Категория: Каролин Пекъм

ДАРИУС

Преследвах баща си в небето с вкус на кръвта му на езика и глад за смъртта му в стомаха, който бях твърдо решен да задоволя.
Той ревеше от болка и гняв, когато беше принуден да бяга, а от дългата рана, която бях пробол в страната му, капеше кръв по склона под нас, докато аз се втурвах след него, решен да сложа край на това.
Той беше адски бърз, но аз бях по-бърз и се нахвърлих върху него с превъзхождащата ме сила и размери, като изревах победата си, когато се сблъсках с него и паднахме от небето в сблъсък на нокти и зъби.
Притиснах го под себе си и се хвърлих към гърлото му, но челюстите ми се затвориха съвсем близо до него, когато той отново ме изрита и аз бях отхвърлен назад, ударих се силно в земята и се търкулнах надолу по хълма към бягащите бунтовници.
Баща ми ме преследваше, челюстта му се разшири, когато писъците на армията ни достигнаха до ушите ми и аз се преместих точно навреме, за да хвърля огромен леден щит върху главите им, докато той изстрелваше драконовия си огън в редиците им.
Хвърлях ледени копия след него, ръмжейки през усилието, което ми костваше да поддържам щита си, докато го атакувам, и проклинайки страхливата му шибана тактика, докато той се отдалечаваше от мен и прелиташе над главата ми.
– Дариус! – Долових гласа на едно момиче, докато се готвех да го последвам.
Обърнах се, забелязвайки там София, чиито очи бяха широко отворени и уплашени, докато се опитваше да измъкне Ксавие от отстъпващите бунтовници, които се втурнаха покрай мястото, където той лежеше окървавен на земята във формата си на фея.
– Дай ми го – казах уплашено, изтичах до нея и хванах ръката му, като вкарах лечебна магия в кожата му, макар че кървящите рани по гърба му само леко се закърпиха, а дълбоките почернели, прорезни рани в страната му сякаш изсмукваха магията от раните и спираха изцелението.
– Мисля, че беше нокътят на сянката на Лайънъл – изхлипа София, хвана Ксавие за бузите и го целуна по устата. Тя държеше огнения му шлем „Феникс“, който висеше на китката и, а на главата му имаше следа от мястото, където беше толкова здраво пристегнат.
Ксавие въздъхна, размърда очи и прокле болката, която изпитваше, докато очите му се местеха от нея към мен.
– Той ми откъсна крилата – изпъшка той, а в очите му блеснаха сълзи, които ме прорязаха до шибаната ми същност.
– Ще го довърша – заклех се и вдигнах глава, когато яростно хленчене привлече вниманието ми и огромен сребърен пегас галопираше през тълпата към нас.
– Тайлър! – Извика София, а аз се изправих и вдигнах брат си на ръце, когато пегасът спря пред нас, ритайки кал, която се разплиска по бледите му крака заедно с повече от малко кръв. На врата му висеше чанта, чиято каишка беше наполовина отрязана, а от нея изпаднаха чифт дънки, когато той падна неподвижно, притискайки нос към бузата на Ксавие, докато от него се изтръгваше тревожно хленчене.
Гърдите ми се стегнаха, когато се вгледах в гледката на Джералдин, размазана по гърба му, гърдите и страната и бяха пробити с огромни следи от ухапване, а в плътта и бяха издълбани подобни чернеещи следи от нокти като тези на Ксавие.
Изглеждаше мъртва и аз се поколебах за миг, преди да протегна ръка, за да я докосна, като въздъхнах с облекчение, когато открих слаб пулс.
Опитах се да я излекувам, но открих подобна бариера пред магията си, каквато имаше и плътта на Ксавие.
– Майната им на сенките – изрекох, а в мен се появи страх за останалите наследници, докато се чудех какво им отнема толкова време. Лавиния все още се виждаше от другата страна на бойното поле, летяща над нимфите върху облак от сенки, който сякаш беше специално създаден, за да ме дразни със силата си. Не знаех какво, по дяволите, се случваше с този олтар, но не можеше да е добре, ако тя все още беше толкова могъща, а аз мразех шибаните звезди за това, че отново и отново ни налагат толкова много препятствия.
– Какво да правим? – Попита ме София, търсейки отговор, какъвто нямах.
– Чухте кралицата си – казах твърдо и пристъпих напред, за да поставя и Ксавие на гърба на Тайлър. – Тя призова за отстъпление. Така че се върнете в тези тунели и се уверете, че четиримата сте се махнали по дяволите оттук.
– Какво ще правиш? – Изпъшка тя, протягайки ръка към ръката ми, докато аз грабвах дънките, които Тайлър беше изпуснал, и ги придърпвах.
– Твърде шибан упорит съм, за да се подчинявам на заповедите на една Вега, дори и да се случи да я обичам повече от земята, на която стоим – изръмжах, ловувайки в небето за страхливия си баща и го забелязах да стои на един хълм отвъд редиците на нимфите, които все още напираха напред след бунтовниците. Той също се беше преобразил обратно във формата си на фея, без съмнение имаше нужда да заздрави раната, която му бях дал, и сега беше забулен в червено наметало, което го обозначаваше като водач на драконовата гилдия.
– Ти отиваш след Лайънъл? – Издъхна уплашено тя и аз отново се обърнах към нея, като я вдигнах лесно и я настаних на гърба на Тайлър заедно с останалите, така че да се уверя, че няма да паднат.
– Изправям се пред съдбата си – потвърдих, преди да плесна Пегаса по задника, сякаш беше обикновено муле, и да им излая команда да тръгват.
Тайлър се издигна с уплашено хленчене, размаха мощните си криле и се отдалечи в галоп от мен към тунелите, които бяха единствената им малка надежда за оцеляване, а аз исках да направя нещо повече от това да ги гледам.
Обърнах се от тях и се втурнах в бяг, като ръмжах, докато вървя, и изграждах леден мост точно над главите на армията от нимфи и ги обстрелвах с драконов огън, докато те вдигаха поглед да ме видят как минавам.
Звуците от писъците им оцветиха красиво въздуха и тъмна усмивка озари чертите ми, когато забелязах брадвата си, забита в земята пред мен. Сигурно я бях изпуснал, след като се върнах тук на звездния прах и ме завладя промяната, но тя си беше там, пламтяща от огъня на Феникса, който спираше нимфите да се приближат до нея, и ме чакаше, сякаш и тя жадуваше да усетя тежестта и, която разсичаше врата на баща ми.
Скочих от ледения си мост, грабнах брадвата и я размахах по най-близката нимфа, като и подкосих краката и я оставих да крещи, докато тичах нататък, зарязвайки хълма, където баща ми ме чакаше с танцуващи в дланите му пламъци и с поглед на гнусна победа в очите.
Той хвърли пламъците към мен, но аз не забавих ход, призовавайки Дракона си само колкото да позлати кожата ми със златни люспи за няколко мига, за да могат те да отклонят топлината и да ме спасят от изгарянето на атаката му.
Усмихнах се на напълно шокираното му лице, благодарих на упоритостта си да науча този трик и се радвах на часовете, които бях изтърпял в компанията на Гейбриъл, за да го усъвършенствам.
Избухнах от въглените на атаката му с предизвикателен рев, като замахнах с брадвата си към главата му, а той изкрещя, тъй като беше принуден да отскочи настрани, като се скри под следващия замах на брадвата ми и я изхвърли от ръцете ми с въздушна магия при третия опит.
Тогава се нахвърлих върху него, забих го в земята под мен и ударих юмрука си в лицето му толкова силно, че чух как зъбите му се пукат.
Лайънъл ревеше и се мяташе под мен, борейки се с всички сили, докато аз запазвах позицията си върху него благодарение на чистата си твърдост и решителност, обсипвайки го с удари отново и отново, докато накрая не успя да ме повали по гръб с въздушна струя.
В небето над нас се разнесе агонизиращ рев и аз погледнах навреме, за да видя как един сив дракон се втурва във въздуха към нас, а от жестоката рана на гърлото му тече кръв.
Отскочих настрани, а бащата се изтърколи от мен, Драконът се сгромоляса на земята между нас със звучен бум, от който хълмът затрещя, преди да се преобрази обратно във формата си на фея и да се появи един от неприятните братовчеди на баща ми.
Игнасиус изкрещя, докато кървеше в пръстта, а аз хвърлих ледено копие в юмрука си и го забих в гърдите му, за да го довърша, докато се придържах към спомена за това как той влезе при баща ми, който ме биеше, когато бях на десет години. Беше срещнал погледа ми, беше свъсил вежди и се беше извинил за прекъсването, преди да се измъкне оттам и да ме остави на ритниците, които поемах. И когато срещна погледа ми с последния си дъх, се надявах, че също си спомня този момент и вижда чудовището, което е създадено в тази къща заради нещата, на които е бил свидетел и които е пренебрегнал.
Баща ми се изправи на крака в мига, в който бях разсеян от убийството на братовчед му, и изръмжа предизвикателно, докато се движеше, за да ме удари отново. Изтръгнах леденото копие от гърдите на Игнасиус и го хвърлих към него с яростен вик, принуждавайки го да се отдръпне и да изпрати към мен ад от огън и въздух.
Паднах на колене, защитих се с лед и стиснах зъби, докато куполът от магия, който държах, се разцепи и пропука под напора на силата му, а погледът ми се спря на мътните очертания на тялото му, които едва виждах през леда.
– Скриваш се от мен, момче? – Подиграваше се той, точно както се подиграваше на Ксавие за това, че се опитваше да го избегне, когато се прибираше у дома. Но аз никога не съм се крил. Винаги вървях право към него с вдигната брадичка, дори когато знаех, че ще получа побой, или когато той имаше предвид някакъв жесток и необичаен метод да ме накара да се боря със страховете си. Изправях се пред него като фея, точно както се изправях пред него сега.
– Просто се наслаждавам на момента – обадих се в отговор, потънах с пръсти в пръстта и хванах влагата, която намерих там, преди да я изпратя да се издигне и да излезе от земята под него в поредица от остри като бръснач шипове.
Баща ми изрева от болка, когато те го прорязаха, а атаката му се забави и ми даде време да прогоня щита си.
Тъмна и опасна усмивка озари устните ми, когато открих пред себе си овъгления скелет на Игнатиус, чието тяло бе изгорено от огнената магия на баща ми. Костите му бяха положени като жертвоприношение и думите на тъмната магия, на която Ланс ме беше учил в подготовка за този ден, изникнаха на устните ми, докато грабнах една бедрена кост в дланта си и прокарах пръсти по нея в добре тренирани движения.
– Chiedo al buio di disturbare questo corpo dalla pace e di mettere la sua magia nel mio sangue (Моля тъмнината да наруши това тяло на мира и да вложи магията си в кръвта ми) – прошепнах, а силата на тези думи накара треперенето да премине през цялото ми тяло и засмуках рязко дъх, когато магията, съхранена в костта, се отприщи.
Костта започна да сияе от силата, която беше заключена в нея, докато аз владеех тъмната магия, за да я взема за своя. Мускулите ми се сгърчиха от силата на тези думи, когато от нея поникнаха бодливи лиани, които се усукаха около пръстите ми и се врязаха в кожата ми, докато чуждото усещане за земната му магия си проправяше път в тялото ми.
Шибано ме болеше, докато поглъщах чуждото усещане на земната стихия, сякаш тези тръни си проправяха път през всяка вена в тялото ми и ги разкъсваха, отчаяно търсейки начин да се върнат обратно навън.
Баща ми изръмжа, докато тичаше към мен, юмруците му бяха покрити с огън, когато изпуснах костта и успях да покрия кожата си със златните си люспи още веднъж, преди ударът му да успее да падне.
Хрущенето на юмрука му, който се срещна с челюстта ми, бързо бе последвано от рев на усилие, който се изля от устните ми, когато тези покрити с тръни лиани си пробиха път обратно от тялото ми, позлатени от огъня на моя Дракон и го откъснаха от мен с такава сила, че той бе отхвърлен надолу по хълма.
Поех по пътя му, позволявайки му да види в какво точно ме е превърнал, докато той се бореше да изгори лианите от плътта си, а откраднатата магия продължаваше да гърми в тялото ми.
Сблъскахме се още веднъж, яростен сблъсък на юмруци, магия и омраза, от който костите се чупеха, кръвта се лееше и целият склон на хълма трепереше под мощта на нашата сила.
Баща ми извика от тревога, когато успях да закача лианите около гърлото му, пламъците го изгориха, тъй като отново не успя да премине през огнеупорната кожа на моя Дракон, докато златните люспи бронираха плътта ми.
Скочих отгоре му, тъмнината се завихри в кожата ми, когато забих юмрук в лицето му и затегнах хватката на тръните върху гърлото му, устните му посиняха, а очите му се разшириха от ужас, когато най-накрая видя смъртта си в мен, и се почувствах толкова шибано добре, че вече исках да ревна победата си до небесата.
Но тъкмо когато бях сигурен, че го държа, тъмната магия, която бях хвърлил, изгоря, хватката ми върху откраднатия земен елемент отпадна и лианите, които го задушаваха, станаха крехки, преди да се разпаднат напълно. Нахвърлих се напред, като вместо това стегнах ръце около врата му, оголих зъби и го забих под себе си, докато се борех да сложа край на това с отчаяние, което съответстваше на бясното темпо на сърцето ми. Но тъкмо когато бях сигурен в победата си, баща ми извади слънчево стоманено острие от гънката на наметалото си, промуши го през страната ми и ме принуди да се свлека от него, докато кръвта се разливаше и опасният метал ме разсичаше.
Изтърколих се от него с проклятие, грабнах брадвата обратно в ръцете си, докато скачах на крака, а той също се възстановяваше. Вдигнах ръка нагоре, за да отклоня въздушния удар, който той изстреля към мен, с още вода, карайки го да залее склона на хълма, докато силата ни се сблъскваше и беше изпратена под ъгъл, привличайки отново погледа ми към бушуващата битка.
Нимфите продължаваха да преследват бунтовниците, докато отстъплението продължаваше, като все повече от тях успяваха да слязат под земята и да се отдалечат от враговете си, макар да нямах представа къде планират да отидат оттам.
Баща ми отново се опита да ме атакува с въздушната си магия, а камшиците му се извиваха, за да ме улучат по гръбнака, докато аз го блокирах с ледена бариера, която се пропука и разцепи зад мен под атаката му, а звукът ми напомни за Рокси, хваната в капана на този басейн.
От мисълта за мъжа, в когото почти се бях превърнал заради този демон, се изтръгна ръмжене и аз изревах предизвикателство, докато тичах към него отново, размахвайки брадвата си с брутален удар, целящ да отдели главата му от тялото.
Брадвата се блъсна във въздушния щит, който той държеше близо до кожата си, и очите му се разшириха от тревога, когато я нажежих и го ударих за втори път.
Отново и отново брадвата ми се удряше в щита му, докато мускулите му изпъкваха от напрежението в опитите да го поддържа, лицето му се зачервяваше, а вените изглеждаха готови да се пръснат.
Той погледна в очите на звяра, който беше създал, и аз знаех, че вижда в тях смъртта си, а драконът в мен се взираше в тях с глад за своя край, по-силен от този, който бях изпитвал някога преди.
Той беше тук. Точно тук и усещах как щитът му се чупи под ударите на оръжието ми, а огънят на феникса, който го покриваше, караше въздуха между нас да пулсира от топлина.
– Всичко това заради някаква курва? – Изкрещя той, докато се бореше да ме задържи, самообладанието му се изплъзна и пред мен се разкри страхливия човек, който познавах в същността си. Защото това не беше фея, която се е изправила и се е борила, за да извоюва властта си, това беше измамник и хитрец, който беше толкова не-фея, колкото и всички останали. Но тук и сега не му давах избор. Той щеше да се изправи срещу мен като мъж срещу мъж и по ужасения поглед на бездушните му очи разбрах, че вече знаеше кой ще победи.
– Роксаня Вега не е курва – изплюх, а брадвата ми се заби в щита му с такава сила, че усетих как вибрациите се разнасят по покрития ми с пот гръбнак.
– Трябваше да убия близначките Вега в момента, в който се върнаха – изсъска той, а омразният поглед в очите му не помръдваше. Но сега вече знаех какъв е в действителност. Ревност. Мразеше ги по същата причина, поради която бе мразил баща им, собствения си брат и дори мен. Защото виждаше, че ние сме по-силни от него, а той винаги щеше да бъде просто един малък човек, когато застанеше до нас.
Сватбената халка на пръста ми сякаш гореше също толкова горещо, колкото и тези пламъци, докато си мислех за всички неща, които този човек беше направил на момичето, което притежаваше цялата ми душа, моята половинка, моята съпруга.
– Аз се ожених за нея – подигравах се, докато замахвах с брадвата още веднъж. – И когато се върна при нея с твоята глава, висяща от юмрука ми, също ще и се поклоня.
Очите на баща ми блеснаха с непреклонна ярост при това предложение и с рев на Дракона си той остави въздушния щит между нас да се разруши, хвърли се към мен, за да се озове под удара на брадвата ми, и впи сенчестата си ръка в страната ми, ноктите му пронизаха кожата и ми откраднаха дъха.
Замахнах с юмрук в челюстта му с всички сили, а брадвата ми се вряза в задната част на бедрото му, докато се борехме да вземем надмощие, и той се сгромоляса, крещейки, докато падаше назад, но сенките му трепереха и пулсираха в мен, докато ги принуждаваше да се захванат.
Извих гръб с рев от болка, докато те се бореха да поемат контрола над мен, а силата им беше непоклатима.
Огънят от целувката на феникса, която Рокси ми подари, се втурна да ги посрещне, изгаряйки ги с яростта на любовта ни един към друг, но в мига, в който ме държаха на милостта си, баща ми отметна ръка назад и заби стоманеното си острие право в гърдите ми.
Всичко в мен сякаш замря, докато се взирах в него, а пулсът, който трябваше да усещам, че се движи във вените ми, се успокои невъзможно, тъй като ме обзеха шок и категоричен отказ.
В продължение на няколко мъчително дълги мига можех само да го гледам с ужас, докато усещах как кръвта, разлята от удара в сърцето ми, оцветява кожата ми и отново краде съдбата ми.
Това не беше начинът, по който трябваше да свърши.
Винаги съм знаел, че всичко ще се сведе до мен и него, но кулминацията трябваше да бъде тази сцена, която се разиграваше в обратен ред.
– Никой мой син никога няма да се преклони пред шибаните Вега – изръмжа баща ми и горната му устна се сви назад, докато гледаше смъртта ми в очите и я обявяваше за своя. – Предложих ти света и ти го отказа, затова сега си вземам обратно привилегията, която ти предложих при зачеването ти. Върни се към звездите, Дариус. Може би в смъртта те ще бъдат по-благосклонни към теб, отколкото бяха в живота.
Той ме отблъсна от себе си и аз паднах, крайниците ми не реагираха на командите ми и не направиха нищо, за да ме спрат, когато се сгромолясах обратно в пръстта и се озовах загледан в звездите, които ме бяха презирали толкова шибано много в твърде краткия ми живот.
Лайънъл ме заплю, преди да си тръгне, и единственото, което усещах, беше дълбоката локва кръв, която се разстилаше навсякъде около мен от острието, останало забито в сърцето ми.
Устните ми се разтвориха на думи, които не можех да изрека, и смазващото чувство на разочарование ме изпълни, когато осъзнах, че отново съм я разочаровал.
Бях предложил на Роксаня Вега звезди, а и бях донесъл само мръсотия. Винаги съм знаел, че не съм достатъчно добър за нея, а сега смъртта ми ме връхлетя набързо, толкова кратка и безсмислена, колкото беше и животът ми, и дори не успях да и подаря главата на човека, който я беше наранил толкова много.
Държах на любовта, която изпитвах към нея, докато започнах да се изплъзвам от този свят, открадвайки я със себе си, докато се оставях да потъна в усещането да бъда държан здраво в ръцете ѝ и да знам, че това е единственото място в този или следващия живот, където някога бих искал да пребивавам.
Никога не съм я заслужавал. Но въпреки това тя беше моя. Макар и само за най-краткия период от време. Така че, независимо от това колко несполучлив винаги е бил късметът ми, знаех, че съм бил благословен по този единствен, най-съществен начин. Бях опитал топлината на целувката ѝ и се бях удавил в тежестта на любовта и, бях погълнат от нея, притежавах я и също така бях станал цялостен от нея.
Не бях добър мъж. И със сигурност не бях съвършен. Но бях неин.
Звездите започнаха да угасват една по една в жестокото небе над мен, сякаш сега ми обръщаха внимание, виждаха провала ми и губеха всякакъв интерес към мен.
Но после се появи една-единствена светла точка, която гореше толкова по-ярко от тях, че ги запрати в сферата на несъщественото, и аз я видях да се носи по небето, изгаряйки по-силно от самото слънце. Тя беше толкова безкрайно красива, толкова мощна, толкова силна.
Сърцето ми.
Моята любов.
Моята кралица.
И това беше начинът, по който исках да напусна този живот, защото когато се стигна до него, знаех, че тя е за мен. Единственото нещо, от което някога наистина съм се нуждаел, и за най-краткия отрязък от време тя ми принадлежеше. И това беше достатъчно.
Има само тя.

Назад към част 77

 

 

МАКС

Кейлъб ни изстреля през имението, докато аз държах заклинанията за прикритие плътно около нас двамата и се втурнахме да търсим това, което ни трябваше. Надявах се, по дяволите, Сет да знае какво прави, като отвежда нимфите, защото лудите му идеи понякога бяха адски опасни.
– Няма време да се промъкваме – обади се Кал.
Усетих топлината на огнената му магия, която изгаряше кожата му, където бях седнала на гърба му, миг преди да я взриви в защитите, обграждащи къщата, в която живееше Стела Орион.
Топлината на пламъците целуваше кожата ми, докато се промушвахме през бариерите и заклинанията за откриване, а аз се придържах здраво, докато Кейлъб продължаваше да се движи, движейки се толкова бързо, че просто забих поглед в тила му, вместо да се опитвам да видя нещо около нас, за да си спестя чувството за морска болест.
Влязохме през входната врата и Кейлъб се стрелна през къщата, като прати вратите да се блъскат в стените, преди най-накрая да спре пред панел в стената, който, както предполагах, беше тайният вход към мазето. Очите ми се разшириха, когато видяхме, че Стела Орион стои там с оголени зъби и земна магия, която се навиваше в ръцете и.
– Отстъпете – предупредих аз, докато Кейлъб оголваше кътниците си право към нея.
– Защо си тук? – Поиска тя.
– Движи се – изръмжа Кейлъб.
– А какво ще стане, ако не го направя? – Издиша тя и аз усетих нещо под тези думи, дарбата ми се закачи за страха, надеждата, загубата. Какво си мислеше тя?
– Ще умреш – изплю Кейлъб, но тя все още не помръдваше, а погледът и се стрелкаше между нас.
– Това ли искаш? – Попитах, като дръпнах по-силно даровете си, а очите и се разшириха, когато усети притеглянето им.
– Искам толкова много неща – изсъска тя и аз усетих болка в нея, която ме прониза. – Искам да се върна във времето, когато светът не е бил пълен със смърт.
– Ами трябваше да помислиш за това, преди да помогнеш на приятеля си Дракон да завладее шибания свят – изригнах, докато усещах съжалението и, а дълбочината му подхранваше запасите ми от сила.
Тя се опита да счупи умствените си щитове срещу мен, но аз нямаше да позволя това да се случи, държейки се здраво.
Люспите се разпиляха по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх, вдишвайки усещането за болка и скръб, което я притискаше, а тя освободи задушен ридаещ глас, когато лозите в ръцете и се откъснаха.
– Ще те нараним, ако не помръднеш – предупреди Кейлъб.
– Прави каквото искаш. Вече не ми пука – каза тя и поклати глава. – Дъщеря ми я няма. Синът ми ме мрази, а мъжът, на когото посветих живота си, само ме използваше.
– Лайънъл Акрукс използва всички – отбелязах аз и в нея се разнесе пламък на непокорство и сърдечна болка, докато клатеше глава, но тя не можеше да си държи езика зад зъбите сега, когато бях стиснал здраво емоциите ѝ и изкопчих още от нея.
– Той ме обичаше – каза тя. – Бяхме нещо специално. Поне докато…
Омразата и ревността се изляха през нея в черен и болезнен поток, а аз бях дарен с проблясъци от нейните спомени, за Лайънъл с новата му кралица, кучката в сянка Лавиния, как я целува, хвали, как се жени за нея.
– Нуждаем се от свързваща игла, за да я спрем – казах аз, изведнъж сигурен, че тя ще ни я даде. – Ако успеем да я откъснем от сенките, тогава ще можем да я убием. Не искаш ли да я видиш мъртва? – При това предложение в Стела се появи вълнение, последвано от страх и чувство за лоялност към човека, който беше довел кучката сянка тук, но аз се преборих с това чувство и се съсредоточих върху това да насърча отмъстителните емоции в нея, ревността и омразата, дарявайки я с видения на Лавиния, която е мъртва и изчезнала, а влиянието и е свалено от раменете на Лайънъл.
Стела избухна в ридание, като се отдръпна внезапно, оставяйки пътя свободен за Кейлъб, който се стрелна покрай нея надолу в мазето, връщайки се само след миг с игла за връзване в юмрука си. От него избухна взрив от земна магия и той завърза Стела с лиани, докато тя извика от тревога, неспособна да вдигне ръка, за да се съпротивлява, докато я държах в плен на дарбите си.
Натиснах силата си в нея по-силно, като я принудих да заспи и се уверих, че няма да се събуди през следващите часове, когато тя падна на пода с трясък.
– Мислиш ли, че трябва да я убием? – Попитах, като вдигнах поглед към Кейлъб, който се замисли за миг, преди да поклати глава.
– Нека оставим този избор на Орион. В края на краищата това е неговата майка.
Кимнах в знак на съгласие и той ме вдигна на крака, изстрелвайки ни обратно от къщата ѝ и профучавайки през обширния терен към имението на Акрукс.
Вдигнах ни обратно във въздуха, когато се приближихме до кулата над стаята на Дариус, а Кейлъб ни върна обратно през къщата, докато не се озовахме точно пред двора, където родителите ни все още кървяха в полза на принцесата на сенките.
– Искаш ли да го зашиеш или да ми пазиш гърба? – Попита Кейлъб, като и двамата се огледахме уплашено, защото чухме Сет да вие някъде из къщата, но не звучеше като да е в беда, по-скоро като да е на лов.
– Имам те – казах аз и отново насочих вниманието си към двора, като вперих поглед в баща ми и стиснах челюст. Там все още имаше няколко нимфи, но те нямаше да са нищо за нас.
Извих пръстите си и оставих водата да се стича от върховете на пръстите ми, а пътеките и се проточиха в двора и се насочиха към нимфите, които стояха на стража в образите си на феи. Водата се втурна към тях, докато намери ботушите им, след което се придвижи нагоре и по тях, а температурата и се затопли така, че те дори не забелязаха как капките и се допряха до кожата им.
В момента, в който се докоснах до всички тях, дръпнах силата си, свих юмрук и хванах кръвта във вените им, замразявайки я за един удар на сърцето, и четиримата паднаха мъртви на каменния под на двора, преди още да са разбрали, че са нападнати. Това отне голяма част от силите ми и аз си поех дълго дъх от усилието.
Кейлъб се изстреля пред мен, скочи върху каменния олтар с иглата в ръка и започна работа по затварянето на разлома.
Изтичах зад него, бързах да стигна до баща ми и го хванах за ръката, когато той вдигна глава, за да ме погледне шокиран.
– Макс? – Изпъшка той, а кожата му изглеждаше опъната по костите, сякаш силата на сенките изсмукваше същността му направо от кожата.
Кимнах твърдо, докато поемах кръвта и силата, които се надигаха от раната на китката му, дърпайки го към онова мръсно същество. Имаше тежки вериги, които го приковаваха към земята, за да не може да бъде засмукан направо в нея, и червата ми се изкривиха от омраза към шибаните задници, които бяха направили това с него.
– Ще те измъкнем оттук. След това всички заедно ще можем да отпразнуваме убийството на Лайънъл от Дариус.
Очите на баща ми се разшириха при това предложение и погледът му се насочи към вратата отвъд мен.
– По бързай – изсъска той. – Тук има безброй много от техния вид.
– Сет ги е отвлякъл – уверих го аз, а Антония изохка от страх за сина си.
– Има много повече от тях – настоя татко, но преди да успея да отговоря, болезнен вой накара страха да прониже сърцето ми и аз се отдръпнах от него, правейки няколко крачки към вратата, преди да погледна назад към Кейлъб в несигурност.
– Върви – изсъска той, а погледът му не се откъсваше от пукнатината, докато се бореше да прокара иглата през бариерата между нашите царства. – Сет се нуждае от теб повече, отколкото аз.
Колебаех се, но когато чух Сет отново да вие, решението ми се оформи и аз побягнах обратно към имението.
Сблъсъкът на магията накара дъските на пода да затреперят и аз се втурнах към него, като ледът покри юмруците ми, докато подготвях собствената си атака, но докато тичах покрай широкото стълбище в центъра на сградата, в рамото ми се вряза парче болка.
Погледнах надолу към малката точка на болка, наблюдавайки как от раната се разлива една-единствена капка кръв, и си поех рязко дъх на тревога, когато се завъртях и видях копие от сенки, което се стрелна право към мен откъм двора.
Тъмната енергия се заби в мен толкова силно, че ме събори от краката ми, и аз извиках, когато магията ми се оказа в нейната хватка, а неестественото и дърпане я измъкна от миниатюрната рана на ръката ми, докато сенките се вкопчиха в нея с желязна сила и аз изведнъж се строполих назад по пода.
Борех се и крещях, опитвайки се да се хвана за нещо, което да ме закрепи, докато сенките ме изтръгваха обратно през имението и навън в двора, ноктите ми се разцепваха, докато се опитвах да се хвана за рамката на вратата, преди да се освободя и от нея.
Извиках предупредително към Кейлъб, докато ме влачеха по камъните към олтара, и той се извърна, захвърли иглата за връзване, скочи от олтара и ме хвана за раменете, като се бореше да ме издърпа от разлома.
– Хванах те! – Изръмжа той, докато аз ритах и се борех да остана далеч от него.
– Кал, някой ме поряза – изпъшках аз. – Трябва да…
Болезненият вик на Кейлъб ме порази като удар в сърцето и хватката му върху мен внезапно се разколеба, когато сенките се забиха в раната на ръката му и започнаха да влачат и него към разлома.
Изкрещях, когато отново ме повлякоха към него, а в ушите ми отекнаха виковете на мъката на нашите семейства, докато това тъмно пространство ме призоваваше и ми предлагаше безкрайно удоволствие, което, както знаех, щеше да завърши единствено с моето унищожение.
Мислех за Джери, за всички хора, които обичах, и се опитах да се вкопча в тази любов, докато виждах как краят ми се приближава към мен, но преди да бъда изтръгнат в забвение, около глезена ми щракна окови и аз се свлякох на пода, дишайки диво.
Кейлъб срещна погледа ми, когато и той се озова там, а звукът от тежки стъпки ме накара да се огледам точно когато Вард излезе от къщата с израз на безмилостна победа на белязаното си лице, докато група нимфи влачеха след него пребит, окървавен Сет.
Сет се бореше, докато заключваха глезените му с белезници, а аз въздъхнах, когато тегленето на сенките се засили и те се вкопчиха в магията ми, използвайки силата ми, за да подхранват мръсната си господарка.
– Изглежда, че все пак те видях да идваш – изсъска Вард и докато пристъпваше напред, за да прокара острие по извивката на китката ми, от устните ми се изтръгна вик на агония, който се откъсна от мен в безкрайното небе, тъй като силата ми беше взета за заложник и аз бях оставен на милостта на омразните звезди.

Назад към част 76                                                 Напред към част 78

 

 

 

ТОРИ

Огнена магия се удари във въздушния ми щит с такава сила, че ме събори от краката ми, а бронята ми звънна с метален звън, когато се сгромолясах по гръб, и изръмжах, докато се търкалях в калта и кръвта, покрили земята, като се изправих отново на крака, преди да призова крилата си от гръбнака и да се издигна във въздуха.
Битката все още бушуваше около мен и аз проклех, когато един от шибаните членове на фен клуба на Лайънъл изстреля драконовия огън по пътя ми, избягвайки атаката със скоростта си, вместо да хабя енергия за щит, и хвърлих парчета лед и дърво обратно към червения звяр, целейки се в крилата и очите му.
Драконът изрева в агония, когато магията преряза тънката мембрана на крилата му, а аз последвах атаката си с въздушна струя, която изпрати звяра да се издигне над редиците на нимфите, така че да се разбие в тях, докато пада, вместо да удари бунтовниците.
Отново бях изгубила Алехандро от поглед в близката схватка, тъй като той продължаваше да преминава и излиза от формата си на нимфа, за да атакува по различни начини, а нимфите по негова команда го пропускаха през редиците си, докато аз бях принудена да се изправям пред него отново и отново.
На гърба ми се бе сформирала вярна група от бунтовници, които се адаптираха към стила ми на водене на битки и се сражаваха заедно с мен, за да ми помогнат да спечеля позиции с всяка изминала минута, и аз предложих на Джъстин мрачна усмивка, когато той запали нимфа с огнената си магия и я изпрати с писък обратно в лоното на братята си.
Разтърсващ рев изпълни въздуха и аз погледнах през бойното поле към хълма, където Лайънъл и Дариус се бяха сражавали, а на лунната светлина проблясваха златни и зелени люспи, които се бяха налели с кръв.
Сърцето ми се сви от страх за мъжа ми, но си наложих да вярвам в него, както той трябваше да вярва в мен, за да доведем тази битка докрай. Макар че когато погледнах надолу към моите хора и видях сякаш безкрайния рояк от армията на Лайънъл, който напредваше към тях, трябваше да призная, че започнах да се страхувам от изхода на тази битка.
Сложих меча си в ножницата и призовах водната си магия, като се държах надвесена над битката, привличайки силата си към върховете на пръстите и задържайки я там, докато не се заклех, че чувам как водният поток пулсира срещу тъпанчетата ми, а силата му заплашва да ме залее.
Пуснах приливна вълна върху нимфите пред нас, косата ми се отметна назад от силата на енергията, която упражнявах, а от устните ми се изтръгна диво ръмжене, докато тя се разбиваше в тях, отмиваше ги и ги запращаше в калта на бойното поле. След това хванах тази кал и повлякох в нея колкото се може повече люлеещи се тела, като свих юмруци и крайниците ми затрепериха от силата на магията ми, докато ги потапях в калта и осигурявах на отряда си малко облекчение от битката.
Паднах от небето, за да се приземя пред хората си, и открих Каталина сред тях, която хвърляше дървени копия едно след друго в гърбовете на отстъпващите нимфи, успели да избягат от атаката ми, и ги поваляше, докато Хамиш държеше ръката си на рамото и, давайки и силата си.
– Това е то, Кити! Надупчи ги с повече дупки от смокинов храст!
Очите ми се стрелкаха напред-назад по бойното поле, докато малкият ми отряд от феи всички гледаха към мен за следващите ми заповеди, а Джъстин се приближи, вдигна метален щит и го държеше защитно, сякаш се надяваше да ме предпази от атака, ако такава дойдеше, а в другата му ръка блестеше огненото острие на Феникс, държано в готовност.
Забелязах Алехандро вляво от мен, когато звукът от писъци стана непоносим откъм неговата посока, батальонът на Юджийн се преобрази във формите си на тибетски плъх и се разбяга в ужас, докато нимфите се втурнаха към тях с дрънкалките си, задушаващи магията от въздуха.
Отворих уста, за да насоча групата си натам, но преди заповедта да успее да ми се изплъзне, Гейбриъл падна от небето като куршум, приземявайки се пред мен в напълно променената си форма на харпия, с черни криле, разперили се на гръбнака му, и тяло, покрито със сребърните бронирани люспи на неговия вид. Гръдният му кош се издигаше, кръвта бе опръскала бузата му, а погледът, който ми хвърли, бе изпълнен с целия ужас на това, което бе видял.
– Призови за отстъпление – изиска той. – Денят е изгубен, а армията ще бъде унищожена, ако се забавим. Не виждам какво ще направят нимфите, но ако не признаем поражението си сега, не ни остава никакво бъдеще, в което армията ще остане жива.
– Обкръжени сме, Гейбриъл – издишах уплашено, като държах гръбнака си изправен, в случай че някой ме наблюдава, но това беше истината. Армията на Лайънъл ни беше обкръжила, преди да ни нападне, и единственият изход беше да пробием.
– Семейството ми е прибрало голяма група земни елементали обратно в тунелите – отвърна той с поклащане на глава. – В момента копаят път за бягство за нас. Виждал съм деца и уязвими хора да бягат по този път и има голяма вероятност останалата част от армията ни също да успее да се измъкне през тях. Просто все още не съм видял какво трябва да се случи, за да се осигури тази съдба. Но сега или никога, Тори, заповядай да се оттеглим или войната ще бъде загубена тази нощ.
Очите ми се разшириха от ужас при това предложение, но не го разпитвах повече, доверявайки се на дарбите му, притиснах пръсти към гърлото си и усилих звука на гласа си, докато крещях достатъчно силно, за да чуе цялата ни армия.
– Отстъпление! Върнете се в тунелите! Отстъпление!
Навсякъде около нас бунтовниците чуха призива ми и изведнъж се втурнаха обратно към Бърлогата, вместо да се борят да избягат от нея, като нито един от тях не се противопостави на заповедта ми, бързайки да изпълни нареждането ми, а нимфите ги преследваха, жадни за гибелта им.
– Поставете щит между нашата и тяхната армия, за да дадете време на отстъплението – заповядах на никого конкретно, но Хамиш вдигна брадичка в знак на разбиране.
– Това ще бъде направено, кралице моя. Кити и аз ще поддържаме линията, докато нашите хора се измъкнат.
– Какво ще правите? – Задъха се Каталина, хващайки ръката ми, когато погледнах настрани и тя сякаш разбра, че няма да тръгна с тях.
– Ще ги последвам, щом приключи тази битка – изръмжах, като търсех в небето Лайънъл или Лавиния, но не открих нито един от тях близо до себе си. – Ако Лайънъл умре тази вечер, тогава ще можем да спасим това.
– Но, кралице моя – изпъшка Хамиш и аз му поклатих глава.
– Това е заповед. Имам нужда всички вие да изведете хората ни оттук. Мога ли да ви се доверя да го направите? Приковах го в погледа си и той наведе глава, като се подчини на заповедта ми.
– За мен беше чест да се бия за истинските кралици в този ден – каза той и сърцето ми се разтуптя от емоции, докато мислех за Дарси, чудех се дали Орион е успял да я върне на себе си и се надявах с цялата си душа, че тя ще бъде добре.
– И за мен беше чест да се бия с теб – казах твърдо, хванах ръката му за сбогом и се задъхах, когато Каталина ме обгърна с ръце.
– Накарай този шибаняк да крещи, когато умре – изръмжа тя и аз си отдъхнах със смях, като се заклех да опитам, пуснах я бързо и се обърнах назад, за да се изправя срещу битката.
– Моля за разрешение да остана и да се бия на твоя страна, кралице моя – каза Джъстин, привличайки вниманието ми към него, като се премести, за да застане отново защитно до мен, и аз кимнах, виждайки решителността в погледа му.
– Да видим дали ще успеем да сложим край на това нещо.
Тръгнах да тичам с Джъстин на крачка зад мен, погледът ми отново попадна на Алехандро, когато той се появи в тълпата нимфи, които преследваха отстъпващите бунтовници, грохотът на рода му отекна в костите ми и накара магията ми да изсъхне далеч от мен, когато вдигнах меча си с рев на предизвикателство и изтичах напред, за да го посрещна.

Назад към част 75                                                        Напред към част 77

 

 

 

ДАРСИ

Гневът изригна в съзнанието ми като киселина и вълна от него ме тласна напред, докато се взирах между феите на земята, разкъсвайки редиците им, а вкусът на толкова много кръв ме накара да побеснея.
Исках още. Трябваше да запълня тази тъмна и непрестанна нужда в мен да унищожавам, опустошавам и бичувам земята.
Кътниците в устата ми имаха вкус на отрова, острият и горчив привкус се търкаляше по езика ми и причиняваше безкрайна болка и страдание на всеки, който имаше късмета да остане жив след ухапването ми. Но те нямаше да живеят дълго. Не и когато черната и накърнена отрова се плъзнеше по вените им и ги обявяваше за поредната ми жертва. На нейната жертва.
Шепотът на Лавиния се носеше в ушите ми, гласът и ме подтикваше да продължа и душата ми беше толкова дълбоко свързана с нейната, дори когато някаква част от мен се надигаше и се бореше да не слуша заповедите и. Но беше невъзможно да им откажа, думите и караха огъня в мен да гори, който никога не можеше да бъде потушен, но това не беше огънят, който познавах, а едно злокобно нещо, което поглъщаше всяка добра част от мен цяла.
Един мъж се появи пред мен, с протегнати ръце и молба в сребристите му пръстени. Замахнах към него, ноктите ми се врязаха в свирепия въздушен щит, който се борех да разкъсам, отблъсквайки го назад, докато чупех и ръмжах, опитвайки се да пробия защитата му, докато той се бореше да я задържи на място.
– Блу! – Изкрещя той, като думата завладя нещо дълбоко в гърдите ми, но после шепотът на Лавиния стана по-силен и омразата ми се сгъсти.
– Убий го. Убий ги всички – призова тя в главата ми. Моята господарка. Ръководителката на моето същество, тази, която ме беше приковала и обвързала с нея по начини, които усещах толкова дълбоко, че никога не можех да ги измъкна.
Разкъсах въздушния му щит и той се изстреля с прилив на скорост, така че лапата ми се удари в земята, вместо да го удари. Изръмжах и обърнах поглед към един сребърен пегас, който се носеше по земята, обграждаше бунтовниците и спираше, за да позволи на няколко от тях да се качат на гърба му. Отвъд него розов пегас правеше същото и вече се издигаше в полет, а аз замахнах към нея, докато тя летеше към облаците, хванах я за копитата и я повлякох обратно от небето.
Хвърлих я на земята и се хвърлих напред, за да довърша убийството, но сребристият пегас ме нападна, заби рог в ръката ми и ме накара да изрева, докато отстъпвах назад. Розовият пегас се отскубна, завъртя опашка и побягна, а сребърният се втурна в галоп след нея.
Тръгнах след тях и ги настигнах, когато те разпериха криле и се издигнаха към небето, но аз бях по-бърза, скочих напред, за да ги вкарам обратно в лапите си и да ги довърша завинаги. Но нещо ме хвана за козината отзад, дръпна ме и ме хвърли на земята.
Сребристоокият мъж се появи отново, когато се изправих на крака, и изръмжах срещу него, докато той оплиташе въздушни въжета около мен, опитвайки се да ме прикове към волята си.
Появи се момиче с боздуган, което хвърли лиани от земна магия, завърза ме и ме повали на земята, докато се борех с магията им, гняв се разнесе по гръбнака ми, когато момичето изгради наморник, за да затвори здраво челюстите ми, и дръпна главата ми на земята.
Мъжът се втурна напред, коленичи пред мен и сложи ръка на главата ми, докато се борех да се освободя. Трябваше да се нахраня, да извлека колкото се може повече кръв и да заситя кралицата на сенките, която ме притежаваше.
Изръмжах, докато мъжът ми говореше, без да ми пука да го чуя, но беше невъзможно да го пренебрегна.
– Върни се при мен, Блу – заповяда той. – Погледни ме. Познаваш ме.
Той се наведе близо, така че виждах само очите му, и за миг бях сигурна, че го познавам. Гневът в мен започна да отстъпва и ръмженето в гърлото ми заглъхна, докато се опитвах да го намеря, несигурна защо имах чувството, че този мъж ме притежава толкова дълбоко, колкото и Лавиния.
Но тогава господарката ми заговори отново, гласът и изпълни главата ми и го заглуши.
– Той е твой враг. Хапни, разкъсай, убий. Пролей кръвта на бунтовниците и ще бъдеш възнаградена.
Изправих се на крака, когато във вените ми нахлу енергия, а сянката и мракът се разпространиха в мен като масло, което се изливаше в кръвта ми. Измъкнах се от връзките си, скъсах ги всички наведнъж и се хвърлих към мъжа пред мен.
Ноктите ми се врязаха в страните му, докато го улавях в лапите си, карайки го да реве от болка заради мен, докато го придърпвах към себе си и отварях челюсти, разкъсвайки наморника, докато отивах да откъсна главата му от раменете.
Нещо остро се удари в задния ми крак, отново и отново, и аз изревах от гняв, пуснах плячката си и се нахвърлих върху момичето с боздугана.
– Простете ми, лейди Дарси – изхлипа тя наполовина, докато се обръщаше и бягаше. – Не мога да ти позволя да нараниш мъжа, избран за теб от звездите!
Скочих след нея, на устните ми се появи ръмжене, докато тя хвърляше ледени стени зад себе си, за да ме забави, но аз преминах през всички тях, а парчетата летяха навсякъде и се врязваха в краката ми, докато продължавах да я преследвам, само за да се озова в огромна пропаст в земята.
Извиках от гняв, блъснах се в дъното и погледнах момичето, което стоеше в горната част на дупката и се опитваше да хвърли магическа мрежа над пропастта, за да ме задържи. Но аз бях създание на сенките, чудовище на нощта. И не исках да бъда задържано.
Изскочих нагоре, катерех се по мръсните стени и си проправях път нагоре, докато тя бързаше да ме хване в капана. Но аз стигнах преди нея, прорязах клетката и с острите си нокти и я хванах за крака и, докато се измъквах от дупката. Съборих я под себе си, докато боздугана се изплъзваше от хватката ѝ, и видях бялото на очите и, когато ги изпълни осъзнаване.
– Аз не умирам напразно! Обичам те, господарке! – Извика тя, когато затворих зъбите си около тялото и, разкъсвайки и разкъсвайки, докато не прекъснах писъците и. Изхвърлих я далеч от себе си като парцал, докато тя остави следа от кръв в пръстта, след което падна в дупката, която беше хвърлила, за да ме хване в капан, падайки в мрака.
Вдигнах глава и изревах в нощта за убийството си. А когато най-сетне отново погледнах надолу, открих, че среброокият мъж държи пламтящ меч над главата си, за да привлече вниманието ми, размахвайки го наляво и надясно.
Тръгнах през бойното поле, оставяйки другите бунтовници зад себе си, докато гласът в съзнанието ми ме подтикваше да довърша този и да пирувам с кръвта му.
И аз бях роб на тази заповед.

Назад към част 74                                                           Напред към част 76

 

 

СЕТ

– Какво ще правим сега? – Изръмжах, отчаян, че искам да изляза навън и да грабна семейството си, а също и семействата на приятелите си. А къде, по дяволите, бяха останалите от семействата ни? Дали бяха в тази къща? Защото бях сигурен, че не знам откъде да започна да ги търся, ако бяха, а идеята, че може би са били за еднократна употреба, че може би Лайънъл се е отървал от тях, продължаваше да набъбва в съзнанието ми и ме караше да се втурна в битката, без да се замислям. Но трябваше да запазя главата си. Трябваше да притисна емоциите си в онази тъмна яма вътре в мен и да направя това, което умеех най-добре. Да се преструвам, че съм шибано хладнокръвен, жаден за кръв задник, който може да приеме всичко, без да трепне. Така и щях да направя.
Бяхме слезли долу в салона, откъдето се виждаше дворът. Бях коленичил зад един диван, Кал беше притиснат отдясно, а Макс – отляво, а в гърлото ми се чуваше хленчене, тъй като ни обграждаше балон за заглушаване заедно с плътно заклинание за прикриване, което ни сливаше с мебелите. Бяхме наблюдавали как Вард си тръгва, водейки със себе си голяма група нимфи, които се насочиха към предната част на имението, мърморейки, че скоро ще дойдат новодошлите, и бързо разбрахме, че ние трябва да сме тези новодошли. Което означаваше, че те са тръгнали да подготвят капана си за нас твърде късно. Не им беше известно, че вече бяхме влезли в къщата. Предположих, че кражбата на сенчестото око на Вард го е направила най-мръсния прорицател от тази страна на Солария. Но това беше малка победа на фона на всичко това.
– Има толкова много от тях там – каза Макс с разочарование. – Трябва да ги отвлечем.
– И имаме нужда от свързваща игла, за да затворим тази пукнатина – отвърнах аз. – Смяташ ли, че някой от нас трябва да се върне със звезден прах, за да я вземе?
– Нямаме достатъчно звезден прах за многократни пътувания – каза Макс намръщено.
– Чакай, къщата на Стела е в съседство – каза Кал, осъзнавайки това.
– И? – Попитах.
– И Орион ми разказа как там има тайно мазе, пълно с цялото старо оборудване за тъмна магия на баща му – обясни Кейлъб. – То е скрито зад таен панел в коридора под стълбите.
– Разбира се, че най-добрият ти приятел ти е казал това – промълвих аз, макар че добре, да, беше удобно.
– Ами ако няма игла? – Каза притеснено Макс.
– Те са един от най-често използваните предмети в тъмната магия – Орион ми е разказвал много за нея. Така че си заслужава да се опита – подкани го Кал.
– Но все пак трябва да отвлечем онези нимфи от олтара, преди изобщо да можем да стигнем до този разлом – казах аз.
– Какво ще кажеш да запаля огън? – Предложи Кал и аз обмислих това.
– Те няма да си тръгнат всички, може би няколко, но… Поклатих глава.
– Бих могъл да се опитам да манипулирам емоциите им, да ги накарам да се усмирят – замислено каза Макс. – Може би дори бих могъл да ги изпратя всички да заспят, ако имам достатъчно време.
– Ще изпратиш и семействата ни да спят, а това може да ги изложи на още по-голяма опасност с това шибано олтарно нещо – изсъска Кал.
– Имам го – обявих аз, сядайки на петите си, докато двамата ме гледаха. – Успях да усъвършенствам имитацията на глас. Мога да създам илюзия, да се преструвам на Лайънъл достатъчно дълго, за да ги отзова отвън и да ви дам шанс да отидете за свързваща игла и да освободите всички.
– Това не е съвсем ужасна идея – призна Кейлъб. – Но ако го разберат и използват дрънкалките си върху теб, си прецакан.
– Мислиш, че не мога да се справя с група нимфи? – Издекламирах аз, макар че сърцето ми за секунда се разтуптя от ритъм при напрегнатия поглед, който той ми хвърли.
– Просто бъди внимателен – изръмжа той, протегна ръка, за да я стисне, и точката на контакт изпрати стрела от топлина в гърдите ми.
– Винаги съм. – Намигнах му, след което се заех да хвърлям илюзията. Не беше перфектна, като се има предвид, че не можех да имитирам точно Лайънъл. Той работеше със заклинания, които да ми попречат да го направя, но като хвърлих голямо наметало около себе си и вдигнах качулката, прецених, че ще ми се размине. В този двор така или иначе беше тъмно, а имитацията на гласа ми щеше да е перфектна.
– Ерх, приличаш му чудовищно – каза Кал с набръчкан нос.
– Аз съм дребна игуана – заговорих с гръмкия глас на Лайънъл. – Как звучи?
– Перфектно. А сега тръгвай. – Бутна ме Макс и аз скочих изправен, вървейки с рамене, притиснати назад, докато се насочвах към вратата и я отварях с драматично движение, достойно за самия задник.
– Какво си мислиш, че правиш?! – Изръмжах и накарах нимфите да се стреснат, като ме видяха.
– Правя това, което Лавиния поиска от нас – отвърна една от тях с хриптящ глас.
– А Лавиния ли е вашият крал? – Изригнах и няколко от тях си размениха погледи. – Е?!
– Не, ваше величество. – Най-близкият наведе глава и аз го потупах неясно по рамото, преди да осъзная, че това вероятно не е ход на Лайънъл, затова изтрих ръката си в наметалото с гримаса. – Влез вътре сега. Трябва да поговорим. Всички вие!
Посочих и нимфите побързаха да се подчинят, като покорно навеждаха глави, докато минаваха покрай мен, макар че няколко от тях останаха да гледат гаврата, която се разиграваше около олтара, и предположих, че ще трябва да се доверя на останалите да се справят с тях.
Започнах да следвам нимфите навътре, като погледнах към мястото, където се бяха скрили Макс и Кал, молейки се на звездите да успеят бързо да измъкнат семействата ни от този адски олтар.
Последвах Нимфите в коридора, като продължих да ги насочвам, докато се провирах покрай тях, като се въртях в безкрайните зали, въпреки колко пъти съм бил тук като дете. Промуших се през една врата, за която бях сигурен, че е трапезария, но вместо това се оказа голяма баня.
Мамка му.
Всички влязоха вътре след мен и аз придърпах качулката си по-близо до лицето си. Ярките светлини в тази стая щяха да бъдат смъртоносна следа, ако тези задници се вгледат прекалено внимателно в лицето ми.
Точно така. Намирам се в баня, пълна с чудовища. Какво сега?
Прочистих гърлото си, прокарах пръст по златното кранче и се ухилих, докато го разглеждах, опитвайки се да си спечеля момент за размисъл.
Нимфите си размениха погледи и аз разбрах, че тук времето ми изтича. Трябваше да измисля някаква правдоподобна причина, поради която току-що бях довел всички тях в тази баня.
Една от нимфите започна да ме гледа прекалено внимателно и аз наведох глава, прочистих отново гърлото си, като се наведох и се престорих, че проверявам кранчето, от окото до чучура.
– Това не е добре – изръмжах аз. – Никак не е добре.
– Хм, простете, кралю мой, но какво не е добро? – Попита един от тях и, по дяволите, имаше добър въпрос, на който аз нямах отговор.
– Кранчетата, разбира се – изръмжах аз. – Те не блестят както трябва.
– Може би бихте могли да се заемете с това с вашите слуги, ваше височество? – Предложи една нимфа.
– НЕ НАКАЗАНИЕ! – Изръмжах, грабнах една кърпа и го зашлевих с нея, но движението отхвърли качулката ми назад и заклинанието ми за прикриване се разкри в цялата си не съвсем правилна форма.
– Чакай, кой си ти, по дяволите? – Избухна една от нимфите. – Ти не си нашият крал!
– Звездичките ми, това е Вега! – Изръмжах, сочейки зад тях, и като идиоти, каквито бяха, всички се обърнаха, а аз, по дяволите, приклекнах и побягнах, като ги изблъсках настрани с въздушна магия и се изстрелях през вратата на бесен вятър.
Блъснах вратата след себе си, заварих я затворена със земна магия, като я запечатвах все по-плътно с метал, докато цялата врата не заблестя с него, преди да освободя прикритието, покриващо тялото ми.
Една тежест се удари в нея, последвана от друга и още една, но вратата ми не се размести.
– Ха! – Извиках от вълнение, но след това се чу взрив, когато една от нимфите проби стената, излезе в коридора, а приятелите му се изсипаха след него и аз изкрещях от изненада, обърнах се и побягнах обратно по коридорите. Но не се обърнах към приятелите си, а навлязох по-дълбоко в къщата, хвърляйки магията назад през рамо, докато море от нимфи преследваше опашката ми.
Взривявах врати и хвърлях мебели на пътя им, разхвърляйки навсякъде вази и безценни реликви, докато разбивах мястото на парчета в опит да забавя преследвачите си и да изпреваря смъртоносните им дрънканици, които щяха да блокират магията ми.
– Хванете го! – Изкрещя някой от отворените врати вдясно от мен и аз забелязах Вард да влиза в къщата, насочен право към мен с яростно изражение на едноокото си лице.
Вдигнах една ваза от масата с порив на въздушна магия, блъснах я в главата му и го накарах да прокълне, докато той изстрелваше огнена струя след мен. Отклоних се от него и продължих да бягам, като нададох силен вой, за да ги насърча да ме последват. Защото докато ме преследваха, те не бяха близо до семейството и приятелите ми. И се надявах на шибаната луна, че те са в процес на измъкване оттук.

Назад към част 73                                                        Напред към част 75

 

 

 

ДЖЕРАЛДИН

Бях видяла всичко. Моята лейди Дарси, която се превръща в звяр от гората, и нейният мъж Ори, който я преследва в боя. Трябваше да тичам при нея, да я укротя като див мустанг в моите пасища.
Тичах напред, докато гигантското зверско същество, в което се беше превърнала моята скъпа Дарси, пируваше с нашите хора. Тя приличаше на голяма черна мечка със сенки, които танцуваха по краищата на козината и като същество от дълбоките пропасти на Багамагута.
– Идвам, дръжте се, милейди! – Извиках.
Завъртях се във въздуха с името Вега на уста, докато размахвах боздугана си, а шиповете се забиваха в гузното лице на нимфата и превръщаха грубияна в сажди. Това беше малка победа сред полето на опустошението и докато Дарси вилнееше сред нашите хора, виждах как гибелта ни се издига като луна над бурно море, отбелязвайки ни за преминаване отвъд завесата.
Орион хвърли въздушни щитове върху бунтовниците, за да държи Дарси далеч от колкото се може повече от тях, но тя ги пробиваше отново и отново.
Аз повалих още една нимфа с вик и замах на вярното си оръжие – Острието на безкрайната небесна карма, което донасяше смърт на враговете ни, сякаш беше родено, за да ни защитава.
– Вземи това, ти, изнасилвач на недоносчетата! – Изкрещях, избърсвайки челото си, докато натисках напред, а моята сладка Дарси вече беше покрита с кръв, докато парчета от бунтовниците летяха над главите ми и стенанията се засилваха.
Досещах се какво е предизвикало тази промяна в нея. Лавиния явно беше виновна. Бях видяла взаимодействието им, макар че не бях чула дори шепот на дума в суматохата на битката.
Орион се бореше да я отблъсне, ръката му вече кървеше от замахването на ноктите на Дарси, а аз крещях като гребена на Гарблес, докато се борех да ги достигна. Не исках да видя как елинският и партньор пада под ноктите и или да гледам как тя откъсва главата му от финото му тяло, но уви! Изглежда не можех да се движа по-бързо, изтласкана назад от бунтовниците, които се обръщаха и бягаха от своята кралица, докато тя ги режеше на парчета.
Но аз не исках да се свивам като комар пред челюстите на водно конче, не! Щях да се притека на помощ на моята господарка. Щях да изрева името и към небето и да помоля звездите да я освободят от тази ужасяваща форма, която бе обхванала тялото и.
Орион успя да покрие с въздушна магия още една линия от бунтовниците, давайки им шанс да избягат, след което хвърли лед, за да се опита да върже краката на Дарси и да я задържи.
Изкрещях окуражително, но Дарси проби леда и се блъсна в една редица бунтовници, като ги повали под лапите си.
– О, Боже, гуакамоле върху гекон.
Стигнах по-близо и кръвта опръска лицето ми, когато Дарси разтърси един човек между челюстите си. Очите на моята скъпа дама се завихриха от мрака на отвратителната вещица в сянка, която и беше сторила това, и аз се заклех да я спася.
Орион скочи на гърба на Дарси, ръцете му се вплетоха в козината и, докато извиваше главата и настрани, изтласквайки челюстите и от бунтовниците и давайки им възможност да избягат. Но аз не избягах.
Вкопчих пети, раменете ми се блъснаха в бунтовниците, докато се борех с вълната от тела, която ме изтласкваше, като не им позволявах да ме отнесат със себе си като изгубен кокосов орех в морето.
Дарси поклати глава толкова силно, че Орион се откъсна от нея и падна на земята по гръб с трясък, който ми подсказа, че се е счупила някоя важна кост. И докато той ръмжеше от болка, видях, че не може да помръдне, а мечът му е изгубен в мръсотията на бойното поле, докато неговият Елисейски партньор пристъпва напред, за да нанесе убийствения удар.
В гърлото ми заседна въздишка и аз забих лакти в бунтовниците около мен, изтласках ги настрани, пробих редиците им като грах, който се измъква от шушулка, и в един момент отново побягнах, вдигнала боздугана си нагоре, като я размахвах и крещях достатъчно силно, за да ме чуе слънцето, което спеше отвъд хоризонта.
Дарси вдигна глава, обръщайки поглед към мен вместо към Орион, а аз продължих да тичам към тях, все още размахвайки боздугана си, но без намерение да наранявам дамата си. Бях уловена в конфликт, когато тя оголи кътниците си към мен и видях как смъртта ми блести в очите и като два галещи диаманта.
– Няма да нараниш своя мъж Ори! – Извиках, гмурнах се напред, краката ми се отлепиха от земята, докато се въртях в салто, с главата надолу, преди да се приземя върху Орион и да го излекувам с всичко, което имах да дам.
Той изхърка, когато счупените дискове на гръбначния му стълб се сляха отново и очите ни се срещнаха за миг, преди остри нокти да пробият бронята ми като горещ нож, който реже масло, да се забият дълбоко в рамото ми и да ме отхвърлят от него.
Изплавах във въздуха, губейки хватката си върху боздугана, а времето сякаш се забави, докато горещата струя кръв се стичаше по гърба ми, а небето и земята се сливаха в едно.
Усетих мириса на река от смърт по плътта си и се зачудих дали времето ми не е наближило, когато се ударих в земята, търкулнах се по кален бряг, а около мен се разнесе море от кръв и кал, докато вятърът се изтласкваше от дробовете ми.
Може би мама беше наблизо, чакаше да ми подаде ръка и да ме поведе към звездите. Но аз нямаше да си отида тихо, щях да се боря, докато в костите ми нямаше повече борба. Ще се боря като смелите воини от древността и ще застана непоколебимо като планина пред луната още тази нощ.
Вдигнах глава, опитвайки се да се изправя, и се чу най-мощният бум, когато Анджелика падна на земята пред мен в гигантската си форма на червен дракон. Тя изрева, когато огромният кафяв Дракон на Милдред се приземи върху нея, грозният звяр разкъса гърлото и с остър зъб и кървав нокът, а ревът на моята скъпа Анджелика угасна в гърлото и, последният и дъх се търкулна по бузите ми, докато умираше, а онази гадна Милдред откъсвайки главата от раменете и, изръмжа победно, преди да се издигне в небето.
Мъката, скръбта и пълното опустошение се преплетоха в мен, докато се принудих да се изправя на крака и да се излекувам, забелязвайки Орион, който преследваше Дарси на бойното поле, а ризата му беше наполовина разкъсана и напоена с кръв.
Сълзи се стичаха по бузите ми, докато гледах скъпата си приятелка Анджелика с хлипане в гърлото като жаба на лилия.
– Мила, скъпа Анджелика! – Извиках, сълзите ми прииждаха горещо и бързо, докато гледах към небето, а погледът ми се стесняваше върху Милдред, докато я заклеймявах с проклятие, което сама бях създала. – Ще умреш от ръката ми и ще страдаш, преди да те изпратя в долния свят, крещейки и изгаряйки отвътре навън! Чуй ме този ден! Ще отмъстя за моята съюзница, която беше с твърдо сърце и в нокътя на крака си имаше повече стойност, отколкото ти някога ще притежаваш!

Назад към част 72                                                      Напред към част 74

 

 

 

ТОРИ

Сражавах се с яростта на кралица, защитаваща своето кралство, и със силата на чудовище, родено да се къпе в кръвта на враговете си. А аз имах толкова много шибани врагове. Лайънъл и Лавиния бяха само на върха на един много дълъг списък, а за шибаните звезди дори нямах намерение да започвам.
Те ни наблюдаваха сега, блещукайки в съвършено чистото небе, наслаждавайки се на шоуто, докато феите, чиито съдби изкривяваха толкова небрежно с желанията си, се бореха за живота си тук, долу в калта. Не ги интересуваше кой е победителят тук. Бяха дошли само да гледат касапницата, която бяха организирали.
Сражавах се с огън и ярост, като използвах силата на пламъка, за да поддържам магията си винаги напълно заредена, докато пробивах огромни дупки в редиците на враговете ни, но въпреки това те ни нападаха от всеки ъгъл.
Бяхме хванати напълно неподготвени и тъй като армията ни все още беше в капан под земята, затрупана в тунелите, и само бавно си проправяше път нагоре, за да се присъедини към нашите редици, бяхме в много неизгодно положение.
Погледът ми се спря на Каталина и Хамиш, които разкъсваха склона на хълма със земната си магия, освобождавайки още бунтовници от тунелите отдолу, като същевременно се предпазваха от Гилдията на драконите, които нахлуваха над нас в променените си форми и се стремяха да изгорят армията ни с драконовия си огън, преди още да успеят да се включат в битката.
Тежката сила на дрънкалките на нимфите звучеше отново и отново, карайки магията в мен да затрептява в настойчив ритъм всеки път, когато се приближавах твърде близо до някоя от тях, но пламтящият ми меч вече беше мокър от кръвта на техния вид и всеки, който правеше грешката да мисли, че мога да се бия само с магията си, откриваше, че греши по трудния начин.
Огромната нимфа, която сякаш ръководеше редиците им, все още беше в полезрението ми, но се беше отдалечила и се беше запътила към далечната страна на бойното поле, където тибетските плъхове се бяха изправили начело с Юджийн Дийпър.
Сърцето ми се разтуптя от смелостта на нашата армия, когато установих, че се бият навсякъде около мен, но все пак огромният брой последователи на Лайънъл беше ужасяващ.
Рев, който не приличаше на нищо, което бях чувала досега, разтърси земята в краката ми и се обърнах надясно, докато бунтовниците там крещяха, опитвайки се да избягат от това, което беше предизвикало този звук.
Очите ми се разшириха, когато забелязах източника на страха им – огромен звяр, който разкъсваше редиците им със сенчести нокти и бездушни очи на кошмар. Беше голямо колкото монолитна мечка и също малко приличаше на техния вид, а черната му козина беше мокра от кръвта на убитите феи.
Вдигнах ръка, като от устните ми се изтръгна предизвикателен рев, докато призовавах Феникса си, и в юмрука ми се разгоряха червени и сини пламъци, които се засилваха и засилваха, докато не ги освободих с енергиен взрив, който почти ме събори от краката ми.
Огнена птица се изтръгна от ръцете ми и извика със страховито красивия си глас, за да я чуят всички бунтовници и да повдигнат духа си, докато се носеше над главите им и летеше право към създанието от сенки, което беше дошло да ги унищожи.
Звярът вдигна поглед, когато огънят на Феникса го запрати към мен, а очите му се насочиха към мен, като в тях се появи сребърен блясък, който почти ме накара да спра, защото по гръбнака ми преминаха тръпки.
Атаката ми се заби в съществото и то изрева, докато се хвърляше от краката си, блъскаше се назад в редиците на нимфите и ги мачкаше под себе си, разбиваше костеливи крайници и ги караше да крещят от болка.
Започнах да тичам към него, докато то се мъчеше да се изправи, а на челото ми се появи бръчка от факта, че беше оцеляло след този удар. Приготвих меча си и изкрещях предизвикателство.
Бунтовниците се опитаха да се отдръпнат настрани, докато тичах към тях, но аз не им обърнах внимание, скочих и използвах въздушната си магия, за да се издигна над главите им, хванах меча в двете си ръце и го размахах над себе си, докато се подготвях да нанеса убийствения удар.
Нещо се блъсна в мен със силата на автомобилна катастрофа и аз се отклоних от курса с проклятие от болка, паднах на земята под едно мощно тяло и загубих хватката на меча си, докато се пързаляхме по земята.
Изтръгнах острието от бедрото си, забих коляно в земята, за да спра търкалянето ни, и замахнах с кинжала към врата на противника си, а очите ми се разшириха от тревога, когато разпознах Орион.
Успях да спра нападението си в последната секунда, върхът на острието ми докосна ъгъла на челюстта му и пусна кръв, докато го изтръгвах, и си поех рязко дъх.
– Ебаси, едва не те убих.
– Звярът е Дарси – изръмжа той, без дори да му пука за кръвта, която току-що бях изкарал от него. – Това е проклятието. Лавиния го е принудила да се прояви в нея и не мисля, че това е първият път.
Тръснах с глава, поглеждайки през тълпата от борещи се тела към звяра, който отново се изправи на крака, и устните ми се разтвориха от ужас, докато възприемах това, което казваше.
– Тя е тази, която убиваше онези феи в Нора? – Въздъхнах и Орион кимна, докато аз поглеждах назад към него.
– Мисля, че е така. Но не мисля, че тя е знаела, че това се случва.
Сега, когато е в плен на проклятието, тя изглежда напълно изгубена за него. Ще я измъкна оттук. Трябва да спечелиш тази битка, Тори. Трябва да ги поведеш към победата.
Преглътнах силно, докато възприемах това, като хвърлих щит от въздушна магия около нас, докато се изправях на крака и му предложих също да се изправи.
– Тогава не се насилвай – изрекох, като погледнах към касапницата, която ни заобикаляше.
– Можеш да се справиш – каза Орион, хвана ръката ми и ме накара да погледна в сребристите му очи, в които открих много повече вяра в мен, отколкото в себе си, и преглътнах шумно.
– Моля те, спаси я, Ланс – издишах, без да съм сигурна дали изобщо ще успее да ме чуе през бушуващата битка, но той кимна твърдо.
– Ще направя каквото е необходимо.
– Имаш ли нужда от повече сила? – Попитах, когато звярът изрева и аз отново погледнах към него, чудейки се как, по дяволите, планира да я измъкне оттук.
Отговорът му дойде с острото убождане на кътниците му, които се впиха във врата ми, и аз стиснах зъби, като затегнах хватката на меча си, а погледът ми отново падна върху огромната нимфа точно когато той се преобрази обратно във формата си на фея, и едно хъркане се откъсна от устните ми, когато разпознах Алехандро.
– Не умирай – заповяда Орион, докато ме освобождаваше, и аз срещнах погледа му за последен път.
– Ти също. – Пуснах щита, който ни защитаваше, и той се изстреля към Дарси, като се принудих да му позволя да и помогне без мен.
Побързах да си върна изпуснатия меч, вдигнах го и фиксирах Алехандро в полезрението си, докато той започна да хвърля шепи огнена магия по бунтовниците, които се бореха срещу нимфите по фланга му.
Огнена магия, която беше откраднал от баща ми, когато го беше убил. Магията, за която щях да го накарам да си плати с кръв и кости.
– Тази нощ ще умреш, копеле.

Назад към част 71                                                              Напред към част 73

 

 

 

ДАРСИ

Пепел и кръв изпръскаха бузите ми, докато се борех на земята до Орион, гръб до гръб, докато бяхме нападнати от пръстен нимфи.
Огънят се изля от ръцете ми в смъртоносен пламък, поваляйки трима от тях наведнъж, и тъмнина забули зрението ми за миг, докато се препъвах напред.
Ръката на една нимфа ме блъсна и ме събори на земята, но изведнъж моят приятел беше там и заби меча си дълбоко в гърдите и с рев на гняв, който разтърси основите на моето същество.
Възстанових се бързо на крака, черпейки от силата в себе си, докато огънят се преплиташе по кръвта ми и молеше за смъртта на враговете ми. Взривих една нимфа вдясно, докато Орион довърши друга, а той се стрелна на моя страна, дишайки тежко.
Озовахме се сред бунтовниците в момент на облекчение, докато се лекувахме от болките в крайниците и всички рани, които бяхме получили в последните си битки. По някое време бях изпуснала меча си и се пресегнах да го вдигна, където беше забит в земята, потънал в кал и черникавата кръв на нимфите.
Орион въртеше собствения си меч в ръка, а в другата държеше нож, докато се готвеше да се впусне отново в битката, и ние споделихме поглед, от който по краищата на плътта ми полазиха тръпки. Свих пръстите си, магията отново изтръпна в тях, когато грохотът на нимфите около нас заглъхна, а възхитителният звук от смъртта им изпълни ушите ми.
– Готова, красавице? – Попита той.
– Да ги накараме да крещят – казах точно когато един сив дракон се издигна над главата ми. Челюстите му се разшириха, докато пускаше поредица от адски огън върху нас и заобикалящата ни тълпа, което накара сърцето ми да се свие.
Действах бързо, вдигнах ръка и погълнах пламъците с въздушна магия, а писъкът на предизвикателство ме напусна, когато откраднах въздуха и от дробовете на звяра, прекъсвайки свирепия му рев.
След това прибрах меча си в ножницата и вдигнах другата си ръка, овладявайки въздуха около дракона, поемайки контрол над огромното му тяло и издърпвайки го от небето с напрегнатите си и горящи мускули, изпратих го да се блъсне в едно езеро отвъд битката и го пуснах.
Драконът се плъзна по водата, капките се разпръснаха навсякъде, докато се мяташе, но аз задържах въздуха в дробовете му, открадвайки го целия, докато яростта проправяше път по гръбнака ми, докато той се паникьосваше и риташе.
Силата ми изведнъж се блокира в мен и аз се задъхах, коленете ми се подкосиха, а в ушите ми зазвуча звън.
Съзнавах наполовина, че съм на земята, а ръцете ми потъват в калта, докато шумът на битката продължаваше около мен.
– Дарси – изпъшка Орион, сграбчи ме и ме изправи на крака.
По тялото ми премина трус и аз се вкопчих в него, докато се борех с лепкавия мрак, който сякаш се надигаше в мен. Но когато се вкопчих в блестящите сребърни пръстени в очите му, силите ми се върнаха набързо и аз стиснах ръцете му по-силно, заземявайки се в този момент.
– Какво стана? – Поиска той и аз осъзнах, че е хвърлил солиден въздушен щит около нас, спечелвайки ни миг от битката.
– Нищо – казах аз, като имах нужда да се върна към битката.
– Не ме лъжи, партньоре мой – изръмжа той, виждайки ме през пръсти, докато стискаше лицето ми в дланта си.
– Добре, не съм сигурна – признах. – Чувствах се някак си като…- Погледнах към Лавиния, която стоеше на кулата на мрака отвъд безкрайната редица от нимфи, и горната ми устна се сви назад. – Чувствах се като нея – изплюх се аз. – Искам да стигна до нея, Ланс. Искам тя да изгори в моя огън.
Той погледна през рамо към нея, омразата се извиваше в очите му, докато оголваше кътниците си.
– Бих искал сам да видя това, Блу – каза той мрачно.
– Тогава да се движим. – Пуснах го и той пусна въздушния щит, проправяйки си път през бунтовниците, докато Орион се движеше зад гърба ми, вдигнал меча си, докато се прицелвахме в Лавиния.
Дариус беше в яростна схватка с Лайънъл, огромните форми на двамата се сблъскваха във въздуха и дъхът ми секна, когато го посочих на Орион.
– Дариус е тук – извиках аз над шума на битката, молейки се да успее да спечели битката с баща си.
Орион ме дръпна обратно към гърдите си един удар на сърцето, преди три нимфи да се втурнат през тълпата, да повалят няколко феи под себе си и да забият сондите си в гърдите им.
Изтръгнах ръмжене и вдигнах ръце, като пуснах ад върху най-близката, докато Орион се премести, за да прихване друга. Всички бунтовници погледнаха към мен за заповеди и аз бях повече от готов да ги дам, като ги призовах да посекат враговете ни.
– Сплотете редиците си, не им позволявайте да стигнат до силите! – Извиках.
– Да, кралице моя! – Изкрещяха бунтовниците, впускайки се в битката без страх в очите си, а сърцето ми се разтуптя, когато станах свидетел на свирепостта на моя народ.
Уошър се носеше на водна вълна, тялото му беше покрито със светлосините люспи на неговия Орден, а дрехите му бяха захвърлени. Той хвърляше водни камшици, които носеха меча му Феникс, изпращайки го да се взриви в гърдите на нимфите, преди да го припомпи към себе си.
– Вземете по малко от това – и от онова! – Извика той, докато ги пробождаше, като уменията и точността му бяха нещо, на което можеше да се възхищаваме.
Бунтовниците повалиха третата нимфа с викове на моето име на уста, а когато ликвидирахме враговете си, Орион и аз продължихме напред.
Покрай нас препускаха феи в безбройни орденски форми и беше трудно да разбереш кой е с нас и кой е срещу нас, тъй като навсякъде се сблъскваха козина, рога и магии.
Орион хвърли въздушен щит около нас, когато оставихме гърмежа на нимфите зад гърба си, а аз предложих собствената си сила на щита, за да ни предпази, докато ускорявахме темпото си и тичахме към Лавиния, като по пътя си поваляхме всички врагове, които можехме, докато крещях насърчения на бунтовниците.
Потърсих Тори, докато вървяхме, и я видях да лети над главата на една огромна нимфа, борейки се да я повали, и ме изпълни облекчение, че я виждам да се бие като воин, на какъвто я беше научила кралица Авалон.
Проклех, когато вълна от бунтовници ни отблъсна, забавяйки движението ни, тъй като редица нимфи блокираха пътя им напред, и погледнах към Орион, а в ума ми се оформи идея.
– Можем да направим тунел до Лавиния – казах аз. – Ако успеем да преминем отвъд нея, ще мога да я атакувам отзад.
– Ще ни придвижа бързо – съгласи се Орион, но преди да тръгнем нанякъде, вдигнах ръце и хвърлих торнадо с въздушната си магия, чудовищният вихър се спусна от небето и се заби в нимфите, които нападаха бунтовниците пред нас.
Те бяха засмукани от моята сила, а въртящата се сива буря накара косата ми да се развява около мен, докато влагах силата си в нея. Нимфите изпищяха, когато бяха повалени на земята, оставяйки ги уязвими, докато нашите съюзници се нахвърлиха върху тях, използвайки оръжията, които бяхме благословили с нашия огън, за да ги унищожат, а името ми отново се носеше в небето, докато те го възхваляваха.
Разформировах огромното торнадо с дъх на усилие, което ме напускаше, а Орион ме гледаше така, сякаш бях богиня на ада, дошла тук, за да изкорени противниците ни. И точно това възнамерявах да направя.
Обърнах ръце към земята, издълбах тунел под краката ни и се втурнах в него, а Орион ме последва, и го затворих зад нас. Изхвърлих светлина на Фейлийт, докато приглушеният звук от битката отекваше около нас през пръстта, и се вгледах в петната кръв по бузите на моя приятел, докато той чакаше следващата ми команда.
– Да побързаме – подканих аз и Орион ме вдигна, когато забих пътека под земята, а той ме понесе по нея с бясна скорост.
Грохотът на хиляди стъпки и сблъсъкът от битката накараха земята да потрепери около нас, а сърцето ми се сви от страх за приятелите ми. Но те бяха силни, бях ги виждала да се бият и бях гледала как отново и отново повалят враговете си. Те можеха да се справят с тази битка, тренирахме за нея от месеци и макар че ни се беше стоварила, това не означаваше, че не сме готови. Можем да се справим.
Когато бях сигурна, че трябва да сме отвъд Лавиния, Орион спря и аз обърнах ръце към мръсния покрив над нас, докато той ме поставяше на краката ми.
– Чакай – изръмжа Орион и ме придърпа в целувка, която открадна всеки сантиметър страх в тялото ми. Тя беше едва няколко секунди, но ми предложи безкраен кураж, когато се разделихме, а устните ми горяха от контакта с неговите. – Дай и акъл, Блу.
– За Клара – заклех се аз и очите му пламнаха от емоция при името на сестра му, докато кимаше.
Погледнах го с яростен поглед, който ме закле, че мога да го направя, без да си позволявам да живея в ужас за това, което може да ни очаква над земята, докато обръщах ръцете си към пръстта и я взривявах.
Орион ни издигна на порив на въздуха и аз разперих криле, докато вдигах ръце нагоре, намирайки ни зад извисяващата се тъмнина, върху която стоеше Лавиния.
Не се поколебах нито за миг. Полетях нагоре с огън, който се вихреше по крайниците ми, горящ в самата ми душа, докато изграждах в ръцете си пламък от огън на феникс, който можеше да изравни със земята един шибан град.
Спрях се, висящ точно зад нея, и на устните ми се появи изкривена усмивка.
Сбогом, сенчеста кучко.
Пуснах огъня, като взривът на късо разстояние ме изпрати назад във въздуха, докато огненото кълбо се сблъска с Лавиния, и вдигнах ръка, за да предпазя очите си от пламъците. Размахах криле, за да противодействам на взрива, погледът ми се приспособи към яркостта, докато летях напред с безмилостна решимост да я довърша.
Тялото и бе погълнато от него, а Лавиния изпищя и се разплака, тъмната кула под нея се разпадна в моите пламъци. Последвах я към земята, когато тя падна с писък и триумфът заби в кръвта ми. Огънят отново избухна от мен, докато кръжах надолу след нея като хищна птица, и тя се удари в земята с трясък, а тялото и се гърчеше и извиваше в огъня на моя феникс.
Спрях се над нея, докато биех с криле, отприщвайки всичко, което имах, върху тази чудовищна кучка за всичко, което беше сторила на мен, на приятелите ми, на Клара.
– Майната ти! – Изкрещях, изпържвайки чудовището, което се бе осмелило да се опита да ме прокълне, което си мислеше, че може да победи с бруталността и мрака си.
Но тя беше нищо в сравнение с нашата светлина.
Силата ми секна и крилете ми затрептяха, когато тръгнах да се приземявам до нея, удряйки се неловко в земята, но успявайки да се задържа на краката си. Паниката ме връхлетя, когато посегнах към поръчката си, но моят Феникс не отговори на повикването.
Орион мигновено беше до мен и гледаше как Лавиния гори, а бунтовниците ликуват наблизо, като вълната на битката най-накрая се обръщаше в наша полза, докато аз се опитвах да си поема дъх.
Уморена съм. Това е всичко.
Просто дишай.
Орион хвърли въздушен щит около нас, задържайки нимфите, които се опитваха да се хвърлят, за да спасят принцесата си, но тя все още гореше в моя огън и сега нямаше да позволя на никого да ми отнеме смъртта и.
Крясъците на Лавиния заглъхнаха и пламъците ми се стопиха докрай, оставяйки след себе си люспа от овъглени кости, и макар че изтощението ме беше обзело и изобщо не можех да достигна Феникса си, се засмях с облекчение, с пълната си шибана радост. Защото тя беше мъртва. Шибано мъртва и изчезнала и без нея Лайънъл беше нищо.
– Направи го – засмя се Орион, сякаш знаеше, че мога, а аз се обърнах и се хвърлих към него, прегръщайки го силно, докато ме напускаше задушен ридаещ щастлив глас. Той ме целуваше по бузите, по главата, навсякъде, където можеше да стигне, докато аз заравях лице в гърдите му и вдишвах аромата на канела и шибана победа.
– Всичко свърши. Тя си отиде. Този шибан кошмар е мъртъв – въздъхнах аз.
– Чакай. – Вцепени се Орион и ме избута назад, принуждавайки ме да се обърна и да погледна отново към костите. И усмивката се изплъзна от лицето ми, когато установих, че те стоят там, скелетната ръка е насочена към мен, докато сенките се увиват около ужасното създание и отново обличат костите на Лавиния в кожа.
Отдолу нагоре тя беше преобразена, тялото и се реформираше, докато сенките се усукваха и пилееха около нея като жив звяр, а ние с Орион се отдръпнахме в ужас, когато лицето и се преобрази. От върха на черепа и израсна тъмна коса, която танцуваше в ефирния вятър, създаван от сенките, и докато мракът я обличаше в черна рокля, тя ме погледна със злобна насмешка на устните си.
Все още сочеше към мен по начин, който накара сърцето ми да се превърне в буца твърд лед в гърдите ми.
Вдигнах ръце, докато Орион вдигаше меча си, но не излезе никакъв огън на феникса, никакъв шепот на магия, изобщо нищо.
Лавиния завъртя пръстите си и нещо в стомаха ми се изкриви в отговор, като ме накара да изпусна агония, докато се удвоявах.
– Остани назад! – Орион се изстреля напред с вик на предизвикателство, мечът му се вдигна и пламна с даровете на моя орден, а викът на страха ме напусна, когато очите на Лавиния се спряха върху него. Но когато той замахна с острието си, тя просто го отхвърли настрани с изблик на сенки, от който той се удари силно в земята.
Едно пипало от сенки изтръгна меча от ръката му, обърна го обратно към него и опря върха му в гърлото му. В следващия миг тя разряза на парчета въздушния му щит около нас с тъмната си сила и ние бяхме разкрити, на нейна милост.
– За истинските кралици! – Изръмжа един от бунтовниците, втурна се напред, за да нападне Лавиния, но тя изпрати сенки по пътя му, които го разрязаха на две точно по средата, кръвта се разля и ме накара да се превивам от ужас, докато продължавах да се опитвам и да водя сила в ръцете си в отчаяние.
Лавиния тръгна към мен, пускайки сенките си върху тълпата вляво от мен, и викове на ужас се носеха из въздуха, докато разкъсваха хората ми на парчета.
– Спри! – Изкрещях, поглеждайки с мъка към Орион, който се бореше на земята, а паниката ме накара да се разтреперя, когато видях края му толкова ясно, че страхът почти ме удави.
– Вега мръсотия – изплю се Лавиния, като ме погледна с море от яд в очите си. – Мислиш, че твоят Феникс е по-силен от моите сенки?
Свих пръсти, молейки се Фениксът ми да се издигне или магията ми да се върне, но сякаш нито едно от тези неща не съществуваше в мен. Бях смъртна, която желае да дойде при мен сила, която не живее в костите ми, и изглежда Лавиния го знаеше.
– Мислеше ли, че си победил проклятието ми? – Попита тя със злобна усмивка, която дърпаше устата и. Тя отново завъртя ръката си във въздуха и някаква тъмна яма вътре в мен ме дръпна напред, болката ме накара да изкрещя, докато стисках стомаха си. – Твоят Феникс даде добра битка, признавам. Не беше предвидено да отнеме толкова време. Но сега ти си тук и силата ми е много по-голяма от всякога, не можеш да я спреш.
– Какво си ми направила? – Задъхах се.
– Излез, излез, където и да си – запя Лавиния, като пренебрегна въпроса ми, а аз усетих как нокти разкъсват вътрешностите ми, карайки ме да изкрещя още веднъж, докато някакво тъмно нещо сякаш си проправяше път през гърдите ми.
– Спри – изстенах и се замаях, когато болката стана почти непоносима.
– Пусни я! – Изръмжа Орион, но вече бях изцяло в ръцете на Лавиния и когато тя се изправи пред мен, видях в очите и бездна от омраза.
– Ambres tenus avilias mortalium avar(Амбрес просторен кошер на задържаните смъртни) – изръмжа Лавиния и главата ми падна назад, така че да гледам небето, а в гърдите ми се отвори ярост и тъмнина нахлу в мястото, където трябваше да живее магията ми.
– Спри – помолих отново, а гласът ми не беше нищо друго освен струйка въздух, която напускаше дробовете ми, цялото ми тяло завладяно от нея.
– Ти беше лоша, лоша Вега. Ако искаш да спасиш всички тези хора, тогава защо си ги наранявала? – Измърка Лавиния.
Спомените се разгърнаха пред очите ми и аз с ужас видях как се превръщам в дим в моята и на Орион стая, как се измъквам под вратата през нощта с надигаща се в мен жажда за кръв. Скоро се озовах навън отвъд фермата, зад първата група стражи, които бяха намерени убити. Последвах един от тях чак до плевнята и изведнъж димната форма, в която се намираше тялото ми, се превърна в огромен звяр. Бях покрита с гъста черна козина, а лапите ми бяха снабдени с остри като бръснач нокти. И бях изпълнена само с гняв, глад и омраза.
Не, това не съм аз.
Но бях. Аз бях този звяр и той беше отговорен за убийствата. Аз бях отговорна. За цялата тази смърт, болка и страх.
Гледах спомена, докато завличах първия мъж в хамбара, убивах го с нокти и зъби, а писъците му отекваха около мен и привличаха останалите пазачи. Но в момента, в който пристигнаха, те станаха моя жертва, силата им беше нищо в сравнение с моята, когато се врязах в телата им, поглъщайки парчета от тях, а останалите оставяйки разхвърляни по сеното в касапницата.
В съзнанието ми се разкъсваха спомени за всяко от убийствата, за това как се промъквах и излизах от стаята ни в този опушен вид през нощта, а после се врязвах в жертвите, които намирах. И единственото, което изпитвах, беше ярост. Тя беше поглъщаща и заслепяваща и изяждаше силата ми, Ордена ми. Всеки път, когато убивах, тя ставаше малко по-силна, а магията ми се изтръгваше от ръцете ми все по-здраво. Орденът ми се беше съпротивлявал, усещах яростта на звяра от това, но сега стоях пред кралицата на сенките и тя владееше това чудовище в мен. Това създание, което беше откраднало всичко, което бях, и искаше повече, много повече.
– Звярът на сенките се е вкоренил в теб – мърмореше Лавиния, когато се откъснах от спомените и я погледнах с ужас, клатейки глава в знак на несъгласие с това, което вече знаех, че е вярно. – Той се храни със силата ти парче по парче. Ти се бори с него добре, но не достатъчно добре. И сега то е сито и ти не си нищо друго освен смъртна, свързана със звяр. И този звяр е мой. – Лавиния отново завъртя ръката си. – Излез и си играй, звярче.
– Не – изтръпнах от ужас, вдигнах отново ръце, опитвайки се да изкарам на повърхността своя Феникс, но той беше изчезнал. Сякаш беше излетял от тялото ми и ме беше изоставил, а аз никога не бях познавала нещо толкова ужасяващо като тази реалност.
– Махай се от нея! – Извика Орион и Лавиния го погледна към мястото, където той беше вързан в сенките и, на милостта на собствения си меч, после погледна към мен.
– Мисля, че звярът е гладен. Novus estris envum magicae. Avilias avar!(Ти си новата звезда на магията. Авилиас Авар!) – Тя сви пръсти и изведнъж яростта ми стана всепоглъщаща, а плътта ми се разкъсваше на парчета, бронята ми се огъваше и огъваше, докато огромното чудовище си пробиваше път от тялото ми. Доспехите се откъснаха от мен и се разпаднаха на парчета около мен с поредица от трясъци, когато се удариха в земята, а звукът беше като треска за предстоящата смърт. Огърлицата на гърлото ми се скъса и Имперската звезда се изтърколи, изгубена в калта.
Огромните ми лапи се забиха в земята, докато се издигах над Лавиния, и всяка част от мен беше принудена да се отпусне, тъй като животното взе превес и отвътре.
Лавиния позволи на Орион да се изправи, предлагайки и на него меча му, а моят приятел веднага го насочи към нея.
– Освободи я от това проклятие! – Заповяда той, забивайки меча в нея, но Лавиния го отблъсна назад с махване на ръката си, сякаш той не беше нищо друго освен леко дразнение.
– По-добре я спри, преди да е наранила малките ти приятели – подиграваше се Лавиния.
– Никога няма да я нараня – изръмжа той и тя го прецени, насочвайки ме към бунтовниците, когато погледът ми се насочи натам и аз слюноотделях от количеството плячка, което виждах пред себе си.
Тръгнах към тях само с глад и смърт в себе си, а съзнанието ми бе обвито в мъгла от мрак.
– Не – Блу! Погледни ме! – Един глас стигна до мен, но вече не можех да определя на кого принадлежи.
Започнах да тичам към тълпата, докато гневът се надигаше в мен и подпалваше вените ми. Бях гладна, толкова безкрайно гладна, че ме болеше. И когато се сблъсках с фея и първата кръв бе пролята от ноктите ми, изревах към луната и усетих как мракът в мен се задълбочава.

Назад към част 70                                                      Напред към част 72

 

 

 

ДАРИУС

Студеният въздух се стелеше около нас, когато стояхме на кулата над стаята ми, и останалите се оглеждаха за признаци, че някой ни е забелязал тук, докато аз работех, за да ни вкарам вътре. Тук горе имаше врата, която водеше надолу към старата ми стая, но аз отдавна бях разбрал, че баща ми е поставил на нея заклинания за откриване и магически аларми, за да го информира за моите движения.
Вместо това се придвижих встрани от нея, игнорирайки вратата и активирайки магията, която бях оставил там и която накара тухлите да гръмнат и да се разтворят за мен, заобикаляйки магията на баща ми и позволявайки ми да вляза в старите си стаи.
Останалите ме последваха в тъмното и аз забързах надолу по извитото стълбище, а чувството на дежавю раздвижи сетивата ми, тъй като познатото ми място, съчетано с времето, което беше минало, откакто се бях върнал тук, се смеси в нещо, от което космите по тила ми настръхнаха.
Навлязох в тъмното пространство, подминах познатата подредба на мебелите си и бързо се преместих към сейфа, който бях скрил под камъка в подножието на леглото си, а останалите ме последваха.
Отключих го, грабнах отвътре дебелата торбичка със звезден прах и се усмихнах триумфално, като се зачудих дали не бих могъл да се опитам да проникна в трезора на баща си и да открадна още много от него, докато съм тук. Тази торба нямаше да е достатъчна за транспортирането на армията ни, но ако успеех да се сдобия със складовете му, тогава можех да използвам собствената му любима форма на транспорт, за да преместя с нея цял легион от така наречените „недостойни“ феи. В този акт щеше да има някаква сладост, която беше трудно да се пренебрегне.
Грабнах и няколкото съкровища, които бях скрил в сейфа, и ги натъпках жадно в джобовете си, докато драконът в мен на практика мъркаше от щастие, че се е събрал с тях.
– Свята работа – въздъхна Кейлъб и аз вдигнах поглед, а плътта ми настръхна от страха в тона му, когато го забелязах до прозореца от другата страна на стаята ми, който гледаше към вътрешния двор далеч под нас.
Изправих се на крака и се затичах към него, като дръпнах завесите по-широко, за да мога да виждам и аз.
Устните ми се разтвориха при гледката, която ме очакваше там, и аз можех само да гледам с ужас, докато виждах олтара от черен камък, който сега доминираше в двора, вихрушка от сенки, висяща във въздуха над него, която пулсираше и бръмчеше с онази тъмна сила, която бях успял да усетя, откакто бяхме дошли тук.
Но не това беше най-лошото. Дъхът ми секна, когато погледнах надолу към редицата феи, които се бяха наредени на колене пред олтара, с ръце, протегнати в нещо като жертвоприношение, с прерязани китки и сенки, прилепнали към раните, докато трепереха под силата на тъмната магия.
Разпознах и родителите на другите наследници, както и техните братя и сестри, всеки от които беше прикован към онова гнусно нещо от сенки, които сякаш черпеха от суровата есенция на силата им, преди да я върнат обратно в небето.
– Лавиния е намерила начин да се свърже отново със сенките – издишах с ужас, когато осъзнаването се разрасна и мащабите на тази прецакана ситуация се стовариха върху мен. – Тя трябва да черпи от сенките чрез това, да използва силата им, за да подхрани отвора и да позволи на мрака отново да се промъкне в нашето царство.
– Защо не ги убива? – Измърмори Макс и можех да кажа, че е на ръба да се счупи и да се разкъса направо там долу, за да изтръгне баща си от хватката на тъмната магия, която го задържаше, и да го освободи от силата на Лавиния. Но всички знаехме, че това няма да е толкова просто. А и кой знаеше къде са останалите им семейства? Нямаше и следа от бащите на Сет и Кейлъб, а къде бяха останалите им братя и сестри? Дали изобщо бяха тук, в имението?
– Мисля, че той знае – прошепна Сет, посочвайки една забулена в плащ фигура, докато се движеше напред, вдигнал ръце във въздуха, докато викаше възхвала на Принцесата на сенките, преди да се спусне към брата на Кейлъб – Хадли и да наклони брадичката му нагоре.
На лицето на Хадли беше изписана агония и сърцето ми ме болеше за него, докато гледах как Вард напъхва флакон с нещо в устата му, преди в дланта му да пламне светкавица от зелена лечебна магия и той да притисне ръката си към страната на Хадли.
– Какво, по дяволите, му прави? – Изръмжа Кейлъб, а хватката му се затегна толкова силно върху рамката на прозореца, че парче дърво се разби в пръстите му под силата на надарената му сила.
– Мисля, че трябва да му е дал кръвоспираща отвара – каза Макс и се намръщи, докато използваше сиренните си дарби, за да потърси отговора. – Той бързо възвръща силите си.
– Искат да ги запазят живи, за да продължат с това – изръмжах аз. – Явно се нуждаят от силата им, за да насочат сенките към Лавиния, и не искат да умират.
– Ами магията им? – Поиска Сет. – Тя не е безкрайна. Щом изгорят, какво ще стане тогава?
Но отговорът на този въпрос стана ясен, когато от един тъмен ъгъл се измъкна нимфа, стиснала в прегръдката си човек, който риташе, мяташе се и започна да моли за милост. Вард се придвижи напред с вдигнат нож, заби се в ръката на мъжа и той изкрещя кърваво, докато го изтласкваха към Хадли, а ранената му ръка беше притисната към устата му.
Хадли се опитваше да се бори срещу инстинктите си, клатеше глава и проклинаше с дрезгав глас, докато се бореше срещу звяра в себе си, но явно имаше нужда от магията и със сенките, вкопчени в собствената му сила, ставаше все по-безумен от нуждата за кръв.
Вард отново пъхна ръката на мъжа в устата му и Хадли изхриптя, докато се впиваше в плътта му, пиейки дълбоко, докато зареждаше магията си, а мръсната хватка на сенките се стегна, за да нахрани своята кралица.
– Сирените се хранят с болка – изръмжа Макс, посочвайки движението от другата страна на двора, където две нимфи измъчваха няколко феи, а устата им се разтваряха в писъци, които сигурно бяха защитени от заглушаващ балон, защото изобщо не ги чувах.
– И те карат семейството ми да бяга – каза Сет, а ужасът в гласа му се превърна в ярост, когато земята под краката на Антония започна да се движи под силата на магията на земен елементал, създавайки подвижно колело, което принуждаваше краката и да се движат против волята и, допълвайки магията и, докато тичаше под луната.
– Хайде – изръмжах аз, отвърнах се от гледката на това шоу на ужасите и решително стиснах зъби, докато се придвижвах към вратата, с пълното намерение да се спусна там и да разкъсам всяка една нимфа и последователка на баща ми в опит да спася семействата на приятелите си.
Но изминах само няколко крачки, когато звукът от звънене на атлас проряза въздуха и аз се огледах изненадано, намръщвайки се към нощното шкафче, където беше оставен един от старите ми резервни модели, все още включен и явно забравен.
Макс тръгна да минава покрай мен, но аз хванах ръката му, кожата ми настръхна от усещането, че това обаждане е важно, и за момент се кълна, че чувам как звездите около нас си шепнат помежду си.
– Това е Гейбриъл – каза Кейлъб, като се стрелна през стаята, за да провери номера на обаждането, и отговори, преди да успеем да регистрираме изненадата си от това.
– Дариус? – Изръмжа Гейбриъл, когато Кал пусна повикването на високоговорител и всички се приближихме, докато отговарях.
– Всички сме тук. Какво има?
– Бъроуз е нападнат и баща ти е тук – каза той бързо и всяка последна останала частица надежда, която бях запазил, изсъхна и умря с тези думи. – Лавиния сигурно е планирала това. Не съм го видял, докато вече не бяха тук. Чувах мъката в гласа му, но това не правеше новината по-лесна за понасяне.
– Какво се случва? – Поисках, а звярът под кожата ми се гърчеше от нуждата за кръв.
– Цялата му армия от нимфи и драконовата му гвардия атакуват – каза бързо Гейбриъл. – Срещаме ги на открито поле и близначките водят атаката. Мисля, че Лавиния те е примамила оттук, за да обърне шансовете в тяхна полза.
– Или за да ни хване в капан – изръмжа Сет и ръката ми се сви в юмрук, докато обмислях това. Съветниците явно бяха тук от известно време, което означаваше, че съобщението, което Кал беше получил, никога не е идвало от майка му. – Искат да ни добавят към онова гадно празненство там долу.
– Ебаси – издиша Макс в знак на съгласие, а в гърдите ми се разнесе ръмжене.
– Все пак няма да замина без семейството си – каза твърдо Кейлъб, а сърцето ми сякаш се разкъса на две посоки, защото колкото и да го разбирах, трябваше да се върна към тази битка, трябваше да съм там, за да застана до момичето си, и трябваше да съм този, който да се справи с баща си.
– Съдбата се извива твърде бързо, за да мога да я следя – каза Гейбриъл. – Но Дариус, трябва да се върнеш сега или Ксавие ще умре. Съдбата му е определена, освен ако не можеш да я промениш. Той се е изправил срещу баща ти, но аз видях съдбата му, той не може да победи. Ще те оставя да решиш останалото, но Дариус – имаш само шест минути.
Обаждането прекъсна, като звукът от писъци изпълни фона му и аз погледнах към братята си с ужас, докато величината на това колко грандиозно се е объркало всичко това притискаше раменете ми като безкрайна тежест.
– Върви – заповяда Макс. – Ние можем да останем тук и да спасим семействата си. Брат ти има нужда от теб.
Останалите кимнаха в знак на съгласие и аз се хвърлих към тях, като ги обгърнах с ръце и ги притиснах към себе си, докато се прегръщахме за това, което се страхувах, че може да е за последен път.
– Обичам всички ви като семейство от деня, в който се родих – казах твърдо. – Без значение как ще се развие ситуацията, знайте това.
– Ние също те обичаме, братко – отвърна Кейлъб, а Сет изрева траурно, когато се отдръпнах, извадих звездния прах от джоба си и взех шепа за себе си, преди да хвърля торбичката на Макс.
– Ще те хвърлим на границата – каза Макс, избута ме обратно към витите стълби, които водеха към покрива, и ние се втурнахме по тях с бясна скорост.
– Успех – казах аз, тръгнах на спринт и се хвърлих от ръба на парапета точно когато Сет и Макс хвърлиха въздушна магия, за да ме хванат и да ме изхвърлят от имението със свирепа скорост.
Разбих бариерите, които възпрепятстваха пътуването чрез звезден прах в края на имота, и на следващия дъх хвърлих блестящата субстанция над главата си, а звездите ме отблъснаха от имението „Акрукс“ и ме изпратиха право в сърцето на битката.
Появих се над битката, под мен се чуваха сблъсъци на магии и мечове, докато бунтовниците се сражаваха срещу армията на баща ми с безмилостната нужда да оцелеят, която всички феи таяха дълбоко в сърцата си, а оръжията им проблясваха с огъня на феникса.
Преместих се, докато падах, огромната ми форма на златен дракон се откъсна от тялото ми, когато впих очи в баща ми, задникът, който щракна с челюсти към Тайлър, който летеше със София на гърба си. Тайлър набра скорост и баща ми се отказа от него, като се обърна и се гмурна към земята. Той се приземи с огромен трясък и сърцето ми се сви от ужас, когато го видях да се приближава към размазания в калта Ксавие във формата му на пегас. Брат ми се опита да се изправи, но баща ми заби нокът в страната на Ксавие, чието красиво люляково тяло беше притиснато под огромната маса на нефритено-зеления дракон, който презирах повече от всичко на този свят.
От мен се изтръгна рев на предизвикателство и баща ми отметна главата си настрани, а от Ксавие се изтръгна писък на болка, тъй като Драконът, който го беше родил, откъсна красивото му люляково крило от гърба му с това движение, кръв и пера полетяха през малкото пространство, което ни разделяше, а крилото се приземи при другото, което вече беше отрязал.
Аз се гмурнах силно и се сблъсках с него.
Костите ми затрещяха, когато го изпратих да се сгромоляса далеч от брат ми, който лежеше окървавен и счупен в калта, а болката в сърцето ми премина в ярост, каквато не бях изпитвала досега, когато се заклех в едно нещо, което бях твърдо решена да изпълня, независимо от цената.
Лайънъл Акрукс щеше да умре тази нощ и аз щях да бъда този, който щеше да боядиса света в малиново с кръвта му.

Назад към част 69                                                           Напред към част 71

 

 

 

КСАВИЕ

– Върви при баща ми! – Поисках от Тайлър, докато той препускаше в галоп през битката.
Държах се здраво за кръста на София, докато Тайлър надаваше решително хленчене, провирайки се наляво и надясно през нашите съюзници и врагове, прескачайки тела и използвайки рога си, за да отблъсне всеки, който се опитваше да ни нападне.
Погледът ми беше насочен към баща ми, докато той взривяваше една линия от бунтовници с драконовия си огън, издигаше се над главите ни, огромните му криле раздвижваха въздуха около нас, а аз призовавах огъня във вените си, за да отблъсна хладния вятър.
– Бъди внимателен – помоли София, като се обърна да ме погледне, целувайки ме силно, а аз я стиснах силно, знаейки, че това може би е последният път, когато го правя, преди да се откъсна от нея и да се изправя на крака на гърба на Тайлър, нагласяйки роговия шлем на главата си, който Тори и Дарси бяха направили за мен с техния огън на феникса.
Тайлър изръмжа окуражително, но аз чух страха, който се носеше в този звук, докато скачах нагоре, свалях дрехите си, докато се преобразявах в люляковия си пегас, и се втурвах в небето след Лайънъл, крилете ми се откъсваха от гърба, а от устните ми се изтръгваше яростен рев.
Сърцето ми бурно туптеше в гърдите, сякаш се бореше срещу решението, което бях взел, сякаш знаеше, че това може да са последните му удари. Но на мен не ми пукаше. Нямаше да стоя отстрани и да гледам как баща ми убива тези хора. Бях уморен от тиранията му, уморен от това да се крия в мръсотията и уморен да чакам края на света. В известен смисъл беше облекчение да го намеря тук сега, облекчение да се изправя срещу него най-сетне.
Завъртях се зад него, като останах в мъртвата му зона и се скрих от опашката му, която яростно се размахваше зад него. Той наведе глава, търсейки още плячка под себе си, а аз замахнах под корема му, като насочих рога си точно под ъгъл, докато удрях силно крилата си, за да се озова под гърдите му. Разтърсих глава, за да запаля огъня на феникса върху рога си, и за миг по него се разгоря вихрушка от червени и сини пламъци.
Той все още не ме беше забелязал и надеждата запя мелодия във вените ми, докато навеждах глава, подреждайки пламтящия си рог до черното му сърце, готов да го прокарам през люспите и костите, за да го довърша.
След това ритнах с крака и ударих с крила, като вложих цялата си сила в удара.
Бащата се обърна в последната секунда и рогът ми се заби в него извън центъра. Но все пак се заби дълбоко и той изрева от агония, докато аз изтръгнах рога си и ударих силно крилата си, подготвяйки се да го ударя още веднъж в него, удряйки целта, към която така отчаяно се стремях.
Тръгнах към него, за да го ударя отново, но един от ноктите му се закачи за крака ми и той ме хвърли във въздуха, като накара стомаха ми да се свие от страх.
Завъртях се във въртеливо движение, крилете ми се огънаха, докато се опитвах да овладея спускането си, и едва не се разминах с щракването на челюстите му, докато успявах да се издигна нагоре, а копитата ми се стовариха върху черепа му, докато го използвах като трамплин, за да се издигна по-високо.
Той изръмжа още веднъж и топлината по гърба ми ме предупреди, че огънят преследва опашката ми, докато аз се втурвах към небето, а страхът нахлу в гърлото ми, когато усетих миризмата на изпепелени косми, погледнах назад и открих, че опашката ми гори.
Блъснах я силно, докато не угасна, и се вмъкнах в облачната покривка с облекчение, благодарен на водния елементал, че е предизвикал малка буря тук, за да мога да я използвам, да се скрия.
Виковете и крясъците от битката бяха заглушени тук горе и въпреки че бях покрит, не можех да видя и баща си, чието дълбоко ръмжене се разнасяше из въздуха около мен.
Завъртях се наляво и надясно, несигурен какъв ход да направя по-нататък, и изведнъж две нефритено-зелени очи ме погледнаха през гъстата мъгла.
Огънят се изстреля по пътя ми, осветявайки облаците в оранжево, а аз прибрах крилата си и се гмурнах от небето, падайки към земята толкова бързо, колкото можех.
Начинът, по който въздухът се влачеше и променяше около мен, ме накара да се уверя, че той е точно на опашката ми, и аз се стрелнах настрани, докато огънят разцъфтяваше покрай мен, толкова близо до това да ме погълне, че всичко, което можех да направя, беше да продължа да се движа.
В последната секунда разперих криле, издигнах се от пикирането и се завъртях назад, за да се изправя пред баща си. Блъснах се в страната му, огромното му тяло се нуждаеше от много повече време, за да маневрира така, както аз можех, и огненият ми рог отново се заби в плътта му, разчупвайки люспите по ребрата му, а сладкият аромат на кръвта му ме накара да захленча победоносно.
Полетях по-високо, тичайки нагоре по страната му, копитата ми се удряха в тялото му в синини, докато се стремях към главата му, дъхът ми падаше тежко от ноздрите ми в бяла мъгла, докато се фокусирах върху целта си, галопирайки по гръбнака му с победното жужене на името ми.
Щях да забия рогата си в черепа му и да го довърша.
Вече не бях негова жертва. Бях оцелял от неговото царуване и той щеше да прокълне деня, в който някога се е осмелил да се опита да отхвърли моя вид като слаб.
Но тъкмо когато се готвех да го ударя, от нищото се появи пипало от сянка, което сплете предните ми крака и ме накара да се дръпна с уплаха, като се спънах, претърколих се през главата на баща ми и изхлипах от ужас, защото и едното ми крило се привърза към страната ми.
Чух как Лавиния се смее, докато падах, и ритнах слабо задните си крака, а другото ми крило се протегна с надеждата да забавя падането си, преди да се сгромолясам на земята.
Ударих се в пръстта и предните нокти на крака на сянката на Лайънъл се забиха в страната ми, докато той ме държеше на земята, а през раната се разливаше агония, докато тежестта му ме притискаше и ребрата ми се чупеха под огромната му маса.
Изхлипах от болка, а очите ми попаднаха на София и Тайлър, които в галоп се насочиха към мен през тълпата от борещи се тела. Тя изстреля огнена магия от позицията си на гърба му, докато те се бореха да ме достигнат, но щяха да закъснеят. А погледът ми ги умоляваше да бягат, защото знаех, че не могат да се изправят срещу баща ми и да победят.
Редица нимфи се втурнаха на пътя им, препречвайки пътя им към мен и принуждавайки ги да влязат в битка, която се молех да спечелят. София вдигна пламтящ меч, а Тайлър изръмжа яростно, докато се надигаше, но пристигна още една група нимфи и аз изгубих от погледа си моите подчинени отвъд тях. Паниката разцъфна в мен и се надявах, че това няма да е последният път, в който ги виждам в този живот.
Лайънъл се надигна над мен, в огромното му тяло прозвуча грохот на ярост, преди челюстите му да се затиснат около крилото ми и главата му да изхвръкне настрани.
Агония прониза страната ми, когато той изтръгна крилото ми на свобода, откъсвайки го от тялото ми, така че то падна в утъпканата дълга трева до него, а шокът премина през цялото ми същество, тъй като можех само да го гледам с ужас, а люляковите пера се обагриха в червено, докато се полюшваха на вятъра жалки като разбита птица.
Кръвта се лееше и паниката разцъфтяваше в мен, докато се взирах в безмилостните очи на баща ми, знаейки, че той ще направи така, че това да боли колкото се може повече, преди да ме изпрати отвъд завесата.
Лавиния ме освободи от връзките на сенките, тъй като вниманието и бе привлечено от редицата бунтовници, но нямаше как да се изправя с тежестта на дракона, който ме притискаше. И когато смъртта ме приближи от всички страни, разбрах, че това е моят край.
Яростно ръмжене проряза въздуха и очите ми се спряха на Тайлър, който се спусна от небето със София на гърба си, а копитата му се забиха в главата на Лайънъл. Баща ми щракна с челюсти към тях, а аз им изсъсках отчаяно, за да избягат. Но беше ясно, че те няма да ме изоставят.
Тежестта се вдигна от страната ми, когато Лайънъл се обърна, излитайки в небето, за да се опита да ги хване, но аз не можех да се изправя, за да им помогна, докато го гледах как следва двете феи, които държаха цялото ми сърце, към звездите.

Назад към част 68                                                        Напред към част 70