Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 24

Глава 23

В момента, в който порталът се отвори, аз се раздвижих – скочих към най-близкото бюро. Докато жълтият облак се носеше из стаята, аз сграбчих подвижния стол на бюрото, вдигнах го и го хвърлих в прозореца.
Столът се разби в голямото стъкло, а в стаята нахлу силен вятър, който раздвижи гъстата пара.
Това не беше достатъчно.
Въздухът опари гърлото ми, докато вдишвах, и болката се разпиля в дробовете ми. Задъхах се, петна се появяваха в зрението ми, а белите ми дробове се опитваха да пропълзят в стомаха ми, за да избягат от токсичния въздух.
В секундата, която ми беше необходима, за да вдишам и да се задуша, порталът изхвърли следващия си дар: Кейд. Той излетя от зелената вихрушка, прибра се в ролка и се приземи в средата на стаята, а лицето му беше покрито с противогаз. Точно зад него, със съвършена точност, се появиха Маркович и Суарес. Последен в редицата беше Яо, който изглеждаше много повече като военноморски тюлен, отколкото като младия двойник на Пол Маккартни, на когото обикновено приличаше.
Екипът се приземи, разпредели се и насочи идентичните си черни пистолети към Дариус в бърза, тренирана маневра, която отне приблизително две-три секунди.
– „Ori eradendi torrens!“
Гласът на Лиена прозвуча плътно и дрезгаво, сякаш едва успяваше да изтръгне думите, и стена от водниста синя светлина заля стаята. Тя се блъсна в редицата убийци, преди те да успеят да стрелят, и отхвърли всички назад. Суарес и Маркович паднаха в чифт бюра.
– Бягайте! – Задави се Лиена.
Думите ѝ бяха насочени към Дариус и Аарон, а аз осъзнах колко много прозорецът, който бях счупил, помагаше за токсичния облак от разтапящ белите дробове газ. Стоях на свежия вятър, повече или по-малко на крака, но колкото по-далеч от прозореца беше човек, толкова по-малко „нормално дишане“ беше възможно.
Дариус беше притиснал ръкав към носа и устата си, раменете му трепереха от спазмите в гърдите, а Аарон, който беше най-далеч от прозореца, беше паднал на колене и разрязваше дробовете си.
Смаш-бариерата на Лиена беше спряла Кейд и екипа му, но не за дълго. Кейд пръв се съвзе, оръжието му отново се насочи към Дариус – но задушен от отровния газ или не, бившият убиец не се предаваше толкова лесно.
Преди оръжието на Кейд да успее да се изравни с жизнените му показатели, Дариус се изгуби от поглед.
Направих една крачка към вратата, знаейки, че точно натам ще се насочи невидимият Дариус, но при вида на Кейд в горящите ми вътрешности нахлу ужас. Изчезването на Дариус не беше спряло убиеца. Пистолетът му се въртеше с равномерно движение, проследявайки движеща се цел.
Той стреля.
Дариус се появи отново, докато се измъкваше от изстрела. Той се удари в пода, а топката с отвара се пръсна в бюрото зад него и разпръсна сребриста течност във всички посоки.
Преобръщайки се, Дариус хвърли ръка към редицата убийци. От тях се изтръгнаха изненадани проклятия – тъй като невидимостта не работеше, той сигурно ги беше заслепил. Той се изправи на крака, като се преметна настрани.
По лявата му буза, шията и рамото блестяха пръски сребърна отвара.
Достигнах го миг по-късно, стабилизирах го и го повлякох към изхода. Направихме две крачки, преди една топка от отвара да профучи покрай главата ми и да ме улучи на сантиметър. Погледнах назад и видях Кейд да се цели в нас, а очите му да гледат безизразно зад очилата на маската му.
Дръпнах Дариус, свих се в кръста и побягнах към изхода. Точно пред мен Лиена беше преметнала ръката на Аарон през раменете си, докато помагаше на кашлящия магьосник да стигне до вратата.
– Върви! – Изпъшка тя.
Топките с отвари прелитаха над главите ни, едва не се разминаваха, докато прекрачвахме прага. Зад мен и Дариус Аарон се извъртя, като едва не блъсна Лиена в стената, и насочи трепереща ръка обратно към кабинета.
Огънят запали дланта му, после избухна навън. Огромният ад на смъртта връхлетя офиса, превръщайки всичко в нажежени до червено пламъци.
Нито за миг не си помислих, че това ще е достатъчно, за да спре тези прекалено подготвени задници.
Запътихме се надолу по стълбите, като Лиена и аз поддържахме двамата магове. И двамата кашляха – мокра, разкъсваща кашлица, която звучеше така, сякаш дробовете им бяха направени от велкро. Лиена се задъхваше, дихателните ѝ пътища бяха само малко по-здрави, а гърлото ми гореше чак долу, сякаш бях вдишал вряла вода.
Трябваше да се измъкнем оттук. Ако успеем да се качим в колата, преди Кейд и екипът му да ни настигнат, може би ще оцелеем.
Стигнахме до дъното на стълбите. Притъмнялата кръчма, обикновено уютна и приветлива, се чувстваше празна и предчувствана. Всяка сянка криеше потенциален враг. Издърпах Дариус към главния вход на гилдията.
Вратата се отвори.
Облечен в черна бойна екипировка, мъж с конска опашка, когото разпознах като Бароуз, насочи пистолета си за отвара към лицето на Дариус. Луминамагът вдигна ръка нагоре и пред лицето на убиеца изгря светкавица, толкова ярка, че можеше да съперничи на слънцето. Той се отдръпна с болезнен вик, заслепен от луминисцентната атака.
За съжаление и аз бях заслепен.
Зрението ми се бе превърнало в бели петна и не виждах нищо. Глухите стъпки ме предупредиха, че Кейд и тримата му помощници са на стълбите. Един от тях изръмжа гневно, нещо се сблъска силно с рамото ми и аз се ударих в пода. Какофония от викове и заклинания изпълни кръчмата.
Изправях се на колене и спешно бършех сълзите, които се стичаха от измъчените ми очи, за да прочистя зрението си. Избухна бум, толкова близо, че лявото ми тъпанче заплашваше да се разцепи.
– Кит!
Гласът на Лиена, но не можех да я видя. Пукането на пистолетите за отвари огласи въздуха, а след това и още един гръмотевичен взрив на магия. Подскочих, едва успявайки да различа формите. Пред мен имаше дълга, висока до гърдите преграда, която можеше да бъде само барът. Преди да бъда изпепелен от заклинание, което дори не можех да видя, се хванах за бара и го прескочих, приземявайки се тежко от другата страна.
Още няколко болезнени мига прочистиха зрението ми и аз забих глава над бара. Кейд и екипът му се бяха присъединили към Бароуз. Бяха свалили газовите си маски и оръжията за отвари и атакуваха сериозно.
Трима срещу шестима и беше пълен хаос.
Доказвайки за пореден път, че маговете са ужасяващи, Аарон погълна в пламъци един от двамата си противници. Маркович се срина на пода, търкаляйки се в напразен опит да потуши пламъците и крещейки в неописуема агония, но вторият противник на пиромага не беше толкова лесен. Докато Аарон хвърляше огън по него, Бароуз направи рязък жест с дългия кинжал в ръката си. Вихър от вятър разпръсна огъня и с още едно завъртане на кинжала той изпрати шлифовано острие от въздуха, което се вряза в Аарон.
Аарон избегна, прозрачното острие пропусна гърдите му, но улови горната част на ръката му.
Лиена отблъскваше Суарес и Яо, и двамата въоръжени с артефакти, които стреляха по нея. Беше издигнала своя блестящ син щит, но той нямаше да издържи още дълго и хваната в капан зад него, тя можеше само да се защитава.
И за третата битка: Дариус срещу Кейд. Един луминамаг не би трябвало да има проблем да се справи с магьосник, но Кейд не беше обикновен митичен. Дариус дори не си правеше труда да използва луминовата си магия, защото тя сякаш не действаше на Кейд – дори и сляп, Кейд все още знаеше къде да атакува.
Или може би Дариус не използваше магията си, защото не можеше. Кръвта обагри устата му от вътрешните поражения, които отровният газ беше нанесъл, а и той беше ударен със сребърната отвара на Кейд. Движенията му бяха неравномерни и несигурни, напълно липсваше обичайната му плавна, смъртоносна ефективност, която бях зърнал в миналото.
Кейд заобикаляше Дариус с кинжал, който държеше ниско в ръка. Онази садистична, гладна усмивка разтегли устните му, докато се стрелкаше насам-натам. Срещнаха се в сблъсък от бързи удари и блокове, а Кейд се спъна и се препъна в един паднал стол, когато отново се появи в полезрението му. Възстановявайки се, Кейд се усмихна развеселено. От раната в рамото на Дариус се стичаше кръв.
Дори и с неизвестните способности на Кейд, Дариус, Аарон и Лиена бяха първокласни митици, които трябваше да се справят с това. Но след като маговете бяха отровени и невъоръжени, а Лиена беше използвала повечето си артефакти, губехме.
Губехме тежко.
А аз не можех да направя нищо, за да променя този резултат. В главата ми имаше тъмна, куха яма, в която се намираше магията ми. Не можех да направя нищо, освен да се превърна в щит от плът за някой от съюзниците си.
Беше почти иронично. През последните няколко седмици бях на въртележка от несигурност за това колко съм могъщ, как трябва да използвам силата си, как да компенсирам, когато другите знаят за способностите ми, и как да се справя, когато другите победят магията ми. Бях или най-могъщият човек на бойното поле, или най-безполезният, и никога не изглеждаше, че има нещо средно между тях.
Лиена се бореше за живота си пред мен и в момента, в който изскочех от скривалището си, щях да се превърна в мишена. Щеше да ѝ се наложи да разпредели вниманието си, за да ме защити. Същото се отнасяше и за Дариус и Аарон. Без магията си бях невъоръжен и безпомощен. По-лошото от това беше, че бях отговорност.
При тази мисъл в гърдите ми се появи болка.
Наистина ли бях нищо без магията си? Дали един психопат беше началото и краят на Кит Морис?
Срещу дрона на Дедал бях безсилен и трябваше да бъда спасен от контрабандист, който можеше да вижда бъдещето.
Срещу „Дивите момчета“ бях прекалил с изкривяванията си и трябваше да бъда спасен от един свръхзареден демон и неговата магия за убийство.
Срещу Кейд бях прекалено уверен в невидимостта си и вкарах Лиена и себе си в почти катастрофална засада.
Не бях разчитал само на магията си. Бях станал напълно зависим от нея. Бях се превърнал в психопат, който не можеше да действа, освен ако не можеше да блесне с фантастична халюцинация или да се накара да изчезне.
По дяволите с това.
Какво беше казал Зилас? Ако си по-умен от враговете си, не е нужно да си по-силен.
Погледът ми прекоси Дариус и Кейд, Аарон и аеромагът, Лиена и двамата ѝ противници, после скочи към шкафовете около мен, за да потърси нещо, с което да се бие. Бутилки с алкохол, чаши за напитки, миксери, буре с IPA от западното крайбрежие. Нищо, което да крещи „по-умен от враговете си“. Вниманието ми се насочи нагоре по стената, търсейки нещо, което бих могъл да използвам.
И нещо ме чакаше.
Над бара, почти невидим в сенките, висеше сребърен боен чук. „Чукът“ на „Врана и чук“. Дебела, тежка, симетрична глава в края на дълга, състарена дървена дръжка.
Защо, здравейте.
Нямаше нужда да бъда по-силен или по-умен от враговете си; просто ми трябваше по-голяма тояга. Бях сигурен, че Зилас щеше да одобри.
Скочих на задния плот. Ръцете ми обхванаха гладката дръжка и я вдигнах нагоре.
Чукът не помръдна.
По дяволите, това братовчед на Мьолнир ли беше или нещо подобно? Нима не бях достоен? Може да не съм толкова чистосърдечен като Капитан Америка, но…
Експлозия от магия погълна щита на Лиена и той се разпадна на искри. С победоносен вик Яо насочи към нея гравиран с руни кинжал.
Със стиснати зъби издърпах чука и този път той се освободи, като тежестта му почти ме изхвърли от плота. Колкото и да ми се искаше да вярвам, че ме е признал за достоен, бях почти сигурен, че истинската причина да не помръдне в началото беше, че беше по-тежък от проклет смартфон.
С военния чук в ръка, аз слязох от задния плот върху бара. Вдигнах оръжието над главата си, нададох рев в стил Леонид и се хвърлих от плота, а чукът замахна към нищо неподозиращата глава на Яо.
Магьосникът се отдръпна назад и чукът профуча покрай него, толкова близо, че го прегази в гърдите. Стоманената глава се заби между краката му, като разцепи дъските на пода.
Но нямаше значение, че бях пропуснал.
От главата проблеснаха сиви искри и от оръжието изригна вълна от сила. Съкрушителният взрив запрати Яо, две маси и шест стола из цялата кръчма. Те се издигнаха на дванайсет метра и се разбиха в купчина натрошено дърво и счупени кости.
Свято божествено оръжие на разрушението.
Кейд, Суарес и аеромагът се завъртяха към мен – и насочиха следващите си атаки към бедния психопат без магия с гигантския чук.
Голяма грешка.
Дариус направи най-малкото движение с лявата си ръка и пред очите на Кейд избухна светлина. Аарон изпрати огнено кълбо, което свистеше към аеромагьосника, и гласът на Лиена прозвуча.
– „Ori te formo cuspides!“
От куба ѝ се изстреля бараж от черни шипове, които бомбардираха Суарес.
Вдигнах чука във въздуха, насочих се към правоъгълния глупак и отново замахнах надолу в пода. Втора вълна на разрушение изригна от оръжието, като изхвърли зашеметения Суарес от краката му. Той се свлече на земята сред разпилени столове.
Дариус се втурна към Кейд. Заслепен, но не и обезвреден, Кейд посегна с кинжала си, но Дариус улови китката му. С брутална ефикасност той удари с юмрук в бузата на Кейд.
Ръцете на Аарон пламнаха от огън, но преди да успее да довърши Бароуз, пристъп на кашлица го удвои. Бароуз вдигна кинжала си към пиромага – вдясно, когато Лиена се приближи от лявата му страна. Изоставила артефактите си, тя се хвърли към него като петметрова разрушителна топка, цялата в юмруци, крака и акробатика с черен колан. Избягвайки защитната му екипировка, тя се насочи към коленете, гърлото и слабините му, след което изкриви ръката му толкова силно, че чух пукане на кости.
Завъртях се към Дариус, стиснал бойния чук, но не бях единственият, който осъзна, че развоят на тази битка се е обърнал. С подигравка, изкривила устните му, Кейд извади нещо от торбичка на колана си и го хвърли на пода.
Малкият флакон се разби и с шумолящ звук навън се извиси още един облак дим. Отдръпнах се и затаих дъх, за да го задържа, докато кръчмата се превърна в сива мъгла. Всички изчезнаха и аз отново не можех да видя нищо.

Назад към част 23

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 23

Глава 22

– Съжалявам – отвърнах безизразно. – Какво трябва да направя?
– Трябва да се пренасочиш към реалността – повтори тя с верен тон.
Погледнах към белезниците, заключени около китките ни.
– Дори и да знаех как да променям реалността по команда, а ти знаеш, че не знам, това са белезници за отричане.
– Отклонението действа, като блокира определени магически способности. – Тя помръдна китката си, разклащайки верижката на белезниците. – Белезниците на полицията са проектирани да блокират всички познати видове магии.
Не помръднах.
– А моето изкривяване на реалността…?
– Напълно неизвестно е. Не съм открила нито един запис за него. Възможно е дори да не е истинска Психика.
Онзи мехур от надежда се опита отново да се разшири, но аз поклатих глава напред-назад с нарастваща интензивност.
– Тази логика звучи неубедително дори за мен и не променя факта, че не знам как.
– Вече си го правил два пъти – каза тя яростно. – И двата пъти си ми спасил живота. Можеш да го направиш отново.
Кръвта ми бушуваше във вените – не че някога е спирала – и трябваше да контролирам дишането си, преди да отслабна още повече и без това уморените си мускули. Не беше като да не бях опитвал изкривяване на реалността извън двата успешни случая. Бях се опитвал да го направя в няколко крайно отчаяни сценария, само за да се проваля грандиозно.
Извън това обаче не бях изследвал способността по една проста причина: изкривяването на реалността изсушаваше магията ми като вода в Сахара. След последния път, когато замених куката за хващане с котва за лодка в пълен размер, бях останал без магия в продължение на четиридесет и осем часа.
Но загубата на магията ми нямаше да има значение, ако бях мъртъв. Нямах причина да се въздържам.
– Добре. – Държейки здраво Лиена, обърнах другата си ръка, за да обвия пръсти около веригата на белезниците. – Ще се опитам.
Изпускайки струя въздух, затворих очи и си представих как металните белезници се превръщат в пластмасови. Евтина, крехка пластмаса като белезниците от онези комплекти играчки „Полицаи и разбойници“ от магазина за долари. Матово сиво. Тъпи, остри ръбове там, където двете половини на калъпа се срещат. Крехки верижни звена с пролуки.
Мястото в главата ми, където обикновено усещах магията си, беше приглушено и тъмно, а магията на абджюрацията в белезниците определено блокираше обичайните ми способности за психическа деформация. Може би Лиена беше права и магията ми за изкривяване на реалността не беше засегната. Не знаех какво е усещането. Може би все още работи.
Изпълних съзнанието си с всеки детайл от тези пластмасови белезници-играчки, докато исках металните да се трансформират – но студената стомана под пръстите ми не се промени. И защо да се промени? Изкривяването на реалността беше магия в режим „Бог“. Митиците можеха да правят истински щуротии, но не познавах никой друг, който да може да трансформира предмет на молекулярно ниво само със силата на волята.
Но ако можех да превърна пръчка в змия и грайферна кука в котва, би трябвало да мога да направя и това. Със или без белезниците за отричане. Изкривяването на реалността вече нарушаваше законите на Вселената. Защо да не може да наруши и законите на магията?
Отхвърлих съмненията си настрана и се съсредоточих толкова силно, колкото никога досега не бях се съсредоточавал върху изкривяването. Подхранвах отчаянието си с мисли за онзи куфар с лъскави, кървави инструменти, за кошмарната усмивка на Кейд, за коварния му глас. Натъпках мозъка си с чувство на ужас и безпомощност, като си представях, че все още съм в капан, когато Кейд се върне, като си представях какво ще направи първо…
– Кит – прошепна Лиена.
Мускулите ми бяха сковани от напрежение, дъхът ми се процеждаше между стиснатите зъби. Металните връзки на белезниците се впиха болезнено в дланта ми и пръстите ми се свиха, сякаш можех да ги смачкам с гола ръка.
– Не работи. – Думите се изтръгнаха набързо и аз провиснах напред, като почти изпуснах Лиена. Тя притисна ръката си и двата си крака около мен, като се държеше, докато аз отчасти куцах. – Не мога да го направя.
– Можеш. – Тя постави лицето си точно в моето, кафявите ѝ очи горяха от убеденост. – Ти можеш да го направиш, Кит. Винаги подценяваш себе си и силата си, но ти си толкова силен. Ти си най-силният митичен, когото познавам.
Направих гримаса.
– Но…
– Опитай отново. – Тя ме пусна, отдръпвайки се. Със свободната си ръка хвана веригата на белезниците, а тежестта ѝ издърпа маншета ми към тръбата. Тя увисна там, с напрегнати от усилието ръце. – Продължавай да опитваш, Кит!
Вдишвайки въздух, посегнах да хвана маншета около китката си, а другата ми ръка се сви в юмрук. Този път не затворих очи. Държах погледа си върху Лиена, върху упоритата ѝ челюст, върху решителния блясък в очите ѝ. Страхът ѝ беше отстъпил място на вярата ѝ в мен. Вярата ѝ, че мога да се справя. Че ще ни спася.
Че ще я спася.
Потресаващата нужда да я защитя се надигна в гърдите ми и изгоря в основата на черепа ми. След като я бяха простреляли, Лиена ми беше казала, че не мога да я спася от всичко. Но точно сега можех да я спася. Нямаше да вися безпомощно на една тръба в полуразрушена ледена пързалка, докато някакъв плешив маниак и окървавената му кутия с ножове я разрязват. Нямаше да позволя на Кейд да я нарани.
Нямаше да я оставя да умре.
Отново се съсредоточих върху белезниците. Представих си как се превръщат от метал в сива пластмасова играчка, представих си го с изчерпателни, нелепи подробности, прилагайки всяка странна, обсебваща клетка в мозъка си към задачата.
Топлина опари ръката и китката ми.
Щрак.
Лиена падна, приземявайки се тежко на дупето си. Залитнах, загубих равновесие и докато се улавях, тя вдигна ръката си. Маншетът висеше на китката ѝ, а от него висяха две звена от скъсаната верига. С учудено изражение тя натисна малкото освобождаващо лостче на играчката-маншет и тя се отвори. Той падна на пода с тъп звук на пластмаса.
Очите ѝ се вдигнаха към моите, а изумлението ѝ се задълбочи.
С груб дъх разкопчах маншета около китката си и го хвърлих на пода до нейния. Вдишах. Издишах. Облекчението се бореше с нов привкус на ужас, докато мислено опипвах в главата си мястото, където преди живееха светлината и топлината. Макар че сега белезниците за отричане не бяха нищо повече от копие на играчка, това място в мозъка ми все още беше тъмно и празно, като мозъчна ампутация.
– Магията ми е изчезнала – казах тихо.
Изразът на учудване се помрачи и тя се изкатери на крака, а загрижеността притисна очите ѝ. Ръката ѝ се сключи около моята, стискайки я за утеха.
– Ще се върне. – Тя ме дръпна в движение. – Върна се миналия път, нали? Важното е, че ще избягаме.
Да. Да избягаме. Приоритет номер едно.
Профучахме през охладителната инсталация и стигнахме до товарната рампа. Всичко изглеждаше точно така, както го бяхме оставили – с изключение на куфара с газовите маски, който беше празен. Стелажът от тежки черни куфари също беше намалял, и то не само защото Кейд беше оставил инструментариума си, за да му се полюбуваме. Повече от един куфар беше изчезнал.
– Трябва да предупредим Дариус – казах спешно, като сканирах стаята. – Може би вече е твърде късно, но…
– Тук!
Лиена се беше върнала в ъгъла до бялата дъска. Кейд беше хвърлил чантата ѝ на пода в сенките. Тя я издърпа на рамото си и се обърна към мен. Телефоните ни бяха в ръцете ѝ – и двата разбити.
– По дяволите – изръмжах аз. – Има ли още един телефон тук някъде?
Огледахме се наоколо. Стигайки до заключението, че няма телефони, едновременно се изправихме един срещу друг. Разбирането премина между нас с един поглед и ние започнахме да спринтираме към вратата на товарната рампа.
Ако не можехме да се обадим на Дариус, за да го предупредим, щеше да се наложи да го направим лично.
Взетият ни назаем Mercedes-Benz чакаше на мястото, където го бяхме паркирали, и Лиена извади ключовете от чантата си. За секунди бяхме вътре, закопчахме коланите и потеглихме. Тъмните пътища минаваха покрай нас, а блясъкът на уличните лампи беше малко повече от размазано петно. Беше късно, улиците бяха почти пусти, а студеният вятър се бе усилил и разхвърляше листа и боклуци по паважа.
Пътуването беше някак едновременно твърде дълго и твърде кратко. Твърде дълго, защото Кейд можеше да направи засада на Дариус точно сега, ако вече не го е направил, и твърде кратко, защото не можех да измисля начин да го спра.
Ако тръгнем към гилдията, Кейд и неговият екип от сакати магарета може да ни забележат и да започнат атаката си незабавно – и евентуално да убият мен и Лиена като жестока черешка на тортата на убийството. Но ако не се приближим до гилдията, няма да можем да предупредим Дариус.
Докато Лиена профучаваше на червена светлина в празното кръстовище на един квартал от „Врана и чук“, отворих уста да споделя съмненията си какво трябва да направим – но тя заговори първа.
– Разкопчай колана и бъди готов да изскочиш – каза тя, сваляйки предпазния си колан.
Е, тогава. Аз нямах план, но агент Шен имаше.
Коланът ми се прибра, когато го избутах настрани, и почти си пожелах безопасното му, плътно придържане, докато Лиена с безразсъдна лекота ускоряваше право към триетажната сграда на „Врана и чук“. Гилдията изглеждаше тиха и спокойна, всичките ѝ прозорци бяха тъмни, с изключение на един-единствен светещ на третия етаж. Нямаше и следа от Кейд и екипа му, но ако бяха достатъчно небрежни, за да бъдат забелязани, нямаше да са извършили вече две убийства на ГМ.
Лиена натисна спирачките и дръпна волана. Хванах се за таблото, когато колата се завъртя в завой на сто и осемдесет градуса и спря с люлееща се задна броня на два метра от вратата на „Врана и чук“, а носът стърчеше навътре в кръстовището.
Докато се олюлявах от тази маневра, подобна на тази в „Транспортер“, тя отвори широко вратата си. Набързо последвах примера ѝ. Изскочихме навън, прикривайки се ниско, така че отворените врати на колата да ни предпазят, и когато никой не се нахвърли върху нас с магически дъжд, спринтирахме към вдлъбнатия вход на гилдията.
Вратата не оказа съпротива и ние се изсипахме в слабо осветената кръчма. Бърз визуален преглед потвърди, че тя е празна както от членове на гилдията, така и от главорези. Нищо чудно, тъй като фалшивата награда беше отвлякла бойните им митици, а всички останали вероятно си бяха вкъщи и се готвеха за лягане.
– На горния етаж – казах кратко.
Лиена се запъти към стълбището и се изстреля нагоре по него. Докато тичах след нея, мозъкът ми бързо каталогизираше най-вероятните изходи: първо, Кейд вече е ударил и ще намерим тялото на Дариус в кабинета му; второ, Кейд ни е видял да пристигаме и ще удари Дариус, преди да успеем да го предупредим; или трето, Кейд знае, че ще се намесим, и ще отмени нападението за тази нощ.
Номер три не се връзваше с психопата убиец, който с нетърпение очакваше да отпразнува убийството на портала тази вечер с по-ужасните, изпълнени с мъчения убийства на мен и партньора ми, което означаваше, че разглеждаме варианти едно или две.
Излетяхме по стълбите към третото ниво, светкавично се спуснахме по късия коридор и без никаква предпазливост нахлухме през отворената врата в края му.
В големия кабинет имаше четири претрупани бюра за служителите на гилдията, по едно във всеки ъгъл, като в средата оставаше свободно пространство, достатъчно голямо, за да направиш едно-две колелета. Три от бюрата бяха празни, а четвъртото беше заето.
Младо момче с руса коса вдигна поглед от купчина документи, а сините му очи се разшириха от изненада. Аарон Синклер – подаде ми паметта. Един от най-добрите бойни митици на гилдията. Бях го срещнал наскоро, докато измъквах задника му от затвора.
– Морис? – Отвърна той с празен поглед. – Какво…
– Къде е Дариус? – Прекъснах го, гласът ми беше силен и спешен. Без да чакам отговор, се запътих към затворената врата срещу мен – кабинета на Дариус. – Той тук ли е?
– Дариус? Той е…
Дръжката се завъртя и вратата на кабинета му се отвори. За секунда се уплаших, че Кейд ще се появи на прага с окървавено оръжие в ръка и с онази хитра, садистична усмивка на лицето си.
Но това беше Дариус, жив и здрав, тъмните му вежди се вдигнаха над острите сиви очи, докато излизаше от кабинета си.
– Агент Морис? – Попита той тихо, напрегнато.
Обхвана ме облекчение, но само за секунда.
– Дариус, трябва да се махнеш оттук, преди…
Ушите ми изпукаха, когато налягането в стаята се промени – и със звук на накъсана хартия вихрен овал от космическа зелена светлина разкъса купчина папки на бюрото срещу това на Аарон. Порталът се отвори, а парчета хартия полетяха нагоре.
От зейналата пропаст излезе не човек, а малко кълбо. Изхвърлено от експлозивната сила на изходния портал, кълбото бе изхвърлено право нагоре към тавана. Стъклото се счупи и от него се издигна отровен жълт газ, който се разнесе из стаята.

Назад към част 22                                                    Напред към част 24

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 22

Глава 21

Болката ме върна към сетивата ми. Тя беше концентрирана в лявата ми китка и изгаряше целия път по ръката ми до рамото. Целият крайник беше в пламъци, а рамото ми беше на секундата от това да изскочи от гнездото си.
Въздъхнах и отворих очи. Замъгленото ми зрение се стрелна наоколо, опитвайки се да разбере заобикалящата ме среда. Какво, по дяволите, представляваха всички тези големи, обемисти машини?
О, точно така. Неработещата ледена пързалка. Бяхме последвали Кейд в тъмните дебри на механичното помещение, когато…
Споменът се върна светкавично и ме накара да се осъзная. Отвратителната болка в ръката и рамото ми беше резултат от това, че цялата ми тежест висеше на лявата ми китка, която беше хваната в каишка, прихваната за двусантиметрова метална тръба, закрепена с болт към бетонната стена. Другият край на белезниците беше завързан за китката на Лиена. Тя висеше за ръката си, изпаднала в безсъзнание.
Краката ми заскърцаха по пода, когато ги подложих под себе си и се изправих, сваляйки тежестта си от малтретираната си ръка.
– Лиена! – Изсъсках, като я придърпах към себе си със свободната си ръка, за да премахна натиска от китката ѝ.
– Виждам, че най-накрая си се събудил.
Главата ми се завъртя към гласа, търсейки източника му наоколо. Двамата с Лиена бяхме закопчани с белезници за една тръба в задния ъгъл на механичната зона и не можех да видя зловещото леговище с неговата заседателна маса и техническа станция, но една от стоящите лампи в индустриален стил беше поставена наблизо.
Агент Кейд стоеше в суровото ѝ оранжево сияние, а светлината се отразяваше от бръснатата му глава.
– Добър вечер, господин Морис – каза той копринено.
Сърцето ми вече биеше учестено, но леденото, нетърпеливо очакване, което прозираше в тона му, накара пулса ми да скочи още по-бързо. Първият ми инстинкт беше да му хвърля една деформация, но не можах. Белезниците около китката ми бяха от МПД, изписани с абджюрация, което означаваше, че нямам достъп до магията си. Дори не можех да усетя топлата ѝ яркост в главата си.
Лиена се размърда. Главата ѝ, подпряна на гърдите ми, се повдигна, докато се оглеждаше наоколо. Тя се задъха, а звукът беше изпълнен с ужас.
– Радвам се, че вие двамата се събудихте, преди да тръгна. – Устните на Кейд се разтегнаха широко в най-студената, най-брутална подигравка с усмивката, която някога бях виждал. – Исках да ви кажа колко искрено се радвам, че оцеляхте след ударите, които ви нанесе Сьозе.
По някаква ужасяваща причина той звучеше искрено доволен – но белезниците и ужасяващата усмивка ме накараха да си помисля, че в искреното му изявление няма много добра воля.
Той потупа нещо в ръката си: малка купчина тъмни, дисковидни портали.
– Нямаш представа колко ми е било скучно. Библиотекарят и репортерът бяха твърде лесни, твърде бързи. Вашият капитан беше малко по-интересен – поне я накарах да кърви, но това не беше достатъчно, за да ме задоволи.
Той се приближи, като се движеше пред светлината. Тежки сенки покриваха лицето му, а очите му блестяха жадно в тъмнината.
– Но сега имам нещо, което да очаквам с нетърпение. Награда за това, че най-накрая изпълних основната си цел.
Дъхът ми забързано влизаше и излизаше и макар да знаех, че е безсмислено, се оказа, че се напъвам срещу белезниците, сякаш мога да изтръгна тръбата от бетонната стена. Ръката на Лиена беше образувала плътен юмрук около предната част на суитчера ми.
– Що се отнася до моите началници, ти вече си мъртъв. – Пръстите на Кейд барабаняха по порталите. – Така че ще имаме много непрекъснато време заедно. Няма да бързаме. Мога да отделя толкова време, колкото искам, и на двама ви. И докато сме в това време, можем да обсъдим къде е изчезнал капитанът ви.
Главата му се наклони леко и късче светлина освети езика му, докато облизваше устните си.
– Но първо трябва да изпълня една мисия. Докато чакате… – Той протегна крак и с пръстите на ботуша си отвори тежкия куфар, който седеше на пода до него. – Ето ти нещо за размисъл.
Опитах се да не гледам. Знаех, че не трябва. Но не можех да не погледна надолу. За първи път ми се искаше да не съм такъв любител на филми. Искаше ми се да не бях гледала „Кучета от резервоара“, „Казино“ или „Истински романс“. Искаше ми се да не разпознавах тези лъскави, остри инструменти и какво могат да направят с човешкото тяло.
– Скоро ще се върна. – Мърморенето на Кейд пропълзя в ушите ми и се загнезди в мозъка ми като болест, пораждаща ужас. – Вземете си довиждане, докато чакате, господин Морис и госпожице Шен. По-късно няма да имате възможност.
Стъпките му отекнаха по пода, но аз все още се взирах в този случай. Очите ми издирваха детайлите, откривайки всяко петно засъхнала кръв или размазан пръстов отпечатък. Той беше използвал тези инструменти и преди.
В далечината се чу трясък на врата, който се отрази в пространството. След това единственият звук беше бръмченето на стоящата светлина и рязкото ни, учестено дишане.
– Кит – прошепна Лиена.
Засмуках въздух.
– Трябва да се измъкнем оттук. Телефони – имаме ли си фо…
Без да се замислям, разхлабих ръката си около нея, за да проверя джобовете си. От устните ѝ се изтръгна болезнено дишане, когато се плъзна надолу по предната ми част и белезниците се затегнаха, цялата ѝ тежест висеше на китката.
Притиснах я обратно към себе си, като я вдигнах от краката ѝ. Бях с половин метър по-висок от нея и с китките ни, захванати над главите ни, можех да се изправя, но тя не можеше. Ако я пуснех, щеше да виси безпомощно, с пръсти, които не могат да докоснат пода.
– Съжалявам – промълвих аз. – Можеш ли да провериш джобовете ми?
Тя пъхна свободната си ръка в джобовете на дънките ми, после провери своите.
– Нищо. Чантата ми също е изчезнала и дори гривните ми. Той взе всичко.
– Добре… тогава ще се освободим по друг начин.
Изявлението ми звучеше просто и уверено – без задъханата нотка в гласа ми – но беше безсмислен блъф. Паниката, която се въртеше в главата ми, се засилваше с всяка изминала секунда, докато разглеждахме тръбата, белезниците, стената. Опитахме се да освободим тръбата, да разхлабим болтовете, да промушим ръцете си през белезниците. С изключение на това да извадим Роуз Деуит Букатер и да използваме удобно наличната брадва, за да отсечем веригата на белезниците, не се освобождавахме само със сила.
След петнайсет минути безполезни усилия се върнахме там, откъдето бяхме започнали: аз придържах Лиена към тялото си с една ръка, свободната ѝ ръка беше прихваната около врата ми, просто стояхме там и не правехме абсолютно нищо, освен да чакаме Кейд да се върне.
Желанието да извикам за помощ, докато гърлото ми не се разкървави, беше силно, но се намирахме в бетонна гробница в изоставена сграда, заобиколена от празно поле и паркинг. Никой нямаше да ни чуе.
– Може би… може би Зора ще дойде да ни потърси – предложи Лиена, като се опитваше с всички сили да запази гласа си от треперене. – Тя знае, че влезнахме тук. Ако не ни чуе…
– Но тя отиде да помогне за голяма награда. Колко време ще мине, докато… – прекъснах, а очите ми се разшириха. – О, по дяволите. Помниш ли какво каза Маркович?
Тя изсмука дъх.
– Нещо за това, че Сьозе е издал фалшива награда.
Профанацията се изля от мен в експлозивно издишване.
– Това е постановка. Те го търсят точно сега.
– Кого?
– Дариус. – Стиснах зъби. – Фалшива награда, за да изкарат всички от гилдията му. Бароуз наблюдава гилдията и докладва на Суарес. Останали са само няколко души – каза тя. А Кейд каза, че ще отпразнува завършването на основната си цел. Това може да бъде само убийството на Дариус.
Лиена поклати глава – не в знак на несъгласие, а на ужас.
– Дариус е твърде умен за тях. Той е магьосникът убиец. Той…
– Той не знае за порталите – прекъснах я аз. – Един от тях вече е заложен някъде близо до Дариус. Сигурен съм в това. Те ще го изненадат, точно както Джорджия и Ансън. И ако гадните убийци на Кофер можеха да измислят начини да победят моите деформации, не се съмнявам, че Кейд е измислил начини да противодейства на луминовата магия на Дариус.
Между нас настъпи съкрушителна тишина. Кейд беше на път да убие Дариус. После щеше да се върне, за да убие мен и Лиена по възможно най-бавния и ужасяващ начин. И ние не можехме да направим нищо, за да спрем и двамата.
– Когато Кейд се върне – казах хрипливо – ще трябва да ни развърже белезниците, за да започне ужасяващото си шоу. Аз ще изчакам удобен случай да го ударя със „Затъмнение“ и ще вземем ключовете.
Лиена се взираше в мен, а аз не можех да понасям ужаса в очите ѝ.
– Няма да се получи. – Гласът ѝ беше мек, болезнен. – Той ще предвиди това, а дори и да не го направи… той вече победи твое изкривяване.
– Обърках го, когато включих фенерчето си, но ако…
– Не, Кит. – Тя затвори очи. – Той ни подмами в тъмнината и ни нападна отзад. Знаеше, че сме тук.
Задуших се от истината на заключението ѝ, без да искам да я призная.
– Преди седмица Сьозе използваше отвара за „психическа устойчивост“, за да вижда през моите деформации. Мислиш ли, че Кейд си е сложил дозата?
– Не знам. Може би.
Тежко съмнение се наслагваше върху нейното „може би“. Докато не се бяхме появили, Кейд вярваше, че сме мъртви. Защо би използвал ценна отвара, за да се предпази от един мъртъв психопат?
Проклех, навеждайки глава.
– Трябва ни план. Трябва да направим нещо.
Ръката на Лиена се стегна около тила ми и тя притисна лице към рамото ми. Държахме се един за друг, закрепени от топлото присъствие на другия, единствената ни защита срещу бурята от паника и ужас, която се опитваше да ни помете.
Секундите се превърнаха в минути. Придържането ѝ към мен изморяваше ръката и гърба ми, но щях да разкъсам мускулите си от напрежение, преди да я пусна. Щях да си сдъвча ръката, преди да позволя на Кейд да я нарани. Тя беше най-важният човек на света за мен. Трябваше да я защитя.
В гърдите ми се събра бавна струйка болка, която набираше сила. Днес вече веднъж не успях да я защитя, когато убийците с лица на черепи я простреляха в гърдите, а за да влоша положението, я потопих в деформация на Чернота. Беше пострадало не само тялото ѝ, но и съзнанието ѝ.
Все още затворените ми очи паднаха върху рамото ѝ.
– Хей, Лиена?
– Да? – Прошепна тя.
– Кажи ми нещо хубаво.
– Хубаво?
– Да, като например кое е най-хубавото ястие, което си яла някога? Или най-лудата разходка в увеселителния парк, на която си била? – Ако не можех да я защитя физически, може би можех да я разсея от болката и неизбежната ни гибел. – Кой е любимият ти спомен от детството?
Тя леко се измести в ръцете ми и белезниците се забиха в тръбата. Придърпах я по-близо, поемайки по-голяма част от тежестта ѝ, за да не се налага ръката ѝ да го прави. Рамото ми протестираше с дълбока, пулсираща болка, която пренебрегнах.
– Глупаво е – каза тя колебливо – но има един филм…
Потупах бузата ѝ с моята.
– Говориш на моя език.
– Казва се „Капан за родители“.
– Римейкът на Линдзи Лоън или оригиналният с Хейли Милс?
С допира на бузите ни усетих усмивката ѝ.
– Линдзи Лоън.
– Никога не съм го гледал.
– Сериозно? Г-н Филмова енциклопедия? – Тя поклати микроскопично глава. – Това е любимият ми филм – беше, когато бях малка. Сигурно съм го гледала стотици пъти. Винаги, когато бях болна или имаше уикенд, в който нямаше какво да правя, аз и баща ми …
Напрежението премина през нея, сковавайки крайниците ѝ, сякаш бе превърната в камък от Медуза. Не можех да го видя, но го усещах – и то като същото напрежение, което тя носеше в себе си от дни и за което отказваше да говори. Напрежение, което, както изглеждаше сега, беше свързано с баща ѝ. Той ли беше този, на когото се беше обадила посред нощ? Може би… но вероятно не. Отношенията им далеч не бяха приятелски. Откакто беше открила не съвсем законната му странична дейност, връзката им между баща и дъщеря се беше разпаднала.
– Какво става, Лиена? – Попитах меко. – Какво не ми казваш?
Тя отвърна лицето си от моето.
– Не е нужно да говорим за това сега.
– Тогава кога, по дяволите, ще говорим за това? – Казах, като веднага съжалих колко грубо звучи гласът ми. Вдишах бавно, пренастройвайки хватката си около кръста ѝ, и успокоих думите си. – Грижа ме е за теб, Лиена. В последните няколко часа от живота си бих искал да почувствам, че и аз съм важен за теб.
Тя замълча.
Глупави емоции. Вероятно това беше грешен подход.
– Съжалявам. Аз…
– Разбира се, че имаш значение за мен – прошепна тя и за мое пълно недоумение прозвуча наранена. – Как можеш да се съмняваш в това?
Устата ми се затвори. Засмуках дъх.
– Защото ти никога не ми казваш нищо. Всичко, което искам, е да те познавам. Познавам агент Шен много добре, но почти не познавам Лиена, защото ти винаги ме отблъскваш.
– Аз не съм… – Тя изпусна накъсана въздишка. – Не мога просто… да хвърля всичките си тревоги върху теб. Те са мои проблеми, с които трябва да се справям. Не са твои.
– Но ние правим точно това, партньорко. – Погалих бузата ѝ с моята. – Помагаме си взаимно да носим проблемите си. Ти правиш това за мен от първия ден. Позволи ми да го направя за теб.
Когато тя не отговори, сърцето ми потъна като оловна тежест, която се спуска към дъното на Марианската падина.
– Когато бях на тринадесет години… – Тя преглътна звучно. – Когато бях на тринадесет, баща ми беше диагностициран с рак. Левкемия.
В червата ми се загнезди грозно, студено чувство. Представих си как тийнейджърката Лиена научава, че баща ѝ е болен от рак, и целия страх, гняв и безнадеждност, които трябва да е изпитвала. Познавах тези емоции твърде добре.
– Премина през облъчване и химиотерапия и не можеше да работи почти година. – Тя пъхна лицето си по-дълбоко в рамото ми. – В някои дни той едва се движеше, затова седяхме на дивана заедно и гледахме „Капан за родители“. Това беше единственото нещо, което го караше да се смее.
– Но той се оправи? – Попитах. Доколкото знаех, татко Шен все още беше жив и риташе.
– Да. Но после майка ми ми се обади миналата седмица, за да ми каже, че той… ракът… той е…
– Върнал се е.
Тя кимна, а брадичката ѝ се удари в ключицата ми.
– С всичко останало, което се случваше, това просто не изглеждаше достатъчно важно, за да го повдигна. Мислех, че ще изглежда несериозно, особено след като аз и баща ми… отношенията ни са сложни. Дори не знам как се чувствам по отношение на него. Да хленча за това, когато Сьозе разбиваше участъка ни, крадеше порталите ми и се опитваше да убие всички във Врана и чук – не исках да си мислиш, че съм разсеяна от нещо толкова… толкова…
– Толкова важно? – Промърморих, стискайки я по средата. – Това, че е лично, не означава, че не може да е важно. Той е баща ти, Лиена. Сложна връзка или не.
Тя издиша, дъхът ѝ трепереше и беше несигурен. Беше звучала несигурно по същия начин и по време на тайното си телефонно обаждане – кратка проверка на майка ѝ, както предположих сега.
– Не е нужно да се справяш с това сама. Никога не съм познавал родителите си, но – гласът ми се пречупи – ракът ми отне много скъп човек.
Тя примигна, миглите ѝ се плъзнаха по бузата ми, а влагата от сълзите ѝ се стичаше по кожата ми. Пръстите ѝ се свиха около тила ми, плъзнаха се през косата ми и тя се изправи.
Устните ѝ се допряха до моите, несигурни и въпросителни. После ме целуна – наистина ме целуна. Меко и нежно, скръбта се смесваше с надеждата.
Тя се отдръпна, а ръката ѝ трепереше от усилието да се задържи срещу мен. Моите мускули също ме боляха. Колко дълго можехме да стоим така? Докога няма да мога да я държа повече и белезниците ще се впият в нежната ѝ китка?
– Кит.
Стиснах челюстта си.
– Кит, мисля, че има начин да избягаме.
Очите ми се разшириха и докато болезнената надежда се раздуваше в гърдите ми, изкривих шия, за да видя лицето ѝ. Погледът ѝ срещна моя, мрачен и решителен.
– Ти можеш да ни освободиш – каза тя. – Трябва да изкривиш реалността.

Назад към част 21                                                      Напред към част 23

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 21

Глава 20

Тъмна стая.
Зловещо горящо-оранжево осветление, слабо осветяващо бетонните стени.
Една масивна, черна като струя маса за заседателни зали с модернистични, монохромни бизнес столове около нея.
Редици от най-съвременни технологии, внимателно подредени по протежение на едната стена до купчина подозрителни черни куфари с твърди страници – такива, в които се съхраняват смъртоносни биологични оръжия или технологии, водещи до края на света в шпионските трилъри.
Сякаш някой беше взел всички леговища на злодеите на Бонд, набутал ги в блендер и ги разпръснал в товарната зона на изоставена общинска ледена пързалка. От двата края имаше банки от огромни машини с дебели тръби и изолирани канали – охладителната инсталация, която поддържаше леда на пързалката замръзнал – които зловещо се очертаваха сред сенките на ръба на светлината. Беше някак си добре планирано, напълно хаотично и отчайващо невзрачно едновременно.
Абсолютно миришеше на Сьозе.
– Няма Кейд – отбелязах аз. Двама от лакеите на Сьозе – Суарез и тънкият като релси имитатор на Дракула, Маркович – стояха близо до техническата станция и говореха тихо за нещо, за което можех само да предполагам, че е гнусен заговор за убийство. Бях свикнал да ги виждам в обичайното за агентите облекло – безвкусен костюм и вратовръзка, но те бяха сменили офисната екипировка с нещо, което можех да опиша само като „митични черни операции“. Бронирани жилетки, нископрофилни шлемове, бойни колани и черни панталони.
Допълнително плашещата част беше, че и двамата изглеждаха много по-удобни и компетентни в бойното си снаряжение, отколкото някога са изглеждали в черните си костюми, и това ме накара да се притесня много.
Агент Кейд, агентът, когото най-много исках да видя, не се виждаше никъде. Той беше този, който разполагаше с най-важните портали, и ние трябваше да го намерим.
– Той трябва да е някъде тук – каза Лиена, като също изучаваше „твърдите военни“ кожи на Маркович и Суарес. – Трябва да намерим порталите, преди някой да може да ги използва отново.
– Също така трябва да разберем върху кого планират да ги използват.
Партньорът ми кимна мрачно, след което направи жест към Маркович и Суарес.
– Да се приближим. Може би ще научим нещо.
Приближаването не беше чак толкова привлекателно и трябваше да си напомням, че сме невидими за умовете им. Докато се промъквахме през претъпканото леговище, като внимателно избягвахме да се блъскаме в мебелите и оборудването, Лиена извади кубчето на Рубик и започна да го върти.
– Щит? – Попитах.
– За всеки случай – потвърди тя.
Изглежда, не бях единственият нервен човек. Това ме накара да се почувствам по-добре.
– Можеш ли да ги зашеметиш? Силно предпочитам да са в безсъзнание.
– Използвах ги всичките в зоологическата градина. Трябва да се презаредят.
– Точно така, знаех това.
Тя докосна огърлицата си с котешко око, която ѝ пречеше да стане жертва на деформацията, която ни пазеше.
– И това има само частично презареждане. Не знам колко време ще издържи.
– Същото важи и за мозъка ми – отвърнах аз, като се плъзнах около подвижния стол до масата в заседателната зала.
Когато се приближихме до двамата придворни, тихите им думи станаха все по-чуваеми.
– Не е от дъжда – каза Суарес на съзаклятника си. – Това е липсата на слънце.
Маркович кимна съчувствено, а кевларената му жилетка заскърца.
– Израснал съм в Сан Фран. В момента, в който приключим с всички тези глупости, се прибирам вкъщи, за да поработя върху тена си.
Наистина? Изглеждаше така, сякаш един плътен сноп слънчева светлина щеше да го превърне в прах. Но по-важното беше, че тези двама гьонсурати, които се оплакваха от времето във Ванкувър, не бяха полезна информация.
Вместо това погледът ми се плъзна към масата. Черно куфарче седеше отворено, а вътре имаше четири черни газови маски от военен клас. По гръбнака ми пропълзяха тръпки.
Лиена хвана ръката ми и вниманието ми се насочи към нея. Проследих изпълнения ѝ с ужас поглед до монитора точно зад Суарес и Маркович, на който се показваше запис от охранителна камера – запис с ясно видим Кит и Лиена, светещи в черно-бяло с ниска резолюция.
– По дяволите – изсъсках аз.
Забелязах камерата на стената зад лакеите. Погледът ѝ беше насочен предимно към горната врата, но зрителното ѝ поле беше достатъчно широко, за да улови мен и Лиена, докато се промъквахме около товарния док.
За щастие Суарес и Маркович бяха твърде погълнати от метеорологичното си мрънкане, за да забележат зашеметените ни форми, заснети на живо на екрана зад тях. Набързо пребоядисах монитора, за да ни изключи, и заедно с Лиена забързахме покрай заседателната маса, като намерихме убежище в ъгъла на бърлогата между купчина черни, тежки куфари и ежедневна бяла дъска на колелца.
Един стикер отстрани на таблото привлече вниманието ми: „Собственост на полицията във Ванкувър“.
Дали Сьозе крадеше химикалки и от участъка? Когато вниманието ми се отклони от етикета на собствеността към съдържанието на бялата дъска, сърцето ми подскочи и стомахът ми падна в един и същи шокиращ момент, оставяйки ме психически и физически вцепенен.
– Лиена – изсъсках невярващо, сочейки към дъската.
Съсредоточена върху Суарес и Маркович, тя погледна разсеяно към нея, след което направи двойна снимка, достойна за скеч. Челюстта ѝ падна.
Ако това беше истинско леговище на суперзлодеи с истински суперзлодеи, съдържанието на таблото щеше да е написано с някакъв неясен код. Или пък щеше да има фантастичен екран с размерите на стена, а не обикновена бяла дъска. Но и в двата случая нямаше да е лесно разбираемо за вражеските шпиони, известни още като нас.
Операцията на Сьозе обаче не се занимаваше с никакви тайни неясноти. Несъмнено беше прекалено сложно за такива като Кейд и Суарес, които имат мускули. Върху бялата дъска с черен маркер беше надраскана старомодна мисловна карта. Приличаше на мозъчна атака на ученик от английската гимназия, който се опитва да съчини есе върху „Крал Лир“. От централното ядро излизаха линии, които свързваха лабиринт от имена. Повечето от тях ми бяха непознати, но определено разпознах няколко.
Джорджия Йоханесен и Ансън Гудман – и двамата зачеркнати.
Аурелия Блайт – до името ѝ беше задраскан въпросителен знак.
А там, разклонявайки се от капитан Блайт, бяха най-познатите имена от набора: Кит Морис и Лиена Шен. Ние също бяхме зачеркнати. Кофер ни беше отбелязал като мъртви и никой от присъстващите не беше разбрал, че брокерът им за награди е компрометиран.
Не това обаче накара сърцето ми да се разтупти. Пулсът ми заби с вълнуваща смесица от шок, объркване, мистерия и изненадващо признание, защото ядрото на мисловната карта, името в самия център на всичко това, беше едно от имената, които познавах и аз.
Дариус Кинг.
– Свещена работа – прошепнах аз. – Дариус не просто е замесен в това. Той е точно в средата. Всяко едно име се разклонява от неговото.
– Кои са всички тези хора? – Устните на Лиена се свиха, докато броеше имената под носа си. – Пет, шест, седем…
– Най-накрая!
Гръмкото възклицание на Маркович накара мен и Лиена да подскочим. Двамата със Суарес се бяха приближили до нас, докато говореха, но вниманието им беше насочено към слабо осветения мрак, който водеше по-навътре в механичния лабиринт.
Кейд се вмъкна в полезрението между два чудовищни по размер чилъра, а деловото излъчване придаваше на движенията му ясна цел. Той също беше облечен в пълно, злодейски черно бойно снаряжение, но беше пропуснал шлема.
– Тръгваме ли? – Попита нетърпеливо Маркович. – Ако се забавим още малко, Сьозе ще трябва да издаде нова фалшива награда.
Суарес погледна телефона си.
– Бароуз казва, че са останали само няколко души.
– И целта е сред тях? – Попита Кейд, а гласът му беше толкова каменен, колкото и обичайното му изражение.
– Да. Всичко е готово.
– Добре. Тогава…
Кейд се отдръпна. Погледът му се плъзна внимателно из стаята, като забележимо се забави, докато минаваше през мен и Лиена. Сърцето ми подскочи с нова доза адреналин – но той се поколеба само за миг, преди да се обърне към камерата на монитора. Взираше се в нея в продължение на няколко дълги секунди, а очите му бяха присвити, сякаш мислеше усилено. Обзалагам се, че за него това е ежедневно изпитание.
– Тръгвайте към превозните средства – каза той, като отново насочи вниманието си към колегите си. – Аз ще бъда точно там с порталите.
Суарес разтвори дебелите си ръце, изражението ѝ беше недоверчиво.
– Ти нямаш такива? Какво изобщо си…
– Ако исках да ме разпитват, щях да го кажа. – Стоманеният му тон направо затвори Суарес. – Отиди в колата. Сега.
Двамата с Маркович направиха обратен завой и се запътиха към товарната рампа, а аз с изненада осъзнах, че Кейд изглежда не само отговаря за порталите, но и за останалите лакеи. Интересно.
Кейд изчака миг, за да се увери, че изпълняват заповедите му, после се обърна и тръгна обратно по пътя, по който беше дошъл.
Наведох се близо до Лиена.
– Щом ни отведе до порталите, ще го свалим.
Тя кимна.
– Хайде да вървим.
Докато бързахме да заобиколим масата, Кейд се придвижи по-надълбоко в лабиринта на машините и без светлини отвъд временното им леговище на злото, сенките обгърнаха формата му. Той се движеше с лежерна крачка, като ни даваше достатъчно време да го настигнем, но когато се приближихме на десет крачки от него, той увеличи темпото си, сякаш си спомни, че е в час.
Намръщих се и се зачудих защо Кейд съхранява порталите толкова далеч от цялото им друго злодейско оборудване. Защо не ги сложи в някой от онези модни черни калъфи с твърда обвивка?
Силуетът му, тъмно петно на фона на тъмното оборудване, се провираше между две неща, увити в лъскава, подобна на фолио изолация, от която излизаха дебели канали. Достигайки до една стена, той се обърна рязко, а погледът ми се прекъсна.
Втурнахме се зад ъгъла и за секунда видях само тъмнина – но там малко по-тъмен правоъгълник разкри отворена врата. Приплъзнах се до прага и надникнах, но беше тъмно.
– Той влезе ли там? – Прошепнах на Лиена.
– Не съм сигурна.
– Беше тръгнал натам… – Страхувайки се да се забавя повече и да го изгубя, пристъпих през вратата и бръкнах в джоба си. Лиена стисна здраво другата ми китка, докато изваждах телефона си.
Променящите се светлинни условия бяха голяма слабост на моите деформации, но нямах голям избор. Принудих уморения си мозък да се концентрира и включих фенерчето на телефона си.
За секунда светлинният отблясък беше твърде силен. Тя се вряза право в моето изкривяване, но аз бързо се съвзех, като вниманието ми беше насочено повече към деформацията, отколкото към новоосветената ми околност.
Може би затова не го видях.
– Крайно време.
С ниското, студено забавно ръмжене на Кейд нещо ме удари между лопатките. Нисковолтово електричество ме прониза право нагоре по гръбнака до мозъка. Телефонът ми падна от ръката ми, докато се свличах към пода, а тялото и съзнанието ми бяха затъмнени от сурово, брутално нищо.

Назад към част 20                                                         Напред към част 22

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 20

Глава 19

От другата страна на вратата, където стоеше Кофер, се намираше стаята за такъми, която беше превърната в офис. С помощта на Лиена го бях вкарал вътре и бях завързал китките му с чифт блокиращи магията белезници от чантата ѝ, като го оставих да се свлече нещастно на стола си. Щях да го заплаша със собствения му пистолет, само за да нанеса сол в раната, но това се оказа блъф. Нямаше куршуми.
Беше идеалното оръжие за всестранно коравия и нехаещ глупак, който го държеше.
Лойд също се беше присъединил към нас вътре в плевнята и се задържаше на вратата, нащрек, но и стрелкаше Кофер с объркани погледи. Сигурно за първи път виждаше ясно човека, а и бих се обзаложил, че не можеше да повярва, че някога се е страхувал от джигитския, космат кокал.
Заставайки пред Кофер, аз скръстих ръце.
– Време е да приключим с това.
– Нищо не може да спре това, което идва за теб. Ти си ходещ мъртвец. – Той се изхили на Лиена. – Ти също, скъпа.
– Мисля, че подценяваш силата ни на убеждаване – отвърнах аз. – Сигурен съм, че си се запознал със значителните магьоснически умения на моя партньор. Говори се, че тя има заклинание, което може да подмени бъбреците и ушите ти, така че да чуваш само бълбукането на собствените си черва, докато бавно умираш от сепсис.
За съжаление той изглеждаше по-скоро възмутен, отколкото уплашен.
– Просто ми кажи какво искаш от мен.
– Откажи се от черните петна – наредих аз. – Сега.
– Не е толкова лесно.
Намалих гласа си до ръмжене.
– Направи го толкова лесно.
Той поклати глава, поклащайки козята си брадичка на Сийгъл напред-назад.
– Системата не е проектирана така. След като веднъж е платена награда, тя остава на място, докато не бъде изпълнена. Няма бутон „Отмени“.
Лиена сгъна ръце, отразявайки моята агресивна позиция.
– Тогава я изпълни. Отбележете ни като мъртви.
Кофер се поколеба, набръчкани устни, докато обмисляше последиците, а именно, че ако ни отбележи като мъртви, никой от приятелите му убийци няма да знае да се появи и да спаси жалкия му задник.
Наведох се по-близо.
– Искаш ли да прекараш повече време в сензорна депривация, преди да вземеш решение?
Лицето му пребледня при спомена за затъмнението.
– Добре. Ще го направя.
– Чудесно. Заповядай.
Кофер се приближи до лаптопа си и неловко използва окованите си ръце, за да потропа по клавиатурата. Преместих се, за да го наблюдавам през рамо, докато преминаваше през няколко екрана с пароли и влизаше в програмата си за награди. Беше изненадващо лесно. Бяха нужни само две кликвания и бутон „потвърди“, и ето че до моето име и това на Лиена мигаше „УБИТ“.
– Готово – каза той и кликна върху друг екран. – Това е списъкът с награди, до който убийците имат достъп. Виждате ли? Наградата е отбелязана като изпълнена, а информацията за вас двамата вече не е достъпна.
Няколко болезнени възела на напрежение в долната част на гръбначния ми стълб се освободиха.
– И така, това е всичко – заключи Кофер. – Вече сте в безопасност. Можете да си тръгнете.
– Добър опит, жалка буца лайна – казах с насмешливо подсмърчане. Махнах с ръка на Лойд към нас. – Хей, докторе. Имаш някои молби към бившия си шеф, нали?
Лойд направи крачка към Кофер, свил ръце в юмруци, с напрегната челюст.
– Ще ме оставиш на мира. Завинаги. Същото се отнася и за сина ми.
Кофер леко се сви.
– Вашият син?
Очите на Лойд горяха със защитна сила.
– Хората, които имаш в Нова Скотия, ще ги отзовеш. Дай им нови заповеди никога, ама никога да не докосват сина ми. И искам да чуя как ще го направиш.
Козелатият пищов се намръщи.
– Аз… наистина не мога да го направя.
– Защо, по дяволите, не можеш? – Лойд ме погледна за подкрепа. – Накарай го да го направи!
– Не, наистина – каза неловко Кофер. – Не мога.
Не можах да се сдържа – мрачен смях се изплъзна покрай устните ми.
– Той няма никакви хора в Нова Скотия.
Кофер се сви на стола си, очите му пробиха дупка в пода, потвърждавайки подозрението ми.
– За какво говориш? – Попита Лойд в тревожно объркване.
– Той едва ли има хора тук. Искам да кажа, погледни това място. – Направих широк жест към овехтялата стая с тъжното малко бюро. Тихо конско цвилене прекъсна мисълта ми. – Той има едва ли не легален аеромаг и две вещици, които дори нямат фамилии. Единствената му истинска охрана е един блъскащ се великан, който е толкова объркан от говорещо прасе, че дори не използва телекинезата си. Единствената причина, поради която ти или някой друг не се смеете в отвратителното лице на Кофер, е, че той манипулира емоциите ви със своите малко над средното ниво емпатични способности. Всичко това е една проклета шарада. Обзалагам се, че тази грозна козя брадичка дори не е истинска.
Протегнах ръка през бюрото и щипнах няколко косъма от козя брадичка.
– Ау – изпищя Кофер и се отдръпна от мен.
Повдигнах рамене.
– Както и да е. Въпросът си стои.
– Значи синът ми е в безопасност? – Попита Лойд.
– Винаги е бил в безопасност – отговори Лиена. – Системата за възнаграждения беше истинската опасност и ние ще се погрижим за това.
Тя затвори лаптопа, изключи го от електрическата мрежа и го пъхна в чантата си. Кофер изстена жално, когато осъдителният му източник на доходи беше премахнат.
– Знаем, че имаш запис на всичките си сделки – каза му тя с тона си „ще трансмутирам очните ти ябълки в златни рибки“. – Къде е?
Емпатът посочи към чантата си, в която сега се намираше лаптопът му.
– Всичко е там.
– Глупости – изръмжах аз. – Ти пишеше с два пръста като едно от безмозъчните си пилета, което кълве храна. Обзалагам се, че си тип човек, който пише с химикалка и хартия.
– Не, пазя всичко…
Той прекъсна, когато изпратих вихрушка от изтръпнал мрак в съзнанието му.
– Това е в бележника ми. В долното чекмедже на бюрото.
– Така е по-добре – казах мрачно и се наведох, за да отворя чекмеджето. Извадих черна тетрадка и я разгърнах. – Какво, по дяволите, е това?
Всяка страница беше изпълнена с небивалици – хаотична мрежа от букви, които сякаш нямаха никакво значение.
– Това е код – каза ми самодоволно Кофърът. – Само аз знам как да го прочета, така че ако искаш да разбереш какво пише в него, ще трябва да ме държиш жив. Всъщност можеш да започнеш, като махнеш тези белезници.
– Кой си мислиш, че си? – Попитах, докато Лиена изтръгваше книгата от ръката ми, за да погледне първата страница. – Убиецът Зодиак?
Доволната усмивка на Кофер се разшири.
– Може би ще обмисля да ви помогна, ако…
– Това е шифърът на Рот – прекъсна го Лиена с вещина. – Един от най-простите кодове.
– И коя, по дяволите, си ти? – Попитах я. – Алън Тюринг?
Тя отново ми показа страницата, като държеше пръста си срещу малка бележка в горния десен ъгъл.
– Виждаш ли това? ‘+6.’ Това означава, че всяка буква на тази страница представлява буква, която е шест места преди нея в азбуката. „Ж“ е равно на „А“ и т.н.
Триумфалното изражение на Кофер се изду като стар парти балон и той изглеждаше основателно засрамен от себе си.
– Ти наистина си некадърен в цялата тази работа със злодеите – казах му разочаровано. – Дойдох тук, очаквайки Ханибал Лектър, а вместо това гледам комбинация от Хари и Марв от „Сам вкъщи“.
– Какво ще правиш с него? – Попита Лойд.
– Не се притеснявай. Ние сме се справили с това. – Подарих на Кофер неприятна усмивка. – Ще се погрижим добре за него. Нали, Лиена?

– Значи искаш да го храня, да го поливам и други подобни неща? – Попита Егерт, като погледна строго Кофер, който сега беше прикован с белезници към печката в бившата ми кухня.
Кимнах.
– Мисли за него като за стайно растение. Злокачествено стайно растение. Той също е толкова интелигентен, колкото и едно такова растение.
Макар да не ми беше приятно да вкарам козлестия емпат в скритата ни централа, нямахме голям избор. Поне с моите белезници от МПД около китките му той не можеше да се опита да извърши емоционална манипулация по време на престоя си.
Докато давах на Егерт новата му задача, Лиена остана седнала на дивана, забила нос в тефтера на Кофер, дешифрирайки на лист хартия шифъра му от пето ниво.
– Ако направи нещо поне малко подозрително – инструктирах Егси – не се притеснявайте да го застреляш.
Бившият охранител се наведе близо до мен и прошепна:
– Вече нямам пистолет.
– Той не знае това – прошепнах в отговор.
– Точно така. – Егерт се изправи и изду гърдите си. – Категорично ще го застрелям. Обичам да стрелям по хора.
Потупах го по рамото.
– Добра работа, приятелю.
– Благодаря, момче.
Бързайки към дивана, паднах до Лиена и превода ѝ. Писалката ѝ пишеше яростно по бележника.
– Имаш ли късмет? – Попитах.
Тя въздъхна.
– Ще отнеме време. Той записва всичко. Транзакции, работа, дори няколко списъка с хранителни стоки.
– Истински голям мозък – казах с половинчат смях. – Не може да искаш враговете ти да знаят за органичните броколи и храненото с трева говеждо месо, което ядеш.
– Всъщност повече морски дарове и тонизираща вода.
– Отвратително. – Погледнах бележника, върху който тя пишеше. – Още нямаш Сьозе?
– Все още не, но ще го намеря.
А когато го направи, щяхме да имаме неопровержимо доказателство, че клетият копелест агент на МПД е платил на гаден престъпен бос да ни убие, което щеше да е първата стъпка към разрушаването на корумпираната му къщичка от карти.
Разбира се, все още не знаехме защо е убил двама ГМ и е инсценирал смъртта им така, че да изглежда, че не е убийство.
Или как точно той и неговите главорези са зареждали откраднатите портали.
Или как Дариус Кинг е замесен в цялата тази каша.
Или кой е бил къртицата.
Или как къртицата знаеше кой съм аз.
Кракът ми подскочи неспокойно. Имахме толкова много въпроси без отговор, а получаването на доказателства срещу Сьозе нямаше да реши всичко веднага. Без Блайт дори не знаех какво ще правим с доказателствата. Не можехме просто да влезем с тях в участъка.
– Трябва да поговорим с Дариус – промълвих аз с тих глас. – Той по някакъв начин е част от това и може би има идея какво да правим с доказателствата от Кофер.
Лиена кимна разсеяно, съсредоточена върху работата си.
– Можем да отидем да го видим веднага щом намеря Сьозе тук. Имаме време сега, когато не трябва да се притесняваме за убийците на Кофер.
Намереният ми отговор беше прекъснат от бръмченето на телефона на Лиена, където се намираше на масичката за кафе пред нас. С неохота тя остави бележника и вдигна телефона.
– Не познавам този номер.
– Ооо, мистериозен обаждащ се – казах аз. – Пусни го на високоговорител.
Тя извъртя очи, но направи каквото поисках.
– Ало?
– Агент Шен – чу се наперен женски глас от другата страна. – Това е Зора от „Врана и чук“. Робин ми каза да ви се обадя, ако имаме нещо за докладване за връзка.
– А вие имате ли? – Попитах нетърпеливо.
– Да, но кой сте вие?
– Кит-ух, агент Морис.
– О, да, веселякът.
Лиена отново извъртя очи.
– Зависи от това кого ще попиташ.
– Както и да е, оглеждах връзката в планината Бърнаби и мисля, че видях едно от вашите момчета. Беше взел със себе си купчина малки черни дискове.
Лиена и аз споделихме поглед; Робин беше отгатнала правилно. Сьозе използваше нексус, за да ускори времето за презареждане на порталите.
– Как изглеждаше? – Попитах. – Като чудовището от „Формата на водата“, но малко по-човешко?
– Е, не. Този човек е мускулест и плешив.
– Кейд – заяви Лиена. – Къде е той сега?
– Следя го в западна посока по Хейстингс, недалеч от ПНЕ.
– Следвай го и остани на линията – нареди партньорът ми. – Вече сме на път към вас.
Лиена пъхна кодовата книга на Кофер и превода в чантата си и скочи от дивана.
Обърнах се към Егерт.
– Дръж го под око, добре?
– Разбрах, шефе – отвърна Егси и ми подаде комплект игриви пръстови пистолети. След това насочи тези пръстови пистолети към Кофер и присви очи. – Някакво лошо поведение, приятелю, и те ще се превърнат в истински шест изстрела тук. Защото няма нищо, което да обичам повече от това да правя дупки от куршуми в лошите хора.
В една алтернативна времева линия Тревър Егерт щеше да даде на Джон Уейн шанс да се пребори за парите си.
Няколко минути по-късно Лиена и аз бяхме на път. Времето се влачеше мъчително, докато излизахме от центъра на града, а оживените, осветени улици отстъпваха място на по-тъмни, по-спокойни жилищни райони. Най-накрая настигнахме Зора на една крайградска улица в Маунт Плезънт, срещу осъдената пързалка, чиято сграда не представляваше нищо повече от грамадна сянка в нощта. Строителните табели в покрайнините на паркинга показваха, че тя трябва да бъде разрушена по-късно този месец.
Лиена паркира зад черното купе на Зора. Бойната митичка на „Врана и чук“ се беше облегнала на капака на колата, облечена от глава до пети в черно. Подобно на Вера, тя беше руса и яка, а подобно на Робин беше дребен ужас. Веднъж я бях виждал да държи широка сабя, висока почти колкото нея.
– Къде е той? – Попита Лиена.
Зора направи жест към пързалката.
– Той караше малката смарт кола на МагиПол отзад до товарната рампа. Видях го да паркира, но не исках да се приближавам твърде много.
– Добро решение – казах аз. – Видя ли някой друг?
– Не. Но там отзад има още няколко коли, така че кой знае?
Огледах тъмния, празен паркинг покрай пързалката.
– Мога да ни вкарам там, без да ни видят, достатъчно лесно.
– Хора, вие нямате нужда от помощ за… каквото и да е това, нали? – Попита Зора, като се усмихна неловко.
Поклатих глава. Не защото нямаше да е ценна, а защото не можех да я включа в невидимия си възел в толкова кратък срок. Да не говорим, че нямах особено желание да вкарам невинен митичен човек в тази потенциално смъртоносна буря.
– Страхотно – въздъхна тя, после махна защитно с ръце, оттегляйки се от твърдението си. – Не че не искам да помогна. Просто преди двайсетина минути беше обявена огромна награда и всички от „Врана и чук“ тръгнаха след нея. Не искам да остана назад.
– Няма проблем – отвърна Лиена с благодарна усмивка. – Можем да поемем оттук нататък.
– Готино! – Тя отвори вратата на колата си. – Ще се видим по-късно, полиции.
И с това си тръгна. Веднага щом колата ѝ зави зад ъгъла, Лиена активира бедната си, преизползвана огърлица с котешко око, а аз пуснах халюцинаторна бомба, която ни направи невидими. Проправихме си път през улицата и влязохме в паркинга.
– Тъй като това явно е суперзлодейското леговище на Сьозе – промърморих аз – трябва да сме нащрек за капани, прислужници и високотехнологични оръжия.
Лиена извъртя очи.
– Леговище на суперзлодеи? Това е хокейна пързалка, Кит.
– Много канадско леговище на суперзлодеи.
– Не мисля, че Сьозе има леговище.
– О, хайде. Всичко в него крещи „изхвърлена риба на тема комикс злодей“. Разбира се, че има суперзлодейско леговище.
Зад ъгъла на сградата, точно там, където Зора беше казала, че ще бъде, открихме смарт автомобил до товарна рампа. Наблизо беше паркиран черен джип. Ръждясалата подвижна метална врата на товарния док беше отворена на няколко сантиметра и пропускаше матова оранжева светлина в тъмнината.
Лиена и аз се приближихме към нея. Включих вратата в моята деформация, премахвайки всяко движение или шум, които тя можеше да издаде, от възприятието на всеки, който се намираше в моята халюцинационна бомба. С кимването ми Лиена я бутна.
Със скърцане вратата се повдигна достатъчно, за да мога да се покатеря по бетонния ръб на дока и да се промъкна под него. Придържах вратата нагоре с едната си ръка, а с другата помогнах на Лиена да влезе вътре, като спуснах шумната метална врата зад нас.
Когато се обърнах, за да видя в какво сме влезли, на лицето ми се появи самодоволна усмивка.
– О, Боже мой.
– Не го казвай – прошепна Лиена.
Не можех да се сдържа.
– Това е леговище на суперзлодеи!
Тя въздъхна.
– Мразя, когато си прав.

Назад към част 19                                                          Напред към част 21

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 19

Глава 18

Двамата с Лойд се приближихме до портата на зоопарка пеша – но доколкото някой от наблюдателите можеше да разбере, Лойд беше сам. Аз имах халюцинаторна бомба, която ме криеше от всякакви шпионски очи. За съжаление, Лиена трябваше да се промъква в храстите, разчитайки на собствената си незабележимост вместо на моите деформации. Артефактът ѝ „Котешко око“ все още не се беше заредил достатъчно, за да се активира отново.
След като неотдавна имах много болезнения опит враговете ми да знаят твърде много за способностите ми, се чувствах много по-малко уверен, отколкото обикновено. Но въпреки че Сьозе беше дал на Кофер информация за мен, хипохондричният суперзлодей нямаше причина да подозира, че две от жертвите на наградата му ще се появят в тайния му имот.
– Сигурен ли си в това? – Прошепна докторът, приближавайки се до интеркома. – Все още ли си тук?
– Да и да – отговорих, като оставих гласа си да се промъкне през деформацията достатъчно, за да го успокоя.
Отвъд портата чакълестият път водеше до малка квадратна сграда с табела за добре дошли отпред. Отвъд нея имаше голяма, класически червена плевня до стара фермерска къща, която беше ремонтирана. Около външната страна на имота имаше различни кошари и клетки за животни: кокошки, прасета, пауни, кози и няколко понита, които се разхождаха в едно далечно поле.
Цялото място миришеше на лайна. Буквално.
Лойд натисна бутона на домофона.
– Ало?
След няколко секунди гласът се разнесе обратно.
– Затворени сме. Отваряме утре в девет сутринта.
– Това е Денис, служителят на портала. – Лойд се огледа нервно, преди да натисне отново бутона. – Аз съм д-р Маркъл.
– Не би трябвало да сте тук днес.
– Трябва да го видя. Това е важно.
Последва дълга пауза. Лойд потърка квадратната си челюст, опитвайки се да потисне очевидното си безпокойство. Най-накрая вратата на сградата, която беше най-близо до портата – тази с изрисуван надпис „Добре дошли в зоопарка Bowman Farms Petting Zoo“ – се отвори. От нея излезе момче, което беше с година или две по-младо от мен. Беше среден на ръст, с широки рамене, брада и подстригана прилежно коса. Дънките, оранжевата карирана риза и шумната колекция от ключове, висяща на колана му, допълваха приветливия му селски вид.
Той се запъти към портата и погледна Лойд предпазливо, като кръстоса дебелите си ръце.
– Какво е толкова важно, д-р Маркъл?
– Това е между мен и него.
Денис цъкна неодобрително с език.
– Това не е начинът, по който…
– Ори дормиас – изрекох аз, като запратих зашеметяващото топче на Лиена по човека от два метра разстояние. Тя отскочи от гърдите му и той се свлече на земята, преди да успея да уловя отскочилата топка. Захвърлих изкревяването, пъхнах ръце между решетките на портата, за да го хвана и да го доближа, после издърпах ключодържателя от колана му.
Лиена се измъкна от храстите, за да се присъедини към нас, и с помощта на една свинска опашка пристегна фермера към портата. Междувременно се опитах да сравня многобройните му ключове с електронната заключваща система до домофона. След малко опити и грешки открих ключа, който отключваше портата.
Лойд се взираше с недоумение в Денис, който беше изпаднал в безсъзнание без видима причина.
– Водете, докторе – казах му, докато се виждах отново.
Той кимна и се запъти през портата. Последвах го по калния чакълест път, покрай центъра за посрещане и към причудливата червена плевня. Не си направих труда да прикривам следите си с инвизиоуплътнение, което би увеличило напрежението в психическата ми сила; мозъкът ми все още ме болеше от суперзатъмнението. Лиена се влачеше на десетина крачки зад нас, прелитайки от скривалище в скривалище.
Когато двамата с Лойд минахме покрай центъра за посрещане, две ниски и жилави жени, които според мен бяха в края на трийсетте, излязоха от свинарника с празни кофи от фураж или помия, или драконови души, или каквото и да е друго, с което престъпните фермери хранеха четириногите, които държаха в затвора.
Грейси и Джени – братовчедките вещици. Едната имаше дълга златиста коса, сплетена на дебела плитка, която висеше до кръста ѝ и се люлееше, докато вървеше. Черната коса на другата изглеждаше странно поддържана сред миризмата и сламата.
Двете погледнаха Лойд с въпросителни погледи.
– Изгубихте ли се, докторе? – Попита язвително русата.
Чернокосата остави кофата си с мръсотия.
– Къде е Денис?
Лойд се поколеба, несигурен каква приказка да разкаже. Той не беше надарен импровизатор.
Като се огледа рязко, русокосата братовчедка забеляза безсъзнателната форма на Денис, който подремваше на мраморна основа до портата. Тя посочи и се канеше да изкрещи предупреждение, когато аз – като значително по-опитен импровизатор – добавих в свинарника голям, разгневен глиган. С раздиращ ухото писък той започна да рита кал и лайна като бик на родео.
Братовчедките вещици погледнаха объркано към кочината.
Накарах прасето да спре да се блъска и с гласа на кинематографичен испанец то заяви:
– Името ми е Пиниго Монтоя. Ти закла баща ми. Пригответе се да умрете.
Пиниго се втурна към дървената ограда и скочи, издигайки се невъзможно високо и преодолявайки я поне с един метър отгоре.
Вещиците се разбягаха, отчаяни да избегнат смъртта от отмъстителна свиня. Русокосата братовчедка направи две крачки, преди да се изправи лице в лице с Лиена, която се беше приближила, докато аз отвличах вниманието. Докато Лиена пускаше зашеметяващ куршум, тъмнокосата вещица се отскубна в обратна посока – право към мен.
Невидим, хванах я около кръста, подметнах краката ѝ и я повалих в земята. След секунда Лиена беше там и нахлузи гривна върху китката на вещицата, докато мърмореше заклинание. Разтърсващата се вещица стана безсилна и мълчалива.
Изправих се на крака и се загледах внимателно наоколо. Бяхме измъкнали вещиците, но ако имаха познати, техните фейски защитници щяха да се появят всеки момент, за да отмъстят. Примижах и зачаках, докато секундите минаваха.
Нищо? Лойд беше споменал изрично за техните страховити познати тъмни феи, нали?
– Какво, по дяволите, се случва тук? – Изкрещя басов глас откъм плевнята.
За миг си помислих, че се е появила фея, но въпреки че не беше най-средностатистическият човек, който някога съм виждал, гаргата с бирен корем, на която ѝ липсваха няколко сантиметра до метър и деветдесет, с лице, което смътно напомняше моп, не изглеждаше да е предсмъртно същество. Той просто беше голям и грозен.
Безименният телекинетичен бодигард беше пристигнал.
Тъй като все още не бях пуснал изкривяванията си, гигантът видя не само д-р Маркъл, Лиена и две вещици в безсъзнание, но и едно раздразнено прасе, готово да отмъсти за своя баща.
Като се насочи към Лойд и Лиена, телекинетикът тръгна към тях, оголвайки зъби.
– Какво направихте с Грейси и Джени?
– Не съм… – запъна се Лойд. – Искам да кажа, че не беше… просто стоях тук…
За човек, чиято буквална длъжностна характеристика включваше бърза реакция в спешни ситуации, не особено добрият лекар трудно мислеше на бързи обороти, когато го разпитваха заплашителни митици. Направих си бележка да препоръчам някои театрални лагери, когато всичко бъде казано и свършено.
Междувременно накарах Пиниго Монтоя да се втурне напред и да се настани пред телекинетика, взирайки се в него с мънистени очи.
– Не се заигравай с глигана, младежо – заплаши Пиниго. – Ще получиш копитата.
Огромната мускулеста глава се намръщи тъпо, вероятно подлагайки на съмнение собствения си здрав разум, и тази пауза беше всичко, от което Лиена се нуждаеше, за да извади третото си зашеметяващо топче. Докато тя бързо изричаше заклинанието, аз включих малката сфера в невидимия си възел. Когато тя направи движение за хвърляне, той не реагира – в това отношение беше малко по-умен от куче – но, разбира се, тя беше хвърлила топчето. Той просто не можеше да го види.
Тя го блъсна в корема. Той се преобърна и падна на земята с гръм и трясък, който ме накара да се размърдам. Беше дълго падане.
Изпуснах уморена въздишка, притиснах се до стената на плевнята и пуснах изкривяванията си. Обикновено това халюцинаторно приключение не би се отразило на психическата ми енергия, но не бях на пълния си капацитет. От друга страна, успешно си бях пробил път през всички смъртоносни защитници на Кофата и се чувствах адски добре след последните ни две срещи със смъртоносни митици.
– Остана само Кофер, нали? – Попитах, като дишах дълбоко.
– Да – съгласи се Лиена, докато връзваше китките на изпадналия в безсъзнание телекинетик. – Но нямам топчета за зашеметяване.
Докторът, който беше започнал лошо, когато се появих до него, огледа сцената.
– Това беше…
– Страхотно?
– Странно.
Приемайки това като комплимент, аз се изправих от стената и отворих уста да попитам Лойд къде да намеря ковчега, когато ме спря силно скърцане. Вратата на плевнята на три метра вдясно от мен се отвори.
В рамката на вратата ни гледаше нисък мъж на средна възраст с посивяла козя брадичка, налепена върху увисналото му кръгло лице, и тънка, увиснала конска опашка. Аз му отвърнах със зяпнал поглед.
– Това е той! – Изкрещя докторът. – Кофер!
Човекът хвърли яростен поглед към Лойд и отново затвори масивната врата на обора. Аз се хвърлих напред и я хванах, преди да се затвори. Бутнах я с цялата си тежест и я отворих достатъчно, за да се стрелна вътре.
Кофер спринтираше по широката пътека между празните конски боксове. Възобнових невидимия си възел и се затичах след него, докато Лиена се промъкна през вратата на обора зад мен. Кофер стигна до края на пътеката и изчезна в отворената врата. Спринтирах към нея.
Точно когато стигнах до вратата, Кофер се появи отново на прага – с пистолет в ръка.
Беше ми писнало от оръжия.
Близо до входа на плевнята Лиена се отдръпна с бързи стъпки. Когато Кофер насочи оръжието си към нея, тя се измъкна обратно навън, оставяйки ме насаме с нашия враг.
Влачещият се страх се задълбочаваше в гърдите ми с всеки бърз дъх, който поемах. Като оставим настрана оръжието, този човек лесно можеше да призове най-отвратителните убийци на града, за да обезвреди човек с такава алчна страст, която – както бях изпитал с Дивите момчета – можеше да бъде спряна само с огневата мощ на някои значително подсилени съюзници. Той беше мафиотски бос, забулен в тайна, удобно намиращ се в сенките, криещ се пред очите на всички.
Беше почти бог.
Чувствах се така, сякаш някой изливаше постоянна струя ледена вода в гръбначния ми стълб. Тялото ми се смрази, а ръцете ми започнаха да треперят. Реакцията ми „бягство или замръзване“ ме връхлиташе, докато реакцията ми „борба“ беше изчезнала напълно.
Бисерните очи на Кофер сканираха привидно празния коридор, без да могат да видят през изкривяването. Той се усмихна.
– Ти си тук, нали, Кит Морис? – Гласът му отекваше със злонамереност, по-мразеща от заплашителното ръмжене на Зилас. – Не можеш да избягаш. Покажи се и ще бъда милостив.
Взирах се в него, треперех, адреналинът насищаше вените ми. Само чистият ужас, че Кофер ме гледа, поддържаше изкривяването ми.
Кофер размахваше пистолета си от една страна на друга, сякаш обсъждаше къде да стреля първо.
– Аз не съм човекът, когото искате да разгневите, господин Морис.
Повярвах му. Страхът ме обземаше, сякаш колкото по-дълго стоях в близост до него, толкова по-силна ставаше властта му над мен. Чистият, остър, парализиращ ужас заплашваше да ме погълне отвътре.
– Имате три секунди, за да се покажете – заяви Кофер, а вкамененият ужас от заплахата му заключи гърдите ми.
Беше толкова силен, толкова всепоглъщащ, че не го усещах като реален.
И точно тогава го разбрах. Страхът не беше истински. И макар че осъзнаването не накара ужаса ми да изчезне, той се облекчи достатъчно, за да мога отново да мисля.
– Времето изтече! – Съобщи Кофер. – Покажи се и ще обмисля дали да те пусна…
Не го оставих да довърши. Пуснах моята невидима бомба. Главата му се насочи към мен, а триумфът озари чертите му.
После го ударих с „Затъмнение“.
Той се смая силно. Тъй като чувството му за допир изчезна, той изгуби хватката си върху пистолета. Той падна от ръката му, докато той се сгромолясваше настрани, отскачаше от вратата и се приземяваше с лице напред върху мръсния бетон. Крайниците му се свиха, докато той викаше от ужас.
А аз? Аз бях свободен от ужаса. В мен нямаше и капка страх – само гняв.
Освободих Затъмнението. Кофер се свлече на пода, задъхвайки се и хленчейки. Сега, когато можех да го видя с бистра глава, трудно можех да повярвам, че ме е изплашил до смърт. Ако стажант в музея на восъчните фигури „Мадам Тюсо“ беше направил богоубийствен опит да направи двойник на Стивън Сийгъл и след това го беше оставил на слънце в горещ летен ден, щеше да се получи идеално копие на Кофер.
Остарялата, полуразтопена екшън звезда от осемдесетте години не би трябвало да предизвиква отвратителен ужас.
Прокрадвайки се напред, изритах изпуснатото оръжие през пътеката и го извадих от обсега на ръцете му. Когато той вдигна глава, аз приклекнах пред него, усмихвайки се зъбато.
– Смятам себе си за лесен човек – казах му, като ръмженето в гласа ми контрастираше с думите ми. – Смятам, че хората заслужават втори шанс, и наистина не пазя злоба. Но за теб ще направя изключение.
Прокарах пръст между веждите му.
– Това беше само опит за моите психични сили и ако само си помислиш „емпат“ в моя посока, ще ти покажа какво точно мога да направя, когато се ядосам.
Това жалко разхищение на кислород ме накара да се разтреперя в обувките си като малко дете и това наистина ме вбеси. Бях се сблъсквал с достатъчно такива глупости в старата си гилдия.
Куентин, моят бивш колега от ККК и нещо като приятел, също беше емпат. Способността му да манипулира емоциите на хората с ума си обаче далеч надхвърляше възможностите на този шегаджия. След смъртта му бях прекарал доста нощи в сън и се чудех доколко приятелството ни е било истинско. Истинската сила на Куентин се криеше във финеса, с който използваше опасната си сила.
Добре де, може би имам някакви трайни проблеми с емпатите.
Изразът ми сигурно е показвал достатъчно от моите не особено приятни чувства, за да не се усъмни Кофър нито в заплахата ми, нито в намека, че съм по-силен и по-зъл психо от него.
Той се озърна слабо, гневът щипеше във въздуха около него, докато потискаше изтичането на емпатичните си емоции.
– Какво искаш? – Измърмори той.
– Доста е ясно – казах аз, оголвайки зъби в поредната си безподобна усмивка. – Искам да живея.

Назад към част 18                                                Направо към част 20

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 18

Глава 17

Тъй като имаше вероятност всеки момент в гаража да се спусне комбинация от полицията и човешките ченгета на Ванкувър, решихме да се преместим. Лойд беше пропуснал кървавата победа на Зилас над „Дивите момчета“; между претоварването от страх и моето изкривяване на „Затъмнението“ той беше припаднал на задната седалка на BMW-то. Трябваше да го разтърсим, за да се опомни, преди да вземем нещата си и да изоставим разстреляната кола.
Зилас остана да „почисти нещата“, докато останалите се отправихме към апартамента на Робин, а Лиена се прибра в средата на групата ни, за да скрие окървавеното си облекло. Докато бързахме по тротоара, не можех да спра погледа си да проследява всяко петно кръв по дрехите ѝ, бледността на лицето ѝ или несигурното клатене в походката ѝ.
Ако преди не бях твърдо решен да стигна до Кофер, сега изгарях от неистова нужда да прекратя цялата операция на този гадняр.
Зилас ни настигна, когато влязохме в блока на Робин. Дребната изпълнителка заведе Лиена в спалнята си, за да я почисти и облече в дрехи назаем. Аз паднах на дивана, подпрял лакти на коленете си и стиснал ръце в юмруци. Лойд се заключи в банята, вероятно искайки да остане насаме, за да възстанови самообладанието си.
Колкото по-далеч от Зилас беше, толкова по-добре. Нямаше нужда да съобщава на не толкова добрия лекар, че е бил спасен от демон със свободен договор и пълен контрол над магията си. Като стана дума за това, демоничните смъртоносни лъчи на Зилас бяха ужасяваща изненада. Доколкото разбрах, демоните не се нуждаеха от автоматични убийствени лъчи, за да бъдат смазващи вихрушки от насилие, така че наслагването на магия върху и без това страхотните му бойни умения правеше Зилас още по-страшен, отколкото си представях.
Главата ми потъна малко по-надолу между раменете ми. Ако Зилас не беше пристигнал, когато го направи, Лиена и аз щяхме да сме мъртви. И Лойд също. Бях предположил, че е съвпадение, че леденият дрон за изтребление на Дедал беше толкова лош партньор за моите психотронни деформации. Тогава онези въоръжени с пистолети чудаци бяха използвали камерите на телефоните си, за да победят магията ми, и това беше достатъчно, за да ме обезсили критично.
Ако това продължаваше, ако не свалим Кофер, за нула време щяхме да сме храна за червеите.
Нещо твърдо се удари не твърде нежно в горната част на главата ми.
Отдръпнах се назад, а погледът ми се насочи към Зилас, който стоеше пред мен, а устните му бяха дълбоко намръщени.
– Ау.
– Не бъди слаб, hh’ainun.
Челюстта ми падна.
– Слаб?
– Ти загуби, но не умря. Ако си жив, все още можеш да спечелиш.
– Лесно е да се каже това от свръхмогъщ демон.
Носът му се набръчка с насмешка.
– Приличам ли на силен демон?
Примигнах. Той беше най-малкият, най-тънкият, най-малко чудовищният демон, който някога бях виждал, а бях виждал няколко такива, откакто се присъединих към МПД.
– Слаб ли си според демонските стандарти?
Той се наведе по-близо, а малиновите му очи блестяха.
– Ако си по-умен от враговете си, не е нужно да си по-силен.
Вратата на спалнята се отвори, прекъсвайки уютната ни сърдечна среща, и Робин излезе. Лиена я последва, като изглеждаше бледа, но иначе здрава. Беше заменила пропития си с кръв суитчър с подобен горскозелен. Без да среща погледа ми, тя седна до мен.
– Обясних на Робин за черното петно – каза тя тихо, като погледна надолу към ръцете си, чиито пръсти неспокойно се преплитаха. – И защо бяхме нападнати.
Седнала на масичката за кафе с лице към нас, Робин кимна, изражението ѝ беше мрачно.
– Имате ли нужда от нашата помощ с ковчежето?
Усетих, че нещо пали лявата страна на лицето ми, и когато погледнах, открих, че това е предупредителният поглед на Зилас. Изражението му ясно казваше: „Не смей да ни въвличаш повече“.
– Не – казах твърдо. – Всъщност вие двамата трябва да се махнете от града.
Робин примигна.
– Какво имаш предвид?
– Сьозе ще бъде навсякъде след този гараж – скочи Лиена, като в лицето ѝ се върна някаква жизненост под формата на притеснение. – Ако разбере, че в случая е замесен демон, ще има големи неприятности за теб.
Прехапала долната си устна, Робин погледна към Зилас.
– Планирахме да отидем на екскурзия следващия месец, но мога да презаверя билета си за тази вечер. Зора вече има няколко екипа, които наблюдават най-вероятните възли. Ще я накарам да се свърже директно с теб, ако открие нещо.
Кимнах.
– Добре. Трябва да си събереш нещата и да се отправиш към летището възможно най-скоро.
– Добре. Вие двамата ще заминете ли веднага?
– Няма време за губене – каза Лиена рязко. – Трябва да продължим да се движим, преди да ни е настигнал друг убиец.
– Не искаме да свършим като Ансън – добавих аз. – Или Блайт. Или Джорджия.
Устата на Робин се сви в тънка линия, а в очите ѝ се появи скръб.
– Трябва да получиш справедливост за тях. Особено за Джорджия. Тя беше толкова прекрасен човек.
Веждите ми се повдигнаха. Миналия път ѝ бяхме разказали за убийствата на ГМ, но тя не беше предложила никакъв коментар за жертвите.
– Ти я познаваше?
– Посещавам библиотеката на „Аркана История“ доста често и съм я срещала няколко пъти. Винаги е била толкова отзивчива. Дори я видях в деня преди да …
– Видя я в деня преди да умре? – Попита рязко Лиена, като се наведе напред. – Вчера не спомена за това.
– Говорихме за портали. Бях се съсредоточила върху това и се сетих за времето едва след това. – Тя се премести неудобно. – Видях я само мимоходом. Беше се върнала от среща по време на обяда и спомена, че е… ох.
Сега и аз се навеждах напред.
– О, какво?
– Каза, че току-що е видяла моя ГМ. Срещнали са се на кафе. – Очите ѝ леко се разшириха. – Тя и Дариус сигурно са били приятели. Знае ли той, че е била убита и не е отнела живота си?
– Знае. – Гласът ми излезе равен. – Самият той ни каза, че това не е било самоубийство.
Този красив, среброкос дявол. Знаех, че съм видял нещо странно в поведението му, когато е научил за смъртта на Джорджия. Не само че не беше споменал, че я е видял часове преди смъртта ѝ, но и беше омаловажил отношенията си с нея. Ако са излезли на кафе, тогава…
– Кафе! – Избухнах.
Лиена се изправи на дивана.
– Моли Роджър! Баристът каза, че Джорджия се е срещнала с двама мъже. „Ансън Гудман и още някой“.
– По дяволите. Джорджия, Ансън и Дариус са се срещнали на кафе точно преди Джорджия да умре. – Поклатих се назад, оставяйки тази нова информация да се просмуче като индонезийско средно изпечено кафе в мозъка ми. – Някой се е обадил на Ансън, преди той да премине в режим на параноя.
– Мислиш, че и Дариус е бил такъв? – Попита Лиена.
– Може и да е. – Рязко се изправих на крака. – Трябва да отидем да поговорим с него.
– Не. – Въпреки отрицателния си отговор Лиена също се изправи. – Не можем да се доближим до „Врана и чук“ с тази жега върху нас. Трябва да се погрижим за Кофер, преди да се сблъскаме с още екипажи за лов на глави.
Тя беше повече от права. Не бяхме подготвени за такова ниво на внимание от страна на убийците. Освен ако не планирахме да се качим на същия самолет като Робин и Зилас, единственият начин да избегнем бързото пътуване до два метра под земята беше да намерим Кофер и да го принудим да отмени удара.
Не че да се промъкнем в зоопарк, пълен с висококвалифицирани митични бодигардове, беше много по-безопасно, отколкото да се скитаме наоколо и да чакаме убийците да ни намерят.
– Време е да тръгваме, Лойд – извиках по посока на банята.
Лиена тръгна към вратата и докато я следвах, а притесненията се въртяха безкрайно в ума ми, остър удар отново засече черепа ми.
– Зилас! – Изсъска Робин. – Защо го удряш?
Обърнах се, когато демонът спусна ръката си.
– Твоят враг е наш враг. – Акцентът му се сгъсти, гласът му беше дрезгав, порочен и тежък с предупреждение. – Не се проваляй, Кит Морис.
Дали ме насърчаваше, или ме заплашваше?
– Имаш го, Зи.
Докато бързах да настигна Лиена, трябваше да призная, че имаше нещо успокояващо в това да имаш неудържим демон-машина за убиване, който се е застъпил за теб – дори и да го правеше само защото искаше да елиминира Сьозе.
Все пак не можех да се оплача. Не се случваше всеки ден да получавам ободряваща реч от демон.

Зоологическата градина „Боуман Фармс“ беше сгушена в планинските гори на Северен Ванкувър на чакълест път, на няколко завоя от главната магистрала. Следобедното слънце беше високо в небето, а разсеяните му лъчи се разпръскваха през облачната покривка. Неотдавнашните валежи бяха напълнили дупките по чакълестия път с мътни езерца, които се пръскаха силно, когато гумите ни подскачаха по тях.
След като бяхме оставили BMW-то на Лойд на паркинга, се оказахме отново в нужда от ново возило. Робин беше достатъчно любезна да ни предостави синия Mercedes-Benz на братовчедка си, въпреки че беше прекалено нервна, когато ни предаваше ключовете, и ни накара да обещаем да не го повредим дори с едно изтъркване на боята.
Тъй като за по-малко от три дни ползвахме четвъртата си кола, вероятно не трябваше да даваме това обещание. Добре, че застрахователните компании не знаеха за нашата история на насилие над автомобилите, защото тарифите ми щяха да са в небесата. Добре, че и Робин не беше напълно информирана за тази история.
– Зоологическата градина е заобиколена с електрическа ограда – каза ни Лойд, докато Лиена изтегляше синия седан от пътя в плитък участък на канавката. – Единственият начин да влезете или излезете е през предната порта, но тя е с аларма. Зоологическата градина затвори за посетители преди около час, така че портата ще бъде заключена.
Лиена изгаси двигателя.
– А персоналът? Кога ще си тръгнат?
– Ще бъдат наоколо известно време, ще довършат задълженията си и ще се грижат за животните.
– А какво ще кажеш за охранителните камери? – Попитах, като се сетих за Дивите момчета от Западния бряг и техните телефони.
– Никога не съм виждал такива, но това не означава, че ги няма.
Лиена надникна през дърветата, опитвайки се да види входната порта.
– Колко работници има?
– Четирима, за които знам. Служителят на портата е млад мъж на име Денис, аеромаг. Има две фермерки, Грейси и Джени – братовчедки и силни вещици с тъмни познати. И личната охрана на Кофер. Не знам името му, но е телекинетик и е висок около сто оседемдесет и пет фута, целия в мускули.
– Което означава, че може да подхвърля много с ума си – казах аз. – Ами самият Кофер? Какъв е неговият клас?
– Нямам представа. Никога не съм го виждал да използва магия.
Лиена барабани с пръсти по волана.
– Според досиетата на агент Виньо, Кофер ви принуждава да му помагате с диабета?
– Да. Той не иска да мине по нормалните медицински канали, защото това може да провали прикритието му. Правя ежеседмични прегледи, давам му рецепти и други подобни неща. – Лойд се намести на мястото си. – Доколкото мога да кажа, той е затворен в себе си и е малко хипохондрик.
– Звучи ужасяващо – казах ехидно аз.
Лойд решително поклати глава.
– Може и да не звучи така, но ти никога не си го срещал. А силата му? Влиянието му? Хората около него? За това трябва да се тревожиш.
Настаних се обратно на мястото си.
– И така, какъв е планът, партньор?
Темпото на барабанещите ѝ пръсти се увеличи. Изглеждаше, че се е върнала към обичайната си същност – умна, независима и с твърдо затворени от останалия свят емоции – но аз се притеснявах. Не бяхме имали личен момент след нападението в гаража, така че не бях успял да я проверя. Беше участвала в преследване с кола, беше простреляна в гърдите, беше ѝ влята демонична лечебна магия и беше подложена на най-злобната ми, най-наказваща психиката деформация. И все още имаше неизказано нещо – каквото и да беше висяло над главата ѝ през последните няколко дни.
И пак, ако повдигнех въпроса за нещо от това, тя просто щеше да ми каже, че е „добре“.
– Планът ни зависи от това доколко д-р Маркъл е сигурен, че няма охранителни камери – каза тя след миг.
– Както ти казах, никога не съм виждала камери, но може да са скрити.
Оставих главата си да падне назад върху облегалката за глава, като изтласках настрана всичко, освен настоящото предизвикателство.
– Бих казал, че рискът си заслужава. По-добре, отколкото да се катериш по електрическа ограда.
Лиена кимна.
– Да го направим.
– Какво да направим? – Попита нервно Лойд. – Какъв е планът ти?
– Просто е. – Усмихнах се лукаво. – Ще ни прекараш през входната врата.

Назад към част 17                                                            Напред към част 19

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 17

Глава 16

На една пресечка от сградата на Робин куршумът извади една от задните гуми на BMW-то.
Лиена изруга, когато колата се разтресе и се завъртя. Металът изскърца, докато джантата пробиваше начупената гума и се сблъскваше с асфалта. С бясна скорост тя се насочи към входа на паркинга.
– Не там! – Изкрещя Лойд от задната седалка. – Ще попаднем в капан!
Хванах дръжката на вратата като спасително въже, а в другата си ръка държах телефона на Лиена.
– Склонен съм да се съглася с не толкова добрия лекар.
Никога нищо приятно не се е случвало в паркингите.
Струваше ми се, че всеки път, когато с Лиена влизахме в бетонна структура за автомобили, бяхме блъскани от телекинетични душмани, измамни демони изпълнители или гадни магове убийци. Този път това бяха щастливци – луди с маски на черепи.
За съжаление, с разпадащата се гума и двата бели микробуса точно на бронята ни, нямахме голям избор. Докато пресичахме неравностите на входа, върнах телефона до ухото си.
– Промяна в плановете – казах на Робин, докато BMW-то се спускаше по рампата, която водеше към подземния паркинг, а двата микробуса се втурваха след нас. – Няма да успеем да стигнем до мястото ти. Току-що влязохме в един гараж извън града.
Лиена заобиколи един стълб с максимална скорост, след което натисна спирачките толкова силно, че телефонът излетя от ръката ми. Със скърцане спряхме на сантиметри от двойка паркирани приуси.
Микробусите на Дивите момчета от Западния бряг спряха зад нас. Вратите им се отвориха и от тях излязоха осем членове на бандата с лица на черепи, като всеки от тях държеше пистолет. Бяха малко по-многобройни. Но това нямаше никакво значение сега, когато бяхме извън полезрението на обществеността.
Защото сега можех да ги засегна с халюци-бомба.
– Лиена, Лойд, не се движете – наредих, докато пусках изкривяване над гаража. Лиена наскоро беше използвала огърлицата си от котешки очи и заклинанието щеше да бъде извън строя, докато се зареди, което означаваше, че не мога да я направя невидима. Но ако тя можеше да не се вижда по старомодния начин, нямаше да ми се налага.
Когато кокалестите глави с лица на черепи настъпваха към БМВ-то, създадох деформация на вратите му, които се отваряха. Фалшивите версии на мен, Лиена и Лойд изскочиха навън, затръшнаха вратите си и се втурнаха в различни посоки. Моят фалшив Лойд беше в най-добрия случай некачествен, но това нямаше значение, когато убийците можеха да видят само гърба му, докато той спринтираше лудо между паркираните коли.
Изстрелите се разнасяха в оглушителен, хаотичен ритъм, но моите изкривявания продължаваха да бягат. Дивите момчета изпразниха пълнителите си в дузина злополучни автомобили. Крещейки един на друг, осемте главорези се разделиха и се втурнаха след бягащите ми фалшификати. Потънах по-ниско в седалката си, деветдесет и пет процента сигурен, че всички те ще пробягат покрай колата, без да забележат истинските хора, които все още се криеха зад затъмненото стъкло.
– Чакайте! – Изръмжа някой.
Затаявайки дъх, аз се извърнах, за да надникна през разбитото задно стъкло.
Дивото момче № 8 се беше отдръпнало, с пистолет в едната ръка и телефон пред лицето си.
– Това беше фалшиво! – Изкрещя момчето. – Ясновидецът ни мами!
Е, какво?
В ужасяващ синхрон останалите седем главорези се завъртяха с лице към BMW-то, обграждайки го от три страни. Изведнъж се оказа, че численото им превъзходство е много голямо.
Лиена, приседнала възможно най-ниско на шофьорската седалка с чантата в скута си, ме стрелна с широко отворени очи и трескав поглед, докато бандата убийци се приближаваше към колата, а половината от тях презареждаха оръжията си, докато идваха. Умът ми бръмчеше в празнота, объркването объркваше способността ми да мисля. Те знаеха за способностите ми. Сьозе, този хлъзгав изверг, сигурно е включил полезни указания как най-добре да убием психопата.
Едно диво момче се приближи до прозореца на Лиена и надникна през затъмнението.
Тя грабна дръжката и отвори вратата към убиеца. Той се спъна назад и тя изскочи навън. Юмруците ѝ се разлетяха и с три бързи, силни удара в меките му места размазаха момчето. Когато той падна по гръб, тя заби зашеметяващо топче в следващия най-близък човек, като изкрещя заклинанието.
Тъй като нямаше как да стигна бързо до нея, хвърлих деформация „Забавачница“ в съзнанието на дивите момчета от нейната страна на колата, преди да успеят да я обсипят с куршуми. Те можеха да заподозрат, че аз съм отговорен за това, че видението им премина в пълен Огледален свят, но това не го правеше по-малко разсейващо.
Те се спънаха, оръжията им се разбъркаха в объркване, а Лиена хвърли втора зашеметяваща топка в момчето, което беше ударила. Той падна.
Прозорецът до мен се счупи.
Главата ми се насочи към счупеното стъкло и се оказа, че гледам в дулото на пистолет. Паниката ме прониза. Разполагах с част от секундата, за да му попреча да натисне спусъка, а само един трик в чантата ми с деформации гарантирано спираше някого на място.
Наложих на ума на убиеца изкривяване Чернота, след което хванах цевта на пистолета и се опитах да го изтръгна от ръката му. Но друг глупак беше точно там, издърпа приятеля си от пътя, за да насочи сребърен артефакт към гърлото ми. Прехвърлих Чернотата към него, докато открехвах вратата си. В колата бях като патица. Трябваше да се измъкна.
Скочих на вън и направо в полуприклекнало положение се захванах с двете момчета около средата. Те се преметнаха, но все още бяха въоръжени, а аз не исках да си играя на пиле с куршуми, затова ги обезвредих.
Разнесе се раздиращ ухото изстрел – и с леден ужас си спомних за моята деформация от „Фанхаус“, която беше станала мека и непозната, докато се бях съсредоточил върху „Чернотата“.
– Той е точно там!
Двама от „Дивите момчета“ от моята страна на колата бяха извадили телефоните си и ме насочиха към тях – използвайки камерите си, за да видят през моите деформации. Можех да се справя с това с достатъчно време и концентрация, с които не разполагах.
Усмихвайки се гадно, те вдигнаха и другите си ръце. Дланта на единия се напълни с черни ледени късове, а другият телекинетично вдигна чифт дискове с бръснарски ръбове.
О, забавно. Те добавяха някаква митична подправка към тази престрелка, а аз не бях готов да се защитавам нито от магии, нито от куршуми.
– Майната му – измърморих аз и направих единственото нещо, което ми хрумна.
Зачеркнах всички.
Болка прониза черепа ми, а гадене обхвана стомаха ми от мигновеното, непоносимо напрежение да превърна най-обхватната си, с голямо усилие деформация в халюци-бомба. Мъжете хленчеха и крещяха, припадаха и се гърчеха, но аз почти не ги забелязвах, погълнат изцяло от умственото усилие да задържа деформацията.
Трябваше да я задържа. Всяка секунда, в която я поддържах, означаваше секунда повече живот – за мен и за Лиена.
Коленете ми се удариха в асфалта. Тялото ми се разтресе, мускулите ми отслабнаха, главата ми се завъртя. Виковете бяха стихнали. Умовете се изплъзваха от ръцете ми.
Нещо остро и ледено се притисна към бузата ми.
Очите ми се отвориха. Задъханият криомаг стоеше над мен, с прегърбени рамене, а черепната му маска се усмихваше злобно.
– Ебати екстрасенсите – изсъска той, а леденото му острие беше на сантиметър от очната ми ямка.
Напрегнах се за смъртоносния удар.
Червената светлина проблесна.
Не видях какво се случи – какво удари Дивото момче. В един момент той се готвеше да забие замръзналия си кинжал в окото ми, после погледът ми стана малинов и черепът на Дивото момче се сгромоляса с пръски кръв.
Докато се преобръщаше настрани, едно петно с човешки ръст се заби в следващия най-близък убиец.
С шапка „Гризли“ на главата си и с щръкнала зад гърба му камшичеста опашка, Зилас удари мъжа толкова силно, че вратът му се счупи при удара. Демонът се изстреля от падащия труп на жертвата си и се заби право в следващия. Малиновите нокти заблестяха по пръстите му, докато ги забиваше в гърдите на Дивото момче.
Трима мъртви за шест секунди.
Останалите Диви момчета най-сетне реагираха на клането, изстреляха оръжия и магии, но Зилас беше светкавично петно. Четвъртият убиец умря под ноктите му и докато скачаше на покрива на БМВ, по ръцете му преминаха вени от червена магия, които светнаха през ръкавите му. Той направи почти небрежен жест към оцелелите си противници.
Под „Дивите момчета“ се появиха ярки червени кръгове. Във времето, което им отне да погледнат надолу към магията под краката си, Зилас щракна с пръсти. Четирите заклинания се активираха, четири пръски кръв заляха паважа и четири тела паднаха.
Над гаража се възцари тишина и единственото, което чувах, беше собственото ми учестено дишане.
– Зилас!
Гласът на Робин прозвуча остро и настоятелно. Зилас се завъртя на един крак и скочи от колата, приземявайки се от страната на шофьора.
Изтръсках се на крака, треперех и преглъщах стомаха си. Умът ми се проясняваше сега, когато бях спрял да деформирам, и с облекчение осъзнах, че не съм достигнал точката на пречупване. Просто бях изчерпал издръжливостта си много по-бързо от обикновено.
Със стиснати зъби се втурнах около BMW, насочвайки се към мястото, където беше изчезнал Зилас. Заобикаляйки бронята, се сблъсках с нея.
Лиена беше на земята, Робин беше коленичил от едната ѝ страна, а Зилас – от другата. Кръвта бе попила по качулката на Лиена, пропила се над рамото ѝ от огнестрелна рана в горната част на гърдите.
Сърцето ми избухна от ужас и се заби в гърлото ми.
Лиена беше простреляна.
Беше простреляна, а аз не знаех. Не само че не знаех, но и бях използвал проклетото си изкривяване Чернота върху нея, докато тя кървеше. Вината и страхът ме замразиха на място.
Тя се задъхваше, а очите ѝ бяха стиснати от болка. Зилас се взря в раната ѝ, после притисна дланта си към нея. Магията се разпространи от ръката му, зацикли и засия по торса на Лиена.
– Какво правиш? – Попитах на висок глас, като го намерих.
Зилас ме игнорира, докато демоничният масив се оформяше върху Лиена.
– Той я лекува.
Тихият отговор на Робин за миг проникна в мъглата на паниката в мозъка ми.
– Какво? – Изсумтях.
Устните на Зилас се раздвижиха, докато той промърморваше гърлено заклинание. Заклинанието му пламна с яростна светлина и Лиена се изви, а от гърлото ѝ се изтръгна болезнен звук. Робин натисна раменете на Лиена надолу, задържайки я на място, и след няколко секунди Лиена увисна на окървавения паваж.
Гръдният ѝ кош се издигаше и спадаше, чертите ѝ се отпускаха, а болезненото напрежение се стопяваше.
– Изцеление? – Повторих. – Демоните могат да… лекуват?
– Някои от тях могат, да. – Робин ме погледна, а челото ѝ се набръчка от загриженост. – Добре ли си?
– Аз? Добре съм. Как е Лиена?
– Чиста рана. – Зилас се изправи, а опашката му щръкна нетърпеливо. – Поправих я. Бъди благодарен, hh’ainun.
Мускулите ми се отключиха и аз се втурнах към Лиена, заемайки мястото на Зилас. Оставяйки ме с партньора ми, Робин се премести назад, за да огледа насилствената смърт, разпръсната из гаража.
– Лиена? – Прошепнах, като прокарах пръсти по бузата ѝ.
Веждите ѝ се смръщиха и тя присви очи.
– Кит?
Плъзнах ръцете си под гърба и главата ѝ, като я повдигнах от студения паваж. Дишането ѝ беше плавно и равномерно. В изтощения ми мозък се появи облекчение.
– Съжалявам – прошепнах аз. – Не исках да те нараня.
Тя ме погледна, а на устните ѝ се оформи слаба усмивка.
– Ти не беше човекът с пистолета, нали?
– Не, но аз…
– Тогава сме добре – каза тя. – Не можеш да ме спасиш от всичко.
Съжалението ми се поколеба, изхвърлено от равновесие от думите ѝ, от хумора ѝ сред болката и кръвопролитието. Тя беше права. Не можех да я защитя от всеки убиец, от всеки мошеник, от всеки маскиран с череп задник с пистолет.
Но ще бъда проклет, ако не опитам.

Назад към част 16                                                             Напред към част 18

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 16

Глава 15

– Ами Винсент? – Предложи Лиена.
– Вини е първият човек, когото обмислих, и първият човек, когото отхвърлих – отговорих аз. – Който и да е къртицата, той е подавал информация на Зак, преди някой от нас да започне работа в полицията. Търсим някой по-възрастен.
Двамата с Лиена се мотаехме в края на паркинга за персонала на университетската болница, където бяхме от сутринта. На сигурно място от погледа на самотния охранител, наблюдавахме задния вход, за да зърнем целта си. Бяхме се облекли възможно най-инкогнито, като и двамата носехме тъмни дънки, суитчъри и слънчеви очила, които Егерт ни беше взел.
Тъй като не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме – и да се надяваме, че сме избегнали вниманието на някой убиец по пътя си дотук – ние се въртяхме в кръг, докато обсъждахме как, по дяволите, нашият „нов приятел“ е разбрал, че агент Кит Морис е Розово листенце. Изкушавах се да попитам Зак – отново – дали не може да даде някакви сведения за къртицата, но прословутият друид не беше отговорил на съобщението ми за „нов номер“. Или отново беше изчезнал от радара, или беше изхвърлил телефона, който последно беше използвал, за да се свърже с мен. Той минаваше през телефони, както ние с Лиена минаваме през автомобили.
– Бях се прикрил – промълвих не за първи път. – И използвах изкривявания. Как се провалиха и двете?
– Може би къртицата го е разбрала по някакъв друг начин – предположи Лиена, също не за първи път.
– Но как?
– Не знам, Кит. Можем ли вместо това да се съсредоточим върху ковчега? Това е малко по-спешно.
Тя имаше право. Кой е къртицата, нямаше да има значение, ако ни свали някой убиец, преди да успеем да заличим черните си петна и да получим доказателствата, необходими за свалянето на Сьозе. Ако предположим, че това се получи, Сьозе щеше да ни направи услуга; вместо мъчителният процес да го хванем да зарежда портали в свързващо звено и да разберем как е убил двама ГМ, можехме да го заковем за това, че се е опитал да ни убие.
Устните ми се набръчкаха. Бяхме толкова съсредоточени върху „как“ на смъртта на Джорджия и Ансън, че не се бяхме замисляли много върху „защо“. Каква причина имаше Сьозе да ги убие? Що се отнася до ГМ, те бяха тихи. За разлика от тях Дариус Кинг беше откровен и влиятелен ГМ, който редуваше да играе по законите на МПД като майстор на шаха и да действа изцяло извън техните закони. Ако Сьозе се опитваше да отслаби гилдиите в града, като отстрани ГМ от играта, той беше избрал грешните цели.
– Колко време е смяната му? – Промълви Лиена, проверявайки часовника си. – Чакаме от часове.
Досието на Виньо ни беше насочило към университетската болница, където вътрешният ѝ човек в операциите на Кофер работеше на обичайната си, немитична работа. Да се впуснем в болницата, за да намерим информатора, беше твърде рисковано, така че нямахме друг избор, освен да седим на едно място.
Минаха още двайсет минути, като задният вход изхвърли две уморени, облечени в чистачки униформи жени, преди най-накрая да се отвори и да открие нашия човек.
– Това е той – казах аз.
Д-р Лойд Маркъл: висок, широк мъж с пясъчно руса коса, която започваше да показва сивота, късо подстригана и грижливо оформена. Беше лечител по Аркана и лекар в спешното отделение.
– Да вървим – каза Лиена, докато гледахме как лекарят, облечен в тъмносини престилки и ветровка, се запътва целенасочено към колата си. – „Ori menti defendo.“
С нейното заклинание „котешко око“, което защитаваше съзнанието ѝ, пуснах изкривяване над целия паркинг, скривайки ни от охранителя и всички останали наблизо. Двете жени вече бяха отпътували и доколкото можех да преценя, наблизо нямаше никой друг. Но по-добре на сигурно място, отколкото да съжалявам.
– Да направим спокойно ченге, хаотично ченге – прошепнах, докато се движехме, за да пресрещнем Лойд.
– В противовес на „добро ченге, лошо ченге“?
– Точно така. Трябва да ни съдейства, така че не можем да влезем прекалено меко и да го накараме да се отдръпне. – Вдигнах ръка, показвайки едната страна на въображаемата везна, после вдигнах другата, балансирайки я. – Или прекалено силно и да го травмираме.
– Изглежда, че си разбрал всичко – промърмори Лиена с несигурна нотка в гласа си.
Отърсих се от този намек за несигурност.
– Уча се.
В смисъл, че наскоро научих, че има някои граници, които не бива да пресичам, въпреки че психотропните ми изкривявания са физически безобидни. Понякога тези граници се изместваха, особено когато се сблъсквахме с особено гадна форма на злото, но това не беше един от тези случаи.
Лойд намали скоростта, приближавайки се до черното му BMW, и с малко допълнителна концентрация изключих съзнанието му от моята халюцинаторна бомба.
– Д-р Маркъл – обади се Лиена, докато вадеше ключовете за колата от джоба си.
Лойд се обърна. Ако внезапната ни поява го беше стреснала, той не го показа.
– Мога ли да ви помогна? – Попита той учтиво.
– Можете – отвърнах аз. – И ние също можем да ви помогнем.
Той ми се усмихна развеселено, сякаш мисълта за помощ от мен и Лиена в нашите половинчати инкогнито костюми беше някак смешна.
– С какво да ми помогнете?
– С шефа ти. Страшният с още по-страшния бизнес модел.
Лицето му не издаваше нищо.
– Не съм сигурен какво означава това.
– Няма смисъл да лъжете, доктор Маркъл – каза Лиена твърдо. – Ние вече знаем за споразумението ви с агент Виньо.
Ах, ето го: краткото трептене в очите му. Страхът. Почти толкова добър, колкото и признанието.
– Колко време мислите, че ще мине, докторе? – Попитах. – Преди Кофер да разбере, че си го предал?
Лицето на Лойд се наруши напълно, чертите на лицето му се изкривиха от ужас.
– Може би ние сме единствените хора, които могат да те измъкнат жив оттук – каза му Лиена с тих глас.
– А вие кои сте? – Попита той. – Откъде знаете всичко това?
– Ами – казах аз с дълбока въздишка – като говорим за страшни, гадни шефове, скротумният брадавец, който ръководи нашия участък, изпразни портфейла си, за да плати на вашия шеф да обяви незаконна награда за главите ни.
Лойд се намръщи.
– Участък? И така, вие…
Лиена го прекъсна, като му показа значката си от джоба.
– И той също е същият мокър чувал с пищови – добавих аз, без да давам време на Лойд да се запита дали двете „деца“ в началото на двайсетте години, облечени със суитчъри, са наистина агенти на МПД – които прекратиха разследването на агент Виньо за Кофер.
Очите на доктора се разшириха.
– Което означава, че той има достъп до досиетата ѝ – изрече Лиена, при положение че имаше вероятност да не го разбере. – В тези досиета сте посочен като информатор. Тъй като нашият шеф е разговарял с вашия шеф, мисля, че всички можем да се съгласим, че скоро ще си имате сериозни неприятности.
Кимнах.
– И като се има предвид неговата сфера на работа, предполагам, че наказанието за предателство е малко по-неприятно от това да те задържат и да ти вземат мобилния телефон.
Квадратната челюст на Лойд увисна от страх.
– Трябва да тръгвам.
Той се обърна към колата си и затърси дръжката на вратата.
– Къде? – Попита рязко Лиена.
Той погледна през рамо към нас.
– Колкото се може по-далеч. Вие, деца, трябва да направите същото.
Докато все още поддържах цялостната си халюцинационна бомба, за да скрия Лиена и мен от всички освен Лойд, се насочих към съзнанието му и създадох деформация на объркващ Кит. Когато той отново се изправи пред колата си, фалшивият Кит седеше на покрива ѝ и го гледаше отвисоко. Докторът направи изненадана крачка назад, извърна глава и видя, че истинският аз вече ме нямаше; там беше само Лиена, със строго, невъзмутимо изражение, изписано в чертите ѝ.
– Това не е единствената ви възможност, докторе – каза му фалшивият Кит, докато главата ми пулсираше главоломно от сложността на едновременните изкривявания.
– Знаем, че е хвърлил око на сина ти в Нова Скотия – каза Лиена, като вкара в гласа си трохичка съчувствие. – Наистина ли мислиш, че ще успееш да стигнеш навреме до източното крайбрежие, за да го спасиш?
Устата на Лойд Маркъл трепереше, докато я гледаше.
– Какво, по дяволите, е това?
Според досиетата, с които се бяхме сдобили от къртицата, Кофър беше притиснал Лойд да действа като негов личен лекар – мафиотски медик, повече или по-малко, като беше заплашил живота на отчуждения му син в Халифакс, Нова Скотия. Въпреки че не беше виждал сина си от няколко години, Лойд явно обичаше момчето.
– Можем да ти помогнем – каза фалшивият Кит. – И на сина ти.
– Но първо трябва да помогнеш на нас – добави Лиена.
Лявата ръка на фалшивия Кит изработи огнена топка с размерите на топка за тенис и я подхвърли във въздуха. Огненото кълбо се раздели на три по-малки топки. Докато те падаха, моят изкривен двойник ловко жонглираше с тях, което му придаваше атмосфера на шут от подземния свят.
– Това не е заплаха – накарах фалшивото си аз да каже. – Просто така трябва да работи. Ти ще ни заведеш до Кофата, а ние ще се погрижим той да не нарани нито теб, нито Лойд Джуниър.
– Как ще го направите? – Попита тихо докторът.
Фалшивият Кит улови и трите огнени топки и плесна с ръце. Запалителното трио избухна, поглъщайки деформацията. Той и адът изчезнаха за миг.
– Имаме си начини – каза истинският аз и сложи край на деформацията.
Лойд, който сигурно се беше размазал от цялото това движение напред-назад, се завъртя за последен път и видя как Лиена и аз го гледаме колективно сериозно.
Партньорката ми очаквано протегна ръка.
– Аз ще карам.
Две минути по-късно Лиена беше стъпила здраво на педала на газта в лъскавото BMW на Лойд и тримата потеглихме по Четвърто авеню, далеч от университетския кампус.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Попита Лойд от задната седалка. – Кофер познава колата ми. Ако ми е сложил черна точка, всеки убиец в града ще знае какво караме.
– Това е единствената кола, с която разполагаме – призна Лиена, предимно под носа си.
Потънах в плюшената предна пътническа седалка на луксозния автомобил. Имаше много малко неща в живота, които бяха по-добри от един удобен стол.
– В миналото сме унищожавали возилата си, така че предварително се извинявам, ако през следващите няколко часа колата стане за смяна. – Погледнах надолу към централната конзола между мен и Лиена. – Ооо! Подгряващи седалки!
Натиснах бутона и усетих как затоплената възглавничка гали уморената ми задница. Може би дори изстенах от удоволствие. Не ми пукаше дали някой ще ме чуе. Карахме право към поредния ужасяващ мозък в престъпните среди на Ванкувър и нямаше да се срамувам, че по пътя дотам се наслаждавам на уюта на задните си части.
– „Кофата“ е в Северен Ван – каза ни Лойд, без да обръща внимание на хедонизма на задните ми части. – Ще трябва да минете по Втория тесен мост.
– Какъв щаб има той? – Попитах. – Изоставен склад? Подземно леговище? Високотехнологичен небостъргач?
– Зоологическа градина.
– Извинявай?
– Зоологическа градина „Боуман Фармс“. Това е неговата фасада.
– Малко прекалено Робърт Пиктън за моя вкус – промълвих аз. – Това ли е името му? Бауман?
– Не. Той купи мястото преди няколко години и запази името. – Лойд въздъхна. – Не знам истинското му име. Той не ми го каза, а аз не го попитах. Той пере парите си чрез зоологическата градина, а никой не би си помислил да търси престъпник от нисшия ешелон в семейно предприятие, което през половината време е препълнено с ученици.
– Разкажи ни за зоопарка – нареди Лиена. – Има ли охрана? Охранители?
– Само работниците там. Изглеждат дружелюбни, правят на децата сладки обиколки на прасетата и пилетата, но всички те са висококвалифицирани убийци. – Той хвърли скрит поглед през задното стъкло на BMW-то. – Можеш ли да караш по-бързо? Тук сме на открито.
– Не искаме да привличаме вниманието към себе си – отвърна Лиена. – Колко работници са…
Със силен трясък задното стъкло се счупи. Крещейки неразбираемо, Лойд се сплеска на задната седалка, прикривайки главата си с ръце. Прозвучаха още три взрива и куршумите се забиха в багажника на BMW-то.
– Оръжия! – Изкрещях, като се свих на седалката и се молех еластичната ѝ, нагрята кожа да е достатъчно дебела, за да спре куршум. – Някой стреля по нас!
Лиена натисна газта, изстреля луксозния седан по четирилентовата улица и заобиколи едно болезнено бавно движещо се комби.
Още два изстрела от пистолет бяха последвани от продължително натискане на клаксона от друга кола. Проверих страничното огледало и видях два почти еднакви бели микробуса, които завиваха около комбито, за да останат на опашката ни. От страната на пътника на водещия микробус висеше мъж с маска на череп, който насочваше пистолет към нас.
Той стреля, разбивайки огледалото ми.
Приклекнах с глава надолу.
– Това са Дивите момчета от Западния бряг! – Заекна в паника Лойд.
Звучаха като проклета сърф марка и аз проклех яростно.
– Защо стрелят по нас?
– Защото искат да ни убият!
– Не е глупост – изръмжах аз. – Но не са ли те митици? Коя банда за магически убийства не използва магия?
– От онези, които не искат хората да знаят за магията! Те използват немитични оръжия само на публични места.
– Колко внимателно – изръмжах аз и се обърнах към Лиена. – Можеш ли да ги изпревариш?
Още един куршум прелетя през задното стъкло и се заби в таблото между нас. И тримата се дръпнахме инстинктивно встрани, сякаш това щеше да помогне по някакъв начин.
– Не мога да избягам от куршумите – каза партньорът ми. – Можеш ли да изкривиш?
– Мога да хвана стрелеца, но не мога да нацеля останалите без халюцинаторна бомба, а всички на тази улица ще се окажат замесени.
Ето я дилемата: да направя всичко възможно, за да спася задниците ни, и да рискувам да навредя на улица, пълна с хора, с каквато и деформация да насоча към лошите… или да не го правя. Но ако не направех нещо, щяхме да умрем в стил Сони Корлеоне, без да имаме възможност да се защитим.
– Кит – каза Лиена спешно, когато още изстрели рикошираха от външната страна на колата. – Телефонът ми е в чантата ми.
Взех чантата ѝ от централната конзола и изрових телефона ѝ от нея.
– На кого да се обадя?
Тя направи жест напред към нас.
– Имаме нужда от помощ.
Погледнах през напуканото предно стъкло. Вляво от нас позната жилищна сграда се издигаше над съседите си на няколко пресечки разстояние.
Е, това може да свърши работа.
Отворих телефона на Лиена, трепнах, когато поредният изстрел взриви страничното огледало на шофьора, и прегледах контактите ѝ. Натиснах един номер. След две позвънявания Робин Пейдж вдигна.
– Агент Шен, как върви разследването? – Попита тя приятно.
– Това е Кит – казах ѝ аз. – И не е толкова фантастично. В черно БМВ сме преследвани от стрелящи с пистолети психопати в два бели микробуса на Четвърта и се движим по твоя път.
Мълчание с удар на сърцето.
– Сериозно ли?
– На път сме да умрем – отвърнах аз. – Имаме нужда от помощта на твоя демон.

Назад към част 15                                                     Напред към част 17

Анет Мари – ОТКРАДНАТИ ВЪЛШЕБСТВА И ДРУГИ ЗЛОПОЛУКИ ЧАСТ 15

Глава 14

Двамата с Лиена вървяхме един до друг по напукания тротоар. Пътят беше тих и тъмен, уличните лампи – приглушени и мръсни. Докато ставах все по-стабилен, се отдалечавахме един от друг, докато ръцете ни не се отдалечиха една от друга и сега не се докосвахме, просто се движехме в орбитите си.
Това сякаш продължаваше да се случва. Приближавахме се, приближавахме се, приближавахме се… после отново се отдалечавахме един от друг.
Погледът ми се задържа върху профила ѝ, докато си спомнях паниката в гласа ѝ, докато висях от счупения подиум. Спомних си начина, по който ме беше прегърнала. Ако бях по-бърз да я прегърна в отговор, щеше ли да се пусне? Щеше ли това да има значение? Ами ако бях инициирал нещо снощи? Дали тя ми беше направила огромен намек, или аз бях разбрал ситуацията погрешно?
Ръката ми се протегна, пръстите ми колебливо търсеха нейните, но преди да успея да я докосна, оставих ръката си да падне настрани. Бях прекалено уморен и измъчен, за да нанеса още един остър удар на също толкова умореното си и измъчено сърце.
Бяхме оставили заледения джип на Блайт на паркинга на пивоварната и Вера беше потеглила в момента, в който отказахме да ѝ позволим да ни измъкне контрабандно от опасността. Не я обвинявах. Беше рискувала достатъчно за нас. Дедал вече беше по петите ни и ако Вера не беше наблизо, за да ни помогне, когато той удари, щяхме да загинем при първата му атака с дрона.
Изтръпнах при тази мисъл.
Лиена ме погледна, но не проговори. Мълчанието се усещаше слабо, крехко, сякаш думите само чакаха да пробият.
– Кит…
Спрях, обръщайки се към нея. Тя ме погледна, а долната ѝ устна беше хваната в зъбите. Устата ѝ се отвори, поклати се за секунда и отново се затвори. Тя отвърна поглед от въпросителните ми очи.
През устните ми премина тиха, тежка въздишка.
Фаровете пробляснаха над нас. Червен пикап, по-стар от мен, изръмжа по тъмния път и разпознавайки возилото на Егси, пуснах невидимия възел, скриващ мен и Лиена от всякакви любопитни очи. Той спря до нас и прозорецът се спусна, за да разкрие славните му мустаци, треперещи в усмивка.
– Хей, хо – каза той. – Качвайте се.
– Ти си спасител, човече – отвърнах искрено, нетърпелив да се измъкна от краката си. Бяхме му се обадили, че трябва да ни вземе, преди да се отдалечим от пивоварната, а аз не исках да вървя още нито една крачка.
Двамата с Лиена се качихме в колата, като партньорът ми се притисна на средната седалка на дългата пейка. Бедрата ни бяха плътно притиснати едно до друго, за да оставим място на Егерт да шофира, но вниманието ми беше напълно заето, проверявайки всичко около нас. Не можех да ни скрия повече; заклинанието „котешко око“ на Лиена беше изчерпало заряда си, а освен това не можех да направя Егърт невидим. Опитах се, но предполагам, че бившият охранител със старо сърце имаше нещо повече от мустаци, защото не можех да го накарам да изчезне.
Запознахме го с деня си – от убийството на Ансън до новия проблем с черните точки, но не можехме да направим нищо друго, освен да се скрием, преди Дедал или конкурентите му да разберат къде сме. Той ни закара до апартамента и без следи от убийци или наблюдение се отправихме към стария ми апартамент.
Вътре веднага потънах в пулсиращото си тяло в плюшената прегръдка на дивана. От гърлото ми се изплъзна тих стон, докато отпусках глава назад. Имах нужда от болкоуспокояващи и гореща вана.
При един тракащ звук отворих очи и видях, че Лиена седи пред компютъра, наведена внимателно към монитора.
– Какво правиш? – Попитах.
– Поздравявам нашата къртица.
Преместих се върху плюшените възглавници, за да я гледам.
– Мислиш ли, че ще отговори?
– Защо да не отговори?
Бърз поглед към телефона ми каза, че е почти осем.
– Защото сигурно не са на смяна и са се свили в нората си с чаша хубаво земно червено мерло. Или каквото пият къртиците.
Лиена извъртя очи.
– Почти съм сигурна, че нашата къртица не използва компютъра си в МПД, за да си прави…
– Къртическите работи?
– Разбира се.
Повдигнах рамене.
– Струва си да опитаме.
Лиена следваше същия процес като предишния път, като започна с USB ключа, преди да пипне клавиатурата. Докато тя седеше и чакаше, аз взех дистанционното на телевизора и го включих. Кликнах бързо върху селекцията от филми, но в момента не ме привличаха много.
Лудост, знам. Кит Морис, доктор по всичко филмово от престижния Университет за немалко други хобита, изпитваше затруднения да избере следващия си филм. Подминах „Смърт на погребение“, „Седем психопата“ и „Фарго“, без да се интересувам особено от два часа мрачно кикотене над убийства, трупове и кръвопролития. Къде бяха филмите за случаите, когато се чувстваш като сладолед, който наскоро е бил размразен в най-жестокия цикъл на сушене? Или пък филмите за случаите, когато много, много ти се искаше да запратиш дрехите на настоящия си смъртен враг в гърлото му? Най-накрая имахме план за свалянето на Сьозе, а това, че трябваше да седим и да чакаме, беше физически болезнено.
Или може би просто ме болеше физически. Същото, същото.
Накрая избрах класиката от 1973 г. „Ужилването“, която не отговаряше на настроението ми, но идеята да гледам как Пол Нюман и Робърт Редфорд се обединяват, за да отмъстят на жесток мафиотски бос, по някаква причина ми допадна. По-добре, отколкото да превъртам опциите през следващия час. Нагласих възглавницата под дясната си ръка, след което изпънах болните си крака с потиснат стон.
Лиена се надигна от бюрото. Докато Редфорд губеше огромна сума пари на рулетката, аз я слушах как се суети в кухнята. Хладилникът се отваряше и затваряше. Миг по-късно тя влезе във всекидневната и ми предложи чаша студена вода и две бели хапчета – болкоуспокояващи.
– Благодаря – казах аз, изненадан, но най-вече благодарен, докато хвърлях хапчетата в устата си и изпивах половината вода на няколко глътки.
Тя се върна към бюрото. Очаквах да си върне стола на колелца, но вместо това тя коригира ъгъла на монитора. Със зеления текст „Очаквам…“, насочен към дивана, тя се пресегна и седна до мен.
За разлика от снощи тя седна на средната възглавница – която беше много по-близо до мен. В главата ми се прокрадна поредният фантомен спомен за това как ме прегръщаше в пивоварната и аз принудих вниманието си да се върне към екрана, където Редфорд беше пребит от гореспоменатия мафиотски бос.
Опитах се да държа монитора с половин око, следейки за момента, в който къртицата ще се логне, но болките и изтощението ме изпиваха. Брадичката ми се килна напред, клепачите ми се отпуснаха.
– Кит?
Една топла, мека ръка ме погали по бузата. Издърпах брадичката си от гърдите и открих Лиена, която се навеждаше към мен, а веждите ѝ бяха смръщени от загриженост.
– Не си си ударил главата по-рано, нали?
– А? – О, тя се уверяваше, че нямам сътресение на мозъка. – О, не. Няма удари по главата. Мозъкът е добре.
Чувах собствените си изморени думи и не бях сигурен, че дори съм се убедил, че сивото ми вещество не е било размазано в черепа.
– Сигурен ли си? – Тя се протегна нагоре. Пръстите ѝ нежно побутнаха черепа ми, след това претърсиха косата ми, търсейки наранявания.
Очите ми се затвориха от само себе си и ме заля вълна на релаксация. По дяволите, това беше приятно усещане. Исках тя да прокарва ръце през косата ми от сега до топлинната смърт на Вселената.
– Кит?
– Хм?
– Добре ли си?
– Добре – почти промълвих, без да отварям очи. – Просто съм уморен.
– Добре.
Ръцете ѝ се изплъзнаха от мен, но разочарованието ми беше прекъснато от тежестта ѝ, която се настани на страната ми. Тя се наведе към мен, толкова близо, че можех да усетя слабия флорален аромат на косата ѝ.
Не отворих очи, несигурен дали това, че са затворени, е предпоставка за това ниво на близост. Тя се повъртя малко, за да се почувства по-удобно, а после от нея се изплъзна тиха въздишка. Бих могъл да се опитам да разбера точните емоционални нотки на тази въздишка, но само щях да гадая. Каквото и да мислеше или чувстваше, всичко беше заключено зад стените на умствения ѝ замък.
Може би защото бях прекалено уморен, за да се притеснявам за отказ, или може би тези неща просто бяха по-лесни със затворени очи, но протегнах ръка. Търсещото ми докосване намери ръката ѝ и плъзнах ръката си надолу, докато не успях да сплета пръстите си. Нейните се сключиха плътно около моите и собствената ми тиха въздишка се изтръгна от мен.
Миг по-късно се унесох в лека, неспокойна дрямка.
– Те са тук!
Възклицанието на Лиена и внезапното тласкащо движение ме изтръгнаха от страната на сънищата. Очите ми се отвориха, лявата ми страна беше студена, когато топлината ѝ изчезна. По телевизията в експресен влак се развиваше игра на покер с високи залози. Бях изпаднал в безсъзнание за половин час.
Лиена се свлече на стола до бюрото, а пръстите ѝ вече бързо чукаха по клавиатурата. Измъкнах сънливия си задник от дивана и се присъединих към нея, наведен над рамото ѝ – позициите ни се бяха сменили от последния път, когато се бяхме свързали с нашия приятел Моли. На черния екран светеше зелен текст.

>БОБЪРЪТ ВЛЕЗЕ В ЧАТА.

>БОБЪР: КОЙ Е?

>ТИ: РОЗОВО ЛИСТЕНЦЕ.

– Какво става с тях и гризачите? – Попита Лиена, а ръцете ѝ бяха подготвени да пишат, докато чакаше отговор.
– Те са къртици – отвърнах аз. – Този път поне е патриотичен гризач.

>БОБЪР: НАДЯВАМ СЕ ДА НЕ Е ИМАЛО ПОВЕЧЕ ПРОБЛЕМИ.

>ТИ: ИМАМ НУЖДА ОТ ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ.

>БОБЪР: ДАДОХ ВИ ВСИЧКО.

>ВИЕ: РАЗЛИЧЕН СЛУЧАЙ.

>БОБЪР: КОЙ?

Лиена се поколеба, като ме погледна нагоре.
– Не знам номера на делото. Как да го опишем?
Наведох се и набрах текст:

> ТИ: АГЕНТ ВИГНЬО БЕШЕ ВОДЕЩИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ.

>БОБЪР: АГЕНТИТЕ РАБОТЯТ ПО МНОГО СЛУЧАИ. И ВИНЬО Е В ЗАТВОРА.

> ТИ: ТРЯБВА ЛИ ДА ПЛАЩАМ ЗА ТАЗИ ПОДРОБНОСТ?

>БОБЪР: НАРЕЧЕТЕ ГО ОЩЕ ЕДНА БЕЗПЛАТНА ИНФОРМАЦИЯ.

Лиена отблъсна ръцете ми от клавиатурата с повече сила, отколкото беше необходимо, и понеже се бях навел през нея на китките си, за малко не се забих с лице в клавиатурата.
Отървах се с непокътнато лице, но в процеса на работа неумело бях размазал пръстите си по клавиатурата.

>YOU: 2Q43WESRDYFUVGHB;/LM.

>BEAVER: КАКВО?

Лиена ме погледна с широко отворени очи – смесица от раздразнение и о-глупост.
– Какво да кажа сега?
– Имаш контрол над клавиатурата – отвърнах аз, като направих крачка назад. – Разговорът е изцяло твой.
Ръцете ѝ се носеха над клавишите за момент, преди най-накрая да напише отговор.

>ТИ: ИЗВИНЯВАЙ. КОТКАТА ПРЕТИЧА ПРЕЗ БЮРОТО МИ.

– Добре – измърморих аз, предизвиквайки незначителен поглед от страна на партньора ми.

>БОБЪР: НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТОВА. ДАЙ МИ ПОДРОБНОСТИТЕ ИЛИ СИ ТРЪГВАМ.

>ТИ: НЕЗАКОННИ НАГРАДИ. ИМАМ НУЖДА ОТ ВСИЧКО, КОЕТО АГЕНТ ВИНЬО Е ИМАЛА ПО ТОЗИ СЛУЧАЙ.

Курсорът мигаше, докато чакахме отговор.
– Мислиш ли, че котката ги е изплашила? – Зачудих се на глас. – Котките са заклети врагове на гризачите навсякъде.
Тя стисна устни замислено.
– Тези файлове са с високо ниво на секретност. Може би къртицата не е сигурна, че има достъп до тях.
След още няколко секунди отговорът дойде:

>BEAVER: 3K. КОНТЕЙНЕР ЗА БОКЛУК ПРЕД СЕРВИЗА ЗА КОМПЮТРИ НА УЛИЦА „БРОДУЕЙ“ И „САЙПРЪС“ В 23:00 Ч. ИЗПРАТЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ, КОГАТО Е ТАМ.

>БОБЪРЪТ НАПУСНА ЧАТА.

С експлозивно издишване Лиена се облегна назад в стола си.
– Този поне е по-евтин от предишния път – казах аз. – Къртицата дава ли отстъпка за приключени случаи? Или това е отстъпка за повторни покупки? – Представих си съдържанието на паричния запас на Блайт, опитвайки се мислено да го пресметна. – И все пак, ако продължаваме да харчим така, Егерт ще трябва набързо да премине от луксозни макарони към чаши за бърз рамен.
Два часа по-късно отново се озовах в ситуация, в която пусках пачки пари, скрити в хартиена торбичка, в обществена кофа за боклук – макар че бях без фалшивата перука на Локи, а вместо това бях навлякъл качулка на главата си и увил шал около долната половина на лицето си. Навън беше леко студено, така че не бях единственият пешеходец, който се е облякъл късно през нощта.
Отново създадох изкривен Кит, който се отдалечи от мястото на парите, а аз останах невидим, чакайки да забележа къртицата.
И отново Лиена получи отговор от къртицата, който ме накара да спринтирам по улиците на града, за да взема пакета. Този път, вместо да го остави в грижливите ръце на персонала на елитен хотел, къртицата го беше захвърлила на въртележката на детска площадка две пресечки на юг.
Стигнах там, преди някой от хулиганите да си тръгне с него, и намерих не чанта, а леко смачкан пакет с коледни подаръци. Когато я вдигнах, забелязах етикет, прикрепен към дръжката.
Обърнах го и кръвта ми се смрази.

За: агент Морис
Продължавайте с добрата си работа.
От: Вашият нов приятел

Назад към част 14                                                              Напред към част 16

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!