Категория: Каролин Пекъм

КИЯН

Имението на О’Брайън се намираше само на четиридесет мили от Евърлейк, така че нямах истинско оправдание за това колко рядко посещавах семейния си дом, освен факта, че презирах всички, които имаха обща кръв с мен. Така че това беше.
Бяхме взели моя черен, лимитиран „Харли Дейвидсън“, няколко седалкови чанти, натоварени с дрехи за няколко дни на гърба му, и моето момиче, което се возеше зад мен с ръце, увити плътно около кръста ми. Почти щях да се насладя, ако не се страхувах толкова много от достигането на целта.
Беше живописно спускане през планините и въпреки че беше студено, небето беше ярко и безкрайно синьо, така че не се налагаше да се справяме с много проблеми, свързани с времето. Мотоциклетът улесняваше и пътуването през града, макар че при все още действащата блокада пътищата бяха доста чисти.
Бяхме тръгнали в пет сутринта, което означаваше, че вероятността да ни забележат полицаите е много по-малка, но Лиъм така или иначе щеше да плати на всички, така че не се притеснявах, че ще ни хванат да нарушаваме правилата за блокиране.
Завихме по частния път, където живееше почти цялото ми семейство, и започнахме да подминаваме къщите на О’Брайън една след друга. Всички те бяха огромни, бели чудовища с многобройни пристройки, перфектно поддържани тревни площи и нелепо скъпи коли, паркирани на алеите. Всяка една от тях се опитваше да надмине останалите с отвратителността си и въпреки това нито една не се доближаваше дори до конкуренцията с главното имение, където Лиъм О’Брайън живееше сам и властваше над всички в своето имение с осемнадесет стаи. Милият ми дядо, глава на семейството и абсолютен крал на копелетата, живееше на върха на хълма си, сякаш управляваше шибания свят. И аз предполагах, че е така. Поне моята версия за това.
Разбира се, всичките му девет деца го гледаха с надеждата да заемат мястото му на глава на семейството, когато стария ебач най-накрая се издъни. Е, всички освен Найл, който не изглеждаше да има ни най-малък интерес към управлението на империя, макар да бях сигурен, че това само увеличава вероятността Лиъм да го избере за тази роля. Но въпреки факта, че дядо ми беше навършил осемдесет години, знаех, че няма как да умре скоро. Въпреки това, коварното копеле, какъвто беше, беше отказал да заяви публично кое от децата си ще посочи за наследник на титлата глава на семейството, когато се вдигне и умре.
Всъщност сега, когато бях на осемнайсет, беше технически възможно той да избере и мен за тази позиция. Но аз сериозно се съмнявах в това. Защото за разлика от всеки друг възрастен член на това гадно шоу, което наричаха семейство, аз не прекарвах абсолютно нищо от времето си в опити да му лижа задника и да си купувам благоразположението му. Така че нямаше никакъв начин да ме избере от редиците. Което беше адски добре, доколкото го виждах. Може би когато умреше, наистина щях да успея да прекъсна връзките си с това ужасно шоу от изроди и шибаняци. Проблемът беше, че междувременно явно щях да бъда принуден да се оплета с тях колкото се може по-дълбоко и не бях сигурен какъв човек ще бъда, след като изляза от другата страна на това. Но това беше цената, която се бях съгласил да платя, когато поисках помощта им, така че нямаше смисъл да се оплаквам за това сега.
Стигнахме до портата и аз вдигнах визьора на шлема си, а дежурните ме прегледаха, преди да натиснат бутона за отваряне. Бяха въоръжени до зъби и имаха татуировки и белези по лицата, за да докажат колко са яки. Почти изхвръкнах от смях колко много се стараеха да изглеждат заплашително и не изпитвах никакво желание да се треса в ботушите си заради тях.
Карах бавно нагоре по пътя, приближавайки се към имението с натежало сърце и болезнена тежест в гърдите. Това беше последното място на света, на което исках да заведа Тейтъм. И все пак някак си съдбата се беше наговорила да я накара да дойде тук. Само се надявах, че като види чудовищата, които ме бяха създали, няма да промени твърде много мнението ѝ за мен.
Паркирах точно пред входните врати, вместо да си направя труда да паркирам отстрани, както се предполагаше, и изчаках момент, докато момичето ми освободи хватката си върху мен и слезе от мотора, преди да се изправя сам.
Окачих каската си на кормилото, а тя ми подаде своята, за да направя същото с нея.
– Щом сме там, не ме напускай, добре, бебе? – Попитах я с тих глас, докато я оглеждах в кожените дрехи, които носеше за пътуването, и прокарах пръсти в косата ѝ, за да укротя някои от дивите заплитания, които се бяха получили по пътя дотук. В момента тя изглеждаше като мокрия ми сън и ако не очаквах всеки момент някой от моите психясали чичовци да изскочи от храстите, щях да съм адски изкушен да се нахвърля върху нея.
– Знам, Киян, не е нужно да ми го напомняш постоянно – отвърна тя, а в тона ѝ се долавяше хапливост.
– Да, трябва. Защото никакви предупреждения не могат да те подготвят за тях.
Придърпах я към себе си и откраднах кратка целувка от тези нейни пълни устни, исках още, но се принудих да се отдръпна също толкова бързо. Това щеше да е тежко.
Тя ми се усмихна успокояващо и аз преметнах ръка през раменете ѝ, докато се изкачвахме по стъпалата към входната врата.
Един от прислужниците на дядо ми я отвори, преди да успеем да се приближим достатъчно, за да почукаме, и аз му хвърлих ключовете за мотора си, без дори да си направя труда да поздравя. Той ги хвана ловко и изчака да минем покрай него, преди да излезе навън, за да вземе багажа ни и да премести мотора в гаража. Не спомена факта, че съм го паркирал на грешното място, и това беше умен ход от негова страна, защото всяка стъпка, която правех в тази къща, караше кълбото от гневна енергия в мен да се навива все по-силно, жадно за освобождаване.
Ароматът на тютюн и уиски изпълваше къщата заедно с пикантна, коледна миризма, която предполагах, че е добавена за случая от един от домашните слуги на Лиъм. Със сигурност не беше самия нещастник. Но мястото щеше да изглежда така, сякаш Дядо Коледа го е повърнал, дори ако единствената причина за това беше, че искаше всички да се съгласят, че може да направи най-добрата украса.
Все още нямаше никой тук, тъй като беше толкова рано, затова поведох Тейтъм навътре в къщата, насочвайки се към кухнята, където знаех, че Марта ще е в напреднала фаза на коледното угощение.
– Това място е глупаво голямо – промърмори Тейтъм, докато вървяхме по дългия коридор покрай широкото стълбище, което водеше към спалните на горния етаж, и аз я насочих към една от вратите, които прислугата използваше, за да се придвижва незабелязано.
– Да, ама на дядо ми му пасва на главата – отвърнах с лекота, като се опитвах да не показвам колко шибано много мразя да я държа тук, макар да бях сигурен, че тя усеща напрежението в позата ми, докато я държах близо до себе си.
Стигнахме до кухнята за персонала и аз я поведох, като веднага забелязах Марта сред работниците, които отговаряха за цялото готвене, и ѝ се усмихнах, когато и тя ме забеляза.
– Коко! – Извика тя, а аз се преборих с погнусата от това домашно име. Макар че предполагах, че по този начин Тейтъм се запознава с един човек, за когото поне малко ми пукаше по време на това малко приключение вкъщи.
Издърпах Тейтъм до нея, след което всички направихме момент на неловка пауза, докато се сблъсквахме с невидимия маркер за секс фут и осъзнавахме, че трябва да спазваме дистанция от гледна точка на проклетия вирус. Не че наистина мислех, че някой от служителите тук е застрашен да се зарази с него. Знаех много добре, че Лиъм е забранил на всеки от тях да напуска имението, откакто бе избухнал вируса на Хадес, но все пак не исках да поемам излишни рискове с моето момиче.
– Коя е тази хубавица? – Попита Марта, като огледа Тейтъм, а аз оставих ръката си да се плъзне от раменете ѝ надолу към талията и я придърпах по-близо.
– Това е Тейт, тя е моя – обясних аз, защото колкото и да ми се искаше да скрия Тейтъм от любопитните очи на семейството ми, беше ясно, че те вече са разбрали, че тя е важна. Така че единствения ми избор тук беше да предявя претенциите си и да я държа близо до себе си, за да предупредя всички тях да се пазят от нея. Ако усетят някакви пукнатини между нас, щяха да се опитат да си проправят път, за да ни разделят насила, а след това да я използват, за да ми навредят по какъвто и да е начин като част от игрите за власт, които постоянно играеха. – Това е Марта. Единственият порядъчен човек в тази гадна яма – добавих в полза на Тейтъм.
– Приятно ми е да се запознаем – предложи Тейтъм, когато Марта се размърда.
– На мен също. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който Коко ще се влюби.
– Не ме наричай така – казах с толкова хапливост, колкото можех да събера за готвачката, която всъщност ме беше видяла като човек, а не като стока. Избрах да пренебрегна коментара за любовта, но любопитния начин, по който Тейтъм ме гледаше, ме накара да скрия усмивката си с палец, притиснат в ъгъла на устните ми.
– Защо го наричаш Коко? – Попита я Тейтъм, игнорирайки ме, докато аз ръмжах, за да я предупредя.
– Защото като малък винаги е бил обсебен от шоколада. При всяка възможност се промъкваше тук и си отмъкваше по малко. Дори ме подлъгваше да правя шоколадова торта, а после крадеше купата, пълна с тесто, за да я оближе докрай.
– Това беше един път – изстенах, а Тейтъм се усмихна развеселено.
– Все още имам снимките някъде – настоя Марта, като игнорира ядосания ми тон. – Вие двамата идете и се настанете удобно в салона за пушене, а аз ще ви приготвя закуска. С малко късмет ще си спомня къде съм ги сложила, докато готвя.
Проклех я полугласно и дръпнах Тейтъм за кръста, за да я накарам отново да се раздвижи, докато тя се усмихваше на Марта.
Излязохме от кухните и тръгнахме по дълъг коридор, а аз не можех да не се наведете назад, за да оценя дупето на Тейтъм в кожите за мотор. Сейнт може и да беше едно лудо копеле, но знаеше как да купува дрехи на момичетата ни добре. И колкото и да бях сигурен, че мрази идеята тя да носи тези кожи, той беше свършил адски добра работа, като беше избрал комплект, който и отиваше.
– Престани да гледаш дупето ми – подразни се тя, докато я оглеждах, а аз се ухилих мрачно, докато я насочвах към стаята за пушене.
– Или какво, бейби? – Подигравах се.
– Или ще те напляскам – заплаши тя, сините ѝ очи проблеснаха със заплаха, докато ме гледаше, а сърцето ми подскочи от предизвикателството в тона ѝ.
– О, не, бебе. Не така ще се получи нашата игра на власт. Сега може и да съм роб на твоите желания, но ако някой от нас ще наплясква другия, то определено аз ще съм този, който ще пляска това твое перфектно дупе. И не забравяй, че тази вечер ще имам всичко за себе си.
Не бях съвсем сигурен дали тя иска да флиртувам с нея или не след всичко, което се случи, но беше шибано трудно да спра, а начина, по който реагираше, говореше, че не се оплаква.
Тейтъм облиза устни, докато ме гледаше, и аз усетих как това движение се пренесе чак до члена ми.
– Понякога ми се струва, че само говориш, голям човече – закани се тя.
Бях върху нея, преди тя да разбере какво се случва, обърнах я и хванах китките ѝ в основата на гръбнака, преди да я принудя да застане с лице надолу върху облегалката на едно от огромните кожени кресла до огъня. Тя изтръпна от тревога, когато прехвърлих хватката си върху китките ѝ, така че да ги закрепя с една ръка, преди да се наведе и да впие зъби в перфектната закръгленост на дупето ѝ през плътната кожа, която го покриваше.
Тейтъм извика, стон от възбуда, примесен с болка, която накара пениса ми да се разболява, когато се изправих отново и забих ръка в дупето ѝ точно там, където току-що бяха зъбите ми, което я накара да изстене отново.
– Не се съмнявай в мен, бебе. Ако искаш да разбереш точно какво животно съм, тогава ти обещавам най-хубавата разходка в живота ти. Но те предупреждавам, че не правя нищо наполовина, така че се увери, че го искаш, преди да го поискаш. – Пристъпих напред и притиснах твърдия си член към дупето ѝ, като наполовина обмислях да сваля панталоните ѝ и да изразя мнението си по-обстойно.
– А какво ще стане, ако го поискам? – Изпищя Тейтъм. – Ами ако искам да те помоля да прекараш тази вечер, съсипвайки ме и карайки ме да забравя всички причини, поради които трябва да плача?
– Определено мога да ти обещая това – изръмжах аз, отпуснах хватката си върху ръцете ѝ и отново я обърнах, като я вдигнах да седне на облегалката на фотьойла.
Наведох се, за да уловя тези пълни устни с моите, потъвайки в усещането за тях, докато тя стенеше в устата ми, краката ѝ се увиваха около кръста ми и тази пламтяща топлина изгаряше между нас с отчаяна нужда от облекчение. Беше минало твърде дълго време и вече нямах търпение да я обладая по всички начини, за които бях фантазирал.
– А аз си мислех, че ще се опиташ да нарушиш уговорката ни – чу се гласа на Лиъм зад гърба ми.
Помълчах, отдръпнах се и прекъснах целувката ни, когато от гласа на дядо ми ме побиха тръпки.
– Аз държа на думата си – изръмжах, докато нагласях члена си в панталоните, преди да се обърна към него. Повдигнах Тейтъм от облегалката и я прибрах близо до себе си, докато я изправях отново на крака.
Лиъм О’Брайън беше висок мъж, очите му бяха остри, а косата му все още беше тъмнокафява въпреки късните му години. Беше облечен в безупречен костюм, както винаги, а в ъгълчето на устните му висеше запалена цигара. Не бях сигурен, че някога съм го виждал без нея.
– И ти доведе момичето – каза Лиъм с лекия си ирландски акцент, сякаш това беше изненада, въпреки че беше дал да се разбере, че това не е опция.
– Тя си има име – изтърси Тейтъм и аз се усмихнах, дори когато погледа на дядо ми се стесни върху нея.
– Това е Тейтъм – добавих аз. – Както знам, че знаеш. Тя е моето момиче, така че няма да се примиря с никакви гадости, подхвърлени по неин адрес.
– Не знам защо се държиш така с мен, момче. Винаги съм джентълмен. – Лиъм прекоси стаята и угаси цигарата си, преди да запали нова. Той остави кутията на масата, преди да заеме обичайното си кресло до огъня, а аз се преместих напред, за да си взема една за себе си.
Запалих я, дръпнах дълго и се обърнах към Тейтъм, като я насочих към дивана. Вместо да направи това, което и казах, тя протегна ръка, измъкна прясно запалената цигара от устата ми и веднага я угаси.
Лиъм се изсмя, докато я зяпах, а тя само вдигна брадичка в знак на предизвикателство.
– Ще ми трябват няколко цигари, за да преживея няколко дни в тази къща, бейби – предупредих я с тих глас. – Може би и ти ще искаш да си вземеш една.
– Не – каза тя просто, извивайки вежди към мен, сякаш мислеше, че просто ще отстъпя пред нейните глупости.
Задържах погледа ѝ, докато отново посягах към пакетчето, взех още една цигара от него, поставих я между устните си и запалих. Засмуках дълбоко от угарката и наблюдавах отразения блясък на черешата, пламнал в сърдитите ѝ сини очи, преди да я откъсна от устните си и да издухам дима право в лицето ѝ.
– Не си въобразявай, че можеш да ми казваш какво да правя само защото съм мек към теб, бейби – мърморех аз. – Аз не съм чудовище, което може да бъде вързано на каишка.
Пуснах се в креслото срещу дядо и я дръпнах да седне в скута ми, докато тя се засилваше да каже нещо друго. Стиснах ръката си върху бедрото ѝ и я притиснах достатъчно силно, за да я предупредя да се отдръпне, а тя сведе очи към мен, хвърли на цигарата в другата ми ръка поглед, който казваше, че този разговор не е приключил, и след това задържа езика си.
– Хубаво е да видиш, че има малко огънче в нея – пошегува се Лиъм, но по начина, по който я гледаше, можех да кажа, че сега тя наистина е привлякла вниманието му и това не ми хареса ни най-малко.
– Е, честита Коледа – казах сухо.
– Добри новини за всички – отвърна Лиъм небрежно и се усмихна широко. Но в усмивката му имаше твърде много зъби, което ѝ придаваше вид на хищник, който гледа агне, вместо на мъж, който организира Коледа за семейството си. Само че не бях сигурна дали той ме смяташе за агнето, от което корема му къркореше за хапка, или за моето момиче. Със сигурност не се свенеше да я използва, за да ме нарани. Самото ѝ присъствие тук беше заплаха само по себе си.
– Как върви работата? – Попитах, като дръпнах дълго от цигарата си, преди да провеся ръката си обратно през ръба на дивана, за да държа Тейтъм далеч от нея.
– А, ами явно има спад в казината след затварянето – отговори Лиъм. – Но Дъгал успя да заобиколи част от тях, като продължи бойните вечери тайно и ги предаваше на живо на членовете. Разбира се, той трябва да приема плащания и да раздава печалби по електронен път, така че е създал цяла заобиколна офшорна система, за да избегне властите, което не ми харесва много. Така или иначе това са неговите топки, така че предполагам, че картите ще паднат, както съдбата прецени.
Кимнах, сякаш ми пукаше за това, но всъщност не ме интересуваше дали чичо ми Дъгал играе рискована игра със закона. Ако го прецака и го вкарат в затвора, това щеше да е само един О’Брайън по-малко, с когото да се занимавам. Освен това Дъгал беше копеле, което ме беше накарало да гледам как измъчва до смърт човек на дванайсетия ми рожден ден като подарък. Човекът се беше изпикал и кълна се, че миризмата му, смесена с тази на кръвта му, все още се усещаше в гърлото ми, когато ядях тортата за рождения си ден. Беше ми съсипал червеното кадифе за цял живот. Какъв задник съсипва тортата на хората?
Тейтъм се обърна в скута ми, за да се настани по-удобно, а ръката ѝ се спусна надолу, за да обхване топките ми, където Лиъм не можеше да види, докато ми се усмихваше мило. Трябваше да се боря да не реагирам на тази гадост и се принудих да погледна назад към дядо ми и да продължа разговора, докато се чудех какво точно е замислила тя. Не че се оплаквах.
– Сигурен съм, че се е справил – казах с кимване. – А какво ще кажеш за продукта?
Вдигнах цигарата към устните си за още едно дръпване, но в момента, в който вдишах, хватката на Тейтъм за топките ми се изостри здраво и аз почти скочих от стола си, като трябваше да се преструвам, че пренареждам позицията ни, докато кашлях дима обратно от дробовете си.
– Всъщност, продажбите са на плюс – каза Лиъм, без да забелязва, че момичето ми е поставило топките ми в проклети клещи. – С толкова много хора, заклещени вкъщи, те са склонни да се потопят в повече от развлекателните си хобита… Поне засега, докато парите така или иначе не са твърде голям проблем. Дермот управлява това с мамчето ти и доколкото мога да кажа, основния проблем е да държи момчетата за доставка далеч от погледа, когато го разнасят по къщите на хората. Мисля, че това се е превърнало в предимно нощна практика, за да се пребори с полицейските патрули.
Кимнах, сякаш се интересувах от това, докато се опитвах да се преместя, за да издърпам ръката на Тейтъм от топките си. Тя се беше върнала към ласките им, вместо да ги стиска, но с цигарата в едната ръка и другата ми, увита около кръста ѝ, нямаше лесен начин да постигна това, без да стане очевидно.
– Е, изглежда, че си се справил с всичко. Почти като че ли изобщо не се нуждаеш от мен – казах аз, като оставих в думите ми да прокапе само малко презрение, а Лиъм ми се усмихна.
– Всяко парче от пъзела има своята роля, момче – увери ме той с онзи поглед, който обичаше да ми хвърля и който казваше, че си мисли, че ме притежава. Онзи, който ме караше да искам да се разкрещя и да му покажа най-лошото, докато рисувам скъпите му стени с неговата кръв.
Вдигнах отново цигарата към устните си, за да мога да се концентрирам върху това и да скрия изблика на гняв, който ме разкъсваше, но в момента, в който се опитах да вдишам, Тейтъм стисна шибаните ми топки толкова силно, че дъха ми секна.
Хватката ми върху бедрото ѝ се затегна предупредително, но хватката ѝ върху топките ми просто направи същото.
– Кой иска шоколадова торта? – Гласът на Марта ме спаси от наблюдението на Лиъм, когато тя влезе в стаята, носейки голям поднос с поставени върху него кафе и торта.
– Ти разваляш този, Марта – каза Лиъм, като се изправи и взе едно кафе от подноса, преди да се отправи към вратата. – Ще се видим на обяд.
Марта започна да мърмори, че сме млада мечта на любовта, докато поставяше подноса на масата и се суетеше из стаята, а ние с Тейтъм се взирахме един в друг.
Нейната хватка върху шибаните ми топки беше непоколебима и аз измърморих проклятие, докато бавно се протягах и угасях цигарата. Тя моментално освободи топките ми, като ми се усмихна захаросано сладко, докато се впускахме в разговор с Марта на кафе и торта, а на мен ми беше подарено удоволствието да покажат и снимки, на които съм като дете с шоколад по лицето.
Играех, най-вече защото Марта беше единствения човек в цялото това домакинство, на когото всъщност му пукаше, и наблюдавах Тейтъм как позволява на историите и новостта на това място да откраднат мъката ѝ за малко.
Радвах се, че се е разсеяла от болката, но с тази малка изцепка тя бе запалила жар във вените ми, която с всеки изминал миг ставаше все по-гореща и изгаряше все по-силно. Никой не можеше да ме държи за топките и да му се размине. В преносен или буквален смисъл. Така че веднага щом можех, щях да я накарам да осъзнае какво точно чудовище е примамила с тази своя малка игра.

Назад към част 6

***

На следващия ден се събудих от силната класическа музика, която звучеше от високоговорителите, скрити зад леглото на Сент. Сигурно по някакъв начин съм я проспала за известно време, защото беше по средата на песен, която разпознах като една от любимите на Сейнт. Изправих се и открих, че мястото до мен е празно. Системата на Сейнт беше извадена и стомаха ми се сви, когато разбрах, че не се вижда никъде. На края на леглото имаше черен панталон и розова риза, които ме чакаха да облека, и аз проклех, докато ставах, бързайки надолу през празния хол, докато разбрах откъде идва звука.
Отидох долу в криптата, бутнах вратата и намерих Сейнт да държи неконтузената си ръка върху една пейка, докато правеше бицепсови свивания с голяма тежест, проклинайки през зъби, тъй като това караше мускулите на останалата част от тялото му да се напрягат и да разтърсват нараняванията му.
– Сейнт, ти луд ли си?! – Тръгнах към него с тревога, изтръгнах тежестта от ръката му и я пуснах на земята с гръм и трясък.
– Това е моята рутина – избухна той, а в очите му се отвори кладенец от мрак, когато се осмелих да му се противопоставя заради това.
– Беше прострелян и блъснат от проклета кола – казах с раздразнение. – Ако се насилваш, ще влошиш нараняванията си. А след това няма да се излекуваш както трябва и рамото ти ще бъде прецакано завинаги. Това ли искаш?
– Искам нещата да се върнат към нормалното си състояние – изръмжа той, запъти се към един стелаж за тежести и се поклати малко от различните рани и синини, които покриваха тялото му.
– Те няма да се върнат към нормалното. Не и сега. Нито в близко време. И никога няма да се върнат, ако не си почиваш – поисках аз.
Той се ухили и взе още една тежест в лявата си ръка.
– Нямам нужда от почивка, имам нужда от моята рутина.
Блейк внезапно се появи през вратата и издъхна раздразнено, когато забеляза Сейнт с тежестта в ръка. Той го посочи с оголени зъби.
– Никакви тренировки. Не можеш да ни умреш едва ли не, а след това да прецакаш възстановяването си. – Той се насочи към Сейнт, изтръгна тежестта от ръцете му и я хвърли обратно в стойката. – Връщай се горе.
Сейнт се изправи пред Блейк и удари челото си в неговото.
– Не ми казвай какво да правя, копеле. – Заплахата му беше донякъде отслабена от бледността на лицето му и треперенето на тялото му. Той наистина не беше добре.
– Ще те накарам да го направиш след секунда – изръмжа Блейк в отговор.
– Това не помага – настоях аз, придвижих се напред и притиснах ръка към гърдите на Блейк, за да го предупредя, преди да погледна към Сейнт. – Защо не отидем да се разходим? Можем да спазваме графика ти за упражнения. Но ти не можеш да правиш това.
Очите на Сейнт се преместиха върху мен и погледа на Блейк сякаш казваше, че Сейнт дори не бива да прави това. И аз трябваше да се съглася. Но това беше компромис, който можехме да направим.
– Добре – най-накрая се предаде Сейнт, хвана ме за ръка и ме поведе към вратата, въпреки че се движеше толкова бързо, колкото старец, който се нуждае от патерици. Ако наистина отивахме на разходка, той нямаше да стигне далеч. Но предполагах, че просто трябва да се разхождаме толкова дълго, колкото би продължила нормалната му тренировъчна програма, за да не си изгуби напълно ума.
Оставих го в хола, като побързах да се кача горе и да облека панталона и блузата, които ми беше оставил, преди да навлека палтото си. Нахлузих помпите си и в последния момент взех слушалки за Сейнт, като ги настроих към телефона му и забързах надолу към него.
– Ето – казах, като му сложих слушалките и натиснах бутона за възпроизвеждане, така че в ушите му да звучи класическа музика.
Той почти се усмихна, докато го водех към вратата и му помагах да се облече в топлото яке, като водех едната ръка в ръкава, а другата оставях в прашката, докато закопчавах якето върху нея. Погледнах надолу към маратонките му, осъзнавайки, че връзките просто висят, тъй като очевидно не беше успял да се наведе и да ги завърже. Сърцето ми се разтуптя, когато клекнах и му ги завързах, а когато го погледнах, той си пое дълбоко дъх, което говореше, че започва да се отпуска.
Хванах го за ръка, когато се изправих, изведох го навън на студения въздух и вървях с неговото темпо, докато той се движеше решително по пътеката.
След известно време той сякаш изпадна в транс под звуците на музиката в ушите му и бавното ни, но непрекъснато движение по брега на езерото. Уверих се, че сме започнали да се връщаме към Храма навреме за седем и тридесет. Ако не направехме това точно по неговия график, той щеше да побеснее.
– Трябва да продължиш и да направиш закуска – каза Сейнт, като извади едната слушалка, за да може да чуе отговора ми.
– Няма да те оставя сам тук, сигурно ще се опиташ да тичаш, после ще паднеш и ще си счупиш здравата ръка.
Всъщност той издаде малък смях при това, а пръстите му стиснаха моите.
– Добре – съгласи се той и веждите ми се изкривиха от изненада.
– Толкова лесно?
– Нищо от това не е лесно – промълви той.
Кимнах, съгласявайки се безрезервно, докато сърцето ми се свиваше болезнено.
– Всичко това ме кара да се чувствам толкова шибано… Смъртен – каза той с гримаса.
– Знаеш, че си смъртен, нали? – Подиграх се малко, макар че ми беше трудно да събера усмивка. – Просто кръв, плът и кости като всички нас. Аз също бях изненадана.
Той се засмя тихо и звука беше нов, топъл, приканващ. Накара ме да се наведа по-близо до него, но не го направих.
– Има нещо, което трябва да направя днес – казах след малко, а гърлото ми се стегна. Той остана мълчалив, докато чакаше да му обясня. – Баща ми – прочистих гърлото си, тъй като болката отново се появи, като продължих набързо. – Той ми остави някакви документи. Трябва да ги прегледам. Искаше да ги занеса на баща ти. Мисля, че това ще докаже неговата невинност.
Сейнт замълча и аз го погледнах, когато чертите му се сгърчиха от объркване.
– Неговата невинност? – Промълви той.
– Той не го е направил, Сейнт. Както винаги съм казвала. – Вдигнах брадичката си, взирайки се в този човек, който ме беше наказал за престъпленията на баща ми. Но те дори не бяха негови престъпления. Той никога не беше възнамерявал вируса да бъде освободен и аз нямаше да му позволя да поеме вината за това, особено след като сега не беше наоколо, за да говори от свое име. – Ако не ми вярваш, тогава…
– Не съм казал това – прекъсна ме той с груб тон. – Искам да видя доказателствата.
Кимнах, челюстта ми се закова, докато се връщахме към Храма, а лицето му се фиксира в израз на съзерцание. Щеше ли да се чувства виновен, че ме е тормозил, ако знаеше, че баща ми е невинен? Дали Сейнт Мемфис изобщо беше способен да изпитва вина?
Пуснах ръката му, когато влязохме вътре, и се обърнах към него, откривайки, че се мъчи да се измъкне от палтото си с раздразнение на лицето. Една изкривена част от мен искаше да го гледа как се бори за момент, припомняйки си през какво ме беше прекарал заради вируса на Хадес, но той изглеждаше толкова проклето разярен, че въздъхнах и се предадох, издърпвайки го от раменете му. Той не ми благодари, докато крачеше навътре, гордостта му беше твърде важна за него.
Вървях след него и открих, че Монро е пристигнал, изглеждайки уморен, с торбички под очите и тежест в аурата си. Носеше джинси и бяла риза, която, както разбрах, беше намачкана, но нямах сърце да му го посоча. Стегнатостта на чертите му говореше, че все още се тревожи за мен, и ми се искаше да имам момент само с него, за да се разпадна в ръцете му. Както и да е, единствения начин, по който можех да се съсредоточа, беше да изпълнявам заповедите на Сейнт и да се движа от една работа на друга.
Блейк издърпа стола на Сейнт за него, когато стигна до масата за хранене, и Сейнт го прокле, докато сядаше, но не се втренчи в него повече от това. Блейк му поклати глава зад гърба му, преди да отиде до кафемашината и да я настрои.
– Какво си мислиш, че правиш? Това е работа на Тейтъм – изръмжа Сейнт и Монро се намръщи.
– Ако продължаваш да използваш този тон с нея, ще ти счупя единия крак и ще утроя времето за възстановяване – изръмжа Монро, а от очите му надничаше чудовище.
Погледнах към Сейнт с любопитство и той стисна устни.
– Тейтъм, направи кафето – настоя Сейнт и мина безкрайна пауза, в която Монро направи заплашителна крачка към него. – Моля те – отхапа той толкова рязко, че звучеше почти като проклятие. Преглътнах смях, изненадана и донякъде впечатлена от Монро, че е успял да се справи със звяра. Но предположих, че Сейнт не е в най-добрата позиция да спори точно сега.
Насочих се към кухнята, поемайки от Блейк, но той остана там, ръцете му галеха гърба ми, устните му срещаха рамото ми. Откакто се бяхме върнали тук, той беше пълен с нежност и сладост и не можех да отрека колко добре се чувствах, когато ме утешаваше по този начин. Никога не ме питаше за мислите ми, просто ме прегръщаше и целуваше в моментите, в които имах най-голяма нужда от това. В паузата между задачите, в която намирах твърде много място за размисъл.
Горещото притискане на устните му към шията ми изпрати пламък от желание по гръбнака ми и аз въздъхнах по нужда.
– Сядай, Блейк, престани да я разсейваш – заповяда Сейнт и Блейк се засмя, като се отдръпна от мен, отивайки да седне на мястото си. Монро се спусна до него, оставяйки място за Киян между тях. Дали изобщо осъзнаваше колко гладко се е вмъкнал в малката им група? Той беше като липсващото парче, което бяха чакали.
Раздадох кафе и получих благодарности от всички, преди да се заема с приготвянето на закуската. Монро ме попита няколко пъти дали имам нужда от помощ, но аз настоях, че нямам, исках да се придържам към тази рутина, както правеше и Сейнт. Чувствах се нормално. Като нещо, за което да се хвана в това море от шибана мизерия. Животът ми вече не беше същия. Но можех да се преструвам, че е и да запазя последните остатъци от здравия си разум, като върша черни задачи.
Киян се появи точно преди да приключа с поставянето на чиниите и се почеса по изписаните си с мастило гърди, като се прозя, докато прекосяваше стаята.
– Добро утро, бейби. – Той ме хвана за кръста, завъртя ме в гърдите си и се притисна към врата ми, където имаше синини от пръстите на Мортес. Вдиша дълбоко, прокарвайки уста по тези следи с яростни целувки, а аз изтръпнах от изненада.
– Киян – изпъшках и той придърпа устата си към ухото ми.
– Като ги видя, ми се иска да изгоря света до основи – изръмжа страстно той, притискайки ме към твърдото си тяло. – Имам нужда да унищожа нещо.
– Можеш да буйстваш след закуска, Киян – отсече Сейнт. – Но точно сега, седни на мястото си. Закъсняваш.
– Не, дойдох точно когато трябваше да дойда. – Киян ме пусна, придвижи се около масата до Сейнт и го почеса по косата, докато минаваше покрай него, което накара Сейнт да замахне към него със здравата си ръка, но Киян вече беше извън обсега.
– Ебати селското копеле – промърмори Сейнт и сърцето ми се сви от странно успокояващата нормалност на тази сцена. Не трябваше да искам да се връщам към този живот. Където бях пленник, принуден да изпълнявам заповедите им, където бях собственост на всеки един от тези зверове. Но след случилото се в хижата вече беше трудно да ги виждам през мъглата на омразата. Те бяха убивали за мен отново и отново. Бяха поставили живота си на карта заради моя и не се бяха поколебали да го направят. Но защо? Какво ги караше да стигнат дотам заради мен? Трябваше да е нещо повече от някаква стара легенда.
– И така, Лиъм отново се обади – каза Киян, докато си тъпчеше в устата пържените яйца. – Очаква ме утре вкъщи за Коледа и ти трябва да дойдеш с мен, бебе.
Погледнах към Сейнт, беше ми неудобно да го оставя.
– Сигурен ли си, че трябва да отида?
– Имам голям дълг към тях, няма как да се измъкна – каза Киян и в очите на Сейнт се появиха сенки. – Ако мислех, че има някакъв начин да го направя без теб, бейби, щях да го направя, но всъщност е по-безопасно за теб просто да им дадеш това, което искат. Все пак няма да им позволя да те докоснат, докато сме там, така че не трябва да се притесняваш.
– Това е, което е, така или иначе нямам нужда от помощ – каза Сейнт и погледнах умолително към Блейк. Той ми кимна с глава, с което обеща, че ще се погрижи за него, и аз знаех, че ще се оправи. Не исках дори да си помисля за Коледа без баща ми в нея, но така или иначе не звучеше семейството на Киян да е от тези, които седят около огъня и пеят коледни песни.
Когато всички приключиха с яденето, Сейнт прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ни.
– Трябва да обсъдим някои важни въпроси. Първият от тях е тревожното събитие, което се случи онази нощ.
– Семейството ми се е справило с него – спокойно каза Киян. – Телата няма да бъдат свързани с нас. Дори ако някога бъдат намерени следи от тях.
– Не за това говорех. – Сейнт погледна към мен, после към Монро и посочи между нас. – Вие двамата напуснахте кампуса посред нощ тайно. Ясно е, че си искала да се срещнеш с баща си, Тейтъм, но има две неща, които все още ме тревожат.
– И какви са те? – Изрева Монро, докато аз сгъвах ръце, намръщена на Сейнт.
– Първото е, че вместо да споделите тази информация с всички нас, вие двамата се вдигнахте и си тръгнахте при обстоятелства, които могат да се опишат само като подозрителни, а втория въпрос са намеренията на Тейтъм. – Той ме погледна и погледа му можеше да изпили плътта от костите ми. – Планираше ли да ни напуснеш? – В тона му се долавяше гняв, но и нещо повече от това. Нещо по-огнено от ярост.
Блейк и Киян седнаха по-изправени на столовете си и ме потърсиха за обяснение.
Отворих уста, после отново я затворих, като погледнах към Монро, чиято челюст беше стегната.
– Не знам дали щях да си тръгна. Но може би… Ако баща ми ме беше помолил да отида, щях да го обмисля. – Успях да изрека думите, без гласа ми да се пречупи, но Блейк се намръщи към Сейнт, сякаш искаше да спре този разговор.
Сейнт кимна, възприемайки това.
– И затова не ни каза? Защото можеше да си тръгнеш?
– Аз… – Въздъхнах, изправяйки гръбначния си стълб, смятайки, че е добре да бъда пряма с тях. – Имам доверие на Монро. Знаех, че той ще ме заведе там без въпроси. И да, може би щях да си тръгна. И знаех, че ти няма да го позволиш. Освен това… – Следващата част не беше толкова лесна, червата ми се свиха, докато се подготвях да говоря отново за татко. – Нямаше точно да доближа никого от вас до човека, за когото всички вие вярвахте, че е освободил вируса на Хадес. За когото вярвахте, че е отговорен за толкова много зверства. – Погледнах към Блейк и между очите му се образува дълбоко V.
Преди някой да успее да каже нещо в отговор, изтичах нагоре и взех купчината сгънати документи, които татко ми беше дал. Ръката ми трепереше, когато забелязах петното от кръв върху нея, което сигурно се беше просмукало през джоба ми върху това. Ами ако това беше неговата кръв?
Вълна от гадене последва срив на скръбта и изведнъж паднах, губейки хватка за всичко, тъй като ме обземаше отчаяние. Стиснах очи, опитвайки се да задържа всичко, но беше прекалено. О, татко. Как може да те няма? Как ще продължа без теб?
– Тейтъм, слез долу – обади се Сейнт, в гласа му прозвуча заповед. Това ми помогна да си върна частица от себе си и аз поех треперещ дъх, докато изтласквах болката си настрана.
Тръгнах към стълбите, бършейки пресните сълзи, които оцветяваха бузите ми. Колко време щеше да мине, преди отново да се почувствам добре? Никога не се бях излекувала истински от загубата на Джес, а сега и от загубата на татко… Сякаш света наистина свършваше. И това беше такъв апокалипсис, за какъвто баща ми никога не би могъл да ме подготви. Нямаше да го преживея.
Отидох до масата, стиснах зъби, когато седнах срещу всички тях и се зарадвах, когато никой от тях не коментира зачервяването на очите ми. Сложих документите, разгърнах ги и открих имейлите, които татко беше разпечатал и в които подробно се описваше как агент Мортез го е манипулирал, за да му даде проби от вируса. Прочетох всеки един от тях, като ги подавах на останалите, а когато стигнаха до Сейнт, той ги изтипоса грижливо и направи купчина от тях в хронологичен ред. Истината ме заслепи от думите, които бях прочела. Как Мортез е накарал татко да му даде проби от вируса и ваксината под предлог, че защитава страната.
Сейнт барабанеше с пръсти по масата, докато разглеждах другите страници, които имах пред себе си, описващи подробно част от работата му по вируса на Хадес.
– Баща ти говореше ли с теб за Мортез? – Попита той и аз погледнах към останалите, като прецених, че сега трябва да им се доверя. Изражението на Блейк беше мрачно, нечетливо, сякаш се беше оттеглил в собственото си съзнание.
Поех си дъх и предадох всичко, което баща ми ми беше казал за Мортез, как беше казал, че е от ЦРУ и че има реални доказателства, че шефа на баща ми е въоръжил вируса на Хадес и иска да го продаде. Как на баща му са предлагали големи суми пари, за да работи за Мортез, да събира информация за него и евентуално да измъква проби. След това не е чувал нищо за него, докато вируса на Хадес не е изтекъл. Тогава Мортез беше поискал да се срещне с него и се беше опитал да го убие.
– Мислите ли, че Мортез наистина е бил от ЦРУ? – Попитах нервно. Бях го убила брутално. Ако ЦРУ го потърси, намери тялото му и моята ДНК…
– Семейството ми е прикрило следите ни, бейби – каза Киян, очевидно прочел накъде са тръгнали мислите ми. Той закачи крака си около моя под масата и аз се отпуснах малко. – Те са най-добрите в това, което правят. Няма значение кой е бил, сега той е нищо и няма да има доказателства, които да го свързват с някой от нас.
Сейнт все още мълчеше замислен и протегна ръка за останалите документи.
– Това са бележки за вируса – обясних аз. – Изглежда, че тук има и вход за достъп до работните му файлове. Можеш ли да ги предадеш на баща си? – Почувствах се нервна, предавайки ги, това най-ценно нещо, което баща ми беше поискал от мен. Последното нещо, което някога щеше да поиска от мен. Но след това, което Сейнт беше направил за мен, ми беше по-лесно да му се доверя.
– Първо ще прегледам всичко и ще реша какъв е най-добрия начин на действие – каза просто Сейнт. И предполагах, че е трябвало да разбера, че това ще бъде неговия план. Но може би така или иначе беше най-добре; ако невинността на баща ми трябваше да бъде неопровержимо доказана, кой би могъл да постигне това по-добре от Сейнт Мемфис с неговите О.К.Д. способи?
Бутнах ги към него през масата и пръстите ни се докоснаха, а гладното притегляне в корема ми ме привлече към него.
Блейк изведнъж се изтласка от мястото си и се изнесе от стаята, а секунда по-късно вратата на спалнята му се затръшна толкова силно, че прозорците издрънчаха. Задъхах се, откъснах се от Сейнт и се загледах след него.
– Какъв е проблема му? – Намръщи се Монро.
– Не знам. – Сви рамене Киян.
– Очевидно е, нали? – Каза Сейнт, като изглеждаше раздразнен от останалите в стаята, които не можеха да са в крак с него. – Тези бележки доказват невинността на бащата на Тейтъм. Блейк я е наказвал жестоко за тези престъпления. И се оказва, че той е бил невинен, точно както тя е казвала през цялото време. – Сейнт го каза без никакво разкаяние, само с разговорна интонация в гласа си. Сърцето ми заби по-силно при думите му и погледнах към Киян, който ме гледаше с изгаряща от него яростна енергия.
Той се изправи, наведе се през масата и хвана лицето ми в двете си ръце.
– Съжалявам, че сгрешихме, но не съжалявам, че си моя. Никога няма да се извиня за това. – Той ме пусна и аз се облегнах на стола си с разтворени устни. Не знаех как да се чувствам от това, само че сърцето ми биеше лудо като неукротимо създание в гърдите ми. Бях гореща, ядосана, наранена и объркана.
Изтласках се от мястото си, като гледах от него към Сейнт с присвити очу. Погледнах към Монро, откривайки, че очите му пламтят от ярост заради мен, и впрегнах тази страст в себе си, позволявайки ѝ да ме изпълни. Обърнах им гръб и се отдалечих към стаята на Блейк, без да кажа нито дума. Може и да се бях отървала за всичко, през което ме бяха прекарали, но винаги щях да бъда само тяхно малко притежание. Наистина ли Сейнт се интересуваше толкова много от това да ме задържи, че да се изложи пред кола за тази цел? Или пък Киян се беше намокрил в кръв, уличавайки се отново и отново в името на скъпоценния си домашен любимец от „Нощна връзка“? Ако случая беше такъв, притежанието им върху мен граничеше с обсебване, но ако не беше такъв, тогава това означаваше, че ги е грижа. Наистина ги е грижа. А това ме плашеше по начин, с който не бях готова да се сблъскам точно сега.
Почуках на вратата и когато Блейк не ми отговори, я бутнах. Намерих го седнал на края на леглото, с ръце, свити в косата, прегърбен подпрял се на коленете си.
– Блейк – казах нежно, познавайки усещането на извиващото се, гърчещо се същество в него, което беше скръбта. Тя беше твърде познат враг.
– Нараних те, бутнах те в онзи гроб, който изкопах в гората… Не мога да живея с това, което ти направих – изсумтя той и в кръвта ми се разнесе хлад.
Простих ли му? …Да, простих. Бях наситила отмъщението си и бях видяла болката в него. Бях унищожила човека, който беше убил баща ми. Можех да разбера омразата, която Блейк бе насочил към мен в деня, в който бе застанал над мен с пистолет в ръка. Той не беше видял невинно момиче да стои в този гроб, беше видял смъртта на майка си, която го гледаше и искаше да отмъсти за нея.
Придвижих се напред, като пъхнах ръцете си в черната му коса и изтласках неговите от нея, опитвайки се да го накарам да вдигне поглед, докато бавно не го направи. Държах ръцете си здраво в косата му и магнетична, отчаяна енергия се извиваше във въздуха между нас.
– Ти вече знаеше, че не съм отговорна – казах аз.
– Но мисълта, че баща ти е виновен, ми помогна да го оправдая все пак. Макар и малко – изръмжа той.
Спуснах се в скута му, обгърнах го с крака и допрях устни до ъгълчето на устата му.
– Омразата е ослепителна.
– Никога не съм те мразил – призна той, поддавайки се на докосването ми, като сключи ръце около мен и ме притисна до себе си. – Исках да го направя обаче, толкова силно, че убедих себе си, че го правя. Но аз не те мразя. Обичам те, Тейт. Обичам те, по дяволите. И бих те пуснал да си отидеш, ако бях по-добър, това е, което заслужаваш. Казват, че това е любовта. Но това не е за мен. Моята любов е егоистична и мръсна и ще направя всичко, което е необходимо, за да те задържа точно тук. – Устата му изведнъж се оказа върху моята и аз потънах в целувката му, попивайки съвършената топлина на езика му и начина, по който света около мен избледня. Как всичко беше забравено в този единствен, блестящ миг светлина.
Моето златно момче сега беше тук, при мен, истинската душа, която живееше в тази тъмна и чудовищна външност, която му беше пораснала като втора кожа. Той беше сблъсък между светлината и мрака и с всеки сантиметър, който заявявах за него, сякаш все повече от мрака отстъпваше.
Ръцете ми се плъзнаха под подгъва на ризата му и я свалих от него, потънала в усещането на кожата му срещу моята. Той ме съблече бавно, покорно, като обожаваше всеки сантиметър от тялото ми, който откриваше, с целувки и ласки, които ме караха да се задъхвам и да треперя в ръцете му.
Когато най-накрая се освободихме от дрехите си, телата ни се плъзнаха едно към друго по този естествен, съвършен начин и аз усетих дълбочината на думите, които ми беше казал, когато ми показа колко много ги мисли с този акт, правейки любов с мен, вместо да ме чука. Душите ни се сблъскаха и сляха, а сърцето ми се разтуптя от онова усещане, че съм обожавана, докато той ме изграждаше все повече и повече, докато не започнах да виждам звезди и да се разпадам под него в галактика от цветове и топлина.
Той продължи да ме целува дълго след като свършихме, държеше ме здраво в прегръдките си и ми обещаваше света, без повече думи да минават между нас, а аз се чувствах в безопасност там по начин, за който бях копняла толкова дълго, че чак ме болеше.
Не можех да кажа, че обичах Блейк Боумън. Може би го правех, може би сърцето ми беше предател, който се беше влюбил в своя мъчител. Но дълбоко в себе си знаех, че ако се влюбя в един от Пазителите на нощта, ще се влюбя във всички тях, независимо колко ужасяваща беше тази истина. Това означаваше, че легендата ще се сбъдне. Че аз наистина съм Нощната връзка. Те щяха да ме притежават по всеки възможен начин. Страхувах се да позволя това да се случи след всичко, което се беше случило между нас. И не бях сигурна, че някога ще мога да го направя.

Назад към част 5                                                        Напред към част 7

ТЕЙТЪМ

Докторът ни беше пуснал в частна клиника в някакъв непознат град, когато пристигнахме преди няколко часа. Не можех да се съсредоточа върху това къде се намираме, можех да се съсредоточа само върху Сейнт и върху това колко неподвижен е той. Мъжът го беше вкарал вътре заедно с няколко медицински сестри, всички те носеха маски и ръкавици. Не ни пуснаха останалите в сградата, докато не провериха температурата ни и не ни попитаха дали имаме някакви симптоми или сме били в контакт с някой, когото не познаваме напоследък. Никой от нас не спомена за групата въоръжени мъже, с които всички току-що се бяхме борили и се бяхме приближили твърде много, а аз дори не исках да мисля за факта, че освен всичко останало бяхме изложени на риск от заразяване. Или, предполагам, това не беше съвсем вярно, нали? Защото според една от многото бомби, които бяха паднали върху главата ми тази вечер, всъщност бях имунизирана. Но просто нямах сили да мисля за това точно сега, докато бях толкова погълната от тревогите за Сейнт.
Стоях в чакалнята с бели стени и флуоресцентни лампи, които ни облъчваха, толкова ослепително ярки, че сякаш пламваха право в черепа ми. Притеснението се впиваше в гърдите ми като скакалци, които пируват с вътрешностите ми. Намирах се в чистилището в очакване да разбера дали Сейнт ще живее. Да чуя колко тежки са нараняванията му.
Намерих се да гледам Блейк, Монро и Киян, а очите им бяха вперени в мен, сякаш бях центъра на техния свят. Чух как Монро тихо им обяснява какво се е случило в хижата, как Мортез е убил баща ми и се е захванал с мен. И начина, по който израженията им се изкривиха от това, на което бях станала свидетел, ме накара да ги заобичам още повече.
Изтръгнах хлипане на нужда, когато се приближих към тях и те като един ме обгърнаха с телата си, притискайки ме в средата си, докато ме държаха и галеха, а аз въздъхнах, защото просто се оставих на това. Все още не можех да преценя всичко, което се беше случило, просто имах нужда да усетя топлината им, която ме заобикаляше. Но през всичко това болката и скръбта ми се разляха и сълзите се стичаха по бузите ми, тъй като загубата на баща ми се вряза в мен толкова дълбоко, че едва можех да дишам.
Кръвта, която ме покриваше, засъхваше по кожата ми като филм. Искаше ми се да измия и изчистя всяко парченце от плътта си, докато не открия под нея ново момиче. Но се страхувах от тази, която щях да открия там, когато го направя.
След известно време ме измъкнаха от групата и установих, че съм изтеглена на един стол, увита в ръцете на Блейк, който ме притискаше към твърдите си гърди, шепнейки успокоителни думи в ухото ми. Зарових лице във врата му, докато той споделяше болката ми. Той познаваше тази скръб, сам я беше преживял не много отдавна. И ми се струваше съвсем правилно да се разпадна в ръцете му, защото точно сега той беше огледало на душата ми.
Монро притисна ръка към гърба ми, докато стоеше близо до мен, а ръката на Киян се уви здраво около моята, докато заемаше мястото до Блейк. Плаках, докато сълзите не искаха да идват повече и сърцето ми се оттегли във втвърдена черупка, а болката ми малко отслабна. Чувствах се куха и изтощена и някак си това беше по-лошо. Сякаш сега усещах липсата на баща ми. Нова дупка, издълбана в гърдите ми, разширяваща празнината, която Джес беше оставила, когато я бях загубила. Цялото ми семейство си беше отишло. Спомените за детството ми, за всички дни, които бяхме прекарали заедно, сега живееха единствено в мен. На света не беше останал никой, който да споделя моето минало. Нито един човек, който някога да си спомня с мен, който да знае шегите, които сме споделяли, забавленията, които сме имали, живота, който сме водили. Аз трябваше да го нося, да го преживея. Сама.
Най-накрая се измъкнах от скута на Блейк и Монро се отдръпна с една крачка назад, когато го подминах и отидох до прозореца, загледана в бледото небе. Зората наближаваше. А аз не исках това. Исках да се върна към последния път, когато слънцето бе залязло и променило всичко. Да направя хиляди различни избори. Струваше ми се, че когато слънцето изгрее, тази нощ щеше да бъде изпепелена. Но точно сега всичко това ми се струваше просто като ужасен кошмар, от който все още можех да се събудя, стига да знаех как.
Момчетата говореха с ниски гласове, но аз не можех да различа думите и не се опитвах да ги различа. В ушите ми бръмчеше, стена, която ме отделяше от света, докато аз се оттеглях все по-навътре в себе си. Не усещах нищо, нито дървения перваз на прозореца, където лежеше ръката ми, нито температурата в стаята. Просто усещах… Нищо.
– Тейтъм – изрече Монро и думата сякаш проби стената, зад която изчезвах, и ме върна към живота. Не се обърнах към него, но усетих, че се приближи зад мен. Топлината на плътта му ме повика и когато той скъси разстоянието между нас, аз се облегнах на гърдите му, осъзнавайки, че съм замръзнала до кости, след като ръцете му ме обгърнаха. – Трябва да останем тук четиридесет и осем часа за карантина, след което можем да се приберем у дома.
Вкъщи. Изборът на думата ми се стори толкова странен. Евърлейк не беше дом. Домът беше баща ми, дома беше Джес, дома беше там, където сърцето ми беше доволно. Евърлейк не беше нито едно от тези неща. Но… Монро беше.
– Сейнт – промърморих аз, а в тона ми се долавяше страх.
Докторът отвори вратата в другия край на стаята и сърцето ми се разтресе, докато се обръщах към него в паника. Той държеше маската си на място, докато ни гледаше, а ръкавиците му бяха изцапани с кръв.
– Той е стабилен – каза той и силите излязоха от тялото ми.
– Майната му – издиша Монро, но без да има песъчинки в гласа си, както очаквах. Не би ли трябвало да е недоволен, че Сейнт е добре?
Раменете ми увиснаха от облекчение, след което цялото ми тяло ги последва и аз приклекнах ниско, поемайки дълги вдишвания, докато тази новина ме пронизваше. Блейк потупа Киян по рамото, като двамата споделиха облекчена прегръдка.
– Казвах ти, че това копеле е твърде упорито, за да умре, бейби – каза Киян и се засмя.
– Мога ли да го видя? – Попитах.
– Той е в безсъзнание – обясни доктора.
– Но все пак искам да го видя.
Монро се приближи, като ме издърпа на крака и държеше ръка на гърба ми.
Докторът кимна.
– Скоро ще можеш да го видиш, сестрите тъкмо почистват.
– Каква е прогнозата, докторе? – Настоя Блейк.
– Той има косо счупване на лъчевата кост на дясната ръка и три счупени ребра от същата страна. Куршумът не е минал през него, затова го извадихме от рамото му, зашихме го и му дадохме кръвопреливане, антибиотици и малко течности. Честно казано, той е късметлия.
– Може би, ако куршума беше направен от чисто сребро, щеше да има по-голям шанс да го убие – пошегува се Блейк, скачайки върху Киян в радостта си и сърцето ми се повдигна малко.
– Да, с един свещеник, който да хвърли светена вода върху него и да го хвърли обратно в ада – съгласи се Киян.
– Дори и тогава той вероятно щеше да откаже да умре. Кожата му можеше да се разтопи от костите му, но той просто щеше да се мотае наоколо като разгневен полтъргайст, който ни крещи всеки път, когато прецакаме графиците му – пошегува се Блейк.
Подигравателните им шеги почти предизвикаха усмивка на лицето ми, особено като усетих облекчението в стаята като нещо физическо.
Докторът отново излезе от чакалнята и аз разтърках уморените си очи, като се облегнах на Монро за подкрепа, докато чакахме да ни пуснат при Сейнт.
Минутите сякаш се проточиха, но накрая лекаря се върна и ни покани да влезем.
– По двама наведнъж – настоя той.
– Хайде, бебе. Аз ще те заведа. – Киян ме хвана за ръка и аз оставих пръстите си да се проследят по ръката на Монро за довиждане, докато той ме водеше.
Киян се чувстваше толкова силен, тялото му беше като броня. Искаше ми се да се плъзна в него за известно време и да се преструвам, че съм непоклатима като него. Но дори и да черпех от тази негова сила, знаех, че тя не може да направи нищо, за да поправи разбитото ми сърце. Нито да излекува зейналата рана, оставена от смъртта на баща ми. Нищо не можеше да ме предпази от това.
Когато влязохме в стаята, във въздуха все още се носеше мирис на кръв, но той беше притъпен от химически привкус, който се усети в гърлото ми. Сейнт беше без риза, раната на рамото му беше превързана заедно с ребрата и в лявата му ръка беше забита инфузия, а дясната беше притисната към гърдите му с прашка.
Изглеждаше толкова не-Сейнт, лежейки там, чертите на лицето му бяха меки от съня, което го правеше да изглежда млад, уязвим. Отдръпнах се от Каян, навеждайки се, за да погаля бузата на Сейнт, и сълзите отново се появиха, когато си спомних за позицията, която това момче беше направило за мен, поставяйки се пред онази кола, за извинението, което ми беше изрекъл, макар да не знаех какво точно е имал предвид. Проследих скулата му с върховете на пръстите си и въздъхнах от топлината на кожата му, от потвърждението, че сърцето му бие, макар че така или иначе това беше ясно от пиукането на монитора в стаята. Но и аз трябваше да го почувствам. Прокарах ръка надолу към гърлото му и пулса му заби там почти гневно, сякаш беше решил да покаже на света колко жив е всъщност. И това почти предизвика усмивка на устните ми.
– Ще са нужни повече от куршум и кола, за да убиеш Сейнт Мемфис – изръмжа Киян в ухото ми, сякаш никога не се е притеснявал за приятеля си. Но аз бях видяла паниката в него толкова ясно, колкото и деня. Безсърдечната поза на Киян вече не ме заблуждаваше. Той имаше сърце и в него се криеше дълбока и непоколебима любов към приятелите му.
Когато всички прекарахме известно време с него, доктора предложи да прегледа раните и синините ни. Въпреки че тялото ми беше болно и разранено, някак си не бях счупила нищо, дори когато бях скочила от колата. Всъщност никой нямаше нищо прекалено сериозно и трябваше да вярвам, че това не е нищо друго освен чудо.
Предложиха ни отделно отделение с душ и някакви шалтета, в които да спим, и пред нас се разтегли времето за карантинния период. Сред всички страхове, които ме бяха обзели тази вечер, едва ли имах време да се притеснявам, че Нощните пазители могат да бъдат заразени. Те се бяха изложили на риск заради мен, още един риск, за който никога нямаше да мога да им се отплатя. Бяха се изправили пред смъртта по всички възможни начини заради мен и знаех, че това променя всичко.

***

Лежах със Сейнт в леглото му в Храма в кремава пижама. До леглото му беше поставена система, а на нощното шкафче седеше списък с инструкции от лекаря. Това не беше дори близо до идеалното и страха, че нещо може да му се случи под нашите грижи, ме караше да се притеснявам. Затова останах с него, не го оставих настрана нито за секунда, откакто се върнахме тук снощи след изтичането на карантинния период. Поне бяхме избегнали тази единствена заплаха и знаех със сигурност, че всички те ще бъдат добре. Беше на куп успокоителни, за да даде време на тялото си да се възстанови, и през нощта се беше размърдал само няколко пъти, но сега вече ги бяха изключили, така че беше въпрос на време да се върне при нас.
С настъпването на утрото се свих до него, като държах ръката си на гърдите му, а тяхното издигане и спадане ме уверяваше, че мога да си почина за няколко часа. Отчаяно исках той да се събуди, но се раздвижвах при всяко негово движение, така че ми беше трудно да се отпусна. Но точно когато се канех да се унеса, той изстена.
– Тейтъм – каза той, гласа му беше тих като шепот, а дъха му се полюшваше върху бузата ми. Не успяхме да го облечем с блуза, затова носеше само тъмносини шорти и чорапи.
Изправих се, погледнах го надолу и тъмните му очи се разшириха, докато погледа му се плъзгаше по чертите ми, по синините, порязванията и раните, правейки равносметка на всичко това, докато аз просто потъвах в дълбините на ирисите му.
– Този задник те е наранил – каза той мрачно, с яд в тона си.
– Той е мъртъв – казах аз, като повдигнах малко брадичката си.
Той въздъхна, отпускайки се, но не откъсваше поглед от нараняванията, които се очертаваха по плътта ми.
– Ти си добре – казах му аз. – Простреляха те, имаш пукнати ребра и фрактура на дясната ръка, но си добре, Сейнт.
– Мм – измърмори той, сякаш не беше съгласен с тази оценка, и веднага се опита да се изправи, като челото му се сгърчи рязко, докато разтърсваше ребрата си.
– Легни си – изпъшках, като притиснах ръка към неконтузеното му рамо, за да се опитам да го спра, но той продължи, измъкна се от леглото и се изправи на крака. Само че краката му не издържаха и той мигновено се срина на колене, като накара интравенозноата система да подскочи към него на колелцата си, докато я дърпаше.
– Сейнт! – Изскочих след него, опитвайки се да му помогна да се изправи. – Загубил си много кръв, а и си на много лекарства, трябва да си починеш.
– Добре съм. Мога да се изправя сам – настояваше той, но беше ясно, че не може.
– Просто ми позволи да ти помогна – настоях аз, но той продължи да се опитва да ме избута.
– Колко е часа? – Поиска той с паника в очите.
Погледнах часовника зад мен на нощното шкафче и се намръщих, като видях, че е три минути преди девет.
– Девет сутринта – казах веднага.
– Лъжеш – изсъска той и се опита да изкриви врат, за да погледне сам, но аз се преместих, за да блокирам погледа му.
По стълбите се разнесоха стъпки и Блейк се появи в черни шорти, а веждите му скочиха нагоре, когато видя Сейнт на пода. Той се затича напред, вдигна го и го постави обратно на леглото.
– Ето ти го, приятелю.
– Не съм ти приятел, махай се от пътя ми – изръмжа Сейнт.
– Ооо, той е малко сърдито приятелче. – Усмихна се широко Блейк, очевидно адски доволен да види приятеля си буден въпреки бурното му настроение.
– Трябва да останеш в леглото – поисках аз и Сейнт се обърна към мен с наведено чело. – Моля те. Остани. Ще ти донеса това, от което имаш нужда. Ще направя всичко, което ми кажеш.
Гърлото му се размърда, когато осъзна, че му предавам контрола, че му позволявам да ме командва, да получава каквото си поиска. Все пак човека почти беше умрял, за да ме спаси. Това беше най-малкото, което можех да направя, за да му помогна да се излекува от нараняванията си.
Той дръпна брадичката си веднъж в знак на съгласие.
– Имам нужда да пикая.
– Докторът ти е дал специален подарък за това. – Блейк закачи тавата от пода, размаха я към него и Сейнт се намръщи мрачно.
– Няма да пикая в пластмасова купа. Никога. – Сейнт отново преметна крака през ръба на леглото и аз погледнах Блейк, като кимнахме в знак на съгласие, докато се опитвахме да му помогнем да се изправи.
Той мърмореше проклятия по целия път до банята, докато му помагахме да стигне дотам, а системата се поклащаше на поставката си, докато аз я бутах със себе си, а той настояваше, че може да го направи сам, преди да го вкара вътре и да изрита вратата в лицето ни.
Обърнах се към Блейк точно когато той протегна ръка и проследи с палец синината на бузата ми.
– Как си, скъпа?
Той не искаше глупав отговор, можех да кажа. Виждаше болката ми, сякаш грееше от очите ми, затова му казах честната истина.
– Изтощена, с разбито сърце и някак… Изтръпнала. Нищо от това не се чувства истинско. Но е… Знам, че е. – Отпуснах глава, прехапвайки сълзите, които заплашваха да се разлеят, и Блейк повдигна брадичката ми, за да срещне погледа му.
– Винаги, когато искаш да говориш, аз съм тук. Имам те, Тейт. Само кажи думата. – Той се наведе и ме целуна по бузата, но аз се обърнах към него, инстинктивно издирвайки топлината на устата му. Привлече ме по-близо за кръста, нежните му докосвания успокояваха бясното ми сърцебиене, докато ме целуваше сладко, изричайки хиляди тихи съболезнования, които ми помогнаха да се съшия отново. Поне за малко.
Разделихме се точно преди вратата да се отвори и Сейнт да застане там, стиснал стойката, изглеждайки блед. Той стисна зъби и се придвижи напред, сякаш искаше да се забие в нас, но ние се отдръпнахме и всеки от нас прихвана ръка около кръста му, преди да успее да го направи.
– Престани да се суетиш – изръмжа той, но най-вече на Блейк, както забелязах.
Все пак му помогнахме да се върне в леглото и Сейнт отхвърли Блейк, докато аз му помагах да се подпре с няколко възглавници.
– Просто извикай, ако имаш нужда от помощ за нещо, Пепеляшке – каза Блейк, преди да слезе долу, като хвърли очи на Сейнт.
Когато приключих с подреждането на спалното бельо на Сейнт, срещнах разочарования му поглед и паднах да коленича пред него на края на матрака в мълчаливо предложение, което казваше какво трябва да направя?
– Ще си взема един ден почивка – каза Сейнт чистосърдечно. – Днес можеш да ме изчакаш, а утре нещата ще се върнат към нормалното си състояние.
– Сейнт… – Въздъхнах. За него нещата нямаше да са нормални дълго време. Докторът каза, че възстановяването му може да отнеме седмици. Нямаше да може да тренира, да играе футбол или да извършва някоя от обичайните си дейности, докато не се излекува напълно, или можеше да си причини трайни увреждания.
– Тейтъм – изръмжа той предупредително и аз погледнах към него с разтуптяно сърце. Осъзнах, че и аз имам нужда от това, имах нужда Сейнт да ме поеме и да ми каже какво да правя точно сега, защото нямах представа как да поставя единия си крак пред другия, знаейки, че баща ми вече не е на този свят. Не знаех коя съм без него. Вече не знаех как изглежда бъдещето и къде е моето място. Чувствах се в капана на една безкрайна сянка, която се простираше вечно пред мен. И не можех да избягам от нея.
– Нека просто се съсредоточим върху настоящия момент – направих компромис, стискайки ръце в чаршафите, докато се опитвах да не позволя на мислите си да се плъзнат отново твърде далеч в отчаянието, обратно към момента, в който Мортез беше застрелял татко, как беше паднал под мен и бях видяла толкова много нищо в очите му. Никакво време нямаше да е достатъчно, за да изтрие този образ от съзнанието ми. – Кажи ми какво да правя. Моля те. – Гласът ми се пречупи и аз сведех глава, изгубена. Бях толкова изгубена. Щях да се разпадна на парчета, ако просто не направех нещо. Каквото и да било.
– Тейтъм… Какво става? – Попита той, тона му беше мек и гъст от загриженост. Изобщо не звучеше като Сейнт.
– Баща ми – изтръгнах аз, опитвайки се да го кажа с дистанцираност, но не успях да се справя. – Мортез го застреля. Той е… Мъртъв. – Да го изрека на глас беше много по-лошо, отколкото да го повторя в главата си хиляди пъти. Изведнъж беше толкова задушаващо реално, че ми се искаше да мога да върна думите назад, да ги натикам в гърлото си и никога повече да не ги изрека. Няколко гъсти сълзи се търкулнаха по бузите ми и аз ги избърсах набързо.
Сейнт мълча дълго време.
– Не мога… Да си представя как се чувстваш в момента – каза той с отмерен глас, сякаш наистина искаше да каже тези думи. – Но ако имаш нужда да поема контрола…
– Искам – казах яростно, като го погледнах нагоре. Този език беше език, който и двамата разбирахме, от който и двамата имахме нещо. Той ни центрираше. Липсата ни на контрол в сегашните ни ситуации беше изтощителна и този отговор беше подарък за всеки от нас.
Той кимна твърдо, а в очите му пламна огън.
– Донеси закуска за всички. Моята ще е на поднос в скута тук, а ти ще изядеш своята също тук. Овесена каша със стафиди и топло мляко. Поръси я със захар.
Захар? Той никога не ми е давал захар. Но инструкциите бяха ясни и аз се хванах за тях, станах от леглото и слязох по стълбите, доволна, че имам върху какво да се съсредоточа, освен върху това, което се беше случило в хижата. Киян спеше на дивана, а Монро дремеше на един стол с напрегната бръчка между очите си.
Приготвих обичайната храна за всички и реших да избера препечен хляб с яйца за Монро, тъй като го бях виждала да яде това няколко пъти при него. Когато подреждах цялата храна на масата и се канех да отнеса моята и тази на Сейнт на горния етаж, Монро се размърда от фотьойла и се изправи, мигайки със съня от очите си.
– Какво правиш? – Попита ме той, като в тона му се долавяше спешна тревога.
– Сейнт е буден. Направих закуска – казах с леко свиване на рамене и очите му станаха тъмни.
– Сейнт! – Изръмжа той и погледна към балкона. – Тя е преживяла твърде много, няма да ѝ заповядваш!
– Всичко е наред – казах твърдо, преди Сейнт да успее да отговори. – Искам го. Имам нужда от това.
Челото на Монро се смръщи и той се приближи до мен, като поклати глава.
– Позволи ми да помогна – каза той с глас, предназначен само за мен. – Кажи ми от какво имаш нужда и аз ще ти го дам. – Искреността в очите му беше трогателна и аз му се усмихнах с благодарност.
– Имам нужда да се занимавам. Но можеш ли да събудиш Киян и да доведеш Блейк, за да могат да хапнат малко храна? – Предложих и челюстта му пулсира няколко пъти, преди да кимне, отстъпвайки.
Аз се отправих нагоре, докато той отиде при Киян, като го побутна отстрани.
– Не бих го направил и за всички камили на света – промърмори Киян, като замахна към мястото, на което Монро го беше побутнал, сякаш там беше кацнала муха. Монро го бутна отново и Киян се събуди, като се хвърли към Монро с жестока горна част, която Монро отклони в последния момент.
– Успокой се, Рамбо – промълви Монро. – Закуската е готова.
Киян се изправи, очите му ме намериха, когато се измъкнах на балкона, и в погледа му се появи копнеж, от който кожата ми настръхна. Целувката, която бяхме споделили, беше толкова силна, че още усещах как се задържа по устните ми. Тя бе прогонила всяко съмнение, което някога съм имала относно намеренията му към мен. С тази целувка той ми беше предложил част от душата си, а аз му бях предложила своята в замяна.
Сложих храната на Сейнт в скута му и се настаних до него, като покривах и двамата. Не исках да има паузи между отделните инструкции. Трябваха ми задачи за всяка минута от този ден, иначе никога нямаше да се справя.
Сейнт се мъчеше да нареже храната си с една ръка, а раздразнението му нарастваше, докато проклинаше и ръмжеше от ярост.
– Позволи ми – предложих аз, докато довършвах овесената си каша, а той направи пауза, докато обмисляше това, преди да кимне.
Нарязах му храната, като коленичих до него, след което протегнах вилицата и я насочих към устата му. Той ме наблюдаваше внимателно, докато работех, и аз влязох в ритъм, като му подавах една след друга хапки.
– Човекът, който те е наранил, има късмет, че е мъртъв – коментира разговорливо Сейнт. – В противен случай щях да изцедя кръвта му капка по капка и да го нарежа на хиляди малки парченца, които птиците да изядат.
– Сърцето ти си личи. Не разбрах, че имаш такова, докато не започна да кървиш толкова много – замислих се аз.
– Обвързан съм с теб, Тейтъм, жив или мъртъв. И бих застанал между теб и огъня на ада, за да защитя това, което е мое.
Наклоних главата си на една страна, като се вгледах в свирепото му изражение, в бушуващия ад в очите му. Как бях помислила, че е толкова безжизнен и студен, когато го срещнах за първи път? В момента в него имаше толкова много огън, че беше почти ослепителен. Стомахът ми се сви при думите му. Думи, които никога не бих могла да си представя, че ще ми каже, камо ли да си представя този топъл отговор, който имах на тях.
– Ти вече го направи, Сейнт.

Назад към част 4                                                          Напред към част 6

КИЯН

Моторът, който принадлежеше на бащата на Тейтъм, изхвръкна и засвири под мен, докато се движех по пътя, пренебрегвайки протестите му, докато го насилвах до краен предел. Не ми пукаше дали двигателя ще избухне под мен, стига да стигна до момичето си, преди това да се случи.
Студеният вятър хапеше бузите ми и охлаждаше мокрите пръски кръв по кожата ми, докато карах бързо и упорито, но накрая бях възнаграден за усилията си с вида на фаровете, които привличаха вниманието ми към пътя пред мен.
Втурнах се зад колата на Монро, Мустанг 68, наполовина излязъл извън пътя, а фаровете му хвърляха сенки встрани между гъстите дървета вляво от него.
Собствените ми фарове осветиха празните седалки в него, а широките, отворени врати ясно показваха, че тук няма никой.
Твърде познат писък привлече вниманието ми, когато натиснах спирачките и мотора спря на чакъла край пътя, което ме накара да провлача петата на ботуша си по асфалта, за да спра цялото нещо да се завърти.
Изключих двигателя на мотора, скочих от него и го оставих да падне на пътя с тежък трясък, преди да се втурна към дърветата.
Чувах как Тейтъм крещи някъде в тъмнината и имах чувството, че цялата ми душа крещи заедно с нея, докато хващах бухалката в ръката си по-силно и се втурвах към нея.
Земята се спускаше стръмно, а светлината от фаровете на колата бързо оставаше зад гърба ми, докато се спусках в гората и преследвах момичето си. Всяка моя стъпка беше като специфично мъчение, суровото, брутално биене на сърцето ми я викаше с отчаяна молба да се задържи още малко.
Идвам, бебе. Просто продължавай да се бориш за мен.
Отне ми всичко, за да не я извикам, за да и съобщя, че идвам, за да запазя присъствието си скрито, така че да мога да се промъкна до този шибаняк и да го довърша, преди още да е разбрал, че съм тук. Защото, ако наистина си мислеше, че може да преследва момичето ми в тъмното и да не стане жертва на чудовището в мен, то щеше да разбере от какво точно съм направен, когато пресечеш глупостите.
Защото, щом веднъж бръкнеше под кожата ми, аз бях само дълбоко, тъмно, първично насилие и хранех душата си с вкуса на кръвта. Бях отгледан с гнева на притиснат в ъгъла вълк и милосърдието на изгладняла гад. Нищо на този свят не можеше да ме спре да го унищожа сега.
Тръгнах с пълна скорост към звуците на нейните писъци и колкото повече се приближавах, толкова повече кожата ми настръхваше, когато чух в тях нещо, което беше също толкова тъмно и брутално, колкото и яростта, която живееше в мен.
Пробих се между дърветата с високо вдигната бухалка, готов да му строша шибаната глава, и вместо това я намерих. Тейтъм Ривърс, момичето, което се бе заклело да бъде мое, което ме бе направило свой чрез веригите на страстта и съдбата, което нито веднъж не се бе отказало от борбата или не бе отстъпило пред злото в нас, най-накрая се разкри като създанието, родено от кошмарите, което винаги бях знаел, че е.
Беше обляна в кръв, яркочервенияю цвят оцветяваше кожата ѝ и я рисуваше като кралица на смъртта, на която трябва да се покланяме, докато стоеше над тялото на мъжа, когото беше убила, гърдите ѝ се издигаха, а очите ѝ бяха диви, когато вдигна поглед и ме откри там. Несъмнено бях изцапан от смъртта също толкова силно, колкото и тя, двамата бяхме двойка окървавени, разбити души, които се бяха намерили в тъмнината.
Тялото, което лежеше в краката ѝ, очевидно беше мъртво, безжизнения труп беше окървавен и изпочупен, докато тя стоеше над него с победа и, кълна се, се влюбих в нея още повече, докато оставах вкопчен на място, гледайки я, обляна в кръвта на врага си.
Погледът ѝ срещна моя и между нас настъпи тишина, докато тя осъзнаваше, че съм дошъл да я спася, а аз приемах, че не е имала нужда от мен. Не че това щеше да ми попречи да идвам отново за нея всеки път, когато тя има нужда от мен.
Пуснах бухалката си, а тя изпусна пистолета в юмрука си, когато направих три дълги крачки, за да скъся разстоянието между нас, и хванах челюстта ѝ в хватката си.
Тейтъм изсмука рязко дъх, когато яркосините ѝ очи се разшириха миг преди устата ми да поиска нейната.
Изпълнен с чиста, плътска, насилствена нужда, аз я вкусих, езика ми се промъкна между устните ѝ и преглътна изненадата, която се появи, когато откраднах първата ни целувка. Но ако аз бях крадец, то тя беше най-скъпоценния скъпоценен камък, познат на човека, и не протестираше срещу това, че я вземам.
Можех да усетя вкуса на душата ѝ между движението на устните ни, да усетя болката ѝ, когато тя сграбчи бицепсите ми и заби ноктите си достатъчно силно, за да накара собствената ми кръв да се присъедини към тази, която покриваше плътта ми. Тя беше чиста и светла и празна и тъмна, това прецакано малко създание, което беше толкова близо до счупване, че го усещах на всяко място, където я докосвах. Но тя не се пречупи. Нито сега, нито някога. Тя беше най-свирепото, най-силното, най-предизвикателното момиче, което някога бях срещал, и нямаше нищо на този или на онзи свят, което да я хвърли в разруха.
Зъбите ѝ се впиха в долната ми устна и дори не бях сигурен дали кръвта, която усещах, беше моя или на мъжете, които току-що бяхме убили, и не ме интересуваше. Защото тази целувка беше нещо повече от целувка. Тя беше клетва, обет и обещание, което възнамерявах да спазя, докато смъртта не дойде и не ме изтръгне от този свят, ритайки, крещейки и проклинайки до края на времето. Сега аз бях нейното създание. Бях мъж на колене в дъжда и чудовище, което се крие в тъмнината, и бях неин, за да ме командва по свое желание.
Тя беше взела собствеността върху моето извратено, прецакано същество и аз с готовност щях да се гмурна в адския огън и отвъд него по нейна заповед, само и само да я направя щастлива.
Ръцете ѝ се плъзнаха към задната част на врата ми, докато не започна да удря косата ми в юмрук и да ме придърпва към себе си, вкарвайки част от собствената си болка в мен и обявявайки ме за свой веднъж завинаги. Вече нямаше връщане назад и двамата го знаехме. Това беше последната стена, която ни разделяше, и ние я събаряхме, сякаш изобщо не беше построена.
Когато се борех с желанието да я целуна по този начин през всичките тези пъти досега, това беше единствено за нейно добро. Беше по-добре да е далеч от мен. По-добре да ме мрази, да ме проклина и да изпитва болка от моята болка. Но сега, когато я видях в най-мрачния ѝ момент, знаех, че това, че съм я държал настрана, не е направило нищо, за да я спре да ме притежава. И вече не исках да се въздържам. Бях нейния звяр, който можеше да използва, унищожава и наказва, и щях да дам живота си за нея, преди да я видя отново наранена.
Разделихме се и тя ме погледна с див глад, който ме караше да жадувам за още и още от нея. Искаше ми се света да изчезне. Искаше ми се просто да спрем времето и да забравим за брат ми, който кърви и се нуждае от нас, и да забравим за мъртвите мъже, изпълнили гората, за да мога да я поискам изцяло тук и сега. Исках да събера телата ни, покрити с кръвта на враговете ни и с болката на скръбта ни. Но ако го направех, това означаваше, че се отказвам от Сейнт. А аз щях да умра преди да го направя.
– Моето чудовище – въздъхна Тейтъм, докато ме гледаше на лунната светлина, изрисувана с кръвта за нея.
– Винаги – съгласих се с груб глас, който се надявах да ѝ предаде истинността на този обет, преди да грабна ръката ѝ и да я придърпам към себе си.
Закачих бейзболната бухалка от земята и грабнах мобилния телефон, който лежеше сред мъртвите листа до трупа, преди да го изключа и да го пъхна в джоба си. Погледнах района още веднъж, за да се уверя, че няма нищо друго, което да си струва да взема, след което я хванах за ръка и тръгнах обратно по хълма към пътя.
Бяхме сериозно прецакани. Нямаше как да прикрием това сами, камо ли да осигурим на Сейнт необходимата му помощ толкова бързо, колкото му е необходима… Ако приемем, че най-лошото вече не се е случило.
Но аз отказвах да повярвам в това, защото бях сигурен, че щях да го усетя, ако той беше умрял. Клетвите на Нощните пазители, които бяхме дали, може и да ми се струваха глупости понякога, но едно нещо беше сигурно в съзнанието ми. Те бяха свързали душите ни. И ако той се беше преместил от това място, тогава просто знаех, че ще го позная. Щях да го почувствам в стомаха си, сякаш парче от изкривеното ми сърце беше изтръгнато от плътта ми и изгорено на пух и прах.
– Сейнт? – Попита Тейтъм, докато я дърпах в бърза крачка, и чух страха в гласа ѝ.
– Жив – изръмжах аз, дръзвайки тя, вселената или който и да е друг, който би искал да се намеси, да се опита да ме разпита за това.
Пръстите ѝ се затегнаха върху моите и от устните ѝ се изтръгна задушен ридаещ стон на облекчение при думите ми.
Чувствах как се пропуква, как адреналина от битката изчезва от тялото ѝ, а реалността се стоварва върху нея силно и бързо, когато е принудена да се изправи пред всичко, което се беше случило тази вечер. И имах чувството, че не знам и половината от него.
Обърнах се към нея и я вдигнах в обятията си, без да кажа нито дума, притискайки я към гърдите си, като усещах шокирания ѝ поглед върху лицето си, но просто продължавах да се движа обратно към пътя.
– Тейтъм! – Изръмжа Монро, когато наближихме ръба на дърветата, и аз излязох на пътя точно когато той се втурна към колата.
– Тя е тук, добре е – извиках в отговор, когато погледа му падна върху нас и трескавия поглед в очите му ме накара да спра.
Беше облян в пот от бягането през целия този път и не забави ход, докато тичаше право към нас, а аз оставих Тейтъм да се изплъзне от хватката ми.
Монро хвана лицето ѝ между ръцете си, наклони брадичката ѝ назад, докато я оглеждаше, а палците му размазваха кръвта по бузите ѝ, докато се уверяваше, че не е нейна. След това спусна ръце по страните ѝ, проверявайки ръцете, дланите, талията ѝ. Падна на колене пред нея, докато оглеждаше краката ѝ, уверявайки се напълно, че не е ранена, преди да издаде стон на облекчение и да притисне глава към корема ѝ.
– Добре съм – успокои го Тейтъм, а ръцете ѝ погалиха русата му коса с успокояващо движение, което я обагри с кръвта на мъжа, когото беше убила.
Той се изправи внезапно, устните му уловиха нейните, като я обви здраво в ръцете си, сякаш никога повече не искаше да я пусне, а веждите ми се изстреляха нагоре, когато тя се разтопи в него.
До тази секунда нямах време да се замисля защо, по дяволите, беше излязъл в тази хижа с нея, без да си облече проклетата блуза, но като ги гледах сега, това ми стана безспорно ясно. Очевидно всички Нощни пазители бяха също толкова обсебени от нашето момиче, колкото и всеки друг, и всички негови досегашни протести за обратното бяха просто глупости, целящи да скрият това, което сега беше болезнено очевидно.
Наш се отдръпна внезапно, сякаш току-що си беше спомнил, че съм тук. Че той е учител, а тя е негова ученичка и че това е най-голямата тайна, която всички ще трябва да пазим след тази вечер.
Исках да се ядосам за това. Исках да ревна и да изръмжа, да предявя претенциите си и да му кажа да се отдръпне от моето момиче.
Но тя не беше моето момиче, нали? Беше се заклела във всички нас и това, че аз се отдавах само на нея, не означаваше, че тя щеше да направи същото. Вече знаех за това, което имаше с Блейк, и бях видял какво живее между нея и Сейнт. И ако наистина исках да повярвам в историята за това кои сме всички ние и за кого претендираме, тогава може би щеше да ми се наложи да приема, че това е начина, по който е. Начинът, по който винаги е трябвало да бъде.
– Значи е така? – Попитах, за да го потвърдя, приковавайки Наш в погледа си, като го предизвиквах да направи така, че това да означава по-малко, отколкото трябваше, ако очакваше да споделя момичето си с него.
Монро преглътна силно и погледа му се плъзна от мен към Тейтъм, докато държеше ръката ѝ здраво, явно очаквайки да си изгубя ума от тази истина. Но сега я виждах, горяща толкова ярко, че сигурно съм бил сляп, за да я пропусна преди. Той беше завладян от нашата кралица, както и всички останали.
– Да – каза Монро, вдигайки предизвикателно брадичката си, докато се изправяше срещу мен. – Така е.
– Какво ще направиш? – Попита Тейтъм и аз си поех дъх, докато вадех мобилния си телефон от джоба.
– Нещо, което ми се иска да не ми се налага – отговорих, докато се движех, за да направя обаждането, за което се бях заклел, че никога няма да направя. Но всички обети, клетви и декларации не означаваха нищо, ако излагаха на риск момичето ми и ако можеха да се равняват на смъртта на брат ми.
– Не можеш да кажеш на никого за нас – изръмжа Монро и хвана китката ми с желязна хватка, сякаш възнамеряваше да изтръгне мобилния телефон от ръцете ми.
– Няма да го направя – казах аз и изтръгнах ръката си обратно от хватката му. – Ще запазя малката ти тайна, можеш да ми се довериш за това. Това, което трябва да направя сега, е да се справя с тези неща. Имаме клане и умиращ човек в ръцете си и предполагам, че нямаш никакъв начин да ни помогнеш да се справим с това. Така че можеш да ни закараш обратно при останалите, докато аз се обадя.
Отдалечих се от него и подозрителните му погледи и се качих на задната седалка на неговия „Мустанг“, като се взирах в телефона си, сякаш беше тиктакаща бомба, която щеше да избухне в лицето ми.
Монро изкара мотора, с който бях дошъл тук, от пътя и го запрати в дърветата, докато се колебаех с палец върху бутона за повикване. Защо правейки това просто нещо, се чувствах като да подпиша собствената си смъртна присъда?
Тейтъм се премести около колата и се качи на пътническата седалка, като се обърна да ме погледне през рамо със страх в очите.
– Какво правиш? – Попита ме тя, докато погледа ми обхождаше кръвта по кожата ѝ.
– Поправям това – казах с груб глас, като се въздържах да кажа цялата истина. Продавам душата си на дявола заради теб, бебе.
Устните ѝ се разтвориха, но аз натиснах бутона за набиране на номера, преди да успее да попита повече, и Монро скочи в колата, запали двигателя и ни обърна обратно към хижата.
Той звънна само два пъти, преди да се свърже, и от високоговорителя се разнесе забавния смях на чичо ми, който накара къдрица ярост да затанцува по крайниците ми.
– Знаех, че не можеш да продължаваш да бягаш от семейството си, момче Киян – каза Найл, изглеждайки като весел глупак, въпреки че беше най-опасния човек, когото познавах.
– Никога не съм бягал от нищо в проклетия си живот – изръмжах и Монро срещна за миг погледа ми в огледалото за обратно виждане, сякаш току-що беше разбрал на кого точно се обаждам. Бях му разказал достатъчно за семейството си по време на тренировките ни, за да има някакво разбиране колко малко ми се искаше да водя този разговор с тях. Но щях да го направя заради Сейнт. За нея. Това петчленно семейство, което бях открил за себе си, си струваше всяка жертва, която трябваше да направя. Със сигурност струваше много повече от хората, които ме бяха създали в този прецакан свят.
– Па ще бъде много доволен да разбере, че си се върнала в семейството – отвърна Найл, пренебрегвайки думите ми, докато усещах как каишката се увива плътно около гърлото ми, както винаги съм знаел, че ще се случи отново един ден, независимо от това колко много ми се искаше да я оставя зад гърба си.
– Е, цената на моето завръщане е лекар и почистване – казах, преглъщайки омразата си към семейството с толкова презрение, колкото можех да съумея, макар да знаех, че губя единствения шанс, който някога наистина съм имал да избягам от тях.
Найл беше единствения от тях, когото уважавах дори на йота, и то главно защото знаех, че убива само хора, които според него наистина го заслужават. Въпреки тази предпоставка за склонността му към насилие той беше най-кръвожадния и вероятно най-лудия член на генетично свързаното ми семейство. Той със сигурност имаше най-много кръв по ръцете си и със сигурност щеше да бъде този, който щеше да бъде изпратен след мен, ако някога избутам дядо си твърде далеч и надживея полезността си. И все пак имаше нещо в този психотичен козел, което ми харесваше по моя си шибан начин. И ако трябваше да се обърна към някого от тях за тази услуга, то той винаги щеше да бъде избраният от мен чичо.
Тейтъм все още ме наблюдаваше, докато карахме обратно по пътя, но аз не я погледнах. Не исках да вижда, че се продавам, дори ако това беше единствения избор, който имахме в момента.
– Колко тела? – Попита Найл, като от секунда на секундата звучеше все по-забавно, когато разбра, че си купувам обратно път със смърт.
– Изгубих бройката – казах честно и той се засмя по-силно, пляскайки с ръце от вълнение.
– Знаех, че във вените ти тече гореща кръв на О’Брайън, момче – изръмжа той. – Просто ми изпрати местоположението си и ще се погрижа за това.
– Докторът трябва да е бърз – поисках аз.
– Не се притеснявай, момче. Ще препратя местонахождението на най-добрия наблизо, когато разбера къде се намираш, и ще се погрижа да е готов и да те чака, когато стигнеш там. С какво си имаме работа?
– Беше блъснат от кола и прострелян – промълвих, като се борех да задържа емоциите си, макар че факта, че исках лекар за Сейнт, така или иначе щеше да каже на семейството ми всичко за това колко много означава той за мен. Но това нямаше значение точно сега. Просто трябваше да се съсредоточа върху това да се уверя, че той ще остане жив. Всичко, което щеше да последва, просто щеше да падне на раменете ми, когато това се случи, и тогава щях да понеса тежестта му. Нямаше цена, която да не платя за живота на брат ми.
– Смятай, че е готово – каза щастливо Найл. – И с нетърпение очаквам да видя теб и момичето ти за Коледа.
Линията заглъхна и аз пуснах телефона в скута си с проклятие на разочарование. Ако изобщо имаше някакъв друг начин да оправя това, щях да го направя. Но семейството ми бяха единствените достатъчно прецакани хора, за да се справят ефективно с тази гадост вместо нас. А и при толкова много кръв на Сейнт, изцапала земята, знаех, че не мога да рискувам органите на реда да открият мястото на това клане. Щеше да има твърде много доказателства, които да се свържат с нас.
– Кой беше този? – Поиска Тейтъм, а аз погледнах в сините ѝ очи, като закрепих непроницаема маска върху чертите си и свих рамене.
– Просто едни хора, които могат да се отърват от всички тези доказателства за нас – отговорих равномерно.
– А какво става с баща ми? – Попита тя, а гласа ѝ затрепери. – Какво ще направят с тялото му?
Отворих уста, за да ѝ кажа, че ще се отърве от него като от останалите – най-вероятно ще го накълцат и разтворят в киселина. Доказателствата за всичко, което е бил, ще бъдат унищожени и загубени завинаги. Но погледа на суровата болка в очите ѝ накара нещо в стомаха ми рязко да се свие и аз се поколебах. Може и да не ми пукаше за моето семейство, но беше ясно, че на нея ѝ пука за нейното. И ако се отдавах на нея, това означаваше да я предпазя от всичко, което можеше да я нарани, дори болката да не беше физическа.
– Ще се погрижа да му направят гроб – казах ѝ с тих глас, знаейки, че това само ще ме задължава още повече на семейството ми, но чувствах, че това е единствения истински избор, който мога да направя. – Подходящ гроб, който да можеш да посещаваш. По някакъв начин.
Очите ѝ се напълниха със сълзи, но те не се разляха, тъй като тя примигна силно и погледна обратно към пътя без думи.
Изпратих бързо съобщение на Найл, като препратих координатите ни и предадох съобщението да запази тялото на Донован Ривърс. Отговорът му беше мигновен.

Нийл:

Това ще ти струва скъпо, момче.

Каян:

Знам.

Монро най-накрая натисна спирачките, когато се върнахме при Блейк и Сейнт, и аз изскочих от колата, а погледа ми обходи неподвижната форма на брат ми, който лежеше умиращ в калта, докато Блейк задържаше натиска върху раната с чиста сила на волята.
– Той…? – Започна Тейтъм, докато изскачаше от колата, а очите ѝ бяха пълни със страх, докато Блейк я гледаше с ясно облекчение. Той не си губеше времето да пита за маймуната, която я беше отвлякла. Знаеше много добре, че не бихме го оставили да диша.
– Жив е – изръмжа Блейк. – Почти.
– Имам лекар, който ни чака – казах аз и се придвижих напред, за да взема ключовете на Сейнт от джоба му. – Да закараме упорития му задник там, преди да е изкървил и да се върне да ни преследва, че сме прецакали това.
Никой не се засмя на гадната ми шега и Тейтъм падна до Блейк, за да му помогне, както може. Монро гледаше Сейнт с тъмна интензивност в погледа, която накара ханша ми да се надигне, но толкова бързо, колкото си мислех, че съм го видял, той отново изчезна.
– Заведи ме до колата му – заповядах, докато се придвижвах обратно към мустанга. – Спряхме го долу до пътя. Ще трябва да поддържаме натиска върху раната по време на пътуването, а в твоето парче лайна няма място за това.
– Това е класика – изръмжа Монро, но не изказа повече оплаквания, докато отново се качихме в Мустанга и потеглихме, за да вземем колата на Сейнт.
След това ни оставаше само да караме до какъвто и да е нерегистриран лекар, който Найл ми намери, и да се надяваме, че Сейнт ще се справи. Но нямах намерение да давам на алтернативата никакво място в съзнанието си. Защото Сейнт Мемфис беше толкова постоянен, колкото яростта в душата ми и насилието във вените ми. Освен това той никога нямаше да позволи на някакво парче гадно нищожество като онзи задник да го погуби. Беше прекалено горд за това.

Назад към част 3                                                    Напред към част 5

ТЕЙТЪМ

Взирах се в човека, който беше убил баща ми, който беше застрелял и прегазил Сейнт, който беше разрушил света ми за броени минути. Той беше моята смърт. Можех да го видя в дълбочината на очите му, можех да видя как вече разработва подробностите, как езика му се изплезва, за да намокри устните му, докато обмисля какво ще направи първо с мен.
Пистолетът му беше насочен към мен в скута му, но фокуса му вече беше отслабнал, изгубен във фантазията му. Колата се движеше по тъмния път и тишината между нас беше пронизваща. Оставих го да изпадне в по-дълбоко чувство за сигурност, оставих го да си мисли, че съм се отказала. Но майната му.
Ръката му се премести от пистолета, за да пренареди издутината в панталоните му, и адреналина избухна в крайниците ми. Завъртях се бързо на седалката си и изритах пистолета от скута му с вик на решителност. Той се удари в пода и Мортез изруга, но аз не се поколебах, преди да го ритна отново, петата на ботуша ми се заби в центъра на разкрача му и смачка топките му, карайки го да изкрещи от агония.
Пулсът ми заби по-силно, докато колата се завъртя рязко. Завъртях се бързо, хванах дръжката на вратата, дърпах я, въртях я и я издърпвах, тъй като тя все още отказваше да се отключи, и проклинах Монро за избора му на автомобил и неговите шибани врати. Отвори се, моля, моля!
Изведнъж вратата се отвори широко, което накара сърцето ми да се разтупти от победа, а Мортез се хвърли напред, за да се опита да хване косата ми с юмрук. Пропусна.
– Не! – Изръмжа той, а аз се хвърлих навън, без да се замислям, защото трябваше да избягам, независимо какво приземяване ме очакваше. Колата се заби в един ръб и аз се забих в тревата, хвалейки късмета си, докато се търкалях, въпреки че по гърба ми все още се разнасяше болка. – Кучка!
Изправих се на крака, а паниката накара дишането ми да се засили, докато се катерех и излизах към тъмните дървета край пътя. Колата изръмжа и фаровете внезапно прорязаха тъмнината, осветявайки ме между стволовете и карайки страха да се завърти в мен. Погледнах през рамо и установих, че той е паркирал колата с лице към гората, а шофьорската врата е широко отворена, докато той излиза.
Въздухът се проряза от изстрел на пистолет и от мен се изтръгна писък на страх, тъй като се свих инстинктивно. Не усетих нищо. Нямаше куршум, който да разкъсва плътта и костите, нямаше нагорещен метал, който да се забие в тялото ми. Затова бягах, сякаш адските кучета бяха по петите ми, но беше по-лошо, далеч по-ебано.
– Искаш ли да си играеш с мен, скъпа?! – Изръмжа Мортез, а ботушите му хрущяха клони и мъртви листа под краката му, докато ме преследваше.
Отклоних се от светлините на фаровете, отчаяно се стремях да бъда погълната от тъмнината, имах нужда да стигна колкото се може по-далеч и по-навътре в тази гора. Сърцето ми подскочи, когато бе изстрелян още един куршум, и се кълна, че косата ми се раздвижи във въздуха, докато се носеше покрай мен. Майната му. Твърде близо.
Стигнах до един стръмен хълм, затичах се надолу и най-сетне оставих светлината на колата далеч зад себе си. Дишането ми звучеше твърде силно в ушите ми, дори барабана на пулса ми беше като клаксон. Всяка крачка беше издайническа. Бях въплътена в звук. Той щеше да ме чуе, да ме намери, да ме изнасили, да ме убие – не. Няма да го направи. Ако ме хване, ще се боря. Ще спечеля.
Отминавах дърво след дърво, но стъпките му все още се приближаваха. Кошмарът ми. Моята смърт. Дори оттук чувах тежкото влачене на дъха му. Всяко едно от сетивата ми беше запалено. Бях жертва на хищник, но това не беше правилно. Не бях това, което бях. Нямаше да бъда преследвана в тъмното като уплашена сърна, бягаща от вълк. Не отново.
Захвърлих се зад едно огромно дърво и се забих с гръб в него, като притиснах ръка към устата си и останах напълно неподвижна. Трябваше да се върна обратно, трябваше да стигна до Нощните пазители. Колко далеч бяха сега? Може би идваха, а може би не бяха далеч. Може би всичко, което трябваше да направя, беше да загубя достатъчно време, докато дойдат. Но интуицията ми подсказваше, че не разполагам с достатъчно време за това. Колата се беше отдалечила твърде много от хижата. Бях сама. И трябваше да съм готова да се изправя срещу това чудовище, което беше отнело баща ми от мен, издълбало дупка между очите му. Очи, които ме гледаха с любов, гордост и обожание. Очи, които никога повече нямаше да ме видят.
Наведох се и намерих един клон на земята, вдигнах го, преди да се изправя отново и да преглътна страха си. Бях боец, бях момичето, което баща ми ме беше възпитал да бъда, и нямаше да се сгуша като заек в дупка. Щях да покажа на този шибаняк с кого точно си има работа.
– Излизай тук, сладурче! – Гласът на Мортез ме накара да се размърдам. Беше толкова близо. Не смеех да помръдна, не смеех да си поема нито един дъх, независимо колко ме изгаряха дробовете. – Обещавам ти следното, ще те боли по-малко, ако се откажеш сега. Ако не… Е, ще те накарам да страдаш наистина много, скъпа. Ще ти счупя няколко кости, преди да разбера за какво всички тези момчета преследват една мацка. След това ще ти отрежа всички красиви пръсти на ръцете и краката, преди дори да си помисля да сложа край на страданията ти. И какво ще бъде?
Чух го да се приближава към дървото, зад което се бях скрила, и пръстите ми се стегнаха около влажното дърво в ръцете ми. Мускулите ми бяха стегнати, навити като пружина. Всеки грам сила, който притежавах, беше готов да се разгърне с този единствен удар.
Фенерчето на телефона му се въртеше по земята вдясно от мен, така че се насочих натам, опитвайки се да не треперя, докато стъпките му се приближаваха към това място.
Един силен, яростен удар можеше да го повали на земята. Втори удар в главата можеше да го довърши. Трябваше само да направя първия важен удар. Щом паднеше, нямаше да спра да удрям, докато не свършеше. Докато кръвта му не оцвети земята и той не спре да се гърчи. Щях да го накарам да го боли, да крещи, да си плати.
Страхът ми отстъпи място на чистото и първично желание да отмъстя за семейството си. Този човек беше убил баща ми, беше убил Сейнт. Той щеше да си плати за това. Щеше да страда и да плаче и никой нямаше да му се притече на помощ. Усетих как чудовището в мен взе връх, същество, което нямаше морал, а само жажда за кръв, смърт и отмъщение. Никога досега не бях усещала пълната му прегръдка, само тъмна енергия, която понякога ме обсебваше. Имах душа, която се равняваше на тази на Нощните пазители, която призоваваше към тяхната така, както тяхната към моята. Бяхме еднакви по този фундаментален начин, просто досега не го бях осъзнавала. Не и докато не ми отнеха всичко и не видях баща си да кърви на пода под мен. Безжизнен. Мъртъв. Изчезнал.
– Излез, красавице. – Мортез мина покрай дървото и аз замахнах с клона, безшумно като крилата на смъртта, докато той се носеше свирепо към главата му. Разби се в лицето му и той изкрещя, докато се препъваше назад, крака му се закачи за един корен на дървото, така че падна на земята.
Отново се насочих към главата му, но той вдигна пистолета и аз бях принудена да сменя посоката, като вместо това ударих ръката му с вик на гняв. Пистолетът избухна и звука от изстрела рикошира в ушите ми. Но аз не бях мъртва. Куршумът беше някъде в небето.
Пистолетът падна на земята и аз отново вдигнах клона с вик на решителност. Мортез вдигна ръка и клона се счупи от нея, разпадайки се в ръцете ми.
Той се нахвърли върху мен с диво ръмжене, като хвърли цялата си тежест напред. Опитах се да се изскубна, но ръцете му се сключиха около краката ми и аз се сгромолясах на земята под него.
Претърколих се и разкъсах лицето му с ноктите си, докато той пълзеше над мен, притискайки ме с огромното си тяло, а горещия му дъх стопляше замръзналите ми бузи, докато се надигаше напред.
– Ти, шибана курво – изплю той и от раната на челото му върху бузите ми потече гореща, мокра кръв.
Блъсках раменете му, драпах, въртях се, ритах и се опитвах да го сваля от себе си, но само тежестта му ме обездвижваше.
Ръката му се сключи около гърлото ми и той стисна силно, за да задуши писъците ми. Той прокара език по устата ми, по бузата ми и до ухото ми. Свих се, докато жлъчката се надигаше в гърлото ми, а крайниците ми се свиха от отвращение към докосването му.
– Сега ще се погрижа да те боли, сладурче. Чудя се дали ще извикаш за татко си? – Изпсува той в ухото ми.
Той освободи гърлото ми, посегна към колана си, а аз се отдръпнах и го ударих по главата колкото можех по-силно. Болката се разпиля по челото ми и черепа ми звънна от удара, докато той се отдръпна назад със стенание, носа му беше разбит и от него течеше кръв.
– Майната му! – Изрева той, ръцете му полетяха към лицето и аз наложих предимството си, като забих юмруци, единия се заби в корема му, а другият в гърлото му.
Той вдигна достатъчно тежестта си от мен и аз ударих крака си в корема му, докато се освобождавах, като го повалих обратно по задник в калта и си спечелих няколко ценни секунди. Успях да се изправя на крака и се хвърлих към пистолета, който беше осветен от светлината на телефона на Мортез, изоставен до него на земята.
Изтръгнах го от калта, завъртях се и го насочих към него с прескачащо сърце. Той беше на колене и ме гледаше с широко отворени очи, а аз направих крачка към него, докато победата се разбиваше в тялото ми.
Притиснах цевта към челото му, горната ми устна се отлепи назад, когато ме завладя студена, спокойна отстраненост. Не се страхувах да натисна спусъка. Исках да го направя. Болеше ме да го направя, по дяволите.
– Ти ми отне единственото семейство – изсъсках, като гласа ми дори не звучеше като моя в този момент. Звучеше ужасяващо. Безмилостен.
Стиснах челюстта си и се сетих за татко. После натиснах спусъка.
Мортез изохка, когато се чу силно щракване.
Шибано празно.
Не.
Избяга му половин смях, преди да го прекъсна с яростен удар в главата му, използвайки приклада на пистолета като бухалка. Той падна назад в шок, а аз не спрях да настъпвам, не се поколебах нито за миг, не му дадох никакъв шанс да вземе отново надмощие. Паднах долу, за да го разпъна, удряйки и удряйки, докато юмруците му се забиваха в плътта ми. Не усещах болката, не усещах нищо друго освен пистолета, който разбиваше черепа му, и начина, по който писъците му се заплитаха във въздуха като най-чиста музика. Бях изпълнена с омраза, отмъщение и киселина.
Борбата излезе от него, но аз не спрях дотук. Удрях, удрях и удрях, докато кръвта ме покри и от лицето му не остана нищо. Едва тогава осъзнах, че крещя. Гърлото ми беше разкъсано, докато изпусках всяка частица от болката, която този човек ми беше причинил тази вечер, позволявах ѝ да разкъса тялото ми и да изпълни нощта със звук. Сълзите се смесиха с кръвта по бузите ми; бях напоена със смъртта му, аромата ѝ беше навсякъде. Изглеждах точно така, както се бях чувствала отвътре, когато Мортез беше натиснал спусъка срещу баща ми, когато беше блъснал колата в Сейнт. Беше ми отнел твърде много и унищожаването му не беше достатъчно. Но аз все още не спирах да удрям пистолета в обезобразеното му лице. Не можех да спра.

Назад към част 2                                                    Напред към част 4

БЛЕЙК

Кръв. Имаше толкова много шибана кръв. Ръцете ми бяха боядисани в червено от нея, ризата ми беше пропита, листата в краката ми бяха изцапани с нея, а пурпурния цвят се долавяше на слабата лунна светлина отгоре.
– Тейтъм! – Изръмжа Монро, докато се втурваше по черния път, тичайки с пълна скорост, без дори да ни погледне, докато я гонеше.
– Майната му – проклех, докато натисках по-силно, опитвайки се да спра топлината, която все още пулсираше от тялото на Сейнт под ръцете ми.
Той беше загубил съзнание. Или поне се надявах, че е загубил съзнание. Защото алтернативата беше реалност, в която отказвах да функционирам. Нямаше свят без Сейнт Мемфис, който да го ръководи като самозван бог. Просто не съществуваше.
Сърцето ми подскачаше и се блъскаше в гърдите ми с отчаяна неистова болка, която ме караше да се чувствам така, сякаш се разкъсвам на две. Тейтъм имаше нужда от мен. Но Сейнт със сигурност щеше да е мъртъв, ако не спра тази шибана кръв.
Тежки стъпки се разнесоха към мен и аз вдигнах поглед, за да видя, че Киян тича обратно към мен, а лицето му е маска на смъртоносно намерение, което обещава кръвопролитие и касапница.
– Поддържай го жив – изръмжа той, докато минаваше покрай мен, отказвайки дори да погледне към Сейнт, сякаш не искаше да признае, че вече може да е твърде късно за това. – Отивам да взема нашето момиче.
– Как? – Поисках, докато се навеждах достатъчно назад, за да разкъсам ризата си, така че да мога да я свия на кълбо и да я притисна към кървавата рана, за да спра по-добре кървенето.
– Сключи сделка със самия дявол, ако трябва – изръмжа Киян, докато продължаваше да тича покрай мен, насочвайки се право към хижата в посока, обратна на тази, по която току-що бяха отвели Тейтъм. – Този задник с копитата няма да иска Сейнт да слезе в ада, за да открадне трона му така или иначе.
Издадох звук, който беше отчасти задушен смях, отчасти яростно отхвърляне на реалността и отчасти чиста шибана скръб, но Киян вече тичаше нагоре по напоените с кръв стълби към хижата, преди да изчезне вътре.
– Не ми умирай, омразно копеле – изръмжах на Сейнт, докато гледах надолу към почти спокойното му лице. По дяволите, в този момент той дори не изглеждаше зъл и това беше смущаващо до смърт.
Отчаяните крясъци на Монро избледняваха в далечината, докато той се втурваше след Тейтъм и онзи шибаняк, който я беше отвел пеша, и вече дори не го виждах между дърветата по пътя.
Киян се появи отново с комплект ключове в ръка, спринтирайки по дървената площадка пред хижата и се хвърли от нея, преди да скочи на мотора, който дори не бях забелязал, облегнат на едно дърво встрани от поляната.
– Ще си я върна, каквото и да ми коства това – каза той, като в думите му нямаше и сантиметър съмнение и ме остави сигурен, че ще го направи, независимо от цената. Той сложи окървавената бейзболна бухалка в скута си и заби ключовете в запалването.
– Откъсни му шибаната глава заради мен! – Изкрещях точно когато Киян запали мотора и рева на двигателя наруши тишината в гората.
– Ще направя нещо по-лошо от това – закле се той и с пръскане на мръсотия потегли по пътеката, оставяйки ме сам с умиращия човек.
– Майната му, братко – изсъсках, взирайки се в безжизненото лице на Сейнт, докато продължавах да притискам раната от куршума колкото се може по-силно. – Не ни оставяй сега.
С проклятие се наведох напред, натискайки още по-силно раната в отчаян опит да спра кървенето. Куршумът все още беше вътре и трябваше да се надявам, че това е добре, защото нямаше изходна рана, с която да се боря. Само не знаех дали не е улучил нещо много важно по пътя си навътре.
Трябваше му шибана линейка, но се бяхме изгубили насред нищото, заобиколени от трупове и далеч извън обхвата на всякакъв мобилен сигнал.
Ръцете ми трепереха, докато се борех да запуша раната, и се проклинах, докато страха ме обземаше и ме заключваше в желязната си хватка. Не можех да загубя никого другиго. Не можех.
– Не ти е позволено да умреш – заповядах аз. – Чуваш ли ме, копеле? Това е шибано правило и знам колко обичаш да го спазваш. Не ти е позволено да умреш.
Ревът на двигателя на мотоциклета, който се изтласкваше до краен предел, избледня в далечината, докато останахме само аз и той, сами в тъмното и окървавени. И трябваше само да се моля съдбата да не е готова да ни прецака съвсем скоро.
Тейтъм беше някъде там и разчиташе на нас. А Сейнт разчиташе на мен. Нямаше да разочароваме нито един от тях. Петимата бяхме дали клетвите си и бяхме подпечатали съдбата си. Принадлежахме си заедно и ако трябваше да мина през деветте кръга на ада, за да се уверя, че всички ще останем такива, с удоволствие щях да го направя.
Сейнт Мемфис нямаше да умре на моя пост. Шибано отказвах да позволя това да се случи. А когато един Нощен пазач реши нещо, дори волята на боговете не може да го промени.

Назад към част 1                                                           Напред към част 3

ТЕЙТЪМ

Задъхвах се, докато се паникьосвах. Всичко се разпадаше.
Целият ми свят се разпадаше парче по парче.
И този човек беше отговорен за това.
Той беше виновен за това, че баща ми беше преследван от полицията, той беше виновен за това, че името му беше изхвърлено в калта, и той беше виновен за това, че беше мъртъв.
Обърнах се, за да погледна през счупеното задно стъкло, а сърцето ми се разкъса, когато Пазителите на нощта започнаха да ме преследват. Сейнт беше отпред, ръцете му се движеха напред-назад, а дъха му се въртеше около него в мъгла, докато тичаше.
– Сейнт! – Изкрещях, а Мортез се засмя, свали прозореца и натисна спирачките.
– Да видим колко бързо можеш да избягаш от куршум, гаднярче – промърмори той.
– Остави го на мира – изръмжах аз, а в кръвта ми се носеше изгаряща гореща ярост.
В секундата, в която той откъсна поглед от мен, се нахвърлих върху него, драскайки и разкъсвайки го, докато се борех да взема пистолета му. Сейнт настигаше колата и Мортез прокле, докато ме буташе назад, откривайки огън през прозореца.
– Не! – Изкрещях, паниката наряза сърцето ми на лентички, докато го хващах за ръката и дърпах с все сила, докато той стреляше отново, а очите ми бяха насочени към Сейнт. Рамото му се отдръпна, когато куршума го застигна, а аз полудях, опитвайки се да спра Мортез да стреля отново.
– Ти вече ме имаш – пусни го! Престани, шибан психопат! – Поисках, гърлото ми беше сурово, ужаса ме поглъщаше и поглъщаше.
– Сядай на шибаната си седалка! – Изръмжа Мортез, като ме запрати в нея толкова силно, че главата ми се удари в прозореца на пътника. Той хвърли колата на заден ход и ускори към Сейнт с висока скорост.
Започнах да крещя, забравяйки всякаква грижа за себе си, докато се опитвах да хвана волана и да спра това да се случи. Мортез удари приклада на пистолета в челото ми и аз паднах назад в агония, замаяна, докато гледах отново през задната част на колата. Сейнт се опита да скочи от пътя, но беше твърде късно. Колата беше твърде близо. Тя се блъсна в него с пълна сила, изпращайки го да прелети през покрива, а от гърлото ми се изтръгна писък.
Звукът от падането на тялото му по металния покрив ме накара да изтръпна и аз се размърдах силно, когато той се удари в капака преди мен, след което падна на земята пред колата.
– Сейнт! – Крещяха Киян и Блейк, скъсявайки разстоянието зад нас, а Мортез също започна да се движи на заден ход към тях. Монро беше на няколко метра зад тях с ярост в очите и крещеше името ми. Ужасът беше единственото, което усещах, и не знаех какво да правя.
– Движи се! – Изкрещях, гласа ми беше дрезгав, тъй като гърлото ми се беше раздуло.
Те се гмурнаха в храстите и Мортез изръмжа, забивайки пръчката обратно в задвижването, а аз се извърнах, за да погледна Сейнт на земята пред нас със страх, от който ми стана лошо.
Той започна да се бута нагоре и аз се задъхах, облекчението се разливаше в мен, докато сълзите се стичаха по кожата ми. Беше мръсен, окървавен и пребит, с разрязана устна и мръсно тяло. Но беше жив.
Хванах дръжката на вратата, опитвайки се да се измъкна, ритах я и я бутах, но тя не се отваряше.
Сейнт вдигна пистолета си, насочвайки го директно към Мортез с отлепена назад горна устна, чиста решителност в очите му.
Мортез развъртя двигателя, но Сейнт се запъти към нас, явно възнамерявайки да ликвидира Мортез, дори това да му струва живота.
– Сейнт – махни се от пътя! – Помолих го, когато Мортез вдигна собствения си пистолет и сърцето ми се пръсна.
Сейнт натисна спусъка, пистолета щракна безполезно, когато звънна празен.
– Съжалявам – заговори ми той.
– Не – изпъшках, когато Мортез се наведе от прозореца, насочвайки пистолета си към Сейнт.
Мортез стреля, когато отново се хвърлих към волана, и аз потънах в писъците си, докато Сейнт беше отхвърлен назад от куршума, сгромолясвайки се на земята, а фаровете осветиха кръвта, разляла се по ризата му. Мортез ме избута обратно на седалката, докато ускоряваше покрай тялото на Сейнт, насочвайки пистолета към мен, за да ме задържи там, а сърцето ми се разби на милион парчета.
Бях сляпа, глуха, няма. Първичен превключвател се завъртя в главата ми, когато се изстрелях в скута на Мортез, избутвайки пистолета настрани, преди той да успее да натисне спусъка. Удрях и ритах, после захапах лицето му като диво същество. Почти не усещах ударите му, докато той ми отвръщаше, а ума ми се беше пренесъл на друго място, докато се борех да го унищожа.
Той хвръкна, проклинайки, докато ме отблъскваше, а аз ударих слепоочието му толкова силно, че той почти загуби съзнание, падайки безсилен на мястото си, докато проклинаше. Колата се отклони от пътя към едно дърво и аз извиках, когато се ударихме в него и спряхме. Бях изхвърлена на таблото и издишах, когато тежестта на Мортез ме смаза. Отблъснах го с усилие и си поех дъх, преди погледа ми да падне върху отворения прозорец.
Запътих се към него, като прегазих Мортез, за да избягам, и се изтласках наполовина навън с надежда, която проправяше път през вените ми. Монро изведнъж беше там, ръката му сграбчи моята, докато изричаше името ми с пълно отчаяние, а пръстите ми се сключиха около неговите секунда преди Мортез да ни включи на заден ход и колата да се изстреля назад, откъсвайки се от дърветата. Ноктите на Мортез се впиха в кожата ми, което ме накара да извикам от болка, а Монро се свлече на колене, изгуби хватката си върху мен и изведнъж отново се спускахме по черния път.
– Тейтъм! – Изръмжа Монро.
Надвесих се през прозореца, погледа ми намери Сейнт на земята, докато Блейк притискаше раната му, а на лицето му бяха изписани болка и скръб.
– Сейнт! – Изкрещях, борейки се да се измъкна, докато Мортез ме държеше с желязна хватка.
Киян тичаше след колата с ярост, изписана в чертите му. – Идвам за теб! – Изръмжа той и не знаех дали тези думи бяха заплаха за Мортез или обещание към мен.
Мортез ме издърпа обратно вътре с хъркащо усилие, хвърляйки ме на седалката, а секунда по-късно дланта му се удари в бузата ми, от което черепа ми звънна от удара. Устните ми бяха мокри от кръвта и аз се обърнах към него, изплювайки я в лицето му. Той вдигна пистолета си, поставяйки го точно срещу челото ми, и сърцето ми се сви от ужас.
Лицето му беше изпъстрено с драскотини, а на дясната му буза се сипеше кръв от ухапване.
– Дай ми причина, скъпа.
Той ускори темпото по черния път, а колата се блъскаше и клатеше, докато се движеше. Върна пистолета в скута си, но той все още беше насочен към мен и знаех, че ако направя едно погрешно движение, той няма да се поколебае да ме убие.
Погледнах назад през рамо, когато сълзите ме накараха да се задавя, моите Нощни пазители се изгубиха в тъмнината, сенките ги откраднаха от мен.
Моля те, не бъди мъртъв. Моля, моля, моля, моля.
– Ако отново се озъбиш, мила, пръста ми може просто да се изплъзне и да ти пръсне хубавия мозък.
Очите на Мортез бяха врата към всичките ми кошмари. Но аз бях окървавена, счупена и посинена, така че имах ли какво още да губя, като се опитвах да избягам? Баща ми си беше отишъл. Сейнт си беше отишъл. Сърцето ми едва се държеше на косъм. Не исках да се изправям пред свят без нито един от тях.
Погледът на Мортез се премести върху устата ми и той навлажни устни.
– Мале, мале, за теб ще се бие всеки присъстващ мъж в Рояум д’елит. Чудя се каква цена би достигнала? Но може би просто ще те запазя само за себе си. Ако се държиш прилично, ще те пусна, след като приключа с теб. Как ти звучи, скъпа?
– Звучи така, сякаш току-що си подписал собствената си смъртна присъда, задник – изсъсках, а тялото ми започна да се тресе от омраза. – Онези мъже там ще се изкъпят в кръвта ти преди изгрев. Независимо дали съм още тук, за да гледам, или не.
– Хмф – засмя се глухо той и звука премина през мен като киселина. – Остават още няколко часа до зазоряване, миличка. Чудя се колко пъти ще мога да те накарам да крещиш преди това.

Назад към част 45

СЕЙНТ

Дясната ми ръка изтръпна от повтарящия се откат на пистолета в ръката ми, а от ножа в лявата ми ръка постоянно капеше кръв на земята до краката ми, докато оглеждах мъжете, които бяхме убили.
Ако някога е имало някакво съмнение за чудовищата, които се крият под плътта ни, то само този акт беше достатъчен, за да ги унищожи. Точно тук и сега не носехме никакви маски, а само суровите си и брутални души, които целия свят можеше да види. И в това имаше нещо красиво и силно.
Кръвта беше опръскала дрехите ми, кожата ми, обувките ми, а аромата ѝ беше толкова гъст, че можех да го усетя във въздуха.
Блейк също беше изрисуван в червени петна, докато изплюваше проклятие към задника, когото току-що беше повалил, прокарвайки ръка по лицето си, докато размазваше кръвта и потта, изцапали кожата му.
Киян беше коленичил над последния шибаняк и го биеше с отчаяна жестокост, която можеше да завърши само със смърт.
– Това са всички – изръмжах аз, а погледа ми се насочи към хижата, където нашето момиче все още не се беше появило.
Главата на Киян се вдигна при думите ми и той се изправи, окървавен като касапин в кланица, докато грабваше бейзболната си бухалка от земята до себе си.
От гърлото му се изтръгна шибано ръмжене и той се запъти към предната част на групата ни, докато всички се насочвахме към вратата с една-единствена цел.
Но преди да успеем да стигнем до нея, вратата се отвори и Монро излезе, без риза и окървавен, с яростни, страшни очи, които се плъзнаха към нас, докато вдигаше ръка, за да ни спре.
– Отстъпете – заповяда той и нещо в суровия тон на гласа му ни накара да помръднем.
– Какво има? – Поисках, заставайки на страната на Киян, докато Блейк отново вдигна пистолета си от лявата ми страна.
Монро слезе бързо по предните стъпала, спря до Киян и погледна назад към хижата точно когато един глас ни извика.
– Ако знаех, че малката дама държи глутница диви кучета толкова близо, щях да доведа повече хора – каза той с мрачен смях. – Но за мой късмет все пак успях да взема надмощие. Свалете оръжията си, освен ако не искате да разберете как изглежда вътрешността на черепа ѝ отблизо.
Пресегнах поглед към Монро и напрежението в мускулите му потвърди опасенията ми още преди самодоволния задник да излезе с Тейтъм, притисната към гърдите му, и пистолет, здраво притиснат към слепоочието ѝ.
Големите ѝ очи бяха мокри от сълзи, а следи от спирала бележеха бузите ѝ заедно с кръвта.
Едва погледнах към бандита, който я държеше с ръка около врата ѝ. Само един-единствен, бегъл поглед, за да запомня всяка подробност от лицето му, така че да го позная в хилядна тълпа, ако успее да си тръгне жив оттук. Защото ръцете му бяха върху моето момиче. Пръстите му се впиваха в гърлото ѝ, пистолета беше притиснат към главата ѝ. Което означаваше, че той вече ми е дал живота си. Бих го убил по сто различни начина за всяко едно от тези престъпления, но този кух, ужасен поглед в красивите ѝ очи беше достатъчен, за да се закълна, че това ще бъде мъчителна смърт.
– Това е малко неловко. Всички ли разбрахте, че е имала толкова много гаджета, или това е откровението за нейната разпуснатост, на което ставам свидетел? – Попита той, устата му докосна ухото на Тейтъм, докато говореше, а хватката му върху гърлото ѝ се затегна, когато тя се опита да се отдръпне. – Макар че ще призная, че за такова горещо парче задник може да си струва да се бориш, ако чука толкова горещо, колкото изглежда.
– Ще те разфасовам и ще те удуша със собствените ти черва – изръмжа Киян, като всеки сантиметър от яростното му внимание беше прикован към мъжа пред нас. – И докато се давиш и конвулсираш под мен, ще отрежа шибания ти член и ще го натъпча в гърлото ти за добро.
Имаше нещо шибано ужасяващо в начина, по който обещаваше това, и бандита се поколеба за един-единствен миг, сякаш също го знаеше. Защото това не беше някаква празна заплаха, а обещание от самия дявол и всички на поляната знаеха, че Киян възнамерява да го изпълни.
– Няма нужда да се притеснявате, момчета – каза той почти приятно, сякаш не виждаше смъртта си, която го гледаше в гръб, докато гледаше нас, но стегнатостта на хватката му върху нашето момиче доказваше, че това е лъжа.
– Просто я пусни, Мортез – изръмжа Монро и аз записах това име в паметта си заедно с лицето му.
Той имаше шибаната наглост да се засмее в отговор, а пръста му трепна на спусъка на пистолета по начин, който накара сърцето ми да подскочи от паника и аз направих половин крачка напред, преди да успея да се спра. Блейк хвана ръката ми с тази, която не беше насочила пистолет към главата на този шибаняк, и аз се принудих да спра отново.
– Какво ще правиш с нея? – Поисках и начина, по който Мортез ме оцени, ми подсказа, че знае точно какво съм. В крайна сметка най-мрачните същества винаги разпознаваха себеподобните си.
– Тя е моя план за бягство, това е всичко. Направих това, за което дойдох тук, баща ѝ е мъртъв и вече няма развързани краища, които да се притеснявам да завързвам. Вие просто трябва да се отдръпнете и да ме оставите да си тръгна. Ще я взема със себе си, за да съм сигурен, че няма да ви хрумне да я следвате, и после ще я пусна на около километър надолу по пътя.
– Няма шибан начин – изпъшка Блейк.
Напрежението в крайниците ми беше непоносимо, тъй като тази ситуация се завъртя напълно и напълно извън моя контрол. В мен имаше ярост, различна от всичко, което бях изпитвал досега, когато погледа ми се закова в този на Тейтъм и кълна се, че усещах болката ѝ от смъртта на баща ѝ. Тя ме нарани по начин, по който никоя моя емоция не би могла да го направи. Тя беше наша. Бяхме се заклели да я защитаваме. Аз се бях заклел да се грижа за нея. И все пак сега тя беше наранена толкова дълбоко, че знаех, че раната никога няма да зарасне правилно.
Вината е моя.
Цялата вина е моя.
Само моята шибана вина!
– Искам ключовете на онази кола там – заповяда Мортез и аз хвърлих поглед към купчината гадости, която Монро обикновено караше. Това беше единствената кола, паркирана на пътя, който водеше дотук, макар че до нея беше паркиран и стар мотоциклет. Предположих, че Мортез и неговата група мъртъвци са дошли тук пеша като нас, за да запазят присъствието си скрито, докато не направят своя капан.
Монро се поколеба и Мортез внезапно премести пистолета си от слепоочието на Тейтъм, за да го забие в стомаха ѝ.
– Раната в червата може да те убие за дни – каза той с тих тон. – Така че аз все още ще имам заложницата си, но ти ще имаш допълнителни грижи за отвеждането ѝ в болница. А в тези диви и несигурни времена болниците не са най-безопасните места. Особено с този вирус, който се разпространява.
– Би било разумно да ме убиеш, докато имаш възможност – изсъска Тейтъм с тих глас. – Защото ако не го направиш, ще прекараш остатъка от нещастните си дни, бягайки от мен, и ще съжаляваш, че не си го направил.
– Ооо, не се разстройвай за татко си, миличка – изръмжа Мортез, а устата му се притисна към кожата на врата ѝ, докато говореше, докато все още се прикриваше с тялото ѝ.
Тейтъм беше скована в ръцете му, лицето ѝ беше набраздено от отвращение, докато я притискаше към себе си, а кръвта ми кипна.
– Никога няма да му позволим да те вземе – заклех и се, докато погледа ми оставаше прикован в големите и сини очи, които се стрелкаха между нас четиримата, сякаш не знаеше къде е най-добре да потърси утеха.
– Както казах, една миля и ще я освободя. Последен шанс да предадеш ключовете, преди да и пусна куршум в корема. Дай ги на момичето.
– Ето – изръмжа Монро, подхвърли ключа на Тейтъм и тя го улови механично.
– Добри момчета – каза Мортез, тона му беше покровителствен, а очите му предпазливи, докато отстъпваше назад. Беше отбелязал всеки от нас така ясно, както аз бях отбелязал него. Сега бяхме ловци, изправени един срещу друг. И тази вражда между нас щеше да завърши само със смърт, а дали това щеше да стане днес или не, беше единственото реално нещо, което се поставяше под въпрос.
Тейтъм се спъна малко, докато я влачеше назад към колата, а гнева в мен накара крайниците ми да треперят, докато ги преследвахме като вълчи глутница, а напрежението във въздуха беше толкова гъсто, че се давехме в него.
– Просто вземи колата и си тръгни – изръмжах аз. – Остави я тук сега. Така или иначе няма как да я проследим.
Не че това щеше да ме спре да унищожа този кучи син.
– Свалете оръжията си и аз ще я пусна – предложи Мортез.
Знаех, че това е шибана лъжа, но не можех просто да му позволя да я вземе, без да се опитам да го вразумя.
Всички свалихме оръжията си, когато той стигна до колата и се спусна зад волана.
Сърцето ми се разтуптя, когато той качи Тейтъм в скута си и запали двигателя. И четиримата се втурнахме напред, когато той включи колата на скорост, но нямаше смисъл, колелата се завъртяха в калта за половин секунда и той запрати нашето момиче отсреща на пътническата седалка. Но това беше неговата шибана грешка.
С рев на ярост се втурнах след колата, вдигнах пистолета си и стрелях по него, като се прицелих в неговата страна на автомобила и го принудих да завие, докато задното стъкло се разби.
Той започна да стреля в отговор, но аз само тичах по-бързо, докато се прицелвах отново. Стъпките около мен ми подсказаха, че другите пазители на нощта са по петите ми и тичат с мен, докато я преследваме.
И тъй като мускулите ми горяха, а сърцето ми се разтуптяваше, знаех, че няма да спра. Нямаше да се обърна назад или да забавя ход, независимо колко шибано далеч трябваше да бягам. Той нямаше да ни отнеме нашето момиче. Нямаше да я оставя да попадне в ръцете на това чудовище. Защото тя вече си имаше своите чудовища и никой от нас не беше нищо без нея. Ако последните няколко месеца изобщо ме бяха научили на нещо, то беше именно това.
Тейтъм Ривърс се бе вмъкнала в живота ми като торнадо, което се бе запътило да разроши перата ми до неузнаваемост. И всеки път, когато попадах на пътя ѝ, откривах, че познавам себе си малко по-малко и малко повече, отколкото преди. Отказах да се откажа от нея. Отказах да се предам.
Тя беше моя и аз бях неин и дори света, който падаше в руини около нас, не можеше да ме спре да я поискам сега.

Назад към част 44                                                         Напред към част 46

ТЕЙТЪМ

Барикадирахме се в банята, а вратата беше блокирана от един преобърнат шкаф. Бяха твърде много, ровеха се в къщата като мравки и независимо колко ги отстранявахме, винаги се появяваха нови, готови да ги заместят. Така че трябваше да се оттеглим и сега се страхувах колко дълго ще издържим.
В устата си усещах вкус на кръв, а гърлото ми беше посинено от отпечатъка на мъжките ръце. Бях се борила за живота си, а те се бяха борили за своя. Някак си бях излязла победител отново и отново. Знаех какво е да си в ръцете на мъж и никога повече нямаше да се доближа толкова близо до смъртта. Тази вечер щях да направя това, на което ме беше научил Монро, и да пусна на свобода най-дивото, най-жестокото чудовище, което се криеше под плътта ми, върху враговете ми. И те щяха да съжаляват, че някога са стъпвали на това място.
Бях коленичила зад ваната с нокти между Монро и татко, и тримата вече въоръжени, след като бяхме взели оръжията от мъртвите или ранените. Вратата беше разкъсана на парчета от нашите и техните куршуми. Тя нямаше да остане непокътната още дълго и аз се ужасявах от това, което щеше да се случи, когато влязат. Защото те щяха да влязат. Нямаше никакво съмнение в съзнанието ми.
Споделих поглед с Монро, който разби сърцето ми. Бях го довела тук. Щеше да е моя грешка, ако той умреше. А татко… Мортез ме беше проследил дотук. Ако не бях дошла, това никога нямаше да се случи. Но откъде можех да знам?
Монро ме хвана за брадичката, а веждите му се сключиха плътно.
– Това не е последният ти ден на Земята – заповяда той, сякаш го нареждаше на самата съдба.
Успях да кимна, но аз не бях истински притеснена от това. Това бяха двамата мъже от двете ми страни, които означаваха толкова много за мен, че нямаше да преживея загубата им. Не можех да се изправя пред това.
– Дишай, прицели се, стреляй – каза ми татко, повтаряйки тренировката, която ми беше казвал стотици пъти, докато тренирах. Поех си дъх, след което насочих пистолета в ръката си към вратата.
Дървото поддаде с пукот, когато крака се удари в него и тежестта на двама мъже изтласка шкафа настрани. Натиснах спусъка и единия от тях се стрелна назад, когато куршума се заби в гърдите му, като повали другия задник зад него, докато той се движеше, блокирайки вратата и пречейки на всеки друг да влезе. Но никой дори не се опитваше.
Това ли е? Свърши ли?
Трябваше ми дълга секунда, за да осъзная, че току-що бях застреляла човек, без да се замисля. Всеки куршум, който беше напуснал пистолета ми, можеше да означава край на нечий живот. Но аз не се страхувах от това, не изпитвах нищо друго освен стоманен хлад към тези хора. В крайна сметка в мен наистина имаше мрак. Дали всичко това щеше да ме порази, когато всичко свърши? Ако живея толкова дълго.
Отнякъде отвън се чуха викове и аз погледнах към татко, докато той се изправяше на крака.
– Трябва да тръгваме, сега – изсъска той и аз побързах да го последвам, докато Монро се държеше близо до мен от лявата ми страна.
Избутахме телата настрани и Монро тръгна напред, преди да успея да го спра, а сърцето ми свободно падаше в гърдите, докато си пробиваше път през разрушената врата.
Той все още беше в безопасност. Засега.
Татко ме дръпна назад, вървейки след мен, а аз побързах да го последвам. Преградната стена блокираше гледката към централното жилищно пространство и дишането ми се ускори, а по гърба ми се плъзна капчица пот. Тримата стояхме в болезнено тихата хижа, а някъде отвъд стените се чуваха звуци от изстрели. Но не и тук. Къде бяха те?
Монро и татко се държаха близо до мен, докато се промъквахме в предната стая.
Заобиколихме я и тримата вдигнахме оръжията си в същия момент, в който четиримата стоящи там вдигнаха своите. Човекът в средата привлече вниманието ми най-много; имаше смазана назад черна коса и мъртвешки очи. Предполагах, че е на около четиридесет години, тялото му беше атлетично, а раменете широки. Извисяваше се над метър и осемдесет, доминираше в стаята с присъствието си и караше кожата ми да настръхва от притеснение.
– Сега нека не правим глупости – мърмореше той.
– Стига толкова, Мортез – изръмжа татко. – Остави дъщеря ми и приятеля ѝ да си тръгнат. Те нямат нищо общо с това.
Мортез изсмука зъби, обмисляйки думите на татко, докато очите му се преместиха върху мен и обиколиха тялото ми с интрига. – Добре. Сложете оръжията си и може би ще сключим някаква сделка.
Никой от нас не помръдна, оръжията ни все още бяха вдигнати, а аз се борех с треперенето, което преминаваше през крайниците ми, спирайки ръцете ми да треперят. Цевта на пистолета ми беше насочена право към главата на Мортез. Един добре насочен куршум можеше да унищожи човека, който преследваше баща ми. Който беше причинил цялата тази бъркотия. Който го беше подгонил, накарал целия свят да го смята за чудовище.
– От теб ми се гади – изръмжах аз, а пръста ми беше опрял на спусъка. Но не можех да го натисна. Ако стрелях, всички бяхме мъртви.
– Хайде сега, едва ли ме познаваш, скъпа – каза невинно Мортез, а в гласа му се долавяше южняшко поскърцване. – Мога да бъда много мил.
– Махни мръсните си шибани очи от нея – предупреди Монро и мускулите му се наежиха, докато насочваше пистолета си и към него.
– А ти трябва да си гаджето – Мортез премести вниманието си към него и ме изпълни свирепа защитна реакция.
– Той няма нищо общо с това – изръмжах аз.
– Очите му говорят, че иска да ме убие, скъпа, така че не мога да кажа, че ти вярвам – каза Мортез с присмехулно съжалително изражение. – Но съм готов да ви дам свободен пропуск, ако предадете най-скъпия татко.
– Не – изръмжах аз, когато татко се напрегна до мен.
– Ще ги пуснеш, преди да поговорим – каза равномерно татко, игнорирайки ме, а напрежението във въздуха караше ушите ми да звънят.
Навън се чуха още викове и мозъка ми се закова на място при звука от болезнени викове. Какво се случва там?
– Твоите малки приятели ни причиняват доста изпитания – обясни Мортез, като подръпна брадичката си към прозореца.
– Какви приятели? – Въздъхнах, но в дълбините на сърцето си знаех кои трябва да са те. Единствените хора, които щяха да ме преследват посред нощ, които щяха да ме преследват до края на света. Но ако Нощните пазители бяха тук, това означаваше, че има шанс. Бях видяла начина, по който се бореха с мародерите, и надеждата разцъфна в гърдите ми, когато отвън се чу още един болезнен вой, който определено не принадлежеше на никой от моите хора.
– Не си играй на глупачка с мен, сладурче – предупреди Мортез с истинска заплаха в гласа си. – Отзови ги.
– По-лесно бих могла да овладея вятъра – казах аз, а на лицето ми се появи куха усмивка.
– За кого говори? – Измърмори татко.
– Моето племе е тук – казах аз, като очите ми не слизаха от лицето на Мортез.
Прозорецът внезапно се взриви от дъжд от куршуми и двама от хората на Мортез паднаха под ударите. Настъпи хаос, докато се прикривахме, а сърцето ми скочи в гърлото. Монро ме притисна, когато паднахме на пода до голямото легло, но аз го отблъснах, отчаяна да стигна до баща ми.
Насочих оръжието си над леглото, докато той се изместваше настрани, а Монро направи същото, стреляйки по враговете ни, докато забелязвах как баща ми се бори с Мортез рамо до рамо. Бяха равностойни, срещаха се удари за удари и двамата се бореха да получат предимство.
– Татко! – Изкрещях, опитвайки се да се изправя, но куршумите продължаваха да летят насам-натам и Монро ме дръпна назад.
– Не можеш – изръмжа Монро и сърцето ми се разтресе. Трябваше да стигна до татко. Трябваше да му помогна.
Насочих пистолета си към Мортез, но той и татко се биеха толкова близо, нанасяха си удари и се бореха един с друг, че не можех да рискувам да прострелям баща си случайно.
Едно размазано движение вдясно от мен подсказа, че някой друг се е включил в боя, и когато се завъртях панически към тях, юмрука им се заби в лицето ми. Пистолетът ми се строполи под леглото, докато аз падах назад, болката се разпиля по бузата ми и главата ми се завъртя.
Монро издаде рев на ярост, вдигна пистолета си и стреля отново и отново, докато не звънна празен, изпращайки пръски кръв, докато мъжа се сгромоляса на земята. Монро прескочи покрай мен, когато друг мъж нахлу в стаята, хващайки го за китката, докато се опитваше да изтръгне пистолета от хватката му.
Някой хвана с юмрук косата ми, дръпна ме през леглото и аз изкрещях, завъртях се и го ритнах с всичка сила. Той не ме пусна и аз паднах на земята от другата страна на леглото, борейки се за живота си, докато той се опитваше да ме изтръгне в подчинение.
Чух как Монро се бие наблизо, опитвайки се да стигне до мен, докато нападателя ми притискаше тежестта си върху тялото ми. Но този път нямаше да се паникьосам. Знаех какво да правя.
Захапах ръката му, докато не усетих вкуса на кръвта, след което се надигнах и забих юмрука си отстрани на главата му. Той падна настрани с хриптене от болка, а аз се претърколих, притискайки предимството си, като забивах юмруците си в лицето му отново и отново с вик на предизвикателство. Бях диво същество, изгубило нуждата да оцелее, и кръвта ме опръска, когато той стана жертва на атаката ми, като накрая падна неподвижно под тежките ми удари. Кокалчетата ми бяха посинени и възпалени, ума ми се изостри, когато усетих металния привкус на кръвта в устата си.
Голяма тежест се удари в пода до мен и аз изтръпнах, когато разбрах, че това е татко, лицето му беше окървавено, докато ме гледаше, очите му бяха пълни със страх, загуба, любов. Той се изправи, избута ме настрани и изстрел разцепи въздуха. Главата на татко се удари в дъските на пода, а куршума издълба дупка между очите му.
Не, не, не, не, не!
Ужасът се настани в мен, когато целия ми свят се разпадна на парчета.
Взирах се и се взирах, ушите ми бучаха, черепа ми се блъскаше, докато се опитвах да отрека истината пред мен. Кръвта се стичаше около него и попиваше в дънките ми. Тя беше по ръцете ми, червена, толкова ярко, ужасно червена.
Дори не осъзнавах, че крещя, докато някой не плъзна силна ръка около врата ми и шума не се смачка до тишина в гърлото ми. Мортез ме издърпа на крака, завъртя пистолета си и притисна димящата му гореща цев към слепоочието ми.
Сълзи заляха бузите ми и сърцето ми се разпиля на прах. Единственото нещо, което съществуваше в мен, беше болката. Не можех да се боря, бях свършена, разбита, унищожена. Бях загубила най-скъпия, най-ценния за мен човек в целия свят. Човекът, който ме беше държал в прегръдките си хиляди пъти, който ме беше обичал с всеки сантиметър от сърцето си, който беше целувал по-добре раните ми, беше ме носил на раменете си, беше ме хващал за ръка всеки път, когато пресичахме пътя.
Смъртта висеше толкова тежко във въздуха, че ми се искаше да се разплача, да крещя и да плача наведнъж. Но единственото, което можех да направя, беше да гледам безжизнените очи на татко, разтворените му устни и неподвижността на тялото му, което някога ми се струваше непобедимо. Цялата скъпоценност на детството ми беше обвита в този човек, топлината на хиляди изгарящи слънца беше пламнала в любовта му към мен, към Джес. А сега той беше кух, човека, който беше изрязал от кожата си и така брутално, необратимо ми беше отнет.
Няма го, няма го.
Монро счупи врата на човека, с когото се биеше, с рев на ярост и мъжа падна мъртъв в краката му, преди очите му да ме потърсят. Той се тресеше, кръв бе опръскала плътта му и приличаше на звяр, излязъл от ада, готов да разкъса света, за да си ме върне. Но аз вече бях изгубена.

Назад към част 43                                                             Напред към част 45

КИЯН

Бяхме паркирали на пътя отвъд ръба на черния път и си проправяхме път безшумно през дърветата, готови да се промъкнем при Тейтъм и Монро, когато наближихме позицията им по GPS, когато започна стрелбата.
За миг всички бяхме замръзнали, гледайки се помежду си в объркване и тревога, но когато се чу втори изстрел и трети, без да се съмняваме, се втурнахме в бяг. Каквото и да се случваше в дърветата отпред, нашето момиче беше там, брат ни също. И когато бяхме положили клетвата, която ни свързваше, имахме предвид това. На живот и смърт.
Бягахме тихо и комбинацията от случващата се битка и елемента на изненада ни позволи да се измъкнем от дърветата зад събралата се група бандити, които бяха обградили дървената колиба, която се намираше там.
Не знаех какво, по дяволите, се случва, но знаех, че момичето ми е там и тези шибаняци са насочили оръжия към нея. Това беше повече от достатъчна информация за мен.
Бейзболната ми бухалка беше здраво стисната в хватката ми и я замахнах в задната част на главата на първия човек толкова бързо, че трябваше да се чудя дали изобщо е знаел, че умира, или светлините просто са угаснали. Нямах намерение да бъда толкова милостив към останалите.
Преди тялото му да се удари в пръстта в краката ми, замахнах към стоящия отстрани човек, а писъка на Тейтъм от вътрешността на къщата подпали болката в кръвта ми и придаде брутална сила на мускулите ми.
Той насочи оръжието си към мен точно в момента, в който бухалката ми се удари в ръката му, счупвайки костта с пукот, който изглеждаше почти толкова силен, колкото и взрива от пистолета в ръката му. Но целта му се размина, когато разбих лакътя му, куршума се заби в короните на дърветата вдясно от мен, а пистолета падна от пръстите му, докато той крещеше.
Преди да успее да направи нещо повече от това да изреве от болка, го ритнах здраво в гърдите, като го пратих да се блъсне в двете момчета зад него, които се опитваха да се прицелят и в мен, и ги накарах да се спънат назад.
Наведох се, грабнах пистолета и го хвърлих на Блейк, който току-що беше повалил едно момче на земята и го беше пребил почти до безсъзнание, докато Сейнт го тъпчеше по гърлото, за да го довърши.
Блейк хвана пистолета, вдигна го и стреля по момчетата зад мен, докато аз отново вдигнах високо бухалката и елемента на изненада се изчерпа.
Около колибата бяха пръснати поне още десет мъже и вниманието им се насочваше от боя вътре към нас.
Сейнт грабна пистолета на мъртвеца и двамата се гмурнаха в прикритието на дърветата, докато задниците, срещу които бяхме изправени, откриха огън.
Трябваше и аз да се прикрия, но когато Тейтъм отново изкрещя в хижата, ме обзе ярост, каквато не бях изпитвал досега, и вместо това се хвърлих в боя, скочих срещу тримата мъже пред мен и размахах бухалката си с дивашка непринуденост.
Мускулите ми се огъваха и изгаряха от силата на ударите ми, а кръвта ме опръска от главата до петите, докато ревях името на Тейтъм с пълно гърло с надеждата, че тя ще разбере, че съм тук. Че съм дошъл за нея, че винаги ще идвам за нея.
Хаосът от стрелбата и виковете на ранените мъже ме обградиха, докато всичко това не се превърна в звън в ушите ми, който не спираше да звучи.
Болката ме прониза откъм страната и аз се извърнах от нея, размахвайки бухалката си в широка дъга, когато забелязах блясъка на острието, мокро от кръвта ми. Но задника, който го държеше, едва ме беше одраскал и в момента, в който бухалката ми се свърза с черепа му, с него беше свършено.
Сърцето ми биеше толкова бързо, че чувах само ударите му, а червеното на кръвта, което блестеше слабо на слабата звездна светлина, беше единственото, което виждах.
Загубих себе си за най-низшата част от себе си. Онзи раздробен звяр, в който имаше само инстинкти, насилие, ярост и непреодолимо чувство за защита на момичето, което беше заклещено в тази хижа. Семейството ми може и да ме беше превърнало в това прецакано същество, но в този момент дори не можех да ги намразя за това. Всички решетки на клетката, която бях построил, за да се държа под контрол, рухнаха и аз просто се предадох. На жаждата за кръв и твърдата решимост да унищожа всеки, който се изправи срещу мен.
Щях да разкъсам стени от желязо и огън, за да стигна до нея, да я защитя и да я доведа отново на сигурно място в уютната си прегръдка. Нямаше нещо на тази земя, което да ме спре.
Вкусът на чуждата кръв покри езика ми, докато се втурвах към следващото струпване на моите врагове, без да се интересувам от това, че те вдигат оръжията си по моя път. Те стояха между мен и момичето, на което се бях клел. Тя беше моя и аз бях неин и щях да дам всичко от себе си, за да я защитя от нараняване.
Блейк и Сейнт стреляха по задниците пред мен от дърветата, някои от тях падаха в червени пръски, които караха вените ми да бръмчат от удоволствие. В най-добрите моменти бях мрачен и опасен звяр, но тази вечер, с писъците на Тейтъм, които звучаха в ушите ми, бях много по-лош от чудовище. Бях чудовището, което дядо ми винаги е знаел, че мога да бъда. Бях съществото в мрака, което се хранеше с агония и се къпеше в безкрайна кръв. И точно сега това беше всичко, което исках да бъда.
Куршумите разкъсваха въздуха около мен, звука беше оглушителен, кух и нищожен за мен. Светкавица от болка разкъса плътта на бедрото ми, но тя не беше достатъчна, за да ме забави, камо ли да ме спре.
Когато замахнах с бухалката си към следващата група, силата на мускулите ми беше достатъчна, за да разбие два черепа с един удар.
Скочих върху третия мъж, като за секунда пуснах оръжието си, докато изпадах в екстаз от това как плътта ми се удря в неговата, а юмруците ми горяха, чупеха се и кървяха, докато кокалчетата ми бръмчаха със суровата и брутална сила, която толкова много обичах, дяволски много.
Той се опитваше да се съпротивлява, но аз бях един голям ебач и щом веднъж бях свалил противника си под себе си, той никога повече не се изправяше.
Блейк крещеше нещо зад мен, стреляше с оръжието си, докато Сейнт забиваше острието в червата на друг мъж. Кръвта опръска бузите ми, докато заличавах противника си, продължавайки да го удрям дори след като той падна неподвижно.
Сейнт викаше името на Тейтъм и аз чух как тя отново крещи вътре. Все още имаше няколко мъже, които препречваха пътя ни към нея, но нямаше да ми пука, ако бяха хиляда. Нямаше да се поколебая и за миг. Защото те не можеха да ме спрат да стигна до нея. Не можеха да спрат никого от нас. Ние бяхме нейните Нощни пазители и бяхме свързани с нея дори по-здраво, отколкото тя с нас. И нямаше нищо на този или онзи свят, което да ни раздели.
Тя е боец. Воин. Няма никакъв шибан начин тя да умре на това адско място.
Единствените мисли, които проникваха в жаждата за кръв, която ме топеше, бяха тези за нея. Момичето със сините очи, които виждаха право през маската ми и ме познаваха, без да се опитват. Момичето, което се бях заклел да защитавам. Тази, за която бях готов да умра. Единствената, на която това чудовище отговаряше.
И ако трябваше да дам всичко, за да я спася от тази съдба, тогава щях да го направя без да се замисля. Защото тя беше единствената светлина в моя мрак и струваше хиляда мои смърти, че и повече.
Идвам за теб, бебе. Просто се дръж още малко.

Назад към част 42                                                             Напред към част 44