Категория: Кодекс на гилдията

Глава 13

Друидът и аз преминахме през кръстопътя, докато мъглата избледняваше и дърветата ставаха по-солидни. Когато и последните цъфнали лози изчезнаха, дневната светлина се беше върнала, слънцето надничаше през разпръснатите облаци.
Погледнах назад. Гората изглеждаше съвсем нормално.
Зак – друидът – ме насочи към поточето, което разделяше долината, и спря. Прехапах вътрешната страна на бузата си, разочарована, че все още нямам план. Изчаках го да заговори. Когато не го направи, извих врат, за да го видя.
Гледаше надолу по течението на реката, а челюстта му беше стегната.
– По дяволите.
– Какво?
– Тъй като така или иначе отиваш в тази посока, ще разбереш. – Той погледна наоколо. – Твоят познат върна ли се вече?
„Рикр?“ – Извиках тихо. Нямаше отговор, но това не означаваше, че той не е тук. Телепатичната комуникация невинаги беше лична, както беше показал Зак – друидът – с келпито. Тя действаше подобно на говоренето на глас: колкото по-близко и по-тихо беше общуването ни, толкова по-трудно беше за друга феа, вещица или друид да го подслуша.
От друга страна, ако ние с Рикр си „викаме“ от разстояние, друидът по-лесно би подслушал, което, сигурна бях, моят познат е осъзнал.
– Той ще ме настигне – казах пренебрежително на друида. – Какво ще разбера?
Странно мрачен, той тръгна напред. Този път не се държеше за мен и макар да се изкушавах да избягам в гората, усетих присъствието на феи наблизо – едно от двете му кучета пазачи. Освен това ми беше любопитно да видя какво ме очаква.
Вървяхме покрай чакълестия бряг на потока няколкостотин метра, докато той завие. Не бях виждала този участък – бях завила в гората, преди да стигна дотук, и сканирах високите иглолистни дървета и тъмните сенки за признаци на движение.
Но не там трябваше да гледам.
Зак спря тихо и аз спрях до него. Разпръснати край бълбукащата вода, на земята лежаха четири мъртви елена с полуразвити, завършили с пънове рога. Петият приличаше на останалите, но широките му рога бяха перлено бели и рязко заострени, сякаш беше сезонът на рутината, а не средата на юни.
Зак – друидът, напомних си – се приближи до елена с белите рога и коленичи. Той докосна шията му. Кехлибарените му очи безжизнено се взираха в него.
– Това е, за което говориш? – Попитах. – Мъртви животни и фае?
– По-големи животни, да. През последните четири дни открих елени, лосове, няколко глудници, от койоти, две черни мечки и една подрастваща гризли. Плюс дузина феи. Всички мъртви през последните две седмици.
Приклекнах до един елен. Той лежеше така, сякаш краката му се бяха подкосили там, където стоеше.
– Какво ги убива?
– Тъй като няма рани, помислих, че е болест, но…
– Но няма никакви признаци на болест. Козината им е в перфектно състояние. – Прокарах ръка по шията на елена. – Не изглеждат с поднормено тегло, а коленете им не са одраскани, сякаш са се препъвали или са падали, преди да умрат. Каква болест може да накара здраво животно да падне мъртво без предупреждение?
Зак кимна.
– И тази група е умряла точно по едно и също време. Една болест не би направила това. Отровата обаче би могла.
Погледнах към алхимичния му колан, докато неприязънта ми към това конкретно изкуство се надигаше в гърлото ми.
– Провери ли някое от телата за отрова?
– Всичко, за което се сетих, че може да се тества.
Седнах обратно на петите си.
– Бих могла да се опитам да направя некропсия – казах скептично – но не знам дали тя ще ни каже много, без да можем да изпратим тъканни проби за хистология.
– Ти си ветеринар?
– Ветеринарен техник.
– Хм. Пълна с изненади. – Той пренебрегна раздразнения ми поглед. – Предлагаш ли да помогнеш?
– Не – отвърнах рефлексно. – Искам да кажа… не знам.
– Още ли не си решила? – Попита той, наполовина подигравателно, наполовина забавно.
– Замълчи. Мисля. – Загледах се в мястото. – Ето как умря паломино на Харви Уитби. Конят беше просто… мъртъв. Парковите власти са поръчали некропсия, така че ако е бил убит от същото нещо като тези животни и феи… пълната некропсия от ветеринар ще разкрие повече от всичко, което бих могла да направя тук.
– Разрязването на мъртво животно и правенето на кървава каша толкова близо до кръстопътя би било лоша идея. – Зак се изправи в целия си ръст. – Можеш ли да получиш копие от доклада от некропсията?
– Ще се опитам. – Аз също се изправих, загледана в телата. – Така умря и моят водач на завета.
Миг мълчание.
– Сигурна ли си?
– Сама я видях. Беше се свлякла на бюрото си, сякаш беше заспала. Не знам да е имала здравословни проблеми. Освен дъщеря ѝ в къщата не е имало никой друг.
– Сещам се за няколко отрови със забавено активиране, но нито една от тях не води до лесна смърт. – Той потърка тъмната брада на челюстта си. – Защо се насочи към нея? Всички останали смъртни случаи изглеждаха случайни – нечестивци и животни на неподходящо място в неподходящо време.
Стиснах слепоочията си. Арла беше знаела нещо за смъртните случаи на феите. Дали е била твърде близо до убиеца?
– Ако искам да помогна, искам да знам истината. Какво има в това за теб?
Погледът му ме претегли.
– Ако успея да спра цялата тази безсмислена смърт, всяка фея в планината ще ми бъде задължена. И – той вдигна лявата си ръка, обръщайки долната част на китката си към мен – бих могъл да се възползвам от някои феени услуги.
Дясната му предмишница беше покрита с белези, които унищожаваха татуировките му, но на лявата му ръка от китката до лакътя бяха татуирани пет прецизно изработени кръга – магически кръгове. Този на китката му съдържаше бодлива зелена руна, а вторият до върха – неясно квадратна златна руна.
Тази златна руна беше източникът на заклинанието „кехлибарен камшик“, което го бях видяла да използва. Магията не беше негова собствена, а сила, която му беше дала някоя фея. Зелената руна беше друг дар от фея, а останалите три кръга бяха празни.
Така че това беше причината той да е тук. Надяваше се, че феите в този район ще го дарят с мощна магия, след като премахне опасността, която ги дебнеше в планината.
– Разбирам. – Придърпах горнището на блузата си. – Сега си тръгвам. Ще видя какво мога да открия за некропоза на паломино и за смъртта на водача на моя завет.
– И ще споделиш тази информация с мен?
Погледнах през мъртвите животни и тялото на феята. В този район имаше няколко бели феи. Много пъти ги бях виждала по време на ритуалите на завета. Подобно на животинските си събратя, те бяха плахи и срамежливи, по-склонни да бягат, отколкото да се бият. Енергията, която излъчваха, винаги беше мирна.
Нещо убиваше феи и животни на моята територия, а аз не можех да го спра. Но може би Зак можеше.
– Да – казах тихо. – Ще ти кажа каквото разбера.
– Тогава трябва да определим параметрите, по които ще си поделяме евентуалните дарове от феи. Тъй като ти помагаш.
– Искам само да си върна ножа.
Той го измъкна от джоба си и го обърна в ръцете си, изучавайки черната алуминиева дръжка.
– Откога го имаш?
– Отдавна – отвърнах аз. – Върни ми го.
Той ми го подхвърли. Хванах го, като за миг сравних хладната му тежест с първия си нож с лъскава червена дръжка. Бях си купила този в рамките на няколко седмици, след като се присъединих към завета на Арла, въпреки че условията на условното ми освобождаване ми забраняваха да притежавам оръжие. Арла никога не беше докладвала за това. Може би е разбрала колко много се нуждая от малкото острие, за да се чувствам под контрол над себе си и света около мен.
Изтласквайки мислите за мъртвия ми водач на завета, го пъхнах в джоба си, заобиколих мъртвите животни и се запътих към извисяващия се връх. Кожата на тила ми настръхна.
Друидът ме наблюдаваше, докато завоят на потока не ме изгуби от погледа му – и едва когато се изгубих от поглед, едно малко бяло врабче се измъкна от короната и кацна на главата ми.
„Радвай се! – Възкликна Рикр. – Защото ние отново сме обединени, прекрасна гълъбице.“
Размахах ръка над главата си, за да го накарам да отлети отново.
– Къде беше?
„Първо, опитах се да те заведа при друида, само за да можеш да си тръгнеш сама. И така, докато ти занимаваше друида в компанията на едно пагубно келпи, аз изследвах кръстопътя, за да науча в какво се е намесил друидът.“
– И в какво се е намесил той?
Рикр кацна на рамото ми.
„Досега друидът е разпитвал феите, които живеят в близост до кръстопътя, и е изтръгнал от няколко обещания да му подарят магия, ако прекрати убийствата.“
– Той предварително си уговаря услуги?
„Мъдър търговец.“ – Рикр прелетя във въздуха и кацна на другото ми рамо. – „Изглежда, че плановете ти за друида са се променили.“
Проклех под носа си.
– Може би ще имам възможност да насоча вниманието на полицията към него по-късно, но ако Арла е била убита по същия начин, както другите смъртни случаи, които Зак разследва, предпочитам да разоблича истинския убиец, отколкото да измисля нещо.
„Зак“ – изохка Рикр. – „Произнасяш името му с такава фамилиарност.“
Опитвах се да не използвам името му, но някак си и това се случи.
Забелязах сухото корито, което бях проследила долу в долината, и се насочих към него.
– Нямаме много какво да предприемем, за да хванем убиеца. Всичко, което знаем, е, че в този район по необясним начин умират феи и животни. Паломино може да е умрял по същия начин, а може би и Арла.
„Смъртта не е единственият симптом на тази опасност“ – замисли се Рикр. – „Необичайната агресия също е измъчвала някои феи.“
– Като мечешката фея – промърморих аз, припомняйки си необичайното му нападение. – Вероятно е умряла като останалите. Така че имаме убиец, който убива предимно на случаен принцип, но изглежда се е насочил към Арла. Смъртта е мигновена и не включва физическо нараняване, а някои феи са заразени с необичайна агресия, която може да е пряко свързана с умирането им, а може и да не е.
„И кръстопътят изглежда е фокусната точка“ – заключи Рикр. – „По някакъв начин.“
Отместих бретона си от потното си чело, като се изпотих, докато склонът ставаше все по-стръмен.
– Дори не знам откъде да започна.
Хм. Синята светлина трепна над Рикр и ноктите на ястреба се впиха в рамото ми, когато формата му се промени.
„Първо, трябва да се уверим, че митичните власти няма да те задържат. След това можем да обмислим останалото.“
Добре, това също. Скоро щях да разбера какво ме очаква от другата страна на планината.

***

В подножието на планината Бърк изкарах мотора си от Кариерния път на малък чакълест паркинг за туристи. Изключих двигателя и, все още седнала на мотора, извадих мобилния си телефон от раницата.
Половин дузина известия запълниха екрана. Проверих първото – началникът ми във ветеринарната клиника отговори на съобщението ми, че пропускам смяната си поради спешен семеен случай. Останалите съобщения бяха от Пиърс, единствената вещица в нашия ковен, която имаше личния ми номер, освен Лейни.
Натиснах бутона за обаждане. Телефонът звънна в ухото ми наведнъж, преди гласът на Пиърс да се разнесе по линията.
– Къде беше?
– На поход. Имах нужда от малко пространство.
– Пространство? – Изкрещя той наполовина. – Боже мой, жено. Опитваш се да изглеждаш възможно най-подозрителна?
Студ се плъзна през червата ми.
– Какво имаш предвид?
– Не би трябвало да имаш нужда от обяснение – изръмжа той. – Намерила си тялото на Арла снощи. Ти си първият човек, с когото полицията искаше да разговаря, и никой не можеше да те намери. Ако си имала някакъв шанс да не бъдеш главен заподозрян, твоята малка „екскурзия“ го провали.
– Основен заподозрян за какво? Намерих я мъртва в офиса ѝ. Изглеждаше като сърдечен удар.
– Е, Магиполицията не е съгласна. – Той издиша рязко през носа си. – Те са предпазливи, както винаги, дори не казват как е умряла и дали става дума за разследване на убийство или нещо друго, но вече са говорили с всеки член на завета – освен с теб.
Стиснах очи. Определено ставаше дума за разследване на убийство.
– А Лейни… – Пиърс изпусна още един тежък дъх. – Тя иска кръвта ти, Сейбър. Изхвърли всякаква мръсотия и клюки за теб, за които можеше да се сети. Абсолютно е убедена, че си убила Арла.
Отворих очи и се загледах в сенчестата гора.
– Мислиш ли, че съм я убила?
– Не – измърмори той, без да се колебае. Изненадата премина през мен, след което добави: – Никога няма да те хванат толкова лесно.
Ах. Разбира се, че той не би се усъмнил дали съм способна на убийство.
– Но все пак можеш да се провалиш за това, Сейбър. – Телефонът му изпука. – Тези агенти скоро ще почукат на вратата ти и трябва много да внимаваш как се държиш с тях.
– Да – съгласих се тихо. – Трябва да тръгвам.
Пауза.
– Довиждане, Сейбър. Успех.
Линията заглъхна. Беше изрекъл сбогуването си така, сякаш то можеше да е последното ни.
Прибрах телефона си в джоба, върнах мотора към живот и потеглих към Кариерния път, отчаяно желаейки да се прибера у дома и едновременно с това страхувайки се какво мога да намеря.
Гърлото ми се стегна неприятно, докато свивах по дългия черен път на Сърца и копита. Назовавах всяко животно в пасището, докато минавах. Дънкин, магарето с ужасно израсналите копита, което година по-късно все още куцаше. Хипи и Фанко, два бивши състезателни коня, които бяхме спасили от клане. Пухкав, овца, която не беше стригана от години и едва ходеше, когато я взехме. Пип, товарен кон, който беше толкова агресивен, че собствениците му планираха да го евтаназират, но всъщност имаше болезнен абсцес в устата, който го караше да се държи агресивно.
И още. Животни, на които съм помогнала. Животни, които сме спасили. И може би ще трябва да ги напусна.
В двора рейнджърът на Доминик и Грета беше паркиран до моя, не се виждаха други автомобили. Рикр, все още във формата на ястреб, беше кацнал на върха на конюшнята и ме наблюдаваше. Хората не можеха да го виждат, освен ако той не позволяваше, а той винаги позволяваше това, само когато беше във формата на котка, за да не обърка човешките собственици на спасителния дом с безбройните албиноси, които посещават имота им.
„Няма ли непознати, които да ни дебнат?“ – Попитах го.
„Единственият звяр, който дебне в тези полета, съм аз“ – отвърна той възвишено. – „И ако срещна непознат с лоши намерения, ще го сразя заради теб, моя любима гълъбице.“
Въздъхнах.
„Нападението над агенти на Магиполицията няма да помогне на делото ми, Рикр.“
„Глупости.“
Спрях мотора пред навеса, слязох от него и свалих каската си. Входната врата на къщата се отвори.
– Сейбър! – Доминик се усмихна весело, докато бързаше през верандата, с кърпа за чай с шарка на цветя в ръка. – Хубав ли беше денят в планината?
Тази сутрин им бях оставила бележка, че си взимам личен ден. Не исках да ги паникьосвам, когато разберат, че не съм на работа.
– Беше добре – отвърнах неангажиращо. – Малко горещо, макар че…
– Имаше посетители, докато те нямаше. – Една тревожна сянка помрачи доброто ѝ настроение. – Двама мъже в костюми? Казаха, че ще се опитат да те хванат друг път.
Неприятна тръпка премина по крайниците ми. Очаквах го, но знанието, че в дома ми са нахлули най-големите ми врагове, ме изправи на нокти. Опасен, див ръб. Пръстите ми се размърдаха, копнеейки за ножа ми.
– Веднага ли си тръгнаха? – Попитах. – Не се лутаха наоколо, нали?
– Тръгнаха си веднага, след като говориха с мен. – Тя се поколеба. – Но не чух колата им да пристига, така че не съм сигурна колко време са били тук, преди да дойдат в къщата. Кои са те?
– Не съм сигурна – излъгах. – Доминик, чух ли нещо за некропсията на паломино на Харви Уитби?
Веждите ѝ се смръщиха.
– Не, защо?
– Има ли начин да видя резултатите от некропсията?
Тя вдигна очилата си нагоре по носа.
– Не съм сигурна. Мога да попитам наоколо.
– Би ли го направила за мен, моля?
– Разбира се, но защо?
Притиснах устните си в тънка линия.
– Имам подозрения.
Веждите ѝ се вдигнаха от неяснотата ми, но тя само каза:
– Вечерята ще бъде готова след час.
– Ще дойда.
Зад конюшнята проверих задната врата, която водеше към моя апартамент. Заключена, както я бях оставила. Това не означаваше нищо. Отключих я и предпазливо се изкачих по стълбите. Не се притеснявах, че агентите ме дебнат – Рикр щеше да ме предупреди – но опасенията все още пронизваха костите ми.
Отключих и отворих вратата на апартамента си. Познатият, успокояващ аромат на кафе и прах за пране изпълни носа ми. Всичко изглеждаше нормално и необезпокоявано. Затворих вратата и събух обувките си, като започнах бавно и внимателно да обхождам целия апартамент. Когато приключих, се върнах в центъра на малката основна стая.
Гневът се разпиля в гърдите ми.
Били са тук. Вероятно преди да отидат в къщата, за да говорят с Доминик. Знаците бяха едва доловими. Винаги оставях вратата на гардероба си отворена, за да не миришат дрехите ми на мухъл, но тя беше затворена плътно. Върху текстовете ми за ветеринарни справки имаше петна от прах, а старият лаптоп, който използвах в училище, беше обърнат наобратно. Използваният филтър за кафе, който вчера бях изхвърлила в боклука, последното нещо, което бях изхвърлила, беше обърнат.
Тези копелета бяха прегледали боклука ми.
Ужасът преплете яростта ми. Те не биха претърсили боклука на свидетел. Пиърс беше прав. Аз бях заподозряна.
А това означаваше, че разговорите с тях не са възможни. Не и докато не се уверя, че разпитът няма да се превърне в арест.
Щях да умра, преди да позволя на полицията да ме арестува отново.
Душът ме успокои достатъчно, за да се държа нормално, когато се върнах в къщата за вечеря. Печеното пиле на Грета – пържени картофи с лук и парченца бекон – бяха абсолютно вкусни и се опитах да не мисля за това колко ястия може да ми останат с нея и Доминик.
След като почистих кухнята, се отправих към пасището, за да проверя животните и да им обърна допълнително внимание и да ги погаля. Въпреки усилията си, не можех да се спра да проверявам хоризонта на всеки няколко минути, търсейки приближаващи се превозни средства или непознати в костюми. Рикр би открил нарушителите много преди мен, но логиката не помагаше точно сега.
Мракът се настани над мен, придружен от онази позната стържеща острота в гърдите ми. Ненавистна, ледена, гневна. Ледена, изгаряща нужда да накарам някого да си плати. За какво, не бях сигурна. За ужаса, който ме обземаше? За неизбежната заплаха от „правосъдието“ на МагиПол? За несправедливостта на всичко това?
Съкрушителните чувства се въртяха в спирала, докато изтръпнаха, и загубих представа за времето, докато се лутах из пасището в захлас. Когато отново започнах да осъзнавам заобикалящата ме среда, залязващото слънце беше обагрило облаците в розово и оранжево.
Върнах се в конюшнята. Проверих един по един всеки кон, като си пеех тихо, докато бършех носа и разтривах челото. Цялата истинска работа вече беше свършена или от Доминик или от Грета, или от следобедния доброволец.
Когато се приближих, Уикър подаде глава през отвора на вратата на бокса си. Подишах по носа му, учтив конски поздрав, и той се наду срещу бузата ми. Разтрих челото му, отворих вратата на бокса и го изведох навън. Поставих го на кръстосани подложки в отворения бокс и няколко минути проверявах копитата му. Миризмата на инфекция беше намаляла.
Когато се промъкнах под кръстачките, той се допря до тениската ми, за да получи лакомство.
– Ти си доста дружелюбен – промърморих аз, като загладих бледосивата му четина. – Умрял си за внимание, нали?
Донесох четки за груминг от стаята за хватки, подредих ги на полустената между боксовете и започнах да работя върху шарената му сива козина с мека четка, като пропуснах четкането, тъй като той вече беше доста чист.
– Миньорът на войната си отиде – запях тихо, като траурната мелодия подхождаше на настроението ми. – В редиците на смъртта ще го намериш.
Преминах с меката четка за тяло. Уикър наклони ухо към мен, по него беше изписано лениво задоволство.
– Мечът на баща си е препасал, а дивата си арфа е препасал зад гърба си. – Протегнах ръка, за да прокарам четката по широкия гръб на коня. – Земя на песни – каза воинът-бард – макар че целият свят те предава, един меч поне…
Ушите на Уикър настръхнаха напред и аз прекъснах. Клипсовете на кросното зазвъняха, когато той вдигна глава.
„Натрапник“ – предупреди ме Рикр, гласът му идваше някъде отвън. – „Но не непознат.“
До ушите ми достигна тъпият тропот, тропот, тропот на кон, който трополеше по чакълестия двор. Звукът стана по-силен и аз се надигнах от бокса, за да погледна към отворените врати, изпълнени със златното сияние на залязващото слънце.
Конят и ездачът прекрачиха прага и спряха, загатнати от слънчевата светлина. Не можех да различа никакви подробности, но те не ми бяха нужни, за да разпозная дългите, здрави крайници, елегантно извитата шия и мощното телосложение на определен феен жребец.
И дори не ми бяха нужни толкова, за да разбера кой беше слязъл от коня пред конюшнята.

Назад към част 13

Глава 12

Хрипливият шепот на друида прониза гръбнака ми и аз отметнах глава настрани, опитвайки се да ударя лицето му. Той затегна хватката си върху устата и челюстта ми, като засили главата ми обратно в рамото му.
– Знаех, че си чаровна, но да замисляш смъртта ми с келпи? – От дълбокия му глас капеше сарказъм. – А Балигор, ясно си спомням, че само преди няколко часа ти каза, че нямаш представа какво убива феите тук.
Влажно мърморене се разнесе от хлъзгавите феи сред тръстиките.
„Не ми предложи нищо ценно. Но ако ми дадеш хубавицата, ще ти кажа.“
– Коварен, нали? – Промърмори друидът. – Щеше да те убие, щом аз бях мъртъв, нали знаеш.
Сякаш не бях очаквала толкова. Хванах китката му със свободната си ръка и се опитах да изтръгна ръката му от устата си. Пръстите му се впиха болезнено в бузите ми.
Устните му докоснаха ухото ми, шепотът му беше почти беззвучен.
– Продължавай да се бориш и аз ще му позволя да те вземе. Твърде близо си до водата.
Погледът ми се стрелна към тъмната глава на фея. Бяхме само на крачка от тръстиката, макар че можех да се закълна, че съм спряла на десет крачки от езерото.
Феята отвори уста, показвайки редици назъбени зъби, насочени във всички посоки.
– Дори не си и помисляй за това, Балигор – изръмжа друидът и ме придърпа по-силно към гърдите си. – Имам работа с тази.
„Тогава бързо си свърши работата с нея. Гладувам.“
– Кажи ми какво знаеш за смъртта на феите и ще ти дам нещо по-вкусно от слаба вещица.
Балигор изгърмя още един смях.
„Глупав друид. Това, че знаеш за смъртта, няма да те предпази от нея. Твърде много хора знаят името ти.“
Водата изригна, когато феята се изстреля от езерото, огромна маса от водорасли и слуз. Друидът отхвърли и двамата настрани и ние се сгромолясахме на земята, когато ноктестите крака на феята се забиха в земята, където бяхме застанали. То се хвърли към нас, а устата му се разтвори. Нямахме време да помръднем.
Разнесе се злобно ръмжене.
От нищото две рошави кучешки фигури се втурнаха покрай нас и скочиха към гърлото на келпито. То се отдръпна назад, ритайки с предни крака.
Друидът се изтърколи на крака и се насочи към келпито. Когато двете черни кучета се стрелнаха около него, златно сияние освети ръката му. Светлината изпълни ръката му и той я изтръгна. Златен камшик проблесна и пресече лицето на Балигор.
Феята изпищя и се отдръпна назад. Гърлено хъркайки, той избяга в езерото. Кална вълна се плисна по земята, когато съществото изчезна под надигащата се вода. Избутах се мълчаливо на крака, когато на малката поляна настъпи тишина.
Друидът спусна ръката си, златната светлина на магията му угасна – и в момента, в който тя изчезна, аз се приближих до гърба му, отметнах главата му назад за косата и опрях ножа си в оголеното му гърло.
Той замря.
– Изпрати кучетата си в далечната част на поляната – наредих аз, като притиснах гърба му, за да огранича движенията му.
– Наистина? – Промълви той.
– Сега.
Той въздъхна и макар да не каза нищо на глас, двете черни кучета се оттеглиха през поляната, а алените им очи ме гледаха омразно.
– Това необходимо ли е? – Изръмжа той. – Току-що спасих живота ти отново. Ясно е, че не възнамерявам да те нараня.
– Ти каза, че имаш работа с мен.
– Блъфирах, идиотке.
Дръпнах го по-силно за косата.
– Ти ли я уби?
– Кого?
Ритнах задната част на коляното му достатъчно силно, за да подкося крака му. Удряйки го от същата страна, го повалих на земята и скочих върху гърдите му. Той хвана китката ми, когато за втори път насочих ножа си към гърлото му.
– Ти ли я уби? – Изкрещях, като изтласках надолу с двете си ръце.
Той хвана другата ми китка, спирайки движението ми, и изкрещя в отговор:
– За кого говориш?
Забих коляното си в слабините му. Очите му се насълзиха от болка, а ножът ми се гмурна към гърлото му. Ругаейки, той натежа с тялото си настрани, изхвърляйки ме. Изтърколих се, преди да успее да ме притисне, и придърпах краката си под себе си, за да скоча.
Извити зъби в тъмна муцуна се забиха в лицето ми. Замръзнах. Черно куче висеше пред мен, а муцуната му бе яростно набраздена. Второто беше зад мен, ако се съди по звука на ръмженето му. Пръстите ми се стегнаха около ножа, но шансовете бяха невъзможни. Те щяха да ме разкъсат на парчета.
Издишвайки грубо дъх, друидът легна по гръб, разперил крака пред себе си, подпирайки се с една ръка.
– За какво, по дяволите, говориш?
Съзнавайки, че ме делят мигове от смъртта, го огледах. Кичури тъмна коса се бяха свлекли на челото му, а потта овлажняваше черната му тениска, залепвайки я за мускулестите му гърди. Около врата му висяха кожени връзки, всяка от които държеше грубо шлифован кристал с различен цвят. Черните ръкавици без пръсти блестяха със стомана по кокалчетата. Алхимичният му колан беше отново на мястото си, зареден с отвари, а големият нож беше пристегнат на бедрото му.
Беше добре въоръжен дори без две кучета пазачи. А аз имах само едно ножче, един липсващ познат и зъл нрав.
Заковах погледа си върху неговия и попитах отново:
– Ти ли я уби?
– Убивам много хора. Ще трябва да бъдеш по-конкретна. – Раздразнението в очите му не отслабна, докато говореше. Той нямаше представа кой е умрял и защо ме интересува.
– Лидерът на моя завет е мъртъв.
Изненада премина през чертите му. Изглеждаше искрено.
– Как?
– Не знам. Намерих я мъртва в дома ѝ снощи. Няма следи от насилие.
– Но все пак ме подозираш? Ако знаех, че ще имаш такава злоба към мен за това, че ти спасих живота, нямаше да си правя труда.
Намръщих се и прибрах ножа си.
– Отзови кучетата си. Няма да те изкормя… засега.
– Те са варги, а не кучета. Вид вълчи феи.
Докато говореше, рошавите кучета се запътиха към него. Приклекнах на петите си, без да искам да се надигна, докато той седеше. Исках да видя добре очите му – яркозелени, но човешки, което означаваше, че тъмната хищна фея не го е обладала точно сега.
– И те ли са твоите познати? – Попитах. – Къде е твоят орел?
– Наблизо. Къде е твоят познат?
– Също наблизо. – Надявах се.
По устните му се появи знайна усмивка.
– Кръстопътят е странно място. Лесно е да се изгубиш или да се разделиш.
– А ти си експерт?
– Дори не и близо, но знам повече от теб, ужасната вещица. Трябва да имаш смъртно желание, за да излезеш тук, особено сега. И не се преструвай, че е защото си мислиш, че съм убил водача на завета ти.
– Точно затова съм тук.
– За да ме обвиниш, че съм убил жена, която никога не съм срещал, камо ли да съм имал възможност да убия, преди дори да знаеш как е умряла? Разбира се. – Той се изправи на крака. – Ще ти покажа пътя обратно. Твоят малък шейпшифтър скоро ще ни намери.
Изстрелях се в пълния си ръст, ръката ми беше стисната около ножчето.
– Нямам нужда от помощта ти.
– Няма да ти помагам. Аз се отървавам от теб. И ще изпратя един варг, за да се увери, че няма да се промъкнеш обратно за нов опит за пробождане.
Стиснах зъби толкова силно, че челюстта ме заболя.
– Като стана дума за това… – Той се приближи към мен и аз се защитих. Той протегна облечената си в ръкавица ръка. – Дай ми този нож.
Вгледах се в предмишницата му. От вътрешната страна на китката до лакътя му се простираха груби розови белези, сякаш бе заграбен от остри като бръснач нокти. Те прорязваха тъмна татуировка, която не можех да различа под всички поражения.
Той размаха пръсти в очакване и аз се съсредоточих отново.
– А?
– Няма да ходя никъде с теб, докато си въоръжена. Дай ми ножа си.
– Майната ти.
– Харизмата струи от всяка твоя пора – отбеляза сухо той. – Дай ми го, или ще ти го отнема.
Бях силна – за жена, но общата му мускулна маса все още превишаваше моята с опасна разлика. Плюс двете кучета пазачи. Изръмжах под носа си и ударих ножа си в дланта му.
Той го прибра в джоба си.
– Ще те претърся за скрити оръжия.
– Като дявол да го вземе.
– Отново, можеш да ми съдействаш или да го направим по трудния начин.
Какъв избор имах? Вдигнах ръцете си право встрани и вдигнах брадичка, като се загледах с всеки грам от отвращението си. Пристъпвайки по-близо, той прокара големите си ръце по страните ми до талията, след това до малкия ми гръб и над задните джобове. Зъбите ми се сгърчиха.
Приклекна, прокара ръце по всеки крак, пъхна пръсти във върховете на туристическите ми обувки, после се изправи в цял ръст. Извих врат назад. С ръст метър и осемдесет и четири, той имаше повече от двадесет сантиметра над мен и това не ми хареса.
Погледът му падна и се спря на гърдите ми.
– Ти от онези жени ли си, които крият неща в деколтето си?
Притиснах ръце към гърдите си, като ги притиснах грубо през горнището.
– Изглеждат ли достатъчно големи, за да скриеш в тях оръжие?
– Не. – Той повдигна вежда. – Но съм сигурен, че са много хубави.
– Сигурна съм, че и малкият ти член е много хубав.
– Убийствена и нечистоплътна. Ти си съблазън в движение, скъпа.
Изръмжах, като се изправих на пръсти, за да се озова в лицето му. Той се взираше в мен, устните му се извиваха с хладно забавление, а очите му се впиваха в моите.
– Имаш ли име? – Попита той.
– Не и за теб.
– Тогава „Скъпа“.
– Сейбър – изплюх аз.
Веждите му леко се повдигнаха.
– Подходящо.
– Вече знам името ти – изхилих се аз. – Закария.
– Зак. Никой не ме нарича Закария.
– В полицията го правят.
Един мускул в челюстта му потрепна. Погледнах го. Той се намръщи.
Осъзнах, че стоим на сантиметри един от друг, лицата ни са неприлично близо и погледите ни са втренчени един в друг, паднах на петите си и отстъпих назад.
Той ми хвърли кратък, оценяващ поглед, след което се обърна.
– Натам. Ще се видим по-късно, Балигор.
Последното изречение, което той насочи към езерото, звучеше по-скоро като заплаха, отколкото като сбогуване. Тръстиките зашумяха в отговор, но тъмна, слузеста глава не се появи.
Последвах друида далеч от водата, като се държах на няколко крачки зад него, а ръката ми се отваряше и затваряше, докато исках да намеря ножа си. Щеше ли да ми го върне? И какво да правя по-нататък? Да се прибера направо вкъщи, вероятно в чакащите ръце на полицията, не влизаше в плана ми. Не че имах кой знае какъв план.
Не виждах и не усещах Рикр, но знаех, че е наблизо. Дебнеше в сенките или се криеше по дърветата като хитър ловец на засади, какъвто си беше.
Зак – друидът – ми махна с ръка.
– Побързай. Тук е лесно да се разделиш.
Той беше споменал това и преди. Огледах сенчестите дървета и завесите от цъфтящи лиани, търсейки вероятно място, на което да…
Той посегна назад и ме хвана за китката. Дръпнах ръката си, когато той отново ме дръпна напред.
– Забрави за това. – Той ме дръпна на своя страна. – Тук се крият и по-зли феи от келпи. Наистина ли имаш желание да умреш?
Подсмръкнах.
– От мястото, където стоя, започва да изглежда така. Разговаряше с келпи, сякаш е беззъб хобит, и едва помръдваше, когато моите варги бяха в лицето ти.
– Още при първата ни среща ти казах, че не се плаша лесно.
– Има тънка граница между смелостта и глупостта. Биеш се като притиснат в ъгъла рис, но това не те прави равностоен на мечка гризли.
– Ти ли си мечката гризли в тази аналогия?
– Казвам, че не си толкова силна, колкото си мислиш.
– Откъде да знаеш?
Той извърна зелените си очи към мъгливия горски свод.
– Някой казвал ли ти е, че си прекалено бодлива?
– Мислех, че съм очарователна, според теб.
– По твоя си специален начин – отвърна той, а сарказмът се завърна с пълна сила. – Заплашваш ли, че ще изкормиш всеки, когото срещнеш?
– Само хората, които наистина харесвам.
Той се засмя кратко и аз захапах бузата си, като потиснах желанието си да изстрелям още една бойна забележка. Обикновено не бях разговорлива… макар че предполагах, че това не е кой знае какъв разговор.
Дърпайки ме за китката, той заобиколи една рушаща се колона.
– Има ли някаква конкретна причина, поради която искаш да ми прережеш гърлото толкова силно?
– Наистина ли трябва да питаш? Видях списъка с наградите ти.
– Това е всичко? Значи хобитата ти включват доброволчество в спасителна служба за животни, чиракуване в ковачница и кръвожадно отмъстително правосъдие?
Това беше твърде близо до истината, макар че не бих нарекла „хоби“ натрапчивите си действия на отмъщение.
– Или търсиш самата награда? – Замисли се той. – Тези студени милиони изкушават много митици.
– Не ми пука за парите. Ти си похитител и убиец.
– Слуховете за моята дейност, свързана с отвличания, са силно преувеличени.
– Нека да предположа. Ти също не си отговорен за десетки убийства.
– Не водя сметка, но тази част вероятно е точна.
Веждите ми се смръщиха. Защо би отрекъл едното, но не и другото?
Хватката му върху ръката ми се затегна и той ме дръпна към себе си. Блъснах се в твърдите му гърди, докато той ме гледаше със студени очи, а странното сумрачно сияние на ефирната гора подчертаваше ъглите на лицето му.
– Ти дойде след мен по някаква причина. – Дълбокият му глас, груб и заплашителен, премина в тръпка по гръбнака ми. – Кажи ми какво наистина искаш.
Прехапах долната си устна, докато болката не прободе сетивата ми.
– Още не съм решила.
– Какво?
– Обмислям няколко варианта.
Заплашителната му аура избледня в объркване. Взирах се в него, зъбите ми тревожеха долната ми устна – и той удари свободната си ръка в моята, спирайки ме да не плъзна пръстите си в джоба му в търсене на ножа.
Той издърпа ръката ми от панталоните си, като сега държеше и двете ми китки – и устата му се промени в унищожителна, полураздразнена усмивка.
– Ти си нещо друго, Сейбър.
Странно, безтегловно свиване в долната част на корема ми ме хвана неподготвена. Озъбих се срещу него.
Той ме избута пред себе си, като държеше ръка на рамото ми, за да не избягам, и аз въздъхнах безмълвно с облекчение, че лицето му е извън полезрението ми и не може да продължава да ми бърка в главата.
Защото той наистина ми бъркаше в главата, а аз не разбирах защо.

Назад към част 12                                                        Напред към част 14

Глава 11

Бяла котка кацна в скута ми, като ме стресна толкова силно, че крайниците ми се свиха.
„Сейбър.“ – Пронизващият син поглед на Рикр се впи в мен. – „Измъкни се от него. С това не постигаш нищо.“
Примигнах, а клепачите ми се провлачиха по очните ми ябълки като шкурка. Колко време бях гледала в нищото? С още няколко мига очите ми започнаха да сълзят, охлаждайки изгарянето, и аз разгледах обкръжението си. Малката ми всекидневна. Бях се върнала у дома. Зад прозореца зората оцветяваше хоризонта. Цяла нощ ли съм седяла тук?
Затворих очи и се съсредоточих върху усещането за въздуха, който влиза и излиза от дробовете ми, използвайки го, за да се заземя във физическото си тяло. Изтръпналата несвързаност заплашваше отново да завладее съзнанието ми.
– Не мога да се върна в затвора – прошепнах аз.
Докато изричах думите, ме връхлитаха светкавици от гледки, звуци и емоции – белезници, затворнически килии, подигравателни лица, осъдителни гласове, безплодни легла, празни бетонни стаи.
„Няма да го направиш.“ – Рикр се вгледа в лицето ми. – „Ти не си дете и не си сама. Този път аз съм с теб.“
Вдигнах трепереща ръка и погалих мекия му гръб. Той не беше домашен любимец и не обичаше да се отнасят с него като с такъв, но не ме спря.
„Ти не си убила вещицата“ – каза той. – „Защо митичните власти да те обвиняват?“
– Защото аз бях там. Ако решат, че е убийство, ще обвинят мен.
Полицията на МПД не работеше като човешката полиция. Имаше безкрайно много начини да убиеш някого с магия и нямаше нужда да знаят как е извършено убийството, ако в противен случай имаха солиден случай. Аз имах криминално досие, което включваше убийство, без алиби и с ясен мотив. Наскоро бях изрекла смъртна заплаха и Лейни ме беше хванала да стоя над тялото.
И най-ужасяващото от всичко беше, че бях необщителна, недостъпна, склонна към насилие жена, която излъчваше ясно изразени „луди“ вибрации. Когато много приличаше на представата на хората за сериен убиец, те търсеха вина, а не невинност.
Щяха да ме осъдят отново, а полицията на МПД не даваше втори шанс. Повторните убийци получаваха смъртно наказание.
– И ако дойдеш – пеех под носа си – когато всички цветя умират… а аз съм мъртва, колкото и да съм мъртва.
Ноктите на Рикр се разгънаха, пронизаха дънките ми и убодоха бедрата ми.
„Достатъчно. Какъв е следващият ни ход?“
Повдигнах глава, за да се втренча в прозореца.
– Можем… можем да избягаме. Да изчезнем. Да започнем отново някъде другаде.
Но ако не обявят смъртта на Арла за убийство, щях да се изселя напразно.
Притиснах стиснатите си юмруци към челото си. Убийство ли беше това? Арла беше умряла в затворена стая. Лейни я беше видяла жива за последен път четиридесет минути преди да пристигна и никой не би могъл да се качи по стълбите, без Лейни да забележи това от мястото си във всекидневната.
Арла не изглеждаше наранена и нищо не беше разтревожило стаята. Вероятно е умряла от инсулт или сърдечен удар.
Не че магията не беше способна да убие някого по начин, който имитира естествена причина. Но кой би искал да убие Арла?
Представих си кабинета ѝ. На екрана на компютъра ѝ се виждаше страницата с наградите на Кристалния друид, както и сателитен изглед на местоположението на кръстопътя на север от Сумит Трейл. Не ѝ бях казала за плана на друида да посети кръстопътя; не знаех, че се интересува от него, когато разговарях с нея.
Тя знаеше за нападенията на феи, които друидът разследваше, и знаеше, че кръстопътят е свързан с тях. Ако се е сблъскала с него, тогава внезапната ѝ, необяснима смърт не е била чак такава загадка, каквато изглеждаше, нали? „Призракът“, както беше известен в престъпния свят на Ванкувър, имаше широка репутация на хладнокръвен убиец.
– Ще ме обвинят за смъртта на Арла, защото приличам на престъпник – казах на Рикр. – Но какво, ако е имало престъпник, по-лош от мен, който е можел да я убие?
Той присви очи.
„Намекваш, че друидът е проектирал смъртта ѝ?“
– Няма значение дали той го е направил. Просто трябва да изглежда, че го е направил. – Избутах се на крака, принуждавайки Рикр да скочи на пода. Скованите ми мускули ме заболяха в знак на протест. – Ако успея да разбера какво се случва наоколо и с какво се занимава този друид, мога да го свържа със смъртта на Арла. Какво е още едно обвинение в убийство в досието му?
Животът ми беше застрашен и нямах проблеми да изпратя известен убиец на бесилото вместо мен.
„Нека отгатна.“ – Рикр тръгна след мен, когато се отправих към спалнята си. – „Заминаваме веднага.“
– Да. – Извадих малка раница от гардероба си. – Отиваме на кръстопътя.

***

Пеша походът до езерото Денет отне около три часа. С мотор за каране на черен път бих могла да измина същия маршрут три пъти по-бързо.
Двигателят изръмжа, когато превключих предавките, а от гумите се разпръснаха буци пръст, докато моторът се изнизваше по пътеката. Той подскачаше по камъни и корени на дървета, ниско висящи клони проблясваха покрай него, но аз не отпусках газта. Пътеката завиваше и аз се накланях силно в завоя, а колелата се плъзгаха по пръстта.
Отпред дърветата се разтвориха и разкриха езерото Денет. Стигнах до западния му край, след това изключих двигателя и слязох от мотора. Вкарах мотора в един гъст гъсталак, закачих каската си на кормилото и издърпах няколко клона пред нея. Предпочитах да не се прибирам пеша, и някой да не открадне мотора.
Обърнах се на запад и вдигнах дългата си конска опашка от тила си, бризът разхлаждаше кожата ми. Въпреки че небето в средата на сутринта беше облачно, температурата все още се покачваше. Тук, близо до върха, нямаше да е толкова горещо, но до обяд щях да се изпотя.
Езерото Денет беше красиво, но малко, с отвесна скала от далечната му страна, сивата скала беше обсипана с борове. Едва погледнах живописната гледка и тръгнах към очакващата ме гора. Никакви пътеки не свързваха езерото с пътеката Трейл, а четвърт милята, която ги разделяше, беше твърде трудна за мотор. Ако бях яхнала кон, щеше да е друго, но не исках да рискувам живота на друго живо същество, когато нямах представа какво ме очаква на кръстопътя.
Успокоих дишането си, докато в прасците ми се настани ниско ниво на изгаряне. Дърветата не бяха гъсти, но преодоляването на каменистия, неравен терен си беше истинска тренировка. Поне бях в добра форма.
Далеч от шума и отработените газове на мотора, сетивата ми се настроиха към планинската гора. Свежи, земни аромати изпълваха носа ми, вятърът нежно шумолеше по клоните, а птиците чуруликаха безкрайно. Напрежението се измъкна от мускулите ми и аз започнах да се движа по-спокойно.
Ще трябва ли да напусна това място? Да напусна спасителната служба. Да оставя Доминик и Грета. Да оставя животните, на които бях помогнала да оздравеят, пасищата и къщата, малкия ми уютен апартамент над конюшнята. Да напусна гората и планината.
Гърдите ми се свиха при тази мисъл.
Издишах с облекчение, когато стигнах до Трейл, твърдата почва, която лесно се различаваше от обраслата с мъх и корени скала, по която се движех. Когато седнах на един паднал дънер, за да си почина и да пия вода от раницата си, наблизо се чуха удари на криле.
Един бял ястреб се спусна от небето и кацна до мен, излъчвайки самодоволство.
„Приятна разходка, гълъбче?“
– Разкарай се – промърморих аз.
„Колко грубо.“
– Ако беше по-могъща фея, можеше да се превърнеш в по-голяма птица и да ме носиш.
„Ако бях по-могъща, щях да те погълна, вместо да се превърна в твой познат.“
Справедлива забележка. Като бездарна вещица нямах много какво да предложа на един познат. Обърнах ръката си нагоре, за да видя вътрешната страна на китката си, където, невидима с просто око, но блестяща в блестящ лазур за зрението на вещицата, извита руна с размер на четвърт, беляза кожата ми. Това беше моят и на Рикр познат знак, който ни свързваше.
Наклоних китката си, наблюдавайки как знакът проблясва.
– Защо ми стана познат?
Той разпери перата си.
„Най-вече от скука.“
Въздъхнах. Той никога не даваше сериозен отговор на този въпрос.
Рикр летеше напред, докато аз тръгвах по Пътеката на върха. Пътеката ставаше все по-стръмна и по-стръмна, а краката ми отново започнаха да горят отвсякъде. Температурата се покачваше с напредването на утрото, което ме принуди да съблека коженото си яке и да го пъхна в чантата си. Облечена в свободен тъмносин потник, продължих похода, а размахващата се конска опашка гъделичкаше раменете ми.
Отне ми двайсет минути, за да стигна до върха, и още десет минути ходене по него, преди да открия пролука в дърветата, от която да видя на север. Крайбрежните планини се отдалечаваха към хоризонта, а гористите им върхове се редуваха с дълбоки долини. На няколко метра след пътеката теренът се спускаше в стръмна долина, препълнена с иглолистни дървета – и някъде там долу беше кръстопътят.
Проблясък на бели криле. Рикр кръжеше на петдесетина метра по-надолу по пътеката.
Запътих се към него и открих сухо поточе, което се виеше надолу. Последвах го в долината, където се свързваше с бучащ поток. Скоро след това се озовах дълбоко в долината, а поточето ме водеше през гората. Вятърът беше по-мек и топъл, въздухът жужеше от насекоми и птичи песни. Катеричките шумно ми се скараха, че съм навлязла в тяхната територия.
Рикр кацна на един клон на дърво. Беше преминал в пъргавата форма на изцяло бяла сойка и гребенът му се разпери, когато се присъединих към него.
„Усещаш ли го?“ – Попита той.
Оставих очите си да се затворят наполовина. Първото нещо, което усетих, беше спокойната, но сдържана енергия на гората. Мудната аура на бавно растящите борове се преплиташе с яркия, спешен живот на лятната флора, която се надпреварваше да цъфти и да разпръсне ценните си семена, преди зимата да отнеме живота им. Бързата и енергична енергия на дивата природа също така бързо се промъкваше сред растенията. В суровия планински климат лятото е решаващ период на плодородие.
Под потока на живота в природата смътно усещах нещо друго. Нещо повече. По-дълбока сила, която хармонираше с гората, но… не ѝ принадлежеше.
Обърнах се бавно, за да се ориентирам в усещането.
– Натам?
„Точно така.“ – Той се прехвърли на рамото ми. – „Напред.“
Оставих поточето зад гърба си и се впуснах сред дърветата.
– Какво да очаквам?
Пернатата му глава се поклащаше с моите стъпки.
„Трудно е да се предвиди, гълъбче. Кръстопътят се променя постоянно.“
– Какво имаш предвид?
„Той се оформя от силата, която тече навътре и навън. Част от тях идват от местата, с които се свързва. Някои идват от съществата, които стъпват по него.“
Усещането за извънземна енергия се засилваше, докато не се пропука в краката ми с всяка стъпка, и преди да осъзная, че съм пресякла невидимата граница между земния свят и ефирното царство на феите, бях в него.
Бледа мъгла се носеше сред тъмните, сенчести дървета. От клоните им се спускаха лиани с малки кървавочервени цветя, които блестяха слабо и се поклащаха като зловещи гирлянди. Отметнах ги настрани, стъпките ми заглъхнаха под дебелия килим от мъх и разпръснатите цветни листенца. Беше настъпила потискаща тишина и въпреки че беше близо до обяд, светлината беше отслабнала до синкавия оттенък на здрача.
Потопени в мъгливия мрак, от земята се издигаха бледи каменни колони, два пъти по-високи от мен и оформени в деликатни арки. Непознатата архитектура, издълбана с листа и лиани, беше древна и рушаща се.
– Това е владението на феите? – Прошепнах.
„Край него.“ – Той пошушна замислено с криле. – „Това място е за нашия свят, както приливният басейн е за океана.“
Загледана учудено наоколо, се покатерих върху един паднал стълб и продължих напред. Сред дърветата, обвити в цъфтящи лиани, се виждаха още каменни изваяния. Мъглата се задълбочи и вече почти не усещах енергията на гората. Чувствата ми бяха обзети от древната сила на феите.
С проблясък на синя светлина Рикр се превърна в космато куче, като предните му лапи стиснаха рамото ми, а задните му крака се подпряха на гърба ми. Това е необичайно.
– Какво е?
„На кръстопътя би трябвало да е оживено с моите роднини. Но е твърде тихо.“ – Той наклони глава. – „Но… ах. Друидът е тук.“
– Къде? – Попитах, докато възелът на тревогата в гърдите ми се освобождаваше. Вчера следобед бях казала на друида за кръстопътя. Той имаше достатъчно време да проучи и да си тръгне, а аз нямах никаква гаранция, че все още ще е тук.
Рикр скочи от рамото ми.
„Натам.“
Гъстата му бяла опашка профуча между дърветата. Забързах след него, благодарна на мъха, който заглушаваше стъпките ми. Рикр ме поведе към група рушащи се стълбове, които вероятно са били величествена постройка в древното минало. Драпиращите лиани, натежали от цветя, се сгъстяваха, докато не се промуших през тях като през завеси.
„Друид?“
Непознатият, сипкав стон се носеше из съзнанието ми. Стъпките ми се забавиха.
„Друид?“
Погледнах през рамо, без да мога да видя много през лианите. Гласът сякаш се обаждаше от тази посока.
– Рикр – прошепнах аз. – Трябва ли да вървим натам?
Нямаше отговор от моя познат. Погледнах назад, но не виждах нищо друго освен безкрайни червени цветя. Не знаех в коя посока е тръгнал.
„Друид?“
Една фея беше извикала друида – което ми спести труда да го намеря. Тъй като не можех да видя Рикр, за да го последвам, вместо това тръгнах към призива, като се движех предпазливо. Нямаше да отнеме много време на Рикр да разбере, че ме е изгубил, и да се върне назад.
Бледата мъгла се въртеше неспокойно, въпреки че въздухът беше неподвижен и тежък. Носът ме сърбеше от сладкия аромат на цветята, докато крачех по мекия мъх. Напред дърветата се разтвориха, разкривайки поляна с малко езерце, широко по-малко от трийсет стъпки, в центъра му. Бреговете му бяха заобиколени от дебел слой тръстика, а по повърхността на мътната вода танцуваха вълнички.
„Друид.“
Спрях в сянката на един полупрозрачен бор, като сканирах за някакъв знак за движение, след което се осмелих да изляза на открито. На десетина метра от езерото спрях. Водата пулсираше, сякаш нещо се движеше под повърхността. Най-близката до мен тръстика шумолеше.
„Не си ти този, когото извиках.“
– Не – съгласих се аз. – Но аз също търся друид.
Тръстиките се разтресоха, когато тъмна, слузеста фигура се промъкна през тях, поглеждайки към мен.
„Защо?“
– Защо трябва да ти казвам?
Появи се още от съществото, покрито с мокри водни листа и зелена утайка от водорасли.
„Ти негов съюзник ли си?“
– Не.
„Враг ли си му?“
– Може би.
Формата се издигна над тръстиките, мокрите листа висяха от нея: дъговиден врат, увенчан с обемиста глава, скрита в гниеща растителност. От слузестата каша стърчеше нещо, което смътно приличаше на конска муцуна, само че устата му бе осеяна с назъбени зъби.
„Искаш ли да го убиеш?“
Замислих се за феите.
– Може би.
Устата ѝ се разтвори – като на алигатор – и дълъг черен език облиза тънките ѝ устни.
„Сделка, хубавице? Ще ти помогна да го убиеш, ако след това мога да го погълна.“
– Имаш ли претенции към него?
„Обида? Не, красавице. Искам само да вкуся от сладкия нектар на неговата сила.“
Тази фея иска да го погълне, защото духовната му енергия имала добър вкус? Още една причина, поради която друидите рядко достигаха до старост, изглежда.
„Примами го на ръба на тръстиката“ – изсъска феята в ума ми. – „И аз ще ударя.“
Пъхнах ръка в джоба на дънките си и пръстите ми се свиха около ножа.
– Какво ще получа от тази сделка?
„Ще убия друида заради теб.“
– Кой каза, че имам нужда от помощ, за да го убия? Ако искаш да участваш в това, трябва да ми предложиш нещо, което не мога да получа сама.
От главата на звяра се изтръгна бучене. Звукът наподобяваше смях.
„Какво желаеш, красавице?“
– Предложи ми нещо.
Феята замълча за миг.
„Търсиш ли същите отговори като друида?“
Аха.
– Интересен въпрос.
„Знам защо Смъртта е дошла в тази планина. Знам за съществото, което търси. Ще ти кажа, след като го погълна.“
Хм. Предложението му имаше потенциал, но не можех да обвиня друида за смъртта на Арла, ако тази фея го изяде първа.
– В такъв случай – започнах аз – аз…
Една ръка затвори устата ми отзад.
Изтръпнах рязко, а феята вдигна глава също толкова изненадващо. Друга ръка сграбчи китката ми, като натика юмрука ми по-дълбоко в джоба, за да не мога да извадя ножа си.
Топъл дъх обля ухото ми.
– Нямаше да се съгласиш с предложението му, нали?

Назад към част 11                                                     Напред към част 13

Глава 10

Огромните прозорци отпред на къщата на Арла светеха весело. Нощта беше паднала преди половин час и пълната луна светеше точно над върховете на дърветата, когато паркирах пикапа си на чакълената алея. Потиснах прозявката си, докато проверявах часа. Малко след десет. Обикновено се приготвях да си лягам по това време.
Късният час не беше проблем за Арла. Тя имаше политика на отворени врати за целия ковен. Можехме да се появим по всяко време, дори посред нощ.
Когато тръгнах към вратата, Рикр се понесе на безшумните криле на писклив бухал, пожелавайки ми телепатично късмет. Вероятно за добро. Той твърде много обичаше да прави хапливи прекъсвания, за да го включвам в сериозни разговори.
Звъннах на звънеца, за да съобщя за пристигането си, след което набих кода си в ключалката на вратата. Електрическата брава се отвори с бръмчене и аз влязох. Изчаках малко, за да видя дали някой ще ме поздрави, след което тръгнах по коридора покрай официалната трапезария и влязох в основното помещение с отворена концепция – голяма кухня от едната страна и хол от другата.
– Ти.
Седнала на бледосивия диван с роман с твърди корици в ръце, Лейни ме стрелна с предсмъртен поглед. Погледнах я обратно безчувствено. Арла се отнасяше към членовете на завета като към семейство; можехме да се появяваме по всяко време, когато пожелаем, независимо дали на Лейни ѝ харесва или не.
– Какво правиш тук? – Изиска тя, като преметна дългата си, руса като слънце коса през рамо. – И то толкова късно?
– Дойдох да видя Арла.
– Тя е заета с документите. – Тя върна вниманието си към книгата си. – Включително доклада за предсрочното ти освобождаване. Видях го на екрана ѝ, когато бях там, преди четиридесет минути? Твърде късно е да я спреш да отчете отсъствието ти на ритуала.
Тръгнах нагоре по стълбите.
– Движи се бързо. Искам да си легна, а не мога да спя с теб и твоя нож наоколо.
В горната част на стълбите плъзнах ръка в джоба си, където се беше сгушило ножчето ми. Носех го навсякъде, макар че бях прекъснала навика да си играя с него още преди години. Лейни обаче никога не го беше забравила.
През седемте години, откакто бях член на завета, бях видяла половин дузина други „предсрочно освободени“ да идват и да си отиват. Лейни мразеше всички тях – с изключение на онзи, с когото се срещаше шест месеца, преди той да се откаже и да избяга по средата на рехабилитацията – но най-много мразеше мен. Само мен обсипваше с непрестанна злоба.
Спрях пред затворената врата на офиса на Арла и се замислих как да се обърна към лидерката на завета. Жената, която спокойно беше изтърпяла леденото ми отношение и заплахите ми, когато за пръв път бях пристигнала при нея. Която нежно ме насърчаваше да участвам, без значение колко пъти съм хвърляла исканията ѝ в лицето. Която ми даваше втори, трети и десети шанс, когато не успявах да изпълня изискванията на рехабилитацията.
Повечето хора щяха да се откажат от мен. Щяха да ме изпратят обратно в поправителен център, а това, което беше останало от способността ми да функционирам сред други хора, щеше да се влоши до нула. Арла вероятно беше спасила живота ми.
Но тя не ме познаваше. Не ме разбираше. Нямаше представа, че не съм се променила отвътре. По-добре се сливах с околните. Преструвах се. Играех мило. Но истинската ми същност все още искаше да забие ножа си между ребрата на хората, които ме предизвикваха. Истинското ми аз все още се радваше да ги види как кървят.
Почуках на вратата.
– Арла? Това е Сейбър. Можем ли да поговорим?
Когато не получих отговор, почуках отново и завъртях дръжката. Все пак политиката на отворени врати.
Офисът имаше несъответстващи рафтове за книги, облицовани на едната стена, и евтино ъглово бюро до прозореца, с два компютърни монитора, обърнати към стаята. Арла седеше на стола си, подпряла глава на бюрото.
– Арла, събуди се – извиках, когато влязох.
Погледът ми попадна на мониторите ѝ. Единият показваше същата страница на полицията, която бях разгледала на телефона си този следобед: обявата за наградата за Закария Андрий, Кристалния друид. Другият показваше сателитен изглед на пресечена планинска долина, осеяна с малки червени маркери. Когато се приближих, прочетох етикета на единствения създаден от човека маршрут на картата: Пътека на върха.
Задъхах се безмълвно – и ръката ми полетя към лицето ми, покривайки носа ми. Стаята миришеше на урина. Огледах се, очаквайки да видя бъркотия, причинена от домашен любимец, но Арла нямаше домашни любимци.
Дръпнах се към жената.
– Арла!
Ръката ѝ лежеше на работния плот. Хванах китката ѝ и я разтърсих. Разтърсих рамото ѝ. Дъхът ми премина през гърлото ми, бърз и трескав. Не.
Не, не, не, не.
Хванах я за раменете и я издърпах нагоре. Тя се свлече на стола, ръцете ѝ паднаха от плота, а главата ѝ увисна назад. Стъклените ѝ очи гледаха.
Мъртва. Тя беше мъртва. Арла беше мъртва.
И в мига, в който го осъзнах, ме връхлетя един-единствен, ослепителен, всепоглъщащ порив: ИЗЛИЗАЙ.
Трябваше да изляза. Просто да бутна Арла обратно на бюрото, както я бях намерила, да изляза и да затворя вратата. Да кажа лека нощ на Лейни. Да се прибера вкъщи и да си легна както обикновено. Никой никога нямаше да разбере, че тя не е била жива, когато съм била тук.
Но ако си тръгнех, щях да изглеждам още по-виновна. Кой щеше да повярва, че тя вече е била мъртва, когато съм влязла? Арла е била жива преди четиридесет минути, а сега е мъртва. Моята дума срещу тази на Лейни.
Не можех да си тръгна. Трябваше ли да крещя? Да извикам линейка? Да извикам Лейни на горния етаж сама? Но бях тук твърде дълго. Крясъкът сега щеше да изглежда фалшив. Лейни щеше да се чуди защо съм стояла три минути, преди да разбера, че майка ѝ е мъртва.
Не можеха да ме обвиняват. Арла не е била убита. Нямаше наранявания. Никакви признаци на страдание. Изглеждаше така, сякаш просто се е свлякла на бюрото си и е умряла.
Никой нямаше да повярва, че не съм замесена. Никой не би повярвал на осъден убиец.
Дъхът ми идваше все по-бързо и по-бързо. Бях обречена. Бях прецакана.
По-добре да избягам.
Завъртях се към вратата – точно когато Лейни влезе през нея, а устата ѝ беше намръщена.
– Свършихте ли с говоренето… – Тя се вгледа в майка си, която се беше свлякла на стола, а главата ѝ беше неестествено увиснала. – Мамо?
Писъкът ѝ ме прониза, докато тя се втурна през стаята. Запътих се назад, когато тя зае мястото ми.
– О, Боже мой! Мамо? Мамо? О, Боже мой!
Отстъпих още една крачка назад и заекнах:
– Извикай линейка.
Паникьосани сълзи се стичаха по лицето на Лейни, докато тя бъркаше в телефона си и набираше номера. Слушах я как заеква и хлипа в телефона си.
– Искаш да п-пулси? Да проверя…
Тя почти изпусна телефона си, докато протягаше трепереща ръка към оголеното гърло на Арла. Пръстите ѝ увиснаха, сякаш се страхуваше да докосне тялото. Щом докоснеше кожата на майка си, щеше да усети, че е твърде късно.
Отново се отдръпнах назад.
Замъгленият поглед на Лейни се стрелна към мен. Ръката ѝ се отпусна и телефонът ѝ се строполи на пода.
– Ти – изхърка тя хрипливо. – Ти!
– Не съм…
– Ти я уби! – Изкрещя тя. – Допреди няколко минути беше добре!
Спънах се.
– Не…
– Уби я, защото те е докладвала!
Стаята се завъртя.
– Не съм…
– Ти ни заплаши този следобед!
Не можех да си поема въздух.
– Каза, че ще ни накараш да си платим, ако провалим предсрочното ти освобождаване!
– Аз не съм го направила! – Високият ми глас изпълни стаята. Вбесен. Страшен. На ръба на истерията.
– Ти си убиец! – Изкрещя тя, а очите ѝ бяха изпъкнали. – Ти си психопат убиец!
Думите ѝ ме удариха като удари. Поклатих се. Завъртях се.
– Къде отиваш? Не можеш да избягаш!
През вратата. По коридора.
– С теб е свършено, Сейбър! Този път ще те екзекутират!
Войният ѝ писък ме преследваше надолу по стълбите. Прелетях през къщата и се блъснах във входната врата.
– Рикр!
Крясъкът ми огласи тихата нощ. Тръгнах към пикапа си и отворих вратата. От тъмните дървета се измъкна бял бухал с бързо биещи криле.
„Сабя! Какво става?“
– Влизай!
Той профуча покрай мен, когато скочих зад волана. Пикапа се втурна по дългия път и аз завих към главния път с висока скорост, гумата изскърца. На половината път по Кариерния път мигащи светлини осветиха тротоара. Зад завоя се появи линейка, а сирените засвириха. Стиснах челюстта си и дишах тежко през носа, докато тя минаваше покрай мен.
„Сейбър?“ – Тихо попита Рикр.
Не можех да говоря. Не можех да формулирам достатъчно смислени мисли, за да ги споделя с него. Знаех само, че животът ми, такъв какъвто го познавах, е приключил. Отново. Погледът ми се стрелна към хоризонта.
Майната ѝ на Розовата луна.

Назад към част 10                                                     Напред към част 12

Глава 9

– И така – започнах аз, гласът ми беше плосък от враждебност – какво не е наред с твоя феен кон?
С ужасяващо живи очи друидът ме наблюдаваше как връзвам кожената си престилка. Бях твърде зашеметена от демонстрацията му на владеене на феи, за да реагирам адекватно. Дори Рикр не направи никакъв коментар, а змийската му форма се сви около раменете ми.
– Тилиаг си счупи копито – отвърна той. – Счупеният край се закача за неравния терен.
В зависимост от счупването може да се наложи само да се изпили гладко. Ако беше лошо, щяха да се наложат по-драстични мерки. Взех комплекта си за ковашки услуги и пристъпих към вратата, след което погледнах назад.
– Трябва ли да знам нещо за работата с копитата на феи?
Ъгълчето на устата му се повдигна.
– Не го ядосвай.
Полезно.
Излязох от стаята. Рикр се отпусна от раменете ми и от него се разнесе тръпка на магия, когато се превърна в бяла врана. Птицата се издигна в гредите и кацна на една греда, а немигащият ѝ поглед следеше друида.
Тилиаг чакаше в кръстачките, а киселиннозелените му очи горяха. Повечето коне щяха да мятат глави от вълнение, но фееният жребец беше тревожно спокоен. Приближих се бавно и спрях на няколко крачки от него.
„Тилиаг?“ – Опитах се, като протегнах вътрешните си сетива към него.
Силен умствен тласък ме удари в метафизичното лице. Тази фея беше също толкова дружелюбна и достъпна, колкото и друидът.
Издишах бавно.
„Бих искала да разгледам копитата ти.“
„ДА МАХНИ ВЪЖЕТАТА.“
Менталният му глас се блъсна в мен, еквивалент на пълнокръвен вик в черепа ми. Свивайки се, оставих комплекта си и посегнах към халката. Едно яростно око ме наблюдаваше, докато разкопчавах оловните въжета. Протегнах се към горната част на каишката, за да я издърпам над ушите му, и той вдигна глава, принуждавайки ме да се изправя на пръсти.
Паднах обратно на петите си.
– Добре. Продължавай да го носиш.
Ушите му потрепнаха, после той сведе глава. Свалих каишката и я хвърлих настрани.
– Кое копито те притеснява? – Попитах, като отново взех комплекта си.
Той потропа с дясното си предно копито по бетонния под.
– Влизам в бокса. – Обикновено прекарвах няколко минути в опознаване на нов кон и спечелване на доверието му, но не ми се струваше, че нещо би спечелило доверието на тази фея. Вмъкнах се до него, поставих комплекта си и се обърнах към рамото му. – Сега ще те докосна.
Той наклони ухо към мен. Сложих ръка на холката му, после я плъзнах надолу. Той вдигна крака си, преди да успея да достигна копитото му. Издърпах копитото му между коленете си и го закачих за защитеното си с кожа бедро.
– Колко е зле? – Изръмжа друидът зад гърба ми.
Разгледах мястото от страната на копитото.
– Не е зле. Това няма да отнеме много време.
Извадих извитото острие и го забих в копитото на жребеца. Той остана неподвижен, докато отрязвах назъбените ръбове около мястото. Копитата на конете бяха като човешките нокти – без болка и с минимални усещания, освен ако живата тъкан не е повредена. Смених острието с рашпила и започнах да изпилявам грапавините.
– Тези коне не са в добра форма.
Гласът на друида идваше от малко по-далеч – близо до оборите на Уикър и Уини.
– Току-що пристигнаха – измърморих задъхано, ръцете ми горяха, а гърбът ме болеше. – Помниш ли фермера, за когото споменах снощи?
– Онзи, чиито зъби искаше да изрежеш?
– Да. Тези двамата бяха негови.
– Разбирам. – Тиха пауза. – Лекуваш ли сивия от млечница?
– Да.
– Усещам я. Сигурно е лошо.
– Да – измърморих аз, чудейки се защо, по дяволите, той води светски разговор с мен.
– Лекуваш ли инфекцията с алхимично средство?
– Не.
– Защо не? То действа по-добре от обикновеното…
– Ще млъкнеш ли? – Избухнах. – Опитвам се да работя.
– Толкова ли се изисква концентрация при подаването на документи?
Скръцнах със зъбите си.
– Изказа се, копелето.
Тилиаг си пое дъх и звучеше забавно. Сега конят ми се смееше? Майната им и на двамата.
– Ще изчезнеш, нали? – Изръмжах. – След като свършиш това, за което си дошъл тук?
Ботушите на друида затропаха по-близо.
– Нямам намерение да оставам наоколо.
– Добре. Колко време?
– Докато си тръгна? Зависи колко време ще ми отнеме да стигна до дъното на проблема, който разследвам.
Устоях на желанието да попитам повече за „проблема“. Беше ми все едно. Не исках да ме интересува.
– Е, побързай.
– С удоволствие, но не е лесно.
– Защо не?
– Трябва ли да питаш?
– А? – Направих последно минаване на копитата на Тилиаг с рашпила. – Както и да е. Свърших.
Грабнах комплекта си и се оттеглих от бокса. Друидът се беше облегнал на бокса на Уикър, докато конят пръхтеше в тъмната му коса.
– Копитата на Тилиаг трябва да са добре. – Пуснах комплекта си на пода и избърсах ръката си в челото, като разроших бретона си. – Просто го дръж под око за пукнатини. Вече можеш да се изгубиш.
Той се отдръпна от бокса.
– Няма ли да се опиташ да ме прободеш отново?
Не и докато мощна фея буквално го владееше.
– Просто си тръгни вече.
Поглеждайки ме със странен, режещ поглед, той мина покрай мен към Тилиаг, докато жребецът излизаше от бокса. Той хвана коня за крака и вдигна копитото му, за да разгледа отдолу.
– Доволен? – Попитах саркастично.
– Да. – Той пусна копитото на феята и се обърна обратно към мен. – Наистина ли не знаеш нищо за това, което се случва с феите в собствения ти район?
– Не.
– Ти си ужасна вещица.
Издишах рязко през носа си.
– Тук наоколо има завет, нали? – Попита той. – Те знаят ли нещо?
– Откъде да знам?
– Ти си безполезна.
– Не се опитвам да бъда полезна! – изръмжах.
– Би трябвало, като се има предвид, че работиш толкова близо до зоната на смъртта. Вече намерих десетина тела, а дори още не съм стигнал до кръстовището.
Зоната на убийствата? Трупове?
– Като мечката фея?
Вниманието му се изостри.
– Откъде знаеш, че мечката фея е мъртва?
– Ти ли я уби?
– Не. Кажи ми как разбра за смъртта ѝ.
Очите ми се стрелкаха между неговите, докато обсъждах дали лъже.
– Отиваш на кръстопътя?
– Отговори на въпроса ми.
– Какво общо има кръстопътят с това?
Нетърпението тиктакаше в стегнатата му челюст и той не отговори, давайки да се разбере, че няма да даде повече отговори, освен ако не отвърна със същото. Което нямах намерение да правя.
Прехапах вътрешната страна на бузата си, след което изпуснах експлозивно дъх.
– Ела с мен.
Върнах се в стаята за принадлежности, посегнах към рафта над масата и извадих купчина карти, на които бяха отбелязани удобни за конете маршрути за нашите разходки за набиране на средства. Сложих ги на плота. Докато ги прелиствах, друидът се появи до мен. Кожата ми настръхна от невидимото бръмчене на силата, която се излъчваше от него от тази проклета фея орел.
А някои хора ме смятаха за страшна.
– Какво правиш? – Попита той подозрително.
– Каза, че още не си стигнал до кръстопътя. – Разтворих картата и посочих едно място на север от спасителната служба, от другата страна на върха на планината Бърк. – Кръстопътят е в тази долина.
– Знам къде е.
– Но не можеш да стигнеш до него. – Срещнах очите му, чакайки го да отрече, след което докоснах картата. – Това е езерото Денет. Поеми по Кариерния път нагоре към езерото по пътеката. Тя ще се свърже с пътеката за езерото Денет. Следвай я на север, докато стигнеш до езерото.
– Вече съм бил там – измърмори той. – Склонът от северната страна е твърде стръмен, за да се изкачи без екипировка за скално катерене.
– Знам. Трябва да вървиш на запад, около езерото. Няма пътека, докато не стигнеш дотук. – Посочих. – Пътека на върха. Тя ще те изведе на билото и оттам ще можеш да видиш долината. Намери път надолу и следвай долината до кръстопътя.
– Сигурна ли си?
– Аз самата никога не съм ходила, но съм била на езерото Денет и другите вещици от моя завет ми казаха за маршрута до кръстопътя.
Мърморейки, той се наведе над картата, за да проучи маршрута, който бях очертала, с ръце, опряни на плота. Големи, силни ръце.
– Значи – казах категорично – ще отидеш там веднага, ще разбереш всичко и ще си тръгнеш?
– Това е планът.
– Добре. – Измъкнах ръката си от джоба. Стоманата проблясна, когато свалих ножа си, удряйки го в плота между два от пръстите му.
Той се стресна, но не отдръпна ръката си.
Кокалчетата ми бяха побелели около износената черна дръжка на ножа, докато гледах в опасно близките му феерични очи.
– Ако някога отново видя лицето ти, това ще е в гърлото ти.
Той хвърли поглед от ножа към лицето ми, а веждите му се смръщиха. Вместо ядосан или уплашен, той изглеждаше смутен, почти озадачен – и в отговор на това червата ми се свиха, сякаш земята под мен се беше разместила.
После изражението му се стегна със студено презрение и се зачудих дали не съм си го въобразил.
– С чар като твоя – изсмя се той – как бих могъл да устоя да се върна?
Оголих зъби. Той се отдръпна назад – след това сграбчи картата, разкъсвайки ръба, в който все още беше забит ножът ми.
– Ей! Не съм казала, че можеш да я вземеш!
Без да каже нито дума, той излезе от стаята. Тръгнах след него, но докато прекрача прага, той вече беше стигнал до Тилиаг. Хванал гривата на жребеца, той се залюля. Копитата затропаха шумно, когато конят се втурна в галоп, ускорявайки се по цялата дължина на конюшнята.
Уикър изпусна завистливо хленчене, докато феенят жребец и неговият друид изчезнаха в следобедната слънчева светлина.

***

– Вечерята е сервирана!
Грета постави заредена чиния пред мен и аз приближих дървения си стол до масата. Устните ми се свиха от вкусните аромати, които изпълваха кухнята.
Потъвайки в стола си, Грета се усмихна на Доминик. Бяха партньори още отпреди да ги срещна. Доминик ръководеше предната част на спасителната акция, Грета – задната, и си поделяха работата във фермата.
Взех приборите си и се врязах в златисто запържения свински шницел.
– Това рецептата на баба ти ли е?
– Да. – Грета загреба в устата си една вилица шпецле. – Край на експериментите. Пилешкият шницел просто не ми допада.
Сдъвках перфектно приготвената хапка свинско месо, като мълчаливо се съгласих. Не че някога щях да се оплача, когато ме хранеха всяка вечер безплатно.
Дъбовите шкафове бяха избледнели и изтъркани, шареният линолеум се къдреше в ъглите, а флоралните тапети се лющеха, но аз обичах тази кухня. Бях започнала да работя като доброволец в спасителния център през последната година от ветеринарно-техническото си училище и до завършването си бях прекарвала толкова много време тук, че Доминик ми предложи да наема апартамента над конюшнята.
Живеех тук вече четири години и всяка вечер вечерях в тази кухня. Не можех да си представя, че и следващите четири години няма да вечерям тук.
– Благодаря – промърморих аз, набучвайки на вилицата си един варен морков.
Доминик въздъхна.
– Колко пъти трябва да ти казваме, че не е нужно да ни благодариш?
– Но аз съм…
– Просто доброволец? Винаги казваш това, но ти също така живееш тук, плащаш наем, прекарваш цялото си свободно време, за да ни помагаш, и ръководиш огромна част от ежедневните грижи за животните. Тази спасителна служба не би могла да функционира без теб, Сейбър.
– Но не е нужно да ме храните.
Доминик промълви нещо, което звучеше като: „Говоря на стена“.
Не казах нищо, чувствах се твърде сурова от срещата си с друида за светски разговори. Не си играех на „мила сабя“ с тях така, както го правех в работата, но и никога не им показвах истинската си същност.
Истинската ми същност плашеше хората. Бях страшна. Бях луда. Бях психотичното, насилствено, отмъстително момиче с нож и нулеви задръжки да го използва. Ако не ни бяха прекъснали, щях да запея ирландска народна песен, докато изрязвах кътниците на Харви Уитби, а в гърдите ми се блъскаха назъбени парчета омраза.
Ако Доминик и Грета видеха тази моя страна, никога повече нямаше да ме поканят в дома си.
– Между другото, Сейбър, имам лоши новини.
Погледнах нагоре. Доминик отпи бавно глътка вода, очите ѝ бяха тъжни зад големите очила.
– Третият кон на Харви Уитби беше намерен мъртъв в гората северно от Кариерния път. Тъй като е намерен на територията на провинциалния парк, местните искат да се направи некропсия за сигурност, но смятат, че става дума за сърдечна недостатъчност вследствие на силно недохранване.
– Сърдечна недостатъчност? – Повторих скептично.
– Подозирам, че и Уитби има нещо общо с нея. – Тя почука с вилицата в чинията си. – Но конят нямаше видими наранявания.
Спомних си как погалих шията на починалия кон и забелязах липсата на рана от куршум. Но бях чула изстрела. Дали Уитби е пропуснал изстрела, но е изплашил коня до смърт? Или пък онази мечка фея беше причинила смъртта на коня?
След като приключих с вечерята, помогнах с чиниите, а после пожелах лека нощ на Доминик и Грета. Мислите ми се въртяха около мистериозната смърт на паломино, докато изпълнявах вечерните си задължения в конюшнята, проверявах животните на пасището, след това отключих задната врата на конюшнята и се изкачих по стълбите към второто ниво.
Моят апартамент се намираше над стаята за прибиране, стаята за хранене и боксовете за прибиране. Макар и малък, той беше удобен, с мек диван, поставен пред стар телевизор, който никога не използвах, тесен кухненски бокс и най-малката маса на света, съединена с два малки стола. Приличаше на обзавеждане за детска къща.
Съблякох дрехите си и влязох в също толкова малката баня, оборудвана с тоалетна, мивка на пиедестал и малък душ. Няколко минути под горещата вода на душа отмиха потта и миризмата на обора, но не можаха да отмият въпросите от съзнанието ми.
Непровокираното нападение и необяснимата смърт на мечката фея. „Зоната на смъртта“ от насилие и тела на феи. Мистериозната смърт на паломино на Уитби. Интересът на друида към кръстопътя.
Връщайки се в главната стая в торбести панталони и тениска, с кърпа, увита около мократа ми коса, се свлякох на дивана.
– Рикр?
Миг по-късно прозорецът се разтревожи от трептене. През стъклото прелетя изцяло бяла сврака и кацна на подлакътника на дивана.
Способността на Рикр да преминава през твърди предмети като фантом не ме стресна. Това беше често срещана способност на феи. Те можеха да се движат между духовното си царство и човешкия свят по странни начини и това, което изглеждаше напълно солидно в моя свят, беше прозрачна сянка в техния. Всичко, което нямаше присъствие и трайност, беше неосезаемо за тях, а човешките структури нямаха и двете.
Когато фокусирах зрението си правилно, можех да видя тяхната област – пейзаж от мъгла и сенки. Ако някога вникнех напълно в техния свят, той можеше да изглежда съвсем различно, но никога нямаше да разбера.
С изблик на слаба синя светлина Рикр се превърна в котка.
„Ти обади ли се, гълъбче?“
– Разкажи ми за кръстопътя.
Той се облегна на подлакътника на дивана.
„Какво искаш да знаеш?“
– Само основните неща. Искам да знам защо онзи друид е толкова заинтересован.
„Да се занимаваш с друида?“ – Попита той срамежливо. – „Размишлявайки върху неговата…“
Извърнах очи.
– Кръстопътят, Рикр.
Той размаха опашка.
„Кръстопътищата са места на силата, които свързват твоя свят с множество точки в моя свят, които иначе са невъзможно далеч една от друга. Това е древна магия, използвана от старите феи, за да изминават с лекота големи разстояния.“
– С колко други места може да се свърже един кръстопът?
„Някои кръстовища – само две. Други – десетина или повече.“ – Той разтвори устни в котешка усмивка. – „Феите с познания и сила на старейшини могат да прекосят света само за няколко крачки, ако знаят правилния маршрут от кръстопът до кръстопът.“
Подпъхнах бретона си нагоре и потърках челото си.
– С колко места се свързва кръстопътят на север?
Той облиза лапата си и я потърка по едното си ухо.
„Четири. Не си задала най-съществения въпрос, гълъбче.“
Веждите ми се повдигнаха.
– Какъв е този въпрос?
Той се изправи и изви гръб.
„Може ли един обикновен човек да премине през кръстопътя, както можем ние?“
Примигнах.
– Могат ли?
Той скочи от дивана и се отдалечи.
– Рикр – измърморих раздразнено.
„Гладен съм.“
– Ти всъщност не си котка, нали знаеш. Престани да се държиш като такава.
Той изпусна силно мяукане.
„Може би съм. Ти не знаеш каква е истинската ми форма.“
– Ти си шейпшифтър – издекламирах аз. – Имаш ли изобщо истинска форма?
„Разбира се. Нима не можеш да я отгатнеш?“
Намръщих се. Той предпочиташе котка и ястреб, но някак си нито една от двете не изглеждаше съвсем подходяща за „истинската“ му форма.
– Намекни ми.
Той хвърли язвителен синеок поглед през рамо.
– Вероятно кобрата – реших аз.
„Аз не съм кобра!“
Докато той се отдалечаваше вцепенен, аз се облегнах назад на дивана, дъвчейки долната си устна. Трябваше ли да изпратя друида на кръстопътя? Не исках да му помагам, но той рано или късно щеше да го намери сам, а аз предпочитах да си тръгне по-рано.
Агресия на феи. Мистериозни смъртни случаи. Друид, който не принадлежи на това място.
Арла знаеше нещо. Какво криеше тя и защо? Не трябваше да ѝ казвам за срещата си с Кристалния друид; не бях разбрала, че той е издирван мошеник. Дали беше съобщила за присъствието му на Магиполицията, или искаше да избегне властите?
Ако се вярваше на друида, на територията на моя ковен – на моята територия – имаше „зона на убийство“, а аз познавах само двама души, които можеха да имат отговори. Единият беше изпратен на кръстопътя, а другият …
Отблъснах се от дивана и се запътих към спалнята си, като свалих кърпата от главата си.
Рикр се появи по петите ми.
„Отиваш ли някъде?“
– Да видя Арла.
Докато отварях гардероба и изваждах чифт дънки, гласът на моя познат прошумоля в главата ми.
„Това брои ли се за правене на глупости?“

Назад към част 9                                                              Напред към част 11

Глава 8

Паркирах до изтърбушен бронзов седан, който принадлежеше на един от редовните доброволци на „Сърца и копита“. Рейнджърът на Доминик и Грета го нямаше; те бяха тръгнали по задачи този следобед.
Вятърът дразнеше разпуснатата ми коса през отворените прозорци на пикапа, докато се облягах назад на шофьорската седалка с телефона в ръка. На него беше архивът на МПД – уебсайт, в който всеки митик с потребителско име можеше да преглежда информация за други митици, гилдии и награди, определени за главите на престъпниците от магическата общност.
На екрана ми се появи списък с награди.
– Закария Андрий – прочетох тихо. – Известен също като Призрака и Кристалния друид. Обвинен в триста четиридесет и пет престъпления по законите на МПД. При залавянето или смъртта му ще бъде присъдена награда „жив или мъртъв“ в размер на три милиона долара, в очакване на потвърждение на самоличността.
Наградата за убийството на демон, най-смъртоносното магическо същество, беше по-малко от половината. Прелистих списъка с обвиненията срещу него. Незаконна магия, незаконна търговия, кражба, изнудване, изнудване, нападение…
Отвличане.
Убийство.
Този човек беше отдаден престъпник – кариера с километрично досие. Информацията за наградата премина, докато скролвах надолу към раздела за бележки, използван от ловците на глави за споделяне на информация. Бързото преглеждане на коментарите показа, че истинското име на „Призрака“ и вторият му псевдоним Кристалния друид са открити едва наскоро.
Коментарите също така подсказваха, че той е най-известният мошеник във Ванкувър.
– Защо? – Промълвих. – Щом е печално известен беглец, защо ми каза кой е?
„Защото си вещица с познат“ – отвърна Рикр, проснат на пътническата седалка до мен. Никоя фея не би го сбъркала с друго, освен с друид, а да се преструва на друг друид би било глупав ход.
– Защото той е единственият и неповторим Кристален друид? – Промълвих подигравателно, използвайки думите на Рикр от по-рано.
Въпреки тона ми, разбирах какво иска да каже; друидите бяха изключително редки, известни с това, че бяха в пъти по-могъщи от по-слабите си магически братовчеди: вещици като мен. Освен това бяха известни с това, че изключителната им сила ги отвеждаше направо в ранния гроб.
„Енергията му беше с изискано, дивашки вкус“ – добави моят познат. – „Как така няма да има сбирщина от слюноотделящи феи, които да следват всяка негова стъпка?“
– Слюноотделяш ли? – Попитах, докато превъртах обратно към горната част на уебстраницата.
„Никога не бих слюноотделял.“ – Той седна и изпъна котешкия си гръб. – „На августейша личност като мен ѝ се слюнчат очите. Това са съвсем различни неща.“
Подсмърчайки, препрочетох резюмето на наградата, като напаснах името му към това загадъчно лице и тези нечовешки зелени очи.
– Закария Андрий…
Рикр махна с опашка.
„Необичайно име, нали?“
Отворих търсене в интернет. След минута почукване поклатих глава недоумяващо.
– „Закария“ е арабска форма на Захария. „Андрий“ е… украинско собствено име? Не мисля, че обикновено е фамилно име. Може би той го е приел.
Като си спомних светлата му кожа, предположих, че украинският език е по-вероятен от арабския. Като извадих още варианти на Захария, забелязах близко руско/украинско изписване – Закари.
Рязко прекратих търсенето. Защо проучвах името му? Защо изобщо се замислях за него? Не исках да се доближавам повече до него, дори ако това означаваше засега да оставя на мира смъртта на мечия феи и тайните на Арла. Където отидеха мошеници, ги последваха ловци на глави и агенти на полицията, а привличането на вниманието на някой от тях беше последното нещо, от което имах нужда.
По-добре беше да се прибера, да се придържам към обичайната си рутина и да изчакам „Призракът“ да се изгуби. Каквото и странно поведение на феи да проследяваше, нямаше да рискува да се задържи твърде дълго в един район. Щеше да ми се наложи да се въздържам от всякакви нощни скитания – или нарушения на закона – но можех да устоя за малко. Вероятно.
– Рикр – промълвих, докато пъхах телефона си в задния джоб. – Не ми позволявай да правя глупости, докато този друид не си тръгне, добре?
Той махна с опашка.
„Това може да се окаже трудно, гълъбче.“
Намръщих му се, когато той ми се усмихна котешки и скочи през отворения пътнически прозорец.
– Сейбър!
Махнах, като се промушвах към прозореца. Колби, нашият доброволец, стоеше до него и аз преглътнах дъх. Защо хората продължават да се промъкват към мен?
Той се усмихна.
– Помислих, че чух пикапа ти! Имаш клиент.
Загледах го безизразно. Доброто му настроение помръкна.
– Спасителната служба няма клиенти – казах му категорично. Имахме дарители и доброволци, а не клиенти.
– Е, да. – Той потърка с ръка рошавата си руса коса. – Казах, че си само чирак ковач, но това е проста работа. Можеш да я правиш. Те чакат в конюшнята.
Чакат? Огледах двора. Нямаше други превозни средства освен моето и това на Колби, а освен това градското момче не знаеше достатъчно за конете или ковачеството, за да определи дали нещо е „проста“ работа или не. Основното му задължение около спасителната служба беше да чисти.
Той ме наблюдаваше с нарастващо неудобство и аз със закъснение си спомних, че е свикнал с „хубавата“ Сейбър.
Отворих вратата с ярка усмивка.
– Хайде тогава да отидем да видим този клиент.
Той се отпусна и застана в крачка до мен.
– Не си ядосана, нали? Не мислех, че ще е проблем, особено след като… е, той в общи линии вкара коня си в двора. Нямам представа как се е озовал тук, а и няма други ковачи на разстояние, на което да се язди…
Той е дошъл с коня си тук? Няколко ферми имаха коне в този район, но един фермер не би се появил изневиделица.
– Какъв е този кон?
Лицето му светна, когато влязохме в хладната сянка на конюшнята.
– Сейбър, това е най-прекрасният кон, който някога съм виждал. Почакай да го видиш.
Подозрението смрази вътрешностите ми.
„Рикр?“
Отговори ми тихо хлипане.
„Забавлявай се, гълъбче.“
Тази малка ласка.
Очите ми се приспособиха към притъмнелия интериор и стиснах зъби на величествения син рошав жребец, застанал пред боксовете за препариране.
Ушите му се насочиха към мен. Ноздрите му се разшириха. Шията му се извиваше от напрежение. Опашката е вдигната. Ако беше смъртен кон, щях да проверя подхода си и да внимавам за първия признак на открита агресия – но за разлика от смъртния кон, феята нямаше да ми даде ясни предупредителни знаци, преди да ме нападне.
Без да се притеснява от поведението на своя кон, ескортът на жребеца застана пред бокса на Уикър. Голямото сиво животно беше провряло глава през V-образния отвор на вратата и блъскаше нос в гърдите на мъжа и опипваше блузата му в търсене на лакомства, докато мъжът търкаше челото му.
Нежният, уверен начин, по който друидът докосваше коня, ме накара да искам да издълбая костите от ръцете му една по една.
При звука от стъпките ни той се отмести от бокса и се обърна. Снощи излъчваше опасност в черната си кожа и качулката със сенки. Днес, вероятно в опит да се слее с обстановката, беше свалил якето и колана с алхимични отвари, оставяйки по блуза с дълъг ръкав и износени черни дънки. Тъмната му коса беше разрошена, кичурите падаха по челото му, докато наблюдаваше приближаването ми.
Жребецът му беше изключително красив кон и аз с неохота признах, че кон и ездач са подходяща двойка за зашеметяващ външен вид.
Когато се приближих, очите на друида се разшириха. Те проследиха лицето ми, а после се спуснаха към ботушите ми. Погледът му се върна нагоре по-бавно, следвайки вталените ми дънки с протрити колене до торбестата ми сива тениска.
Добавих очите му към списъка с части от тялото, които исках да изтръгна от него.
Когато спрях на десетина метра от него, погледът му най-накрая се върна към лицето ми. Взирахме се един в друг, а във въздуха се носеше напрежение. Колби погледна между нас, смътно озадачен.
– Добър ден! – Извиках, излъчвайки приветливост, като сгънах ръце пред себе си. – Добре дошли в Спасителния център за животни „Сърца и копита“. С какво мога да ви помогна?
Друидът примигна, после ме изгледа, сякаш се чудеше дали съм същата жена, която снощи го беше заплашила с нож.
– Вие ковач ли сте?
– Да, чирак ковач – казах. – Конят ви нуждае ли се от внимание? Обикновено предоставяме ковашки услуги само на животните, за които се грижим.
– Можете ли да направите изключение? Не би трябвало да отнеме много време.
Съзнавайки много добре, че Колби наблюдава всяка наша дума и изражение на лицето, запазих веселата си усмивка на място.
– В такъв случай ще се радвам да помогна. Можете ли да вържете коня си в бокса за принадлежности?
– Нямам каишка.
Дали друидът беше пуритан в свободната езда, или феения му кон не обичаше нагайките и седлата?
– Можеш да ползва назаем – услужливо каза Колби. – Аз ще го взема, секунда.
Той се втурна в стаята с принадлежностите. Продължих да се усмихвам, със скръстени ръце. Друидът ме гледаше мълчаливо.
Колби се появи отново, а в ръцете му имаше каишка. Подхвърли я на друида.
– Този трябва да е достатъчно голям.
Друидът я хвана с намръщена физиономия, след което се обърна към жребеца. Феята прибра ушите си. Друидът бавно се приближи, а феята тропна с копита и сведе глава. Друидът нахлузи халката, вкара коня в обора и пристегна по една връв от двете страни на халката. Жребецът отметна глава, а въжетата се опънаха.
– Просто се справи с това – промълви друидът.
Усмивката ми се разшири. Обърнах се към Колби.
– Можеш ли да доведеш Худини от пасището и да го поставиш в малкия заслон? Трябва да го погледна по-късно.
Колби откъсна хипнотизирания си поглед от жребеца.
– Разбира се, няма проблем. Веднага ще се върна.
Докато той тръгваше, аз казах на друида:
– Нека да си взема инструментите.
Той кимна, а в очите му се четеше предпазливост.
Погледнах, за да се уверя, че Колби е на път, и се вмъкнах в помещението с принадлежностите. Той нямаше „да се върне веднага“. Щеше да му отнеме десет минути, за да измине целия път до далечното пасище, където бях видяла Худини при пристигането си. А там беше самият Худини: стокилограмов козел, чиято любима игра беше да кара хората да го гонят. Колби щеше да прекара следващия час в тичане из пасището, докато Худини се държеше на една ръка разстояние от него.
Огледах помещението за хватки. От едната стена стърчаха хоризонтални стълбове, а върху тях бяха наредени седла. На куките висяха юзди, намордници и въжета за водене. На другата стена имаше маса, отрупана с произволно оборудване. Под нея се намираха куфарът с инструменти и ковашкият ми комплект.
Уверих се, че друидът не се вижда, изнесох куфара с инструменти и го поставих от едната страна на прага. Грабнах един гаечен ключ, взех вилата, която Колби беше оставил, и се прибрах в ъгъла до вратата, срещу кутията с инструменти.
Възнагражденията и парите не ме интересуваха. Но насилниците, похитителите и убийците ме интересуваха, особено когато навлизаха в моята територия. Не знаех дали друидът е тук заради снощната ни среща, или по някаква друга причина, но така или иначе не ме интересуваше. Присъствието му във фермата беше твърде опасно в твърде много отношения и исках да си тръгне.
Или мъртъв. Мъртъв също вършеше работа.
Протегнах гаечния ключ, после го пуснах. Той се удари в пода със силен трясък.
Задъхана, сякаш уплашена, извиках:
– Мога ли да помогна?
Тишина. Изчаках.
Миг по-късно друидът се появи на вратата и предпазливо огледа помещението, докато прекрачваше прага.
Тръгнах към него с протегната вила.
Той се завъртя към мен, ръцете му се вдигнаха, докато инстинктивно отстъпваше назад – към кутията с инструменти.
Спъна се и когато се свлече по гръб, аз забих вилицата в гърдите му. Той улови зъбите, дългите ръкави на блузата му се опънаха, докато дебелите мускули на ръцете му изпъкваха. Той се изтласка нагоре, отблъсквайки ме. Нахвърлих се отново, като хвърлих цялата си тежест върху дръжката.
Той отново хвана зъбите, спирайки ги на сантиметър от гърдите си.
– Ебаси – изръмжа той, докато буташе вилата назад за втори път, извивайки зъбците настрани. Тя се изтръгна от ръцете ми – и той ме ритна в подбедрицата достатъчно силно, за да ме извади от равновесие. Втори ритник хвана другия ми глезен и аз се преобърнах.
Разпаднах се на пода и той скочи върху мен с рефлексите на майстор на бойните изкуства. Изпаднах в дива ярост, с оголени зъби, докато атакувах с юмруци и колене. Претърколихме се по пода и гърбът ми отново се удари в земята. Ръцете ме хванаха за китките, стискайки силно.
С хъркане на усилие той избута ръцете ми над главата и седна върху диафрагмата ми. Въздухът се изтръгна от дробовете ми.
– Майната му – каза той отново, задъхан. – Силна си.
Не каза „за жена“, но аз все пак го чух.
– Изгний в ада, гадняр.
– Не ти ли спасих живота снощи? Хубав начин да ми благодариш.
– Трябва ли да ти благодаря за това, че ме преследваш? – Задъхах се. – Какво, по дяволите, искаш?
Той ме погледна с очи, които изглеждаха по-човешки, отколкото снощи – поразително зелени с ясно изразен лимбален пръстен, но не и преливащи.
– Не знаех, че работиш тук. Ако знаех, нямаше да дойда.
Ухилих се.
– Сякаш вярвам в това, Призрако.
Той изсумтя с отвращение, а после замръзна, когато от масата падна дълга бяла змия и се приземи на гърба му. Змията се надигна, а качулката на кобрата се развя.
„Здравей, друиде“ – изръмжа Рикр, а змийският му език опита въздуха. – „Миришеш вкусно.“
Друидът притисна китките ми по-силно в пода, като с половин око гледаше змията на рамото си.
– Сигурна ли си, че искаш да играеш тази игра? Ще загубиш.
Рикр приближи лицето си до това на друида, показвайки зъбите си.
– Твоят познат е вързан – издекламирах аз, опитвайки се да скрия колко съм задъхана.
– Тилиаг не е мой познат.
Поколебах се – и неземен студ премина през костите ми.
От тавана над главата ми се разля мрак и през масивното дърво като фантом се промъкна някаква фигура. Сенчести криле се разпериха широко и огромен черен орел се спусна надолу. Рикр се откъсна от рамото на друида, когато орелът кацна на гърба му, а върховете на крилете му се забиха в стените. Хищникът впери луминисцентните си изумрудени очи в мен.
Тъмна, електрическа сила се разля от фае.
Рикр се сви до главата ми, като съскаше тихо с разперена качулка. Двамата с друида се взирахме един в друг, а познатите ни бяха готови да атакуват. Тъй като Рикр всъщност не беше кобра и нямаше отрова, бяхме обречени да загубим, но друидът може би не осъзнаваше това.
– Слушай – каза той, а гласът му беше дрезгав от нетърпелив гняв. – Не ми пука за теб, за твоя познат или за работата ти. Дойдох тук заради Тилиаг и това е всичко.
Очите ми се свиха.
– Бих могъл да те вържа и сам да се погрижа за него, но не съм ковач. Ако имаш уменията, предпочитам ти да го направиш.
Очите ми се стесниха още повече. Той изучи изражението ми, след което изръмжа проклятие и се огледа за леснодостъпно въже – а то беше много, тъй като се намирахме в стаята за принадлежности.
– Аз ще го направя.
Той ме стрелна с невярващ поглед.
– Просто… – изпъшках. – Просто слез от мен, преди да съм загубила съзнание.
Той се издигна на няколко сантиметра от средата ми. Белите ми дробове се разшириха и аз погълнах въздух, примигвайки със звездите в погледа си.
– Погрижи се за копитата на Тилиаг – каза той – и никога повече няма да ме видиш.
Това изглеждаше като най-добрата сделка, която щях да получа.
– Добре.
Той се надигна от пода. Докато се издигаше, черният орел, кацнал на раменете му, разпери криле. Формата му омекна – и той се стопи в гърба му, изчезвайки напълно. Зелените му очи просветнаха в неестествено преливащ оттенък на изумруд.
Все още по гръб на пода, аз се взирах в него, едва успявайки да повярвам на това, което бях видяла. Неговият познат го беше обладал.
Обсеби го.
Този орел фея беше в тялото и ума му, а присъствието и силата му го заразяваха. Рикр беше мой ежедневен спътник от седем години и никога нямаше да му позволя да направи това.
Нищо чудно, че друидите обикновено умираха млади.

Назад към част 8                                                          Напред към част 10

Глава 7

Щях да закъснея.
Спането не ми беше навик, но прибирането вкъщи снощи беше трудно. Щеше да е още по-лошо, ако не беше лечението на друида за сътресение на мозъка, което беше започнало да действа в рамките на няколко минути, след като го изпих. Докато се върна във фермата Уитби, вече вървях стабилно и мислех ясно.
Дали изпиването на отварата на друида беше глупаво? Да. Но ако искаше да ме нарани, можеше да ме прободе и да си спести отварата. Така че бях рискувала.
Когато си легнах, вече беше почти настъпила зората, но въпреки отчаяната ми нужда от почивка, неспокойните сънища нарушиха съня ми. Събудих се в студена пот, без да мога да си спомня нищо повече от смътно усещане за предстояща гибел.
Отблъснах това чувство и се съсредоточих върху шофирането. Бях се върналa на Куори, който разделяше земята между частните имоти на юг и дивата планинска пустош на север. Ако продължавах на изток, теренът щеше да се спусне към блатата на регионалния парк Минекхада, но Куори завиваше леко на север, носейки ме към залесените склонове на планината Бърк.
Хъмкайки под носа си, насочих пикапа си по неравния асфалт. Тази сутрин полицията не се беше появила, за да ме арестува, затова предположих, че Харви Уитби не знае кой е саботирал комбайна му снощи. А ако някога ме заподозре, бях готова. Беше забележително какво могат да направят хората със смъртни заплахи, изнудване и малко креативно преследване.
Надявах се, че раната от ножа в крака му ще се инфектира. Ето защо първо бях намазала ножа си с кал.
Излегнал се на пътническата ми седалка под формата на бяла котка, Рикр се прозя, показвайки зъбите си.
„Този следобед си в прекрасно настроение, гълъбче.“
– Мислех си колко време трябва да изчакам, преди да измъча Харви Уитби още малко. Снощи не му нанесох много щети.
„Той няма да те забрави, докато куца като сакат гълъбче. Жалко, че не си премахнала някой от зъбите му.“
– Може би ще успея да поправя това следващия път.
Рикр доволно размаха опашка.
„Обожавам злобата ти. Напомня ми за страстната ми младост.“
– Възхитена съм.
„Отмъщението е най-сладкото вино“ – продължи той със замислен тон. – „Сигурна ли си, че не би се насладила на един очарователен кръвен ритуал с трупа на фермера, наведен над олтара ти?“
– Нямам олтар.
Ушите му се надигнаха.
„Можем лесно да поправим това.“
Напред от пътя се отклоняваше чакълест път. Намалих скоростта на пикапа си и завих по пътя.
– Опитай се да намалиш тона, Рикр. Неприятно е, когато другите познати се крият от теб.
Той ме дари с котешка усмивка.
„Само ако научеше и другите вещици да се страхуват от теб по същия начин, гълъбче.“
Това беше точно обратното на това, което исках. Цялата ми стратегия за живота ми – поне за живота ми на възрастен – се крепеше на това да накарам хората да ме харесват, а не да се страхуват от мен. Изключенията бяха човешките боклуци като фермера Уитби, но той не ме познаваше и никога нямаше да ме познае.
Високият жив плет скриваше имота в края на алеята. Насочих се между отворените порти и стигнах до хижа в западнокорейски стил с открити дървени греди и големи прозорци. Макар и не прекалено голяма, тя беше луксозна и сгушена сред околните гори, сякаш ѝ принадлежеше.
Отпред бяха паркирани половин дузина автомобили, а аз маневрирах с пикапа си в редицата и изключих двигателя. Излезнах и вдишах богатия аромат на ела, кедър, бор и свежа зелена флора. Рикр скочи на земята до мен, като изпъна гръб.
„Не усещам другите“ – отбеляза лениво той.
Те никога не ме чакат. Прекалено много пъти съм се отказвала да се появя, за да си правят труда.
– Хайде да вървим.
Заобиколихме къщата, прекосихме затревения заден двор и тръгнахме по мръсната пътека, която се виеше нагоре по планинския склон. Ранното следобедно слънце надничаше през клоните и хвърляше мъждукаща светлина по пътеката.
Рикр тръгна пред мен, а сенките хвърляха синкав оттенък върху бялата му козина. Той би предпочел да лети, но около моя завет винаги използваше основно котешка форма. Подозирах, че чака оптималния момент, за да ги шокира със способността си да променя формата си. Седем години подготвяна изненада. Беше толкова Рикрско.
Мислите ми се запътиха към изненадите от миналата нощ. Тъмният ездач и неговият синьо-розов феен жребец. Горната ми устна се сви от неприязън.
– Рикр, знаеш ли нещо за този друид?
„Разбира се, гълъбче. Все пак той е Кристалният друид.“
– Кристалният друид?
„Единственият и неповторим.“ – Рикр скочи на един паднал дънер и тръгна покрай него. – „Повечето роднини по тези места знаят името му. Едни се страхуват от него, други го желаят, а всички го уважават заради хладния му ум, познаването на нашите пътища и безкомпромисното възмездие за всеки, който му попречи.“
– Почитател ли си му? – Попитах аз, смътно раздразнена. – Обикновено не си толкова ласкав.
Опашката на Рикр потрепна от забавление.
„Аз просто повтарям разказите на другите. Например се говори, че се отнася добре с феите Гардал’кин – страховита смесица от воини и зверове, дошли в тази земя отвъд морето преди много векове. Те извоювали мястото си сред съществуващите дворове чрез кръвопролития и жестоки сделки.“
– Звучат неприятно.
„Мощни“ – поправи се той. – „Което винаги е неприятно за слабите. Не познавам нито един Гардал’кин тук. Териториите им се намират на север.“
– Добре е да знам.
„Ако Кристалният друид се задържи наблизо, бдителността ни трябва да е насочена към неговия пазител.“
– Имаш предвид жребеца?
„Не, другия.“
Той не каза нищо повече, когато излязохме на една открита поляна, а топлото окъпа лицето ми.
Заветът ми стоеше в свободен пръстен около чисто парче пръст, върху което бяха начертали кръгове, знаци и руни. Маркировките бяха преплетени с прости керамични съдове, пълни със сушени билки, свежи листа и цветя, шепи пръст, мътна вода от блатото и парчета кожа и пера, хвърлени от горските обитатели. Държейки се за ръце, осемте вещици запяха на старогръцки, като гласовете им се издигаха и снижаваха.
Преместих се обратно в сенките. Бяха твърде далеч, за да се присъединя към тях. Всичко, което можех да направя сега, беше да чакам.
Спуснах клепачите си и оставих зрението ми да се разфокусира. Около мен се сгъсти бледа мъгла, а пред очите ми се появи света на феите – ефирният духовен свят, от който произхождат феите. Дърветата потъмняха и станаха полупрозрачни. Земята беше плътно черна, непрозрачна и постоянна.
В кръга си вещиците бяха сенчести форми сред мъглата. Докато пееха, вихрите на мъглата се променяха, като бавно се изравняваха с широките извивки и плавните примки на шарките, които бяха нарисували на земята. Подобните на мъгла енергии на духовната област постепенно се вляха в същия модел, след което се разпространиха по поляната и в дърветата.
В гората се настани леко спокойствие и напрежението се смъкна от раменете ми.
Моделите не приличаха на нищо разпознаваемо. Потокът, който виждах и усещах, беше безсмислен за съзнателния ми ум, но го чувствах правилен. И не бях единствената, която го усещаше.
Край дърветата се застояха феи, чиито тъмни лица бяха белязани от кристални очи. Нисък сатир с долна част на тяло на коза и торс на момче, главата му увенчана с къси, подобни на израстъци рога. Нещо, което приличаше на голяма катерица, облечена в тъкана престилка и малка корона от цветя. Тройка елени със сребърни рога. Самотен вълк с рошава черна козина и алени очи.
Намръщих се. Толкова малко? Обикновено за голям ритуал за балансиране като този се появяваха два или три пъти повече феи.
Песента на завета се извиси, а след това затихна с последна ниска нота. Когато вихрите от сребриста мъгла се уталожиха, събралите се феи се оттеглиха в дърветата.
Примигнах с духовното си зрение и се съсредоточих върху четирите останали феи – другите познати. Заветът ми се състоеше от девет членове, включително и мен, но не всички вещици имаха познати.
Ниската, пухкава вещица Дина и нейното малко пикси с прозрачни крила на водно конче.
Възрастната баба Елън и нейното хоби – малко пиле, което приличаше на градинско джудже с много остри зъби.
Високият, татуиран Пиърс и неговият познат, приличащ на змия, който в момента се въртеше около широките му рамене.
И накрая, надменната красавица Лейни и нейният също толкова надменен огнен саламандър, яркооранжевият гущер, който почиваше на кривата ѝ ръка, докато тя се отклоняваше от природния кръг.
Хладните ѝ кафяви очи се спряха върху мен.
– Сейбър, колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас.
Излязох от сенките. Пиърс и Елън ми се усмихнаха. Останалите не се усмихнаха.
Бях се присъединила към завета малко след осемнадесетия си рожден ден и бях негов член през онази разколебана първа година, когато не знаех какво правя с живота си, после през двете години на обучение, за да стана ветеринарен техник, и след това в кариерата ми в клиниката. Не искам да кажа, че членството ми е било източник на подкрепа или утеха. Не можех да се интересувам по-малко от дейностите на завета и тъй като никога не си бях правила труда да крия това чувство, колегите ми вещици бяха в най-добрия случай двойнствени към мен.
С изключение на Лейни, която направо ме мразеше.
– Знам, че малко можеш да допринесеш за тези ритуали – продължи тя с фалшиво съчувствен тон. – Но трябва да присъстваш на всеки ритуал по пълнолуние, иначе…
– Заспах – прекъснах я беззвучно.
Очите ѝ блеснаха, но тя запази загрижената си усмивка.
– Добре ли се чувстваш?
Не си направих труда да отговоря.
– Арла, може ли да поговорим?
Матриархът на завета, който беше по средата на събирането на купички с билки от кръга, вдигна поглед с лека изненада. Прибра късата си посивяла коса зад ухото си и се изправи на крака.
– Разбира се.
Останалите ни наблюдаваха – а Лейни направо ни зяпаше – докато аз и възрастната жена се придвижвахме към далечния край на поляната.
– Добре ли се чувстваш, скъпа?
Проучих я. Арла Колинс. В началото на петдесетте си години тя беше някогашна слаба жена, която в по-късните си години се беше смекчила. Големи очила, дълга до брадичката коса, без грим. Управляваше странно смесения си завет с добри думи, твърдо търпение и нулева толерантност към глупостите.
Беше пълна противоположност на суетната си, злобна дъщеря Лейни. Изненада ме, че Арла можеше да оказва такова положително влияние върху другите, но напълно да се провали в отглеждането на почтена дъщеря. Но тогава знаех много добре как природата надделява над възпитанието.
– Снощи ме нападна фея, която приличаше на кафява мечка – казах без предисловия.
Лицето ѝ се отпусна.
– Мечка?
Кимнах.
– Северно от Кариерния път, на по-малко от два километра западно оттук.
Устата ѝ се отвори, след което се затвори с тракане на зъби.
– Миналата нощ? Кога?
– Късно. – Ако ѝ кажа в два-три часа сутринта, тя ще иска да знае защо съм се скитала из гората посред нощ – макар че уклончивостта ми нямаше да я заблуди.
– И тя те нападна? Провокира ли я? Ранена ли си? А какво става с мечката?
– Не съм я провокирала и съм добре. Мечката беше… – Не бях видяла какво е направил друидът, за да я прогони, но заклинанието му с камшик не беше нанесло големи поражения. – Мисля, че мечката беше добре.
– Видя ли нещо друго?
– Като друга фея?
– Феи… хора… нещо необичайно, което би могло да обясни нападението на феята.
Подозираше ли, че може да съм се сблъскала с друид, който нямаше работа на територията на нашия завет?
– Чувала ли си за други нападения на феи напоследък? – Попитах.
– Не. – Тя се взираше разсеяно към върха на планината. – Тази сутрин туристите намериха мъртъв гризли на пътеката на езерото Мънроу. Получих предупреждение от Брадли от отдел „Управление на парковете“ да го проверя. Мечката е била фея.
Обхвана ме слаб хлад. Дали друидът все пак беше ранил тежко мечката, или я беше издирил, след като ме беше оставил?
– Не съм я наранила – казах рязко аз. – Как е умряла?
– Не знам.
– Но ти каза, че си го проверила…
– Защо питаш за нападенията на феите? – Прекъсна ме тя. – Нападали ли са те други феи?
– Не. Един друид ми каза, че наоколо е имало случаи на агресия от страна на феите.
Арла подскочи, сякаш думата „друид“ беше електрошок.
– Друид? Тук?
– Той разследва нападенията, или поне така твърди. Нарича себе си Кристалния друид.
Тя отстъпи назад, а очите ѝ се разшириха.
– Призракът… е тук?
– Кой?
Шокът ѝ се смекчи и се превърна в забавна, леко раздразнена усмивка.
– Наистина, Сейбър, трябва да общуваш повече с нас. Призракът е само скандала на годината. Преди няколко месеца всички говорехме за него без прекъсване.
Веждите ми се смръщиха.
– Никога не съм казвала нищо за никакъв призрак.
– Потърси го и ще разбереш. – Тя изчисти мръсотията от панталоните си. – Предупреждавала съм те за пропуснати събития на завета. Пълното участие е условие за рехабилитацията ти.
С тази единствена дума ме проряза студена ярост.
– Като ръководител на рехабилитацията ти съм длъжна да докладвам…
– Моят надзирател по предсрочно освобождаване, Арла – изръмжах тихо. – Не използвай техния глупав пиар език.
– Не те наказват, Сейбър. Аз и останалите от завета ти помагаме да се научиш как да бъдеш член на общността.
Стегнах челюстта си, за да не отговоря.
Изражението ѝ се смекчи.
– Ако изпълниш собствения си ритуал, ще зачета усилията ти като пълно присъствие. Върви, сега, преди другите да са приключили с опаковането.
Завъртях се на пета и се отдалечих от нея. Останалата част от завета разглобяваше ритуалния кръг и събираше принадлежностите си, а аз не погледнах към никого от тях, докато прикляках и грабвах шепа сухи растителни парченца.
Една космата опашка се допря до ръката ми. Рикр се вмъкна в сянката ми, а сините му очи без черно бяха насочени към Арла.
„Преднамерено противопоставяне, гълъбче. Тя използва езика, който ти порицаваш, за да те разсее.“
Погледнах през рамо, проследявайки Арла, която се разхождаше към пътеката обратно към къщата си, а Елън оживено разговаряше с нея. Рикр беше прав. Тя беше отвлякла вниманието ми, за да прекрати разговора.
„Тя знае нещо“ – казах му мълчаливо. – „Дали е нещо за друида? Или за Феите…“
Над мен падна сянка, прекъсвайки тихия ми разговор с Рикр.
– Отново си пропуснала.
Погледнах към Лейни, след което се изправих в пълния си ръст, за да мога да се присмея на по-ниската вещица. Тя ми се усмихна в полза на всички, които наблюдаваха.
– Майка обеща да прости отново небрежността ти, нали? – Лейни вдигна брадичката си, сякаш това щеше да я доближи до моя ръст. – Е, няма да го направя. Ще се погрижа да разберат, че отново си нарушила условията, и този път ще те повлекат обратно към…
– Лейни.
Тя прекъсна, раменете ѝ се сковаха.
Изкривих устни, но това не беше усмивка. Дори не и близо.
– Ако ти, майка ти или някой друг ме саботира, ще ви накарам да си платите.
Простички думи, но лицето ѝ пребледня.
Ръцете ми бяха пълни с листа, а аз си тръгнах. Рикр закрачи до мен, а опашката му самодоволно потрепваше.
„Избрала си да последваш съвета ми“ – отбеляза той. – „Тя изглеждаше много изплашена. Браво, гълъбче.“
Прехапах вътрешната страна на бузата си, несигурна дали това беше правилният ход.
„Имаш ли други теми, които те вълнуват и по които бих могъл да разпръсна мъдростта си“ – попита той. – „Нямам търпение да те посъветвам. Обмисляла ли си отново да направиш кръвен олтар?“
Завъртях очи и избрах място в най-отдалечения край на поляната, където движенията и гласовете на останалите бяха лесни за игнориране. Рикр седна до мен, докато остъргвах мъртвите листа от малко парче пръст, а след това прегледах сухите клонки, които бях взел.
Вещиците използваха духовната си енергия, за да почистват, балансират, съживяват или манипулират присъщите на земята и природата енергии. Когато наблюдавах други вещици да изпълняват тези ритуали, усещах правотата им, но когато се налагаше да ги създавам сама, ми липсваше всякакъв инстинкт.
Използвах клонче, за да начертая основен кръг за пречистване. Примигвайки към него, се опитах да си представя как трябва да бъде адаптиран, за да отговаря на уникалния енергиен поток около мен… но нямах никаква идея. С мислено вдигане на рамене поръсих билки върху него и затворих очи. Пеенето не беше строго необходимо, но то ми помагаше да насочвам силата си – малкото, което притежавах. Какво трябва да изпея?
На дървото над мен непозната птица издаде поредица от деликатни трели, сякаш ме насърчаваше да се присъединя към нея. Усмихнах се едва забележимо.
– О, лебед на стройността, гълъб на нежността, скъпоценност на радостите, стани – запях аз. – Малката червена чучулига, като пареща искра, на песента към своя слънчев лъч лети.
През мен се плъзна мек спомен, оцветен с тъга. Малките ми ръце, обгърнати от големи, топли пръсти. Висока фигура от двете ми страни, ръцете ни се люлееха. Гласовете на родителите ми се присъединиха към високия ми детски глас, докато пеехме заедно.
– Но докато не се събудиш, земята е затвор, пълен с моите самотни въздишки; тогава се събуди и открий на своя влюбен любимец утрото на своите несравними очи.
Дългата ливадна трева се премяташе през краката ни, докато вървяхме, пеейки и смеейки се. Баща ми беше висок, със средно кафява коса и червеникава брада. Майка ми беше тъмнокоса и слаба като върба. Бях наследила нейния цвят и неговия ръст.
– За мен зората е тъмна. Слушай! Слушай ме, пулс на сърцето ми, моля те.
Потокът минаваше успоредно на пътя ни, а във водата, дълбока до коленете, стоеше дребна жена със синьозелена кожа, драматично заострени уши и кристални очи. Усмивката на водната нимфа ни омагьоса, докато тя също пееше, а гласът ѝ беше по-красив от този на всеки човек.
– И от твоето скривалище, с руменини плъзгащи се, ме заслепи с твоя ден.
Тя посегна към мен, все още пеейки, и докосна гърдите ми, където лежеше медальон от речен камък. Върху него заблестя синята ѝ магия.
– Ах, тогава, още веднъж към теб, летейки, ще те посетя, страст толкова сладка и весела. Ще ме слушат чучулигите и ще блестят капките роса…
Хладните ѝ пръсти разрошиха косата ми, след което заедно четиримата продължихме през поляната към селска хижа в сянката на висока планина.
– … смеейки се на всяко пръскане.
Последната нота изтръпна в гърлото ми и аз отворих очи, без да се изненадам, че са влажни от неизплакани сълзи. Въпреки че бяха починали преди много години, спомените за спокойните, изпълнени със смях дни с родителите ми винаги ме поразяваха силно. Чудех се дали някога ще мога отново да бъда щастлива като тях, или безгрижната радост не е нищо повече от невинна детска илюзия.
След опита ми за ритуал острите очи на Рикр се бяха смекчили от лениво задоволство. Той седеше до мен със свита около лапите си опашка – но не беше единственият ми зрител.
От другата ми страна Пиърс седеше с кръстосани крака в тревата, а познатата му змия се беше свила на раменете му. Със своето дебело мускулесто телосложение, гъста брада и износено от времето лице той беше последният човек, от когото някой би очаквал, че е обичащ природата вещица. Но при по-внимателно вглеждане в татуираните му ръце се виждаха изображения на митични феи, преплетени с цъфнали лози.
– Както обикновено, Глеър обича пеенето ти – каза той с грубия си глас. – Но за нищо на света не можеш да направиш подходящ ритуал.
Билките се разпръснаха в малкия ми тъжен кръг, докато вятърът се носеше през поляната. Въздъхнах.
– Можеш да правиш каквото си искаш, Сейбър – добави той и в гласа му се появи по-дълбоко ръмжене – но пропускането на ритуали е риск. Арла ще пренебрегне отсъствието ти само толкова много пъти. Не го проваляй.
Не казах нищо.
– Колко време ти остава? – Попита той.
– Две години.
– Това са още четиридесет и осем ритуала. Просто се придържай към него, момиче. Не искаш Магиполицията да почука на вратата ти, когато си толкова близо.
Лека тръпка ме прониза. Вещиците не бяха единствените ползватели на магии сред човешката раса и всички ние бяхме управлявани от МПД – организация, колкото тайна, толкова и могъща. „МагиПол“ не само контролираше потребителите на магии – или митиците, както се наричахме ние – и гарантираше, че магията остава скрита, но и беше съдия, жури и изпълнител на собствените си закони. Когато някой митик извърши престъпление, Магиполицията и нейните агенти раздаваха „правосъдие“.
Пиърс се беше озовал в този завет по същата причина като мен – назначен при Арла за „рехабилитация“ – но беше излежал присъдата си преди няколко години и реши да остане, вместо да започва отначало. Той беше единственият човек тук, който имаше и най-малка представа какво е да живееш под абсолютната власт на полицията.
– В деня, в който свърша – промърморих аз – ще счупя носа на Лейни.
От него се изтръгна смях и той бързо го задуши.
– Тя ще бъде късметлийка, ако това е всичко, което направиш, но не бих ти го препоръчал. Магиполицията няма да забрави, че съществуваш.
МагиПол нямаше да забрави. Вероятно помнеха по-добре от мен.
Знаех какво съм направила. Помнех толкова много. Но спомените ми за този ден и за седмиците, предшестващи го, бяха откъслечни и в тях липсваха важни подробности, които би трябвало да мога да си припомня лесно дори след десет години.
Наричаха го „дисоциативна амнезия“. Състояние, при което подсъзнанието потиска травматичните спомени от съображения за самосъхранение. Поне така го беше описал психиатърът, когато го помолиха да обясни защо не мога да свидетелствам по време на собствената си присъда. Твърдеше, че някой ден може да си спомня всичко, ако се излекувам достатъчно или ако подходящият спусък върне спомените.
Като се има предвид всичко това, нямах нищо против пропуските в спомените ми.
Мислите ми се върнаха към разговора ми с Арла. Не можех да я притискам за отговори относно мечешката фея или друида, не и без да рискувам свободата и бъдещето си, но подобно на МПД нямаше да забравя. Не бях дошла тук по собствена воля, но това място беше мой дом вече седем години.
И нямах намерение да пренебрегвам необяснимата нова опасност в задния си двор.

Назад към част 7                                                   Напред към част 9

Глава 6

Четири сантиметра стомана пробляснаха, докато въртях ножа над и под пръстите си в безкраен цикъл. Дъждът се удряше в покрива над главата ми, а единственият друг шум идваше отдолу – глъчката на разговор на възрастни, преплетена с небрежен смях.
На няколко метра от нас момчето в черно седеше до стената. Вместо нож в едната си ръка държеше малка книга с кожена подвързия. Вероятно гримоар – личният му архив от магически знания. Той прелистваше страниците, а погледът му се рееше безцелно по тях. И на него му беше скучно.
Все пак таванът беше по-добър вариант от това да стои цяла нощ под дъжда.
Това беше вторият път, в който се промъквахме на тавана, вместо да чакаме на алеята. Сърцето ми се свиваше от перспективата да ни хванат, но щяхме да имаме достатъчно време да се измъкнем навън преди разсъмване.
Погледнах празното пространство между нас, достатъчно голямо, за да седне още един човек, след което изпънах краката си, притискайки се към стената. Ножът отново започна да се върти.
Най-дълбокият глас долу изръмжа нещо и всички останали млъкнаха. Мъжът продължи заплашително да ръмжи, а аз се напрегнах, за да различа думите, губейки представа за точното движение на ръката си.
Ножчето се изплъзна от пръстите ми. Все още въртящо се, то се плъзна по пода и се блъсна в ботуша на момчето.
Той го погледна. Макар да беше разкопчал якето си и да разкриваше обикновена черна тениска, беше оставил качулката вдигната. Виждаха се само няколко кичура от тъмната му коса, които се спускаха по челото му. Прибрал гримоара си във вътрешния джоб на палтото, той взе ножа ми и разгледа лъскавата червена дръжка, а след това и късото острие. Докато го гледах, се притесних, като придърпах шифонената си блуза, а след това оправих гладката си слънчогледоворуса конска опашка.
Той натисна ключа. Острието се прибра с щракване. Докосна го с палеца си и то изскочи обратно.
– Да не се порежеш – подиграх се аз. – Ножовете не са играчки.
Усмихвайки се, той хвърли острието във въздуха. То се завъртя с крайчеца си, после се спусна обратно. Той го хвана за острието. Погледът му се насочи към мен, за да прецени реакцията ми.
Притиснах длани към пода, като се престорих на невъзмутима.
– Да, да.
Той отново хвърли острието и го хвана за дръжката – тогава ръката му изпъкна. Острието се заби в дървения под между два от пръстите ми, ръбът беше на четвърт инч от кожата ми.
Белите ми дробове се надигнаха, но не си позволих да се отдръпна.
– Леко впечатляващо – изревах аз.
Той свъси вежди и пусна ножа, оставяйки го забит в пода. Грабнах го и го насочих към ръката му. Веждите му се вдигнаха по-високо.
– Съвсем справедливо – казах му. – Или те е страх?
В отговор той постави лявата си ръка на пода, с разперени пръсти. Обърнах ножа, като заковах погледа си на мястото между средния и безименния му пръст. Нервите в стомаха ми изтръпнаха, но не исках да се надпреварвам със собственото си острие.
Прехапах долната си устна, след което засилих ножа надолу. Той се удари в дъските на пода с тъп трясък – и момчето се отдръпна назад. Когато вдигна ръката си, по ръката му се стичаше кръв.
– О, по дяволите! – Задъхах се и прибрах острието. – Аз те порязах!
Той погледна недоумяващо ръката си, докато кръвта се събираше в дланта му. Ругаейки под носа си, посегнах към него.
– Всичко е наред – промълви той, избягвайки ръката ми. – Не ми трябва…
Хванах го за китката.
– Нека да видя колко е зле.
Той се отдръпна. Аз се приближих. Той изви ръката си, като почти ме издърпа в скута си.
– Просто ме остави да видя! – Изсъсках, вкопчвайки пръсти в китката му. Притисната до страната му, дръпнах ръката му към себе си и погледнах надолу. Раната между пръстите му кървеше свободно и не можех да определя колко е дълбока. Сигурно го болеше адски много.
– Майната му – промълвих виновно. – Аз съм идиот.
– Да, идиот си.
– Замълчи. – Загледах се в сенките под качулката му. Внезапно разярена, избутах качулката му. Слабата светлина падаше върху лицето му, осветявайки светлата му кожа – и прясната синина, която потъмняваше скулата му.
Седнах назад. Той се намръщи, после се облегна на стената и все още държеше кървящата си ръка нагоре. Отново извадих ножчето си, разкъсах подгъва на блузата си и отрязах ивица от долната ѝ част. Той не каза нищо, докато увивах копринената материя около ръката му, за да образувам импровизирана превръзка, нито когато извадих от задния си джоб малка, плитка опаковка. Отвинтих капачката и загребах бял крем върху пръстите си.
– Какво е това? – Попита той подозрително.
Клекнах пред него.
– Леля ми е алхимик. Тя го е направила. Избледнява синините за няколко часа.
Той не попита защо го нося със себе си. Отговорът беше толкова очевиден, колкото и лилавата следа на лицето му.
– Не мърдай – предупредих го, докато протягах ръка към него.
Той леко изохка, когато хладният крем докосна бузата му. Разпределих го внимателно по синината, като го втривах в кожата му.
Пръстите му докоснаха китката ми, спирайки движението ми. Срещнах очите му, изненадана от това колко близо бяха лицата ни.
– Леля ти ли е тази, която искаш да убиеш? – Въпросът беше мек, без пречупване.
Потърсих нечетливия му поглед.
– Да.
– Тя купувач или продавач е?
С поглед към невидимата стая долу отговорих:
– Продавач.
Сякаш в отговор дълбок мъжки глас избухна със студен смях. Момчето не трепна, но зениците му се разшириха от адреналина.
– Той ли е този, когото искаш да убиеш? – Попитах.
Брадичката му се наклони в леко кимване.
Спомних си как този груб глас можеше да заглуши всички останали долу.
– Звучи опасно.
Устните на момчето се стиснаха в тънка линия. Зениците му се разшириха още повече.
– Той е.
– Мислиш ли, че можеш да го убиеш?
– Все още не. – Същите думи като в първия ни кратък разговор. – Все още не съм достатъчно силен.
Пръстите ми се плъзнаха надолу и се притиснаха към челюстта му в мълчаливо съчувствие.
– Е, Рут?
Ръмжащият глас изръмжа точно под мен и аз поех дъх, падайки в момчето. Ръцете му притиснаха горната част на ръцете ми и така замръзнахме.
– Успокой гласа си, Бейн – рязко отговори леля ми. – Не искаме да излъчваме тези преговори.
– Това не са преговори – отвърна мъжът, източноевропейският акцент уплътняваше думите му. – Аз вече направих предложението си.
– И аз няма да продавам на първия купувач, който почука на вратата – изпъшка Рут. – Защо я искаш?
– По-моя начин – изохка той. – Или отказваш, или се противопоставяш.
Кратка пауза.
– Няма да откажеш. – Ръмжащият му глас стана тих, зловещ. – Да задържиш момичето само ще ти донесе още неприятности. Отърви се от нея сега. Офертата ми е щедра за един закърнял от магията дребосък.
Мълчанието отново се проточи, преди Рут хладнокръвно да отговори:
– Ще обмисля предложението ти.
Бейн се засмя и стъпките се отдалечиха. Приглушеният тътен на разговора се разнесе, когато той отново се присъедини към основната група.
Пръстите ми трепереха, докато стисках с юмруци тениската на момчето. Той не беше показал болка, когато бях порязала ръката му. Не беше показал страх, когато говореше за Бейн. Но сега…
Сега той ме гледаше с такъв нестихващ ужас, че знаех, че разцепените устни и счупените кости са най-малката ми грижа.

Назад към част 6                                                     Напред към част 8

Глава 5

На пет метра от мечката тъмният кон се изправи, а предните му копита ритаха. Кехлибарена светлина се запали над ръката на ездача и той я хвърли към буйната фея.
Подобно на ласо светлинно въже полетя към мечката и се завъртя около муцуната ѝ. Магията се затегна здраво и конят даде заден ход, а копитата му се вкопчиха в земята. Мечката изръмжа, когато се откъсна от дървото, и стволът се изправи, а силното движение почти ме отхвърли с прашка от него. Хванах се за живота си, а тънките клони поддадоха под ръцете ми.
На петнайсетина метра под мен конят и облеченият в черно ездач се отдръпнаха от мечката, която се втурна към тях с дългите си нокти. Кехлибарената магия в ръката на ездача се размаха по-скоро като камшик, отколкото като ласо, и проряза лицето на мечката. Огромният кон танцуваше около атакуващия звяр, пъргав като режещ кон.
Над шума от сблъсъка им чух как клоните, които държах, се чупят. Краката ми потърсиха друг клон, но всички, които бяха в обсега ми, се бяха счупили.
Скокът винаги е бил по-добър от падането. Прибрах ножа си, бързо погледнах надолу, после се отблъснах силно от дървото, хвърляйки се далеч от него, за да падна чисто…
… точно в момента, в който бягащият кон се запъти настрани към планираното от мен място за приземяване.
Изтръгнах остър вик, когато се забих в страната на ездача. Сблъскахме се, като ударът на тялото ми го изхвърли настрани от коня му. Той падна по гръб, а аз се приземих върху него, като лицето ми се отблъсна от гърдите му.
Отблъснах се с една ръка – и замръзнах.
Под мен не беше призрак на смъртта, а мъж. Качулката му беше паднала, разкривайки красиво човешко лице с живи, преливащи се изумрудени очи, които не бяха съвсем човешки. Тези очи ме погледнаха с изненада, почти равна на моята, след което профучаха покрай рамото ми.
Той сграбчи горната част на ръцете ми и ни претърколи.
Едно копито се заби до нас, като едва не го улучи. Конят се изправи, ритайки с предните си копита, докато отблъскваше ръмжащата мечка. Силните ръце хванаха ръцете ми, ездачът отново се завъртя настрани и ние се търкулнахме заедно, докато не се отдалечихме от тропащите копита.
В момента, в който спря, аз се освободих и се изстрелях нагоре. Той се изправи на крака също толкова бързо и кехлибарена светлина се завъртя над ръката му, докато призоваваше странната си магия. Премина покрай мен, без да каже нито дума, и изпъна ръка, за да зашемети с магията си задните части на мечката и да я отвлече от коня му.
Измъкнах острието на ножа си, после го прибрах.
„Рикр?“
„Ето, гълъбче.“
Погледнах нагоре. Белият ястреб беше кацнал на едно много по-здраво дърво от това, което бях избрала, а сините му очи бяха вперени в битката.
„Най-интересеният двубой“ – добави той, а тонът му беше почти радостен.
Поклатих глава – и поляната се разклати и наклони. Болката пулсираше в черепа ми. Отстъпих назад и петата ми се удари в нещо.
Паломино.
Яростният рев на феената мечка се разнесе из нощния въздух, но звукът беше далечен и забравен, когато потънах до главата на коня и докоснах тънката му, костелива шия.
Трябваше да прережа гърлото на Харви Уитби. Как е посмял да позволи на животно под негова опека да страда толкова много и толкова дълго? Как е посмял да убие едно невинно същество, за да спаси себе си? Как е посмял да заколи този кон, за да …
Намръщих се, а ръката ми се облегна на челото на Паломино. Къде беше раната от куршума? Чух изстрела, но не видях никаква кръв.
„Вдигни очи, гълъбче.“
Предупреждението на Рикр ме извади от захлас и осъзнах, че гората е притихнала. Черепът ми пулсираше ужасяващо и ми се искаше да повърна. Вместо това вдигнах глава.
Мечката фея беше изчезнала, храсталакът беше сплескан там, където се беше провряла през гъстата листна маса, за да избяга. Мощният жребец беше останал, застанал близо до разцепеното дърво, от което бях скочила. На слабата светлина видях, че не е черен, както си мислех, а великолепен син роан със стоманена козина, която потъмняваше до черно по краката му. Гривата и опашката му бяха тъмни като абанос, както и лицето му – което правеше киселиннозелените му очи още по-изненадващи. С тежко копито удари земята и поклати глава.
Преместих погледа си към ездача му.
На петнайсетина метра от него мъжът ме наблюдаваше, или поне така предположих. Отново беше вдигнал качулката си, дълбоките сенки скриваха лицето му – но вече бях видяла човешките му черти и нямаше да го объркам отново с призрак. Вместо кошмарното черно наметало той носеше дълго яке, съчетано с черни панталони, здрави ботуши и кожени ръкавици.
Когато вниманието ми се спря на него, той се запъти към мен, дългите му крака изяждаха земята, а палтото се развяваше зад него. Спирайки почти върху мен, той посегна надолу, сякаш за да ме хване за лакътя – и хвана предната част на якето ми.
Хванах го за китката, докато той грубо ме издърпа на пръсти, приближавайки лицето ми до неговото. Въпреки лунната светлина и забравените фенерчета, които осветяваха поляната, вътрешността на качулката му беше изпълнена с неестествен мрак.
Рикр ни наблюдаваше от високия си връх, а бледосините му очи блестяха.
– Това беше доста интересна сцена, на която попаднах – изръмжа мъжът с нисък, опасен тон. – Какво знаеш за тази мечка фея?
Вгледах се в качулката му.
От гърлото му се разнесе груб звук.
– Изглежда, че не схващаш ситуацията. Кажи ми какво знаеш, преди да съм изгубил търпение.
Усмихнах се, показвайки зъбите си.
– Това заплаха ли беше?
– Какво мислиш?
Усмивката ми се разшири и аз вдигнах празната си ръка към лицето му.
– Трябва да имаш нещо повече от качулка и заплаха, за да ме уплашиш, особено когато – избутах качулката му назад – вече съм виждала лицето ти.
Сенките се отдръпнаха, разкривайки отново лика му. Нечовешки живи зелени очи, обрамчени от тъмни мигли, се втренчиха в моите, а веждите му бяха спуснати със заплаха. Красиво лице, ако трябва да съм честна. Поразителни скули, силна челюст, пълна уста – в момента притисната в тънка, гневна линия. По моя преценка беше в средата на двайсетте, може би малко по-възрастен.
Дланта ми се допря до гладко избръснатата му буза, докато оставях качулката му да падне – и със същото движение щракнах с ръка, изваждайки ножчето си от ръкава на якето. Острието се освободи и за миг острието се озова в ъгъла на лявото му око.
Но не достатъчно бързо.
Студеното, тънко острие се притисна към лявата ми буза. Не прекъсвах визуалния контакт, за да видя какво оръжие има до лицето ми, но острието се усещаше остро – по-остро от малкия ми нож.
Нито един от нас не помръдна, юмрукът му бе стиснал предната част на якето ми. Ако някоя от ръцете ни се размърдаше, и двамата щяхме да кървим.
Дясната му вежда се изви леко.
– Как искаш да играем?
– Пусни ме.
– Не мисля така.
– Аз те пробождам, ти ме пробождаш – предложих мразовито. – По-вероятно е бузата ми да заздравее, отколкото окото ти.
– Пас.
Той не ме пускаше и не искаше да си играе на ножове и пилета. Какво оставаше?
– Тогава ще отговоря на твоя въпрос, ако ти отговориш на моя.
Пълната му уста отново изтъня, зелените му очи ме пронизаха.
– Добре.
Съгласието му ме изненада, докато не осъзнах, че очаква да спечели и тази игра. Смяташе, че ще разкрия повече с моите отговори, отколкото той с неговите.
Малко вероятно.
– Кой, по дяволите, си ти? – Попитах.
– Първо отговори на въпроса ми.
– Първо ти. Кой си ти?
Той изръмжа под носа си.
– Кристалният друид.
Изненадата ме заля и не можах да спра клепачите си да не трепнат с едно-единствено, уплашено мигане. Той беше друид?
– А сега – изръмжа той – кажи ми какво знаеш за тази мечка и другите агресивни феи в този район.
– Нищо не знам.
Острието му се заби болезнено в бузата ми.
– Тази малка игра не се получава, ако лъжеш.
– Не лъжа.
– Тогава си идиот. Всички феи в целия Долен континент говорят за нападенията и изчезванията тук.
– Очарователно, но за първи път чувам за това.
– Ти не си ли вещица?
– Да, но ужасна.
Поразителните му зелени очи се стесниха.
– Ужасна по какъв начин?
Пренебрегвайки въпроса му, преместих острието си съвсем леко, за да не пропусне острата точка в периферното си зрение.
– Отново е мой ред. Защо си тук?
– Феи…
– Да, да, атаките. Но защо ти пука за някакви агресивни фейри? – Извих вежди, макар че бретонът ми вероятно ги скриваше. – Какво се надяваш да спечелиш, кристален друиде?
– Има ли значение?
– Това е въпрос, а не отговор. Наистина не искаш това острие в окото си. Тази вечер то вече е било в крак и уста.
Чертите на лицето му потрепнаха от отвращение.
– Какво правиш тук, ако не знаеш нищо за атаките на феите?
– Тук съм, защото фермерът Уитби беше тук.
– Защо беше тук?
– За да убие изгладнелия си, пренебрегнат кон, преди това да е навредило на репутацията му.
Доста ми хареса начинът, по който очите му пламнаха при думите ми.
– И какво правиш тук тогава? – Попита той.
Помислих как да отговоря, после казах истината.
– Щях да изпиля зъбите на Уитби от челюстта му с този нож.
Той се вгледа в мен.
– Колко силно те удари по главата?
– Откъде знаеш, че съм бил ударена в главата?
– Имаш кръв по лицето си.
О.
Той ме избута назад, като движението беше толкова рязко, че нямах възможност да му избода окото или да се предпазя. Приземих се твърдо върху задника си.
Избутвайки палтото си на една страна, той прибра ножа си в ножницата на бедрото. Наблюдавах как десетсантиметровото острие изчезва, после видях как ръката му се придвижва към колана, където половин дузина флакони с форма на епруветка бяха придържани от кожени примки.
Алхимични отвари. Той също беше алхимик?
Мразех алхимиците.
Той прокара облечените си в ръкавици пръсти по отварите, извади една и ми я подхвърли. Хванах я автоматично и погледнах мътната кафява течност вътре.
– За сътресение – каза той кратко. – Изпий я веднага. Или не го прави. Не ме интересува.
Обърна се и се отправи към феения си жребец. Жребецът изви шия, когато ездачът му хвана тъмна грива с шепа и се изправи. Той се настани на мястото си, сякаш бе прекарал живота си на кон.
– Не влизай в гората – извика той, докато водеше коня в тесен завой. – Ужасна вещица като теб е лесна храна за разярените феи.
Жребецът се стрелна напред. Около мощните му крака се завихри сенчеста мъгла и когато се втурна в галоп през поляната, той и ездачът му изчезнаха от реалността. Звукът от трополенето на копитата изчезна.
С едната си ръка, стиснала ножа, а с другата – флакона с отвара, се взирах в мястото, където беше изчезнал.
Кристалният друид.
Интересно. С размахване на малки нокти Рикр скочи на коляното ми. Беше сменил ястребовата си форма с малка полевка, промъквайки се наблизо, за да може да ме защити, в случай че словесната ми игра с друида се превърне в насилие. Още по-жестока.
Феята седеше на малките си крака и се взираше в дърветата.
„Много-интересното, не мислиш ли?“
Погледнах надолу към шишенцето с отвара. „Интересно“ не беше думата, която бих избрала.

Назад към част 5                                                      Напред към част 7

Глава 4

Приклекнал под тежките, увиснали клони на един петдесетметров бор, надникнах през завесата от бодливи зелени иглички, която ме заобикаляше.
Избягалият кон на Уитби беше мъртъв.
Той лежеше близо до петно сочна зелена трева, а златистата му козина и кремава грива контрастираха рязко с тъмната листна маса. Паломино би трябвало да е красив, но костите му опъваха кожата, тялото му беше потънало от напредналото недохранване. Не беше изненада, че Уитби не искаше никой да вижда този кон. Дори подобни бездушни негови връстници щяха да назоват жестокостта му.
Ярките бели лъчи се завъртяха и пробляснаха, когато Уитби и спътникът му осветиха с фенерчетата си малката горска поляна, на стотина метра северно от Куори. С пушки в ръце, те си шушукаха с тихи гласове.
Острието на бръснача с червен оттенък под ребрата ми се смъкваше с всеки бавен дъх, който поемах.
Не знаех какво изпитвам, когато тези ледени отломки загребваха вътрешностите ми. Беше по-тъмно и по-дълбоко от гнева. Нещо повече като глад, като жажда. Низка, зверска нужда, която изисква да бъде изчистена.
Погледът ми проследи стъпките на Уитби, ботушите му хрущяха по падналите листа, докато обикаляше мъртвия кон, оценявайки работата си. Дали щеше да ходи като крал на планината, ако краката му гниеха изпод него като копитата на Уикър? Вече бях планирала да го накарам да усети последствията от пренебрежението си, а сега беше убил и жертвата си.
С едно движение на палеца ми четири сантиметра остра стомана се изстреляха от ножа ми. Главата на Уитби се завъртя към металическото щракване, а лъчът на фенерчето му замахна покрай дървото, където се криех. Измърморих тиха псувня под носа си, докато забивах острието си в земята, покривайки го с кал.
– Чу ли това? – Прошепна Уитби на спътника си.
Изцъках с езика си. Застивайки, двамата мъже насочиха светлините си към мястото, където се криех, но клоните на бора бяха твърде гъсти и отразяваха лъчите. Изцъках отново и веждите на Уитби се смръщиха, докато се придвижваше към мен, примигвайки подозрително.
– Това е просто катерица – промълви спътникът му. – Хайде да се махаме оттук, Харви.
Разшумях листото, имитирайки тихите движения на животното, за да примамя Уитби да се приближи. Когато ботушите му наближиха завесата от борови клони, аз се преместих напред на ръце и колене, безшумно върху постелята от сухи иглички.
– Да – каза Уитби колебливо. – Трябва да тръгнем преди…
Тръгнах напред, промуших ръката си през клоните и забих ножа си в горната част на ботуша му.
Той изрева от болка и се отдръпна назад, а фенерчето падна от ръката му. Аз паднах и се изтърколих изпод тежките клони на бора. Докато се изстрелвах нагоре, от най-високите клони на същото дърво се стрелна бяла врана и полетя към главата на другия мъж.
Оставих Рикр да отвлече вниманието на спътника на Уитби, примъкнах се под пушката на фермера и ударих рамото си в корема му. Балансирайки прецизно на невредимия си крак, той се преобърна назад и аз изтръгнах пушката от ръцете му.
Сложих ботуша си на гърлото му, като прекъснах вика му. Захвърлих пушката настрани и се засилих към крака си. Той сграбчи подметката ми с две ръце, докато аз потъвах в клек, придавайки по-голяма тежест на врата му. Лицето му почервеня, очите му изпъкнаха.
Завъртях ножа през пръстите си, окървавеното острие проблесна.
– Кой… – изпъшка той, а погледът му се стрелна от лицето ми към ножа. Ръцете му трепереха, докато повдигаше крака ми с няколко сантиметра. Наведох се в хватката му, като тежестта ми принуди ръцете му да се спуснат обратно. Ъгълът беше грешен. Той не можеше да получи достатъчно лост, за да ме повдигне.
Изучавах изкривеното му лице, а гладните краища в мен се точеха. Стигнах до решение, ударих ръка в долната част на лицето му и използвах палеца си, за да издърпам горната му устна нагоре, разкривайки зъбите му.
Зъбите на много коне се нуждаеха от пилене на всеки няколко години, но зъбите на Уини бяха толкова израснали, че храненето беше станало мъчително. Ако Уитби си беше направил труда да осигури елементарни грижи за Уини или Уикър, простото, често срещано здравословно състояние на нито един от двамата коне нямаше да стигне до постоянна болка, куцота, глад и евентуална смърт.
Затегнах хватката си върху лицето му и забих острието на ножа във венците му между резеца и първия дъвкателен. Той се размърда неистово. Настъпих по-силно гърлото му и забих острието. Кръвта се разля по белите му зъби.
– Това е изгревът на луната – изпях шепнешком, докато писъкът на Уитби отекна в тъмната гора.
В отговор се разнесе зверски рев.
„Сейбър!“
След предупреждението на Рикр скочих. Нощта се изпълни с чупещия се, тряскащ звук на нещо, което се провираше през храсталака.
Уитби се изтърколи от мен, притиснал устата си с ръка.
– Ти, луда кучка! Какво…
С нов раздиращ ухото рев храстите от другата страна на поляната се сплескаха, когато нещо се нахвърли върху тях – нещо масивно и рошаво, с набраздена муцуна и блестящи зъби.
– Гризли! – Изкрещя панически другият мъж.
О, не, не е гризли. Човекът беше твърде човечен, за да види остриевидния рог, стърчащ от челото на чудовищната мечка, или неземния блясък на топазовите ѝ очи без зеници.
Фееният звяр забави атаката си, объркан от главозамайващия танц на фенерчето на мъжа. Когато се завъртях, възнамерявайки да бягам като от дяволите, Уитби се изправи на крака до мен, държейки нещо в ръцете си. Той го замахна.
Прикладът на пушката му се удари в главата ми.
В черепа ми избухна болка и аз паднах на колене, а шапката ми падна. Дългата ми коса се разпиля.
– Бягай, глупако! – Изкрещя Уитби на приятеля си. – Не стреляй, просто бягай!
Стъпките хрущяха и телата се разбиваха в храстите някъде вляво от мен. Вдигнах глава, а погледът ми се замъгли. Пръстите ми се свиха плътно около ножа, който някак си все още беше в ръцете ми.
Ниско, ръмжащо ръмжене – и феената мечка се появи.
Зашеметена от гледката на чудовищното същество, което идваше към мен, аз не помръднах. Лапи с размерите на чинии за вечеря забиха в земята, нокти, дълги колкото ръцете ми, разкъсваха пръстта. Пламтящи топазови очи изпълниха погледа ми.
Рикр падна от небето, а белите крила на ястреба му пробляснаха. Той удари лицето на мечката с извитите си нокти.
Мечката изхвърли главата си нагоре, като едва не заби Рикр в рогата си. Тя спря на няколко крачки от мен и се надигна назад, за да замахне яростно към хищника.
„Сейбър!“ – Изръмжа спешно Рикр. – „Върви на безопасно място!“
Изправих се и се хвърлих настрани. Земята завибрира, когато мечката се втурна след мен, необезпокоявана от грабващите нокти и биещите криле на Рикр.
Не можех да избягам от мечката. Погледът ми прекоси дърветата и се насочи към една млада висока ела с равномерно разположени клони. Скочих към тесния ствол и се изкачих по него като по стълба, клоните драскаха раменете ми, а стволът се клатеше от неотложните ми движения.
Когато изминах десетина метра, мечката удари дървото толкова силно, че цялото се разтресе и почти ме изхвърли от него. Придържайки се към ствола, погледнах надолу.
С оголени дълги зъби и горящи от безсмислена ярост очи, феята се изправи на задните си крака – и аз се хвърлих към по-висок клон, когато челюстите ѝ се отвориха на сантиметри от глезена ми. С рев мечката се заби с тежестта си в дървото. То се огъна и се разтресе. Разнесе се тревожен пукот.
Изкатерих се нагоре, стволът се огъна под тежестта ми, а клоните предупредително заскърцаха под краката ми.
Твърде тежка, за да се изкачи по дървото, ръмжащата мечка го удари отново. Клонът под левия ми крак се счупи и аз се хванах за останалите с ръце и крака. Не можех да се изкача по-нагоре. Нямаше как да избягам.
„Рикр!“
Няма отговор. Откъснах поглед от мечката, за да погледна към поляната. Един бял ястреб лежеше на земята, разперил криле и изкривил пера, докато поклащаше замаяно глава напред-назад.
Мечката отново се хвърли на дървото. Друг силен пукот разтресе ствола и мечката се облегна на него, огъвайки младото дърво с тежестта си. Дървото се пропука. Беше само въпрос на секунди, докато стволът се пречупи.
Тогава нямаше как да го заобиколи.
Завъртях ножа в ръката си, изчислявайки най-подходящото място за удар: блестящото дясно око на феята. Левият ми крак задраска ствола, търсейки опора, преди да атакувам. Мечката се натегна срещу дървото и то се огъна още малко. Челюстите ѝ се разтвориха хищно, приканвайки ме да скоча надолу в чакащата ѝ уста.
Тишина се разнесе из поляната, сякаш самата гора чакаше следващия ми ход – и тогава тишината се разкъса.
Гръмки копита изпълниха поляната и във вихъра на сянката от нищото се появиха кон и ездач.

Назад към част 4                                                        Напред към част 6