Етикет: Марина Суржевская – Бездушно Кралство

Марина Суржевская – Бездушно Кралство 2

Кое е по-важно в живота: любовта или власта? Как да отговорим на този въпрос?
Кое ще избере младият магьосник, наследник на династията Вандерфийлд и блестящ студент в Столичната академия? Ще успее ли Тина, едно обикновено момиче от Котловината, да оцелее в битката между сърцето и разума?
Съдбата им изпрати огромно проклятие, проклятие от което, може би никой друг до сега не е успял да се измъкне. Lastfata: проклятие или неразгадана тайна, която може да промени света? Проклятие или нещо много повече?

Глава 1

– Тина Адърли! След мен… веднага! – Погледнах зад смаяните ученици и се смразих, виждайки стоящите там учители.
Това е, свършена съм. Сега вече, определено ще ме изгонят!
– Иън, ще говорим по-късно! – Нервно издишах към черноокия младеж.
– Но как така…
– Да. Хайде, махай се… – промърмори Аш през зъби. – Или искаш да те изхвърлят?
– Той вече си тръгва! – Обърнах се ядосано към Вандерфилд. И вече умолително възкликнах. – Иън, моля те…
– Госпожице Адърли, колко време ще трябва да ви чакам? – Каза Аодхен със убийствена учтивост, а аз почти изстенах. Махнах с ръка към Иън и се затътрих след професора. И колкото по-напред отивах, толкова по-зле започвах да се чувствам. Цялата Академия беше покрита с пепел и сиви сажди, които бяха изцапали стените, подовете и дори повечето от учениците!
Затова пък вече не беше останал нито един от тъпите жълти листове! Но как по дяволите се случи това? Явно учителите си задаваха същия въпрос.
Аодхен спря близо до вече познатия ми кабинет на ректора и ми отвори вратата. Вътре, освен самата г-жа Велвет, също бяха седнали професора по Чароит, учителят по хронология и още няколко непознати за мен мъже. А от стените осъдително гледаха омагьосаните портрети на великите заклинатели. Аз влязох плахо а след мен Вандерфилд нахлу възможно най нагло и демонстративно. С повдигната брадичка, гледаше предизвикателно към Аделия Велвет.
– Трябва да направя изявление… – каза той бързо. Всички изненадано погледнаха младежът.
– Слушаме те внимателно… – усмихна се саркастично Аодхен, но така и не седна, застана в средата на офиса, като поставите ръцете си зад гърба и съзерцаваше с ледения си поглед присъстващите.
– Аз бях този, който изгори хартията и напълни ВСА със сажди. – Примигнах объркана, не вярвайки на ушите си и се втренчих в русото копеле, без да разбирам нищо.
Той прикрива ли ме? Но защо? – Професорът по разрушение се засмя лаконично.
– Вие? Много интересно. И как го направихте, драги ми Аш? Доколкото видях, страниците от вестника избухнаха в пламъци едновременно в цялата академия. Огънят не навреди на студентите, но саждите ги изцапаха доста зле. – При тези думи на професора, аз издишах неусетно, беше ме страх да си помисля дори за последствията от предизвикания хаос. – Тоест… искате да кажете, че направихте едноетапно изменение на всички вестникарски листове, без дори да ги докосвате… и даже без да ги виждате. Това е удивителен пример за вандализъм, за който би трябвало незабавно да бъдете изключен от ВCA. Има само една единствена въпросителна… нито аз, нито някой друг от уважаемият ни съвет, не знаем как може да се сътвори нещо подобно. Явно вие, притежавате неизвестни на нас умения Аш? Ако сега успеете да ги повторите, аз ще помисля дали си струва да ви задържим в академията! – Аодхен подигравателно подаде на Вандерфилд лист хартия. – Е? Ние чакаме… – Аш скръсти ръце на гърдите си, гледайки Аодхен право в очите. Стори ми се, че паузата се проточи цяла вечност.
– Той не го направи… – промълвих аз едва чуто. Г-жа Велвет въздъхна, Вандерфилд ме погледна с досада, сякаш казвайки да не се издавам. Но аз реших да понеса отговорност за действията си. Поех дълбоко дъх и казах по уверено. – Направих го… аз.
– Замълчи глупачке… – раздразнено ми нареди Аш с дрезгав глас. – Ти не можеш да направиш нещо подобно! Нямаш нито потенциала, нито знанията!
– И все пак това бях аз… просто не знам как стана. Не исках! Честно ви казвам! Аз просто… ужасно се ядосах от тези ужасни клюки за мен и Иън!
– Тина! – Аделия се изправи тежко от стола си и заобикаляйки огромната маса, спря срещу мен. Те двамата с Аодхен се извисиха над Аш и мен. Тогава Аделия продължи със сериозен тон в гласа. – Тина… ти произнесе ли някакво заклинание? Какво беше то? Или просто си мислиш, че ти си отговорна?
– Не, госпожо ректор… – погледнах я объркана. – Не знам никакви такива заклинания. Но наистина исках листата да изгорят и точно това се случи…
– Искала си? – Избухна Аодхен. Гласът му дойде толкова неочаквано, че аз дори подскочих от уплах. Не бях чувала никога досега професорът да беше повишавал тон!
– Адърли… ти чу ли добре учителя за материализацията? Мисловно изменение е възможно само за един конкретен обект! И то само от заклинателите от черния сектор! Какво е твоето ниво?
– Жълто… – измърморих едва чуто. – Поне, беше жълто последният път като измерих потенциала си.
– Жълто! – Повтори Аодхен с подигравателна насмешка. – Явно при нас се обучават студенти с потресаваща самоувереност… чувате ли само? Единият твърди, че притежава непознати никому техники и заклинания, а вторият, че листовете хартия горят само по нейно желание! – Учителският съвет се ухили в един глас, а аз се задавих от обида.
– Аз нищо не твърдя! Аз просто… – Аш незаметно ме бутна с лакът, а аз затворих уста и възмутено се обърнах към него. Но той не гледаше мен, а следеше с поглед Аодхен, напрегнато и внимателно. Аз замълчах и се замислих.
Защо професорът по разрушение се стреми толкова да ни представи мен и Аш да изглеждаме като глупаци? Не е привично това за него… – междувременно един непознат за мен старец в сива роба проговори.
– Все пак е извършено престъпление, професоре. И трябва да намерим виновните.
– Случаят е наистина неразбираем… но аз също видях всичко с очите си, листовете избухнаха като кибрит! И момичето изглеждаше толкова странно… хмм… между другото, също трябва да намерим тези, които разпръснаха вестникарските листове! Това е просто недопустимо! Те превърнаха почтеното ни заведение в някакъв… цирк! Това е просто… скандално! Настоявам всички тези вредители да бъдат открити и изключени! Всички!
– Със сигурност ще го направим, г-н Майлс… – успокои го ректорът.
– Мисля, че си струва да се обърнем към следователите… – каза тихо една възрастна тъмнокоса жена. Струва ми се, че беше преподавателка по заклинателно право.
– Искате да наводните академията ни със законодатели, Клариса? – Ужаси се учителят по Чароит, а жената се замисли за момент и замълча.
– Ще се справим сами… – намеси се г-жа Велвет властно, а някои от останалите въздъхнаха с облекчение.
– Но огънят…
– А целият този хаос…
– Ще намерим виновните, господа! – Отново повиши тон Аодхен.
– Но момичето си призна…
– Какво е признала? – Аодхен трепна раздразнено. – Че със силата на мисълта си тя е подпалила хартията на всички етажи на ВСА? Нима вие вярвате, че това е възможно, скъпи ми г-н Майлс?
– Не, но… но аз я видях… хмм, да трябва да призная, че това е наистина странно.
– Струва ми се, че хартията е била пропита с някакъв омагьосана съставка, която пламна в един момент… – каза твърдо г-жа Аделия. – Студентите са способни и на такива шеги, все едно не ги знаем! Но обещавам, че ще открием и накажем виновните. А самият Г-н Аодхен ще вземе това под свой личен контрол, нали така? – Разрушителят погледна мен и Вандерфилд с мрачен поглед.
– Разбира се… – засмя се през зъби той.
– Утре аз заминавам за заседание на академичния съвет в Енсенбург… – каза уверено г-жа Велвет. – По време на моето отсъствие, г-н Аодхен е назначен за мой заместник. – Професорите кимнаха в знак на съгласие, изглежда, че това не бе нищо ново.
– Не смея да ви задържам повече, дами и господа! Свободни сте… – отсече г-жа Велвет, професорите станаха и се отправиха към вратата, а ректора ги последва. Аз и Аш останахме на място, подчинявайки се на мрачния поглед на Аодхен. И когато вратата се затвори, разрушителят седна и се отпусна в стола си.
– Вие двамата… надявам се да сте разбрали всичко? – Вандерфилд кимна напрегнато, аз бях отворила уста не разбиращо, а Аш отново ме смушка с лакът до болка! Професорът по разрушение се засмя. В този момент вратата отново се отвори, допускайки вътре завърналата се Аделия. Ректорът седна на място си, потърка слепоочията си и погледна Аш и мен. Сега видях само жената врана, изморена и грозна.
– А сега да поговорим… – каза тя тихо. – Тина… искам да знам, какво точно направи там долу? – Аз погледнах Аодхен несигурно.
– Просто си помислих, че съм уморена вече от мръсните слухове и клюки по мой адрес… уморена от всички подигравки. И че би било хубаво всичко това… да изчезне. Да изгори… но… нали вие самата казахте, че не бих могла да направя това? – Аодхен и ректорът се спогледаха. Аш се намръщи, а между светлите му вежди се появи дълбока бръчка.
– Вие знаете нещо за нас… – каза той уверено, гледайки учителите. – Не отричайте… знаете какво ни се случва. Нали?
– Не сме сигурни, Аш… – отговори сериозно Аделия. – Това което се случва с теб и Тина, е много рядък случай…
– Lastfata… – прошепнах аз.
– Копието на съдбата… – добави Аш и ние се втренчихме един в друг.
– Казах ти, че тези двамата ще започнат да копаят, Аделия… – мрачно каза Аодхен. – Какво сте разбрали?
– Копието на съдбата е толкова рядко, че няма почти никакви данни за него… – бавно и предпазливо започна Аш. – Според официалната версия дори не съществува. Има само… спекулации. И точно за това този феномен все още не ми е напълно ясен. Мисля, че lastfata свързва две души и две тела и те стават като един общ “съд“ за магическият потенциал. – Аш ме гледаше, докато казваше всичко това. Аз преглътнах, опитвайки да навлажня пресъхналото си гърло, защото чух това, за което се страхувах дори да си помисля.
За това ли е… моя галопиращ потенциал, странните съвпадения. Фактът, че Вандерфилд не можа да изтрие спомените ми… и онази тайната аудитория само за двама ни… аз наистина усещам връзката между нас. И явно той също.
– Значи… аз дори не съм случайник? А се оказва, че твоят потенциал просто някак се влива в тялото ми. Така ли? – Казах озадачено аз. – Свети Фердион! – А аз дори вече бях започнала да си фантазирам, че съм имала някакъв неизвестен прародител заклинател! И почти повярвах на фантазията си. Въпреки че здравият разум ми подсказваше, че ако наистина е имало такъв човек в родословието на Адърли, споменът за него щеше да се предава като ценност на поколенията! В този свят, където магията е в основата на всичко, никой нормален не би забравил някой заклинател. – Аз не съм избрана. А си оставам проста слугиня от покрайнините. – Прошепнах разочаровано аз.
– Отдавна ли го разбра?
– Не бях сигурна… – отвърнах тихо. – Понеже нивото ми се промени няколко пъти… а знаем, че това е невъзможно. Потърсих информация за случайниците и… открих нещо за копието на съдбата. И тогава… сравних фактите. – Премълчах факта, че първоначално просто подслушах разговора им, за lastfata. Реших че може би това учителите не трябва да разбират. – Но практически няма никаква информация за това явление. – Вандерфилд, който беше до мен, удари с длан подлакътника на стола си недоволно.
– Вие сте знаели! Знаехте… и мълчахте!
– Аш, това не е толкова просто… – въздъхна Аделия.
– Не ме интересуват причините! Как да спрем това проклето прехвърляне на потенциала ми?
– Никак… – в последвалата тишина думата прозвуча като удар с камшик. Аз не смеех да погледна Аш. Нито и останалите, защото се чувствах като крадец. Все едно бях взела нещо чуждо. Нещо, което не ми принадлежи.
– Ако има някакъв начин… готова съм… – промълвих гледайки и потривайки дланите си. – Не ми трябват чужди неща. Още по малко нечий потенциал.
– За съжаление, не знаем как да го спрем. – Отсече студено Аодхен, стана и отиде към прозореца. – Има твърде малко случаи на такова предаване. Явно който и да се е сблъсквал с това явление е предпочитал да мълчи. Предполага се, че “копието“ винаги ще свързва заклинателя с висок потенциал и лицето не-надарено със собствен потенциал… просто казано, с празния човек. Няма записи или информация за копието. А ние с г-жа Аделия знаем за lastfata само и единствено поради причината, че видяхме нейното проявление със собствените си очи.
– Камелия Янсен… – измърмори Аш, а аз кимнах.
Изглежда, че Вандерфилд и аз бяхме попаднали на една и съща следа. Всеки самостоятелно, но заключенията бяха почти еднакви.
– Да… – каза Аодхен безразлично. – Учихме в последната година на Академията, когато се случи това. Случаят бе подобен на вашия… младежът спаси момиче.
– И също са споделили потенциала му… – промърмори Аш. – Знаете ли защо се получава това прехвърляне? – Аделия разпери ръце.
– Заради всичко, Аш… всяко взаимодействие, което имате, води до промяна в баланса ви. При… по-близки контакти, прехвърлянията стават по-интензивни. Просто казано, дори само когато помислете един за друг, потенциалът се променя леко. А ако се докоснете, то магията вътре в кръвта ви може да се промени драстично. И никой не знае към коя страна. В това и се крие опасността от lastfata. Копието действа напълно непредсказуемо.
– Свети праведници… – прошепнах и се хванах се за главата. – Но аз не искам… така! Аз не искам! – Вандерфилд мълчеше. Бледото му лице имаше странно и съсредоточено изражение.
– Единственият вариант за вас е да не си взаимодействате… – обърна се към нас Аодхен. – Доколкото виждам нивото ви вече е приблизително равно, но нека да го проверим. – Той извади два чаронометъра от чекмеджето на бюрото. – Трудността е, че вашите потенциали могат да се изменят за миг. Всяка емоция, насочена един към друг, ще наклони везните, разбирате ли? Поради това да се определи наличието на копието с точност е възможно единствено с едновременно измерване на вашите възможности. Закъснение дори само от няколко секунди могат да променят резултата драстично. Запретнете ръкави, моля… подчинихме се, без да се поглеждаме.
– Ти, Аш… преди инцидента имаше 99 единици.
– Колко? – Премигнах учудено. Господи… та, той не е просто е черен сектор! Аш е имал максималния възможен потенциал! Той е бил най-добрия! Господи… какво съм направила…
– Отново има промяна… – каза Аодхен тихо, гледайки ме. – Прикрепете измервателя към ръката си. – Сребристият, метален уред охлади кожата ми неприятно. Черната стрела трепна и подскочи от нула до 52. – Аз зяпнах с устата.
– Колко? Еха…
– Тина има 52, а Аш има 47. Общо 99 единици. – Вандерфилд стисна зъби, а аз потънах на стола си.
Това не са моите единици. Всичко това е негово… а аз съм просто един крадец, който изцежда потенциала му. – Горчивината направи невъзможно дишането ми. – А аз наистина исках да уча! Бях толкова щастлива, че ме допуснаха във ВCA! Дори планирах бъдещето си, в което щях да бъда уважаван заклинател… и щях да спечеля суни, за да осигуря приличен живот на леля си и чичо си. Но всичко се оказа измама. Аз дори не съм случайник… аз съм празен съд, в който се влива чужда магия. И това не е мое постижение. Няма дори прародител заклинател… родът Адърли винаги е бил най-обикновен и в кръвта ни не е имало никога, никаква магия. Живеехме в Котловина от поколение наред и нямаме нищо общо със заклинателите. Не трябваше изобщо да вярвам в чудеса.
– Съжалявам… – казах, без да поглеждам никого. После вдигнах глава и погледнах към Аш. – Наистина много съжалявам…
– Замълчи… – каза той през стиснати зъби и потърка с пръсти основата на носа си, сякаш имаше непоносимо главоболие. После се изправи и се обърна към мълчаливите учители. – До какви стойности може да варира потенциала ми? Сега е наполовина… това ли е най-лошият вариант?
– Не… – каза сухо Аодхен.
– Значи… мога да се окажа и в жълтия сектор?
– Може да се окажеш дори с нула, Аш… – отвърна със съжаление Аделия. – Съжалявам… знам, че това звучи ужасно.
– Имам всички основания да смятам, че когато единия “съд“ стигне, тоест един от вас стигне до нулата, предаването ще спре… – безстрастно обяви професора по разрушение. – Нулата ще стабилизира тялото и lastfata ще изчезне. – Наведох глава.
Тоест, щом един от нас стане “празен“, всичко ще свърши… и lastfata ще се изпари. И такъв скок в потенциала може да се случи от всяко докосване или целувка. Не се страхувам да стана отново обикновено момиче от покрайнините, но Аш… за него ще е равносилно на падение в бездната. И, уви, никой не е в състояние да предвиди какво ще се случи и към кой от нас ще изтече потенциала? – Аш стисна подлакътника на стола си, докато кокалчетата му побеляха. Не го погледнах в лицето, но това движение красноречиво говореше за това как се чувства наследникът на рода Вандерфилд.
– Има още нещо… – каза Аделия предпазливо. – Има причина да вярваме… тоест, така де… ние смятаме, че носителите на “копието на съдбата“ са много по-различни от обикновените заклинатели. И това което стана днес със запалилата се хартия най-вероятно също е дело на един от вас. Вероятно наистина го е направила Тина.
– Но как?
– Не знаем как става това… – каза недоволно Аодхен. – Вече ви казах, че действието на копието е непредвидимо! Сменя носителя си и приема неизследвани свойства на създаване и унищожение. За съжаление, имаме твърде малко данни. Но… от този ден нататък и двамата сте под мой личен контрол. Дръжте си устите затворени… и за всички странни или неразбираеми случай, очаквам да ми докладвате незабавно. Ясно ли е? – Кимнах несигурно.
Аш се облегна назад в стола си, лицето му беше безизразно, сякаш това, което се обсъждаше тук, не беше най-важното нещо в живота му, а бе нещо обикновено и досадно за него. Дори се възхитих на самообладанието му. Защото самата аз или се изчервявах, или пребледнявах, без да зная къде да сложа ръцете и очите си. Чувствах горчивина и исках да плача, въпреки че никога не съм се отличавала със сълзлив характер. И също почувствах нужда да ме оставят на мира, поне за няколко минути! Затова се изправих, опитвайки се да изглеждам достойно.
– Извинете… но трябва да изляза. – Мълчаливо отидох до вратата и излязох в коридора. Никой не ме спря. Дишайки тежко, се облегнах на вратата. Многократно премигнах силно, докато в очите ми се появиха бели петна. Въздъхнах и тогава чух безстрастния глас на Аш от кабинета на ректора.
– Какво още знаете?
– Общият потенциал ще ви позволи винаги да се намирате един друг. Сякаш сте свързани. Може би да имате желание да докосвате нещата на вашия… хмм… партньор или да бъдете близо един друг. Но както разбирате, това трябва да се избягва.
– Да, забелязах това… още от първия ден. Друг въпрос. Lastfata предизвиква ли друг тип желания? – Рязко попита Аш.
– Чувства… имаш предвид? – Почти видях ироничната усмивка на Аодхен. – Не. Магията няма нищо общо с желанията на тялото. Магията е просто етер, Аш.
– Значи не съм привлечен от нея заради това проклето “копие“?
– Тина Адърли е много привлекателно момиче, Аш. – Притиснах ръка към устните си, за да не издавам звук. Отново прозвуча гласът на Вандерфилд.
– Вие споменахте нулевия потенциал… значи ако някой от нас стигне до нулата, копието на съдбата ще изчезне!
– Точно така… – отговори глухо Аодхен.
– Но знаем, че всеки заклинател достига нулев потенциал, когато умре. – Замръзнах на място от чутото, дори не смеех да дишам.
Това е вярно. Заклинателите дори имат една такава жестока шега, че смъртта изравнява всички и ги прави като празните човеци. Когато притока на кръв в тялото спре, магията се изпарява. Но защо Аш пита за това? Той не може да обмисля подобно решение на проблема? Ако ме няма… потенциала неизбежно ще се върне във Вандерфилд. Но нима той може сериозно да обмисля това? Не… със сигурност не?! – Отговорът на Аодхен бе едва доловим.
– Разбрал сте правилно. Lastfata също ще изчезне, ако един от вас умре. И потенциала ще запълни само единия останал “съд“.
В този момент ми се стори, че отново съм паднала в студената река. И този път без шанс да бъда спасена. Защото този, който би могъл да ми протегне ръка, няма да го направи отново. Главата ми бучеше ужасно, не можех да дишам. Стискайки устата си с ръка, се втурнах надалеч от офиса.

Напред към част 2

Марина Суржевская

Бездушно Кралство
Книга 1

Глава 1

Беше онзи мразовит октомври, в кйто студа направо пукаше камъните, а птиците сякаш замръзваха до смърт в полета си. Поне така го бяха описали различните издания вестници в рекламите си, предлагащи нови и подобрени отоплителни системи, ръкавици и най различни модели и марки якета със специални подплати и нагреватели, и всякакви други артикули предназначени да предпазва потребителя от студа.
За мен, това беше онзи октомври, в който аз умрях.
Понякога най-значимото и съдбоносно събитие в живота ни се случва в един хубав и дори най-обикновен ден. Така беше и в случая, най-обикновена сутрин, която с нищо не предвещаваше скорошната ми смърт. Аз, както обикновено, се събудих призори, бързо се измих в тясната баня, където имаше кофа, желязно ведро с вода, за измиване и тясна седалка за естествени нужди. После отидох в кухнята и сложи тумбестият чайник на огъня, сложих в нащърбената ми чашата една супена лъжица евтин чай, и пъхна в устата си парче чийзкейк с извара.
Настроението ми беше отлично. Все пак бях само на деветнайсет, млада и пълна с енергия, чичо ми не бе имал пристъп от почти седмица, а леля Маргарет обеща да ми даде цели три свободни дни, за наближаващият празник, и дори да ми даде някоя суна [Суна – Местна парична единица.], за да мога да ида на пазар да си купя нещо. Може ли да не бъдеш щастлив в такъв случай? Вече очаквах с нетърпение да си купя нови обувки. – Задължително с малък ток, рокля с модна кръгла яка и, ако останат достатъчно, също и за глезотии, като шоколад и сладки с пълнеж ,и ядки. Може би едно истинското, ароматно кафе също ще бъде сред моите покупки, въпреки че е малко вероятно… да, и без него ще мина. А и е по-добре май да похарча парите, за билет за представлението на новия илюзионист, което ще бъде поставена на площада точно зад алеята, където жителите ходеха нормално, за да пазаруват. А след разходката из магазините и сергиите, може да се отида до реката и да се попързалям по омагьосаната пързалка, която не се топи дори през лятото. Да погледам смелчаците, които обичат да се фукат пред момичетата, правейки невероятни трикове и скокове на леда. Или може би, ще отидем там с Иън!
При тази мисъл, за момент сърцето ми спря, а след това заби, като лудо. А аз, за миг замръзнах на място държейки обувка в ръка, мечтаейки за тъмноокият красавец, който миналата седмица ми подари теменужка и ме покани на разходка. Приех поканата и сега трепетно очаквах вечерта, за да се запозная с него. Но понеже ми предстоеше нелек работен ден, се опитах да се стегна и да успокоя буйното си въображение. Настроението ми обаче вече бе скочило до невъобразими висоти и като цяло отлетя в посока някъде към звездите. Пеейки и подскачайки, нахлузих вълнени чорапи и облякох рокля, обух старите си обувки, погледнах с досада смачканите им върхове и въздъхнах. – Ако само леля ми беше отпуснала пари днес… тогава можех да ида да си купя нещо ново, преди срещата с Иън. Щях да отида в парка, парадирайки с новите си токчета. – Но веднага нова мисъл замени тази! – Бедната ми леля… толкова много се стараеше, а не й беше хич лесно, с болен съпруг в ръцете си!
Уви, ботушите ще трябваше да почакат. Но затова пък имах ново, модерно палто, в червено и сиво каре! Агнес, дъщерята на съседката Матилда, веднъж каза, че палтото ми е почти същото, като тези които носят богаташите от столицата, онези, които живеят зад огради от бял камък с ажурни ковани решетки. А тя, Агнес, знаеше със сигурност какво говори, защото бе една от малкото щастливки, които са успели да си намерят работа в Бездушното кралство. Затова аз бях изключително горда с палтото си, особено след като го бях ушила собственоръчно. И то ми стоеше невероятно, не напразно всички момичета обръщаха поглед след мен. – Така че горе главата, те ще гледат палтото, а не обувките ми! – Облеклото беше допълнено от шапка и плетени ръкавици, също не много модерни, но топли все пак на вън не бе лято! Усмихната и с нетърпение очакваща предстоящата прекрасна вечер, целунах оплешивялото теме на чичо ми, пожелах му приятен ден и излязох от малкият ни апартамент на втория етаж на стара къща в смугла глуха уличка.
На вън естествено птиците не замръзваха във въздуха, както го бяха перефразирали вестниците, но наистина си беше доста хладно. Но аз бях доста загряла от очакване и вълнение и направо полетях към работилницата, без много да обърна внимание на мразовитият вятър, който хапеше бузите ми.
„Рокли по поръчка, преработка и поправка на облекла“, гласеше кривата табела над входа. Работилницата не беше далече, само на две пресечки от къщи и аз прибягах бързо. А като влязох вътре се потопих в познатата атмосфера на конци, игли, парчета плат, и няколко клиента. Все неща, които съставляваха работата ми. – „Бях на мушката“ – както обичаше да казва леля ми. Тоест бях момичето за всичко тук. Какво да подам, къде да почистя, къде да подредя, да се усмихна на гадната старица от снобарската алея, която за трети път искаше да променя роклята си, защото в нея гърдите й изглеждали плоски! И нямаше начин да ѝ се обясни, че гърдите ѝ ги няма вече от доста години! А аз трябваше да се усмихвам, да ѝ наливам кафе и да си трая, защото от тази старица и други подобни, макар и гадни и нетърпими, са редовни клиенти и може би с оставените от тях стотинки, щях да мога да си купя така желаните нови обувки!
След като най-накрая успях да изпратя доволната клиентка, влязох в шивачната стая на работилницата и там кроях и шиех чак до обяд. А след това се втурнах към старата чайна на Пантерс, където ме очакваха купчина мръсни чаши и чинии, доста изцапани покривки и новата порция с оплакванията на собственика на заведението. Слушах го с прикрита досада, знаейки наизуст всички негови истории… за доволните посетители, които си поръчват допълнително чаша от вкусният чай или ароматното кафе! И как г-н Пантер поръчвал кутиите с чаят от далеч, от самите подножия на планините. И как го вари по старите рецепти на баба си! И че надали имало по-добро питие в цяла Територия! Дори, в самото Бездушно кралство не сервирали такъв чай! Аз кимах съчувствено, докато се опитвах да изтъркам подовете. Понякога ми се струваше, че г-н Пантер ми плаща за моите уши, които кротко слушаха стенанията му, а не за уменията ми да мия чаши, чинии и подове!
Вечерта се връщах към дома изцедена, като нещастната праскова, от която богаташите си правят сок. – Защо им е да правят такъв сок, защо просто да не си хапнете сладък плод… – така и не разбрах от къде ми хрумна, но наистина така се чувствах. Мисълта за предстоящата среща ми даде сили и аз се втурнах като стрела по тъмната улица, надявайки се да стигна на мястото в уречения час. Иън ми бе казал, че ще чака на мястото за среща на всички влюбени, при паметника на Свети Фердион. Трябваше да премина през няколко квартала докато стигна до площада, а звездите вече се появиха на небето. А аз започнах да се изнервям. – Ами ако Иън не ме чака? Не сме определяли точен час! Той каза: „ще чакам днес вечерта“, а аз просто кимнах, не вярвайки на късмета си. Но кога идва тази вечер? С първата звезда или с десетата? Или може би за Иън вече е нощ и той си е тръгнал, без да дочака глупавото момиче с карираното палто, което не се сети да попита за часа!
Ругаейки мислено сама себе си, аз поклатих глава. – Може би да мина напряко през изоставения мост. – Но на разклона се поколебах. – Носеха се лоши слухове за това място, хората казваха, че времето е износило каменните подпори и затова мостът е затворен за преминаване. Да… и не си струва да се ходи по него. Не защото мостът няма да издържи слабата ми фигура. Ще издържи на стадо биволи дори, според мен. Просто жителите на града се страхуваха от старата, сводеста конструкция със зловещи фигури на митични същества в ъглите. – Вляво от моста, отвъд реката, имаше тъмен парк, по-скоро приличаше на гора, а зад него се простираше вита ограда, която разделяше света на нас простосмъртните от този на отбрания елит. И не се заблуждавайте от деликатността на тази почти невидима граница. Там, зад металната дантела, всичко беше различно. Но сега изобщо не мислих за тези, които живееха в Бездушното кралство. Всичките ми мисли бяха насочени към Иън и тревогите дали черноокият красавец ще ме изчака. В бързината, полетях към моста без дори да се замисля. Ококорените гаргойли, застинали от двете му страни, изобщо не ме плашеха, често ми се налагаше да минавам покрай тях. Дори им бях дала имена. Левият, с чипо ухо бях нарекла Киж, защото всеки път се надува, опитвайки се да протегне лапите си със стърчащи нокти към мен. Дясната бе Пиж, защото гледаше презрително и пренебрежително, както всички същества от Бездушното кралство гледат на обикновени хора като мен, без капка милост. Въпреки това не ме интересуваха страховитите фигури на Киж и Пиж, защото въпреки студа вече тръпнех в очакване на срещата. По някаква причина бях уверена, че Иън ще ме чака, не би могло да бъде иначе. А, и паметникът на св. Фердион е много близо, просто трябва да мина по моста и ще се озова от другата страна на реката и оттам ще изляза на площада през дворове на задната улица. Разбира се, по-добре би било по алеята и по-безопасно, а и по-чисто, но нямаше време! Времето летеше бързо! Затова, след като учтиво кимнах на озъбените гаргойли, без да му мисля много стъпих смело на моста. Тананикайки си любимата ми песен под нос, изминах половина от моста. В главата ми се въртяха само мисли за красавеца, който ме очаква и за нови обувки, които скоро се надявах да си купя. Бузите ми пламнаха от нетърпение и реших да пожертвам минутка, като поседя на ръба на моста, за да се поохладя. Колкото и да харесвам усмихнатия черноок Иън, реших че няма нужда да вижда вълнението ми. – Ако се появя такава задъхана и почервеняла, веднага ще стане ясно, че съм бързала с всички сили!
А, и… уау… – замръзнах на средата на моста, поемайки дълбоко дъх. Бузите ми леко се охладиха. За миг затаих дъх, огромна кръгла луна се носеше над гората като бяла топка, заливайки реката и моста с призрачен блясък. Беше пълнолуние. – Такава луна ниска, обемна е голяма рядкост… така поне казваше леля. Изглежда сякаш ако протегна ръка и щях да я докосна, толкова близо беше, а след нея сякаш остава следа от разпръснати ярки блестящи звезди. Колко е красиво!
Какво се случи след това, паметта ми едва го събра от парчета цветни и черно-бели проблясъци. Първо се чу оглушителен звукът, мощен и ръмжащ. Така ревяха само ниските и хищни мобили, прелитащи по булеварда. Последван от светлина, ослепителна, изгаряща и объркваща. Чувствата ми сякаш застинаха, усещанията се притъпиха, времето бе замръзнало. И в този ужасен миг, невъзможно разтегнат във времето до безкрайност, сякаш разбрах… – край. – По моста летеше мобил. – Но тесният мост, отдавна бе затворен за движение! – Оглушена и заслепена, изпаднала в някакъв ужасен ступор, аз успях да се дръпна настрани с последни сили, опитвайки се да избегна неизбежния сблъсък с железния колос. И тогава усетих как полетях надолу от моста в реката, скована от тънък слой лед.
Тялото ми се удари в леда, пробивайки все още тънката кора, и потъна бързо на дъното като камък. Изкрещях едва сега, без да осъзнавам, че вече съм на дълбочина. В гърлото ми нахлу рязко вода. Дрехите ми се намокриха за миг и станаха тежки като оловни. Кръвта ми закипя от ужас, блъсках с ръце и крака, опитвайки се да си поема поне една глътка въздух, но напразно! Всички усилия бяха абсолютно безполезни, навсякъде около мен беше мрак, ледена и безмилостна тъмнина. Тя ме прегърна почти нежно дори, повлече ме в недрата си, сякаш прошепвайки в ухото ми: шшш, замълчи, скъпа, всичко ще бъде наред… спри да блъскаш безсмислено с измръзналите си крайници, просто остави неизбежното да се случи… в крайна сметка всичко вече се е случило. Вече те няма. След миг реката ще бъде скована с нова ледена кора, ще заздравее раната ѝ, направена от глупавото момиче, паднало от небето… и всичко ще бъде отново по старому. Тихо. Студено. Спокойно…
Дори е учудващо колко малко време е необходимо на едно живо, силно тяло да спре да диша, а на едно младо сърце да спре да бие. Един момент, само един кратък миг, неочакван и дори почти неосъзнат, и няма да ме има.
– Не!!! – Извиках, по скоро бих искала да мисля, че съм крещяла. Въпреки че, разбира се, не беше така. Но моят вик, истински или въображаем, сякаш разкъса слуха ми и стана единственият жив звук в царството на водата и леда. – Не! Аз не искам! Не искам да умирам на деветнайсет! Не искам да умра! Още не съм направила толкова много неща, не съм усетила, не съм опитал!
– Interitum!
– Искам да живея! – Писъкът прозвуча сякаш на ръба на моето възприятие и сякаш нещо ме подхвърли. Тънкият леден блок се издигна, изплювайки ме на повърхността. Увиснах на ръба му, кашляйки и давейки се конвулсивно. – Въздух! Аз дишам! Дишам ли наистина? – Нов трясък и реката отново се раздвижи, тогава паднах тежко назад, разчупвайки леденият блок.
– Ръка!
Какво?
– Дай ми ръката си, глупачке! – Гласът бе гневен и дрезгав. Аз не разбрах нищо.
Каква ръка? За какво? – Съзнанието ми отплува, гмурна се обратно в ледените води на Тайвин, опитвайки се да се скрие както от разкъсващата болка, така и от собственика на злия глас.
– Проклета идиотка!
Кой крещи? – Някой ме хвана за гушата, като кученце, което е объркано, и ме завлачи нанякъде. Трудно, с усилие, покрай разчупващата се ледена вълна. Влачеше ме далеч от ръкавите на реката, далеч от острия студ. Смътно осъзнавах този факт, не чувствах нищо. – Тъмнина… тишина… тих шепот…
– Vitaspirant…
Почувствах експлозия от пареща болка в гърдите. Разтърсва ме и пак крещи. Почти не си отварям клепачите. Първото нещо, което ме изненадва, са устните. Нечии други устни върху моите. – Целуват ли ме? Едва ли… – след това очите му, бяха зелените, като слънчева поляна през лятото. – Леле… какви красиви очи. – Бяха напълно несъвместими с лицето на мъжа, изкривено от гняв, сбръчкани бледи устни, мокри кичури руса коса, залепнали на челото. Обичаен прав нос. Неволно забелязвах детайлите от външния вид на спасителят ми, но те някак си изобщо не се връзваха към общата картина.
– Чуваш ли ме, глупачке? – Грубиянски ме стисна силно с ръце, свивайки болезнено раменете ми. Едва си поех въздух, премигнах няколко пъти и като че ли носът, очите и кичурите му си дойдоха на мястото и най-накрая видях този, който ми викаше. Млад странник, който сякаш искаше да ме убие.
– Проклета самоубийца! – Продължи да крещи човекът, докато не спираше да ме разтърсва силно с ръце. – Защо се хвърли под колелата, идиотке такава?
– Върви… – устните ми не искаха да се раздвижат, сякаш се бяха залепили завинаги от ледена вода. Изглежда, че бях напълно скована до последната клетка.
– Какво? Какво мрънкаш там?
– Върви на майка си… в задника! – С усилия устните ми се отвориха, и изругах в отчаян опит на съпротива. Зелените му очи проблеснаха разкъсвайки тъмнина, ръцете му, които продължаваха да стискат раменете ми, се отпуснаха и аз отново се свлякох на земята. Осъзнавайки с известна изненада, че краката ми не могат да ме издържат. Строполих се на земята като безжизнен труп. Нещо избълбука в гърлото ми, закашлях се и с неистово усилие вдигнах треперещата си ръка.
– Къде ми е… палтото? – Изграчих аз. – Палто ми! Къде ми е палтото! Чисто ново е, шито е само преди месец! Модерно е! Шест месеца събирах пари за него! И къде е? Къде е палтото ми? – Явно бе останало там, в недрата на реката. Очевидно съм изхлузила тежкият плат, опитвайки се да изляза, въпреки че изобщо не го помня.
– Ето тъпанарке… – сприхаво изсъска зеленоокият мъж. Той се надвеси над мен като планина и по някаква причина изглеждаше нереално. Не можах да видя добре фигурата на непознатия, защото сълзите в очите ми пречиха.
– Каква катастрофа! Пресече ми пътя… по дяволите!
– Палтото ми… – изхлипах аз. – В леда… – жестоките ръце отново ме повдигнаха, принуждавайки ме да застана пред лицето му. Очите му светнаха, зелените му ириси сякаш изчезнаха от черните разширени зеници.
– Слушай, откачалко… – заплашително изръмжа зеленоокият. – Нямам време да се занимавам с теб. Кажи поне благодаря, че те извадих. – Човекът направи гримаса и изглеждаше така, сякаш искаше да ме наплюе. – Губя си времето с теб! Трябва да ме чуеш сега… слушай тук, глупачке. – В очите на непознатия почти нямаше зеленина и по някаква причина това беше очарователно. – Аз закъснявам страшно! Много е важно! Проклятие! – Бях разтърсена и пусната на земята отново. – Оставям ти сакото си и това, дръж… – нещо плоско падна в ръката ми. – И… по-добре ме забрави. Хайде, погледни ме в очите. Аз го погледнах, взрях се с всички сили. За миг по лицето на моя убиец се изписа объркване.
– Виж… – повтори той. – Забрави ме… oblivis.
И в този момент с моя замръзнал и объркан ум най-накрая осъзнах кой е пред мен. – Да, разбира се! Кой друг може да има ръмжащ хромиран мобил? Само богаташчетата от Бездушното кралство. Някой от онези, които имат късмета да се родят в правилното семейство. Един от онези, които притежават този свят.
Пред очите ми плувна и притъмня. Въздухът изчезна. Знаещи хора, които се бяха сблъсквали с магьосници, говориха, че така се случва от чужди магии. Но такава пионка като мен никога не би могла да си представи, че миналото ще бъде прекроено заради мен. Но ето, че се случва! За мен в главата ми, непознатия създаде различна картина на миналото, в която ги нямаше зелените му очи и него самия.

Напред към част 2