Категория: Безмилостни момчета от зодиака

ЕЛИС

ААА И ОЩЕ ШЕСТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ…

Луната се издигаше в далечината и петимата се облегнахме на купчината земна магия, която Райдър беше хвърлил за нас, докато седяхме на покрива и усещахме как вибрациите на музиката от сградата под нас дрънчат в костите ни.
– Осъзнаваш, че това е лудост, нали? – Попитах, когато Гейбриъл се облегна назад и ме обгърна с ръка, за да ми даде малко топлина от тялото си.
– Не знам какво имаш предвид, amore mio – промърмори Данте, облегна се назад и сгъна ръце зад главата си, докато гледаше звездите, които блещукаха в тъмното небе над главата му. – Ние сме феи. За нас е напълно нормално да прекарваме свободното си време в гледане на звезди.
– Ами, да. – Извъртях очи към четиримата и се наведох напред, за да си взема пакет чипс от огромната чанта със закуски, която Леон беше донесъл за това малко приключение. Имаше вероятност тази нощ да е дълга.
Леон ми се сопна полугласно, но по-голямата част от вниманието му беше насочена към пространството под нас, където феи в модни костюми и рокли влизаха и излизаха от сградата, която бяхме избрали за тази малка вечер.
– И така, какво ти казват небесата, Гейбриъл? – Попитах го, като се сгуших по-близо до него, докато ядях солен чипс. – Дали съдбата е склонна да бъде по-благосклонна към Солария в бъдеще, отколкото е била досега?
Гейбриъл леко изсумтя, но се опита да го прикрие, а Райдър се засмя мрачно, като се наведе напред и опря предмишници на коленете си.
– Звездите обичат да предсказват кланетата, бейби – каза той и погледна към небето. – Мисля, че им харесва да ни карат да страдаме.
– Защо да им харесва това? – Попитах любопитно.
– Защото щастието винаги има най-сладък вкус, когато е спечелено с мъка – отговори той просто. – Най-хубавите неща в живота ни нараняват най-много.
– Винаги си толкова негативен, Стронзо – закани се Данте. – Аз например съм щастлив от живота, който звездите са ни подарили. Имам жената на мечтите си, деца, за които бих убил и умрял, глутница свирепи феи, които ме обичат и уважават… и вас, четирима гадняри, които ме държат нащрек. Какво друго може да иска един мъж?
– Аз също съм щастлива – съгласих се аз, а погледът ми се насочи към съзвездието Пегас, което блестеше в небето над главата ми, докато си мислех за Гарет за момент. Позволих на усмивката да докосне устните ми, докато си представях какво би казал за това, което правим тук в момента, знаейки, че ще бъде също толкова лош, колкото и останалите. – Дълго време не съм вярвала, че ще бъда. За това трябва да благодаря на вас четиримата.
– Звездите знаеха, че имаме нужда един от друг – каза Леон, усмихна се наоколо и открадна полуизяденото ми пакетче чипс. – Видяха, че от нас ще излезе перфектната гордост. Не е ли така, Гейб? – Той плесна Гейбриъл по ръката и моята харпия въздъхна.
– Не ме наричай… – Гейбриъл направи пауза, като за момент погледна между мен и Леон и после извъртя очи, преди най-накрая да продължи. – Всъщност, знаеш ли какво? Казвам ти да не ме наричаш така вече повече от двайсет години и съм приключил. Така че продължавай, наричайте ме Гейб. Аз съм съгласен.
Леон затаи дъх и започна да подскача нагоре-надолу като развълнуван младеж, а Райдър поклати глава и се опита да скрие усмивката си.
– Ако Лео те нарече Гейб… – Започнах, но смехът на ЕрДжей ни прекъсна и четиримата ми крале седнаха с гръм и трясък, внезапно нащрек и намръщени на всичко и на нищо.
– Джет – изръмжа Леон и изплю името, сякаш беше проклятие, а аз въздъхнах, чудейки се дали някога ще спрат с тези глупости.
– Не мислите ли, че отивате твърде далеч? – Попитах ги, опитвайки се за стотен път да ги усмиря.
– Мисля, че подценяваш сексуалния нагон на един тийнейджър, малко чудовище. Това не е прекалено далеч, всъщност е недостатъчна реакция. Трябваше да кастрираме малкия шибаняк, както исках да направя миналата седмица – изръмжа Леон, като се придвижи до ръба на покрива и погледна надолу към жертвата си, извивайки дупето си от една страна на друга, сякаш се готвеше да се хвърли точно през ръба и да измъкне гаджето на ЕрДжей тук и сега.
– Тя ще ви намрази, че сте развалили партито ѝ – предупредих ги, докато останалите също се преместиха да погледнат през ръба. Заклинанията за прикритие, които ни скриваха тук, на върха на Кафетерията, означаваха, че все още никой не ни е видял, но това беше само въпрос на време.
– Не, няма да го направи – каза Гейбриъл с гласа си, който знае всичко, а аз си поех дъх. – Освен това съм виждала перфектната ѝ половинка и тя не е Джет.
– Аз отивам там – изръмжа Райдър, когато Джет хвана ръката на ЕрДжей и започна да я дърпа към Желязната гора.
– Чакай – предупреди Гейбриъл, преди някой от останалите да успее да направи крачка, и аз поклатих глава на глупостите им. Когато бяхме на тяхната възраст, се бяхме захващали с много повече неща от това да се държим за ръце и те го знаеха.
– Какво да чакаме? – Попита Данте, а електричеството се разнесе от него, докато свеждаше очи към гаджето на дъщеря ни.
– Това. – Гейбриъл посочи в посока на Алтаир Холс точно когато група от около десет служители на FIB заобиколи сградата и започна да тича към партито.
– Това е официално разследване! – Извика водещият офицер. – Бяхме информирани, че на това парти се консумира Килблейз!
Това бяха глупости, защото тайната за създаването на Килблейз беше умряла заедно с Титан и за нея не се беше чувало от години, но един поглед към Гейбриъл ми подсказа, че именно той им е дал този сигнал.
Всички тийнейджъри започнаха да крещят и да бягат от полицаите, макар да се съмнявах, че някой от тях върши нещо незаконно, а Гейбриъл се ухили, като посочи дъщеря ни, която се опита да избяга в дърветата.
– Освети ги, Леон – заповяда той и моят Лъв се усмихна, докато изстрелваше огнена магия по техния път, осветявайки ЕрДжей и Джет за полицая, който още не беше успял да влезе вътре.
Наблюдавах с интерес как младият офицер потегли с пълна скорост, а тъмната му коса се развяваше далеч от привлекателното му лице, докато викаше на ЕрДжей и Джет да спрат.
– Какъв е планът ти? – Попитах Гейбриъл, като забелязах, че той се усмихва, сякаш вече знаеше какво точно ще се случи.
– Изчакайте го – каза той и ние го направихме, а аз дъвчех устните си, докато гледах как агентът настига ЕрДжей, чудейки се как ще му избяга.
Но получих отговора си секунда по-късно, когато агентът се нахвърли върху нея, блъсна я и я накара да изкрещи, когато двамата се забиха в калта.
Джет хвърли отчаян поглед към ЕрДжей, след което побягна, спасявайки собствения си задник и доказвайки, че кралете ми все пак са били прави, като са смятали, че той не е достатъчно добър за нашето момиче.
– Какво става, Фалко? – Поиска да се хвърли напред Данте и да ѝ се притече на помощ, но Гейбриъл го хвана за ръката, за да го спре.
– Виж – каза Габриел, докато сърцето ми се разтуптяваше и всички се взирахме, гледайки как агентът притиска нашето момиче към земята, а тя хвърля главата си напред, разбивайки носа му с челото си и карайки кръвта да се разлива навсякъде.
– Мерда – изруга Данте, докато Райдър съскаше, а Леон ръмжеше. Оставаха ми около три секунди, за да се стрелна там долу и сама да ѝ помогна, когато Гейбриъл отново заговори.
– Това е нейният идеален партньор – каза той, като малко се задушаваше, докато гледаше как дъщеря ни сипе обиди към огромния офицер, който все още я държеше притисната под себе си, докато той разнасяше кръв по двамата и я наричаше луда курва достатъчно силно, за да го чуем всички. – Не е ли красиво?
– Трябва да си правиш шега с мен – изръмжа Райдър. – Няма начин нашето момиче да е обречено да свърши с ченге.
– Звездите наистина ни мразят – въздъхна Данте с ужас.
– Ами откраднатите ми богатства? – Задъха се Леон. – Какво ще каже той за моите богатства?
– Сигурен ли си в това, Габриел? – Попитах несигурно, като гледах как агентът издърпва ЕрДжей на крака, а роклята, която беше избирала седмици наред, сега беше скъсана и мръсна, а нощта, която толкова очакваше, беше напълно съсипана.
– Да, ангеле мой – твърдо каза Гейбриъл. – Той е единственият за нея.
– Тази любовна история няма да е хубава – промълви Райдър, а стесненият му поглед проследи агента, докато той извеждаше дъщеря ни. – Не трябва ли да и помогнем?
– Не – каза твърдо Гейбриъл. – Благодарение на него ЕрДжей е на път да преживее една от най-лошите нощи в живота си, докато е затворена в килията. Тя ще намрази тази фея повече от всеки друг, когото е срещала.
– И това е добре? – Попитах съмнително.
– Да – въздъхна мечтателно Гейбриъл, докато всички гледахме как ЕрДжей е окована с белезници и принудена да върви към портите, а проклятията и заплахите се леят от устните ѝ с всяка нейна стъпка. – В крайна сметка всичко ще се оправи. Просто трябва да се доверим на съдбата.
Принудих се да остана там, където бях, застанала между четиримата си крале, докато дъщеря ни беше арестувана, и се замислих за всички неща, които ни бяха необходими, за да стигнем дотук.
Съдбата беше кучка.
Но в крайна сметка тя ме беше довела дотук.
Така че може би той беше прав и всичко, от което се нуждаех, беше малко вяра.

КРАЙ

Назад към част 66

РАЙДЪР

ШЕСТНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

– Лука ще се появи днес – обяви Гейбриъл, докато се навеждаше да постави чиния с палачинки пред Елис на бара за закуска, а очите ѝ се разшириха от изненада.
– Какъв ще бъде той? – Прошепна тя развълнувано.
Леон се хвърли през повърхността, като хвана ръката на Гейбриъл.
– Той е Лъв, нали? Казвах му да си пусне дълга коса, но дали ще ме послуша? Не, а сега…
– Не казвам – прекъсна го Гейбриъл с блясък в погледа.
– Очевидно е василиск – казах аз и погледнах собствената си чиния с палачинки, когато Гейбриъл я донесе и я постави. – И може би щяхме да знаем как реагира на болката, ако го оставяше да пада по-често, когато беше дете, Гейбриъл. – Погледнах го остро.
– Защо бих позволил на детето си да се нарани, ако мога да видя начин да го избегне? – Изсмя се Гейбриъл. Бяхме водили този спор хиляди пъти, но в крайна сметка Лука така или иначе беше научил всичко за болката, когато го заведох на подземните боеве в Серпенс. Там позволяваха на непробудените тийнейджъри да се бият с юмруци в четвъртък вечер и първото момче, с което Лука се беше сблъскал, беше пребил до безсъзнание. Ако това не беше енергия на василиск, не знаех какво е.
– Ако е нещо с люспи по него, значи е дракон, Ад – каза Данте откъм мен със самодоволна усмивка. – Освен това няма толкова много ордени, които се появяват толкова късно. Той е на осемнайсет години.
– Което е с три години повече, отколкото си бил ти, когато си се появил, нали? – Подиграх се.
– Да, не много по-млад, отколкото беше, когато се появи като василиск – отвърна той.
– Пф, това беше различно – казах аз. – Аз бях в опасност, моят Орден се появи, за да ми спаси задника.
– Ами моят велик, велик чичо Клоуд не се появи като Лъв, докато не навърши почти деветнайсет години – добави Леон, който напоследък постоянно ни напомняше за това.
– Лъвовете почти винаги се появяват, когато са деца, Лео – засмя се Елис. – Но вампирите се появяват, когато се събудят. Дали ще получим специално ранно Пробуждане за него, както получиха Небесните наследници? – Тя погледна към Гейбриъл, но се нацупи, когато той не се съгласи с това.
– Чакай… виж колко самодоволен е Гейб днес – каза Леон подозрително, свеждайки очи към него.
– Не ме наричай Гейб – въздъхна той.
– Нашето момче ще стане харпия, нали Гейб? – Поиска Леон, като напълно пренебрегна раздразнението на Гейбриъл от прякора му за него. – Кога се появяват?
– Аз се появих, когато бях на седемнайсет години – каза той, но не даде никаква допълнителна информация за това какъв ще бъде Лука.
Погледнах към часовника, но погледът ми се спря на пухкавото легло на Периуинкъл на пода и сърцето ми се сви, защото ми липсваше. Бързо отвърнах поглед и отново проверих часа.
– Децата стават ли за училище днес, или какво?
– Аз ще ги взема! – Отскочи от мястото си Леон. – Те обичат, когато съм бодър сутрин.
Избухнах в смях.
– Не те ли удари в гърлото ЕрДжей последния път, когато я събуди с пеене на „Хакуна Матата“ в седем сутринта? – Бях дяволски сигурен, че и тя ще бъде василиск, но после взе и се появи като пегас миналата година и по дяволите, това беше шибана драма. Беше се появила под душа, беше се взривила през стъклото, беше се нарязала на крилата и беше хленчила така, сякаш къщата се е срутила. Обичах я независимо от Ордена ѝ, но по дяволите, не ме карайте да започвам с блясъка. Той попадна навсякъде. И докато Леон и Елис печелеха турнири по питбол, Гейбриъл работеше като професор, а Данте надзираваше задълженията на бандата на Оскура, познайте кой беше останал тук, за да почиства през цялото време? Аз.
Наистина ли от цялото ни семейство аз бях най-подходящият за съпруг на прокълната звезда?
Откакто ЕрДжей се бе появила, тя сякаш се бе превърнала и в пълноценен тийнейджър. Крещеше ми по три пъти на ден и се разплакваше за глупости, които дори не разбирах. Явно искаше да си боядиса козината в червено, вместо в естественото си синьо като патешко яйце. Но по дяволите, ако и позволя да сложи някоя от онези евтини химически бои на „Пегас“ близо до кожата си. Казах, че ще и приготвя боя за измиване, а тя затръшна вратата на спалнята си пред лицето ми и каза, че не иска моите „домашни глупости“. Моите отвари бяха най-добрите в шибаното кралство, по дяволите.
Заради това я изпратих да се труди една седмица в лозята на Оскура и оттогава тя не беше толкова устата. Никой никога не ми е казвал, че отглеждането на тийнейджър е равносилно на това да отгледаш демон, изпратен от дълбините на ада, и да го превърнеш в действаща фея. Като се замисля, може би беше благословия, че родителите ми не бяха наблизо по време на тийнейджърството ми, защото щях да бъда шибан кошмар.
– Ааа, излизай, татко – излизай! – Гласът на Лука се разнесе от горния етаж.
– О, по дяволите, всичко е наред, кубче, нека просто поговорим за това. Това е напълно нормално… – Опита се Леон, но характерното затръшване на вратата в лицето дойде и го прекъсна. Той изтича обратно долу и насочи обвинителен пръст към Гейбриъл.
– Защо не ме предупреди?
– За какво? – Вдигна поглед Гейбриъл от мястото, където лицето му беше заровено в шията на Елис, което я накара да се засмее задъхано. – О…
– Да, о – изръмжа Леон и разтри лицето си. – Аз съм белязан за цял живот.
– Не си ти този, която трябва да му пере чаршафите – казах аз със стиснати устни а Леон изхърка.
– Да, ебаси чистенето на стаята му, моля те, кажи ми, че няма скривалище на порно някъде там, Райдикинс? – Седна на мястото си Леон и се зае с палачинките, като бързо се откъсна от драмата в полза на закуската си.
– В днешно време никой няма порнографски списания, Леоне, всичко е онлайн – засмя се Данте.
Елис сдъвка устните си.
– Мислиш ли, че трябва да отида и да говоря с него?
– Не – веднага казаха и четиримата.
– Повярвай ми, amore mio, последното нещо, от което се нуждае едно момче на неговата възраст, е майка му да се опитва да му говори за неговата сексуалност – каза Данте.
– Майка ти сигурно те е хващала много пъти, пич – каза Леон със съжалително намръщване.
– А какво става с твоите майки? – Отвърна на удара Данте. – Те имат нулеви граници.
– Да, най-лошият момент беше, когато ме освиркаха през вратата и не искаха да си тръгнат – каза той.
– По дяволите, какво си направил? – Попита Гейбриъл с подсмърчане.
– Излезнах през прозореца и завърших на покрива на спокойствие. – Сви рамене той, а аз се засмях.
– О, по-дяволите, трябва ли да отида да проверя покрива?
Преди някой да успее да отговори, Лука влезе в стаята, тъмната му коса стърчеше във всички посоки, а челюстта му беше стегната. Лека червена руменина изпъстри бузите му, когато се премести при нас, взе няколко палачинки отстрани и се засуети.
Всички се спогледахме и над нас се възцари неловка тишина.
– Готови ли сте за училище днес? – Попита небрежно Елис.
– Не съм се пипал – изръмжа той едновременно с нея и смях заседна в гърлото ми.
– Това е напълно нормално, филио – нежно каза Данте.
– Ако искаш да прочетеш страница шестдесет и шест в книгата ми за лъвовете, там се обяснява как мъжките лъвчета обичат да… – Започна Леон.
– Не искам да чета книгата ти, татко, знам какво правя – каза твърдо Лука, после прокле, като осъзна какво е казал.
Пуснах тих смях, а Данте се разпадна следмалко, докато всички се разсмяхме и Лука най-накрая се усмихна.
– Добро утро – каза весело ЕрДжей, появявайки се облечена в тъмносинята си униформа на гимназията „Елдерхилс“, а полата ѝ беше навита доста над средата на бедрото.
– Не. – Щракнах с пръст, така че една лиана се хвана за подгъва и я принуди да се разгъне.
– Ех, татко, ти си такъв грубиян – изсъска тя, после грабна чиния с палачинки и падна до Гейбриъл, който я целуна по главата.
– Здравей, мила, тази сутрин си в добро настроение – каза Гейбриъл, а очите му се присвиха от подозрение, тъй като явно се опитваше да прозре защо е така.
– Ами кълна се, че когато се събудих, отново получих допир до Прозрението. – Тя закусваше, като ни разказваше за мига, в който е видяла видението на учителя си, който днес ѝ е дал забележка за това, че го е заобиколила.
– Ти ще станеш по-добър ясновидец от мен, аз не получих ясни видения, докато не навърших осемнайсет години – каза гордо Гейбриъл.
Когато стана време за училище и Лука най-сетне беше облечен, Данте подхвърли на Лука ключовете от колата си и всички ги изпроводихме от имота до главната порта.
– Наистина ли трябва да правиш това всеки ден? – Въздъхна ЕрДжей, когато Леон я прегърна и залюля, а Габриел придърпа Лука в прегръдките си.
– Обичаш нашите прегръдки – настоя Леон, мъркайки силно, докато предаваше RJ в ръцете на Гейбриъл, а аз прегръщах Лука.
Елис се погрижи и за двамата, целувайки ги по бузите и профучавайки около нас с бързината си, докато всички не бяха прегърнати и децата ни не напуснаха имота, за да се отправят към Академия „Аврора“. Те се качиха в супербезопасната, супербавна кола, която Леон беше откраднал за тях, въпреки молбите им за лъскав смъртоносен капан, и всички ние им помахахме за довиждане като най-добрите родители на света, докато Лука извъртя очи и те се отдалечиха. Обичах да засрамвам тези двамата. Беше прекалено лесно.
Въздъхнах, отново ми липсваше Периуинкъл, а Леон се премести, за да сложи ръка на ръката ми.
– Ще се върнат, преди да се усетиш.
– Да, знам. Просто си мислех за Пери – промълвих аз.
– И на мен ми липсва Уинкъл – въздъхна той и аз го ударих в ребрата.
– Вие двамата сте обсебени от нея – засмя се Елис. – Тя ще се върне от фризьора след час. – Пери обичаше да се глези, затова веднъж седмично ходеше на грумър, за да и почистят козината. Бях доста изненадан, когато разбрах, че кучетата-призраци могат да живеят до двеста години, а кученцето не беше остаряло и ден, откакто го намерих.
Хванах ръката на Елис и я придърпах към себе си, докато я целувах.
– Изглежда, че имаме един час за убиване, бебе.
Данте целуна врата на съпругата ни отзад, а аз плъзнах пръсти под дългата тениска на Гейбриъл, с която тя беше спала.
– Мисля, че си прав – мърмореше Елис.
– Ще я яздиш ли, Райдър? – Прошепна в ухото ми Леон и аз го ударих по главата, докато той се смееше и гъделичкаше страните ми.
– Първо ще те ударя в лицето – казах, докато се въртях, а той се стрелна, разкъсвайки дрехите си, докато се подготвяше да се смени.
Спринтирах след него, докато Гейбриъл викаше: „Няма да го хванеш!“, а аз приех това като предизвикателство, като изхвърлих лиани, две от които се запътиха към него и се опитаха да заклещят краката му. Леон изскочи на пътя, като се преобрази във формата си на лъв и изръмжа от смях, докато спринтираше към лозето до къщата.
Забавих ход и се обърнах към Гейбриъл, като ми хрумна една идея.
– О, това ще свърши работа – обади се Гейбриъл и аз забелязах, че Данте е откраднал вниманието на Елис, целувайки я яростно на земята като проклет дивак.
Все пак сега трябваше да дам урок на проклетия лъв и да удържа на думата си да го ударя, но щях да побързам с това и да се върна при нашето момиче веднага щом го направя.
Гейбриъл се затича към мен, потупвайки джоба си, а аз извъртях очи, преди да се преобразя в най-малката си змийска форма и да го изчакам. От гърба му се отделиха криле, които ме загребаха и се издигнаха в небето, като ме пъхна в джоба си, за да мога да видя красивия ни имот.
Гейбриъл лесно настигна Леон и ние го преследвахме в гората на ръба на имота ни, докато той се опитваше да ни изгуби, но Гейбриъл се смееше многозначително и аз знаех, че ще спечелим тази битка.
Погледнах към него, езикът ми се полюшваше на вятъра, а погледът ми беше насочен към златния звяр, който се движеше през дърветата. Сега вече нищо не може да ме сссспре, Сссимба.

***

– Появи ли се вече Лука? – Попита Леон Гейбриъл.
– Не – изръмжа той.
– Сега? – Настоява Леон.
– Не, Леон – отвърна Гейбриъл. – И ако ме попиташ още веднъж, ще ти натикам тази бутилка вино в задника. – Той издърпа бутилката „Аруксо“ от масичката за кафе и я запрати към него.
Елис се сгуши по-близо до мен, където седеше в скута ми във фотьойла, въздишайки доволно след вечерята ни.
– О, това би ти харесало, нали, Гейб? – Подиграваше се Леон. – Ти винаги си за експериментите след няколко питиета.
Засмях се и Гейбриъл извъртя очи, като изпъна краката си на масичката за кафе, докато се облягаше на дивана до Данте.
Елис прокара ръка по гърдите ми, вмъкна пръсти в ризата ми и погали изписаното с мастило X. Периуинкъл се беше качила на подлакътника на стола ми и ни наблюдаваше любопитно с наведена на една страна глава. Кълна се, че чакаше реда си да седне в скута ми.
– О, мои звезди! – Изведнъж изръмжа Гейбриъл и скочи на крака.
– Това случва ли се? – Скочи от стола си върху масичката за кафе Леон, а очите му блестяха от вълнение.
– Не, но трябва да тръгнем веднага. Елис остани тук – изръмжа той и се запъти към вратата.
– Какво, по дяволите, се случва? – Задъха се Елис, когато станах и я поставих на мястото си, докато Пери се озърташе загрижено.
– Това е мъжка работа, повярвай ми, ангелче. – Той се стрелна, целуна я силно по устните и тя неохотно остана на мястото си, докато Гейбриъл поведе четиримата към вратата.
Обухме обувките си, излязохме навън в полумрака и забързахме след него, докато той на практика тичаше по пътя към портата.
– Какво, по дяволите, става, Голяма птицо? – Поисках, като се мъчех да не изоставам от него. Беше като шибана чайка на възходящ поток.
Когато прекрачихме границата на имота ни, той се обърна рязко към всички нас, а очите му се въртяха в мрак.
– Това кученцата ли са? – Попита загрижено Данте. – Добре ли са, Фалко?
– Добре са – отвърна Гейбриъл. – Но ЕрДжей няма да бъде, ако не побързаме. – Какво се е случило? – Люлееше се от единия крак на другия Леон, като свиваше пръсти в гривата си.
– Това е онова момче Корбин – изплю Гейбриъл.
– Не – изпъшка Леон.
– Да – изсъска Гейбриъл и в гърдите ми се разнесе дрънчене. – Той ще отнеме девствеността на нашето момиче.
– Той е мъртъв – изръмжах аз. – Заведете ме при него и ще му счупя шибания врат.
– A morte e ritorno – изсъска Данте.
Гейбриъл кимна, извади от джоба си торбичка със звезден прах и я хвърли върху всички нас, увличайки ни в звездите.
Пристигнахме в гората на върха на един хълм, зървайки пред себе си сянката, където беше паркирана кола, гледаща към блестящите светлини на Алестрия.
От вътрешността ѝ до ухото ми достигна стон и аз изсъсках яростно, като разкъсах дрехите си и се превърнах в змия с размерите на питон.
– Трябва да обградим колата – каза Гейбриъл с тих глас. – Или малкото копеле ще се опита да избяга.
Леон свали дрехите си, в гърдите му се разнесе ръмжене, преди да се преобърне в лъв и да зачака командите на Гейбриъл, докато горната му устна се отлепяше в ръмжене. Буреносните облаци се свлякоха над блестящите звезди отгоре и по гръбнака ми премина вълна от статично електричество.
– Ти поемаш предната част – прошепна ми Гейбриъл и аз не чаках да чуя останалите му инструкции към останалите, докато се плъзгах по земята, проправяйки си път под колата към капака.
– Толкова съм влюбен в теб, Руби-Джейн – изръмжа Джет Корбин, а аз изсъсках яростно. Що за име беше Джет? Това беше шибано име на кретен.
Проправих си път към предната част на колата точно когато над нас в небето се разнесе гръм и Джейн се залюля.
– Чакай малко – каза тя трескаво, след което Леон скочи отгоре на колата със силен трясък. Гейбриъл прелетя над него, като се приземи грациозно от страната на шофьора на колата и когато вратата се отвори, той я затвори рязко в лицето на Джет, като го повали на седалката му.
– Това баща ти ли е! – Изкрещя той разтревожено и аз се радвах, че малкият гадняр звучеше уплашено.
Превърнах се отново във формата си на фея, скочих на капака в клек, за да ги погледна.
ЕрДжей изкрещя, докато се мъчеше да закопчее ризата си, която беше широко разкопчана и разкриваше лъскавия ѝ черен сутиен.
– Прибери си пениса, татко! – Умоляваше тя със стенания.
Леон падна от другата страна на колата, като се премести обратно във формата си на фея и се загледа в Джет на шофьорската седалка, а членът му беше притиснат здраво към прозореца.
– Татко! – Изкрещя му тя, омърсена и това беше най-малкото, което заслужаваше за това. Данте кръжеше над нас в небето, звяр на ужаса, докато от крилата му се разпръскваше светлина и той ревеше гневно в облаците. Дъждът се изсипа върху нас и аз се плъзнах от капака, присъединявайки се към Леон, който отвори шофьорската врата и издърпа Джет за врата.
– Остави го на мира! – Извика ЕрДжей, навличайки обратно училищната си пола, а аз затръшнах вратата в лицето ѝ, завързвайки всички врати с лиани.
Гейбриъл изръмжа, тримата заобиколихме Джет в кръг, докато дъждът ни заливаше отгоре.
– Нямаше да… – Започна да се ужасява Джет, но Гейбриъл го пресрещна.
– Не ме лъжи, виждам всяка мръсна мисъл в главата ти, момче – каза той и момчето пребледня. Не бях сигурен, че това е съвсем вярно, но Джет със сигурност му вярваше.
– Татковци! – Изрева ЕрДжей. – Пуснете ме навън в тази секунда!
– Не пипай нашето момиче – изръмжа Леон. – Никога. Тя ще бъде девствена до сватбената си нощ, чуваш ли ме?
– Какво? – Изкрещя ЕрДжей. – Всички сте луди!
– Чу ли ме, пишльо? – Леон бутна раменете на Джет, така че той се блъсна в мен и ме огледа със страх в очите.
Нямаше да крия кой съм пред това момче. Или щях да му подхвърля отвара за памет и да го накарам да забрави, или още по-добре – щях да го обвържа със звезден обет да пази тайната ми и да го накарам да се закълне, че няма да докосне с пръст моето момиче, освен ако не се ожени за нея, докато аз съм в това.
Приковах го в хипнозата си, когато погледът му се закова в моя, показвайки му камерата за мъчения, където лежеше завързан за дървена пейка, докато аз откъсвах крайниците му. Той ревеше от болка и плюеше проклятия срещу мен, а аз може би щях да се възхищавам на упоритостта му, ако се интересуваше от друго момиче, а не от моята малка принцеса.
– Ще стоиш далеч от нея, нали, Корбин? – Изръмжах, а устата му ту се отваряше, ту се затваряше.
– Но аз я обичам – каза той яростно и огънят в очите му ме накара да съскам. Освободих го от видението, като го прехвърлих през рамо, докато ЕрДжей крещеше, а аз се запътих право към ръба на отвесната скала на гребена на хълма.
– Чакайте, господин Алтаир – спрете! – Извика той.
– Аз не съм Алтаир, аз съм много, много по-кръвожаден от всеки вампир в това семейство. А вие имахте своя шанс, сега ще си платите за това, че доведохте нашата принцеса тук като евтина проститутка.
– Почакай! – Замоли се той, но аз го хвърлих през ръба на отвесния хълм, а ЕрДжей изкрещя още по-силно, удряйки с юмруци по предното стъкло.
Данте се свлече от небето, докато виковете на Корбин се носеха надолу към града долу, падаше и се свличаше като скала, докато Инферно се надпреварваше да го настигне.
Почти твърде късно Данте профуча под него и Джет се блъсна в люспестия му гръб с гръм и трясък, а писъците му се понесоха към града, докато нашият Буреносен дракон отплаваше в далечината.
– Всички вие сте психопати и аз ви мразя! – Започна да рита вратата Руби-Джейн и аз освободих лианите, които я държаха вътре, така че тя се изсипа навън в един пад.
Тя изхърка възмутено, докато се съвземаше, и тупна с крак по земята, сякаш беше копито.
– Ние сме тук, за да те защитим – каза Леон, разтвори ръце за прегръдка, а ЕрДжей го удари в корема, от което той изхриптя.
– Ей, недей да удряш баща си – изръмжа Гейбриъл, хвана ръката ѝ и я придърпа по-близо до себе си. – Искаме само да се грижим за теб.
При това чертите на лицето ѝ леко се смекчиха и аз се приближих до тях, като поставих ръка на рамото ѝ.
– Моля те, облечи се – помоли ни тя и Леон въздъхна, изтича да донесе панталоните ни и ми подхвърли моя, когато се върна.
Обух ги, след което придърпах ЕрДжей в прегръдките си.
– Той нарани ли те? – Поисках.
– Не, татко, помолих го да ме доведе тук – каза тя и вдигна брадичка. – Той е готин и искам той да е първият ми.
Аз се разкрещях, а Леон захлопна ръце на ушите си и започна да пее силно.
– Ти си на шестнайсет години – изръмжа Гейбриъл.
– Да, и? – Подхвърли тя към него. – Достатъчно голяма съм, за да знам какво искам. – Подигра се.
– Ти дори не си Пробудена, все още не знаеш нищо. Особено не и за секса.
– О, това е добро – изръмжа тя. – Идва от човека, който си татуира похот на кокалчетата на пръстите си, когато беше на моята възраст. – Тя сгъна ръце, свъси вежди и аз изръмжах.
– Кой ти каза това?
– Мама. – Сви рамене тя, а Леон свали ръце от ушите си, усещайки, че може да слуша отново. – Тя също така ми каза, че си пълен играч, който омайва всяка лъвица в Академия „Аврора“ с харизмата си. – Тя побутна Леон в гърдите. – И си прекарал нощта с мама много преди да се съберете, докато си бил пълен кретен. – Тя изви вежди към Гейбриъл и устните му се разтвориха.
– Какво още, по дяволите, ти е казала? – Задъха се Леон.
– Всичко – каза просто ЕрДжей. – Тя не пази тайни от мен, защото е готина, за разлика от моите властни татковци. – Тя отново потропна с крак и аз въздъхнах. По дяволите, Елис.
– Както и да е, начинът, по който сме се държали, няма никакво отношение към това как можеш да се държиш ти – каза строго Гейбриъл, а ние с Леон кимнахме в знак на съгласие.
В далечината отново се разнесоха писъци, докато Данте правеше лупинг след лупинг, а Джет се държеше за живота си.
– Това е толкова несправедливо – изръмжа ЕрДжей.
– Справедливостта не влиза в това – изсъсках аз. – Ти си наказана. И можеш да видиш това момче отново само с ескорт.
– Какво? – Изпъшка тя. – Това е нелепо! Буквално всяко момиче в моя курс е загубило V-образната си карта, как така аз трябва да съм V-образна?
Леон се ухили при тази дума, после отблъсна усмивката си и пренареди сериозното си лице.
Пристъпих по-близо до нея, за да привлека отново вниманието ѝ.
– Разликата е, че ти не притежаваш своята V-карта – притежаваме я ние. Така че изсмучи го, лютичко. – Сложих ръцете си и ЕрДжей ядосано изсумтя.
– Не се ядосвай, мъниче, вкъщи имаме пица и сладолед – каза Леон. – Това все пак е много по-добро от секса.
– Ха – засмя се Гейбриъл, след което прочисти гърлото си, отвръщайки поглед, а ЕрДжей се втренчи в него.
– Не се ядосвай, принцесо. – Хванах я за ръката, придърпах я към гърдите си и я прегърнах принудително, докато тя се извиваше и дърпаше от мен. Но накрая тя се предаде, въздъхна тежко срещу мен и аз я стиснах здраво.
– Просто защото те обичаме. – Присъедини се към прегръдката Леон и Гейбриъл също обви ръце около нас, притискайки я в средата ни.
Данте се приземи до нас, като се преобрази отново във формата си на фея и придърпа шортите си, докато се приближаваше.
– Къде е Джет? – Изтръпна от ужас ЕрДжей, когато се разделихме.
– Закарах го до вкъщи и го сложих в лимоновото дърво на майка му. – Каза Данте, преди да хвърли купчина ключове в колата на Джет. – Той може да дойде да си вземе това утре.
– Момчета, вие сте такива задници – промърмори ЕрДжей, но тя вече се беше примирила с поведението ни, защото това беше съвсем нормално, когато ставаше дума за това, че я защитаваме.
– При звездите – изпъшка Гейбриъл. – Трябва да се прибираме, хайде! – Той хвърли звезден прах върху нас, преди да успеем да кажем и дума, а сърцето ми заби по-силно при мисълта какво, по дяволите, още са ни приготвили звездите днес. Но когато се приземихме пред портите на къщата ни, забелязах причината и устните ми се разтвориха в пълен шок.
Елис седеше на гърба на огромен космат черен монолитен мечок-шифтър, а Периуинкъл тичаше в кръг около него.
– Виж! – Извика Елис, усмихвайки се, когато мечката се запъти към нас, а по лицето ми се разцепи усмивка.
– Боже мой, това Лука ли е?! – Извика Леон, тичайки към него, а синът ни притисна ръката му, докато Елис го потвърждаваше.
– Почти съм сигурен, че аз имах далечен братовчед, който беше такъв – каза Данте и изтича напред, за да го прегърне.
– Изглеждаш страхотно, Лука. – Затича се към него Руби-Джейн и се качи на гърба му зад Елис. Гейбриъл се издигна в небето, летеше около тях и се смееше, докато Лука закачливо се опитваше да отблъсне майка си и сестра си от гърба и те се държаха здраво, като се смееха безумно.
Сърцето ми пламна толкова топло в гърдите, когато видях цялото си семейство заедно, щастливо, в безопасност, у дома.
Нямаше друго място в кралството, където бих предпочел да бъда, освен тук. И нищо, което да прави живота ми по-пълноценен от тях.

Назад към част 65                                                                 Напред към част 67

ЕЛИС

ТРИ ГОДИНИ СЛЕД ТОВА…

Писъци на агония оцветиха въздуха, примесени с виковете на акушерката:
– Напъвай! Това е! – И аз отхвърлих глава назад към възглавниците си, докато потта караше люляковите кичури коса да полепват по лицето ми.
– О, мили звезди, има толкова много кръв – изпъшка Леон, стиснал лицето си и сериозно пребледнял.
– Дай да видя – изръмжа Райдър и го избута настрани, за да може и той да погледне. Лицето му падна и една вежда се изви, когато получи добър поглед точно в мястото, където бебето се беше появило. – Ебаси. Изкормил съм цял куп хора, одирал съм им кожата, изгарял съм ги живи, рязал съм ги на парчета и съм правил неща с тела, от които баба ти би сънувала кошмари от задгробния свят – но това нещо е прецакано.
– Не бъди такъв идиот – изръмжа Данте, когато звукът от задъхване и писъци се смеси във въздуха и гласът на акушерката отново ги заглуши.
– Всичко е наред! Справяш се чудесно! Просто трябва да направя епизиотомия.
Забелязах скалпела и болката в огромния ми корем се изостри, тъй като мисълта, че тя слага това нещо там, ме накара да поклатя яростно глава. Сигурно не? Не можеше да е това начинът, по който трябваше да се направи това нещо? Защо по дяволите, бебетата бяха прекалено големи, за да се измъкнат удобно от изходния отвор? Някой трябваше да е виновен за този конструктивен недостатък, искам да кажа, какво, по дяволите?
Изгубих скалпела от поглед, когато акушерката се сниши и всички крале се втренчиха един в друг, за да го разгледат отблизо.
Гейбриъл се отдръпна и колективно – Уууууу – прозвуча от всички тях, когато Леон захапа кокалчетата си и погледна между шоуто и мен с ужас, изписан в чертите му.
– Съжалявам, малко чудовище, но тази гадост е толкова шибана, че е ужасяваща – каза той и отново се преви, когато още писъци изпълниха въздуха.
– Не мога повече да гледам това – обяви Гейбриъл, премести се около леглото и побърза да хване ръката ми. – Виждал съм много неща – въздъхна той, гледайки в очите ми. – Но някои образи просто те бележат за цял живот, знаеш ли?
– Защо е толкова горещо тук? – Изпсувах, прокарах ръка по челото си, когато поредната вълна от болка премина през корема ми и аз стиснах зъби срещу нея.
– Защото бебетата обичат да им е горещо – каза твърдо Леон. – В теб е топло и ако тук бъде студено, когато излезе, ще бъде истински шок за мъничкото му телце!
– Не мога да откъсна поглед – промърмори Райдър почти на себе си, докато акушерката лаеше заповеди, за да се увери, че вниманието отново е насочено към нея. – Защо не мога да отвърна поглед?
– Това е все едно да гледаш слънцето, брато – издиша Данте с ужас. – Веднъж щом го погледнеш, то те хваща в прегръдката си и въпреки че те изгаря да гледаш, просто не можеш да спреш.
– Може ли тримата да… – избухна Гейбриъл, но бе прекъснат от колективните им въздишки на ужас.
– Това е като да гледаш клане – изръмжа Райдър.
– Разкъсахте бедната ѝ вагина – въздъхна Леон и се преви, докато продължаваше да се взира.
– Мисля, че ще повърна – прошепна Данте, когато писъците станаха толкова силни, че прегризаха черепа ми и го накараха да звънне точно когато тялото ми беше обзето от поредната контракция.
Затегнах хватката си върху ръката на Гейбриъл и трябваше да се принудя да не използвам дарбите си, само за да не счупя пръстите му.
– Изключи тази глупост – изръмжа Гейбриъл. – Елис има вече седем контракции, а това е с четири повече, отколкото планирах да я оставя да изтърпи.
– Не мога да откъсна поглед – прошепна Леон, а очите му все още бяха залепени за кървавата сцена пред него. – Продължавам да се опитвам и да се опитвам, но просто… не мога.
– Е, тогава просто ще изрежа това бебе сама – изръмжах, като се надигнах на лакти, опитвайки се да достигна около Гейбриъл до хирургическото острие, което лежеше готово на нощното шкафче.
Това най-сетне привлече вниманието им и тримата се завъртяха към мен, протестирайки шумно и бързо обграждайки леглото.
Грабнах дистанционното вместо ножа, като хвърлих смъртоносни погледи към всички, докато изключвах телевизора и звукът от всички тези крясъци най-накрая ни напусна. Не разбирах защо, по дяволите, си бяха помислили, че е добра идея да гледат предаване за смъртни, които раждат, в деня, в който щеше да се роди бебето ни. Майната му на това да си смъртен – като че ли сериозно, трябваше да изкарват насила голямо бебе от вагините си?? И явно е боляло като кучка и дори не е изглеждало, че е паснало както трябва. Заради звездите, смъртните го преживяваха тежко.
– Радвам се, че не ти се налага да страдаш при такова раждане, ангелче – промърмори Гейбриъл, като постави целувка на челото ми и прибра потната ми коса зад ухото ми.
– Майната му на това – съгласих се аз. – Последната контракция всъщност малко се раздвижи, така че мисля, че трябва да продължим с това. – Протегнах ръка за острието, но, разбира се, това само ги подтикна.
– Спечелих състезанието снощи, така че това означава, че аз ще изрежа бебето – каза твърдо Данте, опитвайки се да посегне към него, но Райдър го отблъсна с една крачка назад, поклащайки решително глава.
– Не. Защото аз спечелих този залог тази сутрин, задник – изръмжа той.
– Това няма нищо общо с това – отвърна Данте, сви очи и се изправи срещу Райдър, докато във въздуха се разнесе електричество.
Гейбриъл въздъхна и им хвърли поглед, докато те продължаваха да се карат и бутат един друг.
– Няма да е някой от вас – каза той с уморен тон.
– Знаеш ли, Фалко – започна Данте, заобиколи го и накара Гейбриъл да се обърне от мен. – Може и да имаш Зрение, но това не означава, че можеш постоянно да си пробиваш път, като се преструваш, че вече си видял как се случва.
– Да – категорично се съгласи Райдър. – Като например как се правеше, че вече си видял, че ти си този, който ще изпие последната бира онази вечер. После се замислих за това и мисля, че това беше глупост.
Гейбриъл избухна в смях, а Данте и Райдър се възмутиха, като вместо това насочиха препирните си към него.
Докато тримата се разсейваха с това, Леон се промъкна до мен, усмихвайки се развълнувано, докато навиваше ризата ми нагоре и се навеждаше, за да целуне супер бременния ми корем. Започна да пее нещо на бебето с тих глас, но тъй като останалите все още спореха, не успях да доловя какво беше то.
Леон грабна изтръпващата отвара, която Райдър беше приготвил за мен, и започна да я втрива в корема ми вместо мен, докато аз си поемах дъх при следващата контракция. Ебаси, тези неща наистина ме разкъсваха, когато започваха да се раздвижват. В никакъв случай не бих искала да знам какво е усещането при лошите. Писъците на оназ смъртна бяха достатъчно ясна причина да не разбера.
– Ти се разхождаш тук и казваш на всички, че вече знаеш какво те очаква в бъдеще, а всъщност можеш само да използваш това, за да обърнеш всяка ситуация в своя полза – каза Данте на висок глас.
– Да, като тази – съгласи се Райдър. – Мислиш си, че ако просто кажеш, че ти ще бъдеш този, който ще изреже бебето от нея, защото вече си видял как се случва, това го прави така.
– Просто казах, че няма да сте вие двамата, не съм казвал, че ще съм аз – възрази Гейбриъл, но аз знаех много добре, че той дрънка такива глупости с Прозрението, когато му е изгодно. Просто така се случи, че ми се стори смешно, така че нямаше да го изтъкна.
Леон небрежно грабна хирургическото острие и се наведе напред, за да постави груба целувка върху устните ми.
– Нямам търпение да станеш отново майка, малко чудовище – каза той с мъркане и аз му се усмихнах, когато той се премести обратно надолу, за да погледне корема ми, пеейки отново своята песен.
Едва усещах как острието се плъзга по кожата ми, докато той внимателно ме разрязваше, а на следващия дъх всички спорове бяха прекъснати, тъй като Леон запя припева на Circle of Life на Елтън Джон и вдигна малкото, покрито с кръв бебе във въздуха над главата си като Симба на Pride fucking Rock.
– Свята работа – въздъхна Райдър, приближавайки се, за да ми помогне да извадя плацентата и да ме излекува.
– Момиче е – промърмори развълнувано Данте и хвана ръката ми, докато сълзи от радост пълнеха очите му.
– О, няма как – каза Гейбриъл, преструвайки се на изненадан, докато бързаше да ме хване за рамото. Исках да му се скарам за тази глупост, защото му бях забранила да използва Зрението, за да разбере пола на бебето, но както и миналия път, той явно беше изневерил.
Протегнах ръце към нея и Леон се усмихна широко, докато ми я подаваше и все още пееше края на песента си с нисък тон. В момента, в който свърши да пее, тя започна да плаче и аз също, а облекчението и вълнението ме завладяха, докато гледах красивото ѝ лице.
Притиснах съвършеното мъниче до гърдите си и и промърморих поздрави, докато Гейбриъл внимателно използваше водната си магия, за да я почисти, а виковете и отново заглъхнаха, докато тя се сгуши плътно.
Вратата се отвори с трясък и големият ни син, Лука, нахлу в стаята, спъвайки се на малките си крачета и крещейки развълнувано:
– Бебе! – Тъмната му коса беше разбъркана с къдрици, които стърчаха на една страна от дрямката му, и предполагах, че днес за петдесети път е подхлъзнал бедната Бианка.
Той не се спъна в нищо и полетя, но Гейбриъл вече беше там, хвана го за ризата и го изправи отново на крака.
– Престани да го правиш – изсъска Райдър, когато приключи с лекуването ми, а аз се преместих, за да кръстосам краката си, въздъхвайки, когато дробовете ми се разшириха напълно за първи път от месеци и се приспособих към разликата, че най-накрая отново имам плосък корем. – Ако никога не го оставяш да падне, той няма да научи границите си.
– И аз съм ти казвал, че няма да го оставя просто да си счупи главата, защото ти е хрумнало, че може да е василиск и да му харесва да се наранява – отговори Гейбриъл с вдигане на рамене.
Лука се отскубна от двамата, докато те продължаваха да си мърморят един на друг за предпочитаните от тях методи на възпитание, а аз се усмихнах, когато нашият малък мъж се опита да се покатери на леглото, за да се срещне с новата си сестра.
– Мислех, че това трябваше да е времето за дрямка? – Подразних го, докато пълзеше по чаршафите.
– Бебе! – Отговори той, сякаш това беше достатъчен отговор, и аз не можех да не се усмихна, когато той се наведе много близо, за да погледне сестричката си.
Нагласих държането ѝ така, че да я види, а усмивката, която озари лицето му, накара сърцето ми да се свие от онази стара нужда от собственото ми братче.
– Моето бебе – изрече Лука, наведе се да я целуне по челото и една сълза се стичаше по бузата ми, докато гледах как се влюбват един в друг от пръв поглед.
– Така че ще се казва Руби, нали? – Попита Леон развълнувано.
– Решихме да изберем Джейн, Стронзо – отвърна Данте.
– Почти съм сигурен, че не сме – не се съгласи Леон, навеждайки се, за да потърка носа си в този на нашето момиченце. – Тя казва, че това не е достатъчно фантастично. А аз мисля, че всички можем да се съгласим, че това дете е фантастично като ебало.
– Татко ебати – каза весело Лука, а аз хвърлих на Леон една гримаса.
– Неее, лъвче, татко каза патица – отвърна бързо Леон.
– Квак? – Попита Лука подозрително. Той беше само на две години, но можех да кажа, че вече е схванал глупостите на татко си.
– Да – съгласи се твърдо Леон.
– Татко лети? – Попита изведнъж Лука, като вниманието му се насочи към Данте, като се изтърси обратно и скочи от леглото.
Гейбриъл направи крачка да го хване, докато Райдър му съскаше, но Данте беше готов и бързо изстреля малкия мошеник из стаята на порив на въздушна магия, докато аз се облегнах на възглавниците си и просто се взирах в малкото чудо в ръцете си.
Леон се изви, за да легне до мен, сложил брадичка на рамото ми, докато я гледаше с любов.
– Здравей, Руби – прошепна той.
– Това е Джейн – изръмжа Данте, като по-голямата част от концентрацията му все още беше насочена към нашето кикотещо се двегодишно дете, докато той се разхождаше из стаята.
Райдър дойде, като се премести от другата ми страна и протегна ръка, за да даде на мъничкото вързопче в ръцете ми пръст, за който да се хване.
– Можем да я наричаме за кратко ЕрДжей – добави Гейбриъл, прокара пръсти по меката ѝ златиста коса и също се сгуши при нас.
Данте отново постави Лука в краката на леглото и той веднага се покатери в скута ми, за да погледне още веднъж сестра си.
– ЕрДжей – каза той с най-сладкия, ужасно бебешки глас и още тогава разбрах, че няма да го сменим.
– Руби-Джейн, ЕрДжей – съгласих се с въздишка и огледах четиримата си крале, които се сгушиха по-близо и всички просто се взирахме в тези две малки чудеса, които бяхме създали. – Имам чувството, че ще бъдеш проблем.

Назад към част 64                                                      Напред към част 66

НЯКОЛКО МЕСЕЦА ПО-КЪСНО…

ГЕЙБРИЪЛ

Събудих се с огромна тежест, която ме притискаше към матрака, и изръмжах, докато се опитвах да помръдна, но не можех. Атласът ми бръмчеше на нощното шкафче и аз избутах звяра, който ме притискаше към леглото. По някое време през нощта Леон очевидно се беше преместил във формата си на лъв и сега се беше разпрострял над всички нас.
– Ебаси, Муфаса – изръмжа Райдър отвъд Елис, докато тя хъркаше, опитвайки се да го отблъсне с вампирската си сила, но той не помръдна.
– Всички заедно – заповяда Данте и ние се борихме да го бутним, като го бутахме силно, но той просто се претърколи, а краката му стърчаха във въздуха.
Периуинкъл изпищя, когато една от опашките ѝ се смачка и Райдър я сграбчи и я сложи на възглавницата си, за да не пострада, където тя се сгуши в главата му и отново заспа.
– Лео! – Убоде го в ребрата Елис и той пръдна.
– Неее! – Извика Данте, залепнал за задника на Леон, докато той се бореше да се измъкне.
– По звездите – изръмжах аз, опитвайки се да а видя начин да го събудя.
– Мерда Санта, мирише така, сякаш някакво гадно животно е пропълзяло в задника му и е умряло там – изръмжа Данте и използва въздушната си магия, за да отнесе пръднята.
Атласът ми продължаваше да бръмчи и аз се опитах да го достигна, но не успях. Зрението най-сетне ми даде отговор и аз въздъхнах.
– Райдър помогни ми да го вдигна с лиани. – Закачих две дебели около предната част на Леон, а Райдър направи задните, преди да го вдигнем с магията си към тавана и да го оставим да виси там, докато продължаваше да спи, а езикът му се подаваше от устата.
Елис се протегна, търкайки ръка по заобления си корем, а аз се наведох и целунах подутината. Голямата дебела котка, която лежеше върху бебето ни, нямаше да му навреди, то беше прекалено фея, за да се притеснявам от това.
Разгърнах Атласа си и открих, че Орион ме търси, избутах се от леглото и отговорих, докато излизах на балкона, оставяйки останалите да се свият отново заедно и да заспят.
– Здравей, Орио – казах аз през прозявка. – Всичко наред ли е? – Напоследък той се занимаваше с какви ли не неща, след като в Академия „Зодиак“ имаше няколко инцидента с нападения на нимфи, и се кълна, че всеки път, когато му говорех, аурата му ставаше още по-тежка.
Помагах му, доколкото можех, но все още се притеснявах за него. Знаех, че с него се случва нещо повече, отколкото даваше да се разбере, бях го виждал, и честно казано, гадостите, в които се забъркваше с един ученик, ме караха да се страхувам какво ще му се случи. Не исках обаче да го питам, ако не искаше да обсъжда подробностите за всичко, което се случваше с него, тогава можех да го разбера, при всички положения. Просто ми се искаше Прозрението да ми даде повече отговори как да му помогна.
– Поне веднъж имам добри новини – каза той и сърцето ми се повдигна.
Утринната слънчева светлина ме обля и аз я попих, позволявайки ѝ да запълни магическите ми запаси, докато се спусках в един люлеещ се стол и се отблъсквах от парапета, за да го разклатя.
– Да?
– Да, имаме свободно място за професор по таро и арканични изкуства в Академия „Зодиак“. Илейн Нова ме попита дали познавам някой подходящ и очевидно се сетих за теб.
Устните ми се разтвориха от изненада и аз спрях, докато чаках Прозрението да ми подскаже дали трябва да го приема, или не. Не видях нищо веднага и се огледах през рамо през прозореца, като погледнах семейството си с намръщен поглед.
– Не знам, човече, това е много далеч от дома.
– Ще получаваш стипендия от звезден прах, така че ще можеш да се прибереш вкъщи, когато пожелаеш – каза той, като в тона му ясно се долавяше надеждата, че ще се съглася на това.
– Е… добре, ще помисля за това – съгласих се аз.
– Не се бави много – каза той.
– Няма да го направя. Всичко останало добре ли е с теб? – Попитах и той замълча за момент.
– Да – каза той, макар да не звучеше така, сякаш това е съвсем вярно. – Но може би скоро ще дойдеш на гости и ще можем да поговорим? Или още по-добре, приеми работата и ще се видим следващата седмица.
Засмях се на ентусиазма му.
– Добре, ще ти съобщя веднага щом говоря с Елис и момчетата за това.
– Добре, Нокси – каза той и усетих, че се задържа на линията още миг, сякаш искаше да каже още нещо, преди накрая да се сбогува и аз да остана с оловна тежест в гърдите.
В момента той беше в адски неприятности, може би щеше да е добре да съм близо до него, за да мога да следя звездите за него.
Докато си мислех това, погледът ми се спря на нещо, което блестеше далеч в моравата пред мен, и аз се намръщих, изправих се на крака и опрях ръце на парапета. То продължаваше да блещука и аз изпитах най-отчаяна нужда да отида и да разбера какво е това.
Изкачих се на парапета, освободих крилата си от плътта и се издигнах във въздуха.
Издигнах се към него, после го обиколих няколко пъти, опитвайки се да разбера какво може да е, преди да се приземя и да посегна надолу, изтръгвайки от стръковете трева една блестяща карта Таро.
Това беше Глупакът, който обикновено означаваше ново начало.
– Какво за… – Веждите ми се свиха, докато я обръщах, откривайки, че по нея са изписани сребърни думи.

Пламтящите близначки те очакват.
Трябва да се отзовеш на призива на съюзника си и да отидеш да му помогнеш.
Светът се нуждае от теб, Гейбриъл Нокс.

Падаща звезда

Виденията преминаха през съзнанието ми в мъгла и видях ужасната съдба, сполетяла близначките от сънищата ми – Ланс Орион и Дариус Акрукс. Сърцето ми биеше извън ритъм, докато виждах толкова много мрачни съдби да се разиграват пред очите ми, и в дълбините на душата си знаех, че трябва да приема работата, която Орион ми предложи.
Звездите сякаш се приближаваха и усещах как ме подтикват към този път, сякаш отчаяно искаха да тръгна натам. Сякаш трябваше да го направя, защото в противен случай съдбата на Солария можеше да се обърне към по-лошо.

– Време е, сине на съдбата – прошепнаха ми те. – Въпросите за твоя произход ще получат отговор. Следвай следите на миналото и ще намериш всичко, което си изгубил.

Умът ми се разтресе от тежестта на този глас и аз поех две дълбоки глътки хладен утринен въздух, докато вземах решението си, знаейки в душата си, че то е единственото, което наистина мога да взема.
Изглежда, че ще работя в Академия „Зодиак“.

Назад към част 63                                                            Напред към част 65

ГЕЙБРИЪЛ

ДВА МЕСЕЦА СЛЕД СВАТБАТА…

Пристъпих към входната врата на къщата, която строях в продължение на месеци между преподаването на непълно работно време в Академия „Аврора“. Елис и Леон скоро щяха да се приберат от тренировките по питбол с отбора на „Скайларкс“. Бях накарал Розали да отвлече вниманието на Данте и Райдър от търсенето ми с помощта на връзката за проследяване между нас, като ги заведе на лов в гората в края на лозята на Оскура за мечка, която беше забелязана на територията на училището и трябваше да бъде прогонена.
Закрепих специалния клон, който Елис и момчетата бяха направили за мен, в средата на вратата, като използвах земната си магия, за да овладея дървото около него и да го задържа там, и през мен премина удовлетворение.
Отдавна ме беше обзело желанието да построя това място, но то трябваше да бъде абсолютно съвършено. То щеше да бъде нашият дом, нашето гнездо. И аз старателно се бях потрудил да се уверя, че всеки детайл от него е точно на място.
Слязох от широката каменна веранда на пътеката отпред и се възхитих на работата си. Къщата беше голяма, на три етажа, с бял балкон на всяко ниво. Сивите керемиди бяха елегантни и се спускаха над покривите на всяка спалня на второто ниво. А на последното ниво покривът се издигаше в точка, но от източната му страна имаше изваяна дървена наблюдателна кула с издълбани крила отстрани. Оттам можех да видя цялата земя, а покривът беше в състояние да се отвори, за да влезе утринната светлина, ако някога не искам да спя там, без да се събуждам за изгрева на слънцето. Бях купил тайно тази земя, която се намираше в северното лозе на Оскура; тя беше на границата с висока планина, която се издигаше вляво от мен, а умиращото слънце блестеше от върха ѝ, докато потъваше зад нея.
Извадих атласа от джоба си и изпратих съобщение в груповия чат с усмивка на устните.

Гейбриъл:

Имам нужда от помощ. Ела да ме намериш.

Бях поставил защитни граници навсякъде около това място, за да го предпазя, но магическите подписи на всички тях щяха да бъдат разпознати, за да ги пропуснат. Засега бях оставил защитите от звезден прах да паднат, за да могат да пътуват директно до мен и да получат изненадата на живота си.
Семейството ми се появи пред мен на пътеката и се втурна напред със страх в очите, докато аз се усмихвах и пъхах ръце в джобовете си.
– Какво става? – Попита Елис, косата ѝ беше все още мокра, а роклята ѝ – обърната, сякаш я беше навлякла по средата на душа. Всъщност сега, когато я погледнах, тя беше станала някак прозрачна. А аз определено гледах. Ммм… видях всички ни в масивното легло, което бях инсталирал на горния етаж, и започнах да се усмихвам.
– Гейбриъл? – Изръмжа тя, като ме изтръгна от мислите ми, а аз я придърпах в прегръдките си, усетих сладкия ѝ черешов аромат и я целунах по челото.
– Извинявай, ангелче, но в момента изглеждаш гореща като сладкиш. – Погледнах към Леон, който не се беше справил много по-добре от Елис в отдела за обличане, косата му беше мокра и имаше само сини гащета.
Данте и Райдър сгънаха ръце, имитирайки се един друг, докато навеждаха глави един към друг. В момента Райдър се прикриваше като Карсън, но остави самоличността си да отпадне, когато разбра, че сме сами.
Периуинкъл беше по петите му, собствената ѝ кучешка маскировка отпадна, за да разкрие яркия ѝ син цвят и трите ѝ опашки, които започнаха да се размахват.
– Докара ме до инфаркт, какво става? – Поиска Елис и през мен премина мисълта за вина, че я притеснявам.
– Обърни се, ангелче – казах ѝ.
– Не, няма да се обърна. Искам да знам защо…
Хванах я, като я завъртях, и момчетата също погледнаха, когато тя падна неподвижна в ръцете ми.
– Добре дошли у дома – казах им, като изведнъж се притесних, че съм сбъркал, че не е това, което са си представяли, или че съм бил твърде самонадеян, като съм построил това място, без да ги попитам за мнението им. Но в природата ми на харпия беше да създам дом на своята половинка и исках да осигуря това и за всички нейни мъже.
– Какво? – Издиша Елис и аз започнах да я водя към него.
– Това е наше – казах аз. – Аз го построих.
– Сериозно ли? – Задъха се Леон, а мократа му коса се развяваше около него, докато се обръщаше и тичаше към мен. Подготвих се за удар, когато той блъсна Елис в гърдите ми и обви ръцете си около нас двамата, скачайки нагоре-надолу. – Позволи ми да видя вътре, Гейб. Покажи ми вътре. Искам да вляза дълбоко там, да изследвам всяко тъмно ъгълче и да се втренча в красивата му…
– Престани да говориш за това по този начин – изръмжах аз и той бързо млъкна, като вместо това се втренчи в лицето ми.
– Наистина ли си направил това за нас, Фалко? – Попита Данте, докато Райдър продължаваше да гледа нагоре към мястото, очевидно без коментар.
– Да. – Прокарах ръка по задната част на врата си, докато Елис и Леон ме пуснаха, като се отправиха към входната врата в очакване. – Какво мислиш?
– Мисля, че е фантастично – усмихна се Данте, а в очите му блеснаха светкавици. – Има гръб право към земята на Оскура, така че винаги ще си близо до работата с глутницата – казах аз и той изглеждаше още по-развълнуван, като се затича да ме прегърне.
– Grazie, mio amico. – Той се отдръпна и се втурна към Елис и Леон, които разглеждаха верандата и се чудеха на всички сложни детайли в дограмата.
– Виж, тук има дърворезби на всички нас! – Извика Леон, когато се преместих до Райдър и рамото ми се допря до неговото.
– Харесва ли ти? – Попитах несигурно, като погледнах изражението му, което не издаваше нищо.
– Никога не съм мислил, че отново ще имам дом – каза той с груб глас и гърдите ми се стегнаха. Плъзнах ръка по раменете му и той ме погледна с крива усмивка. – Наистина ли е наш?
– Да – заклех се аз. – Всичко е наше.
Той се обърна, за да ме прегърне, плесна ме силно по гърба и за миг усетих как връзката ни се разпалва още повече, преди да се разделим и да тръгнем нагоре по стъпалата на верандата, за да се присъединим към останалите.
– Можем ли да влезем вътре? – Стрелна се към мен Елис и взе ръката ми в своята.
– Разбира се. – Казах и. – Просто докосни вратата, за да влезеш, магията ще те разпознае.
Насочих я напред и тя изтръпна, когато забеляза специалното клонче, което ми беше подарила, вградено в центъра на вратата.
– Обожавам го.
– Влизай – подканих я аз.
Тя протегна колебливо ръка и ме погледна, когато пръстите ѝ се спряха пред дървото.
– Ангелче? – Попитах я и погледнах към нея, докато емоцията щипеше чертите ѝ. – Добре ли си?
– Да, просто… – Тя си пое дъх. – Винаги съм си мислела, че Гарет ще мине през вратата на първия ми дом с мен, точно тук, до мен.
Червата ми се свиха и стиснах пръстите ѝ точно когато около нас се надигна вятър и усука косата ѝ в прегръдка. Тя въздъхна и от мен се изтръгна тих смях, когато усетих присъствието на брат ѝ толкова силно, сякаш беше до нас. Едно хленчене сякаш се носеше от този вятър и Елис затвори очи, докато усещаше за миг прегръдката на брат си, а една сълза се изплъзна от окото ѝ.
Райдър се премести до нея, избърса я с палеца си, преди да положи ръка на долната част на гърба ѝ.
– Изглежда, че се е появил за случая, бейби – каза той с тих тон и тя кимна, подсмърчайки малко, преди отново да посегне към вратата.
– Обичам те, Гарет – прошепна тя, докато вятърът продължаваше да трепти около нас, и когато притисна ръката си към вратата, тя щракна, докато се отключваше
– Вятърът е, Гарет! – Извика Леон и всички се разсмяхме, когато той развали тъжното настроение, обърнахме се към него и открихме, че косата му се върти на вятъра, преди да блъсне Данте в лицето и той да изръмжи от смях, прокарвайки пръсти през вятъра и добавяйки свой собствен порив, за да си поиграе с изгубения ни брат.
Елис бутна широко вратата и ние влязохме в коридора, а светлината на залеза се разливаше по дъските на пода в широки розови щрихи. Белите стени също бяха обляни в нея и Елис се втурна напред, за да погледне огромния силует на Пегас, нарисуван на стената до стълбите, който се издигаше нагоре, докато рогът му сякаш пронизваше звездите над него.
– Гейбриъл, прекрасен е – въздъхна тя с възхищение, постави ръка до него, след което прокара пръсти по него, докато завиваше по-нататък по коридора до мястото, където по стените висяха безброй снимки. Бях използвал Зрението, за да се сдобия с албума на Леон за една нощ, и бях копирал всички най-добри, като ги бях поставил в рамка, а освен това бях успял да се сдобия с някои от детските снимки на Елис от нейния Атлас. Снимките на нея и Гарет бяха разпръснати между тези на цялото ни семейство, свързвайки го с нас толкова ясно, колкото и всичко останало.
Леон и Данте се втурнаха нагоре, като се надпреварваха да се удрят в раменете си, а смехът им се носеше обратно към нас, докато заедно изследваха горните нива. Двамата с Райдър последвахме Елис до огромната кухня с отворен план, изградена от медено дърво, а отвъд нея имаше салон, декориран в кремави цветове. В него имаше три огромни дивана, разположени под ъгъл към каменна камина отвъд бара за закуска. Прозорците с дължина до пода водеха към задната веранда, където имаше и джакузи и външен бар, но Елис не се насочи натам, а заобиколи в следващата стая, в която имаше дълга маса за хранене и рафтове за книги наоколо. Скоро се върнахме в антрето и се отправихме нагоре, като разгледахме всички спални за гости, преди да им покажа главната спалня с огромното легло в сърцето ѝ, заемащо по-голямата част от пространството.
Леон и Данте вече бяха там, подскачайки нагоре-надолу върху него, и аз се засмях, когато те хванаха Райдър и го завлякоха върху него по гръб, подскачайки от двете му страни, докато той се бореше да се изправи.
Хванах Елис за ръка, поведох я към следващата стая по коридора и я бутнах, за да ѝ покажа детската стая, която бях направил там в бледосини тонове. В креватчето имаше куп плюшени мечета, включително змия и лъвче, което приличаше на Рори.
– Гейбриъл… – Започна Елис, но аз само я придърпах към себе си и се усмихнах. – Ами, може да ни потрябва по-скоро, отколкото си мислиш – промърморих тя и се засмя и ме плесна по ръката, но не изглеждаше, че тази идея я плаши толкова много. Мен изобщо не ме плашеше. Всъщност бях готов да създам семейство веднага щом звездите преценят, че е подходящо.
Заведох я до следващото ниво нагоре и я насочих към тайна врата, която беше скрита зад стенопис на ревящ лъв. Промъкнахме се през нея и аз я натиснах зад гърба ни с палава усмивка, като я поведох по дървеното стълбище към наблюдателницата на върха на къщата.
Мястото беше осветено от феерични прожектори и навсякъде бяха разстлани кожени одеяла, а едно уютно кресло в ъгъла беше наклонено така, че да гледа към нашата земя.
– Уау – въздъхна Елис, докато стоеше и гледаше през безстъклените прозорци, обграждащи наблюдателницата.
Пристъпих зад нея, целунах я по врата и стигнах до ухото ѝ.
– Харесва ли ти, ангелче?
– Харесва ми – каза тя с усмивка в гласа, докато обгръщах с ръце талията ѝ и я притисках към себе си.
– Той е изцяло твой – казах аз. – Всяко парче. Включително и човекът, който го е направил. – Тя извърна глава, за да улови устните ми, а аз държах жена си в прегръдките си, целувайки я сладко, докато последната слънчева светлина падаше от света. А нощта, която настъпи, носеше само мир.

Назад към част 62                                                           Напред към част 64

ЕЛИС

ОЩЕ ТРИ ГОДИНИ ПО-КЪСНО…

Звукът на тълпа, достатъчно голяма, за да напълни безумен рок концерт, напълни ушите ми от обширната морава зад прозореца, докато опияняващият аромат на летни цветя се носеше от вятъра и подръпваше дългата ми, люлякова сватбена рокля около краката ми.
– Заради любовта към луната! – Изруга Бианка между клечките, забити между устните ѝ, докато хващаше плата и продължаваше с последните си корекции.
– Вече изглежда перфектно, лельо – изстена Роза, докато се свличаше обратно на леглото, развявайки бледорозовата си рокля на шаферка и карайки Бианка да проклина още по-силно. – Освен това знаеш, че Данте и останалите така или иначе няма да ѝ позволят да остане в нея пет минути повече от церемонията.
– Замълчи си, непослушно кученце! – Изпъшка Бианка, махна с ръка на Розали и изпрати една лоза, която се провираше към нея, за да я вдигне обратно на крака.
– По-добре внимавай, лельо – когато се пробудя, ще използвам земната си магия, за да те вдигам от краката ти, когато си поискам, като отмъщение за всички тези злоупотреби! – Оплака се Розали, докато аз се смеех.
– Някой поръча ли осемдесет и пет момичета за цветя и момчета за пажове? – Обади се Леон от другата страна на вратата и Бианка изпищя от тревога, гмурна се върху мен и изгради стена от пръст между нас и вратата.
– Успокой се, лельо! – Засмя се Розали, като ни прескочи и забърза към вратата. – Той дори не я е отворил.
– Няма да позволя този съюз да бъде прокълнат от звездите още преди да е започнал! – Избухна Бианка, преди да се спусне във фаетон, като ме вдигна отново на крака и започна да дърпа сложните дантелени детайли на роклята ми, докато я оправяше.
– Не искам да прекъсвам или нещо подобно – казах колебливо.
– Какво става, кара миа? Нямаме много време да свършим тук – промълви тя, като оправи подгъва на полата ми, така че да се свлече точно по нейния вкус зад мен.
– Знам – съгласих се аз. – Само че ти сякаш ме прободе с онази карфица, когато ме събори, и съм почти сигурна, че кървя по роклята …
Бианка изпищя от тревога, когато Розали избухна в смях отвъд земната стена и последва звукът от отварянето на вратата. Последва тътен от малки крачета и смях, когато всички най-малки братя и сестри, братовчеди и дори втори братовчеди на Данте се изсипаха в стаята, надпреварвайки се из пространството и виейки развълнувано. Забелязах, че сред тях тичат и моите малки братовчедки Джена и Айрис, които се кикотеха диво, докато вълчетата на Оскура се превъзбуждаха и скачаха навсякъде. Всяко от момичетата носеше бебешко розова рокля с огромна пола от тюл, докато момчетата бяха облечени в сиви костюми с малки розови папионки. Официално бях изгубила бройката на момчетата за пажове и момичетата за цветя, когато минаха трийсет, и реших, че повече няма да ми пука колко голяма ще се окаже тази проклета сватба.
– Чудех се дали би могла да направиш няколко снимки за Рори – чу се гласът на Леон отвъд скривалището ми. – Не искам той да пропусне нито един момент от това, така че…
– Някой да доведе воден елементал тук! – Изрева Бианка, прекъсвайки Леон и Розали, докато издърпваше иглата от крака ми и пляскаше с ръка върху малката рана, за да я заздрави.
– Да, ще го направя – отвърна Роза на Леон, а забавлението в гласа ѝ отпадна при тази молба.
– Спри да се самобичуваш, кученце – каза твърдо Леон. – Рори е голямо момче. Той е направил своя избор и не би искал да мисли, че ти тук се чувстваш отговорна за него. Знам, че е гадно, че е заседнал там, но ако ти дори не се радваш на живота, който живееш тук, това прави жертвата му по-малко значима.
– Все пак ще го измъкна някой ден – закле се тя.
– Знам, че ще го направиш – съгласи се Леон. – Както и да е, трябва да се връщам, майките ми са прекалили с работата по подготовката на четиримата и ще се изпокарат, ако скоро не се върна за масаж на главата. Освен това продължават да се опитват да убедят Райдър да си пусне мустаци, а той се чувства неудобно. Ще се видим там, малко чудовище! – Извика той развълнувано и звукът от отдалечаващите се негови стъпки стигна до мен. Изхвръкнах от смях, чудейки се през какво ли не подлагат лъвиците моите момчета за подготовка за днешния ден, и ми се искаше да съм муха на стената, докато се суетят около всички тях.
Роза започна да прави още снимки, които можеха да бъдат избегнати, но знаех, че тя просто иска да се увери, че Роаи не е пропуснал нищо, както беше казал Леон, затова си замълчах за това.
Малко по-късно в стаята нахлуха четирите лели на Данте, които се караха коя от тях е най-мощният воден елементал, и преди да се усетя, малкото кърваво петно по роклята ми беше изчезнало, а мен ме бутнаха пред огромно огледало, за да се огледам.
– Уау – въздъхнах, а очите ми блестяха, докато се взирах в ръчно ушитата рокля, над която Бианка бе работила през последната година без никаква магия.
Детайлите от дантела бяха най-хубавите, които някога бях виждала, а тя беше изработила безброй зодиакални знаци и съзвездия в нея. Прилягаше ми като ръкавица, а малките бели цветчета, които тя беше отгледала сред люляковите кичури на косата ми, бяха зашеметяващи. Дори не се чувствах като себе си в нея. Изглеждах като чудовищна принцеса по най-невероятния начин.
– Почти е време! – Обади се Розали. – Изглеждаш адски секси, Елис. Не забравяй да накараш тези стронзо да работят за теб тази вечер. Ще подготвя кученцата за позиция долу.
Усмихнах ѝ се, когато тя обхвана с ръце устата си и изрева, преди да избяга от стаята, като все още правеше снимки и накара всички кученца и братовчедките ми да се втурнат след нея в глутница.
Изпуснах дълъг дъх, когато най-накрая настъпи тишина.
– Как се чувстваш, кара миа? – Попита ме любезно Бианка, като се протегна да вземе ръцете ми и ме погледна със сълзи на очи.
– Е, вече знаех, че ние петимата сме завинаги – разсъждавах аз. – Правя това най-вече заради пръстена.
Бианка избухна в смях, а после се разплака и ме отблъсна, докато се опитвах да я утеша.
– Нищо не е – настоя тя, като си бършеше очите. – Просто ми се иска Мика да е тук и да види как най-голямото му момче се жени за момичето на мечтите си. Но знам, че той е наблизо и ни гледа с твоето сладко братче, amore mio.
Преглътнах силно думите ѝ, кимнах, когато собствените ми сълзи разцъфнаха и се борих да ги задържа настрана. Гарет не би искал да плача за него в деня на сватбата ми, но точно в такива случаи той ми липсваше най-силно. Трябваше да е тук като мой шафер, да ме дразни, че съчетавам роклята с косата си, и да ме стиска силно, докато ми казва колко е щастлив за мен. Но знаех, че е наблизо, дори и да не го виждах, и нямаше да позволя на мъката си да рисува тъга върху дните, които ми се искаше да не пропуска.
На вратата се чу тихо почукване и двете се огледахме, докато се борехме със сълзите си, а аз вдишах рязко, когато забелязах майка ми да стои неловко, стиснала бяла кутия в ръцете си, докато гледаше между мен и майката на Данте.
– Здравей – каза тя, погледът ѝ се рееше по мен, а твърде много думи висяха във въздуха между нас. Бях я поканила, разбира се, но наистина нямах никаква представа дали ще се появи до този момент. Беше приела поканата, но надеждността наистина не беше нейното нещо в наши дни и сърцето ми се разтуптя малко от облекчение, когато я видях.
През последните няколко години нещата между нас бяха малко по-добри. Тя най-накрая се беше изнесла от уелнес центъра, в който живееше, и дори беше успяла да започне собствен бизнес, като учеше стриптизьорки да танцуват и им правеше хореографии. Това не плащаше точно всичките ѝ сметки и между „Черната дупка“ и „Искрящият Уран“ – който сега се наричаше „Космически стриптийз“ и също се управляваше от Оскура – ѝ осигурявахме повечето от клиентите. А аз покривах сметките, които тя не можеше да си позволи, но изглежда и харесваше и доколкото знам, не беше изпитвала нужда да се върне към стриптийза или курварството.
Говорехме си повече, отколкото преди, но сега просто имаше нещо прекъснато между нас, дупката, в която трябваше да бъде Гарет, беше твърде широка, за да я прескочим, и твърде дълбока, за да се впуснем в нея. Но това не ме нараняваше така, както някога. Тя имаше своите шансове да поправи нещата с мен и макар че те бяха по-добри, аз приех факта, че никога нямаше да бъдем близки, както някога ми се искаше да бъдем.
Новината за откриването на Марлоу я беше засегнала тежко – най-вече защото, след като беше научил много за моето възпитание и за нещата, на които бях подложена в и около „Искрящият Уран“, той не беше заинтересован да се свърже отново с нея романтично. Все още не бях напълно сигурна кой го беше информирал за всичките тези глупости, но Райдър беше загадъчно неясен относно разговорите, които беше водил с новоизлюпения ми баща, и бях почти сигурна, че е бил той. Не защото искаше да ме нарани, като разкрие истината за моето възпитание, а защото искаше Марлоу да ме разбере по-добре и да оцени проблемите ми с доверието.
И трябваше да призная, че след като Марлоу напълно разбра живота ми и прекара месеци в различни възстановителни терапии, организирани от сестра му, той действително се оказа мъж, който заслужава любовта, която му дадох. Беше лоялен, защитен и благороден по начин, по който не познавах много феи. След възстановяването си дори беше започнал отново благотворителната си дейност и все още беше решен да подобри живота на колкото се може повече феи – дори ако това означаваше, че е малко непредсказуем и не винаги следва семейната линия, което явно притесняваше Мелинда. Но дори и тя не се опитваше да го обуздае прекалено много. Предполагам, че след като е знаела, че е бил държан под контрола на друга фея в продължение на години, не е искала да го подлага на това отново, така че просто е давала прессъобщения, прикриващи по-непредсказуемите му ходове, и в по-голямата си част той просто е правил каквото му хрумне, въпреки връзката си с Небесните съветници.
– Надявам се, че не е проблем, че дойдох – каза мама и пристъпи предпазливо напред. – Просто си помислих, че може би ще е хубаво да имаш нещо назаем от мен? Макар че не съм сигурна, че наистина ще подхождат на цялата тази твоя класна работа. – Очите ѝ профучаха по безценната рокля и аз усетих неудобството ѝ.
– Какво е това? – Попитах меко, приближавайки се до нея, докато Бианка се отдръпна, за да ни даде малко пространство.
– Това са щастливите ми обувки за стриптийз – каза тя с дъх на смях, отвори капака и разкри чифт покрити с диаманти платформи с убийствен ток. – Винаги правех най-добрите си танци, когато ги носех. – Тя сви рамене, изглеждайки смутена, а аз се усмихнах и протегнах ръка, за да ги взема.
– Може би в момента съм облечена като принцеса – казах, докато вкарвах краката си в обувките един по един. – Но никога няма да забравя откъде съм дошла, мамо.
Усмивката ѝ се разшири, когато протегнах крака си към нея за проверка, преди да пусна роклята надолу, за да ги покрие.
– Добре. Чудесно. Ще отида да си намеря място – каза тя, обърна се към вратата, после спря и се обърна към мен. Поколеба се за миг и след това се втурна напред, обгърна ме с ръце и ме стисна по-силно, отколкото си спомням да ме е държала някога. – Обичам те, момиченце – прошепна тя. – И съм толкова горда с теб. Съжалявам само, че не бях… по-добра.
– Мамо – започнах аз, но тя ме пусна и ми махна с ръка, като се отдръпна.
– Наслаждавай се на големия си ден – каза тя твърдо. – Гарет би искал това.
Гърлото ми се стегна и нещо в сърцето ми сякаш се разтуптя, когато тя се обърна, за да илезе отново от стаята, преди да спре.
Отбих се встрани, за да видя какво я е спряло, и прехапах устни, когато видях Марлоу да стои там в сивия си костюм, а двамата се гледаха един друг, докато животът, който може би са живели, висеше в пространството между тях.
Мигът сякаш се проточи цяла вечност, преди да промърморят поздрав един към друг, след което мама побърза да се отдалечи.
– Къде е моето красиво момиче? – Попита Марлоу развълнувано, изстреля се напред без никакво предупреждение и спря точно пред мен. Той се усмихна широко, проблясвайки с тръпчинките си, и протегна ръка, за да стисне лицето ми между ръцете си, докато ме разглеждаше. – Готова ли си?
– Да, татко, мисля, че съм – съгласих се аз.
Устните на Марлоу се разтвориха и очите му започнаха да сълзят, докато отваряше и затваряше устата си като риба, а аз го побутнах, за да го накарам да спре.
– Не плачи, защото и аз ще заплача – казах аз.
– Ти току-що татко ли ме нарече…?
– Per amore della luna! Закъсняхме! Върви, върви! – Извика Бианка внезапно, размахвайки ръце към нас и ме накара да се разсмея, докато ни гонеше в коридора.
– Едно е да накараш младоженците да чакат, кара миа, а съвсем друго е да ги накараш да сервират сватбената закуска със закъснение за останалите!
Бианка потегли по коридора, а аз се усмихнах на баща ми, докато я следвахме по-бавно.
Когато стигнахме до широкото стълбище в центъра на къщата „Оскура“, някъде отвъд широко отворените врати, където нахлуваше ярка слънчева светлина и въздухът се изпълваше с аромат на цветя, започна да свири струнен квартет.
Шумът на триста върколаци плюс всички останали феи, които познавахме и на които можехме да се доверим в цяла Солария – благодарение на приноса на Оскура и Найт – внезапно заглъхна и сърцето ми започна да бие учестено, докато слизахме по стълбите.
– Готова ли си за това, моето момиче? – Прошепна Марлоу и аз му се усмихнах, докато кимах.
– Направо съм. Крайно време е тези задници да ми сложат пръстен.
Марлоу започна да се смее и аз също се преборих с подсмърчането, докато стигнахме до подножието на стълбите точно навреме, за да видя как последните момичета за цветя и момчетата за пажовете излизат от пътеката на моравата пред мен.
Поех си дълбоко дъх, докато шаферките и младоженците се спускаха по пътеката – почти изцяло от семейството на Данте с братовчедите ми Кейлъб и Хадли за разнообразие.
После дойде нашият ред. Марлоу стисна ръката ми, с която се държах за ръката му, и когато музиката се смени с инструментален аранжимент на Can You Feel The Love Tonight – благодарение на Лео – излязох на слънчевата светлина.
Обширната морава на юг от крепостта „Оскура“ беше преобразена с море от столове, завързани с бял тюл и бледорозови панделки, огромна арка, задушена от бели рози, покриваше цялото събрание, а в далечния край на привидно безкрайната пътека четирима мъже ме чакаха в кръг под слънцето, готови да заемат мястото си в сърцето им.
Усмивката, която се впиваше в бузите ми, растеше и растеше с всяка моя стъпка, а пулсът ми се учестяваше, докато най-накрая не преминах покрай всички членове на паството и Марлоу пусна ръката ми.
Пристъпих напред, за да заема мястото си между моите четирима крале, и още преди да е произнесена и една дума от церемонията между нас, знаех, че съм стигнала до моето съвършено място на света.
Защото докато бях заобиколена от тях, знаех, че ще бъда заобиколена от щастие. И наистина, какво повече може да иска едно момиче от най-лошата част на Алестрия?

***

Пълната луна висеше ниско в небето, а танците и празненствата се провеждаха от часове, преди да намеря момент да си поема дъх.
Запътих се от дансинга, лекувах болните си крака за стотен път и паднах на един стол, докато Данте и Леон се надпреварваха да правят лимбо под мраморната пръчка на Ласита.
– Кой е на ред за тортата? – Обади се Бианка, докато тичаше покрай мен, а аз се засмях, като погледнах през стаята към високата бяла сватбена торта, която все още не бяхме разрязали. Разбира се, тя я беше направила сама и ръчно беше изгладила всеки сантиметър от нея, включително петте фигурки, които се намираха върху нея. Цяла нощ предупреждаваше гладните кученца да не я пипат и аз реших да накарам момчетата да дойдат да я нарежат с мен веднага щом си отдъхна, за да не се притеснява, че ще я развалят.
– Разбира се, много по-лесно би било да поддържаш маскировката си, ако си отгледаш истинска грива – долови ухото ми гласът на Сафира и не можах да се сдържа да не се изправя на крака, за да проуча как отговори Райдър.
– Предпочитам нормалния си вид – каза той твърдо, когато го забелязах да се бави до бюфета, докато всички майки на Леон му се надуваха.
– Но дългата грива е толкова привлекателна – въздъхна Латиша и тъжно погали късо подстриганата му коса.
Всички присъстващи тук бяха в течение на уловката за „смъртта“ на Райдър и вече добре познаваха неговото алтер-его Карсън, но беше много по-добре, когато не му се налагаше да го носи. А откакто завършихме, през повечето време не му се налагаше, тъй като не прекарвахме много време в Алестрия, освен когато посещавахме семействата и очевидно тогава той беше в безопасност в домовете им.
– Или пък мустаци – добави Мари, като го погали по горната устна. – На гордостта ти липсват мустаци.
– Изглежда като срам – съгласи се Сафира.
– Такъв срам – каза Латиша с кимване.
– Не искам да си отглеждам…
– Ооо или козя брадичка? – Предложи развълнувано Мари.
– Да! Като истински гангстер – изръмжа Сафира.
– Тогава хората може и да се страхуват от теб – добави Латиша. – Не би ли искал да си мрачен и ужасяващ?
– Аз съм ужасяващ – възмутено изръмжа Райдър. – Всички знаят, че мога…
– Може би да имаш пълна брада? – Каза замислено Сафира. – Може дори да изглеждаш заплашително, ако имаш брада.
– Аз съм заплашителен – изръмжа Райдър и аз се смилих над него, като се стрелнах между майките на Леон и го отвлякох.
– Мога ли просто да взема това плюшено мече? – Попитах ги, свързвайки пръстите си с неговите, докато той ръмжеше срещу мен.
Всички майки на Леон започнаха да се кикотят за младоженците и да коментират колко сме сладки, а аз се усмихнах на Райдър, когато той се намръщи по мой адрес.
Гейбриъл извика предизвикателство към Данте и също започна да танцува лимбо, а Бил накара Орион да се присъедини, но веднага падна по задник, привличайки много внимание към дансинга, а аз дръпнах ръката на Райдър, докато всички бяха разсеяни, издърпах го зад една огромна цветна решетка и откраднах целувка там, където никой не можеше да ни види.
– Трябва да ти напляскам задника за този мил коментар – изръмжа той и ме изгледа жадно, докато аз му се усмихвах.
– Изчакай сватбената ни нощ, Пухкавелко – подразних го аз, като накарах дрънкалката в гърдите му да избухне.
– Или може би просто трябва да те приклещя към това странно нещо с решетка и да ти напомня кой точно съм…
– Групова снимка край лозето! – Изкрещя изведнъж Бианка, а гласът ѝ беше увеличен от някакво заклинание. – Липсват ми булката и един младоженец!
Райдър изстена, а аз се засмях, докато го дърпах обратно от скривалището ни, промъквайки се между огромната тълпа, докато се присъединявахме отново към останалите и се преместихме навън, както беше поискано.
– Изглеждаш прекрасно, Елис – възкликна Лайни, хвана ръката ми и я стисна, когато се озовах до нея за няколко мига. Денят беше пълен водовъртеж и едва успях да разменя няколко изречения с повечето от гостите, така че трябваше да използвам всеки възможен момент с всеки.
– Ти също. Видях ли те с една от братовчедките на Данте да се гушкате до бюфета по-рано? – Попитах я заговорнически.
Лайни се изчерви, погледна към момичето, за което бях сигурна, че се казва Грета, и привлече вниманието ѝ. Грета махна с ръка, прехапвайки устните си, а Лайни ме дари с развълнувана усмивка.
– Изглежда наистина мила.
– Иди да я вземеш тогава – изсъсках окуражително, преди да се промуша през тълпата и да се разположа в предната част на всички с кралете си от двете ми страни.
Фотографът се издигна във въздуха с помощта на магията си, докато се позиционираше за перфектния кадър, а Бианка лаеше инструкции към всички Оскури, за да се увери, че всички са влезли.
– Пропускаме ли някого? – Изкрещя Бианка, щом се увери, че е доволна. – Брат ни не е тук – коментира Киплинг Старши.
– Средният – добави Младши и се разнесе колективна въздишка.
– Ами къде може да е попаднал? – Извика Бианка точно когато Леон изтръпна от ужас.
– Кой се грижи за тортата? – Поиска той.
– О, не – въздъхнах аз, улавяйки погледа на Данте, когато между нас премина ужасен поглед.
– Идвам, красавице моя! – Изръмжа Леон, и се втурна обратно към моравата.
Направих крачка, за да го последвам, но Гейбриъл ме хвана за ръката, а по лицето му се изписа отвращение.
– Твърде късно е – издиша той. – Твърде късно, по дяволите.
– Ти видя ли това? – Изхърка Райдър, а Гейбриъл се намръщи.
– Понякога Зрението е проклятие.
Миг по-късно въздухът се изпълни с писъците на ужас на Леон, а Бианка започна да ругае на феятонски.
Данте ме обгърна с ръце и не можах да се сдържа да не се засмея, когато истината започна да се разпространява и всички вълци нададоха вой за това, че са загубили тортата заради пениса на един грифон със странен като ебане фетиш.
– Толкова съжалявам, Кариня – издиша Данте срещу врата ми.
– Той те спаси от това да дадеш на онзи задник на Господаря на драконите спермата си, Драго – казах аз и поклатих глава. – Най-малкото, което можем да му позволим, е сватбена торта за спомен.
Гейбриъл започна да се хили сухо, а Райдър почеса носа си, докато аз погледнах към фотоапарата и се усмихнах точно в момента, в който светкавицата изгря.
Със сигурност не беше перфектна снимка, особено когато Грифон с панталони до глезените и размазана глазура по топките тичаше покрай него, преследван от разярен Немейски лъв, точно когато снимката беше направена, но трябваше да призная, че това определено беше момент, който трябва да се запомни.

Назад към част 61                                                         Напред към част 63

ЛЕОН

ДЕВЕТ МЕСЕЦА ПО-КЪСНО ОТ ТОВА…

– Днес е денят, в който ще станеш крал или кралица сред Феите! – Изревах, като удрях с юмрук по гърдите си. – Ще се биеш като воин и когато усетиш, че в костите ти не са останали сили, ще копаеш все по-дълбоко и по-дълбоко, докато не изстържеш самата същност на душата си и не я раздадеш на враговете си в юмруци и ярост! – Надигна се възторжен вик и аз вдигнах високо брадичката си. – Това е война и ти ще застанеш зад гърба ми и ще боядисаш полето на нашите противници в червено с тяхната кръв. Няма да си тръгнем оттук, без главите им да бъдат откъснати от телата им и…
– Добре, господин Найт – отсече треньорът Марс. – Завършете.
– Това е. Алестрияяяяя! – Изръмжах, а отборът ми ми го отвърна, подскачайки от вълнение.
Бяхме стигнали до финала на „Питбол“ отново срещу „Академия Зодиак“ и нямаше да позволя отново да ми откраднат победата. Миналата година някакъв услужлив малък грифон от нашия отбор ни дисквалифицира след положителен тест за феароиди точно преди голямата игра, така че Академия „Омега“ игра на финала с Академия „Зодиак“. Аз бях. Бях ядосан.
Така че това беше. Последният ми шанс. Единственият ми шанс да спечеля турнира и да победя „Зодиак“, за да ги направя мои „Минди“. Това беше моята мечта, моят дрийм. И трябваше да я изпълня, иначе щях да свърша като Ланс Орион, защото, ето, човекът беше изпаднал от благодатта като най-блестящата ябълка на дървото, до паднала купчина каша на земята. Беднякът. Гейбриъл знаеше повече от мен за него, но всички го бяха заклели да пази тайна от звездите или някакви други глупости. Звучеше обаче, че е замесен старият Аскрукс, а когато този драконовиден козел си пъха носа навсякъде, никой не свършва щастлив. Тези дни Орион имаше сенки в очите си и някаква тежест, откакто беше започнал да пие редовно. Братът сега се обучаваше за професор в същото това училище, а междувременно работеше като най-младия треньор на отбора на Академия „Зодиак“.
Жал ми беше за него, наистина. Мечтата му да се присъедини към Соларианската лига по питбол се беше разпаднала пред малките му блестящи очички като пръдня на вятъра. Не можех да си представя как трябва да се е чувствал, но прецених, че е близо до това да си избодеш очите с чаена лъжичка. Беше ми малко тъжно, че не успяхме да размажем Академията „Зодиак“, докато той беше в отбора им, но откакто той завърши, половината от старшите бяха напуснали и бяха заменени с новаци. Те също бяха силни елементали, но нямаха опита, който имахме ние. Имам предвид, че да, бяха стигнали до финала и Орион беше свършил страхотна работа, за да ги вкара във форма толкова бързо, но ние бяхме шибаните професионалисти в турнира, по дяволите, и възнамерявах да им набия малките богати задници на феи днес толкова добре, че никога да не забравят името ми. Леонидас Найт. Крал на терена. Господар на топките.
Скочих от скамейката и грабнах Елис и Скар, придърпвайки ги към себе си, докато всички останали разбраха посланието и се скупчиха за групово сплотяване. Гейб беше срещу мен, Итън до него, а Данте от другата му страна. Слабото звено в отбора ни беше първокурсникът, който в началото на тази година замени нашия съмнителен пазач на ями. Тя обаче беше искрица и тази победа щеше да укрепи самочувствието и, ако успеехме да се справим, просто трябваше да се съсредоточи, вместо да се разсейва с Итън Шадоубрук всеки път, когато минаваше покрай нея. На другия ден по време на тренировката тя законно беше пуснала три ями, защото ризата на Итън се беше скъсала и той беше играл последните рундове без нея.
– Влизай тук, треньоре – извиках аз, махнах на Марс и гордостта изпълни очите му, когато той се присъедини към нашето скупчване под ръка и аз целунах плешивата му глава. Това беше последният ми мач, а той беше адски добър учител през годините. Стана ми някак жал, че скоро ще завърша и ще го оставя зад гърба си. – Сър, от всички професори в „Аврора“ вие бяхте най-убийственият – казах му и всички кимнаха в знак на съгласие. – Винаги ви е пукало за нас, знаете ли? А това е всичко, от което повечето от нас някога са имали нужда.
– О, Леон. – Махна ми с ръка Марс, но очите му леко блеснаха и аз усетих, че също се просълзих.
Беше свършило. Мързеливите дни на Дяволския хълм, сутрешните закуски с малкото ми чудовище и лъвчетата ми в Кафетерията, Минди на постоянното ми повикване, дългите вечери на тренировките по Питбол и безкрайните бягания в Желязната гора. Обичах Академия „Аврора“ с цялото си сърце, тя беше моят втори дом и мястото, където намерих своята половинка. През всичкото лошо, с което се бяхме сблъскали заедно, имаше толкова много хубаво, че в крайна сметка то надделя, и аз исках да спечеля този турнир не само за себе си, но и за това училище. Защото то заслужаваше финансиране, заслужаваше да бъде забелязано и децата в него заслужаваха да бъдат видени. Така че щях да спечеля това нещо за Аурора и да ѝ дам прощален подарък, който, надявам се, щеше да даде на децата от Алестрия шанс да бъдат някой в това безмилостно кралство.
– Благодаря ти, Марс – каза Елис и хор от благодарности прозвуча около ринга, когато Марс напълно загуби ума си и започна да ридае. Потупах го по гърба и започнах да скандирам, за да върна вниманието на всички към играта и да повдигна духа им.
– Аврора, Аврора, Аврора, Аврора.
Всички го скандираха все по-силно и по-силно и започнахме да се въртим в кръг колкото се може по-бързо, докато всички се разсмяхме и останахме без дъх.
Аз поведох към излизане от съблекалнята, а Райдър вървеше зад мен, като прибираше дългата си черна грива на горен възел, както беше моята.
– Ние си приличаме – прошепнах му в ухото, а той извъртя очи. – Ако спечелим това нещо, искам да те чуя как мъркаш там, Скар.
Той се усмихна.
– Добре, ще мъркам, ако спечелим. Това достатъчен стимул ли е, Симба?
– Сега вече определено сме го взели в ръце. – Усмихнах се.
Понякога бях сигурен, че новата му самоличност му е помогнала да бъде себе си пред всички извън нашата гордост. Не му пукаше дали хората го виждат да яде зърнени храни или да хрупа понички в кафенето. Смееше се открито и гръмко и се усмихваше, без да се опитва да го потиска, когато бяхме на публично място.
Това беше освобождаващо за него и когато свали маската и се появи в истинския си образ с останалите, тази безтегловност в него остана. Въпреки че бях сигурен, че това е свързано повече с Елис, отколкото с нещо друго. Нашето момиче беше излекувало душата му и той беше станал мъж със сърце, по-голямо от моето.
Е, добре, със същия размер. Искам да кажа, че със сигурност все още обичаше да участва в подземни боеве в клетка и се измъчваше от болката и мъченията, страшно обичаше кръвта и осакатяването и всичко това, но в наши дни правеше тези неща с усмивка на лицето като пълен сладур.
Изведох отбора си на терена под рев от възгласи, които изпълниха цялата ми глава. Цялото училище беше дошло да ни гледа как играем, половината от трибуните бяха пълни с хора в нашите лилави цветове, а другата половина – в тъмносините и сребристите цветове на „Зодиак“. Освиркванията на „Зодиак“ се изгубиха пред ентусиазма на нашето училище и аз помахах на всички, опитвайки се да потърся родителите си сред тях. Не беше много трудно, Оскурите бяха заели цяла част от трибуните и над главите им подскачаше надуваем Буреносен дракон, който подскачаше като животно, виеше и лаеше за нас. Пред тях, напук на Питсайд, беше майката на Данте, моите майки и татко, Бил, Марлоу и – дявол да го вземе, Мелинда Алтаир беше точно до него със сина си Кейлъб. Тя размахваше юмрук като аниме герой, а двамата носеха фланелки на „Аврора Питбол“ с номера на Елис.
– Виж, малко чудовище! – Извиках, посочвайки ги, а Елис подскочи нагоре-надолу, махайки на всички с най-светлата усмивка на лицето си.
– Върви, Алфа! – Изръмжа един от чичовците на Данте, като изведнъж изгуби хватката на пластмасовата чаша в ръката си и тя се понесе надолу, изпращайки вино, което се пръсна по цялата Мелинда.
Оскурите сякаш затаиха дъх в очакване на реакцията ѝ. После Мелинда започна да се смее, когато светкавиците на фотоапаратите от пресата се разнесоха, и се усмихна през всичко това като добър спортист. Страхотно.
Розали се качи на парапета заедно с няколко от по-младите кученца, облечена в горнище на анцуг и отворено яке на „Питбол“, помаха на всички ни и аз ѝ се усмихнах, а сърцето ми се разтуптя от това колко много хора бяха дошли да ни гледат. Очите на Итън се насочиха към нея и в тях се появи гладен поглед, който ме накара да пристъпя напред и да го зашлевя хубаво.
– Възбуди се след мача, а не по време на него – изръмжах, но той само поклати глава. – Освен това тя е на петнайсет, пич, прекалено млада за теб.
– Не знам за какво говориш. Сякаш някога ще се заинтересувам от една Оскура. Готов съм да я смачкам – отвърна той яростно и се обърна, за да се съсредоточи отново върху играта. Добре.
Сега наистина трябваше да спечелим тази гадост.
Марс избяга пред нас, за да застане до Орион, който носеше черната униформа на треньора на „Зодиак“ на страничните линии на игрището. Ръцете му бяха сгънати и той за кратко стисна ръката на Марс, преди погледът му да се върне към нас и изведнъж видях цял свят от болка в очите му. Това не беше мястото, където трябваше да бъде. Трябваше да е навън и да печели турнири по целия свят като част от отбора на „Скайларкс“. Всички новини го бяха разпространили, когато беше обявил, че няма да приеме нито едно от местата, предложени му от Лигата, а ще избере да следва мечтата си да бъде професор по кардинална магия в академията „Зодиак“. Но ако това беше лицето на човек, който следва мечтата си, тогава ме запишете за еднопосочен билет към провала.
Защото той изглеждаше разбит непоправимо.
Помахах му с ръка и той ми кимна, като за миг на устните му се появи лека усмивка, преди да изчезне също толкова бързо.
– Беднякът – промърморих аз.
– Мразя да го виждам в този вид – каза тихо Гейбриъл от малко по-надолу по линията, докато се придвижвахме, за да застанем пред екипа на „Зодиак“.
Съдията се затича напред и аз се намръщих на мъжа с ултразагоряла кожа и шорти, които бяха прекалено високо до бедрата му за нормален съдийски комплект.
– Добро утро, момчета, аз съм професор Уошър! – Каза той весело. – Не съм обичайният съдия от „Зодиак“, но правя една малка услуга на мой колега. Готови ли сме всички да се изцапаме днес? – Попита той и носът ми се набръчка, когато започна да прави лицеви опори, от които шортите му се вдигаха право в слабините. – Не ми обръщай внимание, днес слабините ми са малко стегнати. Снощи не спах до късно и правих гола йога на луната, някой опитвал ли е това?
Капитанът на отбора на „Зодиак“, Нила Крован, направи голяма крачка встрани от Уошър и не можех да я виня. Тя имаше къса руса коса, мускулести ръце и решителен блясък в погледа. Но тя отиваше надолу, надолу към града на неудачниците.
– Добре, капитани на отбори, приближете се малко по-близо до мен, това е всичко. – Подкани ни Уошър да се приближим и ме погледна оценяващо. – Ама ти не си ли едно яко младо момче? Надявам се, че тази сутрин си разтегнал големите си бедра. Ако искаш да ми дадеш имейл адреса си след мача, с удоволствие ще ти препратя моята гола йога на луната. Направих видео.
– Добре съм, благодаря – казах, без да успея да скрия гримасата си. Не, не искам да гледам видеоклип с голия ти задник, който прави йога, гаднярче. Ще си измисля собствена програма за гола йога на луната, много ти благодаря.
– Добре, просто ми кажи ако решиш. – Той потупа ръката ми, после стисна бицепса ми и аз се преборих с тръпката, когато той се опита да смъкне малко от магията ми с дарбите си на сирена, но аз бях заключил тази глупост по-плътно от задника на патица, така че той бързо се отказа с надуване. – Хайде тогава да започнем тази игра, нали? – Обърна се Уошър и Орион му хвърли Питбол толкова силно, че едва не го удари в лицето. Той се обърка при улавянето, но я задържа в ръцете си и се ухили, като махна с ръка на Орион, сякаш играеха някаква игра, но лицето на Орион говореше, че не е така. Уошър пристъпи между нас, правейки няколко клякания, а аз стиснах устни нетърпеливо.
– Добре сега, никаква нечестна игра на терена, ще ви гледам задниците много внимателно. – Той погледна всеки от нас с остър поглед.
– Давай, Леон! – Гласът на Розали се носеше от тълпата и аз се усмихнах, докато се концентрирах и Уошър се приготви да хвърли топката.
Звънецът даде началото на играта и тълпата полудя, докато Уошър хвърляше топката във въздуха. Кровен се хвърли към мен с писък, като първо се стремеше да атакува, а не да хване топката, а аз се приготвих, когато тя се сблъска с гърдите ми, хванах я за бедрата и я хвърлих назад през рамото си, за да се сгромоляса на земята. С прилив на енергия се хвърлих напред, вдигнах топката и започнах да тичам, като повалих двама от противниците на земята, докато се носех по терена, поглеждайки назад през рамо, за да проверя отбора си, докато се придвижваха на позициите си.
Итън се освободи пръв, така че му хвърлих топката и той скочи във въздуха, за да я хване, а Елис изтича да го посрещне. Те спринтираха заедно по терена, докато Данте и Гейбриъл поваляха колкото се може повече членове на „Зодиак“, а Райдър се държеше настрана, чакайки да овладее земята ако се наложи.
Започнах да обикалям към ямата, приближих се зад един от техните пазители на ямата и се нахвърлих върху него, поваляйки го на земята, докато Елис и Итън се нахвърлиха върху нас. Един огромен месояден Землепазител повали Итън в яростен сблъсък, но той успя да хвърли топката, докато падаше. Елис я хвана с вик и скочи над главата ми, като едва избегна пламъка на другия пазител на зодиакалната яма, преди да хвърли топката в ямата.
– Аврора взема първата точка! – Извика Уошър, докато магическото табло над игрището показваше преднината ни.
Изревах вълнението си, грабнах малкото си чудовище и го целунах силно, преди да го плесна по дупето и да го насоча към въздушния квадрат на игрището.
Всички се подготвяха за следващия кръг и сърцето ми се разтуптя в очакване на звуковия сигнал.
– Нонит! – Изръмжа Орион на един човек от отбора си, който беше полезен като мокра риба в този кръг. – Вземи си главата в ръце или ще те изям.
Уау, много темперамент? Няколко ученички на трибуните зад Орион започнаха да мърморят и да го сочат, докато се изчервяваха. После изведнъж зумерът отново прозвуча и играта започна.
Нахвърлих се върху капитан Кровен със стиснати зъби, докато тя поваляше един от нашите пазители на ямата и се втурваше към следващия. Хванах я за косата, завъртях я и я съборих на земята, хвърлих тялото си върху нейното, за да я задържа, докато Уошър отброи до пет и тя беше аут, губейки точка от отбора си. Издънка.
Надигнах се, намерих техния землянин с топката и се втурнах напред, за да вкарам гол, а Данте беше точно на опашката ѝ. Хвърлих стена от пламъци, за да я спра, но тя се издигна на хълм от пръст, гмурна се над пламъците, преди да се удари в плътна въздушна стена и да се сгромоляса на земята с ридание. Данте вдигна топката с лукав смях, подхвърли ми я и аз я хвърлих през рамо в Ямата.
Тълпата побесня, а Данте се затича към мен и ме прегърна силно, а кожата му ме прониза с електричество, когато ръцете ни се свързаха.
– Ти го убиваш, Леоне – каза той.
– Ти също, братко. – Усмихнах се.
Загубихме следващите два рунда и достатъчно от членовете на нашия отбор бяха вкарани в задниците си, за да се изравнят двата отбора със Стивънс. Преди началото на следващия рунд извиках отбора си на сбирка, като имах нужда да се прегрупирам.
– Виждаш ли нещо, за което трябва да внимаваме в следващия кръг, Гейб? – Попитах го и той се намръщи.
– Техният Огнен щит ще подпали задника на Карсън, за да започне следващия рунд, така че внимавайте за това. – Той кимна към Райдър и очите на моя Райдикинс потъмняха от предизвикателството. Обожавах, когато той се превръщаше в психопат на Лунния крал на терена. – Дръж под око тяхната Водна стража и Въздушна стража, Итън, те ще те засенчат през следващите няколко рунда и няма да получиш нищо в Ямата, но можеш да ги разсееш и да ги държиш далеч от останалата част от отбора. Това е всичко, което е фиксирано, всяка друга съдба е твърде подвижна.
Кимнах с глава.
– Добре, мисля, че тогава трябва да сменим тактиката. Итън, бягай в кръг и занимавай онези двама задници. Данте и Карсън, искам вие да извадите земния и огнения им щит. Аз ще се заема с най-добрия им стрелец.
– Бърза е – коментира Елис с намръщена физиономия. – Сигурен ли си, че можеш да я хванеш?
– Мога да я хвана, малко чудовище – казах с нахална усмивка. – И Гейб, искам да избиеш пазителите на ямите. – Приключих с даването на указания на останалите, след което се разпределихме на позициите си по терена, докато отборът на „Зодиак“ се отдели от собственото си струпване.
Когато прозвуча звуковият сигнал, аз се втурнах по терена като разярен бик, а погледът ми беше вперен в земния ездач на „Зодиак“. Тя улови земна топка, когато тя се изстреля от земната дупка, и аз се засилих като Терминатор, за да я прекъсна. Тя хвърляше огромни буци пръст по пътя ми, за да ме спре, но аз прескачах всяка една от тях, след което хвърлях светкавичен огън пред нея, карайки я да изкрещи и да се спъне назад. Тези няколко секунди и струваха всичко, тъй като се сблъсках с нея и топката се изтърколи от ръцете и. Елис се появи, вдигна я и се скри, когато някой изстреля към нея огромна водна струя, която едва не я улучи, преди да започне да тича нагоре по терена.
– Върви, Елис! – Изревах, докато тълпата на „Аврора“ започна да крещи насърчителни викове, полудявайки, когато тя се насочи към ямата.
Огненият щит на „Зодиак“ се изстреля на пътя ѝ, като хвърли шепа пламъци в корема ѝ и я повали назад. Райдър се сблъска с него с трошаща костите схватка и го събори на земята, за да може Елис да ги прескочи и да продължи да спринтира към Ямата.
Гейбриъл блъсна единия пазач на ямата „Зодиак“ в ямата, но другият успя да го изпревари, като се втурна към Елис и превърна земята в лед под краката ѝ. Елис едва не падна и аз се затичах след нея, като изхвърлих дланите си и разтопих леда, преди тя да се подхлъзне. Тя повали пазача на ямата настрани с въздушна струя, пращайки го да лети през полето със стенание, а Елис се хвърли напред, забивайки топката в ямата с вик на победа.
Гейбриъл я преметна през рамо и затича по периметъра на ямата, докато аз ревях към небето от вълнение и свирката свиреше за полувремето.
Всички се запътихме към съблекалните, кални, посинени и натъртени, и започнахме да се лекуваме, докато вървяхме. Бяхме с една яма повече от „Зодиак“, но мачът беше много равностоен. Те се бореха за живота си там, както и ние.
– Чухте ли? – Приближи се до мен Итън и ме потупа по рамото.
– Какво? – Попитах.
– Има служители от Лигата, които са тук и търсят нови таланти – каза той, а очите му светеха.
– Представяш ли си, ако изберат някой от вас? Бих могъл да кажа, че съм ходил на училище с куп известни звезди от Питбол.
Сърцето ми се разтуптя яростно в гърдите при това. Достатъчно добър ли бях, за да ме изберат? Никога не бях мислил да играя извън училищния отбор, но сега, когато идеята ми беше представена, това беше всичко, за което можех да мисля.
– Страхотно, пич. Може би ще ни изберат. – Усмихнах се, а Итън се засмя. – Това би било страхотно, но не, аз съм Лунният крал, помниш ли? – Усмихна се той. – Основната ми работа извън това да водя народа си е да не ме убият или арестуват и изпратят в затвора Даркмор.
Изсмях се.
– Твърде красив си, за да отидеш в Даркмор, пич – казах му аз. – Ще трябва да се бориш всеки ден, за да спреш Големия Бърт да се опитва да те подмами да вземеш падналия му сапун под душа, за да може да те изчука.
Той се засмя.
– Не, щях да го убия. Никой няма да се доближи до задника ми без съгласие.

***

През следващата половина на мача трябваше да се борим за живота си, като всеки наш „Пит“ беше контриран от „Зодиак“, който вкарваше веднага след това. Бяхме в яростна игра на натискане и дърпане, отчаяно се опитвахме просто да спечелим още една точка напред, за да се опитаме да увеличим още малко преднината си. Но всеки път, когато се приближавахме, отборът на „Зодиак“ успяваше да ни открадне и да си върне точката. Никой не пусна и една топка, което ни принуди да продължим тази безумна борба, докато не стигнахме до предпоследния рунд и един задник не изкара Данте на гърба си, което означаваше, че сме загубили една точка и сме изравнили резултата до мъртво равенство.
– Майната му – изръмжах, когато всички се скупчиха за последното сбиване. Този следващ рунд беше всичко. Трябваше да спечелим този Пит или да нокаутираме поне още един съотборник, отколкото те нашия.
– Поеми си дъх, Лео – призова ме Елис и аз го направих, опитвайки се да запазя главата си чиста, докато напрежението върху мен се увеличаваше.
– Гейб? – Попитах. – Имаш ли нещо за нас?
Гейбриъл поклати глава и се намръщи.
– Не мога да видя нищо.
– Гах – изплюх се разочаровано, ритайки тревистата земя в краката си.
– В последните два рунда в играта бяха изстреляни въздушни топки – каза Данте. – Има вероятност да не се повтори.
– Те ще си помислят същото – изръмжах аз. – Така че всички ще заобикалят другите дупки по фланговете.
– И какво от това, че е въздушна топка? – Каза Елис. – Случайно е, технически няма по-голям шанс да не е това.
– Но законът за средните стойности казва, че ще е някоя от другите елементарни топки – казах аз с намръщена физиономия.
– Просто казвам, че не бива да го изключваме – каза Елис и аз кимнах, дълбоко замислен, докато се опитвах да измисля най-добрата ни игра тук.
– Как се справяме с магията? – Попитах.
– Почти съм свършил – каза Данте.
– Същото – съгласи се Гейбриъл заедно с един от нашите пазители на ями и Итън също кимна.
– Добре съм – каза Райдър и аз се обърнах към него с изкривена усмивка, знаейки, че цялата болка, която нанесе в тази игра, го държи в тонус, дори ако всички останали трябваше да вярват, че се движи на слънчева светлина като мен.
– Тогава казвам да използваме всичко, което имаш. Да взривим терена до шушка и да извадим колкото се може повече играчи на „Зодиак“ – казах аз.
– Огнезащитният им щит е запазил силата си – каза Итън.
– Добре, ще се съсредоточа върху тях – казах аз. – Елис, как е силата ти?
– Имам достатъчно за един силен щит – каза тя. – Не мисля обаче, че мога да взривя някого твърде далеч от пътя си.
– Добре, съсредоточи се върху това да вземеш топката, а след това използвай щита, за да забавиш всеки, който е зад теб. Искам всички останали да се защитават. Блокирай всички членове на техния отбор и на всяка цена докарай Елис до Ямата.
– Сигурен ли си? – Изпъшка моята Огнена, а очите ѝ се разшириха.
– Да, сигурен съм – изръмжах аз. – Даваме на Елис възможно най-добрия шанс. Давай, Аврора!
– Давай, Аврора! – Изкрещяха всички в отговор и ние се разделихме, разпределяйки се по игрището, а Елис се премести в квадрата на въздушните дупки.
– Хайде, малко чудовище, справи се – казах под нос, след което насочих вниманието си към Огнезащитния щит на Зодиак с разрошена коса и обемни рамене. Мъртъв. Месо.
Звуковият сигнал прозвуча и адреналинът напълни вените ми, всяка надежда, която някога съм имал за победа в турнира, се крепеше на тези последни пет минути от играта. Зачаках до огнената дупка, но с фуумф се изстреля въздушна топка от въздушната дупка. Няма как да стане!
Елис скочи, за да я хване, след което се хвърли на земята, хвърляйки зад себе си въздушна стена, в която другият играч на „Зодиак“ веднага се блъсна и се срина на земята по гръб с писък.
Погледът на Елис беше твърдо решителен, докато всеки един играч на „Зодиак“ на терена се обръщаше и тичаше към нея.
Чу се огромен бум, когато земята се разцепи и Райдър с един замах хвърли в нея половината отбор на „Зодиак“. Зарадвах се, докато тичах напред, но когато стигнах до ръба на оврага, бях принуден да спра, откъснат от останалата част от играта.
– Върви, Симба! – Обади се Райдър, хвърляйки мост от земя пред мен и аз се втурнах по него с усмивка, зареждайки към Огнения щит на Зодиака отново.
Данте и Гейбриъл поваляха членовете на „Зодиак“ толкова бързо, колкото успяваха, но земният защитник на опозицията стигна до Елис и я повали с яростен сблъсък, който ги накара да се търкалят по земята.
Аз се блъснах в Огнения щит точно преди той да свали Гейбриъл и нещо под мен хвръкна в тялото му, докато го държах на земята за броене. Едва го чух, тъй като погледът ми отново се закачи за Елис, хваната в капан под Земния. Тя трябваше да се изправи. Точно сега, преди броенето да е изтекло и тя да е излязла от рунда.
– Върви при Елис! – Извиках на всеки, който беше достатъчно близо, за да ме чуе.
Итън изведнъж се оказа там, ризата му беше разкъсана отзад, а по кожата му се стичаше кръв, докато падаше върху Земляка и го откъсваше от Елис. Половин секунда по-късно един от техните ямаджии подпали Итън и той извика, падна на земята и се търкулна, за да потуши пламъците, явно изчерпан от водната магия. Елис вече се беше втурнала нанякъде, тичайки към Ямата, докато аз се изправях, а човекът под мен пълзеше извън полето. Данте и Гейбриъл също бяха излезли и докато правех мислена сметка колко от членовете на всеки отбор са излезли, осъзнах, че все още сме в шибано равенство. Трябваше ни тази проклета яма.
– Давай, Елис! – Изкрещях и скандирането беше подето от цялото ни училище, докато тя се носеше по терена.
Не ми беше останала почти никаква магия, но и малкото, което имах, хвърлих към пазителите на ямата и около тях проблесна огън. Единият от тях се строполи на земята, за да избегне огъня, но другият потуши пламъците и се затича да пресрещне Елис, като разпери ръце, но от тях не излезе никаква магия. Ха!
Елис го удари право в лицето, като го запрати на земята, преди да изтича до ръба на Ямата и да забие топката в дълбините ѝ.
– Академия „Аврора“ е победител! – Гласът на Уошър изпълни целия стадион и аз останах зашеметен цели две секунди, преди да разкъсам блузата си и да изтичам да взема момичето си.
Потопих я в луда, страстна целувка, преди останалата част от отбора ми да се сблъска с нас и всички да паднем в кучешка глутница, смеейки се, ликувайки и празнувайки. Сърцето ми биеше като лудо и имах най-голямата победна ерекция в историята.
Райдър плесна с ръка по гърба ми и аз успях да се преобърна, докато го прегръщах.
– Мъркай за мен, Скар – помолих го и той извъртя очи, използвайки змийската си дрънкалка, за да създаде ниско мъркане в гърлото си, а аз го стиснах още по-силно за това. Беше толкова хубаво, че сигурно се е упражнявал тайно.
Данте беше толкова развълнуван, че всички започнахме да получаваме токови удари и бързо трябваше да станем и да стоим далеч от него, докато той спринтираше, за да посрещне Оскурите, които се изсипваха на терена, а половината от тях разкъсваха дрехите си, докато професорите от „Зодиак“ се опитваха да възстановят реда.
– Успяхме, Лео! – Отново се хвърли към мен Елис и аз я прегърнах силно, гушнах се в главата ѝ и попивах всяка перфектна секунда от този момент.
– Господин Найт, госпожо Калисто? – Обади се някой и ние погледнахме, и открихме официален мъж в костюм, който ни се усмихваше.
Сърцето ми изпадна от гърдите в корема, след което се завъртя там във вихър. Това беше Гай Велиос. Шибаният председател на цялата шибана Лига. Той протегна ръка към нас и аз се хвърлих напред, хванах я в своята и го придърпах към себе си, за да оближа лицето му.
– Лео! – Задъха се Елис, но Гай само се засмя, като се отдръпна и вместо това и предложи ръката си.
– Всичко е наред – каза той, докато стискаше ръката ѝ. – Невероятно впечатлен съм и от двама ви, наблюдаваме ви от доста време.
Потиснах писъка си, като поставих ръка на устата си, докато го гледах с немигащ поглед.
– Ако желаете, с удоволствие бихме разговаряли с вас двамата за възможността да се присъедините към Лигата. Има няколко свободни места в някои от големите отбори и ще се радваме и двамата да се пробвате. – Той ни подаде по една лъскава сребърна визитна картичка, а аз се втренчих в него, за кой ли път останал без думи.
– Ще се радваме. – Бутна ме с лакът Елис и аз започнах да кимам, без да мога да измъкна нито една дума, докато той отново се усмихна и се отдалечи през полето.
Погледът ми падна върху Орион, който наблюдаваше взаимодействието, изглеждайки така, сякаш току-що сме убили майка му с камъни, и сърцето ми за момент се сви от вина.
Елис ме хвана за ръката, обръщайки ме към нея, и усмивката отново се разцепи по лицето ми, когато се запечатах в очите ѝ.
– Ти го направи, Лео. Ти ни докара дотук – каза тя с емоция в погледа си.
– Нямаше да се справя без теб, малко чудовище. – Прокарах палец по калната ѝ буза, докато на игрището избухна парти и окурасите започнаха да пеят някаква стара песен на феятонски.
Това беше най-невероятният момент, точно тогава в нашия свят нямаше нито едно парченце мрак.
Чистото щастие се разливаше от Елис и моите мускулести, кални лъвчета и това беше най-блаженото чувство в моето съществуване. Някак си мързеливият ми задник се беше превърнал в човек, способен да създаде цял прайд, да спечели турнира по питбол в Академията и невъзможно да завладее сърцето на това съвършено създание пред мен. И осъзнах, че може и да съм копнял за сбъдването на тази Питбол мечта от години, но най-истинската ми мечта стоеше точно пред мен. И никога нямаше да я пусна.

Назад към част 60                                                            Напред към част 62

ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО…

ДАНТЕ

– При звездите, Елис – изстена Гейбриъл, докато опираше ръка на стената над нея, а тя поемаше пениса му към задната част на гърлото си. Бяхме в празна класна стая след часовете и Леон имаше конкретни инструкции за мен и Елис да държим Гейбриъл разсеян от Зрението. Тя беше повече от щастлива да действа по този начин и аз се опитвах всячески да не се втвърдявам с наближаването на крайния срок.
Проверих Атласа си зад гърба на Гейбриъл, докато той стенеше и свиваше ръце в косата на Елис.

Леон:

Доведи го в кафенето след две минути xxxxx

Не ми се струваше, че целувките са наистина необходими, но Леон днес беше в особено приповдигнато настроение.
– Чакай… – Каза задъхано Гейбриъл и аз го заобиколих, откривайки, че очите му започват да се насълзяват от видение. Зашлевих му силен шамар по лицето и той ми изръмжа.
– Съсредоточи се върху приятелката си, Фалко – заповядах и погледът му падна върху нея, докато всмукваше въздух между зъбите си.
Тя изглеждаше толкова добре на колене в училищната си униформа, полата ѝ се издигаше над бедрата, за да разкрие малките ѝ розови гащички отдолу. Dalle stelle, не бива да ми се вдига.
– Чакай – изсъска Гейбриъл, очите му отново се заслепиха и аз го плеснах по дупето през панталоните, карайки го да хвръкне от гняв. – Какъв ти е проблемът? – Поиска той.
– Искам я – изръмжах аз. – Така че побързай.
Той тръгна да ме ругае, но тогава Елис увеличи темпото и той изруга, като отново притисна ръце към стената и заби члена си дълбоко в устата ѝ, докато свършваше.
Тя погълна всичко, което и даде, след което се изправи на крака, дръпна панталоните му и хвана ръката му, като погледна към мен и аз кимнах.
– Време е да тръгваме. – Тя го преметна през рамо и се изстреля с вампирската си скорост, а аз се изсмях и изтичах през вратата след тях.
Втурнах се през коридорите и се проврях през изхода на слънцето, преди да се насоча към кафенето, където Елис беше пренесла Гейбриъл.
– Какво, по дяволите? – Олюляваше се, все още замаян след оргазма Гейбриъл, докато аз тичах след тях.
Елис не губи повече време, за да го разбере, бутна вратата на Кафенето и го натика вътре.
– Изненада! – Крещеше маса от хора с Леон начело, изстрелвайки в лицето му блестящ попържняк.
Устните на Гейбриъл се разтвориха и погледът му падна върху люляковата тениска, която Леон носеше, а на нея с черни букви беше изписан надписът Elise-ian Mate. В ръката си държеше друга, която преметна през главата на Гейбриъл, като сключи ръцете му отстрани, преди да го целуне право в устата.
– Това е нашето извънредно парти на Елисейския приятел! – Извика Леон, като грабна още една тениска от Минди и я хвърли към мен. Засмях се, когато Гейбриъл започна да се смее и Елис го теглеше за ръка навътре. – И е посветено на теб, Гейб, защото ти си мислеше, че това никога няма да се случи. Но аз ти казах, че ще се случи, нали така, Гейб? – Каза развълнувано Леон.
– Не ме наричай Гейб – каза Гейбриъл, но устата му се изкриви от усмивка. Цялото заведение беше украсено в същия люляков цвят като косата на Елис, а залата се препълни с нашите приятели, както с Минди, така и с Оскура и Лунар. Итън Шадоубрук носеше малка парти шапка с надпис Fated, Mated, Elated, докато ядеше шоколад и говореше с Райдър. Двамата бавно бяха започнали да прекарват повече време заедно, докато симулираха създаването на ново приятелство чрез Питбол. Райдър трябваше отново да се пробва в отбора и Марс се зарадва, че е открил земен елементал, който е толкова добър в играта, колкото Райдър. Наложи се да промени някои от характерните си движения, за да не привлича внимание, но след като Марс му даде някои съвети, базирани на „стар член на отбора“, той отново започна да играе играта точно както преди и никой не разбра за това. Беше шибано фантастично. А и новата му самоличност беше глупаво доказателство поради факта, че никой дори не знаеше, че Райдър има хамелеонски способности, а ако знаеше, никой нямаше да повярва, че се е маскирал като лъвски преобръщач, покрит с татуировки на Дисни.
Леон подаде на Елис една лилава рокля с надпис „Елис-ейска кралица“ и тя започна да се съблича от дрехите си, за да се преоблече в нея с усмивка на уста. Аз небрежно хвърлих буреносен облак около тялото ѝ, за да я запазя скрита и тя ми се усмихна, когато запратих малко мълния по изпънатото ѝ дупе. Когато излезе от облака, изглеждаше секси като дявол в прилепналата рокля, която прилепваше идеално към извивките ѝ.
– Виж какво носи Уинкъл! – Изкрещя Леон, като я извика при себе си.
Периуинкъл дотича да ни посрещне в кучешката си форма, облечена в малка лилава ризка с надпис Elise-ian Mutt на гърба. Избухнах в смях, спуснах се да я погаля по ушите и тя облиза дланта ми, преди да се гмурне към Елис с лай от щастие.
Гейбриъл се преоблече както трябва в тениската, която Леон му беше дал, прегърна партито и се усмихна, когато Минди дойде да го поздрави.
– Ти наистина ли не знаеше за това? – Попита го Леон, като присви мигли.
– Нямах представа – каза Гейбриъл, потупа го по рамото и Леон се усмихна от ухо до ухо.
– Ще донеса тортата, трябва да я видиш. Върху нея има миниатюрни формички на нас петимата, плюс Периуинкъл също! И е покрита с нашите съзвездия. – Той потегли, почти прескачайки през тълпата, докато Минди тичаше след него, питайки го дали има нужда от нещо. Закачих няколко бири от ледения блок на една от масите и се насочих към Гейбриъл, подадох му една и притиснах моята бутилка до неговата, преди да извадя чашата си и да налея бирата в нея.
– Знаеше за партито, нали? – Промълвих му.
– Да – каза той. – Знаех, откакто започна да го планира.
Усмихнах се и отпих от бирата си.
– Ще му кажеш ли?
– Не – каза той. – Виж го колко е щастлив.
Погледът ми падна върху Леон, когато музиката започна да звучи и той започна да се суети около Райдър и Итън, да крещи за тортата и да се побърква.
Елис се вмъкна между нас и ние я обгърнахме с ръце.
Светлините бяха приглушени и партито се развихри с пълна сила. Глутницата ми започна да вика и знаех, че няма да мине много време, преди да започнат да разкъсват дрехите си. Беше неизбежно, когато ставаше дума за Оскура. Обичах обаче дивотата на моята фамилия и след като толкова дълго се чувствах като аутсайдер като единствения дракон сред тях, осъзнах, че вече не се чувствам така. Бях намерил четирима алфи, които ми подхождаха във всяко отношение и ми показаха, че няма значение какъв е орденът ти, чия кръв тече във вените ти и дори принадлежността ти към банда. В края на краищата семейството е всеки, когото обичаш. А ние петимата бяхме аниме гемъл. Истински приятели. Даже нещо повече – ние бяхме сродни души.

Назад към част 59                                                        Напред към част 61

ДАНТЕ

– Torna da noi, amore nostro (Върни се при нас, любов наша) – помолих Елис, докато се тълпехме около нея и заедно изпращахме лечебна магия в тялото ѝ.
Миглите ѝ трепнаха, а раменете ми се притиснаха към раменете на другите момчета, наведени близо до нея, когато тя най-накрая се събуди.
Тежък дъх на облекчение ме напусна, докато гледах чисто сребърните ѝ очи, нашата красива половинка в безопасност и жива.
– Добре ли си, Бела? – Попитах я.
Да види Гарет сигурно е било невъзможно трудно за нея, но това, че разбрах, че той е добре отвъд завесата, успокои собственото ми сърце. Не беше измъчван от живота, който беше загубил. Беше в мир. И аз изпитах облекчение от това за моя кабайо.
– Да – каза тя, а устните ѝ се изкривиха от тъжна усмивка. – Поне ще бъда. – Леон се притисна към бузата ѝ, а тя прокара пръсти в косата му.
– Обичаме те, малко чудовище. И Гарет също обичаме. Не е ли така, Скар? – Той побутна с лакът Райдър до себе си и за първи път той не сложи безчувствения си фронт, кимна и хвана ръката на Елис, а пламъчето на магията в очите му ми подсказа, че усеща всеки грам от болката ѝ.
– Ние сме негови братя в този и в следващия живот – каза той твърдо.
– Един ден, когато се присъединим към него отвъд завесата, ще имаме време да го опознаем добре – каза Гейбриъл, взе другата ѝ ръка и целуна дланта ѝ.
Тя потръпна под нас, поемайки си дълго дъх.
– Толкова съм уморена.
– Тогава нека се приберем у дома. Утре е началото на един нов свят, amore mio – обещах, издърпах я на крака между нас и тя отдели миг, заобиколена от нашите ръце, от нашата любов. Чувствах се привързан към всеки един от тези феи, а сега, когато Гейбриъл се беше свързал с Елис, сякаш всички бяхме обединени в неразрушим кръг, всеки от нас толкова важен, колкото и другия, за да го поддържаме цял.
Бях само по анцуг, тъй като се бях преместил, за да пренеса Леон и Райдър тук, но когато тръгнах да го свалям, за да ни пренеса обратно в дома на моето семейство, Гейбриъл протегна ръка, за да ме спре.
– Чакай – изръмжа той, а очите му се оцветиха в някакво видение.
– Какво сега? – Изсумтя Райдър.
– Моля те, кажи ми, че тази нощ вече е свършила – изстена Елис.
– Гейб? – Попита Леон, като разтърси ръката му.
– Не го безпокой. – Отблъснах ръката на Леон от него и Гейбриъл се стресна от ступора си.
– В града има митинг – каза той.
– Точно сега? – Попита объркано Елис. Трябваше да е почти полунощ.
– Отлети с нас там, Драго – каза Гейбриъл и веждите ми се извиха при използването на прякора ми за миг, преди да кимна и да сваля панталоните си, преминавайки във формата си на дракон.
Всички се качиха на гърба ми и аз се издигнах в небето, следвайки указанията на Гейбриъл, когато той ми ги извика. Стигнахме до кметството в центъра на града и останалите хвърлиха гъсти заклинания за прикриване и балон за заглушаване около нас, аз се спуснах надолу, кацайки върху него в сенките.
Харемът ми се смъкна от гърба ми и аз се преобразих във формата си на фея, като си обух анцуга, Леон ми го подаде и се преместихме на самия ръба на сградата, загледани в огромната тълпа, събрала се пред кметството, изпълнила улиците и ликуваща за нещо. Райдър беше променил външния си вид, използвайки дарбите си на хамелеон, така че изглеждаше като доста невзрачен мъж с руса коса, така че дори някой да ни забележеше, нямаше да го разпознае.
Дъхът ми секна, когато забелязах четиримата Небесни съветници, изправени на стъпалата пред залата, и кръвта ми се смрази в сърцето, когато погледът ми падна върху Лайънъл Акрукс.
– Вашият град е в безопасност! – Изръмжа той, а гласът му бе усилен десет пъти с помощта на заклинание, така че отекна по улиците. – Феята, която наричаше себе си Крал, е мъртъв, а последователите му са изкоренени. Открихме, че това е бил не друг, а Колин Титан, професор в Академията на Аврора, и донесохме тялото му тук, за да се отървем от него, за да сте сигурни, че ще си почивате спокойно през нощта, знаейки, че вече го няма. – Той махна с ръка и заклинанието за прикриване се вдигна, показвайки Титан да лежи мъртъв в краката им в своите одежди.
Народът на Алестрия избухна в бурно веселие, като ръкопляскаше и празнуваше смъртта му. Лайънъл беше такъв силен човек.
– Как изобщо са намерили тялото му? – Изсъска Елис.
– Моята приятелка използва дарбите си на ясновидка, за да ни покаже къде да намерим Титан още тази нощ, а всички трябва да аплодираме Дестини Луна за голямата ѝ служба на нашето кралство. – Антония посочи жената в предната част на тълпата, облечена в развяващи се жълти одежди, и тя се изчерви, докато тълпата я аплодираше.
– От звездите. Използваха тази кучка, за да намерят тялото му и да откраднат славата ни – изръмжах аз.
Лайънъл размаха длани, използвайки огнената си магия, за да превърне тялото на Титан в пепел, а тълпата се развълнува още по-силно.
– Знайте, че Алестрия винаги ще бъде защитавана от нас – призова Мелинда Алтаир.
И аз погледнах към Елис до мен, която се мръщеше.
– Няма от какво повече да се страхувате – извика Тиберий Ригел и се усмихна като супергерой в пелерина.
– Мерда Санта, те си приписват заслугата за това, което направихме – промълвих аз.
– Сега ще приемаме въпроси от пресата – каза Антония Капела, оправяйки модната си синя рокля, а Леон се наду.
– Ние свършихме цялата работа – изръмжа той. – Ще отида долу и ще им кажа.
Гейбриъл блъсна ръка в гърдите му, поклащайки глава.
– Не – въздъхна той. – Не можем. Няма да ни повярват.
– Майната им – изръмжа Елис.
– Високопоставени господа и дами – обади се един пиперлив репортер. – Имате ли нещо против да се издигне статуя в чест на всеки от вас тук, в кметството?
– Заради любовта към Луната – прокле Леон.
– Не, изобщо не – каза Лайънъл, прокара ръка през косата си като суетен бастард и тълпата отново побесня.
– Видяла съм достатъчно – уморено каза Елис, плъзна ръката си в моята и облегна глава на рамото ми. – Поне вече е свършило, това е всичко, което ме интересува. Да се приберем у дома, Драго.
Целунах я по слепоочието, като се обърнах настрана от скептичните съветници, които бяха откраднали славата ни, и се борех с алфа инстинктите си, които ми казваха да летя там и да изясня историята. Но преди да успеем да тръгнем, друг репортер изкрещя въпрос, който предизвика интереса ми.
– Лорд Акрукс, имате ли някакъв коментар за връзката на Данте Оскура с гангстерската битка между Лунар и Оскура? Източници твърдят, че той е бил забелязан да прекарва времето си във вашето имение в Тукана.
Обърнах се назад в същия момент, в който и Елис, и погледнахме надолу към Лайънъл.
Той небрежно оправяше вратовръзката си.
– Всъщност господин Оскура ни е бил от голяма полза при откриването на феята, който се наричаше Кинг, тази нощ. Той не е участвал в никакви бандитски схватки и доколкото разбирам, виновните страни в това малко несъгласие вече са мъртви. Данте, неговата половинка Елис Алтаир и останалите членове на нейния харем, разбира се, са освободени от всякакви подозрения, като се имат предвид сведенията, които дадоха тази вечер и които ни помогнаха да спасим Алестрия.
Веждите ми се изкривиха при това и въпреки че стронзо беше извъртял всичко така, че той и приятелите му да изглеждат като спасители на града, поне това беше едно добро нещо, което излезе от това. Семейството ми вече беше освободено от всякакви разследвания на FIB, но имах чувството, че Лайънъл скоро щеше да поиска услуги в отговор на така наречената си доброта.
Превърнах се във формата си на дракон и моята фамилия се качи на гърба ми, докато отново се издигах в небето без нито едно заклинание за прикриване около мен, така че тълпата се задъхваше и сочеше, когато ни забелязваше. Не погледнах назад, като предложих на съветниците пасивно агресивно „майната ви“, докато отплавахме в нощта.

***

След смъртта на Титан Алестрия навлезе в първия период на мир от двеста години насам. Краят на годината дойде и си отиде, а ние се наслаждавахме на едно дълго лято, което се превърна в доста обширен брачен месец, когато се отправихме към ваканционната къща, която Леон беше купил за Елис. Прекарахме много време и в дома на моето семейство, както и със семейството на Бил и Леон, след като се прибрахме у дома. Дните на слънце минаха твърде бързо, когато настъпи първият учебен ден за последната ни година в Аврора.
И най-накрая решихме, че е време Райдър да се присъедини към академията под нова самоличност. Гейбриъл го обучаваше на всичко, което беше пропуснал през последните седмици на срока преди лятото, за да го държи в крак, и бях сигурен, че се радва на тяхното малко най-добро приятелство.
Групата ни беше по-сплотена от всякога, рядко се случваше да избухне кавга помежду ни – освен по време на двуседмичното настроение, което Леон хвърли, след като отборът ни беше дисквалифициран да играе с академия „Зодиак“ на финала на междуакадемичния турнир по питбол благодарение на това, че един от нашите питстери даде положителна проба за шибани фейроиди точно преди мача. Единственият начин, по който го накарахме да се развесели, беше, когато всички дадохме звезден обет, в който обещахме, че ще работим двойно по-усърдно в тренировките по питбол през последната година, за да сме сигурни, че ще имаме последен шанс за купата. Освен това Елис му беше дала правото да си запази циците и за една седмица. Това беше една проклета дълга седмица, това е сигурно.
След толкова много мързеливи сутрини, мързеливи дни и мързеливи нощи всъщност бях доста развълнуван, че се връщам в Академията на Аврора. Особено като се има предвид, че вече нямаше войни, в които да се бия, нито мегаломани, които да преследвам и унищожавам.
– Барабанче! – Извика Елис, докато изскачаше от банята ми, изглеждайки сериозно развълнувана.
Леон подскочи на леглото до мен, барабанейки мелодия на коленете си, докато Периуинкъл скочи до него с лай. Кучето на моето семейство Лупо беше обсебено от малкия син призрачен пес и обичаше да го води из целия имот, да го гони, като го оставяше да я гони, докато тя го избягваше, като се промъкваше през стени и огради и го побъркваше. По този начин тя ми напомняше на Елис, може би затова Райдър и Периуинкъл се разбираха толкова добре.
– Толкова съм готов за това – каза Леон. – Той брюнет ли е, или блондин? Все още ли е мъж? Звездичките ми, той момиче ли е? С големи цици? Права за циците!
Изръмжах от смях, а Елис се усмихна. Погледнах към Гейбриъл, който се навеждаше до стената със скръстени ръце и с познавателен поглед в очите. Стрончо вече знаеше как точно изглежда новата самоличност на Райдър, но явно нямаше да каже и дума, докато не го видим сами.
– Хайде, серпенте – извиках аз.
Елис се гмурна на леглото между мен и Леон, като сгъна краката си под себе си. Беше облечена със сини панталони за йога, върху сладкото дупе и горнище, което постоянно привличаше вниманието ми към изпънатите ѝ цици. Тя ме хвана да се взирам и избута лицето ми, за да погледна към вратата на банята, когато отново се втренчих в тях, след което взе ръката ми и тази на Леон в своята.
– Мисля, че драматизмът е доста пресилен, нали? – Обади се Райдър, отвори вратата на банята и влезе в стаята.
Челюстта ми падна, а Леон се задъха. Имаше дълга, копринена черна коса, която падаше до гърдите му на меки вълни, а лицето му беше изваяно, челюстта му беше силна, очите му все още бяха със същия нюанс на зелено, който му принадлежеше, макар че липсваше сребърният пръстен в тях. Кожата му беше целуната в златисто и покрита с разноцветни татуировки, а мускулестите му ръце бяха сгънати на гърдите му.
– Запознайте се с Карсън Алвион – обяви Елис развълнувано.
– О, мои звезди! – Хвърли от леглото Леон, разтваряйки ръцете на Райдър, за да го разгледа, дръпна белия суитчър, който носеше, и го свали от него, за да разкрие още татуировки по тялото му. – Това са татуировките на Дисни! – Почти изпищя той, а аз се оттласнах от леглото и отидох да видя.
Засмях се на татуировките му, които представляваха изкривени, грапави версии на героите на „Дисни“. Левият му бицепс беше покрит с ревящ Звяр, който беше язден от Бел, която държеше меч в ръка и приличаше на воин. Под него Пепеляшка се татуираше от своя приказен принц, докато се навеждаше над стол в миниатюрно синьо бельо с корона в косата, а под нея беше Тъмпер на гърба на много мускулест Бамби с големи рога, покрити с кръв. На другия му бицепс беше Ариел, която изплуваше от вълните, докато една акула се гмуркаше над главата ѝ, а в ръката ѝ беше вдигнат нож, докато се бореше с нея. Под нея бяха Анна и Елза от „Замръзналото кралсво“, които строяха снежен човек, приличащ на чудовищна версия на Олаф с ръмжащи зъби и острие вместо нос. На гърдите му беше цялата гордост от „Цар Лъв“, всички те ревяха, докато Зазу се издигаше над тях, приличайки повече на злобен орел, отколкото на малка птица. Беше шибано съвършен и като се вглеждах между всяка от татуираните, секси задници на принцесите по тялото му, осъзнах, че всички много приличат на Елис, а принцовете имаха нотка на всеки от нас. В близост до бедрото му имаше дори знак на Лейди и Скитника и Лейди определено приличаше на Периуинкълн, а Бродягата – на Лупо.
– Аз съм Лъвски преобръщач – обяви Райдър с усмивка и Леон го зяпна, докато погледът му обикаляше по цялата му копринена коса и V-тото което се криеше под панталоните му. – О, само едно последно докосване. Той проследи с пръсти лявото си око и отбеляза слабия белег, който минаваше през него.
– Белег! – Извика Леон, хвърли се към Райдър и го притисна в яростна прегръдка. – Най-добрият. Ден. Някога.
– Няма да казваш това, когато ти открадна Mинди и ти покажа кой е по-добрият Лъв – подигра се Райдър, а Леон изръмжава в знак на предизвикателство.
– Чакай, виж, още не си видял най-хубавото. – Елис се пресегна и хвана лявата му ръка, като я обърна, за да ни покаже линията от татуировки, която се простираше по предмишницата му. Беше запазил звездните знаци за всички нас, но ги беше скрил под формата на герои на Дисни, прикривайки символите в тях. На Леон беше Симба, на мен – драконът Мушу от „Мулан“, на Габриел – папагалът Блу от „Рио“, на Гарет – пегасът от „Херкулес“, а на Елис – Тинкърбел в люлякова рокля с блестящи крила.
– Нали нямаш нищо против да изглеждам различно на публично място, бебе? – Попита Райдър Елис и тя вдигна ръка към лицето на Райдър, като се вгледа в очите му.
– Винаги, когато се чувствам странно, мога да погледна точно тук и да те видя – каза тя.
– И каква е историята ти? – Поиска Леон, като подскачаше около Райдър и оглеждаше всеки сантиметър от него. – Ти си моят отдавна изгубен брат от една далечна страна ли, който е бил затворен от нимфа и използван като сексуален роб в продължение на години, а те са разрязали окото ти с магически камък, който са намерили в омагьосан кладенец, който баща ти…
– Не – прекъсна го Райдър. – Но ние ще се представим за семейство. Баща ти ме снабди с някакви документи, според които съм твой далечен братовчед.
Леон изпищя от удоволствие и се втренчи в главата му.
– Искаш ли да те науча да мъркаш, Райдикинс? – Прошепна в ухото му той, когато започна да мърка силно. – Слушай как мъркането ми се разнася през теб, как се вмъква дълбоко в теб, усещаш ли как вибрира?
– Престани. Никога няма да мъркам. – Райдър го блъсна с ръка и Леон затанцува.
– Всички лъвове мъркат, Карсън – подиграваше се Леон. – Или трябва да те наричам Скарсън?
Усмивка дръпна ъгълчетата на устата на Райдър и аз трябваше да се запитам защо беше избрал тази самоличност, ако не искаше Леон да реагира така.
Зад гърба ни се разнесе тихо ръмжене и аз се обърнах, забелязвайки Периуинкъл на леглото с присвити уши и оголени зъби към Райдър.
– Всичко е наред, момиче – каза той, приближавайки се към нея, и тя отстъпи няколко крачки назад, когато той протегна ръка. – Това съм аз, Периуинкъл.
Тя се спря, пристъпи на пръсти напред и подуши ръката му, когато той ѝ я подаде. След това, като долови миризмата му, тя изхриптя и скочи, облизвайки лицето му, докато опираше лапи на гърдите му.
– Ще закъснеем за училище – каза Гейбриъл и ме накара да подскоча, когато се появи точно до мен.
– Искаш ли да дойдеш с мен, момиче? – Попита гончето-призрак Райдър и то излая в знак на съгласие. – Мисля обаче, че и ти ще имаш нужда от нова визия, хм…
– Направи я на лъвче – предложи Леон.
– Не – изръмжа Райдър. – Грейшайн няма да ми позволи да водя проклето лъвче из кампуса.
– Ще ти позволи ли да доведеш каквото и да е животно в кампуса?
– Ще го направи, ако му кажеш да го разреши, Драго – каза Гейбриъл с усмивка и аз се засмях, като кимнах в знак на съгласие.
Райдър притисна ръката си към главата на Периуинкъл и промени козината ѝ в наситено ръждив цвят, след което направи трите ѝ опашки в една, така че тя заприлича на съвсем нормално малко куче.
– Хайде. Облечи се, Райдър. – Избута го обратно в банята Елис, усмихвайки се широко, докато се движеше, за да погали Периуинкъл и да се възхити на новия и външен вид.
Грабнах сакото си от леглото и го навлякох, докато Елис се стрелна пред мен, оправяйки вместо мен копчетата на ризата ми, които бях оставил да висят отворени. Докато работеше, пръстите ѝ опипваха плътта ми и в гърдите ми се разнесе гладно ръмжене.
– Не. Нямаме време за това. – Плесна ме по главата Гейбриъл и аз въздъхнах. – Не можем да закъснеем, Райдър трябва да се запише за курсове.
Скоро всички бяхме готови за тръгване и си проправихме път през къщата, като бяхме прегърнати от всеки един член на моята фамилия, докато всички се суетяха и гукаха за новия външен вид на Райдър, а Периуинкъл също получи куп суета. Лупо облизваше Периуинкъл по цялото тяло, а тя повдигаше брадичка и изглежда нямаше нищо против това, а аз се чудех дали знае колко опасна игра играе, като флиртува с куче, което е пет пъти по-голямо от нея. Ако се опиташе да се чифтоса с нея, щях да го кастрирам.
Бях накарал цялата си фамилия да ми се закълне в звездна клетва да пази самоличността на Райдър в тайна. Не бих ги излъгал и знаех, че така или иначе никога няма да кажат, но след Феликс не можех да поемам никакви рискове.
– О, виж те, nuovo figlio – изръмжа мама, когато стигнахме до нея на входната врата. – Моята Роза ще се изчерви по теб, тя винаги е обичала един тъмнокос Лъв. – Намигна тя и Розали се изчерви до нея.
– Лельо Бианка – изсъска тя.
– О, тихо, всички знаем за привързаността ти към Рори, пиколо лупа – каза тя, махна с ръка като няма нищо и ми стана жал за Розали, която се мъчеше да запази самообладание. При споменаването на брата на Леон върху нас падна тежест и аз обгърнах Леон с ръка, придърпвайки го към себе си.
– Не се притеснявай, Лео, когато съм достатъчно голяма и достатъчно добре обучена, ще измъкна Рори от Даркмор – каза Роза, а Бианка се засмя.
– Няма да направиш такова нещо, cucciolo pazzo(лудо кученце) – издекламира тя и Роза и се усмихна. Кълна се, че тя наистина вярваше, че ще го направи, и аз се усмихнах на упоритостта ѝ.
Леон протегна ръка и разроши косата ѝ, като настроението му се подобри от думите ѝ.
– Благодаря, кученце.
Взехме си довиждане и излязохме навън, като излязохме от имота и се наслаждавахме на усещането на слънчевите лъчи по кожата ни, докато застоялият летен въздух трептеше около нас. Денят беше идеален, цветята цъфтяха, а златистите слънчеви лъчи караха хоризонта да блести.
Когато излязохме от портите, извадих от джоба си торбичка със звезден прах и я хвърлих върху нас, за да ни пренесе в Академия „Аврора“ за първия учебен ден. Мир позлати душата ми, когато пристигнахме пред портите на академията, и почувствах, че най-сетне ще можем да се насладим на времето си тук, без тежестта на звездите върху раменете ни.
Влязохме заедно вътре и аз хванах Елис за ръка, като исках да покажа на света, че тя е моето момиче, а mia famiglia е около мен в едно неразривно цяло. Периуинкъл тръгна щастливо до нас, а козината ѝ се развяваше от вятъра, докато подушваше въздуха.
Голяма група момичета се бяха събрали до портата и всички те избухнаха във възторжени викове, когато забелязаха пристигащия Леон, скачаха нагоре-надолу, докато размахваха табели с неговия лик с фрази като „Липсваше ни, Леон!“, „Кралят се завърна“ и „тази Минди е на вашите услуги“.
Райдър извади от вътрешния джоб на сакото си шишенце, докато Леон им махаше, пиейки от него, а аз сведох поглед към него. Един такт след като преглътна, очите на Минди се насочиха към Райдър и някои от тях изпуснаха знаците в ръцете си.
– Кой е този? – Задъха се една от тях, като си вееше. – Звездичките ми, той е толкова голям.
– Толкова красив.
– Вижте колко е лъскава косата му – добави друга.
Групата от половин Минди се запъти по пътеката към Райдър и Леон се извърна объркано, докато го гледаше.
– Какво става? – Поиска Леон от Райдър и Mинди и някои от тях го погледнаха виновно, преди да се опитат да погалят гърдите и ръцете на Райдър.
Елис се стрелна пред тях, оголвайки кътниците си, и те отстъпиха назад с викове на тревога, навеждайки глави в знак на покорство, преди отново да се разбягат. Но много от тях погледнаха през рамо към Райдър с разтворени устни, като си разменяха възбудени шепоти, докато си отиваха.
– Какво направи? – Поиска Леон, грабна шишето от пръстите на Райдър и помириса съдържанието му.
Райдър пусна балонче за заглушаване, докато минавахме покрай Минди, а няколко от тях припаднаха, гледайки между Райдър и Леон, сякаш не можеха да решат от кого са по-засегнати.
– Това е отвара за харизма, приготвена от есенцията на най-силния лъв, когото познавам – каза Райдър с усмивка, която играеше около устата му, като погледна Леон.
Леон с ужас придърпа ръка към сърцето си.
– Ти си откраднал същността ми? Лъвския ми сок?
– Не го казвай така. – Набръчка нос Райдър. – Трябва да се посветя на ролята.
– Не можеш да ми откраднеш Минди – изръмжа Леон свирепо.
– Нищо няма да открадна – каза Райдър подигравателно. – Те дойдоха при мен. – Сви рамене той и грабна шишенцето обратно от Леон, прибирайки го във вътрешния си джоб.
– Ще убия Минди, ако се опитат да докоснат някой от вас – измърмори Елис, като все още разкриваше кътниците си, докато обикаляше около групата ни като ловджийка, която пази плячката си. Обичах, когато тя се държеше така, и хванах ръката ѝ, придърпвайки я към бедрото си, докато Гейбриъл се смееше.
– Ще те заведа при Грейшайн – каза Гейбриъл на Райдър. – Мога да видя как да направя така, че приемането ти да мине гладко.
– Сигурен ли си, че не искаш да изплаша лъскавия му задник, за да не забележиш някакви несъответствия? – Предложих и Гейбриъл поклати глава.
– Засега мога да се справя с това. Ще му кажа, че ще се заемеш с неговия случай, ако не позволи на Периуинкъл да се разхожда из кампуса. Но ако в бъдеще се появи нещо, знам, че ще успееш да го държиш в подчинение. – Той тръгна с Райдър и Периуинкъл, когато влязохме в залите „Алтаир“, марширувайки нагоре по стълбите, докато аз, Леон и Елис вървяхме към урока по отвари.
– Бинг-бонг – прозвуча гласът на директора Грейшин по точката. – Добре дошли отново в Академия „Аврора“, всички вие, момчета и момичета, студенти. Надявам се, че сте прекарали страхотно лято и с нетърпение очаквате да се захванете с уроците. Само едно малко съобщение, че старата барака за съхранение – с любов наричана Мъртвата барака – вече е превърната в място за отдих на всички вас, готини красавци, през свободното ви време. Приятно прекарване на деня!
– Почти сигурна съм, че никога няма да се мотая там – каза Елис с потръпване.
След като работата по преустройството на Мъртвия навес започна в края на миналия срок, служителите на „Елементариум“ бяха открили скрито там непокътнато фалшиво тяло с точния образ на Гарет, както и цяло портфолио с проекти за така наречените „чанти на Темпа Пего“. Беше нарисувал ръчно проекти за всички видове ордени – торбички, в които да се слагат дрехите на феите, докато те се преместват, и които магически се разтягат, за да се приспособят към формата на ордена на фея, която ги използва. Беше цяло чудо, че никой не се беше сетил за тази идея по-рано.
След като ги откриха, директорът Грейшайн се беше държал като абсолютно силен човек, като беше изпратил на Елис снимки на фалшивото тяло и я беше разстроил отново – бях го изплашил до смърт в замяна на това. Единственото хубаво нещо, което излезе от това, беше, че портфолиото беше възстановено и всички бяхме толкова впечатлени от чантите, че предложих на Елис да ги изпрати на братовчедка ми Лилиана, която започваше собствена модна марка в Тукана. Те веднага се бяха превърнали в хит за всички ордени. А след като Леон беше направил видеоклип на FaeTok, носейки на гърба си блестяща дъгова такава, преминавайки във формата си на Лъв и танцувайки смешен задружен шантав танц, той стана вирусен и донесе на Елис куп пари. В наши дни не можехме да минем по улицата, без да видим такава, и това я караше да се усмихва всеки път, тази малка частица от брат ѝ, разпръсната из цялото кралство.
Елис забави темпото си, докато слизахме в мазето, където Титан ни беше преподавал толкова много уроци, и се спря пред вратата с набръчкано чело. Грейшайн най-сетне беше наел нов професор за тази работа, а ние не бяхме влизали тук отпреди убийството на Титан. Оставаха ни само няколко седмици до края на срока, когато се върнахме в училище миналата година, така че предположих, че Грейшайн не е сметнал за нужно да наеме някой друг досега.
– Елис? – Казах нежно и тя ме погледна, а болката в очите ѝ се втвърди.
– Добре съм, просто… – Тя поклати глава. – Той беше като двама различни хора, разбираш ли? Човекът, който беше в академията, не беше същият като Кинг.
– Трябваше да крие тази част от себе си – каза тихо Леон и Елис кимна.
– Знам, просто понякога си мисля за тази добра част от него – каза тя, като смучеше долната си устна за момент. – И се чувствам виновна, че…
– Можеш да ни кажеш всичко, amore mio. – Хванах ръката ѝ, като я насочих по-близо до мен и Леон, който кимна в знак на съгласие.
Тя си пое дъх.
– Чудя се само как нещата щяха да се променят, ако той не беше получил Magicae Mortuorum. Ако никога не беше покварен от тъмната магия. Знам какво е да усещаш изкушението на цялата тази сила, знам колко лесно можех да се поддам и аз.
– Но не си го направила – изръмжах яростно и тя стисна челюст, кимвайки.
– Не оправдавам това, което е направил – добави тя, а тонът ѝ беше хаплив, всичко, което Кинг беше направил на нея, на Гарет, на нашия град. – Просто ми се струва, че съдбата може да се изкриви по един или друг начин толкова лесно.
– Всичко се свежда до нашия избор, малко чудовище – каза Леон нежно и прокара пръсти по челюстта ѝ, докато накланяше главата ѝ, за да го погледне. – Звездите може да ни подреждат съдби, да поставят препятствия или изкушения по пътя ни, но в крайна сметка ние сме тези, които решават кой път да следваме. Титан избра лошо.
– Гарет също ли избра лошо? – Изсумтя тя, а очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Не, amore mio – казах с абсолютна увереност в думите си. – Гарет се изправи пред хиляди предизвикателства, за да те спаси. И той го направи. Беше готов да даде живота си за това и за съжаление в крайна сметка трябваше да го направи.
Тя въздъхна, гръбнакът ѝ се изправи, докато се утешаваше с тези думи, и кимна.
– Прав си. – Тя се наведе, за да ме целуне, преди да целуне и Леон, и се отправихме към класа по отвари, където ни очакваше висока, усмихната жена зад бюрото си.
Цялата стая беше пребоядисана с картини на всякакви магически билки и цветя по стените, а тя дори беше заменила чиновете с маси и пейки, които сега бяха обърнати към отсрещната стена. Беше сякаш съвсем ново пространство и напрежението изтече от тялото на Елис, когато се преместихме да заемем заедно пейката на последния ред. В тази стая вече нямаше никакви напомняния за Титан и имах чувството, че Елис най-накрая е затворила вратата за него завинаги.

Назад към част 58                                                      Напред към част 60

ЕЛИС

Бях измита от противоречиви емоции, тъй като скръбта и болката се сблъскваха с любовта и щастието в гърдите ми, а огромната сила в мен изгаряше от желание да направя нещо по въпроса.
Но това не беше така, както преди. Гласовете, които ме подтикваха към действие, бяха заглушени от кръвта, която бях проляла в тяхно име, и аз можех да изтласкам желанията им настрана и да се съсредоточа върху своите собствени. Тази сила се нуждаеше от отдушник и имаше неща, които исках да направя с нея.
Стоях настрана от групата на приятелите си, изкушена от тази ослепителна сила, която се въртеше във вените ми и заглушаваше всичко в мен, освен нуждата да я използвам.
– Елис – извика към мен Гейбриъл и очите ми се насочиха към него, когато по крайниците ми затрещя сила и ме озари от удоволствие. Всички те бяха на крака и ме гледаха, сякаш държах сърцата им в ръцете си и щях да ги открадна завинаги. – Трябва да я пуснеш към звездите. Не можеш да я контролираш така дълго. Тя не е предназначена за теб.
Намръщих му се, а силата в мен пламна, сякаш не ѝ харесваше този звук. Тя искаше да остане заключена в мен. Искаше да я използвам и да правя всички неща, които жадувах да направя. Тя беше безкрайна, неограничена и с нея нищо не можеше да ме нарани отново.
– Бебе – изръмжа Райдър. – Слушай го. Имаш всичко, от което се нуждаеш точно тук, без нея.
– Torna da noi, amore mio(Върни се при нас, любов моя) – добави Данте.
– Ние сме точно тук, малко чудовище – каза Леон и се протегна към мен. Но Габриел постави ръка на рамото му в знак на предупреждение и аз отстъпих крачка назад, чудейки се какво ли е видял, за да го накара да го направи. Но аз нямаше да ги нараня. Никога. Бих направила всичко, за да не им причинявам болка. Болка като тази, която изпитвах заради Гарет.
Когато мисълта ми се приземи върху брат ми, този остър отрязък на скръбта се вряза в мен още по-дълбоко и аз изсъсках от мъка, а силата ми се надигна като торнадо около мен, докато накланях глава назад към звездите.
– Защо?! – Изкрещях им, знаейки, че ме чуват, че са господари на съдбата и че са позволили на Гарет да стане жертва на своята. Но те не отговориха, просто си мигаха спокойно, сякаш нищо, което един обикновен смъртен би могъл да направи или каже, не би могло да ги засегне.
Но майната му. В крайна сметка вече не бях простосмъртна и ако откажеха да ми дадат това, от което се нуждаех, щях да си го взема сама.
Обърнах се към кралете си, загледах се в полята отвъд нас, приближих цялата мощ на откраднатата си сила и нададох толкова силен писък, че самите небеса трябваше да се разтреперят от яростта в него.
Извих ръцете си в нокти, докато по инстинкт протягах ръце пред себе си и забивах ноктите си в самата тъкан на заобикалящия ме свят, изтръгвайки го от хватката на звездите и изтласквайки завесата назад, докато събарях бариерата между живота и смъртта.
Силата премина през тялото ми като прииждаща буря, цялото ми същество вибрираше от тежестта ѝ, а костите ми крещяха от агония, докато тя разкъсваше плътта ми и ме изгаряше жива. Но аз отказах да спра. Отказах да позволя на тази сила да ме контролира – аз бях съдът и си връщах контрола. Не ме интересуваше какво ще кажат звездите за това, тази пропаст щеше да се отвори за мен или да ми помогне, щях да изтръгна всяка шибана звезда от небето.
Най-накрая една тъмна врата сякаш пламна пред мен, когато я отворих с нокти, и изтръпнах, когато тежестта на всички мъртъвци отвъд нея напираше нетърпеливо напред, търсейки път.
Вдигнах ръце пред себе си и изръмжах, докато ги принуждавах да се върнат обратно, без да знам какъв хаос могат да нанесат на света, ако ги пусна на свобода. Не затова бях тук. Имаше само една душа, която ми се искаше да видя, и нямаше да позволя на никого, освен на него, да премине.
– Гарет! – Изкрещях, сърцето ми се разтуптя, докато се борех да задържа прилива от мъртъвци пред мен, и усетих как кралете ми се движат, за да застанат зад гърба ми, оставайки близо, отказвайки да избягат, въпреки че беше ясно, че трябва да го направят. Не бях сигурна колко дълго ще успея да удържа този разлом, след като го разкъсах. – Гарет Темпа! – Изкрещях, защото имах нужда от него. Нуждаех се от него толкова много, че не ме интересуваше какво ще ми струва това, просто трябваше да видя лицето му. Отказвах да приема съдбата му и щях, по дяволите, да я променя.
Сенките отвъд пукнатината започнаха да се отдалечават, докато една фигура се приближаваше, и в гърлото ми се появи ридание, когато брат ми най-сетне се появи пред мен.
Изглеждаше точно както го помнех и същевременно напълно различен, а тялото му сякаш имаше форма само защото аз го желаех. Или може би той искаше. Не бях сигурна, но в плътта му имаше нещо течно, което създаваше усещането, че всеки момент може да се разпръсне на милиард малки парченца и да ме изостави тук.
– Гарет? – Заекнах, а една сълза прокара гореща пътека по бузата ми, когато погледнах в познатите му очи, а той ми се усмихна тъжно.
– Моето малко ангелче – въздъхна той и наклони глава, за да ме разгледа. – Виж се.
– Премини – помолих, тялото ми трепереше, докато се борех да задържа тази сила, знаейки, че времето ми е кратко и че няма да продължи дълго. – Ела върни се при мен.
Очите на Гарет се изпълниха с тъга, докато протягаше ръка, за да постави длан върху пространството, което разделяше световете ни.
– Това не работи така, Ела. Не мога просто да премина през него. Не и без да отворя пътя за другите.
– Така че нека и те да дойдат – помолих аз, без да се интересувам от това. Имах нужда от него и той беше точно там, имах нужда от това.
Той поклати глава, погледът му се премести от мен към мъжете на гърба ми и усмивка докосна устните му.
– Всичко, което някога съм искал, е да бъдеш свободна и обичана – каза той тихо. – И сега имаш това. Дори и да не бях избрал точно тази марка щастие за теб, докато бях жив. – Той вдигна вежди към мен, а подигравателното изражение беше толкова познато, че се заби право в гърдите ми.
Задуших се от смях, докато се стичаха нови сълзи.
– Ще се научиш да ги обичаш – обещах му аз.
Гарет се усмихна меко.
– Вече го правя, Ела. Наблюдавах те. Видях колко силно те обичат. Без значение колко неочаквани са били за мен мъжете, които ти осигуряват тази любов, аз я усещам. Всичко това. Те могат да ти дадат живота, който аз не можах да ти дам.
– Но ти ми даде това – изпъшках. – Нямаше да ги срещна, ако не беше загубата ти. – Тежестта на тази истина ме нарани толкова дълбоко, че не мислех, че някога ще мога да я приема. Загубата на Гарет се равняваше на това да намеря моите Елисейски партньори. Но защо не можех да ги имам всичките? Защо брат ми трябваше да плати тази цена?
Лицето му просветна и той се усмихна широко и по момчешки.
– Предполагам, че си права – каза той, а очите му бяха пълни с толкова много любов, че ме болеше, че не можех просто да го грабна в прегръдките си и да го държа завинаги. – Нямам търпение да те видя да живееш живота, за който винаги сме мечтали, Ела.
– Така че пристъпи. Ела и го изживей с нас – помолих аз, а крайниците ми трепереха от употребата на толкова много енергия, а фигурите отвъд Гарет отново се приближаваха, сякаш можеха да разберат, че пукнатината е на път да се срути. Струваше ми се, че разпознавам няколко от лицата – бащите на Данте и Райдър, както и мъж и жена, които се взираха в посока на Гейбриъл с гордост в очите и тегнещо съжаление. Но не можех да се концентрирам върху нищо от това. Фокусът ми беше върху Гарет, докато усещах как времето ни се изплъзва.
– Моля те, Гарет – помолих аз. – Не ме изоставяй отново. Премини. Имам нужда от теб.
– Не ти трябвам, ангелче. Вече не. Моето време в твоя самолет е приключило и никой от нас не може да направи нищо, за да промени това. Просто знай, че те обичам. Обичам те толкова шибано много, а ти направи живота ми пълноценен. И знай, че не бих променил нито едно нещо. Мразя, че трябваше да те оставя, преди да сме готови, и мразя, че не мога да ти дам това, което искаш сега. Но ти имаш любов, Ела. Имаш мъже, които биха разкъсали света заради теб, и бъдеще, което само чака да го поискаш. Вече нямаш нужда от мен.
– Винаги ще имам нужда от теб – изхлипах, отказвайки да приема думите му. – Времето ти почти изтече – каза Гейбриъл с тих глас зад мен. – Ти трябва да затвориш пукнатината, Елис. Ако не го направиш, всички в Солария ще бъдат в опасност. – Заплаках още по-силно, пристъпвайки напред, с намерението да сграбча брат си и да го изтръгна при себе си, защото не можех просто да приема това. Той беше толкова близо. Толкова
шибано близо. Как можех просто да затворя тази врата между нас и да знам, че никога повече няма да видя лицето му?
– Върви – подкани ме Гарет. – Моето време свърши, но твоето тепърва започва.
– Не искам да се сбогувам – изтръпнах.
– Ти си свободна да поискаш щастието, което винаги съм искал за теб. Това е всичко, което искам – бъди щастлива за мен, Ела. Живей живота си пълноценно и обичай с цялото си сърце. И знай, че аз съм винаги с теб, независимо къде отиваш. Никога няма да те напусна истински.
Сълзи се стичаха по бузите ми, докато поклащах глава в знак на отрицание, но сега усещах как силата, която притежавах, се гърчеше в мен. Тялото ми трепереше, а плътта ми гореше. Не можех да я сдържам още дълго. Времето ни изтичаше отново и отново. А аз никога нямаше да мога да изискам достатъчно от него.
– Обичам те, Мечо Гаре – изхлипах, докато магията пламна в мен и хватката ми върху пукнатината се стегна срещу потока от мъртъвци, които искаха да пробият. Но сега разломът дрънчеше в ръцете ми, а тежестта на толкова много мъртви, които искаха да откраднат тази свобода, се стовари върху раменете ми.
– Аз също те обичам – закле се той. – Винаги.
Ръката на Гейбриъл кацна на ръката ми и аз разбрах, че това е всичко. Нашето време беше изтекло, а то никога не можеше да бъде достатъчно.
Притиснах се напред и опрях чело в преградата между мен и брат ми, а той имитираше жеста, когато започнах да дърпам завесата отново, а сърцето ми се разряза, когато бях принудена да затворя тази врата за последен път.
Изкрещях, докато мъртвите се опитваха да се борят с мен, а обединената им мощ се бореше с експлозивната сила на силата, затворена в плътта ми, докато се борех да захлопна вратата отново.
Магията изгаряше в мен, но аз успях да я задържа, докато Гарет ми даде силата си и ми помогна да направя последния тласък, след което с хъркане на усилие завесата се затвори отново.
Точно когато последната магия се затвори и тялото ми се чувстваше готово да експлодира от тежестта на толкова много сила, Гарет проговори за последен път.
– Бъди свободна, ангелче. Живей.
С вик на усилие затворих завесата и паднах на колене в калта, докато магията в мен кипеше и гореше, извивайки се в тялото ми и призовавайки отново жаждата ми за кръв. Отново се изгубих за нея, но когато се обърнах и погледнах към четиримата мъже, които стояха зад гърба ми, знаех, че не мога да позволя това да се случи.
Колкото и тази болка да ме караше да се отдам на силата и да се превърна в нейна играчка, вместо да я усещам, любовта ми към четиримата гореше много повече. Нямаше да се откажа от тях. За нищо на света.
С вик на облекчение наклоних глава назад към звездите и хвърлих ръцете си нагоре към тях, оставяйки магията да си проправи път право от мен, докато прерязвах връзките, които я крепяха към плътта ми, и я освобождавах, възстановявайки равновесието, точно както трябваше да се случи със смъртта на всяка фея, която я е притежавала, когато е умряла.
Тялото ми се разтресе и потрепери, докато силата си пробиваше път от мен, а мракът се затвори около мен, докато се принуждавах да освободя всяка капка.
Но когато и последните парчета от тази енергия изпаднаха от тялото ми, в него се затвори празна бездна и аз паднах назад с тежък удар, сблъсквайки се с тревата, докато въздухът се изтласкваше от дробовете ми.
Взирах се в звездите за един дълъг, спокоен момент, преди в полезрението ми да се появят четири загрижени лица и сърцето ми да се разтупти от любовта, която изпитвах към тези мъже.
Беше свършило. Титан беше мъртъв и аз имах отговорите, от които толкова отчаяно се нуждаех, дори и да ме съкруши, за да разбера истината. И когато тъмнината се спусна да ме прибере, знаех, че въпреки болката в душата ми и мъката, която завинаги ще нося заради загубата на брат ми, сега мога да намеря и покой. И се придържах към това знание, докато се отдалечавах в мрака.

Назад към част 57                                                       Напред към част 59