ми се разтвориха и целувката ни се задълбочи.
Тогава бедрото му завибрира под крака ми и аз почти подскочих във въздуха.
– Кажи ми, че това беше телефонът ти, а не някаква неразкрита магическа способност.
– Съжалявам, че ще те разочаровам, но не мога да вибрирам. – Усмивката му беше похотливо обещание. – Но знам няколко други трика, които може да ти харесат.
Ръката му, все още притисната към гърба ми, се затопли с няколко градуса. Той плъзна горещите си пръсти нагоре по гръбнака ми и аз се задъхах, трепереща от главата до петите от страхотното усещане.
– О – издишах. – Това е… ммм. Това ми харесва.
Той дръпна главата ми надолу и ме целуна отново. Главата ми се завъртя и трябваше да откъсна устата си от него.
– Какво е съобщението на телефона ти?
– Вероятно сигналът да се изнеса. Трябваше да ме прескочиш по-рано. – С последна гореща ласка той измъкна ръката си от тениската ми и провери телефона си. – Екипът е на позиция. Готова ли си?
Това беше всичко, което беше необходимо, за да облее либидото ми във вълна от студени опасения. Слязох от скута му.
– Хайде да го хванем този гад.
– Обзалагам се, че ще го направим. Върви бавно, внимавай и не поемай никакви рискове. Ако интуицията ти подсказва да се измъкнеш, направи го. Безопасността ти е най-важна.
Кимнах и докоснах картата „Дама Пика“ в джоба си.
– Готова съм.
– Отиди да го направиш. Ще бъда наблизо през цялото време.
Очите ни се срещнаха, през мен премина гореща тръпка, след което се отдалечих от него. Следвайки пътеката от парка, завих на север. Това беше моментът. Щяхме да спасим Надин. Аз щях да спася Надин. Това се случваше благодарение на мен.
Улиците бяха тъмни, а движението на пешеходци намаля, докато часовникът наближаваше десет. Движех се бързо, главата ми се въртеше, докато проверявах сенките. Нямаше следа от съотборниците ми, но не очаквах да ги видя. Едва след като Призрака се появи, те щяха да се приближат.
Стигнах до едно кръстовище, пресякох го по диагонал и забързах по тротоара, който вървеше успоредно на бяла стена, покрита с плочки в азиатски стил. Към мен вървеше познат мъж – тъмна коса, къса брада, прошарена със сребърни нишки, макар че не изглеждаше по-възрастен от трийсет и пет, и ръце, прибрани в джобовете. Разминахме се, без да се поздравим.
„Тори“?
Смътно познатият глас прошепна в съзнанието ми и аз едва не се спънах и не паднах по лице. Улових равновесието си и продължих да вървя, докато формирах ясна мисъл в съзнанието си.
„Брайс“?
„Точно така, заключени сме. Всички са на мястото си. Можеш да тръгнеш“.
Изтръпнах, като чух гласа на друг човек в главата си. Беше ужасно странно. Бяхме направили пробен опит в гилдията, така че знаех как работи. Донякъде. Докато „слушаше“ съзнанието ми, Брайс чуваше всички силни, ясни мисли. Това означаваше, че ако исках да запазя тайни, трябваше да не мисля за тях – например как съм се целувала с Аарон преди едва пет минути и колко неудобно щеше да бъде, ако Брайс разбере.
Забелязвали ли сте как щом се опитате да не мислите за нещо, веднага се сещате за него още повече?
„Съсредоточи се, Тори“.
„По дяволите“.
Игнорирайки смехотворната нотка в телепатичния му глас, погледнах нагоре и надолу по улицата. Като не видях свидетели, излязох на тревата и се приближих до електрическата кутия до бялата стена. Разтрих ръцете си, за да се подготвя, хванах метала и се качих на кутията. Оттам стигнах до облицования с плочки връх на стената и се покатерих на него. Легнах по корем и надникнах през ръба.
Вътре имаше красива китайска градина с голямо езеро, оградено от върби, чиито листни клони се влачеха във водата. На ръба на езерото, срещу моето местоположение, се намираше беседка, построена в традиционна азиатска архитектура.
На дневна светлина градината беше изпълнена с много зеленина, но през нощта сенките се придържаха към всичко. Бях посетила това място, докато разглеждах най-добрите туристически дестинации в града. Частният парк беше затворен през нощта, недостъпен, освен ако не се изкачиш по стената, както бях направила аз.
„Не мога да видя никого“ – помислих си гласно. – „Влизам“.
„Разбирам. Зора и Тейе са вперили очи в теб“.
Като устоях на желанието да сканирам покривите за наблюдаващите ме митици, се плъзнах от стената и се приземих на тревата с трясък. Сърдечният ми ритъм се ускори, докато се впусках предпазливо между две дървета. Прекосих поддържаната трева, спрях на ръба на езерото и огледах обстановката. Нямаше движение. Никакви признаци на живот. Ще дойде ли Призръка?
Част от мен се страхуваше, че ще дойде. Същата част от мен се страхуваше, че няма да дойде. Не можех да проваля Надин.
Последвах езерото до пешеходната пътека и краката ми заскърцаха по финия чакъл, а звукът отекна в тъмнината. Паркът беше открит и същевременно осигуряваше уединение, но дори и тогава ми се стори странно място, където да изпратиш тийнейджъри, за да бъдат отвлечени. Бих очаквала тъмна алея, където да хвърли жертвите си в багажника на колата – или в някой от онези микробуси за отвличане на деца без прозорци. Да, един от тях. Мога да си го представя.
Преди да се разсея твърде много от тази допирна точка, се съсредоточих.
„Има ли следи от него, Брайс“?
„Все още не“. – Пауза, сякаш проверяваше с някой друг. – „Продължавай да се движиш, но бавно“.
Почти кимнах, но после осъзнах, че това ще изглежда странно. Продължих по пътеката, като се движех колкото се може по-бавно. На открито светлините от центъра се отразяваха от езерото и осветяваха парка, но сред дърветата цареше абсолютен мрак. Там можеше да се крие всеки.
Пътеката водеше до дървен мост, който пресичаше най-тясната част на езерото. От другата страна малката беседка с бели стълбове и покрив от остри керемиди стоеше като самотен страж на брега на водата.
Дървото тупна глухо под обувките ми и аз погледнах към неподвижната вода. Страховито, страховито, страховито. Въпреки топлата вечер голите ми ръце бяха настръхнали и ми се искаше да носех яке. Излязох на чакълената пътека, а тъмната беседка беше точно пред мен.
„Тори“. – Гласът на Брайс се разнесе в главата ми. – „Къде си“?
Адреналинът се стрелна в мен.
„Точно тук. Току-що пресякох пешеходния мост“.
„Зора не може да те види. Тейе“ – пауза – „Тейе също те е изгубила“.
Тейе ме е изгубил? Как би могъл да ме загуби? Проследяването на хората беше негова ясновидска способност. Ако преди са ме виждали на пътеката, би трябвало да могат да ме видят и сега. Все още бях на открито.
„Нещо не е наред“ – излая Брайс. – „Не мърдай. Просто изчакай“.
Сърцето ми заби в ребрата. Елегантни дървета и грижливо оформени храсти заобикаляха беседката, закривайки гледката ми. Втренчих се в постройката. Една сянка, по-тъмна от останалите, се криеше под покрива.
„Тори“? – Попита Брайс. – „Усещам страха ти. Какво е това“?
Отговорът на въпроса му разцъфна в съзнанието ми, толкова всепоглъщащ, че почти прошепнах думите на глас.
„Той е тук“.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

Глава 5

– Без да се обиждаш, Сабрина – казах аз, – но картите ти таро са сериозно страшни.
Седяхме на една маса в гилдията и току-що бях приключила с обяснението как картата „Смърт“ се е представила истински по време на разговора ми с Грегъри. Симпатичната руса гадателка изучаваше резервната си колода, която лежеше на износения дървен плот между нас.
Тя разсеяно отметна русата си като на кукла коса от очите си.
– По-старите колоди като тази могат да се настроят към астралните сили до такава степен, че да заживеят свой собствен живот. Преди това често ли боравеше с картите?
– Да, разбърквах ги в продължение на… няколко часа, предполагам.
Тя кимна бавно.
– Мисля, че колодата се опитва да ти изпрати съобщение.
По гръбнака ми премина тръпка. Уф.
– Но защо картата на смъртта – отново?
Когато Сабрина ми четеше преди седмици, „резултатът“ беше, познайте кой, самият череп с глава в черно. Тя ме беше уверила, че картата означава преход, а не буквална смърт, но все пак беше изнервящо.
Потупвайки с пръст лъскавите си розови устни, тя погледна тестето, после направи жест.
– Разбъркай ги отново.
– Трябва ли да го правя? – Вдигнах тестето и без ентусиазъм го разбърках. Въпреки поведението им вчера, картите ми се струваха напълно обикновени. Приключих и ги поставих на масата между нас.
Очаквах да направи още едно четене, но вместо това тя посочи.
– Коя е първата карта?
Стомахът ми потъна, извадих картата и я обърнах. Да, смъртта. Отново. В стомаха ми се надигна студена тревога.
– Сега обърни следващата карта – нареди Сабрина.
Измъкнах я от купчината и я обърнах.
– Седем меча – промърмори тя. – Това е още една карта от твоето четене.
Точно така, спомних си я.
– Тя означава измама.
Тя се облегна назад на стола си и се намръщи.
– Може би пътят от първоначалното ти разчитане все още не е приключил.
– Но… аз мислех, че всички тези неща, в които, нали знаеш, Аарон и аз бяхме предадени и почти убити, бяха това, за което ставаше дума в четенето.
– И аз така мислех, но може би не е така. Измама… тайни…
– Опасни тайни – промълвих аз, а един спомен се съживи. – Ако потърся истината, съдбата ми няма да е сама, оголена от острието на жътваря.
Мръщенето на Сабрина се задълбочи.
– Не си спомням да съм казвала това.
– Не си го казала. Каза го Роуз. – Най-възрастната гадателка на гилдията се беше вмъкнала в четенето на Сабрина и беше дала различно тълкуване на картите – такова, което досега напълно пренебрегвах.
Сабрина изпъшка.
– Тя не може да чете картите ми правилно. Не трябваше да се намесва.
– Разбирам това и оттогава не съм мислила за нейното четене, но… тя говореше за тайни и търсене на истината, а не е ли това, което аз правя? Да търся истината за Надин? А нейната съдба е свързана с моята, тъй като се опитвам да я спася.
– Предполагам… – Сабрина прехапа долната си устна. – Може би трябва да направя още едно четене. Тези карти искат да говорят за твоето бъдеще.
Притеснението премина през центъра ми.
– Аз…
С глухи стъпки Аарон се спусна по стълбището в ъгъла.
– Тори, готова ли си да тръгваш?
С облекчение скочих.
– Да, готова съм! – Към Сабрина добавих: – Може би следващия път?
– Разбира се. – Тя се усмихна вяло. – Не забравяй картите.
Грабнах тестето и ѝ помахах бързо, докато ги пъхах в раницата си. Вече бях облечена за второто си – и надявам се, последно – посещение в младежкия приют.
Аарон ми махна с ръка към бара.
– Паркирал съм отзад.
Реших да не коментирам пренебрегването му на правилата в кухнята – защо да се притеснявам, когато нарушаването на правилата е гордост за повечето членове на гилдията – и застанах в крачка до него, докато се провирахме през вратите на салона. Сервизът за храна и напитки започваше едва в четири, така че кухнята беше чиста и изоставена и щеше да остане така още няколко часа.
Аарон прецени облеклото ми.
– Избрала си добри дрехи за маскировката си. Изглеждаш на около седемнайсет.
Той не звучеше доволен от последната част и аз се усмихнах. Тъй като той беше с няколко години по-възрастен от моите свежи двадесет и една, внезапната ми младост вероятно го изнерви.
– Благодаря. – Плеснах по тесните си дънки, а разкъсванията по бедрата оголиха ивици от светлата ми кожа. – Не мога да кажа, че сега са по мой вкус, но шестнайсетгодишната ми възраст би ги одобрила.
Той се засмя, когато завихме зад ъгъла. Посегнах към задната врата, но той ме дръпна, за да спра, а после ме придърпа към гърдите си. Сърцето ми се разтуптя допълнително.
– Когато отново започнеш да изглеждаш законно – каза той, – трябва да пренасрочим срещата ни.
Обвих ръце около врата му.
– Веднага след като заловим Големия лош и спасим девойката в беда.
– Веднага след това. И този път изключвам телефона си.
– Не можеш да го направиш.
– О, аз мога. – Ръцете му се плъзнаха надолу към малката част на гърба ми – придърпвайки бедрата ми в него. – Една нощ няма да навреди.
През мен премина топлина, гореща като пламъците му, и аз наклоних глава назад, за да го погледна.
– Защо си мислиш, че ще прекарам нощта с теб?
– Искаш да кажеш, че не искаш да играем видеоигри до малките часове на сутринта? Миналия път толкова се забавляваше да губиш.
Подсмърчайки, отворих уста да възразя, но той се наведе. Отказах се от възражението си и се изправих на пръсти. Меките му устни се докоснаха до моите…
Тогава вратата се отвори и Езра влезе.
С внимание към телефона си, той почти се блъсна в нас, преди главата му да се изправи. Спря, а несъответстващите му очи се разшириха от изненада.
– О! Съжалявам.
Отскочих от Аарон, сякаш ме беше изгорил, а бузите ми почервеняха от горещина. Преди да се запозная с момчетата, бях почти имунизирана срещу изчервяването и силно съжалих за загубата на тази способност, когато Езра направи две бързи крачки назад, изглеждайки също толкова смутен, колкото и аз.
– Съжалявам – каза той отново, като размаха телефона си. – Не ми отговаряше и не знаех какво ти отнема толкова… време.
– Много ли си нетърпелив? – Попита развеселено Аарон. Той не коментира несъмнено червеното ми лице, вместо това ме хвана за ръка и ме издърпа със себе си навън. – Хайде да тръгваме.
Бързайки покрай Аарон, погледнах назад към Езра, но освен първоначалния проблясък на смущение, той се беше върнал към обичайната си невъзмутимост. Отърсвайки се от необяснимото си неудобство, изчаках, докато Езра се качи на задната седалка на старата спортна кола с две врати на Аарон, след което се качих на пътническата седалка и закопчах колана.
Използвах краткото пътуване с колата, за да се съвзема. Аарон паркира на паркинг на няколко пресечки от младежкия приют и ние се разтоварихме от колата. Оправяйки блузата си, погледнах между двете момчета. Кай се беше присъединил към екипа на В&Ч, в който липсваше един боен експерт, така че през следващите двайсет и четири часа щеше да се занимава с електрошокове. Стори ми се странно, че не е с нас.
– Не бързай – посъветва ме Аарон. – Грегъри би трябвало вече да те е проучил обстойно. Тъй като не си в архивите на полицията, вероятно е решил, че не си регистрирана и си „безопасна“ за Призрака. Не съм сигурен какъв ще е следващият му ход. Или ще те свърже с Призрака, или Призракът ще те потърси. Това, което Грегъри ти каже – или не ти каже – би трябвало да ни даде представа. Остани в ролята си и изчакай той да дойде при теб.
– Разбирам. – Преметнах раницата си през рамо. – Ще се върна след два часа.
С махване на ръка се отправих към главната улица. Нервите се свиха в стомаха ми, но ги пренебрегнах. Този път ще се справя по-добре. Нямаше да има тийнейджърски сривове.
Придвижвайки се с лежерно темпо, влязох в младежкия център, регистрирах се и се настаних на същия диван. Минутите минаваха с мъчително бавна скорост и трябваше да устоя на желанието постоянно да проверявам часовника на телефона си. Когато определеното ми време изчезна, написах на Аарон, че ще му дам още десет минути. В противен случай ще трябва да опитаме отново утре.
Когато изтекоха и последните десет минути, пъхнах картите таро в раницата си, кипнала от неудовлетвореност. Какъв глупак. Обеща да бъде тук цял ден, а после изчезна. Или може би Грегъри беше тук и ме игнорираше.
Изправих се на крака – и той се появи от коридора, а усмивката му грейна, когато ме видя.
– Виктория! Как си днес?
– Добре, – промълвих.
– Имам малко информация за теб. Искаш ли да я обсъдим тук или в офиса?
– В офиса? – Правейки всичко възможно да изглеждам несигурна, а не победоносно радостна, го последвах по коридора, където отворената врата разкри общ офис – по-скоро миниатюрна заседателна зала – със стени, покрити с плакати, и бюро, отрупано с цветни брошури в пластмасови поставки. Приседнах твърдо на един стол, докато той затвори вратата и седна от другата страна.
Сгъна ръце и ме изгледа мрачно.
– Познаваш ли други хора, които споделят твоята дарба с картите таро? Майка ти или баба ти запознавали ли са те с някой друг с необичайни способности?
Поклатих глава.
– Говорили ли са някога за митове или магии?
Сбърчих вежди и отново поклатих глава.
– Ти имаш уникална дарба, Виктория. И не си сама. В този свят има много надарени хора, с най-различни способности. Магия. – Очите му блестяха от забавление. – Това е дума, на която повечето хора се присмиват, но и двамата знаем, че в картите ти има истинска магия.
Опитах се да си представя как един средностатистически тийнейджър би реагирал на това изказване. Не можех да се базирам на собствената си реакция при откриването на магията, тъй като „Мога ли да видя отново онова огнено кълбо?“ вероятно не беше типична.
– Ти си в трудно положение, но има митици – членове на магическата общност – които могат да ти помогнат да намериш мястото си. – Той се поколеба. – Не искам да те тревожа, но с дарба, толкова мощна като твоята, мисля, че трябва да продължим напред с повишено внимание.
– Предпазливост? – Повторих подозрително.
– Предсказващата магия е високо ценен набор от умения. Някои хора биха могли… да се възползват от това.
Някои хора като, да речем, Призрака? Не бях сигурна как да отговоря, стиснах раницата си и зачаках. Грегъри сякаш обсъждаше следващия си ход. Дали се замисляше дали да не размени един тийнейджър за каквато и да е награда, която Призракът щеше да му даде?
– Познавам човек, който е уникално устроен да помага на млади хора като теб, които иначе биха били уязвими в по-широката общност. Той ръководи убежище за митици и там би могла да научиш повече за способностите си.
Гадене се пренесе през средата ми. Защитено жилище, в което едно момиче може да се срещне с връстниците си и да научи какво е – звучеше толкова перфектно. Дали беше казал същото на Надин? На нейно място щях да се възползвам от шанса точно както тя трябваше да направи.
– Това звучи… наистина добре, – измъкнах се аз.
Сигурно е сбъркал отвращението ми с нерви, защото окуражителната му усмивка се върна.
– Това е безопасно място. Ще бъде идеално за теб. – Той извади от джоба си малко листче хартия. – Уредил съм ти среща с човека, който ръководи защитената къща. Говори с него и той ще ти обясни всичко. Знам, че изглежда доста странно, но подобно на много други приюти, тази сигурна къща е строго пазена тайна.
Той плъзна сгънатата хартия по бюрото. Вдигнах я и я отворих. Адресът беше надраскан с мъжки шрифт, а отдолу имаше дата и час. Събота в 22:00 ч. Да! Това беше то. Щяхме да хванем онзи психопат, който крадеше деца, а после щяхме да се върнем за тази говореща капка езерна мръсотия.
Тъй като все още играех ролята на разгневен тийнейджър, вместо да изкрещя победоносно, се намръщих на листчето.
– В десет часа? Не е ли малко късно?
– Този човек прави нещата по малко по-различен начин – успокои ме той. – Той няма да ти навреди, обещавам. Просто поговори с него и виж какво ще ти каже.
Преглъщайки саркастичен смях на „няма да ти навреди“, пъхнах хартията в джоба си. Исках да задам още въпроси за това кой е този мистериозен благодетел, просто за да видя какво може да разкрие Грегъри, но не исках да предизвиквам подозренията му.
Вместо това се изправих.
– Благодаря. Ще се срещна с него.
– Чудесно – отвърна Грегъри със съвършена искреност. – Имаш ли нужда от нещо междувременно? Място за спане?
– Не, добре съм. – Пристъпих към вратата. – Но ще ви съобщя, ако това се промени.
– Добре. Бъди в безопасност, Виктория. И не пропускай срещата си.
– Няма да я пропусна. – О, не, определено няма да го направя.
Първоначалният план беше да се мотая около младежкия център още трийсет минути, след като говоря с Грегъри, за да не събудя подозрение, но нямаше как да седя спокойно или да се държа естествено. По-добре да си тръгна по-рано, отколкото да остана и да изглеждам още по-подозрителна – освен това имах и други планове, които не исках да отменям.
Излязох навън и тръгнах по тротоара. Когато стигнах до два блока, Аарон и Езра излязоха от една алея и застанаха в крачка от двете ми страни.
– Разбрах. – Усмихнах се яростно. – Призракът идва и ние ще дадем урок на този мръсник.
Обхванал ръката си около кръста ми, Аарон ме придърпа към себе си в кратка прегръдка в движение.
– Знаех, че можеш да го направиш!
– Добре се справи, Тори – добави Езра с топла усмивка, която изтри ледената мисловна следа от разговора ми с Грегъри. – Ти си невероятна.
О, по дяволите, пак ли се изчервих? Захапах вътрешната страна на бузата си, докато очите ми не се насълзиха. Топлината изчезна от лицето ми. Много по-добре.
– Просто трябва да се преоблека, – казах им и отново проверих времето. – След това трябва да бързам за срещата си.
– Казваш това, сякаш планираш да тичаш там или нещо подобно, – отбеляза Аарон небрежно.
– Хм… да? – Бягане, не тичане, но достатъчно близо.
Той извъртя очи.
– Аз ще те закарам, глупаче. Защо ти е да ходиш пеша? Или да тичаш. Или каквото и да е друго.
– Не искам да те притеснявам, – промълвих аз.
– Наистина трябва да се упражняваш в това да искаш услуги, Тори.
– Или – контрира Езра, – можеш просто да го командваш. Това му харесва.
Прехапвайки устните си, пропуснах възможността да се включа в шегата им. Да поискаш помощ. Не беше нещо, в което някога съм била добра, но се усъвършенствах – поне с момчетата. Все пак явно имам още много да вървя, тъй като не ми беше хрумнало да поискам да ме закарат.
– Аарон, можеш ли да ме закараш на срещата ми?
– Не, съжалявам. Зает съм.
– Какво? Но ти току-що…
Очите му заискриха от веселие.
– Шегувам се. Разбира се, че ще те закарам.
Борейки се с намръщеното си лице, измърморих:
– Благодаря.
– Няма проблем. Освен това – добави той, – никога не съм виждал екзорсизъм на фея и съм адски любопитен.

***

Аарон паркира пред едно схлупено бунгало, в чийто заден двор се извисяваше висок смърч. Когато излязохме от колата, една жена се промуши през портата и махна весело с ръка.
– Здравей, Кавери – поздрави я Аарон. – Как върви?
– Отлично, – каза тя мечтателно. Висока, стройна, облечена в прилепнали панталони за йога и спортен сутиен, който показваше плоския ѝ корем, тя приличаше на инструктор по пилатес. През рамото ѝ висеше дамска чанта. – Прекрасни, спокойни вибрации тук. Виждам защо е привлякла фея.
Тя каза това, сякаш беше нещо хубаво, но аз не бях съгласна.
– Ще продължи ли да привлича феи?
Тя сви рамене.
– Феите са непредсказуеми. Да започнем ли?
– Рано сме, така че хазяинът няма да е тук, за да отключи къщата поне четиридесет и пет минути. – Пътуването на Аарон дотам ми беше спестило дългото ходене.
– Тя не е заключена. Проверих. Това ще е по-лесно без присъствието на човек. – С подскок в крачка тя се отправи през портата към задния двор. Докато я следвах, а Аарон и Езра вървяха след мен, примигнах няколко пъти в недоумение. Без присъствието на човек? Здравейте, това момиче тук беше човек.
Само че може би Кавери не ме възприемаше като обикновен човек.
Напълно пропуснала реакцията ми, тя продължи замислено:
– Ще започнем с мирен ритуал по принасяне на жертви и ще видим как ще реагира феята.
– Не мисля, че мирният подход ще проработи с това нещо – казах ѝ аз. – То не е нещо, което бих нарекла дружелюбно.
– Струва си да опитаме.
– Мислех, че правиш… екзорсизъм?
Кавери хвърли усмивка през рамо.
– С фейри винаги е по-добре да преговаряш, преди да поставяш ултиматуми. Щастливата фейри е услужлива фейри.
Челото ми се набръчка.
– Какво е феи?
– Феи е общото име на духовните същества, които споделят нашия свят. Феи, елфи, деви, йокаи, елементали – всяка митология по света има различно име за тях. Те са свързани с природния свят, с магии, различни от нашите, но произлизащи от същите корени.
Уау, тя каза елфи? За Леголас ли ставаше дума или за Доби? Защото определено знаех кое предпочитам.
– Всичко, което трябва да знаеш за фейри – заяви Аарон, докато се подавахме през задната врата и слизахме по стълбите, – е да не се занимаваш с тях. Запази това за хора, които знаят какво правят, като Кавери.
– Аз знам за фейри повече от средностатистическия митичен човек – каза Кавери, – но човек никога не може да знае всичко за духовете. Те са мистериозни, измамни и не споделят тайните си с никого.
Не е супер окуражаващо, но веднага бих се присъединила към завета на вещиците, ако това означаваше, че мога да срещна Леголас в реалния живот. Последвах я в главната стая на апартамента, като предпазливо оглеждах вратата на килера.
– Ей, това е доста хубаво – отбеляза Аарон, като се запъти към кухнята и отвори един шкаф. – Страхотна находка.
– Предполагам, че мога да благодаря на феите, че са изплашили конкуренцията.
– Ах, – промърмори Кавери. – Недей да благодариш на феите. Някои от тях възприемат това като признание за дълг, който ще настояват да съберат.
– О, разбрах. – Посочих. – Последния път феята излезе оттам.
Премествайки се в центъра на стаята, Кавери седна с кръстосани крака и разкопча дюшека си. Вместо обувки за бягане и постелка за йога, чантата съдържаше странен асортимент от платнени торбички с шнурове. От нея се разнесе свеж аромат на бор. Тя избра няколко торбички и отвори едната. Хъмкайки, тя изсипа струйка прах в кръг.
Гледах смаяно как тя запълва кръга с клонки, билки, кварцов кристал и плитка купа, в която наливаше бутилирана вода, като поставяше всеки предмет прецизно. Докато работеше, тя гукаше и аз разбрах, че тихо пее на странен, архаичен език.
Аарон изчезна в единичната спалня, продължавайки да изследва, така че аз се отдръпнах до стената до Езра.
– Какво прави тя? – Прошепнах.
– Ритуал – отвърна той. – Вещиците изпълняват различни ритуали, за да сигнализират за намеренията си на близките феи. Нещо за това, че канализира или събира природни енергии? Не го разбирам, но предполагам, че феите могат да усетят какво прави тя.
– Не е това, което очаквах от една вещица – промълвих аз. – Тя дори не е нарисувала пентаграма.
Той тихо се изсмя.
– Това е призоваване на демони, а не магьосничество.
– О, моя грешка. – Ударих го закачливо с лакът, след което попитах: – Какво се случва, когато феята покаже грозното си лице?
– Сигурно ще я попита какво иска в замяна на това да напусне тази къща.
– Това е всичко? По дяволите. Мислех, че ще я прогони с магия в подземния свят или нещо подобно.
– Вещиците са пацифистки. На всяка цена избягват насилието с или срещу феи. – Той ми хвърли забавен поглед. – Ако искаш да видиш драматична битка и прогонване, ще ти трябва друид вместо това.
– Друид?
– Друг практикуващ магията на Спириталите. Друидите не са пацифисти.
– И са безумно редки. – Аарон се присъедини към нас, като зае място до стената от другата ми страна. – Никога не съм срещал такъв.
Като прекъсна ниската си песен, Кавери каза:
– Никога не си виждал такъв, защото не живеят дълго. Когато привличаш фея, както труп привлича лешояди, рано или късно ще срещнеш своя край.
– Вещиците не обичат друидите – информира ме Аарон. – Не знам защо. Последния път, когато попитах някоя вещица, получих дълга аналогия за разпуснатост.
Кавери подсмръкна припряно.
– Вещерството се корени в ритуалите и традициите, но друидите са въплъщение на хаоса. Те…
– Еми – прекъснах я аз, – извинявай, но, може ли да спрем ритуала ти?
– Хм? О, аз приключих. Сега чакаме феята да отговори на призива ми.
– Ами ако не го направи?
– Ще опитам с друг ритуал.
– А… ако не отговори и на този?
– Не се притеснявай. – Тя се усмихна безгрижно. – Ще продължа да опитвам.
Запазих изражението си приятно неутрално, но вътрешно въртях очи толкова силно, че метафизично ме напушваха. Синър и Аарон ме бяха накарали да повярвам, че вещицата ще нахлуе в апартамента, ще хвърли еквивалента на светена вода и феята ще се взриви в крещящ облак от зелени искри. Това не беше това, което очаквах.
– Колко време ще чакаме? – Попитах съмнително.
– О, около трийсет минути.
Помръкнах.
– Може би трябваше да намерим друид – промълви Аарон, звучейки също толкова разочарован от това, което включваше един екзорсизъм на феи.
Кавери отново подсмръкна презрително.
– Ще реша проблема ти с феята, обещавам. Всяко нещо, което си заслужава, си струва да се изчака.
Мъдри думи, но аз бях по-скоро момиче от типа „просто го свърши вече“. Заобиколих природния кръг на Кавери и се насочих към килера.
– Може би феята има нужда от малко насърчение?
– Не, нека просто изчакаме…
Дръпнах ниската врата и я отворих.
– Ей, клонколице! Излез оттук!
Леденият вятър се разнесе откъм прага. Отскочих настрани, докато кръгът на Кавери се разкъсваше.
Слабо стенание изпълни помещението, след което феята се измъкна от тъмното пространство. Този път кинематографичното ѝ вдъхновение явно беше от „Екзорсистът“. Болната жена, с жилава коса, преметната през бледите ѝ очи, пропълзя в стаята сред локва от чернилни сенки. Аарон и Езра приковаха вниманието си към призрака, гледайки го предпазливо.
Затворих с пръсти вратата на килера, за да не може да се гмурне обратно.
– Хубав опит, зелено.
Ужасната жена ме стрелна с мръсен поглед.
– Диииии…
Погледнах към Кавери. Топлокафявата ѝ кожа беше изненадващо бледа.
– Виждаш ли какво имах предвид?
– Ех. – Тя прочисти гърлото си и бръкна в чантата си. – Благородни феи, мога ли да ви предложа…
– Напуснете това място или се лишавате от ЖИВОТИТЕ си!
Аарон се отдръпна от стената.
– Сигурна ли си, че това е фея?
– Това е фея, – потвърди Кавери. Тя извади три листа от торбичка и ги разтвори с ветрило. – Фея, ние дойдохме да търсим мирно споразумение. Като жест на добра воля ви подарявам…
Зеленка замахна с ръка и порив на леден вятър изтръгна листата от ръцете на Кавери.
Очите ѝ пламнаха. Грабна чантата си, извади още една платнена торбичка, отвори я и хвърли шепа кафяв прах към феята. Тя изпищя и се свлече в пристъп на кашлица. Адската и маскировка се стопи и ниският зелен дървесен дух придоби форма, а огромните му очи се присвиха, докато хукваше.
– Аз дойдох тук мирно! – Илая Кавери. – Моля те, бъди цивилизована. Няма да питам повече.
Феята присви очи и спря, а по бузите ѝ се стичаха сълзи, докато се задъхваше.
– Мръсна плешива маймунска девойка…
– Ей! – Аарон се намеси. – Не ѝ говори така!
То обърна към него блестящите си кристални очи.
– Оранжевата хлебарка трябва да си гледа работата!
– Какво? – Изръмжа той. По пръстите му заискриха огнени искри и той пристъпи заплашително към феята. – Ти малък…
Езра го хвана за ръката и го дръпна назад.
– Остави Кавери да се справи с това, Аарон.
Вниманието на феята се насочи към аеромаг. Задъхана, тя отскочи назад и се скри зад краката ми, като ме постави между нея и Езра. Сбърчих вежди и погледнах през рамо към съществото. То примижа към Езра, сякаш се страхуваше да помръдне, но не искаше да го признае.
– Ех. – Погледнах от обърканото изражение на Езра обратно към феята. – Какво?
Аарон се ухили.
– Хей, Езра, може би трябва да му кажеш да си ходи.
– Да напусне? – Изкрещя феята. Тя сграбчи задните части на краката ми, като се вкопчи в тях с пръстите си. – Не! Това е моята къща!
Гласът и се пречупи от страх при последната дума, а огромните и очи бяха вперени в Езра, сякаш всеки момент можеше да я нападнат. Аарон го побутна с лакът, но Езра поклати глава. Дори това малко движение накара феята да се стресне.
Обмислих възможностите си. Каквото и да беше това у Езра, което плашеше феята, да го накара да изплаши съществото от къщата изглеждаше най-лесният вариант. Но Езра явно не искаше да го направи. Вероятно бих могла да взема няколко урока по състрадание от него.
– Езра – промърморих аз, – би ли имал нещо против да излезеш за няколко минути навън, за да можем да поговорим с феята?
Аарон издаде разочарован звук, но Езра кимна. Когато той се отмести назад, феята се примъкна уплашено, а клонковата ѝ глава одраска краката ми. Езра тръгна нагоре по стълбите, стъпките му почти не се чуваха. Миг по-късно вратата се отвори и се затвори с трясък.
Феята надникна зад гърба ми.
– Успя да си тръгнете?
– То е той, а не то.
Отскачайки, феята се взираше в мен, сякаш вече не беше сигурна каква съм. Възползвайки се от намалената и агресия, приклекнах, така че да съм на нивото на очите и.
– Виж, – казах аз. – Искам да наема този апартамент. Можеш ли да отидеш някъде другаде?
– Тази къща е моя. – Вместо притежателна декларация, тя промълви думите с нотка на угризение.
– Защо е твоя? Нима феите като теб не живеят в… хм… гори?
– Да, но… – Тя се намръщи. – Бях прогонена.
– О, това е гадно.
Кавери приседна до мен и се усмихна нежно на феята.
– Би ли обмислила да споделиш тази къща с човек?
– Споделяне? – Попита тя подозрително.
– Споделяне? – Повторих недоверчиво.
– Това не звучи като добра идея, Кавери, – каза Аарон, надвесен зад нас. – Тори не се нуждае от фея за съквартирант.
Миниатюрното създание се изправи, а в очите му проблесна нетърпелива светлина.
– Съквартирант?
Извиках. Вече знаехме, че феята е любителка на ужасите, но какво щеше да стане, ако харесваше и ситкомите? По дяволите, не. Нямаше да правя ситком „Невероятни съквартиранти“ в реалния живот с фея.
Само че докато аз вътрешно се плашех от тази мисъл, Кавери продължаваше.
– В такъв случай имам предложение. Въпреки че това е човешко жилище, предлагам ти и този човек, Тори Доусън, да споделите къщата като съквартиранти.
– Чакай – започнах рязко аз.
– Ами… този? – Пронизителният глас на феята проряза моя, докато сочеше към стълбището, където Езра беше изчезнал, а в изразителните ѝ черти се долавяше тревога.
– Тори ще те защити, – обеща Кавери. – В замяна на това ще се закълнеш, че няма да и причиняваш вреда и пакости.
При думата „защитава“ цялото лице на феята светна.
– Съгласна съм!
– Чакай… – прекъснах, когато феята подскочи развълнувано, а след това изчезна – изчезна от погледа. – Къде отиде?
– Повечето феи са полутелесни, – обясни Кавери, спокойна, колкото можеше да бъде, докато придърпваше чантата си по-близо. – Те могат да се скрият от човешките сетива.
Надигнах се, сгънах ръце и я погледнах.
– Защо ме записа да деля апартамента си с фея?
– Първа тя беше тук, Тори, – каза тя и затвори ципа на чантата си. – И ти я чу. Беше прогонена и няма къде другаде да отиде.
Аарон я погледна с раздразнена гримаса.
– Сигурен съм, че можеше да си намери друго място за живеене.
– Ще се справи. – Кавери преметна чантата си през рамо. – Феята може и да е неудобство от време на време, но това е малка цена, която трябва да се плати. Получаваш това място на ниска цена, нали? Всичко се получава.
С многозначителна усмивка тя се отправи към стълбите. Изпълнена с раздразнение, я гледах как си тръгва. Толкова ме бяха заблудили колко готини са вещиците. Дано Кавери не получи награда за този половинчат опит да изсели една фея.
– Е – каза Аарон, – винаги можеш да изгониш малкия козел по-късно, но трябва да побързаш и да подпишеш договора за наем, преди някой да е наел това място под наем преди теб.
– Да – съгласих се аз, а удоволствието надделя над раздразнението ми. След като последната бръчка беше изгладена, можех да наема това място. Моето собствено място! И всичко това на малката цена – надявам се, че е малка – заради досадната фея на ужасите за съквартирантка.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7