Категория: Кодекс на гилдията

Глава 25

– Трябваше да поговоря с него – мърморих си, докато с Езра се спускахме по мръсния бряг от другата страна на влаковите релси. – Наистина говорих с него.
Все още държейки ръката ми, Езра ме поведе към дълбоките сенки край един дълъг склад. По тесния път липсваха улични лампи, но разчупвайки се от обичайната за зимата непрестанна облачност, нощното небе беше ясно. Луната, почти пълна, светеше надолу.
– Умен е – промърмори Езра, докато крачехме по тревата, която граничеше със сградата. – Не ми се струва, че е от тези, които могат да станат жертва на внезапно безразсъдство.
– Предполагам – промълвих аз, а студеният вятър, миришещ на солена вода и гниещи водорасли, прониза лицето ми. Зак беше твърде хитър, за да направи нещо безобразно глупаво.
Стигнахме до едно кръстовище и Езра забави ход, опрял гръб в стената. Той сканира улицата, след това затвори очи, напрягайки сетивата си за всеки намек за движение.
– Хайде да вървим – издиша той.
Втурнахме се в сенките на следващата сграда. Освен горните врати, околните стени бяха празни и всичко беше тихо. По-далеч на запад светлината замъгляваше небето и до ушите ми достигаше далечното тракане на машини, почти твърде слабо, за да го чуя.
Движейки се предпазливо, пропълзяхме още половин квартал, след което Езра спря в едно затънтено кътче. От другата страна на улицата имаше малък паркинг, който завършваше с висока охранителна ограда, покрита с големи предупредителни знаци. Отвъд нея имаше цилиндрични резервоари с гигантски размери, високи по три етажа, с тръби и подиуми, които минаваха около тях.
Той се поколеба и се огледа наоколо.
– Не го виждам.
– Кой? – Попитах глупаво.
– Зак. Това е мястото за среща.
Стомахът ми падна.
– Той закъснява?
– Трябваше да ни изпревари тук, освен ако не е имал проблеми с другия охранителен пост.
Друг охранителен пункт? Наведох се достатъчно, за да погледна отново към паркинга и високата му ограда. Охранителна порта се простираше в центъра, а до нея беше прибрана малка будка, осветена отвътре. Охрана на обекта.
– Другият пост беше твърде открит, така че беше по-добре той да се справи с него с помощта на магията на сенките си. – Езра си пое дъх. – Ако се е забавил…
– Езра. – Примижах към кабината. – Не виждам никаква охрана.
– Какво? – Той се наведе, за да погледне по-добре. – Не виждам достатъчно добре, за да разбера.
Светлите прозорци не бяха заградени от човешки форми. Или пазачите дремеха на пода, или никой не беше вкъщи.
– Кабината е празна.
Той се поколеба.
– Нека се приближим.
Промъкна се на открито, спря, после спринтира през улицата. Изрязахме се покрай линията на оградата в бърз, полупристъпващ бяг. Езра спря отново, навел глава, сякаш се ослушваше, после се провря под прозореца на будката и надникна вътре.
Покле под носа си. Без никаква предпазливост се изправи на крака.
– Какво? – Попитах със съскане. – Какво има?
Той махна с ръка към кабината. Изправих се и погледнах през прозореца.
Отчасти бях права. Униформените охранители бяха на пода – но не дремеха. Блестяща сребърна отвара разпръскана по лицата им – в безсъзнание. Поне не бяха мъртви. Или… вероятно не бяха мъртви? Не бях сигурна.
– Зак наистина ни победи тук – каза Езра. – И реши да не чака.
Въздъхнах. Егоистичен, прекалено независим пич на друид. Сигурно си е мислил, че може да се справи сам с големите. Защо да чака партньора си/подкрепата/детегледачката?
Езра натисна слушалката си.
– Андрю, чуваш ли? Аз съм на мястото на срещата. Зак е бил тук, но изглежда, че е тръгнал напред. Тори и аз ще се опитаме да го настигнем, преди да е стигнал до големите.
Той се заслуша за момент.
– Прието. – Спускайки ръка, той ми каза: – Андрю не иска да бързаме. Зак може да обезвреди големите и без нас. Просто трябва да стигнем до него, преди да е приключил.
Стиснах челюстта си. Зак искаше да приключи с големите бързо – за да е свободен да тръгне след Варвара. Мърморейки под носа си, се изправих пред охранителната ограда, но гневната ми решителност отслабна при вида на бодливата тел отгоре.
– Първо гледай мен – предложи Езра, като се хвана за дебелия метален стълб, където се съединяваха два участъка от оградата. Издърпа се нагоре и използва горната част на стълба като опора за ръцете и краката. Внимателно преметна единия си крак, после другия, през бодливата тел и се спусна от другата страна.
Преглъщайки, аз се хванах за оградата и започнах да се катеря. Отне ми три пъти повече време, но се справих с бодливата тел, без да разкъсам кожа или дрехи. Езра ме настигна, след което отново започнахме да се движим, този път с бърз бяг.
Бягайки покрай влаковите релси, пресякохме съоръжението. Преодоляването на оградата в другия край стана много по-бързо и прескочихме още една линия от релси. Пред нас се простираше стоманен двор. Езра ме поведе покрай купчини И-образни греди и тръби, някои блестящи и нови, други ръждясващи от соления вятър. Пробягахме покрай две складови сгради с крехки на вид покриви и открити фасади.
На петдесет метра от нас се намираше най-големият досега склад – поне три етажа с една-единствена огромна горна врата, разположена в средата на лицето му. Отзад минаваха влакови релси, за да може лесно да се товарят товари директно на вагоните.
Това беше всичко. Складовете, в които Варвара съхраняваше колекцията си от големи.
Вратата с размерите на човек, закътана в края на сградата и миниатюрна в сравнение с горната врата, представляваше тъмен правоъгълник – но докато я наблюдавахме, пламна малка оранжева светлина. Цигара, а слабият ѝ блясък осветяваше формата на мъж, облегнат в отворената врата. Беше нисък, тежък и определено не беше Зак.
Ужасът премина през сърцето ми.
– Това един от хората на Варвара ли е?
– Къде е Зак? – Промълви Езра. – Няма начин да не ни е изпреварил тук. Няма начин.
Но ако беше тук, нямаше да остави онзи пазач да стои на вратата на склада.
– Дали се е натъкнал на неприятности? – Ръцете ми се стиснаха. – Заловен ли е или…
– Ако го бяха забелязали, не мисля, че този мошеник щеше да пуши небрежно с отворена врата. – Езра прокара пръсти през косата си, след което докосна слушалката си. – Андрю, чуваш ли? Андрю? … Някой?
Той измъкна телефона от джоба си и почука по екрана, след което поклати глава.
– Няма сигнал. Намираме се в мъртва точка, а Брайс е твърде далеч.
Поех си равномерно дъх, борейки се с паниката. Някъде наблизо бойните екипи се промъкваха на позиция: Екипът на Кай и Макико проникна в сградата, където бяха отседнали мошениците; екипите на Аарон и Табита, както и гилдията „Окото на Один“ обградиха сградата отвън; а екипът на Дариус се разположи на половината път между нашето местоположение и пристанището, където Варвара щеше да пристигне с яхтата си.
Къде беше Зак? Той беше минал оттук. Кой друг щеше да обезвреди човешките охранители с отвара? Но защо тогава той не беше тук?
– Той знае колко е важно това – прошепнах хрипливо аз. – Знае, че трябва да обезвредим големите, преди Варвара да пристигне. Къде би могъл да се скита?
Езра ме погледна, а чертите му бяха застинали в недоверие.
– Той… по дяволите.
– Какво? – Попитах.
– Той ми каза как да обезвредя големите.
– Той го направи? Чакай – мислех, че за това се изискват неясни познания по Аркана.
– Така каза на Шейн, но в гилдията, докато чакахме да си тръгнем, той описа символите, които да търсим. Мислех, че го обяснява, за да мога да съм полезен, но… – Той преглътна проклятие. – Той ми каза, защото не планираше да се появи?
Кръвта се изцеди от главата ми и ме остави замаяна.
– Нямаше да го направи. Той… не би го направил.
Езра събуди телефона си. Часовникът тиктакаше от 6:38 до 6:39. Времето изтичаше.
– Тръгваме – изръмжа той и нехарактерната ярост потъмни чертите му. – Дали е възнамерявал да се появи, или не, няма значение. Той не е тук, така че всичко зависи от нас.
– Но… – Срещайки решителния му поглед, аз изправих гръбнака си. – Прав си. Той ти е казал как да ги обезвредиш, така че можем да го направим и сами. След това ще намерим този задник. Всъщност…
Потупах задната чанта на колана си. Хоши се развихри във вихър от светещи сребърни люспи, а ние с Езра пристъпихме рамо до рамо, за да блокираме слабата светлина, излъчвана от нея.
– Хоши – прошепнах аз, като сложих ръка върху розовия кристал в центъра на челото ѝ, – можеш ли да намериш Зак? Намери го, а после ела да ме вземеш, става ли?
Тя ме блъсна с носа си, след което изчезна от погледа ми.
– Добре – казах мрачно и разглобих пистолета си за пейнтбол. – Хайде да вървим.
Езра се промъкна до ъгъла на сградата, която използвахме като убежище.
– Скоро ще стане малко студено.
– А?
В лявото му око проблесна слабо червено сияние. Температурата рязко спадна и околните сенки се сгъстиха, сякаш поглъщаха светлината. Аеромаговете не можеха да създават мрак, но демоничните магове можеха.
Той се стрелна в откритото пространство, а аз го последвах по петите, като едва успях да различа очертанията му. Дъхът ми се издуваше в бяло. Затичахме се към чакащия склад. До него бяха притиснати още пет еднакви, на разположение за наемане от всеки клиент или престъпник.
Щом се оказахме в обсега, спрях, стъпих на краката си и вдигнах пистолета. Прицелих се и произведох два изстрела.
Единият попадна в главата на пушещия мошеник, а другият се взриви в рамото му. Той изхриптя от болка, след което се наклони настрани, падайки от вътрешната страна на прага.
На прага Езра остави ледената тъмнина около себе си да избледнее. Присъединих се към него и надникнахме в склада. Не можех да видя нищо – само непроницаемо черно. Той се заслуша внимателно, после пристъпи над поваления разбойник. Примъкнах се след него, като затворих вратата докрай. Тя се удари в крака на спящия мъж.
– Не усещам никакво движение – прошепна Езра.
Той активира светлината на жилетката си, като я остави на най-ниската степен, за да запазим нощното си зрение. Бледото сияние обходи празния под, таванът бе забулен в сенки. Стоманен подиум минаваше по периметъра на ехото, единственият аксесоар по празните стени.
– Какво… – прошепна той с приглушен ужас.
Крайниците ми изтръпнаха, а мозъкът ми забуча от объркване.
Бетонният под, който се простираше на повече от сто и петдесет метра до далечната стена, беше маркиран с десетки от най-сложните масиви от заклинания, които някога бях виждала – не че бях виждала много такива. Всяка мрежа от взаимосвързани геометрични линии пробиваше голям шестоъгълник, като три триъгълника сочеха навътре към малък централен кръг. Стотици руни изпълваха масивите, а във вътрешните кръгове имаше малки купички със заклинателни съставки.
Но масивите… те бяха празни.
Големите бяха изчезнали.
Хванах китката на Езра, пръстите ми се вкопчиха в нея. Големите са били тук. Какво друго можеше да са тези заклинания? Но къде бяха стоманените зверове? Защо ги нямаше тук? Как щяхме да ги обезвредим, ако не бяха тук!
Той грабна светлината на жилетката си и натисна бутона, като я включи на пълна яркост. Белият отблясък обля вътрешността на склада.
Стомахът ми падна за втори път. Ръката ме болеше от това, че държах здраво китката му.
Не всички големи бяха изчезнали. Имаше още един.
В задната част на склада, в центъра на най-големия масив, имаше стоманено чудовище. Подобно на суперголема, който беше нападнал гилдията „Окото на Один“, този имаше ръце като на горила и дебело двукрако тяло – но беше по-близо до двайсет фута височина, отколкото до дванайсет, а вместо дебели пръсти масивните му юмруци представляваха солидни блокове, украсени с три мечовидни нокътя, всеки от които дълъг доста повече от метър.
– Езра – изпъшках аз. – Трябва да обезвредим това нещо. То ще убие всички.
– Да. Веднага щом приключим с това, трябва да се върнем в обхвата на сигнала и да предупредим екипите.
Кимнах треперещо, прибрах оръжието си в кобура и заедно се втурнахме напред – но на три крачки от вратата Езра издърпа китката си от хватката ми.
Докато се препъвах, извадена от равновесие, той се завъртя със смъртоносна грация и извади двата си къси меча от ножниците. Пресече ги във въздуха, като остриетата се кръстосаха. Вятърът премина през склада и се удари в подиума с такава сила, че стоманата издрънча.
В отговор над подиума затанцува вихър от розова магия, който освети силуетите на трима души.
Докато Езра прибираше мечовете си за нов удар, а аз посягах към пистолета си за пейнтбол, магията изтръпна над краката ми. Погледнах надолу и видях това, което не бях забелязал преди, вниманието ми беше насочено към новия мегаголем.
Масив от заклинания на пода под нас, нарисуван в сиво, почти невидим на фона на мрачния бетон.
Линиите му пламтяха с кехлибарена светлина. Сияйният лъч се стрелна нагоре и тялото ми се повдигна от земята. Гравитацията беше изчезнала и аз висях, в сиянието, а краката ми ритаха безпомощно. Въздухът ми се струваше по-гъст от кал и почти не можех да се движа.
Заедно с мен попаднал в плен на заклинанието, Езра се бореше да вдигне ръцете си, остриетата на мечовете му блестяха в светлината на заклинанието.
Нов цвят се промъкна през кехлибарения масив. Светнаха грозни сини линии – втори масив, изписан вътре в първия. Тъмната магия се изви от пода като гъст дим, после се изстреля нагоре. Две ленти се навиха около китките на Езра, като ставаха все по-тъмни и по-плътни, а още магия се уви около долната част на лицето му. Ръцете му се огънаха, сякаш бяха привлечени от магнити, и мечовете му изпаднаха от ръцете му. Те паднаха на пода, неповлияни от кехлибарената светлина.
Тъмната сила проблесна и когато сиянието угасна, черни окови свързаха китките му. Тъмна муцуна покриваше долната част на лицето му, а от нея до оковите се простираше сипкав кабел от енергия.
В бледото му ляво око проблесна червено – после и двете очи се завъртяха в главата му.
– Езра! – Изкрещях. Гласът ми звучеше неправилно в ушите ми, приглушен и заглушен. Не бях сигурна дали изобщо издавам някакъв звук. – Езра!
Тихи стъпки потропваха по металните стълби. Три фигури слязоха от подиума и се приближиха към нас. Ужасът и омразата се бореха за надмощие, докато гледах в дълбоките очи на Варвара.
Тя се усмихна, устните ѝ бяха боядисани в яркочервено. Точно както последния път, когато се сблъсках с нея, тя изглеждаше готова за ексклузивна вечеря с най-богатите и влиятелни хора в света. Сребристата ѝ коса беше прибрана в елегантен кок, алена блуза и тъмен панталон обличаха стройната ѝ фигура, шикозното ѝ палто висеше до коленете.
Разхождайки се до ръба на кехлибареното заклинание, тя протегна ръка към лъча светлина и погали бузата на Езра. Клепачите му трепнаха и фокусът за кратко се върна в погледа му, лявото око все още светеше, но той не реагира по друг начин.
– По-талантлив, отколкото очаквах – въздъхна тя с плътен руски акцент. – Той усети промяната на въздуха веднага щом започнах заклинанието. И изглежда, че все още е в съзнание? Доста съм впечатлена. – Тя направи жест към спътниците си – още прислужници, тези високи и мускулести. – Изтеглете го.
Двамата мъже, чиито брутални лица бяха безстрастни, се приближиха. Варвара се отдръпна встрани за тях – и се обърна към мен.
– Не те очаквах – помисли си тя. – Колко интригуващо. Предполагах, че те харесва.
– Какво си направила на Езра, ти, кучко! – Изкрещях, борейки се срещу заклинанието, сякаш можех да плувам през сгъстения въздух и да я удуша с голи ръце.
– Губиш си дъха, скъпа. Не те чувам – макар че разпознавам една от тези думи.
Двамата зверове измъкнаха Езра от нажежения лъч. Коленете му се удариха в пода, главата му се залюля напред, после назад, докато се мъчеше да се изправи. Мъжете го хванаха за ръцете и го вдигнаха, а окованите му китки се разтеглиха. Несъсредоточеният му поглед ме намери все още в капана на светлината – и видях ужас в очите му.
Ужас за мен.
– Пуснете ме! – Повлякох ръката си към колана с артефакти, но колкото повече се отдалечаваше крайникът ми, толкова по-гъста ставаше магията. Беше като да се опитваш да се провреш през втвърдяващ се цимент.
Варвара се усмихна, без съмнение четейки думите по устните ми, тъй като не можеше да ги чуе. Тя вдигна ръце. Деликатни метални нокти и множество пръстени украсяваха всеки пръст. Фина мрежа от верижки свързваше ноктите и пръстените с диск на гърба на ръката ѝ. Според Зак всяко парче беше артефакт от тъмна магия.
Очаквах да изрече някакво заклинание. Очаквах магията да прониже тялото ми, докато съм хваната безпомощен в нейното заклинание.
Ноктестите ѝ пръсти се сключиха около ръцете ми и тя ме обърна с лице в противоположната посока, толкова лесно, сякаш бях окачена на невидими вериги. Взирах се в склада към гаргантюанския голем, без да мога да погледна другаде – без да мога да видя Езра или мъжете, които го държаха.
Варвара мина покрай заклинанието към голема-чудовище. Спирайки на ръба на масива, тя погледна през рамо.
– Другите ми стоманени чудовища вече са оживени и дебнат приятелите от гилдията ти. Този обаче е твърде голям, за да се скрие – но ми се струва срамно да го оставя тук да ръждясва.
Тя вдигна ръце и започна да пее. Не можех да направя нищо друго, освен да вися в нейното заклинание, докато тя рецитираше заклинанието, като всяка дума на латински преливаше в следващата с перфектен ритъм. Масивът на пода се озари от бледа червеникава светлина.
Песнопението ѝ продължаваше и продължаваше. Аз не правех нищо. Не можех да се обърна, за да видя Езра. Не можех да посегна към оръжието. Не можех дори да извикам за помощ. Никой нямаше да ме чуе.
По двайсетметровото тяло на голема светнаха руни. С последната изкрещяна фраза Варвара спусна ръцете си. Големът изскърца, докато преместваше чудовищната си тежест. Обръщайки се, тя се плъзна обратно към кехлибареното заклинание и спря пред мен за втори път.
Фините бръчки около очите ѝ се набръчкаха от жестоката ѝ усмивка.
– Мислех друида за мекушав глупак, но той е толкова прагматичен, колкото предполага репутацията му. Разбира се, да размени един демоничен маг за връщането на гримоара му, но да пожертва и теб? Не това очаквах.
Тя се отдръпна и добави:
– Но той все още смята, че може да ме убие, след като си върне гримоара. Ще се радвам да му разкажа за твоята смърт.
Исках да ѝ изкрещя, да я нарека с всички ужасни обиди, които знаех, но не можех да намеря гласа си. Дори не можех да дишам през сковаващата ме паника, докато тя се отдалечаваше, изчезвайки от полезрението ми.
Тя промърмори команда към слугите си. Те вдигнаха тежест и изръмжаха от усилие. Стъпките съпровождаха потропването на крайниците, които се влачеха по пода, докато те изтегляха Езра.
Размяна на демоничен маг за връщането на гримоара му.
Варвара знаеше плана ни. Тя вече беше анимирала големите си. Беше чакала тук Езра, а сега щеше да избяга с него на яхтата си, докато армията ѝ от големци устройваше засади на всичките ми приятели и съмишленици от гилдията.
А аз…
Подът се разтресе, когато двадесетметровият мегаголем направи дълга крачка на дебели стоманени крака, а празното му лице беше насочено към мен.
И аз щях да умра точно тук, смазана от голема, преди да се присъедини към отчаяната битка, която щеше да започне навън – и да избие всички, за които ме е грижа.

Назад към част 24

Глава 24

Плъзнах ръце по бойния си колан и прегледах оръжията си.
Усилващи силата медни боксове. Имобилизиращ врага кристал за заклинание за падане. Кристал за разпитване. Димни и светкавични алхимични бомби. Пистолет за пейнтбол с допълнителен пълнител с отвари за сън. И моята вярна Дама Пика.
Предположих, че мога да включа в сметката си и Плащеницата на Валдурна, тъй като все още не я бях върнала на Зак. Артефактът на феите беше прибран в предния ми джоб.
Поех си дъх, проверих се за последен път – черно кожено яке, защитна блуза с дълъг ръкав, кожени панталони, тежки ботуши, коса, прибрана на стегната френска плитка, без грим, който може да попадне в очите ми – и излязох от спалнята си.
Подовата лампа хвърляше топла светлина във всекидневната, а телевизорът проблясваше с цветове, когато на екрана се появи хеликоптер. Арнолд Шварценегер висеше от хеликоптера, протягайки ръка към жена в препускаща кола, която се носеше по мост. Сцената изглеждаше свързана с много викове, но звукът на филма беше твърде нисък, за да се чуе нещо.
Туиги седеше на дивана, прекалено големите му крака стърчаха направо от възглавниците и за кой ли път шаржовите му очи не бяха вперени в екрана. Гледаше ме с тревожна бръчка на восъчнозеленото си чело.
– Хоши? – Извиках.
Силфът се завъртя от нищото. Тя се полюшваше към мен, насекомите ѝ широко разпериха криле и побутна бузата ми с хладния си нос. Дъга от цветове затанцува в съзнанието ми.
Разтрих гладката ѝ шия.
– Готова ли си за това, момиче?
Цветовете се затвърдиха в едно весело жълто. Потвърждавам.
– Тори? – Изпищя Туиги несигурно. – Ще се бориш с лошата магьосница?
– Технически погледнато, не. Това не е моя работа. – Отворих торбичката на гърба на колана си и Хоши се гмурна в нея, свивайки се на стегната топка. – Но Окото на Один и бойните момчета от „Врана и чук“ ще се борят с нея.
Грабнах ключодържателя от масичката за кафе и подрънквах ключовете по дланта си, опитвайки се да се сетя за нещо, което може да съм забравила. Нервите танцуваха в корема ми, но решителността ми беше по-силна.
– Тори?
Погледнах надолу, изненадана да открия Туиги да стои в краката ми.
– Кристалният друид ще те защити ли?
Няма вяра в бойните ми умения, а? Поклатих глава.
– Двамата с Езра си имат своя работа.
Лицето на Туиги се сгърчи в още по-дълбока бръчка.
– Кристалният друид е силен.
– Да.
– Ще бъдете ли сами с Хоши?
– Не, ще бъда с екип. – Усмихнах се. – Притесняваш ли се за мен, Туиги?
Той се почеса по малкия си нос и промълви нещо твърде тихо, за да го чуя.
Засмях се и го погалих по косата.
– Трябва да се върна до сутринта. Дръж крепостта, докато ме няма, става ли?
Той промърмори още нещо и погледна към телевизора, където Арни сега прострелваше дупки в небостъргач с изтребител. Какво беше станало с хеликоптера? И защо имаше изтребител в центъра на града?
Оставих го да се занимава с филма си, тръгнах нагоре по стълбите и заключих вратата след себе си. Защо не бях започнала да гледам екшъни с Туиги по-рано? Те бяха толкова далеч от реалния живот, че впечатлителната фея не беше намерила никакво човешко поведение, на което да подражава. Може би след това ще го запозная с уестърните.
Джипът на Аарон, взет назаем за мисията, беше паркиран пред дома ми и нервите ми се увеличиха експоненциално, когато се качих на шофьорската седалка. Двигателят изръмжа и аз натиснах ограничението на скоростта, докато карах към гилдията. Не бях закъсняла, но чувството ми за спешност нарастваше.
Спрях до вратата на гилдията. Пред мен на празен ход се движеше черен мерцедес, около който в студения януарски въздух витаеше облак от изгорели газове.
Сърцето ми се разтуптя, докато влизах в гилдията. Масите и столовете в кръчмата бяха избутани до стените, а в центъра на помещението се бяха събрали повече митици от „Врана и чук“ в бойно снаряжение, отколкото бях виждала някога преди, непринудено, но целенасочено.
В единия край на помещението Аарон и Табита чакаха с отборите си от петима души. Те бяха засадите; заедно с два отбора „Окото на Один“ щяха да причакват мошениците. Наблизо Кай говореше тихо с Макико, а до тях мълчаливо стояха осем японци с нечетливи лица и изцяло черни дрехи. Техният екип, фокусиран върху прикриването, щеше да изхвърли измамниците от сградата и да ги вкара в чакащите ги войни на Аарон и Табита.
Последният и най-страшен от основните ни бойни екипи беше съставен от трима митици: Дариус, Алистър и Жирар. Тяхната единствена цел беше Варвара – да я намерят, да се бият с нея и да я свалят, но те нямаше да я предизвикат сами. Те щяха да обединят сили с най-добрия отбор на гилдията „Окото на Один“.
Преди да се случи това, една двойка имаше още по-важна задача.
Прегледах стаята в търсене на тях. Близо до входната врата Зак и Езра бяха навели глави заедно. Зак жестикулираше, докато говореше, и светлината се пречупваше от кристалите, които носеше – шест висяха на врата му, още шест във всяка кожена гривна и още дузина висяха на колана му, заредени с флакони с отвари. На бедрата му бяха закачени ножове, а над яката на ризата без ръкави надничаха тъмни татуировки с пера, които се спускаха по ръцете му.
Езра беше екипиран както обикновено, но дългите му стоманено-подсилени ръкавици не бяха достатъчни за тази битка. Носеше къс меч, закопчан на всяко бедро, вероятно взет назаем, тъй като и основното му оръжие – прът, и резервното му бяха починали преждевременно.
– Готова ли си, Тори?
Започнах да се обръщам, за да открия зад себе си Аарон с повдигнати вежди заради моята плахост.
– Готов ли си, Аарон? – Кай се приближи, сложил едната си ръка върху дръжката на по-дългата си катана. – Твоят отбор ще поеме основната тежест на атаката на разбойниците, ако всичко върви по план.
– Да, както каза. – Погледнах предупредително самоуверения пиромаг, скръстил ръце. – Не забравяй последната си битка с Варвара.
Той изсумтя при напомнянето как се е приближил твърде много до магьосницата, бил е ударен с лепкава субстанция, която е залепила артефакт на лицето му, и докато е бил под нейно влияние, е насочил меча си към Езра.
– Ти също почти умря онзи път – напомних тихо на Кай. – Всички трябва да сме внимателни.
– Без големите си Варвара няма да разбере какво я е ударило. – Аарон погледна през рамото ми. – А Зак и Езра няма да са близо до нея, което е най-доброто за всички.
Особено за Езра. Хаотичното бойно поле беше неподходящото място за избухлив демоничен магьосник, който трябваше да крие силата си и да държи емоциите си под строг контрол.
Табита повика Аарон и Кай, вероятно за последна проверка или нещо подобно, затова се насочих към двойката до вратата.
Зак погледна нагоре при приближаването ми, но не спря с обясненията си.
– Докато лунният възел е прекъснат, ритуалът за анимация ще се провали. Единственото ни притеснение е да стигнем до масивите, които се намират в големите, но сабята ми може да пресече стомана.
– Тогава това не би трябвало да е проблем. – Приглушената усмивка на Езра озари очите му, когато се присъединих към тях. – Време ли е, Тори?
– Да. Тръгваме след – проверих часовника си – две минути. Ти и Зак готови ли сте?
– Готови сме да тръгнем.
Прехвърлих погледа си от несъответстващите му очи, стабилни и спокойни както винаги, към зелените ириси на Зак и тъмната ярост, която се криеше зад неестествената им яркост.
– Какво ще кажеш ти, Зак? – Промърморих, приближавайки се до него.
Устата му се изкриви горчиво.
– Резултатът ще бъде същият – прошепнах му аз. – Дори и да не го направиш сам, тя пак ще се окаже мъртва – а по начина на Шейн ще има време да оцени пълния мащаб на падението си, преди да захапе праха.
Той измърмори.
– Екипът ти започва от северния край на терминала, нали?
– Да.
– Не бързайте да влизате, когато започнат боевете. Лесно ще се подгънете, а ви е нужна гъвкавост, за да сменяте позициите си или да се оттегляте.
– Ще правя каквото ми каже Андрю.
– Той е един от най-опитните ни командири на екипи – добави Езра. – Тори ще бъде в добри ръце.
Зак кимна, в челюстта му се появи напрежение, а студената яма на страха в червата ми се затопли, когато разбрах, че се притеснява за мен.
– Добре! – Дариус се обади, минавайки през кръчмата. Беше в бойно снаряжение, ножовете бяха закачени на бедрата му, а по-възрастен мъж или не, бе горещ дявол. – Всички знаем ролите си. Ръководители на отбори, първата проверка е в 6:50, а последната – в 6:58. Пълно мълчание в 7:00.
Ръководителите на отбори извикаха с утвърдителни гласове, като няколко от тях провериха слушалките си. Докато погледът ми минаваше над тях, забелязах движение в другия край на кръчмата. В ъгъла се беше появила Робин, а до нея – високата ѝ руса спътница Амалия. И двете млади жени бяха облечени в черно, а на гърдите ѝ блестеше инфернусът на Робин. Амалия не изглеждаше въоръжена, но до тях чакаше и със сигурност беше въоръжена с разсичащ черепа меч на съдбата, дребната магьосница Зора.
Намръщих се, чудейки се каква е ролята им. Въпреки че бях наоколо през по-голямата част от етапа на планиране, никой не ги беше споменал.
Дариус огледа гилдиите си.
– Бъдете внимателни, бъдете в безопасност и бъдете умни. Тази вечер оставяме настрана първото правило в полза на третото. Този път ще ударим първи. Ще се видим на бойното поле!
От чакащите митици се надигна дълбоко възклицание, почти рев, и всички косъмчета по ръцете ми настръхнаха. Първото правило на гилдията: Не удряйте първи, но винаги отвръщайте на удара. Тази вечер обаче ние бяхме агресорите.
Дариус се запъти към вратата, а Жирар и Алистър го последваха. Гилд майстора направи жест към Зак, докато минаваше.
– Хайде да вървим.
Зак тръгна след тях. Гледах го как си отива, а долната ми устна беше стисната между зъбите. Когато стигна до вратата, той ме погледна назад, а очите му бяха тъмни и горящи. После изчезна, а вратата се затвори с весело дрънчене.
Към вратата се приближиха още трима митици: Андрю, водещ Брайс и Рамзи. Моят отбор.
Имахме две задачи: да поставим Езра на позиция и да осигурим връзка между всички екипи. Щяхме да проследяваме различните битки, да оказваме подкрепа, където е необходимо, и да придвижваме Брайс из бойното поле, за да може той да свърже телепатично всички лидери на екипи, в случай че електронните методи за комуникация се провалят.
Хванах ръката на Езра и погледнах през рамо. Аарон и Кай стояха един до друг, а екипите им бяха зад тях. Ако всичко вървеше по план, следващият път, когато ги видя, щеше да бъде след края на битката – мошениците щяха да бъдат задържани, а Варвара – заловена или мъртва.
Преглъщайки тежко, аз поведох към джипа на Аарон. Езра се качи, а Брайс и Рамзи седнаха на задната седалка с него. Андрю се плъзна на пътническата седалка до мен.
– Добре, Тори – каза той с внимателния, замислен глас, който го беше превърнал в любимец сред лидерите на екипа ни. – Хайде да тръгваме.
Превключих на задвижване и се отдалечих от бордюра.
– Точно по график – добави той, проверявайки часовника си. – След като закараме Езра, ще имаме достатъчно време да заемем позиция. И Езра няма да има проблеми да се срещне със… Зак.
Той се поколеба над името и ме погледна.
– Не мога да повярвам, че работим с Призрака – отбеляза Рамзи. – Само при вида му ме побиват тръпки по гърба.
– Тори не се страхува от него. – В огледалото за обратно виждане Брайс повдигна вежди. – Нито пък Езра. Явно има някакво познанство.
– Репутацията на Зак е силно преувеличена… в някои области – промълвих аз, не твърде доволна, че телепатът е доловил чувствата ми. – Така или иначе, той се грижи за големите вместо нас, така че не се оплаквай.
Планът все още беше Зак и Езра да се справят с големите заедно, но те се срещаха на място, вместо да влизат по двойки. Шейн не го предпочиташе, но трябваше да се отстранят няколко охранители и като първи там Зак и Езра бяха логичните, които да го направят.
Треперещите нерви в корема ми се засилиха. Светлините на задните фарове заблестяха, докато се отдалечавах от центъра на града, последният вечерен час пик изтъняваше. Всеки момент екипът на Кай щеше да напусне гилдията. Десет минути след това и екипите на Аарон и Табита.
Последният светофар отбеляза края на жилищния квартал и улицата се превърна в широка магистрала. Уличните лампи проблясваха, докато преминавахме през криволичещия надлез и се включвахме в магистралата. Километрите минаваха с бясна скорост, носейки ни все по-близо и по-близо.
Дишах тежко през носа си, борейки се с надигащия се в мен страх.
С още един лек завой се качихме на моста Секънд Нороус. Черната вода на пристанището отразяваше светлините на града, а там, вляво, беше нашата цел.
Лабиринт от огромни сгради и складови контейнери, стърчащи в пристанището, безкрайни купчини стомана, натрупани върху бетонните пространства, блокови кейове, застлани с чудовищно оборудване за разтоварване на товарни кораби. Това беше най-голямото пристанище в провинцията и идеалното място за снабдяване, изграждане и скриване на малка армия от големи.
Аркираният мост продължаваше покрай кейовете и сърцето ми се сви в корема, когато осъзнах колко безнадеждно, ужасяващо огромно е съоръжението. Картите не го бяха отразили подобаващо. Беше лабиринт от промишлени сгради, оборудване и товари, простиращ се на двадесет градски квартала. Източната част беше тъмна, затворена за уикенда, но от западната страна светеха светлини, където беше акостирал дълъг товарен кораб, а над палубата му беше разположен кран.
От другата страна на моста излязох от магистралата и навлязох в двулентов път, граничещ със занемарени предприятия и няколко остарели жилищни сгради. Дишайки дълбоко, завих наляво. Напред пътят се вряза под влаковите релси, които отделяха терминалите за обработка на товари от останалата част на квартала.
Отново завих наляво. Минавайки покрай ивица от малки предприятия от индустриален тип, завих по осеяната с чакъл алея до скромен склад за подови настилки, след което спрях джипа и го превключих на паркинг. Пред нас се издигаха влакови релси, които препречваха пътя ни. Дълга линия от черни цистерни се движеше на петнайсетина метра над малкия парцел зад склада.
– Това е моята спирка – каза леко Езра и бутна вратата си.
– Успех – промърмори Андрю. – Не забравяй микрофона си.
Езра излезе, а Брайс и Рамзи също му пожелаха късмет. Ръцете ми се стегнаха върху волана, кокалчетата ми побеляха, докато Езра си играеше със слушалката и проверяваше връзката на телефона си, преди да го прибере в джоба.
Страхът се завъртя в главата ми, докато един вътрешен глас ми крещеше, но не знаех какво казва. Натиснах бутона за прозореца си и той се спусна. Езра се наведе, за да погледне вътре. Устата ми се отвори, после се затвори.
– Бъди внимателен – прошепнах хрипливо.
– Ще внимавам. – Той бързо и успокоително стисна рамото ми. – Ще се видим скоро.
Докато той се отдалечаваше от автомобила, сърцето ми се сви в гърлото. Болката се разпространи в пръстите ми от смазващата им хватка върху волана. Езра беше опитен боен митик и притежаваше неудържима демонична магия в подкрепа на другите си умения. Той можеше да се справи сам. Знаех това.
Тогава защо не можех да дишам? Защо паниката ме обземаше с всяка негова стъпка?
– Чакай! – Думата се изтръгна от мен. Откопчах колана и отворих вратата. – Езра, почакай!
На половината път до издигнатите релси и бавно преминаващия влак той се огледа.
– Какво става? – Попита Андрю.
Не знаех. Не можех да отговоря. Излезнах от колата и зачаках с разтуптяно сърце, докато Езра тичаше обратно към мен, със свъсени от загриженост вежди.
– Какво… – Погледът му премина през лицето ми и тонът му се промени към тихо питане. – Какво става, Тори?
Поех си дълбоко дъх. Ужасът пулсираше в гърлото ми и ме караше да се чувствам замаяна. Нещо не беше наред, нещо, което не можех да посоча с пръст, но какво…
Зад клепачите ми проблесна спомен – Зак, чиито очи горяха от сенчеста ярост, докато следваше Дариус през вратата на гилдията.
Задъхах се от осъзнаване.
– Трябва да дойда с теб.
Изненадата премина през чертите му.
– Какво? – Попита Рамзи от задната седалка, а гласът му се носеше през отворената ми врата. – Знам, че тренираш, но все още си аматьор.
Андрю се наведе през шофьорската седалка.
– Тори, работата им е твърде важна, за да…
– Зак не е съгласен с нашия план. – Насочих думите си към Езра. – Варвара унищожи всичко, което има значение за него. В момента, в който приключи с големите, той ще посегне на гърлото ѝ. А аз може би съм единствената, която може да го разубеди.
Езра възприе това.
– Промяна в плановете, Андрю. Тя ще дойде с мен.
– Чакай. – Брайс подаде глава над конзолата, за да погледне през вратата към мен и Езра.
– Лошо ли е, ако той отиде при Варвара? Щом тя е победена…
– Видяхте ли кадрите от унищожаването на участъка в Лос Анджелис? – Попитах нетърпеливо.
– Да, разбира се.
– Ето защо трябва да се уверя, че Зак ще запази главата си.
Очите му се разшириха.
– Това беше той? – Прошепна Рамзи невярващо.
– Сто и десет процента вбесен друид, на когото не му пука много за приятелския огън. – Погледнах към Андрю. – Аз отивам.
Той разкопча предпазния си колан.
– Тогава ще трябва да бъдеш изключително предпазлива. Не можеш да бъдеш открита, преди големите да бъдат обезвредени.
– Ще се справим – каза Езра, а стабилността му успокои треперенето ми. – И ще се справим със Зак.
Той хвана ръката ми. Когато Андрю отвори вратата си, за да се прехвърли на шофьорското място, Езра ме издърпа през паркинга и аз извих врат назад, за да видя как последната цистерна от дългия влак профучава по повдигнатите релси.
Знаех, че Зак е в лошо положение, но с неговото твърдо спокойствие предполагах, че ще се справи. Сега не бях толкова сигурна. Дали бях подценила дълбочината на скръбта му… и нуждата му от отмъщение? Така или иначе, трябваше да бъда до него, преди да е зърнал врага си и да е убил себе си или някой друг.

Назад към част 23                                                                     Напред към част 25

Глава 23

– Чакай – промълвих аз. – Шейн не е тук заради Зак?
– Той каза, че разследва Призрака – изръмжа Аарон.
– Но поглеждайки назад – каза тихо Езра – той не е бил много съсредоточен върху това. Прекарвал е повече време в разследване на нападенията на гилдията.
Което беше дело на Варвара.
В центъра на улицата Шейн и Дариус бяха влезли в схватка с погледи. Зак не помръдваше, сякаш не желаеше да говори, докато Дариус беше опрял нож в гърлото му.
– В такъв случай, Шейн – каза майсторът на гилдията – направи предложението си.
– Не е нужно да се пазаря. Той ще отговори на въпросите ми или ще понесе „мъртвата“ част от наградата си за МПД. Освен ако не възнамеряваш да му помогнеш да избяга, в който момент ще арестуваме вас вместо него. – Шейн се усмихна студено. – Това би било задоволителна утешителна награда, признавам.
– Да му помогна не беше мой план, но изглежда не осъзнаваш колко малко вероятно е ти, аз или екипът ти да го спрем.
– Ти имаш нож на гърлото му.
В отговор Зак вдигна лявата си ръка – разкри празен стъклен флакон от колана си. Когато през наблюдаващите го гилдии на Врана и Чук премина тихо, страховито шумолене, той пусна флакона да се изплъзне от пръстите му. Той се разби на паважа.
Погледът ми проследи траекторията му и забелязах черното петно върху коляното на Дариус, където Зак беше плиснал отварата.
– Скоро ръката ти ще е прекалено изтръпнала, за да държиш този нож – каза друидът. – Можеш да ми прережеш гърлото, но така или иначе ще умреш.
Дариус въздъхна.
– Непривлекателно, меко казано. За щастие, аз съм по-гъвкав човек от нашия скъп приятел Шейн.
– Не го пускай, Дариус – изсъска Шейн. Той стискаше и разтваряше челюстта си. – Закария Андрий, помогни ми да заловя Варвара и можеш да излезеш на свобода.
Въздишки се разнесоха из митиците на Врана и Чук.
– Защо трябва да вярвам на това? – Попита друидът.
– Наградата за тебе един милион и двеста хиляди – отвърна троснато Шейн – обхващаща осем години престъпна дейност. Наградата на Варвара Николаева е за петдесет и три години и е определена на тридесет и четири милиона, като за нея са допринесли най-големите гилдии в Русия и Източна Европа.
Уау. Призракът наистина беше тривиален мошеник.
– Ти – добави Шейн – си средство за постигане на целта. Изпълни тази цел и можеш да се върнеш към отвличането на деца и продажбата на евтини артефакти, докато местната гилдия най-накрая те настигне. – Остра усмивка. – Което няма да отнеме много време, след като класът, името и лицето ти са разкрити.
Зак изучаваше ловеца на глави с нечовешките си очи, после огромните сенчести крила на Лалакай се сгънаха по ръцете му и изчезнаха. Индиговият кръг с диаметър десет фута под краката му се разтвори в искри, които се понесоха към небето.
– Съгласен – каза той.
Дариус спусна ножа си, след което го измъкна от погледа си под задната част на ризата си.
– Отлично. Шейн, би ли се присъединил към нас вътре? Можем веднага да обединим знанията си.
Без да чака отговор, Дариус плесна с ръка по рамото на Зак, разпръсквайки дъждовни капки, и насочи друида към гилдията. Сабята и жълтото му заклинание за щит заблестяха, докато вървеше с ГМ, без да отделя дори поглед за митиците от „Окото на Один“. Варгите му избледняха в сянка, изчезвайки също толкова бързо, колкото се бяха включили в битката.
Митиците на „Врана и чук“ се разделиха с ГМ и прочутия мошеник. Извих вежди към Зак, докато минаваше, след което пристъпих след него. Аарон и Езра ме последваха.
– Планираше ли да ми осигуриш антидот, Зак? – Попита майсторът на гилдията, докато пресичахме празната кръчма.
– Не.
Дариус спря рязко, като издърпа друида на стоп.
– Не ти е нужен такъв – добави Зак. – Този флакон беше отвара за лечение на изгаряния с изтръпващ ефект за цялото тяло. Макар че, ако носех смъртоносна отрова, щях да я използвам.
Кратка пауза, след което Дариус отметна глава назад в смях.
– Добре изиграно, алхимик. Усещането беше определено тревожно.
Извърнах очи, наполовина впечатлена от бързата мисъл на Зак, но най-вече раздразнена от склонността му да се преструва, че безобидните отвари са смъртоносни. Коварен измамник.
Събрахме се около една дълга работна маса на второто ниво. Дариус зае стола в началото на масата, а Зак седна на ъгъла до него. Аз заех следващото място, а Аарон и Езра го последваха. Кай, Макико, Жирар, Табита и Феликс – третият офицер, който носеше лаптоп – запълниха другата страна на масата.
Табита се взираше с арктически лазерни лъчи в Зак, а Жирар, седнал срещу друида, изглеждаше предпазливо любопитен.
– Значи – каза той – ти си този, който ни открадна бармана за две седмици, а?
Подпрях брадичката си на дланта си.
– Беше прекрасна ваканция. Насладих се на тежък физически труд, на битка с тъмни феи и на авиошоу с дракони. А и той ме подлъга да мисля, че ще умра, ако говоря за него.
Жирар стисна устни при новото си разбиране защо не съм разкрила къде съм била и как съм избягала.
– Не забравяй душа – каза ми Зак.
– А?
– Да се къпем заедно – уточни той. – Да спим заедно. Събуждането в едно легло. Беше толкова романтично.
Челюстта ми се удари в плота на масата. Лицето на Аарон беше изпъстрено с невярващ ужас, а това на Езра беше напълно безизразно. Подозрителният поглед на Кай се стрелна между мен и друида.
– В края на краищата – добави Зак, а в гласа му се появи насмешка – ние се срещахме, помниш ли?
Стиснах зъби толкова силно, че черепът ми изтрещя.
– Прикривах те, задник.
– Казах ти, че това е идиотска лъжа.
– Не си предложил никаква алтернатива, нали? Ти…
Шейн Давила се втурна в стаята с двама митици от „Окото на Один“ на ръце – Иза и един дебеломускулест възрастен мъж, за когото предположих, че е ръководител на екипа им. Шейн седна срещу Дариус, а Иза и мъжът от Окото на Один седнаха по фланговете му.
Иза погледна веднъж към Кай, който седеше до Макико, и отвърна поглед, а пълните ѝ устни се стиснаха в бледа линия.
– Да започнем. Закария, ти…
– Той предпочита Зак – излаях агресивно, прехвърляйки настроението си към също толкова достойна мишена.
Шейн ме погледна, после отново се съсредоточи върху друида.
– През юли миналата година ти влезе в пряк сблъсък с Варвара. Вярно ли е?
– Да.
– И ти се би с нея?
– Да.
Шейн нагласи очилата си.
– И загуби.
В лицето на Зак проблясва темперамент.
– Тя имаше заложник, което ограничаваше възможностите ми, но аз се справих.
– Разкажи ми всичко за битката си с нея.
– Това искаш от мен? – Той поклати глава. – Ще ти кажа просто: тя е смъртоносна.
– Наясно съм с бойните ѝ умения – каза нетърпеливо Шейн. – Малко преди да избяга от Русия миналата година, елитен екип за награди я притисна в ъгъла в Москва. Тя избяга – и уби повечето от екипа. Мога да я намеря. Това, от което се нуждая от теб, са подробности за способностите ѝ, за да мога да се уверя, че няма да избяга или да избие друг екип.
– Ужасно си сигурен, че можеш да я намериш.
– Вече го направих.
Очите на Зак се свиха до пресметливи прорези.
– Тогава ми кажи къде е и аз ще я сваля.
– Категорично не.
– Можеш да получиш наградата. Аз искам главата ѝ.
– Казах ти какво изисквам от теб: нейните умения, стратегии и слабости.
Горната устна на друида се сви, докато погледът му прекосяваше хората, събрани около масата.
– Не си ли виждал достатъчно черна магия, за да знаеш, че един майстор може да смаже всички в тази стая?
– Но ти можеш да я победиш? – Избухна Аарон.
– Да.
Аарон извърна очи с отвращение.
– Не казвам, че ще е лесно. Тя мисли за всичко, планира всичко. Разполага със защитни механизми за всякакъв вид нападение.
– Как би я победил? – Попита Шейн внимателно Зак.
– В един идеален свят бих ѝ смазал гърлото с голи ръце. – Устата му се изкриви. – Единственият начин да я повалиш е в близък бой, но това те поставя в обсега на отровите ѝ. Тя е изключително адаптивен стратег, а с петдесетгодишен опит в тъмните изкуства… не можеш да планираш това.
– Напълно съм сигурен, че мога. Разкажи ми всичко, което си видял при сблъсъка си с нея.
Гневът, който загрубяваше в гласа му, описваше заклинанията и алхимията, които Варвара беше използвала срещу него, като навлизаше в техническата област толкова бързо, че главата ми се завъртя от всички непознати думи. Феликс пишеше бързо на лаптопа си, веждите му бяха смръщени от концентрация, а Жирар и ръководителят на екипа „Окото на Один“ кимаха. Не можех да разбера дали Шейн ги следи, или не.
– Тя носи много повече магия от това, което видях, така че се съмнявам, че нещо от това ще ти помогне – заключи Зак. – Това е при условие, че успееш да я достигнеш, когато тя има четиридесет рога, зад които да се скрие.
Табита се наведе напред, лицето ѝ беше по-бледо от обикновено.
– Откъде знаеш, че тя има четиридесет рога?
– Мога да броя.
– Всъщност – вмъкна се Шейн с претенциозно излъчване – жертвите от атаките на рицарите на Пандора и Окото на Один са намалили броя на нейните рога до около тридесет, макар че все още не знаем колко големи има, за да допълнят броя им.
Зак измърмори на поправката на ловеца на глави.
– Зареждането на големите отнема един цикъл на пълна луна, което означава, че тя се е подготвяла за това в продължение на месеци.
– За какво се готви? – Попита Феликс. – Каква е нейната крайна игра?
– Контрол над черния пазар на Ванкувър – отговори Шейн преди Зак да успее. – Ако приемем, че следва същия модел като в Санкт Петербург, Киев и Букурещ, първо ще придобие контрол над търговията с артефакти, а след това ще разшири дейността си с контрабанда и трафик на хора – митични и не само.
Зак удари с облечена в ръкавица пръст по плота на масата, привличайки вниманието на всички. Погледът му се спря на ловеца на глави.
– Утре вечер Варвара ще анимира нова партида големи и ще изпрати тях и мошениците си да изравнят нивото на друга гилдия. Планираш ли да направиш нещо по въпроса?
Шейн изпъна очилата си на носа.
– Подобно на Червения Рум, Варвара предпочита морските пътешествия с яхтата си. Тя излиза на сушата само когато е необходимо. В противен случай е в морето и е невъзможно да бъде намерена. Тя обаче се нуждае от място, където да съхранява големите си и да крие трийсет-четирийсет мошеници – и аз съм набелязал това място.
Почти всички на масата се наклониха леко напред.
– През последните три вечери тя пристигаше на това тайно място в седем вечерта и си тръгваше в седем и тридесет. Предполагам, че целта на тези посещения е била да оживи големите за следващата атака.
– Мислех, че големите издържат само десет минути – промълвих на Зак.
Той сви едно рамо.
– Ако големите са неподвижни, може да издържат няколко часа.
– Те транспортират големите в полуремарке – добави Макико с ясен тон. – Видяхме го на нашите камери за сигурност. След като Варвара анимира големите, мошениците ще трябва да ги натоварят и веднага да се отправят към мястото на нападението.
– Тогава ние нанасяме удар преди това – заяви лидерът на „Окото на Один“. – Ако Шейн ни даде местоположението, ще можем да подготвим екипи доста преди седем утре и да спрем следващото ѝ нападение, преди да е започнало.
Шейн поклати глава.
– Това не е толкова просто. Ако открием дори един-единствен враг, Варвара ще избяга. Тя трябва да акостира и да слезе на брега, преди да са се придвижили каквито и да било бойни екипи.
– Не може да ѝ се позволи да оживи големите – контрира Дариус. – Тридесет разбойници плюс големи е повече, отколкото можем да се справим безопасно, дори с обединените ни сили. Не можем да разчитаме на помощ от другите гилдии.
– Тогава какво трябва да направим? – Аарон се отпусна на стола си. – Ако първо атакуваме разбойниците, ще пропуснем Варвара. Но ако изчакаме Варвара, ще трябва да се бием с нея, с всичките ѝ мошеници и с неизвестен брой големи.
На масата настъпи мълчание и сърцето ми се сви.
– Битката с мошениците ще бъде шумна и неприятна. – Живите очи на Зак проследиха събраните митици. – Не можеш да се ангажираш с тях, преди Варвара да е слязла на брега, но големите са друг въпрос. Докато не бъдат анимирани, те са уязвими. Обезвреждането им ще е бързо и безшумно, а и може да стане малко преди пристигането на Варвара.
– Ако успеем да премахнем големите ѝ от уравнението – каза Жирар, а нетърпеливата му усмивка прозираше през брадата му – тогава бойните ни екипи ще могат да се съсредоточат върху мошениците и Варвара.
– Кучката е моя – изръмжа Зак.
– Ще заловим Варвара – вмъкна се Шейн – за да може да бъде съдена и осъдена за престъпленията си пред всички гилдии и семейства, на които е навредила. Без съмнение тя ще бъде екзекутирана, но има повече и по-добри митици от теб, които заслужават да видят как се въздава справедливост.
Челюстта на Зак се стегна.
– Как се обезсилват големите? – Попита го Шейн.
– Чрез повреждане на анимационната масив в тях.
– А как се открива и унищожава анимационният масив?
Зак повдигна подигравателно вежди.
– Можеш да ги откриеш, като изучаваш тъмната Аркана и се научиш да дешифрираш някои от най-сложните масиви в магьосничеството. Унищожаването им обаче е лесно, стига да разполагаш с инструмент, който може да поврежда стомана, без да издава шум.
На челото на Шейн се появиха дълбоки бръчки.
– В такъв случай ти ще отговаряш за обезвреждането на големите, тъй като имаш необходимите знания. Това ще е обхватът на ролята ти.
Онази арктическа, изгаряща омраза кипеше в очите на Зак, докато той гледаше Шейн.
Непоколебим, ловецът на глави каза:
– Сътрудничи и ще забравя, че някога съм чувал името ти. Ако откажеш, ще станеш следващият ми таргет. И този път, когато те арестувам, ще се погрижа да останеш зад решетките. Няма да има чудодейни спасявания.
Свих се виновно.
– Добре – изръмжа Зак. – Аз ще се справя с големите.
Шейн погледна към Дариус.
– Толкова важна част от стратегията ни не бива да се пада на един човек – особено на него.
Майсторът на гилдията кимна.
– Аарон, Кай, Езра? Зак има нужда от придружител. Някой от вас може ли да се включи като доброволец?
Докато тримата магове си разменяха погледи, зелените очи на Зак се обърнаха към мен. Примигнах му, объркан от вниманието му.
Той се наведе напред, за да ме огледа.
– Езра?
Аеромагът направи замислена пауза, после сви рамене.
– Аз съм готов.
Отне ми миг, за да се досетя. Зак искаше помощта на Езра, защото той беше демоничен магьосник и нечовешката му сила щеше да е от полза срещу огромни, тежки големи, дори неодушевени.
Шейн насочи вниманието си обратно към Дариус, който кимна.
– Значи е договорено – каза ловецът на глави. – Донеси ми картата на Северен Ванкувър.

Назад към част 22                                                                            Напред към част 24

Глава 22

Час по-късно застанах зад бара на „Врана и чук“, не защото исках да работя на смяна, а защото там се чувствах най-контролирана. Аарон и Езра седяха на столовете срещу мен, с гръб към плота, докато наблюдаваха останалата част от кръчмата.
Гласовете бръмчаха в нисък, лаконичен разговор. Преброих над дузина от най-добрите ни бойни митици – от магове като Алистър и Летисия, през магьосници като Андрю и Гуен, до телекинетичния Дрю и телепата Брайс. Други десетина членове не бяха бойци, сред които Синър, Сабрина, Кавери и гаджето ѝ Киър.
Напрежението приковаваше всички, а във въздуха се усещаше безпокойство. След нападението над „Окото на Один“ не беше нужен гений, за да разбере схемата: мошениците се бяха насочили към бойните гилдии.
Нашата гилдия беше в опасност и всички го знаехме.
Входната врата издрънча, след което се отвори навътре с дрънчене на звънеца. Зак влезе вътре, злодейският му плащ се развяваше зад него, качулката му беше вдигната, а кожата блестеше от дъждовните капки. Всички митици го погледнаха, но преди някой да се стресне, аз вдигнах ръка.
– Тук – извиках аз.
Отмятайки качулката си, той се наведе към мен. Десетки очи се присвиха подозрително, наблюдавайки го как минава, но никой не поиска да разбере кого продължавам да каня в кръчмата. Вероятно предположиха, че е от друга гилдия.
– Е? – Поисках шепнешком, щом той се приближи достатъчно, за да го чуя.
– Подготвя следващия си ход. – Той се облегна на бара до Езра – но не успях да науча повече от това. Всички мошеници, които са се присъединили към нея, са изчезнали, а малцината, които намерих, не знаеха нищо.
Потърках с ръка лицето си.
– По дяволите. Значи нямаш никаква идея къде да я намериш?
– Ако имах, нямаше да съм тук и да разговаряме за това. – Той се огледа наоколо. – Какво чакат всички?
– Срещата на горния етаж да приключи. – Подпрях лактите си на плота на бара. – Тъй като не знаем къде да намерим Варвара, вариантите ни са или да се откажем от централата на гилдията и да я оставим да бъде разбита на пух и прах, или да съберем всички, които искат да я защитават, и да чакаме тук, докато я нападнат.
Той измърмори изразително.
– Между другото. – Намалих гласа си още повече. – Плащеницата ми беше доста полезен по-рано, но един куп митици ме видяха да я използвам, включително Шейн, и не знам дали могат да отгатнат какво е това. Трябва да го вземеш обратно сега.
– Не тук. Ще го взема, когато никой не ме наблюдава.
Което нямаше да се случи скоро. Около половината от присъстващите митици го гледаха, някои тайно, а други с дързостта „не ми пука“.
Разговорът, който се разнасяше из кръчмата, затихна и миг по-късно група митици се спусна от горното ниво: Дариус, следван от Жирар, Табита и Феликс, тримата му офицери.
Накрая, но не на последно място, дойдоха Кай и Макико. След като бях съобщила новината за нападението на „Окото на Один“, Аарон се беше обадил на Кай. Изглежда, че Макико се беше отпуснала, тъй като Кай не само беше отговорил на телефона му, но и я беше убедил да обединят сили с „Врана и чук“. Общи врагове и всичко останало.
Когато Кай и Макико спряха в далечния край на бара, аз отново сканирах помещението. Нямаше и следа от Робин. Беше се качила на горния етаж преди почти трийсет минути и се изненадах, че не се е върнала.
Дариус се премести в центъра на стаята, а офицерите му го заобиколиха. Докато се въртеше в бавен кръг, оглеждайки гилдията си с мрачни сиви очи, погледът му попадна на моята малка група.
– Виждам, че имаме гост – отбеляза той.
Общото внимание на гилдията се премести от Дариус към друида. Зак се напрегна.
– Това е Зак – разкрих аз. – Той е боен алхимик. Много полезен.
Дариус се усмихна приятно.
– И откъде познаваш Зак?
Истинското значение на въпроса му: Защо е тук? По дяволите. Как трябваше да отговоря на този въпрос? В главата ми се въртяха диви теории и само една от тях имаше най-малък смисъл за моята объркана логика.
– Срещахме се – изригнах.
Езра и Аарон се дръпнаха, сякаш Кай ги беше зарязал, а електромага се взираше в мен. Устата на Зак се изтъни, но той се въздържа да ме стрелне с поглед „ти си идиотка“, което вероятно заслужавах, като се има предвид, че той изрично ми беше казал, че тази прикриваща история не работи.
– Беше просто един флирт – добавих набързо. – Като две седмици. – Бях прекарала две седмици във фермата му, така че не беше чак толкова много? Добре, беше разтегливо. – Както и да е – побързах да продължа, махайки с една ръка, – той има контакти тук, които го помолих да провери.
– Научи ли нещо интересно, Зак?
Хладните зелени очи срещнаха също толкова хладни сиви.
– Нищо, което може да помогне на гилдията ти – изръмжа друидът.
– Хм. – Усмивката на Дариус неочаквано се разшири, след което той се обърна към останалите в стаята. – Изправени сме пред опасна ситуация.
Тръпки ме пронизаха, докато се взирах в Гилд майстора. Тази знаеща усмивка. Какво… О.
Гласът на Зак.
Тези дълбоки, характерни дрезгави тонове. След отвличането ми и внезапното ми завръщане от лапите на Призрака, Дариус бе говорил за кратко по телефона с мистериозен непознат – непознат, който звучеше точно като Зак.
Докато хипервентилирах от това, което Дариус може да е разбрал, той продължи мрачно:
– Ето какво знаем. Магьосницата на тъмните изкуства, Варвара Николаева, в момента действа в града. Тя е вербувала голяма група необвързани мошеници и нанася удари по бойните гилдии в центъра на града. Снощи тя нападна и МираКо, която някои от вас може би разпознават като филиал на международната гилдия „Синдикат Ямада“.
Любопитните погледи се стрелнаха към Кай и Макико.
– Синдикатът Ямада е известен с това, че се подвизава и от двете страни на закона, а за Варвара те са конкуренция. – Той наклони глава към Кай и Макико. – Госпожа Миура е действащ главен мениджър на МираКо и сподели това, което знае за дейността на Варвара.
– Смятаме, че Варвара дестабилизира както конкуренцията си, така и гилдиите, които биха могли да ѝ се противопоставят, докато поема контрола над криминалния ъндърграунд и черния пазар на Ванкувър. Също така смятаме, че тя скоро ще атакува „Врана и чук“.
– Тогава нека да намерим магьосницата! – Извика Дарън отзад. – И първо я спрем!
– Тъмните магьосници не обявяват местоположението си – отвърна хладно Табита. – Намирането ѝ ще отнеме твърде много време, ще изисква твърде много работна ръка и ще остави гилдията ни незащитена.
– Можем ли да защитим гилдията? – Попита Аарон, необичайно мрачен. – Няма да са нужни много от тези големи, за да разкъсат мястото. Те плюят киселина, дишат огън и е почти невъзможно да бъдат унищожени.
– Какво знаем за големите? – Попита Летисия стаята. – Те са тъмна магия, нали?
– Рядка тъмна магия. – Андрю барабани с пръсти по масата, на която седеше заедно с Гуен и Брайс. – Трудно се правят, доколкото съм чувал, и не са толкова полезни, колкото изглеждат. Имат ограничен интелект и…
– Те нямат никаква интелигентност – прекъсна го нетърпеливо Зак. – Извършват основни набори от движения, определяни от прости стимули. Колкото по-добър е магьосникът, толкова по-сложни са движенията и се повишава реакцията на стимулите, но големите не могат да мислят.
Моите съратници от гилдията отново погледнаха непознатия сред тях.
– Какъв е най-добрият начин да им се противопоставим? – Попита Дариус.
– Унищожи анимационния масив. Ако не успеете, оставете голема да ви преследва, докато му свърши сокът. Те не са много бързи. – Той сгъна ръце. – Големите са рядкост, защото са толкова ограничени. Зареждането им отнема седмици, но щом започнат да се движат, изгарят натрупаната магия в рамките на десет минути.
– Големите, които нападнаха МираКо, издържаха повече от това – напомни му Кай. – Поне един от тях продължаваше да се движи след половин час.
– И тогава ти казах, че това трябва да е друг голем.
– Онези, които повалихме в Окото на Один – казах аз. – Те все още ритаха, когато си тръгнах, а дотогава бяха минали около двадесет и пет минути. Не спомена ли нещо за алхимичен компонент?
– Алхимия? – Попита Синър, седнала на една маса с Кавери и Киър. – Като част от голем? В това няма никакъв смисъл.
– Точно това казах – изръмжа Зак. – Течността вероятно е била кръв, което има още по-малко смисъл. Големите използват металургично шифроване, подсилено с астрална кондиция, а кръвната алхимия не се припокрива.
– Значи не може да се използва, за да накара големите да живеят по-дълго? – Попитах.
– Те не са живи. И не, човешката кръв няма никакви магически свойства, които биха могли…
Той прекъсна, а зелените му очи загубиха фокус. Примигнах объркано, когато той остана напълно неподвижен и се взираше в нищото.
Кавери изкрещя.
Тъмнината проби тавана, докато Зак се изстрелваше от бара. Разперил широко криле, Лалакай се свлече във водовъртеж от сенки. Ноктите ѝ уловиха раменете на Зак, а зелените ѝ очи светеха сред мастилените пламъци, които танцуваха от перата ѝ.
Вратата на гилдията се отвори, блъскайки се в стената. Двама мъже се втурнаха през нея, облечени в бойна екипировка, с оръжия в ръце.
Крилете на Лалакай се сключиха около Зак. Той и орелът се изгубиха от погледа.
– Къде е той? – Изкрещя един от новодошлите.
Кавери посочи стълбището и изкрещя:
– Натам!
Вратите на салона точно зад мен се хлопнаха и аз едва не изскочих от кожата си. Още двама бойни митици изскочиха от кухнята и прескочиха бара като тежко въоръжени газели, а първите двама се втурнаха през кръчмата, избутвайки хората от пътя си. Всички крещяха, бяха на крака, разтревожени или ядосани – с изключение на Дариус, който изглеждаше леко раздразнен. Аарон крещеше нещо, което не успях да разбера през шумотевицата.
Но всички чухме как прозорецът на горния етаж се счупи.
Втората двойка митици смени посоката си по средата на движението и спринтира към входната врата. Първите продължиха нагоре по стълбите, а оръжията им блестяха.
Ударих с ръце по бара, прескочих го и също се затичах към вратата. Аарон и Езра бяха на крачка зад мен, когато излязох навън в дъжда – и червената светлина пламна толкова ярко, че не можех да видя нищо.
Зрението ми се проясни, разкривайки четирима бойни митици, разположени на улицата. Двамата митици, които бяха избягали нагоре, скочиха от счупения прозорец на втория етаж. Те се приземиха в тренирани премятания, скочиха на крака с оръжия в ръце и заеха позиции в триъгълна формация с другите четирима митици – допълвайки отбора от шестима души, в който влизаха Иза и Марио.
Двата ножа на хидромага бяха извадени и тя застана пред Марио. Демонът му стоеше на метър пред нея, висок и снажен, с черна грива, която се спускаше по гърба му, и празни магмени очи.
Попаднал в центъра на формацията им, Зак стоеше с фантомните крила на Лалакай, извити от гърба му, и жълта сила, навита около лявата му ръка. Качулката му беше вдигната, а сенките скриваха лицето му. Той протегна дясната си ръка и призова алената си сабя. Цветното сияние на магията му заблестя от мокрия паваж, като се присъедини към пулсиращите отражения на уличните лампи и светещите прозорци на гилдията.
Докато дъждът се изливаше, тихи стъпки скърцаха по бетона и се приближаваха.
Шейн Давила спря до Марио, на сигурно място зад Иза и грамадния демон. Той огледа друида и ужасяващите му сенчести крила без емоции, след което измъкна лист хартия от джоба си и го разгъна.
Прочиствайки гърлото си, той прочете със силен, равномерен тон:
– Измамникът ди-мит, наречен „Призракът“, известен още като Кристалния друид, обучен от Вълчият друида, потвърдено, че владее магьосничество, алхимия и феена магия, е обвинен в триста двадесет и шест престъпления по законите на МПД. Поради тежестта и насилието на престъпленията му, Призрака е обявен за обществено опасен и залавянето му е класифицирано като ДОА – жив или мъртъв.
Прибрал хартията в джоба си, ловецът на глави вдигна малките си очи към Зак.
– Закария Андрий, предаваш ли се?
– По дяволите – прошепна Аарон зад мен – и не само неговият глас прошумоля под дъжда. По-голямата част от „Врана и чук“ се беше скупчила на тротоара, за да наблюдава сблъсъка в стила на Стария Запад.
– Това наистина ли е Призракът? – Промълви някой уплашено. – Какво прави тук?
– Шейн Давила маркира един мошеник в нашата гилдия!
– Не вярвам – издъхна Кавери, наполовина ужасен, наполовина отблъснат. – Призракът и Кристалният друид не могат да бъдат един и същ човек…
– Тори каза ли, че се е срещала с него?
Премълчах.
Индигова магия се завихри от краката на Зак. Тя се промъкна по паважа в разширяващ се кръг – и земята предупредително изръмжа.
– Ще ти дам един шанс – изръмжа друидът с глас като черен лед, – да си тръгнеш.
– Шестима срещу един – изръмжа Марио. – Харесвам шансовете ни.
– А ти?
Въздухът се развълнува – и около него се появиха пет огромни варгски вълка с вдигнати лапи и светещи червени очи, които оголиха зъби срещу митиците. Страхът обзе въздуха, осезаем и силен.
Докато митиците от „Окото на Один“ се колебаеха, Зак дръпна шепа кожени въжета, които висяха на врата му. Четири разноцветни кристала се издигнаха от якето му. С шепот на гласа му първият кристал се запали, после вторият, третият.
– Ако помръднете – каза той опасно тихо – през кого от вас да мина?
Мечоносецът зад Зак размаха късото си острие.
Зак се завъртя, когато от върха на меча се изстреля огнено кълбо. Жълтата магия, която се увиваше по ръката му, се разгъна навън в щит и пламъците се разпръснаха безвредно срещу него.
– Ще трябва да се справиш много по-добре от това – каза той. Индиговата магия, която се виеше над земята, просветна и земята отново изръмжа, като вибрациите се задълбочиха.
Един варг изръмжа, а зъбите му се забиха в разредения въздух. Зак се обърна отново – и с отвличането на вниманието му четирима бойни митици и демонът на Марио се стрелнаха напред.
Зрението ми почерня.
Задъхах се от ужас и изпънах ръце. Когато около нас се разнесоха страховити викове, лактите ми се удариха в Аарон и Езра, които все още бяха зад мен. Варгите ръмжаха, хората крещяха, после…
– Всички спрете!
Засмуках рязко дъх, едва разпознавайки този глас. Нищо от обичайния хумор на Дариус не докосваше заповедта в тона му.
Тъмнината бавно се вдигна, сякаш някой плъзгаше превключвателя за намаляване на яркостта на зрението ми. Съживените улични лампи хвърляха оранжево сияние върху екипа на „Окото на Один“, който бе преодолял половината разстояние до Зак, а оръжията им бяха на метри от варгите.
Зак все още се намираше по средата на улицата – и Дариус стоеше до него, хванал с едната си ръка тила на Зак, свалил качулката му. С другата си ръка ГМ държеше блестящ сребърен кинжал до гърлото на Зак, острието се опираше точно под брадичката му.
Сляпо хванах ръцете на Аарон и Езра, пръстите ми се вкопчиха в тях, докато се опитвах да си спомня как да дишам. Може би това беше въображението ми, но докато всички стояха замръзнали във внезапното връщане на светлината – или зрението, или каквото по дяволите беше направил луминамагът, за да ни ослепи – можех да се закълна, че видях устните на Дариус да се движат с бързи, тихи думи.
Очите на Зак, ярки от силата на Лалакай и изгарящи от ярост, се стрелнаха от майстора на гилдията към Шейн.
– А сега – каза Дариус, хладен като краставица, докато държеше кинжала до гърлото на друида – преди да бъдат нанесени щети и да бъдат загубени животи, нека проведем малка дискусия.
– Възпрепятстваш ли правосъдието, Дариус? – Попита Шейн също толкова спокойно, но далеч не толкова хладнокръвно. Общата сума на неговата злоба не можеше да напълни лявата обувка на Дариус. – Този митичен е арестуван.
– Разбира се, Шейн, разбира се. Но освен ако не се лъжа много, ти не възнамеряваш да арестуваш този митик. Нито пък възнамеряваш да го убиеш.
Веждите ми се сгърчиха от объркване.
Шейн избърса дъжда от плешивата си глава с ръкавица.
– Какво те кара да мислиш така?
– Призракът е, според вашите стандарти, доста малка и местна баракуда в световното море от акули. Не се ли съгласявате, че списъкът му с престъпления е тривиален в сравнение с обичайната ви кариера?
– Ласкателството няма да те доведе до никъде, Дариус.
– Искам да кажа, Шейн, че не си дошъл във Ванкувър заради наградата на този митичен човек. Така че вместо да рискуваш живота на този прекрасен екип на „Окото на Один“ при опит за залавяне, защо не ни кажеш какво всъщност искаш от Призрака?
Прочутият ловец на глави нагласи очилата си с водни петна, докато обмисляше предложението на Дариус.
– Искам Варвара Николаева – и Призракът ще ми каже всичко, което знае за нейната сила.

Назад към част 21                                                                             Напред към част 23

Глава 21

Робин нададе ужасен писък – и от гърдите ѝ избухна червена светлина. Багряната сила се стрелна нагоре и се втвърди във формата на нейния демон. Той стоеше над нас с вдигнати ръце.
Огромният юмрук на голема се удари в протегнатите ръце на демона.
Мускулите му се сгърчиха с нечовешка сила, докато се подготвяше за удара. Големът се втурна надолу с тежестта на стоманата, инерцията на замаха си и каквато и да е магическа сила, задвижваща движенията му. Демонът се спусна по-ниско, после падна на едно коляно, а металната му грамада се удари с хрущене в паважа.
– Тори, движи се! – Изкрещя Робин, като се отдръпна назад.
Претърколих се и се хвърлих далеч от демона и голема. В момента, в който се разминахме, демонът се отдръпна назад, оставяйки юмрука на голема да се разбие в земята.
– Голем – диво изпъшка Робин, докато демонът се заизкачва след нас на пъргави крака, оставайки между контрактора си и гиганта. – Той е огромен. Как е толкова огромен?
– Чудесен въпрос, но нека се тревожим за него по-късно! – Завъртях се, с пълното намерение да бягам като дявол през паркинга, по улицата и чак до „Врана и чук“. – Трябва да…
Прекъснах, а ужасът ме връхлетя.
В края на паркинга чакаха още три кучешки големи, а зад тях имаше редица мъже – облечени в черно, някои в бойно снаряжение, с лица, покрити с маски, шапки или кърпи.
– Изведете първо изпълнителя! – Изкрещя един от тях.
Кучешките големи се втурнаха към нас, а зад тях се появиха трима мошеници, двама от които вдигаха артефакти, докато третият извайваше вода от въздуха.
Отворих пистолета си за пейнтбол. Каналът с CO2 избухна с първия ми изстрел и аз разтоварих шест от седемте си топчета с отвари. Магьосниците се свлякоха, твърде бавни, за да противодействат, но хидромагът оформи водата в щит, който блокира пейнтбол топките ми.
Две от три не беше лошо – освен ако големите все още не се запътваха към нас, стоманените им стъпки бяха толкова силни, че сякаш слушах как фабрика за прибори за хранене пада от планината. А аз нямах магия, с която да се защитя от тях.
Демонът на Робин профуча покрай мен.
Той прескочи големите като шампион по скачане с тояга, без тоягата, и се заби с крака в гърдите на хидромага. Човекът се преобърна назад, удряйки се в паважа с отвратителна сила.
Демонът отскочи от гърдите му и се заби право в най-близкия голем, като заби голия си юмрук в страната му. С бум, подобен на гонг, стоманеният панел се сгромоляса. Необезпокояван, големът се завъртя върху демона, а металните му зъби изскърцаха. Демонът отскочи.
Зад нас суперголемът разби още една дупка в сградата „Окото на Один“.
– Преобърни го! – Изкрещях отчаяно – после си спомних, че демонът всъщност не е този, който се бие. – Робин, използвай демона си, за да ги повалиш настрани! Те трудно се изправят!
– Точно така!
Демонът ѝ отново се изстреля към голема, завъртя се във въздуха и се приземи по гръб, плъзгайки се под корема на голема. Тялото му се сви, краката му се придърпаха плътно, после той ритна нагоре с експлозивна сила. Краката му се удариха в корема на голема и го издигнаха и преобърнаха. Той се сгромоляса настрани, а крайниците му се размахаха безпомощно.
– Уау – издишах аз. – Как направи това!
Хванах Робин за ръката и я издърпах назад – защото докато демонът ѝ отвличаше вниманието на големите, останалите мошеници ни бяха обградили. Те се разпръснаха, а магията искреше от тях, докато подготвяха атаките си.
– Хоши! – Извиках отчаяно.
Силфът изскочи от чантата на колана ми в сребърна ивица. Порив на вятъра премина през паркинга, като издухваше отломки в лицата на митиците. Навсякъде се издигаше прах, гъст като мъгла.
Яростен вик – откъм гърба ни. Завъртях се отново.
Иза се появи в прашната мъгла с два кинжала в ръце. Тя скочи напред на един крак, завъртя се в елегантно усукване, докато остриетата ѝ се провираха във въздуха. Около оръжията се сгъсти вода, която се влачеше след тях като искрящи панделки.
Завъртя се като танцьорка, развя конска опашка и завърши движението си с кръстосани удари на остриетата. Широка водна ивица се изстреля навън и удари групичката рогачи на височината на коленете, като изтръгна краката им изпод тях. Те изреваха от болка и се сринаха.
Зад Иза десет членове на „Окото на Один“ се изнизаха от горящата сграда и се гмурнаха покрай грамадния суперголем, който разби поредната дупка във втория етаж. Яростта изгаряше във всяко лице, докато те се втурваха към разбойниците и останалите два кучешки голема. Срещнаха се с измамниците в сблъсък на магии и оръжия и веднага стана ясно защо едната група бяха страховити ловци на глави, а другата – избягали измамници.
Проблемът беше в големите и докато гледах останалите двама, земята се разтресе от трясък на стъпки.
Суперголемът се беше отклонил от сградата. Огънят се разпространяваше из вътрешността, а от дупките излизаше дим. Големът направи тромава крачка към сражаващите се митици.
По дяволите. Високите до кръста вълци бяха почти невъзможни за убиване. Как можеше някой да спре този гигант? Той не беше много бърз, но беше огромен и смъртоносен. Плеснах с ръце по торбичките си, знаейки, че нямам нищо полезно. За да го обезвредя, щеше да е необходима голяма, мощна, страшна магия. Не моите малки дрънкулки. Трябваше ми нещо лудо, нещо…
Ръката ми кацна върху джоба на дънките ми, в който беше прибрана квадратна бучка.
Робин изтръпна. Дръпнах глава нагоре – и видях как ръката на суперголема се насочва към нас.
Нейният демон се изстреля от прашната мъгла, сграбчи ни и двете и изскочи право нагоре. Размахващият се стоманен крайник се заби под краката ни. Ние се свлякохме надолу. Демонът се удари в паважа и скочи отново, като ни изхвърли от обсега. Той се приземи в завой и се завъртя с лице към голема, а ръката му смаза ребрата ми.
Суперголемът се втурна след нас. Положителна страна: той вече не напредваше към митиците от Окото на Один. Недостатък: бяхме прецакани.
– Робин – изсъсках аз, когато демонът ѝ ни освободи. Поклащайки се, за да пазя равновесие, хванах катарамата на колана си. – Може ли демонът ти да ме качи на главата на голема?
– Главата му? – Изпищя тя пронизително, когато големът тупна по-близо.- Защо…
– Можеш ли? – Издърпах катарамата настрани и спуснах колана си на земята. – Да или не!
Изплашеният ѝ поглед се стрелна към демона.
– Да, но…
Големът дръпна ръката си назад. Робин скочи пред нас, а демонът ѝ я хвана за ръката – едновременно с това ме сграбчи около кръста с другата си ръка.
– „Ori eruptum impello!“ – Изкрещя Робин.
Сребърна светлина избухна от нея в разширяващ се купол. Тя се понесе леко над мен и демона ѝ – и се удари в идващия юмрук на голема. Силата на заклинанието ѝ спря атаката му, металът заскърца и изстена от внезапната загуба на инерция.
Демонът ме отхвърли настрани и скочи. Той се приземи върху протегнатия юмрук на голема и спринтира нагоре по ръката му към рамото. Пъхнах ръка в джоба си и извадих малкото квадратче лилав плат.
Големът се изправи. Почти се хвърли от рамото му, демонът Робин хвана шлема му, за да остане на място, а краката ми се люшнаха бясно с движението. Масивните пръсти на голема се стрелнаха към нас.
Ръката на демона се отпусна около кръста ми и имах само миг да стисна дебелия шлем. Освобождавайки ме, демонът улови пръстите на голема, коленете му се огънаха, докато извиваше тялото си.
Той се изстреля от рамото на голема, изтласквайки ръката назад, металът изстена, докато крайникът се огъваше в погрешна посока. Големът се залюля, изхвърлен от равновесие. Хванах шлема с колене, дръпнах двата ъгъла на сгънатата материя, издърпвайки ги настрани.
Плащеницата на Валдурна се разгъна.
Блестяща лилава материя се разтвори. Материята се издуваше – и от нея се изливаше магия. Потоци от блестящо лилаво и синьо се разпиляха от наметалото, а краищата му се превърнаха в чиста магия. Сияйна индигова светлина обля паркинга, а въздухът се изпълни с тежък, сладък привкус, толкова гъст, че беше трудно да се диша.
Прехвърлих плата върху главата на голема. Тя се настани върху стоманата във вихър от светлина и магия. Силата пропълзя по ръцете ми, гореща и студена, изтръпвайки всички усещания.
Големът се протегна към мен, но светещите руни по тялото му притъмняха. Луминисцентните знаци потъмняха от ярко розово до наситено, изгарящо червено, после и то избледня. След пет секунди той отново беше неодушевена стомана.
Свети. Ужас. По дяволите.
Стиснах тежкия плат, исках да го пусна, преди изтръпването да се разпространи още по-нагоре по ръцете ми, но се страхувах да вдигна артефакта от голема, в случай че се върне към живот. Плащеницата беше изсмукала магията му, но дали тази магия щеше да се върне, ако…
Металът изскърца – и големът се свлече с лице напред към паважа.
Хоши затрептя от нищото и малките ѝ лапички хванаха гърба на якето ми. Безтегловността ме обзе и големът падна от краката ми. Той се разби с ужасяващ трясък и аз се приземих на гърба му, като краката ми докоснаха толкова меко, че не издадоха звук върху кухото му туловище.
С едно движение на дългата си опашка Хоши се отпусна. Крайниците ми възвърнаха обичайната си тежест, докато тя изчезна със сребристо сияние.
Погледнах надолу. В ръцете ми беше лилавата тъкан, магията пулсираше и искреше от нея на впечатляващи вълни, а светлината ѝ заливаше всичко. Когато я вдигнах, драпиращият плат падна в правилната си форма: ефирно лилаво наметало.
– Уау – въздъхнах аз.
– Тори?
Огледах се наоколо, като със закъснение осъзнах, че какофонията на битката е утихнала. Единствените звуци се носеха от стържещите по паважа крайници на големите и пращящите пламъци, които се разпространяваха в централата на гилдията, а оранжевата светлина се конкурираше с индиговото излъчване на Плащеницата.
Приближавайки се предпазливо, Иза прибра двата си ножа, а широките ѝ очи се спряха на Плащеницата.
– Селака, Тори. Какво е това?
– А, това? То е… назаем от един приятел. – Разклатих наметалото, сгънах го наполовина, после го сгънах отново. Трябваше да ми отнеме цяла вечност, за да го събера в малък квадрат, но то се свиваше неестествено с всяко сгъване и преди да се усетя, отново беше безобиден квадрат. Пъхнах го в джоба си и скочих на земята.
Слабо плющене придружаваше приземяването ми; от ставите на падналия голем беше изтекла тъмна течност. Сбърчих нос и побързах да отида при Иза.
– Всички ли са добре?
– Я-я-я, всички се измъкнахме от сградата, а и мошениците не бяха проблем. – Тя погледна през рамо към последните кучешки големи, които лежаха настрани, а краката им безполезно драпаха за опора. – Трябваше да се потрудим няколко човека, за да ги преобърнем, но успяхме.
– Добре. – Потрих ръка по лицето си. Далечният звук на сирените ставаше все по-силен. – Някой обади ли се на МагиПол?
Тя кимна.
– Агентите са на път. Имаме и…
Когато тя се оттегли, проследих погледа ѝ. Шейн Давила, когото не бях зърнала по време на битката, беше приклекнал до суперголема, притиснал голата си длан към главата му. След дълъг миг той вдигна ръката си от стоманата и докосна течността, която се бе събрала под торса му.
Премествайки нервно тежестта си, вдигнах бойния си колан от земята.
– Робин и аз трябва да се върнем в гилдията ни.
– Ще се свържа с теб, веднага щом приключим с МагиПолицията. – Какаовите очи на Иза се втренчиха в моите. – Ние сме третата гилдия сега. Знаеш какво означава това – нали.
Неудобство се изви в червата ми и аз кимнах, преди да побързам да се отдалеча.
Робин стоеше на ръба на паркинга. Демонът ѝ все още не беше влязъл в инферна, стоеше пасивно с безизразно изражение, докато тя се суетеше над ръката му. Пръстите ѝ бяха омазани с тъмната кръв, която изтичаше от разцепените му кокалчета.
– Не мисля, че е счупена – промълви тя, като нежно побутна гърба на ръката му. – Костите изглеждат здрави.
Присъединих се към тях и се намръщих. Никога не бях виждала изпълнител на демон да проявява и най-малка загриженост за благополучието на своя демон. Фентън, изпълнителят от Ключовете на Соломон, не беше мигнал, когато демонът му беше разкъсан до смърт. Беше се ядосал, че не може да се изправи.
– Може ли да усеща болка? – Попитах тихо, спомняйки си звука от удара му по стоманената страна на голема. – Демоните изглеждат толкова празни през цялото време, като марионетки…
Тя ме погледна, после се върна към кървящата ръка на демона си.
– Да, всички те усещат болка, свита или не.
Без да искам да мисля прекалено много за това, избърсах праха от панталоните си.
– Трябва да вървим. Трябва да се върнем във „Врана и чук“.
Тя пусна ръката на демона си.
– Трябва ли?
– Трябва да дойдеш с мен. Може да ни трябваш.
– Защо?
Тревожният ми поглед се насочи към масивния голем.
– Защото три бойни гилдии бяха нападнати за три дни. Това означава, че „Врана и чук“ вероятно е следващата.

Назад към част 20                                                                      Напред към част 22

Глава 20

О, по дяволите.
Тези две думи се завъртяха в главата ми и всичко, което можех да направя, беше да седя спокойно. Голяма част от мозъка ми искаше да скоча на крака с шокиран писък, докато соча драматично към рисунката ѝ.
Което, разбира се, не направих. Но по дяволите.
Робин търсеше амулета, който бях откраднала. Нейният демон беше убил крилатия, който го носеше. Затова ли се беше появила в парка? Дали беше преследвала този демон само за да получи амулета? Знаеше ли силата му?
Дали отговорите, от които се нуждаех, бяха толкова близо?
Без да обръща внимание на вътрешния ми ужас, Наим се намръщи на рисунката.
– Тези знаци – посочи той към средния пръстен – са емблемите на Дома. Разпознавам повечето от тях. – Устните му се раздвижиха, докато броеше. – Единадесет знака… с дванадесети в центъра. Това представлява всичките дванадесет демонични дома.
Той посегна към рисунката, но Робин я вдигна извън обсега му.
– Виждал ли си или чувал ли си за подобен инфернус?
– Това инфернус ли е? – Въздъхна той, а погледът му се стрелна между рисунката и сребърната ѝ висулка. – Откъде научи за това? Откъде имаш своя демон? Твоят демон трябва да е първият Дом. Същият сигил е в центъра на рисунката.
– Не си отговорил на въпроса ми – хладно отвърна тя.
– Никога досега не съм виждал подобен артефакт. Но ако ми дадете чертежа, със сигурност мога да разгледам…
Тя сгъна хартията и я прибра обратно в джоба си.
– Тори? Имаш ли въпроси?
Измъкнах се от захласа си.
– Въпроси. Точно така.
Мозъкът ми се завъртя като камион, който върти колелата си. Бях дошла да попитам за същото нещо като Робин, но как трябваше да го направя сега? Щеше да изглежда адски подозрително.
Добре, че си бях подготвила прикриваща история – такава, която ми позволяваше да се справя с два заека с един куршум. След разговора ми със Зак за съдбата на Езра бях решила, че демоничният амулет не е единственото нещо, за което ми трябва повече информация.
Отворих папката си.
– Разследвам поредица от неразрешени награди за демонични магове.
Изражението на Наим стана мрачно, докато се взираше в купчината ми разпечатки от базата данни на полицията – студени случаи от цялото западно крайбрежие, обхващащи последните двайсет години. Бях разпечатала всичко, в което се споменаваше за демоничен призоваващ.
– Определени източници и свидетели – продължих аз, като се опитвах да звуча помпозно и официално – предполагат, че призоваващия създава демонични магове с помощта на артефакт, пропит с демонична магия. Какво знаете за демоничните артефакти?
– Никога не съм създавал демоничен маг – отвърна категорично Наим. – Не знам как се прави това и дали изисква артефакти.
– Да, разбира се. Аз просто търся информация. – Разбърках целенасочено документите си. Робин гледаше с любопитство, докато прелиствах няколко страници с черно-бели снимки на мъже с размазани лица. – Не познаваш ли…
Тя вдиша рязко.
Погледнах я. Тя вдигна поглед нагоре – далеч от папката ми.
– Извинявай – заекна тя, а лицето ѝ пребеля. – Продължавай.
На страницата, която беше разгледала, имаше зърнеста снимка, направена с обектив, на двама мъже, които разговаряха. Едното лице беше ясно, а другото – в профил. Нямах представа каква е снимката; току-що бях разпечатала няколко дела.
Прочистих гърлото си и отново се съсредоточих върху Наим.
– Ти не знаеш нищо за това как се създават демонични магове? Мислех, че си голям експерт по демоника.
Той потърка нервно ръцете си.
– Създаването на демонични магове е толкова рядко срещано, а приваващите, които се занимават с него, са толкова потайни, че няма стандартна процедура. Всеки призовавещ на демонични магове има свой собствен метод. Ако искаш да разбереш нещо за това как е създаден даден демоничен маг или дали призоваващият е използвал артефакт, ще трябва да попиташ директно призоваващият.
– Като че ли те ще говорят с мен.
– Точно така. Ето защо никой не знае. Чувал съм, че МагиПол дори не знае как се прави това.
– Какво можеш да ми кажеш?
Той ме изучаваше с тъмни, студени очи.
– При обикновеното призоваване демонът се призовава в кръг, чиито граници са непроницаеми за него. При създаването на демон-маг демонът се призовава в човешко тяло.
Робин издаде малък, ужасен звук.
– Човешкото тяло – или, както казват някои, душата му – е клетката, в която се улавя демонът. Той или ще се асимилира в своя носител, или ще продължи да се бори, за да избяга, докато не убие глупака, който се е предложил за ритуала. Когато човекът умре, умира и демонът.
– Това е ужасно – прошепна Робин и притисна пръсти към устата си.
– Изчакай. – По крайниците ми преминаха тръпки. – Ако демонът е призован направо в човека, има ли изобщо договор? Или демонът просто е хванат в капан и просто… се съгласява с всичко, за да не умре?
– Предполагам, че има договор или поне обвързваща магия. – Той сви рамене. – Както казах, ако искаш подробности, трябва да имаш призоваващ. Няма двама демонични магове, които да са абсолютно еднакви – макар че всички те постигат един и същи край.
Потръпвайки от напомнянето, затворих папката си.
– Добре, благодаря за нищо.
Устните му се изкривиха и той ме отхвърли с подръпване на брадичката си. Вниманието му се върна към Робин.
– Сега, момиче, откъде имаш своя демон?
Робин се изправи на крака.
– Ако научиш нещо за артефакта, от който се интересувам, или за демоничните артефакти, за които Тори попита, кажи ни. Можеш да се свържеш с нас чрез „Врана и чук“.
– Чакай – ти се съгласи да ми кажеш, ако отговоря на въпросите ти!
– Ти нямаше никакви отговори, нали? Очаквах повече от един така наречен експерт.
О, изгарям. Мислено я окуражих, когато тя му хвърли още по-студен пренебрежителен поглед, отколкото той ми беше хвърлил, след което заобиколи масичката за кафе. Скочих и тръгнах след нея, оставяйки бившия магьосник да се пръска в стола си.
Робин прекоси стаята, отиде до вратата и я бутна. Последвах я по стълбището, като с огорчение видях, че Марио и приятелите му са си тръгнали, докато сме разговаряли с Наим. Толкова за моя оригинален Марио Цезар.
В момента, в който вратата на стълбището се затвори зад нас, Робин се изду като пробит балон.
– Бях ли прекалено груба? – Попита тя с тих глас. – Трябваше да бъда по-мила. Той беше отчасти полезен. Не трябваше да…
– Това беше перфектно. – Усмихнах се. – Той беше пич. Ти си твърда печенка, Робин.
Тя примигна.
– Аз?
– Не му позволи да те сплаши и за секунда.
Тя отново примигна.
– Беше ли заплашителен?
– Донякъде, да. Но все пак. – Погледът ми се насочи към джоба, в който беше прибрала рисунката си на демоничния артефакт. Отворих уста, но после отново я затворих.
Ако тя поиска амулета и аз разкрия, че го имам… предупреждението на Аарон и Кай се повтори в главата ми. Тя не беше слаба и без проблем беше изиграла този призоваващ. Освен това демонът ѝ беше супер страшна машина за убийства.
Не можех да ѝ разкрия амулета. Това беше най-добрият ми шанс да спася Езра, а аз нямах намерение да го рискувам. Тя можеше да ми го отнеме – тя и нейният демон. Трябваше да го запазя скрит.
Но може би можех да разбера повече, без да разкривам, че го имам.
– И така, какво е това древно нещо, което изследваш? – Попитах леко, докато слизахме по стълбите. – Изглежда интересно.
– Попаднах на него в един стар гримуар – отвърна тя, също толкова безгрижно. – А какво ще кажеш за твоя случай с демоничния маг? Какво те накара да започнеш разследване?
– Просто върша някаква работа за Аарон и Кай – отговорих уклончиво. – Това е тяхна работа.
– О, разбирам.
Стигнахме до дъното на стълбите и спряхме. Погледнах я, а тя ми отвърна с неочаквано пронизващи сини очи. Нито една от нас не желаеше да разкрие нищо за нашите „изследвания“, а аз не знаех как да я подтикна към повече информация, без да разкривам защо ми е нужно да знам.
Вдигнах рамене, влязох в залата – и едва не се блъснах в познат митичен човек.
– О! – Принудих се да се усмихна. – Здравей, Иза.
Трябваше да скрия покрусата си, не защото не харесвах Иза – смятах я за страхотна, а защото нямах отговори за Кай и не исках да лъжа, когато тя неизбежно попита защо е изчезнал.
– Тори? – Веждите ѝ се смръщиха. – Хей, какво правиш тук?
Беше заменила коженото си бойно снаряжение за стилна блуза, тесни черни дънки и високи ботуши. Не беше съвсем бизнес-професионално облекло, но беше близо до него. Погледът ми се стрелна покрай нея към още трима митици от Окото а Один, които учтиво чакаха, докато блокирам залата – а зад тях, почти незабелязано, имаше плешива глава, която разпознах.
Шейн Давила избута кръглите си очила нагоре по носа, докато ме разглеждаше като учен с проба под микроскопа си. Сега вече знаех с кого е била „срещата“ ѝ – и явно се беше облякла така, че да направи впечатление. Какво искаше Шейн от „Окото на Один“?
Така или иначе, последното нещо, от което се нуждаех, беше повече внимание от страна на ловеца на глави.
Поздравих небрежно цялата група.
– Приятно ми е да ви видя. Тъкмо тръгваме.
– За какво сте тук? – Започна Иза. – Тори…
Махнах с ръка, сякаш не я бях чула, и тръгнах по коридора. Бързите стъпки ми подсказаха, че Робин е точно зад мен, и аз се запътих към изхода.
Дребният изпълнител се втурна да ме настигне.
– Нещо не е наред?
– Не. – Забавих темпото си, когато стигнахме до фоайето. Иза не ни беше последвала; вероятно се беше сбогувала професионално с Шейн. – Само че онзи човек – ниският, плешив отзад – е известен ловец на глави и онзи ден в кръчмата се държеше гадно с мен.
– Известен ловец на глави? Как се казва?
– Шейн Давила. – Стигнах до входната врата и я погледнах назад. – Чувала ли си за…
Цялата сграда се разтресе с глух трясък, сякаш я беше ударила бутафорна топка. Препънах се в Робин и едва не я съборих. Докато от по-дълбоките части на сградата се чуваха викове, аз се взирах във входните врати, ужасена, че може да е земетресение, и също толкова ужасена, че не е.
За миг вратата беше тъмна, нищо не се виждаше отвъд матираното стъкло. После кехлибарена светлина освети паркинга – и пламна ярко. По стъклото избухна оранжева светлина.
Измъкнах Дама Пика, когато стъклото изскърца, а глазурата се разтопи. По повърхността му се появиха вълнички. Стъклото се наклони навътре.
Вратата се счупи.
– „Ori repercutio!“ – Изкрещях.
Стена от пламък избухна в стаята, удари се в блестящото отражение на артефакта ми и отскочи. Огънят избухна по стените.
Когато пламъците угаснаха, Робин стисна ръката ми.
– Аз мислех, че си вещица!
– Да, ама…
Някъде в мъглата от дим металът издрънча и затрещя, приближавайки се. В счупения прозорец се появи фигура. Руни светеха по познатата кучешка форма на голем, чиято акулоподобна уста беше готова да се впие в меката човешка плът. Той се втурна през отворения праг, а стъклото хрущеше под стоманените му крака.
Хванах Робин за ръката и я издърпах от пътя му. То се плъзна по хлъзгавите плочки и се блъсна в бюрото, като стотици килограми стомана смачкаха дървото.
– Вън! – Изкрещях. – Излез навън!
Трябваше ни място за маневриране, ако искахме да имаме някакъв шанс срещу голема. Тръгнах към вратата, а Робин се препъваше с мен.
– Ами хората вътре? – Изпъшка тя. – Те…
– Те са бойни митици! Те могат да се грижат за себе си!
Прескочих счупеното стъкло и се приземих на стълбището пред къщата. Влачейки Робин за ръка, направих три крачки – и зърнах нещо огромно да лети към нас.
Цялото ми скорошно обучение спаси живота ни. Захвърлих ни настрани и огромният снаряд профуча толкова близо, че вятърът от преминаването му разпиля косата ми по лицето. Ударихме се в земята – и оглушителен трясък разтърси костите ми. От чисто новата дупка, в която допреди секунди се намираше предната стена на гилдията, се разля натрошен бетон.
Тогава видях какво беше създало дупката. Това не беше снаряд.
Беше юмрук.
Огромен стоманен юмрук, прикрепен към огромна стоманена ръка, свързана с огромно стоманено рамо.
Най-голямото парче метал, което някога бях виждала, измъкна крайника си от стената и се изправи в пълния си ръст. Висока дванайсет фута, широка и обемиста, тя приличаше на кръстоска между стиймпънк трансформър и средновековна броня. По нея светеха гигантски руни, чиято розовееща светлина се конкурираше със светлината на огъня, изтичаща от вътрешността на гилдията.
Гаргантюанският голем обърна безизразния си шлем към Робин и мен, проснати по гръб, и вдигна ръка над главата си. Юмрукът му с размерите на баскетболна топка се втурна към нас и със стената от едната ми страна и Робин от другата не можах дори да се претърколя, тъй като смъртта се изсипа.

Назад към част 19                                                                  Напред към част 21

Глава 19

Примижах критично към отражението си. Боен колан върху прилепнали кожени панталони. Плътно прилепнало горнище с кожено яке върху него, дискретно подплатено за допълнителна защита. Тежки черни туристически ботуши със стоманени бомбета. Червените ми къдрици, нежно укротени с продукт за коса, падаха около раменете ми, а аз бях нанесла достатъчно грим, за да не изглеждам като пастообразен труп с цялото черно, което носех.
Със сребърна светкавица Хоши се завъртя до тавана, примигвайки с огромните си розови очи.
– Как изглеждам? – Попитах я. – Ще повярваш ли, че съм опитен боен митик, тръгнал по следите на опасен мошеник?
Тя тихо изсумтя и блъсна носа си в рамото ми. В главата ми преминаха цветове, заедно с образа на лицето ми. Дали това беше „да“?
Спускайки се надолу, тя пъхна главата си в торбичката на гърба на колана ми. Тя се плъзна в джоба, като сви тялото си в тясно кълбо със сини и розови хребети. Странно, но готино.
Облекчена, че тя идва с мен, взех обикновената си кафява папка от плота, бутнах вратата на банята и влязох в кръчмата. Беше поредната натоварена вечер, напливът за съботната вечеря беше по-силен от обикновено. Всички бяха настръхнали заради необяснимото нападение срещу „Рицарите на Пандора“ преди два дни и „Морските дяволи“ снощи.
Купър се втурна зад бара, а мазната му коса залепна по лицето му. Подхвърляйки питие на Брайс, той ме забеляза на минаване.
– Препълнено е – каза той обвинително, сякаш бях поканила всички тези хора, за да го накарам да работи повече. Не бях, но това беше добра идея. Направих си бележка да опитам това на следващата му смяна.
– Ти си тук – добави той и зашлеви една кърпа на бара. – Трябва да поемеш работата. Събота е твоята нощ.
– Но ти искаше да почиваш миналата неделя, помниш ли? Разменихме си смените. – Подарих му най-добрата си усмивка на акула. – Така че изсмучи го, лютичко.
– Снощи също те замествах и…
– И аз ще наваксам, но не тази вечер. Имам планове. – Махнах весело с ръка, докато си тръгвах, наслаждавайки се на горещия му поглед върху гърба ми. Купър се бе отдал на мързелуване на съвсем ново ниво, а аз изпитвах перверзно удоволствие от това да го принуждавам да работи усилено.
След твърде много хаос за твърде кратко време, вчерашната вечер беше завършила спокойно. Зак, Аарон, Езра и Кай бяха споделили мислите си за случилото се, но никой нямаше ясна идея какво да прави по-нататък. Намирането на Варвара беше нашият основен приоритет, но тя беше адски хлъзгава змия.
След като се съгласи да ме държи в течение на усилията си за проследяване, Зак се измъкна в студената нощ. Малко след това Кай – с излекувана от изгаряния ръка – изнесе Макико навън, където мистериозно се появи черен седан, за да ги вземе. Беше обещал да се свърже с нас до ден-два, след като разбере какво възнамерява да направи кланът Миура с Варвара.
Искаше ми се да е с нас, но една малка част от мен изпитваше облекчение, че не е наблизо. След като ни хвана да се целуваме с Езра, той влезе под душа, без да каже нито дума, но през останалата част от вечерта ни гледаше с най-различни погледи – от раздразнени през замислени до загрижени. Притесняваше ме, че не беше казал нищо.
Изтласках го от съзнанието си и се промъкнах през масите, като поздравявах всеки, който ме поздравяваше, и търсех по-малко познато лице.
Робин беше намерила най-самотния, най-затънтения ъгъл в кръчмата. Приседнала нервно на ръба на стола си, тя се взираше в чашата си с вода, сякаш тя криеше всички тайни на Демоника в плитките си дълбини.
– Здравей – казах аз, докато се настанявах на един стол, който някой беше оставил на два метра от масата ѝ. Мързеливи задници, които объркват кръчмата ми. Трябваше да се преборя с тези глупости.
Поглеждайки към поздрава ми, Робин се усмихна слабо. Изглеждаше бледа. Или винаги беше бледа? Не знаех.
Стиснах устни, прегледах я от главата до петите и се усмихнах.
– Хубаво яке.
Тя дръпна тревожно един черен ръкав. Кожата обгръщаше дребното ѝ тяло, агресивната кройка на яката беше съчетана с дръзки сребърни копчета и тежък цип. Изглеждаше готова да се качи на мотоциклет и да потегли в нощта.
Изчервявайки се, тя побутна очилата си нагоре по носа – суетен жест, който напълно разваляше външния ѝ вид на яка мотористка.
– Изглеждам ли напълно нелепо? Зора каза, че кожата е по-добра.
– По-добра за бой? – Ударих ръка в облеченото си в кожа бедро. – Да, сигурно е така. Не че съм експерт. Започнах да тренирам едва преди няколко месеца.
– И ти си нова в това?
– Да, аз съм новак. Готова ли си да тръгваш? Между другото, къде отиваме?
Скачайки на крака и избутвайки стола си – печелейки допълнителна точка от мен – тя се насочи към вратата.
– Не е много далече, но ще отнеме половин час, независимо дали ще пътуваме с автобус, или пеша. Кое предпочиташ?
– Пеша – реших аз, когато излязохме навън под хладния вечерен вятър. – Не обичам да стоя на едно място.
Тя се ориентира на изток до главната улица, провери телефона си, след което тръгна на юг. Присъединих се към късата ѝ крачка, изтръпвайки от темпото. Тя не беше точно бърза.
– И така – започнах аз, докато минавахме покрай сгради във викториански стил в приглушени цветове. Безплодните дървета, преплетени с червени стълбове за осветление, граничеха с тротоара. – Разкажи ми за този производител на инфернус.
– Честно казано, не знам много за него. Беше опитен призоваващ, докато не се пенсионира преди петнайсет години. Сега изработва артефакти от инфернус, но се предполага, че има добри връзки в общността на демоните.
Спряхме на една пешеходна пътека и изчакахме да се смени светлината на светофара. Уличните лампи светеха весело, измествайки тъмнината от уличките.
– Според един слух – продължи Робин, като сниши гласа си, тъй като към нас се присъединиха още пешеходци, за да изчакат светофара – той е бил… авангарден… когато е бил призоваващ, и все още се интересува много от нови практики за призоваване и необичайни познания за Демоника.
Това звучеше обещаващо. Почти попитах Робин какви необичайни знания се надява да получи, но тогава тя щеше да ме попита същото и това щеше да е неловко. Притиснах папката си към страната и вместо това попитах:
– Ако този човек не се окаже полезен, кой друг може да има полезна информация?
– Хм, ами по начало демониката не е често срещан клас, а призоваващите са още по-редки. Изисква много учене, а призоваването на демони е доста досадно… и опасно.
– Досадно и опасно? Тези две неща обикновено не вървят заедно.
– Опасно е, когато се обърка, и досадно, когато се получи. Самото създаване на кръга за призоваване може да отнеме седмици, а често се налага да чакаш още седмици, докато демонът приеме договора.
– Как стана изпълнител? – Попитах любопитно.
– Предполагам, че… попаднах в него. Повечето от семейството ми са митични демони.
Нейното семейство? Демонката не беше наследствена – не можеше да наследиш демон, доколкото знаех, но ако призоваващите предпочитаха да предават знанията си директно на чирак, както беше казал Зак, имаше смисъл да я превърнат в семеен бизнес.
Продължихме по главната улица, а магазините постепенно се превръщаха в пъстрите магазинчета на китайския квартал. Погледнах надолу по пътя, където веднъж си бях поръчала суши със Синър, преди да ни нападнат разбойниците от „Червен Рум“ и аз да им пратя морска фея. Забавни времена.
– На половината път сме до моето място – казах сухо. – Трябваше да попитам накъде сме тръгнали, преди да се срещнем в гилдията.
– О. – Робин се изчерви. – Съжалявам. Мислех, че така ще е по-лесно.
Тя ме поведе през улицата и далеч от дружелюбните магазинчета. Блокчетата с търговски сгради заеха място, а по средата на широката улица минаваха повдигнати релси на SkyTrain върху дебели бетонни колони. Трафикът чувствително намаля.
– Е, така че… – Сините очи на Робин преминаха през лицето ми. – От колко време си приятелка с Аарон, Кай и Езра?
– От първия ми ден в гилдията, почти. – Проучих смутения начин, по който раменете ѝ се бяха сгърбили, и се усмихнах. – Аарон е свободен.
Главата ѝ се вдигна.
– Какво?
– Знам, че ти дава хладно рамо, но всъщност е наистина страхотно момче.
Тя се размърда като сърдита котка.
– Не ме интересува. Защо всички предполагат, че искам да се срещам с тях? Само защото са добре изглеждащи? Смешно.
Кои бяха всички? Дали някой друг се беше опитал да я срещне с Аарон?
Тя продължи половин квартал в мрачно мълчание, после си пое дъх.
– Чудех се… за Езра.
Сега беше мой ред да се нацупя.
– Какво става с него?
– Изглежда приятен.
– Той е приятен.
– Той е аеромаг?
– Да.
– Силен ли е?
Постарах се да запазя непринудения си тон.
– Не е толкова силен като Аарон и Кай, но е доста издръжлив.
– Хм. – Тя намали скоростта, когато стигнахме до кръстовище, и извади телефона си, за да провери указанията на екрана, след което зави по тясна странична уличка.
– Какво е станало с окото му?
– Инцидент при каране на ски. Натъкнал се на неочаквано агресивен бор.
Тя се намръщи и остави темата да отпадне.
В края на квартала широки влакови релси зад верижна ограда ни принудиха да завием отново. Насочихме се на изток и по-далеч от главния път. Погледнах неспокойно от оградените релси към тъмната, много затворена автокъща отсреща. Никакви признаци на живот или движение не нарушаваха тихия грохот на трафика от по-оживените улици, които вече не виждах, а оскъдната светлина на уличните лампи не предлагаше особена утеха.
– Ей – промълвих аз. – Сигурна ли си, че това е правилният път?
Тя кимна.
– Да, много съм сигурна.
– Може би трябваше да вземем такси – измърморих аз.
– О, не се притеснявай. – Тя се усмихна с неочаквана увереност. – В безопасност сме.
Вдигнах вежди.
– Вероятно бих могла да се справя с един грабител, но…
– Не е нужно да се справяме с грабители. Моят демон може да ни защити.
Хм. Когато тя го каза по този начин…
Минахме покрай няколко склада с безизразни лица, мръсен двор с транспортни контейнери и празни платформи, изоставени паркинги в очакване на работниците от понеделник сутринта и депо за рециклиране с ремаркета на полуремаркета, застанали на товарните площадки.
– Тук – каза тя задъхано, а бузите ѝ бяха розови от студа. – Това е то.
В самия край на улицата имаше двуетажна сграда с крещящо син покрив. Дебелите щори покриваха прозорците, но светлината проникваше през вратата от матирано стъкло. Изглеждаше, че някой е работил до късно тази вечер.
Подминахме шепа коли на малкия паркинг и се приближихме до вратата. Върху стъклото с черен печат беше отпечатан символ, съставен от три преплетени триъгълника със стилизирано око в центъра, а отдолу беше изписано името на фирмата.
ОКОТО НА ОДИН
ЧАСТНИ УСЛУГИ ЗА СИГУРНОСТ
Спрях мъртва.
– Уау, уау, уау. Това ли е „Окото на Один“? Като в гилдията?
Робин погледна през рамо, като вече посягаше към вратата.
– Не го ли казах?
– Не.
– Мислех, че ти казах, че създателят на инфернуса е член на „Окото на Один“? И че основната му роля е да консултира Демоника?
– Не си споменавала това. Изобщо.
– О. Аз… хм… съжалявам.
Поклатих глава.
– Е, сега сме тук. Нека да направим това.
Влязохме в топлото фоайе. Четири плюшени кожени стола чакаха от двете страни на вратата, насочвайки посетителите към дълга рецепция с два монитора и удобен на вид мениджърски стол, който в момента беше празен. От двете страни на помещението водеха двойка врати.
Бяла табела на бюрото насочваше новодошлите да позвънят на звънеца. Робин се приближи до бюрото, загледа се в бутона, сякаш можеше да я ухапе, и го натисна. Някъде по-навътре в сградата се чу досаден звук.
Огледах се наоколо, някак впечатлена. Полицията изискваше от гилдиите да се маскират като законни фирми, за да не предизвикват подозрения идванията и заминаванията на членовете им, но подозирах, че „Окото на Один“ приемаше тук истински клиенти – митици. За разлика от „Врана и чук“, която само се занимаваше с лов на глави, „Окото на Один“ беше гилдия, изцяло фокусирана върху наградите. Не се допускаха безделници.
– Идва ли някой? – Промърмори Робин, скръствайки ръце.
– Очакват ли ни?
– Ами… не. – Малкият ѝ нос се набръчка. – Притеснявах се, че всяко предварително предупреждение ще го улесни да ни избегне.
– Справедливо. Да разберем кой е вкъщи, нали?
С усмивка натиснах бутона. Звънецът избухна на кратки, нападателни за ушите изблици. Шест пъти по-късно вратата вляво от мен се отвори и през нея нахлу набит мъж с къса черна коса и бледа кожа, който се взираше яростно.
– Кой, по дяволите… – Той прекъсна с мигане. – Тори?
– Здравей, Марио. Какво става?
Усмивка замени намръщената му физиономия.
– Какво те води тук? Не мога да си спомня кога за последен път някой Чук е идвал в нашата гилдия.
– Защото моята гилдия има очарователна кръчма и най-добрия барман в света – подиграх се с възвишен тон. – Какво имаш ти?
– Хей, ние си имаме собствени привилегии. Тук си, за да се видиш с Иза? Срещата им вече е започнала, но мога да те заведа дотам.
– Е, не, всъщност съм тук, за да видя … – Замълчах с важен поглед към Робин.
Тя се взираше между мен и Марио с отворена уста. При погледа ми тя обърна внимание.
– Тук ли е Наим Ашраф?
– Наим? Да, той е тук. – С високо вдигнати от любопитство вежди Марио ни махна да го последваме. – Хайде.
Робин се втурна до мен, докато аз тръгнах след него през вратата и в коридора.
– Ти познаваш хората тук? – Прошепна тя учудено.
– Да, през последните няколко седмици те са били в гилдията половин дузина пъти. – Побутнах я с лакът. – Прекарвай повече време с нас и ще можеш да се запознаеш и с други хора.
Раменете ѝ се свиха тъжно – и аз си спомних студените погледи на Аарон и Кай, когато се опита да ме заговори по-рано тази седмица. Може би не се е чувствала достатъчно добре дошла, за да се забавлява в гилдията. И може би трябва да направя нещо по въпроса.
Щях да го добавя към списъка със задачи за седмицата. Да разследвам тормоза в гилдията, да спася Езра от демона му, да сложа край на нежелания годеж на Кай, да победя злата магьосница, преди да е унищожила града, като същевременно възстановя откраднатия гримоар на Зак, и да поръчам още лайм, защото последната партида беше свършила.
Никакъв проблем.
Основното ниво на „Окото на Один“ беше подредено като типичен малък бизнес, със смесица от офиси и голяма централна стая с бюра. Марио ни поведе към стълбището и ние се отправихме към втория етаж.
– Оооо – промърморих аз, когато влязохме през вратата. – Хубаво.
Марио се усмихна.
Там, където вторият етаж на „Врана и чук“ беше само работа и никаква игра, „Окото на Один“ беше съчетал двете неща. Огромна камина на дърва доминираше над каменната стена, а около нея бяха групирани удобни кожени столове и ниски масички. Други мебели бяха разположени в пространството – подплатени дървени столове, табуретки, плюшени дивани и леки работни маси. Задната стена беше изпълнена с рафтове за книги и нещо, което приличаше на бар на самообслужване и мини кухня. В един хладилник със стъклена витрина имаше закуски и лакомства с етикети от няколко вкусни кафенета и пекарни в Гастаун, а във втория бяха подредени всички видове бутилирани или консервирани напитки, за които се сетих.
Двама членове на гилдията се бяха облегнали до камината, а трима седяха на една маса и разглеждаха някакви документи. Шестият мъж се беше сгушил в кресло близо до кухнята, до него светеше лампа, а носът му беше заровен в книга с кожена подвързия, достатъчно дебела, за да потопи лодка. Около него като облак витаеше атмосферата на „непочтен старец“.
Разбира се, това беше човекът, към когото се насочи Марио.
Робин тръгна след мен, докато се спускахме към Наим Ашраф. Къдравата му коса и прошарената му брада бяха снежнобели, рязко контрастиращи с тъмнокафявата му кожа. Фините бръчки около очите му се задълбочиха, когато той вдигна поглед от книгата си.
– Наим, имаш гости. – Марио ме потупа по рамото. – Намери ме, когато свършиш, и ще ти направя Цезар – по моя рецепта.
– О-о. Не съм сигурна, че това ми харесва.
Като се ухили, той се присъедини към тримата митици на масата с всички документи и се наведе над работата си.
– Кои сте вие двете? – Попита Наим с остър, смътно носов глас.
Уау, тук имахме учтив човек.
– Можем ли да ти зададем няколко въпроса за Демониката? – „Можем“, попитах с най-професионалния си глас. – Ще го направим бързо.
Той измърмори.
– Не знам какво ти е казал Марио, но аз не се консултирам извън гилдията си.
– Няма да отнеме много време.
– Няма значение. – Той вдигна чаша от масата до стола си и отпи от кехлибарената течност, която запълваше долната ѝ третина. – Иди да попиташ Големия гримоар, ако имаш нужда от помощ.
– Гримоара има изпълнители. – Мекият алт на Робин ме изненада, когато тя се приближи. – Но МагиПол арестува майстора на гилдията им и те нямат други призоваващи – особено такива с твоя опит и репутация на рядко срещани познания.
Ооо, подходът на ласкателство. Добре свършена работа, Робин. Тъкмо се канех да му кажа, че е несговорчив шут, който ще умре сам.
За съжаление Наим не се хвана на стръвта.
– Няма да си губя времето да обяснявам основите на Демониката на малки момиченца. Моето уиски е по-старо от вас двете, а сега ме оставете да го пия на спокойствие.
Когато той върна вниманието си към чудовищната си книга – която изглежда беше написана на латински – стиснах зъби. Капризен стар чудак.
Робин се измъкна покрай мен. Твърде ниска, за да се извиси над него – въпреки че той беше седнал, а тя – изправена – тя се приближи агресивно. Харесвайки този подход, аз също се приближих.
– Нямам нужда от помощ с основните неща. – Като дръпна ципа на якето си, тя извади инфернуса си и го настани на гърдите си. – И ако си поне наполовина такъв призоваващ, какъвто си мисля, че си, не би трябвало да се налага да ти обяснявам повече от това.
Челюстта на Наим падна. Втренчил поглед в инфернуса ѝ, той запрати суперкнигата на масата, като едва не събори уискито си, и посегна към инфернуса ѝ. Тя отстъпи назад точно преди пръстите му да докоснат сребърния диск.
Погледнах с любопитство към нейния инфернус. Руни окантяваха висулката, а в центъра ѝ имаше бодлив, асиметричен символ. В главата ми се появи смътно чувство на познатост.
Внезапното подозрение подръпна брадата на Наим.
– Това е фалшификат. Няма как момиче като теб…
Робин потупа инфернуса си. Наситено червена магия се завихри по него, като се усукваше над и около пръстите ѝ.
– Истинска? – Изпъшка той. – Тогава ти трябва да си Робин Пейдж! Чух слухове, че след всичките тези години най-накрая се е появил нов Дом, но не можех да повярвам. Твоят демон може да бъде само изгубеният Първи дом. Освен ако… – Похотлива надежда пламна в лицето му. – Освен ако не е легендарният Дванадесети дом?
Тя седна на масичката за кафе пред стола му.
– Можем да обсъдим моя демон, след като Тори и аз зададем няколко въпроса, ако няма проблем.
Отново примигнах. Тонът ѝ твърде ясно казваше, че е по-добре той да няма нищо против, защото това беше единственият вариант. По дяволите. Аарон и Кай бяха прави. Това момиче не беше такава откачалка, каквато предполагах.
Наим скръсти ръце, като все още жадно гледаше инфернуса ѝ.
– Какво искаш да знаеш?
Стиснах папката си и седнах до Робин. Тя ме погледна въпросително и аз ѝ кимнах, че може да започне първа. Това беше повече нейно парти, отколкото мое, но и аз исках да получа отговори.
– Изследвам един артефакт. – Тя измъкна от джоба си сгъната хартия. – Смятам, че това е древен инфернус, и тъй като ти си производител на инфернуси…
Той кимна, изглеждайки заинтригуван.
Тя разгъна бялата хартия и внимателно я изглади, разкривайки прецизна рисунка на кръгъл медальон. Руните образуваха пръстен около външния ръб, подобно на нейния инфернус, но тези бяха бодливи и усукани. Втори пръстен от по-големи форми обграждаше централния символ.
При вида на тази рисунка подът се свлече изпод мен. Белите ми дробове блокираха, мускулите се сковаха, всеки атом от съществото ми замръзна на място, за да не реагирам.
Две неща в тази рисунка току-що бяха развалили спокойствието ми. Първо, символът в центъра – беше същият като този върху инфернуса на Робин. Ето защо ми се стори познат. Второ, и голямата причина, поради която изведнъж не можех да дишам: Бях виждала този медальон и преди.
Това беше демоничният амулет.
Този, който бях откраднала от трупа на крилатия демон, след като демонът на Робин го беше убил. Този, който използвах, за да освободя демона на Бърк от договора му. Този, който Етеран отчаяно искаше.
Тя държеше рисунка на мистериозния амулет, който в момента се опитвах да проуча, за да мога да го използвам, за да спася живота и душата на Езра.

Назад към част 18                                                               Напред към част 20

Глава 18

Аарон спря пред „Врана и чук“ и паркира до бордюра, вместо да използва малкия заден паркинг. Сгушена между Езра и Зак на задната седалка, аз седях с нос, притиснат между палеца и палеца си.
– Смърдите – заявих аз. – Всички смърдят. Тук мирише на токсичен дим. Следващия път, когато влезем в горяща сграда, ще си вземем дрехи за смяна.
– Не знаехме, че гори, докато не стигнахме дотам – посочи Езра.
Аарон разкопча предпазния си колан.
– Следващия път просто ще си свалим дрехите, преди да влезем. Можех да спася жилетката и якето си.
Хм. Събличане за битка? Гласувам за него. Бих показала малко кожа, а в замяна ще се нагледам още по-добре.
– Никога не участвай в битка, докато си гол – промърмори Кай от предната седалка, където държеше Макико. – По-добре да си съсипеш дрехите, отколкото да съсипеш части от тялото.
Езра издаде замислен звук.
– Говориш от опит ли?
– Аз не бях голият.
Наведох се над централната конзола.
– Имам толкова много въпроси.
– Може би по-късно. Някой ще ми отвори ли вратата?
Аарон и Езра побързаха да излязат от колата, за да му помогнат. Зак, от другата ми страна, беше малко по-бавен; след като поне веднъж е бил прегазен от магически танк на четири крака, той се движеше сковано. Измъкнах се след него, докато Езра стигна до вратата на Кай и двамата с Аарон вдигнаха безжизнената форма на Макико от скута му. Тя слабо изстена.
Зак се протегна, сякаш го болеше всеки мускул, после смъкна флакон от колана си. Издърпа тапата и наля сивата течност в устата си.
– Какво е това? – Попитах.
– Лечебна отвара.
– Не можа ли да я дадеш на Макико?
– Тя намалява възпалението и болката. Не поправя сътресението.
– Нямаш отвара за сътресение?
– Мога да направя такава, но трябва да ври около дванадесет часа.
– Няма значение. – Посочих лицето му. – Между другото, не можеш да влезеш в гилдията така. Имаме вещици.
Те щяха да погледнат странните му очи на фея и да разберат всякакви неща за него, които не искахме никой да знае.
– Няма да дойда във вашата гилдия – отвърна той кратко.
– Да, ще влезеш.
– Не, не. – Аарон прехвърли Макико в ръцете на Езра и се завъртя с лице към нас. – Той може да изпълзи обратно в която и да е дупка, от която е дошъл.
Поставих ръце на хълбоците си.
– Вече са го видяли, а и вече е доста по-късно. Едва ли ще остане някой в кръчмата. Освен това – повиших глас, говорейки над протестите им – трябва да обединим информацията си за Варвара.
Зак се намръщи, което приех като съгласие. Мърморейки под носа си, той се обърна наполовина. Над него се завихриха сенки, после крилете на Лалакай се откъснаха от ръцете му и тъмната ѝ орлова форма се измъкна от тялото му. Зеленият ѝ поглед ме прониза като остриета, преди да се изгуби от погледа.
– Перфектно. – Потрих премръзналите си ръце. – Да се махнем от студа!
Пренебрегвайки еднаквите гримаси на Аарон и Зак, въртенето на очите на Кай и мълчаливото забавление на Езра, аз тръгнах към вратата на гилдията, отворих я и нахлух вътре.
Вълната от шум ме удари като шамар в лицето.
Спрях се и примигнах. Мигнах отново. Гилдията не се беше изпразнила, докато ни нямаше. Беше станала по-натоварена. Тридесет и пет изненадани лица се обърнаха към мен, шумът намаля – и тогава тези тридесет и пет чифта очи се насочиха към мъжете, които влизаха зад мен.
Завъртях се с намерение да попреча на момчетата да влязат, но беше твърде късно. Те влязоха след мен и сега всички ние стояхме на показ пред повече от половината гилдия – Езра, изцапан със сажди и носещ жена в безсъзнание; Аарон, гол от кръста нагоре с прогорени дупки на панталоните; Кай, с кръв от едната страна на лицето и почерняла ръка; и Зак, с долната част на дългото си палто, изпокъсано от зъбите на голем, все още държащ флакона с отвара, който беше изпил.
Най-близките митици се нахвърлиха върху нас. Стотици объркани въпроси полетяха към нас, а аз не знаех кой говори.
– Уау, дявол да го вземе! Ранена ли си?
– Коя е жената? Тя от Морските дяволи ли е?
– Къде бяхте вие?
– Имаш ли нужда от лечител? Санджана е тук.
– Вие от гилдията на Морските дяволи ли сте?
Кай говореше нещо, гласът му бе заглушен от другите, после се вмъкна в тълпата. Езра го последва веднага след него с Макико на ръце. Аарон тръгна след тях, като махна на мен и Зак да се присъединим към него. Членовете на гилдията забързано разчистиха пътя за нашата изпоцапана, саждива група.
Запътихме се нагоре към голямата работна зала, където намерихме чирака-лечител Санджана точно там, където я бях видяла за последен път: преглеждаше учебниците по медицина за предстоящия изпит. Освен че се обучаваше в лечителската Аркана, тя беше и студентка по медицина в трети курс. Тя моментално изостави работата си и накара Кай да сложи Макико на една празна маса.
Докато Санджана започваше да изпитва, а дългата ѝ тъмнокафява коса заплашваше да изпадне от свободния кок, Синър подаде глава откъм ъгъла до стълбите.
– Здравей – обади се тя колебливо. – Имаш ли нужда от помощ, Санджана?
Лечителката погледна нагоре.
– Имаш ли мехлем за изгаряне? Можеш ли да го приложиш върху ръката на Кай? Аз ще стигна до него, но ще отнеме известно време. – Тя примигна към нас. – Предполагам, че няма наранявания извън това, което виждам.
– Не – потвърди Аарон. – Измъкнахме се сравнително невредими. С изключение на Макико.
Синър натовари алхимичния си куфар върху свободния ъгъл на масата, а любопитният ѝ поглед се стрелна между Макико и Зак. Кай се обърна от годеницата си, а Синър пребледня при вида на кръвта по лицето му.
Тя бързо се възстанови.
– Съблечи си ризата и аз ще почистя…
– Отрежи го от него – каза Санджана, без да вдига поглед. – Не искаш да спукаш някой мехур. Аарон, можеш ли да донесеш лечебен комплект от долния етаж?
– Имаш го.
Синър донесе ножици от шкафа за принадлежности и преряза блузата на Кай, разкривайки петна от сажди и розови изгаряния по цялата му ръка. Аарон се върна след минута с огромен медицински комплект. Гилдията винаги разполагаше с подръчни материали за нашите лечители, за да не им се налага всеки ден да разнасят личните си комплекти. Санджана го отвори и започна да рови из него.
Сядайки на стола на Кай, Синър изля прозрачна течност върху бяла кърпа и внимателно избърса саждите от ръката му.
– Чудех се къде ли сте се запътили всички по-рано. Как разбрахте за Морските дяволи толкова бързо?
Аз, Кай, Аарон и Езра я погледнахме втренчено.
Тя се намръщи.
– Вие не бяхте при „Морските дяволи“?
– Защо – изсумтях – всички продължават да споменават Морските дяволи?
– Защото гилдията им беше нападната преди час?
Всички застинахме.
– Какво? – Попита Аарон. – Искаш да кажеш, че е като нападението на рицарите от Пандора?
Синър кимна, докато разпечатваше бурканче с бял крем.
– Щабът на „Морските дяволи“ беше унищожен. Линдън каза, че негов приятел от „Окото на Один“ твърди, че сградата е напълно изравнена със земята.
– Някой пострада ли?
Погледът ѝ падна.
– Там е имало двама митици и те… са били убити. – Тя намаза ръката на Кай с крем. – Някои от нашите момчета възнамеряваха да отидат да помогнат, но полицията издаде съобщение, в което помоли митиците да се държат настрана засега, защото има телевизионни екипи, които снимат пожара.
Свих се на стола си. Още една атака. Двама убити митици. Варвара не се беше шегувала.
В стаята настъпи тишина. Докато Синър увиваше марля върху ръката на Кай, той гледаше годеницата си с притеснена бръчка между веждите. Санджана, прехапала съсредоточено устните си, рисуваше директно върху масата, докато Макико лежеше на нея като красив, леко обгорен манекен.
Погледът ми се премести към Зак. Той седеше на ръба на близката маса и наблюдаваше лечителката с вид на „професионална оценка“. Специалността му в Арканата беше алхимия, но се занимаваше с магьосничество и лечителство, както бях видяла, когато за трийсет минути беше приготвил противоотрова за гърмящи змии. Като отдаден на черната магия мошеник без социален живот, той вероятно имаше много свободно време, за да развива уменията си.
Вниманието ми се плъзна покрай Зак към една маса, още по-далеч от останалите. Езра се беше облегнал на нея, скръстил ръце, докато гледаше разсеяно в нищото. Спомних си думите на Кай по време на полета ни до Лос Анджелис. Напоследък е мълчалив.
Езра беше мълчалив. Отегчен. Мъртвешкият му хумор забележимо отсъстваше, усмивките му бяха сдържани, а блясъкът в очите му – в най-добрия случай половинчат. Не можех да си представя как толкова дълго време се преструваше, че всичко е наред, но бъдещето вече му тежеше твърде много, за да го крие – или може би едва сега забелязвах истинската тежест, която носеше. Така или иначе, времето му изтичаше.
Изправяйки се на крака, обявих:
– Трябва ми душ.
Усетих, че приятелите ми са се вторачили в мен, но се запътих решително към стълбите. Втурнах се по тях и в дъното спрях, за да разгледам броя на гилдиите, изпълнили кръчмата, привлечени от нападението над „Морските дяволи“. Повече от половината от нашите бойни митици, вече в екипировката си, чакаха разрешението на полицията да излязат навън и да започнат да издирват виновниците, а останалите бяха тук, защото компанията на съмишлениците им облекчаваше безпокойството им от нападението.
Как ми се искаше да се промъкна сред тях и да позволя на разговора и другарството да облекчат и моето неудобство.
Вместо това се запътих зад ъгъла към вратата, скрита зад горното стълбище, която водеше към мазето. Долният етаж беше изоставен, а уредите за упражнения търпеливо чакаха за утрешната сутрешна тренировка. Стените бяха покрити с филмови плакати, ярка смесица от цветове, която озаряваше пространството.
Взех си дълъг душ, а падащата вода отекваше от облицованите с плочки стени. Докато масажирах балсама в къдриците си, мислите ми се въртяха, а тревогата се изливаше в бедния ми стресиран стомах. Кай и Макико и семейството му. Зак и Лалакай и откраднатият му гримуар. Езра и Етеран и пълнолунието само след няколко дни.
После имаше Варвара и нейните планове. Две нападения за една нощ. Тези ужасяващи големи машини. Неизвестен брой разбойници. Каква точно беше нейната цел? Да превземе целия град? Дали искаше да прогони гилдиите, за да може да властва безпрепятствено?
Наплисках лицето си с вода, очите ми бяха стиснати. В главата ми проблесна видение: картата на смъртта, тъмният жътвар, който държи окървавен косер, и тихият глас на Сабрина, нейното предупреждение.
Мисля, че трябва да му кажеш скоро.
Треперех под горещата струя и набързо приключих с душа. Изсуших се и се облякох с панталони за йога и потник от шкафчето, след което се заех с косата си – вързана на кок. Точно преди да затворя вратата на шкафчето, докоснах катарамата на бойния си колан. Калъфът на Хоши беше празен; сигурно е заминала за страната на феите.
Бях стигнала толкова далеч от момичето, чието първо оръжие беше чадър, но все още не бях достатъчно силна. С това темпо щях да загубя всички – Езра, Кай, Зак. Щяхме да останем само аз и Аарон и двамата щяхме да сме нещастни.
Потрих с ръка очите си, затворих шкафчето и смръщих нос на опушените си дрехи, които лежаха на купчина на пейката пред шкафчетата. Ужас. Изритах ги до края на пейката, за да се справя с тях по-късно. Панталонът ми падна на пода и от джоба му изскочи нещо шарено.
Наведох се и вдигнах малкото сгънато квадратче. Наситено лилавата материя беше мека, еластична и странно тежка. Плащеницата на Валдурна. Дори с цената на магията на ползвателя си, тя изглеждаше като инструмент, който може да реши всеки проблем. Непобедимост! Кой митик не би могъл да я използва от време на време?
Но разбрах защо Зак не се интересуваше от Плащеницата. Непобедим, но без магия. Непобедим, но безполезен. Непобедимостта не можеше да спаси Езра, Кай или Зак. Запазването им живи не беше проблемът. Трябваше да спася съзнанието и душата на Езра, свободата на Кай, а на Зак… Не бях сигурна от какво се нуждае Зак, но определено имаше нужда от някаква помощ.
Въздъхнах, пъхнах Плащеницата в джоба си, за да се върна при Зак, и се пъхнах през вратата в стаята за тренировки. Приглушеното потропване на шкафче ме спря. Спрях и се загледах във вратата към мъжките душове.
Още един трясък, след което се появи Езра, а влажните му къдрици бяха отметнати назад от лицето му, сякаш ги беше разчесал с пръсти. Беше се преоблякъл в тениска и панталони, а пръта му го нямаше – което беше логично, тъй като вече нямаше оръжие, което да държи.
Стомахът ми се преобърна странно.
– Ей, и ти си взел душ?
– Да. – Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. – Без ти да се грижиш за тях, Аарон и Зак започнаха ново състезание по гледане в очи. Започна да ми лази по нервите.
Тъй като нямах чак такова желание да отида да им се скарам, че се държат като дванайсетгодишни, паднах на една пейка за вдигане на тежести, а кожата излъчваше слаба миризма на дезинфектант.
– Не знам какво да правя със Зак – промълвих. – Той не е лош човек, но…
Езра потъна на пейката до мен.
– Това е зловещо „но“.
Прехапах устните си. Не бях казала на никого на какво бях станала свидетел на онзи покрив и не знаех защо. Не че защитавах Зак. Просто не можех да повдигна въпроса – но може би трябваше да го направя.
– Когато се върнахме в града снощи, той изкара един мошеник на покрива, разпита го, после… – Преглътнах стомаха си, чувайки звука отново и отново. – След това го изхвърли от сградата.
Езра си пое рязко дъх.
– Не мислех, че ще го направи. – Свих ръце. – Искам да кажа, че ми мина през ума, но не вярвах, че ще стигне толкова далеч. Ако бях помислила… може би щях да го спра.
– Това не е твоя грешка, Тори.
– Но аз бях точно там. Трябваше да… трябваше да осъзная…
Той плъзна топлата си ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.
– Не си могла да се досетиш какво планира, а и не мисля, че би могла да го спреш, дори и да го беше направила.
Червата ми се свиха по отвратителен начин. Какво би направил Зак, ако се бях опитала да спася живота на този човек?
– Той беше раздразнен… – Думите идваха бавно, а осъзнаването разцъфваше, докато говорех. – Когато разбра, че съм видяла всичко, се подразни… а когато забеляза, че съм разстроена, ми се разсърди.
Езра изучаваше пода, погледът му беше отдалечен.
– Когато отнемеш живот, кое е по-лошо? Да се чувстваш измъчен заради това или да си спокоен, защото вярваш, че това е бил единственият вариант?
Потръпнах. Два пъти бях убивала човек и двата пъти нямаше друга възможност. Аарон, Кай и Езра бяха говорили с мен за това, като на всеки няколко седмици проверяваха дали съм добре. И в повечето случаи бях. Кошмарите бяха нещо обичайно, но не всяка нощ. Вината беше нещо, но не през цялото време.
Опитах се да си представя как тласкам онзи вещер към смъртта му и чувствам само стабилна увереност, че убийството на човека е било необходимо.
– Какво чувстваш? – Промълвих. – В мир ли си с живота, който си отнел?
Ръката му се стегна около мен.
– Не. Никога.
Колко пъти беше убивал, за да защити тайните си? За да удължи живота си, въпреки че е вярвал, че така или иначе ще умре след няколко години? Не знаех. Той почти никога не говореше за миналото си – точно като мен.
Устата ми се отвори. Загледах се втренчено, като мислено се ударих в челото.
Просто. Като. Аз. Никога не съм говорила за миналото си. Исках да знам цялата история на Езра, кошмарния разказ за това как е станал магьосник демон, какво е Енрайт и как е избягал от „изтреблението“ – но освен няколко неясни коментара, никога не му бях казвала нищо за собствената си грозна история.
По челото ми изби пот. Не можех да го направя. Не можех да разкривам тази част от себе си пред никого. Не можех да …
Но това беше Езра.
– Баща ми беше пияница – изригнах.
Главата му се вдигна, а на челото му се появи объркване и изненада. Погледнах панически лицето му и стиснах очи.
– Той беше пияница. Той удари майка ми. Тя не можа да го понесе и си тръгна. Каза… Последната вечер каза, че не може повече и се разплака, и каза на Джъстин да се грижи за мен, и каза, че татко никога не би ударил децата си, така че ще бъдем добре. И тя си тръгна.
– Тори… – прошепна Езра.
– Седмица по-късно той удари Джъстин за първи път. Предполагам, че просто трябваше да удари някого. – Устата ми потрепери. – Но Джъстин не беше майка ми. Тогава той беше на дванайсет, почти на тринайсет, и не се примири с това. Затова баща ми го удари по-силно. Когато Джъстин навърши петнайсет, ние… ние се страхувахме, че той ще го убие. И Джъстин… беше същото като с мама. Една вечер той дойде в стаята ми и каза, че трябва да си ходи. И аз му казах да си върви. Плакахме и той си тръгна.
Езра ме обгърна с ръце и ме придърпа към себе си. Опитвах се да дишам, очите ми все още бяха затворени.
– Това… – Прочистих гърлото си в напразен опит да възвърна гласа си от дрезгавото треперене, в което се беше превърнал. – Това е всичко, което имам за днес.
Дълга пауза.
– Не разбирам.
Отворих очи, горда, че са без сълзи, и му предложих колеблива усмивка.
– Наистина ми е трудно да говоря за това и не мога – ако говоря за него повече от шестдесет секунди, сякаш се връщам назад във времето. Не мога да го направя.
Той ме изтегли в скута си и обгърна раменете ми с ръце, притискайки ме плътно към гърдите си. Обгърнах врата му с ръце и зарових лице в гърдите му.
– Не е нужно да ми казваш – прошепна той в косата ми. – Не е нужно да го преживяваш отново заради мен.
– Знам. – Вдишах успокояващия му аромат. – Искам. Просто ще ми отнеме известно време.
Той нежно погали тила ми.
– Добре. Но Тори? Мога ли да попитам… защо сега?
– Просто ми се стори справедливо. Ти ми каза някои неща, но аз не ти казах нищо.
– Да, но защо сега? Точно в тази минута?
Повдигнах рамене, лицето ми все още беше заровено в гърдите му.
– Защото се сетих за това точно сега.
Миг на изненадано мълчание, после тихо се засмях.
– Добре.
– Добре какво?
– Това има смисъл по един много Тори начин.
– Какво означава това? – Намръщих се.
Той стегна ръцете си около мен.
– Всичко е наред. Наслаждавам се на малко непредсказуемост, за да разнообразявам скучния си живот.
Изправих се – което ни постави нос до нос. Седях в скута му, а краката ми висяха от облегалката на тапицираната пейка.
– Трябва да се излагаш повече – казах му сериозно. – Да поемаш повече рискове. Да имаш повече приключения.
– Играя на сигурно – не се съгласи той толкова мрачно, че не бях сигурна дали говори сериозно, или не.
– Живей живота си пълноценно – казах с най-добрия си глас на вдъхновяващ говорител. – Хвани бика за рогата. Възползвайте се от деня. Carpe diem!
Ъгълчето на устата му трепна.
– Трябва да приличаш повече на мен – реших високомерно. – Аз знам как да се забавлявам.
Устните му се стиснаха.
– Искам да кажа, че ако никога не си разбивал лицето на митик с чадър, живееш ли изобщо?
Той издаде задушен звук в гърлото си – после хриплив смях проби контрола му.
– Аха! – Изкрещях, като издигнах ръце във въздуха. – Ти първи се засмя! Спечелих!
Той ме хвана за кръста, преди да успея да се преобърна назад от скута му с буйното си празнуване.
Смеейки се, увих ръце около врата му.
– Признай си. Аз спечелих.
Очите му се срещнаха с моите, странно сериозни, макар да блестяха от веселие.
– Твърде упорита си, за да загубиш.
Пръстите ми се заплетоха във влажната му коса, докато се навеждах.
– Адски правилно.
Погледът му се плъзна към устата ми – и аз вече скъсявах разстоянието. Устните ни се срещнаха.
Целунах го бавно, наслаждавайки се на всяко усещане: устата му, мека и твърда; кичурите му срещу брадичката ми; приливът на изпускащия се дъх; небесният му аромат, безименната амброзия, на която не можех да се наситя. Всичко в него ме обгръщаше като топъл пашкул, който блокираше света.
Устните ми се плъзнаха по неговите, после се отдръпнах. Всеки атом от същността ми изискваше да продължа да го целувам, но аз отхвърлих всичко настрана. Това не беше заради мен.
– Езра, добре ли е това? Каза, че искаш да бъдем приятели, и ако това е, което искаш, мога да… – Почесах носът си. – Мога да го направя, кълна се. Мога да бъда просто твой приятел.
Пренебрегнах нелепостта на това твърдение, докато бях разкрачена в скута му, с ръце, заплетени в косата му, миг след като го бях целунала.
Той прокара палеца си по бузата ми, докато тъгата помрачаваше очите му.
– Не искам да ти причинявам повече болка.
Да му кажа, че ще намеря начин да го спася, нямаше да промени мнението му за нищо, затова казах:
– Мога да се справя.
– Може би… но не съм сигурен, че аз мога.
Сърцето ми се изкриви. Изпуснах дълъг дъх.
– Разбирам. Искаш ли да сляза от теб?
Той ме погледна, после затвори очи с промълвено проклятие.
– Това означава ли… не?
– Не знам.
Той не отвори очи, вероятно надявайки се липсата на визуална стимулация да укрепи волята му – макар че не беше отместил ръката си от врата ми, което ми подсказа, че стратегията му не работи ни най-малко. В мен се породи съчувствие. Това не беше честно спрямо него. Опитваше се да направи правилното нещо за мен, а аз не го правех лесно.
Освен това, тъй като така или иначе щях да го спася, можех да изчакам. Търпението беше второто ми име.
Всъщност, не, не беше. Дори не и близо. Но все пак можех да бъда търпелива.
Измъкнах единия си крак от пейката и се преместих назад, за да мога да се измъкна от скута му. Очите му се отвориха и аз се усмихнах успокоително, докато изтеглях ръцете си от косата му. Изправих се на крака…
Ръката му се стегна отзад на врата ми и той придърпа устата ми към своята.
Стомахът ми направи салто със свободно падане. Ръцете ми се върнаха върху него за миг, устните ми се притиснаха към неговите, белите дробове бяха празни, а сърцето – учестено. Той ме хвана за колана и ме издърпа обратно в скута си. Обгърнах го с ръце, заличавайки пространството между телата ни. Ръцете му намериха бедрата ми, пръстите му се вкопчиха в тях и ме притиснаха по възможно най-сексапилния начин.
– По дяволите, Езра – изстенах срещу устата му.
– Съжалявам – издиша той. – Аз…
Закрих устата му с моята, преди да успее да накара някой от нас да се разделим отново. Езикът му се плъзна между устните ми и аз изстенах тихо. Съпротивата срещу него беше губеща битка. Напълно безсмислена. Какъв беше смисълът?
Нуждаех се от него толкова силно, че ме болеше да дишам.
Отдръпнах се, въздухът беше студен по устните ми и погледнах в несъответстващите му очи. Устата ми се отвори, ужасяващите думи се натрупваха в гърлото ми, бореха се да избягат, но не бях сигурна, че мога да ги кажа. Трябваше. Трябваше да го направя. Но…
Веждите на Езра се смръщиха – и главата му се дръпна наляво. Погледнах в същата посока.
О, по дяволите.
О, по дяволите, по дяволите, по дяволите.
Кай стоеше на три крачки от мен, скръстил ръце на голите си гърди, с една тъмна вежда, изкривена нагоре.

Назад към част 17                                                                          Напред към част 19

Глава 17

– Свята работа – прошепнах аз.
– Варвара – или нейните пешки – ни победиха тук – промълви Зак, хладнокръвно и делово. – Остават три етажа – този и следващите два. Трябва да се разделим и да ги претърсим.
– Не – веднага възрази Аарон. – Нямаме представа срещу какво сме се изправили. Миурите и техните хора също могат да ни нападнат. По-безопасно е да сме заедно.
– Трябва да започнем отгоре – предложи Езра. – Кай и Макико вероятно са на нивото на пентхауса и ако Варвара още не е стигнала дотам, можем да ги предупредим.
– Добре. – Кимна Аарон. – Хайде да вървим.
Изстреля се нагоре по стълбите с бърз бяг, а Зак го последва. Езра ме хвана за ръка и ме повлече със себе си, докато спринтирахме нагоре по последните два етажа. Краката ми горяха, когато стигнахме до върха – и открихме, че вратата виси отворена, а едната панта е счупена. По стоманата имаше дълбоки драскотини, сякаш някой или нещо си беше пробило път вътре.
Аарон извади „Шарпи“, дългото острие се освободи от ножницата си с плъзгащ се звук. Езра свали от гърба си тоягата си, а аз заредих пистолета си за пейнтбол, зареден с отвари за сън.
Зак отново вдигна качулката си, после разтвори палтото си, за да не пречи на достъпа до колана му, флаконите с форма на епруветка обикаляха бедрата му. Той пристъпи в тъмния коридор. Аарон влезе втори, а светлината на жилетката му проблясваше по стените. Още дълбоки драскотини прорязваха бежовата боя.
Забелязах панел с ключове за осветление, завъртях ги нагоре-надолу, но нищо не се случи. Нямаше ток. Намирането на Кай можеше да отнеме известно време – освен ако не можех да ускоря процеса.
Протегнах ръка към голямата чанта на колана си, като пръстите ми попаднаха на леко издълбана повърхност. Хоши?
Спящата ѝ форма се разгърна в изблик на сребристи люспи. Синкавата силфа изплува от колана ми, а огромните ѝ розови очи се обърнаха от мен към Зак. Тя се завъртя спираловидно около мен, а странните ѝ малки антени се поклащаха.
Мъжете гледаха как я потупвам по носа.
– Хоши, можеш ли да се огледаш и да видиш дали Кай е някъде на това ниво?
Докато говорех, си представях в ума си какво имам предвид – лицето на Кай, сградата и въображаемата малка сцена, в която силфата го води обратно при мен. Тя потупа ръката ми, възпроизвеждайки някои от образите ми заедно с проблясъци на цветове и шарки, които не разбирах. Каквото и да означаваха, те ме зареждаха с положителни вибрации.
Опашката ѝ се притисна около кръста ми и тя пъхна хладния си нос в бузата ми. Друг образ проблесна в главата ми: Лицето на Зак, но с чертите на Лалакай, които се наслагваха върху него. Силфата не можеше да общува с думи, но аз усещах смисъла ѝ: Бъди внимателна.
Тя измъкна опашката си, след което се стрелна по коридора в преливаща се сребърна лента.
Зак я наблюдаваше как се отдалечава, после погледна към мен.
– Интересно.
– Какво? – Попитах нервно, а предупреждението на Хоши завладя мислите ми.
– Тя не иска да ми говори повече.
Въз основа на телепатичното зрение на силфа подозирах, че не е друидът, с когото тя не иска да общува.
Продължихме по коридора, Зак начело, Аарон зад него, Езра и аз на заден план. Мекият килим поглъщаше стъпките ни, простите стени бяха прекъснати от празни врати. Тишината беше изнервяща и аз се сгуших по-близо до Езра, отколкото беше необходимо. Главата му се завъртя, сетивата му се настроиха не само за зрението и звука, но и за миниатюрната промяна на въздуха около нас.
– Може би тук няма никой – прошепнах аз, стиснал пейнтбол пистолета си. – Ами ако…
Далечен трясък разтърси пода. Светлините над главите заискриха и затрептяха слабо, преди отново да потъмнеят.
Аарон се втурна в спринт, избутвайки Зак. Друидът се втурна след него, а аз със закъснение раздвижих уморените си крака. Заедно с Езра преследвах двете момчета по коридора. Аарон зави зад ъгъла и се изгуби от поглед, а Зак изчезна след него.
Аарон изкрещя безмълвно, като звук на шок.
Двамата с Езра прелетяхме зад ъгъла и аз се озовах на място, а очите ми се разшириха. Аарон и Зак бяха спрели точно пред нас, но дори двамата високи, широкоплещести мъже, застанали един до друг, не можеха да ми закрият гледката към това, което чакаше отвъд тях.
Залата се беше разширила и приличаше на луксозен хотел с номерирани врати и маслени картини, които украсяваха стените – там, където не бяха изтръгнати. Източникът на щетите стоеше в средата на коридора, толкова не на място, че едва успях да го обгърна.
Заварена стомана образуваше грубата форма на четирикрако животно. Блокирана глава без никакви черти, с изключение на голяма уста, пълна с груби зъби. Тежки крака с нокти. Зъбни колела за ставите. По гърба му се спускаха шипове. Цялото тяло беше покрито с руни, които светеха в бледочервено, почти розово.
Стиймпънк вълкът отвори механичната си уста – и от металния му хранопровод бликна зелена течност.
Аарон и Зак се хвърлиха настрани, а Езра ме хвана около кръста, докато скачаше нанякъде. Струята от течност се изстреля на двайсет метра надолу по средата на залата и се разпръсна по пода. Килимът избухна и от него се издигна воняща бяла пара.
– Каустична отрова – излая Зак. – Тя ще изяде оръжията ви.
И, очевидно, бедната ни човешка плът.
Механичното създание се хвърли към Зак с гръмотевични стъпки. Той прескочи бълбукащата отвара откъм страната на Аарон, а звънтящият вълк се втурна след него.
Пламъци избухнаха по ръцете на Аарон и се спуснаха по острието му. Той размаха Шарпи в дъга и острието се заби в кухата муцуна на кучето с раздиращо ухо. Огънят избухна по меча, облизвайки стоманеното тяло. Нещото дори не забави ход, тромавите му стъпки бяха подкрепени от няколкостотин килограма инерция.
– По дяволите! – Аарон се отклони встрани. – Това специалитет на Варвара ли е или нещо такова? Помня ги от миналия път – не обичат да умират.
Последния път? Споменът изскочи в паникьосания ми мозък: костюми от брони, оживяващи в градината на Варвара; Аарон и Езра хакват металните тела, без да могат да спрат омагьосаната броня.
– Какво е това? – Изпищях откъм гърба на Езра. – Трябва ли да го застрелям?
– Това е голем. – От дясната ръка на Зак се завихри алена светлина и в дланта му се оформи извита сабя. – Не си хаби патроните.
Когато нещото се зареди, той замахна със сабята си надолу. Тя проряза стоманеното дуло на голема, но неудържимото чудовище се вряза в него, забравило за новия разрез в лицето си.
Зак се изтърколи, изправи се на крака и отново удари врата му. Острието му на фея разкъса стоманата. Големът се завъртя, главата му увисна на полуразсечения му врат – но той сякаш не забеляза това.
Стъпките вибрираха на пода.
Втори вълчи голем се зададе откъм ъгъла със зяпнала уста. От триъгълните му зъби капеше нещо, което ужасно приличаше на кръв. Той се втурна като стоманен бик и принуди Зак и Аарон да се притиснат в стената, за да го избегнат.
Езра се стрелна напред. С порив на вятъра, който го задвижваше, той прескочи по-близкия голем, приземи се между двамата и удари с приклада на оръжието си върху полуотрязаната глава на единия. Главата му се откъсна с отвратителен метален писък и Езра удари другия край на тоягата си в страната на втория голем. Той се разтресе от удара, а страната му се вдлъбна, но вдлъбнатината не го спря повече, отколкото обезглавяването на другия голем.
Зак заби сабята си в отвора на врата на безглавия голем и се вряза нагоре. То се втурна към него, като почти го притисна към стената.
– Зак! – Изкрещя Аарон, докато избягваше втория. – Как да убием тези неща?
Двамата с Езра забиха оръжията си в голема от двете му страни. Той се завъртя с твърде голяма скорост за тромаво парче метал и зъбите му се забиха в бедрото на Аарон. Езра вкара оръжието си в устата му, за да спаси крака на Аарон. Стоманените зъби се стовариха върху оръжието му и го изтръгнаха от ръцете му.
– Някъде в него има анимационен масив. Жълта жица – същото заклинание, което Зак беше използвал, за да обеси един мошеник от сградата, се изви от ръката му и се уви около краката на голема, спирайки заряда му. То се напъна срещу връзката. – Трябва да го унищожиш!
– Аз съм маг – изръмжа Аарон, избягвайки поредния заряд. – Откъде, по дяволите, да знам как изглежда един анимационен масив?
– Или просто можеш да изчакаш. Магията издържа само десет-дванайсет минути в битка.
– Не е полезно!
Останала сама на ръба на битката, прибрах пейнтбол пистолета си в кобура. Безполезно. Какво друго имах? Прерових чантите си, докато Езра се измъкваше без оръжие, а Аарон държеше Шарпи отбранително, острието му беше безполезно срещу голема със стоманено тяло. Зак се справяше само малко по-добре, неговият голем беше обездвижен, когато заби сабята си в зъбна става, обезсилвайки предния му крак.
Големът на Аарон замахна с огромната си глава, пистолетът на Езра се заби в устата му, и изтласка пиромага от краката му. Когато то се нахвърли върху него, Езра заби подсиления си със стомана юмрук в тежкия звяр, като добави и взрив от вятър, за да го събори от краката му.
Той се плъзна на половин метър с едва забележимо клатене. Дори демоничната сила на Езра не беше достатъчна, а и той нямаше подходящо оръжие…
Но аз имах. Имах идеалното оръжие за него.
Измъкнах месинговите си кокалчета от торбичката, отдръпнах ръката си назад и изкрещях:
– Езра!
Той погледна към мен и аз хвърлих месинговите кокалчета. Цялата ми практика в хвърлянето на топчета за отвара най-накрая се отплати – артефактът полетя в красива дъга и той го улови от въздуха.
– Удари голема отново! – Изкрещях. – Заклинанието е ori amplifico!
Той постави месинговите кокалчета на ръката си, докато Аарон се усукваше, а ноктестото стоманено стъпало почти се приземи върху него. Лапата на голема се удари в пода, като пропука бетона под килима. Аарон беше в капан, на път да бъде смазан.
Въздухът засвистя по коридора.
– „Ori amplifico!“ – Изкрещя Езра, вятърът се образува около ръката му, мускулите в ръката му изпъкнаха. Юмрукът му се удари в рамото на голема. Въздухът избухна в сътресение, разбиващо костите. Стоманата се разцепи широко под удара и големът се сгромоляса настрани, като почти смаза глезена на Аарон.
Краката му изскърцаха срещу пода, но металните му стави бяха твърде нееластични. То не можеше да се изправи.
– Езра, Зак, тук! – Втурнах се напред, като извадих моята Дама Пика. – Аарон, време е да се разгорещим!
– Не мога да ги разтопя, Тори! – Изкрещя той с раздразнение и се изправи на крака.
– Но можеш да го нагорещиш достатъчно, за да развалиш масивите със заклинания! – Хванах Зак за ръкава и го издърпах от механичния му противник. Той отчупи златното си заклинание и големът се строполи тромаво на три работещи крака. Другият голем все още размахваше крака като безмозъчен робот. Единият му крак се закачи за пода и тялото му се разклати.
Аарон вдигна превключвателя си, насочвайки острието към тавана. „Готови ли сте?“
Изпънах Дама Пика, а Зак и Езра бяха на сигурно място зад мен. „Готови!“
Металната миризма на озон убоде носа ми. Трептенията на прегрятия въздух се разлюляха над меча на Аарон, а слаби сини пламъци облизаха стоманата, докато тя светеше.
Той замахна с меча си надолу. Стена от синьо-бял огън експлодира през големите – и право към нас.
– „Ori repercutio!“ Извиках.
Въздухът се развълнува и огънят отскочи в големите. Адът се сблъска със самия себе си, полетяха бели искри, стените се нажежиха до черно, килимът се запали. Пламъците се завъртяха бясно, топлината ме обстрелваше, после се свиха.
Големите се появиха отново. Този, който Езра беше повалил, а разцепената му страна светеше в червено от горещината, вече не се движеше. Сияйните знаци по тялото му бяха изчезнали. Но другият, чиито крайници се изпаряваха от топлината, се скръсти в неудобен полукръг, а дупката в шията му беше насочена към Аарон.
От вътрешността на тялото му отекна силен пукот. Чух плисък на течност, а след това изсвирване. От ставите на голема се изля пара, а в носа ми нахлу ужасна миризма на изгоряло.
Светещите руни на голема избледняха в тъмнина и той остана неподвижен.
Аарон спусна меча си. Полуразтопената му жилетка едва се крепеше на него, а ризата му беше не повече от няколко почернели парчета.
– Мразя големи – промълви Зак.
– И аз – добавих аз.
– И аз – съгласи се Езра. – Аарон, оцеля ли моето оръжие?
Аарон наклони глава, след което ритна челюстта на голема.
– Не. Слива се със зъбите му. – Той свали с една ръка останките от жилетката си, после вдигна коженото си яке. Беше почерняло, а горната му част беше изгоряла. – По дяволите.
Езра ми подхвърли месинговите кокалчета.
– Благодаря, Тори.
– Няма проблем.
Зак се наведе над неподвижния голем, като подуши задържащата се миризма.
– Какво е това? Друга отвара?
– Това е кръв.
Зак погледна въпросително към Аарон.
Пиромагът сви рамене.
– Изгарянето на глупости е моята област на компетентност. Това мирише на изгоряла кръв. Предимно.
– Кръв като част от масив на голем? – Промълви Зак. – Това няма никакъв смисъл.
– Може ли да се притесняваме за това по-късно? – Прибрах Дама Пика и месинговите боксове обратно в чантите им. – Искам да се махна оттук, в случай че се появят още големи…
С бледа светкавица Хоши се промуши през най-близката стена. Докато се въртеше около мен, един образ изпълни главата ми: Кай, по лицето му се стича кръв, кожата му е изцапана със сажди, а над него се стеле трептящата светлина на пламъците.
– Боже мой! – Изкрещях. – Води, Хоши!
Тя ме изпревари, а аз се втурнах след нея, оставяйки момчетата в прахта.
– Тори! – Аарон се втурна след мен. – Хоши намери ли Кай?
– Да, и трябва да побързаме!
Бях толкова съсредоточена върху бягането, толкова бясна да стигна до Кай, че не забелязах веднага нарастващата жега. Когато Хоши спря пред една врата с бутало, продължих да тичам – мозъкът ми беше твърде бавен, за да осъзная, че Аарон ми крещи да спра.
Отворих вратата с тласък – и огънят избухна навсякъде около мен.
Аарон ме повали на пода, обхванал ме с ръце, а тялото и магията му ме предпазваха от горещината. Вълната от пламъци се втурна през вратата в ревящ водовъртеж, след което утихна.
Той се изтласка на ръце и колене над мен, а аз вдигнах глава.
Отвъд вратата имаше огромна, задимена стая, която заемаше извития край на П-образния етаж. Прозорците изпълваха стените с двойна височина и вероятно предлагаха впечатляваща гледка към пристанището, когато помещението не беше изпълнено с дим. По останките от мебелите горяха огньове.
В дима се появи силует, който се приближаваше. На носа и устата му беше завързана кърпа, за да филтрира дима.
– Кой, по дяволите, си ти? – Поиска той с дълбок глас.
Аарон се изпъна нагоре, невъоръжен – сигурно беше изпуснал меча си, за да не ме прободе. Огънят пулсираше нагоре по ръцете му и другият митик вдигна ръце в отговор, а пламъците прескочиха от пода към дланите му.
Все още просната по корем, аз извадих пейнтбол пистолета си и натиснах спусъка.
Жълтата отвара се разпръсна по горната част на гърдите и врата на мага. Шокът разшири очите му и той се преобърна назад, удряйки се с гръм и трясък в пода.
От дима зад него се появиха още три силуета – трима непознати. Трима врагове. Изправих се, Аарон беше пред мен, Хоши се носеше над главата ми, а Зак и Езра се тълпяха във вратата зад мен.
Въздухът затрещя.
От мъглата изплуваха хвърчащи звезди, по чиито блестящи краища трептеше светлина от огън. Те удариха тримата разбойници и от дима изскочи бяла сила, която заби по едно електрическо клонче във всеки мъж. Те се свиха от шока и паднаха на колене с викове на болка.
Димът се завихри. Вятърът премина през стаята, огъна пламъците настрани и вдигна задушаващата мъгла.
Макико пресече горящия килим, а огньовете по пътя ѝ угаснаха, преди да ги достигне. Във всяка ръка държеше по едно лъскаво метално ветрило, елегантно наклонено. Кай я следваше на крачка зад нея, лицето му беше точно такова, каквото ми беше показал Хоши, дрехите му бяха разкъсани и опръскани с кръв, единият ръкав беше овъглен от ръката му.
Погледът на Макико се спря върху тримата разбойници, коленичили от електрошока на Кай – но не за дълго. Те вече се възстановяваха, а яростта и болката изкривяваха лицата им.
Тя разпери ръце, след което зашиба с ветрилата си. Вълнисто съскане на въздуха.
Тримата разбойници се дръпнаха, главите им се отметнаха назад, после се преобърнаха, а от прерязаните им шии бликна кръв. Те се гърчеха безпомощно, а кръвта им се сипеше по килима.
Взирах се, дробовете ми бяха блокирани. Тя беше… беше прерязала гърлата им с въздух? С това оттеглих всички мисли, които някога бях имала да се боря с дребния аеромаг.
– Ето те и теб, Кай – обяви Аарон, а гласът му се носеше над пращящите пламъци. – Търсихме те.
Очите на Кай се свиха.
– Защо сте тук?
– Спасявам ти задника.
– Ей, благодаря.
– Не се нуждаем от помощ – изпъшка Макико. – Ние…
Кай мина покрай нея и се насочи към Аарон. Двамата стиснаха ръце, а след това Кай и Езра направиха същото. Накрая Електромага ме хвана около кръста с невредимата си ръка и ме придърпа към себе си.
– Не това имах предвид, когато казах да ги държиш под контрол, Тори – промълви той в ухото ми.
– Кой води атаката? – Попита Зак нетърпеливо. – Варвара тук ли е?
Кай се отдръпна от мен.
– Варвара? Магьосницата?
– Кой води атаката? – Попита Зак отново.
– Нямам представа, но не са останали много митични натрапници. Тези неща, от друга страна…
Подът завибрира от тежки стъпки. Звънливият шум стана по-силен – металните стъпки се приближаваха.
– …е невъзможно да бъдат спрени.
– Внимавай! – Изкрещя Зак.
Твърде късно – струя зелена течност се изстреля от дима, право към нас.
Макико размаха ветрилото си в същия момент, в който Езра протегна ръка. Двойният порив на вятъра отвя отварата обратно към източника ѝ. Тя се плисна върху един нов голем, заливайки главата и гърба му. Течността бълбукаше и от нея се отделяше токсична пара, която разтваряше стоманеното тяло на голема.
Със стържещи стъпки още два кучешки голема се измъкнаха от сгъстяващия се дим.
– Хайде! – Каза Кай рязко.
Хоши се завъртя около главата ми, после полетя обратно в коридора, който току-що бяхме напуснали. Макико тръгна първа, а Кай – зад нея. Останалите се втурнахме в широкия коридор и потеглихме обратно към стълбището.
– Кай – обади се Аарон, докато се стичахме по стълбите един по един. – Има ли цивилни в сградата?
– Не – отговори той, на половин етаж пред нас. – Това са предимно офиси, затворени за през нощта. Евакуирахме всички останали, когато атаката започна.
– Охраната ни предупреди, преди разбойниците да са стигнали далеч в сградата – добави Макико. – Кай и аз се върнахме, за да потърсим някой от нашите хора, който може да е останал назад.
– И се сблъскахме с големите – завърши той. – Моята магия не беше от голяма полза, а тази на Макико беше само малко по-ефективна.
– Е – изпъшках аз, коленете ми бяха като желе, докато слизах надолу – големите вероятно не са много бързи по стълбите, ако приемем, че могат да ни следват.
Всички се задъхвахме тежко, когато стигнахме до последния етаж. Макико се затича надолу, а Кай беше на крачка зад нея. Аз почти не изоставах, а Аарон и Езра се движеха след мен. Зак вървеше отзад.
Достигайки първа до площадката, Макико бутна вратата и я отвори. Тя се отвори широко в същия момент, в който се разнесе пукащ, свистящ звук.
От ръцете на Макико се понесе вятър, а през вратата се разнесе огън. Оранжевите пламъци закипяха през прага, докато тя задържаше ада, а топлината сгъстяваше въздуха на стълбището. Огънят опръска пода около нея като горящо масло, полепвайки по всяка повърхност, до която се докоснеше.
Пламъците започнаха да затихват – и през трептящия оранжев цвят се провря стоманена глава.
Кучешкият голем прескочи през магията на Макико и се заби в нея. Тя отлетя назад, като изхвърли ръце, за да прекъсне падането си, но стълбите бяха твърде близо. Тръгнах към нея, протягайки отчаяно ръце.
Тя се приземи на стъпалата с отвратителния трясък на кост в бетон.
– Макико! – Извика Кай дрезгаво.
Приклекнах до нея, ругаейки я под носа си. Тя не помръдваше, очите ѝ бяха затворени, а устата отпусната. По прашното сиво стъпало под главата ѝ се стичаше струйка кръв.
Кай приклекна от другата ѝ страна – и Аарон скочи над нас. Той се приземи с гръм и трясък пред голема, който отвори челюсти, а предните му зъби бяха счупени, сякаш наскоро беше загубил юмручен бой. Когато от гърлото му бликна огън, той протегна ръка – и оранжевите пламъци угаснаха до нула. Тъмна течност, която миришеше смътно на бензин, се разпръсна по него, по пода и по краката ми, но Аарон беше потушил огъня.
Това обаче не спря голема.
Езра и Зак също скочиха над нас, а жълтата магия засия по ръката на друида. Заклинанието му с тел се изстреля от ръката му и се заплете около краката на голема.
– Излезте от стълбището! – Изкрещя той.
Кай посегна към Макико. Преди да успея да го спра – ръката му беше обгорена и кървеше – Езра беше там. Той внимателно вдигна Макико и се запъти към изхода. Последвах Кай по петите и се втурнахме в откритата зала.
Миг по-късно Зак тичаше след нас, а жълтото сияние избледняваше от ръката му. Големът се втурна след него.
Кай изруга жестоко.
– Това е същият, който ми изпече ръката преди половин час. Не мога да повярвам, че все още действа.
– Не е същият. – Зак се затича към нас, изпреварвайки голема. – Те не издържат толкова дълго. Хайде да се махаме оттук.
– Има същите счупени зъби – излая гневно Кай. – И не можем да оставим това нещо да ни преследва на обществена улица.
– Това не е същият голем, не и ако си се борил с него преди трийсет минути. Магията на голем…
– Спори после! – Изръмжах, когато големът се втурна след нас с пълен заряд, а от стоманените му челюсти капеше изгаряща течност като слюнка от кошмар. – Идва!
С оголени зъби Зак спря и се завъртя. Черните крила се вдигнаха от ръцете му и орловата форма на Лалакай се измъкна от тялото му. Тя се изстреля нагоре с един замах на широките си криле. Изумрудените и очи заблестяха като осветени отзад скъпоценни камъни и тя размаха крилата си за втори път.
Тъмнината се сгъсти от нищото и образува плътно кълбо около голема. Светещите му руни проблясваха неясно през гъстите сенки, докато той продължаваше да атакува, без да бъде засегнат. Зак не помръдна, докато големът се насочваше към него.
Сенките се задълбочиха. Грохотът на стъпките на голема се забави. Забави се още повече. Светлината на руните отслабна.
Подобно на играчка с изтощени батерии, големът направи последна тромава крачка, движейки се не по-бързо от охлюв. Последният шепот на магията в руните му угасна и сенките се вдигнаха. Големът стоеше неподвижен и мълчалив, а анимационната му магия беше изчезнала. Озъбената му муцуна беше на по-малко от три метра от Зак.
Лалакай се свлече надолу и отново потъна в тялото на друида.
– По дяволите – промълви Аарон. – Защо не извади феята преди това?
Зак сви рамене.
– Тя се нуждае от повече пространство за работа, отколкото…
– Този разговор също може да почака до по-късно – изръмжах раздразнено, знаейки, че всяка размяна на думи между пиромага и друида гарантирано ще се превърне в спор. – Кай, как е Макико?
Застанал до Езра, Кай държеше ръката ѝ, а пръстите му бяха притиснати към китката ѝ.
– Пулсът ѝ е стабилен, но има нужда от лечител възможно най-бързо.
– Санджана беше в гилдията, когато тръгнахме – казах аз и веднага си спомних за горещия чай, който ѝ бях приготвила по-рано тази вечер. – Току-що се беше усамотила за една хубава и дълга сесия с учебниците си, така че би трябвало да е още там.
Кай кимна.
– Хайде да вървим.
Двамата с Езра се отправиха към вратата. Погледнах между Аарон и Зак, които – изненада, изненада – се гледаха един друг, и реших, че е по-добре да предотвратя експлозията. Стъпвайки между тях, хванах лактите им и ги насочих към изхода.
Връщах се в гилдията, с един друид-измамник и годеницата на Кай в безсъзнание на буксир. Това щеше да е толкова забавно.

Назад към част 16                                                                        Напред към част 18

Глава 16

Бутилката с джин се изплъзна от изтръпналите ми пръсти, падна на пода и се разби.
Скъпата течност се разплиска по дънките ми и шокът ми се счупи. Ярост, страх, неверие и о-боже-кога-ли-мислеше? се втурнаха в главата ми в замайваща вълна и устата ми се раздвижи, преди мозъкът ми да успее да я настигне.
– Ти си най-глупавият кретен на цялата планета!
Яростното ми възклицание прозвуча в тихата кръчма. Зелените му очи – човешки зелени, а не преливащи се зелени очи на Фея-сила – пробляснаха гневно.
Синър, Сабрина, Кавери и Иза обърнаха глави в пълен унисон, а устата им увисна, докато гледаха от мен към негодника и обратно. Шокът ги беше накарал да замълчат, но те бързо се възстановяваха – и в израженията им се разпалваше диво любопитство.
Поне това не беше ужас или страх. Те не знаеха, че той е мошеник. Или пък друид. Или убиец.
Откакто го бях видяла за последен път, Зак беше обръснал небрежната си брада и се беше подстригал. Тъмните му кичури бяха дълги едва един сантиметър отгоре и още по-къси отстрани – не че късата прическа отвличаше вниманието от нелепото му поразително лице. Ако не друго, тя подчертаваше невероятните му скули и прекрасните му очи, обрамчени от буйни мигли.
Прочистих силно гърлото си, мислено се разколебах.
– Какво правиш тук?
Устата му изтъня и осъзнах, че трябваше да го поканя някъде насаме, за да поговорим. Упс.
Той пристъпи по-близо до бара и четирите жени от неговата страна на бариерата си поеха ужасено дъх. Начинът, по който несправедливо красивото му лице се съчетаваше с черните му дрехи, злодейския плащ и кожените ръкавици, беше твърде съвършен, а от него се излъчваха феромони на лошо момче, толкова силни, че момичетата почти слюноотделяха.
– С теб е трудно да се установи контакт – каза Зак с нисък, дрезгав тътен. Женската четворка до него примижа. – Би ли имала нещо против?
Той протегна лъскав нов мобилен телефон. Взех го, тъй като той ми го предлагаше, но щом се озова в ръката ми, се загледах от устройството към него и обратно, болезнено осъзнавайки, че всички в кръчмата следят всяко наше движение.
Един мускул на бузата му трепна.
– Въпреки че може би си мислиш, не знам номера ти наизуст.
О. Ооо. Събудих екрана. Контактите му, вече отворени, съдържаха точно нула телефонни номера. Дали е купил – или откраднал – този телефон само за да се свърже с мен? Може би бях много леко поласкана.
Добре, бях поласкана. Също така и нервна относно това защо толкова силно искаше да говори с мен.
Добавих номера си, след което хвърлих телефона обратно към него. Той го хвана и отмести палтото си настрани, за да го пъхне в задния си джоб.
– Ти си алхимик? – Изригна силно Синър. Тя нетактично посочи кръста му. – Това е боен колан за алхимия.
Студеният му поглед се завъртя към нея, докато оставяше дългото си палто да падне обратно на мястото си. Тя замълча, а устата ѝ зяпна неубедително, тъй като осакатяващата ѝ срамежливост пред лицето на всеки горещ мъж взе връх. Обърнал гръб на бара, той се отправи към вратата.
Сериозно? Току-що беше нахлул в гилдията ми, беше поискал телефонния ми номер, развяваше навсякъде острата си мъжка красота, а сега си тръгваше, без да каже и дума? Нима искаше да направи посещението си възможно най-запомнящо се?
– Почакай – обадих се раздразнено аз. Поставяйки ръце на плота на бара, аз се извисих над него. – Ще ми се обадиш веднага щом излезеш навън, така че може да поговорим сега.
Той спря. В мига, в който стигнах до него, той отново се раздвижи. Вървях до него, насочвайки се към безопасността – или поне към уединението – на улицата.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Яростният вик на Аарон отекна в бара. Препънах се от изненада и се обърнах назад. Пиромагът беше на половината път надолу по стълбите от горното ниво с оголени зъби. Андрю и Жирар стояха зад него, вдигнали въпросително вежди.
– Здравей, Аарон – казах аз с принудително спокойствие. – Излизаме навън, за да си поговорим. Трябва да се присъединиш към нас.
Челюстта му се стисна, което се виждаше от другия край на бара.
– С удоволствие ще си поговорим.
Чудесно. Това щеше да е толкова забавно.
Той се втурна надолу по стълбите и агресивно закрачи към другата ми страна. Двамата със Зак се спогледаха над главата ми, а аз едва не се сгърчих. Разбира се, момчета. Продължавайте. Направете сцена. Защо не?
– Идиоти – казах със сладък шепот, сложих ръка на раменете на всеки от тях и стиснах силно, докато се усмихвах на публиката си. – Моля, изнесете задниците си, които са осакатени от тестостерон, навън веднага.
Погледите им ме изпепелиха, а после тръгнаха към изхода, един до друг. Малко по-дългата крачка на Зак надделя и той се провря пръв през вратата, а Аарон беше точно зад него. Последвах ги навън, като въртях очите си толкова силно, че те се напукаха в гнездата си.
– Какво ти става, че нахлуваш в нашата гилдия? – Изръмжа Аарон в момента, в който вратата се затвори. – И то с лицето си?
– Трябваше да вляза с качулка и маска ли? – Избухна Зак. – Вие бяхте тези, които излъчваха реакциите си пред цялата гилдия. Ако ти и Тори имахте поне грам мозъчен капацитет помежду си…
– Защо си тук, Зак? – Прекъснах го, сгъвайки ръце – отчасти за нахалство и отчасти защото навън беше адски студено.
– Нямам нито един от телефонните ви номера, нито сигурен достъп до базата данни на полицията, за да получа номерата ви. Това беше единственият начин да говоря с теб и не можеше да чака. – Погледът му ни пресече. – Къде е Кай?
– Кай? – Повторих. – Нямам представа. Макико го прибра, не помниш ли?
– Значи той е с нея?
– Мислим, че е така.
– Можете ли да се свържете с него?
– Не отговаря на съобщения – каза Аарон категорично. – Не знам дали се вижда с тях.
Ужасът се натрупа в гърдите ми като студена течност, която притиска дробовете ми.
– Защо питаш, Зак?
– Събирах информация за Варвара и нейните планове. Рицарите на Пандора са най-печелившата гилдия за награди в града. Тя първо ги е отстранила от пътя си, за да не могат да попречат на следващия ѝ ход.
Почти го попитах колко души е убил, за да получи тази информация, но наистина не исках да знам.
– Какъв е следващият ѝ ход? – Попита Аарон.
– За да затвърди новата си власт във Ванкувър, тя трябва да елиминира конкуренцията си.
Сърцето ми застина.
– Имаш предвид Ямадите, нали? Онзи мошеник каза, че Ямада са взели властта, а Варвара се е появила, за да им се противопостави. Ето защо искаш да знаеш къде е Кай?
– Тя ще преследва присъствието на Ямада тук, в града, по-нататък – вероятно тази вечер, докато инцидентът с рицарите на Пандора разсейва всички. Искам да я отблъсна. Къде мога да намеря Миура?
Аарон прокле.
– Трябва да си взема ключовете.
– Ако знаеш къде са, просто ми кажи.
– В никакъв случай. – Аарон сложи ръка на вратата, сините му очи пламнаха. – Ако не ти трябваше информация, щеше ли изобщо да ни предупреждаш, че Кай е в опасност?
Той се вмъкна в гилдията, като пусна вълна за опазване на околната среда на тихата улица. Вратата се затвори с трясък след него.
Зак се облегна на стената.
– Следващия път, когато се появя някъде неочаквано, Тори, опитай се да не се държиш така, сякаш съм призрак, върнал се от мъртвите.
– Не се притеснявай. Просто ще кажа на гилдията, че си ми бивше гадже и съм те изоставила заради това, че си егоистичен кретен.
– Добър опит, но не си била част от митичната общност достатъчно дълго, за да имаш бивш митичен приятел. Освен ако не искаш да си мислят, че си изневерявала на Аарон.
– Хм. – Замислих се за момент. – Тогава ще им кажа, че си влюбен в мен и си ме преследвал като пълна гад.
– Сигурен съм, че това ще предизвика страхотна реакция.
Направих гримаса.
– Жените сигурно ще ме попитат защо не съм изцяло за това.
– За какво?
– Всичко за горещия алхимик, който се опитва да ми влезе в гащите.
– Кога съм се опитвал да ти вляза в гащите?
– Говорим за прикритието ми, а не за истинския живот, Зак.
Той измърмори раздразнено.
– Между другото. – Пъхнах ръка в джоба си, търсейки квадратчето плат. – Снощи си тръгна, преди да успея да ти дам Пла…
Вратата на гилдията се отвори. Аарон излезе, преметнал якето си през ръка, преметнал меча през рамо и с ключове в ръка. Зак леко поклати глава, а аз неохотно оставих Плаща в джоба си.
Езра последва Аарон през вратата, като носеше оръжието си с тояга – и моето бойно снаряжение. Усмихнах се, докато ми подаваше колана и коженото яке. Жалко, че не носех подходящите си кожени панталони – твърде горещо за дългата смяна зад бара, но достатъчно добро.
Докато закопчавах колана си, осъзнах, че съм забравила нещо.
– Секунда, момчета.
Влезнах обратно в кръчмата. Разговорите обикаляха помещението, двигателят на клюките се въртеше с пълна сила. Няколко души се огледаха при повторната ми поява, включително четирите момичета, които все още бяха на бара.
– Хей, Купър – извиках аз.
Още разговори прекъснаха, а погледите им се насочиха към мен. Прегледах митиците за позната мазна глава.
– Купър!
– Какво? – Дойде неохотният отговор от задния ъгъл.
Забелязах го прибран на една маса между Камерън и Сеара.
– Покрий остатъка от смяната ми.
– А? Няма как. Днес е петък вечер и…
– Просто го направи! – Извиках.
– Тори… – започна да хленчи той.
Излязох навън и затворих здраво вратата. Обърнах се към тримата мъже и свих рамене.
– Добре, можем да тръгваме.

Шест минути по-късно Аарон спря джипа си до бордюра на една централна улица, уличните лампи светеха и покрай тях минаваха шепа коли. Въпреки че беше петък вечер, беше студена, тъмна, ветровита петъчна вечер, а това беше бизнес секторът на центъра. Почти всички се бяха прибрали у дома за уикенда.
Огледах се наоколо, след което се наведох над централната конзола.
– Аарон? Защо спираш?
Той изключи двигателя и извади ключовете от запалването.
– Ние сме тук.
– Това е на дванайсет пресечки от гилдията.
– Да.
От седалката на пътника Зак огледа внимателно Аарон.
– Сигурен ли си за това, Синклер?
Игнорирайки го, Аарон насочи думите си към мен.
– Помниш ли какво казах за онзи път, когато маркирахме сътрудник на Ямада и Кай изчезна за една нощ? След това се уверих, че ще знам къде да го търся, ако отново изчезне.
Кимнах и отворих вратата си.
– Хайде да го вземем.
Излязохме навън и се събрахме на тротоара, изправени пред висок небостъргач с един извит край, като затворено П. Беше лъскав, елегантен и изцяло с прозорци, а безупречното стъкло отразяваше околните светлини.
До мен Езра изпъна врат назад.
– Напълно тъмно е.
Примигнах. Във всички околни сгради, с изключение на тази, светеха поне по няколко прозореца.
– Зак – промълвих аз, вадейки от джоба си ластик за коса. – Какъв точно е планът на Варвара?
– Всичко, което знам, е, че следващият ѝ прицел е холдингът на Ямада.
– Какъв е нашият план? – Попита Езра.
Аарон потърка тила си.
– Влезте вътре. Стигнете до най-горните етажи. Намерете Кай.
Зак се ухили.
– Имаш ли по-добра идея, копеле?
Друидът посегна към качулката на дългото си палто. Когато я дръпна върху главата си, от нищото се издигнаха тъмни криле и след тях се появи пернато тяло. Огромният орел се сблъска с гърба на Зак и крилете му се разпериха около него, докато се сливаше с тялото му.
Аарон издаде рязък звук.
– Това е ужасно.
Зак се отправи към главните врати на кулата.
– Хайде да вървим – промърморих аз, тръгвайки след него, докато прибирах къдриците си на висока конска опашка и прихващах здраво връзката за коса около нея. Безпрепятствена видимост над модата.
Аарон и Езра ме последваха, докато смело се приближавахме към сградата, минавайки покрай индустриален, но някак симпатичен воден елемент, който граничеше с широкия тротоар. Зак стигна до стъклените врати, хвана една дръжка и дръпна. Тя се отвори без съпротива.
Четиримата влязохме в голяма зала, чийто таван беше три пъти по-висок от височината на вратите. Магазини от висок клас, затворени за през нощта, стояха пред широка ивица от лъскав теракотен под, а в средата на пространството се намираше сдържано бюро за сигурност. Единственото осветление идваше от улицата и се процеждаше през безкрайните прозорци.
– Предполага се, че е изоставено? – Попитах, а тихият ми глас отекна.
– Не съм сигурен – промълви Аарон.
Зак се приближи до редица асансьорни врати, които очертаваха къс коридор, и натисна бутона за повикване. Нищо не се случи. Нямаше светлина, която да показва, че асансьорът е бил извикан. Нямаше нито звън, нито светещи цифри, които да показват на кой етаж са асансьорите и колко време трябва да чакаме, за да се върнат на партерното ниво.
Аарон се пресегна към вратата с малка табелка, която обозначаваше стълбището.
– Предполагам, че ще използваме стълбите.
Тази сграда беше висока над тридесет етажа. Нали не си мислеше, че мога да изкача трийсет етажа наведнъж? Защото аз нямах стоманени кокали, за разлика от тези момчета.
Аарон отвори вратата и надникна вътре.
– По дяволите. Светлините и тук са изключени. Дали токът е изключен?
– Предполагам, че не можем да се качим и по стълбите – казах весело. – Какъв срам.
Аарон щракна лампата, прикрепена към защитната му жилетка, и ми се усмихна. Измърморих под носа си.
Езра също включи своята светлина, след което придърпа нагоре горната част на стоманените си ръкавици, подсилени с лошо момче-разбивач.
– Можеш да го направиш, Тори.
– Почти съм сигурна, че не мога – промълвих аз и неохотно ги последвах в тъмното, отекващо стълбище.
За ничия изненада двадесет и шестте етажа доказаха, че съм права.
– Аз… ще… умра – издишах с всяко мъчително стъпало. – Просто… умри.
– Остава още един етаж – увери ме Езра, на две крачки зад мен, а светлината му осветяваше безкрайната планина от бетонни стълби, която ме очакваше.
– Казваш това от десет етажа насам! – Обвиних го между вдишванията.
– Вярно е. Има още един. И после още един, а вероятно и още един след това. Поне един.
Извъртях очи.
– Побързайте, вие двамата! – Обади се с тих глас Аарон от етажа над нас. – Нетърпеливият задник вече е на тридесетия етаж.
Мускулите на бедрата ми изкрещяха в знак на протест, докато влачех крака си нагоре по още едно стъпало, белите дробове се надигаха, крайниците ми трепереха, а стомахът заплашваше да върне вечерята ми. Сълзи от болка и разочарование бодяха очите ми, докато се опитвах да накарам оскърбените си мускули да се движат по-бързо. Две минути глътка въздух, моля. Тридесет секунди глътка въздух. Нещо. Каквото и да е.
Но нямахме време за това.
Стискайки парапета, се принудих да стигна до следващата площадка и се изправих пред други стълби. О, Боже. Стълби. Кой е измислил тези устройства за мъчение? Вероятно щях да се справя добре на равна земя, но можеш да повтаряш едно и също движение само толкова пъти, преди мускулите ти да кажат: „Майната му на тази работа“ и да се откажат напълно.
Езра ме хвана за китката и ме дръпна назад, когато вдигнах треперещ крак на първото стъпало.
– Тори – каза той – позволи ми да ти помогна.
– Мога да го направя – изстенах и се хванах за парапета, за да се издърпам на стъпалото.
Той отново ме дръпна назад и аз се свлякох до него. Обгърнал ръка около кръста ми, той допря уста до ухото ми и прошепна:
– Няма да им кажем. Можеш да имаш няколко минути, за да дишаш.
Стиснах очи, ядосана и засрамена, че не мога да се справя.
– Добре.
Издърпвайки оръжието си от магнетичния си балдахин, той приклекна пред мен и аз издърпах изтощеното си тяло на гърба му. Той закачи ръцете си под краката ми и се затича нагоре по стълбите. Стиснах раменете му, мърморейки за невъзможната му сила и издръжливост.
Пет етажа по-късно, когато гласовете на Аарон и Зак отекнаха зад следващия завой на стълбището, Езра ме пусна да се спусна от гърба му. Той преметна оръжието си през рамо, като металът се притисна към кожата му, и продължи нагоре.
Кратката почивка беше направила чудеса с бедните ми крака и едва куцах, докато изкачвах последния етаж. Зак и Аарон ме чакаха до една врата с голямо „32“, изписано на бялата стена до нея. Друидът беше отметнал качулката си назад и аз с удоволствие видях потта, която блестеше по лицето му и това на Аарон. Трийсетте етажа не бяха били лек бриз и за тях.
– Защо този етаж? – Попитах, когато се присъединих към тях, а Езра беше до мен. – А не на върха?
Аарон посочи вратата. Високо, тънко прозорче прекъсваше стоманеното лице, достатъчно широко, за да се види дали от другата страна има човек. Светлината на жилетката му блесна по стъклото.
По стъклото се стичаха червени капки, а кървав отпечатък от ръка размазваше кървавите пръски.

Назад към част 15                                                                    Напред към част 17