Категория: Каролин Пекъм

КСАВИЕ

Завих във въздуха, крилата ми се прибраха, когато паднах под пламтящо огнено кълбо, което се откъсна от челюстите на Мантикора. Топлината от него затопли бронираните плочи на гърба ми, а после студеният вятър отново ме притисна.
Летях под корема на зверския лъв с кожени криле. Скорпионската му опашка ме връхлетя, но аз завих наляво и с усилие забих рога си нагоре, забивайки го между ребрата на Мантикора.
Звярът изрева от болка, а аз го забих още по-дълбоко, пронизвайки сърцето му, и изведнъж тежестта на цялото му тяло се стовари върху мен. Размахах криле, оставяйки мантикората да падне върху гърба ми, след което се понесе по спиралата към сражаващите се феи далеч долу.
След това към мен се насочи една харпия с кафяви криле и меч в ръка. Тя замахна към врата ми и аз се дръпнах назад, а острието едва не се плъзна покрай гърлото ми, преди красив сребърен жребец да я блъсне отстрани и да я забие в рога си. Тайлър я довърши със силен ритник, който я прати да падне на земята, и улови погледа ми за миг, преди отново да се впусне в битката.
Бъркотията от криле беше навсякъде, виковете на войната се носеха отгоре и отдолу, във всички посоки.
Погледът ми се закачи за розовата грива на София точно отвъд два сблъскали се грифона, но тогава се сблъсках с тежест, която ми открадна дъха. Дракон. Гигантски звяр с най-тъмночервен цвят се втурна към мен с нокти и една от страничните ми плочи беше откъсната.
Изхлипах от тревога, когато огромният пръст с нокти ме удари отново и се заби в главата ми толкова силно, че зрението ми се развали.
Тъмнината ме завладя и паниката ми се изгуби в нея, докато падах.
Примигнах и се съвзех, загледан в бойното поле, което се намираше само на метри под мен. С уплашен рев размахах криле, наклоних се наляво, за да пропусна замаха на копието на нимфата, и ритнах главите на вражеските феи, докато се борех да набера отново височина. Но ръцете хванаха задните ми крака, опашката ми. Дърпаха ме, придърпваха ме надолу в битката и пулсът ми се учести, докато се борех да се освободя.
Ритах и се мятах, крилата ми биеха, за да се опитам да се върна в небето, но още ръце ме хванаха за крилата и аз се свлякох на калта с ужасяващо ръмжене. Един меч се насочи към главата ми и аз се оттласнах, а острието се плъзна по бронята ми със звън на метал в метал.
Зарових рога си в гърдите на виновника, но от ръцете на вражеските земни елементали, които се опитваха да ме задържат, изригнаха лиани. Борех се по-усилено, за да се освободя, пречупвайки някои от лианите със зъби, докато друга фея ме хвана за главата и ледът се разрасна по дланите му.
Смъртта ми беше твърде ясна. Не можех да избягам, не можех да се боря. Имаше твърде много от тях, които ме държаха на земята, за да осигурят съдбата ми.
Вдясно от мен се носеше рев и блестяща брадва проряза ръцете на водния елементал, който се канеше да ме довърши, а отрязаните му ръце паднаха на земята с мокър плясък. Писъците му бяха прекъснати от поредния замах на брадвата в гърдите му и около мен в широк кръг се разгоря яростен огън, който изгаряше всеки, който се държеше за мен. Лианите се скъсаха и аз скочих изправен, ритайки и блъскайки се, за да не допусна повече нападатели.
Тогава Дариус пристъпи през пламъците като привидение на смъртта, с ръмжене на устните, докато се приближаваше, за да ме излекува. Раните ми се затвориха и аз му изревах команда, като подръпвах брадичка на гърба си, докато водата заливаше пламъците на Дариус и ги потушаваше.
Дариус преметна крак върху мен, хващайки гривата ми, а аз се издигнах, ритайки силно със задните си крака и трошейки черепите на всеки, който беше достатъчно глупав да се опита да ме хване отново.
Летях достатъчно високо, за да видя мащаба на битката, а тежкото дишане на Дариус ми подсказваше, че се е борил дълго и упорито, и се надявах този кратък миг на почивка да е достатъчен, за да възстанови силите му.
– Трябва да стигна до замъка – изръмжа той. – Но първо трябва да се справя с бойните машини. Те предизвикват хаос.
Приковах погледа си към огромните кули, заредени с катапулти и жестоки магически оръдия, които бяха разположени в тила на вражеските редици. Взривовете бяха ефикасни, кървави и ужасни, а армията ни получаваше все по-тежки удари с всяка изминала секунда.
Отгоре свързаните дракони на Лайънъл разкъсваха нашите редици от летящи феи и сърцето ми се сви, когато осъзнах колко бързо се обръщаше ходът на тази война в полза на баща ми. Не можехме да се държим още дълго така. Трябваше да направим нещо.
Насочих се към най-близката кула, а ръката на Дариус се вкопчи по-силно в гривата ми.
– Така, долети достатъчно близо и ще изгоря шибаняка до основи.
Излетях в тази посока колкото се може по-бързо, като летях по-високо, за да не привличам вниманието на феите, които работеха с машините.
Зареждаше се още един катапулт, а в оръдието искреше магия, готова да унищожи още от нашата армия.
Аз се спуснах от небето с ярост в сърцето, а Дариус изстреля огън по конструкцията с такава сила, че пламъците се завъртяха във вихър през нея. Писъци се носеха от феи в кулата, някои скачаха от нея, за да се опитат да избягат.
Забелязах, че канонът започва да се разваля в пламъците на Дариус, а взривове от магия се изстрелват в произволни посоки, докато механизмът се разваля.
Прилетях към него със скорост, ритнах го силно и го принудих да се завърти, а магията, която избухна от него, обхвана армията на Лайънъл вместо нашата. Свистящ, бръмчащ звук подсказа, че е на път да се взриви, и аз отново се втурнах към небето, преди в гърба ни да се разнесе силен взрив и шрапнели да се изсипят върху вражеската армия, а кървавите писъци ме накараха да заскимтя от победа.
Дариус изръмжа, потупа ме по рамото и аз се завъртях, за да се насоча към следващата бойна машина, а в мен се вливаше решителност. Ние бяхме ангели на смъртта, които се издигаха в небето, и щяхме да свалим тези кули заедно с колкото се може повече от нашите врагове.

Назад към част 85

ДАРСИ

– Все още го няма – прошепна Тори тревожно, когато се скрихме зад един от гигантските камъни, а около нас бяха увити заклинания за прикритие, за да не ни виждат.
„Търпение, дъщери на пламъците“ – дълбокият глас на Арктур се разнесе в съзнанието ни, а падналата звезда блестеше между дванадесетте камъка в един дълбок кратер. „Клидиний със сигурност ме е видял да падам.“
– Това трябва да се получи – казах аз, ръката ми намери тази на близначката ми и пръстите ни се стегнаха един в друг.
Тори кимна, вярвайки в мен, и ние отново замълчахме, чакайки, слушайки, надявайки се.
„Най-сетне – въздъхна Арктур и ние се огледахме зад камъка, а сенките се придържаха към нас и ни скриваха от погледа. Там, в небето, беше Клидиний, летящ на бели, блестящи криле в своята форма на Фея. Той се спусна, за да кацне на върха на един от дванайсетте каменни стълба, разглеждайки падналата между тях звезда. Костите ми се разтрепериха от огромната сила, която притежаваше, въздухът беше жив от нея.
Проклех вътрешно, мястото, на което Клидиний се беше приземил, не беше достатъчно близо, за да бъде хванат в нашата примка.
– Арктур? – Клидиний заговори, а в гласа му се долавяше любопитство. – От всички звезди… да открия, че ти си паднал, това е наистина странна вест.
– Време е силата ми да се освободи, предателю на Новус – отговори Арктур. – Освен ако…
– Освен? – Запита Клидиний.
– Докато лежа тук, на земята, която съм наблюдавал безброй векове, се оказвам докоснат от нещо, което никога не бих могъл да предвидя. Нещо, което е пропито с лоши предзнаменования.
– И какво е това? – Настоя Клидиний, като се приближи малко до върха на високия камък, но не достатъчно близо.
– Любопитство – призна Арктур и сърцето ми заби малко по-бързо. – Тази земя е по-красива сега, когато я възприемам от земята. Иска ми се да мога да я изследвам, макар и само за миг.
Клидиний наклони глава, преминавайки в клек, за да наблюдава падналата под него звезда.
– Познавам този копнеж. Това, което търсиш, е онова, за което ме осъди, Арктур. Дали падането те променя, или аз трябва да бъда измамен?
– Измама – издекламира Арктур. – С каква цел сега? Аз съм изхвърлен от небето, влиянието ми там е изчезнало. И при падането си видях това, което ти видя. Страхувам се от тези думи, докато те преминават от мен към теб, но все пак те са истина.
– Хм. – Замисли се Клайдиний и аз се напрегнах да слушам. – Може би ще вземеш тяло? Тогава заедно ти и аз бихме могли да свалим трети от небето. Небесната троица може да бъде изкована още тази нощ.
– Троица? – Гласът на Арктур се разтрепери.
– Да… това е моята цена. Ще ти направя тяло, но първо ще ми се закълнеш във вярност – заповяда Клидиний.
Последва тишина и аз затаих дъх в очакване Арктур да отговори.
– Тогава ела по-близо. Нека връзката бъде изкована – предложи Арктур и Клидиний размаха белите пера на гърба си, като се приземи на ръба на кратера в каменния кръг.
– Сега – изсъсках аз и двете с Тори ударихме длани в каменния стълб, зад който се бяхме скрили, като му придадохме силата си и я забихме дълбоко.
Камъните на гилдията пламнаха от енергия и светлинна струя се разпростря около гигантските камъни в пръстен, образувайки неизбежна примка. Или поне така бяха обещали оракулите.
Клайдиний се взираше в светлинния пръстен, отстъпвайки крачка назад от ръба на кратера, докато пулсът ми се разтърсваше от несигурност. Дали се беше получило? Можеше ли това наистина да спре толкова могъщо същество като него?
– Каква магия е това? – Прошепна Клидиний, а в гласа му се долавяше съмнение.
– Капан – обадих се аз, като се издигнах на крилете си заедно с Тори и го погледнах отгоре.
Клайдиний ни погледна, а в обикновено безстрастния му поглед се появи трептене на тревога.
– Дъщери на пламъците, каквато и магия да владеете, тя не може да задържи звезда.
Той уверено полетя на крилете си, но измина само няколко метра, преди да се блъсне в силовото поле от светлина и да бъде повален на земята.
Той се изправи бързо, хвърляйки поглед към каменния кръг, докато мърмореше, говорейки си сам на себе си. Езикът не можех да разбера, но нещо ми подсказваше, че сега наистина е разтревожен.
Клидиний събра в ръката си кълбо от звезден огън, пламтящите бели пламъци се увеличаваха и нарастваха, преди да ги хвърли към каменния стълб на Близнаците. Подготвих собствения си огън, ако успее да се освободи, и прилив на адреналин заля вените ми. В момента, в който всемогъщата звездна сила се удари в камъка, земята се разтресе, а въздуха се сгъсти, но камъка не се счупи. Нямаше нито пукнатина, нито следа.
Клидиний се взираше точно в това място, после в нас и накрая в Арктур.
– Измама – изръмжа той.
– Жертвата ми ще си струва твоята смърт – каза Арктур, презрението му към тази звезда от Новус беше ясно и аз почувствах вълна от благодарност за това, че той предложи този план, действайки като примамка за нас.
Погледнах към Тори с вълнение и ние полетяхме по-ниско, подготвяйки следващия си ход.
– Какво сега, дъщери на пламъците? – Попита ни Клидиний, следейки ни с очи. – Вашата магия не може да ме задържи за неопределено време.
Беше прав, силата на този кръг имаше граници от това, което бях научила от книгите, които Юджийн беше изпратил от Библиотеката на изгубените. Но можеше да издържи достатъчно дълго.
Изрекох една-единствена дума, която накара света да потръпне от сила, сила толкова огромна, че разтърси центъра на моето същество.
– Либеро.
– Не – изпъшка Клидиний, ръката му се насочи към гърдите, а коленете му се подкосиха, когато падна на земята.
– Думите на силата на Имперската звезда все още са свързани със сърцето ти, Клидиний – каза Тори язвително и злокобна усмивка повдигна устните ми.
– Ти създаде тези думи, свърза ги със същността си и предложи на нашите предци сила чрез използването им, като през цялото време ги проклинаше, че не са спазили изкривеното ти обещание – казах ледено. – И сега те ще бъдат твоето падение.
– Невъзможно – изсъска Клидиний, а очите му се превърнаха в два ярки, бели блясъка на ярост. – Думите бяха изковани от езика ми. Аз ги притежавам, а не вие, слаби създания с крехка смъртност.
Той започна да говори на древен език, все по-бързо и по-бързо, а въздухът затрептя от силата, която вплиташе.
„Бързо – подкани ни Арктур. „Той се опитва да разгадае магията на силните думи.“
– Либеро! – Извика Тори, думата за „освобождаване“ изискваше Клидиний да се подчини на волята ни.
Клидиний се изпъна напред с вик на ярост, а думите му идваха още по-бързо, карайки въздуха да пращи и да пламти от несвята магия.
– Силентиум! – Изкрещях и устните му се затвориха, затискайки го със силната дума, която бяхме научили от дневника на Азриел.
Той ни погледна с ужас, после обърна поглед към пръстта и започна да изписва заклинанието си в калта, като пръстите му се движеха с бясна, неестествена скорост.
– Конгелус – изсъска Тори и крайниците му се сковаха, замръзвайки, след което се свързваха с думата за неподвижност.
Клидиний беше принуден да легне по гръб, загледан в своята разруха с небето зад гърба ни. Две кралици, с ореол от огнени криле, с неговата разруха, изписана върху устните ни.
– Либеро – изкомандвах аз и Клидиний се сви, когато върху кожата му се натрупа сияние.
– Новус предател – изсъска Арктур. – Нека фалшивото ти тяло бъде хвърлено на прах, нека магията ти отново стане чиста, нека се надбягва в покрайнините на света, нека подхранва феите, които бяхме създадени да защитаваме и напътстваме.
Думите на Клидиний се разнесоха през атмосферата, заклинанието му бе произнесено само от ума му, докато се бореше да пречупи силата, която притежавахме. Но беше твърде късно. Времето му беше изтекло.
С кимване от мен към Тори решихме да произнесем последната дума заедно, обединявайки силата си в нея.
– Либеро – заповядахме ние, властта звучеше от гласовете ни, когато заповядвахме на тази звезда да се подчини на волята ни.
Никой не ни се противопостави. Никой не властваше над нас. Никое същество не можеше да ни опровергае.
С изблик на сияйна светлина всичко беше готово. Тялото на Клидиний се разпадна на парчета и се разби на нищо, освен на горящ пламък от най-чиста магия. То се разнесе по земята и небето, забивайки се в мен и моята близначка, карайки ме да се задъхвам от цялата тази всемогъща сила, бореща се да се отдаде на природата. Умът ми беше обхванат от пламъци на познание. Светлина, смърт, живот, безкрайно време. Всичко това се миеше в добродетелната земя и аз вече не можех да усетя Клидиний сред него. Същността му беше изчезнала, тази магия вече не беше негова, а на света.
– Сбогом, дъщери на пламъците. Пожелавам ви късмет във вашата война – каза Арктур, после силата му се присъедини към сбирката и аз се изгубих.
Душата ми се преплете с магията му, а умът ми възприе повече, отколкото можех да обработя наведнъж. Галактики и умиращи слънца, после гори и течаща вода, вятър, който не спираше, огън, който гореше дълбоко в сърцевината на нашата Земя. Животът процъфтяваше във вените ми, тъй като бях свързана с толкова много същества едновременно, а всичко това ме водеше към едно спокойно убежище, което никога не исках да напусна. Видях възхода на света и на самите клетки, от които се състоеше самия живот, после паднах, разбивайки се в твърдата земя на склона на хълма, който гледаше към каменния кръг, с Тори до мен.
Задъхвахме се от току-що преживения поток от сила и смеха се изтръгна от дробовете ни, преди да си спомним за битката, която ни очакваше.
Очите ни се срещнаха и усмивките ни се превърнаха в нещо тъмно и решително, докато се изправяхме на крака.
Тори извади торбичка със звезден прах и нямаше нужда да минават думи помежду ни, за да разберем къде отиваме. Имаше само едно място, към което съдбата ни призоваваше сега.
Беше време да тръгнем на война.

Назад към част 84                                                            Напред към част 86

ЛАЙЪНЪЛ

Стоях пред прозореца от магически подсилено стъкло, който обхващаше гледката от тронната ми зала на последния етаж на замъка ми, и гледах към касапницата на бойното поле долу. Удовлетворението се разнесе през мен и устните ми се изкривиха в триумфална усмивка, когато бойните ми машини най-сетне бяха разкрити.
Все пак Вард имаше своите приложения. Мога да призная, че се радвах, че не го бях убил, когато толкова често се изкушавах да го направя – провалът му като прорицател почти се компенсираше от ужасните машинации на ума му.
Съществата, които бе създал в лабораторията си, бяха брутални и груби, но безспорно смъртоносни – което, разбира се, бях открил в ущърб на собствената си армия. Дивата им кръвожадност беше колкото проклятие, толкова и благословия, и бяхме изгубили твърде много феи и чудовища в касапницата, последвала освобождаването им.
В този ден яростта ми беше наистина силна, а яростта ми от загубата на звездата в капан се равняваше само с тази на кралицата ми, която загуби властта си над толкова много сили. Тя беше тежко поразена, а загубата на силата на звездата я остави само със сенките в тялото ѝ. Но те все още бяха жестоки; факт, който бях разбрал, когато изпробвах тази сила, опитвайки се да я подчиня на волята си, за да разбера, че тя все още има предимство, когато се стигне до натиск. Макар че сега поне я държеше под контрол връзката с Пазителя.
Тя беше добро оръжие поне в тази война, но реших, че ще търся начин да се отърва от нея в бъдеще, след като управлението ми бъде напълно осигурено. Щях да го направя с хитрост, както правех с всички останали, които представляваха такова предизвикателство в миналото. Аве Вега и неговата жена-курва бяха доказателство за това.
Погледнах към фланга на армията си, където кралицата ми беше потопена сред легион от нимфи, които ѝ бяха останали верни, след като тя изгуби контрола си над сенките и след това премахна петното си от тях. Броят им беше далеч по-малък, отколкото тя ми беше обещала, когато за пръв път сключихме сделката си. Факт, който тя несъмнено също беше отбелязала. Лавиния не спазваше своята част от сделката ни и докато въртях пръстена, който ме свързваше с нея в брак, се ухилих. Тя дори не беше успяла да ми даде още една сенчеста ръка.
Употребата ѝ наистина се беше изчерпала.
Откъснах поглед от мястото, където знаех, че се крие моята кралица, и с необуздан възторг наблюдавах как бойните машини разпръскват феноменалната си мощ по полето, как кълба от комбинирана елементарна магия разкъсват небето и изхвърлят от него въздушни залпове, преди да се сблъскат тежко с редиците на тези шибани бунтовници.
– Обмислихте ли условията, сир? – Попита ме тихо откъм гърба ми Елис Ригел.
Сковах се от наглостта на дъщерята на безмагичната кучка, която ме беше провалила така грандиозно, че се осмели да се обърне към мен в този момент на победа.
– Казах ти, че няма да предлагам условия – изръмжах аз, а от устните ми се извиваше дим. – Всички, които се борят срещу мен, са подписали смъртните си присъди. Няма да предложа нищо друго освен екзекуция на всеки един от тях.
– Но… – Започна тя и аз се нахвърлих върху нея, а яростта бликаше от всяка пора на тялото ми, докато правех крачка по-близо до единственото елементарно отроче, което глупаво бях допуснал в Съвета си.
Твърдеше, че говори от името на майка си, чийто ум беше толкова объркан от това, което сина ѝ беше направил с нея, че на практика не ми беше от никаква полза. Бях я държал близо до себе си, просто защото името ѝ означава нещо. Или поне преди.
– Ригел – изплюх името от устните си, а слюнката падна на пода в краката ѝ. – Изглежда, че второродните наследници на най-великите родове, които кралството ни може да предложи, са все неспособни, нали? Първо, Ксавие се разкрива като шибан кон, после ти дори не успяваш да заявиш, че имаш втори елемент при пробуждането си. Несъмнено Алтаир и Капела също яростно прикриват недостатъците на вторите си рожби. Кралството ще ми благодари, че съм изтрил имената на всеки от вас от регистрите, след като това приключи. Когато остане само Акрукс, за всички ще е ясно кой заслужава мястото на истинското върховенство.
Ударих я в гръб толкова силно, че тя падна на пода, като дори не успя да извика щит навреме, за да се предпази от удара.
– Жалко – изохках и се отдалечих от нея.
Очаквах с нетърпение да се забавлявам с публична екзекуция, след като всичко приключи, за да отърва кралството от всички останали паразити, преди да го преобразя по свой образ и подобие.
– Ако всички второродни в нашите семейства са неспособни, то това не включва ли и теб, Лайънъл? – Изсъска от позицията си на пода Елис, а аз останах ледено неподвижен и се сковах, докато тези думи ме заливаха и звучаха в ушите ми. – В края на краищата Радклиф беше роденият за власт в твоето поколение. Това означава, че той е бил предопределен за величие, а ти не си нищо друго освен срама, оставен след него.
Завъртях се срещу нея с яростен рев, огън избухна от плътта ми и овъгли стените, пода, тавана. Но когато димът се разсея и останалите ми съветници се показаха прикрити зад дебела стена от магия, на мястото, където беше Елис Ригел, не останаха овъглени кости. Не. Вместо момичето, чиято съдба току-що бе белязана от насилствен край, открих Наследника си да стои на вратата, очите му бяха по-ярки, отколкото някога съм ги виждал, туниката от черна кожа оставяше свирепо мускулестите му ръце голи, разкривайки безброй татуировки, които не бяха там, когато го бях видял за последен път. Татуировки, които изглеждаха изписани с мастило от самата сянка. Сенките му бяха предпазили и него, и Ригелската кучка от взрива на моята сила и прилив на възмущение ме изпълни, докато го гледах.
– Татко – промърмори Тарик, а главата му се поклащаше по онзи бавен, твърде животински начин, който винаги ме караше да го чувствам като хищник, който преценява храната си. Наслаждавах се на този негов поглед, преди да се окаже, че е обърнат към мен.
– Къде беше? – Поисках, отказвайки да се сниша под този поглед, отказвайки да допусна в съзнанието си мисли за нещо друго, освен за пълно господство над него. – Липсваш от няколко дни. Вард те смяташе за мъртъв.
Хвърлих обвинителен поглед към шибания ми кралски ясновидец, който се опитваше да се скрие в тила на другите ми съветници, но го видях. И знаех, че усеща гнева ми.
– Участвах в смъртта – съгласи се Тарик и се приближи, без да има никаква интонация в гласа си, която да ми предложи някакъв отговор за мотивите му.
– Тогава иди и участвай в още – изръмжах аз, като се изправих и вдигнах брадичка, за да мога да се извися над него. Само че не го направих. Той, както и онзи шибан предател Дариус, сега стоеше по-високо от мен, мускулите му също бяха по-големи, прекалено очертани, прекалено шибани. Как се осмели да израсне отвъд мярката на моето собствено превъзходство?
Посочих яростно към бойното поле, а гръмотевичното бумтене на бойните ми машини беше единственият балсам за разяждащата ме ярост, която обитаваше черепа ми.
Тарик не помръдваше и за момент нещо неприятно се уви около сърцето ми и го стисна, принуждавайки дишането ми да е плитко. Това не беше страх. Не изпитвах такива дребни емоции.
– Върви! – Изревах, звука на моя Дракон изгаряше гърлото ми и отекваше от стените.
Тарик остана неестествено неподвижен в продължение на пет преброявания, в които не успях да си поема дъх, после главата му се наклони едва забележимо и той се измъкна от стаята като сянка, която се изплъзва от обсега на слънцето.
В разсейването Елис Ригел беше изчезнала. Нямаше значение, аз щях да сложа край и на нея този ден.
– Къде е Клидиний?! – Изръмжах към останалите си съветници, твърде ядосан, за да ги погледна.
Вместо това се опитах да се успокоя с гледката към бойното поле, където армията ми вече издълбаваше дълбоки пукнатини в редиците на бунтовниците, а вълната се беше обърнала изцяло в моя полза, точно както трябваше да бъде.
– Никой не може да намери звездата, кралю мой – прошепна някакъв кретен и аз оголих зъби пред гледката, докато възприемах тези думи. Нямаше и следа от курвите на Феникса, нито от възкръсналия ми син-предател, и колкото повече време минаваше, без да ги забележа, толкова по-сигурен ставах, че са замислили нещо.
– Продължавай да търсиш – изсъсках, без да се обръщам към тях.
Вместо това се съсредоточих върху гледката отвъд прозореца, великолепната гледка на дупките, издълбани чисто в редиците на бунтовниците от моите брутално красиви машини.
Усмихнах се мрачно.
Така или иначе нямаше да има значение какво планират Вега още дълго време. След броени часове тази война щеше да бъде окончателно спечелена.

Назад към част 83                                                        Напред към част 85

ДАРИУС

Тръгнах по външните краища на бойното поле, размахвайки диво брадвата си, а изгарянето в ръката ми се засилваше от яростта на ударите ми, тъй като кръвта се разливаше, а феите крещяха, когато се сблъскваха с тъпата сила на яростта ми.
Зад гърба ми отряд Тиберийски плъхове се бореше да спре прилива на вражески феи, които се хвърляха към нас, като ги държеше заети, за да мога да си проправя път напред.
Не исках да се сменям. Още не. Познавах баща си твърде добре за това и не исках да се представям за открита мишена, към която той да насочи обвързаните си дракони.
Аз щях да бъда ловеца в тази игра, която играехме, и той щеше да бъде принуден да излезе от дупката си, за да се изправи срещу мен. Този път нямаше да свърши както преди. Нямаше да има трикове или лош късмет, които да ми попречат. Бях прекарал всеки свободен миг в тренировки за това, бленувах за него, отчаяно исках да видя края на тиранията му и най-вече отчаяно исках да прекъсна всякаква трайна връзка, която имах с него и името му.
Лайънъл Акрукс щеше да ме погледне в очите и да види, че смъртта му го е повикала. Когато го хвърля на милостта на призраците отвъд Завесата, зная, че те ще го накарат да страда в безкрайни мъки за всичко, което е причинил в този живот.
Брадвата ми се сблъска с тежък меч и аз бях принуден да се извъртя под напора на фея, която беше дошла за мен, а големия гад се усмихваше, докато приближаваше втори меч в очакване на хода ми.
Приклекнах, от свободната ми ръка се образува лед, хиляди бодливи игли се стрелнаха към страната му и го накараха да изреве, докато проникваха през всяка малка дупка, която можеха да намерят в бронята му, за да пробият кожата.
Обърнах се отново, носейки брадвата си със себе си, и звукът от звънене на метал в метал проряза виковете на безкрайната битка, когато оръжията ни се срещнаха и се плъзнаха едно по друго.
Изритах, ботушът ми се сблъска с центъра на гръдната му плоча, точно в лицето на самодоволно изглеждащия зелен дракон, изписан там. Докато той се препъваше назад, аз забих брадвата си във въздуха, разцепвайки широко гърлото му.
Кръвта се разпръсна и пулсът ми лудо затрепери, но аз вече се обръщах настрани, нападайки към двойка мъже, далеч по-малки на ръст от мен, и хвърляйки раменете си в гърдите им в схватка. Оръжията им дори не се доближиха до мен, докато те замахваха с див ужас, а воините в гърба ми се спуснаха върху тях, където те паднаха.
Тичах напред, пред мен се очертаваше пътека от драконов огън, докато разгръщах силата си, а златото на собствените ми доспехи попълваше магията ми с всеки изминал миг.
Вражеската армия се разстилаше около мен като море от разрушителна касапница, а редиците отзад се стремяха да се приближат, задържани от сблъсъка на предната линия пред тях.
Една нимфа се хвърли внезапно от дясната ми страна, като се премести при вида ми и се откри сред масите на армията си, а острите и сонди се врязаха яростно.
Замахнах с брадвата си към звяра, отбих удара и отсякох една сонда, която падна с трясък на замръзналата земя между нас.
Кръвта опръска околните воини, изцапа сребърните им доспехи, оцвети зеления дракон и ме накара да се усмихна, като подканих нимфата да се приближи.
Нимфата отново се хвърли към мен, а грохотът ѝ се разнесе от нея в мощно ехо, което подкоси коленете на всички феи, които ни заобикаляха от страната на баща ми в тази война. Но не и мен, нито жестоките гадове, които се биеха на гърба ми.
Замахнах с брадвата си с див замах, ефектът от ноксовия прашец накара кожата ми да изтръпне, докато блокираше силата на нимфата, а очите на съществото се разшириха от ужас, когато осъзна грешката си. То бе предположило, че и аз ще се пречупя, че моите воини ще се смалят, както тези от неговата страна в тази битка. И вместо да се възползва от дезориентирания, отслабнал човек, станал жертва на силата му, то се оказа с моята брадва, забита в гърдите му, и с победен рев, който се надигаше от всички наоколо.
Моите воини се възползваха напълно от отслабените феи пред тях, като използваха силата на дрънкалката на нимфата, за да пронижат с брутална ефикасност всички онези, които бяха станали нейна жертва.
Нимфата се преобърна пред мен и аз изтръгнах брадвата си, като използвах огромното ѝ тяло като стартова площадка, скочих на гърба ѝ и направих бегом скок към скалистата страна на планината, която се извисяваше вляво от мен.
Хвърлих лед встрани от скалата, създавайки опори, на които да се приземя, и се затичах нагоре по тях, докато не се издигнах достатъчно високо, за да имам изглед към армията.
Предните редици се огъваха, линията, която беше започнала толкова праволинейно, сега се изкривяваше и накъсваше, образуваха се вдлъбнатини и кривини там, където и двете страни се бяха преборили или смачкали под натиска на съпротивата.
Стиснах зъби при гледката, неспособен да разпозная сред хаоса очевиден отговор на въпроса накъде върви тази битка, но когато небето се разцепи от рева на стотици дракони, не можах да се сдържа и обърнах поглед към далечния замък от нефрит. Примигнах пред фигурите, които се изсипваха от всеки прозорец, кула и куличка на внушителната сграда, а пулсиращото движение и леките промени в цветовете на фона на небето бяха единственият начин да различа всяка от зверските форми на скритите Дракони, които се гонеха през небето към нашата армия.
– Щит! – Изревах, командата ми се носеше назад в редиците, макар да се съмнявах, че ще се наложи; никой не би могъл да пропусне звука на тези Дракони, които се включиха в битката.
Желанието да се преместя и да посрещна първия от тях в небето накара крайниците ми да затреперят, Драконът в мен се раздвижи, оголи зъби и издаде ниско ръмжене. Бях много по-голям и по-силен от всеки един от тези гадове, които разкъсваха въздуха, но въпреки желанието да докажа това, което се извиваше в мен, можех да видя предизвикателството такова, каквото беше. Баща ми искаше да ме примами. Но днес нямаше да танцувам по неговата мелодия.
Принудих се да откъсна очи от облака от люспи и зъби, който гърмеше към армията ни, Обвързаните дракони на баща ми, втурнали се в битката като предвестници на сигурна смърт. Трябваше да се доверя на плановете на армията ни за тях и да се съсредоточа върху собствената си мисия.
Тръгнах в бяг, войните, които ме бяха придружавали дотук, се втурнаха да ме следват, докато врагът ги ангажираше, но не можех да чакам, трябваше да приключа това бързо, ако можех. Числата не бяха на наша страна и острата истина за тази реалност бързо щеше да се прояви, ако не осъществим бързо всичките си най-хитри планове.
Планината стана твърде стръмна, за да могат дори ледените ми копия да намерят почва, и аз замахнах с брадвата си над главата, когато бях принуден да скоча от нея обратно в дивата битка на вражеската армия. Изстрелях взрив от силна огнена магия във вражеските редици пред мен, феите трескаво се предпазваха и отскачаха встрани, макар че усетих опияняващия прилив на още смърт, когато някои от тях се поддадоха на взрива на атаката ми.
Огънят изригна около мен, когато се приземих и приклекнах ниско, тичайки с пълна сила, раменете ми се блъскаха в безброй феи, отблъсквайки ги настрани, докато хвърлях ледени копия напред, за да си проправя път.
Елементът на изненадата и огромната ми сила ми осигуриха поне стотина стъпки, преди да успеят да се подредят и да ме спрат, тласкайки ме към битка, а звъна на метала по брадвата ми беше опияняващ.
Влязох в ритъма на ударите, на приклякането и поклащането, на сеченето и взривяването. Магията рикошираше от ледения щит, който издигнах, за да ме пази от всички страни, освен отпред, а силата му беше твърде силна, за да може някой от тях да я пробие, принуждавайки ги да се стеснят пред мен и да чакат реда си да умрат.
Наслаждавах се на красотата на доспехите си, на безтегловния, еластичен блясък и на топлината на пламъците, които пееха в метала, такова безценно, зашеметяващо нещо, изработено само от магията на Феникс. Стойността ѝ беше половината от нейното великолепие, а постоянният ми контакт с изключително ценното съкровище означаваше, че колкото и магия да хвърлях по враговете си, почти не забелязвах изчерпването. Възстановявах се по-бързо, отколкото бих успял да се размажа върху купчина съкровища, и между свирепите сечива на брадвата си мърморех хвалебствени слова към красивата си, великолепна съпруга.
Ехото на бумтенето открадна вниманието ми за кратък миг и един щастлив задник попадна под охраната ми, мечът му се заби в бронята ми, което ме спаси от смърт, но той успя да се впие под ръката ми, където металът се съединяваше.
Изревах от ярост, като го обстрелвах с толкова мощна огнена магия, че от мястото, където беше застанал, усмихвайки се с фалшив триумф, останаха само сажди, и оставих щита да се затвори изцяло около мен. Но не и преди да вдигна очи над роящите се маси от армията на баща ми и да се вгледам в бойните машини, които се бяха появили сякаш от нищото, а магията, която ги прикриваше, явно вече не беше нужна, тъй като те хвърляха разрушения обратно към силите на бунтовниците. Кули, изковани от дърво и камък, с катапулти и оръдия, закрепени отстрани, заредени с магия от онези, които стояха защитени в тях.
Мечове и брадви се сблъскваха и сечаха върху леда на щита ми, докато безброй воини се приближаваха около мен, борейки се да ме достигнат и да използват същите тези оръжия, за да ме разкъсат.
Притиснах с ръка кървящата рана под ръката си, игнорирайки парещата болка, докато я лекувах, а умът ми се въртеше около това, което трябваше да направя.
Моята роля в битката беше ясна; трябваше да стигна до баща си, трябваше да го убия и да сложа край на това, преди времето да наложи тази битка и численото му превъзходство да влезе в пълна сила срещу нас. Но тези кули промениха нещата. Те можеха да променят хода на тази битка много преди да съм пробил линиите им, за да го преследвам. Те трябваше да бъдат спрени.
Стиснах зъби и призовах водната магия да се събере в очакване под краката ми, преди да я използвам, за да ме изстреля в небето, като оставих щита да се разпадне едва след като се уверих, че съм твърде високо, за да ме намерят дори стрелите им.
Погледът ми падна върху появилата се пред мен дървена военна кула, а в червата ми се надигна ужас, когато преброих още шест, всяка от които беше оборудвана с катапулт отзад и огромно оръдие отпред, заредено със сурова магия от гадовете, които се криеха в грамадния му корпус.
Бумът накара сърцето ми да се разтресе, а най-близката военна машина се разклати бясно, когато от оръдието избухна мощна струя, която прелетя през небето и се стовари върху армията ни. Те се защитиха, но това не беше достатъчно, и ужасът ме обзе от масата димяща, разрушена земя, която беше останала след удара, а на мястото, където беше попаднал, изобщо не бяха останали тела.
Баща ми щеше да трябва да почака. Имах нова цел за унищожаване.

Назад към част 82                                                     Напред към част 84

ГЕЙБРИЪЛ

Два кървавочервени океана се сблъскаха, вълните на единия бяха по-високи, но водата на другия се движеше с по-голяма сила.
Хаосът живееше между тях.
Всички изходи бяха възможни, немислими.
Времето беше и враг, и съюзник.
Смъртта беше единствената сигурност. Смърт и клане, кръв и ужас…
Една ръка ме хвана за рамото и аз се извърнах с вик, вдигнах меча си и открих, че върхът му докосва гърлото на човек, когото отдавна бях нарекъл приятел.
– Леон – издишах аз, като спуснах оръжието на Дивия Крал, което беше изработено от най-тъмния метал, познат в тази земя. – Прости ми.
– Никога няма да ме убиеш, Гейб – каза той с такава увереност, сякаш имаше по-добра прозорливост от мен.
Златната му коса беше вързана на възел, за да я пази от лицето му, когато дойде време да се включи в битката. Бронята му беше украсена с герба на фамилията Найт, макар да знаех, че е крадена, а името на истинския ѝ собственик е изтрито от обвивката ѝ. Някога я бе носил известен стар воин, който се бе сражавал във Войната на счупените тръни.
Легендата разказваше, че той е бил с размерите на мечка и със сърцето на лъв, така че беше подходящо моя котешки приятел да я носи сега. Едва ли се е налагало да коригира и размера и, тъй като обемът му е бил достатъчен, за да я запълни. Самият аз не носех броня, за това се грижеше пълната форма на моята харпия, а и нямаше нужда тежестта на метала да ме затормозява, когато се издигах в небето. Засега обаче бяхме заседнали на този забравен от звездите планински склон и чакахме своя момент, а Зрението беше безпощадно и отново и отново ми показваше лицата на семейството и приятелите ми в смъртта.
Но вече бях добре запознат с това. Знаех, че смъртта е язва, която щеше да навлезе дълбоко в бойното поле този ден; знаех също, че мъртвите не могат да бъдат преброени, докато това не стане.
Нито едно видение не беше сигурно, съдбата сега беше толкова много податлива, че аз бях спрял в странно състояние, колебаейки се между надеждата и отчаянието. Тези емоции бяха изковани от възможността и почти усещах вкуса на новата зора на хоризонта, стига само да можехме да я достигнем. Светът щеше драстично да се промени към по-добро, щеше да се възцари мир, страхът нямаше да следва хората на нашата земя в техния сън. Бяхме на ръба на това красиво, примамливо бъдеще, но и то можеше да ни бъде отнето толкова лесно.
– Може би трябваше да вземем със себе си още няколко земни елементали – загрижено каза Леон. – Главата ти сигурно се чувства така, сякаш в нея избухват фойерверки. Как изобщо ще се съсредоточиш върху това, пич?
Стиснах зъби, като държах виденията настрана.
– Мога да го направя. Не можем да пощадим феите. Просто побързай.
Вдигнах ръце, като използвах още от земята, за да създам съдовете, които ни бяха необходими за напълно безумния план, който сестра ми беше замислила за тях. Не можех да преценя дали това ще се получи, защото моето Прозрение имаше граници, когато ставаше дума за такива неща, но ако се получи, може би това щеше да е предимството, от което се нуждаехме в тази битка.
Действах бързо, като исках да се възползвам от изгряващото слънце, което подхранваше магията ми по-бързо, отколкото можех да я използвам. С прилив на сила издърпах глината от земята, оформих я в редица могили и ги оформих грубо, преди да оставя Леон да ги довърши с огнения си елемент.
– Не давай на глината цици – проклех, докато Леон оформяше две гигантски гърди върху едно от творенията ми.
Леон изпече циците на място с огъня си, като ме игнорираше.
– Ти просто си свърши твоята работа, а аз ще свърша моята.
– Губиш си времето – изругах аз.
– Циците никога не са губене на време – каза той, като ме погледна остро и аз си поех дъх, знаейки, че нищо от това, което казвах, никога не е работило, за да контролирам Леон в миналото. Сега той нямаше да започне да се вслушва в разума. Лъвът винаги танцуваше по своя собствена мелодия и никоя песен нямаше да бъде достатъчно изкусителна за него, за да промени ритъма на краката си.
Викът на битката се разнесе точно от другата страна на тази планина и ръцете ми затрепериха, докато през главата ми се изливаше вълна от жестоки видения.
Жена ми лежеше по гръб, а гърлото ѝ беше разкъсано от дракон.
Орио беше смазан под вълната от нападащи кентаври.
Данте беше разкъсан от небето от три ужасни звяра, с разкъсани крила и разцепен гръден кош.
Отърсих се от него, дишането ми се учести, а фокусът ми отново се изостри.
Това не е реално. Просто възможности, които преминават на заблуден вятър.
Почерпих от силата на любовта си към онези, които бях видял да умират, рев на решителност ме напусна, докато се врязвах в планинския склон с магията си, изтръгвайки глина от земята, огромни блокове от нея се пръскаха от земята. Леон тичаше между всички тях, работейки по-бързо, за да ги оформи и постави така, както ни беше необходимо. Едно преброяване ми подсказа, че имаме около петдесет готови, но това не беше достатъчно. Не и почти толкова.
Извадих от джоба си торбичката със стръкчета мащерка. Всяко от творенията ми трябваше да има вградено парче от растението във външната си част, така че се вдигнах на криле, затичах се над главата си и забих по едно клонче във всяко от готовите, сигурен, че е по-добре да довършим тези, които имахме сега, в случай че не ни стигне времето.
– Ето. – Подхвърлих част от мащерката на Леон и той я улови с кимване, а очите му блестяха в тъмнина.
Знаеше какво предстои и с всяка изминала секунда се приближавахме към нашия момент. Сестрите ми щяха да разчитат на нас, а ние не можехме да ги подведем. Искаше ми се само звездите да ми предложат проблясък на сигурност дали този план ще проработи, или ще се провали. Но те бяха страшно мълчаливи в тази част и може би, ако не полудявах, от тях също гореше въздух на презрение. Този ден щяхме да им се противопоставим в името на нашата съдба. Но нито една звезда, нито един чернокож дракон или чудовищен дявол от Царството на сенките нямаше да изтръгне тази съдба от ръцете ни. Най-накрая тя беше наша. И ние щяхме да заявим победата си при залез слънце.

Назад към част 81                                                     Напред към част 83

ДАРСИ

– Неприятно е, че не сме там – казах аз, като погледнах към хоризонта, сигурна, че чувам рева на битката в далечината.
– Съгласна съм. – Тори хвана ръката ми, а очите ѝ бяха съвършено огледало на моите. Това момиче, тази жена, този шибан воин ме караше толкова да се гордея, че съм нейна близначка, че едва ли щях да го понеса.
Стиснах пръстите ѝ и ѝ се усмихнах по този дълбоко тъжен начин, който говореше за това, което можеше да се случи днес. Все още имах надежда, ебаси, трябваше да имам надежда. Но трябваше да признаем и другата страна на тази монета.
– Не го казвай – помоли Тори, а ноктите ѝ се впиха в дланта ми.
Кимнах, приближих се до нея и вместо това я прегърнах, ръцете ни се сключиха плътно една около друга, стискайки се, докато се почувствахме като едно същество. Защото по някакъв начин винаги щяхме да бъдем две половини от едно цяло. Толкова различни, но толкова еднакви.
Оставихме тази прегръдка да продължи още няколко секунди, знаейки, че това може би е последният път, когато се държим една друга на този свят. После пространството между нас се увеличаваше, поне така се усещаше, докато някак си се отпуснахме една на друга и се изправихме пред мащаба на задачата, която си бяхме поставили. Причината, поради която бяхме на този скалист хълм, вместо да летим в битката със семейството си.
Въздухът беше свеж, денят толкова ясен, че сякаш гледахме през прозореца в дома на звездите. Всички те бяха дошли да гледат. Въпреки че небето беше толкова ледено синьо, те бяха там. Всяка една от тях беше толкова ярка, толкова бдителна, че едва-едва примигваше.
– Време е – издиша Тори, а усещането за това изведнъж стана сигурно и в мен, сякаш някаква външна сила беше поставила знанието там. Може би това беше просто инстинкт или подтик от същите тези звезди горе. Никога нямаше да разбера.
Вдигнахме ръце, овладявайки земята около нас, и от земята израснаха дванадесет гигантски камъка. Те пробиваха замръзналата почва като разцъфнали цветя, издигаха се в небето и разсипваха пръст около основите си.
Заехме се да издълбаем по един символ върху всяка от повърхностите им, отбелязвайки знаците на зодиака, докато не получихме съвършено, колосално колело около нас. На височината на очите издълбахме дупка във всеки от тях и поставихме в нея камък на гилдията, който съответстваше на издълбаните зодиакални знаци, точно както беше описано в книгата от „Библиотеката на изгубените“.
Последният камък беше за Близнаци и като една тръгнахме към него, а лунният камък тежеше в дланта ми. Погледнахме се, след което заедно го поставихме в скалата, а около нас веднага избухна енергия.
Обърнах се със захлас и открих, че всички камъни на гилдията светят на местата си – зелени, розови, сини, най-ярките цветове, които пулсираха със силна енергия.
Дишането ми се учести от огромната сила, която бръмчеше във въздуха, първата стъпка от нашия план беше завършена. Макар че това беше най-лесната част от всичко това. Рискът, който поехме, можеше да ни доведе до смърт, ако това се провали. Но ако Клидиний беше оставен да се бие в тази битка, армията ни нямаше никакъв шанс да спечели.
Двете с Тори се преместихме в самия център на широкия кръг, подготвяйки се за следващата стъпка, докато гравирахме красиви слънце и луна в земята под нас.
– Готова ли си? – Попита тя, когато приключихме.
– Готова съм – казах аз.
Като една, всяка от нас вдигна ръка към небето, изстрелвайки към него лъч от пламъци на Феникс. Линията на огъня се изкачваше към небето на повече от километър, взривявайки се нагоре и далеч от нас, все по-високо и по-високо.
Огънят ни пламна по-ярко, докато чакахме отговора на призива си, а погледите ни бяха насочени към звездите.
Но отговор не дойде.
– Дължите ни го! – Извика Тори.
– Оправи баланса! – Изкрещях. – Заклел си се, че ще ни дадеш този шанс!
Сърцето ми биеше по-силно, страхът, че съм била измамена, се забиваше дълбоко в гърдите ми.
– Арктур! – Изревах, отказвайки да му позволя да се обърне от нас сега. – Ти даде клетва, обещание да защитиш моя вид и да възстановиш реда сред звездите!
– Върни си искрящия задник тук! – Поиска Тори.
Небето проблясна, пръстен от звезден огън разцъфна в небето с точица светлина в центъра му.
Въздъхнах с облекчение и погледнах към Тори, а устата ми се изкриви в усмивка.
– Той спазва обещанието си.
– Ще видим – каза тя, недоверието ѝ към звездите беше заслужено, но този път наистина вярвах, че имаме такава на наша страна.
Точицата светлина светеше все по-ярко, приближаваше се все повече и повече, докато самото небе не се разцепи, проправяйки път на горящата звезда, която падаше направо от мястото си. Арктур прокара след себе си червена, златна и сребърна пътека, като звездата сякаш повече се плъзгаше, отколкото падаше, карайки природата да обърне внимание на жертвата му. Небето се озари и искри от великолепна светлина се разхвърчаха и затанцуваха по пътя на падащата звезда.
Ние угасихме пламъците си, избягахме от каменния кръг и се издигнахме в небето на крилете си, преди да хвърлим въздушните щитове, когато бяхме далеч от зоната на удара. Гледахме отвисоко как Арктур се разбива в атмосферата и топлината на пламтящата му повърхност прорязва ледения зимен въздух, сгъстявайки го със задушаваща топлина.
Помръкнах срещу ослепителната яркост, докато звездата се приближаваше, и дъхът ми секна секунда преди голямото, горящо огнено кълбо да се забие в земята точно в центъра на нашия каменен кръг. Взривът накара хълма да се разтресе, камъните издържаха на удара, а камъните на гилдията пулсираха все по-ярко. Силата на сблъсъка ни отхвърли назад, а вятърът ни отхвърли още по-далеч.
Аз се стабилизирах, крилете ми биеха, за да противодействат на взрива, и когато прахът се уталожи, точно в центъра на каменния ни кръг се откри дълбок кратер с паднала звезда в него. Арктур блестеше красиво, а силата му разпалваше магията във вените ми и ме оставяше без дъх.
„Дъщери на пламъците“ – заговори той в умовете ни с благоговеен тон. „Аз дойдох.“

Назад към част 80                                                 Напред към част 82

КЕЙЛЪБ

Кланът на Оскура виеше с див вой пред нас, вълна от вълци в променена и феи форма, Розали като сребърна вълчица се впускаше в битката в началото на вълната, водейки левия фланг на нашата армия във войната, точно както знаех, че Сет прави с глутницата си вдясно.
Атакувахме във формация на тризъбец, обхващаща цялата ни армия, като двете огромни вълчи глутници, подсилени от всеки вълк под наша команда, докато не наброяваха хиляди, съставляваха външните зъбци. Легионът „Звездопад“ на Джералдин съставляваше централната точка на атаката. Целта беше да пробием три жестоки пътя през фронтовата линия на врага. След като тези три пътеки се забият достатъчно дълбоко, останалите ни редици ще преминат през тях, след което ще обърнат внимание на войниците, попаднали между тези шипове. След това щяхме да ги смажем, като ги нападнем от двете страни, преди отново да забием тризъбеца напред.
Армията на Лайънъл имаше числено предимство, което означаваше, че трябва да ги маневрираме. Това беше брутална и опасна тактика, която излагаше на голям риск онези, които се сражаваха в шиповете на тризъбеца, докато пробиваха вражеската линия, но с най-добрите ни воини, които се сражаваха в най-опасните точки на атаката, се надявахме, че ще се отплати. Но това означаваше, че Сет е там, в тази маса от гърчещи се, борещи се тела, и колкото и добро да беше зрението ми, не можех да го различа сред кървавата битка, което караше гърдите ми да се стягат от страх.
Орион се местеше от крак на крак до мен, докато двамата се държахме на място, вкопчени в земята, докато битката бушуваше пред нас, а воините ни се впускаха в смъртта без нас.
– Това е мъчение – изръмжа той с ръка върху меча си.
– Само още малко – съгласих се аз, а зъбите ми изскочиха, докато стисках огнените си кинжали „Феникс“.
Подскачах на пръстите на краката си, прокарвах език по кътниците си и се опитвах да не позволявам на ума си да се спира на приятелите, които имах там, в разгара на целия този ужас. Видях Макс, застанал на въздушен стълб близо до фронтовата ни линия, защитен с магия, докато повишаваше увереността на армията ни и всяваше ужас в сърцата на враговете ни.
– Те са там, воюват в тази война – изръмжа Дариус зад гърба ми и аз се обърнах да го погледна, докато той бавно сваляше бойната си брадва от гърба и я претегляше в ръката си. – Но ние сме тези, които имат задачата да я прекратят.
– Ако успеем да ги намерим – промълви Орион, а очите му не слизаха от бойното поле, сблъсъкът на телата създаваше оглушителен рев от шум, който трудно можеше да се раздели на различните взривове на магията, сблъсъка на оръжията и писъците на умиращите.
– Голямо ако – съгласих се аз, сканирайки редиците на армията на Лайънъл и стигайки до празнота. – Имаш ли някакви идеи? – Попитах Дариус.
Той вдигна брадвата си и посочи над главите на армията, покрай пламтящата магия и настъпващите нимфи, отвъд небето, изпълнено с летящи ордени, и чак до грамадния зелен замък, който се крепеше на най-голямата планина в далечината.
– Баща ми ще наблюдава оттам – каза той с тих глас. – Кралицата му… Погледът му премина през редиците от феи и нимфи, които се стичаха към нас, и веждите му се смръщиха. – Тя не е голямата му любов, а само още едно оръжие, което да владее. Ако той е имал някаква дума в това, Лавиния ще е някъде там, чакайки да се нахвърли. Грубата сила е предпочитаната от него форма на нападение, така че тя вероятно ще се разкрие веднага щом редиците му започнат да се разклащат.
– Тризъбецът е пробит – посочи Орион.
От позицията ни на по-високата земя към тила на армията формата наистина ставаше ясна – тези три точки на атака пробиваха дълбоко вражеските линии наведнъж. Тя можеше да се разглежда като случайна. А може би Лайънъл щеше да повярва, че това са две части от армията му, които са пробили нашите линии, вместо да бъдат примамени в капана на нашия тризъбец.
Мрачна усмивка повдигна устните ми.
– Тактиката на Джералдин е шибано майсторска – казах аз и очите ми отново потърсиха някаква следа от бял вълк в десния фланг на армията, но те бяха твърде далеч, твърде увлечени в хаоса на войната и несъмнено твърде окървавени, за да направят възможно идентифицирането на когото и да било от това разстояние.
Ние замълчахме, наблюдавайки бойното поле, точно както планините, които се издигаха наоколо, създавайки този басейн от кръвопролития, в който се водеше битката. Като погледнах към тези отвесни и скалисти склонове, забелязах колко невъзможно би било дезертьорството за почти всеки на това безпощадно място. Планините не можеха да се изкачат лесно, а земята беше толкова безплодна, че всеки, който се опитваше да го направи, щеше да се превърне в мишена, ако се опитваше. Единствено летящите орди имаха голям шанс да избягат, но като се вгледах в касапницата, разкъсваща небето, се съмнявах, че някой от тях ще успее да се освободи от този хаос, за да се опита да го направи.
Вдясно от нас, пред медицинските палатки, стоеше редица от феи – редици от легла, постлани с девствени бели чаршафи, които вече се пълнеха с феи, паднали в битка, но все още не съвсем поддали се на смъртта.
Гледах как един мъж беше изхвърлен над главите на нашите воини от порив на въздушна магия. Верига от феи го хвана и го хвърли към следващия в редицата, докато кръвта бликаше от раната на страната му и капеше върху феите, които съставляваха задните редици.
Той бе положен на едно от леглата и майка Дикенс побърза да се приближи до него, като затвори очи, докато притискаше ръка към раната му и умело зашиваше кожата. Друг лечител ѝ подхвърли кръвоспираща отвара и тя я предложи на ранената фея, която бързо я изпи.
– Орден? – Попита тя, докато сифонираше кръвта от раната му във флакон и го запушваше, без съмнение за употреба от всички нуждаещи се вампири.
– Сфинкс – отвърна той и се изправи.
– Не толкова бързо – каза майка Дикенс, като взе една книга изпод леглото, където видях и огледало, златна чаша и много други предмети, които можеха да възстановят магията на различни Ордени.
Той взе книгата и веднага започна да чете, като очите му сканираха страницата толкова бързо, че беше трудно да повярваме, че изобщо чете. Други ранени войници бяха пренесени в палатката, излекувани, след което им бяха предложени начини да възстановят магията си, а двойка пегаси се отдалечи бързо в облаците над тях.
След няколко минути войникът съобщи, че магията му е попълнена, пусна книгата на леглото и се отправи към бойното поле с вик:
– За истинските кралици!
– Този човек заслужава медал – промълвих аз, а сърбежът в крайниците ми се засилваше от желание да го последвам в мелето.
Орион кимна, но Дариус тъкмо беше направил крачка напред, а тялото му беше изпъстрено с напрежение, докато наблюдаваше битката, в която тези три зъба на атаката се бяха вкопали още по-навътре във вражеските редици.
– Сега – издиша той и сякаш го чуха, воините в тези три части на армията внезапно се съсредоточиха от напредване към врязване във враговете, попаднали между тях.
Докато се врязваха в тях, все повече наши воини успяваха да се влеят в пространството, създадено между зъбите на тризъбеца, и в рамките на няколко жестоки, твърде дълги минути, в които едва се осмелявах да си поема дъх, те изтръгнаха цял участък от армията на Лайънъл и преформираха фронтовата линия, сякаш никога не е била разпокъсвана.
– Ебати да! – Извиках и Орион също изкрещя победно, а Дариус просто се усмихваше като демон.
– Виж, на твоята кучка сянка това не ѝ хареса много – каза той, вдигна ръка и посочи към тила на армията на Лайънъл, където току-що въздухът беше осеян с шлейф от тъмна сянка, разкриващ най-сетне местоположението на нашата цел.
Тримата се погледнахме един друг. От този момент нататък вероятно нямаше да разберем нищо за съдбата си, докато това не приключи. Дори не можехме да използваме комуникации по време на тази битка, след като бяхме обсъдили тази възможност и бяхме осъзнали, че те могат да бъдат прихванати. Всяка информация, която предавахме помежду си, можеше да бъде използвана срещу нас или дори да бъде използвана за определяне на индивидуалното ни местоположение. Това не беше риск, който можехме да поемем. Всички си бяхме казали „довиждане“ тази сутрин, когато цялата ни група беше заедно, преди да започне кръвопролитието. Така че само кимнахме на Дариус, преди Орион и аз да се обърнем един към друг и да оставим връзката на завета най-сетне да си каже думата.
Светът се замъгли, когато зовът на лова се вряза дълбоко във вените ми, а зъбите ме боляха от нуждата за кръв, когато се втурнахме през нашата армия и се стреляхме дълбоко в редиците на врага с висока скорост. Разкъсвахме се по разкаляната земя, а пулсът ми гърмеше в такт с този на моя кръвен брат, сякаш се превръщахме в продължение един на друг. Отдадох се напълно, погледът ми се наслагваше с този на Орион, когато враговете ни започнаха да реагират на присъствието ни сред тях.
Голям шибаняк със сребърен шлем, изработен от драконови рога, се хвърли към Орион и аз бях там на мига, въртях се върху него, а остриетата разсичаха коленете му. Той отметна главата си назад във вик на агония и Орион разкъса гърлото му с голи зъби, а кръвта му опръска околните феи. Двамата отново изчезнахме, преди тялото му да падне на земята.
Кълна се, че усещах вкуса на кръвта по устните на Орион и това само изостри жаждата ми, въпреки че магическите ми запаси бяха пълни докрай. Но аз винаги съм изпитвал тръпка от лова и нищо на света не можеше да се сравни с лова в завет.
Профучахме между редиците на Лайънъл, като се провирахме и заобикаляхме повечето феи, преди дори да са забелязали преминаването ни, разкъсвайки малцината, които успяха да се хвърлят към нас, но не след дълго те изпратиха подкрепления след нас.
Вражеските вампири се втурнаха в бърз ход, с оголени кътници и извадени остриета. За секунди бяхме заобиколени от себеподобните си, изгубихме предимството на скоростта и напредването ни към Лавиния спря.
Кътниците ми изтръпнаха от предизвикателството, когато осем от тях ни обградиха, работейки като единица, но не и като завет. Усмивката ми беше изцяло дива, докато погледът ми се удвояваше, а фокусът на Орион се срещаше с моя. Прехвърлих вниманието си към русото дупе вляво от мен, избирайки целта на следващия ни лов, и без думи се впуснахме в атака.

Назад към част 79                                                       Напред към част 81

СЕТ

От гърлото ми се изтръгна вой, който беше повторен от глутницата вместо мен, а луната ме гледаше от зората на небето, като обожаваща любовница, заела първия ред пред сцената ми. Разбира се, тя беше дошла да гледа, моята постоянна, постоянна обожателка, която търпеливо очакваше този момент на разплата. Тя щеше да поддържа вълците ми добре запасени с магии, стига да продължавахме да се движим под могъщото ѝ сияние. Знакът за сродяване зад ухото ми изтръпна в знак на признание към нея и всичко, което ми бе предложила, и се молех тя да закриля Кейлъб в тази битка, да бди над него преди мен на това поле на съдбата.
Воят на глутницата на Розали се носеше от далечната страна на нашата армия, откликвайки на призива ни. Моите лапи се затъркаляха с гръм по земята, предните ми нокти бяха снабдени с огнените ръкавици на Феникс, толкова остри, че разкъсваха земята като хартия.
Откраднах един поглед назад, усещайки, че очи ме гледат, и забелязах Кейлъб на хълма зад нашите редици, където беше разположен със собствена цел, а бронята му блестеше, отразявайки цветовете на изгряващото слънце. Главата му се обърна, погледите ни се срещнаха, а тези пронизващи тъмносини очи владееха душата ми и всяка фибра от плътта ми с този поглед.
Времето се забави, както винаги за нас, огъвайки се така неестествено, за да ни предложи по-дълги отрязъци от реалността заедно. Може би това беше последният ни поглед, този мимолетен поглед, който беше подхранван с толкова много любов, че почти разби сърцето ми при мисълта, че това може да е края ни. Но аз бях дал обещание, което щеше да обхване цялата вселена, без значение къде щеше да се окаже душата ни днес. Нашето време беше винаги. Минало, настояще, бъдеще. Щяхме да се намерим един друг на това кърваво бойно поле отново с победи, изписани в звездите, или пък в обятията на смъртта, провалът ни белязал завинаги. Така или иначе, завръщането ни един към друг беше толкова неизбежно, колкото завръщането на слънцето при изгрев.
Докато армията се движеше напред зад мен, бях принуден да отвърна поглед от Кейлъб, моментът се разпадна толкова бързо, колкото и беше дошъл, но тази трайна гледка към него се запечата завинаги в съзнанието ми, издълбана в камъка.
Предната линия на Лайънъл беше съставена от нимфи, чиито ужасни гърмежи раздираха въздуха. Бях изгубил от поглед Джералдин, твърде много феи бяха между нас, но нейният легион изпреварваше нашия и със сблъсък, който разтърси земята под мен, чух как нашата армия се сблъсква с пълната сила на Лайънъл.
Когато отрядът от феи, който Джералдин водеше, се вряза в тях като едно острие, разкъсвайки телата им със зъби, меч и магия, от вражеските редици се разнесе вик на объркване. Защото магията ни вече не се влияеше от гърчовете на нимфите, отварата от нокс цветя вършеше чудеса върху воините ни.
Зарадвах се, обнадежден от първата ни победа, но после насочих поглед към роящата се армия напред точно когато летящите ордени се сблъскаха над нас с писъци и ревове. Приятелите ми бяха там горе, от двете ми страни, зад мен, и едно ръмжене отлепи устните ми назад, фокусът ми се изостри, докато се кълнях във всичко, което бях, да ги защитя. Да бъда най-добрия войник, който мога да бъда, и да пожъна справедливост от костите на враговете си в знак на покаяние за всичко, което бяха направили, и всичко, което все още се опитваха да направят.
Това беше последният ни отпор и макар армията ни да беше наполовина по-малка от тази на Лайънъл, имахме десет пъти повече жестокост и пламък на огнен бунт в сърцата си. Бяха ни заклеймили като по-нисши, отхвърлили ни като негодници и дяволи, но точно тук, на тази земя, щяхме да докажем силата си, така че дори смъртта да дойдеше да ни отведе от този свят днес, щяхме да си отидем с имената си, пламтящи в мигащи светлини, със спомените си, изпепелени в съзнанието на противниците ни, които никога нямаше да бъдат забравени.
Отпуснах вой, след което скочих срещу идващата редица нимфи, блъснах се в един десетметров звяр и разкъсах с нокти гърдите му. Ръкавиците ми се възпламениха, пламъците на Феникс заискриха и убиха нимфата с един удар.
Той падна мъртъв под мен, а лапите ми се удариха в тялото му, като ме изпълни изненада, когато то не се превърна в пепел. Използвах го като трамплин, за да скоча към следващия си противник, без да мога да отделя повече мисъл за жертвата си.
Челюстите ми се сключиха здраво около гърлото на друга нимфа, а майка ми излая, докато минаваше покрай мен, като ръждивата ѝ козина привлече погледа ми, преди да повали нимфата с чудовищна жестокост. Тези същества вече не се превръщаха в прах след смъртта си, тази истина със сигурност е свързана с прочистването на сенките, и телата им продължаваха да се трупат, докато армията ни се сблъскваше с тях на тълпи, насочвайки се все по-навътре в редиците на Лайънъл.
Козината ми вече беше мокра от кръвта и аз поведох глутницата си навътре в боя, а бурния сблъсък на войната караше ушите ми да звънят. Довърших още две нимфи, след което се сблъсках с редицата феи, чиито черти бяха изкривени от омраза.
Магия ме обстрелваше отстрани, изгарящ огън и камшици от лиани, които се опитваха да ме задържат. Сърцето ми подскочи, лапите ми се затъркаляха в пръстта, драскаха по падналите тела, чупеха кости, а тълпата от феи се приближаваше към мен.
Пулсът ми се учести, защото знаех, че тук започва истинската битка. Вече нямаше радост в гърдите ми, сега се стремях да оцелея, когато до носа ми достигна мирисът на мръсотия и пролята кръв.
Зъбите ми се впиха в шията на една жена, която хвърляше лиани, и я накараха да ме пусне, докато тя крещеше на умряло. Миризмата на изпепелена плът и козина ме накара да бъда сигурен, че съм изгорен силно по фланга, но не усещах болката през адреналина.
Бях диво същество, хапех всеки враг, който се приближаваше към мен, разкъсвах с нокти меките кореми и изливах кръв като дъжд. Моята глутница се приближаваше около мен, сформираше групата ни, защитаваше ме, а аз лаех и щраках по петите им, като им казвах ясно, че не желая такова нещо. Атина и Грейсън бяха близо от лявата ми страна, а опашките им се размахваха, докато поваляха двама феи в унисон, като в този момент връзката им на близнаци беше толкова силна, че сякаш чуваха мислите си.
Пробих се през Франк и Алис пред мен, зъбите ми се вкопчиха в гърлото на мъж с вдигнати към хвърляне ръце. Лед прониза рамото ми през пролука в бронята, преди да захапя достатъчно дълбоко, за да го убия, и изръмжах, докато отхвърлях тялото му като парцал, зарязах и повалих още двама от войниците на Лайънъл.
Но те продължаваха да идват, като мравки по хълма, не спираха да идват. Бяха толкова много, че сякаш се давих в катран, светлината на слънцето се губеше заради маниакалната бъркотия на крилатите орди над мен, оттенъкът на огън във въздуха, мъглата от дим, ароматът на всичко това запушваше дробовете ми.
Това потискащо струпване на тела, живи и мъртви, беше почти достатъчно, за да предизвика паника в мен. Ужасът, че може би никога повече няма да видя Кейлъб, Дариус или Макс. Моето семейство. Всички тях. Те бяха тук, в тази ужасна, кървава битка, и шансовете бяха, че няма да се измъкнем живи от това.
Блъснах се в друга фея, зъбите ми се впиха в топлата кожа, а от писъците му закунтяха ушите ми, и се хванах за причината, поради която бях тук, борейки се с цялата ярост на сърцето си. Единственото нещо, за което си струваше да кървиш. Любов. И никаква яма на смъртта, нито миризма на битка не можеха да докоснат страховитата, неудържима сила на това.

Назад към част 78                                                       Напред към част 80

ДЖЕРАЛДИН

– Ние стоим на прага на нова зора! – Изревах.
Гласът ми магически се носеше през Звездопадния легион зад гърба ми и отвъд него, над редиците от феи и нимфи, които стояха готови както във феи, така и в променени форми, подредени в перфектни редици, с оголени кътници и вдигнати оръжия.
– Тази битка ще бъде края на тази чудовищна война. Тя ще бъде началото на нова ера в кралството Солария. Лъжекралят на драконите ще се възкачи и ще разпространи тиранията си безконтролно из нашата прекрасна земя, като гнилоч, разпространяващ се от бряг до бряг. Корупцията и жестокостта ще бъдат неговото наследство, а съдбите на всички ни ще бъдат захвърлени в неизказани сенки. Или. ИЛИ! Може би просто стоим на ръба на изгряващо слънце, каквото не е имало преди нас. Може би сме на път да попаднем под пълното и неоспоримо управление на нашите истински и благородни кралици, точно както съдбата винаги е искала. Те са родени, за да ни управляват, оцелявайки след жестокото убийство на семейството си, оцелявайки след жестоката хитрост на зеления Драгун и издигайки се като феникси, каквито са, над всяко препятствие, което се изправи пред тях. Те са предопределени да пренапишат това жестоко кралство. Те са предопределени да донесат време на мир и просперитет, каквито не сме имали досега. Те са предопределени да завладеят короната, трона и сърцата на нашата нация. А ние, честните последователи на техния изгряващ пламък, сме предопределени да издълбаем тази съдба от небесата още днес!
Рев разцепи света зад гърба ми, когато запратих боздугана си към небето, а блясъкът на изгряващата слънчева светлина накара топката с шипове да заблести като звезда от самите небеса.
Усещах как небесните очи се обръщат към нас. Чувствах как съдбата насочва фокуса си към нас, защитниците на справедливостта и правдата, защитниците на Истинските кралици и провъзгласителите на предстоящото им царуване.
– Изправени сме пред лицето на враг, който е достатъчно могъщ, за да накара и най-смелите и непоколебими феи да се разтреперят – изръмжах аз. – И все пак ние продължаваме да стоим, продължаваме да държим, продължаваме да ревем!
Хвърлих един поглед по безкрайните редици на нашите смели и верни воини – от легиона на Звездопад в тила ми, носещ шлем в синьо и червено, древното изображение на птицата Феникс с нейния див клюн и готови за битка черти, до вълците, които оглавяваха фланговете на нашата свирепа сила. Десният фланг се водеше от Сет Капела в неговата великолепна бяла форма, чиито плочи от красива броня бяха пристегнати към мощното му тяло, а вятъра развяваше козината му в пулсираща вълна.
Левият фланг се водеше от Розали Оскура, чиято глутницата от жестоки адски кучета се заканваше за кръв. Буреносният дракон Данте беше разположен в небето над тях, а електричеството пулсираше по морските му люспи със заплаха, която скоро щеше да изпълни. След това дойдоха верните Нимфи, свирепи в променената си форма, тези смъртоносни, всяващи страх сонди, насочени с желание към сърцата на враговете ни.
Цялото естество на феи застана във формация. Тиберийските плъхове се събраха близо до своя водач Юджийн Дипър, който носеше бронзов шлем, изкован във формата на свиреп плъши череп. Отвъд тях отряд от ледени полярни мечки-обръщачи издаваше мехове на презрение, а в диамантените им брони проблясваше светлината на Аврора Бореалис, водена от Имения Брумалис, чиито устни бяха отпуснати назад в страховито ръмжене.
Дълбоко в редиците ни вампирите се спотайваха, готови да се втурнат напред в подходящия момент и да пронижат враговете ни с оголени, остри и смъртоносни кътници. Над главите ни се носеха всякакви летящи ордени, мълнии разцепваха облаците, докато Буреносния дракон привличаше вироглавия клан Оскура във викове на отчаяна жажда за кръв.
Дивата армия на Лайънъл се втурна да ни посрещне в оврага между планините, а нашите ревове и мехове за битка ги изкараха от леглата им. За разлика от тях ние бяхме почти готови да атакуваме, но те се движеха бързо, образувайки редици, редици след редици от феи и нимфи, които крещяха за кръв. Много повече воини, отколкото някога бяхме успели да съберем. Елементът на изненада беше важен, но достатъчен ли? О, жалки парички, съмнявах се, че може да бъде. И все пак щяхме да се бием с огъня на изригващ вулкан и нямаше да си тръгнем тихо отвъд Завесата. Не, госпожо.
В корема на нашата смела армия започна да се пее. Една дума, брутална, ефикасна и чиста. Отново и отново, барабанният ритъм, под който краката ни щяха да маршируват, а мечовете ни да се размахват.
„Вега. Вега. Вега.“
Сърцето ми помпаше със смелостта на лъв и силата на нашата армия, не просто защото се чувствах така, а защото сирените сред нас, начело с моя скъп Макси Бой и неговия сладък татко, ги насърчаваха да го правят, аурите им се разливаха над нас, подстрекавайки армията ни към победа.
Поставих ръка на рамото на величествения Звяр в сянка, където той се кипреше до мен, разменяйки с него познавателен поглед. Последния път, когато бяхме заедно на бойното поле, той едва не ми беше отмъкнал табакерата. Но днес щяхме да водим война заедно и той изглеждаше нетърпелив да се отплати на похитителите си за тяхната жестокост. Носеше прекрасните доспехи, които бях изковала за такъв прекрасен звяр и които го правеха официален кон на нашата кралица Дарси – сребърните плочи бяха свързани със сини детайли, а на главата му беше изобразен герба на Вега. На гърба му беше прикрепено изящно седло, готово и чакащо моята зеленоока кралица да се възползва от него, когато му дойде времето.
– Влизаш в битката, а, стари приятелю? – Казах само на него, а той изръмжа в знак на съгласие.
Усмивка разцепи устните ми за разлика от всички други, които познавах. Смъртта ми можеше да ме чака в дълбините на онази армия от другата страна на скалистата равнина между тези адски планини, но ако искаше да вкуси от старата Грус, щеше да се наложи да се бори за нея.
С тътена на Вега в ушите ми и яростното биене на сърцето ми, което призоваваше за битка, разбрах, че е време.
С поглед, отправен към огромните сили на Лъжекраля, прекъснах строя и поведох атаката в битката с яростен вик, изпълнен със страстна ярост. На гърба ми се изправи армията на Истинските кралици, верните, справедливите, истинските. В този ден се борихме за свобода. Този ден се борихме за правда. Този ден се борихме за възхода на една нова ера.
Да живеят Истинските кралици. Да царуват завинаги. В този или в следващия свят.

Назад към част 77                                                        Напред към част 79

СЕТ

Върколака:

Случило ли се е? Тя каза ли „да“???

Бати Бети:

Ти си страхотен гагаузин! Остави ги да се забавляват в нощта на веселието и глъчката! Ще говорим за това на сутринта и тогава ще научим за решението на нашата кралица.

Върколака:

И така, тя каза ДА или НЕ??

**Професор Срам изключва известията им**

Върколака:

КАК СМЕЕШ, ЛАНС! Няма значение, просто ще направя това… @Мечта на Фини

Кучката Огнени очи:

Дай им почивка, задник. Те имат момент.

Върколака:

Виждаш ли го? Гледаш от храстите ли?

Драгзила:

Тя не може да види нищичко, тя е по средата на разкъсването на хубавата си рокля.

Върколака:

Това е извратено! Гледаш ги как се чукат?

Драгзила:

Говорих за жена ми, идиот.

**Драгзила изключва известията им**
**Кучката Огнени очи изключи уведомленията си**

Върколака:

Грубо.
И така, кой има чая? Искам цялата кана с парче торта. Майната му, цялата торта с поръска отгоре. @Рибна ярост Какво става? Имаш ли очи за тях??

Рибна ярост:

Джери каза, че не ми е позволено да казвам на никого. Дори на нея.

Върколака:

И ТАКА, ЗНАЕШ?????

Рибна ярост:

Усетих какво се случи. Да.

Върколака:

Добре, така че просто ми кажи дали това беше безкрайна скръб и катастрофална агония на срамно разбиване на сърцето на професора ИЛИ дали беше щастливо слънчево чувство, което се пръсна в гърдите ти като балон, пълен с топла слуз.

Рибна ярост:

Не, доста ми харесва да съм единствения, който знае.

Голямата птица:

Той не е единствения.

**Голямата птица променя името си на Гейбриъл**
**Върколака променя името на Гейбриъл на Голямата птица**

Голямата птица:

Е, щях да ти кажа, но сега можеш да се прецакаш.

**Голямата птица изключва известията си**

Рибна ярост:

Хахаха

Върколака:

Да ви еба майката. @Мечта на Фини хайде, просто ни кажи!

Мечта на Фини:

Заета

Върколака:

**зрителни емотикони**

Мечта на Фини:

**емотикони за пчела**

Върколака:

Ако имаш време да напишеш заета и да изпратиш заето пчелно емоджи, тогава можеш да ни разкажеш какво се е случва там!!!!!!!!!!!!!!

Мечта на Фини:

Имаш предвид с предложението или с времето?

Върколака:

ЗНАЕШ КАКВО ИМАМ ПРЕДВИД

Мечта на Фини:

Ами облачно е с вероятност за дъжд по-късно тази вечер, но до сутринта би трябвало да е ясно!

Върколака:

Точно така, Фини!
Аз протрих палците си, за да пиша като клавиатурен воин за това момиче, но след това ще се отправя право към Поляната на Войната, за да разбера за себе си.

Но преди да мога да започна, дойде още един текст.

Мечта на Фини:

Казах „да“.

Извиках към небето, скочих върху Кейлъб до мен и забих атласа си в лицето му.
– Тя каза „да“!
Кейлъб се засмя.
– Да, знам, Ланс ми писа преди десет минути.
Бутнах го с ръмжене.
– Какво?!
Смехът му само се засили.
– Беше толкова забавно да те виждам как се навираш.
– Ебаси майката. – Тръгнах към него и той се изстреля от пътя ми, като се облегна небрежно на Въздушната кула и заглади с ръка златистите си къдрици.
Извърнах глава към него, а очите ми се присвиха.
– Ти си задник.
– Задник – каза той, после сгъна ръце и погледът му се плъзна по мен с желание. – Сега, продължаваме ли с тази разходка или не?
Издишах, отпуснах се и открих забавлението в играта му. Харесваше ми, че все още се чукахме един с друг, че това ново ниво на взаимоотношения между нас не променяше основното ни приятелство.
– Тогава да тръгваме – насърчих го, като му подадох ръка. – Джералдин сложи комендантски час тази вечер, казвайки, че всеки трябва да си почине, за да сме „сприхави като пролетни патици на сутринта“. Аз планирах по-скоро „последната нощ на земята“, но може би тя има право.
– Да. – Кейлъб се отдръпна от стената и взе ръката ми, като пръстите му се провряха между моите. – Тя има. Защото аз не искам това да е последната ни нощ на земята.
– Това не променя факта, че може да бъде – казах тихо.
Той стисна ръката ми, но не каза нищо, докато тръгвахме по пътеката в посока към Огнената територия. Бяхме планирали да направим цяла обиколка на кампуса, преди да се върнем в стаята си, като посетим всички любими места за последен път. Или не за последен път, ако имахме късмет. Всъщност никой от нас не беше казал, че искаме да направим тази разходка, но в сърцето си знаех, че това е причината.
Бяхме вечеряли със семейството ми по-рано тази вечер и Кейлъб беше заобиколен от братята и сестрите ми, както винаги, и честно казано, нищо не беше по-различно в тази среща, освен че майка ми се опитваше да се преструва, че не е ужасена от това, че аз и Кейлъб се срещаме един с друг, какво може да означава за цялата ситуация със съветниците, и че баща ми покани Кейлъб на ежегодното ни къмпингуване на лунния пробег следващото лято. Никой от нас не признаваше факта, че може би няма да имаме възможност за такова нещо, но тази вечер беше вечер за фантазии, за преструване, че светът няма да свърши. И сега се опитах да си спомня за това, докато мислите ми падаха върху моите страхове.
Напомних си за подаръка, който имах в джоба си, и за това, което той символизираше, а стягането в гърдите ми се облекчи, когато се съсредоточих върху това.
След като посетихме общата стая на Дом Огън, се отбихме до Блещукащите извори, където напомних на Кейлъб, че със сигурност ме е целунал там много преди двамата да сме били на карта, а той отново небрежно отрече, сякаш нямаше никакъв спомен за това. Макар че се кълна, че в очите му имаше проблясък, който говореше, че се е гаврил с мен.
След това се отправихме към Кралската дупка и се разсейвахме много един от друг в спалнята на Кал, после в моята спалня, после на кухненския плот и върху сандъка със съкровища на Дариус, после тръгнахме през Плачещата гора и поехме по пътеката към Водната територията, като спряхме до езерото.
Облаците се бяха разредили малко и луната надничаше през тях, блестейки върху водата. Белегът зад ухото ми изтръпна и усмивка повдигна устните ми, усещане за пълно спокойствие, подарено ми от луната. Това беше нещото, което исках повече от всичко. Кал и аз заедно, лунно сгодени. Аз бях любимият вълк на Луната и бях сигурен, че тя вижда в Кейлъб това, което аз виждах в него.
Тук, на брега на езерото, където бяхме организирали безброй партита, бяхме играли във водата през лятото и бяхме толкова безгрижни някога, знаех, че това е правилното място да му дам своя подарък.
Пъхнах ръка в джоба си, обърнах се към него и извадих бронзовия джобен часовник, който бях отлял с помощта на земната си магия. Гърбът му беше гравиран със същото изображение като татуировката, отбелязана на гърба ми – полумесец с висящ на върха му прилеп и вълк, който го гледаше отдолу.
– Ето. – Протегнах го, за да го види.
– Джобен часовник? – Веждите на Кейлъб се повдигнаха. – Това е… по дяволите, изработката на елементалите и е перфектна, Сет. Но къде са стрелките на часовника?
– Няма такива – казах аз.
– Значи не може да показва времето?
– Показва нашето време – казах твърдо, а по бузите ми се надигна топлина, докато поставях часовника в дланта му и затварях пръстите му около него. – Нашият часовник не тиктака, Кейлъб Алтаир. Няма секунди, минути или часове, в него няма ден или нощ. Той просто е. Завинаги. – Пристъпих по-близо до него, стиснах бузата му и се загледах в тези тъмносини очи, които виждаха право в душата ми. – Каквото и да се случи утре, нашето време е винаги.
Докоснах устните си до неговите и той ме придърпа към себе си с прилив на страст, целувката ни се задълбочи, а сърцето ми заби в най-мощната мелодия, която някога е свирило. В тази мелодия имаше болка, страх от това каква съдба ще ни сполети, но вместо това се опитах да се съсредоточа върху любовта, която усещах. Защото наистина нямаше по-велико нещо на този свят от него и ако номерът ми беше на път да бъде назован, то знаейки, че съм имал неговата любов и съм му дала цялата си в замяна… това щеше да ми е достатъчно в този живот. Всъщност това беше повече, отколкото някога съм се надявал.

***

Застанал на тревата пред замъка Б.М.П.Б., Кейлъб закрепи последната пластина от бронята на фланга ми, след което се премести да застане пред мен във вълчата ми форма. Той целуна косматото ми чело, след което се отдръпна и аз се вгледах в блясъка на сребърните му доспехи, изработени от собствената му ръка с помощта на експертна земна магия. Бяха тънки, но мощни, прилепваха към тялото му и позволяваха пълна свобода на движенията. Бяха и леки, за да не пречат на скоростта му на бойното поле. Беше направил близнак на тези доспехи за Орион и макар да не ми беше изказал тайните им, знаех, че двамата са планирали нещо за тази битка. Нещо, свързано с връзката им със завета, нещо, което усещах, че не е съвсем законно. Но аз щях да се възползвам от всяко предимство, което можехме да получим в битката, така че по дяволите, ако се оплаквах.
Звездите блестяха над нас, зората още не беше настъпила, и се кълна, че си шепнеха за съдбите ни. Може би маркираха душите ни за смърт точно в този момент.
Отвърнах поглед от тях и погледнах мъжа, когото обичах, а сърцето ми заби със сила, когато очите ни се срещнаха отново. Погалих го по лицето, след което тръгнахме заедно, присъединявайки се към масата войници, които маршируваха към края на острова. Във въздуха се носеха прощални думи, групи деца тичаха да ни гледат как си отиваме, хвърляха кристали в краката ни и ни пожелаваха късмет от звездите. По дяволите, знаех, че имаме нужда от него. Бяхме сериозно превъзхождани по численост, а шансовете ни да се върнем тук бяха толкова малки, че се лъжех, ако си мислех, че са повече от нула.
Забелязах Лука да маха от ръцете на Гейбриъл, ясновидеца изглеждаше едновременно решителен и с разбито сърце, докато целуваше сина си, а малкото момче го гледаше с пълно неведение, без да знае, че баща му може да не се върне у дома. Буца се надигна в гърлото ми, когато Гейбриъл предаде момчето в ръцете на ниска, по-възрастна жена с тъмна коса, която говореше на бърз фейталийски, след което неохотно се обърна и влезе в редиците на армията заедно със съпругата си.
Данте и Леон се затвориха около тях и аз забелязах, че Карсън Алвион пристъпва зад тях, а дългата му кафява коса е навита на военна плитка. Носеше само една плоча броня на гърдите си, ръцете му бяха голи, татуировките му се виждаха, а в очите му се четеше кръвожаден глад.
По-напред забелязах Ксавие, който маршируваше във формата си на Пегас, красиви плочи броня обличаха люляковото му тяло, което блестеше като петролен разлив. София и Тайлър се движеха зад гърба му, а братята и сестрите ми Атина и Грейсън бяха точно зад тях в своите вълчи форми заедно с брата на Кейлъб – Хадли.
Една защитна част от мен искаше да им заповяда да останат назад, да не се присъединяват към тази битка. Те не бяха и наполовина толкова добре обучени, колкото ми се искаше за това, макар да знаех, че работят усилено, за да наваксат пропуснатото образование. Все пак близнаците можеха да са само няколко години по-малки от мен, но аз все още ги възприемах като мои малки брат и сестра. Просто две кученца, които се търкаляха в мръсотията, докато аз ги притисках към земята и ги стисках за гърлото. Не беше правилно, че живота изискваше от тях да тръгнат на битка сега, че рискуват всичко, преди да са имали едва ли не нещо хубаво, за което да претендират в живота си на възрастни. Но дори и да исках, не можех да ги предпазя от битката. Те щяха да намерят начин да бъдат там, да кървят за тези, които обичат, точно както и аз. Нямах право да им отказвам това.
Тежкото трополене на стъпките създаваше в земята ритъм, докато армията ни се събираше. Имаше толкова много сълзи от тези, които оставаха, възрастните, младите, тези, които трябваше да се грижат за тях. Джералдин им беше оставила достатъчно въздушни елементали, за да изхвърлят остров Б.М.П.Б. обратно в океана, ако армията ни не се върне. Те можеха да избягат, ако Лайънъл спечели тази война; все още имаше надежда, ако ги провалим. Макар че това до голяма степен зависеше от плана, че волдракианците ще ги приемат като бежанци. Гейбриъл беше доста сигурен, че ще го направят, така че се доверихме на неговата прозорливост.
Кейлъб вдигна ръка, като вплете пръстите си в козината ми в пролуката между бронята.
Стигнахме до обширните полета, които гледаха към източния бряг на острова, като армията ни се движеше към него като една гигантска змия, след което се разпръсна в редици.
Двамата с Кейлъб поехме по по-дългия път, заобикаляйки покрайнините на струпващата се армия от феи, като се насочихме към предните линии, където птица феникс, направена от пламъци, кацна на върха на наблюдателна кула в края на плажа. Тя се движеше сякаш беше истинска, крилата ѝ се огъваха, главата ѝ се накланяше насам-натам, а магията беше толкова съвършено изработена, че спираше дъха.
Когато наближихме плажа, ги забелязах. Близначките бяха издигнати на сцена, изградена от дърво, със сключени ръце и пълни с гняв очи. Доспехите им от феникс блестяха под светлината на огъня, изглеждайки като разтопен метал, а стилизираните им коси и дивашкият грим им придаваха войнствен вид, който ускори пулса ми.
Членовете на армията започнаха да хвърлят предмети в краката им, символи на любов и късмет. Орион стоеше вдясно от сцената, а Дариус – вляво, чертите им бяха твърди, а погледите – вперени в техните кралици.
Джералдин се изправи на ръба на сцената, усили гласа си и извика към цялата армия.
– Тишина, воини на нощта! Извадете флакона, доставен на вратата ви снощи, и погълнете от есенцията му сега, за да се освободите от ужасната дрънкаща сила на нимфите в битката.
Кейлъб извади и двата ни, като развъртя едната ампула и я вдигна към устните ми. Отварата имаше сладък вкус и засвири по езика ми, докато преглъщах, преди да гледам как Кейлъб изпива своята. Всички около нас също пиеха, заедно с близначките на сцената. Това беше само едно от предимствата, които имахме в тази битка; цветето Нокс, което Дарси, Гейбриъл и Орион бяха осигурили, гарантираше, че вражеските нимфи няма да могат да блокират магията ни в предстоящата битка.
– Нашето кралство се намира на острието на ножа – обади се Тори, когато всички свършиха, а гласа ѝ отекна в тълпата. – На прага на зората ще имаме последен шанс да се бием, последен шанс да отвоюваме дома си от ръцете на Лайънъл Акрукс.
Залп от викове, войниците забиха мечовете си във въздуха с призиви за слава.
– Днес ви молим да се биете за нова ера – извика Дарси. – Ние не се борим за алчност или власт, ние се борим за любов. Ние се бием за братята, сестрите, майките, бащите, приятелите и любимите, които стоят на наша страна. Ние се борим за това, което е правилно, което е справедливо!
Прозвуча още един рев на съгласие и аз наклоних глава назад, за да изрева, глутницата ми отговори заедно с тази на Оскура и семейството ми в цялата армия, изпълвайки гърдите ми с желание за лов.
Тори сложи ръка върху дръжката на меча си.
– Слънцето идва да погледне новия ден и това, което ще види, когато изгрее, е войната на неговата земя. То ще ни намери окървавени и ще ни намери в разгара на хаоса, но когато потърси отговор на въпроса кой ще излезе победител, ние ще се отзовем на неговия призив!
Ревовете бяха оглушителни, моите собствени вопли се смесваха с какофонията, ударите на юмруци по бронята, тропота на тежките ботуши, ревовете, риданията, виковете за триумф. Дълбоко в себе си знаех, че всичко това е за показ. Нашите кралици правеха всичко възможно, за да вдъхнат увереност на войните ни, но смъртта очакваше повечето от нас, ако не и всички. Опитах се да си позволя да повярвам в лъжата, че наистина можем да спечелим това, попивах думите на Вега и се молех да означават нещо, че звездите могат да ни обещаят живот отвъд тази битка, но беше адски трудно да повярвам.
– Ние сме виещия вятър! – Извика Дарси и армията повтори тези думи. – Ние сме гръмотевичната земя!
Кейлъб изрева тези думи в отговор заедно с останалата част от армията.
– Ние сме бушуващият океан! – Извика тя под поредното ехо на тези думи, а звукът им се разнесе право в тялото ми. – И ние сме прокълнатия огън!
Птицата Феникс се свлече от стражевата кула с плачевен военен вик, подаващ се от дълбините на пламъците, шумът беше хвърлен от умела илюзия. Тя прелетя над главите ни, топлината на огъня ме заля с топлина, а армията извика за война, вдигна мечовете си към птицата и издигна знамената си във въздуха, които носеха емблема на двойка птици феникс, летящи през центъра на златна корона със звезда горе и пламъци долу.
– Заемете формацията си! – Заповяда Джералдин, а Кейлъб стисна рамото ми, сбогуването ни се проточи, въпреки че знаехме, че този момент ще настъпи.
Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми, докато аз навеждах глава и го придърпвах по-близо с лапата си.
– Нашето време е винаги.
Кейлъб целуна муцуната ми, после изчезна и се отдалечи в тълпата от тела, докато всички се опитваха да се съберат.
Аз се насочих към десния фланг, където се събираха моите вълци, а майка ми беше там в своята вълча форма и притискаше носа си към моя в знак на поздрав. Тя се придвижи зад мен в редиците, за да се присъедини към баща ми, и сърцето ми се затвърди от факта, че ми позволяваше да заема позицията на Алфа в тази битка. Приемах тази роля сериозно и щях да направя всичко по силите си, за да преведа нашите вълци през тази битка и да излязат от нея от другата страна. Мама беше казала, че ако се докажа днес, тя ще се оттегли от мястото си на съветник и аз ще го извоювам от нея веднъж завинаги.
Запътих се към предната част на линията, Грейсън и Атина бяха по петите на майка ми, моята собствена глутница се сля с нейната, а множество други вълчи глутници заеха мястото зад нас.
Докато нашите войници се опитваха да намерят местата си, в тълпата започна да се разнася гръмогласна песен на войната, водена от Джералдин, чийто глас се носеше в небето.

„Ние стоим на брега на кръвта,
дебел като крадци и дълбок в калта,
Окото на бурята се приближава, но ние все още се борим за слава!
Океанът реве за костите ни,
Ще ни отнесе до Дейви Джоунс,
Смъртта ни връхлита на приливи и отливи, но ние продължаваме да се борим за слава!“

Бумтящият ритъм на песента завладя душата ми и аз изревах заедно с моята глутницата, а целият остров оживя от енергия. Мощните вълни на силата на сирената се разляха в мен и аз вдигнах глава, забелязвайки Макс високо горе на въздушния цокъл, а до него – баща му Тиберий. Двамата заредиха сърцата ни с кураж, потушавайки страховете ни, и войните ни извикаха още по-силно, готови за битка.
Легионът на харпиите се придвижи на позиция в челото на армията, крилата им се огънаха, а бронираната им кожа заблестя. Всяка от тях държеше в ръцете си кофи със звезден прах, в които се съдържаха почти всички останали запаси, достатъчни, за да ни пренесат всички до вратата на Лъжеца.
Харпиите погледнаха към своите кралици за потвърждение, че е време, но близначките се колебаеха, говореха с тихи гласове и гледаха отвъд армията, сякаш чакаха нещо.
Измина още една минута, след което те поклатиха глави, отказаха се от това, което чакаха, и кимнаха на харпиите.
– Чакайте! – Извиси се мъжки глас и аз забелязах Милтън Хюбърт да се втурва към сцената и да говори на Дарси и Тори с тих глас. Разочаровах се, че нямам Кейлъб, за да доловим гласовете им, и изръмжах малко, докато се опитвах да разбера какво става.
Близначките внезапно се издигнаха в небето, крилете им горяха ярко, докато се откъсваха в посока към замъка.
Джералдин се загледа след тях в объркване, след което запя песента си още по-силно, поддържайки добро настроение.

„Земята под нас трепери дълбоко,
враговете ни се обръщат да бягат и плачат,
Защото армията на кралиците се приближава, а ние се борим само за слава!“

Песента продължи да звучи и макар че сирените все още вкарваха надежда и сила в душата ми, погледа ми продължаваше да пътува в посоката, която бяха поели близначките, а страхът се прокрадваше през мен. Защо биха избягали? Какво би могло да се случи, което да отклони вниманието им от този момент?
Ушите ми се свиха от далечния звук на барабан, който се приближаваше все повече и повече. Забелязах черни знамена с два извити рога на тях, които се приближаваха към нашата армия, и сърцето ми се разтуптя. Вдигнах се на задните си крака, за да се опитам да видя по-добре, а дишането ми почти спря при гледката, която се разкри пред мен.
Близначките летяха над море от нимфи, може би три хиляди, а може би и повече в променените си форми, всички облечени за война, някои стискащи копия в ръцете си. Близо до фронта забелязах един, който носеше шапка на рогата си, и разбрах, че това трябва да е бащата на Диего – Мигел. Те бяха тук. Бяха дошли. Бяха се присъединили към нас в последната секунда.
– Добре дошли в Легиона на сенките – извика Дарси, гласът ѝ отекна около нас и сред войните ни премина мърморене на несигурност.
– Те искат да се присъединят към нас в нашата битка! Да подсилят редиците ни и да видят как Лайънъл ще бъде изправен пред правосъдието! – Провикна се Тори. – Ние сме сключили договор с тях.
Чуха се още мърморения на страх, хората се отдръпнаха от приближаващата се армия на нимфите, а някои нададоха викове на тревога.
– В нашите редици няма врагове! – Обади се Дарси, а гласът ѝ бе смекчен от вълната на доверие, която заливаше от Макс и Тиберий. – Всички вие сте братя и сестри по оръжие, които се борят за една истинска кауза!
Сирените притъпиха продължаващите страхове на всички и когато песента на Джералдин отново проби през тълпата, нимфите се преместиха на позиция сред нас. Армията ни ги допусна, макар някои все още да подминаваха коментарите и да спазваха дистанция, но трябваше да се примирят по дяволите. С тях на наша страна щяхме да си осигурим повече шансове да спечелим тази война. Това беше дар, който никой от нас не можеше да отрече, и още един вой се изля от гърлото ми, докато се оставях да падна в опияняващата песен на битката.
Близначките се върнаха на сцената, кимнаха на харпиите, докато изваждаха собствена торбичка със звезден прах. Орион и Дариус се поклониха на своите кралици, преди да се отдалечат към местата си в армията, а в очите им искреше свирепост.
После харпиите се размахаха над главите ни и от небето се посипа звезден прах, който обсипа козината ми, преди да ме грабне в прегръдката на вселената, хвърляйки ме към битка, от която не бях сигурен дали някога ще се върна.

Назад към част 76                                                        Напред към част 78