Кодекс на гилдията

Ред на четене на „Кодекс на гилдията“

Всички книги са подходящи за тинейджъри и подрастващи

Кодекс на гилдията

Поредица „ОМАГЬОСАНА“

Поредица „ДЕМОНИЗИРАНИ“

Поредица „ДЕФОРМИРАН“

Поредица „РАЗКРИТ“

ГЛАВА 25

С лакти, подпрени на металния парапет, наблюдавах как първите слънчеви лъчи се отразяват върху хоризонта на Манхатън. Златистите нюанси осветяваха прозорците, обърнати на изток, и превръщаха тъмната стена от небостъргачи в ярко отражение на зараждащата се зора. Спокойните води на Ийст Ривър проблясваха под Бруклинския мост, който се простираше на другия бряг.
Вглеждайки се в гледката, оставих ума си да се успокои и да планира. Чувствах се като супергерой от филм, който гледа към градския пейзаж рано сутринта, намирайки момент на спокойно съзерцание след кулминационната битка.
Като се замисля, имах всички предпоставки за супергеройство: Сирак? Да. Безумни нечовешки способности? Да. Зъл враг? Умел и опитен любовен интерес? Непосилната тежест на отговорността, която тежи на неподготвените ми рамене? Проверявам, проверявам и проверявам.
Единственото, което ми липсваше, беше по-висока гледна точка за моята самостоятелна саморефлексия. Трябваше да съм кацнал на ръба на някоя градска кула, с развяваща се от вятъра пелерина, но тъй като не притежавах необходимия свръхзвуков полет и/или акробатика с паяжина, за да се изкача на Емпайър Стейт Билдинг, бях оставен на морското равнище с обикновените хора.
Дори не бях избрал това място заради спиращата дъха гледка. Отдясно, в сянката на високите подпори на моста, се намираше фериботния терминал, където след десет минути щях да се кача на плаващ автобус – проверих часовника на телефона си.
Ако приемем, че безбройните агенти и ловци на глави, които търсеха моето бягство, не ме настигнеха първи.
Разсеяно потърках засъхналата кръв по черните си панталони – или от ужасната рана на Вини в гърдите, или от забиването на кинжала в ребрата на Тайриан. Съдбата и на двамата мъже предизвика отвратителна вълна в стомаха ми. Нямах представа дали любимия ми мразовит враг е жив. Той беше спасил живота на Лиена и, доколкото знаех, беше пожертвал своя собствен в процеса.
Що се отнася до Тайрън, най-силното ми усещане за смъртта му беше изтръпване. Откакто бях станал агент на полицията, бях сложил край на няколко живота, но винаги беше при самозащита или в защита на някой друг. Логично, знаех, че убийството му е било необходимо, а с моралните последици ще трябва да се справя по-късно.
Палецът ми се плъзна по телефона, отключи го и показа известието на полицията, което бях отворил, преди да извадя SIM картата от телефона и да я хвърля в канала. Текстът се беше запечатал в мозъка ми, но въпреки това го проучих отново, оставяйки новата реалност да потъне в мен.

Кит Морис е най-издирвания престъпник в митичния свят.

Да. Най-много. Кралят на хълма. Върхът на купчината. Новата лъскава награда за главата ми беше шокираща – двадесет милиона долара. И не, не бях прочел случайно това число с една или две допълнителни нули.
Наградата ми беше по-голяма от тази на Кристалния друид, Флорис Висер и лидерите на международната гилдия на измамниците „Червен рум“, взети заедно. Ако си мислите, че това ви се струва прекомерно за убийството на един човек, не сте сгрешили, защото всъщност бях на въдицата за две убийства. Онези гадове от Консилиума ме обвиняваха и за убийството на Ашблъф.
Басейнът на безпокойството в стомаха ми ставаше все по-дълбок и по-мрачен. Когато взех кинжала от Дариус, знаех, че ще е лошо. Най-лошия вид лошо. Очаквах да бъда заловен или убит под гигантската антипсихична мрежа.
Щях да бъда, ако не беше Лиена. Тя беше спасила живота ми, като задейства заклинанието си за гравитационна бомба. Трябваше да знам, че да я оставя зад себе си не е опция; тя нямаше да го позволи.
Сега обаче бях сам и единственото, което си мислех, беше, че ми се иска тя да е тук, до мен, да ме подкрепя и да ме държи на земята.
Въздъхнах и огледах реката. Малка кутийка по водата си проправяше бавен, препускащ път към терминала. Беше почти време да се сбогувам с Ню Йорк, Ню Йорк.
Върнах вниманието си към списъка с награди. Още по-изненадващо от броя на нулите беше голямото, смело указание след сочната цифра в долари: Кит Морис трябваше да бъде заловен жив.
За всеки друг мошеник щеше да има награда – жив или мъртъв, но Консилиумът се нуждаеше от мен, който все още диша. Те имаха планове за мен – планове, свързани с оръжието, за което бяха платили тридесет милиона долара. Заедно представлявахме петдесет милиона долара от амбициите на Консилиума.
Ръката ми стигна до джоба на черния ми панталон, ушит по мярка. Измъкнах лист хартия, разгънах го и изгладих гънките.
Страницата беше изпълнена с левитиращ мъж, заобиколен от магически и елементарни символи. Бях я взел от заседателната зала на „Врана и чук“ преди дни, без да осъзнавам, че ще я разнасям по света, преди да успея да я върна в колекцията ни.
Символът на слънцето на челото на мъжа сякаш пламтеше на фона на бялата хартия, привличайки погледа ми, преди да насоча погледа си към краката на фигурата, които висяха над земята.
Съсредоточих се върху собствените си крака. Бавно в тялото ми се появи усещане за безтегловност. Подметките на обувките ми се разделиха с бетона.
С трясък паднах на земята и отново се подпрях на парапета, като продължавах да изучавам рисунката. Благодаря на Хермес, че бях разбрал това, преди да слея атомите си с дъното на асансьорната шахта.
Левитация – редкия психичен брат на телекинезата, при който вместо да движите предмети с ума си, можете да движите собственото си тяло.
Не можех да летя като Супермен, но паданията от всякаква височина не ме притесняваха толкова.
Прибрах телефона в джоба си и се замислих за символите около левитиращия мъж. Кратките спомени преминаха през мозъка ми като диапозитиви на проектор, проблясвайки почти твърде бързо, за да ги проследя.
Случайно четена на мислите на Лиена. Разгадаване на телекинезата, докато Кейд ме е взел за затворник. Нарастващата ми способност да усещам психична енергия.
Следите от обгаряне по влака. Миризмата на сяра по дрехите ми.
Лиена смяташе, че съзнателното използване на способността ми за изкривяване на реалността е „отключило“ нещо в мен.
И забележката на Друтърс за щастливото време – за това, че сега имаме „артефакта и психотропния деформатор“.
Консилиумът имаше планове за мен, които по някакъв начин включваха древен артефакт на кралица на викингите. Но какво общо имаше хилядолетно оръжие с мен?
Сгънах хартията с бързи движения. Ако Консилиума ме искаше, можеше да дойде и да ме вземе. Сега, след като ме бяха превърнали в беглец, можех да играя по собствените си правила. Бяха превърнали живота ми в ад, а аз бях повече от щастлив да им върна услугата десетократно.
Отново прибрах хартията в джоба си и се обърнах.
Десетина мъже в черно бойно снаряжение спряха да се приближават скришом. Не бяха обозначени със значки на полицията или на гилдията, така че не можех да разбера дали са ловци на глави или главорези на Консилиума. Но изглеждаха компетентни, разделени на две групи, за да блокират двата края на широката пешеходна пътека.
Не бях сигурен за викингския артефакт, но имах доста добра представа защо Консилиума искаше да се докопа до мен и щях да използвам това знание, за да се превърна в най-големия им кошмар.
След като засадата им беше провалена, бойния екип извади редица оръжия. Въздухът засвистя от магията, която щеше да се отприщи. Тези момчета можеха да усетят вкуса на двайсетте милиона, които бяха готови да получат.
Те щяха да се събудят много грубо.
Усмихвайки се силно, аз вдигнах ръце, призовавайки магията си – магията, която едва сега започвах да разбирам.
Консилиумът щеше да съжалява за деня, в който се е забъркал с мен – психопата.

Кит Морис ще се завърне отново в
ПОКОРЯВАНЕ НА РЕАЛНОСТТА И ДРУГИ ГРЕШКИ В ПОВЕДЕНИЕТО
Кодекс на гилдията: Деформиран / шест

Назад към част 25

ГЛАВА 24

Тръгнах към Лиена и Вини, а краката ми странно изтръпнаха от страха, който се носеше във всеки атом на съществото ми. Блайт и Тим вече бяха приклекнали до тях, а израженията на сенчестите им лица засилваха страха ми.
– Трябва да забавим кръвотечението! – Изригна Блайт. – Тим, дай ми колана си.
Докато Тим разкопчаваше тънкия си кожен колан, аз се плъзнах до тях и сърцето ми скочи в гърлото.
Лиена се беше навела над Вини, притиснала ръце към дясната половина на гърдите му. Между пръстите ѝ се стичаше алена течност.
– Кит – каза тя, а гласът ѝ беше на ръба на паниката. – Поеми от тук.
Паднах на колене и когато тя отдръпна ръцете си, видях пораженията, които заклинанието на Кейд беше нанесло. Пурпурният взрив беше улучил Вини от дясната страна, когато той се беше хвърлил към Лиена. Тя не го беше пронизала направо, но се беше врязала дълбоко.
Докато притисках силно ръцете си към раната на гърдите на Вини, Блайт затегна колана плътно около горната част на ръката му, точно под рамото. Раната, която прорязваше бицепса му, беше още по-дълбока.
– Имам отвара за свиване на кръвоносните съдове – каза Лиена и извади флакон от чантата си. – Ще издържи само няколко минути.
Махнах ръцете си и Лиена разнесе отварата по прорезното нараняване, след което добави малко към ръката му.
– Тим, носи го – нареди Блайт. – Кит, помогни на Тим да го вдигне. Лиена, какви други отвари за първа помощ имаш?
Докато Лиена проверяваше чантата си, аз помогнах на Тим да вземе Вини на ръце. Лиена изсипа още една отвара в устата на Вини. Той беше в съзнание, но очите му бяха оцветени в полукоматичен блясък.
В главата ми се разнесе предупреждение, което се разнесе през надигащата се спешност. Усещах как умовете се приближават.
– Ще имаме гости – обадих се през рамо.
Дариус и Жирар, които проверяваха дали всички свалени агенти са останали на земята, се втурнаха към нас.
– Трябва да заведем Вини при лечител – каза Блайт. – Кит, разчисти пътя. Дариус, скрий ни.
Всички? От работата си с Дариус знаех, че молбата ѝ не е никак малка за един луминисцентен маг – не просто да огъне светлината около един-единствен другар, който се държи близо до него, а да направи невидима цяла невзрачна група.
– Ще се погрижа за Лиена и за себе си – казах му аз. – Хайде да вървим.
Поех посоката и се затичах към полуразрушения праг, водещ обратно към стълбището. Когато стигнах до изкривения метал, който доскоро беше функционираща врата, забелязах отряда от напълно екипирани агенти на полицията, които се изкачваха по последния етаж.
Без да губя време за деформация на съществата или за забавачница, която може да не доведе до желаните резултати, се насочих към дузината непознати умове и потопих всеки един от тях в дълбините на най-отвратителната деформация на слепотата, която можех да предизвикам.
Те се спънаха, извикаха и изпаднаха в различни състояния на паническо гърчене. Безцеремонно избутах един от пътя, докато заобикалях бетонните късове на стъпалата.
От всички мои изкривявания затъмнението – изтриване на всички сетива на мишената ми едновременно – беше най-интензивното и изтощително за психиката. Първият път, когато я разпръснах в халюци-бомба, тя буквално ме постави на колене. Сега, когато в мен пулсираше неистов страх за Вини, напрежението от това да поразя дванайсет независими съзнания с всепоглъщаща кошмарна празнота, като в същото време запазя съюзниците си свободни от това бедствие, едва се регистрираше.
Лиена беше по петите ми, докато се спусках по стълбището. Спуснах се покрай най-горното ниво, насочвайки се към етажа, който бяхме претърсили с Лиена; само там знаех как точно да стигна до асансьора.
Излязохме от стълбището в сивия бетонен коридор за персонала. Погледнах назад и видях, че Тим все още носи Вини, с ръце, напоени с кръв, а Блайт е точно до него. Съдейки по съсредоточеността, която бе обзела лицето ѝ, тя използваше телекинезата си – или за да поддържа тежестта на Вини, или за да притиска раните му.
Дариус и Жирар вървяха отзад. Работата на луминамага щеше да започне. С поглед към Лиена дадох знак, че е време за нейната огърлица с котешко око. Тя остави червено петно върху артефакта, докато го докосваше с окървавените си пръсти. В момента, в който тя прошепна заклинанието, аз ни направих невидими, халюцинирайки всеки ум, до който можех да достигна. Това, заедно със светлинното заклинание на Дариус, означаваше, че никой не е хвърлил око, когато групата ни се изсипа от вратата на персонала.
Не че някой щеше да забележи. Настроението в залата беше толкова шокиращо напрегнато, че за миг се притесних, че съм ни насочил към грешното събитие.
Изчезнаха безгрижните, високопарни разговори, заменени от малки групички, които си шепнеха в кратки разговори с нервни погледи.
Явно тялото на Ашблъф е било открито.
Водейки групата ни, аз проправих път, като използвах деформация от измислени агенти, които се движеха по коридора. Всички се измъкнаха от пътя и ние се втурнахме към асансьора, следвайки халюцинацията.
Стигнах първи до него и натиснах бутона за повикване три пъти, след което се отдръпнах, докато Лиена се приближи до Вини. Настроих инвизи-бомбата си така, че да изключи съзнанието на приятелите ми, за да могат да ни видят, докато Лиена и Блайт се тълпяха около Тим. Очите на Вини бяха затворени, лицето му беше болезнено бледо, а дишането му – плашещо повърхностно. Не можех да кажа дали все още е в съзнание, но беше жив.
– Кит.
Обърнах се и видях Дариус на няколко крачки от останалите. По лицето му се стичаше пот от усилието да скрие голямата група.
– Ашблъф е мъртъв – каза той тихо.
Дали е знаел това, преди да ни открие на покрива, или е дочул нервното подсмърчане на присъстващите?
– Знам. Кейд и Друтърс го убиха. – Намалих гласа си. – Те си имат свой кандидат.
Лицето на Дариус се стегна, а между веждите му се появиха дълбоки бръчки.
– Не можем да позволим на Консилиума да поеме контрола над отдела за дисимулация.
– Знам.
– Трябва да изкарам останалите оттук. – Сивите му очи се впиха в моите, толкова сериозни и стоманени, колкото никога не бях виждал. Той протегна ръка към мен. – Това зависи от теб, Кит.
Погледнах надолу. Той държеше кинжала на Друтърс, изцапан с кръв, и ми го предлагаше.
Леденостудено осъзнаване ме връхлетя. За една парализираща секунда дъха ми заседна в гърдите. Дали той питаше това, което си мислех, че пита?
Не, той не питаше. Той имаше нужда да го направя. Ако не можех, той щеше да остане вместо мен, а аз щеше да се наложи да измъкна Вини и останалите от тази сграда с помощта на деформации и отвличане на вниманието, вместо с неговата луминисцентна магия.
Това беше мой избор.
Преглъщайки тръпка на страх, взех кинжала.
– Ще се погрижа за него.
Асансьорът изпищя и вратите се отвориха.
Дариус сложи ръка на рамото ми и ме стисна силно – признателност, разбиране и сбогуване в едно кратко докосване. След това мина покрай мен, а Жирар беше точно зад него.
Пренасочвайки вниманието си към моята деформация, вкарах фалшивия си екип от агенти в асансьора, докато екипа ми се качваше.
– Кит! – Блайт се счупи. – Влизай.
– Съжалявам, Кап. – Скрих кинжала зад гърба си. – Имам още нещо, за което трябва да се погрижа.
Лиена откъсна тревожния си поглед от Вини и ме погледна. Вратите на асансьора започнаха да се затварят.
Партньорката ми скочи напред и рамото ѝ се удари във вратата, докато се препъваше.
– Продължавай – каза тя на Блайт. – Ще те настигнем.
Капитанът кимна и не успя да скрие притеснението си, докато вратите се затваряха. Отказах се от другото си изкривяване, като запазих само невидимостта.
– Кит – каза Лиена и потърси лицето ми. – Какво става?
Поех си дъх, виновно облекчен, че е с мен – дори ако това означаваше, че каквато и опасност да ми предстоеше, щеше да повлече и нея. Страхливец ли бях, или просто глупаво влюбен в тази жена?
– Консилиумът има кандидат в гласуването за нов директор на ДД – казах аз, смъкнах якето си и го използвах, за да избърша кръвта от ръцете си. Подадох го на Лиена, за да може и тя да направи същото. – Трябва да разберем кой е той.
Тя избърса дланите си, захвърли якето ми настрани и хвана ръката ми, а пръстите ѝ се вкопчиха плътно в моите.
– Добре.
Контрастът между нейната топлина в лявата ми ръка и студената дръжка на кинжала на Друтърс в дясната ми ръка накърни решимостта ми.
Невидими за останалите, ние се насочихме към най-близкия вход на аудиторията. Двама костюмирани агенти стояха на стража от двете страни и изглеждаха далеч по-строги и бдителни, отколкото когато пристигнахме.
Спряхме точно пред тях и надникнахме в пространството отвъд тях.
Членовете на специалната комисия заеха около половината от местата, разположени около голямата издигната трибуна в центъра, а останалите членове бяха групирани в широката пътека, докато разговаряха. Светлините, прикрепени към кръглите стени, осветяваха сцената, като оставяха останалата част от залата в околна сянка. Таванът се издигаше на три етажа, като шестдесет и третия и шестдесет и четвъртият етаж образуваха балкони за наблюдение по цялата обиколка.
Колкото и драматични да бяха тези особености, те не бяха това, което открадна дъха от дробовете ми като удар в диафрагмата. Наклонил глава назад, не можех да откъсна поглед от тавана, запленен, сякаш стоях в Сикстинската капела.
Невъобразимо масивна масивна аркана се простираше по целия таван. Черните линии се въртяха и пресичаха, геометрията беше преплетена с гигантски руни, които се открояваха в рязък контраст с белия мрамор. По-рано бях зърнал същия масив на пода, но той не успяваше да предаде огромната сила на магията, вложена в тази зала.
По време на пътуването със самолет Дариус мрачно ни съобщи, че това смазващо заклинание държи митичния световен рекорд за най-голям съществуващ масив за отричане. Нейната цел? Да блокира всякаква магия на Психика.
Целта беше да се предотврати неправомерното влияние върху избирателите от страна на всички онези гнусни телепати, емпати именталисти. Лично аз смятах, че това е несправедлива дискриминация срещу моя клас. Ако щяха да постъпят по този начин, защо да не блокират всички магии, докато го правят?
Независимо от това, в момента, в който стъпех с пръст в този масив, моите деформации щяха да се превърнат в нищо.
Насочих вниманието си към сцената, където трима официални лица обсъждаха нещо близо до подиума. Встрани имаше шепа столове, единия от които беше зает от възрастна жена, седяща с неловката стойка на човек, който би искал да бъде навсякъде, но не и тук, много благодаря.
– Кой от тях е кандидата на Консилиума? – Прошепна Лиена, повтаряйки точно моите мисли.
Как щяхме да разпознаем тайно корумпирания задник, който е собственост на Консилиума? Не е като да се разхождаха наоколо с табелки с надпис „Здравейте, аз съм корумпиран задник“, залепени на костюмите им за десет хиляди долара. Дали щях да ги разпозная от многобройните списъци в заседателната зала на третия етаж на „Врана и чук“?
Официално изглеждащия клъстер се разпадна. Двама се отдръпнаха, а третият се обърна към подиума. Прожектор освети лицето му, осветявайки чертите му в ясни детайли, видими в цялата зала.
Чувствата ми се забиха в мазето на небостъргача на шестдесет и два етажа.
– Сигурно се шегуваш.
Мъжът на подиума беше Джейс Тайрън.
Да, това е Джейс Тайрън.
Същият Джейс Тайрън, който наскоро беше поел „Трайдънт“ ООД. От когото Дариус и аз бяхме откраднали документи за оръжието, когото бях уплашил с атака с хеликоптер „Матрица“, за когото всички източници на Дариус твърдяха, че е чист от тинята на Консилиума.
И същият Джейс Тайрън, който имаше страшни лостове за влияние в участъка в Маями, който възнамеряваше да погребе двамата любопитни агенти -имитатори, и който беше наредил екзекуцията на служител в собствения си проклет офис.
Ето го, оправяше черната си копринена вратовръзка, която вероятно струваше повече от един умен автомобил, издаден от полицията, докато се готвеше да говори. Прочисти гърлото си, наведе се по-близо до микрофона и започна с обещание за справедливост за покойния директор Ашблъф, който беше трагично убит от агент-измамник точно тук, в централата на северноамериканската полиция.
Тайрън през цялото време е бил корумпирано копеле. Консилиумът беше предал Трайдънт на друг верен лакей. Вероятно е седял върху досието на оръжието и е чакал подходящия момент, за да „намери“ купувач от Консилиума за редкия артефакт на Висер.
Не можах да чуя така искрения ангажимент на Тайрън да поеме мантията на Ашблъф. Едва чувах Лиена да казва името ми.
– Кит! – Тя разтърси рамото ми.
Измъкнах се от захласа си и се обърнах към нея. Притеснението притисна очите ѝ, докато ме гледаше. Пръстите ми стиснаха дръжката на скрития кинжал.
– Какво не е наред? – Попита тя.
Обичах я. Това беше грешката. Обичах я, а тя едва не беше умряла днес, защото я бях въвлякъл в тази гадна буря.
Този път нямаше да направя тази грешка. Разбрах защо Дариус е взел решението, което е взел преди двадесет години. И аз щях да направя същото.
Протегнах ръка, хванах бузата ѝ, повдигнах лицето ѝ и я целунах – бързо, отчаяно сбогом.
После я пуснах, пристъпих между двамата охранители и влязох в залата. Масивът за световни рекорди си свърши работата, като превърна топлото място в съзнанието ми в студен, тъмен вакуум.
Агентите зад мен избухнаха в изненада, когато Лиена изведнъж се появи почти на пръстите на краката им. Звукът от потропване последван от хъркане, подсказваше, че Лиена е подтикнала охранителите към действие – макар че дали за да продължи да ги разсейва, или в искрен опит да ги заобиколи, не знаех.
Не можех да погледна назад, за да разбера. Продължих да вървя, с ръце отстрани, а кинжала беше прибран във вътрешната част на предмишницата ми. Няколко глави се обърнаха, поглеждайки към суматохата на прага, но никой не ме извика като натрапник.
Тайрън говореше, гласът му беше усилен от озвучителната система, но не можех да възприема думите му през бързото биене на пулса ми.
Преди двайсет години Дариус беше планирал всеки свой ход. Аз не разполагах с този лукс. Не можех да се изкривя, да се скрия, да отвлека вниманието, да измамя. Не можех да чакам възможност, която да не включва няколкостотин свидетели.
Тайрън беше точно там, пред мен. Сам. Не можех да пропилея този шанс, надявайки се на по-добър.
Проходът сякаш се простираше нататък, докато вървях, поддържайки равномерна крачка и лице, наведено надолу. Всяка стъпка вибрираше като гръмотевица в костите ми. Единственото, което исках да направя, беше да се обърна и да побягна в другата посока.
Но аз продължих. И изведнъж вече нямаше пътека. Пред мен се издигаше подиума, до който се стигаше по три стъпала, които обикаляха по цялата му обиколка.
Изкачих се по стълбите и се насочих към подиума. Тайрън спря с глупостите от рода на „такава трагедия, но, хей, за мен се получи добре“, с които беше натоварил тълпата.
Бях на пет метра от него, когато най-накрая вдигнах глава. Вежливо питащото изражение на Тайрън, сякаш бях член на персонала, дошъл да предаде съобщение, се размърда от разпознаване.
Очите му пламнаха от ярост. Той дори не знаеше, че трябва да се страхува.
Тръгнах към него. Лявата ми ръка го хвана за рамото. Дясната ми ръка заби кинжала между ребрата му.
Никога досега не бях убивал човек по този начин, толкова близо, че можех да усетя как последния дъх напуска дробовете му. Беше и по-лесно, и по-трудно, отколкото очаквах. Трудно, защото плътта му се съпротивляваше на острото острие и трябваше да го забия. И лесно, защото щом ножа влезеше, всичко свършваше. Точно така.
В един момент е жив, а в следващия… мъртъв.
Тайрън падна назад, дръжката стърчеше от гърдите му, а гласове изпълниха залата. Обърнах се изтръпнал към какофонията от викове и крясъци. В погледа ми се появи море от ужасени лица.
Тогава първата светкавица на магията заслепи очите ми и аз се върнах към сетивата си. Отклоних се от идващия взрив и спринтирах от сцената. Митиците се изсипаха от местата си и се тълпяха по пътеките, като повечето се опитваха да избягат от хладнокръвния убиец.
Малцинството се насочи право към мен.
Избегнах първите няколко потенциални герои и с рамо прегазих друг от пътя си. Но сред Специалния комитет имаше твърде много настоящи, бивши и боеспособни агенти на полицията. Те се приближаваха от всички страни, а аз бях само един човек без магия и без оръжие.
Завих встрани между редовете седалки, после ги прескочих, опитвайки се да стигна обратно до изхода. Магията се разпалваше от всички страни – дузина магове и магьосници, които се прицелваха наведнъж.
След това последва най-яркия изблик: залп от избухващи оранжеви фойерверки, които се издигнаха във въздуха в цялата зала. Знаейки какво ще се случи, се спуснах между седалките и се хванах за една от тях с всички сили, които притежавах, благодарен, че строителната бригада, която е отговаряла за сглобяването на това място, е успяла да закрепи краката на столовете към пода.
Един мъж в елегантен тъмносин костюм, който се намираше наблизо, се хвърли към мен, готов да ме усмири вероятно по насилствен начин.
Тогава гравитационните бомби на Лиена удариха целите си, избухнаха с ярки светкавици и се разшириха в гигантски въртящи се кълба от мрак.
Всичко, което не беше заковано за пода, включително и моя нападател в тъмносин костюм, беше издърпано към миниатюрните черни дупки. Още писъци изпълниха ехото в залата, докато десетки хора се хвърляха във въздуха и се блъскаха един в друг.
Цялото ми тяло се изтръгна нагоре с изумителна сила, пръстите ми се напрягаха, за да се задържат на краката на стола, а ставите ми сякаш щяха да се разпаднат като коледни бисквити, докато заклинанието не изчезна и не ме хвърли на пода.
Скочих нагоре, прескочих още два реда, върнах се към пътеката и се запътих към изхода. За най-кратък миг погледа ми улови едно лице сред група истерични членове на комисията: Лиена, с широко отворени очи и изгубила обичайния си топъл оттенък кожа, докато ме гледаше как минавам.
Излетях през отворените врати. Митиците крещяха и тичаха наоколо като прословутите пилета без глави, но агентите сред тях не бяха – и веднага се втренчиха в мен.
Само че сега вече бях минал покрай масива на антипсихиката.
Пуснах широко разпространена инвизиобомба, все още бягах, а бягството ми беше точно пред мен: асансьора. Блъснах бутона за повикване с телекинетичен пръст и той светна в отговор.
Но вратите не се отвориха. Индикаторът над тях показваше, че асансьора е на първия етаж.
– Той е там! – Изкрещя някой. – Бяга към асансьора!
Или в тълпата имаше други екстрасенси, или някой беше извадил камерата на телефона си.
Без да забавям ход, се съсредоточих върху вратите на асансьора. Натиск и изгарящо усилие се разрази в ръцете ми, когато вратите от неръждаема стомана се отвориха, после неохотно зейнаха по-широко, разкривайки празната асансьорна шахта отвъд.
От белия мрамор се отразяваше разноцветна светлина. Взрив от розов Аркан профуча покрай рамото ми и издуха димяща дупка в стената. Огнено кълбо засегна десния ми лакът, изпепелявайки не особено чистата ми риза.
Направо пред него, в зеещото пространство, на седемстотин метра отдолу висеше група от кабели.
Не спрях. Не намалих скоростта.
Спринтирах към отворените врати и скочих в асансьорната шахта, потъвайки в тъмнината, докато магията експлодираше зад мен.

Назад към част 24                                                    Напред към част 26

ГЛАВА 23

Докато Дариус разказваше на Блайт съкратената история за Консилиума и за това защо хладнокръвно е убил половината от Висшия съдебен съвет, в главата ми доминираше един въпрос: как, по дяволите, е могъл да скрие всичко това от нея? Ако я беше включил от самото начало, тя нямаше да се отвращава от всяка фибра на съществото му през последните двайсет години.
Но когато Друтърс поведе Лиена към чакащия хеликоптер като марионетка на конци, разбрах прекрасно. Дариус беше направил това, което аз не можех. Беше поел бремето сам, за да защити човека, когото обичаше най-много на света, въпреки че това бе потушило всяко едно горящо огънче от връзката им.
За разлика от него, аз бях отишъл и въвлякъл Лиена. Сега Кейд и Дръстърс използваха чувствата ми към нея като оръжие, използваха я като заложник, за да ме контролират. Когато вече нямаха нужда от нея, щяха да я убият.
Пристъпвайки до мен, Кейд погледна към най-близкия агент, който пазеше Блайт, Вини и Тим.
– Заредете тези тримата следващи.
Дали Консилиума искаше да ги разпита? Затова ли бяха все още живи? Или Кейд и Друтърс искаха по-дискретно място от покрива на Ню Йорк, за да екзекутират и ликвидират моите съотборници?
Задушаваше ме безнадеждност. Щом ни качиха на хеликоптера, бяхме обречени. Не можех да позволя това да се случи.
Но как бих могъл да го спра? При най-тъпия намек за телепатия или телекинеза в мозъка ми Кейд щеше да разбере – и Лиена щеше да забие този нож право в собственото си гърло.
Докато минавахме покрай другите трима, погледът ми ги прескочи – ръцете им бяха зад главите, а около китките им блестяха антимагически белезници. Изражението на Вини беше изпълнено със страх, а Тим беше с настръхнала челюст, гняв и отчаяние бяха изписани на лицето му, а по едната му буза се стичаше кръв.
Погледът ми се върна към Друтърс и Лиена, после се насочи към Кейд. Той ми се усмихна, наслаждавайки се на послушанието ми. Садистичната увереност струеше от порите му.
Бях победил Тим, телепат, обучен от МПД, който имаше пряк достъп до мислите ми, за да спечеля титлата си на агент. Наистина ли бях неспособен да надхитря ясновидец, който можеше само смътно да разбере намеренията ми?
Наближавахме хеликоптера. Страничната врата беше отворена и разкриваше десетина седалки с колани. Повече от достатъчно място за петима затворници и техните похитители.
Погледнах към четиримата агенти, които охраняваха вихровата птица, а погледът ми се спря на пистолета за отвара на този, който беше най-близо до Друтърс.
Отново погледнах встрани. Кейд ме изчакваше да се „съсредоточа“, както се изрази той.
Но проблема беше, че аз се изкривявах още от времето, когато бях приемно дете в началното училище. Бях направил толкова много объркани Китовци, че нямаше нужда да се фокусирам. Съзнателната мисъл не беше изискване.
Точно когато се канехме да се качим на хеликоптерната площадка, насочих агента с пистолета за отвари и създадох „Разделен комплект“, който го нападна с кръвожаден вик. Агентът издърпа оръжието си от кобура.
В същото време невидимия ми поглед се блъсна в рамото на Кейд. На половината път, когато стъпи на хеликоптерната площадка, той се запъна тежко.
Агентът откри огън по Фалшивия Кит, когото бях поставил пред Друтърс. Топчетата с отварата прелетяха право през деформацията и се забиха в горната част на гърдите на Друтърс.
Бързо телекинетично придърпване издърпа Лиена назад в ръцете ми. Хванах китката ѝ и изтръгнах кинжала от пръстите ѝ. Той падна на бетона, докато я издърпвах.
Кейд се обърна с лице към мен, както и Друтърс, който изглеждаше напълно невъзмутим от жълтата отвара, обилно разпръсната по торса му. Четиримата агенти, охраняващи хеликоптера, сега бяха насочили пистолети за отвари и други забавни магически оръжия към мен и Лиена, а шестимата охранители, които обграждаха приятелите ми, също бяха извадили оръжията си.
Дванайсет срещу един, а два от тях бяха устойчиви на деформации.
– Лиена – изсъсках аз, обгърнах я с ръце, докато се отдръпвах стъпка по стъпка. Разтърсих я нежно. – Чуваш ли ме?
Тя не реагира на думите ми, нито на докосването ми.
Кейд извади сребърен артефакт от торбичка на бойния си колан.
– Значи все пак искаш да го направиш по трудния начин?
– Реших, че защо не – казах безгрижно. – След като беше така добър да не блокираш магията ми.
Кейд се усмихна.
– Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш от това, Кит?
– Стига! – Друтърс изригна, като насочи думата към Кейд и агентите. – Обезвреди го сега.
Магията избухна в ярка светкавица – но не от посоката, която очаквах.
В другия край на покрива се беше появил един знатен господин – Жирар. Като някакъв митичен Уайът Ърп, пренесен в съвременен Манхатън, той стреляше с пурпурни стрелички от Аркана от два шестцевни пистолета, като всеки магически куршум избухваше в пращящо електричество срещу целта си.
Трима от шестимата агенти, охраняващи затворниците, паднаха, а останалите трима се оттеглиха, като двама се насочиха към артефакти, а един хидромаг призова капка вода.
Кейд върна вниманието си към мен.
– „Ori vinciaris!“
Ръката на Лиена се вдигна нагоре.
– „Ori repercutio!“
С трептене на изкривен въздух новия ѝ пръстен за отскок изпрати пламъка червена енергия от артефакта на Кейд обратно към него и той едва не улучи лявото му рамо.
Неустрашим, той грабна още един артефакт от торбичката на смъртта, след което се отдръпна настрани и вдигна ръце, за да предпази лицето си.
От предмишницата му бликна кръв и мигновена светлина показа Дариус, чийто кинжал прониза Кейд. Отварата против телетизъм си вършеше работата, като затрудняваше Кейд да усети Дариус.
Хъркайки, Кейд извади друг артефакт и се прицели, но не в Дариус, мен или Лиена. Той го насочи към окованите ни в белезници и безпомощни съюзници – към Блайт.
– „Ori caedo!“
Дариус се появи отново, блъскайки ръката на Кейд надолу и настрани, докато заклинанието избухваше. Ивица пурпурна магия се изстреля в бетона на шест сантиметра от десния ми крак и го раздроби като гигантска брадва. Отломки експлодираха във всички посоки.
Разпознах заклинанието като онова, което преди пет месеца бе откъснало главата на Сьозе от тялото му. Кейд вече не си играеше с несмъртоносни тактики.
Когато противника му отново се виждаше, Кейд сграбчи китките на Дариус и го избута назад – към Друтърс.
Ако Друтърс го докоснеше, ако менталистът поемеше контрола над Дариус, магията му от лумина и ножовете му, щяхме да бъдем жестоко прецакани.
Хванах Дариус с телекинетичните си пръсти и го издърпах настрани. Внезапната смяна на посоката разчупи хватката на Кейд и докато Дариус се отдръпваше от баща и син, аз се изстрелях покрай Лиена и ударих Кейд в тялото, като го блъснах в баща му като рикоширали билярдни топки.
– Дариус, помогни на останалите! – Извиках. – Аз ще се справя с тези двамата.
Сивите му очи се спряха на моите. След това мигна и се изгуби от поглед.
– Кит! – Обади се Лиена. – „Ori dormias!“
Обърнах се наполовина, когато тя хвърли зашеметяващото топче. Студеният вятър го отклони от курса мигновено, но това беше очаквано; затова беше привлякла вниманието ми.
Хванах го с телекинезата си и се канех да я запратя в дяволското лице на Кейд, когато забелязах друг агент – пиромаг, който запали огнено кълбо, на части от секундата от това да приготви фламбе Кит.
С див жест пренасочих топчето. То се удари в главата на пиромага и огънят му угасна, докато той падаше.
Кейд се вкопчи в моето мускулесто тяло и ме притисна към земята. Той отдръпна юмрука си назад и кракът на Лиена се завъртя в зрителното ми поле. Коженият ѝ мокасин – който от гледната ми точка отпред допълваше перфектно панталона ѝ – се заби отстрани на главата му. Отхвърлих зашеметената му маса от мен, след което се завъртях в противоположна посока, когато още един агент насочи артефакт към лицето ми.
Изстреля се светкавица от сипкаво лилаво и го удари в гърдите – Жирар Ърп и шестте му пушки се притекоха на помощ. Агентът се свлече безсилно на земята като безименен каскадьор от уестърн филм.
С периферното си зрение зърнах Блайт, без белезници, да се опитва да освободи Вини, като едновременно с това отклоняваше с телекинезата си изстрелите с отвара.
От другата страна на покрива заработиха двата турбо двигателя на хеликоптера, чието механично бучене бързо се извиси до оглушително ниво на децибелите. Роторите се въртяха все по-бързо и по-бързо, като блъскаха митичните бойци от двете страни с изкуствено създадена буря.
Прескачайки частично коленичилата ми форма, Лиена се хвърли към Кейд. Партньорката ми беше метър и половина лека, а той – метър и деветдесет тежък. На хартия това беше сблъсък между Давид и Голиат.
Но този документ не отчиташе факта, че макар да беше вундеркинд в областта на абджюрацията, агент Шен беше и изключителен боец. И беше жестока.
Юмруците ѝ се разлетяха и се забиха точно под защитата на жилетката на Кейд, а после се завъртя и с крак направи висок ритник, който се стовари върху челюстта му. Сега, когато получаваше два изстрела на Шен в хромирания купол, той се спъна и леко се поколеба.
Претърколих се на крака и ударих все още безсъзнателните охранители на хеликоптера с затъмнение. Докато те се мятаха и рухваха, отляво от мен се появи пукаща се ледена стена, която блокира останалата двойка агенти, които спринтираха право към мен.
Кейд улови един от летящите юмруци на Лиена. Преметна я през рамо и я захвърли тежко върху бетона.
– Лиена! – Изкрещях, а гласа ми бе изтръгнат от неестествения вятър на хеликоптера.
Тя се изтърколи, преди Кейд да я стъпче, и аз се втурнах към него.
„Всички агенти са изключени“ – изръмжа Тим в мозъка ми. – „Но онези две момчета пред хеликоптера все още са в съзнание. Вини, можеш ли…“
Загубих представа за медиумния глас на Тим, когато устните на Кейд се разтвориха в неприятна усмивка. Очите на ясновидеца срещнаха моите и аз веднага разбрах, че съм направил грешка – но не можех да спра достатъчно бързо. Той се извъртя настрани, хвана ме за рамото и ме преметна покрай себе си, използвайки собствената си инерция.
Направо в Друтърс.
Менталистът сграбчи ръката ми и силата му се стовари върху мозъка ми като самосвал с пясък и ме погреба под него. Напрежението напусна крайниците ми, тъй като бях изпълнен с всепоглъщащо желание да сътруднича на Друтърс.
– Убийте останалите! – Изкрещя на сина си Друтърс, докато ме дърпаше със себе си. – Ще вземем този и ще тръгнем.
Кейд блесна с кървавите си зъби в болнава усмивка. Използвайки ме като щит, Друтърс забърза към хеликоптера, а аз тръгнах с него, потънал във фалшивото желание да следвам примера му, което той вливаше в невроните ми.
Изваждайки друг артефакт от колана си, Кейд го насочи към Лиена, която все още беше зашеметена, след като я бе повалил на земята.
Щеше да я убие, след като вече не беше полезна заложница. Бях под контрола на Друтърс и напълно безпомощен, точно както когато Ксанте, последния менталист, който беше вкарал мръсната си психическа смъртоносна хватка в мозъка ми, ме беше накарала да нападна Блайт.
Само че това изобщо не беше така.
Силата на Ксанте беше погълнала цялата ми психика – не знаех, че ме контролират, но този път знаех, че ме контролират. Част от мен много добре осъзнаваше, че не искам да се подчинявам на Дръстър, а желанието, което изпитвах да направя точно това, не беше истинско.
Или Ксанте беше превъзхождала Друтърс с няколко порядъка, или собствената ми психическа устойчивост беше нараснала неимоверно. Нима не бях прекарал последните пет месеца в изграждане на уменията си възможно най-бързо, за да бъда готов, ако или когато се изправим директно срещу Консилиума? Вече повече усъвършенствах уменията си на психопат, увеличавах издръжливостта си и постоянно увеличавах точността и сложността на своите деформации. Дори новооткритите ми трикове на Психика, взети заедно, не можеха да се сравнят с моите способности по отношение на необходимата психическа устойчивост.
Наистина ли съществуваше свят, в който някакъв дребен менталист можеше да ме надмине по психическа сила?
Краткият отговор е: няма шанс да се случи.
С това осъзнаване тежестта на властта на Друтърс се изпари, а командите „подчинявай се на мен“, които той вкарваше в мозъка ми, се превърнаха от натрапчива нужда в досадна натрапчива мисъл, която с удоволствие игнорирах.
Отметнах глава назад и черепът ми се удари в носа на Друтърс. Той се запъна, менталистките му пръсти се плъзнаха безполезно по психиката ми, а аз добавих лакът в ребрата му, с което прекъснах изцяло хватката му върху мен – но ми отне няколко секунди прекалено много време. Кейд изричаше заклинанието си, а устата му изговаряше думи, които не можех да чуя над гърмящите ротори и поривите на вятъра.
Когато хванах артефакта му с телекинезата си, от него проблесна магия – пурпурния цвят на заклинанието му за обезглавяване.
По пътя на заклинанието избухна лед и Вини се хвърли към Лиена. Заклинанието се удари в бариерата му, ледът се разпадна и Вини и Лиена се приземиха на покрива в кървава пръсканица.
Обзе ме паника. Скочих от хеликоптерната площадка към тях – и едно невидимо присъствие мина покрай мен.
Дариус и Кейд се сблъскаха на ръба на хеликоптерната площадка, докато аз тичах към Лиена и Вини. Кейд изръмжа нещо, но думите му бяха заличени от ревящите двигатели на хеликоптера.
„Доло!“
Телепатично изкрещяната команда на Тим се заби в мозъка ми и аз се хвърлих на бетона.
Широка ивица зеленикаво-жълта магия се изстреля от поредния проклет артефакт в ръката на Кейд. Тя премина през покривана височината на гърдите, удари се в издигнатата част, където вратата на стълбището висеше отворена, и стоманата и бетонът се взривиха като оръдейна топка в пернишка къщичка.
Изправих се на крака, а погледът ми обходи покрива. Жирар, Блайт и Тим се бяха скупчили близо до първата ледена стена на Вини. Повалени агенти, разпръснати по земята. Дариус беше приклекнал с окървавени кинжали в ръце, по средата между мен и Кейд.
Лиена и Вини все още бяха затрупани сред останките от набързо изградения леден щит на криомага.
Разрушителното заклинание на Кейд беше осигурило на него и на баща му достатъчно време, за да се оттеглят към отворените врати на хеликоптера. Друтърс влезе вътре, а от разбития му нос се стичаше кръв.
Докато Дариус се втурваше към Кейд, аз спринтирах към Лиена и Вини. Блайт и Тим бяха стигнали до повалената двойка, блокирайки гледката ми за това кой е ранен – и кой все още е жив.
С ъгълчето на окото си видях как Кейд извади нож от ножницата на бедрото си и го хвърли със смъртоносна сила към идващия Дариус, който го отклони със собствения си кинжал. Това леко забавяне беше достатъчно. Кейд се качи до баща си и хеликоптера се издигна от платформата.
Вятърът задуха по покрива, докато хеликоптера се отклоняваше от сградата, като хвърляше пясък в очите ми и ме принуждаваше да предпазя лицето си.
През бързината на праха отново наблюдавах как Кейд изчезва в тъмната нощ.

Назад към част 23                                                   Напред към част 25

ГЛАВА 22

Като държах погледа си върху моя заклет враг, пренасочих силата си, като отново изключих Лиена от инвизи-деформацията. Напрежението в раменете ѝ се освободи, когато самочувствието ѝ се върна. Тя ме погледна въпросително, но аз я хванах за ръката, преди да успее да попита защо, по дяволите, е била безцеремонно захвърлена в псевдокамера за лишаване от сетивни усещания.
– Това е Кейд – изсъсках аз. – Не можем да го оставим да се измъкне!
Беше се маскирал като агент на полицията и се криеше на видно място, точно както Тим беше казал, че ще направи.
Каквото и да се беше случило със съотборниците ми, не можех да ги търся сега – не и с Кейд точно пред мен. Тръгнах към касата за дрехи, а Лиена беше до мен.
Кейд потупа ръба на шапката си в знак на подигравателен поздрав, след което се скри в сенките.
Но аз имах номера на този гад. Или по-точно, имах ключ към хлъзгавия му ум. Гривната му против Кит го предпазваше от входящата Психика, но не правеше нищо, за да спре мозъчните му вълни да излъчват ясно и силно.
Невидими, Лиена и аз спринтирахме зад касата за дрехи. В задния ъгъл, до редиците с връхни дрехи, се намираше врата без обозначение.
Промуших се през нея, като скрих шума с помощта на изкривяване. Озовахме се в обикновен бетонен коридор, достатъчно широк, за да побере натоварена палетна количка. Той следваше извивката на залата, с десетки врати на равни интервали покрай вътрешната стена – места за достъп на персонала на събитието.
Кейд вече беше изчезнал, някъде пред нас по криволичещия коридор. Усетих накъде е тръгнал и поех инициативата, спринтирайки с пълна сила с Лиена точно зад мен. Тъй като не се виждаше никой друг, се отказах от всичките си деформации, за да спестя мозъчната си енергия.
Метална противопожарна врата препречи пътя ни. От другата страна имаше промишлена кухня, в която се приготвяха всички вкусни предястия. Спрях, като едва не се разминах с млад мъж, който носеше подръка мръсни чинии. Лиена ме хвана за рамото, за да запази равновесие, докато спираше до мен.
Забързаната глъчка на кухненския персонал се спря, за да се вгледа в нашето нахлуване в работното им пространство.
Съсредоточих се върху целта си. Заобиколихме сервитьора, а Лиена и аз се запътихме към Кейд. Когато заобиколих подготвителната станция от неръждаема стомана в средата на кухнята и почти се сблъсках с един помощник-готвач, забелязах друга метална врата от другата страна на скарата.
Влязохме в преддверие, застлано с шкафчета за персонала, а в другия край намерихме продължение на извитата зала за достъп. Непосредствено вдясно от мен имаше врата, обозначена с табелка за стълбище.
Лиена погледна от стълбището към коридора.
– Накъде?
Поколебах се, като усъвършенствах усещането си за местоположението на Кейд. Близо. Не се движи. Той… чакаше.
Чака да види дали съм избрал правилния път.
Обърнах се, отворих вратата и открих бетонно стълбище с грозни метални парапети. Когато стъпих на стълбищната площадка, вратата под нас изскърца и съзнанието на Кейд се отдалечи от нас.
– Той е тук – казах на Лиена и се запътих към стълбите.
– Кит – започна тя задъхано, докато се спускахме надолу през половин етаж, преди той да се удвои.
– Знам. – Завъртях се около П-образния завой и се качих на още стълби. – Той ни примамва някъде.
Несъмнено се впуска в поредното отвличане на Кит.
Когато стигнахме до следващата площадка, забавих ход, за да видя очите на Лиена.
– Ще му изскочим от капана и този път той няма да ни надвие.
Тя кимна, а очите ѝ пламнаха от решителност.
Стигнахме до следващата площадка и на практика усетих пълзящата същност на Кейд, която ме водеше напред, като пътека, утъпкана през храсталака от безкосмест хищник. Пробих се през тежката противопожарна врата на шестдесет и първия етаж.
Посрещна ни още един коридор, този с килими с матовокафява шарка. Надпис на стената насочваше посетителите към различни зали за срещи и конференции.
От Кейд нямаше и следа, но аз бях изцяло влязъл в съзнанието му, а ехото от мозъчните му вълни ми показваше ясен път, който да следвам. Докато се движех по коридора, ми хрумна, че растящата ми ясновидска способност става все по-остра и по-особена.
Завих зад ъгъла, минах покрай заседателни зали 6107, 6108 и 6109 и спрях пред заседателна зала 6110. Вратата беше затворена, но точно дотук водеше пътеката. Кейд беше вътре.
– Това е моментът – казах на Лиена. – Аз ще го занимавам, тъй като не иска да ме осакати или убие, а ти го удари с всичко, което имаш.
– Точно това смятах да направя. – Кубчето на Рубик беше в ръцете ѝ и тя го завъртя три пъти. – Когато дам сигнал, се гмурни на пода.
Звучеше зловещо и аз бях за това.
– Ще го направя.
– Хайде да вървим.
Завъртях дръжката, отворих вратата и скочих в стаята, готов за атаката на Кейд.
Сцената, която срещна шокираните ми очи, не беше това, което очаквах.
Залата за срещи беше пригодена за непринудена дискусия, с кожени клубни столове, разположени в овал около централната точка на помещението. Едната стена беше облицована с бюфет, а задната – с прожекционен екран.
В центъра на стаята бяха двама мъже – никой от тях не беше Кейд. Толкова се бях съсредоточил върху психическата следа на Кейд, че не бях забелязал други присъствия наблизо – макар че щях да открия само един от тях: Питър Друтърс.
Разпознах чертите му веднага от непрекъснатото сондиране на Тим, но и без това щях да видя несъмнената семейна прилика. Широките рамене на Дръстър изпълваха костюма му и той имаше същия лъскав череп като сина си, макар че старшия психопат беше добавил сива козя брадичка, за да компенсира обръснатия си скалп.
В краката му, в локва кръв, лежеше директора Ашблъф.
Той също беше част от снимките на Тим. Мъж, дори по-едър от Друтърс, с късо подстригана кафява коса и посребрена брада. Очилата с черни рамки седяха накриво на лицето му, а мъртвите му очи гледаха безизразно към тавана.
Директорът Ашблъф беше мъртъв. Човекът, когото бяхме дошли да спасим, вече беше мъртъв.
– Кит!
Викът на Лиена ме изтръгна от ужасеното ми замисляне и аз направих единственото нещо, което имаше смисъл в разбъркания ми мозък – легнах на земята.
Това беше правилния ход. Над мен се изви ивица от синя магия, която не се насочи към Друтърс, а направо вляво от мен. Тя улучи Кейд в средата на корема за част от секундата, преди той да успее да изстреля пистолета за отвари, който беше насочил към мен.
Заклинанието го запрати обратно в стената. Той се отблъсна от нея, но преди да успее да се прицели отново, хванах пистолета за отвара с телекинетичните си пръсти и го изтръгнах от ръцете му. Пистолетът се издигна във въздуха и попадна в чакащата ме ръка.
По дяволите, наистина започвах да се справям с това.
– „Ori dormias!“ – Извика Лиена, като хвърли зашеметяваща топка към Кейд. Подобно на мен, тя изглежда беше решила, че Друтърс е проблем за нас в бъдеще. Непосредствената заплаха беше неговото потомство.
Кейд се завъртя, мраморът премина покрай рамото му и се удари в стената. Аз също го хванах – да, определено се справях с това – и го пренасочих към гърба на Кейд. Той отскочи безвредно от бронираната му жилетка, която явно беше прекалено изолирана, за да може заклинанието да го повали.
Устните му се изкривиха в насмешка, а Кейд се насочи към мен с агресивна скорост. Вдигнах пистолета му за отвара и стрелях.
Той дори не забави ход, когато лилавата отвара избухна над рамото му. Сигурно си е сложил универсална противоотрова, каквато имахме ние.
Тръгнах напред, за да го пресрещна, като се надявах, че Лиена подготвя друг зашеметяващ куршум. Двамата с него бихме могли да го ударим в плешивата му глава и да го повалим завинаги.
Той се справи с мен като ветеран от НФЛ, а аз се съсредоточих върху това да прекъсна падането си, вместо да се боря. Докато се блъсках силно в пода с неговата тежест върху мен, използвах допълнителен телекинетичен лост в граплинг хвърлянето си, обръщайки позициите ни, така че да съм отгоре. Хванах го за гърлото и отметнах ръка назад, за да му ударя зъбите, като едновременно с това погледнах нагоре, за да видя дали Лиена не е приготвила още едно зашеметяващо топче.
Видях как Друтърс се приближи зад нея.
– Лиена! – Изкрещях.
Тя започна да се обръща. Ръката на Друтърс кацна на рамото ѝ, сякаш се готвеше да поднесе покровителствено съболезнование на провалената ни атака. В другата си ръка той вдигна къс, лъскав кинжал, чието острие беше осеяно с кръв – кръвта на Ашблъф.
За един ужасен миг очаквах да го забие в тялото на Лиена.
Вместо това той я го протегна към нея.
Тя го взе в двете си ръце, стисна го здраво и насочи върха към меката кожа под брадичката си. Постави го там, иначе не помръдваше, а очите ѝ бяха вперени право напред.
– Сега, господин Морис – каза Друтърс, гласът му беше малко по-грапав от този на сина му и също толкова отвратителен – ще направите точно каквото ви кажа, или мис Шен ще понесе последствията.
Лиена не помръдна и дори не мигна. Ръката на Друтърс все още държеше рамото ѝ, а пръстите му се впиваха в него.
Той беше проклет менталист. Старшото копеле беше менталист и контролираше Лиена.
– Не-е-е, Кит – изръмжа Кейд през хватката ми за гърлото му. – Мога да усетя момента, в който събираш фокуса си, за да се опиташ да направиш нещо. Смяташ ли, че можеш да издърпаш кинжала от ръцете ѝ по-бързо, отколкото тя може да го вкара в гърлото си?
В главата ми се въртяха десетина безумни идеи как да се измъкна от тази каша, но не можех да опитам нито една от тях. Не можех да рискувам. Лиена държеше това смъртоносно острие върху уязвимата си кожа и не знаех дали ще мога да действам достатъчно бързо, за да я спася.
– А сега – каза Кейд с неприятна усмивка – стани и сложи ръцете си зад главата.
Стиснах челюстта си. Какъв избор имах? Със сковани движения се изкачих нагоре и поставих ръцете си според инструкциите.
Кейд се изправи на крака, оправи безгрижно рамото на защитната си жилетка, после протегна ръка и издърпа слушалката от ухото ми. Захвърли я в близката кофа за боклук, преди да се обърне към Лиена и да махне и нейната.
Тя не реагира, погледът ѝ беше напълно празен.
– В случай, че се чудиш, Кит – каза Кейд, като се обърна отново към мен. – Психическият контрол на баща ми не се прекъсва в момента, в който той освободи жертвата си. Тя все още ще изпълнява последната му заповед, след като ги разделиш.
Стомахът ми се сви. Страхът преминаваше през всяка фибра на тялото ми, а аз не можех да измисля язвителна реплика.
Кейд изучаваше лицето ми със самодоволна усмивка, наслаждавайки се на реакцията ми.
– Това ли е, което чакахме? – Попита замислено Дрътърс, а ръката му все още държеше рамото на Лиена, докато погледът му се плъзгаше нагоре-надолу по тялото ми по начин, който ме накара да поискам незабавно да се обезсмъртя.
– Да – отвърна Кейд, като също ме сканира. Какво бях аз – митично изложбено куче, изложено на показ пред съдиите? – Отначало не бях сигурен дали ще пасне, но той бързо разкрива способностите си.
– Колко са досега?
– Част от спектъра на Психика. – Кейд ме прегледа още веднъж. – Но той все още няма пълен контрол, така че не всичко ми е ясно.
– Знаеш ли, той с удоволствие би ти направил демонстрация – отвърнах аз – ако искаш да видиш какво може да направи.
Друтърс ме игнорира.
– Добре. Моментът е удачен. Въпреки предишните ви неуспехи сега имаме артефакта и психотропния деформатор.
Кейд не реагира на изтъкването на баща си за провалите и се усмихна на мен.
– Кит беше толкова полезен, че ми спести още едно пътуване до Ванкувър, за да го взема.
– Да се движим. Тялото на Ашблъф трябва да бъде открито веднага след приключване на гласуването, защото в противен случай това може да създаде усложнения за нашия кандидат.
Техният кандидат? Изпитвах гадене. Бяхме сбъркали. Кейд не беше дошъл тук, за да задейства оръжие за масово магическо унищожение и да убие десетки или стотици хора. Те бяха планирали да убият Ашблъф и да поставят свой собствен директор-марионетка.
Друтърс насочи Лиена към вратата. Вървейки без съпротива, тя спусна ножа до себе си. Не помръднах, с ръце зад главата, със сърце, което туптеше в гърлото ми.
Кейд вдигна пистолета си за отвари, прибра го в кобура и направи жест към Лиена и баща си.
– Давай, Кит?
– Яж говна, задник.
Но нямах избор. Проследих Друтърс и Лиена в залата с килими. Кейд затвори вратата и застана в крачка до мен. Вървяхме заедно като стари приятели по пътя, по който бяхме дошли с Лиена, връщайки се към стълбището.
Всяко движение беше физически болезнено. Отне ми цялата сила на волята да не се обърна и да не запратя Кейд в лицето или да не пусна деформация за затъмнение върху него и баща му – но дори Дръстърс да не носеше артефакт срещу псика, а аз бях сто процента сигурен, че е така, щом се опитах да деформирам или да използвам телекинеза, Кейд щеше да разбере това.
Затова продължих да вървя, а всяка тежка стъпка беше като гигантски ботуш, който смазваше душата ми до краен предел под петата си.
– Казах ти, нали? – Промълви ми Кейд. – Че ще ни сътрудничиш по един или друг начин.
– Все още не си получил това, което искаш.
Все още не знаех какво искат от мен, но бях сигурен, че няма да се стигне до това да разхождат мен и Лиена по горните етажи на нюйоркски небостъргач.
Кейд се засмя ниско в гърлото си.
– Почти поетично е колко добре си ни паднал в ръцете. Като се има предвид колко дълго сме чакали някой като теб, съм разочарован, че вече е свършило. Наслаждавах се на играта ни на котка и мишка.
– Ти си болен ебач – изръмжах аз.
Той ми се усмихна странно топло, сякаш му бях направил най-прекрасния комплимент на света.
Уф.
Когато Дрътърс се приближи до вратата на стълбището, тя се отвори с трясък. Появиха се трима облечени в черно, бронирани агенти, носещи шапки на полицията, а суровите им изражения се стрелнаха право към нашата малка група.
За една секунда, за един малък миг, си помислих, че Лиена и аз можем да бъдем спасени.
– Директор Друтърс, агент Кейд – почтително каза водещия. – Готови сме да ви посрещнем на покрива.
– Отлично – отвърна Друтърс като истински шеф на отдел, а не като контролиращ съзнанието убиец.
Водещият агент погледна към мен и Лиена, без да забележи окървавеното острие, скрито покрай бедрото й.
– Трябва ли да ескортираме вашите затворници?
– Агентът Кейд може да се справи с тях – отвърна Дратърс гладко. – Докладвайте на комисар Спаркс и изпратете съобщение на директор Грива. Кажете му, че имаме всичко, за което сме дошли.
– Да, господине.
Тримата агенти направиха обратен завой и отново влязоха в стълбището, като изминаваха стъпалата с бърз ход. Гледах ги как си тръгват, а слабата ми надежда угасваше и оставяше само безнадежден мрак.
Не само че получаваха заповеди от Друтърс, но и знаеха кой е Кейд. Той не беше маскиран като агент, не се нуждаеше от маскировка. Единственото доказателство, че е корумпиран убиец, идваше от нашия малък канадски участък, а какво беше това на фона на властта, която можеше да притежава Друтърс?
И не само Друтърс. Комисар Спаркс от Вътрешна сигурност и директорът на Специални разследвания Грива също. И тримата бяха обединили властта и влиянието си, за да позволят на слугите си – като Кейд – да действат безнаказано, да подготвят убийството на Ашблъф и да поемат контрола над ДД, като го фалшифицират така, че техния кандидат да получи работата.
Когато се втурнахме към Ню Йорк, не се бяхме изправили срещу Консилиума. Бяхме се изправили срещу цялата мощ на полицията.
Двамата с Кейд последвахме Дръстърс и Лиена по един, два, три етажа стълби. Минахме покрай площадката за последното ниво на сградата, преди да стигнем до последната врата, обозначена със знак за изход.
Друтърс я бутна.
Посрещна ни сумрачно небе в пурпурни и лилави нюанси, а студения вятър ни блъскаше в лицата. Покривът на небостъргача се простираше пред нас, а в далечния му край имаше широка хеликоптерна площадка, осветена от ярки светлини по периферията си. Върху нея чакаше черен хеликоптер, чиито ротори бяха неподвижни.
До хеликоптера стояха още четирима агенти на полицията, облечени точно като онези, които бяха прекъснали шествието ни по стълбите. Други шестима бяха разположени около три фигури на колене с ръце, притиснати към тила, също като мен.
Блайт, Вини и Тим.
Докато Друтърс се разхождаше по покрива, а Лиена вървеше до него с роботизирани стъпки, срещнах очите на Блайт от двайсетина метра и видях как пламъчето на надеждата в тях угасна.
Това беше последния ни шанс да предотвратим катастрофата и ние се провалихме. Сега оставаше само да видим кой от нас ще живее достатъчно дълго, за да гледа как света изгаря.

Назад към част 22                                                      Напред към част 24

ГЛАВА 21

Северноамериканската централа на МПД се намираше в сърцето на финансовия квартал на Манхатън, само на няколко пресечки от истинската, буквална Уолстрийт. Внушителният небостъргач имаше изцяло стъклена външна част с неясно овална форма, с изключение на последните три етажа, които бяха черни, идеално кръгли и се намираха върху останалата част от конструкцията като модна шапка.
Именно там след няколко минути щеше да започне гласуването за определяне на ръководството на отдела за дисимулация.
Бяхме на косъм от това, като се има предвид, че Кейд вероятно се смесваше с митичния елит на последните етажи и можеше да пусне оръжието – както и всички други гнусни заповеди на Консилиума, които изпълняваше – във всеки един момент.
Капитан Блайт, Вини и Тим бяха влезли. Гласуването се провеждаше на горните три етажа – точно в стилното бетонно шапле на небостъргача – и те щяха да се насочат направо към най-горното ниво. Дариус и Жирар щяха да огледат второто-предпоследното ниво, но бяха избрали да използват „неофициалния“ вход вместо входните врати. Нямах представа кой е този вход, но предполагах, че няма да включва приятелски дискусии за различните им оръжия с услужливите служители по сигурността.
Двамата с Лиена щяхме да покрием най-долното ниво на шапката, което все още се намираше на повече от шестдесет етажа от земята.
Основната ни цел беше Бенджамин Кейд. Директорът Ашблъф от ДД беше нашата вторична цел, а третичните ни цели бяха комисар Рубен Спаркс от ВР, директорът Питър Друтърс от „Обскура Инфлуенция“ и директорът Ставрос Грива от „Специални разследвания“.
Тим, който беше поел ролята на наш стратег, ни беше запознал с имената и лицата на споменатите цели по пътя към Ню Йорк. Той също така беше събрал всички подробности, които знаехме за престъпленията на Кейд и неговата ясновидска хлъзгавост, както и информацията, която Вини беше получил за времето, в което гадината е работила за ПРОЕКТ. Беше създал обезпокоителен профил на поведението на основната ни мишена и кратък списък с вероятни сценарии, които да се развият по време на гласуването. На първо място в списъка беше очакването, че Кейд, кръвожадния психопат, какъвто беше, ще иска да седне на първия ред при всяко насилие и хаос, които предизвика.
Издишах бавно, докато с Лиена се изкачвахме по широките стъпала към главния вход на високия небостъргач. Дълбоките вечерни сенки поглъщаха избледняващата топлина, докато слънцето се изплъзваше от погледа зад известния силует на Манхатън.
Най-лошото беше, че не знаехме за опасността. Колко от верните на Консилиума се бяха задържали сред безобидните участници в гласуването? Как и къде Кейд щеше да направи своя ход? Дали планираше да отприщи свръхелементарната магия на кралицата на викингите върху Специалната комисия, докато те се опитваха да пуснат гласовете си? Или пък щеше да посегне на директора Ашблъф?
Вътре в просторното фоайе охраната беше направо силна: множество агенти на полицията със защитно облекло претърсваха чанти, претърсваха и използваха детектори за метал и магически детектори. Имаше дори двойка агенти К-9, които, ако приемем, че ви харесва да имате по пет пръста на всяка ръка, не изглеждаха като кучетата, които бихте искали да погалите.
Това беше един от редките случаи, в които не се изискваше изтънченост: всеки агент носеше шапка с емблемата на полицията, за да е ясно на всички кой командва.
Един от агентите сканира значката ми, след което лицето ми се появи на екрана на нейния пост. Тя го сравни с лицето ми в реалния живот, след което ми махна с ръка към друг агент, който ме сканира с двойните си детектори. Не носех никакви артефакти, но когато дойде ред на Лиена, я отвлякоха настрани, за да проверят чантата ѝ.
След поредица от въпроси, по време на които партньорката ми значително омаловажи смъртоносния характер на магическите си дрънкулки, и след внимателен преглед на кубчето на Рубик, тя беше допусната до изпит. Носенето на артефакти не беше забранено, дори и на строго охранявано място като това, но открито оръжие беше забранено.
Двамата с Лиена се качихме с асансьора до шестдесет и второто ниво, което беше най-ниското в триетажния център за събития, а половин дузина мъже в костюми говореха бързо на италиански.
Аз и партньора ми също бяхме облечени за случая. Блайт с неохота беше спряла и при двама ни, за да вземе подходящи дрехи за преобличане: за мен – скъпи дрехи от три части от квебекското ми приключение с Дариус, а за Лиена – напълно приличен – но не толкова изтощаващ портфейла – панталон от въглен, съчетан с копринена праховосиня блуза.
Вратите на асансьора се отвориха и ни пуснаха на пръстеновидна площадка, която заобикаляше кръглата зала, където щеше да се проведе основното събитие. Поне стотина добре облечени представители на митичния елит се разхождаха наоколо и разговаряха. На равни интервали от време бяха разположени агенти, готови за неприятности. Винаги ли тези гласувания имаха толкова много охрана, или бяха взели на сериозно предупреждението на Блайт?
Лиена привлече погледа ми, после извади от джоба си безжична слушалка и я постави на мястото ѝ. Следвайки примера ѝ, аз пъхнах своята в ухото си. Няколко бързи натискания на телефона ми ме свързаха с останалата част от екипа.
– Джак Бауер, явявам се на служба – казах аз, като оглеждах постоянно движещата се тълпа за плешиви глави. Изненадващо, всички, които се виждаха, имаха коса.
– Има ли следи от нашите цели? – Попита Лиена като истински професионален агент на тайна мисия.
– Все още не – отвърна Блайт. – Покрили сме половината от третото ниво.
– На второто ниво няма нищо – чу се гласът на Дариус.
– Започваме търсенето – съобщи им Лиена.
– Не забравяй профила на Кейд – добави Тим. – Той може да се крие на пръв поглед.
Предложих ръката си на Лиена и тя прибра пръстите си в лакътя ми, когато започнахме да обикаляме ринга по посока на часовниковата стрелка. Извитият коридор беше почти чисто бял – перлен мрамор, който съставляваше тавана, пода и стените. Минахме покрай коктейл-бар с къса опашка от митици в черни костюми. Това събитие приличаше по-скоро на високопарно тържество за единия процент, отколкото на тайни политически избори.
Това не беше кой знае какъв проблем, освен че беше привлякло неудобен брой непознати на горните етажи на сградата. Специалният комитет наброяваше около триста членове, но тук имаше два пъти повече митици.
Всеки от тях може да е главорез на Консилиума, готов да помогне на Кейд в неизбежното му опустошение.
Двамата с Лиена си проправихме път бавно през групичките от разговарящи участници. Погледът ми се стрелкаше от лице на лице, търсейки нещо подозрително, и бях свръхвнимателен към всеки, който ме погледнеше. Дали погледите им не се задържат прекалено дълго? Дали следяха движението ми по коридора? Дали бяха врагове, които ме разпознаха като психопат, когото Консилиума необяснимо искаше да залови?
Част от мен наистина се надяваше, че ще мога да остана анонимен. Другата част от мен знаеше, че най-добрия ни шанс да спрем Кейд зависи от това дали присъствието ми е известно.
По време на световното ни турне из континентите Лиена не беше имала достатъчно време да измисли заклинание, което да подкопае ясновидството на Кейд. Затова по заповед на Дариус Жирар беше донесъл няколко допълнителни припаса от „Врана и чук“.
Първото полезно допълнение беше универсален антидот, който щеше да ни предпази от най-често срещаните отвари, с които Кейд или някой друг можеше да се опита да ни напръска. Второто беше антителетична отвара. Тъй като антиклерсианските тоници не бяха нещо, което средностатистическият алхимик има на разположение, Лиена беше предложила алтернатива, която щеше да потисне мозъчните ни вълни достатъчно, за да намали значително способността на Кейд да усеща всички ни.
Е, почти всички от нас. Бях пропуснал варивата против мозъчни вълни. Не искахме да задушаваме същността ми на Морис; оставяхме я да блести ярко и смело, за да може всеки медиум да я види.
Защото аз бях стръвта.
С Лиена минахме покрай художествена изложба с множество картини и скулптури, които вероятно абстрактно описваха многобройните победи на полицията. Размърдах рамене, сърбящи от параноичното усещане, че ме гледат очи. Под претекст, че спирам, за да се полюбувам на бронзовия бюст на средновековен визионер на МПД, погледнах назад по пътя, по който бяхме дошли, сканирайки постоянно сменящата се тълпа.
Минутите минаваха, докато усърдно се придвижвахме към противоположния край на залата. Пулсът ми се учестяваше, постепенно увеличавайки темпото си като в песен, която се подготвя за своя басов разпад. Кейд можеше да пусне оръжието всеки момент. Искаше ми се да спринтирам по коридора и да извикам на всички да се махат оттук, преди да е станало твърде късно.
– Имам очи върху комисар Спаркс – рязко каза Жирар. – Той върви с още двама мъже – мисля, че са негови помощници.
– Дръж се за опашката му – отвърна Дариус. – Аз ще продължа да търся другите цели.
Да се разделим звучеше като ужасна идея, но нямаше да разказвам за тайни операции на магьосника убиец и първия му офицер.
– На това ниво все още няма нищо – казах аз, докато Лиена се обръщаше бавно, за да огледа всички ъгли на залата. – Имаш ли нещо, Блайт?
В слушалката се проточиха няколко секунди мълчание. После още няколко секунди. Лиена се обърна към мен, а очите ѝ потъмняха от притеснение.
През малкия високоговорител в ухото ми се разнесе пронизителен пукот, а звукът се разнесе до неузнаваемост.
– Капитан Блайт? – Повторих рязко. – Вини? Тим? Там ли сте?
Нищо.
В мен нахлуха спешност и адреналин.
– Дариус?
– Все още съм свързан – отвърна той, а в гласа му се появи ново напрежение. – Насочвам се към горното ниво, за да намеря останалите.
Проклех под носа си. Какво, по дяволите, се случваше? Какво можеше да заглуши нашия екип от трето ниво едновременно и без предупреждение? Дали бяха загубили сигнал?
– Трябва да завършим обиколката си на това ниво, преди да им помогнем – прошепна Лиена, като ме хвана за ръката. – Това е мястото, където е най-вероятно да намерим Кейд.
Погледнах към вътрешната стена на залата, където двама агенти в черни костюми заобикаляха широка врата. През отворените врати на залата зърнах няколкостотин равномерно разположени стола, издигнат подиум в центъра и смелите черни линии на масивния масив от Аркани, който се простираше на целия етаж – заклинание, което според Дариус можеше да причини на бъдещия Кит значително главоболие.
– Аз съм на третия етаж. – Ниският глас на Дариус се пропука. – Следват ме. Двама мъже в черни костюми.
Следван? Погледнах назад през рамо. Имаше десетки мъже в костюми. Как, в името на Фред Астер, щях да разбера кои от тях са врагове?
– Не мога да разбера дали имаме опашка – промълвих аз. – Има ли следи от другите?
– Все още не. Жирар, къде е Спаркс сега?
За втори път се сблъскахме с мълчание вместо с глас на съюзник.
– Майната му – изсъсках аз. – Нещо не е наред.
Лиена ме хвана за ръката.
– Хайде.
Тя ме издърпа напред с толкова бърза крачка, че в сравнение със забързаната тълпа можеше и да спринтираме. Изблъсках с лакът един мъж в син смокинг от пътя си, докато се движехме по коридора с абсолютно никаква хитрост.
Погледнах отново назад – и видях двама мъже в черни костюми, които вървяха след нас, близо до нас и се движеха с бързата ни скорост.
– И нас ни следят – изръмжах аз. – Дариус, къде си?
– Все още на последния етаж. Все още няма следа от Аурелия и останалите, но аз дадох на опашките си стръв да се измъкна.
Разбира се, че е така. Може би беше време и аз и Лиена да изчезнем.
– Влез в онази голяма група там – казах на Лиена под нос. – Ще ни изкривя.
Кимна и посегна към колието си с котешко око.
– Не, още не. – Усмихнах се. – Засега мога да те изключа. Нека го запазим за времето, когато наистина ще ни е нужен.
– Разбрах.
Насочихме се към средата на разговаряща група възрастни мъже. Докато се провирахме между тях, аз пуснах моята халюци-бомба, като я разпънах, за да обхване стотиците умове в претъпканата зала.
Направих дубликати и на двама ни, които се отклониха в една посока, а аз насочих Лиена към външната стена. Насочих нашите фалшиви версии към тоалетните, след което пуснах деформацията, щом влязоха.
Двамата с Лиена се спотайвахме до гишето за дрехи и наблюдавахме как двамата мъже в костюми, които ни следяха, се отдръпнаха пред тоалетните. Когато единия от тях се обърна, видях как устните му се движат – после забелязах слушалката с телесен цвят, която носеше. На кого докладваше?
Съсредоточих се върху съзнанието му, опитвайки се да надникна в мислите му, без да губя контрол над халюци-бомбата, която държеше Лиена и мен невидими.
Писък прониза тъпанчето на дясното ми ухо. Проклех и издърпах слушалката си, а Лиена направи същото. Очите ни се срещнаха, докато предпазливо я вдигах обратно към ухото си. Оглушителният писък беше заглъхнал.
– Дариус? – Попитах.
Нищо.
Двамата с Лиена се вгледахме един в друг. Екипът ни беше изчезнал и ние останахме сами. Нямахме представа какво се е случило с останалите, не бяхме открили Кейд, а Консилиума можеше да е на секунди от пускането на оръжието си.
Какво, по дяволите, трябваше да правим сега?
Технологията ни беше подвела, а и петте ми човешки сетива не бяха много добри в този момент. Оставаше само магията.
По време на планирането на милята височина на борда на частния самолет Тим даде ясно да се разбере, че телепатията му няма да е особено полезна сред истински океан от мозъчни вълни – и веднага щом затворих очи в опит да се настроя към присъствието на умовете около мен, изпитах от първа ръка това, за което той говореше.
Мигновено приливната вълна от умове заля сивото ми вещество. Усилих фокуса си, отсявайки непознатите умове, като отчаяно търсех тези на моите приятели.
Дариус, Блайт, Вини, Тим – трябваше да намеря един от тях. Само един. Трябваше да са наблизо. Не може всички да са изчезнали. Не може всички да са в безсъзнание… или мъртви.
Психическите ми сетива се разтегнаха, а връзката ми с невидимия възел стана все по-неясна. Лиена изпусна внезапен дъх, когато изгубих хватката си върху малкия мехур на изключването, който бях създал, за да я държа извън моята деформация.
Но тази малка част от освободената честотна лента изкристализира умовете около мен – и аз разпознах един от тях.
Само че той не принадлежеше на никой от съотборниците ми.
Очите ми се отвориха и се завъртях на петите си. В сянката, почти скрит до стелажа с шикозни палта, стоеше тежък мъж с шапка на полицията, чийто ръб беше свален, за да скрие лицето му.
Мъжът наклони глава достатъчно, за да разкрие зловещата усмивка, която разтягаше устата му. Устните му се раздвижиха и образуваха две думи, за чието тълкуване не ми беше нужна психическа сила.
– Здравей, Кит.

Назад към част 21                                                      Напред към част 23

ГЛАВА 20

Някъде над Тихия океан осъзнах, че наближава краят на едно пътуване, с което буквално обиколих света. От Ванкувър до Копенхаген, от Хошимин до Ванкувър и обратно, прекосявайки три различни континента и два океана.
Най-много съжалявам – освен за общата гадост, че оставих Кейд да избяга с оръжието – за това, че бях прекалено зает да бъда агент, за да бъда турист. Бях посетил една викингска руина в Дания, но пропуснах Леголенд и цял куп замъци и музеи. Дори не започвам с Виетнам: заливът Халонг, Златният мост, водопадът Бан Джиок, да не говорим за многобройните пазари, улични търговци, национални паркове и ресторанти.
Вместо това се връщах в Канада за най-краткия миг, преди да отпътувам за Ню Йорк. В бъдещето ми нямаше представления на Бродуей, гледки от Емпайър Стейт Билдинг или разходки из Сентръл Парк.
Когато кацнахме на международното летище във Ванкувър, дори не получихме всеобщото удоволствие да напуснем летището с максимална бързина, на което се радва всеки пътник на далечен полет. Вместо това Лиена и аз последвахме Дариус до малък, отдалечен от пътя портал в противоположния край на терминала, където ни очакваше частен чартърен самолет.
Бившият наемен убиец се беше обадил преди да напуснем Виетнам и за ничия изненада се оказа, че познава човек, който познава човек, който познава мръсно богат човек, готов да ни предостави частния си самолет, за да спасим света. Макар че, ако господин Големите пари знаеше историята ни на разрушения, причинени от пътни превозни средства, нямаше да е толкова ентусиазиран да предложи луксозния си самолет „Бомбардие“.
Така или иначе, така се оказах под мрачното обедно небе, загледан в лъскавия бял самолет с кръвясали очи, чудейки се дали в него има легло. По дяволите, бих спал и на пода, стига никой да не ме прегази с количка за напитки дремещата ми форма.
Дариус ни изостави на асфалта с багажа си и изчезна обратно на летището по някаква мистериозна причина. Може би искаше да си купи една от онези удобни възглавници за врат, които не позволяват на главата ти да се люлее странно, докато бавно губиш съзнание от недоспиване.
Милият Сомнус, имах нужда от малко сън.
За съжаление нямаше да мога да заспя – не и докато екипа ни не се събере и не тръгнем към Голямата ябълка.
Седях до Лиена в подножието на стъпалата, водещи към самолета, и фантазирах за възглавници, одеяла и матраци с кралски размери. Може би имаше някаква неясна психическа способност, свързана със съня, която можех да използвам. „Алюминаторите“ можеха да контролират сънищата на другите, но може би имаше умение, което да позволи на ума ми да навлезе в състояние на така необходимия сън, докато все още изпълнявам ежедневните си задължения. Ясновидство? Хибернеза? Телеторпидност?
Лиена побутна крака ми със своя.
– Те са тук.
Погледнах нагоре. Капитан Блайт крачеше по асфалта към нас, куфарчето се търкаляше до нея, а синия ѝ поглед се впиваше като лазер в черепа ми. Вини и Тим я последваха.
– Кит! – Изръмжа тя. – По-добре бъди готов с това „пълно обяснение“, което ми обеща.
Преди да успея да отговоря от мъгливите кътчета на летаргичното си съзнание, вниманието ѝ се насочи към Лиена.
– Агент Шен – каза тя със забележимо по-малко яд.
Съпоставката между поздравите ни беше едновременно рязка и странна: разговорното ми име срещу официалното обръщение на Лиена; и тонът на Блайт, който за психопатката гласеше: „Една грешна дума ме дели от това да те изплюя над вана с ядрени отпадъци“, докато магьосницата на абджюрацията приемаше думите с нотки на уважение.
Капитанът беше сложна – и често ужасяваща – загадка.
Изправих се на крака и отстъпих встрани, като направих величествен жест към новопристигналото трио.
– Добре дошли на борда. Къде са Виньо и Катър?
– Те се грижат за работата на участъка, докато ме няма. – Блайт се промъкна покрай мен. Когато стигна до най-долното стъпало, тя освободи куфара си и той се понесе пред нея, докато се изкачваше.
– Откъде имаш частен самолет? – Изсъска Вини, като риташе внимателно стълбите, сякаш подозираше, че всичко това е сложна измама.
Размахах пръсти към него.
– Работя по мистериозен начин, агент Парк.
Той ме погледна подозрително, докато следваше Блайт нагоре. Тим не каза нищо, а само изви вежди толкова високо, че те почти се отделиха от лицето му.
Лиена и аз се качихме последни. Интериорът на самолета беше толкова луксозен, колкото можеше да се очаква: лакирана дървена ламперия, напълно зареден бар, от който за съжаление нямаше да се използва, и удобни кожени кресла Имаше само осем седалки, което в пространство, в което търговски самолет би събрал населението на малка държава, означаваше достатъчно място за краката на Робърт Уадлоу, за да се изпъне напълно.
След като прибраха чантите си в специалното отделение за багаж до тоалетната, Блайт, Вини и Тим бързо си избраха места. Аз се настаних на удобен стол срещу колегите ми агенти, а Лиена зае мястото до мен. Този разкошен самолет явно беше проектиран с мисъл за общуване и/или бизнес, защото всички столове можеха да се въртят, което позволяваше лесен разговор.
– Успяхте ли да се свържете с Ашблъф? – Попитах, преди Блайт да започне тирада за непокорното ми пазене на тайни.
Тя кръстоса краката си в коляното.
– Говорих с половин дузина асистенти, мениджъри и служители по сигурността и оставих съобщение в офиса на Ашблъф.
– Това е всичко? – Попитах, а червата ми се свиха. – Не им ли казахте, че един измамен агент с потенциално оръжие за масово магическо унищожение ще…
– Разбира се, че да. Увериха ме, че се отнасят към сигурността „много сериозно“. Тя удари кавичките във въздуха толкова силно, че почти очаквах да се проявят от двете страни на главата ѝ като една от моите деформации. – Но както отбелязах по време на разговора ни, не си обяснил достатъчно какво е това оръжие, откъде знаеш плановете на Кейд и как се предполага, че ще направим нещо по въпроса.
– И аз се чудех за това – сухо отбеляза Тим.
До него Вини кимна.
– Ами, виждате ли… – Застраховах се. – Работих по това разследване от няколко различни гледни точки. Не всички тези гледни точки бяха, да кажем, напълно прозрачни.
Очите на Блайт пламнаха, но преди да успее да направи коментар, по стълбите на самолета се чуха стъпки. Миг по-късно се появиха двама мъже.
Дариус се качи пръв, преметнал през рамо платнена чанта. Придружаваше го първия офицер на „Врана и чук“. Жирар беше на възрастта на Дариус, но там, където бившия наемен убиец беше добре облечена сребърна лисица, Жирар имаше вид на „западен джентълмен около 1920 г.“, с дълга до брадичката стоманено-сива коса, къса брада и мустаци, които оспорваха великолепието на Егерт.
Блайт се надигна от мястото си, а лицето ѝ се изкриви при вида на Дариус.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Прочистих гърлото си.
– Той е един от онези, които не са „напълно над борда“, за които споменах.
Погледът ѝ се насочи към мен, после към Дариус. Неловкостта в последвалото мълчание беше толкова осезаема, че накара душата ми да се свие.
– Аурелия – промърмори Дариус. – Ако можеш да ми дадеш малко време да поговоря с екипажа, след като излетим, ще ти обясня.
– Какво да обясниш? – Избухна тя.
– Всичко.
Очите ѝ се разшириха за кратко, преди да овладее изражението си. Със стиснати челюсти тя се отпусна на стола си и сгъна ръце.
Дариус подаде чантата си на Жирар, след което изчезна през завесата в предната част на самолета.
„Нагазил си в дълбока дупка.“ – Гласът на Тим в главата ми беше наполовина забавен, наполовина заинтригуван. – „Откога си играеш на двоен агент?“
„Не е така“ – отвърнах с остра вътрешна мисъл, след което се извърнах към Жирар. – Дариус доброволно ли те включи в това щуро приключение?
Жирар се усмихна през мустаците си, докато си избираше място, оставяйки това до мен свободно за Дариус.
– Той прецени, че можем да се възползваме от допълнителен опит в областта на арканите – и огнева мощ. – Той кимна на Лиена. – Не искам да кажа, че ти не си експерт, но аз съм развил нещо като специалност, когато става дума за оръжия.
– Щастливи сме, че сте при нас – любезно отвърна Лиена.
Някои от нас бяха. Блайт изглеждаше готова да провери дали телекинезата ѝ може да изтръгне червата на човек от носа му, което беше толкова далеч от „щастливи“, колкото може да бъде във всеки възможен спектър от емоции.
След миг двигателите на самолета заработиха и Дариус се появи отново. Той седна между мен и Жирар и аз със закъснение осъзнах, че сме създали злощастната атмосфера „отборът на Дариус срещу отбора на Блайт“, а централната пътека е ничия земя.
Осезаемата неловкост, която обгръщаше кабината, се увеличаваше непрекъснато, докато чакахме да се спуснем по пистата и да се издигнем в небето. Настроението на Блайт подсказваше, че продължава да обмисля разнообразните начини, по които може да разглоби вътрешностите на Дариус, докато самият ГМ оставаше толкова неподвижен, че за кратко се притесних, че е бил залят от задържащо заклинание.
Когато лампичката на предпазния колан угасна, Блайт свали предпазния колан и завъртя стола си с лице към Дариус.
– Какво общо имаш с Кейд и това оръжие, за което съобщи Морис? – Поиска тя.
Ах, по дяволите, отново се върнах към „Морис“. Дори не агент Морис. Колко дълбоко бях паднал в нейния списък с глупости?
„Най-дълбоката гадост“ – прошепна Тим услужливо в ума ми.
Погледът на Дариус се движеше по лицето на Блайт с търсещ поглед, изпълнен с неизказани неща, за които дори не можех да предположа. С този неразгадаем поглед въздушната неловкост, която почти ме задушаваше, се превърна в брутално очакване. Осъзнах, че съм задържал дъха си – и изглежда всички останали също бяха забравили да издишат.
– Мислил съм за това хиляди пъти през последните двайсет години – започна Дариус с бавен, отмерен глас, сякаш претегляше всяка дума. – И хиляди пъти реших, че има безброй причини да запазя мълчанието си и само една причина да го наруша.
Въпреки че шестима души зависеха от всяка негова дума, той говореше само на Блайт. Очите ѝ отново се бяха разширили.
– Но това се промени – продължава той. – Сега имам всички основания да ти кажа и само едно да мълча – страхът, че истината няма да промени нищо, не и след толкова време.
Блайт остана напълно неподвижна. В чертите ѝ се бе появила едва доловима промяна: открита, гола уязвимост, която никога преди не бях виждал и не можех да си представя на суровото, властно лице на моя капитан.
– Сега? – Каза тя дрезгаво. – Сега ще ми кажеш? Заради това?
– Да.
Отговорът му беше прост, а яростта се разпали по лицето ѝ, изпреварвайки уязвимостта. Тя се хвана за подлакътниците на седалката си, а яростта на погледа ѝ се върна с пълна сила.
– Всичко започна с един на пръв поглед обикновен договор преди двайсет и три години – каза Дариус. – Един бивш агент от Специалните разследвания беше станал мошеник и продаваше класифицирана информация. Проследих го в Чикаго и го елиминирах. Докато разчиствах мястото на инцидента, открих кореспонденция между него и купувачите му. Това, което привлече вниманието ми, беше информацията, която той изнасяше: подробности за незаконни действия на някои агенти от Специалните разследвания.
– Измамникът е продавал информацията, за да я използва за изнудване на членовете на СИ. Събрах всичко, което успях да намеря, и го предадох. Предположих, че това ще предизвика вътрешна проверка на лошите актьори в СИ. Вместо това доказателствата, които представих, изчезнаха. Хартиените копия изчезнаха от хранилището за доказателства, а когато извадих доклада си, всички препратки към него бяха изчезнали.
– Защо никога не си споменавал за това? – Попита Блайт рязко. – Работех в отдел „Специални разследвания“. Можех да го проуча.
Чакайте – Блайт е работила и в Специалните разследвания? Как, по дяволите, никога не бях попадал на тази подробност? Така ли се бяха запознали тя и Дариус?
Дариус я изучаваше за миг.
– Не знаех на какво съм се натъкнал. Ако някой можеше да накара доказателствата и докладите да изчезнат от СИ, можеше ли да накара и анализатора на СИ да изчезне?
Блайт се намръщи.
– Но…
– Не исках да рискувам живота ти, Аурелия. Не ти казах – не казах и на никой друг. – Раменете му се отместиха във въздишка, която бе погълната от дрезгавината на реактивните двигатели. – Започнах да обръщам повече внимание на договорите, които ми предлагаха. Започнах да задавам внимателни въпроси. Говорих с други изпълнители и те ми разказаха за малко вероятни цели и слаби обосновки.
За няколко секунди той направи пауза, а очите му се отдръпнаха, преди да се фокусира отново върху Блайт.
– Колкото по-дълбоко копаех, толкова повече намирах. Договори за шпионаж и убийства, които не можеха да бъдат проследени обратно до агентите на СИ, които са ги поръчали. Фалшиви разследвания с подправени доказателства. Следи от документи, които се размиват в нищото. Аз и другите изпълнители шпионирахме и убивахме хора, които смятахме за опасни престъпници, а в действителност нямаше нито доказателства, нито прозрачност, нито отчетност.
– В крайна сметка се свързах с Ансън Гудман. Той беше разследващ журналист и вече няколко години ловуваше шепот за корупция в полицията, но нямаше как да се добере до информация във висшия ешелон на полицията. Аз го направих.
– Привлякох и други хора – връзки, които бях създал, колеги изпълнители, агенти и администратори на полицията, дори радикали, настроени срещу полицията. Всеки, от когото смятах, че мога да получа информация. Някои знаеха какво правя, други не. Картината, която се оформи, парчетата, които свързахме…
Самолетът беше разтърсен от турбуленция и всички седяхме мълчаливо в очакване тя да отшуми.
– Наричаха се Консилиум. – Дариус сплете пръсти, опрял лакти на коленете си, с очи, вперени в Блайт. – Група от политически и финансово влиятелни митици във и извън висшите редици на МПД. Идентифицирахме някои от тях, но не всички – не и тези на самия връх. Те имаха шпиони, аклити и слуги навсякъде. Имаха смъртоносна хватка върху СИ. Контролираха или оказваха влияние върху множество отдели на МПД, международни гилдии и коалиции на ГМ. Те бяха взели властта.
Думите му напомняха за настоящето, пред което бяхме изправени.
– Моите съюзници се опитаха да задействат вградената в полицията система за контрол и баланс. Те съобщиха за корупцията и представиха доказателствата, които бяхме събрали. – Устата му се притисна в тънка линия. – После започнаха да изчезват.
Раменете на Блайт се сковаха.
– В рамките на три месеца шестнайсет души, които участваха в моето разследване, бяха изчезнали или мъртви. Доказателствата, които те бяха предоставили, изчезнаха и случаите бяха приключени.
– Изпратих предупреждения до всички, с които някога съм разговарял, за възможна корупция и почти всички се скриха. Останаха само неколцина, но вече се движехме по-внимателно. Аз бях единствения, който знаеше имената на всички, свързани с моето разследване, а Консилиума не знаеше, че аз стоя зад него – все още не.
– До този момент бяха минали около три години. Само неколцина от нас все още следяха действията на Консилиума. Тогава… – Погледът му се откъсна от този на Блайт и премина през събралите се един по един митици. – Разпознахме лидерите на Консилиума.
Дори и да знаех как ще се развие тази история, изпитвах страх от следващата част.
– Във Висшия съдебен съвет беше назначен нов член – бившия директор на специалните разследвания, за когото знаехме, че е близо до върха в йерархията на Консилиума. Той вече беше превърнал отдела за СИ в продължение на волята на Консилиума и присъствието му на най-високото съдебно ниво на МПД беше потенциално катастрофално. Започнахме да проследяваме всяка негова стъпка – навсякъде, където отиваше, всеки, с когото се срещаше, всичките му кореспонденти и подставени лица – и започнахме да осъзнаваме, че не само той е лидер на Консилиума, но и петима негови колеги, членове на Висшия съдебен съвет.
Лицето на Блайт пребледня до призрачно бяло, а всички остатъци от характерния ѝ блясък изчезнаха.
– Те заемаха цяла половина от Съвета – продължи Дариус тежко. – Те имаха властта да блокират или прокарват закони, да помилват своите съюзници и последователи и да укрепват властта си в МНП, а чрез нея и в митичния свят.
– Висшият съдебен съвет се събира два пъти годишно, за да ратифицира нови и изменени закони за митичния свят, а спорния закон, който доминираше в митичните дискусии по това време, беше възраждането на Senatus Consultum Ultimum – декрет от времето на Римската република, който даваше безконтролна власт на Сената – или в този случай безконтролна власт да създава и разполага военни сили от митици.
Усещах как мускулите на врата ми се напрягат, точно както преди пет месеца, когато Дариус за първи път ми обясни за Ултимума. Основанието за това беше, че митичната общност се нуждае от резервни сили в случай на голям конфликт с човешките армии. В действителност това щеше да е мащабна лична армия, която Консилиума да контролира.
– Нямаше как да отложим решението и нямаше време да разкрием корумпираните членове на Съвета. За да им попреча да превърнат Ултиматума в реалност, ми оставаше само една възможност.
Блайт сви ръце в юмруци, но това не скри слабия трепет в крайниците ѝ.
Дариус се облегна назад на седалката си.
– Бях започнал това и дължах на съюзниците си да го доведа докрай. Знаех, че ще бъда заподозрян – и за полицията, и за Консилиума. Но кой друг би могъл да го направи? Затова в нощта преди заседанието на Съвета убих корумпираните членове и събрах всички доказателства за техните престъпления или планове, които успях да намеря.
Той каза последната част толкова просто, че можеше да говори за приготвянето на кафе преди работа. Изражението му обаче беше каменно и затворено, емоциите му бяха строго контролирани.
– Почти всичко мина по план. Почти. – Очите му бяха вперени в Блайт. – Не бях предвидил новината за първите две смъртни случаи да стигне до теб, нито пък да разбереш, че аз съм отговорен за това, и да ме конфронтираш в хотелската стая на последния член на Консилиума.
Уау.
Дариус не беше включил тази доста ярка подробност, когато ми разказа историята на Консилиума отпреди двайсет години. Нищо чудно, че Блайт винаги е бил толкова твърдо убеден, че Дариус е предател и е виновен за онези шест убийства. Тя го беше хванала с червени ръце.
Блайт стисна устни в тънки бели линии и не каза нищо.
– Никой в полицията не може да докаже, че аз съм убиеца – продължи Дариус рязко и ми направи впечатление, че е пропуснал нещо. – А Консилиума беше без лидер. Това, което беше останало от организацията им, изпадна в хаос – или поне така изглеждаше въз основа на поведението на останалите поддръжници на Консилиума, които бяхме идентифицирали.
Той сви рамене.
– Очаквайки, че полицията ще ме разследва, аз разделих всички събрани доказателства и ги изпратих на моите съюзници, които се криеха, за да ги съхранят. След това се пенсионирах като служител на полицията и постъпих на работа във „Врана и чук“ като барман.
– Във Ванкувър. – Гласът на Блайт се пречупи. – Ти дори не си от Ванкувър.
Още една биографична информация, която не знаех. Дариус беше канадец – според паспорта му, който бях виждала по време на пътуванията ни по света, но не можех да позная провинцията, от която произхожда.
– Исках да съм близо – казва той. – Бях обезглавил Консилиума, но не го бях изкоренил. Ансън и Джорджия дойдоха с мен и държахме ушите си на земята, слушайки за всеки знак, че Консилиума възкръсва.
И както всички болезнено осъзнавахме, това се случи.
Вини се премести неудобно, след което попита с тих глас:
– Еми, съжалявам, но ти искаше да бъдеш близо до какво?
Дариус не отговори, а погледа му беше насочен към Блайт. Гърлото ѝ се раздвижи, докато тя преглъщаше.
– Той искаше да е близо до мен – каза тя през зъби. – След като уби половината от Съвета, аз подадох оставка от Специалните разследвания и се върнах у дома във Ванкувър, за да бъда обикновен агент.
– Но… защо? – Попита Вини безгрижно.
– Не исках повече да имам нищо общо със сенчестата етика на СИ. Исках да вкарам престъпниците зад решетките, а не да гледам как се измъкват невинни, след като са убили шестима високопоставени ръководители на полицията. – Челюстта ѝ се стегна още повече, сякаш се подготвяше за най-лошото. – В СИ винаги щях да бъда известна като изоставената годеница на магьосника убиец.
Годеница? Свещена шекспирова трагедия. Бях предположил, че са бивши любовници, но сгодените бяха съвсем друго ниво на разрушена страст и горчиви остатъци.
– Позволи ми да повярвам, че са те купили – каза тя на Дариус, а думите ѝ едва се чуваха, сякаш не искаше останалите да ги чуят. – Дори нямаше смелостта да прекратиш годежа ни преди необяснимата ти серия от убийства.
– Не бих могъл да рискувам – каза той също толкова тихо. – Консилиумът ме наблюдаваше и не можех да си позволя внезапна промяна в поведението, която да ги изправи на нокти.
– Това не е проблем от две десетилетия насам. Защо да го криеш от мен?
– Защото бях виновен. – Сивите му очи бяха помрачени, загатвайки за скръбта и съжалението, които държеше скрити. – Ако си призная, щеше да ти се наложи да избираш между това да прикриеш убиец и да запазиш почтеността си като агент на полицията. Не можех да те поставя в това положение.
Тя отвори яростно уста, огледа възторжената си публика и я затвори, без да проговори.
Дариус си пое дълбоко дъх, сякаш се съсредоточаваше.
– След това Консилиума замлъкна. Години наред следях известните филиали, но когато нямаше признаци за координирана дейност, се успокоих.
Последните думи той изрече с язвителна горчивина. Настъпи тишина.
– Тогава в началото на тази година – казах аз, като подхванах разказа – Сьозе се появи в нашия участък и нареди на Дамнъцио Мория…
– Damnatio memoriae – поправи го Лиена.
– …срещу Врана и Чук.
Дариус се облегна на стола си.
– Това беше такова превишаване на правомощията, че веднага заподозрях Консилиума или някоя оцеляла част от него. Те искаха да елиминират мен и моята гилдия.
– Веднага след като предотвратихме масовото унищожение на гилдията му, Дариус се срещна с Ансън и Джорджия, за да ги предупреди, че Консилиума отново се занимава с някакви съмнителни неща – допълних аз, като насочих думите към Блайт. – Но Консилиума си беше написал домашното Сьозе и Кейд вече знаеха, че Ансън и Джорджия са негови съюзници.
– Движат се много по-бързо, отколкото очаквах – съгласи се Дариус, а в очите му се появиха тъга и гняв. – Дори след като Ансън и Джорджия бяха убити, все още не бях подготвен. Щях да умра онази нощ през март, ако не бяха агент Морис и агент Шен.
– Междувременно – добавих аз – ти си забелязала голяма корупция във Вътрешната агенция. Дариус разбра, че съм работил с теб по този въпрос…
– …и го наех да ми помогне – завърши Дариус. – Без да ти разкривам какво правим.
Блайт отново се втренчи в него, а гнева ѝ се прехвърли напред-назад между мен и Дариус.
„Боже мой, Морис“ – отбеляза Тим, като звучеше доста впечатлен.
„Би ли се отказал от коментарите?“ – Отвърнах мълчаливо.
Тим ме погледна с любопитна бръчка на веждите.
„Кога си…“
– Чакай – каза Вини, прекъсвайки телепатичната забележка на Тим. Криомагът се завъртя към мен. – Ти си разследвал Консилиума с капитан Блайт и с Дариус едновременно?
– Да.
– И го пазиш в тайна от всички нас? – Той се намръщи. – Как?
В случая с Вини не беше трудно, но не споменах това.
– Откритието ви за плановете на Кейд с това оръжие дойде от разследването ви с Дариус? – Попита ме Блайт, като все още изглеждаше така, сякаш би искала да ме накълца на кубчета и да изхвърли малките парченца Кит през прозореца на самолета, за да се разпръснат на няколко мили от необитаемата пустош на Средния Запад на трийсет хиляди метра над земята.
Започнах набързо да разказвам за посещението ни в небостъргача на Джейс Тириън, за откраднатите файлове и за Флорис Висер, която продаде на Консилиума зле придобития си артефакт. Може би премълчах или не някои подробности, свързани с моята абсолютна неспособност да победя Кейд в битка с голи ръце в товарния отсек. Не беше нужно да знаят това.
– Сега Кейд го носи в Ню Йорк – обобщих аз. – А ние знаем целта му. – Извадих от джоба си сгъната разпечатка, като почти избутах другото листче хартия, прибрано на сигурно място до задните ми части. – Това.
Разгърнах страницата и я протегнах с размах. Всички – без Дариус и Лиена – се стреснаха от големите червени букви.
– Известие за сигурност? – Каза Тим. – По дяволите.
– Тази вечер в осем часа – размахах хартията, за да подчертая – се гласува за директор на отдела за дисимулация. Триста поканени от Специалния комитет ще се съберат в северноамериканската централа на Департамента за демаскиране, заедно с директора Ашблъф, другите кандидати за длъжността, както и всякакъв брой висшисти и шмекери от митичния елит.
– Това е идеалната възможност да унищожат Ашблъф и да дестабилизират ДД – добави Лиена. – Именно там Кейд носи оръжието.
Вини се погрижи за колана си, който беше пристегнал плътно през торса си през цялото време на полета. Дали това беше страх от летене, или страх от изкривяванията на Кит, докато се носеше през атмосферата със скорост деветстотин километра в час?
– Какво печели Консилиума от това, че се забърква с ДД? – Попита той.
– Това е един от най-влиятелните отдели в полицията – обясни Дариус. – Консилиумът вече контролира вътрешните работи чрез комисар Спаркс. Можем да предположим, че имат влияние върху отдел „Обскура инфлуенсър“ чрез бащата на Кейд, Питър Друтърс. Въпреки че убих бившия директор на Специалните разследвания преди две десетилетия, сега предполагам, че наследника му е бил също толкова лоялен към Консилиума.
Това бяха три от четирите главни отдела на полицията: „Вътрешни работи“, който контролираше – и можеше да се намесва – всички останали отдели; „Обскура инфлуенция“, който взаимодействаше с човешките политически режими по цялата планета, и „Специални разследвания“, който разполагаше с безконтролни правомощия за събиране на разузнавателна информация, шпионаж и „изчезване на нарушители на реда“.
Оставаше Отдела за дисимулация, който контролираше цялата информация за митиците – майсторите на пропагандата, потискащите истината и единственото нещо, което стоеше между митиците и пълното публично разкриване, известно още като пълна апокалиптична анархия.
– Преди двайсет години – мрачно каза Дариус – Консилиума пое контрола над Висшия съдебен съвет. Това им позволи почти неограничено влияние върху ППД и световната митична общност, но имаше и една присъща слабост.
– Трябваше да се съберат заедно. – Изражението на Блайт съвпадна с мрачното изражение на бившия ѝ годеник. – Това създаде възможност за теб да ги унищожиш.
Дариус кимна.
– Този път те са се прицелили в най-мощните отдели на полицията. Ако получат контрол над отдела за дисимилация, те ще имат фактически контрол над цялото МПД. Каквото и да възнамеряват да направят на гласуването тази вечер, не можем да позволим това да се случи.
Малката ни група си размени погледи, вариращи от нервни през решителни до откровено тревожни. Някак си това зависеше от нас – група от неудачници от Ванкувър, изправени срещу привидно неудържимия поток на Консилиума и неговата тайна фракция от най-могъщите лидери на МПД.
Никога не ми се е искало магията на филма „аутсайдерът винаги побеждава“ да се прилага в реалния живот повече от сега.

Назад към част 20                                                    Напред към част 22

ГЛАВА 19

От прозореца на шестия етаж на хотела ни светещия нощен живот на Хошимин изглеждаше неподходящо весел. Неутрален дъжд беше намокрил града и уличните лампи се отразяваха от локвите. Дори постоянните фарове на автомобилите изглеждаха по-ярки, отколкото би трябвало.
Това контрастираше жестоко с настроението в стаята ни.
Всъщност три стаи – Дариус беше резервирал по една за всеки от нас. Когато рецепционистката му предложи цена от три милиона виетнамски донга, едва не се задавих. След гаврата, която бяхме преживели, последното нещо, от което Дариус се нуждаеше, беше да ипотекира къщата си, за да плати за хотелски стаи.
Тогава научих, че един милион донга се равнява на по-малко от шестдесет канадски долара.
Бяхме се събрали в първата стая, до която стигнахме, вещите ни бяха изсипани на пода в антрето, а уморените ни тела – на ръба на кралското легло – Лиена, аз – на перваза до прозореца, а Дариус – в неудобно изглеждащо кресло.
Лиена разтри ръце по изцапаното си със сажди лице.
– Това беше…
Отдръпнах се от прозореца.
– Катастрофа?
Дариус не коментира. Беше подпрял лакти на коленете си и сякаш цялата му останала мозъчна енергия беше посветена на това да не позволи на главата му да се люлее настрани. От всички магически класове Елементария се отразяваше най-жестоко на потребителите си. Дариус се бе натоварил до краен предел.
И всичко това е било напразно. Кейд си беше отишъл, а с него и оръжието. Не беше точно мисия, за която да се пише у дома.
– Какво ще правим сега? – Промълви Лиена. – Кейд може да занесе оръжието навсякъде. Дали просто да се откажем?
– Не знам къде ще отнесе оръжието. – Облегнах се назад към хладното стъкло на прозореца. – Но следващата му спирка е Ню Йорк.
Дариус вдигна глава. Умората бе посивяла лицето му.
– Откъде знаеш това?
– Той ми каза. – Повдигнах рамене. – Не мисля, че лъжеше, тъй като беше почти сигурен, че ме е хванал в капана на самолета с него, когато го каза. Едва успях да изскоча, преди да излети.
Настъпи момент на мълчание, в който Дариус и Лиена или размишляваха защо Кейд отива в Ню Йорк, или се чудеха как съм се объркал толкова много, че едва не ме отвлякоха отново, като същевременно не успях да открадна оръжието.
– Трябва ли да отидем в Ню Йорк? – Предложи Лиена.
– Ако не наемем най-големия в света екип от телетезисти, никога няма да го намерим. Освен това той каза само „Ню Йорк“. Може да е имал предвид целия проклет щат, а не града.
– Какво ще кажете за нюйоркската полиция? – Предложи партньора ми. – Може ли да ги помолим за помощ?
– Можем ли да им се доверим? – Отвърнах. – В нашия малък канадски участък има къртица. Кой знае какъв манхатънски канализационен плъх или консилиумна зараза се крие в един от най-големите участъци в света?
Лиена увисна, раменете ѝ се свиха от безнадеждност.
Погледнах Дариус.
– Не предполагам, че имаш някакви контакти в Ню Йорк, които да използваме за подкрепление?
– Не за това. – Той се изправи на крака, сякаш всеки мускул в тялото му беше на три секунди от атрофията. – Нищо не можем да направим точно сега. Трябва да се наспим. На сутринта…
Той се препъна по не много Дариусовски начин.
Скочих. Костите ме боляха, а плътта ми беше в синини от падането по пистата, но далеч не бях толкова изтощен, колкото луминамага. Помогнах му да пренесе багажа си до съседната стая, уверих се, че няма нужда от нищо, след което го оставих да се срине в уединение.
Докато вървях по десетте стъпала до първата стая, в стомаха ми бушуваха грозни емоции. Дариус беше дал всичко от себе си в тази битка – съмнявах се, че ако не беше той, Лиена и аз щяхме да сме живи, но в резервоара ми все още имаше психически газ.
Което означаваше, че не съм дал всичко от себе си в тази битка. Трябваше да направя повече. Трябваше да намеря начин да победя Кейд.
Влязох обратно в стаята ни и открих, че Лиена вади от багажа си материали за първа помощ. Взех ги от ръцете ѝ.
– Позволи ми – казах тихо. – Хайде.
Заведох я в сравнително просторната за евтина хотелска стая баня, където тя се облегна на плота. Намокрих една кърпа и започнах да избърсвам саждите от лицето ѝ.
– Мога да го направя – промълви тя.
– Аз съм твоя комплект за първа помощ, помниш ли?
Тя се усмихна, без да протестира повече. Когато премахнах следите от битката от лицето ѝ, тя свали ризата си с дълъг ръкав, разкривайки прилепнал черен потник отдолу. По ръцете ѝ имаше драскотини и петна от кръв. Внимателно ги почистих, като открих още синини, както и изгаряне на лявата ѝ китка.
Издишах грубо, докато отварях буркан с грижливо надписан мехлем за изгаряне.
– Съжалявам.
– За какво?
Потопих върховете на пръстите си в бялото мазило, без да мога да я погледна.
– Кейд ме надви – отново. Аз съм виновен, че загубихме оръжието.
– Никой не е виновен за това. – Тя ме наблюдаваше как внимателно разнасям крема по мехурите на китката ѝ. – Нищо не вървеше по план и шансовете бяха насочени срещу нас от самото начало.
Смених крема с пакет големи лепенки, които сложих върху драскотините по ръцете ѝ.
– Можеше да умреш. Трябваше да направя повече.
– Кит. – Тя издърпа превръзките от ръцете ми, постави ги на плота и хвана китките ми. – Да се бориш с Консилиума, да ги спреш – не си единствено ти отговорен. Знам, че се чувстваш така, особено след като работиш и с Дариус, и с Блайт, но не можеш да носиш тежестта на всичко това сам на раменете си.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Тя беше права, че в крайна сметка се чувствах отговорен, но това е, защото бях отговорен. Прескачането напред-назад между Дариус и Блайт ме бе принудило да вляза в неудобната роля на единствения човек, който знаеше всичко, което наистина се случваше. Ако аз не поемах тази отговорност, кой щеше да го направи?
– Консилиумът разполага с оръжието. – Погледнах надолу към пръстите ѝ, свити около китките ми. – Не мога да го докажа, но мисля, че скоро ще го използват. Не са хвърлили трийсет милиона долара и не са оттеглили Кейд от мисията му „отвличане на Кит“ заради нещо, което може да не им е нужно.
Лиена кимна леко.
– Вероятно не.
Върнах погледа си към нейния.
– Докато се събудим утре, Кейд може да е изравнил половината Манхатън със свръхмагическа магия.
Тя освободи китките ми и вдигна ръце към лицето ми, като притисна топлите си длани към бузите ми.
– Това няма да се случи, Кит. Консилиумът работи в тайна. Причиняването на масови разрушения не е техен почерк.
Тя не знаеше това. Никой от нас не знаеше какво планира да направи Консилиума.
Ръцете ѝ се плъзнаха надолу към раменете ми и тя ме придърпа по-близо. Когато обви ръце около врата ми, я обгърнах в прегръдка. Държахме се един друг, без да обръщаме внимание на мръсотията по дрехите ни или на продължителната миризма на дим и кръв в косите ни.
Исках да я държа така завинаги. Исках никога да не напускам тази стая, за да не се налага да се сблъскваме с още опасности, заплахи, въпроси без отговор и глупости на Консилиума, за чието спиране не би трябвало да сме отговорни, но някак си бяхме.
Бивш затворник с необяснимо нарастващи сили, вундеркинд, който се опитва да компенсира покварата на баща си, и бивш наемен убиец, който вече веднъж е водил тази битка.
Бяхме се изправили срещу заговорници от безмилостни, недосегаеми, анонимни играчи на власт във висшия ешелон на най-могъщата организация в света.
Лиена прокара пръсти през косата ми, вероятно опитвайки се да смекчи твърдото напрежение в раменете ми. Сложих ръце на кръста ѝ и се наклоних леко назад, за да видя лицето ѝ.
Очите ѝ бяха нежни от разбиране и приглушени от умора, но и зад двете се криеше онзи загадъчен блясък. Още от деня, в който я срещнах, се чудех какво означава този блясък и за първи път имах реална представа.
Решителността и страстта, силата на нейната личност я караха да продължава да постига невъзможно високите стандарти, които си поставяше. Тя не се отказваше.
Аз също не бих го направил.
Пръстите ми се плъзнаха по бузата ѝ, докато плъзгах ръката си в косата ѝ. Тя наклони лицето си нагоре, бузите ѝ почервеняха, а устните ѝ се разтвориха от очакване. Наведох се надолу.
Целувката започна бавно, но постепенно се засилваше, което беше неизбежно. Накрая нямаше опасност, нямаше неправомерно влияние, нямаше прилив на адреналин. Бяхме само ние двамата, с ръце един около друг, с тела, притиснати един до друг, с усти, заключени.
Това беше целувка, каквато мислех, че никога няма да получа с Лиена. Беше точно хиляда пъти по-добра, отколкото си представях.
Устните ни се разделиха, а топлия ѝ дъх се разнесе по кожата ми. Потрих палеца си в бузата ѝ.
– Трябва да се приготвиш за лягане – казах ѝ тихо. – Имаме нужда от сън.
Тя кимна, бузите ѝ се зачервиха, а очите ѝ бяха малко разширени. Тя се изправи на пръсти и вкара още една целувка в устните ми.
Оставих я в банята и заех стола, който Дариус беше освободил. Докато звуците на течаща вода изпълваха банята, мислите ми се върнаха към неуспешния ми опит да открадна оръжието – но ако мразех всяка йота от жалкото съществуване на Кейд, нямаше да постигна нищо, освен да разруша спомена за онази целувка с Лиена.
Изправих се на крака и взех лаптопа и ключовете си. Седнах на леглото с изпънати крака, вкарах USB стика и се втурнах през настройките на браузъра TOR, докато зеления курсор не замига на черния екран в очакване къртицата да се присъедини към чата.
Едва след като се появи съобщението за вход от „Дегу“, се замислих колко е часа във Ванкувър.

>ДЕГУ: КОЙ Е?

>ВИЕ: РОЗОВО ЛИСТЕНЦЕ.

>ДЕГУ: В УЧАСТЪКА СЕ ГОВОРИ, ЧЕ СТЕ В ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН ОТПУСК. СПОРЕД МОЯ ОПИТ ТОВА ОБИКНОВЕНО Е КОД ЗА ПРИНУДИТЕЛЕН ОТПУСК, ЗАЩОТО СИ НЕКАДЪРНИК.

Добре, пич, удари ме там, където ме боли, защо да не го направиш.
Макар че няколкото ми дни на пътешествие по света всъщност не бяха резултат от служебна грешка, не можех да отрека, че „провал“ е подходяща оценка за сегашното ми състояние – в мащаб, който къртицата дори не можеше да проумее.

>ВИЕ: НЕ ТОЧНО. НАМЕРИХТЕ ЛИ НЕЩО ЗА ОДИТИТЕ НА ВР, ЗА КОИТО ПОПИТАХ?

>ДЕГУ: ТОВА Е ВЗАИМООТНОШЕНИЕ НА ДАВАНЕ И ПРИЕМАНЕ. ЗАДОВОЛИ ЛЮБОПИТСТВОТО МИ ОТНОСНО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО ТИ И ЩЕ ТИ КАЖА КАКВО СЪМ ОТКРИЛ.

Въздъхнах на глас. Изобщо не бях в настроение за игрите на този недодялан косматко.

>ВИЕ: АКО ТИ КАЖА, ЧЕ СЪМ В ЧАСОВА ЗОНА 14 ЧАСА ПРЕДИ ВАС, ТОВА ДОСТАТЪЧНО ЛИ Е?

>ДЕГУ: БИХ ПРЕДПОЧЕЛ GPS КООРДИНАТИ, НО ЩЕ ВЗЕМА КАКВОТО МОГА ДА ПОЛУЧА.

>ВИЕ: АЗИЯ Е ПРЕКРАСНА ПО ТОВА ВРЕМЕ НА ГОДИНАТА.

>ДЕГУ: ДОБРЕ.

Курсорът мигаше в продължение на няколко дълги секунди. Изчаках, надявайки се, че къртицата е заета да изписва за мен всякакви пикантни подробности от МВР.

>ДЕГУ: КАТО СЕ ИМА ПРЕДВИД КАКВО ТРЯБВАШЕ ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ПОЛУЧА ТАЗИ ИНФОРМАЦИЯ, ТИ МИ ДЪЛЖИШ МНОГО. КАТО НАЧАЛО, ОДИТА НА СЬОЗЕ ЗА НАШИЯ УЧАСТЪК? ТЕЗИ ЗАПОВЕДИ ДОЙДОХА НАПРАВО ОТ СПАРКС.

О, по дяволите. Значи комисар Спаркс не просто е знаел за гнусните намерения на Сьозе и Кейд, а е насъскал двамата убийци срещу нас.

>ДЕГУ: СПАРКС ЛИЧНО РАЗПОРЕДИ 9 ОДИТА НА УЧАСТЪЦИ, ВКЛЮЧИТЕЛНО И НАШИЯ, ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 2 ГОДИНИ. ОДИТИТЕ, КОИТО НЕ Е ПОРЪЧАЛ, ИЗГЛЕЖДАХА ЗАКОННИ, НО ОСТАНАЛИТЕ НЯМАХА РЕАЛНА ИСТОРИЯ НА КОРУПЦИЯ ИЛИ НЕКОМПЕТЕНТНОСТ. НО ВР ВСЕ ПАК ВЛЕЗЕ И ЛИКВИДИРА РЪКОВОДСТВОТО ИМ. СЬОЗЕ УЧАСТВАШЕ В 5 ОТ ОДИТИТЕ И НИЕ БЯХМЕ ЕДИНСТВЕНИЯ УЧАСТЪК, КОЙТО ИЗЛЕЗЕ ОТ ДРУГАТА СТРАНА ВСЕ ОЩЕ ФУНКЦИОНИРАЩ.

Светата хаотична глупост. Спаркс умишлено разбиваше цели участъци.
Задраскай това.
Консилиумът умишлено разплиташе цели участъци.
– Това не може да е добре – промълвих аз и посегнах към клавиатурата.
– Какво не може да бъде добре?
Трепнах и погледнах към Лиена, която стоеше до мен с коса, вързана на кок, и огромна тениска, която я правеше да изглежда изключително домашно. Бях толкова съсредоточен върху информацията на къртицата, че не я чух да излиза от банята.
Наместих се в средата на леглото, накланяйки лаптопа приканващо. Тя седна до мен и се наведе близо, за да прочете какво е казал „Дегу“. Веждите ѝ се смръщваха все по-силно, докато погледът ѝ препускаше по текста.
– Това определено не е добре.
– Изглежда, че това е постоянна тема за тези момчета. – Изправих лаптопа на бедрата си и набрах бърз въпрос.

>ВИЕ: КАКВО СТАНА С ОСТАНАЛИТЕ ОСЕМ УЧАСТЪКА?

>ДЕГУ: ХОРАТА НАПУСНАХА, БЯХА УВОЛНЕНИ ИЛИ ИЗЧЕЗНАХА. НЕОПИТНИ АГЕНТИ БЯХА ПОВИШЕНИ НА РЪКОВОДНИ ПОСТОВЕ. АДМИНИСТРАТОРСКИТЕ ДЛЪЖНОСТИ ОСТАНАХА НЕЗАЕТИ. СЛЕД ОДИТИТЕ В ЗАСЕГНАТИТЕ ГРАДОВЕ ДОКЛАДВАНИТЕ МИТИЧНИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ СА СЕ УВЕЛИЧИЛИ С 200%, БРОЯ НА ИЗПЪЛНЕНИТЕ НАГРАДИ Е НАМАЛЯЛ С 40%, СПАЗВАНЕТО НА ПРАВИЛАТА НА ГИЛДИИТЕ Е НАМАЛЯЛО С 35%, А СЛУЧАИТЕ НА ПУБЛИЧНО РАЗКРИВАНЕ НА МАГИИ СА СЕ УВЕЛИЧИЛИ С 1600%. ОТДЕЛЪТ ЗА ДИСИМИЛАЦИЯ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ БОРИ, ЗА ДА ОВЛАДЕЕ НЕЩАТА.

– Знаеш, че е лошо, когато се появи ДД – отбелязах мрачно.
Лиена кимна.
– Но защо? Какъв е смисъла да се объркват участъците?
Адски добър въпрос. Да, Спаркс и Консилиума бяха огромни торби със слонски говна, но дори и най-лошите злодеи обикновено имаха причина за злите си постъпки.

>ДЕГУ: СЕГА РАЗБЕРЕТЕ ТОВА. ЗА СЪЩИЯ ПЕРИОД ОТ 2 ГОДИНИ СПАРКС СЕ ОПИТА ДА ЗАПОЧНЕ РАЗСЛЕДВАНЕ НА ДД ШЕСТ ПЪТИ. ОПРАВДАНИЕТО МУ: СЛАБИТЕ РЕЗУЛТАТИ НА ДД В СЪЩИТЕ ГРАДОВЕ, КЪДЕТО ВР Е ИЗПРАТИЛА УЧАСТЪЦИТЕ В СПИРАЛА НА СМЪРТТА. ТОЙ ОБВИНЯВАШЕ ДД, ЧЕ НЕ СЕ СПРАВЯ ДОСТАТЪЧНО ДОБРЕ С НАРАСТВАНЕТО НА РАЗКРИВАЕМОСТТА НА МАГИИТЕ.

– Това са глупости – каза Лиена и се намръщи на екрана. – ВР създаде проблема, а освен това никога не е било работа на ДД да контролира митиците.
Кимнах в знак на съгласие. Местните агенти бяха първата линия на защита, когато нещо не беше наред с магическата тайна, и само когато нещата ставаха твърде големи или твърде неприятни, се намесваше ДД. Казвайте каквото си искате за авторитарния режим на капитан Аурелия Блайт, но тя управляваше кораба толкова здраво, че единствения път, когато бях виждал агенти на ДД по улиците на Ванкувър, беше един особенопаметен ден, когато двама разгневени суперфенове пресъздадоха Кинг Конг срещу Годзила посред бял ден.
Пръстите ми се запътиха към клавиатурата, добавяйки още един въпрос.

>ВИЕ: КАКВО СТАНА С ОПИТИТЕ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ?

>ДЕГУ: НИЩО. ДД ВСЕКИ ПЪТ ЗАТВАРЯШЕ ТАЗИ ГЛУПОСТ. ОТДЕЛЪТ Е ТВЪРДЕ СИЛЕН, ЗА ДА СЕ ОСТАВЯ ДА БЪДЕ БУТАН ОТ МПД, А АШБЛЪФ Е НАЧЕЛО ОТ 20 Г. ТОЙ ЗНАЕ КАКВО ПРАВИ.

– Ашблъф? – Промълвих, търсейки името в паметта си.
– Директор на ДД – съобщи ми Лиена. – Баща ми каза, че той е единствения ръководител на отдел, който се харесва на всички коалиции на ГМ.
Бръкнах с пръсти в страничната част на лаптопа.
– Дали целта на всички одити на участъците беше да се наруши ДД и да се отървем от Ашблъф? Дали Спаркс просто изпитва изгаряща омраза към този човек, или е имало някаква друга причина?
– Не може да е толкова просто. Когато Спаркс е изпратил Сьозе и Кейд да унищожат нашия участък, те са получили заповед да заловят и/или убият Дариус и неговите съюзници.
– Точно така – промълвих аз, а главата ме болеше от всички въпроси без отговор. Замислих се за миг, след което набрах отговор.

>ВИЕ: КАКВО Е ВАШЕТО МНЕНИЕ ЗА ВСИЧКО ТОВА?

>ДЕГУ: ТОВА Е ТВОЯ РАБОТА, ШЕРЛОК. АЗ САМО ПРЕДОСТАВЯМ ИНФОРМАЦИЯТА. АКО ИСКАШ ПОВЕЧЕ, ПРЕДЛАГАМ ТИ ДА МИ ДОНЕСЕШ СУВЕНИР.

>ВИЕ: ТУК ИМА МАГАЗИН СЪС СЛАДКИ ЧАШИ С РАЗЛИЧНИ ИМЕНА. КАКВО ИМЕ ТРЯБВА ДА ПОТЪРСЯ?

>ДЕГУ ИЗЛЕЗЕ ОТ СИСТЕМАТА.

О, добре, струваше си да опитам.
Изключих USB паметта и хвърлих ключовете си в отворената чанта, която се намираше до леглото.
– Можем да предположим, че Консилиумът не харесва особено директора Ашблъф.
– Това звучи като сигурен залог. – Лиена издърпа лаптопа на краката си и отвори архивите на полицията. – „Консилиумът“ вече контролира ръководителя на МВР, а ако бащата на Кейд също е свързан с Консилиума, те контролират и ръководителя на отдел „Обскура инфлуенция“. Това са два от четирите най-мощни отдела на МПД.
– Кои са другите два?
– Според баща ми, Специалните разследвания…
Спомних си, че Дариус беше работил фиктивно за нея, докато се преструваше на старши агент на полицията по време на разговора си с Джейс Тайрън.
– … и отдел „Дисимулация“ – завърши Лиена, като въведе името му в лентата за търсене, докато говореше.
Тя натисна клавиша Enter. Колелото за зареждане се завъртя, а след това бяхме изхвърлени на подстраницата за ДД. Първото нещо на страницата беше голям бутон „докладвай за инцидент“. Под него имаше информация за контакт с централата на отдела.
– По дяволите – прошепнах аз, а в корема ми нахлуваше студ. – Лиена, погледни.
Посочих адреса на ДД: сграда в Ню Йорк, Ню Йорк. Погледите ни се срещнаха, а между нас се разнесе споделена тревога.
– Може да е съвпадение, че Кейд отива в Ню Йорк – каза тя бързо. – Това е най-големия град в Америка и един от големите центрове на международната полицейска служба. ДД не е единственият отдел в тази сграда.
– Точно така – съгласих се аз, като ми се искаше логиката ѝ да успокои сърцебиенето ми, че гибелта е неизбежна. – Той може да отиде в Ню Йорк за всичко. Може би иска да отиде на Кони Айлънд.
Тя кимна категорично, като щракна още няколко пъти. Основната информационна страница на ДД, достъпна за всеки мит, беше заменена от информационното табло само за агенти. Голямо съобщение с червено заглавие седеше красиво в горната част и ярките му букви атакуваха разширяващите ми се очи.
Чувството за предстояща гибел се засили десетократно и никаква логика на нашата добра зелена планета не можеше да ме убеди, че митичния свят, какъвто го познавахме, нямаше да свърши.
– Лиена – измърморих аз.
– Да – съгласи се тя, а в гласа ѝ се долавяше шепот на ужас.
– Какво да правим?
Тя бутна компютъра в скута ми и свали краката си от леглото.
– Ще отида да събудя Дариус. – Тя взе телефона ми от нощното шкафче и ми го подаде. – Ти се обади на капитан Блайт.
Взех телефона с изтръпнали пръсти. Докато Лиена се запътваше към вратата на хотелската стая, аз прелиствах контактите си, докато не намерих личния номер на Блайт. Едно-единствено обаждане от Виетнам до Канада щеше напълно да съсипе предстоящата ми сметка за телефон.
Натиснах номера ѝ и вдигнах телефона до ухото си. Той иззвъня няколко пъти, преди познатия глас на шапката да ми се обади от половината свят.
– Агент Морис, изпълнявате ли заповеди?
Здравейте и на вас, скъпи капитане.
– Какви заповеди?
– Предполага се, че трябва да си почиваш. Къде, по дяволите, си?
Имаше толкова много начини да отговоря на този въпрос: „Кълна се в гроба на Чарли Чаплан, че не съм стъпвал по улиците на Ванкувър“ или „Определено не съм участвал в схватка на живот и смърт срещу международна престъпница и нейната армия от наемници“, но вместо това избрах истината.
– Аз съм във Виетнам.
Настъпи много дълга, много тежка пауза.
– Защо?
Вдишах дълбоко и го изпуснах.
– Капитане, имаме проблем. Наистина голям проблем. – Погледнах отворения екран на лаптопа и онова дебело заглавие в червено. – Трябва да отидем в Ню Йорк.
– Кит. – Изричането на името ми беше съпроводено с най-различни въпроси. – Какво, по дяволите, правиш?
– О, нищо особено. – Затворих лаптопа. – Просто се опитвам да предотвратя апокалипсиса.

Назад към част 19                                                   Напред към част 21

ГЛАВА 18

Кейд беше купувача. Каква изненада. Кой друг би изпратил Консилиума да вземе апокалиптичния им артефакт? Кой друг би могъл да играе ролята на прославен доставчик? Очевидно на този плешив гад не му беше достатъчно да се опитва да ме отвлече.
Докато ругаех като моряк с изкълчен пръст, Лиена ме издърпа обратно зад ъгъла на хангара, сякаш това щеше да ни предпази от ясновидството му.
– Достатъчно далеч ли сме? – Попита тя притеснено. – Мислиш ли, че може да ни усети оттук? Ще ни разпознае ли при всички останали хора наоколо?
Отговорих с безпомощно проклятие. Истинските ми отговори, ако бях достатъчно последователен, за да ги споделя, щяха да бъдат: „Вероятно не“, „Вероятно да“, „Определено да“ и на последния въпрос, който тя все още не беше изказала: „Абсолютно да, толкова сме прецакани“.
Имахме ли план В? Защото, ако той включваше да качим този задник на трийсет хиляди метра височина в собствения му самолет, а после да го изпратим на земята без парашут, с удоволствие бих се включил като доброволец в ролята на първичен тласкач.
Със скърцане на зъби надникнах зад ъгъла. Кейд се беше присъединил към групата, обграждаща Висър, и говореше с нея с почти уважителен език на тялото – което ме накара да се притесня още повече Колко силна беше Висер, че дори Кейд не искаше да я засегне?
Кейд не гледаше към нас. Мога ли да предположа, че сме извън радиуса на неговите ясновидски способности? Независимо от това, в момента, в който се приближим, той щеше да разбере, че сме тук и защо.
Почуках по слушалката си.
– Дариус, къде си? Намерихме купувача и това е Кейд.
– Кейд? – Повтори Дариус след кратка пауза. – Къде сте?
– Близката страна на хангара. Преден ъгъл.
– Ще бъда там след три минути. Изчакай ме.
Три минути не бяха много, но ми се сториха цяла вечност. Наведох се, за да хвърля още един бърз поглед. Висер вече държеше черния калъф с артефакта. Кейд протегна ръка, за да го вземе.
Проклятие.
– Дариус – промълвих аз – те не губят време. Не разполагаме с три минути.
Гласът му не се чуваше в ушите ми. Дали не се беше сблъскал с неприятности?
– Не можем да чакаме – казах на Лиена. – Кейд може да се качи на самолета всеки момент. Трябва да се движим.
Очите ѝ бяха разширени от страх.
– Но как? Кейд ще ни усети.
– Не е нужно да се приближавам толкова. – Махнах с ръка. – Аз съм телекинетик. Мога да издърпам куфара от него в стил „Блайт“.
Погледна още веднъж зад ъгъла – куфарът беше в ръката на Кейд.
Сега или никога.
– Покрий ме – казах аз и се втурнах в хангара.
Проклинайки, Лиена излезе зад мен, докато аз се насочвах към групата митици, невидим за всички, освен за Кейд. Той подаваше нещо на Висер и не ме погледна.
Съсредоточих се върху черния калъф в другата му ръка и си представих как психическата ми хватка се увива около него. Слаб натиск изтръгна мускулите на ръцете ми.
– „Ori gravitatis maximum inicio globum!“ – Лиена пееше някъде зад мен.
Дръпнах колкото се може по-силно с телекинетичните си сили.
Случиха се три неща наведнъж: куфарчето се изтръгна от ръката на Кейд, двамата с Висер се обърнаха рязко към мен, а над главата ми се издигна гигантска, пенлива оранжева звезда.
Заклинанието на Лиена приличаше на искрицата от римска свещ, която беше използвала срещу главорезите на Кейд – онази, която се беше разпаднала на миниатюрни черни дупки. Само че това заклинание излъчваше един-единствен изстрел – изстрел с размерите на Хълк, който беше подсилен от астероиди.
Искрящо ярко, блестящото заклинание полетя в красива дъга, достигайки върха си на половината път между мен и целите си, като траекторията му беше перфектно насочена, за да се приземи точно в средата на сбирката на глутницата. Куфарът „Пеликан“ прелетя във въздуха точно над земята в обратна посока, като се втурна към мен.
Висер вдигна ръка. В магическия снаряд на Лиена се вряза залп от чудовищни ледени късове, носени от виещ порив на вятъра.
В мига, в който ледът се докосна до него, заклинанието на Лиена проблесна ослепително ярко, а после се превърна във вихрено черно кълбо. Всичко наоколо беше засмукано към него – включително и куфарчето с артефакта, което приближавах към чакащите ме ръце.
Той се изтръгна от телекинетичната ми хватка с космическа сила и полетя във въздуха заедно с няколко нещастни митици и техните различни вещи. Гравитационното му притегляне ме повлече на няколко метра към него, но бях достатъчно далеч, за да устоя на свръхсилното му дръпване.
За съжаление, Кейд, Висер и повечето от огнените и ледените разбойници също бяха наред.
Поколебах се срещу притегателната сила на заклинанието, подсилих инвизи-бомбата си и се опитах да забележа черния калъф сред завихрящото се черно гравитационно кълбо с размерите на умен автомобил. Заклинанието отслабна и от него изпаднаха няколко мъже, които се приземиха с трясък върху бетонния под на хангара.
Леденият вятър ме удари силно. Лиена ме хвана за ръката и двамата се спънахме, подхлъзвайки се по внезапно хлъзгавия под. По него се разстилаше лед, а вятъра се усилваше, докато въздуха се замъгляваше.
Застанала до Кейд, Висер беше протегнала ръка към мен и Лиена. Невидимите аз и Лиена.
Със закъснение забелязах новото бижу на китката ѝ – това, което Кейд ѝ беше подарил. Кожена гривна, точно като неговата антипсихична.
Висер беше имунизирана срещу моите деформации.
Нима Кейд беше купил цяла проклета дозина от тези неща на бълхата?
Тъмни, гневни облаци се спускаха по тавана и се въртяха зловещо, докато спираловидния вятър увеличаваше скоростта си. Той заби остри ледени топчета в лицето ми и ме заслепи. Лиена се скри зад мен, като трескаво въртеше кубчето си.
– „Ori te formo cupolam!“ – Извика тя.
Синият ѝ щит се разтвори около нас миг преди три нажежени до бяло светкавици да се спуснат от облачен вихър и да ударят водния купол с раздиращи ухото пукотевици. Пищящият вятър се превърна в стегнат водовъртеж, който ни заобиколи – торнадо.
Висер беше предизвикала торнадо. За част от секундата почувствах само ярост от поредния начин, по който Фаустус Тривиум ме бе измамил: жалкия му пример за магия на Темпе ми бе дал напълно неадекватна представа за това, което Висер можеше да направи. Фауст беше некомпетентен кретен на всяко възможно ниво.
Времето от ада на Висер удари щита на Лиена и той се разкъса под ударите. Извън него не се виждаше нищо друго освен вятър, облаци и лед.
Гръмът се разнесе точно над главата. Друга мълния се стовари върху щита и той се разпадна.
Времето ни връхлетя – лед и мръсотия се забиха в лицата ни, а вятъра почти ни изтласка от краката ни. С присвити очи сграбчих Лиена и ни хвърлих надолу, опитвайки се да я защитя с тялото си, с ръце над главата си.
Бурният вятър стихна до зловещ циклонален полъх. Изправих се на крака, огледах се и останах неподвижен, а пулса ми заби в гърлото. До мен Лиена се беше изправила на колене, но и тя не направи нито едно движение.
Бяхме в капан.
Висер стоеше на петнайсетина метра от нас, вдигнала небрежно ръка към нас. По някое време беше извадила ключа си – грозно изглеждащ кинжал с извит кръстат гард. Потъналите ѝ, закрити с клепачи очи ни наблюдаваха безпощадно.
Зад нея беше подредена личната ѝ гвардия от мускулести митици, а полукръга, който ни препречваше изхода и ни притискаше към стената на хангара, се допълваше от двайсетина огнени и ледени магове.
За момент се зачудих дали моите сили за психическо изкривяване изобщо работят. Все още бомбардирах с невидима бомба всеки ум тук, за да направя мен и Лиена неоткриваеми, но всички гледаха в наша посока.
Погледнах партньора си отстрани и осъзнах грешката си. Арктическата буря на Висер беше оставила лед и парчета лед, които се бяха залепили за нас – а аз не бях включил това в моята деформация.
Висер ни виждаше, благодарение на артефакта, който Кейд ѝ беше дал, и беше предала този дар на всички останали с полярната си атака.
Говорейки за Кейд, брилянтното копелето се беше забавил на няколко крачки зад Висер и наблюдаваше с леко любопитство как две дузини магове се готвят да унищожат мен и Лиена. Черният калъф за артефакти се бе върнал безопасно в ръката му.
По дяволите.
– Кажи ми за кого работиш – нареди Висер, а гласа ѝ с акцент беше груб като на пушач.
Двойна, тройна, четворна гадост.
Кейд повдигна вежди, сякаш ме питаше какво възнамерявам да правя сега.
Висер изчака още миг, после завъртя острието си.
– Тогава можеш просто да умреш. Убий ги!
Без да чакам неизбежната атака на едноименната магия на гилдията на измамниците, пуснах над целия хангар халюцинаторна бомба затъмнение. Всички – с изключение на Висер и Кейд – се свлякоха, но това не беше достатъчно, за да ги спре. Огънят, леда, вятъра, водата и времето се изстреляха към нас от всеки ъгъл.
– „Ori elementa diffundo!“ – Изкрещя Лиена.
От една от новите огърлици на Лиена се издигаше блестящо, почти прозрачно кълбо. Докато се разширяваше около нас, прииждащите елементарни ракети срещаха трептящата бариера и изсвистяваха. Вместо електрически стрели и огнени кълба, бяхме леко посипани с искри и пепел. Дори ледените остриета на Висер, задвижвани от вятъра, се разпръснаха в снежинки.
Това беше едно от най-безумните заклинания за отричане, които някога бях виждал от моята партньорка, но то вече избледняваше – а на маговете им оставаше много сок.
Пречупих възприятията на всички с още няколко степени, като се постарах да го направя достатъчно сложно, за да объркам мозъците на няколко души едновременно. Извадих пистолета си с отвара и стрелях безразборно по околните врагове, като повалих няколко от тях, преди да успеят да предприемат втора атака.
Това не беше достатъчно – имаше твърде много от тях, а Висер се подготвяше за нова вълна от бурно време, напълно безразлична към моето изкривяване.
Това беше края на пътя.
В ухото ми прозвуча глас.
– Затъмнявам.
Предупреждението на Дариус дойде миг преди магията му да удари.
Зрението ми почерня.
Не просто тъмно. Това беше пълна липса на всякакво осветление, по-обхватна от най-дълбоката безлунна нощ, по-непроницаема от запечатана подземна пещера.
Въздишката на Лиена и внезапните тревожни викове на вражеските митици ми подсказаха, че не съм единствения, който е ослепял. Дариус сигурно беше покрил целия хангар с това абсолютно затъмнение.
След като неминуемата ни смърт беше малко предотвратена, в мозъка ми доминираше една мисъл: да стигна до Кейд.
Но къде беше той в цялото това пълно стълпотворение?
Съсредоточих се. Отне ми само миг да открия съзнанието на Кейд сред всички непознати – той ми беше дал наистина ясна представа за психопатичния мръсник, който беше, така че знаех кой отвратителен, лепкав мозък да потърся. В момента, в който се фиксирах върху него, осъзнах, че той се отдалечава.
– Лиена! – Изкрещях, протягайки сляпо ръка към нея. – Кейд е натам!
Ръцете ни се свързаха в тъмнината и аз я издърпах напред – надясно, когато тъмнината се разтвори. Светлината нахлу в неподготвените ми зеници, разкривайки Висер и две мускулести глави само на няколко крачки от нас.
– Кит, върви! – Лиена вдигна ръка, когато Висер промуши кинжала си във въздуха. – „Ori repercutio!“
Златният пръстен на ръката на Лиена блесна едва забележимо, когато от кинжала на Висер изригна леден порив. Стихийната атака срещна трептящото сияние на пръстена на Лиена и отскочи, взривявайки Висер и нейните слуги.
Наполовина впечатлен от поредното ново заклинание и наполовина паникьосан от мисълта, че оставям Лиена сама в тази адска магическа битка, аз се извих и побягнах към отворената врата на хангара.
Профучах покрай група разярени, объркани магове – магове, които изглеждаха слепи. Докато се чуваха викове, зърнах мига на някаква сребърна лисица, която преряза гърлото на един човек и изчезна. Мошениците падаха бързо, неспособни да се защитят от убиеца в целия хаос.
Освободих се от мелето и изскочих на асфалта пред хангара. Пред мен Кейд беше съвсем сам и крачеше към рампата на товарния отсек на самолета. Двигателите му се запалваха, а рева им ставаше все по-силен и по-силен.
Не можех да изкривя съзнанието му. Не можех да се промъкна до него. Така че щях да атакувам този гад и вместо това да използвам юмруците си.
Кейд погледна назад през рамо и се затича.
Помпах ръцете си, като натисках мускулите си за повече скорост. Съсредоточих се, сключих телекинетична хватка около черния калъф и го изтръгнах към себе си.
Кейд се подхлъзна и почти изгуби хватката си. В подножието на рампата той се обърна с лице към мен. Усмивката му беше остра и подигравателна.
– Искаш ли това? – Обади се той и вдигна куфарчето.
Направих още едно телекинетично дръпване, като хвърлих всичко в него. Внезапната тежест върху всичките ми мускули ме накара да се спъна и едва не паднах.
Кейд все още държеше куфара. Телекинетичната сила се ограничаваше от физическата сила, а Кейд, със своето телосложение, беше по-силен от мен. Това беше война, която щях да загубя.
Затова се отпуснах. Внезапното освобождаване на напрежението накара Кейд да се отдръпне и да падне назад.
Стигнах до него, когато той скочи на крака. Той вдигна куфара и размахания ми юмрук се удари в него, а не в слънчевия му сплит. Болката се разпиля по кокалчетата ми.
Кейд се отдръпна по рампата, когато се хвърлих към него и го ударих в средата. Той падна, а аз забих юмрук в бъбрека му, преди да ме отхвърли. Изтърколих се, страхувайки се, че ще се опита да ме притисне.
Докато скачах нагоре, несигурен по стръмната рампа, Кейд хвърли куфара в товарния отсек, където го хвана русокосия инвалид, приличащ на Тор.
Стиснах зъби и ударих мъжа с изкривяване на Слепота, но той не падна. Проклет да е този плешив гад, че въоръжи всичките си подчинени с Антикит артефакти.
Това щеше да е юмручна схватка.
Отново се втурнах към Кейд, благодарен, че заповедта му „не убивай психопата“ му попречи да извади оръжие срещу мен. Срещнахме се с размахващи се юмруци, а наклона на рампата му даваше допълнителен метър височина. Той блокира първия ми удар, но с втория разбих коляното му. Опитах се да го пресрещна отново, но той се хвана за жилетката ми. С усилие ме издърпа и ме прехвърли през рамо.
Ударих се в металния под със задъхване, слушалката ми се измъкна от мястото си и се изтърколи. По дяволите, трябваше да си спомня мъдростта на Оби-Уан за високите места.
Кракът на Кейд ме удари в корема, но ударът беше смекчен от бронежилетката ми. Претърколих се настрани, за да се измъкна от него.
– Върви – изръмжа Кейд. Предположих, че не се отнася за мен, тъй като нямаше да отида никъде без този куфар.
Надигнах се, готов да скоча отново върху Кейд, когато пода силно издрънча. Силен звук на двигател изпълни задната част на товарния отсек и самолета се залюля напред.
Самолетът се е движел?
Кейд ми се изсмя, а позициите ни се размениха – аз бях вътре в самолета, с лице към рампата на товарния отсек. Отвратителен страх се разнесе по гръбнака ми и отслаби краката ми.
Зад Кейд товарната рампа се вдигаше. Тя се затваряше. Самолетът набираше скорост, отдалечаваше се от хангара и се насочваше към пистата.
Погледът ми скочи към Кейд, който се усмихна като акула, която усеща кръвта във водата и знае, че вечерята ѝ е на косъм.
О, по дяволите, не. Той отново ме отвличаше, а аз дори не го осъзнавах.
Погледнах назад през рамо, където русокосия инвалид се беше оттеглил с куфара. Чакаха още двама облечени в тъмни дрехи главорези. Бях превъзхождан по численост и попаднал в капан, а съвсем скоро щях да бъда на няколко хиляди метра във въздуха.
– Много мило от твоя страна, че ми спести пътуването до Ванкувър – каза Кейд, а в гласа му прозвуча жестоко чувство за хумор. – Страхувам се, че ще трябва да направим кратка спирка в Ню Йорк, преди да те предам на моите началници.
Изправих се отново пред него, а сърцето ми заби в близост до адамовата ми ябълка. Не можех да ги взема всичките, не и без деформации, но не можех да оставя артефакта.
Кейд прочете конфликта по лицето ми.
– Така или иначе ще бъдеш наша собственост, Кит. От теб зависи колко искаш да страдаш първо.
Решението, което трябваше да взема, беше като раздираща болка в гърдите ми. Изпуснах безсловесен вик, изпънах ръка и направих движение с кука.
Задната част на ризата на Кейд се вдигна и се издърпа над главата му, закривайки очите му и ограничавайки ръцете му. Нахвърлих се право върху него, като забих рамото си в стомаха му. Ударихме се и се претърколихме върху полузатворената товарна рампа. Тя продължаваше да се издига, накланяйки ни обратно към самолета.
Кейд издърпа ризата си от очите и ме сграбчи, когато се запътих към рампата. Пръстите му захванаха ръката ми, докато използвах телекинеза, за да се отдръпна от него.
Смехът му стигна до ушите ми, докато се спусках от рампата. Паднах, обхванал главата си с ръце, и се ударих в асфалта.
Бях виждал стотици версии на движението „измъкване от движещо се превозно средство и търкаляне по паважа“, изпълнявани от каскадьори и пристрастени към адреналина екшън звезди, но, по дяволите, не бях осъзнавал колко боли. Като да те блъснат с тяло в тухлена стена.
Търкулнах се, докато инерцията ми намаля, след което се проснах на асфалта. Двигателите на транспортния самолет гръмнаха, като болезнено взривиха тъпанчетата ми, и аз вдигнах глава, за да видя как самолета се ускорява по пистата, а товарния му люк е напълно затворен. Носът се вдигна и самолета се отдалечи.
Оръжието беше изчезнало.
Гневът ми избухна – към Кейд и към самия мен. Но нямах време да се разпилявам в самосъжаление. Това все още не беше приключило.
Изправяйки се на крака, накарах болното си тяло да започне да тича. На няколкостотин метра от нас в хангара избухна и проблесна магия. Стълб от изместена от терамаг земя беше израснал от асфалта като грозно дърво.
Натиснах се по-бързо. Бях оставил Лиена и Дариус сами да се борят с орда магове. Ако са били ранени – ако са били убити…
Още една огнена светкавица, а след това внезапен, разтърсващ взрив, който се разнесе навън. Силуетите на фигурите в хангара и около него бяха съборени от краката им. Въртящо се огнено кълбо, което приличаше много повече на горящо реактивно гориво, отколкото на пиромагия, избухна, изхвърляйки дим във въздуха.
Какво, по дяволите, се беше случило?
Проклинайки изгубената си слушалка, продължих да тичам, приближавайки се към мястото на действие. От дима се появи високата, слаба форма на Флорис Висер, която се отдръпна от нещо, докато размахваше ключа си във въздуха, а мразовития вятър се въртеше около нея като щит.
Преди магията, която се готвеше да отприщи, да се прояви, от дима се изстреляха черни стрели, които улучиха Висер. Те преминаха през нея, но не бяха безобидни. Тя падна на колене, а всички признаци на метеорологичната ѝ магия се разсеяха.
Лиена излезе от хангара, стиснала дървеното си кубче, с разбъркана коса и чанта, която подскачаше край нея. Сажди и кръв покриваха лицето ѝ.
– Лиена! – Изкрещях, като се насочих към нея.
Един от телохранителите на Висер скочи между шефа си и партньора ми, удряйки тоягата си в земята. Стена от пръст изригна през асфалта около Висер, създавайки кръгла бариера.
Лиена ме забеляза сред суматохата и се затича към мен.
– Кит!
Хванах я с двете си ръце и я държах здраво.
– Къде е Дариус?
– Тук.
В един миг той се появи. Беше по-мръсен от Лиена, а дрехите му бяха обгорени от едната страна. Изведнъж ми хрумна кой е отговорен за огромната задна експлозия – макар да нямах представа как.
Поех си дълбоко дъх, успокоявайки дробовете си и възприемайки военната зона около нас. През пепелта, леда и дима виждах поне десет магове-неудачници, които се насочваха към нас, без да искат да се откажат от борбата.
Челюстта ми се сви. Като държах Лиена и Дариус настрана от моята халюци-бомба, пуснах затъмнение, което премина през целия хангар. С яснота, каквато не бях изпитвал никога досега, усетих как всеки ум – всеки един, десетки от тях – се сковава под всепоглъщащата празнота. Чувствах как емоциите им преминават в ужас, докато сетивата им изчезват в празнотата.
Тежестта на деформацията смаза съзнанието ми. Обхвана ме мъглива, замаяна скованост, но щях да я задържа, докато не се окажем в безопасност. Всеки митичен в полезрението ни рухна, гърчейки се на земята, въздуха се изпълни с писъци и умолителни викове за помощ.
Единствено Висер остана така, както си беше, загледана в нас иззад разпадналия се земен щит, чиято магия беше унищожена от заклинанието на Лиена.
– Време е да тръгваме. – Дариус сложи ръка на рамото ми. – Ще ни скрия.
Задъхан, пуснах деформацията. Дариус хвана лакътя ми с едната ръка, а Лиена – с другата. Той ни насочи далеч от хангара, когато писъците спряха, оставяйки само рева на пламтящите резервоари с гориво. Висер продължаваше да се взира в мястото, където бяхме изчезнали, а лицето ѝ беше изкривено от ярост и страх.
Невидими и с празни ръце, оставихме горящия хангар и празната писта зад гърба си.

Назад към част 18                                                    Напред към част 20

ГЛАВА 17

За по-малко от седмица бях на третия си континент, в шестата си държава и в седмия си град – ако не броим по-малките градове, села и предградия, през които бях минал. След почти двадесет и четиричасов полет, който продължи във Франкфурт, а след това отново в Сингапур, Лиена и аз най-накрая се срещнахме с Дариус пред пристигащите на международното летище „Тан Сон Нхат“ в Хо Ши Мин, Виетнам.
Бях прекарал повече от двайсет години от живота си в една-единствена държава, обичаща чипс с кетчуп, а сега бях международен загадъчен мъж, който пътуваше с джет. Искаше ми се да имах повече възможности да събирам по някой безвкусен сувенир на всяка спирка, за да го добавя към колекцията си от сувенири, които в момента загрозяват бюрото ми. Може би набор от глупави лепенки, които да украсят износената и изтъркана раница, която носех със себе си.
Час след кацането пътувахме на запад, далеч от града, известен преди като Сайгон, на задната седалка на сребрист миниван. Шофьорът ни, Хуонг, беше местен митичен мъж с оредяваща черна коса и дълбоки бръчки от смях около очите. Той беше или един от старите познати на Дариус, или някой, когото майстора на гилдията беше открил чрез огромната си глобална мрежа от очи и уши. Не бях напълно в течение по отношение на отношенията им.
Докато градската среда на най-населения метрополис във Виетнам изчезваше зад гърба ни, завладян от буйна зеленина и случайни струпвания на промишлени сгради, които се намираха в провинцията, Хуонг ни разказа какво знае за Флорис Висер.
– Флорис Висер пристигна преди около месец и сключи съюз с Лъжа ва Банг – каза той с мрачен тон. – „Огън и лед“ на английски език. Те са прочута престъпна гилдия, всички са магове. Техният ГМ притежава частно летище, на което Висер прекарва доста време.
– Там ли ще стане предаването? – Попита Лиена.
– Според мошеника, когото подкупих за информация, да – потвърди шофьора ни. – Предполага се, че ще се случи тази вечер, но не знаеха точния час.
Погледнах през прозореца към слънцето, което се потапяше под хоризонта, а малкото останали ивици светлина очертаваха силуета на крайпътната растителност. „Тази нощ“ можеше да е след час, което означаваше, че часовника на мисията ни тиктака.
На пътническата седалка Дариус погледна от пътя към Хуонг.
– Какво можеш да ни кажеш за летището?
– Силно охранявано от екипа на „Огън и лед“. Поне трийсет, а може би и повече. Има електрическа ограда по периметъра, така че единствения начин за влизане или излизане е през предната порта. Това означава, че ще трябва да минете покрай караулката, в която винаги има поне двама дежурни.
Промъкване покрай нищо не подозиращи часови? Можем да се справим с това.
– Ще те закарам долу на пътя от караулката, но след това си сам. – Хуонг погледна Дариус. – Не мога да ти помогна с разположението на вътрешността на оградата, но чух, че Висер си има собствена охрана, която никога не я напуска. Това е всичко, което знам.
– Ще се справим – промърмори Дариус.
Хуонг нервно коригира хватката си върху волана.
– „Огън и лед“ не е като разбойническите гилдии, с които си свикнал. Те постоянно воюват с други банди – митични и човешки. Те ще бъдат въоръжени с магически и немагически оръжия и няма да се поколебаят да убият нарушител на място.
Звучеше като истинска гостоприемна група злодеи.
– Те са една от най-смъртоносните разбойнически гилдии в страната – продължи Хуонг, като правеше всичко възможно нервите ми да бъдат максимално обтегнати. – Знам, че си добър, Дариус, но една грешна стъпка и…
– Ще се справим, Хуонг.
Шофьорът ни не каза нищо повече, но съмнението му витаеше в салона на микробуса като допълнителен влажен облак на обреченост.
През следващите четиридесет минути, докато нощта се спускаше около нас и всички признаци на цивилизация изчезваха, Дариус, Лиена и аз обмисляхме плана си. Макар че разполагахме с цял набор от магьоснически, психически и луминисцентни магии, колективно се съгласихме, че в ситуация като тази – когато информацията е ограничена, а залога е голям – е най-добре да бъдем прости.
– Ще се включим само ако е абсолютно необходимо – каза Дариус. – Нищо не привлича вниманието по-бързо от един труп.
Мъдри думи, които бившия наемен убиец бе споменавал веднъж или два пъти преди това.
Планът ни беше да се промъкнем на летището, като използваме съответните си невидими сили – Дариус се грижеше за себе си, а аз пазех Лиена и котешкото ѝ око от любопитни очи. След като влезем в самото летище, се разделяме да търсим Висер.
Оттук нататък оставаше само да останем незабелязани, да открием оръжието и да се оттеглим обратно при Хуонг и неговия ван за бягство, преди Висер – или който и да е друг – да се усъмни.
Нашият резервен вариант беше още по-прост: ако всичко се обърка или не успеем да откраднем оръжието незабелязано, щяхме да засипем цялото летище с най-мощните форми на колективната ни магия – Затъмнения, ослепителни светкавици и новото заклинание на Лиена за гравитационна бомба – и да използваме настъпилия хаос, за да вземем това, за което сме дошли, да избегнем смъртта или залавянето и да се приберем.
През предното стъкло се виждаше висока метална ограда – и ако една ограда можеше да изглежда зле, тази беше максимално противна, с твърде дебели пръти, които не можеха да се прережат, и бодлива тел, навита покрай върха. Малко по-напред караулното помещение се очертаваше като тъмна фигура в задълбочаващия се здрач.
Хуонг спря минивана край пътя. Дариус, Лиена и аз излязохме, а безжичните ни слушалки бяха прибрани в необходимите дупки на главите ни.
Заобиколихме до задната част на микробуса, където Дариус отвори багажника. Покрихме жизненоважните си органи с бронежилетки. Дариус закопча колана с оръжия на кръста си, два комплекта дълги кинжали бяха прилежно прибрани на бедрата му. Облечен в изцяло черни цивилни дрехи, той не приличаше на боеспособен войник, но със сигурност изглеждаше адски опасен.
Добавих на колана си пистолет с отвари, а Лиена препаса чантата си през жилетката, преди да добави към арсенала си две нови огърлици и гравиран златен пръстен, нахлузен на десния ѝ показалец. Бяхме готови.
– Е – промърмори Дариус – това би трябвало да е…
– Не го казвай. – Примигнах предупредително в негова посока. – Така че помогни ми, Зевс, ако ни кажеш, че това би трябвало да е много проста мисия.
– …забавно – завърши той деликатно.
Заедно започнахме да се спускаме по черния път към летището, като оставихме Хуонг да чака в тъмния микробус отстрани на пътя. Слънцето беше напълно залязло и луната се конкурираше с ярките, примамливи светлини, които осветяваха летището.
На стотина метра от караулното помещение Дариус подаде сигнал. Лиена прошепна заклинанието си „Котешко око“ и тримата изчезнахме.
Когато наближихме караулното помещение, чух тихото шумолене на мъже, които говореха на виетнамски. Те не забелязаха как се промъкнахме през сенките към добре осветения вход, остри бели светлини бяха насочени към мръсния път.
Когато се промъкнахме под бариерата, зърнах мъжете в караулното помещение: черни униформи, бронежилетки и висящи на раменете им картечници. Свещена войнишка глупост. Приличаха повече на военни черни операции, отколкото на митици.
Чувствайки се едновременно изключително благодарен за чудото, което представляваше моето инвизи-изкривяване, и все по-притеснен, аз огледах летището. Пред нас, на широка площ от асфалта, се виждаше ясно единствената писта, чиято дължина беше маркирана с оранжеви светлини. Вдясно от нас имаше група по-малки едноетажни сгради, а вляво, отвъд няколко корозирали алуминиеви навеса, се виждаше дълга, обемиста постройка – хангар, достатъчно голям, за да побере половин дузина средно големи самолети.
Знаех, че Дариус е само на няколко метра от мен. Можех да усетя съзнанието му, а способността ми да определям разстоянието се подобряваше. Удобно, но и малко тревожно.
– Вляво – прошепнах аз.
– Направо – отвърна Дариус, а гласът му се чуваше слабо в слушалката ми.
Слабото ми съзнание за присъствието му се отклони от нас. Толкова странно.
Двамата с Лиена тръгнахме наляво, право към колосалния правоъгълен хангар. Двойки главорези патрулираха по оградения периметър и между сградите. Някои от тях се забелязваха лесно, а други бяха тъмни форми в сенките между светлините. На асфалта шепа от тях се бяха облегнали на един камион за поддръжка. Адреналинът ми постоянно се покачваше, докато подсъзнателно ги броях. Осемнайсет митици. Всички магове.
Когато ставаше дума за магически класове, консенсуса беше безспорен: маговете представляваха най-опасната комбинация от огнева мощ и гъвкавост, особено когато се групират няколко елемента.
Това може би беше най-смъртоносната банда разбойници, която някога бях срещал.
Въпреки че бомбата ми скриваше моите и на Лиена стъпки, все още изпитвах желание да ходя на пръсти, докато се промъквахме покрай навесите и се приближавахме към най-близката страна на хангара. Не ми се искаше да бъда изгорен, заледен, взривен и смазан до неузнаваемост от жестоката мелезия на стихиите.
Открихме врата по външната стена на хангара, но тя беше заключена. Лиена бръкна в чантата си в търсене на артефакт за разбиване на ключалки, а аз натиснах бутона на микрофона на слушалката си.
– Дариус – прошепнах аз. – Вече има ли нещо?
– Не – прозвуча кратък, лаконичен отговор.
– Колко разбойници преброи? – Не се съмнявах, че той ги е преброил, както и аз.
– Двадесет и три.
Така общия им брой достигна над четиридесет. Тези момчета не просто бяха облечени като войници, но и имаха номера.
Стъпките им се насочиха към нас от задната страна на сградата. Сложих ръка на ръката на Лиена, като спрях тихото ѝ шумолене.
Появиха се двама митици, които патрулираха в сенките между хангара и електрифицираната ограда. Завиха зад ъгъла и се приближиха към нас, като разговаряха на нисък тон.
Притиснахме се към сградата и затаихме дъх, докато двамата мъже минаха на няколко метра от нас. Единият имаше кинжали, прикрепени към бедрата си, а другия носеше тояга. Въз основа на информацията на Хуонг, че всички тези момчета са магове, предположих, че това са техните ключове.
– Да разбием ли вратата? – Прошепна Лиена, когато стражите вече бяха далеч от нас.
Поклатих глава, не исках да се задържам прекалено дълго на едно място.
– Трябва да има по-лесен път. Нека продължим.
Пропълзяхме покрай стената, докато стигнахме до предния ъгъл, след което надникнахме около него, с моята глава над нейната като двама от тримата Стоуги, които шпионират в коридор, в който не би трябвало да бъдат.
Първото нещо, което видях, беше опашката на стоманено-сив военен самолет, който чакаше точно пред хангара, а товарният му отсек беше отворен към дълга рампа, която се опираше на асфалта. Вътре в отсека забелязах сакат русокос пич с коса и брада, които издаваха определени вибрации на Тор, което ме накара да се замисля, че този самолет не е собственост на гилдията „Огън и лед“.
Принадлежал ли е на Флорис Висер? Или на купувача на Консилиума?
Около входа на отворената врата на хангара, на около петдесетина метра от нас, стояха десетина митици с черни гърбове. Покрай главите им видях една висока жена: Флорис Висер. Дългата ѝ коса беше бялоруса, а лицето ѝ – остро и ъгловато под ярката светлина.
Зад нея четирима внушителни телохранители образуваха защитен полукръг. Всеки от тях изглеждаше така, сякаш би могъл да пробяга маратон, да изтръгне главата ти от тялото, за да я използва като импровизирана стрелба, а след това да се бори с пума като за разпускане.
В краката на Висер, точно в средата на всички тези мускули, седеше черен куфар „Пеликан“. Беше доста голям за един артефакт от типа на амулет, но може би тя искаше оръжието ѝ за трийсет милиона долара да изглежда по-тежко и впечатляващо.
Лиена докосна слушалката си.
– Дариус? Имаме поглед върху Висер. Тя има куфарче, което вероятно съдържа оръжието.
В микрофона се разнесе пукот.
– Прието. Ще се присъединя към вас… след няколко минути.
Само на мен ли ми се стори, или звучеше малко задъхано?
Лиена сигурно също е забелязала, защото попита:
– Добре ли си?
Още една пращяща пауза.
– Малък неуспех – отвърна той. – Просто трябва да скрия няколко тела.
Някога наемен убиец…
Предположих, че времето ни е на път да се скъси, и се съсредоточих върху препятствията пред мен. Между Флорис, личната ѝ охрана и множеството магове-измамници, които се срещаха с нея, в хангара се мотаеха над дузина митици. Няколко лъскави шестместни самолета изглеждаха забележително малки под високия таван, а сандъци с инструменти, подвижни стълби, резервни части и други материали претрупваха пространството покрай стените. Погледът ми премина през колекцията от врагове и предмети, очертавайки пътя.
– Мисля, че мога да го взема – прошепнах на Лиена. – Мога да се промъкна между тези мускулести глави, да вдигна куфара и да избягаме, преди някой да забележи телата на Дариус.
– Сигурен ли си? – Разтревожи се Лиена. – Може би трябва…
– Нямаме време. – Изправих се от приклякането си. – Аз ще го направя. Изчакай тук.
Поех си дъх и съсредоточих ума си върху моята инвизи-бомба, като обърнах специално внимание на играта на светлина и сянка, създадена от натоварващото очите осветление в хангара и около него. След това се стрелнах напред.
Направих точно една крачка, преди Лиена да ме хване за ръката и да ме издърпа назад. Ноктите ѝ се впиха болезнено в лакътя ми.
– Кит, виж.
Едва доловимия ужас в гласа ѝ предизвика вълна от страх, която се разнесе по гръбнака ми. Последвах посоката на сочещия ѝ пръст и този страх се превърна в студено заклинание от нула Келвина, което превърна кръвта ми в твърд лед.
– Сигурно ми се присмиваш – промълвих аз.
От рампата на транспортния самолет слезе друг мъж. Познат мъж. Хромиран, психотично садистичен, съпротивляващ се на моите сили, забраняващ моето съществуване мъж.
Бенджамин. Шибаният. Кейд.

Назад към част 17                                                    Напред към част 19