Категория: Каролин Пекъм

ХЕЙЛ

Седях на трибуните, които обграждаха голямото кълбо в Стаята на знанието, и говорех с жена ми за всичко, на което бяхме станали свидетели, докато масите разказваха за всичко, което бяха видели.
След като дъщерите ни бяха хванати в капан в тази пещера, а Клидиний се намираше в света на феите и причиняваше неизвестни разрушения, настроението ми от тяхното възнесение беше заменено от мрачна тежест.
– Защо всеки път, когато дъщерите ми напреднат в живота, бързо се оказват отново в затруднено положение. Проклятието на Вега е разрушено, защо лошият им късмет продължава?
– Можеше да бъде и по-зле – каза Мериса. – Можеше да са мъртви.
– Вярно е – признах аз. Клидиний ги беше оставил живи и ние бяхме предъвквали причините за това.
Дали се е страхувал, че може да бъде победен в борбата срещу тях? Това беше наистина голяма надежда, но все пак възможност. Друга възможност беше, че изобщо не ги е виждал като заплаха, несъществена за плановете му за световно господство. Беше приел тяхната форма и може би беше достатъчно арогантен, за да вярва, че те ще загинат в тази пещера, без да му се налага да си мръдне пръста. Надявах се, че близначките ще намерят начин да се освободят бързо, но засега все още бяха в капан и започнах да се притеснявам, че наистина ще имат проблеми с бягството.
Прокарах длан по лицето си, а стресът ме караше да се чувствам по-стар от всякога в живота си.
Мериса постави ръка на коляното ми и я стисна.
– Това не е краят.
– Не, но е началото на някакъв нов, свеж ад – въздъхнах, ритайки седалката пред себе си.
Седалката се разтресе, след което земята под мен се размърда и аз се намръщих, чудейки се дали не съм го предизвикал. Но тътенът се задълбочи, стените се разтресоха, арките, които се извисяваха над главите ми, започнаха да дрънчат, а звездите издадоха ужасен, многозначителен плач, който можеше да означава само едно.
Викове на тревога се разнесоха из Стаята на знанието и някой посочи тъмния кръг на небето над кълбото.
Двамата с Мериса се изстреляхме от местата си, взирайки се в звездите там, които ставаха все по-ярки, по-горещи, горящи, пламтящи, ослепителни. Тогава сред всички тях една започна да се движи, разкъсвайки пукнатина в небето, която остави след себе си огнена следа.
– Дръжте се за гърдите! – Изкрещя някъде от тълпата Хамиш.
Падащата звезда беше изстреляна далеч оттук, от небето, изцяло извън полезрението ни, а звездите прошепнаха думи, които се носеха из цялата Завеса.
– Нашият род пада. Времето им е свършило. Отдайте почит на падналата звезда.
Нечия ръка се изстреля във въздуха, запаленият задник разпери широко ръката си, после я сви в юмрук и повтори движението отново и отново, докато останалата част от тълпата се присъедини към него. Това беше поздрав към падналата звезда и докато напрежението около мен се увеличаваше, а магията на звездите се отразяваше на кожата ми, аз също вдигнах ръка, за да изразя уважението си.
Дворецът се разтресе силно, а после всичко притихна и се успокои.
– Нека да наблюдаваме къде ще падне – любопитно каза Мериса и ние се спуснахме от трибуните, достигайки до парапета на ръба на голямото кълбо.
Азриел се присъедини към нас и рамото му се допря до моето.
– Къде мислиш, че ще падне? Съмнявам се, че тази е насочена към Солария, след като последната падна там.
– Зависи къде ще падне – каза Мериса и ние погледнахме към вихрената гледка в кълбото, за да намерим отговора, като я помолихме да ни даде знанието, което търсехме.
Показа ни се скалиста планина в пуст пейзаж, в който на километри наоколо нямаше нищо друго освен трева и камъни.
– Това е Солария – казах аз изненадано.
– Може би падащата звезда е благосклонна към тази земя – каза Мериса, заинтригувана.
Небето се озари, когато звездата падна от небето, а огнената следа след нея съобщи на всички феи в радиус от сто мили за нейната гибел. Вятърът, който раздвижваше тревата по склона на планината, замлъкна, сякаш самата природа се бе спряла, за да наблюдава падането на звездата, а в скалите се появи енергия, сякаш в очакване на нейното пристигане.
С удар, който разтърси цялата планина, звездата се заби в лицето ѝ, издълба широка, горяща пукнатина в камъка и изпрати огромни плочи, които се спускаха по стръмните склонове.
Вятърът отново се усили, като ревеше и блъскаше насам-натам с много по-голяма сила, отколкото преди. Бурята се блъскаше в планината, сякаш се опитваше да докосне разтопения камък, който светеше от топлината на удара на звездата, и аз се задъхвах от величието на всичко това. Нажежените скали съскаха, когато въздухът се удари в тях, а камъкът бавно изстиваше, оставяйки зейнала пещера, която изглеждаше наполовина разтопена, застинала във времето.
Звездната светлина проблясваше отвътре, пулсиращата сребриста същност на това свято същество изпращаше вълни от енергия във въздуха около него. Очаквах със затаен дъх то да освободи енергията си в света, подхранвайки стихийната сила, която живееше в кръвта на феите. Това беше най-истинският ни дар от звездите, смъртта им беше дар за силата на нашия вид. Това беше закон, стар като времето, и Клидиний го нарушаваше, което беше предизвикало такъв хаос в нашето кралство толкова дълго време. Твърде дълго.
По-надолу по склона на планината се появи проблясък на светлина и червата ми се свиха, когато Лайънъл, неговата кралица на сенките, Тарикс и Вард се появиха на звездния прах, следвани бързо от кохортата му от свързани дракони.
– При слънцето, какво правят тук? – Изсъска Мериса.
– Сигурно са били достатъчно близо, за да видят как пада – казах аз. – Може би Лайънъл иска да стане свидетел на Donum Magicae.
Все пак това беше едно от най-редките събития, на които някога е ставал свидетел нашият вид. А Лайънъл имаше склонност да желае всичко рядко. Макар че аз го презирах за тази привилегия.
Той поне не изглеждаше в никак добро състояние. Изящните му дрехи бяха разхвърляни, сякаш не ги беше сменял от ден или повече, а в изражението му имаше стегнатост, която ми подсказваше за стреса, на който е подложен. Чудех се дали изобщо вече знае за възкачването на дъщерите ни.
С една мисъл голямото кълбо ни показа Лайънъл и слугите му отблизо, а Лавиния се приближи до него и хвана ръката му.
– Мога да го направя, татко. Само ми дай шанс.
Лайънъл се намръщи, погледна от нея към Тарикс, после към драконите на гърба си, сякаш правеше мислена равносметка на своите пазители. Те все още бяха мощна банда задници, но сега бяха на заден план, а намекът за тревога в очите на Лайънъл ми подсказа, че е отчаян.
– Не бива да умираш – изсъска Лайънъл, а Лавиния изръмжа и се приближи, за да го целуне.
Когато тя отново се отдръпна, разбрах, че той е казал думите не от сантимент към чудовището, а от нуждата си от нея. Не можеше да рискува да загуби един от намаляващите си съюзници. Особено не толкова свиреп като нея.
– Ела с мен, татко. – Лавиния тръгна по животинска пътека, която водеше нагоре в планината, и босите ѝ пръсти се забиха в пръстта.
– Заради любовта на Луната, ще спре ли тя някога да го нарича така? – Ядоса се Мериса.
– Умът ѝ отдавна се е пропукал – каза Азриел. – Тя е само фрагменти от миналото, които се придържат към една разбита душа.
Не споменах факта, че Лавиния вероятно е претендирала за термина татко от времето, когато се е съединила с душата на Клара. Горкият Азриел нямаше нужда от напомняне за увлечението на дъщеря му по Лайънъл. Поне това вече беше отминало, а знаех, че има достатъчно съжаления, за да и стигнат за цяла вечност на това място, когато ставаше дума за онзи дракон.
– Не, ще изчакам… – Започна Лайънъл, но сенките на Лавиния го сграбчиха и го повлякоха след нея нагоре по пътеката.
Вард се втурна след тях, но Тарикс се изпречи на пътя му – зверското същество навлажняваше устните си от глад. Вард се запъна назад с промърморване от страх, втурна се в масата на драконовите сменници и всички зачакаха господаря си да се върне.
Гледката през голямото кълбо се движеше след Лайънъл и Лавиния, като ни отвеждаше със себе си в дълбоката пещера, където се намираше блестящата звезда, на път да освободи силата си.
– Какво планира Лавиния? – Промърморих, разтревожен.
– Какво може да направи тя? – Каза Азриел.
– Със сигурност нищо – отвърна Мериса, но в гласа ѝ се долавяше нотка на съмнение, която задълбочи притесненията ми.
Лавиния придърпа Лайънъл към себе си, камшикът от сенки около кръста му го освободи и той се изправи, когато погледът му падна върху звездата.
– Небесните небеса горе – въздъхна той. – Това наистина е нещо… – Приближи се към нея, протегнал ръка с арогантността на фея, на която никога не е било отказвано нищо в живота. Желанието в очите му беше ясно, в него се надигаше притежанието на дракон.
Лавиния удари ръката му надолу, задържайки го назад.
– Това е опасно, кралю мой. Не трябва да я докосваме. Във всеки случай не и с ръце.
Гърлото ми се стегна, планът ѝ беше ясен, когато тя вдигна длани и сенките се плъзнаха от нея, четири пипала мрак се плъзнаха внимателно към звездата.
Небесното създание бръмчеше с нарастваща сила, бръмченето и дрезгавината му говореха за това колко много магия се върти около двамата от тази звезда.
Сенките на Лавиния се плъзнаха по-близо, надвесени над блестящата повърхност на звездата, а гигантското същество пулсираше и бръмчеше по-бързо, спешно подготвяйки се да освободи силата си, преди сенките да успеят да го докоснат.
Звездите започнаха да шепнат около нас, прилив на трескави, страховити гласове, които ми казваха, че тази хитрост на Лавиния все пак не е толкова глупава, и загриженост обхвана и мен.
Със сблъсък на сили сенките се хвърлиха към звездата, грабнаха я и се разляха по блестящата ѝ повърхност като мастило, разлято по камък.
Звездата изкрещя, а звукът бе висок вик за помощ, който накара звездите над нея да изпищят от ужас.
– Не! – Извика Мериса, ръката ѝ докосна кълбото, а в очите ѝ проблеснаха проблясъци на неизживяно бъдеще.
Звездите бяха диви и яростни, законите им отново бяха осуетени и това, изглежда, беше последната капка, тъй като в центъра на голямата сфера се появи гигантска пукнатина. От нея се изстреляха кристални парчета и душите в стаята се разпръснаха с викове на ужас.
Азриъл ме дръпна за рамото, а аз хванах ръката на Мериса и я повлякох със себе си.
– Не искат да гледаме повече – изсъска Азриел, но очите ми останаха приковани към сцената пред мен, сигурен, че звездата всеки момент ще се освободи.
Лавиния се приближи до нея, силата и се изливаше на тълпи, сенките и задушаваха звездата и задържаха цялата и сила в сърцевината и.
– Усещам я – изрече Лавиния и изстена, когато сенчестите намотки от сила, които се простираха между нея и звездата, се озариха от проблясъци светлина и се върнаха в тялото ѝ. – Чувствам всичко това.
Отвратителна усмивка повдигна устните на Лайънъл, докато помещението около нас се разтресе силно, арките над главите ни се пропукаха, а близо до нас се сгромоляса парче скала. Звездите крещяха по-силно, искайки да си тръгнем, и аз позволих на Азриел да ме издърпа, теглейки Мериса след нас.
Пръстите ми се стегнаха върху ръката на съпругата ми, а ужасите, които съзрях в очите ѝ, ми казаха всичко, което трябваше да знам за това, което тя бе успяла да види в бъдещето. Тя изглеждаше безнадеждна, опустошена, а сърцето ми се разкъса, сигурно, че съдбата отново се е обърнала срещу децата ни.
– Какво можем да направим? – Помолих я, но тя поклати глава, с широки и пълни с безкрайна скръб очи.
– Нищо, Аве. Нищо, освен да гледаме и да се молим.

___________________________

ЗАБЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Ето ни на прага на смъртта и последната книга от поредицата „Зодиакална Академия“, която ще излезе съвсем скоро. Това беше едно адско пътуване за нас, нашата малка зараждаща се идея за поредица за академия, чието действие се развива в свят, изпълнен с целия хаос на зодиака, премина през единадесет от звездните знаци и виси на прага на номер дванадесет.
Хареса ли ви тази малка авантюра в отвъдното? Беше ли преминаването през Завесата толкова травматично, колкото да се държиш за живота с върха на пръстите си, както правят много от нашите герои ден след ден? Бих казала, че не. В общи линии мисля, че смъртта имаше доста сладък вкус в сравнение с живота в Солария, а това може би означава, че онези прецакани звезди трябва да се замислят за поведението си.
(Каролина и аз не поемаме никаква отговорност за действията на звездите, така че не търсете тук отговорите си на тази дребна гадост).
И така, ние стоим тук, в очакване на края, и тъй като може би знам едно-две неща за пълния с травми, предизвикващ тревога, изпълнен с обрати хаос, който предстои, ви поздравявам за смелостта, с която заставате на фронтовата линия и молите звездите да бъдат милостиви в този последен момент.
Ще бъдат ли?
Ами… вероятно не.
Благодаря на всички вас, че се впуснахте в отвъдното заедно с Дариус и всички онези, които се изгубиха по пътя, благодаря ви, че прочетохте думите ни и че поехте болката с пердаха на Пегас, увит в изработена от хартия панделка, която просто отчаяно иска да поиска сълзите ви.
Ние много обичаме и ценим всички вас, създателите на мечти, и затова на раздяла ще ви направя този подарък – намек за събитията в книга 9 на „Зодиакална академия“:

Пазете се от думите на страницата, защото мракът следва читателите, които танцуват по линиите на мастилото им.

Обичам ви, XOX

Назад към част 45

ХЕЙЛ

Дариус премина в земята на живите и душите на всички ни рязко се насочиха към него и Роксания. Имаше толкова много светлина, а времето трептеше като пламък на свещ, постоянно променящо се. Чувствах присъствието на дъщеря си по-силно, отколкото някога след смъртта си, и това накара формата ми да се почувства по-солидна, почти като че ли можех да пристъпя веднага след нея в царството на феите. Това беше изкушение, което ме смазваше отвътре. Искаше ми се да прекарам само един ден на слънце с децата си като пораснали феи и да им кажа колко безкрайно горд съм, че съм техен баща. Но това не беше нашият път, колкото и да ми се искаше да е така.
Бяхме захвърлени обратно на бойното поле, където портата към живите се затвори бързо, а ордите отчаяни души се спънаха, изглеждайки объркани, тъжни, изгубени. На тълпи те се разбягаха, връщайки се в стаите си във Вечния дворец или може би другаде, оставяйки само нас, воините, на полето от златна мъгла и вечно бдящи звезди.
Придърпах Мериса в прегръдките си и изведнъж се оказах в центъра на групова прегръдка, в която се включиха Радклиф, Азриел, Хамиш, Флорънс, Каталина, Марсел и много други. Издигна се победен вик и ние се разделихме, като също го отразихме.
Бузите на Мериса бяха влажни от сълзи и аз ги отмахнах.
– Щастлива съм – каза тя, като потуши притесненията ми. – Радвай се, Роксания си върна другаря. Дариус се завърна. Това е невъзможно.
– Забележително – съгласих се аз и усмивка повдигна устните ми.
– Това наистина е повод за хам-пам-хам! – Извика Хамиш.
– Можем да си хапнем торта с угарки и джогъл-слош! – Изпищя Флорънс.
– Ще има ли сандвичи? – Попита с надежда Марсел.
– Всички видове, скъпо момче! – Каза развълнувано Хамиш, обръщайки се към Каталина, но тя се втурна към Мериса и мен, хващайки всеки от нас за ръка.
– Те отново са заедно, където им е мястото – каза тя, а в очите ѝ пламна емоция. – Дъщеря ви го е спасила по всички начини, от които се е нуждаел, а сега го е спасила и от самата смърт. – Тя прегърна силно Мериса, след което се хвърли към мен.
Притиснах я до себе си, като ме напусна лек смях.
– Децата ми имат склонност да ни изненадват.
Музиката започна да звучи и забелязах, че Фелисия и нейната гордост бяха призовали инструменти, барабанейки в бърз ритъм, който говореше за нашата победа. Забелязах Рен, който стоеше близо до нея, малко по-възрастен, отколкото беше в спомените, които бях виждал за него, с груба линия на челюстта. Той наблюдаваше танца на Фелисия, с пламтящи очи и глад, който ми подсказваше, че ще се домогне до нея веднага щом му се отдаде възможност.
Каталина ме пусна и с писък се затича към Хамиш, скочи във въздуха и той я хвана в прегръдките си, а устите им се събраха, докато той я въртеше в див танц. Подхвърли я във въздуха, мъжът беше толкова голям, че се държеше така, сякаш тя не тежеше нищо, улови я на гърдите си, преди да я подхвърли още веднъж. Каталина се разсмя от удоволствие, а Радклиф се втурна да сграбчи Флорънс, въртейки я в танц. Тя свали доспехите си само с една мисъл и ненужен тласък на бедрото, напълно гола за миг, преди да се облече в бяла рокля. Радклиф я завъртя под мишница, но скоро стана ясно, че Флорънс няма намерение да го остави да води, ритайки го в глезена при всеки негов опит, докато той не се подчини на исканията ѝ.
Азриел предложи ръката си на Серенити и веждите ѝ се повдигнаха, преди да кимне и двамата да се приближат в танц, който ми напомни за грандиозните балове, които бях организирал в Двореца на душите преди много време.
Мериса сви рамене и захвърли шлема си, така че той се превърна в блестящ прах, преди да направи същото с моя. Златна рокля се свлече върху фигурата ѝ вместо бронята, обгръщайки извивките ѝ толкова перфектно, че аз изстенах.
Хванах я за талията, придърпах я към себе си и затанцувахме, сякаш ни предстоеше дълъг живот и вечни пътища, които бяха в краката ни.
Полето около нас избледня заедно с бронята и оръжията ни, а цялата ни кохорта от воини се пренесе в Стаята на знанието като едно цяло, където към празненствата ни се присъединиха още души. Дори Остатъците сякаш проблясваха с малко повече живот от местата си горе на трибуните, а един от тях, който сякаш винаги търсеше някого на име Боб, действително се надигна от мястото си и се поклащаше в такт с музиката.
Фелисия свиреше на банджо, сякаш беше родена да свири на него, и се затича към мен, като отвори уста да запее, докато ме побутваше с лакът.

„Дивият Крал беше най-старото нещо,
И той имаше черна душа…
Но най-хубавото нещо в него беше жена му.
И фактът, че приличаше на пу-пу-пу.“

От душите около мен се понесе рев на смях и аз погледнах надолу, осъзнавайки, че тя е наложила илюзия над мен, за да ме накара да изглеждам като малко дете, облечено в златни одежди.
Отхвърлих я и тя успя да предизвика малка усмивка от мен, но много повече смях от Мериса. Видимо доволна, Фелисия премина към изпичане на Хамиш с импровизираната си песен.

„Хамиш Грус беше голям като морж,
И изглеждаше като такъв…
Но най-хубавото нещо в него бяха тънките му мустаци,
и фактът, че имаше само една обувка.“

Хамиш объркано погледна към краката си и Фелисия го плесна по главата с обувката, която някак си беше откраднала от крака му. Той изпадна в пристъп на смях, като се хвана за страните от шегата, която беше забавна, но може би не чак толкова.
– Направи ме следващия! – Скочи на пътя на Фелисия Радклиф.

„Мъртвият Акрукс не постигна толкова много,
А и брат му беше по-голям…“

– Всъщност, не ме прави – измърмори Радклиф, но Фелисия запя.

„Но най-хубавото нещо при него беше, че не беше куц.
И фактът, че беше по-секси, също така…“

– О. – Развълнува се Радклиф. – Като се замисля, това по-скоро ми хареса – но куцият Лайънъл не е по-голям от мен! – Извика той след нея, докато тя се отдалечаваше.
– Да, по-голям е – изпя тя в отговор.
– Не, не е – изръмжа Радклиф.
– Да, той е – запя тя по-силно, като дрънкаше бясно по банджото си, за да го заглуши.
Партито продължи толкова дълго, че сигурно беше минал около ден, преди да спрем, като болките в краката или умората не откриха никого от нас, тъй като отдавна бяхме мъртви. Тълпата се увеличаваше с всеки изминал миг, а душите, които бяха заспали по време на битката, се присъединяваха към нас, тъй като звездите ги събуждаха или пък силата им отслабваше.
Някои души ставаха раздразнителни, тъй като се бореха да гледат близките си в голямото кълбо, особено когато Флорънс се изкачи на върха му и направи боса джиг, докато Фелисия свиреше на банджо колкото може по-бързо.
Всички пиехме любимия си алкохол, чашите ни се пълнеха в ръцете ни, моята – ейл, който Мериса беше сварила под собственото си име през живота ни, докато тя отпиваше от чаша червено вино „Аруско“. Мъглата на пиянството плуваше в главата ми, но в момента, в който исках да се върна към пълната яснота, трябваше само да го реша. Всичко това беше илюзия, но в която лесно изпаднах след всичко, което се беше случило.
„Майка и баща на пламъците“ – прошепнаха звездите в главата ми и аз погледнах към Мериса, за да потвърдя, че и тя го е чула. – „Ти водеше душите на воините добре и макар да ни презря с решението си да оставиш дъщеря си да премине в царството на мъртвите, жертвата ти беше призната. Можеш да поискаш едно от нас в замяна на опазването на Завесата. Изречете го сега и ние ще обсъдим неговата жизнеспособност. Не можеш да искаш нито живот, нито смъртта на живите.“
Партито около нас притихна, сякаш между нас и тях беше поставен балон. Усетих тежестта на този момент чак до корена си и знаех какво трябва да поискаме. Онова, което Дариус си беше тръгнал оттук, без да знае, онова, което сега можеше да бъде разказано само от самите звезди. Ако само се бях сетил да му го кажа по-рано, нямаше да има нужда да го искаме сега.
– Проклятието Вега – заяви Мериса.
Кимнах, като погледнах към пръстена от мрак над голямата сфера, където звездите трептяха с интрига.
– Кажи на дъщерите ни за Клидиний – обадих се аз. – Дайте им шанса, от който се нуждаят, за да разкъсат проклятието на предците си.
През ума ми премина съскане на шепот на стар език, а дискусията между древни същества накара кожата ми да настръхне. Това беше неизмеримо важно, дар от тях, толкова рядък, че можеше да бъде само за да балансира това, което им бяхме предложили в замяна.
– Свършено е – промърмориха звездите, после светкавица експлодира в голямото кълбо и аз се захласнах по това, което небесните същества показаха на всяка душа на фея в Стаята на знанието.

Дъщерите ни стояха на територията на Зодиакалната академия в сърцето на Войната, заобиколени от стотици феи. Пред тях бяха коленичили четиримата наследници: Кейлъб Алтаир, Сет Капела, Макс Ригел и самият Дариус Акрукс.
Всички започнаха да се покланят заедно с тях, падайки на колене, а очите ми се спряха на Гейбриъл и Ланс, които паднаха с усмивки на устните и тежест на благоговение около тях.
– При звездите – въздъхнах, като хванах ръката на Мериса, а гърдите ми се раздухаха от това, на което станах свидетел.
– Да живеят истинските кралици! – Провикна се Джералдин Грус.
– Това е моята дъщеря! – Изкрещя Флоренция. – Там, точно там! Това е моят бръмбар!
Думите на Джералдин бяха повторени от всички точно когато слънцето се изкачи на хоризонта и цялата тълпа на поляната бе озарена от кехлибарена светлина.
Звездите трептяха със сила, признавайки дъщерите ни, а всяка мъртва душа около мен гледаше, запленена от този момент, който беше толкова важен, че сега около мен цареше пълна тишина.
Звездите дръпнаха душата ми, откраднаха Мериса и мен и ни поставиха пред дъщерите ни в царството на живите, Завесата беше толкова тънка, че почти усещах вятъра по бузите си.
Взирах се в покланящата се тълпа, тежестта на това действие притискаше всички ни, докато съдбата се променяше и дъщерите ни най-накрая се издигаха до позицията, която трябваше да заемат от раждането си, но сега бяха заслужили в действие.
„Коронясайте новите кралици и изтъчете нов път към съществуването, майко и баща на пламъците“ – окуражиха ни звездите.
Гърдите ми се раздухаха от гордост, че дъщерите ми се издигат и най-сетне заемат местата си.
Прокарах ръка по бузата на Роксания в същия момент, в който Мериса целуна Гуендалина по челото, а гърлото ми се стегна от мащаба на случващото се. После с бурен прилив на сила, подарена ни от звездите, в ръцете ми се оформи корона, моята беше ярко червена, а тази на Мериса гореше в синьо.
Поставих короната на главата на Роксания, а Мериса постави своята на главата на Гуендалина, като пламъците се разгоряха там, в живото царство, за да ги видят всички.
Магията, която ги заобикаляше, се подхранваше от самите звезди, които бръмчаха и мъркаха, сякаш бяха привлечени от силата на нашите дъщери, разпознавайки тяхната сила, тяхното единство.
„Сега молбата ви ще бъде изпълнена“, прошепнаха звездите, само за Мериса и мен.
Императорската звезда, която висеше на верижка около врата на Роксания, започна да свети, готова да бъде използвана от истинските кралици, безспорно доказателство, че те са готови да управляват.
Звездите ни накараха да се върнем отвъд Завесата и ние отново пристигнахме в Стаята на знанието, а от душите там, които бяха станали свидетели на всичко това, се разнесе бурна радост.
Азриел плесна с ръка по гърба ми, усмихвайки се от ухо до ухо.
– Те най-после се издигнаха! Сега им трябват само камъните на гилдията и може би тази война ще бъде спечелена.
Преди да успея да отговоря, светкавица пламна върху голямото кълбо, а след това премина през стаята с такава сила, че изхвърли няколко души от краката им. Викове на тревога се носеха из пространството и аз примигнах през мъгливото сияние, преди светлината да се разсее и в кълбото да остане само гъста, непроницаема чернота.
– Какво се случва, стари бабкине? – Попита ме Хамиш.
– Не съм сигурен… – Приближих се до голямата сфера.
– Някой виждал ли е Боб? – Един Остатък се спусна иззад мен, прехвърли се на пътя ми и аз го отблъснах настрани. Силата, която се носеше във въздуха, събуждаше всички от местата им, а формите им ставаха все по-осезаеми, тъй като бяха привлечени да станат свидетели на този жизненоважен момент от времето.
– Чакай… Аз съм Боб! – Извика обърканият Остатък. – През цялото време търсех Боб, а аз бях той! Радвайте се! Радвайте се! Боб е аз и аз съм той!
Мериса притисна ръката си към гладкото стъкло на голямата сфера и тъмнината се развълнува при докосването ѝ. Тя вдиша леко.
– О, видях нещо.
– Какво е то? – Попитах бързо. – Те добре ли са?
– Добре са. Звездите са ги отвели, за да поговорят с тях за проклятието на Клидиний. – Тя се обърна към мен с възторг.
Зачакахме, докато из стаята се разнасяха мърморения, душите тревожно наблюдаваха и чакаха да се появи отново гледката на живите. Най-сетне чернотата се вдигна достатъчно, за да разкрие витаещите в нея Гуендалина и Роксания.
– През цялото време бяхме прокълнати заради онази шибана звезда – каза яростно Роксания. – Предлагам да използваме Имперската звезда, за да убием Лайънъл, Лавиния и всичките им прецакани последователи. Няма да докараме на света някаква психарска звезда, която да се разхожда наоколо и да предизвиква шибано знае какви опустошения.
– Ако я използват, тя ще ги прокълне още по-дълбоко – проклех аз. – Това не е отговорът! – Изкрещях.
– Но какво е? – Въздъхна Мериса. – Единствената алтернатива не търпи да се мисли за нея.
– Трябва да има отговор… – Дълго и упорито мислех върху това, защото знаех, че Имперската звезда трябва да бъде върната на Клидиний, за да се сложи край на проклятието Вега. Но какво тогава? Това винаги е бил проблемът. Тя щеше да го издигне във формата на фея, звездите ми бяха казали, че е така, и ме бяха предупредили за опасностите, които това крие. Немислими опасности.
Гуендалина поклати глава в знак на несъгласие с думите на Роксания.
– Ние не можем да го владеем. Виж какво се случи с баща ни. Какво се случи с всички феникси, които се опитаха да го използват. Това никога не се получава добре. Защо вместо това не го унищожим?
– Точно така – казах аз.
– Може би ще могат да го използват само за кратко – каза Радклиф с надежда. – За да порази брат ми.
– Ако изобщо го използват, се опасявам, че проклятието ще се влоши – казах аз. След всичко, което бях преживял заради Имперската звезда, изтръпнах при мисълта, че дъщерите ми ще бъдат сполетени от подобна съдба.
– Първо я използваме, а после я унищожаваме – предложи Роксания.
– Не, скъпа – обади се Мериса. – Това е твърде рисковано.
– Не мисля, че изобщо трябва да я използваме – възрази Гуендалина. – Това може да влоши всичко много повече. Когато гледах как тези спомени се разиграват в кристала, всички феникси бяха убити. Те бяха погълнати от собствените си пламъци, превърнати в пепел.
– Ще рискувам – каза Роксания упорито и Гуендалина я хвана за ръката, като я издърпа от звездата.
– Това беше грешка – изръмжах аз.
– Не – твърдо каза Мериса. – Ако тя ще слуша някого, то това е Гуендалина.
– Не искам да те рискувам – отвърна твърдо Гуендалина и погледът на Роксания омекна при това.
– Предполагам, че ако използваме тази каменна буца, за да убием Лайънъл, може да изглежда, че не сме могли да го смажем без нея – призна Роксания, като отпусна ръката си върху амулета и из стаята се разнесе смях, макар че точно сега бях твърде напрегната, за да открия забавлението в него. – И наистина нямам търпение да видя изражението на лицето му, когато му отрежа главата и докажа колко по-силна съм от него.
– Можем да го върнем, да развалим проклятието си и да унищожим Клидиний в момента, в който се материализира – предложи Гуендалина и очите на Роксания се разшириха.
Звездите изкрещяха при тази идея, защото знаеха, че в момента, в който върнат Имперската звезда на Клидиний, той ще се издигне и ще тръгне по земята. Бяха ми казвали за това неведнъж, когато ги бях молила да предадат това знание на дъщерите ми, но то беше единственият отговор на проклятието. Може би са очаквали, че вместо това дъщерите ни ще владеят Имперската звезда, изкушени от нейната сила, но ето че те отново ги изненадват, съдбите са непредсказуеми.
И все пак… унищожаването на звездата, след като тя изгрее, изглеждаше ужасяваща перспектива. Не бях се замислял за нея.
– Безразсъдна лудост, това е, което дъщерите ми знаят най-добре – казах уплашено, като прокарах пръсти през косата си.
– Може би идеята на Гуендалина не е толкова луда. Помислете за всичко, което са постигнали, може би са достатъчно силни, за да го направят – каза Мериса с надежда.
– Не искам да се съмнявам в тях – казах бавно, мислейки си за всичко, на което бях свидетел, че са успели.
– Да убиеш звезда? – Промърмори Роксания, като усмивка повдигна устните ѝ при тази идея.
Разбира се, че и харесваше. Заедно те бяха въплъщение на проблемите.
– Ако се справим, ще се освободим от проклятието, от шибания Клидиний … – Каза развълнувано Гуендалина и звездите изпищяха по-силно, което накара някои души да пляснат с ръце по ушите си.
– И нищо няма да се изпречи на пътя ни, когато нападнем Лайънъл и армията му – довърши за мен Роксания.
– Дъщерите ти са толкова луди, колкото и ти, Кралю Спасител – обади се Фелисия и в отговор се разнесе смях. – По-скоро ги харесвам за това. Те имат твоето диво сърце, Мериса.
Съпругата ми се усмихна и повдигна брадичката си.
– Е, ако някоя фея може да унищожи звезда, то това са моите деца.
– Ето, ето! – Изкрещя Хамиш.
Звездите изкрещяха толкова силно, че земята под краката ни се разтресе. Но те не можеха да повлияят на това решение, то не беше тяхно. Бяха дали избор на дъщерите ни и те нямаше да поемат по лесния път. Каквото и да се надяваха, то не се беше сбъднало, или може би самите те нямаха по-добър отговор, но щом тази истина беше отстъпена в замяна на нашата жертва, те не можеха да направят почти нищо. Звездите бяха за баланс и може би ръцете им бяха вързани, за да ни предложат този дар.
Тъмнината се завихри около дъщерите ни, цветните реки се разляха в нея, докато не преминаха през пелена от звездна светлина.
Бяха захвърлени в джунглата в подножието на Двореца на пламъците, но преди да успеем да видим следващия им ход, времето се прехвърли в голямото кълбо и сцената се промени пред очите на всички.
Сега гледахме в пещера, където светлината танцуваше по тавана, а голямата, блестяща звезда бръмчеше нетърпеливо, докато усещаше приближаването на Имперската звезда.
– Върни сърцето – прошепна Клидиний, а златната светлина пулсираше и трептеше във въздуха.
Роксания свали верижката от врата си, държейки Имперската звезда в юмрук. Тя я отчупи от амулета, като премахна и заклинанията за прикриване, които бяха поставени върху нея, след което се придвижи към дупката в блестящата повърхност на звездата.
Гуендалина плъзна ръката си около тази на Роксания, като двете споделяха този момент, уверявайки се, че актът е извършен като един.
– Готова ли си? – Прошепна Роксания.
– Каква е онази поговорка, която използват Оскура? A morte…
– E ritorno – довърши Роксания и те пъхнаха сърцето на звездата в дупката, фиксирайки го обратно на мястото му под звуците на стотици вълчи души на Оскура, които виеха около нас в Стаята на знанието, развълнувани да получат спомена.
– Креация – изрече Гуендалина силната дума за сътворение, която щеше да владее Имперската звезда.
Светлината пламна от дупката в звездата, прокарвайки се между пръстите им, а ние с Мериса се приближихме един към друг, затаили дъх, докато чакахме да видим как ще се развие това.
Жена ми беше права, те можеха да унищожат звездата. Бяха по-силни от мен, по-силни може би от всички феи, които са идвали преди тях. Нямаше да се съмнявам в тях, но въпреки това в мен се надигна страх.
Времето отново затрептя и аз извиках като команда да се успокои и да ни остави да гледаме.
Светлината на Клидиний се разсея и разкри две жени в образа на Роксания и Гуендалина, между пръстите им трептяха пламъци.
– Аве – прошепна Мериса уплашено. – Защо ги имитира?
Поклатих глава, без да имам отговор, но страхът ми се задълбочи.
– Аз съм Фея – заговори с благоговение фалшивата Гуендалина, а гласът ѝ бе перфектно имитиран от звездата.
– Истинската свобода е моя – завърши фалшивата Роксания.
Истинските ни дъщери се впуснаха в битка, за да ги посрещнат, но докато се подготвях за предстоящата кървава битка, двете нови форми на Клидиний трепнаха и изчезнаха от пещерата, като ги затвориха там сами.
След заминаването на Клидиний около нас прозвучаха думи, изречени с гласа на звездите, нова съдба, която се зароди в отговор на това, което нашите дъщери бяха направили, и същите тези думи прозвучаха във въздуха тук, отвъд завесата.

„Когато цялата надежда зависи от обещание, изковано от лъжи,
пазете се от нишките на кръвта и хаоса.
Невероятни приятели и скъсани връзки могат
да променят хода на събитията,
да разцепят стените на изгубените в дълбините на безбожната нощ.
Освободете душите, привързани в осквернения мрак.
Обединете издигащите се дванадесет и ударете камбаните на съдбата.“

– Какво означава това? – Помолих Мериса, но тя нямаше отговор, а тишината, която се възцари в Стаята на знанието, беше толкова гъста, че сякаш никой нямаше отговор. – Какво означава това!? – Изкрещях към звездите, но те вече мълчаха, с нова съдба.
И какъвто и път да предстоеше за онези, които обичах, се опасявах, че той ще бъде обвит в опасности.

Назад към част 44                                                    Напред към част 46

ДАРИУС

Отворих уста, всички неща, които исках да кажа на Рокси, се изсипаха на езика ми, когато настъпи тишина, отбелязваща края на песента и края на времето, което бяхме откраднали твърде скоро.
Но преди да успея да изрека и една дума, в цялата завеса избухна сблъсък на сила, оглушителен бум накара основите на Вечния дворец да се разклатят под нас, а Рокси се спъна с крачка назад.
Хванах ръката ѝ, болката от раздялата ни се надигна в мен, докато се опитвах да уловя всичко в начина, по който изглеждаше и се чувстваше, искайки да запазя всеки миг с нея в сърцето си за безкрайното време, което щеше да последва без нея.
Хватката ми се затегна, когато някаква сила започна да я притиска, невъзможна сила, която се опитваше да я върне обратно по пътя, по който беше дошла, обратно в света без мен.
– Не – изпъшка Рокси, а пръстите ѝ се сключиха здраво около моите.
Светът трепна и се замъгли, ръката ми изгуби субстанция, преди да се материализира отново, а хватката ми отново се заздрави.
– Ще те чакам – заклех се пред нея, виждайки паниката в очите ѝ, и исках да я успокоя по какъвто и да е начин. – Точно тук. Ще те чакам толкова дълго, колкото е необходимо. И ще бдя над теб, Рокси. Ще бъда там, въпреки че няма да ме виждаш. Никога няма да те напусна истински. Кълна се в това. Ще те чакам, дори ако вечността ме подмине, докато го правя. Никога няма да те оставя.
– Това не е достатъчно – изхлипа тя, сълзите позлатиха тези яркозелени очи, болката ѝ отразяваше моята собствена. – Няма да си тръгна без теб.
Исках да се задържа, исках да се предам и да тръгна с нея, исках толкова много с нея, за което не можехме да претендираме, и нямах представа как да я пусна сега, когато тя беше тук.
Стените се пропукаха с пукнатини, докато тя отказваше да си тръгне, а аз също се борех да се задържа, без да знам докъде може да доведе това, но знаейки, че не мога просто да я пусна.
– Рокси – започнах аз. – Трябва да намериш камъните на гилдията и да реформираш зодиакалната гилдия. Майка ти и Азриел са видели обрат в хода на тази война, ако успееш да го направиш. Три от тях са скрити в музикални кутии… – думите ми секнаха, когато осъзнах, че тя не ме чува, Воалът се мяташе толкова бясно, че крадеше думите ми, задържайки от нея информацията, от която толкова отчаяно се нуждаеше. Опитах се да извикам името ѝ, но тя не се опитваше да ме слуша, фокусът ѝ се беше преместил нататък и тя извади от бедрото си кинжал от слънчева стомана, който изпрати в душата ми тръпка на пълен ужас.
Това острие беше нещото, което открадна живота ми от мен, кинжалът, който прониза сърцето ми и ме откъсна от нея веднъж завинаги, като се увери, че тялото ми не може да се излекува.
– Недей! – Изръмжах, докато разглеждах острието и намерението в дивите ѝ зелени очи. Тя щеше да сложи край на всичко, да се жертва, за да остане с мен, и независимо колко силно най-егоистичните части от мен копнееха за това, не можех да го допусна. Тя имаше твърде много неща, за които да живее, твърде много неща, които да постигне.
Хватката ѝ върху ръката ми отново стана неосезаема, но тя отказа да я пусне, вместо това се вкопчи в онази нишка, която свързваше душите ни, онази неразрушима връзка между нас, която нищо не можеше да разкъса.
Небето отвъд прозорците проблясваше в лилаво и оранжево, буря от чиста магия, която се блъскаше в границите на Завесата, тъй като нейното присъствие тук заплашваше стабилността на всичко това.
В далечината се чуваше сблъсък на остриета и рев на издигнати гласове, което ми даваше да разбера, че хората, които обичахме, се сражаваха, като ни купуваха този миг, задържайки мъртвите, които се втурваха към пролуката, която тя беше разкъсала във Воала. Те не можеха да преминат обратно в живота, не наистина, но каквото и да преминеше, можеше да предизвика непознат хаос, а ние не можехме да рискуваме това да се случи, независимо колко изкушаващ можеше да бъде зовът на живота.
– Не ме пускай – изръмжа Рокси.
Примигнах от суровата сила в гласа ѝ. Осъзнах, че ме е обзело осъзнаване, докато гледах тази тъмна богиня, която ми се беше отдала. Тя не се беше поддала на смъртта. Не, тя казваше на съдбата да се шиба отново и отново. И ако имаше някакъв шанс да успее да го направи, то аз бях точно там с нея, за да се кача.
Кимнах в знак на съгласие, без дори да разбирам напълно какво прави. Но познавах жена си. Знаех, че няма сили да се откаже, и с проблясък на отчаяна надежда разбрах, че и този път няма да се предаде.
– Ще се бориш с това – нареди ми тя. – Ще се бориш с всичко, което имаш, и ако цената на тази борба е краят и на двама ни, тогава с удоволствие ще приема това пред смъртта или живота без теб.
Челюстта ми се закова, докато възприемах заповедта ѝ, а клетвата, която току-що ѝ бях дал, пееше в душата ми. Аз бях нейното създание, на което тя можеше да заповядва във всяко отношение, и ако това беше, което моята кралица изискваше от мен, тогава тя щеше да го получи.
– Ще ти дам всичко, което имам – заклех се аз.
Пръстите ми стиснаха нейните достатъчно здраво, за да се посинят, а пълната мощ на магията ми се надигаше в мен, докато от гърдите ми не се изтръгна рев, достатъчно силен, за да разтърси звездите в небето, и моят дракон се изтръгна от плътта ми, като се освободи от мен с нокти и се пресегна да прокара път около нас с огромните си криле.
Рокси се задъха и погледна между мен и звяра, като се вгледа в лудостта да ни вижда като две отделни същества.
Тя избухна в пламъци, бронзовите криле се откъснаха от гърба ѝ, след което удариха веднъж и излетяха, оставяйки тялото си на фея като птица от пламък и ярост, която се втурна да се присъедини към Дракона.
Бяхме заобиколени от нашите зверове, съществата, които живееха заедно с душите ни, се бореха със законите на магията вместо нас, докато ние стояхме между тях в кълбо от мощна сила, ръцете ни все още заключени в едно, докато див вятър разкъсваше дрехите и косите ни, почти ни събаряше от краката.
Покривът на Вечния дворец се разцепи над главите ни, преди да се откъсне, сякаш беше хванат в юмрука на гигант, и ние погледнахме нагоре към злобните звезди, а те ни отвърнаха с всемогъщата си сила, която ни обливаше, обещавайки гнева си, ако Рокси не спре.
Тя им се усмихна, една дива, красива усмивка, която открадна дъха от дробовете ми. Тя разряза ръката си, а от раната се разля кръвта на истински крал.
Рокси се протегна към мен, стисна с юмрук ризата ми точно над мястото, където трябваше да е сърцето ми, и разкъса плата, за да разкрие мастилената кожа там.
– Рокси – изръмжах аз и хванах китката ѝ, когато тя вдигна два окървавени пръста, като страхът ми за нея надделя над нуждата да позволя това да продължи. Трябваше да знам каква цена плаща тя, за да се случи това, каква е цената на тази велика и ужасна магия. – Какво ще ти струва това?
– Нищо не е по-скъпо от загубата на теб – отговори тя, докато светът съскаше, а киселият шепот на звездите се приближаваше към нас.

Крадец на живот.
Изкривяване на съдбата.
Пази се от цената.
Отклони се от този път.
Спри, преди да нарушиш баланса на везните.
Неговото издигане ще има цена.
– Не ми пука – изръмжа тя и истинността на думите ѝ ги накара да замлъкнат мигновено.
Сега вече нямаше как да я отрече.
Отпуснах китката ѝ и тя се хвърли в тъмната сила на етера, като го призова от самата земя, въздуха, пламъците, далечния дъжд, всичко това се стече към нея и откликна на призива ѝ, без сред него да има и намек за звездна светлина.
Тази магия я изпълни, накара кожата ѝ да заблести от нея, а по крайниците ѝ да се разпръснат искри от сила.
Рокси я пусна като камшик, замахна с него към небето далеч над себе си и удари самите звезди с многоока атака.
Те изкрещяха, когато етерът се вряза в тях, а тя се усмихна мрачно, най-накрая успяла да изпълни проклятието, което бе заклела срещу тях.
Нокти от етер се врязаха в силата им и с прилив на воля тя открадна частица магия от всяка една от тях. Взе онова, което те отказваха да дадат доброволно, и не обръщаше внимание на ужасените им писъци, които разлюляваха небето, докато изкривяваше волята им към своята и ги принуждаваше да подхранват магията ѝ.
Краката на Рокси се подкосиха, но аз я хванах и я държах изправена, за да може да продължи, за да може да отмъсти за това, което и се полагаше, и да си върне това, което и принадлежеше по право.
Рокси съскаше от болка, когато започна да рисува руна върху мястото, където трябваше да бъде сърцето ми, но не забави ход.
– Душата ми е негова – каза тя, а думите ѝ бяха изпълнени с магия, тъй като декларацията се превърна в неоспорима истина, сякаш беше вписана в тъканта на света, както всеки друг природен закон. – Сърцето ми е негово.
Задъхах се, когато усетих тежестта на нейната сила да се разбива в мен, а коленете ми почти се подкосиха. Залитнах към нея, но тя беше там, чакаше да ме хване и аз също я хванах, като и двамата се държахме за другия. Притиснах лицето ѝ между ръцете си, челото ми се притисна към нейното и се държахме един друг като съвпадащи каменни стълбове, всеки от които не можеше да падне, докато имаше другия, по-силни заедно.
– Нека бият като едно – изрече тя, силата почти беше твърде голяма, за да я понесе тялото ѝ, но аз затегнах хватката си върху нея, давайки назаем силата, която имах. – Нека бъдат едно – поиска тя, рисувайки още една линия върху кожата ми, руната, която не приличаше на никоя друга, която някога бях виждал или изучавал, силата ѝ се впиваше в плътта ми и потъваше в същността ми.
– Моят живот е свързан с неговия. Неговата смърт е свързана с моята. Едно сърце…. – Издиша тежко Рокси, краката ѝ се подкосиха и нищо освен хватката ми върху нея не ме държеше изправен. Нямаше да я оставя да падне; нямаше да я оставя да се провали, след като е стигнала толкова далеч. – Един живот… Един път. Заедно – изсъска тя, с един удар на пръста си завърши руната и от устните и се изтръгна писък на невъобразима болка, когато я завърши.
– Не! – Изръмжах, погледът ми падна от лицето ѝ, откривайки стоманеното острие, което сега пронизваше гърдите ѝ. То отразяваше раната, която ме бе изтръгнала от живота, а ехото от агонията ѝ отекна в гърдите ми в отговор на това, което тя изпитваше.
Очите ѝ се затвориха, надеждата ме изостави, докато я привличах в обятията си, ревът изгаряше гърлото ми, цялата ни обединена магия се мяташе и извиваше, изисквайки заклинанието, което тя беше направила, да се задейства.
Очите на Рокси се отвориха и срещнаха ужасения ми поглед, но тя поклати глава в знак на отрицание.
Тя не ни беше свързала със смъртта. Беше ни свързала в живота и звездите просто се опитваха да и откажат.
Силата избухна от нея, рикошира в самото небе, времето се изкриви и се промени около нас, докато тя отново отказваше призива им, отказваше им, както го правеше вече толкова дълго време, отказваше им дори в смъртта.
С тази експлозия на сила те отстъпиха назад, а стоманеното острие на слънцето вече не пронизваше сърцето ѝ, а беше здраво стиснато в юмрука ѝ.
Рокси призова силата на своя Феникс към юмрука си и острието се разтопи, а на пода между нас се изсипа локва сребро, докато то се унищожаваше и силата на нашето свързване потъваше.
Рокси хвана предмишниците ми, където все още я държах, и срещна очите ми, когато в гърдите ми започна да се разнася най-удивителният удар. Едно сърце. Нейното и моето. Свързани в безкраен ритъм едно с друго, биещи отново, неподвластни на смъртта.
– Има само той – закле се тя и с тази клетва силата ѝ се пречупи, разбивайки се от нея, през мен и в самото сърце на самата смърт. Тя затегна хватката си върху мен и ме изтръгна обратно към пламтящата светлина на царството на живите.
Погледнах мъртвите, които се бореха да ни дадат този шанс, докато тичахме покрай тях, а Хамиш махаше диво с викове:
– Талихо, сине мой! Дай на този подъл драгун какво да прави!
Хидрата на Хейл изрева, към която се присъедини свирепият рев на дракона на Радклиф, а зверовете изпяха прощалното си слово за моето собствено златно влечуго, преди да се сблъска с мен и да потъне обратно в съществото ми, където му беше мястото.
– Издигнете гилдията на зодиите! – Извика Азриел.
– Съдбата се променя. Дъщерите ми могат да се издигнат, Дариус. Кажи им това – кажи им, че чакаме техния зов при последната порта и дори адът ще се преклони пред гласа на истинските кралици! – Обади се Мериса.
Времето сякаш се забави, докато минавах последно покрай майка си – ръката ѝ се протягаше, за да вземе моята, а очите ѝ блестяха от сълзи на гордост, любов и щастие.
– Живей дълго, живей добре и обичай силно, смело момче. Ще бдя над вас двамата във всеки следващ ден.
– Обичам те – извиках аз. – Толкова съжалявам за всичко, което сме пропуснали. Обичам те, мамо. Обичам те…
Завесата се счупи между нас, когато единствената истинска любов на живота ми ни хвърли обратно в земята на живите и аз се блъснах в запазеното в лед тяло, а сърцето, което никога не трябваше да може да бие отново, оживя отново, туптейки в мелодията на собствената любов на жена ми.
Засмуках рязко дъх, когато огънят в сърцевината ми ме нагорещи докрай, ледът се разтопи и разкри живописния ръб на планината, където се родих отново за живот. Оставих този дъх да се търкулне в мен, докато се взирах в тъмното небе, зимното слънцестоене, което приключваше над мен, и всички звезди, които се оглеждаха с яростни, отмъстителни погледи.
На устните ми се появи бавна усмивка, докато се взирах право в тях, а бушуващата в сърцето ми непокорност беше изцяло за тях. Ако искаха да се бият, можеха да го направят, защото аз току-що си бях върнал съдбата от лапите им и нямаше да се откажа от нея за нищо на света.

Назад към част 43                                                    Напред към част 45

ДАРИУС

Душата ми се разтресе, когато тази красива, мощна, неудържима моя половинка премина през бариерата между живота и смъртта, сякаш това беше друга врата, която тя отказваше да остави затворена.
Тя беше тук.
Протегнах ръка към масата, а бутилката бърбън се появи между пръстите ми само при мисълта за нея, точно преди да си налея чаша. Ръката ми трепереше. Можех да усетя всяка нейна стъпка на това място, като вълнички в езеро, сигнализиращи на всички, които живееха тук, че нещо предстои. Нещо, което не му принадлежи.
Бях помогнал да разчистим този път за нея, силата, която все още притежавах в момента, напираше от мен, разширяваше пътя, държейки всички други души настрана от нейния път, докато родителите ѝ, моята майка, Хамиш Грус, Азриел Орион и много други се бореха да ги държат на разстояние, помагайки ни да спечелим това време.
Смъртта беше безкрайна. Красотата на Вечния дворец, в който седях в момента, беше несравнима, позлатените улици извън него бяха пълни с безброй награди, а покрай тях минаваше Брулената порта, маркираща пътя към безсмъртната болка.
Стъпките ѝ се приближаваха, връзката между нас се стягаше и я привличаше към мен, всеки удар на ботушите ѝ по мраморния под беше като ехо на сърдечен ритъм, който се разнасяше в неподвижните ми гърди.
Стаята, която ми бяха подарили тук, беше красива, богато украсена, съвършена, и все пак в нея имаше малко неща, които наистина говореха за мен така, както бях виждал стаите, които другите тук бяха направили. Знаех защо. Защото нищо от това, което имаше най-голямо значение за мен, не беше тук. Нищо от това, което ме караше да се чувствам жив, не живееше на това място и никакъв заместител на реалността, която бях изгубил, никога нямаше да бъде достатъчен.
Преглътнах богатата глутка бърбън, вкусът толкова напомняше за Орион, че почти го видях да стои там, с една-единствена повдигната вежда, сякаш искаше да каже:
„Няма ли да станеш?“
Но аз не исках. Не можех. Невъзможното се беше случило и тя крачеше право към мен, а аз чаках тук като страхливец, знаейки, че никога няма да мога да ѝ дам това, от което се нуждае, никога няма да изпълня този копнеж в разбитото ѝ сърце.
Бях видял всичко това, всеки миг на страдание и душевна болка, които тя беше преживяла. Гледах я как се превръща в съществото, което трябваше да бъде, за да осъществи това пътуване, гледах я как кърви за всяка жертва и усещах агонията, която беше поела върху себе си в този безсмислен лов.
Но аз бях в Стаята на знанието и гледах от голямата сфера към света през очите на самите звезди и знаех истината, когато я виждах там. Потвърдих онова, което Мордра ме бе накарала да науча. Това разбиране ме беше съсипало, то беше разбило и последните лъчи надежда, които хранех за изход от нашето положение, но знаех, че това ще ме съсипе още повече. Да открадна един миг в прегръдките ѝ, да я държа близо до себе си и да знам колко мимолетен ще бъде той. Защото тя не можеше да остане тук, колкото и егоистичен да исках да бъда заради това желание, знаех, че не може да бъде. Тя имаше свят, който я чакаше, и съдба, толкова голяма, че дори звездите още не бяха сигурни в нея. Беше родена, за да срива планини и да кара звездите да се тресат; беше родена, за да руши и да се издига.
Застанах и се загледах в трептящата стена зад мен, моята лична гледка към всички онези, които обичах и които бяха останали сред живите, единственият начин, по който сега щях да мога да бъда отново с тях.
Стъпките ѝ се приближаваха като тиктакащите стрелки на часовник и аз преглътнах буцата в гърлото си, докато правех крачка към високите двойни врати, след което спрях.
Тя беше тук. А това означаваше, че най-сетне ще трябва да се изправя пред последствията от провала си в пълния им обем.
Не можех да се накарам да помръдна от това място, слънчевите лъчи, които проникваха от прозорците, хвърляха едната страна на лицето ми в светлина, а другата оставаше в сянка. Като двете части на душата ми; мъжът, който бях, когато бях неин, горящ ярко, горещо и изпълнен с живот, и този, който бях през всичките години преди нея, гноясал в нуждата от отмъщение, потънал в собствените си провали.
Не бях сигурен в кой от тези мъже се бях превърнал в крайна сметка, макар да предполагах, че винаги ще бъда някаква смесица от двете.
Вратите се разтвориха широко, когато тя стигна до тях, блъснаха се в стените от двете страни на рамката и ни оставиха там, загледани един в друг, с напрежение, пропукващо се в пространството, което ни разделяше, както винаги.
И, разбира се, там нямаше усмивка, разбира се, тя не се радваше да ме види по онзи приказно съвършен начин, който повечето хора биха измислили за този сценарий. Беше ярост, получила дъх, зелените ѝ очи проблясваха с дълбока и звучна ярост. Пълните ѝ устни се свиваха от гняв, докато ме разглеждаше, застанала пред един стол, който можеше да бъде трон, в очакване да дойде при мен.
– Здравей, Рокси – казах аз, гласът ми беше груб, а погледът ми я попиваше.
Беше окървавена и изпочупена, цената за преминаването и на това място тежеше на раменете и, а руните, които беше изписала по тялото си, светеха леко, сякаш отблъскваха пресата на смъртта, която искаше да я вкуси.
Устните се разтвориха, хиляди целувки изпепелиха паметта ми, докато ги гледах, чаках и се чудех дали след всичко това тя все още смята, че съм достоен за нея.
Тя не изпусна нито една дума, нито една и аз почти се усмихнах на това. Роксания Вега остана безмълвна, не остана никаква отрова, която да изплюе, никаква ярост, която да се откъсне от нея. Мислех, че никога няма да видя този ден.
Тя направи една крачка към мен, после още една. Всеки сантиметър, който затваряше между нас, събуждаше онази отчаяна нужда в мен от нея. Тя беше моята, единственото ми хубаво нещо, пазителката на сърцето ми и на оковите, обгръщащи душата ми.
Бях се пречупил през нейната мъка по мен. Бях се съсипал, докато я гледах как се разпада. И все пак тя беше тук, преминавайки през бариерите на самата смърт, за да дойде за мен. Тя. Винаги само тя.
Очите на Рокси се движеха бавно по мен, вратите се затваряха зад нея, докато тя продължаваше да идва към мен, забелязвайки опаловидния блясък на ризата ми, златното наметало, което беше пристегнато на раменете ми. Още с пристигането си тук бях обявен за истински воин, а на челото ми бе поставен кръг в чест на жертвата, която бях направил, сражавайки се за тези, които обичах. Сега изглеждах като такъв, но под нейния проницателен поглед се чувствах всичко друго, но не и доблестен.
Тя се приближи, въздухът между нас изтъня, докато я възприемах, тази красива, съкрушена, моя кралица.
Роксания Вега спря неподвижна, като ни делеше по-малко от метър, лицето ѝ се обърна нагоре, за да ме погледне, а очите ѝ ми казваха, че се страхува, че това е някаква измама, че всеки момент мога да изчезна отново, да изтръгна от нея последната надежда и да унищожа и малкото сила, на която се крепеше.
Исках да я стигна, да я целуна, да ѝ кажа… всичко, което думите никога не биха могли да обхванат. Но имаше нещо, което трябваше да направя за нея, преди да се опитам да направя каквото и да било.
С плавно движение извадих блестящия меч от бедрото си, след което поставих върха му на земята между нас и паднах на колене пред нея. Коляното ми се удари в земята и аз стиснах дръжката на меча си, като склоних глава пред нея, а крайниците ми трепереха от величието на това действие, от това, което знаех и трябваше да призная от много време насам.
– Обричам себе си и всичко, което съм, на теб, кралице моя – издишах, емоцията разтърси сърцевината ми, когато тези думи най-сетне се изтръгнаха от мен, мястото ми на този свят някак се закрепи там, сякаш бях открил истината за собствената си съдба и всичко, което някога е трябвало да бъда. – Аз ще бъда твоят меч, за да се биеш с враговете си, твоят щит, за да защитаваш народа си, твоето чудовище, което да притежаваш и да владееш. Щях да бъда твой по всеки един от начините, по които можех да бъда, и трябваше да ти го кажа много, много отдавна. Аз съм твое създание, твой слуга… твой.
След думите ми настъпи мълчание, а аз не смеех да помръдна, не смеех да я погледна, за да преценя начина, по който е било прието това обещание, дори и да знаех, че е дошло твърде късно, за да има значение сега.
– Веднъж ми каза, че никога няма да се поклониш – каза тя, а пръстите ѝ докоснаха челюстта ми с най-лекото докосване, от което цялото ми тяло се разтрепери под нея. – Каза ми, че ще трябва да те пречупя, както ти веднъж се опита да ме пречупиш, и ти се изсмя на идеята за това.
Устните ми се разтвориха, но нямах думи. Бяхме си обещали да не се извиняваме повече за времето, което беше дошло преди нас, но аз се борех с тази клетва всеки ден, откакто я дадох. Спомените, че съм я наранил, ме измъчваха винаги и сякаш само мисълта ми по темата ги беше предизвикала, чух собствения си жесток смях да се разнася иззад гърба ми. Стената, която използвах, за да гледам как любимите ми хора все още се борят в царството на живите, напомняйки и на двамата за всички щети, които бях нанесъл, когато се бяхме срещнали.
Осмелих се да погледна към нея, исках да знам, исках да видя каква болка все още е изписана на красивите ѝ черти, когато най-лошото от мен ѝ беше представено отново, когато ѝ беше напомнено всичко, което ѝ бях направил.
Но тя не гледаше към стената, зелените ѝ очи бяха изцяло насочени към мен и в тях имаше толкова много любов, че ме разкъсваше да я гледам. Да знам колко недостоен бях за нея.
– Баща ми – промълвих аз, но тя поклати глава, абаносовата ѝ коса падна върху едното рамо от движението и отнемаше от визията на воина, за да мога да видя момичето, което беше под нея. Моето момиче.
– Той няма място тук – каза тя твърдо. – И не е твой баща. Той не носи никаква отговорност за човека, в който си се превърнал въпреки него. Той не може да има и една-единствена заслуга за това. Той дори не може вече да носи името ти.
– Моето име? – Попитах, с намръщено чело, а тя кимна, като проследи обратната страна на ръката си по бузата ми, металът на венчалната ѝ халка се докосна до кожата ми и изпълни гърдите ми с повече гордост и любов, отколкото бях мислил, че някой е способен.
– Сега ти си Дариус Вега. И не си създаден, за да се кланяш на когото и да било.
Думите, които някога ѝ бях казал, прозвучаха в мен, докато тя стискаше ризата ми в ръката си и ме издърпваше на крака.
Мечът изпадна от ръцете ми, когато се изправих пред нея, а устата ѝ завладя моята, докато ме придърпваше към себе си.
Ръцете ми я обгърнаха около талията, когато устните ми се отвориха за нея и аз привлякох всяка нейна частица към себе си, светът се превърна в нищо отвъд нас, докато тя ме търсеше точно там, в сърцето на смъртта, сякаш това, че си беше проправила път до това място, за да дойде за мен, не означаваше нищо.
Тя не отпускаше ризата ми, докато ме придърпваше към себе си и ме целуваше така, сякаш всичко, което съставляваше цялата вселена, започваше и свършваше с нас двамата.
Тази целувка беше поздрав и сбогом, сладко-горчива среща и обещание за всичко, което трябваше да имаме. Беше глътка живот в тихата кухина на гърдите ми, безсловесна молба да се върна при нея, светът някак си да придобие отново смисъл само защото бяхме заедно.
Но това беше лъжа.
Дори когато усещах топлината на кожата ѝ върху моята, нямаше как да отрека хладината, която идваше от мен. Дори когато устните ми поглъщаха нейните и тя издаваше звук, толкова изпълнен с любов и болка, че ме изгаряше, все още имаше нещо, което ни разделяше. Аз вдишвах нейния въздух, а тя поглъщаше душата ми, но тази граница оставаше. Оставаше и се увеличаваше, докато целувката ни не се разкъса и не останахме загледани един в друг, изправени пред факта на нашата реалност.
Отворих уста, за да изрека думите, но тя яростно поклати глава, а сълзите позлатиха тези зашеметяващи очи, които виждаха право през мен. Както винаги са виждали през мен.
Запазих мълчание. Само за още малко. Защото виждах, че тя така или иначе вече знае. Беше усетила тази пропаст, беше осъзнала какво все още ни разделя, дори когато се бореше да премине през вратите на смъртта, за да дойде за мен. Защото аз не можех да се върна към живота. Нямаше път, който да води натам, не и за мен.
Знаех, че трябва да ѝ кажа толкова много неща. За камъните на гилдията, за плановете на Лайънъл, за всичко, което аз и останалите бяхме видели от тази страна на смъртта, но просто не можех да отделя внимание на нищо от това, докато я държах в ръцете си, знаейки, че всяка секунда е ценна, всеки миг е мимолетен.
Докато те намеря на Стивън Санчес започна да свири с малко повече от една мисъл от мен и аз ѝ предложих ръката си. Още една песен. Сватбеният танц, който трябваше да има. Началото, от което бяхме лишени.
Рокси се поколеба, докато гледаше ръката ми, и аз знаех, че тя знае. Една песен. Няколко крадени минути преди да свърши. Преди да се наложи да се сбогуваме и аз да се върна да я чакам, докато тя се върне към живота, който все още трябваше да живее.
Тя преглътна силно и ръката ѝ се плъзна в моята, докато ме оставяше да открадна този момент, сякаш не можеше да се насили да ми откаже тази единствена молба.
– Рокси – промълвих аз, усещането за нея беше толкова призрачно съвършено, когато я привлякох в прегръдките си, топлината на огъня ѝ вдъхна ехото на живота в дробовете ми, сякаш беше истинско, сякаш наистина стояхме на ръба на едно общо бъдеще.
– Мразя, когато ме наричаш така – прошепна тя, а очите ѝ се наклониха, за да срещнат моите, докато я притисках към гърдите си, а светът около нас се размиваше.
От небето падаха розови листенца, които се утаяваха върху кожата ѝ и я покриваха с тях, докато тя не се облече изцяло в кървавочервения им цвят, сватбената ѝ рокля се появи върху нея, докато аз бях дарен с миг, в който преживях онзи нереален спомен, когато тя ми се беше отдала изцяло, извън всякакъв разум, напълно моя, независимо колко малко го бях заслужил.
– Не, не мразиш – изръмжах, усещайки трепета в плътта си, когато премина в нейната, душите ни се свързваха, преплитаха, преплитаха се отново, сякаш никога не сме били разделяни. – От първия миг, в който те нарекох с това име, ти ме погледна и ме позна. Познаваше себе си. Просто прекарахме твърде дълго време в лъжи относно истината за тази съдба.
– Свърших със съдбата – изсъска тя, а светлината около нас потрепери, когато силата ѝ се разгоря, напъвайки се срещу волята на самите звезди, докато използваше суровата магия, която притежаваше, за да ги отрече. Основите на това място и на всичко извън нас се разтресоха, докато тя разтърсваше небесата за този откраднат миг, и аз се зачудих как изобщо съм се опитвал да отрека силата ѝ.
Песента продължаваше да звучи около нас и двамата знаехме, че нейният край ще бъде и краят на това. Не можехме да продължаваме да крадем време, което никога не е било предназначено за нас.
– Не трябваше да идваш тук – издишах аз, макар че не можех да го кажа сериозно, не и наистина. Не и докато тя беше там, в ръцете ми, истинска, сурова и красива, а сърцето ѝ туптеше с целия живот, който трябваше да изживеем заедно, като ударите му в празните ми гърди почти ме караха да се чувствам така, сякаш собственото ми сърце все още тупти в мен, както винаги е било за нея. – Знаеш, че не мога да напусна това място.
– Можеш – каза тя яростно и се опита да се отдръпне, но аз я държах здраво, отказвайки да я пусна. Миговете ни се изплъзваха един по един и аз знаех също толкова добре, колкото и тя, че няма след това. Песента щеше да свърши, както и това, а ние двамата се изплъзвахме като песъчинки, разделени от океана. Нямаше сила на земята – дори толкова голяма като нейната – която да може да отрече законите на всичко.
– Ебаси, иска ми се да можех – заклех и се, придърпах я плътно към себе си и вдишах летния и зимния и аромат. Беше всичко и нищо. Тази есенция на неизмерима сила, която бръмчеше с толкова много от всичко, че аз бях малко повече от смъртен, коленичил пред богиня. – Иска ми се да се върна с теб повече, отколкото който и да е човек някога е пожелавал каквато и да е съдба в цялата история на целия свят. Аз съм твой, Рокси, сърце и душа, и всичко отвъд, аз съм твой. Но дори и това не може да ме освободи от това място. Това, което загубих, не може да бъде върнато. Няма как да излекувам тялото, което някога притежавах, и няма как да се върна през Завесата сега, когато тя се е затворила на гърба ми.
Стените отново се разтресоха, истината, която тя искаше да отрече, връхлетя върху нас, докато песента звучеше, а аз се взирах в зелените ѝ очи, опитвайки се да ѝ покажа какво е за мен, какво е била. Моето спасение. Бих умрял с хиляди смъртни случаи, за да ми бъде подарен този момент в нейните ръце, да погледна това съвършено творение и да видя, че в нея гори толкова много любов към мен. Тя се беше опитала да отрече самата смърт заради мен.
Съществуваше само тя.
Това не беше фалшива декларация. Тя беше моята светлина, когато бях толкова изгубен в мрака. Тя беше огледалото, пред което ме накара да се изправя, истината, която трябваше да видя. И все пак тя ме обичаше. Тя беше единственият човек, който някога можеше да погледне цялата тъмнина в мен, който можеше да види отвъд това, което бях направил, и да открие в него нещо, което си струва да бъде обичано. Тя беше създадена за мен от нещо много по-силно от съдбата. И единственото, за което съжалявах в смъртта, беше, че накрая бях разбил сърцето ѝ. Не бях успял да спазя обещанието си. И въпреки че се опитвах, борех се да се върна при нея с всички сили от момента, в който се озовах тук, знаех, че няма връщане назад.
Това беше сбогуване.
И песента свършваше.
– Обичам те, Роксания Вега, и бих искал да съм достоен за теб.

Назад към част 42                                                          Напред към част 44

***

Те поеха по друго стълбище, изкачвайки се все по-нагоре, и времето изхвърли Мериса, Азриел и мен отново напред. Дворецът сега беше разгневен, сякаш беше свой собствен звяр, и се кълна, че Гуендалина беше предизвикала в него гняв, който не позволи на Лайънъл да се върне между стените му. Магията беше древна и толкова гъста във въздуха, че сякаш усещах докосването на предците си зад гърба, моята сила се сливаше с тяхната и я превръщаше в моя, за да я командвам.
– Няма да се върнеш в този дворец, Лайънъл Акрукс! – Изревах, а думите рикошираха в стените.
Стигнаха до спалнята на Лайънъл и Мериса отвори широко вратата за тях, а Сенчестият звяр се движеше толкова бързо, че се блъсна в леглото с балдахин, разби го на парчета и прати тримата да летят от гърба му, докато Азриел се приземи леко на краката си, незасегнат от падането им.
Гуендалина се изтърколи на крака и веднага започна да рови из вещите на Лайънъл.
– Звезден прах – извика тя към останалите и Ланс кимна, като се стрелна със скоростта си из стаята и изхвърли всяко чекмедже, докато не спря отново пред нея с торбичка в ръка и усмивка на устните.
– Защо не го каза по-рано, красавице? – Каза Ланс.
– Покажи се – усмихна се Азриел.
Гуендалина се разсмя, но смехът ѝ се изгуби, когато Лайънъл се сблъска със страната на сградата, а ноктите му разкъсаха каменната стена, така че цялата конструкция се разтресе.
– Махай се от двореца ми, копеле – проклех аз, но още дракони се хвърлиха към стените, за да се опитат да влязат.
Дворецът изстена и аз усетих как през него преминава още един изблик на сила, като отдадох силата си на него. Един поглед през прозореца показа как слугите и затворниците на Лайънъл са изхвърлени от прозорците тук, там и навсякъде от магията на двореца. Душата ми се тресеше от силата на всичко това, започвайки да се чувствам изтощен от това колко много от себе си бях дал, а когато срещнах погледа на Мериса, можех да кажа, че и тя е изтощена.
– Просто се дръж – поиска тя и аз кимнах веднъж.
– Никаква сила на този свят няма да ме отнеме от тях сега. Ще ги видим свободни още този ден – изръмжах аз.
– Те са толкова близо до свободата, че мога да я усетя на вкус – въздъхна Азриел.
– Тук! – Обади се Гейбриъл и аз се обърнах, откривайки го да сочи към стената. – Там има скрит проход, той ще ни отведе до покрива – каза той, а очите му блестяха с Прозрението. – Имаме шанс да се доберем до отделенията горе. Но трябва да тръгнем сега.
Гуендалина отвори прохода, който Гейбриъл беше видял там, без да се нуждае от нашата помощ, и погледна назад към Сенчестия звяр.
– Хайде, звярче. Направи нещо като дим – насърчи го тя и то бързо и се подчини, превръщайки се в сив облак на гърба и.
– Не забравяй, че е опасно – извиках и загрижено, но тя явно беше приела проклетото нещо. И като се има предвид как им беше помогнало, може би беше направила достоен избор, макар че все още ме притесняваше, след като бях станал свидетел на насилието на това същество.
Времето се размаза и изведнъж се озовахме в небето, наблюдавайки как Гейбриъл и Гуендалина летят с крилете на своите Ордени, докато Ланс се носеше в ръцете на Гейбриъл. Те бягаха към постовете високо над двореца, а Лайънъл беше на земята, взривен там от скорошна атака, докато свързаните с него дракони летяха, за да го отмъстят.
– По-бързо! – Изкрещя Мериса, ръцете ни се сключиха, докато ги преследвахме отдолу.
– Продължавайте! – Изръмжа Азриел.
Гуендалина проряза защитите с трясък, който разцепи небето, а Ланс хвърли звезден прах над главите им, докато Лайънъл ревеше в пълна ярост под нас.
Дворецът беше заключен здраво и преди да изчезнат, Гуендалина изхвърли от огъня си пламтяща птица феникс, изпрати я да полети над Двореца на душите, да възпее победата им и да кацне на покрива в знак на предизвикателство. След това те изчезнаха, откраднати в безопасната прегръдка на звездите, а Завесата ни повлече обратно.
Тримата ликувахме, прегръщахме се и аз целунах Мериса между вдишванията.
– Те успяха – казах с пълно облекчение, а краката ми се приземиха в стаите ни обратно във Вечния дворец.
– Ще отида и ще съобщя на Клара за победата им – каза нетърпеливо Азриел и изчезна за миг.
Мериса се облегна на мен и ние застанахме в следствие на цялата тази сила, като изтощението бързо намаля, сега, когато бяхме отново там, където ни беше мястото.
– Децата ни са толкова забележителни, че бих искала сама да им го кажа – прошепна Мериса и аз я целунах по челото, без да е необходимо да казвам, че чувствам същото, защото тя знаеше, че това е истина.
През Вечния дворец премина трус и аз се намръщих, когато умът ми се насочи към Роксания, усещайки, че нещо не е наред още преди да я потърся. Не можех да я видя, изобщо не можех да я открия в живото царство, а душата ми оставаше здраво вкоренена тук.
– Какво става? – Промърмори Мериса, когато и тя го усети.
– Див пламък се приближава – прошепнаха звездите, но нещо в начина, по който говореха, ме накара да си помисля, че може да са уплашени. Въпреки че досега не бях усещал емоции в начина, по който изричаха нещата.
Шепотът ставаше все по-плътен и се носеше навсякъде из Завесата, но те говореха на твърде стар език, за да го разбера. Съскането и плюенето на думите им обаче бяха достатъчни, за да ми подскажат за гнева им.
Дариус нахлу през вратата с див поглед.
– Рокси идва! Тя е стигнала до лоткаря, но все още живее. Имам нужда от помощта ти.
– Как е възможно това? – Казах объркано, но после въздухът се раздвижи и ние бяхме захвърлени в голямата зала на Вечния дворец, сякаш звездите сами ни бяха запратили там.
– Майка и баща на пламъците, вратата се разделя, душите на мъртвите ще се втурнат като един да търсят земята на живите. Ако не могат да бъдат спрени, всички ще паднат – съскаха звездите.
– И как това е наша отговорност? – Изригнах.
– Дъщеря ти нарушава старите закони, огъва правилата, отдавна установени от Първоизточника, като върви тук не в смъртта, а жива с все още биещо сърце. Трябва да я възпрепятствате по пътя ѝ. Спрете я да премине през Завесата. Това е твой дълг, не му се противопоставяй.
– Как е направила това? – Запита се ужасено Мериса, но аз не и отговорих.
– Също така трябва да задържиш мъртвите там, където им е мястото, иначе ще дойде гибелта. Безтелесната маса от гладни души ще наруши баланса на това, което е толкова добре балансирано.
– Не можем да им позволим да преминат в царството на живите – каза Мериса, а очите ѝ трептяха по начин, който подсказваше, че звездите току-що са ѝ показали нещо ужасно. Усетих как звездите насочиха вниманието си другаде, вече не бяха фокусирани върху нас, докато несъмнено гледаха към Роксания.
– Рокси ще бъде тук всеки момент – каза Дариус припряно. – Тя иска да се опита да ме изтръгне от смъртта и да ме върне към живота, но аз последвах този път и научих истината за него. За да мога да живея отново, някой, когото обичам, трябва да умре, а аз никога няма да избера тази съдба.
Погледнах шокирано към Мериса, а след това към Дариус.
– Тогава какво желаеш сега?
– Един миг, това е всичко. Да поговоря с нея и да и кажа, че не мога да се върна с нея. И да… и дам сбогом, каквото не получихме в живота – каза той тъжно, а очите му се прорязаха от мъка.
– О, Дариус – изрева Мериса. – Толкова ми е жал. Разбира се, че ще ти купим този момент.
Хванах ръката му, решението ни беше взето.
– Ще говориш с нея. Остани тук и ние ще прокараме път, за да я доведем при теб.
– Така ще пренебрегнеш заповедите на звездите – напомни ми мрачно Дариус.
– Аз съм Дивия Крал. Никой не ми дава заповеди.
– Какво се случва? – Появи се Радклиф заедно с Каталина и Хамиш.
– Гейбриъл добре ли е? – Промърмори Марсел, пристигайки също в проблясък на светлина, като формата му изглеждаше далеч по-малко телесна, отколкото последния път, когато го бях видял.
– Да, и той се нуждае от твоята помощ, Марсел – спешно каза Мериса. – Цялата ни помощ.
– Една от дъщерите ми е направила пропуск тук като упоритото момиче, което е – казах на всички. – Вратата към живите ще се отвори. Мъртвите ще се втурнат към нея и целият свят ще се разбалансира, ако не ги спрем.
– Ще се върне ли дъщеря ви при живите? – Попита загрижено Марсел.
– Ще се върне – отвърна Дариус. – Аз ще се погрижа за това.
– Тогава може би ще каже на Гейбриъл да мисли за мен от време на време? – Попита умолително Марсел.
– Не е време за това – изръмжах аз, погледнах към Дариус и поставих ръка на рамото му, несигурен какво може да се случи по-нататък, само знаех, че сега е моментът да изрека всички неизречени думи между нас. – Дариус… аз те лишавам от името Акрукс.
– Вече се случи – каза той. – Когато се ожених за нея…
– Избавих те от името Акрукс – повторих по-силно. – Горд съм да те нарека Вега.
Следващата му реплика умря на устните му, а аз му се усмихнах.
– Поздрави дъщеря ми от мен.
– И се погрижи да се прибере вкъщи в безопасност – поиска Мериса, придвижи се напред, за да прегърне Дариус и да постави целувка на бузата му. – Много се гордеем, че си в нашето семейство. Тя е избрала добре.
– Сега просто изпускаш дим в задника му – коментира Радклиф.
– Той си има достатъчно дим, за да си надува задника – казах аз, но Дариус сякаш не ме слушаше, надвиснала над него тежест, която дръпна сърцето ми.
Намръщих се, приближавайки се до него.
– Съжалявам, че не можа да намериш път обратно към живота.
– Бихме дали всичко, за да те видим да се върнеш при нея – добави Мериса, а в очите ѝ гореше тъга.
– Благодаря ви, че… се опитахте да ми помогнете – отвърна ѝ Дариус, навел глава в опустошение.
Каталина изтича напред, за да го прегърне, целувайки го по слепоочието, по челото, по косата.
– Мамо – оплака се Дариус, макар че не се отдръпна.
– Просто бъди внимателен – подкани го тя.
– Ще внимавам – закле се той.
– Обичам те повече от луната и звездите, взети заедно – каза тя.
– При срещата ни ти беше подла патица, а сега си се отървал от перата си и о, колко весело се гордея, че виждам великата фея, в която си се превърнал – изръмжа Хамиш и почука с кокалчетата си по бузата на Дариус. – Насладете се на мига с любимите си пъдпъдъци, а после се върнете при нас бързо като гъска с горяща опашка.
– Ще го направя. – Стисна Дариус ръката на Хамиш.
Вечният дворец се разтресе и звездите отново се фокусираха върху всички нас, като ни пометоха и оставиха Дариус зад себе си, преди да успеем да кажем повече. Отложих се в мъгливо златисто поле, тук нямаше нищо друго освен мъгла и твърде неподвижна трева. Небето над мен беше тъмно, звездите гневно блестяха отгоре.
Още души блеснаха в съществуването си: Азриел, Серенити и Флоренция.
– Какво хо? – Задъха се Флорънс. – Звездите забъркаха червей в ушите ми, който говори за подла врата. Искат да облека доспехите си и да се бия като красива дама!
– Тогава ще го направиш, скъпа Флори. Ние ще се бием заедно като грахови зърна, родени в шушулка. – Кимна на всички ни Хамиш и блестящи златни доспехи паднаха върху нас, облечени плътно до гърдите ми, а шлемът се заби в главата ми.
– Шибани звезди. – Погледнах нагоре към тях, но когато в ръката ми се появи блестящ златен меч, се почувствах малко по-малко ядосан на тях.
– Всеки удар, нанесен от небесните мечове, ще накара една душа да изпадне в дрямка – съскаха звездите към всички нас. – Нанесете много удари. Удряйте всички.
Около нас се появиха още избрани души, Фелисия и нейната гордост, заедно със стари крале, кралици, древни воини и стотици други души, които звездите очевидно сметнаха за достойни за доверие да поемат тази битка.
Радклиф завъртя меча в дръжката си и ме стрелна с яростен поглед.
– Хубаво е да се върнеш в играта, а?
Азриел се приближи към мен, очите му светеха.
– Чаках много години, за да се бия отново заедно с теб, Аве.
– И аз, скъпи приятелю. – Усмихнах се и погледнах към жена си, като се вгледах в начина, по който бронята обгръщаше извивките ѝ, а очите ѝ светеха с безмилостна жажда за битка. Звездите подклаждаха пламъците на сърцата ни, искаха да искаме това. Но аз не се нуждаех от тяхното насърчение. Щях да се бия като фея в компанията на своите роднини, за семейството и света, който отдавна бяхме оставили зад гърба си.
В момента, в който Роксания пристигнеше тук, щях да се боря и за нея да има време с Дариус, като се откажа от заповедите на звездите. Един безсловесен поглед с Мериса ми подсказа, че тя е готова да прокара път за нея в момента, в който ни се отдаде възможност, но не смеехме да изкажем плана си отново, докато звездите ни наблюдаваха толкова внимателно.
Един тъмен пегас препускаше в галоп през полето, на него яздеха Рет и Клара Орион, а зад тях вървяха редица кобили. Брони ги обличаха също като нашите и Пегасът се изправи пред нас в демонстрация на блясък и смелост, преди да забие копитата си.
– Вратата се отваря, както някога, много отдавна! – Изкрещя Рет. – Следвайте моето ръководство. И дръжте очите си далеч от портата към живите, щом тя се разтвори. Съпротивлявайте се на призива и, той е по-силен, отколкото можете да си представите.
– Не ти командваш тук – изръмжах аз и той ми се усмихна.
– О, но Диви Кралю, аз съм човекът, който почти е живял отново- каза той, сякаш това трябваше да означава нещо, след което извика: – Я! – И се зареди по линията на воините.
– Почти е тук – издиша Мериса и ме напусна захлас при бурната сила, която се рееше в гърба ми.
Като един се обърнахме, за да погледнем, въздухът се разлюля зад нас и разкри разкъсване право през атмосферата, създавайки врата между световете. Ослепителна светлина се изливаше от тази порта и зовът ѝ беше толкова силен, че едва не изпуснах меча си и се затичах към примамливото ѝ сияние, но Мериса хвана ръката ми, стисна я и ми напомни къде са краката ми.
– Ние с теб сме водили много битки заедно – каза тя, когато срещнах погледа ѝ. Любовта ми към нея беше толкова силна, че изкушението в гърба ми се смали до нула. – Нека се бием в тази за всички, които сме оставили зад себе си.
Отвъд тази врата вече нямаше нищо за мен, нямаше тяло, което да очаква душата ми, нямаше място, което да си възвърна. Ако премина през нея, не знаех в какво ще се превърна, но знаех, че никога повече няма да мога да бъда това, което бях някога.
Земята се разтресе и аз откъснах вниманието си от пленителното същество пред мен, откривайки, че целият хоризонт пламти от блясъка на хиляди души. Те прииждаха като размазано петно, души, които се сблъскваха с други души в бързината си да стигнат до тази врата, и ми трябваше всичко, за да пренебрегна нейния зов.
– Готови ли сте?! – Извиках към воините около мен.
– Готов, господарю! – Извика Хамиш, а отговорът бе повторен от останалите. – Навлизаме в изпечения блат!
– Ще им купим момента в момента, в който тя пристигне – промърмори ми Мериса.
Кимнах и като един се задвижихме, тичайки да посрещнем враговете си, с вдигнати мечове и бойни викове, които се изтръгваха от гърлата ни.
Първите души се изсипаха срещу нас и аз замахнах с меча си, като хвърлих петима от тях в сън наведнъж, а душите им искряха надалеч към някакъв неизвестен дворец в Завесата. Азриел повали още четирима, а крилете на Мериса оживяха, когато тя се издигна, проряза меча през тълпата и с един замах унищожи цяла глутница отчаяни души.
Моята хидра изръмжа, спускайки се от тъмното небе над нея, и звездната светлина пробяга над нея, преди от челюстите ѝ да се разнесе огън. Тя вече не беше лилава, както би трябвало да бъде, а чисто злато, което не увреждаше душите, които завладяваше, а ги пращаше в звезден сън.
Флорънс размаха меча си в широк кръг и се завъртя с него, въртейки се и въртейки се като торнадо, докато вадеше душа след душа с леко налудничавата си, но напълно ефективна атака.
Формата на Марсел изглеждаше по-солидна, докато той се биеше с нова цел, летейки след Мериса, докато те изсичаха душите на тълпи.
– Радклиф – призови дракона си! – Изкрещях, като се обърнах да го потърся.
Червата ми се свиха, когато го открих обърнат с гръб към битката, с меч, отпуснат в хватката му, докато се взираше във вратата към живите.
– Радклиф! – Изревах, пронизвайки с меча си поредната редица от души.
Той започна да върви, като отначало краката му се влачеха, после се забърза, а мечът му се изплъзна напълно от пръстите му.
Проклех, обърнах се от борбата и спринтирах след него, докато той се стремеше към вратата.
– Радклиф – спри! – Изръмжах.
– Само още един ден – извика той. – Или седмица може би. Дори месец. Никога не съм имал достатъчно време там; дължат ми го!
Затичах се по-бързо, засилвайки се към него, припомняйки си дните на Питбол, докато се подготвях да го поваля.
Той беше бързо копеле, но аз го настигах. Той набра скорост, протегна ръка, без да се обръща назад, докато сиянието на вратата го осветяваше в най-чиста бяла светлина.
Блъснах се в него, двамата се търкулнахме по тревата, преди да успея да го притисна под себе си. След това го ударих по лицето и той силно примижа.
– Не получаваш друг шанс в живота – изръмжах аз.
– Отнеха ми го твърде рано – така и не успях да оставя следа като теб! – изръмжа той, борейки се с мен, и аз се стоварих с тежестта си върху него, но той беше адски едър и юмрукът му се заби в страната ми.
Хванах лицето му в ръцете си, като го принудих да ме погледне в очите.
– Ние сме изгубени мъже. Животът не е наш, за да си го извоюваме. Но ти можеш да оставиш своя отпечатък тук. – Принудих го да погледне вълната от души, безкрайната вълна от тях, която се блъскаше в редицата от войни. Някои от тях се изплъзваха покрай линията и Мериса бързо се нахвърли върху тях, промушвайки меча си през душите им.
– Имаме нужда от теб. Драконът ти може да ни даде предимство – помолих аз. – Ти можеш да бъдеш герой на живия свят, дори ако те никога не научат за това, което си направил тук днес. Но ти трябва да направиш избора, Радклиф.
Той погледна към вратата, а от него се разнесе въздишка на копнеж.
– Аз също го чувствам – заклех се. – Искам да се върна там повече, отколкото можеш да си представиш. Семейството ми изживя живота си без мен и всеки ден си пожелавам повече време с тях. Но нашето място не е там, скъпи приятелю.
Гърлото му се размърда и бавно, мъчително, той откъсна поглед от нея.
Драконът му изръмжа в небесата и се спусна с пикиране от небето. Огънят му бе докоснат от звездната светлина, когато той отвори челюсти и пусна ада върху душите, разпръсна ги из това поле и ги изпрати да спят.
Избутах се на крака, като го повлякох след себе си и го плеснах окуражаващо по рамото. Заедно се затичахме обратно към битката и Радклиф взе меча си, преди да се впусне в боя.
Аз вдигнах собственото си острие по-високо, готвейки се да се включа отново в битката, но тогава погледът ми се спря на една фигура, появила се в светлината на свещената врата от другата страна на полето. И със сърцето си знаех, че това е Роксания. Само на няколко крачки от това да стигне отвъд завесата.
– Мериса! – Изревах и в следващия миг тя се приземи до мен, вперила поглед в дъщеря ни, докато битката бушуваше в гърба ни.
– Искам да отида при нея – казах с болка и направих крачка напред. – Само за миг.
Мериса тръгна след мен.
– Аз също искам това, Хейл, повече от всичко. Но звездите няма да позволят това за дълго, а тя може да има достатъчно време, за да прекара само с една фея тук. Трябва да е с Дариус.
Изръмжах, знаейки, че е така, и хидрата ми изръмжа в небето от болката, която тази истина ми причини.
– Тогава нека изковем за нея път, който звездите не могат да докоснат – въздъхнах, а ръцете ни се преплетоха, както винаги.
Силата ни избухна от нас, откъсвайки се в изблик на златна светлина, която се сблъска с вратата и започна да прокарва път за дъщеря ни. Това беше тунел, изграден от любов и светлина, и в момента, в който тя стъпи в него, звездите изкрещяха, а земята се разлюля под нас.
Стиснах по-здраво ръката на Мериса и гледах как Роксания пътува по пътя, който изградихме за нея, отвеждайки я чак до небето и към Вечния дворец, където я очакваше истинската ѝ любов.
По бузите на Мериса блеснаха сълзи и капнаха на земята, а аз осъзнах, че една от тях се е изплъзнала и на мен. Болката ни се свързваше с любовта ни и независимо колко дълбоко това гневеше звездите, те не идваха за нас. Магията ни беше твърде голяма, любовта ни – твърде чиста. Но това беше нещо повече, нашата жертва беше тази, която наистина ги държеше настрана. Обещанието ни да не отидем сами при дъщеря си и платихме цената на този акт срещу звездите в ужасната болка, която изгаряше дълбоко в гърдите ни. В този момент ние с Мериса бяхме едно цяло, двама родители, които с нашето страдание правеха изкупление пред звездите, което не можеше да бъде отречено нито от тях, нито от който и да било друг.
Двамата се обърнахме, за да заемем отново местата си в битката, за да държим тези души далеч от вратата и прохода, които бяхме направили за дъщеря ни.
Каквото и да беше направила Роксания, за да стигне до това място, се молех да не ѝ е струвало твърде скъпо. Но знаех, че Завесата все още няма да има възможност да я завладее, защото Дариус Вега нямаше да позволи това да се случи.

Назад към част 41                                                    Напред към част 43

ХЕЙЛ

Двамата с Мериса наблюдавахме, докато Гуендалина се бореше със Сенчестия звяр в оръжейната зала на двореца, без да си помага с магия. Бащата в мен искаше да се намеси, страхът ми за нея беше толкова голям, че изгаряше, но друга част от мен искаше да гледа как свирепостта ѝ се излива в яростни удари с меча на майка ѝ. Беше затворена в клетка твърде дълго, диво същество, само по себе си, оковано във вериги и държано в покой, но сега, когато беше свободна, беше гледка за гледане.
Ланс водеше яростна битка с Тарикс, чудовищният наследник на Акрукс получаваше удари отново и отново, за да се излекува със силата на сенките, които живееха в плътта му.
Гуендалина се изкачваше по стелажа с оръжия на далечната стена, за да се спаси от мощните челюсти на Сенчестия звяр, а Мериса оставаше близо до нея, викайки окуражително.
– Нанеси удар в сърцето! Отсечи го – да! – Извика тя, когато дъщеря ни нанесе удар срещу звяра, а аз извиках в знак на насърчение.
Ланс беше в прегръдка, опрял гръб в стената, а Азриел се държеше близо до него и следеше всяко негово движение. Тарикс се приближи, гнусното създание беше на лов за кръв, но Ланс водеше адска битка. Почти имах чувството, че кръвта гърми във вените ми в отговор на битката, старият инстинкт за война в мен се завръщаше с пълна сила. Какво бих дал да се бия сега на страната на Ланс и дъщеря ми, да нанасям удари и да се къпя в победата на кръвопролитието. Това беше тръпка като никоя друга и макар че те бяха в опасност тук, в битката, тяхната природа на феи процъфтяваше и знаех, че са способни да победят враговете си. Бяха страдали достатъчно дълго и чакаха точно този момент, за да излеят наяве от яростта си заради затвора.
– Давай, сине! – Извиках на Ланс. – Направи му ад!
– Сине? – Вдигна вежди към мен Азриел.
– Той е такъв за мен, Азриел – казах яростно и той се приближи, хващайки ръката ми.
– А Гуендалина е дъщеря за мен – каза той и двамата се усмихнахме за кратко, преди да се обърнем обратно да гледаме битката.
Ланс изблъска сенчестата форма на Тарикс далеч от себе си с въздушна струя и чудовището се премести обратно в телесната си форма, приземявайки се върху дървена маса в другия край на стаята.
Ланс насочи вниманието си към оръжията, окачени по стените в стелажи, и вдигна ръка, за да призове едно към себе си. Вкарах силата си в неговата, като го накарах да избере моя собствен меч, а Азриел ме погледна изненадано. Покрай звездите бях пропуснал това острие, металния обсидиан, близнак на белия меч, който принадлежеше на Мериса и сега беше притежание на дъщеря ни. Бяхме изковали тези остриета сами в планината Игнолия с помощта на най-прочутия ковач в страната. Те бяха пропити с нашата сила, докоснати и от магията на даровете на Ордена ни, и гърдите ми се раздухаха при вида на Ланс, който взе моето в ръката си.
– Никога не си ми позволявал дори да погаля това острие – отбеляза Азриел, а аз свих рамене и му хвърлих усмивка.
– Докосни съзвездието Хидра, за да запалиш огъня – извиках на Ланс и сякаш ме чу, той направи точно това, а по ръба му избухна лилав огън.
Въздъхнах от копнеж да овладея това острие още веднъж, а в мен се надигна притежание. Но ако трябваше да се владее от други ръце, Ланс щеше да е на първо място в списъка ми.
– Хвърли го в нищото – насърчих го аз, усмихвайки се в огледало на зловещата усмивка на Ланс.
– По-добре да внимавате, сър. Защото тази битка е за Вега – каза Ланс и накара сърцето ми да се свие, тези думи бяха предназначени за мен. Той знаеше, че съм тук, или поне подозираше това, и аз се преместих да застана зад гърба му, поставяйки ръка на рамото му, за да му дам каквато сила мога.
– О, гледам добре, добър избор – казах с мрачен смях и Азриел се премести, за да му даде и той сила, като ме погледна със свойски поглед. – А сега ми припомни защо звездите са те избрали за партньор на дъщеря ми.
– Продължавай, Ланселот! – Изхили се Азриел.
Ланс се впусна в боя с остър глад, но аз успях да наблюдавам само няколко удара, преди времето да ме подхване и да ме изхвърли напред в него, оставяйки Азриел с Ланс.
Около мен се завъртяха размазани образи на Гуендалина, която се биеше със Сенчестия звяр в коридора над оръжейната, а смелостта ѝ беше безгранична в подвига ѝ да унищожи чудовището, което я беше държало в плен толкова дълго. Подкрепях я заедно със съпругата си и когато тя заби меча на Мериса дълбоко в гърдите на съществото, стоях в страхопочитание пред дъщеря си и нейната победа.
Преди да успея да се запитам какво може да се случи по-нататък, от почти мъртвото чудовище се изля магия и изведнъж елементите на Гуендалина се върнаха при нея в експлозия от сила, която я събори от краката ѝ.
– Тя го направи – каза Мериса, а в думите ѝ се долавяше силна емоция.
Придвижих се до жена си, обгърнах я с ръка и усетих как искри от върховната сила на дъщеря ми стигаща до нас, за да танцува по кожата ни.
Когато красивата птица Феникс излетя от зейналата рана в гърдите на Сенчестия звяр и се спусна в тялото на Гуендалина, аз почти се пречупих от радост. Нейният орден беше възстановен, а силата във вените ѝ беше толкова бурна, че Дворецът на душите се разтресе от нея.
Когато си възвърна краката, тя се запъти да довърши Сенчестия звяр, а аз я подтикнах да продължи, като се примъкнах по-близо до гърба ѝ.
– Удари вярно, скъпа моя – изръмжах аз.
Но вместо това Гуендалина забеляза яката сянка, завързана около врата му, и я отряза.
– И той беше пленник на Лавиния – изпъшка Мериса в осъзнаване.
– Това е чудовище – казах аз невярващо. – Убий го, докато имаш възможност, Гуендалина!
Времето отново се изтърколи, изхвърляйки ни в съвсем друга стая, и заедно с Гейбриъл пристигнахме в Камерата на кралския прорицател. Ланс и Дарси се затичаха да го освободят, а аз ги подканях, надявайки се отвъд всякаква надежда, че ще успеят да се измъкнат от лапите на Лайънъл и Лавиния още този ден. Азриел се материализира, следвайки сина си тук, и Мериса бързо му разказа как Гуендалина е възстановила силата си, оставяйки го безмълвен от щастие.
Гейбриъл се протегна и стисна бузата на Гуендалина, усмивка повдигна устните му и знание изпълни погледа му.
– Ти го направи.
– Направи – въздъхна Мериса и облекчението ѝ предизвика нова усмивка на устните ми.
– Направих го – потвърди Гуендалина с усмивка и издърпа Гейбриъл на крака. – А сега трябва да тръгваме.
– Да, и сега трябва да побързате – изръмжах аз.
– Никакви заобикалки, просто се махай оттук – призова Азриел.
Сенчестият звяр се появи в полезрението и изхърка за поздрав, като ме накара да прокълна.
– По дяволите, звезди – издиша Гейбриъл, когато Ланс се пресегна да го измъкне от магическите ограничителни белезници.
– Всичко е наред. Сега той е на наша страна. Мисля – каза Гуендалина и, по дяволите, момичето винаги беше изпитвало симпатия към дивите същества. Веднъж бях завел близначките в зоологическата градина на Селестия и тя се разплака, сякаш за нея идваха кучетата на смъртта. Беше спряла чак когато беше хвърлила око на най-големия и страшен звяр там, който имаше толкова много нокти и зъби, че можеше да я убие по сто различни начина, но тя седеше в ръцете ми и го гушкаше, сякаш беше кученце. – А може би е момиче. Наистина не знам – каза дъщеря ми.
– То няма да дойде с нас – промърмори Ланс, а Гуендалина изви вежди към него.
– Първо, не я командвай – изръмжах аз. – Второ, имаш право.
– Изглежда достатъчно дружелюбно – каза Мериса, приближи се до него и протегна ръка, за да го погали, въпреки че то не я усещаше.
– Ще дойде – каза просто Гуендалина, а Азриел се ухили, явно не притеснен от идеята да осиновят нещото. Едва ли се учуди, като се има предвид, че в живота си бе намирал за очарователни и най-мрачните същества.
Те спореха нататък и Сенчестият звяр се превърна в дим, макар че сега имаше бледосив цвят вместо мастилено тъмен, и се премести да виси до рамото на Гуендалина.
– Не – изръмжа Ланс.
– Да – отвърна тя и Гейбриъл се изправи, заставайки между тях.
– А, Гейбриъл ще я вразуми – казах аз.
– Наистина не е време за съпружески пререкания – предупреди той.
– Не е съпружеско, щом не сме женени – посочи Гуендалина.
– Ще се оженим – изрече Ланс натъртено и Мериса нададе лек писък, а Азриел изстреля най-широката си усмивка.
– О, хей! Помисли за сватбата. Шаферките, всички в най-тъмно синьо, ледена скулптура във формата на феникс – изръмжа Мериса.
– Могат да наемат джаз банда – каза развълнувано Азриел, а аз погледнах и двамата сухо.
– Кой казва? – Запъна се Гуендалина.
– Тя явно не иска да се омъжва – казах аз.
– Аз казвам – изпъшка Ланс и аз се нахвърлих върху него.
– Внимавай с тона, момче – изръмжах аз.
– Ще се оженя за теб в момента, в който тази война свърши – каза Ланс, а аз имах намерение да го издърпам за ухото.
– Той е притежателен. На кого ми напомня това? – Запя Мериса и Азриел кимна, като ме погледна.
– О, ще го направиш, нали? – Присви очи Гуендалина към Ланс. – Ние вече сме чифтосани, защо да се женя за теб?
– Отново – прекъсна ги Гейбриъл. – Наистина не е моментът. Трябва да вървим.
Времето се раздвижи и се оказа, че ги следваме от покоите на кралския прорицател.
– Каква ли ще бъде сватбената им песен, как мислиш? – Прошепна ми Мериса.
– Той дори не ѝ е предложил – издекламирах аз. – Няма да има сватба, ако тя не го пожелае. Освен това той не е поискал разрешението ни.
– И как ще иска разрешение от двама мъртви феи? – Попита сухо Мериса. – Честно казано, Хейл, ти беше също толкова възмутен от това, когато Роксания се омъжи за Дариус.
– Не ми го напомняй – измърморих аз. – Или ще се замисля два пъти дали да го оставя. Иска ми се да мисля, че Ланс поне ще положи усилия. Може би да проведе сеанс.
– Ти си смешен – каза Мериса.
Ланс заговори с тих глас на Гуендалина.
– Ти ще се омъжиш за мен.
– Знаеш ли, хората обикновено питат някого дали иска да се ожени за него, а не просто го заповядват – прошепна тя.
– Ти вече си сродена с мен от звездите, какво има да питам? – Поиска Ланс.
– Това, че сме сгодени, не означава, че можеш да пропуснеш предложението. – Стрелна го с остър поглед Гуендалина, а аз се усмихнах. Дай му акъл, скъпичка. – Така че следващия път, когато повдигнеш този въпрос, по-добре попитай много, много мило. И не давам никакви обещания, че ще кажа „да“.
– Или че ще се съглася – подхвърли Гейбриъл през рамо, а аз се засмях.
– Добро момче – казах аз.
– Толкова е защитнически настроен към сестрите си. – Усмихна се спокойно Мериса, макар че очевидно това, че аз я защитавам, ме правеше смешен.
– И откога трябва да искам разрешението ти? – Попита Ланс шокирано и аз се насладих на този поглед, докато Азриел се ухили, просто наслаждавайки се на играта напред-назад.
– Подкрепям този въпрос – обади се Гуендалина.
– Тъй като съм твой брат, мой дълг е да се грижа за теб – отвърна Гейбриъл, поемайки рязко наляво по един къс коридор, а те забързаха след него с нас начело.
Гуендалина се изсмя.
– Дариус не е искал разрешение от теб да се ожени за Тори – каза Ланс.
– Това момче не знае значението на уважението, ето защо – измърморих аз.
– Не си спомням да си ми поискал ръката от баща ми за женитбата. Всъщност си спомням, че ме отвлече в Солария – каза Мериса, стрелна ме с поглед, а аз свих невинно рамене.
– Цялото това питане така или иначе е остаряло – казах аз. – От Гуендалина зависи дали иска да се омъжи за него, или не, и единственият човек, когото Ланс трябва да пита, е нея.
– Знам. И аз ще го попитам за това отвъд завесата, но тъй като в момента сме на два различни плана, а аз не планирам да умирам скоро, той ще трябва да почака за ритника, който планирам да му поднеса в задгробния живот – каза Гейбриъл на Ланс. – Ти обаче няма да можеш да избягаш от мен чрез смъртта, така че по-добре бъди мил като пай с мен, ако си решил да се ожениш за сестра ми.
– Ха. – Развеселих се от позицията му по въпроса, след което времето се измести и усмивката ми умря бързо от това, което открих, че ни очаква.
Гуендалина беше в яростна битка с Лавиния, Ланс и Гейбриъл бяха вкопчени в схватка с твърде много нимфи, за да ги преброя, а Азриел се държеше при сина си, като му викаше със страх. Двамата с Мериса се премятахме между това да гледаме дъщеря си и сина си, двамата разделени и в такава опасност, че отново ме накара да се отчая и ужася.
Гуендалина се биеше с умение, което далеч превъзхождаше Лавиния, но силата на сенките беше толкова голяма, че тя наистина беше смъртоносен противник.
Душата ми проблесна пред Гейбриъл, докато Мериса остана с дъщеря ни, и забелязах Ланс да се втурва между дърветата, забивайки меча си в сърцата на безброй нимфи.
– Използвай силата на Хидрата в меча! – Извиках към него.
– Той не знае как – притеснено каза Азриел.
Гейбриъл разпери криле и полетя след Ланс, а ние с Азриел се впуснахме в преследване, като не изоставахме от него, просто желаейки това да стане.
– Върви, Гейбриъл! – Извиках и се кълна, че тези думи преминаха границата, за да стигнат до него, а челюстта му се стегна от решителност.
– Орио! – Извика Гейбриъл и Ланс се огледа, докато забавяше ход, за да забие меча си между лопатките на една нимфа.
Тя се превърна в пепел пред него и синът ми се приземи до него, като си пое дъх и опря ръка на рамото на Ланс. Но дори и за този малък период от време се задържаха там, за да могат твърде много нимфи да ги обкръжат, а дрънкалките в гърдите им да блокират магията им.
– Бързай – помоли уплашено Азриел.
– Дай ми го. – Гейбриъл изтръгна меча от ръцете на Ланс.
Ланс оголи зъби, обръщайки се към враговете ни, готов да разкъса гърлата им само със зъби.
– Дръж се близо – предупреди Гейбриъл.
– Запали огъня на Хидрата в себе си – поисках аз. – Трябва да го раздвижиш точно така, нека Зрението ти покаже как.
– Хайде, хайде – подкани ме Азриел.
Времето трепна и очите на Гейбриъл блеснаха със знание, когато се върнахме при него. Той завъртя меча във въздуха с правилното движение и аз изкрещях окуражително, докато лилавият огън пробягваше по дължината му в спирала.
– Да! – Изкрещя Азриел.
Времето отново се разтресе, но аз се вкопчих в Гейбриъл, застанах до него и обърнах поглед към враговете му.
– Унищожи ги – издишах аз.
Лилав огън избухна от меча във всички посоки, а Гейбриъл дръпна Ланс към страната си, за да се увери, че не го наранява. Торнадото от диви пламъци проряза враговете им, превръщайки първите редици от тях в сажди, докато останалите бягаха, за да спасят живота си, а писъците на ужас се издигаха във въздуха около нас.
– Пази ги, аз трябва да отида при дъщеря си – казах аз.
– Разбира се – закле се Азриел.
След като победата им беше осигурена, насочих мисълта си към Гуендалина, оставяйки душата ми да се стрелна надалеч, за да се присъедини към тази на Мериса.
Гуендалина беше хванала Лавиния в капан на хълма до двореца в пламтящо кълбо от огъня на феникса. Принцесата на сенките изкрещя отвътре, а дъщеря ми изрече думите на могъщо заклинание, чиято магия пропука въздуха като камшик.
– Тя я отрязва от сенките – каза ми Мериса, а очите ѝ светеха от надежда. – Гейбриъл и Ланс добре ли са?
– Засега – казах аз, наблюдавайки Гуендалина с благоговение.
Тя и Роксания бяха много по-могъщи, отколкото дори аз можех да претендирам, че съм. Тя разтърси основите на кралството. И ако успеят да победят чудовищата, които трябваше да играят мръсно, за да вземат надмощие в тази война, това щеше да промени целия свят. Не исках те да са на трона само защото бяха от моята кръв; те го бяха заслужили, бяха доказали, че са достойни за него неведнъж. Нямаше по-истински кралици от тях.
Времето се разтресе и ужасен, писклив рев прониза въздуха, когато Тарикс се включи в битката във формата си на дракон, преследвайки Гейбриъл и Ланс. Опитах се да се доближа до Гейбриъл, но времето отново се разтресе и той и Ланс изскочиха от дърветата, яхнали гърба на Сенчестия звяр, оставяйки ме без думи.
– Иска ли ти се сега да го беше убила? – Попита Мериса, а аз си поех дъх, несигурен какво да мисля.
Тарикс се втурна след тях в небето, спускайки черни криле.
– Adiuro te. Fores claudo. Adiuro te. Fores claudo(Кълна се. Затварям вратите) – произнесе заклинанието си по-силно Гуендалина, силата се надигна и настръхна в атмосферата, а аз се кълна, че косъмчетата по ръцете ми се надигнаха, когато колосалната магия ни заля.
– Не – изхлипа Лавиния от вътрешността на огнената сфера, заклинанието се свърза с нея и я изключи от всички сенки, които вече не се намираха в плътта ѝ.
– Довърши я – призова Мериса, чиито очи потъмняха от наближаващата смърт на принцесата на сенките, а в мен разцъфна надежда при тази перспектива. – Накарай я да страда.
В далечината се разнесе рев на дракон и аз се обърнах към портите на Двореца на душите, а отблясъкът на нефритенозелени люспи в далечината ми каза всичко, което трябваше да знам. Лайънъл и хората му се бяха завърнали.
– Майната му – изплюх аз. – Те трябва да си тръгнат. Сега!
– Дарси! – Гласът на Ланс проряза въздуха.
Сенчестият звяр се втурна нагоре по хълма към нея с Ланс и Гейбриъл на гърба си, а устните на Гуендалина се разтвориха от изненада. Видя и друга душа, която седеше на този звяр – Азриел Орион зад сина си, а изражението му беше смесица от учудване и загриженост.
Тарикс беше след тях, плъзгаше се на тъмни криле, а от устата му се подаваха сенки. Гуендалина вдигна ръка за бой и времето прескочи, като ни подхвърли и ме накара да извикам от тревога.
Трябваше да се върнем. Не можехме да ги оставим сега.
Когато успяхме да се върнем, Сенчестата принцеса беше изчезнала заедно с Тарикс, а от дърветата към нашето семейство, където Гуендалина седеше на Сенчестия звяр пред брат си, се бе запътила глутница нимфи.
– Драконите са тук – изпъшка Гейбриъл. – Върви!
Гуендалина използва въздушен камшик, за да призове кинжала, който Лавиния беше изпуснала на земята, и с палец докосна пурпурния гранатов скъпоценен камък в дръжката му, преди да го прибере в колана си, като изряза дупка в шортите си, така че острието да се промуши през нея. Познавах това острие; Мериса ми го беше подарила отдавна и едва сега се замислих за евентуалната стойност на скъпоценния камък, който блестеше в дръжката му. Винаги го бях чувствал толкова могъщ, но досега не се бях замислял, че може да е камък на гилдията.
– Влез в периметъра и обърни Сенчестия звяр – поиска Ланс.
– Няма време – решително каза Гуендалина и обърна Сенчестия звяр към двореца, където се намираха две богато украсени сребърни врати.
– Трябва да ги отвориш! – Извика ни Азриел.
Мериса се затича към вратите, а аз я последвах толкова бързо, колкото можех да се движа.
Хвърлихме силата си срещу тях, като принудихме двореца да се подчини на волята ни. Те се разтвориха широко и в момента, в който близките ни бяха преминали, ги заключихме здраво, за да им спечелим още време.
Сенчестият звяр ги понесе по коридорите, а ние се втурнахме покрай тях, като се плъзгахме също толкова бързо и затръшвахме капаците на прозорците, докато вървяхме. Това беше всичко, което можехме да направим, за да ги предпазим, и кълна се, че дворецът също искаше това, цялото място стенеше и откликваше на призива на нашата сила, но най-вече на тази на Гуендалина, щорите, вратите и прозорците се заключваха в цялата сграда. Силата на дъщеря ми ни извика, за да подсили нашата собствена сила. Дворецът беше оживен от нея, стените бръмчаха и шумяха, това древно място се радваше на възможността да и се поклони.
– Това е всичко – извика Азриел, като ни предостави собствената си сила, която се разля от душата му в стените.
Те поеха по коридора в посока към спалнята на Лайънъл – която благодарение на двореца беше само стая за гости, а ние с жена ми го държахме настрана от моята и на Мериса стая.
След като нимфите останаха далеч назад и магията им се върна, Гейбриъл и Ланс отделиха малко време, за да се излекуват, крилото на сина ми се пропука, когато счупването в него се оправи, а Мериса съскаше между зъбите си при мисълта за болката, която сигурно му е причинило.
След това Гейбриъл излекува Гуендалина, докато тя подтикваше сенчестия звяр да продължи напред.
Отвъд сградата се разнесе шум от драконови ревове и когато звярът достигна следващата площадка, проблясъкът на зелени люспи отвъд огромния прозорец напред накара сърцето ми да затрепери.
Гуендалина хвърли въздушен щит точно в момента, в който прозорецът се разби, а ние с Мериса се втурнахме напред, принуждавайки щорите да се захлопнат плътно, за да не го допуснат. Магията се разнесе през стените на двореца, като подсигуряваше затварянето със сила, която сега отговаряше само на призива на дъщеря ми, и Лайънъл изръмжа от гняв, когато се оказа, че не може да пробие.

Назад към част 40                                                     Напред към част 42

ДАРИУС

– Какво да търся? – Поисках.
Мордра се измъкна на пръсти от скалата си, обвитото ѝ тяло се раздвижи като трептящ пламък и започна да ме обикаля, притиснала пръст към изсъхналите си устни.
– Отговорите, които търсиш, са все по-близо – издиша тя.
Отворих уста, за да ги поискам отново, но ръката ѝ кацна на гърдите ми, а силата на тласъка ѝ беше достатъчна, за да разбие костите, ако ми беше останало тяло, което да се счупи. Задъхах се, когато тя отново ме хвърли към Завесата.
– Очи отворени, ум остър – изсъска Мордра, нищо повече от глас сред безкрайната гора, в която се намирах.
Издирвах Рокси между тишината на Прокълнатата гора, бялата като кост кора на дърветата създаваше джобове от пълен мрак между тях, а черният листопаден навес над главата ми беше невъзможен за виждане.
– Рокси?! – Изкрещях, направих крачка напред и нещо се закачи за пръстите на обувката ми.
Приклекнах и разгледах рубинената огърлица, която лежеше върху напълно безплодната земя, единственото цветно петно на това място.
Нещо се усещаше различно тук, Завесата изглеждаше по-тънка от всякога. Силата на зимното слънцестоене, смесена с мрачното присъствие на прокълнатите дървета, ме примамваше към живота по начин, който ми се струваше толкова лесно преодолим, но нещо все още ме вкореняваше в смъртта.
От детските писъци ме побиха тръпки и аз се огледах, търсейки следи от тях или от жена ми, чието присъствие изглеждаше забулено в сянка.
Опитах се да направя крачка, но не можех да се преместя отвъд рубинената висулка, чиято сила ме закотвяше тук, докато тези писъци продължаваха.
Проклех и се запътих обратно към пещерата на Мордра, въртейки се към нея, където тя отново седеше на върха на своя камък.
– Стига с тези игри. Дойдох тук за отговор. Преборих се с оковите на смъртта и приех това, което съм тук и сега. Така че кажи ми как да се върна.
Мордра въздъхна и махна с ръка. Установих, че се спъвам, докато отново притисках завесата, а приятелите и семейството ми се появяваха пред мен един след друг, като различни опасности се приближаваха към тях.
– Вратата се отваря само за едно нещо – прошепна Мордра. – И силата ти се разраства заради любовта на тези, които цениш.
– И какво? – Изригнах.
– Етерът е равновесие. Тласък и притегляне. Транзакция. И какво изискват всички транзакции? – Мърмореше тя, пръстите ѝ се спускаха по бузата ми, когато се появи пред мен, а тези кухи очи пронизваха душата ми.
– Плащане – издишах аз, а във вените ми прокапа ледено усещане.
Прокълнатата гора отново се появи около мен, дъхът ми секна в белите дробове, когато открих, че Рокси е там, тичайки към мен толкова бързо, колкото можеше да бяга, а в очите ѝ пламтеше паника, тъй като нещо преследваше стъпките ѝ отзад.
Не можех да разбера какво е то, формата му се извиваше и трептеше между стволовете на дърветата, които я отделяха от него, но злобата му опетни самия въздух, докато я преследваше.
– Бягай! – Изревах, протягайки ръка към жена си. Тя все пак се втурна към мен, а погледът ѝ беше насочен към рубинената висулка, която все още лежеше в пръстта в краката ми.
Паднах отново на колене, сложих ръка върху нея, за да и дам силата, която можех, и я подканих да се приближи, докато ужасната сила се приближаваше. Истината за думите на Мордра се впиваше в мен, болката от тяхната истинност разбиваше и последната капка надежда, за която се бях хванал. Чувствах Рокси по-близо, отколкото бях чувствал от момента на смъртта си, Завесата тук беше толкова тънка, че почти можех да повярвам, че изобщо не съществува.
Тя се хвърли към мен, грабна рубинената висулка от земята и побърза да я закрепи на гърлото си, като връзката ни се задълбочи.
Присъствието ми се сгъсти, когато връзката с нея се възстанови, а силата ми заля пропастта между царствата като полъх на вятър, който раздвижи въздуха около нея.
Стигнах до нея, прокарах ръка по ръката ѝ, хванах китката ѝ и затегнах хватката си. Исках да го усети, исках да осъзнае какво се приближаваше все повече към гърба ѝ.
Тя затвори очи, облегна се на мен, сякаш ме усещаше там, секундите се изплъзваха, докато тя ги пропиляваше за човек, който вече беше мъртъв и изчезнал.
– Хайде, Рокси – изръмжах аз, използвайки силата си, за да се опитам да я дръпна за ръката, насърчавайки я да се движи.
– Бягай – изсъсках.
Очите ѝ се отвориха и тя се завъртя, изваждайки меча си от ножницата точно в момента, в който ужасите зад нея се сляха, превръщайки се в младо момиче, което трябваше да е самата Рокси.
Детската версия на съпругата ми стоеше между два от високите стволове, ярък белег обграждаше гърлото ѝ, а кръвта се стичаше, за да изцапа бялата ѝ нощница.
– Ти си го убила – изръмжа момичето обвинително. – Ти беше причината той да се бие в онази битка. Ти беше причината той да е толкова отчаян да победи баща си. Той планираше да го предизвика много преди ти да дойдеш и да прекършиш целия му живот. Беше чакал, докато стане готов да победи. Ти го накара да нанесе удар твърде рано. Ти. Го. Уби.
– Не – изригнах, отново посегнах към Рокси, исках тя да усети лъжата в тези думи, да знае истината. Нищо не би ме предпазило от тази битка, нищо не би променило тази съдба. Това беше за моя сметка, не за нейна.
Рокси започна да трепери, тези думи я порязаха дълбоко, тъй като не успя да види истината за тях.
– Не съм го убила – прошепна тя и отново бавно вдигна меча си, а в мен се разбуни гордост, когато тя се пребори с отчаянието и излезе твърда, както винаги. – Но ще спазя обещанието си да го отмъстя.
Нещото, което се появи като момиче, разшири очи в мига, в който Рокси я разряза, а ръцете ѝ се разшириха, почти приемайки този край. Тя не направи нищо, за да избегне острието на Рокси, което прониза сърцето ѝ. Пукнатина огласи цялата гора, докато тялото ѝ се разцепваше и разделяше.
Рокси дръпна острието си обратно и видя как белезите по кожата на детето започнаха да светят с вътрешна светлина, а ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха при нейната смърт.
Рокси вдигна ръка нагоре, за да предпази лицето си, а нещото, което се появи като дете, се взриви в пламтяща светлина, златни пламъци се извиха от нея, преди да се разцепи и разпръсне, избледнявайки в нищото и оставяйки ни отново в тишината на гората.
Рокси се задъхваше, трепереше и явно беше изтощена, но нямаше признаци да забави темпото, докато вдигаше брадичка и започваше да търси чантата си.
– Виждаш го, нали? – Изсъска Мордра в ухото ми. – Колко плътно стъпва на пръсти близо до смъртта, колко тънка е завесата около нея, колко лесно би могъл да се пресегнеш и да дръпнеш…
– Не – изръмжах аз, а истината, която тя криеше, стана твърде ясна.
– Значи, след като си се заклел във всичко, което си бил, да се върнеш в земята на живите, ти си пречката пред цената, която трябва да платиш? – Изсмя се Мордра. – Любовта избледнява. Тя е полезна само докато е силна. Отне ми твърде много време да го осъзная. Когато го направих, вече нямаше никой, който да го е грижа достатъчно за мен. Но ти я имаш. Или ако не нея, то толкова много други…
Отново ги видях – Наследниците, брат ми, Ланс, всички, за които ме беше грижа. Виждах как пред тях се вихрят съдби, които им предлагат смърт, и виждах как мога да протегна ръка и да ги дръпна по-близо до нея, забивайки крак между вратата, която се отваряше в Завесата, докато го правех, принуждавайки я да се разтвори, за да мога да се промъкна обратно.
– Ще е нужна само една от техните смърти в замяна на завръщането на душата ти в земята на живите – мърмореше тя.
– Никога – изплюх се аз и махнах с ръка, с което прогоних всички тях от погледа си, изгоних Мордра заедно с тях и ме оставих в Прокълнатата гора с война, когото бях взел за своя невеста.
Рокси сви юмрук около белега, който я свързваше с обещанието, което беше дала, за да промени съдбата ни, и болката, която се надигна в мен при това движение, беше повече, отколкото можех да понеса.
– Идвам – каза ми тя, някак си знаейки, че съм близо, докато се приближаваше до дървото, което използваше за следващата част от плана си, и призова огъня да се разгори на върха на пръста ѝ.
– Рокси – издишах аз, тази дума беше прекъсната молба.
Приближих се до нея, опитвайки се да я хвана за ръка, но тя вече не ме усещаше там, беше се съсредоточила върху целта си, а истината за това, което се намираше пред нея, беше твърде трудна за приемане.
Дървото изкрещя, когато тя използва пламъците си, за да издълбае в кората му символа на елемента вода, последван от пламък и дракон. Най-голямото желание на сърцето ѝ.
Съкрушаваше ме да знам това. Че съм държал сърцето ѝ толкова изцяло в ръцете си и че времето ни заедно е било толкова болезнено кратко.
Устните ми се разтвориха от всички неща, които исках да ѝ кажа, от всички причини, поради които тя трябва да спре да върви по този път, от предупрежденията за това, което бях научил, истината за което беше твърде трудна за пренебрегване.
Цената на един живот е смъртта. И може би можех да избера този път, ако можех да избера душа, достойна за смъртта, която да заеме моето място. Но да избирам между тези, които обичах? Да използвам силата на тяхната любов и мъка по мен, за да наложа размяна на местата ни? Това беше невъзможен избор, за който не бих могъл и да помисля. Нямаше да бъда мъжът, в когото тя се беше влюбила, ако бях способен на това. Но да не съм способен на това означаваше, че тази пропаст между нас е вечна, колкото и време да и оставаше в царството на живите.
Ами ако Радклиф беше прав? Ами ако тя намери любовта към друг? Какво щеше да стане с мен, ако бях принуден да гледам как това се развива? Или щеше да е по-лошо, ако тя никога не го направи? Ако любовта ѝ към мен никога не угаснеше, а вместо това тя се измъчваше от тази болка до края на живота си?
В момента, в който Рокси разряза с кинжала белега на дланта си, в земята под краката ни се разнесе грохот, а между пръстите ѝ се процеди кръв, докато тя призоваваше етера и той се издигаше в отговор на призива ѝ.
Силата, която призова, беше невероятна, раздвижваше същността на света, предлагайки собствената си кръв в замяна на сътрудничеството му.
Рокси удари окървавената си длан в белия като кост ствол на все още крещящото дърво и силата, която изригна от нея, изпрати ударна вълна, която се разнесе из гората, докато дървото се откъсна от земята.
Хвърлих всичко, което бях, около Рокси, опитвайки се да я предпазя от гнусната магия на проклетото дърво, докато то падаше, а писъците му пронизваха въздуха. Последва стон, достатъчно силен, за да се чуе на километри наоколо, след което ехото от удара му в горската земя погълна всичко останало.
Крясъците на дървото рязко секнаха и Рокси вдигна ръце, за да предпази лицето си. Проклятието, което беше свързано с него, се разпадна, а етерът завибрира от силата на края му.
Рокси стоеше върху гладката кора на поваления дънер, а Мостът и към Отвъдното се простираше пред нея и я водеше към мен. Тя идваше. Щеше да влезе в смъртта и нямаше кой да я спре, силата на нейната мощ беше твърде огромна, за да може дори звездите да я откажат.
– Ще те чакам, бейби – заклех ѝ се, а болката се разнесе в гърдите ми. Защото знаех, че вече няма да чакам, за да се върна при нея. Не можех да платя цената, която се изискваше за това, колкото и отчаяно да ми се искаше. Така че просто щях да я изчакам да дойде при мен, а след това щях да ѝ дам сбогуването, което заслужаваше.
Рокси започна да върви, вперила поглед напред, докато от двете страни на дървото започнаха да се носят шепоти, а проходът, който беше създала между царствата, я правеше уязвима за всякакви гадости, но тя нито веднъж не погледна към тях.
Останах в сянката ѝ, ръмжейки по всеки, който се приближаваше твърде близо до нея, предупреждавайки ги с огън и ярост. След това я преследвах все по-близо до смъртта, знаейки, че тя ще намери начин да премине, а аз нямам начин да премина обратно.
– Душа за душа – призова Мордра, а гласът ѝ беше моето проклятие.
– Няма да го направя – изръмжах аз.
– Тогава ще бъдеш прокълнат като всички нас – изплю тя яростно. – Има само един начин наистина да преминеш завесата и това е смъртта. Всички други преходи са мимолетни, в най-добрия случай призраци, без тела, които да ги приютят. Всичко това те очаква, а ти презираш дарбата, която можеш да получиш.
– Не презирам нищо друго освен звездите – отвърнах с горчивина. – И ти не си по-добра от тях.

Назад към част 39                                                         Напред към част 41

ДАРИУС

Този път разходката до пещерата на Мордра изглеждаше по-дълга, пътят правеше повече завои, а дърветата в гората бяха по-гъсти. Дори златното сияние сякаш се променяше по-бавно, светлината се процеждаше през короната над главата, вместо да се разлива през нея.
Но аз не се забавих. Държах целта си твърдо в ума си, проклинайки това място за усилията, които полагаше, за да ме предпази от това, което исках, и в крайна сметка намерих поляната, където между дърветата се криеше пещерата ѝ.
Влезнах вътре, без да забавям ход, без колебание в стъпките си, докато се промъквах в бърлогата ѝ.
Усещах мъката на Рокси като жив звяр до себе си, болката ѝ от раздялата ни преминаваше в отчаяние, което ме плашеше. Но това само правеше стъпките ми по-твърди, само потвърждаваше защо точно трябва да съм тук и за какво съм дошъл, така че се съсредоточих върху задачата си и устоях на желанието да отида при нея, въпреки колко дълбоко ме болеше да го направя.
– Мислиш, че има свобода в това да се криеш тук долу като червей, който се крие в сянката на кошута? – Обадих се, докато пристъпвах в широкия отвор, където се намираше камъкът, който тя предпочиташе за кацане. – Мислиш ли, че скриването от звездите отрича тяхната сила?
Мордра изсъска гневно, появявайки се зад гърба ми, а пожълтелите ѝ нокти прорязаха въздуха, докато размахваше животинска лапа към мен.
Аз изръмжах в отговор, но ноктите ѝ се плъзнаха през мен, без да имат никакъв контакт с илюзията за тяло, която носех, и тя се промуши покрай мен, като отново се настани на скалата си.
– Виждам, че си пуснал една от отчаяните си куки в живота – изплю тя, ръбовете ѝ се оформиха, после се разтвориха, никакви черти не украсяваха кухия ѝ череп.
– Изправих се срещу съществото, при което ме изпрати, и му избягах, ако това имаш предвид – отвърнах горчиво.
– Трябва да се изправиш пред смъртта си, за да имаш шанс да овладееш смъртта си – засмя се Мордра. – Само когато приемеш истината за това, което си – и което не си – ще можеш отново да претендираш за господство над съдбата си.
– Е, аз се изправих пред смъртността си или пред липсата на такава и излязох с размах. Така че ще ми кажеш ли сега какво трябва да направя, за да се върна в царството на живите? – Поисках.
Миг на изцапани зъби и кръвясали очи. Мордра цъкаше с език.
– Отне ми твърде много време да се науча – промърмори тя. – Твърде дълго, за да разбера какъв е отговорът на тази загадка. А когато го разбрах, не можех да платя цената.
– Каква цена?
– Скръбта изгаря, нали? Тя гние и загнива, а после някак пламва и приема нова форма. Болката се притъпява, а сладостта остава. В това има сила.
– Престани да говориш със загадки и го кажи ясно – изръмжах аз.
– Погледни по-отблизо сладката си кралица. – Щракна с пръсти Мордра и Воалът се разпадна около мен.
Озовах се пред Рокси, която се бореше да се задържи на краката си, нещо ужасно сбъркано с нея, което караше душата ѝ да се плъзга твърде близо до Завесата.
Името ми беше издълбано в ръката ѝ. Кръвта капеше на земята в краката ѝ. Погледнах захвърлената чаша, която явно вече беше използвала, за да се отрови.
– Ебаси, момиченце, ти никога не правиш нещата наполовина, нали? – Въздъхнах, докато тя бъркаше с торбичката със звезден прах в ръцете си.
Душата ѝ просветваше под кожата, една крачка я делеше от смъртта. Приближих се до нея, стиснах бузата ѝ и впих силата си в сърцето на рубинената висулка, която тя винаги носеше за мен.
– Хайде, по-бързо – изръмжах, знаейки, че вече е твърде късно тя да се върне назад. Трябваше да продължи, да доведе нещата докрай.
Нещо крещеше вътре в нея и ми отне миг, за да осъзная, че това е проклетата душа на Дженкинс, заключена в кристала с тигровото око, който все още беше заровен в страната ѝ, горяща от агония, докато той беше принуден да я закотви към живота.
Наведох се и притиснах устата си до тази на Рокси, исках да ме почувства там, подтиквах я да вземе от мен силата, от която се нуждаеше.
Рокси хвърляше звезден прах, докато се навеждаше в целувката, сърцето ѝ диктуваше целта, пръстите ми се сключиха с нейните, но се затвориха в нищото, когато тя бе отблъсната.
Запътих се назад, пещерата на Мордра отново се образува около мен, а назъбените ѝ зъби се оголиха в усмивка.
– Виждаш ли вече? – Прошепна тя. – Намери ли пътя?
– Какъв път? – Отвърнах. – Всичко, което виждам, когато се приближа до завесата, са страданията на хората, които обичам.
– Да, да. Любовта е толкова силна, нали? Тя те приближава, позволява ти да видиш. Понякога можеш да се докоснеш – но защо? Защо?
– Не знам – отвърнах аз.
Отново се препънах назад, Воалът ме блъскаше, преди да стигна до гора от ужаси, дървета с черни листа и бели като кост стволове, които се простираха безкрайно около мен. Липсата на живот на това място беше толкова силна, че ме задушаваше.
Съпругата ми умираше в мръсотията между дърветата, задъхана над локва от собственото си повръщано, тялото ѝ се беше поддало на токсините, които беше погълнала.
Опитваше се да измъкне нещо от джоба си, а гледката как се бори да направи нещо толкова просто, докато танцува на границата на фейсплантацията на собственото си повръщане, ме накара да се пречупя.
От устните ми се изля смях, забавен, горчив, съкрушен. Дори не знаех какво, по дяволите, не ми е наред, но някак си гледката на това, че се е снишила до това в името на това да ме спаси след всичко, през което е преминала, за да стигне дотук, предизвика истерия в гърдите ми.
– Бори се – заповядах аз.
Рокси отново се опита да измъкне нещо от джоба си, душата ѝ се виждаше твърде ясно през кожата.
Най-накрая успя и аз извиках от победата ѝ, когато извади флакон, който сигурно съдържаше необходимата ѝ противоотрова, само за да го пусне в калта, където той бързо се изтърколи от нея.
– Майната ѝ на съдбата – изръмжах аз и се спуснах надолу, за да притисна ръката си към гърба ѝ, докато тя се претърколи на едната си страна, а тялото ѝ вече почти се беше предало напълно. – Хайде, това е само на няколко сантиметра. Можеш да го направиш, бебе.
Рокси започна да се придвижва по земята сантиметър по сантиметър, вече с малко повече от един крак, докато се приближаваше към малкия флакон с отровата на василиска, който щеше да я спаси.
Дженкинс крещеше толкова силно, че дори не можех да доловя сърцебиенето ѝ. Магията, която го свързваше с кристала в страната ѝ, започна да се разпада под натиска на това да я държи далеч от смъртта.
Спуснах се надолу, когато очите ѝ се затвориха, и взех ръката ѝ в моята, а флаконът беше толкова близо до нея.
Стиснах дланта ѝ, призовавайки я да ме почувства, предлагайки ѝ силата, която можех.
– Хайде, красавице. Не си преживяла всички гадости, които животът е хвърлил върху теб, само за да се откажеш тук, на това безжизнено място. Ти си най-силният човек, който някога съм познавал. И това не е твоят край.
Очите ѝ трепнаха под клепачите, пръстът ѝ отново се заби в пръстта, а аз посегнах към флакона с противоотрова, бутнах го с всички сили, насърчавайки го да се търкулна малко. Изкрещях триумфално, когато това стана, срещайки устните ѝ.
Рокси го грабна в устата си, разбивайки малкия флакон между зъбите си, а дозата отрова на василиск се проми в тялото ѝ точно преди то да се откаже от живота.
Дженкинс изръмжа, когато кристалът погълна и последната му сила, принуден да я закотви в живота за последните няколко секунди, от които се нуждаеше, за да види как отровата изчезва от вените ѝ.
Завесата се разкъса за него, когато се освободи от кристала, и той изкрещя докрай, докато се хвърляше през тази врата. Но от тази страна вече не го чакаше задгробен живот. Покривът изкрещя, когато се срещна с остатъците от душата му, и с ослепителна светкавица той беше заличен, цената, платена за магията, която ѝ беше нужна, за да предотврати смъртта, и всички гноясали частици от този кучи син бяха унищожени веднъж завинаги. Ако не друго, той се бе отървал леко.
Погледнах в очите на Рокси, докато тя се люшкаше на ръба на смъртта, устните ѝ се разтвориха в страхопочитание за половин удар на сърцето, преди отворът да се затвори, хвърляйки я обратно към живота, където кристалът с тигровото око падна от кожата ѝ, магията му беше изразходвана.
– Виждаш ли го вече? – Изръмжа Мордра, влажните ѝ устни докоснаха ухото ми и аз се дръпнах, озовавайки се отново в пещерата ѝ.
– Какво виждаш? – Поисках, но тя просто се усмихна с онази счупена зъбата усмивка в отговор.

Назад към част 38                                                       Напред към част 40

АЗРИЕЛ

Завъртях един абзац в книгата, която бях взел назаем от Архива на миналото, който се намираше тук, отвъд завесата, и отметнах от лицето си разпуснат кичур черна коса. Това беше един от най-старите съществуващи томове. Проблемът беше, че беше написан на загадки. Някои от думите можеха да се прочетат, а други бяха написани на толкова стар език, че беше невъзможно да се разчетат. Ако само все още имах достъп до лингвистичния си сборник, може би щях да имам по-голям шанс да го разбера.
Въпреки че може би щях да успея да промъкна няколко неща през Завесата от сделката, която бях сключил с Мордра много преди да умра, не можех да изпратя цялата си колекция от книги. Бях се свързал с нея чрез средствата на една толкова тъмна магия, че изискваше висока цена на кръвта, и то не само моята.
След като сделката беше сключена, прибрах артефактите си в джобовете на феи, които изпратих директно на нея в смъртта, а тя беше изтръгнала предметите от тях по време на преминаването им по реката. Не всички бяха иззети, но достатъчно бяха стигнали дотук и ме чакаха, когато пристигнах. И, разбира се, бях сложил в джобовете им дрънкулки, които Мордра можеше да вземе и да запази като свои.
Бях убил само онези, чието място беше в полетата на хаоса, към които не изпитвах никаква вина, че ги използвах като жертва. Убийци, изнасилвачи, онези, които се криеха в подземията на обществото и които заслужаваха смъртта, която им бях поднесъл.
Моята собствена смърт беше замислена сложно и когато дойде време да отнема живота си и да скрия Имперската звезда в криптата си, за да я намерят близначките Вега и синът ми, Линг Аструм беше там, за да ме изпрати от този свят. Последният майстор на гилдията. В крайна сметка, когато и останалите членове на Гилдията лежаха мъртви, договорът ни за защита на Имперската звезда се затвърди и ние откупихме от звездите скъпоценния шанс за Солария. Възможност за нова зодиакална гилдия, която да се издигне заедно с близначките Вега и да донесе нова зора на Солария.
Погледът ми отново проследи интригуващия пасаж в книгата.

Светлината на звездите беше ярка, а другата – тъмна.
Овладяна, и двете могат да разкъсат на части.
В Гроул, където светлината пее.
Кръв и кости етерът носи.

Заобиколих думата Гроул и започнах да прелиствам тетрадката, която бях успял да донеса тук и която съдържаше преводи на някои от старите думи.
– Гроул… какво можеш да имаш предвид? Има ли корени в думата гроувен? – Въздъхнах, без да намеря това, което ми трябваше. Бях навлязъл в поредната задънена улица, търсейки отговори на места, където те не се намираха.
– Азриел? – Серенити пристъпи през вратата. – Почуках, но нямаше отговор.
– Простете ми, не бих чул звъна на камбаните на апокалипсиса, когато съм погълнат от учението си. Круша можеше да стои зад гърба ми, дошъл да изгори душата ми на пепел, и аз все още щях да поставям под въпрос последната си хипотеза, докато отивам в забвение.
Серенити се засмя, приближи се и опря ръка на стола ми, като хвърли поглед на работата ми. Пръстите ѝ докоснаха гръбнака ми и аз се изправих малко, погледнах я и се вгледах в меката извивка на скулите ѝ, а големите ѝ кафяви очи внимателно разглеждаха работата ми.
Прочистих гърлото си, като се изтласках от мястото си и при това я поместих малко назад.
– Не исках да любопитствам – каза тя. – Е, добре, исках. Но съм доста очарована от работата ти.
– Няма какво да се интересуваш – казах аз и загладих косата си. – Аз… а, ето. – Взех един лист хартия от бюрото си и и го подадох. – Това е нещо като план за предаване на съобщение на сина ви. Извинете за надраскания почерк и за драсканиците в ъгъла, а и за малката схема, която зачеркнах. Всъщност… – Смачках я в юмрука си, преди тя да успее да я вземе. – Ще я напиша по-ясно.
– Наистина не ме интересува дали е написано с перфектен калиграфски почерк или е надраскано там от грифони, Азриел. Всичко, което искам, е план, а твоите планове са най-добрите, които съм виждала. Методологични, наистина гениални.
– Това е велика дума за един среден ум, уверявам те.
– Точно тази дума бих избрала и отказвам да се откажа от нея – каза тя и аз не можах да помогна на подуването, което усетих в гърдите си.
Бръкнах в чекмеджето на бюрото си и извадих малко шишенце с натрошен корен от кръвопиец, както и огнен кристал. Този план не беше само в нейна полза, разбира се. Ако се получи, ще мога да се свържа с Ланселот и да му кажа местонахождението на камъните на гилдията, а и много други неща. Толкова много неща зависеха от опитите ми да ги достигна, че ме караха да се колебая дали да опитам и да се проваля. Но такава беше природата на науката. Проблемът беше, че този път от това зависеше много повече, отколкото от обикновеното ми любопитство. Първо щях да го изпробвам със Серенити, а след това, ако се окажеше успешно, щях веднага да отида при сина си.
– Е, тогава нека да опитаме. Достигни до Тиберий – казах аз.
Серенити затвори очи, за да се съсредоточи, и хвана ръката ми, като ме поведе със себе си към него, дланта ѝ седна в моята, а пръстите ѝ стиснаха здраво. Пристигнахме на брега на бунтовническия остров, където Тиберий обучаваше някои феи за война, като ги подлагаше на учения и лаеше заповеди. Изглеждаше свиреп, като командир на кръвопролития, с риза, която блестеше от потта, която беше изработил заедно с новобранците бунтовници.
Серенити го гледаше с някаква тъжна усмивка на лицето си.
– Липсва ли ти той? – Попитах, не знаейки защо въпросът ми хрумна, след като отговорът така или иначе беше сигурен.
– Да, липсва ми. Но е минало толкова много време. Тъгата му по мен винаги е налице, но вече не е сурова. Бях толкова озлобена, когато дойдох тук за първи път, бясна и разстроена от това, което Линда ни беше отнела. Исках Тиберий да тъгува за мен, да ме чака. Но каква е ползата да чакаш мъртвите? Ние сме тези, които трябва да чакат, и бих ли могла някога да кажа, че го обичам, ако изисквам той да тъгува за мен завинаги? Предстоят му още много години живот и се надявам любовта отново да го намери. Той заслужава това.
– Вие заслужавате ли го? – Отново ме напусна въпросът. Неоснователен. Не е внимателно подбран и обмислен, както би трябвало да бъде.
Серенити ме погледна изненадано, а аз задържах погледа ѝ, несигурен съвсем какво наистина питам тук, само че много исках да чуя отговора.
– За мъртвите не може да има истински живот – каза тя нещастно. – Ние сме само духове, които искат да имат повече време.
– Не вярвам да е така – казах замислено аз. – Въпреки че мога да видя аргументи в идеята. Въпреки това аз започнах да гледам на смъртта по малко по-различен начин.
– По какъв начин? – Попита тя, все така любопитна. Това ми харесваше в нея, че е отворена към възможностите. Може и да е на това мнение, но беше готова да ми го предаде, за да разберем дали то има някаква стойност.
– Смъртта е врата, пред която трябва да застанем, да, в очакване на онези, които обичаме, да се присъединят към нас или да намерим покой, знаейки, че те продължават да живеят. Така или иначе, тя не е нашата крайна дестинация. Тя е място между тук и там. Какво е това там, не знам. Но вярвам, че това тук е възможност да намерим хармония. Хармония, която може би не сме успели да намерим в живота.
– Това е интересна теория – каза тя, като се замисли върху нея. – Значи смяташ, че не е лошо да се търси радост тук? Дори щастие?
– Мисля, че трябва, иначе ще изпаднем в лудост. Работата ми ме държи здравомислещ. Без нея бих се откъснал от света.
– Тя те прави щастлив? – Попита тя и аз внезапно се наклоних настрани от истината, която се надигна в мен.
– Не точно щастлив – казах бавно. – Удовлетворява ме. В известен смисъл е пристрастяване. Дава ми цел.
– И така, къде се крие вашата радост?
– В децата ми.
Тя се усмихна.
– Това е и моят фокус. Да гледам как Макс става мъж, как поправя грешките си, как намира любовта. О, Азриел, няма нищо по-хубаво от това.
– Наистина няма – съгласих се аз, мислейки за Ланс и Дарси и за всичко, през което ги бях видял да преминават, за да бъдат заедно. Колко силен беше станал Ланс, как Дарси му беше дала причина да се бори отново, да процъфтява.
– Но той не е единственият, когото наблюдавам – мрачно каза Серенити, поглеждайки към Тиберий, и аз знаех за какво говори, тежестта на това бреме беше ясна в очите ѝ.
– Тогава нека се опитаме да помогнем – казах аз, сложих кристала на земята до Тиберий и разклатих флакона с корена на кръвопиеца в кръг около него. – Това трябва да послужи като проводник за гласа ти, след като кристалът възпламени корена. Говори ясно в него. Може да имаш само миг, секунди, най-много минута, не мога да бъда сигурен.
– Добре – каза тя, падна на колене и се приготви да говори в огнения кристал. – Готова.
Докоснах кристала и той избухна в пламъци, прахът бързо улавяше светлината и гореше в най-ярко розово.
– Тиберий! – Извика Серенити и Тиберий се огледа уплашено, а гласът ѝ се носеше право към него.
– Получи се – изпъшках, мислейки си за сина си и за това как бързо трябва да отида при него, за да изпробвам точно това нещо. Да му разкажа всичко, от което се нуждае, за да го вкарам в правия път.
– Трябва да потърсиш… – Започна Серенити, но усетих промяна във въздуха. Завесата се блъсна в нас, изтласка ни назад и угаси огъня в ефирен вятър, който се разнесе яростно около нас. Борех се да ни задържа там, хващайки ръката на Серенити, докато с всички сили се блъскахме в завесата.
Кристалът отново се разгоря, но този път огънят беше буен и изпълнен със звездна светлина. Той се хвърли срещу нас и топлината му се стовари върху душите ни.
„Тази съдба не е твоя работа, търсачо на знания“ – изреваха звездите в съзнанието ми, яростта им беше ясна. „Гласовете на мъртвите не принадлежат на ушите на живите. Няма да се опитваш да го направиш два пъти, иначе нашият гняв ще сполети теб и всички, които са ти скъпи.“
Придърпах Серенити към гърдите си, предпазвайки я от тях, и се обърнах от огъня, оставяйки Завесата да ни задържи, повеждайки ни обратно към моите стаи. Тя ни изплю на леглото и аз се претърколих, проверявайки дали тя е добре.
– Звездите няма да ни позволят – промърмори тя, изтръска се от леглото и заплете пръсти в косата си.
– Може би имат път, който още не можем да видим – казах тежко, разочарованието се стовари върху мен. Не можех да стигна до Ланселот с тази магия, не можех да му кажа за камъните на гилдията. И осъзнах колко дълбоко съм възлагал надеждите си на този план.
Тя сведе глава и отиде към вратата.
– Или може би никога не са искали тази истина да бъде разкрита.
– Ще намеря друг начин – извиках и, но тя си беше тръгнала, оставяйки ме с неуспеха ми да се зарови в сърцевината ми. Трябваше да се съсредоточа. Щях да работя неуморно, докато не намеря друго решение, дори ако звездите искаха да ме лишат от този път. Щях да продължа напред независимо от това и да проклинам последствията.
Вратата се отвори бавно, разкривайки тъмнокоса жена, която стоеше там и надничаше несигурно в стаята ми.
– Извинете, г-н Орион? Мога ли да говоря с вас?
Изправих се на крака и отворих вратата по-широко.
– Франческа – казах тежко. – Исках да ви намеря.
– Дойдох да се извиня за това, че подведох сина ви – каза тя и страданието изпълни очите ѝ.
– Не си направила нищо такова – казах силно. – Информацията, съдържаща се в цикъла на паметта ти, разклати основите на диктатурата на Лайънъл. Ланс ще види това като забележителна победа във войната.
Тя вдигна брадичката си.
– Предполагам, че малко е помогнало.
– Благодаря ти, че се опита да го освободиш. Съжалявам, че не се получи, но ти прояви такава смелост в това, което направи за него – казах аз, избягвайки признанието в любов, което тя му беше показала, тъй като сам бях там, за да стана свидетел на всичко това. Не исках да ѝ напомням за това болезнено отхвърляне.
– Благодаря ти – каза тя. – Трудно е да се приеме всичко, което се случи. Мисля, че главата ми все още е в света на живите, сякаш смъртта все още не ми се е случила наистина, разбираш ли?
– Това се случва за известно време, а после отминава – казах аз. – След като намериш начин да се примириш, най-добре е да потърсиш всички отговори, за които те е боляло в живота. Това е единственият начин да намериш покой.
Тя кимна мрачно.
– Казахте, че сте имали намерение да ме намерите…
– Ах, да, ами аз съм на лов за изгубените камъни на гилдията и проследих един до конфискацията на FIB. От голямо значение е Ланс и Вега да открият тези камъни, всички до един. И се чудех дали не знаете за начин, по който те биха могли да получат достъп до такова място незабелязано.
Веждите ѝ се вдигнаха при тази новина и тя се замисли за момент.
– Вярвам, че всичко, от което се нуждаят, за да получат достъп до него, се съдържа в моя цикъл на паметта. Ако знаят, че трябва да търсят този камък в конфискацията на FIB, може би ще им хрумне да претърсят спомените ми?
– Проблемът е в това, че те знаят да търсят камъка там. – Намръщих се. – Няма значение, ще продължим напред и ще намерим начин. Искаш ли да влезеш на кафе? Илюзията за него е съвсем реална.
– Благодаря, но майка ми ме чака в Стаята на знанието. Освен това предполагам, че ще е странно да пиете кафе с мен след всичко.
– Странно? – Попитах.
– Ами с Ланс бяхме нещо за известно време. Можех да бъда твоя снаха.
Тя се засмя, а аз примижах, опитвайки се да си спомня за момент, в който бях виждал сина си да има такива наклонности към нея. Изглежда, че в последните си думи с нея той съвсем ясно бе заявил, че никога не я е желал като такава.
– Не и след като Дарси пристигна, разбира се – продължи тя. – Но в друг живот, може би. В който не е срещнал своята елисейска половинка.
– Ако близначките Вега не бяха дошли в Солария, мисля, че тогава той може би щеше да се окаже с Дариус Акрукс. Двамата винаги са изглеждали толкова подходящи един за друг, винаги са се сдърпвали и смеели заедно, свързани от каузата си срещу Лайънъл. Но не ме изненадва, че всеки от тях се е влюбил в близначка на Вега. Как да не се влюбят в тяхната сила, тяхната страст, техния огън? Струва ми се, че е доста поетично, че по този начин са станали семейство.
– Е, ако Дариус не беше в комбинацията, можеше да съм аз – засмя се тя, макар че този път смехът беше по-напрегнат.
– Да, може би. Макар че вярвам, че веднъж синът ми е имал сериозен интерес от страна на един лъвски преобръщач – Леон Найт, познаваш ли го? Той облизваше Ланс, което в света на лъвовете означава, че очевидно е негов. Но отново не трябваше да се случи. Друг живот, както казваш.
– Да, или може би аз…
– Тогава го има и Габриел Нокс, разбира се. Синът ми веднъж изпи любовен елексир и се влюби до уши в него. Помислих си, че това може да е началото на нещо прекрасно, тъй като двамата се разбираха толкова добре и се обичаха много. Да, и двамата щяха да са прекрасна партия, но съм щастлив, че това е Дарси. Наистина я обичам, наистина. Иска ми се да я срещна, да се окъпя за миг в тази нейна светлина, която синът ми обожава толкова силно. Ясно е като бял ден защо той се влюби в нея, защо именно тя може да го измъкне от мрака.
– Ами аз… най-добре ще е да тръгвам – каза Франческа и аз се усмихнах, махайки и за довиждане.
Стоях там едва ли не миг, преди едно дръпване в гърдите ми да ми подскаже, че синът ми се нуждае от помощ, и аз отидох при него, като открих, че Хейл и Мериса Вега се материализират заедно с мен в слабо осветена каменна стая.
В центъра ѝ, отвъд Стела, се намираше голям резервоар, пълен с кръв, и когато се обърнах, открих Ланс и Дарси, приковани към дървени стойки, като той тъкмо се събуждаше, а тя оставаше в безсъзнание.
Проклех се от шок.
– Какво прави с тях? – Изръмжа Хейл, а аз се затичах към масата с отвари, на която лежеше разтворена книга, нетърпелив да открия този отговор за себе си.
Мериса се присъедини към мен и прочете изложеното пред нас тъмно заклинание, включващо магията на кръвта и старите връзки на завета.
– По луната – издишах аз, без да мога да повярвам, че Стела наистина е намерила отговор. – Тя се опитва да промени смъртоносната връзка на Ланс.
– Не изглежда това да е за тяхно добро, сигурен ли си, Азриел? – Поиска Хейл.
– Не мога да бъда сигурен – отвърнах аз и набързо прочетох заклинанието отново.
– Тя ги е вързала – каза Мериса, като погледна уплашено към дъщеря си. – Ами ако иска да нарани Гуендалина?
Прокарах пръст по реда, който изискваше жертва за прехвърляне на връзката със смъртта. Стела щеше да го постави на друга душа и гърлото ми се сгъсти, когато погледнах към Дарси, чиято мастилена коса се виеше около нея. Със сигурност тя няма да…
– Азриел? – Подкани Хейл, проследявайки погледа ми, а аз с тревога обмислях какви са намеренията на Стела.
– Какво е това? – Изръмжа Ланс на Стела, събуждайки се напълно от каквото и да е заклинание или отвара, която тя беше използвала, за да го накара да спи.
Стела се насочи към Дарси, а Ланс се размърда срещу белезниците си.
– Не се приближавай! – Извика Мериса на Стела, изтласквайки силата си в стените, но нещо в тази камера се усещаше различно. Беше забулена в тъмна магия и не беше сигурна дали кралят и кралицата на Вега могат да ѝ въздействат, докато е така.
– Махай се от нея – изръмжа Ланс и времето се наклони и измести, като ни препускаше през него, докато Стела не застана до Дарси с извито острие в ръка, което приличаше на вампирски издължен зъб. Познавах този нож, той беше притежание на Кралицата на варварите, острие, прочуто с това, че е прерязвало хиляди гърла на феи, от които е изцеждало кръвта им за снабдяване на кралския завет.
– Какво си мислиш? – Изръмжах на Стела.
– Не я докосвай! – Изръмжа от ужас Ланс. – Дръж се настрана от нея или ще те накарам да си платиш. Ще изтръгна всеки орган от безполезното ти тяло и ще те държа жива, докато не поискам и последния.
– Кралската кръв е много по-силна – прошепна Стела, пренебрегна го и издълба дълъг процеп по предмишницата на Дарси, където тя беше вързана на място над нея.
– Не! – Изкрещя Ланс, като се дръпна по-силно срещу оковите си, а гласът му бе повторен от този на Мериса.
Страхът се вкопчи в сърцето ми, а аз обработвах отговорите в ума си един след друг, опитвайки се да намеря начин да ѝ помогна.
– Азриел. – Стисна ръката си в дрехите ми Хейл. – Трябва да направиш нещо. Дворецът не реагира на силата ми. Трябва да защитя Гуендалина.
Времето отново се измести и аз се борех да остана на това място, ужасът за Ланс и неговата половинка ме сковаваше в агония.
Сега Стела беше покрита с кръв от очевидното потапяне в резервоара и държеше отвара в хватката си, като я налагаше към устните на Ланс.
– Пий – заповяда тя и накрая го накара да го направи, като го накара да се предаде.
– Майната му. Ти – изпъшка той, когато тя го пусна.
Стела погледна Ланс с угрижен поглед през изцапаното с кръв лице.
– Това е единственият начин.
– Единственият начин за какво? – Поиска Ланс.
– Тя ще се опита да премахне връзката му със смъртта и да я предаде на друг – изръмжах аз.
– Гуендалина – ужасено каза Мериса, изтича при дъщеря си и застана пред нея, сякаш можеше да я предпази от тази съдба.
Хейл се опита да призове двореца, отчаяно искаше да удари Стела от отвъдното, но виждах, че няма полза.
Трябваше да мисля, да намеря изход от това. Да съставя план.
– Преди много време нашият вид е управлявал света – издиша Стела. – Кръвта притежава неописуема сила, Ланс. Но тези сили не могат да бъдат напълно отключени, ако не приемем вампирските начини на нашите предци.
– Махни мръсната си шибана ръка от мен – изсъска Ланс, но зениците му се разшириха от глад, а отварата, която му беше дала, със сигурност го стимулираше.
– Ето, бебе. – Стела вдигна китката си, предлагайки я на Ланс, а зъбите му изскочиха и след миг той я захапа.
– Не! – Изръмжах.
– Да – изпъшка Стела.
Времето отново се развълнува и аз усетих как силата на връзката им се оформя, разпростира се между тях и се закрепва здраво.
– Защо? – Поиска Ланс, като възвърна яснотата си и осъзна какво беше направила. – Нямаше право.
– Обичам те толкова много – каза тя, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Повярвай ми, бебе, това е за твое добро.
– Докажи любовта си към него – изсъсках аз. – Няма да навредиш на неговата половинка, ако знаеш нещо за истинската любов. Тя ще го убие по-сигурно, отколкото би го направила смъртта.
Времето подскачаше и прескачаше и открих Дарси будна, а Стела стоеше пред нея.
– Обещание на влюбен, дадено в тържествена тишина – промълви Стела и аз разпознах думите от заклинанието. Тя хвърли балон за заглушаване около себе си и Дарси, а аз изтичах напред, преминах през него и чух думите, които Ланс вече не можеше да чуе. Мериса и Хейл направиха същото, раменете им се притиснаха към моите.
– Махай се от мен – изсъска Дарси.
– Слушай, няма да те нараня – каза Стела и аз срещнах погледа на Мериса, надеждата премина между нас.
Позата на Хейл се отпусна, но в погледа му все още имаше блясъка на демон.
– Жена ти винаги е била порядъчна лъжкиня.
– Да – съгласих се аз, като проследих лицето на Стела. – Но нещо ми подсказва, че това не е лъжа.
– За какво е всичко това? – Поиска Дарси.
– Ще разбия смъртоносната връзка на Ланс – закле се Стела и очите на Дарси отчаяно проблеснаха към сина ми.
– Не я слушай – обади се Ланс, който не чуваше нито дума от това, и аз разбрах защо Стела го криеше от него, сглобявайки всичко от заклинанието и бележките, които беше записала в полето. – Тя е лъжкиня, шибана манипулаторка. Всичко, което излиза от устата ѝ, е мръсотия.
Стела хвърли илюзия върху устата си, така че Ланс не можеше да прочете по устните нито една от думите ѝ.
– Кълна се, че ще направя всичко по силите си, за да го спася, но имам нужда да работиш с мен.
Дарси я погледна несигурно.
– Наистина ли мислиш, че можеш да разкъсаш връзката?
– Знам, че е така – каза Стела страстно, а в очите ѝ се появиха сълзи. – Знам, че съм била лоша майка, но мога да го компенсирам. Кълна се, че мога. Просто трябва да работиш с мен.
Дарси замълча, а Хейл и Мериса си поделиха напрегнат поглед, който говореше, че не са сигурни дали имат доверие на Стела. Може би и аз щях да се чувствам така, ако не познавах жена си толкова добре. Това беше разкаяние в цялата му бруталност, което си пробиваше път от нея и най-сетне ръководеше действията ѝ.
– Наистина мисля, че тя казва истината – казах аз. – Тя няма намерение да я наранява.
– Откъде си сигурен? – Изръмжа Мериса. – Може да е някакъв трик.
– Тя е оковала Дарси във вериги и е на нейната милост, би могла да и навреди още сега, ако това е било намерението и. Но тогава това означава… – Изучавах лицето на Стела, сглобявах плана ѝ и намирах отговора за толкова шокиращ, че ми беше трудно да повярвам, че това наистина е пътят, който е избрала.
– Когато това стане, ще имаш възможност да избягаш и да го отведеш далеч оттук – каза Стела. – Лайънъл е в двора на Солария с драконовата си гилдия и няма да се върне известно време. Така че имам ли думата ти, че ще ми помогнеш?
– Добре – каза Дарси, явно виждайки това, което аз видях в Стела, или може би тя просто беше готова да рискува всичко за своя приятел, както винаги. – Какво искаш да направя?
Времето трепна напред, сякаш крилата на гигантска птица биеха от двете ми страни, и аз хвърлих силата си срещу Завесата, за да се върна в онази камера, като открих Дарси да виси над резервоара с кръв в обсега на въздушната магия на Стела, която бавно се спускаше в него.
– Обичам те – издиша Дарси.
– Блу! – Изръмжа Ланс.
Мериса се затича към резервоара в отчаяние, но времето течеше и течеше и всичко се завихряше, преди да намерим отново пътя към тях. Въздухът бръмчеше от всемогъща сила, а „Смъртоносна връзка“ се сблъскваше във въздуха.
– Matrem consanguinitate religatam et ultra. Filii mei vinculis mortis suscipio(Майка, обвързана по кръвно родство и отвъд. Приемам оковите на смъртта на сина ми) – прошепна Стела и аз повторих думите, като погледнах към Хейл и Мериса, за да ги насърча да направят същото. Те се довериха на мен, като ги повториха в атмосферата, и силата на думите премина през границата на нашите светове, за да се слее с тази на Стела.
– Аз съм неговата кръв, неговият род, неговият завет! – Стела отметна глава назад, думите се изляха от нея и оцветиха въздуха. – Eius vinculum meum est(Неговата връзка е моя)!
– Eius vinculum meum est! – Изкрещях заедно с Мериса и Хейл.
Звук, подобен на гръмотевица, се разнесе из стаята и изведнъж всичко потъмня.
– Ab ipso peto nunc et semper(Питам го сега и винаги) – връзката му е моя – изпъшка Стела и между дланта ѝ и тази на сина ни избухна светкавица от червена светлина.
Тя бе изхвърлена от него от отскока на магията, а вторичният удар разби стъкления резервоар, в който Дарси бе попаднала, и я изхвърли от него с прилив на кръв. Тя се разкашля и изпръхтя, изтласквайки се на ръце и колене. Мериса я потупа по гърба, за да се опита да ѝ помогне, независимо че всъщност не можеше да я достигне.
– Всичко е наред, скъпа моя – каза Хейл и падна на колене до нея. – Имаме те.
Стела се издигна над нас с въздушна магия и цялото ѝ тяло започна да свети с пурпурната светлина на Връзката на смъртта. Но тя вече не беше свързана със сина ми, вместо това тази ужасна сила беше свързана с нея. Знаех със сърцето си какво следва, но се чудех дали наистина е достатъчно смела, за да премине през него.
Стела вдигна ръка, сълзите се стичаха по бузите ѝ и издълбаваха линии през кръвта, оцветила лицето ѝ. Тя щракна с пръсти и поднесе подобния на зъб кинжал, който прелетя през стаята, улавяйки го в хватката си. Преместих се да застана до нея, гърдите ми бяха стегнати, а мислите ми – мрачни. Звездите се приближаваха, усещайки важността на това, което предстоеше.
– Защо? – Задъха се Ланс, когато Стела насочи острието под ъгъл към собственото си сърце.
– Защото аз съм твоята майка. И те обичам повече от самия живот. – Тя издиша, след което заби кинжала в гърдите си.
Крясък я напусна, докато използваше силата на Ордена си, за да издълбае сърцето си от кухината на ребрата, и го изтръгна от собственото си тяло, нанизано на острието, докато го държеше пред себе си. Замълчах, немигайки и взирайки се в избора, който беше направила, в жертвата, която беше толкова силна, че предизвика трус в атмосферата.
– На светлината на луната – изпъшка Мериса и ръката ѝ падна върху ръката на Хейл.
– Тя се е отдала на Връзката на смъртта – издъхна той невярващо.
В очите на Стела бе останал един-единствен миг живот, а душата ѝ балансираше по ръбовете на кожата. В последния си дъх тя щракна с пръсти и освободи Ланс от веригите, които го държаха на стената.
В следващата секунда тя беше мъртва, рухнала в локва кръв, тялото ѝ беше разбито, а окървавеният нож седеше изправен до нея, където беше забит дълбоко в сърцето ѝ.
Душата на Стела влезе тихо в Завесата, а смъртта ѝ беше присъствие, което заглуши всички думи на езика ми. Тя пристъпи към мен, примигвайки от изненада, но по изражението ѝ не премина страх. В крайна сметка тя беше избрала това.
– Азриел – каза тя, приближавайки се, след което забеляза Дивия Крал и неговата кралица.
Гърлото ѝ се размърда, очите ѝ се движеха между всички нас, а срамът оцвети чертите ѝ.
– Дойдохте да ме накажете ли? – Прошепна тя.
Мериса се придвижи напред, като удари Стела по лицето.
– Това е за всички твои лоши решения. – Тя се приближи и целуна мястото, където беше ударила бузата на Стела. – И това е за добрите избори, които си направила в крайна сметка.
– Прости ми – измърмори Стела.
– Не от моята прошка се нуждаеш сега – хладно каза Мериса и мина покрай нея към Дарси и Ланс, които се бяха прегърнали на пода.
Хейл кимна рязко на Стела и аз се съмнявах, че ще получи от него повече от това. Той се премести, за да се присъедини към семейството си, а Стела остана очи в очи с мен. Нейният отдавна мъртъв съпруг. Мъж, за когото се беше сещала повече пъти, отколкото вероятно някога би признала. Но аз достатъчно често бях усещал притеглянето ѝ, съжалението, срама. Да, тя ме беше наскърбила, но не по начина, по който една съпруга би трябвало да наскърби мъжа си. По-голямата част от скръбта ѝ се коренеше във вината.
– Азриел… – Тя се приближи. – Какво ли трябва да мислиш за мен?
– Доста показателно е, че Завесата не те е отвяла оттук в реката, която ще те отведе до Брулената порта – казах рязко.
Тя потръпна при мисълта за това и се обгърна с ръце.
– Съжалявам.
– Извиненията са за живите – казах аз. – Твоята история е написана. Сега действията ти говорят твоята истина.
– А какво ще кажеш за моята истина?
Размишлявах върху това, мислейки за цялото опустошение, което беше причинила с избора си, но в крайна сметка беше дошла на помощ на Ланс, когато той имаше най-голяма нужда от нея. И тъй като синът ми беше една от най-скъпите ми любови, не можех да не бъда благодарен за това. И все пак… когато всичко беше преценено и обмислено, беше невъзможно да забравя лошото, което тя беше направила.
– Благодарен съм ти за последната постъпка и за моментите, в които помогна да измъкнеш Ланс от мрака. Но никога не мога да простя действията от миналото. Въпреки това ще ги погреба. Няма да тая омраза към теб, нито ще изисквам да страдаш тук в знак на покаяние за тези грехове. Вярвам, че да седиш тук със съжаленията си вероятно ще бъде достатъчно заплащане за всичко това.
Тя се поклони пред мен, след което се отдалечи, измъквайки се към Вечния дворец. Усетих, че Клара се приближава, и докато тичаше да прегърне Стела с вид на скръб, примесена с радост, малка усмивка повдигна ъгълчето на устните ми. Клара щеше да и прости, а аз исках Стела да намери покой заради дъщеря си.
Оставих ги да се справят и насочих вниманието си към сина си, а този малък миг на радост се смали, когато Дарси Вега започна да крещи. Сенките се изливаха от нея, разкъсвайки кожата ѝ, а аз виках заедно с родителите ѝ и нейния приятел, ужасът смазваше сърцето ми.
Всички сенки напуснаха тялото ѝ и тя се свлече на пода, рухна там на купчина и погледна нагоре към чудовището, което вече не беше едно с нея, огромното същество, което стоеше там, в другия край на камерата.
Сенчестият звяр изглеждаше за миг замаян, подушваше въздуха и се ориентираше. Дарси се оттласна на колене и Ланс се стрелна към нея, оглеждайки я загрижено, но тя изглеждаше невъзможно добре.
– Какво стана? – Изръмжа Хейл, приближавайки се до Дарси, и забелязах, че ръцете му треперят.
– Нейната кръв беше моя кръв – каза Ланс на своята половинка. – Тя плати цената на твоето проклятие със смъртта си. Ти си свободна.
– При слънцето, това е истина – каза Мериса от щастие, хвърли се към Хейл и го прегърна силно.
Радостта ни беше краткотрайно облекчение, тъй като Сенчестият звяр се втурна към Ланс и Дарси, озверял и изпълнен с ярост, и аз знаех, че тази кървава нощ далеч не е приключила.

Назад към част 37                                                     Напред към част 39