Категория: Кодекс на гилдията

ГЛАВА 11

Не видях откъде дойде, но между един и друг момент Рикр се появи на няколко крачки пред мен, навел глава, за да наблюдава Лалакай. Сажди бяха размазани по бялото му наметало и не можех да разбера дали е ранен.
Езра хвърли Зак в ръцете на мен и Тори, преди да се присъедини към Аарон и Кай. Тримата магове се подредиха зад Рикр, готови да нападат или да се защитават. Тори и аз се подпряхме на страните на Зак, като го държахме изправен между нас.
Лалакай слезе от покрива. С разперени криле тя се плъзна грациозно към земята и се приземи на двайсетина метра от нея, с лице към Рикр.
– Надявах се тази вечер да взема мощен артефакт, но ще се задоволя с живота ти. – Тя се усмихна, а останалите охранителни лампи на сградата осветиха едната страна на изцапаното ѝ със сажди лице. – Беше толкова арогантен, Господарю на зимата. Толкова сигурен в превъзходството си. Как се чувстваш сега?
– Ако трябва да бъда честен, много добре.
Устните ѝ се изкривиха.
– Все още ли не разбираш в какво съм се превърнала?
– За първи път си опитала истинската власт и сега си мислиш: „Нищо не може да бъде по-велико от това!“ Мислиш си: „Аз съм неудържима!“ Но мога да ти кажа, Господарке на сенките, че за да бъдеш наистина непобедима, е необходима много по-голяма сила от тази, която притежаваш в момента.
– Аз съм Кралицата на сянката и смъртта – изсъска тя.
Рикр направи демонстрация, за да прецени почти голото ѝ тяло от главата до краката и обратно.
– Не виждам кралица. Ти си нископоставена претендентка с корона от кръв и кости, която вярва, че е от злато и скъпоценни камъни.
Адреналинът нахлу във вените ми, тялото ми се подготви да се бие, въпреки че не можех да направя нищо. Пръстите ми се стегнаха около безжизнената ръка на Зак. Дишането му беше бавно и тревожно плитко; успокоителното го беше довело до състояние, подобно на кома.
Тъмнината се сгъстяваше около Лалакай, пулсирайки като сърцебиене. Усмивката ѝ се върна, по-жестока от преди.
– Говориш за сила, а твоята е отдавна изгубена. Всичко, което ти е останало, е гордостта ти, Господарю на зимата, и е време да я загубиш. Коленичи пред мен.
Той се ухили изненадващо при нейната властна заповед.
Тя вдигна ръка и облак от смърт се втурна към нас. Изхвърлих енергията си навън, но нейната сила мигновено угаси аура сферата ми. Вкусът на гнилота покри езика ми и изпълни дробовете ми, а коленете ми отслабнаха и затрепериха, докато се мъчех да задържа тежестта на Зак.
Тори се свлече, а аз не можех да го държа сама. Паднах на колене, стискайки горната част на ръката на Зак, задъхвайки се отчаяно, докато тялото ми изгаряше от липсата на кислород – от липсата на живот. Маговете се задържаха още няколко секунди, преди да потънат на земята.
Само Рикр остана на крака, обърнат към Лалакай с вдигната брадичка.
– Клекни пред мен, паднал кралю – мърмореше тя – и моли за живота си.
– Ами твоят съпруг? Нима животът му няма стойност за теб?
Сиво-зелените ѝ очи преминаха покрай него към Зак, който беше в безсъзнание между мен и Тори. Магията ѝ продължаваше да се разпространява. Вълната на смъртта достигна дърветата около паркинга и листата им се свиха в кафяви люспи.
Тя отново насочи вниманието си към Рикр.
– Ти винаги си имал слабост към друидите. Заложил си амбициите си на Пвайла. Загубил си кралството си заради Прайдери. Ще пречупиш ли тази непреклонна гордост заради Сейбър?
Сърцето ми туптеше в ребрата, борейки се срещу невидимата, изсмукваща живота сила, която се просмукваше във всяка клетка на тялото ми.
– Ако не искаш да молиш за живота си – подиграваше се тя – моли се за този на Сейбър. Помоли и аз ще я пощадя, Господарю на зимата. Имаш моята дума.
Главата на Рикр се извърна достатъчно, за да може едно лазурно око да улови моето. Сърцето ми заби по-силно.
– Клекни – заповяда Лалакай.
Докато стисках ръката на Зак, а палецът ми се притискаше към бавния му пулс, най-странното усещане се допря до кожата ми: топлината на слънчевата светлина. Но слънцето беше залязло преди повече от час. Аромат на свежи зелени листа изпълни носа ми, надделявайки над всепроникващата миризма на гнилоч, която се излъчваше от магията на смъртта на Лалакай. През паркинга премина закачлив ветрец.
Слаб стържещ звук ме накара да погледна надолу. Настилката се пропукваше и рушеше. През пролуките се подаваха малки зелени филизи. Растенията се извиваха нагоре, поникваха листа и се образуваха пъпки. Цветовете се отвориха, венчелистчетата се разтвориха широко и облака на смъртта на Лалакай изтъня, сякаш нежният им аромат беше противоотрова за нейната магия.
Невярващият ѝ поглед прескочи от покълналите растения към Рикр, но лятната сила не се излъчваше от него.
Зелени листа и цветя във всички цветове покриваха земята. Миризмата на гниене изчезна, завладяна от сладкия, топъл аромат на лятна поляна. Силата се върна в треперещите ми крайници, а сърцето ми успокои паническата си битка да ме запази жива.
В тишината се разнесе тих, въздишащ глас.
– Аравн няма да се преклони пред твоята заповед повече, отколкото сезоните ще спрат да се сменят.
Извърнах се към източника на тези нежно акцентирани думи.
В центъра на приличащия вече на поляна паркинг, сякаш през цялото време е била там, стоеше една жена фея. Елегантна бродирана рокля в нюанси на меко бяло, бледозелено и небесносиньо се вееше около нея, обгръщаше тънките ѝ гърди и талия и се спускаше от извитите ѝ бедра. Медено-златистата ѝ коса беше усукана на елегантни примки около главата ѝ, а във вълнообразните кичури беше вплетен кръг от цветя. Сърцевидното ѝ лице беше зашеметяващо красиво, с малък нос, розови устни и огромни очи.
Устата на Лалакай се изкриви.
– Коя си ти, че да ни прекъсваш?
Неутралният ѝ, почти предпазлив тон не съответстваше на ехидното ѝ изражение.
– Госпожата на Дифед – промърмори Рикр. – Принцесата на цветята, господарката на слънцето и кралицата на летния двор. Времето не е избледняло от красотата ти, Рианон.
Трепет ме обзе, неверието се бореше с отчаянието. Мислех, че имаме повече време. Бяха минали само няколко часа, откакто бях открила шпионина на лятната фея при спасяването, а дори и тогава очаквах Рианон да изпрати още шпиони или доверен воин като Лутир, който да потърси заклетия ѝ враг от нейно име. И през ум не ми беше минавало, че Лятната кралица ще дойде за самия Рикр.
Тя беше дошла да го убие веднъж завинаги – а той нямаше Неумиращата сила, която да го защити.
– Рианон? – Шокът скова гласа на Лалакай, но тя бързо се съвзе. – Лятната кралица, колко неочаквано.
Рианон се движеше, стъпките ѝ бяха бавни и плавни, а роклята ѝ се спускаше грациозно около краката ѝ.
– Мина толкова време, Аравн. Толкова дълго.
Гласът ѝ беше ласкав в мекотата си, с акцент, който приличаше на уелския, но беше много по-древен. Живите ѝ червеникави очи бяха вперени в Рикр.
Лалакай се опита да прикрие реакцията си на недвусмисленото игнориране, но ръцете ѝ се свиха в юмруци отстрани.
– Времето ти е отлично, Лятна кралице. Пристигнала си в момента на окончателната му смърт. Вече отнех неговата Неумираща магия, а сега ще отнема и живота му.
Погледът на Рианон бавно се обърна от Рикр към Лалакай.
– Животът му е мой.
– Аз го поставих на колене и…
– Той не е на колене. – Устните ѝ с розови пъпки се изкривиха в най-красивата, царствена, презрителна насмешка, която някога бях виждала. – Намесата ти е абсурдна и нежелана. Напусни.
Лалакай се скова.
– Имаше хиляда години, за да го убиеш. Аз ще взема властта му, не ти.
Бавно придърпах краката си под себе си. Тори отрази позата ми, а погледът ѝ се стрелна между двете феи. Незабележимо, почти незабележимо Рикр се премести по-близо до нас. Той мълчеше, вероятно надявайки се, че те ще останат съсредоточени една върху друга, а не върху него.
– Дори едно нахално дете – каза Рианон – което има и най-малка представа за историята между мен и Аравн, би знаело да се отдръпне.
– Мислиш, че можеш да ме заставиш да ти предам повече власт, лятна кралице? Или се опитваш да ме сплашиш, за да не си помисля да ти отнема властта?
– Моята власт? – Рианон се засмя ласкаво. – Заблудите ти нямат граници.
Лалакай се усмихна, без да се притеснява.
– На дневна светлина, на собствената ти територия, не бих се опитала да го направя. Но тук? Сега?
По паркинга се извиха сенки, които затъмниха охранителните светлини. Цъфтящите растения, заобикалящи Лалакай, изсъхнаха, когато магията на смъртта ѝ отново се изтласка навън. Рианон вдигна брадичка и през паркинга се разнесе знойна лятна жега. Въздухът засвистя от противоречивите им магии.
Земята зазвъня като звън на огромна камбана, заровена дълбоко под земята. Силата се извисяваше изпод нас и едновременно с това се спускаше от небето.
Чу се още по-дълбок бум, този път над главата. Сини и лилави звезди се завихриха по небето, като се разтвориха във формата на масивни черни крила, посипани с искрящи галактики.
Големият дракон се спусна от нощното небе. Вятърът се разнесе по паркинга, докато той се настаняваше на превърнатата в ливада настилка. Той сгъна крилата си, а около него се завъртя блестяща магия. Вихрушката от светлина се сви и когато се разпръсна, Еко застана в човешката си форма, а дългата му опашка се развяваше зад него.
– Лятна кралице – каза той с равен глас. – Обясни какво си направила.
– Господарю на драконите. – Беше едва доловимо, но Рианон не звучеше доволна, че вижда Еко. – Както те предупредих, Аравн е тук и крои планове за завръщането си на власт.
– Не се страхувам от Зимния крал, както ти казах, когато посетих двора ти. – Крилете му се разгънаха от гърба му и се разтвориха широко. – Също така ти казах, че ако Аравн е на моя територия, ще действам, както намеря за добре – без твоята помощ или принос.
– Той е заплаха и за двама ни и аз съм тук, за да я прекратя.
– Що се отнася до мен, твоето присъствие е по-голяма заплаха от неговото.
– Аз съм тук само заради Аравн.
– Твоята история като коварен узурпатор предполага друго.
Дребната ѝ уста се изтъни.
– Ако ти и курвата на сенките останете настрана само за няколко минути, бих могла да приключа този въпрос и да се върна в Аннун, оставяйки всичко както е било.
Лалакай оголи зъби.
– Имам по-добра идея. Ще убия и теб, и Аравн.
Тъмните очи на Еко се обърнаха към нея.
– Не подлагай на изпитание търпимостта ми към твоето по-нататъшно съществуване, господарке на сенките. Отдръпни се.
Гневът изкриви лицето ѝ при поредния пренебрежителен отказ. Тъмнината се сгъсти около нея, кипнала от яростта ѝ.
Рикр вдигна ръка на няколко сантиметра от страната си, жеста беше толкова лек, че го забелязах само защото гледах покрай него към Лалакай. Пръстите му се свиха и по тях затанцува трептене на магия – не лазурната на зимната му магия, а слаба зелено-златиста сила. Магията, която беше взел от Лутир?
Земята между стъпалата на Лалакай се пропука и едно вретеновидно дръвче се изстреля нагоре, а заостреният му връх се заби в гърдите ѝ.
С писък на ярост тя разсече младото дърво наполовина с острието на сянката, след което хвърли оръжието към Рианон. Смъртоносната магия се изля от нея в мътна сива мъгла и тя се стрелна към Лятната кралица с черни нокти, които се подаваха от върховете на пръстите ѝ.
Отстранявайки острието на сянката, Рианон се насочи към Лалакай. Златна магия избухна зад нея в дъга от светещи листа като гигантски ореол. Те пулсираха, а след това изстреляха към Лалакай изблици слънчева светлина като лазерни лъчи.
Лалакай отвърна с вълна от сянка и смърт. Магиите избухнаха в жесток хаос.
Лазурната магия проблясна и ледена стена се издигна пред Рикр, закривайки ни. Той се завъртя, а наметалото му се развя.
– Трябва да тръгваме.
– Да вървим! – Извиках на останалите.
Тори вече вдигаше Зак. Преди да успея да ѝ помогна, Езра стигна до нас. Той отново преметна Зак през рамо и спринтирахме далеч от битката на феите.
Ледената стена на Рикр се разби и в гърба ми се стовари взривна вълна. Всички, освен Рикр, се сгромолясаха на земята. Зад гърба ни звукът от сблъсъка на силите беше като все по-нарастващ рев, все по-силен и по-силен, примесен с резки експлозии и дълбоки бумтенжи.
Изправих се и погледнах назад. Земята се беше разцепила и гаргантюански лиани се извиваха като разярени змии, покрити с огромни тръни. Толкова бързо, колкото изригваха от земята, те почерняваха и умираха от магията на Лалакай за смърт. В средата на всичко това Рианон излъчваше златна светлина, докато хвърляше сурова сила, а Лалакай хвърляше към врага си вълни от мрак и баражи от сенчести остриета.
Отклоненият взрив на лятната магия се удари в сградата, взривявайки стената като ракета. Едно острие на сянка с диаметър десет стъпки пропусна Рианон и се вряза в стълбовете на лампите, след което се вряза в дърветата, изсичайки ги с един замах.
В облаците от мрак и извиваща се магия се разпериха огромни драконови криле. Еко нададе рев, по-силен от сблъсъка на силите.
Хванах Тори за ръката и я повлякох нагоре. Маговете отново бяха на крака, Езра носеше Зак. Тръгнахме – но магическата буря се разпространяваше по-бързо. Земята се разтресе и напука. Някои дървета се изкривиха и набъбнаха с неестествен живот, а други се стопиха в гниеща кал. Задушаваща жега и поглъщаща живот смърт се разразиха над нас, а аурите на Рианон и Лалакай се бореха за надмощие.
Втурнахме се през вратата за сигурност. На няколко крачки от нас през каменната стена се разнесе атака. Шрапнели ме обсипаха с остри и жилещи предмети.
– Движи се! – Изкрещя Кай. – Отпред има кола!
Белият отблясък на фаровете освети пътя в края на пътя. Голям, необозначен черен ван се движеше на празен ход покрай пътя. Когато се засилихме към него, задните врати се отвориха и се появиха двама мъже в тъмни дрехи.
– Върнете се вътре! – Изкрещя Кай.
Мъжете се измъкнаха от погледа, докато той скочи с тях. Аарон го последва и те издърпаха безжизнената форма на Зак от Езра, докато той се качваше вътре. Тори отиде следваща, а аз се хвърлих след нея. Микробуса беше наполовина пълен с готови за бой митици и добавянето на нашата група го препълни по лош начин. Когато се сгромолясах на пейката, минаваща покрай стената, лазурна светлина проблесна и бяла норка кацна в скута ми.
Кай дръпна вратата.
– Карай! Карай!
Шофьорът натисна газта и микробусът се отдалечи. Вече не виждах битката на феите, но чувах все по-нарастващия рев на разрушението, сякаш апокалипсисът се спускаше към нас.

Назад към част 11

ГЛАВА 10

– Уау – промълви Тори, взирайки се с отворена уста в Рикр.
Той повдигна вежди в отговор. Със снежнобялата си коса, късите си златни рога, черната си корона и екзотичното си облекло на фея, той изглеждаше толкова не на място в коридора на космическата епоха, че беше почти комично.
Преди да успее да поднесе на съотборниците ми от гилдията някаква царствена реплика, аз пристъпих наполовина пред него.
– Вие четиримата трябва да помогнете на екипа по сигурността. – Махнах с ръка към повалените мъже, съвсем сигурна, че са мъртви. – Рикр и аз ще вървим напред.
Тори погледна Рикр още миг, после кимна.
– Ще ви настигнем след няколко минути.
Надявайки се, че ще им отнеме повече време, аз преминах покрай замръзналия сенчест бик, а Рикр ме следваше с тихи стъпки.
Кожата ми настръхна. Вече усещах това – тъмния хлад на силата на Лалакай, примесен с нотка на гниене, която преди не беше част от енергията ѝ. Завих по един коридор. Вратата в края му беше отворена. Спрях на прага и надникнах предпазливо вътре.
Стаята беше широка дванайсет стъпки и дълбока двайсет стъпки. В стените бяха вградени осветени стъклени витрини с различна големина, които образуваха решетка из цялата стая. В повечето от тях бяха поставени оръжия – от гравирани брадви, през богато украсени мечове, до копие със зелени лози, които се виеха по дължината му.
Една от витрините беше отворена и Зак стоеше пред нея, като ми пречеше да видя всичко, което се намираше вътре.
Главата му беше обърната към мен, а сенките в качулката му скриваха лицето му. Двама мъже лежаха мъртви в краката му: по-възрастен японец, който сигурно е бил купувача на оръжието, и по-млад мъж в бяла риза – вероятно нещастният рецепционист.
Силното напрежение ни задържа на място – тогава ръката на Зак се стрелна към оръжието.
Рикр изстреля блестяща стрела през двайсетметровата стая. Тя се блъсна в кутията и се разшири, като изпълни вътрешността с твърд лед. Веднага след атаката си той се стрелна към Зак, а в ръката му се оформи кристален меч. Когато Зак се завъртя, за да се изправи срещу него, аз извадих пистолета си с отвари от кобура и махнах предпазителя. Имах седем изстрела, за да поваля Зак.
Рикр заби острието си в друида. Върхът на меча закачи качулката му и я свали от главата му. Надявах се, че „пропуснатия“ удар на Рикр – на сантиметри от това да разсече лицето на Зак – е бил умишлен ход, за да открие повече от голата кожа на Зак за моите отвари.
Докато се прицелвах с оръжието, Зак се завъртя към Рикр, а в дясната му ръка се изви меча на сенките. Натиснах спусъка. Изстрелът профуча покрай главата му, за малко да го улучи, и се пръсна по витрината в пръски оранжево-розова течност.
Ругаейки, стрелях отново, но Зак вдигна ръка, за да предпази лицето си. Топката с отварата се пръсна по кожения му ръкав.
Лазурна магия пламна под краката му и лед потече по долните му крайници, обездвижвайки ги. Той замахна с меча си към Рикр, но феята плавно се измъкна, като меча му се преформира в тояга. Завъртя оръжието в дъга и го стовари върху дясната ръка на Зак. Счупването на леда почти заглуши пукането на счупената му ръка.
Изражението на лицето му не се промени – очите му останаха черни и безжизнени, но сенчестият меч падна от ръката му и се разтвори в капчици мрак. Не можех да кажа дали е усетил болката.
Изстрелях третия си изстрел и той използва левия си ръкав, за да го блокира. От него изхвръкнаха ленти от сенчеста магия, които разбиха леда около краката му и принудиха Рикр да отстъпи. Отстъпих няколко крачки назад, а пистолета ми с отвара беше насочен към Зак.
Смъртоносен студ, който нямаше нищо общо със зимната магия на Рикр, проникна в стаята. Татуировките с черни пера, които обграждаха врата на Зак, затрептяха странно, после се вдигнаха от кожата му. Някаква сенчеста фигура покри тялото му, след което се освободи. Човекоподобната форма на Лалакай се втвърди, докато тя поставяше деликатно босо стъпало върху плочките на пода, а дългата ѝ коса се развяваше около нея. Зловещите ѝ очи – тъмнозелени със сиви склери – се стрелнаха от мен към Рикр.
Стиснах пистолета за отвара. Мислех, че ще трябва да свалим Зак, за да може тя да напусне тялото му.
– Колко несправедливо. – Лалакай разпери подигравателно ръце. – Двама срещу един. Да изравним шансовете, нали?
Не разбрах веднага какво казва – не и докато Зак не извади десетсантиметров нож от ножницата на бедрото си и не се втурна към мен в безмълвен порив.
Изстрелях още два изстрела в лицето му, но над него проблясна пулсиращ, прозрачен купол и топчетата с отвара се пръснаха срещу него в пръски от отвара с цвят на сиена. Пръстът ми се вдигна от спусъка. Той беше почти върху мен, а аз не можех да изстрелям последните две топчета с отвари – Тори ме беше предупредила, че мъглата ще повали и мен, ако съм прекалено близо.
Извих се настрани и избегнах ниския удар на кинжала му, който щеше да се забие право в бъбрека ми. Докато се измъквах от обсега на острието му, пъхнах пистолета в кобура на колана си, пропуснах го и го изпуснах.
Извиках ледено копие и замахнах с него към ръката му, която държеше кинжала.
Дори не видях какво направи той. Някак си не беше там, където си мислех, че е, и тогава облечената му в ръкавица ръка изтръгна леденото копие от ръцете ми. Той го заби в долната част на крака ми. Здравата кожа на туристическата ми обувка притъпи острието и то се пръсна в назъбен леден блок, който замрази крака ми към пода.
Беше тренирал цял живот в бойни действия. Аз нямах такова обучение и това беше очевидно.
Ножът му светкавично се насочи към мен и аз сграбчих китката му с две ръце, като спрях острието му на сантиметър от гърдите си. Гърчейки се от усилие, с незамръзналия си крак, подпрян зад мен, се мъчех да задържа смъртоносното острие.
Дясната му ръка висеше настрани. Ако не беше счупена, щях да съм мъртва.
– Зак – изпъшках. – Зак, спри.
Черните му очи отразяваха бялото ми лице. Той не реагира, не отстъпи. Ако извикването на името му беше достатъчно, за да развали омагьосаността на Лалакай, тя нямаше да си прави труда да го пороби.
Експлозия от ледени парчета и извиваща се черна сила се разнесе из стаята, запращайки мен и Зак в стената. Магията на феите се сблъска жестоко в малкото пространство и аз защитих главата си с една ръка. Ледът поникна и се разпадна, докато сенчестите остриета го разкъсваха. Витрините бяха в руини, а скъпоценното им съдържание се разпиля по пода.
В средата на хаоса Рикр и Лалакай се бореха да достигнат до смъртоносния артефакт, все още замръзнал в леда.
С внезапно размахване на ръце Лалакай хвърли вълна от смърт навън.
Паднах настрани, а леда около крака ми се разпука. Магията ѝ изсмука живота от всяка клетка на тялото ми. Зак също беше на пода, не по-устойчив от мен.
В другия край на стаята Рикр падна на едно коляно. Щитът му от въртящ се лед се забави.
Усмихвайки се самодоволно, Лалакай пристъпи покрай него към калъфа на оръжието.
– Превъзхождаш себе си, Рикр. Зимният крал можеше да се бие с мен, но не и ти.
В ръката ѝ се завъртя спирала от сила и тя удари юмрука си в леда, сковал оръжието. Той се разби, сгромоляса се на пода и разкри съдържанието на калъфа: къс, извит кинжал с тъмна дръжка и кървавочервена ножница. В сравнение с другите оръжия в стаята той беше обикновен и забравен.
Зрението ми се замъгли. Белите ми дробове нямаха сили да поемат въздух. Сърцето ми нямаше сили да движи кръвта ми по вените.
Вдигна кинжала, Лалакай благоговейно хвана дръжката му и започна да го вади от ножницата. Няколко сантиметра от острието, прозрачно като стъкло, надникнаха навън.
Въздухът се развълнува, почти невидима светкавица от движение.
Кръвта се разпръсна, когато раните разцепиха гърдите на Лалакай в буквата Х. Тя се спъна назад, лицето ѝ бе покрито с шок – но не и с шок от внезапната атака. Невярващият ѝ поглед беше прикован към дръжката на оръжието. Само дръжката. Прозрачното острие се бе счупило като стъклото, на което толкова приличаше.
Яростта се разля по чертите на лицето ѝ и погледът ѝ се насочи към вратата.
Езра стоеше на прага с широко разтворени крака. Палката му се бе превърнала в две еднакви остриета с дръжки, дълги метър и половина, и той ги поднесе към гърдите си, като стоманата се кръстоса, след което проряза навън.
Въздухът отново се развълнува и остриетата удариха Лалакай за втори път. Тя падна обратно към стената, а по предната ѝ част бликна кръв. Белязаните от Неумиращ знаци, които се спускаха от лицето ѝ надолу към ръката ѝ, светнаха с тъмна изумрудена светлина и раните ѝ заблестяха.
Огънят изригна по цялото ѝ тяло.
Тя се сгромоляса и изпищя от агония, докато пламъците я поглъщаха. Една мълния, дебела колкото ръката ми, прескочи стаята и я удари, а тя се гърчеше в конвулсии.
Аарон и Кай бяха влезли през вратата заедно с Езра и бяха насочили оръжията си към Лалакай, подхранвайки стихийната магия, която унищожаваше тялото ѝ. Кай протегна свободната си ръка към електрически контакт в стената и от него към ръката му прескочи змийски ток. Електрическата струя, която той насочваше към Лалакай, се сгъсти, толкова ярка, че ослепяваше.
Тори излетя през вратата след тях и се насочи към мен, а пламтящите ѝ очи се спряха на нещо вляво от мен – и аз си спомних за Зак.
Изправих се и се завъртях навреме, за да забие юмрук в корема ми. Извърнах се назад, без да мога да дишам, и той ме хвана за гърлото.
– „Ori amplifico!“ – Изкрещя Тори.
Юмрукът ѝ профуча покрай мен, месинговия бокс блесна по пръстите ѝ, докато нанасяше удар в ребрата на Зак. Избухна бум на въздух и той се отдръпна назад, сякаш го беше блъснала кола, а не стройна жена. Той се сгромоляса по гръб, претърколи се и се изправи на крака.
Поп поп поп.
Топчетата с отвара се пръснаха срещу лявото му рамо, горната част на гърдите и дясното рамо, разпръсквайки отвара по оголения му врат. Тори продължи да държи пистолета си насочен към него, докато той се колебаеше – но не изпадна в дълбок сън. Той счупи шишенце с отвара от колана си, отдръпна ръката си назад и го хвърли.
Отдръпнах се, но отварата прелетя над главата ми – той не се целеше в мен.
Флаконът се удари в пода на два метра от тримата магове, които атакуваха Лалакай, и се взриви. Гъст сив дим заля стаята, обгаряйки дробовете ми.
Изкашлях се жестоко и се спънах една крачка назад.
– Тори?
В тъмнината се появи фигура – Зак. Ръката му се вдигна, руната на вътрешната му китка се възпламени с пурпурно сияние: експлозивното заклинание, което можеше да разбие стволовете на дърветата. То щеше да ме разкъса на парчета.
Тори се втурна из дима, с една ръка притиснала носа и устата си, а с другата стиснала пистолета за отвара. Когато руната на Зак просветна, тя натисна спусъка.
Кълбо от отвара с цвят на сиена се удари в задната част на шията му и обля кожата му.
Той се наклони напред. Хванах ръката му, за да забавя сблъсъка му с пода. Клекнала до смачканото му тяло, Тори хвана ръкава му и го дръпна. За секунда не разбрах, после осъзнах, че сваля напръсканото му с отвара палто, за да можем да го носим, без да се упояваме.
Кръвожаден писък на пълна ярост се разнесе из стаята.
Лалакай.
– Вън! – Задъхах се, измъквайки безжизнената му ръка от другия ръкав на палтото. – Трябва да се измъкнем!
Когато захвърлихме палтото му настрани, в кипящия дим се появиха силуетите на маговете. Езра грабна Зак и преметна изпадналия в кома друид през рамо. Тори и аз се втурнахме през вратата, Езра – точно зад нас, а Аарон и Кай – отзад.
Лалакай отново изкрещя, а звукът вибрираше от яростта ѝ.
„Рикр?“ – Извиках трескаво, докато се втурвахме към широкия бял коридор.
„Бягай, гълъбче.“
Краката ни барабаняха по плочките. Телата лежаха в дъното на стълбите, мъртви, както и подозирах.
Подът се тресеше, Лалакай и Рикр все още се биеха.
Нагоре по стълбите, надолу по коридора. Погледнах назад, притеснена, че Езра ще се задържи под мъртвата тежест на Зак, но аеромагът не изоставаше. Изтърсихме се един след друг през охранителните врати, след което излязохме на хладния нощен въздух.
– Бързайте! – Извика Тори, като махна на Езра към сребристия джип на Аарон. – Преди…
Със сътресение, което разтърси земята, покрива на съоръжението се взриви. Парчета бетон се стрелнаха във въздуха и парче с размерите на малък шкаф за документи се стовари върху джипа, срутвайки покрива.
– Към мен! – Изкрещя Езра. Държейки Зак на рамото си с една ръка, той изпъна другата нагоре. Въздухът затрептя и падащите отломки се отклониха встрани, изтласкани от аеромагията му. Всички се спуснахме по-близо, като се скупчихме плътно около него. Не разбирах как отклоняваше въртящите се бетонни парчета, но нищо не ни докосваше.
Какофонията утихна и заедно погледнахме към разбития покрив.
Лалакай стоеше на ръба на покрива, а тъмните ѝ криле се извиваха от двете ѝ страни. Кръвта бе обляла гърлото и гърдите ѝ, дрехите ѝ бяха разкъсани, а откритата ѝ гръд бе наполовина скрита от дългата ѝ коса. По-голямата част от полата ѝ беше изгоряла. Сажди обагряха бледата ѝ кожа.
Мракът се въртеше около нея, разпространявайки се постепенно навън, а силата караше въздуха да трепти като топли вълни. Тежестта на аурата ѝ се сгъстяваше, докато не ме притисна.
В ръката ѝ се намираше дръжката на оръжието, чието острие беше счупено. Тя го погледна продължително, после го захвърли настрани, докато черния ѝ поглед се насочваше към нас с убийствено намерение.

Назад към част 10                                                    Напред към част 12

ГЛАВА 9

Тори постави черен пистолет в кожен кобур на бара пред мен.
– Това е пистолет за пейнтбол. В него има седем снаряда с три различни отвари. Тъй като самият Зак е алхимик, нашите алхимици смятат, че той може да е устойчив на обикновените отвари. Първите три изстрела са нестандартни сънотворни отвари. Следващите две са успокоителни на ниво конски транквилизатор. А последните две ще те поставят в кома за три дни.
Веждите ми леко се повдигнаха.
– Да не се застреляш случайно – добави сухо тя. – Предпазителят е тук. Обхватът е около осемдесет метра. Непропускливите дрехи като коженото палто на Зак ще блокират първите два вида отвари. Последната е аерозолна мъгла, така че не стреляй, ако стоиш твърде близо.
Кимнах.
Тя завъртя дръжката на оръжието към мен.
– Моят пистолет е зареден със същите снаряди. Ние двете ще нокаутираме Зак.
– Тогава ние ще свалим Лалакай. – Гласът на Аарон го изпревари, докато обикаляше бара, със стегната усмивка на лицето. – Ще бъде забавно.
Погледът ми се стрелна към него. Той носеше бойни кожени панталони, тениска без ръкави и защитна черна жилетка. През гърдите му преминаваше ремък, който придържаше меча на мястото му на гърба, а черно-сребърната дръжка стърчеше над рамото му.
Езра го последва, облечен по същия начин. Беше вързал черна кърпа върху къдравата си коса, а изцяло черната дръжка стърчеше иззад рамото му. Чифт дълги ръкавици с метални шипове по кокалчетата и лактите покриваха голите му ръце.
Изглеждаха опасни – но не толкова опасни, колкото фея.
– Нашият приоритет е Зак – казах аз. – Не можеш да се бориш с Лалакай. Една вълна от магията на смъртта и с всички вас е свършено. Нямате никаква защита.
– Ще я убием от разстояние.
Езра наклони око към приятеля си.
– Не бива да сме безразсъдни. Вече не разполагаме със стария си коз, помниш ли?
– Бихме могли да имаме коз – отвърна Тори, наполовина закопчала черен колан, натоварен с торбички, около бедрата си – ако Зилас и Робин не бяха взели най-дългата ваканция на света.
– Нямаше да има значение кого ще вземеш със себе си – казах аз. – Лалакай всъщност не може да бъде убита.
Аарон се намръщи.
– Какво имаш предвид?
– Тя има нова сила, наречена Неумиращия. С нея тя може да се възстановява мигновено от почти всяко нараняване, дори от смъртоносни рани.
– Значи да я убиеш е невъзможно?
– Да, освен ако не знаеш тайната слабост на Неумиращия.
– Нека отгатна. Ти не я знаеш.
– Не, но… – Хвърлих поглед към бялата норка, приседнала на плота на бара до лакътя ми, която наблюдаваше разговора ни с ярки лазурни очи.
Беше ме настигнал, докато шофирах в Кокитлам на път за гилдията. Не бях споменала за посещението си в къщата на Арла, за картата в джоба си, за тайното му заклинание или за подозренията си относно ролята му в смъртта на Арла. Дори не го попитах дали е открил още от шпионите на Рианон, защото не исках отново да ме отблъсне.
Неумиращият беше почти безпогрешен. Лутир беше намерил начин да го заобиколи, но дори Рикр да успееше да възпроизведе паразитното заклинание на Горския владетел, щеше да му се наложи да го вгради в тялото на Лалакай. С нейната смъртоносна магия това щеше да е невъзможно. Единственият ни шанс да победим Безсмъртния беше чрез същия мистериозен метод, който принца друид Пвайл беше използвал, за да убие Хафган, първоначалния собственик на Безсмъртния.
Рикр беше единственото същество на света, което знаеше как го е направил Пвайл, и не беше склонен да го разкрие, дори да убие Лалакай. Той планираше да възвърне силата за себе си, което означаваше, че всеки, който знаеше слабостта ѝ, щеше да се превърне в опасност за него. Можех да се опитам да го убедя да разкрие тайната, но той вече беше убил една невинна жена, за да защити тайните си. Не можех да се убедя, че няма да заглуши и моите съмишленици от гилдията.
– Но това няма значение – довърших аз, надявайки се, че не са забелязали колебанието ми. – Лалакай е твърде могъща. Просто трябва да изведем Зак на безопасно място и ако успеем, да държим артефакта далеч от ръцете ѝ.
Вратата на гилдията весело зазвъня. Кай влезе вътре, облечен за бой като другите двама. Блузата му беше с дълги ръкави, като оставяше непокрита само главата му, а две катани висяха на бедрото му.
– Артефактът е оръжие – обяви той без предисловия. – Ето защо ни отне толкова време да проследим продажбата. Бил е купен от колекционер на оръжия.
В червата ми се загнезди ужас.
– Оръжие? Какъв вид?
– Не знам, но скоро ще разберем. – Тъмните му очи се плъзнаха по нас. – Къде е Кит?
– Все още не е тук – отговори Аарон.
Кай извади телефона си от джоба на защитната си жилетка.
– Трябва да се придвижим. Охраната на „МираКо“ е разположена около дома на купувача и ни чака. Щом пристигнем, те ще го транспортират до бункера.
– Тогава започва вълнуващата част – каза Тори и прибра една червена къдрица зад ухото си. – Ще чакаме цяла нощ, за да видим дали Зак ще се появи.
Езра кимна.
– Това ще бъде качествено време заедно. Можем да си играем на „Аз шпионирам“.
Не можех да разбера дали се шегува. Звучеше напълно сериозно.
Кай докосна телефона си и той започна да звъни на високоговорител. Линията щракна.
– Ахой-хой. – Веселият глас на Морис пропука от лошия сигнал. – Тъкмо се канех да ти се обадя. Ще закъснея за нашето изключително специално парти. Шефът ме изпрати на ново местопрестъпление – нищо общо с нашия друид с промит мозък, не се притеснявай.
– Имаш ли някакви резултати за наградата на Такеши? – Попита Кай.
– Нищо и честно казано, това ме притеснява. – Чу се потракване, докато нагласяваше телефона. – Ако Такеши не е издал името на купувача, Зак би трябвало да е нащрек за нов информатор. Но ако Такеши е издал името, защо Зак все още не е потърсил целта си? Какво чака?
– Добър въпрос – промърмори Кай. – Веднага щом можеш, трябва да се присъединиш към нас. Можем да се възползваме от подкрепление.
– Имаш го, но ще се забавя поне няколко часа. Опитай се да не умреш, докато си върша работата.
Приключвайки разговора, Кай блъсна телефона в ръката си и промълви:
– Какво чака?
– Какво чака Лалакай – поправих го аз.
Той сви рамене, сякаш нямаше значение, след което почука по телефона и този път го вдигна до ухото си.
– Сасаки – каза той. – Осигурен ли е имота? – Той се заслуша за миг. – Добре. Тогава – какво? Защо позволихте това? – Кратка пауза, след което изръмжа: – Каквито и да са били мотивите му, трябваше да ги изясниш с мен. Изпрати ми адреса.
Пусна телефона настрани и натисна бутона за приключване на разговора.
– Този идиот.
– Какво стана? – Попита Аарон.
– Когато купувача разбрал към кой артефакт се е насочил Призрака, той настоял, че е твърде опасно да попадне в ръцете на мошеник. Вместо да ни изчака, той наредил на екипа по сигурността да го отведе до хранилището му за оръжия, за да го премести на по-сигурно място.
– Майната му – изръмжах, когато разбирането ме удари като удар в гърдите.
Погледът на Кай се насочи към мен.
– Точно това чакаше Лалакай – този идиот да я заведе право до оръжието.
– Мислиш, че тя го наблюдава?
– Гарантирам. – Грабнах пистолета с отварите от плота на бара, а Рикр скочи на рамото ми. – Колко далеч е това хранилище? Можем ли да ги изпреварим там?
– Можем да опитаме. Хайде.
Четиримата ми приятели от гилдията тръгнаха към вратата, а аз ги последвах последна, без да съм сигурна доколко мога да разчитам на тях, особено в тази ситуация, срещу този враг.
Проблемът беше, че не знаех дали мога да разчитам и на Рикр.

На юг от Ванкувър, между екологичния резерват на университета и кънтри клуб с голф игрище с осемнадесет дупки, имаше пояс от възрастни дървета, прекъснат от затворен път.
Тежките му стоманени порти вече бяха отворени, когато Аарон завъртя джипа си на гладката настилка. Навлязохме стотина метра навътре в дърветата, където втора порта също беше отворена и чакаше, тази свързана с висока каменна стена, увенчана с декоративно, но остро ковано желязо. Охранителните камери покриваха всеки ъгъл.
Наведох се напред на пътническата седалка, когато се появи дълга едноетажна бяла сграда. Тя нямаше прозорци и имаше малък паркинг със семпло, чисто озеленяване. За случайния наблюдател би било невъзможно да отгатне предназначението ѝ. Можеше да е офис сграда, частен дом със съвременна архитектура или странно изолиран център за отдих.
Нощта беше настъпила и ярките стълбове на паркинга предлагаха единственото осветление, като осветяваха с прожектори черните хамъри, паркирани пред входа. Аарон спря своя джип зад тях и изключи двигателя.
Излязох от него, като неспокойно нагласих кобура на бедрото си. Рикр се качи на рамото ми под формата на норка.
Автоматичните стъклени врати се плъзнаха, докато се приближавахме, и ни пуснаха в просторно фоайе с извита рецепция, направена от лъскав бял материал. Отвъд него дъгообразни колони и припокриващи се панели от матирано стъкло скриваха всичко, което се намираше зад тях. Всичко беше с елегантен, футуристичен дизайн и фина подсветка, сякаш бяхме стъпили на борда на космически кораб.
– Най-съвременна инфраструктура – промърмори Кай. – Изглежда като стъкло, но за да го пробиеш, ще ти трябва танк.
– Нямаме нужда от танк. – Посочи Тори. – Вратите са отворени.
Подсветените врати от матирано стъкло имаха широко два метра отстояние между тях. Рецепцията беше празна, а в сградата цареше мъртва тишина.
Кай хвана една от дръжките на хълбока си и плъзна свободно дълго, едноостро острие.
– Предполагам, че Зак и Лалакай вече са тук.
Аарон извади по-тежък двуостър меч от ножницата на гърба си.
– Изглежда така.
Рамо до рамо те тръгнаха към отворената врата. На две крачки зад тях Езра извади оръжието от гърба си – не меч, както предполагах, а двуметрова метална палка.
– Дръж се – извиках аз и побързах да се придвижа напред. – Трябва да отида да…
Тъмни петна се стрелнаха през стените за сигурност. Половин дузина сенчести същества се промушиха над главите на маговете, след което се разделиха, атакувайки всички ни едновременно.
Езра завъртя черното си оръжие. Вятърът със сила на галактика зави във фоайето и изхвърли сенчестите същества нагоре, преди ноктите им да намерят нечия плът. Още едно движение на оръжието му и порива се превърна във вихрушка. Попаднали във въртящото се въздушно течение, леките феи се свлякоха в плътна група.
С последното завъртане на черния жезъл Езра пренасочи вятъра надолу. Той хвърли сенчестите същества на пода. Докато те се удряха в лъскавите бели плочки със силни, глухи удари, Аарон и Кай правеха резки движения с остриетата си. Огън и мълнии се разразиха над феите, като ги шокираха и изпепелиха едновременно.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, неохотно впечатлена.
– Продължавайте да се движите – каза Кай, тонът му беше брутален, сякаш унищожаването на сенчестите създания не си струваше коментар. – Все още можем да стигнем до Зак, преди той да получи артефакта.
Не се опитах да ги забавя, докато се подаваха през пролуката между вратите. Последна в редицата свих пръсти, готова да призова ледено оръжие. Да победиш малките, слаби слуги на сенките беше едно нещо. Лалакай беше на толкова високо ниво, че те дори не можеха да се сравняват с него.
Отвъд защитната стена имаше дълъг, широк коридор, който продължаваше космическата тема. На равни интервали къси коридори пресичаха основния коридор, като всяко разклонение водеше до няколко бели врати, обозначени с номер.
– Знаете ли къде е оръжието? – Попита Тори, като си играеше с нещо на дясната си ръка – месингов бокс.
– Хранилищата с най-висока степен на сигурност са в мазето. – Кай сканира коридора. – Трябва само да намерим стълбите.
Тя поклати глава и промълви:
– Винаги в мазето. Омръзна ми от мазета.
Забързахме надолу по коридора и приглушената тишина в помещението ме накара да стисна зъби. Беше прекалено тихо, както за ушите ми, така и за сетивата ми на друид. Не успях да открия присъствието на Зак или на Лалакай.
Не беше трудно да се намерят стълбите; в края на коридора широко стълбище се виеше драматично към долното ниво. Тръгнахме надолу по стъпалата, маговете бяха отпред, а аз и Тори се движехме отзад.
В дъното имаше коридор, идентичен с горния – с изключение на осем мъже в черни униформи за сигурност, разпръснати по пода. По белите плочки се стичаше кръв, а по стените и дрехите им имаше пръски от разноцветни отвари. Съмнявах се, че течностите са толкова безвредни, колкото отвари за сън.
Аарон прокле под носа си.
– Трябва да проверим жизнените показатели и…
Вдигнах ръка, за да замълчи, гръбнакът ми беше скован, докато разтягах сетивата си.
Светлините над главите затрептяха, а после притъмняха.
Преди да успея да реагирам на черната тъмнина, ярките лъчи оживяха, когато моите колеги от гилдията включиха светлините, прикрепени към бойните им жилетки. Отблясъците се отразиха от стените със силен блясък, но коридора напред остана зловещо мрачен и тъмен.
Нещо се движеше в този мрак. Ново сенчесто същество – по-голямо от бик и също толкова тежко, с огромни, извиващи се рога, огромни лапи с дълги нокти и лъвска опашка. То поклати масивната си глава и застърга с един крак по плочките на пода.
– Е, по дяволите – промълви Аарон. Той замахна с меча си нагоре, насочвайки го към сенчестия бик, и завъртя острието на деветдесет градуса по посока на часовниковата стрелка.
Огнено кълбо се изстреля над сенчестия бик, а пламъците скочиха към тавана. Съществото от сенки отметна глава и се впусна в атака. Подът се разтресе от ударите на краката му.
– Внимавай! – Изкрещя Кай, докато скачаше встрани.
Аарон скочи в другата посока, а Езра се завъртя и обхвана с ръка Тори, докато се измъкваше от пътя на сенчестия бик.
Аз не помръднах.
„Рикр?“
Норката отскочи от рамото ми. Студът избухна от него и с изблик на лазурна светлина Рикр се приземи грациозно на крака в човешката си форма, наметалото му се развяваше зад него, а от ръката му се протягаше ледено копие. Той го запрати напред с плавно и непринудено движение.
Бикът на сенките се заби с главата напред в острието на копието. Ледът изригна в трескав порив, поглъщайки съществото в назъбена формация като замръзнала океанска вълна. Всичко отново притихна.
Светлинни лъчи пробляснаха, докато маговете и Тори обикаляха дебелия лед, а широките им очи се взираха в истинската форма на Рикр.

Назад към част 9                                                   Напред към част 11

ГЛАВА 8

Спрях пикапа в края на дългия спасителен път. Хванах волана, надигнах се напред, докато челото ми не се облегна на него, и се опитах да подредя мислите и чувствата си.
Спасяването на Зак. Да убия Лалакай. Заплахата от Рианон, а вероятно и Еко. Коварството на Рикр. А сега и загубата на мястото ми при спасяването. Трудно ми беше да дишам, камо ли да мисля.
Изпуснах дълъг дъх. След като Рикр претърсва района за шпиони на Рианон, Доминик и Грета би трябвало да са в достатъчна безопасност, докато евакуират животните. След като тръгна, друга атака на феи щеше да е малко вероятна, но ако се случи, нямаше да имат никаква защита.
Помислих още миг, след което превключих на задвижване и завих надясно, насочвайки се в обратната посока на Кокитлам и Ванкувър. Високите дървета се накланяха над Кариерния път, докато пикапа завиваше по долните склонове на планината Бърк. Кракът ми се отдръпна от газта, когато се появи полускрита алея.
Завих по нея, преминах през зеления жив плет, който граничеше с имота, и завих към къщата в стил „Западното крайбрежие“ с огромни прозорци, сгушена назад сред дърветата.
Излязох от пикапа и се загледах в дома на моя лидер на завета. Арла и Лейни бяха мъртви и завета се беше разпаднал, но се надявах, че запасите на завета все още са тук. Арла беше запазила запас от железен прах, използван за възпиране или отблъскване на по-малки феи, и макар да не беше много, можеше да помогне за защитата на Доминик и Грета.
Скръбта ме прониза. Дали Лейни беше заслужила ножа ми в гърлото си, беше под въпрос; тя се беше опитала да издаде моето и това на Зак име на Дулахан, но и тя беше полудяла от мъка. Смъртта на майка ѝ обаче беше безспорна трагедия. Арла ми беше помогнала повече, отколкото заслужавах, проявявайки търпение и състрадание, когато повечето хора щяха да ме изпратят обратно в затворническата килия.
Излязох на предната веранда и почуках по клавиатурата на бравата. Цифрите светнаха. Въведох кода, който Арла ми беше дала преди седем години, когато ми беше казала, че заветът ѝ е нейното семейство и всички сме добре дошли в дома ѝ по всяко време. За моя изненада ключалката издаде звуков сигнал и моторчето изсвири, докато отваряше бравата.
Вътре щракнах ключа за осветлението. Разцъфна топло жълто сияние, осветявайки коридора, който водеше покрай официалната трапезария към основната стая. Бяха изминали по-малко от три седмици, откакто Арла и Лейни бяха починали, и когато влязох в кухнята, изглеждаше, че оттогава нищо не е пипано. Знаците за прекъснатия им живот бяха навсякъде – от пощата на кухненския плот до обувките, които чакаха на задната врата.
По-голямата част от консумативите на завета се съхраняваха в калната стая, но краката ми ме отведоха в друга посока. Стълбите заскърцаха, докато се изкачвах на втория етаж.
Спрях пред кабинета на Арла. Вратата беше затворена, както и миналия път. Бях търсила отговори, които така и не намерих. Все още не знаех кой я е убил. Кой беше дал името ѝ на Дулахан с намерението тя да умре?
Отворих вратата.
Кабинетът ѝ изглеждаше точно така, както го бях оставила преди три седмици. Миризмата на урина беше малко избледняла. Бавно се приближих до бюрото ѝ и потънах в стола ѝ. Потърсих компютърната мишка и я разклатих. Мониторът се събуди и показа екрана за вход.
Загледах се в него, питайки се какво, по дяволите, правя. Но не бързах; не можех да се върна в града, докато Рикр не се присъедини към мен.
Въртейки стола, отворих един шкаф за документи, намерих папка със здравни документи и ги прелистих, докато не забелязах рождената дата на Лейни. Въведох датата в полето за парола и натиснах Enter, като се обзаложих, че паролата на Арла ще бъде свързана с нейното скъпоценно единствено дете.
Екранът примигна и се появи работния плот с разпръснати по него файлове. Насочих курсора към минимизирания интернет браузър и щракнах. Прозорецът се отвори на страницата за вход в уебсайта на полицията на МПД.
Когато намерих тялото на Арла, на монитора ѝ бяха отворени два таба: Списъкът с наградите на Зак и карта, показваща пътеката, която водеше до кръстопътя.
Преместих курсора на следващия таб и кликнах върху него. Картата се появи, центрирана върху Пътеката на върха, с шепа червени иглички по нея. Наведох се напред, изучавах щифтовете с начумерена физиономия, след което плъзнах картата, докато не се центрира върху долината с кръстопътя. Там нямаше щифтове.
Превъртях на юг, надолу по склоновете на планината Бърк. Броят на иглите се увеличи. Мръщенето ми се задълбочи, когато извиках мислено образа на картата, която Зак и аз бяхме създали, за да отбележим всички места, където той беше намерил жертвите на Дулахан.
Те не съвпадаха. Щифтовете върху картата на Арла не съответстваха на телата на диви животни и феи, които Зак беше намерил.
По гръбначния ми стълб пропълзя неприятно смъдене и прокарах пръст по колелцето за превъртане. Картата се увеличи, за да обхване цялата планина Бърк, половината от Кокитлам и дълъг участък от река Пит.
Седнах на стола, а тревогата ми се разрасна в разтърсваща вълна на ужас.
Картата беше изпълнена с колчета – стотици от тях. При увеличаване на мащаба видях модела, който създаваха: магически масив, изпълнен с елегантните, извити линии на феената магия. Той се простираше от река Пит чак до езерото Денет и пътеката на върха, с диаметър седем километра.
Арла беше създала перфектно изображение с иглите си. Имаше пропуски и празни места, но тя беше запълнила достатъчно, за да бъде очевидна цялостната форма. Стотици иглички. Колко време ѝ беше отнело това? Колко време беше работила върху него?
Беше разглеждала страницата с наградите на Зак в нощта, когато беше умряла. Когато ѝ казах, че Кристалният друид е в района, смятала ли е да го помоли за помощ с… каквото и да е това?
Въпросът ме изпепели. Какво точно беше открила?
Още няколко щраквания и принтера се събуди. Той изплю четири страници, всяка от които показваше различен квадрант от картата и всичките му щифтове. Вдигнах частта с Кариерния път. Най-близката карфица беше на половин километър на север, на стотина метра от пътя.
Сгънах страниците и излязох от кабинета. Миг по-късно се качих обратно в пикапа на Зак. Колелата се завъртяха в чакъла, когато дадох заден ход, след което излязох от алеята и се насочих към Кариерния път. Дърветата препускаха покрай мен, а минута по-късно спрях на крайпътното платно.
Излязох от пикапа, проверих разпечатката на картата, след което се насочих към тясна пътека през дърветата, а храсталака се сгъстяваше. Това беше рядко използван пряк път, който се свързваше с една от основните туристически пътеки. Маркера на Арла се намираше на десетина метра от основната пътека.
Колкото повече се приближавах, толкова по-бързо биеше сърцето ми. Какво щях да намеря?
Като прецених, че съм стигнала до мястото на нейния маркер, сканирах пътеката и околната растителност. Храсти. Дървета. Нищо друго. Прокарах се покрай едно листопадно растение в храсталака, хвърлях се напред-назад, клоните се чупеха под обувките ми, търсейки кой знае какво. Погледнах нагоре в короната на гората, надникнах под листата и изритах падналите листа.
Нищо.
Спрях, вдишах и издишах, после затворих очи. Бавно дишане, за да успокоя пулса си, да успокоя ума си. След това разширих сетивата си.
Земята пулсираше със сила под краката ми, бавният пулс на древните дървета се смесваше с по-яростните вибрации на растенията и насекомите. Прокарах сетивата си по-дълбоко в земните енергии.
Фина ледена струя прободе съзнанието ми.
Отворих очи и се обърнах. На три метра от мен. Заобиколих една папрат и приклекнах, избутвайки дългите ѝ листа настрани.
Скрит под нея, шестоъгълен леден кристал стърчеше на шест сантиметра от земята. Блестящ, прозрачен, съвършен. Нямаше и следа да се е разтопил в горещината на деня. Въздухът около него беше забележимо хладен.
Сърцето ми се разтуптя, сякаш пробиваше ребрата ми. Протегнах ръка към кристала, но спрях, преди върховете на пръстите ми да го докоснат. Ръката ми увисна, после я отдръпнах и седнах на петите си.
Отново извадих картата и се вгледах в нея на избледняващата вечерна светлина. Стотици игли. Омагьосване, простиращо се на четиридесет квадратни километра. Кога Арла беше открила първия леден кристал, скрит в гората? Колко време ѝ беше отнело да издири толкова много и да отбележи всеки от тях на картата си? Седмици? Месеци? Години?
Колко време е отнело на Рикр да ги създаде всички?
Те бяха негова магия. Скрити и фини, но безпогрешно негови. Беше създал вълшебство, което се простираше от река Пит почти до долината на кръстопътя, застъпвайки спасяването. Каква беше целта му? Защо го беше скрил от мен?
По ръцете ми премина трепет.
Можех да предположа защо го е държал в тайна. Въз основа на обхвата му, той беше започнал да поставя ледени кристали, преди да разбера истинската му самоличност като Господаря на зимата. Вярвах, че е почти безсилен преображенец, така че, разбира се, нямаше да ми каже. И оттогава…
Ръцете ми станаха по-непостоянни и аз се засилих.
Рикр ми беше казал, че е поставил тайната на самоличността си над всичко останало. Ако някой откриеше и каталогизираше скритото му вълшебство – нещо толкова огромно и сложно, че само могъща фея би могла да го създаде – той щеше да направи всичко, което смяташе за необходимо, за да опази тази тайна.
Включително да убие водача на завета ми.
Затворих очи и оставих истината да потъне в мен, като открадна топлината от тялото ми, сякаш бях стъпила в замразено езеро. От седмици се питах кой би могъл да даде името на Арла на Дулахан. Не беше Джейсън Брин, защото той беше умрял същата нощ, когато беше призовал Дулахан през кръстопътя. Не беше Лейни, която беше съсипана от смъртта на майка си. Не бяха Зак или Лалакай, които нямаха никаква връзка с Арла или причина да искат смъртта ѝ. Не бях аз.
Познавайки Рикр такъв, какъвто го познавах сега, идеята, че е бил в неведение за Дулахан, беше абсурдна. Древна, легендарна фея, която оставя следи от тела по планинските склонове само на километри от родната база на Рикр? Разбира се, че е знаел.
Но не беше разкрил знанията си за убиеца, нито пък за огромното му омагьосване – защото не искаше да сглобявам парчетата. Не искаше да отгатна истината: той беше дал името на Арла на Дулахан.
Това беше перфектното убийство и Рикр с право беше предвидил, че неговото участие никога няма да бъде заподозряно. Дори когато Зак се появи и аз започнах да разследвам Дулахан, все още не го бях заподозряла.
Колко ненужна е била смъртта ѝ. Ако само Рикр беше разбрал, че Лалакай ще го принуди да разкрие самоличността си по-малко от седмица по-късно. Или може би така или иначе щеше да убие Арла, за да запази тайната на своето омагьосване.
Какво беше то? Какво правеше и защо толкова държеше да го скрие?
Телефонът в джоба ми иззвъня силно.
Набързо го измъкнах и го вдигнах до ухото си.
– Да?
– Това е Кай. – Гласът на мага беше тих, а на заден план чувах шумолящи гласове. – Намерихме купувача и знаем къде е артефакта. Колко скоро можеш да стигнеш до гилдията?
Погледнах към картата в другата си ръка.
– Четиридесет и пет минути.
– Ще те чакаме.
Обаждането се прекъсна. Изправих се на крака и стъпих на пътеката, като прибрах и картата, и телефона в джобовете си. С последен поглед към скрития кристал забързах към пикапа.
Каквото и да беше създал Рикр, каквото и да криеше, то трябваше да почака.

Назад към част 8                                                     Напред към част 10

ГЛАВА 7

С кожа с цвят на бор, изпъстрена със слаба дървесна текстура, клони и листа, преплетени през неокосмената му кафява коса, и очи без зеници като парченца замразен сироп, нямаше как да сбъркаш съществото с човек. Беше тънък, висок около метър и половина, с нестандартни пропорции – главата му беше малко прекалено голяма, а ръцете – малко прекалено дълги.
Докато феята се взираше в нас, Грета се отдръпна назад. Топлата сила се излъчваше от феята, след като тя се беше разкрила, и аз свих дясната си ръка в готовност. Разпознах тази сладка, слънчева сила. Тя твърде много приличаше на магията на Лутир.
Феята примигна, дългите му мигли се спуснаха надолу – и той прескочи оградата с един скок.
Докато се стрелкаше към мен, лявата и ръка се изпъна, а пръстите ѝ се удължиха в остри дървени нокти. От дланта ми избликна лед и аз замахнах с кристалното копие. Той се отклони от оръжието, а инерцията му го отнесе покрай мен. Завъртях се, когато той се приземи в клек, а ноктите му загребаха по земята. От нарушената земя като пики изскочиха назъбени корени.
Избегнах ги и извиках:
– Грета, бягай!
Тя се втурна с пълен ход към къщата. Феята се завъртя, за да ме посече отново, толкова бързо, че едва успях да обърна копието си навреме. Ноктите му раздробиха леда, но не след дълго той обхвана ръката му и китката му се счупи, оставяйки дървесен пън.
От пънчето изскочиха извиващи се пръсти и за миг се оформи нова ръка с дълги нокти – и той я насочи към мен.
Стълб от дървени шипове се удари в ледения щит, който набързо сътворих. Той се разпадна на звездички, притъпявайки смъртоносните върхове, но те все още ме удряха като ритник от впрегатен кон, отхвърляйки ме назад.
Задъхана, аз се претърколих и скочих, готова да се защитя – само за да се смрази кръвта ми.
Феята бягаше, а пъргавите му крака препускаха по земята. Бягаше към къщата. Грета тъкмо беше стигнала до задната врата, а той бързо затваряше разстоянието.
„Рикр!“ – Изкрещях телепатично, докато се хвърлях напред толкова бързо, колкото краката ми можеха да ме носят. Паниката съскаше в ъгълчетата на съзнанието ми, но мислите ми бяха спокойни.
Феята се беше скрила толкова добре, че Рикр не го беше забелязал. Ние с Грета го бяхме открили и той възнамеряваше да убие всички свидетели на присъствието си.
Грета изчезна в къщата, но феята беше точно зад нея. Не беше нужно да използва вратата. Той премина през твърдата преграда със слабо трептене.
Прескочи оградата на пасището със скок с една ръка.
От вътрешността на къщата се разнесе писък.
Достигнах до вратата с комарник и влязох в кухнята, когато ужасяващ пукот изпълни стаята. Феята се отдръпна в масата, събори един стол, а на устните му се чуваше ръмжащо съскане.
Грета, полуприклекнала до хладилника, стискаше ръката си, а между пръстите ѝ течеше кръв. Доминик стоеше пред партньорката си и размахваше чугунен тиган, чиято повърхност сипеше горещо олио. Лицето ѝ беше побеляло от ужас, но тиганът не помръдваше.
Скочих между тях и феята, а в ръката ми се оформи леден меч. Насочих острието към феята.
Хъркането му утихна. Очите му се стрелнаха към външната стена и той се напрегна, сякаш се готвеше да избяга.
Огромен бял вълкодав скочи през стената, златните му рога заблестяха и четиристотин килограма кучешко месо се заби във феята. Те се блъснаха в масата и леда избухна в широки метър и половина игли, които разцепиха плота и смачкаха столовете. Горската фея изчезна в леда.
– Махайте се оттук! – Изкрещях през рамо на Доминик и Грета.
Препъвайки се нестабилно, Грета се оттегли към вратата. Стиснала чугунения тиган, Доминик я последва, като вървеше назад, за да ни държи в полезрението си. Вратата се затвори с трясък.
Рикр застана пред кристалните кули. Блясък на синя магия ги обля и върховете им се разпаднаха, разкривайки главата и торса на феята, а останалата част от тялото му беше затворена.
„Значи ти си единствения“ – спокойно си помисли Рикр. – „Беше добре скрит.“
Погледът ми се спря на Рикр. Дали неговото „наблюдение“ на нашата територия всъщност беше търсене на нарушител?
Феята оголи зъбите си в лаконична усмивка.
– Не си толкова добре скрит, паднал кралю.
„Така изглежда. Какви бяха заповедите на Рианон за теб?“
– Трябваше да останеш доволен от неизвестността – подигра се феят, като не скри съвсем сянката на паниката в очите си. – Да убиеш Горския владетел беше дръзка покана към моята кралица и тя ще се отзове на нея.
Разтреперих се от страх.
– Трябва. Мислиш, че можеш да я победиш с твоята малка територия и твоите малки планове? Аз разкрих всичко това, зимен кралю. Знам какво планираш. Но дори и с…
Лазурна светлина пламна над леда и той се извиси над рамото и главата на фея, като го затрупа.
Изправих се от изненада.
– Рикр…
Пукнатина разцепи леда – и той се разби на искрящ прах, заличавайки затворената в него фея. Малките кристалчета се спускаха надолу като сняг, осеян с тъмни петна от замръзналата плът на феята.
Загледах се в мрачния прах, после се обърнах към вълкодава.
– Ти го уби.
„Той нямаше какво повече да предложи.“
– Но ние трябва да знаем какво планира Рианон. Дали ще изпрати още феи като Лутир след теб? Какво ще стане, ако…
„Загрижеността за друг път, гълъбче.“ – Той разтърси рошавата си бяла козина. – „Сега, след като знам какви шпиони е изпратила, трябва отново да претърся територията ни. Да отпрати хората. Тук не е безопасно за тях.“
Той тръгна към външната стена и преди да успея да проговоря, изчезна през нея.
Загледах се след него, твърде зашеметена, за да реагирам. Рикр едва беше разпитал шпионина, преди да го убие – или пък беше заглушил феята? Какви „схеми“ беше открил шпионина? И защо Рикр не искаше да говори с мен за това?
Когато Рикр не искаше да обсъжда разкритията на Еко за Лятната кралица, си помислих, че държи вниманието ни върху Зак и Лалакай, защото те са приоритет. Но злобата на Рианон срещу Рикр беше по-спешна, отколкото предполагах. Тогава защо ме беше отблъснал?
Поклатих глава и се съсредоточих върху настоящето – и върху последиците от нападението на шпионина. Сърцето ми започна да бие, предупреждавайки ме, че болката идва.
Навън Доминик и Грета стояха до пикапа си. Страхът и ужасът се отразиха на чертите им, докато ме гледаха как се приближавам. Бях виждала това изражение, насочено към мен, и преди. Все пак аз бях психопатът убиец.
Спрях на половин дузина крачки между нас.
– Грета, добре ли си?
Тя ме погледна така, сякаш фея беше откраднала гласа ѝ, после спусна ръка от ръката си. Прорезите от ноктите на феята не бяха толкова дълбоки, но може би щеше да се наложи да се зашият.
– Сейбър – каза Доминик неуверено. – Какво…
Не можех да измисля как да отминем видяното, а те заслужаваха нещо по-добро от лъжа.
– Това същество беше фея. Извънземно същество. Обикновено те избягват хората, но този… той беше тук заради мен. Съжалявам. Съжалявам, че ви замесих.
– Замесени? – Прошепна Грета.
– В какво сме замесени? – Попита Доминик, а в гласа ѝ се върнаха остротата и силата – същата твърдост, която използваше, когато се изправяше срещу насилниците на животни и купувачите на коне за месо на търгове.
– Какво стана с това… нещо?
– То е мъртво.
Ужасът им се засили.
– Вижте. – Преместих тежестта си, после се стегнах. – Не мога да обясня всичко точно сега, но тук сте в опасност. Трябва да тръгнете. Ще ви кажа кога ще е безопасно да се върнете.
– Къде трябва да отидем? – Попита Доминик. – За колко време?
– Навсякъде, но не и тук, а аз не знам. Просто се махнете. Моля ви. Щом е безопасно, ще ви обясня и… – Болка прониза гърдите ми, когато осъзнах, че няма „и“. Щом обяснех всичко, те вече нямаше да искат да имат нищо общо с мен. – Моля ви, качете се в пикапа си и…
– Не. – Доминик погледна към Грета, която кимна. – Няма да тръгваме. Не разбирам какво се случва, но…
– Това същество не беше само – прекъснах я аз. – Ще дойдат още. Трябва да тръгнете.
– Не без животните. Когато ги осиновихме, се ангажирахме да ги пазим.
– Но… – Вгледах се в стоманените им очи, след което прокарах ръка по лицето си, отмятайки бретона от челото си. – Вземете животните с вас. Тук е твърде опасно, а аз не мога да остана, за да ви защитя. Трябва да се справя с това.
Доминик и Грета си размениха още един поглед.
– Ще започнем да правим приготовления – каза Грета – и ще изведем всички животни колкото се може по-бързо.
– След това можеш да обясниш – добави Доминик твърдо. – И ние ще обсъдим всичко това.
Погледнах настрани. Те мислеха, че искат да обсъдят всичко с мен, но просто още не беше потънало в съзнанието им. Щом разберяха, че едва не са умрели, щом преработеха опасността и насилието, които внасях в живота им, вече нямаше да се чувстват комфортно около мен.
Беше свършено. Моето сигурно убежище беше свършило.
– Трябва да тръгвам – казах аз. – Ще ви се обадя сутринта.
Погледите им ме проследиха, докато се отправях към апартамента си, за да взема няколко принадлежности. Когато се върнах, с чанта в ръка, Доминик увиваше с марля ранената ръка на Грета, докато говореше бързо по телефона си, вероятно искайки от някой от приятелите им, защитници на животните, временно жилище за подопечните на спасителната служба.
Не казах нищо, не установих контакт с очи, докато се качвах в пикапа на Зак. Двигателят изръмжа и докато се движех по дългия път, не можех да се накарам да погледна назад към единствения дом, който обичах, откакто загубих родителите си.

Назад към част 7                                                      Напред към част 9

ГЛАВА 6

Седях на ръба на сцената, краката ми висяха, а главата ми беше подпряна на ръцете ми. Върнал се под формата на бяла котка, Рикр гледаше замислено към топящата се по пода слана. Отвъд завесата на вратата хаотична смесица от гласове водеше спешен разговор, прекъсван от време на време с викове.
– Е – промълвих аз – това беше катастрофа. Не спасихме Зак, не знаем къде е отишъл и не знаем какъв артефакт търси Лалакай. Дори не знаем какво прави артефакта.
Трябваше да попитам първо това, а сега беше твърде късно. Такеши беше избягал, за да спаси живота си, докато Аарон и Кай се бяха борили със сенчестите същества. Ако беше умен, щеше да се насочи към най-близкото летище и да избяга от континента. Ако не беше умен, Лалакай вероятно беше по петите му – или вече го беше заловила.
Наклоних глава и погледнах Рикр през пръстите си.
– Прободох руната на ръката на Зак, но това не развали омагьосването.
Той отпусна уши назад.
„Не е изненадващо. Магията се е разпространила в тялото му.“
Изправих се, като пуснах ръцете си.
– Тогава трябва да направим същото, което направихме, за да те спасим от магията на Лутир. Ако убием Лалакай, Зак ще бъде освободен.
„Най-вероятно да.“ – Опашката на Рикр бавно замахна по лъскавата сцена. – „Гълъбче, трябва да попитам. Доколко си решена да спасиш Зак?“
Погледът ми се насочи към него.
„Той те предаде веднъж“ – промърмори той – „оставяйки ти ужасни рани на сърцето. Сражавала си се с него толкова често и толкова ожесточено, колкото сте се съюзявали заедно. Повторното ви събиране е било изпълнено с болка.“
Издишах грубо. Той не беше сгрешил.
Появата му в живота ти може да се измери само със седмици – бурни, изпълнени с предизвикателства седмици.
„Готова ли си да умреш за него? Има ли момент, в който опасността става неприемлива?“
Въпросите му се удряха в торса ми като физически удари. От момента, в който очите на Зак почерняха и той ме нападна, бях погълната от мислите да го спася. Колко далеч бях готова да стигна? Дали щях да пожертвам живота си? Дали щях да накарам Рикр да се изправи срещу Лалакай, когато тя беше почти непобедима?
– Не знам – отвърнах честно – но все още не съм готова да се откажа.
Той обмисли това.
„Тогава ще насочим усилията си към разделянето на Зак и Лалакай, а не към нейното убийство. Ако откъснем Зак от нейната власт и влияние, той може да се опомни.“
Кимнах.
– Ако тя продължи да го обсебва, ще трябва да я изтласкаме насила. Тогава ще можем да грабнем Зак и да избягаме.
След това щяхме да имаме време да планираме следващия си ход. Рикр изглежда все още смяташе, че може да убие Лалакай, като уреди „подходяща възможност“, а с нейната смърт Зак щеше да се освободи завинаги от магията ѝ.
Завесата през входа се открехна и Аарон влезе в частната стая, следван от Кай и агент Морис. Последният беше пристигнал заедно с няколко колеги агенти, за да отстранят щетите след нападението на сенчестите същества.
– Няма следи от следите на Зак – обяви Аарон. – Той е изчезнал.
Не бях изненадан.
– Няма и следа от Такеши. – Той сви рамене. Ръкавите на тениската му бяха изгорели, а по ръката му се виждаха кървави драскотини от ноктите на сенчесто същество. – Само се надявам, че Зак и онази огромна птица не са го хванали.
– Не бих заложил на това – каза Морис, барабанейки неспокойно с пръсти по бедрото си. – Те търсят артефакт, нали?
– Лалакай е – поправих го и се оттласнах от сцената. – Тя контролира нещата. Какъвто и да е този артефакт, той е или могъщ, или важен, или и двете, щом е първото нещо, до което иска да се добере сега, когато е кралица на Двора на сенките.
Пръстите на Морис барабаняха по-бързо.
– Ще обявя награда за Такеши. Това ще накара гилдиите да го търсят. Ако Лалакай още не го е хванала, може да ни каже какъв е този артефакт и къде да го намерим.
– Ще видя какво мога да науча от страна на МираКо – каза Кай. – Който и да е купувача, той е в опасност. Като се има предвид сумата, която е сменила собственика за продажбата, не би трябвало да отнеме много време да се стесни кръга.
Аарон се обърна към мен.
– Ако открием Такеши или купувача, какъв е плана?
Вдишвайки, разтегнах дробовете си, докато не усетих болезненото скърцане, след което изпуснах целия въздух набързо.
– Да се бием с Лалакай е много трудно дори за мен и Рикр. Приоритетът ми е да измъкна Зак от нея, а за да го направя, ми трябва начин да го обезвредя.
– Остави това на мен. Ще говоря с нашите алхимици.
Погледнах между тримата митици, чувствайки се странно неспокойна. Не бях свикнала да ми помагат. Не бях свикнала да имам други съюзници освен Рикр.
Отворих уста, но ми трябваше още една секунда, за да заговоря.
– Благодаря.
Аарон се усмихна.
– За какво друго има други митици в гилдията?

Пикапът на Зак изръмжа по магистралата. Примижах, очите ми горяха от умора. Небето се беше изсветлило от черно до наситено синьо и зората беше близо.
Нямаше какво да правя, така че услужливите ми съдружници от гилдията бяха настояли да се прибера вкъщи, за да си почина, да хапна и да се преоблека. Взетият назаем мобилен телефон седеше в поставката за чаша до мен. Аарон, Кай или Морис щяха да се обадят веднага щом научат нещо, а аз междувременно щях да наваксам със съня.
Потърках върховете на пръстите си в слепоочието, масажирайки упоритата, изтощена болка в челото си. Освен че се притеснявах за Зак и Лалакай, не бях забравила и за вчерашното посещение на Еко. Между Властелина на драконите и Лятната кралица, проблемите ни нямаше да свършат със спасяването на Зак.
При спасителната служба спрях до стария рейнджър на Доминик и Грета и изключих двигателя на пикапа. На пътническата седалка Рикр седна, отдаде се на протяжно котешко прозяване, после се превърна в ястреб и излетя през покрива с промърмореното:
„Спи добре, гълъбче.“
Спуснах се от шофьорската седалка на чакъла и по краката ми се издигна успокояваща енергия, но докато преглеждах двора, чувство за вина помрачи облекчението ми, че съм си у дома. По сградите бяха разпръснати следи от несвършена работа: каруца с тор, която седеше пред вратата на конюшнята, кофи за фураж, които не бяха прибрани през нощта, и сноп сено, който седеше в средата на двора, където не му беше мястото.
Чувството ми за вина се засили. През последните две седмици ме нямаше повече, отколкото бях наоколо, изчезвах за дни без предупреждение и оставях Доминик и Грета да жонглират с всичките ми обичайни задължения.
Те щяха да се събудят след час или по-малко, за да започнат сутрешната си рутина, но аз имах нужда от сън, преди да мога да им помогна. С неохота се запътих нагоре по стълбите към апартамента си. След купа зърнени закуски, за да се справя с глада, и дълъг душ, в който изтърках кожата си до розово, паднах в леглото и се унесох, а черните очи на Зак ме преследваха.
Събудих се от светлината, която проникваше през пукнатината на завесите. Потърсих телефона си назаем и проверих колко е часа – малко след дванайсет. Единственото съобщение, което имах, беше от Тори, която ме питаше как съм.
Обърнах се обратно на възглавницата и затворих очи, но тялото ми не беше свикнало да спи следобед. След няколко минути отхвърлих завивките. Облякох се за работа в обора, затоплих чиния с остатъци от фризера, хапнах набързо, след което тръгнах по стълбите към двора.
Небето не беше толкова светло, колкото изглеждаше от стаята ми. Отново беше облачно, въздуха беше по-хладен от обичайното за юлски следобед, а от непостоянния бриз се носеше аромат на дъжд. Вратата на конюшнята беше отворена и когато завих към нея, отвътре отекна тропот на копита. Един сив кон се втурна от сградата, движейки се с бърз страничен ход, със сплескани уши и разширени ноздри. От каишката му се подаваха поводи, докато той танцуваше в средата на двора и се въртеше в тревожен кръг, без да знае какво да прави по-нататък.
– Уикър – извиках аз. – Какво става, приятелю?
Тананикайки и гукайки, аз се отправих спокойно към него. Той подложи копита, изпънал шия нагоре, докато поглеждаше към нивата. Подсмърчаше, носът му работеше извънредно.
Хванах повода и го погалих по врата.
– Какво става? Копитата ти те притесняват?
– Сейбър? – Висока и снажна, Грета се появи на вратата на конюшнята. Мръсотията беше размазана по дънките ѝ и тя разтриваше бедрото си, сякаш беше паднала. – Ти се върна.
– Добре ли си? – Попитах, като дръпнах леко въжето на Уикър. Той се съпротивляваше за миг, усещайки полъха на вятъра, после се предаде и тръгна с мен обратно към конюшнята. – Какво стана?
Тя поклати глава, сякаш нямаше значение.
– Той е в лошо настроение днес. Всички животни са такива. Може би идва буря.
Погледът ми отново се плъзна по двора. Козите в кошарата се бяха скупчили нервно една до друга, а кокошките не се виждаха, приютени в кокошарника.
– Къде е Доминик? – Попитах, подавайки ѝ повода на Уикър.
– Тя е в къщата и си лекува глезена. Беше изнесла фураж на пасището и… – намръщи се. – Всички животни са разтревожени.
Беше нещо повече от това. Вероятно Доминик е бързала, опитвайки се да свърши твърде много неща твърде бързо, за да компенсира липсващия чифт ръце.
Прибрах косата си в по-стегната конска опашка.
– Какво да направя първо?
В очите на Грета облекчението се сражаваше с нежеланието.
– Имам нещата под контрол. Това е последния ти почивен ден. Трябва просто да се отпуснеш.
– Последният ми почивен ден?
– Не се ли връщаш на работа утре?
Работа. Работата ми във ветеринарната клиника. Бях си взела две седмици отпуск след срещата ми с Дулахан. С всичко останало, което се случваше, напълно бях забравила, че утре сутринта в седем трябваше да бъда в клиниката. Обичайните ми човешки задължения сякаш принадлежаха на друг човек.
Погледът на Грета се беше насочил към одрасканите резки, които бележеха горната част на ръката ми, а сега се премести към врата ми, където синините от ръката на Зак потъмняваха кожата ми. Тя прехапа долната си устна, а притеснението се присъедини към множеството емоции, изписани на лицето ѝ.
– Всичко наред ли е, Сейбър? – Попита тя тихо. – Ти… този пикап… той е на Зак, нали?
– Да.
– Къде е той?
Знаех от какво се страхува, но не можех да ѝ дам алтернативно обяснение за отпечатъка от мъжки пръсти върху гърлото ми. Желанието да се отметна и да се преструвам, че всичко е наред – да ѝ дам версия на милата Сейбър, която се усмихва и кима и никога не се отваря за нищо – беше силно, но не можех да го направя.
Поставих ръка на рамото ѝ и я погледнах в очите.
– В момента нищо не е наред. Аз не съм наред. Но се справям с това.
– Можем ли да помогнем?
– Не, но оценявам предложението. А сега ми кажи какво е свършено и какво трябва да се направи, за да мога да се заема с работата.
Тя отвори уста, вероятно за да настоява първо да се погрижа за себе си, но с примирена въздишка изброи неизпълнените задължения и кои се нуждаят от внимание най-спешно.
Хвърлих се в работата, изгаряйки тревожната си енергия и държейки ума си твърде зает с натрапчиви мисли. Взетият назаем мобилен телефон седеше в джоба ми, зловещо мълчалив. Рикр се свърза с мен веднъж, преди да отлети да „наблюдава нашата територия“.
Доминик се присъедини към мен и Грета час по-късно, куцайки, но щастлива да ме види. Тя не коментира присъствието на пикапа на Зак, липсата на самия Зак или моите наранявания. Може би Грета я беше предупредила да го остави на мира.
Докато Доминик се занимаваше с няколко по-леки задачи, ние с Грета подредихме спасителната служба. Ранното вечерно слънце хвърляше златни ивици по двора, когато Доминик влезе вътре, за да започне вечерята. С Грета, с малка кофа овесени лакомства за стръв, се отправихме към пасището, за да направим бърз здравен преглед на животните като последно задължение.
Грета викаше силно и разклащаше кофата, но конете, козите, овцете и една крава бяха в далечния край на пасището и не реагираха на звуците.
Тя изпъшка от неудовлетвореност.
– Всички се държат странно.
Не можех да не се съглася, но нямах представа какво може да ги притеснява. Времето беше хладно, но спокойно, а енергиите на пасището бяха нежни и стабилни, без никакви смущения, които бих могла да усетя.
– Е – казах аз – предполагам, че ще трябва да се разходим…
Силен крясък ме прекъсна и двете се обърнахме. Десетина гарвана се наредиха до оградата, която граничеше с гората, зад чийто листен навес се издигаха склоновете на планината Бърк. Те се блъскаха по горната решетка в най-близкия до двора ъгъл, крякаха и бяха неспокойни.
Двете с Грета си разменихме погледи, след което се раздвижихме в синхрон. Вървяхме през тревата и знаех, че тя очаква същото като мен – мъртво животно, което гарваните кълват. Може би някоя от възрастните ни кози беше починала.
С приближаването ни крясъците на враните ставаха все по-силни, а след това те излетяха всички наведнъж, като крилата им гръмнаха. Стигнахме до оградата и се огледахме.
– Не виждам нищо – промълви Грета. – Дали това е просто още едно странно поведение на животните?
Не отговорих, разсеяна от слабата тръпка на студ в китката ми, където беше вградена ледената руна на Рикр. Докато магията трептеше под кожата ми като бърз пулс, аз сканирах тревата, оградата, после дърветата от другата страна. Нищо не изглеждаше нередно. Не успях да усетя нищо необичайно. Но руната продължаваше да трепти.
Огледах дърветата още веднъж и се спрях на един висок четиринайсет метра екземпляр с многостъблен ствол и широко разперени клони. Беше прекрасно дърво – и не беше от вида, който познавах. Познавах всички дървесни видове в долната част на континента и в планините на Северния бряг. Как можех да пропусна един чужд вид, растящ на трийсет метра от къщата?
Освен ако не съм го пропуснала.
Докато ледената руна пулсираше в китката ми, по клонките на дървото набъбнаха бели цветни пъпки. До мен Грета вдиша рязко и невярващо, когато цветовете се отвориха наведнъж, а мекият им аромат ни заля с вълна от топъл въздух – далеч по-топъл от хладния бриз.
В бързината на движението всички бели цветчета паднаха във вихрена, хаотична бъркотия. Завесата от венчелистчета се свлече на земята, а на мястото на дървото се изправи една фея.

Назад към част 6                                                           Напред към част 8

ГЛАВА 5

Разделихме се. Морис, Тори и Езра се насочиха към едно казино, управлявано от гилдията „МираКо“, където техните бизнес партньори често прекарваха времето си, а Кай, Аарон и аз бяхме пратени в друг вид заведение.
Районът се подобри, докато Аарон следваше указанията на Кай към централната част на града и по улица, осеяна с луксозни магазини, изискани ресторанти и нощни клубове. Въпреки че до разсъмване оставаха само няколко часа, нощният живот в района беше в разгара си, а тротоарите бяха осеяни с двойки и малки групи.
Аарон паркира на една странична уличка и с Кай, който водеше, тръгнахме нагоре по тротоара. Двамата магове, облечени в дънки и тениски, се вписваха по-добре, отколкото аз с моето облекло за йога. Поне набързо бях сплела изсъхналата си на въздух коса, преди да тръгнем.
Между стекхаус и джаз заведение се намираше черна врата със семпъл неонов надпис във формата на розова чаша за мартини. Кай дръпна вратата, разкривайки къса площадка и спускащи се стълби. Последвах го надолу, а тътенът на музиката ставаше все по-силен. Задната част на врата ми изтръпна неспокойно.
„Рикр?“ – Обадих се.
Със слабо трептене една бяла сойка се появи във въздуха и кацна на рамото ми. Маговете не реагираха, не можеха да го видят.
Стъпих на долната площадка. Отпред двама отбивачи в черни костюми стояха от двете страни на друга черна врата.
Мъжът отляво ни сканира скептично.
– Имате ли резе…
– Господин Ямада не се нуждае от резервация – прекъсна го другият, като хвърли остър поглед на колегата си. – Моля, продължете напред. Ще съобщя на собственика, че сте тук.
– Това няма да е необходимо – каза Кай с небрежно махване с ръка. – Няма да се бавя дълго.
Мъжът послушно свали ръката си от радиото, закачено на колана му.
– Да, господине.
Той дръпна вратата пред нас и аз запазих неутрално изражение, докато преминавахме. Колко високо в опасната фамилия Ямада беше Кай, за да го разпознае толкова лесно един отбивач?
Тъмните тавани отразяваха настроените розови и сини светлини върху плюшените, удобни кресла и дивани, скупчени около малки масички. Ако не бяха силната музика и издигнатите сцени с лъскави стълбове, мястото можеше да мине за луксозен салон.
– Какво сега, сър? – Попита Аарон с усмивка, като имитираше загрижения тон на изкупвача.
– Замълчи. – Кай прегледа интериора. – Зоната само за митици е натам.
Заведението беше пълно с повече от една трета, с групи мъже по седалките и красиви жени, които се въртяха около тях. Десетина предани посетители наблюдаваха единствената танцьорка, която се въртеше грациозно около един пилон, а русата ѝ коса се развяваше.
Кай мина покрай бара, насочвайки се към вратата с черни завеси, блокирана от червено кадифено въже и още един отбивач. Разкопчал въжето, преди Кай да успее да забави ход, служителя придърпа завесата настрани за нас.
Частната зона беше същата. Удобни столове с ниски облегалки заобикаляха правоъгълна сцена, а друг ред седалки с малки масички за напитки обикаляше по периметъра на помещението. Частният бар изпълваше далечния край, а до него имаше тъмен коридор – бани и може би авариен изход. Тук музиката беше по-тиха.
Десетина мъже и също толкова красиви млади жени в тесни, разкриващи рокли се наслаждаваха на частната стая. Две танцьорки в блестящи бели костюми се разхождаха по сцената в хореографско съчетание.
Кай спря, огледа посетителите и се отправи към един диван в ъгъла близо до бара. Японец на средна възраст с отстъпваща линия на косата се беше облегнал с млада жена на ръката си и питие в ръка. Двама мъже на неговата възраст седяха наблизо с напитки, но без жени, и слушаха каквато и да е история, която разказваше първият мъж.
Той вдигна поглед, когато Кай спря пред малката му масичка.
– Да?
– Такеши Сайто?
– Това съм аз. – Той се усмихна – плавна усмивка на продавач. – С какво мога да ви помогна?
– Имам нужда от личен разговор.
– А. – Такеши погледна към спътниците си. – За съжаление, съм по средата на нещо. Може би бихме могли да се уговорим да…
– Намерете време – прекъсна го хладно Кай. – Животът ти може да зависи от това.
Такеши се намръщи на Кай, после побутна жената на ръката си.
– Жасмин, скъпа, би ли завела двамата ми приятели тук до главния бар и да им помогнеш да си поръчат нещо специално? Господа, извинявам се. Ще се присъединя към вас след няколко минути.
Придружавани от Жасмин, другите мъже прекосиха залата и изчезнаха през завесата.
Сговорчивата усмивка на Такеши се сгъна в гримаса, когато той изпи и последното от питието си.
– Дано да е хубаво. Бях по средата на една сделка.
– Ще премина направо към въпроса. – Кай седна на дивана до Такеши, подпрял едната си ръка на облегалката, като небрежно пречеше на мъжа да избяга лесно. – Откъде познаваш Призрака?
– Призрака? – Засмя се Такеши. – Да не би да ме вземаш за луд? Кой си ти?
– Кай Ямада.
Лицето на Такеши побеля.
– Ямада? Не разбрах…
– Обратно към Призрака. Случвало ли ти се е да посредничиш за сделка с него?
– Никога. – Такеши се отдалечи от Кай. – Клиентите ми не се интересуват от нещата, които той продава, а освен това е непредсказуем.
Аарон седна на другия край на дивана. Такеши трябваше да преобърне масата, за да се изправи.
– Какви „неща“ продава Призрака? – Попита Кай.
– Опасни неща. Мисля, че семейството е сключвало някакви сделки с него, но не и аз лично. Специализирам се в рядкости и колекционерски предмети, а не в тъмна магия и отрови.
– Имал ли си други контакти с Призрака?
– Никога не съм го виждал.
– Знаеш ли за някаква причина, поради която той може да те търси?
– Не, аз… чакай. Търси ли ме?
– Според единствения оцелял от клането в Ийстсайд по-рано тази вечер, той възнамерява да говори с теб.
– Убийствено – добави Аарон.
Страхът на Такеши беше мигновен, а аз бях странно очарована от начина, по който ръцете му започнаха да треперят. Самото предположение, че Призрака го преследва, беше предизвикало тази реакция. Репутацията на Зак беше силна.
– Нямам представа какво иска. – Погледът на Такеши се насочи към тъмния коридор, потвърждавайки подозрението ми, че той води към изхода. – Честно казано, нямам представа. Трябва да тръгвам. Аз…
Сложих крака си върху основата на малката масичка и я бутнах в гърдите на Такеши, като го спрях да се изправи.
– Не толкова бързо. Казваш, че не си сключвал никакви сделки с Призрака. Но какво ще кажеш за Бейн?
– Кой?
– Вълчият друид.
В тъмните му очи проблесна искра на разпознаване.
– О, да.
Мрачното задоволство облекчи тежестта на опасенията ми. Какво свързваше Зак, престъпното свърталище и Такеши? Бейн.
– Разкажи ми за Вълчия друид – предложих аз, приковавайки Такеши с поглед.
Той леко се сви.
– Сключил съм само една сделка с него. Продаваше единствен по рода си артефакт и искаше да предизвика война в наддаването, без да привлича прекалено много внимание. Разказах на правилните хора.
– Значи го е продал? Кой спечели наддаването?
– Всъщност един от редовните ми клиенти. Продаде я за над сто милиона.
Аарон изсвири.
– Свята работа.
Такеши поклати глава.
– Да, това беше най-голямата продажба, която някога съм осъществявал. Отне месеци на шестима независими експерти да проверят легитимността на артефакта, преди Вълчия друид да получи парите.
– Преди колко време беше това? – Попитах.
– Около десет години? Може би девет. Ще трябва да проверя записите си. – В очите му отново се завърна предпазливостта. – Призракът иска този артефакт ли? Защото аз не го имам.
– Но ти знаеш кой го има.
„Сейбър.“
Вниманието ми се насочи към Рикр. Бялата сойка на рамото ми, невидима за всички останали, се взираше в коридора и невидимата задна врата.
„Готова ли си? – Попита той с хищна мекота.
„За какво?“
Докато питах, осъзнах, че нямам нужда от отговор. Усетих слаба тръпка на хладна енергия – тревожното въплъщение на мрака.
Завъртях се с лице към коридора, когато многоцветните светлини угаснаха. В залата се сгъстиха сенки и двойката танцьорки на сцената се поколебаха, оглеждайки се объркано.
– Всички, които не искат да умрат – извиках силно – излизайте сега.
Танцьорките, артистките и посетителите ме погледнаха, но не бяха достатъчно уплашени, за да се втурнат към изходите – все още не.
Сенките пулсираха из залата и между един и следващ миг той се появи: широкоплещеста фигура в дълго черно кожено палто, което висеше разтворено, разкривайки кристалните висулки, висящи на врата му, и напълно заредения алхимичен колан на кръста му. Когато го бях видяла за последен път, той нямаше нито една от тези дрехи, артефакти или отвари. Двамата с Лалакай сигурно бяха спрели някъде за припаси и екипировка.
Качулката му беше вдигната, сенките закриваха лицето му, но той веднага беше разпознаваем за посетителите на салона. Те хвърлиха един поглед на прословутия Призрак и побягнаха в тих устрем към закрития със завеси вход. Такеши избута масата от пътя си и се втурна след останалите.
Кехлибарена светлина проблесна върху облечената в ръкавица лява ръка на Зак. Той вдигна ръката си нагоре и жълт камшик проблесна към гърба на бягащия Такеши. Светещата лента се заплете около кръста му и го дръпна назад. Той се удари в пода с гръм и трясък.
– Зак – казах силно аз.
Посягайки нагоре, той отмести качулката си. По дясната страна на шията му и по бузата му пробягаха черни вени. Те вече не се изписваха, а се бяха впили в кожата му като татуировка. Очите му бяха черни – без ирис, зеница или бяла склера. По гърлото и челюстта му имаше още тъмни белези, които се губеха под дрехите му.
Бях виждала тази шарка, наподобяваща пера, и преди. Тези знаци се появяваха, когато Лалакай го беше обладала.
Мрачните петна около и зад Зак се разширяваха и се втвърдяваха в пулсиращи, подобни на пламъци сенки с малки същества в центъра им – малките летящи зверове с бръснарски нокти, с които се бях сражавала край скритата пещера на Марцана. Десетина от сенчестите същества се носеха около него, а крилата им, подобни на водни кончета, биеха толкова бързо, че се разливаха.
Той дръпна камшика си и повлече паникьосания Такеши към себе си. Аарон се промуши покрай мен и хвана Такеши за ръката.
Сенчестите същества се стрелнаха към нас.
– Внимавайте! Изкрещях, като призовах ледена тояга.
– Ще се погрижим за тях – излая Кай и се втурна покрай мен.
– Но…
Кай хвърли шепа звезди с остриета към феите. Всеки косъм по тялото ми настръхна, а от върховете на пръстите му изскочи електрическа струя. Тя се стрелна между летящите оръжия и улови три сенчести същества.
Аарон отвори едно сребърно ножче. Сякаш щракването му беше сигнал, огнени кълба избухнаха над трите същества, които Кай беше зашеметил.
Като се замисля, те нямаха нужда от моята помощ.
Докато двамата магове влачеха Такеши към вратата зад завесата, отблъсквайки сенчестите същества с пукнатини от електричество и пламъци от оранжев огън, аз се изправих пред Зак.
Изражението му не съдържаше милост. Нямаше признание, нямаше конфликт, нямаше борба. Само зловеща празнота, сякаш истинското му лице беше заменено от безжизнена маска. Гледката разкъса сърцето ми – и яростта ме изпепели, като нажежи до червено острите ръбове в гърдите ми.
Рикр разпери малките си крила и скочи от рамото ми. Магията се разля над него и в прилив на леден въздух той се преобрази. Ледът се сгъсти в ръката му и придоби формата на дълъг, гладък жезъл.
Зак призова черния си меч, а от извитото острие капеха сенки.
Изхвърлих аурата си навън, като исках да използвам киселата, застояла енергия на града, за да подсиля силата на Рикр – но почти върху моята Зак хвърли собствената си аура. Енергиите ни се сблъскаха.
Рикр се втурна напред, а жезълът му се завъртя. Леденото му оръжие се сблъска със сенчестия меч на Зак. Зак отблъсна дръжката и изблик на пурпурна магия отхвърли Рикр назад. Рикр се възстанови за миг и оръжията им се срещнаха за втори път.
Внимателно ги заобиколих, балансирайки на петите на краката си, докато чаках да се отвори вратичка. Силата на Лалакай беше ограничена, докато владееше Зак, но и възможностите на Рикр бяха ограничени. Той се опитваше да избегне да нарани Зак.
С разтуптяно сърце се качих на издигнатата сцена, на три метра над пода.
Избягвайки удара на черния меч на Зак, Рикр стовари тоягата си върху дясната ръка на Зак. Леденото оръжие се разби в тежък звездопад, който издърпа ръката на Зак към пода. Когато той се поддаде на тежестта, Рикр го сграбчи за гърлото и в стаята се разнесе пулс на силен студ.
От Зак изригна мътна тъмнина. Новата смъртоносна магия на Лалакай се изви навън и Рикр се отдръпна от смъртоносния облак, а въздуха заискри с ледени кристали и слана, докато се обграждаше със зимна сила.
Насочих се към дясната ръка на Зак, където черната руна беше скрита под ръкавицата му. Преди седмици Зак ми беше показал белязаните друидски татуировки на вътрешната страна на предмишницата си. Ако увреждането на ръката му беше разрушило магията на старите руни, то увреждането на ръката му можеше да разруши заклинанието на Лалакай.
Трябваше да опитам.
Докато той напредваше към Рикр, аз скочих от сцената.
Блъснах се в гърба му, а краката му се подхлъзнаха върху топящата се слана. Докато падаше, се нахвърлих върху дясната му ръка и я притиснах към пода. Облак от смъртоносна магия изсмука живота от крайниците ми. Оформих късо ледено острие и го забих в центъра на ръкавицата му.
Той се изпъна, като ме изхвърли от равновесие. Гърбът ми се удари в студения под, а после той ме притисна. Тъмни вени все още бележеха лицето му. Очите му все още бяха празни и черни.
Дясната му ръка се сключи около гърлото ми, прекъсвайки въздуха ми. Звезди проблясваха в погледа ми, а устата ми зееше, докато се блъсках, опитвайки се да го изхвърля. Смъртоносната магия потъна в мен, забавяйки сърцето ми.
Над мен се появи блестящо ледено острие. Рикр стоеше на главата ми, а върхът на меча му беше опряна в гърлото на Зак. Замръзналият въздух искреше около него, докато той използваше силата си, за да се противопостави на магията на смъртта.
– Убий Сейбър, Нощен орел, и животът на Зак няма да ми попречи да те убия за един миг.
Изражението на Зак беше безизразно – беше страшно безизразно през цялото време. Хватката му върху гърлото ми се отпусна и аз отчаяно задишах въздух.
Той освободи гърлото ми. Изправи се на крака и се отдръпна от мен. Рикр не помръдна с меч в ръка, докато Зак бавно се приближаваше към вратата. Дишайки тежко и с горящо гърло, се изкатерих на крака до Рикр.
Зак вдигна ръка нагоре.
Светкавица от сянка се стрелна в гърдите ми. В същия миг пред мен избухна леден стълб и тъмната магия го удари, като парчетата се пръснаха във всички посоки. Отдръпнах се назад, закривайки лицето си, а когато погледнах отново, Зак вече го нямаше.

Назад към част 5                                                      Напред към част 7

ГЛАВА 4

Познавах Зак като момчето от миналото ми, опитен друид, оцелял и отмъстител, който твърдеше, че мрази жадните за власт насилници почти толкова, колкото и аз. Но за останалата част от митичната общност на Ванкувър той беше жесток престъпник, виновен за обширни сделки с тъмна магия, кражби, изнудване, шантаж, отвличане и убийство.
Широката му известност беше нож с две остриета, но тази вечер тя проработи в наша полза. Ако той беше отговорен за местопрестъплението на Морис, имах шанс да го проследя.
Или по-скоро ние имахме шанс.
– Не беше нужно да идвате – казах рязко, стискайки дръжката на вратата на джипа, докато той правеше бърз завой на жълт светофар.
Погледът на Аарон се обърна към мен, после се върна към предното стъкло.
– Първо, ти прие обаждането от телефона ми. Второ, Кит ми изпрати текстово съобщение за местоположението. И трето, ти се возиш в моя автомобил.
– Можех да шофирам сама.
– И все пак си тук.
Тори се наведе над централната конзола.
– Разбира се, че идваме. Нима очакваш просто да игнорираме всичко това? Зак има нужда от помощ.
– И ако убива хора, трябва да го спрем – добави Кай.
Погледнах през рамо. Кай и Езра седяха от двете страни на Тори, запълвайки всички места в джипа. Не знаех какво да правя с толкова много „подкрепление“.
Докато обсъждаха дали нападението на Зак е било по нареждане на Лалакай и какво е искала тя, гледах как сградите отминават, а прозорците им са тъмни. Беше два часа сутринта и улиците бяха пусти, с изключение на групички от раздърпани мъже и жени с вещи, натъпкани в раници и пазарски колички. Кварталът се влошаваше, колкото по-далеч на изток пътуваше Аарон, и по гръбнака ми премина неприятна тръпка на познатост.
– Изглежда, че сме тук – промълви Аарон.
Напред червените светлини проблясваха в замайваща картина, а сиянието на оранжевите пламъци се конкурираше с уличните лампи. Три пожарни коли и няколко полицейски автомобила изпълваха пътя.
Усещането ми за познатост се задълбочи и в гърдите ми се появи смразяваща болка.
Аарон спря джипа близо до полицейската барикада. Отворих вратата си в момента, в който той превключи на паркинг. Без да чакам никого, се отдалечих от автомобила, но Тори и тримата магове ме настигнаха, когато се промъкнах между двете барикади.
Спрях и мрачно изучих почернялата едноетажна сграда, от чиито заградени прозорци се процеждаше дим. След това се обърнах към алеята срещу нея: алеята, където преди десет години бях чакала в дъжда Зак да дойде за мен. Където той хвърли медальона ми в калта и си тръгна.
Преглъщайки болезнените спомени, отново се съсредоточих върху разрушената сграда. Никога не съм си мислила, че ще се върна в престъпната бърлога, където бях срещнала Зак. Бяхме замислили убийство в задната ниша. Бяхме правили любов на тавана.
Наистина ли беше подпалил това място? Но защо? Дали всичко това е дело на Лалакай?
– Сейбър!
Една фигура в черно яке се затича към нас, минавайки под улична лампа. Сажди размазаха бузата на Морис и разрошиха кафявата му коса. В дълбоките му сини очи нямаше забавен блясък, когато се присъедини към мен.
– О, вие също дойдохте – отбеляза той разсеяно, като насочи думите към Тори и маговете, преди да ме хване за лакътя. – Натам. Искам да чуеш това.
Позволих му да ме въвлече в забързания лабиринт от автомобили на спешна помощ и екипи за първа помощ.
– Какво да чуя?
– Показания на свидетели. Имало е един оцелял.
– Колко са загиналите? – Попита Аарон, като удължи крачката си, за да заобиколи Морис.
– Досега са открили шест тела.
Досега?
– Преди час на 911 са се обадили за пожар – разкри Морис, като ме насочи към края на хаоса, където бяха паркирани няколко цивилни автомобила и една линейка. – Полицай, който знае, че митиците често се срещат на това място, е подал сигнал на горещата линия на полицията. Извикаха ме около трийсет минути по-късно, след като агента на място разпита свидетеля.
– Защо теб? – Попита любопитно Тори.
– Защото аз съм водещият следовател по делото за наградата на Призрака.
– Ти си чакал? Наистина ли? Ти? – Изригна тя, като звучеше на ръба на смеха. – Дали полицията изобщо иска да…
Езра прочисти гърлото си.
Тори веднага изтрезня.
– Съжалявам. Е, значи те са те повикали?
– Да. Разпитах и свидетеля, след което се опитах да се обадя на Сейбър. – Той сви вежди към мен. – Между другото, защо не си вдигна телефона?
– Загубих го в едно блато.
– А телефона на Зак…?
– В блатото.
– Чудя се дали там не се е озовал и Джими Хофа.
На десетина метра от тях един мъж с наднормено тегло седеше на носилка на линейка, парамедик го преглеждаше, а наблизо стоеше по-млад мъж в костюм.
– Изслушай разказа на свидетеля и ми кажи какво мислиш – промърмори ми Морис, преди да тръгне напред. Той махна на мъжа в костюма. – Здравей, Вини. Имам нужда от няколко минути с нашия свидетел.
Мъжът в костюм се намръщи и когато се приближих, го разпознах като по-младия агент от полицията, който ме разследваше за убийството на лидера на завета ми преди няколко седмици.
– Имате ли нужда от уединение за това? – Попита той Морис мутренски.
– Лудост, но ако искам да го разпитам на дъното на океана, мога да го направя – защото това е моя случай. – Той се усмихна лъчезарно. – Така че довиждане, Вини.
Мръщенето се задълбочи и агента се отдалечи, твърде раздразнен, за да ме забележи сред четиримата ми съгилдийници.
Парамедикът разбра намека, без да го подканя, и се насочи към предната част на линейката, оставяйки ни насаме със свидетеля. Изгаряния зачервяваха кръглото му лице, част от козята му брадичка беше изпепелена. Ризата му с поло беше изцапана със сажди, а потта потъмняваше подмишниците. Излъчваше мръсно, жалко излъчване.
Горната ми устна се сви. Не бях придружавала Рут в престъпната бърлога често, но все пак го разпознах.
– Кърт, моля те, кажи на тази прекрасна млада жена това, което ми каза – каза Морис и с жест ме приближи. – Всяка подробност.
Пристъпих към носилката. Воднистите очи на Кърт се стрелнаха надолу до нивото на бедрата, проверявайки тесните ми панталони за йога.
Ето защо го запомних.
– Грижех се за работата си – каза той слисано, фокусът му се премести навсякъде, но не и върху лицето ми, сякаш това щеше да ми попречи да забележа как търка погледа си по цялото ми тяло. – Работех в кухнята. Това е моята работа. Аз приготвям храната.
– Какво е това заведение? – Попита Аарон.
– Бар. Просто бар. – Той се вгледа в бедрата ми за секунда. – Изведнъж чух някой да крещи. Измъкнах глава и Призрака стоеше там с един мъртъв човек на пода.
Тори се премести по-близо, заставайки рамо до рамо с мен.
– Откъде знаеш, че това е бил Призрака?
– Приличаше точно на него, да? – Погледът на Кърт се прехвърли върху Тори и започна да се плъзга нагоре-надолу по голите ѝ крака. – Дълго черно палто с вдигната качулка, всички сенки вътре, без лице. И имаше този черен меч. Сякаш беше направен от чист мрак.
Сърцето ми трепна, едновременно потъвайки от ужас и повдигайки се от облекчение.
– Искаше да знае за някакъв човек – дали е тук, къде е, кой го е виждал. Такива неща. Заплашваше, че ще убие всички, ако не отговорят. Знаех, че ще стане лошо, затова се скрих в складовото помещение. След това не чух много. Следващото нещо, което разбрах, беше, че всички крещят и пищят и усещах миризма на дим, но бях твърде уплашен, за да изляза. Когато отворих вратата, огънят беше навсякъде. Мислех, че ще умра.
Той каза последното изречение със съжаление, докато гледаше между моите гърди и тези на Тори, сякаш обсъждаше кои от тях предпочита.
– Този кръвожаден Призрак уби всички – заключи той, откъсвайки поглед от нас, за да се съсредоточи върху Морис. – Невинни клиенти. Моите колеги. Бяхме просто малък митичен бар, просто дупка в стената. Никой не се интересуваше от нас. Никой важен човек никога не е идвал тук. И той…
– Кого е търсил Призрака? – Попитах. – Името му?
– Никога не съм го чувал. Бях отзад. Чух само откъслечни разговори.
Замислих се за него – после хванах предната част на поло ризата му и го свалих от носилката. Беше тежък, но съпротивата му беше нищо в сравнение с впрегатен кон, който не иска да си пили копитата.
Той се срина с лице надолу върху паважа, като изрева от болка. Сложих крак върху дебелото му рамо, блъснах го по гръб, после стъпих на врата му. Той изпръхтя, като сграбчи крака ми.
Морис не направи никакво движение, за да ме спре, изглеждаше невъзмутим от внезапната ми сила. Може би и той намираше Кърт за толкова отблъскващ и хищен, колкото и аз.
Наведох се, опряла лакът на бедрото си, докато мъжът се мъчеше да задържи туристическия ми ботуш от гърлото си.
– Нека опитаме отново, Кърт.
При злобното ми изръмжаване шокираният му поглед се насочи към лицето ми и за първи път срещна очите ми. По изпъстрените му с петна черти се разля разпознаване.
– Ти… ти…
Ръката ми се спусна към бедрото, но тези панталони за йога нямаха джобове, а дори и да имаха, вече нямах ножче. Съсредоточих се. По дланта ми се разля студ и в ръката ми се оформи леден нож, гладък, блестящ и смъртоносен.
Завъртях го, като се уверих, че Кърт го вижда добре, след което насочих студеното острие към долния му клепач.
– Радвам се, че те виждам отново, Кърт – промърморих аз, а гласа ми беше наситен със садистично удоволствие. – Нямам търпение най-накрая да изрежа мръсните ти, развратни очни ябълки от черепа.
Той хлипаше, страхувайки се да помръдне с острието до окото си, ръцете му трепереха от усилието да задържат тежестта ми на врата му.
По острието на ножа се стичаше кръв.
– Време е да се откажеш от ролята си на невинна жертва. Ти си долнопробен боклук и всеки крадец, дилър, трафикант, сводник, убиец, който посещаваше това място, беше по-лош. Този огън не е горял достатъчно горещо за всичките ти грехове.
Зад гърба ми Морис издаде ниско, изненадано изсвирване.
– Виж, Роуз. – Устата му се размърда от паника. – Никога не съм те докосвал, разбираш ли? Никога. Нито веднъж. Така че не можеш…
Прокарах ножа по долния му клепач. Кръвта се надигна и потече като мрачни сълзи.
– Млъкни.
Той млъкна.
– Имаш две възможности. Едната е да продължаваш да бъдеш безполезен боклук и да ти изрежа очните ябълки. Или втората, да си полезен и да те предам обратно на агент Морис.
– Ще бъда полезен.
– За какво име питаше Призрака?
– Такеши Сайто.
– А кой е Такеши Сайто?
– Брокер на артефакти. Това е всичко, което знам, кълна се. Кълна се! – Изкрещя той, докато пробождах външното ъгълче на окото му с ножа си.
– Някой беше ли с Призрака? Жена с дълга черна коса?
– Той беше сам, когато го видях.
– Ами една черна птица?
– Птица? Защо, по дяволите, би… Спри, спри, съжалявам!
Още кръв потече изпод острието на ножа и аз с труд отслабих натиска. Исках, много исках, да прекарам острието през разширените му от страх зеници. Да ослепя тези похотливи очи, които се взираха в тийнейджърското ми тяло часове наред. Исках да изрежа отвратителния език, който ми бе нашепвал извратените си фантазии, когато никой не ме бе гледал.
От друга страна, ако не ме беше накарал да се чувствам толкова неудобно, нямаше да чакам Рут навън. Нямаше да срещна Зак.
Издърпах ножа и се изправих. Кърт се задъхваше отчаяно, стиснал гърлото си – и погледът му падна върху гърдите ми, сякаш не можеше да се сдържи.
Хвърлих ножа от лед. Той се удари в асфалта на сантиметри от лявата му буза и се разби на снежинки. Той се отдръпна с болезнено изпъшкане.
– Няма да се върна в затвора заради теб – казах му с дивашко спокойствие. – Но ако някога те хвана сам в някоя тъмна уличка, ще е друго.
Той се разплака.
Обърнах му гръб и се отдалечих. Тори ме следваше по петите, тримата магове – зад нея, а Морис извика другия агент обратно.
Вървях, докато сирените и светлините не се превърнаха в разсейващ фон. Дишайки дълбоко, се обърнах и открих, че съгилдийците ми стоят в полукръг и ме изучават. Тори стисна устни, сякаш преценяваше всичко, което знаеше за мен.
– Добре – каза тя. – Сега разбирам защо Зак те харесва.
Игнорирах това.
– Такеши Сайто. Кой е той?
– И защо Зак го търси? – Попита Тори.
– Или Лалакай. Не знаем кой го контролира.
– Но това беше Зак? – Морис побърза да се присъедини към нас с телефона си в ръка. – Нямате съмнения? Милият стар мръсник Кърт се оказа по-малко надежден, отколкото се надявах.
– Той описа острието от сянката на Зак – отвърнах мрачно аз. – Той го има само от две седмици и шансовете Кърт да го е видял преди това са нищожни.
Морис кимна и вниманието му се насочи към телефона.
– Не получавам никакви попадения за Такеши Сайто.
– Аз също – каза Аарон, като също се взираше в телефона си.
Почуквайки по екрана на телефона си, Кай се отдалечи от нас.
– Ще се обадя.
Тори скръсти ръце.
– Откъде познаваш този човек, Сейбър? Той задейства алармата ми за максимална извратеност.
Езра се премести зад нея, като обгърна кръста ѝ със защитна ръка.
– Леля ми беше дилър на отрови – казах аз, а устата ми се изкриви от гримаса. – Тя правеше бизнес тук и понякога ме водеше със себе си, когато бях тийнейджърка. Просто съвпадение е, че знаех за това.
Съвпадение. Трескави тръпки прошепнаха през мен. Случайност ли беше? Не бях единствената с минало, свързано с това място.
– Зак също го е посещавал като тийнейджър. – Обърнах се към Морис. – Той може да има връзка с този Такеши.
Морис потърка тила си.
– По-добре да го разберем бързо. Независимо дали Лалакай го контролира, или не, трябва да му попречим да остави следа от трупове из града.
Между нас премина ритъм на мълчание. На няколко метра от нас Кай мърмореше в телефона си, докато крачеше напред-назад.
– Планираш ли да го арестуваш? – Попитах хладнокръвно.
Морис въздъхна многозначително, а аз подтиснах недоверието си. Да, Морис беше агент, но той прикриваше Зак и предаваше информация по случая по молба на Зак. Малко вероятно беше внезапно да промени решението си и да арестува приятеля си.
– Дори агентите на полицията не могат да се изправят срещу тях – добавих аз. – Единствените, които имат шанс да спрат Лалакай, сме аз и Рикр.
Морис се намръщи.
– Разбрах. – Кай тръгна към нас. – Такеши Сайто е нерегистриран мошеник, който търгува с незаконни артефакти. Той е брокер на „МираКо“.
Морис изсвири гръмко мелодията на „Аз съм малък чайник“.
– Не съм чувал нищо за незаконни дейности на легитимна гилдия. Изобщо нищо.
– Всички знаят, че „МираКо“ е разклонение на Синдиката „Ямада“ – информира го Аарон. – Защо изобщо си правиш труда да се правиш на глупак? Или това е политиката на полицията?
– Когато става въпрос за могъщи международни престъпни фамилии и всичките им сладки малки бебета от престъпни гилдии, всички се правят на глупави.
Синдикатът „Ямада“? Погледът ми се насочи към Кай-Кай Ямада. Той беше ли част от международната престъпна фамилия, за която говореше Морис?
– И така – каза Морис, като се обърна към Кай. – Знаеш ли къде е нашият неуловим брокер?
Кай се усмихна хладнокръвно.
– Не знам къде е, но знам къде може да е. Нека го намерим преди Зак да го направи.

Назад към част 4                                                    Напред към част 6

ГЛАВА 3

Тори ми беше оставила бельо, спортен сутиен, дълги до прасците спортни панталони и свободен потник – предполагах, че това са дрехите ѝ за тренировка. Облякох се, подсуших грубо косата си с кърпа и проверих раните си. Бяха се покрили със струпове през дванайсетте часа, откакто бях пострадала, и тъй като не се бяха отворили отново под душа, вероятно щяха да са добре.
Оставих съсипаните си дрехи в душ-кабината и се вмъкнах през вратата във фитнес залата.
Тори ме чакаше – а също и гаджето ѝ Езра; наставникът ми в гилдията Аарон; хвърлящият ножове и бивш член на мафията Кай; и една жена, която смътно си спомнях от месечната среща като лечителка.
– Добре съм – казах, преди някой да успее да проговори. – Това са само драскотини и са спрели да кървят преди часове.
– Това не означава, че не се нуждаят от внимание – каза твърдо лечителката, млада жена с тъмна коса и топла кафява кожа. Тя вдигна една чанта. – А сега седни, за да мога да те прегледам.
Подложих се на кратък преглед. Лечителката – Санджата, напомни ми тя – провери различните ми драскотини, заяви, че нямам нужда от шевове, след което ме напои с отвара за по-бързо заздравяване.
Когато се върна на горния етаж, Тори сложи ръце на хълбоците си.
– Добре. Разкажи подробностите. Какво се случва със Зак?
Поколебах се, чудейки се откъде да започна.
– Знаем всичко за тъмната страна на Зак – добави тя, погрешно разбрала мълчанието ми. – Знаем, че е Призракът и Кристалният друид, знаем и за наградата от милион долара за главата му, как уж отвлича деца, бла-бла-бла. Не е нужно да се притесняваш, че ще запазиш тайните му, така че ни кажи какво става.
– Лалакай пое контрола над него. – Думите имаха неприятен вкус в устата ми. – Преди няколко седмици тя му даде заклинание за меч, в което беше скрито друго заклинание. След като тя го задейства, той… вече не беше себе си.
– Доколко не беше себе си? – Попита Тори. – Различно ли е от това, че тя го е обладала?
– Съвсем различно е. Тя го притежаваше, а той се опита да ме изкорми. – Поклатих глава. – Не знам как работи. Ние с Рикр избягахме от него веднага след това.
Тори седна на една пейка за тежести.
– Каза, че Лалакай е върнала Зак в града?
– Да, и аз не знам защо. Трябва да го намеря, но не знам откъде да започна да търся.
– Мога да пусна сигнали, за да видя дали някой не го е забелязал – предложи Кай. – Ако Лалакай е дошла тук, значи има причина.
– Неприятна причина. – Тори удари юмрук в дланта си. – Щом ги намерим, ще можем да дадем урок на тази птича кучка.
– Няма да е толкова лесно. – Отдалечих се от тях, обикаляйки неспокойно около бягащата пътека. – Лалакай уби две много силни феи и открадна магията им, така че тя се издигна от „дама“ в „кралица“. Наследила е и Двора на сенките, ето защо трябва да измъкнем Зак далеч от нея, докато е отделена от придворните си. И накрая, заклинанието, което е вградила в Зак, може да не може да се премахне.
Кай скръсти ръце.
– Всичко това се случи през последните три дни?
– Предполагам, че друидите обичат да са заети – промърмори Езра.
– Колко могъща е Лалакай сега? – Попита Аарон. – Дали говорим за „могъщ Бхардудлин“ или за „могъщ Лирлетийад“?
Дали той имаше предвид конкретни феи? Доколкото ми беше известно, само митиците на Спириталис – вещици и друиди – имаха нещо общо с феи.
– Вие, момчета, вещици ли сте? – Попитах съмнително.
– Не, ние сме магове. – Усмихна се Аарон. – С изключение на Тори. Тя е вещица.
– Не, не съм – опроверга тя. – Какъв е смисълът да се преструваш? Всички останали вече знаят, а дори и да не знаят, тя ще го разбере.
Устните ми се свиха.
Тя вдигна преувеличено рамо на мястото си.
– Аз съм човек. Нямам никаква присъща магия. Но имам познат фея.
– Ти си човек? Който е част от гилдия? И имаш познат фея?
– Да. Дълга история. Но полицията вярва, че съм вещица, и трябва да запазя това.
Като осъден убиец с нулева любов към полицията, нямах никакво желание да я докладвам.
„За да отговоря на въпроса на магьосника…“ – Рикр блесна пред очите ми – бяла норка, седнала върху бягащата пътека, около която се въртях. – „Не съм запознат с този Бхардюлин, но знам за Лирлетийад, повелителя на морето. Лалакай, каквато е сега, вероятно е на подобно ниво като него.“
Обърнах се обратно към останалите четирима, които примигваха при внезапната поява на Рикр.
– Рикр казва, че Лалакай е също толкова могъща, колкото и Лирлетийад.
– Това може да се окаже проблем – промълви Кай.
– Само феи на същото ниво като Лалакай могат да се борят с нея – казах аз. – Всичко, от което се нуждая, е помощ в издирването на местоположението на Зак. Рикр и аз ще се справим с останалото.
Тори скочи от лежанката за тежести.
– Знам, че не сме друиди, но все пак можем да помогнем. Ние също сме загрижени за Зак.
– Говори за себе си – промълви Аарон.
– Дължим му го. – Кай насочи хладните си тъмни очи към мен. – Аарон, Езра и аз сме трима от най-добрите бойни магове в града. Ние не сме безполезни.
– Зак ни помоли да го подкрепим в конфронтацията с феи миналата година – добави Езра. – Можем да направим нещо различно.
Прехапах вътрешната страна на бузата си.
– Но това можем да го разберем по-късно – продължи той, гладкият му глас се извиси. – Нека да поемем управлението за малко. Ще започнем търсенето на Зак, докато ти си почиваш. Няма да можеш да му помогнеш, ако припаднеш от изтощение.
Може би щях да се начумеря, когато ми казаха да седна и да оставя някой друг да поеме отговорността, но Езра изглеждаше искрено състрадателен. Личността му беше трудна за разчитане – точната противоположност на приятелката му, която нямаше какво да крие. Освен че е човек.
Тори обгърна кръста ми с ръка.
– Току-що завършихме ремонта на един стар склад в лазарет, така че можеш да спиш там.
– Лазарет от складово помещение?
– Всъщност е хубаво. След някои скорошни събития осъзнахме, че бихме могли да се възползваме от подходящо медицинско помещение. Чисто е, не се притеснявай. И ще те събудим веднага щом намерим нещо.
Съпротивлявах се за миг, но костите ми пулсираха от умора. Рикр също трябваше да е уморен. Нямаше да стигнем далеч без почивка.
Лицето на Зак, чиито очи бяха черни от магията на Лалакай, проблесна в окото на съзнанието ми. Каквото и да искаше да направи със Зак и града, Кралицата на сенките и смъртта щеше да е по-добре да го държи жив и невредим, докато го намеря.

Силно блъскане по вратата на лазарета ме извади от дълбокия, целебен сън. Когато повдигнах глава, вратата се отвори и Аарон се наведе през пролуката.
– Сейбър?
– Какво? – Измърморих. – Намери ли го?
– Все още не. – Той влезе в малката стая и вдигна мобилен телефон. – Кит те търси.
– Кит?
– Агент Морис.
Бях разпознала името му; объркването ми произтичаше от това защо иска да говори с мен.
Седнах, когато Аарон се приближи до леглото, на което спях. То заемаше по-голямата част от пространството, а в другия ъгъл беше прибрана медицинска носилка. Метални рафтове бяха подредени грижливо с консумативи, а въздуха миришеше слабо на прясна боя.
Той ми подаде телефона и аз го вдигнах до ухото си.
– Ало?
– Сейбър. Здравей, здравей.
Докато гласът на Морис се разнасяше по линията, а непринуденият му поздрав противоречеше на притеснения му тон, в главата ми проблесна осъзнаването: първия човек, с когото трябваше да се свържа за информация относно местонахождението на Зак, беше неговият приятел агент от полицията.
– Виждал ли си Зак напоследък? – Попитах, преди той да успее да каже нещо друго.
Пауза.
– Точно това исках да те попитам.
– Мен? Защо?
– Защото ти си Бони за неговия Клайд, очевидно. Кога и къде го видя за последен път?
– Вчера на разсъмване на няколкостотин километра северно от Ванкувър, в средата на нищото. Но имам основание да смятам, че сега е в града.
Той измърмори проклятие под носа си.
– Това е втората най-лоша новина, която съм получавал тази вечер.
– Защо? Какво се случва?
В тишината, преди да отговори, чух през телефона слабите звуци на виещи сирени и викове.
– Митичен човек, отговарящ на описанието на Призрака, току-що уби половин дузина хора и опожари сграда в Ийстсайд.

Назад към част 3                                                     Напред към част 5

ГЛАВА 2

Когато тънките пръсти на Еко смазаха китката ми в желязна хватка, през нас премина студен въздух. Кичури от косата на дракона, твърде къси за дългата му плитка, се разпиляха около лицето му, докато той обръщаше глава срещу вятъра, а очите му се стесняваха.
– Ах – тихо каза Еко. – Това си ти.
Погледнах през рамо.
Сякаш се беше материализирал от нищото, Рикр ме заобиколи. Бялото му наметало се полюшваше от вятъра, по-зле износено след последните битки, но прорезите и петната не намаляваха царственото му присъствие, докато гледаше невъзмутимо дракона, а черната му забрадка се извиваше на челото му като корона.
– Каква неочаквана среща – промълви Рикр. – Изглежда, че си наясно с моите титли, но се страхувам, че трябва да попитам за твоите.
– Господар на драконите… между другото.
– Ти, обикновен господар?
– Ние нямаме крале, от много хилядолетия насам.
Рикр пристъпи напред и с приближаването му Еко освободи китката ми. Той не се отдръпна, но се измести настрани и двете феи изпълниха зловещ танц, в който се завъртяха около мен, докато не се оказах до Рикр и на половин крачка зад него, като и двамата бяхме обърнати към дракона.
Опашката на Еко се откъсна от земята.
– Рианон направи три твърдения. Първо, че си се скрил тук. Второ, че си възстановил голяма част от изгубените си сили.
– А третото? – Попита Рикр.
– Че ще създадеш ново кралство на тази земя и ще го използваш, за да възстановиш истинската си сила, докато успееш да си върнеш Аннун.
– Рианон прехвърля дивите си амбиции върху мен.
– Нима и ти не си толкова диво амбициозен като нея, зимен кралю? Доколкото си спомням, ти никога не си бил доволен да споделяш управлението или властта. – Крилете на Еко бавно се разгънаха, за да изглежда огромни. – Твоята амбиция ти спечели Аннун, но няма да ти спечели и частица от моята територия.
– Не се интересувам от твоята територия, Господарю на драконите.
Дълбокият тътен на мощта на Еко се разнесе из земята и заби като камбана в долината, гората, планините и в небето.
– Не разбирай погрешно, Аравн. Крайбрежието, планините и равнините отвъд тях. Всичко това е мое и ти няма да управляваш нищо тук.
Разклатих се на петите си, олюлявайки се наполовина от отзвука на силата на Еко и наполовина от това, че той предяви претенции към цяла Западна Канада. Кой точно беше тази фея?
– Възнамеряваш ли да унищожиш мен и евентуалните ми амбиции? – Попита Рикр с подигравателна нотка във въпроса. – Като се има предвид състоянието ми, бих помислил, че това е под достойнството на човек от твоя ранг.
– Обмислям го.
– Рианон любезно ли те информира за другата ми титла?
– Вече бях наясно, Аравн Неумиращия. – Погледът на Еко се движеше по лицето на Рикр, сякаш търсеше липсващия лазурен модел. – Дворът на сенките описа най-интересното явление. Изглежда Лалакай е придобила уникална способност да се възстановява от смъртни рани.
– Да. – Рикр наклони глава. – И сега аз съм единствения, който знае как да я убие. Не моята амбиция трябва да те тревожи.
Драконът замълча за миг, после от гърлото му се изтръгна тих смях.
– Толкова непочтително политичен, колкото предполага репутацията ти, зимен кралю.
Той разпери криле. Ивици индигова и морска магия пламнаха около него в разширяващи се пръстени и искрящи вълни, а аз отстъпих назад, когато към мен се насочи бумтящ прилив на сила. Масивните криле се извиха от вихрената светлина и дракона се върна в истинската си форма, извисявайки се над нас.
Челюстите му се разтвориха, разкривайки редици от зъби, устата му беше достатъчно голяма, за да захапе всеки от нас на половина, но той не нападна. Краката му се свиха, за да скочи в небето.
– Еко – извиках аз, притичвайки към него – ако изобщо те е грижа за Зак, кажи ми къде го е отвела Лалакай.
Крилете му се размахаха, мощен порив ме отхвърли назад, докато той се издигаше във въздуха с леки удари.
– Еко! – Изкрещях.
Тъмната му форма се разми и миг преди да се изгуби от погледа ми, в съзнанието ми се разнесе лигавият му глас.
„Към града.“

Гумите на пикапа ръмжаха по асфалта със сто километра в час и ми бяха нужни усилия, за да държа крака си далеч от газта. Исках да натисна педала и да се втурна към Ванкувър. Нервите ми бръмчаха, сякаш по кожата ми пълзяха мухи, а в ума ми се въртяха въпроси.
Защо Лалакай беше завела Зак точно в този град? Дали беше предположила, че аз и Рикр сме отишли там? Или нещо в града я интересуваше? Не можех да се сетя за нищо, но знаех толкова малко за другата страна на живота на Зак: незаконните му дейности като „Призрака“. Лалакай, от друга страна, знаеше всичко за тази негова страна. Както ми се беше похвалила, тя беше помогнала за създаването на Призрака и за изграждането на страховитата му репутация сред митичната общност.
В пролуките на дърветата, които граничеха с магистралата, се виждаше силуетът на Ванкувър от другата страна на пристанището. Почти сме там.
Погледът ми се отклони от пътя към Рикр на пътническата седалка, котешката му форма беше малка и безобидна. Той нямаше какво да каже от срещата ни с Еко и това не помагаше на нервите ми. Като се има предвид хилядолетната му неприязън към Рианон, кралицата на Летния двор, фактът, че тя е изпратила разузнавач да го търси в този район, беше лоша новина. Знаеше ли, че той е убил Лутир, могъщия воин, когото тя бе назначила да издирва Рикр?
Дали Еко щеше да ѝ каже, че Зимният крал със сигурност е тук? Затова ли беше отлетял толкова внезапно? Какво щеше да направи Рикр, ако Рианон изпратеше друг смъртоносен воин от феената раса да го ликвидира?
– Трябва да се съсредоточим върху Лалакай – отговори той, когато зададох тези въпроси. – Ако Рианон наистина ме търси, трябва да освободим Зак, за да мога да се посветя на убийството на Нощния орел и да си върна Безсмъртието.
Прозорците на „Врана и чук“ грееха весело в избледняващата светлина на здрача, когато спрях на кръстовището срещу тухлената сграда. Колите бяха паркирани броня до броня покрай бордюра и когато светофарът се смени, нетърпеливо завих към малкия паркинг зад гилдията. Беше пълен, затова паркирах зад един черен микробус, за да го блокирам.
Когато излязох, Рикр се превърна в бяла норка и скочи на рамото ми. Оставих Грениор и Килар да чакат в пикапа и тръгнах към задната врата, като смътно си спомнях нещо за това, че тя е само за кухненския персонал. Не ме интересуваше.
Тя се отвори лесно и аз влязох в дълга, тясна кухня, влажна от топлината на фритюрниците. През вратите на салона, които водеха към кръчмата, се процеждаха гръмки разговори, толкова силни, колкото по време на месечната среща на гилдията, и с бързо мислено преброяване разбрах, че е събота вечер.
Мъж на моята възраст вдигна поглед от кошница с пържени картофи, а лицето му блестеше от пот. Черна очна линия очертаваше очите му, докато ме поглеждаше объркано, а смелият грим се съчетаваше странно с невзрачната му мрежа за коса. Втори, по-нисък мъж се наведе от фризера, за да ме погледне.
– Здравей – казах аз. – Ти…
– Боже мой, ти кървиш! – Човекът с очната линия потопи кошницата обратно в мазнината и се втурна към мен. – Имаш ли нужда от лечител? Тори!
Той изрева името на барманката и аз затворих устата си в знак на протест.
– Купър, поеми – изръмжа той на другия човек, след което пъхна глава през вратата на салона. – Тори! Влизай тук!
Пренебрегвайки фризера, втория човек се приближи, излъчвайки любопитство, докато се взираше в Рикр на рамото ми.
– Тори!
– Боже мой, какво? – Тори се провря през люлеещите се врати, забеляза ме и спря като мъртва. Дивите ѝ червени къдрици бяха прибрани във френска плитка над рамото, а малка престилка покриваше частично синия ѝ потник и дънковите ѝ шорти.
– Тори – започнах аз. – Аз…
– Тя е ранена – прекъсна я момчето с очната линия.
– Виждам това. – Погледът ѝ ме прониза, но кръвта не я стресна. – Купър, иди да доведеш Аарон. Рамзи, можеш ли да се справиш с нещата тук? Аз ще я заведа горе – всъщност не, долу – поправи се тя, бърчейки нос срещу панталоните ми, изцапани с блатна вода от коленете надолу. – Хайде, Сейбър.
Купър излезе пред нас, а вратите на салона се разтвориха с неговото преминаване. Тори ме хвана за лакътя, а лешниковите ѝ очи се втренчиха в лицето ми.
– Къде е Зак?
– Точно това съм дошла да те попитам.
Тя се намръщи.
– Вие двамата не бяхте ли заедно?
– Бяхме. Лалакай го пороби с магия и го доведе в града, но не знам къде и защо.
Изражението ѝ потъмня, гняв пламна по чертите ѝ.
– Този проклет лешояд.
– Варгите на Зак чакат в пикапа му отзад. Те са ранени.
– Филип е тук. Ще го накарам да ги провери. Могат да се отбият в гилдията, докато уредим всичко останало.
Кимнах в знак на съгласие и тя излезе през вратите на салона, като ме повлече със себе си. Кръчмата беше пълна, смехът и разговорите изпълваха помещението и няколко глави се обърнаха към нас, преди Тори да ме насочи към едно сенчесто кътче, където бяха скрити банята и стълбите към мазето.
Тя ме поведе надолу по стълбите към голяма, многофункционална фитнес зала, чиито стени бяха покрити с плакати на екшън филми.
– Влез – каза тя и бутна вратата към женските душове. – Ще ти донеса кърпа и дрехи за преобличане. Докато излезеш отново, ще сме готови за военна среща.
Избрах една душ-кабина и дръпнах завесата за уединение през прикачената зона за преобличане. Рикр скочи от рамото ми на малката дървена пейка, преди да се измъкне от погледа. Не се притеснявах къде е отишъл. Ако искаше да ме види гола, имаше седем години, за да се нагледа. Съмнявах се, че се интересува от голи жени – поне не от човешкия или друидския сорт.
Пуснах душа, за да го загрея, и изпразних джобовете на панталоните си от портфейла, напукания медальон от речен камък и обсидиановото шишенце с антидот, което бях запазила за Еко и от което вече нямахме нужда. Как можехме да предположим, че той е изчезнал не защото е имал проблеми, а защото е посетил друг континент, за да играе игри на власт с Рианон?
Болезнено съскане се изтръгна от мен, когато влязох под струята и тя премина през всичките ми драскотини и порязвания. Водата потече в червено, отмивайки най-лошата засъхнала кръв.
Тори побутна завесата навътре и постави купчина дрехи и кърпа на пейката, след което отново изчезна. Под горещата вода и насаме с мислите си не можех да спра проблясъците на спомените.
Умиращият Йилиар.
Марцана умира.
Злорадната усмивка на Лалакай.
Изразът на Зак, който се стопи в безсмислена празнота.
Ръцете ми се стиснаха. Тялото ми се разтресе. Вдишвах дълбоко, отново и отново, опитвайки се да успокоя изгарянето в гърдите си. Това не беше обичайната ми смразяваща болка. Беше позната, но различна – друга разновидност на яростта. Вместо режещи парчета, тя беше пламтящ ад, който изгаряше все повече с всеки час, в който оставах без Зак – и без да накарам Лалакай да си плати.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4